Окованият нарцис


1 ГЛАВА

Юни дойде в обикновената горещина, изпотяване, но и капризно студен през нощта и по радиото, в колат казаха че е паднало до рекордно ниски температури. Беше само шестнадесет, не е студено, но след уикенда на осемнадесет и деветнадесет плюс, се чувстваше наистина студено. Най - добрата ми приятелка, Рони Симс, седеше в джипа ми със свалени прозорци. Ние си говорехме за това, как тя се чувства, за голямото 3 - 0 и други момичешки разговори. Имайки предвид, че тя бе частен детектив и аз вдигам мъртвите за живот, това бе доста обикновен разговор. Секс, момичета, вампири, върколаци. Знаете, както обикновено.
Ние можехме да влезнем в къщата, но нещо в интимността да си в кола след залез, те кара да се позабавиш. Или може би беше сладката миризма на пролетен въздух, който идваше през прозореца, като ласка на същата полу запомняща се любов.
- Добре де, той е върколак. Никой не е перфектен – каза Рони. – Излизай с него, спи с него, омъжи се за него. Аз гласувам за Ричард.
- Знам че не харесваш Жан - Клод.
- Не го харесвам! – Ръцете й хванаха дръжката на вратата, стискаше я, докато не можех да видя, че има стегнатост в раменете й. Мисля че тя броеше до десет. – Ако убивах толкова лесно, колкото теб, щях да убия този кучи син преди две години и животът ти сега щеше да е по - малко сложен.
Последното го разбирах. Но. . .
- Аз не го искам мъртъв, Рони.
- Той е вампир, Анита. Той е мъртъв. – Тя се обърна и ме погледна в тъмнината. Меките й сиви очи и русата й коса се бяха превърнали в златни и почти бели под студената светлина на звездите. Сенките и лъчите се разливаха по лявата страна на лицето й и бяха оставили очите й в сянка, като някоя модерна картина. Но погледа в очите й бе почти плашещ. Имаше ужасна решимост в тях.
Ако аз бях с този поглед на лицето, щях да се предупредя да не правя нищо глупаво, като да убия Жан - Клод. Но Рони не беше стрелец. Тя бе убивала два пъти и двата спасявайки живота ми. Аз й бях задължена. Но тя не беше човек, който може да нарани някого и да го убие. Не, дори и вампир, знаех това за нея, така че не трябваше да я предупреждавам.
- Бях свикнала да мисля, че знам кое е мъртво и кое не е, Рони. – Поклатих глава. – Линията не е толкова ясно очертана.
- Той те е прелъстил – каза тя.
Извърнах поглед от гнева на лицето й и погледнах към лебеда направен от станиол в скута ми. Деадорфс и Харт, където бяхме вечеряли, бяха си създали своя запазена марка: бонбони обвити в станиол със животински форми. Не можех да споря с Рони и се изморих да опитвам.
Накрая казах:
- Всяка любов те съблазнява, Рони, това е начина по който работи.
Тя блъсна с ръцете си толкова силно в таблото, че ме разтревожи и трябвало да я е наранило.
- По дяволите, Анита, това не същото.
Започнах да се ядосвам, а не исках да се ядосвам, не и на Рони. Бях я извела на вечеря, за да я накарам да се чувства по - добре, не за да спорим. Луис Файн, нейният постоянен приятел, беше извън града заради конференция и тя негодуваше за това. Така че аз се опитах да я накарам да се чувства по - добре, а тя изглеждаше решена да ме накара да се почувствам по - зле.
- Виж, не съм се виждана нито с Жан - Клод, нито с Ричард от шест месеца. Не се срещам с нито един от двамата, така че може да прекъснем лекцията за вампирския морал.
- Сега, това е оксиморон – каза тя.
- Кое?
- Вампирски морал.
Намръщих се.
- Това не е честно, Рони
- Ти си вампирски екзекутор, Анита. Ти си тази, която ме научи че те не са хора със зъби. Те са чудовища.
Това ми бе достатъчно. Отворих вратата на колата и се плъзнах през края на седалката. Рони хвана рамото ми.
- Анита, съжалявам. Съжалявам. Моля те не ми се сърди.
Не се обърнах. Седях там с краката ми, които висяха извън вратата, студеният въздух пропълзя в колата.
- Тогава го остави, Рони. Имам предвид, остави го.
Тя се наведе напред и бързо ме прегърна,
- Съжалявам. Не е моя работа с кого спиш.
Оставих се на прегръдката за момент.
- Всичко е наред, няма нищо.
Тогава се дръпнах и излязох от колата. Високите ми токчета щракаха по чакъла на алеята ми. Рони искаше да се преоблечем, така че ние го направихме. Беше нейният рожден ден. Докато не свърши вечерята не бях разбрала сатанинския й план. Накара да ме да нося високи токчета и приятна черна пола. Горнището, всъщност бе повече връзки, които добре прикриваха гърдите. И това било вечерно облекло без гръб? Колкото и скъпо да бе, все пак беше много къса пола и много изрязан потник. Рони ми бе помогнала да си избера това облекло преди седмица. Трябваше да се досетя, че нейното невинно „О, нека и двете да се преоблечем” е уловка. Имаше други дрехи, които покриваха повече кожа и са с по - голяма дължина, но никоя не покриваше кобура за пистолет, който бе в най - ниската част на талията ми. Всъщност бях взела колана с нас на шопинг обиколката, просто за да съм сигурна. Рони мислеше че ставам параноична, но аз не ходех никъде след като се стъмни невъоръжена. Такъв период бе.
Полата беше достатъчно широка и достатъчно черна за да скрие факта, че носех кобур за пистолет със 9млиметров Фаистар в него. Потникът бе от достатъчно тежък материал, така че наистина не можеш да видиш дали под него има скрит пистолет. Всичко което трябваше да направя, е да сложа долнище с потника и пистолета си бе точно там, готов за изваждане. Това бе най - приятелското шик облекло, което някога съм притежавала. Накара ме да искам да има в различни цветове, така че да имам две от тях.
Плана на Рони бе да отидем на клуб за рождения й ден. Клуб за танци. Eek. Никога не ходех на клубове. Не танцувам. Но отидох с нея. Да, тя ме изведе на дансинга, главно защото танцувайки сама привличаше прекалено голямо нежелано мъжко внимание. Накрая двете да танцуваме заедно, накара Казановите да стоят на разстояние. Въпреки, че да кажа че танцувах би било неточно. Стоях там и се клатушках. Рони танцуваше. Тя танцуваше, сякаш това й бе последната нощ на земята и използваше всеки свой мускул добре. Беше изумително и малко плашещо. Имаше нещо, почти отчаяно в това, сякаш Рони чувстваше студени ръце да се плъзгат по нея по - бързо и по - бързо. Или това беше просто проекцията ми към собствената ми несигурност.Станах на двадесет и шест по - рано тази година и честно казано, ако продължавах така, вероятно нямаше да трябва да се притеснявам за тридесетата си година. Смъртта изцелява всички болести. Добре де, повечето от тях.
Имаше един мъж, който се бе прикрепил към мен, вместо към Рони. Не разбирах защо. Тя беше висока, дългокрака блондинка, танцуваше сякаш правеше секс с музиката, но той ми предложи питие. Аз не пия. Той се опита на бавен танц. Аз отказах. Накрая трябваше да бъда груба. Рони ми каза да танцувам с него, най – малко, той бе човек. Бях й казала, че греховете през рождения ден се забравят и тя се възползваше.
Последното нещо, от което се нуждаех, бе друг мъж в живота ми. Нямах и представа какво да правя с двамата, които имам вече. Фактът че те бяха, съответно, господар вампир и Улфик, кралят на вълците, беше само част от проблема. Този факт само ви позволява да видите, просто, колко дълбока е дупката, която си копая.
Бях на сухо от шест месеца. Това, което знаех бе, че и те са. Всеки чакаше мен да реша. Чакаха ме да избера или реша, нещо, всичко.
Аз бях скала от половин година, защото стоях далеч от тях. Не ги виждах. Не отвръщах на телефонните им обаждания. Бягах в хълмовете при първия намек на одеколон. Защо такива драстични мерки? Честно казано, защото почти всеки път, в който ги видех усещах целомърието да се залюлява. И двамата имаха моята похот, но се опитвах да разбера кой притежава сърцето ми. Все още не знам. Единственото нещо, което бях решила е, че е време да спра да се крия. Трябваше да ги видя и да решим какво ще правим. От две седмици съм решила, че трябва да ги видя. Беше денят, в който се заредих с хапчета против забременяване и започнах да ги взимам отново. Последното нещо, от което се нуждаех, е изненадваща бременност. Първото нещо, за което си помислях, когато мислех за Ричард и Жан – Клод, беше да си върна контрола казвайки им какъв ефект имаха върху мен.
Нуждаете се от, най - малко месец, безопасност. От повече седмици, пет за всеки случай, тогава ще се обадя. Може би.
Чух токчетата на Рони да тичат по чакъла.
- Анита, чакай, чакай, не се ядосвай.
Нещото бе, че не бях ядосана на нея, а на себе си. Ядосана, че след всичките тези месеци аз все още не можех да реша между двама мъже. Спрях да вървя и я изчаках, пригладих задната част на полата си, малкият лебед бе в ръцете ми. Нощта бе станала достатъчно студена, че да ме накара, да искам да нося яке. Когато Рони ме настигна, започнах да ходя отново.
- Не съм сърдите Рони, просто уморена. Уморена от теб, Долф, Зербовски всички, които раздавате тези присъди. - Токчетата ми удряха по тротоара с остър звук. Жан - Клод ми бе казал веднъж, че може да каже дали съм ядосана, само по звука който издават токчетата ми. – Гледай къде стъпваш. Носиш по високи токчета от мен. – Рони бе метър и седемдесет, което означаваше че с токчетата е почти метър и осемдесет.
Телефонът звъна, докато аз жонглирах с ключа и бонбона. Рони пое бонбона, и аз бутнах вратата отваряйки я с рамо. Бягах с токчетата преди да се спомня, че бях в отпуска. Което означаваше, че за какъвто и спешен случай се обаждаха в 2:05 сутринта не бе мой проблем, не и за следващите две седмици най - малко. Но старите навици умират трудно и аз бях на телефона преди да си спомня всичко това. Всъщност оставих секретаря да се включи, докато седях там, чух изщракването и планирах да го игнорирам, но. . но все още бях готова да грабна слушалката просто за всеки случай.
Силна, оживена музика и мъжки глас. Не разпознах музиката, но познах гласа.
- Анита, Грегорий е. Натаниел е в беда.
Грегорий бе един от леопардите, които наследих, когато убих техният алфа, техният лидер. Като човек, не мога наистина да поема работата, но докато не намерех някого, който да ме замести, дори и аз бях по - добра от нищо. Превръщачи, без доминиращ, който да ги защитава бяха само месо, ако някой се преместеше и ги изколеше, някак вината щеше да е моя. Така че аз постъпих като техен защитник, но работата бе по сложна от колкото някога съм сънувала. Натаниел беше проблемът. Всички останали възстановиха живота си откакто техният стар лидер бе убит, но не и Натаниел. Той имаше тежък живот: прелъстяван, наказван, предаван по сводник и превъзхождан. Превъзхождан означаваше да си нечии роб, в секса и болката. Той беше един от няколкото истински мазохисти, които някога съм срещала, макар че, разбира се, моят кръг за запознанства бе ограничено.
Проклех леко и вдигнах слушалката.
- Тук съм, Григорий, какво се е случило сега? – Дори и на мен, гласът ми ми изглеждаше уморен и наполовина ядосан.
- Ако имаше някого другиго, на когото да се обадя, Анита, щях да му се обадя, но си ти. – Той също звучеше уморен и ядосан. Страхотно.
- Къде е Елизабет? Тя трябваше да е с Натаниел тази нощ. - Най - накрая се съгласих, че Натаниел може да ходи по клубове за подчинени и доминиращи, ако е придружен от Елизабет и най - малко още един леопард. Тази вечер задачата се бе паднала на Грегорий, но без Елизабет, той не е достатъчно доминиращ, за да запази Натаниел невредим. Един подчинен би бил в безопасност в такъв клуб, с някого който ще каже:”Не благодаря, ще пропуснем”. Но Натаниел е един от тези редки подчинени, които са почти неспособни да кажат не и имаше намеци за това, че неговата идея за секс и болка е доста крайна. Което означава, че може да каже да на нещо, което е много, много лошо за него. Превръщачите могат да понесат много поражения и да не бъдат увредени завинаги, но си има лимит. Копчето за лекуване ще каже: ”Стоп”, когато получи прекалено много или той ще почувства, че нещо лошо се случва, но Натаниел не бе толкова здрав. Така че имаше пазители със себе си, които да се уверят, че няма да му се случи нещо наистина лошо. Но бе и повече от това. Един добър доминиращ се доверява на подчинения да каже кога нараняването е прекалено голямо. Доминиращият вярва, че подчиненият познава собственото си тяло и има достатъчно инстинкт за самосъхранение, за да каже кога тялото му не може да поеме повече. Натаниел няма усет за безопасност, което означава, че доминиращ с най - добри намерения може да го нарани много лошо, преди да разбере, че Натаниел не може да си помогне.
Всъщност, бях придружила Натаниел няколко пъти. Като негова Нимир Ра беше част от моята работа да прегледам бъдещите... пазители. Бях се приготвила клуба да е като един от най - вътрешните кръгова на ада и бях приятно шокирана. Имах повече проблеми със сексуални предложения в нормален бар в Събота вечер. Във клуба всички бяха много внимателни да не ти се налага или да не бъде видян като нахалник. Това беше малка страна, където ако си направиш репутация за неприятен ще се намериш в черния списък и никои няма да си играе с теб. Открих че хората там бяха мили и веднъж щом изясниш, че не си там, за да играеш, никой не те притеснява, освен туристите. Туристите бяха позьори, хора не наистина в сцената, които обичат да се обличат посещават клубове. Не знаят правилата и не се притесняват да питат. Вероятно си мислят, че жена, която би дошла на такова място, ще направи всичко. С тях се оправях различно. Но трябваше да спра да ходя с Натаниел. Другите леопарди казаха, че излъчвам толкова доминиращи вибрации, че никой доминиращ не би закачил Натаниел, докато съм там. Въпреки че бяхме получили оферти за тройки от всякакъв вид. Чувствах се сякаш се нуждая от бутон който казва:”Не, не искам да имам вързан секс с трима, с теб, все пак благодаря, че попита.”
Елизабет се предполагаше да бъде доминираща, но не прекалено много, за да извежда Натаниел и да се опитва да му избира. . . среща.
- Елизабет си тръгна – каза Грегорий.
- Без Натаниел? – направих го на въпрос.
- Да.
- Е, това просто ми подпали бекона– казах.
- Какво? – попита той.
- Ядосана съм на Елизабет.
- Така е по - добре – каза той.
- Колко по - добре може да бъде, Григорий? Всички ми казахте, че тези клубове са безопасни. Малко робство, малко шамари и гъдел. Всички ме убедихте да не държа Натаниел далеч от това. Вие казахте, че те имат начини за наставници на мястото, така че никой да не може да бъде нараняван. Това е, което ти, Чери и Зейн ми казахте. По дяволите, видях го и сама. Има наставници навсякъде, по - безопасно от някои срещи, които съм имала, така че какво може да се е объркало?
- Ние не сме очаквали това – каза той.
- Просто дай края на историята, Грегорий, подготвянето започна да досажда.
- Тишината бе по – дълга, отколкото трябваше да бъде, чуваше се само силната музика.
- Грегорий, все още ли си там.
- Грегорий е неразположен – каза мъжки глас.
- Кой е?
- Аз съм Марко, ако това ти помага, но аз се съмнявам в това. – Гласът му беше културен - Американец, но бе рязък.
- Нов ли си в града? – попитах.
- Нещо такова – каза той.
- Добре дошъл в града. Увери се, че ще посетиш Арката, има приятна гледка. Но какво твоето скорошно пристигане в Сейнт Луис е свързано с мен и моите?
- Не знаехме, че е твой домашен любимец първоначално. Той не беше този който преследвахме, но сега имаме него, ще го задържим.
- Не можеш да го задържиш – казах.
- Ела и го вземи от нас, ако можеш. – странното спокойствие в гласа му направи всичко по - ефективно. Нямаше гняв, нищо лично. Звучеше като работа и нямах ни най малка представа какво бе.
- Дай телефона обратно на Григорий – казах.
- Не мисля така. Той точно сега се наслаждава на лично време с приятелите ми.
- Как да знам, че той все още е жив? – Гласът ми бе спокоен като неговият. Не чувствах все още нищо, това беше прекалено внезапно, прекалено неочаквано, сякаш идваше по средата на филма.
- Никой не е мъртъв, все още – каза мъжа.
- Как да знам това?
Той бе тих за секунда, тогава:
- С какви хора си свикнала да работиш, че първото нещо, което питаш е дали сме го убили?
- Това бе груба година. Сега дай на Грегорий телефона, защото докато не знам, че той е жив и не ми каже че другите са живи, това преговаряне приключва.
- От къде знаеш, че преговарям? – попита Марко.
- Наречи го предчувствие.
- Ах, че сме директни.
- Нямаш идея, колко директна мога да бъда, Марко. Дай телефона на Григорий.
Имаше музика, която се примесваше с тишината и още музика, но не и гласове.
- Григорий, Григорий, там ли си? Има ли някой там? – По дяволите, помислих си.
- Страхувам се, че котето ти не ни съдейства. Позиция от гордост, мисля.
Сложи слушалката на ухото му и ме остави да говоря с него.
- Както желаеш.
Още силна музика. Говорех, сякаш бях сигурна, че Грегорий слуша.
- Грегорий, трябва да разбера дали си жив. Трябва да знам дали Натаниел и другите са живи. Кажи ми, Грегорий.
Гласът дойде процеден през зъби, сякаш те му бяха стиснали зъбите.
- Да.
- Да те всички са живи?
- Да.
- Какво ти правят?
Той изкрещя в телефона, и звука премина през ухото ми към врата ми и кожата на ръцете ми изтръпна. Звукът спря рязко.
- Грегорий, Грегорий! – Виках срещу басовете на музиката, но никой не отговори.
Марко се върна на линията.
- Всички са живи, ако не са напълно добре. Един от тях каза, че Натаниел е прекрасен млад мъж, всичката тази кестенява коса и необикновените му лилави очи. Толкова красив, не е често срещана красота. Разбира се този също е прекрасен, рус, със сини очи. Някой ми каза, че и двамата работят като стриптизьори? Истина ли е.
Не бях вцепенена вече, бях изплашена и ядосана и все още нямах ни най - малка идея за какво се случваше това. Гласът ми дойде почти равен, почти спокоен.
- Да, истина е. Ти си нов в града , Марко, така че не ме познаваш. Но довери ми се, не искаш да правиш това.
- Може би не, но алфата ми го иска.
Аха, политика на превръщачите. Мразех тази политика.
- Защо? Леопардите не са наранили никого.
- За нас няма причина, правим го или умираме..
Обичащ литературата, колко освежаващо.
- Какво искаш, Марко?
- Моят алфа иска да дойдеш и да спасиш котките си, ако можеш.
- В кой клуб сте.
- „Нарцис във вериги”. – И той затвори.

2 ГЛАВА.
-По дяволите!
-Какво е станало? – попита Рони. Почти я забравих. Тя не принадлежеше на тази част от живота ми, беше там, облегната на кухненския шкаф, претърсваше лицето ми и изглеждаше притеснена.
-Ще се погрижа.
Тя хвана ръката ми.
-Ти ми даде тази реч за желанието да върнеш приятелите си, за желанието да не се отдръпваш. Имаше ли го предвид или просто говореше?
Поех си дълбоко дъх и я оставих. Казах й каква беше другата страна на разговора.
-И ти нямаш и на идея защо се случва това? – попита тя.
-Не нямам.
-Това е странно. Обикновено, неща като тези се градят, те не изскачат просто от тъмното.
Кимнах.
-Знам.
-Пренабери номера, от който току-що ти се обадиха.
-Какво добро ще направя с това?
-Ще разбереш дали наистина са в този клуб или това е просто капан.
-Не си просто красиво лице, нали?
Тя се усмихна.
-Аз съм трениран детектив. Разбираме тези неща. – Хумора не достигна очите й, но тя се опитваше.
Погледнах циферблата и звъна на телефона изглежда, сякаш беше вечен, тогава друг мъжки глас ми отговори:
-Да.
-Това „Окованият нарцис” ли е?
-Да, кой е?
-Трябва да говоря с Григорий.
-Не познавам никакъв Григорий – каза той.
-Кой си ти?
-Това е телефон с монети, скъпа. Аз просто отговорих. – Той ми затвори. Изглежда, тази бе нощта ми за това.
-Обадили са се от телефон с монети в клуба – казах.
-Е, най-малко знаеш къде са – каза Рони.
-Знаеш ли къде е този клуб? – попитах.
Тя поклати глава.
-Не е моят вид място.
-Също и мой. – Всъщност единственият клуб, който знаех, и там си играеха на господари и роби, бе този, в който всички чакаха да ги спася.
Кой познавам, който може да знае къде се намира клуба и нещо за репутацията му. Не можех да се доверя на леопардите, те ми казаха, че там е било сигурно място. Очевидно са грешали.
Едно име ми дойде на ум. Има само един, когото познавам, и можеше да знае къде е „Окованият нарцис” и в какъв вид неприятности ще се вкарам, ако влезна вътре. Жан Клод. Тъй като щях да се занимавам с превръщаческа политика, би било по-смислено да се обадя на Ричард, на него, върколаците и всички. Но превръщачите бяха привързани много към собственият си вид. Един вид животно рядко преминава границата, за да помогне на друг тип. Разочароващо, но истина. Изключение е договора между плъхолаците и върколаците, но всички останали бяха оставени да се оправят, и да се карат, и да кървят. О, ако някоя малка група излезе извън контрол и привлече твърде много полицейското внимание, вълците и плъховете ще ги дисциплинират, но за кратко, така че да не изглежда на никой, че те искат да се намесват помежду им. Това бе една от причините, заради които аз все още съм детегледачка на леопарди.
Също така, Ричард не знае повече за клубовете, от тип доминиращи и роби, от мен, може би и по-малко. Ако искате да зададете въпрос за нещо сексуално, Жан Клод определено е вашият човек. Той може и да не участва, но изглежда знае какво е това, на кого е и къде е. Или се надявах да го знае. Ако просто залагах моя живот на риск, вероятно нямаше да се обадя на нито едно от момчетата, но ако аз бъда убита, няма да остане никой, който да спаси Натаниел и останалите. Незадоволително.
Рони изрита високите си токчета.
-Не си нося пистолета, но съм сигурна че ти имаш резервни.
Поклатих глава.
-Ти няма да идваш.
Гняв се появи в сивите й очи, с цвят на буреносни облаци.
-По дяволите, няма.
-Рони, те са превръщачи, а ти си човек.
-Както и ти – каза тя.
-Заради вампирските белези на Жан Клод, аз съм малко повече от това. Аз мога да преживея нараняване, което ще убие теб.
-Не можеш да отидеш там сама – каза тя. Ръцете й се скръстиха на гърдите, лицето й ядосана подредено в инатливи линии.
-Не планирам да ходя сама.
-Това е защото не съм стрелец, нали?
-Ти не убиваш лесно Рони, това не е срамно, но не мога да те взема при банда превръщачи, освен ако не съм сигурна, че ще стреляш за да убиеш, ако се наложи. – хванах я за рамото. Тя остана схваната и ядосана под докосването ми. – Това, да те загубя, ще убие част от мен, Рони, да умреш, заради някоя от моите глупости. Не можеш да се колебаеш с тези хора. Не можеш да ги третираш като човеци. Ако го направиш си мъртва.
Тя разтресе глава.
-Обади се на полицията.
Отстъпих от нея.
-Не.
-По дяволите, Анита, по дяволите.
-Рони, има правила, и едно от тези правила е де не вкарваш полицията в бизнеса на глутницата. Основната причина за това правило, е че полициите се изправят пред битка за доминация, която завършва с мъртви тела на земята, но не е нужно да ти го казвам Рони.
-Това е глупаво правило – каза тя.
-Може би, но все пак това е начина, по който се прави бизнес с превръщачи, няма значение какъв вид са.
Тя седна на малката двуместна масичка за закуска, която бе на малка повдигната платформа.
-Кой ще бъде подкреплението ти тогава? Ричард не убива по-лесно от мен.
Това е наполовина вярно, но го оставих.
-Не, искам някой, който да ми е гръб тази вечер. Някой, който ще направи това, което трябва да се направи , без да премигне.
Очите й потъмняха, потъмняха от гнева.
-Жан Клод. – Тя направи името като псувня.
Кимнах.
-Сигурна ли си, че това не ти е извинение да се върнеш в живота му, извинявай, смъртта?
-Той ме познава прекалено добре, за да натисне хората ми. Знае какво ще направя, ако ги нарани.
Недоумение се плъзна през гнева.
-Аз го мразя, но знам, че ти го обичаш. Можеш ли наистина да го убиеш? Наистина ли можеш да застанеш там, насочила пистолета си към него и да дръпнеш спусъка?
Аз просто я гледах и знаех, без огледало, че очите ми се станали далечни и студени. Трудно е кафявите очи да се студени, но аз го постигах.
Нещо много като страх се плъзна през очите й. Не знам дали се страхуваше от мен, или за мен. Предпочитах първото.
-Ти можеш да го направиш. Исусе, Анита. Ти познаваш Жан-Клод по-дълго. отколкото аз познавам Луи. Аз никога не бих могла да нараня Луи, няма значение какъв е той.
-Мисля, че да го направя, ще ме унищожи. Няма да живея щастливо след това, ако оцелея след всичко. Има много голям шанс вампирските белези да ме издърпат в гроба с него.
-Друга добра причина да не го убиваш – каза тя.
-Ако той е бил зад писъка, който Григорий издаде по телефона, тогава той ще се нуждае от много по-добра причина за да продължи да диша, от любовта или възможността да умра.
-Не мога да разбера това, Анита. Не мога да разбера нищо.
-Знам – казах. Помислих си, че това бе една от причините Рони и аз да не се виждаме толкова често, колкото някога. Бях уморена да обяснявам себе си на нея. Не, да се оправдавам пред нея.
-Ти си ми приятелка, най-добрата приятелка, мисля. Но вече не те разбирам.
-Рони, не мога да се боря с ръце срещу превръщачи и вампири. Ще загубя в честна битка. Единственият начина да оцелея, единственият начин, леопардите ми да оцелеят, е защото другите превращачи се страхуват от мен. Страхуват се от заплахата ми. Добра съм в заплахите си, Рони.
-Така че, ще отидеш там и ще ги убиеш.
-Не съм казала това.
-Но ще го направиш.
-Ще се опитам да го избегна – казах.
Тя сви коленете си, и ги обгърна с крака. Бе получила дупка на чорапогащника й и на дупката ясно блестеше коляното й. Носеше в чантичката си лак за такива случаи. Аз носех пистолет, а дори не си бях взела чантичка.
-Ако те арестуват, обади се, ще ти платя гаранцията.
Поклатих глава.
-Ако приберат три или повече хора от публиката , няма да има гаранция тази вечер. Полицията вероятно няма да завърши разпита ми докато се съмне.
-Как може да си толкова спокойна за това? – попита тя.
Започнах да си спомням защо аз и Рони започнахме да се насочваме в различни посоки. Имах почти същият разговор с Ричард, веднъж когато убийци дойдоха в града за да ме убият. Дадох й същият отговор.
-Истерията няма да помогне на никого, Рони.
-Но не си ядосана.
-О, ядосана съм – казах.
Тя поклати глава.
-Не, имам предвид че ти не си възмутена, че това се случва. Не изглеждаш изненада, не както. . . – Тя сви рамене. – Не както трябва да бъдеш.
-Имаш предвид, както ти щеше да бъдеш. – Вдигнах ръка преди тя да отговори.
-Нямам време за спорове по морална психология, Рони. – Вдигнах слушалката на телефона. – Отивам да се обадя на Жан- Клод.
-Продължавам да ти казвам, да оставиш вампира и да се омъжиш за Ричард, но може би, има повече от една причина за това, защо не го оставяш.
Набрах номера на Циркът на прокълнатите по памет, а Рони продължи да говори на гърба ми.
-Може би не си готова да се откажеш от любовта на някой, който е по-студен от теб
Телефона звънеше.
-Има чисти чаршафи в гостната, Рони. Съжалявам, че няма да мога да се включа в момичешкият разговор тази вечер. – Продължих да стоя с гръб към нея.
Чух я да става и знаех, че е излязла. Стоях с гръб към стаята, докато не бях сигурна, че я няма. Няма да е добре за нито една от нас, да я оставя да ме види как плача.


Глава 3

Жан-Клод не беше в Цирка на прокълнатите. Гласът от другата страна на телефона не ме разпозна и не ми повярва, че съм Анита Блейк, някогашната приятелка на Жан-Клод. Така че бях препратена да са обадя в някой от другите му бизнеси. Опитах в „Престъпни удоволствия”, неговия стриптийз клуб, но той не беше там. Опитах със „Страховити танци”, най-новият му нощен клуб, но започнах да се чудя, дали Жан-Клод не бе казал на всички да казват, че го няма, ако аз се обадя.
Мисълта ме разтревожи много. Чудех се, след колко дълго Ричард най-накрая ще ми каже да вървя по дяволите, че е получил достатъчно от нерешителността ми. Никога не бих и помислила, че Жан-Клод може да не чака. Ако бях толкова несигурна как се чувствам за него, защо стомаха ми се сви от нарастващата мисъл, че съм го загубила? Чувството не бе свързано с леопардите или техните проблеми. Внезапно се почувствах загубена. Но той бе в „Страховити танци” и прие обаждането ми. Имаше момент, в който стомаха ми се отпусна и дъха ми излизаше по-лесно, тогава той бе на телефона и аз се опитах да задържа метафизическите си щитове на място.
Мразех метафизиката. Свръхестествената биология все още е биология, метафизиката е магия, а все още не се чувствам удобно с нея. Шестте месеца, в които не ходех на работа, аз медитирах, учех от много умен медиум на име Мариан, научавайки ритуална магия, така че, да мога да контролирам дадените ми от Бога умения. И също така, да мога да блокирам белезите, свързващи мен с Жан- Клод и Ричард. Аурата е като твоя лична защита, твоята персонална енергия. Когато е здрава, те пази в безопасност, като кожа, но получи ли се дупка, инфекцията може да влезе навътре. Моята аура имаше две дупки, една за всеки един от тях двамата. Подозирах, че техните аури също имат дупки в тях. Което поставя всички ни в риск. Аз блокирах моите дупки. Тогава, само преди няколко седмици, се изправих срещу противно същество, и то бе добро, нова категория, дори и за мен. Само намесата на местната вещица ме спаси от това, да бъда изядена от аурата навътре. Няма шест месеца от както съм целибат, и медитирам, и се уча на търпение. Дупките бяха там и единственият начин да ги запълня бе с Жан- Клод и Ричард. Това бе казала Мариан, а аз и се доверявах по начин, по който се доверявах на няколко други.
Гласът на Жан-Клод ме удари по телефона, като кадифен шамар. Дъха ми спря в гърлото и не можех да направа нищо друго, освен да чувствам прилива на гласа му, присъствието му, като нещо живо, придвижващо се по кожата ми. Гласа му, винаги е бил едно от най-добрите неща в Жан-Клод, но това беше нелепо. Това бе по телефона. Как ще мога да го видя лично и да задържа щита си, оставяйки хладнокръвието си?
-Знам че си там, ma petite. Да не се обаждаш просто за да чуеш гласа ми?
Това бе по-близо до истината, отколкото беше удобно.
-Не, не. – Все още не можех да си събера мислите. Бях като атлет, който е изоставил тренировките си. Просто не можех да вдигна същата тежест, а тази тежест бе подплатена със силата на Жан-Клод.
Когато аз продължих да не казвам нищо, той проговори отново.
-Ma petite, на какво дължа тази чест? Защо благоволи да ми се обадиш? – Гласът му беше приветлив, но имаше намек на нещо. Упрек, може би.
Предположих, че ще го има. Стегнах се и се опитах да звуча като интелигентно човешко същество, това не винаги е едно от най-добрите ми качества.
-Бяха шест месеца. . .
-Осъзнавам това, ma petite.
Той беше снизходителен. Мразех това. Накара ме малко да се ядосам. Гнева ми помогна да си разчистя малко главата.
-Ако спреш да ме прекъсваш, ще ти кажа за какво се обаждам.
-Сърцето ми бие в очакване.
Исках да затворя. Той беше копеле, но част от мен мислеше че заслужавам това държание, което ме направи дори по-ядосана. Винаги се ядосвах, когато мислех че греша. Бях страхливка месеци и все още съм такава. Страхувах се да го приближа, страхувах се от това, което ще направя. По дяволите, Анита, хвани се в ръце.
-Сарказма е в моята област. – казах.
-И каква е моята област?
-Искам да ти отправя молба - казах.
-Наистина? – каза той, сякаш можеше и да не се съгласи.
-Моля те, Жан-Клод, моля те за помощ. Не го правя често.
-Това несъмнено е истина. Какво искаш от мен, ma petite? Знаеш, че каквото поискаш, ще бъде твое. Без значение колко може да съм ти ядосан.
Оставих коментара, защото не знаех какво да правя на това.
-Знаеш ли клуба „Нарцис във вериги” ?
Той беше тих за секунда, две.
-Да.
-Можеш ли да ми дадеш адреса му и да се срещнем там?
-Знаеш ли какъв вид клуб е това място?
-Да.
-Сигурна ли си?
-Това е робски клуб, знам.
-Освен, ако последните шест месеца не си се променила коренно, ma petite, това не е от твоите предпочитани места.
-Така е, не е мое.
-Леопардите ти не се държат както трябва отново?
-Нещо такова. – Казах му какво се е случило.
-Не познавам този Марко.
-Не съм и предполагала, че го познаваш.
-Но мислиш, че знам къде е клуба?
-Надявах се.
-Ще те срещна там с някои от хората ми. Или ще позволиш само на мен да ти помогна? – Сега звучеше развеселен, което беше по-добре от гнева, предполагам.
-Доведи когото е нужно.
-Доверяваш се на преценката ми?
-В това, да.
-Но не и във всичко – каза той тихо.
-Не се доверявам на никого във всичко, Жан-Клод.
Той въздъхна.
-Толкова млада за да бъдеш толкова. . . невярваща.
-Аз съм цинична, не и невярваща.
-И каква е разликата, ma petite?
-Ти си невярващ.
Той се засмя тогава, звукът ме погали като докосване на ръка. Накара неща, ниско в тялото ми, да се стегнат.
-Аха – каза той. – Това обяснява цялата разлика.
-Просто ми дай адреса, моля те. – Добавих „моля те” за да забързам нещата.
-Те няма да наранят леопардите ти твърде много, мисля. Клуба е управляван от превръщачи и те ще помиришат твърде многото кръв и ще вземат нещата в собствени ръце. Това е една от причините „Окованият нарцис” да е ничия земя, място неутрално за битките на различните групи. Леопардите ти са прави, това обикновено е много безопасно място.
-Е, Грегорий не изкрещя, защото се чувства в безопасност.
-Може би не, но познавам собственика. Нарцис ще бъде много ядосан, ако някой започне битка в клуба му.
-Нарцис, не знам това име. Е знам неща от гръцката митология, но не го познавам като местен.
-Не съм и очаквал да го познаваш. Той не излиза често от клуба си. но аз ще му се обадя и той ще претърси за котките заради теб. Той няма да ги спаси, но ще се увери че няма да има по-нататъшни наранявания.
-Доверяваш ли се на Нарцис да направи това?
-Да.
Жан-Клод си имаше своите недостатъци, но ако той се довери на някой, обикновено е прав.
-Добре. И благодаря ти.
-Ти си повече от добре дошла. – Той си пое дъх и каза тихо. – Щеше ли да ми се обадиш, ако не се нуждаеше от помощта ми? Някога щеше ли да ми се обадиш?
Страхувах се този въпрос, зададен и от Жан Клод и от Ричард. Но най-накрая имах отговор.
-Ще отговоря на въпроса ти по най-добрият начин, който мога, но имам предчувствие че ще бъде дълъг разговор. Нуждая се да знам, че хората ми са в безопасност преди да започнем да обсъждаме отношенията си.
-Отношения? Това ли е, което имаме? – Гласът му беше много сух.
-Жан-Клод.
-Не, не, ma petite , ще се обадя на Нарцис и ще спася котките ти, но само, ако ми обещаеш, че когато се обадя отново, ще завършим разговора си.
-Обещавам.
-Думата ти – каза той.
-Да.
-Много добре, ma petite, докато отново говорим. – Той затвори.
Затворих телефона и стоях там. Страхливо ли е да искам да се обадя на някой друг, всеки друг, така че телефона да бъде зает и ние да не можем да си проведем малкия разговор? Да, щеше да бъде страхливо, но беше съблазнително. Мразех да говоря за личният си живот, особено с хората, които са най-свързани с него. Имах достатъчно време да се преоблека, когато телефона звънна. Подскочих и отговорих, а сърцето ми бе в гърлото. Наистина се страхувах от този разговор.
-Здравей – казах.
-Нарцис ще следи за безопасността на котките ти. Сега, до къде бяхме? – Той бе мълчалив за един сърдечен удар. – О да, щеше ли да ми се обадиш, ако не се нуждаеше от помощта ми?
-Жената с която учих. . .
-Мариан – каза той.
-Да, Мариан. Както и да е, тя каза, че не мога да продължа да блокирам дупките в аурата си. Единственият начин да се спася от свръхестествено проникване, е да изпълня дупките с това, което са предназначени да държат.
От другата страна на телефона беше тихо. Тишината беше толкова дълга, че казах:
-Жан-Клод, все още ли си там?
-Тук съм.
-Не звучиш щастлив от това.
-Знаеш ли какво казваш, Анита? – винаги бе лош знак, когато използваше истинското ми име.
-Така мисля.
-Искам това да е много ясно между нас, ma petite. Не искам да се върнеш по-късно, плачейки за това, че не си разбирала, колко ни сближават връзките помежду ни. Ако позволиш на мен и Ричард наистина да изпълним белезите върху. . . тялото ти, ние ще споделяме аурите си. Нашите енергии. Нашата магия.
-Ние вече правим това, Жан Клод.
-От части, ma petite, но това са странични ефекти от белезите. Това ще бъде по желание, съзнателно свързване. Веднъж направено, не мисля, че може да бъде развалено, без голяма вреда върху всички ни.
Беше мой ред да въздъхна.
-Колко вампира са предизвикали властта ти, откакто аз съм далеч, размишлявайки?
-Няколко – каза той, гласът му бе предпазлив.
-Повече от няколко, обзалагам се, защото те усещат, че защитата ти не е пълна. Имаш проблеми да ги отблъснеш без да ги убиваш, нали?
-Нека кажем, че се радвам че няма сериозни предизвикателства през последната година.
-Ще загубиш без мен и Ричард зад гърба си, и не можеш да се защитиш без нас там да можеш да ни докоснеш. Работеше докато бях в града с теб. Докосването, това че бяхме заедно, помагаше за да запушим един на друг силите си. Това бе началото на проблема.
-Да – каза той тихо.
-Не знам Жан-Клод. Не съм сигурна дали ще е различно, но не знам. Господи, Ричард трябва да е отчаян - той не убива като нас. Неговият блъф е всичко, което задържа върколаците да не се разкъсат един друг, а и с неговите дупки в личната му защита. . . – Оставих гласът си да се провлича, но все още си спомнях студеният ужас, който почувствах, когато разбрах на каква огромна опасност излагах всички ни.
-Ричард си има неговите трудности, ma petite. Но ние имаме само една пукнатина в бронята си, само ти можеш да я излекуваш. Той бе принуден да слее собствената си енергия с моята. Както ти каза, неговият блъф е много важен за него.
-Не знаех и съжалявам за това. Всичко, за което мислех, беше колко уплашена съм да се слея с вас двамата. Мариан ми каза истината, когато знаеше, че съм готова да я чуя.
-И спираш да се страхуваш от нас,ma petite? – Гласът му беше внимателен, когато попита, сякаш носеше много пълна чаша с много топла течност, по дълго и тясно стълбище.
Поклатих глава, разбрах, че той не може да ме види и казах:
-Аз не съм безстрашна. Аз съм доста изплашена. Изплашена, че ако го направя, няма да има връщане назад, че ще се направя на глупачка, правейки този избор. Може би няма избор и го няма от дълго време. Но както и да е, накрая ние ще се споразумеем за спалните, не мога да оставя всички ни да се разхождаме наоколо с отворени метафизични рани. Прекалено много неща ще усетят слабостта и ще я използват.
-Като съществото което срещна в Ню Мексико – каза той, гласът му още по-предпазлив, отколкото някога го бях чувала.
-Да.
-Да не казваш, че тази вечер се съгласяваш да ни оставиш да обединим белезите, така че най-накрая да затворим тези, както ти цветущо ги нарече, рани.
-Ако това не изложи на опасност леопардите ми, да. Нуждаем се да направим това, колкото е възможно по-скоро. Мразя да правя големи решения и тогава някой от нас ще бъде убит, преди да сме заровили томахавката.
Чух го да въздъхва, сякаш голямо напрежение го е оставило.
-Не знаеш колко дълго чакам да разбереш всичко това.
-Можеше да ми кажеш.
-Ти нямаше да ми повярваш. Щеше да си помислиш, че това е друг начин да те доближа до мен.
-Прав си, нямаше да ти повярвам.
-Ричард ще ни срещне ли пред клуба?
Бях тиха за момент.
-Не, няма да му се обаждам.
-Защо не? Това е повече като за превръщач, отколкото за вампир.
-Знаеш защо не.
-Страхуваш се, че ще бъде твърде гнуслив, за да ти позволи да направиш това, което е нужно, за да спасиш леопардите си.
-Да.
-Може би – каза Жан-Клод.
-Няма ли да ми кажеш да му се обадя?
-Защо да те моля да поканиш главният ми съперник за твоята любов, в това малко tete-a-tete? Това ще бъде глупаво. Аз съм много неща. Но глупак не е едно от тях.
Това със сигурност е истина.
-Добре, кажи ми адреса и аз ще се срещна с теб и хората ти пред клуба.
-Първо, ma petite, какво ще носиш?
-Моля?
-Дрехите, ma petite, какви дрехи ще носиш?
-Това да не е шега? Защото нямам време. . . 
-Това не е неангажиращ въпрос, ma petite. Колкото по-скоро отговориш, толкова по-скоро всички можем да тръгнем.
Исках да споря, но ако Жан Клод каже, че има нещо в предвид, вероятно е така. Казах му какво носех.
-Изненадваш ме, ma petite. С малко усилие ще е приятно.
-Какви усилия.
-Предлагам ти да добавиш ботуши към облеклото. Тези, които аз ти купих, ще стоят много добре.
-Няма да нося шест инчови токчета никъде, Жан-Клод. Ще си счупя глезена.
-Планирах да носиш тези ботуши само за мен, ma petite. Мислех за другите ботуши, с по-ниски токчета, които ти купих, когато ти толкова се ядоса на другите.
О.
-Защо трябва да си сменям обувките?
-Защото, деликатно цвете, каквато си, имаш очи на полицай и ще бъде по-добре да носиш кожени ботуши, вместо високи токчета. Ще бъде по-добре ако си спомниш, че ще трябва да се опиташ да се движиш през клуба, толкова близо и гладко, колкото е възможно. Никой няма да ти помогне да намериш леопардите си, ако мислят че си външна, особено полицай.
-Никой не би ме сбъркал с ченге.
-Не, но те могат да те сгрешат с някой, който мирише на оръжия и смърт. Изглеждай безвредна тази вечер, ma petite, докато не дойде време да бъдеш опасна.
-Мислех, че приятелят ти, този Нарцис, ще ни ескортира.
-Той не ми е приятел, казах ти, че клуба е неутрална земя. Нарцис ще види, че нараняването на котките ти няма да е голямо, но това е всичко. Той няма да те остави да се спуснеш в света му, като слон в стъкларски магазин. Това, няма да го позволи, нито ще ни позволи да доведем малката си армия. Той е водач на превръщачите, които се превръщат в хиени и те са единствената армия, на която е позволено да влиза в клуба. Няма Улфик или господар на града между тези стени. Имаш само доминацията, която носиш със себе си и тялото ти.
-Аз ще имам пистолети – казах.
-Но пистолета ти няма да те заведе до горните стаи.
-Какво ще ме?
-Довери ми се, ще намеря начин.
Не ми хареса как звучи всичко това.
-Защо, когато и да те попитам за помощ, никога няма случай, в който просто можем да нахлуем и да започнем да стреляме?
-И защо, ma petite, когато не ме каниш, почти винаги нахлуваш и застрелваш всичко, което се движи?
-Бележката е приета – казах.
-Какви са приоритетите ти за нощта? – попита той.
Знаех какво има предвид.
-Искам леопардите спасени.
-И ако те бъдат наранени?
-Искам отмъщение.
-Повече от тяхната безопасност.
-Не, безопасността първо, отмъщението е лукса.
-Добре. Ако един или повече, са мъртви?
-Не искам никой от нас да ходи в затвора, но в края на краищата, ако не тази нощ, то друга, но те ще умрат. – слушах се, докато го казвах и знаех, че го имам предвид.
-Няма милост в теб, ma petite.
-Казваш го сякаш е лошо нещо.
-Не, просто е наблюдение.
Стоях там, държах телефона, чаках да бъда шокирана. Но не бях. Казах:
-Не искам да убивам никого, ако не трябва.
-Това не е истина, ma petite.
-Добре, ако те убият мои хора, искам да умрат. Но реших в Ню Мексико, че не искам да съм социопат, така че се опитвам да действам, сякаш не съм. Така че нека се опитваме да спазим закона довечера, става ли?
-Както желаеш – каза той. Тогава добави - Наистина ли мислиш, че можеш да промениш природата на това, което си, желаейки го?
-Питаш дали мога да спра да бъда социопат, след като вече съм.
Момент на тишина, тогава:
-Мисля, че това е което питах.
-Не знам, но ако не се дръпна скоро от края, Жан-Клод, няма да има какво да се върне.
-Чувам страх в гласа ти, ma petite.
-Да, правиш го.
-От какво се страхуваш?
-Страхувам се, че ако се дам на теб и Ричард, ще загубя себе си. Страхувам се, че ако не се дам на теб и Ричард, ще изгубя един от вас. Страхувам се, че ще ни убия, защото мисля прекалено много. Страхувам се, че вече съм социопат и няма връщане назад. Рони каза, че една от причините, че не мога да те зарежа и просто да остана с Ричард, е че не мога да се откажа от приятел, който е по-студен от мен.
-Съжалявам, ma petite. – Не бях сигурна за какво точно се извиняваше, но го приех така или иначе.
-Аз също. Дай ми адреса на клуба, ще те срещна там.
Той ми даде адреса и аз му го прочетох отново. Затворихме. Никой от нас не каза довиждане. Някога, преди време завършвахме разговорите си с je t’aime, обичам те.

4 ГЛАВА
Клубът беше покрай реката, от страната на Илинойс, по протежението, заедно с други клубове. Вампирите имащи някакъв бизнес, получиха клауза в закона на Сейнт Луис, но не и останалите управлявани от хора и ликантропи, тъй като законно, те все още се водят за хора Те трябваше да отидат в Илинойс, за да избегнат досадните проблеми със зоните. Някой от проблемите със зоните, дори не са в книгите, не са дори и в закона. Но е странно, колко много проблеми може да намери бюрокрацията, ако открие, че не иска някой клуб в града си. Ако вампирите не притегляха така туристите, бюрократите вероятно щяха да открият начин да се отърват и от тях. Най-накрая намерих паркинг на два блока от клуба. Което означаваше, че трябва да отида до там пеша, в област от града, където повечето жени не искат да бъдат сами след залез. Естествено повечето жени не са въоръжени. Пистолета не лекува всички болести, но е добро начало. Също така имах и ножове в кания на всеки от прасците си, толкова високо, че дръжката стигаше до вътрешната стана на коляното ми. Не ми беше наистина удобно по този начин, но не можех да измисля друго място, където да ги сложа и да мога да ги извадя лесно. Имаше много голям шанс да получа натъртвания на коленете заради ножовете тази вече.
Също имам и черен колан по джудо и имах прогрес в Кенпото , вид карате, с няколко силни движения и повече движения изискващи баланс. Бях толкова подготвена, колкото можех за дивото на големият град. 
Разбира се, обикновено не се разхождам наоколо, изглеждайки като стръв. Полата ми беше толкова къса, че дори с ботуши, идващи до средата на бедрото, имаше няколко сантиметра гола кожа между края на ботушите и началото на полата. Сложих си яке, но го оставих в колата, защото не исках да го нося наоколо цяла нощ. Била съм в достатъчно клубове, колкото и пикантни да са, за да знам, че вътре ще бъде горещо. Така че настръхването, което се разпростираше по голия ми гръб и ръце, не беше от страх, а от проклетият хладен въздух. Принудих се да не разтрия ръцете си, докато ходех, за да не си личи колко ми е студено и неудобно. Всъщност обувките ми имаха само дву-инчови токчета и бяха много удобни за ходене. Не толкова удобни колкото Найките ми, но все пак кое е? Но за официална дреха, ботушите не бяха зле. Ако можех да оставя ножовете в къщи, биха били перфектни.
Имаше и още една защита, която добавих. Метафизическите щитове са в различни вариации. Можеш да се защитиш с почти всичко: метал, камък, растения, огън, вода, вятър, земя и така нататък.
Всеки има различен щит, защото се избират индивидуално. Трябва да работиш за личното спокойствие на ума си. Може да има два медиума, като и двамата да използват камък, но щитовете няма да са същите. Някои хора просто си представят камък, мисълта за него, есенцията му и това е достатъчно. Ако някой се опита да ги атакува, те са в безопасност зад твърдият камък.Другият медиум може да вижда каменна стена, като градинска стена около стара къща и това би било същото нещо.
За мен щита беше като кула. Защитаването е като мехур, който те покрива напълно, точно като кръга на сила. Винаги съм разбирала това, когато вдигам мъртвите, но за да се защитя, трябва да си го представя в главата си. Така че си представих каменна кула, напълно затворена, без прозорци, без пукнатини, гладка и тъмна и само аз можех да позволя на някой да влезе или излезе. Говоренето за защитаване, винаги ме е карало да се чувствам, сякаш съм се побъркала и споделям заблудите си. Но работеше, а когато не се защитавам, неща се опитват да ме наранят. Не беше до преди две седмици, когато Мариан разбра, че не разбирам нищо от защитаване. Мислех, че е от значение просто колко е могъща аурата ти и колко можеш да я подсилиш. Тя каза, че единствената причина, поради която съм успяла да се справя толкова дълго, е че просто съм толкова могъща. Защитаването излиза извън аурата, като допълнителна защита. Най-вътрешната защита е здравата аура. Да се надяваме, че до края на нощта и моята ще е здрава.
Завих на ъгъла и открих редица от, хора наредили се по протежение на блока. Страхотно, точно от каквото се нуждаех. Не спрях на края на опашката, продължих да вървя към вратата, надявайки се че някой е казал на охраната да ме пусне, когато дойда. Нямах време да чакам всичко това. Бях наполовината на опашката, когато една фигура се открои и ме повика по име.
Отне ми секунда да разпозная Джейсън. Първо, той бе подстригал бебешко русата си коса късо, като бизнесмен. Второ, той носеше чисто сребърна мрежеста риза и по-голямата част от панталоните изглеждаха сякаш от същият плат. Само тънка линия от плътно сребърно минаваше над слабините му. Облеклото толкова хващаше окото, че ми отне момент да разбера, просто колко очевидни бяха дрехите. Това, което наистина виждах не беше сребро, а кожата на Джейсан, блестяща през мрежест плат. 
Накарах се да погледна лицето му, защото все още клатех глава за облеклото му. Дрехите не изглеждаха удобно, но разбира се, Джейсън рядко се оплакваше за дрехите си. Той беше както обличан от Жан-Клод, така и негова сутрешна закуска. Понякога бодигард, понякога донор. Кой друг можеше Жан-Клод да накара да стои на студено, почти гол?
Очите на Джейсън изглеждаха по-големи, по-сини, по някакъв начин без всичката коса да отвлича вниманието ти от очите. Лицето му изглеждаше по-старо с къса коса, костната структура по-чиста, и разбрах, че Джейсън беше опасно близо, до линията между сладък и красив. Той беше на деветнадесет, когато се срещнахме. Двадесет и две му отиваха повече. Но облеклото, не можех да направя нищо друго освен да се усмихна.
Той също ми се ухили. Мисля че и двамата бяхме щастливи да се видим един друг. Оставяйки Ричард и Жан-Клод, оставих и хората им. Джейсън беше член на глутницата на Ричард и домашният вълк на Жан- Клод.
- Изглеждаш като мъж, излязъл от порнографски филм. Ако не носеше дрехи на уличник, може би щеше да получиш прегръдка – казах.
Усмивката му стана дори по-широка.
-Предполага се, че съм облечен за наказание. Жан-Клод каза да те изчакам и да те вкарам вътре. 
-Малко е студено за тези дрехи, не е ли?
-Защо мислиш, че седя дълбоко в тълпата? – Той ми предложи ръката си. – Може ли да ви ескортирам навътре, моя лейди?
Поех ръката му с лявата си ръка. Джейсън сложи свободната си ръка върху моята. Облеклото беше толкова леко, колкото изглеждаше, сърбеше ме там, където се допираше до ръката ми.
Джейсън ме бе оставил да водя, трябваше да поглеждам към него. Платът покриващ слабините му ставаше на тънка каишка отзад, незакривайки почти нищо от дупето му. Горнището му не беше закачено за панталоните, така че докато се мърдаше се показваше от време на време и стомаха му. Всъщност горнището беше достатъчно свободно при раменете, че когато подхвана ръката ми, откри гладкото си бледо рамо.
Музиката ме удари като великанска плесница на вратата. Беше почти като стена, през която трябва да преминем. Не очаквах „Окованият Нарцис” да е клуб за танцуване. Но освен, че дрехите са малко по екзотични, и най-вече в кожа, изглеждаше като всеки друг клуб. Мястото беше голямо, леко осветено, тъмно в ъглите, с прекалено много хора, притискащи се в малко пространство, движеха телата си като обезумели, на музика която беше прекалено силна. Захвата ми се стегна съвсем малко върху ръката на Джейсън, защото винаги се чувам малко объркана на места тези. Поне за няколко минути. Сякаш се нуждаех от дълбока стая, между външният и вътрешният свят, момент в който можеш да си поемеш дълбоко дъх и да се приспособиш. Но тези клубове на са замислени да ти дадат време. Те просто те обсипват със сетивно претоварване и смятат, че ще оцелеете.
Говорейки за сетивно претоварване, Жан-Клод стоеше близо до стената от едната страна на дансинга. Дългата му черна коса падаше на къдрици около раменете му, почти до талията му. Не си спомням косата му да е била толкова дълга. Главата му не бе обърната към мен, гледаше танцьорите, така че не можех наистина да видя лицето му, но ми даде време да разгледам останалата част от него. Беше облечен в черна винилова жилетка, която изглеждаше сякаш е излята по него. Оставаше ръцете му голи и разбрах, че никога не съм го виждала да носи нещо, което да оставя ръцете му голи. Кожата му изглеждаше невероятно бяла срещу лъскавият черен винил. почти сякаш светеше с вътрешна светлина. Знаех че не бе така, въпреки че бе възможно. Никога не би се принизил, да показва такава сила на публично място. Панталоните му бяха направени от същият лъскав винил, който правеше дългите линии на тялото му да изглеждат сякаш са потопени в течен винил. Винилови ботуши високи малко над коленете, блестяха сякаш са били лъскани. Всичко в него блестеше, тъмният блясък на дрехите му, блестящата белота на кожата му.Тогава рязко се обърна, сякаш можеше да усети, че го гледам.
Поглеждайки към лицето му, дори през стаята, ме накара да спра да дишам. Той беше красив. Тази сърцераздирателна красота която беше мускулеста но на линията между мъжко и женствено. Не точно хермафродитско, но близо.
Но докато той се движеше към мен, движението беше съвършено мъжко, грациозно сякаш чуваше музика в главата си на която танцуваше. Но движението му, движенията на раменете му, жена не може да се движи тъка.
Джейсан погали ръката ми.
Подскочих и го погледнах.
Той сложи устата си достатъчно близо до ухото ми тъка че да мога да чуя шепота му над музиката.
-Дишай, Анита, запомни да дишаш.
Изчервих се, защото това беше начина, по който Жан-Клод ме кара да действам, сякаш съм на четиринадесет и бях увлечена по любовта на живота си. Джейсън стегна захвата си, сякаш си мислеше че може да избягам. Нелоша идея. Погледнах отново и открих че Жан Клод е много наблизо. Първият път, в който видях карибското синьо-зелено, проплаках, защото беше толкова красиво. Жан-Клод ме караше да се чувствам така, сякаш ридая от красотата му. Беше като да ти предложат оригинален Да Винчи, не просто да си го закачиш на стената и да му се наслаждаваш, а и да го обвиеш около себе си. Изглеждаше грешно. И все пак стоях там, държейки ръката на Джейсън, сърцето ми биеше толкова силно, че почти не можех да чуя музиката. Бях уплашена, но не беше като страха от тъмното, беше страха на заек, хванат от фарове на кола. Бях хваната, както обикновено беше с Жан-Клод, между два отчайващи инстинкта. Част от мен искаше да избяга до него, да скъси дистанцията, да увия тялото му около себе си. Друга част от мен искаше да избяга, крещейки в нощта и да се моли той да не ме последва.
Застана пред мен, но не направи нищо за да ме докосне, за да затвори малкото пространство между нас. Изглежда не желаеше да ме докосва, точно толкова колкото и аз него. Дали се страхуваше от мен? Или бе усетил собственият ми страх и се страхуваше, че ще ме изплаши още повече? Стояхме там просто гледайки се един друг. Очите му бяха същото това тъмно синьо със завеса от черни мигли, които ги подчертават.
Джейсън целуна бузата ми, леко, както целуваш сестра. Все пак ме накара да подскоча.
-Чувствам се като третото колело. Вие двамата, дръжте се добре. – Отдръпна се от мен, оставяйки ни с Жан Клод да се гледаме един друг. Не знам какво бихме казали, защото трима мъже се присъединиха към нас преди да решим.
Най-ниският от тримата беше около 5,7 фута и носеше повече грим, на бледото си триъгълно лице, от мен. Гримът беше добре направен, но той не се опитваше да прилича на жена. Черната му коса беше отрязана много късно, въпреки че можеш да кажеш, че ще е къдрава ако е дълга. Носеше черна дантелена дреха, с дълги ръкави, прещипана около китките, показваща слаби, но мускулести гърди. Полата се разливаше около него, почти June Cleaverish и чорапите му бяха черни с много деликатно изрисувана паяжина. Носеше отворени при пръстите сандали и ноктите и на краката му и на ръцете му бяха с черен лак. Изглеждаше... прекрасно. Но това, което допълваше облеклото бе усещането на сила в него. Обвиваше се около него като скъп парфюм и знаех, че той е алфа
Жан-Клод проговори първи.
-Това е Нарцис, собственика.
Нарцис подаде ръка. Моментално бях объркана дали трябва да се здрависам или да целуна ръката му. Ако се опитваше да мине за жена, щях да знам, че целувката би била по-подходяща, но той не го правеше. Той не толкова се обличаше за акт, колкото просто, защото това бе желанието му. Здрависах се с него. Захвата му беше силен, не прекалено силен. Не се опита да тества силата ми, както някои ликантропи биха направили.. Беше сигурен, беше Нарцис.
Двамата мъже зад него се надвисваха над всички ни, всеки един от тях над шест фута. Единият беше с широки мускулести гърди, които бяха най-вече голи през сложно сплетените черни кожени ремъци. Косата му беше руса, много късо подстригана от двете страни, и в къс гребен отгоре. Очите му бяха светли и погледа в тях не беше приятелски. Вторият мъж беше по-нисък, с телосложение повече на професионален баскетболист, отколкото на щангист, но ръцете му под кожената жилетка, бяха също толкова мускулести. Кожата му беше тъмна, почти колкото кожата, която носеше. Всичко, което им трябваше, бяха няколко татуировки на всеки, и щяха да крещят „лоши момчета”.
Нарцис каза.
-Това е Одисей и Аякс. – Аякс беше русият, а Одисей беше брюнета.
-Гръцки митове, приятна сбирка – казах.
Нарцис примигна с големите си тъмни очи към мен. Или не мислеше, че съм забавна, или просто не му пукаше. Музиката спря рязко. Внезапно стояхме в голяма възмутителна тишина. Нарцис проговори, така че да мога да го чуя, но не и хората, които са по-наблизо. Той знаеше, че музиката бе спряла.
-Знам репутацията ви, госпожице Блейк. Трябват ми оръжията ви.
Погледнах Жан-Клод.
-Не съм му казал.
-Хайде, госпожице Блейк, мога да помириша пистолета ви, дори. . . – Той подуши въздуха, главата съвсем леко назад – вашият Оскар Де Ла Рента.
-Трябва да си избера друг парфюм, някой с по-непозната миризма – казах.
-Не е парфюма. Пистолета е нов, мога да помириша. . . метала, както вие можете да помиришете нова кола.
-Жан-Клод каза ли ви каква е ситуацията.
Нарцис кимна.
-Да, но ние не се намесваме в битки за доминация между различните групи. Ние сме неутрална територия и ако ще продължи да е така, тогава без оръжия. Ако това ви успокоява, нямаше да пуснем и някоя от котките ви да донесе пистолет в клуба.
Очите ми се разшириха.
-Повечето превръщачи не носят пистолети.
-Не, не го правят. – Красивото лице на Нарцис не ми казваше нищо. Той не бе нито разтревожен, нито загрижен. Всичко това беше просто работа за него, като гласът на Марко по телефона.
Обърнах се към Жан-Клод.
-Няма да влезна в клуба с пистолета си, нали?
-Страхувам се че не, ma petite.
-Ще ги дам, но не съм щастлива за това.
-Това не е мой проблем – каза Нарцис.
Срещнах очите му и усетих лицето ми да се променя към изражението, което може да извади добро ченге, моето чудовище надзърташе. Одисей и Аякс започнаха да се придвижват пред Нарцис, но той ги върна назад.
-Госпожица Блейк ще се държи прилично. Нали, госпожице Блейк?
Кимнах, но казах.
-Ако моите хора бъдат наранени, защото нямам пистолет, мога да го направя твой проблем.
-Ma petite – каза Жан-Клод, гласът му ме предупреждаваше.
Поклатих глава.
-Знам, знам, те са като Швейцария, неутрални. Лично аз мисля, че неутралното е просто друг начин да спасиш задника си.
Нарцис направи стъпка по-близо, докато само няколко инча не ни разделяха. Енергията от аурата му танцуваше по кожата ми и както се случи в Ню Мексико с много различни животни, това повика част от звяра на Ричард, който изглежда живее в мен. Втурването на сила се плъзна надолу по кожата ми, прескочи в дистанцията между нас и се смеси със силата на Нарцис. Това ме изненада. Не мислех, че може да се случи със щитовете на място. Мариан каза, че способността ми си приляга със смъртта и за това не мога да контролирам силите на Ричард, както контролирам тези на Жан Клод. Но трябваше да е възможно, когато щитът е по-здрав. Плашеше ме леко това, че не можех.
Бяха леопарди и ягуари в Ню Мексико. Те ме бяха сбъркали с друг ликантроп. Нарцис направи същата грешка. Видях очите му да се разширяват и после да се стесняват. Той погледна към Жан-Клод и се засмя.
-Всеки казва, че си човек, Анита. – Той вдигна ръката си и погали лицето ми, докосвайки завъртащата се енергия. – Мисля, че трябва да излезеш от килера преди някой да се нарани.
-Никога не съм казвала че съм човек, Нарцис, но не съм превръщач, така или иначе.
Той потри ръката си в ръба на дрехата си, сякаш се опитваше да махне усещането за сила от ръцете си.
-Тогава какво си?
-Ако нещата се развият зле тази вечер, ще разбереш.
Очите му се стесниха отново.
-Ако не можеш да защитаваш хората си без оръжия, тогава ти трябва да отстъпиш като тяхна Нимир Ра и да оставиш някой друг да свърши работата.
-Ще пусна слух за интервю още от утре за потенциален Нимир Ра.
Той изглеждаше искрено изненадан.
-Ти знаеш ли, че нямаш силата да ги управляваш?
Кимнах.
-Да, аз съм само временно, докато мога да намеря някой друг. Ако вие не бяхте толкова привързани към вида си, щях да ги свържа с друга група. Но никой не иска да си играе с животни, които не са същите като тях.
-Това е нашият начин, винаги е било нашият начин.
Знаех че „наш” не е сама за хиените, а за всички превръщачи.
- Е, този начин не струва.
Тогава той се усмихна.
-Не знам дали те харесвам, Анита, но ти си различна, а аз винаги ценя това. Сега дай пистолета като добро малко момиче и можеш да влезнеш на територията ми. – Той държеше ръката си напред.
Погледнах към ръката. Не исках да си давам пистолета. Това, което казах на Рони е истина. Не мога да се боря с тях, щях да загубя в честна битка. Пистолета беше това, което ни изравняваше. Имах два ножа, но честно казано, те бяха за спешен случай.
-Твой е избора, ma petite.
-Ако ще ти помогне да направиш избора – каза Нарцис – Аз сложих двама от личните си бодигарди в стаята с леопардите ти. Забранил съм да има по-нататъшни наранявания, докато не пристигнеш. Докато ти не влезнеш в горнате стая, където те те чакат, нищо няма да се случи, ако те не искат да им се случи. – Познавайки Натаниел, това не беше толкова успокояващо, колкото трябваше да бъде.
Ако някой разбира от проблеми, то е такъв, който ходи по клубове като тези.
-Натаниел е от тези, които искат повече наказания, докато може да оцелее. Той няма способността да се грижи за себе си. Разбираш ли това?
Очите на Нарцис се разшириха съвсем малко.
-Тогава какво прави сам без доминиращ?
-Изпратих го с някой, който се предполагаше да го гледа тази вечер. Но Грегорий каза, че Елизабет е изоставила Натаниел по-рано тази вечер.
-Тя също ли е от твоите леопарди?
Кимнах.
-Тя те предизвиква.
-Знам. Факта, че Натаниел страда, явно не я притеснява.
Той изучи лицето ми.
-Не виждам гняв в теб за това.
-Ако се ядосвах за всичко, което Елизабет прави за да ме изнерви, никога няма да правя нищо друго. – Истината бе, че просто бях уморена. Уморена да спасявам глутницата от един спешен случай и от друг. Уморена от Елизабет да се изправя пред мен и да не поема грижа за другите, дори и по общо мнение да е по-доминираща от тях. Аз отбягвах да я наказвам, защото не можех да я набия, а това е, от което се нуждаеше. Единственото нещо, което можех да направя, е да я застрелям, опитвах се да избягвам това, но тя просто ме притисна достатъчно, че да нямам други възможности. Разбрах какво наистина бе направила. Ако някой умреше заради нея, тогава тя щеше да го последва. Мразех факта, че не ми пукаше дали ще я убия. Познавах я от повече от година. Трябваше да ми пука, но не беше така. Не я харесвах, и беше така, от както я познавах. Животът ми щеше да е по-прост, ако тя умре. Но трябваше да има по-добра причина за да убия някой. Трябваше ли?
-Един съвет – каза Нарцис. – Всички предизвикателства за доминация, особено от собствените ти хора, трябва да бъдат отрязвани бързо, или проблема ще се задълбочи.
-Благодаря. Всъщност го знам.
-Тя все още те опетнява.
-Опитах се да избегна това да я убия.
Те се спогледаха един друг много бързо, и той кимна леко.
-Пистолета ти, моля.
Въздъхнах и вдигнах предната част на ризата, въпреки че платът бе достатъчно неподвижен, че трябваше да се обърна за да дръпна пистолета. Вдигнах пистолета и проверих предпазителя по навик, въпреки, че знаех, че е пуснат.
Нарцис взе пистолета. Двата бодигарда се преместиха, блокираха погледа на тълпата към нас. Съмнявах се, че повечето хора знаят какво правим. Нарцис се засмя, когато поставих блузата на мястото й върху сега празният кобур.
-Честно казано, ако не знаех коя си и каква ти е репутацията, нямаше да подуша пистолета, защото нямаше да опитвам да го правя. Облеклото ти не изглежда сякаш може да скрие такъв голям пистолет.
-Параноята е майка на изобретателността – казах.
Той леко кимна с глава.
-Сега влез и се наслаждавай на насладата, и ужаса в/на моят свят. – С тази по-скоро загадъчна фраза, той и бодигардовете му се придвижиха през тълпата, взимайки пистолета ми с тях.
Жан-Клод прокара пръстите си надолу по ръката ми и това малко движение ме обърна към него, кожата ми бе изтръпнала. Тази вечер беше достатъчно сложна без това ниво на сексуално усещане.
-Котките ти са добре, докато не влезнеш в горните стая. Предполагам, че можем сега първо да обединим белезите.
-Защо? – Попитах, пулсът ми внезапно беше в гърлото.
-Нека отидем на масата ни и ще ти обясня. – Той се движеше през тълпата, без да ме докосва повече. Последвах го и не можех да се спра да гледам начина, по който винила с плъзга по задните му части. Обожавах да го гледам как ходи, независимо дали идва или си отива, двойна заплаха.
Масата беше малка, нямаше много тълпа около стените. Но бяха разчистили дансинга, така че да може да започне шоу или демонстрация. Мъж и жена облечени в кожа построяваха желязно скеле с много кожени ремъци. Наистина се надявам да съм другаде, когато шоуто започне.
Жан-Клод ме дръпна на една страна преди да стигнем на масата, където бе Джейсън и трима напълно непознати се бяха събрали. Той пристъпи толкова близо до мен, че беше трудно да мисля, тъй като телата ни се докосваха. Притиснах се срещу стената и се опитах да не дишам. Той сложи устата си срещу ухото ми и проговори ниско, само звукът от дъха му срещу кожата ми.
-Всички ще сме в безопасност, когато белезите бъдат завършени, но има и други. . . изгоди. Имам много второстепенни вампира, които доведох в територията ми за последните няколко месеца, ma petite. Без теб на моя страна, реших да не ги водя със силите си, защото се страхувах, че няма да мога да ги задържа. Веднъж щом белезите между нас са завършени, ти ще си способна да усетиш вампирите които са мои. С изключение, както винаги, на вампирите повелители. Те могат да скрият верността си по-добре от останалите. Завършването на белезите също ще остави хората ми да разберат коя си, и ще знаят какво ще се случи, ако те престъпят границата с теб.
Проговорих, устните едва се движеха, по –ниско от колкото той бе говорил, защото той все още можеше да ме чуе.
-Трябвало е да бъдеш много предпазлив, нали?
Той постави бузата си срещу лицето ми за момент.
-Това бе деликатно изтанцувана хореография.
Щях да направя това тази вечер с метафизичният ми щит здраво на място. Мариан ми каза, че с моята разкъсана аура, другите щитове са с важно значение. Защитавах се с камък тази вечер, перфектен, непропукан камък. Нищо не може да влезе или излезе без мое разрешение. Освен силата на Нарцис, която вече танцуваше по щита ми. Страхувах се, че да докосна Жан Клод ще е достатъчно за да разбие щита ми, но не беше. Дори не съзнавах че се защитавам, освен ако не съм наистина концентрирана. Той оставаше на място, дори и когато спях. Само когато те атакуват трябва да се концентрираш, ако си добър в защитата. Прекарах уикендите от месец в изучаването в Тенеси с Мариан, работейки по нищо освен това. Не бях добра в това, но не бях и зле.
Щита ми се беше на място. Емоциите ми се давеха в Жан Клод, но душата ми не го правеше, което означаваше че Мариан е права. Мога да задържа смъртта отвън по-лесно, отколкото задържам живота. Това ми даде куража да направя нещо малко повече. Наведох лицето си към Жан-Клод и нищо не се случи. О, чувството за кожата му срещу моята изпрати трепети през тялото ми, но щита ми и за миг не се поколеба. Усетих нещо, което дори не знаех че ще възникне в мен. Исках той да ме държи. Не просто секс. Ако това беше всичко, щях да избягам преди години. Той също трябва да го е усетил, защото ръцете му застанаха леко върху голите ми ръце. Когато не протестирах, ръцете му погалиха кожата ми и това малко движение ме накара да въздъхна.
Облегнах се на него, обвивайки с ръце кръстът му, притискайки телата ни едно към друго. Оставих главата си на гърдите му и можех да чуя ударите на сърцето му. То не биеше винаги, но тази вечер го правеше. Държахме се един друг и беше почти невинно, просто повтаряне на факта че ние се докосвахме отново. Работех по метафизичните неща, така че да мога да направя това и да не загубя себе се. Усилията бяха възнаградени.
Той се дръпна пръв, достатъчно, че да погледне лицето ми.
-Може да обединим белезите тук или да намерим нещо по-уединено. – Той не шепнеше както преди. Очевидно сега не му пукаше кой друг знае какво ще правим.
-Не ми е ясно какво означава да обединим белезите.
-Мислех че Мариан ти го е обяснила.
-Тя каза, че ще се закачим един за друг като части на пъзел и ще се освободи сила, когато това се случи. Но тя каза само, че това е начина по който се прави и при индивидуални участници.
-Звучиш сякаш си си научила урока.
-Съм.
Той се намръщи и дори това малко движение беше някак си очарователно.
-Не искам да си неприятно изненадана, ma petite. Стремя се да съм честен, това което цениш най-много. Аз не съм правил това с никой, но повечето неща между нас са сексуални, каквото да правим или не, е доста вероятно с това да бъде същото.
-Не мога да оставя леопардите тук достатъчно дълго, че да си наемем хотелска стая, Жан-Клод.
-Те няма да бъдат наранени. Докато не отидеш на горният етаж, те ще са в безопасност.
Поклатих глава и го бутнах от мен.
-Съжалявам, но аз няма да напусна това място без тях. Ако искаш да направим това после, добре, но леопардите са приоритет. Те ме чакат да ги спася. Не мога да си тръгна и да направя нещо, което се равнява на метафизичен секс, докато те се страхуват и кървят някъде.
-Не, това не може да почака. Искам да направим това преди битката да започне. Не ми харесва, че си без оръжия.
-Обединяването на белезите ще ми даде ли повече. . . умения?
-Да.
-И това е заради, което искаш да го направим? – Бях се облегнала на стената сега, не го докосвах.
-Собствената ти защита ще е по силна, а и аз ще спечеля сила. Знаеш това.
-Има ли някакви изненади в това, за която трябва да знам?
-Както казах, никога не съм правил това с никого, не съм виждал как се прави. Аз ще бъда толкова изненадан, колкото и ти.
Погледнах в прекрасните му очи и исках да вярвам в това.
-Виждам недоверието в очите ти, ma petite. Но не съм аз този, на когото не се доверяваш. Не се доверяваш на собствената си сила. Нищо не става както трябва с теб, ma petite, защото ти си като никоя сила преди теб. Ти си дива магия, неопитомена. Хвърляш най-добрите планове на вятъра.
-Учих се да я контролирам, Жан Клод.
-Надявам се, че това е достатъчно.
-Плашиш ме.
Той въздъхна.
-Това е последното нещо, което желая да правя.
Поклатих глава.
-Виж Жан-Клод, знам че всеки продължава да казва, че хората ми са добре, но искам да го видя сама, така че хайде да го направим.
-Това ще бъде нещо специално и мистично, ma petite.
Погледнах клуба.
-Тогава се нуждаем от различна среда.
-Съгласен съм, но средата бе твой избор, не мой.
-Но ти настояваш, че трябва да го направим точно сега, преди битката да започне.
-Истина. – Той въздъхна и протегна ръката си към мен. – Ела нека отидем до масата ми.
Всъщност мислех да откажа ръката му. Забавно колко бързо можех да отида от това да искам да му скоча, до това да избягам от него. Разбира се, това не беше точно него, но повечето усложнения идваха от него. Мистичните неща между нас никога не са прости. Той казва, че вината е моя и може би беше. Жан-Клод беше доста добър вампир повелител, а Ричард бе доста добър Улфик. И двамата бяха могъщи, но нямаше нищо ужасно необикновено в техните сили. Е, има едно за Жан-Клод. Той може да спечели сила, хранейки се от сексуална енергия. В друг век щяха да го наричат инкубус. Рядко е дори за вампир повелител, да има втори начин да печели сила, освен чрез кръв. Така че това беше впечатляващо, по някакъв начин. Има само един друг господар, който бях срещнала да се храни от нещо друго, което не бе кръв и то беше ужас. От двете, предпочитам похотта. Най-малко не трябва да кървиш. Обикновено. Но аз бях дива карта, тази чиито сили, изглежда не се свързваха с нищо, освен с легендите за отдавна мъртвите некромани. Легенди, толкова стари, че никой не вярва, че може да са истина, докато аз не се появих. Тъжно, но истина.
Масата се бе разчистила, докато шепнехме. Сега само Джейсън и още един мъж седяха там. Мъжът беше облечен в кафява кожа, от това което можех да видя от панталоните му до закопчаната отпред риза без ръкав, която носеше. Носеше и една от тези маски, които оставяха лявата страна на устата ти, част от носът ти и очите ти непокрити, но всичко останало от лицето покрито. Честно казано, смятах маската за зловеща, но хей, не моят хляб се меси*. Докато той не опитва нищо с мен, нямаше да има проблем. Чак когато ме погледна, разпознах тези светли, светли сини очи, изумително ледено сини очи на сибирско хъски. Никой човек, който някога съм срещала няма очи като тези.
-Ашър - казах
(Английска поговорка – не е моя работа)
Усмихна се тогава и разпознах извивката на устните му. Знаех защо носи маската. Не беше сексуално предпочитание или поне не мислех така. Беше за да скрие белезите. Някога, преди двеста години, някакви монаси, имащи добри намерения, са се опитали да изгорят дявола от Ашър. Направили го със светена вода. Светената вода е като киселина за вампирите. Някога е бил, по свой собствен начин, толкова поразителен, колкото Жан Клод. Сега половината от лицето му беше руина, както и половината от гърдите му и по голямата част от едното му бедро, поне от това което съм виждала. Останалото, което бях видяла у него беше перфектно, толкова перфектно, колкото в деня в който е умрял. Колкото до това, което не съм виждала, не съм сигурна, че искам да знам. Чрез белезите с Жан-Клод имах спомени на Ашър от миналото. Знаех как изглежда тялото му в гладката си перфектност, всеки инч от него. Ашър и неговият човешки слуга Джулияна, са били тройка заедно с Жан-Клод около двадесет години. Тя е била изгорена като вещица, а Жан-Клод е успял да спаси само Ашър, след като вече са го обезобразили.
Евентуално след двеста години, те все още тъгуват за Джулиана и един за друг. Ашър сега беше втори в командването на Жан-Клод. Но те не бяха любовници. Те бяха притеснени приятели, защото все още имаше прекалено много неизказани неща между тях. Ашър все още обвиняваше Жан-Клод че ги е изоставил, а на Жан-Клод му бе трудно да спори за това, защото дълбоко в себе си, той също се обвиняваше.
Наведох се надолу и целунах Ашър бързо по бузата.
-Какво си направил със всичката си коса? Моля те, кажи ми, че не си я отрязал.
Той вдигна ръката ми към устата си и я целуна нежно.
-Сплетена е и е по-дълга от преди.
-Едва ще дочакам да я видя – казах. – Благодаря, че дойде.
-Ще премина през ада за да застана на твоя страна, знаеш това.
-Вие французите говорите доста добре – казах. Той се засмя леко.
Джейсън ни прекъсна.
-Мисля, че шоуто започна. – Обърнах се и погледнах жена да се обляга срещу скелето. Тя носеше рокля и наистина не исках да виждам какво има отдолу.
-Каквото и да правим, хайде да го направим и да отидем да вземем леопардите.
-Не искаш ли да видиш шоуто? – Попита Джейсън. Очите му бяха напълно невинни, но усмивката му не беше.
Намръщих му се. Но очите на Джейсън гледаха зад мен и знаех, че някой, който Джейсън не харесва идва към нас. Обърнах се и видях Аякс да седи там. Той ме игнорира и проговори на Жан-Клод.
-Имаш петнадесет минути, тогава шоуто започва.
Жан-Клод кимна.
-Кажи на Нарцис, че ценя известието.
Аякс кимна леко, много както господаря му бе направил преди, тогава се отдалечи.
-За какво става въпрос? – попитах.
-Ще бъде грубо да направим нещо магично по време на нечие изпълнение. Казах на Нарци,с че ще извикаме някаква. . . магия.
Трябва да изглеждам толкова подозрителна, колкото се чувствах.
-Започваш да ме ядосваш с този магически акт.
-Ти си некромант, а аз съм господаря-вампир на града. Наистина ли вярваш, че можем да слеем силите си и никой немъртъв в стаята, и по надалеч, да не усети? Не знам дали превръщачите са способни да го усетят, но е възможно, откакто ние се свързахме и с леопард. Всеки нечовек в клуба ще усети нещо. Не знам колко или точно как, но нещо, ma petite. Нарцис ще го приема за обида, ако прекъснем това представление, без да го предупредим.
-Не искам да ви препирам – каза Ашър. – Но ще изразходите времето си, ако не побързате
Жан-Клод го погледна и погледа не беше напълно приятелски. Какво се бе случило между тях, че Жан-Клод да погледне така Ашър?
Жан-Клод държеше ръката си към мен. Поколебах се за секунда, тогава плъзнах ръката си в неговата и той ме заведе до стената близо до масата.
-Сега какво? – попитах,
-Сега ще трябва да свалиш щита си, ma petite, тази толкова силна бариера, която си поставила между мен и аурата ти.
Погледнах го.
-Не искам да правя това.
-Нямаше да те моля, ако не е нужно, ma petite. Но дори да съм способен да направя това, на нито един от двама ни няма да ни е приятно да разруша щита ти. Ние не можем да свържем аурите си , ако моята аура не може да докосне твоята.
Внезапно бях изплашена. Наистина, сериозно изплашена. Не знаех какво ще се случи, ако сваля щита си с него точно тук. Във време на криза, аурите ни се сливаха. Аз не исках да правя това. Аз съм луда на тема контрол и каквото и да се случваше с Жан-Клод, винаги изяждаше част от мен, която най-много се нуждае от контрол.
-Не съм сигурна, че мога да направя това.
Той въздъхна.
-Това е твой избор. Няма да те принуждавам, но се страхувам от последствията, ma petite. Страхувам се от тях.
Мариан ми даде урок, а и беше малко прекалено късно да ми омекват краката. Можех или да продължа напред, или евентуално някой от нас щеше да умре. Вероятно аз. Част от работата ми беше да се изправям срещу свръхестествени чудовища, неща, които бяха достатъчно магически, че да усетят дупките в защитата ми. Преди дори да съм способна да усещам аурите, или най-малко знаех, че това правех, моята аура трябва да бъде непокътната. С моя собствен природен талант, това беше достатъчно. Но изглежда продължавам да се изправям срещу по-големи, по-лоши чудовища. Евентуално щях да загубя. Това можех да го преживея. Но на цената на животите на Жан-Клод и Ричард? Това нямаше да мога да го преживея. Знаех всички причини, заради които трябваше да направя това и стоях там, гледайки Жан-Клод, сърцето ми биеше в гърлото, щита ми здрав, на място. Част от мозъка ми знаеше, че е нужно да го направя. Друга част не беше сигурна.
-Щом сваля щита си, тогава какво?
-Докосваме се.
Поех си дълбоко дъх и го издишах тежко, сякаш щях да се надбягвам. Тогава свалих щита си. Не беше като да срутиш каменна стена, беше като да го върна в душата си. Крепостта просто внезапно не беше там, а силата на Жан-Клод се строполи върху мен. Не беше само усещането за пълното сексуално привличане, можех да усетя ударите на сърцето му в главата си. Можех да усетя кожата му в устата си. Знаех че се е хранил тази вечер, макар че го разбрах, когато чух, че сърцето му бие. Сега, можех да го усетя, че се е нахранил добре и е пълен с нечия кръв.
Ръката му се премести към мен и аз се притиснах към стената. Ръката продължи да се движи, а аз се дърпах. Движех се надалеч, защото повече от всичко на света в този момент исках да го докосна. Исках да усетя ръката му срещу голата си кожа. Исках да разкъсам винила от тялото му и да го гледам, блед и перфектен пред мен. Картината беше толкова ясна, че затворих очи, сякаш това щеше да помогне.
Усетих го пред мен, знаех че той се навежда по-близо. Промуших се под ръката му и внезапно стоях до масата, оставяйки го до стената. Продължих да се отдръпвам, а той продължи да ме гледа. Някой ме докосна и аз изкрещях.
Ашър държеше ръката ми, гледаше ме с бледите си очи. Можех да усетя също и него, да усетя годините му, силата му в главата си. Това беше моята сила, разбрах, че докато се защитавам от Жан-Клод, също отрязвам част от собствените си сили. Щита беше измамно нещо.
Жан-Клод се придвижеше далеч от стената, държеше едната си ръка към мен. Отстъпих, ръката на Ашър се плъзна по моята, когато се дръпнах. Клатех глава, наляво-надясно, наляво-надясно.
Жан-Клод вървеше бавно към мен. Очите му бяха станали удавящо сини, зениците му бяха погълнати от собствената му сила.

Знаех с внезапна сигурност, че не беше неговата сила или похот, която извика очите му, беше моята. Той можеше да усети колко стегнато е тялото ми, докато се движеше към мен. Не беше той този, на когото не се доверявах. Бях аз.
Направих една стъпка назад и се спънах в малкото стъпало, което води до дансинга. Някой ме хвана преди да се ударя в пода, силни ръце около кръста ми, притискайки ме срещу голата кожа на много мускулести гърди. Можех да усетя без да гледам. Държеше ме без усилие, краката ми висяха, познавах тези ръце, усещането за тези гърди, миризмата на кожата му от толкова близо. Извих главата си назад и открих погледа на Ричард.



5 ГЛАВА.
Спрях да дишам. Внезапно бях на сантиметри от него, след толкова много време. Той наведе болезнено красивото си лице над моето, къдрите на кафявата му коса паднаха срещу кожата ми. Устата му се носеше над моята и мислех че щях да кажа „не” или ще помръдна, но две неща се случиха наведнъж. Той стегна едната ръка, с която държеше кръстът ми и движението беше почти болезнено. Освободената му ръка грабна брадичката ми, държеше лицето ми, докосването на ръцете му, силата в тях ме накара да се поколебая. В един момент гледах в дълбоките му кафяви очи , в следващият лицето му бе прекалено близо и той ме целуваше. 
Не знам какво очаквах, целомъдрена целувка, мисля. Не беше целомъдрена. Той ме целуна достатъчно силно, че да ме нарани, достатъчно силно, че да накара устата ми да се отвори, тогава той пропълзя вътре и можех да усетя мускулите на устата му, челюстта му и вратът му да работят докато ме държеше той ме проучваше . Трябваше да съм ядосана, но не бях. Ако той не ме държеше неподвижна, щях да се обърна в ръцете му и да притисна тялото си срещу неговото. Но всичко което можех да направя е да усещам устните му, опитвайки се да го изпия през гърлото.
Накрая се дръпна от мен, достатъчно че да видя лицето му. Започнах да се задъхвам, сякаш очите ми бяха гладни да гледат тези перфектни скули, трапчинките на лицето му. Нямаше нищо женско в Ричард. Той беше краен мъж по-толкова много начини.
Ричард ме сниши ниско към земята със своята височина. Рамената му бяха широки, гърдите дълбоки, кръстът стегнат и тесен, корема равен, с линия от тъмни косъмчета, която се скриваше по средата на винила на панталонът който носеше. Още черен винил! Можех да го усетя, но все пак погледа ми се търкулна по тялото му. Проследих стегнатите бедра, спирайки където не трябва, забелязах нещо, което не трябваше, защото бяхме на публично място, а и не планирах да го видя тази вечер гол. Кожени ботуши до коленете завършваха облеклото му. Единственото което носеше отгоре беше кожена жилетка, метална гривна и вървяща с нея яка.
Ръка докосна гърба ми и аз подскочих, завъртайки се, обърнах лицето си към двамата, защото знаех кой бе зад мен. Жан Клод стоеше там, очите му се бяха върнали към нормалното.
Най-накрая открих гласа си.
-Ти си му се обадил.
-Разбрахме се, че на когото и да се обадиш първи, той ще се свърже с другия.
-Трябваше да ми кажеш – казах.
Жан Клод сложи ръцете на бедрата си.
-Не ме вини за това. Той пожела да е изненада, не аз.
Погледнах Ричард.
-Това истина ли е?
Той кимна.
-Да.
-Защо?
-Защото ако играех честно аз все още нямаше да съм получил целувка. Не можех да стоя тук и да те гледам, без да те докосна.
Не беше толкова думите, колкото погледа в очите му, горещината в лицето му, накара ме да се изчервя.
-Аз играх честно ma petite, и все пак аз съм по-наказаният от двамата – Жан Клод протегна ръка към мен. – Може да започнем с целувка?
Внезапно осъзнах, че стояхме на дансинга близо до металната рамка и чакащите актьори. Привличахме вниманието на зрителите, а аз не исках това. Разбрах когато щита не бе на място. Почти всички в стаята бяха превръщачи. Можех да усетя енергията им, като докосване на топла наелектризирана козина, а те можех да усетят нашите аури.
Кимнах. Внезапно исках уединението което Жан Клод бе предложил по-рано. Но гледайки към Жан Клод и Ричард, разбрах, че не си вярвах да съм сама с тях. Ако получихме стая за себе си, не можех да гарантирам, че сексът ще е само метафизически. Да си го призная, дори само на себе си беше засрамващо. Колкото и неудобно бе да го направим пред публика, все пак е по-добре, от колкото да го направим на уединено място. Тук знаех че ще кажа стоп, навсякъде другаде не бях сигурна. Не мислех за леопардите. Мислех колко чувствена и гола усещах кожата си. По дяволите.
-Целувка, защо не.
-Можем да си вземем стая – каза Ричард тихо.
Поклатих глава.
-Не, без стаи.
Той протегна ръка към мен и погледа ми беше достатъчен че да накара ръката му да падне.
-Ти не ни вярваш.
-Или на себе си – казах тихо.
Жан Клод държеше ръката си към мен.
-Ела ma petite, отлагаме шоуто.
Гледах ръката му за сърдечен удар, тогава я поех. Очаквах от него да ме дръпне към тялото си, но не го направи. Той затвори дистанция между нас. Погледнах го въпросително и той докосна лицето ми нежно, пръстите му се носеха по страните на лицето ми, като колеблива пеперуда, сякаш се страхуваше да ме докосне. Наведе лицето си към мен и пръстите му докоснаха кожата ми. Ръцете му се плъзнаха по страните на лицето ми, държах го като нещо деликатно и чупливо.
Никога не го бях усещала толкова колеблив около мен, толкова несигурен. Дори когато устните му се носеха над моите се чудех, дали той щеше да го направи със силата на Ричард. Тогава устните му докоснаха моите и аз спрях да мисля. Беше като преграда, неговата уста върху моята. Тогава той леко ме целуна. Жан Клод отхвърли учудващо дългата си черна коса през едното рамо, така че дясната страна на лицето му беше чиста и светла и косата не пречеше на целувката. Прокарах ръката си по челюстта му, очертавайки лицето му, дори по-нежно от колкото той ме целуваше. Той потръпна под докосването ми и го усетих да трепери под ръката ми, което доведе мек звук от гърлото ми. Устата на Жан Клод се притисна към моята достатъчно силно, че да мога да усетя зъбите му срещу устните си. Отворих устата си и го пуснах вътре, прокарах езика си деликатно по зъбите му. Бях се научила във френските целувки с вампир, но беше рисковано удоволствие.
Прокарах езика си между зъбите му и се порязах сама. Беше бърза, остра болка, но Жан Клод издаде мек гърлен звук, секундата преди да усетя кръвта.
Ръцете му бяха внезапно на гърба ми, притискайки ме срещу тялото си. Целувката никога не спря и нуждата растеше, докато той се хранеше от устата ми, опитваше се да ме изпие.
Може би щях да се отдръпна, може би не, но момента в който телата ни се докоснаха, беше прекалено късно. Нямаше връщане назад, без отказване, нищо освен усещането. Усетих студения, трептящ вятър, когато неговата аура докосна моята. За един трептящ момент ние бяхме притиснати, един към друг, енергиите ни дишаха, една срещу друга, като двама големи звяра. Границата, която разделяше аурите ни изчезна. Мисля, че е както, когато правиш любов и внезапно сякаш кожата ви изчезва, прилепвате се към партньора си, давайки ви интимност, която никога не сте си представяли, нито планирали, нито искали.
Изкрещях и той ме повтори, като ехо. Усетих, че започваме да падаме към земята, но Ричард ни хвана, прегърна ни към тялото си, постави ни нежно на пода. Силата не прескочи към него, не знам защо.
Тялото на Жан Клод беше върху моето, притискайки ме към пода, слабините му притискаха моите. Той притисна бедрата си към мен, принуждавайки краката ми да се разделят около стегнатите му краката. Исках го в мен, исках да ме язди, както силата ни яздеше.
Той се пребори да се повдигне на ръце, накланяше се, принуждавайки долната част на тялото му, да се стегне срещу моята. И силата се изграждаше в изтръпващо кожата втурване, изграждаше се, като изкачване към края на оргазма, когато можеш да усетиш да става по-поразителен, изумителен, но не можеш съвсем да го стигнеш.
Видях Ричард да се навежда над мен, като тъмна сянка срещу леката светлина. Мисля, че се опитах да кажа: „Не, недей”,но звук не излезе. Той ме целуна и силата пламна, но той все още не беше част от това. Целуна бузата ми, брадичката ми, вратът ми, работеше надолу и внезапно знаех какво правеше. Той целуваше пътя си надолу, към дупката в чакрата на душата ми, центъра на енергията ми. Жан Клод вече покриваше едната, слабините ми. Гърдите на Ричард се опънаха над мен, гладки, твърди, толкова изкусително близо, че вдигнах устата си към кожата му, така че докато той целуваше надолу по тялото ми, прокарваше голите си гърди през езика ми. Облизах мокра линия надолу по тялото му. Той се заигра с устата си в потника и докосна сърцето ми, а аз открих неговото сърце във същият момент.
Силата не просто се изграждаше, тя експлодира. Беше като да седиш на земята в центъра на ядрена експлозия, шокиращи вълни се разпростираха навън, в стаята, докато ние се топяхме заедно в центъра. За един момент ги усещах и двамата в мен, през мен, сякаш те бяха вятър, чиста сила, преливаща през мен, през нас. Електрическият топъл бриз на Ричард над нас; студената сила на Жан Клод се изля над и през нас като хладен вятър; и аз бях нещо голямо и растящо, държах топлината към живот студенината към смъртта. Аз бях двете и нито едно от тях. Ние бяхме всичко и нищо.
Не знам дали бях припаднала, или просто бях загубила време по някаква свръхестествена причина. Всичко което помнех е, че внезапно лежах на пода с Ричард свит до мен, притискайки се към едната ми ръка, тялото му се бе свило около гърдите и главата ми, краката му докосваха едната страна на тялото ми. Жан Клод се бе свил върху мен, тялото му се притискаше по дължина на моето, главата му бе на една страна, почиваше си върху крака на Ричард. И на двамата очите бяха затворени, дъхът им беше парцалив, точно като моя.
Отне ми два опита за да кажа задъхано:
-Махнете се от мен.
Жан Клод се завъртя на една страна, без дори да отваря очи. Падането на тялото му, принуди краката на Ричард да се преместят малко по-нататък, така че аз и Жан Клод лежахме в кръга на тялото на Ричард.
Стаята беше толкова тиха, че помислих че ние сме единствените останали. Сякаш всички бяха избягали ужасени от това което направихме. Тогава стаята гръмна с аплодисменти и виене, и други животински звуци, за който нямах дума. Звука беше оглушителен, биеше срещу тялото ми на вълни, сякаш имах нерви на места на които никога не съм имала.
Ашър внезапно стоеше над нас. Той коленичи до мен, докосна пулсът на врата ми.
-Мигни ако ме чуваш, Анита.
Мигнах.
-Можеш ли да говориш?
-Да.
Той кимна и докосна Жан Клод, прокара ръката си надолу по бузата му. Жан Клод отвори очите си от докосването. Той се усмихна и това изглежда значеше повече за Ашър от колкото за мен, защото това накара Ашър да се засмее. Смехът беше много мъжки, сякаш те споделяха някоя цинична шега, която аз не разбирах. Ашър пропълзя около мен, докато не коленичи до главата на Ричард. Той вдигна кичур от косата му, така че да може да вижда лицето на Ричард ясно. Ричард премигна към него и изглежда се опитваше да го фокусира.
Ашър се наклони над Ричард и го чух да казва:
-Можеш ли да ме чуеш, mon ami?
Ричард преглътна, прокашля се и каза:
-Да.
-Добре, добре.
Отне ми два опита, но имах умен коментар, който трябваше да направя.
-Сега, всеки който може да стане, да си вдигне ръката. – Никой от нас не помръдна. Чувствах се дистанцирана, плаваща, тялото ми беше прекалено тежко за да го помръдна. Може би ума ми беше прекалено завладян, че да се раздвижи.
-Не се страхувай, ma cherie, ние ще се погрижим за вас. – Ашър се изправи и сякаш това бе някакъв знак. Фигури излязоха от тълпата. Разпознах три от тях. Дългата до кръста коса на Джамил изглеждаше като у дома на черното му кожено облекло. Той бе изпълнител на Ричард или Сокол. Шанг Да не изглеждаше да му е удобно в черната кожа, но такива дрехи никога не изглеждат удобно. Шанг Да бе другият изпълнител в глутницата, Хети. Силвия коленичи до мен, изглеждаше великолепно във винил, късата й кафява коса беше като бургундско червено под светлината. Макар че изглеждаше добре, знаех, че тя е достатъчно консервативна и това бе само временен цвят. Тя продаваше застраховки, когато не беше втора в командването след Ричард, неговата Фреки, застрахователните агенти нямаха коса с цвят на добро червено вино.
Тя ми се усмихна, беше с повече грим от колкото някога я бях виждала. Изглеждаше страхотно, но не наистина като Силвия. За първи път се замислих колко красива е и това, че тя изглеждаше почти толкова деликатна, колкото и аз.
-Дължа ти спасяване – каза тя. Веднъж, когато група противни вампира дойдоха в града да научат Жан Клод, Ричард и мен на урок. Те взеха затворници по пътят си. Силвия бе един от тях. Аз я измъкнах и спазих обещанието си, да видя всеки който я беше докоснал мъртъв. Всъщност тя ги уби, но аз й ги предадох за наказанието й. Тя пазеше няколко кости, като сувенири. Силвия никога не се оплакваше, че съм прекалено жестока. Може би тя можеше да ми е новата най-добра приятелка.
Върколаците застанаха около нас в линия, като бодигарди. Никой от тях не бе физически внушителен, колкото бяха бодигардите на Нарцис, виждала съм вълци да се бият и мускулите не са нищо. Имат значение уменията в борбата и определено ниво на безпощадност.
Два вампира дойдоха да застанат с Ашър и вълците. Не разпознах нито един от тях. Жената беше азиатка, с блестящо черна коса, която падаше на голите й рамене и бе с почти същия цвят и яркост като виниловия котешки костюм, който носеше. Костюма бе направен така, че да се увери, че ще забележиш големите й стегнати гърди, тънкият й кръст и добре оформените й бедра. Тя ми даде недружелюбен поглед с тъмните си очи, преди да се обърне с гръб към мен и да застане с ръцете от двете й страни, чакаше. Не бях сигурна какво чакаше.
Вторият вампир беше мъжки, не много по-висок от жената, с плътна кафява коса която бе до главата му освен бритон който стигаше наполовина до очите му. Той погледна надолу към мен с усмивка, очите му блестяха като нови пенита* и сякаш кафявите му очи съдържаха очертания от кръв в тях.
(пени - монета) 
Той обърна вниманието си навън, ръцете му бяха кръстосани срещу черната кожа на гърдите му. Имаше много лица, които бяха като на бодигарди, оставяйки тълпата да разбере: въпреки че не можем да станем, ние не сме безпомощни. Успокоително предполагам.
Джейсън пропълзя през краката им, с главата надолу, сякаш му беше почти трудно да се движи. Той вдигна сините си очи към мен и погледа в тях, бе почти толкова нефокусиран, колкото и аз се чувствах.
Даде ми бледа версия на обичайното му ухилване.
-Това добро ли бе за теб?
Чувствах се достатъчно добре, че да опитам и седнах, но паднах. Жан Клод каза:
-Лежи малко по-дълго, ma petite.
Тъй като нямах избор, направих това което той ми каза. Лежах гледайки тъмният, отдалечен таван с редици лампи. Те почти ги бяха изключили, така че клуба бе почти черен. Като мекият мрак, който идва, когато затвориш щорите през деня.
Усетих Джейсън да ляга от другата ми страна, главата му почиваше на бедрото ми. Не много отдавна щях да го накарам да се мръдне, но откакто прекарвах времето си да се науча да ми е удобно в близостта с леопардите. . Това очевидно ме прави по-толерантна към всички.
-Защо си изморен?
Той завъртя главата си и ме погледна без да се вдига от крака ми, едната му ръка бе на прасеца ми сякаш пазеше равновесие.
-Ти разля секс и магия през целият клуб и питаш защо съм изморен? Такава шегаджийка си.
Намръщих се.
-Още един подобен коментар и ще трябва да се преместиш.
Той притисна главата си към чорапогащника ми.
-Мога да видя, че бельото ти си съвпада с облеклото.
-Махни се от мен, Джейсън.
Той се плъзна на пода без да трябва да повтарям. На него никога нямаше да му бъде позволено да е достатъчно сам, нашият Джейсън. Той винаги трябваше да прокара последната шега, последният коментар, черешката на тортата. Притеснявах се, че някой ден с някой друг, този малък каприз ще го нарани или по-лошо.
Ричард се подпря на лактите си, движеше се бавно, сякаш не беше сигурен, че всичко му работи.
-Не знам дали това чувство е по-добро от всичко, което някога сме правили, или по-лошо.
-Чувството е, като комбинация от махмурлук и умора за мен – казах.
-И все пак, чувството е хубаво – каза Жан Клод.
Накрая щях да се изправя и открих че и двамата бяха сложили ръце на гърба ми за да ме спрат, сякаш движението им бе едновременно.
Всъщност се облегнах към ръцете им, по скоро за да им кажа да не мърдат. Първо, аз все още треперех, второ, просто не намирах физическият контакт за неприятен. Всичките тези месеци на опити да сплотя леопардите и приятелска връзка, научи и мен на сплотеност и приятелство. Трябваше да науча, че не всяко предложение за физически контакта е капан или лъжа.
Ричард седна първи, бавно, държейки ръката на гърба ми. Тогава Жан Клод седна, държеше ръката си много неподвижна срещу мен. Усетих ги да си споделят погледи. Това бе момента, в който обикновено се отдръпвах. Ние правихме фантастичен секс, метафизически или друг и това бе знак за мен, да се затворя, скрия. Ние бяхме пред публика, имаше повече причини да направя това.
Аз не се дръпнах. Ръката на Ричард се плъзна предпазливо нагоре по гърба ми,а ръката на Жан Клод се премести надолу около кръста ми. Двамата ме дръпнаха в извивката на телата си, сякаш те бяха нещо огромно, топли покрити с винил столове, с пулс.
Някои казват, че по време на секс, когато и двамата получат оргазъм, аурите ви се сливат и вие споделяте енергиите си, себе си с другият. Споделяте толкова повече от тялото си по време на секс, което е и една от причините поради която трябва да си предпазлив с кого го правиш.
Просто да стоя на пода с тях, беше нещо такова. Можех да усетя енергиите им се предвижват през мен като поток, като далечно бучене. След време, бях доста сигурна, че ще се превърне в бял шум – нещо което игнорираш, като психически щит, когато не ти е нужно да се концентрираш, за да го задържиш. Но сега беше сякаш винаги ще ходим през състоянието след сън, когато все още сте свързани, все още сте не напълно в собствените си кожи. Не можех да ги изгоня, защото не исках. Да ги гоня, би било излишно. Не се нуждаехме да се докосваме, за да премахнем бариерата вече. И това трябва да ме плаши повече от всичко, но не го правеше.
Нарцис излезе по средата на пода и мека светлина го освети, постепенно ставаше по-силна.
-Е, приятели мой, насладихме се добре тази вечер, не е ли така?
Още аплодисменти, крещене и животински звуци, изпълниха тъмнината. Нарцис вдигна ръцете си докато тълпата не замлъкна.
-Мисля, че стигнахме до връхната си точка за тази вечер. – Някои се засмяха на това. – Ще запазим шоуто си за утре, най-малко ще опозорим това което ни бе предложено тази вечер.
Жената, която все още стоеше с гръб към дансинга в роклята си, каза.
-Аз не мога да се състезавам с това.
Нарцис се наведе за да я целуне.
-Това не е състезание, сладка Миранда, всичко това е подарък за нас. Някой просто са по-редки от останалите. – Той се обърна и ни погледна, когато каза последното. Очите му бяха бледи и странно оцветени, отне ми секунда или две да разбера, че това бяха очите на звяра на Нарцис. Очите на хиена, предполагам, макар че не знам как изглеждат очите на хиените. Просто знаех, че очите му не са човешки.
Той коленичи до нас, приглади роклята си в автоматичен и стар жест, който не бях виждала от мъж преди. Разбира се, той беше първият мъж, който виждам в рокля.
Нарцис снижи гласът си.
-Ще ми хареса да поговоря с теб за това, лично.
-Разбира се – каза Жан Клод – но първо имаме друга работа.
Нарцис се наведе по-близо, снижи гласа си докато не беше достатъчно, че само ние да го чуваме.
-Двама от бодигардите ми са с леопардите, така че няма да има наранявания, има време да поговорим. Или трябва да кажа, че твоите леопарди са в безопасност сега. Каквото принадлежи на един, принадлежи на всички. – Той се наведе, така че почти да докосне бузата на Жан Клод, от едната страна и лицето ми от другата.
-Не – казах – леопардите са мой.
-Наистина – каза Нарцис. Той обърна лицето си съвсем малко и докосна с устните си моите. Можеше и да бъде случайно, но се съмнявах.
-Не споделяш всичко, тогава?
Отдръпнах лицето си, просто достатъчно за да не се докосваме.
-Не.
-Добре е да се знае – прошепна той. Той се наведе напред и притисна устата си в устните на Жан Клод. Бях изумена, замръзнала за секунда чудейки се какво точно да направя.
Жан Клод знаеше какво точно да направи. Той сложи един пръст на гърдите на мъжа и го бутна, не с мускули, а със сила. Силата на белезите, силата, която имахме всички тези моменти, преди да се обединим. Жан Клод я дръпна, както беше правил хиляди пъти преди, нахално, грациозно, доминиращо.
Нарцис бе бутнат назад от втурването на невидима сила, която можех да усетя с тялото си. И знаех, че повечето хора в стаята можеха да я усетят, също толкова добре. Нарцис остана свит на пода, гледайки към Жан Клод, гледаше към всички ни. Погледа на лицето му беше ядосан, но имаше повече глад в този гняв.
-Трябва да поговорим лично – настоя Нарцис.
Жан Клод кимна.
-Това ще е най-доброто решение, мисля.
Имаше тежест на нещата, който останаха неизказани. Усетих объркването на Ричард, огледално на моето, преди да обърна глава и да го погледна. Движението постави лицата ни достатъчно близо, че почти можехме да се целунем. Можех да кажа, само по израза на очите му, че той не знаеше какво става. И той изглежда знаеше, че мога да го кажа, защото не се притесняваше да свие рамене, или да направи някакъв знак, че не знае. Това не беше телепатия, макар че външно може да изглежда по този начин. Беше повече като допълнителна съпричастност, сякаш можех да прочета всеки нюанс на лицето му, собствените му промени и знаех какво имат предвид.
Аз все още бях притисната в кръга, от ръцете на Ричард и Жан Клод. Непознат смисъл на голата кожа с която се докосвахме всичките, гърба ми, гърдите и стомаха на Ричард, ръката на Жан Клод. Имаше нещо невероятно точно сега в докосването, в близостта. Усетих Жан Клод да се обръща, преди аз да се обърна, за да срещна очите му.
Погледа в тези давещи очи, съдържаше тези неизказани думи, неискани, всичко беше толкова трептящо близо. Защото веднъж, той не гледаше в очите ми с бариера, която да задържа всички тези думи.. това трябва да е ефекта върху мен за свързването на белезите, но тази вечер мисля, че той може да ме попита за всичко, всичко и не съм сигурна, че ще кажа не.
Това което той накрая каза, беше:
-Ще се оттеглим ли в уединение да обсъдим бизнеса с Нарцис? – Гласът му бе обикновеният равен. Само очите му стояха несигурни и с нужда толкова голяма, че той сякаш нямаше думи за това. Ние всички чакахме толкова дълго да се предам. Знам, че този начин на изразяване не е мой. Това звучи повече като нещо което Жан Клод би си помислил, но с Ричард също притиснат към тялото ми, не бях сигурна кой го мислеше. Единственото което знам е, че не бях аз.
Дори и преди белезите да бъдат свързани, аз имах моменти като този. Моменти в който техните мисли превземат моите, заместват моите. Картините са по-лошо, порой кошмари в които се храня с топли тела на животни, пиейки кръв от хора, които не познавам. Това смесване, тази загуба на самоличност, това ме ужаси, изпрати ме да избягам от всичко, за да се задържа цяла, за да задържа себе си. Тази вечер, това просто не изглеждаше важно. Определено последица от метафизическото обединяване на белезите. Но знанието, че няма да си отиде. Това бе опасно тази вечер.
Жан Клод каза:
-Ma petite, добре ли си? Аз се чувствам много по-добре, изпълнен с енергия всъщност. Ти все още ли си зле?
Поклатих глава.
-Не, добре съм. – Добре, това не покриваше истината. Изпълнена с енергия, това е така, но има и друго. Колко дълго можех да рискувам леопардите от друго бедствие? Нощта не беше в началото си, зората идваше, а аз исках да съм сама с тях, преди това. Разбрах с разтърсване, което премина по тялото ми, че ако ние можехме да получим някакво уединение и ако не бъдем прекъсвани, внезапно всичко щеше да е възможно.
Жан Клод и Ричард се изправиха в безкостното грациозно движение на вампира и чистата енергия на върколака. Погледнах ги, докато те стояха над мен и внезапно имах силното желание да имаме друга работа. Не се притеснявах за леопардите токова колкото трябваше, това ме притесни. Какъвто и да бе ефекта, това ме отвличаше от по важните неща. Спасяването на леопардите, за това дойдох. Това бе първият път, в който мислех за тях от доста време.
Поклатих глава и се опитах да я прочистя, от секса, и магията, и тежестта на възможността в очите на Ричард. Очите на Жан Клод бяха по-предпазливи, но мисля, че неговото внимание беше загрижено за мен.
Протегнах ръката си към двамата. Никога не питах за помощ, освен ако не кървях или нещо не ми беше счупено. Двамата си размениха погледи, тогава те протегнаха ръцете си към мен в перфектен унисон, като хореография на танцьори които се познаваха от дълго.
Те можеха да усетят желанието ми, но то винаги бе там, то не им даваше нищо. Поех ръцете им и ги оставих да ме вдигнат. И двамата все още изглеждаха несигурни, почти подозрителни, сякаш очакваха да се отдръпна от тях и да избягам крещейки заради интимността във всичко, трябваше да се усмихна.
-Ако можем да изпратим всички в безопасност, преди да се съмне, всичко може да е възможно.
Те си размениха друг поглед. Жан Клод направи малко движение, сякаш насърчаваше Ричард. Беше дребно, почти отмятане с глава, което казваше: „Давай, попитай.”Нормално виждайки ги да заговорничат зад гърба ми би ме ядосало, но не и тази вечер.
-Имаш предвид. . . – Ричард остави мисълта да се провлачи.
Кимнах и ръката на Ричард се стегна в моята. Ръката на Жан Клод внезапно се успокой в моята.
-Ти си разбираща, ma petite, това е нова. . . - той се поколеба - готовност, може би продиктувана от свързването на белезите. Не искам по- късно да ни обвиниш, че сме те измамили.
-Знам какво е и не ми пука. – Трябваше, но не го правеше. Беше като да съм дрогирана или пиана и всяка мисъл не правеше това по-различно.
Погледнах към Жан Клод и го видях да изпуска дъха, който бе задържал. Усетих Ричард да прави същото. Беше сякаш и двамата са били освободени от огромна тежест. И знаех, че аз бях тази тежест. Ще се опитам да не съм тежест от сега.
-Хайде да приключим с това и да измъкнем леопардите – казах.
Жан Клод вдигна ръката ми към устата си, докосна я с устните си.
-И ще се махнем от това място.
Кимнах.
-И ще се махнем от това място.



6 ГЛАВА.
Оплаквам се от години че декорите на Жан Клод изглеждам много едноцветни, но щом видях спалнята на Нарцис, разбрах че дължа на Жан Клод извинение. Стаята бе изцяло в черно и имам предвид изцяло черно. Стените, дървеният пот, дръпнатите драперии срещу стената, леглото. Цветът на чаршафите изглежда акцентираше на черното повече от колкото да го успокояваше. Вериги бяха закачени на тавана над грамадното легло. Беше по-голям и от царски размер. Единственият термин който ми идваше на ум беше с големина за оргия. Леглото беше с балдахин и от най-голямото, най-тежкото и най-тъмно дърво което някога съм виждала. Още вериги висяха от четирите подпори, увити в тежки перманентни кръгове. Ако бях на среща, щях да се обърна и да избягам. Но това не беше среща, а и бяхме се събрали компания.
От разбиране за хората които ходят в клубове господар и роб, е че спални им са отделени от „тъмниците” им. Може би близо една до друга, но не и в същата стая. Нуждаеш се от някъде където наистина да спиш. Може би Нарцис просто никога не оставя удоволствието и игрите.
Имаше врата на отсрещната стена драпериите бяха смъкната до половината на едната стена, може би истинското му легло беше зад врата номер две или зад драпериите. Надявах се да е тъка.
Единственият стол в стаята бе привързан с каишки, тъка че Нарцис ни предложи леглото, за да седнем. Не знам дали щях да седна или не, но първи беше Жан Клод, след това и Ричард. Жан Клод седна върху черният чаршаф както правеше всичко, с грация, беше подпрял тялото си на възглавниците сякаш се чувстваше напълно удобно. Но Ричард бе този който ме изненада. Очаквах да видя в него част от неудобството което аз чувствах към стаята, но той не изглеждаше ни-най малко сякаш му е неудобно. Всъщност за първи път регистрирах тежките кожени гривни на китките му и нашийника около вратът му, на която имаше метални кукички, така че да могат да бъдат прикачени за вериги или каишки. Вероятно ги носеше за да може да се смеси в клуба, както аз носех ботушите. Но. . . но можех да почувствам спокойствието му към стаята и всичко в нея. Аз не бях.
Погледнах към Жан Клод и Ричард и знаех че съм решила да спя с тях тази вечер, независимо от това на къде се насочат нещата. Но да ги гледам в леглото по средата между всичко това, да ги гледам сякаш са си у дома си, ме накара да се зачудя за решението си. Накара ме да помисля че може би, след цялото това време, аз все още не знам как да се взема в ръце.
Ашър бродеше в стаята разглеждайки нещата по стената. Не можех да го прочета както можех да прочета другите, но той също изглеждаше спокоен и не мислех че това е актьорство. Нарцис пристъпи в стаята с Аякс на гърба си. Той се съгласи да позволи всички останали да останат в коридора или на долният етаж, в замяна ни оставихме останалите вълци да стоят пред вратата за нашият разговор. Предполагам, че за истинско уединение. Предполагам, че за истинско уединение се нуждаеш от по-малко от по двойка души от всички страни*. (Давам малко пояснение защото в началото и аз се обърках : Анита и Ричард представляват превръщачите от едната страна, Жан Клод и Ашър – вампирите, а Нарцис и Аякс – хиените)
Ричард протегна ръката си към мен.
-Всичко е наред Анита. Нищо в тази стая няма да те нарани без твоето позволение, а ти няма да го дадеш. – Не беше точно утешителният коментар който исках, но предполагам че беше истината. Вярвах че истината е добра, но започнах да разбирам че не е добра или лоша, а просто истина. Животът е лесен когато вярвах в безусловното черно и бяло.
Поех ръката му и го оставих да ме дръпне между него и Жан Клод. Е, Нарцис вече бе направил играта си с Жан Клод, тъка че предполагам, че трябваше да покажем ясно, че не е позволено да ни докосва някой друг. Но все още ме притесняваше че Ричард ме сложи между тях, а не просто до себе си. Топлото, мъгляво усещане което имах от обвързването на белезите изглежда се оттегляше с тревожни размери. Магията прави това по някога.
Чувствах се стегната и ми бе неудобно на черното легло между двамата ми мъже.
-Какво не е наред, ma petite? Внезапно си много стегната.
Погледнах Жан Клод и повдигнах вежди.
-Аз ли съм единствената която не харесва стаята?
-Жан Клод е харесвал тази стая много повече от веднъж – каза Нарцис.
Обърнах се и погледнах хиената която бе пристъпила в стаята.
-Какво имаш предвид? – попитах.
Жан Клод отговори.
-Когато бях по ниско в йерархията правех неща, защото ми казваха да ги правя. Но тези дни са минало.
Погледнах го, а той не срещна погледа ми очите му бяха изцяло върху Нарцис и другият мъж който се разхождаше около леглото.
-Не си спомням да си бил неохотен – каза Нарцис. Той се облегна срещу далечният стълб на леглото.
-Научих се преди години да правя необходимото – каза Жан Клод. – Освен това, Николаос, старият господар на града, ме изпрати при теб. Спомняш си каква беше, Нарцис. Отказване на заповед не бе позволено.
Аз имах честа да срещна Николаос лично. Тя беше много, много плашеща.
-Значи аз бях неприятен дълг. – Той звучеше ядосан.
Жан Клод поклати глава.
-Тялото ти е приятно, Нарцис. Това което правиш докато се любиш, ако можеш да поемеш нараняванията, не е. . . – Жан Клод погледна надолу сякаш търсеше правилната дума, тогава вдигна полунощно сините си очи към Нарцис, и видях ефекта който погледът му имаше върху превръщача. Нарцис изглеждаше сякаш е ударен между очите с чук, привлекателен, очарователен чук.
-Не е какво? – Попита Нарцис, гласът му дрезгав.
-Не ми е по вкуса – каза Жан Клод. – Освен това, не съм те удовлетворил много, ти не направи това което бившият ми господар желаеше да направиш.
Аз бях причината поради която Николаос беше предишният господар на града. Тя се опита да ме убие и аз извадих късмет. Тя бе мъртва, а аз не. И сега Жан Клод е господар на града. Не бях планирала това. Колко от това бе планирано от Жан Клод е все още спорно. Не само предразсъдъците ми са причина да му се доверявам по-малко от колкото на Ричард.
Нарцис сложи коляното си на леглото, едната ръка все още на подпората на леглото.
-Ти ми достави много удоволствие. – Погледа на лицето му бе прекалено интимен. Те трябваше да са сами за този разговор. Но от начина по който Нарцис гледаше Жан Клод, сметнах че може би това не бе добра идея. От Жан Клод всичко което усещах беше желание да прикрие всички наранени чувства. Но се обзалагам че ако мога да влезна в главата на Нарцис там че открия различен вид желание.
- Николаос мислеше че съм я провалил и ме наказваше за това.
-Аз не можех да се съюзя с нея, не и заради теб като моя постоянна играчка.
Жан Клод повдигна вежди на това.
-Не помня това да е било част от сделката.
-Когато първоначално й отказах, тя подслади офертата. – Нарцис пълзеше по леглото. Той стоеше наведен на четири крака, сякаш очакваше някой да дойде зад него.
-По какъв начин тя подслади офертата?
Нарцис започна да пълзи по леглото, бавно, колената му хващаха роклята му докато се движеше.
-Тя ми предложи теб, за винаги да правиш това което пожелая.
Трепет на ужас премина през мен от пръстите на краката да върха на главата. Отне ми секунда да разбера че това не беше моят страх. Ричард и аз се обърнахме към Жан Клод. Лицето му не показваше нищо. Беше обикновената политическа, примамлива, почти отегчена маска. Но и двамата можехме да усетим студенината, крещящият ужас в ума му от мисълта колко близо е бил до това да стане постоянен. . . гост на Нарцис.
Това го изпълни със страх който бе по голям от страха просто към превръщача. Картини преминаха през ума ми, спомени. Вериги на стомаха ми, грубо дърво, звука на камшик, острият удар върху кожата ми, и знанието че това е само първият удар. Вълна от отчаяна въздишка следваше спомените оставили ме с мигаща със сълзи. Съзрях объркана картина където бях завързана за стената с изгнила ръка която гали тялото ми. Тогава картните спряха рязко, сякаш някой е натиснал копчето за изключване. Това бяха спомени на Жан Клод, не мой. Той бе изпратил спомените си към мен и когато го разбра, ги блокира.
Погледнах го и не можех да задържа ужасът от очите си, косата ми криеше лицето ми от Нарцис и аз бях щастлива защото не можех да скрия това което току що бях видяла. Жан Клод не ме погледна, а държеше очите си на Нарцис аз се опитвах да не заплача, а лицето на Жан Клод не издаваше нищо.
Жан Клод не си бе спомнил злоупотребата на Нарцис, а други, много, неизброими други. Не беше болка това което почувствах от спомените, а отчаяние. Мисълта че аз. . . не той. Че той няма да притежава собственото си тяло. Той никога не е бил проститутка или по-скоро, никога не е предлагал секс за пари. Но за сила, прищевките на господарите му през вековете и странно но за безопасност, той бе предлагал секс от векове. Знаех това, но си го представях като прелъстител. Каквото видях току що то нямаше нищо общо с прелъстяването.
Малък звук дойде от Ричард и се обърнах към него. Очите му блестяха от не пролени сълзи и в неговите очи беше същият ужас който можех да почувствам на лицето си. Гледахме се един друг за дълъг замръзнал момент, тогава сълза се стече по лицето му секунда преди да усетя топлата линия на сълзата да се стича по моето.
Той се притегна към ръката ми и аз я поех. И двамата се обърнахме към Жан Клод. Той все още гледаше, дори говореше, въпреки че не можех да чуя нищо от това, с Нарцис. Мажат пропълзя напред тъка че да е на такова разстояние че да ни докосне. Но не нас искаше да докосне.
-Сладко, сладко, Жан Клод, мислех че съм те забравил, но гледайки те тази вечер на пода с тях двамата ми припомни. – Той се протегна към Жан Клод и Ричард грабна китката му.
-Не го докосвай. Не го докосвай отново.
Нарцис Гледаше от Жан Клод към Ричард и накрая се обърна към Ричард.
-Толкова притежателен, трябва да е истинска любов. – Виждах ясно и гледах мускулите на ръцете на Ричард се бяха стегнали докато стискаше тази деликатна китка.
Нарцис се засмя, много треперещо, но не беше с болка.
-Такава сила, такава страст, той ще ми счупи ли китката ако се опитам да докосна косата ти? – Гласът му се задържа развеселен накрая разбрах че това го възбуждаше. Ричард го докосваше, заплашваше го, нараняваше го. . . Той се наслаждаваше на това.
Усетих Ричард също да го разбира, но не го пусна. Вместо това той рязко дръпна другият мъж, разваляйки баланса му докато Нарцис не падна върху него . Нарцис издаде малък изненадан звук. Ричард продължи да държи китката му и сложи другата си ръка на вратът на мъжа. Не стискаше, просто там, голяма и тъмна срещу бледата кожа на Нарцис.
Бодигарда, Аякс, се отблъсна от стената, а Ашър направи движение тъка че да го спре. Нещата можеха да отидат на зле, много бързо. Обикновено бях аз тази която си изпуска нервите и прави нещата по-лоши, не Ричард.
Нарцис повече осети от колкото видя движението, Защото Ричард държеше лицето му обърнато в противоположна посока от останалата част от стаята.
-Всичко е наред, Аякс, всичко е наред. Ричард няма да ме нарани. – Тогава Ричард направи нещо което накара дъха на Нарцис да спре в гърлото му и да излезе рязко.
-Ти може да ми счупиш китката игра е, но ако не е , тогава хората ми ще ви убият, всички ви. – Думите бяха разумни, тонът му не беше. Можеш да чуеш болката в гласът му, но имаше нещо почти очаквано сякаш по какъвто и начин Ричард да отговори, ще го възбуди.
Жан Клод проговори.
-Не му давай извинение да сме на неговата милост, mon ami. Ние сме на негова територия, негови гости. Имаме дълг на гости към домакин си докато той не премахне това ни задължение.
Не бях сто процента че това е дълга на госта към домакина, но бих се обзаложила че счупването на техен крайник няма да е добре. Докоснах рамото на Ричард и той подскочи. Нарцис издаде протестиращ звук, сякаш Ричард неволно бе стегнал захвата си.
-Жан Клод е прав, Ричард.
-Анита те съветва да се въздържаш Ричард, а тя е едни от най-малко въздържаните хора който някога съм познавам – Жан Клод се премести напред, постави ръката си на другото рамо на Ричард, тъка че и двамата го докосвахме. – Освен това, mon ami, да нараниш него няма да премахне вече направената вреда. Няма да бъде проляно по-малко кръв; няма да е загубена по-малко плът, унижението няма как да бъде спряно. Това е минало, спомените не могат да ни наранят.
За първи път се почудих дали аз и Ричард сме получили едни и същи спомени. Аз ги бях усетила като ужас, но те нямаха същият ефект върху мен както върху него. Може би беше мъжко нещо. Може би нещо в Ричард. Аз бях жена. Знаех нещата който могат да ми се случат. Може би той никога не бе помислял за нещата който могат да се случат на него.
Ричард проговори ниско, гласът му изпълнен с ръмжене, сякаш звярът му се криеше точно зад прекрасното му гърло.
-Никога не го докосвай отново, Нарцис, или ще довършим това. – Тогава Ричард бавно, внимателно плъзна ръката си от Нарцис. Очаквах да се дръпне, да разтрие пострадалата си китка, н о съм го подценила или може би го надценявах.
Нарцис хвана китката си, но остана притиснат към тялото на Ричард.
-Скъса сухожилието на китката ми, те се лекуват по-дълго от костите.
-Знам – каза Ричард тихо. Нивото на гняв в тази дума ме накара да трепна.
-С мисълта че мога да кажа на хората си да оставят леопардите й на милостта не техните похитители.
Ричард погледна към Жан Клод, който кимна леко.
-Нарцис може да се свърже с . . . мъжете си мислено.
Ричард сложи ръцете си на раменете на Нарцис, за да го бутне, мисля, но Нарцис каза:
- Ти отмени безопасното ви преминаване с това че ме нарани против волята ми.
Ричард замръзна и можех да видя напрежението в гърба му, внезапното чувство за несигурност.
-За какво говори той? – попитах. Дори не бях сигурна кого питах.
-Нарцис има малка армия от хиени а тази и околните сгради, като охранители. – каза Жан Клод.
-Ако хиените са толкова силни, защо никой не говори за тях както се говори за върколаците и плъхолъците? – попитах.
- Защото Нарцис предпочита да бъде силата зад трона, ma petite. Това означава, че другите превръщачи постоянно печелят неговата благосклонност с подаръци.
-Както Николаос използва теб – казах.
Той кимна. Погледнах към Ричард.
-Какво си му давал?
Ричард се отдръпна от Нарцис.
-Нищо.
Нарцис се обърна в леглото, все още държейки китката си.
-Това ще се промени.
-Не мисля така – отвърна Ричард.
-Маркус и Рейна имаха договорка с мен. Те и плъховете наредиха хиените ми никога да не преминават над петдесет. За да стане това използваха подаръци, не заплахи. 
-Заплахата винаги е била там – каза Ричард. – Война между вас, нас и плъховете с вас на губещата страна.
Нарцис сви рамене.
-Може би, но не си ли си се чудил какво съм правил от както Маркус умря и ти пое глутницата? Чудих се кога подаръците ще започнат да пристигат, но вместо това всички подаръци спряха, дори и тези на които разчитах. – Той ме погледна тогава. – Някой от тези подаръци, бяха твой за даване, Нимир Ра.
Трябвало е да съм изглеждала толкова объркана колкото и се чувствах , защото Жан Клод каза:
-На леопардите.
- Да, Габриел, техният стар алфа, беше скъп, скъп мой приятел – каза Нарцис.
Тъй ката аз бях убила Габриел, не ми харесваше на къде отива разговора.
-Имаш предвид, че Габриел също ти е давал някои от леопардите?
Усмивката на Нарцис ме накара да потрепна. – Всички те са прекарали известно време под моя грижа, освен Натаниел. – Усмивката му помръкна. – Предположих че Габриел държи Натаниел за себе си, защото му е личният любимец, но сега, като ми каза какъв е Натаниел, знам че не е било това. – Нарцис се наведе напред на колена. – Габриел се е страхувал да ми даде Натаниел, страхувал се е от това което можем да направим заедно.
Преглътнах трудно.
-Прикри реакцията си доста добре, когато ти казах.
- Аз съм съвършен лъжец, Анита. Най-добре запомни това. – Той погледна към Ричард. – Колко време мина от смъртта на Маркус, малко повече от година? Когато подаръците спряха да пристигат, предположих че това е края на уговорката.
-Какво казваш? – попита Ричард.
-Сега има над четиристотин хиени, някои нови, някои привлечени от друг щат. Но сега съперничим по брой на плъховете и върколаците. Ще трябва да преговаряте с нас като с равни вместо като с подчинени.
Ричард каза:
-Какво ...
Жан Клод го прекъсна.
-Нека да установим границите. – Почувствах страха зад тези спокойни думи, както и Ричард. Но питаш сексуален садист какво иска. Предлагаш му това което си склонен да му дадеш.
Нарцис погледна към Ричард.
- Сега вълците на Жан Клод ли са, Ричард? Споделяш царуването си ли?
-Аз съм Улфик и аз определям границите, никой друг. – н гласът му беше предпазлив, показваше се темперамента му. Никога не съм виждала Ричард такъв и не бях сигурна че промяната ми харесва. Реагираше повече като мен. Мислейки за това, се чудя ... аз имам в себе си част от звяра му, част от глада на Жан Клод, какво те бяха спечелили от мен?
-Знаеш какво искам – каза Нарцис.
-Ти си разумен и няма да поискаш това. – отвърна Жан Клод
- Ако не мога да имам теб Жан Клод, тогава може ни да гледам трима ви как правите любов в леглото ми би било достатъчно за да заличи обидата между нас.
Аз и Ричард казахме заедно:
-Не
-Погледна ни и имаше нещо неприятно в очите му.
-Тогава ми дай Натаниел.
-Не – казах.
-За една вечер.
-Не.
-За един час.
Поклатих глава.
-Някой от другите ти леопарди?
-Няма да ти дам никой от хората си.
Погледна към Ричард.
-А ти Улфик, ще ми дадеш ли един от вълците си?
-Знаеш отговора Нарцис.
-Тогава какво ще ми предложиш, Улфик?
-Посочи нещо което съм склонен да сам.
Нарцис се усмихна и усетих как Аякс и Ашър да се обикалят един друг, сякаш са усетили напрежението да нараства.
-Искам да бъда включен към събранията които управляват превръщаческата общност в този град.
Ричард кимна.
-Добре. С Рафаел смятахме че н е си заинтересуван от политика или вече щяхме да сме те поканили.
- Краля на плъховете не познава сърцето ми, както и върколаците.
Ричард се изправи.
-Анита се нуждае да отиде при хората си.
Нарцис се усмихна и поклати глава.
-О не , Улфик, не е толкова лесно.
Ричард се намръщи.
-Ще бъдеш включен във взимането на решения. Това е което желаеш.
-Но аз все още искам подаръци.
-Не се предават подаръци между вълците и плъховете. Ние сме съюзници. Ако желаеш да си ни съюзник, няма да има подаръци, освен това че ще дойдем когато се нуждаеш от нас.
Нарцис отново поклати глава.
-Аз не желая да бъдем съюзници, да бъда въвлечен във всяка разправа между животни, които не се отнасят за мен. Не Улфик, не ме разбра. Искам да бъда включен в политическите събрания. Но не искам да се свързвам с никого и да бъда въвлечен във война, която не съм започнал сам.
-Тогава какво искаш? –попита Ричард.
-Подаръци.
-Рушвети* имаш предвид - каза Ричард
(Рушвети – подкупи.)
Нарцис сви рамене.
-Викай ми както искаш.
-Не – каза Ричард.
Усетих Жан Клод да се стяга момент преди да каже на Ричард:
-Mon ami...
-Не – каза Ричард и се обърна към Жан Клод. - Дори и да може да ну убие всичките, в което се съмнявам, моите вълци, твоите вампири, ще нахлуят в този клуб и ще го сринат тухла по тухла.. Той няма да рискува това. Нарцис е предпазлив водач. Научих го докато го гледах как се разправя с Маркус. Той слага свята безопасност и комфорт над всичко друго.
-Безопасността и комфорта на хората ми над всичко друго – каза Нарцис и погледна към мен. – Ами ти Нимир Ра, колко сигурна се чувстваш? Мислиш ли че ако хората ми убият котенцата ти вампирите и върколаците ще вдигнат и пръст за да отмъстят за тях? 
-Забравяш, Нарцис, че тя е също така и моя лупа, моята женска. Вълците щя защитят, това което тя им каже да защитават.
-А да, човешката лупа, човешката леопардска кралица. Но не е наистина човек, нали?
Срещнах погледа му и казах.
-Трябва да прибера леопардите си. Благодаря за гостоприемството. – Изправих се и застанах до Ричард.
Нарцис погледна към Жан Клод, който все още седеше на леглото.
- Наистина ли са такива деца? – го попита.
Жан Клод сви рамене грациозно.
-Те не са като нас Нарцис. Те все още вярват в правилно и грешно, в правилата.
-Тогава нека ги науча на ново правило. – Погледна към нас, все още коленичил в леглото, все още носеше черната рокля, но внезапно силата му се изля от него в линии от топлина. Разбиха се в тялото ми като огромна ръка, почти ме накара да се залитна. Ричард се протегна към мен за да ме стабилизира и в момента в който се докоснахме, звярът му прескочи между нас, със втурване на топлина която се препускаше през тялото ми и ме караше да тръпна. Тялото на Ричард потръпна и усетих дъхът му, нашият дъх, да спира за момент. Тази духовна енергия се извиваше около нас и за пръв път разбрах че силата идваше и от двама ни. Мислех че това което е в мен е ехо на звяра на Ричард, но бе повече от това. Може би щеше да е различно, ако не се бях отделила от него за толкова дълго. Но сега, силата която някога е била негова бе моя. Топлината се разля между нас като два потока събираща се в река, два горещи потока, сливащи се в една река която вреше над кожата ми. Беше толкова горещо, че почти очаквах да изгори кожата ми и да разкрие звяра под нея.
-Ако тя се превърне, тогава хората ми са свободни да се намесят в битката – Гласа на Нарцис беше шокиран. Мисля че забравих че той е там, забравих за всичко освен горещата сила преминаваща между мен и Ричард. Лицето на Нарцис започна да се издължава. Беше като да гледаш някой да издължава глина.
Ричард прокара дланта си точно пред тялото ми, галеше силата която се изливаше от кожата ми. Изражението на лицето му беше на леко учудване.
-Тя няма да се превърна. Имаш думата ми. – каза Ричард
-Достатъчно добро. Ти винаги спазваш думата си. Аз може да съм садист и мазохист, но все още съм Оба на този клан – Гласът му бе придобил странна нотка на високо ръмжене. – Обидихте мен и чрез мен, всички мой. – Ноктите на малките му пръсти се издължиха докато не вдигна свита лапа вместо ръка.
Жан Клод дойде да застане до нас.
-Ела, ma petite, Да им оставим място за маневрираме. – Той докосна ръката ми и тази гореща сила прескочи от моята кожа към неговата. Срина се на колене, ръката все още притисната към кожата ми, сякаш топлината го е заварила на място. 
Коленичих до него, а той вдигна погледа си, удавящо син, зениците му бяха изчезнали в прилива на сила, но не неговата. Отвори устата и да проговори, но не излезе и звук. Гледаше ме и съдейки по изражението на лицето му се чувстваше изгубен.
-Какво не е наред? – попита Ашър все още изправен пред Аякс.
-Не съм сигурна – отговорих.
-Изглежда сякаш го боли – каза Нарцис. Това ме накара да го погледна. Освен лицето и ръцете му, все още бе в човешка форма. Наистина могъщите ликантропи можеха да правят това, да се превръщат частично
-Силата се разля над него – каза Ричард, гласът му съдържаше в края си ръмжене. Гърлото му бе скрито зад кожена каишка, но знаех че ако мога да я видя, кожата би била гладка и перфектна. Гласът му мое да вие през устата му като куче без да променя външният си облик.
-Но той е вампир – каза Нарцис. – Силата на вълците трябва да е затворена за него.
-Вълкът е неговото животно за повик
Погледнах лицето ма Жан Клод от инчове разстояние, гледах го как се бори с горещата сила и знаех защо не се справя добре с нея. Това бе първична енергия, живота и пулса на земята под краката ни, втурването на вятъра през дърветата, неща на живот. А Жан Клод въпреки това че ходи, говори и флиртува не беше жив.
Ричард коленичи до нас и Жан Клод изпусна нисък стон, наполовина свивайки се срещу мен.
-Жан Клод!
Ричард го извъртя в ръцете си и гръбнака на Жан Клод се изви, дъхът му излизаше на разкъсани вдишвания.
Нарцис беше над нас на леглото.
-Какво не е наред с него?
-Не знам – каза Ричард
Сложих ръка на гърлото на Жан Клод. Пулсът му не просто препускаше, биеше като нещо в клетка. Опитах се да използвам способността си да усещам вампирите, но всичко което можех да почувствам беше топлината на звяра. Нямаше нищо студено или мъртво в кръга от/на ръцете ни.
-Положи го да легне на пода Ричард.
Той ме погледна.
-Направи го.
Той положи Жан Клод нежно на пода, дланта му все още докосваше рамото.
-Отдалечи се от него. – Направих това което поисках от Ричард, изправих се и се преместих около леглото, избутвайки Ричард с тялото си докато Жан Клод остана сам до леглото.
Тялото на Нарцис се реформира, докато не бе отново грациозният мъж който срещнах на входа. Премести се от леглото без да му бъде казвано, но се премести заобикаляйки, така че все пак да може да гледа.
Жан Клод бавно се извъртя на една страна и премести главата си за да ни погледне. Облиза устни те си и се опита два пъти преди да успее да проговори.
-Какво направихте с мен?
Аз и Ричард все още стояхме сред пулсиращата топлина. Ръцете му погалиха моите и аз потръпнах срещу него. Прегърна с ръка кръстът ми и сякаш колкото повече се допираха телата ни, толкова повече топлина се вдигаше около нас, докато си помислих че въздуха трябва да затрепери както прави въздухът през летен ден на пътят.
-Споделих силата на Ричард с теб - казах.
-Не – каза Жан Клод и се изправи бавно до полу-седнало положение, държеше тежестта си на ръцете си – Не просто Ричард, ma petite. С Ричард се споделяли силите си много пъти, но никога така. Ти си моста между двата свята.
Ашър проговори:
-Тя е мостът между животът и смъртта.
Жан Клод погледна внезапно към лицето му с скръбно изражение на лицето си.
Нарцис каза:
-Знам че Маркус и Рейна можеха да споделят силите си, зверовете си, но Анита не е върколак. Не би трябвало да сте способни да споделяте зверовете си един с друг, вълк с леопард.
- Аз не съм леопард – казах.
- Мисля че дамата протестира прекалено много – отвърна Нарцис
- Или превръщач по вампири – каза Ашър.
Погледнах го.
-Не започвай и ти.
-Знам, че не си истински превръщач Анита, но твоята ... магия се променя когато се присъедини към силата на Ричард. Има нещо в теб, така че ако не те познавах по-добре, бих казал че си като тях.
-Ричард каза, че животното което вика Жан Клод е вълк
-Но това не дава обяснение за това – каза Ашър. Коленичи до Жан Клод и протегна ръката си към него.
Жан Клод хвана ръката му, преди да докосне лицето му и Ашър се дръпна внезапно.
-Кожата ти е гореща, не просто топла, а гореща.
-Това е като треската след хранене, но ... по-живо – Погледна към нас, а очите му все още бяха удавящо сини. – Отиди да спасиш леопардите си, ma petite, за да ни позволиш да се оттеглим преди изгрев. Искам да видя колко гореща ... – пое си дълбоко дъх и знаех че той задържаше усещането за нас - ... колко гореща може да стане силата.
-Всичко това е много впечатляващо, но аз си искам килограма плът – каза Нарцис.
-Започваш да ми лазиш по нервите – отвърнах.
Той се усмихна.
-Във всеки случай, все още мога да поискам обидата да бъда отмъстена.
Погледнах към Ричард и той кимна. Въздъхнах.
-Нали знаеш че обикновено, аз ни въвличам в такъв вид неприятности.
-Ние все още не сме в беда – каза Ричард. – Нарцис демонстрираше. Защо мислиш че не се промених? – Той погледна към малкият мъж. Нарцис се усмихна.
-Пък аз си мислих че декоративни мускули зад Маркус.
-Няма да се биеш, докато не изчерпаш възможностите си, Нарцис, така че без игри – Гласът му съдържаше студенина, твърдост. И отново звучеше повече колкото мен, от колкото като себе си. Колко трудни ли са били последните месеци за него и вълците му. Има само няколко неща, които могат да те направят толкова строг за такъв кратък период от време. Смъртта на близък човек, полицейската работа или битка в която хората около вас в действителност умират. В цивилният си живот, Ричард е гимназиален учител, така че не беше полицейска работа. Мисля че някой щеше да спомене ако Ричард е изгубил член от семейството си. Тогава остава битката. С колко претендента се е бил? Колко е убил? Кой е умрял?
Поклатих глава за да прекъсна потока на мислите си. По един проблем за даден момент.
-Не можеш да имаш никого от нас или някой от хората ни. Няма да започнеш война, така че къде ни оставя това?
-Ще извадя хората си от стаята с котките ти, Анита, ще го направя. – Застана пред мен, гърбът му срещу стълба на леглото, едната му ръка си играеше с веригите около дървото, караше метала да дрънчи. – Хората там не са ужасно изобретателни, но имат някакъв суров талант да причиняват болка. – Гледаше ме с отново човешките си очи.
-Какво искаш Нарцис? – попита Ричард.
Нарцис навиваше веригата около китките си отново и отново.
-Нещо което има стойност, Ричард, има стойност.
Ашър каза:
-Имаш ли правото да изискващ някой доминиращ или предпочиташ ти да си доминиращият.
Нарцис погледна към него.
-Защо?
-Отговори на въпроса, Нарцис – каза Жан Клод. – Може да откриеш нещо което си заслужава.
Нарцис гледаше от единият вампир към другият, след което погледа му се застоя на Ашър, който стоеше в коженото си облекло.
-Предпочитам доминиращите, но с правилният човек си позволявам да съм отгоре.
Ашър вървеше към нас, карайки високото си стройно тяло да се люлее.
-Аз ще съм отгоре .
-Не трябва да правиш това – каза Жан Клод
-Не прави това, Ашър – добавих аз.
-Ще намерим друг начин – обади се Ричард,.
Ашър ни погледна със светлите си очи.
- Мислех че ще бъдеш щастлив Жан Клод. Най-накрая се съгласих да си взема любовник. Не беше ли това което искаше от мен? – Гласът му беше благ, но горчивата подигравка беше там.
-Предложих ти почти всичката си сила, а ти отказа всичко. Защо него? Защо сега? – Жан Клод бе на колене, а аз му предложих ръка, не бях сто процента сигурна че трябваше.
Той погледна предложената ръка.
-Ако мислиш че е безопасно – казах.
Обви ръката си около моята и силата потече с изгарящо завъртане надолу по ръката ми към неговата и усетих да удря сърцето му като вятър. Затвори очи, олюля се за секунда и ме погледна.
-Беше неочаквано първият път – Започна да се изправя и Ричард отиде от другата му страна, така че да го държим между нас.
-Не съм сигурна дали това е добре за теб или зле – казах.
-Ти ме изпълваш с живот. Ти и Ричард. Какво лошо има в това?
Не казах очевидното, но беше наистина трудно. Ако можете да изпълните ходещ мъртвец с живот, трябва ли? Ако го направите какво ще се случи с ходещият мъртвец? Толкова много от магията която се случва между нас не е правена никога преди или само веднъж. За съжаление трябваше да убием другият триумвират който се състоеше от вампир, върколак и магьосник. Те се опитаха да ни убият, но все пак бяха в състояние да отговорят на въпросите на който никой друг не можеше. Сега просто вървим в тъмното, надявайки се че няма да се нараним един друг.
-Погледни се Жан Клод, между тях си като свещ с два фитила. Ще се изгориш – каза Ашър
-Това е моя грижа.
-Да и това което правя аз е моя. Питаш защо него, защо сега? Първо, имате нужда от мен. Кой от трима ви би желал да направи това? – Ашър подмина Нарцис сякаш не беше там, очите му върху Жан Клод, върху нас. – О, знам че ти можеш. Можеш да го направиш когато искаш, да го направиш заради необходимостта, но той е имал теб в миналото си и сега нищо по-малко няма да го задоволи. – Стоеше достатъчно близо, че енергията да се завърти навън, над него, като вълна от гореща океанска вода. Дъхът му излезе с внезапна въздишка.
-Mon Dieu! - отстъпваше назад докато краката му не докоснаха леглото, тогава седна в черните чаршафи.
-Такава сила Жан Клод и все пак никой не желае цената за това че Ричард си изгуби темперамента. Но аз ще платя цената.
-Знаеш правилото ми, Ашър. Никога не искам от другите това което няма да направя сама – казах.
Той ме погледна сериозно, лицето му невъзможно за разчитане зад маската, освен очите.
-Доброволец ли си?
Поклатих глава.
-Не, но не трябва да правиш това. Ще намерим друг начин.
-А ако го искам? – попита той.
Погледнах го и свих рамене.
-Не знам какво да кажа на това.
-Притеснява те че някой може да иска това, нали? – Очите му бяха съсредоточени.
-Да – казах.
Този съсредоточен поглед се премести от мен на Жан Клод.
-Това притеснява и него. той се чуди дали съм съсипан и всичко което ми е останало е болката.
-Веднъж ми каза че всичко работи. Белезите са там, но ... функционираш – казах.
Той примигна и ме погледна.
-Така ли е? Е, мъж не обича да обсъжда такива неща с красива жена. Или прекрасен мъж. – Погледна към нас, но единственият който наистина виждаше бе Жан Клод.
-Аз ще платя цената за грубият език на прекрасният мусю Зийман. Но няма да бъда изкупител на жертва. Не и този път.
Нямаше я тежестта във въздуха от неизказаните думи, но имаше нещо подобно. Ашър е живял два века с хората които бяха причинили нещата от спомените на Жан Клод, които бяхме видели. Два века с този вид грижи и мъка. Когато Ашър дойде първоначално при нас беше жесток. Мислех че сме го излекували от това. Но гледайки в очите му сега знаех че не сме..
-И знаеш ли коя е най-добрата част? – попита Ашър.
Жан Клод поклати глава.
-Ще ти причини болка да мислиш за мен с Нарцис. И дори след като съм с него, той все още няма да отговори на въпроса на когото чакаш толкова отчаяно да получиш отговор.
Жан Клод се вкочани, захвата му се стегна върху ръката ми. Почувствах го да издига собствените си щитове на място, държейки ни извън мислите си, чувствата си в този момент. Горещата енергия между нас започна да се разсейва. Жан Клод се бе направил част от веригата ни. Сега той ни оставяше, въпреки че не мисля че го прави нарочно. Той просто не можеше да се защити от нас и да запази потока.
Гласът му дойде спокоен, обичайно отегченият и изтънчен глас, който му е така присъщ.
-Как може да си сигурен, че той няма да ми каже.
-Мога да бъда сигурен в това което аз ще направя. А аз няма да му дам отговора който желаеш.
-Какъв отговор? – попитах. – За какво говорите момчета?
Двамата вампира се гледаха.
-Попитай Жан Клод – каза Ашър.
Погледнах към Жан Клод, но той се бе втренчил в Ашър. По някакъв начин останалите от нас бяха излишни, публика за шоу за което е ненужна.
-Започваш да издребняваш – каза Ричард.
Погледа на вампира се премести към мъжа от другата ми страна и гнева в тези очи накара зениците му да се загубят в това светло синьо. Изглеждаше като слепец.
-Не съм ли спечелил правото си да издребнявам, Ричард?
Ричард поклати глава
-Просто му кажи истината.
-Има трима души в неговата сила пред които ще се разкрия, на които ще позволя да ме докоснат и ще им отговоря на толкова важен въпрос. – Той се изправи с едно грациозно движение. Пристъпи достатъчно близо, че силата да се плъзне около него, дъхът му излизаше трепетно между устните му. Силата го позна и загоря по-силно, сякаш можеше да се свърже с трима ни ако не внимавахме. Дали силата се нуждаеше от вампир, а не специално от Жан Клод? Ричард затвори своята страна от силата, приличаше ми на метална сила, солидна и непреклонна.
Ашър погали въздуха около ръката на Ричард и отстъпи като потри длани в ръцете си.
-Силата избледнява. – Той се разтърси като куче излизащо от водата – Ако кажеш да, мъките му могат да свършат.
Намръщих се и на двамата, не бях сигурна че следя разказа, не бях сигурна, че искам.
Ашър обърна бледите си, удавящи очи към мен.
-Или нашата справедлива Анита. – Той вече клатеше глава. – Но не, знам по-добре от колкото да питам. Бих се насладил да шокирам нашият хетеросексуален Ричард с предложенията си. Но Анита не се дразни толкова лесно. – Той дойде да застане пред Жан Клод. – И разбира се, ако иска отговора толкова много, може да попита сам.
Изражението на Жан Клод бе повече от арогантно.
-Знаеш защо не го правя.
Ашър се премести обратно да застане пред мен.
-Той отказа леглото ми, защото се страхува че ти ще ... как е американската дума ... ще го зарежеш, ако разбереш, че той спи с мъж. Ще го направиш ли?
Трябваше да преглътна преди да отговоря.
-Да.
Ашър се усмихна, но не беше щастлива усмивка, по скоро автоматична от това че е предвидил отговора.
-Тогава аз ще се позабавлявам с Нарцис и Жан Клод няма да знае дали съм останал защото съм се превърнал в любител на такива неща или защото този вид любов е всичко което е останало за мен.,
-Не съм съгласен с това – каза Нарцис – Преди да взема втория – не четвъртият избор, остави ме да видя какво купувам.
Ашър се изправи, обърна се тъка че лявата му страна да е към хиената. Той разкопча маската си и я отметна над главата си. Ние стояхме достатъчно от тази страна, тъка че да мога да видя перфектният му профил. Златната му коса и имам предвид златна, беше сплетена отзад, тъка че нищо не пречеше на погледа. Аз обикновено гледах Ашър през слой от коса. Без нея, линиите на лицето му бяха като структура, нещо толкова гладко и прекрасно, че искаш да го докоснеш, да го проследиш с ръцете си, да го целуваш. Дори и след малкото шоу което беше поставил, той бе красив. Изглежда нищо не се бе променило докато гледах Ашър.
-Много приятно – каза Нарцис – много, много приятно, но аз имам много красиви мъже зад гърба си и на повикване. Предполагам не толкова хубави, но все пак. . .
Ашър обърна лице към мъжа. Каквото и да казваше Нарцис умря в гърлото му. Дясната страна на лицето на Ашър изглеждаше като восък от изгоряла свещ. Белезите започваха по средата

Беше сякаш този който го е измъчвал, преди всички тези векове, е искал да остане достатъчно от него че да може да си спомня перфектността си. Очите му все очите бяха разгневени, носа му беше перфектен, устата му бе пълна и само за целуване, но останалото. . . останалото беше белязано. Не съсипано, не развалено, а белязано.
Спомнях си гладкото съвършенство на Ашър, усещането за това съвършено тяло триещо се в моето. Не мой спомени. Аз никога не бях виждала Ашър гол. Аз никога не го бях докосвала по този начин. Но Жан Клод го беше правил преди двеста години. Това прави невъзможно за мен да гледам Ашър безпристрастно, защото си спомнях че съм влюбена в него, факт бе, че все още малко бях влюбена в него. Което означаваше че Жан Клод все още малко го обичаше. Личният ми живот просто не може да стане по-сложен.
Нарцис изпусна дъха който бе задържал и каза с пресипнал глас, очите разширени:
-О боже.
Ашър хвърли маската на леглото и започна да разтваря предната част на кожената риза, много бавно. Бях виждала гърдите му и преди, и знаех че бяха много по зле от лицето му. Дясната страна на гърдите му бе изваяна в дълбоки ручеи, кожата твърда на допир. Лявата страна, както лицето му, все още бе с ангелска красота която привлича вампирите от отдавна.
Когато ципът беше на половината на тялото му, оголваше гърдите и горната част на корема му, Нарцис трябваше да седне на леглото, сякаш краката му не го издържаха.
-Мисля Нарцис – каза Жан Клод – че след тази вечер ще ни дължиш услуга. – Гласът му бе празен когато го каза, лишен от всичко. Това е гласа който използва когато е най-внимателен или най-огорчен.
Ашър попита с внимателен глас който не съвпадаше със стриптийза който правеше.
-На какво ниво на болка се наслаждава Нарцис, както ти каза, извън кутията?
-Грубо – каза Жан Клод. – Той може да контролира желанието си и да не престъпва извън границите на покорството, но ако той е отгоре, тогава е грубо, много грубо. Не се нуждаеш от период за затопляне за това – каза Жан Клод все още гласът му бе празен.
Ашър погледна надолу към Нарцис.
-Истина ли е? Харесва ли ти да започваш с. . . гръм? - Тази последна дума бе съблазнителна. Една дума която съдържаше свят с обещания в нея.
Нарцис кимна бавно.
-Можеш да започнеш с кръв ако от това се нуждаят топките ти.
-Повечето хора трябва да поработят, за да може това да им е приятно – каза Ашър.
-Аз не – отвърна Нарцис.
Ашър свърши с свалянето на ципа и плъзна жилетката по ръцете си, държеше я за момент, тогава я дръпна с движение толкова бърза, че изглеждаше размазано. Той удари Нарцис през лицето с ципа веднъж, два, три пъти докато кръв не се показа от ъгъла на устата си и очите му изглеждаха нефокусирани.
Бях толкова страстната от всичко, че мисля че забравих да дишам. Всичко което можех да правя е да гледам втренчено. Жан Клод беше станал много неподвижен между мен и Ричард. Не беше вътрешната тишина на която е способен, на която са способни всички стари вампири повелители и разбрах защо. Той не може да се потопи в тази черна тишина на смъртта с продължаващото докосване на „живот” което ние вкарвахме в него.
Нарцис използва езика си за да опита кръвта от устата си.
-Аз съм съвършен лъжец, но винаги правя честни сделки. – Внезапно той бе по сериозен от колкото беше, сякаш ;лекомислената закачка е само маска, а отдолу се крие по-сериозно, мислещо лице. Когато погледна на горе, имаше личност в очите му, която знаех че е опасна. Флирта също е истински, но той е частична маскировка която да накара всички да го подценят. Гледайки в тези очи, знаех че това той да бъде подценен е много лошо нещо.
Той обърна сериозните си очи към Ашър.
-За това, ще ти дължа една услуга, но само една, не три.
Ашър се протегна и отплете косата си, остави тежките вълни да паднат около лицето му. Той гледаше надолу към малкият мъж, не видях как го е гледал, но както и да бе накара Нарцис да изглежда като удавник.
-Стойността ми се равнява на само една услуга? – каза Ашър. – Не мисля тъка.
Нарцис трябваше да преглътне два пъти преди да проговори.
-Може би повече. – Той обърна погледа си към нас и очите му бяха станали сурови, изстинки. – Върви спаси леопардите си от който и да ги е пленил. Но трябва да знаеш, че тези вътре са нови в нашата област. Те не знаят правилата ни, а техните собствени правила изглежда са по-тежки.
-Ти ни предупреди Нарцис, благодаря ти – каза Жан Клод.
-Мисля че този не би искал да се нараниш, без значение колко ти е ядосан, Жан Клод. Аз ще му позволя да ме върже за леглото или стената и да прави каквото пожелае.
-Каквото и да пожелая? – попита Ашър.
Погледа на Нарцис се върна към Ашър.
-Не, няма значение какво, но докато не използвам безопасната дума. – Имаше нещо почти детски в начина по който каза последното, като че ли вече мислеше за това което идва и не се концентрира наистина върху нас.
-Безопасна дума? – попитах.
Нарцис ме погледна.
-Ако болката стане прекалено голяма или е нещо което роба не иска, използваш уговорена дума. Веднъж щом думата е казана господаря трябва да спре.
-Но ти ще бъдеш завързани няма да си способен да го накараш да спре.
Очите на Нарцис се давеха, давеха в нещо което не разбирах, а и не исках да разбирам.
-Това е доверие както и елемент на несигурност което прави нещата Анита.
-Ти му вярваш, че ще спре, когато му кажеш да спре, но ти харесва мисълта че той може и да не спре, че той просто ще продължи. – Каза Ричард.
Това ме накара да го погледна, но видях и кимването на Нарцис.
-Аз ли съм единствената в стаята която не разбира как се играе играта?
-Спомни си Анита – каза Ричард – аз бях девствен докато Рейна не ме взе. Тя беше първата ми любов да тя обичаше вкуса на. . . екзотичното.
Тогава Нарцис се засмя.
-Девственост в ръцете на Рейна, каква страшна картина. Дори и аз не я оставях да е върху мен, защото можех да го видя в очите й.
-Да видиш какво? – попитах.
-Че тя няма да спре.
Имайки възможността почти да съм звезда в малката й драма в спалнята, спасявайки ме единствено факта че я убих първа, трябваше да се съглася с това.
-На Рейна й харесва повече когато не искаш да го направиш – каза Ричард. – Тя е сексуален садист, не доминираща. Отне ми доста време да разбера колко голяма е разликата между двете.
Погледнах към лицето му, но той все още бе в безопасност зад щита си, не можех да го прочета. Той и Жан Клод имаха повече практика със щитовете си от мен. Но честно казано не исках да виждам какво имаше в главата на Ричард в момента. Осъзнах че съм споделяла спомени с Жан Клод, но не и с Ричард. Никога не ми бе хрумнало да питам защо бе тъка. Но по-късно, по-късно. Точно сега исках да изляза от тази стая.
-Искам да се махна от тук.
Жан Клод се дръпна нежно от двама ни и застана сам.
-Да нощта минава, а ние имаме много неща да правим.
Не погледнах към него или Ричард. Кажи речи бях обещала че ако свършим преди зазоряване ще правим секс. Но някак си гледайки голият гръб на Ашър, и Нарцис който го гледаше с нещо между обожание и ужас, аз просто нямах настроение вече.


7 ГЛАВА.
Горният коридор беше блед и празен. Имаше сребърни ограничителни тапети високо на стената; повече като сребърни линии който бягат надолу по стената. Изглеждаше като коридор на някой луксозен хотел. Не знам дали беше камуфлаж или просто на Нарцис му харесва по този начин. След спалнята му в стил черен техно-пънк и Нарцис който беше самия Маркиз ду Сад в леглото си, това почти ме стресна. Сякаш пристъпваш от тъмен кошмар в тих, спокоен сън.
Ние бяхме тези които изглеждаха не на место. Всичките в черно, показвайки твърде много кожа. Джамил се движеше нагоре по стълбите, мускулите на горната част от тялото му се показваха мъчително през серия от черни кожени каишки. Панталоните му бяха стегнати като втора кожа и аз както отдавна научих докато гледах Жан Клод да сваля такива панталони, че не можеш да получиш гладка линия ако имаш бельо между кожата и панталоните. Той се обърна, косата му с дължина до кръста го последва. Движеше като сянка в светлият коридор.
Фрост беше следващият. Той е нов мъжки вампир който срещнах на изпълнението долу. На по-добра светлина, косата му очевидно беше с цвета на бурдо, като сянка на червено което не е сполучило, но някак си му отиваше. Кожените му панталони бяха покрити с повече ципове от колкото бе необходимо само за сваляне и обуване, и черната му жилетка имаше цип отпред. Напомняше ми на жилетката на Ашър с изключение на цветът. Опитах се да не мисля прекалено много за това което Ашър може да прави в този момент. Все още не знам дали Ашър го бе направил заради нас или наистина искаше да бъде с Нарцис. Беше ми по удобно с идеята че се е жертвал.
Вървях по средата с две жени зад мен. Силвия все още не изглеждаше като себе си за мен. Черната пола беше толкова къса че всеки който беше зад нея няма как да не види каквото беше под полата. Чарпогашника изкачваше краката й по целият път на горе и ги караше да изглеждат дълги и добре сложени, макар че тя е само с три инча по висока от мен. Тя също носеше три инчови токчета, което може би също добавяше илюзия за дълги крака. Коженият й потник показваше много дискретна линия от плът от вратът до кръстът където колан се пристягаше към тънкият й кръст. Гърдите й бяха останали магически от едната страна на линията, сякаш бяха държани с нещо повече от сутиен.
Тя ми се усмихна, но очите й все още бяха бледо вълчите. Не съвпадаха с грима, полата и късата коса.
Менг Дю вървеше в задната част. Бледата й плът се показваше около виниловият костюм на котка, обезцветеното й тяло блестеше. Имаше едно докосване на блясък в ъгъла на окото й, който допълваше бледите синки и драматичната очна линия. Тя е по-малко от мен, с по-деликатни кости, по-малки гърди и по-тънък кръст, като изящна птица. Но погледа който тя ми хвърли беше повече като лешояд от колкото като канарче. Тя не ме харесваше, а аз не искам да знам защо. Но Жан Клод ме увери, че ще си върши работата. Жан Клод има много недостатъци, но ако се доверява на Менг Дю, че ще ме опази, тогава тя щеше да го направи. Той никога не е бил невнимателен с мен, не и по този начин.
Фост просто изглеждаше дяволски развеселен за това. Всичко го караше да се усмихва приятно. Повечето вампири си слагат арогантна маска за да не се разбере какво чувстват. Той изглежда използваше забавлението за това. разбира се, може би Фост просто бе щастлив тип, а аз просто прекалено цинична.
Защо Ричард и Жан Клод не са с мен? Защото леопардите са мой. Ако доведа друг доминиращ с мен, това ще изглежда като слабост. Планирах интервю с други алфи да поемат леопардите, но докато не намеря някой, аз бях всичко което те имат. Ако хората започнат да си мислят че съм слаба, леопардите ще бъдат белязани като вид месо. Тези който се опитват да ми отнемат леопардите, няма да са само чужденци, ще бъдат и превръщачите от града. Забавно е колко много превращачи могат да бъдат задници, освен ако не си достатъчно силен че да ги спреш.
Аз трябваше да спася леопардите, не Ричард, не Жан Клод. Но трябва да остана жива докато правя това, тъка че се нуждаех от гръб. Аз съм крайно упорита, не глупава. Въпреки че познавам няколко хора който няма да се съгласят с това.
Всяка бяла врата имаше сребърен номер отпред. Отново като в дискретен хотел. Ние търсихме стая номер девет. Нямаше абсолютно никакъв звук зад вратите. Единствения шум беше от далечният удар на музиката на долният етаж и слабият шепот на кожа и винил, от движението на телата ни. Никога не съм бил толкова неясни колко силен може да бъде малкият шум. Може би това бе от зловещата тишина на коридора или може би аз спечелих нещо ново от свързването на белезите. По добър слух не е лошо нещо, нали. Толкова много от „подаръците„ от вампирските белези имат тенденцията да са нож с две остриета.
Отърсих се от мрачните мисли и вървях с четиримата си бодигарди по килима в коридора. Доверявах им се да дадат живота си за мен. Това правеха бодигардите. Джамил бе поел два куршума за мен миналото лято. Не бяха сребърни куршума, тъка че той се излекува, но той не знаеше това когато се служи между дулото на пистолета и мен. Силви ми е длъжница и жена с нейните размери не би стигнала до второ място в йерархията на глутницата, без да е един добър върколак. Не се доверявах наистина че вампирите ще дадат живота си за мен. Това бе опит от дългият ми полу-безсмъртен живот тъка че разчитах на вълците и знаех че мога да работя около вампири. Няма значение че Жан Клод им се доверява. Имаше значение че аз не го правех. Тъка че бих предпочела само вълците да дойде, но това ще бъде сякаш казвам че не мога да се справя без глутницата на Ричард. Не е истина. Или не напълно е истина. Щяхме да видим колко дълбоко са лайната щом отворим вратата.
Стая номер девет беше почти на края на дългият коридор. Сградата е била склад и горният етаж беше просто стаи разделени по дължината на дългият коридор. Джамил застана от едната страна на вратата. Фост стоеше пред нея. не беше умен.
Застанах от дясната страна на вратата и казах:
-Фост, хиените трябва да вземат пистолетите от тези момчета.
Вампира повдигна вежди.
-Те може да не са открили всички оръжия – казах.
Той все още ме гледаше.
Въздъхнах. Над сто години „живот:”. Достатъчно сила че да стане вампир повелител и той все още беше аматьор.
-Лошо е да стоиш в центъра на вратата когато пушка стреля от другата страна.
Той примигна и малко от хумора се оттегли, показвайки арогантността която повечето вампири придобиваха.
-Аз мисля че Нарцис е намерил оръжията.
Облегнах рамо срещу стената и му се усмихнах.
-Знаеш ли какво е ченге-убиец?
Той повдигна вежди.
-Някой който убива полицай.
-Не, това е тип амуниции предназначени да преминат през бронежилетка. Ченгетата не са защитени срещу него. Може да носят такива куршуми, Фост. И те ще вземат сърцето ти, по голямата част от гръбначният ти стълб или цялата ти глава, в зависимост от това къде е стрелеца.
-Махни се от проклетата врата – каза Менг Дю.
Той се обърна и я погледна, не беше приятелски поглед,
-Ти не си ми господар.
-Нито ти мой – каза тя.
-Деца – казах. И двамата ме погледаха. Страхотно. – Фост, ако няма да си полезен върни се на долният етаж.
-Какво съм направил?
Погледнах Менг Дю, свих рамене и казах.
-Махни се от шибаната врата.
Можех да видя раменете му да се стягат, но той грациозно кимна с бургундско червената си коса.
-Като желае дамата на Жан Клод, тъка ще бъде. – Той пристъпи от едната страна най-близо до мен. Силвия се приближи до мен, но точно между нас, но бе близо. Това ме накара да се почувствам по-добре. Господарството около вампирите винаги е несигурно. Не знаеш когато те ще опитат да се правят отново на шефове. Наистина, наистина исках да си върна пистолета.
-Сега какво? – попита Джамил. Гледаше вампира сякаш не беше щастлив от неговата компания повече от мен. Винаги е добре когато бодигардите са параноични. Това е с работата.
-Предлагам да почукаме. – Задържах тялото си от едната страна, само протягайки едната ръка за да свърши работа почуках три пъти силно. Ако стреляха през вратата, вероятно щяха да ме пропуснат. Но никой не стреля през вратата. Всъщност ми се е случвало. Ние чакахме няколко минути, но търпението никога не е било от най-добрите ми качества. Започнах да тръгвам да чукам отново, но Джамил ме спря и каза:
-Може ли аз?
Кимнах.
Той почука достатъчно силно че да разтресе вратата. Беше солидна врата. Ако вратата не се отвореше този път, те умишлено ни игнорираха.
Вратата се отвори, показвайки се мъж с кафява коса мускулест колкото Ажа, но по-висок. Нарцис да не ги наемаше от фитнес залите? Той се намръщи.
-Да?
-Аз съм Нимир Ра на леопардите. Мисля че чакате мен.
-Време беше – каза той. Отвори вратата широко, бутна я към стената, подпря я с гръб и кръстоса ръце пред гърдите си. Ръцете му явно не бяха толкова мускулести че да не може да скръсти ръцете си по този начин. Но той демонстрираше че няма нищо скрито зад вратата. Хубаво е да се знае.
Стаята беше бяла, бел под, бял таван, бели стени, като стоя издълбана в твърд сняг. Имаше остриета по стените, ножове, мечове кинжали, малки блестящи ножчета, мечове с дължината на висок мъж. Бодигарда на вратата каза:
-Добре дошли в стаята на мечовете. – Това звучеше официално, сякаш се предполагаше че той трябва да го каже.
От вратата не можех да видя никого. Поех си дълбоко дъх изпуснах го бавно и влезнах вътре. Джамил ме последва на стъпка зад рамото ми. Фост беше от другата ми страна. Силвия и параноични бяха отзад.
Фигура стоеше в средата на стаята. На пръв поглед си помислих че е мъж, но на втори не точно. Беше с мъжки размери, почти шест фута, широки рамене, мускулест, но това което мислех за златен тен бе златна козина, много тънка и хубава. Покриваше цялото тяло. Лицето бе почти човешко, въпреки че костната структура беше малко страна. Широко лице уста без устни, почти кръгла муцуна. Очите бяха тъмно златно-оранжево с малко синьо в тях, сякаш те не са се променило изцяло с промяната на тялото. Беше като че ли тялото е замръзнало, просто спряна точно преди да си върне човешката форма. Никога не бях виждала нещо подобно. Бледа кожа показва голи петна по гърдите и стомаха. Не можех да кажа дали тъмната коса и златният край на брадата бе в действителност лицето му обградено от коса или бе останала част от грива. Колкото повече го гледах толкова повече ми приличаше на лъв, докато не можех да видя мъжа през гледката на звяра който го покрива.
Той ми даде ръмжаща усмивка.
-Харесва ли ти това което виждаш?
-Никога не съм виждала нещо като теб – казах, приятно, спокойно, дори празно.
Той не хареса моята липса на реакция. Усмивката му изчезна и се превърна само в ръмжене на остри зъби, много остри зъби.
-Добре дошла, Нимир Ра, аз съм Марко, ние те чакахме. - той направи жест към едната страна с животинките нокти на човешките си ръце. Огледах се на „ние”. Идваше от малки до със средна височина мъже с къси черни коси и тъмни кожи. Повечето групи, глутници каквото и да е бяха смесени етническо. Но сходството между тези мъже беше почти сякаш са роднини. Не можех да видя косата на Натаниел но знаех че той трябва да е от дясно.
Имаше кръв по белият под, обединила се в малка локвичка. Стичаше се в средата тъка че да може да се измие лесно когато са готови. Имаше друга охрана в далечният ъгъл която изглеждаше много нещастна да бъде там. Три жени който не познавах бяха завързани на вериги на стената от другата страна на вратата. Две блондинки от дясната страна и брюнетка от ляво. Те не бяха леопарди или най-малко не бяха от моите.
-Остави ме да видя хората си – казах.
-Няма ли да ни поздравиш официално? – попита Марко.
-Ти не си алфа Марко. Доведи водача на лъвовете тук и ще го поздравя, но теб не трябва да те поздравявам.
Марко кимна леки, тези странно жълтеникаво кафяви очи никога не напуснаха лицето ми. беше начина по който кимвате в бойните изкуства когато се страхувате, че другият човек ще ви одари ако свалите поглед.
Джамил се придвижи напред до мен, не пред мен, но достатъчно близо че раменете ни да се докоснат. Не му казах да се дръпне. Той ми спаси живота веднъж, оставих го да си върши работа.
-Тогава ме поздрави, Нимир Ра. – Беше друг мъжки глас. Той излезе от мантиите в ляво. Докато той излизаше, мантиите се дръпнаха и можех да видя Грегорий ясно.
Той бе обърнат към стената, гол освен панталоните му който бяха свалени до средата на бедрата му, все още с обувки. Вериги държаха ръцете над главата му и краката му широко разтворени. Чупливата му коса падаше точно до рамената. Тялото му бе слабо но мускулесто, задника стегнат. Трябва да се грижиш за тялото си когато се занимаваш професионално със стриптийз. Нямаше белег по тялото му който можех да видя, но кръв бе изсипана на пода пред него, под него, обединила се, тъмна и изсъхваща. Те не бяха рязали гърба му. Стомаха ми се стегна здраво, дъхът му спря в гърлото.
-Грегорий – каза тихо.
-Той е със запушена уста – каза мъжа. Най-накрая погледът ми се махна от Грегорий и пред очите ми беше другият мъж, алфата, накара ме да зяпна.
Той не беше вълк-човек, беше змя-човек. Главата му беше по широка от раменете ми, покрита с маслиново зелени люспи с големи черни петна. Едната ръка беше гола и изглеждаше много човешка с изключение на люспите и дланта която завършваше усукани нокти, които биха направили всеки хищник горд. Той обърна главата си към мен и ме погледна с едно голямо, медно-златно око. Черни ивица вървеше от ъгъла на окото му до слепоочието му. Движенията му бяха неясно птицеподобни. Други фигури с черни наметала пристъпиха от стените, качулките паднаха и показаха собствените си люспи, със същите ивици до очите си и ръце с извити нокти.
Моите хора се разляха около мен, от двете ми страни.
-Кой си ти?
-Аз съм Корнус на клана на черната вода, съмнявам се че това означава нещо за теб.
-Марко спомена че си нов във града. Аз съм Анита Блейк, Нимир Ра на кръвопиещият клан. С какво право нараняваш хората ми? – Исках да започна да крещя, но има правила. Не може да бъда косматко или да се плаша, но мога да следвам правилата.
Корнус отиде до стената и застана до брюнетката окована за нея. Тя издаде малък паникьосан звук докато той се протягаше към нея. Силви се премести малко по-близо до него, до момичето, като че ли чакаше извинение. Корнус проследи с пръсти бузата на момичето, най-невинно докосване, тя все още бе затворила очите си трепереше.
-Дойдох тук да търся лебеди и намерих три от тях. Те вече бяха вързали мъжа. Ние помислихме че е техният водач, техният лебедов крал иначе нямаше да го нараним. Но по времето когато открихме че е грешното животно, беше в края на играта.
Погледнах към мантиите които все още бяха здраво на място, неподвижните лица на мъжете бяха невъзможни за разчитане когато се бяха превърнали в змии. Забелязах че една от фигурите имаше гърди. Беше почти голя, поне това което се виждаше. Можех да видя вериги да се спускат от тавана надолу към пода. Там имаше повече кръв, много повече кръв от тази страна.
-Остави ме да видя Натаниел.
-Не би ли искала първо да видиш русият си леопард отблизо и лично?
Започнах да питам защо. Не ми харесваше факта че той не искаше да видя Натаниел.
-Ти искаш да видя Грегорий първи?
Мъжът изглежда мислеше за това, главата на една страна. Движението изглеждаше животинско, все още не точно като змия.
-От близо и лично, да, да, искам.
Не ми хареса начина по който каза лично, но го подминах.
-Тогава ти отправяш искане към мен, Корнус. Ако го направя, аз мога да направя едно към теб. – Понякога правилата помагат. Наистина, но понякога.
-Какво можеш да имаш от мен?
-Искам го отвързан.
-Беше лесно хората ми да го хванат. Не виждам причина защо не. Отивай, погледни го, докосни го, тогава ще го отвържем.
Джамил стоеше от едната ми страна докато вървях към Грегорий. Червата ми бяха стегнати. Какво бяха направили с него? Все още мога да си спомня писка му по телефона. Поглед от Джамил изчисти змиите от пътя ни. Те стояха, от двете страни, колкото далеч им позволява стаята. Трябваше да прескоча веригите на пода и да мина под тези който държаха китките на Григорий. Заобиколих го за да погледна в сините му очи. Една черна топка бе запълнила устата му, връвта завързана отзад, тъка че да не се вижда. Очите му бяха широки, паникьосани. Лицето му бе недокоснато и погледа ми се плъзна надолу по линията на тялото му почти срещу волята си, като че ли знаех какво ще открия. Слабините му бяха червена разруха, излекувани, покрити с изсъхнала кръв. Те го бяха разпрали. Ако беше човек щеше да бъде унищожен. Не бях сто процента сигурна че той не беше тъка или иначе. Трябваше да затворя очите си за секунда. Чувствах стаята гореща.
Джамил изпусна съскащ дъх когато видяха какво са направили с Грегорий и енергията му изгаряше по кожата ми, захранена от гняв и ужас. Достатъчно силни емоции че да накара превръщач да изпусне енергията си. гласът ми дойде в изцеден шепот:
-То ще се излекува ли?
Джамил трябваше да се приближи за да огледа раната. Той я докосна неохотно и Грегорий се гърчеше от болка от нежното докосване.
-Тъка мисля, ако те му позволят да се превърне скоро.
Опитах се да дръпна това което запушваше устата на Грегорий, но не можех. Беше прекалено стегната. Скъсах кожената връв, който я държеше на място и я хвърлих на пода.
Грегорий си пое ридаещ дъх и каза:
-Анита, мислех че няма да дойдеш. – Сините му очи блестяха с не пролени сълзи.
Бяхме почти на еднаква височина, тъка че можех да докосна с челото си неговото, ръцете ми от двете страни на лицето ми. невъзможно бе да понеса сълзите в очите му, не можех да си позволя да плача пред лошите типове.
-Винаги ще дойда за теб Грегорий, винаги. – Виждайки го тъка, имах го в предвид. Трябваше да намеря истински леопард да ги защитава. Но как щях да ги дам като бездомни кучета на някой непознат? Но това бе проблем за друга нощ.
-Отвържи го – казах.
Джамил премести оковите и изглежда знаеше как работят. Не беше нужен ключ. Страхотно. Грегорий увисна в момента в който първата верига я нямаше, хванах го, , държах го под мишниците. Но когато втората която държеше китките му се отвори, тялото му падна срещу краката ми и той изкрещя. Джамил откопча последно веригите на глезена и аз поставих Грегорий на земята колкото нежно можех. Галех косата му, горната част на тялото му свито в ръцете ми, срещу скута ми, когато усетих движение от двете ни страни.
Джамил не можеше да охранява и двете страни по едно и също време. Ножовете в ботушите ми бяха затиснати под тялото на Грегорий. Беше прекрасното време. Завъртях се над тялото на Грегорий и усетих мантията да пада над мен, сякаш нокти я бяха разкъсали там където бях. Протегнах се за ножа в ботуша си, но никога нямаше да имам шанс. Видях ръка с нокти да идва към мен. Всичко се забави, като картини уловени с кристал, тъка че да видите всеки детайл. Сякаш имах цялото време на света да извадя ножа или да се опитам да се отдръпна от ноктите, но част от мозъка ми крещеше че няма време. Хвърлих се обратно на пода, усетих въздуха над мен когато ноктите на човека-змия преминаха през целта си толкова сигурна сякаш не бе подготвен за мен да се мръдна. Останалото бе инстинкт. Спънах змията и тя внезапно беше по гръб. Извадих ножа с дясната си ръка, но змията бе на крака, ритайки напред, сякаш бе подскочила на гръбнака си.
Почувствах, повече от колкото го видях, нещо голямо и тъмно да скочи във въздуха и кацна зад мен. Вниманието ми бе отклонено за част от секундата, но това беше достатъчно. Този пред мен се стрелна в движение което беше по бързо от колкото можех да видя. Сложих лявата си ръка отпред, да поема удара, като с дясната се опитвах да ударя напред. Лявата ми ръка се вцепени сякаш беше ударена с бейзболна бухалка. Можех да го намушкам в стомаха, но хванах движение с ъгъла на окото си и се хвърлих на една страна на пода в момента в който нокти преминаха над мен. Разсякох към краката и отворих рана дори през ботушите. Змията изкрещя и вървеше куцукайки надалеч.
Втора змия дойде за мен с протегнати нокти. Нямах време да се махна от пода или за нещо друго. Държах ножа си готов, лявата ми ръка само частично използваема и гледах нещо да пода върху мен като изцениран кошмар. По-малко черно петно го удари от едната страна и и двете се забиха в стената. Беше Менг Дю. Ноктите разрязаха бледата й кожа докато гледах.
Нямах време да гледам повече, защото Корнус идваше към мен, кръв капеше от вратът му и рамото, ризата му ебе на парчета. Силвия беше зад него, бореше се с Марко, опитваше се да мине покрай него за да проследи Корнус. Прекрасните й длани вече имаха нокти, въпреки че останалото от нея все още бе в човешката й форма. Наистина могъщ превръщач може да се променя отчасти.
Джамил беше в далечният ъгъл, бореше се с двама мъже-змии. Грегори се превръщаше, безпомощен докато не завърши. Нямах време да огледам останалата половина от стаята. Корнус беше почти нас мен и аз нямах време. Направих единственото нещо за което се сетих. Хванах ножа от края и го хвърлих към него. Не изчаках да видя дали съм го уцелила. Вече се движех към най-близката стена и колекцията от ножове. Ръката ми беше на дръжката на един от ножовете когато Корнус проряза гърба ми. паднах на колене и изкрещях, но дясната ми ръка остана на ножа и аз го изтръгнах от скобите който го държаха на стената докато падах. Обърнах се, бутайки лявата си страна кум него, той разряза лявото ми рамо, но не болеше както на гърба ми. или раната беше дълбока или губех усещането в ръката си. използвах секундата която имах, тази която той използва за да ме пореже, обърнах ножа в дясната си ръка и ударих решително назад, без да се обръщам за да видя къде е той. Беше сякаш мога да го почувствам зад мен, сякаш просто знаех къде е той. Усетих острието да захапа плътта. Избутвах на горе, изправяйки се със силата на удара, натисках острието назад, навътре, през него, толкова силно колкото можех. Никога не бяха правила нещо такова преди, но чувствах движението като старо в паметта си. и знаех че не беше моята памет. Не беше тялото ми което си спомняше да обърне меча както аз обърнах тялото си за да причиня допълнителни щети, разхвърляйки вътрешните органи докато изваждах острието. Вдигнах ножа с една ръка. Това знаех как да го направя. Бях обезглавявала тела много години. Острието беше надолу за удара когато той изкрещя:
-Достатъчно! – Не спрях, дори не се поколебах.
Беше Джамил който се хвърли към мен, над човека с наведена глава. Той ме притисна към стената, едната ръка на китката ми докато аз се борех.
-Анита, Анита!
Погледнах към него и беше сякаш просто разбрах кой беше той или какво правеше. Знаех, но само на теория, че тялото му беше отдръпнато оъ мъжа-змия. Тялото ми се отпусна в захвата на Джамил, но той не ме пусна.
-Говори ми Анита.
-Добре съм.
-Той се предаде. Ние спечелихме. Може да отведе леопардите си. – Ръката му се махна от моята която все още стискаше ножа. – Успокой се, ти спечели.
Опитах се да задържа ножа, но Джамил не беше щастлив докато не го оставих да го вземе. Тогава той се дръпна бавно от мен, а аз останах да гледам надолу към Корнус който все още коленичеше на пода, държеше ноктите си върху кръвта която течеше от едната му страна. Той погледна кум мен и се изкашля, малко кръв докосна устните му. Той ги облиза.
-Проряза белият дроб.
-Това не е сребърно, ще се излекуваш.
Той се засмя, но от това изглежда го болеше.
-Ние ще се излекуваме – каза той.
-По добре се надявай Грегорий да се излекува – казах.
Черните му очи се присвиха към мен и имаше нещо в погледа му което не ми хареса.
-Какво е това Корнус, което поставя толкова безпокойство в очите ти? – Застанах на колене пред него. Лявата ми ръка висеше почти безполезна от едната ми страна, но не беше вече вцепенена. Дълбока горяща болка се разпростираше в разната на гърба ми и тази на ръката. Целенасочено не ги погледнах. Усещах кръвта която се стичаше надолу по кожата ми в гъделичкащи линии. Задържах погледа си върху очите на Корнус.
Той срещна очите ми за минута докато Джамил застана над нас, тогава погледа на Корнус премина леко надясно. Проследих погледа му и видях Натаниел от другата страна на стаята за първи път ясно. Светът заплува в потоци от цветове и аз щях да падна на пода ако не се бях подпряла с дясната ръка. Беше от части от загубата на кръв и шока, но не всичко беше от раните. Можех да чуя Корнус да говори през световъртежа и гаденето.
Думите му излизах разкъсани.
-Не забравяй че хиените бяха тези който ни накараха да спрем. Те казаха че няма да се прави нищо друго докато ти не пристигнеш. Ние никога не сме толкова жестоки освен ако не искаме да убием.
Зрението ми се изчисти и всичко което можех да правя е да зяпам. Натаниел беше гол, висеше вързан с вериги както Грегорий. Но Натаниел беше с лице към стаята. Ножове пресичаха всеки мускул. Малки остриета бяха забити на кокалчетата и на двете му длани тъка че той да не може да използва пръстите си. тънки ножове бяха забити на мускулите точна над ключицата му. Там започваха големите ножове.
Остриетата на мечовете стърчаха точно под костите. Остриетата блестяха сребърни, покрити със суха кръв. за разлика от ножовете, мечовете бяха вкарани отзад тъка че да не се виждат дръжките.
Широк извит меч стърчеше от дясната страна на Натаниел, беше преминал през месото на тялото му. Имаше още, твърде малки за мечове, твърде големи за ножове който бяха забити по бедрата му.
Бях на крака, а дори не си спомням да бях се изправила. Вървях към него,лявата ми ръка висеше кръв капеше от пръстите ми. Това което не очаквах когато видях щетите да видя очите му. Тези лилави очи бяха широко отворени, вторачени в мен, пълни с неща който дори не искам да разбирам. Имаше кърпа на устата му, колана пресичаше дългата му кестенява коса. Той ме гледаше със широките си очи докато аз вървях към него.
Стоях пред Натаниел и се опитах да махна кърпата от устата му, но не можех с една ръка. Фост беше там, скъса колана, помогна ми да дръпна кърпата нежно. Докоснах устата на Натаниел, опитвах се да го спра да издаде някакъв звук. Погледнах по дължината на тялото му.изцяло в кръв! Всичко в суха кръв, скована и лепкава по кожата му. Не можех да не погледна остриетата и дори от сантиметри разстояние не изглеждаше сякаш е истина. Свалих ръката си от устата му към острието на меча който стърчеше от горната част на гърдите му. Докоснах засъхналата кръв, потрих я с пръстите си. Натаниел издаде малък стон. Не спрях, трябваше да бъда сигурна. Изчистих кръвта достатъчно че да видя, достатъчно че да почувствам кожата която се бе затворила около острието. Отне ми два часа за да влезна в тази стая. Тялото му се бе рагинерирало с остриетата в него. 
Паднах на колене сякаш бях ударена между очите. Опитах се да кажа нещо, но звук не излезе. Джамил беше там, коленичил до мен. Хванах една шепа от кожените ленти на гърдите му. Имаше свежа кръв върху него, рани на ръцете и гърдите му.
Най-накрая успях да кажа:
-Как, как да. . . поправим това?
Той погледна към Натаниел.
-Трябва да извадим остриетата.
Поклатих глава.
-Помогни ми да стана. – Загубата на кръв и чистият ужас се бяха вкопчили в мен. Чувствах се болна виеше ми се свят. Джамил ми помогна да се изправя пред Натаниел. – Разбираш ли какво трябва да направим?
Натаниел ме погледна с тези лилави очи.
-Да – каза той тихо, почти нямаше звук.
Хванах ножа, обвих ръката си около дръжката. Долната ми устна трепереше и очите му се изпълниха с горещина. Погледнах в очите му, без да мигна, без да извърна поглед. Поех си дълбок дъх и го дръпнах. Очите му се затвориха,главата му се хвърляше напред назад, дъхът му идваше със съскане. Месото се е било държала за острието. Не беше като да дърпаш нож от парче месо. Плътта бе обгърнала острието, сякаш е сраснало около него.
Кървавият нож падна от ръката ми, издаде рязък звук при докосването с циментовият под. Натаниел изкрещя. Джамил беше зад него, а един от мечовете липсваше от горната част на гърдите на Натаниел. Друг меч бе дръпнат от тялото му докато гледах. Натаниел изкрещя отново. Кръв потече от раната и аз се обърнах. Погледнах назад към Корнус който все още бе на пода, двама от хората му бяха около него. Нещо в изражението на лицето ми трябва да го е изплашило, защото очите му се разшириха и видях нещо като човешка сълза да пресича лицето му.
-Ние бяхме да извадим ножовете, но хиените ни заповядаха да не докосваме никой от тях докато ти не пристигнеш.
Погледнах през стаята към охраната която бе най-близо до Натаниел.този който не изглеждаше щастлив да бъде тук. Той потрепери под погледа ми.
-Следвах заповеди.
-Това извинение ли е или защита?
-Ние не ти дължим извинение – каза другият бодигард, този високият който ни бе посрещнал на вратата. Той бе арогантен, упорит, но можех да усетя страха в гласа му като бонбон на върха на езика си. Той се страхуваше от това което ще направя.
Грегорий дойде да застане близо до мен беше наполовина леопард, наполовина човек. Никога не го бях виждала тъка, по висок от колкото в човешката си форма, по-мускулест. Гениталиите му висяха големи и заздравели между краката му.
Един от мъжете змии беше на пода, влачеше краката си зад него, гръбначният стълб беше счупен, но щеше да се излекува. Друг писък дойде зад мен, от Натаниел. Друг мъж-змия беше свит срещу далечната стена до окованата брюнетка. Неговата ръка беше откъсната почти от торса. Роклята на Силвия беше на парчета и показваше гърдите й. На нея изглежда не и пукаше, ръцете й все още имаха нокти,бледите вълчи очи гледаха към мен.
-Вземи леопардите си – каза Корнус – И върви в мир.
Друг писък дойде в края на думите му.
-Мир – казах. Усетих странно изтръпване, сякаш част от мен си отиваше. Не можех да стоя в тази стая и да слушам писъците на Натаниел и да чувствам. Спокойствието се разля в мен както когато убивах, а това чувство беше много по-добро. Има по-лоши неща от празнотата.
-Кой са жените?
-Лебеди – Каза той. – не се отнася за теб, Нимир Ра.
Погледнах го и почувствах усмивката да се плъзга по устните ми. Знаех че усмивката не беше приятна.
-Какво ще се случи с тях когато ние си тръгнем?
-Те ще се излекуват – каза той. – Ние не искаме те да умират.
Усмивката ми нарасна, не можех да си помогна. Засмях се, но беше лош звук, дори и за мен.
-Ти очакваш от мен да ги оставя на милостта ти?
-Те са лебеди, не леопарди. защо трябва да ти пука?
Гласът на Натаниел дойде плътен и когато се обърнах видях сълзи да се плъзгат по лицето му.
-Не ги оставяй. Моля те, не ги оставяй тук.
Джамил дръпна друг нож. Само три бяха извадени. Натаниел не изкрещя този път, просто затвори очи и потрепери.
-Моля те, Анита, те никога нямаше да дойдат тук ако аз не ги бях помолил.
Погледнах към трите жени, оковани с вериги за стената, със запушени остри, заобиколени от десет чести, неизползвани остриета. Те ме гледаха със широки очи, дъхът им беше плитък и идваше бързо. Страхът им се плъзна в гърлото ми, като вино което можех да бия до дъното и да се охладя. Страх, като вино, което върви с храната. И знаех, просто гледайки ги че те са храна. Те са лебеди, не хищници. Те не са като нас. Свързвах се с Ричард сега. Бях се смесила с момчетата тази вечер, с техните мисли и чувства. Но имаше нещо което беше мое. ярост. Не горещата ярост на вълците която те използват когато убиват. Това бе нещо студено и по-сигурно в себе си. беше гняв който няма нищо общо с кръвта е имаше със. . . смъртта. Исках ги всичките мъртви за това което бяха направили на Натаниел и Грегорий. Исках ги мъртви. По правило, не можех да ги имам първи, но направих това което бих могла. Щях да спася другите им три жертви. Ни бих могла да оставя трите жени тук, тъка. Не можех да направя това. беше просто.
-Не се тревожи, Натаниел, няма да ги оставим зад себе си.
-Ти нямаш права над тях – каза Корнус.
Грегорий му изръмжа. Докоснах покритата с козина ръка на Григорий.
-Няма нищо. – Погледнах към Корнус заобиколен от змиите си. – Ако бях ти, нямаше да казвам какво имам право да направя. Ако бях теб щях да мъкна и да оставя всички да си отидат там от където са дошли.
-Не, те са наши докато техният лебедов цар не ги спаси.
-Хей, той не е тук, но аз съм, а аз ще ти кажа, Корнус на клана на черната вода, че ще взема лебедите с мен. Няма да ги оставя след себе си.
-Защо? Защо ти пука?
-Защо? Отчасти, защото просто не те харесвам. Отчасти защото те искам мъртъв и не мога да го направя тази вечер според закона на ликатропите. Тъка че ще те измамя с печалбата им. Това ще е достатъчно, но никога, никога не пресичай пътя ми отново, защото ще те убия, Корнус. Ще те убия. Всъщност ще се наслаждавам на убийството ти. – Разбрах че това бе истина. Аз често убивах студено, но имаше нещо в мен тази вечер, което го искаше мъртъв. Отмъщение може би. Не задавах въпроси, просто го оставих да се покаже в очите ми. оставих превръщача да го види, защото знаех че ще го разбере. Той не беше човек, познаваше смъртта когато го погледне.
Той разбра. Видях знанието в очите му, вкусих празният изблик на страх, като химическа треска. Той внезапно изглеждаше изморен.
-Щях да ти ги дам ако мога, но не мога. Трябва да има нещо което да покажа на тази нощната дейност. Надявах се да е лебеди и леопарди, но ако не мога да имам едните, трябва да имам другите.
-За какво те е грижа за леопарди или лебеди? – попитах. – Те са нищо за теб, не можеш да ги направиш част от племето си.
Очите му се затвориха. Но проблясъка на страх растеше, растеше и миризмата на пот и горчивина. Той много се страхуваше. И не беше от мен, не точно, но от нещо което щеше да се случи ако не задържи леопардите. Но какво?
-Трябва да ги задържа, Анита Блейк.
-Кажи ми защо?
-Не мога. – Страха го напусна. До този момент не знаех че примирението има миризма, но можех да помириша тихата горчивина и поражението от него. Избухна срещу мен в жестока вълна и знаех че ние сме спечелили.
Той поклати глава.
-Не мога да пусна лебедите.
-Ти вече ги загуби. Мога да помириша поражението в теб.
Той наведе глава.
-Щях да ти ги дам ако можех, но моля те, повярвай ми, не мога да ти ги дам. Не мога.
-Не можеш или няма? – попитах.
Той се усмихна и усмивката беше горчива като мириса от тялото му.
-Не мога. – Дори гласът му съдържаше нежеланието, сякаш искаше просто да каже да, но не можеше.
-Прави най доброто за хората си, Корнус, махни се от това. знаех по някакъв неопределен начин, че ние щяхме да спечелим. Моята воля за победа е много по голяма от неговата. Ние ще занесем тази нощ в победата. Някой от змиите бяха умрели, защото техният водач бе загубил нервите си. Без силата на волята да ги насърчава, те не могат да спечелят. Те не искаха да бъдат тук. Гледахме се един друг и те на свой ред усетиха въздуха около мен докато ги гледах. Поражението висеше над тях като дим; те нямаха воля за победа. Те не искаха да са тук. Тогава защо са тук? Техният алфа, техният водач, беше тук, а неговата воля беше тяхна. Тъка че защо те бяха слаби, сякаш нещо липсва в групата им, нещо което ги прави слаби?
Разбрах че всичко това, всеки гонеше леопардите преди да дойда за тях. . . тази миризма на слабост и загуба. Натаниел беше слаб. Но сега моята воля беше негова, а аз не съм слаба. Обърнах се и погледнах в лицето му, в очите му и видях през цялата тази болка и измъченост, че той не беше отчаян. Когато за първи път го срещнах, Натаниел имаше най-отчаяните очи който някога бях виждала. Но той знаеше, че аз идвам. Той знаеше със абсолютна сигурност че няма да го оставя тъка. Грегорий може да се съмнява, защото мислеше със частта от него която беше човешка. Но Натаниел ми се доверяваше с нещо което няма общо с логиката и всичко общо с истината.
Обърнах се обратно към Корнус.
-Бягай от това, Корнус или някой от вас няма да видят изгрева.
Той въздъхна тежко.
-Тъка да бъде. – И тогава той направи това което трябваше да направи. Имаше нещо нелогично от нечовешки поглед. Той щеше да загуби и той го знаеше. Все още той правеше много човешки неща. Той ни атакува тъка или иначе. Само човешка енергия която те просто бяха изразходвали.
Двете змии които охраняваха Корнус внезапно се хвърлиха към мен и аз бях прекалено близо. Бях толкова сигурна с новите си вълчи усещания че те няма да се бият с нас. Бях небрежна. Забравих че накрая сме наполовина животни. И човешката половина те прецапва всеки път.
Те дойдоха с размазваща скорост прекалено близо до мен за да направя нещо, но се протегнах към другият нож в обувките. Знаех че никога няма да го достигна. Грегорий изскочи в размазана ивица, взимайки едната змия по средата, завъртайки го на земята. Но другият беше върху мен, ноктите устремени надолу преди да ударя земята с него върху мен. Вече бях вцепенена, не болеше. Ноктите разкъсаха стомаха ми, преминавайки през платът на ризата към плътта отдолу. Почувствах го да копае към сърцето ми. вдигнах дясната си ръка за да оплитах и грабнах китката, но чувствах че движенията ми са бавни. Ръката ми сякаш тежеше хиляда паунда и далечно знаех че бях наранена, зле наранена. Нещо лошо се бе случило в това първо размазване на нокти.
Грегорий внезапно беше там, бледа козина хваната между многоцветни змии. Той падна върху мен е един от тези който го яздеше. Той никога не се опита да се защити, той дереше този който беше върху мен. Откъсвайки го от мен, а те тримата бяха върху мен. Беше момент в който очите на Грегорий и тази ръмжаща уста беше на сантиметри от моята. Ние бяхме толкова близо колкото любовници и знаех че ноктите в мен са негови. Той падна срещу мен, притискайки се към плътта ми. тогава други ръце ни разделиха. Имах поглед към лицето на Джамил, видях устните му да се движат, но нямаше звук. Тогава чернотата се затвори над зрението ми и изяде всичко освен слаба, слаба светлина. Тогава дори това изчезна и нямаше нищо освен тъмнината.



8 ГЛАВА
Сънувах че бягам, бях преследвана в гората през нощта. Чух ги да идват по-близо, по-близо и знаех че това което ме преследва не беше човек. Тогава паднах на земята и бягах на четири крака. Подгоних бледо нещо което бягаше пред мен. Меко нещо, което няма нокти, няма зъби и миришеше прекрасно на страх. То падна и писъка беше поразителен накара очите ми да ме заболят, раздразни ме. Зъбите ми потънаха в плътта и не се спрях докато не откъснах плът. Кръвта потече гореща в гърлото ми и съня избледня.
Бях в спалнята на Нарцис в черното легло. Жан Клод беше вързан, беше между подпорите от двете страна на долният край на леглото. Гърдите му бяха голи, покрити с белези от нокти, кръв течеше по кожата му. Пропълзях по леглото към него и не се страхувах, защото всичко което можех да помириша беше сладката мирис на кръвта. Той ме гледаше със удавящите си очи.
-Целуни ме ma petite.
Вдигнах се на колене. Устата ми се носеше над устните му. Той се премести към мен, но аз останах далеч от досега на тези целуващи устни. Предвидих устата си надолу, докато не бях точно над гърдите му и раните които бяха върху кожата му.
-Да, ma petite, да – той въздъхна.
Притиснах устата си към гърдите му и пиех. Събудих се очите вторачени, сърцето ми биеше. Ричард беше над мен. Той все още носеше коженият елек. Опитах се да вдигна ръката си, да го хвана, но лявата ми ръка бе завързана за дъска. Имаше система свързана за ръката ми. Погледнах в тъмната стая и знаех че не съм в болницата. Вдигнах дясната си ръка си за да докосна лицето му, но тя беше тежка, прекалено тежка. Тъмнината се плъзна над очите ми като втурваща се топла вода и пръстите ми докоснаха кожата му.
Чух гласът му.
-Остани, Анита, остани. – Мисля че той ме целуна, нежно, тогава нямаше нищо.
Газех във водата до кръста, ясна, ледена вода. Знаех че трябва да изляза от водата или щях да умра, студеното щеше да ме открадне. Можех да видя снега, изсъхналите дървета и снега. Тичах към тези далечни дървета, борех се с ледената вода. След това краката ми нямаше къде да стъпят и паднах в дълбока дупка. Водата се затвори над лицето ми и шока от студа ме удари като гигантски юмрук. Не можех да се движа, не можех да дишам. Светлината избледня през ясната, блестяща вода. Започнах да потъвам надолу, надолу в тъмната, студена вода. Трябваше да съм уплашена. Но не бях. Бях толкова изморена, толкова изморена.
Светли ръце се протегнаха към мен, идваха от светлината. Ръкав на бяла риза плуваше около ръката му и аз протегнах ръката си към небето. Ръката на Жан Клод се обви около моята и той ме дръпна към светлината.
Бях обратно в черната стая, но кожата ми беше мокра и студена, толкова студена. Жан Клод ме държеше в скута си. Той все още носеше виниловите дрехи. Тогава си спомних битката. Аз бях наранена. Жан Клод се наведе напред и целуна челото ми, постави лицето си срещу моето. Кожата му беше толкова студена колкото аз се чувствах, като лед който бе притиснат към мен. Трепетът беше по-лош, тялото ми танцуваше в малки принудителни движения.
-Студено – казах.
-Знам, ma petite, и двамата сме студени.
Намръщих се, защото не разбирах. Той погледна към някой друг в стаята.
-Аз я върнах, но не мога да й дам топлината от която се нуждае за да оцелее.
Успях да обърна главата си достатъчно че да огледам стаята. Ричард стоеше там с Джамил и Шанг-Да и Грегорий. Ричард дойде до леглото, ръката му докосна лицето ми. Беше горещо срещу кожата ми. Беше прекалено много и аз се опитах да се отдръпна.
-Анита, можеш ли да ме чуеш?
Зъбите ми трепереха толкова силно че едва мънках, но накрая казах:
-Да.
-Ти имаш висока температура, много висока температура. Те са те поставили в плитка вана с лед за да я свалят. Но тялото ти е реагирала както тяло на превръщач. Ниска температура докато пораженията ти се лекуват, почти те е убила.
Намръщих му се и най-накрая казах:
-Не разбирам. – Принудителният трепет се засили, достатъчно силен че да ме заболят раните. Бях достатъчно будна че да усетя колко много бях наранена. Боляха ме неща които не си спомням да бяха наранявани. Мускулите ме боляха.
-Нуждаеш се от висока температура за да се излекуваш, точно както правим ние.
Не можех да разбера кой бяха „ние”
-Кой. . . – И спазъм разтърси тялото му, писък се откъсна от устата ми. Тялото ми започна да се гърчи и болката се разбиваше в мен. Ако можех да дишам щях да изкрещя отново. Зрението ми започна да изчезва на големи сиви петна.
-Доведете доктор! – Беше гласът на Ричард.
-Знаеш какво трябва да бъде направено, mon ami.
-Ако това проработи, тогава ще я загубя.
Зрението ми се изчисти за секунда. Ричард сваляше стегнатите си панталони. Това беше последното нещо което бе пред погледа ми тогава сивотата покри зрението ми и ме засмука надолу.


9 Глава
Мисля, че сънувах, но не бях сигурна. Имаше лица в тъмното, някой от тях познавах, някой от тях не. Чери с късата си руса коса, на лицето й нямаше грим, карайки очите й да изглеждат по-млади, отколкото някога ги бях виждала. Грегорий докосваше лицето ми. Джамил стоеше до мен като тъмен сън. Аз тичах навътре, навън, от лице на лице, от тяло на тяло, защото можех да усетя телата им притиснати към моето. Гола кожа срещу гола кожа. Не беше сексуално или не толкова открито. Събудих се, ако бе това, достатъчно, че да разбера, че ръцете на Ричард бяха обвити около мен. Моето тяло беше нагодено към неговото, гъстата му коса се разпиляваше срещу очите ми. Спях, знаейки че съм в безопасност.
Събудих се бавно, в пашкул от телесна топлина и боцкащ прилив на ликантропска енергия. Опитах се да се обърна и открих, че притискащата плът ме бе затиснала на една страна. Отворих очи. Стаята беше тъмна, с малка светлина близо до стената, като детска лампичка. Нощното ми зрение беше достатъчно добро, че да виждам и със толкова малко светлина. Мъж, който не познавах, се бе свил пред тялото ми. лицето му бе притиснато към рамото ми, точно над гърдите ми, дъхът му беше горещ срещу кожата ми. Обикновено това щеше да ме паникьоса и да ме накара да избягам, но просто не се чувствах паникьосана. Чувствах се топла и в безопасност и повече. . . точно така не се бях чувствала от много време, сякаш носех любимата си фланела и бях обвита в любимият си юрган. Беше този вид удобство, който те успокоява. Дори погледа към ръката ,която идваше зад мен и беше на кръста ми не ме притесни. Може би д-р Лилиян ми беше сложила някакви лекарства, които да ме накарат да се чувствам добре. Всичко, което знаех е, че не искам да се движа. Това беше като първото събуждане сутрин и няма никъде, където трябва да отидеш, нищо, което трябва да направиш и можеше да се потопиш в това полу- сънено, полу-будно, загнездено в одеалата, чувство.
Ръката около кръста ми беше мускулеста, определено мъжка, но мака, не само дланта, а цялата ръка. Кожата имаше тен и изглеждаше по-тъмна, отколкото трябва, срещу бледността на кожата ми. Бях отпусната срещу топлината на телата, където те се докосваха до моето. Факта, че бях добре спяща в троен гол сандвич, с мен по средата, ми казваше без съмнение, че имах в кръвта си някакъв вид наркотик. Събуждала съм се, носеща много повече дрехи и съм се чувствала много по-смутена.
Предположих, че и двамата бяха върколаци. Това бе голяма глутница и аз не бях виждала всички. Аз бях окъпана в тяхната енергия, сякаш невидима гореща вода течеше около трима ни. Спомних си за нараняванията, ноктите, които копаеха под гръдният ми кош. Погледа ми се търкулна по собственото ми тегло и намери дрипав кръг розови белези, където змията беше копала за сърцето ми. Имаше тъпа болка, но белега вече беше розов и лъскал, плосък върху кожата ми. колко дълго бях в безсъзнание?
Продължих да чакам паниката да ме връхлети, притеснението. Когато не го направи, погледнах първият мъж, наистина гледайки този път. Той имаше гъсти кафяви къдрици, отрязани късо на гърба но дълги отгоре, така че къдриците гъделичкаха кожата ми, когато той правеше малки движения в съня си. Той имаше толкова тъмен тен че кожата му почти съвпадаше с косата. На едната вежда, която можех да видя, имаше пирсинг, малка халка. Колената му бяха върху долната част на краката ми, едната му ръка лежеше върху голото ми бедро. Мисля че кракът му се бе сгънал и бе обърнал бедрата си, за да ме спаси от това да видя цялото шоу. Малка скромност, на която бях благодарна. Каквото и да ме държеше да ми е удобно, започна да изчезва. Може би просто се събуждах.
Останалата му предна част бе притисната толкова близо до мен, че не можех да видя никакви детайли. Линията на гърба и дупето му беше гладка. Нямаше линия от тена. Нудистки плаж? Тялото изглеждаше младо, раните двадесет години. Той бе по-висок от мен, кой не беше? Но не много. Пет фута и седем може би по-малко. Той се раздвижи, ръката на бедрото ми се сви, сякаш той сънува, тогава внезапно знаех, че е буден. Напрежение премина през тялото му, което не беше там преди секунди. Внезапно бях наистина будна, сърцето ми биеше силно. Имах около две секунда да се чудя, какво по дяволите се казва на някой, който никога не си срещал, когато се събудиш гол до него в легло. Гледах го, той отвори очите си и премести лицето си достатъчно, че да премигне дава пъти и да ме погледне с кафявите си очи.
Той ми даде мързелива усмивка, все още наполовина заспал.
-Никога не съм те виждал преди будна.
Казах единственото нещо, което ми дойде на ум.
-Не си спомням да съм те виждала преди. Кой си ти?
-Калеб. Аз съм Калеб.
Кимнах и започнах да сядам. Щях да се измъкна от леглото. Успокояващата топлина все още бе там, но срама беше по-силен. Просто не бях достатъчно студена, че да продължа да говоря с непознат, гол мъж, докато и аз бях гола. Не, това просто не бе достатъчно невинно.
Ръката около кръста ми се стегна, държеше ме срещу вторият мъж и леглото. Коленете на Калеб върху краката ми станаха по-леки, плъзнаха се между моите. Внезапно можех да усетя части от тялото му, които не можех да видя. Мисля, че по-скоро бих видяла цялото шоу, от колкото да се притиска към горната част на бедрата ми. Добре, слабини, просто не беше правилната част, която да ме накара да го нараня, все още не. Ръката, която лежеше на бедрото ми, изведнъж го стисна. Макар пулсът ми да се ускори, това беше много близо до това, да бъде капан.
-Всички да се успокоят – казах – но трябва да се изправя и да се махна от това легло, сега.
Тялото зад мен се премести. Въпреки че не бях в състояние да го видя, знаех че той се бе подпрял на единият си лакът и ръката му около кръста ми се стегна. Внезапно бях притисната много плътно към тялото му и знаех няколко неща. Първо, той бе с моята височина, защото тялото му съвпадаше перфектно с моето; второ, той беше строен, мускулест и много щастлив да бъде притиснат към тялото ми. Eeek! Обърнах се към него както поглеждам назад към шум в тъмнината, страхливо движение, бавно, наполовина сънливо. Лицето му се вдигна от рамото му, дългата му коса се спускаше върху едната страна на лицето му, по-тъмна от тази на първият мъж . Неговото лице беше прекалено триъгълно, почти твърде деликатно, преминаваше линията към андрогинност, с нос оставащ му съвсем малко до перфектността, широка уста с долна устна по-дебела от горната и нацупена. Беше чувствено лице. Но очите бяха, които правеха лицето или го разрушаваха. Първата ми мисъл бе, че очите му са жълти. Но имаше дебел пръстен сиво-зелено около зеницата, а цялостния ефект беше дълбоко жълто-зелено, поставено в лице с тен. Не бяха човешки очи и не ме питайте как разбрах, но така или иначе не бяха вълчи очи.
(Андрогин е личност чиито външни белези не отговарят напълно на пола, към който принадлежи съответната личност. Същ така андрогинност се използвало като синоним на интерсексуалност, но подобна употреба в днешно време се смята за неправилна.)
Протегнах се настрана от тях. Лявата ми ръка протестираше да я използвам, но не ме болеше достатъчно, че да компенсира срама. Не беше грациозно измъкване, но поне стоях на пода до леглото, гледайки към мъжете, вместо на сандвич между тях. Оставяйки грациозността, исках някакви дрехи.
-Не се страхувай Анита. Нямаме намерение да те нараним– каза вторият мъж.
Опитах се да държа очите си върху тях и да претърся слабо осветената стая за дрехи. Единственият плат в стаята изглежда бе чаршафа, а те лежаха върху него. Имах ужасният копнеж да се покрия, но ръцете ми не свършиха работа и стоях там с ръцете си над слабините си изглеждах някак по-смутена докато просто стоях там. Изведнъж не знаех какво да правя с ръцете си. Лявата ми ръка ме болеше от рамото почти до китката, една линия от розови, плоски белези слизаше надолу по ръката ми.
-Кои сте вие? – гласът ми излезе задъхан.
-Аз съм Мика Калахан. – Гласът му беше спокоен, обикновен, докато той лежеше на една страна напълно гол. Никой не се чувства удобно гол както превръщачите. Раменете му бяха тесни, всичко в неговата стройност беше почти женско. Но мускулите се показваха под кожата му дори в покой, слаби мускули, не големи. Знаеш като го погледнеш че е силен, но ако носи дрехи, може и да не го забележиш. Има и други неща, които не бихте видели ако носи дрехи. И въпреки че останалата част от него беше тънка, малка, грациозна по начина, по който жените са грациозни, части от него определено не бяха малки или тънки. Той изглеждаше нелепо с останалата част от себе си , сякаш майката природа се е опитала да добави женско излъчване като е наблегнала на някои области. Когато видях колко свръх компенсиран бе той, това накара топлината да се изкачи на лицето ми и извърнах поглед, опитах се да ги държа и двамата под поглед в случай, че те слязат от леглото и не ги гледам по това време. Трудно е да гледаш и да не гледаш, но аз успях.
-Това е Калеб – каза той.
Калеб се завъртя по гръб и се разтегна като голяма котка, уверявайки се, ако не съм забелязала вече, че той също е гол. Бях забелязала. Изглежда имаше малка сребърна обица на пъпа си. Това не бях видяла.
-Ние вече се представихме – каза Калеб, това невинно изречение не звучеше като нищо невинно. Нещо в тона, който използваше, интонацията докато той се завърташе и се сви към мен, накара думите да изглеждат нецензурни. Бях сигурна че няма да харесам Калеб.
-Страхотно, приятно ми е да се запозная и с двамата. – Все още се чудех какво да правя с ръцете си. – Какво правите тук?
-Спим с теб – каза Калеб.
Червенината, която почти бе изчезнала, изгоря за нов живот. Той се засмя. Мика не го направи. Точка за него.
Всъщност, Мика седна, огъна колената си за да се закрие, което му спечели още точки. Калеб остана по гръб, гордееше се от себе си.
-Има халат в ъгъла там – каза Мика.
Погледнах назад, на където гледаше и там имаше халат. Беше моят халат , богато бургундско със сатенени ръбове, доста мъжко, като много дълго викторианско сако за смокинг. Когато го вдигнах бе по-тежък от едната страна към джоба. Трябваше да се преборя с подтика да се обърна с гръб и да си сложа халата. Те вече бяха видели цялото шоу, не можех сега да изразявам свенливостта си. Когато наместих халата, пъхнах ръцете си в джобовете и дясната ми длан обгърна дръжката на моят деринджър. Или по-точно предположих че е мой, след като халата е мой. Единственият за който се сещах, който би помислил да ми остави пистолет, бе Едуард, а той, до колкото знам, не бе в този щат. Но някой се беше сетил и съм много щастлива. Имах дрехи и оръжие, животът е хубав. 
-Здравей, Мика Калахан, приятно ми е да се запознаем. Но името ти не ми казва кой си.
-Аз съм Нимир Радж на Maneater(Човекоядният) клан – каза Мика.
Премигнах към него, опитвайки да извадя смисъла от това. Не бях притеснена вече. Изненадана, работейки над гнева, може би.
-Аз съм Нимир Ра на Blood-drinkers (Кръвопийският) клас и не си спомням да съм те канила в територията си, г-н Калахан.
-Не си.
-Тогава защо по дяволите си тук без моето разрешение? – Първият тон на гнева премина в гласа ми и бях щастлива да го чуя. Гнева правеше всичко останало лесно за скриване, дори говоренето с двама голи непознати.
-Елизабет ме покани – каза той.
Гневът се вдигна през мен като топъл вятър и докоснах края от звяра, който мислех че бе звяра на Ричард. Научих в клуба преди няколко нощи че това беше нещо постоянно, което бе вътре в мен. Звярът на Ричард или моя, пламна през тялото ми и се вдигна по кожата ми като блясък от невидима пот. Мъжете реагираха на силата. Калеб седна, погледа му внезапно напрегнат върху мен, без подигравка сега. Мика помириса въздуха, ноздрите му пламнаха, езика му премина по края на устните му, сякаш можеше да я усети срещу кожата си.
Силните емоции винаги правят силата по-лоша, а аз бях толкова ядосана. Вече дължах на Елизабет за това, че изостави Натаниел в клуба. Но сега. . . тя накрая направи нещо, което не можех да подмина.
Част от мен бе почти облекчена, защото нещата щяха да са по-лесни със смъртта на Елизабет. Мъничка част от мен се надяваше да не трябва да я убивам, но просто не можех да видя как да го избегна вече.
Трябва да се е показало на лицето ми, защото Калахан каза:
-Не знаех че нейната глутница има Нимир Ра когато дойдох. Тя беше техният втори алфа преди. Правилно е тя да е новата алфа на глутницата.
-Тя просто е забравила да спомене че глутницата вече има Нимир Ра, нали? – попитах.
-Така е – каза той.
-Наистина – казах, уверих се че сарказма ще се усети.
Той се изправи до леглото. Принудих се да задържа контакт с очите му, но беше по-трудно, от колкото трябваше да бъде.
-Не знаех ,че дори съществуваш, докато преди три нощи Чери не почука на вратата на Елизабет и поиска от нея да дойде да помогне да те излекуват.
-Глупости – казах.
-Кълна се – каза той.
Ръката ми се затвори около Деринджара, чувствах успокояващата тежест. За момент се чудех с какви муниции беше зареден, 38 или 22 калибър. Надявах се да са 38. Лявата ми ръка се сви с внезапна болка сякаш мускулите се опитваха да се отделят. Стягане или перманентно се бях наранила? Щях да се притеснявам за това по-късно, когато не гледах към двама голи леопарда.
-Казваш, че наистина не си знаел за мен преди да дойдеш в града. Страхотно, защо още си тук?
-Когато открих, че Елизабет ме е излъгала, дойдох тук и се опитах да помогна в излекуването, направих го заради влизането ми в територията ти без разрешението ти. Всичките ми леопарди поеха реда в леглото ти, помогнаха за излекуването ти.
-Глупаво от твоя страна.
Той държеше празните си ръце към мен, дланите нагоре. Приятен традиционен жест за да покажеш, че не си въоръжен и безпомощен. Да бе, точно така.
-Какво мога да направя за да оправя това между нас Анита? Не искам война между глутниците, а и научих че ще интервюираш алфи за да заемат мястото ти при леопардите. Аз съм Нимир Радж. Знаеш ли колко рядко срещани са превръщачите, които се превръщат в леопарди? Най-доброто, което вероятно ще откриеш, е друг leopard lionne, да защитава, но не и истински цар.
-Ти кандидатстваш за работата?
Той започна да върви към мен, а стаята не беше голяма.
-Ще бъде чест за мен, ако вземеш предвид мен за тази работа.
Опитах се да вдигна лявата си ръка, но спазма беше твърде зле, че да довърша жеста. Но Мика схвана идеята, спря да се движи.
-Нека да започнем като стоиш там. Имах толкова много от това да съм близо и лично и с двама ви, от колкото мога да се справя.
Той просто стоеше там, ръцете все още отворени, виж аз няма да те нараня.
-Хванехме те неподготвена, разбирам.
Съмнявах се че разбира, но беше любезно от негова страна да се престори. Никога не съм срещала превръщач, който има проблем да спи гол в голяма купчина, като кученца. Разбира се, никога не бях срещала някой чисто нов. Сигурно, трябваше да се научиш на такова ниво на удобство.
Лявата ми ръка потрепваше достатъчно, че махнах с дясната си ръка пистолета, извадих го от джоба и се опитах да успокоя не волевите движения.
-Ти си наранена – каза той.
Всеки скок на мускула изпращаше остра болка през ръката ми.
-Раздирането от нокти ще направи това и на теб.
-Мога да те накарам да се почувстваш по-добре.
Завъртях очи.
-Обзалагам се че го казваш на всички момичета.
Той дори не изглеждаше смутен.
-Казах ти, аз съм Нимир Радж, мога да викам плът.
Трябва да изглеждам толкова празна колкото се чувствах, защото той обясни.
-Мога да лекувам рани с докосването си.
Просто го гледах.
-Какво ще те убеди, че казвам истината? – попита той.
-Какво ще кажеш за някой, който ще потвърди за теб?
-Лесно направено – каза той и секунда по късно вратата се отвори. Беше друг непознат. Мъжът беше висок около шест фута, широки рамене, мускулест, добре сложен и тъй като беше гол, знаех че всеки сантиметър от него беше пропорционален. Най-малко той не беше в ерекция. Това беше освежаващо. Той беше блед, без тен. Сивата му коса падаше около раменете му. Той имаше сиви мустаци и една от тези бради стил Вандайк. Косата вероятно бе знак, че той е над петдесетте. Но това, което успях да видя от него, не изглеждаше старо или слабо. Изглеждаше повече като наемем каторжник, който би ти откъснал сърцето и би го занесъл на някой в кутия, за правилната цена. Груб белег почти разполовяваше гърдите и стомаха му, извивайки се във формата на поли-луна покрай колана му и се скриваше в слабините му. Белега бе бял и изглеждаше стар. Или бе получил белега преди да стане превръщач или, или не знам. Превръщачите може и да останат с белези, но е рядкост, трябва да направиш нещо много грешно на раната , за да остане такъв лош белег.
-Не го познавам – казах.
-Анита Блейк, това е Мърл.
Само въвеждането и очите на Мърл се присвиха към мен. Очите му изглеждаха човешки, светло сив цвят. Погледа му се върна към лицето на водача му почти незабавно, като покорно куче, което иска да гледа лицето на господаря си.
-Здравей Мърл.
Той кимна.
-Остави хората й да влезнат в стаята.
Мърл се премести и знаех незабавно че той не искаше да го прави.
-Някой, но не всичките? – той го направи на въпрос.
Мика погледна към мен.
-Защо не всичките? – попитах.
Мърл обърна тези бледи очи към мен и погледа в тях ме накара да поискам да се свия. Той погледна към мен, сякаш можеше да види от другата страна и да прочете всичко. Знаех че това не беше истина, но беше добро вторачване. Принудих се да не трепна.
-Кажи й – каза Мика.
-Твърде много хора в твърде малка стая. Не мога да гарантирам безопасността на Мика в тълпа от непознати.
-Ти трябва да си неговият Сокол – казах.
Устните му се свиха от отвращение.
-Ние не сме вълци не използваме техните думи.
-Добре, не ми е известно да има еквивалент на тази дума сред леопардите, но ти все още си шеф на бодигардите на Мика, нали?
Той ме гледаше и след това кимна леко.
-Добре. Наистина ли виждаш хората ми като заплаха за Мика?
-Работата ми е да ги виждам като заплаха.
Той имаше точка.
-Добре. Колко ще ти е удобно на теб да пуснеш в стаята?
Той премигна, щита падна от тежкият му поглед за момент, очите му бяха несигурни
-Ти няма да спориш с това? – Отново той направи изявлението си като въпрос.
-Защо трябва да го правя?
-Повечето алфи ще спорят за да не покажат слабост – каза той.
Трябваше да се усмихна.
-Аз не съм толкова несигурна.
Това го накара да се усмихне.
-Да, тези които складират силата си, често са несигурни.
-Това е от опит – казах.
Той отново кимна, лицето замислено.
-Двама.
-Добре.
-Имаш ли предпочитания кои двама да бъдат?
Свих рамене.
-Чери и някой друг. – Избрах Чери, защото тя изглежда даваше най -добри рапорти. Нашата Чери беше съобразителна, освен ако не искаш за гръб в битка. Но аз се нуждаех от информация, не от умения в битките.
Мърл кимна леко, тогава погледа му се върна към Мика, който все още лежеше на леглото. Мика му махна да излезе. Големият мъж отвори вратата и проговори тихо. Чери беше първа през вратата. Тя беше висока и слаба с добре оформени гърди и стегнато тяло. Защо никой не носеше дрехи днес?
Честно казано просто ми бе приятно да видя друга жена. Нормално не съм против да съм единственото момиче, често се случва в полицията, но голота винаги ме кара да искам да видя друга личност без пенис.
Те се усмихна, когато ме видя. Тя ме прегърна и я оставих, но се дръпнах първа. Тя докосна лицето ми сякаш наистина не вярва на очите си.
-Как се чувстваш?
Свих рамене и малкото движение опъна мускулите в лявата ми ръка, докато не трябваше да я притисна до тялото си за да я запазя да заподскача наоколо. Говорех през болката, стиснах зъбите си малко.
-Ръката ми създава проблеми, но другото е наред. Добре съм.
Чери докосна ръката, прокара леко ръката си през роклята.
-Мускулите са се стегнали от бързото излекуване. Ще бъде наред след няколко дни.
-Няма да мога да използвам ръката си няколко дни?
-Спазмите ще идват и ще си отиват. Масажа помага. Топли компреси могат да помогнат. Трябва някой мускул да е бил увреден доста зле за да има толкова много спазми. – Споменах ли, че Чери беше медицинска сестра, когато не се превръщаше?
-Аз мога да ти помогна и да използваш ръката си днес – каза Мика.
И двете се обърнахме и го погледнахме.
-Как? - попита Чери.
-Мога да викам плътта – каза той отново.
Изражението на лицето й полазваше, че тя знае за какво се говори и беше впечатлена. И секунда по късно тя изглежда се съмняваше, беше подозрителна. Това беше моето момиче. Въпреки че честно казано, Чери имаше достатъчно солиден живот преди да я срещна, че тя да дойде с прекалено активни подозрения. Наистина мисля че не ми пукаше за това.
Опитвах се да си спомня какво означава „викане на плът”, когато Натаниел пристъпи през вратата. Последният пъ,т когато го бях видяла той бе набоден с остриета, плътта му бе разкъсана по целият стомах. Сега беше перфектен, нямаше дори белег.
Трябва да съм изглеждала толкова доволна колкото и учудена, както се чувствах, защото той ми се ухили. Той леко се завъртя, така че да мога да видя че гърба му, както и отпред, беше излекуван. Докоснах горната част на гърдите му, от където бях извадила едно от остриетата. Кожата бе гладка сякаш съм сънувала ножа.
-Знам, че вие момчета лекувате почти всичко, но никога няма да спра да се изненадвам.
-В крайна сметка ще свикнеш с това – каза Мърл. Имаше нещо в гласа му, което ме накара да го погледна. Усмивките на Чери и Натаниел избледняха. Внезапно изглеждаха сериозни.
-Какво не е наред? – попитах.
Чери и Натаниел се спогледаха, но Мика проговори.
-Може ли да оправя ръката ти?
Обърнах се към него, за да му кажа да върви по-дяволите преди да разбера какво се случва, но лявата ми ръка избра този момент да се свие от пръстите до рамото ми, един масивен, болезнен спазъм подкоси колената ми. Само Чери ме държеше изправена. Ръката ми изглеждаше като жертва на стрихнин, пръстите ми свити. Чувството бе сякаш ръката ми се опитваше да се откъсне. Чери държеше почти цялото ми тегло, докато аз се опитвах да не изкрещя.
-Остави го да оправи ръката ти, Анита, ако може – каза тя.
Мускулите в се успокоиха болезнено, докато нуждата да крещя беше само малък глас в главата ми. Гласът ми дойде задъхан от напрежение, но ясен, не шепнене.
-Какво е това викане на плът? – Бях се наклонила толкова тежко към Чери, че единственият изискан начин, тя да ме задържи от падане, е да ме държи в ръцете си. Те държеше цялото ми тегло.
Мика дойде да застане до нас. Мърл се задържа зад него като прекалено загрижена бавачка.
-Мога да лекувам рани в глутницата си с тялото си – каза Мика.
Погледнах нагоре към Чери и видях Натаниел да седи зад нея. И двамата кимнаха по едно и също време, сякаш са чули незададеният ми въпрос.
-Никога не съм виждала Нимир Ра който можеше да вика плът, но съм чувала за това – каза Чери. – Възможно е.
-Не звучиш, сякаш му вярваш – казах.
Тя се усмихна слабо, очите и станаха уморени.
-Не вярвам много на никого – Те се усмихна тогава. – Освен на теб.
Изправих се, все още облегната на ръката й, но почти стоях сама. Стиснах ръката й с дясната си ръка, опитах се да сложа в очите й това ,което чувствах.
-Винаги ще направя най-доброто за теб, Чери.
Тя се усмихна отново и очите й олекнаха малко, макара че края на цинизма си остана.
-Знам това.
-Всички го знаем – каза Натаниел.
Усмихнах му се. Казах молитвата, която казвам от както наследих леопардите: Боже, не ме оставяй да ги проваля.
Задържах здравият си захват върху Ръката на Чери, но се обърнах към Мика.
-Защо ръката ми е единственото нещо, което ме боли?
-Не те боли никъде другаде? – попита той.
Започнах да казвам не, тогава помислих за това.
-Всичко ме боли, но нищо както ръката. Нищо не боли така, както тя го прави.
Той кимна сякаш това означаваше нещо за него.
-Твоето тяло и нашата енергия излекуваха животозастрашаващата рана и малките, които бяха като белези на гърба ти.
-Не мислех, че лекуващата енергия може да бъде селективна – казах.
-Може, когато е насочена.
-Кой я насочи.
Неговите очи срещнаха моите.
-Аз го направих.
Погледнах към Чери и тя кимна.
-Той е Нимир Радж. Той е доминиращ над всички ни. Той и Мърл.
Погледнах към големият мъж.
-На кого от вас дължа благодарност?
Мърл поклати глава.
-Ти не ни дължиш нищо.
-Нищо – каза Мика. – Ние бяхме тези, които влезнахме в територията ти без позволението ти. Това беше наше престъпление, не твое.
Гледах ги и двамата.
-Добре, сега какво?
-Можеш ли да стоиш сама?
Не бях сигурна, така че пусках Чери на етапи, и открих че мога да стоя сама. Страхотно.
-Да, предполагам че мога.
-Трябва да докосна нараняванията за да ги излекувам.
-Знам, знам, голата кожа е най-доброто за лекуването на превръщачи.
Той се намръщи.
-Да така е.
Използвах дясната си ръка и плъзнах роклята на разстояние от лявото ми рамо. Разбрах че не беше достатъчно голо. Започнах да изваждам лявата си ръка от ръкава и друг спазъм ме удари. Беше Мика, който ме хвана този път, докато ръката ми се опитваше да се откъсне от тялото ми и ръката ми грабна нещо което нито можех да видя, нито да почувства,. Не беше просто болка. Беше лишаване на контрол, сякаш губех изцяло контрола над ръката си.
Мика прошепна:
-В писъка няма нищо срамно в него.
Просто поклатих глава, страхувайки се да отворя уста, страхувах се че ще крещя. Той ме снижи към пода, ръцете му бяха на колана на роклята ми. Спазма се облекчи на етапи отново, оставяйки ме задъхана на пода, докато той оголваше голяма част от лявата ми страна. Веднъж щом разкри лявата ми ръка и рамото, той дръпна роклята обратно над мен, покривайки всичко, от което се притеснявах, особено лявата гърда. Оценявах Жеста. Тъй като сега аз лежах на пода, гледайки нагоре към него, също оценявах че той не е беше стегнат и изправен. Това беше някак по-малко заплашително.
Той беше на колене, прокарваше пръстите си малко над кожата на ръката ми. Освен че не докосваше кожата ми, той докосваше духовната енергия, която се разстилаше от кожата ми. Енергията му течеше от ръката му и се смеси с моята в танц на електроенергия, който накара кожата ми да настръхне. За първи път си помислих да попитам:
-Ще боли ли?
-Не, не трябва.
Чух мъжки глас. Гледах към всички мъже в стаята освен към една. Повърнах Глада за да видя Калеб все още да седи на леглото.
-Има ли шега която не чух?
-Игнорирай го – каза Мърл.
Погледнах към толкова сериозните му очи, докато смеха на Калеб бе пуснат като фон.
-Сигурен ли си, че няма нещо, което искаш да ми кажеш за това викане на плът?
Мика поклати глава, изпращайки къдрици пред лицето си. разбрах че никой не беше светнал лампата. Ние все още се движехме в залеза на нощната светлина.
-Може ли някой да включи светлината?
Имаше суматоха от очи, които се отклоняваха едни към други, сякаш играеха на горещ картоф с поглед.
-Какво не е наред?
-Защо мислиш, че нещо не е наред? – попита Мика.
-Не се ебавай с мен, видях погледите. Защо не може да светнем лампите?
-Може да си фото-чувствителна, заради бързото излекуване – каза Чери.
Погледнах я и почувствах, че лицето ми беше подозрително.
-За какво са всичките тези погледи? – казах.
-Притесняваме се за това как тялото ти. . . реагира на нараняванията. – Тя коленичи от едната ми страна, противоположната на Мика. Тя погали косата ми както бихте погалили куче за да го успокоите. – Притесняваме се за теб.
-Разбрах това. – Трудно беше да съм подозрителна с вибриращата искреност в мен. Накрая трябваше да се усмихна. – Предполагам, че можем да направим това без светлина, докато той не ме излекува.
Тя се усмихна и този път усмивката докосна очите й.
-Добре.
-Може да искате да ни дадете малко пространство тук – каза Мика. – В противен случай енергията може да се разпространи.
Чери ме докосна за последно тогава се изправи и се отдръпна, взимайки Натаниел със себе си. Мика погледна към Мърл.
-Ти също.
Мърл се намръщи, но той отиде при другите. Всички бяха накрая на леглото с Калеб. Странно, бях толкова далеч от леглото, колкото ми позволяваше стаята без да я напускам. Направих го напълно несъзнателно, честно.
Мика остана коленичил, но се облегна назад, ръцете му върху бедрата, очите затворени и аз го почувствах да се отваря. Енергията му се завъртя около мен като нишка от горещ въздух, която спря дъха в гърлото ми, затрудни дишането ми. Той отвори тези чужди очи и ме погледна, лицето му отпуснато, сякаш беше по средата на медитация или сън.
Очаквах от него да постави ръцете си върху мен, но ръцете му останаха на бедрата му. Той наведе предната част на тялото си към рамото ми.
Сложих дясната си длан върху ръката му и, в момента в който го докоснах, звяра му се нави през мен. Беше сякаш някаква невидима голяма котка се плъзна и илезе от тялото му, по нaчина по който котката преминава между краката ви, с изключение на това, че тази котка достигна места, които дори любовници не трябва да докосват. Това замрази думите в гърлото ми , и от погледа на лицето на Мика, можех да кажа че и той го е усетил. Той изглеждаше шокиран колкото мен. Но той продължи да се навежда към мен. Дланта ми остана на ръката му, но не го спря, а аз не можех да мисля достатъчно, че да го помоля. Устните му докоснаха врата ми, където започваха белезите, и ми донесоха дъх на нестабилна въздишка. Той притисна устата си към врата ми и вкара завъртащата се, жива енергия в мен. Накара ме да се засрамя, но не ме болеше. Всъщност се чувствах толкова добре докато го блъснах назад.
Гласът ми дойде изцеден, слаб, почти шепот.
-Изчакай минута. Какво е това с устата? Мислех че ще поставиш ръцете си върху мен.
-Аз казах, че мога да те излекувам с тялото си – каза той. Силата се протегна между нас като захарен памук, който се разтягаше в горещ ден между пръстите на децата. Беше сякаш ако се докоснехме щяхме да се разтопим един друг.
Дръпнах ръката си от него и беше сякаш ръката ми се движеше през нещо истинско и почти твърдо. Гласът ми беше стабилен, дори бях впечатлена.
-Мислех ,че това означава ръце.
-Ако имах предвид ръце, щях да кажа така. – Той наведе лицето си към мен, движеше се през силата и усещането беше като вълни във вода, когато някой плува към вас. Взех една шепа от тези заплетени къдрици.
-Дефинирай тяло.
Той се усмихна и усмивката беше същевременно нежна, снизходителна и някак тъжна. Той остана коленичил над мен, лицето му достатъчно близо за секунда, ръката ми в косата му, силата пулсираше около нас, изграждаше нещо голямо.
-Уста, език, понякога ръце, но е тяло, само ръцете ми не са достатъчни. Казаха ми ,че ти можех да лекуваш с тялото си, по същия начин.
Махнах ръката си от косата му и се опитах да направя малко разстояние между нас, но той не се дръпна, тъка че това не проработи. Истината бе, че мога да лекувам със секс или нещо толкова близо, че да не искаш да имаш публика.
-Един вид – казах. Погледнах в края на стаята, покрай главата на Мика и открих Чери. – Е викането на плът е така както ,когато аз викам мунин? – мунина беше вид наследствени спомени на върколаците. С изключение на това, че те бяха повече като призраци, духове на мъртвите. Можеш да спечелиш тяхното знание, техните умения и имат лоши навици ако се свържеш с тях. Аз бях некроман, всички мъртви ме харесваха. Мунина, който ме хареса най-много от всички бе Рейна, старата лупа на вълчата глутница. Аз бях тази, която я уби, пречейки и да ме убие и тя изпитва удоволствие от факта, че може да ме обзема. Спечелих силата да контролирам Рейна ,когато я приех, изцяло. Когато я повиках, не се борех с нея вече. Работихме на някакъв вид примирие. Но викането на мунина за лекуване беше почти сексуално за мен, защото беше сексуално за Рейна.
-Това не е сексуално – каза Чери. – Чувствено, но не сексуално.
Доверявах се на решението на Чери за това.
-Добре тогава, направи го.
Мика ме гледаше с тези страни жълто-зелени очи толкова ужасно близо.
-Направи го – казах.
Той ми даде тази тъжна усмивка, отново снизходителна, сякаш се присмиваше и над двама ни и плачеше за нас. Изнервяща усмивка. Тогава наведе устата си към врата ми и първият от белезите. Първата целувка беше нежна срещу гърлото му, той вдъхваше сила срещу кожата ми и внезапно ми беше трудно да дишам. Но силата се задържа над кожата ми като покривка. Тогава върха на езика му се плъзна по кожата ми, облиза гореща мокра линия по протежението на врата ми. Силата следваше линията като топла енергия и потъваше в кожата ми там, където ме беше облизал. Но това беше, когато устата му се притисна към кожата ми, запечата се срещу мен, засмука ме в устата си, между зъбите, усетих силата да влиза в мен, насочена в белезите. Той буквално дишаше лекувайки ме. Направих малко безпомощно движение. Не можех да си помогна. Всички си имаме нашите ерогенни зони, допълнителни зони ,където ако ни докоснат тялото ни реагира искаме или не. Моите бяха вратът и раменете.
Той се вдигна назад, достатъчно че да прошепне срещу вратът ми.
-Добре ли си? – Дъхът му бе толкова горещ срещу кожата ми.
Кимнах, лицето му обърнато далеч от него.
Той прие думата ми, притисна устата си обратно към вратът ми. нямаше подготвяне този път, той ме ухапа, достатъчно силно, че да се стегна. Стомахът ми се усука, свивайки ме на една страна, дръпна ме далеч от него.
-Анита, какво не е наред?
-Стомаха ми – казах.
Той плъзна роклята да се отвори, притисна ръката си върху стомаха ми.
-Няма рана тук.
Друга вълна от болка премина през червата ми, сви ме два пъти повече, за да се гърча на пода. Нуждата се разкъсваше през мен като нещо живо, което се опитваше да си разкъса изход от тялото ми.
Мика беше там, махаше косата от лицето му, силата която се изграждаше между нас се завъртя през тялото ми като котка преминаваща през мен. Той ме дръпна в ръцете си ,в скута си, притисна лицето ми към гърдите му.
-Доведете доктор.
Гърдите му бяха гладки и топли. Можех да чуя сърдечният му ритъм, да го усетя срещу бузата си. Можех да помириша кръвта под кожата му като някакъв екзотичен бонбон, който стопляше езика ми и се плъзгаше надолу по гърлото ми. Работих по пътя си по тялото му докато не можех да видя пулсът на вратът му. Гледах пулса като човек, който умира от жажда, гърлото ми гореше от необходимостта, устните ми сухи, напукани от липсата. Трябваше да се нахраня. Знаех че тази неотложност не беше моя мисъл.
Протегнах част от мен към Жан-Клод и го открих. Намерих го седнал в килия. Той погледна нагоре, сякаш можеше да ми види да стоя пред него, той прошепна:
-Ma petite. – и знаех къде беше той. Не знаех защо, но знаех къде, той беше в затвора в Сейнт Луис, резервирана стая за неща, които не могат да понасят дневната светлина. Погледнах в очите му и ги гледах как се изпълват със син огън, докато те не издаваха своя собствена светлина в тъмната клетка.
Той протегна ръка към мен, сякаш можехме да се докоснем, и това беше силата на Мика, звяра на Мика се завъртя през тялото ми и ме откъсна от Жан Клод.
Отворих очи и открих ръката си около Мика, лицето ми притиснато към тялото му, устата ми много близо до топлината на врата му. Имаше движение в стаята и знаех отдалечено, че някой тичаше да доведе доктор, но това, от което се нуждаех не можеше да ми го даде доктор.
Кожата на Мика имаше миризма на чистота, младост. Беше сякаш само по аромата мога да кажа на колко е години. Кръвта беше като глазура разпространена точно под нежността на месата му, и частта от мен, която мислеше за Мика като за месо, не беше Жан Клод, беше Ричард.
Не знам как да поставя нуждата в думи. Мика обърна лицето си, погледна в очите ми и усетих нещо вътре в мен да се отваря, някаква връзка, която дори не знаех, че съществува се разтвори широко. Вятърът духаше през вратата, вятър направен от мрак и тишината от гроба. Вятъра съдържаше в края си топло електричество като козина, която се търка в гола кожа. Вятърът, който бе увкусен от двамата ми мъже. Но аз бях центъра, нещото което можеше да ги държи и двамата вътре без да се пречупят. Живот и смърт, похот и любов.
-Какво си ти? – попита Мика, гласът му беше изненадан шепот.
Винаги съм си мислела, че вампирите взимат жертвите си, открадват волята им с очите си и им правят нещо като магическо изнасилване. Но в тази неотложност знаех, че е по-сложно от това, и по-просто. Гледах през очите на Жан Клод, силата му. Погледнах в лицето на Мика от сантиметри разстояние и го видях, чувството, неговата собствена нужда. Похотта беше там, ужасно недоволната похот и знаех че е от доста време с Мика. Но от долу беше по-голямата нужда, необходимостта за сила и подслон която властта може да му осигури. Беше сякаш можех да помириша нуждите му, да ги завъртя с езика си. Погледнах в жълто-зелените му очи, в това толкова човеко лице и Жан Клод ми даде ключа за душата на Мика.
-Аз съм сила, Нимир Радж. Достатъчно сила, която да те стопли в студените нощи. – Силата течеше от кожата му като горещ вятър. Този горещ вятър се смеси със силата във мен, усукаха се в мен докато не бяха извадени като нож дълбоко от мен. Това откъсна издихание от гърлото ми и Мика ме повтори. Силата се превърна в нещо безболезнено, нещо което галиш вместо да намушкваш, нещо което чакаш цял живот за да имаш. 
Видях усещането да минава като поток през лицето на Мика и знаех, че той също го е почувствал.
Вятърът раздвижи ръба на косата му. И вятъра се движеше между нас, като място, където се срещаха студено и горещо и откриват нещо по-голямо, отколкото могат да образуват самостоятелно, нещо огромно и завихрящо се, вятър толкова силен, че може да изравни къщи и телефонни стълбове със земята.
Ръцете му се стегнаха около мен.
-Аз съм Нимир Ра, умствените игри не работят върху мен.
Застанах на колене все още в кръг от ръцете му, притиснах тялото си към предната част на неговото. Бяхме почти същата височина, контакта с очите беше страшно интимен. Силата се притискаше около нас като гигантска ръка, която ни притискаше един към друг. Тялото му реагира и той отново беше стегнат и голям, така силно притиснат към слабините и стомаха ми. Обикновено тук се смущавах, паникьосвах се, но не го направих. Знаех, че Жан Клод може да се храни от страст толкова добре, колкото и от кръв, но никога не го разбирах наистина какво означава до този момент, когато плътта на Мика докосваше моята. Не беше просто голото притискане към него, твърдостта и големината срещу тялото ми, това което ме накара да трепна срещу него, беше нуждата в тялото ми. Чувствах гласът му да трепери през тялото му, сякаш можех да прочета части от него, коато са прекалено примитивни за думи, нужди, коато нямат нищо общо с езика, и всички се правят с гола плът. 
Той затвори очи и меко изпъшкване му избяга
-Това което предлагам не е илюзия, Нимир Ра, истинско е.
Той поклати глава.
-Сексът не е достатъчен.
-Аз не ти предлагам секс, не и сега. – Дори докато го казвах, притиснах тялото си срещу неговото. Цялото му тяло потрепна срещу мен и звук, много като хленчене излезе от гърлото му.
-Предлагам ти вкуса на истината, Нимир Радж, малък вкус от всичко, което мога да ти предложа. – В главата си знаех че е лъжа, но в сърцето си знаех, че е истина. Аз му предлагах сила и плът, две неща които той искаше, нуждата преди всичко друго. Това беше перфектната стръв, това беше грешно. Започнах да отстъпвам и да затварям силата обратно, но Жан Клод се бореше с мен. Той пъхна силата си в мен като ехо от тялото си, яздеше ме. Беше твърде късно за мен да се храня както хората се хранеха и да му върна силата. Той ме избягваше тези нощи, защото бях слаба. Аз ставах силна, а той отслабваше, а той имаше врагове в града. Ние не можехме да си позволим слабост. Всичко това, знаех в сърцето си, неговото съзнание към моето. И там беше семето на съмнението, можехме ли да си позволим да бъдем слаби? Това направи невъзможно за мен да го затворя.
-Какво искаш в замяна – попита Мика с шепот, който го държеше на ръба на отчаянието, като че ли и двамата знаем че каквото и да поисках, той щеше да го направи.
-Искам да пия от топлият прилив на тялото ти, да напълня устата си с тази гореща течност, която бие точно тук, отдолу – и докоснах с устни вратът му. Ароматът на кръв толкова близо до повърхността накара стомаха ми да се обърне, но ние бяхме близо, толкова близо, не трябваше да го притискаме, не трябваше да го плашим. Бяхме като рибари. Имахме нашата мрежа, всичко от което се нуждаехме е рибата да спре да се бори и да се успокои.
Устните ми се задържаха над вратът му, докато той проговори.
-Покажи ми достатъчно сила, която да струва момента, и ще ти дам всички телесни течности които пожелаеш.
Махнах косата му на една страна, плъзнах я назад. Свих ръката си в юмрук в къдриците му и дори това движение доведе звук от гърлото му. Оголих дълга, гладка линия от шията му. Той наклони главата си на една страна, сякаш знаеше какво искам сега. Можех да видя пулсът на врата му, биеше срещу кожата му като нещо малко и отделно от него, нещо живо, което можех да освободя.
Облизах с език тази пулсираща кожа. Исках да бъда нежна, исках да съм много неща, но кожата му беше гладка и безупречна срещу устата ми, а миризмата му ме опияни като най-хубавият парфюм. Пулсът му биеше срещу устните ми и аз потопих зъби около безумното движение. Захапах кожата му, вкарах зъбите си в плътта отдолу и в силата му, звяра му.
Почувствах моят звяр да се вдига през тялото ми, като някаква страховита форма, която се вдига през океанските води, един левиатан ,който растеше и растеше, подуваше се вътре в мен, докато кожата ми не можеше да го задържи, тогава докосна неговият звяр и това го спря, носеше се в черната вода, носеше се в тялото ми като нещо огромно. Двете сили се носеха в тъмната вода докосвайки повърхността на телата си, нашите тела. Усещането беше като кадифе, което се трие вътре в мен, с изключение че това кадифе имаше мускули, плът и беше много твърдо дори и докато бе меко. Образа, който премина през ума ми беше на някаква голяма котка, която се трие в мен, завърташе се през мен, но по-голяма от тази. Бях виждала звяра на Ричард да се движи през очите му като някаква голяма форма наполовина виждаща се във водата и чувството беше толкова голямо, толкова поразително. Пиех силата на Мика не само през устата и надолу по гърлото си. Където и да го докоснех аз се хранех. Можех да усетя сърцето му да бие срещу голите ми гърди. Усещах кръвта му да преминава през тялото му, усещах всеки инч от него, който бе притиснат към мен. Усещах нуждата му, желанието му и аз го изядох. Хранех се от шията му, сякаш пулсът му беше в центъра на някаква голяма торта, сякаш щом изяда плътта, щях да открия нещо сладко. Дръпнах кръвта и с първото докосване на сладкият металически вкус в устата ми, всички преструвки, всичката хубост изчезна, удавена в аромата на свежата кръв, вкусът на разкъсаната плът, усещането за месо и кръв във устата ми. Усещането за ръцете му притиснали тялото ми към неговото, краката ми се усукаха около кръстът му, яздех го. Бях наясно като далечно знание, че той не беше в мен, че той все още бе притиснат между телата ми, толкова твърд, толкова готов, че потрепна срещу стомаха ми. Дъхът му идваше по-бързо и по-бързо. Някой издаде малък животински звук и това бях аз.
Ноктите на Мика се забиха в тялото ми, миг преди да излее върху мен горещи вълни, звуци прекалено примитивни за думи и нямаше достатъчно сили за да може писъците да излязат от устата му.
Почувствах Жан Клод по дългата метафизическа връзка, която ни свързваше. Почувствах го да въздъхва, добре нахранен, наситен. Дръпнах устата си от разкъсаното гърло на Мика, притиснах бузата си срещу голото му рамо, краката и ръцете ми все още бяха обвити около него. Ръцете му все още ме държаха стегнато. Бях покрита в сменна течност, гърдите ми лепнеха с нея. Стичаше се надолу по тялото ми на тежки течни линии, по-стомаха ми, продължиха към бедрата ми.
Той коленичеше там, държеше тежестта и на двама ни, докато дъха ни се успокои и пулсът на телата да утихнат в мълчание. И това мълчание не е нищо друго, освен усещането за тялото му, суровият аромат на секс и в далечината, удовлетвореността на вампира.


10 ГЛАВА
Душовете бяха едни от онези, които можеш да намериш в здравно заведение(има предвид общи душове). Но аз бях единствената вътре. Почистих се, почистих се старателно, но чувствах как Лейди Макбет вика:”Вън, вън, ужасно място!”. Сякаш никога няма да съм наистина чиста отново. Седнах на плочките под горещата течаща вода, прегърнах коленете си. Не планирах да плача, но го направих. Бавните сълзи се усещаха хладки сравнени с водата, която течеше по тялото ми. Не бях сигурна защо плачех. Умът ми беше празен. Обикновено, когато се опитвах да се изправя, не можех, но точно сега, тук, нямаше нищо освен водата, топлината, гладките плочки и малкият глас в главата ми, който продължаваше да тича в кръг, като хамстер в клетка. Не можех да чуя какво казваше гласът, мисля че не исках. Всичко, което исках, бе да крещя.
Звук зад мен ме накара да се обърна. Беше Чери, все още гола. Никой от леопардите, дори нямаше да се облича, ако не ги накарах. Обърнах главата си настрани от нея. Не исках тя да види, че плача. Аз бях нейната Нимир Ра. Нейната скала. Скалите не плачат.
Знаех, че тя стоеше над мен, можех да я усетя дори и преди ритъма на водата да се промени. Тя коленичи над мен, водата течеше около нея, оставяйки ме да треперя от внезапното докосване на студеният въздух. Задържах лицето си далеч от нея. Тя докосна напоената ми с вода коса. Когато не протестирах, тя ме прегърна, ръцете й се затваряха бавно около мен, сякаш очакваше да се оплача.
Останах схваната в ръцете й, с тялото й увито около мен. Тя просто ме държеше, главата й притисната върху моята, тялото й ме освобождаваше от водата, оставяйки ме на студено , дори и когато тялото й се простря като топлина срещу мократа ми кожа. Облягах се на нея с болезнени инчове, докато най-накрая я оставих да ме държи. Аз плачех, а Чери ме държеше.
Плача никога не прерасна или стана гласен. Остана на бавни сълзи докато Чери ме държеше и аз я оставих. Накрая, нямаше повече сълзи, само звукът от водата, топлината, усещането на тялото на Чери около моето. Имаше удобство в това докосване на кръвта, което надхвърляше секса. Дръпнах се и тя се отдръпна. Изправих се и спрях водата. Тишината беше внезапна и пълна. Усещах натискът на нощта навън. Дори и без прозорец, знаех, че има часове до изгрева, може би два или дори три. Щеше да се зазори след няколко къси часа. Трябваше да знам защо Жан Клод е в затвора. Всичко останало може да почака. Имахме врагове в града и аз трябваше да знам кои са и какво искат. След това щях да мисля какво се бе случило преди малко, но не все още, не все още. Избягването е едно от най добрите ми качества.
Чери ми подаде кърпа и държеше една за себе си. Обвих кърпата около косата си и намерих втора кърпа за тялото си. Изсушихме се без да се поглеждаме. Това не беше протокол за душа (като душ, а не като душа); момичетата не се прегръщат както момчетата. Просто не исках да говоря за това което се бе случило. Не все още.
Обвих огромната кърпа сигурно около тялото си и попитах:
-Защо Жан-Клод е в затвора?
-Заради убийството ти – каза тя.
Гледах я за няколко секунди и тогава проговорих:
-Кажи го отново. Бавно.
-Някой има снимка на Жан-Клод, докато те изнася от клуба. Ти беше покрита с кръв Анита. Той беше покрит с кръв. – Тя сви рамене и изсуши с кърпата дългият си крак.
-Но аз съм жива – казах. Прозвуча почти глупаво да го казвам.
-И как ще обясниш, че си се излекувала за по-малко от седмица от рани ,които е трябвало да те убият? - Тя се изправи, прехвърли през рамото си кърпата, не се притесняваше да покрие и сантиметър от тялото си.
-Не го искам в затвора за нещо, което не е направил – казах.
-Ако отидеш довечера, полицията ще иска да знае как си се излекувала. Какво ще им кажеш? – Очите й бяха много директни. Толкова директни че исках да се разшавам.
-Третираш ме като превръщач, който все още не е излязъл от килера. Аз не съм превръщач Чери.
Тя сведе поглед тогава, без да среща очите ми. Това ми напомни на погледите, които си бяха разменили, когато се събудих. Докоснах брадичката й, трябваше да се протегна за да го направя.
-Какво не ми казвате?
Мъжки глас дойде от извън душовете.
-Може ли да влезна да се почистя? – Беше Мика. Планирах да избягам към хълмовете следващият път, когато го видя, но имаше нещо в очите на Чери, което ме държеше замръзнала. Тя се страхуваше. И там имаше нещо друго, нещо което не можех да разчета.
Извиках обратно.
-Само минута! – Тогава продължих. – Чери кажи ми. Каквото и да е, просто ми кажи.
Тя поклати глава. Тя се страхуваше, но от кого.
-Да не се страхуваш от мен? – Не можех да задържа изненадата извън гласа си.
Тя кимна, гледаше отново надолу, избягваше погледа ми.
-Никога няма да те нараня, никой от вас.
-За това може и да го направиш – прошепна тя.
Грабнах ръката й.
-Чери, по дяволите, кажи ми.
Тя отвори уста, затвори я, обърна се към вратата секунда преди Мика Калахан да мине през нея, сякаш тя го бе чула преди мен. Той все още беше гол. Очаквах да бъда смутена, но не бях. Запознах да имам пословично лошо предчувствие за това, което Чери не искаше да ми каже.
Мика бе сресал косата си. Това беше направило къдриците на вълни. Къдриците бяха тънки, но не и малко. Цвета беше сянка на тъмно, тъмно кафяво, почти черно, както става с хора, които имат руса коса като малки и тя потъмнява с годините. Къдриците падаха до малко под раменете му,следвайки линията на косата очите ми откриха гърдите му. Бързо ги преместих, така че да се концентрирам върху лицето му. Контакт с очите. Това беше идеята. Бях върната към притеснението.
-Казах ти да изчакаш минута – Гласът ми звучеше ядосан и се радвах. Факт беше, че бях обгърнала цялото си тяло с кърпата.
-Чух те – каза той. Лицето му, гласът му бяха неутрален. Не толкова неутрален колкото вампир може да ги направи. Но Мика се опитваше.
-Тогава изчакай отвън докато свършим – казах.
-Чери се страхува от теб – каза той.
Намръщих му се, тогава на нея.
-Защо по дяволите?
Чери погледна към него и той кимна. Тя се отдалечи от мен към вратата. Тя не напусна стаята, но беше толкова далеч от мен, колкото можеше.
-Какво по дяволите става?
Мика стоеше на около четири крачни, близо, но не достатъчно близо. Можех да видя по-добре очите му сега и там нямаше нищо човешко. Знаех че погледа не принадлежи на лицето му.
-Тя се страхува, че ще убиеш куриера – каза той, гласът му мек.
-Виж всичко това ме уморява. Просто ми кажи.
Той кимна, потръпна сякаш го боли.
-Докторите мислят че ти си инфектирана с ликантропия.
Поклатих глава.
-Змийската ликантропия не е истинска ликантропия. Не е заболяване, което може да се хване. Или си проклет от вещица в змийска форма или си го наследил като ген. – Това ме накара да се сетя за трите жени, които последно бях видяла да са вързани за стената в стаята с мечове. – Между другото какво се случи с лебедите в клуба?
Мика се намръщи.
-Не знам за кого говориш.
Без предупреждение, Натаниел влезе. Бях започнала да се чувствам позитивно настроена с огромната си кърпа.
-Спасихме ги.
-Водача на змиите си промени мнението след като бях наранена?
-Промени го след като Силвия и Джамил почти не го убиха.
Аха.
-Значи те са добре – казах.
Той кимна, но лицето му остана сериозно, очите му нежни като някой ,който ще ти каже наистина лоши новини.
-Не започвай и ти. Не мога да прихвана змийската глупост. Това не работи по този начин.
-Грегорий не е змийска глупост – каза той, гласът му нежен колкото очите.
Погледнах го.
-За какво говориш?
Натаниел започна да влиза по-навътре в стаята, но Чери хвана ръката му, като го държеше безопасно до вратата за бързо бягство предполагам. Зейн се появи на вратата зад тях. Той все още беше шест фута, блед, прекалено слаб, без мускули, точно както, когато го бях срещнала за първи път в болницата. Но беше боядисал косата си в бледо зелено, отрязал я късно. Факта че беше напълно облечен изглеждаше странно за мен. Разбира се, това беше виждането на Зейн за дрехи, кожа, без риза, без жилетка.
Погледнах към тримата на вратата. Те бяха толкова официални. Спомних си Грегорий да пада върху мен по време на борбата, ноктите му ме пронизаха.
-Аз бях порязана много лошо от леопард и не го прихванах.
-Д-р Лилиан мисли, че това може да се дължи на това, че раната е дълбоко продупчване, а не повърхностно порязване – каза Чери, гласът й беше почти нестабилен. Тя се страхуваш, страхуваше се от начина, по който ще приема новината или се страхуваше от нещо друго, но какво?
-Аз няма да бъда истински Нимир Ра. Не мога да хвана ликантропията. Ако можех. . . вече имам достатъчно порязвания. . . щях вече да съм се превърнала в косматко.
Тримата просто ме гледаха със сериозни очи. Обърнах се от тях към Мика. Лицето му все още беше неутрално, внимателно, но имаше сянка на . . . жал в очите му. Жал? Аз не бях за съжаление, не бях такъв предмет, по никакъв начин.
-Вие сте сериозни – казах.
-Ти проявяваш всички вторични симптоми – Каза той. – Бързото ти излекуване, което доведе до спазмите в мускулите ти. Температурата ти е достатъчна, че да заври мозъка на човек. И все пак, когато те са смъкнали температурата ти, почти си умряла. Ти си се нуждаела да върнеш топлината си, топлината на глутницата си, за да се излекуваш. Това е начина, по който те излекувахме. Нямаше да проработи, ако ти не беше като нас.
Поклатих глава.
-Не ти вярвам.
-Добре – каза той. – Имаш две седмици до пълнолунието. Няма да се промениш до тогава. Имаш време.
-Време за какво? – попитах
-Време да тъгуваш – каза той.
Извърнах поглед от състраданието и съжалението в очите му. По дяволите. Аз все още не вярвах.
-Ами кръвен тест? Това трябва да покаже.
Чери отговори:
-Вълчата ликантропия се появява на кръвните тестова от 24 до 28 часа, понякога 72. Леопардската ликантропия, повечето от котешките ликантропии, отнемат някъде от 72 часа до 8 дни за да се покаже на кръвните тестова. Кръвният тест няма да докаже нищо.
Вгледах се в тях, опитах се да увия съзнанието си около това и просто нямаше обвивка. Поклатих глава.
-Не мога да се занимавам с това точно сега.
-Трябва да се занимаеш с това – каза Мика.
Поклатих глава.
-Тази вечер, трябва да измъкна Жан-Клод от затвора. Трябва да покажа на полицията, че не ме е убил.
-Вашата глутница ми каза, че не искате да се разкривате. Че няма да искате полицейските ви приятели да разберат.
-Аз не съм леопард – казах. Звучеше като инат дори и на мен.
Мика се усмихна нежно и това ме ядоса.
-Не ме гледай така.
-Как? – попита той.
-Като бедното малко заблудено момиченце. Има неща, които не разбираш за мен, за това от къде идва силата ми.
-Имаш предвид вампирските белези – каза той.
Погледнах покрай него към тримата леопарда на вратата. Нещо в погледа ми ги накара да трепнат.
-Толкова е приятно да знам, че ние сме едно голямо семейство без тайни.
-Бях по време на дискусията между лекарите дали бързото ти оздравяване може да е страничен ефект от вампирските белези.
-Разбира се – казах. Но първата нишка на съмнение премина през стомаха ми.
-Ако това те кара да се чувстваш по добре – каза той.
Вгледах се в това милосърдно лице и усетих гнева да се спуска над мен като гореща линия и гнева дойде с трептяща енергия. Звярът на Ричард. . . или моят? Оставих мисълта си да премине през всичко за първи път. Беше ли моят звяр който бях усетила с Мика? Беше ли причината поради, която не получавах същото усещане с Ричард и какво правеше той? Помислих за него няколко пъти в цялата суета, но никога не почувствах белезите между нас отворени напълно. Предположих, че бе енергия на Ричард, защото беше ликантропска енергия. Но какво ако не беше? Какво ако беше моя?
Някой ме докосна по рамото и аз подскочих. Беше Мика, пръстите му едва докосваха ръката ми.
-Изглеждаш бледа. Нуждаеш ли се да седнеш?
Направих една стъпка назад и почти паднах. Той трябваше да хване ръката ми, за да ме предпази от това да се хлъзна по плочките и да падна. Исках да се дръпна от него, но бях замаяна и светът не беше достатъчно солиден. Той ме постави на пода.
-Сложи главата си между краката.
Седнах по индианки на пода, стената на гърба ми, главата ми наведена над сгънатите ми крака, докато чаках замайването да премине. Никога не припаднах. Не и просто от шок, от време навреме от загуба на кръв, но не и просто от шок.
Когато можех да мисля отново, вдигна глава бавно. Мика бе коленичил до мен, изцяло внимателен и състрадателен и аз го мразех. Облегнах обвитата си в кърпа глава на стената, очите затворени.
-Къде са Елизабет и Грегорий?
-Елизабет не дойде да помогне – каза Мика.
Отворих очите си на това, обърнах главата си само за да срещна очите му.
-Тя даде ли причина за това?
-Тя те мрази – каза той просто.
-Да, тя обичаше Габриел, старият алфа, а аз го убих. Трудно е да бъдем приятелки след това.
-Не заради това те мрази – каза той.
Изучих лицето му.
-Какво имаш предвид.
-Тя те мрази за това, че си по-добра алфа като човек, отколкото тя като леопард. Караш я да се чувства слаба.
-Тя е слаба – казах.
Той се усмихна и беше развеселен сега.
-Да, така е.
-Къде е Грегорий?
-Ще го накажеш ли за това, че те е наранил? – попита Мика.
Погледнах обратно към другите трима, които чакаха на вратата, тихи. Внезапно разбрах, че групата имаше предвид движенията. Те третираха Мака като техен Нимир Ра, оставиха го да преговаря с мен, както когато звъниш на съпруга, когато жената е прекалено пиана. Не харесвах това много. Но ако се концентрирах за момент, въпроса бе на ръка, без размишления, без поглед в бъдещето, може би щях да оцелея.
-Ако Грегорий не ме беше заразил, сега щях да съм мъртва. Ноктите щяха да стигнат до сърцето ми. Беше инцидент, това, че той падна върху мен по време на битката. – Гледах лицето на Мика, но усетих облекчението да се понася през другите, чувствах ги от метри разстояние. Погледнах към тях и това се показа в линията на телата им.
-Така че къде е той? Къде е Грегорий?
И тримата не искаха да срещнат очите ми отново.
-Да не би и той да е отказал да помогне в спасяването ми както Елизабет?
-Не разбира се, че не – каза Чери. Но не обясни.
Погледнах към Натаниел. Той срещна погледа ми без да трепне, но не ми хареса това, което видях в очите му. Имаше повече лоши новини, които идваха, можех да го помириша във въздуха.
Обърнах се към Мика.
-Добре, ти ми кажи.
-Когато Улфикът ти откри, че Григорий те е направил тяхна Нимир Ра наистина той. . . – Мика разпери Ръце.
-Той откачи – каза Зейн.
Погледнах ги.
-Какво имаш предвид с той откачи?
-Той взе Грегорий – каза Чери.
-Как така го е взел.
-Той се отнесе към Грегорий като враг на глутницата – каза Мика.
Погледнах го.
-Продължи.
-Ако ти беше тяхна истинска лупа, и някой те оскърби, право е на Улфика да го обяви като враг на глутницата, престъпник.
Продължих да гледам в тези жълто-зелени очи.
-Какво точно значи това?
-Значи че вълците имат леопарда ти и те ще извършат присъдата за оскърблението ти.
-Няма начин, имам предвид ако се превърна в леопард, която няма да стана. Това няма да ме нарани. Имам предвид, аз просто ще бъда превръщач както тях.
-Не като тях – каза Мика – като нас.
Опитах се да разчета лицето му, но прости не го познавах достатъчно добре все още.
-Показа позицията си.
-Не можеш да бъде вълча лупа и Нимир Ра на леопардите.
-Бях и двете дълго време.
Той поклати глава и отново трепна сякаш го боли.
-Не, ти беше човек, който се среща с Улфик, който те е определил за лупа. Ти си човек, който пое грижата за леопардите, докато намериш истински алфа, който да поеме работата. Сега, си истински Нимир Ра и вълчата глутница няма да те приеме като един от тях.
-Казваш, че Ричард ще ме зареже, защото ще стана леопард.
-Не, казвам, че вълчата глутница няма да те приеме като тяхна лупа. – Мика погледна надолу, тогава нагоре. Можех да видя че се опитва да сложи мислите си в думи. – Моето разбиране за местните вълци, е че Улфика ги е отвел от монархия, където неговата дума е закон, към демокрация с правата на мнозинството. Той взима решителният вот, но не и последната дума.
Кимнах. Звучеше като нещо, което Ричард би искал за глутницата.
-Звучи като нещо, което той би направил. Аз бях някак извън града през последните месеци.
-Имал е прекалено голям успех. Вотът е бил срещу него, срещу теб. Глутницата няма да те приеме като лупа, когато си леопард, а не върколак.
Погледнах покрай него към другите.
-Това истина ли е?
Те кимнаха.
-Толкова съжалявам Анита – каза Чери.
Поклатих глава, опитах се да се концентрирам и не успявах.
-Добре. Ричард не може да ме направи лупа. Никога не съм искал да бъда лупа, просто негова приятелка. По дяволите вълците. Но какво са направили с Грегорий?
-Ричард полудя каквато откри какво е направил Грегорий – каза Зейн. – Той помисли че Грегорий го е направил с цел, защото се страхуваме да те загубим като наша Нимир Ра.
-Той е обвинил Грегорий, че е направил това с цел? Попитах.
Зейн кимна.
-О, да, те го взеха.
-Те, кой?
-Джамил, Силвия, другите. – Той не срещна очите ми.
-Никой ли не опита и да спори с него за това?
-Силвия се опита да му каже че не е прав. Той я удари, каза й никога да не спори с него, че той е Улфика, не тя.
-По дяволите.
-Не обвинявай леопардите си, че не са се били с вълците – каза Мика – Те ги превъзхождат числено.
-Те ще им сритат задниците, знам това. Освен това моя работа е да обсъждам с Ричард, не тяхна.
-Защото ти си тяхна Нимир Ра – каза той.
-Защото съм негова приятелка, нещо такова.
-Разбира се – каза той.
Вдигнах ръка.
-Виж, не мога да се справя с всичко точно сега, така че просто ще се концентрирам върху важните неща, имам предвид наистина важните. Къде е Грегорий и как да го измъкна?
Мика се усмихна.
-Много практична.
Погледнах го и усетих очите ми да стават студени.
-Нямаш на идея колко практична мога да бъда.
Очите му се промениха, но нямаше страх в тях, беше повече интерес, сякаш реакцията ми го бе заинтригувала.
-Ситуацията е сложна, защото ти си лупа, която е оскърбена, ти трябва да убедиш себе си, че Грегорий не е имал предвид да те нарани.
-Това е прекалено лесно – казах. – Знам, че той не е имал предвид да ме нарани. Така че защо не мога да взема това чувство и просто да се обадя на Ричард и да му кажа: „Хей, идвам да прибера Григорий”?
-Защото ти трябва да убедиш не просто Ричард, а цялата глутница, че имаш права над Грегорий.
-Какво имаш предвид с права над Грегорий? Той е мой леопард. Той е мой, не техен.
Мика се усмихна, дългите му мигли надвиснаха над очите му, сякаш той не искаше да прочета изражението му в този момент.
-Улфика декларира Грегорий като измамник, за последица от това, че е убил лупата им.
-Аз съм жива, какво. . .
Мика вдигна ръка и го оставих да довърши.
-Ти си мъртва за глутницата, като тяхна лупа. Ставайки леопард ти ставаш мъртва за тях. Ти може да споделяш леглото на Ричард отново, но никога няма да бъдеш тяхна лупа отново. Те го гласуваха и Ричард ще унищожи собствената си структура на силата, ако ги принуди да гласуват.
-Казваш че той е Улфик, но не ги управлява наистина – казах.
Мика изглежда мислеше над това за секунда два, тогава започна да кимва и се спре по средата на движението.
-Да, всъщност, много добре поставено.
-Благодаря. – Една мисъл ми мина през ума и хванах ръката му. – Те няма да убият Грегорий, нали? – Нещо премина през лицето му което накара захвата ми да се стегне. – Няма да го убият?
-Не – каза Мика.
Пуснах ръката му и се облегнах назад към стената.
-Какво му правят или какво ще му направят за да го накажат?
-Наказанието за убиване на лупа е смърт във всяка глутница. Но обстоятелствата са достатъчно страни, че мисля, че ще ти се предостави шанс да го спечелиш обратно.
-Да го спечеля обратно, как? – попитах.
-За това, ще трябва да говориш с Улфика.
-Ще го направя. – Погледнах покрай него. – Някой да ми донесе мобилният телефон от джипа. – Натаниел излезе през вратата без друга дума.
-Какво ще правиш? – попита Мика.
-Ще се уверя, че Грегорий няма да бъде наранен. Ако той ще е добре тази вечер, ще отида да извадя Жан-Клод от затвора. Ако Грегорий е в опасност, тогава първо ще извадя него.
-Приоритети – каза той тихо.
-Дяволски си прав.
Той се усмихна отново.
-Много съм впечатлен. Получи няколко удара в много кратък период от време, но все още си съобразителна и се движиш напред към решаването на проблемите един по един.
-Мога да реша само един проблем в даден момент – казах.
-Повечето хора се оставят да бъдат отклонени.
-Аз не съм повечето хора.
Той се усмихна леко отново, почти закри очите си с дългите си мигли.
-Забелязах.
Нещо в начина, по който го каза, ме накара да осъзная, че той беше гол, а аз носех само кърпа. Беше време да стана и да се облека. Изправих се, изтласквайки се далеч от предложената му ръка.
-Добре съм, Мика, благодаря все пак. – Погледнах покрай него към Чери и Зейн който все още стояха на вратата. – Имам ли някакви дрехи тук?
Чери кимна.
-Натаниел ти донесе неща от дома ти. Ще ги донеса. – Тя изчезна през вратата.
-Оръжията също – извиках след нея.
Тя показа вратата си през вратата.
-Знам.
Това остави Зейн да седи на прага.
-Имаш ли работа за мен?
-Не точно сега.
Той се усмихна, достатъчно широко за да покаже горните и долни зъби, котешки зъби. Зейн беше прекарал прекалено много време в животинската си форма, за да се върне напълно.
-Ще помогна на Чери тогава. - Той се спря. – Наистина се радвам, че не умря.
-Аз също.
Той се ухили и напусна.
Това ме остави сама с Мика. Погледнах в жълто-зелените му очи и знаех, че те са знак за това, че е прекарал прекалено много време в животинската си форма. Ние не се бяхме целували, така че не знам дали има зъби като Зейн. Надявах се, че не и не бях сигурна защо ми пукаше.
-Имаш ли нещо на против, ако започна да се почиствам? – попита той.
Поклатих глава.
-Обслужи се. Отивам да погледна за дрехите си. – Но Натаниел мина през вратата с мобилният ми телефон.
Погледнах тънкият черен телефон. Имах го само от няколко месеца. Опитах се да не си купувам. Ако имате клетъчен телефон и пейджър никога няма наистина да се освободите от офиса. Разбира се, аз бях във ваканция. Въпреки, че това не е пълноценна почивка.
Набрах номера на Ричард по памет. Нямаше отговор, само секретаря. Оставих съобщение, тогава знаех какво да направя. Трябваше да разбера какво се случва с Грегорий. Помислих си за Ричард, усетих ръцете му, миризмата на вратът му, допира на косата му и тази боцкаща енергия, която преминаваше по кожата ми. Протегнах се към белега, който ме свързваше с Ричард и го намерих да стои на подиум. Той спореше с някого, не можех да видя кой. Никога не е било толкова ясно визуално с Ричард, колкото е с Жан Клод. Ричард се обърна, сякаш можеше да ме види да стоя до него, тогава ме изгони, хвърли щита си толкова солиден, че не можех да го усетя от другата страна.
Натаниел държеше ръката ми, подпирайки ме.
-Добре ли си?
Кимнах. Да те изгонят изглежда винаги е дезориентиращо. Ричард знаеше това. Мамка му.
-Добре съм.
Дръпнах се от Натаниел и се обадих на информации за номера на Кафето на лунатиците. Ричард беше в заседателната зала в задната част на ресторанта. Рейна бе собственик на ресторанта и според закона, той щеше да принадлежи на мен, ако не бях използвала пистолет за да я убия. Трябва да бъде честен бой с нокти, или най-малко ножове, преди всичко нейно да стане мое. Притежания де. Не можеш да вземеш силата на някой, убивайки го. Просто не работи по този начин. И все пак кой би го искал? Оръжията се считат за измама, така че аз не наследих всички неща на Рейна.
Ричард вдигна на второто позвъняване, сякаш очакваше обаждане.
-Ричард, Анита е.
-Знам – гласът му беше ядосан, затворен, стегнат.
-Трябва да поговорим.
-По средата на нещо съм тук, Анита.
Добре, ако той иска да играем безцеремонно и враждебно, ще играя.
-Къде е Григорий?
-Не мога да ти кажа.
-Защо?
-Защото, може да се опиташ и да го спасиш, а ти не си лупа вече. Глутницата ще се защитава и аз не искам да застрелваш вълците ми.
-Остави леопардите ми намира и аз ще оставя вълците ти намира.
-Анита, не е толкова просто.
-Ще ти обясня Ричард. Ти откачи когато откри че Грегорий може и да ме е заразил с леопардова ликантропия. Имал си твоите изпълнители да го хванат и си го обвинил в убиването на лупата ти. Което просто е тъпо, аз не съм мъртва.
-Знаеш ли за какво гласува глутницата точно сега, точно в тази минута.
-Не и без следа.
-Дали да избера нова лупа от глутницата до следващото пълнолуние.
-Предлагам че ще ти трябва една – казах и дори чувайки се да го казвам ,накара стомаха ми да се стегне.
-Любовница Анита, те искат да ме принудят да си избера любовница от глутницата.
-Имаш предвид, че не може да се срещаме сега?
-Това е вота.
-Стивън, един от твоите вълци и Вивиан, една от моите леопарди, живеят заедно. На никой изглежда не му пука за това.
-Стивън е един от най-малките сред нас. Те няма да толерират такива срещи на доминиращ. И те със сигурност не го толерират за техният Улфик.
-Човека е достатъчно добър, че да го чукаш, но не и леопард – казах.
-Ние сме хора, Анита. Но ние не сме котки, ние сме вълци.
-Значи не можеш да се срещаш с мен или нещо друго сега?
-Не и ако искам да остана Улфик.
-Какво ще се случи с триумвирата?
-Не знам.
-Ти ще ме дадеш просто така. – Изведнъж бях студена, стомахът ми като твърд замръзнал възел.
-Ти беше извън живота ми за около половин година. Как да знам че нещо друго няма да те изплаши отново.
-Планирах да се срещна и с двама ви, да бъда и с двама ви. – Разбрах когато го казах че го имам в предвид. Бях взела решение и не го бях разбрала.
-Какво след седмица, или месец или дори година? Какво ще те изплаши следващият път?
-Не планирам да бягам повече, Ричард.
-Приятно е да се знае. – Можех да усетя нещо горещо и което можеше да се докосне по телефона. Или щита беше изчезнал или той го беше смъкнал леко.
-Не искаш да бъдеш с мен вече? – Гласът ми беше мек, наранен и мразех това. Мразех го.
-Искам да съм с теб, знаеш това. Ти ме довеждаш до ужас, но все още те искам.
-Но все пак ще ме зарежеш – казах. Гласът ми беше малко по-силен, но не много. Ричард ме зарязваше. Добре, това е негово право. Аз бях трън в задника и знаех това. Но гърдите ме боляха от това, по дяволите.
-Не го искам, Анита, но ще направя това, което е нужно. Ти ме научи на това.
Очите ми бяха горещи. Аз го бях научила на това. Страхотно. Ако наистина щяхме да приключим за добро, тогава нямаше да плача или да се моля. Нямаше да бъда слаба. Гласът ми излезе по-здрав, по-сигурен в себе си. стомахът ми все още беше студен възел, но това не се показваше в гласа ми.. Усилието за това, че трябваше гласът ми да е нормален по телефона, накара гърдите ми да се стегнат.
-Ти си Улфик, вълчият крал. Твоята дума е закон в глутницата.
-Работих толкова усилено за да се уверя, че всеки има равен глас, Анита. Не мога да дръпна реда сега. Това би премахнало всичко, което се опитвам да променя.
-Идеите са страхотни на теория, Ричард, но те не работят в реалният живот.
-Не съм съгласен – каза той. Гневът му си отиваше. Той просто внезапно беше уморен.
-Няма да споря за неща които са доказани, откакто се запознахме. Аз се съсредоточавам върху нещата, които мога да променя. И няма значение колко го искам, ние не можем да се променим един друг, Ричард. Ние сме каквито сме. – Гласът ми бе несигурен отново, изпълнен с чувствата и емоциите, които чувствах. – Така че Григорий добре ли е?
-Добре е.
-Искам го обратно, знаеш това.
-Знам го. – Гневът му се завърна.
-Сега като не съм лупа, не съм от глутницата, как да си го върна?
-Трябва да дойдеш в лупанара утре вечер и да направиш заявление за него.
-Какво имаш предвид с това заявление за него?
-Трябва да докажеш честта си. Че имаш някакъв вид чест.
-Като някакъв избор, опит, какво?
-Не знам още. Ние ще. . . гласуваме.
-По дяволите Ричард, има причини защо ние сме представители на демокрацията в тази страна, не чисто единство. Чисто един човек, един вот, просто не работи така. Не можеш да решиш нищо по този начин.
-Те решават, Анита. На теб просто не ти харесва начина, по който става.
-Как можа да вземеш Грегорий? Как може да го направиш?
-Когато разбрах какво се е случило, знаех че глутницата ще гласува да бъдеш изхвърлена. Повечето от тях не бяха щастливи от теб дори и преди. Ти не си глутницата и те не харесват това. Фактът че ги изостави, всички тях, за шест месеца не помогна.
-Трябваше да събера моите неща заедно, преди да се върна, Ричард.
-И докато ти събираше своите неща, моите се разпадаха.
-Съжалявам Ричард. Но не знаех.
-Утре вечер на лупанара, около един часът след залез слънце. Можеш да доведеш всичките си леопарди и всички други превръщачи, които са ти съюзници. А аз , като Улфик, ще доведа плъхолаците.
-Аз не съм лупа вече, така че те вече не са мои съюзници, нали?
-Не – каза той и гневът му го нямаше отново. Ричард не можеше да се сърди дълго на никого.
-Какво ще се случи ако не спечеля Грегорий обратно?
Той не ми отговори, само звукът на дишането му по телефона.
-Ричард, какво ще се случи с Грегорий?
-Той ще бъде съден от глутницата.
-И?
-Ако той бъде осъден за убийството на лупата ни, това означава смъртна присъда.
-Но аз съм точно тук Ричард. Аз не съм мъртва. Не можеш да убиеш Грегорий за това, че ме е убил, когато не ме е убил.
-Аз забавих решението, докато не си достатъчно добре, че да присъстваш. Това беше най-доброто, което можех да направя.
-Знаеш Ричард, понякога е хубаво да бъдеш цар. Царя може да помилва който иска, царя може да се ебава с когото иска.
-Знам това.
-Тогава бъди цар, Ричард, истински цар. Бъди техен Улфик, не техен президент.
-Правя това, което мисля, че е най-добро за тях.
-Ричард, не можеш да направиш това.
-Вече е направено.
-Ричард, ако се проваля на малкият ви тест, няма да те оставя да екзекутираш Грегорий. Разбираш ли ме?
-Няма да ти е позволено да носиш пистолети в лупанара, само ножове. – Гласът му стана много предпазлив.
-Спомням си това. Но Ричард, ти слушаш ли ме? Разбираш ли ме?
-Ако се опитаме да екзекутираме Грегорий утре вечер, ти ще се биеш с нас, разбирам. Но разбери това, Анита, твоите леопарди не са колкото нас, не дори и с Мика и неговата глутница. Превъзхождаме те пет към едно, може би повече.
-Няма значение, Ричард. Не мога да стоя и да гледам Грегорий да умира, не и за нещо толкова глупаво, колкото това.
-Ще се опиташ ли да спасиш една от котките си и да рискуваш да загубиш всички останали? Наистина ли искаш да видиш какво ще се случи ,ако те се опитат да се бият по техният начин в лупанара? Аз не искам да го виждам.
-Това е. . . по дяволите, Ричард, не ме набутвай в ъгъла, няма да ти хареса.
-Това заплаха ли е?
-Ричард. . . – трябваше да се спра по средата на изречението и да преброя бавно изпод дъха си. Но броенето до десет не помогна. – Ричард, - гласът му излезе по-спокоен. – Ще спася Грегорий, каквото и да струва. Няма да оставя вълците да изколят леопардите ми, каквото и да струва. Ти изпусна нервите си и взе един от леопардите ми. Вкара глутницата си в капризна демокрация, където ти дори нямаш вето като президент. Наистина ли би направил грешката да започнеш война между твоята и моята глутница?
-Все още мисля, че всеки да има глас е добра идея.
-Това е добра идея, но не работи, нали? – Той беше тих отново – Ричард не прави това.
-Това не е в моите ръце. Съжалявам, Анита, не знаеш колко съжалявам.
-Ричард няма наистина да ги оставиш да екзекутират Грегорий. Имам предвид, не наистина.
Тишина отново.
-Ричард, говори ми.
-Ще направя каквото мога, но ако загубя вота за това. Не мога да го променя.
-Наистина ли можеш да седиш и да го гледаш как умира за нещо, което не е направил?
-От къде знаеш, че той не те е заразил нарочно.
-Бях там. Той падна върху мен с две от онези змии върху него. Беше инцидент. Той ги задържа да не извадят сърцето ми. Той спаси живота ми, Ричард и това проклето нещо е заплащането му.
-Той не можеше да си върне ноктите в последният момент? - попита Ричард.
-Не, всичко се случи прекалено бързо.
Той се засмя, но това беше горчиво.
-Ти си от толкова дълго около нас и все още не разбираш какво сме. Аз мога да върна ноктите си за по-малко време, отколкото ти можеш да мигнеш. Грегорий не е по-бавен от мен. А като леопард, той е по-бърз, по-гъвкав.
-Искаш да кажеш, че го е направил нарочно?
-Казвам, че той е имал част от секундата за да реши какво да направи и той е решил да те задържи като тяхна Нимир Ра. Направил е избора за да те вземе от мен.
-И ти ще го накараш да плати за това. така ли?
-Да, така.
-С живота му?
Той въздъхна.
-Не го искам мъртъв, Анита. Но първоначално, когато открих какво е направено, исках да го убия сам. Исках го толкова зле, че не се доверих на себе си да съм около него, така че го отведох на безопасно, докато мога да се успокоя. Но Яков взе това и поиска гласуване.
-Кой е Яков?
-Новият ми Гери, на трето място в йерархията след Силвия.
-Никога не съм го чувала преди.
-Той е нов.
-По дяволите, на трето място в йерархията, а е нов. Той или е добър боец или е много коварен боец за да спечели толкова много битки за по-малко от половин година.
-Той е добър и е коварен.
-Амбициозен ли е? – попитах.
-Защо?
-Ако Яков не бе поискал гласуване, ти щеше ли да ми върнеш Грегорий?
Той остана тих толкова дълго, че накрая попитах.
-Все още ли си там.
-Тук съм. Да, щях да ти го върна. Аз не мога да го убия за това, което направи.
-Така че Яков е придвижил нещата и те е лишил от могъщ съюзник, мен, и те принуждава да обявиш война на друга група, леопардите. Той е бил заето момче.
-Той просто е направил това, което мисли за правилно.
-Исусе Ричард, как може да си толкова наивен?
-Мислиш, че той иска работата ми?
-Знам, че иска работата ти. Мога да го чуя в гласа ти.
-Ако не съм достатъчно силен, че да задържа глутницата, тогава е право на Яков да ме предизвика. Но той първо трябва да победи Силвия, а тя е добра колкото него, и толкова коварна.
-Колко голям е Яков?
-Моята големина, не толкова мускулест.
-Силвия е добра, но тя е шест фута, слаба и е жена. И толкова мразя да го казвам, но това прави разликата. Горната част на тялото ви е по силна от нашата. Ако уменията са равни, по-големият човек ще победи по-малкият.
-Не подценявай Силвия – каза той.
-Не я подценявам, нито един от двамата. Тя също ми е приятелка и не искам да умре, просто защото ти не искаш да се погрижиш за работата си.
-Какво трябва да значи това?
-Означава, че докато той не победи Силвия и стане твой Фреки, твоят втори в командването, ти можеш да го убиеш извън предизвикателството. Можеш да го екзекутираш.
-И ако Маркус беше направил така с мен, сега щях да съм мъртъв.
-И Маркус щеше да е жив, Ричард. Не си помагаш.
-Ние не сме животни, Анита, ние сме хора. и аз не мога да го убия, само защото мисля, че той е след работата ми.
-Ти не можеш да стоиш просто там като Улфик, Ричард, биеш се до смърт за това. Знам на теория, че ако и двамата сте съгласни, не трябва да има смърт. Но аз разпитах наоколо и никой върколак не ми каза да си спомня за битка за Улфик, която да не е била до смърт. Той не е след работата ти Ричард, той е след живота ти.
-Не мога да контролирам какво прави Яков, само какво правя аз.
Започнах да си спомням защо аз и Ричард не правехме това като двойка. О, там има много причини. Видях го да яде Маркус и това ме накара да избягам. Тогава се събрахме и белезите бяха изумителни. Но там има друга причина. Причина, която ме кара да се чувствам уморена и по-стара от Ричард, въпреки че всъщност той е с две години по-голям от мен.
-Ставаш глупав, Ричард.
-Това наистина не е твоя работа, Анита. Ти вече не си моя лупа.
-Ако ти умреш, белезите могат да завлекат Жан Клод и мен в гроба с теб, така че един вид това го прави моя работа.
-И ти няма да рискуваш живота си всеки път, когато гониш вампири или свръхестествени същества с полицията. Ти почти умря е Ню Мексико преди по-малко от месец. Ти рискува всички ни.
-Опитвах се да спася човешки живот, Ричард. Ти се опитваш да изкопираш политическа система. Идеологията е страхотна в класната стая или на дебат, но това, което се смята, е кръвта и плътта, Ричард. Това, за което мислим тук, е живот или смърт, не някаква остарял идеал, който имаш в главата, за перфектният свят, който можеш да дадеш на глутницата си.
-Ако идеалите не са нищо, Анита, тогава сме просто животни.
-Ричард, ако Грегорий умре за това, тогава ще убия Яков и всеки друг, който се изпречи на пътят ми. Ще унищожа лупанара и ще го сравня със земята, така че помогни ми. Обясни на Яков и на всеки друг, който се нуждае от обяснение, че ако те се ебават с мен, ще умрат.
-Не можеш да се биеш с цялата глутница, Анита. Не и спечелвайки.
-Ако мислиш че единственото нещо, за което ми пука, е да спечеля, тогава не ме познаваш. Ще спася Грегорий, защото казах, че ще го направя.
-Ако се провалиш на теста, не можеш да го спасиш.
-За какъв вид тест говорим?
-Такъв какъвто само превръщач може да премине.
-Ричард, Ричард. . . – Исках да изкрещя и да побягна към него, но внезапно бях по-уморена от колкото ядосана, по обезсърчена от колкото очарована.
-Отбележи това, Ричард, ако се проваля в спасяването на Грегорий, тогава ще пресъздам нова версия на ада за да отмъстя за него. Обясни това на Яков, увери се че ще го разбере.
-Кажи му го сама. – Имаше тишина и звуци от движение. Дойде мъжки глас, глас който никога не бях чувала. Гласът беше любезен, млад. -Здравей, аз съм Яков, чувал съм много за теб. – гласът му показа, че не е харесал това, което е чул.
-Виж Яков, не се познаваме един друг, но не мога да ти позволя да убиеш Грегорий за нещо, което не е направил.
-Единственият начин за да ни спреш, е да го спечелиш обратно.
-Ричард ми обясни, че трябва да взема някакъв тест за да си върна Грегорий. Той също каза, че ако се проваля ще екзекутирате Грегорий.
-Това е закона на глутницата.
-Яков, не ме искаш за твой враг.
-Ти си Нимир Ра на малка леопардска глутница. Ние сме Thronnos Rokke клан. Ние сме лъкои, ти не си нищо за нас.
-Да, утре вечер идвам като Нимир Ра на кръвопиещият клан. Но аз съм Анита Блейк. Попитай вампирите и другите превръщачи в града за мен. Виж какво ще ти кажат. Не искаш да се ебаваш с мен, Яков, наистина не искаш.
-Вече разпитах наоколо. Знам репутацията ти.
-Тогава защо направи това?
-Това е моя работа - каза той.
-Добре, ти искаш да го направим така, ще го направим така. Ако ти си причината Грегори да умре чрез гласуване или вълча политика, ще те погреба.
-Ако можеш – каза той. Ти си нов превръщач. Дори нямаш шанс срещу мен до пълнолунието, а то е след седмици. Ти не си като мен.
-Казваш го сякаш ще ти предлагам честна битка. Няма. Ако Грегорий умре, ти умираш. Просто е.
-Ако ме застреляш, това няма да възстанови предишните ти права в глутницата. Ако можеш може би да спечелиш в честна битка срещу мен, тогава може би те ще гласуват да те върнат като лупа. Но ако ти просто ме застреляш, никога няма да си лупа отново.
-Ще го кажа внимателно и бавно, Яков, така че да се разберем един друг. Не ми пука за това да бъда лупа. Пука ми за приятелите ми и за хората, на които съм обещала защитата си. Грегорий е един от тези хора. Ако той умре, ти умираш.
-Аз няма да го убия, Анита. Просто ще се уверя вота да е за това.
-Харесваш ли филмите на Джон Лейн, Яков?
Той беше тих за секунда.
-Предполагам, имам предвид, какво общо има това с всичко?
-Твоя вина, моя вина, ничия вина, ако Грегорий умре, ти умираш.
-Предполага се да извадя справка от филма? – попита той. Сега звучеше ядосан.
-Предполагам че не, но позицията е същата. Ще те обвиня лично за всичко, което се случи на Грегорий, по каквато и да е причина. Ако той бъде наранен, и ти ще бъдеш, ако той кърви и ти ще кървиш. Ако той умре. . .
-Схванах идеята. Аз не решавам вота за това, аз съм просто един глас.
-Тогава по-добре измисли нещо, Яков. Защото давам ти думата си, че имам на предвид всичко, което казвам.
-Чух това за теб. – Той беше тих и ние стояхме на двата края на телефона в мълчание, докато той не каза.
-Ами Ричард?
-Какво за него?
-Ако нещо се случи с него какво ще направиш?
-Ако ти кажа, че ще те убия, ако го убиеш, това ще подкопае авторитета му като Улфик. Но ще ти кажа това, ако го провалиш, тогава най-добре това да е в честна битка в кръга на предизвикателството. Ако мамиш по някакъв начин, без значение колко малък, ще те убия. – Исках толкова зле просто да дам защитата си на Ричард, но не можех. Това ще отслаби позицията му, а позицията му вече е достатъчно слаба.
-Но ако е честно, няма да се намесваш?
Облегнах се на стената и се опитах да мисля.
-Ще бъда честна, Яков, аз обичам Ричард. Не го разбирам винаги, или дори не се съгласявам с него, но го обичам. Готова съм да те убия заради някой, който никога не ми е бил любовник или дори добър приятел. Така че, да, ако убиеш Ричард аз наистина, наистина ще искам да те убия.
-Но няма – каза той. Не ми харесваше как настояваше към това изявление. Накара ме да се изнервя.
-Ще направим сделка, няма да предизвикваш Ричард за мястото на Улфик, докато не мине следващото пълнолуние, тогава каквото и да се случи, колкото дълго е честно, ще стоя настрана.
-Какво ако е по-скоро? – попита той.
-Тогава ще унищожа целият ти парад.
-Ти подкопаваш властта на Ричард – каза той.
-Не Яков, не го правя. Няма да те убия защото бях лупа или заради нещо вълчо. Ще те убия просто за отмъщение. Дай ми няколко седмици след пълнолунието и ще си чист в това, ако свършиш работата след определеният срок.
-Ти мислиш че Ричард ще ме убие?
-Той уби последният Улфик, Яков. Това е начина, по който той получи работата.
-Ако не се съглася с това, ти просто ще ме застреляш?
-От приятно безопасно разстояние, о да.
-Мога да обещая, че няма да предизвикам Ричард докато не мине пълнолунието, но не мога да обещая че вота ще е срещу Грегорий. Той беше на Рейна, старата лупа, използваше го да помага в наказанието на някои от членовете. Има повече от една жена, за която той е помогнал да бъде изнасилена.
-Знам.
-Тогава как можеш да го защитаваш?
-Той е правил това, което му каже старият му алфа и Рейна, злата кучка от запада, тя му е казала да го направи. Грегорий не е доминиращ, той е губещ и прави това, което му казват, като добър, покорен превръщач. Дори когато станах негов алфа, той отказа да изнасилва и измъчва. Веднага след като имаше избор, той спря да го прави. Питай Силвия. Грегорий се остави да бъде измъчван, защото отказа да я изнасили.
-Тя разказа историята на глутницата.
-Не звучиш впечатлен.
-Не мен трябва да впечатляваш Анита, а другите.
-Помогни ми да ги впечатля, Яков.
-Ти сериозна ли си? Искаш да ти помогна да спасиш леопард?
-Да.
-Това е абсурдно. Аз съм Гери на този клан. Няма да помагам на леопард, и дори не си ми доминираща.
-Не ме разбра изцяло Яков. Спомняш ли си по-ранната част от разговора ни, частта за умирането ти? Обвинявам те за тази каша. И ти ще ми помогнеш да я оправя или ще разпилея мозъкът ти по стената.
-Не можеш да донесеш оръжия в лупанара.
Засмях се и дори за мен това беше неправилен звук, дори зловещ.
-Ще прекараш останалата част от живота си в лупанара ли?
-Исусе – каза той, гласът му беше тих – ти говориш за предумишлено убийство.
Засмях се отново. Малък глас крещеше в главата ми, казваше ми че съм много добър социопат. Може би по късно щях да си позволя да съм притеснена.
-Мисля че най-накрая се разбрахме, Яков. Това е телефонният ми номер. Обади ми се преди утре вечер с план.
-Ами ако не мога да измисля такъв?
-Не е мой проблем.
-Ще ме убиеш дори и да се опитам да го спася, наистина да се опитам да спася леопарда ти и да се проваля. Ти все пак ще ме убиеш.
-Да.
-Ти си студена кучка.
-Пробождания и камъни ще ти счупят костите, но неуспеха ще те убие. Обади ми се Яков, направи го скоро. – Затворих телефона.


11 Глава
-Виждам какво имаш предвид за това, че си практична – каза Мика. Той беше стоял тих, чакаше ме, лицето внимателно неутрално, но не можеше да скрие всичко от лицето си. Той беше доволен. Доволен от мен, мисля. 
-Няма ли да избягаш крещейки, защото съм кръвожаден социопат?
Той се усмихна и отново дългите му мигли закриха очите му.
-Не мисля че си социопат, Анита. Мисля, че правиш каквото е нужно за да защитиш глутницата си. – Той вдигна жълтозеленият си поглед към мен. – Намирам това за прекрасно, а не за нещо, което трябва да се критикува.
Въздъхнах.
-Добре е, че някой го одобрява.
Той се усмихна с тази усмивка, която е смесица между снизхождение, радост и скръб, тази, която видях преди.
-Улфика има само добри намерения.
-Знаеш какво казват за добрите намерения, Мика. Ако той е решил да отиде в ада, добре. Но той не е прав да завлича останалите от нас с него.
-Съгласен съм.
Това Мика да се съгласява с мен не накара да се уморя. Не бях влюбена в него. Защо Ричард не може да е този, който се съгласява с мен? Разбира се, имаше някой друг. Трябваше да извадя Жан-Клод от затвора, докато все още е тъмно.
-Трябва да си взема душ, защото съм джентълмен те пуснах първа, след като звука не пречи на телефонният ти разговор, трябва да се изкъпя, ако нямаш нищо на против.
-Ще ти дам малко уединение. – Обърнах се към вратата.
-Не уединение исках, просто обяснявах защо пускам водата, докато продължаваме разговора си – каза той.
Това ме обърна отново към него.
-Какъв разговор?
Той включи душа, опита водата с ръката си, нагласи топлината, говорейки през рамо.
-Никога не съм чувствал друга Нимир Ра с такъв вид сила. Беше невероятно.
-Радвам се, че си се наслаждавала, но вече трябва да вървя.
Той обърна лице към мен, стъпи с гръб към водата, отметна главата си назад за малко, мокреше косата си. Водата удари врата му и той изсъска, извиването на рамото му сякаш наистина го болеше.
Върнах се навътре в стаята.
-Добре ли си?
Той кимна и спря по средата на движението.
-Ще бъда.
Бях достатъчно близо, че когато вдигна главата си можех да видя водата на капки по лицето му, капчиците се прилепваха една към друга върху миглите му. Стоях от едната страна, поемах малки капки от водата. За първи път видях добре едната страна на врата му.
-По дяволите. – Протегнах се през водата и докоснах лицето му, обърнах го бавно, така че да мога да видя ухапването.
Имаше перфектен отпечатък от зъбите ми от дясната страна на врата му. Раната все още кървеше, така че кръгът от зъби беше изпълнен с червено. Кожата му вече беше натъртена, тъмни цветове се завъртаха около повърхността.
-Боже, Мика, съжалявам.
-Не се притеснявай, това е прекрасно ухапване.
Дръпнах ръка от лицето му.
-Да, правилно, изглежда сякаш съм се опитала да те изям през врата. – Намръщи се. – Защо не е започнало да се лекува?
-Раните направени от зъби или нокти на друг превръщач се лекуват по-бавно от останалите, не толкова бавно колкото раните причинени от сребро, но все пак бавно.
-Съжалявам.
-А аз ти казах да не съжаляваш.
-Последният Улфик, който ухапах така, не беше толкова зле, дори не преминах кожата, но той прие това като обида. Той каза, че това означава, че аз се мисля за по-високо в глутницата от него.
-Ние не сме вълци. В леопардската глутница, рана на врата от Нимир Радж, е знак, че сексът е бил добър.
Това ме накара да се изчервя.
-Нямах предвид да те изчервявам, просто ти обясних, че не ми дължиш извинение. Наслаждавам се на това.
Изчервих се по-силно.
-Заедно може да направим велики неща за глутниците си. -Поклатих глава.
-Не сме сигурни, че ще бъда Нимир Радж, докато не минат няколко дни. Нека забавим нещата до тогава.
-Ако така искаш. – Погледа му беше прекалено директен и внезапно бях наясно с това, че той беше гол под душа. Аз бях по-добра в игнорирането или най-малко в това, да не се притеснявам от голотата. Но има моменти, когато осъзнаеш, когато погледа на друг човек те накара да го осъзнаеш.
-Искам го – казах.
Той обърна гърба си, наведе главата си, така че водата да удря раменете му, гърба му, долните му части. Капките, които се разпръскваха станаха повече, докато той се движеше, опръскаха лицето ми, раменете ми, ръцете, краката, кърпата. Беше време за мен да напусна.
Бях на вратата отново, когато той извика след мен.
-Анита.
Обърнах се.
Той беше с лице към мен, триеше течен сапун по тялото си. Беше на ръцете си, когато се обърнах, сапунисваше гърдите си, докато говореше.
-Ако искаш да дойдем с теб утре вечер, ще бъде чест за нас.
-Не мога да те оставя да вкараш глутницата си в нашите каши.
Ръцете му се плъзнаха надолу, прокара бялата сапунена пяна по стомаха си, ханша си, тогава плъзна ръце между краката си, работеше със сапуна върху себе си. Знаех от собствен опит, когато махах нещата от себе си, че трябва да търкаш повече, докато се докосвах, но ръцете му продължиха, докато той беше гладко покрит с балончета и частично втвърден по времето, когато ръцете му се плъзнаха по бедрата му.
Устата ми беше суха и разбрах, че не бяхме казали нищо за няколко минути. Просто го гледах, докато се покриваше със сапун. Мисълта доведе изчервяване по лицето ми. Мика продължи със сапуна по краката си, бавно, отнемаше му повече време за всяко движение, отколкото беше нужно. Той определено го правеше в моя полза. Трябваше да напусна.
-Ако ти си ми Нимир Ра, твоите каши са мои каши – каза той, главата му все още наведена надолу, лицето му скрито от мен, така че всичко, което можех да видя, бе линията на тялото му, докато той не се изправи, далеч от водата, така че сапуна да не падне.
Трябваше да прочистя гърлото си за да кажа.
-Не искам да дърпам границите ни Мика.
-Силата между нас е достатъчно, че да се съглася с всяка подредба, която желаеш. – Той се изправи тогава, протегна ръката си обратно към сапуна зад рамената си. Това накара тялото му да се изтегне в дълга линия, а аз мъчително усещах всяко негово движение. Обърнах се, готова да изляза през вратата този път.
-Анита – каза той.
Спрях се на вратата, но този път не се обърнах.
-Какво? – звучах нацупена.
-Наред че си привлечена от мен. Не можеш да си помогнеш.
Това ме накара да се засмея, добър, нормален смях.
-О, ти нямаш високо мнение за себе си, нали? – Но аз останах с гръб към него.
-Нямам високо мнение за себе си. Ти си Нимир Ра, а аз съм първият Нимир Радж, който някога си срещала. Нашите сили, нашите зверове, се привличат един друг. Ние се предназначени да сме привлечени един от друг.
Обърнах се тогава, бавно, опитвайки се да задържа контакт само с очите и се провалих. Той се бе обърнал с гръб към мен. Все още сапунисваше раменете си. Сапунената пяна се плъзгаше надолу към малкият му кръст.
-Не знаем все още дали съм превръщач. – Гласът м беше задъхан.
Той успя да изтегне целият си гръб, ръцете му се движиха дръзко по кожата му, ръцете му преминаха по стегнатият му задник.
-Ти чувстваш повика на тялото ми, както аз чувствам твоето.
Пулсът ми биеше прекалено силно.
-Ти си атрактивен мъж, гол, покрит със сапун. Аз съм човек, така че съди ме.
Той се обърна, все още сапунисан и гладък. И беше втвърден.
Устата ми изсъхна. Тялото ми се стегна толкова силно и толкова внезапно, че почти болеше. Беше дълбоко в гърдите ми, накара ме да преглътна пулса си.
-Ти не си човек, това е разликата. За това продължаваш да гледаш дори, когато не искаш. – Той вървеше към мен, бавно, движеше се както всеки леопард можеше да се движи, когато иска. Сякаш има мускули на места, на които хората нямат. Той се плъзгаше към мен като голяма, промъкваща се котка, голото му тяло блестеше със пяна и вода, косата му беше по раменете му, около лицето му. Тези огромни жълто-зелени очи внезапно изглеждаха съвършено у дома си на лицето му.

-Не разбираш все още колко рядко е за двама ликантропа да споделят зверовете си, както ние направихме. – Той беше почти пред мен сега. – Те се стичат навътре и навън през телата ни. – Той стоеше там, не ме докосваше, не все още. – Те са като две големи котки, търкат кожените си страни една към друга. – Той прокара дланите си покрити със сапун, по голите ми ръце, докато го казваше. Трябваше да затворя очи. Той изобразяваше точно какво е чувството, сякаш той чуваше ума ми или усещаше същото нещо като мен.
Дланите му се плъзнаха нагоре от ръцете ми към рамената ми, вратът ми, разстилаха вода и сапун по кожата ми. Сапунисаните му ръце, обвиха двете страни на лицето му, чувствах лицето му да се придвижва напред към моето, преди устните му да ме докоснат. Целувката беше нежна, тялото му внимателно да не ме докосне.
Той плъзна пръстите си към края на кърпата, хвана плата, дърпайки ме напред. Това ме накара да отворя очи. Отне ми няколко секунди да разбера че той ме водеше към водата.
-Трябва да се измиеш от сапуна – каза той.
Поклатих глава и накрая спрях да се движа с него. Той продължи да дърпа кърпата и това я отвори, плъзна я надолу по тялото ми. Грабнах я, държах я точно под внезапно голите ми гърди.
-Не – казах, гласът ми беше задъхан, но повторих – не.
Той пристъпи към мен, притискаше гладката си твърдостта към мен. Той се опита да махне пръстите ми от кърпата, и аз я държах сякаш държах живота си.
-Докосни ме Анита, обвий ме в ръцете си.
-Не.
-Знам че ме искаш. Мога да го помириша. – И той премести лицето си над кожата ми, поемайки си дълбоко дъх. – Мога да го почувствам. – Той прокара дланите си по ръцете ми отново, по рамената ми, надолу към гърдите ми, но се спря без да ги докосва. – Мога да го вкуся. Той облиза дълга линия по протежение на бузата ми. Потреперих и исках да отстъпя, но беше сякаш съм замръзнала на място. Не можех да се движа.
Намерих гласа си, треперещ, но мой. Ръцете ми бяха стиснати, защото знаех, че ако го докосна, бяхме в беда.
-Това не е като мен, Мика. Аз не съм такава. Ти си непознат, а аз не го правя с непознати.
-Аз не съм непознат. Аз съм Твоя Нимир Радж и ти си моята Нимир Ра. Ние никога не сме непознати.
Той целуваше пътя си надолу по лицето ми към врата ми, хапейки ме нежно, това накара коленете ми да отслабнат. Той се върна на устните ми и, когато ме целуна, можех да усетя сапуна от кожата си. Усещането за него, притиснат към тялото му, достатъчно близо, че ако отворех ръцете си, щях да мога да го държа, това беше изумително. Разбрах, че е повече от секс. Исках да се храня от него отново, но не със зъби, а с тяло. Исках да пия от енергията му през кожата си, голата ми кожа притисната към него. Исках го толкова силно. Ръцете му се плъзнаха над гърдите ми, покриха ги със сапун, направи ги хлъзгави, зърната вече стегнати. Ръцете ми се плъзнаха около кръста му, използвайки притискането на телата ни за да задържа кърпата на място. Той се помръдна срещу тялото ми, гърдите му бяха толкова гладки, толкова равни, притиснати към моите.
Той започна да ходи назад с ръце, заключени зад мен, движейки ни обратно към стената. Ръцете ми се придвижиха върху гладката твърдост на гърба му, плъзгайки се опасно ниско. Беше, сякаш исках да притисна всеки инч от него към себе си, да завъртя тялото му около мен като чаршаф и да го изпия през порите на кожата си.
Отворих връзката с Жан Клод, и го открих седящ, чакащ, търпелив. Виках за помощ и далечно чух гласа му в главата си.
-Това е всичко, което мога да направя, ma petite, да контролирам собственият си апетит, ти трябва да контролираш своя.
-Какво се случва с мен. – Дори докато питах, Мика дръпна тялото си леко, така че да позволи на кърпата да се плъзна надолу и, когато бързо се върна обратно, той беше притиснат към слабините и стомаха ми и това дежа вю бе достатъчно, че да изкара тих звук от гърлото ми.
Жан Клод погледна нагоре и знаех, че той вижда какво се случва с Мика, че той можеше да почувства какво се случваше, докато ръцете на Мика се плъзнаха надолу. Ръката ми се плъзна над гладката твърдост на Мика. Той наполовина се сви срещу мен, докато го погалих и знаех, че да го докосна, не беше моя идея. Жан Клод искаше да знае какво е чувството. Той се дръпна достатъчно, че да ми позволи да движа ръката си, но поражението беше направено. Мика ме дръпна във водата, сега сигурен че ще кажа да.
Гласа на Жан Клод беше в главата ми.
-Можеш да се храниш от неговата похот, но цената е, че ти жадуваш похотта му, секса с него. Да бъдеш инкубус е нож с две остриета. Меч по който вървя от векове.
-Помогни ми!
-Не мога. Ти трябва да опознаеш това. Или ще бъдеш завоюваща или завоювана. Усети какво се случи, когато се намесих току-що. Защото се отказах да се нахраня през тялото ти. Знаех, че ти не го одобряваш, за това се отказах. Да бъда в тялото ти, докато го докосваш, докато се храниш, ще ме погуби. Аз те жадувам повече, отколкото ти ще жадуваш всеки мъж в ръцете си. Искам да взема тялото ти по начина, по който само аз мога. Да се храня от секса ти, не от вените. Но знам, че това ще те изплаши повече от кръвта.
Мика ме обърна към стената, бутна ръцете ми срещу тухлите, притисна тялото си срещу гърба ми. Гласът на Жан Клод беше мек в главата ми, по-интимен от докосването на Мика.
-Не знаех, че ти ще спечелиш този демон от мен, ma petite, и нищо, което мога да кажа, няма да те обеди в това. Знам го. Чакам те тук, докато ти се пребориш с демона, какъвто и да е резултата. – И той се отдръпна от мен, криеше се далеч, така че да не може да почувства какво се случва, остави ме сама да направя избора си, ако все още съм способна да избирам.
Открих гласа си и казах.
-Мика, спри, моля те спри.
Той близна задната част на врата ми и аз потръпнах, притисната срещу мократа стена.
-Моля те, Мика, нямам контрол.
Той захапа леко задната част на гърба ми.
-Аз съм постоянен от две години. В безопасност си с мен, Анита.
-Моля те, Мика, моля те, недей.
Той ме ухапа по-силно, просто за да изкара кръв, и тялото ми стана пасивно спокойно. Сякаш той е изключил ключ, който не знаех, че имам. Когато той се притисна в мен, беше гладък, и знаех, че, когато го играех с Жан Клод, той се покриваше с повече сапун, позволявайки на голямата си твърдост да се плъзне по-лесно в мен.
Той ме притискаше към стената и се плъзгаше в мен, по стегнат инч на момент. Не беше сякаш е дълъг, колкото е широк, беше достатъчно широк, че просто докато влизаше в мен, да бъде болезнено, дори и със сапуна.
Той го вкара, докато повечето от него беше в мен и спря. Тогава започна да се дърпа, бавно, толкова бавно. И тогава отново, бавно, отново се плъзна в мен, работеше за да направи стая за себе си в мен. Стоях притисната към стената, пасивна, равнодушна. Това не беше като мен. Движех се със секса. Но не исках да се движа, не исках да спра, нямаше мисли, само чувството за движението му навътре-навън от мен. Не бях толкова стегната сега, и сапуна ми даваше моя собствена мокрота, така че той започна да се движи по-равно, навътре и навън от мен. Той беше нежен, но беше толкова голям, че дори нежното беше почти изумително. Той ме изпълни докрай, преди да бъде целият в мен. Можех да го почувствам да стига до шийката ми на края на всяко проникване. Някои ще намерят това за много болезнено, но някои ще го намерят за приятно. Големината му беше заплашителна, но когато разбрах, че не болеше, всъщност чувството беше приятно, частта от мен, която все още беше нормална, която все още държеше за някаква безопасна мярка, се отпусна и се изключи. Последният ми контрол изчезна. Не исках секса. Просто исках да свърши. Исках да се нахраня. Исках да пия от похотта му, да пия от топлината му, да дишам енергията му. Мисълта доведе звук от гърлото ми.
Мика се притисна към стената, тялото му притискаше моето напълно, и започнах да намирам ритъм, все още нежен, но по-бърз. Той беше толкова внимателен с мен, а аз не исках да е внимателен.
Чух гласа си и не звучеше съвсем като моя.
-По-силно.
Гласът му излезе стегнат.
-Ще те нарани, ако е по-силно.
-Опитай ме.
-Не.
-Мика, моля те, просто го направи, моля е. Ако ме нарани ще ти кажа. Моля те. – Той не беше загубил контрола си в другата стаята и разбрах защо. Той наистина се страхуваше, че ще ме нарани, защото е в мен. Когато той просто се триеше в тялото ми, той не се притесняваше, че ще ме нарани. Сега го правеше. Това му даваше контрола, който ме задържаше от това да се нахраня. Той беше Нимир Радж и имаше достатъчно сила, че да ме задържи навън. Освен ако не свали щита си. за да направи това, той трябва да изгуби повече контрол.
Дори след като го помислих, част от мен изплува на повърхността. Можех да мисля отново или поне малко. Не исках да правя това. Не исках да се храня от него. Това беше грешно, по толкова много начина грешно. Започнах да казвам:”Мика, спри, не мога да направя това.” стигнах до:”Мика. . .” и той прие думата ми. Той влизаше в мен толкова силно и бързо, че откъсна крясък от гърлото ми и доведе тази нова част от мен, където яростният глад на Жан Клод за топлина, яздеше тялото ми и се плъзна през устата ми.
Той спря.
-Добре ли си?
-Не спирай. Не спирай.
Той не ме пита отново. Навлизаше в мен толкова бързо и твърдо, че се задъхвах, неспособна да уловя дъха си. Малки, безпомощни звуци изпълваха устните ми, преминаха в думи:
-О, Господи, да, да, Мика! – всеки път щом го вкарваше, го правеше колкото може по-надълбоко, разбиваше се в мен, яздеше по линията между поразително удоволствие и болка. И точно, когато удоволствието започне да се превръща в болка, той се отдръпваше и бях способна да бия отново. Тогава той отново беше в мен и всичко започваше от начало.
Усещането бе, сякаш ме изпълва като чаша, докато нямаше нищо в мен, освен чувството за тялото му, чувството за плътта му, притисната в моята. Беше стегнато, сякаш той запушваше дупка с тялото ми и никога нямаше да я отпуши. Усещането за пълнота в мен растеше, растеше и се разпиля над мен, през мен, в мен и се откъсна през устата ми в дрипав, безумен писък, сякаш тялото ми се сви около него. И точно тогава контрола му, му се изплъзна, оставяйки ме да знам, че той все още беше нежен. Контрола му си отиде, докато го правеше и аз го изпих в мен, през гърдите му притиснати към гърба ми, през бедрата му, които се забиваха в дупето ми. Изпих го, сякаш той експлодира в мен. Нахраних се от него, дръпнах го навътре със всяка пора от кожата си, докато сякаш кожата ни беше пътят и ние се плъзнахме един в друг, за един момент бяхме едно нещо, един звяр. И можех да почувствам звяра му в мен, сякаш се бяха съчетали в телата ни, както човечността ни се беше обединила. В този момент, не се съмнявах, че съм истинска Нимир Ра.
Когато свършихме, се плъзнахме на пода, той все още в мен, ръцете му ме прегръщаха към тялото му, аз започнах да плача. Той се страхуваше че ще ме нарани, но не беше това. Не можех да му обясня сълзите, защото не исках да го кажа на глас. Но знаех. Опитвах се да не съм едно от чудовищата от толкова дълго време, и сега това чувство беше внезапно, аз бях те, и като двамата. Не можеш да си кръвосмучещ вампир и ликантроп по едно и също време. Те се зачеркват едно друго като болести или проклятие. Но чувствах звяра ми да се навива около звяра на Мика. Чувството бе като зародиш на безопасно, топло място, чакаща. И аз се бях хранила от него, толкова сигурно, колкото вампир. Винаги съм мислела че трябва да пия кръв за да стана една от тях. Но аз бях грешала, грешах за толкова много неща. Оставих Мика да ме държи. Чувствах сърцето му да бие срещу гърба ми.


12 ГЛАВА
Натаниел караше, защото аз треперех прекалено много за да се концентрирам. Функционирах, движех се напред, решавайки по един проблем за момент, но беше, сякаш земята по която ходех, въздуха който дишах, сякаш бяха несигурни и нови. Сякаш всичко се беше променило, защото аз се бях променила. Знаех по-добре. Знаех, че няма значение как се чувстваш или колко ужасно нещо ти се случи, светът просто продължава. Останалата част от света дори не разбира, че чудовищата ти изяждат сърцето. Преди много време това ме тревожеше, това, че можех да съм в такива каши, такова страдание, и на света просто не му пукаше. Светът, създанията като цяло, е замислен да се движи напред, да продължава без някой индивидуален човек. Чувството беше дяволско безлично и това е. Но, тогава, ако светът спре да се върти, просто защото някой от нас има лош ден, всички щяхме да плаваме в пространството.
Така че се бях свила на пасажерската седалка на джипа си в късната тъмнина и знаех, че само аз се бях променила. Но беше просто толкова голяма промяна, че чувството беше, сякаш света трябва да промени орбитата си, само малко.
Юни се беше върнал към нормалната си горещина. Натаниел носеше потник и копринени джогинг шорти. Беше вързал косата си, която беше дълга почти до глезените, в свободна плитка, която се къдреше до бедрото му. Той откри, че ако остави косата си да падне на пода, се заплиташе около педалите. Той също трябваше да промени мястото на седалката.
Натаниел беше единствения, който имаше шофьорска книжка от няколко месеца, въпреки че беше на двадесет. Габрие, техният стар алфа, не ги беше насърчавал да са самостоятелни. Нещо което търсех в тях, толкова колкото беше възможно. В началото Натаниел беше загубен, когато поисках от него да решава нещата сам, но после той стана по-добър. Това ме накара да се надявам, а аз се нуждаех от някаква надежда точно сега.
Беше избрал дрехите, които да донесе в превръщаческата болница. Черни дънки, кралско-синя тениска с ниско деколте, черен сутиен, който заставаше достатъчно ниско, че да си върви с ниското деколте на тениската. Съвпадащо долно бельо, черни чорапи, черните Найки, черно горнище с къси ръкави, което да скрие кобура с Браунинга. Хората продължават да ме карат да си избера нов пистолет. По всяка вероятност са прави. Със сигурност там някъде има нещо, което ще е по-удобно за малките ми длани, от Браунинга. Но все отлагам. Браунинга е като част от мен. Чувствам се непълна без него, сякаш ми липсва ръка. Ще трябва нещо повече от по-удобен захват за да ме убеди да си сменя пистолета. Така че, за сега сме си аз и Браунинга. 
Натаниел също така ми беше донесъл каниите за китките и предназначените за тях сребърни ножове. Щях да ги оставя в колата, тъй като бях с къси ръкави. Малко прекалено агресивни са да ги нося в полицейско управление. Точно бях заменила черната кания по гръбнака, която бях унищожила в Ню Мексико. Беше специална поръчка и струваше двойно повече, но си заслужаваше. Наистина няма друга част от тялото ми, където мога да нося толкова дълго острие, и все още да бъда способна да седна без да се покаже дръжката
Пътувахме в тишина. Натаниел дори не беше включил радиото, което обичаше да прави. Той наистина се движеше в тишина, докато имаше музика на заден план. Но тази вечер, той беше оставил тишината да изпълни джипа.
Накрая зададох въпроса, който чаках да задам.
-Кой сложи Деринджъра в джоба на роклята ми? – Деринджъра беше в отделението за ръкавици.
-Аз.
-Благодаря.
-Има две неща, които правиш първо, обличаш се и взимаш оръжията. – Усмивката му беше осветена от уличната лампа. – Не съм сигурен кое е с по-голям приоритет.
Трябваше да се усмихна.
-И аз не съм сигурна.
-Как си? – гласът му беше много внимателен, когато попита, спокоен в мълчанието на колата.
-Не искам да говоря за това.
-Добре. – Той беше един от няколкото хора, които наистина приемаха думата ми и не ме притискаха. Ако кажех на Натаниел, че не искам да говорим, нямаше да говорим. Тишината между нас не беше обтегната. Всъщност, мълчанието с Натаниел беше един от най-релаксиращите звуци в деня ми.
Натаниел паркира джипа и излезнахме. Имах лиценза си за екзекутор с мен, а и повечето хора ме познаваха. Събитието бе, че те ме мислеха за мъртва. Докато вървяхме към вратата, разбрах, че вероятно бе по-добре да се бях обадила, но сега беше прекалено късно. Бях на ярди от вратата. Нямаше да използвам телефонно обаждане сега.
Бях достатъчно позната, че обикновено минавах покрай бюрото, но тази вечер очите на офицера станаха големи докато той ми махна с ръка да продължа, така че да не мисля за металният детектор. Но набираше по телефона докато го правеше. Обзалагам се, че се обаждаше на началниците. Не виждаш хората да се вдигат от гроба всяка вечер. Добре де, предполагам аз го правя, но не и повечето ченгета.
Вървях нагоре по стълбите към вратата на РОСР, когато детектив Клайв Пери отвори вратата и се вгледа надолу по стълбите. Той беше строен, красив, афроамериканец и беше най-учтивият човек, който някога съм срещала. Той всъщност не улучи стъпалото и трябваше да се хване на парапета. Дори когато се облегна на стената, изглеждаше сякаш краката му не работеха точно сега. Той изглеждаше шокиран, не, изплашен.
-Анита. – Гласът му беше задъхан. Това вероятно беше вторият път, от всичките години през които се познаваме, когато той използва първото ми име. Обикновено е госпожице Блейк.
Отговорих му така, усмихвайки се:
-Клайв, радвам се да те видя.
Очите му се присвиха към Натаниел, тогава обратно към мен.
-Ти трябваше да си. . . – Той се изправи на стълбището. – Имам предвид, ние чухме. . . – Гледах го как очевидно се опитваше наистина. Но по времето по което той застана на стъпалото, изглеждаше почти нормално. Но следващият въпрос не беше нормален. – Ти мъртва ли си?
Усмихнах се, тогава почувствах усмивката да увяхва докато гледах в очите му. Той беше сериозен. Предполагам, аз вдигах мъртвите за живот, така че въпроса не беше толкова абсурден, колкото звучеше, но разбрах, че част от шока му не беше просто, защото ме вижда да се разхождам наоколо. Беше от страхът му какво съм сега. Той мислеше, че съм ходещ мъртвец. По някакъв начин, той беше по-близо до това, колкото беше удобно, от друга беше толкова далеч.
-Не, Клайв, не съм мъртва.
Той кимна, но имаше стегнатост около очите му, която ме накара да се зачудя дали, ако се опитах да докосна ръката му, той ще трепне? Не исках да откривам, така че Натаниел и аз просто преминахме покрай него, оставяйки го сам на стълбището.
Влезнах в стаята, която беше пълна с бюра и заето хора. РОСР беше от тези, които бяха активни след три часът сутринта. Звукът умря постепенно, докато не се движех в тишина между бюрата и вторачените лица. Натаниел стоеше зад гърба ми, движеше се като атрактивна сянка.
Накрая казах, достатъчно силно, че да се понесе из стаята.
-Слухът за смъртта ми е много преувеличен.
И стаята експлодира в шумове. Внезапно бях обиколена от мъже и няколко жени, прегръщаха ме, потупваха ме по гърба, стискаха ръката ми. усмихнати лица, успокоени очи. Никой не показа резервите, които Клайв Пери показа на стълбите, и това ме накара на заден план да се зачудя за религиозността му и за неговата настроението му към свръхестественото. Той не беше чувствителен, но това не означава, че не можеше да стане около хора, които са.
Беше Зербовски, който ме вдигна напълно от земята в мечешка прегръдка. Той не е много висок, но ме завъртя в кръг, накрая ме сложи долу, засмя се.
-По дяволите, Анита, по дяволите, мислех че никога няма да те видим да преминаваш през тази врата отново. – Той премести косата си, която беше паднала върху челото му. Нуждаеше се от подстрижка, но обикновено го правеше. Дрехите му обикновено бяха смачкани, и беше сякаш бе избирал вратовръзката си на тъмно.
-Хубаво е да те видя. Чух че държите някой заподозрян за това, че ме е убил.
Усмивката му повяхна по краищата.
-Да, граф Дракула е в килията.
-Може ли да го измъкнеш, защото както виждаш, аз съм много жива.
Очите на Зербовски се присвиха.
-Видях снимките, Анита. Ти беше покрита с кръв.
Свих се.
Очите му станаха студени, подозрителни студени очи.
-Беше преди колко, четири дни? Изглеждаш положително жизнена за страдащ, изгубил толкова много кръв.
Можех да почувствам собственото си лице да става неутрално, дистанцирано, толкова студено и неразчетимо, колкото на едно ченге.
-Може ли да извадиш Жан Клод и да го подготвиш да тръгне? Ще ми хареса да го отведа в къщи преди да изгрее слънцето.
-Долф иска да говори с теб преди да си тръгнеш.
-Мислех си го. Може ли да те помоля да започнеш процедурата на Жан Клод, докато говоря с Долф?
-Ще го заведеш ли в къщата си?
-Ще го оставя на негово място, но това не е твоя работа. Ти си мой приятел Зербовски, не мой баща.
-Никога не съм искал да ти бъда баща, Анита. Това е заблуда на Долф, не моя.
Въздъхнах.
-Да. – Погледнах Зербовски.
-Ще изведеш ли Жан Клод?
Той ме гледаше за секунда, две, тогава кимна.
-Добре. – Той погледна покрай мен към Натаниел, който се бе преместил към едната страна на стаята за да ме остави на поздравленията. – Кой е той?
-Натаниел, приятел.
Той погледна към мен.
-Малко млад, не е ли?
-Той е само шест години по-млад от мен, Зербовски, но той ме докара тази вече, защото аз не можех.
Очите му станаха притеснени.
-Добре ли си?
-Малко разклатена, но ще премине.
Той докосна лицето ми, гледаше очите ми, опитваше се да ги разчете, мисля.
-Ще ми хареса да знам какво, по дяволите, става с теб.
Срещнах погледа му, лицето ми, очите ми празни.
-Както и аз.
Това изглежда го изненада, защото примигна и дръпна ръката си.
-Ще измъкна Дракула от килията, ти отиди да говориш с Долф.
Рамената ми се стегнаха малко и трябваше да се съсредоточа за да ги изправя. Не изглеждах напреднала за да говоря с Долф. Зербовски отиде да вземе Жан Клод, а аз оставих Натаниел да си говори с, много приятно изглеждаща, полицайка и отидох в офиса на Долф.
Той стоеше на вратата като малка планина. Големината му беше повече като на борец. Тъмната му коса беше отрязана много късо, оставяйки очите му да стърчат. Костюма му изглеждаше леко смачкан, вратовръзката почти на възел. Той вероятно вече е бил на работа от осем часа, но все още изглеждаше свеж като от кутия.
Очите му бяха внимателни когато ме погледна.
-Радвам се, че си жива.
-Благодаря, аз също.
Той ми посочи с ръка и ме придружи надолу по коридора далеч от офиса, далеч от бюрата, към стаите за разпит. Предполагам искаше уединение. Уединение, което не може да бъде осигурено, дори от прозорците на офиса му. Това накара стомаха ми да се стегне и лек трепет на страх премина през мен. Не се страхувах от Долф по начина, по който се страхувам от подивял превръщач или вампир, който трябва да убия, Той няма да ме нарани физически. Но се страхувах от стегнатостта в раменете му, предпазливият, студен поглед в очите му, когато погледна назад, за да се увери, че го следвам. Можех да усетя колко ядосан беше той, почти като енергията на превръщачите. Какво бях направила за да предизвикам такъв гняв?
Долф задържа вратата за мен и се принудих до подмина размерите му.
-Има стол - каза той, докато затваряше вратата зад нас.
-Ще стоя права, мерси. Дойдох да измъкна Жан Клод от тук преди изгрева.
-Чух, че вече не се срещаш с него – каза Долф.
-Той е бил задържан заради подозрението, че ме е убил. Аз не съм мъртва, така че ще ми хареса да го измъкна от тук.
Долф просто ме гледаше., очите толкова студени и неразчетими както, когато гледаше свидетел, без подозрение, това не е много като него.
-Жан Клод има дяволски добър адвокат. Как си го държал над седемдесет и два часа беше нареждане? – попитах.
-Ти си съкровището на града. Казах на всички, че той те е убил, и те ми помогнаха да го задържа за дълго.
-По дяволите, Долф, имал си късмет, че някой разпален офицер не го е пъхнал в килия с прозорец.
-Да, твърде зле.
Просто го гледах, не бях сигурна какво да кажа.
-Жива съм, Долф. Той не ме е наранил.
-Кой го направи?
Беше мой ред да му дам студеният си поглед на ченге.
Той вървеше към мен, внушителен над мен. Той не се опитваше да ме сплаши с големината си, знаеше че така или иначе нямаше да проработи. Той просо беше голям. Докосна брадичката ми, опита се да обърне лицето ми на една страна. Дръпнах се.
-Имаш белег на врата, който нямаше преди седмица. Всички са лъскави и излекувани. Как?
-Ще ми повярваш ли, че не съм сигурна?
-Не.
-Оправяй се сам.
-Остави ме да видя белезите.
Плъзнах косата си на една страна и го оставих да прокара пръста си по лекуващите се рани.
-Искам да видя останалите от раните.
-Не се ли нуждаем от женски офицер тук за това?
-Наистина ли искаш някой друг да ги види?
Той имаше точка.
-Защо искаш да ги видиш, Долф?
-Не мога да те принудя да ми ги покажеш, но се нуждая да ги видя.
-Защо?
-Не знам – каза той и гласът му показваше стягане за първи път.
Измъкнах се от горната риза и я поставих на масата. Задържах лявата си ръка към него, дърпайки ръкава на тениската си.
Той прокара пръста си по белезите.
-Какво е това с лявата ти ръка? Тя винаги приема повечето удари.
-Мисля, че е защото крия дясната. Ще ги оставя да одерат лявата ми ръка, докато грабвам оръжието си с дясната.
-Уби ли това, което ти направи раните?
-Не.
Той ме погледна и гнева се плъзна през лицето му.
-Иска ми се да ти вярвам.
-Аз също. Особено след като казвам истината.
-Кой или какво ти направи това, Анита?
Поклатих глава.
-Ще си поеме грижа.
-По дяволите Анита, как мога да ти се доверя, когато не ми казваш.
Свих рамене.
-На ръката ли е всичко?
-Почти.
-Искам да видя всичко.
Има много мъже в живота ми, които просто ще обвиня, че искат да си сваля ризата, но Долф не един от тях. Никога не е имало такъв вид напрежение между нас. Погледнах го, надявайки се да се отдръпне, но той не го направи. Предполагам знаех, че няма да го направи.
Извадих тениската от панталоните си и разкрих сутиена си. Трябваше да вдигна края на телта за да покажа кръглата дупка, сега белег, над сърцето си.
Той я докосна както направи и с останалите, поклащайки глава.
-Сякаш някой се е опитал да извади сърцето ти. – Той вдигна очи към лицето ми. – Как по дяволите се излекува, Анита?
-Може ли да се облека?
На вратата се почука и Зербовски влезе без дори да попита, докато аз все още се борех да покрия отново гърдата си. Очите му се разшириха.
-Прекъсвам ли ви?
-Свършихме – казах.
-Страхотно, мислех, че Долф има повече останали сили.
И двамата му се намръщихме. Той се ухили.
-Граф Дракула е готов да тръгне.
-Името му е Жан Клод.
-Както казваш.
Трябваше да се наведа и наместя сутиена си. Това бельо наранява, ако не са постави правилно. И двамата ме гледаха, докато го правя и на инат не се обърнах с гръб. Зербовски гледаше, защото събираше материал за шеги, Долф – защото беше ядосан.
-Ще си направиш ли кръвен тест? – попита той.
-Не.
-Можем да вземем заповед.
-И какво ще е основанието? Не съм направила нищо грешно, Долф, освен това, да се покажа тук, без да съм мъртва. И ако не знаех по-добре, щях да кажа че си разочарован.
-Радвам се, че си жива – каза той.
-Но съжаляваш, че не можеш да съсипеш Жан Клод. Не е ли така?
Той извърна поглед.
-Така е, не е ли? Съжаляваш, че не можеш да арестуваш Жан Клод, че не можеш да го екзекутираш. Той не ме е убил Долф. Защо го искаш мъртъв?
-Той вече е мъртъв Анита. Просто не го знае достатъчно.
-Това заплаха ли е?
Долф издаде нисък вбесен звук.
-Той е ходещ труп, Анита.
-Знам какво е Жан Клод, Долф, вероятно по-добре от теб.
-Така продължавам да чувам – каза той.
-Какво, ядосан си за това, че се срещам с него? Ти не си ми баща, и аз мога да се срещам, с когото или каквото искам.
-Как може да го оставиш да те докосва? – Гневът му беше там отново.
-Искаш го мъртъв, защото ми е любовник? – не можех да задържа изненадата извън гласът си.
Той не срещна очите ми.
-Ти не ме ревнуваш, Долф, знам че това е факт. Притесняваш се, защото той не е човек, това ли е?
-Той е вампир, Анита – Той срещна погледа ми. – Как можеш да чукаш труп.
Нивото на враждебност беше прекалено високо, прекалено интимно. И тогава ме осени.
-Коя жена в живота ти се е чукала с немъртъв, Долф?
Той направи крачка към мен, цялото му тяло трепереше, ръцете му се бяха свили в юмруци. Гневът се втурна през лицето му, правейки го почти червено. Той проговори през зъби.
-Вън!
Исках да кажа нещо, което ще направи нещата по-добри, но нямаше нищо за казване. Преместих се внимателно към него, задържах очите си върху него, страхувайки се, че може да ме хване. Но той просто стоеше там, възвръщайки си контрола. Зербовски ме последва навън и затвори вратата зад нас.
Ако бях с друга жена, щяхме да говорим за това, което се бе случило току-що. Ако бях с много от мъжете от различна линия на работа, щяхме да говорим за това. Но Зербовски беше ченге. А това означава да не говориш за лични неща. Ако случайно научиш нещо наистина болезнено, наистина лично, оставяш го да премине, освен ако човека не те покани да говорите за това. Освен това, не знаех какво да кажа. Не искам да знам, ако жената на Долф му изневерява с труп. Той има двама сина, без дъщери, така че кой друг може да бъде?
Зербовски ме придружи до чакалнята в тишина. Мъж се обърна, когато влязохме. Беше висок, с тъмна коса, която посивяваше по темето. Ясните строги линии на лицето му бяха започнали да омекват около ъглите, но все пак още беше красиво лице на мъж в средната възраст. Изглеждаше ми доста познат. Но докато не се обърна и показа белезите от нокти от едната страна на врата му, тогава го разпознах. Орландо Кинг бе един от първите ловци в страната, докато диви превръщачи почти не го убили. Историите си противоречат какво животно е бил превръщача, някой казват вълк, други мечка или леопард. Историята толкова се разрасна, че се съмнявам някой друг, освен самият Кинг, да знае. Кинг и превръщачите, които почти са го убили, ако самите те не са умряли. Носи му се репутация, че никога не е губил цел, никога не спира, докато съществото не е мъртво. Изкарва добри пари, давайки лекции из страната. На финала си сваля блузата и показва белезите си. Беше малко прекалено за вкуса ми, но хей, тялото не е мое.
Също така понякога помага на полицията, представяйки им своята експертиза.
-Анита Блейк, това е Орландо Кинг – каза Зербовски. – Доведохме го за да помогне да осъдим Граф Дракула за убийството ти.
Погледнах Зербовски, който само се усмихваше широко. Той продължава да вика на Жан-Клод Граф Дракула, прякора, който му даде. Игнорирах го.
-Госпожице Блейк – каза Орландо Кинг с дебелият си завъртащ глас, който помня от лекциите му – Толкова е добре, че ви виждам жива.
-Хубаво е да ви видя жив, господин Кинг. Последно чух, че правите лекции в Лест Колст. Надявам се да не е трябвало да прекъснете обиколката си, за да дойдете да разследвате убийството ми.
Той сви рамене и имаше нещо в начина, по който движеше раменете си, което го накара да изглежда по-висок, по-широк, отколкото е.
-Има само няколко от нас, които наистина се поставят срещу чудовищата, как можех да не дойда?
-Поласкана съм – казах. – Чувала съм лекцията ви.
-Вие дойдохте да говорите с мен след това – каза той.
-Поласкана съм отново. Трябва да срещате хиляди хора на година.
Той се усмихна и докосна ръката ми, много леко.
-Но не много от тях имат белези, които съперничат с моите. И наполовина не са толкова красиви в тази линия на работа.
-Благодаря. – Той ме срещна преди доста време, така че приех комплимента му не толкова като флирт, колкото като навик.
Зербовски ми се хилеше и ухилването му казваше, че не мисли, че Кинг е просто любезен. Свих рамене и го игнорирах. Открих, че ако не претендираш, че някой не те е свалял, то повечето хора евентуално се уморяват и престават.
-Хубаво е да ви срещна отново, госпожице Блейк. Особено жива. Но знам, че ще трябва да побързаш, ако не искаш да рискуваш вампирският си приятел преди залез. – имаше малко страхливо колебание преди думата приятел. Изучих лицето му, но то беше неутрално. Нямаше укор, нищо освен усмивка и добро намерение. След атаката на Долф, това беше един вид приятно.
-Благодаря ви за разбирането.
-Ще ми хареса да си поприказваме преди да напусна града – каза той.
Отново, чудех се дали флиртуваше и казах единственото нещо, което можех да размисля.
-Сравняване на бележки ли имате предвид?
-Точно – каза той.
Просто не разбирах ефекта ми върху мъжете. Аз не бях толкова атрактивна или просто не го виждах. Ние си стиснахме ръцете и той не задържа моята повече, от колкото бе нужно, не я стисна или нещо друго, което правят мъжете, когато са заинтересувани и са предпазливи. Може би аз просто ставах параноична .
Зербовски ме отведе през морете от бюра към Натаниел. Полицайката, детектив Джесика Арнет, един от новите членове на отряда, беше с Натаниел на бюрото си. Тя гледаше в лилавите му очи, сякаш там имаше нещо хипнотично. Но нямаше, просто Натаниел е добър слушател. Достатъчно рядко е за един мъж да има атрактивно тяло и да е добър слушател.
-Ела Натаниел, трябва да вървим.
Той се изправи мигновено, но хвърли усмивка на детектив Арнет, която накара очите й да заблестят. В истинският живот Натаниел работи като стриптизьор, така че флиртува инстинктивно. Той изглежда, сякаш и двете, съзнаваше и не съзнаваше ефекта си върху жените. Когато се концентрираше, разбираше какво прави. Но когато той просто ходи през стая и главите се завъртат след него, той не го съзнава.
Докоснах ръката му.
-Кажи довиждане на приятните детективи. Трябва да побързаме.
Той каза:
-Довиждане приятни детективи. – Бутнах го леко към вратата.
Зербовски ни последва. Мисля, че ако Натаниел не беше с нас, щеше да задава още въпроси. Но той никога не би срещал Натаниел и не беше сигурен в него. Така че се движехме в тишина към Жан Клод, който ни чакаше, там където затворниците чакаха да ги вземат, седеше на един от трите стола. Това място обикновено беше пълно с хора, които влизаха и излизаха и обикновено изглеждаше доста претъпкано. Две машини за храна изпълваха пространството в стаята, но освен този, който наглеждаше затворниците, зад малката му бариера с прозорец, мястото беше изоставено. Но все пак беше 3 и 30 сутринта.
Жан Клод се изправи, когато ме видя: бялата му риза беше изцапана, единият ръкав разкъсан. Не изглеждаше сякаш е уморен или наранен. Но той обикновено беше фанатичен около облеклото си. Само нещо драматично би променило това. Борба, може би?
Аз не побягнах до него, но обвих ръце около него, притиснах ухото си към гърдите му, държах го, сякаш той беше последното солидно нещо, останало в света. Той галеше косата ми и шепнеше на френски. Разбирах достатъчно за да знам, че се радваше да ме види и че мисли, че съм красива. Но за останалите това беше просто красив звук.
Не беше докато не почувствах Зербовски зад мен, за това се дръпнах, но когато ръката на Жан Клод откри моята, я приветствах.
Зербовски ме гледаше, сякаш никога не ме е виждал преди.
-Какво? – Това излезе враждебно.
-Никога не съм те виждала толкова. . . мека с някой преди.
Това ме порази.
-Виждал си ме да целувам Ричард преди.
Той кимна.
-Онова беше похот. Това е. . . – Той поклати глава, погледна към Жан Клод, тогава обратно към мен. – Той те кара да се чувстваш в безопасност.
Разбрах с разтърсване, че той беше прав.
-По-умен си, отколкото изглеждаш Зербовски.
-Кейт ми чете книги за само-помощ, аз просто гледам картинките. – Той докосна дясната ми ръка. – Ще говоря с Долф.
-Не мисля, че това ще помогне – казах.
Той сви рамене.
-Ако Орландо Кинг може да приспособи опит там, където са замесени чудовища, всеки може.
-Какво имаш предвид? – попитах.
-Някога чела ли си или виждала, някой от неговите интервюта преди „инцидента” му? – Зербовски направи малки кавички с пръсти, когато каза инцидент.
-Не. Това е преди да се заинтересувам от въпроса, предполагам.
Той се намръщи.
-Продължавам да забравям, ти все още си била в пелени тогава.
Просто поклатих глава.
-Кажи ми.
-Кинг беше един от катерещите се звезди преди да опита да декласира ликантропите като нечовеци, така че те да могат да бъдат екзекутирани просто защото съществуват, без причина. Тогава бил порязан, и гледай и виж, той станал богат.
-Почти умря, правейки ти това на теб, Зербовски.
Той ми се ухили.
-Това не ме прави по-добър мъж. – Държах ръцете си над стомаха му, държах вътрешностите му да не излязат, докато чакахме линейката. Това се беше случило точно преди Коледа преди около две години. Зербовски оживя и ще дам всичко да го сложа в листа си за Коледа тази година.
-Ако Кейт не може да те направи по-добър мъж, тогава нищо не може – казах.
Той се ухили по-широко, тогава лицето му се успокои.
-Ще говоря с шефа за теб, ще се опитам да го извадя от тази ярост без да се поставям в близост до смъртта.
Погледнах към сериозното му лице.
-Само защото ме видя да прегръщам Жан Клод.
-Да.
Дадох на Зербовски бърза прегръдка.
-Благодаря ти.
Той ме буна обратно към Жан Клод.
-По-добре го заведи под завивките преди изгрев. – Той погледна покрай мен към вампира. – Грижи се за нея.
Жан Клод леко наклони глава.
-Ще се грижа за нея толкова, колкото тя ми позволи.
Зербовски се засмя.
-О, той те познава.
Оставих Зербовски смеещ се, излязохме и меката нощ се обви меко около нас. Изгревът идваше, а аз имах толкова много въпроси. Натаниел караше. Жан Клод и аз се возихме отзад.



13

Закопчах предпазния колан по навик, но Жан-Клод остана притиснат към едната ми страна, ръката около рамената ми. Започнах да се треса и не можех да се спра. Беше, сякаш съм го чакала, за да мога най-накрая да се разпадна на части. Не плаках, просто го оставих да ме държи докато треперех.
-Всичко е наред, ma petite. И двамата сме в безопасност сега.
Поклатих глава срещу сатена на ризата му.
-Не е това.
Той докосна лицето ми, вдигна погледа ми към него в леката тъмнина на колата.
-Тогава какво има.
-Правих секс с Мика. – Гледах лицето му, чаках гнева, ревността, нещо до премине през очите му. Това, което видях, беше съчувствие и не го разбирах.
-Ти си като нов вампир. Дори тези от нас, които ще бъдат повелители, не могат да се преборят с глада си през първата нощ или първите няколко нощи. Това е поразително. Ето защо, много вампири се хранят от най-близките им от семейството, когато за първи път се вдигат. За тях те мислят в сърцето си и са теглени от тях. Само с помощта на вампир повелител, вампирският глад може да бъде насочен на някъде другаде.
-Ти не си ядосан? – попитах.
Той се засмя и ме прегърна.
-Мислех, че ти ще си ми ядосана, за това, че съм ти дал този плам, огън, изгарящ глад.
Дръпнах се назад, достатъчно за да видя лицето му.
-Защо не ме предупреди, че не мога да го контролирам?
-Никога не те подценявам, ma petite. Ако някой, който познавам през всичките тези векове, може да мине такъв тест, това си и. Така че, не ти казах, че ще се провалиш, защото не от дълго предричам с какво сила ще се направи с теб или през теб. Ти си закона в себе си толкова много време.
-Аз бях. . . безпомощна. . . аз. . . не исках да го контролирам.
-Разбира се, че не.
Поклатих глава.
-Този плам постоянен ли е.
-Не знам.
-Колко време ще мине, докато мога да го контролирам.
-Няколко седмици. Но дори след като получиш контрол, ще трябва да си внимателна около тези, които предизвикват повече похотта ти. Те ще карат глада да гори като бесен огън във вените ти. Това не е срамно.
-Така казваш ти.
Той държеше лицето ми между дланите си.
-Ma petite, минали са четири стотин години, откакто за първи път се събудих с яростният плам в мен, но помня. Всички тези години и все още помня повика за плът, който беше почти толкова лош, колкото повикът за кръв.
Държах китките му, притиснах ръцете му към лицето си.
-Изплашена съм.
-Разбира се, че си. Трябва да бъдеш. Но аз ще ти помогна през това. Ще бъда твоят водач. Може да премине след няколко дни или да идва и да си отива, просто не знам това. Но ще ти помогна през това, каквото и да се случи.
Натаниел зави към „Циркът на прокълнатите”, паркира до черната врата. Все още беше тъмно, когато излезнахме, но във въздуха се усещаше наближаващият изгрев. Можеш да вкусиш идващата сутрин на върха на езика си.
Джейсън отвори външната врата, сякаш ни очакваше. Вероятно така беше. Жан-Клод побърза покрай него на вратата към стълбите. Ние го последвахме, но Жан-Клод извика през рамо:
-Трябва да се изкъпя преди изгрева. – С това ни остави, бягащ в размазано движение. Останалите от нас ходеха спокойно надолу по стълбите, способни бяхме да ходим и тримата един до друг, защото никой от нас не беше голям.
-Как се чувстваш? – попита Джейсън.
Свих рамене.
-Доста излекувана.
-Изглеждаш шокирана.
Свих рамене отново.
-Добре, разбирам намеци. Не искаш да говориш за това.
-Не, не искам.
Джейсън погледна към Натаниел.
-Ще останеш ли за нощта?
-Ще остана ли? – Знаех че въпроса беше директно към мен.
-Сигурно, може би ще трябва да ме закараш в къщи утре или по-късно днес.
-Да, оставам.
-Тогава може да спиш с мен. Добре е да се знае, че леглото е достатъчно голямо и не се виждат много посетители.
Погледнах към Джейсън.
-Жан-Клод да не е ограничил социалните ти дейности?
Той се засмя.
-Не, не този, но жените, които идват тук, са вампири с каприз. Те искат да спят в легло под земята в Цирка на прокълнатите. Те не искат мен, те искат домашният любимец на Жан-Клод.
-Не мислех. . . – спрях се, защото разбрах, че беше обида.
-Давай напред и го кажи.
-Не мислех че си придирчив – казах.
-Не бях, когато за пръв път бях тук. Но след това, просто не искам да съм с някой, който просто ме иска, така че да може да се похвали на приятелките си, че спи с превръщач или, че спи, където вампирите спят. Няма значение колко добро е чувството за няколко минути, това все пак ме кара да се чувствам, сякаш идват да видят един каприз.
Плъзнах ръката си през неговата, стиснах дланта му.
-Не оставяй никой да те кара да се чувстваш така, Джейсън. Ти не си каприз.
Той потупа ръката ми.
-Виж кой го казва.
Дръпнах се от него.
-Какво трябва да означава това?
-Нищо, съжалявам, че го казах.
-Не, искам да обясниш.
Той въздъхна и побърза надолу по стълбите, но аз бях с Найките и можех да го настигна. Натаниел ни последна на няколко крачки отзад, без да казва дума.
-Обясни, Джейсън.
-Ти мразиш чудовищата. Мразиш да бъдеш различна.
-Това не е истина.
-Ти приемаш, че си различна, но не ти харесва.
Отворих устата си да споря с него, но трябваше да се спра, трябваше да помисля. Той беше ли прав? Беше ли? Мразех ли да бъда различна? Мразех ли чудовищата, защото те са различни?
-Може би си прав.
Той погледна назад, очите широки.
-Анита Блейк приема, че може би греши? Боже!
Опитах да му се намръщя, но можех да усетя краищата на усмивката, които развалиха ефекта.
-Ще трябва да свикна да бъда едно от чудовищата, или поне така чух.
Очите му станаха сериозни.
-Наистина ли ще станеш леопард?
-Ще разберем, нали.
-Добре ли си с това?
Беше мой ред да се засмея, но звукът беше горчив.
-Не, не съм добре с това, но вредата е направена. Не мога да го променя.
-Фатализъм – каза той.
-Практичност – отвърнах.
-Същото.
-Не е.
Джейсън просто погледна покрай мен към Натаниел, който се опитваше да бъде тих, няколко стъпки зад нас.
-Как се чувстваш за това, че тя ще стане леопард?
-Мисля, че ще задържа чувствата си за себе си.
-Щастлив си за това, нали? – И имаше край на враждебност в гласа му.
-Не, не съм.
-Ще я запазиш като своя Нимир-Ра сега.
-Може би.
-Това не те ли прави щастлив?
-Спри Джейсън. Ричард ми каза за малката си теория за това, че Грегорий ме е заразил нарочно.
-Ти си говорила с Ричард? – Той го направи на въпрос.
-За нещастие.
-Тогава знаеш какво се е случило.
-За това, че вие сте отвлекли Грегорий, да. Дори говорих с Яков по телефона.
Джейсън изглеждаше изненадан.
-Какво му каза?
-Грегорий умира, Яков умира.
-Яков иска да бъде Улфик.
-Обсъдихме също и това – казах.
-Какво каза той?
-Няма да предизвиква Ричард, докато не мине пълнолунието този месец. По-добре помогни на Силви, защото това означава, че той ще я победи през следващите две седмици.
-Защо ще чака пълнолунието?
-Защото му казах, че ще го убия, ако не го направи.
-Не може да подкопаваш властта на Ричард така.
-Не се нуждая, Джейсън, той е толкова добър в тази работа и сам.
Бяхме на дъното на стълбите, тежката врата беше отворена, където Жан-Клод бе преминал през нея.
-Ричард е мой Улфик.
-Не те карам да говориш лошо за него, Джейсън. Той унищожи могъщата структура в глутницата си. Това не е нещо, което се обсъжда, това е просто истината.
Джейсън ме спря на вратата.
-Може би ако ти беше той, можеше да поговориш с него и да го измъкнеш от това.
Накрая бях ядосана.
-Първо, нямаш право да питаш какво мога или не мога да правя. Второ, Ричард е голямо момче и прави собствените си решения. Трето, никога, никога не казвай това отново.
-Ти не си ми лупа вече, Анита.
Гневът изгоря през мен като гореща вълна, стегна раменете ми, ръцете ми, разля се в дланите ми. Никога не съм се чувствала бясна толкова бързо и толкова напълно. Трябваше да затворя очите си за да се концентрирам, така че да не се олюлея към него. Какво не беше наред с мен?
Почувствах Натаниел зад гърба си.
-Добре ли си? – попита той.
Поклатих глава.
-Не мисля така.
-Виж – каза Джейсън – съжалявам, но не искам Яков да командва в глутницата, не му вярвам. Ричард може да е всичко, но е честен и той наистина се опитва да сложи интересите на глутницата си преди своите. Не искам да загубя това.
Погледнах го, опитвах се да преглътна през гнева. Гласът ми излезе стегнат.
-Изплашен си за това, което ще се случи с всички ви, ако Яков стане водач.
Той кимна.
-Да.
Той изучаваше лицето ми, обмисляше нещо.
-Ако Яков убие Ричард в честна битка, какво ще направиш.
-Ричард не ми е приятел вече и аз не съм лупа. Ако е в честна битка не мога да се намесвам. Казах на Яков, че ако е честна битка, и е след пълнолунието, няма да отмъщавам.
-Няма да отмъстиш за смъртта на Ричард?
-Ако убия Яков, а Ричард и Силвия вече са мъртви, кой ще ви поеме? Видях какво се случва с група превръщачи, които нямат алфа, който да ги води. Няма да оставя това, което се случи с леопардите, да се случи и с вълците.
-Ако Яков умре преди да се бие със Силвия, тогава няма да трябва да се притесняваш за това – каза Джейсън.
Гнева, който беше изтекъл като вода, се завърна на ново.
-Не можеш да имаш и двата начина, Джейсън. Или не съм твоя лупа, не съм ти доминираща, и по този начин не мога да ти помогна с това, или все още съм ти лупа, все още съм ти доминираща, все още съм някой, при когото идваш за такъв вид помощ. Изясни си кое от двете искаш да бъда преди отново да ми се изправиш пред лицето.
-Не можеш да бъдеш лупа, глутницата гласува така. Но си права, това не е по твоя вина. Трябва да се оправиш със себе си, преди да започнеш да се оправяш със останалите. Съжалявам.
-Извинението се приема – казах. Започнах да минавам покрай него през вратата, но той хвана ръката ми .
-Не те моля да убиеш Яков, защото си моя лупа или си ми доминираща. Моля те, защото знам, че вече мислиш за това. Моля те, защото знам, че ако мислиш, че това е най доброто за глутницата, ще го направиш.
-Работата на глутницата вече не ме касае, така продължават да казват всички.
-Те не те познават както мен – отвърна той.
Дръпнах се от него, нежно.
-Какво трябва да значи това?
-Значи, че веднъж щом дадеш приятелството си, защитата си, на някого се грижиш за него, дори и той да не го иска.
-Ако убия Яков, Ричард никога няма да ми прости.
-Той те заряза, нали? Какво ще загубиш като убиеш Яков? Нищо. Но ако не го убиеш, ще загубиш Силвия и Ричард.
Преминах покрай него.
-Започвам наистина да се изморявам да върша мръсната работа на всеки.
-Никой не е по-добър в мръсната работа от теб, Анита.
Това ме спря, накара ме да се обърна към него.
-Какво се предполага да значи това?
-Не значи нищо. Просто е истината. – Загледах се в толкова сериозните му очи. Щеше да ми хареса да споря, но наистина не можех.
Мислех, че не мога да се почувствам по-зле за себе си тази вечер. Грешах. Гледайки в очите на Джейсън, слушайки го да говори за мен така, накара ме да се чувствам зле. Тази нощ просто не може да стане по-лоша.

14

Слънцето щеше да изгрее след минути, когато Жан-Клод мина през вратата по халат.
-Можеш да вземеш леглото, ma petite, аз ще взема ковчега. Мисля, че нервите ти са достатъчно опънати и без мен, умиращ в ръцете ти, докато слънцето се извисява.
Щеше да ми хареса да споря, защото ужасно исках да ме държи, но беше прав. Получих достатъчно шокове за една нощ.
-Натаниел ще остане с мен – казах.
Изражение премина през лицето на Жан-Клод.
-И Джейсън.
-Защо?
-Нямам време да обясня, ma petite, но моля те, довери ми се, че Джейсън трябва да бъде тук. Така ще е най-добре.
Можех да усетя изгрева да наближава, дори и толкова дълбоко под земята.
-Добре, Джейсън също може да остане.
Жан-Клод вече излизаше през вратата.
-Ще му кажа по пътя към стаята с ковчезите. Съжалявам, че те напускам така, ma petite.
-Върви, почти се съмна.
Той ми изпрати въздушна целувка, след което изчезна, оставяйки вратата леко открехната. Натаниел седеше в края на леглото, неутрален в лицето, очите, дори езика на тялото. Беше много добър в това, да изглежда невинен, успокояващ почти.
Бях спала почти четири дни и все пак бях изморена, невероятно изморена. Не бях сигурна дали беше психически, повече, сякаш бях надхвърлила капацитета на ума си, чувствата си. Бях изцедена.
-Нека да поспим.
Той свали потника си без да продума, изрита обувките си, свали си чорапите и започна да разпуска косата си. Знаех, че това ще отнеме време, така че отидох в банята, докато той свърши. Беше минало доста време, от както бях виждала банята на Жан-Клод, с черната вана, която беше достатъчно голяма за малка оргия. Сребърният лебед, от който идва водата ми напомняше за фонтан. Но без вана тази вечер. Просто исках да заспя и да забравя. Да забравя Всичко.
Разбира се, не свалих дънките и ризата, които Натаниел бе избрал за мен, въпреки че беше примамливо и удобно да спя без риза. Не можех да спя с дънки, просто не е удобно. По дяволите, защо трябва малките неща да са толкова важни в нощта, когато всички големи неща, са отишли по дяволите.
На вратата се почука.
-Ще изляза след минутка, Натаниел.
-Джейсън е.
-Какво искаш.
-Жан-Клод каза ли ти, че ще си легна с теб тази нощ?
-Спомена го.
-Също ме изпрати с пижама за теб. Той се сети, че не си донесла нищо за през нощта.
Това ме доведе до вратата и я отворих. Джейсън стоеше там в чифт сини копринени боксерки, достатъчно широки да бъдат приети като спално бельо. Джейсън , оставен на собствените си възможности, носи мъжки бикини, или по-малко, в леглото.
Той държеше сгънат червен сатен. Поех го и го оставих да се плъзне през ръцете ми. Всъщност беше от две части, широк потник с тънки презрамки и чифт шорти. Беше очевидно, че е дамско бельо.
-Той каза да ти кажа ,” че можеш да имаш всичко, от което се нуждаеш”, край на цитата. – изрицитира Джейсън.
Въздъхнах.
-Благодаря ти Джейсън, ще се оправя. – Затворих вратата без да чакам да ми отговаря. Потника, който изглеждаше свободен, всъщност прилепна доста плътно към гърдите ми. Със сигурност ще разберете дали ми е студено или не. Шортите бяха отрязани толкова високо, че страните почти докосваха колана на шортите. Успяваше да покрие всичко и все пак не оставяше много на въображението. Дамско бельо, замислено по най-добрият начин, предполагам.
Отворих вратата и изключих лампата на банята, докато излизах. Джейсън вече бе завит под завивките от дясната страна. Натаниел все още седеше от другата. Той се изправи, когато влязох, спуснатата му коса се развяваше около него, като жива завеса.
-Мой ред – каза той меко, включи светлината в банята и затвори вратата.
-Изглеждаш прекрасно – каза Джейсън.
-Без комплименти Джейсън. Достатъчно ми е неудобно в това дамско бельо.
-Тогава го свали.
Намръщих се.
Той потупа леглото до себе си, хилейки ми се.
-Ела в леглото.
-Ядосай ме достатъчно и ще те изпратя обратно в стаята ти.
-Жан-Клод ми каза да остана тук днес.
-Мога да настоявам. – Имах пистолета си върху купа от сгънатите ми дрехи, скрит под единият ръкав.
-Ако щеше да ме застреляш, само защото те дразня, щях да съм мъртъв от много време.
-Моля те, Джейсън, имах наистина тежка нощ. Моля те, просто се дръж прилично, само веднъж.
Той вдигна ръката си в Бой-Скаут поздрав.
-Няма да хапя, обещавам.
Това ме накара да се сетя за Мика и се изчервих, което беше по-притеснително при тези обстоятелства.
Очите на Джейсън се разшириха.
-Това е най-добрата реакция, която някога съм получавал от теб. Трябва да съм ти напомнил нещо.
-Напомни ми нещо притеснително, това е всичко.
Вече не се хилеше, просто се усмихваше.
-Знаех си, че не е заради мен.
-Няма да утешавам и твоето его, Джейсън, ще трябва да се погрижиш за себе си.
-Винаги го правя. – Усмивката повяхна, остана сериозен. Със русата си коса и сини очи изглеждаше някак неземно срещу цялата черна коприна, сякаш се нуждаеше от различен цвят, за да рамкира най-добрите му преимущества. Разбира се, леглото не беше предназначено да рамкира него, беше за да изтъква Жан-Клод.
Мисълта беше достатъчна. Усетих го в ковчега му, усетих го да умира за света, отиде там, където вампирите отиват за през деня. Усетих го толкова дистанциран, неспособен да ме държи или да ми помогне, накара ме да се чувствам студена и дори сякаш са ми отрязали котвата.
Облегнах се срещу тежкият черешов дървен стълб на леглото, с дланта върху него. Но дланите ми не бяха достатъчно големи за да обградят дървото. Беше голямо легло, с царски размери.
-Какво не е наред Анита?
Поклатих глава.
-Не искам да говоря за това.
-Съжалявам. Ще бъда добър. Обещавам.
-Без повече дразнене? – попитах.
Той се опита да остане сериозен, но усмивката си пролича.
-Бих ти казал без повече дразнене, ако мислех, че ще успея да го преживея, но ще ти обещая, че няма да те дразня повече днес. Как ти се струва?
Трябваше да се усмихна.
-Честно, предполагам. – Седнах на края на леглото.
-Изглеждаш загубена тази вечер – каза той.
Беше прекалено близо до това, което си мислех, обърнах се и го погледнах.
-Толкова ли е очевидно?
-Само за някой, който те познава.
-Толкова добре ли ме познаваш Джейсън?
-Понякога. А понякога тотално ме объркваш.
Дръпнах завивката и се намъкнах под чаршафа, сатена ме покри. Оставих много разстояние между мен и Джейсън. Плъзнах пистолета под възглавницата, предпазителя спуснат. И с допълнителна предпазна мярка, откакто спя без кобур, без куршум в цевта.
-Честно, Анита, ще се държа прилично, можеш да се приближиш.
-Знам.
-И не просто, защото Жан-Клод и Ричард няма да го харесат.
-Ричард не се среща с мен вече, Джейсън. Той не е мой вече. – Просто да го кажа на глас, накара кожата ми да изстине, стомаха ми да се стегне.
-Той казва така, но ако открие, че съм опитал нещо тази днес, нещо сериозно, той ще ме накара да си платя за това.
-Какво имаш предвид.
-Той може да не се среща с теб, но се обзалагам, че няма да толерира това, да излизаш с други вълци. Това, че не е способен да те има, не е същото нещо, като да не те иска.
Погледнах към него.
-Кога стана толкова умен?
-Имам си моите моменти.
Трябваше да се усмихна.
-Да, имаш ги.
И двамата се усмихвахме, когато Натаниел излезе от банята.
-Загаси светлината Натаниел.
Натаниел направи това, което го помолих и тъмнината беше пълна. Лампите бяха на регулатор и щеше да стане по-меко след няколко часа. Но до тогава, тъмнината щеше да е пълна. Обикновено не се притеснявам от мрака, но тогава идваше клаустрофобията, сякаш някаква огромна черна ръка ме притискаше. Усетих Натаниел до леглото.
-Моля те, светни лампата в банята и остави вратата открехната. – Той се върна и го направи. Едно от добрите неща за Натаниел бе това, че не задава много въпроси, когато му кажеш нещо. Това ме дразнеше. Сега го премислях, някак.
Той остави вратата отворена, просто достатъчно, за да пусне тънък лъч светлина в спалнята, и се върна до леглото.
Натаниел повдигна чаршафа и се вмъкна в леглото без дума. Но неговото вмъкване, значеше, че трябва да се приближа до Джейсън. Намерих пистолета и го преместих под възглавницата заедно с мен, но Натаниел не се притисна към мен и имаше пространство между нас, както бяхме легнали и тримата. Не толкова много пространство, колкото ми харесва, но все пак си беше пространство . Всъщност бях способна да се завъртя на една страна, без да се бутам в някой. Разбира се, това не беше начина, по който спя в къщи. В къщи, Натаниел и останалите се скупчват заедно. Спя от вече повече от шест месеца сред тях. Беше тъжно, смислено, че когато спя сама, се чувствам самотна.
Натаниел се беше завъртял автоматично на една страна, гърба му към моят, чакаше ме да скъся дистанцията между нас. Вече беше отместил косата си на една страна, като одеало, което е махнато от пътя, оставяйки гърбът му и част от вратът му гладки и голи. Лежах там, за секунда, две, тогава помислих и се завъртях. Преместих се срещу него, притиснах се към топлината на тялото му, плъзнах ръката си около кръста му. Той беше само няколко инча по-висок от мен, достатъчно че да мога да се сгуша, притискайки лице към гърба му, в кухината между плешките му. Това беше начина, по който спим от доста време.
-Сега се чувствам изоставен – каза Джейсън.
Въздъхнах, хванах Натаниел малко по-стегнато.
-Обещаваш ли да не пробваш нищо?
-Обещавам да съм добър.
-Не това попитах.
Той се засмя леко.
-Ти си по-добра в тези игри. Добре, обещавам да не опитвам нищо.
-Тогава можеш да се приближиш, ако искаш.
-Знаеш, че искам – каза той. – можех да го усетя как се придвижва по леглото към нас.
-Също обеща да бъдеш добър.
-Нямаш на идея колко добър мога да бъда. – Беше много близо когато каза последното.
-Дразниш, Джейсън.
-Съжалявам. – Но той не съжаляваше. Изви се срещу гърба ми, тялото му прие формата на моето, коленете му се извиха в почти перфектна линия зад мен. Ние бяхме с една и съща височина, което правеше нещата лесни. Също поставяше една част от анатомията му срещу дупето ми, беше трудно да не забележа, че той беше щастлив да е тук. Не много отдавна, щях да го накарам да се мръдне, но прекарах месеци учейки превръщаческият етикет. Мъжете опитват най-доброто за да не получават ерекция, и за да не я използват, когато това се случи; жените се опитваха да игнорират факта, че мъжете са в ерекция. Това беше правилото. Това позволява на всеки да претендира, че ние сме просто група от кученца, спящи в приятна, приятелска купчинка. Да признаеш нещо друго, ще разпадне системата.
Разбрах, че това не ме притеснява. През месеците научих, че това е просто едно от тези механични неща, които се случват, нищо наистина лично. Мислех, че Джейсън беше разочарован от това, че не получи различна реакция от мен. Когато не реагирах, той мръдна бедрата си съвсем леко на разстояние от мен, но притисна останалата част от себе си към мен по-плътно.
В действителност бях в сандвич между тях и това ми напомни момента, когато бях между Калеб и Мика. Не беше успокояващ спомен. Но миризмата на кожата на Натаниел беше позната. Мириса на ванилия от косата му, където беше лицето ми и усещането за тялото му беше успокояващо. Издърпах усещането за него около мен като покривало, притиснах тялото си колкото близо можех, към него, без да премина от другата страна. Съзнавах в главата си, въпреки че никога нямаше да го кажа на глас, че тази вечер се бях прилепнала. Държах го сякаш той беше последното солидно нещо в света, начина по който исках да държа Жан-Клод и не можех.
Ръката на Джейсън се плъзна по бедрото ми, но аз го бях принудила да се махне от кръста ми, когато се притиснах така стегнато към Натаниел, нямаше къде другаде да си я сложи. Ръката му беше много неподвижна срещу голият ми крак и имаше напрежение в него, сякаш чакаше да протестирам. Когато не го направих, той се отпусна и дори върна цялото си тяло срещу мен. Беше се принудил да се успокои. Хубаво за него.
Честно, беше приятно да имам Джейсън зад гърба си. Обикновено, обвивах Натаниел, заемах доминантна позиция с моето тяло защитаващо неговото, гърбът ми гол към стаята. Но сега не се чувствах особено доминираща. Исках някой да ми пази гърба. И ако това не можеше да е Жан-Клод или Ричард, Джейсън не беше лош избор. Въпреки дразненията, той ми беше приятел.
Натаниел заспа първи, той обикновено заспива по-бързо от мен. Някак си знаех, че Джейсън беше все още буден, притиснат към гърба ми, ръката му на бедрото ми. Можех да усетя напрежението в него, докато се унасях и странно, беше успокояващо. Джейсън буквално ми беше гръб. Значеше, че мога да спя и между трима ни, каквото и да дойде през вратата, вероятно щяхме да се справим. Вероятно.


Сънувах. Нещо объркващо, за тела и тичане, и за шум от звънене, който караше тълпата да бяга по-бързо. Звънене? Събудих се достатъчно, за да почувствам Натаниел да се движи до мен. Той се протегна от ръба на леглото и се обърна с моя мобилен телефон от купчината ми с дрехи. Връчи ми звънящия телефон. 
- За теб е.
Джейсън промърмори: 
- Боже, колко е часът?
Отворих телефона и го сложих на ухото ми, преди някой да отговори на въпроса му. 
- Да, аз съм .-бях полу-будна.
- Анита?
- Да, кой е?
- Рафаел е.
Това ме накара да седна. Рафаел беше царя на плъховете. Техния еквивалент на Улфрик.
Той също беше и съюзник на Ричард. 
- Аз съм тук, какво става?
- На първо място, съболезнования. Чух, че може да си истинска Нимир-Ра на следващото пълнолуние.
- Боже, новините пътуват бързо.- казах аз, опитвайки се да не звуча кисело, но неуспешно.
- Второ, знам, че глутницата държи един от леопардите ти, и че трябва да се опиташ да го спечелиш
от тях тази вечер. Имаш право да заведеш съюзници с теб, и за мен ще бъде чест, ако позволиш плъхолаците да те придружат.
- Оценявам жеста, Рафаел, не знаеш колко много оценявам това, но аз вече не съм Лупа. Твоят съюз е с глутницата, и аз не съм от глутницата вече. 
- Вярно е, но ти рискува себе си веднъж, за да ме спасиш от мъчения и възможна смърт. Тогава ти казах, че плъхолаците няма да забравят това, което си направила за нас. 
- Ами съюза ти с Ричард?
- Той е с Ричард, а не с глутницата.
- Появяването ти тази вечер като мой гръб все още е конфликт на интереси, не мислиш ли?
- Не мисля така. Мисля, че така ще отбележим, че ако Ричард вече не е Улфрик, плъхолаците няма да бъдат съюзници на върколаците .
- Ще се появиш с мен тази вечер, за да стане ясно, че съюза ти е с Ричард, а не с глутницата? 
Джейсън седна на леглото.
- Да.- заяви Рафаел.
- Умно от твоя страна.
- Благодаря.
- Значи не харесваш Яков?
Джейсън се приближи до мен, сякаш можеше да чуе Рафаел от другата страна.Може би можеше.
- Не. - заяви Рафаел.
- Аз също.
- Значи ще се срещнем в дома ти тази вечер, преди да отидем на лупанара.
- Само ти?- Направих го на въпрос.
- О, не, ние ще бъдем там сила, така че да не се покажем на привържениците на Яков.
- Харесвам начина, по който мислиш.- казах аз.
- Иска ми се Ричард да го прави.- заяви Рафаел.
- И ти ли се опита да го накараш да екзекутира Яков?-Попитах.
- Знаех, че ще се разбереш както проблема, така и необходимото решение, Анита.
- О, разбирам. Просто искам и Ричард да разбере.
- Да, - Рафаел каза, -да. Яков не е човек като Ричард, но има някои качества, които бих искал Ричард да притежава. 
- Аз също.
- Ще се срещнем довечера в къщата ти при пълна тъмнина.
- Аз ще съм там. И Рафаел ...
- Да?
- Благодаря.
- Не са необходими благодарности. Плъховете са ти длъжници. Ние плащаме дълговете си.
- И това ти дава възможност да отправиш заплаха към Яков и неговите поддръжници, без да правиш нищо, което може да предизвика война .- казах аз.
- Както казах, Анита, разбираш нещата, които Ричард не може. До довечера.
- До довечера.- казах аз. Той затвори телефона. Затворих и аз. Джейсън практически се беше облегнал
на рамото ми.
- Правилно ли чух, че Рафаел и плъхолаците ще дойдат с теб тази вечер на лунапара?
- Ще идеш да доносничиш на Ричард?-Попитах аз, взирайки се в лицето му от сантиметри, гърба му докосваше рамото ми.
- Не.
Очите ми се разшириха.
- Освен ако Ричард не пита точно " Рафаел ще бъде ли там тази вечер, като съюзник на Анита?” тогава не е нужно да отговарям. А аз не давам доброволно информация. 
- Това отрязва клетвата ти за подчинение доста, нали?
- Моята вярност е към Ричард. Ако присъствието на плъховете с теб тази вечер ще помогне на Ричард, няма да го нарани. 
Аз кимнах. 
- Понякога трябва да криеш някои неща от Ричард, за да му помогнеш.
- За съжаление. - каза Джейсън.
Предадох телефона на Натаниел, който го върна обратно на пода при дрехите ми. Проверих часовника си. Беше десет часа, имахме малко повече от шест часа сън. Време беше да започнем деня. Юпиииии! Имаше часове, преди да може да се очаква Жан-Клод да се събуди.
Сгуших се надолу в завивките зад мен. Натаниел се изтърколи на негова страна, ръката му мина през стомаха ми, с един крак върху моите. Втората му любимата поза за спане, въпреки, че често трябваше да го мръднат преди да мога да заспя. Но аз не спях, аз мислех, така че беше наред.
Той потърка буза срещу рамото ми, и малко движение на долната част на тялото му се притиска в мен. Той беше твърд и стегнат под копринените шорти. Беше сутрин, той беше мъж, това беше нормално. Нормално, можех да го игнорирам, просто едно от онези неща, които си представяш, че не са се случили, но днес ... Днес усещането от него, притиснат срещу мен, караше неща ниско в тялото ми да се напрегнат здраво. Нуждата се изкачи през тялото ми като огън, разливащ се в мен, над мен, вътре в мен.
Натаниел стана много неподвижен до мен.
Джейсън беше седнал, търкаше голите си ръце. 
- Какво беше това?
Опитах се да не се движа, да не дишам, просто да остана неподвижна като Натаниел. Опитах се да мисля за нещо друго, освен за топлината на тялото му, допряно по дължина с моето.Опитах се да не го чувствам притиснат, твърд и готов, през сатенените шорти за тичане. Грабнах чаршафа и го дръпнах от нас в едно яростно движение. Гледах надолу по дължината на тялото му, на нашите тела, притиснати заедно.
Шортите бяха прилепнали като втора кожа на гърба му. Аrdeur се втурна отново през мен като нов пулс, който никога не съм изпитвала преди, и звяра ми се надигна през дълбините с него. Като че ли те бяха обвързани заедно. Аз огладнях и звяра ми се събуди, движейки се в мен като мързелива котка, протягайки се, наблюдавайки мишката. С изключение на това, че тази котка искаше да направи на мишката неща, не само против законите на природата, но физически невъзможни. Проблемът беше, че тази мишка миришеше на ванилия и козина, и той беше топъл и пълен срещу мен. Исках да го преобърна на гърба му ,да разкъсам шортите и да видим какво е чувството. Исках да оближа гърдите му, надолу по стомаха му, и ... Представата беше толкова силна, че трябваше да си затворя очите срещу гледката, лежаща там. Но гледката не беше единствения ми проблем. Миризмата на кожата му изведнъж стана поразителна, сладка. И имах желанието да хвърля тялото си върху неговото, не точно за секс ,но да изрисувам аромата му на тялото си, да го носят като рокля.
- Анита. - беше Джейсън. -Какво става?
Отворих очи, за да го намеря надвесен над мен, подпрян на един лакът, и ardeur се разшири, за да го
включи и него. Той не дискриминираше. Докоснах лицето му, прокарах пръсти по ръба на бузата му, проследих пълнотата на долната му устна с палец.
Той дръпна устата си назад достатъчно да каже. 
- Жан-Клод каза, че си наследила нуждата му, неговия incubus. Не мисля, че го вярвах ... -Ръката ми проследи лицето, врата му, гърдите му. -... До сега. - прошепна той.
Ръката ми спря над сърцето му. То биеше срещу ръката ми, и аз внезапно чувствах пулса си в дланта ми, биещ срещу кожата му, сякаш сърцето ми се беше разляло към ръката ми да застане срещу тялото му.
- Питай ме защо Жан-Клод настоя да остана тук днес.
Просто погледнах към него. Не можех да мисля, не можех да говоря. Можех да усетя сърцето му, за малко да го погаля. Сърцето му се ускори, биейки по-бързо. Сърцето ми ускоряваше да го настигне, докато сърцата ни биеха заедно, но беше трудно да се каже къде спира единия пулс и почва другия. Можех да вкуся в устата си неговото сърцебиене, сякаш пулсираше вътре в мен, галещо небцето ми, като че ли вече бях взела хапка от него.
Затворих очи и се опитах да се дистанцирам от приливите и отливите на тялото му, неговата топлина, нуждата му.
- Жан-Клод се страхуваше ,че ще се опиташ да се храниш от Натаниел. Аз трябваше да пазя, това да се случи.- Гласът му беше бездъх.
Вдигнах се, и ръцете на Натаниел се обвиха около кръста ми, притиснал лице към мен. Седнах до 
Джейсън, с Натаниел като примамливо тегло, увит около тялото ми. Ръката ми остана на гърдите на Джейсън, на сърцето му. Той трябваше да се отдалечи, но не го направи. Можех да усетя желанието му, да усетя нуждата му.
Това беше чисто желание, не за сила, или нещо друго, просто за мен. Не беше любов, но беше чистота
един вид. Той просто ме искаше. Вгледах се в неговите сини очи, и там нямаше измама, никакви задни мисли. Джейсън не искаше да се подсигури базата си на сила, или да получи мистична енергия, той просто искаше да прави секс с мен, да ме държи в ръцете си.
Винаги бях третирала Джейсън като по-малко от приятел, млад и забавен, не сериозен. Ardeur нa Жан-Клод ми позволи да видя в сърцето му и открих, че е най-чистото от всички, които съм виждала от дълго време.
Гледах надолу към Натаниел, където той се беше прилепил към мен. Познавах и неговото сърцето.
Искаше ме физически, но повече, той искаше да го искам. Той искаше да ми принадлежи по всеки
начин. Той копнееше за безопасност, дом, някой, който да се грижи за него, и за който да се грижи. Той виждаше в мен всички неща, които беше загубил през годините.
Но той не ме виждаше наистина, той виждаше идеала за мен, който той искаше.
Прокарах дланта си надолу по ръката му и той се сгуши срещу мен.Погледнах назад към Джейсън и оставих другате си ръка да падне от него , но беше като че извадих нещо от него като се преместих; сърцето му все още биеше в тялото ми. Не трябваше да се докосваме за това.
Фактът, че Джейсън искаше само мен, без скрити мотиви, ме накара да искам да го възнаградя. Накара ме да го обичам мъничко. Това надви глада, усмири звяра ми, и ми помогна да мисля.
- Махайте се, и двамата, излезте от тук.
- Анита, ти ли си?
- Отивай, Джейсън, вземи го със себе си, и отивай.
- Аз не искам да си тръгна.- каза Натаниел.
Взех кичур от тази гъста коса и го изправих на колене с нея. Очаквах да видя страх в очите му, или предателство, но това, което видях, беше нетърпение. Използвах косата му като дръжка и го притеглих към мен, докато лицата ни почти се докосваха. Чувствах сърцето му да гърми, тръпката през тялото му, когато го притеглих към мен.
Натаниел никога нямаше да ми каже не.
Ако някой не може да каже "не", това е изнасилване или нещо подобно. Аrdeur се изливаше чрез мен, спирайки дъха ми в дълга, потръпваща линия. Исках да целуна Натаниел, да усетя устата му с езика си. И знаех, че ако го направя, би било твърде късно.
Гласът ми излезе задушен. 
- Ще си тръгнеш, когато ти кажа, сега се махай!- Отпуснах хватката си така внезапно, че той падна назад към леглото.
Джейсън беше от другата страна на леглото, теглеше Натаниел далеч от мен, бутайки го към вратата. Гледайки ги как си тръгват, ме накара да искам да плача, или да крещя. Те бяха идеални за хранене. Стаята беше пълна с взаимното ни желание, а аз ги изпращах далеч. Все още можех да усетя ударите на сърцата им като бонбони в устата ми, като двойно ехото на моето сърце.
Покрих очите си с ръце и изкрещях, безмълвно, изпълнено с болка. Като че ли най-накрая глада
осъзна, че наистина ще ги пусна да си вървят. Той бушуваше в мен, изкарващ един разкъсващ крясък от устата ми, след друг, бързо, колкото бих могла да си поема дъх. Лежах на леглото в копринени чаршафи, гърчеща се, крещяща. И получих внезапен спомен, не беше мой, на отричане на тази нужда, заключена в тъмно, когато ничия ръка не може да те докосне, където не може кожа да се разтопи в твоята. Почувствах най-малката част на лудостта на Жан-Клод след това конкретно наказание.
Той бе оздравял, но споменът бе все още суров.
Ръце върху мен, държаха ме надолу. Отворих очи и намерих Натаниел и Джейсън да ме притискат надолу. Всеки от тях имаше ръка на едната китка и единия крак. Те биха могли да вдигнат от лежанка малко слонче, но докато тялото ми се гърчеше на леглото, аз ги повдигах,карайки ги да се мъчат да ме задържат.
- Анита, нараняваш се.- каза Джейсън.
Погледнах тяло си и намерих кървави драскотини по ръцете и краката ми. Трябваше да съм
го направила, но не си спомнях. Гледката на тези кървави драскотини ме успокои, накара ме да лежа мирно под ръцете им.
- Отивам да си взема нещо да те вържа само докато Жан-Клод стане. - Джейсън каза.
Аз кимнах, страхувах се да говоря, страхуват се от това, което бих казала.
Той каза на Натаниел да ме държи, но единственият начин един човек да може да направи това, е да 
държи китките, докато натиска срещу мен с долната част на тялото си. Не беше перфектен контрол, но ме предпазваше да не се нараня.
Косата на Натаниел падна около телата ни със сух, бързащ звук, докато не видях света през завеса от
косата му. Ароматът му беше като малко, топло налягане между издигащите му се гърдите и моите. Можех също да помириша свежия аромат на кръв. И моят звяр искаше да оближе раните, искаше да се храни от кожата ми, или още по-добре,да отвори рани в Натаниел и да се храни от него. Само мисълта, опъна тялото ми, накара ме да се гърча под него, докато освободих краката си и той се плъзна срещу мен, само дрехите ни разделяха. Той направи слаб звук, полу-протест, полу-нещо друго.
Вдигнах китките от леглото, бутайки срещу захвата му над мен.Почувствах ръцете му срещу мен, принуждавайки ме назад към легло. Не би трябвало да му бъде трудно да ме задържи по този начин. Получавах и другото освен глад чрез белезите, или звяра. Натаниел беше все още по- силен от мен, можех да го почувствам. Но има неща, освен здравината, които имат значение, когато се бориш. Повдигнах ръцете си от леглото, само на няколко сантиметра, и той ме натисна отново надолу. Но, когато имах достатъчно място, завъртях дясната си китка срещу палеца му, и ръката ми беше свободна.Вдигнах се достатъчно, за да целуна гърдите му, и той стана много мирен над мен. В този момент знаех, че той няма да се опита да си възвърне контрола на ръката ми. Ухапах го леко, и дъхът му излезе в мек, остър звук. Облизах пътя нагоре по гърдите му, той все още държеше лявата ми ръка, долната част на тялото му все още приковаваше моето. Прокарах езика си по зърното му и усетих как дишането му се ускори. Заключих устата си около зърното му и захапах в кожата, плътта отдолу. Той потръпна над мен, тялото му се гърчеше достатъчно рязко, че трябваше да бъда внимателна, да не разкъсам кожата. Но аз продължих, докато той стенеше над мен, и когато се дръпнах назад, видях, че съм оставила почти съвършени отпечатъци на зъбите си.
Легнах по гръб и се загледах в белега от ухапване на гърдите му, със зърното в центъра, и
тръпка премина през мен, вълната от удоволствие при вида му, и усещането за ... владение. Бях го белязала.
Извадих лявата си китка от ръката му, и той не ме спря. Остана подпрян над мен на ръце,бедрата му притиснати към мен, косата му като водопад около нас. Той гледаше към мен, а лицето му беше
пълно с нужда. Не беше нужно нищо друго да ми каже колко много искаше да завърша това, което бях започнала.
Вдигнах се достатъчно да го целуна, а устните му трепереха срещу моите. Целувката беше дълга и пълна, и звук дойде ниско в гърлото му и изведнъж той се срина срещу мен, цялото му тегло ме приковаваше към леглото, устните ни, ръцете ни, телата ни заключени заедно в топло, с аромат на ванилия гнездо от косата му, сякаш се търкаляш в топъл сатен. Натаниел ме целуна, като че ли ще се изкачи в мен през устата ми, и аз се отворих за него, позволих му да ме изследва, да ме вкуси, да ме докосне.
Не беше ръката му под блузата ми, мачкайки гърдите ми, което ме накара да се осъзная. Бяха моите
ръцете на шортите му, галейки гладката крива на задните му части. Това ми помогна да изплувам обратно в контрола, да се боря с желанието, с глада. Къде, по дяволите, беше Джейсън? Спрях да целувам Натаниел, спрях да го докосвам, докато ръцете му, устата му, изследваха тялото ми. Неговата нужда беше толкова силна, толкова силна. Не можех да напусна леглото. Не можех да си тръгна. Не бях толкова силна.
- Натаниел, спри.
Устата му беше на гърдите ми, през сатена на горнището. Той не изглеждаше да ме е чул.
- Натаниел, спри! - Взех шепа от косата му и го издърпах далеч от мен. Предния край на горнището беше мокро, където беше устата му. Очите му не изглеждаха да се фокусират върху мен. Като че ли не ме виждаше изобщо.
- Натаниел, чуваш ли ме?
Той най-накрая кимна. 
- Да. - Всеки друг би протестирал да бъде спрян, но той просто ме погледна, очите започваха да се фокусират. Нямаше негодование в лицето му, никакъв гняв. Той направи това, което аз му казах да направи, и чакаше да кажа още нещо. Не разбирах Натаниел, дори знаейки желанията на сърцето му, не ми даде истинско разбиране за него. Бяхме твърде различни, но днес, разликата можеше да ни помогне. 
Аз не бих, не можех да правя секс с Натаниел. Но не можех и да спра напълно. Трябваше да се храня. Аз трябваше да забия зъбите си в плътта му, трябваше да се къпя в страстта му, трябваше . -Махни се от мен.
Той се претърколи върху гърба си, взирайки се в мен, лежейки в басейн от косата си, като блестяща кестенява рамка около тялото му. Исках да видя всичко от него в рамка от косата му, и всичко, което трябваше да направя, беше да плъзна шортите му надолу по извивката на ханша му.
Картината беше толкова силна, че трябваше да затворя очите си, да вземе дълбоко въздух. Необходимостта да го докосна се мяташе през мен, почти болезнено, сякаш ardeur можеше да ме накара да го направя. И може би можеше. Но аз ще контролирам как да го докосна. Ще контролирам поне толкова.
Отворих очи и го намерих гледащ към мен с тези невъзможно люлякови очи.
- Обърни се по корем. - казах аз с дрезгав глас.
Той се превъртя без нито един въпрос, и си припомних колко абсолютно безпомощен е с доминиращ. Той ще направи това, което му казано, каквото и да му е казано. Това ми помогна да се стабилизирам , да знам, че аз трябваше да поема отговорността. Трябваше да имам някакъв контрол, защото той нямаше да има никакъв.
Вдигнах шепи от тази гъста коса и я избутах на една страна като купчина звяр. Оголих гърба му, в чиста гладка линия. Той обърна главата си настрана и гледаше към мен през слой от косата си. Нямаше страх в него, само огромно търпение, желание и нужда.
Застанах на четири крака върху него, обхващайки тялото му, и свалих устата си до кожата му. Облизах раменете му, но това не беше достатъчно. Ухапах го, леко, и той направи малко движение под мен. Ухапах го по -силно, и малък звук избяга от устните му. Ухапах го достатъчно силно, че чувствах плътта му да пълни устата ми, усещах хватката му, месото му. Исках да откъсна от плътта му, буквално да се храня от него. Желанието беше почти непоносимо. Колабирах върху него, бузата ми срещу гърба му, докато можех да се контролирам. Но миризмата на плътта му, гладкостта и под бузата ми, възхода и падението на дишането под тялото ми, беше твърде много. Нямаше да го ям буквално, но трябваше да се нахраня.
Ухапах плътта на гърба му, изтеглих я в устата ми, и този път не спрях, докато не вкусих от сладкия метален вкус на кръвта. Беше звярът, който искаше да завърши, кръвта не беше достатъчна. Но аз се вдигнах от раната и продължих напред. Белязах Натаниел с почти съвършени отпечатъци от зъбите си, и повече- и повече от тях имаха кръв. Беше като че ли колкото повече го правех, толкова по-трудно беше да се контролирам.
Мирисът на прясна кръв опъна тялото ми, изпълни ме с топлина и копнежи, които имаха общо повече с храна от секса. Седнах и гледах надолу към гърба му и моята работа. Кръв течеше на малки капки от някои от раните, но най-вече изглеждаше като малки уста притиснати в плътта му. И това не беше достатъчно.
Плъзнах ръце надолу по шортите, драскайки с ноктите си деликатно по плътта му. Той се гърчеше под докосването, започна да се изправя от леглото, а аз го бутнах обратно. 
- Не,не. - казах аз, и той застана мирен под ръцете ми.
Плъзнах надолу шортите му, докато той лежеше гол под мен. Разтворих краката му за да мога да коленича между тях,сведох устата си до тази гладка, недокосната кожа, и го белязах. Имаше повече плът тук да държа в устата си, стегната, но по-обилна.Напълних устата си с него, изтеглях кръв в червени, горещи кръгове, докато не го чух да прави някои малки безпомощни звуци. И знаех, че това не са звуци от болка.
Станах на колене над него, погледнах надолу към раните по тялото му, и исках повече.
Свалих сатененото си горнище и шортите. Положих голото си тяло върху него и се плъзнах по гърба му, бедрата му, разтривайки кръвта от раните по тялото си. Натаниел казваше: "Моля, моля, моля", отново и отново в дъха си. Неговата нужда е като притискащо тегло, гъст облак, който се задържаше над нас. Беше задушаващо, толкова поразително. Той искаше това толкова силно.Това, не секс, това. Той беше чакал толкова много време да доминирам над него, да го взема.
Мика ме беше желал, но това беше желание на относително непознат. Човек, който искаше атрактивна и мощна половинка. Но с Натаниел беше различно.
Неговото желание беше построено през годините, повече от хиляди интимности, хиляди откази.
Беше построен, докато не беше голяма тежест в тялото му, в съзнанието му. Това беше нещо, което го обременяваше, изпълваше го, и той не можеше да се освободи от него. Разбрах защо Жан-Клод беше казал, че бихме се хранили от онези, от които вече сме били привлечени. Имаше толкова много повече за хранене от Натаниел. Нашата история заедно го правеше не просто хранене, а пиршество.
Слизах обратно надолу по тялото му, хапех плътта, но сега не пусках кръв. Лежах с буза, притисната към кривата на задника му, борейки се със себе си, да не се пресегна към предната му част. Борейки се с нарастващата нужда. Аз нямаше да го докосна, не така. Когато можех да си се доверя, разтворих краката му доколкото можеха, и захапвах, маркирайки недокоснати райони, все по-близо, докато успях да го видя притиснат между тялото му и леглото.
Исках да го оближа там, да търкулна тестисите му в устата си. Но си нямах доверие. Бях оставила хълбоците и гърба му кървави, нямах си доверие, не можех да гарантирам какво ще направя. Преместих устата си назад, без да го докосвам, а налягането от неговата похот и моята се изкачи като лятна мълния, почти там, почти там. Прекарах езика си на малкото възвишение на кожата в задната част на тестисите му и Натаниел извика.
Засмуках кожата, поех я в устата си в дълга линия, работих с езика и зъбите, и налягането се разби над нас като освободена буря в един дълъг оглушителен взрив. Той извика името ми, и аз издрах бедрата му с нокти ,борейки се с два различни глада и да не отхапя това деликатно малко парче кожата от тялото му. Когато всичко свърши, аз се отдръпнах от него, само за да видя, че не съм го белязала, дори и отпечатък от зъбите ми. Лежах на леглото между краката му, с една ръка на бедрото му, другата сгъната под мен, заслушана в ударите на сърцето ми.
Той лежеше тихо, с изключение на неистовото дишане. Звук ме накара да повдигна поглед от бедрата на Натаниел, подпирайки се на гладката ранена плът на задника му.
Джейсън стоеше в средата на стаята с това, което изглеждаше като окови в ръцете му. Очите му бяха широки, дишането твърде бързо.
Трябваше да се чувствам неудобно, но ardeur беше сит, и моят звяр се беше свил в мен като доволна котка. Бях твърде доволна от себе си за да бъда смутена. 
- От колко време гледаш?- Дори гласът ми звучеше мързелив.
Той трябваше да прочисти гърлото си два пъти преди да успее да каже: 
- Достатъчно дълго.
Аз се качих обратно до тялото на Натаниел, докато не бях притисната по дължината му. Поставих бузата си срещу лицето му и прошепнах: 
- Добре ли си?
- Да.- беше шепот.
- Не те ли нараних?
- Това беше ... прекрасно. О, Боже, това беше ... по-добро, отколкото си го представях.
Вдигнах се, галейки косата му, обръщайки се назад да погледна Джейсън, който все още стоеше в средата на пода.
- Защо не се опита да ме спреш ? 
- Жан-Клод се страхуваше ,че ще откъснеш гърлото на Натаниел или нещо подобно. –Гласът на се връщаше към нормалното, само малката част на несигурността в него. -Но аз те наблюдавах. Всеки път, когато мислех, че ще трябва да се намеся, ти се отдръпваше. Всеки път, когато мислех, че ще загубиш контрол, ти се справяше. Ти управляваше глада, опитоми го .
Чувствах Жан-Клод буден, почувствах го да поема първия си дъх за деня. Той също ме усети ,усети ме все още лежаща гола на тялото на Натаниел, помириса аромата на свежа кръв, почувства, че съм се хранила, и то добре. Почувствах го да идва към мен,бързаше към мен, привлечени от миризмата на кръв , топла плът, секс, и мен.


16 Глава
-Жан-Клод идва – каза Джейсън.
-Знам – отвърнах.
Джейсън се приближи до крака на леглото, гледайки надолу към нас, към мен. Очите се забавиха върху мен. По-голямата част от тялото ми скрита до Натаниел, но той гледаше това, което бе разкрито. Ако не бях погледнала преди в сърцето му, щях да съм ядосана или щях да му кажа да спр, но сега не исках да го кажа. Той ме искаше. Просто мен, не за винаги, а просто за една нощ, ден, седмица, само понякога. Чувствата на Джейсън към мен може да са най-неусложнението от тези на всички останали мъже в живота ми. Простото си има своя чар, дори и когато ardeur го няма. В момента в който си помислих, че го няма, разбрах че не е истина. Гладът бе точно под повърхността, като нещо кипящо в тенджерата, трябва да държиш горещината ниска или ще изври. Имах достатъчно горещина за целият ден.
С Джейсън се гледахем един друг. Не знам какво щяхме да кажем, но точно тогава вратата се отвори. Беше Ашър. Неговата стая бе по-близо от стаята с ковчезите, но не го очаквах. Златната му коса лежеше на перфектни вълни около раменете на робата му. Вампирите не се движат в своят „сън”, така че нямат сутрешни проблеми. Робата беше в богато тъмно кафяво, отворена над съвпадащо долнище на пижама. Гърдите му бяха голи и робата се носеше около него като късо наметало, докато влизаше в стаята.
Дойде да застане до леглото, но погледа му отиде върху тялото на Натаниел, върху кръвта.
-Аз почувствах... – вдигна очите си към лицето ми и аз се взрях в него над тялото на Натаниел. – Почувствах повика.
-Аз не съм те викала – казах.
-Силата го направи. – Падна на колена до леглото. – Ти ли направи това?
Кимнах.
Протегна се към мен, сякаш да докосне лицето ми, тогава се дръпна назад. Сякаш е докоснал нещо във въздуха пред мен, което го е стреснало. Вдигна ръка към лицето си и помириса, тогава я близна, сякаш там има нещо, което да се вкуси.
-Може ли да те вкуся pomme de sang? – това бе френската дума за ябълка от кръв и прякор за хората, които редовно даряват кръв на вампири. Част от мен искаше да спори с фразата, но аз се бях нахранила от Натаниел, дори бях вкусила кръвта му. Да изисквам друг израз ще реже косъма малко прекалено прецизно за съвестта ми. Ще кажем на лопатата лопата.
-Дефинирай вкуся – казах.
-Оближа раните.
Предложението би трябвало да ме притеснява, но не го направи. Снижих лицето си достатъчно, че да видя окото на Натаниел.
-Съгласен ли си с това, Натаниел?
Той кимна с лице все още притиснато към леглото.
-Помогни си сам.
Ашър приближи устните си към гърба на Натаниел, към раната точно над кръста му.Държеше тези ледено сини очи към мен, по начина по който гледаш някого по време на джудо мач, страхуваш се, че ако извърнеш поглед, ще те ударят. Напомни ми на това да гледаш лъв да пие от езеро, техните очи гледащи нагоре, търсещи опасност докато пият.
Натаниел издаде звук, когато Ашър близна раната. Бе спряло да кърви, но както вампира прокара езика си по раната, видях кръвта да излиза отново на повърхността. Вампирите имат антикоагуланти в слюнката си, но никога не съм го виждала на демонстрация, толкова добре, колкото сега.
Накара ме да се зачудя. Свих се по-близо до тялото на Натаниел, единият крак усукан около неговият. Не исках позволение, защото той бе мой и го познавах достатъчно добре, за да знам, че няма да има нищо против, обратното ще го желае. Доближих устата си до друга рана която почти бе спряло да кърви и я близнах. Там бе сладкият металически вкус на кръв и плътният, богат вкус на кожата му и вкуса на ... месо. Сякаш можех да кажа какъв би бил вкуса му, ако го изям хапка след хапка.
Звяра избухна, пламна по кожата ми, като нещо трептящо и живо. Звяра на Натаниел му отговори, разтягаше се, завърташе се, сякаш мога да го видя точно под кожата му, точно под ребрата му, сякаш можех да го почувствам къде лежи в сърцевината на тялото му. В този момент знаех, че мога да повикам звяра му, можех да го принудя да се промени, докато пълнолунието е толкова далеч. Аз бях неговата Нимир Ра и това означава толкова повече от простото да бъда негова доминираща.
Очите на Ашър бяха погълнати в светло син пламък, така че изглеждаше сляп докато облизва раната. Погледа му на лицето ми, право по тялото на Натаниел, очите ни на едно и също ниво докато вкусвахме раните. Моята рана кървеше още съвсем малко, но не толкова, колкото тази на Ашър. Аз не бях истински кръвопиец, аз се храня от други неща, и гледайки тялото на Натаниел, чувствайки дъха му да се забързва, докато двамата го докосвахме, знаех че тези други неща се тук за взимане.
Ръката на Ашър се плъзна по тялото на Натаниел, докато не докосна бедрото ми, което бе на крака на Натаниел. В момента в който ме докосна, нещо премина между нас. Сякаш ardeur го позна, сякаш го е докосвал преди.
Това ме накара да се вдигна от раната, върна ме към себе си, малко. Нещо на лицето ми накара Ашър да дръпне ръката си.
Тогава Жан-Клод влезе. Носеше черна роба с черна козина на яката, ревера и ръкавелите. Черната му коса се сливаше с козината, така че да не можеш да кажеш къде едната чернота свършва и започва другата. Последният път, в който го видях в роба, му казах по-добре да носи нещо под робата освен собствената си кожа. Сега се надявах, че не е така.
Да го видя, доведе ardeur отново врящ през мен. Спря дъха ми, неща по-ниско от линията на стомаха ми се свиха достатъчно стегнато, че извадиха звук от гърлото ми.
-Тя държи твоят инкубус – каза Ашър, гласът му върна погледа ми от Жан-Клод върху него.
-Да – Жан-Клод се понесе в стаята от противоположната страна на леглото, на която Ашър бе коленичил.
-Тя има вкуса на теб и Бела Морт.
-Да – каза Жан Клод. Той мина покрай леглото от другата старана и аз се извъртях от Натаниел, така че да мога да гледам как Жан-Клод се движи. Движението откри предната част на тялото ми, и бях останала достатъчно на себе си, за да се обърна по корем.
Джейсън каза:
-Ауууу.
Игнорирах го.
Жан-Клод повдигна робата, така че да може да пълзи по леглото. Движението разкри дълга, бледа линия от кожа, от рамото му до стомаха. Този поглед към бяла плът, хваната между чернотата на козината ме накара да искам да развържа колана и разкрия цялото му тяло. Но останах където бях, наполовина облегнала се срещу тялото на Натаниел, защото се страхувах да мръдна. Страхувах се да отида при Жан-Клод, защото не се доверявах на себе си.
Там просто имаше достатъчно от мен, което не искаше да се люби със Жан Клод пред други мъже. Но бе като тънката страна на бръснача, нещо което блести в тъмнината, но само не си вярва вече.
-Глада позна Ашър. Това защото е твой или защото е нейн? – попитах.
-Неин? – попита той.
-Бела Морт.
-Не знам – каза той. И бе достатъчно близо, че края на робата докосна тялото ми. Можех да видя тънката линия на бледа кожа под кръста му където робата се бе разтворила. Тънка, тънка линия,но достатъчно че да знам че няма нищо под робата на Жан-Клод.
Исках да разтворя робата, да го видя целият. Казах го без да мисля, сякаш не съм имала в предвид да го кажа на глас.
-Отвори робата – стресна ме, сякаш не познавам собственият си глас.
Затворих очи, опитах се да мисля.
-Всичко е наред, ma petite. Веднъж взета, кръвта изпълва стомаха ти, но похотта... – козината докосна линия надолу по ръката ми. – Похотта е винаги там, никога не изчезва напълно , никога не е задоволена. – Прокара края на маншетите покрити с кожа, надоло по кръста ми, ханша ми, бедрото ми. Когато го прокара до стапалото ми, започна обратно, но този път по задната част на тялото ми, така че да докосне дупето ми, гърба ми, раменете ми.
Лежах без думи, без дъх, под докосването му. Когато докосна с козината лицето ми, грабнах края на робата и го задържах надалеч.
-Накарай всички да излязат. – Гласът ми бе едва нещо повече от шепот.
-Не мога да направя нищо, докато не се нахране, ma petite, знаеш го.
-Знам, кръвообращение. – беше ми трудно да мисля. – Тогава го направи, но ...
-Бързо - каза той меко.
Кимнах.
Издърпа ръкава си от захвата ми и погледна към Джейсън, който все още седеше там, гледаше шоуто.
-Ела, pomme de sang, ела и се наслаждавай на наградите за своята служба.
Фразата бе странно формирана, никога не съм го чувала да го казва по този начин. Очаквах Джейсън да заобиколи леглото от същата страна както Жан Клод, но той не го направи. Той се прехвърли от края на леглото в движение, толкова течно, че сякаш гледаш воден поток, сякаш съдържа някаква елементарна енергия, която няма нищо общо с тялото от плът и кости, което виждах. Свърши на колене на противоположната страна на Жан-Клод. Можех да вкуся движението на тялото му в устата си, не просто сърцето му, а сякаш всеки удар на сърцето му се опитваше да се плъзне по езика ми надолу по гърлото. Можех да усетя желанието му, не за мен, а за това, което Жан-Клод предлага. Той дойде с желание при вампира, в това отнемащо дъха бързане, което обикновено пазиш за секс. Те се отразяваха един друг, и двамата на колене, гледаха се един друг над тялото ми.
-Ще ви оставя насаме с вашите pomme de sangs и един друг. – Ашър стоеше до леглото, дърпайки колана около кръста си, обвивайки робата около себе си. Стоеше много изправен с тази перфектна стойка, която всички стари благородници изглежда да имаха, но все още се бе свил в робата.
Завъртях се по корем, гледайки го, опитвайки се да разчета лицето му, тялото му. Можех да разчета дисконфорт и дори болка. И трябва да се е показало на лицето ми, защото Ашър погледна нагоре, тази прекрасна златна коса се спусна около белязаната страна на лицето му, така че когато погледна отново нагоре, не можеш да видиш нищо, освен перфектната му половина, това едно ледено синьо око.
Внезапно ме връхлетя спомен, лежа на различно легло в голяма тъмна стая, заобиколена от дузина свещи, чиито сенки се движеха и се извиваха се при всеки лек дъх във въздуха, всяко движение на бледа ръка. Лежах в трептяща златна тъмнина в прегръдката на бледа жена с тъмна коса. Погледнах нагоре към нея и лицето й бе като нещо издълбано от алабастър, с червени и перфектни устни, коса като тъмнината на нощта, като коприна, падаща около голата й перфектност като воал. Очите й бяха светло кафяви, като тъмен мед. Знаех че е Бела Морт, сякаш винаги съм знаела лицето й.
Вратата се отвори и Ашър влезе, носеше роба натруфена, по-тежка от тази, която носи сега. Но все още се бе свил в нея, държеше я около тялото си, страхуваше се. Видях белега на лицето му – пресен, суров и беше болезнено. Гърдите ми се стегнаха при гледката на белезите. Отидох на колене, протягайки се към него, движейки се в тяло, в която никога не съм била. Жан-Клод се протегна към преди всички тези векове. Но тя лежеше там гола и перфектна, показвайки всяка извивка , всяко тайно място чрез свещите и го отхвърли. Не мога да си спомня думите, които използва, само погледа на лицето й, арогантността, отвращението. Изражението на лицето на Ашър, когато се обърна от нея към Жан-Клод, към мен. Погледа на болка и той остави тази прекрасна коса да падне напред, криейки лицето му, това бе първият път, когато го видяхме да прави това, да се крие от нас.
Почувствах ръцете й на тялото ни, когато тя се обърна към нас, сякаш Ашър не е вече там, но ние си спомняме изражението на лицето му, линията на тялото му, когато той напуска стаята. Примигнах и бях обратно в спалнята на Жан-Клод, гледах Ашър в неговата кафява, копринена роба тръгнал към вратата. Линията на раменете му, начина по който се държеше, стегна гърдите ми, затвори гърлото ми, направи очите ми горещи с неиказани неща и непролени сълзи.
-Не си отивай – чух се да го казвам и погледнах нагоре към Жан-Клод. Лицето му внимателно, нечетливо, но само за момент видях очите му и болката, която чувствах, беше само ехо на това, което изпълваше очите му.
Повторих.
-Не отивай, Ашър, не отивай.
-Защо не? – попита той, гласът му толкова внимателен и неутрален, колкото може да го направи.
Не можех да му кажа за споделеният спомен. Това би било жал, а не беше това, не точно. Не можех да измисля добра лъжа. Но сега, така или иначе, не бе време за лъжи. Само истината ще ни излекува.
-Не мога да те гледам как си отиваш така.
Той премести погледа си върху Жан-Клод и в него имаше гняв сега.
-Нямаш право да споделяш този спомен с нея.
-Аз не избирам какво ma petite знае и какво не знае.
-Много добре – каза Ашър. – Сега знаеш как тя ме изгони от леглото си. Как ме изгони от неговото легло.
-Това бе твой избор – каза Жан Клод.
-Как можеш да понесеш да ме докоснеш? Аз не бих могъл да понеса да се докосна. – Остана близо до вратата с глава обърната на една страна. Всичко което можеше да видиш е вълни от златна коса. Гласът му съдържаше горчивина, по начина, по който понякога може да съдържа щастие, горчивина, която бе толкова трудна за преглъщане, сякаш се задушаваш с начупени стъкла. Гласа и смеха на Ашър не бяха толкова добри, колкото тези на Жан Клод, но той изглежда бе по-добър в споделянето на мека и съжаление, от колкото е Жан Клод.
-Защо? – попитах, вече знаех отговорът.
-Какво защо?
-Защо те отхвърли?
Жан Клод помръдна до мен и разбрах две неща. Първо, той се защитаваше от мен, от всички нас, така че не можех да го усетя и второ, движението на тялото му ми позволи да разбера че не е щастлив.
Ашър грабна косата си и я дръпна назад от лицето си, показвайки белезите на светлината.
-Това, това. Нашата господарка колекционира красота, а аз вече не съм красив. Болезнено й е да ме гледа.
-Ти си красив Ашър. Това, че тя не може да го види, не е твоя вина.
Той остави косата си да падне обратно. Плъзна се над белезите скри ги. Почти бе спрял да прави това, когато сме тук в цирка. Бях забравила как когато за пръв път бе пристигнал в Сейнт Луис автоматично се криеше всеки път, щом го погледнеш директно в лицето. Бе използвал всяка сянка всяка падаща светлина, за да скрие белезите и да освети красотата, която бе останала недокосната. Бе спрял да го прави около мен. Нарани сърцето ми да го виждам да се крие. Опитах се да запазя чаршафа около себе си докато пълзях към края на леглото, но бе целият увъртян и заклещен под тежестта на Жан-Клод и Джейсън. По дяволите, всеки тук е виждал цялото шоу. Исках да изтрия нараненият поглед от лицето на Ашър повече, отколкото исках да бъда стеснителна.
Джейсън се махна от пътя ми без да издаде и един закачлив коментар. Пропълзях от леглото и отидох към Ашър, друг спомен се спусна над мен като карта хвърлена във въздуха. Колко много пъти е гледал Жан-Клод и Бела Морт и Джулиана или толкова много други да вървят към него голи и желаещи. Дори Жан Клод го беше провалил. Имало е сянка в очите му, образувала се от вината. Вина, че се е провалил в спасението на Джулиана, провалил се е да спаси Ашър. Но Ашър бе приел че е отказ у Жан-Клод и го докосва само от жал. Не е било жал, притежавах спомена и той бе болка. Бяха станали вечни напомняния на това как са се провалили един друг. Вечни напомняния за жената, която и двамата са обичали и загубили. Докато болката бе всичко, което им е останало. Ашър я е превърнал в омраза, Жан-Клод просто се бе извърнал от нея.
Вървях през спомените сякаш минавам през паяжина, неща ме докосват, залепват се за мен, но не ме спират. Ръцете му бяха зад гърба му, тялото му се облягаше на вратата, притискаше ги и знаех защо. Чрез „дара” на Жан-Клод знаех, че Ашър иска да ме докосне, достатъчно че не се доверява да държи ръцете си отпред. Но не беше мен, който искаше да докосне. По някакъв начин той бе като Натаниел – вижда в мен каквото се нуждае да види, не това което е там.
Докоснах косата му, където криеше лицето му. Той се отдръпна леко. Отдръпнах косата назад от лицето му, повдигайки се на пръсти, за да го стигна, сложих ръка на гърдите му за баланс. Той се отдръпна от мен, правейки крачка в стаята. Грабнах робата му, но той остана обърнат, докато робата се бе отдръпнала от перфектната половина на гърдите му.
-Погледни ме Ашър, моля те.
Остана извърнат настрани и накрая трябваше да измина тези последни крачки до него. Бях достатъчно ниска, че стоейки точно пред него, можех да погледна под косата в лицето му. Той се извърна и аз се протегнах, слагайки ръце от двете страни на лицето му, обърнах го към мен. Тялото ми бе срещу неговото, просто за баланс и почувствах нежеланието в тялото му, нуждата да се отдръпне. Но остана неподвижен под докосването ми. Задържа ръцете си зад гърба си, сякаш съм ги вързала там.
Кожата под едната ми ръка бе толкова мека, под другата грапава. Той можеше да се пребори с мен, но не го направи. Остави ме да обърна лицето му към себе си. Обвих в ръце в гъстата му златна коса, отдръпвайки я от лицето му. Гледах нагоре към лицето му. Очите, невъзможното светло сини, бяха нереални, като очите на хъски. Устните му все още толкова пълни и примамващи за целувка, носът му все още с перфектен профил. Дори белезите които започваха от дясната страна на лицето му бяха просто друга част от Ашър, просто друго парче от него, което обичах. Винаги съм предполагала, че всяко чувство, което изпитвам към Ашър е от спомените на Жан-Клод, когато са били любовници, другари над двадесет години. Но гледайки го сега, разбрах, че това е само част от цялото.
Имах спомени за тялото му гладко и перфектно. Но това не бе нещото, за което мисля, когато мисля за Ашър. Представям си го такъв какъвто е сега и все още го обичам. Не беше по начина, по който го чувствах с Жан-Клод и Ричард, но беше истинско и беше мое. Може би нямаше да съществува, ако нямах спомените на Жан Клод и емоциите му над които да градя, но каквито и да бяха основите, аз имах чувства към Ашър, които бяха изцяло мои и ничии други. Разбрах с нещо като шок, че не бе просто сърцата на другите, в които можех да погледна. Обърнах се и погледнах обратно към Жан-Клод,опитвайки се да попитам с очи, това за което мисля.
-За да познаеш нечие сърце, първо трябва да опознаеш своето, ma petite. – Гласът му беше мек, без упрек.
Обърнах се обратно към Ашър и имаше нещо в очите му – наполовина почуда, наполовина блока, сякаш очакваше да го нараня по някакъв начин. Вероятно е прав. Но ако е така, няма да го направя нарочно. По някога най-големите рани са тези, които се опитваме най-усилено да не причиним.
Оставих това което изпитвам да изпълни очите ми, лицето ми. Бе единственият дар, който имах за него. Изражението му стана по-меко и това, което видях в тези прекрасни очи, беше едновременно прекрасно и болезнено. Той падна на колене, една сълза се стичаше по гладката му буза. Изражението на лицето му бе изпълнено с толкова много неща.
-Погледа в очите ти излекува част от сърцето му, ma cherie, и наранява друга.
-Любовта е такава кучка – казах.
Той се засмя и ме прегърна около кръста, грубостта на дясната му буза, притисната към корема ми и оцених това повече от всичко останало, което моежеше да направи. Погалих косата му и го държах срещу себе си. Погледнах през стаята към Жан-Клод и изражението на лицето му беше удавящо дълбоко, желание толкова необхватно, че няма думи, които могат да го опишат. Той искаше Ашър и мен. Искаше това, което бе имал преди толкова много векове. Той веднъж каза на Ашър, че само веднъж почти е бил щастлив и това е било преди толкова много векове, когато е бил в ръцете на Ашър и Джулияна. Преди тя да умре и Ашър да бъде спасен, но вече да не е перфектното златно момче на Бела Морт. Жан-Клод е бил принуден да заведе Ашър обратно при вампирският съвет, за да може да бъде излекуван. Жан-Клод бе дал сто години от собствената си свобода на съвета, за услугата, че са спасили живота на Ашър. Тогава Жан-Клод бе избягал, Ашър бе останала, обвиняващ Жан-Клод за смъртта на Джулияна и собствената си гибел. Жан-Клод бе отишъл, от обичан и обичащ двама души, до загубил единият си любовник, а другият го мрази.
Гледахме се един друг. Погледа в очите на Жан-Клод бе толкова суров, като свежа рана, която все още кърви. Той искаше да подсигури базата си на сила с триумвирата. Той искаше това, нуждаеше се от него, но там са и други неща, които желае, почти се нуждае. И едно от тези неща ме прегръщаше през кръста, притиснал лицето си към стомаха ми.
Жан Клод извърна поглед, сякаш не можеше да контролира това, което е в очите му. Той бе господар на празното, внимателно изражение. Факта, че това, което чувства е толкова силно, че не може да го скрие, казва повече от всичко друго. Той не можеше да скрие чувствата си точно сега. Бяха прекалено силни, разбиха целият му внимателен контрол и част от мен се радваше.
В този момент исках да му дам това, което желае най-силно. Исках да го направя защото го обичам, но бе повече от това. Внезапно разбрах, че с Ричард извън леглото ни, внезапно други неща бяха възможни. Обърнах се обратно към Ашър, гледайки надолу към главата му и знаех, че да бъде държан и от двама ни ще излекува част от него, която не може да бъде излекувана по друг начин.
Ardeur пламна през мен, горещ, толкова горещ, сякаш кожата ми, трябва да е трескава. Ашър се отдръпна от мен, оставяйки ръцете му бавно да се спуснат от двете му страни. Гледаше нагоре към мен и погледа в очите му бе достатъчен. Знаех, че той също е усетил глада.
-Чувствам го горещо – казах – Винаги преди силите ти ги усещам хладни или дори студени. Звярът на Ричард е този, който държи горещината.
-Похотта е топла, ma petite, дори и сред студенокръвните.
Обърнах се към леглото и внезапно бях много наясно с това, че съм гола. Наистина трябваше да си взема роба. Не беше просто погледа на Жан-Клод, което ме накара да извърна поглед, беше и на Натаниел и на Джейсън. Всеки в тази стая реагираше към мен по различен начин, по много различни причини. Но всички се хранеха от това... тази нужда в мен.
Ашър направи малко движение което върна погледа ми обратно върху него. Започнах да се протягам към него, да дръпна робата от рамената му, да гледам как пада на пода. Прегърнах ръцете си към мен, сякаш ми е студено, но не ми бе студено. Беше мой ред да не се доверявам къде отиват ръцете ми. Изкушението беше толкова силно, навсякъде, където погледна, че няма място, където да отида в безопасност. Чувствах се като в капан. В плен, не в стаята, а на желанието.
Когато бях сигурна, че мога да говоря без да говоря толкова объркано, колкото се чувства, попитах:
-Това постоянно ли е, или ще си отиде, когато всички се нагодим към сливането на белезите?
-Не знам, ma petite. Иска ми се да ти кажа нещо по-сигурно. Ако наистина си от моята линия, истиснки вампир, тогава ще кажа, да, постоянно е. Но ти си моят човешки слуга. Придобивала си сили в миналото и някои са идвали и са си отивали. - Той вдигна ръце. – Няма начин да сме сигурни.
-Винаги ли е така, никога задоволен, никога несвършващ?
-Не, можеш да го задоволиш, но много ще трябва, за да го направиш. Обикновено, един трябва да е достатъчен за да задържи желанието да те превземе.
-И не си се хранил по този начин от месеци, защото си мислил, че няма да го одобря.
-Години, и да.
Погледнах го през стаята с Ашър, все още коленичил пред мен. Винаги съм мислила за Жан-Клод като слабото колело между трима ни – Ричард, той и аз. Сега стоях там, страхуваща се да помръдна, страхуваща се да не помръдна, искаща да направя неща, които не съм аз, не са мои, не са дори на Жан-Клод. Знаех, че ликантропите говорят за животинската си половина, като нещо отделно от тях – техният звяр, но никога не съм разбирала, че някой от вампирските сили са по същият начин. Желание, глад, толкова силно и завладяващо, че е като отделен човек в капан в главата ти, тялото ти, кръвта ти.
Ашър направи малко движение и се обърнах към него. Протегнах ръка да погаля косата му, преди да се обърна напълно с лице към него, сякаш тялото ми се движи без очите или мозъка ми. Косата му бе гъста, повече като моята, не бебешко-меките къдрици на Жан-Клод или Джейсън или копринената мекота на Натаниел. Зарових длани в косите на Ашър, сякаш запомням усещането за тях. Някъде между моята и тази на Ричард, някъде по средата, но не топла, каквата бе косата на Ричард при докосване. Ашър не се бе хранил днес и той нямаше топлина, която да излъчва. Кожата му беше студена под пръстите ми, докато докосвах бузата му.
Проговорих без да се обръщам към Жан-Клод.
-Как можеш да го преживяваш? Как можеш да се бориш с нуждата цялото това време?
-Ти си нова, ma petite. Твоят контрол никога няма да бъде толкова слаб, колкото е сега. Аз съм имал векове да упражнявам контрола си.
Накарах се да спра да галя Ашър. Но той взе дланта ми докато я издърпвах и положи нежни целувки на кокалчетата ми. Дори това малко докосване ме накара да потръпна. Гласът ми излезе слаб.
-Значи, можеш без да храниш нуждата.
-Не, ma petite.
Обърнах се и го погледнах, но Ашър разтриваше с палци малки кръгчета на дланта ми. Спомням си това малко докосване, като толкова скъпоценно, навик който има без значение на кого от двамата държи ръката.
-Каза, че не си се хранил така.
-Не съм го правил по време на секс, без да докосвам някого по такъв начин, както ти си направила с Натаниел. Но трябва да храня желанието, точно както трябва да пия кръв.
-Какво ще се случи, ако не го направиш?
-Спомняш ли си какво се случи със Сабин, когато спря да приема човешка кръв?
Кимнах. Палеца на Ашър продължаваше да прави кръгове върху дланта ми и това накара неща ниско в тялото ми да се свият.
-Сабин започна да гние, докато все още бе жив. – Вгледах се в перфектното лице на Жан-Клод. – Това ли е, което ще се случи с теб?
Той седна назад в леглото, в черната си роба. Джейсън се премести срещу таблата на леглото, гледайки шоуто, а Натаниел все още лежеше по корем, където го бях оставила, гледащ ни със светлите си очи.
-Имаше вампир от линията на Бела Морт, който отказа похотта. Той също така пиеше само от животни и вярвам, че щеше да изгние както Сабин, но той нямаше времето. Започна да остарява с дни.Когато се превърна в нещо съсухрено, Бела Морт го уби.
-Но ти не си остарял, какво си правил? – Не беше обвинение. Просто исках да знам, защото можех да усетя Ашър на края на ръката си като нещо голямо и ... нещо, без което не можех да живея. Исках Натаниел, исках Джейсън, исках Мика, но не така. Мисля, че бяха чувствата на Жан-Клод, които превръщаха това в нещо толкова по-голямо.
-Възможно е да се храниш от дистанция, без докосване – каза Ашър.
-Това е причината стриптийз клуба да е първият ти бизнес. Хранил си се от тяхната похот.
-Да, ma petite.
-Научи ме да се храня от разстояние. – Дори докато го казвах, Ашър дръпна дланта ми към бузата си и се потърка в нея като котка. Трябваше да затворя очи за секунда, но не му казах да спре.
-Да се храниш от растояние е слаб заместител на истинското хранене.
Отворих очи и го погледнах през стаята и сега можех да го усетя. Можех да усетя нуждата му – за кръв, секс, любов и докосването на плътта ни срещу кожата му. Той обви ръце около тялото си, сякаш му е студено или не се доверява на себе си да не напусне леглото и да дойде при нас.
-Научи ме въпреки това. – казах.
-Не мога, не толкова скоро. След няколко нощи ще те инструктирам, но твоят контрол не е... достатъчно пълен все още.
Започнах да казвам: ”Опитай ме”, но Ашър пое един от пръстите ми в устата си в едно дълго и мокро движение и внезапно не можех да мисля.
-Ела в леглото, ma petite. – каза Жан Клод. – Ако се нахраниш тук, има шанс да бъдеш достатъчно заситена, че да не притиснеш нашият толкова инатлив Ричард.
Мисълта беше достатъчна, за да отслаби желанието за момент два. Издърпах ръката си от Ашър и той не протестира. Явният ужас от това, каква ще бъда около Ричард, с това в мен, ми помогна да мисля. Да съм около него обикновено ме кара да мисля за секс, но сега...
-Боже Господи, ще бъда късметлийка, ако просто не се съблека и не го направя с него в лупанара – гледах Жан-Клод – Какво ще правя?
-Казвам отново, ma petite, ако се нахраниш сега от такова богато ястие, можеш да си прекалено пълна за да се храниш отново толкова скоро. Това е всичко, което мога да ти предложа за тази вечер. Ти можеш просто да отложиш срещата с няколко дни.
Поклатих глава.
-Ще убият Грегорий. Трябва да го измъкна тази вечер.
-Тогава ела и се нахрани.
-Дефинирай хранене?
-Изпий тяхната страст.
Погледнах към Джейсън и Натаниел и те дори не се опитваха да са неутрални. Погледите на лицата им доведоха топлината на лицето ми. Поклатих глава.
-Не е нужно да правите секс, за да се нахраниш както вече си открила.
-Ауууу – каза Джейсън, но погледа в очите му не съвпадаше с леката закачливост на гласа му. Те отговаряха на нуждата ми, по начина, по който аз отговарям от толкова дълго на тази на Жан-Клод, теглена като пеперуда към пламък. Ти просто не можеш да си помогнеш да го докоснеш, дори когато знаеш, че ще те опари.
Ашър се изправи.
-Ще ви оставя сами. Но с разрешение, ще се нахраня от Натаниел като моя pomme de sang за днес.
-Не – казах.
Очите му се разшириха съвсем леко, лицето му стана неутрално, очите празни и студени като пролетно небе. Усетих да се отдръпва от мен.
-Както желаеш – обърна се към вратата.
Грабнах ръката му и плъзнах пръстите си между неговите.
-Ела в леглото Ашър.
Смятах че лицето му е толкова празно и внимателно, колкото може да бъде. Грешах. Гласът му не съдържаше нищо, когато попита.
-Какво имаш предвид?
-Не мога да ви дам това, което сте имали. Не мога да ви дам... – Спрях и опитах отново. – Но мога да ви оставя да се нахраните заедно.
-Как?
-Ако Натаниел каже, че е съгласен, можеш да вземеш кръв от него и Жан-Клод ще вземе кръв от Джейсън. Вие можете да се храните заедно.
-Знаеш ли колко интимно нещо е да се храним заедно от нашите pomme de sand? Pomme de sand не е за случайно хранене, интимно е, може да бъде споделено само с интимна компания.
Обвих с пръсти дланта му.
-Знам – направих стъпка към леглото, дърпайки го със себе си. – Нека се нахраним от страстта си, Ашър, както в старите дни.
Ашър погледна покрай мен към Жан-Клод.
-Последният път, в който двама се хранеха от страстта ми, бяха Бела и Ти.
-Спомням си – каза Жан-Клод меко.
Той протегна ръка към Ашър през стаята и си спомних за времето преди всичките тези векове, когато пак се бе протегнал към него.
-Нека бъде както преди, но по-добро този път. Анита те обича такъв какъвто си сега, не някакъв идеал като пеперуда забодена на карфица, която да бъде изхвърлена щом крилата й паднат. Ела при нас, Ашър, ела при двама ни.
Ашър се усмихна, тогава направи стъпка за да бъде до мен. Предложи ми ръката си в много стар жест. Исках да поема ръката му, да имам извинение да потърквам тялото си в неговото, докато ходим и затова попитах:
-Как ти се струва да използваме робата ти, както и ръката ти?
Той се поклони ниско и перфектно, толкова ниско, че косата му почти докосна пода.
-Това че трябва да ми кажеш да ти предложа робата си доказва, че не съм джентълмен. – Той свали робата както стоеше и я задържа за мен като палто. Ашър е над 1 и осемдесет, така че ръкавите висяха от ръцете ми и подгъва се увиваше около краката ми. Издърпах ръкавите нагоре и вързах колана, но единственото нещо, което можех да направя с полата бе да я преметна през ръка по начина, по който правиш с много дълга рокля. Но покриваше почти всеки инч от мен и се почувствах по-добре заради това. Сладкият мирис на одеколона на Ашър се бе присламчил за робата и този мек, мъжки мирис ме накара да се обърна обратно към него. Виждайки Ашър без риза не ме накара да се чувствам по-добре. Имах импулса да погаля голата му кожа, да оближа белезите. Не си спомням някога да съм била толкова орално фиксирана преди, и се чудех кой мисли - звяра или вампира. Но да задавам въпроси би признало желанието, а не исках да знам толкова силно.
Поставих ръка в тази на Ашър, отчасти защототой бе протегнал ръка към мен и отчасти защото дори малкото докосване беше задоволяващо. Исках да го докосна, исках да се увия около него и да отговоря на въпроса, чиито отговор Жан-Клод искаше толкова отчаяно. Беше ли цялата тази красота и горещина увредена? Ашър неспособен ли е да функционира като мъж сега? Затворих очи, докато ме водеше напред, защото картините бяха прекалено силни. През Жан-Клод знам точно как Ашър изглежда гол, преди белезите. Имах спомена за тялото му окъпано от светлината от камината, докато лежи изправен на килима в стая, в страна, която никога не съм виждала. Познавах играта на лунната светлина по гърба му, докато го докосвам.
Спънах се в подгъва на робата и той трябваше да ме хване, за да не падна. Внезапно бях притисната към гърдите му с чувството за ръцете му, солидни срещу гърба ми. Лицето ми бе вдигнато нагоре, сякаш чаках целувка и този момент бе един от тези, в които ставате наясно един с друг, болезнено и внезапно наясно с възможностите на следващите няколко секунди. Той ме вдигна на ръце, носеше ме лесно, гладко напред. Бих му казала да ме пусне, но сърцето ми бе в гърлото и не можех да говоря.

17 Глава
Ашър спря при леглото и ме положи на него, заставайки над голото тяло на Натаниел, за да го направи. Излегнах се по гръб и почувствах движение във всички посоки. Жан-Клод припълзя до мен и Джейсън се премести между него и рамката на леглото. Натаниел се преобърна, докато не лежахме един до друг с него на една страна. Очите му не ми казваха нищо, освен че не ми казал не, но все пак попитах: 
- Искаш ли Ашър да се храни от теб?
- О, да - каза Натаниел и имаше нещо в гласа му, което рядко чувах – сигурност. В този момент той знаеше какво иска. Нямаше съмнение в него и в силата на желанието да го направи... по-силен. 
Ашър се плъзна по гърба на Натаниел, така че телата им се сляха заедно. Обърнах се на време, за да видя Жан-Клод да имитира същото движение с Джейсън. Джейсън се протегна, докосвайки ръката ми и това бе като врата, бутната да се отвори. Мислех си, че съм изпитвала удоволствие преди, но е било като глухо ехо. То се стовари отгоре ми като нещо голямо и горящо, само че този огън не гореше, нахрани ме с енергия, сякаш аз бях не дървото от което гори, а бях пламъка. Аз бях нещото, което го хранеше и растеше, и поглъщаше в устата си. И тялото му изведнъж бе притиснато до моето, ръцете му ме придърпваха към него и Натаниел се плъзна зад гърба ми. Бях притисната между тях и не ме бе грижа. 
Кракът ми се плъзна над бедрото на Джейсън, кракът ми докосна Жан-Клод от другата му страна. Джейсън изведнъж бе притиснат между краката ми, само коприната на шортите му между нас. Би трябвало да е достатъчно да ме спре, но не бе. Имах нужда от него. Натаниел повдигна косата ми, нежно по тила ми и звук излезе от гърлото ми. Двамата се стовариха върху мен, ръце, устни, тела, сякаш бяха огън за дървото ми, но това дърво ги привличаше, изпиваше ги, почти. Джейсън се притисна срещу мен и шортите едва бяха достатъчни, коприната бе достатъчно тънка, че влезе в мен. Най-лекото докосване, но бе достатъчно, за да ме накара да се отдръпна от него. 
Той отстъпи достатъчно да прошепне: 
- Съжалявам. 
Гласът ми бе толкова бездиханен като неговия, когато казах: 
- Не съм на противозачатъчни. 
Всички замръзнаха. Жан-Клод се изравни с рамото на Джейсън.
- Какво каза, ma petite?
- Спрях да взимам хапчетата преди шест месеца. На тях към от едва-две седмици. Няма гаранция за още две до четири седмици. 
- Прави любов с Нимир-Радж.
- Той е оправен. 
Ашър попита: 
- Какво е направила? 
Жан-Клод погледна през леглото към него: 
- Гладът ѝ се събуди, когато се срещна с новия Нимир-Радж. Все още не си го срещнал. 
- Ти си. – каза Ашър. 
- Oui.
Джейсън ме гледаше и трябваше да поставя ръка над очите му, да ги затворя. И срамът помогна, но ardeur изчезна моментално, като вълна връщаща се от бреговете, можех да почувства как отново се засилва. Жан-Клод бе прав, всеки път щом кажа не, следващият път ще е по-трудно да го отрека. 
Жан-Клод се плъзна от леглото и чух да се отваря шкаф. Върна се в полезрението ми с обвити във фолио пакети и без да продумва ги даде на Джейсън и Натаниел. 
Това бе. Изпълзях от между тях, за да се ударя в дъската. 
- Не, не, не, ти каза без проникване. 
- Казах, че не е нужно проникване, за да се храниш. 
- Не, ох, толкова не. 
Дръпнах робата около краката си и покрих всичко, което можех, бе горе-долу всичко от мен. 
- Не планираме да проникнат в теб, ma petite. Но и аз едновременно съм хранил наслада и бивах хранен от нея от Бела Морт. Идват моменти в храненето, когато губиш самоконтрол и не можеш винаги да мислиш трезво. Не искам съжаления, ако се отнесем. 
- Няма да правя секс с Натаниел или Джейсън. Знай тов,а и ти не би бил в списъка. 
-Бих предпочел да си ми ядосана и да не си в леглото ми, отколкото случайно бременна от някой от тях. 
- Мисля, че мога да се въздържа да не ги чукам. 
Прозвучах гневно, но не бе гняв, което чувствах, а семето на съмнението. Това колебание направи гнева по-лош. Винаги съм се крила зад гнева, когато можех.
- И преди тази сутрин, ти би се съгласила дори по-силно, че няма да чукаш непознат мъж, който току-що си срещнала. 
Поруменяването бе толкова топло, че почти болеше. 
- Нямах намерение – това прозвуча слабо дори за мен. – Не можех... 
- Не можеше да се контролираш, ma petite, знам. Но ако отново изгубиш контрол, не би ли искала да си предпазена? 
Поклатих глава. 
- Ако не мога да се контролирам по-добре от това, няма да го правим. 
- И ако не се храниш от страстта в тази стая, как ще отидеш в лупанара тази вечер? Как ще видиш любовника си леопард тази вече, когато той те придружи до лупанара, без да изгубиш скъпоценния си контрол!? Как ще седиш толкова близо до нашия Ричард, без да му се предложиш? Ma petite, ти прави секс с непознат. 
- Той е нейният Нимир-Радж - каза Натаниел. – Те трябва да са двойка. 
- Приятна мисъл – каза Жан-Клод, - но съм бил там, където ma petite е точно сега. Чувствал съм глада векове наред и ти казвам, че няма да можеш да отидеш между ликантропи тази вечер, освен ако не си задоволена. Питам те отново, можеш ли да отложиш срещата с няколко нощи? 
- Може и да мога да я отложа за нощ. – казах. 
Поклати глава. 
- Не, ma petite, една нощ не е достатъчно. Ти си привлечена към Ричард и сега към Нимир-Радж. Не мисля, че ще може да мислиш трезво около тях, без да си се нахранила. Залогът е животът на твоя леопард. Можеш ли да си позволиш да си толкова разсеяна? Можеш ли да понесеш мисълта, че си извън контрол на публично място, около потенциални врагове? 
- Мамка ти. – казах. 
Той кимна: 
- Да, може би, но казах ли нещо, което не е вярно? 
- Не – поклатих глава. – Мразя го, но не. 
-Тогава ни позволи поне да вземем мерки, ma petite. Бе чист късмет, че Нимир-Радж бе безопасен. Животите ни са достатъчно оплетени и без това. 
Знаех какво значи „това”. Случайна бременност. Мисълта за това смрази кръвта ми повече от всичко друго. Ударих с ръце лицето си. 
- Не мога да направя това. 
- Тогава трябва да се обадиш на Ричард и да му кажеш, че не можеш да отидеш тази вечер. Не може да отидеш както си сега, ma petite. Нуждата ще става по-лоша, колкото по-дълго я отричаш. 
Повдигнах лицето си и го погледнах: 
- Колко по-зле? 
Свали погледа си. 
- Достатъчно зле. 
Пропълзях през леглото към него, карайки го да ме погледна: 
- Колко зле? 
Опита се да не срещне погледа ми. Защитите му си бяха на място, така че не можех да кажа какво чувства. 
- Ще бъдеш привлечена към всички мъже. Ти ще... Не мога да гарантирам какво ще направиш, ma petite, или с кого ще го правиш. 
Бях се взряла в него. 
- Не. Не, никога не бих... 
Докосна устата ми с пръстите си. 
- Ma petite, ако не си открила спомените ми за първите ми дни с това в тялото ми, то това е благословия. Бях доста палав преди да стана вампир. Но това, което направих, когато желанието за първи път се появи в тялото ми.. Желанието не ме удари изведнъж, защото първо желаех кръв, тогава, когато това се уталожи, желанието се появи в мен - Взе ръцете ми в своите, притискайки ги към студената плът на гърдите си. – Направих неща, ma petite, неща, които дори за един затвърдял либерал биха били унизителни. Поглед, поглеждане и бе достатъчно да ме привлече към тях. 
- Бела Морт не се ли опита да те предпази? 
- Не срещнах Бела, докато не бях мъртъв от близо пет години. 
Вгледах се в него. 
- Мислех си, че Бела е твоят, каквото и да е, че тя те е направила вампир. 
- Лисет бе моя създател. Тя бе от линията на Бела, но не вампир господар, не в какъвто и смисъл на думата. Във Франция е обичайно, че всяка целувка на вампирите имаше поне един вампир принадлежащ на някоя от кръвните линии на Съвета. Лисет бе единствена по рода си в гнездо с потомци, повечето от които по-малко приятни вампири. Джулиан бе нейния Господар на града, и той бе първия ми истински господар. Той водеше хора за мен, но не хора, който бих избрал. Той водеше... – Жан-Клод поклати глава. – Забавляваше се на мой гръб, защото знаеше, че бих приел каквото ми предложеше, защото нямах избор. Мислех, че нямам място за смущение, но той ме научи, че има неща, които не исках да правя, но все пак ги правех. 
Мисля, че ако не се бе защитил толкова силно, щях да видя какво си спомня, но той не искаше да видя. 
- Нека ти спестя тази деградация, ma petite. Ти не си каквото бях аз. Никога не би се отдала доброволно. Боя се какво би сторила или помислила за себе си, ако направиш тези неща. Не мисля, че чувствата, които имаш за себе си, ще оцелеят след това. 
- Плашиш ме. – казах. 
- Добре, трябва да си изплашена. Ашър ме срещна преди да усъвършенствам ardeur. Той може да ти каже какъв бях тогава. 
Просто погледнах към Ашър. 
- Виждал съм ardeur-а да се надига и при други преди Жан-Клод и съм го виждал след това, но никога някой толкова откачил като него. – каза Ашър. 
- Така че си му помогнал да контролира ardeur-а. 
- Non. Лисет бе пратена при Бела, разказвайки ѝ за красотата на Жан-Клод. Аз бях пратен, как да го кажа, да го проверя за Бела. Посъветвах Бела да не води Жан-Клод и господаря му в двора. 
- Защо? – попитах. 
- Завиждах за красотата му и мъжествеността му. След десет години, тя бе отегчена от мен или от това се боях. И не желаех конкуренция. 
- Научих се да контролирам ardeur, без нуждата от някой друг, който го е изпитвал. За пет години се храних от плът, както от кръв. Една тогава се научих да се храня от разстояние. 
- Пет години! – казах. 
- Бела ме научи на истински контрол на ardeur и не бях неин, докато не бях мъртъв от пет години. Но аз ще бъде до теб от самото начало. Няма да бъде както при мен – Жан-Клод ме прегърна и това ме изплаши дори повече. – Никога не бих оженил белезите за теб, ако знаех, че ще наследиш моя инкубус. Ако знаех, нямаше да ти причиня това. 
Отдръпнах се от него и го открих плачещ, и страхът бе като студен метал върху езика ми. Бях толкова изплашена, че тялото ми затихна, не се надигна, но сякаш всеки удар на тялото ми, всяко дихание, просто бяха спрели и всичко, което ме изпълваше, бе страх. 
- Какво си ми причинил? 
- Първо си помислих, че не си вампир и няма да бъде истински глад. Но гледайки те днес, разбрах, че е както бе при мен. Трябва да се храниш. Не трябва да отричаш себе си. Да го сториш, би значило лудост, или по-лошо. 
- Не. – казах. 
- Ако бе устояла на преимуществата на Нимир-Радж, тогава бих могъл да кажа, че силната ти воля ще го победи. Ако бе устояла на желанието да се храниш от Натаниел, бих казал, че си го овладяла. Но ти се храни от него. 
-Не правих секс с Натаниел. 
-Не. И не бе ли това, което прави вместо това, по-задоволяващо за част от теб, отколкото едно проникване би било? 
Започнах да казвам не и спрях. Все още можех да почувствам плътта на Натаниел в устата си, докосването на кожата му под ръцете си, вкуса на кръвта му върху езика си. Споменът върна глада върху мен като топла вълна. Не просто страстта, но жаждата за кръв на Жан-Клод и звярът на Ричард – или моят звяр – искащ да направи това последно ухапване и наистина да разкъса плътта, без преструвки, без задръжки. 
Имах ужасна идея. 
- Ако се откажа от единия си глад, другите стават по-лоши, нали? 
- Ако се откажа от страстта, се нуждая от повече кръв и обратното е истина. 
- Аз нямам само твоята жажда, Жан-Клод, имам и звяра на Ричард – или моя. Искам да разкъсам Натаниел. Искам наистина да се храня от него, както едно животно би. Това също ли ще стане по-лошо? 
Лицето му възвърна внимателните си, неутрални линии. Сграбчих го за раменете, разтърсих го. 
- Не! Без повече криене. Ще стане ли по-зле? 
- Няма как да знам със сигурност. 
- Без повече игри. Ще стане ли по-зле? 
- Така мисля. 
Гласът му бе много нежен, когато го каза. 
Отстъпих назад от него, опирайки дъската, взираща се в него, очаквайки го да каже „съжалявам, шегувам се”, но той просто срещна очите ми. Взирах се в него, защото не исках да видя ничие друго лице. Ако видех съжаление, може би щях да се разплача. Ако видех страст, щеше да ме ядоса. 
Най-накрая казах: 
- Какво ще правя? 
Нямаше никаква интонация в гласа ми, просто продължителна умора. 
- Ще се храниш и ние ще ти помогнем. Ще те пазим. 
Най-накрая погледнах другите. Всяко лице бе или внимателно неутрално, или в случая на Натаниел, вгледано надолу в леглото, все едно не ми вярваше да видя очите му. Умно от негова страна. 
- Добре, но мисля, че може да се справим по-добре от кондоми. 
- Какво имаш в предвид ma petite?
- Натаниел може да си сложи шортите и аз ще си намеря гащите. 
- Мисля, че това... 
Вдигнах глава и Жан-Клод млъкна. 
- Може да ги поставям под дрехите си, просто за всеки случай, но знам, че ако кажа на Натаниел да не... тогава той няма. 
Взрях се в Джейсън. 
- Ще бъда добър. – каза той. 
- Не се боя, че Натаниел няма да ти се подчини, ma petite.
Нотката му в гласа му ме накара да погледна от лицето на Джейсън, към неговото. 
- Какво имаш в предвид?
- Тревожа се, че той наистина ще направи всичко, което му кажеш. 
Гледахме се взаимно в продължение на няколко мои сърцебиения. Разбрах какво имаше в предвид сега. Не бяха момчетата, на които той не вярваше, бях аз. Бих искала да кажа, че никога няма да поискам от тях – никой от тях – да ми направи това, но имаше нещо в очите на Жан-Клод, някакво знание, някаква тъга, което ми пречеше да го кажа. 
- Колко контрол ще изгубя? – най-накрая попитах. 
- Не знам. 
- Наистина се уморих да те чувам да казваш това. 
- И аз да го казвам. 
- Нашите pomme de sangs си взимат дрехите и твоите и се храним. 
И колкото и да го мразех, колкото и да исках да го отрека, знаех, че е прав. Опитвах се да не бъда социопат, защото ме правеше чудовище. Просто не знаех какво казвам. Трябваше да се храня от хора, страст вместо кръв и плът, но все пак бе хранене. Бивайки социопат, започваше да звучи не толкова зле. 



18 Глава
По някое време през процеса на обличане, дойдох на себе си. Останах до рамката на леглото, робата на Ашър бе сигурно завързана над червената ми пижама, лицето ми обърнато, притиснато към дървото. Контролът бе сърцевината на това, което мислех, че съм. Можех да го направя или да не го. Трябваше да опитам и да оставя това да отмине, защото да не правя нищо... Не можех да не направя нещо. 
Леглото се раздвижи и само усещането на мъжете, движещи се около леглото, бе достатъчно да стегне тялото ми, учести пулса ми. О Господи, помогни ми. Не може да е истина. Боях се да свърша като вампир. Бях близо много пъти, но никога не съм мислила, че ще стане така. Бях жива, още човек, но гладът, надигнал се вътре в мен, като някакъв могъщ звяр, опитващ се да намери пътя си извън мен и всичко, което го държеше далеч от повърхността, бяха пръстите ми, навиращи се в раната, челото ми притиснато срещу резбата. Не бях сигурна кой глас е по-плашещ. Но ardeur ги оцветяваше всички, без значение дали задувах за плът или кръв, сексът бе във всички тях. Не можех да ги разделя и това си бе страшно само по себе си. 
Почувствах някой да пълзи към мен и знаех без да поглеждам, че е Жан-Клод. Можех просто да го почувствам. 
- Ma petite, всички сме готови, само теб чакаме. 
Проговорих с лице все така притиснато към дървото, прътите ми вкопчени в него:
- Добре тогава, трябва да се справите без мен. 
Почувствах ръката му, протягаща се над рамото ми, и казах: 
- Не ме докосвай! 
- Ma petite, ma petite, бих променил това ако можеш, но не мога. Трябва да се справяме с това, което имаме. 
Това ме накара да го погледна. Лицето му бе толкова близо, очите, това наситено среднощно синьо, косато му като черен ореол около бледото му лице. Съзрях друго лице, също толкова бледо, толкова перфектно, с тъмна коса, но с наситено кафяви очи като тъмен абанос. Те пораснаха в полезрението ми, докато светът ми не се удави в тъмния мед на очите ѝ, все едно излято над очите ми, над кожата ми, над тялото, докато не ме изпълни, и когато повдигнах очи към загриженото лице на Жан-Клод, ръката му върху моята, видях нещо близко до ужас в очите му. 
Той изпълзя назад от мен, и когато се обърнах и погледнах Ашър, той изпадна от леглото, започвайки да трепери. Джейсън и Натаниел останаха на леглото, защото не знаеха какво става. 
- Какво има? – попита Джейсън. 
Натаниел прошепна:
- Очите й. 
Обърнах се и видях себе си в огледалото в ъгъла. Очите ми бяха пълни с кафяв пламък, не тъмнината на собствените ми очи, а на нейните. 
- Не. – казах бавно. 
Можех да я почувствам на хиляди мили от тук. Нейното удоволствие и моя ужас плъзнаха по тялото ми, надигайки моя звяр, и оставяйки ме да падна на леглото. Ръцете ми се протегнаха да се хванат нещо, някаква помощ, но нямаше нищо, с което да се боря; бе сила и бе вътре в мен. 
Тя ме изследваше, призовавайки звяра ми, докато не се плъзна точно под повърхността на кожата ми. Тя докосна тази част от Ричард, която все още бе в мен и призова звяра му, докато двама се преплетоха и тялото ми започна трепери. 
Чух някой да вика: 
- Тя ще се промени! 
Ръце ме задържаха долу към леглото. 
Но Бела бе научила това, което иска и ги остави да се плъзнат обратно в тялото ми. Тя раздели силите вътре в мен, както разделяш тесте карти. Докосна връзката на Жан-Клод към мен и я озадачи, можех да го почувствам. До момента си мислеше, че съм вампир и сега знаеше, че не съм. Тя остави тази загадъчност да се върне в мен, тогава повика ardeur-а, инкубусът, и в момента, в който го помислих осъзнах, че е грешната дума. Сукубус, тя го прошепна в главата ми, сукубус. Ръцете, които ме държаха долу, се плъзнаха по тялото ми, отвръщайки на ardeur-а. Бе като да си покрит с чисто желание, да се въргаляш в него като брашно върху месо, преди да го сготвиш. 
Ръце се плъзгаха по кожата ми, уста затвори устните ми и не можех да видя кой е над мен, целувайки ме. Можех да почувствам тежестта на телата им, още едни ръце, но не можех да видя нищо друго, освен кехлибарената светлина. 
Бела остави ardeur на повърхността, защото я забавляваше. Не можех да видя чии ръце къде са, или кой какво правеше, всичко, което можех да почувствам, беше тях; плъзгането на коприна, натиска на кожата, нечия коса, мирисът на ванилия, но не можех да виждам. Бела Морт използваше очите ми за други неща. Тя докосна онази част от мен, която ми позволяваше да вдигам мъртвите. Тя милваше моята некромантика, опитвайки се да я извади на повърхността, както другите две неща; зверовете и ardeur, но всичко друго, което бе изследвало, бе нейно да го призове, всичко бе отчасти от нейното потекло, нейната кръв. Но некромантиката бе изцяло моя. 
Магията ми премина през мен, избутвайки я, но не можех да я прогоня, не само с груба сила. Бе сякаш тя плуваше близо до повърхността на тъмно езеро, а аз седях на дъното опитвайки се да я избутам навън. Не можех да я прогоня, но можех отново да виждам, да мисля. 
Бях гола от талията нагоре. Устните на Натаниел се затвориха над едното ми зърно. Изплаках и Джейсън наведе глава към другата ми гърда. Имаше момент, където се взирах надолу към двамата притиснати към тялото ми, кафявата глава, кестенявата, устните им работещи върху гърдите ми, линията на тялото ми притиснати отстрани на моето, белезите от зъби все още видими върху плътта на Натаниел, когато ardeur, когато Бела Морт отново застана над мен. Ръката на Джейсън се плъзна надолу по предницата на червената коприна, пръстите му откриващи ме, сякаш винаги е знаел, къде да ме докосне. Привих се под докосването ми, техните докосвания. 
Сграбчих китката на Джейсън, опитвайки се да махна ръката му, но той ме откри и бе деликатно място, заради което да се бия. 
Извиках: 
- Жан-Клод! Ашър! 
- Ma petite?
Жан-Клод направи името на въпрос, сякаш не бе сигурен дали съм наистина аз. Открих вампирите стоящи до леглото, без да помагат, без да пречат, просто гледащи. Но разбрах; ardeur бе извикал и тях. Бяха уплашени да ни докоснат. 
- Храни се. – казах. 
- Non, ma petite.
- Не мога да се боря с нея и глада. Храни се и остави и мен да се храня. 
- Не можеш да се освободиш от нея, ma petite!
- Помогни ми. 
Погледнах през леглото към Ашър и видях как нещо мина между тях, нещо на основа на съжаление и стари грешки. 
- Тя е правя mon ami, не може да се бори с Бела и ardeur.
- Тя не разбира какво иска. – каза Жан-Клод. 
- Не, но тя моля, и ако не го направим, винаги ще се чудим. Предпочитам да опитам и да се проваля, отколкото да съжалявам, че никога не съм опитал. 
Те се гледаха взаимно за секунда или две, тогава Ашър се плъзна на леглото и Жан-Клод го последва. Ашър се плъзна към Натаниел и Жан-Клод го копира с Джейсън. Радостта на Бела Морт се плъзна през мен, изпълвайки очите ми с пламък в цвета на мен и загубих хватката си на китката на Джейсън. Ръката му се плъзна обратно над моята, но когато се обърнах да видя, можех да видя Жан-Клод без тъмните стъкла на очите ѝ и Ашър от другата страна. Знаех, че когато докосват, който и да е от pomme de sang, ще бъдат хванати в желанието, и няма да се освободят. Това бе капан. Отворих уста да кажа, не успях, но три неща станаха едновременно. Всеки от тях се впи в шията на мъжа от тяхната страна, сякаш точно знаеха какво прави другия и Джейсън ме докара до онзи блестящ миг на оргазъм. Изкрещях, тялото ми се отдръпна от леглото и само тяхната тежест ме спря да стана, да дера въздуха, защото не изпитвах единствено своето удоволствие. Почувствах зъбите на Ашър в шията на Натаниел, почувствах тялото на Натаниел да събира, събира в себе си и най-накрая го хвърли в удоволствие, което го накара да захапе гърдата ми, карайки ме да съдера не неговия гръб, а този на Ашър с ноктите си. Джейсън отдръпна устни от мен и извика. Вампирите бяха над телата им и знаех с яснотата на Бела Морт, че единствената причина да нямаха оргазъм с нас е, че кръвното налягане не бе достатъчно високо. Но удоволствието бе. Петимата бяхме затворена в приидващи вълни удоволствие. Като горещината на ardeur минаваше над и през нас отново и отново. Бе ката нещо плуващо, без тяло, без форма, точно над леглото и можех да почувствам сърцебиенията им вътре в тялото си. Най-накрая можех да усетя Жан-Клод и Ашър, почувствам сърцата им с мощен удар и да почувствам живота, минаващ през телата им, и разделящ се в дълга, гореща линия от удоволствие, което изглежда, сякаш е взето от долната част на краката им, до връхчетата на ръцете им, все едно всяка частица от телата им, всеки атом, изведнъж избухна в удоволствие. Натаниел, Джейсън и аз крещяхме за тях, защото устите им бяха пълни с кръв, все още пиейки, все още хранейки се. Тогава свърши и петимата легнахме, неспособни да помръднем, с изключение на честото повдигане и падане на гърдите ни, опитвайки се да дишаме, опитвайки се да си спомним какво е да сме в собствените си кожи със само едно сърце в нас, вместо пет. Разтопихме се в собствените си кожи, само потта и паническите удари на пулсовете ни, биещи срещу телата на другите. 
Жан-Клод и Ашър се отдръпнаха от Натаниел и Джейсън, точно както и когато ги захапаха – заедно, в синхрон толкова перфектен, както преди два века. Бела Морт изпълни ума ми с картини – картини на тях двамата, правейки любов с нея, преди Ашър да бъде белязан, когато те бяха перфектната й двойка. Имах объркваща картина в същото време на тях, правейки любов с нея едновременно. Чувството да бъдат в нея, с перфектното съзнание както и сега, къде точно се намира тялото на другия и какво точно ще направи. Липсваха й и отчасти бе любовта ми към Ашър, това, че го виждам красив, което я накара да съжалява. Споделянето не бе едностранно, тя също получаваше моите чувства. Но аз отново бях себе си. Желанието бе добре нахранено, така че можех да направя това, в което най-ме биваше. 
Повиках магията си, дърпайки я около себе си като дъх студен вятър срещу изпотената ми кожа. Натаниел и Джейсън се отдръпнаха от мен, очите им бяха все още разфокусирани 
Жан-Клод и Ашър се надигнаха от по-малките мъже, очите бяха извън фокус както при ликантропите, но Жан-Клод каза: 
- Ma petite, какво... 
Протегнах се към него. 
- Хвани ръката ми. 
- Ma petite...
- Сега! 
Сила на Бела ме преряза като камшик в опитна ръка. Използваше го да гъделичка кожата ми, сега искаше да ме нарани. Повдигнах се от леглото, само тежестта на Джейсън и Натаниел ме спираше да се извърна. Зрението ми бе погълнато от кафявите пламъци. 
Ръка в моята, студена плът, в мига, в който Жан-Клод ме докосна, можех отново да виждам. Бях неговият човешки слуга, той бе моя господар, бяхме част от триумвират на сила. Ако Ричард бе тук бихме могли да я изпратим обратно от ада, от който бе изпълзяла. Изпратих вик в главата си, викайки психически за Ричард, но отговорът дойде срещу кожата ми. Джейсън се взираше объркано в мен. Той каза:
- Анита... 
Почувствах силата на Ричард в Джейсън, връзката на глутницата. Силата на триумвиратът преминаваше между ръката на Жан-Клод, моята ръка и тялото на Джейсън. Щеше да проработи, трябваше да проработи, защото можех да почувствам Бела Морт да се надига отново в мен и не бях сигурна, че ще мога да я изпъдя. 
Извиках некромантиката си като огромен черен облак, буря готова да започне, изпълвайки стаята с напрежението на магията. Натаниел се отдръпна, шепнейки: 
- Нимир-Ра. 
Силата бе като светкавица в бутилка, но тази бутилка бе тялото ми, и нямаше да я освободя без още едно нещо... кръв. Последният път, когато правихме магия с триумвирата, поисках момчетата да ми дадат кръв, гледах докато Жан-Клод заби зъби в Ричард за първи път, но не и днес. Днес /нуждаех се от кръв/, исках кръвта. Нямаше да споделя. 
Използвах свободната си ръка да приближа лицето на Джейсън към себе си, но не го целунах. Устата ми се придвижи надолу към шията му и прошепнах: 
- Нужна ми е кръв, Джейсън. Кажи да. 
С ръце се бе държал от мен, но прошепна: 
- Да. 
И припадна, горната част от тялото му бе срещу гърдите ми, ръцете му се плъзнаха по стомаха ми все едно имаше намерение да прави други неща. Можех да почувствам кръвта точно под повърхността на шията му, можех да вкуся пулса му като бонбон на езика си и го ухапах. Не бях вампир. Нямаше умствени игрички да го направя приятно. Вече не правехме секс, нямаше нищо разсейващо, само зъбите ми разкъсващи плътта му, кръвта му шурна в устата ми и в мига, когато кръвта бе върху мен, некромантиката се активира и я изпратих срещу това медено докосване. Тя ми се изсмя, на нас, тогава смехът спря, защото почувства натиска на силата ми. Бях некромант и тя бе просто друг вид вампир. Магията ми не правеше разлика между нея и останалите трупове. Изхвърлих я, изпъдих я обратно, затваряйки я извън нас. Тази година тренирах вещество, затова я ограничих от нас, ограничих я да ни нарани по какъвто и да е начин, ограничих я да се свърже с нас чрез силата си. Последната ми мисъл към нея бе: „Ако, по дявалите искаш да разбереш какво става, вдигни телефона.” И нея я нямаше. 



19 Глава
Бях гола, отново. Изглежда това е основното за тази вечер. Петимата лежахме на чаршафа, дишайки тежко, с изтръпнали тела с онзи прилив, който магията оставяше понякога след себе си – когато се чувстваш едновременно уморен и ободрен – почти като секс. Ашър и Натаниел лежаха на леглото извън полезрението ми. Устата ми, брадичката и шията бяха покрити с кръвта на Джейсън. Той лежеше с глава на гърдите ми, обърната, така че да виждам раната на врата му. Маркирах Натаниел и Мика, но имаше парче месо липсващо от врата на Джейсън. Не бе голямо парче, но все пак си бе липсващо парче плът. 
Трудно преглъщах, дълбоко, дори дъха. Няма да повърна. Няма да повърна. Няма да повърна. Щях да повърна. Избутах всичко от леглото и изтичах до банята. Повърнах и плътта – парче голямо колкото 50 цента, се появи както и бе изчезнало – цяло. Имаше нещо в това, че го виждам, за това да имам най-лошия си кошмар потвърден, което ми причини главоболие като гореща вълна. Повръщах докато не си помислих, че главата ми ще експлодира и and I was dry heaving.
Почукване на вратата. 
- Ma petite, може ли да вляза? 
Не ме попита дали съм добре. Умен вампир. Не му отговорих, останах коленичеща с глава срещу студения край на ваната, чудейки се дали ще повърна отново или първо главата ми ще падне. Главата ме болеше повече от стомаха. 
Чух вратата да се отваря. 
- Ma petite?
- Тук съм. – каза 
Гласът ми прозвуча тънък, все едно плача. Държах главата си долу. Не исках да го видя или някой друг. 
Видях края на черната роба, после повече, когато той коленичи пред мен. 
- Да ти донеса ли нещо? 
Дузина отговори минаха през ума ми, повечето саркастични, но останах със: 
- Аспирин и четка за зъби. 
- Може да поискаш от мен да си извадя сърцето в този момент, и може и да го сторя. Вместо това ти искаш аспирин и четка за зъби – наведе се и ме дари с една от най-нежните си целувки по главата. – Ще ти донеса каквото поиска.
Той става и отново чух да се отваря и затваря чекмедже. 
Погледнах нагоре и го видях как ефективно се движеше из банята, изваждайки бутилка аспирин и четка за зъби, разбира се и паста. Бе абсурдно домашен и черната мъхеста роба не отиваше на тази част. Жан-Клод изглеждаше като някой, който трябва да има слуги и той имаше. Но главно около мен той винаги го правеше сам за себе си или за мен. Когато не бях наоколо сигурно имаше петдесет танцуващи момичета, очакващи го. Но с мен, бе главно само той. 
Донеси ми аспирина и чаша вода. Погледнах ги и за момент не бях сигурна дали стомахът ми ще ги понесе, но премина. Жан-Клод ми помогна да се изправя и го оставих. Не само че краката ми трепереха, макар да бе така, бе сякаш по-голямата част от мен трепереше, несигурна. 
Започнах да треперя и не можех да спра. Жан-Клод ме държеше срещу робата си в кръг от ръцете му. Гърдите ми ме боляха където се бяха допрели до дрехата. Отдръпнах се назад, достатъчно, че да видя надолу тялото си. Имаше перфектен отпечатък на зъбите на Натаниел заобикалящи гърдата ми около ареолата. Бе пуснал кръв само но няколко места, но останалото бе тъмно червено-лилаво. Щеше да е голяма синина ако тялото ми не я излекува първо. 
Жан-Клод проследи пръстите си пред горната част на ухапването и казах: 
- Защо такива неща никога не болят, когато ти ги правиш? 
- Въпросът сам по себе си е отговорът, ma petite. 
Странно, разбрах какво имаше в предвид. 
- Почти е огледално на това, което направих на гърдите му. 
- Мисля, че Натаниел е бил предпазлив. 
- Какво имаш в предвид?
- Не ти е направил нищо, което ти преди това не си му направила. 
- Мислех, че и двамата са отнесени от ardeur и Бела Морт. 
- Първият път, когато почувства призива на силата ѝ е тежката част. Но фактът, че Джейсън направи нещо, което знае, че няма да му позволиш, а Натаниел не, може да значи, че Натаниел има по-голям самоконтрол от Джейсън. 
- Бих си помислила, че е обратното. 
- Знам. – каза той и начина, по който го направи ме накара да го погледна. 
- Какво би трябвало да значи това?
- Означава, ma petite, че може да знаеш какво желае сърцето на Натаниел, но не мисля, че наистина го познаваш. 
- Той сам не се познава. – казах. 
- Отчасти е вярно, но мисля, че ще те изненада. 
- Криеш ли нещо от мен? 
- Относно Натаниел, не. 
Вгледах се в него. 
- Знаеш, че друг ден бих те накарала да ми кажеш какво трябва това да значи, но мамка му, искам малко комфорт от някой точно сега и изглежда това си ти. 
Очите му се уголемиха 
- Когато молиш толкова ласкателно няма как да откажа? 
- Без игрички, моля те, Жан-Клод, моля, просто ме дръж. 
Придърпа ме обратно в кръга на ръцете му и мръдна, така че ухапването да не боли или да не боли повече, отколкото вече го правеше. Беше се превърнало в тъпа болка, остра, само когато го докоснеш. Болеше, но част от мен го намираше за задоволително. Бе утвърждаване на това, което направихме, сувенир от нещо, което бе невероятно. Ако моралът ми не бе застанал на пътя, бих се учудвала от цялото нещо. 
- Защо съм доволна, че Натаниел ме маркира? 
Попитах с тих глас, защото не бях сто процента сигурна, че Жан-Клод не трябва да ревнува от това. 
Оправи косата ми, докато другата му ръка ме държеше близо. 
- Мога да се сетя за много причини. 
Гласът му вибрираше през гърдите му срещу ушите ми, преплитайки се със звука на сърцето му. 
- Една, която да има смисъл за мен, би било достатъчно. - казах. 
- Ах, една, която да има смисъл за мен, сега, това е труден въпрос. 
Стиснах ръцете си около китката му. 
- Без игрички, помниш ли, просто ми кажи. 
- Може да е защото наистина ставаш негова Нимир-Радж – ръцете му се стиснаха около мен. – Чувствам нещо различно около теб, ma petite, нещо диво, което го нямаше преди. Не го чувствам както звяра на Ричард, но е различно. Може би просто като Нимир-Ра на Натаниел, искаш да си в близък контакт с него. 
Имаше смисъл. Бе трудно да споря с логиката, но исках: 
- Какви биха могли да бъдат другите причини. 
- Бела Морт се държа с теб като вампир от нейната линия. Ако чрез белезите или некромантиката си имаш някой сили на вампир, може да имаш и други. Може би леопардите са твоето животно на повик. Признавам, че първата причина е по-вероятно, но и втората е възможна. 
Отдръпнах се достатъчно да виждам лицето му. 
- Привлечен ли си към вълците? – попитах. 
- Намирам задоволство да имам вълци около себе си. Приятно е да ги докосвам... като любимец или любовник. 
Не съм сигурна как се чувствах от това, че използва любимец или любовник в еднакъв смисъл, но го пропуснах. 
- Значи правиш секс с вълците си? 
- Правиш ли секс с Натаниел? 
- Не... не точно. 
- Но искаш да го докосваш и да бъдеш докосвана? 
Помислих върху това за няколко секунди. 
- Така мисля. 
- В истинската връзка между животно и вампир има желание и в двамата да се докосват, за един да служи и другия да се грижи за тях. 
- Падма Господарят на зверовете ги държа с тях като боклук. 
- Една от многото причини Падма винаги да е втори по сила в Съвета, е че вярва, че всяка сила трябва да бъде взета, че всяка сила трябва да дойде със страх. Истинската сила идва, когато другият ти я предложи и ти просто я приемаш като дар, не като плячка от някаква лична война.
- Та фактът, че се държиш с вълците си по-добре от другите е просто, какво, политическо решение? 
Стегна се, все още държейки ме към себе си. 
- Не знам как другите вампири мислят за това. Знам само, че Бела Морт е привлечена към котките си, а аз към вълците си. Може би само нейната линия превръща връзката между животно и вампир в нещо като любовници? Повечето от силата се храни от секс, или най-малкото, привързаност и може би другите не се чувстват така? – замълча. – Никога преди не съм се замислял за това. Може би е друга придобивка от наследството ѝ или поне отчасти, че по-голямата част от силите са свързани със секса. 
- Дали и Ашър се чувства така за своето животно? 
- Ашър няма животно на повик. 
Очите ми се разшириха. 
- Мислех, че всички вампири господари на определена възраст имат животно на повик. 
- Повечето от тях имат, но не винаги. Също както ухапването му може да даде истинско сексуално удоволствие, а моето не. Имаме различни сили. 
- Но да няма животно на повик си е голяма... 
- Значи, че е по-слаб от мен. 
- Но все още може да бъде Господар на града някъде другаде. Имам в предвид, срещала съм преди Господари на града и без животно на повик. 
- Ако имаше свободна територия в тази страна и той желае да ни напусне, тогава да, той може да бъде Господар на града. 
Започнах да казвам, тогава защо не го е направил? Но бях много сигурна в отговора и бе болезнен отговор, така че не го изрекох. Може би малко пораствах. Не всяка мисъл дошла в ума ми, идваше на устата ми. 
- Или може би просто отдавна си искала Натаниел. Има задоволство в това, най-накрая да се отдадеш на желанието. 
Отдръпнах се от него. 
- Знаеш ли, не си много добър да успокояваш хората. 
- Ти каза без игрички. Не е ли лъжата същото като игра. 
Погледнах го. 
- Не правих секс с Натаниел. 
- Хайде, ma petite, нямаше проникване, но да кажеш, че не си правила секс не е съвсем правилно, нали? 
Вгледах се в него и се опитах да бъда бясна, но имаше нещо близко до паника, че гневът накара сърцето ми да забие по-силно. 
- Да не казваш, че това, което направихме, бе равно на секс. 
- А казваш ли, че не е? 
Обърнах се, за да не виждам лицето му, прегърнах ръцете си около себе си. Най-накрая се обърнах и го погледнах. Опитах се да се опра на стената, но плочките бяха студени, а аз все още гола. Нуждаех се от дрехите си, но те бяха отвън в другата стая и не бях готова да се срещна с другите мъже. 
- Искаш да кажеш, че правихме секс, всички ние? 
Той си пое дълбоко дъх. 
- Какъв отговор би искала , ma petite?
- Истината би била приятна. 
- Не, не искаш истината. Мислех, че я искаш или бих внимавал повече какво казвам – изглеждаше уморен. – Радвам се, че си жената, която си, но има моменти, когато ми се иска просто да се наслаждаваш, без да бъдеш преследвана из стаята от вината и морала си след това. Каквото направихме тази нощ бе великолепно. Нещо, което да бъде споделено и пазено, не нещо, от което да те е срам. 
- Бе по-добре преди да ми кажеш, че се брои за секс. 
- И фактът, че ти го казах, че се брои за секс означава, че ти все още лъжеш себе си повече отколкото аз някога съм се опитвал да те излъжа. 
- Какво трябва да означава това? 
Вдигна ръка. 
- Няма да кажа нищо повече. Не искаш истината и ми каза да не лъжа. Вън съм от възможности. 
Прегърнах се и намръщено загледах пода. Опитах се да не мисля за това, което каза, какво направихме и просто не можех. Трябваше да сменя темата, бързо. 
- Джейсън игра ролята на заместник на Ричард. – казах. 
- Oui.
Позволи ми да сменя темата без и думичка или промяна в изражението. 
- Не знаех, че можем да го правим. 
- Нито пък аз – той направи тези няколко стъпки, който го поставяха отново до мен. - Ако е комфорт, което искаш, повече от истината, това мога да направя. – докосна брадичката ми, повдигна лицето ми, така че погледите ни да се срещнат. – Но трябва да ми казваш, когато не искаш истината, ma petite. Обикновено е най-силното ти искане към мен. 
Гледах красивото му лице и разбрах какво предлага – комфорт, но не честност. Удобни лъжи, защото не исках да чуя истината. 
- Не искам да ме лъжеш, но съм на прага на лимита си на трудни истини за днес. Имам нужда от нещо по-леко. 
- Искаш пространство да се успокоиш и помислиш за всичко. Разбирам това, Може да ти го дам за няколко часа, но трябва да се изправиш срещу Ричард в лупанара тази вечер и се боя, че повече трудни истини те очакват там. 
Поставих лице на гърдите му, гушкайки се в гладките му гърди, хваната между меките ревери. 
- Повдигайки въпроса за Ричард няма да помогне. 
- Моите извинения. 
Търкаше гърба ми с ръце, отново и отново. Движението караше косматите ръкави да се движат нагоре надули по тялото ми, от задника ми до раменете. Бе приятно и неприятно едновременно. Погледнах го и не знаех дали да плача или крещя. 
- Мислех, че нахраних ardeur.
Ръцете му бяха все още на тялото ми. 
- Така е и го нахрани добре, но той винаги е точно под повърхността. Както да бъдеш сит и все още да се наслаждаваш на красиво направените десерти. 
Не ми харесваше сравнението, но не можех да измисля по-добро. Притиснах тялото си към робата му, оставяйки се срещу тялото му, слушайки успокояващия ритъм на сърцето му. 
Проговорих с лице притиснато към гърдите му, черните пухкави ръбове на реверите гъделичкаха устните ми: 
- Защо не ме предупреди, че може да прави това? 
- Ако бе вампир от моята линия, бих те предупредил, но ти не си вампир, ти си човек и не би трябвало да стане така при теб. 
Отдръпнах се назад, достатъчно да видя лицето му. 
- Може ли да влиза във всяко от... децата си? 
- Не, способността ѝ да гледа върху децата ѝ трае само няколко нощи. Веднъж, когато вампирът е достатъчно силен да контролира глада си, тогава е неспособна да влезе, сякаш някаква врата, което преди е била отворена, е затворена.
- Тя извика моя звяр или зверове, или каквото по дяволите става вътре в мен. Тя го извика на повърхността сякаш знаеше какво става. 
- Нейното животно са всички големи котки. 
- Така че, леопарди. – казах. 
Той кимна. 
- Освен другите. 
- Мислех, че Господарят на зверовете може да вика повече от едно животно. 
- Това е способността, която има почти от началото, но много от старите имат множество сили. Тя започнах, поне както го разбирам, със способност да вика само леопарди, след това едно по едно и другите големи котки ѝ отговаряха. 
- Ако наистина съм леопард, ще е способна да ме контролира, ако ме срещне? 
- Ти я прогони, ma petite. Можеш да отговориш на въпроса си, нали? 
- Казваш, че веднъж съм ѝ сритала задника, мога да го направя отново. 
- Нещо подобно, oui.
Отдръпнах се от него, пръстите ми проследиха ръцете му под тъмната роба, докато ръцете ни не се докоснаха. 
- Повярвай ми, Жан-Клод, една победа не гарантира, че ще победиш войната. 
- Това не бе малка победа ma petite. Никога в две хилядният ѝ живот някой от линията ѝ я е отхвърлил както ти го направи. 
Наведе се малко, достатъчно да целуне ръцете ми, показвайки дългия, тънък триъгълник на гърдите му и горната част на стомаха. Погледът ми последва линията бледа кожа надолу към сянката, която криеше всичко останало. Поне веднъж не исках да отвържа робата. Отчасти бе защото бях... задоволена, и отчасти, по-голямата част, бе защото току-що бях правила секс с четирима мъже едновременно и нивото ми на дискомфорт бе малко твърде голямо да мисля за секс известно време. 
- Знам, че вампирите могат да направят ухапването приятно, но не съм и сънувала за нещо подобно. – казах. 
Погледнах го. 
Той кимна. 
- Oui, ma petite, мога да го направя приятно, но не толкова приятно. 
- Ашър ме ухапа веднъж и не бе оргазъм. 
- Той се въздържа, когато осъзна, че е завладял ума ти без да иска. Той... се държа прилично. 
- Вярвам, че е така. Ако тази нощ бе истинското нещо, той направи много повече отколкото да се държи прилично. 
- Ти се храни от това, също и Бела Морт. 
- Бе пир, не мислиш ли? – и нещо в начина, по който го каза, ме накара да се изчервя. – Не исках да те засрамвам, ma petite, но бе великолепно. Не бях споделях дара на Ашър от повече от две столетия. Почти бях забравил какво е. 
- Значи не можеш да го правиш без Бела Морт. 
- Един от даровете ѝ е да бъде мост, да е връзка между децата си. Това позволява споделяне на даровете. 
- Аз я прогоних, Жан-Клод, няма да стане отново. 
- И бяхме доволни. Не мисля, че разбираш рискът, който поехме, ma petite. Ако се бе провалила да я изгониш, тогава тя можеше да ни причини неща, дори от разстояние. Ние сме единствените двама, коИто някога са я напускали доброволно. Някои бяха прогонени, но никой не си е просто тръгвал, и тя не е жена, която да приема отхвърлянето добре. 
Това бе заявление. 
- Тя видя Ашър през очите ми. Почувствах съжалението ѝ, че го е оставила да си тръгне, че не го е видяла както аз. 
Обърна глава на една страна. 
- Тогава може би дори едно много старо куче може да научи нови номера. 
Преглътнах и нещо в това ме направи много наясно с вкуса на кръв и други неща в устата ми. Трябваше да се почистя. 
Отидох до мивката и го гледах зад себе си в огледалото. Знаех, че съм гола, но не бе преди да го видя сама в огледалото, го забелязах. Успях да избърша повечето от кръвта по устата си с тоалетна хартия, но оставаше по гърдите ми и врата. 
- Наистина се нуждая от собствена роба. – казах. 
- Бих ти предложил моята. – каза той. 
Поклатих глава и се протегнах за четката. Обикновено първо бих измила кръвта, но повече исках да махна вкуса от устата си. 
- Ти, гол, около мен, точно сега, не е, от каквото имам нужда. 
- Ще изпратя... – поколеба се, - Ашър да ти донесе роба. 
- Започна да казваш Джейсън, нали? – погледна ме в огледалото. – Знам, че ще се излекува, но... можех наистина да го нараня. 
- Но не го направи и това е, което има значение. 
- Приятна мисъл. – казах. 
Той се усмихна, но не бе като да е щастлив. 
- Ще изпратя Ашър за роба. 
- Страхотно. Благодаря. 
Натиснах пастата за зъби върху четката, докато той отиде към вратата. Спря се с ръка на дръжката: 
- Обикновено би дължала на своя pomme de sangs някакъв дар или показваш благодарност, че ти е служил. 
- Мисля, че получиха всичката благодарност, която ще получат от мен за един ден. 
Той се засмя и звукът се плъзна по тялото ми като копринена милувка. 
- О да, ma petite, и мисля, че и те ще се съгласят с теб, но ти го казвам за по-нататък. Трябва да наградиш своя pomme de sang за неговата или нейна служба. 
- Пари няма ли да свършат работа? – попитах. 
Изражението му показваше, че наистина е обиден, оскърбен дори. 
- Ти току-що сподели нещо по-интимно отколкото повечето хора някога биха имали с друго същество. Дадоха ни наистина прекрасен дар днес, и те не са курви, Анита. – истинното ми име, бях в беда. - Те са pomme de sangs, мисли за тях като възлюбената си метреса. 
Взрях се в него. 
- Днес споделеното удоволствие бе достатъчна награда, но ти ще трябва да храниш ardeur всеки ден и ако храненето не е достатъчно дори повече от веднъж на ден за седмици наред. 
- Какво казваш? – попитах. 
- Казвам, че ще е най-добре, ако избереш pomme de sang, и го държиш близо до себе си, защото не знаеш какъв точно е гладът ти. Може да е нещо леко, лесно задоволимо или може би не. 
- Казваш, че трябва да правя това всеки ден? 
- Да. 
- Мамка му. 
Поклати глава. 
- Беше ли днес толкова ужасно, ma petite? Бе ли удоволствието, което получи толкова малко? 
- Не е това. Бе невероятно и ти го знаеш. Но никога нямаше да можем да го постигнем без Бела Морт и не искам повторна среща с нея. 
- Нито пък аз. Но има много неща, които могат да бъдат направени, за да се храниш и когато имаш малко контрол ще те науча да се храниш от разстояние. 
- Кога? 
- Няколко седмици. 
- Мамка му. – обърнах се към огледалото без да го поглеждам. – Как да избера pomme de sang?
- Мисля, че вече си. – каза той. 
Погледнах го. 
- Имаш в предвид Натаниел.
Той кимна. 
- Не, аз... не си вярвам, че няма да загубя контрол и... знаеш ли какво имам в предвид? 
- Той е приятен за очите и се грижи за теб. Толкова ли ще бъде погрешно? 
- Да, да ще бъде почти като насилие над дете. Той не може да каже не. Ако човек не може да каже не, тогава е същото като изнасилване. 
- Може би това, което не искаш да разбереш, ma petite, е че Натаниел знае какво точно иска и това той иска теб. 
- Той иска да съм му доминираща във всеки смисъл на думата. 
- Добре е ако pomme de sangs ти е подчинен. 
Поклатих глава. 
- Тогава с кой друг би рискувала да бъдеш отнесена с, твоя Нимир-Радж? 
Този път имаше нещо в гласа ми. 
- Ти ревнуваш. 
- Нимир-Радж не е pomme de sang, метреса, десерт, независимо как го описваш. Той е предястие, много, много главно, разбира се, и аз искам да бъда единственото, предястие на масата ти. 
- Ти ме споделяше с Ричард и той определено не е просто десерт. 
- Много вярно, но той също има връзки с мен. Той е моят вълк и това е различна.. връзка за мен, за теб, от някой непознат. 
- Знам, че е от ardeur, но мамка му, никога не бих... 
- Ти не си жена за случайна страст. Не, ma petite, не си. И се боя, че този Нимир-Радж не е вече просто случка от твоята страст. 
Изглеждаше сериозен, когато го каза, солиден. 
- Какво имаш в предвид?
- Ако ти наистина си неговата Нимир-Ра, тогава ще бъдеш привлечена към него. Няма как да промениш това. И честно не мога да видя вкуса ти. Няма лицето на нашия Ричард, но си има с какво да се реваншира. 
Изразът на лицето му ме накара отново да се изчервя. 
Обърнах се към мивката и започнах да мия зъбите си и той го възприе като край на разговора. Излезе смеейки се. Когато вратата се затвори зад него и бях сама, останах така дълго време, гледайки се в огледалото. Все още приличах на себе си. Но можех да вкуся кръвта на Джейсън под пастата. Започнах да търкам и плюя и пуснах студената вода, слушайки звука на водата вместо виковете в главата си. 
Когато Жан-Клод се върна в стаята бях привършила с премахването на кръвта и използвах три различни вида вода за уста, които седяха до мивката. Използвах и трите и вече не можех да чувствам нищо друго, освен ментолова свежест. Можеш да се почистиш от кръвта и махнеш вкуса от устата си, но петната, които наистина имат значение, са тези, които никакъв сапун и вода не могат да докоснат. Казах, че нещата няма как да станат по-зле, но знаех, че могат, и то изведнъж. Ако се заключех някъде за няколко дни, докато можех да контролирам ardeur, върколаците щяха да гласуват без мен и екзекутират Грегъри. Ако убият Грегъри нямаше да убия само Якоб. Щеше да бъде война между мен, моя пард и глутницата на Ричард. Ричард бе достатъчно голям бой скаут, че да застане на пътя ми и да ме накара да го убия. Нещо вътре в мен щеше да умре, ако Ричард умре и ако аз натиснех спусъка... от някои неща се оправяш, от други не. Убийството на Ричард бе едно от нещата, от които няма да се оправя. 
Жан-Клод каза нежно: 
- Добре ли си, ma petite?
Кимнах с глава и казах: 
- Да. 
Подаде ми купчина син сатен към мен: 
- Тогава трябва да се облечеш и ще те експортирам обратно навън. 
Погледнах го. 
- Толкова ли е очевидно, че не искам да се връщам обратно там? 
- Джейсън бе отведен в стаята си. Ще се оправих. Но сметнахме, че ще те разстрои да го видиш. Натаниел те очаква, след като той те докара. 
- Ами Ашър? 
- Той отведе Джейсън. 
- Знаеш, че имам, е отговора на въпроса, който очакваш да узнаеш. – казах. 
Погледнахме се. 
- Почувствах освобождаването му ma petite. Знам, че той ме измъчваше, позволявайки ми да вярвам, че е съсипан. Но все още не знаем колко зле е наранен и че това е разруха от друг тип. 
- Искаш да кажеш, че може да се почувства толкова изплашен, че да не иска никой да го вижда или докосва? 
- Oui.
- Преди да докоснете момчетата, ardeur не бе достигнал до вас. Бела Морт не те достигна. То е като болест. – казах. 
- Виждал съм точно тази болест да се пуска в банкетна зала с размера на футболно игрище и разпростира от човек на човек, докато всички не се хвърлиха в... е, оргия е твърде мила дума. 
- Какво би спечелила от това да накара цяла стая с хора да изгубят така контрол?
- Тя получаваше сила от всяко хранене около нея, но не бе само това. Тя искаше да види дали има лимит на броя хора, на които може да разпростре желанието. 
- Откри ли лимита си? 
- Не. 
- Така че стотици хора. – казах.
Той кимна. 
- И тя се храни от страстта на всички им? 
- Oui.
- Какво направи с цялата тази сила? 
- Тя помогна на маркиз да съблазни крал и промени хода на курса и съюзниците на три страни. 
Очите ми се разшириха. 
- Е, поне не е било напразно. 
- Бела има много грешки, но да изгуби преимуществото си, не е едно то тях. 
- Какво получи от всичките тези политически маневри? 
- Земи, титли, крал, който я обожава. Помни, ma petite, че това бе период от историята, когато да си крал на нацията, означава да си абсолютен монарх. Думата му бе живот и смърт и тя го контролираше с тайните на тялото си. 
- Никой не е толкова добър в леглото. 
Изражение премина през лицето му, усмивка, която се опитваше да скрие. 
- Ако е била толкова чудесна, защото ти и Ашър я напуснахте на първо място. 
- Ашър бе с Бела много години преди аз да се появя и много след това, той откри Джулиана. Той и аз бяхме в най-вътрешния кръг на сила, имаше много описалите се през вековете да влязат и са се проваляли. Бяхме любимците ѝ, докато Ашър не откри Джулиана. Едва десетилетия по-късно ми хрумна, че Бела ревнуваше, но мисля, че отчасти бе така. Тя спеше с други мъже, други вампири и бе доволна, че Ашър и аз споделяме леглата си и че отиваме при вампирите, с които ни споделяше. Но друга жена, която сами избираме – това бе различно. Тогава Ашър ми предложи Джулиана и станахме трио и това повдигна въпроса за Джулиана да спи с други. 
Той погледна надолу към пода, после отново нагоре. 
- Артуро също бе един от любимците ѝ. Той желаеше Джулиана, но Ашър му отказваше. 
- Ашър му отказваше, не Джулиана. – казах. 
- Тя бе негова слуга. Не можеше да се противопостави, ако се съгласеше. 
- Гадно. – казах. 
Намръщи се. 
- Бе различен век, ma petite, и Джулиана би различна жена от теб. 
- Тогава защо Ашър отказа? – попитах. 
- Боеше се за сигурността на Джулиана. И двамата се бояхме. 
- Артуро го харесваше грубо? 
- Майката Природа бе направила почти невъзможно за Артуро да го прави по друг начин, освен грубо. 
Погледнах го. 
- Какво имаш в предвид? 
Той елегантно отново сви рамене.
- Артуро е все още най-надарения мъж, който някога съм виждал. 
Бе мой ред на свия рамене.
- И? 
Поклати глава. 
- Не разбираш, ma petite. Той е bien outille, добре пакетиран. Ах, как бе на английски?... Огромни като на кон.
Започнах да отбележа, че Ричард бе добре пакетиран, но не бе приятно да излагаш на гадже А, че а гадже Б е по-голям. Мика бе дори по-добре пакетиран и от Ричард, но отново, не бе нещо, което да спомена. 
Накрая ми остана да кажа: 
- Виждала съм двама мъже с огромен като на кон, и бях интимна с тях, но.. излагаш на показ, че си се боял за сигурността на Джулиана, защото е толкова голям. 
- Точно това казвам. 
- Никой не е толкова голям. 
- Артуро кара нашия Ричард и твоя Нимир-Радж да изглеждат нищожни. 
Поруменях и ми се искаше да не бях. 
- Не тези двама мъже имах в предвид. 
Повдигна вежди към мен: 
- Така ли? 
Начинът, по който го каза ме накара да се изчервя още повече. 
- В Ню Мексико, един от подкрепленията на Едуард и един от лошите момчета. 
- И как стана така, че да видиш колко добре изглеждат те, ma petite?
Имаше нещо в гласа му, предупреждение, като началото на гняв. 
- Не съм правила секс с никой? 
- Тогава как си ги видяла голи? 
Гласът му все още имаше онзи топъл край и не можех да го виня за това. 
- Бернардо, подкреплението на Едуард и аз бяхме разпитвани от местната рокерска банка, ъ, клуб. Не вярваха, че ми е гадже. Попитаха ме дали е обрязан, и аз казах да. Помислих си, че шансът ми е 50 на 50 в Америка. Накараха ме да сваля панталона му да го докажа. 
- Под известна заплаха, предполагам. 
Вече изглеждаше повече забавляващ се, отколкото гневен. 
- Да. 
- И другият? 
- Той се опита да ме изнасили. 
Очите на Жан-Клод се разшириха. 
- Какво остана от нега? 
- Убих го. 
Той докосна лицето ми, нежно. 
- Едва напоследък разбрах защо бях толкова привлечен към теб от почти първия път, когато чух, че работиш с полицията. 
- Не е любов от пръв поглед – казах, - но любов от първото чуване. Нямам толкова добър глас. 
- Не подценявай сладките звуци на гласа си, ma petite, но не звукът на гласът ти ме впечатли. Бяха думите ти. Знаех от мига, в който те чух, в момента, когато видях оръжието и осъзнах, че тази прекрасна малка жена бе Екзекуторката, че никога няма да умреш, очаквайки ме да те спася – че сама ще се спасиш.
Притиснах ръката му към бузата си, погледнах го в очите и видях тъгата, която никога не го напуска, че се е провалил да спаси Джулиана. 
- Значи ме поиска, защото съм такъв корав боец? 
Остави ме да направя шега. Дори се усмихна, но тя не достигна очите му. 
- Oui, ma petite.
Гласът ми бе нежен, когато казах: 
- Значи, Артуро е искал Джулиана. 
Той отдръпна ръката си, бавно. 
- И тя се боеше от него, и ние се бояхме за нея. Това бе преди двеста години, малко повече сега. Ашър не бе толкова силен, колкото е сега и се бояхме, че човешкия му слуга няма да оцелее след вниманието на Артуро. 
- Трябва да попитам, колко ме голям той? 
Жан-Клод разделили ръцете си, както измерваш риба. 
- Толкова голям. 
Изглеждаше около шест инча. (15сантиметра)
- Не е толкова много. 
- Толкова бе широк. – каза Жан-Клод. 
Просто се взирах в него. 
- Преувеличаваш. 
- Не, ma petite, повярвай ми. Помня. 
- Тогава колко бе дълъг. 
Той направи друго измерващо движение. Засмях се защото не му вярвах. 
- Ох, моля ти се. Казваш, че е бил около шест инча широк и дълъг над фут (мярка за дължина 30,48 см)? Няма начин. 
- Да, има, ma petite.
- Казваш, че Артуро е бил от любимците на Бела. Значи ли това, че тя... 
- Е правила секс с него, да. 
Замръзнах, не можех да измисля начин да го кажа, просто подхвърлих: 
- Не я ли боляло? 
- Тя бе жена с голям капацитет за мъже по всякакъв начин. 
Боже, толкова вежлив. 
- Повечето жени не биха могли да... поемат това. – казах. 
- Не. – съгласи се той. 
- Искаше ли да убие Джулиана? 
- Не, вярваше, че Артуро няма да и навреди. 
- Защо? 
Облиза устните си, което правеше рядко и изглеждаше некомфортно, което му се случваше дори по-рядко. 
- Нека просто да кажа, че някои от нещата, които Бела Морт научи Ашър и мен да изпитваме удоволствие, ние също правехме с Джулиана. 
Вгледах се в него защото си нямах и идея. 
- Накъде биеш, не разбирам. 
- Бих предпочел да не обсъждам, сега. Може би по-нататък. 
Взрях се в него. 
- Какво не ми казваш?
Той поклати глава.
- Мисля, ma petite, че не би желала да знаеш. 
Погледнах го. 
- Знаеш ли, Жан-Клод имаше време, не чак толкова отдавна, когато бих тропнала с крак и накарала да ми кажеш всичко. Но сега, ако ми кажеш, че не искаш да знам, ще ти повярвам. Наистина не искам да чувам интимни и шокиращи детайли за вампирския ти сексуален живот. Имах достатъчно шокове в тази област за един ден. 
- Ma petite, мисля, че най-накрая порастваш. 
- Не прекалявай. И не пораствам, просто се уморих. 
- Така е с всички ни, ma petite, така е с всички ни. 
Оставих синята сатенена роба да се плъзне по ръцете ми. Бе широка при ръкавите и дори по-широка при каквото минаваше за ревер, надолу завършваше с цветя. Бе красива и ми пасваше перфектно. Повечето роби бяха твърде дълги за мен. Той най-вероятно я бе купил мислейки си за мен. Завързах колана на място и не исках да питам повече въпроси относно ardeur и секс, и вампирски неща. Но някои неща трябваше да бъдат ясни между нас. 
- Трябва да се разберем, Жан-Клод. 
- Oui, ma petite.
- Каза, че сме правили секс, така че съм правила секс с всички? 
Той кимна. 
- Изобщо не изглежда да ревнуваш. 
- Бях практичен, ma petite. Защо да ревнувам? 
Отговорът ме обърка още повече. Гледах се в него. 
- Добре, нека опитам още веднъж. Казващ, че ardeur има нужда да се храни повече от веднъж дневно. Не мога да разчитам на теб да бъдеш Джони-на-място, когато се случи. Мога да преспивам тук, но... 
- Може да се наложи да се храниш, когато не съм буден. Много е възможно, в действителност, е вероятно. 
- Добре, тогава какви са правилата? 
Бе негов ред да се вцепени. 
- Какво имаш в предвид, ma petite?
- Правила. Имам в предвид какво ще те накара да ревнуваш и какво не? От какво или от кого да стоя настрана? 
Започна да се усмихва, после спря. 
- Ти си един от най-циничните хора, които някога съм срещал, по-точно най-практичната в смисъл на живот-и-смърт контекст и ако знаеше някои от хората, които съм срещал, би разбрала какъв комплимент е. Но в същото време си много невинна като дете. То е тип невинно, която не мисля, че някога ще надживееш. Но я намирам трудна да се справя с нея. 
- Бе честен въпрос. 
- Наистина е така, но повечето хора няма да имат нужда да питат толкова любезно. Те или биха го игнорирали или ще се постараят както могат в момента, или ще попитат с кой от хората ми им е позволено да правят секс без да се ядосват. 
Накара ме на трепна, когато го чух, но: 
- Повече ми харесва начина, по който го качах. 
- Знам. Ти си със сигурност една от най-директните жени, които познавам и една от най-самозаблуждаващите си. 
- Наистина не ми харесва накъде води този разговор. 
- Добре, но ще отговоря на въпроса си, защото е истина. Ако Натаниел е твой pomme de sang, тогава ще оставя интимността с него на мира. Джейсън като мой pomme de sangs е в правото си да прави любов с моя човешки слуга. Счита се за голям дар от вампира да сподели слугата си с друг и Джейсън го е заслужил. Той ми е служил вярно много години. 
- Не съм награда да бъде давана. 
Хвана ръката ми. 
- Тихо, ma petite, ще отговоря на въпроса и ще се опитам да бъде истина, дори ако не искаш да я чуеш днес. Има много неща, които бих ти казал днес, ако бе в настроение за истина. Но си права, това трябва да бъде ясно между нас. Можех просто да те предупредя да държиш Натаниел под ръка и да оставя картите такива каквито са, но ако настояваш за списък, тогава ще ти го дам, но не без причини. Защото искам да е ясно, че не те споделям лесно и има мъже, с които въобще не бих те споделил. 
Сега бе ядосан и очите му блестяха в сапфирен пламък. Останалата част от тялото му бе спокойно, но очите го издаваха. Бе хванат от някаква силна емоция, вероятно гняв, но не бях сигурна. И се покриваше като кучи син, така че нещо, което чувстваше или мислеше, не искаше да сподели с мен. 
- Ашър е допустим. 
Не ми даваше причини за него и не попитах, защото бяха твърде много, повечето от които болезнени. 
- Ако Ричард дойде на себе си, тогава разбира се. – Прокара ръце по предната част на робата си; често когато е нервен проверяваше дрехите си. – Нимир-Радж трябва да бъде позволен, защото той те вика, Анита - отново истинското ми име. Не бе щастлив. – Той вика нещо в теб, в твоята сила. Може наистина да си Нимир-Ра и при пълнолунието ще разберем. Или може би е това, както при Натаниел, ти си открила своето животно. Ако си по-силно привлечена към всички леопарди, тогава може да е всяка от причините. Ще разберем дали леопардите са твои да го повикаш. Може да не се отнася само до Натаниел и Нимир-Радж. 
- Моля те, не ми казвай, че ще се превърна в кучка. 
Той се усмихна. 
- Не мисля, че трябва да се боиш от това. Твърде силна воля имаш за това. 
- Кажа, че може да съм привлечена към други леопарди. 
- Ако Нимир-Радж или Натаниел не са близо до теб, когато ardeur се надигне, тогава те съветвам да му се отдадеш веднага. 
Погледнах го с разширени очи. 
- Ако се бориш, ma petite, ще бъде по-силно. Ако стане достатъчно голямо, тогава може наистина да се превърнеш в кучка. Ако му се отдадеш и храниш веднага, тогава ще си правила секс с един човек, не няколко и ще бъде човек, по твой избор. 
- Така че истинският съвет е да държа мъжете, които предпочитам под ръка. 
- Аз бих направил Натаниел или някой друг по твой избор, твоя постоянна компания. 
Трудно преглътнах и потърсих лицето му, но то бе празно – изражението, което правеше, когато не искаше да разбера какво мисли. Очите му си бяха върнали нормалния цвят. 
Нещо ми хрумна. 
- Не виждам Деймиън наоколо. 
- Аз говоря за секс, ти мислиш за Деймиън. 
Гласът му би приятен, но имаше някаква острота. 
- Даде ми лист с хората, с които да спя и да не спря, но не го включи в списъка. И той не бе в клуба, не бе и в спалнята, привлечен към силата като Ашър. Къде е той. 
Жан-Клод разтърка с ръце лицето си. 
- Щях да ти кажа, когато реши, че не искаш повече трудни истини днес. 
Отпусна ръцете си и ме погледна. 
- Той е жив, щях да знам ако не бе. 
- Да, вярвам, че би разбрала. 
Имаше време, когато първият ми господар караше сърцето ми да бие. Силата ѝ ме изпълваше, съживявайки ме. Но силата ѝ идваше от нейния Господар на града, така че в действителност неговата сила ме изпълваше. Всеки вампир господар, на който принадлежах искаше кръвна връзка и всеки един караше кръвта ми да се движи, сърцето ми да бие. Тогава Бела, сама, главата на линията ми, ме взе, и ме изпълни. Тя бе като изпълването на океан и всички останали преди нея бяха само реки търсейки да се влеят в прегръдката ѝ. Постепенно, се изпълних със собствена сила. Но дори сега е нейната линия, която ме държи жив. Силата, която я прави това, което съм, ме държи жив. Деймиън идва от нейната линия, не от самата Бела, но от едно от децата ѝ, както и аз. Аз съм Господар на града и силата, която ме вдига, вдига и Деймиън. Когато направи връзката, която го свързва с мен, това го направи лоялен към мен, моята сила го изпълваше, моята сила караше сърцето му да бие. И разруших връзката с Нея, която го създаде. 
- Правиш всички вампири под себе си, живи? – направих го на въпрос. 
- Силата идва през мен, да, но само ако са от моята линия, моето наследство. Ако са наследници на други, вместо децата на Бела, тогава не, кръвната връзка не ни свързва толкова силно. 
- Ами Ашър? Ти не караш сърцето му да бие. 
Той кимна. 
- Много добре, ma petite. Не, не го направих. Господар вампир е вампир, който има достатъчно сила, че сами се изпълват. Това е едно от нещата, което значи да си господар и една от причините много от старите вампири господари все още да убиват децата си, когато почувстват, че връзката се къса. 
- Доброволно даваш твърде много информация и не мисля, че съм благодарна, очарователно е, но какво общо има всичко това с Деймиън? 
- Ти вдигна Деймиън от ковчега му, изпълвайки го с некромантиката си като зомби. Ти спаси живота ми два пъти с некромантиката си. Ти създаде връзка между него и себе си. 
В действителност знаех това, но глас
- Той ми каза, че не може да ми откаже, ако му дам директна заповед. И той искаше да ми служи. Плашех го. 
- И трябва. 
- Нямах намерение да го правя, Жан-Клод. Дори не знаех, че е възможно.
- Легендите разказват за некроманти, способни да контролират всички типове мъртви, не само обикновени зомбита. Някога бе практика на Съвета да убива всички некроманти на място. 
- Господи, радвам се, че политиката се е променила. 
- Да, - каза той. – Но ти увреди връзката ми с Деймиън. Първоначално не го разбрах, но когато се върна от Тенеси, не моята сила караше сърцето му да бие, а твоята. 
Помня, че почувствах това в Тенеси, почувствах връзката помежду ни. 
- Не го направих нарочно. – казах. 
- Знам това, но ме остави с проблем, когато реши да се махнеш за повече от половин година. Деймиън е на повече от хиляда години. Макар да не е вампир господар, той е силен. Той вече няма връзка с ни едно вампирско родословие. Освободи го от всички вампирски връзки или мистичните връзки на лоялността. Той е твой, но ти не дойде да си го поискаш. 
- Трябваше да ми кажеш. 
- И какво би направила? Да го заведеш вкъщи да живее в мазето ти? Нямаше силата или контрола преди шест месеца да се оправяш с него. 
- Но сега имам. Това ли казваш? 
- Ти прогони Бела Морт. Една от най-силните в Съвета. Ако можеш да направиш това, ma petite, тогава може да се оправяш с Деймиън. 
- Това е страхотно, но къде е Деймиън? 
- Вече не можех да вярвам на лоялността му. Вече не го контролирам, разбираш ли, ma petite? Имаш вампир, който е два пъти по-възрастен и не можех да контролирам. И двете ме караха да изглеждам слаб в очите на другите, когато не можех да си позволя да бъда слаб и бе опасно, защото той знаеше, когато прикриваше аурата си и здраво се защитаваше. Не само Ричард и аз почувствахме загубата ти. Ти се откъсна от Деймиън и той малко... полудя. 
Сега бях уплашена, сърцето ми заби в гърлото ми. 
- Къде е Деймиън? 
- Първо, ma petite, разбери, че не можеш да го вземеш със себе си тази нощ, защото да го успокоим ще отнеме поне няколко пълни часа. 
- Просто ми кажи. – казах. 
- Трябваше да го заключа, ma petite.
Гледах го. 
- Да го заключиш? – той просто ме погледна и разбрах. – Той е бил заключен в ковчег с кръст за шест месеца? 
- Горе долу, да. 
- Копеле. 
- Можех да го убия, ma petite, това биха направили други. 
- Защо не го направи?
- Защото бе отчасти моя вината, че го изпратих при теб. Деймиън бе мой да го пазя и се провалих. 
- Той е мой, мой да го пазя. – казах. 
- И все пак, ти го изостави. 
- Не знаех. Трябваше да ми кажеш. 
- И преди шест месеца би ми повярвала? Или би си помислила, че е някаква игра, за да те върна в живота си?
Започнах да му казвам, че разбира се бих му повярвала, но се спрях и помислих за това: 
- Не знам дали бих ти повярвала или не. 
- Надявах се да има начин да възвърна контрола си над него, но той е затворен за мен. 
Преглътнах трудно и го погледнах: 
- Той е мой, тогава защо не го почувствах, когато бариерите ми паднаха в Ню Мексико? 
- Блокирах те да не го усещаш и не бе никак лесно. 
Затворих очи и броих до десет, но не помогна. Бях толкова гневна, че кожата ми бе топла. 
- Нямаш право да правиш това. 
- Без белезите да бъдат оженени, мисля, че Деймиън би те съблазнил. Защото ти бе била привлечена към него както си към Натаниел сега, или дори към Нимир-Радж. 
- Нямаше да чукам Деймиън без ardeur да ми помага и аз го нямах преди шест месеца. 
- Може да получиш вампира си обратно утре вечер. Ще ти помогна да го излекуваш обратно. 
- Връщам се днес да го взема. 
- Говори с Ашър ma petite. Попитай го какво е нужно да излекуваш вампир стоял шест месеца в ковчег. Деймиън не е господар, няма способността да се храни и получава енергия. Ще се появи от ковчега като главно, побъркано нещо. В началото ще е останало много малко от него. 
Бе спокоен, когато го каза. 
Не знаех какво да кажа. Исках да го ударя, но не би променило нещо. Дори не бях сигурна какво би ме накарало да се почувствам по-добре. 
- Искам го вън тази вечер, когато се върна от лупанара. 
- Няма да си способна да се справиш с ранения си леопард и Деймиън тази вечер. Попитай Ашър и той ще ти каже колко работа отнема да се направи подобно нещо. Още една нощ няма да има разлика за Деймиън и тази нощ ти се опитваш да предотвратиш война между леопардите и вълците. Повече от това, опитваш се да бъдеш достатъчно силна, че да покажеш сила да убедиш враговете на Ричард, че той има твърде голяма подкрепа, за да бъде убит. Трябва да се концентрираш върху тези неща тази вечер, ma petite.
- Не ти вярвам. – казах.
Той сви рамене. 
- Вярвай в каквото си искаш, но ще отнеме часове Деймиън да бъде отново същия. Ще отнеме дни грижа, кръв и топлина, да го върнем на себе си. 
- Как можа да му причиниш това?
Гласът ми дори не прозвуча гневно, просто уморено. 
- Лично научих уроците за ковчезите с кръстове, ma petite, не съм причинил на Деймиън нищо, което сам не съм изпитал. 
- Бе в ковчег само няколко дни, докато убия стария Господар на града? 
Поклати глава. 
- Когато се върнах при Съвета с Ашър и преговарях с тях, цената за това, че спасих живота му бе свободата ми. Прекарах две години в ковчег, неспособен да се храня, да седна, неспособен... – прегърна ръцете си, прегръщайки себе си. – Знам, че това, което причиних на Деймиън е ужасно, но единствената друга алтернатива, бе да го убия. Би ли предпочела това? 
- Не. 
- И все пак виждам обвинението в очите ти. Аз съм чудовище, заради това, което му причиних. Но би ме почувствала повече като чудовище, ако го бях убил. Или би предпочела да го пусна из града и да убива хора. 
- Деймиън не би го направил. 
- Той бе луд, ma petite. Той бе като извънземно. Помниш ли двойката, която бе заклана преди около шест месеца? 
- Имаше няколко заклани двойки през изминалата година. Трябва да си по-точен. 
Сега и той бе ядосан. Страхотно, можем и двамата да се ядосваме днес. 
- Бяха в кола, на знак стоп. Отпред колата бе смачкана сякаш са ударили тяло, но тяло не бе открито. 
- Да, помня го. Гърлата ми бяха разкъсани. Жената се бе опитала да се защити. Имаше рани по ръката си сякаш нещо я бе драло. 
- Ашър откри Деймиън да се лута няколко улички от колата. Бил покрит с кръв. Бил се е с Ашър и трябваше да сме шестима, за да го хванем и доведем в къщи. Трябваше ли да го оставя да се лута из улиците след това? 
- Трябваше да ми се обадиш. – казах. 
- И какво? Би го екзекутирала? Ако лудостта бе част от съдебната ви система, тогава той нямаше да може да бъде задържан. Но вашата система не ни дава същите привилегии, които дава на хората. Не можем да кажем, че сме луди и да живеем. 
- Видях местопрестъплението. Не приличаше на вампир. Бе повече като от шейпшифтър, но.... но следите бяха други. – поклатих глава. – Било е ожесточено, ожесточено животно.
- Oui и затова го заключих и се надявах да се прибереш у дома при нас или да почувстваш положението му. Първоначално не го блокирах да те достигне, но ти не дойде. 
- Не знаех. 
- Знаеше, че Деймиън е твой и не ме попита за него. Ти го прогони. 
- Не знаех. 
Казах го отново, всяка дума примесена с гняв. 
- И аз нямах избор Анита. Трябваше да го заключа. 
- Мислиш ли, че лудостта е постоянна? 
Намръщи се, ръцете му все още прегръщаха тялото му. 
- Ако бе вампир и бе твоето дете, бих казала не. Но ти не си вампир, ти си некромант и аз просто не знам. 
- Ако той остане толкова луд...
- Ще трябва да бъде унищожен. – каза Жан-Клод с нежен глас. 
- Не исках това да се случи. 
- Нито пък аз. - Останахме така за няколко минути, докато обмислях всичко и Жан-Клод или мислеше също за това, или просто стоеше там. 
- Ако всичко, което казваш е истина, тогава нямаш избор. – казах. 
- Но все още си ми ядосана. Все още ще ме накажеш за това. 
Погледнах го. 
- Какво искаш да кажа? Че като знам, че си го заключил в кутия за шест месеца изостря връзката ни? Да, дразни ме. 
- При нормални обстоятелства би спасила Деймиън и би ме избягвала, докато гневът ти не премине. 
Кимнах. 
- Да, така е. 
- Но ще съм ти нужен, ma petite, през тези първи нощи. Ще ти е нужен друг вампир със същия глад, за да те научи на контрол. 
- Не мога да живея с теб, не мога да живея и без теб, нали така? 
- Надявам се гневът ти да се поуспокои преди пак да се нуждаеш от помощта ми, но се боя, че няма да е. Помни това, ma petite, че ardeur не е свързан с морала или дори предпочитанията ти. Ако дълго се бориш, достатъчно много, накрая ще се предадеш и ще бъде извън контрола ти да излизаш. Затова направи това едно нещо за мен, ако не можеш да ми простиш веднага, дръж винаги до себе си или Натаниел или Нимир-Радж. Не заради мен, заради себе си. Защото мисля, че от двама ни, аз бих ти простил по-бързо, че спиш с непознати, отколко ти самата би. 
С това горе-долу разговорът приключи. Открих Ашър и го накарах да потвърди история. По дяволите, дори изчаках Уили МакКой да изпълзи от ковчега си и да чуя историята от него. Деймиън се бе побъркал и убил двойката, които изглежда са го ударили с колата си. Мъжът е излязъл да види какво да ударили. Може да са го ранили и Деймиън изключил, убил мъжа. Но жената... качил се е в колата след нея. Може и да се наложи да го убия, защото не бях разбрала какво значи магията ми за Деймиън. Не бях разбрала много неща. 
Карах навън в мекия летен здрач с Натаниел, возещ се до мен. Бе един много дълъг ден. Отивах си в къщи да взема Рафаел и плъхолаците, и Мика и парда му. Бе оставил телефон в клиниката за шейпшифтъри и му се обадих. Почти не го направих, но тази нощ ми трябваше подкрепление. Срамотата ми бе малко цена да платя. Ако бях в контакт с Жан-Клод и Ричард през последната половин година, сигурно бих успяла да разубедя Ричард да прави всичко, което бе направил на глутницата си. Прибрах се в къщи и опитах да възстановя връзка или две, но главно оправях кашата, която бе направена от отсъствието ми. Ричард може да е мъртъв до пълнолунието и Якоб, Улфрик. Деймиън може да бъде за постоянно луд и да трябва да бъде унищожен. Двойката, която го бе ударила с колата си щеше да е жива, ако знаех какво по дяволите правеше магията ми. 
Избягвах много от ученията на Мариан, защото приличаше твърде много на чисто вещество за монолистическите ми вярвания, но сега знам, че трябва да разбера как работят силите ми. Не можех да си позволя да съм гнуслива. Господ продължава да ми казва, че се разбираме. Не бях зло. Но на дадено ниво не го вярвах. На дадено ниво си мислих, че вещерството, вдигането на мъртвите, не бе християнско. Ако Господ бе наред с мен да го правя, тогава какъв ми е проблема? Достатъчно се молих и дори повече от веднъж получавах отговор. Отговорът бе да го направя, че това е каквото трябва да сторя. Ако Господ бе за това, тогава коя бях аз да се разпитвам? Изглежда, че голяма част от арогантността ми си бе отишла. Двама мъртви, един луд и ако Ричард и изгуби глутницата си... щеше да има още мъртви. 
Почувствах тишина вътре в себе си, докато карах. Обикновено докосването на Господ е златисто и топло, но понякога, когато съм наистина бавна и не схващам какво иска от мен, получавам такава тиха тъга, като родител, гледащ детето си да научи важен труден урок. Ни веднъж не съм се молила на Господ за Ричард или Жан-Клод – не и за това, който да избера поне. Просто не ми се струваше правилно да помоля Господ да ми помогне да си избера любовник, особено като знам, кой ще избере Той. Искам да кажа, вампирите са зли, нали? 
Но карайки през падащия мрак, чувствайки нежното Му присъствие да изпълва колата, осъзнах, че преди не съм питала, боейки се да узная отговаря. Карах и се молех и не получих отговор, но знаех, че Той ме е чул. 



20 глава

Бе пълен мрак, когато отбих пред къщата си. Почти всяка светлина в къщата бе включена, сякаш давах парти и никой не си бе правил труда, да ми каже. Улицата бе пълна и преливаща към пътя. Една от причините да наема къщата бе, защото нямаше наблизо съседи, които да бъдат хванати в каквато и криза да бях. А кризите ми обикновено включваха оръжия, така че без съседи да бъдат наранявани, бе първото ми изискване за къщата. Никой нямаше наоколо да наднича през прозореца и да се чуди какво, по дяволите, става в съседния двор. Само дървета и самотен път, никой от който не го бе грижа, какво правя. Или поне не мисля, че на дърветата им пука, макар че Мариан може да ми каже, че греша за това. Никога не знаеш. 
Накрая паркирах доста надолу от къщата, с нищо освен дървета от двете страни на пътя. Изгасих двигателя и Натаниел и аз останахме в мрака, слушайки как колата замлъква. Не бе казал много откакто излязох от банята при Жан-Клод – нищо през четиридесет и петминутното пътуване до тук. Нито и аз.
Оставих Жан-Клод с бележката, утре вечерта да се върна и измъкна Деймиън. Не бе само това, че Деймиън е заключен през всичките тези месеци ме накара да не искам да бъда с Жан-Клод, бе това че той най-накрая ме превърна в едно от чудовищата. Вече знаех, че сексът с него ще сближи белезите, но сега белезите бяха вече оженени.. какво би направил сексът на нас сега? Колко близко ни свързваха белезите? Беше ли само промяна с Жан-Клод или щях да имам мистични изненада идваща тази нощ и от Ричард? Промените бяха вероятни и Жан-Клод наистина нямаше представа какви изненади може да има. Не знаеше какво прави. Наистина не знаеше. Тъй като аз също си нямах никаква представа и Ричард нямаше идея, това ни поставяше в лоша позиция. Щях да се обадя утре на Мариан за теорията, че една магия е толкова близка до друга, но дотогава бях сама. 
Голяма изненада. 
Разбира се, не бях напълно сама. Погледнах през седалката към Натаниел. Той също ме погледна, със спокойно лице, ръце на бедрата, коланът бе на място. Бе дръпнал косата си назад в дебела плитка, оставяйки лицето си открито. На лунна светлина очите му изглеждаха сиви вместо обичайното виолетово Без косата или издаващите се очи, той изглеждаше по-нормален отколкото някога съм го виждала. Изведнъж бе човек седящ срещу мен и с изненада осъзнах, че съм мислила за Натаниел като човек. Поне не и в смисъл на човек като пораснал различно човешко същество. Бе повече като бреме отколкото човек за мен. Някой да бъда спасен, помогнат. Той бе задача, проект, но не и човек. 
Жегата започна да се разпростира из джипа. Ако щяхме да останем още тук трябваше да пусна обратно климатика. Ако Жан-Клод бе прав, тогава съм правила секс с Натаниел по-рано тази вечер. Надявах се Жан-Клод да греши, защото все още възприемах Натаниел като дете, малтретирано дете. Грижих се за тях, не правиш секс с тях, дори и да го искат от теб. 
Гърдите ми ме боляха, вероятно от ухапванията. Толкова често сме споделяли леглото, че се чувствах странно, когато не е до мен. Но все още не го виждах като възрастен. Тъжно, но истина. 
- Жан-Клод и убеден, че ardeur е добре нахранен и няма да се надигне до края на нощта. – казах. 
Натаниел кимна. 
- Няма да ти се наложи да се храниш отново, докато не спиш няколко часа. Жан-Клод ми обясни нещата, малко. 
Това ме раздразни. 
- Така е направил, а? 
Той кимна с глава. 
- Анита, той се тревожи за теб. 
- Обзалагам се. 
- Наистина няма да спиш тази нощ в Цирка, нали? 
- Не. – казах. 
Седях облегната назад на седалката, с ръце скръстени пред стомаха си. Сигурна съм, че изглеждах толкова упорита колкото се чувствах. 
- И когато станеш утре, тогава какво? 
Гласът му бе много нежен в горещата, тъмна кола. 
- Не знам какво имаш в предвид. 
- Напротив, имаш. – каза той. 
Въздъхнах. 
- Не искам да правя това, Натаниел. Не искам да имам инкубуса на Жан-Клод в себе си. Предпочитам наистина да съм Нимир-Ра отколкото да се храня от други. 
- И ако си и двете? – попита, с дори по-нежен глас. 
Намръщих се, ръце още скръстени, но прегръщащи ме повече сега. 
- Не знам. 
- Ще бъда там за теб, Анита. 
- Къде? 
Погледнах го. 
- Утре, когато се събудиш. 
- Какво друго ти каза Жан-Клод, докато аз тичах наоколо опитвайки се да разбера за Деймиън. 
Погледът на Натаниел не се поколеба, не се промени. Не бе засрамен или притеснен дори малко от разговора. 
- Че няма да се вбеси, ако правиш истински секс с мен. 
Изучавах лицето му. 
- Не. – каза той. 
- Аз също, но.. – Радвах се, че е тъмно, защото се изчервих, но мамка му, исках някой друг да отговори на този въпрос. – Знам защо аз не сметнах това днес за истински секс, но защо не и ти? 
Той се усмихна и погледна настрани. Отговори гледайки надолу. 
- Каквото направихме първия път, с ти да маркираш гърба ми, това бе най-близкото до истински секс за мен.
- Значи бе нещото с доминиране? 
- Не – каза той гледайки надолу. – Ако наистина имахме нужда от кондомите, тогава щеше да бъде секс. 
- Имаш в предвид проникване. – казах. 
Той кимна, продължаваше да не ме гледа. 
- Така се чувствам и аз. Жан-Клод каза, че се само заблуждавам 
Натаниел леко се усмихна, после продължи да гледа в нищото. 
- Той ми каза, че съм много американец, много мъж и много млад.
- Ти си американец, мъж и на двайсет – казах. – какво друго би трябвало да значи. 
Погледна ме за момент, после погледна настрани. Определено му бе неудобно сега. 
- Какво друго каза Жан-Клод? – попитах. 
- Ще се ядосаш 
- Просто ми кажи, Натаниел. 
Размърда се, тънката лента на горното показа по-голямата част от раменете му, докато го правеше. 
- Надява се, че ще ме приемеш за свой pomme de sang. Каза, че ти го е споменал. 
- Спомена го. 
- Може ли да махна колана? – попита. 
- Направи го. 
Остави колана да се прибере на една страна и се обърна, за да ме гледа, единият крак бе под седалката, плитката лежеше на едното му рамо. 
- Жан-Клод каза, че колкото повече се бориш с ardeur, толкова по-силен става той, трябва да му се отдадеш, когато трябва. 
- Звучи като план за мен. – казах. 
Натаниел поклати глава. 
- Не бъди твърда този път, Анита, не се бори. Боя се за това, което ще ти се случи. 
- Какво, трябва ли да се събудя утре сутринта и падна в ръцете ти? – не можех да прикрия сарказма в собствения си глас, макар да породи наранено изражение на лицето му и ме накара да искам да се извиня. – Не е нищо лично, Натаниел. Не си ти, а че трябва да го правя е каквото не ми харесва. 
- Знам това. – наведе глава, отново без да срещне очите ми. – Просто ми обещай, че когато гладът се надигне утре ще се обърнеш към мен или някой скоро и няма да бъдеш... корава. 
- Какво искаше наистина да кажеш на края на изречение? 
Той се усмихна. 
- Упорита. 
Трябваше да се усмихна. 
- Не мисля, че мога просто да легна още първия път, когато ardeur ме удари. Просто не мога да се отдам толкова лесно, Натаниел. Разбираш ли това? 
- Трябва да докажеш, че си по-корава от него. – каза той. 
- Не, трябва да бъда която съм и която съм не се дава на никой или нищо. 
Той се усмихна. 
- Това е разбираемо. 
- Присмиваш ми се. – казах. 
- Малко. – каза той. 
- Видя какво направих на врата на Джейсън, Натаниел. Ами ако те нараня? Имам в предвид наистина да те нараня? 
- Джейсън ще оздравее, Анита и не се оплакваше, когато Ашър го изведе. 
Натаниел се усмихна и погледна настрани все едно се опитваше да не се смее. 
- Какво? 
Поклати глава: 
- Ще се ядосаш, а той не го имаше в предвид точно така. 
- Какво каза той, Натаниел?
- Попитай го сама. Той изглежда може да ти каже жестоки неща и ти да го сметнеш за сладко. Когато ги кажа аз, просто се ядосваш. 
- Ами ако ти заповядам да ми кажеш? 
Изглежда помисли върху това за секунда, после отново ми се усмихна. Бе приятна усмивка, млада, отпускаща, истинска. Когато за първи път срещнах Натаниел бе забравил как да се усмихва така. 
- Не, няма. 
- Какъв подчинен си само. – казах. 
Усмивката се разшири на хилене. 
- Не ме харесваш като подчинен. Чувстваш се неудобно. 
- Така че се променяш, за да ми угодиш? 
Усмивката му изчезна, но не бе като да не е щастлив, по-скоро изражението му се промени от хумористично към замислен. 
- В начало, но напоследък го правя , за да угодя и на себе си. 
Това ме накара да се усмихна. 
- Това е най-добрата новина, която чувам цяла вечер. 
- Радвам се. 
Разкопчах собствения си колан. 
- Неща излезем от тази кола преди да се разтопим. 
Отворих вратата и той направи същото. Затворихме вратите и натисках копчето на ключодържателя си да заключа джипа. Направи малък бибипкащ звук и заобиколих колите към пътя, където вървенето бе по-лесно. Натаниел и аз започнахме да вървим надолу по линията коли към къщата ми. Плитката му се плъзгаше по гръбнака му като дълга тънка опашка, движеща се докато вървеше. 
Чери и Зейн се появиха от между колите точно пред нас. 
- Помислихме си, че сте се изгубили. – каза тя, усмихвайки се. 
- Вие ли пуснахте всички в къщата? – попитах. 
Усмивката й изчезна. 
- Да, надявам се да нямаш нищо против. 
Усмихнах се. 
- Няма проблеми, Чери, наистина. Ако се бях замислила, щях да уредя някой да ги пусне. 
Тя видимо се отпусна и падна на колене през мен. Предложих й лявата си ръка. Пазех дясната си свободна в случай, че трябва да извадя оръжието си. Не е вероятно, но никога не знаеш. Чери взе ръката ми със своите две и затърка лицето си в нея като котка маркираща миризмата си. Другото формално посрещане включваше близане, най-накрая убедих всичките си котки, че търкане на лицето бе всичко, с което ми бе удобно. 
Зейн застана на колене до Чери, но не се опита да вземе дясната ми ръка. Той изчаква тя да свърши с лявата ми. Също така ги отучих да взимат ръката ми за оръжие. Той търкаше лицето си в ръката ми и имаше някаква грубост отстрани на челюстта му, все едно бе пропуснал място, докато се е бръснел.
Чери се търкаше срещу краката ми, докато Зейн ме поздравяваше. Бе като да се търкаш в наистина голяма котка, която просто се случва, в момента, е в човешка форма. Първите няколко пъти, когато се случи откачих. Но вече не ми се струваше толкова странно. Не знаех дали това е добре или отчасти тъжно. 
Когато поздравяването свърши, Зейн каза: 
- Имахме резервния ключ, така че се погрижихме за компанията. 
Сега вече стояха прави като добри малки човечета, добре де, добри хора, както и да е. 
- Добре, макар да си нямах и идея, че ще е толкова голяма компания. 
Влязоха в крачка, един от всяка наша страна и можех да почувства Чери до себе си. Можех да почувствам енергията й като вибрираща линия срещу тялото ми. Никога преди не я бях чувствала толкова силно. Просто още един пирон в ковчега по въпроса за Нимир-Ра. Доказателствата ставаха достатъчно много, че ако не бях добра в самозаблудата, бих си го признала досега. Но имах достатъчно за един ден. Щях да преживея тази една нощ. Така че го игнорирах и ако Чери бе почувствала нещо, не го каза. 
Бе Зейн, който застана до Натаниел и го подуши докато вървеше. 
- Миришеш на пресни рани. 
Докосна гърба на Натаниел, където се показваше над танковото горнище. Знаех, че имаше ухапвания около раменете му, целия път нагоре към шията му. Знаех, че няма как да го прикрием. Мамка му, дори дрехите да го прикриват, биха го подушили. 
- Какво си направил? – попита Зейн. – Или трябва да кажа, с кого? 
Натаниел дори не ме погледна. Щеше да остави всичко на мен – какво да се каже и какво не. Умно от негова страна. Или може би просто също не знаеше какво да каже. Опитах се да измисля лъжа, която да го обясни и нищо, което не караше Натаниел да изглежда зле. Нищо не ми дойде на ум. Или бе правил секс с някоя непозната жена или.. или какво? Истината? Не исках да казвам истината, докато не бях сигурна как се чувства относно нея. Познавайки се това би отнело поне няколко дни. 
Чери и Зейн заобиколиха Натаниел в дори по-малък кръг, докато телата им не се блъскаха с неговото, докато се движеха около него. Побутваха го постоянно като акула поверяваща дали нещо става за ядене. 
- Хайде хора, нямаме време за това. Трябва да отидем до лупанара и спасим Грегъри. 
Зейн падна на колена до Натаниел, ръцете му се плъзнаха по тялото на по-малкия мъж. Ръцете на Зейн се пъхнаха под горнището на Натаниел. 
- Зейн, стани. – казах. 
Чери стъпи много близо до Натаниел, гледайки надолу към него, хващайки го за брадичката и повдигайки към себе си сякаш щеше да го целуне. 
- Кой беше? 
- Това си е работа на Натаниел. – казах. 
Натаниел ме погледна, просто така. Погледът бе достатъчен. Бях страхливка. Пулсът ми се ускори и ставаше по-силен в шията ми, сякаш се опитвах да преглътна нещо, докато то се опитваше да избяга. 
- Ако бе Зейн или аз, да – каза Чери. – Но, докато бе в болницата тези последни няколко дни решихме, че Натаниел трябва да мине всичките си приятелки през парда преди да прави каквото и да е интимно с тях. 
- Като Нимир-Ра нямам ли право на вето? 
Чери ме погледна. 
- Разбира се, но ти щеше да се съгласиш с проверяването на хората за Натаниел. Той за малко не бе убит, повторно. 
Бях съгласна, просто не тази вечер. Тази вечер, от всички вечери, исках всички да си гледай своите собствени работи. На никой да не му пука с кого спи, досега. Нормално. Направих първия си неразумен ход над един от тях и трябваше да призная, макар още да не знаех как се чувствам за това. Отворих уста, за да кажа, че бях аз, но спрях, когато видях следващия леопард идващ надолу по улицата. От всички тях, тя бе последната пред, която бих говорила за интимни неща. 
Бе Елизабет. Походката й винаги бе нещо средно между курва и плъзгане, перфектната походка на проститутка. Появи се между колите с Калеб под ръка и имаше толкова самодоволна усмивка на лице, че или не знаеше, че съм й ядосана, или си мислеше, че не мога да направя нищо по въпроса. Тя бе по-висока от Калеб с почти петнадесет сантиметра. Косата й падаше на къдрици до талията, брюнетка, толкова тъмна, че бихте казали, че е черна, ако нямахте моята коса за сравнение. Бе красива в един нацупен, съблазнителен начин, като някое тропическо растение с тънки, свежи листа и красива, но убиващ цвят. 
Носеше толкова къса поличка, че горното на черният й чорапогащник и жартиери подпомагаха да се прикрие. Обувките й бяха черни сандали с по-нисък от обикновения ток, който носеше. Все пак щяхме да минаваме през горите. Блузата бе толкова тънка, че дори на звездна светлина можеше да се види, че не носи сутиен, а тя като мен, бе жена, която се нуждае от един. 
Калеб носеше чифт избелели дънки, без обувки или блуза. Джинсите бяха изрязани ниско, достатъчно да покажат пъпа му. Бе твърде лично, но посмях, че по-големите ми братовчеди се състезаваха кой ще си вземе по-щури колани. Дори като дете си мислех, че този тип панталони за грозни. Времето не бе променила мнението ми. 
Калеб изглеждаше доста доволен от себе си. Обзалагам се, че днес са правили секс, но не бе моя работа, с кого се чукат. Наистина, не беше. 
- Радвам се, че имаш приятна вечер, Елизабет. 
Тя стисна ръката на Калеб. 
- О, бе много, много добра нощ. 
- Радвам се, защото ще стане много, много зле. – казах. 
Изимитира нацупване. 
- О, да не би нашата малка Нимир-Ра да е наранила чувствата си, защото не дойдох да спя гола с нея? 
Трябваше да се засмея. 
- Какво е толкова смешно? – попита тя. 
Калеб се отдръпна то нея, освобождавайки се. 
- Защо си мислиш, че няма да те убия, Елизабет? 
- Защо? – попита тя. 
- О, може би защото изостави Натаниел в клуба и остави лошите да го пипнат, което доведе до това за малко да умра и може би да се превърна в истинска Нимир-Ра. 
- Омръзна ми да съм му бавачка – каза тя. – Преди бе много забавен, но вече не. Вече си има стандарти. 
- Което означава, че повече няма да те чука. – казах. 
За първи път истински гняв се плъзна по лицето й. 
- Преди имахме наистина приятни моменти, Натаниел и аз. 
- Явно не достатъчно добри. – казах. 
Тя застана до Чери, което я постави много близо до мен. Елизабет се боеше и аз знаех защо – или поне така мислех. Тя бе импулсивна, арогантна и същински трън в задника, откакто взех контрола над парда и не я нараних. Оставих всичко да мине, защото както бе щастлива да излага можех да я застрелям, но не и на я накажа. Да накажеш шейпшифтър означава или да го пребиеш или да направиш някоя мистична глупост, което да го уплаши до смърт. Тя бе права. Не можех да направя нищо шейпшефтърско. Отне ми известно време да осъзная защо оставих Елизабет да й се разминава. Аз убих нейния сладур, мъжът, който обичаше. Караше ме да се чувствам зле. Габриел си заслужаваше да умре, но тя го обичаше и й симпатизирах. Но тя бързо изхаби цялата ми симпатия, когато видях Натаниел закачен на онези вериги с мечове забити в плътта му. Правилата се бяха променили и Елизабет не го знаеше. Все още. 
Останалите леопарди се появиха изпод дърветата, минавайки надолу по пътя. Косата на Мърл изглеждаше бяла в мрака, вратата и мустаците сребристи. Носеше прави джинси и каубойски обувки със сребристи токове. Отвореното кожено яке не правеше нищо повече от това да прикрие гърдите му. С него имаше жена. 
Бе висока – метър и осемдесет или малко повече. Носеше обувки за джогинг, дънки и разпусната тениска, стигаща й до коленете. Широката тениска не можеше да прикрие фактът, че е дългокрака и добре оформена. Косата й бе почти черна, права, тънка, отрязана над раменете. Не носеше грим и костите на лицето й я караха да изглежда като скулптура, почти груба. Очите й бяха бледи, устните й – тънки. Бе лице, което няма да забравиш или да се умориш от него. Мърл държеше ръката й, но не като двойка, по-скоро като баща държи ръката на дъщеря си – с успокояваща нежност. 
Тя вибрираше с тази преливаща се енергия, което всички леопарди имат в известна степен. Но тя накара кожата ми да танцува от километри разстояние. Когато бяха достатъчно близо до мен успях да видя, че очите й са бледи, също можех да видя, че е уплашена. Очите й имаха налудничавия поглед на човек, който е бил малтретиран много пъти. 
Мърл ни представи: 
- Това е Джина. 
- Здравей, Джина. - казах. 
Погледна ме и страхът в очите й бе заменен от презрение. 
- Малко е ниска да бъде Нимир-Ра. 
- Мика и аз сме еднаква височина. – казах. 
Тя сви рамене. 
- Както казах. 
Но смелостта й не звучеше истинска. Бе повече като някой шептящ в мрака. Но го оставих. Джина не бе мой проблем тази нощ. 
Вивиан бе последният от леопардите ми и се появи надолу по улицата. Бе една от малкото жени, който ме караха да се чувствам защитнически и непосредствено да мисля за деликатността на кукла. Тя не просто една от най-красивите жени, който съм виждала и обикновеното също и стриптърско горнище със сандали не можеше да прикрие това. Тя бе афро-американка между другото от Ирландия и кожата й бе в онзи безпогрешен какаов оттенък, който получаваш само от този конкретен примес. Изглеждаше някак загубена и осъзнах защо. Не я бях виждала без Стивън до себе си повече от година Стивън бе идентичния близнак на Грегъри и също така стриптизьор в Престъпни удоволствия. Стивън и Вивиан живееха заедно и изглеждаха много щастливи. Но Стивън бе в лупанара тази вечер като всички добре върколаци и тя бе тук с леопардите. Горката Вивиан. Горкия Стивън. До този момент не осъзнавах, че Стивън може да изгуби брат си тази вечер. Мамка му. 
Вивиан падна на колете пред мен и й предложих ръцете си. Тя ги пое в своите и затърка лице в тях, както Чери и Зейн бяха. Елизабет не бе предложила поздрав и това бе обида. Другите не бяха мой леопарди, но тя бе. И тя открито ми се противопоставяше. Бе за първи път пред компания. Обикновено не настоявах, защото не ми харесваше Елизабет да ме докосва, но видях лицето на Калеб, докато бе пред мен за поздрав. Той бе забелязал това. 
- Как си, Вивиан? 
- Истинска Нимир-Ра нямаше да има нужда да пита. – каза Елизабет. 
Стиснах ръката на Вивиан, докато й помагах да стане. 
- Ще ни помогнеш ли да спасим Грегъри или ще бъдеш просто трън в задника? – попитах Елизабет. 
- Искам Грегъри да е добре. – каза тя. 
- Тогава вземи млъкни. 
Тя започна да казва нещо и Чери хвана ръката й. 
- Достатъчно, Елизабет. 
- Ти не си ми доминираща. – каза Елизабет. 
- Опитвам се да ти бъда приятелка. – каза Чери. 
- Значи искаш да я оставя на мира? 
- Моля. – каза Чери. 
- Добре. – погледна към Натаниел. – Мога до почувствам прясна кръв по теб, Натаниел. – постави ръцете си от двете страни на шията му, ръцете сплетени, тялото й притиснато по линията му, движейки се назад от Чери. – Най-накрая откри някой? 
- Да. – каза той. 
- Кой? – попита Чери. 
- Наистина нямаме време за това – казах. – Трябва да стигнем до лупанара. 
Мърл просто трябваше да проговори: 
- Единствената причина поради която Елизабет се държи така с теб е, защото й позволяваш. Неподчинението трябва да се накаже веднага или структурата на властта не може да оцелее както при местния Улфрик и глутницата му. 
- Контролирам леопардите си. – казах. 
Елизабет се засмя, остави голяма целувка на челото на Натаниел и остави червен отпечатък от червило. 
- Той се е чукал с някой, когато му бе забранено да го прави с никой без разрешението на парда наоколо. И ти се оставиш и това просто така. Толкова си слаба. 
Поех си дълбоко въздух и издишах. 
- Не е чукал никой тази вечер. 
Калеб се присъедини към другите обикалящи около Натаниел. Приближи лице към слабините на Натаниел. Елизабет го направи, за да може. 
- Надушвам сперма, но не и вагина. 
Това бе след като знаех, че Натаниел добре се е измил. Калеб се изправи и Елизабет се върна на мястото си. Той остави ръка зад гърба на Натаниел и приближи лицата ми сякаш ще се целунат, но спря малко преди устните им да се докоснат. 
- Не надушвам вагина и тук. Не мисля, че е правил секс. 
Зейн повдигна блузата на Натаниел колкото можеше както бе на колене, после се изправи вдигайки блузата над врата на Натаниел. Белезите от зъби бяха почти черни на звездна светлина. Имаше ухапване на почти всеки сантиметър от гърба му, краищата не се докосваха, но не бях пропуснала много. Накара ме да се изчервя. 
Вивиан ме погледна и разбрах, че най-вероятно може да подуши кръвта в бузите ми. 
Зейн каза: 
- Той може да не е правил секс, но определено е имало нещо. 
Калеб заобиколи и вгледа в голия гръб на Натаниел: 
- Някой се е забавлявал. 
- Погледнете това. – каза Елизабет. 
Тя ги привлече отпред и ухапването на зърното му. Те плъзнаха ръцете си по не и Зейн издърпа блузата на Натаниел и я захвърли на капака на близката кола. Всички освен Мърл, Джина и Вивиан наобиколиха Натаниел, докосвайки раните му с пръсти, ръце и език. Главата на Натаниел бе отдръпната назад, очите затворени и знаех, че не е като да му е неприятно, но...
- Достатъчно. – казах. 
Елизабет дръпна надолу шортите на Натаниел и видях колко не-щастлив е той. 
Извиках: 
- Достатъчно! 
Елизабет бе на колена, ръцете на задника му. 
- Който е направил това може също толкова лесно да е направил по-голяма вреда. Биха го порязали наистина зле и той бе ги оставил. Нали така, Натаниел? 
- Бих я оставила да направи каквото си поиска. – каза той. 
Мамка му. 
- Не може да го оставиш да прави това, - каза Чери, изправяйки се и идвайки към мен. – Не можеш да го оставиш да прави това, Анита. Или следващият път, когато и да е, тя може да го убие. 
- Няма да го убие. – казах. 
- Знаеш кой е? – попита. 
Кимнах. 
- Защо не каза така? – попита Мърл. 
Поех си дълбоко въздух и издишах. 
- Защото не съм напълно комфортна с това. Но това е мой проблем, не на Натаниел. – вдигнах ръка към него. – Натаниел. 
Той си дръпна обратно шортите, за да може да върви и дойде при мен, стисна ръката ми, когато я взе. Оставих го зад себе си, линията на телата ни се докосна. Физическият контакт бе начина да кажа, че е под моя протекция. 
- Аз го маркирах. 
Елизабет се засмя, все още на колене. 
- Знаех, че ти е любимец, но никога не бих помислила, че ще излъжеш заради него. 
- Поне някой от вас могат да подушат дали лъжа. Маркирах тялото му, моите зъби са. 
- Нивото на безпокойството ти голямо откакто дойдохме. Не мога да кажа дали лъжеш. – каза Мърл. – А ако аз кажа, тогава никой друг тук не е достатъчно лафа, за да бъде сигурен. 
- Станало е така, че миризмата ти не се променя, когато лъжеш. – Каза Чери. 
Бях чувала да лъжеш с очите си, но не и с миризмата си. 
- Не мислех, че може да се прави това, лъжа с миризмата си. 
- Мисля, че лъжата вече не те вълнува. – каза тя. 
О. 
- Да си социопат си имало и облаги. – казах. 
Калеб се припълзя към нас, с походка каквато правят леопардите. Нечовешка грация. Дойде достатъчно близо до постави лице срещу крака ми. Оставих го, защото си помислих, че ще дойдат да ме помиришат ако обявя Натаниел за мой. Просто не очаквах една от котките на Мика да е първи. 
- Той има нейната миризма по кожата си. 
- Те спят в едно легло много нощи. – каза Елизабет. Бе на крака, дори не бе сбръчкала нос. 
Калеб потърка лице в крака ми. 
- Тя мирише на вълк и... вампир. – той се вгледа в мен. – Направила си го със своя Улфрик и господаря си тази нощ? Затова ли Натаниел не мирише на вагина, не е имало място за него? 
Опитах се да запазя своята версия на отворен ум, но тогава реших, че не харесвам Калеб. 
- Пардът има правото да разпитва с кого Натаниел спи, защото няма добра преценка. Никой от вас няма право да ме разпитва. 
Калеб се придвижи в едно от онези твърде-бързи-да-се видят движения и завря лице в слабините ми, достатъчно силни да заболи. Извадих Браулинга без да се замисля за това и го притиснах към черепа му преди да осъзная. По-бързо от нормално – дори и за мен. 
Калеб повдигна глава назад, така че челото му бе притиснато към цевта на оръжието. Вгледа се в мен. 
- Не миришеш на пенис. Не ми казвай, че си била с поне трима мъже в леглото и никой не те е чукал. 
- Калеб, започвам наистина да не те харесвам. 
Той се ухили. 
- Но няма да ме застреляш, защото това ще ядоса Мика. 
- Прав си, не трябваше да изваждам оръжието. Просто не съм свикнала да мога да мисля преди да извадя оръжието си. 
- Никога не съм ти виждал да го вадиш толкова бързо. – каза Зейн. 
Свих рамене. 
- Облаги от промяната, предполагам.
Прибрах Браулинга обратно. Нямаше да го застрелям само защото е противен. 
Калеб облегна бузата си на бедрото ми и го оставих. Борбата ми само би го забавлявала и той де държеше добре, по свой си начин. 
Вивиан докосна ръката ми.
- Ще бъдеш ли една от нас? 
- Ще знаем след две седмици. – казах. 
- Съжалявам. – каза тя. 
Усмихнах й се. 
- Благодаря. 
- Не си била отгоре на Натаниел – каза Елизабет. – Твърде си праволинейна да направиш това. 
Погледнах я и оставих мрака да изпълни очите ми, което бе моята версия на звяра. Погледът, който казва точно колко надълбоко съм паднала.
- Не съм толкова гнуслива колкото бях преди, Елизабет. Няма да е зле да си спомниш това. 
- Не – каза тя, - не, ти го предпазваш. Той бе любимецът на учителя от първия ден. Просто се боиш от това, което Мика ще направи. Боиш се от какво един истински Нимир-Радж ще му направи сега, когато не се подчинява на директна заповед – вгледа се в нас. – И трябва да се боиш, Анита, трябва много да се боиш, защото Мика е силен, силен по начин, по който бе Габриел. Той не се плаши. 
- Чувала съм достатъчно за Габриел да се чудя дали това е комплимент. 
Мика се появи от дърветата с висок мъж до себе си. Преди Мика никога не съм спала с мъж, с който току-що съм се запознала. Никога не спях с някой, който не кара сърцето ми да забие бързо, кожата ми да реагира при вида му. Докато Мика се показваше из дърветата, той бе грациозен и красив, но не бях влюбена в него и тялото ми не реагираше сякаш бях. Бях еднакво доволна, но и малко засрамена от това. 
Носеше шорти, който бяха изрязани, така че бързо да може да излезе от тях. Бялото горнище изглеждаше сякаш блести в мрака, карайки тена му да изглежда дори по-тъмен. Широк кожен колан подсигуряваше тънката му талия. Бе вързал тъмната си коса на опашка, но бе толкова къдрава, че не даваше илюзията за къса коса, знаеш дори от отпред, че имаше много коса назад. Изглеждаше по-деликатен в дрехи отколкото без тях. Може би просто не бях обърнала внимание на това колко малко кокалест бе той. Имаше нещо грациозно в начина, по който бе създаден, добри кости, мека кожа, много.... изискано, особено за мъж. Жан-Клод бе по-красив, но той бе твърде висок, за да бъде наречен деликатен. Мика бе деликатен. Единственото, което го спасяваше да изглежда слаб бе играта на мускулите в ръцете му, начина по който ходи, сякаш света е негов и където и да помръднеше бе центърът на вселената. Със сигурно не бе толкова самоуверен. Толкова много потенциал в такъв малък пакет. Напомняше ми на някого. 
Мъжът, който пътуваше зад Мика бе изцяло в черно, с много късно подстригана черна коса и имаше нещо в оттенъка на кожата му, което дори на звездна светлина не изглеждаше като тен. Бе красив в млад, почти смешен начин, но мускулест и много атлетичен. Това обясняваше защо Мърл не бе до Мика. Имаше смяна на пазачите. Мика го представи като Ноа.
Боях се да срещна отново Мика – чудейки се какво ще му кажа, как се чувствам. Не бе чак толкова некомфортно колкото си мислих, че ще бъде. Може би щях да бъда повече, ако не се опитвах да предпазя честта на Натаниел. Може би защото не казах и знак, за това, което бяхме направили, Мика също не го направи. Или може би и той бе толкова обърках колкото и аз. Или може би така е при случайния секс. Просто не знаех. 
- За какво са всички толкова напрегнати? – попита Мика. 
- Покажи му, Натаниел. 
Натаниел не се почуди, просто пристъпи от зад мен и показа гърба си на двамата мъже. 
Бодигардът бързо подсвирна. Очите на Мика се разшириха и той погледна над рамото на Натаниел към мен. 
- Ти ли го направи? 
Кимнах. 
- Не е. – каза Елизабет. 
Калеб се бе поизправил колкото можеше на колене и душеше корема ми, лицето му бе насочено към други места, но бе внимателен да не ги докосне. Не мисля, че би подушил слабините ми през Мика. Елизабет бе права за едно нещо. Леопардите не се бояха толкова от мен, колкото от Мика. 
- Тя мирише и на кръв. – каза Калеб. 
- Махни се от мен. 
Той се усмихна, но запълзя настрани. 
- Да не казваш, че тя има подобна рана като неговите на гърба му? – попита Елизабет. 
Калеб кимна, докато изпълзяваше. 
- Тогава тя лъже. Който е направил неговия гръб е направил и нея? 
Въздъхнах. 
- Наистина ли трябва да го доказвам? 
- Бих приел думата ти, - каза Мика, - но изглежда парда ти, не. 
- Просто от толкова отдавна искаме да вземеш някой от нас – каза Чери. – И сега.. Мисля, че бихме повярвали на секс, но не и на това. Просто не изглежда като твоя работа и Елизабет е права за едно нещо. Натаниел е твой любимец и ти би го пазила. 
Страхотно, никой не ми вярва. 
- Добре, просто страхотно. – казах. 
Започнах да свалям кобура на раменете и го оставих да се плъзне по гърба ми. Да издърпам блузата от дънките си не бе проблемът, дори да го сваля и оставя до тениската на Натаниел върху колата не бе проблемът. Носех много красив черен сутиен. Бе създаден да се гледа. Жан-Клод имаше много лошо влияние върху гардероба ми. Проблемът бе да сваля сутиена. Наистина не исках да го правя. 
Разкопчах гърба, но задържах предната на място. 
- Какво ще стане след като видиш ухапването? 
- Ако ми покажеш ухапване на гърдите си, което няма следи от зъби по себе си, ще повярвам, че е бил Натаниел. – каза Мика. 
Всички се насъбраха наблизо. Никога не съм обичала да съм центъра на вниманието, не и за такова нещо. 
- Дайте ми малко пространство за дишане, момчета.
Те се отдръпнаха крачка назад и си помислих, майната му. Всички тук, с изключение на Елизабет и може би новия бодигард са ме виждали гола. Ох, мамка му. Оставих сутиена да се изплъзне и го оставих на капака при блузата си. Определено не направих контакт с очите. 
В полезрението ми се появи ръка и я сграбчих за китката. Бе Калеб. 
- Натаниел може да ухапе, а аз не мога дори да докосна. 
- Не, не можеш. – казах. 
Мика не се приближи повече. 
- Защо го маркира? 
Срещнах очите му, очаквах да видя обвинение или презрение, или нещо друго негативно. Но лицето му бе много спокойно. 
- Имах нужда да забия зъбите си в нещо. Имах нужда.. – хванах се за главата и погледнах настрани. – Не бе секс, който исках. Исках да се храня. 
- Не – Елизабет се приближи към тълпата. – Не, не можеш да ставаш истинска Нимир-Ра, не и истинска. 
Имаше нещо близко до паника в лицето й. Можех да подуша страха й. Тя се приближи достатъчно близо, че телата ни почти да се докоснат и можех да чуя сърцебиенето й. 
- Страхувай се, Елизабет, много се страхувай. – казах. 
Тя наполовина се бе обърнаха и Мика каза нещо в същото време, което само бе извинение да не видя юмрукът й да идва. Тя ме блъсна назад отстрани на джипа, изпълвайки устата ми с кръв и карайки коленете ми да омекнат. Само това, че Чери ме хвана за талията ме предпази да остана права. Светът ми се разми в черно и бяло за секунда. Когато зрението ми се изчисти Елизабет бе държана от Мика и Ноа, бодигардът. 
Изправих се и отстъпих от Чери. Продължаваше да държи ръката ми и я оставих за секунда, докато и последното от замъглението изчезна. Допрях ръка до устата си и тя бе кървава. 
Мърл се придвижи да хване ръцете на Елизабет и Мика застана пред мен. 
- Добре ли си? 
- Ще бъда добре. 
Той докосна голата ми ръка. Бе най-лекото докосване на пръстите, но ме накара да изтръпна. Зърната ми се втвърдиха и нямах нищо, с което да прикрия внезапната реакция. 
Погледнах го и дори не трябваше да го гледам, дори сантиметър. 
- Не те познавам, защо... 
Ръцете му се плъзнаха по гърба ми, притискайки телата ми заедно и изведнъж не можех да си поема въздух. 
- Аз съм твоя Нимир-Радж, Анита. Няма нищо срамно в това. 
- Казваш Нимир-Радж както други хора казват съпруг. 
Прокара едната си ръка през косата ми, докато не си стигна при черепа ми, другата ръка бе на гърба ми. 
- Душите ни резонират като звука на две перфектни камбани. – прошепна той, докато устата му бе над моята. Коментарът бе толкова романтичен, че бе глупав и трябваше да се изсмея, но не го направих. 
Целуна ме, докосване на устните ме, после езикът му се плъзна в устата ми. Знаех, когато вкуси кръвта ми, защото ръцете му се стегнаха около тялото ми и тялото ме реагира срещу мен. Той бе твърде голям, за да не го почувствам как се втвърди между телата ми. 
Плъзнах ръцете си над ръцете му, блузата му и не бе достатъчно. Исках да докосна голата му кога до своята, да изпия всеки инч от него във всеки свой. 
Той ме целуна сякаш щеше да пие от мен и знаех, че част от вълнението бе от прясната рана. Издърпах блузата му от панталоните му и плъзнах ръцете си по гърба му. Но не бе достатъчно. 
Той се отдръпна от целувката и издърпа блузата си над главата. Просто докосвайки голите ни гърди една срещу друга бе по-добре. Бе сякаш кожата ми искаше неговата кожа. Никога не съм се чувствала така. 
Държахме се силно, и двамата дишайки тежко, ръцете ни заключени около нас, лица притиснати към рамото на другия, тежкото му дишане на врата ми. 
- Нямаме време за повече. – прошепна той. 
Кимнах, главата ми още бе на рамото му. Не е сякаш бях планирала още, но.. 
- Трябваше да докосна кожата си до твоята, защо? 
- Ти си моята Нимир-Ра и аз съм твоят Нимир-Радж. 
Отдръпнах се достатъчно да видя лицето му. 
- Това не ми го обяснява. 
Той хвана лицето ми в ръце, правейки сериозен очен контакт. 
- Ние сме двойка, Анита. Легенда е сред леопардите, че може да откриеш перфектния партньор и от първия път, когато правите секс сте свързани, повече от брак, повече от закон. Винаги ще копнеем един за друг. Душите ни винаги ще се търсят една друга. Зверовете ни винаги ще ловуват заедно. 
Би трябвало да ме изплаши, но не. Трябваше да ме ядоса, но не го направи. Трябваше да почувствам много неща, но всичко, което наистина чувствах, бе че той е прав и дори не исках да се опитвам да го разубедя в това. 
- На Ричард наистина ще му хареса това. – каза Елизабет. 
Мърл и Ноа за задържаха долу на колене и грубият жест нямаше как да не боли малко. Погледнах я. 
- Благодаря, че ми напомни какво щях да правя, Елизабет. Разсеях се. 
Отдръпнах се от Мика, пръстите ми проследих ръцете му надолу, сякаш не можех напълно да се пусна от него. 
- Пуснете я, момчета. Тя е мой проблем, не ваш. 
Те погледнаха към Мика, който кимна. Елизабет остана на колене, сякаш е несигурна какво да прави. Опита се да накара някой да и помогне да си стъпи на краката, но те я игнорираха и оставиха да се изправи сама. 
Отне ми време да си сложа обратно сутиена, докато вървях към джипа си, кобура на раменете ми все още се поклащаше около талията ми. Сложих си го върху голата ми кожа и не бе комфортно, но не исках да губя време да си слагам ризата. Знаех какво щях да направя сега. 
Вървях към джипа си и всички чакаха в мрака, докато отключвах вратата, преместих се на пътническото място, отворих жабката и извадих резервния пълнител с оловни куршуми. Започнах да нося резервен пълнител с оловни куршуми в джипа откакто попаднах на няколко коварни фей. Можеш да стреляш по фея със сребро цял ден и няма да направи кой знае какво. Но олово, те не харесват олово. Оловото също така си имаше и други употреби, защото нямаше да убие превръщач. Само сребро би го направило. Върнах се обратно към тях, извадих пълнителя в пистолета, докато вървях. Оставих пълнителя в джоба си, макар да не пасваше добре и заредих новия пистолет. Елизабет най-накрая започна да се оглежда притеснено, когато бях на две коли разстояние. Всички други вече щяха да са побягнали, но здравия разум не бе една от силните страни на Елизабет. Вече бях насочила оръжието към нея, когато много спокойно се приближих по-близо, когато тя каза: 
- Не би посмяла. 
Насочих дулото на оръжието си към нея и не почувствах нищо. Бе голямо, студено празно място вътре в мен – напълно спокойно и мирно. Но в центъра на това празно място мирът бе много близо до задоволството. Отдавна очаквах да направя това.
Застрелях я два пъти в гърдите, докато все още ми казваше, че няма да я застрелям. Тя се обърна, гръбнакът й се изви на дъга, ръцете й драскаха по пътя, краката й подритваха, докато се опитваше да диша. 
Всички бяха разчистили голяма пространство около нея. Застанах над нея и се вгледах надолу към нея, докато се опитваше да диша и сърцето й се бореше около раната, която й бях направила. 
- Постоянно повтаряш, че не мога да те убия като истинска Нимир-Ра като разкъсам гърлото ти или те изкормя. Може би това скоро ще се промени, но дотогава мога да те застрелям и ти ще си просто мъртва. 
Очите й се въртяха отчаяно, докато тялото й се опитваше да се справи с вредата. Кръв се появи в устата й. 
- Тази път не бе сребро. Но провали ме отново, Елизабет, в нещо голямо или дребно, провали се пред който и да е член на този пард и ще те убия. 
Най-накрая имаше достатъчно въздух да проговори. Изплю кръв и думите си: 
- Кучка, дори нямаш... – още кръв, - смелостта... – тъмна кръв от устата й, - да ме застреляш наистина. 
Гледайки надолу към нея осъзнах нещо, което преди не бях. Елизабет искаше да я убия. Искаше да я изпратя, където е Габриел. Най-вероятно не бе осъзнала какво иска, но ако не бе смъртно желание, бе нещо много близко. 
Лежеше там и се лекуваше, проклинаше ме и ми казваше колко съм слаба. Отново я застрелях в гърдите. Тя се гърчеше и трепереше и локвата кръв просто се разшири под тялото й. 
Оставих пълнителя да падне в ръката ми от оръжието, оставих го в другия си джоб и взех отново основния си пълнител за оръжието. 
- Този път сребро, Елизабет. Нещо повече за казване? – изчаках, докато оздравя достатъчно да говори. – Отговори ми, Елизабет. 
Тя се вгледа в мен и имаше нещо в очите й, нещо, което ми казваше, че най-накрая сме се разбрали. Тя се боеше от мен и понякога това е най-доброто, което може да направиш с хората. Опитах се с любезност. Опитах с приятелство. Опитах с уважение. Но когато всичко друго се провали, страхът ще свърши работата. 
- Добре, Елизабет, радвам се, че се разбрахме. 
Обърнах се към другите. Те ме гледаха сякаш ми е израснала втора глава – гадна. Мика държеше дрехите ми и пуснах кобура си, за да се облека. Никой не каза нищо, докато се обличах. 
Когато всичко си бе отново на място: 
- Ще отиваме ли сега към къщата? 
Калеб изглеждаше зле. Мика изглеждаше доволен. Също и Мърл, и Джина, и всичките ми леопарди. 
- Няма да ти бъдат позволени оръжия тази вечер в лупанара. – каза Мърл. 
- Затова са ножовете. – казах. 
Гледа се в мен сякаш не бе сигурен или съм сериозна или не. 
- Усмихни се, Мърл, тя ще се излекува. 
- Започвам да вярвам каквото казаха плъхолаците. 
- И какво е това? 
- Че си достатъчно страшна и без да бъдеш Нимир-Ра. 
- Това дори не е близко до страшно. – казах. 
Очите му се разшириха. 
- Наистина? 
Бе Натаниел, който каза: 
- Наистина. 
Останалите ми котки го последваха, кимайки. 
- Тогава защо не се боите от нея? – попита Джина. 
- Защото не се опитва да плаши нас – каза Зейн. Той погледна надолу към Елизабет, все още неспособна да помръдне. – Разбира се, може би правилата са се променили. 
- Само за малки лоши леопарди – казах аз. – Нека да вземем плъховете и да вървим да видим вълците. 
- И лебедите. – каза Мика. 
- Лебеди? 
Той се усмихна. 
- Имаш нови завоевания, Анита, дори когато не искаш. 
Той ми подаде ръка. Поколебах се, тогава бавно я взех. Пръстите ни се докоснаха и вървяхме ръка за ръка надолу по пътя и се чувствах добре и наистина, сякаш бях открила част от себе си, която липсваше. Оставих Зейн да се увери, че Елизабет не бъде прегазена от кола. Изпратихме д-р Лилиан да я види. Останалите леопарди последваха Мика и мен, и за първи път откакто наследих котките, се почувствах като истинска Нимир-Ра. И може би, само може би, нямаше да ги предам. 


21 глава

Рафаел, кралят плъх имаше черна лимузина. Никога не ми е приличал на човек с лимузина и го попитах. 
Той каза: 
- Маркус и Рейна обичаха да правят голямо шоу с подобни неща. Аз и плъховете ми не искаме да правим спектакъл за себе си, така че имаме лимузина. 
- Хей, аз нося грим. – казах. 
Това го накара да се усмихне. 
Возихме се отзад на лимузината с един от плъхолаците му каращ. Мърл и Зейн бяха отпред при шофьора. Мърл, защото запротестира всички ни да бъде разделени между хора, който не познава и Зейн, защото просто не вярвах напълно на Мърл, все още. Макар да нямах илюзии за това кой ще повече в двубой, ако се стигнеше до това. Ричард имаше върколак или двама, на който може и да заложа срещу Мърл, но имаше нещо плашещо относно бодигарда на Мика, нещо, което липсваше на всичките ми леопарди. Не безжалостност, а по-скоро цялостна практичност. Просто знаеш, че Мърл ще направи каквото е нужно, без колебание, без симпатия, просто бизнес. Когато ти самия работиш по този начин, започваш да разпознаваш това в другите хора и ги наблюдаваш от близо. 
Всички лидери се возиха отзад в лимузината, което бе малко повече привързаност за мен, но ни позволи всички да говорим и никой изглежда да нямаше проблем с това. Не знам защо ме дразнеше, но бе така. 
Рафаел бе висок, тъмен, красив и силен мексиканец. Говореше без следа от акцент или по-скоро звучеше все едно идва Мисури. Седеше срещу нас. Да, нас. Мика и аз седяхме срещу него. Не се държахме за ръце. Не си прехвърляхме дълги погледи. В действителност, странно, но веднъж далеч от другите леопарди се чувствах некомфортно около него. Може би бе обичайният ми дискомфорт след интимност. Но не бях сигурна, бе различно. Или може би колкото по-близко бяхме да видим Ричард, толкова повече си чудех, какво, по дяволите, правя. Наистина ли щях да кажа на Ричард, че имам нов любовник, друг превръщач? Скъсахме преди и се събрахме, но ако Ричард си помисли, че имам и друг постоянен любовник освен Жан-Клод, щеше да е краят. Не искам да бъде краят, макар част от мен да не ме напълно сигурна, че да излизам с Ричард е здравословно за никой от нас. Не бяхме наистина добре един с друг. Любовта понякога е такава. 
Избутах настрана сериозните мисли и погледнах към последния член на малкото ни парти. Донован Рийс бе новият лебедов крал в града. Той бе около метър и осемдесет висок, макар да не можеше да се разбере, докато седи. Кожата му бе в онзи цвят на мляко и сметана на лицето, че красотата придобива, когато не си виждал слънце година-две, но Донован бе истинската работа. Той бе по-блед от мен, толкова блед, колкото Жан-Клод, но имаше малко розово по бузите му, като добре поставен руж. Почти можеш да видиш кръвта му да плува по кожата му, сякаш бе почти прозрачна. Не само че изглеждаше жив, но много жив, сякаш не бива да бъде докосван. 
Очите му бяха бледо синьо-сиви, който се променяха заедно с настроенията му като лятно небе, което не можеше да реши дали иска да бъде спокойно с пухкави бели облаци или да вали над главата ти. Той бе красив в един чист, почти смешен начин, сякаш трябваше да бъде в кампуса на колежа, някъде да се забавлява и пие бира. Вместо това той идваше с нас в събиране на върколаци, когато той щеше да бъде единственият не-хищник. На ми звучеше като добра идея. 
- Вие спасихте моите лебеди, мис Блейк. Една не умряхте сама, правейки го. Не можех да рискувам момичетата да дойдат, те са... – той погледна надолу към сплетените си ръце, после повдигна променящите си очи към мен. – Те са като вашия Натаниел – жертви. 
- Натаниел е в моя джип с останалите ми хора в него. – казах. 
Рийс кимна. 
- Да, но формата на неговия звяр е хищник. Момичетата ми не са. Ако те изгубят контрол и се променят по време на срещата, ще бъдат храна. 
- Съгласна съм с вас, г-н Рийс, но тази логика не важи ли за вас? 
- Аз съм лебедов крал, мис Блейк, няма да променя формата си освен ако не поискам. 
Да го поиска. Никога не бях чула някой да го казва така. Донован Рийс имаше лош случай на арогантност. Нямаше да го разубедя за това. Рафаел се бе опитал преди да дойда Мика никога не възрази. Бе много добър да остави говоренето на мен. Харесваше ми това в един мъж. 
- Можеш ли да се биеш? – попитах. 
- Няма да бъда бреме, мис Блейк, не се тревожете. 
Тревожех се, защото можех да почувствам връзката му точно под кожата му. Почти можех да видя как се движи из плътта му. Той миришеше на месо и кръв, и топлина. Миришеше на храна. Била съм около превръщачи, който бяха плячка, но никога не осъзнавах, че можеш да разбереш от миризмата, че не е хищник. Знаех от нежната му миризма, че звярът на Рийс бе нещо меко и лесно за убиване. Нещо, което би се борило, но не и да ме нарани. Трябваше трудно да преглътна, опитвайки се да забавя пулса си, но той не се забавяше. Исках да падна на колене през него и подуша кожата му, да търкам лице срещу голата му кожа, докато късите ръкави на закопчаната му до горе риза не ме спрат. Бяла долна риза се показваше от горната риза на сини и бели ресни. Исках да разкъсам ризата, копчетата да фръкнат из въздуха, да извадя нож от нощницата на китката си и разрежа долната риза, разголвайки голите му гърди и стомах. Не бе ardeur, не бе секс, за което мислих. Исках да видя голия му стомах, да почувствам меката тъкан под устата си, зъбите си, да захапя... 
Покрих очите си с ръце и поклатих глава. Какво не бе наред с мен? 
Мика докосна ръката ми, нежно. 
- Анита, какво има? 
Свалих ръце и го погледнах. 
- Той мирише като храна. 
Мика кимна.
- Да. 
Отново поклатих глава. 
- Не разбираш за какво мисля. То е... плашещо. 
Не можеш да го кажа на глас. Исках да се храня от него или поне да забия зъби в плътта му. Мисля, че бих се въздържала от истинско ядене, но желанието да маркирам тази безупречна кожа бе толкова силно, че почти не си имах вяра. 
- Когато ми каза защо си маркирала Натаниел знаех, че е гладът –Мика каза последната дума сякаш тя бе важното. – Обикновено отнема дни или седмици преди първата ти пълна луна, и гладът да стане проблем. Нормално е да имаш мисли, образи в главата си за ядене. Нормално е. 
- Нормално. – засмях се, но бе рязък звук. – Това, за което си мисля дори не е близко до нормално. 
Отново не можах да се накарам да го изрека на глас. 
- Какво искаш да направиш на Рийс? – попита Рафаел. 
Погледнах през седалката към него. Отворих уста да кажа, но погледнах Рийс и спрях. 
- Не, ще е като да кажеш сексуална фантазия пред непознатия, за който си фантазирал. Интимно е. 
- Толкова е интимно. – каза Рафаел. Погледнах го и тъмните му очи задържаха погледа ми. – Ако кажеш на г-н Рийс какво искаш да му направиш, може и да отлети вкъщи. 
- Плъхът също е плячка. – каза Рийс. 
- Всичко, което е по-малко е плячка – каза Рафаел, - но плъховете са всеядни. Те ядат всичко, което пресече пътя им, дори хора, ако не могат да избягат. Плъхолакът не е малко нещо, г-н Рийс, достатъчно сме големи, за да сме хищниците, който съименниците ни не могат да бъдат. 
Рийс се намръщи на всички ни. Ядосано поклати глава и помръдна напред показвайки китката си в лицето ми. 
- Отхапи си добре, изглежда на всички ви харесва. 
- Не бих правил това на твое място. – каза Рафаел. 
- Послушай го, Рийс. – каза Мика. 
Не казах нищо, но миризмата на плътта му бе опияняваща. Бе като екзотичен парфюм разпръснат по копринени чаршафи, с лекия мирис на прясно изречен хляб и някакво сладко желе размазано върху плътта. Нямах дума за това, но миришеше по-добре от всичко, което бях помирисвала в живота си. 
Държах китката му, притискайки тънката му кожа към устните си преди да осъзная, че го правя. Кожата му бе толкова деликатна и можех да почувствам кръвта под тънкия като хартия слой на кожата му. Исках да направя повече от да я помириша. Исках да я вкуся, да почувствам плътта под зъбите си, да оставя топлата кръв да изпълни устата ми, да... Отдръпнах се от него и изпълзях покрай Мика, от другата страна на мястото, в далечния ъгъл, колкото се може по-далеч от лебедовия крал без да изкоча от колата. 
Трябва да е имало нещо на лицето ми, в очите ми, което го изплаши, защото очите му се разшириха, устата му едва се отвори: 
- Господи, контролът ти наистина е лош. 
Успях да кажа: 
- Съжалявам. 
- Наистина ли искаш да се сложиш по средата на стотици като нас? – попита Рафаел. 
- Няма да бъда измамен – каза Рийс. – Няма да ме нараниш. От всичко, което съм чувал за Анита и теб, Рафаел, вие сте добри хора – погледна към Мика. – Него не познавам, но знам, че лебедите никога не са се съюзявали с никого. Те са били неутрални. Фактът, че подкрепям Анита и парда й ще значи нещо за вълците. Слаби сме като военни съюзници, но че всяко едно животно освен нейното собствено ще се съюзило с нейния пард би трябвало да значи нещо за техния Улфрик. 
- Последният ви лебедов крал отговаряше през вече починалата лупа. – каза Рафаел. 
- Така и чух. Макар че технически той бе лебедов принц, а не крал. Не знам какво дължеше на старата лупа, но предполагам, че е нещо свързано с изнудване, защото открих някой поляроиди, който биха те накарали да се изчервиш.
Трябваше два пъти да почистя гърлото си преди да мога да говоря. 
- Каспар отказа да бъде в мръсните филми на Рейна, но цената за това е била да му помогне да интервюира хора за филмите. 
Рийс ме погледна. 
- Прослушване, какво имаш в предвид? 
Свих се на кълбо и проговорих, но говорих през пулса биещ в главата си, усиления прилив на кръвта ми в тялото. Исках да съм до Рийс. Исках да го ухапя. Вместо това говорех: 
- Каспър можеше да се променя формата си от лебед на човек, когато пожелае. Рейна го използваше да види дали някой не-превръщач би изперкал ако се промени по средата на секс. 
Почувствах реакцията на Мика дори от разстояние. Рийс изглеждаше ужасен: 
- Видяла си го? 
- Не, но Рейна добре се постара да ми каже за това в детайли. Опита се да ме накара да гледам едно от представленията му, но имах по-приятни неща за вършене. 
- Правил го е доброволно? – попита Рийс. 
- Не – казах. – Определено не бе по негов избор. Изглежда го мразеше. 
- Ние виждаме фактът, че можем да променяме вида си, когато пожелаем като голям дар. Ние сме един от малкото превръщачи, който могат да го правят толкова лесно. 
- Това е защото дарът ви е или проклятие или роден талант, повече отколкото болест? 
- Така мислим. – каза той. 
- Каспър бе под проклятие. – казах. 
- Чудиш ли се за мен? 
В действителност гледах адамовата ме ябълка да се движи, докато говореше и се чудех какво ли ще е чувството да забия зъби в гърлото му, но вероятно бе факт, който е добре да запазя за себе си. Продължих да говоря, но мисля, че Мика и Рафаел добре знаеха колко назъбен бе контролът ми. Прегърнах себе си и продължих да говоря, защото тишината бе изпълнена с ужасни изображение, ужасяващи желания. 
- Да, чудя се. – казах. 
- Бях роден лебедов крал. 
- Роден си лебедов крал, а не лебед. Това ли значи да си мъжки? Всичките ли лебеди са жени? 
Той ме погледна, изучавайки лицето ми. 
- Бях роден лебедов крал. Аз съм първият крал от повече от век. 
- Всички други са избрани да водят или се бият за правото, но ти го караш да звучи като наследствена монархия. – казах. 
- Така е, но не кръвното родство ни прави различни, макар да си лебед или върви в семейството ти или не. Но не наследяваш титлата. 
- Тогава от къде знаеш? – попитах. 
Очите му потъмняха, тъмно сиво като буреносно небе. 
- Отговорът на това е нещо интимно. 
- Съжалявам, не знаех. 
- Ще ти дам отговора, който търсиш, ако ти ми отговориш да един деликатен въпрос. 
Вгледахме се един в друг. Сърцебиенето ми бе почти нормално. Можех да го гледам без да помирисвам кръвта под кожата му. Говорейки, слушайки, правейки нещо нормално помагаше. Бях човек с говор и висши функции, не животно. Можех да се справя. Наистина. Излязох от кълбото си, бавно. 
- Питай каквото искаш да знаеш. – казах. 
- Ти ли уби Каспар Гундерсон, последният лебедов крал? 
Примигнах срещу него. Това бе неочаквано. Въпросът накара пулса ми малко да се усили. 
- Не, не съм. 
- Знаеш ли кой го направи? 
Примигнах отново. Зачудих се дали мога да излъжа и дали той може да разбере или не. Накрая останах с истината. 
- Да. 
- Кой. 
Поклатих глава.
- Няма да отговоря на това. 
- Защо не? 
- Защото щях сама да убия Каспар, ако не се бе изплъзнал. 
- Знам, че е виновен за няколко смъртни случая и че се е опитал да те убие и някой от приятелите ти. – каза Рийс. 
- Малко по-гадно е от това – казах. – Той взимаше пари от ловци и ги снабдяваше с превръщачи. 
Рийс кимна. 
- Той също така превърна няколко лебеда под негова грижа в жертви. Мисля, че той и старата лупа споделят нещо – сексуален садизъм. 
- Затова ли твоите момичета, както го изложи, бяха в клуба с Натаниел. 
- Да, не играя подобни игри и те започнаха да копнеят за това. 
Кимнах. 
- Симпатизирам ти. – казах. 
- Отговори искрено на въпросите ми, не мога да направя по-малко. 
Той започна да разкопчава ризата си. 
Погледнах към Мика, който сви рамене. Погледнах към Рафаел, който поклати глава. Приятно, че никой от нас не знаеше защо се съблича. 
Той остави ризата си разкопчана и започна да вади долното риза от панталона си. Бе на път да покаже мекия си корем и не бях сто процента сигурна в контрола си ако го видя. Пулсът ми отново бе в гърлото. Тъй като явно никой от мъжете нямаше да попита, аз попитах: 
- Защо се разсъбличаш. 
- Да ви покажа символът на своя кралски сан. 
Гледах се в него. 
- Извинявай? 
Рийс ме погледна. 
- Не се тревожете, мис Блейк, няма да ви изненадам. 
- Не се тревожа дали ще ме изненадате, Рийс, а това че... – но така и не довърших, защото той показа бялата, бялата кожа на стомаха си. В тъмнината на колата можех да видя пулса му точно зад пъпа му. По дяволите, почти можех да го вкуся в устата си, сякаш вече съм забила зъби в нежната кога, сякаш вече ядях пътя си към по-важните части. Нещо бе странно в цвета на косата на гърдите му. Бе почти твърде добре, твърде тънка, твърде деликатна, правейки бяла линия надолу към центъра на гърдите ми и разделяйки се като обърнах триъгълник около пъпа му, после надолу в панталоните му. 
Бях на пода, пълзейки към него и не помнех да съм стигнала до там. Спрях и се притиснах към краката на Мика. 
- Не помня да съм напускала мястото си. Губи ми се време. 
Мика постави ръце на раменете ми. 
- Случва се, когато звярът ти те контролира, в началото. Първите няколко луни ще бъдат почти изцяло забравяни, докато не почнеш да приемаш спомени и това ще отнеме време. 
Рийс се бе облегнал назад в седалката си, полунаведен, разкопчавайки колана си. 
От толкова близо можех да видя или си помислих, че виждам какво бе нередно в космите на гърдите и стомаха му. Опитах се да се придвижа напред, но Мика ме задържа, ръце стиснали раменете ми. Протегнах ръка и можех да докосна с пръсти стомаха на Рийс. Лекото докосване на пръстите ми над кожата му го накара да спре да разкопчава колана и да ме погледне. 
Не бе коса. 
- Пера – казах нежно, - като пухът на малко пиленце, толкова меко. 
Исках да прокарам ръце по повърхността, да търкам тялото си в перата и топлината на кожата му. Можех да чуя сърцето в гърдите му да тупти и тогава го погледнах, срещнах погледа му. Пулсът му бушуваше в шията му като заклещен и можех да почувствам страха му. Това единствено докосване на ръката ми, мекият ми замечтан глас го бе изплашил. 
Ръцете на Мика обвиха врата и раменете ме и ме дръпнаха срещу тялото му с крака от двете ми страни. Той се обърна към мен, притискайки лице към моето и каза: 
- Ссссшшш, Анита, ссссшшш. 
Но бе повече от гладкия глас. Можех да почувствам звяра му да вика моя сякаш прокарваше ръката си през тялото ми, но по-силно. И докосването накара тялото ми да се стегне, да се подмокря. Собственият ми пулс бе в гърлото ми. 
- Какво направи? – попитах без дъх. 
- Гладът може да бъде превърнат в секс. – каза Мика. 
- Нямаше да се храня. – казах. 
- Кожата ти се нагорещи. Тялото си повишават температурата си точно преди да се променят като човек преди припадък. 
Обърнах все, все още в ръцете му, наполовина притисната между коленете му. 
- Помисли си, че ще се променя? 
- Обикновено отнема седмици или поне до първото пълнолуние за първата смяна на вида. Но ти изглежда имаш проблеми по-бързо от нормално. Ако се промениш за първи път тук, не мисля, че нито Рафаел или аз ще успеем да те задържим да не разкъсаш Рийс. 
- Първата промяна и много жестока – каза Рафаел, - и дори задната част на лимузина не предоставя много място за криене или бягство. 
Рийс ме погледна само на инчове от мен, все още държана в ръцете на Мика, тялото му и знаех, че не е романтично. Държеше ме в случай, че разсейването със секс не проработеше: 
- Тя е Нимир-Ра повече от година. – каза Рийс. 
- Но все още човек, поне до скоро. – каза Рафаел. 
Рийс ме гледаше още секунда-две, после каза: 
- Много добре, имам рожденен белег във формата на лебед. Семейството ми знаеше от раждането ми какво съм предназначен да бъда. 
- Чувал съм подобни неща – каза Мика, - но си мислих, че е легенда. 
Рийс поклати глава: 
- Много си е истинско. 
Върна се на мястото си, закопчавайки ризата си от долу нагоре. 
- Каспар имаше пера вместо коса. – казах. 
- Бе ми казано, че ако живея достатъчно дълго това ще стане и с мен. 
Имаше нещо в гласа му, което подсказваше, че не очакваше с нетърпение този прогрес. 
- Не звучиш щастлив. – казах. 
Погледна ме, до закопчавайки ризата си. 
- Някога сте била човек, мис Блейк. Аз никога не съм бил човек. Бил съм роден лебедов крал. Отгледан съм да заема мястото си като техен крал от най-ранните си спомени. Нямам идея какво е. Настоях да отида в колеж и да получа научна степен, но може никога да не я използвам, защото да ходя от място на място грижейки се за другите лебеди ме прави много зает. 
Останах в кръга на тялото на Мика, но напрежението ми си бе отишло. 
- Видях първата си душа, когато бях на десет, а първият си призрак дори по-рано, Рийс. На тринайсет случайност вдигнах кучето си, което бе умряло. Никога не съм била човек, Рийс, повярвай ми. 
- Звучиш тъжно заради това. – каза той. 
Кимнах.
- О, да. 
- И двамата трябва да приемете кой сте или ще направите себе си нещастни. – каза Рафаел. 
И двамата го погледнахме и не мисля, че никой от нас не изглеждаше приятно. 
- Дай ми седмица или две да се приема, че ще бъда коте. – казах. 
- Не говоря за това, че ще ставаш истинска Нимир-Ра – каза Рафаел. – От първия път когато те срещнах, Анита, ти наполовина мразиш каквото си. Както Ричард бяга от своя звяр, така и ти от собствените си дарби. 
- Не се нуждае от философска лекция, Рафаел. 
- Мисля, че имаш нужда, но ще го оставя, ако те притеснява толкова много. 
- Дори не започвай с мен – каза Рийс. – Имал съм хора през целия си живот да ми казват, че съм благословен, не прокълнат. Ако цялото ми семейство не може да ме убеди в това, ти може и да не започваш. 
Рафаел се намръщи и отново ме погледна. 
- Да изберем друга тема, защото ни остават само минути до лупанара и видях звяра на Мика – неговата енергия – да минава през теб и твоя звяр отвърна. 
- Видял си? – казах. 
Той кимна. 
- Енергията му е много синя и твоята много червена, и те се смесиха. 
- И получи какво, лилаво? – попитах. 
Мика ме прегърна малко по-силно, предупреждение да не бъда толкова лекомислена, но Рафаел бе по-директен: 
- Без шеги, Анита, ако аз съм го видял, значи и Ричард 
- Той е моя Нимир-Радж. – казах. 
- Не разбираш, Анита. Мика каза, че мисли за рождените белези във формата на зверовете ни за легенда. И, досега, аз мислех приказките за перфектна двойка за легенда. Като истинска предопределена любов, просто романтична история. – сериозното лице на Рафаел стана официално. – Ти разпозна някаква връзка от самото начало, такава е историята, но едва след като за първи път правите секс, зверовете ми могат да докосват кожата на другия. Само физическа интимност позволява подобен перманентен белег. 
Погледнах надолу от тези твърди, решителни очи, но накрая се накарах пак да го погледна. 
- Какво питаш, Рафаел? 
- Не питам, казвам. Казвам ти, че знам, че си правила секс с Мика и че макар Ричард да те заряза и публично до обяви, че вече не сте двойка, няма да му хареса. 
Това бе разбираемо. Отдръпнах се от Мика и той ме остави да го направя, без докосване. Отдръпнах се и той ми позволи. Това му печелеше точки. 
- Ричард ме заряза, Рафаел, не обратното. Няма никакво право да се меси с това, което правя. 
- Ако той я е зарязал, тогава тя е свободна да прави каквото си поиска – каза Рийс. – Улфрик може само себе си да вини. 
- Логично си прав, но кога логиката е определяла как един мъж види любовта на живота си в нечии други ръце? 
Горчивият начин, по който го каза Рафаел ме накара да го погледна, изучавайки лицето му. Звучеше като някой, който говори от опит. 
- Като Улфрик към моята Нимир-Ра, той няма никакви права над мен. 
- Тази вечер ще бъде достатъчно опасно, Анита. Не е нужда да ядосваш Ричард. 
- Не искам да влошавам нещата. Господ знае, че са достатъчно зле и така. 
- Ядосана си му, че те е зарязал. – каза Рафаел. 
Започнах да казвам не, когато разбрах, че може и да е прав.
- Може би. 
- Искаш да го накажеш. 
Започнах да казвам не, тогава спрях и се опитах да помисля, наистина помисля, за това как се чувствам. Бях ядосана и наранена, че той ме остави настрани. Добре, не бе толкова просто, но все пак... 
- Да, наранена съм и може би част от мен иска да накаже Ричард за това, но не е просто това, че ме заряза. А кашата, която прави от глутницата. Той застрашава хора, на който държа и прави обичайните си скаутски глупости, който дори не работят добре в човешкия свят, да не говорим за върколаци. Уморена съм, Рафаел, уморена съм от това и от него. 
- Звучи така сякаш ти би го зарязала, ако той не те бе изпреварил. 
- Върнах се, за да проработят нещата. Да видим дали можем да направим нещо смислено от всичко това. Но той трябва да се откаже от моралния си код, който никога не е работил за него или някой около него. 
- Да се откаже от моралния си код е като да се откаже от това, което е. 
Кимнах. 
- Знам. – и просто да го кажа правеше нещата по-лоши. – Той не може да се промени, но да остане който е, ще го убие. 
- И може би теб и Жан-Клод с него. – каза Рафаел. 
- Всички ли знаят тази част? 
- Обичайно е ако убиеш вампирския човешки слуга, вампирът може и да не оцелее смъртта му. И ако убиеш вампир, човешките им слуги умират или полудяват. Логично е че убивайки всеки от нас, застрашава останалите. 
Все още не ми харесваше всички да знаят, че убият ли един от нас може да убият всички ни. Правеше ни твърде лесни да убиване. 
- Какво искаш да кажа, Рафаел? Че Ричард и аз съществени различия в психологията, че е в почти всяко важно нещо? Има повече от една причина да не се оженим и живеем щастливо до края на живота си. Че може би той трябва да избере между оцеляването и моралите си ? Че се боя, че почти би избрал да умре отколкото да направи компромис с морала си? Мда, уплашена съм. Ще убие малка част от него, виждайки ме с Мика. Бих му го спестила ако можех, но не избрах нищо от това. 
- Нямаш вина за това. – каза Рафаел. 
Въздъхнах.
- Ако не си бях тръгнала за шест месеца може би щях да го разубедя относно демокрацията в глутницата му. Може би ако бях тук много неща щяха да са различни, но не бях тук и не мога да променя това. Всичко, което мога да направя е да поправя счупеното. 
- Мислиш, че можеш да поправиш всичко това? – попита Рафаел. 
Намръщих се. 
- Попитай ме отново след като срещна Якоб и видя как Ричард се оправя като Улфрик на всички тях. Трябва да видя положението да се опитам да поправя каквото е счупено. 
- Как мислиш да го поправиш? – попита Мика. 
Погледнах го. 
- Ако Якоб и няколко други са проблемът, тогава е поправимо. 
- Убивайки тези, който застават срещу Ричард, няма да поправи нещата, Анита – каза Рафаел. – Демократичният експеримент трябва да бъде прекратен. Ричард трябва да стане по-твърд срещу тези, застанали срещу него. Трябва да ги изплаши или ще има друг Якоб и друг след него. 
Кимнах. 
- Проповядвай към темата тук, Рафаел. 
- Ако не си му приятелка или любовница, тогава се боя, че влиянието ти върху Ричард ще изтънее. 
- Не съм сигурна, че съм имала много влияние върху него и докато излизахме. 
- Ако не можеш да го вразумиш, тогава евентуално Ричард ще умре и някой друг, вероятно Якоб, ще поеме глутницата. Първото нещо, което един добър завоевател прави, е да убие най-близките и най-верни на убития владетел. 
- Мислиш, че Якоб е толкова практичен? – попитах. 
- Да. – каза Рафаел. 
- Какво искаш да направя? 
- Искам да прикриеш факта, че с Мика сте любовници. 
Погледнах зад себе си към Мика. Той сви рамене със спокойно лице. 
- Казах ти, че те искам при каквито термини пожелаеш, Анита. Какво трябва да направя да те убедя, че наистина е така? 
Претърсвах лицето му, търсейки нещо фалшиво в него и не можах. Може би бе толкова добър лъжец. Може би просто бях твърде изненадана. 
- Когато съм с леопардите, само леопардите, ми бе напълно комфортно с теб. Чувствам се добре и... защо не се чувствам така сега? 
- Колебаеш се. – каза Рийс. 
- Не. – каза Рафаел. 
Той погледна към Мика и двамата имаха дълъг очен контакт. 
Състезанието по погледи продължи толкова дълго, че накрая трябваше да се намеся. 
- Един от вас по-добре да почне да говори. – казах. 
Рафаел наклони глава към Мика сякаш да каже, ти започни. Обърнах се към Мика.
- Добре – каза той и изглежда добре подбираше думите си. Бях почти напълно сигурна, че този разговор нямаше да ми хареса. – Всеки пард, всяка група превръщачи, която е здрава има колективен ум. 
- Имаш в предвид групова идентичност? – попитах. 
- Не точно. Повече е... – намръщи се. – Повече е като покривало, което слива за известно време магията. Започват да бъдат част от цялото, когато дойде време за магия или оздравяване. Заедно те са нещо повече отколкото отделно. 
- Добре, но какво общо има това с това защо се чувствам по-комфортно, когато бяха само леопардите? 
- Ако се чувстваш различно, когато леопардите са около теб, тогава оформяме групов ум. Обикновено отнема месеци да се оформи подобна връзка между превръщачите. Може би е връзката със собствените ти леопарди. Промяната може да го е задействала. 
- Но ти мислиш, че е повече от това, нали? 
Той кимна. 
- Мисля че оформящ групов ум с моя пард; че в действителност, решението да съберем пардовете си в един е вече направено. 
- Нищо не съм решила. 
- Не си ли? – попита той.
Изглеждаше толкова убедителен стоейки там, с ръце кръстосани пред себе си, леко облегнал се към мен. Толкова честен. 
- Виж, сексът бе добър. Но не съм тук да избирам китайски порцелан, разбираш ли? - Имаше чувство много близко до паника, което чувствах в стомаха си. 
- Понякога твоят звяр избира вместо теб. – каза Рафаел. 
Погледнах го. 
- Какво означава това? 
- Ако вече си част от груповия ум на парда му, тогава твоят звяр е избрал за теб, Анита. По-интимно е отколкото да си му любовница, защото не само на него си се отдала. 
Гледах се в него с разширени очи. 
- Да не казваш, че се чувствам отговорна за сигурността и доброто здраве на леопардите му, както към моите собствени? 
Рафаел кимна: 
- Вероятно. 
Погледнах към Мика. 
- Ами ти? Чувстваш ли се отговорен за хората ми? 
Той въздъхна, тежка въздишка, въобще не бе радостен. 
- Не очаквах да създам връзка толкова бързо. Никога не съм го виждал да става толкова бързо. 
- И? – казах. 
Устата му се раздвижи, почти в усмивка. 
- Ако наистина оформяме групово съзнание, тогава да, чувствам се отговорен за хората ти. 
- Не звучиш щастлив от това. 
- Нищо лично, но котките ти са каша. 
- Твоите са толкова по-здрави – казах. – Джина изглежда като някой, който е бил подритван твърде често. 
Очите на закоравяха и изследваше лицето ми. 
- Никой не ти е казал. Не биха посмели. 
- Никой не е проговорил, Мика, но можех да го видя върху нея, да помириша, че се е предала. Някой почти я е пречупил и е било наскоро или продължава. Има лошо гадже? 
Лицето му потъмня. Не му харесваше, че съм разбрала. 
- Нещо подобно. 
Но пулсът му се учести и знаех, че крие нещо от мен, нещо, което го плаши. 
- Какво не ми казваш, Мика? 
Погледът му премина през мен към Рафаел. 
- Ще бъде ли способна да чете хората ми по-лесно като минава времето. 
- И ти нейните. – каза Рафаел. 
- Хората й са лесни за разчитане. – каза той. 
Гледах лицето му. Той контролираше тялото си, не позволявай на напрежението да се покаже, но можех да вкуся ускоряването на пулса му и страха. Не бе малък страх при това. Мислех си, че можех да разчитам толкова ужасени хора като него. 
Поставих ръка над неговата и той се обърна към мен със сериозни очи. 
- Защо те плаши, че знам, че Джина е малтретирана? 
Стегна се под ръката ми и я отдръпна, нежно, но определено не искаше да го докосвам. 
- Джина не би искала да го знаеш. 
- Като неин Нимир-Радж не трябва ли да я защитаваш от насилници? 
- Направих най-доброто за нея. – каза той, но звучеше защитнически. 
- Сритай задника на онзи тип му забрани да я вижда отново. Лесен проблем, не го усложнявай. Или тя е влюбена в него? 
Той поклати глава, очите гледащи надолу, ръцете му бяха толкова силно хванати . Гласът му бе нормален, но онова ужасно напрежение се показа през ръцете му. 
- Не, тя не е влюбена в него. 
- Тогава какъв е проблемът? 
- По-сложно е отколкото въобще си представяш. 
Той погледна нагоре и имаше сега гняв в очите му. 
Започнах да се протягам, да го докосна, но оставих ръката си във въздуха. 
- Ако наистина ще оформяме един пард. Ако наистина съм нейна Нимир-Ра, тогава на никой не му е позволено да я нарани. Никой не наранява хората ми. 
- Вълците взеха твоя Грегъри. – каза той. 
Гневът все още бе в очите му, плъзгащ се надолу по ръцете му. 
- И ние ще си го върнем. 
- Знам, че си имала труден живот. Чух някой от историите, но говориш сякаш си млада и наивна. Понякога независимо колкото трудно се опитваш, не можеш да спасиш всички. 
Бе мой ред да погледна надолу. 
- Губила съм хора. Предавала съм хора и те са били наранявани и мъртви – повдигнах очи и срещнах погледа му. – Но хората, който са ги наранили, убили ги, също са мъртви. Може да не мога да спася всички, но съм адски добра в отмъщението. 
- Но вредата все пак остава. Хората не вървят отново. Зомбитата са просто трупове, Анита. Те не са хората, който си загубил. 
- Знам последното по-добре от теб, Мика. 
Той кимна. Част от ужасното напрежение го бе напуснала, но в очите му някаква стара болка оставаше. 
- Направих всичко, което можах за Джина и останалите и все още не е достатъчно. Никога няма да е достатъчно. 
Докоснах ръцете му и този път ме остави да поставя ръцете си над неговите. 
- Може би заедно ще направим достатъчно за всички тях. 
Изследваше лицето ми. 
- Наистина го мислиш, нали? 
- Анита рядко казва нещо, което не го мисли – каза Рафаел, - но ако бях нея, първо щях да попитам какви са проблемите, преди да обещая да ги поправя.
Усмихнах се. 
- Тъкмо щях да попитам, в какво е попаднала Джина, че си толкова ужасен? 
Той обърна ръцете си, така че здраво да хване моите. Погледна ме в очите. В погледа му нямаше любов, нито страст, толкова сериозен. 
- Нека първо спасим леопарда ти, после ме попитай отново и ще ти разкажа всичко. 
Колата забави и обърна. Чакълът изскърца под гумите. Бе завоят при фермата, от който започваше гората около лупанара. 
- Кажи ми нещо сега, Мика. Нужно ми е нещо, сега. 
Той въздъхна, погледна надолу към ръцете си, после нагоре, бавно срещна учите ми. 
- Някога бяхме поети от много лош човек. Той все още ни иска и търся дом, който да е достатъчно силен да ни предпази. 
- Защо се боиш да ми кажеш? 
Очите му малко се разшириха. 
- Повечето пардове не искат подобни проблеми. 
Усмихнах се. 
- Проблеми е малкото ми име. 
Изглеждаше малко объркан. Предполагах бях единствената, която харесва филми noir. \черно-бели филми\.
- Няма да ви изхвърля само заради някакъв алфа задник. Кажи ми от къде идва опасността и ще се справя с нея. 
- Иска ми се да имах твоята увереност. 
Имаше тежест в погледа му, пълен с такава тъга, такава ужасна загуба. Накара ме да потръпна гледайки го и той пусна ръката ми, отдръпна се точно преди Мърл да отвори вратата и подаде ръка. Не пое ръката, но се плъзна навън в мрака. 
Рийс го последва под погледа на Рафаел, сякаш краля на плъховете му казваше да излезе и да ни даде малко усамотение. Погледнах Рафаел. 
- Имаш ли нещо за казване? 
- Бъди внимателна с този, Анита. Никой от нас не го познава или хората му. 
- Смешно, горе-долу и аз си мислих същото. 
- Дори, ако може да укроти звяра ти през тялото ти? 
Срещнах тъмните му, тъмни очи. 
- Може би точно заради това. 
Рафаел се усмихна. 
- Трябваше да знам досега, че не си човек, който да остави привързаността да замъгли зрението му. 
- О, може да бъде замъглено, но никога за дълго. 
- Звучиш замечтано. – каза той. 
- Понякога се чудя какво би било наистина да мога да се влюбя и да не почувствам първо тежестта на рисковете. 
- Ако ставаше така, щеше да е най-доброто нещо на света. Ако не проработи е като да ти изтръгнат сърцето и накълцат на малки парчета, докато гледаш. Оставя голяма дупка, която никога не зараства. 
Погледнах го, несигурна какво да кажа, но накрая: 
- Звучиш като че имаш опит. 
- Имам бивша жена и син. Живеят в различен щат, колкото може да го отдалечи по-далеч от мен. 
- Какво не бе наред, ако не възразяваш, че попитам? 
- Не бе достатъчно силна да понесе какво съм. Не съм крил нищо от нея. Тя знаеше всичко преди да се оженим. Ако не бях толкова влюбен в нея, щях да видя колко е слаба. Моя работа е като крал да виждам кой е силен и кой не. Но тя ме заблуди, защото исках да бъда заблуден. Сега го знам. Тя е каквото е – не е нейна вината. Не съжалявам, че и веднага забременя. Обичам сина си. 
Той кимна с глава. 
- Летя до там два пъти в годината и имам посещения под надзор. Накара го да се бои от мен. 
Започнах да се протягам към него, поколебах се, макар че, каквото и да е. Хванах ръката му и той погледна сепнато, после се усмихна. 
- Съжалявам Рафаел, повече отколкото мога да кажа. 
Той стисна ръката ми и отдръпна от мен. 
- Просто си помислих, че трябва да знаеш, че да се влюбиш слепешката въобще не е както го описват всичките тези поети и песни. Адски боли. 
- Веднъж се влюбих така. – казах. 
Той повдигна очи към мен. 
- Не и откакто те познавам. 
- Не, в колежа. Сгодих се, мислех, че е истинската любов. 
- Какво стана? 
- Майка му разбра, че майка ми е мексиканка и не искаше малкото й русокосо, синеоко семейно дърво да бъде оплескано. 
- Сгодили сте се преди да срещне семейството ти? 
- Срещнаха баща ми и втората му жена, но те са и двамата малки добри арианци, много скандинавски. Мащехата ми не харесваше снимки на майка ми на показ, така че всички бяха в стаята ми. Не го криех, но така моята почти свекърва го прие. Смешно, синът й го знаеше. Казах му цялата история. Нямаше значение, докато майка му не го отряза от семейните пари. 
- Сега, аз съжалявам. 
- Твоята история е по-тъжна. 
- Това не ме кара да се чувствам по-добре. – каза той, усмихвайки се. 
Усмихнах му се и аз, но никой от нас не изглеждаше щастлив. 
- Не е ли любовта велика? – попитах. 
- Можеш сама да отговориш на въпроса си след като видиш Ричард и Мика в лупанара заедно.
- Не обичам Мика, не наистина, не още. 
- Но.... – каза той. 
Въздъхнах. 
- Но почти ми се искаше да бях. Би направило срещата с Ричард по-малко болезнена. Не знам как ще се почувствам да го видя тази нощ и знаейки, че не е мой вече. 
- Вероятно по същия начин, по който той би се почувствал.
- И това трябваше да ме накара да се чувствам по-добре? 
- Не, истината е. Почни, че да те отреже от живота си бе трудно за него. Той те обича, Анита, за добро или лошо. 
- Обичам го, но няма да му позволя да убие Грегъри. И няма да му позволя да жертва живота на Силви. Няма да му позволя да разруши глутницата заради някакви идеализирани правила, на който само той обръща внимание. 
- Ако убиеш Якоб и последователите му без разрешението на Ричард, тогава той може да изпрати глутницата срещу теб и леопардите ти. Ако не си ликой, не си лупа, тогава тяхната смърт оставена ненаказана ще го направи толкова слаб, че по-добре да оставиш Якоб да го убие. 
- Тогава какво трябва да сторя? 
- Не знам. 
Мърл си показа главата в колата. 
- Имаме вълци тук. Леопардите ги задържат, но стават нетърпеливи. 
- Идваме – каза Рафаел. Погледна през седалката към мен. – Ще вървим ли? 
Кимнах. 
- Предполагам, че ще е глупаво да не излезем от колата. 
Плъзна се към ръба на седалката, после поколеба, подаде ми ръка. Обикновено няма да я приема, но тази вечер се опитвахме да покажем шоу на солидарност и стил. Така че излязох от колата хванала ръката на краля на плъховете като жена трофей – с изключение на ножниците на китките и двата държача за ножове скрити в дрехите ми. Мисля си, че жените трофей носят повече грим и по-малко оръжия. Но, хей, никога не съм срещала жена трофей, може би греша. Може би те знаят каквото аз знам, че истинският път към сърцето на мъж е осемнадесет сантиметра метал между ребрата. Понякога дванадесет сантиментра е достатъчно да свърши работата, но наистина да си сигурен, предпочитам осемнадесетте. Смешно как фалическите предмети са винаги по-полезни от големите. Всеки, който ви казва, че размера няма значение, е виждал твърде много малки ножове. 



22 глава

Разчистеното място бе голямо, но не достатъчно. Колите, камионите и вановете изпълниха по-голямата част от свободното място. Някой паркираха толкова далеч под дърветата, че боята трябваше да се е раздрала яко. Нямаше място за всички плъхолаци да паркират и колите изпълниха чакъления път, докато не бе просто още един паркинг. Някой хора се наложи да паркират до пътя или така казват, докато се отправяха към дърветата. Рафаел бе довел всичките си плъхове – около двеста от тях. Договорът между плъховете и вълците определяше, че техният брой не бива да надвишава двеста. Рафаел се бе разбрал за това, защото една много по-голяма глутница върколаци – около шестстотин или повече, би дошла да му помогне ако потрябва. Без въпроси. Твоите врагове са мои врагове, или нещо подобно. Обясни ми го в последните пет минути и това значеше, че рискува много тази нощ. Накара ме да се почувствам виновна. Накара ме да поискам да открия начин да вкарам пистолет в лупанара. Наистина, дори не съм опитвала. Станах мека, предубедена или просто уморена? 
Най-високата жена, която някога съм виждала застана до Рафаел и мен. Бе висока поне 198см, с широки рамене и мускули, който бихте постигнали само с вдигане на големи тежести. Носеше черен спортен сутиен през загорялата си кожа и чифт черни дънки. Черната й коса бе завързана отзад в стегната конска опашка, оставяйки лицето й открито, без и помен от грим. 
- Това е Клаудия. Тя ще бъде едно от подкрепленията ти тази вечер. – каза Рафаел. 
Отворих уста за да протестирам, но той се вгледа в мен в тишина. Лицето му бе сериозно. 
- Ти имаш леопарди, но само Мика има бодигардове. Не можем да си позволим да те загубим Анита, не и за нещо толкова глупаво. 
- Ако не мога да се грижа за себе си, къде остава тръпката за мен? 
- Ричард има своите Скол и Хети. Аз имам моите пазачи. Мика има своя. Само ти си без екскорт. Рейна държеше леопардите като допълнение на върколаците. Те никога не са били част от истински пард, не наистина. Дори хората на Мика прибавени към твоите нямат нужния персонал за работещ пард. Имаш твърде много подчинени и не достатъчно доминиращи. Така че тази вечер ще имаш Клаудия и Игор. 
Зейн каза: 
- Ние можем да се погрижим за Анита. 
- Не, не можем. – каза Натаниел. 
Погледнах го. Той докосна ръката ми. 
- Приеми помощта, Анита, моля те. 
- Ние можем да я пазим. – каза Мика. 
Мърл се съгласи.
- Ако трябва да избираш между това да спасиш Мика или да спасиш Анита, който ще избереш? – попита Рафаел. 
Мърл погледна настрани, но Ноа каза: 
- Мика. 
- Точно така. 
- Няма ли твоите плъхове да почувстват същото колебание между теб и Анита както моите леопарди? – попита Мика. 
- Не, защото аз имам бодигардове. Моите родере, моята банда, се състои от подкрепления и професионални войници. Защо си мислиш, че Рейна и Маркус се съгласиха на условията, когато Ричард им ги постави? Никога не биха имали съюз с нас ако не бяхме по-силни от собственият ни брой. 
- Аз не... 
Той наистина докосна устните ми с пръстите си. 
- Не, Анита. Когато това свърши и си истинска Нимир-Ра, тогава ще трябва да подсигуриш сама подкреплението си. Дотогава, ще споделя. 
Дръпнах ръката му от устата си. 
- Не мисля, че е нужно. 
- Аз мисля. 
- Съгласна съм. – каза Клаудия. 
Накрая Мика каза: 
- Съгласен. 
Мърл и Ноа го изгледаха смешно, после размениха погледи помежду си. 
- Аз не съм се съгласила на това. – казах. 
Натаниел се облегна на мен и каза: 
- Ако не се предадеш за това, ще седим тук и след час. 
Вгледах се в него. 
Той се усмихна и сви рамене. 
Обърнах се към бодигарда чудейки се. Тя ме погледна, с безчувствено лице, все едно за нея нямаше дали е така или иначе. Мъж се премести до нея. Той бе около два инча по-нисък от нея, с широки рамене и имаше толкова много татуировки, че за секунда си помислих, че носи цветна риза с дълги ръкави. Танковото му горнище бе малко и стегнато около гърдите му. Джинси и работни завършваха тоалета му. Те обръснат, с татуировка на дракон извиваща се около ушите му и задната част на черепа. Дори на звездна светлина можеш да видиш, че дизайнът на татуса бе оригинален и добре направен. 
- Как се чувствате да рискувате живота си за някой, който сега срещате? 
- Ти спаси живота на нашия крал – каза мъжа. – Дължим ти живот. 
- Дори ако е вашият собствен. – казах. 
- Тогава това ще да бъде. – каза той. 
Погледнах към жената. 
- И ти си съгласна с това? 
- Както каза Игор, дължим ти го. 
Винаги съм се чувствала некомфортно, когато хората са готови да поставят моята сигурност за сметка на тяхната. Наистина не ми бе удобно с бодигардове, но, какво по дяволите? Подадох им ръка. Те си размениха погледи, после взеха ръката ми. Игор ме докосна сякаш се боеше, че ще се счупя, а Клаудия се опита да ме стисне достатъчно сила, че да заплача. Не го направих. Усмихнах й се с удоволствие, защото знаех, че няма наистина да ме нарани. Тя искаше да види дали ще се сгърча. Доволната ми усмивка я изненада, но тя пусна ръката ми. Ръката ми наистина болеше малко и ако оздравителните ми сили не бяха силни, щях да съм посинея на сутринта. Мамка му. 
Рафаел се обърна към някой от плъховете си, давайки инструкции, оставяйки се маса с двамата бодигардове. 
- Игор истинското ти име ли е? – попитах. 
- Прякор. 
- Какво е истинското ти име? 
Той се усмихна и поклати отрицателно глава. 
- Какво би било по-зле от Игор? – попитах. 
Той се усмихна по-широко хилейки се. 
- Искаш ли да знаеш? 
Накара ме да се усмихна и част от тежестта в гърдите ми се отиде. Почти би си помислил човек, че се радвам да имам собствени бодигардове. Е, не и аз. Нямах нужда от никакви бодигардове. На-вероятно нямаше да са ми нужни, но екстра мускулите са като екстра амунициите. Ако ти потрябват, по-добре да ги имаш, ако не ти трябват, винаги може да се върнат в кутията. 
Истината бе, че се чувствах повече защитнически към леопардите си, отколкото защитена от тях. Тъжно, но истина. И не се доверявах напълно на Мърл, или Ноа, или Мика. Той криеше неща от мен и не ми харесваше. Някой жени никога не са доволни. 
Рафаел се отдалечи от хората си, давайки им инструкции със спокоен глас. Мика се придвижи по-близо до мен с Мърл и Ноа на много внимателно разстояние. Погледнах Мика и изведнъж не можех да стоя толкова близо до него и да не го докосна. Протегнах ръка към него, очите му се разшириха, но все пак взе ръката ми. Ръката му се плъзна над моята в играта на пулсиращи топли вълни, който почти ме оставиха без дъх. Видях подобна реакция и на неговото лице. Какво ставаше? Отдръпнах ръката си от него и бе като да я извадя от разтопено тофу, толкова лепкаво. 
Погледнах само, за да разбера, че с изключение на Клаудия и Игор, бяхме заобиколени от леопарди, неговите и моите. В мига, в който срещнах очите на Натаниел, силата премина през мен. Обърнах се от него към Чери и бледите й очи се разшириха. Силата бе толкова много, че бе като да се опитваш да дишаш през течност, сякаш болеше въздуха да остане долу. Силата премина между мен и Зейн, Вивиан и Калеб, който бяха следващите в кръга. Калеб, който не харесвах особено. Но докато търсех лицето му, силата премина между нас както бе направила с останалите. 
Той се сви, с ръце на гърдите, сякаш е почувствал удар там. Гласът му бе странен: 
- Какво правиш? 
- Тя е Нимир-Ра. – каза Мика. 
Обърнах се към нето, но при обръщането срещнах първо погледа първо погледа на Ноа. Силата премина между мен и този непознат, и страх се появи на лицето му. Бях странно спокойна; чувствах го правилно, добре. Джина се премести по-близо до Мърл и това привлече погледа ми. Силата премина през нея от мен. Бяхме като някакъв огромен кръг от енергия, споделяйки, плувайки, растейки. Сълзи се появиха на лицето на Джина; тя проплака нежно, притискайки се в ръката на Мърл. Срещнах погледа му последен, все едно така трябваше и той се опита да се извърне, но не бе свързано с очите, а ставаше дума за вниманието ми към него. Силата, моята сила, моя звяр, го забеляза. 
Силата се изля през него, когато се бори с нея. Опита се да се защити, но не можеше да се защити от това. Не бе това, че бях достатъчно сила да го накарам. Не се опитах да го притисна. Бе повече като че силата го разпозна и нещо, може би неговия звяр, отговори на силата. Бавно обърна погледа си към мен и погледът на лицето му бе болезнен. Не болеше, бе топло, приятно и плашещо. 
Силата растеше, стеснявайки се и стеснявайки си, докато не изпълни въздуха около нас. 
Клаудия каза: 
- Какво по дяволите правиш? 
- Свързване. – каза Рафаел, докато издърпваше двата плъхолака от кръга ни. 
В секундата, когато ги нямаше, кръгът се стесни и бе като налягането на буря; ушите ми щяха да изпукат, докато напрежението във въздуха се променяше. 
Мика застана пред мен. Другите образуваха кръг около нас сякаш някой им бе казал хореографията. Гледахме се един друг и протегнахме ръка един към друг. Бе трудно да се придвижа напред, сякаш въздухът бе солиден и трябваше да си проправим път през него. Пръстите ни се докоснаха и ръцете ни се преплетоха, бързо, лесно, като риба изскачаща от водата във въздуха. Преплетохме се, ръцете ни, телата ни напълно се докосваха, сякаш можехме да влезем в тялото на другия като през отворена врата. Устата му покри моята и силата бе там, дишаща, пулсираща, гореща срещу устните ми. Опитах се да бъда изплашена. Опитах се да отстъпа назад, но не исках. Сякаш част от мен, която дори не знаех, че съществува, командваше и никакъв здрав разум или съмнения, можеха да я спрат. 
Не бе целувка, бе разтапяне. Силата премина като пареща вълна от устата му в моята, от моята уста в неговата. Можех да почувствам другите, като линия от горещина минаваща като зъбците на колело и Мика и аз бяхме главината на това колело. Силата премина през всички ни, напред и назад, течност, изгаряща, растяща, растяща и разтапяща се. Разтапяйки прегради, линиите, която ни разделяха като хора. Бе като че ли тялото на Мика и моето бяха врати и ние влязохме едни в друг, по-близко отколкото плътта можеше да докосне, по-близко отколкото биенето на сърцата, и почувствах зверовете ни минаващи през нас, покрай нас, като че ли двете големи животни ни свързваха като въже минаващо през плътта ни, кожата ни, умовете ни. И зверовете преминаха навън, пътувайки по тези линии от сила и влязоха във всеки един от останалите. Почувствах го като физически удар, почувствах ги да се борят, докато двойните ни зверове пътуваха в гръд и милваха техните зверове. И зверовете ни се прибраха у дома в гореща вълна, като да стоиш по срещата на голям открит огън, но също така бе радост като нищо, което някога съм чувствала. Бях хваната в тази вълна от сила, свързана с всички останали. 
Видях Джина завързана за легло, с мъж над нея, като сянка, някакво зло, което силата не можеше да види ясно; Мърл покрит с рани и кръв, закачен на стена, ридаейки; Калеб останал сам, покрит с кръв, блуждаещи очи; Ноа бягащ надолу по коридор, викове го преследваха, карайки го да бяха по-бързо; Чери да лежи в огромна купчина топли тела, до Зейн, Натаниел и мен; спомена на Зейн бе седейки на кухненската ми маса ядеейки, смеейки се с Натаниел; Вивиан лежеше в ръцете на Стивън в леглото им; споменът на Натаниел бе за мен, маркирайки гърба му, но чувството за удоволствие, което получих от него бе по-силно от усещането за секс, сякаш огромно бреме бе свалено от плещите му; и аз видях Грегъри завързан за китките и глезените зад гърба си, с кърпа на устата, завързани очи, ужасен. Лежеше гол в легло от кости. Знаех, че това не е спомен, това се случва в момента на Грегъри. И можех да го вида, да почувствам ужаса му и все пак да не знам къде е той. 
Силата се пусна над всички си като вълна от тъпка на кожата, свързани нерви, сякаш всички влизахме в странна стая и изведнъж осъзнаеш, че всичко вътре ти е познато, всеки ъгъл от стаята бе ключ към сърцата ни и думата, която ми дойде на ум, бе дом. 
Мика пръв се отдръпна, тресейки се. Аз плачех и не помнех кога съм започнала. Чух други хора да плачат в мрака и погледнах отвъд нас и открих, че не бяха само нашите хора. Някой от плъхолаците плачеха, лица обърнати към нас с нещо като страхопочитание или страх, в очите им. 
Нещо ме накара да погледна отвъд всички тях, към края на гората. Ричард стоеше без риза, облечен в нищо друго освен дънки и някакви обувки. Гледката на него, обрисуван в звездна светлина и сенки, ме накара да затая дъх, не защото бе красив, а защото го исках – това винаги се отнасяше за Ричард - но защото със сигурност, но не за първи път, див. Не е неговия гняв, който го правеше различен. Видях го на края на дърветата, по начин, по който случайно попадаш на диво животно, като да зърнеш елен в здрача или проблясъка на нещо голямо и космато появяващо се пред светлините на колата и знаещ, че не е куче и е твърде голямо за лисица. Ричард стоеше там и когато очите ни се срещнаха, усетих раздрусване от главата до краката си и към земята надолу. Каквото и да бе направил Ричард, за да провали структурата на глутницата си едно нещо бе направил правилно, но прегърна звяра си. Можеш да го видиш на него като палто, към което най-накрая е свикнал, нещо, което ме приляга, ръчна изработка. 
Маркус, стария Улфрик, винаги настояваше да се облича добре, така че от далеч да знаеш, че е крал. Ричард стоеше там без други да го замаскират, но все пак знаеш, че е крал. Силата те прави монарх и всичките модерни роби на света, няма да свършат работата без това. 
Гледахме се взаимно през почистеното място. Под онова ново покривало на удобна сила, изразът на лицето му накара гърдите ми толкова да се стегнат, че болеше. Ако можех да измисля нещо, което да направи нещата по-малко болезнено, щях да го кажа, но не можех да измисля никакви думи, който да помогнат. 
Джамил и Шанг-Да се появиха от двете му страни и имаше гняв на лицето на Шанг-Да. Гняв към мен, мисля. Джамил погледна към Ричард, все едно искаше да открие начин да защити Ричард от това, както от куршуми и нокти. Но с някой неща дори истински добър бодигард не може да се справи. Това бе едно от тях. 
Гласът на Ричард бе дълбок, силен, ясен, недокоснат от израза на лицето му: 
- Добре дошъл кралю на плъховете от Клана на тъмната корона. Добре дошли Нимир-Ра и Нимир-Радж на Кръвопийския клан. Добре дошли в земите на клана Тронус Роки. Леопардите ни показаха тази нощ какво наистина значи да си клан, без значение дали си техния пард, ликой или родере. Показаха ни към какво всички се стремим – истинска сливане на частите ни в едно цяло. 
Горчивината се появи накрая, но като цяло бе красива реч и повече искрена отколкото задоволителна. 
- Сега се присъединете към нашия лупанар и ще видим дали може да спечелите обратно загубената си котка. 
Имаше гняв в гласа му и се почудих дали Грегъри ще плати цената за гнева на Ричард към мен. 
Ричард се обърна и изчезна сред дърветата с Шанг-Да до него. Джамил ми хвърли един поглед, после ги последва. 
Мика се приближи и прошепна: 
- Дължа ти голямо извинение. Съжалявам, че твоя Улфрик трябваше да ни види така. 
- Аз също. – казах. 
- Казах, че твоите котки са каша, но грешах. Ти си създала дом за котките си, а моите няма къде да се скрият. 
- Какво не е наред с всички вас? 
Не бе най-дипломатичния въпрос, но препокриваше нещата. 
- Това е много дълга история. 
Мърл се приближи към нас. Проговори толкова тихо, че почти не можах да го чуя. 
- Бъди внимателен, за сигурността на всички ни. 
Те имаха много сериозен очен контакт. 
Попитах:
- Какво става? 
Мика вдигна ръката ми и леко ме целуна по ставите. 
- Нека спасим твоя Грегъри. Това е приоритет тази нощ, нали? 
Той се усмихна и опита с чар да излезе от положението, в което се намира. Гледах го, докато усмивката не се изпари от лицето му и той пусна ръката ми. 
- Да, спасяването на Грегъри и приоритет за тази вечер, но искам да знам какво става. 
- По един проблем за момента. – каза Мика. 
Имах неприятното чувство, че ако всички можеха да ме лъжат завинаги, щяха да го направят. Не бе лъжене, колкото скриване на нещо от мен. Неща свързани с кръв и болка, и без значение колко силни бяха всички те, пардът на Мика не бе семейство, не бе цял. Странно, колкото и объркани да бяха леопардите ми, те бяха семейство. Повече отколкото Ричард и вълците му бяха, когато и да било. Ричард бе толкова зает да води морални битки и структурата на силата ми, че не е имало време за другите неща. 
- Дай ми съкратения вариант, Мика. – казах. 
- Грегори те очаква да го спасиш. 
- Така че ми дай няколко признания, но нека да са истина, Мика. 
- Мика. – Мърл го каза нежно, но със сила в гласа си. Бе предупреждение. 
Погледнах го високия мъж. 
- Какво криете, Мърл? 
Мика докосна ръката ми, привлече вниманието ни към лицето си. 
- Казах ти, че някога бяхме взети от много лош човек, който все още ни иска. Търся някой достатъчно силен да ни пази. 
- Да не казваш, че този ще ви търси в Сейнт Луис? 
- Да. – каза той. 
- Повечето алфи разбират от намеци. – казах. 
Мика поклати глава. 
- Този не. Никога няма да се откаже от нас – стисна ръката ми. – Ако ни вземеш, ще трябва да се справяш с него, евентуално. 
- Защитен ли е от куршуми? – попитах. 
Въпросът ми изглежда го обърка,защото замръзна. 
- Не, искам да кажа, не, предполагам, че не. 
Свих рамене. 
- Без проблем тогава. 
Той ме погледна. 
- Какво имаш в предвид? Че просто ще го убиеш? 
Бе мой ред да го погледна. 
- Има ли някаква причина да не го правя? 
Той почти се усмихна, спря, после отново замръзна. 
- Просто го убий, просто така. 
Звучеше сякаш сега го обмисляше, сякаш никога не ми е хрумвало преди. 
Мърл каза: 
- Той е труден за убиване човек. 
- Освен ако не е по-бърз от сребърен куршум, Мърл, никой не е труден за убиване. 
Рафаел бавно се приближи измежду леопардите, Клаудия и Игор го следваха. 
- Всички ние мислихме като нещо по-малко от нас. Каквото току-що видях ме накара да ти завиждам. 
- Знам как работят вълците – казах. – И знам, че нямат чувство за дом. Първо Рейна и Маркус ги накараха да се боят един от друг, сега моралът на Ричард ги кара да се боят за сигурността си. Но ти и твоите хора изглеждане доста сигурно. Каква е разликата в това, което направих за леопардите си от това, което правят другите? 
- Ползата от лоялността ти, ясната ти упоритост. Каквото не бях осъзнал до тази вечер е, че ти не ме спаси просто защото съм ти приятел или защото е правилно да го направиш. Не рискува себе си и хората си, за да ме спасиш от мъченията, заради някакви добри морални възгледи, за който Ричард се бори. Спаси ме, защото не можеше да понесеш мисълта да ме изоставиш – докосна лицето ми, много нежно. – Не заради чувството на правилно и грешно, а защото си толкова състрадателна.
Погледнах го. 
- Наричана съм много неща, но никога това. 
Щипна ме по брадичката както би сторил на дете. 
- Не пренебрегвай едно от добрите си качества. Обичаш хората си, както майка би обичала децата си. Искаш най-доброто за тях, дори ако това те кара да се чувстваш некомфортно, дори ако не харесваш изборите им. 
Погледнах настрани от изненадана на лицето ми, сякаш той гледаше някой друг, който не бях аз. 
- Никога не си била тяхна леопардова кралица тялом, но ти засрами всички ни тази нощ. Не близостта с Мика ще измъчва Ричард, макар че и това ще бъде. Бе това, че ти ни даде частица от това, което всички търсим за клановете си. Ричард вярва, че неговите морали ще го заведат там, където леопардите ти вече са. 
Погледнах го. 
- Моят пард не е демокрация и имам много повече от президентско вето, когато се стигне до решения. 
- Ричард знае това, може би по-добре от всички и това ще го мъчи, Анита. Ще го накара да се съмнява в себе си. 
Поклатих глава: 
- Ричард винаги се съмнява в себе си, когато се стигне до ликойте. Никога няма да е сигурен за тях, докато не е сигурен кой и какво е. 
- Първо трябваше да приема факта, че си добросърдечна, сега трябва да приема факта, че си и проницателна. Знаех, че си силна, безжалостна и красива, но че освен това имаш ум и сърце, ще отнеме известно време да свикна. 
- Да не би всички да си мислят, че общо казано съм просто социопат, който случайно има и магически сили? 
- Това е всичко, което позволяваш на хората да видят – каза той, - досега. 
Обърна се към кръга от лица все още обърнати към нас. Видях някакъв глад в лицата им и знаех, че те са почувствали каквото и аз бях почувствала, чувство, че наистина принадлежиш, че си у дома в този кръг – не купчина морал, но от плът, ръце за хващане, ръце да държане, усмивки за споделяне. Толкова просто, толкова рядко. 
Всичките тези месеци се тревожих да не съм предала леопардите. Мислех си, че да предадеш някой означава той да умре или бъде наранен. Каквото изведнъж осъзнах бе, че истински да предадеш някой би значело да не ми пука. Може за превържеш рана, наместиш счупена кост, но да не се интересуваш... не можеш да излекуваш това и не можеш да се оправиш от него. 

23 глава

Лупанарът бе голяма и чиста площ 100 на 150 ярда. Пространството изглеждаше като голямо разчистено място, но в действителност бе главна равнина между хълмовете. Не би го забелязала през нощта, но аз знаех, че точно зад дърветата, които заобиколяха лупанара имаше стръмни хълмове. Трябваше ми повече от един поглед да видя какво се крие зад дърветата. 
Сега зрението ми спря в далечния край на разчистеното място. Факли, по-високи от човешки ръст бяха забили в земята от всяка страна на каменния трон. Тронът бе голяма столовидна скала, толкова стара, че на места ръцете на безброй поколения Улфрик-и бяха изтъркали камъка. Сигурно и задната част на седалката бе изтъркана, но я бяха покрили с парче пурпурна коприна, подходяща за владетел. Имаше нещо примитивно с големия каменен стол и това се набиваше на очи между златистата светлина на факлите. Изглеждаше като трона на някой древен варварски крал, някой, който трябва да носи животински череп и желязна корона. 
Върколаците, повечето, но не всички, бяха в човешка форма, застанали или наведени в голям кръг. Имаше един отвор в града, в който влязохме. Върколаците застанаха зад нас като затваряща се врата. Плъхолаците се разделиха между нас от всички страни по равно, но всички знаехме, че ако се стигне до бой, сме превъзхождани и надхитрени. 
Рафаел и двамата големи плъхолаци застанаха от едната ми страна. Донован Рийс, лебедовият крал, бе от другата ми. Рафаел любезно му бе предоставил квартет бодигардове. Мика бе застанал само малко зад мен и най-новата ми придобивка бодигардове бяха точно зад него. Леопардите ни бяха разделени зад нас като защитна линия преди основното шоу от плъхолаци. 
Някой бе закачил голям плат на дърветата от едната страна на трона. Черен плат, като завеса и бе нужно движението на вятъра да привлече вниманието ми към него. Бе отдръпнато и Силви мина от там последвана от висок мъж, който не познавах. Лицето й бе по-малко изискано без грим, по-малко меко. Късата й коса бе навика спретнато, но невнимателно. Бе облечена в джинси за първи път откакто съм я виждала, с бледо синьо горнище и бели обувки за джогинг. 
Високият мъж бе слаб както са слаби баскетболните играчи – всичко е ръце, крака и дълги мускули. Повечето от тези дълги мускули се показваше, защото всичко, което носеше бе късо изрязани дънкови шорти. Но той, както Ричард, не се нуждаеше от фитнес. Той влезе в кръга със собствена грация и сила, като тигър оставен на показ. Само, че нямаше прегради, зад който да се скриеш и трябваше да оставя оръжието си в къщи. 
Имаше къса, черна коса, леко накъдрена, по-тънка от тази на Силви. Лицето му бе едно от онези, за който не може да решиш дали е привлекателно или обикновено. Бе направено от здрави кости, дълги линии, тънки устни и широка уста. Тъкмо реших, че изглежда обикновен, когато ме погледна и в момента, в който видях тези тъмни очи, знаех, че греша. Интелигентност гореше в тях, интелигентност и тъмна емоция. Остави гнева да се плъзне по лицето му и разбрах, че самата сила на личността му го караше да изпъква така че да е красив, макар да не беше онзи тип красота, която ще видиш на снимка, защото се нуждаеше от движение, вибриращата му сила, за да проработи. 
Знаех без да ми бъде казано, че това е Якоб и знаех още нещо. Той бе проблем. 
Ричард бе следващ и той се движеше в собствена вибрираща разливаща се сила. Движеше се с грация, изпълнена с толкова гняв, колкото и Якоб, но все още му липсваше нещо, нещо остро, което другия мъж имаше. Острието на мрака, може би. Всичко, което знаех със сигурност, бе че Якоб е безразсъден. Почти можех да подуша това от него. И Ричард, за добро или зло, все още не бе. 
Въздъхнах. Помислих си, че ако той поне веднъж прегърне звяра си, ще бъде наред. Той седна на трона със светлината на огъня, играеща на вълни по косата му, превръщайки се във вихър от мед и горящо злато, огнените сенки си играеха с мускулите по гърдите му, раменете, ръцете. Приличаше на варварски крал, но все още имаше нещо в него, нещо... нежно. Сякаш можех да го вкуся, също и Якоб. 
Имах един от онези моменти от яснота, който получаваш понякога. Нямаше нещо, което някой от нас би могъл да направи за Ричард, за да го разяри наистина. Може да бъде ядосан, както когато отвел Грегъри, но без значение какво света му причини, все нещо в него ще потръпне. Единствената му надежда да оцелее е да се заобиколи с верни хора, който няма да потръпнат. 
Джамил и Шанг-Да стояха заедно от едната страна на трона, не много близо, но и не много далеч. Шанг-Да бе отново в обичайното си монохромно черно бизнес облекло: черни панталони, черни сако и полирани черни обувки. Винаги изглеждаше много GQ, дори в горите. 
Джамил би се облякъл най-добре от тях, но се опитал да е подходящ за ситуацията. Той имаше джинси, който изглеждаха току-що изгладени и червено горнище, което изглеждаше страхотно срещу тъмнината на кожата му. Бе сменил мънистата на дългата до китките сплетена коса, на черни и червени. Те проблясваха нежно на светлината на факлите, сякаш може да са направени от скъпоценни камъни. 
Джамил хвана погледа ми. Не бе точно забелязване, но ми отвърна с погледа си. Шанг-Да избягваше погледа ми, търсейки из тълпата, но никога не погледна към мен. Мисля, че ако Ричард позволеше двамата щяха да направят каквото е нужно да подсигурят трона му. Но те бяха подчинени на Ричард и най-доброто, което можеха да направят е да вървят с него към този благороден капан. 
Силви и аз се гледахме взаимно в продължение на няколко сърцебиения. Виждала съм колекцията от кости на враговете й. Изваждаше ги периодично и ги пипаше. Казваше, че е я успокоявало да ги докосва навсякъде с ръце. Аз лично предпочитам добре плюшени играчки и малко наистина добро кафе, но, хей, каквото я кара да се чувства добре. 
Силви би направила каквото е нужно, ако Ричард само й позволеше. 
А ако все още бях лупа, мамка му, бихме имали достатъчно безразсъдни хора да свършат работата добре, ако Ричард се махнеше от пътя ни. Бяхме толкова близки и на моменти дори не бяхме в бейзболното игрище. Бе повече от разочарование. Бе като да гледаш влак запътил се към Ричард и всички викахме: „Махни се от релсите, махни се от релсите!” Мамка му, опитвахме се да го издърпаме от релсите и той се мореше с нас. 
Ако Якоб бе влакът, можех да го убия и Ричард щеше да е добре. Но Рафаел бе прав. Ако не е Якоб, ще е някой друг. Якоб не бе влакът бързащ да унищожи Ричард. Бе Ричард. 
Гласът му бе изпълнен с яснота: 
- Събрали сме се тази вечер да се сбогуваме с нашата лупа и да изберем друга. 
Чу се виене и аплодисменти от половината глутница. Но дузини от върколаците останаха мълчаливи, гледайки. Не значеше, че са на моя страна. Може би бяха неутрални, но бе добре да се забележи кой не е ентусиазиран от това, че съм изхвърлена от глутницата. 
- Тук сме да режим присъдата на онзи, който нарани глутницата ни като ни отне нашата лупа. 
Имаше по-малко аплодисменти, няколко воя. Изглежда, че вотът за осъждането на Грегъри е бил близък. Това ме накара да се почувствам по-добре, не много, но малко. Макар че ако Грегъри умре, няма да има голямо значение. 
- Също така сме тук да дадем на Нимир-Ра на леопардите последен шанс да си спечелят обратно котката. 
Виенето и аплодисментите останаха 50 на 50, но атмосферата определено бе по-студена. Глутницата не бе изгубена и със сигурност не следваше напълно страната на Якоб. Това бе малко игра на политика, защото това бе политически проблем и това не бе една от силните ми страни. 
- Това е работа между ликойте и парда. Защо са Родере тук, Рафаел? 
Попита Ричард. Говореше сякаш не ни познаваше, много политически, много дистанцирано. 
- Нимир-Ра веднъж ми спаси живота. Родере са й длъжни заради това. 
- Означава ли това, че договорът с нас е вече невалиден? 
- Сключих договор с теб, Ричард и ще се държа за него, защото знам, че си човек, за който уважава задълженията си и си спомня дълга към съюзниците си, но дължа на Анита личен дълг и честта ме задължава да изпълня и него. 
- Ако се стигне до битка, на чия страна ще се биеш, наша или на леопардите? 
- Искрено се надявам да не се стигне до това, но дойдох с леопардите и ще останем с тях каквито и да са последствията. 
- Разрушаваш хората си. – каза Якоб. 
Ричард се обърна към него: 
- Аз съм Улфрик тук, Якоб, не ти. Аз казвам какво ще бъде разрушено и какво не. 
- Не исках да ви обидя, Улфрик – гласът му превръщаше думите в лъжа. – Исках само да кажа, че ако се стигне до бой плъховете не могат да ни победят. Може би техният крал би пожелал да преосмисли, на кого дължи своята честност. 
- Дълг на честа съществува независимо дали го искаш или не – каза Рафаел. – Ричард разбира какво значи да дължиш дълг за честност. Затова знам, че Ричард ще уважи нашата договорка. Нямам същото убеждение щом се отнася да другите членове на глутницата. 
Ето, каза го. Бе толкова близко да каже, „не ти вярвам, Якоб”, колкото можеше. Тишината се разля из откритото пространство, че шума на дрехите, разтърсването на космато тяло, изведнъж стана силен. 
Ръцете на Ричард здраво стиснаха страните на трона му. Наблюдавах го, защото той се бе защитил толкова добре от мен, че не можех да го почувствам, но можех да гледам, да го гледам как мисли.
- Да не казвам, че ако повече не съм Улфрик, договора вече не важи?
- Да, това казвам. 
Ричард и Рафаел се вгледаха дълго един в друг, тогава слаба усмивка се появи на устните на Ричард: 
- Нямам планове да отстъпя позицията на Улфрик, така че договора ще остане сигурен за известно време, освен ако Якоб няма други планове. 
Това едно изказване прати вълна от несигурност през наблюдаващите върколаци. Можеш да го почувстваш, да го видиш как се разпростира между тях, сякаш за подушили някакъв капан. 
Якоб изглеждаше изненадан, шокиран. Той бе перфектният непознат, но видях обърканото изражение на лицето му, докато се чудеше какво да каже. Ако кажеше, че не се стреми към трона, тогава би се заклел, а превръщачите са малко чувствителни за такива неща. 
Якоб или трябваше да излъже или обяви намеренията си и изражението на лицето му казваше ясно, че не бе готов да го направи. 
Женски глас се чу от дясно, ясен и кънтящ сякаш бе тренирала на сцена: 
- Не се ли отклоняваме от работата ни? Аз от една страна, съм много заинтересувана от избора на нова лупа. 
Жената бе висока, но цялата в къдрици, разкошна по начин като филмовите звезди от 50те са били. Тя изглеждаше нежна, женствена, и все пак бе застанала на земята по полюшващ се начин, наполовина секси, наполовина хищнически, сякаш би те примамила играейки си на жертва, да те изчука, докато плачеш за милост и тогава да изяде лицето ти. 
- Ще стигнем до избирането на нова лупа. – каза Ричард. 
Тя падна на колене пред трона, заглаждайки роклята си под бедрата, като дама, макар че остави достатъчно за Ричард да види, докато гледаше надолу към нея. Не я харесвах особено. 
- Не можеш да ни виниш за нетърпението, Улфрик. Една от нас – тя се поколеба, бивайки сигурна, че това „нас” бе от благоприличие, - ще бъде избрана за лупа и стане твой партньор всичко в тази величествена нощ. 
Гласът й се снижи до тихо мърморене, достатъчно ясно да бъде чута. 
Не, не я харесвах. Нямах място да говоря с Мика до себе си, но нямаше значение. Логиката няма нищо общо с това. Исках да сграбча тази боядисана червена коса и да я нараня. Докато Мика не докосна ръката ми, не осъзнах, че освобождавах един от ножовете на китката си. Понякога докосвам оръжието си, когато съм нервна, понякога тялото ми просто предава мислите ми. Накарах ръката си да остане на място, но не бях много щастлива. 
- Върни се при останалите кандидатки, Парис. – каза Ричард. 
Той бе внимателен да не я поглежда, сякаш се боеше да го направи. Не направи нещата по-добри, влоши ги. 
Тя се протегна напред, поставяйки ръка на коляното му. Той подскочи. 
- Не можеш да ни виниш за нетърпението, Улфрик. Всички те очакваме от толкова дълго. 
Лицето на Ричард бе изпълнено с гняв: 
- Силви. – каза той. 
Силви се усмихна и бе усмивка на искрено злорадство. Тя сграбчи китката на Парис и я издърпа, не много нежно, на крака. Парис можеше и да бъде с два инча по-висока, но силата на Силви, нейния звяр, я караше да изглежда десет фута висока. 
- Улфрик ти каза да се върнеш и останеш при другите кандидатки. Направи го. 
Наклони леко Парис към земята. Жената леко се препъна, но въпреки позицията си, внимателно плъзна тънката рокля над бедрата си.
Силни се обърна да се върне на мястото си, до Ричард, когато Парис каза: 
- Чух, че го харесваш грубо. 
Силви замръзна и не бе нужно да виждам лицето й, за да почувствам внезапната ярост, която премина през нея. Знаех, преди тя да се обърне, бавно, с напрегнати мускули, че очите й блестят в кехлибарено вълчи цвят. 
- Какво каза? 
- Силви. – каза Ричард с нежен глас. 
Не бе команда, а молба. Мисля, че ако го бе казал като команда, тя би се борила, поискала някакво удовлетворение. Но бе молба... Тя се обърна към Ричард. 
- Да, Улфрик. 
- Заеми мястото си, моля. 
Тя се върна на мястото си, като Фреки, от дясната му страна. Но гневът бе около нея, почти видим, като горещината на летен път. 
- Извинявам се на лебедовия крал, че не го разпознах по-рано, но сме се виждали само веднъж. 
- Да – каза Донован Рийс. – Помня. 
- Добре дошъл в нашия лупанар. Бих ти дал свободен достъп между нас, но трябва да знам защо си тук, преди да го направя. 
- Тук съм защото Нимир-Ра спаси моите лебеди от хората, който почти я убиха. Тя рискува живота си за тях. Тук съм тази вечер като съюзник. 
- Не мога да ти дам свободен достъп, Донован, защото ако нещата не потръгнат добре, ще бъде битка. Ако си съюзник на Анита, ще си по средата й. 
- Тя рискува живота си за хората ни, не мога да направя по-малко. 
Ричард кимна и видях разбирателството преминало между тях. Птици на честта, така да се каже. 
- Тя спасява ли всеки превръщач, който види в беда ? – попита Якоб и го направи да звучи подигравателно. 
Ричард започва да казва нещо и Силви направи стъпка напред, докосвайки ръката му. Той леко кимна и я остави да говори: 
- Колко от нас Анита е спасила от мъчения или смърт? 
Тя дигна собствената си ръка. 
Джамил излезе от зад трона и повдигна ръката си. Всичките ми леопарди вдигнаха ръка като малка гора от благодарност. Рафаел вдигна ръката си. Накрая видях Луис, неговия лейтенант и гадже на Рони. Той леко ми кимна и повдигна ръката си. 
Ричард се изправи и вдигна ръката си. Имаше и други ръце тук и там. Тогава Ървинг Грисуолд, посредствен репортер и върколак, пристъпи напред. Очилата му се отразяваха на светлината на огъня, така че изглеждаше сляп. Изглеждаше като висок, леко плешив херувим с огнени очи. 
- Какво щеше да стане ако Анита не бе спасила Силви от мъченията на вампирския съвет? Силви е силна, но какво, ако бе пречупена? Тя е достатъчно доминираща да повика повечето от нас, да ни накара да дадем себе си на вампирския съвет – Ървинг повдигна ръката си. – Тя спаси всички ни. 
Ръце се вдигнаха сред върколаците, докато почти половината от тях бяха вдигнали ръце. Това стегна гърлото ми, очите ми горяха. Нямаше да плача, но ако някой ме прегърнеше, не можех да бъда сигурна за това. 
Луис пристъпи напред, малък, тъмен и красив, с късо подстриганата си черна коса: 
- Рафаел е силен крал, толкова силен, че ако вампирския съвет го бе пречупил, никой от нас не можеше да откаже повика му. Всички щяхме да бъдем на милостта им. Всички видяхме какво му бяха причинили и колко дълго му отне да оздравее. Анита спаси всички родери в този град. 
Плъховете повдигнаха ръцете си – всички те. 
Силви каза: 
- Погледнете около себе си, наистина ли искате да загубите Анита като своя лупа? Повечето от нас помнят какво бе с Рейна. Искате ли да се върнете към това? 
- Тя не е ликой. – каза Якоб. 
Още няколко казаха това, но не всички. 
- Ако единственото ви възражение към нея, е че не е върколак – каза Силви, - тогава това е глупаво извинение да загубим Анита. 
- Да я загубим – каза Якоб, - това е първият път, когато я виждам. С глутницата съм от пет месеца и това е първия път, когато виждам скъпата ви лупа. Не може да загубим нещо, което никога не сме имали. 
Имаше доста подкрепа за това, много виене, викове „да”, дори аплодисменти. Не можех да ги виня за това. Пристъпих напред, движих се докато не застанах пред съюзниците си и трона. Над поляната настъпи тишина, докато не чуваш и движението на телата. 
Ричард погледна надолу към мен. Сега срещнах очите му. Бях сигурна, че гласът ми е ясен, когато казах:
- Якоб е прав. 
Погледът на Силви трепна. Този на Якоб също. Имаше движение зад мен, докато хората потрепваха. 
- Не съм била много лупа на клана Тронус Роки, но и не знаех, че трябва да бъда. Бях просто приятелката на Улфрик. Ръцете ми бяха пълни с леопарди и вярвах на Ричард, че ще се грижи за вълците. Леопардите нямат никой освен мен – обърнах се и погледнах тълпата. – Бях човек, не ставах за лупа, нито за Нимир-Ра. 
Този път мърморенето на тълпата бе по-силно. 
– Не знам дали всички сте чули, но имаше инцидент по време на битката, докато спасявах лебедите. Може за стана истинска Нимир-Ра до седмици. Не знам със сигурност, но е много вероятно. 
Сега бяха тихи, наблюдаваха ме, човешки очи, вълчи очи, плъхове, леопарди, но всяко лице криеше интелигентност, горяща концентрация 
- Нищо не мога да направя за това. Ще трябва да чакаме и видим, но леопарда ми не ме инфектира нарочно. Давам честната си дума за това. Беше ми казано, че Грегъри е обвинен в убиването на вашата лупа – повдигнах ръце далеч от тялото си. – Ето ме тук, жива и здрава. Ако ме загубите като ваша лупа, няма да е защото Грегъри ме е отнел от вас, а защото вие ще позволите да ме пуснете. Ако това искате, добре. Няма да ви обвиня. До тази нощ, до преди само няколко минути, не мислех, че върша добра работа като Нимир-Ра, още повече пък като човешка лупа. Сега, мисля, че може да съм грешала. Може би, ако бях наоколо повече, нещата щяха да са по-добри. Направих това, което сметнах за добре в дадения момент. Ако не ме искате за лупа, това е ваше право, но не винете другар превръщач за инцидент, който стана по време на битка, когато ме спаси от това сърцето ми да бъде извадено от гърдите. 
- Красива реч – каза Якоб, - но вече гласувахме и твоя леопард трябва да плати цената, освен ако не си достатъчно превръщач, за да си го върнеш. 
Погледнах назад, не към Якоб, а към Ричард. 
- Ричард, моля те. 
Той поклати главата си. 
- Не мога да променя вота, Анита. Бих ако можех. – звучеше уморено. 
Въздъхнах.
- Добре, как да си върна обратно Грегъри? 
- Тя трябва да спре да бъде лупа, преди да бъде Нимир-Ра. 
Това дойде от Парис, която въпреки че се бе върнала в тълпата, все пак успя да наложи гласа си над мястото. 
- Мислех, че сте гласували да не съм лупа. – казах. 
- Така е – каза Ричард, - но да го направим официално по законите ни, трябва да има церемония, която да скъса връзките ти с нас. 
- Дълга церемония? – попитах. 
- Може да бъде. – каза той. 
- Нека първо да измъкна Грегъри, тогава ще направя каквато ликойска церемония искате от мен. 
- Имаш правото да откажеш да отстъпиш. – каза Силви. 
Погледнах Ричард.
- Имаш това право.
Лицето му, гласът му, бе неутрален когато го каза. Не можех да кажа дали е щастлив или тъжен от идеята. 
- Какво става ако откажа? 
- Трябва да защитиш правото си да бъдеш лупа, или се биеш един-на-един битка с всяка доминираща, която иска работата... – и той спря тук. 
Силви го погледна, но Якоб бе този който довърши: 
- Или може да докажеш, че си достатъчно лупа да продължиш работата чрез помазване на трона. 
Просто го погледнах и свих рамене. 
- Помазване на трона... какво значи това? 
- Чукаш Улфрик на трона пред всички ни. 
Вече поклащах глава. 
- Някак си не мисля, че нито Ричард или аз сме за публичен секс. 
- Малко по-сложно е от това. – каза Ричард. 
Той ме погледна и имаше толкова много неща в очите му – гняв, болка – че бе болезнено да издържа на погледа му. 
- Сексът не е достатъчен. Трябва да имаме мистична връзка между зверовете си – той замлъкна и помислих, че е свършил,но не бе. – Каквато ти имаш със своя Нимир-Радж. 
Гледахме се един друг. Не можех да измисля нищо добра да кажа, но трябваше да кажа нещо. 
- Съжалявам. 
Гласът ми бе нежен, почти тъжен. 
- Не се извинявай. – каза той. 
- Защо не? 
- Не е твоя вината, а моя. 
Това ме накара да обърна очи към него. 
- Как така?
- Трябваше да знам, че имаш подобна връзка с твоя партньор. По-силна си като човек, отколкото повече истински лупи. 
Погледнах го. 
- Какви казваш, Ричард? Че искаш да можеше да ме направиш една от вас, докато още имаше шанс? 
Той снижи очи, сякаш не можеше да понесе да видя изражението му повече. Приближих се, достатъчно да го докосна, достатъчно, че вибриращата му енергия премина през кожата ми. Накара ме да изтръпна. Но почувствах нещо друго, нещо, което никога не съм чувствала преди, не с Ричард. 
Звярът ми се плъзна по кожата и протегна като игриво коте да удари силата на Ричард. Енергиите ни се сблъскаха една срещу друга и почти можех да видя играта на цветове в главата си, като кремък и стомана един в друг, експерт по технически цветове. 
Чух Ричард да си поема дъх, очите му бяха много разширени. Гласът му бе дрезгав, почти като че се дави. 
- Направи ли го нарочно? 
Поклатих глава. Не си вярвах да говоря. Искрите утихнаха и бе все едно се облягам на почти солидна стена от сила, неговата и моята, все едно можех да се облегна на тази енергия и това от само себе си щеше да ни задържи от докосване. Накрая открих гласа си, но бе шепот: 
- Какво стана? 
- Бракът на белезите, мисля. – каза той, гласът му бе също толкова мек. 
Толкова много исках да се протегна през тази енергия и да го докосна, да видя дали зверовете ще се търкат един в друг както направиха за Мика и мен. Знаех, че е смешно, той бе вълк, както изглежда аз съм леопард, така че зверовете ни няма да се разпознаят. Но толкова дълго обичах Ричард и бяхме свързани помежду си чрез белезите на Жан-Клод и аз носих частица от звяра му в себе си. Трябваше да знам. Трябваше да знам дали можех да имам с Ричард, това което имах с Мика. 
Ръката ми се придвижи и бе като да се буташ в електрическа вдлъбнатина. Енергията бе толкова силна, че премина през кожата ми. Протягах се за рамото му, приятно неутрално място да докоснеш някой, когато той се извърна настрани на трона и изведнъж седеше прав до него. Придвижи се толкова бързо, че не можех да го проследя с очи. Видях началото на движението и края, но средата – мигнах и го изпуснах. 
- Не, Анита – каза той, - не, ако не можем никога да се докоснем отново, не искам да чувствам твоя звяр. Може да не сме същото животно, но ще бъде повече отколкото някога е имало между нас. Няма да го понеса. 
Оставих ръката ми да се спусне и се отдръпнах достатъчно от трона, за да се върна на мястото си. Нямаше да се извиня отново, но го исках. Исках да плача и за двама ни, или крещя. Знам, че вселената има чувство за ирония и понякога ти се напомня колко садистична може да бъде. 
Най-накрая приех косматата му страна, защото имах моя собствена. Можех да бъда почти перфектната любима на Ричард, най-накрая и не можехме никога повече да се докоснем. 


24 глава

Ричард седеше отново на трона си и аз стоях достатъчно назад, за да се чувства сигурен. Рафаел, Мика и Рийс се бяха придвижили зад мен, полу-кръг от крале зад гърба си. Би трябвало да ме накара да се чувствам сигурно. Но не. Бях уморена, толкова ужасно уморена, толкова ужасно тъжна. Дори с Мика до себе си, не можех да спра да гледам Ричард, не можех да спра да се чудя, „ами ако”. Ох, знам, никога нямаше да му позволя да ме направи върколак нарочно, но малка част от мен се чудеше. Но казах на тази малка част да млъкне и се заех за работа. 
- Искам Грегъри обратно невредим. Как да направя това според ликойския закон? 
Ричард каза: 
- Якоб. 
Тази една дума прозвуча толкова уморено, колкото се чувствах.
Якоб пристъпи напред, очевидно доволен от себе си: 
- Леопардът ти е тук на нашите земи и не направихме нищо, за да скрием миризмата му. Ако можеш да го проследиш, може да го прибереш у дома. 
Погледнах го в очите. 
- Трябва да проследя следата му като куче? 
- Ако си истински превръщач, можеш да го направиш. – каза Якоб. 
- Това не е честен тест – каза Рафаел. – Тя все още не е преминала първата си промяна. Повечето от второстепенните ни сили идват след първото ни пълнолуние. 
- Не е нужно да бъде душене – каза Ричард, - но трябва да е нещо, което само превръщач може да направи. Нещо, което само превръщач достатъчно силен да бъде Нимир-Ра или лупа, може да направи. 
Той ме погледна, когато каза това и имаше нещо в очите му, нещо, което се опитваше да ми каже. 
- Това не звучи особено честно също. – каза Мика. 
Ричард продължи да ме гледа, желаейки да го разбера. Не знаех защо просто не свалеше защитите си и не ми позволеше да видя в ума му. 
Почти сякаш Ричард е прочел мислите ми, каза: 
- Нито върколак, нито плъхолак или леопард, никой не може да ти помогне в откриването на леопарда ти. Ако някой се намеси по някакъв начин, тога тестът е невалиден и той ще умре. 
- Дори ако тази сила е метафизическа? – попитах. 
Ричард кимна:
- Дори тогава. 
Погледнах го, изучавайки лицето му и се чудех. Накрая разтърсих глава. Бях имала видение за където се намира Грегъри и разбрах ситуацията, но нищо не ми даде истинска представа. Всичко, което трябваше да направя бе да попитам някой къде има дупка в земята пълна с кости на дъното. Но не можех да попитам никой тук. Тогава ми хрумна. 
- Може ли да ползвам собствените си метафизически сили да ме водят? 
Ричард кимна. 
Погледнах към Якоб, защото знаех, че възражението ще дойде от негова страна, ако дойде от някой. 
- Не мисля, че некромантиката ти ще ти помогне да локализираш леопарда си. 
Всъщност можеше. Ако костите, на който Грегъри лежеше бяха на голямо пространство в околността, тогава можех да проследя костите и да го открия. Или можех да прекарам цяла нощ преследвайки дупки с животински кости или стари индиански гробове. Имах по-бърз начин, може би не по-добър, но по-бърз. 
Седнах на земята, в индианска поза, оставяйки ръцете си на коленете. 
- Какво правиш? – попита Якоб. 
- Ще повикам мунин. 
Той се засмя, силен ясен звук. 
- Ох, това ще бъде забавно. 
Затворих очи и отворих тази част от себе си, която се занимава с мъртвите. Чух Мариан и приятелите й да го описват като отварянето на врата, но бе толкова много част от мен, че бе повече като отпускане на ръка, като отваряне нещо в тялото си, което е толкова естествено, колкото да се протегнеш през масата за солта. Това прозвуча като ужасно описание на нещо мистично, но мистичните неща наистина са част ежедневието ми. Винаги е там, просто избираме да го игнорираме. 
Мунин са духовете на мъртвите, нещо като расова банка със спомени, който могат да бъдат приемани от ликой, който има способността да говори с тях. Рядка способност; доколкото ми е известно никой в глутницата на Ричард не го може. Но аз можех. Мунин са просто друг тип мъртви, а аз съм добра с мъртвите. 
В Тенеси, мунините на глутницата на Върн и Мариан дойдоха бързо и нетърпеливо – толкова близки до истински духове, заобикалящи ме, нетърпеливи да говоря. Упражнявах се, докато можех да избирам кой да се влезе в мен и бъде способен да говори. Би толкова близо до капалите и медиумите, че Мариан предполагаше, че може да го правя и с нормални призраци, ако поисках. Не исках. Не ми харесваше да споделям тялото си с някой друг, мъртъв или жив. Полазваха ме тръпки, да, наистина. 
Исках да почувствам присъствието на мунин около себе си, като призрачно тесте карти, от което можех да избера точната карта, която искам. Нищо не ставаше. Мунин не идваха. Или по-точно не дойде група мунини. Винаги имаше един мунин, който идваше, когато повиках и понякога, когато не го правих. 
Рейна бе единственият мунин от глутницата на Ричард, който винаги пътуваше с мен. Дори в Тенеси, заобиколена от мунините на друг клан, Рейна бе още там. Мариан каза, че Рейна и аз имаме връзка, макар да не бе сигурна защо. Можех да повикам мунин на стотици години и Рейна, много наскоро мъртва, идваше повече от лесно. Но Маркус, предишният Улфрик, оставаше неуловим. Мислех си, че с новоформиралата ми се сила бих могла да го повикам, но не само Маркус не бе тук, никой не бе. Поляната бе празна от призраци. Не можеше да е така.Това бе мястото, където те консумират мъртвите си, всеки член на глутницата ядеше плътта да поеме спомените и куража, или грешките, на наскоро починалия. Те можеше да решат да не ядат, но бе като върховна не връзка. Рейна бе лош човек и се чудех понякога колко точно зъл трябва да бъдеш, за да не бъдеш свързан с ликойте. Рейна бе толкова лоша, че бих я оставила, но тя бе силна. Може би затова все още бе наоколо. 
Въпреки че ако се рееше наоколо като фантомите на глутницата на Върн, тя не бе като тях. Тя бе свързана с мен, все едно идваше от вътре на самото ми тяло, отколкото да идва в мен от отвън. Мариан все още не можеше да обясни как работят нещата с Рейна и мен. Някой нещо просто приемаш и работиш така, защото да направиш нещо друго е като да си удряш главата в тухлена стена; стената няма да се счупи първа. 
Рейна ме изпълни като ръка в ръкавица и аз бях ръкавицата. Но работех дълго време да съм способна да я контролирам. Сработихме един вид сделка. Аз използвах спомените и силите й и я оставях да се забавлява. Проблемът бе, че Рейна бе сексуално-садистична нимфоманка, докато бе жива и мъртва нещата не се бяха променили много. 
Отворих очи и почувствах усмивката й на устните си, почувствах лицето си да приема нейното изражение. Станах на крака в изящна поза и дори походката ми бе различна. Някога мразех това, сега го приех като цена да свършим работата. 
Тя се засмя, с пълен глас, онзи тип смях, който кара един мъж да погледне към бара. Смехът й бе по-дълбок от моя, контралтов, упражнявам съблазнителен звук. 
Ричард пребледня, ръцете му се хванаха за трона му. 
- Анита? – направи го на въпрос. 
- Опитай отново, мой меден вълчо. 
Той трепна при прякора. Във вълчата си форма Ричард имаше червеникавокафяв цвят, като червен мед, макар никога преди да не се бях замисляла за това. Доверете се, че Рейна ще мисли за нещо дебело и лепкаво, докато гледа към мъж. 
Думите й се появиха от устата ми: 
- Не бъди кучка, когато ме викаш за помощ. 
Кимнах и бе моя глас, когато обясних на обърканото изражение на Ричард: 
- Мислех си за нещо не толкова великодушно за нея. И тя не го хареса. 
Якоб тръгна към мен и спря, когато го погледнах с изражението на Рейна. 
- Не може да си повикала мунин. Не си ликой. 
Странно, но дори не се бях замислила, че ако съм леопард може да не мога да викам мунин. Това би могло да обясни, защото не мога да повикам другите мунини. 
- Каза, че некромантиката ми не може да ми помогне, Якоб, не може да бъдат и двете. Или съм достатъчно ликой да повикам мунин или съм достатъчно некроман да си помогна сама. 
Ние, Рейна и аз, се вгледахме във високия, клющъв мъж. Рейна го хареса. Рейна харесва повечето мъже. Особено ако мъжът бе някой, с който никога не е правила секс и след глутницата това бе кратък списък. Но Якоб и повече от двайсет други бяха нови. Тя погледна през глутницата и отбеляза новите лица. Поколеба се около Парис и също не я хареса. Не можехме да имаме твърде много алфа кучки в една глутница без да има бой между тях. 
Почувствах нещо, което не бях почувствала преди от Рейна – предпазливост. Не й харесваше колко много нови хора е допуснал Ричард в глутницата за толкова кратко време. Тревожеше я. За първи път осъзнах, че не бе само любов, което е накарало Маркус да я постави като лупа. Тя бе силна, но повече от това, по свой си извратен начин, я бе грижа за глутницата, и тя и аз бяхме напълно единодушни за едно нещо: Ричард бе твърде небрежен с нея. Но и двете чувствахме, че можем да оправим това. Бе почти плашещо, че проклетата кучка от запада и аз бяхме напълно единодушни. Или аз бях корумпирана или Рейна не бе толкова корумпирана колкото си мислех. Не знам коя идея повече ме притесняваше. 
Разбира се, тя мислеше, че можем да съблазним Ричард да ни остави да убием няколко човека, а аз все още се надявах, че с по малко приятни начини ще успеем. Рейна мислеше, че съм глупачка и не бях сигурна дали не съм съгласна с нея. По-страшно и все по-страшно. 
- Анита. 
Ричард отново каза името ми, колебаейки се, все едно не бе сигурен дали съм тук вътре. 
Обърнах се, с една ръка оправих косата си, падаща пред лицето ми. Това бе жест на Рейна и гледах как това една движение направи не само Ричард, но Силви и Джамил зад нея, нервни. Не, изпрашени. 
Можех да помириша страха им. Смехът на Рейна се появи от устата ми, защото й харесваше. Аз не. Никога не ми харесваше, когато приятелите ми се боят от мен. Враговете ми, добре, но не и приятелите ми. 
- Тук съм, Ричард, тук съм. 
Той се вгледа в мен. 
- Последният път, когато повика мунина на Рейна не можеше да мислиш като себе си с нея вътре. 
- Наистина не те оставих всичките тези месеци просто защото се боя от това колко сме близки. Тръгнах си, за да се взема в ръце и част от това бе да се науча да контролирам мунин. 
Рейна каза: 
- Да ме контролираш? Иска ти се. 
Не го каза ясно, само в главата ми. Отне ми известно време да осъзная, че някой неща се казваха ясно и някой не. Объркващо е, но се свиква. 
Казах гласно какво видях във видението си: 
- Видях Грегъри в дупка, гол, вързан, лежащ на легло от кости. Къде е? 
Рейна ми показа изображения. Бе като шоу от бързо сменящи се снимки, но образите идваха с емоции, блъскащи се в мен една след друга. Видях метален люк, който си спускаше с малък въздушен отвор, който оставяше достатъчно светлина да виждаш, ако слънцето е достатъчно високо. Имаше въжена стълба, спускаща се в мрака и се вдигаше, когато не е нужна. Бях Рейна коленичеща до легло от кости, имаше човешки череп до коляното ми. Имах инжекция и инжектирах съдържанието й в тъмнокос мъж, който бе завързан както бях видяла завързан Грегъри, глезени и китки. Устата му бе запушена и със завързани очи. Когато иглата влезе той изшептя и започна да плаче. Дрогата бе, за да не се преобрази. 
Обърнах го настрани и видях, че парче кост бе порязала слабините му. Наведох се към мириса на свежа кръв, свежо месо и абсолютно опияняващата смрад на страх, която идваше от мъжа. Не мъж, ликой. Махнах го от себе си, но все още чувствах страх, наркотикът бе излязъл през кожата му, мирисът на сапун от където Рейна го бе почистила, всеки ден, преди да започне тормоза. Знаех, че името му е Тод и той бе говорил с репортер за ликойте, помагайки им да поставят камера при пълнолуние, за пари. Може би той заслужаваше да умре, но не така. Никой не заслужава да умре така. 
Дойдох на себе си лежаща на земята през трона, със сълзи стичащи се по лицето ми. Джамил и Шанг-Да бяха застанали между мен и тълпата, която се бе придвижила да ми помогне. Клаудия и Игор бях застанали пред тях, а Рафаел хванал Мика за ръка опитвайки се да го убеди да не се проправи пътя към мен чрез бой. Мърл и Ноа се бяха приближили да се присъединят Клаудия и Игор. Всичко това щеше да стане много лошо. 
Доказах си, че можа да се изправя на ръце и това малко движение накара всичко да замръзнат на място. Гласът ми бе дрезгав, но мой. 
- Добре съм. Добре съм. 
Не бях сигурна, че ми вярват, но нивото на напрежение започна да намалява почти веднага. Добре, имах си достатъчно проблеми тази вече и без свободен-за-всички бой. 
Погледнах към Ричард и всичко, което можех да чувствам бе гняв: 
- Така ли щеше да убиеш Грегъри, просто да го оставиш долу докато не изгние? 
Гласът ми бе мек, защото ако загубех контрол, не бях сигурна колко точно контрол ще загубя. Познавах Рейна. Не си бе тръгнала. Първо иска своята „награда”. Тя бе свършила работата си. Знаех къде е Грегъри. Дори знаех как да стигна до там. Беше си заслужила наградата. Не смеех да загубя контрол с нея чакаща като акула под водата.
- Казах им да сложат Грегъри някъде далеч от мен. Не им казах да го слагат там. 
Бавно застанах на краката си, дори си контролирах тялото, мускулите ми бяха изпълнени с адреналин и трябваше да разпусна. 
- Но го остави там. Кой е продължил да слиза долу и да го тъпче с наркотици, за да не се преобрази? Вече нямаш нужда от Рейна да върши мръсната работа. Кой беше? КОЙ БЕШЕ! 
Последното го изкрещях в лицето му и гневът бе всичко, което й е нужно. Тя се изля върху мен и последният контрол, който имах падна, защото исках да нараня Ричард. Исках да го направя. 
Ударих го, близък удар, извръщайки тялото си, завъртайки накрая ръката си, влагайки всичко, което имах. Направих каквото ни учиха в класа на бойни изкуства ако го правим наистина. Не се целят към лицето на Ричард, но в точна на два инча навътре в лицето му; това бе истинската ми цел.
Бях се върнала в защитна поза преди Джамил и Шанг-Да да имат време да реагират. Почувствах ги да се придвижват към мен и почувствах как другите също се движат. Едното нещо, което се опитвах да избегна и аз го започнах. Рейна ми се смееше в главата, смееше се на всички ни. 


25 глава

Ричард бе навел към едната ръка на трона си, косата покриваше лицето му, когато Силви сграбчи ръката ми. Не се борих с нея. Пръстите й се забиха в ръцете ми и знаех, че ще имам синини на сутринта. Или може би не. Може би щях да се излекувам. Якоб гледаше всичко това с изненада и задоволство. 
Погледнах назад и открих бодигардовете да се бият. Леопардите и плъховете се бяха разпрострели, вълците започнаха да се приближават към тях. Отворих уста да извикам нещо, но гласът на Ричард се разпростря над поляната. 
- Достатъчно! 
Тази една дума накара всички ни да замръзнем и обърнахме шокирани лица към него. Той стоеше прав пред трона си, кървави пръсти имаше по едното си рамо и горната буза. Едната страна на лицето му бе червена. Никога преди не съм правила толкова вреда. 
Изплю кръв и каза: 
- Не съм наранен. Някой от вас са били вътре в oubliette. Знаете какво бе, докато Рейна бе жива. Можете ли да вините Нимир-Ра, че съм сложил леопарда и там долу?
Можеше да почувстваш как напрежението спада, докато вълците отстъпваха. Ричард трябваше да заповяда на Джамил и Шанг-Да да отстъпят и те, и Клаудия, и Игор се блъснаха един друг като приятели, който все още не знаят кой е по-корав. Не бях осъзнала, че Клаудия е почти с шест инча по-висока от Джамил, докато не се отдръпнаха един от друг и той трябваше да се поизправи, за да срещна погледа й. 
Силви прошепна в ухото ми: 
- Добре ли си? 
Погледнах Ричард. Все още кървеше. 
- Като изключим смущението, да. 
Тя ме пусна, бавно, сякаш е несигурна дали е безопасно да го направи. Застана до мен, между мен и Ричард, докато той не я побутна назад. 
Той застана пред мен и се вгледахме един в друг. Кръв все още се стичаше от устата му. 
- Имаш доста добър юмрук сега. – каза той.
Кимнах. 
- Ако бе човек, какво щях да съм ти направила? 
- Счупиш челюстта ми или врата ми. 
- Не исках. – казах. 
- Твоя Нимир-Радж ще те научи как да преценяваш силата си. Можеш да спреш да ходиш на уроците си по бойни изкуства за известно време, докато разбереш как работи тялото ти. 
- Добър съвет. – казах. 
Постави ръка на устата си и тя се появи цялата в кръв. Трябваше да се преборя с желанието да взема ръката му и оближа кръвта. Исках да се покача на тялото му и притисна уста към неговата и да го изпия. Образът бе толкова реален, че трябваше да затворя очите си, за да не го виждам пред себе си полугол, кървящ, сякаш това щеше да ми помогне да не го желая. Не помогна. Можех да подуша кожата му, миризмата му и прясната кръв, захарна глазура, която не можех да имам. 
- Върви вземи леопарда си, Анита. 
Отворих очи и го погледнах. 
- Оubliette бе едно от нещата, за който се бори против, докато бе под командването на Маркус. Каза, че е нечовешко. Не разбирам как можа да го използваш. 
- Той бе там от почти ден, докато попитах къде са го сложили. Това бе моя грешка. 
- Но чия бе идеята да го сложите там? – попитах. 
Ричард погледна към Якоб. Погледът му казваше всичко. 
Тръгнах към високия мъж. 
- Никога не ми се обади, Якоб. 
- Получи обратно леопарда си, какво значение има? 
- Ако още веднъж докоснеш някой от хората ми, ще те убия. 
- Ще поставиш ли котетата си срещу глутницата ни? 
Поклатих глава. 
- Не, Якоб, това е лично, между мен и теб. Знам правилата. Ще направя това лично предизвикателство между теб и мен и това значи, че никой не може да ти помогне. 
- Или на теб. – каза той. 
Погледна надолу към мен опитвайки се да използва тялото си да ме сплаши. Свикнала съм да съм ниска. Хвърлих му смъртоносен поглед, докато усмивката на лицето му не изчезна и той отстъпи крачка назад, което го вбеси. Но не се върна на мястото си. Якоб може и да може да убие Ричард в честен бой за доминация, но никога няма да бъде истински Улфрик. 
Приближих се до него, достатъчно, че добра обида би ни докоснала.
- Има нещо слабо в теб Якоб. Мога да го подуша, също и те. Може да предизвикаш Ричард и победиш, но глутницата никога няма да те приеме за Улфрик. Победата ти ще ги разкъса – ще е гражданска война. 
Нещо премина през очите му. 
- Това не те плаши. Не ти пука. – казах. 
Той пристъпи към мен, извръщайки очи, лицето си. 
- Чу Улфрик. Върви вземи обратно котката си преди да променим решението си. 
- Не можеш да промениш мнението си без сто ватова крушка и екип помощници. 
Той се взря в мен. Понякога хумора ми е малко ексцентричен или може би просто не е смешно. Якоб не го намери за смешно. 
- Върви с нея, Силви, увери се, че има всичко необходимо да го извади от там и върне до колите им безопасно. – каза Ричард. 
- Сигурен ли си, че искаш да отида? – попита тя. 
- Ние ще останем с него. – каза Джамил. 
Никой от тях не се опита да прикрие факта, че гледат към Якоб, докато го казваха. Не само, че не му вярваха, но не им пукаше, че той знае, че не му вярват. Как нещата се стигнаха до тук? Какво се бе случило в глутницата, което никой все още не ми е казал? Много, от това, което се вижда от израженията на лицата на всички. 
- Тя не може да се прибере преди церемонията да скъса връзките си с глутницата. – каза Якоб. 
- Тя ще прибере, когато аз кажа да се прибере. – каза Ричард, гласът му бе нисък и изпълнен с онзи дълбок тон, който придобиваше гласа му, близко до ръмжене и нечовешки. 
- Кандидатките са дошли подготвени тази вечер, Улфрик, облечени за теб. 
- Тогава могат да се облекат да ме зарадват друга вечер. 
- Ти разочароваш... 
- Започваш да надвишаваш правата си, Якоб. 
Имаше нещо в начина, по който го каза, защото Якоб най-накрая млъкна и леко се поклони. Но успя да направи движението преиграно и от разстояние си личеше, че не го мисли. Но той склони очи заедно с главата си, докато се поклони до китката си. Грешка е да извръщаш очи от опонента си. 
Попитах: 
- Все още ли съм лупа до церемонията? 
- Предполагам. – каза Ричард. 
- Да. – каза Силви. И се погледнахме взаимно. 
- Добре. 
Ритнах Якоб в лицето, въпреки че не бе толкова силно колкото ударих Ричард. Не трябва да ритнеш толкова силно да получиш същата вреда. 
Гледах кой в глутницата ще направи движение към нас и кой не. Не видях какво правят всички, но видях достатъчно. Никой близо до трона не направи и крачка да ме спре или да му помогне. 
Якоб се заклатушка на краката си. Носът му бе разпръснат като презрял плод. Кръв се стичаше по лицето му, по ръцете му като червена вода. Той извика срещу мен, глас изпълнен с кръв, която навлезе надолу по гърлото му. 
- Счупи ми носа! 
Бях в защитна позиция, онази, която научих по кенпо, за всеки случай, но не се опита да ме удари обратно. Мисля, че знаеше, че има твърде много хора наблизо търсейки си извинение да го ударят. Якоб бе слаб, но бе по-умен отколкото изглеждаше и не толкова арогантен. 
- Аз съм лупа на клана Тронус Роки. Може би само за тази нощ, но съм лупа тук. И той е Улфрик и ти ще покажеш уважение! 
- Нямаш право да поставяш под въпрос Гери на този клан. Заслужил съм си мястото. Ти просто чукаш Улфрик. 
Засмях се и се вгледах в него, правейки го несигурен. 
- Знам закона на глутницата, Якоб. Няма значение как съм получила работата. Всичко, което има значение е че съм лупа и това значи, че освен за Улфрик, думата ми е закон. 
Очите му бяха несигурно и първата истинска следа от страх се появи, като горчива миризма във вятъра. 
- Ти ще бъдеш детронирана като лупа. Думата ти не значи нищо тук. 
- Аз съм Улфрик тук, Якоб, не ти, и казвам чии думи значат нещо и чии не. Докато нямаме церемония за скъсване на връзките й с глутницата ни, Анита е все още лупа, и ще подкрепя каквото тя казва. 
- И аз. – каза Силви. 
- И аз. – каза Джамил. 
Шанг-Да каза: 
- Подкрепям своя Улфрик във всичко. 
- Тогава нека да имаме малко ирония – казах. – След като бе идея на Якоб да сложи Грегъри долу в oubliette, нека да заеме мястото му там. 
Якоб започна да протестира, ръце все още опитващи се да спрат кръвта от носа му. 
- Не можеш да направиш това. 
- О, но тя може – каза Ричард и имаше студенина в него, която не бях виждала преди. Сам не би му хрумнала подобна идея, но му хареса. Това ме остави за узная колко изнервен е бил с Якоб. 
- Страхотно – казах. – Ще отидем ли като цивилизовани превръщачи до oubliette и спасим Грегъри?
- Няма доброволно да сляза в дупката – каза Якоб. Гласът му звучеше малко смешно, въпреки цялата тази кръв и смачкан нос, но той звучеше като себе си. Не би трябвало. 
- Твоя Улфрик и твоята лупа решиха да отидеш – каза Силви. – Да откажеш на заповедта е да отречеш авторитета им. 
Джамил продължи: 
- Да отречеш авторите им е да бъдеш обявен извън закона на клана. 
Якоб се вгледа в мен, когато каза: 
- Ще се подчиня на моя Улфрик, но няма да призная Нимир-Ра за моя лупа. 
- Ако аз кажа, че е лупа, тогава да отречеш, е да поставиш авторитета ми като Улфрик. – каза Ричард. 
Очите на Якоб трепнаха към Ричард.
- Гласувахме да не е наша лупа. 
- Гласувам да се върне – каза Ричард, гласът му бе дълбок и тих, но достатъчно ясен да бъде чут. 
- Нека има друго гласуване – каза Якоб, все още опитвайки се да забави кръвта от лицето си. – Пак ще гласувам против нея. 
- Не, Якоб, не ме разбра. Казах, че гласувам да се върне, не ти, не някой друг, само аз. 
Очите на Якоб се разшириха. 
- Проповядваш за демокрация в действие откакто се присъединих към тази клан. Отказваш се от всичко, сега? 
- Не всичко, но не гласуваме за Фреки, или Гери, или за Хети и Скол. Не гласуваме за Улфрик. Защо трябва да гласуваме за лупа? 
- Тя се чука с Нимир-Радж. Само заради това трябва да бъде прогонена като лупа. 
- Това е мой проблем, не твой или на глутницата. 
- Ти също ли ще я чукаш? Мислиш ли, че Нимир-Радж ще споделя? 
Ричард започна да казва нещо, но Мика проговори първи, правейки стъпка напред от останалите, пазачите му го последваха. 
- Защо не попиташ самия Нимир-Радж? 
Ричард ме погледна, с въпрос в очите. Свих рамене. 
- Попитай го, Якоб – каза Ричард. Кръвта почти бе спряла да капе от устата на Ричард. 
- Възразяваш ли ако Улфрик чука твоята Нимир-Ра? 
Якоб все още кървеше като заколено прасе. Гърдите му, стомаха, дори отпред на шортите му бе просмуквано с кръв. 
- Бих се съгласил на всички условия, който Анита пожелае, стига да остане моя Нимир-Ра и любима.
- Ще я споделиш с друг мъж? – каза Якоб, с глас изпълнен с недоверие. 
- С двама други мъже. – каза Мика. 
Това провлече вниманието на почти всички към него. Погледнах го, но главно гледах реакциите на другите, особено на Ричард. Другите бяха шокирани, Ричард замислен, сякаш Мика най-накрая е направил нещо,което не мрази. 
- Тя е човешкият слуга на Господаря на града. Бивайки моя Нимир-Ра не променя нещата. Почувствах белега, който ги свързва и не е нещо, което може да се прекъсне, както изглежда, и белега свързващ я с Улфрик няма да се прекъсне. 
- Нищо не я свързва с Улфрик, освен упоритостта й и неговата. – каза Якоб. 
- Така ли мислиш? – Мика го направи на въпрос. 
Якоб изглеждаше несигурен. Кръвта от носа му най-накрая бе започнала да намалява. 
- Видял си повече отколкото аз, ако си мислиш, че все още имат специална връзка. 
- Повече отколкото всеки от нас е видял. 
Това дойде от Парис, която бе избутала пътя си до началото на тълпата. 
- Аз съм Нимир-Радж, разбира се, че виждам повече от теб. 
Гласът му го направи толкова логично, толкова въпрос на факти. 
- Аз съм Гери, трети по линия за трона. 
- Ноа е трети по линия. Мисля че ако го попиташ, той ще каже, че също не е видял това, което аз. Трети по линия да бъдеш Нимир-Радж или Улфрик не е същото като да си истинското нещо. 
Не мислех да дам на Мика онзи благодарствен поглед, който исках. Все още бяхме твърде надълбоко в сферата на блъфа и не достатъчно сигурно от другата страна. 
- Не може наистина да споделяш своята лупа с двама други мъже – каза Парис. 
Бе избутала пътя си да застане пред Ричард, с гръб към мен. Или искаше да бъде оскърбителна или е глупава. Може би и двете. 
Ричард погледна надолу към нея и не бе приятелски поглед. Някак си не мисля, че Парис някога е имала добра позиция да бъде лупа, не и с Ричард начело. 
- Какво аз и моята лупа правим или не правим, не е твоя работа. 
Видях я да отстъпва все едно я бе ударил или може би бе ударил гордостта й. Тя наистина си мислеше, че може да го съблазни и той да избере нея. Можех да й кажа, че сексът не е ключът към сърцето на Ричард. Харесваше го достатъчно, но не един от приоритетите му, не и ако се смесва с други неща. Това бе същата грешка, която Рейна бе направила с него или една от грешките, който бе направила с него. Рейна също никога наистина не го разбра с Ричард. 
- Не можеш просто така да решиш да не гласуваш за това. – каза Якоб. 
- Да – каза Ричард, - мога. 
Застанах зад Якоб:
- Това значи да си Улфрик, Якоб. 
- Ще се върнеш към диктатурата след всичките онези възвишени разговори – каза Якоб. 
- За тази нощ е достатъчно, че Анита е моя лупа и това няма да се промени. Ще обсъдим всичко останало по-късно. 
- Казвам да гласуваме дали глутницата иска да се върне към диктатура. – каза Якоб. 
- Ако някой не намести този нос ще зарасне накриво. – казах. 
Погледна ме. 
- Ти стой настрана от това. 
Ричард повика мъж с къса кафява коса и изискани мустаци. Той свали раницата от раменете си и започна да вади медицински запаси. 
- Оправи носа му – каза Ричард и се обърна към Силви. – Когато е превързан избери някой хора и ескортирай Якоб до oubliette.
Чу се мърморене из тълпата. Един ясен глас, който не бях чувала преди, каза: 
- Не можеш да направиш това. 
Ричард погледна напред, търсейки из тълпата и те замръкнаха под погледа му. Силата му се плъзна от него като горяща невидима мъгла, нещо, което полепва по кожата ти и ти е трудно да дишаш. Те отбягваха очите му; някой дори паднаха в поза на подчинение, телата им ниска към земята, очи нагоре, ръце и крака до тялото, карайки ги да изглеждат малки и безпомощни, ясно искайки да не бъдат наранявани. 
- Аз съм Улфрик тук. Има ли сред вас, който не са съгласни с това, тогава те спокойно могат да предизвикат следващия в линията, и следващия след това, докато не са Фреки, после да се обявят за Фенрир и тогава може да ме предизвикат. Ако ме убиете може да бъдете Улфрик и може да наложите каквато си искате политика. До това време, затваряйте си устите и следвайте заповедите ми. 
Не мисля, че някога съм чувала Ричард да псува. Тишината бе достатъчно тънка да се среже. Якоб я сряза, както и знаех, че ще. Избута мустакатия доктор настрани, докато ниския мъж се опита да превърже носа с както изглеждаше марля. 
- Анита се показа като подкрепа и като твой гръбнак. Убива ли и измъчва ли за теб както Рейна за Маркус? 
Юмрукът на Ричард се появи от нищото, толкова бързо, че не можех да го проследя. Бе почти магическо. В един момент Якоб бе прав, в следващия момент бе на земята с очи обърнати навътре към главата му. 
Ричард се обърна към останалите, засъхналата кръв украсяваше голото му тяло, косата му стана от бронзова от светлината на факлите. Очите му бяха кехлибарено вълчи и изглеждаха повече златни от нормалното срещу по-тъмния от обикновено летен тен. 
- Мислех, че сме хора, не животни. Мислех, че можем да променим старите начини и направим нещо по-добро. Но всички почувствахме, когато Анита и леопардите й се събраха. Нещо сигурно и добро. Опитах се да бъда търпелив и добър и вижте докъде стигнахме. Якоб каза, че Анита е моя гръбнак. Но тя прави нещо правилно, нещо, което ми липсва. Ако не ще приемете доброта, тогава ще трябва да опитаме нещо друго – той ме погледна с тези извънземни очи и каза. – Нека вървим за леопарда ти. Трябва да го извадим от oubliette преди Якоб да се съвземе. 
И се оправи през дърветата и остави останалите от нас да вървим след него. Нямаше въпроси за това какво да правим. Последвахме Ричард в дърветата. Последвахме Улфрик, защото трябва да следваш своя крал, ако е достоен за името. За първи път изобщо си помислих, че може би, само може би, Ричард щеше да бъде Улфрик. 


26 Глава

Шахтата беше с кръгъл метален капак на земята. Той стоеше посредата на сечище, изпълнено с високи, тънки дървета. Орлови нокти* деряха капака от една страна, листата се бяха натрупали по земята, толкова много, че мястото изглеждаше непокътнато. Никога не бих го намерила, ако не знам, че е там.
Шахтата* (Oubliette), от френски означава малка забрава, но това е място, на което слагаш хора които планираш никога да не извадиш. Традиционно е дупка, в която спускаш някой, който не може после да излезе сам. Не ги храниш и не им даваш вода, не им говориш, не правиш нищо. Просто си тръгваш. Има шотландски замък, в който откриха шахта, която буквално е била зазидана и забравена, откриха заради модерно престрояване. Пода бил запълнен с кости и пари от осемнадесети век сред остатъците. Има отвор през който можеш да видиш основният салон за хранене, можеш да помиришеш храната, докато умираш от глад. Спомням си че се чудех дали са могли да чуят хората, крещящи под тях, докато са се хранили. Повечето шахти са по - изолирани, така че веднъж щом го оставиш никога да не ти се налага да се притесняваш за затворника.
*Oubliette от френски означава малка забрава, в България така хората наричат шахтите.

Двама върколака в приятна човешка форма коленичиха до капака и започнах да го вдигат за двете метални дръжки. Нямаше ключ. Те просто затварят капака и си тръгват. По дяволите.
Капака се вдигна и го отнесоха. Тежък, просто в случай, че адреналина се покачи на високо ниво и причини превръщане. Дори в животинска форма все още ще ти бъде трудно да преминеш през този капак.
Отидох до ръба на дупката и миризмата ме накара да се отдръпна. Миришеше на тоалетна в двор. Не знаем, защо това ме изненадва. Грегъри е бил там за колко, три дни, четири? Във филмите говорят за смъртта от романтична гледна точка, ако такъв ужас е наистина романтичен, но никой не мисли за вътрешните неща или за факта, че когато трябва да се изходиш трябва да го направиш. Това не е романтично а просто унизително.
Джамил донесе въже и го закачи големи метални скоби от едната страна на дупката. Въжето падна в мрака с сух, хлъзгав звук. Принудих се да отида обратно на ръба на шахтата. Сега бях подготвена за миризмата и под тази миризма, в това толкова малко пространство, беше суха миризма, суха, прашна миризма. Миризма за стари кости, стара смърт.
Грегъри не бе най - силният човек когото познавам, не е дори и в топ сто. Какво му бе направено, за да лежи там в тъмнината вонята на стари кости, стара смърт притиснала се в тялото му? Дали са му обяснили как ще го оставят тук да умре? Дали са му казвали всеки път, в който са поставяли капака, че никога няма да се върнат отново освен, за да му сложат нова доза с наркотици.
Дупката бе перфектно черна, по - тъмна от изпълненото със звезди черно небе, по - тъмна от всичко, което бях виждала от доста време. Бе достатъчно широка, за да е възможно широките рамене на Ричард да мината и навлязат в тъмнината, но едва. Колкото по –дълго гледах, толкова по тясно сякаш ставаше, като някаква огромна черна уста чакаща да ме погълне. Споменавала ли съм че имам клаострофобия?
Ричард дойде да застане до мен, гледащ надолу в дупката. Държеше не светнало фенерче в ръката си. Нещо трябва да се е показало на лицето ми, защото той каза:
- Дори и ние се нуждаем от светлина, за да виждаме.
Протегнах ръка за фенера.
Той поклати глава.
- Аз оставих това да се случи, аз ще го извадя.
Бе мой ред да поклатя глава.
- Не, той е мой.
Той коленичи до мен и проговори меко.
- Мога да помириша страхът ти. Знам че не харесваш затворени пространства.
Погледнах обратно в дупката и се оставих да призная точно колко се страхувам. Бях толкова уплашена, че можех да вкуся нещо плоско и металическо на езика си. Толкова уплашена, че пулсът ми ме биеше в гърлото, като нещо хванато в капан. Гласът ми излезе спокоен. Радвах се за това.
- Няма значение че се страхувам. – Докоснах фенера, опитах се да го издърпам от ръката му, но той го задържа. И, нещо като война напред назад, в която вероятно щях да загубя, нямаше да го измъкна от него.
- Защо трябвада си най - твърдата, най - коравата? Защо не можеш, само веднъж, да ме оставиш да направя нещо за теб? Да слезна в дупката не ме плашеше. Нека го направя за теб. Моля. – гласът му все още беше мек и той се бе бавел достатъчно към мен че можех да помириша изсъхналата кръв по него, богатостта на свежата кръв в устата му, сякаш някакво малко порязване не се бе излекувало напълно.
Поклатих глава.
- Трябва да го направя, Ричард.
- Защо? - Гласът му съдържаше наченки на гняв, като топъл шамар.
- Защото ме плаши и да разбера дали мога.
- Можеш какво?
- Дали мога да сляза в дупката.
- Защо? Защо се нуждаеш да знаеш? Доказала си се пред мен и всички останали тук че си твърда. Не остава нищо което да доказваш.
- На мен, Ричард, имам нещо да доказвам на себе си.
- Каква разлика ще направи това да слезеш в някаква мръсна дупка? Никога няма да трябва да го правиш отново, Анита. Просто не го прави.
Погледнах го, недоумението в лицето му, в очите му, които се бяха върнали към нормалното, перфектно кафяво. Опитвам се да обяснявам такива неща на Ричард от години. И най - накрая разбирах, че той никога няма да разбере, а аз бях уморена да се опитвам да се обяснявам, не само на Ричард, на всички.
- Дай ми фенерчето, Ричард.
Той го държеше и с двете си ръце.
- Защо трябва да правиш това? Просто ми кажи. Толкова си изплашена че устата ти е суха. Мога да го вкуся по дъха ти.
- А аз мога да вкуся свежата кръв по твоята, но трябва да го направя, защото ме плаши.
Той поклати глава.
- Това не е кураж Анита, това е инат.
Свих рамене.
- Може би, но все пак трябва да го направя.
Стисна фенера по - силно.
- Защо? – И някак мисля че въпроса бе повече от шахтата и причината поради която исках да вляза.
Въздъхнах.
- Все по - малко и по - малко неща ме плашат Ричард. Така че, когато открия нещо, което ме притеснява, трябва да го тествам. Трябва да видя дали мога да го направя.
- Защо? – той изучаваше лицето ми сякаш го помнеше.
- Просто, за да видя дали мога.
- Защо – гнева беше повече от намек сега.
Поклатих глава.
- Не се състезавам с теб, Ричард или с някой друг. Не ме интересува кой е по - добър или по - бърз или по - смел.
- Тогава защо го правиш.
- Единственият човек с когото се състезавам съм аз, Ричард и ще си падна в очите, ако те оставя, или някой друг са слезе в дупката. Грегъри е мое момче, не твое, аз трябва да го спася.
- Ти вече го спаси, Анита. Няма значение кой ще влезе в дупката.
Почти се усмихнах, но не сякаш ми е забавно.
- Дай ми фенера, моля те, Ричард. Не мога да ти го обясня.
- Твоят Нимир Радж, разбира го? – Гнева гореше срещу кожата ми, като рояк пчели. Почти болеше.
Намръщих му се.
- Питай го сам, сега ми дай фенерчето. – ако ми се ядосаш, не ми отнема много време да се ядосам и аз.
- Искам да бъда твоят Улфик, Анита, твоят тип, каквото и, по дяволите, да означава това. Защо не ме оставиш да бъда... - той спря да говори и извърна поглед.
- Мъж. Това ли щеше да кажеш?
Той погледна обратно към мен и кимна.
- Виж, ако продължим да се срещаме, или каквото и да правим, трябва да се разберем за нещо. Егото вече ти не е мой проблем. Не бъди мъж за мен, Ричард, бъди човекът от когото се нуждая. Не трябва да си по - голям и по - смел от мен, за да бъдеш мъж. Имам мъже приятели, които прекарват по - голямата част от времето си, опитвайки се да докажат, че са по - големи, с по - големи топки от мен. Не ми е нужно това от теб.
- Какво ако ми е нужно да съм по - смел от теб, за себе си, а не заради теб?
Помислих за секунда, две и казах.
- Не се страхуваш да слезеш долу в шахтата, нали?
- Не искам да слизам и не искам да виждам какво са направили на Грегъри, но не съм изплашен колкото теб, не.
- Тогава не те прави по - смел от мен да слезеш в дупката, не е ли така? Защото няма да ти струва нищо да слезеш долу.
Той се наведе много, много близо до ухото ми, тогава вдъхна звука срещу кожата ми.
- Както няма да ти струва нищо до убиеш Якоб за мен.
Настръхнах до него, тогава се обърнах, опитах се да задържа шока от лицето ми.
- Знаех, че това е, за което си мислиш от момента, в който те видях до го гледаш – каза Ричард.
- Ще ме оставиш да го направя? – попитах, гласът ми мек, но не мек колкото неговият.
- Не знам още. Но не са ли доводите ти, че на теб няма да ти коства нищо, докато на мен много?
Гледахме се един друг. Накрая кимнах.
Той се усмихна.
- Тогава ме остави да влезна в шибаната дупка.
- Кога започна да използваш думата с „Ш”
- Докато беше далеч. Мисля че ми липсваше да я чувам. – той внезапно ми се ухили, светла усмивка сред тъмнината.
Не можех да не отвърна на усмивката му. Коленичила до ужасяващият черен отвор, страхът плътен на езика ми, гневът му все още яздеше въздуха помежду ни и се усмихвахме на един друг.
- Ще те пусна първи да влезеш в дупката – казах.
Усмивката се разшири, докато не изпълни очите му, дори под светлината на звездите можех да видя блясъка на развеселението.
- Добре.
Наведох се към него и бързо го целунах. Прекалено бързо за силата да се придвижи през нас, прекалено бързо, за да усетя вкуса на кръв в устата му, прекалено бързо, за да открия дали зверовете ни ще преминат през телата ни. Целунах го просто защото исках, защото, мисля за пръв път и двамата бяхме готови на малък компромис. Дали ще е доста точно? Кой, по дяволите, може да знае? Но се надявах. За пръв път от много време, истински се надявах. Без надежда любовта умира и част от теб с нея. Не знаех какво ще означава за мен и Мика това че имах надежди за мен и Ричард. Говорим отворено за споделяне, но не знаех каква част е била за пред публиката и колко бе истинско. Но точно в тази секунда не ме интересуваше, улових тази позитивна емоция за себе си и задържах. По - късно, по - късно ще се тревожим за другите неща. Оставих Ричард да слезе първи, но аз все пак слизам и исках тази малка топла надежда в гърдите си освен страха.


27 глава

Тежестта на Ричард накара въжето да го стегне около ръцете му. Остави фенера на каишката около китката му. Наблюдавах как купа жълта светлина изчезва надолу в онзи ограничен мрак и осъзнах, че все още бях едва застанала на стълбата, главата ми още над земята. 
Мика коленичи до дупката. 
- Ще бъде добре. – каза той. 
Преглътнах и го погледнах, знаейки, че очите ми са малко разширени.
- Знам. – но гласът ми се появи между дишанията. 
- Наистина не трябва да правиш това – каза той, с нежен глас и толкова неутрален, колкото можеше да го направи. 
Погледнах го. 
- Не ми започвай и ти. 
- Тогава по-добре да го настигнеш. 
Гласът му бе по-малко неутрален, но не можех да разбера какъв точно тон бе. 
Започнах да се катеря надолу по въжената стълба, движейки се бързо, ядосана. Не бях ядосана на Мика, не наистина. Бях ядосана на себе си. Гневът ме изпрати надолу в мрака, където светлината от фенерчето под мен изглеждаше много жълта и много звездна срещу земните стени. 
Застанах там за секунда-две, гледайки твърдата земя. Погледнах бавно нагоре и видях Мика да гледа надолу от разстояние толкова голямо, че не можех да кажа какъв е цвета на очите или косата му. Знаех, че е той от формата на лицето и раменете му. Господи, колко дълбоко бе това? 
Изглеждаше сякаш земните стени се извиваха към мен, като ръка на път да се затвори в юмрук и да ме смаже, така че не можех да дишам достатъчно, че въздуха да изпълни дробовете ми. Затворих очи и се концентрирах да придвижа една ръка от стълбата и докосна стената. Бе по-далеч отколкото си мислех и когато най-накрая я докоснах ме стресна. Земята бе изненадващо студена под ръката ми и осъзнах, че бе студено в рова дори с ранната лятна горещина горе. Отворих очи и стените все още бях в около шест фута в кръг, както винаги са били. Земята не се затваряше около мен, само фобията ми го правеше. 
Започнах отново да гледам надолу и този път не спрях, докато не почувствах стълбата да се отпуска под тялото ми и изведнъж бе по-трудно да се спускам без да се удрям в мръсните стени. Теглото на Ричард вече не стабилизираше стълбата за мен. Ако не бях такъв трън в задника може би щях да го помоля да я държи здраво, докато сляза до край. Вместо това хванах стълбата по-здраво и продължих да се движа надолу. Бе трудно да се хванеш здраво за нещо, докато се спускаш надолу, но успях.
Светът ми се сви до краката на въжето под ръцете ми, краката ми се опитваха да открият нещо – просто някакъв акт на движение долу. Достигнах до точката, където спрях да скачам всеки път, когато тялото ми удареше стените. Ръцете хващаха кръста ми и издадох онзи писък, който само момиче може. Винаги мразех, когато го правех. 
Разбира се това бяха ръцете на Ричард. Той ме държеше последните няколко стъпки, докато сърцето ми се опитваше да изскочи от гърдите ми. Стъпих долу на пода, който изхрущя, обсипан с кости. Можех да остана права, ако бях внимателна, макар че главата ми леко докосваше тавана достатъчно, че да приклекна малко не бе лоша идея. 
Мика се обади от много, много над нас: 
- Добре ли си? 
Отне ми два опита, за да мога да кажа: 
- Добре, добре сме. 
Мика се отдръпна от отвора и тъмно петно сред бледата сивота. 
- Господи, колко надолу сме? 
- Осемнадесет метра, горе-долу. 
Имаше нещо в гласа му, което ме накара да се обърна към него. 
Той поклати глава и погледна на една страна, осветявайки с фенерчето нещо малко и изгърбено. Бе Грегъри. 
Лежеше по корем, здраво вързан, ръцете и краката му под такъв ъгъл, че не можех да си го представя да лежи така за три дни. Той бе гол, бяла превръзка покриваше лицето му, свършваща с кълбо от дълга руса коса, сякаш и това бе направено да боли, а не просто да го заслепи. Докато светлината на Ричард играеше по тялото на Грегъри той издаде малки беззащитни звуци. Коленичих до него, гледайки къде сребърните окови си бяха проправили път през китките и петите му. Раните бяха сурови и кървави, където се бе борил срещу тях. 
- Оковите са го срязали здраво. – каза Ричард с нежен глас. 
- Борил се е. – казах. 
- Не, той не е достатъчно силен да поеме толкова много сребро срещу кожата си. Оковите са прояли пътя си през кожата му. 
Гледах суровите рани и не знаех какво да кажа. Докоснах рамото на Грегъри и той изкрещя през запушената си уста, която не виждах. Косата му я криеше. Но имаше нещо тъмно набутано в устата му. Той отново извика и се опита да се отдръпне от мен. 
- Грегъри, Грегъри, Анита е. – докоснах го колкото се може по-нежно и той отново извика. Погледнах към Ричард. – Изглежда не ме чува. 
Ричард коленичи и повдигна част от косата на Грегъри. Грегъри се бореше още повече и Ричард ми подаде фенера, за да използва едната си ръка да задържи лицето на по-малкия мъж и другата, за да махне косата му от пътя. Имаше още плат в ушите му. Ричард издърпа плата и открих черна тапа за уши дълбоко в канала. Не са направени да бъдат набутвани толкова дълбоко и когато Ричард го издърпа прясна кръв потече от ухото. 
Просто гледах, умът ми бе замръзнал за секунда, не искайки да разбере. Но накрая, чух себе си да казвам: 
- Изгорили са тъпанчетата му. Защо, са го направили? Не бе достатъчно превръзката и плата достатъчно, за да затъпят сетивата му. 
Ричард задържа тапата на светлината. Трябваше да насоча светлината директно натам, за да видя, че има метален връх. 
- Какво е това? 
- Сребро. – каза той. 
- О Господи, направени ли са за това? 
- Помни, че Маркус бе доктор. Знаеше всякакви медицински места. Места, който ще ти отнемат нещо. 
Изражението на лицето на Ричард ми казваше, че е загубен в спомени и нещо тъмно. 
Вгледах се обратно към белезите по китките и глезените на Грегъри: 
- Господи, среброто разяло ли е ушните му канали както е направило с кожата? 
- Не знам. Добре е че още кърви. Това значи, че ако скоро се преобрази, може би ще се излекува. 
Гласът на Ричард бе изтънял. 
Не бях близо до плач, ужасът бе твърде завладяващ за сълзи. Исках Якоб тук долу и, който и да му е помогнал, защото не си направил това на превръщач без помощ, без един-на-един. 
Ричард се опита да махне превръзката, но бе вързана толкова здраво, че не можеше да я хване. Подадох му фенерчето и извадих ножа от лявата си ножница на китката. 
- Задръж го, ножовете са остри, не искам да го порежа ако се бори. 
Ричард задържа главата на Грегъри между ръцете си като ваза и Грегъри се бори по-силно, крещейки през превръзката. Но Ричард го задържа здраво, докато прокарах внимателно ножа между плата и косата на Грегъри. Един бърз прорез надолу и превръзката лесно падна от кожата, но бе стегната толкова дълго, че Ричард трябваше да я махне. 
Грегъри примигна на светлината, видя Ричард и изкрещя още повече. Нещо умря на лицето на Ричард, когато той го направи, сякаш бе убило нещо в нещо, да има някой толкова ужасен от него. 
Застанах напред, поставяйки ръка внимателно на купчината кости и гледах как очите на Грегъри най-накрая ме видяха. Той спря да крещи, но не изглеждаше достатъчно облекчен. Издърпах плата от устата му и тя се отскубна взимайки част от кожата му със себе си. Той бавно раздвижи устата си и по някаква странна причина ми напомни на сцена от Магьосника от Оз, когато Дороти постави масло в челюстта на Тенекиения човек, след като бе ръждясал. Картината трябваше да ме накара да се усмихна, но не. 
Имаше ключалки на веригите около всеки негов крайник. Ричард изпълзя около мен, оставяйки ме да седя, където Грегъри ще ме вижда. Отново и отново казвах: 
- Всичко ще бъде наред. Всичко ще бъде наред. 
Той не можеше да ме чува, но бе най-доброто, което знаех как да направя. 
Ричард счупи ключалката на едната му китка и болка се показа на лицето на Грегъри, сякаш болеше за ръката му изобщо да мърда. Ричард освободи и двете китки и тогава бавно започна да освобождава тялото на Грегъри. 
Грегъри изкрещя, но този път не от страх или болка. Опитах се да го залюлея, но изглежда изобщо да мърда го болеше. Отне и на двама ни да се размърдаме, за да го освободим достатъчно да легне на коляното ми. Никога нямаше да може да изкачи стълбата. 
Извивките на ръцете му бяха покрити със следи от игли; никоя не бе зараснала. 
- Следите от игли, защо не са излекувани? 
- Сребърни игли в директен контакт с вената. Успокоително да поддържа адреналина в норма, за да не се промени, но не достатъчно, че да не чувства или знае къде е и какво се случва. Така Рейна го правеше. 
- Така ги завързваше и точно каквото използваше върху тях. Как Якоб знае за това? – попитах. 
- Един от хората ми им е казал. – каза Ричард. 
Остана на колена вместо да седи прегърбен. Лицето му бе спокойно, почти спокойно. 
- Искам ги тук долу. Който и да е помогнал на Якоб. Който и да е поставил тези проклети тапи за уши. Искам ги тук долу. 
Той обърна тези спокойни очи към мен и видях гневът под това спокойствие. 
- Как можеш да направиш това на някой? Как може да поставиш тези неща в ушите им? Можеш ли да направиш всичко това на някой? 
Помислих за това, наистина помислих. Бях гневна, болеше ме. Исках да накажа някой, но... 
- Не, не, мога да ги застрелям, да ги убия, но не мога да направя това. 
- Нито пък аз. – каза той. 
- Знаеше, че Грегъри е в oubliette, но не си знаел какво са му причинили, нали? 
Той поклати глава, коленичещ над костите, все още гледащ надолу към кървавата тапа за уши, сякаш криеше отговори на въпроси, твърде трудни да бъдат попитани гласно. 
- Якоб знаеше. 
- Ти си Улфрик, Ричард, трябва да знаеш какво е направено от името на глутницата ти. 
Гневът се появи толкова топъл и стягащ, че изпълни малката пещера като вода на ръба на закипяване. Грегъри изскимтя и погледна Ричард с изплашени очи. 
- Знам, Анита, знам. 
- Значи няма да пратиш Якоб тук долу? 
- Ще го направя, но не така. Може да остане тук долу, но не окован, не измъчван – Ричард се огледа около малкото място. – Да бъдеш тук е достатъчно мъчение. 
Дори не се опитах да споря за това. 
- Ами тези, който са му помогнали? 
Ричард ме погледна. 
- Ще открия кой му е помогнал. 
- Тогава какво? 
Той затвори очи и не ме погледна, докато не отвори ръката си и видях проблясъка на кръв, да осъзная, че притискаше сребърния край към дланта си. Издърпа го и се вгледа в светлия проблясък на кръвта. 
- Ти просто ще продължиш да притискаш, нали така, Анита. 
- Глутницата те познава достатъчно добре, Ричард. Те знаят, че не желаеш никой да бъде слаган тук долу, особено след всичко извършено от Рейна. Правейки всичко това е предизвикателство срещу авторитета ти. 
- Знам това. 
- Не искам да се бия Ричард, но трябва да ги накажеш за това. Ако не го направиш, ще изгубиш повече влияние от Якоб. Дори ако го оставиш тук долу, няма да промени нещата. Всички, който са докоснали това трябва да страдат. 
- Не си гневна сега – каза той и изглеждаше озадачен. – Мислех, че искаш отмъщение, но изглеждаш спокойно за всичко това, сега. 
- Искам отмъщение, но си прав, не мога да причиня това на никой и не мога да заповядам да направят това, което не мога да направя сама. Просто правило, което имам. Но глутницата е каша и ако не спреш лавината и предотвратиш гражданска война, върколак срещу върколак, трябва да си твърд. Трябва да бъдеш ясен, че това е недопустимо. 
- Не е. – каза той. 
- Има само един начин да знаят това, Ричард. 
- Наказание. – каза той и накара думата да прозвучи като проклятие. 
- Да. – казах. 
- Работех месеци наред – не, години, да се опитам да премахна наказателната система. Искаш да захвърля всичко, за което съм работил и да върна нещата каквито си бяха. 
Ръката на Грегъри се повдигна, бавно, болезнено и слабо стисна ръката ми, погалих сплъстената му коса и гласът му излезе накъсан, измъчван, все едно въпреки кърпата бе викал с дни. 
- Искам... вън... от тук. Моля. 
Кимнах с глава, така че да ме види и отдих толкова голям, че думи не можеха да го опишат, проблесна през очите му. 
Погледнах към Ричард. 
- Ако системата ти работеше по-добре от старата, тогава бих я подкрепила, но не работи. Съжалявам, че не работи, Ричард, но е така. Ако продължиш този... експеримент за демокрация и нежни, добри закони, хората ще умрат. Не само ти, но Силви, и Джамил, и Шанг-Да и всеки вълк, който те подкрепя. Но е по-зле от това, Ричард. Наблюдавах глутницата. Разделят се почти за всичко. Ще бъде гражданска война и ще се разкъсат взаимно на парчета – последователите на Якоб срещу тези, който не го следват. Стотици ще умрат и кланът Тронус Роки ще умре с това. Погледни трона, на който седиш като Улфрик. Той е древен, може да го почувстваш. Не позволявай на всичко, което представлява да бъде разрушено. 
Гледаше надолу към все още кървящата си ръка. 
- Нека изведем Грегъри от тук. 
- Наказа Якоб, но не и другите – казах и гласът ми бе уморен. 
- Първо ще открия кой са, после ще видим. 
Поклатих глава. 
- Обичам те, Ричард. 
- Чух едно „но” да последва. 
- Но ценя хората, който държат на мен за сигурността си, повече, отколкото ценя тази любов. 
Почувствах хлад и ужасно, когато го изричах гласно, но бе истина. 
- Какво казва това за любовта ти? – попита той. 
- Не започвай да ми лицемерничиш, Ричард. Изхвърли ме като вчерашен вестник, когато глутницата гласува за това. Можеше да кажеш, майната ви, на ви трона, искам Анита повече, но не го направи. 
- Мислиш ли, че Якоб би ми позволил да си тръгна? 
- Не знам, но не направи офертата. Дори не ти хрумна да предложиш, нали? 
Погледна настрани, после обратно и очите му имаха толкова тъга, че исках да си върна думите, но не можех. Бе време, когато говорехме. Бе като старата шега за слона в дневната. Никой не признаваше съществуването му, докато лайната не бяха толкова много, че не можеш да ходиш. Погледнах надолу към Грегъри, знаех, че лайната бяха твърде много да се пренебрегнат. Бяхме се изчерпали от възможности освен за истината, без значение колко е брутална. 
- Дори ако отстъпя като Улфрик, дори ако Якоб ми позволи, все още ще е гражданска война. Той пак ще екзекутира близките ми. Ще е да ги изоставя. Предпочитам да умра, отколкото просто да си тръгна и ги оставя да бъдат убити. 
- Ако така наистина се чувстваш, Ричард, тогава имам по-добър план. Направи пример с Якоб и последователите му. 
- Не е толкова просто, Анита. Якоб има достатъчно подкрепа, че все пак да бъде война. 
- Не и ако е достатъчно кърваво. 
- Какво казваш? 
- Накарай ги да се страхуват от теб, Ричард. Макиавели го е казал преди почти шестстотин години, но е все още истина. Всеки владетел трябва да се стреми хората му да го обичат. Но ако те не могат да те обичам, накарай ги да се боят от теб. Любовта е по-добре, но страхът ще свърши работата. 
Той трудно преглътна и имаше нещо близко до страх в очите му. 
- Мисля, че мога да убия Якоб дори екзекутирам един или двама от хората му, но не мислиш, че ще е достатъчно, нали? 
- Зависи от това как ги екзекутираш. 
- Какво ме молиш да направя, Анита? 
Свих рамене и погалих бузата на Грегъри: 
- Моля те да направиш нужното Ричард. Ако искаш да задържиш глутницата заедно и спасиш стотици животи, тогава ти казвам как да го направиш с минимални кръвопролития. 
- Мога да убия Якоб, но не мога да направя каквото молиш. Не мога да направя нещо толкова ужасно, че цялата глутница да се бои от мен. 
Той ме погледна и имаше нещо диво, паника на лицето му, като хванато животно, което най-накрая е осъзнало, че няма изход. 
Можех да почувствам как лицето ми става спокойно и потъвах в онова място, където няма нищо, освен бял шум и солидната, почти комфортна сигурност, че не чувствам нищо. Нежно казах: 
- Аз мога. 
Той се извърна от мен, сякаш не аз бях проговорила и повика да свалят колана. Поставихме колана около Грегъри, говорейки само за задачата в ръцете ни – не метафизически, не политически. Имаше втори колан на въжето и Ричард ме накара да си го сложа. Щях да подкрепям Грегъри, пазейки го с тялото си, да не се нарани твърде тежко. 
- Никога не съм правила това преди. – казах. 
- Твърде съм широк в раменете, за да поема тежестта на Грегъри с моята. Трябва да си ти. Освен тона знам, че ще го пазиш, знам това. 
Имаше нещо в очите му, което ме накара да поискам да кажа нещо, но той дръпна въжето и започнахме да се издигаме във въздуха. 
Ричард ни гледаше, не извърна лице, фенерът му правеше странни сенки около малката стая, докато коленичеше върху костите. Тогава бяхме в тунела и не можех да го видя повече. Ръцете ми бяха пълни, в пряк и преносен смисъл, опитвайки се да предпазя Грегъри да не се удари в стените. Ръцете и краката му все още бяха безполезни. Не бях сигурна дали е заради дългия престой в затвора или наркотиците, който му бяха давани, или и двете. Най-вероятно и двете. 
Грегъри продължаваше да казва „благодаря, благодаря, благодаря” с дъха си. 
До времето, когато достигнахме тавана, имаше сълзи падащи по бузите ми. Независимо каквото Ричард казваше, някой щеше да плати. 
Якоб бе там, вече завързан със сребърни вериги, носен като парче борещ се товар между трима върколаци. Позволиха му да остане по разкъсаните си шорти. Без голота за добрите момчета. Предполагам, че трябва да има някой различия или как да разбереш на чия страна си? 
Чери вече проверяваше как е Грегъри. Трябваше да пъди останалите леопарди назад. Продължаваха да се опитват да го докоснат. 
Погледнах през почистеното място към Якоб. Погледът в очите му бе достатъчен. Ричард може да бъде гнуслив, когато си пожелае, но ако оставих причиненото на Грегъри ненаказано, тогава Якоб и последователите му ще го видят като слабост. Те ще се обърнат и опитат да унищожат веднъж, когато Якоб подсигури властта си. Защото имаше един начин за Якоб до предотврати гражданска война и това е да направи каквото карах Ричард да стори. Ако направи нещо толкова ужасно, че другите да се страхуват да се бият, тогава може да бъде Улфрик без кръвопролития. Видях какво е направил на Грегъри. Наречете го предчувствие, но мога да се обзаложа, че Якоб ще направи каквото е нужно. Не ми изглеждаше от гнусливия тип. 
Ричард се изкачи от дупката. 
- Пуснете го вътре. 
- Искаш ли да използваме наркотици? – попита Силви. 
Ричард кимна. 
- Ами превръзката и останалото? 
Ричард поклати глава. 
- Не е нужно. 
Якоб започна отново да се бори. 
- Не можеш да направиш това! 
Ричард коленичи пред него, държейки го за тънката коса. Хватката изглеждаше болезнена. 
- Кой ти показа къде са тези? 
Той показа ръката си със сребърните тапи за уши в дланта си. 
- О, Господи. – прошепна Силви. 
Другите попитаха: 
- Какво е това? 
- Кой, Якоб? Кой ти каза мръсните ни малки тайни? 
Якоб просто го гледаше. 
- Бих могъл да ги използвам върху теб. – каза Ричард. 
Якоб леко пребледня, но не отговори. Челюстта му бе толкова стегната, че можеш да видя как мускулите трепват, но не издаде кой му е помогнал. Дори не попита дали ако отговори на въпроса ще го спаси от oubliette. Трябваше да призная това, поне, но не трябваше да го харесвам. 
- Не би направил това. 
Бе Парис, изглеждаща по-малко уверена отколкото при трона. Гледаше надолу, несигурна в себе си в плътната си по тялото рокля. 
Ричард я гледа дълго време или просто изглеждаше дълго и нещо в очите му я накараха да погледне настрани. 
- Права си, не мога да ги използвам на Якоб или някой друг – той погледна през мястото из разпръснали се върли и онези чакащи в дърветата отвъд. - Но чуйте ме, ако има някое от тези неща наоколо, искам го унищожено. Когато Якоб излезе от oubliette, ще бъде запечатана завинаги. Не научихте нищо от мен, ако някой от вас може да направи това, значи нищо не сте научили. 
Той сигнализира на Силви и тя се придвижи напред със спринцовка. 
Трите върколака трябваше да държат Якоб срещу земята, за нея да му бие инжекцията. Държаха го докато крайниците му спряха да се движат и очите затвориха. 
- Ще се събуди в oubliette – каза Ричард. Гласът му съдържаше не само умора, но и загуба. Обърна се към мен, докато те пренасяха Якоб към дупката. – Вземи леопардите си и съюзниците си и си върви вкъщи, Анита. 
- Аз съм лупа, помниш ли, не можеш да ме изхвърлиш от работата на глутницата. 
Той се усмихна, но очите му бяха празни и уморени. 
- Все още си лупа, но за този нощ си също и Нимир-Ра и леопардът ти се нуждае от теб. Погрижи се за Грегъри и колкото и да струва, съжалявам за всичко станало. 
- Съжалението струва нещо, Ричард, но не променя нещата. 
- Никога не го прави. – каза той. 
Не можех да прочета настроението му. Не бе точно тъжен, или разтревожен или нещо, което да нарека, освен победен. Сякаш вече е загубил битката. 
- Какво ще правиш? – попитах. 
- Ще открия кой е помогнал на Якоб в това. 
- Как? – попитах. 
Той се усмихна и поклати глава. 
- Върви си вкъщи, Анита. 
Стоях и го гледах в продължение на сърцебиене или две, после се обърнах към леопардите си. Грегъри бе на носилка и Зейн и Ноа я носеха. Чери говореше с върколака доктор, който бе оправил носа на Якоб. Доста кимаше. Инструкции, може би. 
Мика стоеше на края на групата, гледайки ме. Срещна очите ми, но никой от нас не се усмихна. Погледнах назад, но Ричард вече бе тръгнал към дърветата с Джамил и Шанг-Да след него. Лицето на Мика бе много неутрално, докато вървях към него. Не се надявах на нещо. Можех да се правя на готина, но не исках. Бях уморена, така ужасно уморена. Дрехите ми миришеха на външна тоалетна и сигурно също и кожата ми. Исках душ, чисти дрехи и да накарам изгубения поглед в очите на Грегъри да се върне. Душът и дрехите бяха лесната част. Дори не знаех от къде да започна да отнемам болката на Грегъри. 
Подадох ръка на Мика, не защото се бях преуморила, очевидно депресията водеше до това, но защото исках да докосна друга ръка. Исках утеха и не исках да ми се налага да мисля за това. Просто исках да бъда държана. 
Очите му се разшириха, но пое ръката ми, леко стискайки я. Започнах на вървя към дърветата, водейки го за ръка. Другите ни последваха. Дори лебедовия крал и плъхолаците. Анита Блейк свръхестественият флейтист. Мисълта трябваше да ме накара да се усмихна. Но не го направи.


28 глава

Два часа по-късно си бях изкъпала и Грегъри си взе баня, макар че аз се изкъпах сама, а Грегъри имаше компания. Той все още не можеше напълно да ползва ръцете и краката си. Не мисля, че Чери, Зейн и Натаниел трябваше да са голи и във ваната с него, но, хей, не предлагах помощ, така че защо да се оплаквам? Освен това никога не стана сексуално; бе докосването на плътта им, от което се нуждаеше, част от процеса на лекуване. Може би. 
Седях на новата си кухненска маса. Старата двуместна маса, просто не бе достатъчно просторна за всички леопарди да имат гевречета и чийз кейк едновременно. Новата маса бе от блед бор, блестящ в златисто. Все още нямаше достатъчно място да всички да седнат и пият кафе, но бе близо. Трябваше ми банкетна маса да имам толкова място и кухнята не бе достатъчно дълга за това. Имало е повече от една причина за феодалните лордове да имат страхотни големи замъци – трябва ти мястото, просто да се храниш и грижиш за хората си. 
Единственият човек седящ в светлата кухня бе д-р Лилиан. Елизабет бе пренесена до тайната болница, която превръщачите поддържаха в Сейнт Луис. Всичките ми други леопарди се грижеха за Грегъри. Мика и котките му се мотаеха около периметъра на всичко това. Калеб се опита да включи себе си в банята и му бе отказано. Останалите от парда на Мика изглеждаха не на място, нервни, незнаещи какво да правят със себе си. Имах своя приоритет за вечерта - да се погрижа за Грегъри. Всичко друго можеше да почака. Едно бедствие за момента, или ще изгубиш пътя и ума си. 
Д-р Лилиан бе ниска жена със сива коса подстригана право точно над раменете. Косата й бе по-дълга отколкото първия път, когато я срещнах, но всичко останало си бе същото. Никога не съм я виждала да носи грим и лицето й все още изглеждаше доволно и привлекателно за някой над петдесет, макар да разбрах, че всъщност е над шейсет. Със сигурност не й личеше. 
- Наркотиците са все още в системата му. – каза д-р Лилиан.
- Наркотици, множествено число? – попитах. 
Тя кимна. 
- Метаболизмът ни е толкова силен, че е нужен доста голям коктейл химикали да ни поддържа приспани за което и да е време. 
- Грегъри не бе приспан. Изглеждаше доста в час с всичко, което се случва. – казах. 
- Но сърцето му, дишането му, несъзнателните му рефлекси са упоени. Ако не можеш да приемеш всичките ефекти на адреналина, не можеш да се промениш. 
- Защо не? 
Лилиан сви рамене, отпивайки малка глътка от кафето си. 
- Не знаем, но има нещо в крайността на битка или отговор на битка, което отваря пътя към нашия звяр. Ако можеш да лишиш превръщач от този отговор, можеш да ги предотвратиш от превръщане. 
- Неопределено? – попитах. 
- Не, пълнолунието ще го извади, без значение какви наркотици набуташ в някой. 
- Колко време остава, докато Грегъри е нормален? 
Очите й погледнаха надолу, после нагоре и не ми хареса, че й бе нужна тази секунда да обучи очите си, все едно нещо лошо се задаваше. 
- Наркотиците ще загубят действието си след около осем часа, може би повече, може би по-малко. Зависи от много неща. 
- Така че той остава тук, докато наркотиците загубят действието си, после се преобразява и е добре, нали? 
Накрая го направих да звучи като въпрос, защото знаех, че атмосферата е твърде сериозна, за да е толкова лесно. 
- Боя се, че не. – каза тя. 
- Какво не е наред, док, защо толкова сериозно? 
Даде ми малка усмивка. 
- За осем часа вредата за ушите на Грегъри ще е перманентна. 
Примигнах срещу нея. 
- Имаш в предвид, че ще остане глух? 
- Да. 
- Това не е приемливо. – казах. 
Усмивката й се разшири. 
- Казваш го така, все едно чистата вяра ще промени нещата, Анита. Кара те да изглеждаш много млада. 
- Да не ми казваш, че няма какво да направим да го излекуваме? 
- Не, не казвам това. 
- Моля те, док, просто ми кажи. 
- Ако си истинска Нимир-Ра, може да си способна да извикаш звяра му от кожата му и да го накарах да се промени, дори с наркотиците в системата му. 
- Ако някой ми каже как да го направя, съм готова да опитам. 
- Значи вярваш, че ще станеш Нимир-Ра наистина при пълнолуние? – попита Лилиан. 
Свих рамене и отпих от кафето си. 
- Не съм сто процента сигурна, не, но доказателствата говорят за това. 
- Как се чувстваш относно това? 
- Да бъда Нимир-Ра наистина? – попитах. 
Тя кимна. 
- Опитвам се да не мисля много за това. 
- Да го игнорираш няма да го накара да изчезне, Анита. 
- Знам това, но да се тревожиш за това също няма да промени нещата. 
- Много практично от твоя страна, ако можеш да го понесеш. 
- Какво, не се тревожиш? 
Тя кимна отново. 
Свих рамене. 
- Тревожа се за всяко бедствие, когато стане. 
- Можеш ли наистина да го караш така? 
- Как да оправим Грегъри? 
- Ще приема това за да. – каза тя. 
Усмихнах се.
- Да. 
- Както казах, ако си Нимир-Ра в пълна сила, може да успееш да повикаш звяра му, дори и с наркотиците. 
- Но тъй като все още не съм се преобразявала, не мога? 
- Съмнявам се. Това е доста специализирано умение, дори сред пълните превръщачи. 
- Рафаел може ли го? 
Тя се усмихна, усмивката, която повечето плъхолаци придобиват, когато попиташ за краля им. Бе усмивка, която криеше топлина и гордост. Те го харесваха и уважаваха. Нека викнем за доброто лидерство. 
- Не. 
Това ме изненада и сигурно се е показало на лицето ми. 
- Казах ти, това е рядък талант. Твоя Улфрик го умее. 
Погледнах я. 
- Имаш в предвид Ричард? 
- Имаш ли друг Улфрик? – попита ме, усмихвайки се. 
Почти се усмихнах обратно. 
- Не, но се нуждаем от някой, който да вика леопарди, нали? 
Тя кимна. 
- Ами Мика? 
- Вече го попитах. Нито той или Мърл могат да викат звяра на друг. Мика предложи да опита и излекува Грегъри като повика плътта, но раните бяха над уменията му. 
- Кога Мика се опита да излекува Грегъри? 
- Докато се почистваше. – каза тя. 
- Взех си бърз душ. 
- Не му отне много да бъде сигурен, че раните на Грегъри са над способностите му. 
- Не би опитала освен ако нямаше някаква надежда. 
- Мога да опитам с други наркотици да предизвикаме ефекта. 
- Но... – казах. 
- Но смесването на наркотиците може да накара главата му да експлодира или скъса достатъчно кръвоносни съдове, че да го убие. 
Вгледах се в нея за сърцебиене или две. 
- Колко лоши са шансовете? 
- Достатъчно, че да искам разрешението на неговата Нимир-Ра преди да опитам. 
- Грегори даде ли съгласието си? 
- Той е ужасен. Иска да чува отново. Разбира се, че иска да опитам, но не съм сигурна, че мисли трезво. 
- Значи идваш при мен както при родител за дете. – казах. 
- Нужен ми е някой, който мисли ясно да реши вместо Грегъри. 
- Той има брат – замръзнах, защото осъзнах, че не съм видяла Стивън при липанара. – Къде е Стивън? 
- Бе ми казано, че Улфрик е заповядал брата на Грегъри да не присъства тази вечер. Нещо, че било ужасно за него да гледа екзекуцията на собствения си брат. Вивиан отиде да го вземе. 
- Може, колко великодушно от страна на Ричард. 
- Звучиш горчиво. 
- Така ли? – и това прозвуча горчиво дори за мен. Въздъхнах. – Просто съм разстроена, Лилиан. Ричард ще причини смъртта на хора, на който държа, да не говорим за него самия. 
- Което е риск за теб и Господаря на града. 
Взрях с в нея. 
- Предполагам, че всички знаят тази част. 
- Мисля, че да. – каза тя. 
- Мда, той рискува всички ни за възвишените си идеали. 
- Идеалите си струват да се жертваш, Анита. 
- Може би, но не съм сто процента сигурна, че някога съм идеал толкова силен, че да го заменя за хората, който обичам. Идеалите могат да умрат, но не дишат, не кървят, не плачат. 
- Значи ще замениш идеалите си за хората, за който те е грижа?- попита тя. 
- Не съм сигурна, че вече имам идеали. 
- Все още си християнка, нали така? 
- Религията ми не е идеал. Идеалите са абстрактни неща, който не можеш да докоснеш или видиш. Религията ми не е абстрактна, тя е много истинска. 
- Не можеш да видиш Господ – каза тя. – Не можеш да хванеш ръката Му в своята. 
- Колко ангела могат да танцуват на главата на карфица, а? 
Тя се усмихна. 
- Нещо подобно. 
- Държа кръст, докато свети толкова, че ме заслепи, докато светът е само бял пламък. Видях копие на Талмуд в пламъци във вампирски ръце и дори след като книгата изгоря на пепел, вампирът продължи да гори, докато умре. Седях в присъствието на демон и свещен свитък и демонът не можеше да ме докосне – поклатих глава. – Религията не е абстрактна, д-р Лилиан, тя е живо, дишащо, растящо, органично нещо. 
- Органично напомня повече на уикан, отколкото християнско. – каза тя. 
Свих рамене. 
- Учех с един медиум и приятелите й уикан за около година, трудно да не приема нещо от тях. 
- Ученето с уикан не те ли поставя в странна позиция? 
- Имаш в предвид защото съм монотеистка? 
Тя кимна. 
- Имам дадени от Господ способности и недостатъчно трениране в контрола Повечето демонстрации на църквата неодобряват медиумите, да не говорим да някой, който вдига мъртвите. Имах нужда от тренинг, затова открих хора да ме тренират. Фактът, че не са християни може да изглежда като провал на църквата, не техен провал. 
- Те са вещици християни. – каза тя. 
- Срещнах някой от тях. Всички изглеждат фанатици, все едно трябва да бъдат повече християни от всички останали да докажат, че са достатъчно добри да бъдат изобщо християни. Не харесвам фанатиците. 
- Нито пък аз. – каза тя. 
Погледнах ме се една друга в затъмнената кухня. Тя повдигна чашата си за кафе. Дадох и една с малък рицар и голям дракон, която казва: „Без смелост, няма слава.”
Лилиан каза: 
- Долу фанатиците. 
Повдигнах собствената си чаша във въздуха. Бе каша с бебе пингвин, все още любима. 
- Долу фанатиците.
Пихме. Тя остави чашата си на подложката и каза: 
- Имам ли разрешението ти да опитам да дрогирам Грегъри? 
Поех си дълбоко въздух и бавно го издишах, после кимнах- 
- Ако той е съгласен, направи го. 
Отдръпна се от масата и стана. 
- Ще подготвя всичко. 
Кимнах, но останах седнала. Молех се, когато почувствах някой да влиза в стаята. Без да отварям очи знаех, че е Мика. 
Той изчака, докато повдигнах глава, отворех очи. 
- Не исках да те прекъсвам. – каза той. 
- Свърших. – казах. 
Той кимна и се усмихна с онази своя усмивка, която е отчасти забавна, отчасти тъжна и отчасти нещо друго. 
- Молеше ли се? – направи го на въпрос. 
- Да. 
Някакъв трик на светлината накара очите му да греят в тъмното, сякаш имаше искра на скрит огън дълбоко в тези златисто-зелени дълбини. Илюзията загуби очите му и по-голямата част от лицето му в мрака. Само онази трептяща светлина остана, все едно цветът играеше в очите му бе по-реален от всичко останало от нето. 
Без да виждам лицето му, знаех, че е разстроен. Можех да почувствам напрежението долу в грабната си. 
- Какво има? – попитах. 
- Не помня кога за последно съм се молил. 
Свих рамене. 
- Много хора не се молят. 
- Защо ме изненадва, че ти го правиш? – попита. 
Отново свих рамене. 
Направи крачка напред и светлината падна на лицето му и тази странна смесица на усмивката му. 
- Трябва да вървя. 
- Какво има? – попитах.
- Какво те кара да мислиш, че има нещо нередно? 
- Напрежението между теб и котките ти. Какво има, Мика? 
Притисна палеца и показалеца си към очите си, разтърка ги, все едно бе уморен. Примигна тези подобни на бижу очи към мен. 
- Спешна работа на парда. Имаме един член, който не можа да дойде тази вечер и тя е попаднала в беда. 
- Какъв вид беда? 
- Вайлет е нашата версия на твоя Натаниел, най-малко доминиращата между нас. 
Остана с това все едно то обясняваше всичко. Така бе и не бе. 
- И? – попитах. 
- Трябва да отида да й помогна. 
- Не харесвам тайните, Мика. 
Той въздъхна, прокарвайки пръсти през косата си. Той хвана ластика на опашката си, захвърли го на земята, прекара ръце през дългите си до раменете къдрици, отново и отново, все едно е искал да го направи цяла нощ. Движението бе бързо, наситено с напрежение. 
Погледна надолу към мен, разрошена тъмна кафява коса около лицето му, блестящи очи. На мига той стана от бивайки приятен, привлекателен мъж в нещо прашещо и извънземно. Не бяха само косата и котешките очи. Звярът му се изля по кожата ми като вряла вода. Бях почувствала силата му, но не така, достатъчно топло да се изгоря. Тогава осъзнах, че можеш да видя тази топлина, да я видя. Бе над него, невидима, но почти не, като нещо, което почти си видял с ъгълчето на окото си. Почти можех да видя формата на нещо чудовищно, витаещо около него, като горещината се надига от лятната настилка, нещо разкъсващо. Била съм около превръщачи години наред и никога не съм виждала нещо подобно.
Мърл се показа на вратата. 
- Нимир-Радж, всичко наред ли е? 
Мика се обърна и нещо се плъзна след образа му, като че нещо голямо и почти невидимо се придвижи наоколо и точно над тялото му. Гласът му бе нисък и ръмжащ: 
- Не наред, какво би могло да не бъде наред? 
Джина се появи зад Мърл. 
- Трябва да вървим, Мика. 
Мика вдигна ръце и следващият го образ се придвижи с него. Не можех наистина да видя нокти и кожа, само подсказка за тях, плуваща около него. Прикри очите си с ръце и видях тези призрачни пали да влизат в, през лицето му. Да го гледам ме замая и погледнах надолу към масата да запазя себе си и реалността. 
Чух Мариан да казва, че може да вижда аурите на сила около хора и ликантропи, но никога не съм виждала това сама. 
Почувствах силата му да си тръгна, горещината, съдиращото кожата чувство се отдръпна като океан отстъпващ от брега. Повдигнах лице да видя и онази видяна-невидяна сянка я нямаше, върнала се в тялото му. 
Той погледна надолу към мен. 
- Изглеждаш все едно си видяла призрак. 
- По-близко си отколкото мислиш. – казах. 
- Тя се бои от силата ти. – каза Джина и имаше презрение в гласа й. 
Погледнах я. 
- Видях аурата му, видях я като бял фантом около тялото му. 
- Казваш го сякаш никога не си я виждала преди. – каза Мика. 
- Не съм, не и толкова визуално. 
Джина взе ръката му, нежно, но формално и се опита да го дръпне към вратата. Той просто я погледна и почувствах присъствието му, индивидуалността му, при липсата на по-добра дума, като нещо почти докосвимо. Тя падна на земята, сграбчвайки ръката му, търкайки буза в нея. 
- Не исках да обидя някой, Мика.
Изражението на лицето му бе студено. Силата му, мощта му започна отново за изпълва стаята. 
- Нимир-Радж – каза Мърл, - ако ще вървиш, трябва да тръгваш. Ако няма... 
Гласът му бе внимателен, почти нежен, съжалителна нотка в гласа му и не разбрах защо. 
Мика изръмжа срещу Мърл, мисля. После гласът му бе нормален, човешки. 
- Знам дълга си като Нимир-Радж, Мърл. 
- Никога не бих ти казвал задълженията ти като Нимир-Радж, Мика. – каза той. 
Мика изведнъж отново изглеждаше уморен, всичката му енергия бе изпита. Той помогна на Джина да стъпи на крака, макар да изглеждаше малко смешно след като тя бе с глава по-висока. 
- Да вървим. 
Всички тръгнаха към вратата. 
- Надявам се леопарда ти да е добре. – казах. 
Мика погледна назад. 
- Натаниел би ли бил добре ако се обади за помощ? 
Поклатих глава. 
- Не. 
Той кимна и обърна към вратата. 
- Моят също – поколеба се и каза без да се обръща. – Ще взема Ноа и Джина със себе си, но ако е добре ще оставя Мърл и Калеб тук? 
- Няма ли да са ти нужни? 
Той погледна назад усмихвайки се.
- Просто трябва да отида да взема Вайлет. Не се нуждая от мускули за това, а на теб може да ти потрябват.
- Искаш да кажеш ако хората на Якоб станат досадни? 
Усмивката му се разшири. 
- Досадни, мда, в случай, че станат досадни? 
Тогава те изчезнаха през другата врата и аз останах сама на масата. Лилиан се върна, очите й бяха притворени. 
- Какво? – попитах. 
Тя просто поклати глава. 
- Не е моя работа.
- Така е. –казах. 
- Но ако бе... 
- Но не е. – казах 
Тя се усмихна. 
- Но ако бе, щях да кажа две неща. 
- Ще ги кажеш така или иначе, нали? 
- Да. – каза тя. 
Помахах й да продължи. 
- Първо е приятно да те видя да се оставиш да следваш сърцето си с някой нов. Второ, не познаваш този мъж достатъчно добре. Бъди внимателна на кого даваш сърцето си, Анита. 
- Все още не съм дала сърцето си на никой. 
- Все още не. – каза тя. 
Погледнах я. 
- Осъзнаваш ли, че ми каза да следвам сърцето си и да не следвам сърцето си. 
Тя кимна. 
- Това са противопоставящи се съвети. – казах. 
- Наясно съм с това. 
- Тогава кой съвет би искала да следвам? 
- И двата разбира се. 
Поклатих глава. 
- Нека спасим Грегъри и да се тревожим за все някога решимия ми любовен живот по-късно. 
- Не мога да обещая, че това ще спаси Грегъри, Анита. 
Повдигнах ръка. 
- Помня шансовете, док. 
Последвах я навън към тъмната дневна и се опитвах да вярвам, наистина да повярвам, в чудеса. 


Глава 29
Решихме да го направим на верандата отзад. Тя гледаше към няколко акра истински гори. 
Без съседи. Без никой да може да ни види. Верандата беше също два пъти размера на кухнята, която беше единствената част на къщата без килими.
След като превръщач се промени върху килима или го изпираш с пара, за да го почистиш сам, или
наемаш някой да го направи. Не бях тази, който предложи, че Грегъри би съсипал килима, всъщност беше Натаниел. В края на краищата, той беше човека който най-вероятно щеше да чисти с прахосмукачката между посещенията на чистачката. Аз дори не бях сигурна, че знаех къде е прахосмукачката.
Грегъри беше свит в центъра на верандата, главата му в скута на брат му, ръцете си увити около
голия кръст на другия мъж. Само къдравата руса коса, бледа на лунната светлина, покриваше горната част на тялото на Стивън.Той се беше съблякъл гол до кръста в подготовка за промяната. Той щеше да отиде в гората с неговият брат. Това предполагаше, че Григорий ще оцелее при промяната. Имахме
50-50 шанс, не толкова лош шанс, ако всичко, което си на път да изгубиш са пари, но когато това е живота на някой, 50-50 просто не звучи толкова добре.
Стивън погледна към мен. Неговите сини очи като метличина бяха посребрени от лунната светлина. Той изглеждаше блед и ефирен. Лицето му беше сурово с емоция, очите му съдържаха интелект и изискване ,което Стефан не показваше често. Той беше покорен, крехък във всички сфери на живота си, но в този момент той изискваше от мен с очите си,с лицето си,с болката, която се показваше в раменете му, свирепия начин по който докосваше брат си, който все още беше сгушен в скута му, само водопад от дълги бледи къдрици и бледа кожа. Грегъри беше гол в горещата лятна нощ, и до този момент не бях забелязала. Голота не ме караше да мисля за секс, тя ме накара да мисля, колко ужасно уязвим беше той.
Стивън погледна към мен и попита с всяка линия от тялото си, отчаянието в очите му, това, което той беше прекалено покорен за да каже на глас. Не трябваше да съм телепат, за да знам какво иска. Спаси го, спаси брат ми, крещеше към мен от очите му. Да го каже на глас би било излишно.
Вивиан, която беше толкова крехка като Стивън, толкова покорна така или иначе го каза на глас.
- Моля те, опитай да извикаш звяра му, поне опитай преди да използват лекарствата.
Погледнах към нея, и трябва да е имало нещо в лицето ми, което я уплаши, защото тя падна на колене и запълзя към мен. Не беше тази грациозна походка ,която леопардите могат да направят. Беше като човешко пълзене, неудобно, бавно, с наведена глава, очите извити нагоре. Тя демонстрираше леопардската версия на покорно поведение, и аз го мразех. Мразех ,че тя чувстваше тази нужда, както някое страшилище,което имаше нужда да се усмирява, но я оставих да го направи. Ричард ми беше показал какво се случи в група с превръщачи ,където доминиращите отказват да бъдат доминиращи.
Тя се облегна на краката ми, бутайки тялото си срещу мен, с главата надолу. Обикновено, леопардите се увиват около краката ми, като огромни котки, но тази вечер Вивиан просто притискаше краката ми по-скоро като изплашено куче ,вместо като луксозна котка. Наведох се да се докосна косата и и я чух да мърмори под дъха си, толкова тихо "Моля, моля, моля." Трябва да бъдеш по-студен от мен ,за да пренебрегнеш тази тиха молба факта.
-Всичко е наред, Вивиан, ще се опитам.
Триейки бузата си в дънките ми докато тя вдигаше глава, очите и се завъртяха към мен, отново като
изплашено куче. Вивиан винаги е била плаха около мен, но никога не бях виждала това ниво на страх преди. Не мисля, че беше изтезанието на Григорий, което правеше разликата. Мисля, че беше факта, че бях застреляла Елизабет. Да, вероятно това е станало. И аз нямаше да подкопая урока,като
успокоявам сега Вивиан, че няма да я застрелям. Мерле и Калеб слушаха, и ако наистина щяхме да комбинираме групите,да се страхуват от теб, не е лош начин да започна.
Погледнах през верандата и установих,че Мерле ме гледа. Той беше все още напълно облечен, дънки, ботуши, дънково яке над голите гърди, белег, показващ се като блясък на лунна мълния през стомаха му. Гледахме се един друг, и силата в погледа му, физическия потенциал, който трептеше около него, караха косъмчетата по врата ми да настръхват. Бях прекарал години около опасни мъже, и
опасни чудовища; Мерле беше и двете. Ако можех да го накарам наистина да се страхува от мен, това щеше да бъде нещо добро.
Калеб от друга страна беше започнал да сваля дрехите си, когато всички останали го направиха
и само моя протест, подкрепен от Мерле задържаха панталоните му. Вървеше бос, лунната светлина проблясваше на обиците на зърното му и на пъпа му. Той трябваше да погледне директно към мен, за да блесне обицата на веждата му. Той обикаляше Чери, която така и не се беше облекла след като помогна на Григорий в банята. Тя стоеше висока и удобно гола, игнорирайки го.
Фактът, че той обръщаше внимание на нейната голота беше нарушение на протокола сред превръщачите.Забелязваш голота, само ако си поканен да правиш секс. За всичко друго се преструваш, че всички са среден род като кукла Барби.
Зейн застана между Чери и обикалящия Калеб, ръмжейки ниско. Калеб се засмя и отстъпи. Нямах нужда от още един трън болка в задника в моят пард, а точно това беше Калеб.
Д-р Лилиан стоеше зад нас, държейки огромна игла в готовност. Двамата плъхове -бодигарди,
Клаудия и Игор, бяха зад нея. Изненадаха ме с взимането на оръжие в колата по пътя насам. Оръжията не бяха позволени в лупанара, но те бяха бодигардове, а оръжията са нещо добро за бодигардовете.
Клаудия имаше 10 мм Берета прибран зад гърба си. Фактът, че тя можеше да носи 10 мм. нещо говореше, колко много по-големи ръцете и бяха от мойте.
Игор имаше кобур през рамото с 9 мм Глок. И двете бяха добри оръжия и двамата плъхолаци ги държаха сякаш знаят какво правят. Рафаел беше настоял те да останат в случай че Джейкъб, или неговите съюзница, имам някоя дива идея за превантивна стачка.
Клаудия и Игор стояха в типична бодигардска поза, хванали ръце пред тях, едната ръка държаща
противоположната китката. Това е обикновено нещо което мъжете правят, или атлетите, но бодигардове го също го правят. Сякаш те държат собствените си ръце за успокоение.
Лицата им бяха неутрални. Те бяха тук, за да защитят мен, не Грегъри. Не беше важен за тях, или поне не изглеждаше така.
Натаниел се наведе срещу парапета, облечен с шорти, косата му висеше като тъмна завеса около
тялото му, все още мокра от банята. Отнемаше вечност косата му да изсъхне естествено. Лицето му беше ведро.То отразяваше почти Дзен приятно, сякаш той ми се доверяваше да направя всичко наред. От лицата на всички, неговото беше най-изнервящо. Бях свикнала хората да се страхуват от мен, в крайна сметка, но нежно обожание – с това не бях свикнала.
Погледнах надолу към Вивиан, все още се притисната към краката ми. Имаше страх в очите и, но имаше и надежда.
Докоснах лицето и успях да се усмихна. 
-Ще направя каквото мога.
Тя се усмихна, и беше сияйна. Тя винаги е била красива, но когато тя се усмихваше така, едно малко момиче надничаше , някоя по - радостна и по-свободна, отколкото Вивиан която познавах. Ценях усмивката на малкото момиченце в нея, защото я виждах толкова рядко.
Преминах няколкото крачки до двамата мъже. Стивън беше все още на колене, брат му сгушен срещу него. Той ме гледаше с предпазливи очи. Той търкаше ръката си върху голия гръб на Григорий
отново и отново в малки кръгове, по начина, по който галиш болно дете, когато искат някои да ги докосва ,за да знаят, че всичко ще се оправи. Гледайки в очите на Стефан, знаех, че той не вярва в това.Той не вярваше, че Грегъри ще бъде наред, и това го ужасяваше.
Коленичих до тях и бях почти на същата височина като Стивън.Срещнах този блед поглед, това искане, и казах: 
-Ще се опитам да го излекувам.
Беше Калеб, който каза: 
-Ако Майка не може да го излекува, защо си мислиш, че ти можеш?
Дори не си направих труда да погледна назад към него. 
-Няма да боли да се опитам.
-Не си видяла първото си пълнолуние,- каза Мерле. -Не можеш да повикаш плът и да го излекуваш, все още не , може би дори никога. Повикването на плът за лекуване е рядък талант. 
Не гледах в Мерле. 
-Няма да опитвам да повикам плът, аз не съм сигурна дори как става това.
-Тогава как ще го излекуваш? - попита Мерле.
-С мунин.
-Как дух на върколак ще ти помогне да излекуваш леопард?
Поклатих глава. 
-Лекувала съм леопарди и преди използвайки мунина.
-Излекувала си Натаниел,-каза Чери - два пъти, но никой друг.
-Ако работи на един от вас, би трябвало да работи на всички вас,- казах аз.
Чери се мръщеше.
-Какво не е наред?
-Ти лекуваш с Райна, всичко е секс за нея, а ти искаше Натаниел по този начин. Ти никога не си била привлечена от Григорий. 
Свих рамене. Тя почти изрази същите съмнения, които имах, но чувайки ги казани на глас ги караше да звучат по-зле. Чувствах повече съмнения, че мога да го направя и по-голяма мръсница, защото имах нужда от сексуално привличане за да лекувам. Но аз надраствах чувството ,че съм мръсница. Ако можех да спася и слуха на Грегъри и неговият живот, малко срам не беше твърде висока цена да се плати.
Погледнах надолу към Грегъри, все още е сгушен в стегната топка около скута кръста на Стивън. Той се държеше като че брат му беше последното солидно нещо във вселената, сякаш ако той се пусне ще се завърти на далеч и ще бъде загубен.
Докоснах косата му леко и той премести лицето си, така че да може да ме види през плетеница от бледи къдрици. Махнах къдриците от лицето му. Това беше жест, който използваш за дете. Едно време мразех Грегъри, заради някои неща, които той правеше, когато Райна и Габриел бяха все още живи. Но в момента,в който те бяха мъртви и той знаеше, че има избор, той спря да прави повечето от тях. Дали той ме е направил Нимир- Ра нарочно? Взирайки се в широките му сини очи, не вярвах в това. Не беше наивност, беше сигурността, че Григорий просто не беше толкова доминиращ. Да реши, дори и за частица от секундата, да промени статуквото, беше просто твърде много за него. Той дебатираше, или искаше съвет, или искаше разрешение, но нямаше да направи едностранно решение, без обратна връзка. Знаех това за Григорий.
Ричард не го знаеше. 
Докоснах лицето му, обхванах го с две ръце, повдигайки го, така че да срещне очите ми, без да се налага да направи това завъртане на очите, което ме побъркваше. Просто прекалено раболепен за моя вкус. Гледах в това красиво лице, оставяйки погледа ми да се плъзга над падащите къдрици, линията на гърба му, извивката на бедрото му, но не чувствах нищо. Можех да оценя красотата му, но аз се опитвах много силно да мисля за моите леопарди като за среден род. Можеш да бъдеш приятел на някой и да правиш секс с тях. Номерът беше, че трябва да искаш тяхното емоционалното и физическото благосъстояние повече, отколкото да искате да ги чукате. Ако преминеш тази линия и искаш секс повече от тяхното щастие, тогава не си техен приятел.Техен любовник може би, но не и техен приятел.
Но беше повече от това. Чери беше права, Грегъри никога не ме е вълнувал по този начин. Въздъхнах и махнах ръката си от него. 
-Какво не е наред? - Стивън попита.
-Той е хубав за гледане, но ...
Стивън почти се усмихна. 
-Но на теб ти трябва повече от просто едно красиво лице за да го пожелаеш.
Свих рамене. 
-Понякога животът ми щеше да бъде по-прост, ако не беше така, но да.
-Спомням си, че трябваше да те водя през първия път, когато излекува Натаниел. - каза той с мек глас.
Аз кимнах. 
- Аз също си спомням.
Грегъри седна, гледайки ни, опитвайки се да прочетете устните ни, мисля. Имаше нещо неистов в начина, по който той се опиташе да разчете това което казвахме.Господи, моля те, позволи ми да му помогна. Той беше толкова уплашен.
-Мисля за на него повече като за дете, не се обиждай.
-Мислиш по-скоро като родител, отколкото като прелъстител, това е нещо добро, - каза Стивън. -Не се извинявай за това.
Чери се присъедини към нас, коленичейки върху петите си, дългото и тяло извито в грациозни линии.
-Ти призова Рейна в лупанара без никаква похот, нали?
Аз кимнах. 
-Мога да призова мунина на Райна, понякога дори и ако аз не искам , но тя винаги изисква цена
преди да си тръгне. 
-Ти не съблазни никой в лупанара тази вечер. - каза тя.
-Не, но бях адски близо до започване на битка, като одарих Ричард, и това беше част дело на 
Рейна. Тя се радва на загубата ми на контрол, и ... и тя беше притеснена за глутницата тази вечер. Тя
не харесва това, което Ричард е направил. Мисля, че тя смекчи изискванията си, заради това. 
-А на нея не и пука за нас, както за вълците.
-Не,не и пука.
-От какво се страхуваш? - Стивън попита. – Че ще малтретираш Грегъри.
Поклатих главата си. 
-Не, страхувам се,че Райна ще го направи.
-Излекува Натаниел в гората и не му направи нищо ужасно .- каза Чери.
- Не, но имах Ричард и глутницата там, за да ме балансират, да ми помагат да я контролирам чрез белезите. Без допълнителна помощ в тази област, идеята на Райна за плащане може да стане малка бъркотия. 
-Определи бъркотия. - каза Стивън.
-Секс, насилие –Свих рамене - бъркотия.
-Имаш парда тук сега, -каза Чери. - Можеш да ни използваш за баланс.
Истината беше,че без Майка тук не бях сигурна,че бих могла да направя това. Точно както Ричард беше моята врата към вълците ,Майка беше вратата ми към леопардите. Дали беше?Третирах го както третирах Ричард и Жан- Клод, сякаш аз бях външен човек и те бяха моя билет за влизане. Но какво,ако аз наистина бях кралицата на леопардите? Ако наистина бях Нимир-Ра, тогава трябва да бъда в състояние да направя това без Майка. Разбрах, в момента в който се съмнявах в това, че все още се надявах, да не стана космата на следващото пълнолуние. Без значение колко много доказателства за противното имаше, аз все още не го вярвах. Може би не исках да го повярвам. Но аз исках да излекувам Грегъри, това исках.
Погледнах ги и знаех, че Чери беше прав. Ако бях Нимир-Ра, тогава имах всичко,от което имах нужда да ме балансира. Ако не бях Нимир -Ра, тогава нямаше да проработи. Какво имахме да губим? Погледнах Стивън и Грегъри, техните огледални лица, техните уплашени очи, и знаех, точно това,което щяхме да загубим, ако не се опитам.
Свалих страничния кобур заедно с файрстара от предната част на дънките и погледнах наоколо. Ако щях да се призовавам леопарди, не ми се искаше да се притесняват за пистолета. Дадох знак на плъхолака Клаудия. Тъй като аз все още бях на колене, тя се извисяваше над мен, само два инча по-ниска от Долф. Трябваше да призная, че беше впечатляващо, още повече, защото беше жена.
Подадох и кобура на пистолета, и тя го взе. 
-Увери се, че никой няма да се застреля с него.
Тя се намръщи към мен. 
-Мислиш ли, че някой ще се опита и да вземе пистолета?
-Аз, може би.
Мръщенето се задълбочи. 
-Аз не разбирам.
-Рейна се забавлява от насилието. Не искам да нося пистолет, когато призовавам мунина и.
Веждите на Клаудия се повдигнаха. 
-Искаш да кажеш, тя ще се опита да те накара да го използваш върху някой?
Аз кимнах.
-Опитвала ли е и преди? 
Кимнах отново. 
-В Тенеси, когато практикувах с мунина, да.
Клаудия разтърси главата си. 
-Не изглеждаше толкова притеснена в лупанара.
-Мога да я призова веднъж и всичко да е наред, вероятно. Но, ако аз я викам твърде често, твърде
скоро един след друг, тя расте - Аз се поколеба - по-силна, или може би просто аз се уморявам от битката .
-Тя беше кучка, когато беше жива,- каза Клаудия.
-Това че е мъртва не я е променило много.
Високата жена потръпна. 
-Радвам се, че плъхолаците нямат нещо подобно на мунин. Мисълта за някой вътре в мен просто ме побърква. 
-Мен също,- казах.
Тя погледна надолу към мен, сега вежливо. 
-Аз ще държа пистолета в безопасност. Има ли нещо друго,което Игор и аз да можем да направим
да помогнем? 
Опитах се да измисля нещо, но само едно ми дойде на ум.
-Ако леопардите не могат да ме контролират, уверете се, че няма да нараня никого. 
-Колко зле ще бъде това? - попита тя.
Свих рамене. 
-Обикновено, нямаше да бъда толкова притеснена, но последния път когато я повиках, тя не получи нейната част плът, или секс. Удрянето на Ричард, я направи щастлива, но... -Опитах се да обясня.-Повиках я три пъти подред на тренировка, без да наранявам или да малтретирам никой.Моята учителка, Мариане, и аз помислихме, че е знак, че придобивам контрол над Рейна. Тогава когато я повиках за четвърти път, беше по-зле, отколкото някога е била. Или си плащаш като си имаш работа с Рейна, или се озоваваш с дълг към нея,а дълга идва с лихви,а лихвите са трудни за плащане. 
-Тогава не трябва ли да ми дадеш и ножовете? - Клаудия попита.
Имаше смисъл, без игра на думи. Свалих каниите от китките, сгънах ги, и и ги подадох.
-Аз си мислех, че можеш да контролираш тези неща. - Калеб стоеше само малко зад и от едната страна на Клаудия. Той гледаше към високата жена, като че се чудеше какво ще направи тя, ако той се опитал да я изкачи. Аз почти исках да се опита, защото бях сигурна, какво ще се случи, и дори по-сигурна, че бих се насладила да го гледам . Калеб се нуждаеше от добър урок от някой.
-Аз мога.
-Тогава защо всички предпазни мерки?
Бих могла да му кажа за времето в Тенеси, когато мунина на Рейна почти започна бунт сред глутницата на Върн в нещо като игра на изнасилване, с мен като цел на изнасилването, но не го направих. Вместо това казах:
-Ако няма да бъдеш полезен, стой настрани и млъквай. 
Той отвори устата си, като в знак на протест, но Мерле каза, 
-Калеб, направи това, което тя казва. 
Гласът му беше тих, дълбок тътен на звук, но този мек тон изглежда че действаше на Калеб като чар.
-Разбира се, Мерле, както кажеш. - Той продължи да стои на една страна, близо до д-р Лилиан и Игор.
Погледнах към Мерле. 
-Благодаря. - казах аз.
Той просто поклони глава към мен.
Д-р Лилиан каза: 
-Да разбирам ,че това означава, че искаш да изчакам с инжекцията.
Аз кимнах. 
-Да.
Тя се обърна и тръгна обратно през плъзгащите стъклени врати, в тъмната къща. Всички останали останаха на местата си, гледайки към мен.Дори Калеб, нацупен от парапета със своите скръстени ръце, все още гледаше шоуто.
Свалих ризата си и почувствах, отколкото видях всичките ми хора да реагират, като вятър през поле с пшеница, принудително. Никога не се събличам пред хора, ако не е абсолютно необходимо. Черния сутиен, който носех обхващаше повече, отколкото повечето бански костюми, но имаше нещо в това да оставиш хората да видят бельото ти, което просто караше всички нас добри малки момичета да се срамуваме.
-Черна дантела, харесва ми. – каза Калеб.
Започнах да казвам нещо, но Мерле ме изпревари. 
-Млъкни, Калеб, и не ме карай да го казвам отново.
Калеб се облегна пак срещу парапета, прегръщайки себе си с ръце, лицето нацупено, което го караше да изглежда дори по-млад.
-Продължавай, -каза Мерле -той няма да прекъсва отново.
Погледнах го. Беше лошо, че той продължаваше да се намесва. Това подкопаваше авторитета ми, но тъй като не бях напълно сигурна,че имам някаква власт над Калеб, всичко беше наред, предполагам. Но ме дразнеше. Просто не бях сигурна какво да направя с него.
-Оценявам помощта, но ако нашите пардове наистина ще се сливат, тогава Калеб ще трябва да се научи да ме уважава, не теб. 
-Не искаш помощта ми?- Той го направи като въпрос.
-Приоритет тази вечер е Грегъри, но Калеб и аз ще трябва да постигнем някакво разбирателство. 
-Ще го застреляш ли?
Опитах се да прочета лицето на Мерле и не успях. Вид празна враждебност беше всичко, което показваше. 
-Мислиш, че ще трябва? 
Мерле се усмихна леко. 
-Може би.
Накара ме да се усмихна, малко. 
-Страхотно, точно това, от което имах нужда, друг проблем с дисциплината в моят пард.
Усмивката му изчезна като изличена с ръка . 
-Ние не сме твои котки, Анита, все още не.
Свих рамене. 
-Както кажеш.
-Ние не сме твои,- каза той.
Гледах лицето му и видях нещо, което мина през лунната светлина. Може би, ако имах по-добра светлина можех да го дешифрирам. 
-Защо мисълта да съм начело ви притеснява толкова много? 
Той поклати глава. 
-Не да бъдеш ти начело ме притеснява.
-Тогава какво?
Той отново поклати глава. 
-Това, което ме притеснява е, да се опиташ да бъдеш начело и да се провалиш – да се провалиш много, много здраво .
Правя всичко по силите си, Мерле, това е всичко, което мога да направя.
Той кимна. 
-Аз ти вярвам, но съм виждал, много хора да се опитват да направят всичко по силите си и все още да не успяват.
Свих рамене и го оставих. 
-Бъди песимист в твоето си време, Мерле, имаме нужда от малко надежда тук, не негативност. 
-Аз просто ще млъкна тогава,- каза той, което предполагаше, че ако не може да бъде негативен
той нямаше какво да каже. Устройваше ме
Обърнах се обратно към Грегъри и неговите широки, уплашени очи. Докоснах лицето му
внимателно, опитвайки се да облекча част от този страх, но той трепкаше, все така леко, когато
се докоснех до него. Ако получавате достатъчно насилие в живота си, започнете да мислите, че
всяка ръка е удар, който чака да удари.
-Ще бъде наред, Грегъри,- казах аз. Тъй като той не можеше да ме чуе, трябва да го казвах за да успокоя себе си. Това не изглеждаше да прави нещо за Грегъри.
Опитах се да се видя Грегъри като обект на похот, и се провалих. Прокарах ръце над гладката кожа на гърба му, грабнах шепа от тези жълти къдрици, гледах в тези прекрасни очи, но всичко, което можех да усетя е съжаление. Всичко, което можех да усетя беше защитничество към него и колко много исках да го държа на сигурно. Той беше напълно гол, седеше пред мен, и беше прекрасен. Нямаше нищо не наред с начина, по който той изглеждаше, освен, че не виждах Грегъри по този начин. Повярвай ми да намеря начин да направя целомъдрието проблем.
Обърнах се към Стивън, който все още беше на колене до нас. 
-Съжалявам, той е красив, но искам да го държа, да го пазя в безопасност, не да правя секс с него, и защитническите инстинкти, няма да накарат Рейна да излезе. 
Чери каза: 
-Ти просто повика Рейна в лупанара. Защо сега различно?
Погледнах я, застанала гола и удобно срещу парапета на верандата. Зейн беше до нея, облечен, и също толкова удобно.
-Мога да извикам Райна, но не мога да гарантирам, че ще ми помогне да излекувам Грегъри.
Оздравяването обикновено идва с похот, не без. 
-Повикай я,- каза Стивън. - След като веднъж е тук, може би и останалото ще стане.
-Искаш да кажеш, да викна мунина, след това да я вкарам в настроение, не аз.
Той изглеждаше много сериозен, но той кимна.
-Знаеш каква е идеята и за секс , Стивън.
Той кимна отново. 
-Довери ми се,- каза той.
Странно, аз го направих. Той не беше доминиращ, в действителност беше много често жертва, но Стивън направи това, което той каза, че ще направи, на почти всяка цена. Имаше отчаяна упоритост в него, без значение колко често ще го събориш.
-Ще извикам мунина.
-И аз ще се уверя, че Рейна вижда Грегъри по начина, по който тя се нуждае да го види.
Ние се спогледахме и имахме един от онези моменти, на почти съвършенно разбирателство. Стивън щеше да направи всичко, за да спаси брат си, а аз почти всичко, за да му помогна да направи това.


Глава 30


Застанах облегната на пети пред Грегъри и се отворих за мунина,спуснах бариерите,които държат настрана Рейна и тя се разля през мен ,като топла вода пълнеща траба,нагоре,нагоре,чздеше вълна от плам,която немовеше на лупанара.
Тръпка на страх премина през мен.Знаех,че е лош знак,но не се борих с нея.Оставих я да дойде,остадих я да ме изпълне,оставих нейният смях да избълбука през гърлото ми.
Когато тя гледаяе към Грегъри,нямаше проблем да гледа на него,като сексуален обект,но тогава Рейна видя почти всички,като сексуални обекти,не е много голяма изненада.
Докоснах лицето му,галех линията на челюстта му.очите на Грегъри се разшириха.В този момент осъзнах,че той може да не знае,какво подяволите правим или какво се е променило.Аз бих могла да повикам Рейна и да мисля рационално.Упражнявах се дълго и упорито за да съм в състояние да направя това.Можех да се дистанцирам,когато ръката ми се плъзна по голите гърди на Грегъри.Можех да спра ръката си - нашата ръка - на стройната му талия и Рейна неможеше да ме принуди да продължа по-ниско.Тя изръмжа в главата ми,давайки ми визуални образи на нея във вълчата си форма,хапеща ме.Но беше просто визуално,като сън,неможе да ме нарани или някой.
Рейна заговори в главата ми:
-Този вълк все още има зъби,Анита.
-Знаеш правилата.-казах аз
-Какво?-попита Стефън
Поклатих глава
-Говорих на Рейна.
-Това просто е зловещо.-каза Зейн
Съглна съм с него с цялото си сърце,но Рейна вече говореше в главата ми и неможех да му отговоря.
-Знам правилата ,Анита,а ти?
-Да.
-Правя каквото си искам...
-А аз се опитвам да те спра.-довърших за нея.
-Както едно време.-каза гласа в главата ми.
Това прозвуча,като връзка която сме имали,когато тя беше жива.Тя искаше да целуне Грегъри,не я спрях.Целувката беше с отворена уста,но невна нищо,което да ме изплаши прекалено много.По неин собствен начин Рейна се учеше как да се сработваме.
Никога не бях целувала Грегъри преди,никога не съм го искала.И все още не го искам.Целуването в някои отношения е по-интимно от полов акт,по специално.Отдръпнах се от устните му и Рейна беше също толкова щастлива да да целува едната страна на врата му.Кожата му беше топла и миришеше на сапун.Зарових лицето си в косата зад ухото му и открих,че е все още мокра и мирише на моя шампоан.
Опитах се да повикам лекуване от Рейна,но тя не ми позволи.
-Не,не и преди възнаграждението ми.
Всъщност се облегнах назад от Грегъри и трябваше да го кава на глас,защото Стефън попита
-Какво възнаграждение?-поклатих глава
-Рейна няма да го излекува преди да бъде...нахранена.-беше някакъв вид хранене,по нейн начин Рейна е същото,като ardeurс изключение,че тя има нужда да се храни,когато я повикам-нейната жажда не моята.
-Какво искаш?-Попитах на глаз,защото все още не се чувствах комфортно да водя мълчалив разговор в главата си.
Показа ми картина на това как го целувам надолу по гърдите, принуждавам го да легне по гръб на бюрото, и следващото нещо,което си спомням ясно беше как нанасям невни целувки до пъпа на Грегорий.Той лежеше по гръб,гледайки ме с нефокусиран поглед.Лежах през тялото му седяща на краката му,почти голите ми гърди бяха претиснати към слабините му.Не си спомням да съм стигала до там.Мамка му.
Слязох от него и Рейна дойде като топлина,бързаща по тялото ми,спусках устата си надоло до бедрото му,облизвах покрай малката вдлъбнатина,където талията му се срещаше със слабините му.Грегорий се гърчеше под докосването от устните ми и колкото и да се опитвах да го игнорирам,погледа ми беше привлечен от слабините му.
Той беше твърд,готов,но част от него избута Рейна назад,остави ме в пълен контрол,не защото беше смущаващо но тъй като никога не съм виждала Грегорий ш ерекция преди.Той все така беяе приятен за гледане но беше със странна форма почти закачен в края.Незнаех,че може да има такъв мъж и спрях вцепенена.
Рейна крещеше в главата ми,изрева над мен в прилив на спомени.Спомена беше,че съм на четири крака с мъж яздещ ме изотзад,яздеше Рейна.Немовех да видя,кой беше.Всичко което можех,беше да усещам.Те намериха тази точка от женското тяло и усещането за оргазма беше близо.Рейна отхвърли нейната-наяата-глава назад,сноп кестенява коса се отметна от лицето ни и аз видях отражението на Грегорий на огледалото в стаята.
Рейна зашепна в главата ми
-"Винаги е така с него отзад,заради фигурата му."
Освободих се от спомена и открих себе си на четири крака до Грегорий с една ръка на тялото му.Отдръпнах се от него,защото споделянето на спомени не работи без докосване.
Обърнах лице настрани,така че да не мога да го виждам гол и готов,защото все още усещах спомена от това да го чувствам в тялото си,тялото на Рейна.Една ръка докосна голата ми ръка и прилива на спомени този път беше поразителен.аз бях там.
Той изпълни устата ми,гърлото ми,дойде в устата ми в разлив от дебела топлина,а с тялото си трепереше и се бореше,зъби се забиха в нежната плът и ние го изядохме.Кръв се проля отгоре и Рейна се къпеше в нея.
Освободих се и крещях,крещене, и някой друг крещеше.Беше Грегорий.За една увасяваща секунда отворих очи,заяото спомена беше толкова силен,немога да направя разлика мевру него и реалността.Но щом можех да виждам отново,той беше цял,крещящ на страна от мен,от споделения спомен.Защото това беше една от дарбите на Рейна,способността да споделяш ужаса.
Все още можех да усетя плътността на месо в устата си,вкуса на кръвта и други плътни неща.Изпълзях до парапета,избутах се нагоре и загубих всичко,което бях яла през деня.
Някой дойде зад мен и аз сложих ръка,главата ми все още висеше в тъмнина през парапета
-Не ме докосвай.
-Анита,Мърл е.Натаниел каза,че никой който е споделял...-той се поколеба-моменти със старата лупа неможе да те докосва.Аз не я познавах.Тя немове да те нарани чрез мен.
Държах главата си в ръце.Чувствах се скякаш ще се разпадна.
-Той е прав.
Хватката му около раменете ми беше колеблива,като думите му.Отблъснах се от парапета и света заплува Мърл ме хвана,задържа ме към гърдите си.
-Всичко е наред.
-Все още мога да усетя вкуса на месо и кръв и...О Боже!Боже!-изкрещях но не помогна не и за това.Мърл ме задържа към гърдите му,стегнато,ръцете ми от двете ми страни,в случай,че се опитам да се нараня.
Изкрещях безмълвно отново и отново,сякаш мога да изкрещя спомена извън мен.Всеки път ,когато си поема дъх можех да чуя как Мърл шепти
-Всичко е наред,всичко е наред,Анита,всичко е наред.
Но не беше наред.Това което Рейна просто ми показа,никога няма да бъде наред.Мърл ме отнесе до банята и аз не протестирах.Калеб намокри кърпа и я постави на челото ми,без да каже и една дразнеща дума.Малко чудо,но не това от което се нуждаехме.

Глава 31 
Райна беше си отишла, избяга със смях, доволна от себе си. Боже, мразех тази жена.Вече я бях убила, не е, като да можех да и направя нещо друго, но исках . Исках да я боли ,като тя беше наранила толкова много други, но предполагам, че беше малко късно за това.
Д-р Лилиан светеше с малка светлина в очите ми и се опитваше да ме накара да следвам 
пръстите и. Явно не вършех достатъчно добре нещата, защото тя не беше щастлива. 
-В шок си Анита, също и Грегъри Той беше в лек шок преди да започнеш, но дяволите да го вземат. 
Премигнах и се опитах да се съсредоточа върху нея. Очите ми просто не можеха да се спрат на нищо, като че света трепереше, но в това нямаше смисъл. Може би аз бях тази, която трепереше? Не можех да кажа. Вкопчих се в завивката,която бяха поставили около мен,сгушена на белия ми диван, на фона на многоцветните възглавници, и не можех да се стопля.
-Какво искаш да кажеш, докторе?
-Казвам, че шансовете на Грегъри сега са по-лоши от 50-50.
Премигнах и се борех да я погледна, да срещна очите и, да мисля. 
-Колко лоши?
-Седемдесет на тридесет, може би. Той е свит на верандата в одеяло, треперейки по-лошо от теб. 
Поклатих глава, и изглежда не можех да спра. Затворих очи, насилих се да стоя за секунда неподвижно, за един удар на сърцето. Проговорих без да отварям очите си. 
-Аз видях ... как се излекува Грегъри ... -Спрях и опитах отново.- Как е оцелял ... това, което тя направи с него? 
-Можем да накараме всяка част от тялото ни да порасне наново като изключим обезглавяването, освен ако не е добавен огън в раната, за да я затвори.Не можем да излекуваме изгаряния, освен ако изгорената плът не е напълно отстранена, правейки нова рана. - Гласът и беше горчив, свиреп. Аз никога не съм я чувала толкова ядосана.
Погледнах към нея. 
-Какво не е наред с теб?
Лилиан погледна надолу, неискаше да срещне моите очи. 
-Аз бях лекаря на повикване в нощта, в която направи това с Грегъри.Видях реалността, а не само спомена. 
Поклатих глава, и трябваше да заровя брадичка в коленете си, за да спра движението. 
-Това не беше спомен с мунина, док, това е реално. Това е като ... като екшън филм на живо, но с мен във филма. – Прегърнах коленете си и отчаяно се опитах да не мисля, да не преразглеждам това, което бях преживяла. Всъщност имах малко късмет, че бях абсолютно празна. Дори съзнанието ми най-накрая намери нещо толкова ужасно, че да не може да се справи с него. По странен начин, беше успокояващо. Най-накрая намерих линия, която не можех да пресека.
-Ако се опитам да принудя Грегъри в животинска форма сега, най-вероятно ще го убие,- каза д-р
Лилиан.
Зарових лицето си в коленете, криейки се. Говорих с устата забита срещу дебелите покривала. 
-Не мога да опитам отново. 
-Никой не иска отново да повикаш тази кучка.
-Анита.- Това беше Натаниел.
Не беше гласа му, който ме накара да погледна нагоре, беше богатия, горчив мирис на кафе. Открих го да държи моята чаша с бебе пингвин, пълна с прясно кафе. Беше много бледа,с много захар, много сметана; добро за шок. По дяволите,добро за всичко.
Той ми помогна да измъкна ръцете си от одеялото и да ги увия около чашата. Държах чашата здраво, и отне няколко секунди, за да осъзная, че изгаряше ръцете ми. Не изпаднах в паника, просто подадох чашата обратно към Натаниел. Той го взе, и аз се втренчих в моите розови, червени ръце. Имах първа степен изгаряния, и не бях усетила топлината, докато не беше твърде късно.
-По дяволите, - казах аз, меко.
Лилиан въздъхна. 
-Ще донеса малко лед. - Тя ни остави сами.
Натаниел коленичи пред мен, като внимаваше да не разлеете кафето. Мерле и Чери се плъзнаха в хола, докато бях все още загледана в зачервените ми ръце. Чери седна до мен на дивана. Тя все още беше гола, но това нямаше значение. Сякаш нищо нямаше значение. Мерле остана прав, и аз дори не
си направих труда да се опитам да погледна към него. Всичко, което можех да видя, бяха сребърните пръстите на ботушите му.
-Натаниел каза, че си докоснала звяра му, когато си белязала гърба му. - заяви Чери.
Примигнах към нея, срещайки светлите и очи. Аз кимнах.Спомних си блестящ момент, всъщност след като бях белязала гърба му, където бях почувствала звяра му под докосването на моята сила, и аз бях сигурна, че можех да призова тази част от него, да го накарам да се превърне за мен. Все още кимах и се накарах да спра, казвайки:
-Спомням си.
Лилиан се върна и наложи торбички с лед, увити в малка кърпа към ръцете ми. 
-Опитай да не се нараниш за няколко минути. Отивам да проверя Грегъри. 
Тя ме остави с трите леопарда и леда ми.
-Ако си докоснала звяра на Натаниел, има шанс, да може да призовеш Грегъри сега.
Поклатих глава. 
-Аз не мисля така.
Чери сграбчи ръката ми. 
-Не се разпадай сега, Анита, Грегъри се нуждае от теб.
Първият пристъп на гняв проби през шока. 
-Аз направих моето шибано най-добро за него тази вечер. 
Тя пусна ръката си от ръката ми, но не погледна другаде. 
-Анита, моля те,Мерле мисли, че можеш да бъдеш достатъчно силна, за да призовеш звяра на Грегъри, дори преди първото си пълнолуние .
Впих кърпата в която беше завит леда на гърдите си. Внезапният студ на почти голите ми гърди помогна да проясня главата си. 
-Мислех, че не е възможно, преди да се превърна за първи път.
-С теб, Анита,- каза Мерле -Ще бъда глупак да кажа какво можеш и не можеш да направиш. 
Оставих леда да падне върху завивката в скута ми и погледнах нагоре към големия човек. 
-Защо тази промяна на сърцето?Аз провалих Грегъри там на верандата. 
-Ти рискува себе си за една от твоите котки. Това е най-доброто което Нимир-Ра, или -Радж, имат в тях, да поемат големи рискове за своите хора. 
Докоснах кърпата, намерих един ъгъл мокър, и знаех,че найлоновата торбичка не е напълно запечатана. Преместих пакетчето надясно, така че да не протече повече.
-Какво искаш от мен? - Гласът ми звучеше толкова уморен, колкото се чувствах.
Мерле коленичи пред мен, и аз срещнах очите му. Имаше поглед в тях, който не исках точно сега. Той сякаш да ми се доверяваше, а аз не се чувствах достойна за доверие. Чувствах се уплашена.
-Призови звяра на Грегъри.
-Аз не знам как. Когато бях с Натаниел, то беше ...- Въздъхнах аз.
-Беше сексуално. - Чери завърши за мен.
Аз кимнах. 
-Няма да се опитвам за този вид настроението с Грегъри отново тази вечер.Не мисля, че той, и аз, можем да се справим, ако отново се обърка нещо. 
-Призоваването на звяра, няма нужда да бъде сексуално. - каза Мерле.
Срещнах странно доверчивия му поглед. Бях повече от изморена. Просто не беше останало нищо тази вечер ,не за Грегъри. Не исках да го докосвам отново тази вечер. Част от мен се страхуваше, че Рейна ще направи непланирано появяване, въпреки че знаех, че вече е почти невъзможно. Имах по-добър контрол от това. Но ... 
-Как мога някога да докосвана Грегъри отново и да не си спомня това?
-Не знам,- каза Чери, - но моля те, Анита, моля те да му помогнеш. 
-Как мога да призова звяра му, без да съм в настроение?- Попитах аз.
-Трябва да говориш с някой, който да призове звяра от техния народ,- каза Мерле.
Аз го погледнах. 
-Имаш ли някого предвид?
-Казаха ми,че твоя Улфрик може да призове звяра от вълци си.
Аз кимнах. 
-Така чух.
-Ако той призове вълк във форма, докато гледаш, тогава той може да бъде в състояние да ти покаже как да го направиш.
-Наистина ли мислиш, че ще проработи? - Попитах го.
-Не знам, -каза той, - но не си струва да опиташ? 
Подадох му течащата торба с лед. 
-Разбира се, ако Ричард дойде.
Натаниел отговори на това. 
-Ричард се обвинява за нараняванията на Грегъри .Ако му предложим възможност да го излекува, той ще дойде. 
Гледах Натаниел, гледах интелигентността в тези очи с цвят на цвете. Това беше едно от най-
мъдрите нещата което някога съм го чувала да казва. Това ми даде малко надежда, че наистина Натаниел може да бъде цял - че той се подобрява. Имах нужда от някаква надежда, но все още беше изнервящо , Натаниел за познава Ричард толкова добре, да бъде толкова наблюдателен. Това означаваше, че аз бях подценила Натаниел. Държах на равно ниво покорството и посредствеността, а всъщност не беше такъв случая. Няколко хора избират да са отдолу, да служат, това не ги прави по-малко, просто различни. Погледнах в лицето му и се чудех какво друго бях пропуснала, или какво друго той ще ми покаже? Това беше нощ за откровения, така че защо по дяволите Ричард да не се присъедини към нас? Колко по- лошо можеше да стане? Моля, никой да не отговоря на това.


32 Глава
Измих си зъбите и седнах в тъмното на кухненската маса, щях да пия кафе, докaто чакаме.Натаниел влезе бос, косата му в хлабава опашка около голите му гърди и дънковите къси панталонки, които беше сложил.
-Как е Грегорий?-попитах
-Доктор Лилиян му постави система, тя каза,че ще му помогне с шока.-той спря до масата,не точно пред мен.
-Система. Ричард ще е тук до час или по-малко.Ако тя сложи система тогава...-оставих гласа си да заглъхне.Натаниел довърши вместо мен
-Грегорий е много наранен.
Погледнах на горе към него в тъмната кухня.Единствената светлина идваше от една малка лампа над мивката. Оставяше по-голямата част от стаята в сенки.
-Нямаш предвид нараняванията,които получи от вълците,нали?
Той поклати глава,всичката му коса се плъзна около тялото му.Дълъг,тежък кичур остана на рамото му и той хвърли главата си на зад, за да прибере косата си отново назад. Никога не съм била около мъж,който има толкова дълга коса,че кой би чувствал удобство с нея.
-Той продължава да говори за Рейна,-каза Натаниел-Продължава да кълне изпод дъха си.
Гласа му спадна ниско,почти до шепот. Той се взираше над главата ми в нещо,което не можех да видя и вероятно не исках.Докоснах ръката му.
-Добре ли си?
Той погледна на долу към мен,усмихнат,но не като да беше весел.Той премести ръката си така,че сега държеше моята.Хватката му беше стегната все едно му трябваше утеха.
-Говори с мен,Натаниел.
-Дадох ти копия от три от филмите си.-той се усмихна,широко този път. Продължи пред да мога да кажа нещо.-Знам,че никога не си ги гледала.Когато ти ги дадох,все още си мислех,че си като Габриел и Рейна, че трябва да е секс и че ще ти хареса, че са порно. Сега разбирам,че ти ще се грижиш за нас без значение,какво ще се случи,не защото изпитваш похот към нас или защото обичаш един от нас,а просто защото.-Той падна на колене,все още държейки ръката ми притисната към гърдите си с неговите две. Положи глава в скута ми,лицето му обърнато на страни от мен.Отместих кичур коса от лицето му, така че да мога да виждам профила му, както лежеше на мен.Седяхме така за момент,аз чаках той да довърши, а той може би да го подсетя, но тишината не беше напрегната.Един от нас щеше да я запълни,когато беше готов и и двамата знаехме това. Той беше този,който въздъхна, държейки с едната си ръка моята,притисната към себе си, другата му ръка увита около крака ми.Можех да почувствам ударите на сърцето му с опакото на дланта си.
-Направих много повече филми от просто тези трите.Повечето то тях с Рейна.Габриел не и позволяваше да ме има като любовник или роб.Мисля,че той знаеше,че тя ще ме убие,но на филм, където нещата могат да бъдат контролирани...-той прилепи телата ни в прегръдка.
-Какво стана?-попитах нежно.
-Тя направи това на Григорий сама, като един вид ...шега.Но щом той оцеля,тя поиска да направи филмов вариант на това.
Стоях много мирно за секунда или две.Мисля,че бях спряла да дишам,затова когато дъха ми излезе,бе като шок.
-Ти?-направих го като въпрос.Той кимна с буза все още притисната към бедрото ми.
-Аз.
Погалих косата му, гледах на долу към това младо лице.Той е с шест години по-млад от мен,почти седем,но изглеждаше така, сякаш имахме десетилетия помежду си.Той е толкова жертва,месо за толкова дълго.
-Грегорий нямаше да го направи отново,каза че първо би се самоубил и Габриел трябваше да му повярва.
Продължих да галя косата му,защото не знаех,какво друго да направя.Какво казваш на някого, когато ти шепти ужасите си в ухото ти, когато ти казва най-интимните си тайни, кошмари?Седиш и слушаш. Даваш му единственото,което можеш-тишината и сигурността да говори и да бъде чут.
Гласа му спадаше повече и повече, докато се наложи да наведа лицето си до неговото за да мога да го чувам.
-Те ме оковаха,аз знаех сцената.Знаех,какво следва да се случи и бях развълнуван.Страха правеше чакането почти непоносимо.- Допрях бузата си до неговата,усещах устата му да се движи,когато говореше,седях много, много тихо. Нямах,какво да предложа освен мълчанието и докосването ми.Той зашепна:
-Харесвам зъби, хапане, харесвам големи наранявания. Беше невероятно,докато...-той затвори очи,обърна лицето си към дънките ми,сякаш дори и сега не може да погледне към спомена.Повдигнах главата си, когато той се раздвижи, но поставих нежна целувка на тила му.
-Всичко е наред,Натаниел,всичко е наред.-той каза нещо,но не можах да го разбера.
-Какво?
Той помръдна главата си достатъчно,че устата му да не е притисната към крака ми.
-Боже,болеше. Тя го взе на парчета,искаше да е по-дълго от колкото с Грегорий.
През цялото му тяло премина силна тръпка,наведох се над него,със свободната си ръка изгладих косата зад гърба му,така че да имам достъп до кожата му. Погалих гърба му и намерих всички малки маркирани захапки,които бях оставила по гърба му.Не се чувствах зле за това че го бях белязала, до сега.Сега се чувствах,като че съм го използвала, като всички останали.Привих тялото си над неговото,прегърнах го в скута си, държейки го толкова близо, колкото можах.
-Съжалявам,Натаниел,съжалявам.
-Ти няма за какво да се извиняваш,Анита.Ти никога не си ме наранила.
-Напротив, имам.-той се повдигна достатъчни,че да срещне очите ми.Изглеждаше толкова млад с разширени очи.
-Харесвам това,че ме маркира, не съжалявай за това.-усмихна се леко.-Ако започнеш да се чувстваш виновна за това, няма да го направиш отново, а аз го искам, искам го много.
-Ако се храня от теб, Натаниел, заради ardeur или плът или каквото и да е, аз ще те използвам.Аз не използвам хората. - Той държеше ръката ми толкова силно, че почти болеше.
-Не ми причинявай това.
-Да ти причинявам,кое?
-Не ме наказвай за това, че ти разказах, как Рейна ме нараняваше.
-Аз не те наказвам.
-Разказвам ти тези ужасни неща и ти започваш да се чувстваш защитнически и виновно към мен.Познавам те, Анита, ще оставиш главата си да се изпречи на пътя на това от което и двамата се нуждаем.
-И какво по-точно е това?-И сама можех да чуя нетърпението в гласа си,почти гняв. Той продължи по-нататък,като приближи лицето си до моето,защото бях седнала, за да се дистанцирам от него.
-Ти трябва да храниш ardeur а аз имам нужда да принадлежа някъде.
-Добре си дошъл в къщата ми, колкото дълго поискаш, Натаниел.
Той поклати глава,отмести коса назад нетърпеливо,освобождавайки ръката ми и постави ръцете си на коленете ми, на половина пропълзя под масата, така че той беше на колене между краката ми, макар че само ръцете му докосваха върха на коленете ми. Погледна на горе към мен.
-Не, ти ме търпиш.Върша разни домашни задължения, поръчки, но аз не принадлежа тук. Не прекарваш деня си мислейки за мен.Аз съм тук, но аз не съм част от твоя живот, знам това.Ако съм твоя pomme de sang, тогава ще бъда.Най-накрая ще ти принадлежа,по начин с който и двамата да можем да живеем.- Поклатих глава.
-Не, Натаниел, не.
Той хвана краката на стола и повдигна цялото нещо, заедно с мен върху него от клекнало положение и се премести назад с бум, така че да може да се побере под масата по-добре.Дори не се напрегна,когато го направи.Постави ръцете си на облегалката на стола,пъхна долната част на тялото си срещу стола,поставяйки коленете ми между бедрата си.
-И от кого ще се храниш всеки ден? Ричард? Жан-Клод? Мика?
-Ardeur може да бъде само временен.-казах. Той сложи ръка от двете страни на кръста ми.
-Ако е временно, тогава се храни от мен докато се махне. Ако е за постоянно...
-Не искам да се храня от никого.
Ръцете му се плъзнаха около кръста ми,главата му падна в скута ми и осъзнах,че той плачеше.
-Моля те не го прави, Анита,моля те не го прави.- Погалих косата му, лицето му и не знаех какво да кажа. Какво щях да правя ако ardeur се окаже постоянен? Ричард нямаше да позволи на някого да се храни от него, по каквато и да е причина- същото правило имах и аз. Жан-Клод ще е буквално мъртъв за света, когато ще имам нужда да се храня. Мика е все още под въпрос.Но по някакъв начин,храненето от Натаниел,защото е единствения, който ще ми позволи е почти ужасно. Повдигнах лицето му от скута си с ръце от страни на лицето му.Сълзи блестяха на бузите му под слабата светлина. Целунах челото му, целунах затворените му очи по начин, по който го правиш с дете.
-Тъкмо на време ли пристигам или ви прекъсвам?-беше Ричард,стоеше на вратата. Най-перфектният шибан момент, както винаги.


33 Глава
Замръзнах обвила с ръце лицето на Натаниел, тялото му между краката ми, като бе почти напълно скрит от масата. Знаех как изглеждаше, аз току що изправила се след като съм го целувала. Не бях сигурна че мога да обясня ситуацията, така че Ричард да остане доволен. До колкото ми е известно Ричард все още не знаеше за ardeur , а точно сега не исках да му обяснявам.
Положих още една нежна целувка на челото на Натаниел и се облегнах назад. Нямаше да се държа все едно съм направила нещо грешно, когато не съм. Натаниел разбра какво правех и положи глава отново в скута ми, което усетих го правеше невидим от вратата, масата криеше какво прави.
Ричард влезе в кухнята като някакво разгневено животно, силата му се удряше срещу кожата ми. Застана, където можеше да види как Натаниел е положил буза на бедрото ми, гледащ към високият мъж, който се беше надвесил над нас.
Джамил и Шанг Да бяха останали на вратата. Те бяха добри бодигарди, но има неща от които бодигардите не могат да те опазят. Усетих как лицето ми става неутрално, празно, леко развеселено.
-Успокоявах един от леопардите си, нещо нередно в това?
-Изглежда доста успокоен-каза Ричард, достатъчно благ, но силата му удряше, като да отвориш вратата насред буря.
Облизах устните си. Трябваше рано или късно да му обясня за ardeur и тъй като сега се нуждаех от помощта му за Грегорий, тази вечер вероятно бе правилната.
-С Натаниел обсъждахме някои странични ефекти от сливането на белезите.
-Имаш предвид ardeur-каза той. Бях изненадана и го оставих да се види.
-Кой ти каза?
-Жан Клод сметна че трябва да знам. Окуражи ме да дойда и да бъда тук за теб тази сутрин.
-И ти отвърна? – задържах гласът си толкова неутрален, колкото можех, но не бе толкова неутрален колкото исках да бъде.
-Не позволявам на него, нито на Ашър или на някой друг от тях, да се храни от мен, независимо дали е кръв или нещо друго. Не виждам защо трябва да променям правилото само защото си ти и защото е секс вместо кръв.
-Той обясни ли ти , че ако не се храня от теб, все пак ще трябва да се нахраня от някого?
-Винаги го има твоят Нимир-Радж – увереността в гласът му бе толкова плътна че можеш да вървиш по нея.
-Мика бе извикан по работа на парда си.
-Мислиш че няма да се върне до сутринта, така че да можеш да го чукаш? Аз мисля че ще се върне.
Гледах нагоре към него, все още седяща сред горещата му сила и ясното му физическо присъствие. Ричард бе един от тези мъже, който не изглеждат големи, докато не се ядосат. Сега изглеждаше голям, а аз не бях впечатлена. Започнах да галя косата на Натаниел и той се намести по-удобно между краката ми, оставяйки напрежението да напусне тялото му.
-Ти ме заряза, помниш ли?
-За пръв път го изчука, преди или след като те зарязах?
Трябваше да се замисля за секунда две.
-След това.
-Оплакваше загубата ми, колко, половин секунда?
Усетих червенината да се изкачва по лицето ми. Бях извън границите на морала, а обяснението че ardeur беше виновен нямаше да задоволи Ричард.
-И тримата бяхме нужни, за да се вкараме в тази каша, така че не го прави по-трудно.
-Нямаш ли предвид четиримата, или вече сме петима?
Трябва да съм изглеждала толкова недоумяваща колкото се чувствах.
-Не знам за какво говориш. - Той грабна масата и я избута назад. Натаниел остана свит в краката ми и просто гледаше нагоре към него. Така и не получих пистолета си обратно от плъхолаците. Бях получила ножовете си, но не исках наистина да порежа Ричард, не за това, не все още. Не можех да се боря с Ричард с празни ръце, не и да спечеля, така че единствената ми опция бе да седя, да изглеждам перфектно спокойно и да му покажа с изражението си като какъв кучи син се държи. Той избута масата отново, карайки дървото да изпищи, след което коленичи до Натаниел и издърпа дългата му коса назад. Оголи гърба му и се загледа в белезите от ухапване.
-Това ли е всичко? – попита, гласът му изпълнен с гняв, силата му изпълваше стаята дотолкова, че бе сякаш си сред кипяща вода, нивото й до брадата ми и продължаваше да се вдига.
-Не. – отвърнах.
Той грабна задната част на шортите на Натаниел и дръпна, движението бе толкова рязко че цялото тяло на Натаниел се придвижи с него. Чух копчетата от шортите да трополят по пода. Ричард дръпна надолу боксерките му, гледаше белезите от ухапване, които продължаваха по-надолу. Наведе се над Натаниел, не точно го докосваше, но беше като някакво огромно присъствие и усетих как Натаниел се свива срещу мен. Ричард изсъска в ухото му:
-Тя направи ли ти свирка? Добра е в това.
-Това е достатъчно Ричард.
Натаниел отговори:
-Не.
-Толкова си уплашен, че не мога да кажа дали лъжеш или не. – Грабна шепа от косата на Натаниел и го дръпна назад, издърпвайки го на разстояние от мен. Един от ножовете на китките ми бе в ръката ми и не си спомнях да съм го вадела. Острието бе притиснато срещу дългата линия на вратът на Ричард и дори аз останах без дъх от бързината, с която го направих. Трябва да е било размазано движение. Не бе човешка бързина. Всичко замръзна. Шанг Да и Джамил влязоха в стаята, притиснах острието по-близо до кожата на Ричард.
-Не се намесвайте момчета.
Срещнах погледа на Ричард и открих че очите му бяха станали вълчи – кехлибарени.
-Пусни го Ричард – Гласът ми беше тих, но сякаш изпълваше стаята.
-Няма да ме убиеш заради това – неговият глас също беше тих, внимателен.
-Да те убия? Не. Но да пусна кръв? О да.
-Нужен съм ти за да спасиш Грегорий.
Можех да усетя пулса му биещ срещу върха на ножа.
-Няма да те оставя да нараниш Натаниел, за да спася Грегорий.
Захвата му, върху косата на Натаниел, всъщност се стегна и аз притиснах върха достатъчно, че да се покаже първата капка кръв.
-Щеше ли да си толкова разстроена ако не беше Натаниел? – попита той.
-Това е последното предупреждение, което някога ще ти дам Ричард. Никога отново не докосвай някой от моите хора.
-Или какво? Ще ме убиеш? Не мисля че ще го направиш.
В този момент разбрах, че ако не съм готова да го убия, не притежавах заплаха. А аз наистина не исках да го убия, не и за това, не все още.
Дръпнах ножа от вратът му и го гледах как се отпуска, напрежението напускаше тялото му, ръката му все още в косата на Натаниел. Действах без да мисля и бях достатъчно бърза, че ножа проряза горната част на ръката му преди той да реагира. Отдръпна се, изправи се на крака и направи крачка назад, притискайки длан срещу кървящата рана. Прореза бе по-дълбок от колкото исках, защото бързах. Кръв потече между пръстите му. Джамил и Шанг Да влязоха още по-навътре в стаята.
Изправих се и издърпах Натаниел с мен, докато той дърпаше боксерките си, за да се покрие. Поставих френската врата зад нас.
-Никога няма да вдигаш ръка в гнева си срещу леопардите ми, Ричард, ти или някой от твоите вълци.
Джамил помогна на Ричард да притисна кърпата към раната. Шанг Да бе отишъл за д-р Лилиян.
-Би ти послужило за урок ако просто си тръгна и оставя теб и твоите леопарди да се погрижите за себе си.
-Ще оставиш Грегорий да оглушее завинаги или умре, защото сме се скарали? Той е в опасност защото ти не можеш да контролираш темперамента и вълците си.
-Вината е моя, правилно, всичко е по моя вина.
Просто го гледах, Натаниел зад мен, кървавият нож все още в ръката ми. Ричард се изсмя, но звукът звучеше повече болезнен от колкото щастлив.
-Провалих всичко тази вечер. – Изгледа ме, имаше нещо сурово на лицето му, което не беше свързано със звяра, а просто със способността да чувстваш. Гняв, болка толкова дълбока че бе като пропаст.
-Ще ти помогна да спасиш Грегорий, тъй като си права, вината е моя. Ще преглътна това – той вдигна наранената си ръка, докато Джамил все още я държеше – защото отново си права, аз нямам право да докосвам хората ти. Аз не бих те оставил да нараниш един от моите вълци.
Д-р Лилиян влезе, видя ситуацията и започна да се кара, че се държим като деца, които не могат да си играят заедно без да правят глупости.
-Ще са му нужни шевове, и двамата се засрамете.
Ричард се бе взрял над главата й, докато тя почистваше раната. Не мисля че гледаше мен, а по скоро Натаниел. Ревнуваше дълбоко, по начин по който не би трябвало. Какво му бе казал Жан Клод за ardeur и за Натаниел, и за това което направихме всички ние в цирка? Жан Клод нямаше наистина да излъже, но може да накара нещата да звучат по-зле, ако така му е удобно. Но за какво му е да кара Ричард да ревнува от Натаниел? За това, трябва да попита Жан Клод. Имам време докато зашият Ричард.


34 Глава

Жан Клод призна само, че е казал абсолютната истина, но допълни, че ако заради това мосю Зийман е ревнувал от Натаниел, то това не е толкова лошо.
-Той ще те споделя с мен, защото трябва, ще те споделя и с Мика, защото трябва, но и двамата сме алфи, доминиращи. Да те дели с някого като Натаниел, това е различно.
-Променил си нещо в историята, което да представя Натаниел като по-голяма заплаха, нали?
-Не, ma petite, просто казах истината, без да пропускам нищо. Той не е много доволен и от Джейсън.
-Жан Клод, не можеш да причиняваш това на Ричард. Ще го подлудиш.
-Ще го подлуди достатъчно, може би, така че най-накрая да признае, че не може да живее без теб и най-накрая да се справи с мисълта за триумвирата ни.
-Ти макиавелски боклук, играеш си с него.
-Опитвам се да го накарам да направи, това което трябва да бъде направено, за да оцелеем. Ако е макиавелско, то така да бъде.
-Правиш нещата по-лоши. - казах.
-Не вярвам, че е така. Мисля, ma petite, че все още не разбираш мъжете. Много мъже ще се откажат от жена, ако не са щастливи с нея. Но остави друг мъж да изяви желанието си към нея и често откриват, че все още я искат.
-Ти и Мика не сте достатъчни като конкуренти?
-Както обясних, ние сме му равни. Натаниел е по-низш и това ще човърка гордостта му.
-Не мисля, че Ричард има такъв вид унищожителна мъжка гордост.
-А аз мисля, че има много неща, които не знаеш за нашият Ричард.
-А ти ги знаеш?
-Аз съм, все пак, мъж, ma petite. Вярвам, че разбирам мъжката психика малко повече от теб.
Не можех да споря с това.
-Е, предупреди ме следващият път, преди да правиш някакви маневри. Можеше да убиеш един от двама ни.
Той въздъхна.
-Продължавам да подценявам упоритостта и на двама ви. Моите извинения за това.
Подпрях чело на кухненската стена.
-Жан Клод...
-Да, ma petite?
Затворих очи.
-Кажи ми какво точно мисли Ричард за мен и Натаниел.
-Казах му абсолютната истина, ma petite, нищо повече, нищо по-малко.
Обърнах се, облягайки гръб на кухненската стена, поглеждайки към празната кухня. Ричард бе в банята, за да бъде зашит. Натаниел бе с другите леопарди. Дадох ясна заповед, че той не трябва да бъде оставян сам. Просто не бях в настроение за истинска битка между него и Ричард. Би било твърде... абсурдно и жалко.
-И какво точно означава, че си казал истината, нищо повече, нищо по-малко.
-Няма да ти хареса.
-И сега не ми харесва, просто го кажи Жан Клод.
-Разказах му какво се е случило с ardeur и добавих собственото си убеждение, че причината, поради която Натаниел е наоколо, когато сексът е във въздуха е това, че го намираш сексуално привлекателен.
-Това не е накарало Ричард да дойде и да се заяде.
-Спомням си, че добавих, че може би намираш по-малко изискващите мъже, освежаващи след двама ни. Някой, който не иска толкова много от теб, някой който те приема такава каквато си.
-Ти го правиш – казах.
-Хубаво е, че си го забелязала – каза той – но не аз живея в домът ти от месеци и от това, което помирисвам от Натаниел, когато идва на работа, споделям леглото ти.
-Всеки леопард е добре дошъл в леглото ми, когато остават тук е като скупчени кученца, няма нищо сексуално.
-Щом така казваш – гласът му бе мек, подигравателен.
-Проклет да си Жан Клод, знаеш, че не гледам на Натаниел по този начин. – Той въздъхна и бе тежко.
-Не мисля, че лъжеш мен, ma petite, a себе си.
-Не съм влюбена в Натаниел.
-Някога казвал ли съм, че си?
-Тогава за какво говориш?
Издаде тих, раздразнен звук.
-Ma petite, все още вярваш, че трябва да обичаш всеки мъж с когото имаш физически отношения. Това не е така. Можеш да имаш много приятен, дори прекрасен секс с приятел. Не трябва да има любов.
Поклатих глава, усетих, че не може да ме види и казах.
-Не правя случаен секс, Жан Клод, знаеш това.
-Каквото и да правиш с Натаниел, ma petitе, не е случайно.
-Не мога да го използвам като pomme de sang. Не мога.
-Моралите ти са си показали грозните главици, не ги оставяй да те направят глупава.
Отворих уста да оспоря всичко, което бе казал, но я затворих и помислих над това за секунда. Смятам ли Натаниел за привлекателен. О, да. Но смятам доста мъже за привлекателни. Това не означава, че трябва да съм интимна с тях.
-Ma petite, мога да чуя дишането ти, за какво си мислиш?
Това, което каза ме навя на други мисли.
-Когато обединихме белезите, в началото можех почти да прочета ума ти, освен ако не се съсредоточиш да ме държиш навън. Сега не е така. Може би ardeur също не е постоянен.
-Може би, можем само да се надяваме.
-Ако запазя ardeur ще трябва да правя секс. Не е ли това, което искаше.
-Ще бъда глупак, ако отрека, че целомъдрието ти не е обременяващо, но никога не бих предал ardeur на някого по желание. То е ... проклятие, ma petite. Желанието за кръв може да бъде задоволено. Тялото ни може да приема до определена граница. Но ardeur, ma petite, никога не е напълно задоволен. Винаги я има тази нужда. Как мога да пожелая това за теб? Въпреки че, ако мосю Зийман съдейства, може това да е отговора за двама ви, най-накрая да достигнете до крайно решение.
-Какво, да живеем заедно?
-Може би. – когато произнесе тези думи, гласът му бе много внимателен.
-Аз и Ричард не можем да издържим час в една стая без да се скараме, освен ако не правим секс. Някак си не мисля, че това е основата за домашно щастие.
Почувствах първото чувство, което ме остави да усетя от него, откакто говорехме по телефона. Облекчение, беше успокоен.
-Искам това, което е най-добро за нас, ma petite, но докато нещата се усложняват, вече не съм сигурен кое е най-доброто.
-Не ми казвай, че машинациите ти не включват никакъв резервен план, който да покрие всяка вероятност. Ти планираш всичко до край, не ми казвай, че си пропуснал нещо.
-Гледах как Бела Морт изпълва очите ти с нейният пламък. Ти придобиваш сили все едно си вампир повелител или господар ликантроп. Как мога да планирам такова нещо?
В стомаха ми се образува студен възел.
-Значи най-накрая признаваш, че си нямаш и на идея какво става.
-Oui, доволна ли си? – Чух първата нотка на гняв в гласа му. – Радваш ли се сега, ma petite? Напълно извън познати води съм. Никой не се е опитвал да ръководи такъв съюз, като нашият, не с един господар и двама слуги, а с трима равни. Не мисля, че оценяваш колко нежен съм, когато се стигне до това да сдържам силите си. Вълците са моите животни. Много господари биха ги принудили просто да се приобщят към вампирите.
-Животното на Николаос бе плъха, не вълците – казах. – По времето, по което ти стана господар на града, глутницата на Маркус и Рейна бе прекалено силна, за да ги принудиш да се присъединят към твоята сила. По дяволите, докато не замести вампирите, които бях убила, вероятно са били по-могъщи от теб и твоите вампири.
-Да не намекваш, че единствената причина, поради която не съм тиранин, е защото нямам физическата сила да го постигна?
Помислих над това за секунда и казах:
-Не го намеквам, заявявам го.
-Мнението ти за мен е толкова ниско?
-Знам какъв беше преди две, почти три години. И смятам, че щеше да подкрепиш силата си с много малко съжаление към нещата, които ти се изпречат на пътя.
-Да не казваш, че съм коравосърдечен?
-Практичен – отвърнах.
Бе негов ред да замълчи за секунда.
-Практичен, да такъв съм, както и ти, ma petite.
-Знам каква съм, Жан Клод, ти си този, за когото не съм сигурна.
-Никога не бих те наранил нарочно, ma petite.
-Вярвам ти.
-Не съм сигурен, че можеш да кажеш същото – каза тихо.
-Не бих искала да нараня никого от двама ви. Но Ричард не може да наранява леопардите ми и ако ти направиш нещо глупаво не ме обвинявай, за това което ще последва.
-Никога не бих подценил твоето ниво на ... практичност, ma petite, но мисля, че Ричард може.
-Той ми каза, че не бих го убила просто защото е груб с Натаниел.
-Колко груб бе Ричард с малкият Натаниел.
-Не говори за него сякаш е дете, Жан Клод, и достатъчно груб, че порязах ръката му.
-Колко зле?
-Доктора го зашива, докато говорим.
-Oh, dear – каза той, въздъхна и този път звука премина по кожата ми.
Разбрах, че досега се бе сдържал, най-малко с използването на гласа си.
-Без повече игри, Жан-Клод. Искам да сложа Ричард на телефона и да му кажеш, че си направил това нарочно.
-Не мога да му кажа, че съм излъгал за Натаниел, не е ли така?
-Ти оправи това, Жан-Клод, сега, тази вечер. Имам нужда от Ричард, за да ме научи как да извикам звяра на Григорий. Нямам време за неговото цупене.
-Какво да му кажа, ma petite! Каква сигурност мога да му дам, че утре сутрин няма да бъдеш в ръцете на Натаниел. Вярвах,че мога да накарам Ричард да остане за нощта, за да го имаш до теб, когато ardeur се вдигне.
-Ричард ясно показа позицията си, Жан-Клод. Той не дава на теб или Ашър, или някого другиго да се храни от него. Не вижда защо правилата трябва да се променят само защото съм аз и е секс вместо кръв.
-Той е казал това? – Гласът му бе въпросителен.
-Да, това каза, почти дума по дума.
Жан-Клод въздъхна и звучеше изморен.
-Какво ще правя с двама ви?
-Не питай мен - казах. – Аз просто работя тук.
-И какво, точно, означава това, ma petite? 
-Означава, че нямаме шеф. Страхотно е да сме равни, ако това е което сме, но никой от нас няма представа какво се случва и това не е добре, Жан-Клод. Имаме си работа с някои много сериозни неща, метафизични, емоционални и просто физически. Нуждаем се от някакъв знак какво да правим с всичко това.
-И от кого да поискаме съвет, ma petite? Ако някой от съвета заподозре, че не съм ви дал четвъртият белег, ще ни унищожат от страх, че с него ще станем дори по-велика сила.
-Говорила съм с Мариан и нейните приятели. Те са вещици, wiccan.
-Значи намираме, какво местното сборище и искаме техните напътствия?- звучеше снизходителен.
-Аз бих смекчила тона, Жан-Клод, особено след като не те чух да предлагаш нещо по-добро. Не критикувай, освен ако не можеш да се справиш по-добре.
-Истина, ma petite, и много мъдро. Моите най-дълбоки и искрени извинения. Ти си напълно права. Нямам предложение към кого да се обърнем за съвет или напътствия. Ще помисля над предложението ти и ще намеря приятелски настроена вещица, с която да говоря.
-Аз имам приятелски настроена, с която да говоря. Тя може би просто ще се нуждае да види и трима ни, за да види как работят нещата.
-Имаш предвид твоята Мариан?
-Да.
-Мислех, че тя е повече медиум отколкото вещица.
-Няма много голяма разлика.
-Ще приема думата ти. Аз не съм имал много работа с нито едно от двете.
Осъзнах, че планирах да се обадя на Мариан, откакто се събудих притисната между Мика и Калеб. Забавно, как се е изплъзнало от ума ми. 
-Има ли нещо, което можеш да кажеш на Ричард, което ще поизглади нещата от тази страна?
-Искаш ли да излъжа?
-По дяволите, Жан-Клод...
-Мога да му посоча това, че ако той не посрещне глада на ardeur някой друг ще трябва да го направи. 
-Вече му го казах – замислих се за няколко сърдечни удара. – Обвини ме, че имам...- открих, че не мога да го кажа точно. – Обвини ме, че съм правила повече с Натаниел отколкото всъщност съм и бе доста груб. Не съм сигурна, че искам да правя секс с него точно сега.
-Ядосана си му.
-О, да.
-Толкова ядосана, че ако помоли ще му откажеш леглото си?
Започнах да казвам да и се спрях. Бях уморена. Уморена от всичко това и от двамата, ако трябва да бъдем честни. Не можеш да живееш с тях, не можеш да живееш без тях. Желаех тялото на Ричард, до болка в сърцето си, но когато искаше можеше да бъде гаден, отношението му тази вечер бе противно. Не исках да правя секс с него, когато бе такъв. По дяволите, не исках да съм около него, когато беше такъв.
-Не знам – казах.
-Е, това беше честно, но не вещае нищо добро. Ако откажеш Ричард и Натаниел и твоят Нимир-Радж не се върне тази вечер, какво ще правиш сутринта, ma petite. Моля те да избереш по-малкото зло, каквото и да бъде то, отколкото да чакаш, докато глада надделее над разума ти или дори нуждата ти за оцеляване.
-Какво искаш да кажеш?
-Казвам, каквото казах преди, че ако упорстваш ardeur ще стане по-зле. Отказвай достатъчно дълго и достатъчно силно и ще започне да разяжда всичко, което си или си мислиш че си. Преживях това, което направих, когато се храних през първите седмици, но моралната ми деградация бе завършена години преди да умра. Отново казвам, ma petite, че няма да го приемеш толкова добре, колкото аз. Вярвам, че ще повлияе на чувството ти за това коя си.
-И да чукам Натаниел няма да ми повлияе?
Той въздъхна.
-Поставено по този начин виждам какво имаш впредвид. Но колко повече ще ти повлияе да прелъстиш непознат?
-Никога не бих го направила.
-Не е ли точно това, което направи с Нимир-Радж? – гласът му беше много тих, много внимаваше да не звучи обвинително.
Би ми харесало да поспоря, но мразех да губя, а за това щях да загубя.
-Добре, разбирам какво имаш в предвид.
-Надявам се, Анита, надявам се. – Никога не използва името ми, освен ако нещата не са много зле. По дяволите.
-Знаеш ли, поне веднъж, би било приятно да имаме нормални проблеми.
-И какво, точно, е нормален проблем, ma petite. 
Още една точка за Жан-Клод.
-Вече не знам.
-Звучиш уморена, ma petite.
-Има само няколко часа до изгрев слънце. Будна съм цяла нощ, така че да, уморена съм. – Просто признавайки го, изглежда го върна с пълна сила, потрих очи, което размаза сенките по пръстите и вероятно около очите ми. Нося грим толкова рядко, че често забравям, когато нося. Ричард се върна обратно в кухнята с бодигардите си и плъхолаците. Погледна ме и не беше приятелски поглед.
-Трябва да вървя - казах на Жан-Клод.
-Желаеш ли да говоря с Ричард?
-Не, мисля, че направи достатъчно поразии за една нощ.
-Исках само да помогна.
-Със сигурност си искал само да помогнеш.
-Ma petite.
-Да.
-Бъди внимателна и помни какво казах относно ardeur. Няма срам в него.
-Дори ти не вярваш в това – казах.
-Ах, разкри ме. Няма срам в храненето, ако се храниш веднага от човек, когото си избрала. Ако се бориш, тогава ще се намериш хранеща се от някой, когото не си избрала, на място, което не си избрала. Не мисля,че ще се наслаждаваш на това, ma petite.
Така или иначе бе прав.
-Ще говоря с теб утре, след като станеш. Не съм забравила Деймиън, знаеш го.
-Не съм си го помислял, ma рetite. Ще очаквам обаждането ти.
Затворих без да казвам довиждане, може би защото бях ядосана и уплашена. Не само, че трябваше да се справям тази вечер с Ричард и да спасявам Грегорий, но утре сутрин когато се събудя, ardeur ще бъде там, чакащ. Има шанс, че няма да е, че ще го имам само за един ден, но не можех да разчитам на това. Трябваше да имам план за най-лошия сценарий. Най-лошият сценарий е утре да се събудя и да трябва да се нахраня, точно както тази сутрин. Големият въпрос бе от кого ще се нахраня и дали ще мога да живея със себе си след като го направя.


35 Глава

Мразя да съм будна в три часът сутринта. Времето в дълбината на сърцето на нощта, когато тялото се забавя, мозъка става по бавен и всичко което искаш да правиш е да спиш. Но имах обещания да удържа и мили да измина преди да мога да заспя. Или най-малко да извърша няколко чудеса преди да мога да си легна. Д-р Лилиан бе махнала системите от Грегорий, но все още беше обвит с юрган. Седеше на масата за пикник на двора* свил се между Зейн и Чери.
(двора* - задният двор).
Д-р Лилиан продължаваше да докосва Григорий, да проверява пулса му, колко хидратирана е кожата му. Мръщеше се и бе ясно че не е щастлива. Натаниел стоеше до тях, оставяйки масата за пикник между него и Ричард. Ричард не се бе опитал да го нарани отново, всъщност го игнорираше напълно. Другите котки се бяха настанили до плъзгащите се стъклени врати. Двамата плъхолаци бодигардове, Клаудия и Игор, стояха от едната ми страна докато се облягах на парапета. Започнаха да ме следят след като Ричард излезе с превързаната си ръка и с Джамил и Шанг-Да зад гърба си. Силата на Ричард изпълваше лятната тъмнина като наближаваща буря, правейки гореща, влажна нощ, дори по-плътна от колкото бе и по-трудна за дишане. Мисля че бе натиска на силите му, гняв му, което накара плъхолаците да се държат като бодигарди. Опитах се да им кажа, че Ричард не би ме наранил, но Клаудия сви рамене и каза:
-Рафаел ни каза да те пазим и това е което ще направим.
-Дори ако ви кажа, че няма заплаха?
Отново сви рамене
-Бих казала, че си прекалено близо до него, за да не е повлияно мнението ти от нещо. 
Погледнах към Игор 
-Съгласен ли си с нея?
-Никога не споря с дама, особено такава която може да ме бие на борба.
Трудно бе да спориш с логиката на Игор, но това означава че придобих две високи, мускулести сенки и това ме дразнеше. Нито един от двамата не се интересуваше дали съм щастлива или не. Те следваха заповедите на Рафаел и моето желание не се броеше.
Така че Ричард с неговите бодигарди и аз с моите бяхме в задният двор, изправени пред Стивън, който се бе съблякъл подготвен за превръщане. Ако се превърнеш докато носиш дрехи ще ги разкъсаш. Превръщачите или претърсват магазините за втора употреба , търсейки стари дрехи,които да носят, в нощта на пълнолунието или ходят голи.
Всички стояхме със силата на Ричард обгръщаща ни от всякъде. Енергията се натрупваше около нас като невидими светкавици проблясващи. Силата буквално пращеше, вдигайки косъмчетата на ръцете и по задната част на врата ми, като наежено куче. Джамил каза:
-Ричард...- но един поглед от Ричард го спря по средата на изречението му. Силата нарасна още малко, стискайки ни като гигантска ръка.
-Какво има, Ричард? Защо е тази показност на сила? – попитах.
Той се обърна към мен и гнева на лицето му ме накара да поискам до направя крачка назад, но не го направих. Останах където съм, но не без усилия.
-Искаш ли да спасиш котката си? – попита той, гласът му изпълнен с чувството изразено на лицето му, което се промъкваше и в силата му. Гласът ми бе почти шепот.
-Да. 
-Тогава гледай – отвърна той.
Разтвори ръцете си пред Стивън, задържайки ги на около осем инча от раменете на малкия мъж. Енергията се сгъсти, толкова гъста че трябваше да преглътна за да прочистя ушите си*, сякаш налягането се е променило.
(*когато се изкачвате високо в планината и се променя налягането ушите на човек заглъхват)
Но преглъщането не помогна, не беше този тип налягане. Дланите на Ричард се свивах, сякаш пръстите му дълбаят през нещо невидимо точно пред Стивън. Той се придвижи нестабилно към Ричард, стъпка по стъпка, бях достатъчно близо, че да чуя тихия болезнен звук който издаде. Ричард сви дланите си в юмруци и нещо се придвижи между тях, като горещината хваната точно преди настъпването на нощта. Костите на лицето ме боляха от изграждащата се сила. Въздухът бе почти прекалено гъст за дишане, сякаш е придобил тежест. Ричард направо едно внезапно движение с ръцете си и напрежението се пречупи, като буря най-накрая пламнала за живот. За секунда, две, помислих, че тежката, светла течност,която се разля около нас бе дъжд, но бе гореща като кръв и не падаше от небето. Изригна от тялото на Стивън. 
Виждала съм дузина превръщачи да се превръщат, но нищо като това. Бе сякаш тялото му се е пръснало в дъжд от гореща, гъста течност и малки парченца плът. Звяра обикновено излиза от човешкото тяло като пеперуда от пашкул, но не и този път. Тялото на Стивън се прибра от само себе си и неговата човешко-вълча форма внезапно стоеше там. Падна на колене дишайки тежко, тресеше се. 
Аз стоях, дори не дишах, покрита в бързо охлаждащите се частички и парченца от тялото на Стивън. Когато можех да дишам отново се задъхах
-Исусе Христе.
Козината на Стивън бе с цвета на тъмен, златен мед. Тресеше се в краката на Ричард. Превръщането може да боли докато човек преминава през него, но веднъж щом свърши, обикновено стават и си вървят. Стивън изглеждаше дезориентиран, почти сякаш го боли. Какво, по дяволите, се бе случило? Пълзеше през последните няколко крачки до Ричард, полагайки дългата си изпълнена със зъби муцуна срещу обувките за бягане на вълчия си крал. Бе почти в ембрионална поза, големите мускулести ръце прегърнали козината. Лежеше в краката на Улфрика си. Това бе изключително подчинително поведение и не знаех какво го е причинило. Стивън не бе направил нищо лошо. Погледнах към Ричард. Бялата му риза се бе прилепила към тялото му заради гъстата течност. Той обърна лице и погледна към мен и леката светлина на звездите проблясваше по мокротата на лицето му. Плътно парче от нещо се спусна надолу по бузата му докато ме гледаше. Погледа на лицето му бе предизвикателен, сякаш очакваше да съм му ядосана. Вдигнах треперещата си ръка и избърсах най-лошото от лицето си, изтръсквайки го, където падна с мокро пльосване. Погледнах към бодигардовете. Те също бяха обсипани с гъстото нещо, но не колкото мен и Ричард. Не бяха стояли толкова близо. Всички гледаха Ричард, гледаха го с изражение смес от ужас, гняв и удивление, което ми показа, че има нещо много, много грешно. Трябваше да опитам два пъти преди да мога да проговоря и дори тогава гласът ми беше задъхан.
-Виждала съм много превръщачи да се променят в животинската си форма, но никога не съм виждала нещо такова. Беше ли различно защото ти повика звяра му, а не той самият?
-Не- каза Ричард.
Чаках за още, но това бе всичко, което каза и изглежда възнамеряваше да каже. Но „не“ просто не го покрива. Погледнах другите.
-Добре, някой да ми каже какво се случи току що.
Джамил започна да говори, тогава спря и погледна към Ричард.
-С позволението на Улфрика ми. – думите бяха мили, но тона беше ядосан, почти предизвикателен.
Ричард го погледна. Не можах да видя лицето му, но както и да е погледнал Джамил бе така, че да накара другия мъж да се свие. Джамил падна на едно коляно в локвата от гъста течност. Наведе глава.
-Нямам в предвид обида, Улфрик.
-Това е лъжа – каза Ричард и гласът му бе по-нисък от обичайното, само тон или два над ръмженето. Джамил се осмели да погледне нагоре след което отново наведе глава.
-Не знам какво искаш да кажа, Улфрик. Кажи ми и ще го кажа.
Ричард се обърна към мен, оставяйки Джамил коленичил.
-Аз не просто извиках звяра на Стивън, откъснах го от тялото му.
Погледнах надолу към Стивън, който все още лежеше в краката на Ричард.
-Защо? – попитах.
-Обикновено е наказание да го направиш по този начин.
-Какво е направил Стивън?
-Нищо – гласът на Ричард бе груб, когато го каза, почти толкова груб колкото погледа в очите му.
-Какво, по дяволите, не е наред с теб, Ричард?
Той се засмя и звука бе толкова неочакван, че ме накара да подскоча. Смееше се, но беше твърде високо, твърде грубо.
-Това научи ли те как да извикаш звяра на Грегорий?
-Не научих нищо освен, че си в лошо настроение и си го изкарваш на другите хора.
-Искаш да разбереш какво не е наред? Наистина искаш да разбереш?
-Да, искам.
-Махни се от пътя ми, Стивън. – каза той и Стивън дори не попита защо, просто изпълзя от между нас.
Останахме гледащи се един друг, нямаше дори два фута между нас. Това което бе направил на Стивън изглежда бе взело малко от силата му, но все още бе като някакво гигантско присъствие притискащо се срещу повърхността.
-Отвори белезите, Анита, усети какво чувствам.
-Вече сън ги отворила. Сметнах че трябва, за да науча как да правя това.
-Значи са само моите щитове? – направи го на въпрос. Кимнах.
-Мога да усетя гнева ти, Ричард, просто не мога да разбера причината за него.
-Просто моите щитове между нас и ... – Поклати глава, почти усмихвайки се, тогава свали щитовете си. Удари ме като физическа сили, накара ме да направя крачка назад. Гняв, толкова суров,че гърлото ми се изпълни с него и навлезе токова на дълбоко, че горещи линии от сълзи се стичаха по страните ми за минута. Стоях там, усещайки болката на Ричард и беше задушаващо.
Погледнах го със сълзи все още стичащи се по бузите ми.
-Ричард, о Господи.
-Не ме съжалявай, не се осмелявай да чувстваш жал към мен. – Когато го каза, грабна ръката ми, но в момента,в който се докоснахме, зверовете ни изплуваха в нас и се спуснаха по кожата ни в топъл танц от сила. Неговият звяр се разби в мен, невидими, метафизически нокти разкъсваха през тялото ми. Бе сякаш звяра на Ричард се опита да изяде пътя си през тялото ми. Изкрещях и изпратих звяра си срещу неговия и усетих нокти да разкъсват месо. Нямаше нищо, което да се види с очи, но можех да го усетя, да почувствам козината, мускулите и месото под ноктите и зъбите. Изкрещях не само от болка, но и от усещането да дера Ричард. Той ме нарани и аз исках да го нараня заради това. Нямаше други причини, без мислене, просто реакция. Зверовете ни се разкъсваха един друг, завъртаха се, драскаха, деряха. Паднахме на земята, крещейки. Неясно можех да усетя ръката на Ричард все още в своята сякаш не може да ме пусне. Имаше движения навсякъде около нас. Хора се движеха около нас, но никой не се намеси, никой не ни докосна. Когато паднахме, те се отдръпнаха, сякаш се страхуват да ни докоснат. Гласове крещяха над виковете ни.
-Какво не е наред? Какво се случва? Анита, Анита. Ричард, контролирай го!
Внезапно звярът му беше като тежест в мен, но не ме нараняваше. Двете енергии лежаха тихо, облягаха се една на друга, без да се смесват, просто се облягаха. Почти можех да усетя лекият натиск на звяра му срещу нещо в мен, което имаше козина и кости, но не бях аз. На можех да чуя нищо освен бумтенето на кръвта в главата си. Усетих тежестта на Ричард върху ми, преди да погледна надолу и да го намеря паднал върху мен. Главата му почиваше върху гърдите ми. Можех да усетя пулс на кръвта в тялото му, сърцето му състезаващо се срещу кожата на стомаха ми. Бях покрита в хладката течност от тялото на Стивън. Първо лежах в локва от нея, второ Ричард бе покрит с нея, а той се бе плъзнал надолу по тялото ми. Ще трябва да се изкъпя преди да си легна, дори изгрева да дойде. И ме болеше, болеше ме сякаш съм била пребита. Знаех, че съм стегната докато се движа. Всички стояха в кръг около нас, гледаха надолу. Открих гласа си, груб, почти бездиханен, но ясен.
-Махни се от мен.
Ричард вдигна глава си, бавно, сякаш и той също е наранен.
-Съжалявам.
-Ти винаги съжалява, Ричард, сега се махни от мен.
Той не се помръдна, всъщност се настани по-тежко, ръцете му обвиха кръста ми.
-Все още ли искаш да помогнеш на Григорий?
-Цялото това шоу е заради това, така че да.
-Тогава нека опитаме отново.
Напрегнах се и започнах да се опитвам да се измъкна изпод него. Дланите му се стегнаха върху кръста ми.
-Спокойно, Анита, няма да боли. Не мисля.
-Ти го казваш. Дяволски боли. Пусни ме, Ричард. – гласът ми се изпълваше с началото на гнева. Обичах гнева, можех да миха без страха.
-Бори се с мен докато не се оттеглих. Свърши се.
Престанах да се опитвам да се измъкна и го погледнах.
-За какво говориш?
-Не сме един и същи вид животно, Анита. Те трябваше да се преборят, за да открият кой е по-силният.
Погледнах по протежението на тялото си към тези кафяви очи.
-Искаш да кажеш, че това бе игра за надмощие?
-Не точно.
Странно, но Мърл отговори.
-Когато два толкова различни звяра и двамата толкова силно доминиращи-като истинска Намир-Ра и истински Улфрик, двете животни трябва да се борят, за да се преценят един друг. Виждал съм го и преди. Нещо като едното животно да покори другото.
Погледнах на горе към високия мъж.
-Никой не е покорил никого.
Мърл коленичи до нас.
-Мисля, че си права. Бе както Улфрика каза, той се оттегли. Можеше да продължи да се бори докато един от вас спечели или загуби, но той избра да се откаже.
Спомних си някой да казва на Ричард да го контролира, то бе неговия звяр. Погледнах към Ричард.
-Спря, нали?
-Не ме интересува кой от нас е по-доминиращ, Анита. Този вид игри никога не са значели нищо за мен, освен ако хората не ме принудят да ги играя.
-Каза нещо за лекуването на Грегорий. Какво имаше в предвид?
Започна да се изкачва по-нагоре по тялото ми, плъзгайки тялото си по моето. Можех да усетя слузта от тениската ми да се размазва по голият ми стомах и почти голите ми гърди. Отвращението ми явно се е показало по лицето ми, защото той попита:
-Какво не е наред?
-Тениската ти е покрита със слуз и лежа в локва от слуз. Не исках да ме оставиш да стана проста, за да се махнеш от мен, исках да се махна от цялата тази каша.
Той застана на колене, краката му от двете ми страни. Можех да усетя зверовете ни да се протягат между нас като нещо, което трябва да се вижда с очи, сякаш главите им бяха подпрени в гърдите на другия. Предложи ми ръка. Погледнах го.
-Знам, че не ти е нужна помощ, Анита. Зверовете ни се докосват сега. Това е близка връзка и физическата връзка ще помогне да я поддържаме докато приключим с Грегорий.
Не ми бе нужен честният поглед в очите му, за да знам, че казва истината, белезите все още бяха отворени между нас. Знаех че казва истината.
Поех ръката му и той ме вдигна на крака. Изправянето болеше и или го беше почувствал, или го беше видял на лицето ми.
-Нараних те – каза той меко.
-Наранихме се взаимно– можех да усетя, че е схванат, понаболяваше го, но се движеше сякаш не бе така, а аз все още се движех човешки схванато.
Вдигна долният край на тениската си все още държеше ръката ми.
-Докосни ме.
Погледнах го и той се засмя.
-Просто поддържам физическият контакт, Анита. Няма нищо на ум. Но се нуждая от двете си ръце.
Положих ръка на кръста му, много леко.
Той поклати глава.
-Ще си сваля ризата.
Ако не можеш да докоснеш нечии длани или почти всяко място от горната част на тялото му, ти свършват благоприличните места, по който можеш да го докоснеш. Справих се като плъзнах ръка под мокрото му горнище, докосвайки меката твърдост на торса му. Дори кожата му беше влажна от ризата, която бе подгизнала.
Ричард издърпа ризата през главата си, а аз останах на сантиметри от него, докато той разкриваше равността на стомаха си, мускулестите извивки на гърдите му и изпъването на гърба му докато събличаше ризата.
Гледката на тялото му, похотта, която винаги идваше когато го видя без дрехи, притисна моя звяр срещу неговия. Усетих козините да се търкат една в друга, нежно завъртане на сила, която се усещаше сякаш някой бе взел коприна и бе погалил най-интимните ми части. Дъхът на Ричард секна внезапно. Силно се концентрирах да спра с движението си, но това, че го направих без замисъл доведе червенина на лицето ми. Погледнах към земята, все още го докосвах с дланта си, точно над дънките, но внезапно усетих докосването интимно. Исках да отдръпна ръка, но неговата покри моята преди да мога да помръдна. Притисна ръката ми здраво, но не силно. Докосна брадичката ми, повдигна лицето ми докато не го гледах.
-Всичко е наред, Анита. Обожавам факта, че просто виждайки ме предизвиква такава реакция в теб.
Изчервяването, което бе започнало да си отива се върна по-силно. Той се засмя ниско и меко, с този тембър, който мъжкият смях придобива, когато си мисли за интимни неща. 
- Липсваше ми, Анита.
Погледнах го
-Ти също ми липсваше.
Звяра му премина през мен в ураган от сила и усещания която ме оставиха задъхана. Звярът ми отвърна на неговият. Изглежда не можех да се спра. Може би не исках.Тези форми, изградени от сенки се отъркваха един в друг, през нас, докато не можех да дишам, да мисля. Бе Ричард, който се отдръпна първи и каза:
-Боже Господи, никога не съм мислил…- усетих усилието което му струва да се отдръпне, да спре. Лицето му изразяваше работа, не безсмислен поглед, но можех да усетя трепета на други неща в него.
Гласът му бе оживен:
-Ще извикам звяра на Джамил по начина по който трябва да бъде направено. Усети какво правя, как използвам своя звяр, за да извикам неговият.
Моят глас бе леко бездиханен
-Тогава ще го направя на Грегорий.
Той кимна.
-Или ще извикам звяра на Шанг-Да, ако ти е нужно да го видиш още веднъж.
Кимнах.
- Добре.
Плъзна ръка през кръста ми, придръпвайки ме към него. Не изглеждаше толкова интимно, колкото докосването на зверовете ни вътре в нас. Джамил стоеше срещу нас. Бе съблякъл ризата и обувките си, но бе задържал панталоните. За пръв път ми направи впечатление това, че никога не съм го виждала гол, освен когато е бил наранен и близо до смъртта. Джамил не бе по небрежната голота. Един от малкото срамежливи познати превръщачи.
-Готов съм, Улфрик.
След това, което Ричард бе направил на Стефан, мисля че Джамил е ужасно доверяващ се. Но пък, всички се доверяваха на Ричард, той заслужава доверието. Не липсата на доверие бе проблема.
-Не се нуждая физически да докосвам някого, за да го направя, но е по-лесно по този начин, така че ще го докосна, за да можеш по-добре да разбереш как работи.
Кимнах, обвита в кръга от ръцете му, твърдостта на тялото му, коприненото докосване на зверовете ни, като друга ръка която ни държи един за друг.
Ричард докосна рамото на Джамил и усетих силата му да се придвижва напред като топъл вятър. Погали кожата на Джамил, а звяра на Ричард се придвижваше с него, издърпвайки моя заедно с него. Силата на Ричард се закачаше с Джамил, ласкаейки, най-добрата аналогия, за която можех да се сетя бе като някой, който се опитва да приласкае котка да слезе от някое дърво. Привиквайки жестове, говорейки сладко, обещавайки галене и глезене, само ако слезе. Но звяра на Джамил не слезе, той излезе. Изскочи през центъра на същността му като светла златна мъгла, почти с форма. Видях звяра му за момент, както бях видяла този на Мика по-рано, тогава Джамил падна на земята, а големият му гръб започна да се вълнува като вода под напора на силен вятър. Вълкът излезе през гърба му, а тялото му се разтваряше в тъмна покрита с козина форма, така че човешкото му тяло се превърна във вълк като обръщане на монета, независимо ези или тура, монетата е една и съща. Усетих правилността, хармонията. Джамил бе приел какво е , нямаше конфликт между него и звяра му. Никога не съм го виждала във вълчата му форма, полу-човек, полу-вълк да, но не и този вълк с големината на пони. Бе като най-страшния кошмар на Червената шапчица. Вълкът тръсна козината си и разбрах, че е суха. Имаше доста от тази бистра, слузеста течност по земята, но много малко от нея бе по самият вълк. Още една метафизическа мистерия – как върколаците остават сухи като се превръщат сред такава бъркотия.
Обърнах се без да продумам, издърпвайки Ричард със себе си. Отидох при Грегорий, все още седящ на масата за пикник, само Чери и д-р. Лилиан с него. Зейн бе дошъл да види какво става когато с Ричард бяхме започнали в двора. Грегорий ме погледна, сините му очи бяха сребърни под лунната светлина. Усмихнах се и докоснах бузата му, положих длан от едната страна на лицето му. Протегнах се към звяра му, не с ръка, а с това нещо от сянката, което се завърташе през мен и Ричард. Изпратих го по кожата на Григорий и той седна, оставайки юргана да падне от голата горна част на тялото му. Чери се дръпна достатъчно, така че да не се докосват, сякаш се страхуваше да го докосне сега.
Опитах се да примамя звяра му, да го извикам със сладки думи и нежно докосване, но остана упорито точно под повърхността, хванат от лекарствата, който все още правеха тялото на Грегорий негов затвор и шока, който още повече бе отдалечил това,което трябваше да извикам. Но аз знаех, че не е нужно да е нежно. Може да не усещах когато Ричард извика звяра на Стивън, но го бях видяла, и знаех достатъчно за силата, за да предположа какво е направил.
-Ще се опитам да не те боли – казах, но хвърлих силата си в Грегорий. Усетих я да удря гърдите му и да се забива в него, като голямо, от месо и козина, острие. Дъхът излезе през устните му и изви леко гръб.Открих звяра му,като свила се котка, заспала лениво, грабнах го, изкарах ноктите си и го изкарах крещящ навън.Издърпах насила звяра от него и Грегорий се превърна, както Стивън в експлозия от кръв,плът и течности. Бях покрита цялата, толкова плътно, че трябваше да го махна от очите си, за да виждам.Да видя жълто-черният мъж-леопард лежащ на масата.Гледах докато Стивън дойде да души треперещото тяло на брат си.
-Грегорий,Грегорий,можеш ли да ме чуеш?-Гласът ми по-мек от колкото исках да бъде.
Грегорий мигна с леопардовите си очи към мен и ръмжащият глас излезе от косматото му гърло:
-Мога да те чуя.
Стивън отхвърли глава назад и изви.Джамил го повтори и леопардски викове на триумф изпълниха нощта.




36

Зората се плъзгаше през дърветата в отмиваща се бяла, бяла светлина, която оставяше дърветата да изглеждат като черна хартия срещу блестящото небе, когато дръпнах завесите и изпълни спалнята със здрачаващ се полумрак. Поставих много плътни завеси в стаята, когато Жан-Клод бе чест посетител. Нощната лампа изглеждаше бледа след блясъка на изгрева. Натаниел седеше на ъгъла на леглото до лампата. Носеше долнището на копринена къса пижама. Бяха от бледа лавандулова коприна, която отразяваше очите му и изглеждаше твърде деликатно за мъжко спално бельо. Винаги бях подозирала, че по-принцип шортите са направени за жена, но шортите са си шорти.
Светлината на лампата образуваше червени отблясъци в кестенявата му коса, която се спускаше надолу по страните на тялото му като нещо топло и живо, почти отделно. Странно, във леопардовата форма, той бе черна пантера, така че този кафяв цвят изчезваше когато напуснеше човешката си форма. 
Натаниел бе единственият от леопардите все още в човешка форма. Така че той бе единственият, който щеше да сподели леглото ми. Ако бяха коте-котенца, трябваше да спят другаде, но в човешка форма се стараехме да бъдем голяма купчина кученца Някак си бе по-малко удобно само с Натаниел, отколкото с повече от тях. Може би бе фактът, че дясното му зърно все още имаше кръг от зъбите ми. 
-Не трябваше ли ухапването да е зараснало до сега? – попитах. 
-Не се лекувам толкова бързо като други - каза бавно. - И следи от друг превръщач или дори вампири, зарастват дори по-бавно. 
-Защо е така? 
Той сви рамене. 
-Защо среброто ни убива, а желязото не? 
-Разбрах. – казах. 
Прекарах ръка по все още влажната си коса. Бях се изкъпала и наистина носех пижама, не огромна тениска, което бе обичайното ми спално облекло. Макар че пижамата бе твърде голяма дума за елмазено зелена камизола и съчетаващи се гащета. Имах дълга до земята роба в същия нюанс зелено, така че всичко бе покрито, но Натаниел знаеше, че не съм облечена така заради него. Или поне се надявах да знае. 
Той ме наблюдаваше да преминавам през стаята с внимателни очи. Бяхме преминали линия, той и аз, и белега на гърдата му продължаваше да ми го напомня. Не мисля, че Ричард би толерирал с Натаниел да споделяме леглото, не че наистина очаквах тримата да се скупчим заедно. Ох, по дяволите, не знаех какво да очаквам. Очаквах Ричард да дойде при мен след душа си. Но той бе изморен и бе изгрев, и бях уморена. 
Прозвуча леко почукване по вратата. Казах: 
-Влез. – като сърцето ми туптеше малко по-бързо. 
Мърл отвори вратата и аз се надявах разочарованието да не се покаже на лицето ми. Неговото собствено лице не показваше нищо, така че не можех да предположа какво вижда на моето. 
-Улфрик е в кухнята – изглеждаше некомфортно. – Той плаче. 
Очите ми се разшириха. 
-Моля? 
Мърл погледна надолу, после нагоре, почти предизвикателно. 
-Заповяда на бодигардите си да излязат от стаята и той плаче. Не знам защо. 
Примигнах. Въпреки че бях уморена, бях развълнувана от мисълта за Ричард в къщата си, за него да дойде при мен, може би. Вместо секс щяхме да имаме нова сесия на държане на ръце и плачене на рамото. Мамка му. 
Свих рамене и се опитах да се накарам да стоя изправена отново. Не ми трябваше да питам защо Мърл ми каза. От кого другиго Ричард би приел утеха? Дори не бях сто процента сигурно, че ще приеме утеха и от мен. 
Отидох при вратата. Мърл я задържа отворена за мен и минах под ръката му без да ми се налага да се навеждам. 
-Благодаря, че ми каза, Мърл. – промълвих, докато тръгнах към мрачната дневна. 
Шанг-Да се бе опрял на вратата до отворения коридор, който водеше към кухнята. Изглеждаше повече не на място отколкото съм го виждала преди. Не искаше да срещне очите ми. Какво ставаше? 
Калеб се бе настанил на дивана с одеало и допълнителна възглавница. Стоеше изправен, с одеялото около кръста му. Бе гол от кръста нагоре и сигурно гол от кръста надолу, ако никой не го бе накарал да носи гащи. Надявах се някой да му е напомнил да постави чаршаф на дивана. Наблюдаваше ме как преминавам стаята и дори на бледата светлина на кухнята не ми харесваше как очите му ме следят. 
-Хубава роба. – каза той. 
Пренебрегнах го и отидох към вратата. Ричард седеше на кухненската маса, отворил всички завеси, така че стаята бе изпълнена с нежната светлина на изгрева. Дългата му до раменете коса бе изсушена до меха, пухкава маса. Никога не можех да изсуша косата си без да я превърна в нещо тънко и ужасно изглеждащо. Светлината на ранната сутринта накара косата му да изглежда по-златиста от обикновено, не кафява. Погледна нагоре и осъзнах, че златистият ефект има очертания на ореол заради изгряващото слънце. Рисуваше множество блестящи златни лъчи около него, оставяйки косата му светло кестенява около лицето, карайки кожата в центъра на тялото му да изглежда дори по-тъмна отколкото е, почти като сянка. 
Имах момент да видя блясъка на сълзите на затъмненото му лице, тогава той наведе глава и се извърна на стола си, така че да не го виждам. Движението постави повече от тялото му на изгарящата златиста светлина, но илюзията за ореоли и сенки бе изчезнала. 
Вървях до масата, останах достатъчно близо да докосна голите му рамене, несигурна дали трябва.
-Ричард какво има? 
Поклати глава без да ме поглежда. 
Протегнах ръка, докоснах нежно гладкостта на рамото му. Не ми каза да се махам и не се отдръпна. Добре. Докоснах сълзите по бузата най-близо до мен, избърсвайки ги с ръката си. Напомни ми как утеших Натаниел по-рано. 
Докоснах брадичката на Ричард, обръщайки лицето му към своето, и избърсах сълзите на другата му буза с края на робата си. 
-Говори с мен, Ричард, моля те. 
Той се усмихна. Може би бе „моля”, не използвах често тази дума. 
-Никога не съм виждал това преди. 
Докосна много нежно плата. 
Нямаше да бъда разсеяна, дори от него, забелязващ какво нося с него в ума си. 
-Трябва да си уморен колкото и аз, Ричард. Какво те задържа? 
Погледна надолу, после нагоре и имаше такава тъга в тъмните му очи, че почти казах не, недей, но той имаше нужда да говори. 
-Луиза е в затвора, а Гай е мъртъв
Кимнах. 
-Не разпознавам имената. 
-Луиза е една от най-новите върколаци - погледна отново надолу, без да срещне очите ми. – Гай е нейният годеник... съпруг, починал съпруг. 
Покри лицето си с длани, поклащайки глава отново и отново. 
Задържах китките му, навеждайки ръцете му, за да видя очите ме. 
-Ричард, говори с мен. 
Ръцете му се превърнаха в хватка, държаща ръцете ми. Държахме ръце, докато наблюдавах болката в очите му да се превръща в думи. 
-Луиза убила Гай на техния меден месец, вчера. Получих обаждането точно преди да дойда тук. 
-Не разбирам. Ужасно е, трагично, но... – казах. 
-Бях нейният спонсор. Тренирах я да контролира звяра си и тя изгубила този контрол на своя меден месец по време на... 
Наведе глава и повдигна ръцете ми, така че челото му да почива върху опакото на ръцете ми. 
-Тя е изгубила контрол по време на секс. – довърших вместо него. 
Той кимна, лицето му все още бе притиснато към дланите ми.
-Загубвайки девствеността си. – каза той, с мъмрещ, тих глас. 
-Да не каза девственост? 
Отдръпна се от мен, оставяйки ръцете си на бедрата и за първи път забелязах, че носи кърпа около кръста си. 
-Да. 
-Искаш да кажеш, че никога не се опитвала да контролира звяра си по време на сношение? – попитах. 
Кимна с глава. 
-Сгодени са повече то две години преди Лайза да бъде ухапана и да стане една от нас. Искали са да изчакат до сватбената си нощ. 
-Достойно – казах аз. – И оргазъм до определена точна, си е оргазъм. Ако се е контролирала по време на оргазъм без проникване, тогава би трябвало да е способна да се контролира по време на сношение, също – докоснах рамото му. – Направил си каквото можеш за нея. 
Отдръпна се все едно съм го изгорила, ставайки толкова внезапно, че столът се блъсна назад към кухненския плот, после на земята. По-скоро почувствах отколкото видях хората на вратата. Казах: 
-Добре сме – обърнах се към Шанг-Да, Мърл и двата плъхолака, все още колебаещи се на вратата. – Добре сме, вървете. 
Отдръпнаха се, но знаех сега, че имаме публика, защото не бяха твърде далеч. 
Ричард остана по-средата на кухнята ми, носейки нищо освен кърпа и златистата светлина на изгрева. Обикновено това би ме разсеяло от всичко разумно, но не тази сутрин. Болката на лицето му бе по-важна от тялото му точно сега. Гледайки го, стоейки така крехко, така наранен, имах идея, ужасна идея. 
-Моля те, каже ми че не е искала да чака за какъвто и да е сексуален контакт до медения месец? 
Той подигна брадичка и арогантността мина през него. Но бе маска и аз сега виждах през нея. Отдолу бе изплашен и виновен. 
-Научих я да контролира звяра си по време на гняв, тъга, страх, болка, всяка екстремна емоция, но не и секс. Уважавах мнението й. 
Вгледах се в него. Това бе нещо така типично за поведението на Ричард. Теоретично дори одобрявах, но теория и практика не са едно и също нещо. В истинския живот би било лоша идея и Ричард би трябвало да знае по-добре от мен. 
Почувствах лицето ми да става празно. Бе добро лице за полицай. Не мислех нищо и исках да му покажа това. 
-Така че тази Луиза се е превърнала по време на секс и убила съпруга си и полицията я е хванала. 
Не добавих, че бях изненадана, че не са я застреляли на място. Борейки се с голям лош вълк ядящ тяло на добър малък човек, би било достатъчна причина да стреляш, да убиеш. 
-Луиза сама се е предала. Мисля, че ако не вярваше, че самоубийството е грях, би се самоубила. 
Тръгна към мен, вървейки към плъзгащата се стъклена врата, облегна чело на стъклото все едно бе уморен. 
Искаше ми се да кажа, че не е негова вината, но бе. Той бе нейният спонсор, единият, който трябваше да я научи как да бъде шейпшифтър. Научих го от работата с леопардите и Ричард, и глутницата на Върн в Тенеси, че оргазъм в какъвто и да е вид е един от истинските тестове за техния контрол. Оргазмът би трябвало да е освобождение, но наистина да се откажеш от контрола си означава да промениш формата си и това бе най-крайният кошмар, когато имаш човешки любовник. Ричард ми обясняваше достатъчно често за това, когато излизахме, че той няма доверие на себе си в нощта на пълнолунието, или денят преди това. Не се боеше да загуби контрол или да ме убие, просто да загуби контрол и да ме изплаши до смърт. Или по-честно, да ме отврати. Той се преобрази върху мен веднъж и това нямаше нищо общо със секса. И това едно преживяване ме накара да избягам към Жан-Клод. Е, Ричард се промени върху мен и го гледах да яде някого. 
Не знаех какво да кажа. Всичко, което знаех бе, че трябва да кажа нещо, че тишината е почти толкова лоша колкото нищо. 
Той проговори без да се обръща: 
-Давай, Анита, кажи ми, че съм глупак. Кажи ми че пожертвах тях двамата на олтара на идеалите си. 
Гласът му бе достатъчно горчив да се задавя, просто чувайки болката му. 
-Луиза и съпруга й искали да се запазят верни на това кои са. Ти искаше да им помогнеш. Това е напълно, логическо за теб. 
Гласът ми бе празен, но поне не бе провокиращ. Това бе най-доброто, на което съм способна. Защото бе напразно, напразно защото Ричард и момичето и нейния годеник са се бояли повече за вида си отколкото за реалността. Или може би просто съм цинична и уморена, ох, толкова уморена.
Бе като всяка наистина добра трагедия – напълно зависима от характерите на замесените хора. Ако Ричард бе по-практичен и по-малко идеалист, ако Луиза и покойния й съпруг за били по-малко религиозни, по-малко чисти; по дяволите, ако съпругът наистина я е довел до оргазъм само с проникване, тогава ако бе по-малко талантлив. Толкова много неща са станали, за да влошат нещата. 
-Да, бе перфектно, логическо за мен и сгреших. Трябваше да я накарам първият й път с Гай да е където глутницата може да се намеси, да го спаси. Но Луиза бе толкова... деликатна относно това. Просто не можех да се намеся. Не можех да я накарам да се съблече пред непознати и да накарам най-интимният й момент да бъде пред свидетели. Не можех да го направя. 
Не знаех какво да кажа. Направих единственото, на което съм способна да го утеша. Отидох до него и поставих ръце около кръста му, гърдите ми бяха срещу гладкият му гръб и го държах. 
-Толкова съжалявам, Ричард, толкова много съжалявам. 
Тялото му започна да се тресе и осъзнах, че отново плаче, отново без звук, но не нежно. Подсмърчането му караше тялото му да се тресе, но единственият звук, който си позволи бе наситения трепет на дъха му, докато се опитваше да си поеме достатъчно въздух. 
Бавно се плъзна на коленете си, ръцете му издадоха груб звук надолу по стъклото на вратата, все едно се опитваше да му смъкне кожата, докато ръката му се плъзгаше по стъклото. Останах изправена, облегната на него, опирайки главата му срещу тялото си, ръцете ми на раменете и гърдите му, опитвайки се да го задържа. 
Той се облегна назад и изведнъж се опитвах да задържа цялата му тежест, докато се наведе към пода. Подхлъзнах се на робата на подгъва и се озовахме на пода, с главата и раменете му в скута ми и аз опитваща да се изправи. Възелът на хавлията бе отпуснат и дълга, недокосната линия от тялото му се покажа от кръста надолу до краката му. Хавлията бе все още на място, но бе изгубена битка. 
Устата му се отвори в беззвучен плач, тогава изведнъж имаше звук. Той издаде груб, сърцераздирателен вик и звукът изглежда освободи нещо в него. Защото плачът бе изведнъж силен, пълен с малки, ужасно, болезнени звуци. Той плачеше и цивреше, и крещеше и стискаше ръцете ми, достатъчно, че да получа синини. И всичко, на което бях способна бе да го държа, докосвам, притискам, докато затихне. Най-накрая се плъзна на една страна, горната част на тялото му бе толкова навътре върху скута ми, колкото му позволяваше, останалата част от него се нагъна, така че едно нещо да остане покрито. Кърпата образува купчина на пода под него. Дори не знаех кога бе паднала. Донякъде се гордее с това, защото обикновено като видя Ричард гол губя около четиридесет точни от IQ-то си и повече от способността си да мисля логично. Но сега, болката му бе така тежка, че пое връх. Имаше нужна от утеха, не секс. 
Най-накрая той лежеше тихо в ръцете ми, дъхът му бавно се нормализира. Клепачите му бяха напълно затворени и не помръдваха, за момент си помислих, че е заспал. Когато проговори очите му бяха затворени: 
-Посочих Ерос и Еранте за глутницата. 
Гласът му бе все още тих след всичкия този плач. 
Ерос бе гръцкият бог на любовта или похотта, а Еранте бе думата на еротичната поезия; в света на върколаците това бяха имената на сексуални заместители. Мъж и жена, който са нужни, когато върколака спонсор бе твърде гнуслив. Глутницата на Върн имаше такива, защото лупата на Върн бе много ревнива от своя Улфрик и понякога просто ти е нужно да се намеси някой, който не е емоционално свързан. 
- Това е добре, Ричард. Мисля, че ще улесни нещата. 
Той отвори очи и те бяха празни. Гърдите ме боляха да виждам този поглед в очите му. 
-Има и други позиции, който биха улеснили нещата. – каза той с тънък и нисък глас. 
Напрегнах се. Не можех да се спря, защото знаех, че има титла сред лъкойте, която би оправила всички проблеми, които бе създал в глутницата. Имаше титла, която позволяваха екзекуции, мъчения. Лъкойте имаха дълга история с някои много трудни моменти. Много малко глутници запълваха тези позиции вече. Повече не виждаха нуждата, но повече Улфрици са добри малки тирани; нямат нужда да делегират грубите неща. 
-Знаеш ли какво значи Болверк? – Ричард попита тихо. 
-Това е едно от имената на Один. Означава работещ за злото. 
Гласът ми бе почти като шепот. 
-Не помниш това от семестъра по сравнителна религия обратно в колежа. 
-Не – казах аз. 
Пулсът ми бе ускорен. Не можех да се спра. Болверк бе титлата за този, който извършва злите дела на Улфрика. Можеше да бъде всичко от трикове, до лъжи, до убийство. 
-Попитала си Върн за това, нали? 
-Да.
Гласът ми бе нисък. Боях се да бъде по-силно, боях се да не спре да говори, макар да знаех накъде води разговора и исках да отида там. 
-Якоб ще предизвика Силви – каза Ричард и гласът му ставаше по-силен, - и ще я убие. Тя е добра, но съм виждал Якоб да се бие. Не може да победи. 
-Не съм го виждала да се бие, но мисля, че си прав. 
-Ако те направя Болверк... 
Спря се. Искам да му изкрещя да довърши, но не посмях. Всичко, което можех да направя бе да стоя тук, много спокойно и да се опитам да не направя нищо, което да промени решението му. 
Започна наново.
-Ако те направя Болверк, какво би направила? 
Последните му думи бяха нежни, все едно не може да повярва, че ги изрича. 
Издишах, дори не бях осъзнала, че съм си задържала дъха и опитвах да мисля. Мисли преди да говориш, защото имам само един шанс в това. Познавах Ричард и ако каквото кажа не срещне одобрението ме, офертата ще си отиде и може никога повече да не пожелае да ме пити за подобен тип помощ отново. Имах такова желание да говоря и бях така изплашена едновременно. Молех се за мъдрост, дипломация, помощ. 
-Първо, ще трябва да обявиш новата ми титла на глутницата, после ще си определя помощници. Позволени са ми трима, Бауги, Сутунг и Гънлод. 
Ричард каза: 
-Двамата великани, който Болверк измамил за да вземе медовината на поезията и Гънлод, дъщерята на гиганта, която съблазнил за това. 
-Да. 
Той обърна горната част на тялото си, така че да ме погледне. 
-Прекарващ почти всеки уикенд от последните шест месеца в Тенеси. Мислех, че само учиш с Мариана, учиш се как да използваш талантите си, но ти си изучавала лъкойте, също, не е ли така? 
Опитах се да бъда внимателна, когато казах: 
-Глутницата на Върн е много спокойна. Помага ми да превърна леопардите в истински пард. 
-Не ти е нужен Болверк или Гънлод, за да направиш леопардите на пард. 
Погледът му бе много директен и не можех да го излъжа. 
-Все още бях твоя лупа, но не и върколак, най-малкото, което можех да направя е да науча за културата ти. 
Усмихна ми се и това се отрази в очите му, поне малко – изчезна изгубения поглед в очите му. 
-Ти не се интересуваш от културата. 
Това ме ядоса. 
-Напротив, така е. 
Усмивката му се разшири, очите му се изпълниха със светлина, по начина, по който слънцето изпълва небето докато се показва от края на света. 
-Добре, интересува те културата, но не заради това си искала да знаеш за Болверк, извършителя на зло. 
Погледнах надолу, чувствайки се поне малко засрамена. 
-Може би не. 
Леко докосна лицето ми, карайки ме да погледна надолу към него, да срещна погледа му. 
-Каза, че не си знаела за Якоб преди да говориш с него по телефона. 
-Не знаех. – казах. 
-Тогава защо попита Върн за Болверк? 
Взирах се надолу към тези наистина кафяви очи и казах истината. 
-Защото ти си добър, справедлив и честен, и това са приятни неща за един крал, но светът не е добър или справедлив, или честен. Причината глутницата на Върн да работи толкова лесно, причината моя пард да върви добре, е защото Върн и аз сме безжалостни, когато трябва да бъдем. Не знам дали можеш да бъдеш безжалостен ако трябва да си. Но мисля, че ако успееш да го направиш, това ще те пречупи,. 
-Да бъдеш безжалостна за мен също ще пречупи нещо в мен, Анита. Нещо, което е важно за мен. 
Пригладих косата ми, чувствайки мекотата й. 
-Но правейки го аз няма да те пречупи толкова или така болезнено, както ако ти го направиш, Ричард. 
Той бавно кимна. 
-Знам и се мразя за това. 
Наведох се над него и целунах челото му, много нежно. Проговорих с устните ми докосващи кожата му:
-Единственото истинско щастие, Ричард, лежи в знанието кой си, какво си, и помирението с това. 
Ръцете му ме обвиха, държейки ме към него. Проговори с уста срещу гърлото ми. 
-Помирила ли си се с това, което си? 
-Работя по въпроса. – казах. 
Целуна гърлото ми, много нежно. 
-Аз също. 
Отдръпнах се достатъчно да видя лицето му и ръцете му се плъзнаха нагоре по косата ми, придръпвайки лицето ми надолу към него. Целунахме се, нежно, после по-грубо, устните му, езика му, устата му работеха срещу моите.Отдръпнах косата му с ръце и го целунах – целувах го дълго и грубо. Когато се отдръпнах, без дъх, открих, че обърнал долната част от тялото си настрани и лежеше по гръб, гол. Засмя се на изражението на лицето ми и ме наведе към себе си. Изгубих онези четиридесет точни от интелекта си и всичките си разумни умения, докато той отвърза робата ми и прекарах ръце надолу по тялото ми. 
Имах достатъчно самосъхранение останало, за да кажа: 
-Не тук. Имаме публика във всекидневната. 
Ръцете му се плъзнаха под зеления сатен, играейки се по гърба ми, дърпайки ме към него.
-Няма място в тази къща, където да не ни чуят, да ни подушат. 
Отдръпнах се от него преди да може да ме целуне. 
-Господи, Ричард, това ме кара да се чувствам толкова по-добре. 
Надигна се на една ръка, гледайки надолу към мен. 
-Може да отидем в спалнята ако искаш, но няма да заблудим никого. 
Не ми харесваше това и сигурно се е показало на лицето ми, защото Ричард отдръпна ръката си от под моето горнище и каза:
-Искаш ли да спрем? 
Не бяхме наистина започнали, но знаех какво има в предвид. Вгледах се в плътното кафяво на очите му, проследих ъгъла на брадичката му с поглед, пълнотата на устните му, извивката на гърлото му, ширината на раменете му, начина по който косата му пада по тях, хващайки ранната сутринна светлина, създавайки форми от злато и мед в косата му, мириса на гърдите му, зърната му бяха тъмни и твърде, плоската линия на стомаха му с тази тънка, тъмна линия от косъмчета, която продължаваше от пъпа му надолу към... кожата бе по-тъмна, по- богата, почти можеш да подушиш кръвта, която пулсира в него, пълна и твърда. Изглеждаше изпълнен, сякаш бе нещо, което е изпълнено с живот. Исках да го докосна, да стисна, ах, така деликатно. Лежах на пода с ръце отстрани, пулсът ми биеше в гърлото ми и казах: 
-Не, не искам да спреш. 
Гласът ми бе почти като шепот. 
Очите му се изпълниха с тъмната топлина, която изпълва мъжкото лице, когато е почти сто процента сигурен какво ще се случи. Гласът му бе дълбок, този нисък тембър, която повечето мъжки гласове придобиват, когато са дълбоко развълнувани. 
-Тук или в спалнята? 
Откъснах поглед от него да погледа към отворената врата към всекидневната. Нямаше врата да се затвори. Имах нужда от повече усамотение. Дори да можеха да ни чуят, дори да ни подушат от спалнята, поне нямаше да са способни да ни видят. Може би бе само илюзия да се самозалъжа, но понякога имаме само илюзии. 
Погледнах обратно към него. 
-Спалнята. 
-Добър избор – каза той и застана на колене, държейки ръката ми, така че когато стъпи на крака, издърпа и мен. Движението ме стресна и паднах срещу него. Разликата във височината бе достатъчно, че да постави главата ми на бедрото му и така близо до други неща. Засрами ме колко много исках да го докосна, да го държа. Започнах да се отдръпвам, защото бях много близо да изгубя всякакъв контрол и да го сграбча направо тук в кухнята. Не бяха напълно сигурна, че ако го сграбча ще стигнем до спалнята. Исках врата между нас и всички останали. 
Постави ръцете си около кръста ми и ме вдигна от земята, докато лицата ни не се изравниха и не знаех какво да правя с краката си. Ако бях сигурна че нямаше да използване кухненската маса, бих обвила краката си около кръста му, но не вярвах достатъчно на никой от двама ни. Той постави ръцете си под дупето ми, така че главата ми да се плъзне над неговата и аз почивах в ръцете му почти като в люлка. Все още чувствах как твърдостта му се пристиска към тялото ми, но имаше определен благоприличие в това, че оставих кръста му. Започна да върви към вратата, носейки ме, очите му толкова съсредоточено се взираха в лицето ми, че почти се спъна в стол. Накара ме да се засмея, докато очите му не се върнаха и срещнаха моите отново, видях нуждата в тези тъмни очи. Този един поглед ме остави без думи и всичко, което можех да направя бе да се взирам в очите му, докато той ме носеше към спалнята. 




37 глава

Когато той затвори вратата зад нас, спалнята бе празна. Не знаех дали всекидневната бе празна или не. Не можех да си спомня нищо, освен очите на Ричард от кухнята към спалнята. Всяка стая можеше да бъде празно от това, което видях. 
Целунахме се точно зад вратата; ръцете ми бяха пълни с богатата гъстота на косата му, нежната топлина на врата му. Изследвах лицето му с ръцете си, устата си, вкусих, закачах се, гледах, само неговото лице. 
Отдръпна се от устата ми достатъчно, за да каже: 
-Ако не седна, ще падна. Коленете ми омекнаха. 
Засмях се, с пълно гърло и казах:
-Тогава ме пусни долу. 
Той наполовина вървя, наполовина се плъзна към леглото, постави ме на него, като падна на колене до мен. Смееше се, когато допълзя на леглото до мен. Легна до мен, коленете му стърчаха над края на леглото, въпреки че той бе достатъчно висок, че краката му наистина да докоснах пода, докато лежи така, може би висят не бе точната дума. Лежахме един до друг на леглото, смеейки се нежно, без да се докосваме. 
Извърнахме главите си така че едновременно да се погледне един другиго. Очите му блестяха от смеха, цялото му лице почти блестеше от него. Протегнах се и проследих следите от смеха по устните му. Смехът започна да изчезва от както започнах да го докосвам, очите му се изпълниха с нещо по-мрачно, по-сериозно, но по-малко ценно. Завъртя се на една страна. Движението постави ръцете ми отстрани на лицето му. Той потърка лицето си в ръката ми, с затворени очи, устни леко разтворени. 
Обърнах се по корем и придвижих към него, с ръце още на лицето му. Той отвори очи, гледайки ме да пълзя към него. Повдигнах се на ръце и колене и гледах очите му, докато се навеждах да го целуна. Имаше желание, но имаше и нещо друго, нещо чупливо. Дали очите ми отразяваха този поглед, наполовина желание, наполовина страх, искащи, страхуващи се да искат, нуждаещи и страхуващи се от нуждата? 
Устата ми покри неговата, устните ни се докоснаха, деликатни като пеперуди под повея на топлия летен въздух, докосвайки се, без да се докосват, плъзгащи се една в друго, отдръпвайки се. Ръката му сграбчи врата ми отзад, насилвайки устата ми да се притисне към неговата, силно, платно. Използва езика и устните си насила да разтвори устните ми. Отворих се за него и се редувахме се да изследваме устата на другия. Той застана на колене, с ръка все още притисната към шията ми, устните ни заключени заедно. Той се отдръпва, пропълзявайки заднешком към горната част на леглото, оставайки ме да коленича сама в центъра на леглото. Протегна се под завивките, извади възглавниците, намести се, гледаше ме. Имаше нещо почти декадентски* в него, гол, облегнат, наблюдаващ ме. 
(Декадентство - Течение в литературата и изкуството, зародило се в края на ХIХ в., което се стреми към краен индивидуализъм и естетизъм. )
Наведох се към него, имайки малко проблеми с фокусирането, с мисловната дейност. Най-накрая успях да кажа: 
-Какво има? 
-Нищо – каза той с дълбок глас, по-нисък от обикновено. Не бе ревът на звяра му, бе обикновен мъжки звук. – Искам да прекарам звяра си през теб, Анита. 
За части от секундата си помислих че е евфемизъм, после осъзнах, че има в предвид точно каквото каза. 
-Ричард, не знам. 
-Знам, че не обичаш подобни ненормални неща по време на секс, но Анита... – той се настани на възглавниците по странен начин, който някак си ми напомни, че не е човек. – Почувствах звяра ти. Завъртя се през мен. 
Само да го чуя отне за мен част от блясъка. Седнах назад в леглото, все още на колене, но вече не изправени, ръцете бяха в скъта ми. 
-Ричард, нямам време да обмисля това. Все още не знам как се чувствам за това. 
-Не всичко е лошо, Анита. Част от него може да е прекрасна 
И това дойде от човека, който мрази звяра си през цялото време, през което съм го познавала. Но не го казах гласно. Просто го погледнах. 
Той се усмихна.
-Знам колко странно звучи това идвайки от мен. 
Погледнах го по-сериозно. 
Той се засмя, облягайки се по-надолу във възглавницата, докато не се изтегна пред мен. Единият крак бе повдигнат, така че да не ме докосва, но достатъчно близо, че аз да мога да го докосна. Лежеше там напълно гол, което съм виждала и преди, но бе повече от това. Той изглеждаше окъпан в удобство, което бе рядко за Ричард. Видях го в лупанара, че бе приема звяра си. Но бе повече от това; той бе приел себе си. 
-Какво искаш от мен, Ричард? 
Бе негов ред да е сериозен, да изисква да бъда по-малко кръвожадна или половин дузина други невъзможни неща. Той не го направи. 
-Искам това – каза той и почувствах прилива на силата му секунда преди да премине през мен като топъл призрак. 
Изтръпнах. 
-Не знам, Ричард. Не знам дали е добра идея. 
Би прозвучало по-добре ако гласът ми не трепереше. 
Очаквах той да попита, да говори, но не го направи. Почувствах силата му като сблъсък с гръмотевица секунда преди да се разбие в мен. Имах секунда да се паникьосам, момент да се почудя дали звяра му и моя могат да ме разкъсат, тогава силата му се отърка в мен като кадифена ръкавица. Звярът ми се надигна като образува огромна, топла, мокра дълбочина, нагоре, нагоре да срещне топлият, изгарящ наплив на силата на Ричард. Той притисна звяра си към мен и можех да го почувствам, невъзможно голям, купчина козина толкова дълбоко в мен, че проплаках. Чувствах звяра му все едно бе вътре в мен и докосваше неща отвътре, което ръцете му никога не биха докосвали. Силата ми изглеждаше по-малко сигурна от неговата, по-малко солидна. Но се надигна сред твърдата, мускулна козина като кадифена мъгла, завъртайки се през силата му, през собственото ми тяло. Докато не го почувствах сякаш нещо огромно расте вътре в мен, нещо, което никога не бях чувствала преди, разширяваше се в мен. Почувствах го по-голямо от тялото си, сякаш не можех да го задържа в себе си като препълнена чаша с нещо горещо и горчиво, но течността продължава да се пълни и аз все още го държах, държах, държах, докато не ме изгори, през мен, вън от мен, с рев на сила, който превърна светя в златен и забавен, повдигна тялото ми на колене, изви гърба ми, изпрати ръцете ми да дращят във въздуха, опитваха се да се задържат за нещо, каквото и да било, докато тялото ми се разпада и само сабираше на леглото. В момент на затруднено сърцебиене си помислих, че ме е докарал до промяна и наистина съм си свалила кожата, но не бе така. Имах чувството че летя и само леко чувствах отново тялото си. Легнах по гръб, коленете ми се огънаха под мен, ръце отпуснати отстрани, така релаксиращо сякаш бях дрогирана. 
Почувствах леглото да се движи под мен и момент по-късно Ричард бе над мен. Бе застанал на четири крака, покривайки ме и ми бе трудна да фокусирам лицето му. Той хвана лицето ми, гледаше ме в очите, докато се опитвах да го погледна. 
-Анита, добре ли си? 
Засмях се, бавно и мързеливо. 
-Помогни ми да изправя колената си и ще съм добре. 
Помогна ми да изправя на крака и дори тогава исках само да лежа. 
-Какво ми направи? 
Той легна до мен, облягайки се на едното си рамо. 
-Доведох те до оргазъм, използвайки зверовете. 
Примигнах срещу него, облизах устни и се опитах да помисля за интелектуален въпрос, отказах се и се задоволих с това, което исках да знам. 
-Винаги ли е така между ликантропи? 
-Не – каза той и легна върху мен, докато лицето му не покри цялото ми полезрение. – Не, само истинска лупа или истинска Нимир-Ра може да отговори на моя Улфрик както ти го направи. 
Докоснах гърдите му, достатъчно да го отдалеча, за да видя ясно лицето му. 
-Никога ли не си го правил с някой друг преди? 
Погледна надолу, кичур коса се плъзна над лицето му, скривайки го от мен. Отдръпнах косата му назад, така че да видя почти перфектният профил. 
-Кой? 
Топлина обви врата и лицето му. Не мисля, че съм го виждала толкова изчервен преди. 
-Бела е Рейна, нали? 
Той кимна. 
-Да. 
Оставих косата му да се върне на място и лежах така няколко секунди мислейки за това. Тогава се засмях, смях се и не можех да спря. 
Отново бе при раменете ми, гледащ надолу към мен. 
-Анита? 
Веселието изчезна, докато гледах разтревожените му очи. 
-Когато накара Рейна да се откаже от теб преди толкова години, знаеше ли, че тя е единствената, с която можеш да правиш това? 
Той кимна, лицето му бе спокойно. 
-Рейна посочи недостатъците да не бъда неин любимец. 
Поех ръката му и я плъзнах надолу по сатененото ми долнище. Пръстите му откриха влажността, която бе попита от сатена и не трябваше повече да водя ръката му. Той постави тази голяма негова ръка върху слабините ми и дрехата стана още по-напоена. Проследи с пръсти вътрешността на бедрото ми и кожата бе мокра, мокра надолу до коленете ми. 
-Как се отказа? 
Гласът ми дойде като шепот. 
Пръстите му се плъзнаха навътре към бедрото ми и надолу към извивката на бедрото. Наведе се да ме целуне, докато пръстите му се плъзгаха бавно, бавно, нагоре по влажната кожа, под мокрия сатен. Устата му остана точно над моята, толкова близо, че един по-рязък дъх би ни накарал да се докоснем. Той проговори, горещият му дъх по кожата ми, докато пръстите му ме докосваха. 
-Никакво количество удоволствие не заслужава нейната цена. 
Две неща се случиха едновременно: той ме целуна и пръста му проникна в мен. Изкрещях срещу устата му, извих гръб, забих нокти в раменете му, докато пръстът му откри онова малко местенце и го притискаше отново и отново, докато не ме доведе до края отново. Светът бе нежен, с бели краища, като да гледаш през мъгла. 
Почувствах леглото да мърда, но не можех да се фокусирам, не можех да видя, не бях сигурна, че ме интересува какво се случва. Ръце се плъзнаха под шортите ми. Примигнах да видя Ричард клечащ над мен. Той плъзна шортите ми надолу, разделяйки краката ми и коленичи между тях. Протегна се над мен, повдигайки сатенената дреха, оголвайки гърдите ми. Прокара ръцете си по тях, накара ме да се гърча, после придвижи ръцете си надолу по линията на тялото ми, сграбчи ме, накара ме да се притисна срещу тялото му. 
В момента в който се потърка в мен, почувствах еластичният латекс на презерватива. Погледнах към лицето му и попитах: 
-Как знаеше? 
Той се придвижи, така че долната част от тялото му да бъде между краката ми, но все още да се притиска към тялото ми. По-голямата част от тежестта му бе подкрепяна от ръцете му като модифицирана стойка за набиране. 
-Мислиш ли, че Жан-Клод ще ме предупреди за ardeur и да не ми каже, че не си на противозачатъчни? 
-Точка за теб. – казах. 
-Не – каза той, - това е. 
Почувствах движението на бедрата му, секунди преди да проникне в мен, с едно мощно движение, което изкара звуци през устните ми, нещо между вик и писък. 
Наведе глава достатъчно да види лицето ми. Лежах задъхана под него, но каквото и да видя там го убеди, защото той се отдръпна назад, лицето му гледаше някъде в далечината и той се отдръпна от мен, бавно, инч по инч, докато издавах малки звуци. Отдръпна се докато едва докосваше вътрешността ми. Гледах надолу по дължината на тялото си да го видях стегнат, твърд и готов. Той винаги бе внимателен с мен, защото не бе малък; това едно първо проникване бе по-силно отколкото някога си бе позволяваше. Той като Мика, ме изпълваше, удряше онази точка вътре в мен, която бе или болка или удоволствие. Видях гърба и бедра му да се стягат секунди преди да проникне в мен. Гледах го да прониква в мен, виждах всеки инч от него да влиза в мен, докато не извих гърба и врата си и не можех да виждам, защото се гърчех под него, ръцете ми се деряха по покривката на леглото, забивайки пръсти в завивките. 
Отново се отдръпна, но го спрях с ръка на стомаха му. 
-Чакай, чакай. 
Имах проблем с дишането. 
-Не те наранява. Виждам го в лицето ти, очите ти, тялото ти. 
Преглътнах, поех си дълбоко дъх и казах: 
-Не, не ме нараняваш. Чувствам се чудесно, но ти винаги си бил така внимателен, дори когато исках да не си. Какво се промени? 
Той погледна надолу към мен, косата му падаше покрай лицето му като копринен пламък. 
-Преди винаги съм се боял да не те нараня. Но почувствах звяра ти. 
-Все още не съм се променила, Ричард, не знаем със сигурност. 
-Анита. - каза той и знаех, че ми се кара. 
Може би бе защото дамата протестираше твърде много, но все пак. 
-Все още съм човек, Ричард, все още не съм се променила. 
Той се надвеси над мен, косата му гъделичкаше лицето ми, докато той нежно ме целуна по бузата. 
-Дори преди първото пълнолуние, може да поемаме повече наранявания. Промяната вече е започнала, Анита. 
Бутах гърдите му докато не се отдръпна достатъчно да видя лицето му. 
-Винаги си се въздържал, нали? 
-Да. – каза той. 
Потърсих лицето му и видях такава нужда в очите му и знаех защо той бе така ядосан на Грегорий. Той каза, че почти съжалява, че не ме е направил истинска лупа, сега като ме вижда като Нимир-Ра, но бе повече от това. Вгледах се в тези кафяви очи под разлятата се ранна утрешна светлина и знаех, че той искаше да бъда като него, дори да го мразеше, на някакво ниво той бе съблазнен наистина да ме направи лупа. По някое време по време на правенето на любов, когато той в трябвало да бъде толкова внимателен, той си е мислел за това, повече от веднъж. То бе там, в очите му, на лицето му. Започна да поглежда настрани, все едно можеше да почувства всичко това, но се накара да погледна обратно, срещайки погледа ми. Бе почти предизвикващ. 
-Колко внимателен си бил с мен, Ричард? 
Той погледна настрани, използвайки косата си като щит. Протегнах се през тази гъста коса да докосна лицето му, да го обърна към мен. 
-Ричард, колко внимателен си бил с мен?
Имаше нещо близко до болка в очите му. Прошепна: 
-Много. 
Държах лицето му между ръцете си. 
-Не трябва повече да бъдеш внимателен. 
Поглед на нежно учудване премина през лицето му и той наведе глава, и се целунахме, целунахме се както по-рано, подкрепящо, експлодиращо, редувайки се да да проникваме един в друг. Той бавно се отдръпна от целувката и почувствах върху му да докосва отвора ми. Погледнах надолу по линията на телата ни, така че да видя как тялото му ме изпълва и той проникна в мен по-силно този път, по-бързо. Това доведе дъха ми до беззвучни викове. 
-Анита. 
Отворих очи, без да осъзнавам, че съм ги затворила. Гледах го. 
-Повече не бъди внимателен, Ричард, не бъди внимателен. 
Той се усмихна, дари ме с бърза целувка, после се отдръпна, застанал над мен и този път не спря. Той проникваше с всеки инч от себе си в мен твърдо и колкото по-бързо можеше. Звукът на плът в плът се превърна в постоянен звук, мокро блъскане. Осъзнах, че не бе само неговия размер, който го е карал да бъде внимателен, но и силата му. Той спокойно можеше да премаже леглото, на което лежахме и тази сила не бе само в ръцете му, или гърба, или краката му или бедрата му, в тялото, което притискаше в мен, отново и отново. За първи път, започнах да оценявам истинската му сила. 
Бях чувствала силата в ръцете му, когато ме държа, но бе нищо в сравнение с това. Той направи телата ни едно тяло, едно движещо се, потящо, мокро парче плът. Бях едва наясно, че болеше, че бях наранена и не ме интересуваше. Извиках името му и тялото ми се стегна около неговото, стискайки, гърчех се под него, тялото ми се удряше в леглото, не от ритъма на Ричард, но от силата на оргазма; викове излязоха от гърлото ми докато тялото ми се тресеше под неговото. Чувствах се добре, по-добре от почти всичко, но бе почти насилствено, почти болезнено, почти плашещо. Някъде из мъглата на всичко бях наясно че и той свърши. Той извика името ми, но не помръдна, докато аз продължих да се извивам и боря под него. Не бе докато не се успокоих, че той си позволи да легне върху мен, плъзгайки се на една страна, така че лицето ми да не бъде притиснато от гърдите му.
Лежахме в потна, отнемаща дъха купчинка, очаквайки сърцата ни да се забавят достатъчно за да говорим. Той пръв откри гласа си.
-Благодаря ти, благодаря, че ми се довери.
Засмях се. 
-Благодариш ми –повдигнах ръката му към устата си и целунах китката, после оставих ръката му да почива срещу лицето ми. – Повярвай ми, Ричард, бе удоволствие за мен. 
Той се заспя, този богат изпълващ звук, който е чисто мъжки и чисто сексуален. 
-Ще ни е нужен още един душ.
-Който от нас може да върви пръв, може и пръв да се изкъпе. – казах аз. 
Той се засмя и ме прегърна. Не бях дори сигурна, че краката ми ще работят достатъчно за душ. Може би вана. 



38 глава


Събудих се достатъчно да почувствам тежестта на някой на гърба си. Преборих се с тази топлина, обвита спящо около мен. Ръка се плъзна над раменете ми и се озовах в кръг от ръка и тяло. Не бе топлината или усещането за него, което ме събуди; леопардите ме бяха привикнали с всичко това. Би мирисът на кожата му. Само по мириса знаех, че е Ричард. Отворих очи сгушена срещу него, завъртайки се в мрака, мускулестата ръка се уви още повече около тялото ми като удобно одеало. Разбира се, едно одеала няма тежестта на Ричард или копринения блясък на кожата му срещу моята, или способността да се сгушва, да използва ръце, за да притисне тялото ми към неговото. 
Той съкрати разстоянието, движейки се, докато въпреки разликата във височината, гърдите му, стомаха и краката се притискаха към мен. Едно последно движение и можех да го почувствам да се притиска към мен корав и готов, към задната част на тялото ми. Бе сутрин, той е мъж, но не бе нещо срамно което да се игнорира. Можех да му обърна много или малко внимание в зависимост от желанието си, а аз го исках. 
Започнах да се завъртам в тесния кръг от тялото му и открих, че съм стегната. Долната част от тялото ми бе натъртено, болеше, но по добър начин. Засмях се, докато той разтвори достатъчно ръце, за да се обърна по гръб. 
-Какво е толкова смешно?- Ричард попита. 
Вгледах се в него, все още смеейки се, мисля че, за да не изстена. 
-Стегната съм. 
Очите му се завъртяха към мен. 
-Аз също. 
Засрамих се и той целуна носа ми, после устата ми, все още целомъдрено, все още не сексуално. Накара ме да се засмея. Ако бе някой друг, а не аз, бих могла да кажа че е кискане. 
Следващата целувка не бе целомъдрена и тази след това, която притисна гърба ми срещу леглото. Той прекара крак през моите, докато коляното му не ме докосна и аз трепнах. 
Той се отдръпна назад. 
-Твърде ли си отпусната за това. 
-Бих му дала да опита – казах аз, - но честно, може би. 
Той застана над мен, пръстите му се движеха между косата и бузата ми. 
-Това което направих миналата нощ би пречупил нещо в обикновен човек. 
Не ми бе нужно огледало да видя как очите ми застудяват. Наистина се опитвах да не мисля за това. 
-Съжалявам – каза той. – Не исках да развалям настроението. – Изведнъж се усмихна и изглеждаше подмладен, по-отпочинал отколкото съм го виждала от много дълго време. – Просто се радвам, че съм с някой, за който няма да се тревожа, че ще нараня. 
Трябваше да му се усмихна. 
-Не съм наранена, но може би ще трябва да опитаме нещо малко по-нежно тази сутрин. 
Хуморът изчезна и нещо друго изпълни очите му, докато той навеждаше лицето си за друга целувка. Проговори, докато се движеше към мен: 
-Мисля, че може да измислим нещо. 
Той целува устните ми, после още една целувка надолу по врата ми, раменете ми. Разсея се от гърдите ми, покривайки ги с целувки, езика му облиза бърза, мокра линия около едното зърно, поемайки колкото може повече от гърдата ми в устата си. Засмука ме в устата си, докато не пое половината от гърдата ми с мократа топлина. И с това докосване, ardeur се надигна през тялото ми от където и да се бе скрил. 
Ричард се отдръпна от гърдите ми, с ръце все още на тях. 
-Какво бе това. 
Имаше несигурност в ръцете му. 
-The ardeur. – казах нежно. 
Облиза устните си и видях истински страх в очите му. 
-Жан-Клод ми каза за него, дори ми позволи да почувствам собствената му версия за него, но не го повярвах наистина. Не мисля, че исках да повярвам. 
Звярът ми се бе пробудил с ardeur, сякаш единия глад хранеше другия. Почувствах го да се изправя в мен и разпростира по целия път като някаква велика котка пробуждаща се от сън. Покри ме, протягайки се към Ричард и неговия звяр се пробуди към зова. Една ми ръка бе върху твърдата топлина на гърдите му, но можех да почувствам нещо друго там, нещо движещо се наоколо все едно гърдите му бяха кухи и имаше нещо заключено там. 
Той сграбчи ръката ми и я отдръпна от гърдите си.
-Какво правиш? 
- The ardeur вика зверовете ни, Ричард. 
Борих се от под него, ръцете ми се плъзнаха по тялото му, следвайки плоскостта на корема му, извивката на крака му. Сграбчи ръката ми точно преди да го докосна. Сега държеше и двете ми ръце, хванати в неговите по-големи. Не ме притесни, защото знаех, че мога да го докосна с нещо различно от ръцете си или дори тялото си. Спомних си усещането на неговия звяр проникващ в мен и плъзнах своя в него в топъл пулс от енергия. 
Той скочи от мен, обърна се на леглото с движение, който бе почти твърде бързо да се проследи с поглед. Застана до леглото, дишайки тежка, все едно е бягал, можех да почувствам страха му като добро шампанско. Бе придружен от секса, каращ ме да коленича, пълзейки от ъгъла към края на леглото. Можех да подуша колко е топъл; мириса на кожата му идваше при мен по въздуха; леката сладост на одеколона, който си бе сложил онзи ден. Погледът ми се плъзна по красотата му. Косата му, разрошена от съня, падаше на тежки кичури от едната страна на лицето му. Той я придърпа назад от лицето си с една ръка и размърда глава; с това едно движение накара долните части на тялото ми да се стегнат. Но под секса бе мисълта за чувството на всичката тази гладка, твърда кожа под зъбите ми. Исках да го маркирам както маркирах Натаниел. Исках да забия зъбите си в плътта му и да захапя. Имах проблясък на това какво би било чувството като толкова много месо, да почувствам отговора на тялото му, не само към секса, но и към глада и знаех за първи път защо шейпшифтърите говорят за глада сякаш трябва да е изписан с главни букви. Рейна бе надигнала сладострастно глада. Аrdeur я обгърна или победи, но тя бе там, предавайки образи на нещата, който чувствах. Плъзнах се от леглото и Ричард отстъпи назад. 
Можех да видя пулса на врата му, туптейки като нещо затворено. Звярът му също бе затворен, затворен от контрола му, страха му. Можех да го почувствах сякаш буквално преминаваше вътре в тялото ми като вълк в клетка в зоопарка; разхождащ се, разхождащ се, никога свободен. Може да бъде голяма, удобна клетка, но все още си е клетка. Рейна ми подаде картина, която ме просна да падна на колене. Видях Ричард под себе си, окован за леглото и когато дойде в мен, той се промени в същия момент. Това бе освобождение за шейпшифтърите; всичко останало бе задръжка. 
Ричард коленичи пред мен. 
-Добре ли си? 
Докосна ръката ми и това бе зле. Звярът ми се плъзна по кожата ни, удари го като удар, който почувствах физически в стомаха и ребрата си, като удар. Стресна Ричард, карайки го да падне напред към мен и прилепнахме за секунда, ръце около другия, телата ни притиснати едно заедно. The ardeur се плъзна над нас като невидим пламък и ние коленичехме в сърцето на този пламък като пламъка на свещ. Сърцето му биеше в ръцете ми, където лежаха притиснати към гърдите му, сякаш кожата ми се бе превърнала в барабан и той бие вътре в мен, изпълвайки ме с ритъма на тялото си. Собственото ми сърцебиене откри дом в тялото на Ричард. Бяхме изпълнение с изпълване и падане, пулсът и ударите един на друг, докато не можех да кажа чие сърце бе в гърдите ми, чия кръв минаваше през мен. За кратък момент бяхме притиснати един към друг, все едно кожата ни ще поддаде и най-накрая ще сме това, което обещават белезите - едно същество, едно тяло, една душа. Силата се разпадна, докато Ричард се бореше срещу нея, като удавник, разкъсвайки силата като ръце разплискващи водата; можеш да я помръднеш, разделиш, но отново запълва пространството около теб, разпиля се над теб, поглъщайки те. Ричард изкрещя и почувствах как се отдръпва. 
Отворих очите си докато ръцете му се отдръпнаха и моите ръце се опитаха да го задържат. Ръката му бе почти свободна, само пръстите му докосваха моите, когато ardeur се притисна около нас и знаех, че контрола му е достатъчно слаб, че мога да се храня. Почувствах объркването му, почувствах борбата му за това какво да задържи и какво да пусне. Осъзнах че защитите му отдавна са свалени, защото не можеше да задържи белезите затворени, задържайки се в човешка форма и да ме задържи от хранене, всичко по едно и също време. Той отново изкрещя и почувствах Ричард да решава, почувствах избора за по-малкото зло. Той укроти звяра си, дълбоко в себе си и затвори белезите между нас като да треснеш врата. Бе така изведнъж, че го почувствах както света се разтресе. Имах момент на замайване, почти ми прилоша, после ardeur премина през нас, като ни разтрепери чак до стъпалата, докато не бяхме само плът, кости, кръв, само месо, само нужда. Видях гърба на Ричард да трепва, метна главата назад и през ardeur усетих нарастващото напрежение, стегността на тялото му, секунди преди топлината да го залее и държах ръката му, докато тялото му се тресеше от силата му и удоволствие от това ме свали на земята, почти сякаш силата вътре ме надигна за секунда, задържа ме, залюля ме и аз се храних, храних и храних, и храних, докато паднахме лежейки на пода, целите в пот, трудно дишайки, с ръце все още заключени заедно. 
Ричард пръв се отдръпна. Лежа там, с нефокусирани очи, дишайки затруднено, сърцето му биеше така силна, изпълвайки гърлото му. Той трудно преглътна, достатъчно, че да прозвучи сякаш го е заболяло. Почувствах се натежала, тежка от храненето, почти сякаш мога да заспя отново като змия след голямо хранене. 
Ричард пръв откри гласа си: 
-Нямаш право да се храниш от мен. 
-Мислих, че това е идеята ти да останеш до сутринта. – казах. 
Бавно се изправи, сякаш сега ще се промени. 
-Така бе. 
-Никога не каза не. 
Обърнах се на една страна, но все още не се опитах да се изправя. 
Той кимна. 
-Знам това. Не те обвинявам. 
Обвиняваше ме, но поне се опитваше да не го прави. 
-Можеше да ме спреш, Ричард. Всичко, което трябваше да направиш бе или да оставиш белезите отворени между нас или да освободиш звяра си. Можеше да задържиш ardeur. Направи избора си за това какво да контролираш. 
-И това го знам. 
Но не можеше да ме погледне. 
Изправих се на ръце, почти седнала. 
-Тогава какво има? 
Той поклати глава и се изправи на крака. Бе малко несигурен, но отиде към вратата. 
-Тръгвам си, Анита. 
-Караш го да звучи ужасно постоянно, Ричард. 
Той се обърна към мен. 
-Никой не се храни от мен, никой. 
Той се бе затворил толкова силно, че не можех да кажа какво чувства, но лицето му бе празно. Болка. Очите му съдържаха в себе си дълбока болка и той се бе отдръпнах толкова далеч в ума си, сърцето си, че не можех да кажа каква е, само, че го боли. 
-Тогава, няма да си тук утре сутринта, когато ardeur се надигне отново? 
Гласът ми бе почти неутрален, когато го попитах. 
Той поклати глава, всичката тази тежка кога се плъзна по раменете му. Ръката му бе на дръжката, тялото му се обърна достатъчно, че да се скрие от мен, доколкото бе възможно. 
-Не мога да го направя отново, Анита. Господи, ти имаш същото правило. Никой не се храни от теб. 
Седнах, ръце обвити около колената, притиснати към гърдите ми. Предполагам, че също така прикривах голотата си. 
-Ти нахрани ardeur сега, Ричард. Ако не мога да се храня от теб, тогава от кого? С кого искаш да го споделиш? 
-Жан-Клод... 
Но гласът му отпадна преди да довърши. 
-Малко след обяд е и той е все още мъртъв за света. Той няма да се събуди навреме да сподели ardeur с мен. 
Ръката му се стегна около дръжката достатъчно силно да видя как мускулите на ръката му се стегнаха. 
-Нимир-Радж, тогава. Разбрах, че вече си се хранила поне веднъж от него. 
-Не познава Мика толкова добре, Ричард – поех си дълбоко въздух. – Не го обичам, Ричард. Обичам теб. Искам теб. 
-Ти искаш да се храниш от мен? Искаш да съм ти крава? 
-Не – казах, - не. 
-Не съм храна, Анита, нито за теб, нито за някой друг. Аз съм Улфрик от клана Тронус Роки и не съм добитък. Аз съм това, което яде добитъка. 
-Ако се промениш, тогава може да блокираш ardeur, да ме предпазиш да не се храня, защо не го направи? 
Той докосна челото си на вратата. 
-Не знам. 
-Честно, Ричард, поне със себе си. 
Той се обърнах и гнева му премина през кожата ми като трепет. 
-Те искаш честност, добре тогава, може да имаме честност. Мразя каквото съм. Искам живот, Анита. Искам истински живот. Искам свобода от всичко това. Не искам да съм Улфрик. Не искам да съм върколак. Искам живот. 
-Ти имаш живот, Ричард, просто не е живота, който си очаквал да бъде. 
-Не искам да обичам някой, който е по у дома си с чудовищата, отколкото аз. 
Просто по погледна, прегърнах коленете си към голите си гърди, гърбът ми бе притиснат към леглото. Погледнах го, защото не можех да измисля какво да кажа. 
-Съжалявам Анита, но не мога... няма да направя това. 
Тогава отвори вратата. Той отвори вратата и излезе през нея, затваряйки я след себе си. Вратата се затвори с нежен, тих клик. Седях там няколко секунди без да помръдна. Не мисля, че дори съм дишала, тогава бавно сълзите се появиха и първият ми дъх бе груб хрип, който раздразни гърлото ми. Завъртях се бавно на земята, лежейки в стегната, стегната топка. Лежах на пода и плачех, докато ми бе студено и треперех. 
Така ме откри Натаниел. Той дръпна одеалото от леглото и ме уви с него, вдигна ме и се покатери на леглото с мен в ръцете си. Държеше ме по дължината на тялото си, опънат до мен и не можех да го почувствам през тънкото одеало. Той ме държеше и галеше косата ми. Почувствах леглото да се размърдва и отворих очи да видя Чери и Зейн да пълзят около мен. Те докоснаха лицето ми, взеха сълзите ми с връхчетата на пръстите си и се увиха около мен от другата ми страна, докато не бях обвита от топлината им. 
Грегори и Вивиан дойдоха след това и се покатериха на леглото, докато всички не лежахме в топло, тънко гнездо от тела и завивки. И ми бе горещо и трябваше да отдръпна одеялото и ръцете им се плъзнаха по мен, докосвайки, държейки. Осъзнах, че съм все още гола, а същи и те. Никой никога не слагаше дрехи освен ако не ги накарам. Но докосването не бе сексуално, бе удобно, топла купчина кученца и всичко в този куп ме обичаха по своему. Може би не бе начина, по който исках да съм обичана, но любовта си е любов и понякога си мисля, че отхвърлям повече любов отколкото повечето хора някога получават шанс да имат. Ще се опитам да бъда по-внимателна в бъдеще. 
Те ме държаха, докато заспях, уморена от плач, с топла кожа. Но дълбоко в сърцевината на същността ми имаше студ, ледено място, което не можеха да докоснат. Бе място, където аз обичах Ричард, винаги съм обичала Ричард, почти от първия път, когато го видях. Но той бе прав за едно. Не можехме да продължаваме така. Не можех да продължа да правя това. Свърши се. Трябваше да свърши. Той мразеше какво е и сега мразеше какво съм. Той каза, че иска някой, който да не се бои че ще нарани, и това искаше, но той също искаше някой човек, обикновен. Не можеше да има и двете, но това не му пречеше да иска и двете. Не можех да съм обикновена и не бях сигурна, че съм дори човек. Не можех да бъда това, което Ричард искаше да съм, а той не можеше да спре да го желае. Ричард бе загадка без отговор, а аз се опитвах да играя игра, която не мога да спечеля. 

39 глава


Спах като дрогирана, тежко с фрагменти от сънища или нищо. Не знаех кога съм се разбудила, но нещо ближеше бузата ми. Ако ме бяха разтърсили или повикали по името, можеше да съм способна да го игнорирам, но някой да ближе бузата ми с дълги движения бе нещо, което не можех да игнорирам. 
Отворих очите си и открих лицето на Чери толкова близо, че не можех да го фокусирам. Тя се отдръпна достатъчно, че да не я виждам двойно , после каза: 
-Имаше кошмар. Помислих, че трябва да те събудя. 
Гласът й бе неутрален, лицето празно, бодро по анонимен начин. Това бе нейното полицейско лице, бодро, успокояващо, казващо ти нищо. Фактът, че бе гола, лежаща на една страна, опряла се на единия си лакът, така че тялото й да се показва в дълга линия, изглежда не смущаваше нейния професионализъм. Никога не бих могла да го докарам гола. Без значение какво друго ставаше винаги бях наясно, че нямам дрехи по себе си. 
-Не помня какво съм сънувала. – казах. 
Повдигнах ръка да избърша мокрото около бузата си. 
-Солена си заради всичкия плач. – каза тя. 
Леглото се размърда и Зейн се показа покрай другото ми рамо. 
-Мога ли да оближа другата буза? 
Това ме накара да се разсмея и бе почти чудо да му позволя да го направи, почти. Седнах и почти веднага съжалих. Цялото ми тяло бе сковано и наранено, болеше, все едно съм била пребита. По дяволите, чувствала съм се по-добре след някои побоища, които съм преживявала пред години. Прегърнах одеалото към себе си, отчасти да прикрия голотата си, отчасти, защото ми бе студено. 
Облегнах се на леглото, намръщена. 
-Казваш кошмар. Колко е часът? 
-Около пет. – каза Чери. -Можех да кажа дневен кошмар, ако искаш, но във всеки случай ти... – тя се поколеба, - хленчеше в съня си. 
Прегърнах още повече одеалото. 
-Не помня. 
Тя седна, галейки коленете ми над одеалото. 
-Гладна ли си? 
Поклатих глава. 
Тя и Зейн размениха един от онези погледи, които казват колко притеснени са за теб хората. Разгневи ме. 
-Вижте, добре съм. 
Погледнах ги. 
–Ще бъда добре. 
Не изглеждаха убедени. 
-Трябва да се облека. 
И двамата просто седяха там, гледайки ме. 
-Което значи да станете и да ми дадете малко пространство. 
Размениха още един от онези погледи, което ме издразни, но с кимане от страна на Чери и двамата станаха от леглото и отидоха към вратата. 
-И се сложете някакви дрехи. – казах. 
-Ако те нака да се чувстваш по-добре. – каза Чери. 
-Прави го. – казах. 
Зейн леко се поклони. 
-Желанието ти е заповед за нас. 
Това бе в действителност малко твърде близо до истината, така че го подминах. Когато си тръгнаха избрах някои от дрехите си и се отправих към банята без да ме види никой. Криех се, но тази сутрин, нека бъде този следобед, не ми пукаше достатъчно, че да ме притеснява. 
Бях възможно най-бърза в банята и поради някаква причина не ми хареса да се гледам в огледалото. Опитвах се да не мисля и виждайки очите си да ме гледат обратно като шокирана жертва, правеше не мисленето още по-трудно, защото бях бледа и стресната. 
Облякох обикновеното си черно бельо и съвпадащ сутиен. Бях достигнала до момента, където дори вече не притежавах бял сутиен. Виновен е Жан-Клод. Черни чорапи за джогинг, черна блуза поло, кобур за рамото запълнен с Браулинга, Файърстартер в държача на панталона отпред почти се губеше под черната блуза. Дори добавих превръзките за китките с два сребърни ножа. Не ми бе нужна толкова огнена мощ, за да се разхождам из къщата, особено с толкова много превръщачи наоколо, но не се чувствах добре, все едно света ми днес е по-малко солиден от вчерашния. Винаги съм мисли, че Ричард и аз ще измислим нещо. Не бях сигурна какво, но нещо. Сега, вече не го вярвах. Нямаше да измислим нещо. Нямаше да бъдем нещо друго освен минимума един за друг. Не бях сигурна дали поканата му да бъде Болверк е още валидна. Надявах се. Можех да го загубя като мой любовник, но не можех да му позволя да разпадне глутницата. Ако не си съдействахме, не съм сигурна как щях да го сторя, но това бе проблем за друг ден. Днес целта ми е да оцелея, просто да мина през деня. Натрупах оръжията си около себе си като успокояващи обекти. Ако бях сама в къщи или само с Натаниел, бих носила Зигмунт, плюшения ми пингвин, заедно с мен. Толкова лош бе денят. 
Имаше момент, в който видях отражението си в огледалото в спалнята, когато спрях и трябваше да се усмихна. Изглеждах сякаш съм облечена с елегантността на наемен убиец. Дразнила съм някоя от приятели ми, които са наемни убийци или ловци на глави, относно модното им облекло, но понякога трябва да вървиш със стереотипа. Освен това, изглеждах страхотно в черно. Черно на черно караше кожата ми да изглежда почти прозрачна, все едно трябва да блести. Очите ми бяха плуващо черно. Изглеждах почти елегантно като обезкрилен ангел имащ лош ден. Добре де, може би паднал ангел, но ефекта бе все още същия. Отдавна научих, че ако се чувстваш необичана от мъжа на живота си, най-доброто отмъщение е да изглеждаш добре. Ако наистина исках да следвам стратегията, щях да си сложа грим, но майната му. Бях още във ваканция. Не носех грим по време на ваканция. 
Имаше навалица в кухнята. Заповедта всички да носят дрехи бе взета присърце. Чери носеше изрязани къси дънки и мъжка риза с откъснати ръкави, така че малки нишки конец декорираха рамото. Бе вързала краищата на ризата, така че стомахът й се показваше, докато се движеше из кухнята. Погледът на Зейн я следваше където и да отиде. Не бях сигурна как Чери се чувства около него, но Зейн започваше да се държи като влюбен мъж или най-малко сериозно прелъстен. Той седеше на масата носейки кожените панталони, който бе свалил миналата нощ, игнорирайки кафето си и гледайки Чери. 
Калеб се бе облегнал на тезгяха по джинси, с разкопано най-горното копче, така че пъпа му да се показва. Той отпиваше кафе и гледаше как Зейн гледа Чери със странен поглед в очите си. Не можех да го разчета, но не ми хареса, все едно се опитваше да измисли как да създаде проблем между тях. Калеб ми изглеждаше като един от онази, който харесват да създават проблеми. 
Натаниел седеше на масата, дългата му коса бе събрана в плитка по гърба му с голи гърди, но знаех, без да поглеждам, че носи нещо. Той ме познаваше достатъчно добре да знае, че обичам домашните си гости облечени. 
Игор и Клаудия станаха, когато влязох в стаята. Татуировките му се открояваха дори повече на пълна дневна светлина. Те изпълваха ръцете и гърдите му доколкото можех да ги видя през бялото горнище и отстрани на врата му като течни бижута, блестящи, хващащи окото. Дори и от разстояние бяха красиви срещу бледата му кожа. Не си падах много по татуировки, но не можех да си представя Игор без тях – просто му отиваха. Носеше кобур на раменете си, който изглеждаше сякаш дразни кожата с бялото горнище, но не бе моята кожа. Глогът стаеше под ръката му, черно място сред целия този красив цвят като несъвършенство върху Пикасо. 
Клаудия изглеждаше позитивно нормална зад него – колкото едно жена, която е дяволски близо до седем фута и по-мускулна от повечето мъже може да изглежда обикновена. Пистолетът на гърба й не бе дори малко забележим в сравнение с този на Игор. Черната й коса бе стегнато прибрана отзад на конска опашка, оставяйки лицето и открито и празно, включително и очите й. Клаудия имаше очи на, очите на някой, който не ти позволява да видиш какво има отвътре. Не съм срещала много жени с подобни очи, извън полицията. Ако лицето й бе малко по-нежно, щеше да е красива. Но имаше нещо в брадичката й, начинът по който държеше устата си плътно затворена казваше, отдръпни се, без докосване. Ограбваше я от нещо, което щеше да промени всичко в нея. 
Двамата заеха позиции от двете ми страни и малко зад мен. Бих протестирала, но открих миналата нощ, че няма много полза от това. Те получаваха заповеди от Рафаел, не от мен. Той каза: „Пазете я”, и точно това щяха да направят. Бе толкова... както и да е, бе загуба на енергия да им казвам да се отдръпнат. Можеха да ме следват наоколо ако ги накара да се чувстват по-добре. Този следобед просто не ми пукаше. 
Мърл бе достатъчно близо до ъгъла на шкафа, достатъчно близо до кафе машината, че Игор го докосна, докато си сипвах кафе. Не знаех кой е направил прясна кана, нито ме интересуваше, само гледката и миризмата му, ме накара да се почувствам по-добре. 
Мърл носеше каубойски ботуши, джинси и джинсово яке над голите си гърди, дрехите от миналата вечер. Отпиваше кафе от една от малкото обикновени чаша, които имах. Белега на гърдите му бе много бял, грапав, поставен на мястото, все едно това трябва да е била най-дълбоката част от раната. Приличаше на светкавица издълбана на гърдите и стомаха му. Искаше ми се да попитам какво е станало, но начина по който очите му гледаха кухнята, казваше, че най-вероятно няма да ми каже и ще го приеме като натрапване. Не бе моя работа и без това. 
Единствените свободни столове на масата бяха с гръб до дограмата на прозореца и плъзгащотото се стъкло на вратата. Мразех да седя с гръб към прозорец или врата – особено врата. Натаниел докосна ръката на Зейн. Той погледна обратно към мен, после става с чашата си за кафе и всичко и заобиколи до стола с гръб към вратата. Чери седна до него, макар стола й да бе на Клаудия и бе обърнат така че да вижда и двете врати. Чери приближи стола си до Зейн, оставяйки гърба си на цялото това стъкло. 
Имаше време, когато не бях толкова внимателна, особено в къщи, но днес щеше да е един от параноичните ми дни. Не сигурността имаше подобен ефект над мен, дори емоционалната несигурност. 
Клаудия седна до мен. Игор се облегна на шкафа зад мен, държейки под око Мърл, мисля. Изглежда не се харесваха взаимно. 
Отпих първата глътка от кафето, топло, черно и оставих топлината да ме изпълни за няколко секунди преди да попитам: 
-Къде е Грегъри? 
-Стивън и Вивиан го отведоха обратно в техния апартамент. – каза Чери. 
-Но той е добре? – попитах. 
Тя кимна, усмихвайки се по онзи начин каращ я да изглежда години по-млада отколкото и двете сме. 
-Той оздравя, Анита. Ти го излекува. 
-Повиках звяра му, не го излекувах. 
Тя повдигна рамене. 
-Същата разлика. 
Поклатих глава. 
-Не, не можах да го излекувам миналата вечер. 
Тя се стегна и дори тогава бе красива. Бе зашеметяваща днес, блестеше от това. Погледнах към Зейн, който още я наблюдаваше. Може би бе любов и за двамата. Нещо със сигурност бе накарало очите й да заблестят. 
-По дяволите, Анита, ти го спаси, наистина ли има значение как си го направила? 
Бе мой ред се стегна. 
-Не ми хареса факта, че мунина на Рейна се намества повече и повече, когато се опитвам да лекувам. 
На вратата се позвъня и подскочих сякаш бях застреляна. Нервна, кой аз ли? 
-Поръчах храна за вкъщи. – каза Натаниел. 
Погледнах го. 
-Моля те кажи ми че е китайско. 
Той кимна, усмихвайки се, мисля че на доволното ми изражение. Открихме, че макар никой китайски ресторант обикновено не прави доставка толкова далеч, за достоен бакшиш, наистина достоен, те правят изключение за нас. Натаниел стана, но Калеб се отдръпна от вратата. 
-Аз ще отида. И без това изглежда няма полза от мен за нещо друго. 
Остави чашата си на шкафа и си проправи път между нас, за да отиде в дневната. 
-Какъв му е проблемът днес? – попитах. 
Игор каза: 
-Опита се да се сприятели с Клаудия. 
-И мен. – каза Чери. 
Погледнах от усмихнатото лице на Чери към намръщеното на Клаудия. 
-И не кърви нито има нещо изкълчено? 
-Не бе нужно да го наранявам – каза Клаудия, - само да бъда много, много ясна. 
Тонът на гласа й и погледа в очите й накараха моите собствени очи да захладнеят. Не знаех дали някога съм срещала жена, коя то да има подобен ефект върху мен. Не искам да звуча като сексист като кажа, че бе по-изнервящо, че е жена, но бе истина. 
Ноздрите й се разшириха и ги наблюдавах да си поемат дъх. Всички се придвижиха изведнъж, разпръсквайки се из стаята. Клаудия бе първа, грабвайки ръката ми – ръката ми за оръжие – и дърпайки ме назад към далечната част от кухнята и стената. Тя вече държеше оръжие в дясната си ръка. Освободих ръката си, докато Игор се придвижи с нея и те застанаха пред мен, блокирайки погледа ми. Игор също бе извадил оръжието си. Бях на път да попитам какво по дяволите става, когато го помирисах. Острата, стара миризма на змии. 
Бях извадила браулинга и го насочих към вратата, държах го с двете си ръце, когато първия човек-змия се показа през вратата на кухнята с Калеб пред себе си, пистолет със спуснат предпазител бе насочен към ъгъла на челюстта му. 
-Някой да мръдне и той умира. 


40 глава


Всички замръзнаха, все едно поехме заедно дъх и го задържахме. 
-Никой не трябва да умира . – каза човека-змия. 
Погледна ме с големите се очи с цвят на мед. Строгата черна линия преминаваше през очите приличаше на драматичен грим. На лицето на този нямаше белези. Бе по-нисък и изглеждаше по-млад. Люспестото му лице почти успя да се усмихне, но челюстта на змия просто не е направена за усмивки. Очите му бяха празни и извънземни като останалата част от него. 
-Шефът ни иска да говори с г-жица Блейк, това е всичко. 
-Нека тогава да вдигне проклетия телефон и да си направи уговорка. – казах. 
Седях ниско с дулото на браунинга насочено близо до центъра на гърдите му, достатъчно далеч от главата на Калеб, за да не се тревожих, че мога да го застрелям, но достатъчно близо до врата му, че с амуницията, която имах в пистолета да има голяма възможност да го обезглавя. Ако премести дулото на пистолета от челюстта на Калеб. Рязаха пушка със сребърни куршуми толкова близо, Калеб бе свършен. Не го харесвах много, но не можех да позволя на лошите момчета да го премахнат, нали? 
-Той не мисли, че ще дойдеш. – каза човека-змия. 
-Ти се махни, нека ми се обади и обещавам да му дам срещата, която заслужава. 
Гласът ми бе спокоен, усмихвах се колкото мога повече, очаквайки онзи един изстрел, ако въобще се появеше. 
Човекът-змия заби цевта в гърлото на Калеб, докато не му причини болка и той изохка. 
-Това е сребърен куршум, мис Блейк. От това разстояние ще му отнесе главата. 
-В секундата, в която той умре, умираш и ти. – Клаудия изрече това, гласът й бе тих и солиден като ръката държаща оръжието насочено към главата на човека-змия. 
Той издаде хриплив смях и имаше ехо зад него. Повече от тези неща започнаха да се придвижват пред отворената врата. Видях проблясък на сребърен метал, повече оръжия. 
-Никой повече да не минава през вратата или ще те застрелям и оставя Калеб на късмета му. 
Той притисна цевта на пистолета в челюстта на Калеб, докато дребния човек не трябваше да се надигне на пръсти и видях първите признаци на паника в него. 
-Не мисля, че тя те харесва много. – изсъска човека-змия. 
-Няма значение – казах. – Няма да ти позволя да доведеш повече хора в тази стая.
-Ти обеща да не нараняваш Анита. 
Беше Мърл. Почти забравих, че стои на една страна и зад нас. 
-Няма да падне и косъм от главата й. 
-Можем да подушим лъжата ти. – каза Клаудия. 
Змийската глава се обърна на една страна като птица. 
-Повечето хора не могат да подушат промяната в нас, не надушват нищо друго освен смрадта на змия. 
Гласът на Чери: 
-Анита. 
Очите ми се обърнах към нея и видях движение отвън на плъзгащата се врата. Опитваха се да ни обкръжат. 
-Имаме движение от тази страна. – каза Игор. 
За пръв път другите хора имаха оръжие и изглежда знаеха какво правеха. Колко освежаващо. Погледът ми се върна обратно към човека змия навреме да го види да премества цевта на оръжието към стъклото. 
-Обкръжихме къщата. Няма нужна всички вие да умирате. 
Клаудия стреля секунда след мен. Куршумът й го улучи в лицето, моя го удари високо в гърдите и под врата. Главата му изчезна в каша от кръв и други неща. Очите ми кънтяха от изстрелите в малкото пространство. Тялото на змията падна назад; пистолетът падна настрани, докато ръката трепереше. Кабел се хвърли на пода към нас. Двама други човека змии се появиха през вратата рамо до рамо и двамата бяха с пистолети. 
Клаудия каза: 
-Ляво. 
Застрелях този от дясно и тя онзи от ляво. И двете уцелихме, където се целихме и двамата паднаха на пода, един пистолет премине през стаята по пода към нас. 
Друг изстрел гръмна от ляво.Обърнах се към шума, не можех да се спра. Плъзгащата се стъклена врата бе разбита и не бях чула звука на падащо стъкло, само изстрелите. Игор коленичеше, използвайки шкафа като прикритие, докато изпрати два куршума в гърдите на мъж. Мъжът падна на коленете си, рязко като кукла чиито конци са били скъсани. 
-Идват. – каза Клаудия и се обърнах към другата врата. 
Видях дулото на лъскав револвер, нещо платинено. Клаудия бе права, притиснала тялото към близката стена, почти криейки се от вратата. Тя стреля два пъти срещу лъскавото дуло и имаше викове, който преминаха отвъд звъненето в ушите ми. Вик, който продължи и продължи като вика на бебе заек, когато котката го хване. Едвам, чух някой да вика:
-Млъкни, Феликс!
Изстрели профучаха в стаята от страната на външната врата, която нито Клаудия, нито аз можехме да видим все още скрити. Някой докосна ръката ми и аз извиках, удряйки се в Натаниел с дулото на Браунинга . Той посочи. Игор бе на пода, на една страна, с първите следи за червенина плъзгащи се по пода. Видях Зейн и Чери под масата, прегръщайки земята. Видях за миг Мърл да се отдръпва назад, заврян в ъгъла на шкафа, сигурно най-добре скрит от всички. Какво да правиш по време на престрелка без пистолета, да се криеш? За миг срещнах очите на Мърл, преди да се обърна към разрухата. 
Мъж премина през счупената плъзгаща се стъклена врата с автоматичен пистолет в ръцете си. Стреля още когато престъпи през вратата. Застрелях го три пъти преди коленете му да се предадат под него. Трябваше да стреля преди да влезе през вратата. 
Клаудия изпращаше куршуми по вътрешната врата. Не мисля, че удряше нещо сега, но поне им попречваше да нахлуят. Нищо друго не помръдна през счупената врата, но останах в готовност, с оръжие насочено с две ръце към отвора. 
Куршуми прелетяха през вътрешната врата и Клаудия, и аз се залепихме за шкафовете. Държах под око далечната врата, но не можех да се прицеля и да се покрия едновременно. Още един пистолет стреля през стаята от малкия прозорец над мивката. Отнесе голямо парче от шкафовете. Бях възможно най-ниско до земята, по задник, притисната до шкафа, но бях насочила браунинга към плъзгащата стъклена врата. Пистолета стреля отново през малкия прозорец и изстрелите от дневната идваха един след друг, без да се прицелват, просто да ни задържат където сме. Държах очите си и пистолета към далечната врата. Те стреляха да покрият нещо и това бе единствената останала врата. 
Трима от тях минаха през плъзгащата се врата и всичко забави ход. Гледах света през кристал, всичко с изострени ъгли. Имах цялото време на светя да видя двете змии и човека лъв Марко да влизат в част от мига, който бе толкова бърз, че знаех, че никой от тях не е човек. Видях пистолетите, дълги и черни, цевта невъзможно дълга, лъвът Марко, имаше 9мм във всяка ръка. Имах впечатлението за кафява и златна козина, преди първият ми изстрел да го улучи отстрани, завъртайки го настрани. Клаудия стреля по една от змиите, той падна, но другия пистолет стреля и я почувствах да се гърчи над мен. 
Поставих два куршума в гърдите на мъжа и той падна на кухненската маса, пистолетът падна безшумно на пода. 
Куршум удари в дясно от мен и видях Марко да се прицелва, проснат на земята. Обърнах браунинга да се прицеля в него, но щеше да бъде твърде късно. Гледах го да натиска спусъка и знаех, че ме е хванал. Нямаше време да се страхувам, само спокойната мисъл, че той ще ме застреля и не можех да го спря. Тогава черна козина бе зад него, издърпвайки го назад, докато изстрелят се изплъзна по пода пред мен. Леопард в човешка форма изхвърли мъжа през вратата и изчезна след него. 
Държах очите си на вратата, но нищо не помръдна. Нещо покапа по лицето ми, топло, почти горещо. Клаудия се плъзна надолу по шкафа, да седне, краката й се разкрачиха пред нея, все още с пистолет в ръка, но разхлабено. Дадох си секунда да видя, че дясното й рамо и ръка бяха червена маса, после се обърнах към плъзгащата се врата. Прегърнах шкафа до нея. Ако дойдеха през вратата на дневната, тогава може и да улучих някой от тях. Ако нахлуеха от двете врати едновременно, бе свършено. 
Видях движение в далечния ъгъл и видях Мърл на крака с пистолет в едната си ръка и змия в другата. Той я бе издърпал през прозореца. Още един удар и той изпръска кръв в стаята с една ръка, притискайки пръстите си през врата на змията с другата. 
Видях устата му да се движи, повече отколкото да го чуя и знаех, че липсата на звук не бе само от шок, бе твърде много изстрели в малка стая. Мисля, че той каза. 
-За мен е тази врата. 
Обърнах се около Клаудия и опитах да покрия дневната, трябвайки да се доверя на Мърл, че може да се справи с другата врата. Очите на Клаудия се обърнаха, докато минавах покрай нея. Устата й се отвори, но не можех да я чуя. Започна да придвижва лявата си ръка към безчувствената дясна, все едно дясната ръка не може да се движи. Държах под око вратата, но чувствах болезнените й бавни движени, докато взимаше пистолета в лявата си ръка. Тъй като бях притисната над тялото й, се надявах да е тренирала с лявата ръка. Имаше възможност да бъда застреляна случайно, когато бе много по-вероятно да бъда застреляна нарочно. 
Нищо не се случи като че ли за цяла вечност, тишината бе плътна. Слухът ми се възвърна поетапно. Чух Калеб да мърмори отново и отново:
-Кучият му син, кучият му син. 
Беше се свил срещу далечния шкаф зад мен, правейки от себе си възможно най-малката цел. Натаниел в действителност бе взел падналото оръжие на Игор и го бе насочил към плъзгащата се врата. Бях научила Натаниел основното за оръжията. Имах твърде много около него, че да не знае нещо за тях, но да го гледам облегнал на шкафовете над тялото на Игор, държейки с две ръце пистолета, лявото му рамо опряно на ъгъла на шкафа, знаех, че ще застреля каквото и да се покаже през тази врата. Ако в действителност започнеше да взима оръжия по време на битка, трябваше да го водя на стрелбището със себе си по-често. 
Разбира се това бе възможност ако всички оживеем да правим нещо друго. Тишината се разпростра, докато вятърът мина през дърветата отвън навътре през счупената стъклена врата, не се усили. 
Глас се появи в посока от бюрото. 
-Аз съм, Мика е.
Гласът бе дълбок, ръмжащ бас. 
-Не звучиш като Мика. – отвърнах. 
-Звучи като мен, когато не съм в човешка форма. – отвърна гласа. 
Казах: 
-Мърл?
-Мика е. – каза той. 
-Ела през вратата, бавно. – казах. 
Черният леопард бавно мина през счупената врата, лапи във въздуха. Тъмната фигура сякаш покри вратата. В човеко-леопардова форма той бе висок около един и осемдесет, по-широк в раменете, по-мускулест, все едно има повече мускули в тази форма, от колкото има в човешката си. Козината му лъщеше като абанос, слънчевата светлина преминаваше ои него, подчертавайки чернотата на черна розетка като черни цветя върху кадифе. Бледа кожа се показваше през гърдите му, стомаха и надолу. Във фирмите върколаците са безполови, гладки като Барби кукли. В истинския живот, те са доста по-мъжествени. Някак бе по-лесно да го виждам гол в полу-човешка форма и да не се чувствам повече засрамена. Просто не виждам превръщачите като сексуални обекти в козина. 
-Къде е типа, който хвърли през вратата? – попитах. 
-Измъкна се. 
-Не чувам никого в дневната. – каза Мърл. 
-Всички излязоха през предната врата – каза Зейн, - или поне стаята изглежда чиста. 
Той и Чери все още бяха скрити под кухненската маса, плътно до земята. 
-Ще проверя дневната. – каза Мика. 
-Лошите имат сребърни куршуми. Не бих била такъв кавалер за това. – казах. 
Той кимна и главата му бе повече като леопард, много малко бе останало от човешкото му лице, освен, странно, тези резедави очи. Белязаха го като извънземно, друг, в човешка форма, но докато това космато и мускулесто тяло мина покрай мен, същите тези очи го оприличаваха на Мика. Цветът бе по-наситен. Обкръжени от черна козина, очите дори повече се открояваха. Той се поколеба на вратата, после мина, вървейки ниско, правейки от себе си възможно най-малка цел. Бе рядко да видиш ликантроп да се възползва от прикритие. Игор бе все още на пода и рамото на Клаудия изглеждаше повече като месо. Беше излегната срещу шкафовете. 
Лявата й ръка все още държеше оръжието, макар ръката да бе обездвижена на пода, все едно не си чувства ръката. 
Когато погледнах надолу, пистолетът сочеше някъде в посока на счупената стъклена врата. Ръката трепереше достатъчно, че бях нервна да мина покрай нея, но тя се бореше с това трептете на крайника, така че никога да не срещне линията на тялото ми. Дясната страна на тялото й бе попита с кръв и очите й трудно се фокусираха. Мисля, че само упоритостта й я задържаше в съзнание. 
Погледът й се фокусира върху фигурата на Игор и телата проснати при вратата. Ако Игор дишаше не можех да го видя: 
-Провери му пулса, Натаниел. 
Натаниел погледна надолу към мъжа, после ме погледна повторно, после се обърна към счупената стъклена врата. 
-Щях да чуя сърцето му ако още биеше. Да чуя кръвта в тялото му, докато се движи. Не го прави. 
Той каза всичко това с глава обърната далеч от мен. Някак си го направи по-лошо, по не изнервящо. 
Мика се появи от далечната врата. 
-Не е останал ни един жив тук. 
Той стъпи върху купчината тела при вратата и дори това движение бе грациозно, тялото му балансираше напред с крака, който бяха нещо средно между човешки и леопардови. Наистина ли щях да бъда леопард, когато луната се изпълни този месец? Дали тази тъмна, грациозна фигура, тази мускулеста сянка, бе това, което имам вътре в себе си? 
Оставих въпроса настрани, имахме други настоящи проблеми, като ранените. Концентрирах се върху спешното и се опитах да оставя всичко останало. Това бе една от специалностите ми. Поставих пръсти до врата на Клаудия, опитвайки се да усетя пулса й. Тя сви раменете си, движейки се достатъчно, че да не мога да го усетя. 
-Добре съм – каза тя, с груб глас. – Добре съм. 
Бе ясно, че не е истина, дори не спорих. Докато не проверя къщата лично, нямаше да повярвам, че е чиста, но чантата ми за първа помощ с индустриални размери бе в кухненския килер, а знаех, че в тази част е често.
-Чери излез под масата от тази страна и вземи чантата за първа помощ. 
Изправих се и се придвижих около шкафа, така че да мога да видя едновременно дневната и плъзгащата се стъклена врата, да не говорим прозореца над ъгъла за закуска. 
Чери погледна веднъж Зейн, после изпълзя покрай краката на стола. Остана ниско, докато достигне килера. Трябваше да накара Калеб да се мръдне, побутвайки го, нежно с крака си. Той най-накрая отпусна стегнатата си ембрионална форма и изпълзя по пода по-далеч, така че Чери да взема чантата. 
Чери отиде първо при Игор. Тя бе леопард, слухът й бе толкова добро колкото този на Натаниел, но премина през всичките стъпки, след което се обърна към Клаудия. Клаудия се опита да я отблъсне с лявата си ръка, все още държейки пистолета. 
-Клаудия, позволи на Чери да ти помогне. – казах. 
-Мамка му. 
Чери прие това за да и започна да преглежда рамото. Клаудия не се бори повече с нея и бях доволна. Шокът може да те накара да направиш или кажеш смешни неща. Не исках борба с ръце с плъхолак, ранен или не. Разбира се, Мика бе тук и той можеше да се бори с Клаудия и победи, поне докато е ранена. 
Все още наблюдавах периферно отворените пространства, но докато времето преминаваше тихо, имаше само вятър в дърветата, звуците на лятото минаващи през отворената врата в дневната и счупеното стъкло на задната врата. Започна да се успокоявам, инч по инч. Тази напрегнатост в раменете ми, която винаги получавах по време на битка и никога наистина не забелязвах, докато адреналина не се успокоеше, ми даде да разбера, че сме добре, засега. 
Тогава чух нещо над лятната тишина – сирени. Полицейски сирени свистяха, приближавайки се. Нямах съседи наблизо. Чуваш изстрели в Джеферсон Контри доста често, така че кой по дяволите съобщи за престрелка? 
Мика обърна това странно закръглено лице към мен. 
-Дали идват тук? 
Свих рамене. 
-Не знам със сигурност, но много вероятно. 
И двамата погледнахме надолу към телата на пода, после един към друг. 
-Нямаме време да скрием телата. – каза той. 
-Не, нямаме. - казах. 
Погледнах към всички. Мърл все още гледаше пред прозореца на кухнята, зел оръжие в големите си ръце. Зейн бе излязъл от под масата и играеше на сестра за Чери, подавайки и нещата, който поискаше. Тя превързваше ръката на Клаудия. 
Чери ме погледна. 
-Може частично да се излекува ако се промени, но все още има нужда от медицинска грижа. 
-Полицията имат навик за стрелят по шейпшифтъри в животинска форма – казах. 
-Ще остана – каза Клаудия, после стисна за малко зъби. – Колкото повече ранени имаме на наша страна, повече на полицията ще й се хареса. 
Имаше смисъл. Погледнах Мика. Сирените бяха много близко сега, почти отпред на къщата. 
-По-добре върви, Мика. 
-Защо? 
-Полицията ще влети тук, види множеството тела и многото кръв. Всичко в животинска форма получава добър шанс да бъде застреляно. 
-Това не е проблем. – каза той. 
Козината започна да намалява като вода отдръпваща се от брега. Докато човешката кожа се показваше, костите му се наместиха върху нея, като нещо твърдо хвърлено във восък, покриваш, разтапящ се. Никога не съм виждала някой да се променя толкова небрежно, толкова леко. Бе все едно да смени чифт дрехи, с изключение на чистата течност, която тече под тялото му като разпилян алкохол, звукът на наместващи се кости, подреждащи се, дори звукът на плът бълбукаща над него. Само очите му останаха същите, непроменени, като две бижута фиксирани в центъра на вселената. Тогава той изведнъж бе отново човек, с тяло покрито в тънка течна на вид течност. Никога преди не съм виждала толкова течност да излиза от една промяна. Седях в локва преди да го осъзная. 
Той се хлъзна, опитвайки се да се хване за шкафа, но бях на пътя му и го сграбчих около кръста, за да го предпазя да не падне на пода. 
-Рязката промяна идва с цена. 
-Никога не съм виждала някой да се променя толкова бързо. – каза Чери. 
-Не изпада и в коматичен сън – каза Мърл. – Дай му няколко минути и ще бъде наред, малко объркан, но добре. 
Имаше възхищение в гласа на големия човек и нещо друго – почти ревност. 
Сирените спрях пред къщата, после тишина. 
-Всички да свалят оръжията си. Не искаме да бъдем застреляни случайно. – казах. 
Натаниел направи каквото поисках, на мига. Трябваше да притисна Мика по-близо с тялото си, с една ръка, така че да върна собственото си оръжие в кобура. Тялото на Мика се притисна срещу моето. Погледнах го, тъкмо да попитам дали е добре, но погледа в очите му ме спря. Не болка видях в очите му. Плъзнах другата си ръка около талията му, така че да го държа по-сигурно до себе си. Кожата му бе гладка под ръцете ми. Успя да постави ръка на шкафа зад нас. Гледах очите му на инчове от мен и имаше светове, в който да потъна, в тази очи, нужди и надежди, всичко. 
Мъжки клас се провикна:
-Полиция. 
Викнах обратно:
-Не стреляйте, лошите си тръгнаха. Имаме ранени. 
Преместих Мика така че да може да се облегне на шкафа, после поставих ръце на главата си и бавно тръгнах към вратата. Трябваше да стъпя по телата при кухненската врата, за да се появя в полезрението на двама офицери, застанали при вратата. Ако бях едър, внушителен мъж, може би пак щяха да стрелят не точно нарочно, но не виждаш три тела на вратата на Джеферсон Каунтри, Мисури, всеки ден. Но аз бях малка, жена и изглеждах съвсем мила, невъоръжена. Но продължих да говоря, докато вървях. Неща като: 
-Те ни нападнаха. Имаме ранени. Имаме нужда от линейка. Благодаря на Господ, че вие момчета се появихте. Сирените ги изплашиха. 
Продължих да бръщолевя, докато бях сигурна, че няма да ни застрелят и наистина трудната част започна. Как да обясня петте теля в кухнята си, някои, които дори мъртви не изглеждаха много човешки? По дяволите ако знаех. 


41 глава

Два часа по-късно седях на дивана си и говорех със Зербовски. Той изглеждаше както обикновено, все едно се е облякъл набързо, в тъмното, така че нищо не си пасваше и бе грабнал вратовръзка с леке на нея, вместо онази, която сигурно е искал да носи. Жена му, Кати, бе спретнат, обичащ реда човек и никога не разбрах защо позволява на Зербовски да излезе от къщата облечен като ходещо бедствие. Разбира се, може би не ставаше въпрос за това да му позволи каквото и да било, може би е просто една от тези битки, от които се отказваш след няколко години. 
Калеб бе седнал в далечния край на дивана, обгърнат от одеалото, което бе взел от леглото. Парамедиците които отведоха Клаудия, казваха че е в шок. Можех да се обзаложа, че това е първият му път от погрешната страна на престрелка. Само върха на къдриците му и тънка следа от кафявите му очи се показваше над одеалото. Прегърнал се така изглеждаше с десет години по-малък. Бих му предложила подкрепа, но Зербовски не ми позволяваше да говоря с него или с някой друг. Мърл стоеше до стената в края на дивана, гледайки всичко с неразчетими очи. Полицаите му хвърляха око, докато се движиха наоколо из стаята. Караше повечето от тях да се чувстват неудобно по същият начин, по който караше и мен да се чувствам неудобно, носеше потенциал за насилие като скъп одеколон. 
Зербовски побутна очилата на върна на носа си, постави ръце в джобовете на панталона и погледна надолу към мен. Бе прав, аз седях, да погледне надолу бе лесно. 
-Та нека да си изясним нещата, тези типове просто са влезли вътре и си нямаш и най-малката идея защо. 
-Точно така. – казах. 
Погледна ме. Аз го погледнах обратно. Ако си мислеше, че съм под напрежение заради тежестта на железния му поглед, грешеше. Помогна, че наистина нямах и най-малката идея какво ставаше. Седях.Той бе прав. Гледахме се взаимно. Калеб седеше в своя ъгъл на канапето. Мърл гледаше всички хора да се движат напред-назад. 
Имаше много хора. Движеха се из къщата зад Зербовски, влизайки и излизайки от кухнята като големи, амбициозни мравки. Винаги има твърде много хора на местопрестъплението, без да броим зяпачите Винаги имаш твърде много полицаи наоколо, много повече от нужното. Но никога не знаеш чии чифт ръце откриват онази значима улика. За щастие, мисля, че повече улики се губят при трансфера, отколкото открити с помощна на повече помощ, но това си бях аз. Не съм от социалния тип. 
Стояхме в нашата си малка тишина. Вратата на спалнята се отвори зад нас. Погледнах назад да видя Мика да излиза от стаята. Носеше чифт от моите панталони. Тъй като и без това бяха мъжки и бяхме еднаква височина, му пасваха перфектно. Никога преди не съм имала гадже, с което да си разменяме дрехи. Просто не откриваш много пораснали мъже с моя размер. Полицията не му позволи да се изкъпе, така че дългата му коса се спускаше като мазна маса по раменете му. Изсъхващата течност бе започнала да се люспи по краищата. Резедавите му очи ме фиксираха, но останаха неутрални. Доуф се появи зад него, извиващ се над Мика както се извива и над мен. Очите на Доуф не бяха неутрални; бяха гневни. Бе гневен откакто стъпи през вратата. Раздели ни в отделни стаи. Натаниел бе разпитан от приятелката му в полицейския участък, детектив Джесика Арнет.Те бяха в гостната на горния етаж. Детектив Пери бе разпитал Калеб и все още разпитваше Зейн. Доуф се бе справил с Мърл и Мека. Зербовски не толкова ме бе разпитвал, колкото просто седеше там и бе сигурен, че не говорих с някой от другите. Наречи го нюх, но бях сигурна, че Доуф иска да ме разпита лично. 
Имахме пет тела на пода, три от които дори в смъртта си не се бяха променили обратно в човешка форма. Трите змийски неща се останаха змийски. Превръщачите винаги се променят в оригиналната си форма след настъпването на смъртта. Винаги. Което повдигаше въпроса, ако не са превръщачи, какво по дяволите са. 
-Анита. – каза Доуф. 
Една дума, но знаех какво има в предвид. Станах и тръгнах към спалнята. Мика плъзна пръстите си през ръката ми, докато мина покрай мен. Очите на Доуф се присвиха и знаех, че е забелязал. 
Той задържа вратата за мен и минах покрай него в спалнята си. Негодувах срещу това да използват къщата ми, спалнята ми, за да ме разпитват, но бе по-добре от разходка долу до града. Така че оставих оплакванията за себе си. Доуф имаше всяка причина да ни заведе в града. Имахме мъртви тела и дори не съм отрекла, че съм ги убила. Ох, можех да опитам да отрека ако мислех, че може да ми се размине, но не можеше, така че не го направих. 
Кимна ми към кухненския стол, който бе пренесен в спалнята. Той останах прав, всичките си шест фута от нето. 
-Кажи ми. – каза той. 
Казах му точно какво се случи. Казах му истината, цялата. Разбира се не знаех достатъчно, че да лъжа. Те отнесоха тялото на Игор, всичките тези светли татуси още вибрираха, по-живи от останалата част от него. Имахме един мъртъв и един ранен. Бе моята къща. Определено бе самозащита. Единствената разлика от предните два пъти, когато трябваше да убивам хора в собствената си къща бе броя на телата и че някой от тях не е човек. С изключение на това, съм се измъквала от много по-подозрителни ситуации. Така че защо Доуф третира този случай по-сериозно? Нямах си и идея. 
Доуф погледна надолу към мен. Той имаше много по-добър железен поглед от Зербовски, но му отвърнах със спокойни, черни очи. Можех да изглеждам невинна този път, защото бях. 
-И не знаеш защо са искали да те отведат? 
Всъщност бях мислила над това, не но споделих, не можех. Може да са дошли да ме преследват, защото почти убих лидера им. Един от проблемите с криенето на информация от полицията е че по-късно не можеш винаги да обясниш действията си без да признаеш, че си скрил информация. Това бе един от тези моменти. Не бях казала на Доуф за полу-хората – полу-змии взели Натаниел и битката след това. Можех да му кажа, но... но имаше твърде много неща, който трябваше да му кажа като това, че може да се превърна в леопард. Доуф мразеше чудовища. Не бях готова да споделя това с него. 
Погледнах го с невинно лице и казах: 
-Не. 
-Те те искат прекалено силно, Анита, за да дойдат тук с подобна огнева мощ. 
Свих рамене. 
-Предполагам. 
Гневът изпълни очите му, присви устни в тънка линия. 
-Лъжеш ме. 
Разширих очи.
-Защо да правя това? 
Той се завъртя и удари ръката си в горната част на дрешника ми, достатъчно силно, че огледалото се отдръпна от стената. Стъклото трепна и за секунда си помислих, че може да се счупи. Не стана, но вратата се отвори и Зербовски показа глава през вратата. 
-Всичко наред ли е тук? 
Доуф го погледна, но Зербовски не се махна.
-Може би аз трябва да разпитам Анита? 
Доуф поклати глава. 
-Излез, Зербовски. 
Смел човек бе той, погледна мен. 
-Ти наред ли си с това, Анита? 
Кимнах, но Доуф вече бе изкрещял. 
-Мамка му махай се. 
Зербовски ни погледна и двамата за последно и затвори вратата, казвайки: 
-Викни ако имаш нужда от нещо. 
Вратата се затвори и във внезапната тишина можех да чуя дъха на Доуф, тежък, труден. Можех да подуша потта по кожата му, слаба, не неприятна, но бе сигурен знак, че е притеснен. Какво ставаше? 
-Доуф? – направих името му на въпрос. 
Той поклати глава без да се обръща. 
-Поемам много трудности заради теб, Анита. 
-Не не го правиш – казах аз. – Всеки, който се извел от тази къща не е човек. Законите определят превръщачите като животни, но знам как стават нещата. Какво е още едно мъртво чудовище? 
Тогава той се обърна, облягайки голямото си тяло на дрешника, със скръстени ръце.
-Мислех, че превръщачите се връщат човешката форма, когато са мъртви.
-Така е. – казах. 
-Змийските неща не го направиха. 
-Не, не го. 
Погледнахме се един другиго. 
-Казваш, че не са превръщачи? 
-Не, казвам, че не знам какво по дяволите са те. Има змийски хора в много различни митологии. Хинди, ваудум. Може да са нещо, което никога не е било човек. 
-Имаш в предвид като нагата, която извади от реката преди две години? – попита той. 
-Нагата бе наистина безсмъртна. Тези неща, каквото и да са, не можеха да понасят сребърни куршуми. 
Той затвори очите си за секунда и когато ме погледна отново, видях колко уморен бе той. Не физическа умора, но умората на сърцето, все едно носеше някаква емоционална тежест наоколо малко твърде дълго. 
-Какво става, Доуф? Какво те е... раздразнило така? 
Той леко се усмихна. 
-Раздразнило. 
Той поклати глава и се отдръпна от дрешника. Седна на края на леглото, обърнах се в стола, така че да го виждам по-добре. 
-Ти попита коя жена в живота ми спи с мъртвец. 
-Не трябваше да го казвам. Съжалявам. 
Той поклати глава. 
-Не, държах се като копеле – очите му отново се фиксираха. – Не знам как можеш да позволиш на това... нещо да те докосва. 
Погнусата му бе толкова голяма, че почти можех да я почувствам по кожата си. 
-Имали сме и преди този разговор. Не си ми баща. 
-Но съм баща на Дарън. 
Погледнах го с разширени очи. 
-Най-големият, адвокатът? – попитах. 
Той кимна. 
Гледах лицето му, опитвайки се да разбера, боейки се да кажа нещо. Страхувах се да не го разбера погрешно. 
-Какво за Дарън? 
-Той е сгоден. 
Гледах ужасната сериозност на лицето му. 
-Защо имам чувството, че поздравленията не са желани? 
-Тя е вампир, Анита, проклет вампир. 
Гледах към него. Не знаех какво да кажа. 
Тези гневни очи ме гледаха.
-Кажи нещо. 
-Не знам какво искаш да кажа, Доуф. Дарън е по-възрастен от мен. Той е голямо момче. Той има правото да избира с кого да бъде. 
-Тя е труп, Анита. Тя е ходещ труп. 
Кимнах.
-Да. 
Той станах, преминавайки през стаята с дълги, гневни крачки. 
-Тя е мъртва, Анита, тя е напълно мъртва и не можеш да имаш внуци от труп.
Почти се засмях на това, но чувството за себесъхранение бе по-силно от това. Накрая казах: 
-Съжалявам Доуф, аз... истина е, доколкото знам, че женските вампири не могат да изнасят бебетата си. Но най-малкия Пол, инженерът е женен. 
Доуф поклати глава. 
-Те няма да имат деца. 
Гледах го да се разхожда из стаята, напред-назад, напред-назад. 
-Не знаех, съжалявам. 
Той седна на леглото, присвивайки изведнъж рамене. 
-Без внуци, Анита. 
Не знаех какво да кажа, отново. Не помня Доуф някога да е споделял толкова много от личния си живот с мен или с някога въобще. Бях едновременно поласкана и почти паникьосана. Не съм естествен утешител и просто не знаех какво да правя. Ако бе Натаниел или някой от леопардите, или дори някой от вълците, бих го прегърнала, потупала го, но бе Доуф и просто не бях сигурна какъв тип човек е той. 
Той просто седеше там гледайки сляпо в пода, големите му ръце бяха на коленете му. Изглеждаше така изгубен. Станах от стола и седнах до него. Той не помръдна. Докоснах рамото му. 
-Съжалявам, Доуф. 
Той кимна. 
-Лусил заспива в сълзи откакто Дарън направи малкото си известния. 
-Вампирски ли е проблемът или това, че няма да има внуци? – попитах. 
-Тя казва, че е твърде млада да бъде баба, но... 
Изведнъж ме погледна и каквото видях в очите му бе така ужасно, че ми се искаше да отклоня поглед. Трябваше да се насиля да срещна този болезнен поглед, да го задържа и поема всичко, което той предлагаше. Доуф ми позволяваше да погледна по-навътре в него от всякога и трябваше да уважа това. Гледах го, да разбере, че съм видяла всичко. Ако той бе приятелка, щях да го прегърна. Ако бе който е да е било от мъжете ми приятели, бих го прегърнала, но той бе Доуф и не бях сигурна. 
Той обърна лицето си и само тогава, когато ми даде цялата си болка в очите си, се опитах да го прегърна. Той не ми позволи. Стана, отдалечавайки се от мен. Но опитах и това бе най-доброто, което можех да направя. 
Когато се обърна към мен, очите му бяха черни, лицето му носеше маската, която обикновено носи, полицейското си лице. 
-Ако криеш нещо от мен, Анита, ще ти сритам задника.
Кимнах, собственото ми лице бе празна маска като неговата. Момента на споделяне бе свършил и му бе неудобно от тона, така че се върнахме в познатата територия. Няма проблем за мен. И без това не знаех какво да кажа. Не ще запомня, че ми позволи да видя вътре. Ще помня, макар да не бях сигурна какво добро има в това и за двама ни. 
-Група превръщачи или каквото са, ме напада в собственият ми дом, убива един от постите ми, ранява друг и обвиняваш мен. Защо по дяволите? 
Той поглади глава. 
-Криеш нещо от мен, Анита. Понякога си мисля че го правиш по навик, понякога просто да си трън в задника, но вече не ми казваш всичко. 
Свих отново рамене. 
-Не казвам, че крия нещо от теб днес, но ти казват каквото мога, Доуф, когато мога. 
-Ами новото ти гадже с котешките очи? 
Примигнах срещу него. 
-Не знам какво имаш в предвид. 
-Мика Калахан. Видях го да те докосва. 
-Той докосна ръката ми, Доуф. 
Той поклати глава. 
-Бе начинът по който те докосна, начинът по който лицето ти омекна, когато го направи. 
Бе мой ред да погледна надолу. Не погледнах нагоре, докато не бях сигурна, че мога да запазя лицето си празно. 
-Не съм сигурна, че ще нарека Мика новото си гадже. 
-Как би го нарекла? 
-Оценявам, че споделяш от личния си живот с мен Доуф, наистина, но не трябва и аз да отвърна със същото. 
Очите му се стегнаха. 
-Какво става с теб и чудовищата, Анита? Ние простите хора не сме достатъчни за теб? 
-Не е твоя работа с кого се срещам, Доуф. 
-Нямам в предвид срещите, но още не знам как им позволяваш да те докосват. 
-Не е твоя работа с кого излизам и със сигурност не е твоя работа с кого правя секс. 
-Чукала си се с Мика Калахан? – попита. 
Срещнах гневният му поглед с моя собствен и казах: 
-Да, да така е. 
Той започна да трепери пред мен, големите му ръце свити на юмруци от двете му страни и само за секунда си помисля, че може да направи нещо, нещо насилствено, нещо, за което и двамата ще съжаляваме. После той се обърна с гръб към мен. 
-Излез, Анита, просто излез. 
Започнах да се протягам, да го докосва, но ръката ми се отпусна. Исках да се извиня, но това би влошило нещата. Не ми бе удобно с факта, че съм правила секс с Мика и това ме разчувства. Доуф заслужава по-добро. Направих най-доброто, на което съм способна. 
-Сърцето иска каквото иска сърцето, Доуф. Не планираш да си усложняваш живота, просто се случва, не го правиш нарочно и не го правиш, за да нараниш хората които обичаш. Просто се случва така понякога. 
Той кимна, все още с гръб към мен. 
-Лусил иска да ти се обади и да говори за вампирските неща – иска да ги разбере по-добре. 
-С радост ще отговоря на въпросите й. 
Той кимна отново, но не ме поглеждаше. 
-Ще й кажа да ти се обади. 
-Очаквам обаждането й. 
И двамата стояхме там, той още не ме поглеждаше. Тишината се разпростря помежду ни и не бе комфортно, бе неприятно. 
-Нямам повече въпроси, Анита. Излизай сега. 
Спрях при вратата, погледнах назад към него. Все още бе внимателно обърнал се на обратно и се почудих дали не плаче. Може би бях способна да подуша въздуха и използвам новооткритите си леопардови усещания да отговоря на въпроса си, но не го направих. Той се бе обърнал, за да не го виждам, да не знам. Уважавах това. Отворих вратата и тихо я затворих зад себе си, оставяйки го сам с мъката и гнева му. Независимо дали Доуф плаче или не, бе негова работа, не моя.


42 глава

Когато и последният полицай си тръгна, последната линейка потегли, лятната тишина се разпростра над къщата. Кухнята бе каша – счупени стъкла по пода, кръв засъхнала до черно-червени локви върху полираното дърво. Никога няма да махна цялата кръв от пукнатините на дървото. Ще бъде завинаги там, напомнящо, че повече огнева мощ има привилегии, но не и без цена. 
Възнамерявах да се обадя на Рафаел и да му кажа, че заради мен са убили негов човек, както и за ранената жена. Трябва да призная, че бе много добре че ги имах. Двете допълнителни оръжия направиха разликата. Ако само аз бях въоръжената, нещата щяха да свършат различно. Добре де, можеше да съм мъртва. 
Звук зад мен ме накара да се обърна. Натаниел седеше до вратата с метла, бърсалка за прах и малка кофа. 
-Мислех да почистя стъклото. 
Кимнах, сърцето ми бе в гърлото ми, че да говоря. Не го бях чула да идва зад мен. Той бе само при вратата, не достатъчно близо, но достатъчно близо, че ако бе лош с пистолет. 
Бях прекалено спокойно след всичко. Не се бях разпаднала, когато полицията бе тук, но изведнъж се разтреперих, леко трептене. Приятна закъсняла реакция, мамка му. 
Натаниел остави бърсалката и кофата на масата, подпря метлата на стола и бавно се приближи към мен.
-Добре ли си? 
Започнах да отварям уста да излъжа, но тих звук се появи, когато разтворих устни, почти скимтене. Затворих устата си да задължа звука, но треперенето се влоши. Ако си твърде упорит да си позволиш да плачеш, тогава тялото ти намира други начини да се изрази. 
Натаниел докосна рамото ми, колебливо, все едно не е сигурен дали може. Поради някаква причина това запари очите ми, стегна гърдите ми. Обвих ръце около себе си, сякаш ако се държах здраво ще задържа сълзите си притиснати вътре. Той започна да се движи, започна да ме прегръща. Отдръпнах се, защото знаех, че ако ме прегърне ще заплача. Вече плаках веднъж днес, само това си позволявах. По дяволите, ако плача всеки път, когато някой се опита да ме убие, щях да съм се удавила в сълзите си досега. 
Натаниел примигна. 
-Ако ти ме откриеше така, щеше да ме държиш, карайки ме да се чувствам по-добре. Позволи ми да направя същото за теб. 
Гласът ми се появи от малкия отвор. 
-Разпаднах се веднъж днес. Веднъж е достатъчно. 
Той сграбчи ръката ми. От всеки друг бих го очаквала, но не и от Натаниел. Мислех го за безопасен. Пръстите му стиснаха ръката ми, не достатъчно много да ме нарани, но достатъчно да ми каже, че е сериозен. Спрях да треперя като бутон, който е бил натиснат. Бях фокусирана, дори не близо до сълзи. 
Той разтърси ръката ми достатъчно силно да ме накара да го погледна. 
-Няма да ми позволиш да те прегърна. Знам, че това – той стисна ръката ми малко по-силно, - ще помогне. 
-Пусни ме, Натаниел, сега. 
Гласът ми бе тих и внимателен, близък до гняв. Натаниел никога не ми е посягал преди по какъвто и да е начин близък до насилие. Под гневът имаше тъга. Той трябваше да бъде безопасен, а не бе. Той се превръщаше в човек, не просто подчинена маса и до момента не ми бе хрумвало, че може и да не ми харесам всичко, в което Натаниел се превръщаше. 
Почувствах движение все едно самия въздух промени посоката си, точно преди Мика да пристъпи през вратата на кухнята. Косата му бе все още мокра от душа, прилепнала назад от лицето му, което ми даде пръв път, в когато виждам това лице без къдриците да прикриват очите. 
Лицето му бе деликатно като останалата част от нето. Ако можеш да игнорираш широките му рамене, продължавайки надолу към тънката талия, правата линия на бедрата му, можеш почти да кажеш, че е момиче. Той не изглеждаше по женствено от Жан-Клод, но имаше по-деликатна структура, по-лека. Бе по-лесно да изглеждаш мъжествен, когато си близо един и осемдесет, отколкото когато си близо един и петдесет. Само едно нещо разрушаваше деликатността на лицето му. Носът му не бе съвсем перфектно прав, бил е ужасно счупен веднъж в миналото и не е зараснал напълно правилно. Това би трябвало да разруши почти перфектното лицето му, но не. То, както и очите му, придаваше на Мика, караше го да изглежда по-интересен, по-малко привлекателен. Може би просто бях препълнена с перфектни мъже. 
Бе добавил огромна тениска към панталоните. Тениската го покриваше до средата, криеше по-голямата час от тялото отколкото показва, но дори покрих, го усещах. Бях наясно с него по начина, по който бях наясно с Ричард и Жан-Клод. Винаги съм предполагала, че бе любов смесена със страст, но не познавах достатъчно добре Мика, че да го обичам. Или чистата страст много приличаше на любов или имаше повече от един тип любов. Бе твърде объркващо за мен. 
-Какво има? – попита той.
Натаниел се върна обратно към метлата, кофата и бърсалката си. Той ги вдигна и започна да почувства стъклата, игнорирайки ни. 
-Нищо, какво има? 
Той ме погледна.
-И двамата сте разтроени. 
Свих рамене.
-Ще го преживеем. 
Той скъси разстоянието помежду ни, но движението бе твърде внезапно след сграбчването на Натаниел, че отстъпих назад. 
Мика спря, гледайки ме, видимо объркан. 
-Какво стана? Не изглеждаше така стресната, когато започна да се стреля. 
Погледнах към Натаниел който клечеше и забърсваше стъклата с бърсалката. Той упорито избягваше да ме погледне, нас. 
-Имахме несъгласие. 
Натаниел трепна тогава, цялото му тяло реагира на това, което казах. Той бавно се обърна, докато не гледаше към мен с тези пъстри очи.
-Това не бе честно, Анита. Никога не съм бил в несъгласие с теб за нещо.
Примигнах, не защото бе прав, а защото имаше болка в очите му. Вървях към него, балансирайки на токчетата си, защото не посмях да коленича сред стъклата. Докоснах голото му рамо, едната страна на лицето му. 
-Съжалявам, Натаниел; ти ме хвана неподготвена. 
-Защо не ми позволяваш да вляза вътре Анита, защо? Аз също искам да знам. 
Докоснах гърба му, където белегът от ухапването почти бе изчезнал, неправилен кръг. 
-Не позволявам на никой да влезе без бой, Натаниел. Би трябвало да го знаеш до сега. 
-Не всичко трябва да е битка. – каза той. Очите му бяха разширени, блестящи. 
-За мен трябва да бъде. 
Той поклати главата си, затвори очи и сълзите се плъзнаха надолу по бузите му. Помогнах му да се изправи, защото се тревожех за стъклото. Когато бяхме прави, плъзнах ръцете си около него, докато лицето ми не докосваше голата му кожа, устата ми бе притисната към дупката на рамото му, където костта стърчеше. Ръцете му ме обвиха, държейки ме близо. Кожата му бе толкова мека, толкова топла. Поех си дълбока, трептяща глътка въздух. Той миришеше на ванилия, както винаги. Никога не бяха напълно сигурна дали е от сапуна, шампоана, одеколона или просто той. Но под това имаше друга миризма – една, когато никой производител на парфюми в света не може да бутилира. Нищо диво и твърде реално, миризмата на леопард, на пард. 
Почувствах Мика отзад. Познавах чувството на тялото му, като линия от топлина преди да се притисне към мен. Но ръцете му не само ме обгърнаха, докосваха Натаниел. Тялото на Мика се притисна към моето, докато седяхме, но ръцете му, ръцете му проследиха моите, държейки Натаниел към нас, прегръщайки го. 
Натаниел въздъхна трепетливо. Дълбок, ръмжащ звук излезе от гърлото на Мика и ми трябваше секунда да осъзная, че той мърка, дълбок звук на задоволство. Мъркането вибрираше срещу гърба ми. Натаниел започна да плаче и се чух да казвам: 
-Тук сме, Натаниел, тук сме. 
Тук сме. Притисната срещу богатата на ванилия кожа на Натаниел, мъркането на Мика през тялото ми, чувството от двете им тела така солидно, така истинско и се разплаках. Държах Натаниел, Мика държа и двама ни, плакахме и нямах против. 




43 глава

Някой прочисти гърлото си силно на вратата. Примигнах през нежните сълзи и открих Зейн да седи там. 
-Съжалявам за прекъсването, но тук имам тълпа. 
-Какво искаш да кажеш? – попита Мика. 
-Кралят на лебедите, неговите лебеди и меко казано поне по един представител от всички други видове животни в града, поне доколкото мога да кажа. 
Натаниел и Мика се отдръпнаха от мен. Бършехме лицата си, дори Мика бе плакал. Не бях сигурна защо; може би просто бе емоционален тип човек. 
-Какво искат? – попитах. 
-Да те видят, Анита. 
-Защо? 
Зейн сви рамене. 
-Кралят на лебедите не желае да говори с нас простолюдието. Настоява да говори с Анита и нейният Нимир-Радж ако тя пожелае. 
Мика и аз си разменихме погледи. И двамата изглеждахме толкова учудени колкото се чувствах. 
-Кажи на Рийс, че имам нужда от малко повече информация преди да позволя интервю. Малко съм натоварена. 
Зейн се усмихна достатъчно широко, че да покаже горните и долните си котешки зъби. 
-Отказахме му достъп до къщата преди да ни каже какво иска. Хареса ми, но на него не. 
Примигнах 
-Не исках да започвам битка просто защото се появява без да се обади. Мамка му. 
Започнах да се отдалечавам, но Мика хвана ръката ми докато минавах. Обърнах се назад към него. 
-Може ли твоят Нимир-Радж да те придружи? 
Усмихнах се, отчасти защото той попитах вместо да предложи и отчасти защото да го гледам ме караше да се усмихвам. Стиснах ръката му и негова се затвори в моята, стискайки обратно. Каквото исках да кажа бе: Ще се радвам на компания – каквото обаче казах на глас бе: 
-Добре. 
Той се усмихна и за първи път нямаше нещо друго, просто усмивка. Той повдигна ръката ми до устните си и пристисна устата си до ставите ми. Жестът ми напомни на Жан-Клод. Какво ли би било Мика и Жан-Клод в една стая, по едно и също време с мен? 
Мика примигна. 
-Не изглеждаш щастлива сега. Нещо нередно ли направих? 
Поклатих глава, стискайки ръката му и го поведох към хола. Той ме дръпна обратно към себе си. 
-Не, ти помисли за нещо, което те притесни. Какво е? 
Примигнах.
-Истината? 
Той кимна.
-Истината.
-Просто си помислих колко странно ще е когато ти и аз сме в една стая с Жан-Клод. 
Той дръпна ръката ми, приближавайки ме към себе си. Повдигнах ръка, за да попреча на телата ни да се докоснат напълно и открих сърцебиенето му под ръката си. Въпреки памучната блуза, можех да почувствам ритъма на тялото му, все едно сърцето му бе голо в ръката ми. Трябваше да повдигна само малко главата си, за да срещна златисто-зелените дълбини на очите му. 
Гласът му бе леко задъхан. 
-Казах ти, искам да бъда твой Нимир-Радж, каквото и да означава това, каквото и да коства. 
Гласът ми не бе много по-добър от неговия. 
-Дори това да значи да ме споделяш с някой друг? 
-Знаех това идвайки тук. 
Почувствах бръчка да се появява между очите ми. 
-Знаеш какво казват за нещата, който са твърде добри, за да са истина, нали? 
Той докосна пръсти до лицето ми и се наведе към мен, говорейки нежно, докато се движеше. 
-Твърде добър ли съм, за да съм истина, Анита? 
Той прошепна името ми срещу устните ми и се целунахме. Нежно, меко, влажно. Сърцето му биеше толкова бързо под ръката ми, пулсът ми се бе качил в гърлото и мисля, че забравих да дишам. 
Той пръв се отдръпна. Бях останала без дъх и леко дезориентирана. Изражението на лицето му – наслада, предполагам – заради ефекта, който целувката имаше над мен. 
Отне ми два опита да открия гласа си. 
-Твърде добър, за да си истински, ох, да, определено. 
Той се засмя тогава и не бях сигурна, че някога съм го чувала да се смее преди. Бе добър смях. 
-Не мога да ти опиша колко много значи този поглед в очите ти. 
-Кой поглед? 
Той се усмихна и изведнъж бе изцяло мъжко, гордост, задоволство от себе си и нещо друго – почти засрамващо. Той докосна лицето ми. 
-Обичам начина, по който ме гледаш.
Накараме да снижа очи засрамена, въпреки че не мислех за нищо сексуално. 
Той отново се засмя, изненадващо избухване от звук, съдържащ толкова много радост. Той се смееше както дете се смее преди да се научи да прикрива чувствата си. Вдигна ме за кръста и завъртя около кухнята. 
Бих му казала да ме пусне, но се смеех твърде силно. 
-Трябва да ви прекъсна – Донован Рийс, лебедовият крал, седеше на вратата, - но им казах, че ще ни помогнеш. 
Той се вгледа в нас, неговата бледа, бледа кожа, бе почти без линии, все едно кожата му бе като водата, по която другата му лебедова форма, плува. Определено не очакваше да чака отвън. 
Попитах, все още държана над земята в ръцете на Мика. 
-Да ви помогна с какво? 
Той сви рамене. 
-Нищо важно, просто да открием изчезналите алфи и да се опитаме да убедим Кадру на кобрите*, че нейния Касхаура, партньора й, не е мъртъв, просто изчезнал заедно с останалите. Проблемът е – каза Рийс, - мисля че е права. Мисля, че е мъртъв. 
Мика ми позволи да се плъзна на земята. Чудех се дали лицето ми е толкова мрачно колкото неговото. Мариан ми казва, че вселената ме обича и иска да съм щастлива. Така че защо всеки път, когато съм малко щастлива целият ад се отприщва? Съобщението изглежда ясно и не бе любов.
(Кобрите – има се предвид превръщачи, които приемат формата на кобра.)

44 глава

Донован Райс се бе настанил в далечния ъгъл на белия ми диван. Носеше сини джинси толкова избелели, че бяха почти бели. Бледо розовата му риза открояваше естественото розово и синьо отдолу на полупрозрачната му кожа. Той бе красив, но не по начин по който е красив мъж или жена, а както статуя или картина са красива, все едно не е напълно истински. Може би бе защото знаех, че имам бебешко меки лебедови пера по гърдите си, но от всички от стаята той изглеждаше най-нереалистичен. 
Висока жена с коса почти толкова бяла колкото неговата седеше права на ръка разстояние до него. Панталоните й бяха от черна кожа, вталената й дамска блуза бе розова и съвпадаше с неговата риза, почти. Не съм сигурна дали бих си спомнила жената ако другите две не коленичеха в краката й. Косата на втората блондинка бе бледо жълта и отговаряше на дългата й лятна рокля. Косата на брюнетката бе като завеса около морско синята рокля с малки бели дантели навсякъде. Лебедите, който спасихме от клуба ме гледаха с разширени, почти изплашени очи. 
Разпознах само още един човек освен лебедовия крал и антуража му. Срещнах Кристин за първи път в „Кафенето на лунатиците” преди, когато Рейна още го притежаваше и Маркус, нейният Улфрик все още се опитваше да контролира всички превръщачи в града и да направи себе си главнокомандващ, независимо дали всички са съгласни или не. Косата на Кристин бе все още руса, къса и професионална. Бе облечена в син бизнес костюм. Светло синята й блуза бе отчасти разкопчана, все едно бе махнала вратовръзка, макар и да не носеше такава. Бе застанала в другия край на дивана от Донован, все още обута в практичните си тъмносини пантофки. Почти всички останали бяха облечени нормално. Имаше купчина обувки до входната врата. 
-Здравей Кристина, мина време. – казах. 
Тя ме погледна и не бе приятелски поглед. 
-Впечатлена съм че помниш името ми. 
-Опитвам се за запомням хората, които съм срещнала в стресови ситуации. 
Получих най-малката усмивка от нея. 
-Е, изглежда се срещаме в не по-малко неприятни обстоятелства. – каза тя. 
Донован пое от там, представяйки ме на мъжа и жената седящи помежду им. Те бяха изцяло в черно. Структурата на костите им бе напълно американска, нищо специално, но очите им бяха твърде големи, твърде тъмни и косата наистина черна. Имаше нещо екзотично в тях, което европейците просто нямат. Приличаха си учудващо много като мъжка и женска версия един на друг. Те бяха Итън и Оливия МакНаър, изглежда. 
Мъжът на белия ми стол бе огромен, нито мускулест, нито дебел, просто голям. Имаше най-дългата брада, която някога съм виждала. Рядка коса покриваше по-голямата част от лицето и врата му. Той се представи като Бон и в момента, в който обърна очите си към мен, знаех, че е нещо, което би ме изяло ако можеше. Не вълк, не котка, но нещо със зъби. 
Гласът му бе ръмжащ бас, така нисък че бе почти болезнено да го слушам. 
-Мис Блейк. 
Кимнах. 
-Мистър Бон. 
Той поклати глава, черната брада се размърда напред-назад по бялата му риза. 
-Само Бон, без мистър. 
-Бон. – казах аз. 
Натаниел, Зейн и Чери донесоха от кухнята столове, така че и последните четирима души да могат да седнат. Две жени и двама мъже останаха. Единият мъж бе слаб със златисто-червена коса и странно присвити зелени очи. Той седеше на пода срещу дивана, все едно можеше да се скрие. 
-Това е Гилбърт. – каза Донован. 
-Гил. – каза той, гласът му бе почти твърде тих, че да се чуе. 
Жената бе висока, почти шест фута, изправени рамене, изглеждаше силна. Косата й бе кафява, със сиви кичури, прибрана назад от лицето й в отпусната опашка. На лицето си почти нямаше грим. Тя ми подаде ръка и ми даде едно от най-добрите ръкостискания, който съм получавала от друга жена. Кафявите й очи бяха изпълнени с тревога, докато казваше: 
-Аз съм Джанет Талбот. Радвам се че ни приехме с толкова кратко известие. 
-Не съм дошла тук, за да си приказваме. 
Това дойде от жената, която седеше в далечния край на стаята, близо до най-големия прозорец. Гледаше навън през спуснатите пердета, ръце хванали лактите й, изнервена линия се прокара по гръбнака й, докато се обърна към стаята. Можеш да видя от къде Етън и Оливия са взели тъмната си кожа и екзотичен вид. Нилиша МакНаър бе моя размер, но изглеждаше по-деликатна, така че изглеждаше по-малка. Някой мъж може да си помисли, че е като птичка, котенце, докато не срещне очите й. Веднъж да погледнеш тези тъмни, тъмни очи и ще знаеш по-добре. Очите разкриваха лъжата на опаковката. Тя бе дяволско колело и бе свикнала да получава каквото пожелае. 
Мъж седеше до нея, но не достатъчно близо. Той бе толкова висок, рус и блед, колкото тя бе малка, чернокоса и тъмна. Бе мускулест по начин, по който природата не го прави. Раменете му бяха широки, стегнат кръст, ръце достатъчно големи да обхванат ханша й и все пак той открито се боеше от нея. Ох, имаше защитата на бодигарда, но също го имаше и истинският страх. 
Мърл се бе облегнал спокойно в близост до големия кафяв мъж. Не знаех къде е Калеб и не ме интересуваше. 
-Аз съм Кадра и Кашуапа, който е мъртъв е мой съпруг - Нилиша МакНаър си пое изведнъж дъх, все едно е в шок, после си върна контрола като планина спускаща се надолу. – Бе мой съпруг. 
-Татко не е мъртъв – каза Оливия. – Няма да ти позволя да го убиеш предавайки се
Брат й, Итън, докосна ръката й все едно искаше да я подкрепи или да й каже да млъкне. Тя го игнорира. 
Но вредата бе нанесена, караницата започна. 
-Как смееш? Как смееш да казващ, че ще го приема за мъртъв? Аз просто приемам истината. 
Оливия се изправи, отдръпвайки ръката на брат си. 
-Ти просто не можеш да понесеш факта, че е бил с друга жена, когато се е случило. 
Кавгата се сведе до това. Изглежда Хенри МакНаър, водач на клана, си е тръгвал от къщата на своята любовница и също така кобра, когато някой го е отвлякъл. Не е открито тяло, но е имало много кръв. Имало е следи от борба, кола е била преобърната и голямо дърво изкоренено. Когато превръщач се бори, той се бори. 
В действителност научих много от кавгата, но когато се стигнеше до това да накарам две жени крещящи една на друга на крачка от мен, понякога дори не на английски, ми дойде в повече. 
Погледна през стаята към Донован. Той ги бе довел в къщата ми, все пак. Той сви рамене. Направо казано, той също не знаеше какво да прави. 
Представих си да хвърлям вода над главите им, но реших, че може да стане просто като напусна стаята. Мотивирах и останалите към кухнята и всички се придвижиха. И последните от тях напуснаха стаята, когато викането намаля. Тогава гласа на Нилиша:
-Къде отивате всички. 
Джанет Талбот проговори за всички ни. 
-На някое по-тихо място. 
Не можех да видя лицето на жената, но почти можех да подуша във въздуха как се засрами. Не способност придобита с леопарда, просто добро предположение. 
-Моля – каза Оливия, - моля, извинявам се. Моля да се върнете. 
Всички започнаха да се връщат в стаята. Нилиша в действително седна на стол с русия бодигард зад нея. 
-Всички много се тревожим за съпруга ми. 
-Тревожим за него ли, мамо? – каза Оливия. 
Жената кимна, усмихвайки се. 
-Да, тревожим. 
-Той не е мъртъв. – каза момичето. 
Те се усмихнаха една на друга като отражение в огледало, толкова еднакви в този момент. Етан изглеждаше облекчен, но не се усмихна. 
-Добре, освен Хенри МакНаър, кой още е изчезнал. 
-Синът ми, Анди – каза Джанет Талбот.
Тя ми подаде снимка на млад мъж с нейната кафява коса, късо подстриган, но структурата му бе по-нежна от нейната. Бе симпатичен, граничейки до красив. 
-Той прилича на баща си. 
Каза тя все едно непознати не са запознати от преди с приликата. Не казах нищо. 
-Нашата Урса – каза Бон, - не помислих да взема снимка. 
-Урса, мечка, вашата кралица? – направих го на въпрос. 
Той кимна тази масивна, брадясала глава и се почудих как така съм го пропуснала. 
-Излезе, за да вземе няколко неща от магазина и никога не се върна. Няма следи от борба, просто изчезна. 
Погледнах към Гил със зелените очи. 
-Ти кой заместваш? 
Той поклати глава. 
-Никой, просто ме е страх. 
Погледнах към Кристин. 
-Ами ти? 
-Представям всички превръщачи, който имат само един или двама представителя. Тези от нас, които са избрали Сейн Луис, защото няма други като нас. Аз съм единственият тигър в града, така че не съм загубила никой, но изгубихме един лъв. 
-Предполагам, че изчезналият лъв не се казва Марко? 
Кристин поклати глава. 
-Не, Джоузеф, защо? 
Донован отговори: 
-Човекът лъв се казваше Марко. 
-О. – каза тя- 
-И – добави Донован, - Джоузеф не е способен да се промени толкова близо до човек. Никой, който познавам не може да се приближи толкова до човек и задържи формата без промяна. 
Кристина продължи все едно не съм проговаряла. Фокусирана, Кристин винаги е фокусирана. 
-Партньорката на Джоузеф е бременна. Амбър би била тук ако не бе в постоянна почивка на легло, докато не се роди бебето. 
-Докато не го загуби, имаш в предвид. – каза Чери. 
Погледнах я. 
-Казваш го все едно е губила и преди. 
-Това е третият й опит. – каза Чери. 
-Съжалявам да го чуя. Загубата на своя... партньор със сигурност не й помага със стреса. 
-Това е разбираемо. – каза Кристин. 
-Тя е глупачка да продължава да опитва – каза Чери. – Не можем да износим бебе до термина и това е. 
Погледнах я отново. 
-Я отново заради мен, бавно. 
-Промяната е твърде насилствена и довежда до аборт – каза Чери чрез факти, после я гледах как тя осъзна какво е казала и прошепна – Анита, аз не... не биваше да откриваш по този начин. Съжалявам. 
Свих рамене, после поклатих глава. 
-Но МакНаър имат две деца. Гледам ги. Джанет има син. 
-Моя тип ликантропия е наследствена – каза Джанет. – Не е обвързана с луната. Избягвах да се превръщам, докато не се роди Анди. 
Погледнах Нилиша. 
-Аз съм кобра. Мога да избирам да опитам да нося бебето си като бозайник или като змия. 
-Снасяш яйца? – направих го на въпрос. 
Тя кимна. 
-Не бих могла да ги нося в тялото си. Промяната е твърде трудна. Но имах други възможности. 
Негласно помислих, но ти не прегръщаш въздух. Беше ми трудно да мисля за това. Не е като някога да съм обмисляла да имам деца. Имам в предвид, сериозно, с моя живот? Гласно казах: 
-По проблем в даден момент. Кой изчезна пръв? 
Хенри МакНаър бе първата жертва и се бе борил най-много. После, лъвът Джоузеф; Анди Талбот, куче, както се оказа; последна бе Урса на мечките, Ребека Мортън. 
Последният път, когато имахме толкова много превръщачи изчезнали бе стария лебедов крал, който ги доставяше да бъдат ловувани от незаконни търсачи на тръпката. 
Погледнах към Донован Рейс. Той или прочете мислите ми или го предвиди: 
-Интересно съвпадение е че дойдох в града по същото време, когато всички започнаха да изчезват, нали. 
-Господи, Донован, четеш ми мислите. 
-Заклевам ти се, че не знам нищо за това. 
Нилиша каза: 
-Знам всичко за предателството на стария лебедов крал. Но залагам живота на съпруга си, че Донован е невинен във всичко това. 
Свих рамене. 
-Ще видим. 
-Не вярваш на преценката ми. – каза тя. 
-Не вярвам в ничия преценка, освен моята. Нищо лично. 
Оливия докосна ръката й. 
-Майко.
Нилиша си пое дълбоко дъх и се успокои. Денят изглеждаше обещаващ. 
-Първото нещо, което предлагам е да се обадим на полицията. 
Никой не хареса идеята. 
-Вижте, те имат ресурси, който аз няма, компютърни справки, изследователи. 
-Не – каза Нилиша, - не, трябва да се справим с това сами. 
-Знам правилото да не наместваме човешките власти, но момчета, имаме четирима изчезнали и вече направиха опит върху лебедите и леопардите. 
-Мислиш, че змиите и домашният им лъв стоят зад това? – попита Донован. 
-Ще бъде твърде голяма съвпадение ако не са. – каза. 
-Съгласен съм. – каза Мика. 
Бе много тих през всичко, внимателен да не стои или седи твърде близко, все едно не иска да обърка нещата. Оставяше ме да командвам без да се навърта наоколо. 
-Добре, тогава кой са тези хора и какво по дяволите биха искали с това разнообразие на шейпшифтъри? 
Говорихме в продължение на няколко часа, но не ни хрумна нищо брилянтно. Хората змии бяха зад това. Но защо? Защо едни превръщачи ще им пука за други превръщачи, който не са от техния вид? Ако бяха кобрите под прицел, тогава може би бе някаква война на влечугите, макар че бе необичайно да имаш борба между два различни вида змии. Градът бе достатъчно голяма за всички, докато те не са от един вид. 
Мислех че Нилиша МакНаър е права и съпругът й е мъртъв. Ако хора отвличат някой и не искат пари, те искат нещо по-лошо, обикновено неща свързани с кръв, борба и евентуално смърт. Най-вероятно всички да са мъртви и ако не бяха, беше ни нужна полицията в това, за ги задържи живи. 
Оказа се, че всички са подари рапорт за изчезнали хора, пропускайки частта, че са ликантропи. 
-Но не виждаш ли, полицията има двадесет и един годишен изчезнал колежан, четиридесет и пет годишен съпруг, сама жена на тридесет и няколко и тридесет годишен мъж. С изключение на това, че всички са бели, нямаш нищо по между си, което да свърже случаите. Но ако можех да кажа на полицията, че всички са ликантропи, тогава има връзка. Те никога няма да направят връзката, освен ако не им кажем къде е . 
Джанет Талбот кимна първа. 
-Анди почти получи своята медицинска диплома. Ако открият какво е, никога няма да стане доктор, но искам да бъде в безопасност повече, отколкото искам нещо друго. Така че съм съгласна, отиди при полицията.
-Не мога да говоря за Амбър – каза Кристин, - но съм почти сигурна, че ще се съгласи. 
-Би трябвало да попитам първо останалите, но майната му, открий Ребека за нас, дори това да означава да доведеш ченгетата. – каза Бон. 
Всички се обърнахме към Нилиша МакНаър. 
-Не, ако те разберат с всички ни е свършено. 
Оливия взе ръката й. Етан коленичи пред нея. 
-Майко, без татко какво значение има? 
Не бях сигурна, че тя ще се съгласи след като той й е изневерявал, но тя кима и се съгласи. Любовта е странно нещо понякога. Но какъвто и да е мотива, значеше, че мога да говоря с Доуф и дори нямаше да се налага да лъжа. 


45 глава

Доуф вдигна на второто позвъняване 
-Доуф. 
Никога не казваше Регионален отряд за свръхестествени разследвания или дори полиция, само името си, дори не и последното си име или пълното си първо име, просто „Доуф” или „Доуф е”. Дали някой някога се оплаква? Някак си се съмнявам. 
Звучеше възможно най-близо до изненада, колкото някога го правеше. 
-Анита, не очаквах да чуя от теб, докато поне не свършим в бумащината от последната купчина тела – чух мъжки глас, но не можах да разбера какво казва. Доуф съобщи. – Зебровски казва, че ако си убила някой друг просто скрий тялото, няма да остане извънредно заради писане. 
-Знам достатъчно за процедурите да знам, че ще трябва да започне нов рапорт така или иначе. Отделно престъпление, отделен рапорт, нали?
-Наистина ли имаш прясно тяло там? 
Звучеше уморен, но не и изненадан. 
-Не. – казах. 
-Тогава как така получаваме обаждане? 
-Имам информация свързана с няколко престъпления и разрешението на замесените да ти кажа истината, цялата истина. Сега, не е ли освежаващо? 
Почти можех да го чуя да се намества до телефона. 
-Аз съм ченге, истината винаги е освежаваща, така че ме очаровай. 
Казах му. Както и подозирах случаят МакНаър вече бе придвижен от Доуф и бандата, но за първи път чуваше за останалите. 
-Интервюирах съпругата лично. Тя постоянно повтаряше, че не няма никаква идея защо някакво чудовище ще напада съпруга й. Може да ни помогне да го открием ако знаем. 
-Доуф, те ръководят ресторант. Ако се чуе че са шейпшифтъри, може да затворят. 
-Здравната инспекция не може да ги затвори заради това.
-Не, но слухът ще се разпространи и клиентите ще започнат да се притесняват. Знаеш как е и аз знам как е. 
-Никой няма да разбере от хората ми. Имаш думата ми за това. 
-Да, но колко други отдела са намесени? Колко не полицая са на местопрестъплението, да не говорим за духовниците? Ще излезе, Доуф, в даден момент ще излезе. 
-Ще внимавам, Анита, но мога да гарантирам само за своите хора. 
-Знам, Доуф, но Анди Талбот иска да бъде доктор. Никога няма да влезе в медицинско училище ако това излезе. Ребека Мортън е лекуваща стави и гръбначен стълб. Ако излезе думата за това какво е може да й вземат лиценза. 
-Защо повечето от тези хора избират професии, където това е проблем.
Свих рамене, знаейки че не може да ме види. 
-Просто късмет, предполагам. 
-Мисля, че е упоритост – каза Доуф. 
-Какво имаш в предвид? 
-Кажи на някой, че не могат да правят нещо и те ще искат да го направят. 
Бе го казал добре. 
-Има смисъл. 
-Как тези изчезвания са свързани с атаката в твоя дом? 
Мамка му, цялата истина, казах. Сега бе моя шанс да го докажа. Поех си дълбоко въздух и му казах цялата истина. Казах му как Грегори бе повикал помощ, оставяйки настрана защо се обажда на мен. Доуф никога не се усъмни, че съм добър избор да се обадиш да спасиш някой от чудовищата. Той обаче каза: 
-Можеше да се обади на полицията. 
-Не бе много отдавна, когато полицията убиваше превръщачи на мига, Доуф. Не можеш наистина да го видиш, че не ви се доверява. 
-Защо не ми каза всичко това, когато те разпитвах? 
-Беше ми бесен – казах, все едно това го обясняваше. И отчасти бе така, макар да ме караше да звуча детински. 
-Какво пропусна да кажеш? – попита. 
-Казвам ти истината и още се съмняваш в мен. Това наистина боли, Доуф. 
-Не толкова много колкото ако открия, че си укривала доказателства за това. 
-Не е в твой стил да правиш театър, Доуф. 
-Уморен съм. – каза той. 
Замълчах за секунда. 
-Трябва да си починеш малко, Доуф. 
-Да, ако ти можеш да се спреш и да не убиваш някой, може би. Имам доклади да довършвам. 
-Ще се постарая. – казах. 
-Направи го – чух го да си поема дълбоко дъх. – Това ли е всичката информация, която ще ми дадеш за това? 
-Да. 
-Ще се върна и ще интервюирам семействата отново. Знаеш ли колко допълнителна работа ще бъде това, просто защото са излъгали първият път? 
-Не са искали да ти усложняват работата, Доуф, просто са изплашени. 
-Мда, не е ли така с всички. 
С това той затвори. 
Гледах писукащия телефон. Мъжът не бе в добро настроение. Знаех защо, сега и сигурно бях една от малкото извън семейството му, което знаеше защо. Чудех се колко жлъч щеше да натрупа и дали това щеше да започне да се отразява на работата му, ако все още не е. Ако омразата му към чудовищата му отнемеше обективността, тогава той щеше да бъде безполезен като началник на Регионалният отряд за свръхестествени разследвания. Мамка му. Това бе проблем за друг ден. Можех да го добавя към нещата, за който да се тревожа по-късно. С тази скорост с която листа растеше, никога няма да ми стигне времето да се тревожа за всяко едно от нещата. Можех да хвърлям дарц и да уцеля проблемът на деня. Или можех просто да игнорирам листа. Мда, игнорирането звучи добре. 

46 глава 

Мускулестият бодигард обеща да кара направо към централата на Регионалният отряд за свръхестествени разследвания и да даде показания. Джанет Талбот отиде с тях. Кристин не знаеше нищо по въпроса за лъвското изчезване, така че просто си отиде у дома, обещавайки да внимава. Предложих и да остане при мен докато лошия, или лошите, са заловени, но тя отказа. 
Донован Райс каза: 
-Тя е самостоятелно същество 
Можех да се възхита на това. 
-Надявам се да не се нарани заради самостоятелността си. 
Той сви рамене, изправяйки се. Видях издутина под предната част на розовата му риза. 
-Въоръжен си. – казах. 
-Няма да позволя да отведат момичетата ми. 
-Хора, наричай ги хора. – казах аз. 
Той ми се усмихна. 
-Те всички са момичета. 
-Угоди ми. – казах.
Леко ми се поклони с глава. 
-Моите хора, добре, но няма да позволя да бъдат отведени. 
-Или теб, Донован. Помни, че всеки, който е изчезнал е бил лидер, не последовател. Те оковаха Натаниел защото помислиха, че си ти; задържането на хората ти бе случайност. 
Той срещна погледа ми. Изведнъж много сериозен. 
-Права си. Как знаеше, че съм въоръжен? 
-Ако ще пъхаш пистолет отпред в панталона си носи риза с тъмен цвят и може би един номер по-голяма. 
Той кимна. 
-Никога преди не съм носил оръжие. 
-Знаеш ли как да го използваш? 
-Знам как да стрелям. Просто обикновено не го нося постоянно. 
-Имаш ли лиценз в себе си - той примигна срещу мен. – Приемам го за не. 
-Не. – каза той. 
-Тогава ако го използваш и убиеш някого, ще бъде проблем в съда. Да носиш оръжие без лиценз го прави незаконно оръжие. В зависимост от съдията, може дори да отидеш в затвора. 
-Колко ще отнеме да взема лиценз? 
-По-дълго отколкото ти се чака. Но провери в страната си започни процедурата. Или не започвай процедурата и когато те арестуват може да се опиташ и да се обявиш за невинен пред съда. Не е легално извинение, но може да умиротвори съдията. Не знам. Бих кандидатствала за оръжие и да се надявам да потръгне. 
-Какво трябва да приложа? 
-Различно е за всяка страна. Провери в близкия полицейски участък. Те ще знаят кой трябва да видиш.
Той кимна отново. 
-Ще го направя – погледна ме, със сериозни сиви очи. – Благодаря ти, Анита. 
Свих рамене.
-Просто си върша работата. 
Той поклати глава
-Това не ти е работата. Не си ничия алфа тук. Можеше просто да откажеш да ни помогнеш. 
-И какво добро би направило това? – попитах. 
-Повечето превръщачи не да си помогнат взаимно. 
-Знаеш ли цялата тази космата или перната политика, не я разбирам. Точно както сега, каквото се случва на една група може да засегне и другите. Ако си говорехте помежду си, тогава бихте знаели, че Хенри МакНаър е изчезнал, насилствено изчезнал. Това би поставило всички ви на крака. 
-Мислиш, че би предотвратило другите изчезвания? 
-Не знам, но можеше да помогне. Хората биха станали по-предпазливи, може би да не излизт сами. Поне можеше да имаме свидетели 
-Бе след като моите момичета, хора, бяха взети и ти ни помогне, Кристин дойде при мен. Тя знаеше, че Урса на мечките е изчезнал. Бе Етан МакНаър, не майка му, който ни каза за баща му. 
-Обзалагам се, че си е платил, че е пренебрегнал заповедите на майка си. – казах. 
-Вероятно – каза Донован, - но той е прав, ако само бяхме говорили помежду си, можехме повече взаимно да си помагаме. 
-Не само при спешни случай. – казах. 
Очите му се намръщиха. 
-Имаш в предвид коалиция от превръщачи? 
Свих рамене. 
-Не съм мислила по въпроса чак толкова, но защо не? Място, където да споделяме информация. Имаме лъв работещ с цяла купчина змии. Защо трябва лошите да се разбират по-добре отколкото ние? 
-Всеки път щом някое от животните говори за обединяване на силите винаги значи, че те ще бъдат голямото... куче. Искаш да бъдеш Нимир-Ра на всички ли, Анита? 
-Не говоря за обща власт. Това никога няма да стане без война. Просто казвам да споделяме информация, да си помагаме един на друг. Когато един от леопардите или вълците е ранен той или тя, да имат място, където да останат докато се оправят. Подобни неща. 
-Някой ще трябва да бъде начело. 
Искаше ми се да го хвана за ризата и да го разтърся. 
-Защо, Донован, защо някой трябва да бъде начело? Нещо се случва на някой от лебедите ти, ти вдигаш телефона и ми се обаждаш, или на Итън, или Кристин. Ние се обаждаме на някой труд. Опитваме се да си помогнем взаимно. Не ни е нужда йерархия, само желанието да сътрудничим. 
Изглеждаше нещастен, почти подозрителен. 
-Не искам да бъдеш начело. 
Поклатих ръка.
-Донован, не искам да бъда начело дори на това, на което съм в момента. Със сигурност не искам да добавям още. 
Бе Мика, седящ облегнал се на стената, толкова твърд, толкова спокойно, че почти забравяш че е там, той каза: 
-Тя ти предлага приятелство, Донован. 
-Приятелство? 
Той го накара да звучи като непозната дума. 
Мика кимна, отдръпвайки се от стената, за да застане до мен. 
-Ако нещо стане и ти трябва помощ, те се обаждаш на приятелите си. 
Донован се намръщи толкова, че линия на челото му се появи на безупречната кожа. 
-Превръщачите не са приятели едни с други, камо ли между видовете. 
-Това не е истина – казах. – Ричард - направих пауза след като казах името му, все едно болеше или очаквах да боли. Мика докосна рамото ми и поставих ръка над неговата, хванах я. Опитах отново. – Най-добрият приятел на Ричард е от плъховете на Рафаел. Моят леопард Вивиан живее и е влюбена в Стивън, един от вълците на Ричард. 
-Това е различно. 
-Защо? 
-Защото вълците и плъховете имат уговорка и през теб леопардите и вълците са свързани. 
Поклатих глава. 
-Извърташ, Донован или нарочно пропускаш смисъла. Нека просто се съгласим да опитаме и да си помогнем взаимно, това е всичко. Нямам скрити мотиви. Просто се опитвам да намаля вредата до минимум. 
-Истина е че не трябваше да спасяваш момичетата ми. Почти ти коства живота. 
-И ти не трябваше да идваш в лупанара с мен. Но то направи. Така работят нещата, сътрудничене. 
Помисли за момент, после кимна. 
-Съгласен. Ще се опитам да убедя и другите. Правата си, ти си права. Ако просто говорихме един с други, можехме да предотвратим много лоши неща да се случат. 
-Страхотно – казах и отпуснах дъха, който не бях осъзнала, че съм задържала. Исках това. Исках да говорят помежду си, да си помагат взаимно. 
Някой прочисти гласа си, нежно. Накара ни да погледнем към Гил. Все още се бе скрил зад дивана, където бе през цялото време. 
-Имаш ли нещо да казваш? - попита Донован. 
-Колко далеч достига новия дух на сътрудничене? – попита той. 
Зелените му очи бяха почти кръгли от тревога. Бе сграбчил коленете си толкова силно, че ръцете му се бяха оцветили. Бе уплашен; можех да го подуша върху него, това и надигащата се в гърлото миризма, която не можех да разпозная. 
-Какво искаш да кажеш? – попита Донован. 
-В действителност говоря на Анита. – каза Гил. 
Погледна към Мика, после обратно към прегърбения мъж на пода. 
-Какво искаш да знаеш? – попитах. 
-Аз съм единствената лисица в града. Нямам алфа или някакво семейство. 
Той спря там и нервно облиза устни. 
-И? – попитах. 
-Колко помощ си готова да дадеш? 
-Колко ти е нужна? 
-Може ли да остана при теб докато това нещо или каквото и да е, бъде хванато? 
Усетих очите ми да се разширяват. Отворих уста, затворих я, размених поглед с Мика. Той сви рамене. 
-Това е твое решение. Твоя къща. 
Точка. Погледнах към Гил.
-Въобще не те познавам. Ако си от лошите и направиш нещо лошо на хората ми, ще те убия, но ако наистина искаш място да се скриеш за няколко дни, може да останеш. 
Той изглеждаше по-малък, по-прегърбен. 
-Не бих наранил никой. Просто искам отново да се почувствам в безопасност, това е. 
Погледнах към Донован. 
-Знаеш ли нещо за него? 
-Плаши се и от собствената си сянка. Не бих му се доверил да помогне при нужда. Мисля, че първо ще спаси себе си. 
Гил не спори с преценката на Донован за нето, просто кимна, треперейки. 
-Ако само помагаме на силните, тогава не помагаме на себе си. – казах. 
-Ти ще го приемеш, знаейки, че не може да ти помогне в битка и най-вероятно ще избяга спасявайки собствената си кожа? – попита Донован. 
Погледнах в тази разширени, изпълнени с ужас очи и видях нещо зад тях, умоляване. Те казваха: „Моля, моля те помогни ми. ”
-Можеш да останеш и ние ще те пазим, но ако имаме спешна нужда очаквам да се постараеш. Не трябва да се биеш, но и да не си пречка. 
-Какво значи това? – попита той.
-Означава, че ако се извадят оръжия си скрий под него, долу до земята. Не прави от себе си мишена. Ако хората ми бъдат наранени и ти имаш възможност да ги изведеш в безопасност, но вместо това ги оставиш да умрат, ти си следващ. 
-Не съм смел, Анита, дори малко не съм смел. 
-Не бъди смел, Гил, просто прави каквото ти казвам, направи най-доброто, което можеш, но разбери правилата. Дръж се далеч от линията на стрелба, защото няма да имаме време да се тревожим за теб, когато боя започне. Помогни ако можеш, стой далеч то пътя ни ако не можеш. Просто е. 
Той кимна, търкайки бузите си между коленете си, отново и отново. 
-Просто е – прошепна той. – Иска ми се живота ми да е прост. 
-Животът не е прост, Гил, но борбата е. 
Клекнах пред него и мразех слабостта, която извираше от нето. Милостиви Господи, последното нещо, от което се нуждаех е още един емоционален инвалид да ме следва наоколо. Но не можех да го изритам. Анита кървящото сърце, кой би си го помислил? Вгледах се в него, докато изплашените му очи срещнаха моите. 
-Борбата е лесна, Гил. Пазиш себе си, твоите хора и убиваш лошите. Прави каквото е нужно да пазиш себе си и хората ти живи. 
-Как знаеш кой са лошите? – попита той, гласът му бе почти като шепот. 
-Всеки в тази стая, който не сме ние. – казах. 
-И ти ще ги убиеш, просто ей така? 
Кимнах. 
-Точно така. – казах. 
-Не мисля, че мога да убия някой. 
-Тогава се крий. 
Отново направи това с търкането на бузите, все едно маркираше собствените си колене. 
-Мога да се крия, знам как да го правя. 
Докоснах лицето му много нежно. Стресна се, после се успокои малко. Всички животни обичат да бъдат докосвани. 
-Не съм много добра в криенето, може би ще ме научиш. 
-Защо ти трябва да се научиш да се криеш? – попита той. 
-Защото винаги има някой или нещо, по-голямо и по-лошо от теб. 
-Мога да те науча да се криеш, но не знам дали мога да се науча да убивам. 
Къде ли бях чувала това преди? Ох, знам – Ричард. Но дори той се бе научил, накрая. 
-Ще се изненадаш да разбереш какво мога да научиш, Гил, ако ти се налага. 
Той отново се прегърна. 
-Не мисля, че искам да се науча да убивам хора. 
-Сега това – казах, - е друг проблем, който да решим заедно. 
-Не искам – каза той. 
Погледнах надолу към него. 
-Тогава недей, но не оставяй гнусливостта ти да убие някой от хората ми. 
-По-вероятно да убие мен.
-Истина, но това е твой избор – да бъдеш убит ако искаш, но не носи вреда на мен или моето, заради някакъв висок морал. 
-Наистина ли би ме убила за това? 
Пак коленичих пред него. 
-Може да останеш при мен и аз ще те пазя или умра опитвайки, но ако ти го прецакаш и причиниш смъртта на един от леопардите ми, или приятелите ми, ще те убия. Не искам да плачеш по-късно и казваш, че не си разбрах. Защото ако си си го заслужил, ще те застрелям без значение дали ме молиш или не. 
-Но кой решава дали съм го заслужил? – попита той. 
-Аз. 
Той се вгледа в мен все едно не бе сигурен дали бе по-безопасно с или без мен. Гледах да го да обмисля и не почувствах нищо, дори съжаление. Защото Гил бе лисица бе пречка. В битка той бе проклета жертва очакваща да стане. Бях достатъчно цивилизована да му дам защита, когато поиска, но не достатъчно цивилизована да платя с кръвта на тези, на които държа. В тази момент знаех, че не бях социопат, защото ако бях, щях да му сритам задника през вратата. Ох, по дяволите, бих го застреляла и спестя на всички мъката. Вместо това му предложих ръка и го дръпнах на крака. 
-Разбираш ли правилата? – попитах. 
-Разбирам. – прошепна той. 
-Ще живееш ли по тях? 
Той кимна леко.
-Ще умреш ли по тях? 
Той си пое накъсано дъх, после отново кимна. 
Усмихнах се и знаех, че не е стигнало до очите ми. 
-Тогава добре дошъл в клуба и си дръж главата ниско. Имаме малко работа тази вечер. Можеш и ти да дойдеш. 
Дори и аз не бях сигурна дали това е покана или заплаха. 

47 глава

Все още имаше следи от светлина в небето като тънка златна панделка, блестяща срещу натиска на мрачните, мрачни облаци, когато паркирахме в задната част на Цирка на прокълнатите. Задният гараж бе за служители. Бе тъмен, празен, дори не малко атрактивен както този отпред, дето бе като карнавал. Шофирах покрай ярката светлина и драматични постери без да ги погледна и за секунда. 
-Да не би клоуните да имат зъби? – попита Калеб. 
Докато не попита, не осъзнах, че никой от тях не е бил преди в Цирка. Освободих колана си и се обърнах назад, така че да го видя на средната седалка. Той седеше притиснат към стената с широките рамене на Мърл притискайки го. Натаниел бе от другата страна на Мърл. Чери и Зейн седяха на задните места с Гил. Мика седеше отпред с мен. Докато не знаехме, че къщата ми е безопасна от изстрели, държахме всички заедно. Рафаел бе пратил два нови бодигарда, но те пристигнаха точно когато тръгнахме и не исках да карам никой от джипа да се мести. Те ни последваха, не щастливи, но приемащи заповеди, което бе добре. 
Отговорих на въпроса на Калеб. 
-Да, големите блестящи клоуни отгоре на надписа имат зъби. 
-Видях постер за вдигане на зомбита. Ти ли правиш това? – попита Мърл. 
Поклатих глава. 
-Не вярвам в използването на дадената от Господ дарба за забавлява.
-Нямах намерение да те обиждам. – каза той. 
Свих рамене. 
-Съжалявам, малко съм чувствителна за подобни неща. Не одобрявам много неща, които някой от познатите ми аниматори правят за пари. 
-Те също вдигаш мъртвите за пари. – каза Калеб. 
Кимнах. 
-Да, но съм отказвала повече пари отколкото съм приемала. 
-Отказвала, защо? – попита той. 
Свих рамене. 
-Местни богаташ, който иска да направи партито си за Хелолуин в гробище, така че да вдигне зомби в полунощ. Или мъж, който бе предложил милион, ако мога да вдигна Мерилин Морно и да гарантирам, че тя ще направи всичко, което той поиска за вечерта – изтръпнах. - Казах на онзи, че ако чуя слух, че е накарал някой да свърши работата, ще вкарам задника му в затвора. 
Очите на Калеб малко се разшириха. Мисля, че го шокирах. Добре е да се знае, че мога. 
-Имаш дълбок морал. – каза Мърл, тонът на гласа му бе като че ли изненадан. 
-Моя собствена версия за него, да. 
-Държиш на правилата си без значение какво? – Мърл го направи на въпрос. 
Кимнах. 
-През повечето време. 
-Какво те кара да пренебрегнеш собственият си морален код? 
-Да наранят хората ми, оцеляване, обичайното. 
Очите на Мърл се фиксираха върху Мика, седящ до мен. Бе кратък момент. Ако не гледах директно към него, щях да го пропусна. 
-Какво? – попитах, гледайки от единия към другия. 
Мърл отговори:
-Звучиш много като Мика. 
-Караш го да звучи като нещо лошо. – казах. 
Той поклати глава. 
-Не е лошо нещо, Анита, въобще не е лошо, просто неочаквано. 
-Все още не звучиш напълно щастлив от това. – казах. 
-Мърл се тревожи твърде много. – каза Мика. 
Погледнах го, но той гледаше големия мъж. Мика се опита да прибере косата си назад, докато бе все още мокра, така че лежеше правя по главата му, напълно права, докато не се отпускаше в дълга опашка, където къдриците се извиваха по гръбнака му. Косата му бе като кафяво кадифе срещу въглено-сивата му близа. 
-От какво се притеснява Мърл? – попитах. 
-Загрижен е за мен, както през повечето време, а се замисли и за теб. 
Погледах към големия мъж. 
-За това ли се тревожиш? 
-Нещо подобно – каза Мърл. 
Бе облякъл чиста бяла тениска под дънковото си яке, но с изключение на това, той носеше същото облекло както първият път когато го срещнах. Ако носеше повече кожа щеше да прилича на рокер. 
Мика се обърна към мен. Тениската му направи онзи богат, плъзгащ се звук, който прави коприната срещу кожени седалки. Тъмно сивата блуза бе с къси ръкави, закопчана до горе, добре изглеждаща. Цветът подчертаваше златисто-зеленото на очите му, макар кожата му да изглежда дори по-тъмна. Комбинира блузата с черни дънки, черен колан и сребърни катарами, нежно черни обувки. За първи път ми дойде на ум, че е облечен като за среща. Дали се бе облякъл да впечатли мен или Жан-Клод? Бе важен случай за всеки алфа да срещне Господаря на града. Но особено някой, който чука човешкия слуга на Господаря. Просто не бях сигурна как да се справя с цялата ситуация. Жан-Клод бе приел Мика на теория, но как би реагирал да го види на живо? Как Мика би реагирал виждайки Жан-Клод. 
Мамка му, имах достатъчно тревоги без да се тревожа за мъжкото его. 
-Отново си намусена. – каза Мика. 
Поклатих глава. 
-Няма нищо. Нека да приключваме с това. 
-Защо звучиш така, малко изнервена? 
Държах вратата си отворена и се обърнах да кажа: 
-Тук сме да спасим Деймиън. Не знам в каква форма би бил той. Защо бих била изнервена?
-Знам, че се тревожиш за приятеля си, но сигурна ли си, че това в действителност те притеснява. 
Погледнах го. 
-За какво говориш? 
-Аз също съм нервен да срещна Господаря на града. 
Бе почти сякаш ми е прочел ума. Не се познавахме достатъчно добре за него да ме прочете, но... той или бе телепат, в което не вярвах, или можеше добре да ме разчита. Не бяха сигурна коя мисъл ме притесняваше повече. 
Въздъхнах и наполовина се върнах на седалката. 
-Да, малко съм нервна за представянето ти на Жан-Клод. Бе те приел, дори знаейки, че сме били заедно, но да те види на живо... – опитах се да помисля как да се изразя. – Не знам как би се чувствал за това. 
-Ще се почувстваш ли по-добре ако обещая да се държа добре. 
-Може би, ако можеш да се справиш. 
-Мога да се справя . – каза той, давайки ми сериозния си поглед. Със сигурност излъчваше умереност. 
-Не ме приемай погрешно, Мика, но бях сериозно разочарована напоследък от мъжете в живота ми. Малко ми е трудно да вярвам, че някой може да се справи. 
Той се протегна да ме докосна, после ръката му се върна назад сякаш нещо на лицето ми не бе приятелско. 
-Ще се постарая тази нощ, Анита, това ти обещавам 
Въздъхнах. 
-Вярвам ти. 
-Но. – каза той. 
Трябваше да се усмихна. 
-Намеренията ти са добри, моите намерения са добри, намеренията на Жан-Клод най-вероятно са добри – свих рамене. – Знаеш какво казват за добрите намерения. 
-Това е най-доброто, което мога да предложа. – каза той. 
-И е всичко, което мога да поискам, но нека кажем, че не съм напълно сигурна как да се справя с това. Можех да се справя с Ричард и Жан-Клод едновременно, но сега ти си тук. Просто не знам. 
-Мога да се върна в къщата ти. – каза той. 
-Не, Жан-Клод поиска да се срещне с теб. 
Мика ме погледна.
-И това те изнервя. 
Наполовина се засмях. 
-О, да. 
-Защо? 
-Ако Жан-Клод правеше секс с някой друг не бих искала да я срещна. 
Мика сви рамене. 
-Мислиш ли, че иска да ме нарани? 
-Не – казах, - не, нищо подобно. 
Опитах се да го оформя в думи, но не успях. Може би бе поради липсата на изтънченост. Как да представиш гадже В на гадже А след като гадже А бе благосклонен към гадже Б, който вече не е в картината? Или бе в начина, по който Жан-Клод попита за него. 
-Доведи своя Нимир-Раж, ma petite, бих искал да го срещна.
-Защо? – попитах. 
-Не ми ли е позволено да срещна другият мъж в леглото ти? 
Накара ме да се засрамя. Но ето Мика бе тук и ето че бяхме пред Цирка. Жан-Клод бе вътре, очаквайки. В действителност бях по-изплашена да ги представя един на друг от колкото за Деймиън. Ако Жан-Клод не опиташе да убие Мика, тогава щях да се тревожа за Деймиън. Бях 99% процента сигурна, че Жан-Клод няма да започне бой. Бе останалият един процент, който стискаше гърлото ми в здрава хватка докато се придвижвахме из мрака. 
Двамата нови бодигарда ме заобиколиха докато вървях към задната врата. И двамата бяха над шест фута високи, мъже и излъчваха чувството, че са бодигарди гадняри. Освен това бяха почти пълни противоположности. Крис (не, съкратено от Кистиано) бе в средата на двайсетте си, кожата му бе загоряла в нежно златисто, очите в лек нюанс на сиво-синьо. Косата му бе в онзи нюанс на бледо кафяво, което някой хора наричат русо. Боби Лий бе над четиридесетте, с много къса коса, станала бледо сива, веждите му все още бяха черни над блестящите сини очи като частици от водно сини сапфири. Имаше леки мустаци и брада, която също бе черна с първите следи на бяло и сиво през нея. 
Крис не бе говорил до сега, но гласа на Боби Лий бе по-тънък и с двойно по наситен южняшки акцент.
Натаниел се опита за застане до мен и Крис се премести да го отдръпне. 
-Той е с мен. – казах. 
-Наредено ни е да те пазим. Не го познавам. 
-Вижте и двамата, нямаме време за голяма представяне тук. Той е един от моите леопарди, както и двамата брюнети. Мика е този с опашката, двамата с него са негови леопарди. 
-Кой е червенокосият? – попита Боби Лий. 
-Гил, той е лисица и е под моята защита, също. 
-Ние сме като ходещ топ. – каза Крис. 
Погледнах го.
-Повечето от този топ са приятели и още повече, мои приятели. Ако гадостта се случи и ти спасиш живота ми за сметка на техните, ти ще ги последваш. 
-Заповедите ни са за пазим теб, никой друг. – каза Боби Лий. 
Поклатих глава и дръпнах Натаниел като в кука в ръката си. 
-Какво би направил Рафаел ако го предпазиш, но хората му умра? 
Размениха си погледи. Накрая Боби Лий каза:
-Зависи от ситуацията. 
-Мда, може би, но аз съм въоръжена и мога да се грижа за себе си през по-голямата част от време. Нужно ми е подкрепление, не интерфейс. 
-Не ни бе казано да сме подкрепление. – каза Боби Лий. 
-Знам, но тази вечер може да има голяма доза представление. Жан-Клод няма да ме нарани, но може да си поиграе с някои от другите, дори мен. Няма да прекалява, окей. 
-Правиш така, че да не можем да си вършим работата. – каза Крис. 
Свих рамене, прегръщайки Натаниел към мен. 
-Оценявам присъствието ви. Оценявам помощна. Можех да съм мъртва в момента ако Игор и Клаудия не бяха с мен. Но има хора, за който бих рискувала живота си да са добре и някой от тях са с мен тази вечер. Всичко, което казвам е да се държите добре, да не прекалявате, да не вадите оръжията. 
Отново се погледнаха един друг. Въздъхнах. Боби Лий носеше дънково яке без ръкави над тениската си. Крис носеше тениска с къси ръкави и твърде голямо черно горнище, не закопчано, покриващо панталона му в цвят каки. Бе твърде топло да се носи палто. Но носех черна копринена блуза над черното си горнище. Бях си втакмила блузата и 9мм Файърстартер отпред се виждаше над всичкото това черно. Повечето хора нямаха да го видят, черно на черно. Но блуза с дълъг ръкав покриваше пистолети и ножове. Обзалагах се, че Боби Лий имаше поне един пистолет под якето си, най-вероятно на гърба му, защото нямаше издатина, без значение как се плъзгаше под всяка ръка. Бе трудно да се види издатината под лявата ръка на Крис. Бе избрал блуза с много принтове на нея, светли пътища за отвличана на очите, но топъл вятър издуха блузата му назад и за миг видях кобура за рамо. Не можех да бъда сигурна какво има под танковото горно, но бе обзалагах, че е поне още един пистолет, от през за кръстосано изваждане, също като при мен. 
-Не можете да застреляте никой тази вечер освен ако не ви кажа, как е това за яснота? 
-Имаме си заповеди – каза Боби Лий, - и те не са от теб. 
-Тогава може да се върнете при Рафаел и да му кажете, че отказвам помощта му. 
Очите на Крис се промени за миг. Изражението на Боби Лий никога не се променя. Тези красиви сини очи бяха празни като стъкло, никой в къщи. 
-Защо толкова се боиш да ни вземеш вътре? – попит тай. 
Отново въздъхнах и се опитах да го вложа в думи, които те да разберат и бях готова да споделя. Не ми дойде нищо на ум, така че опитах с истината. 
-На път съм да представя моя Нимир-Раж на Господаря на града за първи път. 
-Чукаш и двамата? – попита Боби Лий и израза звучеше погрешно с този акцент на Скарлет О`Хара. 
Започнах да протестирам или правя на кучка, но го оставих. 
-Да, така е и малко се боя как ще мине представянето. 
-Мислиш, че Господаря ще опита да убие твоя Нимир-Раж? – попита Крис. 
-Не, но може да поиска да си поиграе с него и вампирската идея за забава и игра може да са малко странни. 
Боби Лий се засмя. 
-Странни, тя казва, странни. - Той се засмя отново и прозвуча като топъл и дълбок и танцуващ. Смехът запълни очите му, правейки го по-реален. – Каквото се опитва да каже, Крис, е че ни забавлява точно както когато плъхове се срещнат с хиени. Показване на сила, без опасност, но може би малко некомфортво. 
-Да, точно както той го каза. 
Крис кимна. 
-Значи тази вечер не е истинско. 
-Истинско е – казах, - но не опасно по начин, че вие да може да ме предпазите. 
-Трябва да те пазим, постоянно. – каза Крис. 
Боби Лий го хвана за рамото. 
-Не можем да я пазим от собственият й любовен живот, Крис. Трябва да пазим тялото й цяло, не сърцето й. 
-Ох. – каза Крис и изведнъж изглеждаше много по-млад – в ранните си двадесет, поне. 
Боби Лий се обърна към мен. 
-Ще се въздържим тази вечер, освен ако не си в истинска физическа опасност. 
-Радвам се, че се разбрахме. 
Очите му отново бяха празни, усмивката все още на устните му. 
-Ох, въобще не се разбираме един другиму, мадам. Почти мога да гарантирам това, но ще направим каквото ни казвате, докато решим обратното. 
Нещо не ми харесваше звука на това, но изражението в празните му сини очи, знаех, че бе най-доброто, което щях да получа. 



48 глава 

Стълбите водещи надолу към подземията на Цирка бяха достатъчно големи за трима по-малки хора да вървях един до друг, но самите стъпала бяха странно широки, все едно този за когото оригинално бяха стъпалата не е двуног, или поне не с човешки ръст. 
Следвахме Ърни надолу по стъпалата. Първият път, когато го видях имаше една от онези дълги подстригани коси, отстрани отрязани. Страните бяха пораснали и останалото бе отрязано, така че имаше стандартна къса подстрижка с малко повече отгоре, така че да може с гел да направи бодлички, като изпълнителен пънкар. Късата коса също така разкриваше врата му, така че можеха да се видят белезите от зъби от дясната страна. 
Той не хранеше Жан-Клод. Не мисля, че Господарят на града се хранеше с хора, вече, не и когато можеше от ликантропи. Но имаше и други вампири под цирка и те също трябваше да се хранят. 
Мика вървеше до мен. Мърл, Боби Лий и Крис имах несъгласие за това къде точно щяха да вървят те. Накрая се съгласиха Крис да върви с Ърни пред нас и Мърл и Боби Лий зад нас. Всички останали някакви си вървяха назад, включително и Калеб. Никой от бодигардите изглежда не му пукаше дали другите ще живеят или умрат. Бях много сигурна, че работа с бодигардите щеше скоро да ме изкара от нерви, като тази вечер. 
Голямата метална врата в края на стълбите бе отворена, очаквайки. Обикновено се държи заключена за допълнителна сигурност. Стомахът ми се сви толкова много, че заболя. Просто не знаех как да се справя с това. Да целуна ли Жан-Клод за здравей? Да докосвам ли Мика пред него? Ох, мамка му. 
-Каза ли нещо? – попита Мика. 
-Не и нарочно. – казах. 
Погледна ме въпросително и това бе. Щях да се държа както винаги. Ще направя точно това, което бих ако другия не бе там. Да направя нещо друго бе като да накарам всички да вървим по пирони. Освен това, бях внимателна с Ричард и Жан-Клод и виж докъде доведе това. Не исках отново същите грешки. Може би щяхме да направим нови. 


49 глава 

Имаше сребърни завеси точно зад вратата. Това бе ново. Ърни раздели завесите и ни отведе в дневната на Жан-Клод. Преди много време бе с черни и бели завеси и малка арена, но сега бе бяло, сребристо и златно. Бели завеси, истинска коприна, бе като коридор водещ към нещо, което приличаше на огромна палатка от приказките. Каменните стени и тавана, който знаех, че е там, бяха скрити от пластове и пластове златни и сребърни платове. Бе като да стоиш в средата на кутия за бижута. Масичката за кафе бе изцяло боядисана в златно и направена да изглежда антична или може би бе истинска. Кристална купа бе поставена в центъра на масата с букет бели карамфили. 
Огромен цял диван бе поставен срещу далечните дантели, така покрит със сребърни и златни възглавници, че някой от възглавниците бяха паднали на белия килим. Два препълнени стола бяха на противоположните ъгли, един златен, един сребърен с бели възглавници на всеки. 
Камината изглеждаше истинска, но знаех че не е, защото бе добавено по-късно, но бе всичко, което една камина трябва да бъде, с изключение че е чисто бяла. Дори имаше нова мраморна полица, която бе бяла с лиани от сребро и злато, подредени да съвпадат. 
Единственото нещо, което не се бе променило бе портрета над камината. Първото нещо, което виждаш бе Джулиана, седейки, облечена в сребърно и бяло, полу смеейки се, кафява коса прилежно направена на къдрици. Ашър седеше зад нея в златно и лицето му бе перфектно, златната му коса имаше къдрици по-дълги от нейните, мустаците му и брадата стил Вандук бяха толкова тъмно русо, че бе почти кафяво. Жан-Клод седеше зад Джулиана, единственият от тримата, който не се усмихваше, сериозен, облечен в черно и сребърно. Той бе проектирал стаята около портрета – сребърно, златно и бяло. 
-Уал. – каза Калеб вместо всички ни. 
Виждала съм стилът на Жан-Клод и преди, но от време на време той изненадва дори мен. Тогава го почувствах да се приближава към нас. Почувствах го да идва и това не бе на добре. Очаквах гняв, ревност, но каквото се движеше към мен бе просто страст, нужда. Той можеше да се прикрива по-добре от това. Това ли бе наказанието ми, да се удавя в страстта му? Ако е така, не ме е преценил правилно, защото само щеше да ме вбеси. 
Той мина през белите и сребърни завеси и за момент не можех да видя къде започват дрехите му и завършва наметалото. Той носеше сребърен редингот палто с бели краища, бели копчета. Ризата му бе изцяло бяла, панталоните, каквото можех да видя от тях, бяха бели, но белите кожени ботуши покриваха почти целите му дълги крака. Кожата изглеждаше мека, нежна, задържана на места с малки сребърни катарами започващи точно над глезена и продължаващи до най-горе. 
Взирах се защото не можех да направя нещо друго. Дори ако не излъчваше секс вътре в главата ми, ме накара да мисля за него. Косата му падаше в отпуснати къдрици, почти до кръста му, черна прелест на всичкото това сребристо и бяло. Боби Лий каза:
-Е, не си ли красив като картина. 
Жан-Клод дори не го погледна. Той гледаше мен и вървях към него по мекият килим без друга мисъл, освен че трябва да го докосна. 
Той затвори очите си, протягайки ръка. 
-Не, ma petite, не се приближавай. 
Поколебах се за секунда, после започнах отново да вървя. Вече можех да усетя одеколона му, сладък, тръпчив. Исках да прекарам ръцете си през косата му, увивайки мириса му около ръцете си. 
Той се отдръпна назад, наполовина се препъна в завесите. Имаше нещо като паника на лицето му. 
-Ma petite, мислех, че мога да те предпазя от ardeur, но не мога. 
Това ме спря. Вгледах се в него. Изглежда не можех да мисля. Това ме запази там където съм, почти достатъчно близо да го докосна, но не съвсем. 
-Какво се случи, Jean-Claude?
-Храних се тази вечер, но не съм хранил ardeur.
-Това усещам – казах, - ardeur.
- Oui, предпазвам те колкото мога, но го долавяш. Това никога не се е случвало преди. 
-Заради моя собствен ardeur ли е? 
-Това е всичко, което се е промени, така че да, вярвам че е това. 
-Няма да си във форма да помогнеш на Деймиън, нали? 
Кимна и погледна надолу. 
-Трябва да нахраня всичките се гладове, ma petite. Не съм имал толкова затруднения с ardeur от векове. Нещо за това да го споделя с теб ми оказва ефект. Не го знаех докато не те почувствах да влизаш в сградата, което го промени. 
-Имаш в предвид, че контрола ти е по-добър, когато си далеч от мен. 
Той кимна. 
-Какво по дяволите е това одо... както и да е? – попита Боби Лий. 
Погледнах назад към него. 
-Когато искаме да споделим, ще ти кажа. 
Боби Лий повдигна вежди при думите, после направи жест все едно избутва нещо.
-Ти си шефа, мадам... засега. 
Оставих това така и се обърнах към Жан-Клод. 
-Какво да правим? 
Натаниел даде предложение.
-Нахрани го. 
Погледнах го и погледът трябва да е бил достатъчен, защото отдръпна ръцете си и отиде да застане до камината. Всички останали бяха седнали с изключение на Гил, който се бе прегърнал зад един от столовете долу на пода, гушнал възглавница. 
Обърнах се към Жан-Клод и бе гласът на Мика, който отново ме накара да се обърна. 
-Виждала съм Анита в... – той промени каквото щеше да каже, - хватката на ardeur и това не изглежда като него. Тя е твърде спокойна. 
Жан-Клод погледна покрай мен към него, виждайки го, мисля, за първи път, поне на живо. Погледът му премина отгоре надолу по тялото му, оценяващ поглед, все едно мисли да купува или се опитва да бъде обиждащ. 
Мика или не разбра обидата или застана срещу нея, защото започна да върви между нас. Приближи се с прилив на собствената му сила, която течеше заобиколена от тази на Жан-Клод, той бе напълно уверен, напълно спокоен. Движеше се като танцьор, стилен, грациозен, силен. Да го гледам стегна нещо долу в тялото ми. Жан-Клод издаде лек звук. Започнах да се обръщам към него, но бе твърде късно, защитите му се свалиха и ardeur се обви около мен. Кожата ми се нагорещи, дъхът ми спря, зрението ми бе замъглено от цветни сияния. Нужната на Жан-Клод марширува по мен, през мен, вътре в мен. Крещеше в главата ми, играейки надолу по нервите ми, следвайки вените ми. В този миг, ако бе поискал нещо, каквото и да било, щях да кажа да. 
Зрението ми се избистри и открих Жан-Клод на пода, полу-хванат в сноп завеси, който бе издърпал от закопчалките им, така че седеше в гнездо от бяло и сребърно. Лицето му бе почти отпуснато от нужната, очите му вече блестяха в син пламък. 
Аз бях на колене, също и не помня да съм падала. Мика бе там, държейки ръката ми, мисля да ми помогне да се изправя, но в момента, в който ме докосна ardeur избухна и той падна на пода до мен, сякаш някой го е ударил с чух, краката му просто престанаха да го държат. Той прошепна: 
-Ох, Господи. 
Бодигардовете се придвижиха и трябваше да изкрещя:
-Не! – трябва да имаше нещо в гласа ми, защото и тримата замръзнаха по средата на движението си. – Никой да не ни докосва, никой. 
Гласът ми бе висок, хаплив. Имаше наистина реален шанс ardeur да се разпространи из цялата стая, едно докосване на момента. Имахме достатъчно проблеми и без това. 
Мика пусна ръката ми, ръцете му бяха безчувствени на коленете, но връзката бе направена и акта на докосване или не, не го променяше. 
Жан-Клод запълзя от леглото от събрани завеси, бавно, всяка движение бе нещо грациозно и опасно. Никога не бе изглеждал по-хищнически, отколкото в този момент. 
-Жан-Клод – прошепнах, - недей. 
Но не можех да помръдна. Наблюдавах го като малко птичка удивена как змията се плъзга по-близо, уловена между ужаса и бледата й красота. 
Ашър изведнъж бе там в пространството между завесите. Жан-Клод замръзна, но не бе онази неподвижност, в която старите вампири могат да изпаднат, имаше някаква трептяща енергия към това, по-скоро като голяма котка, готова да скочи, отколкото нещо студено и влечуго. 
-Жан-Клод трябва да контролираш ardeur по-добре от това. 
Бе прегърнал ръцете си все едно чувства по-малко натиска върху себе си. Забеляза новите лица и използва практичното поклащане на главата си да плъзне златната си коса над белезите, оставайки само перфектната половина. 
Гласът на Жан-Клод бе нисък и накъсан. 
-Не мога. 
Бях уплашена, сега бях почти ужасена. Погледнах към Ашър и видях като на филм всичките пъти, когато сме го докосвали, цялата тази красота, всичката красота, която все още виждах. Прошепнах: 
-Помогни ни. 
Ашър поклати глава- 
-Ако бъда въвлечен в това, няма да помогна на никой. 
-Ашър, моля те! 
-Веднъж след като се храни, всичко ще е наред, просто го остави да се храни. 
Поклатих глава. 
-Не тук, не така. 
Мика каза:
-Ако ще помогне, защо не го оставиш да се храни? 
Погледнах го и само обръщайки се към него накара устата ми да се отвори, затаила дъх. Бе почти като ardeur да го помни като прекрасна храна, която иска да опита отново. 
Отне ми два опита да кажа:
-Ти не разбираш. 
Зейн каза: 
-Анита, не позволявай на Жан-Клод да се храни от нея. 
Той и Чери седях на края на канапено, гледайки с разширени очи, не се приближаваха към нас.
-Мислех си, че тя е неговият човешки слуга. – каза Мика. 
-Тя е. – прошепна Жан-Клод. 
Нещо в тези две думи ме накара да го погледна, накара да се взря в тези блестящи сини очи. Той не можеше да ме хване с погледа си повече, защото му бях човешки слуга, но тази вечер нещо ме придърпваше в тези очи. Исках да сграбча лицето му с ръцете си, исках да вкуся тези полу разделени устни. 
-Анита! 
Гласът на Ашър се разнесе наоколо, карайки ме да го погледна. 
-Помогни ме.
-Той може да се храни от мен. – каза Мика, с нежен глас. Всички се обърнахме и вгледахме в него. 
Изглеждаше по-малко сигурен. Мисля, че това, което видя на лицата ни го разколеба, но повтори. 
-Ако малко кръв ще оправи това, тогава съм съгласен. 
-Той вече се храни тази вечер – каза Ашър. – Не от кръв се нуждае, но... voir les anges.*
(... voir les anges – виж ангели)
-Английски, Ашър, дори аз не разбрах това. - казах. 
Той развя ръка все едно иска да изтрие казаното. 
-Нужно му е освобождение....
Каза няколко неща на бърз френски и не можех да го следвам. Ашър бе в голямо безпокойство, ако английският му го напуснеше. 
Бях внимателна да не гледам към Мика, когато се опитах да обясня. 
- Жан-Клод трябва да нахрани Аrdeur.
-Той се нуждае от секс, не кръв. – каза Натаниел. 
Гласът му бе нежен, но един поглед му показа да стои далеч, да се отдалечи толкова колкото му позволява стаята. Не го винях дори малко. 
-Първият път, когато се храни нямаше проникване, само докосване. – каза той. 
Кимнах, все още опитвайки се да не гледам към никой от мъжете. 
-Помня. 
-Контакт е добре. – каза Мика.
Трябваше да го погледна и изненадата бе достатъчно голяма, че само за секунда можех почти да освободя ardeur, едва мислех. 
-Какъв вид контакт? 
-Сексуален контакт – лицето му бе сериозно, ясни очи, все едно той, също, можеше отново да мисли. – Казах, че ще направя всичко да бъда твой Нимир-Радж, Анита. Какво трябва да направя да те убедя, че наистина е така?
-Какво предлагаш, Мика? 
-Каквото ти е нужно – погледна през мен към Жан-Клод. – От каквото и двамата се нуждаете. 
Почувствах вниманието на Жан-Клод да се изостря, почти като физическа сила и ardeur се върна, достатъчно тънък да се удавиш. Дъхът ми замръзна в гърлото, пулсът ми бе твърде бърз да го преглътна. Гласът на Жан-Клод дойде, мисля в главата ми, защото устните му не помръднаха. 
-Внимавай какво предлагаш, mon ami, контролът ми е слаб тази вечер. 
Мика отговори, сякаш също е чул Жан-Клод. 
-Справял си се като тройка с Улфрик. Него го няма. Аз съм тук и оставам. Ще бъда Нимир-Радж на Анита, каквото и да значи това. 
Успях да кажа. 
-Кой казва, че сме били тройка? 
-Всички. – каза той. 
Почудих се кой ли са тези всичко, защото знаех, че не са всички. 
Жан-Клод отново се движеше напред, болезнено бавно, всяко движение така изпълнено с енергия, така изпълнено с потенциално насилие и грация, че почти болеше да гледам. Накара пулса ми да се вдигне, затрудни дишането ми – накара тялото ми да се навлажни. Ох, мамка му, мамка му, мамка му. 
-Жан-Клод, не – но гласът ми бе като шепот. 
Устата му се надвеси над моята, тогава лицето му бе обърна за секунда към Мика. Гледах двамата да се взират един в друг на инчове разстояние и почувствах силата да пулсира във въздуха между тях. Жан-Клод се придвижи толкова бавно да раздели разстоянието между нас, че бе като да гледам на забавен каданс. Мика седя там, очаквайки. Не се приближи към него, но и не се отдръпна. Първоначално си помислих, че ще се целунат, но Жан-Клод остана на място, задържа се, докато Мика не затвори очите си, все едно не можеше да понесе да срещне тези блестящи сфери, като да гледаш към слънцето, твърде светло да понесеш. 
И все пак Жан-Клод не скъси това малко разстоянието. Бе разстояние от един дъх, лекотата на докосване и все пак той се възпря почти докосвайки, почти там, но не съвсем. Напрежението растеше, растеше, растеше, докато не поисках да изкрещя. Не бях осъзнала, че съм се придвижила към тях, докато и двамата не се обърнаха едновременно и ме гледаха на инчове разстояние. Очите ми минаваха от един на друг. Очи като син огън; очи като жълто зелени облаци. Очите на Мика станаха дори по-зелени докато гледах, докато не станаха бледо, бледо зелени, като пролетни листа. Той се засили към мен. Не можех да го обясня, но знаех, че това е погледът с който ловува, този остър фокус, зеницата му почти се губеше в цвета на очите му. 
Осъзнах, че съм избутала назад ardeur. Бях привлечена и към двамата, но можех да мисля отново, да почувствам нещо различно от изгарянето. Да контролираш един вид метафизически контрол и изглежда ти дава контрол над всички тях. Облекчението ме накара да се почувствам слаба, все едно можех да се свия на пода и заспя. Нямаше да се нападнем един друг като ослепени от похотта чудовищата. Юпий. 
Лесно се отдалечих, започнах да пълзя назад. Погледът на Жан-Клод ме проследи, но не прави движение да ме докосне. Имаше нещо в начина, по който той седеше на четири, което ме накара да узная, че ardeur още го контролира. Но можех да се въздържа да го докосна, бяхме добре. Той ме желаеше, като прегладнял мъж, той виждаше първото си ядене от дни, да се отдалечава. Но играеше честно, остана където е, позволи ми да се отдалеча. Той знаеше правилата. Мика не. 
Той се протегна към мен и аз отскочих назад към пода със скорост, която никога не бях имала, но Мика също не бе човек. Той ме последва с движение, което бе твърде бързо да го проследи окото ми, така че бе над мен преди умът ми да може да го види да се движи. Бе магическо. 
Той бе замръзнал точно над мен, тялото му балансираше на ръцете и краката, почти сякаш правеше повдигания. Протегнах се, около него, опитвайки се да не го докосвам. Имах време да кажа: 
-Не, недей. – тогава две неща се случиха едновременно. 
Мика отпусна тялото си над моето и Жан-Клод пое протегнатата ми ръка. Може би си помисли, че се протягам към него, не знам. Но в момента в който се докоснахме топлината премина над нас, през нас и нямаше нищо друго освен нуждата. 


50 глава

Целунахме се и бе като разтапяне от устата надолу. Ръцете ми се плъзнаха по копринената блуза на Мика и не бе достатъчно. Разкъсах я, свалих я от тялото му, докато ръцете ми се плъзнаха по солидната мекота на гърдите му, кожата му бе като топъл сатен под ноктите ми. Мика изведнъж ме прикова към пода, толкова тежък.Отворих очите си и открих Жан-Клод над нас, над Мика, притискайки и двама ни към пода. Имах момент да срещна очите му, момента да видя гневът в този блед син пламък, тогава ръцете му бяха около Мика и той дърпаше по-малкия мъж назад. 
Седнах, гледайки ги да се въргалят по пода, борейки се. Гняв, нужда и просто леко умора се надигаха в мен, докато нямаше място за ardeur. Бях уморена да се боря, толкова уморена. 
Подуших кръв като топла линия през центъра на тялото ми; миризмата бе почти сексуална. Това бе достатъчно. Извадих браулинга и погледнах през стаята. За част от секундата имах и двамата в края на дулото. За част от секундата ми хрумна. После преместих пистолета през стаята, осъзнавайки за първи път, че не бе останал никой друг в стаята освен нас. Добре да се знае, че нямахме публика. Насочих оръжието към претъпкания бял диван и стрелях. Една от малките златни и сребърни възглавници подскочи нагоре от удара. Ударът бе като гръм в каменната стая, все едно тежките завеси хванаха звука и го задържаха около нас. 
Те замръзнаха. Ръцете на Мика бяха нокти, пръснати по гърба на Жан-Клод, защото това бе всичко, което можеше да достигне. Лицето на Жан-Клод бе забито във врата на Мика, тялото му увито около него, така че всичко важно бе скрито, докато той се опитваше да разкъса врата на Мика. 
Примигнах срещу тях. 
-Спрете, спрете, и двамата или следващият ще се забие в един от двама ви. Кълна се в Господ, че ще ви застрелям. 
Жан-Клод се надигна, кръв в червено измиваше устата му, брадичката, надолу по гърлото. Имаше толкова много кръв, накара ме да се боя да видя врата на Мика. Ноктите на Мика останаха на гърба на Жан-Клод. Можех да видя напрежението на всеки мускул, желаещ да забие ноктите още по-дълбоко.
-Нимир-Радж ме държи на място, ma petite. Не мога да помръдна. 
-Мика, пусни го.
Мика не се помръдна и не можех да го виня, но... Насочих пистолета към главата му защото това бе единственият чист изстрел, който имах. Имах малък изблик на паника, че трябва да натисна спусъка, после спокойствието ме облада и застанах в кладенец от спокойствие, което придобивах когато убивах. Нямаше чувство там, нямаше почти нищо там. 
-Аз... ще те... убия, Мика. 
Гласът ми прозвуча толкова празен, колкото се и чувствах. 
Мика обърна главата си бавно да погледне към мен. Кръв течеше от лявата страна на врата му, надолу по рамото му, гърдите му. Бе намокрен със собствената си кръв. Можех да видя още от нея да отива нагоре, плъзгаща се надолу, но не постоянно; кръвта излизаше заедно с пулса му. Мамка му. 
-Пусни го, Мика, той е пронизал аортата ти. 
Свалих оръжието и започнах да скъсявам разстоянието помежду ни. 
Мика погледна към вампира, все още забил ноктите си в плътта на Жан-Клод. 
-Ако аз умра, искам той да дойде с мен. 
-Би било лесно за Нимир-Радж с твоята сила да излекува подобна малка рана. – каза Жан-Клод, все още притиснат към тялото на другия мъж, интимно. 
Мика отдръпна ноктите си от гърба на Жан-Клод. Жан-Клод се придвижи достатъчно да освободи себе си от ръцете му. Видях Мика да се стяга секунда преди ръцете му да се придвижат с невероятна скорост, толкова бързо, толкова бързо. Гърлото на Жан-Клод дори не бе започнало да кърви, когато ръцете на Мика се бяха върнали от двете му страни. После кръвта се изля като фонтан от гърлото на Жан-Клод. 
-Излекувай това. – каза Мика. 
Бях оставена да седя там, гледайки и двамата да кървят до смърт. Мамка му.


51 глава

Жан-Клод наполовина падна, наполовина се отдръпна от Мика. Кръв се плисна като червен дъжд докато той падна на четири, кашляйки, все едно се опитва да си почисти гърлото. Това накара кръвта да тече по-бързо. 
Изкрещях, първо безгласно, после се опитах с нещо по-добре. Изкрещях. 
-Ашър!
Мика вече бе обвит в черна козина, кости се пречупваха навън и навътре, мускули се придвижваха под розовеникавата плът. Той се превърна и се излекува, но Жан-Клод не можеше да се превърне. 
Сграбчих ръката на Жан-Клод и в момента, в който го докоснах белезите помежду ни се запалиха. Давех се в собствената си кръв, удавях се. Силни ръце бяха впити в ръцете му, ръце като студен камък. Примигнах и открих лицето на Жан-Клод да блести като издълбан алабастар с бяла светлина отвътре. Кожата му блестеше зад изкашлялата кръв по долната част на лицето му, като рубини разпръснати по диаманти. Очите му бяха езера изпълнени с сапфирен пламък, ако огънят можеше да бъде студен, арктически студен. Вятър се разпръсна по тялото му от телата ни и бе студа на гроб, който затанцува между нас, обвивайки косата косите и лицата ни. Ние потърсихме тази студена сила навън, навън, да открие Ричард и както преди отговора дойде през кожата ни. Джейсън коленичи помежду ни. Нямах време да отбележа, че е излекуван. Той ни докосна и белега, който бе Ричард пламна през тялото му, топъл танц срещу нашата топлина. И знаех, че Мика коленичи зад мен, космат и с нокти. Почувствах го зад мен както почувствах и Джейсън, все едно бе свързан с нас. 
Мика падна назад, крещейки. 
-Неее! 
Връзката бе прекъснаха и за секунда се разлюлях, все едно част от подкрепата ми я нямаше, после Натаниел бе там и светът отново бе солиден. 
Той коленичи, свързан от плът, магия и кръв. Гледах плътта на гърлото на Жан-Клод да се възстановява, оформя, поправя, намества сама, докато плътта бе перфектна и бяла, съпроводена от изкашляната мокра кръв. Той се излекува толкова бързо, че кръвта нямаше време да изсъхне. 
Подуших рози, не лек парфюм от сушени листа, но трик, разтапящ-в-устата, старомодни градински рози, все едно се удавях в облак от тяхната сладникавост. Бе като да си привлечен към мед, за който знаех, че е изпълнен с отрова. 
Мед, медено кафяви очи. Спомних се бледия медно кафяв цвят на очите на Бела Морт. 
-Подушвате ли рози? – попитах. 
Жан-Клод обърна удавящите си сини очи към мен. 
-Рози? Подушвам нищо друго освен мириса на парфюма ти и кожа – подуши въздуха. – И кръв.
Натаниел и Джейсън бяха изгубени в чудото на силната вълна, но никой не подушваше рози, освен мен. Имаше време, когато подуших парфюма на определен вампир господар, но бе използвал магията си. Моя приятел и другар аниматор, Лари Къркланд, също бе помирисал парфюм, но никой друг около нас не бе способен да го подуши. 
Погледнах в очите на Жан-Клод, не със зрението си, но с магията си и открих нещо, нещо, което не бе той. Бе почти неуловимо. Каквото бе направила с мен по-рано бе като ковашки чук между очите; това бе стаено в мрака. 
Открих конеца на силата ми омотана в него и в момента, в който магията ми, моята некромания го удари, силата се размота, отвори и бе като прозорец широко отворен. Видях я да седи в стаята си от огън и светлина на свещи, все едно електричеството не е изобретено. Тя бе облечена в бяла дантелена рокля, всичката тази черна коса падаща около нея и букет от розови рози до ръката й. Тя извърна тези големи бледи кафяви очи към мен и видях изненадата на лицето й, шокът. Видя ме да коленича с мъжете, както аз я видях да седи облечена до масата с розите й. 
Откъснах я, изпъдих я от Жан-Клод, както я пропъдих от себе си по-рано. Бе по-лесно, защото не се бе опитала да го обладае, само го объркваше, беше онзи мрачен глас в ухото му, който го доведе малко по-близко до ръба. 
Жан-Клод изведнъж замръзна, все едно се замая. Той повдигна очи към мен, който бяха така нормални както винаги, обичайното им среднощно синьо. Имаше страх по лицето му, не го криеше. 
-Помислих, че видях Бела, седейки до огледалото й. 
Кимнах. 
-Така е. 
Той ме погледна и мисля, че единствено ръцете ми върху него го задържаха да не падне на пода. 
-Тя отслаби контрола ми над ardeur.
-И контролът над темперамента ти. – казах. 
-Какво е станало? – попита Ашър. 
Погледнах нагоре да открия, че всички са се върнали в стаята. 
-Някоя от тази кръв ваша ли е, мадам? – попита Боби Лий.
Поклатих глава. 
-Нямам и драскотина по себе си. 
-Тогава предполагам, че няма да отстъпя от екипа на бодигардите, заради това че съм те оставил сама с превръщач и вампир, така че те да се бият за теб – той поклащаше глава. – Следващият път, когато ни помолиш да те оставим сама заради любовният ти живот, няма да те послушаме. 
Поклатих глава, отново. 
-Ще говорим за това по-късно. 
-Не, мадам – каза той, - няма. 
Оставих спора настрани. Винаги имаше време за спор по-късно. Защото, бе твърде близо до това да бъде прав. Ако бях застанала помежду им в погрешния момент, кой знае какъв ли инцидент можеше да стане? 
Жан-Клод проговори нежно, бързо, на Ашър. Говореха на френски и аз все още не разбирах достатъчно добре да разбера повече от дума тук и там. Чух Бела, ясно, няколко пъти. 
На английски, Ашър каза:
-Помниш ли Марсел? 
- Oui. Той полудя една вечер и закла цялото си домакинство. 
-Включително човешкия си слуга – каза Ашър, - което бе и каквото го уби. 
Двата вампира се взираха един в друг. 
-Никой не бе разбрал какво е причинило това. – каза Жан-Клод. 
-Така случайно – каза Ашър, - само две нощи преди да се бие с Бела за мястото й в Съвета. 
Жан-Клод пое предложената от Ашър ръка и го остави да му помогне да се изправи. Ашър трябваше да изправи Жан-Клод с ръка на лакътя му. 
-Така случайно, че много са се опитвали да докажат, че тя го е отровила, или нещо подобно. – каза Ашър. 
Жан-Клод кимна, поставил ръка на лицето си, все едно още бе замаян. Почувствах нищо, все едно некроманията ми ме предпазваше от каквото Бела бе направила с него. 
-Самият Съвет се опита да докаже вината й и се провали. – каза Жан-Клод. 
-Те не наеха ли вещица да огледа от магическа гледна точка? – попитах. 
Стоях сама, доста добре. Натаниел и Джейсън бяха на краката си, отново с болезнени ефекти, особено за Джейсън и тъпата му физиономия, която често носеше след удар на сила. 
Вампирите ме погледнаха. 
- Non - каза Ашър, - никой не помисли за това. 
-Защо по дяволите не? 
-Защото, ma petite, тя не би трябвало да е способна да направи това на Господар на града, дори от собствената й кръвна линия. Да е способна да направи това на Господар на града, който не е от нейната кръвна линия е немислимо. 
-Невъзможно. – добави Ашър. 
-Мисля, че е реална възможност – казах. – Хванах я в крачка. 
-Коя е Бела? - Попита Мика с ръмжащ леопардов глас. 
Обърнах се към него, бавно и нещо трябва да се е показало на лицето ми, защото Мърл се придвижи пред него и изведнъж двата плъха бяха на щрек, започвайки да се движат от двете ми страни. Не знаех какво щях да кажа, най-вероятно нещо наистина гневно, защото Мика ме би по това. 
-Той разкъса югуларната ми вена, Анита. Позволено ми да се защитя, когато някой се опита да изяде гърлото ми. 
-Помни, че съм човешкия му слуга. Той умира, вероятно и аз. 
Той поглед иззад Мърл, задържайки се на крака, котешки крака. 
-Така че трябваше просто да го оставя да ме убие? 
-Не – казах, - не, но раната ти не бе застрашаваща живота. Вече го доказа. Няма и драскотина по теб сега. 
-Излекувах се, да, но не всеки превръщач може да излекува това. Вампирска рана е много като сребро, може да убива и повечето от нас лекуват тези рани както се лекува човек–той стоеше много близко до мен, тези зелено-златисти очи блестяха с гняв. – Той имаше намерение да ме убие, Анита, не мисля, че не искаше. 
-Той е прав, ma petite, ако не ме бе отдръпнала, щях да разкъсам гърлото му. 
Обърнах се към Жан-Клод. 
-Какво искаш да кажеш? 
-Видях го да седи отгоре ти и се удавях в ревност. Имах намерение да го нараня, ma petite. Той се защитаваше. 
-Той не трябваше да прави онзи последен удар. Борбата бе спряла. 
Жан-Клод погледна през мен към Мика и имаше нещо на лицето ме – уважение, мисля. 
-Ако той бе направил каквото аз с него, тогава не бих имал друг избор, освен да изразя позицията си – изглежда да обмисляше няколко думи и се задоволи с, - силно. 
-Силно? Той за малко да ти разкъса гърлото. 
-И аз се опитах да направя същото с него. 
Поклатих глава. 
-Не, не, недей... 
-Какво, ma petite, да не искаше да кажеш, че ако някой се опитваше да разкъса гърлото ти, целейки се към живота ти, нямаше да го застреляш?
Отворих устата си да споря, затворих тя, опитах отново и спрях. Погледнах го, после обратно към Мика, после отново към Жан-Клод. 
-Добре, мамка му. 
-Нимир-Радж си изказа мнението, ma petite. Той би позволим да бъде компромисен да определена точно – отвъд тази точно няма да има компромиси. 
Мика кимна и движението изглеждаше странна на косматото му тяло. 
-Да. 
-Ти имаш същото правило, ma petite, както и аз. Тримата просто имаме различни представи къде да поставим границата. Но границата е там за всички ни. 
-Как може и двамата да сте така благоразумни за това? Вие двамата почти не се избихте един другиго? 
Те се погледнаха един другиму, покрай мен, отново и имаше нещо в този поглед. Бе нещо мъжко и тайнството, сякаш факта, че съм момиче означава, че няма да го разбера и те не можеха да ми го обяснят. Което ми го обясняваше. 
-Ох, чудесно, чудесно, вие момчета почти се избихте един другиму и това ви прави приятели. 
Жан-Клод направи елегантен поклон, лицето му бе покрито с кръвта на Мика. 
-Нека да кажем, че имаме разбирателство. 
Мика се съгласи. 
-Господи, само мъж може да направи приятелство от нещо подобно. 
-Вие с мюсю Едуард сте приятели. Вие двамата не започнахте ли опитвайки се за се избиете един другиму? – попита Жан-Клод. 
-Това е различно. – казах.
-Как? 
Опитах се да споря, но спрях, защото бих изглеждала глупаво. 
-Добре, добре, какво от това, ще се целунете ли и всичко да е наред? 
Те се погледнаха един другиму и отново имаше тежест в очите им, но различен тип тежест.
-Мамка му. – казах.
-Мисля да започнем с извинение – каза Жан-Клод. – Наистина съжалявам за липсата си на контрол.
-Аз също – каза Мика, после добави, - и съжалявам, че трябваше да опитам и да те убия. 
Бе интересно фризиране, не съжалявам че почти те убих, а съжалявам че се опитах да те убия. Виждах как безмилостта на Мика се очертава. Не бе по-голяма от моята собствена, но все пак ме притесни. Не бях сигурна защо, но го направи. 
Не знаех какво да правя, така че реших да продължа, имахме работа. 
-Достатъчно добре ли си да извадиш Деймиън от ковчега му? 
-Изхабих всичките си ресурси, ma petite. Ще трябва да се нахраня отново. – той повдигна ръката си. – Не ardeur, просто кръв. 
Просто, той каза. 
-Предложих ти да се нахраниш по-рано от мен. Офертата е все още актуална. – каза Мика. 
-Не, Мика. – каза Мърл. 
Мика докосна ръката на по-големия мъж. 
-Всичко е наред. 
-Не се ли боиш, че ще се опитам и разкъсам гърлото ти отново? Аз бих послушал бодигарда ти. 
-Ти каза, че имаме разбирателство. 
-Така е- 
Гледаха се един другиго и почти можех да почувствам тестострерона да се надига. 
Мика се усмихна или поне опита. В полу-леопардова форма бе ред от бели зъби сред черна козина. 
-Освен това, следващият път, когато ме ухапеш така по-добре да е любовна игра 
-Ако те удовлетворява, удоволствието е мое. – каза Жан-Клод. 
Тогава той се засмя, онзи докосващ звук преминаващ през кожата ми, карайки ме да изтръпвам. Мика реагира разширявайки очи. Никога преди не бе чувал смеха на Жан-Клод. Ако си мислеше, че смехът е нещо специална е, най-доброто тепърва предстоеше. 
-Благодаря ти за щедрото предложение – каза Жан-Клод, - но предпочитам храната си без козина. 
-Няма проблем. – каза Мика. 
Мика освободи ръката на Мърл и направи магическата си бърза промяна. Загорялата му кожа сякаш абсорбираше козината като камъни потъващи във вода. Стоеше там гол и перфектен, без белези от битката по гладката си кожа. Никой от дрехите му или връзката на косата му бе оцеляла промяната. Но странно косата му падаше направо покрай лицето му, все едно бе засегната от факта, че я бе дръпнал назад, докато бе все още мокра. Косата му бе все още тънка, но отразяваше лицето му по-добре, по-малко покриваща, така че да можеш да видиш деликатната костна структура, тези чудесни очи. 
Чух някой да задържа дъха си и не бях аз. Не мисля, че бе Жан-Клод, но не бях сигурна. Нямаше значение, не исках да знам. 
-Дори не си замаят, нали? – попита Жан-Клод. 
Мика поклати глава. 
Жан-Клод повдигна очи, наведе очите си, борейки се да контролира лицето си, докато не направи перфектно празно изражение, но му отне няколко секунди. 
-Ще почистя това – направи вяло движение към подгизналите си дрехи – преди да приема подобна щедрост, ако няма проблем? 
Мика леко кимна. 
-Няма да си взимаш вана. – казах. 
-Ще бъда бърз, ma petite.
-Никога не си взимал бърза вана през целия си живот. 
Ашър се засмя, после се опита да го спре, но успя само частично. Разтвори ръце. 
- Mon cheri, тя е права. 
-Бих ли докоснал някого за първи път покрит с това? 
Лицето на Ашър изведнъж помръкна, все едно някой е натискал копчето. Той стана толкова сериозен, с празно лице погледна Мика, който седеше назад. Ако му бе неудобно под този поглед, с нищо не го показа.
Ашър кимна. 
-Предполагам, че не. 
-И какво трябва да правим през единия час, който ще ти отнеме да киснеш във ваната? – попитах. 
-Ще бъда бърз, ma petite, имаш думата ми. 
Скръстих ръце на стомаха си. 
-Ще ти повярвам, когато го видя. 
-Ma petite, дадох ти думата си. 
-За важните неща думата ти е страхотна, но когато става дума за контене нямаш представа за времето. 
-Мислех, че това е мъжки израз. – каза Боби Лий. 
Погледнах го, после обратно към вампира. 
-Не можеш да ми го докажеш. 
Боби Ли се засмя, никой друг не го направи. 


52 глава

Седях на белия диван с често нова дупка от куршум. Мика седеше долу до мен и тъй като бе гол, бе... интересно. Едновременно некомфортно и някак дразнещо сетивата. Той продължи да настоява да се опита да говори с мен и открих, че е трудно да правя контакт с очи и това бе засрамващо.
Боби Лий и Крис стояха близо до мен, покривайки отзад и от едната страна, защото ги накарах да се преместят от точно зад мен. Просто не обичам въоръжени мъже зад гърба си, не и без да ги познавам наистина добре. Плъховете бяха тук да ме пазят. Вярвам, че ще си вършат работата, защото Рафаел им го е казал, но все още не ги исках въоръжение зад гърба си. Мърл седеше близо до камината държейки под око Мика и другите бодигарда. Гил в действителност се криеше в ъгъла или наблизо – нестабилен човек – останалите се разпростряха из стаята. Освен Ашър. 
Той седеше на стола срещуположен на дивана и ни гледаше. Бе разтърсил тази превъзходна коса около лицето си, така че само перфектната част да е видима и само едно бледо синьо око ни гледаше. Лицето му не показваше нищо, но все пак чувствах тежестта на погледа му, като притискаща ръка. Лицето му можеше да не показва нищо, но ни отдаваше твърде много внимание. 
Може би щях да попитам защо, но Жан-Клод се върна обратно през дупката в завесите. Трябваше да проверя часовника си. Само двайсет минути бяха минали. Срещахме се на периоди в продължение на три години; двайсет минутно почистване бе някакво чудо. Разбира се, черната му коса бе още мокра и тежка; нямаше време да я изсуши. Носеше една от любимите ми роби, черната с черни пухкави краища. Космите се открояваха перфектно по голите перфектни гърди. Робата бе достатъчно отворена, че изгарянето във форма на кръст да се покаже и докато той се плъзна в стаята ти хващаш проблясък на горната част от стомаха през отвора в плата. Робата бе много разхлабена, въобще не по начина, по който я носи обикновено. 
Имаше онези усмивка на лицето си, която казваше, че изглежда чудесно и той знаеше точно какъв ефект има на мен, после погледът му се премести на Мика. Бях достатъчно близо да усетя как пулса на Мика се ускорява, подскачайки под кожата на врата му. Опита се да срещне очите на Жан-Клод, но накрая погледна надолу и се изчерви. 
Реакцията му накара пулса ми да се ускори. Погледнах обратно към Жан-Клод идващ към нас, хващайки поглед на бледите му крака под черната роба, срещу белият килим. Погледът на лицето му бе изцяло заради Мика. Накара ме да застана на едно коляно, задникът ми срещу едната облегалка на дивана. Почувствах се странно собственически, почти ревнувах, сякаш трябваше да защитя честта на Мика. Никога преди не съм се чувствала така спрямо Ричард и Жан-Клод, но тогава, Жан-Клод никога не бе гледал Ричард по този начин. Ричард би го наранил. 
Мика почти бе убил Жан-Клод заради обида, за която Ричард никога не би се отбранявал, но ето го тук седейки засрамен, не комфортно, но не и гневен. 
Жан-Клод стоеше през нас, така близо, че пухкавият край на робата се търкаше в голия крак на Мика. 
-Промени ли си мнението, mon minet?
Мика поклати глава, после повдигна лицето си да погледне вампира. Имаше уязвимост и предупреждение в погледа му. 
-Не съм си променил мнението. 
- Bon.
Жан-Клод коленичи пред него. 
-Ти си силен и от само себе си и не си моето животно да викам. Може да не съм способен да замъгля ума ти и направя това вкусване приятно. Може да си способен да ме държиш настрана от ума си. 
Мика кимна, тънки кичури коса падаха по лицето му. 
-Разбирам. 
-Имаш ли претенции от къде да взема кръвта? 
-Вратът боли по-малко. – каза Мика. 
Жан-Клод повдигна вежди. 
-Правил си това и преди?
Мика направи усмивка, която не изглеждаше щастливо 
-Правил съм много неща преди. 
Жан-Клод повдигна и двете си вежди на това и погледна към мен. Свих рамене. 
-Много добре, mon minet.
Стана в един грациозен момент, развявайки робата около себе си като рокля, давайки най-малкия проблясък на голите си крака, докато застана зад дивана. Той спря точно зад Мика, поставяйки ръка на всяко рамо. Не притисна или стисна, просто почиваше ръцете си на тази гладка, топла кожа за момент. 
-Нека продължим с това. – каза Мърл. 
Мика обърна глава да погледне другия леопард. 
-Мърл.
Една дума, но накара големия мъж да се облегне още повече на камината, ръце скръстени на гърдите му, солидно лице, много нещастен бодигард. Но направи каквото му е казано. 
Жан-Клод плъзна едната си ръка отпред на раменете на Мика, през горната част от гърдите. Използва свободната си ръка да отдръпне косата на Мика назад, разкривайки част от лицето му и дългата чиста линия на врата му. Мика придвижи главата си леко настрани, давайки на Жан-Клод по-добър ъгъл. Малкото движение бе като жена надигаща се на пръсти за целувка, спомагащо движение. 
-Може ли да имаме малко уединение. – казах и това накара и двамата мъже да ме погледнат. 
-Както желаеш, ma petite.
Всички си тръгнаха с изключение на Мърл, Боби Лий и Ашър. Те бяха минимума, който е нужен да ни задържи да не се избием един другиму. След това, което се случи преди малко, наистина не можех да изляза с добър аргумент да ни оставят напълно сами. Когато всички се настаниха, Жан-Клод се обърна обратно към Мика. 
Пръстите на Жан-Клод задържаха косата на Мика, така че да остане зад ухото му, разкривайки цялата страна на лицето му, формата на ухото му. Той притисна тила на Мика нежно срещу гърдите си, образувайки на врат му още по-открита дълга линия. Мика бе много пасивен, очи затворени, спокойно лице; само пулса на врата му биеше като нещо хванато, издавайки лъжливостта в цялото спокойствие. 
Жан-Клод се наведе над него, отворена уста, устни отивайки назад, но дори толкова близо имах само блед проблясък на зъби. Той захапа, бързо, внезапно. Мика изпъшка, дъхът остана в гърлото му. Хватката на Мика се стегна около главата на Мика, раменете му, притиснати срещу тялото му. Виждах само мускулът на челюстта на Жан-Клод да работи, гърлото му преглъщаше консултивно. Някой от тях издаваше леки звуци дълбоко в гърлото си и не бях сигурна кой е. 
Жан-Клод се отдръпна назад, понасяйки Мика със себе си, дърпайки го наполовина на дивана. Мика изплака, ръцете му застанаха върху ръцете на Жан-Клод, държейки го, докато вампира издърпваше тялото му назад. Жан-Клод махна ръката си от лицето на Мика към кръста му, все едно знаеше, че мъжа няма да ги отдръпне. Държеше Мика, ръце през гърдите и кръста, ръцете на Мика върху ръцете на Жан-Клод. Той изтегна тялото на Мика назад, докато издължаваше по-лесно врата на другия мъж, така че тялото на Мика се изтегна в дълга, права линия, увита назад срещу тялото на Жан-Клод, така че и двамата се бяха навели назад. 
Бях оставена да коленича на дивана, гледайки линията на голото тяло на Мика, виждайки без съмнение, че това, което ставаше ощастливяваше тялото му. Лицето му бе изострено от нужда, удоволствие. Ръцете му конвулсираха над ръцете на Жан-Клод и той наполовина извика. 
-Господи! 
Тялото на Жан-Клод започна да се изправя, бавно. Той подпря гърба на Мика на дивана. Повдигна уста от гърлото на Мика; очите му бяха удавящо сини, невидими, нечовешки. Устните му бяха пълни, червени, но не разпиляна кръв, червени като на някой, който се е целувал много. Той повдигна Мика бавно, оставяйки тялото му да се плъзне по гърба на дивана, докато леопарда не бе наполовина легнал настрана. Главата му падна на скута ми и аз подскочих. Мика повдигна глава, бавно, тежко. Той се повдигна на една ръка и обърна нефокусираните си очи към мен. Зениците му бяха огромни, обрисувайки черно в кръга на зелено-златистите му очи. Наблюдавах очите му да се смаляват до малки точки, така че цветът почти да ги препокрие, като очите на вампир. Можех да го почувствам да ме гледа, тежестта на погледа му като нещо блъскащо се в мен. Той се обърна към мен, бавно, устни полуразтворени 
Останах където съм, замръзнала, несигурна какво да правя. Не бе това, че е по-малко привлекателен отколкото бе. Бе просто че... ох, мамка му, не знаех какво да правя. Дори не знаех какво исках да направя. 
-Не трябваше ли да извадиш Деймиън от ковчега му? 
Гласът на Ашър се появи сух, карайки ме да се отдръпна от Мика. 
Жан-Клод го погледна, изглеждайки по-нечовешки отколкото през цялото време на яденето. 
Ашър се изправи с едно главно движение като кукла дръпната за конците. 
-Добре, но ако ще правите секс, тогава не трябва да гледам. 
Изправих се, ръцете на Мика се плъзнаха по тялото ми, докато се отдръпнах от дивана. Изправих се пред Ашър. 
-Виж, толкова съм далеч от комфортната си зона точна сега, че не мога да мисля, но ще ти кажа едно. Няма да оправям мъжкото ти его, докато малкия глас в мозъка ми още крещи, бягай, бягай. Така че, остави леденото поведение, Ашър, не мога да се оправям с това сега. 
Изведнъж вибрираше от гняв, очите му бяха като ледени сини блокове. 
-Съжалявам, че дискомфорта ми те дразни. 
-Да ти го начукам, Ашър. 
Той изведнъж се придвижи напред с огромна скорост. Отдръпнах се назад толкова бързо, че паднах към дивана. Мика ме хвана или щях да падна на земята. Имах време да извадя оръжие, или нож, но дори не се опитах. Ашър не се опитваше да нарани тялото ми, само чувствата ми. Наведе се до кръста, надвесвайки се над мен и Мика, въпреки че мисля, че тази част е случайна. Той постави ръка на всяка наша страна и се наведе към лицето ми, така близо, че трябваше да се отдръпна да се фокусирам на тези студени сини очи. 
-Не предлагай неща, който не си готова да дадеш, ma cherie, защото това е досадно. 
Той се изправи рязко и излезе от стаята. 
Гласът на Мика бе нежен. 
-Какво бе всичко това? 
Ръцете му бяха още на ръцете ми, наполовина държейки ме, пазейки. 
Поклатих глава. 
-Попитай Жан-Клод – изправих се на крака. – Отивам да взема Деймиън. 
-Ще те придружа, ma petite.
-Добре. 
Започнах да вървя. Можех да ги почувствам да ме следват, чувствах ги и двамата зад себе си. Почти се обърнах да видя дали не държат ръце, но ако бе така, не бях готово да го видя. 
Боби Лий ни последва без да каже и дума. Умен човек.


53 Глава

Стаята бе от голи каменни стени. Нямаше следи от комфорт. Бе вампирската версия на затвори и изглеждаше като един. Имаше половин дузина ковчези поставени на голи, издигнати платформи със сребърни вериги около тях, очаквайки да се надигнат и затворят на места с ковчези. Единствените кръстове в стаята бяха на двата затворени ковчега. Два? Два оковани ковчега. Деймиън бе в единия. Кой по дяволите бе в другия? 
-Кой е твоето момче? – попита Боби Лий. 
Поклатих глава. 
-Не знам. 
-Мислех си, че трябва да си господаря на това момче. 
-Такава е теорията. 
-Тогава не трябва ли да можеш да кажеш в коя кутия е? 
Погледнах го, леко кимнах. 
-Имаш право. 
Погледнах назад към вратата, но все още бе празна. Не знаех накъде са отишли всички и се опитвах толкова много да не спекулирам с това, което можеше да разсее Мика и Жан-Клод. 
Опитах се да се концентрирам над този, който е в ковчега, но не можех. Имаше време, когато можех да почувствам Деймиън дори преди да се събуди в ковчега си, но не получих нищо от ни един от ковчезите, освен, че вътре имаше вампири. Отидох до по-близкия ковчег. Дървото бе бледо и гладко. Не от най-скъпите, но не и евтино, тежко, добре направено. Прекарах ръце през гладкото дърво, пръстите ми се плъзгаха по гладкостта на веригите. Нещо се удари срещу горната част на ковчега. Подскочих. 
Боби Лий се засмя. 
Втренчих се в него, после се обърнах обратно към ковчега, но повече не го докосвах. Знаех, че не е възможност с благословен кръст прикачен към капака, но изведнъж имах образа на ръка да си проправя път през дървото и да ме сграбчва. Деймиън би трябвало да е клинично луд. По-добре предпазлив отколкото мъртъв. 
Поставих ръце точно над ковчега, не точно докосвайки. Извиках некроманията си, като да си поемеш дъх и да издишам през тялото си, не точно през ръцете си, но от всякъде. Некроманията бе част от това, което съм, не просто която съм. Започнах да бутам силата си в ковчега, но бе избутана като вода запълваща дупка. Водата падаше надолу защото гравитацията я привличаше и нищо не можеше да я спре; в природата е автоматично. Некроманията ми се плъзна в ковчега и в Деймиън. Почувствах го да лежи в мрака, тялото му притиснато срещу тънкия сатен.Видях очите му да се взират в моите, почувствах нещо да се запалва в него, нещо, което разпозна силата ми, но не можех да го усетя. Нямаше личност там, нямаше Деймиън. Знаех, че е той, но нямаше мисъл за нето, нищо, освен онази малка искра на разпознаване и едва нова. Опитах се да преосмисля това, което усетих, което бе Деймиън и бе като той се бе превърнал в някой друг. Казах бърза молитва и дори не се почувствах странно да се моля на Господ за вампир. Трябваше да се откажа от плоските си идеали за Бог отдавна или да се откажа от църквата и всичко, което чувствах скъпо относно религията ми. Работата бе в това, че ако Господ е наред с това, което правя, тогава трябваше и аз. 
-Къде са всички?
Попитах достатъчно високо, така че Боби Лий отговори. 
-Не знам, но ако дойдеш с мен, ще ги потърсим. 
Поклатих глава гледайки другия ковчег. Кой бе там заключен в мрака? Трябваше да знам и ако можеш, щях да ги извадя. Не одобрявах мъчението и да бъдеш заключен в ковчег, където никога няма да умреш от глад, но винаги толкова гладен, никога умирайки от жажда, но изгаряйки от нуждата за течност, да си затворен в пространство толкова малко, че дори да не можеше да се обърнеш на една страна, е всичко е добра дефиниция за мъчение по правилата. Харесвах повечето от вампирите на Жан-Клод и не бих ги оставила така, не и ако можех да го убедя, че са достатъчно наказани. Бях много упорита за подобни неща и Жан-Клод би пожелал да ми угоди точно сега, можех вероятно да извадя който е вътре. Щях да се постарая. Но кой бе? Признавам си, имаше вампири за който да се постарая повече да спася, точно като хора. 
Застанах до другия ковчег и притиснах магията си в него. Трябваше да натисна този път, не бе като при Деймиън. Каквото и да бе в тази кутия не ме приветства. Не бе някой, с който да имам връзка. Почувствах нещо и знаех, че е вид немъртъв, но не го почувствах като вампир. Почувствах се по-празна от това. Бе пълен мрак отвътре; трябваше да има движение, живот, в някакъв вид, но нямаше нещо. Натиснах по-навътре в нещото и открих лек отвръщащ пулс. Бе все едно каквото и да бе там бе повече мъртво отколкото живо, все още не истински мъртво. 
Звук ме обърна към вратата. Жан-Клод се плъзна в стаята, робата му бе стегната този път като сигнал, че е наистина готов да се заеме с работата. Бе сам. 
-Къде е Мика? – попитах. 
-Джейсън го отведе да си вземе някакви дрехи. Те сигурно ще открият нещо, което да му стане. 
-Кой е в този ковчег? 
Почти казах какво, но се обзалагах, че е вампир, просто не някой, който съм усещала преди. 
Лицето му бе вече спокойно, неутрално. 
-Мисля си, ma petite, че ти е достатъчно да се тревожиш за Деймиън?
-Знаеш и аз знам, че няма да мръдна, докато не разбера кой е там. 
Той кимна. 
-Да, знам. 
Той наистина погледна надолу към земята, все едно е уморен и защото лицето му не показа нищо, а жестът изглеждаше недовършен като лоша игра. Но знаех, че за него, да се преструва толкова упорито да задържи всичко от лицето си, само да позволи тялото му да го предаде, означаваше, че е много нещастен. Което значеше, че наистина нямаше да ми хареса отговора. 
-Кой, Жан-Клод?
-Гретхен. – каза той, най-накрая срещайки очите ми. Лицето му не ми каза нищо, една празна дума. 
Имаше време, когато Гретхен се опита да ме убие, защото искаше Жан-Клод за себе си. 
-Когато се е върнала в града? 
-Върнала? 
Той направи онова леко повдигане, което го направи на въпрос. 
-Не си играй, Жан-Клод. Тя се е върнала в града искайки кръв и ти си я затворил тук, така че кога? 
Лицето му стана като на скулптура, с изключение на по-малкото подвижност. Той криеше толкова много от себе си, колкото бе способен и защитите му бяха стоманени. 
-Казвам отново, ma petite, никъде не е отивала. 
-Какво би трябвало да означава това? 
Той ме погледна с това съвършено лице, така неразгадаемо. 
-Означава, че от момента, в който ме видя да я слагам в ковчега в моя офис в Престъпни удоволствия, тя винаги е била тук. 
Примигнах, огледах се, отворих уста, затворих я, опитах отново, не успях. Трябвало е да изглеждам като риба на сухо, защото не можех да измисля нищо да кажа. Той просто седеше там, без да помогне. 
Открих гласа си и бе на пресекулки- 
-Казваш, че Гретхен е била в ковчега две, не три години? 
Той просто ме погледна. Бе спрял да диша. Нямаше и следа от движение по него изобщо, все едно ако погледнах настрани никога няма да го открия отново, би бил невидим. 
-Отговори ми, по дяволите! Била ли е в ковчега три години? 
Той леко кимна. 
-Господи, Господи – преминах през стаята, защото ако не направих нещо физическо щях да го ударя и започна да крещя. Накрая спря застанала пред него, ръце в юмруци от двете ми страни. – Копеле.
Гласът ми бе като шепот, изстискан от гърлото ми, защото да направя нещо други бе било да крещя срещу него. 
-Тя се опита да убие човешкия ми слуга, който също така обичам. Повечето господари щяха просто да я убият. 
-Това би било по-добре от това. – казах, гласът ми все още бе шепот. 
-Съмнявам се, че Гретхен би се съгласила. 
-Нека да отворим ковчега и да видим. – казах.
Той поклати глава. 
-Не тази вечер, ma petite. Знаех, че би почувствала така и може да се опитаме и да я освободим, макар да имам малко надежда за това. 
-Какво би трябвало да означава това? 
-Тя не бе една от най-стабилните жени, когато влезе вътре. Това няма да затвърди представите й за реалността. 
-Как си могъл да й причиниш това?
-Казах ти преди, ma petite, тя си заслужи наказанието. 
-Не и три години. – казах. 
Гласът ми бе започнал да звучи нормално отново. Нямаше да го ударя, страхотно. 
-Три години за това, че почти те уби. Бих я оставила за още три години и няма да бъде достатъчно наказание. 
-Няма да споря дали наказанието е справедливо или извинение, или нищо. Всичко, което мога да кажа е че я искам вън от там. Няма да я оставя за още една нощ. Почти няма нищо останало там сега. 
Той погледна към ковчега. 
-Не си го отворила, как знаеш какво има вътре? 
-Исках да знам как е Деймиън. Използвах малко магия да изследвам какво има вътре в двата ковчега. 
-И какво откри? – попита той. 
-Моята некромания разпозна Деймиън. Че Деймиън не е там. Сякаш самоличността му бе изчезнала Каквото го правеше, него, го няма. 
Жан-Клод кимна. 
- С вампирите, който нямат силата на господари и никога няма да бъда, е предложение към Господаря на града, или техния създател, че не ми позволява да съществуват със силно присъствие. Откъснати от това, те падат. 
Падат, каза той, все едно говореше за завеси, който са били на слънце твърде дълго, вместо за живо същество Е, един вид живо същество. 
-Е, Гретхен е далеч от отпадане. Почти нищо не е останало. Оставим ли я още една нощ и тя може да не бъде тук. 
-Тя не може да умре. 
-Може би не, но вредата – поклатих глава. – Трябва да я извадим сега, тази вечер или можем също така добре да пуснем куршум в нея. 
-Остави Деймиън за още една нощ и ще се съглася за освободя Гретхен. 
-Не – казах. – Деймиън е като един от тези подчинени вампири. Колкото по-дълго е така, по-голяма е вероятността никога да не бъде нещо друго. 
-Наистина ли вярваш, че още една нощ ще го нарани до невъзможност да се възстанови? – попита Жан-Клод. 
-Не знам, но знам, че ако чакам да утре вечер да го извадя и вредата е за постоянно, винаги ще се чудя дали още една вечер не е направила разликата. 
-Тогава имаме проблем, ma petite. Горещата вана е по-добре да бъде подготвена за освобождаването на вампир. Имаме само едно място подходящо за това в Цирка. 
-Защо вана? – попитах. 
-Те трябва да бъдат върнати към живот, към топлина. Процесът трябва да бъде извършен много деликатно или има риск за истинска смърт. 
-Чакай минутка. Вампир може да бъде затворен в ковчег завинаги и да не умре, но да ги извадиш може да ги убие? Това няма смисъл. 
-Те са се адаптирали към ковчега, ma petite. Да ги извадим след период от време е шок за системата им. Виждал съм вампири да умират от това.
Знаех, че не лъже; бе твърде нещастен от това, което казва. 
-Значи хвърляме и двамата в една и съща вана, нищо работа. 
-Но е голямо ma petite. Вниманието и силата нужна да върнеш някой обратно не бива да бъде разделена между тях. Ще ми отнеме всичко, което имам да върна един. Не мога да разделя усилията си без да рискувам и двамата. 
-Знам, че си създал Гретхен, но не си създал Деймиън. Връзката ти с теб като Господар на града бе прекъсната, когато го направих свой, така че не си му господар по никакъв начин. Аз съм. 
-Да. – каза той. 
-Тогава не е ли моя работа да върна Деймиън обратно – моята мистична връзка с него, не твоята? 
-Ако наистина му бе господар, друг вампир, бих се съгласил. Но ти си, въпреки талантите си, все още човек. Има неща, който не можеш да направиш за нето и има много неща, който не бе знаел да направиш за него. 
-Като какво? 
Той поклати глава. 
-Това е комплексна процедура, изискваща специални умения. 
-И ти имаш тези умения. – казах. 
-Не звучи толкова скептично, ma petite. Бях част от спешната... група на господарката ни – каза той. – Тя би наказвала други и ние се справяхме с последствията. Често ставаше по нейни начин. 
-Ние? – попитах. 
-Ашър и аз самият. 
-Значи Ашър знае как да се направи това. – казах. 
- Oui, но той също не е господар на Деймиън. 
-Не, но аз съм. Ако Деймиън все още има един, това съм аз. Така че ти се погрижи за Гретхент, услужваш ми с Ашър и той ми казва какво да направя за Деймиън. 
-След малкият ми театър в другата стая, ти би му се доверила? 
-Бих му доверила живота си, ти също. 
-Но не и сърцата ни. – каза Жан-Клод. 
-Защо толкова го притесни да те види с Мика? – попитах. – Изглеждаше почти толкова зле с Ричард и мен. 
-Вярвам, че ти като мой човешки слуга и Ричард като мое животно сте мои по право и ти вече бе тук, когато Ашър пристигна в Сейт Луис. Мика не е мое животно да извикам. Той няма директна връзка с мен. Той и твой Нимир-Радж, но не мой. 
-И? – попитах. 
-Ашър би позволил да ме дали с теб и Ричард, защото сте мои, но този Нимир-Радж е просто още един мъж, който аз предпочитам, а Ашър не. 
-Мика не е твой за предпочитане, точно, все още. 
Жан-Клод леко се усмихна. 
-Така е, но Ашър не го вижда по този начин. 
-Ако не бяха моето... интимна некомфортност, би ли бил с Ашър сега? 
Той се засмя, бе груб звук, който не танцуваше по кожата ми; само изпълни лицето му с радост. Най-близкото до истински смях, който съм виждала от него. 
- Интимна некомфортност – ах, ma petite, това бе скъпоценно. 
Гледах се в нето. 
-Просто отговори на въпроса. 
Смехът изчезна, почти като човек, вместо внезапната промяна, която правеше. 
-Ашър и аз най-вероятно бихме постигнали разбиране ако не би ми струваше теб, ma petite.
-Разбиране. Сега кой е срамежливия? – попитах. 
Той ме дари с онова галантно свиване на рамене, който значеше всичко и нищо. 
-Няма да ти е комфортно с бруталната откровеност, ma petite
-Добре, ако можех да го преглътна, би ли взел Ашър обратно за свой любовни, досега?
Помисли върху това, накрая каза: 
-Не знам, ma petite.
-Знам, че го обичаш. 
-Да, но това не значи, че отново сме любовници. Когато той и аз бяхме най-щастливи, бяхме с Джулиана. Ти можеш да понесеш да сме любовници извън полезрението, стига да не се държим като любовници пред теб. Не мисля, че ще ти хареса да гледаш Ашър и аз хванати за ръце пред теб. 
Казано така, бе прав. 
-Какво искаш да кажеш?. 
-Казвам, че Ашър заслужава повече от скрита връзка, която никога да не може да покажем публично от страх да не те нараним. Предпочитам той да се отдаде напълно на някой друг, мъж или жена, отколкото да бъде твой втори – или по-нисък – завинаги.
Отворих уста да кажа, че харесвам Ашър, дори по някакъв начин го обичам, но не го направих, защото не исках да повишавам шанса за истинско трио. Каквото виждах с Мика и Жан-Клод вече ме дразнеше достатъчно. Просто не можех да се справя с двама мъже и мен. Мда, да, това бе система от ценности на средната класа от Средния запад, но бе начина, по който гледах на света. Не мога да го променя, нали така? И ако можех, исках ли? 
Не знаех. Просто не знаех. Фактът, че мисълта не ме накара да избягам крещейки в нощта, ме притесняваше, но не толкова колкото трябваше.


54 глава

Жан-Клод даде ключовете на Джейсън за да отключи сребърните вериги. Прекара последния час да обяснява работата на всеки. Джейсън ще бъде мезето, съжалявам, първото ядене на Гретхен.Не можеше да бъде някой човек, защото първото ядене след като си бих в кутията може да бъде доста... травматизиращо. Жан-Клод го каза, не аз. По същество Джейсън ще е човека, който пръв ще поеме вредата. После бе ред на Жан-Клод да дари кръв. Господаря на вампира трябва да го нахрани и възстанови връзката на вампира с Господаря на града, тяхната кървава линия, техния създател или в случая на Жан-Клод и с трите. Трите е най-добре; колкото по-силна е била оригиналната връзка, по-голям е шансът вампирът да се излекува от вредата. 
Последната част ме притесняваше заради Деймиън. Не бях създателя му, не бях от неговата кървава линия или негов Господар на града. Не бях сигурна каква му се явявам. На този въпрос Жан-Клод каза: 
- Ти си негов господар, ma petite. Каквото и да значи това за некроман, това си ти за него. Ако приемането на кръв от теб не го обвърже, тогава ще опита Ашър. Проваляйки се, ще повикат мен от Гретхен. Деймиън трябва да се свърже с един от нас или е загубен. 
- Определи загубен. 
- Лудостта може да бъде перманентна. 
- Мамка му. 
- Oui.
Но първо Гретхен, за да видя как става, да разбера процеса по-добре. 
Джейсън отключи веригите. Те паднаха от ковчега и се удариха в дървото с тъп, силен звук. Накара ме да подскоча. Гретхен се опита да ме убие, когато си мислеше, че излизам с Жан-Клод. Можеше да излезе от ковчега решена да ме убие. Бях нейният защитник, настоявайки Жан-Клод да я освободи. Сега, докато Джейсън отключваше ключалките на самия ковчег, гърдите ми се бяха стегнали и трябваше да се боря да не сложа ръце на оръжието си. Би било глупаво, да не говорим иронично, ако трябваше да я убие в мига, когато се надигне. Направо можех да чуя подигравателният, „и това е напредък, ma petite” на Жан-Клод. Казах бърза молитва да не се стигна до това. Не исках да я убивам, исках да я спася. Искайки второто не значеше, че няма да направя първото, но значеше, че ще се опитам да го избегна. 
Джейсън повдигна капака, бавно. Не защото бе тежък, но защото, мисля, също се боеше. Идеята да бъде първото ядене на Гретхен го накара да се засмее, онзи трениран звук, който е наполовина на зрял мъж, наполовина на малко момче. Звукът, който мъжете обикновено запазват обикновено за секс и спорт, коли, технология или опасност – зависи от мъжа. Сигурна съм, че някъде там има мъже, които биха издали този отчасти развълнуван глас при мисълта за градинарство или поезия, но не съм ги срещала. Може да бъде интересна промяна, все пак.
Капакът отиде в онази наполовина отворена позиция, която обикновено заемат ковчезите. Нищо не помръдна. Там бе само Джейсън, стоящ там в изрязаните си джинси, с гол гръб към стаята. Гретхен не се появи пълзяща да изяде някого и изпуснах дъха, който дори не знаех, че съм стаила. 
Джейсън остана там, гледайки надолу, без да мърда, ръце замръзнали на капака. Най-накрая се обърна към останалите и имаше израз на лицето му, който никога не съм виждала. Бе смесица от ужас и съжаление. Пролетно сините му очи бяха разширени и имаше проблясък на сълзи, мисля. Джейсън и Гретхен не бяха близки. Причината за това не можеше да бъде лична. Какво имаше в ковчега, което да създаде такова изражение на лицето на Джейсън? 
Придвижих се напред без да го осъзнавам. 
- Ma petite, не се приближавай. 
Погледнах го. 
- Какво й има? Защо Джейсън изглежда толкова... поразен? 
Джейсън отговори: 
- Никога не съм виждал нещо подобно. 
Сега трябваше да го видя, трябваше. Тръгнах към ковчега. Жан-Клод ме пресрещна, блокирайки пътя ми. 
- Моля те, ma petite, не се приближавай. 
- Трябваше да гледам процеса, нали? Трябва да видя как изглежда, рано или късно, Жан-Клод. Може и просто да бъде по-рано. 
Той изучаваше лицето ми, сякаш да го запомни. 
- Не предвиждах да изглежда толкова... – той поклати глава. – Няма да си доволна от мен след като я видиш. 
- Ти също не знаеш как изглежда. – казах. 
- Не, но реакцията на Джейсън ми казва много неща, който не искам да знам. 
Той просто отстъпи настрани. 
- Погледни я, ma petite и когато ми простиш се върни при мен. 
Да му простя? Не ми хареса как се изрази. Боях се Гретхен да не изскочи и опита да ме убие; сега бях по-изплашена да я погледна, от това какъв ужас ме очаква в ковчега. Пулсът ми се опитваше да се качи в гърлото и не можех да дишам през него. Лицето на Джейсън, тъгата на Жан-Клод и неподвижността в ковчега ме остави толкова изплашена, че устата ми пресъхна. 
Джейсън се премести на една страна, обръщайки се от ковчега, оставяйки задника си срещу него, ръце държейки го. Изглеждаше блед и болнав. Почудих се дали не е променил мнението си да остави Гретхен да го докосне. 
Стоях достатъчно далеч, че да не мога да видя вътре в ковчега. Не исках да видя нещо толкова ужасно, че да накара Джейсън да побелее. Не исках да го видя, но трябваше. 
Пристъпих към ковчега, като на платформа знаейки, че топката идва към теб с над сто мили в час и няма как да избягаш от там. Очите ми не можеха първоначално да разберат какво виждат. Умът ми просто отказваше да разбере. Защитна реакция, която всички имаме. Ако нещо е твърде ужасяващо, понякога умът ни просто казва не, няма да видя това, няма да запомня това, не, ще ни разруши. Но ако гледаш достатъчно дълго, умът казва, е мамка му, няма да се обърнем настрани и най-накрая, най-накрай, го виждаш и веднъж щом го видиш никога няма да можеш да не го виждаш.
То лежеше на бял сатен, така че този сух, кафяв цвят бе много ясен, болезнено открояващ се. Приличаше на онези съсухрени мумии, едно от онези тела, който откриват от време на време в пустинята, където сухотата прави истински мумии. Кафявата кожа бе полепнала по костите, отдолу нямаше мускули, само кости и кожа. Устата бе широко отворена все едно челюстта е счупена. Зъбите бяха сухи, но бели като череп. Цялата глава бе изсъхнала до само череп покрит с лек слой от бронзова кожа. Кичури светло кафява коса бяха прикачени към черепа и светлият цвят го правеше дори по-зле, по-ясно изразено някак си. Очите се отвориха. Подскочих, но очите, който ми погледнаха обратно бяха пълни с нещо кафяво и сухо, като големи стафиди. Примигнаха веднъж, бавно и прозвуча като въздух излизаш от уста. 
Отдръпнах се от ковчега, падайки на колене. Джейсън сграбчи ръката ми и ме дръпна на крака. Махнах ръката му и отидох при Жан-Клод. Той стоеше там, с търпеливо лице, празен. Ударих го без да прекъсвам крачката си. Може би очакваше да спра, да дам изявление, но да го ударя в лицето, затворен юмрук, сякаш бе продължение на движението на тялото ми. Извъртях юмрука си, цялото си тяло, в него и изведнъж бе на пода, гледайки нагоре към мен с кръв по лицето си.


55 глава

- Копеле, хранил си се от енергията й, докато е била там. 
Трябваше да се отдръпна от него, за да не го сритам. Някой неща не правиш; някой линии не пресичаш. 
Докосна с опакото на ръката устата си. 
- Какво ако нямам нищо общо с това? 
- Какво ако? – застанах над него. – Какво ако? Наистина ли се опитваш да ми кажеш, че не си се хранил от нея. 
Посочих обратно към ковчега и сигурно съм погледнала назад, защото следващото, което знаех бе че ме е хванал за краката и изведнъж падах към земята. Ударих се в твърдия камък с ръцете си както ме бяха учили по джудо. Това пое част от удара, предпазвайки главата ми да се удари в стоманения под, но бе нужна концентрация. До времето, когато тялото ми бе на земята Жан-Клод бе над мен, притискайки ръцете ми към пода със своите, останалата част от тялото му заклещила моето. 
- Махни се от мен. 
- Non, ma petite, не преди да ме чуеш. 
Опитах се да вдигна ръцете си, не защото знаех, че мога да го преборя, а защото трябваше да опитам. Никога не съм се давала без борба, дори когато знам, че е загубена кауза. 
Успях малко да повдигна ръцете си, не достатъчно да се измъкна, но достатъчно да го накарам да се притисне надолу, достатъчно да разшири очи, достатъчно да се напрегне. Добре е да се знае, че белезите ми дават полезни неща като сила, не само гадости. 
Кръвта бе светла срещу лицето му. Кръвта капна от порязването на устата му. 
- От къде знаеш, че това не е нещо, което става с всички вампири, който са били съживени след няколко години? 
Гледах го, защото не можех да направя нищо друго. 
- Лъжец. 
- От къде си сигурна? 
Той се притисна по-силно към мен да подчертае думите си, мисля, защото не бе щастлив да е там; тялото му бе изпълнено с гняв, не секс. 
- Как знаеш, Анита? 
Използва истинското ми име. 
- Аз съм некроман, помниш ли? 
Лицето му ясно изразяваше, че не вярва отговорът да е толкова прост и бе прав. Припомних си посещението си в Ню Мексико и какво научих там. Чудовище се надигна от бара на клуб в Албакърки. Появи се над бара като тънка линия от бледа кожа, като изгрева на полумесеца, после се появи лице. Лице след лице се появяваха и изчезваха, като парчета чудовищни мъниста свързани помежду си с парчета от тела, ръце, крака и тънък черен конец като гигантски шев, който си събираше заедно, задържайки магията вътре. То растеше и растеше, докато не достигна тавана, извивайки се като голямо змия гледаща надолу към мен. Преброих към четиридесет глави, повече, преди да изгубя бройката или сърце да броя повече. 
Имаше още един клуб в града и бе по-лошо в някой случай, защото мъченията бяха част от представленията... Появиха се човешки череп. Мускулите под кожата му започнаха да изчезват, все едно има някаква болест, но каквото трябваше да стане за месеци ставаше за секунди. Без значение колко доброволна е саможертвата, все пак болеше. Мъжът започна да крещи толкова силно, колкото можеше да си поеме дъх. Дробовете му работеха по-добре отколкото на първия мъж, все едно нещо го изсмукваше. Бе като да гледаш балон да се свива. Като изключим, че бяха мускули и когато мускулите изчезнаха, имаше кости и най-накрая нямаше нищо, освен суха кожа над кости. И той все още крещеше. 
Последната обида или дар, или ужас, бе силата на Господаря на Албакърки. Силата й мина покрай мен като плясък на криле, птици крякаха, че са оставени в мрака и искаха в светлината и топлината. Как можех да ги оставя да плачат в мрака, когато всичко, което трябваше да направя бе да отворя и ще са свободни? Помислих за това, на накрая крилете се преобразиха в купчина птици. Тялото ми се отвори, макар да знаех, че не е. И крилатото нещо – видях го само наполовина, се промъкна през отвора. Силата се вля в мен, през мен и отново навън. Бях част от голям кръг и почувствах връзката с всеки вампир, който тя докосваше. Сякаш минавах през тях и те през мен, като вода събираща се да образува нещо голямо. Тогава плувах в мрака и имаше звезди, далечни и блестящи. 
После бяха изображенията и те имаха сила в тях като неща удрящи се в тялото ми. Видях Господаря на града да седи на върха на пирамиден храм заобиколен от дървета, джунгла. Можех да подуша богатата й зеленина и чуя нощния повик на маймуна, ревът на ягуар. Човешкият й слуга коленичи и се храни от кървавата рана на гърдите й. Той става неин слуга и получи сила, много сили. И една от тях бе това – как да взима жизнената енергия от нещо, някой и да се храниш от това, без да го убиваш. И разбрах как бе поел силите на човека, през онова ужасно представление. Повече от това, разбрах как е направено и как да бъде поправено. Знаех как да възстановя онова създание в бара, въпреки това, от което бе направено, съединени заедно в кошмар стил Франкенщайн, би ги върнало да бъдат само плът, би ги убило. Не ми бе нужен некроманът, който ги е затворил в тази магия; можех да се справя сама. 
Спомените бяха толкова ясни, бе като да ги преживявам отново. Върнах се в настоящето почти със скок, гледайки в очите на Жан-Клод, все още заклещена от тялото му, все още в стаята за наказания стотици мили далеч от Обсидианова пеперуда и малката й армия. Но бе изражението на лицето на Жан-Клод, което ме накара да затая дъх. 
Очите му се бяха разширили и знаех в този момент, че е видял спомените ми, че ги е споделил по начин, по който понякога споделям неговите. Мамка му.
Гласът му имаше трепет, който рядко чувам: 
- Ma petite, била си заето момиче, докато си била далеч от нас. 
- Видя каквото видях и знаеш какво изпитвам за това, което си направил на Гретхен? 
Ръцете му се стегнаха около ръцете ми, пръстите се забива в кожата ми, само малко. 
- Знам как се чувстваш , ma petite. Няма да поема обвинението леко. Аз съм Господар на града, вампирите ми живеят през мен. Освен ако сами не са господари, животът им идва през линията, с която свързани, докато нямат кървава връзка с Господар на града. Тогава този господар кара сърцата им да бият. Ако спра силата, тогава някой от тях няма да се събудят през нощта или ще станат ренегати, животни да бъдат унищожени както Деймиън. 
Раздвижих се под него. 
- Аз не...
- Шшттт, ma petite, няма да бъда обвинен без да бъда чут, не и този път. Може би ти ще спасиш Деймиън, но той е над хиляда години. Дори да не е господар, това е дълго време, достатъчно дълго да има енергия да оцелее. Но вампири като Уили и Хана, който не са господари и не са достатъчно възрасти, те ще отпаднат или полудеят и няма да има спасение за тях. 
Той ме разтърси, стискайки ръцете ми, бе повдигнал лакти, така че ако поискам да мога да взема оръжие, но аз просто го гледах и слушах. 
- Това ли искаш, Анита? Кой би пожертвала за спасиш Гретхен? Гретхен, която те нарани. Взех сила от нея, защото ти го изискваше от мен. 
- Не ме обвинявай за това. – казах. 
Той изведнъж се раздвижи, сядайки на колената си, разтваряйки краката ми. Повдигна ме в седяща поза, пръстите му галеха ръцете ми. 
- Системата на господари и слуги е работила добре стотици години, но ти продължаваш да се бориш с нея и продължаваш да ме караш да правя неща, който не искам. 
Повдигна ме близо до лицето си и гледах очите му да горят в син пламък на сантиметри от мен. Разтърси ме, поне път по-силно, почти достатъчно силно да ме изплаши. 
- Ако можех да направя ardeur както трябва да се храни, тогава това нямаше да бъде нужно. Ако можех да се храня през човешкия си слуга, това нямаше да бъде нужно. Ако можеш да се храня от животното си, това нямаше да бъде нужно. Но ти и Ричард се вързахте с правила, парализирахте ме с морала си и ме накарахте да се закълна никога да не правя някой неща. Бях в кутия и се храних от господаря си и бе най-лошото, което трябваше да понеса. И сега защото ти и той искате своите високи морали да останете непокътнати, ме принудихте да бъда по-практичен отколкото някога съм искал да бъда. 
Пусна ме толкова внезапно, че паднах назад на земята, удряйки лакти в камъните. Той стоеше пред мен, по-гневен отколкото някога съм го виждала и не можех да отвърна с гняв. Накрая казах: 
- Не знаех. 
- Това се превръща в слабо извинение ma petite. – отиде до ковчега и погледна надолу към това, което лежеше там. – Някога и дадох защита и това не е защита. – той се обърна и ме погледна. – Направих каквото трябваше да направя, ma petite, но не изпитах удоволствие от това и се опитах да направя необходимото. Ако ми бе помогнала, дори наполовина, можехме да избегнем тази болка. 
Станах, борейки се с желанието да разтъркам лактите си. 
- Искаш ли да кажа, че съжалявам? Така е. Искаш разрешение да се храниш от мен, така ли е? 
- The ardeur, да - каза той. – Но в действителност, ако си в настроение, просто да са отворени белезите ти и събирането им ми даде доста. 
Подаде ръка на Джейсън и за един от само няколко пъти, видях Джейсън да се колебае пред да вземе ръката на Жан-Клод. Жан-Клод дори не го погледна, сякаш подчинението му бе просто факт като гравитацията. 
- Ако бе по-силна би било по-опасно хранене, но тя е толкова слаба, така че няма да бъде толкова зле.
Думите бяха успокояващи, но той никога не погледна към Джейсън, докато навеждаше китката на младия мъж към това, което лежеше в ковчега. 
Станах на крака, гледайки лицето на Джейсън. Той бе блед, с разширени очи, дишаше твърде бавно, твърде бързо. Обикновено няма проблем да остави вампири да се хранят от него, но разбирах. Каквото лежеше от ковчега, бе нещо идващо от кошмарите. Повечето време ако видиш вампир изглеждащ като направен от сухи пръчки, то той бе добре и наистина мъртъв. 
Джейсън дръпна ръката си, поставяйки се достатъчно далеч, мисля. Жан-Клод се обърна към него, но нямаше гняв. Той постави едната си ръка на ръката на Джейсън, а с другата го докосна по лицето, нежно. 
- Искаш ли да замъгля съзнанието ти, преди тя да захапе? 
Джейсън кимна, останал без думи. 
Жан-Клод плъзна ръка над лицето на Джейсън. Гледаха се един друг в очите, един от онези дълги закопняли погледи като любовници, освен, че почувствах момента когато Джейсън се изплъзна. Почувствах ума му да се освобождава, волята му се изпари. Лицето му се отпусна, устата му бе полуотворена, блуждаещи очи. Жан-Клод задържа ръката си на лицето но другия мъж, докато водеше ръката му към ковчега. 
Тялото на Джейсън трепка и знаех, че Гретхен го е захапала. Но очите му останаха затворени, лицето му спокойно. Открих се застанала до ковчега, без да съм го искала. Сухите като клони ръце се надигнаха докато гледах, притискайки ръката на Джейсън към устата. Жан-Клод отдръпна ръката си, докато нещото в ковчега притисна китката на Джейсън към устата си. Кръвта потече по кафявата кожа, попивайки в бялата сатенена възглавница и тази уста без устни продължи да се храни. 
Стаята бе изведнъж твърде топла, почти гореща. Обърнах се и открих Мика да ме гледа. Не можех да прочета изражението ме, не съм сигурна, че исках. Погледнах настрани от това, което имаше в очите му. Не исках да срещам ничии очи в момента. Стараех се толкова дълго и трудно да не бъда това, което съм. Да не бъда човешкия слуга на Жан-Клод, да не бъда лупа на Ричард, да не бъда нищо за никога. Изглежда всички плащаха цената за това. Мразех други хора да плащат цената за моите проблеми. Бе против правилата, някак си. 
Гласът на Жан-Клод ме върна към ковчега: 
- Пий, Гретхен, пий от кръвта ми. Аз ти давах сили някога, нека бъде така отново. 
Джейсън седеше свлякъл се до ковчега, придържащ кървящата си китка с блажено изражение на лице. Изсъхналото нещо седеше с ръцете на Жан-Клод около раменете си. Изглеждаше... по-добре, но все още не живо, дори не наистина истинско. Той предложи бледата кожа на китката си към устата без устни, все още червена от кръвта на Джейсън, и то я захапа. Чух Жан-Клод да поема въздух, но това бе единственият знак, че може да го боли. 
- Кръв от кръвта, плът от плътта. 
Жан-Клод изговори думите и с всяка дума, с всяко всмукване на кръв, почувствах силата да расте, чух я да къркори в стомаха ми, задъхвайки ме. Тялото на Гретхен започна да се разтяга и изпълва. Парчетата коса изтъняха и започнаха да се оформят около нея. Сухото нещо в очите й се изпълваше и започна да има проблясък на синьо в тях. Когато Жан-Клод помръдна китката си от устата й, там имаше изпълнени устни. Имаше коса, гъста руса коса. Тя бе слаба, костите й се показваха под бледността на кожата й. Очите й бяха пълни с огън, нищо човешко. Ръцете й бяха още болезнено тънки, тялото й крехко, но тя изглеждаше почти като вампира, който се опита да ме убие преди няколко години. 
Взе я в ръцете си; тялото й не изпълваше дрехите, който носеше.
- Дух от духа. – каза той и се наведе към нея. 
Целунаха се и почувствах силата да минава през тях. Знаех, че тази целувка може да изпие живота й, но не го направи. Когато се надигна от нея, лицето й бе пълно и закръглено, подобно на човек. Бе като Чаровният принц събуждащ Спящата красавица, като изключим, че очите на тази красавица ме погледнаха и омразата в тях бе изгаряща. 
Въздъхнах. Някой хора никога не се учат. Срещнах омразният й поглед и казах: 
- Гретхен, обещавам ти две неща: никога няма да се върнеш в кутията и ако се опиташ да нараниш мен или някой мой, ще те убия. И това ще бъде твърде жалко, защото аз накарах Жан-Клод да те освободи. 
Тя просто ме гледаше като тигър зад решетките посетителите си, губещи времето си. Жан-Клод я прегърна към себе си. 
- Ако се опиташ и нараниш човешкия ми слуга отново, ще те видя унищожена, Гретел. 
Гретел е било първоначалното й име, поне така са ми казвали. 
- Чух те, Жан-Клод. 
Гласът й бе груб, като че ли времето в ковчега го е увредил.
- Ела, Джейсън, трябва да я затоплим. 
Джейсън стана на краката си като послушно кутре, още кървящ, още щастлив. 
Жан-Клод спря на вратата и погледна, не съм мен, а към Ашър. 
- Трябва да я заведа в банята или всичката работа ще отиде напразно. Ако вече Деймиън е загубен. 
Ашър повдигна ръката, която бе криел зад тялото си. Той имаше оръжие, 10мл Браулинг, големия батко на моето оръжие. 
- Ще направя каквото е нужно. 
- Няма да убиваме Деймиън. – казах. 
Жан-Клод ме погледна, после Мика, Натаниел, Гил и останалите леопарди, дори бодигардовете. Погледът му сякаш обхвана всички, после погледна обратно към мен. 
- Питам отново, ma petite, кого ще пожертваш за възвишените си идеали? 
- Не мислиш, че може да бъде спасен, нали? 
- Знам, че веднъж вампир да полудее дори господарят, който го е съзнал не може винаги да върне разсъдъка му. 
- Има ли нещо, което да ми помогне да му върна разсъдака? 
- Остави го да пие, опитай се да видиш да не убие този, от когото пие и се надявай, когато опита кръвта ти, да дойде на себе си. Ако твоята кръв не го спаси, тогава Ашър ще се опита да го награни. Ако се провали.. 
Той направи онова свиване на рамене, което значи всичко и нищо, дори държейки Гретхен бе изящен. 
- Не искам да умре заради мен. 
- Ако той умре, ma petite, ще бъде защото се е опитал да убие някой в тази стая. 
С това той излезе от стаята, Джейсън го последва. 
Мисля, може би, използвах цялото търпение на Жан-Клод върху себе си или може би каквото бе направил на Гретхен го бе притеснило твърде много. Каквато и да бе причината той ме остави в стаята с всички гледащи към мен очаквайки да видят какво ще правя. И аз нямах представа. Кой бях готова да жертвам да сложа в ковчега? Кой бях готова да рискувам. 

56 глава

Отговорът, разбира се, бе никой, но накрая решихме кой да бъде първата жертва. Щях да бъда много безполезна при обсъждането, защото щях да поставя себе си първа на линия. Никога не карай друг да прави нещо, което не би сторил сам на себе си. Но Ашър посочи, че не мога да бъда първо ядене ако има някакъв шанс да съм господар на Деймиън. Така че те решиха между себе си и Зейн остана прав до ковчега. 
Всички освен мен имаха извадено оръжие с куршум в цевта. Имах нужда от ръцете си, за да предпазя от отхапване някоя част от тялото си. Като се замисля, не се справих много с описанието на тази задача също. Но не бе това да гледам бледия гръб на Зейн, докато освобождаваше ковчега, което ме притесняваше, а бе да гледам лицето на Чери, докато тя го гледаше да го прави. Толкова много страх за нечия сигурност, важността на едно друго същество означава, че за нея също бе любов. Те се обичаха и той щеше да заплаче, заплаче за помощ и освободи мършоядните птици да ядат и ядат, и ядат. 
Капакът на ковчега бе наполовина отворен, когато Зейн се дръпна напред и бледи ръце се появиха около него, държейки го. Кръвта опръска белия сатен на ковчега, пръскайки над раменете на Зейн и единственото, което виждахме от Деймиън бяха бледи ръце около гърба на Зейн. Нямаше място за изстрел. 
Някой изкрещя. Мисля, че бе Чери. Бях извадила оръжието си, но нямаше как да стрелям без първо да убие Зейн. Мика и Мърл бяха при ковчега, опитвайки се да освободят Зейн. Зейн падна назад, гърлото му имаше голяма рана и нещо, което бе само кървави зъби и дива червена коса сграбчи Мърл и обви около него, разкъсвайки врата на големия мъж. Плъхолаците и Ашър останаха назад, очаквайки чист изстрел, но нямаше да има един, не и преди някой да умре. 
Придвижих се напред, опитвайки се да избутам Мика от пътя си, докато притискам оръжието си към лицето на Деймиън, но Мика се опитваше да махне вампира от Мърл и в борбата не можех да държа оръжието си здраво. Дулото се плъзна в кръвта срещу кожата на Деймиън и изведнъж зелените очи се обърнаха към мен и вътре нямаше нищо освен глад. Деймиън вече бе мъртъв. Аз просто още не бях натиснала спусъка. 
Тогава бе върху мен, по-бързо отколкото можех да видя. Бях притисната към белия сатен на ковчега, бедрата и краката ми стърчаха. Не се запъти към врата ми; заби зъби в горната част на гърдите ми. Изкрещях през болката и притиснах дулото на Браулинга към темето му. 
Ашър крещеше: 
- Не стреляй, ще удариш Анита! 
Отново извиках и трябваше да сменя ъгъла на оръжието, защото ако натиснах сега спусъка, куршумът щеше да мине през гърдите му в моите. Преместих оръжието, докато той пиеше от мен. Пръстите ми се притисна към спусъка, докато той повдигна зелените си очи към мен. Гледах очите му да се пълнят със знание, интелигентност – с личността му. Той повдигна устата си от гърдите ми. Изглеждаше уплашен. 
- Анита, какво става? – изглежда виждаше окървавения ми гръден кош за първи път и очите му се разшириха. – Какво е станало с мен? 
В момента, когато проговори, момента, когато в очите му имаше нещо друго освен чудовище, почувствах връзката помежду ни на място като перфектно настроена струна на арфа. Силата премина между нас като топла вода, изпълвайки го, изпълвайки мен и го придърпах надолу към себе си, кръвта ми още на устните му. 
Чух Ашър да казва: 
- Останете назад, всичко е наред, оставете я да довърши. 
Прошепнах, докато придърпвах Деймиън към себе си: 
- Кръв от кръвта, плът от плътта, дух от духа, моето сърце е твое. 
И точно преди устните ни да се слеят и съдбата му да бъде предрешена, той прошепна: 
- Да, о да.

57 глава

Бях до раменете във вода, толкова топла, че кожата ми розовееше. Бе толкова топло, че почти ми призля, защото все още бях напълно облечена, включително оръжията ми. Деймиън лежеше отпред на тялото ми, ръцете ми го обвиваха, държаха го близо. Тялото му притиснато към моето, ръцете му държейки моите срещу голите му гърди. 
Как се стигна до това да бъда пазач на ваната на Деймиън веднъж щом достигнахме къщата ми? Изпадаше в гърчове и само моето докосване го успокояваше. Докарахме го в къщата ми с Натаниел возейки се отзад, люлеейки Деймиън. Бях свършила своята част и го върнах на себе си. Имах превръзка на лявата си гърда да докажа, че съм дарила част от плътта и кръвта си за нощта. Зейн и Мърл бяха на път към ликантропската болница с Мика и Чери да ги наблюдават. Всички останали се върнаха в къщата ми и всичко изглеждаше наред, докато викове от банята не ме заведоха там тичайки. 
Деймиън се бе ударил в пода, в комвулси все едно ще се разкъса, повръщайки кръв на плочките. Ашър и Натаниел се опитваха да го завържат долу, да го предпазят от това да се нарани, но не можеха да го задържат. Коленичих да помогна и в мига, в който го докоснах, той замлъкна. Отдръпнах ръката си и тялото му започна отново да се тресе, ръцете му дращеха гладките плочки. Докоснах рамото му и той се успокой. Опитахме се да го накараме да пие от Калеб, но в момента, когато престанах да го докосвам, тялото му отхвърли кръвта и всичко останало. Последният път, когато спрях да го докосвам Деймиън просто замлъкна и почувствах как започна да отпада, да умира. 
Вкарахме Деймиън в парещата топла вада и аз го държах. Той се възстанови, но само с мен държейки го, докато дрехите ми полепнаха по тялото ми. 
- Какво не е наред с него? – попитах. 
Ашър отговори: 
- Виждал съм тази реакция само между господар и слуга. 
- Аз към господар на Деймиън, какво от това? Не би трябвало да причини това, нали? 
- Не, ma cherie, не просто господар, но господар вампир и човешки слуга. 
- Деймиън не ми е господар. – казах. 
- Деймиън не е ничий господар. 
Ашър го каза тихо, гледайки надолу към нас от края на ваната. Той седеше в локва от кръвта, която Деймиън върна обратно. 
- Какво казваш, Ашър? 
- Направила си го свой слуга. 
- Той не може да бъде човешки слуга, той е вампир. – казах. 
- Не казах човешки слуга, ma cherie.
- Тогава за какво говориш?
- А... вампирски слуга на господар некроман, мисля. 
- Мислиш? – направих го на въпрос. 
- Ние се занимаваме с легендарни неща, ma cherie, неща, който не са възможни. Трябва да... предполагам повечето неща. 
- Предполагаш? – попитах. 
Сви рамене. 
- Ако кажа, че знам със сигурност какво става, ще бъде лъжа. Никога не бих те лъгал нарочно. 
Бих протестирала, настояла, но нищо, което можех да сторя или кажа нямаше да промени истината. Имах вампир слуга и това бе невъзможно. Но невъзможно или не, Деймиън лежеше срещу тялото ми, вкопчил се в мен сякаш съм последната му надежда. 
Ашър се върна в банята, носейки плажна хавлия увита около себе си. Кърпата бе достатъчно голяма да го покрие от подмишниците до прасците на краката, ефективно да прикрие тялото си. Прикривайки белезите. 
- Дрехите ми бяха покрити с кръв. Надявам се да не възразяваш. 
Сама също мразех да нося окървавени дрехи. 
- Добре, радвам се, че си открил хавлия, която да ти харесва. 
Погледна надолу към цветната хавлия. 
- Не се побирам в робата ти. 
Съжалявах, че Ашър трябва да крие себе си, но имах други неща да се тревожа. 
- Мисля, че ако не се изстудя скоро ще повърна или припадна. 
Той коленичи до ваната, плъзгайки дългата хавлия под глезените си с нежност, която не виждаш много у мъже. Докосна леко лицето ми. 
- Зачервена си - докосна Деймиън. – Кожата му все още е по-студена отколкото трябва – вгледа се. – Трябва да свалиш някой от дрехите си, особено джинсите, мисля. 
Нормално, така се противях да не се събличам пред всичките момчета, но тази вечер бях готова да се съблека малко. 
- Как да се съблека и продължа да го държа? 
- Мисля, че един от нас може да го държи към теб, докато се събличаш. 
- Наистина ли мислиш, че отново ще изпадне в гърчове? 
- Може да го пуснеш и ще разберем – каза Ашър, с нежен глас. 
Поклатих глава. 
- Уморих се да почиствам кръв. Просто го дръж за мен. 
Очите на Ашър малко се разшириха. 
- Ще повикам Натаниел. 
Топлината вече бе достигнала до главата ми с пулсиращо главоболие. 
- Просто скочи вътре, Ашър, обещавам да не надничам. 
Изви се около ваната, прикривайки всяка възможна част от себе си под хавлията. 
- Ако изпусна хавлията на пода, наистина ли няма да поглеждаш? 
Въпросът му ме спря. Отворих уста, затворих я и опитах да помисля през горещината, главоболието, растящото гадене и накрая просто казах истината: 
- Няма да имам намерение да поглеждам, но не, прав си. Ако си гол ще погледна. Не мисля, че мога да се спра. 
- Като автомобилна катастрофа, не можеш да не се обърнеш. – каза той. 
Погледнах нагоре и го открих да се обръща настрани, криейки лицето си с онзи водопад на златиста коса. Мамка му, нямах време да държа ничия ръка. 
- Ашър, моля те, нямам предвид това. 
Той не поглеждаше към мен. Протегнах една ръка от Деймиън, който се придвижи към другата ми ръка като дете намествайки се в съня си около любимото си мече. Сграбчих ръката на Ашър през хавлията. 
- Да, бих погледнала само заради любопитството, как да се сдържа? Все се шегуваш и подиграваш за това колко са зле нараняванията ти. Правиш така, че трябва да погледна, да видя. 
Сега той ме погледна, тези бледи очи, празни, скрити от мен. 
Вкопчих пръсти в ръката му, опитвайки се да го хвана през кърпата и откривах главно дрехи. 
- Но ако не знаеш досега, че просто искам да те видя гол, тогава въобще не си обръщал внимание.
Лицето му не ми казваше нищо, онази празнота, която двамата с Жан-Клод можеха да имат, когато си поискаха. 
- Сега ми помогни да сваля някой от тези дрехи преди да се разтопя. 
Издаде нисък подобен на пиленце смях, който затанцува над кожата ми и усили пулса ми във врата. Бе твърде горещо да е естествено. 
- Предлагаш да се разсъблечеш без да си омагьосана, вярвам, че е за първи път. 
Трябваше да се засмея, защото бе прав. Но смехът ме накара да затворя очи, защото се чувствах сякаш главоболието ми ще накара очите ми да изхвърчат навън от очните ябълки. Пуснах ръката му и притиснах глава към челото си, опитвайки се да предпазя главата си от разпад на парчета. 
- Моля те, Ашър, става ми лошо. 
Чух плясъка на водата, почувствах удара й срещу мен сякаш някой влиза във ваната. Отворих очи, бавно, опитвайки се да възпра главоболието и открих Натаниел коленичещ във водата. Косата му още бе хваната в свободна плитка, което го следваше, мърдаща във водата като нещо отделно и живо. Движещата се плитка привлече погледа ми надолу по тялото му и имах чувството, че Натаниел нямаше да намокри никакви дрехи, но не ми пукаше. Главоболието бе достигнало точка, където се боях, че ще започна да повръщам ако не се разхладя. 
Отговори на въпроса ми без да съм го задала. 
- Ашър иска Деймиън да се опита да поеме кръв, да видим дали ще я задържи. 
Ашър бе все още на ръба на ваната, обвит в хавлията. 
- Деймиън трябва да може да задържа кръв или ще загине. Вярвам, че ако останеш в постоянен контакт с него ще може да я поеме надолу. 
- Ако трябва да остана в постоянен контакт първо трябва да се изстудя. 
- Натаниел ще ти помогне. – каза той. 
Погледнах към Ашър и дори блясъка на нощната светлина, ме заболя главата. 
- Добре. 
Деймиън направи малки протестиращи движения, докато Натаниел се опитва да махне част от тежестта му от мен. Накрая се облегна на ръба на ваната с Ашър поемайки част от теглото му, но оставяйки го да притиска ръката ми към гърдите си. Натаниел откопча колана ми и ми помогна да махна кобура на раменете си от едната си ръка, но ми бе нужна другата ръка свободна да го изплъзва. Деймиън се бори с нас, бавно, упорито, все едно бе сомнамбул Ако не искаше да пусне ръката ми, не можехме да го накараме, освен ако не бяхме решени да счупим пръстите му един по един и не искахме да го правим това. 
- Какво да правим? – попита Натаниел. 
- Трябва да изляза от тази горещина – казах. – Можем ли да пуснем студена вода във ваната или нещо? 
- Не – каза Ашър, - трябва да го държим възможно по-топъл, поне докато не поеме част от кръвта. Не можем да си позволим да се охлади. 
- Тогава махнете тези дрехи от мен. 
Почувствах го отколкото видях двамата да си разменят погледи. 
- Как искаш да го направя? – попита Натаниел. 
Облегнах глава напред, почивайки си върху горната част на мократа коса на Деймиън. Кожата му бе най-студеното нещо във ваната. Бях толкова гореща, че ми прилошаваше и все пак кожата на Деймиън бе студена на допил. Главоболието се засили и изпълва от устата ми. Постарах се да изпълзя до края на ваната преди да повърна. Но той се притисна към мен и само ръката на Ашър на ръката ми ме запази достатъчно високо, че водата да остане чист.
Главата ми крещеше, болката бе толкова силна, че замъгли зрението ми. Ашър ми подаде студена кърпа и избърза устата ми. Допря друга кърпа към челото ми. Тогава Натаниел хвана гърба на ризата ми и я разкъса. Махна парчетата от мен. Ашър наметна студена кърпа над раменете ми, която бе толкова студена, че ме накара да прошепна: 
- Мамка му. 
Ашър и Натаниел поеха теглото ми и това на Деймиън, придвижвайки ни към края на ваната, докато Гил дойде и започна да чисти бъркотията. Гил почисти доста бъркотии тази вечер и никога не се сърди, ни веднъж. На два пъти взе парчетата от ризата ми плуваща във водата, но не коментира гласно. Бе добър слуга. Прави каквото му кажеш и не задава въпроси. 
Натаниел се опита да разкъса дънките ми както направи с ризата. Успя да разкъса горната част, но теглото на Деймиън ме притискаше под водата и мястото, което му бе нужно. Ашър закрепи кърпата колкото се може по-сигурно и внимателно навлезе във водата. Коленичи и плъзна ръце около Деймиън и мен и ни повдигна, изправен, държейки и двама ни прави. Все още докосвах дъното, но той държеше теглото и на двама ни, защото краката ми не работеха както трябва. Държеше и двама ни без усилия. 
Натаниел постави ръце по краищата на цепката, която бе направил на дънките ми и дръпна. Тежките мокри дрехи се разкъсаха под ръцете му със звука на разкъсана плът, но по-тежко – мокър, тежък звук. Силата разтърси тялото ми и само силата на Ашър ме задържа права. 
Почувствах въздуха на голата си кожа и осъзнах, ме с джинсите ми бе свалил и гащичките ми, но не ми пукаше. Въздухът по кожата ми би все още задушаващо топъл. Не можех да дишам. Последното, което помня да мисля, бе че ще припадна, после нищо.


58 глава

Събудих се лежаща на края на ваната с една ръка във водата с Деймиън. Студени кърпи ме покриваха от главата до краката. Едната на лицето ми се повдигна и видях, че Натаниел е във водата, придържайки Деймиън. Примигнах през кичура мокра коса и открих Ашър да допира нова студена кърпа към лицето му. Остави достатъчно открито от лицето ми да го поглед, отстрани. 
- Как се чувстваш? 
Трябваше да помисля за това. 
- По-добре. 
Смени кърпите по дължината на тялото ми и осъзнах, че съм напълно гола. Потръпнах от студения плат и не ме интересуваше нищо друго освен, че най-накрая ми е хладно. 
- Колко време бях в несвяст? 
- Не дълго – каза Ашър, премествайки кърпата, за да намокри краката ми. 
Погледнах към Натаниел, коленичещ във ваната, притискайки Деймиън към края, за да може вампира да ме държи. 
- Никога не съм виждам превръщач да припада от горещина преди. – каза той. 
- Първи път за всичко. – казах. 
Деймиън обърна бавно глава към мен. Очите му бяха ясни, светли, отново живи. Очите му бяха с цвета на изумруди и не бе причинена от вампирските му сили, бе естественият цвят на очите му, все едно майка му се е размотавала с котка, за да ги получи. Хората просто нямат подобен цвят на очите. 
Усмихнах му се: 
- Изглеждаш по-добре. 
- Храних се. 
Погледнах Натаниел. Той обърна глава, така че да мога да видя пресните следи от зъби от едната страна на шията му. 
- Мисля, че мога да се задържа сам. – каза Деймиън. 
Натаниел погледна въпросително към Ашър, който сигурно е кимнал, защото Натаниел се отдръпна. Деймиън се настани срещу мен, все още държейки ръката ми пред гърдите си, но по-леко сега. Една ръка нежно при китката, с другата милваше ръката ми. 
- Чух, че си ми господар. 
Погледнах в тези спокойно очи. 
- Не изглеждаш разстроен. 
Той потърка бузата си срещу ръката ми. Бе подобно на котка и интимно, като жест на любим. Изучавах лицето му, опитвайки се да прочета през тези спокойно изумрудени очи. Тогава осъзнах, че не трябва да разчитам лицето му. Най-беглата мисъл и знаех, че това спокойствие в очите му го бе обзело изцяло. Той бе изпълнен с голямо спокойствие, чувство за напрегнатост. Спокойствие и покой никога не са били мой реакции към Жан-Клод, когато съм близо до нето. 
Можех да почувствам какво Деймиън изпитва, познавам сърцето му почти по-добре от собственото си, но не го разбирах. В този момент гледайки в тези красиви, спокойно очи, просто се нямах идея. Аз бих побягнала нагоре към хълма, борейки се, крещейки, мразейки. Не бих отишла спокойно в какъвто и да е вид робството, без значение колко потенциални облаги има владетеля. Честно, не съм сто процента сигурно, че съм владетел с облаги. Искам да кажа, че е лесно да се разбирам, докато всичко става както аз кажа, но противоречиш ли ми, не е лесно. Бях близо да се превърна в най-твърдия човек, който познавам, а познавам някой твърди хора. Опитвах се да бъда по-мека напоследък, но опитвайки се да бъда по-мека и наистина да бъда, не са едно и също нещо. Погледнах в очите на Деймиън и знаех, че ако бях аз, свързана към себе си като господар, щях да съм изплашена. 
Деймиън се обърна във водата, коленичейки на ръба на ваната. Протегна се напред и нежно ме целуна по челото. 
- Отново ме спаси. 
Той бе прав, но докато устните му докосваха кожата ми, се чудех колко дълго ще бъде благодарен и кога най-накрая ще осъзнае колко прецакани сме и двамата. 



59 глава

Ашър отведе Деймиън долу в мазето за деня, настанявайки и двамата малко преди изгрев. Мика се обади, казвайки че и Мърл и Зейн ще оцелеят. Чери щеше да остане там със Зейн, а той щеше да провери останалите си леопарди. Предложих му да доведе леопардите си у нас и той каза, че ще попита. Не каза „Обичам те” накрая на разговора, което бе леко изнервящо. Не бях свикнала да спя с хора, който не обичам и не казват, че също те обичат. Но бях твърде уморена да мисля толкова много, така че го оставих при всички останали неща, за който не исках да мисля за живота. Мястото ставаше доста претъпкано. Натаниел ми помогна да се облека в най-готината си пижама – копринена нощна риза, който би била твърде разкриваща ако не бях толкова ниска. Тогава Натаниел се сгуши до мен в чифт шорти за джогинг. Гил спеше в стаята за гости. Двамата плъхолъци бодигардове прекараха нощта между дивана и спейки на пода пред вратата на спалнята ми, което значеше, че ако трябваше да отида до банята след като си легнем, трябва да стъпвам през тях. Боби Ли каза: 
- Ще ни събудиш, бъди сигурно да не се разхождаш наоколо сама. 
Не можех да убедя Боби Ли или Крис, че не се нуждая от толкова наглеждане, но в действителност бях твърде уморена за спорове. Така че всички се настанихме за дълга лятна дрямка. Натаниел бе дръпнал тежките завеси, така че стаята лежеше в плътен сив здрач. 
Настана затишието в спалнята с включен климатик, с Натаниел сгушил се до мен и почти веднага изпаднах в дълбок сън без сънища. Когато телефона в спалнята извъня, знаех какво е, но ми отне няколко секунди да се събудя достатъчно да се движа. Натаниел се протегна през мен и отговори: 
- Резиденцията на Блейк. – още преди да отворя очи. 
Той бе тих, със сериозно лице, когато протегна ръка с предавателя и каза: 
- Одисеи е, бодигард на Нарцис. Иска да говори с теб. 
Взех телефона, все още лежейки по гръб. 
- Анита е, какво искаш?
- Моя Оба иска да говори с теб. 
Размърдах глава достатъчно да видя часовника и изръмжах. Имах едва два часа сън. Бих се справила с час дрямка и да се чувствам добре или да карам без сън, но някъде между два и три часа се чувствам ужасно. 
- Работя нощна смяна, Одисей, каквото и да иска Нарцис може да почака до по-късно през деня. 
- Вчера тръгна мълвата, че всяка информация за изчезналите ликантропи трябва да мине през теб. 
Това ме събуди малко. Примигнах и се опитах да съм по-будна отколкото се чувствах. 
- Какво информация? 
- Той ще говори само директно с теб. 
- Тогава го дай на телефона, цялата съм в слух. 
- Той настоява да слезеш до клуба му, сега. 
- Имах по-малко от два часа сън, Одисей. Няма да си разкарвам задника до Илинойската част на реката, при пукването на зората. Ако той има информация, която да ни помогне да спасим живота на превръщачи, просто да ми я даде и ще се постарая информацията да стигне където трябва. 
- Моя Оба настроява, че ако не дойдеш в клуба сега, въобще няма да споделя информация. 
Станах, облягайки се на гредата, затваряйки очи. 
- Защо сега? 
- Не е моя работа да подлагам на въпрос заповедите си. 
- Може би трябва да поработиш върху това. – казах. 
Имаше тишина от другата страна на телефона. Не знаех, дали бе озадачен и не схвана коментара ми, или го удари твърде на място. Накрая той каза с тих глас: 
- Точно сега Рекса на лъвовете е жив. Може да не бъде след няколко часа. 
Станах с широко отворени очи, напълно будна вече. 
- Как знаеш това? 
- Моя Оба знае много неща. 
- Нарцис наистина ли ще остави Рекса на лъвовете да умре, само защото не мога да дойде в клуба с появата на зората?
- Господарят ми е много настойчив. 
- Мамка му – казах бавно и с чувство. – Кажи му, че ще дойда, но му кажи и това, също. Следващият път, когато е в беда може би също никой няма да дойде на помощ.
- Помага повече отколкото някога го е правил с друг животински клан. 
Имаше нещо в гласа на Одисей сега, нещо. Той лъжеше. Можех да го чуя в гласа му. Не знаех дали е вампирски сили, върколашките или на леопард и не ме интересуваше. Въпросът бе защо да лъже за факта, че хиените не са помагали на друга превръщаческа група повече от това? Защо това да си струва да бъде лъжа изобщо? 
- Нарцис помага повече отколкото иска хората да знаят, нали? – казах. 
- Какво те кара да казваш това? 
Имаше страх, почти паника, в гласа на Одисей. 
- Какво би навредило на ликантропската общност да знае, че хиените помагат на другите животни? – попитах. 
Бавно въздъхна. 
- Нарцис никога не би искал някой да мисли това за хиените. Би било... – поколеба се, - лошо за бизнеса. 
- Ако Нарцис е толкова загрижен за лъва Джоузеф, тогава защо да не ми даде информацията по телефона? 
Одисей се засмя, рязко, забавлявайки се. 
- Нарцис никога не дава нещо просто така. Винаги има цена за него. 
- Така че разкарването ми до клуба му без сън е цената? 
- Нещо подобно. 
- Може ли да доведа хората си? 
- Господарят ми би се радвам да види всеки от хората, който доведеш. 
Не ми хареса начина му да изразяване. 
- Колко великодушно от негова страна. 
- Кога ще си тук? – попита Одисей. 
- Откъде знаеш, че идвам? 
- Защото знаеш, че е достатъчен егоист, че ако не дойдеш сега той може да не сподели информацията с никой изобщо. Знаеш, че ще остави Рекса на лъвовете да умре, просто защото не е същото животно като нас и ако не дойдеш сега, ще бъде обида. 
- Глупостите за клановете трябва да спре, Одисей. Трябва да започнем да си помагаме повече. 
- Не е мое място ще променям системата, Анита. Просто се опитвам да оцелея в нея. 
Звучеше тъжен. 
- Не исках да викам на пратеника, Одисей. Просто съм уморена от системата. 
Той отново се засмя, но не бе като да е щастлив. 
- Ти си уморена от системата. Господи, дори си нямаш идея. Кога мога да му кажа да те очаква? 
- Час. По-малко ако успея да се справя. Искам Джоузеф жив да види бебето си. 
- Партньорката му сигурно ще го загуби като останалите. 
- Мислех, че хиените не говоря с лъвовете или другите. Откъде знаете за опасенията относно бебето на Джоузеф. 
- Нарцис следи подобни неща. 
- Защо да го е грижа? 
- Той иска бебе. 
Това накара очите ми да се разширят. 
- Никога не съм си представяла Нарцис като бащинска фигура. 
- Опитай майчинска. 
- Какво? 
- Ще те чакаме, Анита. Не го карай да чака. Той не обича да го прави. 
Чух тъга в гласа му, тъга близка до скръб. Почти попитах какво не бе наред, но той вече затвори. Какво му бе направил Нарцис, за да има такъв тон в гласа си? Наистина ли исках да зная? Вероятно не. Не освен ако можех да направя нещо по въпроса, а не можех. Ако започнех война с всеки по-корав ликантропски господар в града, трябва да ги убия всичките, или повечето. Единственият, който не бе корав бе Ричард и това щеше да го убие. Оплаквах се, че Нарцис е твърде корав, а Ричард, че е твърде добър. Предполагам, че никога няма да съм доволна. 
Затворих телефона и казах на Натаниел какво е станало, докато избирах другите си. Натаниел нахвърли отгоре потника горнище над джогинг шортите, с който спа и добави обувки за джогинг, без чорапи. Знаеше по-добре отколкото да се опита да облича, защото настояваше да разплете косата си и отново да я заплете, което щеше да му отнеме времето което би било нужно на всички останали да се облечем. Грешах. Натаниел не бе дори близо до готов с косата си, когато останалите се бяхме облекли и готови да тръгнем. Боби Ли и Крис просто си сложиха блузите и обувките, прекараха пръсти през късите си коси, поставиха кобурите обратно и бяха готови. Гил слезе долу по дънки, обувки за джогинг и негладена мъжка риза. Ризата изглеждаше нова, но не ни кара да чакаме. Калеб слезе по дънки и нищо друго. Не си правих труда да му кажа да си сложи блуза или обувки. Някак си не мисля, че Нарцис ще откаже срещата ни, защото Калеб не е добре облечен. 
В действителност на мен ми отне най-дълго да се облека: черни дънки, червено поло, черни найкове, всяко острие, което имах, включително новата ножница на гърба за най-големия си нож, който минава почти по целия ми гръбнак. Първата ножница бе разкъсана на парчета от персонала в спешното отделение, докато се опитваха да спасят живота ми. Също така носех два пистолета, макар да не бях сигурна, че който и да е от нас ще бъде допуснат с пистолет в клуба. Но за всеки случай ги взех и предупредих Крис и Боби Ли за правилото без оръжия. Те извадиха собствени комплекти добре-изглеждащи острието, около три на парче и бяхме готови. 
Помислих си да се обадя на Кристин, тигъра, но сметнах, че след като е едва седем, ще оставя поне някой да спи днес. Освен това, нищо не знаех все още. Когато знам нещо за споделяне, щях да споделя. 
Бях наполовина към клуба, когато осъзнах, че ardeur не се бе появил. И бе сутрин. Бях будна. Нямаше и следа от ardeur. Надежда премина през мен като топло, меко отмиване. Може би ardeur щеше да е временен. О Господи, надявах се. Казах лека благодарствена молитва и продължих да се следя за първите признаци на необуздана страст. 
Пристигнахме в Окования нарцис с мен раздразнена, но ни най-малко копнееща страст. Денят бе добър.


60 глава 

Успях да паркирам точно пред Окования нарцис. Не само, че нямаше опашки в 8:00 сутринта, нямаше други хора пред клуба. Широката пешеходна пътека се разпростираше празна, почти златна, на ранната утринна светлина. Ако имах време за кафе, може би щях да кажа красиво, но нямах време за кафе, така че слънчевата светлина бе просто ярка. Най-накрая се предадох и си взех слънчеви очила преди няколко седмици. Криех се зад тях, желаейки да съм още в леглото. Бях уморена, главата ми се мотаеше. По принцип съм добра в прекарване на време без сън. Единственото, което можех да измисля да виня за странното чувство бе от уморara вчера от горещината. Може би ми трябваха повече от три часа да се възстановя. Накара ме да се почудя колко ли зле щях да бъда ако нямах свръхестествените си сили. Човек може да умре от топлинен удар. 
Натаниел бе до мен, Боби Лий и Крис крачка назад от всяка страна. Гил и Калеб бяха най-отзад. Вратата се отвори преди да почукаме. Одисей ни вкара в затъмнения клуб. Все още носеше кожата и метални колани. Миризмата от него ме накара да се почудя дали не са същите, който бе носил, колко бе, преди пет или шест дни? Високият, тъмен и красив мъж, който срещнах, гледаше с хлътнали очи. Силните му ръце сграбчиха лактите му, притискайки тялото му. Когато раздвижи ръка да ни насочи навътре, тя трепереше. Какво по дяволите ставаше тук? 
Половин дузина други мускулести мъже от различни раси и височина стояха в сенките, чакайки Одисей да им каже какво да правят. Напрежението в стаята бе толкова голяма, че можеш да се задавиш с него. 
Крис направи съскащ звук зад гърба ми и не можех да го виня. Тогава реших, че ако не дадат наистина добро обяснение, ще задържим оръжията си. Имаше нещо отчайващо във въздуха около всички хиени, сякаш нещо наистина лошо се е случило. 
Вратата бе затворена зад нас, но бяхме близо до нея и никой не бе между нас и нея. Исках да спася лъва Джоузеф, но не достатъчно да рискувам себе си или хората си. Ако бе до избор, знам кой щях да избера. Гадно, може би, но никога не съм срещала Джоузеф лъва. Все още не бе истински за мен, а всички с мен бяха. 
Одисей сигурно бе видял или подушил нещо в нас, защото обясни: 
- Господарят ни изглежда ни наказва. 
- За какво? – попитах. 
Той поклати глава. 
- Това е лично. 
- Добре, нека да говорим с Нарцис и вие момчета може да се върнете към самонаказанието си. 
- Не се самонаказваме. – каза Одисей. 
Свих рамене. 
- Виж, не вярвам в позволяването на някой да ме размотава толкова, но не е моя работа, а ваша. Така че нека споделим информация и се махаме от тук. 
Нещо премина през лицето на Одисей, емоция, която не можех да прочета. 
- Без оръжия в клуба, това е правилото. 
- Мисля да задържа пистолетите си. – каза Боби Лий. 
Погледнах го и погледът ми бе достатъчен. Той млъкна, но ми се усмихна. 
- Всъщност съм съгласна с него. Не си даваме пистолетите днес. 
Одисей поклати глава: 
- Не мога да споря за това с господаря си, Анита. Нямаш си идея какво ще ни стори ако те пуснем вътре с пистолети. 
Вгледах се в мъжете стоящи наоколо в сенчестата стая. Страх се плъзна по тях като вълни; телата им бяха стегнати от напрежение. Никога не съм виждала толкова много мъже напълно сразени преди. Те щяха да направят точно каквото им бе казано, защото са ужасени да правят нещо друго. Беше ми казано, че добрият доминиращ е загрижен партньор. Може би Нарцис не бе добър дом, може би бе лош. 
- Съжалявам, Одисей, наистина, не искам да ти причиня болка, но ако Нарцис е полудял достатъчно, че да изплаши всички ви така, ще задържим оръжията си. 
- Моля те, Анита, моля. – Трябва да е видял нещо на лицето ми, което да ми подскаже, че няма да се предам, защото падна на колене пред мен. Звукът на колената му удрящи се в пода бе силен, накара ме да подскоча. Остави ръцете си около раменете си, така че просто падна без да се задържи изобщо. – Моля те, Анита. 
Поклатих глава, гледайки в тези обитавани от духове очи. 
Сълзи се стичаха по бузите му:
- Моля те, Анита, моля те, не знаеш какво ще направят с нашите любовници ако се провалим. 
- Любовници? – направих го на въпрос. 
Отне му два опита да каже: 
- Аякс е мой... любим. Заедно сме от четири години. Моля те, Анита. Нямам никакво права да моля за това, но моля те дай ни оръжията. 
Поклатих глава.
- Съжалявам, Одисей, наистина е така, но колкото повече говорих, толкова повече искам да задържа оръжията си. 
Той се придвижи толкова бързо, че нямах време да реагирам, а Крис и Боби Ли и извадиха оръжията си, но Одисей не се опита да ме нарани. Той обви ръце около мен, притискайки лицето си към гърдите ми и продължи да моли. Той смърдеше на страх, кръв и по-лоши неща. 
- Свалете оръжията си, момчета, той не се опитва да ме нарани. 
Те свалиха оръжията си, но не изглеждаха щастливи. Но тогава, никой, предполагам, не бе. Докоснах главата на Одисей, но той просто продължи да казва: 
- Моля, моля, моля. 
- Вие момчета може всички да дойдете с нас, просто елате с нас. 
Боби Лий прошепна: 
- Това не е добра идея. 
- Не ме интересува. Никой не заслужава да бъде третиран така. 
- Какво ще правиш, Анита, да им предложиш убежище? Не носим толкова много оръжия. – каза той. 
- Ако другите хиенолаци възразят, ще ги оставим. Не съм ни довела тук да бъде убити, но ако можем, ще ги вземем с нас. 
Боби Ли поклати глава: 
- Правиш живота си труден, Анита, правиш живота си много труден. 
- Така са ми казвали. 
Одисей просто се бе закачил за мен, плачещ, умоляващ. Трябваше да хвана лицето му и накарам да ме погледне и дори тогава очите му не бях фокусирани. Отне му почти цяла минута да ме види. 
- Може да дойдеш с нас, Одисей, всички вие, просто излезте. 
Той поклати глава:
- Те държат любовниците ни. Не знаеш какво ще им направят, няма как да знаеш. 
- Те? 
Изстрел от пушка избухна някъде в стаята. Държах Браулинга наполовина изваден от кобура, когато Крис падна назад. Кръв се разпръска от гърба му върху Калеб и Гил. Гил започна да крещи. Трябваше да се обърна настрани преди Крис да падне на пода. 
Боби Ли каза: 
- Трима на подиума с пушки. Мамка му, момиче, влязохме вътре. 
Погледнах накъдето той гледаше и едва различих сенките. Ако се предполагаше, че ще бъда коте, защото плъхът имаше по-добро нощно виждане? 
Одисей шептеше отново и отново: 
- Съжалявам, съжалявам, съжалявам. 
Поставих цевта на челото му: 
- Каквото и да стане, Одисей, ти умираш следващ. 
Мъжки глас се появи от мрака. Говореше през звукова система, доколкото можех да кажа: 
- Ако натиснеш спусъка ще убиеш другия си бодигард. Пушки със сребърни изстрели, мис Блейк и ви уверявам, че хората ми са убийствени стрелци. Сега, свалете оръжията си и ще говорим. 
Задържах оръжието си и казах на Одисей: 
- Махни се от мен, сега!
Той изпълзя надалеч, още плачейки. 
Видях сенчеста фигура от своята страна на подума. Боби Ли се бе прицелил от другата страна, което оставяше един човек по средата без оръжие в себе си. Но от това разстояние, с тях над нас, трябваше да броим куршумите, което значеше да убием каквото можем, после да се надяваме, че можем да направим нещо с последния. 
- Кой по дяволите си ти? – попитах. 
- Оставете оръжията си, мис Блейк и ще ви кажа. 
- Задържаме оръжията си, момиче – каза Боби Лий. – Така или иначе ще ни убиете. 
Бях съгласна. 
- Не ви искаме мъртва, мис Блейк, но не ни пука за приятелите ви. Можем просто да ги довършваме, докато не промените мнението си. 
Придвижих се пред всички, така че изстрела по средата да е най-труден. От горен ъгъл не можехме да ги блокираме напълно, но бе най-доброто, което можех. 
- Всички долу – само Боби Лий се поколеба. – Те не ме искат мъртва, а ми трябва оръжието ти. 
Той се вгледа в мен, после падна на една коляно, използвайки ме като защита от въоръжения мъж по средата. Отгатна плана ми. Всички други прегръщаха пода. Нямаше прикритие и вратата бе близо, но не достатъчно близо, с какво, три пушки срещу нас. 
- Какво правите, мис Блейк? – попита гласа. 
- Просто тествам теория. – казах. 
- Не бъдете глупава, мис Блейк. 
- Боби Лий. – казах. 
- Да, мадам. 
- Колко си добър? 
- Дайте ми дума, ще разберем. 
Почувствах тялото си много, много спокойно, така че светът да се разпростре до края на оръжието ми и онази сянка на подума. Бе на около десет ярда. Уцелвала съм мишени и на по-голямо разстояние. Но тази мишена стреляше. Никога не съм се опитвала да сваля човек с оръжие на такова разстояние. Изпуснах и последния си дъх, така че просто стоях, само оръжие, само цевта на оръжието, само прицела на оръжието и с последния си досег на гласа ми, прошепнах. 
- Дума. 
Оръжията ни изгърмяха почти едновременно. Не се опитах да стрелям само веднъж, стрелях колкото мога по-бързо да натискам спусъка. Пръстът ми ме заболя, целта се появи от скривалището си, после падна бавно от подума. Обърнах пистолета си преди тялото да падне на земята и открих мъжа в средата изправен. Видях сянката на пушката му. Чух глас да прозвучава над гърмежите на оръжията: 
- Да не я уцелите, да не сте посмели. 
Пушката се придвижи няколко инча от мен, два изстрела, карайки ме да мръзна и да може да уцели тялото на Боби Лий, но останах на място и стрелях обратно. Боби стреляше с мен и сянката трепна, заклатушка се, после премести напред, пушката му падна на пода при другите две тела на вече мъртвите стрелци. 
Гласът каза: 
- Момчета, не ме разочаровайте. 
Хиенолаците се забързаха към нас. Боби Лий и аз започнахме да стреляме. Разделихме шестимата хиенолаци помежду си, главно, без кръстосан огън, без да взимаме удара на другия – моята част на стаята, неговата част от стаята. Свалих двама, мисля, че той свали един и двамата бяха без куршуми. Извадих с лявата ръка Файърстартера, което бе с около две секунди по-бавно отколкото ми бе нужно, но сигурно бе по-бързо отколкото да извадя пълнителя на Браулинга и презаредя. Ако оцелея, трябва да намеря време да проверя което е по-бързо. 
Бе Одисей, който застана почти над мен като тъмна сянка на гибелта. Оръжие избухна зад мен и Одисей падна назад на пода. Обърнах се да открия Натаниел с оръжие. Очите му бяха разширени, устните трептяха, удивление бе изписано на лицето му. Той би взел изпуснатото оръжие на Крис. Момент ме обърна на битката. Метал проблесна, докато Боби Ли бе прегазен от последните два хиенолака. Битката бе твърде интензивна. Нямах възможност за чист изстрел. 
Далечните врати се отвориха и влязоха мъже. Побързах в битката около Боби Ли и стрелях почти наслука в нечии гръб. Мъжът се приви и падна, оставяйки ме лице в лице с Боби Лий. Бе го стреснало трябваше да стрелям покрай тялото му в последните биещи се. Насочих Файърстартера към хиенолаците изправени към нас. Изпразних оръжието си в тях, докато всички заотстъпвахме към вратата. Не бях толкова добра левичарка. Не мисля, че убих някой, но ранявах някой с всеки изстрел и те се забавяха, поколебавайки се. 
Гил, Калеб и Натаниел бяха вече при вратата. Дневната светлина влезе и за секунда ме заслепи,защото слънчевите ми очила бяха още закачени отпред на блузата ми. Изпуснах Файърстартера, пуснах празния пълнител от Браулинга и бях сложила втория пълнител преди да сме стигнали до пешеходната пътека. Не можех да чуя изщракването на пълнителя да влиза на място, но видях Боби Ли да прави същото движение с оръжието си, което аз направих със своето. Знаех, че е заключено и заредено. 
Извиках: 
- Натаниел! Джипът, запали го! 
Знаех, че той знае къде са резервните ключове. Спомних си, че Нарцис каза, че е имало над петстотин хиенолаци. Трябваше да излезем от там преди да решат да вземат повече оръжия или просто да ни надвият по брой. Да ги стреляме щеше да ги забави, но който и да бе онзи глас, той ги ужасяваше. Можех да ги убия, но не можех да ги тероризирам. Дали ще изскочат от онази врата ще зависи от това дали се страхуват от смъртта или ужаса повече. 
Погледнах назад и открих Натаниел в джипа с Калеб и Гил отзад. Двигателят изръмжа. Боби Лий и аз гледахме джипа, но хиенолаците излязоха навън, твърде много да се преброят, почти твърде много да бъдат стреляни. Стрелях в масата от тела и извиках: 
- Бягай! 
Боби Ли и аз бягахме към джипа, което значеше, че прицелят ни не бе какъвто трябваше да бъде, но мъжете бяха толкова близо един към друг, че продължихме все пак да ги удряме. Те падаха, после крещяха, звукове, остър смях, който карат космите на врата ти да настръхнат и ранените се надигнаха като хиени, мускулести, леко окосмени, на петна, с муцуни пълни с зъби и нокти като черни ножове. Не ги повалявахме, давахме им по-добри оръжия да използват срещу нас. 
Натаниел извика: 
- Качвайте се! 
Погледнах назад да видя отпред и по средата отворени. Плъзнах се в двойната седалка, Боби Лий бе отпред. Вратите се затвориха, заключиха и Натаниел тръгна далеч от клуба, когато те се изляха отгоре ни. Те блъскаха по колата, закривайки прозорците. Натаниел натисна газта и джипа тръгна. Ръка се показа през прозореца до мен. Звукът на счупено стъкло бе навсякъде. Те се опитваха да се задържат и влязат вътре. Стрелях през прозореца си в мъжа отпред и той падна назад. Боби Ли стреляше през хиената, която се опитваше да влезе през предното стъкло. 
Но имаше поне още трима счупили стъклата, опитвайки се да влязат. Стрелях с Браулинга в един от отсрещния на мен прозорец. Трябваха ми четири изстрела да падне. Браулинга бе близо до изпразване, но изгубих бройка. Последните два хиенолака бяха наполовина влезли през прозорците; един от тях влезе отзад на джипа. Той се приземи върху мен и аз изстрелях още два изстрела почти на сляпо прицелвайки се в него. Пистолетът бе празен. Мъжът падна, очевидно мъртъв в коленете ми, защото коленичих отзад на джипа, което значеше, че съм изпълзяла през седалката да го посрещна. Не помня да съм го правила. 
Последният бе в получовешка форма. Имаше проблеми да проправи пътя си през прозореца. Мисля, че болезнено се бе забил в стъклото. Извадих острието, което носех на гърба си. Дясното ми коляно бе долу, крак на пода, левият повдигнат до коляното. Бе поза използвана от фектовачи, когато не можеш да стоиш – баланс. Ударът ми бе замъглен от скоростта, чувствайки силата в тялото си като нищо друго, което съм чувствала преди. Той погледна нагоре в последната секунда, точно преди острието да премине през лицето му и главата му се разтвори. Кръв изпръска ръцете ми, през лицето ми. Тялото се плъзна напред, по-голямата част от задната му част още висеше от прозореца. Горната част от лицето му, точно над челюстта я нямаше, потичаща по седалката, попивайки по дължината на дънките ми. Трябваше ми един удар на сърцето, мамка му, когато чух звук от покрива. 
Боби Лий каза: 
- Упорити копелета. 
Не отговорих, просто се облегнах добре между телата. Едуард, наемен убиец за немъртви и единственият човек, който познавах с по-голям брой убити чудовища от мен, ме бе завел при приятел да оправи джипа ми. Воланът имаше тайно отделение. Вътре имаше допълнителен Браулинг, два допълнителни пълнителя, мини Узи с гъбен пълнители. Пълнителят едва се побираше с отделението, но изпълваше нужния капацитет, така че си заслужаваше да се набута. 
Нокти се провряха през тавана на джипа и започнаха да го дърпат назад като да отвориш консервена кутия. Легнах по гръб и стрелях нагоре по покрива. Животински вой, едно тяло падна покрай прозореца, но другия остана на покрива, полуживотинска ръка се показа през метала. Застанах на колена стреляйки точно отзад на ръката. Хиенолакът се превъртя отзад на джипа и падна на пътя. Ръката остана в дупката на тавана, заклещена в метала. 
Когато кънтенето в ушите ми намаля достатъчно, за да мога да чуя нещо различно от ударите на собствената си кръв, можех да чуя Калеб да казва: 
- Мамка му, мамка му, мамка му. – отново и отново.
Гил бе се навел до него на пода, крещейки, висок писклив звук, ръцете му на ушите му, очи затворени. Облегнах се на седалката, но той не се опита да се качи обратно. Гърбът ми бе покрит с кръв и по-лоши неща се намираха на пода. 
Извиках: 
- Гил, Гил! 
Той просто продължи да крещи. Почуках по главата му с края на оръжието си. Това го накара да отвори очи. Насочих оръжието към тавана, докато той ме гледаше.
- Спри да крещиш. 
Той кимна, ръце бавно се снижиха. Той продължи да кима отново и отново. Калеб бе спрял да проклина под нос. Той дишаше толкова тежко, че си помислих, че не ще може да диша, но имах други неща да се тревожа. 
- Какви патрони имаш за това Узи? – попита Боби Лий. 
- Нарича се гъбов патрон. Три пъти по-голям огневи капацитет. 
Той погледна ръката си. 
- Мамка му, момиче, къде си живяла, че да имаш нужда от подобна огнева мощ? 
- Добре дошъл в живота ми – казах. Погледнах към Гил. – Следващият път, когато ти кажа да останеш у дома, остани у дома. 
- Да, мадам. – прошепна той. 
- Намали момче – каза Боби Ли, - не искаме да бъдем хванати от ченгетата с тела в колата. 
-Вредата може да бъде преживяна. – казах. 
Ръката висяща от тавана се бе променила в човешка форма. Тя подскочи като че ли няма кокали, когато Натаниел зави зад ъгъла. Погледнах настрани от нея и открих не-човек с пръсната глава. Мозъкът му изтичаше на парчета. Изведнъж ми стана лошо, прилоша ми. Не можех да си спомня какво съм правила с това голямо острие. Трябва да съм го изпуснала, но не помня да съм го правила. Притиснах себе си към ъгъла, Узи вдигнато към тавана, тялото ми бе държано от метал от три страни и седалка отзад. Бях толкова задържана колкото можех да бъда. Затворих очи, така че да не виждам какво съм направила. Но миризмата бе още там; свежа кръв, печено месо и тази външна миризма, която те оставя да разбереш, че някой черва са разпилени. Започнах да се давя и джипа отби от пътя. Това ме накара да погледна нагоре, давайки ми нещо друго на което да се концентрирам. 
Натаниел бе отбил по някакъв път насред нищото. Имаше дървета, пътеки, зеленя трева и отвън това блясъка на река. Бе спокойно място. Той кара, докато не бяхме лесно забележими от пътя, после спря. 
-Какво става? – попитах. 
Боби Лий отговори: 
-Мисля, че ако караме наоколо в трафика с крака висящи навън, някой ще се обади на полицията. 
Кимнах. Имаше право. 
-Трябваше да помисля за това. – казах. 
-Не, ти свърши достатъчно работа за днес. Нека аз мисля, докато не ти се избистри главата. 
-Главата ми е бистра. – казах. 
Той излезе от колата и ми говори през един от счупените прозорци, докато се движеше към краката. 
-Разпознавам проблем със съвестта, когато го видя, момиче. 
-Престани да ме наричаш ”момиче” 
Той ми се усмихна.
-Да, мадам. 
Той сграбчи краката и издърпа тялото от стъклото. Падна с лек звук върху първото тяло. Звукът дойде от тялото отдолу. Можеше да бъде само излизащ въздух – случва се понякога – но въпреки това... 
Бях на колене, Узито насочено към телата. 
Боби Лий каза: 
-Не улучвайте танка за газта, мадам, не искаме да се взривим. 
Бе насочил оръжието назад. 
Промених ъгъла, така че да стрелям към тъмната глава, която лежеше отдолу на купа. Дали две тела правеха кух? Имаше ли значение? Неща блъсна косата ми и аз вдигнах оръжието само да открия, че съм блъснала пръстите на ръката висяща от покрива. Падаше, плъзгайки се надолу сама. Страхотно. 
Притиснах дулото на Узито срещу челото на главата. 
-Ако си жив, не мърдай, ако си мъртъв, не се тревожи за това. 
Боби Лий отвори багажника на джипа, пистолетът му бе насочен надолу за изстрел към “тялото”. 
-Ако стрелям в челото му, изстрела може да откъсне крака ти от под теб. 
Той мръдна на една страна, още насочил оръжието. 
-Най-дълбоките ми извинения, мадам, знам, по-добре от това. 
Притиснах дулото по-сериозно в челото на главата и започнах бавно да отивам към врата, който бе едва видим под много мъртвото тяло отгоре. 
-Жив съм. 
Гласът ме накара да подскоча и почти да натисна спусъка. 
-Мамка му. – казах. 
-Защо не ме довърши? – попита мъжът. 
Гласът му бе болезнен, но не тънък. Пропуснала съм сърцето и дробове. Невнимателно от моя страна. 
-Защото не бе гласа на Нарцис на високоговорителя и Одисеи каза, че са хванали любимите ви. Че не знаем какво ще направят на любимите ви ако ги провалите. Кой бе човекът на високоговорителя? Кой са “те”? Къде по дяволите е Нарцис? Защо хиените ще позволят на някой да ги завладее така? 
-Няма да ме убиеш? 
Направи го на въпрос. 
-Отговориш ли на въпросите ми, ще ти дам думата си, че няма да те убия. 
-Може ли да мръдна? 
-Ако можеш.
Той се придвижи бавно, болезнено на една страна. Косата му бе къдрава, отрязана много ниско, бледа кожа. Обърна се, докато можеше да срещне очите ми и усилието го остави треперещ, устните му бяха сини, което ме накара да мисля, че може да не му остава много да задам въпросите си, че може би вече сме го убили, просто не достатъчно бързо. 
Очите му имах странен златен нюанс. 
-Аз съм Бахтус. – каза той с изпълнен с болка глас. 
-Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Анита, това е Боби Лий, сега започни да говориш. 
-Попитай ме всичко. 
Започнах да питам. Бахтус започна да отговаря. Той не умря. До момента, когато прекосихме моста на Мисури, устните му бяха розови и здрави и замаяният облик бе напуснал очите му. Наистина трябваше да започна да зареждам с по-добри амуниции.



61 Глава

Бахтус в действителност не знаеше кой знае колко. Нарцис им бе представил новия джентълмен, Химера и те изглежда да си прекарват страхотно заедно. Ако не истинска любов, то грубата размяна, която и двамата искаха. Тогава Нарцис изчезнал в една от стаите и не излязъл повече. За двадесет и четирите часа, който хиените си мислили, че е просто секс, но след това те престанали да вярват на думите на Химера, че Нарцис е добре. Аякс бе успял да влезе вътре и тогава нещата се влошили. 
-Аякс ни каза, че Нарцис бива измъчван, наистина измъчван. 
-Защо не сте се опитали да го спасите? – попитах. 
-Химера дойде със собствените си бодигардове. Те взеха... – Бахтус бе спрял и бори за да поеме дълбоко дъх, все едно нещо в него го болеше. – Ти не знаеш какво сториха на хората ни. Не знаеш какво ни заплашиха ако ги провалим. 
-Кажи ни, тогава ще знаем. – казах. 
-Срещала ли си Аякс? – попита. 
Кимнах. 
-Те отрязаха ръцете и краката му и изгориха краищата, така че раните да не заздравеят. Химера каза, че са го затворили в метална кутия и го вадят само при специални случай. 
Бахтус се задави, не бях сигурна дали е от раните или ужас. 
Боби Лий каза: 
-Толкова е разстроен, че не мога да кажа дали лъже или не, но мисля, че казва истината. 
Гласът му бе малко дрезгав, все едно вижда образите в главата си, който аз се опитах много сериозно да не си представя. Напоследък станах по-добра просто да отказвам на въображението си да ми се изплъзне. Може би имаше нещо общо с това да бъда социопат; ако е така, поздрав за деменцията. Седях там в джипа, умът ми внимателно изпразнен, не видимо. Боби Лий изглеждаше зле. 
-Колко бодигарда има Химера там? – попитах. 
-Около двадесет и пет, преди да почнеш да ги убиваш. 
-Мислех, че има близо петстотин от вас момчета. Как може двадесет и пет мъже да ви контролират. 
Бахтус ме погледа с пронизващи очи. 
-Ако някой държи твоя Улфрик, Ричард и откъсваше парчета от него, измъчвайки го, не би ли направила всичко да го спасиш. 
Останах мълчалива и помислих върху това. Дадох възможно най-верният отговор, който имах. 
-Не знам. Би зависило от това какво “всичко” значи. Виждам какво искаш да кажеш, но защо просто не ги надвихте?
Бахтус се подпря на едната страна на джипа. Натаниел взе един завой твърде бързо и Бахтус се опита да се хване за нещо да не се плъзне. Подадох му ръка, хванах го и той изглеждаше едновременно благодарен и несигурен. Продължи да държи ръката ми и направих добър очен контакт. 
-Ние нямаме алфи. Аякс и Одисей бяха следващите по командване и веднъж щом те започнаха да режат Аякс, Одисей ни каза да правил каквото ни кажат – той стисна ръката ми, не твърде силно. – Останалите от нас не са водачи, Анита. Нашите алфи ни казаха да сътрудничим на Химера. Ние следваме, това е, това е всичко. Трябва ни алфа с план. 
Очите ми се разшириха. 
-Какво искаш да кажеш, Бахтус? 
Той ме придърпа по близо до себе си с нашите хванати ръце. 
-Все още има почти сто и петдесет хиени в добра форма. Един Господ знае какво те правят на затворниците сега, когато се провалихме. 
-Защо те искат мис Блейк? – попита Боби Лий. 
-Химера те иска за партньорка. 
Това ме накара да повдигна вежди. 
-За какво говориш? 
-Той наистина се вдървява, когато ти си намесена. Не знам защо. 
Опитах се да отдръпна ръката си от хватката на Бахтус, но той ме задържа. 
-Той се опита да ме убие поне два пъти. Това не ми звучи много приятелско. 
-Той те искаше мъртва, сега не те иска, не знам защо. Химера е луд, не му е нужна причина да си промени мнението – погледна ме, все още държейки ръката ми. – Моля те, помогни ни. 
-Можеш ли да гарантираш, че другите хиени ще последват мис Блейк. – попита Боби Лий. 
Бахтус погледна надолу, хватката му отслабна, после се стегна, той погледна отново нагоре. 
-Знам, че ако имахме алфи, това би устояло за всички ни, бихме премахнали тези типове досега. Но Одисей обича Аякс, наистина го обича. Той не знае какво да направи. 
-Ами Нарцис? Все още не е размекнат относно Химера, нали? – казах. 
-Но, но единственият път, когато ни бе позволено да видим Нарцис, той бе окован. 
-Нарцис има репутация – каза Боби Лий, - да бъде кораво копеле. Не мисля, че би се преобразил заради тях. 
Бахтус сви рамене и най-накрая пусна ръката ми. 
-Не знам – каза хиената, - но не можа да ни каже да ги нападнем. От това, което знам Химера може да му е влез езика. Той направи това на Дионис, моя... любовник – той се прегърна, глава надолу, очи затворени. – Той ми даде езика в кутия обвита с панделка. 
Веднъж ми бе давана кутия с човешки части, принадлежащи на човек, за когото ме е грижа. Убих тези, който ги бяха наранили, убих ги всичките. Но вредата направена на приятелите ми бе постоянна. Нищо, което можех да поправя, защото те бяха хора; на тях не им зарастват изгубени части. 
Бахтус продължи да държи очите си затворени, лицето му бе спокойно, все едно се държи страна, боейки се да загуби контрол.Не знаех какво да каза в лицето на болката му. Как стана така че от опитвайки се да го убия сега го съжалявах? Може би е нещо момичешко или може би съм била свръх социална като дете. Каквато и да бе причината, открих се да искам да му помогна, но не искайки да рискувам никой от моите хора. Крис бе мъртъв на пода на Окования Нарцис. Не познавах Крис отдавна; загубата му не бе голяма за мен, просто не бе. Но ако влезех там със сила, рискувах хората за който ще тъжа. 
Все пак... 
-Можеш ли да нарисуваш план на клуба, отбележи къде всички биват държани? 
Той отвори очите си, бе изненадан, сълзите, който бе задържал досега паднаха по бузите му, забравени. 
-Ще ни помогнеш? 
Свих рамене, бе ми неудобно от облекчението в очите му. 
-Още не съм сигурна, но не боли да открием пред какво сме изправени. 
Бахтус отново взе ръката ми, притискайки я до бузата си. Първоначално си помислих, че ще е някакъв поздрав на хиените, но той леко целуна ръката ми и я пусна. 
-Благодаря ти. 
-Не ми благодари, Бахтус, все още не ми благодари. 
Не казах гласно, че ако клубът е твърде труден за превземане и ще коства много животи, няма да го направя. Задържах го за себе си, защото той можеше да лъже, правейки го по-лесно. Човекът, който той обича бива измъчван. Хората ще направят много неща за човека, който обичат, дори глупави неща. 




62 Глава

Боби Лий настоя да се обадим на Рафаел при първа възможност. Натаниел и Калеб ми помогнаха да настаня Бахтус в кухнята. Още вървеше все едно нещо го боли. Гил веднага седна на края на дивана, прегърнал се. Той се бе отдръпнал откакто му казах да престане да крещи. Обикновено бих попитала какво не е наред, но се въздържах, нямах време да му бъда детегледачка сега. 
Кухнята бе мрачна и депресираща с всички прозорци и плъзгащата врата закрити от дъски. Трябваше да запалим всичките лампи. Слънчевата ми кухня бе превърната в пещера.
Час по-късно имахме приемлива карта на вътрешността на клуба. Бахтус познаваше графика на охраната от хиени, но не и за хората на Химера. Направи най-доброто, на което е способен, но каза: 
-Химера променя рутината си, понякога всеки ден, поне на всеки три дни. Един ден той променяше заповедите на около час. Бе странно, по-странно дори от нормалното за Химера. 
-Колко нестабилен е той? – попита Боби Лий. 
Бахтус в действителност се замисли за това секунда-две Мислех, че е риторичен въпрос; може би грешах. 
-Понякога той изглежда наред. Понякога е твърде луд и ме плаши. Мисля, че плаши собствените си хора – Бахтус замълча, после каза. – Чух ги да говорят разни неща, че той буквално става по-луд и те също се боят от него. 
Звънецът на вратата извъня. Накара ме да подскоча. Натаниел скочи от кухненския плод, където бе седял. 
-Аз ще отворя. 
-Провери и виж кой е първо. – казах. 
Той погледна назад през рамо, погледът му явно показваше, че съм му казала нещо, което вече знае. След месеци споделяне на една стая и водейки го със себе си, той знаеше да провери преди да отвори вратата. 
-Преди просто отваряше вратата. – казах. 
-Сега знам по-добре. – каза и изчезна в дневната. 
Върна се почти веднага. 
-Върколакът, който срещнахме в Окования нарцис, онзи наречен Зак. 
Натаниел изглеждаше леко блед. 
Боби Лий и аз имахме оръжие в ръцете си. Не помня да съм вадила своето. Гледах към закованите прозорци. Дървото бе малко по-защитно от стъклото, но не можехме да виждаме през дървото. Лошите можеха по-добре да се промъкнат. 
-Сам ли е? – попитах. 
-Той бе единственият на верандата – каза Натаниел, - но това не значи, че е сам – очите му бяха разширени, когато каза, - Не подушвам змии или лъвове. 
Можех да видя пулсът му да подскача под кожата му. 
-Всичко ще е наред, Натаниел. – казах. 
Той кимна, но погледът в очите му ми каза, че не е убеден. Гил се присъедини към нас в кухнята. 
-Какво става?
-Лошите. – казах. 
-Още от тях? – каза той, празен глас. 
-Може би щеше да ти е по-добре сам, Гил. – казах. 
Той кимна. 
-Започвам да виждам това. 
Очите му бяха толкова разширени, че изглеждаше болезнено. 
Бях донесла мини узито от колата и го бях презаредила от кутията за оръжия горе. Взех го от кухненския плод и се поколебах между него и браулинга. Звънецът на вратата извъня отново. Този път не подскочих. Прегърнах узито през рамо за дръжката и нагласих браулинга по-удобно в ръката си. Узито бе оръжие за спешни случай. Фактът, че дори помислих да отговоря вратата си с него бе сигурно лош знак. Ако имах нужда повече от 9мм да отговоря собствената си входна врата, по-добре да напусна града. 
Хвърлих поглед през дневната, но нямаше нищо да се види, освен затворената входна врата. Мислех да погледна навън през страничния прозорец да видя какво чакаше на верандата. Приближих вратата с браулинга хванат с две ръце, оставайки от едната страна на вратата. Бях готова в случай че започнат да стрелят през вратата. Разбира се, те също стреляха през прозорците, но завесите бяха дръпнати и това бе най-добрата, на което бях способна, по отношение на безопасността. 
Коленичих при прозореца, защото повечето хора стрелят към гърдите и главата, и на колене все още съм по-ниска. Отдръпнах завесата на една страна и нещо се удари в стъклото. Подскочих назад, вдигайки оръжието си, но нищо друго не се случи. Имах образ в главата си какво бе и не бе оръжие. Мисля, че бе снимка. Отпуснах завесата обратно и се открих да се взирам в снимка на мъж окован за стена. Той бе гол, покрит с кървави петна, кръвта покриваше по-голямата част от тялото му, така че бе трудна да разбереш веднага кой е- Тогава очите му постепенно направиха смисъл от видяното и осъзнах, че е Мика. Седнах назад стресната на пода, почти сякаш ще падна. Ръката ми стискаше завесата, държейки я отворена. Оръжието не бе там, където трябваше, но висеше във въздуха, полу-забравена. Разрез през тази широка уста, деликатното му лице покрито с кръв и подута плът. Дългата коса бе прилепнала от една страна, все едно бе толкова лепкава от кръв, че повече не се движеше свободно. Очите му бяха затворени и се почудих за секунда, която продължи вечност, дали не е мъртъв. Но имаше нещо в начина, по който бе прегърнал веригите, което казваше, че е жив. Дори на снимка имаше застой в смъртта, която животът не можеше да имитира. Или може би бях виждала достатъчно тела да знам. 
Боби Лий бе зад мен. 
-Какво има? – тогава той видя снимката и чух как рязко пое дъх. – Това е твоят Нимир-Радж, нали? 
Кимнах, защото все още бях останала без дъх, което правеше говоренето трудно. Затворих очи за момент, поех си дълбока чиста глътка въздух и бавно издишах. Шокът все едно напусна тялото ми. Безгласно прокълнах. 
-Концентрирай се, Анита, можеш по-добре от това. 
-Какво? – попита Боби Лий. 
Осъзнах, че последното го бях казала на глас и поклатих глава, оставяйки завесата да падне на място. Станах на крака. 
-Пусни го вътре, нека чуем какво има да каже. 
Боби Лий ме изгледа със странен поглед. 
-Не можеш да го застреляш, докато не разберем какво става. 
Кимнах. 
-Знам. 
Той докосна рамото ми, карайки ме да го погледна. 
- Имаш поглед в очите, момиче, който е мрачен като зимно утро. Хора убиват хора, носейки този поглед. Не искам да позволиш на емоциите си да застанат на пътя на бизнеса. 
Нещо, което бе почти усмивка докосна устните ми. 
-Не се тревожи, Боби Лий, няма да позволя на никой да се намеси в работата ни. 
Ръцете му бавно се свалиха. 
-Момиче, погледът в очите ти ме плаши. 
-Тогава не гледай – казах, - и не ме наричай “момиче”. 
Той кимна. 
-Да, госпожо. 
-Сега отвори проклетата врава и да приключваме с това. 
Той отново не спори. Просто отиде до вратата и пусна големия лош вълк вътре. 



63 Глава

Когато отворих вратата Зак държеше снимка на Чери пред гърдите си. Първите му думи бяха: 
-Застреляй ме и двамата ще са по-зле от мъртви. 
Така той седна на белия диван, все още дишайки, макар че ако бе казал погрешното нещо, се надявах да променя това. 
-Какво искаш? – попитах. 
-Бях пратен от господаря си да те доведа. 
-Определи “доведа” - казах. 
Седях на ниската масичка за кафе пред него. Боби Лий седеше зад него с пистолет насочен към гръбнака му. От това разстояние със сребърни амуниции нямаше алфа на света, който да оцелее, или поне такъв какъвто съм срещала, а съм срещала няколко. 
-Иска те за партньорка 
Поклатих глава. 
-Чух това, но той не се ли опита, два пъти, да ви накара момчета да ме убиете? 
Зак кимна. 
-Да. 
-И изведнъж той ме иска за свое сладкишче. 
Зак кимна отново. Жестът изглеждаше странно с вълча форма, като голден ритривър, който постоянно кима. 
-Каква е тази промяна на сърцето? – попитах. 
Фактът, че питах спокойно, докато снимките на Чери и Мика бяха до мен на масичката за кафе бе едновременно тест на търпението ми и на липсата на здрав разум. Ако наистина бях нормална нямаше да бъде спокойно, но скрих онзи ключ в главата си, който ме караше да мисля за ужасните неща, които са станали. Същият ключ, който ме оставяше да убивам без много съжаление. Бивайки способна да се отделям от емоциите си ме задържаше да не стрелям по парчета от тялото на Зак, докато не ми каже къде са Мика и Чери. Освен това, винаги съществуваше много реалната възможност, че може да сме закъснели. Говори разумно първо, измъчвай само ако трябва, пести си енергията. 
-На Химера му бе казано, че си панллер като него. 
Повдигнах вежди на това. 
-Панллер, какво по дяволите е това? 
-Ликантроп, който може да има повече от една форма. – каза Зак. 
-Не е възможно. – казах. 
Бахтус проговори от кухненската врата. Стоеше колкото се може по-долеч от Зак и оставяйки в стаята. 
-Химера може да има повече от една форма, виждал съм го. 
Погледнах обратно към Зак. 
-Добре, добре, той е панллер. Защо някой да му казва, че също съм едно? 
-Преди да отговора на въпроса имам някой който ме очаква в колата наблизо. Бих искал тя да дойде и говори с теб. 
-Кой? 
За един кратък миг си помислих, че може да е Чери, но не бе. 
-Джина. 
-Джина на Мика? – попитах. 
Зак кимна. 
Погледнах назад към Боби Лий. 
-Да му вярваме ли да излезе и да се върне без подкрепление? 
Боби Лий поклати глава. 
Аз също кимнах с глава. 
-Съжалявам, Зак, но не ти вярваме.
-Прати Калеб тогава.
Каза той към леопарда, който бе много тих през всичко това. Калеб седеше в далечния край на стаята, стоейки далеч от Зак, много като Бахтус, като се замисля. Но Гил се бе свил в друг ъгъл. Предполагам, че бях заобиколена от страхливци, хиени, и лисици, и сега...
-Как знаеш името му? – попитах. 
-Знам много неща за Калеб. 
-Обясни. – казах. 
Звънецът на вратата извъня отново. Не подскочих този път. Бях на това далечно място, където не се изнервях, макар че браулинга бе насочен към вратата. Дали това се броеше за нервност? 
Отидох до вратата и Боби Лий останах с пистолета си притиснах към гърба на Зак. 
-По-добре се надявай да е някой приятел. – просъска Боби Лий. 
Ноздрите на Зак се разшириха, подушвайки вятъра. 
-Джина е. 
Наречете ме параноик, но не му вярвах. Надзърнах приз прозореца. Този път нямаше гадни изненади, само Джина седейки на малката веранда, тънък сив шал бе наметнат над горната част на тялото й. Бе почти деветдесет градуса навън защо по дяволите бе този шал? Поех си дълбоко въздух. Шалът бе достатъчно тънък да прикрива всякакви неприятни изненади. Мамка му. 
-Какво има под шала? – попитах Зак. 
-Можеш да го наречеш съобщение от Химера. 
Погледнах назад към него. 
-Такива приказки няма да отворят вратата. 
Зак размърда рамене и Боби Лий сигурно е притиснал дулото на пистолета по-дълбоко в гърба му, защото изведнъж престана да се движи. 
-Била е измъчвана. Химера я прати с мен да ти покаже какво ще се случи с леопарда ти ако не дойдеш с мен. 
-Защо е шалът? – попитах отново. 
Зак затвори очи, все едно иска да погледне настрани, но се боеше Боби Лий да не го разбере погрешно. 
-Той е за да я покрие, Анита, само да прикрие голотата й – звучеше изтощен, не само уморен, но изтощен. – Моля те пусни я вътре, в момента много я боли. 
-Той мирише все едно казва истината. – каза Боби Лий. 
Примигнах. Това бе най-доброто обещание, което щяхме да получим. Отворих вратата, пистолетът бе готов, стойки извън обхвата на всеки, който може да чака на двора. Защото се криех зад вратата, не видях Джина, докато не бе в стаята. Затворих вратата зад нея и тя подскочи, после се сви, все едно внезапното движение я нарани много. Когато ме погледна бе единственото, което можех да направя да не се свия. Първо си помислих, че има две черни очи, после осъзнах че са само празнини под очите й, толкова дълбоки, че изглеждаха като натъртвания. Кожата й бе толкова бледа с лек тон на сиво и осъзнах за първи път какво значи да си блед. Тя бе бледа, все едно тялото й бе покрито с нещо тънко, повече деликатно, отколкото кожа. Високото й тяло бе привито, все едно да седи изправена боли. Устните й бяха почти без кръв, но бяха очите й, които боляха най-много. Те бяха изпълнени с ужас, все едно още виждаше какво й е било сторено, все едно може завинаги да вижда това ужасно нещо отново и отново. 
Тя проговори с прасен глас, безнадежден. 
-Притесних се. 
Не ми бе нужно да виждам какво има под шала да повярвам, че е била измъчвана. Не ми бе нужно да виждам нищо друго освен лицето й. 
-Може ли да седне преди да падне? – попита Зак. 
Кимнах малко твърде рязко, осъзнавайки, че се взирах. 
-Моля те, седни. 
Джина погледна към Боби Лий седящ зад Зак. 
-Каза ли им? 
-Исках те тук да подкрепиш историята ми. – каза Зак. 
Тя кимна веднъж, после се придвижи да седне до него на дивана. Тя седна близо до него, почти докосвайки се. Ако имаше нещо общо с това, което й бе причинено, ни мисля, че би се чувствала така спокойна. 
В действителност тя бе така спокойно, че бях почти сигурна, че познава Зак. Познава го не само от забавленията и игрите на Химера, но го познаваше от преди. Как една от котките на Мика се оказа в приятелски отношения с един от топ играчите на Химера. 
Попитах. 
-Вие двама изглежда се познавате. 
Добре, може би не бе въпрос, но става. 
Те размениха погледи, после Зак се обърна към мен. Искаше ми се да бъде в човешка форма. Дори след години работа с ликантропи, все още имам проблеми да разчитам израженията ми, когато са в животинска форма. Фактът, че очите му бяха човешки малко помага, но никога не осъзнаваш колко точно се изразява не действително в очите, но в движенията около очите, докато ги нямаш като подсказка.
-Нека да започна казвайки, че Химера те иска жива и здрава, и под негова грижа за по-малко от два часа или ще започне с перманентната вреда на Мика или твоя леопард. 
Почувствах очите ми малко да умират. 
-Тогава имаме срок – казах. – Говори бързо. 
-Най-кратката версия, която знам е това. Химера винаги е бил суров господар, но никога садистичен, до последните няколко седмици. Той е нестабилен и вярвам, че е полудял и ще ни убие всичките ако има този шанс. 
-Това е кратката версия? – попита Боби Лий. 
-Съгласна съм – казах, - побързай. 
-Искам да ми помогнеш за бунт в замъка, мис Блейк. Това достатъчно бързо ли е за теб. 
-Може би бе малко твърде бързо – казах. – Защо искаш да се разбунтуваш и защо искаш моята помощ? 
-Казах ти, боя се, че Химера ще унищожи всички ни. Единственият начин да го предотвратим е да го убием. 
Е, това бе изненада. 
-Добре, защо моята помощ? 
-Ти имаш известна репутация за убийствена мощ.
-Говориш като професор по английски – казах, - или отличен адвокат. Защо не го убиете сами? 
-Останалите, който го следват, се боят от него, няма да повярват, че сам аз мога да гарантирам смъртта му. 
-И аз мога? 
-Ти и твоите хора, да. 
-Леопардите ми не влизат вътре. 
Натаниел каза: 
-Анита... 
Поклатих глава. 
-Не, няма да застраша останалите от вас да спася един от вас. 
-Какъв пард ще сме ако позволим на нашата Нимир-Ра да бъде застрашена сама? 
-Пард, който се подчинява на заповеди. – казах. 
Той се облегна на стената, но все още имаше необичайна упоритост на лицето му, която може би, само може би, че той бе взел повече от само умения да стреля от това да се мотае с мен. Дали упоритостта можеше да се прихване? 
-Не твоите леопарди, но вълците и плъховете. 
-Плъховете не са мои. И вече не съм лупа на вълците. 
-Рафаел вече е на път насам с някой от хората ни. – каза Боби Лий. 
Погледнах го. 
-Е, добре от твоя страна да споделиш. 
Той сви рамене. Ако се бе уморил да притиска пистолета към гърба на Зак, не го показваше. 
-Рафаел е моя алфа, не ти, мадам. 
-Разбирам това, но ако ще се разбираме, все пак трябва да ме държиш информирана. Имам достатъчно изненади за едни ден. 
-Амин за това. – каза той. 
-Къде държат Мика и Чери? – попитах. 
Зак поклати голямата си вълча глава. 
-Не, не и преди да се съгласиш да помогнеш. 
-Химера иска да ме подкупи да му бъде сладурана, ти искаш да ме подкупиш да ти помогна да го убия. Не виждам голяма разлика. 
-Единственият начин да спрем Химера и тези, който са му лоялни е тяхната смъртта. Предлагам да преглътнем различията си и да постигнем това.
-Говориш ужасно добре за гангстер? 
-Аз съм негов гангстер, защото той надви малката ми глутница вълци, принуди ме да остана в тази форма и ме остави така. Когато ми позволи да опитам и да си върна вида, това бе най-доброто, което можах. 
Погледнах в тези човешки очи. 
-Само очите ти. – казах. 
-Само очите ми. 
Очите обикновено бяха едно от първите неща да стават животински ако останеш твърде дълго в формата на звяра. Очите му да бъда единственото човешко нещо бе странно. Но не го попитах за обяснение, защото изяждахме времето си и аз исках да си върне Мика и Чери. 
-В тази форма – каза Зак, - не мога да съм повече от гангстер, подкрепление. Не мога да бъда човек. 
Не се опитах да споря, че е човек. Оставих го. 
-Нека да престанем. Боби Лий, Рафаел ще ни помогне ли с това? 
-Така мисля. Той идва с достатъчно войници да направи добро шоу. 
Погледнах към Бахтус. 
-Хиените ще се присъединят ли към тяхното, какво, подтисничество? Ще помогнете ли на Зак и хората му. 
-Зак винаги се е опитвал да ни спести болка. Той винаги говори за модернизация – Бахтус кимна. – Мисля, че останали ще се съгласят да работят с него, но дали ще се съгласят на всички да живеят след това, не мога да обещая. 
-Ако ви помогнем да го унищожиш – каза Зак, - после се обърнеш и ни убиеш, няма да постигнем нищо. 
Погледнах покрай Бахтус и Зак и погледнах обратно към снимките. Прекарах последните няколко минути не мислейки за тях. Успях да се концентрирам върху други неща, но бе този един поглед, който проби през всичките ми бариери, който обикновено бе пазят да не правя глупави неща. Станах, достатъчно рязко, че всички да ме погледнах. 
-Ще убиеш ли Зак? – попитах. 
-Не, но Марко, той трябва да умре. – каза Бахтус. 
-Защо? – попитах. 
-Той и хората змии трябва да умрат. – каза Бахтус. 
-Съгласен – каза Зак. Той погледна нагоре към мен. – И мисля, че знам начин вълците да бъдат замесени. 
-Слушам.
-Химера е вълк, хиена, леопард, лъв, мечка и змия. 
-Той стои зад изчезването на другите алфи. – казах. 
Зак кимна. 
-Живи ли са още? 
-Лъвът и кучето са. Химера все още не бе успял да ги накара да променят форма. Той никога не убива преди да пречупи някой. 
-Нарцис жив ли е? 
Това бе от Бахтус. 
-Да – каза Зак. – Химера не бе успял да пречупи и него. 
-Как нещо от това ще бъде в интерес на вълците? – попитах. 
Бях отишла стоейки от другата страна на кухненската врата, противоположно на Бахтус. Не виждах снимките от тук. 
-Химера никога не е успял да открие доминираща група животни достатъчно слаба да бъде превзета от чужденци преди, докато не чу за твоята вълча глутница. 
Стоях права, отблъсквайки се от вратата. 
-Какво искаш да кажеш? 
-Якоб, Парис и няколко други, който останаха от моята глутница. Химера не можа да ме прати, защото състоянието ми би повдигнало въпроси. 
-Да не казваш, че веднага щом Якоб стане Улфрик ще предаде глутницата на Химера? 
-Такъв бе планът. – каза Зак. 
-И сега? – попитах. 
-Сега или Якоб и останалите се съгласят да оставят глутницата където е или те умират.
-Ще убиеш каквото е останало от твоята глутница, просто ей така? – казах. 
-Престанаха да бъдат моя глутница много отдавна. 
-Нека да си изясня това – каза Боби Лий, - ти искаш плъховете, вълците и леопардите да обединят сили с хиените и които от твоите се присъединят да унищожим останалите. 
-Да. – каза Зак.
-И ако не го направим? – попита Боби Лий. 
-Говориш все едно имаме голям избор тук – каза Зак. – Нямаш. Химера ще направи нещо по-лошо от това да убие леопардите.Каквото му бе позволено да направи с хиените е отвън всяка цивилизована толерантност. Здравият му разум се изплъзва и има тези сред хората му, който ще направят ужасни неща без господар да им каже не. 
-Нужно е време да измислиш подобна защита. – каза Боби Лий. 
Зак каза:
-Не виждам часовник, но времето изтича. Анита трябва да бъде при Химера преди двата часа да изтекат или ще стане лошо за Мика и леопарда. 
-Продължаваш да казваш Мика и леопарда – казах, - сякаш познаваш Мика – имах ужасна мисъл и бях бавна да не помисля за нея преди. – Якоб е трябвало да доведе вълците за Химера и Мика е трябвало да доведе леопардите. 
Казах го с празен глас. Тялото ми бе празно, все едно се разпадах вътре в себе си, удавяйки се в голямата бяла празнота, която ми позволява да убивам и да не мисля. 
-Мислехме, че техният алфа е мъртъв и ще бъде лесно – проговори ми. – Не знаехме за теб или не разбирахме какво си. 
Джина проговори. 
-Веднъж щом Мика те срещна разбрах, че няма да проработи. Опита се да накара Химера да остави теб и твоите на мира, но когато отиде срещу Якоб, стана твърде голяма пречка. Химера заповяда да те убият. Мика не разбра за заповедта, докато всички не тръгнаха след теб. Той те спаси. 
Погледнах я. Умът ми все още се опитваше да обработи мисълта, че Мика ме е лъгал през цялото време, когато съм го познавала. 
-Мика каза на Химера, че ще бъдеш панллер като него и може би никога няма да открие друг като него. Затова можеш да контролираш леопардите и вълците заедно. 
Примигнах срещу нея. 
-Изглежда това да е едно от теориите. 
Гласът ми прозвуча дистанцирано дори за мен. 
-Не разбираш ли, Анита? Не мисля, че Мика го вярва, но това бе всичко, което мога да измисли да опази теб и него живи и останалите от нас да не бъдат измъчвани.
Тя стана и болка премина през лицето й. Зак и помогна да се задържи, тогава тя застана изправена и остави шалът да падне. 
Синини белязаха бледите й рамене. Останалата част от гърдите й бе гола и красива и не наранена, но докато бавно обръщаше гърба й, Гил изхлипа. Гърбът й бе обрисуван с изгаряния, не, не изгаряния, дамгосвания. Някой я бе дамгосал отново и отново. Изгарянията бяха пресни, някой от тях кърваво сурови, някой с потъмняла кожа, все едно натискът не бе еднакъв всеки път. Някой от белезите бяха размазани по краищата, все едно е помръднала, борейки се.
Обърна се с лице към мен, сълзите напираха в очите й. 
-Всеки път Химера пращаше Мика навън той взимаше Вайлет или мен със себе си. Ако Мика не направи каквото му е казано, тогава ни наранява – започна да върви към мен, ръце държейки раменете й, все едно да задържи себе си изправена, но всяка стъпка болеше и се показваше на края на очите й. – Какво би направила да предпазиш това да се случи на Натаниел. 
Срещнах очите й, но това изискваше усилия. 
-Ще направя, но няма да предам никой. 
Сълзи започнаха бавно да падат по лицето й, все едно тя се бореше да не плачи. 
-Той измъчва Мика, защото Мика отказа да помогне да те примамят. Химера щеше да го убие, защото каза, че Мика не е повече негова котка, а твоя, че женските хитрини са спечелили лоялността му. 
Тя подсмъркна и движението трябва да е заболяло, защото тя се наведе напред, тяло в спазми. Хванах я за ръце и задържах да не падне. 
-Ох, Господи – прошепна тя, - боли. 
Гърлото ми се бе стегнало. Държах я за лактите, докато можеше да седи отново. 
-Аз съм съобщението на Химера към теб, Анита. Той каза, че ще направи това на твоя леопард ако не се върнеш обратно с нас. 
-Ти няма да се върнеш там. – казах. 
-Той все още има Чери и Мика. Ако не се върна той ще направи това с нея. Не мисля, че ще го преживее. 
Разбирах какво има в предвид Джина- Не тялото на Чери, а умът й. 
Тя започна да пада към пода, бавно, аз я подържах възможно най-нежно.
-Мика знаеше какво ще му се случи ако откаже да те примами, но все пак го направи – сега бе на колене, ръцете й стискаха ръцете ми здраво, достатъчно здраво да боли. – Бих излъгала и съгласила да направя всичко да не позволя това да се случи на мен – тя отново изхлипа и я задържах за ръцете да не падне назад, с гръб на пода. Задържах я докато бе в шок от болката и когато замълча, тя каза, с глас повече като сълзи отколкото шум. – Бих предала всеки да го спря да ме нарани. Но той не искаше нищо от мен. Нищо, което можех да кажа или направя, би го спряла. Химера обеща на Мика, че само той ще страда от отказа, но веднъж, когато бе окован и не можеше да избяга, те ме доведоха и го накараха да гледа – тя ме погледна, широко отворени очи, пълни с ужасни неща. – Химера бе накарал Чери или аз да приемем животинска форма. Той каза, че никога не е имал женски звяр преди. 
-Така той нарича тези от нас затворени между формите. – каза Зак. 
Пръстите на Джина се впиха в ръцете ми, само малко. 
-Мика взе мястото ни. Той е достатъчно алфа да задържи човешка форма. Той рискува своя човек заради нас. Мърл бе наш Нимир-Радж, но не можеше да рискува човечността си заради нас. Мика взе мястото му, нашето място. Той е наш Нимир-Радж, защото ни обича, всички нас. Мика предложи да те предаде да ги спре да ме наранят, но Химера каза, че може да подуши, че Мика лъже и само ще избяга и ще те предупреди. Затова той прати мен и Зак, защото той вярва на Зак. 
Погледнах към Зак над нейната бавно разпадаща се форма, опитвайки се да я задържа, докато се плъзваше надолу и да не се нарани, но всичко изглежда я нараняваше. Тя издаваше малки пискащи звучи до момента, когато й помогнах да се излегна на пода. Имаше нещо в човешките очи, което не се нуждаеше от лицево изражение да се разбере. 
-Химера трябва да бъде спрян – каза Зак, бавно. – Той трябва да бъде спрян. 
-Да – казах, все още държейки една от ръцете на Джина, - да, той трябва да бъде спрян. 
-Спрян, по-дяволите – каза Боби Лий, - трябва да убием този задник. 
Кимнах.
-Това, също.

64 Глава

Върнахме се до клуба с малко излишно време. Плъховете бяха пристигнали за подкрепление в къщата ми и оставих Рафаел начело на спасяването, защото бе точно такова. Оставих се Зак да ме отведе до бърлогата на лошите невредима. Зак щеше да носи оръжията ми и теоретично щеше да ми ги върне, ако ми бяха нужни, теоретично. Но теория и практика не винаги са едно и също нещо. Зак веднъж вече се опита да ме убие; сега се предполагаше, че трябва да му се доверя с живота си. Изглеждаше лоша идея, но щях да го направя. С достатъчно време може би щяхме да измислим по-добър план, но нямахме време. Не и ако се надявахме да спасим Чери и Мика. 
Изглежда прекарах по-голямата част от последните четири години закъснявайки. Твърде късно да спася хора, твърде късно да държа чудовищата настрана. Аз бях от почистващия отряд, някой който идва след като телата бяха разпръснати наоколо и оправяше бъркотията. Убивах чудовищата, но едва след като са направили ужасни неща. Дори сега, Химера бе клал и измъчвал, но можех да призная на себе си, ако не пред някой друг, че част от мен не й пукаше въобще за останалите. Искам да кажа, съжалявам за болката на Джина и любовника на Бахтус и че Аякс бе разсечен, но те бяха абстрактни за мен. Чери и Мика бяха истински. Колко бързо само Мика бе станал реален за мен, ме плашеше, но ако не се вглеждах много в това, можех да продължа напред, можех да мисля ясно, можех да дишам нормално. Мислейки твърде много караше мислите ми да се лутат наоколо, дъхът ми да издиша малко твърде бързо. 
Основната част от клуба бе мрачна и празна. Партито, както те казаха, бе горе. Бе в стаята в края на големия бял коридор, по който вървяхме да спасим Натаниел и Грегори преди дни. Химера чакаше отвън на вратата с черната си шапка и очите му леко се показваха от края, така че можех да видя бледо сиви очи. Носеше ужасно обикновен костюм, довършен с стегнаха вратовръзка и бяла риза, който констатираше странно с черната кожа на шапката. Държеше ръце зад гърба си, облягайки се на ръцете си. Опитваше се да изглежда нормален и отпаднал. Той бе изнервен и не ми трябваха ликантропски способности да забележа. 
Джина се нуждаеше от помощта на две от хиените да се изкачи по стълбите. Зак и аз можехме да й помогнем, но той се преструваше, че ме пази, а Джина имаше бележка, която да плъзне на хиените. Бележката бе от Бахтус, молейки някой от тях да го пусне през тайния вход. Изглежда Химера никога не бе попитал дали има таен вход към клуба, така че никой не му каза. 
Очите на Химера погледнаха покрай мен към нея. 
-Джина... – той поклати глава. – Отведете я, нека получи някаква медицинска грижа. 
Двете хиени не спореха, просто се обърнаха и тръгнаха надолу по коридора. Човека-змия, който бе с тях останах където е, неговите черно-зелени ивически очи не изпуснаха лицето на Химера. Бих казала, че седи мирно като добър войник, но бе повече от това. Имаше нещо на лицето му, което отиваше отвъд това, сякаш да седи там очаквайки заповедите на Химера бе най-чудесното нещо на света. Този поглед на търпеливо обожание бе плашещо от само себе си и узнах защо Бахтус каза, че змиите трябва да умрат. Не заради това, което направиха на хиените, не отмъщение, но защото хора, който благотворят техните крале като богове не търпят бунтове в замъка. 
-Не бях сигурен, че ще дойдеше, мис Блейк. 
Гласът му ми бе познат, но не можех да разбера от къде. 
-Не ми даде голям избор. 
-И за това съжалявам. 
-Съжаляваш достатъчно да пуснеш мен и леопардите ми да се приберем у дома? 
Той почти се усмихна, но поклати глава. 
-Мика не е твой леопард, но мой, мис Блейк. 
Отново, гласът бе грубо познат, но не можех да разбера от къде. Свих рамене. 
-Доведе ме тук с разбирането, че Чери и Мика ще бъдат пуснати, не наранени. Звучи сякаш и двамата са мои. 
Той отново поклати глава. 
-Да се откажа от Мика, трябва да се откажа от всичките си леопарди, а не съм готов да го направя. 
-Тогава излъга да ме доведеш тук. 
-Не, мис Блейк – той извади ръце отзад гърба си. Носеше черни кожени ръкавици. – Присъедини парда си към нашия, направи ни по-силни. 
Поклатих глава.
-Дойдох тук да освободя хората си, не да се присъединя към клуба ти. 
Той погледна към Зак. 
-Не й ли обясни какво искам. 
Зак се размърда зад мен. 
-Ти ми каза, че ако тя дойде тук не наранена, ти ще освободиш Мика и другия леопард. Това е всичко, което ми каза. 
Химера се намръщи, дори под шапката успях да го видя. Той разтърка лицето си под кожата, все едно нещо боли. 
-Знам, че ти казах, че искам да се присъедини към нас. 
-Казал си много неща през последните седмици. – каза Зак, с много спокоен глас. 
-Колко дълго си била Нимир-Ра на леопардите? – попита той. 
Гласът му бе нормален, обикновен, макар ръцете му да продължиха да търкат лицето му. 
-Около година. 
-Тогава ти трябва да виждаш като мен, че има нужда от обединение на всички различни форми. Единственото нещо, което ни позволява във всеки град и да превземем малки групи е фактът, че по-големите групи няма да им помогнат. Те са като градски съседи, който само се обаждат на полицията ако техният собствен апартамент е ограбен. Те оставят на всеки, който не е като тях да върви по дяволите. 
-Съгласна съм, че ликантропската общност може да има нужда от съдружие, но не съм сигурна, че мъчения и подкупвания е начинът да бъде направено. 
Той покри с ръце очите си, навеждайки се назад, все едно изпитваше болка. Човека-змия го докосна с малки черни ръце. Химера се присви, после се изправи, змията все още го докосваше, успокояваше го, мисля. 
Химера ме погледна, право в очите. Той хвана кожената шапка и я дръпна от главата си. Тъмната му коса остана по краищата, потна, нуждаейки се да бъде сресана. Сивото не бе лесно да се прикрие вече. Изглеждаше повече като косата на луд професор, все едно е направил нещо ужасно и това бе променило цвета за една нощ. Можех да видя белезите отстрани на шията му сега. Орландо Кинг, представящ се като Химера, погледна надолу към мен. 
Просто се взирах в него. Бях твърде изненадана за нещо друго. 
-Виждам, че не ме разпознахте, мис Блейк. 
Поклатих глава, опитвайки два пъти преди да кажа. 
-Не очаквах да те видя тук. 
Това прозвуча зле дори за мен, но да срещна Орландо Кинг, свръх ловеца на вампири, не трябваше да се окаже лидера на група бунтуващи се превръщачи. Някак си го подлагах на съмнение. 
-Затова знаеш всичко за превръщачите в града, защото са дошли при теб за помощ. 
Той кимна. 
-Познавам съм, от инцидента си, да преследвам бунтуващи ликантропи и да не уведомявам властите. Няколко лоши ябълки не трябва да развалят целия варел. 
Гледах го и се опитвах да мисля. 
-Хората мислят, че преживяването ти до смъртта те е направило по-зрял, но ти контактуваш с ликантропите, затова престана на бъдеш ловец на глави. 
- Изглежда погрешно да преследвам тези без късмет – каза той. – Хора, който нямаха нищо общо с инцидента, който ги е направил каквито са. Поне ловувах върколака, който почти ме уби. Опитах се да го нараня. Повечето хора, който оцелявах атака са невинни. 
-Знам това. – казах с нежен глас, защото знаейки, че Химера е Орландо Кинг, не ми помагаше да разреша мистерията за мен; задълбочаваше я. Бях по-объркана, отколкото когато влязох в проклетата сграда. 
-Но промяната на сърцето ми, както го каза, дойде по-късно. Вълчата ми ликантропия се показа в кръвните изследвания след четиридесет и осем часа от атаката ми. Реших, че ще взема колкото се може повече чудовища и да ги предизвикам преди първото пълнолуние. – Той се вгледа през мен, очите гледаха в далечината, спомняйки си. – Поемах възможно най-опасните работи, който намерих, докато не се опитах да убия цяла племе змии в дълбините на амазонската джунгла – той погледна към малкия тъмнокож мъж, все още до него. – Помислих, че дузина от всички животни със сигурност би ме убило, а ако не, то тогава първата ми луна щеше да бъде в район отдалечен от всякакви хора, дето можех да убия. 
-Логично, предполагам. – казах, защото изглеждаше нормално да каза нещо. 
Погледът му се премести на мен. 
-Планирах смъртта си, мис Блейк, но всяко животно, което се опитвах да убия, просто не искаше да убие мен. До момента, когато имах първото си пълнолуние, бях инфектиран с много хищнически ликантропии. И тази първа луна се промених в каквото Абута и хората му са, после във вълк, после в мечка, после в леопард, после в лъв, и така продължи – той погледна в Абута и лицето му имаше някакво религиозно чувство, което по-малкия мъж приемаше като излъчване. – Те си помислих, че съм някакъв бог, че да приемам толкова много форми. Те ме почитаха и пратиха половината си племе да ме придружи обратно в цивилизацията. 
Тогава той се засмя. Бе абсурдно и неприятно. Нещо в този смях накара косъмчетата на ръката ми да настръхнат. 
-Убила си всички освен трима от тях, Анита. Мога да те наричам Анита, може ли? 
Кимнах, почти боейки се да говоря, защото емоциите се променяха по лицето на Кинг, емоции, който не съвпадаха със спокойните му думи, все едно той чувстваше неща, за който не бе наясно. Бе като да гледам зле дублиран филм, като изключим това че движенията на тялото бяха не на място, не думите. 
Пробождаща вълна сила излезе от него като горещина и очите му се превърнаха. Една бледо зеленикаво като леопард, едно вълчо кехлибарено. Не бе само цветът на ирисите, което не отговаряше, бе и формата на очните дъна; всяка страна на всяко око бе малко по-различно от другото. Не бяха забелязала промяна на костната структура; трябва да е била бърза. 
Усмивка се появи на устните му. Цялостното изражение на лицето, тялото, всичко се промени и не бе превръщане; бе все едно друг човек току-що се намести в кожата на Кинг. Гласът на Химера бе видно по-звучен, пискав и леко ръмжащ. Бе гласът, който чух на високоговорителя, когато се опитаха да ни правят засада в клуба. 
-Горкият Орландо, просто не може да издържа повече. Той мрази в какво се е превърнал. 
Мисля, че спрях да дишам за няколко сърцебиения, което направи следващият ми дъх по-рязък. Справяла съм се със социопати, психопати, серийни убийци, луди от всякакъв тип, но това бе първото ми преживяване с раздвояване на личността. 
Химера раздърпа вратовръзката си, откъсна я, разкопча яката, опипа шията си и се усмихна. 
-Eто, така е много по-добре, не си ли съгласна? 
Гласът ми се появи на пресекулки.
-Винаги е добре да ти е комфортно. 
Той пристъпи към мен и аз отстъпих, бутвайки се в Зак. Химера се приближи много, почти докосвайки и ме подуши точно над кожата на лицето ми. Толкова близо силата му се плъзна по мен като хиляди мравки хапейки кожата ми. 
-Миришеш на страх, Анита. Не мислех, че малка промяна на ще те стресне. 
Облизах устните си, взирайки се в тези не еднакви очи на инчове от мен. 
-Очите не ме притесняват. 
-Тогава какво? – попита той, все още надвиснал над мен. 
Отново облизах устни и не знаех какво да кажа. Или по-точно, не можех да измисля нещо безопасно да кажа. Помислих за няколко малки забележки, но не бива да се подиграваш на лудите хора, когато си останех на милостта им, правило е. Разбира се аз също така имах правило никога да не се оставям на милостта на садистични серийни убийци страдащи от раздвоение на личността. Надявах се всички да доживеем да съжалим, че съм нарушила това правило. Наистина лудите хора са често непредвидими и трудни за преговаряне. 
-Чакам отговор. – каза той с напяващ глас. 
Просто не можех да измисля добра лъжа, затова опитах с полу-истина. 
-Фактът, че говорех с Орландо Кинг и сега не, но е същото тяло, което говори с мен. 
Той се засмя и отстъпи назад. Тогава застана много мирно, все едно слуша неща, който не чувах. Дали бе спасителите, толкова скоро? Не можеше да бъде. Той погледна надолу към мен, усмихвайки се с онази неприятна усмивка и прекара ръце надолу по собственото си тяло. 
-Аз съм възползвам много по-добре от тялото отколкото Орландо. 
Оки-доки, нещата не се подобряваха. Погледнах нагоре към Зак и се опитах да му кажа с очите си, че трябваше да ми каже, че Химера е толкова луд. 
Химера ме сграбчи за китката, придръпвайки ме по-близо. Бях толкова заета да направя очен контакт с Зак, че не го видях да идва. 
-Аз винаги бях вътре в Орландо. Бях тази част от него, която му позволяваше да посича други човешки същества и да не почувства нещо освен омраза. Той рядко се променяше в животинска форма. Бе по-безопасно в човешка форма и Орландо бе голям вярващ относно защитата, поне за себе си. 
Той ме придърпа към тялото си, използвайки китката ми като дръжка. Не ме нараняваше, но силата на хватката му бе като обещание, подсказка. Той можеше да счупи китката ми и двамата го знаехме. 
-Кинг имаше репутацията, че си свършва работата. – казах. 
-Работата бе да убива други хора, жени както и мъже. После отрязваше главите им, изгаряше телата, подсигурявайки се, че няма да се върнат обратно. Аз бях частта от него, която се наслаждаваше на работата и когато се превърна в това, което мрази най-много на света, аз го предпазих от самия него. 
- Как? – попитах нежно. 
-Като правех нещата, за който бе твърде слаб да свърши сам, но все пак искаше да свърши. 
-Като какво? – попитах. 
Подкреплението идваше; бе въпрос на оцеляване, докато помощта дойде. Това бе оригиналният план и фактът че Химера е Орландо Кинг и по-откачен от Юнска пчела на дрога, в действителност не променяше плана. Просто го накарай да продължи да говори. Всички мъже обичат да говоря за себе си, дори тези, който са пълни некадърници. Бивайки луд не променяше това или най-малкото не трябваше. Бе частта с раздвоението на личността която ме караше да откачам. Ако се отнасях с Химера като всеки друг убиващ маниак, ще сме наред. Най-малкото това продължавах да си повтарям. Пулсът ми се ускори, гърдите ми се стегнаха, страхът бе голям; Не мисля, че си вярвах. 
-Искаш ли да узнаеш как помогнах на Орландо? – попита той. 
Кимнах. 
-Да. 
-Наистина искаш да знаеш какво му причиних? 
Кимнах отново, но започна да не ми харесва начина по който забавяше нещата. 
Той се усмихна и само усмивката обещаваше болезнени, неприятни неща. 
-Знаеш какво казват. Разговорите си евтини. Нека ти покажа, Анита, нека ти покажа какво направих. 
С това той се протегна назад към бравата, обърна я и ме дръпна към вратата отзад. 

65 Глава

Стаята бе тъмна, съвършено тъмна, като да ослепееш, нищо, като пещера. Химера пусна ръката ми. Бе като да те оставят да се носиш по течението, изгубен в тъмнината. Размърдах се в мрака. Протегнах се слепешком да се хвана и докоснах нещо. Сграбчих го, опитвайки се да се хвана за нещо, каквото и да е. Тогава плътта поддаде под ръката ми и осъзнах, че е човек и не е където трябва да бъде. Бе твърде високо да бъде нечии прасец, отдръпнах се назад и нещо друго се блъсне в гърба ми. Почувствах се като малка катерича, ръце протегнати, мъчейки се в мрака и се ударих в някой друг, който се залюля, когато го одарих. Осъзнах, че каквото и да бе, то висеше от тавана. Придвижих се по-далеч от него и се изправих пред следващата изненада. Солидна маса от плът до плът ме остави да разбера, че е тяло. Крясъкът ме накара да разбера, че е жив. Ударих достатъчно силно, че мъжът се полюля отново към мен и се опитах да се отдръпна и да се освободя от тях, но ръката ми продължи да докосва тела и човешки части – хълбоци, бедра, слабини, задници. Движих се по-бързо, опитвайки се да се проправя път през гората от висящи тела, все едно ги накарах да се блъскат едно в друго. Мъжки крясък в мрака; от тона на гласа знаех, че не са жени. Една тяло ме удари достатъчно силно, че паднах и люлеещи се крака се удариха в мен. Опитах се да изпълзя далеч от тях, но те бяха навсякъде, докосвайки ме, удряйки ме, някой се плъзгаха по тялото гърба ми. Лежах долу на пада, опитвайки се да избягам, да се освободя, люлеейки ги с ръцете си, ужасена да не бъда докосвана. Пълзях по гръб, използвайки краката и ръцете си да се опитам да мина под тях, но височината им бе различна и не можех да се освободя от тях. 
Почувствах викът ми да се натрупва в гърлото ми и знаех, че ако изкрещя само веднъж, ще продължа. Ръката ми се озова в локва от нещо топло и гъсто, и това ме спря. Дори в мрака знаех какво чувство има кръвта. Това сигурно бе точката, където повечето хора определено биха започнали да крещят, но някак си усещането за кръвта ме успокои. Познавах кръвта и да я оставя да кърви, докато човека не умре. Притиснах ръката си в този все още топла локва и това ме стабилизира. 
Излегнах се на пода с топлата ми ръка в кръвта и главата ми лежаща в един господ знае какво, и се научих отново да дишам. Ако лежах много мирно и не се опитвах и да се движа, краката не ме докосваха, нищо не ме докосваше. Така че лежах в мрака и затворих очи, и се опитах да използвам останалите си сетива, защото очите ми бяха безполезни. Имах доста добро нощно виждане, но дори котка се нуждае от някаква светлина, а тук нямаше нещо, нищо освен мрак. 
Веригите изскърцаха, докато телата още се люлееха над мен. Имаше малки пролуки за влизане на въздух. Топла капка падна на бузата ни. Цялото това движение бе причинило ново кървене на някой. Задържах очите си затворени и се насилих да стоя мирно, дори при дишането. Един мъж изкрещя:
-Господи, Господи, Господи! – отново и отново, колкото бързо можеше да се поеме дъх. 
Бе загубил разсъдъка си и не го винях. Аз самата се бях приближили много, а не бях увиснала гола от тавана, кървейки. 
Гласът на Химера се появи от тъмнината. 
-Млъкни, млъкни мамка му! 
Мъжът спря да крещи почти веднага, но дъхът му се появи на пресекулки, все едно трябваше да издаде някакъв звук. 
-Анита – каза Химера, - Анита, къде си? 
Дори той не можеше да вижда в тази чернота и мирисът на кръв, пот и плът добре замаскираше миризмата ми. Страхотно, той не знаеше къде съм. Пожелах си да можех да помисля за нещо добро да направя с тази информация. Но просто лежах в мрака на пода, ръцете ми в локва изстудяваща се кръв, още една топла капка кръв удари гърдите ми и не направих нищо. Всичко, което трябваше да направя е да остана, докато се появи подкреплението. Опитах се да говоря с Химера и това не се получи добре. Опитвам с тишина. 
-Анита, Анита, отговори ми. 
Не отговорих. Ако искаше да ме открие можеше просто да запали проклетата лампа. Помислих, че искам малко светлина. Но после си помислих, че може би не искам наистина да видя какво бе надвиснало над мен в тази стая. Може би е един от тези знаци, дето проблясват в ума ми, от тези дето никога не разпознаваш. Но аз наистина исках да видя, почти всичко. Лежах в мрака, по начина, по който се прегръщах под завивките като дете, уплашено от мрака, уплашено от това, което не можех да видя. 
-Отговори ми, Анита! 
Той изкрещя този път, рязък глас.
Мъжки глас над мен. 
-Отговори му ако можеш, не искаш да ти бъде ядосан. 
Друг мъж издаде звук като задавящ се смях. Прозвуча тънък, все едно имаше кръв в устата и гърлото си. 
Мракът бе пълен с гласове казващи: 
-Отговори му, отговори му. 
Бе сякаш вятъра е открил глас и ми даваше инструкции в мрака. 
Още една капка кръв падна на гърдите ми и започна да се плъзга надолу по кожата ми. Не я избърсах. Не помръднах. Бях уплашена от всяко движение, което би подсказало на Химера къде съм и не исках това. 
-Млъкнете! 
Химера изкрещя и го чух да се придвижва по-бързо из стаята. Гласовете над мен замлъкнаха. Но все още можех да ги почувствам да висят като тежест над мен като каменен таван притискащ се към мен. Поех си дълбоко дъх, бавно го изпуснах. Клаустрофобията ми се опитваше да крещи в главата ми, че не можех да дишам, но това бе лъжа. Мракът нямаше тежест; страхът говореше. Ако Химера искаше да ме остави да лежа в мрака следващия час докато дойде помощта, щях да го оставя. Нямаше да се паникьосам.Нямаше никак да ми помогне да започна да пълзя през посока из пода с крака на гърба си. Ако го направех, щях да започна да крещя и няма да спре за дълго, дълго време. 
Кръвта се плъзна по шията ми в косата ми и продължих да държа очите си затворени и концентрирайки се на дишането си, тихо. 
-Отговори ми, Анита или ще започна да кълцам мъжете увиснали над теб. 
Каза Химера. Гласът му бе близо, но не твърде близо. Все още бе извън гората от висящи тела. 
Все още не отговарях. 
-Не ми вярваш? Нека ти го докажа. 
Мъжът изкрещя, високо, пискливо, безнадеждно 
-Недей. – казах. 
-Недей какво? 
-Не ги наранявай. 
-Те са нищо за теб, не са твое животно, нито твой приятел. Защо те е грижа? 
-Орландо Кинг знае отговорът на въпроса ти. 
-Питам теб. – каза Химера. 
-Вече знаеш отговора. – казах. 
-Не, не! Орландо знае отговора. Аз не. Не разбирам. Защо те е грижа за непознати. 
Другият мъж изкрещя отново. 
-Спри, Химера. 
-Или какво? – попита той. – Какво ще направиш ако не спря? Какво би направила ако остана тук в мрака и режа парчета от този човек? Как ще ме спреш? 
Мъжът се тресеше. 
-Не, недей, не това, нееее! 
Писъкът заглъхна, което значеше, че мъжът е или мъртъв или припадна. Надявах се че е припаднал, но във всеки случай не можех да направя много. 
-Можеш ли да вкусиш страхът, Анита? Завърти го на езика си като силна подправка е. 
Точно сега устатата ми бе толкова суха, че не можех да вкуся нищо. Но можех да усетя страхът им, да го подуша върху тях. Всички те се бояха сега, пресен ужас, избиваше от кожата им. 
-Лесно е да плашиш хора в мрака, Химера. Всеки се бои от мрака. 
-Дори и ти? 
Пренебрегнах въпроса. 
-Бе ми казано, че ако дойда тук, че пуснеш Чери и Мика да си вървят. 
-Така казах на Зак. 
И в този момент узнах, че няма намерения да ги пусни. Не би трябвало да ме изненадва, но го направи. Наистина ли очаквах честна сделка от него? Може би. Пренебрегнах частта от себе си, която ми казваше,че той няма да направи каквото казва. Означаваше, че всички сделки отпадат. Отидох от имайки нещо за преговори, към нищо. Само с помахване, той можеше да убие Чери и Мика преди да пристигне помощта. Пулсът ми се ускори отново и се борех да запазя равномерно дишането си. Извадих ръката си от студената локва кръв. Можех също така добре и да помръдна. Той скоро щеше да ме открие чрез гласа ми. 
Поставих ръцете си на стомаха си и се опитах да помисля какво да правя, невъоръжена, срещу мъж, който е по-тежък от мен с повече от сто паунда и бе достатъчно силен да разбие тухлени стени. Нищо полезно не ми идваше на ум. Може би насилието не бе отговорът. Какво оставаше? Секс? Сладки причини? Остроумни отговори? Господи, малко помощ тук. 
-Не изпитваш нуждата да говориш, нали така? – попита той по-спокойно отколкото бе досега, по-“нормален”.
-Не, освен ако нямам нещо за казване. 
-Това е необичайно за жена. Повечето от тях не могат да понасят тишината. Те говорят, и говорят, и говорят. 
Той звучеше спокоен. В действителност, той звучеше сякаш трябва да седим през масата в някой приятен ресторант на сляпа среща. След като бяхме в често черна стая за мъчения с кръв на пода, този глас бе дори по-плашещ отколкото бяха заплахите. Той трябваше да говори гръмко и беснеещо, но спокоен малък разговор, това бе наистина откачено. 
Гласът му стана по-спокоен, но никога не прозвуча като този на Орландо Кинг. Бе все едно има друг глас излизащ от него, друга личност, може би. Не знам и не ми пукаше. Ако го държи далеч от рязането на хора, тогава ура. 
-Би ли искала да видиш леопарда си сега? – попита спокойният глас. 
-Да.
Светлините избухнаха за зрението ми и ослепях от блясъка все едно бях в тъмното. Поставих ръка над очите си да се предпазя, после бавно я свалих, докато зрението ми се изчистваше. 
Взирах се в чифт стъпала, крака. Зрението ми отиде нагоре по линията на човешкото тяло да открие пресни следи от лапи по задника му и други места. Друга капка кръв минаваше от голия му крак до ръката ми. Зрението ми бавно премина на друг чифт крака, и следващия, и следващия... Дузини мъже висяха като някакви орнаменти. За първи път се оставих да се почуда дали Мика не висеше някъде тук сред гората от тела? 
-Искаш ли да станеш или се наслаждаваш на гледката от там? 
Спокойният глас проговори от само два фута от мен. Накара ме да се обърна рязко. Извърнах глава да видя Химера стоящ на разстояние от двама висящи мъже от мен. 
-Ще стана ако не възразяваш. 
-Позволи ми да ти помогна. 
Той бутна един от висящите мъже настрани, като да мръднеш завеса, като бледо сините очи не са отворени, взирайки, като мъжът, който не помръдна, когато Химера го докосна. 
Бях на крака, внимателно избягвайки телата близо до мен, преди Химера да помръдне друго тяло и да ми помогне да стана. Наистина не исках да ме докосва. 
Очите на Химера се върнаха до човешко сиви. Лицето му бе празно, обикновено. Онази почти диаболична усмивка я нямаше, но и не гледаше като Орландо Кинг. Бе някой друг. Въпросът бе, дали новата личност щеше да бъде повече полезна или по-опасна. 
Той избута назад телата все едно задържа врата, за да мина. Позволих му да го направи, но продължих да го наблюдавам, все едно очаквах да се опита и да ме сграбчи. Когато излязох в откритото пространство изпуснах дъха, който дори не знаех, че съм задължала. 
Химера застана зад мен и аз се отдръпнах малко от нето. Движение привлече вниманието ми, но бе само люлеещия се висящ мъж, въртящ се на мястото, от където Химера го бе бутнал. Всичките имаха някакви белези: нокти, остриета, изгаряния. Но един от тях липсваха краката под коленете. Обърнах се отново към мъжа пред мен и знаех, че съм пребледняла. Не можех да се спра. Не крещях. Не бях паникьосана, много. Не можех да контролирам неволните неща. Имах затруднения да контролирам и съзнателните. 
-Къде са леопардите ми? 
Попитах и гласът ми звучеше почти нормално. Получавах милион червени точки за това. 
-Леопардът ти е тук. – каза той и премести дебела бяла завеса, което заемаше почти цялата близка стена. Той дръпна кордата и завесата се раздели. Зад нея имаше ниша и Чери бе закована за китките и глезените си към каменната стена. Кожена топка запълваше устата й. Бледите й очи бяха разширени. Сълзи размазваха засъхналата кръв по лицето й. Лицето й изглеждаше незасегнато, но кръвта трябваше да е дошла от някъде. 
-Тя излекува всичко, което й причинихме. – каза Химера. Абута, змията, се появи до Химера, все едно бе призован. Големият човек подута главата на човека змия все едно бе куче, което много харесваш. – Абута показва значителен талант в подобни неща. 
Трудно преглътнах и се опитах да не се ядосвам. Ядът нямаше да помогне на никой. Помощта идваше. Трябваше само да издържа докато е тук. Огледах стаята. Имаше мъже оковани към стената навсякъде. Не разпознах никой от тях. Имаше определена еднаквост в тях – млади или поне не стари, добре сложени, някой клющави, други мускулести, всякакви раси, всякакви физика, всичките атрактивни Почудих се колко ли време е отнело на Нарцис да открие всички тези добре изглеждащи мъже? 
Мика не бе на стената. Стаята в Поляроида изглеждаше повече като нишата, където бе Чери. Вгледах се във все още не отворената част от завесата. Какво ли имаше там? 
Придвижих се по-близо до Чери без да го осъзнавам, защото тя направи леко движение с веригите си и аз се стреснах. Обърнах се да я видя да гледа към Химера, не мен. Той не се бе придвижил доколкото можех да видя, но нещо, което бе направил я плашеше и най-накрая осъзнах какво. Очите му отново бяха станали животински и онази ужасна усмивка се бе върнала. Той отново бе Химера и наречи го предчувствие, но се обзалагах, че бе по-проблемен от другите две личности. 
-Освободи я. – казах, все едно бе възможно той да направи каквото исках. Не бях сигурна. 
Той протегна ръка към лицето й и аз сграбчих китката му. 
-Освободи я. 
Той ми се усмихна с онази неприятна усмивка. 
-Мразя да изгубя една от малкото жени, който имаме тук. Нарцис може да върви и по двата начина, но той държи жените вън от парда си. Истинските натурални хиени са матриархални. Той се бой, че ако въведе жени инстинктът ще надделее и той ще изгуби парда, защото той не е достатъчно жена да го задържи. 
-Винаги ми е приятно да научавам нови животински факти - казах, - но освободи Чери и я отведи от тук. 
-Но какво ще стане с любовника ти? Ами Мика? 
Срещнах тези различни животински очи и се преборих да задържа страха далеч от лицето си. 
-Реших, че го пазиш за най-накрая, един вид финал. 
Гласът ми бе преминал от спокоен на дрезгав. От тона, би си помислих, че ми е все едно по един или друг начин, но не можех да спря пулса си да подскочи по врата ми. 
Усмивката му се задълбочи и наблюдавах човешко изражение да изпълва тези животински очи. Очакване, очакване за моята болка, мисля. 
Той бавно отвори завесата, разкривайки Мика окован за китките и глезените си за стената, точно като Чери. Но за разлика от нея, раните му не бяха зараснали. Дясната страна на лицето му бе подредена зле. Очите му бе така подуто, че бе напълно затворено, покрито със засъхнала кръв. Онзи деликатен ъгъл на брадичката му бе подут до неузнаваемост. Подуването бе изкривило устните му на една страна. Бе така подуто, че можех да видя розовото вътре в устата му и зъбите, където устата му не можеше да се затвори напълно. 
Чух слаб звук и бе от мен. Бях близо да се разплача и не можех да си го позволя. Ако Химера знаеше колко ме наранява това, той бе наранил Мика още повече. Не можех да се спра да не го докосна. Трябваше да го докосва, защото само тогава би било истинско за мен. Само гледайки никога не бих повярвала. 
Докоснах с пръсти цялата страна на лицето му. Здравото му око леко се отвори. Имаше миг на облекчение, после мисля, той видя Химера и очите му се разшириха. Опита се да говори, но не можеше да отвори устата си. Издаде слаб болезнен звук. 
Химера докосна нараняването му, леко, но Мика изквича. Сграбчих китката му, както направих и при Чери и придвижих тялото си между двамата мъже. 
-Освободи го. 
-Лично счупих челюстта му, защото ме излъга. 
-Той не те излъга. – казах. 
-Той ми каза, че ще бъдеш панллер като мен, но не си – наведе се към мен, душейки. – Щях да го подуша ако бе. Ти си нещо и това не е човек. Подушвам леопард и вълк – той си пое дълбоко дъх, точно над кожата на лицето му. – Но също така миришеш на вампир. Ти не си като мен, Анита – той погледна към Мика. – Той само се опита да ме задържи да не нараня него или котките му след като те спаси от хората ми, когато дойдоха в къщата ти. 
-Така, не съм панллер. Значи ли това, че няма да ти бъда партньорка? 
Тогава той се засмя. 
-Ох, не знам, харесвам изнасилванията, придават привкус.
Мисля, че го каза само, за да ме шокира, но не бях сигурна. Дали бе насилил Чери? Дали я бе докосвал? Опитах се да задържа мислите си далеч от лицето си, защото с мислите дойде и бяла, гореща вълна от гняв. 
-Ох, не ти харесва мисълта, нали така? 
Той се опита да докосне косата ми и аз отстъпих далеч от него, вън от нишата, така че да имам пространство да маневрирам. Помощта идваше, но бърз поглед към часовника ми подсказване, че остават още двадесет минути до определения час. Може би частите ще дойдат по-рано, може би не. Не можех да си позволя да разчитам на това. 
Той не се опита и ме последва, само на инч от себе си. 
-Мога да те изнасиля пред Мика. Не мисля, че никой от вас би го харесал. Макар честно мисля, че предпочитам обратното. Орландо е хомофоб. Чудя се защо ли е така? 
Заговорих, докато държах завесата, държейки го далеч от Чери и Мика. 
-Мразим най-много това в другите, което мразим най-много в себе си. – казах. 
-Браво – каза Химера. – Да, пазя доста от Орландо скрито от Орландо. 
-Сигурно е трудно. – казах. 
-Какво? – попита ме той. 
-Да пазиш тайни, когато споделяте едно тяло. 
Той ме проследи бавно покрай края на стената. 
-Първоначално не искаше да знае какво сме направили, но после той стана... негодуващ към нас. Мисля, че би се наранил, ако не го бях спрял. 
Химера се придвижи между увисналите мъже. 
-Той се събуди в мрака между тях. Крещи като момиче – Химера докосна с пръсти устните си и каза. – Опа, извинявай, той въобще не крещя. Крещя като бебе докато не дойдох и не го спасих, но той не изглеждаше въобще благодарен. Все едно ме обвиняваше.
Химера изглеждаше озадачен и отново имах това усещане, че слуша неща, който не чувам. 
Той се вгледа в мен. 
-Чу ли това? 
С разширени очи го погледнах и свих рамене. 
-Какво?
Той погледна отвъд увисналите мъже и аз се огледах за оръжие. Всичката тази вреда и рязане на хора, трябваше да има острие някъде тук. Но стаята бе бяла и празна, освен окованите мъже. Не трябваше ли да има сума ти, маса проклети оръжия? Каква тъмница бе това, жертви без инструменти за мъчения?
Тогава го чух, виковете, боят. Битката бе започнала. Макар да бе все още далеч. Добрата новина бе че помощта идваше, лошата новина бе, че Химера знаеше какво става и аз бях сама с него. Добре, не сама, но никой окован към камъка нямаше да тръгне да ми помогне. 
Той се обърна с лице пълно с гняв към мен, който бе хищнически дори без променя формата си. 
-Защо овлече всичките алфи? 
Попитах. Все още се опитвах и задържах да говори; само това можех. 
-За да завладея групите им. 
Думите му излязоха тихо и ръмжейки през стърчащите зъби. 
-Змиите ти са анаконди. Алфата, който взе е кобра. Не можеш да владееш един тип змии, какъвто ни се. 
-Защо не? – попита той и започна да върви към мен, все още в човешка форма, но с тази наситена грация, която бе повече животинска отколкото човешка. 
Нямах добър отговор на този въпрос.
-Алфите живи ли са? 
Той поклати глава. 
-Чух битка, Анита. Какво си направила? 
-Нещо не съм направила. 
-Лъжеш. Мога да го подуша. 
Добре. Може би истината ще помогне. 
-Звуците, който чуваш са кавалерията идваща да ни спаси. 
-Кой? – попита той, гласът му бе почти като ръмжене. 
Все още вървеше към мен и аз все още отстъпвах. 
-Рафаел и плъховете му, може би и върколаците досега. 
-Има стотици хиени в тези сграда. Кавалерията ти не може да мине през тях навреме да те спаси. 
Свих рамене, боейки се да кажа истината, боейки се, че ще го изкара на любовниците на хиените. А аз не смеех да излъжа; той щеше да го подуши. Така че продължих да отстъпвам. Бяхме почти до вратата. Ако можех да я отворя, може би той щеше да ме подгони. Може би щях сама да го отведа до засадата. 
Абута се придвижи пред вратата. Бях го забравила и това бе небрежност. Не фатална, не още, но небрежност. 
Притиснах гърба си до стената, така че да държа и двамата под око. Абута остана до вратата, съобщението бе ясно, ако не приближавам вратата той щеше да остане далеч от мен. Химера, от друга страна, продължи да се приближава. Бях между панллер и змия – не точно между чука и наковалнята, но близо. 
Химера премина в другата си форма. Виждала съм превръщачи да се променят през години и винаги бе насилствено или мръсно. Но това, това бе точно... отнемащо дъха. Люспите покриха тялото му все едно са вода. Нямаше видими течности, без кръв, нищо освен промяната, все едно той премина от една в друга форма, като Кларк Кент се променя на Супермен. Бе толкова бързо, че бе почти мигновено. Дори не пропусна стъпка. Дрехите му паднаха като листата на цветето падащ на земята и той стъпи в змийската форма на Коронус. (Така се казва водача на змиите анаконди.) Големият човек змия престана да се движи. Той замръзна в тази неподвижност, което змиите обичат. Замръзнах, когато й той го направи. Най-накрая обърна главата си, така че да ме погледне с тези медни очи. Трябва да си е поиграл доста с рецепторите си, за да станат такива. 
-Помня те. Химера ни каза да те убием - погледна наоколо из тъмната стая и бавно каза. – Къде сме? 
Тогава той се наведе все едно го боли и следващата форма бе човек, но не тялото на Орландо. Бе Бооне преди очите на Бооне да изгубят объркания си вид, той бе лъв. За секунда помислих, че може да е Марко, но разбира се, той не можеше едновременно да бъде Марко и Коронус; дори Химера не може да се справи с това. 
Той бе златен, жълтeникaвoкaфяв, мускулест, с добра мускулатура, с грива около полу-човешкото си лице, дето бе почти черно. Ноктите на ръката му бяха като черни кинжали. 
-Тази форма е истински моя – изръмжа той. – Змията и мечката са като Орландо, все още вярват в себе си. Но аз съм всичко, което е и няма нищо освен Химера. 
Той се протегна към мен и аз се наведох. Побягнах към висящите мъже, защото знаех, че те ще го забавят, после се обърнах в последната секунда, така бързо, че паднах на земята и се отдръпвах назад с ръце и крака като маймуна. Те щяха да го забавят, но той би ги разкъсал, за да стигне до мен. Не можех да го позволя. 
Приклещи ме в далечния края на стаята – най-отдалечения от вратата и Мика. Мисля, че би могъл да ме хване по-рано, но той не бързаше. Не знам защо. Звуците на битката бяха по-близки, но не достатъчно. 
Химера дойде към мен като грацията откриваща се в насилието, планина от мускули с тен и козина блестяща на светлината. Отвори уста и изръмжа, звук, който никога не бях чувала преди извън зоологическата градина. Този продължителен рев ме накара да остана малко по-изправена. Зак и Бахтус бяха обещали да дойдат да ни вземат от тук преди останалия бой да започне. Те се провалиха или излъгаха, но нямаше да се предам без борба и щях да падна крещейки. Гледах го да идва към мен като кошмар на забавен каданс, красив и ужасяващ като нещо като чудовищен ангел. 
Изведнъж ardeur се надигна в мен като топла вълна, плъзгайки се по кожата ми, карайки ме да ахна. Последният път се бе надигнал заради голотата на Ричард. Този път... може би бе защото е време да го нахраня отново. В момента, в който помислих за ядене, знаех, че Жан-Клод се е събудил и с неговото издигане долу в дълбините на Цирка, ardeur се бе издигнал в мен. 
Химера спря където бе, разтърсвайки голямата си мъжествена глава. 
-Какво е това? – изръмжа той. 
Гласът ми бе задъхан. 
-Ardeur.
-Какво? 
- Ardeur, огънят, нуждата. – казах. 
С всяка дума ardeur растеше като тежест и тази тежест се притисна срещу моя звяр. Плъзнах се нагоре над това тясно място вътре в мен и двете различни топлини се надигнаха в мен, разтиляйки се по тялото ми, приближавайки ме към Химера. Вече не се боях от нето. Част от мен знаеше, че това не е истина, че страхлив човек с оръжие е по-вероятно да те застреля от смел човек, но частта от мен, която бе способна да мисли се отдръпваше все повече, оставяйки назад само инстинкта. Каквото бе останало харесваше мириса на страх. Напомни ми на храна и секс. 
Химера отстъпи назад и започнахме бавно да вървим заднешком както бяхме дошли, този път с мен пристъпвайки бавно към него. Гледах го както той ме гледаше и част от мен забеляза, че поставях крака си над другия, почти стъпвайки на собствените си стъпки като котка. Походката бе странно грациозна, плъзгайки бедрата си. Гръбнакът ми бе изправен, рамене назад, ръце почти бездвижни от страни, но имаше напрежение минаващо през цялата горна част на тялото ми, обещание за екшън, за насилие. Винаги преди ardeur надвиваше хищническия глад, но докато гледах Химера, гледайки този голяма мускулеста фигура да се отдръпва от мен, бе месо, за което си мислех. Зъби и нокти, плът за разкъсване, хапане, раздиране. Почти можех да вкуся кръвта-топла, почти гореща в устата ми, надолу по гърлото ми. Не бе само моя хищнически глад, но и жаждата за кръв на Жан-Клод и копнежа за плът на Ричард. Бе всичко това и ardeur минаващ над всичко това, така че единия глад се преплиташе в другия като безкрайна верига, змия хапеща собствената си опашка, Уробус от желания. 
(Ouroboros or Uroborus - древен символ на змя или дракон хапещ опашката си. Символ на безкрайността)
Химера спря да бяга, притискайки се към бялата завеса. Бяхме почти стигнали до Чери и Мика. Имаше солидна стена зад Химера, зад завесата. 
-Какво си ти? –попита ме той със задавен глас, пълен със страх, който извираше от нето като вълни. Той подуши въздуха, разширени ноздри. – Дори не миришеш по същия начин. 
-На какво мириша? 
Докоснах гърдите му само с пръстите си, несигурна какво ще направи. Но той не се отдръпна. Притиснах дланта си над сърцето му и почувствах този тих сърдечен ритъм срещу ръката си, все едно можех да го милвам, като да прекарам длан по главата на барабан. Знаех в този миг, какво желаеше той най-много от всичко. Той искаше да умре. Каквото и да бе в сърцевината, каквото и да бе останало от Орландо Кинг, той искаше да сложи край. Той се бе опитвал да се самоубие от момента, в който е научил, че ще се превърне във върколак. Никога не е размислил. Просто не е могъл да се самоубие, не и направо. 
Наведох се по-близо до него, притискайки телата ни заедно, леко, двете ръце на гърдите му. 
-Ще ти помогна. – прошепнах. 
-Ще ми помогнеш, как? 
Но гласът му бе изплашен, все едно вече знае. 
Болка премина през гърдите ми. Коленете ми се подкосиха и Химера ме хвана, внимателно, с тези ръце-лапи. Мисля, че бе жест по навик. За момент гледах през очите на Ричард, видях хиени да се зъби срещу него, почувствах нокти да разкъсват гърдите му. Болката бе остра, кости се чупеха, после вкочаненост и Ричард не се бори. Той почувства вкочаността по цялото си тяло. Знаех в този миг, че Ричард иска да умре или по-скоро не искаше да живее какъвто е. Болката го бе накарала да се протегне към мен, но ръцете му бяха бавни, бавни да го защитят. Той никога не би признал, че иска да се остави да умре, но го желаеше и това го бе направило бавен. Достатъчно бавен, че хиената да разтвори гърдите му като диня. 
Шанг-Да бе там, отдръпвайки хиената от него, после бях обратно в тялото си, без дъх, облегната на завесата и нишата отзад. Завесата бе забавила част от падането и последните частици от вкочанеността на Ричард вдървиха тялото ми, така че не боля наистина. Лежах за секунда да бъда сигурна. Ръката ми се протегна и докосна метал. Повдигнах края на завесата и открих че тази ниша е пълна с оръжия. Открих остриетата. Химера ме бе хвърли към тях и шокът от раната на Ричард бе победил ardeur. Ръката ми се затвори върху нож, който бе по-голям от ръката ми. Повдигнах го към светлината и разпознах среброто когато го видя. Ardeur си бе тръгвал без да се нахрани и бях въоръжена. Животът е добър. 
Тогава чух звука на нокти или остриета, в плът; тих, раздиращ звук на нещо остро минаващо през плът. Ако чуваш достатъчно често звука, знаеш какво е. 
Можех да видя висящите мъже от тук и те бяха недокоснати. Стомахът ми се стегна и стана студен, защото знаех къде е Химера. Само не исках да знам кой от тях режеше. 
Издърпах завесата далеч от мен, започвайки да се изправят и Абута бе пред мен. С една ръка държах на кълбо завесата и я захвърлих по него. Направи каквото всеки би. Той подскочи и аз прекарах сребърното острие през средата на тялото му, закачайки, търсейки сърцето. 
Абута изкрещя, ръката му се протегна към където Химера режеше хората ми. Той каза нещо на език, който не разбирах. И докато тялото му падаше, продължи да въртя острието търсейки проклетото му сърце, но сърцето бе твърде заклещено между ребрата му и по-широко от обикновените ми ножове. Не тръгваше натам, накъдето исках. Съзрях проблясък на златист цвят мигове преди Химера да протегне ръка към мен и да ме изпрати летейки към висящите мъже. Ударих нещо солидно и те изплакаха, после бях на земята опитвайки се да си поема дъх. Ръката му ме бе ударила през едното рамо и сега то бе изтръпнало от удара. 
Химера клекна над змията, прегръщайки го в ръцете си. Извърнах поглед към където бяха Мика и Чери. Предната част на тялото на Чери бе кървава панделка, все едно бе прекарал нокти през всяка част от нея, колкото може по-дълбоко, колкото може повече вреда да причини за възможно най-малко време. Разкъсаните й гърди се повдигнаха и се почувствах като обезумяла; тя бе жива. 
Тялото на Мика бе отворено все едно нещо бе излязло през него от стената отзад. Вътрешностите му се мърдаха като нещо отделно и живо. Можех да видя неща в тялото му, който не трябва никога да виждат дневна светлина. Той изтръпна, тресейки се срещу оковите. 
Изкрещях и нещо в паниката му ме отвори обратно за Ричард. Той лежеше на пода долу и умираше, и повече от това почувствах, че в това, че се е предал бе наранило вълците. Той бе техния Улфрик, тяхното сърце и глава и волята му бе слаба, и това ги бе направило слаби. Хиените и получовека, който мислеха за Химера, се биеха за това, в което вярват, или бият за тези, който обичат. Вълците нямаха нищо освен волята на Ричард да умре. 
И знаех в този миг, че ако той умре така няма да сме само Жан-Клод и аз, които щяхме да го последваме, щяха да са всички вълци. Нещо бе тръгнало ужасно погрешно с плана на Бахтус и Зак. Хиените и полухората побеждаваха нашата група. Всички те, всички те щяха да умрат. 
Изкрещях отново и Химера бе пред мен, с една ръка сграбчил ризата ми, ноктите му разкъсваха плитки рани по горната част на гърдите ми. Той дръпна другата си ръка назад и времето се забави. Имах цялото време на света да реша какво да правя, и все пак, нямах никакво време. Почувствах дишането на Ричард в гърдите му, почувствах го да започне да умира. Тялото на Мика трепна още веднъж, после стана много спокоен. 
Изкрещях, без думи, протягайки се за нещо, нещо да ги спаси. Силите ми дойдоха, моята сила и едното нещо, което можех да направя да ги спася всички. Бе едно от най-лошите неща, който някога съм виждала да правят, но не се поколебах. 
Не извиках силата си – нямаше време. Аз станах силата си. Тя преливаше, през мен, инстинктивно, изливайки се от ръцете ми. Докоснах с една ръка косматата ръка, която ме държеше, после блокирах другата му ръка, докато се приближаваше към мен със стремглаво движение. Блокирах удара и прекарах свободната си ръка над ръката на Химера, така че и двете ми да докосват неговите ръце. Момент достатъчен за мен, достатъчно докосване за него, повиках силата, която научих в Ню Мексико. Когато вдигах зомби вливах енергия в трупа, помагайки на това, което е в гроба да бъде солидно и истинско. Това бе обратно. Взимах енергията, изсмуквайки я, карайки лъва да бъде по-малко истински, по-малко жив. 
Козината изтръпна под ръцете ми, докато не докоснах човешка кожа. Бе тялото на Орландо Кинг, което падна на колене пред мен. Очите на Орландо в сиво се издигнаха ужасени търсейки лицето ми, умолявайки ме, може би. Но никога не ме помоли да спра и в действителност, не бяха сигурна, че знаех как да спра. 
Той започна да крещи точно преди кожата му да започне да бяга в прави линии, като да видиш десетилетия да го застигат изведнъж. Хранех се от него, хранех се от същността му, хранех се от това, което е. То мина през тялото ми, изтръпвайки по кожата ми, потапяйки се в костите ми, предизвиквайки вълна от радост през всяка фибра на съществото му и отвън. Почувствах енергията да отива към Мика, надолу по линия, която ме накара да искам да го докосна всеки път, когато е близо. Силата откри Ричард и го накара да диша. Премина отвъд всичките вълци и те вече не бяха зависими от пречупената воля на Ричард, те бяха мои и аз исках да живея. Исках всички ни да оживеем. Можем да оживеем. Можем да оживеем и враговете ни да умрат. Аз поисках това. Аз направих така. Използвах живота на Орландо Кинг да изпълня леопардите си, вълците си и в далечината, вампирите си, с воля. Воля да живеят, да се бият, да оживеят. 
И през всичко това, Орландо Кинг крещеше. Той крещеше докато тялото му се отдръпваше от ръцете ми. Кожата му бе като мръсна залепяща се хартия върху скелет, когато най-накрая го пуснах. Той падна на една страна, това огромно тяло се превърна в нещо леко като въздух, но все още крещеше. Един огромен ужас на този звук един след друг, и не почувствах съжаление. Чувствах само прилива на сила, като полета на птичи криле вътре в главата ми. 
Мика бе зад мен в черната, космата форма на леопард в полу-човешка форма. Центърът на тялото му бе цял, излекуван, само частично заради преобразяването му. Огромен петнист леопард с размера на пони мина покрай нас, съскайки срещу това, което бе останало от Орландо. Чери бе цяла в косматото си наметало, дори нямаше кръв. 
Трябва да съм стояла там по-дълго отколкото мислех, извличайки живота на Орландо Кинг. Достатъчно дълго за тях да разкъсат оковите, достатъчно да се преобразят и излекуват. Увисналите мъже също променяха форма. И с тази промяна, те счупиха оковите си, излекувайки по-голямата част от причиненото им и паднаха на земята в петна козина и нокти. Те душеха каквото е останало от Орландо. Издаваха странни лаещи звуци, докато нещото продължаваше да крещи. 
Гласът на Мика се появи космат, груб от новата му форма. 
-Очите ти са като нощно небе изпълнено със звезди. 
Не ми трябваше огледало да знам какво имаше в предвид. Очите ми бяха черни, плуващи и тъмни с далечния блясък на звезди в тъмнината. Очите на Обсидианова пеперуда бяха такива и очите ми бяха огледално отражение на нейните, след като ме докосна със силата си. 
Далечната врата се отвори и вълците нахлуха. Шанг-Да и Джамил придържаха Ричард между себе си. Той все още бе в човешка форма, все още отказвайки да се промени и помоли силата да го излекува. 
Вълците, някой в човешка форма, някой не, дойдоха да ме докоснат, да ме ближат, унижат себе си пред мен. Те виеха и душеха издъхналото нещо, дето още крещеше на пода. 
Джамил и Шанг-Да помогнаха на Ричард през стаята, докато той застана срещу мен и Мика. Бе едва когато бе толкова близо, че осъзнах, че очите му бяха черни с бледи златни звезди в тях, също. Почудих се дали очите на Жан-Клод бяха същите и една мисъл ме увери, че е така. Жан-Клод бе изпълнен от прилива на сила. Ричард се взираше н мен, сякаш съм прегазила майка му. Болката на лицето му нямаше нищо общо със зарастващите рани. Бях отнела само още малко от човечността му или поне така той го чувстваше. 
Погледна надолу към крещящото нещо на пода и с тези черни изпълнени със звезди и каза:
-Как можа да го направиш? 
-Направих каквото трябваше. – казах. 
Той поклащаше главата си. 
-Не исках толкова много да живея. 
-Аз исках. – каза Мика. 
Двамата мъже се погледнаха един друг; жълто-зелени очи към черни. Нещо изглежда да премине през тях, после Ричард отново погледна към мен. 
-Той умира ли? 
-Не точно. 
Той затвори очите си и за миг погледнах вътре в него, преди да повдигне щитовете си. Не ужасът го бе накарал да пребледнее, а фактът, че привила на силата, който бе почувствал бе по-добро от всичко, което бе преживявал. После щитовете се вдигнаха, но очите му останаха блуждаещи в мрака. 
-Отведете ме от тук. – каза той. 
-Промени формата си, Ричард, излекувай се. – казах. 
Той само поклати глава. 
-Не. 
-Мамка му, Ричард. 
Той само каза:
-Не. – тогава Джамил и Шанг-Да му помогнаха към вратата. 
Гледах го, но не се опитах да го извикам обратно. Постарах се максимално да го игнорирах, докато клечах до скелетоподобното нещо, в което се бе превърнал Орландо Кинг. Знаех как да му върна енергияга и това би било привилно от само себе си, но Орландо искаше да умре, а Химера бе твърде опасен да бъде жив. Направих каквото Орландо желаеше и наложих спаведливост над Химера. Повиках магията си още един път и се прекарах през борещото се, крещящо нещо и освободих душата. Прелетя покрай мен като невидима птица и тялото издаде онзи дълъг приптящ дъх, което обикновено е последният звук. Орландо Кинг умра неразпознаем, освен ако не се проверят зъбните картони. 
Мика ми помогна да стъпя на крака. Той бе обратно в човешка форма. Преди да срещна Химера бих казала, че промяната на Мика е по-гладка отколкото някога съм виждала. Той ме дръпна в кръга на ръцете са, а аз притиснах лице срещу голата кожа на шията му, вдишах мирисът на кожата му и ardeur се надигна вътре в мен, все едно бе очаквал. Призрачна тръпна премина през голата му кожа и той ми даде нервен смях. 
-Не знам дали съм в настроение за това. Имах тежък ден. 
Обвих ръце около неговия гръб, притискайки лице към гърдите му, да чуя биенето на сърцето му, силно и солидно. И без причина, за която да ми хрумне, започнах да плача и ardeur изчезна, отмит от сълзите и ръцете. Ръце не само на Мика, но ръце на вълци, хиени и леопардите, който ми се бяха подчинили и дойдоха да се бият. И най-накрая Зак и полу-човека, който се присъедини. 
Те всички ме докосваха, маркирайки ме с миризмите си, сълзите си и техния смях. Смяхме се и плачехме, виехме и ръмжахме, правейки всеки звук, който можехме. Ричард изпусна страхотно победоносно парти. 



Епилог

Ричард ме направи свой Болверк. Но повече не му бях приятелка. Дори не бях сигурно дали съм разстроена от това. Той е свободен да си намери друга лупа, макар да не съм сигурна дали глутницата ще се съгласи с него; те изглежда ме харесваха. Като Болверк на кланът Тронус Роки, първата ми делова заповед бе да екзекутирам Якоб. Парис бе все още жива по настояване на Ричард. Мисля, че е грешка, но той е Улфрик. Ох, добре. 
Не станах космата при пълнолунието. Очевидно, Жан-Клод бе прав относно леопардите да са моето животно да призовавам, както и Деймиън да ми е вампирски слуга. Получих сили на вампир господар. Иди го проумей. 
Хората змии и Марко умряха по време на битката. Останалите от хората на Химера се присъединиха към техните животински груби. Имаме превръщаческа коалиция за подобни разбирателството между групите. Аз към директор, макар да се опитах да не бъда. Мика и неговия пард остана в града. 
Мика и аз се срещаме, ако наричаш споделянето на легло и дома ми срещане. Но не съм оставила Жан-Клод. Срещам се и с двамата. Аз съм човешкия слуга на Жан-Клод и не мога повече да крия това. Жан-Клод също не бе ужасен от стореното от мен на Орландо Кинг. Той бе доволен. Доволен, че сме спечелили, доволен, че всички оцеляхме. Той и Мика изглежда се разбират добре, засега. Продължавам да очаквам и последната капка да падне и целия ад да се разтвори между тях, но дотук добре. 
Спасихме Джоузеф, лъвският Рекс и жена му е все още бременна, четвърти месец и продължава. Нарцис се оказа хермафродит и той е бременен, също. Не съм сигурна, че Нарцис трябва да се размножава, особено като се знае кой е бащата, но не е мой избора. 
Кралят на кобрите и синът му бяха мъртви. Убити след като Химера ги бе пречупил и двамата. 
Събудих се притисната между Мика и Натаниел. Не можех да храня ardeur от същия човек всеки ден, дори и от ликантроп. Затова казват, че сукубите и инкубите убиват жертвите си. Можеш буквално да обичаш някой до смърт. Така че, се храня от Мика и Натаниел. Мика като мой Нимир-Радж и Натаниел като мой pomme de sang. Не, нямам сношение с Натаниел. И двамата изглеждат доволни от подредбата, макар аз да съм все още малко шашната от това. Все още се надявал ardeur да е временен. 
Хората на Бела Морт се свързаха с Жан-Клод. Те преговаряха за Мюзет, един от лейтенантите на Бела, да дойде на посещение. Споменаването на името на Мюзет накара Ашър и Жан-Клод да побелеят. 
Рони бе ужасена, че за малко да умра, но това не я направи по благоразумна относно любовният ми живот. Върнахме се обратно към почти никакво виждане една друга. Може би Мика можеше да бъде моя нов партньор за тренировка, без задни помисли.
Все още обичам Ричард, но това нямаше значение. Той не можеше да приеме каквото е и каквото съм аз. Никой от нас не можеше да промени природата си и аз дори вече не искам. Мика ме приема такава каквото съм, цялата. Той ме обича, от колекцията ми от играчки пингвини до студенокръвната практичност. Нямаше нищо против тела по земята и нито пък Жан-Клод. Надявах се един ден Ричард да се помири със себе си, но вече не бе наистина мой проблем. Щях да пазя глутницата с или без него.
А за останалото, ако се събудя сред копринени чаршафи, знаех, че съм у Жан-Клод. Ако се събудих в чисто памучни чаршафи, си бях у дома. Но където и да бях, Мика бе до мен. Заспивах срещу гладката му топлина, дишайки медената сладост на кожата му. Понякога чаршафите миришеха на одеколона на Жан-Клод, друг път не. Понякога тялото на Мика имаше два чисти зъбни отпечатъка и чувствах Жан-Клод в ковчега си, лягайки си за деня, доволен и добре нахранен, пълен с моя секс и кръвта на Мика. Животът е добър, дори да си мъртъв.