Лара Ейдриан Преди двадесет и седем години Бебето й не искаше да спре да плачеX Беше започнала да се суети около него, когато последния Грейхаунд автобус заминаващ от Бангор спря в Портлант, за да качи още пътнициX Сега, след един сутринта почти бяха стигнали до последната гара на Бостън и двата допълнителни часа прекарани в опити да утеши своята новородена дъщеря, бяха, както приятелките й от гимназията биха казали, лазеше по нервите~ Вероятно мъжът до нея също не беше въодушевен~ * Съжалявам за това~ - каза тя, проговаряйки на мъжа за пръв път от както се беше качил~ - Обикновено не е толкова раздразнителна~ Това е първото ни пътуване заедно~ Предполага е готова за мястото където сме се запътили~ Мъжът примигна към нея бавно, усмихвайки се без да показва зъбите си~ * На къде сте се запътили? * Ню Йорк~ * Ооо~ Голямата ябълка~ - промърмори той~ Гласът му беше сух, бездушен~ - Имаш семейство там или нещо? Тя поклати главата си~ Единственото семейство, което имаше беше в градче забутано в горите близо до Ранджли и те й бяха дали да разбере, че от сега нататък трябва да се оправя сама~ * Отивам там за да работя~ Или поне се надявам да си намеря работа~ Искам да бъда танцьорка~ Може би на Бродуей или на един от Рокетите~ * Е, със сигурност си красива~ - мъжът я гледаше~ Беше тъмно в автобуса, но тя си помисли, че има нещо странно в очите му~ Той отново се усмихна стиснато~ - С тяло като твоето със сигурност ще станеш звезда~ - Изчервявайки се, тя погледна надолу към оплакващото се бебе~ Гаджето й в Мейн, също беше свикнал да казва неща като това~ Беше свикнал да казва много такива неща, за да я вкара на задната седалка на колата си~ И също така, той вече не й беше гадже~ Не и след предпоследната й година в гимназията, след като беше започнала да се подува с детето му~ Ако не се беше отказала за да роди детето, това лято щеше да е завършила~ * Яла ли си нещо днес? - попита мъжът, докато автобусът забавяше за да спре на спирката в Бостън~ * Не много, - тя нежно поклащаше детето в ръцете си, въпреки че не вършеше работа~ Лицето й беше зачервено, малките и юмруци бяха свити, все още плачейки все едно няма да има утре~ * Какво съвпадение~ - каза непознатия~ - Аз също не съм ял~ Може и да хапна, ако се съгласиш да се присъединиш~ * Не~ Добре съм~ Имам малко соленки в чатната си~ А и мисля, че това е последния автобус за Ню Йорк тази вечер, затова няма да имам време да направя повече освен да сменя пелените на бебето и да се кача обратно~ Все пак мерси~ Той не каза нищо друго, докато я наблюдаваше да събере малкото си неща, докато автобуса наваляше за да спре, след което се измести от мястото си за да я пусне да мине към съоръженията на спирката~ Когато излезе от тоалетната, мъжът я чакаше~ Чувство на безпокойство мина през нея, като го видя да стои там~ Не изглеждаше толкова голям, докато седеше до нея~ И сега, когато тя го гледаше отново, можеше да види, че със сигурност имаше нещо откачено в очите му~ Да не би да беше някакъв вид наркоман? * Какво става? Той промърмори под нос~ * Казах ти~ Имам нужда да се нахраня~ Това беше странен начин да го кажеш~ Тя не можа да не забележи, че освен тях двамата има много малко хора на спирката в този късен час~ Слаб дъжд беше започнал да вали, навлажнявайки асфалта~ Автобусът й стоеше в навеса, вече пренареждайки~ Но за да стигнеше до него, първо трябваше да мине през него~ Тя се сви, твърде уморена и нервна за да се разправя с подобен тип глупости~ * Значи, ако си гладен върви го кажи на МакДоналндс~ Закъснявам за автобуса~ * Слушай, кучко~ - той се придвижи толкова бързо, че тя не разбра какво я беше ударило~ В една секунда беше на почти метър от нея, а в следващата ръката му беше на гърлото й, пречейки й да диша~ Натисна я към сенките близо до терминала~ Там където никой нямаше да забележи ако беше обрана~ Или по - лошо~ Устата му беше толкова близо до лицето й, че можеше да помирише ужасният му дъх~ Тя видя острите му зъби, когато той прибра устните си и изсъска заплашително~ * Кажи още някоя дума, помръдни още някой мускул, и ще ме гледаш как ям малкото, сочно сърчице на твоята лигла~ Бебето й плачеше в ръцете й, но тя не каза и дума~ Дори не си помисли да мърда~ Всичко което имаше значение беше детето й~ Да е в безопасност~ И така не смееше да направи нищо, дори когато острите зъби се изстреляха към нея и се впиха здраво във врата й~ Тя стоеше замръзнала от ужас, притискайки детето си близо, докато нападателят и смучеше силно от кървавият разрез, който беше направил на врата й~ Пръстите му, удължени където беше сграбчил галата й раменете й, забиха върховете си в нея, като нокти на демон~ Той изсумтя и навлезе по - дълбоко в нея с устата си и острите си зъби~ Въпреки че очите и бяха широко отворени в ужас, зрението й потъмняваше, мислите й започваха да се реят, разбивайки се на парчета~ Всичкото около нея започваше потъмнява~ Той я убиваше~ Чудовището я убиваше~ И след това щеше да убие и детето й~ * Не! - успя да промърмори тя, но усети само кръв~ Проклет да си~ Не! С отчаян изблик на воля, тя удари главата си в неговата, разбивайки страничната част на черепа си в лицето на нападателя~ Когато той изръмжа и се отдръпна изненадано тя се отскубна от хватката му~ Тя се препъна, почти падайки на колене, преди да се оправи~ С една ръка обвита около плачещото й бебе, а другата надигаща се да усети тънката, изгаряща рана на врата й, тя се отдръпна далеч от създанието, което вдигна главата си и изръмжа срещу нея с искрящи жълти очи и окървавени устни~ * Боже мой~ - промърмори тя, прилошавайки и от гледката~ Тя направи още една крачка назад~ Завъртя се, готова да бяга, въпреки че беше безнадеждно~ И тогава тя видя другия~ Страшни кехлибарени очи гледаха направо през нея, но съскането което излизаше измежду големите му, блестящи зъби обещаваха смърт~ Тя си помисли, че той ще се стрелне и довърши това, което първия мъж беше започнал, но той не го направи~ Обидни думи бяха изстреляни между двамата, след което новодошлия мина покрай нея, с голямо сребърно острие в ръката * Вземи детето и върви~ Заповедта сякаш беше дошла от нищото, разрязвайки мъглата в съзнанието й~ Сега, дойде по -ясно, карайки я да предприеме действие~ Тя се затича~ Заслепена от паника, мозъкът и вкочанен от страх и объркване, тя бягаше далече от терминала надолу по близката улица~ Все по - навътре, и по - навътре, тя тичаше в непознатия град, правейки всеки шум - дори звука от собствените й тичащи крака - да изглежда чудовищен и смъртоносен~ И бебето й не искаше да спре да плаче~ Щяха да бъдат открити, ако не накараше детето си да замълчи~ Трябваше да я приспи, в тихата й и спокойна люлка~ Тогава малкото й момиченце щеше да е щастливо~ Тогава щеше да е в безопасност~ Да, тя трябваше да направи точно това~ Да приспи детето, на място където чудовищата нямаше да я намерят~ Тя самата беше изморена, но не можеше да си позволи почивка~ Беше твърде опасно~ Трябваше да се прибере преди майка й да разбере, че е пропуснала вечерния час~ Тя беше вкочанена, дезориентирана, но трябваше да тича~ И така и правеше~ Тичаше докато не се свлече, изтощена, невъзможно да направи дори още една крачка~ Когато се събуди по някое време, по - късно, беше за да почувства как умът и беше тревожен, разпадащ се като черупка на яйце~ Разумът й бягаше далеч, реалността овивайки се в нещо черно и хлъзгащо,нещо което танцуваше все по - далеч и по - далеч от нея~ Тя чу тих плач, някъде в далечината~ Такъв малък звук~ Тя покри ушите си с ръце за да спре звука, но все още можеше да чуе малкия безпомощен плач~ - Тихо~ - промърмори тя, на никой определен, клатушкайки се напред назад~ - Тихо мсега~ Детето ми, спи~ Тихо, тихо, тихо~~~ Но плача продължаваше~ Не спираше, и не спираше~ Раздра сърцето й, както седеше, в мръсната улица, и гледаше, невиджайки към идващата зора~ В наши дни дивително! Просто виж как са употребени светлината и мрака~~~ „Виждаш ли как тази картина подсказва за мъката на това място, и въпреки това успява „~~~ един от най - младите фотографи да бъде включен в новата колекция по модерно изкуство на музея~ „ Габриел Максуел стоеше настрана от посетителите на изложбата, държейки чаша шампанско, докато гледаше друга тълпа от безлични, безименни В~И~П1, които се въртяха ентусиазирано около двете дузини черно - бели фотографии изложени по стените на галерията~ Тя се взираше в картините от другият край на залата, леко объркана~ Бяха добри снимки - малко груби, на тема изоставени мелници и самотни докове извън Бостън, но тя не можеше да схване какво толкова другите виждаха в тях~ Както винаги, никога не го разбираше~ Габриел само беше направила снимките~ Беше оставила тяхната интерпретация и беглата благодарност на другите~ Интроверт по природа, тя се чувстваше неудобно да е от края където получаваш много похвали и внимание, но плащаше сметките~ И то добре при това~ Тази вечер, също плащаше сметките и на нейния приятел Джейми, собственика на малката ексцентрична галерия на улица Нюбъри, която дори десет минути преди да затвори беше пълна с потенциални купувачи~ Вкочанена от целия процес на срещи и поздрави, от мило усмихване от страна на околните Бакбейски жени до много признателните татуирани последователи на готическото движение, които се опитваха да се впечатлят един друг - и нея - с анализи на нейната работа~ Габриел нямаше търпение изложбата да приключи~ Тя се беше крила в сенките през последния час, докато обмисляше прикрито бягство към удобството на топлия душ и века възглавница, и двете очакващи я в апартамента й в източната част на града~ Но тя беше обещала на някой от приятелите си - Джейми, Кандра и Меган, че ще се присъедини към тях за вечеря и питие след изложбата~ След като и последните изостанали хора направиха покупките си и си тръгнаха, Габриел се намери седяща в такси, доста преди да започне да го обмисля~ * Каква прекрасна нощ~ - русата коса на Джейми се развя, докато той се протягаше п рез другите две жени за да стисне ръката на Габриел~ - Никога до сега не е имало толкова хора през уикенда в галерията - и таз вечерните продажби бяха страхотни! Благодаря ти много, че ми позволи да съм ти домакин~ Габриел се усмихна срещу радостта на приятеля й~ * Разбира се~ Няма нужда да ми благодариш~ * Не беше нещастна, нали? * Как би могла с половината Бостън в краката й? - изстреля Кандра, преди дори Габриел да има възможност да отговори~ - Това не беше ли губернатора, с когото те видях да говориш през канапето? Габриел кимна~ * Той предложи да купи някой от оригиналите за вилата си във Вайнярд~ * Чудесно~ * Да~ - отвърна Габриел без много ентусиазъм~ Тя имаше купчина от бизнес карти в тефтера си, резултат на поне година упорита работа, защо тогава искаше й се да отвори прозореца на таксито и да ги разпръсне на вятъра? Остави погледът и да се рее в нощта извън колата, докато гледаше с особено безпристрастие как светлините и живота просветваха край нея~ Улиците гъмжаха от хора: двойки, които вървяха държейки се за ръце, групи приятели, които вървяха и се смееха, всички прекарвайки си добре~ Вечеряха на кафе маси пред модни бистра и се спираха да разглеждат съдържанието по витрините~ На където и да погледнеше, града пулсираше от живот и светлина~ Габриел попиваше всичко с окото си на творец и въпреки това не почувства нищо~ Тази суматоха на живота - също така и нейният живот, изглеждаше че я подминава~ Напоследък се чувстваше, че се е качила на колело, което ни искаше да спре да се върти, вкарвайки я в капана на безкраен цикъл от минаващо време и никаква цел~ * Всичко наред ли е, Габ? - попита Меган до нея~ - Изглеждаш мълчалива~ Габриел се сви~ * Съжалявам~ Просто съм~~~~не знам~ Изморена предполагам~ * Някой да донесе питие на жената, веднага~ - пошегува се тъмнокосата медицинска сестра Кендра~ * Мнее~ - Джейми я контрира ловко като котка~ - Това от което нашата Габ, наистина има нужда е мъж~ Прекалено си сериозна, съкровище~ Не е полезно да позволяваш на работата да те погълне~ По забавлявай се~ Кога за последно преспа с някого? Преди доста време, но Габриел не следеше това~ Тя не страдаше от кратки срещи когато ги искаше, и секса - в онези редки случаи когато го правеше - не беше нещо по което да се превъзнася, като някой от приятелките й~ Въпреки временната липсата на практика в тази област, тя не мислеше, че оргазъм може да излекува това, което причиняваше сегашното й състояние на неспокойство~ * Джейми е прав, да знаеш~ - каза Кандра~ - Трябва да се отпуснеш, да подивееш малко~ * Няма по - добро време от сегашното~ - добави Джейми~ * 0, не мисля така~ - отвърна Габриел поклащайки глава~ - Не ми е до късна вечер~ Галерийните изложби винаги ме изтощават и~~~ * Шофьоре~~~ - игнорирайки я Джейми се плъзна до ръба на седалката и обгърна плексигласа, който отделяше таксиджията от клиентите~ - Промяна в плановете~ Решихме, че сме в настроение за празненство, затова смени посоката~ Искаме да отидем където са готините хора~ * Ако харесвате дискотеки, наскоро откриха една в северния край~ - каза таксиджията, докато ментовата дъвка, която дъвчеше пукаше в устата му докато говореше~ Доста съм карал до там~ Всъщност тази нощ вече закарах двама - скъпо нощно място наречено Ла НотеЗ~ * 0, Ла Но'тейЗ~ - Джейми измърка с игрив поглед през рамо, докато елегантно вдигаше вежда~ * Звучи ми достатъчно шантаво момичета~ Да вървим~ Клубът, Ла Ноте, се намираше във висока викторианско - готическа сграда, която отдавна се знаеше като църква Св~ Парижка Троица на Джон, докато наскоро Бостънската епархия заради заплащанията на няколко секс скандали със свещеници се бяха принудили да затворят дузина такива места из целия град~ Сега, когато Габриел и приятелите й си проправяха път вътре в претъпкания клуб, синтезирана транс и техно музика звучеше от мертеците, излизащи от огромните говорители които горяха в дупката на DJ-я на балкона над олтара~ Стробоскопични светлини проблясваха срещу три изрисувани прозорци~ Пулсиращите лъчи режеха тънкият облак от пушек който се рееше във въздуха, подскачаха с френетичните удари на привидно безкрайната песен~ На дансинга - и на близо всеки квадратен фут около главния дансинг на Ла Ноте и галерията от горе - хората се движеха един срещу друг във виеща се, безумна чувственост~ * По дяволите~ - Кендра надвика музиката, вдигайки ръце и проправяйки си път, танцувайки, през гъстата тълпа~ - Какво място, а? Лудо е! Не бяха подминали и първата тълпа от хората когато висок, строен мъж налетя на дръзката брюнетка и се наведе да прошепне нещо в ухото й~ Кендра се засмя гърлено и му кимна ентусиазирано~ * Той иска да танцуваме~ - каза тя докато подаваше чантата си на Габриел~ - Коя съм аз, че да откажа~ * Насам~ - каза Джейми сочейки към една празна маса близо до бара, докато тяхната приятелка се отдалечаваше с партньора си~ Тримата се настаниха и Джейми поръча питиета за всички на масата~ Габриел обходи дансинга с поглед за Кендра, но тя беше погълната от мъглата на претъпканото място~ Без значение, че хората в клуба бяха прекалено много, Габлриел не можеше да се отърве от чувството, че са под прожекторите~ Сякаш някак си бяха изследвани внимателно, само заради присъствието си в клуба~ Беше лудост да го мислиш, може би беше работила прекалено, прекарвайки изключително много време сама в къщи, щом да е навън сред хората я караше да се чувства несигурна~ Параноична~ * За Габ! - Джейми надвика музиката, докато вдигаше чашата си с мартини за наздравица~ Меган също вдигна чашата си, и я чукна с тази на Габриел~ * Поздравления, за чудесната изложба тази вечер~ * Благодаря приятели~ Докато сипваше неоново - жълтият концентрат чувството, че я наблюдават се върна~ Или по - скоро се засили~ Тя почувства как някой я наблюдава от другият край на затъмнената зала~ През ръба на чашата си с мартини, тя погледна и улови блясък от стробираща светлина надничаща от чифт тъмни слънчеви очила Слънчеви очила, които безпогрешно скриваха поглед съсредоточен в нея през тълпата~ Бързите блясъци от стробоскопа хвърляше неговите силни черти в дълбока сянка, но очите на Габриел го обходиха изцяло~ Заострената му черна коса падаше свободно около широките, интелигентни вежди и сухите, ъгловати бузи~ Строга, силна челюст~ И устата му~~~ устата му беше великодушна и чувствена, дори когато се извърташе в цинична, почти груба линия~ Габриел извърна поглед, обезкуражена, докато топли вълни се плъзнаха по крайниците й~ Лицето му все още беше запечатало в главата й, прогорено там за част от секундата, като картина от филм~ Тя остави питието си и хвърли още един бърз поглед към мястото където стоеше той~ Но него го нямаше~ Силен трясък се чу от другия край на бара, привличайки вниманието на Габриел~ На една от претъпканите маси, ликьор се изсипваше на пода, разлян от няколко счупени чаши, които блестяха върху черно лакираната маса~ Петима мъже в черна кожа и сенки си говореха с друг мъж носещ избледнели сини дънки~ Един от главорезите в кожа беше прострял едната си ръка около пияно - изглеждаща блондинка, която изглежда познаваше пънкаря~ Очевидно беше гадже~ Той се пресегна към ръката на момичето, но тя го зашлеви и наведе главата си за да може един от главорезите да я целуне по врата~ Тя се взираше непокорно в бясното си гадже докато си играеше с дългата кестенявата коса на мъжа надвесен над врата й~ * Тя сбърка~ - каза Меган обръщайки се към ситуацията, която ескалираше~ * Със сигурност~ - Джейми добави докато довършваше мартинито и подаде сигнал на сервитьора да донесе още едно~ Вероятно майката на тази мацка е забравила да й каже че е лошо да си тръгваш не с този който те е довел~ Габриел наблюдаваше още известно време, достатъчно дълго за да види втория моторист да се приближава към момичето и да се спуска към отпуснатата й уста~ Тя приемаше и двамата, ръцете и галеха тъмния, докато бледия смучеше лицето й все едно ще я изяде~ Гаджето изкрещя редица псувни на момичето, след това се обърна и си проправи път през тълпата~ * Тръпки ме побиват от това място~ - призна си Габриел, забелязала, че в другия край на мраморния бар, някой от присъстващите смъркат кокаин открито~ Приятелите й изглежда не я чуха от високата блъскаща музика~ Също така изглежда не споделяха и безпокойството на Габриел~ Нещо тук не беше нареди Габриел не можеше да се отърси от чувството че накрая вечерта ще стане грозна~ Джейми и Меган започнаха да си говорят за местните банди, оставяйки на Габриел възможността да довърши каквото й беше останало от мартинито и да изчака удобна възможност, в другия край на масата, да си намери оправдание за да си тръгне~ Напълно сама в момента, погледът и се зарея към морето от поклащащи се глави и люлеещи се тела, докато търсеше подозрителните замъглени от слънчевите очила очи, който я бяха наблюдавали ~ Да не би да беше с другите гангстери - един от бандата мотористи, които създаваха проблеми? Той беше облечен като тях, със сигурност и той беше опасен~ Който и да беше, Габриел не видя и следа от него~ Тя се отпусна в стола си, след което почти не излезе от кожата си когато чифт ръце паднаха на раменете й от към гърба й~ * Ето къде сте били~ Търсих ви навсякъде~ - Кендра прозвуча задъхана и жива в същото време, докато се навеждаше над масата~ - Хайде~ Запазила съм маса в другия край~ Брент и приятелите му искат да купонясват с нас~ * Яко! Джейми вече беше скочил на крака, готов да тръгне~ Меган взе поредното си мартини в ръка, това на Кендра и бележниците си в другата~ Когато Габриел не се стрелна за да се присъедини към тях Меган се спря~ * Идваш ли? * Не~ - Габриел се изправи и метна едната дръжка на чантата си през рамо~ - Вие вървете и се забавлявайте~ Изтощена съм~ Мисля да си хвана такси и да се прибирам~ Кендра се намуси детински~ * Не може да си тръгнеш~ * Искаш ли компания докато се прибираш? - предложи Меган, въпреки че си личеше че иска да остане~ * Ще се оправя~ Забавлявайте се, но внимавайте~ Нали? * Сигурна ли си, че няма да останеш? Само още едно питие~ * Не~ Наистина трябва да изляза и да подишам чист въздух~ * Добре тогава~ - Кендра се скара с подигравателна отрова в гласа~ Пристъпи напред и целуна бързо Габриел по бузата~ Докато се оттегляше Габриел усети полъх на водка, а под него нещо не толкова очевидно~ Нещо мазно, странно металично~ * Убиваш настроението, Габ, но все още те обичам~ С намигване Кендра хвана ръцете на Джейми и Меган, след което игриво ги подкани да тръгнат към масата от хора~ * Обади ми се утре~ - каза Джейми през рамо докато триото бавно беше поглъщано от тълпата~ Габриел моментално се насочи към вратата, нетърпелива да излезе от клуба~ Колкото повече стоеше, толкова по - висока ставаше музиката~ Пулсираща в главата й, затруднявайки мисленето й~ Карайки я трудно да се фокусира върху заобикалящото я~ Хората се блъскаха в нея от всички посоки, докато се опитваше да се размине с тях~ Тя беше блъскана и ръчкана от невидими ръце в мрака, докато накрая не се озова преддверието близо до входа на дискотеката~ Излезе през двойната врата~ Нощта беше спокойна и мрачна~ Тя си пое дълбоко въздух, прочиствайки главата си от шума и дима, и от неспокойната атмосфера на Ла Ноте~ Музиката все още се чуваше, дори навън, светлините святкаха като малки експлозии зад големите изрисувани прозорци, но Габриел се отпусна, сега, след като вече беше навън~ Никой не и обръщаше внимание докато тя бързаше надолу към спирката от където щеше да спре превоз за вкъщи~ Само няколко души бяха навън, някой от които вървяха на отсрещния тротоар, други бързаха към клуба~ Тя забеляза задаващо се такси и протегна ръка за да го спре~ * Такси! Докато таксито си проправяше път през нощното движение и с рев спираше но нея, черните врати на клуба се отвориха с трясък, като ураган~ * Ей, човече~ Какво по дяволите? - зад себе си Габриел чу стъпките на мъж, чийто глас се беше вдигнал с октава по - близо до страха~ - Докосни ме още веднъж и ще те~~~ * Ти ще какво? - изрева друг глас, нисък и смъртоносен, заобиколен от други, които викаха радостни~ * Да, кажи ни, ти олизано, задно, пънкарско лайно такова~ Какво ще направиш? Докато пръстите й стискаха дръжката на таксито, Габриел извъртя главата си, наполовина притеснена, наполовина напълно сигурна в това, което щеше да се случи~ Беше бандата от бара, мотористите или каквото там бяха, в черни кожи и сенки~ Шестимата бяха наобиколили гаджето пънкар като глутница вълци, редуваха се като го подмятаха и си играеха с него като с плячка~ Хлапето замахна да удари единият от тях - пропусна - и ситуацията от лоша стана ужасна само за част от секундата~ Изведнъж боричкащите се насочиха с трясък към Габриел~ Бандата хвърли момчето към капака на таксито, удряйки го с юмруци в лицето~ Капки от кръв се разхвърча като дъжд от устата и носа му, някой от които падаха върху Габриел~ Хлапето се опита да се измъкне, но атакуващите го бяха притиснали, биейки го с гняв който Габриел трудно ожеше да п роумее~ * Разкарайте се от проклетата кола~ - извика таксиджията~ - Исусе Христе! Отидете някъде другаде по дяволите~ Един от нападателите се обърна към таксиджията, усмихна се грозно, и стовари юмрука върху предното стъкло на колата, напуквайки стъклото~ Габриел видя таксиджията да се прекръства и тихо да мърмори нещо~ Чу се звук от смяна на предавки, след което със свистене на гумите таксито даде назад, премахвайки товара от капака си~ * Почакай! - изкрещя Габриел, но твърде късно~ Превоза и за вкъщи - спасението й от тази брутална сцена - си беше отишло~ Със смразяваща бучка на страх в гърлото си, тя гледаше как таксито се отдалечаваше~ На бордюра шестимата моториста не показваха милост на жертвата си~ Бяха прекалено заети с боя на момчето за да обърнат внимание на Габриел~ Тя се отдръпна и забърза към входа на Ла Ноте, докато търсеше телефона си в чантата~ Намери тънкото устройство и го отвори~ Набра 911, докато отваряше вратите на клуба и се плъзна в предверието~ Паника се надигаше в гърдите й~ Над музиката и гласовете, и собственото и биещо сърце Габриел чу само пищящ сигнал~ Тя дръпна телефона далеч от ухото си~ Сигналът се загуби~ * По дяволите! Набра 911 отново~ Без резултат~ Габриел се затича към главната част на клуба, отчаяно викайки в шума~ * Някой да ми помогне~ Помощ~ Имам нужда от помощ~ Никой не я чуваше~ Тя потупваше хората по раменете, дърпаше ръкави, направо разтресе ръката на мъж приличащ на военен, но никой не и обръщаше внимание~ Дори не я поглеждаха, просто продължаваха да танцуват и да си говорят, все едно нея я нямаше~ Сън ли беше това? Някакъв извратен кошмар, в който само тя беше наясно с насилието което се случваше навън~ Габриел се отказа от непознатите и реши да намери приятелите си~ Докато вървеше през тълпата непрекъснато натискаше копчето за последно набран номер, молейки се да намери сигнал~ Но такъв нямаше, и скоро осъзна че няма да може да намери Джейми и останалите в многобройната тълпа~ Раздразнена и объркана тя отново избяга към входа на клуба~ Може би можеше да спре моторист, да намери ченге, нещо~ Студения нощен вятър я удари в лицето докато отваряше тежките врати~ Тя прескочи първите няколко стъпала, изнервена, несигурна в какво се забъркваше~ Сама жена срещу шестима, вероятно дрогирана банда?! Но не ги намери никъде~ Нямаше ги~ Група канеща се да влезе в клуба се появи на стълбите~ Един свирещ на въздушна китара, докато другите обсъждаха какво ще правят~ * Хей~ - каза им Габриел, очаквайки да я подминат~ Те се спряха, усмихвайки й се, въпреки че на 28 тя беше десетилетие по - стара от тях~ Този който явно беше водача се обърна към нея и кимна~ * К'во ста'а~ * Някой от вас~~~ - тя се поколеба, несигурна че трябва да е спокойна, че случващото се не е сън~ * Видяхте ли бой който ставаше тук преди няколко минути? * Имало е бой? Супер! - каза водача на групата~ * Не~ - отвърна друг~ - Сега пристигаме~ Нищо не сме в'дяли~ Те я подминаха изкачвайки остатъка от стълби, оставяйки Габриел да се чуди полудява ли или не~ Продължи да върви надолу по бордюра~ Имаше кръв на улицата, но момчето и нападателите ги нямаше~ Габриел се спря под една улична лампа и потри ръцете си за да прогони студа~ Имаше намерение да провери двете страни на улицата за някакъв знак от насилието на което беше станала свидетел преди няколко минути~ Нищо~ Но тогава~~~го чу~ Звукът се чуваше от странична уличка от дясната й страна~ Застанала до стена, висока до рамото й, която служеше за увеличаване на звука, тъмната улица издаваше вървящите хора, които бяха като животни, докато вървяха~ Габриел не можеше да определи болният, мокър звук който скова кръвта й, и включи всички инстинкти в тялото й~ Краката й се движеха~ Не на далеч от тези обезпокояващи звуци, а към тях~ Телефонът и беше като тухла в ръката й~ 13 J ампири~Нощта беше изпълнена с тях~ Беше преброил повече от дузина в клуба, повечето от тях обхождайки тълпата, избирайки - и прелъстявайки - жени, които ще служат като Приемник за таз вечерната им вечеря~ Беше симбиотично съществуване, което беше служило на Породата добре повече от два милениума1~ Мирно съществуване което се дължеше на способността на вампирите да изтриват паметта на хората от които се хранеха~ Преди да се покажеше слънцето много кръв щеше да бъде пролята, но на сутринта Породата щеше да се е върнала в техните Даркхевън, а хората от които се бяха хранили вечерта нямаше да са поумнели~ Но това не беше случая в задната улица~ Но за тези побъркани от кръв хищници, беззащитната им жертва щеше да е последната им~ Те бяха невнимателни в глада си, не бяха усетили че са наблюдавани~ Не усетиха и когато той ги наблюдаваше в клуба, нито когато ги бе проследил навън, наблюдавайки ги от прозореца на втория етаж на закритата църква~ Те бяха загубени заради в напушването от Жаждата, болестта от пристрастяване което се считаше за епидемия сред Породата, карайки много от тях да се превърнат в Единаци~ Като тези, които се хранеха открито и недискретно от хората които живееха сред тях~ Лукан Торн нямаше особен афинитет към хората, но това което чувстваше към вампирите Единаци пред него беше още по малък~ Да срещне един или два диви вампира по време на патрул, за една нощ, в град голям като Бостън беше нещо нормално~ Но да намери няколко работещи заедно, хранещи се на открито, както тези правеха, беше обезпокояващо~ Единаците отново увеличаваха редиците си, ставаха все по дръзки~ Нещо трябваше да се направи~ За Лукан и още няколко от Породата, всяка вечер беше ловна експедиция за унищожаването на тези болни, които застрашаваха всичко което вампирите се бяха борили да постигнат~ Тази вечер, Лукан ловуваше плячката си сам, без да се интересува че беше превъзхождан числено~ Изчакваше най - подходящият момент за да атакува - веднъж щом Единаците се бяха нахранили, пристрастяването превземаше ума им~ Пияни, от повечето кръв която можеха безопасно да консумират, те бяха продължили да дивеят и бият над тялото на младия мъж от клуба, ръмжейки като диви животни~ Лукан беше готов да раздаде бързо справедливост - и щеше, ако не беше внезапната поява на рижавата женска в мрачната уличка~ За секунда тя беше пропиляла цялата вечер: следвайки Единаците, отвличайки вниманието им от тяхната плячка~ Когато светкавицата от телефона й експлодира, Лукан се спусна от сенчестия ръб на прозореца и се приземи на асфалта безшумно~ Както и Единаците, чувствителните очи на Лукан бяха частично ослепели от бляскавата светлина насред мрака~ Жената изстреля с телефона си още няколко светкавици, докато бягаше от клането~ Тези няколко луди кликвания я бяха спасили от яростта на неговите родственици~ Но където сетивата на другите вампири бяха затъпени от Жаждата, тези на Лукан бяха опасно остри~ Изпод неговото тъмно палто, той изтегли оръжията си - двойка ками с изработени оттитаниева стомана остриета, и замахна за да си присвои главата на най - близкия Единак~ Още двама го последваха, чиито тела падаха с трясък докато започваха своето бързо клетъчно разлагане, което беше причинено от капещата киселина, която ги превръщаше в пепел~ Животински писъци изпълниха алеята, докато Лукан отделяше главата на още един, след което се обърна за да набучи друг Единак през торса~ Единака изсъска през оголените си, окървавени зъби~ Бледо - златистите очи на Лукан показваха пренебрежение, големите ириси - уголемени от глад, зеници които бяха присвити до вертикални резки~ Съществото се разтресе, дългите му ръце се пресягаха към него~ Устата му беше разтеглена в подигравателна усмивка, докато специално изкованото острие отрови кръвта на Единака и превърна вампира в мръсно петно на паважа~ Оставаше само един~ Лукан се извъртя за да срещне едрият мъжкар, и двете остриета готови за атака~ Но вампирът го нямаше - избягал в нощта преди да може да го посече~ По дяволите! Никога не беше позволявал на някое от копелетата да се измъкне от правосъдието му, досега~ Не трябваше да го позволява и сега~ Обмисли да проследи Единака, но това щеше да остави мястото на атаката не подсигурено~ Това беше по - голяма опасност, хората да разберат за голямата заплаха, която живееше между тях~ Заради диващината на Единаците видът на Лукан беше преследван от хората през Старите времена~ Расата нямаше да оцелее възмездието на хората, сега в този нов век, когато те имаха технология с тях~ Докато Единаците бяха притиснати - или по - добре - елиминирани, човешкият род не трябваше да знае нищо за живеещите около тях вампири~ Докато почистваше мястото, от атаката, унищожавайки всяка следа, мислите на Лукан продължаваха да се връщат към жената с рижавата коса и сладката, алабастрова красота~ Как беше възможно тя да може да открие Единаците в улицата? Въпреки, че беше широко разпространено в човешкия фолклор, че вампирите могат да изчезват, истината не беше толкова забележителна~ Надарени с изключителна подвижност и бързина, те просто можеха да се движат по - бързо от колкото човешкото око можеше да регистрира~ Също така и сила, която беше усвоена от вампирите, напреднал контрол над ума на по нисшите същества~ Странно, тази жена изглеждаше имунизирана и срещу двете~Сега Лукан осъзна, че я беше видял в клуба~ Погледът му беше отделен от плячката му, от чифт сантиментални очи и душа, която изглеждаше също толкова изгубена като неговата~ Тя също го беше забелязала, наблюдавайки го от мястото където седеше с приятелите си~ Дори през тълпата и странната миризма в клуба, Лукан беше усетил странните миризма на парфюм върху кожата й - нещо екзотично и рядко~ Сега също го беше подушил, деликатна миризма която се наслояваше в нощта, дразнейки сетивата му и викайки нещо примитивно в него~ Венците му го боляха от внезапното разтягане на зъбите му - физическа реакция при нужда, плътска или не, на която той не можеше да устои~ Той я беше усетил, и беше огладнял, малко повече от братята му Единаци~ Лукан придърпа главата си назад, вдишвайки още по - дълбоко от сърцевината на жената, проследявайки я през града с острото си обоняние~ Единствения свидетел на атаката на Единаците~ Беше повече от неразумно да й позволи да запази споменът за това което беше видяла~ Лукан щеше да намери женската и да предприеме необходимите действия за да осигури безопасността на Породата~ В крайчеца на ума му, древното му подсъзнание му прошепна, че която ида е тя, тя вече му принадлежеше~ * Казвам ви! Видях всичко! Бяха шестима! Разкъсваха момчето с ръце и зъби като животни! Убиха го! * Госпожице Максуел, минахме през това достатъчно пъти тази вечер~ Всички се уморени, а нощта става все по-дълга~ Габриел беше в полицията повече от три часа, опитвайки се да обясни ужаса който беше видяла предЛа Ноте~ Двамата полицаи на които говореше бяха скептично настроени отначало, но сега ставаха нетърпеливи~ Скоро след като беше пристигнала, полицаите бяха изпратили кола да провери обстановката около клуба и да прибере тялото за което Габриел беше докладвала~ Обратното не беше потвърждаващо~ Никакви доклади за сблъсък между банди, и никакви доказателства за среща със злощастен край~ Все едно инцидента не се беше случил - или мястото беше изчистено като по чудо~ * Ако само ме изслушате~~~ако погледнете снимките които направих~~~ * Видяхме ги, госпожице Максуел~ Вече няколко пъти~ И честно, нищо от това което казахте тази вечер не беше потвърдено - нито твърдението ви или тези слаби, трудно - различими снимки на телефона ви~ * Съжалявам ако качеството не е добро~ - Габриел отвърна раздразнено~ - Следващия път като стана свидетел на проклета кървава баня от банда откачени, няма да забравя да си взема фотоапарата Лейка и няколко допълнителни ленти~ * Може би искате да обмислите показанията си~ - предложи по възрастният полицай~ Той прокара дебелия си пръст по веждата, след което плъзна телефона й обратно към нея~ -Трябва да знаете, че давайки фалшив доклад на полицията е престъпление, госпожице Максуел~ * Това не е фалшив доклад~ - настоя тя, раздразнена и леко бясна, че я заплашваха като престъпник~ - Подкрепям всичко което казах тази вечер~ Защо да си измислям всичко? * Само вие може да отговорите на това, госпожице Максуел~ -Това е просто невероятно~ Имате обаждането ми до 911~ * Да~ - съгласи се полицая~ - Вие наистина се обадихте~ Единственото което имаме обаче е тишина~ Не казахте нищо, и не отговорихте на диспечера, когато ви помоли за информация~ * Е, да~ Трудно е да намериш думите да опишеш как вадят гърлото на някого~ Той и хвърли още един недоверчив поглед~ * Този клуб - Ла Ноте? Чувам, че е диво място~ Популярно е сред готиците и п раз нодумците~ * На къде биете? Ченгето се сви~ * Доста деца се забъркват в странни неща днес~ Може би всичко което сте видяла е забавление излязло от контрол~ Габриел издиша шумно и се пресегна към телефона си~ * Това изглежда ли ви като забавление излязло от контрол? Тя отвори отново снимките които беше направила и ги погледна~ Въпреки че снимките бяха неясни, размазани, тя все още можеше да различи група мъже заобикалящи друг на земята~ Тя натисна напред за следващата снимка и видя отразения блясък на няколко гледащи към нея, различавайки бледите лицеви черти изкривени в животинска ярост~ Защо полицая не виждаше това, което тя виждаше? * Госпожице Максуел~ - намеси се по младият полицай~ Той се разхождаше напред назад от другата страна на бюрото и седна на края му пред нея~ Той беше по - тихия от двамата~ * Очевидно е, че вярвате, че сте видели нещо ужасяващо тази вечер в клуба~ Полицай Кариган и аз искаме да ви помогнем, но за да направим това, трябва да се уверим че всички говорим за едно и също нещо~ Тя кимна~ * Добре~ * Сега, имаме показанията ви, и снимките които показахте~ Приличате ми на разбран човек~ Преди да продължим, бих искал да ви попитам дали сте съгласна да се подложите на тест за наркотици~ * Тест за наркотици! - Габриел се изправи от стола си~ Сега беше повече от ядосана~ - Това е безобразие~ Не съм някоя пристрастена наркоманка, и отказвам да бъда третирана като такава! Опитвам се да докладвам убийство! * Габ? Габи? Някъде зад нея в управлението, Габриел чу гласа на Джейми~ Беше се обадила на приятеля си скоро след като бе пристигнала, нуждаейки се от комфорта на познато лице, след ужаса на който беше станала свидетел~ * Габриел! - Джейми забърза към нея и я обгърна в топла прегръдка~ - Съжалявам, че не дойдох по - рано, но вече бях у дома когато получих съобщението ти~ Господи, сладурче~ Добре ли си? Габриел кимна~ * Така мисля~ Благодаря, че дойде~ * Госпожице Максуел, защо не позволите на вашия приятел да ви заведе у дома? - предложи младия полицай~ - Можем да продължим това друг път~ Може би ще можете да разсъждавате по трезво след като си починете добре~ Двамата полицаи се изправиха и подканиха Габриел да направи същото~ Тя не възрази~ Беше изморена, изтощена до мозъка на костите си, и не мислеше че да стои в управлението цяла нощ щеше да убеди полицаите в това което беше видяла пред Ла Ноте~ Скована, тя позволи на Джейми и двамата полицаи да я изведат от полицейското управление~ Беше на половината на стълбите когато по - младият полицай я повика~ * Госпожице Максуел! Тя се спря, поглеждайки назад, през рамо~ * Ако ще ви помогне да се успокоите и починете, ще изпратим някой при вас да ви провери и да си поговорете още след като си почините и си помислите по - добре върху доклада ви~ Тя не хареса разглезеният му тон, но и нямаше силите да му откаже~ След това което беше видяла Габриел с охота щеше да предприеме защитата която полицейско посещение осигуряваше~ Тя кимна, след което последва Джейми до колата му~ От тихото бюро в края на оградената стая, чиновник натисна бутона „принтирай" на своя компютър~ Лазерният принтер зад него започна да работи и изпринтира доклад само една страница~ Чиновника изпи последната глътка студено кафе от чашата си на отбора Ред Сокс и се изправи съвсем небрежно от избледнелия си стол, за да вземе документа от принтера~ Управлението беше тихо, изпразнено за почивката преди смяната в полунощ~ Но дори и да се надяваше на някаква дейност, никой не би обърнал внимание на резервирания, странен чиновник, който беше затворен в себе си~ Това беше красотата на ролята му~ Затова беше избран~ Той не беше единствения избран като попълнение~ Знаеше че има и други, въпреки че самоличността им се пазеше в тайна~ Така беше по - безопасно, чисто~ От своя страна, не можеше да си спомни колко време беше минало от както беше срещнал Господаря си за първи път~ Знаеше само, че сега живееше за да служи~ С доклада в ръце, чиновника се насочи надолу по коридора в търсене на усамотение~ Стаята за почивки, която беше пълна по всяко време на денонощието, беше заето от няколко секретарки и Кариган, дебел, високо - говорещо ченге, който се оттегляше в края на седмицата~ Чиновникът прокара пръсти през светло - кафявата си коса и мина покрай отворената врата, насочвайки се към тоалетните в края на коридора~ Спря се пред вратата на мъжките тоалетни~ С ръка върху дръжката той небрежно погледна назад~ Без никой да го види, той се премести към другата врата - стаята с принадлежностите на чистача~ Трябваше да бъде заключена, но рядко го правеха~ И без това нямаше нищо достатъчно ценно за да се открадне, освен ако нямаше привързаност към тоалетна хартия, почистващи препарати и кафеникави кърпи~ Той завъртя дръжката и натисна стария метален панел навътре~ Вече в тъмния килер той натисна бутона за заключване от вътре и изкара телефона си от предния джоб~ Натисна бързо избиране набирайки единствения записан номер~ Телефона прозвъня два пъти, след което настана тишина докато присъствието на Господаря му се усещаше от другия край на линията~ - Сър~ - чиновника прошепна~ - Имам информация за вас~ Той говореше тихо и бързо, обяснявайки всички подробности около посещението на жената Максуел, включително и детайлите около показанията й за бандата в центъра~ Чиновника чу ръмжене и съскане от другия край на линията, докато Господаря му попиваше информацията~ Той усети гняв в бавното издишване, и от това го побиха тръпки~ - Проверих личната й информация, Сър~ Цялата~ - предложи услужливият Слука, след което използвайки бледата светлина от телефона той рецитира адреса на Габриел, телефонния й номер, и още, за да задоволи своят страшен и силен Господар~ 3> инаха цели два дни~ Габриел се опита да не мисли за ужасната сцена, на която беше свидетел пред клуба „Ла Ноте"~ Имаше ли значение въобще? Никой не й повярва~ Нито полицията, която щеше да изпрати някой да провери дали тя е добре, нито дори приятелите й~ Джейми и Меган, които видяха главорезите казаха, че не е имало никакви инциденти и те са се прибрали през нощта~ Кендра беше много заета с Брент, момчето което свали на дансинга, за да обръща внимание на тези неща~ Според полицаите нищо не се е случило събота вечерта~ Всичко е било както обикновено~ Като за събота вечер~ Изглежда никой не бе забелязал нападението, което тя видя~ Няма никакви нови попълнения както в болниците, така и в моргата~ Нито пък някакви съобщения за нанесени щети~ Както телесни, така и на държавна собственост~ Как така? Наистина ли си въобразяваше? Все едно само нейните очи бяха отворени онази вечер~ Имаше два отговора на въпроса й~ Отговор номер едно - само тя беше видяла станалото, отговор номер две -наистина полудяваше~ Може би и двете~ Не искаше да се занимава повече с това и се захвана с нещо, което винаги й носеше удоволствие~ Зад бронираните врати започна да проявява снимки~ Наблюдаваше как се показва отбелязаното на снимката~ Виждаше се масивна сграда в готически стил, лудницата която беше открила извън града~ Тя я остави настрани и започна да проявява друга, на която имаше една изоставена сграда и бор~ Образите я накараха да се засмее, докато ги закачваше на телата, за да изсъхнат~ Имаше около дузина от тези~ Всякакви неща от най - суровата природа до невежеството и глупостта на хората~ Габриел винаги се е чувствала като аутсайдер още от дете~ Смяташе, че това се дължеше на факта, че никога не е имала истински родители, освен двойката, която я осинови, когато беше на четиринадесет~ Семейство Максуел бяха от средната класа, нямаха деца и я съжалиха, но все пак и тяхното търпение си имаше граници~ Пращаха я в частни училища, летни лагери и след това в университет, само за да не си е в къщи~ И двамата намериха смъртта си в катастрофа, по времето, когато тя е била в колеж~ Не отиде на погребението, но първите й снимки бяха на гробовете им~ Оттогава не беше спирала да снима~ Не искаше да скърби за миналото, за това включи светлината в стаята и се запъти към горния етаж, мислейки за вечеря~ Не беше стояла в кухнята и две минути, когато звънецът на вратата звънна~ Джейми беше останал у тях последните няколко дни, за да е сигурен, че тя е наред~ Тревожеше се, като големия брат,който никога не е имала~ Когато си тръгна тази сутрин, я попита дали иска да дойде отново, но тя отказа с оправданието, че може да се справя сама~ Искаше да е сама, но след като чу звънеца разбра, че и тази вечер няма да се наслади на спокойствието~ - Идвам веднага, - тя каза към вратата~ Тя погледна през шпионката, но вместо да види русите коси на Джейми, видя непознатите черни коси на някакъв мъж~ Имаше нещо смъртоносно, но все пак привличащо в бледо сивите му очи, които бяха леко присвити все едно я виждаха~ Отвори вратата, но си помисли, че щеше да е по - добре да остави резето пуснато~ Мъжът пристъпи в пространството между двамата и се вгледа във верижката, който ги разделяше~ Когато тя го погледна той й се усмихна леко, знаеше че ако иска може много лесно да влезе в къщата й~ - Госпожице, Максуел~ - каза той~ Гласа му беше дълбок, мрачен и кадифен~ -Да~ * Името ми е Лукан Торн~ - думите се изплъзнаха от устните му и тя се успокои~ Не знайно как~ Когато тя не каза нищо, той продължи~ - Разбрах, че сте имали малки затруднения с полицията преди няколко нощи и реших да намина, за да проверя дали всичко е наред~ Тя кимна~ Изглеждаше, че полицията не я е взела за даденост~ След като не беше чула и дума от тях, беше решила, че те са я отсвирили дори и да й бяха обещали да пратят някого~ Но не беше сигурна, че този мъж, по начина по който изглеждаше, беше полицай~ Целия облечен в черно~ Изглеждаше доста мрачен, но все пак не мислеше, че беше дошъл тук, за да я нарани~ Помисли си, че вече е време да се поуспокои~ * Имате ли лични документи? - попита тя -Да~ С бавни и много чувствени движения, той взе чантата си, извади документите си и й ги показа~ Навън беше тъмно за това й беше малко трудно да се фокусира над значката му, но успя~ Видя значката и името му~ * Добре~ Влезте, Детективе~ Тя махна резето и видя как тези рамене изпълват касата на вратата~ Той изпълваше целия коридор~ Той беше огромен и висок, черната му коса и тъмни дрехи поглъщаха осветлението в стаята~ Изглеждаше доста сериозен, все едно му подхождаше да командва легион войници, вместо да наглежда жена, която има халюцинации~ * Не очаквах някой да дойде~ След това което се случи в управлението ви, си мислех че полицията в Бостън ме е зачислила към откачалките~ Той нито опроверга, нито потвърди казаното от нея, само започна да се разхожда и да оглежда апартамента й~ Спря се пред масата, където стояха работите й, там бяха найскорошните~ Тя го последва и наблюдаваше с интерес реакцията му относно работата й~ Вдигна вежда, докато оглеждаше снимките й~ * Ваши ли са? - каза той, докато се обръщаше и я стрела с бледо сив поглед~ * Да~ - Габриел каза~ - Част са от новата ми изложба „Градско Съживяване"~ * Интересно~ Той отново ги погледна, а тя се усети, че се е намръщила на отговора му спрямо работата й~ По-точно на безразличният му отговор~ - Това правя в момента, но няма да ги излагам в изложба~ Той издаде някакъв звук, докато гледаше снимките й~ Габриел се приближи, искаше й се да види по - добре реакцията му~ - Върша много поръчкова работа из града~ Вероятно ще правя снимки на вилата на губернатора този месец~ ^Млъквай, тя се скастри~ Защо се опитЗаш го Зпсчатли? Детектив Торн не изглеждаше впечатлен~ Не каза нищо само посегна с прекрасните си дълги пръсти, прекалено елегантни за професията му и подреди няколко снимки~ Докато той пипаше снимките й, тя си представяше как пръстите му минаваха по кожата й~ Силните му ръце да се заровят в косата й и да я придърпа към себе си~ Да положи глава на тези силни рамене~ А очите му~~~ да се потопи в тях~ * Така~ - каза тя като се опита да се върне в реалността~ - Мисля, че ще се заинтересуваш повече от снимките които направих в нощта на нападението~ Без да му казва нищо друго отиде до кухнята, за да вземе телефона си~ Отвори капачето и ги показа на Детектив Торн~ * Това е първата~ Малко е размазана защото ръката ми трепереше~ И светкавицата съсипва детайлите~ Но ако се загледаш можеш да видиш шест тъмни фигури~ Това да убийците~ Жертвата е това бедно същество, което разкъсват пред себе си~ Те го хапят~ Като животни~ Очите на Лукан Торн се концентрираха върху снимките, които тя му показваше~ Но изражението му не се промени~ Тогава Габриел смени на следващата снимка~ * Светкавицата ги стресна~ Не зная - мисля, че ги ослепи~ Когато направих тези, гадините спряха и започнаха да ме оглеждат~ Не мога да опиша чертите, но ето лицето на единия~ Тези странни петънца са отражение на очите му~ - тя се стресна, когато си спомни тези жълти, нечовешки очи, които излъчваха ярост~ - Гледаше право в мен~ Още няколко минути прекарани в мълчание~ Детективът не каза нищо~ Просто взе телефона й и започна да оглежда и останалите снимки~ * Какво мислите? - каза тя, надявайки се на потвърждение~ - Нали можете да го видите? * Виждам~~~ нещо~ Да~ * Слава на Бога~ Приятелите Ви в участъка ме изкараха луда~ Дори и приятелите ми не ми повярваха, какво съм видяла~ * Вашите приятели? - каза той внимателно~ - Някой друг освен мъжа с когото бяхте в управлението - вашия любим? * Моя любим? -тя се засмя~ - Джейми не е нищо такова~ Торн вдигна поглед от телефона и го впери в нея~ - Прекарал е последните две нощи в този апартамент~ ζ знаеше week? През нея премина гняв, породен от това че не искаше някой да я следи, дори и това да беше за нейно добро~ Но докато стоеше до Детектива това чувство беше заменено от спокойно приемане на ситуацията~ Леко доловимо тя някак си се почувства странно от тази идея~ * Джейми остана с мен последните нощи, защото се притесняваше за мен~ Той ми е само приятел, това е~ Устните на Торн не се помръднаха, но тя сякаш го чу да казва нещо~ Неговия неизказан отговор относно това, че тя не излиза с Джейми, изглеждаше като ехо, което идваше някъде от нея~ Позитивно мислене, може би~ От доста време беше сама, тоест без гадже, а самото присъствие на Лукан Торн правеше странни неща на съзнанието й или по - скоро на тялото й~ Докато се взираше в нея, тя почувства приятно трептене в стомаха~ Погледът му проникваше е нея толкова интимно~ Тогава една картина се сформира в съзнанието й: тя и той, голи, се движат в ритъм под лунната светлина~ Тогава я удари топлинна вълна~ Усещаше мускулите му под пръстите си, усещаше тежестта му, как пениса му я изпълва и започва да я изследва отвътре~ О^МА*~ Хвана се за стената~ - ?еилΘ ^^^билв/ Торн премигна няколко пъти, дългите му мигли закриваха леко сребристия му поглед~ През тялото й преминаха тръпки и Габриел усети как крайниците й се сковават~ Сърцето й биеше силно и все още в стаята беше необичайно топло~ Той отвърна поглед и тогава тя се загледа във врата му~ Имаше татуировка или поне на нея така й изглеждаше~ Наподобяваше някакви геометрични спирали, които бяха с един тон по - тъмни от цвета на кожата му~ Чудеше се дали са само там и дали значат нещо~ Чувстваше неутолимо желание да ги докосне с пръсти~ Дори можеше и с език~ * Кажете ми какво сте казали на приятелите си за нападението на което сте станали свидетел~ Тя преглътна шумно и се опита да се откъсне от транса си~ * Да~ - Господи, какво не беше наред с нея? Габриел се опита да успокои пулса си и да се съсредоточи~ Тя разказа историята си отново и нещата, които беше казала на приятелите си~ Тя му разказа всичко с подробни ужасяващи детайли, той я слушаше внимателно без да я предизвиква~ Докато той я наблюдаваше тя все едно започна да си спомня по - добре~ Подробностите се изясниха~ Когато приключи видя, че Торн отново преглежда снимките в телефона й~ - Какво мислите, че показват тези снимки, г - це Максуел? Тя го погледна и погледът му прониза съзнанието й~ И тогава тя си помисли за необяснимото и ужасяващото~ * Не знам~ - тя каза неловко, като говореше много тихо~ - Искам да кажа, че не съм сигурна какво да мисля~ Детективът все още не си мислеше, че тя не е наред, но ако избълваше думата, която я сковаваше до мозъка на костите й, той щеше да я причисли към откачалките~ Но това беше единственото обяснение за клането на което беше станала свидетел~ Исусе Христе~ Тя наистина беше луда~ * Трябва да взема това устройство, г - це Максуел~ * Габриел~ - тя предложи~ Усмивката й беше някак неловка~ - Смятате ли, че снимките ще могат да се изчистят? Той леко кимна и сложи телефона в джоба си~ - Ще го върна утре вечер~ Ще си бъдете вкъщи, нали? * Да~ - Как така направи един прост въпрос да изглежда като заповед? - Оценявам това, че дойдохте Детектив Торн~ Дните бяха наистина ужасни~ * Лукан~ - каза той докато я изучаваше за момент~ - Наричайте ме Лукан~ От неговите към нейните очи идваше топлина~ Топлина, която показваше, че той е срещнал много повече ужаси от нея~ Не можеше да назове емоцията, която премина през нея, но ускори пулса й и все едно се носеше в небесата~ Той все още я гледаше, все още чакаше тя да изпълни молбата му и да го нарича по име~ * Добре,~~~ Лукан~ * Габриел~ - той отговори~ Когато произнесе името й я побиха тръпки~ Нещо на стената зад нея привлече вниманието му~ Гледаше там където стояха едни от най - добрите неща на Габриел~ Устните му леко се изкривиха, беше или изненадан, или впечатлен~ Габриел погледна на там и се разкри една снежна картина~ * Не ти харесва работата ми~ Той леко поклати главата си~ - Не~ Намирам я за доста~~~ интригуваща~ * Как така? * Намираш нещо красиво в най - странните места~ - след няколко секунди той се съсредоточи върху нея~ - Снимките ти са пълни със страст~~~~ * Но~~~? За нейно изумление той се приближи и я погали по челюстта~ - Но в тях няма хора, Габриел~ * Разбира се, че~~~ Тъкмо си бе помислила да отрече, когато осъзна, че той беше прав~ Започна да си припомня всичките си снимки~Той беше прав, на снимките независимо от разположението винаги имаше пусти и изоставени места~ Никъде няма едно лице или сянка на такова~ * Господи~ - прошепна тя, вцепенена от внезапното си откритие~ Само за един миг, мъж беше дал определение на работата й, такова каквото никога не е получавала~ Никога до сега не беше виждала истината относно снимките, но Лукан Торн отвори очите й~ Все едно виждаше в душата й~ * Трябва да вървя~ - каза той, вече запътил се към вратата~ Габриел го последва, искаше й се той да остане~ Може би щеше да се върне по - късно~ Почти го беше попитала за това, но се насили да запази поне малко самоконтрол~ Торн почти си беше излязъл, когато се спря на прага~ Той се обърна към нея, беше толкова близо~ Беше се надвесил над нея, но тя не възразяваше~ Дори не можеше да диша~ * Нещо не е наред? Той вдиша много дълбоко и попита~ - С какъв парфюм си в момента? Въпросът я изненада~ Беше толкова странен и личен~ Усети как бузите й поруменяват и се зачуди какво срамно имаше в това~ - Не съм с парфюм~ Не мога да си слагам~ Алергична съм~ * Наистина? Тогава той се усмихна и все едно устата му беше станала прекалено малка за да покрие зъбите му~ Той се приближи бавно към нея и наведе главата си към врата й~ Габриел усещаше дъха му, усещаше как поема аромата й~ Докосваше врата й със студени и чувствени пръсти~ Можеше да се закълне, че й беше приятно устните му да я докосват толкова близо до мястото, където пулса й туптеше най - силно~ Тя долови леко ръмжене и тогава той тихо изруга~ Торн се дръпна веднага и дори не я погледна~ Нито пък се извини за странното си поведен ие~ - Миришеш на жасмин~ - бе единственото, което каза~ И тогава, без дори да я погледне, той излезе и се запъти към тъмнината~ Не беше редно да манипулира съзнанието на жената~ Лукан знаеше това, но се беше представил с фалшива значка и я накара да повярва, че е детектив~ Но това не беше така~ Беше си малка манипулация на съзнанието~ Тоест караше хората да вярват в това, което той искаше~ Трик, който най - възрастните от неговия вид можеха, но той рядко го използваше~ И все пак беше тук, няколко минути след полунощ~ Беше й казал да остави вратата си отключена през нощта, когато й беше казал какво иска да прави с нея и тя остана изненадана, но кафявите й очи показваха желание~ Тогава можеше да я обладае~ Тя щеше да му даде да пие от нея без да се противи, беше сигурен в това и знаеше какво удоволствие ще предизвика самия акт~ Но неговия първи приоритет винаги е била Породата и братята му, които през всичките тези години са се били рамо до рамо с него срещу Единаците~ Не стигаше факта, че Габриел беше станала свидетел на клане извършено от Единаците и беше казала на полицията и приятелите си преди да успее да изтрие паметта й, а и беше успяла да направи снимки~ Самите снимки бяха много зле, почти нищо не можеше да се види, но все пак беше достатъчно~ Трябваше да изчисти снимките преди тя да може да ги покаже на някого~ Трябваше сега да е в лабораторията с Гидиан, или да ловува Единаци из града заедно с Данте, Рио и Конлан и щеше да го направи, но преди това трябваше да свърши работата си с прекрасната Габриел Максуел~ Тогава той се върна към апартамента на Габриел и следвайки аромата й, той я намери в спалнята й~ Лунната светлина си играеше по извивките й~ Спеше гола, все едно го очакваше~ Беше впила крака в чаршафите, а косите й - изгорено злато - се бяха разпръснали по и около възглавницата~ Ароматът й го замая, беше сладко - солен и караше цялото му тяло до тръпне от желание, включително и зъбите му~ Жасмин, помисли си той като се усмихна лукаво~ Екзотично цвете, което цъфти само нощем под лунната светлина~ Нямаше да я съблазнява по този начин, не и така~ Тази нощ щеше само да вкуси, за да задоволи любопитството си~ Щеше да си позволи само това~ Когато приключеше тук , Габриел нямаше да си спомня нито него, нито случилото се в алеята~ Нуждата му трябваше да почака~ Лукан отиде до леглото и седна на него~ Прокара ръка през косата й и прокара пръсти по тънката й ръка~ Тя се размърда и тихо изстена~ - Лукан~ - промълви леко сънено~ Все още не се бе събудила, но някак си усещаше, че той е в стаята с нея~ * Това е само сън~ - прошепна той, поразен от факта, че чуваше името си казано с такава нежност, не беше свикнал така~ Тя въздъхна дълбоко, и седна до него~ - Знаех, че ще се върнеш. * Така ли? * Аха~ - отговори все едно беше измъркала~ Звука беше толкова дрезгав и еротичен~ Все още очите й бяха затворени, в капана на съня~ - Исках да се върнеш~ Лукан се усмихна и прокара ръка по лицето й~ - Не се страхуваш от мен, красавице? Тя кимна и сложи ръката му върху бузата си~ Устните й бяха леко разтворени и той можеше да види перлените й зъби~ Вратът й беше грациозен и бял като алабастър~ Какъв ли щеше да е вкусът й след като я вкуси~ А гърдите й~~~ Лукан не можеше да устой на розовото й зърно, което се бе показало~ Той го докосна с пръсти и започна да си играе с него, усещайки как става по - кораво след като той го бе докоснал~ Той също ставаше корав~ Облиза устните си представяйки се, че я вкусва~ Габриел леко простена, тогава Лукан махна завивката, за да я види изцяло~ Тя беше толкова изящна колкото той си представяше~ Дребничка, но все пак силна, тялото й беше крехко и младо, а тя самата бе прекрасна~ Здрави мускули образуваха крайниците й~ Ръцете й бяха слабички, но изваяни~ Той прокара пръсти по корема й~ Кожата й беше топла и гладка като кашмир, не можеше да устои~ Лукан легна над нея и постави дланите си по нея~ Тя се изви като котка и се дръпна към него~ Целуна красивите извивки на бедрото й и след това с език започна да си играе с пипа й~ Тя започна да пъшка докато той го правеше, усети аромата й още по - силно~ Беше омагьосана от него~ - Жасмин~ - той изстена срещу топлата й кожа~ Кучешките му зъби леко я докосваха, докато я изучаваше~ Тогава тя изстена с такава сила, когато той нахлу в сърцевината й с уста~ Стенанието предизвика вълна пълна с похот, която премина през него~ Вече беше възбуден~ Пениса му пулсираше от желание, възпиран от панталоните му~ Тя беше влажна и топла под устните му~ Клитора й ставаше все по - горещ при всяко следващо докосвана на езика му~ Лукан я смучеше като сладък нектар, докато тялото й не започна да се тресе с наближаването на освобождението й~ Но той не спря, а продължаваше докато не я доведе до още един оргазъм и след това още един~ Тя се отпусна в ръцете му, все едно нямаше нито една кост в тялото си~ Лукан също трепереше, ръцете му трептяха докато я слагаше на леглото~ Искаше още, осъзна той, учуден от внезапната потребност да я защитава~ Габриел дишаше на пресекулки когато последния й оргазъм премина~ Тогава тя се отпусна, беше кротка като котенце~ Лукан се взираше в нея, когато неговия глад се появи~ Кучешките му зъби се удължиха, зениците му се разшириха, изгуби се в жаждата за кръв~ Езикът му беше сух~ Гладът се загнезди в стомаха му~ Зрението му се изостри~ Вземи я, каза онази част от него, която не беше човешка, а неземна~ (§Жя е твоя~ Θ$земи я» Само да вкуси - това си бе обещал~ Нямаше да я нарани, само щеше да увеличи удоволствието~ Дори нямаше да си спомня след като се зазореше~ Като негов Приемник1 тя щеше да му даде частица живот, но на сутринта нямаше да си спомня и миг от случилото се~ Беше малка милост, дори и тялото му да се съживяваше от самата идея да се храни~ Лукан се наведе над крехкото тяло на Габриел и внимателно отметна червеникавата й коса, която закриваше врата й~ Сърцето му туптеше като лудо, желаеше да утоли жаждата си~ Само щеше да опита, нищо повече~ Само удоволствие~ Той се приближи и отвори уста, пое прекрасния й аромат~ Тогава той допря устни до мястото, където се усещаше пулса й~ Кучешките му зъби леко я докосваха, пулсираха от желание, както и други части от анатомията му~ Няколко секунди преди зъбите му да проникнат в плътта й той видя един малък белег по рождение зад ухото на Габриел~ Почти неоткриваем, белега наподобяваше сълза, която пада в купа под формата на полумесец, накара Лукан да изпадне в шок~ Символът, който се срещаше много рядко сред хората значеше само едно нещо~ Дръпна се от леглото като попарен и изруга под носа си~ Гладът за Габриел не се бе изпарил, дори и да осъзнаваше какво щеше да стори и на двама им~ Габриел Максуел беше Спътница, човек надарен с уникалната кръв и някои преимущества на ДНК - то~ Тя и останалите като нея бяха като кралици сред хората~ За видът на Лукан, които беше само от мъже, тези жени бяха като богини, даваха живот, бяха предопределени да се обвържат чрез кръв и да носят семето на новото поколение вампири~ И заради неговото неразумно желание да я вкуси, Лукан почти я обяви за своя~ 1 Приемник - човек от когото вампирите пият кръв~ 25 J Г 7*7абриел можеше да преброи на едната си ръка броят на еротичните сънища, I които бе имала в живота си, но никога преди не беше изпитвала нищо толкова горещо - или реално - като бурната секс фантазия, на която се беше насладила миналата вечер, за която трябваше да благодари на виртуалният Лукан Торн~ Дъхът му беше като среднощният бриз, който влизаше през отвореният тавански прозорец на спалнята й~ Косата му беше, като обсидианова тъмнина, която изпълваше осветените части над леглото й, а сребърните му очи -бледият блясък на луната~ Ръцете му бяха сребърните нишки на чаршафа й, оплетени около китките и глезените й, които я разтваряха под него~ Устата му беше чистата топлина, която обгаряше всеки инч от кожата й, ближейки я като невидим пламък~ Беше я нарекъл жашш в съня й, а нежното бучене на думата вибрираше срещу влажната й кожа, докато топлият му дъх раздвижваше пухкавите къдрици между краката й~ Тя се извиваше и стенеше под таланта на езикът му, отдавайки се на мъчение което, се надяваше да няма край~ Но беше свършило, прекалено скоро~ Габриел се беше събудила в леглото си, сама в мрака, изричайки задъхано името на Лукан, тялото й изтощено, желаещо още~ Все още я болеше, и това я притесняваше повече от факта, че мистериозният Детектив Торн й беше вързал тенекия~ Не че предложението му да намине вечерта през апартамента й беше нещо близо до среща, но тя нямаше търпение да го види отново~ Беше любопитна да научи още за него, понеже изглеждаше, че той може да я разчете само с един поглед~ Настрани от това, че щеше да получи още отговори за това на което беше станала свидетел онази нощ пред клуба, Габриел се надяваше на малък разговор с Лукан, може би вино или вечеря~ Фактът, че беше обръснала краката си два пъти и носеше секси, черно бельо, под копринената блуза с дълги ръкави и черните дънки, беше чиста случайност~ Габриел го беше чакала до късно, до след девет, след което се беше отказала и звъннала на Джейми, за да провери дали иска да вечеря с нея в центъра~ Седнал срещу нея, на остъклената тераса, в бистро Чиао Бела, Джейми остави чашата вино и погледна недокоснато ястие~ * Буташ из чинията тази мида от десет минути, мила~ Не ти ли харесва? * Не, прекрасно е~ Храната тук винаги е на ниво~ 26 J * Значи само компанията не струва? Тя го погледна и поклати глава~ * Не~ Изобщо не е така~ Знаеш, че ти си ми най-добрият приятел~ * Аха~ - отвърна той, усмихвайки се~ - Но не мога да се сравня с розовият ти сън~ Габриел се изчерви когато хората от съседната маса погледнаха към тях~ * Понякога си гаден, знаеш ли? - прошепна на Джейми~ - Не трябваше да ти казвам за това~ * 0, мила~ Не се срамувай~ Ако всеки път получавах никелова монета, когато се събуждах усукан и крещящ името на някой готин мъж~~~ * Не съм крещяла името му~ - не тя дишаше тежко и стенеше името, и в леглото й, и по * късно под душа, когато все още не можеше да изкара Лукан Торн от тялото си~ - Все едно беше там, Джейми~ Там, в моето легло~ Беше толкова истински, все едно можех да го докосна~ Джейми въздъхна~ * Някой момичета имат късмет~ Следващият път, когато видиш мечтания любим, го прати при мен когато приключиш~ Габриел се усмихна, наясно че приятелят и беше доста опитен в романтиката~ За последните четири години, той беше щастлив с Дейвид, дилър на антики, който в момента беше извън града по работа~ * Искаш ли да знаеш най-странното нещо, Джейми? Когато се събудих сутринта, входната ми врата беше отключена~ * И? * И, знаеш ме~ Никога не я оставям отключена~ Дебелите, изрисувани вежди на Джейми се сключиха заедно~ * Искаш да кажеш, че този тип е проникнал у вас докато спиш? * Звучи налудничаво, знам~ Детектив, идващ посред нощ в къщата ми, за да ме прелъсти~ Сигурно си губя ума~ Тя каза това нормално, но не за пръв път се усъмняваше в стабилността на здравият си разум~ Тя се заигра с ръкава на блузата, докато Джейми я наблюдаваше~ Сега вече беше притеснен, което само увеличи притеснението й относно лабилната й психика~ * Виж, мила~ От уикенда насам си под доста напрежение~ Това може да причини странни неща на ума ти~ Ти беше разтроена и объркана~ Сигурно си забравила да заключиш вратата~ * Ами съня? * Просто това~~~сън~ Просто претовареният ти ум, се е опитвал да ти каже да се отпуснеш, да релаксираш~ Габриел инстинктивно кимна в съгласие~ * Разбира се~ Сигурно е това~ Само да можеше да се убеди, че обяснението звучеше толкова логично колкото приятелят й го изкарваше~ Но нещо в стомаха й, отхвърляше идеята, че може просто да е оставила вратата отключена~ Беше нещо, което тя просто не можеше да направи, без значение колко стресирана или объркана е~ * Хей~ - Джейми се пресегна през масата за да хване ръката й~ - Ще се оправиш, Габ~ И знаеш, че можеш да ме потърсиш винаги, нали? Тук съм за теб~ Винаги ще бъда~ * Мерси~ Той я пусна и посочи ястието й с вилицата си~ * Смяташ ли да ядеш още от това или може да го взема? Габриел размени почти недокоснатата си чиния, с неговата - празна~ Когато Джейми се залови с нейното изстинало ястие, Габриел се подпря с ръка и отпи голяма глътка от виното си~ Докато пиеше, пръстите и бегло докоснаха белезите които беше открила днес на врата си, след банята~ Ако отключената входна врата беше най-странното нещо, то двойните кантове под ухото й обираха всички награди~ Малките убождания не бяха достатъчно дълбоки за да пробият кожата й, но бяха там~ Две, отделени на еднакво разстояние, на мястото където пулсът й се усещаше най-силно под пръстите й~ Отначало се бе почудила дали не се е одраскала докато спи, може би в резултат на странния сън който бе имала е прокарала ноктите по врата си~ Но белезите не изглеждаха като от одраскване~ Те изглеждаха като нещо~~~различно~ Сякаш някой или нещо почти беше ухапало сънната й артерия~ Това беше, и тя трябваше да се отърси от този вид мислене преди да си причини още вреди~ Трябваше да се съвземе и да спре да си измисля параноични фантазии за среднощни посетители и ужасни чудовища, които не бяха възможно да съществуват~ Ако не внимаваше щеше да свърши като родната си майка~ * 0 Боже Мой~ Удари ме веднага, защото аз съм пълен тъпак~ - Джейми наруши мислите й~ - Продължавам да забравям да ти кажа това~ Вчера получих обаждане в галерията, относно твоите снимки~ Някой големец от центъра е заинтересуван от частна изложба~ * Сериозно? Кой е той? Той повдигна рамене~ * Не знам, мило~ Всъщност не говорих с потенциалният купувач, но въз основа на високомерното отношение на асистента му, бих казал, че който й да е обожателят ти, той или тя, е пълен с пари~ Уредих среща във Финансовият район утре вечер~ Говорим за офис - мезонет, съкровище~ * Боже мой! - тя ахна~ * Аха~ Три пъти яко, приятелко~ Скоро ще бъдеш прекалено добра за да продавач на дребно изкуство, като мен~ -той се пошегува, споделяйки възбудата й~ Не беше трудно да й се възбуди любопитството, имайки в предвид през какво беше преминала последните дни~ Габриел беше придобила някои доста уважавани последователи и беше спечелила доста добри оценки за работата си, но частна изложба за анонимен купувач беше нещо ново~ * Кои неща те помолиха да занесеш? Джейми вдигна чашата си с вино и го насочи към нея във фалшив поздрав * Всички, Госпожице Танг~ Всяка една част от колекцията~ От покрива на стара тухлена сграда, в забързаният Театралният район на града, лунната светлина блестеше от сарказма на облеченият в черно, смъртоносен вампир~ Приклекнал близко до ръба, войнът от Породата завъртя главата си, след което вдигна ръката си и даде прикрит сигнал~ Цстуим tymk~ luik шяккь~ се ираЬе Ьм шус~ Лукан кимна на Данте и скочи от пожарната стълба на петият етаж, която му служеше като наблюдателница през последният половин час~ Той слезе на улицата под него с едно бързо движение, тих като котка~ Двойни, бойни остриета стояха кръстосани на гърба му, и се люлееха над раменете му като костите на демонични крила~ Лукан извади оръжията с титаниеви остриета, с едва доловимо съскане, преди да се отправи към страничната улица, където щеше да дочака тоз вечерният екшън~ 29 J Беше около 11 вечерта, няколко часа след времето когато трябваше да се отбие до апартамента на Габриел Максуел за да върне телефона й, както се бяха разбрали~ Устройството все още беше в лабораторията на Гидиан, който все още проверяваше информацията и снимките, пускайки ги за търсене в Международната база за идентифициране на представителите от Породата~ Колкото до Лукан, той нямаше никакво намерение да връща телефонът на Габриел, лично или по какъвто и да е друг начин~ Снимките от атаката на Единаците трябваше да стоят далеч от ръцете на хората, а и след фиаското което почти се беше състояло в спалнята й, колкото по-далеч стоеше от жената, толкова по - добре~ Трябваше да знае~ Като се замислеше върху това, имаше някои неща у нея, които трябваше да му подскажат веднага за това~ Като способността й да вижда през воалът на вампирският контрол над ума, който се стелеше онази нощ в дене клуба~ Тя беше видяла Единаците - жадуващи за кръв, в алеята и в размазаните снимки на телефона й - нещо, което обикновените хора не биха могли~ После, в апартамента й, тя дори беше устояла на опитите на Лукан да подчини ума й, и той подозираше, че тя се е подала на страстите които той предлагаше, благодарение на нейното подсъзнателно желание, повече от всичко друго~ Не беше тайна, че жените с генетичната структура на Спътницата притежаваха висока интел игентност и перфектно здраве~ М ного притежаваха необичайни, свръхестествени способности или паранормални таланти, които щяха да се изострят веднъж щом спътницата се свържеше, чрез кръвта, с мъжки вампир~ Колкото до Габриел Максуел, изглеждаше че тя беше надарена с необикновено зрение, което й позволяваше да вижда неща които други хора не можеха, въпреки че никой не знаеше до къде се простира това зрение~ Лукан искаше да разбере~ Инстинктът му на войн настояваше да разнищи това до край, без да отлага~ Но замесването му с тази женска, по какъвто и да е начин, беше последното нещо което искаше~ Тогава защо не можеше да се отърси от сладката й миризма, меката й кожа~~~ нейната страстна чувственост? Мразеше факта, че женската беше изкарала тази слабост у него наяве, а сегашното му настроение не се подобряваше от факта, че тялото му гореше от нуждата да се нахрани~ Единственият лъч светлина беше шумът от обувките на Единаците, които идваха към него~ Човекът който завиваше зад ъгъла на няколко крачки пред тях беше мъж~ Млад, здрав, облечен в ръчно ушити черно-бели панталони и мръсна, бяла риза наслоена с миризмата на кухня~ Готвачът погледна през рамо към мястото където четиримата вампири се бяха събрали~ Тихо, нервно съскане прозвуча в мрака~ Човекът се обърна и продължи да ходи по-бързо, с ръце свити в юмруци и очи приковани в неосветеният асфалт под краката му~ * Няма нужда да бягаш, незначително човече~ - един от Единаците извика с глас стържещ като шкурка~ Друг излезе по-напред от останалите и продължи: * Хайде~ Не се опитвай да избягаш~ И без това няма да стигнеш далеч~ Смехът на Единака отекна срещу сградите които обграждаха тясната улица~ * По дяволите! - човекът прокле под носа си~ Той не се обърна и продължи да върви забързано, точно две секунди преди да премине в бяг - бърз, но безполезен~ Докато изплашеният човек приближаваше, Лукан направи крачка извън мрака разкрачвайки се~ С разперени ръце, той блокираше улицата с тялото си и двойните си мечове~ Той се усмихна студено на Единаците, оголвайки кучешките си зъби в очакване на битката да започне~ * Добър вечер, дами~ * Господи! - отвърна рязко човека~ Той спря внезапно, не откъсвайки очи от лицето на Лукан, докато едното му коляно подаде~ - По дяволите! * Стани! - Лукан му хвърли бегъл поглед, докато мъжът се изправяше на краката си~ -Махай се от тук! Той събра двете остриета пред себе си, звукът на метал плъзгащ се върху още по - смъртоносен метал, изпълваше мрака~ Зад четиримата Единака, Данте се приземи приклекнал на асфалта, след което изправи почти двуметровото си тяло~ Той нямаше меч, но на кръстът му висеше колан затъкнат със смъртоносни, ръчни оръжия, включително и чифт изключително остри, изрисувани остриета, които изглеждаха като страховито продължение на и без това омайващите му бързи ръце~ Наричаше ги Дшфш~ Те бяха смъртоносни нокти~ Данте, един гаден вампир готов за близък двубой, бързо извади остриетата~ * 0 Боже Мой! - проплака човека, гласът му потрепвайки докато той наблюдаваше опасната обстановка около него~ Зяпайки срещу Лукан, мъжът бръкна за портфейла си, ръцете му трепереха докато той изваждаше банкнотите и ги хвърли срещу него на земята~ - Вземи ги, човече~ Твои са~ Просто не ме убивай~ Умолявам те~ Лукан задържа погледа си върху четиримата Единаци, които се организираха и вадеха оръжията си~ * Разкарай се оттук! Веднага! * Той ни принадлежи! - изсъска един от Единаците~ J Чифт жълти очи се приковаха в Лукан с чиста омраза, зениците придобили формата на вертикални резки~ Дългите кучешки зъби, влажни от слюнка, бяха доказателство за напредналият стадий на Жаждата~ Точно както хората можеха да се пристрастят към наркотика, Жаждата беше унищожителна за Породата~ Границата между нормалната доза нужна за засищане и предозирането с кръв, можеше лесно да се премине~ Някои вампири доброволно се обричаха, а някой се подаваха заради липса на опит или липса на лична дисциплина~ Отишъл твърде далеч за прекалено дълго време, вампирът се превръщаше в Единак, като дивите животни стоящи пред Лукан~ Нетърпелив да ги изпари, Лукан удари остриетата едно в друго, усещайки мириса на искрата която се получи при удара на остриетата~ Човекът все още стоеше там, глупав в страха си, наблюдавайки едновременно приближаващите Единаци и непоколебимата стойка на Лукан~ Колебанието щеше да му излезе скъпо, но Лукан игнорира знанието за това~ Човекът не беше негово задължение~ Унищожението на тези кръвопийци и всички от вида им, беше единственото което имаше значение~ Един от Единаците прокара ръката си по разлигавената си уста~ * Разкарай се, задник~ Остави ни да се нахраним~ * Не тази вечер~ - изръмжа Лукан~ - Не и в моят град~ * Твоят град? - останалите Единаци се засмяха, когато Единакът, който ги водеше се изплю в краката на Лукан~ - Този град ни принадлежи~ Няма да мине много време и ще е наш целият~ * Точно така~ - обади се друг от четирите~ - Което означава, че ти си този който се натрапва~ Най - накрая човекът беше намерил куража си и бе решил да избяга~ Не стигна далеч~ Придвижвайки се с невероятна скорост единият от Единаците се изстреля напред и хвана човека за гърлото~ Той го извърна рязко и отлепи от земята, позволявайки на черните му маратонки да се люлеят на сантиметри от асфалта~ Човекът пъшкаше, борейки се докато Единакът стискаше все по - силно, душейки го бавно с ръката си~ Лукан не трепна, дори когато вампирът пусна гърчещата се жертва на земята и раздра гърлото му със зъбите си~ С периферното си зрение, Лукан видя как Данте се приближаваше бавно към Единаците~ С оголени зъби, войнът облиза устни, нетърпелив да започне работата си~ Нямаше да се разочарова~ Лукан нападна първи, а след това в улицата избухнаха звуци от сблъсък на метал и чупенето на кости~ Където Данте се биеше като изскочил от ада демон, с блестящи малабранче остриета и бойни викове, Лукан поддържаше самоконтрол и смъртоносна точност~ Един по един, Единаците падаха под наказателните удари на Войните~ Целувката на титаниума - покваряваше кръвта на Единаците като отрова, ускорявайки смъртта и разлагането, което водеше до края на Единака~ С умъртвяването на техните врагове, тяхната кожа и кости разложили се на прах, Лукан и Данте огледаха клането около тях~ Човекът лежеше неподвижно, кървейки обилно от раната на врата~ Данте коленичи, подушвайки обезобразеното тяло~ * Мъртъв е~ Или ще бъде след около минута~ Миризмата на кръв достигна ноздрите на Лукан, като юмрук забиващ се в корема му~ Кучешките му зъби удължени от гняв, сега пулсираха от нуждата да се нахрани~ Той погледна умиращият човек с отвращение~ Въпреки че приемането на кръв беше задължително за Лукан, той презираше идеята да се храни от остатъците на Единаците~ Той предпочиташе да вземе каквото му е нужно доброволно от жив Домакин, който той сам избираше, когато можеше, въпреки че тези леки хранения просто потискаха по * дълбокият глад~ Рано или късно, всеки вампир трябваше да убие~ Лукан не се опитваше да отрече природата си, но в случаите когато убиваше, беше по негово желание, по собствените му правила~ Когато издирваше плячка, той елиминираше главно престъпници, пласьори, пристрастени и други нищожества~ Той беше разумен и ефикасен, никога не убивайки заради самото убийство~ Всички от Породата се придържаха към подобен код на честта~ Това ги разделяше от техните подивели братя~ Стомахът му се стегна когато още една вълна с миризмата на кръв стигна до носа му~ Слюнка нахлу в леко отворената му уста~ Кога за последно се беше хранил? Не можеше да си спомни~ Беше отдавна~ Преди около няколко дни, и то не достатъчно за да го засити~ Мислеше да утоли част от гласа си, и първичния и системния - с Габриел Максуел предната вечер, но тази идея се беше променила много бързо~ Сега той трепереше от нуждата да се нахрани, и то прекалено много, за да вземе под внимание нещо различно от примитивната нужда да се нахрани~ * Лукан~ - проговори Данте, докато притискаше с пръсти врата на мъжа, за да напипа пулс~ - Ако изчакаме още, кръвта също ще бъде мъртва~ А това нямаше да е от полза за тях~ Само свежа кръв, течаща през човешките вени можеше да задоволи глада на вампир~ Данте чакаше, въпреки че не искаше нищо друго освен да наведе глава и да утоли жаждата си с човека, който бе прекалено глупав да не побегне когато имаше възможност~ 33 J Но Данте щеше да чака, дори до момента в който щеше да пропилее плячката, защото имаше неписано правило което според което вампири от по - късните епохи не се хранеха в присъствието на старейшина, особено когато старейшината беше Първороден и то гладен~ За разлика от Данте, бащата на Лукан беше един от Древните, един от осемте извънземни войни, които бяха дошли от далечна, мрачна планета, само за да се разбият, преди много години, на непрощаващата и негостоприемна Земя~ За да оцелеят, те се бяха хранили от кръвта на хората, унищожавайки цели цивилизации с техният глад и бруталност~ В редки случаи, тези чужди завоеватели успяваха да се съчетаят с човешки жени - първите Спътници, които бяха началото на новото поколение вампири~ Тези диви, извънземни пришълци вече не бяха тук, но тяхното наследство живееше, в Лукан и още няколко, които се бяха разпръснали~ Те бяха най - близкото нещо до кралски особи във вампирското общество - уважавани и страховити~ По - голямата част от Породата бяха млади, родени от второ, трето или дузина поколения~ При Първородните гладът беше по - силен~ Както и вероятността да се подадат на Жаждата и да се превърнат в Единаци~ Породата се беше научила да живее с риска~ Повечето се бяха научили да го контролират, приемайки кръв само при нужда, и то в малки количества колкото да ги поддържа живи~ Трябваше, защото веднъж изгубени в Жаждата, нямаше връщане назад~ Присвитите очи на Лукан, попаднаха на лежащия, потрепващ мъж на земята~ Животинското ръмжане, което беше чул идваше от собственото му гърло~ Докато Лукан се приближаваше към разпръснатата, животворна кръв, Данте направи лек, но виден поклон с тъмната си глава, и се отдръпна за да позволи на своя старейшин да се нахрани~ 5" Типично~ ой дори не си бе направил труда да се обади или да й остави съобщение снощи~ Вероятно е имал неотложна среща с дистанционното и ESPN*, 2или може би, след като е напуснал апартамента й предната вечер, е срещнал някоя друга и е получил по-интересно предложение от трудоемкото връщане на мобилния на Габриел обратно в Бийкън хил~ По дяволите, той можеше дори да е женен или да има връзка с някого~ Не че го попита, но дори и да го беше сторила, нищо не й гарантираше, че той ще й каже истината~ Лукан Торн навярно не бе по-различен от всеки друг мъж~ Освен, че беше~~~ различен~ Беше я поразил с това, че е много по-различен от всеки друг неин познат~ Много затворен мъж, почти потаен~ Определено опасен~ Не можеше да си го представи седнал в някое кресло пред телевизора, нито обвързан със сериозна приятелка, още по-малко да е изоставил съпруга и семейство~ Което я върна обратно към идеята, че вероятно е получил по-добра оферта на друго място и е решил да я отсвири, мисъл, която й причини по-голяма болка, отколкото би трябвало~ - Забрави за него~ - смъмри се Габриел под носа си, докато спираше черния си Мини Купър отстрани на тихия селски път и изгасяше двигателя~ Чантата й с фотоапарата и принадлежностите му стоеше близо до нея, на мястото до шофьора~ Тя ги събра, взе малко фенерче от жабката, прибра ключовете в джоба на якето си и слезе от колата~ Затвори вратата тихо и хвърли бърз поглед наоколо~ Не съзря жива душа, което не бе изненадващо, предвид факта, че наближаваше 6 часът сутринта и сградата, в която смяташе да влезе незаконно и да снима, бе запечатана от около двадесет години~ Тръгна по безлюдна алея с напукана настилка и после зави рязко надясно, отправяйки се през една канавка към засаден с дъбови и борови дървета парцел, който се извисяваше като плътна завеса и ограждаше старата лудница~ Зората едва беше започнала да пълзи над хоризонта~ Светлината бе тайнствена и ефирна, неясна мъгла от розово и бледолилаво, забулваща Готическата постройка с неземен блясък~ Дори обляно в меки пастелни тонове мястото притежаваше заплашителна атмосфера~ Контрастът беше това, което я доведе тук тази сутрин~ Да направи снимките по здрач би бил по-естествен избор, възползвайки се от духа на обитавани от духове изоставени постройки~ Но 2 * ESPN- акроним използван за Entertainment and Sports Programming Network, има се предвид американска кабелна телевизия, чиито акцент е върху спорта~ съпоставянето на топлата изгряваща светлина срещу студеният, злокобен пейзаж привлече Габриел, когато тя спря, за да извади фотоапарата от чантата, преметната върху рамото й~ Направи половин дузина снимки, след което върна капачката на обектива обратно и продължи бавното и предпазливо към призрачните сгради~ Висока ограда от тел се извиси пред нея, защитавайки собствеността от любопитни изследователи като нея~ Но Габриел знаеше скрита слабост. Откри я първия път, когато бе дошла, за да направи външни снимки~ Забърза по линията на оградата, докато не достигна югозападния ъгъл, където клекна близо до земята~ На това място някой дискретно бе отрязал връзките тел с нож, създавайки дупка достатъчно голяма, за да се проврат любопитни младежи, или решителна фотографка, която беше склонна да приема знаците „Влизането без разрешение е забранено" и „Само за упълномощен персонал" повече като приятелско предложение, отколкото като действащи закони~ Габриел издърпа настрани срязаната ограда, избута оборудването си навътре и пролази като паяк през ниския отвор~ Тръпка на страх премина по крайниците й, когато изпълзя от другата страна на оградата~ До сега трябваше да е свикнала с този вид тайно и самотно проучване, често изкуството й зависеше от смелостта й да търси пусти, според някои дори опасни места~ Тази страховита лудница несъмнено можеше да се причисли към последните, мислеше си тя, докато погледът й се носеше по изрисувания със спрей графит до външната врата, който гласеше „Лоши Вибрации"~ Не може да се отрече - каза си тя под нос~ Докато изтупваше мръсотията и сухите борови иглички от дрехите си, ръката й автоматично се насочи към предния джоб на джинсите й за мобилния телефон~ Разбира се, не беше там, а все още във владение на детектив Торн~ Поредната причина да му бъде ядосана задето й върза тенекия миналата нощ~ Може би не трябваше да го съди толкова строго, помисли си тя, внезапно желаейки да се съсредоточи върху нещо друго, вместо върху зловещите усещания, които я налегнаха сега, когато бе в подтискащия приют~ Може би Торн не се бе появил, защото нещо лошо се е случило с него докато е бил на работа~ Ами, ако са го ранили по време на служба и не е дошъл, както беше обещал, защото е бил възпрепятстван по някаква причина? Вероятно не се бе обадил да се извини или обясни отсъствието си, защото физически не е можел да го направи~ Точно така~ А може би си беше изгубила ума в гащите от момента, в който за пръв път спря поглед върху този мъж~ Като се надсмиваше над себе си, Габриел вдигна вещите си и тръгна към извисяващата се постройка на основната сграда~ Светъл варовик се изкачваше нагоре в стръмна централна кула, завършваща с козирки и остриета, достойни за най-добрата готическа катедрала~ Всичко това бе обградено от разпилени наоколо допълнителни постройки със стени от червени тухли и керемидени покриви, подредени във формата на прилепово крило и свързани помежду си с обрасли пешеходни алеи и арки като от манастир~ Но макар сградата на вдъхваше страхопочитание, не можеше да се подмине надвисналата във въздуха опасност, като че ли хиляди грехове и тайни бяха втъкани между порутените стени и строшените на милиони парченца прозорци~ Габриел се отправи към мястото, където светлината бе най-добра и направи няколко снимки~ Понастоящем нямаше как да влезе вътре; парадния вход беше запечатан и плътно закован с дъски~ Ако искаше да влезе и да направи интериорни снимки, а тя определено искаше - то трябваше да заобиколи отзад и да опита късмета си с приземен прозорец или вратата на мазето~ Тя заобиколи калния насип, покрай предната част на сградата и намери каквото търсеше: дървени капаци скриваха три прозореца, които вероятно се отваряха към обслужващото помещение или сутерена на сградата~ Ключалките им бяха ръждясали и корозирали, но не и заключени и Габриел лесно ги счупи с малката подкрепа на един камък, който намери наблизо~ Издърпа дървените капаци от прозорците, вдигна тежкия стъклен панел и го подпря с пантата, за да остане отворен~ След като бегло размаха джобното си фенерче, за да се убеди че мястото е безлюдно и за да не смачка собствената си глава, тя се плъзна през отвора~ Когато скочи долу от рамката на прозореца, подметките на ботушите й се приземиха върху счупени стъкла и натрупвани с години прах и отломки~ Основата от кухи бетонови тухли надхвърляше четири ярда* Зи изчезваше в мрака на неосветеното мазе~ Габриел изпрати тънкия лъч от фенерчето си към сенките в другия край на помещението~ След това го плъзна обратно покрай стената, стараеше се да държи светлината стабилна когато се натъкна на очукана стара сервизна врата, на която бяха изписани шаблонните думи: „Влизането забранено" - Да се обзаложим ли? - прошепна тя, доближи се до вратата и откри че е отключена~ Отвори я и насочи светлината на фенерчето към дълъг, наподобяващ тунел, коридор~ От тавана висяха счупени осветителни тела с флуоресцентни лампи, а част от панелната облицовка бе паднала по положения върху етажа индустриален балатум, където се бе разбила на парчета и тънеше в прах~ Габриел пристъпи в тъмното пространство, без да е сигурна какво търси и малко уплашена от това какво може да намери в безлюдните недра на приюта~ Натъкна се на една отворена към коридора стая и фенерчето й се плъзна по червен, винилов зъболекарски стол, в сравнително лошо състояние и поставен в центъра на помещението, сякаш очакваше следващия пациент~ Габриел извади апарата си от чантата и направи няколко бързи снимки~ После продължи, подминавайки още стаи за лечение, които сигурно бяха част от медицинското крило на сградата~ Намери стълбище и изкачи реда стъпала, доволна да разбере, че се намира в централната кула, където високите прозорци щедро пропускаха меката сутрешна светлина~ През обектива на камерата си, тя погледна към широките поляни и дворове, оградени от елегантни сгради от тухли и варовик~ Направи няколко снимки на вече избледнялото великолепие на мястото, оценявайки както архитектурата така и топлата игра на слънчевата 3 *ярд - британска мерна единица за разстояние, отговаряща на 3 фута и 0,941 м светлина на фона на толкова призрачните сенки~ Беше смущаващо да гледа навън от пределите на сграда, която преди е приютявала безброй разстроени души~ В зловещата тишина Габриел почти можеше да чуе гласовете на пациентите, хора които не са могли просто да си тръгнат, както тя би могла в момента~ Хора като рождената й майка, жена, за която тя не знаеше нищо, с изключение на нещата, които бе чувала като дете в тихите разговори между социалните работници и приемните семейства, които в крайна сметка, едно по едно, я връщаха в системата като домашен любимец, който е поголямо главоболие, отколкото си струва~ Беше изгубила бройката на местата, на които бе изпращана да живее, но оплакванията срещу нея, когато я връщаха обратно, бяха винаги едни и същи: неспокойна и затворена в себе си, потайна и недоверчива, социално проблемна със склонност към саморазрушение~ Беше чула да прилепят същите етикети и на майка й, като за нея добавяха параноя и халюцинации~ По времето, когато Максуел се появиха в живота й, Габриел бе прекарала деветдесет дни в групов дом под наблюдението на назначен от държавата психолог~ Имаше нулеви очаквания и дори не се надяваше, че може да се задържи при новите си осиновители~ Честно казано вече бе преминала възрастта за грижи~ Но настойниците й бяха търпеливи и мили~ Мислейки че ще й помогне да се справи с емоционалното си объркване, те помогнаха на Габриел да получи няколко съдебни документа, касаещи майка й~ Младата жена била невръстна Джейн Доу, по правило бездомна, без документи, семейство или познати, с изключение на новороденото момиченце, което изоставила, ревящо и измъчено, в кофа за боклук късно през една августовска нощ~ Майката на Габриел била жестоко пребита и кървяла обилно от прободни рани върху шията си, които се влошили допълнително от истеричното й и паникьосано драскане върху наранената тъкан~ Докато са се грижили за нея в спешното отделение, изпаднала в неконтактно състояние и никога не се възстановила~ Вместо да я подведат под отговорност за престъплението, което е извършила - да изостави бебето си, съдилищата сметнали че жената е некомпетентна да се грижи за детето и я изпратили далеч в институция, най-вероятно не много по-различна от тази тук~ Преди да изтече и месец от хоспитализирането й, тя се обесила с навързани чаршафи, оставяйки след себе си безброй въпроси, които никога не получили отговори~ Габриел се опита да се отърси от тежестта на всички тези стари рани, но самото й присъствие тук загледана през замъглените стъклени прозорци, извика миналото й на преден план~ Не искаше да мисли за майка си или за злополучното си раждане, нито за мрачните, самотни години, които бяха последвали~ Трябваше да се концентрира върху работата си~ В края на краищата това бе нещото, което винаги я поддържаше~ Единствената константа в живота й и понякога всичко, което е имала на този свят~ И й беше достатъч на~ През повечето време бе достатъчна~ Направи няколко снимки и се махай от тук - скара се на себе си тя, вдигна фотоапарата и направи още две снимки през тънките метални решетки, които бяха вплетени в двойните стъклени панели на прозореца~ 38 J Мислеше да тръгне по същия път, по който влезе, но се чудеше дали ще открие друг изход някъде на първия етаж на централната сграда~ Идеята да се върне обратно в тъмното мазе не беше особено привлекателна~ Побиваха я тръпки от мислите за майка й и колкото по-дълго се мотаеше в старата лудница, толкова повече кожата й настръхваше~ Отвори вратата към стълбището и се почувства малко по-добре, когато видя светлината, която се процеждаше през прозорците в някои от празните стаи и в края на съседния коридор~ Очевидно създателят на „Лошите Вибрации" бе работил и тук~ На всяка от четирите стени, странно извъртяни символи бяха изрисувани с черна боя~ Вероятно представляваха знака на някоя банда стилизирания подпис на децата, които са били тук преди нея~ Захвърлени спрейове и кутии с боя лежаха в ъгъла, заедно с фасове от цигари, счупени бирени бутилки и други боклуци~ Габриел извади фотоапарата и потърси добър ъгъл за снимката, която имаше наум~ Светлината не беше чудесна, но с различен обектив можеше да се получи интересен кадър~ Разрови се в чантата си за кутията с обективите, но замръзна, когато чу далечен, бръмчащ шум, идващ някъде изпод краката й~ Беше слаб, но звучеше досущ като асансьор~ Габриел натъпка оборудването си обратно в чантата и наостри уши, за да долови неясните звуци около себе си, всеки неин нерв се изпълни от смразяващото усещане за лошо предчувствие~ Тя не беше сама тук~ И щом се замисли за това, почувства нечии поглед върху себе си, който я наблюдаваше от близо~ Натрапчивото усещане накара косъмчетата на врата й да настръхнат и изпратиха ледени тръпки по ръцете й~ Бавно завъртя глава и погледна зад себе си~ И тогава я видя: малка мрежова камера, монтирана в сенчестия горен ъгъл на коридора, насочена към вратата на стълбището, през която бе преминала преди няколко минути~Може би не работеше, останала от дните, когато лудницата е била все още действаща~ Щеше да се почувства по-добре от тази мисъл, ако камерата не изглеждаше твърде добре поддържана и достатъчно малка, за да бъде нещо различно от последния писък на техниката за видеонаблюдение~ За да провери, Габриел направи голяма крачка към нея, заставайки почти точно под камерата~ Безшумно, монтираната основа се завъртя, насочвайки обектива в лицето на Габриел~ По дяволите - измънка тя към черното, невъзмутимо око~ - Спипаха те~ От дълбоката вътрешност на празния двор, тя чу метално скърцане и падането на тежка врата~ Очевидно изоставената лудница, не беше чак толкова изоставена в края на краищата~ Най-малкото имаше охрана и Бостънската полиция можеше да вземе няколко урока за навременна реакция от тези приятелчета~ Стъпките кънтяха с постоянен ритъм, така че който и да беше на стража, идваше към нея~ Габриел се върна обратно на стълбището и взе стъпалата със спринт надолу, а оборудването подскачаше върху бедрото й~ Докато слизаше светлината се губеше все повече~ Тя улови фенерчето в ръка, но не й се искаше го използва от страх, че ще даде следа на охраната и той ще я последва~ Достигна последното стъпало, бутна металната врата и попадна в тъмнината на коридора на по-ниско ниво~ Отзад на стълбите тя чу, че вратата, към която гледаше камерата, се отвори със замах от удар, когато преследвачът й се профуча надолу зад нея, като тичаше с всички сили и бързо се приближаваше~ Най-накрая тя достигна сервизната врата в края на коридора~ Хвърляйки се срещу студената стомана, Габриел се втурна в усойния сутерен и препусна към малкия прозорец, който бе отворила отвън~Внезапен полъх от чист въздух й вдъхна сили, когато се подпря с ръце на перваза и се повдигна~ Скочи през прозореца и падна върху постланата с камъчета земя отвън~ Вече не можеше да чуе преследвача си~ Може би я беше изгубил из тъмните, виещи се коридори~ Господи, надяваше се да е така~Габриел бързо се изправи на крака и се затича към дупката в телената ограда~ Намери я бързо~ Спускайки се на ръце и колене, пролази под отрязания участък от тел~ Сърцето бумтеше в ушите й, а адреналинът струеше през вените й~ Беше твърде паникьосана: в бързината си да избяга, одра лицето си върху грубия край на телта~ Порязаното гореше върху бузата й и тя усети гореща струйка кръв да се спуска близо до ухото й~ Но игнорира изгарящото ужилване и натъртванията, нанесени от чантата на апарат й, докато пълзеше през оградата навън към свободата~ След като се освободи от телта Габриел скочи и хукна лудо през широката, неравна морава на външния двор~ Хвърли само бегъл поглед зад себе си, той но беше достатъчен, за да види огромния охранител, който все още бе там, излязъл някъде от приземния етаж и сега се носеше към нея, като звяр изваден направо от ада~ Габриел преглътна буцата на чиста паника, която я обзе, при тази гледка~ Човекът имаше размерите на танк, несъмнено тежеше поне 250 фута 4и всичко това мускули, завършващи с голяма квадратна глава, чиято коса бе оформена във военен стил~Огромният мъж се затича към високата ограда, но накрая спря и заби юмрук в телта, докато Габриел бързаше към плътното прикритие на дърветата, отделящи имота от пътя~Колата й бе от едната страна на безлюдната павирана алея, точно там където я бе оставила~ С треперещи ръце Габриел непохватно задърпа заключената врата, ужасена че този Дж~ А~ Джо 5на стероиди все още може да я хване~ Страхът й изглеждаше ирационален, но не може да спре адреналина, който препускаше в нея~ Скочи върху кожената седалка на Минито, блъсна ключовете в стартера и запали двигателя~Докато сърцето й биеше ускорено, тя изстреля колата в движението, натисна педала на газта и препусна по пътя, а бягството й бе съпроводено от писък на гуми и миризма на изгорял каучук~ 4 *фунт - единица за измерване на маса и тегло, 1 фунт е равен на 0,453 кг~ 2 * Дж~ А~ Джо - екшън фигурки, създадени от компанията за играчки Hasbro~ средата на седмицата, в разгара на летния туристически сезон, парковете и булевардите на Бостън бяха препълнени от човешкия род~ Бързите влакове превозваха хората от предградията към работните им места и музеите, и до безбройните исторически местности, намиращи се в града~ Натоварени с фотоапарати зяпачи се катереха на екскурзионните автобуси и файтоните, теглени от коне, за да разгледат града, докато други се нареждаха на борда на скъпо, претъпкано туристическо корабче, което щеше да превози стотици от тях към „нос Добра нанадежда"~ Не много далеч от дневната суета, скрит на около триста фута под строго охранявана голяма къща извън града, Лукан Торн се наведе над плосък монитор в комплекса на войните от Породата и измърмори остро проклятие~ Официалният архив за идентификация на вампири се превърташе на екрана с бясна скорост, докато компютърната програма търсеше в огромна международна база-данни за съвпадения с фотографиите, които Габриел Максуел бе направила~ * Нещо ново? - попита той, насочвайки нетърпелив поглед към Гидиан, операторът на машината~ * Нищо, засега~ Но търсенето още продължава~ 1Ю6-то трябва да мине през още няколко милиона записа~ - Ясните сини очи на Гидиан проблеснаха над ръбовете на очилата със сребърни рамки~ - Ще прихвана твоите смучещи приятелчета, не се притеснявай~ * Никога не го правя - отговори Лукан, и го мислеше~ Гидиан имаше коефицент на интелигентност, който беше извън скалата, допълнен от жилка упоритост, която беше широка цяла миля~ Вампирът беше също толкова неумолим преследвач, колкото и пълен гений, и Лукан беше дяволски доволен да го има на своя страна~ - Ако ти не можеш да ги изкараш от там, Гидиан, няма кой~ Под короната от късо подстригана, остра руса коса, компютърният гуру на Породата се разкри наперена, самоуверена усмивка~ * Точно заради това ми плащат големите мангизи~ * Аха, нещо такова - каза Лукан, отдалечавайки се от непрекъснато сменящата се информация на екрана~ Никой от войните от Породата, които се бяха заклели да защитават расата от 6IID - Independent Identically Distributed (of random variables) - независимо идентично разпределение (на случайни променливи)~ Вид търсене използвано 8 статитистиката~ 41 J опустошението на Единаците, не го правеше заради заплащането~ Никога не са го правили, още от първото сформиране на техния съюз през средновековието на човешката раса до сега~ Всеки войн имаше своя собствена причина да избере този опасен начин на живот и някои от тях бяха, по общо мнение, по-благородни от други~ Като Гидиан, който бе работил на бойното поле сам, докато не бе издирил Лукан, след като братята му близнаци - малко по-големи от деца - бяха убити от Единаци извън лондонският Даркхевън~ Това беше преди три века, плюс минус няколко десетилетия~ Дори тогава, умнията на Гидиан с меча си съперничеха само с острия му като бръснач ум~ Беше убил много Единаци по онова време, но много по-късно, предаността и личната клетва към спътницата му, Савана, го бяха накарали да остави сраженията в замяна на владеенето на оръжието на технологията в услуга на Породата~ Всеки от шестимата войни, които понастоящем се биеха рамо до рамо с Лукан, имаха собствени таланти~ Както и свои лични демони, макар че никой от тях не беше някой лигльо, който се надява д-р Фил да му се подмаже като насочи прожекторите към тежката му съдба~ Някои неща е по-добре да се оставят на тъмно и вероятно единствения от тях, който се чувстваше по същия начин дори повече от самия Лукан, беше война от Породата, наречен Данте~ Лукан забеляза младия вампир, когато той прекрачи в техническата лаборатория от една от многобройните стаи на комплекса~ Данте, облечен, както обикновено, в черно, носеше кожено мотористко облекло и подходящ потник, който показваше както татуировките му, така и по-отличителните му белези за Породата~ Силните му бицепси бяха обримчени от сложна спирала, която за човешките очи би изглеждала доста абстрактна, серия от преплитащи се символи и геометрични фигури, изрисувани с тъмна къна~ Вампирските очи щяха да видят символите такива, каквито бяха в действителност: символи по кожата, наследствени белези, обикновено характерни за предшествениците на Породата, чиято неокосмена кожа е била покрита с променлив, камуфлажен пигмент~ Символите обикновено бяха извор на гордост за Породата, уникални означения за произхода и обществения им ранг~ Първороден, като Лукан, притежаваше по-голям брой белези и с повече наситеност~ Собствените му символи по кожата покриваха торса му, отпред и отзад, продължаваха надолу към бедрата му и по цялата горната част на ръцете му, както и нагоре по задната част на врата и по скалпа му~ Като живи татуировки, символите променяха цвета си според емоционалното състояние на вампира~ Тази на Данте в момента бяха тъмно червеникаво-бронзови, с което показваха, че е преситен от скорошно хранене~ Без съмнение, веднага след като двамата с Лукан се бяха разделили след лова на Единаци предишната вечер, Данте е отишъл да си намери легло (и зряла, сочна вена) с благосклонна жена-приемник върху себе си~ - Как върви? - попита той, отпусна се в един стол и постави огромния си ботуш на бюрото пред себе си~ - Мислех, че вече ще си им видял сметката на тези задници вместо нас, Гид~ Гласът на Данте съдържаше отличителния акцент на италианските му предци от осемнадесети век, но тази вечер в отработеният му тон се промъкваше груба нотка, която подсказваше, че вампирът е неспокоен и готов за действие~ Сякаш, за да подчертае това, той извади един от характерните за него извити ножове, с които никога не се разделяше, от канията закачена на бедрото му, и започна лениво да си играе с излъсканата стомана~ Malebranche7, така наричаше извитите остриета, като отпратка към демоните, обитаващи едно от деветте нива на ада~ Макар че понякога Данте иронично приемаше думата като фамилно име, когато беше навън измежду човешкия род~ Това представляваше цялата поетичност, която притежаваше вампирът в душата си; всичко останало в него беше неподлежаща на обосновка, студена, мрачна заплаха~ Лукан уважаваше тези негови черти и трябваше да признае, че да наблюдава Данте в битка със споменатите безжалостни остриета беше някак красиво, достатъчно, за да накара всеки художник да се засрами~ -Добре се справи снощи - каза Лукан, като напълно осъзнаваше, че подобна похвала от него е рядкост, дори когато е заслужена~ - Спаси ми задника там~ Не говореше за сблъсака с Единаците, а за това, което се случи след това~ Лукан беше изкарал прекалено дълго без да се нахрани, а гладът беше нещо почти толкова опасно за техния вид, колкото и пристрастяването към пренасищане, което преследваше Единаците~ Погледът на Данте му показа, че разбира значението на похвалата, но остави факта на страна, с обичайното си хладно безразличие~ * Глупости - отговори той, като провлаче думите с широко подсмихване~ - След всичките пъти, когато си ми пазил гърба? Забрави го, човече~ Просто ти връщам услугата~ Стъклената врата на лабораторията се отвори с гладко приплъзване, когато още двама от братята на Лукан прекрачиха вътре~ Те бяха странна двойка~ Николай беше висок и атлетичен, с пясъчно руса коса, поразително остри черти и пронизващи ледено-сини очи с нюанса на зимата в родния му Сибир~ Най-младият в групата засега, Нико беше станал пълноправен член по време на пика на това, което хората наричаха Студената война~ Почитател на моторната техниката, още от люлката, той беше динамичен любител на екстремните усещания и най-добрият що се отнасяше до защитата на Породата, когато се опреше до неща като огнестрелни оръжия, джаджи и всичко между тях~ Конлан, напротив, беше любезен и сериозен, ненадминат тактик~ Той беше грациозен като голяма котка, сравнен с нахаканото перчене на Нико~ Представляваше стена от огромни мускули, а медната му коса беше подстригана под черния тригълник от коприна, който обхващаше черепа му~ Вампирът беше последно поколение от Породата (младеж по стандартите на Лукан), човешката му майка била дъщеря на Шотлански водач~ Войнът притежаваше маниери, които можеха да се определят само като кралски~ По дяволите, дори възлюбената му Спътница, Даника, любящо се обръщаше към планинеца с „милорд" през по-голяма част от времето, а високата 180 см жена трудно можеше да се нарече роболепна~ 1 Проклятие - от англ~ез~ * Рио пътува насам - обяви Николай и устата му се изви в лукава усмивка, от която се появиха двойка трапчинки върху слабите му скули~ Той кимна с глава на Лукан~ - Ева ме помоли да ти предам, че може да разполагаме с мъж й само след като тя свърши с него~ * Ако остане нещо - провлечено каза Данте и вдигна ръка за поздрав с останалите, допряха длани, след което се чукнаха леко с кокалчетата на свитите си юмруци~ Лукан посрещна Нико и Конлан също толкова любезно, но леко се издразни от закъснението на Рио~ Не завиждаше на никой от вампирите за това, че си е избрал Спътница, но лично той не виждаше смисъл да си надява хомота, като се нагърби с нуждите и отговорностите произлизащи от кръвното обвързване с жена~ Това се очакваше от обикновените представители на Породата, да си вземат жена за другар и да създадат ново поколение, но що се отнасяше до класата на войните (тези няколко избрани мъже, които по собствено желание отбягваха убежищата в Даркхевъните, за да водят вместо това живот в битка) Лукан гледаше на процеса на кръвно-обвързване в най-добрия случай като на сантименталност~ В най-лошия случай, това си беше покана за бедствие, ако воина бъде изкушен да сложи чувствата към своята спътница над дълга си към Породата~ * Къде е Теган? - попита той, размишленията му естествено го подсетиха за последния член на групата им~ * Още не се е върнал, - отговори Конлан~ * Обади ли се къде се намира? Конлан размени поглед с Нико, след което вяло поклати глава~ * Нито дума~ * За пръв път е в неизвестност толкова дълго - отбеляза Данте, без да се обръща към някого по-специално, прокарвайки палеца си по извития край на остието~ - Колко станаха, три-четири дена? Четири дни, почти пет~ Но кой, по дяволите, ги броеше? Отговор: всички го правеха, но никой не произнесе на глас загрижеността, която беше обхванала редиците им в последно време~ Въпреки това, Лукан трябваше да се потруди здраво, за да потуши надигащата се злоба, която го изгаряше, щом се замисли за най-изолирания член на тяхната бойна група~ Теган винаги бе предпочитал на ловува сам, но това потайно държание беше започнало да се отразява на останалите~ Напоследък ставаше все по-непредвидим и честно казано, Лукан намираше за трудно да му се доверява, не че липсата на доверие беше нещо ново, когато се отнасяше до Теган~ Съществуваше вражда помежду им, без съмнение, но това беше стара история~ Трябваше да бъде~ Войната, на която се бяха посветили и двамата преди толкова много време, беше по-важна от всяка ненавист, която имаше между тях~ Все пак, вампирът трябваше да бъде наглеждан и то от близо~ Лукан знаеше слабостите на Теган по-добре отколкото някой от останалите би могъл; нямаше да се поколебае да действа, ако мъжът прекрачеше линията дори с върха на пръста си. Вратата на лабораторията отново се отвори бързо и най-накрая се появи Рио, напъхвайки свободния край на елегантна, бяла, дизайнерска риза в изработените по поръчка черни панталони~ Някои от копчетата липсваха от блестящата коприна, но въпреки разчоления му вид, издаващ секс, той изглеждаше също толкова изтънчен, колкото по всяко друго време~ Под извитата гъста тъмна коса, която се виеше над челото му, топазените очи на Испанеца танцуваха~ Когато се усмихна, върховете на кучешките му зъби проблеснаха, все още не се бяха прибрали след като се бяха удължили след страстните мигове прекарани с неговата дама~ * Надявам се, че сте запазили няколко Единака и за мен, приятели мои - потри ръце той~ - Чувствам се страхотно, готов съм за купон~ * Седни - провлачено каза Лукан, - и се опитай да не окървавиш всички компютри на Гидиан~ Дългите пръсти на Рио се вдигнаха към пурпурния белег на гърлото му, където Ева очевидно го беше ухапала с нейните притъпени човешки зъби и беше отпила от вената му~ Въпреки че беше Спътница, генетично все още бе хомо сапиенс~ Въпреки дългите години, които тя и другите като нея, споделяха с мъжете си чрез кръвната връзка, на никоя от нейният вид не й порастваха кучешки зъби нито придобиваше черти характерни за мъжките вампири~ Беше широко разпространена практика вампира да храни своята половинка от саморъчно направен разрез върху китката или на по-горната част на ръката~ Но страстта в редиците на воините от Породата ставаше доста неубоздана~ Както и сред техните избраница~ Сексът и кръвта бяха могъща комбинация, понякога дори прекалено много~ Подхилквайки се, без следа от разкаяние, Рио се просна в отпусната поза в един от въртящите се столове и се облегна назад, подпирайки големите си голи крака върху чистата пластмасова конзола~ Заедно с останалите воини започнаха да обсъждат събитията от миналата нощ, смееха се и се надпреварваха да разказват по-интересни истории докато дискутираха най-добрите похвати на професията им~ Докато преследването на враговете им доставяше на някои от Породата удоволствие, това, което водеше Лукан, беше омразата - чиста и неподправена~ Той не се и опитваше да я скрие~ Презираше всичко, което представляваха Единаците и се беше заклел, преди много време, че ще изкорени техния вид или ще умре опитвайки се~ Понякога наистина не се интересуваше кое ще се случи първо~ * Готово - каза Гидиан най-накрая, когато официалните архиви престанаха да се превъртат на монитора~ - Изглежда ударихме богата жилка~ * Какво намери? Лукан и останалите обърнаха вниманието си към огромното табло с плосък екран, разположено над събраните на едно място микропроцесори~ Лицата на четиримата Единаци, убити от Лукан близо до нощния клуб, се появиха до снимките от телефона на Габриел на същите субекти~ J * IID ги идентифицира от списъка с изчезнали хора~ Двама от Даркхевън, Кънектикът, миналия месец, един от Фол Ривър и последният е местен~ Всички са от последното поколение, най-младият е нямал дори тридесет години~ * По дяволите - подсвирна тихо Рио~ - Глупави хлапета~ Лукан не продума, не почувства нищо от загубата на тези толкова млади души, превърнали се в Единаци~ Те не бяха първите и беше дяволски сигурно, че нямаше да са последните~ Животът в Даркхевъните можеше и да изглежда доста скучен за незрелите мъже, които искаха да се докажат~ Привлекателността на кръвта и завоеванията беше дълбоко вкоренена, дори в по-късните поколения, които бяха поотдалечени от техните диви прадеди~ Ако вампир тръгне да си търси белята, особено в град с размерите на Бостън, като цяло щеше да я намери~ Гидиан бързо въведе серия от команди на компютърната си клавиатура, изваждайки още фотографии от базата с данни~ * Ето последните два записа~ Първият субект е известен Единак, чест нарушител тук в Бостън, въпреки че, както изглежда се е скатавал през последните три месеца и повече~ Това е, в минало време, след като Лукан го изпепели в една уличка през уикенда~ * А този? - попита Лукан, поглеждайки към последната снимка, на единствения Единак, който успя да му се изплъзне близо до клуба~ Фотографията представляваше видео кадър, вероятно направен по време на някакъв вид разпит, съдейки по въжетата и електродите, които бяха овързани около вампира~ - Колко стара е тази снимка? * От преди шест месеца - отговори Гидиан, поглеждайки датата на заснемане~ - Появи се от архивите на една от операциите на Западният бряг~ * Лос Анджелис? * Сиатъл~ Но според този файл, в Лос Анджелис също имат съдебна заповед за ареста му~ * Заповед - подигра се Данте~ - Това е шибана загуба на време~ Лукан трябваше да се съгласи~ За по-голямата част от вампирското население в Съединените щати и зад граница, изпълнението на закона и задържането на лица станали Единаци се ръководеше от специални правила и процедури~ Пишеха се съдебни заповеди, извършваха се арести, провеждаха се разпити, събираха се достатъчно доказателства и по време на съдебните процеси се постановяваха присъди~ Всичко беше много цивилизовано~ И рядко ефективно~ Докато Породата и населението й в Даркхевъни бяха организирани, мотивирани и затънали в бюрокращина, враговете им бяха безразсъдни и непредвидими~ И освен ако инстинктите на Лукан не го подвеждаха, след векове на анархия и пълен хаос, Единаците се надигаха на въстание~ Освен ако не са започнали да се организират още преди месеци~ Лукан се втренчи в образа на екрана~ На видео кадъра, заловеният Единак беше завързан за обикновена метална маса, съблечен гол, а главата му беше обръсната за по-добра проводимост на тока, който изглежда изпращаха към черепа му по време на разпита~ Лукан не почувства симпатия към Единака заради мъченията които бе изтърпял~ Разпитите от този вид често бяха необходими и подобно на хората пристрастени към хероин, вампир засегнат от Жаждата можеше да понесе десет пъти повече болка от неговия брат от Породата без да се пречупи~ Този Единак беше едър, с плътни вежди и груби примитивни черти~ Ръмжеше във видео клипа, дългите му кучешки зъби проблясваха, а кехлибарените му очи диво се въртяха в елипсовидните цепки на неконтактните му зеници~ Беше омотан с жици от върха на огромната му глава и изпънат врат чак до мускулестите му гърди и подобните на чукове ръце~ * Ако приемем, че грозотата не е престъпление, за какво го търсят от Сиатъл? * Нека видим какво имаме тук~ - Гидиан се завъртя обратно към редицата компютри и показа нов запис на друг екран~ - Хванали са го за трафик на оръжия, експлозиви, химикали~ Ооо, този приятел е проклет чаровник~ По един наистина противен начин~ * Някаква идея за кого е работил? * Тук няма сведения~ Не са стигнали толкова далече с него, очевидно~ В доклада се казва, че е изгубил контрол точно след като са заснети тези кадри~ Убил е двама от охраната по време на бягството си~ И сега беше избягал отново, мрачно си помисли Лукан, дяволски много му се искаше да беше убил този кучи син, когато беше попаднал пред погледа му~ Не приемаше добре провалите, особено своите собствени~ Погледна към Нико~ * Попадал ли си на този тип? * Не - каза Руснака, - но ще го проверя чрез контактите ми и ще видя какво мога да открия~ Николай рязко кимна и докато напускаше техническата лаборатория вече набираше някого на мобилният си телефон~ * Тези снимки разкриват прекалено много - изкоментира Конлан, взирайки се над рамото на Гидиан към фотографиите, които Габриел беше направила по време на схватката близо до нощния клуб~ Воинът изруга~ - Достатъчно лошо е, че хората са ставали свидетели на някои от убийствата на тези Единаци през годините, но сега се спират, за да направят и снимки? Данте свали краката си със силно тупване, стана и започна да крачи, сякаш станал неспокоен от липсата на действие на това събрание~ 47 J * Целият свят навън си мисли за скапан папарак~ * Приятелчето, което е направило тези снимки, трябва да се е ядосал много, когато е видял, че двеста паундов воин от Породата е по петите му - добави Рио~ Подхилквайки се, той погледна Лукан~ - Направи ли си труда да му изтриеш паметта първо, или направо видя сметката на мухльото на място~ * Човекът, който стана свидетел на атаката предната нощ, беше жена~ - Лукан се втренчи в лицата на братята си, без да издава чувствата си относно новината, която предстоеше да им съобщи~ - Оказа се, че тя е Спътница~ * Пресвета майко - изруга Рио, прокарвайки пръсти през тъмната си коса~ - Спътница? Сигурен ли си? * Тя носи знака~ Видях го със собствени си очи~ * Какво направи с нея? Исусе, нали не~~~ * Не - отговори Лукан остро, засегнат от намека на съмнение в тона на Испанеца~ - Не съм навредил на жената~ Има линия, която дори аз не бих прекрачил~ Не беше и предявил претенции към Габриел, макар че беше дяволски близо до това миналата нощ в апартамента й~ Лукан стисна зъби, вълна от тъмен глад го удари, когато се сети колко съблазнителна изглеждаше Габриел, сгушена и сънувайки в леглото си~ Колко дяволски сладка беше върху езика му~~~ * Какво ще правиш с нея, Лукан? - Този път загрижеността дойде от страна на Гидиан~ -Не можем да я оставим просто така, без защита, та да я намерят Единаците~ Със сигурност е привлякла вниманието им, когато е направила тези снимки~ * И ако разберат, че тя е Спътница~~~ - добави Данте, недовършеният му коментар накара останалите войни да кимнат мрачно~ * Тя ще е на сигурно място тук - каза Гидиан, - под закрилата на Породата~ Найдобре би било даже официално да бъде приета в един от Даркхевъните~ * Знам протокола - изръмжа Лукан~ Почувства невероятен гняв, при мисълта за Габриел в ръцете на Единаците, или в тези на някой друг член на Породата, ако постъпеше, както е редно и я изпратеше в едно от Даркхевън убежищата~ Нито единият вариант не му изглеждаше приемлив в момента, благодарение на чувството на притежание, което пламтеше във вените му, нежелано и неканено~ Той отправи студен поглед към своите братя воини~ * Жената е моя отговорност за сега~ Аз ще реша как е най-добре да действам~ Нито един от тях не каза нещо, за да го опровергае, не че той очакваше да го направят~ Като Първороден, той беше най-възрастен; като основател на кастата на войните в Породата, се беше доказал многократно, по кръв и по сила~ Думата му беше закон и всички в стаята уважаваха това~ Данте се изправи на крака, въртейки malebranche острието между дългите си, ловки пръсти, след което го прибра в канията с едно гладко движени~ * Четири часа до залез~ Изчезвам от тук~ - Погледна към Рио и Конлан с повдигната вежда~ - Някой доброволец за един боксов мач преди навън да е станало и нтересно? И двамата мъже приеха с ентусиазъм идеята, изправиха се и с почтително кимване към Лукан, тримата огромни воина напусната техническата лаборатория и се запътиха по коридора водещ към залата за тренировки на комплекса~ * Имаш ли още информация за този Единак освен от докладите от Сиатъл? - обърна се Лукан към Гидиан, след като плъзгащата се стъклената врата се затвори и само двама останаха в лабораторията~ * Пуснал съм повторна проверка на всички архиви в момента~ Не би трябвало да отнеме повече от минута да излезе нещо, по един или друг начин~ - Клавишите затракаха, когато пръстите на вампира препуснаха по клавиатурата, след което: - Бинго~ Изглежда, че някой е събирал сведения малко преди ареста на нашето момче~ П огл едн и~ Екрана на монитора се изпълни със серия от нощни сателитни снимки на търговския риболовен пристан на Пъджет Саунд~ Наблюдението беше съсредоточено върху дълга черна лимузина която беше паркирана без определена цел пред порутена сграда в края на доковете~ Единака, който беше успял да избяга от Лукан преди няколко дни, се беше навел към задния прозорец на колата~ Гидиан превъртя следващите няколко кадъра от материала, който показваше очевидно многословен разговор между беглеца и този, който се беше скрил зад затъмнения прозорец на возилото~ Следващите изображения показаха как непознатия отваря задната врата, за да пусне Единака в автомобила~ * Задръж - каза Лукан, погледът му се съсредоточи върху ръката на скрития пътник~ -Можеш ли да дадеш близък план на този кадър? Увеличи върху отворената врата на колата~ * Нека опитам~ Образът се увеличи постепенно, въпреки че Лукан не се нуждаеше особено от подобра видимост, за да потвърди това, което виждаше~ Едва се забелязваше, но беше там~ Върху част от откритата кожа между голямата длан на пътника и френският маншет на ризата му с дълъг ръкав имаше внушителен набор от символи на Първороден~ Гидиан също ги видя~ * Проклет да бъда, ще погледнеш ли това - каза той, зяпайки монитора~ - Нашият сиатълски тъпанар е имал много интересна компания~ * Може би още има - отговори Лукан~ Те не ставаха по-големи гадняри от Единака, в чиито вени течеше кръвта на вампир от първо поколение~ Първородните се поддаваха по-бързо на Жаждата, и по-силно, отколкото следващите поколения на Породата и се превръщаха в смъртоностни, яростни врагове~ Ако един от тях планираше да поведе Единаците на въстание, това щеше да е началото на забележителна война~ Лукан беше водил тази битка веднъж, преди много време~ Нямаше желание да го прави отново~ * Разпечатай всичко, което можеш, включително и няколко увеличени кадри на тези символи~ * Имаш ги~ * Ако изровиш още нещо за тези двама индивида, го носиш директно на мен~ Ще се заема с това лично~ Гидиан кимна, но погледа, който му хвърли, над ръба на сребърните си очила, беше колеблив~ * Не можеш да очакваш, че ще ги хванеш всички без чужда помощ, знаеш го~ Лукан го закова с мрачен поглед~ - Кой го казва? Без съмнение цяла дисертация по теория на вероятностите и закона за средните стойности беше върха на гениалния език на вампира, но Лукан не беше в настроение да я чуе~ Нощта наближаваше, а с нея и нови възможности да преследва враговете си~ Трябваше да използва оставащите часове, за да проясни ума си, да приготви оръжията си и да реши къде е най-добре да удари~ Хищникът в него беше обучен и гладен, но не за битката, която трябваше да води с Единаците~ Вместо това, Лукан разбра, че мислите му се носят към тих апартамент в Бейкън Хил, обратно към среднощната визита, която никога не трябваше да се случва~ Също като жасминовото й ухание, споменът за меката кожа на Габриел и топлото й, благосклонно тяло, се уви около него~ Той се напрегна, а мъжествеността му надигна само при мисълта за нея~ Проклятие~ Това беше причината да не я доведе в комплекса, под закрилата на Породата~ Когато беше на разстояние, го разсейваше~ Ако беше наблизо, резултатът щеше да бъде пълна катастрофа~ - Добре ли си? - попита Гидиан и завъртя стола си, така че да застане с лице към Лукан~ -Изглеждаш много ядосан, приятел~ Лукан се откъсна от тъмните си размишления за достатъчно дълго, за да осъзнае, че кучешките му зъби са започнали да се удължават в устата му и зрението му се е изострило от стесняването на зениците~ Но не гневът го променяше~ Беше похотта и щеше да му се наложи да я задоволи, рано или късно~ С тази мисъл, пулсираща във вените му, Лукан грабна мобилния телефон на Габриел от бюрото, където лежеше и излезе от лабораторията~ стават още десет минути до пълния рай~ - каза си Габриел, докато поглеждаше към отворената фурна откъдето се носеше аромата на домашно направени маникоти, който изпълни кухнята й~ Затвори вратата на печката, наля още една чаша червено вино и се запъти към всекидневната~ Беше пуснала тихо музика за релаксация~ Към седем вечерта Габриел вече се отърсваше след приключението й в изоставена лудница~ Бе направила няколко добри снимки, но важното бе, че успя да се измъкне от това място~ А това си заслужаваше да се отпразнува~ Тя седна на края на канапето си~ Кожата и беше топла под сиво-розовите панталони и тениска~ Косата й все още беше мокра, заради душа, които си бе взела~ Няколко кичура не я слушаха и бяха спуснати надолу по рамене й~ Искаше само да се наслади на самотата~ Когато след около секунда звънна звънеца, Габриел изруга по носа си и си помисли да игнорира нежелания посетител~ Звънна още веднъж, последван от силен трясък по вратата, който показваше, че госта й „не" приемаше не за отговор~ Почти бе стигнала до вратата, когато чу глас, който много добре познаваше~ Силния баритон на Лукан Торн, който мина през вратата и звучеше все едно го е чувала хиляда пъти~ Само гласа му накара сърцето й да прескочи няколко удара~ Изненадана и доволна, повече от колкото би признала, Габриел отключи врата и отвори~ * Здрасти~ * Здравей, Габриел~ Самият му поздрав й изглеждаше толкова познат, докато той я наблюдаваше през гъстите си черни вежди~ Погледът му шареше : започваше от мократа й глава, минаваше през розовата тениска и стигаше до пръстите на краката й, минавайки през панталонките й с ниска талия~ * Не очаквах никого~ - каза с извинение за външния си вид, но на Торн това не му пречеше~ Всъщност той гледаше лицето й, и Габи почувства как бузите и започват да парят, заради начина по който я гледаше~ Все едно искаше да я погълне там, където стоеше~ * Оу, носиш мобилния ми~ - каза тя като забеляза сребристото устройство в ръката му~ * Той й го подаде~ - Дойдох доста по-късно от планираното~ Моите извинения~ Въобразяваше ли си или той нарочно погали пръстите й с неговите, когато тя взе телефона си? * Благодаря, че ми го върна~ - каза тя все още омагьосана от погледа му~ - Успя ли~~~ ам~~~ свърши ли ти някаква работа? * Да~ Доста ми помогнаха~ Тя издиша силно, радваше се, че най-накрая полицията е на нейна страна~ - Мислиш ли, че ще можеш да хванеш тези мъже? * Сигурен съм в това~ Тонът му беше мрачен, тя не се осъмни в него дори и за секунда~ Всъщност, стигаше до извода, че Детектив Торн е кошмара на престъпниците~ * Това е страхотна новина~ Да си призная цялата тази работа ме изнервяше~ Предполагам, че ако човек стане свидетел на брутално убийство, ще се чувства така, нал и? Кимна й едва забележимо~ Не обичаше да говори много, то се виждаше, но на кого му трябваха разговори, ако имаше очи, който могат да видят направо душата ти, каквито имаше той? За нейно успокоение и раздразнение, таймера на печката започна да бипка~ * Мамка му~ Това е~~~ ами~~~ моята вечеря~ По-добре да я извадя преди алармата да се включи~ Изчакай тук за секунда, имам предвид~~~ искаш ли да~~~ - тя си пое въздух и се зачуди защо бърбори толкова~ - Влез, моля те~ Сега се връщам~ Без да се поколебае Лукан Торн влезе в апартамента на Габриел, докато тя постави телефона си на масата и извади маникоти от фурната~ * Прекъсвам ли нещо? Изненада се като усети, че той е зад нея~ Бе дошъл толкова бързо~ Извади маникотите от фурната, сложи ги на плота, за да изстинат и се обърна, за да се усмихне на детектива~ * Празнувам~ Той наклони глава и погледа му се впери в нея~ - Сама? Тя вдигна рамене~ - Освен, ако не искаш да се присъединиш? Изражението му не се промени, но той свали палтото си и го сложи на една от табуретките до плота~ Той наистина я разсейваше, такъв огромен мъж в малката й кухня~ Той се наведе през плота и я попита~ - Какво празнуваш, Габриел? * Тази вечер продадох няколко снимки~ Приятелят ми Джейми ми се обади преди около час~ Усмивката на Торн беше едва доловима~ - Поздравления~ * Благодаря ти~ - донесе допълнителна чаша и го попита~ - Искаш ли? Поклати бавно глава~ - За съжаление, не мога~ * Оу~ Съжалявам~ - като си спомни професията му~ - На пост, а? Нещо в него се раздвижи~ - Винаги~ Габриел се усмихна, докато се опитваше да прибере няколко непокорни кичура на мястото им~ Погледът му следеше всяко нейно движение и присви очи, когато видя малката драскотина на бузата й~ * Какво се е случило с теб? * Оу, нищо~ - каза тя, като не искаше да казва на ченгето какво е правела в изоставената лудница~ - Само драскотина~ Рисковете на професията~ Мисля, че знаеш за какво говоря~ Засмя се фриволно, но се изнерви, защото внезапно той започна да се приближава към нея~ Изражението му беше сурово~ Бавно той застана пред нея~ Размерите му - силата му я опияняваха~ От толкова близо можеше да види очертанията на големите му мускули~ Всичко, което носеше му прилягаше перфектно~ И ухаеше невероятно~ Не усещаше одеколон, но долавяше мента и кожа и нещо друго, нещо екзотично, което не беше срещала досега~ Каквото и да бе, караше сетивата й да полудеят, да се потопят в нещо елементарно и първично~ Точно това сега я караше да копнее близостта му, когато вероятно трябваше да се дърпа~ Тя забрави да диша, когато той вдигна ръка и нежно я прокара по дължината на челюстта й~ Обля я горещина, когато Детектив Торн продължи да я докосва, само че сега пръстите му галеха мястото зад ушите и тила й~ Прокара палеца си по драскотината на бузата й~ Преди няколко минути, когато я почистваше тя щипеше, а сега, когато той я докосваше, не чувстваше неудобство~ Нищо, освен топлина, която достигаше до сърцевината й~ За нейна изненада, той се наведе и целуна бузата й~ Устните му останаха там доста време, но достатъчно, за да може тя да разбере, че това бе подготовка за нещо повече~ Затвори очи и сърцето й започна да бие като обезумяло~ Не се движеше, едва дишаше, когато устните на Лукан се насочиха към нейните~ Целуна я леко, което породи в нея невиждан досега глад~ Отвори очи и го видя как я гледа втренчено~ В погледа му имаше нотки на нещо диво, животинско, което я разтрепери цялата~ Когато най-накрая успя да намери гласа си, каза дрезгаво~ - Редно ли е да го правиш? Неговият пронизващ поглед не я изпусна дори за минута~ - Ооо~ Да! Отново се наведе към нея и докосваше устните си към бузите, брадичката и врата й~ Когато тя изстена, той я дари с една изгаряща целувка и проникна с език в устата й~ Габриел го прие, усещаше, че ръцете му са зад нея и се прокрадват по блузата й~ Галеше я по гърба~ Ласките му продължиха надолу към гащичките й, силните му ръце я хванаха за задника и я стисна още поздраво~ Тя не се дърпаше, когато я дръпна към себе си и телата им се докосваха~ * Не~ - каза тя, съзнанието й се бореше да изплува~ - Не, почакай~ Спри~ - Да му се не види, мразеше думите, които излизаха от устата й~ - Сам~~~ Лукан~~~ сам ли си? * Огледай се наоколо, Габриел~ - продължи да я целува~ - Тук сме само аз и ти~ * Приятелка~ - успя да каже между целувките~ Бе малко късно за това, но тя искаше да знае, дори и да не знаеше как би реагирала, ако чуеше отговор, който не й се нравеше~ * Имаш ли си приятелка? Женен ли си? Моля те, кажи ми , че не си женен~~~ * Няма никой друг~ (Замо ти~ Беше сигурна, че не бе казал последните думи, но те кънтяха в съзнанието й - топли и провокативни, и я лишиха от всичко задръжки~ Леле, той беше толкова добър~ Или може би тя бе толкова отчаяна да го има~ Комбинацията от топлия му и нежен допир и ненаситните му целувки я караха да повярва на всяка негова дума~ В този момент съществуваха тя, той и това изгарящо нещо между тях~ Нещо, което го е имало от първия момент, когато той се появи на прага й~ * Оу~ - каза тя~ Усещайки, че той продължава да прави каквото си знае~ - Какво правим тук, Лукан? Той изръмжа близо до ухото й и, тона му беше мрачен като нощта~ - Мисля, че знаеш~ * Не знам нищо, когато правиш това~ 0, Господи! В този момент той спря да я целува, изръмжа и се притисна още по-силно към нея~ Неговото мъжество беше твърдо, когато се притисна към корема й~ Можеше да усети дължината му, можеше да усети силата и големината дори и през преградата на панталоните му~ Усети как желание се заражда в съкровеното й място, при самата мисъл, че той можеше да е в нея~ * За това дойдох тук тази вечер~ - чу дрезгавия глас на Лукан~ - Разбираш ли, Габриел? Желая те~ Чувството бе повече от споделено~ Габриел изстена и тялото й се отърка в неговото с топлина, която не можеше да контролира~ Това не се случваше, не наистина~ Трябваше да е някакъв смахнат сън, като онзи след първата вечер, когато дойде у тях~ Не стоеше в кухнята си с Лукан Торн, за когото не знаеше нищо, друго освен името му и му позволяваше да я съблазни~ Сънуваше - трябваше да е това - и след няколко секунди щеше да се събуди на дивана си, отново сама с чаша вино в ръка и с изгоряла вечеря~ Но не сега~ Господи, моля те~~~ не сега~ Искаше да усеща допира му дори и това да бе някой откачен сън~ - Габриел~ - прошепна той~ - Кажи ми, че и ти го искаш? -Да~ Той я хвана здраво и каза, докато целуваше врата й~ - Усети ме, Габриел~ Знаеш ли колко се нуждая от теб? Той хвана ръката й и я насочи към огромната си ерекция~ Тя го хвана и го погали бавно~ Тук беше голям, както навсякъде~ И много силен, но все пак гладък~ Тежестта му й действаше като наркотик~ Стисна го и започна да го гали по дебелата главичка~ Докато тя го докосваше, тялото му се тресеше~ Усети как ръцете му треперят, когато той ги дръпна от бедрата й, за да свали гащичките й~ Той излъчваше студенина, но тя изчезна в момента, когато той пъхна ръка под бельото й~ Тя беше готова за него, загубила ума си, изгаряща от желание~ Ръцете му намериха мястото, което търсеше и тогава той започна да си играе с нея, да я дразни~ Тя изпищя, когато глада й за него се засили~ - Аз също се нуждая от теб~ - тя си празна, гласа й беше изпълнен с желание~ В отговор на това Лукан плъзна един пръст в нея, а след това и още един~ Габриел се извиваше под него~ - Още~ - тя изпъшка~ - Лукан, моля те~~~ нуждая се от~, още~ Чу се още едно силно ръмжане, когато той се наведе и я целуна страстно~ Гащичките й паднаха на земята, след това и бельото й~ Той коленичи пред нея и тя започна да гори отвътре , преди да успее да си поеме дъх~ Започна да я целува и ближе, докато с ръце държеше бедрата й, докато ги разтваряше по-широко~ Самото чувство, че Лукан беше там я разтопяваше~ Тя свърши бързо, по-силно, отколкото си представяше~ Лукан я държеше здраво, не я пускаше~ Не спираше докато не дойде още един оргазъм~ Тя му се предаде, предаде се на силата на тази необичайна среща~ Подпря се на рамото на Лукан, трябваше й опора~ Още един оргазъм я връхлетя със страшна сила, когато я пусна, тя се чувстваше все една пада~ Не, някой я вдигаше, осъзна тя в сексуалната си замаяност~ Лукан я държеше внимателно, с едната ръка я беше хванал за гърба, а с другата беше подхванал коленете й~ Той също беше гол, но тя не можеше да си спомни, кога е свалил дрехите си~ Сложи ръката й на врата си, докато я носеше през кухнята към всекидневната, откъдето още се чуваше спокойната музика~ Постави я на дивана и легна над нея~ Тогава тя го видя изцяло, и гледката й хареса~ Тяло високо метър и деветдесет, покрито с мускули я хвана в клетката си~ 54 J И все едно красотата на тялото на Лукан не беше достатъчна, той бе покрит с прекрасни татуировки~ Бяха по корема, гърдите и ръцете му~ Бяха леко бледи, но все пак можеше да разпознае цветовете - имаше от морско зелено, до тъмно червено~ Изглеждаше все едно започваха да пулсират, колкото повече гледаше към тях~ Когато наклони главата си, за да може да отдели повече внимание на гърдите й, тя видя как тези прекрасни мотиви минават по врата му и се скриват в косата му~ Искаше да проследи с пръсти тези татуировки още в първия ден, в който го видя~ Сега, тя се подаде на желанието си, като си позволи да го докосва навсякъде~ Ръцете й изучаваха мистериозния мъж и странните символи по тялото му~ * Целуни ме~ - каза тя, докато се хвана за раменете му~ Надигна се над нея и тя изпъшка, изпълнена с желание да го поеме в себе си~ Усещаше ерекцията му между бедрата си~ Тя го погали и вдигна бедро, за да го приветства~ * Вземи ме~ - прошепна тя~ - Изпълни ме, Лукан~ Сега~ Моля те~ Не отрече желанието й~ Главичката на достойнството му пулсираше, готова и изпискваща близо до сърцевината й~ Той трепереше, осъзна тя~ Раменете му се разтърсиха, от допира й~ Все едно до сега се е сдържал и е на път да избухне~ Искаше и той да се разпадне, както тя~ Искаше да го почувства вътре себе си или щеше да умре~ Издаде звук все едно се бореше, заровил лице във врата й~ * Да~ - каза тя и се намести, за да може да му е по-лесно да проникне в нея~ - Не бъди нежен~ Няма да се счупя~ Тогава той вдигна глава и за момент я гледаше втренчено~ Габриел го погледна под гъстите си вежди и видя погледа му изпълнен с огън~ Очите му все едно леко блестяха~ Чертите му бяха станали по-груби~ Беше толкова странно, начина, по който светлината си играеше с чертите му~ Едва успя да формира тази мисъл, когато Лукан навлезе в тялото й с дълбок тласък~ Габриел не можеше да спре стенанията си, докато той я изпълваше~ * 0, Господи~ - тя едва ли не изрида, докато поемаше всеки негов сантиметър~ - Толкова си добър~ Сложи глава на рамото й и й се усмихна докато се отдръпваше и след това проникна по-навътре отпреди~ Габриел се хвана за гърба му и повдигна бедра, за да посрещне тласъците му~ Изруга под носа си, но това бе някакъв мрачен, първичен звук~ Членът му се плъзгаше в нея, с всеки следващ тласък ставаше все по-голям~ * Желая да те изчукам, Габриел~ - Желая това още в първия момент, в който те видях~ Беше прям, за това че той я желаеше толкова, колкото тя него~ Думите му само я разгорещиха още повече~ Тя вплете пръсти в косата му и започна да вика от наслада, когато той забърза темпото~ Той го вкарваше и изкарваше, но ставаше все по-бърз и ненаситен~ Габриел усети как следващия й оргазъм се заформя~ * Мога да го правя цяла нощ? - той изрева, гласа му беше горещ близо до шията й~ * Не мисля, че мога да спра~ * Недей, Лукан~ 0, Господи~~~ не спирай~ Габриел се държеше за него, докато той продължаваше~ Това бе единственото нещо, което можеше да прави, когато суровите писъци излизаха от устата й, докато достигаше до оргазъм и още един, и още един~~~ 55 J Лукан Торн излезе от апартамента на Габриел~ Беше я оставил на леглото й в спалнята, дишането й се бе нормализирало, след трите часа изпълнени със страст~ Досега никога не се беше чукал толкова здраво, толкова дълго или така напълно~ И все още жадуваше още~ Жадуваше още за нея~ Това, че беше успял да скрие удължените си зъби и блясъка в очите си беше направо чудо~ А това, че не се бе поддал на безпощадната си нужда забие зъби в красивия й врат беше направо постижение~ Не искаше да е около нея, докато всяка клетка от тялото му искаше да направи точно това~ Беше направил чудовищна грешка като дойде да я види тази нощ~ Мислеше си, че секса с нея ще потуши малко от пожара, който тя беше разпалила в него~ Никога досега не бе грешал така~ Когато беше в нея, само разпали огъня, който и без това си беше непотушим~ Желаеше я като някое животно, и я преследва, като хищникът какъвто беше~ Не бе сигурен дали щеше да приеме, ако тя му беше отказала~ Не знаеше, дали щеше да успее да потисне желанието си към нея~ Но тя не му отказа~ Господи, не го направи~ Ако го бе направила щеше да се счита като милост, но тя посрещна и пое цялата му сексуална мощ, като настояваше той да й даде всичко~ Ако сега се върнеше и я събудеше, щеше да прекара още няколко часа между великолепните й подканващи бедра~ Това до известна степен ще утоли глада му отчасти~ А ако не утолеше другия си глад, който го измъчваше отвътре, по-добре да изчака слънцето да изгрее и да отиде в забра вата~ Ако задълженията му като лидер на Ордена не съществуваха, можеше да обмисли тази възможност~ Лукан изсъска докато се отдалечаваше от квартала на Габриел и се запъти към мрачните улици на града~ Ръцете му трепереха~ Зрението му се бе изострило, а мислите му започнаха да стават изключително първични~ Тялото му беше опънато, напрегнато~ Изрева, когато разбра накъде отиват нещата~ Отново трябваше да се храни~ Не беше минало много време от последния път, когато се храни~ Количеството, което пое трябваше да го поддържа поне няколко седмици~ Бе само преди няколко нощи и все пак стомаха му искаше още~ От доста време жаждата му ставаше по-силна~ Почти непоносима, всеки път, когато се опитваше да я потисне~ Да я отрече~ Бе успявал досега, но до някаква степен~ Рано или късно щеше да достигне края на това въже~ И тогава какво? Наистина ли мислеше, че е толкова различен от баща си~ Братята му не бяха, а те всичко бяха по-силни и по-възрастни от него~ И двамата бяха изцяло погълнати от Жаждата~ Единият сам отне живота си, когато вече не можеше да се контролира, а другия умря от острието на войн~ Това, че е Първороден даваше на Лукан страхотна сила и мощ - и уважение, което знаеше, че не заслужава - всичко това бе едно проклятие~ Чудеше се колко ли още ще се бори с тъмнината в самия него~ Понякога му писваше от всичко~ 56 J Докато минаваше покрай пешеходците, Лукан ги оглеждаше~ Въпреки, че нямаше да откаже една битка, се радваше, че не вижда Единаци~ Само някакви млади вампири, които се движеха с хора, вероятно търсещи новия си Приемник~ Видя как младоците започнаха да се побутват, шепнеха си думи~ Като войн и Първороден, той се насочи към тях~ Почнаха да му се възхищават, което адски го дразнеше~ Вампирите родени и израствали в Дархеван, рядко можеха да видят войн, камо ли лидера на самия Орден~ Повечето знаеха, че преди векове, най - яростните войни от Породата са се събрали в нещо като група, за да убият Древните и Единаците, който им служели~ Тези войни станали легенда, а Ордена започнал да се променя през годините, за да може да поддържа мира с нарастващите Единаци~ А сега са шепа войни, за които се счита , че са ренегати - не следват ничии правил, освен своите~ Все едно Лукан или някой от другите даваше пет пари за мнението на другите~ Той изрева и отправи покана към женската да се присъединят към него~ Те не се поколебаха, първо дойде русокосата, а след това и червенокосата, косата й беше само няколко нюанса по-тъмна от тази на Габриел~ Двете веднага забравиха за предишната си компания~ Но Лукан се нуждаеше само от една, така че пусна едната с леко кимване~ Другата го хвана през кръста, докато той я водеше към някое по - спокойно място, за да вземе каквото му трябваше~ Захвана се веднага за работа~ Отметна косата й от врата, облиза устни и заби издължените си зъби в плътта й~ Тя се опита да се бори с него, без успех~ Той поглъщаше безпощадно~ След това тя спря да се бори, а само изпъшка, звук породен не от неудобство и страх, а от удоволствието, който самия акт доставяше на Приемника~ Топлата и тежка кръв изпълни устата на Лукан~ Против волята му, в съзнанието му се появи изражението на Габриел~ И за момент той си представи, че жената в ръцете му е Габриел, че пиеше от нейния врат~ Нейната кръв стига в гърлото му и изпълва цялото му тяло~ Господи, мислеше си какво ли щеше да бъде чувството, ако пиеше от нея и в същото време я обладаваше, и след това се излива в нея~ Исусе~ Това никога няма да се случи, каза си той~ Реалността е кучка, а той нямаше да я изпуска от погледа си~ Фактът бе, че това не бе Габриел, а някакво непозната~ Харесваше му по този начин, без имена, само да задоволи жаждата си~ Кръвта, която поемаше не беше сладкия жасмин, който той желаеше, а с някакъв меден вкус и останки от вид наркотик, които Приемника му беше взел~ Не му пукаше какъв вкус има тя~ Искаше да притъпи глада си~ Продължаваше да пие бързо, без да се колебае~ Когато приключи, той постави един пръст върху дупчиците на врата й и ги затвори~ След това се дръпна от прегръдката й~ Тя дишаше на пресекулки, беше се изпотила и близо до оргазъм~ Лукан сложи ръка на челото й и изтри случилото се днес от съзнанието й~ - Приятелите ти те търсят~ - каза й той, когато свали ръката си и тя отвори очи, премигваща не разбирайки~ - Трябва да се прибереш вкъщи~ Нощта е пълна с хищници~ - Добре~ - каза тя, кимвайки в знак на съгласие~ Лукан чакаше в сенките докато тя не зави зад ъгъла , където я чакаха приятелите й~ Пое си дълбоко въздух, всеки мускул в тялото му беше изпънат и напрегнат~ Сърцето му биеше като лудо~ Само при мисълта какъв би бил вкуса на кръвта на Габриел го възбуди до полуда~ Физическият му апетит бе по - спокоен, сега след, като се бе нахранил, но не достатъч но~ Все още~~~ желаеше~ Със силен рев той се затича към малките улички~ Искаше да срещне Единак или двама~ Нуждаеше се от здрава битка, искаше да рани някого, дори и накрая той да бъде ранен~ Каквото и да е само да го държи далеч от Габриел Максуел~ ървоначално Габриел си помисли, че е било просто още един еротичен сън~ Но събуждайки се гола в леглото си, късно на следващата сутрин, изтощена, чувствайки болка на правилните места, тя знаеше, че Лукан Торн определено е бил там, от плът и кръв~ И боже, само каква невероятна плът~ Не си спомняше колко точно пъти я беше довел до върха~ Ако сметнеше всеки оргазъм който беше изпитала за последните две години, вероятно нямаше да се доближи и малко до това което изпита предната нощ с него~ Вече и се щеше да го направят още веднъж, когато повдигна клепачите си и установи с разочарование, че Лукан не е останал~ Леглото и беше празно, а апартаментът тих~ Очевидно си беше тръгнал по някое време през нощта~ Габриел се чувстваше толкова изморена, че можеше да проспи целия ден, но заплануваният обяд с Джейми и момичетата я измъкнаха от вкъщи и тя се озова в центъра точно тридесет минути след пладне~ Докато вървеше през китайския ресторант, усещаше хората да се обръщат след нея, одобрителните погледи на група типове, все едно излезли от реклама, около суши бара, половин дузина млади костюма ри я зяпаха докато бавно минаваше покрай тях, за да достигне до сепарето отзад където я чакаха приятелите й~ Чувстваше се секси и самоуверена в тъмночервеният си пуловер с V-образно деколте и черна пола, и не и пукаше даже да беше очевидно за всеки на това място, че точно е преживяла най-невероятният секс в живота си~ - Най-накрая, тя ни удостои с присъствието си! - възкликна Джейми щом Габриел стигна до масата и прегърна приятелите си на бързо~ * Изглеждаш чудесно~ - Меган я целуна по бузата~ 59 J * Така е сладурче~ - Джейми кимна - Страхотна външност~ Нова ли е? - той не дочака отговор, само се просна обратно в сепарето, нападайки пържените кнедли~ - Умирах от глад ,за това вече поръчахме няколко аперитива~ Както и да е, къде се губиш? Точно щях да изпратя хайка след теб~ * Съжалявам, малко се по успах днес- тя се усмихна и седна до Джейми на меката винилова пейка - Кендра няма ли я ? * Отново е дежурна - Меган отпи от чая си и сви рамене - Не че това е от значение~ Тя е изцяло отдадена на новото си гадже, напоследък~Сещаш се, онзи тип който заби в Ла Нот миналият уикенд? * Брент - каза Габриел, трепвайки обезпокоено при споменаването на онази ужасна нощ~ * Да той~ Тя дори уреди да съвмести смените си от гробището с дните в болницата, така че да може да прекарва всяка нощ с него~ Очевидно той трябва да пътува много до работа или нещо такова и обикновено е неоткриваем през деня~ Не мога да повярвам, че Кендра допуска някакъв мъж да диктува живота и по този начин~ С Рей се срещаме от три месеца, но аз все още намирам време за приятелите си~ Габриел повдигна вежди~ От тях четиримата, Кендра беше с най- свободолюбив дух, така да се каже~ Предпочиташе сигурността на уредените срещи и беше решена да остане сама поне докато не навърши тридесет~ * Мислите ли че е влюбена? * Похот скъпа~ - Джейми хвана последната кнедла с пръчиците - Понякога може да те накара да правиш по-луди неща, от тези който правиш заради любовта~ Повярвай ми, бил съм там~ Както си дъвчеше мезето, Джейми улови погледа на Габриел за един дълъг момент, преди да се премести на свободно падащата и коса и после към зачервените й бузи~ Тя се усмихна както обикновено, но не можа да спре щастливия блясък в очите си и да му предаде тайната й~ Джейми пусна клечките в чинията си~ Вирна главата си срещу нея, подстриганата му руса коса се полюшка около брадичката му~ * 0 Боже мой! - той се ухили - Направила си го~ * Да съм направила какво? - Лек смях се изплъзна от устата й~ * Направила си го! Легнала си с него, нали? Смехът на Габриел премина в засрамено момичешко хихикане~ * 0, сладурче~ Трябва да кажа, че добре си, си го получила - Джейми потупа ръката й, смеейки се заедно с нея - Нека позная - Детектив „Мрачен и секси" от Бостанското полицейско управление? Тя завъртя очи при споменаването на глупавият прякор и кимна~ * Кога? * Миналата нощ~ Практически цялата нощ ~ Ентусиазираният вик на Джейми предизвика вниманието на някои от околните маси~ Той се по успокои, но засия пред нея като горда квачка- майка~ - Беше добър, а? * Невероятен~ * Добре, как стана така, че аз не знам нищо за този мистериозен мъж? - Подхвърли Меган~- И той е ченге? Може би Рей го познава~ Мога да го попи~~~? * Не - Габриел поклати глава~ - Моля те, не казвай нищо за това на никого, и двамата~ Не е като да се срещам с Лукан~ Той намина снощи за да ми върне телефона и нещата просто ~~~хъм, излязоха от контрол~ Дори не знам дали ще го видя отново. Всъщност си нямаше и идея за това, но Боже, надяваше се да се повтори~ Част от нея се притесняваше, че това което се случи между тях беше безразсъдно и лекомислено поведение~ Такова беше~ Не можеше да спори с това~ Беше лудост~ Винаги беше мислела себе си за разумен, внимателен човек- тази която предпазва приятелите си от лекомислени импулси , като този на който се беше подала предната нощ~ Глупачка, глупачка, глупачка~ И не само защото беше допуснала да въвлече себе си в момент, в който забрави за всякакъв вид предпазливост~ Да бъдеш интимен с практически непознат, рядко е добра идея, но Габриел имаше ужасното чувство че може да се окаже много лесно да загуби сърцето си по мъж като Лукан Торн~ А това, тя беше сигурна, не е нищо повече от глупост~ И все пак ,такъв секс не се случва винаги~ Или поне не на нея~ Само мисълта за Лукан Торн накара коремът и да се обърне в сладък копнеж~ Ако сега той се появеше в ресторанта, тя вероятно щеше да заподскача по масите за да му скочи~ * Прекарахме една невероятна нощ заедно, но за момента, това е всичко~ Не искам да преувеличавам нещата~ * Ахам - Джейми постави лакътя си на масата и се облегна заговорнически - Тогава защо не можеш да спреш да се усмихваш? * Къде по дяволите беше? 61 J Лукан подуши Теган още преди да е видял вампира да завива зад ъгъла на главния коридор в командния център~ Мъжът беше ловувал наскоро~ Все още носеше сладкият, метален мирис на кръв върху себе си- и двата вида, човешка и на единак~ Когато видя Лукан да го чака пред един от апартаментите, той се спря, ръцете в джобовете на провисналите му дънки бяха стиснати в юмруци~ Сивата тениска на Теган беше разпокъсана на места, пропита с мръсотия и наплискана с кръв~ Бледо сивите му очи бяха притворени, за обиколени от тъмни кръгове~ Къса, рошава, светло руса коса падаше върху лицето му~ * Изглеждаш ужасно, Теган~ Той погледна изпод снопа светло кестенява коса и както винаги пусна самодоволната си всезнаеща усмивка~ Символи проследяваха пред мишниците и развитите му бицепси~ Извитите, елегантни знаци бяха само с нюанс по-тъмни от естественият златист тен на кожата му, така че цветът им не издаваше нищо от моментното настроение на вампира~ Лукан не знаеше дали използва цялата си воля за да запази постоянното си апатично състояние или тъмнината от миналото му наистина беше убила всички чувства в него~ Бог знаеше, че Теган беше преминал през неща, които можеха да пречупят цял взвод войни~ Но личните демони на Теган си бяха негова работа~ Единственото което имаше значение за Лукан беше да се увери, че Ордена ще се запази силен и концентриран в работата си~ Тук няма място за слабаци~ * Нямаше те пет дни Теган~ Ще те питам отново, къде по дяволите беше? * Спокойно човече - Той се засмя - Не си ми майка~ Когато се обърна да си ходи, Лукан премина разстоянието по между им със зашеметяваща скорост~ Стисна Теган за врата и го притисна към стената на коридора, за да привлече вниманието му~ Яростта на Лукан назряваше: от части заради напоследък станалото обичайното за Теган да не зачита околните и Ордена, но най-вече заради жалкия си недостиг на разум, който го накара да си мисли че може да прекара една нощ с Габриел Максуел и после да я изкара от ума си~ Нито кръвта, нито насилието което беше упражнил върху единаците, през часовете преди зазоряване, можаха да отслабят желанието за Габриел, което все още пулсираше в него~ Лукан кръстосваше града като привидение цяла нощ и се върна в главния център кипящ от черна ярост~ Чувството се засилваше, докато стискаше пръстите си около врата на побратимия си~ Имаше нужда от отдушник за агресията си и неопитоменият и тайнствен Теган, беше идеален за ролята~ - Уморих се от глупостите ти, Теган~ Трябва да се стегнеш или аз ще го направя вместо теб~ -стисна вампира за ларинкса още по силно, но Теган почти не трепна при безспорната болка~ -Сега ми кажи къде беше през цялото това време, иначе ще си имаме сериозни проблеми~ Двамата бяха еднакво високи и със сигурност конкурентни по сила~ Теган можеше да отвърне , но не го направи~ Не показа каквато и да е емоция просто се взираше в Лукан с твърд, безразличен поглед~ Той не чувстваше нищо и това дразнеше Лукан~ С ръмжане, отдръпна ръката си от гърлото на война и се опита да овладее гнева си~ Не беше в негов стил да наказва по този начин~ Беше под нивото му~ Исусе~ И казваше на Теган да се стегне~ Страхотен съвет~ Може би трябваше и той да се вслуша в него~ Равният поглед на Теган казваше абсолютно същото, въпреки че вампирът мъдро държеше устата си затворена~ Докато двамата съюзници смутено се преценяваха един друг в пълно мълчание, малко по надолу от тях, плъзгаща се стъклена врата се отвори със свистене~ Кецовете на Гидиън заскърцаха по полираният под докато излизаше от личния си апартамент в коридора~ * Хей, Теган страхотна работа при разузнаването, човече~ Направих някой наблюдения след като с Ти говорихме снощи~ Това предчувствие, което имаше за Единаците около Грийн Лейн изглежда обещаващо~ Лукан само премигна докато Теган задържаше погледа му едва забелязващ похвалата на Гидиън~ Теган дори не защити себе си срещу погрешното заключение~ За един дълъг момент просто си стоеше там без да каже нищо~ После за обиколи Лукан и продължи надолу по коридора~ * Ще искаш да погледнеш това, Лукан~ - каза Гидиан, като тръгна към лабораторията ~-Изглежда сякаш нещо е на път да се случи~ абриел държеше топлата чаша с чай, докато Джейми отваряше бисквитата си с късмет~ Щеше да вземе и нейната, както правеше винаги~ Чувстваше се добре сред приятели~ Най - накрая нещо нормално след откачените неща, които й се бяха случили миналата седмица~ * Имам нещо за теб~ - Джейми каза, с което прекъсна мислите й~ Взе една голяма чанта и я постави между тях, от нея извади един плик, на който пишеше „Печалби" Габриел отлепи печата на галерията и погледна чека~ Беше повече от колкото очакваше~ Няколко хилядарки в повече~ - Леле~ * Изненада~ - Джейми почти изпя думата, докато се хилеше като идиот~ - Вдигнах малко цената~ Помислих си, какво пък~ И те я обявиха без да се мръщят~ Май трябваше да поискам повече~ * Не~ - Габриел каза~ - Не, това е ~~~ майчице~ Благодаря~ * Нищо ли няма вътре? - посочи към бисквитката~ - Ще я ядеш ли? 63 I Тя му я подаде~ - Та, кой е купувачът? * Това си остава една голяма мистерия~ - каза, докато чупеше бисквитата~ - Платили са в брой, което значи, че са били ужасно сериозни относно „анонимната" част от сделката~ Изпратиха кола, за да ме вземе~ * За какво си говорите? - Меган попита~ Погледна ги и се намръщи~ - Винаги научавам последна~ * Нашия талантлив фотограф си има таен обожател~ - каза Джейми, преигравайки малко~ Отвори бисквитата, прочете какво пише на листчето, завъртя очи и я сложи на чинийката~ - Какво стана с времето, когато тези неща наистина значеха нещо? Както и да е, преди една седмица ме повикаха да покажа цялата колекция на Габи пред анонимни купувачи~ Те купиха всички до една~ Меган зяпна Габи~ - Това е страхотно! Радвам се за теб, слъчнице! * Който и да ги е купил беше облечен като някой шпионин~ Габриел погледна приятеля си, докато слагаше чека в чантата си~ - Какво искаш да кажеш? Джейми събра частите на счупената бисквита и каза~ - Когато пристигнах на мястото, в приемната видях един бодигард~ Не каза нищо, само промърмори нещо под носа си в предавателя и ме заведе към асансьора, а от там до последния етаж на сградата~ Меган вдигна вежда~ - В мезонет? * Да~ И странното бе, че нямаше никой там~ Никакви мебели, никакво оборудване~ Нищо~ Само огромни прозорци~ * Това е странно~ Не мислиш ли така, Габи? Тя кимна, но я побиха тръпки~ * И така бодигардът ми каза да взема първата снимка от колекцията на Габи и да я държа до прозорците в южната част~ Да я държа така, докато не ми каже да взема друга снимка~ Меган се засмя~ - С гръб към него? Защо би искал това? * Защото купувачът е гледал от друго място~ - Габриел каза тихо~ - Някъде от вън, но достатъчно близо, за да може да ги види~ Джейми кимна~ - Вероятно~ Но където и да беше купувачът, бодигардът можеше лесно да се свърже с него~ Да си кажа честно, малко се изнервих от всичко това~ Но накрая нямаше никакви проблеми~ Всичко, което искаха бяха снимките~ Бях стигнал само до четвъртата, когато предложиха цена за всичките~ И както казах, вдигнах цената и те я п р иеха~ * Странно~ - Меган отбеляза~ - Хей, Габи може би си направила впечатление на някой красив и ужасно богат господин~ Следващия път ще танцувам на прекрасната ти сватба на остров Миконос~ * Уф~ - намръщи се Джейми~ - Миконос е стара история~ Готините хора ходят в Марбела, скъпа~ Габриел се отърси от странните чувства, които я застигаха~ Както Джейми каза, нямаше от какво да се притеснява~ Освен това в момента в чантата й се намираше тлъст чек~ Може би трябваше да покани Лукан на вечеря след като храната, която направи миналата вечер си остана непокътната~ Не че се срамуваше от станалото миналата нощ~ Да, романтична вечеря с Лукан звучеше добре~ Може би щеше да има десерт в~~~ може би и закуска~ Настроението й се оправи и тя започна да се смее с приятелите си, които се занасяха относно мистериозния купувач~ Все още го правеха, когато станаха от масата и платиха сметката~ * Трябва да се омитам~ - Меган стрелна по една погледна към Джейи и Габи~ - Ще се видим ли скоро? * Да~ - отговориха едновременно, докато й махаха за довиждане~ Джейми вдигна ръка, за да повика такси~ - Към къщи ли си се запътила? * Не, още не~ - каза тя и преметна фотоапарата през рамо~ - Мислех да поснимам малко и след това да се прибера в къщи~ Ами ти? * Давид се прибира тази вечер от Атланта~ - усмихна се той~ - И мисля малко да се размотаваме, даже и утре~ Габриел кимна~ - Предай му поздрави~ * Разбира се~ - каза той и я щипна по бузата~ - Страхотно е да те видя отново да се усмихваш~ След случилото се миналата седмица, беше като зомби~ Ще се оправиш, нал и? * Да~ Наистина съм добре~ * И си имаш детектив Мрачен - и Секси да те пази, което не е никак зле~ * Никак даже~ - отвърна тя, самата мисъл за него я стопли~ Джейми се приближи към нея и я прегърна като по - голям брат~ - Добре, миличка~ Ако има нещо, което той не може да ти даде, в което се съмнявам, обади ми се, разбра ли? Обичам те, миличка~ * И аз те обичам~ - каза тя и го пусна~ - Забавлявайте се с Давид~ - каза тя, докато той се качваше в таксито~ Отне й няколко минути да стигне до мястото, където щеше да прави снимки~ Направи няколко на сградите и на природата, след това на група деца, които си играеха~ Наблюдаваше момиченцето в центъра, плитките й подскачаха заедно с нея~ Беше разперила ръце, опитвайки се да хване изплъзващите й се приятели~ Тя отново хвана апарата и се подготви да снима децата~ Приближи русото момиченце~ Не ги снима, а се опита да си спомни кога за последно е играла така~ И кога се е чувствала толкова спокойна и защитена~ Господи, чувствала ли се е някога така? Един от възрастните, който беше с децата ги повика за обяд~ Тогава Габриел се обърна и нагласи апарата си, погледна през обектива и видя, че някой се задава към нея~ Беше се скрил в сенките на голямо дърво~ Свали фотоапарата си и погледна в посоката, където бе видяла човека~ Имаше някой там, някого когото Габи не познаваше~ Виждаше кафявата му коса, разкопчаната му риза и бежовите му панталони~ Този човек много лесно би се смесил с тълпата, но тя бе сигурна че го е виждала и преди~ Наскоро~ Той беше в полицейското управление, когато тя даваше показания минала седмица~ Вероятно разбра, че тя го бе забелязала, защото се дръпна, за да се покрие~ Извади телефона от джоба си , погледна я през рамо и се запъти нанякъде~ Косите на врата на Габриел настръхнаха от притеснения~ Той я наблюдаваше, но защо? Какво правеше той тук? Нещо ставаше, но тя нямаше да стой и да продължава да се чуди повече~ 65 I Погледна към мъжа с бежовите панталони и тръгна след него, като прибра фотоапарата си в чантата~ Беше някъде на пресечка пред нея, когато тя стигна ливадата на Чарли~ * Хей~ - тя извика след него, в момента в който започна да тича~ Все още говорейки по телефона, той извърна глава, за да я види~ Каза нещо бързо, след това затвори и се забърза~ Погледна напред и започна да тича~ * Спри! - Габриел изкрещя, като привлече вниманието на хората около нея~ - Казах да спреш, по дяволите! Кой си ти? И защо ме следиш? Той мина през една голяма група от хора и изчезна от погледа й~ Забеляза раницата му~ Габриел я следваше минавайки през какви ли не хора~ Зави на една пресечка, след това на друга, докато не стигна до Китайския квартал~ Не знаеше колко дълго го бе преследвала и къде се намира, но знаеше, че се бе загубила~ Всичко около нея й беше напълно непознато~ Собствениците на магазини я наблюдаваха, а минувачите я гледаха с раздразнение, докато тя стоеше на средата на улицата и им пречеше~ Тогава тя усети някакво ужасяващо присъствие зад себе си~ Обърна се и видя черен седан със затъмнени прозорци да се движи бавно~ Движеше се като акула на фона на всичките други коли~ Q^fajlV JLOL Може би хлапето, което я следеше беше вътре~ Може би имаше нещо общо с този който бе купил снимките й~ Или беше нещо по - лошо~ Нещо свързано с ужасяващото нападение миналата седмица~ Сигнали й в полицията~ Може би наистина беше попаднала на разправия между банди~ Може би яростните създания, за които не можеше да убеди дори и себе си, че са хора, бяха решили, че тя е следващата им жертва~ Кръвта й се вледени, когато превозното средство зави в нейната посока~ Започна да ходи и забърза крачката~ 0~ ЗоспоЪи~ (Идваше към нея, Габриел не искаше да чува звуците, който издаваше седана~ Изпищя и започна да тича като обезумяла~ Имаше прекалено много хора, прекалено много пречки, за да тича спокойно~ Блъсна няколко пешеходци, не им се извини дори и да я наругаха~ Не й пукаше~ Това беше въпрос на живот и смърт~ Следващия поглед назад я вледени~ Колата все още беше по петите й~ Наведе глава и започна да се моли да успее да се махне от там преди да стигнат до нея~ Тя се спъна и падна по очи~ Ръцете и коленете й поеха повече от удара~ Беше ги наранила доста~ Болката я накара да се просълзи, но тя я игнорира~ Почти беше станала, когато един непознат й подаде ръка~ Тогава паниката я обзе напълно~ 66 I * Добре ли сте, госпожице? - тя се вгледа в минувача, който й помогна~ Имаше красиви сини очи~ - Леле~ Вие кървите~ * Пуснете ме! * Не видяхте ли пилоните ето там? - каза той и показа с пръст~ * Всичко е наред, добре съм~ В същото време Габи погледна назад към седана, който сега беше там където тя беше паднала~ Вратата се отвори и от вътре излезе един голям здравеняк~ * Господи~ Пусни ме! - Габриел дръпна ръката си от мъжа, който се опитваше да й помогне~ Гледаше към онази мистериозна кола и опасността, която излъчваше~ - Не разбирате ли, те ме преследват? * Кои~~~ - попита мъжът и погледна назад, и тогава се засмя~ - Имате предвид този мъж? Госпожице, това е кмета на Бостън~ * Какв~~~? Тогава тя погледна отново към колата~ Не следеше нея~ Мъжът беше излязъл, за да отвори вратата, за да може кметът, който излизаше от ресторанта да се качи~ Габриел затвори очи~ Коленете и ръцете й горяха~ Пулсът й думтеше, но кръвта й не беше само в главата й вече~ Чувстваше се като пълен идиот~ * Помислих си~~~ - каза тя, докато шофьора се качи в колата и тръгна~ Мъжът я пусна и се върна на работното си място, но преди това й каза~ - Какво ти има? Да не си луда или нещо подобно? Мамка му~ Не трябваше да го вижда~ Беше му наредено да наблюдава тази жена~ Да наблюдава какво прави~ Да разбере навиците й~ И да докладва видяното и разбраното на Господаря си~ И да избягва да бъде видян~ Слугата изруга, докато се криеше в Китайския квартал~ Внимателно отвори вратата на мястото, където се бе скрил, за да види дали жената е още там~ Ето я и нея, точно през улицата~ Радваше се, че напуска района~ Оправя си косата, докато се бе запътила към пешеходната пътека~ Изчака там, докато тя беше на достатъчно разстояние, за да не го вижда и излезе от скривалището си~ Тръгна в противоположната посока~ Обедната му почивка излезе доста дълга~ Трябваше да се връща в управлението преди някой да е питал за него~ ^Г^ш^сь f СУ абриел постави още едно парче от хартиената кърпа под течащата вода на кухненската мивка~ Няколко други вече лежаха захвърлени настрани в леген, целите мокри и оцветени в розово от кръвта й, както и със сиво от прахоляка от асфалта който беше отмила от ръцете си и голите си колене~ Стоейки там само по сутиен и бикини, тя изсипа малко течен сапун върху мократа кърпа и внимателно почисти охлузените места по ръцете си~ - Ау~ - тя си пое въздух остро когато мина през малко камъче което беше попаднало в раната~ Извади го и го хвърли в мивката при останалите парчета, които беше намерила докато се почистваше~ Господи, тя беше развалина~ Новата й пола беше разкъсана и съсипана~ Ръбът на пуловера й беше разкъсан от асфалта~ Ръцете и коленете й изглеждаха така сякаш принадлежат на несръчно момче~ А освен това беше станала за смях пред всички~ Какво по дяволите ставаше с нея, да откача по начина по който беше? За бога, та това беше кмета~ А тя беше побягнала от колата му, сякаш се боеше, че той може да е~~~ Какво? Някакво чудовище? Вампир~ Ръката на Габриел замръзна~ Чуваше думата в главата си, дори и да отказваше да я произнесе~ Това беше думата която се беше загнездила в подсъзнанието й още в деня, в който беше станала свидетел на убийството~ Дума, която не би приела, дори и сама в тишината на апартамента си~ Вампирите бяха маниите на рождената й майка~ Не нейни~ Младата Джейн Доу била напълно халюцинираща, когато полицията са я прибрали от улицата, преди толкова много години~ Беше говорила за това, че я преследват демони които искат да изпият кръвта й - бяха, всъщност, такова било обяснението й за 68 I странните разкъсвания на врата й~ Документите които Габриел беше получила от съда бяха пълни със препратки към кръвожадни привидения които бродят из града~ Невъзможно! Това беше налудничаво и Габриел го знаеше~ Позволяваше на въображението и на страховете си, че някой ден ще стане нестабилна като майка си, да я измъчват~ Беше по - умна от това~ Поне по - разумна~ Трябваше да бъде! Срещайки се с това хлапе в полицейското управление, плюс всичко което беше преживяла през последните няколко дни, просто беше при щракало нещо у нея~ Въпреки че, сега като се замислеше не можеше да бъде сигурна че помощника в мъжа който беше видя в парка е същия като чиновника в заградената къща~ А и какво ако беше? Може би беше излязъл за да хапне и да се наслади на времето, като нея~ Това не беше противозаконно~ Дори когато я зяпаше, беше възможно да му се е сторило, че я познава отнякъде~ Може би дори би дошъл при нея и би й казал „Здрасти", ако тя не бе тръгнала след него като някакъв параноичен психар, обвинявайки го че я шпионира~ Щеше да бъде още по - добре, ако се беше върнал в участъка и бе разказал на всички как го е преследвала по Китайския квартал~ Ако Лукан беше чул за това тя просто би умряла от унижение~ Габриел възобнови почистването на ръцете си, опитвайки се да забрави станалото през деня~ Тя все още беше много изнервена, сърцето й все още биеше лудо~Притисна повърхностните рани, докато наблюдаваше как тънка струйка кръв се стича по китката й~ Тази гледка я успокояваше по някакъв начин~ Винаги го правеше~ Когато беше по - млада, когато чувствата и напрежението се събираха в нея, докато накрая нямаше къде да отидат, единственото което беше нужно за да я успокои беше малък разрез~ Първият такъв се бе оказал злополука~ Габриел беше белела ябълка в един от приемните и домове, когато ножа случайно се бе хлъзнал и порязал меката част от кожата, точно под палеца~ Малко болеше, но докато кръвта течеше, малко поточе от пурпурно червена течност, Габриел не беше почувствала нито паника, нито страх~ Беше почувствала очарование~ Чувстваше някакво невероятно~~~спокойствие~ 69 I Няколко месеца след невероятното откритие Габриел се бе порязала отново~ Беше го направила нарочно, тайно, без намерението да се наранява~ С времето, го правеше отново~ Всеки път когато имаше нужда да почувства чистото спокойствие~ Сега имаше нужда от него, сега когато беше нервна и неспокойна като котка~ Ушите й долавяха всеки лек шум в апартамента и навън~ Главата й бумтеше~ Дишането й беше плитко, дъхът й излизаше често през зъбите~ Мислите й се стреляха от ярките спомени за клуба, зловещата лудница на която беше правила снимки предният ден до объркващият, нерационален, вледеняващ до костите страх, който беше изпитала този следобед~ Имаше нужда от спокойствие~ Дори няколко минути~ Погледът на Габриел попадна върху дървената поставка с ножове върху близкият плот~ Тя се пресегна и взе един~ Бяха минали години от както не беше правила това~ Беше вложила толкова усилия, за да се научи да контролира тази странна, срамна принуда~ Наистина ли си беше отишла? Повиканите психотерапевти и социални работници се бяха убедили че е изчезнало~ Семейство Максуел също~ Сега Габриел се съмняваше, докато доближаваше ножа към голата си кожа, тъмно очакване се спусна над нея~ Натисна върха на ножа към месестата част на ръката си, все още не достатъчно силно за да пробие~ Това беше нейният вътрешен демон, - нещо което не беше споделила с никого, дори Джейми, най - добрият й приятел~ Никой не би разбрал~ Дори тя едва го разбираше~ Габриел отпусна главата си назад и си пое дълбоко въздух~ Когато свеждаше главата си отново, докато издишваше, тя погледна отражението си в прозореца над мивката~ Лицето което виждаше беше измъчено и скърбящо, очите - изморени~ - Коя си ти? - прошепна към призрачното отражение в стъклото~ Трябваше да преглътне ридание~ - Какво не е наред с теб? Нещастна, тя хвърли ножа обратно в мивката и се отдръпна от дрънчащото, неопетнено корито~ Шумът от перки на хеликоптер се носеше над лудницата~ Иззад облаците, черно Колибри ЕЦ120 се спусна надолу, кацайки плавно на широкият покрив~ - Спри двигателя~ - водачът на Единаците нареди на своя Слуга, след като хеликоптера се беше установил на площадката~ - Стой тук докато се върна~ Той излезе от пилотската кабина и веднага беше посрещнат от своя лейтенант, доста лош човек, който беше наел на Западния бряг~ - Всичко е както трябва да е, сър~ - гъстите вежди на Единака се сбръчкаха над дивите му жълти очи~ Плешивата му глава, все още носеше белези от електро шокови изгаряния, които му бяха причинени на разпит от Породата, преди около година~ В сравнение с останалите отвратителни черти, белезите от изгаряне бяха нищо~ Единакът изръмжа, оголвайки големите си кучешки зъби~ - Подаръците ви тази вечер, бяха посрещнати много добре, сър~ Всички очакват пристигането ви с нетърпение~ С очи скрити зад слънчеви очила, водачът на Единаците кимна леко, вървейки бавно докато го водеха към последния етаж на сградата, а после към асансьор който щеше да го отведе в центъра на сградата~ Слязоха дълбоко под приземния етаж, слизайки от асансьора за да минат по лабиринт от тунели, който представляваше леговището на Еди на ците~ Колкото до водача, неговите лични покои бяха на съвсем различно място в Бостън, където тайно беше преглеждал операции, оценявал препятствия, и определял най - силното си предимство в новата територия, която смяташе да завладее~ Това беше първата му публична изява - събитие~ Не излизаше често из мръсотията на обикновеното общество; вампирите, които бяха станали Единаци, бяха груби, недискретни, а той се беше научил да цени много по - фини неща през всички години от съществуването си~ Но излизането, беше кратко~ Трябваше да напомни на диваците, на кого служеха и затова им беше показал част от наградата която щяха да получат в края на последната им мисия~ Разбира се, не всички щяха да оцелеят~ По време на война винаги имаше жертви~ А това което продаваше тук, тази вечер, беше война~ Без повече жалки спорове за земя~ Без повече борби между Единаците, или безмилостни действия на лично възмездие~ Щяха да се обединят и да отворят нова страница, такава каквато никой не би си представил, във вековната война която разделяше вампирската раса на две~ Прекалено дълго Породата управляваше, сключвайки неизказан договор с жалките хора, докато се опитваха да унищожат общността на Единаците~ Двете разновидности вампири не бяха толкова различни, различаваха се с много малко разлики~ Това което разграничаваше представителите на Породата, които се хранят, за да останат живи и между Единаците, които го правят защото са пристрастени към Жаждата, бяха само няколко глътки кръв~ Родството им с Древните се беше размило след толкова години, през които вампири са се Обвързвали с своите Спътници~ Но без значение на силните гени на човешката майка, нищо не може да заличи тези на извънземните им прадеди~ Жаждата винаги щеше да преследва Породата~ Както лидера на в тази война каза, че може или да се бориш с нея или да я използваш за свой цели~ Той и неговия пазач, който беше с чин лейтенант стигнаха до края на коридора, където можеше да усетиш баса от музика под краката си~ Зад стоманените врати се вихреше купон~ На входа стоеше Единак, който в момента, в който разбра кой е пред него, започна да гледа като уплашено дете~ * Господарю~ - леко се поклони, погледна съществото зад черните очила и каза с някак си по-мек глас~ * Милорд, правите ни голяма чест~ - Всъщност така си и беше~ Лидера кимна в знак на одобрение, когато пазача се вдигна~ С трепереща ръка той отвори вратата, за да може началника му да влезе и да се присъдени към групичката, която вече се бе събрала там~ Лидера освободи придружителя си, което му позволяваше да огледа мястото без някой да му се бърка~ Беше една оргия изпълнена със секс, кръв и музика~ На където и да погледнеше виждаше Единаци, които се хранеха от богат асортимент от хора - както мъже така и жени~ Те познаваха болката не толкова добре, нямаше от значение дали са тук по собствена воля или не~ Повече от тях бяха ухапвани поне по веднъж, пресушени до такава степен, която ги замайваше и ги възбуждаше~ Други бяха стигнали далеч~ Проснати, като безжични кукли, в скута на някой обезумял от глад хищник, който нямаше да спре преди да остане нито едно капка, която да погълне~ Но това се очакваше, като някой падне в ръчичките на такива изгладнели зверове~ Докато се разхождаше наоколо, ръцете му започнаха да се потят~ Мъжкото му достойнство се втвърди в затвора на кожените му панталони~ Венците му започнаха да пулсират, но той се насили да не им позволява да се удължават, всичко това беше породено от разкрепостеният секс, който се вихреше във всеки ъгъл~ Смесената миризма на секс и кръв, го приласкаваше към себе си като песен на сирена - тази, която добре познаваше, но бе в далечното му минало~ Оу, разбира се, че се наслаждаваше на доброто чукане и на сочна вена, но той вече не беше подвластен на тези си нужди~ Пътят който трябваше да измине, беше дълъг, но накрая беше спечелил~ Сега беше Господар, на себе си, и скоро на много, много повече~ Нова война беше на път, и той беше този който трябваше да доведе самият Армагедон~ Той събираше армията си, подобряваше методите си, набираше съюзници, които после щяха да бъдат пожертвани~ Щеше да отприщи кърваво отмъщение върху вампирите и човешкото население, което живееше само за да служи на неговият вид~ Когато великата битка приключеше, и праха и пепелта се вдигнеха, на пътя му нямаше да стои никой~ Щеше да бъде проклет крал~ Какъвто беше по право~ * Ммм~~~здравей, красавецо~~~влез и си поиграй с мен~ Поканата достигна до ушите му~ От купчината изпотени, голи тела, женска ръка се пресегна към бедрото му~ Той се спря и погледна към нея с нарастващо нетърпение~ Имаше прикрита красота под тоновете грим, но разсъдъкът и беше замъглен от полудата на оргията~ Две ручейчита от кръв се стичаха по красивото й гърло над върха на перфектните й гърди~ Имаше ухапвания и по други места: на рамото, на корема, и на вътрешната част на бедрото й, точно под малкият вълнист хълм, който засенчваше нейната сърцевина~ * Присъедини се~ - умоляваше го тя, опитвайки се да се измъкне от множеството ръце и крака, които я затискаха и от виещия Единак над нея~ Жената беше на няколко глътки от смъртта, почти я беше пресушил~ Очите й бяха воднисти, невъзможно да се фокусират~ Движенията й бяха лъкатушещи, сякаш костите й се бяха превърнали в гума * Имам това което искаш~ Ще кървя за теб~ Ела, вкуси ме~ Той не отвърна нищо, просто отмести окървавените пръсти от скъпите си копринени панталони~ Просто не беше в настроение~ А и като успешен дилър, той никога не докосваше собственият си продукт~ С голямата си ръка срещу гърдите й, той бутна жената отново в групата~ Тя изпищя когато един от Единаците я хвана грубо, след това диво я прехвърли в ръцете си за да я постави под него и да проникне в нея отзад~ Тя се извиваше и стенеше докато той проникваше изключително силно и грубо, но секунди по - късно се задави когато прежаднелият вампир заби големите си зъби в гърлото й, и източи последната капка живот от тялото й~ * Радвайте се на наградата~ - каза този който трябваше да бъде крал, гласът му звучейки великодушно срещу животинските крясъци и проникващата в мозъка музика~ * Вечерта едва започва и скоро ще си заслужите всички награди които смятам да ви дам~ ^J^JU^Oy f f 74 I I /f / укан отново заблъска по вратата на апартамента на Габриел~Все още I нямаше V/ Стоеше на предния й навес в мрака вече около пет минути, чакайки я или да отвори проклетата вратата и да го покани вътре, или да го прокълне едно хубаво зад уж безопасните й няколко брави и да му каже да се разкара~ След сладострастните моменти, на които я бе подложил, не знаеше каква реакция заслужава~ Вероятно сърдита въздушна целувка~ Той постави пръстите си на вратата отново, достатъчно трудно, че съседите за щастие го чуха, но пък нямаше движение в апартамента на Габриел~ Само тишина~ Прекалено много тишина от другата страна~ Тя беше вътре, помисли си~ Можеше да я подуши през слоевете от дърво и тухли, които стояха между тях~ И той подуши кръв - доста, но не много, но следата бе някъде близо до вратата~ Кучи син~ Тя беше вътре и бе ранена~ -Габриел! Загрижеността премина като киселина през артериите му, докато успокояваше ума си достатъчно, за да фокусира мисловните си сили върху заключената верига и двойните болтове, които бяха от другата страна на вратата~ С усилие той отвори едната брава, после другата~ Веригата се плъзна свободна от своя канал, люлеейки се срещу опората на вратата, като я издраска с метала~ Лукан отвори широко вратата, ботушите му, тропайки върху плочките във фоайето~ Чантата на Габриел стоеше точно на пътя му, за щастие паднала там, където тя я бе изпуснала от бързане~ Сладкият жасминов аромат на кръвта й влезе директно в ноздрите му, миг преди погледът му да засече изменчивите пурпурни капки~ Горчива следа на страх обгърна въздуха в апартамента~ Благоуханието му бе изчезнало преди няколко часа, и сега бе като мъгла~ Той премина през всекидневната, на път към кухнята, където кървавите капки продължаваха~ Докато навлизаше все по-навътре, погледът му се закова върху купчина от снимки, лежащи на масата до дивана~ Имаше груби разрези и странен подбор от снимки~ Той разпозна някои от приобщаването на Габриел, което тя наричаше Градско Подновяване~ Но пък имаше някои снимки, които не бе виждал преди~ Или може би не бе погледнал достатъчно отблизо, че да ги разпознае~ Сега вече ги разпозна~ По дяволите, изруга~ Стар склад близо до кея~ Изоставена хартиена фабрика точно след града~ Още няколко забранено изглеждащи структури, където никой човек не би оставил неподозираща жена като Габриел някъде наблизо~ Единак лъжец~ Някои от тях бяха починали вече, принудени в това обществено положение от Лукан и неговите воини, но пък другите бяха още живи~ Той няколко пъти забеляза, че Гидиан е под наблюдение~ Преглеждайки през другите, той се зачуди колко още снимки има тя на Единичните места, които ги няма на Породата на радара~ - Исусе Христе - прошепна стегнато той, разглеждайки още няколко снимки~ Тя дори имаше и няколко външни снимки на Даркхевън, неясни входове и прикриващи означения бяха за цел да прикрият вампирските светилища от лесно засичане, без значение дали от шумни хора, или от враговете Единаци~ И все пак Габриел бе открила всички тези места~ Как? Сто процента не е било случайно~ Сигурно необикновените й зрителни сетива са я завели до тях~ Тя вече бе доказала, че е всичко, но не и неподатлива към редовните трикове на вампирската хитрост плюс хипнотичната илюзия, контрол на съзнанието~~~ и сега това~ С ругатня Лукан прибра няколко снимки в джоба на коженото си яке, след което захвърли останалите обратно върху масата~ -Габриел? Той отиде в кухнята, където го чакаше нещо дори по-смущаващо~ Тук аромата на кръвта на Габриел се увеличи, приковавайки го за мивката~ Той замръзна пред нея, а нещо студено го пресече около гърдите му, докато се взираше в басейна~ Изгледаше така, сякаш някой се бе опитал да почисти местопрестъплението и не бе свършил кой знае каква работа~ Повече от дузина навлажнени, окървавени листи бяха поставени в мивката, заедно с нож за подрязване, който бе преместен от дървения блок на плота~ Той взе острото острие и му направи бърз оглед~ Не бе използван, но всичката кръв в мивката и тази, засипана на пода от фоайето до кухнята, принадлежеше единствено на Габриел~ А разкъсаното облекло, което лежеше на изхвърлената купчина, близо до ходилата му, също носеше аромата й~ Господи, ако някой я бе докоснал~~~ Ако нещо й се бе случило~~~ -Габриел! Лукан последва сетивата си надолу до мазето на апартамента й~ Не му трябваше светлина - зрението му бе най - остро в мрака~ Преминавайки надолу по стълбите, той извика името й в тишината~ В задния ъгъл на пространството аромата на Габриел се усещаше още повече~ Лукан се намери пред още една затворена врата - с дебела рамка, която да блокира всички светлини~ Той опита с бравата, карайки я да изтрака * Габриел~ Чуваш ли ме? Скъпа, отвори вратата~ Той не почака за отговор~ Нямаше достатъчно търпение за това, нито пък концентрацията, за да отвори вратата с ума си~ С мощно ръмжане, Лукан блъсна раменете си в вратата и нахълта вътре~ 75 I Очите му мигновено я намериха в най-тъмния край~ Тялото й бе свито на пода в тясната тъмна стая, голо, само по оскъден дантелен сутиен и бикини~ Тя рязко се събуди от внезапния сблъсък на неговото пристигане~ Главата й бързо се вдигна~ Клепачите й бяха наежели, бухнали от последния път, когато плака~ По негова преценка тя е плакала тук известно време~ Силите й се изчерпваха на вълни~ Тя изглеждаше толкова малка, толкова уязвима~ * 0, Господи, Габриел~ - Прошепна той, свивайки се ниско зад нея~ - Какво, по дяволите, правиш тук? Някой нарани ли те? Тя поклати глава, но не отговори веднага~ Придърпвайки ръцете си, измести косата си от лицето, опитвайки се да го намери в мрака~ * Само съм уморена~ Имам нужда от тишина~~~спокойствие~ * Значи си се заключила тук долу? - Той издиша шумно, успокоен, но неудовлетворен от факта, че по тялото си имаше наранявания, които само временно бяха спрели да кървят~ - Сигурна ли си, че си добре? Тя кимна, слушайки го в мрака~ Лукан се пресегна към нея, галейки я с длан по главата~ Изглежда тя прие неговото докосване като покана, защото запълзя в прегръдките му като дете, нуждаещо се от подкрепа и топлина~ Не беше добре - да я държи в обятията си беше толкова естествено, желанието да я успокои, че с него е в безопасност, че ще я защитава като негова, бе така силно~ Негова~ Невъзможно, припомни си той~ Повече от невъзможно, направо смешно~ Той погледна надолу тихо, като се има предвид мекия вързоп топлина и красивата жена, увиваща се около него в прекрасно почти голо състояние~ Тя не можеше да има никакви съмнения от опасният свят, в който сега се бе забъркала, или пък от мъртвият вампир, който я прегръщаше сега~ Той бе последният, който можеше да й предложи Спътническа защита на топлината~ Дори и най-избледнелият аромат от Габриел накара кръвта му да закипи от неутолим глад, довеждайки го до опасната зона~ Той погали врата й, рамото й, опитвайки се да игнорира стабилното сърцебиене под върховете на пръстите си~ Трябваше страшно много да се озори, за да игнорира спомена, когато бе за последно с нея и колко силно желаеше да я има отново~ - Мммм~ Усещам те така добре~ - Промърмори тя, замаяна в прегръдките му~ Гласът й - сънено-натежал, мъркаше, което изпращаше сътресение на гореща енергия надолу по гръбнака му~ - Това още един сън ли е? Лукан простена, неспособен да отговори~ Не беше сън и той лично не се чувстваше добре, изобщо~ Той чувстваше много малко Древния, измършавял звяр, докато тя се сгушваше в него дори повече~ Търсейки нещо, с което да се разсее, той намери едно твърде бързо~ Поглед над главите им накара всеки мускул в тялото му да се изпъне в нов вид напрежение~ Очите му се взираха още повече в снимките на Габриел, закачени на снимки в тъмната стая~ Стоящи сред много други незначителни снимки, изглеждаха като че да бяха заснети от вампирско местонахождение~ Мили Боже, тя дори имаше снимка на воинска смес~ Дневната снимка бе заснета от пътя извън защитните имоти~ Нямаше как да обърка огромната, превъртяна порта от ковано желязо, която блокираше дългия път и края на силно защитеният замък от външни лица като цяло~ Габриел би трябвало да е стояла точно пред имота, за да направи тази снимка~ Базирана на листата на лятната зеленина на заобикалящите дървета, снимката не би могла да бъде по-стара от няколко седмици~ Тя бе там - само на няколко мили от дома Никога не е бил почитател на понятието съдба, но пък изглеждаше перфектно ясно, че един ден, по един или друг начин, тази жена бе предопределена да пресече пътя му~ 0, да~ Да го пресече като черна котка~ Единствено късметът след векове на отбягване на космически куршуми и разхвърляно емоционално объркване, би решил да събере преплетените сестри на съдбата и реалността по едно и също време~ - Всичко е наред~ - Каза той на Габриел, макар и нещата бързо напредваха на юг от тази точка~ - Хайде да се качим горе и да се преоблечеш, пък тогава ще говорим~ Лукан я взе на ръце, след което я пренесе през тъмната стая, премина през стълбите и стигна основния етаж~ Държейки я толкова близо, неговите запалени сетива отчетоха подробностите от нараняванията й: сурови ожулвания по ръцете и коленете, доказателства за доста лошо падане~ Тя бе бягала от нещо, или от някого - в ужас, когато е взела нефтено петно~ Кръвта на Лукан закипя в желание да разбере кой й бе причинил това, и скоро щеше да намери време за това~ Удобството и здравето на Габриел бяха основната му грижа сега~ Лукан премина с нея през всекидневната й до стъпалата на таванската й стая~ Намерението му бе да й помогне да се преоблече, но след като премина през съединените бани, той едва не падна върху водата~ Двамата наистина трябваше да поговорят и нещата щяха да станат по-лесно за нея, след като си вземе топла вана~ С увитите ръце на Габриел около раменете му, Лукан я занесе в банята~ Лека нощна светлина огряваше помещението, достатъчна за неговия вкус~ Той постави множеството си оръжия върху ваната и седна на ъгъла й, балансирайки Габриел в скута си~ Той разкопча преградата предната част на парчето сатен, откривайки гърдите й за трескавия му поглед~ Ръцете му се протегнаха да я докосне, пръстите му преминаха през извитите криви, докосвайки с палец тъмно - розовите й зърна~ Господ да му е на помощ, защото мекото стенание от удоволствие, излязло от гърлото й, втвърди болезнено члена му~ Той прокара ръка по корема й и стигна до края на панталонките й, който покриваха тънката й цепка~ Ръцете му бяха прекалено големи и, не бяха така нежни като сатена, но някак си той успя да свали гащичките й~ Кръв премина през тялото му, като я погледна, долу пред себе си~ Може би трябваше да се почувства поне малко виновно, след като я желаеше дори и в това й състояние~ Но не искаше да съжалява за желанието си~ И вече се беше убедил, че колкото и да се опитва да запази самоконтрол около тази жена, никога нямаше да успее~ До мивката стоеше една бутилка с пяна за баня~ Лукан изсипа част от съдържанието в ваната~ И внимателно сложи Габриел в нея~ Тя изпъшка, когато крайниците и потънаха в водата и се облегна на кърпата, която беше оставил зад гърба й~ Банята беше пълно с пара и собствения й аромат на жасмин~ * Удобно ли ти е? - попита той, като свали якето си го хвърли на земята~ * Ммм~ -тя изстена~ Не можеше да се спре да не я докосва~ Като леко я побутна по рамото~ - Отпусни се по * надолу и намокри косата си~ Аз ще я измия~ Тя го послуша и му позволи да потопи главата й~ Тогава косите й се намокриха и станаха по - тъмни~ Тя не проговори няколко минути, тогава вдигна поглед и го погледна все едно сега се будеше и разбираше, че той е при нея~ - Здрасти~ * Здрасти~ * Колко е часът~ - попита докато се протягаше и се прозяваше~ Лукан повдигна рамена - Някъде около девет, предполагам~ Тя се потопи във ваната и изстена~ * Лош ден? * Не е един от най - добрите ми~ * И аз стигнах до този извод~ Ръцете и коленете ти са доста наранени~ - Хвана шише с шампоан и изстиска малко в ръцете си~ - Искаш ли да ми разкажеш какво се е случило? * Предпочитам да не го правя. - между веждите й се оформи бръчка~ - Направих нещо глупаво този следобед~ Ще чуеш за това скоро~ * Как така? - попита той, докато успокояваше възбудата си~ Докато масажираше пяната в скалпа и тя отвори очи и каза~ - Хлапето от гарата не каза нищо на никого~ * Какво хлапе? * Това което служи в районното~ Високо, навито, нормално изглеждащо хлапе~ Не зная как се казва, но съм сигурна, че той беше там когато дадох показанията си за убийството~ Днес го видях~ Мислех, че ме наблюдава, всъщност, аз~~~ - тя спря и си пое дъх~ - И тогава се затичах след него и го обвиних, че ме следи Ръцете на Лукан се вкамениха, докато я мажеше със шампоан~ - Ти какво? * Знам~ - отвърна тя, неразбрала реакцията му както трябва~ Отмятайки леко косата си унищожи няколко балончета от пяната~ - Казах ти, че е глупаво~ Както и да е преследвах горкото момче до Китайския квартал~ Дори и да не каза нищо, Лукан знаеше, че Габриел е права за това което е видяла~ Просто инстинктите й бяха такива~ След като се е случило през деня, това значи, че не е бил Единак~ Това беше малко успокоение, но хората които работеха за тях също бяха толкова опасни~ Единаците, които наемаха Слуги от всичките краища на света, хора поробени от пресушаващата захапка на вампира с което той взима съзнанието и чувствата им и им давам неуморимо подчинение~ Лукан не се и съмняваше, че мъжа, който е наблюдавам Габриел е служел на Единак~ * Този човек нарани ли те? Заради него ли си в това състояние? * Не~ не~ Това го направих сама~ Полудях заради нищо~ Загубих следите му, когато стигнах Китайският квартал~ Просто ги загубих~ След това си помислих, че един черен джип ме следи~ Но съм грешала~ * Не може да си сигурна? Погледна го глупаво~ - Защото беше кмета, Лукан~ Помислих, че бронираната му кола идва след мен и започнах да тичам~ За мой късмет паднах на средата на улицата и доста се поожулих~ Изруга под носа, когато разбра, колко близо до опасността е била тя~ За Бога, наистина ли беше тръгнала след Слугата сама~ Самата мисъл сковаваше Лукан повече от колкото би си признал. * Трябва да ми обещаеш, че ще внимаваш~ - каза й той, осъзнавайки, че й се кара, но днес беше много близо до смъртта си, така че имаше право да я скастря~ - Ако нещо такова се случи отново, трябва да са ми се обадиш~ 78 I * Няма да се случи повече, защото грешката беше моя~ И нямаше да ти се обадя, нито на теб, нито на някой друг в управлението~ Няма да им е много приятно, ако и кажа, че един от тях ме следи~ tjuj~ Лъжата, че е полицай в момента много здравата го прецапваше~ Ако се беше обадила и бе попитала за „ ^О^н" всичко щеше да отиде по дяволите~ * Ще ти дам номера на мобилния си телефон и искам да го използваш винаги, когато имаш нужда~ Винаги можеш да ми се обадиш, разбра ли~ Габриел кимна когато той започна да си играе с косата й във водата~ Бесен на себе си, той взе една кърпа от близкият рафт и я остави във водата~ - Нека да видим сега и коляното~ Тя вдигна крака си над пяната и Лукан го хвана внимателно и започна да се грижи за разранения й край~ Раната не беше дълбока, но заради топлата вода беше започнала да кърви наново~ Лукан изръмжа тихо, когато видя нишките кръв да се спускат по прекрасната й кожа и да падат във ваната~ Приключи с коленете й и след това кимна към дланта й , за да се погрижи и за нея~ Нямаше си доверие, за да проговори защото аромата на плътта и гледката на голото й тяло го удряше в черепа като чук~ Докато изчистваше ръката й усещаше тъмния й поглед върху себе си~ Усещаше напрежението по пръстите й~ Тя също го желаеше~ Той се опита да се отдръпне, но когато тя го стисна и не му позволи да се дръпне видя доста разреза на ръцете й имаше още и по бедрата й~ Това бяха белези, множество тънки белези~ Белези от бръснач~ Все едно е била подлагана на мъчения от малка~ - Исусе Христе! - Той се обърна рязко за да я погледне в лицето~ - Кой ти причини това? * Не е това което си мислиш~ Лукан кипеше от ярост, нямаше да остави това да мине безнаказано~ - Кажи ми~ * Наистина не е нищо~ Просто забрави~~~ * Дай ми име, по дяволите, и заклевам се, ще убия кучия му син с голи ръце~ * Аз сама си го причиних~ - тя избълва тихо~ - Аз бях~ Никой не ми го е причинявал, аз сама си го направих~ * Какво? - изуми се той, докато все още стискаше крехката й ръка~ Завъртя леко ръката й, за да може да прегледа разрезите на ръката й~ - Ти си го направила? Защо? Тя се отдръпва от него и потопи и двете си ръце във водата, за да не може той да я оглежда повече~ Лукан изруга под носа си на език, който рядко използваше~ - Колко често, Габриел? * Не зная~ - вдигна рамене, без да поглежда към него~ - Не съм го правила от доста време~ Преодолях го~ * За това ли до мивката долу има нож? Погледа, който тя му отправи беше изпълнен с болка и защитнически~ Не обичаше той да любопитства, както и той не обичаше, но сега искаше да я разбере~ Едва ли щеше да се усети или да разбере какво я караше да забива острие в плътта си~ Отново, отново, отново и отново~ Тя се намръщи, като се оглеждаше около себе си~ - Виж, нека да забравим темата~ Наистина не искам да говоря за това~~~ * А, може би трябва да говориш~ * Да, сигурно~ - в тихият и смях се носеше нотка на ирония~ - Сега ли е момента, когато ще кажеш, че се нуждая от психолог, Детектив Торн? Може би ще ме пратите на някое място, където ще съм в усмирителна риза и ще има лекари до мен, за мое собствено успокоение и безопасност~ * Това ли се е случило с теб? * Хората не ме разбират~ Никога не са могли~ Понякога и аз самата не се разбирам~ * Не разбират, какво? Че изпитваш нуждата да се нараняваш? * Не~ Не е така~ Не го правех заради това~ * Тогава защо? Господи, Габриел, там трябва да има поне стотина белези~ * Направих го защото исках да ме боли~ Не беше достатъчно болезнено за мен~ - пое си въздух~ Отне и само минута, докато започне отново да говори, и когато го направи Лукан не можеше да направи нищо освен да я гледа поразен~ - Никога не съм искала да причиня болка на никого~ Не съм се опитвала да погреба лоши спомени или да избягам от някакво малтретиране, въпреки мнението на няколко така наречени специалиста в щата~ Разрязвах се, защото~~~ ме успокояваше~ Кървенето ме успокояваше~ Никога не съм се поразвяла много, само лек разрез, никога дълбоко~ Когато кървях всичко около мен внезапно ставаше~~~ по - нормално~ Погледа и излъчваше нещо друго, Лукан забеляза, все едно беше отворила врата в съзнанието си и се беше освободила от това тежко бреме~ За част от секундата Лукан разбра на какво ставаше свидетел тук~ Тя предусещаше, че беше различна, но все пак и липсваше една важна информация, което щеше да сложи нещата на мястото им~ Тя не знаеше, че е Спътница~ Не знаеше, че някой ден представител на неговата раса ще е вземе за вечен партньор и ще й покаже свят, за който никога дори и не си е мечтала~ Очите й ще бъдат отворени за наслада, която съществуваше само между Обвързани двойки~ Лукан усети омразата която се надигаше в него към този безимен мъж, който щеше да има любовта на Габриел~ * Не съм луда, ако това е което си мислиш~ Лукан поклати глава много бавно~ - Въобще не си мисля за това~ * Ненавиждам някой да ме съжалява~ * Както и аз~ - отвърна той, като усети предупреждението в думите й~ - Не се нуждаеш от съжаление, Габриел~ Нито пък се нуждаеш от медицина или лекари~ Дърпаше се от него от момента в който той видя белезите и, но сега, можеше да усети как доверието й в него се връщаше~ * Не принадлежиш на този свят~ - той й каза, не за да я успокои, това си беше факт~ Пресегна се към нея и я хвана за лицето, като нежно я погали~ - То си прекалено необикновена, за живота който живееш, Габриел~ Мисля, че си го знаела през цялото време~ Един ден ще разбереш всичко, обещавам ти~ Тогава ще разбереш и ще намериш истинската си съдба~ Може би аз ще ти помогна да я намериш~ - Искаше да продължава да я къпе, но когато усети, че тя го наблюдава ръцете му се сковаха~ Искрената усмивка, която тя му отправи, предизвика болка в гърдите му~ Заплетен в тези си чувства, усети гърлото си някак с странно~ * Какво има? Габи поклати главата си леко~ - Изненадана съм, че това е всичко~ Не очаквах токова кораво ченге като теб да говори толкова романтично за живота и съдбата~ Припомни си, че в момента я лъжеше за себе си, за това кой бе и за какво е дошъл~ Постави кърпата под водата, за да я изчисти~ - Може би съм пълен с глупости~ * Не мисля така~ * Не ме надценявай толкова~ - каза той, опивайки се да звучи небрежно~ - Не ме познаваш, Габриел~ Въобще~ * Бих искала да те опозная~ Наистина, - тя седна във ваната, водата докосваше голото й тялото по начина по който Лукан искаше да го направи само че с език~ Горната част на гърдите беше точно до пяната, розовите зърна корави като пъпки, бяха покрити от пяната, но все пак се виждаха~ - Кажи ми, Лукан~ Къде е мястото ти? * Никъде~ - отговора изглеждаше повече на ръмжане, но все пак си беше истината или близко до истината~ - Ненавиждаше някой да го съжалява, и се радваше, че в момента тя го гледаше повече с любопитство отколкото със съжаление~ Прокара пръст по протежение на носа й~ - Аз съм този, който никога не се е вписвал~ Никога не съм намирал мястото си~ * Това не е вярно~ Габриел обви ръце около раменете му~ Нейните топли кафяви очи го гледаха с нежност, със същата загриженост с която той я изнесе от онази стая и я заведе в банята~ Тя го целуна и в момента в който езика й проникна в устата му, го връхлетя от смесица от тежък аромат на желание и сладка, женска привързаност~ * Тази вечер се погрижи толкова добре за мен~ Позволи ми сега аз да се погрижа за теб, Лукан, - тя го целуна още веднъж, този път с повече страст, и това и деяние предизвика в него вълна от чисто мъжко удоволствие~ Когато най - накрая спря да го целува, той едва дишаше, а очите му горяха като един пожар от първично желание~ - Носиш прекалено много дрехи~ Махни ги~ Искам да си гол тук с мен~ Лукан се подчини~ Махна ботушите, чорапи, панталони и ризи след това ги постави на пода~ Не носеше нищо друго и сега стоеше пред Габриел чисто гол~ Напълно възбуден и готов за нея~ Внимаваше да не я гледа, за да скрие очите си, които се бяха разширили и кучешките му зъби, които отдавна се бяха издължили, той беше гладен, но нямаше да вземе и капка от нея~ Трябваше да угаси светлината, иначе тя щеше да види изгладнелия вампир пред себе си~ А това със сигурност щеше да убие момента~ Със силата на ума си, той изгаси лампата, Габриел от начало се притесни от внезапният мрак, но след това се отпусна~ Тялото й издаваше много сладки звуци, докато се движеше във ваната~ * Включи друга лампа, ако искаш~ * Ще те намеря и без нея~ - обеща й той, опитваше да успокои похотта си~ * Тогава ела~ - подкани го неговата сирена от ваната~ Той се потопи във водата, за да може да я погледне~ Не искаше нищо друго освен да я държи близо до себе си - да я завлече в люлката на бедрата си и да зарови себе си в нея с един силен тласък~ Но днес тя щеше да води нещата~ Миналата вечер бе дошъл тук гладен и искаше, тази вечер щеше да дава~ Дори и ако това го убиеше~ Габриел се придвижи към него, сред облачетата пяна~ Краката й обгърнаха таза му и се съединиха на задника му~ Наведе се надолу, ръцете му намери бедрата й~ Стисна мускулите си , след това започна бавното и сладко мъчение~ * Трябва да знаеш, че не съм по - принцип такава~ Той изръмжа леко, звук който тя никога нямаше да забрави - Искаш да кажеш, достатъчно гореща, че да превърнеш някой мъж на пепел в краката ти? Тя издиша и се изсмя леко~ - Това ли правя сега с теб? Той насочи ръцете си към твърдото си достойнство - Ти как мислиш? * Мисля, че си невероятен~ - тя не се дръпна след като я пусна~ Тя дразнеше пениса и топките му, след това се насочи към главичката и започна леко да я мачка~ - Ти не си като, другите, които познавах~ Това което исках да кажа бе, че~~~ не съм толкова агресивна~ Не ходя на срещи~ * Не спиш с много мъже? Дори и в тъмнината, той усети че тя се изчерви~ - Не~ Мина толкова много време~ В този момент той не искаше тя да бъде с никой друг, било той човек или вампир~ Не искаше тя да се чука с никой друг, освен с него~ И Господ да му е на помощ, щеше да намери онзи Слуга и щеше да го разчлени, заради това, че я бе наранил~ Тази мисъл го осени като силно чувство за собственост, когато тя стисна члена му~ След като се наведе и го пое в устата си, той се изпъна като сетива на лък~ Забрави за разчленяването на Слугата, щеше да го убие по - доста по бавен и брутален начин, в който имаше много кръв~ Лукан постави ръце на рамената й, докато тя го докарваше на ръба на екстаза~ Устните й, езика й, пръстите й, дъха й, което правеше го докарваше до необикновена лудост, докато тя го поемаше по - навътре и по - навътре~ Не можеше да й се насити~ Когато тя се отдръпна от него, той изруга защото бе загубил сладки й вакуум~ * Имам нужда да си вътре в мен~ - каза тя, задъхано * Да~ - той изръмжа - Господи, да~ * Но~~~ Колебанието й го обърка~ Ядоса тази част от него, която беше повече Единак от колкото загрижен любим~ * Какво не е наред? - попита той, звучеше повече като заповед~ * Не трябва ли~~~ Миналата вечер, нещата се развиха толкова бързо, че нямах време да ти кажа, но не трябва ли да ползваме нещо~ - Несигурността й премина през него като бръснач~ Той не се помръдна и тя го избута като излезе от ваната~ - Имам презервативи в другата стая~ Той я хвана за китката преди да успее да излезе от стаята~ * Не мога да те забременя~ - Защо ли това му звучеше толкова грубо? Това си бе чистата истина~ Само Обвързани двойки - Спътницата и вампира с когото си разменят кръв могат да имат поколение~ - А относно всичко останало, не се притеснявай~ Аз съм здрав и нищо, което правим заедно може да навреди на другия~ * Аз също~ Надявам се, че не си останал с впечатлението, че съм прекалено благоразумна~ Придърпа я към себе си и затвори устата й с една бавна и сладостна целувка~ Когато устните им се разделиха, той каза~ - Мисля, Габриел Максуел, че си интелигента жена, която уважава тялото си и себе си~ Уважавам те за това, че имаше куража да си вн имател на~ Тя се усмихна, докато беше на няколко милиметра до устните му~ - Не искам да внимавам, когато съм с теб~ Ти ме правиш дива~ Когато съм с теб, искам да крещя~ С двете си ръце тя го бутна надолу, за да може да легне във ваната~ Тогава се надигна и го възседна~ Започна да се движи бавно - нагоре, надолу~ И тогава започна по - бързо, самата тя не се наслаждаваше на бавното темпо колкото на бързото~ * Искам да те накарам да крещиш - прошепна тя в ухото му~ 82 I Лукан изрева от чистата агония, която изпитваше от чувствения й танц~ Държеше се за ваната, за да не й се нахвърли и да я наниже до край на пулсиращата си ерекция~ Продължаваше с порочната си игра, и след това как е на път да свърши~ Щеше да се излее в нея, а тя не спираше с безмилостните си ласки~ * Мамка му~ - изруга през стиснати зъби~ - За Бога, убиваш ме, Габриел~ * Искам да го чуя~- тя нареди~ И тогава нейната сърцевина отново обви главичката на пениса му~ Но само до там~ Бавно~ Изключително бавно~ Семето му кипеше вътре в него, и тогава той се разтресе когато топлата течност се изля в тялото й~ Тогава той изрева, никога не беше толкова близо да загуби контрол колкото сега~ А теснотата на Габриел го обви повече~ Малките й мускули се свиха още повече, когато потопи члена повече в себе си~ Не можеше да издържи повече~ Аромата на Габриел го обгръщаше, както той така и уханието на телата им които се сливат в едно~ Гърдите й се поклащаха близо до устата му като узрели плодове, които чакат да бъдат откъснати, но той не посмя да го направи, не искаше да рискува да я нарани~ Искаше да вкуси зърната й, но зъбите му пулсираха толкава силно с нуждата да вземат кръв, че той щеше да се наслади на сексуалния акт~ Той погледна настрани, като се опита да се разсее, но единственото нещо, което искаше е да свърши в Габриел, да я изпълни и с последната капка от страстта си~ И тогава започна да крещи, когато тя го пое целия, в момента когато достигна до освобождението си, и го пресуши до последната капка~ Нейният оргазъм не закъсня малко след неговия~ Когато главата му започна да кънти и краката му възвърнаха силата си~ Тогава той обви ръце около нея и започна да се надига с нея, държеше я на място точно на възбудената му ерекция~ * Какво правим? * Ти се забавлява~ А сега ще те заведа в леглото~ Отвратителния звук на телефона го събуди от дълбок сън~ Беше в леглото с Габриел и двамата изтощени~ Тя се беше свила в него, бяха се вкопчили един друг~ Исусе, колко време беше спал? Би трябвало да са часове, което беше странно заради досегашното му безсъние~ Телефона звънна още веднъж и той се насочи към банята, където се намираше в якето му~ Извади телефона от джоба и вдигна~ * Да~ * Хей~ - Гидиан проговори, гласа му звучеше някак странно~ - Лукан, колко бързо можеш да дойдеш до комплекса? Погледна през рамото си към Габи~ Тя беше станала, все още сънена, косата й изглеждаше като разплетена кошница~ Никога преди не беше виждал нещо толкова изкусително~ Може би беше добре, че след малко си отива, докато все още имаше шанс да се измъкне преди слънцето да е изгряло~ С нежелание отмести погледа си от възбуждащата гледка, и отговори на Гидиан~ - Не съм далеч~ Какво се е случило? От другата страна не се чу и дума за доста време~ 83 I * Нещо се случи, Лукан~ Нещо лошо~ - Още тишина и след това спокойствието, което беше характерно за Гидиан се срина~ - Мамка му, няма лесен начин да го кажа~ Тази нощ загубихме един, Лукан~ Един от войните е мъртъв~ x^^Sv вукът от женски плач достигна до ушите на Лукан в момента, в който пристъпи извън асансьора, който го бе довел до скритите подземия на комплекса~ Това бяха сърцераздирателни ридания на дълбока мъка~ Силната печал на /"уг Спътницата беше сурова, осезаема, и единственото нещо, което можеше да се ^ долови в тишината на дългия коридор~ Зашеметяващата тежест на загубата сграбчи Лукан в ноктите си~ Все още не знаеше кой от войните на Породата беше загинал тази нощ~ Не се опитваше да гадае~ Пристъпваше бързо, почти тичаше към болничната стая, от където Гидиан му се беше обадил преди няколко минути~ Сви на завоя в коридора точно навреме, за да види как Савана извежда от една от стаите опечалената, жалееща Даника~ Нова вълна от шок го удари~ Значи Конлан беше този, който си беше отишъл~ Големият планинец, който лесно се засмиваше и притежаваше дълбока, непоколебима чест~~~ сега беше мъртъв~ И скоро щеше да се превърне в прах~ Исусе, трудно можеше да проумее жестоката истинност на този факт~ Лукан спря и почтително наведе глава пред вдовицата на воина, когато тя мина покрай него~ Даника се държеше здраво за Савана, силните, с цвят на мока, ръце на последната изглежда бяха единственото, което предпазваше високата, руса Спътница на Конлан да не рухне от отчаяние~ Савана изрази признателност към Лукан, тъй като разриданата й спътничка не беше в състояние да го направи~ - Очакват те вътре - каза тя тихо, дълбоките й кафеви очи блестяха от сълзи~ - Те ще се нуждаят от силата и напътствията ти~ Лукан кимна спокойно на жената на Гидиан, след което направи няколко къси крачки, които го отведоха в лазарета~ Влезе мълчаливо, тъй като не желаеше да нарушава тържествеността на краткото време, което той и неговите братя щяха да прекарат с Конлан~ Воинът беше понесъл зашеметяващо жестоки рани; дори от другия край на стаята, Лукан можеше да помирише ужасната загуба на кръв~ Ноздрите му се изпълниха с отвратителната, примесена миризма на барут, електическа топлина, нажежен метален шрапнел и разтопена плът~ Имало е експлозия, а Конлан е бил точно в средата й~ Останките на воина лежаха на покритата с плащеница маса за прегледи, дрехите бяха смъкнати от тялото му с изключение на широка ивица бродирана бяла коприна, която покриваше слабините му~ За краткото време, откакто се намираше отново в комплекса, кожата на Конлан беше почистена и намазана с олио, като подготовка за погребалните ритуали, които щяха да започнат със следващия изгрев на слънцето, само след няколко ч аса~ Около масата, върху която почиваше Конлан, се бяха събрали останалите: Данте, скован в своето стоическо наблюдение на смъртта; Рио, с наведена глава, стискаше молитвена броеница, докато мърдаше устни в безмълвни молитви от религията на човешката си майка; Гидиан, хванал кърпа в ръка, внимателно почистваше едно от многото жестоки разкъсвания, които зееха по всеки инч от кожата на Конлан; Николай, който бе патрулирал тази нощ с Конлан, лицето му беше по-бледо отколкото Лукан някога беше виждал, студените му очи бяха сковани, кожата му беше покрита със сажди, пепел, и малки кървящи рани~ Дори Теган беше там, показвайки уважението си, макар че вампира стоеше извън кръга на останалите, с прикрити очи, мрачен в своето усамотение~ Лукан пристъпи към масата, за да заеме своето място сред братята си~ Затвори очи и започна да се моли за Конлан в продължително мълчание~ След известно време, Николай наруши тишината в стаята~ * Той ми спаси живота тази нощ~ Тъкмо бяхме изпепелили двойка нещастници пред гара „Грийн Лайн" и се връщахме обратно, когато видях този пич да се качва на влака~ Не знам какво ме накара да го погледна, но той ни отправи една голяма, вбесяващо самодоволна усмивка, все едно ни предизвиква да тръгнем след него~ Беше покрит целия с някакъв вид барут~ Вонеше от него и от други гадости, и нямах време да го разпозная~ * ТЕАТР8 - каза Лукан, дори сега усещаше острата миризма върху дрехите на Нико~ * Оказа се, че копелето носи колан с окачени експлозиви на него~ Скочи от влака точно преди да започнем да се движим и изтича към една от старите релсови линии~ Тръгнахме след него, Конлан го хвана на тясно~ Точно тогава видяхме бомбите~ Бяха настроени на шестдесет секунди, обратно броене и таймера беше стигнал десет~ Чух Конлан да ми вика да се връщам, след което се хвърли върху онзи~ * Исусе - изруга Данте, прокарвайки ръка през черната си коса~ * Слуга е направил това? - попита Лукан, преценявайки, че това е точно предположение~ g ТЕАТР - нов експлозив, триацетон-трипер Единаците не се колебаеха да пожертват човешки живот, за да осъществят своите дребнави битки за власт или за уреждане на лично отмъщение~ От много отдавна, човешките религиозни фанатици не бяха единствените, които използваха слабостта на ума като изгодно, заменимо, и все пак ефикасно средство за терор~ Но това не правеше грозната реалност на случилото се с Конлан по-лесна за п реглъща не~ * Не беше Слуга - отговори Нико, поклащайки глава~ - Беше Единак, опасан с достатъчно ТЕАТР, за да очисти половин квартал само с вида и миризмата му~ Лукан не беше единствения в стаята, който изруга разпалено, през стиснати зъби, при тези обезпокояващи новини~ * И какво, вече не им е достатъчно да жертват само пионките Слуги? - отбеляза Рио~ - И сега единаците местя по-важни фигури по дъската? * Все още са пионки - каза Гидиан~ Лукан погледна към вампира с остър ум и разбра какво намеква той~ * Играчите не са се сменили~ Но правилата - да~ Това е нова страна на войната, а не незначителното потушаване на пожари, с което си имахме работа в миналото~ Някой в редиците на Единаците се е заел да въдвори ред сред хаоса на расата им~ Скоро ще сме под обсада~ Той върна вниманието си отново към Конлан, първата жертва на обстоятелствата, които се опасяваше, че ще се превърнат в нова мрачна ера~ Усещаше в старите си кости насилието от отдавнашно минало, което сякаш се пробуждаше и повтаряше~ Отново се надигаше война и ако Единаците правеха постъпки, за да се организират за нападение, то цялата вампирска нация щеше да се окаже на фронтовата линия~ Както и хората~ * Ще обсъдим въпроса по-подробно, но не сега~ Това време е за Конлан~ Нека да го почетем~ * Аз изказах прощалните си думи - измърмори Теган~ - Конлан знаеше, че го уважавах дяволски много, докато беше жив, така е и след смъртта му~ В това отношение нищо няма да се промени~ В стаята премина вълна от безпокойство, докато всички изчакваха реакцията на Лукан, след внезапното оттегляне на Теган~ Но той нямаше намерение да достави на вампира удоволствието да мисли, че го е ядосал, което наистина беше направил~ Изчака звукът от ботушите на Теган да заглъхне надолу по коридора, след което кимна на останалите да продължат с ритуала~ Един по един, Лукан и всеки от четиримата воина паднаха на колене, за да изрязат още веднъж почитта си~ Изрекоха по една молитва, след което се изправиха заедно и се оттеглиха, за да изчакат финалната церемония, с която щяха да положат загиналия си другар да почива в мир~ * Аз ще го пренеса - съобщи Лукан на тръгващите вампири~ Той улови размяната на погледи между тях, знаеше какво означава това~ Повъзрастните от вампирската раса (особено Първородните), никога не бяха искали да носят бремето на смъртта~ Това задължение се падаше на по-късното поколение от Породата, което беше по-отдалечено от Древните и което също така беше поиздържливо на изгарящите лъчи на изгряващото слънце по времето, определено да се погребе вампир, за да почива заслужено в мир~ За Първороден, като Лукан, погребалната церемония щеше да бъде мъчителни осем минути, през които щеше да е изложен на дневна светлина~ Той погледна безжизненото тяло на масата, не желаеше да извърне поглед встрани от раните, които беше понесъл Конлан~ Рани, които бе изстрадал вместо него, помисли Лукан, отвратен от мисълта, че той трябваше да бъде на патрул с Нико, а не Конлан~ Ако не беше изпратил планинеца в последната минута, за да го замести, може би Лукан щеше да лежи на студената метална плоча, неговите крайници, лице и торс щяха да са овъглени от адски огън, неговият корем щеше да е разкъсан от шрапнел~ Желанието му да види Габриел тази вечер беше взело превес над дълга му към Породата и сега Конлан (както и неговата скърбяща половинка) беше платил високата цена~ * Аз ще го изнеса горе - непреклонно повтори той~ Отправи суров и мрачен поглед към Гидиан~ - Извикай ме, когато приготовленията приключат~ Вампирът склони глава, показвайки към Лукан повече уважение, отколкото заслужаваше в този момент~ * Разбира се~ Няма да отнеме много време~ Лукан прекара следващите няколко часа сам в собственото си жилище, коленичил в средата на стаята, с наведена глава за молитва и в мрачни размишления~ Гидиан се появи на вратата, както беше обещал и кимна, за да потвърди, че е време да преместят Конлан от комплекса и да го предадат на смъртта~ * Тя е бременна - каза Гидиан мрачно, когато Лукан се изправи~ - Даника е в третия месец~ Савана ми каза току-що~ Конлан събирал смелост, за да ти каже, че ще напусне Ордена, когато бебето се появи~ Той и Даника планирали да се оттеглят в един от Даркхевъните, за да създадат семейство~ * Исусе - Лукан изсъска през зъби, чувствайки се още по-зле заради щастливото бъдеще, което беше откраднато от Конлан и Даника, и за сина, който никога нямаше да познава мъжа, с невероятен кураж и чест, който бе негов баща~ - Всичко ли е готово за ритуала? Гидиан наклони глава~ * Тогава да действаме~ Лукан закрачи напред~ Краката и главата му бяха голи, както и останалата част от тялото му, под дългата черна роба~ Гидиан също носеше роба, но беше с официалната туника, завързана на кръста, на Ордена, както и останалите вампири, които ги чакаха в стаята предназначена за всички видове ритуали на Породата - от сватби и раждания, до погребения, като това~ Трите жени от комплекса също присъстваха~ Савана и Ева носеха церемониални черни рокли с качулки~ Даника беше облечена по същият начин, но в наситено червено, за да изрази свещената кръвна връзка с покойника~ Пред събралите се, тялото на Конлан лежеше върху богато украсен олтар, увито в дебел покров от снежно бяла коприна~ * Започваме - обяви просто Гидиан~ Сърцето на Лукан натежа, докато слушаше службата и символизма на вечността във всяка от церемониите~ Осем унции от парфюмирано масло за намазване на кожата~ Осем пласта от бяла коприна, покриващи тялото на загиналия~ Осем минути мълчаливи грижи от представител на Породата точно на зазоряване, преди мъртвият воин да бъде предаден на изгарящите лъчи на слънцето~ Оставено навън, неговото тяло и душа щяха да се разпръснат като пепел, завинаги част от заемните елементи~ Гласът на Гидиан заглъхна, а Даника пристъпи напред~ Обръщайки се с лице към събралите се, тя повдигна брадичка и заговори гордо с дрезгав глас~ * Този мъж беше мой, както аз бяха негова~ Неговата кръв ме поддържаше~ Неговата сила ме защитаваше~ Неговата любов ме изпълваше по всички начини~ Той беше моят любим, единствен за мен и ще бъде в сърцето ми през вечността~ * Ти го почиташе добре - чу се в синхрон тихия отговор на Лукан и останалите~ Даника се обърна, за да застане срещу Гидиан, ръцете й бяха протегнати, дланите обърнати нагоре~ Той извади от ножницата тънък златен кинжал и го положи в ръцете й~ Покритата глава на Даника се наведе в знак на одобрение, след което се обърна, за да застане пред загърнатата фигурна на Конлан~ Тя измърмори тихо тайни думи, предназначени само за тях двамата~ Доближи ръце до лицето му и Лукан знаеше, че сега вдовицата Спътница прави разрез по долната си устна с ръба на острието, изцеждайки кръв, която щеше да притисне върху устните на Конлан през савана, когато го целуне за последен път~ Даника се наклони към любимия си и остана така за известно време, а тялото й се тресеше от силата на скръбта й~ Тя се отдръпна от него, плачеща и пристиснала опакото на ръката си към устните, а алената й целувка изпъкваше отчетливо върху устата на Конлан по средата на белият плат, който го покриваше~ Савана и Ева я прегърнаха, повеждайки я надалеч от олтара, така че Лукан да продължи със задачата, която все още предстоеше~ Той се приближи към Гидиан, начело на събралите се и се зарече да види как Конлан си заминава с всички почести, които му се полагаха, тържествената клетва бе произнасяна от всички от Породата, изминали пътя, който очакваше Лукан сега~ Гидиан отстъпи встрани, за да даде достъп на водача им до тялото~ Той пое огромния воин в ръце и се обърна с лице към останалите, както се изискваше~ - Ти го почете добре - измърмори ниско хор от гласове~ Лукан тръгна напред тържествено и бавно през церемониалната стая към стълбището, което водеше нагоре и извън комплекса~ Всяко дълго стъпало, всяка от стотиците стъпки, които той направи, понесъл тежестта на своя загинал брат, беше нова болка, която той приемаше без да се оплаква~ Това беше най-лесната част от неговата задача, все пак~ Ако се пречупеше, то щеше да е след няколко минути, от другата страна на външната врата, която се намираше на няколко стъпки от него~ Лукан бутна с рамо стоманения панел, отвори го и пое дълбоко хладният въздух, докато отиваше към мястото, където щеше да положи Конлан да почива в мир~ Падна на колене на поляна със свежа, зелена трева и бавно отпусна ръце, за да остави тялото на воина върху твърдата земя пред себе си~ Прошепна молитвите на погребалния ритуал, думи, които беше чувал само няколко пъти през изминалите векове и все пак ги знаеше наизуст~ Докато ги изричаше, небето започна да изсветлява с наближаването на зората~ Той пренебрегна светлината в почтително мълчание, насочвайки всичките си мисли към Конлан и честта, която беше маркирала неговия дълъг живот~ Слънцето продължи да се изкачва над хоризонта, беше минало по-малко от половината от ритуала~ Лукан наведе глава, поглъщайки болката, така като Конлан със сигурност би направил за всеки от Породата, който се беше бил рамо до рамо с него~ Обгаряща жега обля Лукан, когато зората се издигаше, дори по-силно~ Ушите му се напълниха с несекващите думи от старите молитви, а не след дълго и със слабото съскане и пукане на собствената му горяща кожа~ Полицаите и отговорниците за транспорта, все още не са сигурни К?Кво ? причинило снощната експлозия~ <Въпреки това разговаряме представител, заради JTT преди няколко минути, който ме увери че инцидентът е изолиран, на една от старите, неизползвани писти, и че няма доклади за ранени~ Останете на канал 5 за повече новини относно тази извънредна история докато~~~ 90 I Прашасалият, старовремски телевизор се изключи от силата на ума на вампира, и от раздразнението му което предизвикваше самият шум~ Зад него, в стаята която някога беше кафенето на лудница двама от неговите Единаци - лейтенанти стояха и се хилеха тъпо докато получаваха новите си мисии~ Малко търпение имаше в двойката Единаци, което се дължеше на пристрастителната им порода~ Те бяха изоставили интелигентността за да се отдадат на Жаждата~ Те бяха безсрамни деца, малко по - добри от обикновени хрътки, които имаха нужда от редовно биене и награди за да останат подчинени~ И за да им напомня на кого служеха~ * Никакви ранени~ - каза един от Единаците~ * Може би не и хора~ - добави другият~ - Но Породата пое голям удар~ Чух че за слънцето нямало много останало от мъртвите~ Последва още кикотене от първият идиот, последвано от въздишка изпълнена с кръв, докато той имитираше детонацията на експлозивите които бяха поставени от един Единак - бомбохвъргач, който беше назначен специално за задачата~ * Жалко, че другият войн с него успя да се измъкне~ - Единакът замлъкна когато водачът им се обърна за да ги погледне~ - Следващият път, ще накарам вие двамата да свършите задачата, след като намирате провала за толкова забавен~ Двамата се намръщиха, ръмжейки като зверовете които бяха~ Сведоха поглед когато той започна бавно да се приближава към тях~ Гневът му беше умерен, само заради факта, че породата беше претърпяла големи поражения~ Войнът който беше загинал от бомбата, не беше реалната цел, но въпреки това един мъртъв член на Ордена, беше добра новина за неговата мисия~ И времето да елиминира онзи наречен Лукан, щеше да дойде~ Може би дори щеше да го направи сам, лице в лице, вапмпир срещу вампир, без оръжия~ Да, помисли си той~ Това щеше да му достави по - голямо удоволствие~ Лирично отмъщение~ * Покажете ми какво ми носите, - той нареди на Единаците~ Двамата мигновено се отдръпнаха, отваряйки две плъзгащи се врати за да вкарат багажа който беше оставен пред тях~ Те се върнаха няколко минути по - късно, влачейки след себе си няколко човека, почти източени, които явно бяха в безсъзнание~ Мъже и жени, шест на брой, бяха завързани към ръцете, а краката им бяха оковани, въпреки че никой от тях не изглеждаше в състояние да може да избяга~ * За вас, сър~ Пресни слуги, за вашата мисия~ Половината дозина хора бяха събрани като добитък - каквито бяха, кожа и кости които щяха да бъдат експлоатирани, или убити когато той пожелаеше~ Той погледна към таз вечерният улов с почти никакъв интерес, лениво оценявайки двамата мъже и четирите жени~ Почувства се нетърпелив докато ги приближаваше~ Беше гладен, осъзна той, преценяващият му поглед спиращ се върху дребна жена с набъбнала, нацупена уста, с гърди изпъкнали изпод болничното й облекло~ Главата и бе отпусната на раменете, прекалено тежка за да я държи изправена, въпреки че беше очевидно че се бореше срещу апатията която вече бе налегнала останалите~ Ирисите й бяха равнодушни, обърнати навътре, въпреки че се бореше с сковаността, примигвайки замаяно, докато се опитваше да остане в съзнание~ Не можеше да не и се възхитиш~ * Др~ К~ Делани~ - той прочете от картоненото етикетче, което беше закачено на лявата й гърда~ Той хвана брадичката й между палеца и показалеца си, повдигайки лицето й~ Тя беше много млада и красива~ А набръчканата й кожа миришеше много сладко~ Устата му се напълни със слюнка, а той присви очи зад очилата~ * Тази остава~ Заведете останалите в килиите долу~ Отначало Лукан си помисли че пронизващата възбуда , която чувстваше беше в резултат на ужаса който беше изживял през последните няколко часа~ Цялото му тяло се чувстваше обгоряно, изпечено и безжизнено~ По някое време главата беше спряла да тупти, и сега се изпълваше с усещането за болка~ Той беше в личните си покои в копмлекса, в леглото си, знаеше поне това~ Спомняше си че беше успял да се довлече до там с последните си сили, след като беше останал на повърхността с тялото на Конлан през всичките осем минути, които се изискваха~ Беше останал още по - дълго от това~ Още няколко минути, докато лъчите на слънцето не запалиха тялото на война~ Едва тогава той се бе придвижил към защитата на стените на комплекса~ Допълнителните минути бяха лично извинение към Конлан~ Болката която изпитваше сега, бе за да не забрави никога какво наистина беше от значение; дългът му към Породата и войните от Ордена, които се бяха заклели също като него, да се бият и борят за расата си~ Нямаше място за нищо друго~ Беше позволил да се отдалечи от тази клетва~ Още един писклив звук на звънене се разнесе из стаята~ Някъде близо до него, което накара и без това пищящата му глава, да запищи още повече~ С изръмжана ругатня, която едва излезе от гърлото му~ Лукан отвори очи и се озърна в мрака на стаята си~ Лека светлина блестеше от вътрешният джоб на коженото му яке, когато телефонът му иззвъня отново~ Препъвайки се, на краката му липсваха нормалните рефлекси и координация, той падна от леглото и се пресегна към дразнещото устройство~ Отне му само три опита да намери бутона за изключване на звука~ Ядосан от това, че трябваш да полага такива усилия, Лукан подтисна ръмжането си и се принуди да фокусира зрението си за да прочете името на този който звънеше~ Беше от Бостън~~~номерът на Габриел~ Красота~ Точно това от което имаше нужда~ Беше решил, по време на изкачването с тялото на Конлан, че каквото имаше между него и Габриел трябва да спре~ И без това не беше напълно сигурен какво става между тях двамата, наслаждавайки се на всеки възможен миг в който тя може да бъде под него~ Да~ Беше се представил прекрасно в това си начинание~ Започваше да не се справя с останалите си задачи, когато Габриел беше в картинката~ Вече беше планирал как ще се оправи с това~ Щеше да прати Гидиан в апартамента й, да й обясни възможно най - мило как стоят нещата, какво е тя, каква е съдбата й - мястото й във вампирската общност~ Гидеан имаше доста опит в разправата с жени, а и без това беше добър дипломат~ Щеше да бъде внимателен, и можеше да подбере подходящите думи къде по добре от самият той~ Всичко имаше смисъл заради нея, дори и нуждата да й намери убежище, и в крайна сметка подходящ мъж или член на Даркхевън~ Колкото до Лукан, той щеше да направи всичко възможно за да излекува тялото си~ Още няколко часа на легло, и хранене, стига да можеше да стои достатъчно дълго на краката си за да ловува, и щеше да се оправи, да бъде отново силен войн~ Щеше да забрави, че изобщо е срещал Габриел Максуел~ За негово добро, и за доброто на Породата като цяло~ Освен~~ Освен, че й бе казал че може да го намери на телефона му когато и да имаше нужда от него~ Беше обещал винаги да отговаря на обажданията й~ И докато тя се опитваше да се вземе в ръце, когато Единаците и техните ходещи мъртви слуги отново си вряха носа около нея, тогава той беше сигурен че трябва да знае~ Лежейки на пода, той вдигна телефона~ * Ало~ Господи, звучеше ужасно~ Сякаш дробовете му бяха от пепел, а дъхът му беше прах~ Изкашля се и усети как болка пронизва главата му~ Настъпи мълчание за няколко секунди и от другата страна се чу гласът на Аби~ - Лукан?Ти ли си? * Да~ Какво има? Добре ли си? * Да~ Добре съм~ Надявам се не е проблем, че ти звъня~ Просто исках~~~Е, след начина по който си тръгна снощи, се притесних~ Просто исках да се уверя, че си добре~ Лукан нямаше сила да отговори, затова просто лежеше затворил очи и слушаше гласът й~ Тонът й го обливаше като балсам~ Загрижеността й към него беше като еликсир, който никога не бе опитвал преди~ - да чуе че някой се притесняваше за него~ Успокояваше го, въпреки че се опитваше да го отрече~ * Време~~~ - той се задави~ - Кое време е? * Няма и обяд~ Исках да ти се обадя веднага щом станех тази сутрин, но понеже обикновено работиш нощна смяна, изчаках докогато мога~ Звучиш уморен~ Събудих ли те? * Не~ Той се опита да се обърне на една страна, чувствайки се по - силен на телефона с нея~ И без това трябваше да се върне на улиците~ Конлан трябваше да бъде отмъстен~ Колкото по брутално беше отмъщението, толкова по добре~ * Е? - каза тя~ -Всичко наред ли е при теб? * Да~ Всичко е наред~ * Добре~ Радвам се да чуя това~ - гласът й изтъня леко~ - Избяга от вкъщи толкова бързо снощи~ Мисля че остави драскотини по пода~ * Изникна нещо~ Трябваше да вървя~ * Хмм~ - отвърна тя~ - Свръх секретна дедективска работа? * Може да се каже така~ Той се опита да постави краката си под него, едновременно от болка и от това че не можеше да каже на Габриел каква беше причината която наистина го беше накарала да избяга от леглото * Виж, довечера съм на йога с приятелка~ Ще е около девет~ Ако не си на работа, защо не наминеш през нас? Може сготвя? Току виж този път изядем храната~ Лицето на Лукан изгоря от болка, когато той неволно се усмихна при секси хумора на Габриел~ Придложението за това което бяха споделили предната вечер, пробуждаше още нещо у него~ Възбудата му, без всичко останало, не го болеше толкова силно колкото трябваше~ * Не мога Габриел~ Има неща~~~за които трябва да се погрижа~ В сегашното си състояние, и тя примамваща го, той би бил опасен както за нея, така и за всеки човек около него~ А като техен шеф, той трябваше да вкара някаква кръв в тялото си~ * Не знаеш ли какво казват за многото работа и никакво забавление? - каза тя с приканващ глас~ - Аз съм нощна птица, така че ако свършиш с работата и решиш да наминеш~~~. * Съжалявам~ Може би някой друг път~ - отвърна той, осъзнавайки че няма да има друг път~ Вече се беше изправил на крака и бавно се придвижваше към вартата~ Гидиан сигурно бе в лабораторията си, а тя беше чак на другият край на коридора~ - Ще изпратя някой да те провери тази вечер~ Той е~~~~мой колега~ Дъхът му секна за момент, но той продължи да върви~ Протегна ръка и хвана дръжката на вратата~ * В момента навън е опасно~ - каза той със сдържан тон~ - След това което ти се случи в центъра~~~~ * Може ли да забравим за това? Сигурна съм, че преувеличавах~ * Не~ - той я прекъсна~ - Ще се почувствам по - добре, като знам, че не си сама~ Някой да те наглежда~ * Лукан, наистина не е нужно~ Голямо момиче съм~ Ще се оправя~ Той напълно игнорира протеста й~ * Името му е Гидеан~ Ще го харесаш~ Двамата можете да~~~поговорите~ Той ще ти помогне Габриел~ Повече от колкото аз мога~ * Да ми помогне? Какво имаш в предвид~ Има ли развитие по случая~ И кой е този Гидеан? Дедектив? * Той ще ти обясни всичко~ - Лукан пристъпи в коридора, където слабата светлина осветяваше полираният под~ Зад вратата на друга стая, се чуваше силната музика на Данте~ Остатъка от мирис на оръжия, които наскоро бяха използвани, идващ от една от тренировъчните зали, достигна до Лукан~ - Ще бъдеш в безопасност Габриел~ Кълна се~ Сега трябва да вървя~ * Лукан, почакай малко! Не затваряй! Какво не ми казваш? - Ще се оправиш! Обещавам~ Довиждане Габриел! баждането до Лукан и странното му поведение от другата страна на линията, тревожеха Габриел цял ден~ И все още я притесняваше когато тя и Меган излязоха от часа по йога същата вечер~ * Звучеше толкова странно по телефона~ Не мога да реша дали чувстваше силна физическа болка или се опитваше да намери как да ми каже, че не иска да ме вижда повече~ Меган въздъхна, и махна отхвърлящо~ - Влагаш прекалено голямо значение в това~ Ако наистина искаш да знаеш, защо не отскочиш до управлението и не го попиташ~ * Не мисля~ Имам в предвид, какво ще му кажа~ * Казваш „ Здравей скъпи~ Звучеше толкова отпаднал следобед, Реших че може да имаш нужда от разнообразие, така че ето ме~" Може да му занесеш и малко кафе и понички за по добър ефект~ * Габи, ти го каза че човекът винаги е мил и нежен когато е с теб~ От това което ми обясни за разговора ви днес, той звучеше много загрижен за теб~ Толкова, че ще изпрати един от приятелите си да те нагледажда, докато той е зает и не може да бъде та м~ * Той наблегна колко опасно било отгоре- и какво трябва да означава отгоре? Не звучи като полицейски приказки, нали? Какво е, някакъв вид военна терминология ?- тя поклати глава- Не знам, има толкова много за Лукан Торн, които просто не разбирам~ * Така, че го попитай~ Хайде де Габриел, поне дай на момчето възможност да обясни~ Габриел взе черните си йога панталони и суичър, после опипа за да провери колко се беше отпуснала конската и опашка през четиридесет и петте минути разтягане- Трябва да се прибера до вкъщи, най- малкото за да си взема душ, да се преоблека~~~ 95 I * Леле! Искам да кажа, наистина, леле~ - Очите на Меган засияха игриво и весело,- Страх те е да идеш там, нали? Оу, но вероятно имаш милион готови извинения, защо не можеш~ Приеми го, ти наистина харесваш този мъж~ Не че можеше да го отхвърли, дори и внезапната и усмивка я издаваше~ Габриел срещна разбиращият поглед на приятелката си и повдигна рамене~- Така е~ Харесвам го~ Много~ * Тогава какво чакаш? Управлението е на три пресечки и ти изглеждаш великолепно както винаги~ Освен това, не е като да не те е виждал поизпотена и преди~ Той вероятно те предпочита точно така~ Габриел се засмя заедно с Меган, но отвътре стомахът и се преобръщаше~ Наистина и се искаше да види Лукан, всъщност не искаше да чака дори минута повече, но какво ако той беше опитал да я зареже внимателно когато говориха този следобед? Колко нелепо щеше да изглежда тя, тогава, замъквайки се в полицейското управление все едно се мислеше за негово гадже? Щеше да се почувства като идиот~ Е не повече, отколкото ако получи новината втора ръка от приятеля му Гидиън, изпратен да я види от съжаление~ * Добре~ Ще го направя~ * Браво на теб!- Меган преметна през рамо каишката на навитото и йога килимче, сияеща~- Ще се срещам с Рей у нас след като смяната му свърши, но да ми се обадиш е бъде първата ти задача на сутринта, чуваш ли? * Добре~ Поздрави Рей от мен~ Когато Меган хукна за да хване влака в 9~15, Габриел се отправи към полицейското управление~ Докато вървеше си спомни съвета на Меган и се отби да вземе руло и чаша кафе, черно и силно, обмисляйки добре, реши че Лукан не е от типа мъж който го пие със сметана, захар или без кофеиново~ С тези подаръци в ръка тя стигна до вратата на районното, Габриел си пое въздух за да се окуражи~ След това прекрачи прага и влезе небрежно вътре~ *** Най-лошите от изгаряния му започнаха да се лекуват привечер~ Нова стегната и здрава кожа порасна под меките олющвания на старата, като външните щети бяха отстранени~ Очите му , все още свръхчувствителни дори към изкуствената светлина, не го боляха в прохладната светлина, отгоре~ Което беше добре, защото той се нуждаеше да бъде навън, за да угаси изгарящата жажда на своето възстановяващо се тяло~ Данте го зяпна, докато двамата излизаха от командния център и се подготвиха да споделят компанията си за нощ на проучване и дяволско възмездие срещу Единаците~ * Не изглеждаш добре, човече~ Само кажи и отивам да ловувам за теб, ще ти донеса нещо младо и силно~ Със сигурност се нуждаеш от това~ И никой не трябва да разбира, че не си заловил храната собственоръчно~ Лукан метна строг поглед на мъжа и оголи зъбите си подигравателно- Майната ти~ Данте се подсмихна- Предчувствах, че ще кажеш това~ Все пак искаш ли да те закарам ? Лекото поклащане на главата изпрати режеща болка през главата му - Добре съм~ Ще бъда по добре, веднъж щом се нахраня~ * Без съмнение~- Вампирът остана притихнал за един дълъг момент, само наблюдавайки го -Знаеш ли, беше си ужасно впечатляващо, това което направи днес за Конлан~ Той не си е и представял това да се случи и след сто години, но по дяволите, ще ми се той да знае, че ти си бил този който извървя последните му стъпки, заедно с него~ Начин да го почетеш, човече~ Наистина~ Лукан прие похвалата, без да се остави да го сгрее~ Той си имаше своите причини, за да изпълни погребалния ритуал, и да спечели признанието на останалите войни не беше една от тях,- Дай ми час да ловувам и след това се свържи с мен за да ми кажеш местоположението си , така че да можем да нанесем малко смърт на нашите врагове тази вечер~ В памет на Конлан~ Данте кимна и удари кокалчета та си в юмрука на Лукан,- Имаш го~ Лукан се подвоуми, докато Данте пристъпваше в тъмнината, неговите дълги наперени крачки предчувстващи битките, които чакаха за него на улицата~ Той измъкна двете си еднакви оръжия от ножниците и вдигна извитите остриета високо над главата си~ Блясъкът от тези нокти от полирана стомана и смъртоносен за Единаците титан, пускащи искри на слабото блестене на лунната светлина отгоре~ С лек боен вик , вампирът изчезна в сенките на нощта~ Не след дълго Лукан пое по същия път по неосветените градски улички~ Тихата му походка изразяваше повече цел отколкото перчене, повече ледено студена нужда, отколкото арогантно нетърпение~ Гладът му беше по лош от всякога, и ревът който той отправи към навеса от звезди над него, беше изпълнен с дива ярост~ * Може ли да кажете фамилията отново ? * Т-О-Р-Н- повтори Габриел на рецепционистката в полицейското управление, чието първо проучване, в базата данни, се оказа безуспешно- Детектив Лукан Торн~ Не знам в кой отдел работи~ Той се появи у нас, след като бях тук да докладвам за нападението на което ста нах свидетел миналата седмица- убийство~ * 0, тогава търсите отдел убийства?- Дългите лакирани нокти на младата жена, бързо заудряха по клавиатурата~ -Хъм ~~~нищо, съжалявам~ Не е записан и в този отдел~ * Това не може да е вярно~ Може ли да проверете отново, заради мен? Тази система не ви ли позволява да търсите само по име? * Позволява, но никъде не е отбелязан Детектив Лукан Торн Сигурна ли сте, че той работи в този район~ * Да, убедена съм~ Компютърната ви система трябва да не е обновена или ~~~ * 0, задръжте~ Ето някой който може да ви помогне- подхвърли рецепционистката, жестикулирайки към входната врата на управлението~- Офицер Кариган ! Имате ли минутка ? Офицер Кариган, тъжно установи Габриел~ Застаряващото ченге, което и причини такова неудобство миналата седмица, отгоре на всичко и каза че е лъжкиня и друсана, като отказа да и повярва в твърденията й за убийството при нощния клуба~ В крайна сметка сега, с Лукан който обработва снимките от мобилният и телефон в полицейската лаборатория, тя можеше да се почувства удобно знаейки, че въпреки невниманието на този мъж в началото, по случая се работеше по някакъв начин~ Габриел трябваше да преглътне стона си, докато обръщаше глава и видя закръгленият офицер обръщайки се бавно~ Когато я видя да стой там, арогантното изражение, което стоеше естествено на пълното му лице придоби решително презрителна острота~ * 0,боооо-же~ Пак ли ти~ Точно каквото ми трябваше в последният ми работен ден~ Пенсионирам се след четири часа, скъпа~ Ще трябва да докладваш на друг, този път~ Габриел се намръщи- Моля? * Тази млада дама търси един от детективите ни~- обясни рецепционистката, отправяйки съчувствен поглед към Габриел, при презрителното отношение на офицера~-Не мога да го намеря в системата, но тя мисли, че той може да е един от вашите~ Познавате ли Детектив Торн ? * Никога не съм го чувал~ - Офицер Кариган започна да се отдалечава~ * Детектив Лукан Торн,- Яростно отсече Габриел, поставяйки кафето и опакованата храна, за Лукан, на плота на рецепцията~ Автоматично направи крачка към ченгето, почти протягайки се за ръката му, когато и се стори, че той просто ще я остави да си стои там~ - Детектив Лукан Торн- трябва да го познавате~ Вашите хора го изпратиха до апартамента ми по-рано тази седмица, за да получи допълнителна информация по твърденията ми~ Той донесе снимките от мобилния ми телефон в лабораторията за анализ~ Кариган се подсмихваше, като спря за да я погледне когато тя избъбри детайлите по пристигането на Лукан в дома й~ Тя нямаше търпение за да се разправя с войнствеността на офицера~ Не и когато по врата и полазвайки тръпки, усещайки че нещата започват да стават странни~ * Да не ми казвате че Детектив Торн не е споделил нищо от това с вас? * Мадам казвам ви, че не знам за какво по дяволите ми говорите~ Работя в това управление от тридесет и пет години и никога не съм чувал за някой си Детектив Торн, още по малко съм го пращал у вас~ Студен и стегнат възел започна да се оформя в стомаха й, но Габриел отказа да обърне внимание на страха, който се формираше зад объркването й~- Това не е възможно~ Той знаеше за убийството, на което станах свидетел~ Знаеше, че съм била тук, в управлението, докладвайки за това~ Видях значката му, когато той дойде в моята къща~ Също говорих с него и днес, каза ми че ще е на работа тази вечер~ Имам телефонният му номер~~~ * Ок, ето какво ще ви кажа~ Ако това ще ви накара да се махнете от главата ми по-скоро, нека се обадим на вашия Детектив Торн,- Каза Кариган,- Това трябва да изясни нещата, нал и? * Да~ Ще му се обадя веднага~ Пръстите на Габриел трепереха леко, докато вадеше мобилният се телефон от бележника и набра номера на Лукан~ Иззвъня, но не последва отговор~ Тя опита отново, чакайки агонизиращо сякаш цяла вечност, докато телефонът й звънеше, ли звънеше, а изражението на Офицер Кариган премина от подозрително нетърпение в колеблив съчувствен поглед, който беше виждала на не един социален работник докато беше дете~ * Не отговаря~-тя промърмори, след като отдръпна телефона от ухото си~ Почувства се неудобно и объркана, правейки още по-лошо внимателното изражение на Кариган~-Сигурна съм, че той просто е ангажиран с нещо~ Ще опитам отново след минутка~ * Госпожице Максуел, има ли на кого другиго на когото може да се обадим? Семейство, може би? Някой който ще ни помогне да изясним, през какво точно преминавате? * Не преминавам през каквото и да е~ * На мен ми изглежда точно обратното~ Мисля, че сте объркана~ Знаете, че понякога хората си въобразяват разни неща, за да им помогнат да се справят с други проблеми~ Габриел се изсмя,- Не съм объркана~ Лукан Торн не е плод на въображението ми~ Той е истински~ Нещата които се случват около мен са истина~ Убийството, което видях миналата седмица, тези~~~мъже~~~с кръв по лицата и остри зъби, дори и момчето което ме наблюдаваше онзи ден в Камън~~~ той работи тук, в управлението~ Какво направихте, изпратихте го да ме шпионира? * Добре госпожице Максуел, нека да опитаме да изясним това заедно,- В крайна сметка Кариган откри парченце дипломатичност под обвивката на своята груба натура~ Но все още имаше и голяма доза снизхождение в начина по който той я хвана под ръка и се опита да я придвижи към една от пейките в лобито за да седне,- Хайде да си поемете няколко дълбоки глътки въздух~ Можем да ви предоставим някаква помощ~ Тя го блъсна и се отдалечи,- Мислите че съм луда~ Знам какво видях, всичко! Не си измислям това и не се нуждая от никаква помощ~ Просто искам истината~ * Шерил, мила~- Кариган каза на рецепционистката, която се взираше в тях разбиращо~-Искаш ли да се обадиш на Руди Дънкан вместо мен? Кажи му че имам нужда от него, тук долу~ * Лекарства?- попита тя леко, вече притискайки телефона между ухото и рамото си~ * Не~-Отговори Кариган, поглеждайки към Габриел~- Няма причина за притеснения, все още~ Кажи му да слезе до лобито, мило и спокойно, за да проведе кратък разговор с мен и госпожица Максуел~ * Забравете,- отсече Габриел надигайки се от пейката,- Няма да остана тук, нито секунда повече~ Трябва да тръгвам~ * Виж те през каквото и да преминавате, има хора които могат да ви помогнат~~~ Тя не го изчака да довърши, просто събра остатъците от гордостта си, след което пристъпи към бюрото на рецепцията за да вземе чашата и чантата, от плота, и ги изхвърли в боклука на път към вратата~ Нощният въздух беше освежаващ около зачервените й бузи, успокоявайки я до известна степен~ Но главата и все още се въртеше~ Сърцето, изпълнено с объркване и недоверие, биеше учестено~ Целият ли свят се беше побъркал?Какво по дяволите ставаше? Лукан я беше излъгъл, че е ченге, това беше доста безмислено~ Но колко точно от това което и беше казъл- божичко, колко от това което бяха правили заедно- беше част от тази измама? И защо? Габриел се спря накрая на бетоновите стъпъла, на излизане от районното и пое няколко дълбоки глъдки въздух~ Издиша бавно, после погледна надолу, за да открие че все още стиска телефона си в ръка~ * Гадост~ Трябваше да знае~ Това странно пътуване на което се беше отправила, щеше да свърши още сега~ Бутонът за пренабиране избра номера на Лукан~ Тя набра, после зачака, несигурна какво щеше да каже~ Иззвъня шест пъти~ Седем~ Осем~~~~~ 100 I укан извади мобилния си от джоба на коженото си яке и изруга~ Габриел~~~ отново~ Беше звъняла и по-рано, но той не й отговори~ Сега беше по петите на един пласьор на наркотици, който продаваше трева на тийнейджърите~ Тъкмо щеше да го нападне, когато Габи му бе звъннала първият път, беше като някоя аларма~ Изключи проклетото устройство, и се зачуди на себе си~ Защо по дяволите го носеше докато ловуваше? Гладът и раните му го правеха невнимателен~ Но все пак шума, който предизвика телефона му помогна до известен смисъл~ Силата му намаляваше, а потонния пласьор го усети независимо, че Лукан се беше спотаил в сенките~ Мъжът беше изключителен предпазлив~ Той извади пушка и нанесе на Лукан изстрел, който щеше да е смъртоносен за някой който не е представител на вид на Лукан~ Щеше да го убие, ако беше в главата~ Вампира се чудеше, дали тялото му щеше да успее да се възстанови толкова бързо~ Изстрела не го нарани, но го вбеси~ Настроението му беше отвратително и преди да го прострелят, а сага беше направо смъртоносно~ Както и да е, когато телефона му иззвъня и дилъра се затича като луд, Лукан му се нахвърли~ Лукан заби зъбите си във врата на човека, който го гледаше втренчено с поглед изпълнен с ужас, преди да изкрещи~ Кръвта на мръсника беше ужасно премесена с алкохол и дрога~ Лукан пиеше, независимо от това~ Поглъщаше глътка след глътка, без капка жалост~ Щеше да го убие, но не пукаше за това~ Всичко, което беше от значение в този момент бе жаждата му~ Да утоли жаждата на тялото си~ Лукан се нахрани бързо~ Изпи колкото можеше да поеме~ Дори повече~ Почти източи дилъра и все още беше гладен~ Но беше рисковано, да продължава, защото рискуваше да се отдаде на Жаждата~ Лукан се намръщи, когато погледна телефона, който продължаваше да звъни~ Знаеше, че е по-добре да не вдига~ Устройството продължаваше да звъни и секунда преди да спре, той вдигна~ От начало не каза нищо, само слушаше как Габриел издиша~ Гласът й леко потрепна, но беше силен, независимо че звучеше неспокойна~ - До сега си ме лъгал? - тя каза, вместо да го поздрави~ - От колко време, Лукан? Колко? Всичко ли? Лукан се дръпна от жертвата си и го поогледа~ Видя пачка с пари и я остави на улицата, за да се сбият хората за нея~ I * Къде си? - той изкрещя в телефона~ Мислеше повече за гадината, която току що уби~ - Къде е Гидиан? * Няма ли дори да се опиташ да го отречеш? * Дай телефона на Гидиан~ Тя не обърна внимание на заповедта му~ - Има и още~ Как успя да влезеш у нас миналата вечер~ Бях заключила навсякъде~ Какво си направил, да не си ги разбил? Да не би да си взел ключовете ми, когато не съм гледала и да си си направил дубликат? * Ще говорим за това по-късно, когато съм сигурен, че си на безопасност в комплекса~ * Какъв комплекс? - резкият й смях го накара да потръпне~ - Може да престанеш с защитническото държание~ Знам че не си полицай~ Искам да си искрен с мен~ Толкова ли много искам, Лукан? Господи - това ли е истинското ти име? Поне има ли нещо, което да си ми казал и да е поне близо до истината? Внезапно Лукан бе обзет от ярост, която не беше продиктувана от курса, който Гидиан даде на Габриел за Породата и нейната история в него~ Която неизбежно включваше и Лукан~ Не, тя все още не знаеше нищо~ Това беше нещо друго~ Страхуваше се от нещо друго, от непознатото~ * Къде си, Габриел? * Какво те интересува? * Интересува ме~ - призна си той макар и с неохота~ - По дяволите~ Не съм в състояние да говоря за това~ Виж, знам че не си в апартамента си, така че ми кажи къде си? Габриел, трябва да ми кажеш къде се намираш~ * Аз съм в полицейското управление~ Миналата вечер дойдох да те видя и познай какво? Никой не е чувал за теб! * Исусе~ Питала си за мен? * Разбира се, че попитах~ Как мислиш, че разбрах че ме мотаеш? - отново онзи смразяваш тон~ - Дори ти бях донесла кафе и сладки~ * Габриел, ще съм при теб след две минути, даже по-малко~ Не мърдай~ Стой, където си~Застани на публично място, някъде вътре~ Идвам за теб~ * Забрави~ Остави ме намира~ Рязката й команда за малко го закова на едно място~ Преди да започне да тича като обезумял тя му каза~ * Няма да стоя тук и да те чакам, Лукан~ Всъщност, знаеш ли какво? Стой далеч от мен~ * Вече е късно за това~ - отвърна провлечено в слушалката~ Вече беше на пресечка от полицейското управление~ Минаваше покрай пешеходците като призрак, те усещаха само лек ветрец на вратовете си~ Габриел го забеляза веднага, благодарение на необикновените си възприятия като Спътница~ Той чу как тя дърпа слушалката от ухото си и когато погледна към нея тя го гледаше втренчено~ * Господи~ - чу я да казва секунда преди да застане пред нея и да я хване за ръка~ - Пусни ме~ * Трябва да говорим~ Но не тук~ Ще те заведа на~~~ * Да, бе да~ - тя се дръпна от него и тръгна към пешеходната пътека~ - Няма да ходя никъде с теб~ * Тук вече не си в безопасност, Габриел~ Видяла си прекалено много~ Вече си част от това независимо дали го искаш или не~ 102 I * Част от кое? * От тази война~ * Война? - повтори със съмнение~ * Точно така~ Във война сме и рано или късно трябва да избереш на чия страна ще застанеш~ - той изруга~ - Не, забрави това! Аз вече избрах вместо теб~ * Това да не е някаква шега? Какво си ти, да не си някой от онези отхвърлени военни, които живеят във фантазиите си? Или си нещо по-лошо? * Това не е шега! Нито пък някаква игра~ Виждал съм много битки и смърт през живота си, Габриел~ Дори не искам да си представя какво съм видял и какво съм правел~ Но това не е нищо в сравнение с бурята, която се надига~ И няма да стоя безучастно и да гледам, докато ти си в опасност в центъра на тази буря~ - протегна ръка към нея~ -Идваш с мен~ Веднага~ Тя се дръпна от него~ Страх и ярост се четяха в погледа й~ - Докосни ме още веднъж и ще повикам ченгетата~ Знаеш, онези истинските, които се намират в сградата ето там~ Носят истински значки и оръжия~ Високата температура на Лукан започна да се покачва~ - Не ме заплашвай, Габриел! И не мисли, че полицията може да те защити~ Без съмнение не може да те защити от това което те преследва~ До колкото знам половината от ченгетата в управлението може да са Слуги~ Тя поклати глава като се опита да се успокои~ - Добре, този разговор от странен стана много обезпокоителен~ Отказвам се, разбра ли? - говореше му бавно и спокойно, все едно се опитваше да успокои куче, което всеки момент ще й се нахвърли~ - Сега ще си тръгна , Лукан~ Моля те~~~ не ме следвай~ В момента, когато тя направи първата си крачка контрола на Лукан се срина~ Той я погледна в очите и със съзнанието си и нареди да не се съпротивлява~ ^аяч ръ/атл мм, С2еш~ За секунда краката й спряха да се движат~ Тогава тя започна да вдига ръката си към него~ И внезапно той загуби контрола си над нея~ Усети как тя го изрита от главата си и скъса връзката~ Силата на волята й беше като стоманена стена~ За да проникне в съзнанието й за по-дълго време щеше да поизмъчи доста~ * Какво по дяволите? - попита тя като разгада трика~ - Чух те, сега, в главата ми~ 0, Боже мой~ Превел си го и преди с мен, така ли? * Не ми оставяш никакъв избор, Габриел~ Той опита отново, но тя го избута, този път още по-отчаяна и уплашена~ Тя изпищя и се затича към улицата, за да може да му избяга~ * Хей, хлапе~ Задръж вратата, става ли? На Слугата му отне известно време да се усети, че някой му говори~ Не обръщаше внимание на нищо друго освен на жената Максуел, която наблюдаваше~ Дори и сега, когато отвори вратата, за да може разносвача на пица да влезе, той продълбаваше да я наблюдава, когато тя пое по улицата~ Все едно се опитваше да се изплъзне от някого~ Слугата погледна там където гледаше и тя и видя една огромна черна фигура, която я наблюдаваше как си тръгва~ Той беше запомнящ се - висок близо два метра, със широки рамене~ Във въздуха около него витаеше опасност, която бързо стигна до мястото, където Слугата се беше скрил~ Въпреки, че до сега не беше виждал войн от Породата, Слугата знаеше, че трябва това да е войн, Господарят му беше дал доста добро описание~ Това щеше да му спечели точки пред Господаря, щеше да му каже, че я е засякъл с вампир, и че този вампир се интересува от нея~ Слугата се мръдна от скривалището си~ Ръцете му се изпотиха от радост~ Сви се, за да може да мине незабелязан~ Беше толкова улисан в мислите си, че не беше забелязал разносвача на пица, докато не се блъсна в него~ И всичко това се изсипа на обувките на Слугата~ * Човече~ Това на което стоиш е следващата ми доставка~ Не гледаш ли къде ходиш, пич? Слугата не си направи труда да се извини нито пък да изтрие обувките си от сиренето~ Бръкна в джобовете си, за да извади мобилния си~ Запъти се към по спокойно място, където можеше да проведе личен разговор~ * Не бързай толкова, приятел! Един полицай викаше зад него~ Все още бе облечен с униформата си, това сигурно му бяха последните минути работа за днес, а Къриган се задаваше с жената на рецепцията~ Слугата не обърна внимание на дебелият глас на полицая, който продължаваше да вика зад него~ Сви се, наведе глава и продължи да върви, опитвайки се да се измъкне от там~ Къриган изпъшка шумно, когато видя че авторитета му бива подронвам в момента~ * Хей, моливник~ Ела тук и изчисти бъркотията, която направи~ И това значи сега, пилешки мозък~ * Почисти я сам, арогантен мърляч~ - Слугата отвърна под носа си след това отвори вратата на пицарията~ Излезе и след това чу блъскане на вратата и стъпки зад себе си~ Тогава се появи Къриган~ - Какво ми каза току що? Как по дяволите ме нарече, задник? * Чу ме~ Сега ме остави, Къриган~ Имам по - важна работа~ Слугата погледна телефона си и преди да успее да набере името на единственият, който можеше да му дава заповеди, Къриган се нахвърли върху него~ Нанесе му доста здрав удар и телефона от ръката му падна на пода~ - Благодаря ти, че ми даде причина да се усмихна през последният ми ден на служба~ - каза Къриган и го хвана за косата, и го дръпна пред себе си~ - А сега завлечи жалкият 104 I си задник там от където излезе, преди да си ме принудил да те поднеса на поднос~ Схвана ли? Имаше време, преди да срещне Господаря си, когато някой го предизвика така, и то здравеняка Къридан, той щеше да избяга като някой страхливец~ Но ченгето, което го гледаше втренчено сега беше маловажен на фона на новите му задължения~ Слугата само стана, за да вземе телефона си и продължи това което правеше преди да бъде така грубо прекъснат~ Измина само няколко стъпки преди Къриган да се появи зад него и да го хване за раменете и главата~ Тогава Слугата забеляза писалката, която стоеше в джоба на ризата на полицая~ Гадина я взе и я заби във врата на полицая~ - Какъв си, глух или тъп? Пусни ме или аз ще~~~ Слугата се опомни, когато чу гласа на Къриган, който беше много слаб~ Видя ръката си, която държеше писалката забита във врата на ченгето~ Още няколко пъти го наруга, докато полицая не падна на земята~ Отпусна ръката си и писалката падна в локвата кръв на пода~ И все едно нищо не се беше случило, Слугата хвана телефона си~ Погледна новата бъркотия която беше направил~ Това нещо не можеше да се почисти толкова лесно колкото пицата и сиренето~ Беше направил грешка, убивайки ченгето~ Всичките плюсове, които можеше да спечели щяха да излетят, ако някой разбереше че е убил този мъж така импулсивно~ Но имаше начин по който щеше да се изкупи пред Господаря си~ Щеше да му доведе жената лично~ л-, помисли си Слугата, hUL^po наУ^~а^сь ш^елсьЬ^съ илль со /и Наведе се над трупа на Къриган, взе оръжията му и ги прибра~ След това намери най - близкият изход и си тръгна~ /6 Толкова здраво беше объркал нещата, че не мислеше, че може изобщо да се разбере с Габриел~ Той я наблюдаваше от отсрещният тротоар, как вървеше по улицата към някъде, където само Господ знаеше~ Тя изглеждаше вцепенена и потресена, все едно току що я бяха ударили в гърдите~ Което се беше случило, призна си той~ Може би беше по - добре, че я бе оставил да избяга, мислейки си че той е лъжец и опасен лунатик~ Предположението не беше далеч от истината~ Но мнението й в момента, не беше важно~ Важното беше да заведе Спътницата на безопасно място~ Можеше да й позволи да си отиде у дома, да й даде няколко дни да се успокои, да осъзнае измамата му~ Тогава щеше да изпрати Гидиан да успокои нещата и да я заведе на място, където Породата можеше да я защити, мястото на което тя принадлежеше~ Габриел можеше да избере и да започне нов живот в който и да е Даркхевън, разпръснати тайно из света~ Можеше да бъде щастлива, защитена и да си намери партньор, който би й бил верен~ Дори нямаше да има нужда да го вижда отново~ Да, помисли си той~ Това беше най - добрият вариант~ Но въпреки какво си мислеше, той се намери престъпвайки от тротоара на улицата, тръгвайки след нея~ Просто нямаше как да си тръгне от живота на Габриел, дори тя да имаше нужда точно от това~ Докато прекосяваше оживения трафик, вниманието му беше насочено към върволицата от коли пред него~ Една стара кола, приличаща на кофа за боклук изскочи от странична улица~ Шофьорът натисна газта и с бясна скорост се насочи към целта си~ Габриел~ Кучият му син~ Лукан се затича~ Ботушите му мачкаха асфалта, докато той тичаше с колкото сила можеше~ Колата се качи на тротоара, на няколко метра от Габриел, блокирайки пътя й~ Тя спря мигновено~ От отворения прозорец на колата се чу тиха команда отправена към нея~ Тя бясно поклати глава, след това изпищя осъзнавайки ставащото, докато мъж излезе от колата~ * Боже, Габриел! - изкрещя Лукан, искайки да задържи нападателя, но усещайки само мъртъв въздух~ Слуга, осъзна той~ Само Господарят, който го беше създал можеше да контролира ума му~ И умственото усърдие, което Лукан положи за да направи това го беше забавило физически~ Няколко секунди, но достатъчни~ Габриел се обърна и побягна на ляво, към една детска площадка с нападателя по петите й~ Лукан чу писъкът й и видя как нападателя хваща косата й вързана на опашка в юмрука си~ Копелето я завлече на земята~ Извади пистолет от задната част на якето си и заби дулото на пистолета в лицето на Габриел~ * НЕ! - изрева Лукан, приближавайки ги и бясно изритвайки човека от нея~ Оръжието гръмна докато нападателя се преобръщаше, див изстрел излетя в дърветата~ Но Лукан подуши кръв~ Металната миризма беше по Габриел и нападателя й~ Той бързо установи, че не беше нейната и се успокои, когато забеляза липсата на миризмата на жасмин, на която ухаеше Габриел~ Кръвта беше по ризата на Слугата, и глад кипеше в тази смъртоносна част от Лукан, която все още беше гладна и искаше да се излекува~ Устата му пулсираше в отговор на нуждата да се нахрани, но гневът гореше по ярко, при мисълта Габриел да бъде наранена от тази отрепка~ Гледайки свирепо Слугата, той предложи ръка на Габриел за да й помогне да се изправи~ * Нарани ли те? Тя поклати глава в отрицание, но звук се загнезди в гърлото и, полу - плач, полу - истерично стенание~ * Това е той, Лукан, този който видях да ме наблюдава онзи ден в парка~ * Той е Слуга~ - отвърна Лукан изръмжавайки думата през зъбите си~ Не го интересуваше кой е човека~ И без това до няколко минути щеше да е мъртъв~ * Габриел, мила, трябва да се махнеш оттук~ * К~~~какво? Имаш в предвид да те оставя тук с него? Лукан, той има оръжие~ I * Върви, скъпа~ Просто се върни по пътя, от който дойде и се прибери у дома~ Ще се уверя, че там ще си в безопасност~ Слугата се беше превъртял на земята, все още държейки оръжието, кашляше опитвайки си да си поеме въздух след ритника на Лукан~ Изплю кръв и Лукан се взря в пурпурната течност, която се попиваше в земята~ Венците го боляха от удължаването на зъбите му~ * Лукан~~~~ * По дяволите, Габриел! Върви си~ Заповедта излетя от него с ръмжане, но имаше малко което можеше да му помогне да усмири звяра в себе си~ Щеше да убие отново - гневът му беше извън контрол - трябваше и отказваше да й позволи да го види~ * Бягай, Габриел! Сега! Тя побягна~ Въпреки, че главата я болеше и бумтеше тя изпълни нареждането на Лукан~ Но нямаше намерение да си отиде у дома, както той искаше~ Тя избяга от площадката, молейки се че улицата и полицейското управление пълно с въоръжени мъже беше наблизо~ Част от нея се мразеше, задето оставя Лукан сам, но друга част от нея - частта, която искаше да направи каквото може за да му помогне, караше краката й да се движат~ Колкото и да беше бясна заради измамата му, колкото и да бе изплашена от всичко което не разбираше, тя имаше нужда той да е добре~ Ако нещо се случеше с него~~~ Мисълта й беше прекъсната от редица изстрели, които се чуха зад нея~ Чуха се още два поредни изстрела~~~ после нищо~ Само тежка, задушаваща тишина~ 0, Господи! * Лукан~ - изкрещя тя~ Паникьоса се~ - Лукан! Бягаше отново, към мястото от където беше дошла~ Обратно към мястото, където се страхуваше, че сърцето й ще се разбие на милион парченца, ако Лукан не стоеше там невредим, когато пристигнеше~ Усети леко притеснение, че момчето от полицейското управление - Слугата, това беше странната дума, която Лукан беше използвал, вече я чакаше или идваше след нея, за да я довърши~ Но притеснението за собствената й безопасност беше избутана на страна, когато приближи ъгъла на детската площадка~ 108 I Просто искаше да се увери, че Лукан е добре~ Нищо друго нямаше значение в този момент~ Тя просто искаше да бъде с него~ Видя мрачен силует да стои върху тревата - Лукан, с разтворени крака, с ръце до тялото под странен ъгъл~ Той стоеше над нападателя, който лежеше по задник на земята и се опитваше да се измъкне от хватката му~ * Благодаря ти, Господи~ - промърмори под носа си Габриел, успокоена~ Лукан беше невредим, и сега полицията можеше да се разправи с лунатика, който за малко не ги беше убил и двамата~ Тя се приближи още малко~ * Лукан~ - повика го тя, но той сякаш не я чуваше~ Той се наведе над мъжа и го хвана~ Габриел чу някакъв давещ се звук и със слаб шок осъзна, че Лукан го беше хванал за гърлото, повдигайки го от земята с една ръка~ Забави крачка, но не можеше да спре, докато умът и се бореше с това което виждаше~ Лукан беше силен, нямаше съмнение с това, а и момчето беше с около петдесет паунда по - тежко от нея, но все пак за Лукан да успее да го вдигне с една, беше доста странно~ Габи наблюдаваше отдалеч как Лукан вдига ръката си и я запрати към опонента си~ Тя чу оглушителен рев, който нарастваше докато всичко друго беше заглушено~ На лунната светлина видя устата на Лукан~ Беше отворена и можеше да види зъбите му? Този нечовешки звук излизаше от устата му~ * Спри~ - промърмори тя, вперила очи в него изведнъж изпълнени със страх~ - Моля те~~~ Лукан, спри~ Тогава ръмжането спря, докато Лукан поставяше гърчещото се тяло на земята и заби зъбите си в кожата под челюстта на мъжа~ Кръв бликна от раната, тъмен пурпурен цвят в мрачната нощ, която заобикаляше ужасяващата сцена~ Лукан не помръдна, все още придържайки кървящата рана до устата си~ Хранеше се от него~ * 0, Боже Мой~ - изстена тя, докато повдигаше ръце за да запуши устата си и да спре писъка, който щеше да излезе от нея~ - Не, не, не, не ~~~~ 0, Лукан, не~ Той повдигна глава изведнъж, сякаш сега бе чул тихото й мъчение~ Или може би я беше усетил, на не повече от 100 ярда от него, див и ужасяващ, изглеждащ като нещо, което никога не беше виждала преди~ Не е истина, ужасеният й ум се опитваше да наложи~ 109 I Беше виждала такава бруталност преди и ако разумът й забраняваше тогава да назове ужаса, то сега се надигна в нея, като студен вятър~ - Вампир~ - прошепна тя, гледайки към окървавеното лице на Лукан, и светещите му диви очи~ ^ПяЛ^Оу f У призмата на кръв го обгърна, остра и металическа, носът му потъна в сладкия, меден дъх~ Част от него се опита да заглуши любопитството си, изсумтя, когато сведе поглед и забеляза огнестрелната рана на лявото си рамо~ Той не чувстваше болката, беше само изпълването с енергия, което винаги се появяваше след като се нахрани~ Но той искаше още~ Нуждаеше се от повече, отговори ревът на звяра в него~ Гласът растеше~ Изискваше~ Призовавайки го към ръба~ Но там той нямаше да има позиция, за дълго време~ Лукан затегна, като с менгеме челюстите си една към друга, толкова силно, че зъбите му щяха да се разрошат~ Той трябваше да вземе нещата под контрол, трябваше да се махне от там и да се върне обратно, където щеше да бъде в състояние да се измъкне от тази глупост~ От два часа той вървеше в тъмните улички, кръвта му още не се бе успокоила, барабанеше в слепоочията му, гняв и глад ръководеха всяка частица от съзнанието му~ Бе опасен за всички в това състояние, изнервеното му тяло не беше укротено~ Бродеше из града като призрак, без ясна цел, въпреки че краката му - всяко негово сетиво го отвеждаше целенасочено към Габриел~ Тя не беше отишла у дома~ Лукан не бе сигурен къде е тя, докато невидимите нишки свързващи го с уханието и чувствата й не го доведоха пред жилищна сграда в северният край на града~ При нейната приятелка, без съмнение~ В прозореца на горния етаж светеше, така че всичко, което го отделяше от нея бяха малкото стъкло и тухлите~ Но той нямаше да се опитва да я види, не само защото червеният Мустанг паркиран отвън имаше полицейски светлини на таблото~ Лукан не трябваше да вижда отражението си в предното стъкло, знаеше, че неговите зеници, все още бяха в тесния център на ирисите му, зъбите му се показваха зад строго стиснатите му устни~ Той изглеждаше, като чудовище~ Чудовището, което Габриел видя от първа ръка тази нощ~ Лукан изръмжа, принуден да си припомня ужасеният й израз, отново и отново, понеже беше убил Слугата~ Той все още можеше да я види как прави колеблива крачка назад, в очите й се четеше отвращение и ужас~ Тя беше виждала какво е той в действителност и все пак го обвини в мига преди да избяга~ Той не се опита да я спре, нито с думи, нито със сила~ Всичко, което усещаше беше чистия прилив на ярост, когато остави плячката си пресушена~ Тогава той остави тялото сякаш беше боклук, чувствайки увеличаващия се гняв, когато помисли какво може да се случи на Габриел ако попадне в ръцете на Единакът~ Лукан поиска да разкъса човека на части - близо е, той ясно си спомни зверството, което стори~ Той е хладнокръвен, следователно притежаваше свиреп контрол~ Каква шибана шега~ Грижливо поддържаният му маскарад му се изплъзна от момента, в който за първи път видя Габриел Максуел~ Тя го правеше слаб, незащитена от недостатъците му~ Характерът му искаше неща, които никога нямаше да има~ Той гледаше нагоре към онзи прозорец, гръдният му кош се повдигна щом преодоля свирепото желание да скочи до там, да унищожи разстоянието по между им, да вземе Габриел някъде, където ще може да я пази от всички единствено за себе си~ Нека се страхува от него~ Нека го презира за това, което е, стига топлото й тяло да е под него, облекчавайки болката му, както само тя умее~ Да, звярът в него изръмжа, знаеше само това, което искаше, от което се нуждаеше~ Преди да се поддаде на импулса, Лукан сви ръката си в юмрук и силно я стовари върху капака на полицейската кола~ Алармата виеше в превозното средство, завесите на всеки близък прозорец се раздалечиха, заради бъркотията, Лукан скочи на разстояние от бордюра, пъхна се в сенките на избледняващата нощ~ * Всичко е наред - каза гаджето на Мегън, когато се върна в апартамента й, след като отиде да спре внезапно включилата се аларма на колата си~ - Проклето нещо~ - Винаги се е задействала лесно~ Съжалявам за това~ Нямахме нужда от още напрежение тази нощ, а? * Вероятно са само деца, създаващи проблеми~ - добави Мегън от дивана, където беше Габриел~ Габриел кимна, съгласявайки се с нея в опит да я успокои, но тя не повярва и за една секунда~ Това беше Лукан~ Тя можеше да го усети отвън, странно усещане, което не можеше да опише~ Не беше страх или ужас~ Само дълбокото осъзнаване, че е наблизо~ Че се нуждае от нея~ Че я желае~ Бог да й е на помощ, но тя се надяваше той да дойде до вратата, да я измъкне от там и да й помогне да превъзмогне ужаса, на който беше свидетел преди малко~ Обаче той си отиде сега~ Чувстваше отсъствието му, така силно, както знаеше, че я е последвал~ - Габи, затопли ли се, достатъчно? Искаш ли още чай? - попита Мегън -Не, благодаря~ Габриел държеше топлата чаша чай от лайка с двете си ръце, чувството за вътрешният хлад бе от онези, които не можеш да прогониш с одеяла и топла вода~ Сърцето й все още бе на състезание, умът й се възстановяваше от объркването и недоверието~ Лукан бе разкъсал гърлото на онзи човек~ Със зъбите си~ Той постави устата си върху раната и изпи кръвта му, която потече по лицето му~ Той беше чудовище, излязло от някой кошмар~ Като онези злодеи, които нападнаха и убиха пънкаря пред нощния клуб - нещо, което изглеждаше толкова назад в миналото сега, че тя трудно можеше да повярва, че се е случило~ Но беше точно, като онази вечер, в която стана свидетел на убииство: но този път Лукан беше в центъра на случващото се~ Габриел отиде при Мегън, за да се отърси от отчаянието, нуждаеше се от нещо познато, все още се страхуваше да се прибере в собственият си апартамент, в случай, че приятелите на Лукан я чакат там~ Тя каза на Мегън и приятеля й, Рей, как я е заговорил психопат на улицата от полицейското управление~ Тя преразказа събитията, че няколко дни по - рано той я е шпионирал, а когато са се сблъскали тази вечер в ръката му имаше пистолет~ Тя не беше сигурна защо изцяло отстрани Лукан от историята, чието присъствие бе в повратния момент~ Тя допусна това до известна степен, защото независимо от методите му, той бе убил тази вечер, за да я защити и тя почувства за необходимост да отклони вниманието от него~ Дори и да е вампир~ Господи, това звучи абсурдно, дори да го помисля~ * Габ, миличка~ Трябва да докладваме за случилото се~ Мъжът изглеждаше наистина откачен~ Полицията трябва да чуе за това, за да го приберат от улицата~ Рей и аз можем да те вземем~ Ние ще отидем до центъра и ще намерим твоя приятел детектив~ * Не - Габриел поклати глава, тя постави студената чаша чай на масичката до дивана с треперещи ръце~ - Не искам да ходя никъде тази нощ~ Моля те, Мегън~ Имам нужда от почивка~ Толкова съм уморена~ Мегън взе ръката на Габриел и я стисна леко~ * Добре ще получиш възглавница и одеяло~ Няма да ходиш никъде, докато не си готова, скъпа~ Радвам се, че си добре~ * Ти си късметлийка, че си се измъкнала~ - потвърди Рей, докато Мегън взе чашата на Габриел и я отнесе в кухнята, преди да отиде за спално бельо надолу по коридора~ - Някой може да няма такъв късмет~ Сега не съм на работа и ти си приятелка на Мег, така че нямам сила по въпроса, но ти носиш отговорност да не позволиш на този човек да му се размине за това, което направи тази нощ~ * Той няма да нарани никого~ - прошепна Габриел~ И въпреки че те говореха за мъжа, който извади пистолет срещу нея, тя не можеше да си представи, че те биха могли да кажат същите неща за Лукан~ Той не можеше да си спомни как се е върнал обратно в укритието си, или от колко време е там~ Въз основа на потта той трябва да е работил в оръжейната, където е тренирал над сръчността си, сигурно се бе прибрал преди часове~ Лукан не включи осветлението~ Все пак очите му го измъчваха достатъчно на тъмно~ Всичко, от което се нуждаеше бе горенето в мускулите му, докато ги караше да работят, за да възвърне контрола над тялото си, както неговата система бавно се възстановяваше, което се дължеше на жаждата~ Лукан достигна до един от кинжалите на рафта до него, пръстите му тестваха края на острието, като се обърна по пътеката към коридора за тренировъчния салон~ Той 1 12 I усещаше, повече, от колкото виждаше, мишената в края, и когато освободи острието в тъмното, той знаеше че силното туп, означаваше че е уцелил мъртвият център~ * По дяволите, да~ - промърмори той, гласът му все още бе груб, зъбите му не бяха намалели~ Мерникът му се е усъвършенствал~ Той беше на косъм от провала в последните няколко опита с остриетата~ Нямаше да се откаже, докато се отърсваше от последните въздействия на неговото хранене~ Това можеше да отнеме известно време, помисли си той, все още се чувстваше зле от предозирането с кръв, която беше консумирал~ Лукан тръгна по протежение тренировъчната зала, за да вземе оръжието си от целта~ Той издърпа лесно кинжалът, със задоволство отбеляза дълбоката следа, която би могъл да нанесе на Единакът или на Слугата вместо на мишената~ Той се обърна назад, за да започне нова серия, чу тих цъкащ звук, някъде пред него в салона, след това изгаряща светлина заля по дължина и широчина тренировъчното съоръжение. Лукан се отдръпна, когато главата му експлодира от неочакваното нападение~ Той се опита да премигне няколко пъти, замаян от разстоянието, присви очи, заради блясъка на светлината, който се отрази в огледалните стени, в чиято вътрешност бяха защитата и оръжията на тренировъчната част на салона~ Там той видя голямата фигура на другият вампир, подпрял набитото си рамо срещу стената~ Един от войните го наблюдаваше от сенките~ Теган~ Исусе~ От колко време ли беше там? * Всичко наред ли е? - попита той апатичен, както винаги облечен с тъмна риза и широки дънки~ - Ако светлината е прекалено силна за теб~ * Всичко е наред~ - изръмжа Лукан~ Звездите го заслепиха, щом се опита да се приспособи към яркия блясък~ Той вдигна глава и се принуди да срещне Теган~ - Бях на път да ги включа така или иначе~ - Очите на Теган се втренчиха дълбоко в него, докато го наблюдаваше той знаеше~ Ноздрите му горяха, устните му се извиха иронично от изненада~ * Бил си на лов тази нощ~ И кървиш~ * Е, и? * Е, и, не е като да се превърне в сензация~ Обикновено е твърде рано за това~ Лукан изпусна едно проклятие~ * Може ли да не душиш около задникът ми точно сега? Не съм в настроение за компания~ * Без майтап~ Чувстваме се малко напрегнати, нали? - Теган тръгна самоуверено напред, за да разгледа оръжията изложени за тренировка~ Той не поглеждаше към Лукан в момента, но разчете мъката му, като че ли се разпростираше пред него на масата заедно с колекцията от кинжалите, ножовете и различните други остриета~ - Изкарваш насъбралата се агресия с упражнения? Трудно е да се концентрираш с цялото бучене в главата си~ Мога да се обзаложа~ Кръвта тече толкова силно, че можеш да чуеш всичко~ Всичко за което можеш да мислиш е гладът~ Още нещо, което знам, той те притежава~ Лукан провери тежестта на другото острие в ръката си, опита се да различи следата и баланса на ръчно изработеният кинжал~ Очите му се фокусираха за около секунда~ Пръстите го сърбяха да използва оръжието за нещо повече от мишената~ С ръмжане, изправи ръката си и остави кинжалът да полети в пространството~ Ударът звучеше силно от другият край в тишината, пряк изстрел в гърдите през сърцето~ * Теган, разкарай се от тук~ Не се нуждая нито от коментари, нито от публика~ * Не ти харесва някой да те наблюдава твърде отблизо~ Започвам да разбирам за що~ * Не казвай големи думи~ * Не? - Теган се втренчи в него за един дълъг момент, поклати бавно глава и изруга~ -Бъди внимателен, Лукан~ * Исусе Христе~ - изплю той грубо, нападайки вампира с черната си ярост~ - Съвет ли ми даваш, ти? * Какво толкова? - мъжкият вдигна небрежно рамене - Може да е предупреждение~ * Предупреждение~ -Лукан излая със смях, ехото звучеше глухо в пространството~ - Това е шибано богатство~ Идващо от теб~ * Вървиш по ръба, човече~ Виждам го в очите ти~ - Той поклати глава, светло кафявата му коса падна около лицето му~ - Ямата е твърде дълбока, Лукан~ Мразя да наблюдавам как пропадаш~ * Спести ми загрижеността си~ Ти си последният човек от когото искам да го чуя~ * Да, държиш всичко под контрол, нали? * Всичко е наред~ * Може да си го повтаряш, Лукан~ Може би ще повярваш в това~ Защото те виждам сега, не съм сигурен, дали това не е ада~ Обвинението пробуди гневът на Лукан~ Заслепен от скоростта и яростта, той събори другия вампир, зъбите му се оголиха с гневно съскане~ Той не можа да осъзнае, че в ръката му има нож, докато не видя сребърния ръб да се притиска към гърлото на Теган~ * Разкарай се от очите ми~ Можеш ли да ме разчетеш правилно сега? * Искаш да ме нараниш ли, Лукан? Нуждаеш се от кръвта ми? Направи го~ Мамка му, човече~ Не бих те предал~ Лукан хвърли ножа настрани и изрева, сграбчи ризата на Теган с юмруците си~ С оръжията беше лесно~ Имаше нужда да почувства плътта и кръвта с ръцете си, усети яростен и силен удар, подчиняващ чудовището, така че да бъде отново с ума си~ * По дяволите~ - Теган започна да се смее, неговият нахален поглед разгоря допълнително яростната необузданост, така че очите на Лукан пламнаха~ - Вече имаш една дупка в крака~ Нали? * Майната ти~ - изръмжа Лукан на вампира, който от много отдавна му е доверен приятел~ -Трябва да те убия~ Трябва да те убия след това~ Теган дори не трепна от заплахата~ * Отново ли си търсиш неприятели, Лукан? Тогава погледни в огледалото~ Там е кучият син, който те побеждава всеки път~ Лукан улови Теган и го блъсна в отсрещната стена на залата за тренировки~ Стъклото се пропука под въздействието на раменете и торса на Теган, разбивайки се около него като ореол~ Въпреки усилията си да отрече това което чу, Лукан улови разяреното си отражение, копирано стотици пъти в счупените парчета~ Той видя зениците си, светещите си ириси, очите на Единакът гледащи към него~ Огромните му зъби се подаваха през разтворените му устни, лицето му беше изкривено от отвратителна маска~ Той видя всичко, което мразеше, което си обеща да заличи от живота си, точно както Теган каза~ И сега, през вратите зад него в множеството отражения, той видя да идват Николай и Данте, докато минаваха през тренировъчното съоръжение~ 1 14 I * Никой не ни каза че ще има парти~ - повлачи Данте, макар и да се опитваше да гледа между двамата бойци всичко беше непредвидимо~ * Какво става? Добре ли сте? Дълга, напрегната тишина се спусна над стаята~ Лукан освободи Теган от наложеното задържане, бавно се изтегли от него~ Сведе поглед, рязката му реакция, трябваше да защити другите воини от необуздаността им~ Срамът, който чувстваше беше нещо ново за него~ Горчивият вкус от това не му хареса, не можеше да говори за жлъчката, която се бе издигнала в него~ Накрая, Теган наруши тишината~ * Да - каза той, неговите ококорени очи никога не напускаха лицето му ~ - Ние сме добре~ Лукан се извърна от Теган и другите, бедрото му смачкано в масата за оръжия отправи с рязко потръпване, докато вървеше към изхода * По дяволите, той се е надрусал тази вечер~ - промърмори Нико~ - Мирише на пресен лов~ Докато той преминаваше тренировъчната зала, чу Данте да шепне~ - Не, човече~ Мирише, като на касапница~ Искам да използваш всичко! * Може би - лениво обеща той, вече отегчен от красивата си играчка~ К~ Делейни, дипломирана медицинска сестра, се беше оказала достатъчно добро забавление през първите няколко часа, които бе прекарал с нея в частната си квартира~ Но както всички хора, подвластни на силата на вампирската източваща целувка, в края на краищата беше спряла да се бори и сега се молеше за края на мъченията си~ Гола, тя се извиваше срещу него като мъркаща котка, триеше кожата си в устните му и скимтеше, когато отказваше да я ухапе~ * Моля те - изхленчи тя отново и вече започваше да го ядосва~ Не можеше да отрече удоволствието, което беше получил от нея, от податливото й тяло и от възхитителното, дълбоко задоволство, когато го допусна до сладката си, сочна шия~ Но всичко свърши~ Беше приключил с нея, освен ако не решеше да изсмуче и последната капка от ,ще - жената човек изстена, настани се в скута му и изви врата си към устата му~ Уви ръце около врата му и го притегли към себе си, а очите й натежаха, сякаш бе дрогирана~ - Моля те~~~ вземи повече от мен~ човечността на жената и да я направи една от висшите му Слуги~ Още не~ Можеше да реши отново да си поиграе~ Но ако сега не се отдръпнеше от търсещите й ръце, имаше вероятност да се изкуши и да пресуши сестра К~Делейни до онази деликатна, повратна точка, последвана от смъртта~ Избута я от скута си безцеремонно и се изправи на крака~ * Не - оплака се тя, - не си отивай~ Той вече беше прекосил стаята~ Разкошните гънки на копринената му роба се вееха около тялото му, докато крачеше през спалнята и влизаше в кабинета си, който се намираше от другата страна на коридора~ Тази стая, неговото тайно убежище, беше обзаведена с точно толкова лукс, колкото желаеше: изискани мебели, безценни художествени произведения и антики, килим, изтъкан от персийски ръце в разгара на кръстоносните походи~ Всичко това бяха спомени от неговото собствено минало, предмети събирани през безброй векове, заради удоволствието което му доставяха и наскоро донесени тук, в базата на напълващата му армия в Нова Англия~ Имаше също така и една наскоро придобита творба~ Точно тази (серия от модерни фотографии) не му харесваше изобщо~ Той се загледа в черно-белите образи на няколко от свърталищата на Единаците из града и не можа да сдържи яростния си рев~ * Хей~~~ тези не са твои~~~ Отправи поглед на досада към мястото, където в момента стоеше жената, довлачила се след него от другата стая~ Тя се свлече на величествения килим зад гърба му, а лицето й се нацупи като на малко момиченце~ Главата й се килна на раменете, докато премигваше отсъстващо, сякаш едва успяваше да фокусира погледа си и се загледа в колекцията от фотографии~ * 0? - попита той, без особено желание да играят игрички, но достатъчно любопитен да разбере какво в снимките беше успяло да проясни замъгления й ум~ - На кого мислиш, че принадлежат? * На моя приятелка~~~ нейни са~ Веждите му се повдигнаха в отговор на невинното откровение~ * Познаваш фотографа така ли? Младата жена кимна бавно~ * Приятелката ми~~~ Габи~ * Габриел Максуел - промълви и извърна глава, сега вече вниманието му беше напълно приковано~ - Разкажи ми за нея~ Какво интересно намира в местата, които снима? 1 16 I Този въпрос се въртеше из ума му още откакто Габриел за пръв път привлече вниманието му, като неудобен свидетел на убийство, лекомислено извършено от няколко от новите му попълнения~ Беше ядосан, но не и разтревожен, да чуе за жената Максуел от Слугата в полицейското управление~ Да види любопитното й лице в затворената и охранявана лудница също не му достави удоволствие~ Но очевидното й желание да документира вампирски убежища беше това, което възбуди нездрав интерес у него~ До сега беше зает с други, по-важни събития, които изискваха вниманието му~ Беше съсредоточен другаде и му стигаше просто да държи под око Габриел Максуел~ Може би нейният интерес и дейности трябваше да бъдат разгледани по-отблизо~ В действителност можеше да се наложи да бъде подложена на разпит~ И измъчвана, ако това щеше да му достави удоволствие~ * Нека си поговорим за приятелката ти~ Неговата изморена играчка отметна глава, след което падна обратно на килима, и размаха ръце, като капризно дете, на което са му отказали желана играчка~ * Не, нека не говорим за нея - измърмори тя, а бедрата й се повдигнаха от пода~ - Ела тук~~~ първо ме целуни~~~ да говорим за мен~~~ за нас~~~ Той направи крачка към жената, но намеренията му трудно биха се нарекли доброжелателни~ Присвитите му зеници може и да я бяха заблудили, че я желае, но гняв беше това, което пулсираше в тялото му~ В здравата му хватка се четеше презрение, когато застана над нея и я издърпа на крака пред себе си~ * Да - въздъхна тя, готова да изпълни всяка негова заповед~ С разперена длан, той изви главата й на една страна върху рамото, откривайки бледата ивица кожа, която все още бе надраскана и кървяща от последния път, в който я вкуси~ Покри грубо раната, а зъбите му се издължиха с настървение~ * Ще ми кажеш всичко, което искам да зная - прошепна той, смъртоносен в своя контрол над нея, докато се взираше в замъгления й поглед~ - От този момент нататък, ти, сестра К~ Дилейни, ще правиш точно това, което ти кажа~ Оголи зъбите си и ги заби свирепо като пепелянка, източвайки и последната частица от разума, както и посредствената й човешка душа с едно последно захапване~ Габриел направи обиколка на апартамента си, проверявайки внимателно дали всички ключалки на вратите и прозорците са заключени~ Беше се прибрала вкъщи в ранния следобед, след като бе напуснала жилището на Меган сутринта, веднага щом приятелката й тръгна за работа~ Мег й беше предложила да остане толкова дълго, колкото желае, но Габриел не можеше да се крие вечно, а и никак не й харесваше мисълта, че може да въвлече приятелката си още по-надълбоко в ситуация, която с всеки изминал час ставаше все по-ужасяваща и необяснима~ Първоначално избягваше да се върне в апартамента си и се беше лутала из града в някаква параноична мъгла, като се опитваше да не се поддава на надигащата се в нея исте рия~ 1 17 I Инстинктът й подсказваше да се приготви за битка~ 1 18 I Битка, която знаеше, че скоро ще настъпи~ Притесняваше се, че ще намери Лукан, някой от неговите приятели кръвопийци, или нещо още по-лошо да я очаква, щом се прибере у дома~ Но денят беше ясен и слънчев, когато най-накрая се завърна и откри апартамента си празен, с всяка вещ на мястото й~ Сега, когато нощта настъпваше навън, тревогите й се завърнаха с десетократна сила~ Обвивайки ръце около пашкула, който представляваше, облечена в прекалено широк бял пуловер и джинси, тя се запъти обратно към кухнята, където телефонният й секретар мигаше за две нови съобщения~ Бяха от Меган~ Приятелката й беше звъняла през последния един час, след първото си съобщение за намереното тяло на спортната площадка, където Габриел беше нападната миналата нощ~ Меган беше обезумяла, докато разказваше на Габриел за полицейският рапорт, който беше взела от Рей, описвайки как нейният нападател изглежда е бил разкъсан от животни, малко след като се е опитал на нарани нея~ Имаше и още~ Полицейски офицер е бил убит в управлението; а оръжието му е било намерено до разкъсаното тяло в детския парк~ - Габи, моля те, обади се, когато чуеш това~ Знам, че си изплашена, мила, но полицията наистина се нуждае от твоите показания~ Рей ще свърши работа скоро и каза, че може да мине да те вземе, ако мислиш, че с него ще се чувстваш в безопасност~~~ Габриел натисна бутона за изтриване~ И почувства как косата на врата й настръхва~ Вече не беше сама в кухнята~ Сърцето й забърза ход и тя се завъртя с лице към натрапника, като не се изненада особено, че това е Лукан~ Той стоеше на прага на вратата към всекидневната, наблюдавайки я със замислено мълчание~ Или може би просто оценяваше следващото си ястие~ Странно, но Габриел осъзна, че не е толкова изплашена от него, колкото му бе ядосана~ Изглеждаше толкова нормален, дори сега, застанал там, облечен с тъмно яке, черни панталони, шити по поръчка, и скъпо изглеждаща риза, която беше няколко тона потъмна от пленителните му сребърни очи~ Нямаше и следа от чудовището, което беше видяла миналата нощ~ Беше само мъж~ Тъмният любовник, който само си мислеше, че познава~ Тя се улови, че би предпочела той да се появи с оголени зъби и яростни искри в необичайно преобразените му очи, също като ужаса, който беше изригнал от него миналата нощ~ Щеше да е по-честно, отколкото това външно подобие на нормалност, което я караше да иска да се преструва, че всичко е наред~ Че той наистина е детектив Лукан Торн от полицията в Бостън, мъж, заклел се да защитава невинните и да поддържа закона~ Мъж, в когото би могла да се влюби, а и вероятно вече беше~ Но всичко свързано с него беше лъжа~ * Казвах си, че няма да идвам тук тази нощ~ Габриел преглътна тежко~ * Знаех, че ще дойдеш~ Знам, че ме проследи миналата нощ, след като избягах от теб~ Нещо потрепна в проницателният му поглед, който я беше приковал с прекомерната си настойчивост~ Прекалено много приличаше на милувка~ * Нямаше да те нараня~ Не искам да го правя и сега~ * Тогава си тръгни~ Той поклати глава~ И пристъпи напред~ * Не и преди да поговорим~ * Имаш предвид, не и преди да си сигурен, че аз няма да проговоря - отвърна тя, опитвайки се да не се поддава на чувството за сигурност, само защото той изглеждаше като мъжът, на когото бе вярвала~ Или защото тялото й (дори идиотското й сърце) откликна още щом го видя~ * Има неща, които трябва да разбереш, Габриел~ * 0, аз разбирам - каза тя, удивена, че гласът й не трепна~ Пръстите й се стрелнаха към врата й и потърсиха висулката във формата на кръст, която не беше носила от първото си причастие~ Сега нежният талисман изглеждаше като абсурдно неубедителна защита, докато стоеше пред Лукан, а помежду им нямаше нищо, което да ги разделя, освен няколко крачки на дългите му, мускулести крака~ - Няма нужда да ми обясняваш нищо~ Предполагам, че ми отне известно време, но мисля, че най-накрая разбрах всичко~ * Не~ Не си~ - Той пристъпи към нея, но се спря, за да огледа връзката от тебеширено бели глави завързани над главата му, на вратата на кухнята~ - Чесън, - провлечено изкоментира той, и се подсмихна развеселено~ Габриел отстъпи на крачка от него, маратонките й изскърцаха по плочките в кухнята~ * Казах ти, очаквах те~ Освен това се беше подготвила, преди той да дойде~ Ако се огледаше, щеше да открие същата декорация над прага на всяка стая в апартамента, включително над входната врата~ Но това изглежда не го интересуваше~ Многото ключалки не го бяха спрели, нито допълнителния опит за охранителни мерки~ Разхождаше се необезпокояван, под домашното приготвеното от Габриел средство за отблъскване на вампири, а очите му бяха тъмни и съсредоточени върху нея~ Докато се приближаваше, тя заотстъпва навътре в кухнята и накрая усети плота зад себе си~ Бутилка от освежител за уста лежеше върху полирания гранит~ Тя вече не съдържаше Скоуп, а нещо друго, което беше взела на път за вкъщи тази сутрин, когато се отби в „Сейнт Мери" за отдавна отлагана изповед~ Габриел грабна пластмасовото шише от плота и го задържа до гърдите си~ * Светена вода? - попита Лукан, хладно срещайки погледа й~ - Какво мислиш да правиш с нея, да я хвърлих върху мен? * Ако се наложи~ Той се придвижи толкова бързо, че тя видя смаяно само размазано петно пред себе си, когато се протегна и сграбчи малкото шишенце от ръцете й и го изля върху ръцете си~ Прокара капещите си пръсти върху лицето и лъскавата си черна коса~ Нищо не се случи~ Лукан хвърли безполезната бутилка настрана и направи още една крачка към нея~ * Не съм това, което си мислиш, Габриел~ Звучеше толкова разумно, че тя почти му повярва~ * Видях какво направи~ Ти уби човек, Лукан~ Той спокойно поклати глава~ * Убих човешко същество, което вече не беше човек - и всъщност едва ли е имало нещо човешко в него~ Човечността, която е притежавал е била изтръгната от вампира, който го е превърнал в Слуга~ Той вече беше мъртъв~ Аз само довърших започнатото~ Съжалявам, че стана свидетел, но не мога да се извинявам~ И няма да го направя~ Ще убия всеки, човек или не, който има намерение да те нарани~ * Което те прави или опасно покровителствен, или просто обикновен психопат~ Без да споменаваме нищо за факта, че разряза гърлото на човека със зъбите си и му изпи кръвта! Тя зачака друг отрепетиран отговор~ Някакво друго разумно обяснение, което би я накарало да сметне, че дори нещо толкова невероятно, като вампирите, може в действителност да има смисъл (и да съществува) в реалния свят~ Но Лукан не й даде подобен отговор~ * Това не е начина, по който исках да се развият отношенията ни, Габриел~ Бог ми е свидетел, че заслужаваш повече~ - Той измърмори нещо под носа си, на език, който тя не разбра~ - Заслужаваш да бъдеше въведена в това нежно, от мъж, който ще ти каже и направи правилните неща за теб~ Точно заради това исках да изпратя Гидиан~~~ - Прокара пръсти през косата си в жест на безсилие~ - Не съм адвокат на своята раса~ Аз съм войн~ Понякога и екзекутор~ Занимавам се със смърт, Габриел, и не съм свикнал да се извинявам на никого за действията си~ 120 I * Не те моля за извинение~ * Какво тогава~~~ за истината? - усмихна се криво той~ - Ти я видя миналата нощ, когато убих Слугата и го пресуших~ Това е истината, Габриел~ Това е, което съм в действител ност~ Тя почувства, че й прилошава, когато той дори не се опита да отрече ужаса на това, което й казваше~ * Ти си чудовище, Лукан~ Мили Боже, ти си нещо излязло от кошмар~ * Според човешките суеверия и фолклор, да~ Тези истории ти препоръчват да се бориш с моя вид с чесън и светена вода - пълен фарс, както сама видя~ В действителност, нашите раси са силно преплетени~ Не сме толкова различни един от друг~ * Наистина ли? - присмя се тя, а истерията я сграбчи, когато той направи още една крачка към нея, карайки я отново да отстъпи~ - Последният път, когато проверих, канибализмът не беше начело на списъка ми с неща, които трябва да свърша~ Както й да се чукам с немъртви, но изглежда го правя доста редовно напоследък~ Той се засмя безстрастно~ * Уверявам те, не съм немъртъв~ Дишам също като теб~ Кървя по същия начин~ Мога да бъда убит, макар и не толкова лесно, и живея от много, много отдавна, Габриел~ - Той се приближи до нея, преодолявайки малкото разстояние в кухнята, което ги разделяше~ - Аз съм също толкова жив, колкото и ти~ Сякаш, за да го докаше, топлите му пръсти се увиха около нейните~ Насочи ръката й между телата им и притисна дланта й към гърдите си~ Сърцето му биеше силно и равномерно през меката материя на ризата му~ Тя почувства как въздухът минава през дробовете му, докато се разширяваха и свиваха, а топлината на тялото му проникваше в пръстите й, просмукваше се в уморените й сетива, като успокояващ мехлем~ * Не - тя се дръпна далеч от него~ - Не, проклет да си! Без повече измами~ Видях лицето ти миналата нощ, Лукан~ Видях зъбите и очите ти! Ти каза, че онова е истинското ти аз, така че какво е това? Всичко, за което се представяш сега, всичко, което чувствам, когато съм близо до теб, е илюзия, така ли? * Аз съм истински, такъв какъвто съм пред теб сега~~~ и както ме видя миналата нощ~ * Покажи ми тогава~ Позволи ми да видя другото ти лице, вместо това сега~ Искам да знам с какво си имам работа, така би било честно~ Той се намръщи, макар че подозрението й го нарани~ * Промяната не може да бъде предизвикана просто така~ Тя е физиологична и се появява с глада или в моменти на силни емоции~ * И с колко време разполагам, преди да решиш да разкъсаш югуларната ми вена и да ме пресушиш? Две-три минути? Няколко секунди? 121 I Очите му заблестяха в отговор на провокацията й, но гласът му остана равен~ * Няма да те нараня, Габриел~ * Тогава защо си тук? Да ме изчукаш пак, преди да ме превърнеш в нещо толкова ужасно като теб? * Исусе - дръпна се рязко той~ - Не това е начина~~~ * Или се каниш да ме направиш личният си вампирски роб, като този, който уби миналата нощ? * Габриел - челюстта на Лукан се стегна, когато стисна зъби със сила, достатъчна да строши стомана~ - Дойдох тук, за да те защитя, по дяволите! Защото имам нужда да зная, че си в безопасност~ Може би съм тук защото направих грешка с теб и искам да се опитам да я поправя някакси~ Тя остана неподвижна, попивайки всяка дума от неочакваното му откровение и наблюдаваше играта на емоциите върху острите му черти~ Гняв, безсилие, желание, несигурност~~~ прочете всичко това в пронизващия му поглед~ Бог да й е на помощ, но и тя чувстваше същото, а и буря бушуваше в нея~ * Искам да си вървиш, Лукан~ * Не, не искаш~ * Не желая да те виждам никога повече! - извика тя и отчаяно искаше да й повярва~ Вдигна ръка, за да го зашлеви, но той я хвана ловко, преди да успее да го удари~ - Моля те~ Просто се махни оттук, веднага! Като я пренебрегна напълно, Лукан хвана ръката, с която беше замахнала към него, и я поднесе нежно към устата си~ Устните му се разделиха бавно, когато положи върху дланта й гореща, чувствена целувка~ Тя не почувства ухапване от зъби, само нежната топлина на устата му и влажната милувка на езика му, когато подразни чувствителната плът между пръстите й~ Главата й се замая от възхитителното чувство за устните му върху кожата й~ Краката й се подкосиха, крайниците й омекнаха и съпротивата й започна да се стопява, стартирайки от сърцето й~ * Не - каза тя, хвърляйки думата към него, докато издърпваше ръката си от слабата му хватка и го избута далеч от себе си~ - Не~ Няма да ти позволя да ми причиниш това, не сега~ Всичко между нас се промени! Сега е различно~ * Единственото различно нещо, Габриел, е че сега ме гледаш с отворени очи~ * Да - тя се насили да го погледне~ - И не харесвам това, което виждам~ Усмивката му не съдържаше никаква милост~ * Не можеш да кажеш същото и за начина, по който те карам да се чувстваш~ 122 I Габриел не беше сигурна как го правеше, как можеше да се движи толкова бързо, колкото на нея и отнемаше да премигне, но в същия момент, дъха на Лукан се плъзна по ухото й, дълбокият му глас избоботи до врата й, а тялото му се притисна към нейното~ Беше прекалено много, за да го понесе: тази ужасяваща нова действителност, въпросите, които дори не знаеше как да зададе~ А допълнителното объркване, причинено от невероятната сила на докосването на Лукан, гласът му, устните, които леко хапеха нежната й кожа~ * Спри! - Опита се да го отблъсне, но той беше стена от мускули и невъзмутима, тъмна непоколебимост~ Лукан устоя на гнева й, а безсмислените удари, които нанасяше върху масивните му гърди, изглежда не го засягаха особено~ Спокойното му изражение остана вкаменено също като тялото му~ Тя се отдръпна от него с чувство на безсилие и мъка~ -Господи, какво се опитваш да докажеш, Лукан? * Че не съм чудовището, за което искаш да ме мислиш~ Тялото ти ме познава~ Сетивата ти подсказват, че си в безопасност с мен~ Просто трябва да се вслушаш в тях, Габриел~ И да ми повярваш, когато ти казвам, че не съм дошъл тук, за да те сплашвам~ Никога няма да те ударя, или взема от кръвта ти~ Кълна се в честта си, че никога няма да те нараня~ Тя се засмя с възмущение, лесно предвидима реакция при мисълта, че вампир притежава нещо подобно на чест, да не говорим за факта, че се заклева в нея в нейно присъствие~ Но Лукан беше уверен и съвсем сериозен~ Може би беше луда, защото колкото по-дълго гледаше сребристият му поглед, съмнението, което отчаяно искаше да задържи, отслабваше~ * Аз не съм твой враг, Габриел~ От векове, моя вид и твоя се нуждаят един от друг, за да оцелеят~ * Вие се храните от нас - прошепна тя на пресекулки, - като паразити~ Сянка премина през лицето му, но не реагира на обидата в обвинението й~ * Ние ви защитаваме~ Някои от моя вид, дори обичат представителки на вашия, споделяйки с тях живот на кръвно-обързана двойка~ Това е единственият начин вампирската раса да продължи да съществува~ Без човешки жени, които да износят децата ни, с времето ще изчезнем~ Това е начина, по който съм се появил, както и всички като мен~ * Не разбирам~ Защо не можете~~~ да се смесвате с жени от вашия вид? * Защото няма нито една~ В следствие на генетичен недостатък, потомството на Породата е единствено мъжко, от първия до последния представител, вече няколко стотин поколения~ Последното откритие, сред всички удивителни новини които беше чула, я накара да се замисл и~ * Това означава ли, че майка ти е човек? Лукан кимна леко~ * Беше~ 123 I * А баща ти? Той е бил~~ Преди тя да успее да каже думата вампир, Лукан отговори: * Моят баща, и още седем други Древни, като него, не бяха от този свят~ Те са първите от моя вид, и са дошли от друга, много по-различна от тази, планета~ Отне й секунда да осъзнае какво чува, особено на фона на всичко друго, с което трябваше да се справи в момента~ * Какво имаш предвид, че те са били извънземни? * Били са изследователи~ Всъщност диви, войнствени завоеватели, които се разбили тук, преди много време~ Габриел го погледна втренчено~ * Баща ти е бил не само вампир, но освен това и чуждоземец? Имаш ли идея колко откачено звучи това? * Това е истината~ Народа на баща ми не са се наричали вампири, но по дефиниция на хората, те са точно това~ Хранителната им система е била твърде напреднала за суровия протеин на земята~ Не са можели да обработват растенията и животните, така както хората, така че се научили да си набавят нужното от кръвта~ Хранели са се без да се ограничават и междувременно заличили цели популации~ Без съмнение си чувала за някои от тях: Атлантида, Майте~ Безброй други безименни, неотбелязани в историята цивилизации, които изчезвали, както изглежда безследно, през нощта~ Много от масовите смъртни случаи, които историята приписва на епидемии и бедствия, не са били изобщо такива~ Мили Боже~ * Да приемем, че повярвам на всичко, което казваш, тогава говорим за хиляди години на масово избиване~ - Тръпки полазиха по гърба й, когато той не каза нищо, за да го отрече~ - А те~~~ те~~~ а ти~~~ Господи, не мога да повярвам, че водя този разговор~ А вампирите хранят ли се от всяко живо същество, например един с друг, или хората сме единственото им блюдо? Израза на лицето на Лукан беше зловещ~ * Само кръвта на хората съдържа точната комбинация от хранителните вещества, от които се нуждаем, за да оцелеем~ * Колко често? * Трябва да се храним на всеки няколко дена, понякога седмица~ По-често се налага, ако сме пострадали и се нуждаем от сила, за да се излекуваме от раните си~ * И вие~~~ убивате когато се храните? * Не винаги, в действителност рядко~ Повечето от расата се хранят от хора, които предлагат доброволно, Приемници~ 124 I * В действителност има хора, които си предлагат услугите, за да ги измъчвате? - скептично попита тя~ * Не са намесени никакви мъчения, освен ако не го желаем~ Когато човека е отпуснат, ухапването от вампир може да бъде много приятно~ Когато всичко приключи, Приемника не помни нищо, защото не оставяме спомена за нас след себе си~ * Но убивате от време на време - каза тя, като не можеше да се сдържи да не звучи обвиняващо~ * Понякога е необходимо да се отнеме живот~ Породата споделя клетвата никога да не се преследва невинен или немощен~ Тя се присмя~ * Колко благородно от ваша страна~ * Благородно е, Габриел~ Само да поискаме, ако се подадем на онази част от нас, която прилича на предците ни завоеватели, можем да поробим целия човешки род~ Можем да бъдем крале, а всеки човек ще съществува само за да ни нахрани и забавлява~ Тази идея е в основата на дълга и смъртоносна битка между моя вид и нашите братя-врагове - Единаците~ Ти самата видя няколко от тях онази нощ край клуба~ * Ти си бил там? Щом изрече думите, тя осъзна, че той наистина беше там~ Спомни си забележителното лице и закритите от слънчеви очила очи, които я наблюдаваха през тълпата~ Беше почувствала връзка с него, дори тогава, по време на онзи кратък поглед, който изглежда беше стигнал до нея независимо от пушека и мрака в заведението~ * Следях тази група от Единаци от около час - каза Лукан, - и чаках удобен случай да действам и да ги премахна~ * Те бяха шестима - спомни си тя ясно, виждайки в ума си половин дузина ужасни лица, техните почервенели, подивели очи и остри зъби~ - Щеше да се изправиш срещу тях сам? Свиването на раменете му сякаш казваше, че не за пръв път численото превъзходство не е било на негова страна~ * Имах малко помощ онази нощ - ти и мобилния ти телефон с камера~ Светкавицата ги изненада, давайки ми шанс да нападна~ * Уби ли ги? * Всички без един~ Ще хвана и него~ Загледана в свирепото му изражение, Габриел не се съмняваше, че ще го направи~ * Полицията изпрати патрулка до клуба, след като съобщих за убийството~ И не са намерили нищо~ Нито едно доказателство~ 125 I * Направих всичко възможно, за да не намерят~ 126 I * Накара ме да изглеждам като глупачка~ Полицията настояваше, че съм си измислила всичко~ * По-добре това, отколкото да ги въвлечеш в една много истинска битка, която се води по улиците от векове~ Можеш ли да си представиш широкия мащаб на паниката, ако потвърден доклад за атака от вампири гръмне като новина по целия свят? * Това ли се случва? Този вид убийства стават през цялото време, навсякъде? * Напоследък все повече~ Единаците са група от пристрастени към кръв вампири, които се интересуват само от следващата си доза~ Поне такова беше поведението им до скоро~ Нещо се задава~ Подготвят се~ Стават организирани~ Никога преди не са били толкова опасни, колкото сега~ * И благодарение на снимките, които направих край клуба, тези Единаци вампири сега са по петите ми~ * Инцидентът, на който стана свидетел, е привлякъл вниманието им върху теб без съмнение, а всеки човек е добро развлечение за тях~ Но е по-вероятно другите снимки, които си направила, да са те изложили на риск~ * Какви други снимки? * Тази~ Той посочи фотография в рамка, окачена на стената в дневната~ Беше кадър на стар склад в един от по-слабо населените части на града~ * Защо реши да снимаш тази сграда? * Не знам точно - отговори тя, без да е сигурна дори защо беше решила да сложи снимката в рамка~ Само като я погледнеше сега, тръпки полазваха по гърба й~ - Никога не бих стъпила в тази част на града, но си спомням, че направих грешен завой онази нощ и се изгубих~ Нещо просто привлече погледа ми към склада, не мога да кажа какво~ Бях страшно изплашена докато бях там, но не можех да тръгна преди да съм направила няколко снимки на мястото~ Гласът на Лукан беше гробовно сериозен~ * Заедно с няколко от войните на Породата, които работят с мен, нахлухме там преди около месец и половина~ Беше свърталище на Единаци, подслонило петнадесет от враговете Габриел зяпна срещу него~ * В тази сграда живеят вампири? * Вече не - мина покрай нея и се приближи до кухненската маса, върху която лежаха още няколко снимки, включително и тези на изоставената лудница, направени преди няколко дни~ Вдигна някои от фотографиите и ги задържа пред нея~ - Наблюдаваме това място от седмици~ Имаме причина да смятаме, че може да е една от най-големите колонии от Единаци в Нова Англия~ * 0, Боже мой~ - Габриел се загледа в снимката на лудницата и пръстите й затрепериха леко, докато я слагаше обратно на масата~ - Един мъж ме намери там, докато правих тези кадри онази сутрин~ Той ме изгони от имота~ Нали не мислиш, че е~~~ Лукан поклати глава~ * Бил е Слуга, а не вампир, щом си го видяла по светло~ Слънчевата светлина е като отрова за нас~ Тази част от старите митове в истина~ Кожата ни гори бързо, както твоята, ако я задържиш под много силна лупа в разгара на сутринта~ * Значи това е причината, поради която се виждахме само вечер - промърмори тя, като си припомни всяко едно от посещенията на Лукан, от първото, когато беше започнал измамата~ - Как може да съм била толкова сляпа, когато всички доказателства са били пред очите ми? * Може би не си искала да ги видиш, но ти знаеше, Габриел~ Подозираше, че убийството, на което стана свидетел, е нещо повече от това, което човешкият ти опит може да обясни~ Ти почти ми каза същото първия път, когато се срещнахме~ На някакво подсъзнателно ниво ти знаеше, че става дума за вампирска атака~ Тя знаеше, дори тогава~ Но не подозираше, че Лукан е замесен~ Част от нея все още искаше да отхвърли този факт~ * Как може това да е истина? - изстена тя и се строполи в най-близкия стол~ Втренчи се в снимките, разхвърлени на масата пред нея, след което погледна към суровото лице на Лукан~ Сълзи горяха в очите й, заплашвайки да прелеят, а възел от отчаяно отрицание се оформи в гърлото й~ - Това не може да е реално~ Господи, кажи ми, че това не се случва наистина~ 127 I достатъчно за една нощ~ Лукан трябваше да има доверие на Габриел~ Вампири, древни чуждоземни пристигания, нарастващата война с Единаците, които също се бяха прицелили в нея~ Тя бе приела всичко с такава твърдост, каквато повечето човешки мъже не притежават~ Лукан я гледаше как се бори да възприеме информацията, докато не седна на масата, с ръце на главата и сълзи започнали да се стичат по бузите й~ Той желаеше да намери начин да направи нещата по - лесни~ Но нямаше такъв~ И нещата ставаха от лоши по - лоши за нея, след като вече знаеше какво ще се случи с нея~ За собствената си безопасност и тази на Породата, трябваше да напусне апартамента си, приятелите си, кариерата си~ Да остави зад себе си, всичко което до сега е било част от живота й~ И трябваше да го направи тази вечер~ * Ако имаш още снимки като тези, Габриел, трябва да ги видя~ Тя кимна, вдигайки главата си~ * Пазя всичко на компютъра си~ - отвърна,махайки косата от лицето си~ * А онези от тъмната стаичка? * Те също са на диск, заедно с всяка снимка, която продадох от галерията * Добре~ - Споменаването , на продажбата на изкуството й ,надигна аларма в паметта му -Когато бях тук, преди няколко нощи, ти спомена че си продала цялата колекция на някого? На кого? * Не знам~ Беше анонимна покупка~ Купувачът организира частно представяне в нает мезонет, в центъра на града~ Те погледнаха няколко снимки, след това платиха за всички~ Той изруга и вече стресираното изражение на Габриел, премина към истински ужас~ * Боже, мой! Мислиш ли, че Единаците са тези, които са ги купили? Каквото Лукан си мислеше беше, че ако той беше начело на Единиците, в сегашното състояние, щеше да бъде най - заинтересован за придобиването на оръжие, което може да открие местоположението на опонентите му~ Да не говорим за намаляването на умението на врага му, да използват дадено оръжие за собствена изгода~ Габриел, щеше да бъде изключителна придобивка в ръцете на Единиците, по много причини~ И веднъж след като я притежаваха, нямаше да отнеме много време да открият белега й на Спътница~ Тя щеше да бъде употребена като нищожна кобила за разплод, принудена да взема кръвта им и да носи потомството им, докато просто се подаде и умре~ Можеше да отнеме години, десетилетия, векове~ * Лукан, най-добрият ми приятел занесе снимките на изложбата онази нощ, сам~ Ако нещо му се беше случило, това щеше да ме убие~ Джейми ,отиде там без да знае нищо, за опасността в която се намираше~ * Радвай се за това, защото може би това е единствената причина да е жив~ Тя се отдръпна така, сякаш я бе ударил~ * Не искам приятелите ми да бъдат наранявани ,заради това което се случва с мен~ * Сега ти си в по - голяма опасност от всеки~ И ние трябва да продължим~ Нека да изтеглим снимките от компютъра ти~ Искам да ги занесем в лабораторията на комплекса~ Габриел го заведе до спретнато ъглово бюро в хола~ Тя включи компютъра и докато преминаваше през стартирането извади няколко флаш памети, от магазинерската им опаковка и мушна една в USB устройството на компютъра~ 128 I * Знаеш ли, те казваха, че тя е луда~ Наричаха я измамница, параноична шизофреничка~ Заключиха я далеч заради нещата в които вярваше, че е била нападната от вампири~ Габриел се засмя тихо, но това беше тъжен, празен звук~ * Може би тя не е била луда, в края на краищата~ Зад нея, Лукан се приближи~ * За кого говориш? * Моята истинска майка~ - След започването на процедурата на копиране, Габриел се завъртя на стола си, за да погледне Лукан~ * Тя била намерена късно, една нощ в Бостън, ранена, кървава, дезориентирана~ Нямала портмоне или чанта, или някакъв вид лични данни и в кратките моменти на просветление, не можела да каже коя е, за това полицията я идентифицирали като Джейн Доу~ Тя била просто тийнейджърка~ * Значи казваш, че тя е кървяла? * Няколко разкъсвания на гърлото - вероятно самонаранявания, според официалните данни~ Съдилищата я считали за некомпетентна, за да я изправят пред съда и я затворили в психиатрична клиника, след като излязла от болницата~ * Исусе~ Тя бавно поклати главата си~ * Но какво, ако всичко, което тя е казала е истина? Какво ако, тя може би не е луда, след всичко? 0, Боже Лукан~~~през всичките тези години я обвинявах~ Мисля,че я мразех, дори и сега не мога да помогна, но мисля~~~ * Ти каза, че Съдилищата са я обвинили~ Искаш да кажеш за някакъв вид престъпление? Компютъра изпиука, за да посочи че паметта е пълна~ Габриел се обърна за да продължи с функцията на следващото копиране и остана така, обръщайки му гръб~ Лукан сложи ръцете си нежно на раменете й и накара въртящият се стол да се завърти~ * В какво е била обвинена майка ти? За дълъг момент Габриел не каза нищо~ Лукан забелязва, че тя се опитва да каже нещо~ Имаше много болка в меките й кафяви очи~ * Тя е била обвинена в изоставяне на детето си~ * На колко години си била? Тя се отърси, поклати глава~ 129 I * Млада~ Едно дете~ Натъпкала ме в едно кошче за боклук извън жилищна сграда~ Било само на пресечка от мястото, от което полицията я взели~ За мое щастие, едно от ченгетата решило до провери околността~ Предполагам,че е чул плача ми и ме извадил оттам~ Свети Христе~ Шок, спомен се появи в съзнанието на Лукан, докато тя говореше~ Той видя тъмна улица, мократа настилка блестяща на лунната светлина, жена с широко отворени очи, стояща вкаменена от ужас, докато вампир Единак смучеше гърлото й~ Той чу пискливият плач на малкото бебе, сгушено в ръцете на младата майка~ * Кога се е случило това? * Преди много време~ Ще станат двадесет и седем години това лято, ако трябва да сме точни~ За възрастта на Лукан, преди двадесет и седем години беше като едно премигване~ Той ясно помнеше как бе прекъснал атаката, на автогарата~ Спомни си как застава между Единака и жертвата му, като със силата на ума си изпрати жената на разстояние~ Тя кървеше обилно, на места капеше върху бебето й~ След като уби Единака и почисти мястото, той потърси жената и детето й~ Не ги намери~ Често се чудеше какво се бе случило с тях и се проклинаше, че поне не беше успял да премахне ужасяващите спомени от нападението, в съзнанието на жертвата~ * Тя се самоуби в психиатричното заведение, малко след това~ -проговори Габриел - Аз вече бях под надзора на социалните~ Той не успя да се спре, да не я докосне~ Нежно отмятайки настрани дългата й коса, обхвана нежната линия на челюстта й, погали гордо - повдигнатата й брадичка~ Очите й бяха влажни, но тя не се пречупи~ Беше твърда~ Твърда , красива и толкова невероятно специална~ В този момент, той не искаше нищо повече освен да я обгърне с ръцете си и да й разкаже повече~ * Съжалявам -отвърна той, казвайки го с най-голяма искреност~ И съжалението, нещо което той не беше свикнал да чувства~ Но от както очите му се спряха върху нея, Габриел го накара да изпита много неща, които бяха напълно нови за него~ * Съжалявам и за двете ви~ Компютърът изпиука отново~ * Това са всички- каза тя, протегна се сякаш щеше да погали ръката му, но не продължи~Той я остави да се измъкне от неговите ласки и почувства остър спазъм, от угризения за начина, по който тя мълчаливо се обърна~ Не искаше да го допусне толкова близо до себе си, все пак той бе един непознат~ Той гледаше как премахва последната памет и постави другата~ Когато тръгна да затваря приложението,Лукан каза: * Още не~ Имам нужда да изтриеш файловите изображения и от всички архиви, които имаш~ Копията, които ще вземем от тук, трябва да са единствените останали~ * Ами печатните копия? Тези на масата, там и онези които са долу в тъмната ми стаичка? -Ти изтрий тези~ Аз ще взема печатните~ * Добре~ Тя приключи с това което й беше казал Лукан, докато той се погрижи за останалото~ Той събра всички свободни снимки и свали рамкираните й също, искайки да остави нищо, което можеше да послужи на Единаците~ Той намери голям спортен сак в килера на спалнята на Габриел и го занесе долу за да го напълни~ Когато завърши с опаковането и затвори сака, той чу тих тътен, на голяма кола идваща, и спря извън градската къща~ Две врати се отвориха и след това се хлопнаха затворени, последвани от бързи стъпки приближаващи се към апартамента~ * Някой е тук - каза Габриел, изпращайки му очевиден поглед, докато затваряше компютъра си~ Ръката на Лукан вече беше във войнишкото му палто, което го изви около основата на гръбнака, където пистолетът му по поръчка, девет милиметров~ Барета беше сгушена в задната част на колана на панталоните му~ Пистолетът беше зареден с максимално взривни Единакови * опушващи, титанови патрони - едно от последните изобретения на Нико~ Ако Единаци стояха отвън тази врата, кръвожадния кучи син щеше да получи стомах изпълнен с болка~ Но не бяха Единаци, разбра той веднага~ Дори и Слуги не бяха, което също щеше да даде на Лукан малко удовлетворение~ Имаше хора на предната врата~ Мъж и жена~ * Габриел ? - звънецът на вратата иззвъня няколко пъти, в бърза последователност~ - Ало? Габи! Там ли си? * 0,не~ Това е приятелката ми Меган~ * Тази,при която отиде снощи? * Да~ Тя се е обаждала тук, през по-голямата част от деня, оставяйки съобщения~ Притеснила се е за мен~ * Какво й каза? * Тя знае за нападението, в парка~ Казах й как съм била нападната, но нищо не й казах за вас ~~~ какво правите~ * Защо не ? Габриел вдигна рамене~ * Не исках да я замесвам~ Не искам тя да е в опасност, заради мен~ Заради всичко това~ - тя въздъхна поклащайки главата си~ - Може би не исках да й казвам нищо за вас, докато нямам някакви отговори за себе си~ Звънецът на вратата, иззвъня отново~ * Габи, отвори! Рей и аз трябва да поговорим с теб~ Трябва да знаем, че си добре~ * Гаджето й е ченге - Габриел проговори тихо - Те искаха да докладвам, за случилото се снощи~ * Има ли заден изход тук? Тя кимна, след това изглежда промени решението си и поклати глава~ 131 I * Плъзгащата врата се отваря към общ заден двор, но има и висока ограда~~~ * Няма време - каза Лукан, отстранявайки тази опция - Отиди до вратата~ Пусни приятелите ти да влязат~ * Какво ще направиш? - тя беше видяла, че ръката му се беше измъкнала от войнишкото му яке, отпускайки оръжието зад него~ Прилив от паника се появи в изражението й~ * Пистолет ли имаш,там? Лукан, те нищо няма да ти направят~ Аз ще се уверя,че няма да кажат нищо~ * Няма да използвам оръжието срещу тях~ * Тогава какво ще правиш? - след толкова умишлено избягване на физически контакт с него, сега тя най-накрая го докосна, малките й ръце държаха ръката му~ * Господи, моля те кажи ми, че няма да ги нараниш~~~ * Отвори вратата, Габриел~ Краката й се движеха бавно под нея, когато доближи входната врата~ Тя завъртя ключалката и чу гласа на Меган, от другата страна~ * Тя е там, Рей~ Тя е на вратата~ Габи отвори, миличка~ Добре ли си ? Габриел плъзна веригата свободно, не казвайки нищо~ Несигурна дали трябва да гарантира на приятелката си, че е добре или да викне на Меган и Рей да се разкарат от там~ Погледна зад нея към Лукан~ Той не излъчваше нищо~ Острите му черти бяха безчувствени и неподвижни~ Сребърните му очи съсредоточени във вратата, хладни и немигащи~ Силните му ръце бяха празни, отпуснати до него, но Габриел знаеше, че той можеше да връхлети в движение, без никакво предупреждение~ Ако искаше да убие приятелите й - дори нея по този въпрос - щеше да го направи преди някой тях да знае,че ще поеме последната си глътка въздух~ * Пусни ги - каза й в тихо ръмжане Габриел бавно натисна дръжката, на вратата~ Беше се отворила едва пукнатина, преди Меган да я избута навътре, гаджето й, все още в униформа, точно зад нея~ * Мамка му, Габи! Имаш ли някаква представа колко разтревожена бях? Защо не отвърна на обажданията ми? Тя я прегърна силно, след това я освободи само за да й се смръщи, като луда кокоша майка~ * Изглеждаш уморена~ Плакала ли си? Къде беше ~~~ Меган прекъсна рязко, очите й и тези Рей уловили внезапен поглед от Лукан, в средата на хола й, зад Габриел~ * 0~~~ не бях осъзнала,че имаш някой тук~~~ 132 I * Всичко наред ли е тук? - Рей попита, стъпвайки покрай двете жени и допускайки ръката си да почива леко, на кобура на оръжието му~ * Добре~ Всичко е добре~- Габриел бързо отговори~ Тя държеше ръката си към Лукан~ * Това е, ъ~~~ един мой приятел~ * Отивате ли някъде? - гаджето на Меган се поразходи напред и погледна към натъпкания спортен сак, който лежеше на пода, до краката на Лукан~ * Ами, да - Габриел потвърди, вървейки бързо покрай Рей и застана между него и Лукан~ * Бях малко разтърсена тази вечер~ Мислех да отида на хотел и да се по сгрея~ Лукан намина, за да ме закара~ * Така ли?- Рей се опитваше да надникне около нея, до мястото където Лукан стоеше, грубо и мълчаливо~ Язвителният поглед на Лукан казваше, че вече е преценил младото ченге - и го е отхвърлил мигновено~ * Иска ми се да не бяхте идвали, хора~ - Габриел каза~ И това беше Божията честна истина~ -Наистина, не трябва да оставете~ Меган се приближи и взе ръката на Габриел защитнически, в своята~ * Рей и аз се надявахме да обмислиш идването си с нас до полицейското управление, миличка~ Важно е~ Сигурна съм, че приятелят ти ще се съгласи с нас~ Вие сте детектива, който Габи спомена , нали? Аз съм Мег~ Лукан измина една стъпка~ Малкото движение го заведе право пред Меган и Рей~ Беше толкова леко прегъване на мускул, толкова бързо, времето сякаш се забавяше около него~ Габриел го видя докато ходеше към тях все едно на забавен кадър, но нейните приятели мигнаха и откриха Лукан стоящ в лицата им, заобикаляйки ги с масивния си размер и опасност, която вибрираше във въздуха около него~ Без изобщо никакво предупреждение, той повдигна дясната си ръка и хвана Меган за челото~ * Лукан, не! Мег извика, наполовина - издаденият шум, който умря в гърлото й, когато тя погледна в очите на Лукан~ Със скоростта на пепелянка, той се пресегна с лявата си ръка и притисна Рей в подобен захват~ Полицаят се бореше само за секунда, преди лицето му да клюмне в трансово-подобно вцепенение~ Силно стискащите пръсти на Лукан, изглеждаха че са всичко, което държеше двойката изправени~ * Лукан, моля те! Умолявам те! * Вземи паметите и спортният сак - нареди й, със спокоен глас~ Студено командващ~ - Имам кола, която ме чака отвън~ Влез и ме изчакай~ Аз ей сега ще изляза~ * Няма да те оставя тук да пресушиш приятелите ми~ * Ако това ми беше намерението до сега щяха да лежат мъртви на пода~ Той беше прав~ Но Боже, тя нямаше никакво съмнение, че този мъж - това тъмно създание, което беше допуснала в живота си - беше достатъчно опасно да направи точно това~ Но, не го беше направил~ И нямаше, поне се надяваше толкова много~ * Снимките Габриел~ Сега~ Тя се задейства, вдигайки големият спортен сак на рамото си и пускайки двете флашки памет, в предният джоб на дънките си~ На излизане се спря за да погледне в бялото лице, на Меган~ Очите й бяха затворени, както и тези на Рей~ Лукан им шепнеше нещо с толкова тих глас, че тя едва го чуваше~ Тонът на звучеше заплашително, а странно успокояващо, убедително~ Почти преспивайки ги~ С един последен поглед към странната сцена, която се случваше в хола й, Габриел се втурна през входната врата и надолу към улицата~ Лъскав Седан чакаше до бордюра, който бе успоредно паркиран пред червеният Мустанг на Рей~ Беше скъпо превозно средство - невероятно скъпо, по външния му вид и единствената друга кола, наоколо~ Когато приближи пасажерската врата, тя се отвори, като че ли е пожелано да го направи~ Пожелано от очевидната сила на ума на Лукан, знаеше тя, чудейки се колко на далеч свръхестествените му сили могат да достигнат~ Плъзна се 8 дълбоките кожени седалки и затвори вратата~ Но две секунди по - късно Меган и Рей се появиха на входната й врата~ Те спокойно извървяха стъпките и направо покрай нея, гледаха право напред и никой не каза и думичка~ Лукан беше точно зад тях~ Той затвори вратата на апартамента и заобиколи колата, където Габриел чакаше~ Качи се, пъхна ключ в стартера и стартира двигателя на Майбаха~ * Не е добра идея да оставиш тези, след себе си~ - каза той пускайки чантата и фотоапарата, в скута й~ Габриел се взираше в него през едва доловимо осветената кабина, на превозното средство~ * Използва някакъв вид умствен контрол върху тях, както се опита да направиш и при мен!? * Внуших на приятелите ти, че никога не са били в апартамента ти~ Поне тази вечер~ -Ти си изтрил паметта им? Той наклони главата си в неясно кимване~ * Няма да си спомнят нищо от тази вечер или това че си била в апартамента на Меган, снощи след атаката на Слугата~ Умовете им повече не са обременени с нищо от това~ * Знаеш ли, точно сега това звучи дяволски добре~ Така че, какво ще кажеш, Лукан? Ще ме оправиш ли, после? Може да започнеш като премахнеш случката от нощния клуб~ Той задържа погледа й, но тя не го чувстваше като, че ли се опитваше да влезе в ума й~ * Ти не си като тези двама човеци, Габриел~ Дори и да исках, не мога да променя нещата, които са ти се случили~ Умът ти е по-силен от повечето~ В много отношения ти си~~~ различна~ * Боже, чувствам се такава късметлийка~ * Най-доброто място за теб сега е с нас, където Породата ще те защитава като една от нашите~ Ние имаме обезопасен комплекс в града~ Може да останеш там като за начало~ * Какво, предлагаш ми вампирски еквивалент на Програмата за Защита на Свидетелите? * Малко повече от това е~ - той обърна главата си, гледайки през предното стъкло * И е единственият начин~ Лукан натисна газта и елегантният черен автомобил се изстреля по тесния път с тихо, копринено ръмжане~ Вкопчвайки се в кожената седалка, на пасажерското място, Габриел завъртя главата си настрани, за да гледа как тъмнината бавно поглъщаше улицата на която живееше - ул~ "Уилол"~ Когато дистанцията се увеличи повече, тя видя неясните силуети на Меган и Рей, да влизат в Мустанга~ Габриел почувства внезапна паника, който я накара да поиска да скочи от колата и да се върне при тях, обратно към старият й живот~ Твърде късно~ Знаеше това~ Тази нова реалност я беше хванала здраво и тя не мислеше, че ще има връщане назад~ Марш напред~ Дръпна се от задното стъкло и потъна в маслено - меката кожа на седалката, гледайки право напред, докато Лукан зави рязко зад ъгъла и я придвижи в дълбините на нощта~ лу~ /е знаеше колко време бяха пътували или дори в каква посока~ Бяха все още в града, това беше всичко, което можеше да каже, но многото завои и задни улички, по които Лукан караше, се оплитаха в съзнанието на Габриел~ Тя се загледа през затъмнените стъкла на седана, смътно усещайки, че най-накрая забавят ход, достигайки това, което изглеждаше, като скъпа част от стар имот~ Лукан спря пред висока порта от черно желязо~ Двойни, насочени червени светлини се стрелкаха от чифт малки устройства разположени от двете страни по периметъра на силно охранявана ограда~ Габриел премигна при внезапния изстрел светлина, която премигна пред лицето й, после се загледа как тежката порта започна да се отваря~ * Това е твое? - попита тя, обръщайки се да заговори Лукан, за първи път откакто бяха напуснали апартамента й~ - Била съм тук и преди~ Направих снимка на тази порта~ Те преминаха, след което продължиха по дълга, заобиколена от дървета, криволичеща алея~ * Имотът е част от нашия команден център~ Принадлежи на Породата~ Очевидно, да бъдеш вампир е доста доходоносно~ Когато приближиха имението, дори от слабо осветената му фасада, Габриел можеше да види добре поддържаната земя и богато украсените, издълбани във варовик орнаменти~ Двойни ротонди ограждаха от двете страни лакираната в черно врата, а извисяващите се колони - главния вход, над които се издигаха четири елегантни етажа~ Слаба светлина грееше от многото затворени прозорци, но Габриел се затрудни да нарече ефекта гостоприемен~ Имението се извисяваше, стоически и забранено, като бдителен часовой в мрака на заобикалящата ги нощ, със своята колекция от озъбени готически фигури, който гледаха надолу от покрива и двойните тераси, издигащи се над пътя~ Лукан заобиколи предния вход и достигна до дълъг хангар в задната част~ Вратата се вдигна и той придвижи мъркащия Майбах да спре вътре и след това изключи мотора~ Редица светлини се включиха щом двамата излязоха от колата, с тихото щракане на сензорите за движение се освети флотилия от лъскави, висококласни машини~ Габриел зяпна от удивление~ Измежду Майбаха, който сигурно струваше колкото скромният й апартамент на Бейкън Хил, и колекцията от коли, удобни спортни превозни средства и мотори, тя можеше да прецени, че гледа в автомобили на стойност милиони долари~ Мултимилиони~ * Оттук~ - каза Лукан, държейки в ръка брезентовата торба със снимки, докато я водеше към впечатляващо снаряжение от необозначени врати в близост до задната част на гаража~ * Просто, колко богати сте вие хора? - попита тя, влачейки се изумена след него~ Лукан й посочи с жест да влезе, когато вратата се отвори, след което я последва вътре в асансьора и натисна бутон от таблото~ * Някой членове на вампирската раса са сред нас от доста дълго време~ Научили сме някой неща - за това как да управляваме парите си мъдро~ * Ъхъ - каза тя, чувствайки се леко извън равновесие, щом асансьора започна гладко, но бързо спускане, надолу и надолу, и надолу~ - Как държите всичко това скрито от външния свят? Ами правителството и данъците? Или вие стриктно извършвате плащанията си в брой? * Външни хора не могат да преминат през охранителната ни система, дори и да опитват~ Целият периметър около земите е ограден с електрическа мрежа~ Всеки достатъчно глупав да се доближи до центъра ще бъде сритан отзад от четиринадесет хиляди волта и умствено изпържен~ Плащаме си данъците през странични корпорации, разбира се~ Нашите имоти по света са собственост на различни доверителни тръстове~ Всичко, което принадлежи на Породата е законно и открито~ * Законно и открито~ Ясно~ - тя се засмя нервно~ - Просто да не споменаваме всичкото кръвосмучене и извънземни линии~ Лукан й отправи мрачен поглед, но тя беше щастлива да види как ъгълчето на устата му се повдига в нещо, което можеше да мине за усмивка~ 136 I * Ще взема резервните копия, сега~ - каза той~ Неговите проницателно ясни сиви очи я гледаха докато тя изваждаше картите памет от джоба на дънките си и ги постави в ръката му~ Той остави пръстите си да се сключат около нейните за секунда~ Габриел почувства горещина в неговото докосване, но не искаше да я признае~ Тя не искаше да приеме, че дори и най-малкото докосване до неговата кожа я караше да чувства, дори сега~ Още повече сега~ Асансьорът най-после спря и вратата се отвори, за да разкрие празна стая, изградена от стъклени стени, подсилени с проблясващи метални рамки~ Подът беше от бял мрамор, инкрустиран със серия от геометрични символи със скачен дизайн~ Тя разпозна, че някой от композициите са същите като тези, които Лукан има издълбани върху тялото си - тези странни, красиви татуировки, които ограждат гърба и торса му~ Не, не татуировки, тя осъзна едва сега, а ~~~ нещо друго~ Вампирски белези~ По кожата му, и тук, в този подземен бункер, където той живееше~ Оттатък асансьора, коридор се разширяваше и разпростираше в пътека, която трябва да беше няколко стотин ярда9 дълга~ Лукан спря да погледне Габриел, когато тя се поколеба да го последва~ * Тук си в безопасност~ - каза той и Бог да й е на помощ, но тя наистина му повярва~ Тя пристъпи върху снежния мрамор заедно с Лукан, задържайки дъха си, когато той постави дланта си върху табло за идентификация и стъклените врати пред него се отвориха~ Студен въздух обля Габриел и тя можа да чуе приглушения тътен на мъжки гласове, говорещи някъде надолу по коридора~ Лукан я поведе към дълбокия ритъм на разговора, крачейки рязко и целеустремено~ Той се спря пред друга стъклена врата и когато Габриел се изтегли до него, тя видя, това, което изглежда беше нещо от сорта на контролна зала~ Имаше компютри и монитори наредени по дължина, U - образни конзоли, дигитални четци, извличащи координати от друг вид оборудване, и по средата на всичко това, местейки се в своя въртящ се стол между многото работни полета, като концертен диригент, беше шантаво изглеждащ млад мъж, неговата подстригана руса коса, разрошена по главата му в забавно безредие~ Той погледна нагоре, хладно сините му очи бяха приветливи, а след това и леко изненадани, когато вратата се плъзна и се отвори, и Лукан мина навътре с Габриел до себе си~ * Гидиан - каза Лукан, накланяйки главата си и кимвайки~ 9 Ярд - британска мерна единица за дължина (разстояние), равна на 0,9144 метра 137 I Така, значи това беше свръзката, за която той говореше, помисли си Габриел, забелязвайки свежата усмивка и приятелското държание на другия мъж~ Той се надигна от стола си и кимна първо към Лукан, а после и към Габриел~ Гидиан беше висок и слаб, по мечешки добре изглеждащ и очевидно чаровен~ Нищо, което да прилича на Лукан~ Като цяло, нищо от начина, по който си представяше, че изглежда вампир, не че тя имаше голям опит в тази насока~ * Той да не е? * Да~ - отговори Лукан преди тя да прошепне остатъка от въпроса~ Той постави брезентовата торба на масата - Гидиан е от породата~ Както и останалите~ Чак тогава, Габриел осъзна, че разговорът, който беше чула в залата, когато те пристигнаха, сега беше затихнал~ Тя почувства още очи вперени в нея , някъде зад гърба й, и когато тя се обърна, за да види източника на усещането, всичкият въздух сякаш се изсмука от белите и дробове~ Трима високи мъже бяха окупирали пространството зад нея: един с тъмни, разкроени панталони и свободна копринена риза, елегантно настанен в кожено кресло~ Друг облечен от глава до пети в черна кожа, кръстосал мускулести ръце пред гърдите си, докато се подпираше на задната стена и последният, с дънки и бяла тениска се беше прегърбил над масата, където почистваше сложно разглобените части на някакъв вид пистолет~ Те всички се бяха втренчили в нея~ * Данте~ - каза Лукан, обръщайки се към мрачния войн с кожените дрехи, който й отправи слабо кимване за поздрав или може би това беше, все едно я преценяваше, съдейки по това, че повдигна тъмните си вежди, когато лукавият му поглед се върна на Лукан~ * Експертът по оръжията ето там е Николай~ Представеният от Лукан мъж с пясъчната коса, отправи към Габриел лека усмивка~ Той имаше остро изрязани черти на лицето, великолепни скули и силна, упорита брадичка~ Дори и докато гледаше в нея, пъргавите му пръсти безупречно работеха върху оръжието, сякаш инстинктивно познаваше частите на предмета~ * А това е Рио - каза Лукан, насочвайки вниманието й към притихналия красавец с безупречно чувство за стил~ От начина, по който небрежно се беше излегнал на стола, той и изпрати заслепяваща усмивка, пропита с вроден сексуален намек, с несъмнено предупреждение за опасност, зад очите му с цвят на топаз~ Тази заплаха се излъчваше от всеки един от тях, техните мускулести структури и неприкрити оръжия, даваха ясно предупреждение, че въпреки отпуснатото им присъствие тук, това бяха мъже привикнали с битката~ Те може дори да са израснали с нея~ Лукан постави ръката си отстрани на гърба на Габриел, стряскайки я с внезапния допир, като я притегли по-близо до себе си пред тези трима мъже~ Тя не беше напълно сигурна, дали му вярва вече, но както стояха нещата, той беше единственият й съюзник в стая пълна с въоръжени вампири~ 138 I * Това е Габриел Максуел, от този момент тя ще остане в командния център~ Той остави изказването си, без да дава допълнителни обяснения, като че предизвикваше всеки един от смъртоносно изглеждащите мъже да му зададат въпроси~ Никой не попита~ Наблюдавайки Лукан, като доминираща сила по средата на толкова много тъмна сила и мощ, Габриел осъзна, че той не просто беше един от тези войни~ Той беше техният лидер~ Гидиан заговори първи~ Той заобиколи мониторите и компютрите и предложи на Габриел ръката си~ - Радвам се да се запознаем - каза той, гласът му обагрен с едва доловим английски акцент~ - Имаш бързи реакции, за да направиш тези снимки на нападението, което си видяла~ Бяха ни от голяма полза~ * Ъм, няма проблем~ Набързо разклати ръката му, изненадана да го види толкова представителен~ Толкова нормален~ Но все пак и Лукан й се беше сторил относително нормален и виж само какво излезе от това~ Все пак той не я беше излъгал напълно, казвайки и че ще вземе телефона й в лабораторията за анализ~ Само беше пропуснал да й каже, че това е вампирска „От местопрестъплението" лаборатория, а не на Бостанската полиция~ Силно бибипкане се чу от купчината компютри наблизо, пришпорвайки Гидиан бързо да дотича до неговите монитори~ * Да! Ти прелестна кофа с болтове - той се провикна, падайки във въртящия се стол~ - Хора ще искате да видите това~ Особено ти, Нико~ Лукан и останалите войни се струпаха около монитора, който окъпваше лицето на Гидиан в слаба синя светлина~ Габриел, чувствайки се малко неудобно да стои в центъра на стаята сама, също бавно се придвижи на там~ * Аз просто хакнах охранителните записи от Ти - каза Гидиан~ - Сега нека видим дали можем да вземем някои кадри от онази нощ, може би да открием кое точно е било копелето, което отстрани Конлан~ Габриел гледаше отстрани, докато няколко компютърни екрани се изпълниха с приличащи си снимки на шепа от градските влакови перони, записът превърташе бързо напред~ Гидиан завъртя стола си около редицата работните полета, спирайки, за да въведе команди на няколко от клавиатурите, преди да продължи към следващата, и по-следващата~ Най-накрая, неговата трескава енергичност спря~ * Окей, да го направим~ Ето, Грийн Лейн~ - той се отдръпна от монитора пред себе си, за да предостави на останалите чиста гледка~ - Това е кадър от перона, започващ три минути преди сблъсъка~ Лукан и останалите се доближиха, когато записът започна да показва поток от хора качващи се и слизащи от влака~ Надничайки измежду масивната група рамене, Габриел видя вече познатото лице на Николай на монитора, докато той и неговият придружител, заплашително висок мъж, екипиран в тъмна кожа, се качиха в пътуващия вагон~ Те тъкмо бяха седнали, когато един от пътниците привлече вниманието на придружителя на Николай~ Двамата войни се изправиха, и точно преди вратите да се затворят, за да потеглят, мъжът, който наблюдаваха изскочи от вагона и излезе на перона~ На екрана, Николай и другия мъж, скочиха на крака, но вниманието на Габриел беше привлечено от мъжа, който те възнамеряваха да последват~ * 0, боже мой - тя простена~ - Познавам този мъж~ Пет чифта здрави мъжки очи се обърнаха към нея въпросително~ * Имам предвид, не го познавам лично, но съм го виждала преди~ Знам името му~ Това е Брент~ * В крайна сметка, това е името, което той каза на приятелката ми~ Тя го срещна в дискотеката, в нощта когато станах свидетел на убийството~ Среща се с него всяка вечер оттогава, доста са сериозни, всъщност~ * Сигурна ли си? - попита Лукан~ * Да~ Това положително е той~ Войнът Данте изръмжа бурна ругатня~ * Той е единак - каза Лукан - Или по-скоро беше~ Преди няколко нощи той се появи във влака на Грийн Лейн, носещ колан с експлозиви~ Нико и другите ни братя, го проследиха заради стара следа~ Той се взриви, преди те да могат да го заловят~ Един от нашите най-добри войни загина заедно с него~ * 0, боже~ Говориш за онази необяснима експлозия, за която чух по новините - тя погледна към Николай, чиято твърда челюст беше стисната здраво - Много съжалявам~ * Ако Конлан не беше скочил върху страхливата пиявица, аз нямаше да стоя тук~ Това, по дяволите, е сигурно~ Габриел беше наистина натъжена от загубата, която Лукан и неговите мъже бяха изстрадали, но нов страх се загнезди в сърцето й, когато мислеше колко близо е била приятелката й до злото, което Брент очевидно представляваше~ Ами ако Кендра беше наранена? Какво, ако той й беше направил нещо и тя се нуждаеше от помощ? * Трябва да й се обадя,- Габриел започна да рови в чантата си за телефона~ - Трябва да се обадя на Кендра веднага и да се уверя, че тя е добре~ Ръката на Лукан се стегна около китката й, вече твърдо и настоятелно~ - Съжалявам, Габриел~ Не мога да ти позволя да направиш това~ * Тя е моя приятелка, Лукан~ И съжалявам, но не можеш да ме спреш~ Габриел плавно отвори телефона, по-решена от всякога, да направи това обаждане~ 140 I Преди да успее да набере номера на Кендра, устройството излетя от пръстите й и се оказа в ръката на Лукан~ Той го затвори, след което го пусна в джоба на якето си~ * Гидиан - каза той~ - По темата - въпреки че твърдият му поглед остана прикован върху Габриел~ - Помоли Савана да дойде и да настани Габриел в по-удобна стая, докато ние приключим тук~ Да й вземе и нещо за ядене~ * Върни ми го - каза Габриел, игнорирайки изненадата върху лицата на останалите мъже, когато тя възрази срещу опита на Лукан да я контролира~ - Трябва да знам, че тя е добре, Лукан~ Той застана до нея и за момент тя се притесни какво ще направи той, когато се пресегна да докосне лицето й~ Пред останалите той погали бузата й нежно, но собственически~ Той заговори внимател но~ * Добруването на приятелката ти вече не е в твои ръце~ Ако тя все още не е пресушена от онзи Единак - повярвай ми, за това съществува голяма вероятност~ - Тогава той не представлява заплаха за нея сега~ * Но какво, ако й е сторил нещо~ Какво ако я е превърнал в един от тези Слуги~ Лукан поклати глава~ * Само най-силните от нашия вид мога да създават Слуги~ Каналният боклук, който взриви себе си в тунела, беше неспособен~ Той не беше нещо повече от излишна пионка~ Габриел се отдръпна от милувката му, въпреки утехата, която докосването му й даваше * Ами, ако той само е видял Кендра~ Ами ако я е предал на някой по-силен от него? Изражението на Лукан беше сурово, но непоколебимо~ Тонът му беше все така внимателен, както винаги, което само направи думите му по-трудни за възприемане~ * Тогава трябва да я забравиш напълно, защото тя вече все едно е мъртва~ 142 I адявам се, че не е прекалено силен, но ако искаш да мога да ти сложа мляко, сега ще затичам да кухнята~ Габриел се усмихна стана й много приятно от топлината, която излъчваше Спътницата на Гидиан~ - Чаят е страхотен, благодаря ти~ Изненада се, когато разбра, че в комплекса има и други женски и веднага стана приятелка със Савана~ Веднага след като беше пратена от Лукан да доведе Габриел, Савана се бе погрижила тя да се чувства удобно и спокойно~ Но това си беше трудно, сред добре въоръжени вампири на място намиращо се под земята~ Никога не си бе представяла, че ще се намира на такова положение и на място като това, докато пиеше чая си от китайски сервиз~ Тази стая принадлежеше на Гидиан и Савана~ По всичко изглеждаше, че живеят в комплекса като една обикновена двойка, заобиколна от много мебели и предмети на изкуството~ Всичко беше в отлично състояние, аранжирано по най - добрият начин~ Щеше да бъде още по - добре, ако прозорците не липсваха~ Но липсата им беше компенсирана с множество спиращи дъха колекции от картини и снимки~ * Гладна ли си ? Савана посочи поднос с пасти и сладки, който се намираше на масата между тях~ До която имаше сандвичи и различни сосове~ Всичко беше толкова примамващо, но Габриел бе загубила апетита си предишната нощ, когато бе видяла как Лукан разкъсва гърлото на Слугата пред очите й и продължаваше да пие кръвта му~ * Не, благодаря~ - каза~ - Това ми е повече от достатъчно~ Изненада се, че въобще можеше да държи нещо, но чая я успокояваше и я затопляше отвътре и отвън~ Савана мълчаливо я гледаше докато пиеше чая си, кафявите й очи излъчваха топлина и разбиране~ Къдриците и падаха по протежение на брадичката й, изглеждаше толкова изтънчена~ Беше прекрасна и всяко нейно движение излъчваше женственост~ Погледа й беше също толкова приветлив както този на Гидиан, за което Габи се радваше след прекараните часове с Лукан и неговите властническа природа~ * Ами, изглежда може да устоиш на изкушението - каза като се пресегна към една от пастите - но аз не мога~ Тогава тя изпъшка от удоволствие докато дъвчеше~ Габриел знаеше, че зяпа, но не можеше да се спре~ * Ядеш истинска храна~ - звучеше повече като въпрос отколкото като констатация~ Докато кимаше, Савана избърса крайчеца на устата си със салфетка - Да, разбира се~ Едно момиче трябва да яде~ * Но, аз мислех? Ако ти и Гидиан~~~ Не си ли като него? Савана се намръщи и поклати глава~ - Аз съм човек, също като теб~ Лукан не ти ли обясни? * Малко~ - Габриел вдигна рамене~ - Достатъчно, за да ми се завие свят, но все пак имам още въпроси~ * Разбира се, че ще имаш~ След като за първи път се сблъскаш с този нов, друг свят~ - Тя се пресегна и стисна нежно ръката на Габи~ - Може да ме питаш за всичко~ Аз съм една от новите тук~ Думите й накараха Габи да се заинтересува повече~ - От колко време си тук? Савана погледна за момент нагоре, все едно броеше~ - Откъснах се от стария си живот през 1974 година~ Тогава срещнах Гидиан и се влюбих лудо в него~ * Преди повече от тридесет години? - Габриел започна да се чуди на глас, гледайки чертите на половинката на Гидиан~ - Дори не ми изглеждаш на повече от двадесет~ Усмивката на Савана блестеше~ - Бях на осемнадесет, когато Гидиан ме взе за жена~ Всъщност, спаси живота ми~ Измъкна ме от лоша ситуация, докато сме Обвързани ще си остана такава~ Наистина ли ти изглеждам толкова млада? * Да~ Красива си~ Савана се изкикоти тихо, докато отхапваше от пастата си~ * Как~~~? - Габриел попита, надяваше се да не задава неудобен въпрос, но не можеше да се спре да не го зададе~ - Ако ти си човек, и те не могат да ни превърнат в това което са те~~~ тогава как? Как така не старееш? * Аз съм Спътница~ - Савана каза, все едно това обяснява всичко~ - Ние с Гидиан сме Обвързани~ Неговата кръв ме подържа жива, но аз съм си 100% човек~ Това никога не се променя, дори и да сме се Обвързали с един от тях~ Кучешките ни зъби не се удължават и не жадуваме кръв за да оцелеем както тях~ * Но си се отказа от всичко, за да бъдеше с него? * От какво съм се отказала? Прекарвам живота си с мъж, когото абсолютно обожавам, и той ме обича по същия начин~ И двамата сме здрави и щастливи, заобиколни от семейството ни~ Освен проблема с Единаците, нямаме никакви други грижи~ Всичко от което съм се отказала си заслужава, стига да съм с Гидиан~ * Ами слънчевата светлина? Не ти ли липсва, след като стоиш тук? * Нито една от нас не е задължена да стои постоянно в комплекса~ Прекарвам доста от времето си в градините, ако искам~ Района е много добре обезопасен, както и имението, което е огромно~ Трябваха ми около три седмици, за да го разуча цялото~ От това което Габриел беше видяла, щеше да и отнеме доста време преди да се почувства като у дома си тук~ * Доколкото излизането из града, правим го понякога, но не прекалено често~ Всичко от което се нуждаем може да се поръча от интернет и да ни го донесат тук~ - Тя се усмихна леко като повдигна рамена~ - Не ме разбирай погрешно, и аз обичам да се размотавам и да пазарувам както всяко момиче, но не си струва да рискуваме без защитата на партньорите ни~ А и те се притесняват за нас постоянно~ Предполагам, че женските, които живеят в Даркхевън имат по - голяма свобода и могат да излизат по - често, в сравнение с нас, които сме Обвързани с войни~ Не че някой от нас някога се е оплакала~ * Още ли Спътници живеят тук? * Освен мен има още две~ Ева е обвързана с Рио~ Ще ги харесаш - те са душата на всяко парти~ Даника е една от най - сладките жени, които някога си срещала~ Тя бе Спътница на Конлан~ Наскоро загуби живота си в схватка с Единаците~ 143 I Габриел кимна тъжно~ - Разбрах за това малко преди да ме доведеш тук~ Съжалявам~ * Различно е без него, по - тихо~ Нека да бъда честна, не съм сигурна как ще се справи Даника~ Бяха заедно от толкова много години~ Конлан беше добър войн, но и още по -добър партньор~ Също така беше един от най - възрастните тук~ * Колко дълго могат да живеят? * Ами, не знам~ Доста дълго, разгледано спрямо нашите стандарти~ Майката на Конлан е била дъщеря на Шотландски вожд по времето на Колумб, а баща му бил вампир от тогавашното поколение, преди около петстотин години~ * Искаш да кажеш, че Конлан е бил на петстотин години? Савана вдигна изящните си рамене~ - Горе - долу, да~ Има и доста млади като Рио и Николай, които са се родили през 1900 година, но никой не е живял колкото Лукан~ Той е първо поколение, роден от една от първите Спътници, а негов баща е бил един от Древните, които са искали да продължат рода си~ От това което разбрах, тези Първородни са се появили, доста време след като Древните са се появили на Земята, преди доста векове, поне така казва историята~ Първородните били заченати не по най * приятният начин и напълно случайно, когато Древните разбрали за необикновената ДНК на Спътниците, която им позволява да износят и родят децата им, те започнали масови изнасилвания на тези представителки~ Габриел си представи нещата, които са се случвали тогава~ - Звучат ми като животни, тези Древни~ * Те са диваци, също като Единаците~ Ако не бяха войни като Лукан и Гидиан, които ги преследват и избиват, хората щяха да са изчезващ вид~ * А Лукан? - Габриел попита тихо~ - Това на колко го прави? * Той е рядкост, дори и само заради потеклото си~ Останали са много малко от неговото поколение~ - Изражението на Савана показваше малко уважение, но повече страхопочитание~ - Лукан не може да бъде на по - малко от деветстотин години, вероятно доста повече~ * 0, Господи~ - Габриел се отпусна на стола си~ Тя се засмя на абсурдността на идеята, но след това видя смисъл~ - Знаеш ли, първият път когато го видях си го представях като някой каубой, яхнал коня~ Изглеждаше, че света е негов и нищо не можеше да го изненада~ Сега, разбирам защо~ Савана я гледаше втренчено, с леко наклонена глава~ - Мисля, че ти си нещо като изненада за него~ * Аз ли? Какво имаш в предвид? * Той те доведе тук в комплекса~ Никога не е правел такова нещо, през времето от което го познавам~ А и от преди това, до колкото успях да разбера от Гидиан~ * Лукан каза, че ме е довел тук за моя сигурност, защото Единаците ме преследват~ * Господи, не исках да му повярвам, не исках да повярвам на всички, но е истина, нал и? Усмивката на Савана беше мила, състрадателна~ - Вярно е~ * Миналата нощ го видях да убива някого - Слуга~ Направи го, за да ме защити, но беше толкова жестоко~ Ужасяващо~ - Побиха я тръпки, като си спомни за гнусната гледка~ - Лукан захапа врата на мъжа и се храни от него като някое~~~ * Вампир~ - Савана отговори леко, без нотка на осъдителност~ - Това са те, Габи, така са родени~ Не е нито проклятие нито болест~ Това е начина им на живот, просто се различава от това, което ние хората сме научени да приемаме за нормално~ И не винаги вампирите убиват, за да се хранят~ Всъщност това не се случва често нито при 144 I цивилните нито при войните~ И най - вече на Обвързаните вампири като Рио и Гидиан, след като те се хранят от Спътниците си~ * От твоята уста звучи така нормално~ - Габриел се намръщи, докато прокарваше пръсти по крайчеца на чашата си~ Знаеше, че в това което и казва Савана има истина, но приемането й нямаше да е толкова бързо~ - Страхувам се като се замисля какво всъщност е той и как живее~ Трябва да го ненавиждам за което~ * Но ти не го правиш~ * Не~ - тя призна тихо~ * Грижа те е за него, така ли? Габриел кимна, не желаеше да произнася думите~ * И сте имали физически контекст? * Да~ - Габриел въздъхна и поклати глава~ - Наистина, колко глупаво? Не знаех, какво бе това, което ме караше да го желая толкова~ Искам да кажа, че той ме излъга и измами толкова много пъти, дори не мога да ги преброя, и все пак всеки път, когато си помисля за него коленете ми се подкосяват~ Никога не съм изпитвала такава нужда с друг мъж~ Савана се усмихваше игриво~ - Нашите войни са повече от мъже~ Габриел започна да пие от чая си, не беше мъдро да смята Лукан за неин какъвто и да е~ Освен ако не възнамеряваше да му даде сърцето си, да го постави под ботуша ми и да гледа докато той го премазва~ * Тези мъже правят всичко със страст~ - Савана добави~ - И нищо не може да се замени с размяната на кръв, ако сте Обвързани, най - вече докато правите любов~ Габриел се сви~ - Ами, секса е невероятен~ Няма и да се опитвам да го отричам~ Но не съм споделяла никаква кръв или Обвързване с Лукан~ Усмивката на Савана леко се изкриви~ - Той още не те е ухапал? * Не~ Господи, не~ - поклати глава, чудеше дали можеше да е по - отвратена от сега~ -Дори и не се е опитвал да пие от кръвта ми, доколкото знам~ Днес ми се закле, че никога няма да го направи~ * Оу~ - Савана внимателно сложи чашата си на масата~ * Защо? Да не мислиш, че ще го направи? Спътницата на Гидиан се замисли за секунда и след това кимна леко~ - Лукан никога не е обещавал нещо без причина, нито пък за нещо от такова естество~ Сигурна съм, че е има в предвид, точно това което ти е казал~ Габриел кимна, успокоено, но все още се чудеше защо, когато Савана й го казваше, звучеше все едно и поднасяше съболезнования~ * Ела~ - каза тя като стана, и с поглед подкани Габриел да я последва~ - Нека ти покажем останалата част на имението~ * Научил ли нещо за онези символи, които забелязахме върху обекта от Западния Бряг? * попита Лукан, докато хвърли коженото си яке на един от столовете в лабораторията на Гидиан~ 145 I Бяха само двамата, останалите войни бяха някъде, за да се отпуснат преди Лукан да ги повика, за да започнат задълженията си наново~ Радваше се на сравнителното уединение~ Главата му започваше да пулсира от още едно главоболие~ * Нямам никаква следа, съжалявам~ Прегледах базата данни на полицията и нищо~ Очевидно нашето момче не е в системата, но това не е нещо необичайно~ Базата данни е огромна, но не и за Първородните~ Много малко са останали и изглежда, че не проявяват желание да се включат в някой каталог, както и ти~ * По дяволите~ - Лукан изсъска, като натисна цицината на носа си, все едно като се удари ще притъпи болката в главата си~ * Добре ли си, човече? * Няма ми нищо~ - не погледна Гидиан, но усети как вампира го наблюдава с притеснение~ - Ще го преодолея~ * А, да~~~ чух какво е станало миналата вечер между теб и Теган~ Момчетата казаха, че си се пробрал от лов и си изглеждал леко раздразнен~ Те все още се възстановяват от изгарянията~ Трябва да успокоиш нещата, да задоволиш глада си с~~~ * Казах, че съм добре~ - тросна се Лукан~ Усети как очите му започват да блестят и изръмжа~ След като беше поел толкова много кръв първо от жертвата си на улицата, а и след това от Слугата имаше достатъчно, за да се възстанови, но все още жадуване за още~ Земята под него се пропукваше и той го знаеше~ Ако се подаде още веднъж щеше да стане роб на Жаждата~ А и вече му ставаше все по - трудно да удържа тази си страна~ * Имам подарък за теб~ - каза Лукан, гореше от желание да смени темата~ Постави двете карти с памет на бюрото на Гидиан~ - Зареди ги~ * Наистина ли? Подарък, за мен? Миличък, не трябваше да го правиш? - Гидиан каза, но след секунда си беше същият~ Вече слагаше едно от устройствата в компютъра до него~ Отвори се прозорец и в него се появи списък с много имена~ Гидиан погледна и след това хвърли на Лукан замислен поглед~ - Има много снимки, ужасно много снимки~ Лукан кимна леко и започна да ходи напред назад~ Започна да му става много топло~ - Искам да го сравниш с всички скривалища на Единаци в града - минали, сегашни и такива които подозираме~ Гидиан отвори една случайно избрана снимка и каза~ - Това е леговището на Единаци, което взривихме миналият месец~ - Отвори още две~ - Складовете, които наблюдаваме от няколко месеца, а това е един от Даркхевъните~ * Има още~ * Кучият му син~ Повечето от тези неща са на места, където има вампири - на Единаци и на Породата~ - Гидиан премина през всички от тях~ - Тя е снимала всичко това? * Да~ - отвърна той и погледна към екрана~ След това посочи една папка, чиято дата показваше, че са от тази седмица~ - Виж тази група снимки~ Гидиан отвори снимките с многобройни щраквания~ - Трябва да се шегуваш с мен~ Била е и в лудницата~ На това място трябва да има стотици гадини~ Стомаха на Лукан се сви при мисълта за това, което не му помогна тъй като чувстваше че там има киселина~ Вътрешностите му крещяха от нуждата да се храни~ Със силата на волята си, той се опита да подтикне глада си, но ръцете му продължаваха да треперят, и пот започваше да избива по челото му~ 146 I * Един Слуга я е намерил и я е гонел, за да се махне от мястото~ - каза той рязко, цялото му тяло трепереше~ - Имала е ужасен късмет след като е успяла~ * Точно така~ Как е успяла да немери тези места? Как ги е открила? * Казва, че не знае какво я дърпа към тях~ Някакъв уникален инстинкт~ Може би е част от дарбата й като Спътница, като например може да устои на манипулация на ума и ни вижда, когато другите хора на могат~ * Наречи го както искаш, но череп като нейния ще ние е в голяма полза~ * Забрави~ Няма да забъркваме Габриел повече от колкото вече е забъркана~ Тя не е част от това и аз повече няма да я излагам на такава опасност~ Така или иначе няма да остане за дълго~ * Да не би да се съмняваш, че можем да я защитим? * Няма да я оставя да стои на първия ред, когато пред вратите кипи война~ Какъв живот би бил това? Гидиан се намуси~ - Изглежда, че няма проблеми със Савана и Ева~ * Да, да а пък на Даника тези дни и се иска да затанцува от щастие~ - Лукан поклати глава~ - Не искам Габриел близо до това насилие~ Ще отиде в един от Даркхевъните, възможно най - скоро~ На някое отдалечено място, където Единаците не могат да я намерят~ И където ще бъде в безопасност, от него, разбира се~ Далеч от звяра, който вилнееше в него, дори и сега~ Ако Жаждата го погълнеше, беше въпрос, не на „ако", а на „когато", искаше тя да е колкото се може по - далече от него~ Гидиан не мърдаше, докато гледаше Лукан~ - Грижа те е за нея? Лукан го погледна, все едно искаше да удари нещо~ Да го унищожи. - Не бъди смешен? * Имам в предвид, че тя е красива~ Също така е толкова смела, колкото и изобретателна~ Лесно е да се чувстваш привлечен от нея~ Но~~~ мамка му~ На теб наистина ти пука за нея, нали? - Вампира не знаеше кога да спре~ - Никога не съм си мислел, че ще видя деня в който ще позволиш на някоя женска да ти влезе под кожата~ * Да не би да ти изглеждам, че искам да се присъединя в жалкият любовен клуб в които вие с Рио се присъединихте? Или Конлан, който остави неродения си син без баща? Повярвай ми нямам никакво намерение да се Обвързвам с тази жена или с която и да е друга~ - той изруга звучно~ - Аз съм войн~ Моето първо, е?инан$мс уадължгмие е към Породата~ И никога няма да има място за друго~ След като намеря подходящо и обезопасено място в обществото на Дарквехън, Габриел Максуел е забравена~ Край на историята~ Гидиан не каза нищо доста време, само го наблюдаваше и забеляза, че контрола му липсва~ Което още повече раздразни Лукан~ * Имаш ли да добавиш още нещо, или ще забравиш тази глупава тема? Мъдрите сини очи на вампира го гледаха с поглед изпълнен с прозрение~ - Само се чудех, кого се опитваш да убедиш повече~ Мен или себе си~ биколката на Габриел из лабиринта на комплекса на войните я отведе през личните помещения, зали за срещи, тренировъчни зали пълни с различни видове оръжия, бойни облекла, зала за банкети, някакъв вид параклис и още много скрити стаи за различни цели, които вече избледняваха в главата й~ Беше се срещнала с Ева~ Тя беше всичко, което Савана беше казала~ Жизнена, чаровна и красива като топ модел~ Спътницата на Рио настояваше да чуе всичко за Габриел и за живота й~ Ева беше от Испания и говореше за връщането си някой ден там с Рио, където двамата с времето можеше да създадат семейство~ Беше приятно представяне прекъснато от появата на Рио~ Когато той се появи, Ева изчезна с него и Савана поведе Габриел към други части на комплекса~ Беше впечатляващо колко необхватна и в същото време ефикасна беше щабквартирата~ Всички вярвания, които можеше да има относно това, че вампирите живеят в крипти, подобни на влажни пещери, бяха заличени~ Войните и техните Спътници живееха в голям лукс~ Всичко беше изпипано до такава прецизност~ Без съмнение всички тези картини на стената бяха уникати~ * Уоу~ - възкликна тя и започна да се наслаждава на огромната колекция от книги~ * Харесва ли ти? - попита Савана, като се спря пред отворената врата~ Габриел кимна, неспособна да отговори~ Докато я оглеждаше забеляза един прелестен гоблен да виси на стената~ На него беше изобразен чернокос рицар яхнал черен кон, а зад него се извисяваше голям замък~ Габриел разпозна пронизващия сивкав поглед на ездача~ * Господи~ - възкликна тя~ - Това да не е~~~ Савана отговори като повдигна рамене и се засмя~ - Искаш ли да останете малко тук? Трябва да проверя Даника, но това не значи, че трябва да си тръгваш~ * Разбира се~ Радвам се, че съм тук~ Не се притеснявай за мен~ Савана се усмихна и каза~ - Ще дойде след малко и ще ти приготвим стая~ * Благодаря~ - каза Габриел, чувствайки се неочаквано спокойно~ Когато другата жена излезе, Габриел не знаеше дали да се наслаждава на книгите или да съзерцава гоблена с образа на Лукан Торн, който изглеждаше някъде от 14™ век~ И двете, помисли се тя и взе една книга с френска поезия, след което седна на един от диваните~ След това отново стана и се насочи към гоблена искаше да го докосна, но не го направи Пресвети Боже, не можеше да повярва~ Те са живеели с нас през всичките тези години~ Невероятно~ Усети нещо странно, все едно някой я наблюдаваше, обърна се и видя истинския Лукан да стой зад нея~ Погледна го, косата му бе по-къса от тази на гоблена, но си личеше, че бяха един и същи човек~ Лукан беше много по-красив на живо~ Започна да се дърпа назад, за пръв път виждаше Лукан такъв, какъвто бе~ Цялата тази енигма лъхаше на съблазън и опасност~ * Какво правиш тук? - имаше нотка на обвинения тона му~ * Нищо~ - Отвърна тя бързо~ - Да си каже често, се наслаждавах на тези приведения на изкуството, които Савана бе така добра да ми покаже~ Показваше ми комплекса~ Лукан се намръщи леко~ * Пихме чай и си говорехме~ - Габриел каза~ - След това дойде и Ева~ Много са мили~ А това място е впечатляващо~ От колко време ти и другите войни живеете тук? На Лукан не му беше до разговори, но все пак й отговори~ - Аз и Гидиан основахме това място пред 1898 година като главна щаб квартира на Ордена, а след това много Единаци се установиха тук~ Тогава наехме екип от най-добрите войни да се бият редом с нас~ Данте и Конлан бяха първи, а след това се присъединиха Николай и Рио~ И Теган ~ Последното име, което каза беше напълно непознато за нея~ - Теган? - Савана не го спомена~ - Не беше тук, когато ме представи на останалите~ * Не, не беше~ Когато не каза нищо друго, любопитства завзе Габриел~ - И той ли е загинал като Конлан? * Не, не е това~ - гласа на Лукан стана много дрезгав, когато заговори за последния член от кадрите си, все едно нещо изгаряше гърлото му~ Все още стоеше пред нея без да помръдне~ Тялото му излъчваше толкова сила и топлина~ Топлина, която строеше на вълни към нея~ Зад него стоеше онзи гоблен, рицарят на него имаше такава решителност в очите си - същата, която виждаше Габриел в очите на Лукан, когато я огледа от главата до петите~ * Гоблена е прекрасен~ * Много е стар~- каза той, наблюдавайки я докато се приближаваше~ - Но предполагам, че знаеш това? * Прекрасно е~ А ти все едно искаш да покориш света~ * Исках~ - погледна към своя образ~ - Направиха това няколко дни след смъртта на родителите ми~ Замъкът принадлежеше на баща ми~ Сринах го със земята, когато уби майка ми заради Жаждата~ Габриел въздъхна~ Никога не бе очаквала нещо такова~ * Намерих я на пода цялата обляна в кръв, а гърлото и беше разкъсано~ Дори не се опита да се бори с мен~ Знаеше какво бе направил~ Обичаше я, колкото същество като него можеше, но жаждата му беше по-силна~ Не можеше да отрече природата си~ * Лукан изрече~ - Направих му услуга, като отнех живота му~ Габриел гледаше в спокойното му изражение и си помисли, че гобленът символизира нещо романтично, но това беше смазано от трагедията, за която Лукан й разказа~ * Защо си искал такова красиво нещо да ти напомня за ужасната трагедия? * Ужасна! - поклати главата си~ - Живота ми започна тази нощ~ Не го бях осъзнал, докато не стоях в локвата от кръвта на семейството си~ Тогава разбрах, че трябва да направя нещо за себе си и за цялата раса~ Тази нощ обявих война на Древните и на всички представители на породата и Единаците, които им служеха~ * Доста време си чакал? * Трябваше да започна по-рано~ - Прониза я с вледеняващ поглед~ - Никога няма да спра~ За това живея - да раздавам справедливост~ * Някой ден ще победиш, Лукан~ И това ще е края на цялото това насилие~ * Така ли мислиш? - каза той с нотка присмех~ - И знаеш това със сигурност, като се базираш на какво? За твоят двадесет и осем годишен живот? 149 I * Базирам се на надежда~ На вяра~ Винаги съм вярвала, че положителното мислене е важно~ Вие също се надявате, че с това, което правите, може да промените света към добро~ Той се засмя~ Погледна я в очите и се изсмя~ - Убивам Единаци, защото се наслаждавам на това, което правя~ И съм добър в това~ Няма да говоря за мотивите на другите~ * Какво става с теб, Лукан? Изглеждаш~~~ Бесен~~~? Психясал~~~? - Държиш се различно от преди~ Прониза я с строг поглед~ - В случай, че не си забелязала, миличка, сега си на моя територия~ Нещата се различни~ Безсърдечието, което виждаше в очите му, я накара да се дръпна от него~ Но това, което най-много я изплаши, беше блясъкът в очите му~ Бяха прекалено ярки - като кристали~ Кожата му беше изпъната и като се загледаше, виждаше пот по челото му~ Чиста и гореща ярост бликаше от него, все едно щеше да разкъса нещо с голи ръце~ А в този момент единственото нещо на пътя му беше тя~ Мина покрай нея без да кажа и дума и отвари големи врати зад нея без да докосва дръжката~ Влезе в една мрачна стая, която приличаше на гардероб~ Но тогава чу стъпките му да кънтят, щом влезе през вратите~ И започна да крачи в тайния коридор~ Габриел стоеше там и знаеше, че току-що бе подмината от силна буря~ Искаше й се да го последва, но не знаеше дали това е добре решене, като се имаше в предвид в какво състояние беше той~ Но нещо не беше неред с него, нещо, което трябваше да разбере~ Преглътна шумно и го последва~ * Лукан~ - нямаше никаква светлина там~ Само тъмнината и звука от ботушите на Лукан~ - Лукан, толкова е тъмно тук~ Почакай~ Говори с мен~ Не забави крачката, дори и да я чуваше~ Май повече му се искаше да избяга от нея~ Отчаян да се отърве от нея~ Габриел успя да се придвижи в тъмния коридор~ * Къде отиваш? * Вън~ * Защо? * Вече ти казах~ - нещо прозвуча от другата страна~ - Имам работа~ Преминах през доста неща напоследък~ Заради нея~ Не го каза, но беше - Трябва да се - Нощта почти изглеждаш добре~ сигурна, че това имаше предвид~ махна от тук~ - каза й~ - Има време да убия още гадини~ е свършила~ Може би трябва да си починеш малко~ Не ми * Трябва да се бия~ Чу, че стъпките спряха и все едно започна да се съблича, поне такъв бе звука~ Използваше го като пътеводител~ * В стаята нещо не беше наред с теб~ Лицето ти беше зачервено~ А гласа ти странен~ - Трябва да се храня~ - каза той дрезгаво~ Със сигурност той усети, че тя се дърпа назад, защото се засмя заплашително~ * Но ти се вече се храни! - каза му тя~ - Миналата вечер~ Не успя ли да вземеш достатъчно кръв, когато уби Слугата? Спомням си, че каза, че трябва да се храниш на няколко дни~ * Станала си експерт по тази тема, така ли? Впечатлен съм~ Чуха се няколко силни шума~ * Би ли включим лампата? Не мога да те видя~~~ * Никаква светлина! - каза той~ - Аз мога да те вида~ Мога да подуша страха ти~ Страхуваше се да, но не толкова за нея, колкото за него~ Беше много зле~ Въздухът около него пулсираше от яростта му~ И идваше към нея~ * Направила ли съм нещо лошо, Лукан? Не трябва ли да съм тук, в комплекса? Защото ако си променил мнението си, искам да ти кажа, че и аз мисля, че не беше добра идея да идвам~ * Не трябва да си тук~ * Искам да се върна в апартамента си~ Усети горещина в своята посока, все едно я бе погледнал с побеснели очи~ - Ти току-що дойде~ Не можеш да си отидеш~ Ще останеш тук, докато не реша друго~ * Звучеше като заповед~ * Беше заповед~ Сега не беше той единственият побеснял~ - Искам мобилния си~ Трябва да се обадя на приятелите си и да им кажа, че съм добре~ А след това ще си повикам такси и ще се прибера в къщи~ И да се опитам да подредя ума си~ * Да не става дума~ - чу металния звук на оръжия~ - Сега си в моя свят, Габриел~ А тук аз съм законът~ Под моята защита си, докато не сметна, че си в безопасност~ Ругатня бе на езика й, но тя реши да каже нещо друго~ - Я не ми предавай господарски пози, не си мисли, че ще ти се подчинявам~ Ръмжането му накара косата й да настръхне~ - Не можеш да оцелееш и минута без мен~ Ако не бях аз, щеше да умреш още преди да навършиш годинка~ Габриел се скова~ - Какво каза? Последва дълга пауза~ * Какво искаш да кажеш с това? Лукан изруга под носа си~ - Бях там, Габриел~ Преди двадесет и седем години, когато една млада майки беше нападната от Единак и се опитваше да защити бебето си~ На автогарата~ Бях там~ * Майка ми~ - сърцето й заби лудо~ Подпря се на стената за упора~ * Вече я бе ухапал и я източваше~ Усетих миризма на кръв и отидох там~ Щеше да я убие~ Да убие и теб~ Габриел едва можеше да повярва на това, което чуваше~ - Спасил си ни? * Дадох шанс на майка ти да се измъкне~ Времето и изтичаше заради раната~ Нищо нямаше да я спаси~ Но тя искаше да спаси теб~ Избяга с теб на ръце~ * Не~ Не я е било грижа за мен~ Изоставила ме е~ Оставила ме е в контейнера~ - Габриел шептеше, усещайки чувството на това, че бе изоставена~ * Била е в шок заради захапката~ Искала е да те предпази~ Да те опази от опасността~ Винаги се е чудела за младата жена, която й е дала живот~ Какви ли не сценарии са минавали през главата й~ Но никога този~ * Как се казваше? * Не зная~ Пък и не ме интересуваше~ Тя беше поредната жертва на Единаци~ Не се бях сещал, докато не спомена за майка си в апартамента~ * Ами аз? - попита го тя, като се опита да подреди нещата~ - Знаел ли си, че аз съм била това бебе? Засмя се сухо~ - Нямах си и идея~ Последвах те, заради аромата ти на жасмин и те пожелах~ Исках да те имам~ Исках да разбера дали си така сладка, както аромата ти~ 151 I Като чу тези думи, Габриел се сети за удоволствието, което изпита с Лукан~ Представи си какво ли би било да пие от нея, докато я обладава~ Много и се искаше~ - Но ти не си~~~! Нали? * И няма да го направя~ - отговори той, решително~ Изруга гръмогласно~ - Господи, никога нямаше да те докосна, ако знаех~~~ * Какво да си знаел? * Нищо~ Забрави~ Просто главата ми се върти и не знам какво говоря~ Просто се махни от тук~ Остави ме сам~ Габриел дори и не помръдна~ Дочу го отново да помръдва~ * Лукан, добре ли си? * Добре съм~ - изрева той~ - Имам нужда от~~~ мамка му~ - дишаше бързо, доста учестено~ - Махай се оттук, Габриел~ Имам нужда да съм~~~ себе си~ Нещо падна със страшна сила~ * Не мисля, че трябва да оставяш сам~ И не мога да продължавам да ти говоря в тъмното~ - пръстите и потърсиха ключа~- Не мога да видя~~~ И когато го намериха, запали лампата~ * 0, Господи~ Беше се проснал на земята до едно голяма легло, свит на топка~ Агонизиращ~ Габриел се затича и седна до него~ Тялото му започна да се стяга~ * Лукан, какво става? * Махай се~ - изръмжа, когато тя се опита да го докосне~ - Върви си! Не те засяга! * Само ти така си мислиш~ * Ма~~~ хай~~~ се! - отново започна да се тресе~ - Просто се махни от мен~ Габи се паникьоса при тази гледка~ - Какво ти става? Кажи ми? Започна да се мята, все едно невидими ръце го местеха~ Вените му изпъкнаха~ - Габриел, мамка му, махай се оттук! Ако преди малко беше притеснена, сега беше ужасена~ - Искаш ли да извикам някого? Гидиан? * Не~ Не казвай на никого~ - когато вдигна главата си и я погледна, очите му бяха черни, а зениците му светеха в кехлибарено~ И този поглед се спря на врата й~ Там, където пулсът й туптеше най-силно~ Лукан затвори очите си~ - Ще ми премине~ Така става винаги~ Все едно да докаже думите си се изправи и когато тя се опита да му помогне, той я погледна злобно и изръмжа~ Все още дишаше тежко, но поне бе на крака~ * Мога ли да направя нещо за теб? * Върви си! - каза й бързо~ - Просто~~~ стой далеч! Остана на мястото си~ Внимателно го докосна по рамото~ - Кожата ти гори~ Имаш треска~ Не каза нищо~ Преди и бе казвал, че трябва да се храни, но не беше само това~ Нещата бяха по-сериозни~ Нещо, което никога до сега не беше виждала~ Студенина мина през нея, когато осъзна какво става с него~ Жажда~ Това беше пристрастяването, за което й беше говорил, което е единственото нещо, което ги различава от Единаците~ Докато го гледаше, се чудеше какво е да се опиташ да задоволиш глад, който те унищожава~ 152 I И колко време щеше да му отнеме да се загуби завинаги в Жаждата~ - Ще се оправиш~ - каза му тя нежно, докато галеше косата му~ - Просто се успокой~ Позволи ми да се погрижа за теб, Лукан~ ой си лежеше спокойно и лекият бриз минаваше през косите му~ Не искаше да се буди от дълбокия, изпълнен без сънища сън~ Не намираше такъв мир много често~ Даже никога~ Искаше да остане в това състояние да спи следващите сто години~ Но избледнелият аромат на жасмин, който се носеше около него бе достатъчен да го върне към реалността~ * По-добре ли си? Той наистина се чувстваше по - добре~ Прогарящата болка си беше отишла~ Не чувстваше все едно му дерат кожата~ Извратената болка в корема му вече си беше отишла, беше му толкова неудобно все едно бе в ада, но не бе нещо с което не би могъл да се справи~ Опита се да й каже, че вече е добре, но гласът му излезе доста дрезгав~ Прочисти гърлото си и се опита да вкара малко звук~ - Добре съм~ Габриел седеше на леглото с него, а той беше сложил глава в скута й~ Габи пристисна един мокър парцал до челото му и бузите~ А с другата ръка си играеше с косата му, нежно и успокояващо~ Беше страхотно~ Невероятно~ * Не си много добре~ Притесних се за теб~ Лукан изрева като си спомни, какво доведе до сегашното му състояние~ Атаката на жаждата за кръв го бе изритала по задника~ В момента приличаше на някой ревльо~ Тя бе видяла всичко това~ Исусе, искаше му се да се скрие в някоя дупка и да умре заради това, че бе позволил някой да го види в това състояние~ Най - вече Габриел~ Унижението заради това, че някой бе видял слабостите му го удари през лицето, но не това го накара да подскочи като ужилен~ - Господи, Габриел~ Нали не съм~~~ нараних ли те? * Не~ - отвърна тя и докосна челюстта му~ Нямаше страх в очите й нито пък в нежния и допир~ - Добре съм~ Не си ми направил нищо, Лукан? * Носиш моята риза~ - чак сега забеляза, че тя не беше облечена с пуловера и джинсите си, а носеше неговата черна риза~ А той беше само по панталони~ * 0, да~ - отвърна тя~ - Облякох я преди малко, когато Данте дойде да пита за теб~ Казах му, че спиш~ - тя леко се изчерви~ - Помислих си, че ако отворя вратата в този вид няма да разпитва много~ Лукан седна и я погледна намръщено~ - Излъгала си заради мен~ * Изглеждаше много важно за теб никой да не те види в състоянието~~~ в което беше~ Той я наблюдаваше и виждаше нейната вяра в него~ И толкова много и се възхищаваше за това~ Всеки друг, който би станал свидетел на това щеше да забие титаниевото острие в сърцето му и щеше да е прав да го направи~ Но тя не се страхуваше~ Това беше един от най - лошите му моменти и Габриел беше до него през цялото време~ Грижеше се за него~ Тя го бе защитила~ Никога до сега не знаеше какво ли щеше да е чувството да вярва на някого~ Знаеше, че всеки един от братята му щеше да го защити по време на битка, както би направил и той, но това беше различно~ В тази ситуация някой се грижеше за него~ Беше го защитила в момента на слабост~ Дори когато й ръмжеше, опитвайки се да я прогони~ Позволил й бе да види звяра, който беше~ Но въпреки това тя остана с него~ Нямаше подходящи думи, с които би и благодарил за това тази толкова дълбока щедрост~ Вместо това той се наведе и я целуна с такава нежност и уважение, който никога до сега не можеше да покаже по подходящият начин~ * Трябва да се облека~ - каза тя, като изрева яростно при самата идея да я напуска~ * Вече се оправям~ Трябва да вървя~ * Къде да вървиш? * В града да убия още няколко Единака~ Не мога да оставя другите да вършат цялата работа~ Габриел се приближи към него и го хвана за ръката~ - Лукан, десет сутринта е~ На вън е ден~ Извърна глава към часовника до леглото и видя, че тя е права~ - Мамка му, спал съм през нощта? Данте ще ми се подиграва доста време~ Габриел се усмихна леко~ - Всъщност, той остана с впечатлението, че миналото нощ си яздел мен~ Забрави ли? При тези й думи възбудата премина през тялото му~ Тя седеше на леглото до него с кръстосани крака~ Черната му риза се беше вдигнала над бедрата й и той можеше да види бялото й бельо в контраст и прасковената й кожа~ Косата и беше пусната, къдриците се развяваха като вълни~ Единственото, което искаше в този момент бе да вплете пръсти в косите й, докато правеше любов с нея~ - Мразя, когато трябва да лъжеш зареди мен~ - проговори той, изръмжавайки думите~ Прокара ръка по прекрасните й бедра~ - Ще направя честна жена от теб~ Хвана пръстите му до дланта си и не му позволи да продължи~ - Наистина ли мислиш, че ще си готов за това? Черен хумор се разнесе в стаята, когато той се засмя~ - Оу, аз съм повече от готов! Дори и очите й да блещукаха с интерес, тя го погледна колебливо~ - Премина през много неща тази вечер~ Може би трябва да поговорим за това, което се случи~ Мисля, че е по - добра идея да си починеш още малко~ 'о/йи ^фи ax-Mfimfc лиоЬл~~~ Последното нещо, което искаше е да говори за проблемите си, особено когато Габриел изглеждаше толкова съблазнително на леглото му~ Тялото му се бе възстановило, а мъжествеността му се бе събудила~ Както винаги, когато беше близо до нея~ Когато и да си помислеше за нея~ * Мисля, че не е нужно да ми казваш дали се нуждая от почивка~ Той я дръпна към себе си, за да може тя да го възседне~ Тя започна да гали подутината на панталоните му~ Лукан затвори очи и започна да се наслаждава на допира й както и на аромата на нейната възбуда~ Целуваше я дълго и сладострастно~ Пъхна ръка под черната й блуза и започна да гали гърба й след това премести ръката си отпред, за да може да се наслади на прекрасните й гърди~ Зърната й се втвърдиха в момента в който ги докосна, го молеха да ги засмуче~ Започна да се извива в ръцете му,стенеща от удоволствие~ Откопчаваше ципа му~ След като го направи, бръкна в панталона му и обви пръсти околно пениса му~ * Толкова си опасна~ - прошепна той между целувките~ - Обичам да те виждам на моя територия~ Не мислех, че някога това ще се случи~ Господ знае, че не трябва~ Лукан вдигна блузата й и я свали~ След това я захвърли, за да може да се наслади на голото й тяло~ Нежно отметна косата й и я погали по врата~ * Наистина ли съм първата жена, която водиш тук? Усмихна й се с наслада, докато галеше меката й кожа~ - Кой ти каза това? Савана? * Истина ли е? Наведе се и пое едно от розовите й зърна в устата~ Притисна я с тялото, докато бързо се отърва от панталоните си~ Кучешките му зъби започнаха да се удължават, желанието бавно започна да ги изгаря и да преминава през него като топли вълни~ * Ти си единствената~ - изрече гърлено, казвайки го с честност, след като тя му се бе доверила преди няколко часа~ Габриел може би беше последната женска, която водеше тук~ Не можеше да си представи някой друг освен нея в леглото си~ Нямаше да позволи някой да завладее сърцето му отново~ Защото трябваше да се изправи пред тежки факти, за това което беше направил~ През всичките тези години на самота, той никога не бе позволявал на когото й да е било да му влезе така под кожата, докато не се появи Габриел и не запълни тази празнина в живота му~ * Господи, толкова си мека~ - каза й той, докато прокарваше ръка по цялото й тяло и стигна до бедрата и~ След като я целуна страстно изрече~ - И толкова сладка~ Пътува по - надолу докато стигна до вътрешната част на бедрата й и го разтвори с ръце~ * И толкова влажна~ - прошепна докато я целуваше и пусна, вкара пръста си в сърцевината й~ Той проникна в нея, в началото само я дразнеше след това по - надълбоко~ Тя се вкопчи в него, когато още два пръста проникнаха в нея~ Прекъсна целувката им и се отърва от дантелените й гащи~ Тогава се спусна надолу, разтвори краката й и се зарови в сладката й сърцевина~ * Толкова красива~ - каза той дрезгаво, хипнотизиран от перфектността й~ Потъна по -навътре в нея и я отвори с два пръста и започна да дразни нейният секс с езика си~ Доведе я до бърз оргазъм на който самият той се наслаждаваше~ А тя заби ноктите си в раменете му докато крещеше от удоволствие~ * Подлудяваше ме, жено~ Никога не мога да ти се наситя~ Желаеше да полуда да бъде вътре в нея~ Едва чу думите й когато се изправи и я покри с тялото си~ Усети внезапната й скованост, но гласа й го накара да замръзне над нея~ * Лукан~~~ очите ти! Инстинктивно извърна лицето си, но беше прекалено късно~ Знаеше, че тя бе видяла онзи гладен поглед в трансформираното му лице~ Бе същият животински поглед, който бе видяла преди няколко часа~ Нейните човешки очи трудно биха направили разликата между поглед изпълнен с Жажда и такъв с желание~ * Моля те! - каза тя нежно~ - Позволи ми да те видя~~~ С нежелание той се обърна към нея и погледите им се срещнаха~ Видя неспокойствието й, но тя не се дръпна от него~ Гледаше внимателно, изучваше го~ * Няма да те нараня, Габриел~ - гласът му беше дрезгав и плътен~ Позволи й да види кучешките му зъби, докато говореше, беше неспособен да скрие реакцията на тялото си от нея~ - Това е нужда, Габриел~ Желание~ Ти ми причиняваш това~ Понякога дори и когато си помисля за теб~~~ - спря да говори, като изруга под носа си~ - Не искам да те плаша, но просто не мога да спра промяната~ Не и когато те желая толкова много~ * И всичките тези пъти, когато сме били заедно? - прошепна~ - Скрил си това от мен? Винаги скриваше лицето си, криел си очите си, докато сме правили любов преди? * Не исках да те изплаша~ Не исках да виждаш това което съм всъщност~ - той изруга~ -Вече си видяла всичко~ Тя леко поклати глава и го хвана за главата, за да не мърда~ Гледаше го втренчено, докато изучаваше всяка част от него~ Очите й бяха навлажнени, блестящи и невероятно ярки~ - Ти за мен си красив, Лукан~ Винаги ще искам да те виждам~ Няма нищо, което някога ще трябва да криеш от мен~ Нейното честно признание го трогна~ Гледаше го право в очите, докато галеше челюстта му и след това докосна устните му~ Кучешките му зъби го боляха, издължаваха се и желаеха да я вкусят, докато тя изследваше чертите му с ръце~ Може би за да докаже нещо на него или на самата себе си тя пъхна пръст в устата му~ Лукан изръмжа силно, едно рязко, безмълвно предупреждение~ Езика му докосна пръстите й, а зъбите му докосваха леко плътта й~ След това той затвори устни и започна да смуче пръста й~ Гледаше я как преглъща силно~ Усещаше аромата на адреналина, който преминаваше в тялото й и този на нейното желание~ Беше толкова красива, така раздаваща и смела във всичко което правеше, не можеше да не й се възхищава~ * Вярвам ти~ - изрече му тя~ Тъмните й очи ставаха все по - тъмни от желанието~ А когато дръпна пръста си от устата му каза~ - И те желая~ Желая всяка твоя частица~ Това беше повече отколкото би могъл да понесе~ С животинска усмивка показваща похотта му, той се намести между краката й и ги разтвори с колене~ Сърцевината й беше влажна и гореща срещу главата на члена му~ Една покана за добре дошъл, на която не можеше да устои~ С дълбок тласък той се зарови в нея, толкова на дълбоко до колкото можеше~ Тя пое всеки негов инч~ Беше доста тясна и сърцевината й го обви целия~ Лукан изсъска силно, когато стените на съкровеното й място потръпнаха, при първия път когато се отдръпна~ Изпълни я отново, като се приближи още повече към нея, за да може да проникне по - дълбоко в * Да~ - изпъшка тя~ Докато се движеше с него в темпо, което беше всичко друго но не и нежно~ - Господи, Лукан~ Да~ Знаеше, че чертите му са станали много груби~ Никога не бе изглеждал толкова животински като в този момент, когато кръвта му кипеше, наследства от потеклото на баща му~ Той я чукаше здраво, опитвайки се да игнорира желанието си да вземе нещо друго от нея~ Погледа му се спря на врата на Габриел, където под деликатната и кожа се намираше другото нещо, което желаеше~ Една силна вена~ Устата му се навлажни, дори и след като усети, че скоро ще достигне освобождението си~ * Не спирай~ - каза тя, без гласа й да потрепне~ Господ да й е на помощ, но тя го придърпа към себе си и го гледаше право в очите~ - Вземи всичко от което се нуждаеш~ Само~~ 0, Господи,~~~ не спирай~ Ноздрите на Лукан се изпълниха с нейният еротичен аромат, и лекия меден аромат, който се носеше във въздуха, аромат на кръвта, която я беше накарал да се изчерви~ Той изрева от агония~ Не искаше да се отрича, да отрича и на двамата екстаза, който щеше да последва след една вампирска целувка~ Отмести поглед от врата й и продължи да прави любов с нея с такава ярост~ Като докара първо нея, а след това и себе си до разтърсваш оргазъм~ Но освобождаването му успокои само едно от неговите желание~ Другия, по - дълбокият оставаше и ставаше все по - зле с всеки удар на сърцето на Габриел~ * По дяволите~ - той седна на края на леглото~ Гласът му дрезгав и неспокоен~ * Какво не е наред? - Габриел попита като сложи ръка на рамото му~ Тя се приближи към него и той усети топлината на гърдите~ След няколко секунди пулса й беше единствено нещо, което чуваше~ * Лукан! Добре ли си? * Мамка му~ - той изрева като се изплъзна от нея~ След това се изправи~ Прокара пръсти през косата си~ Зад него Габриел стоеше тихичко~ Той се обърна и срещна погледа й~ - Не си направила нищо лошо? Страхотна си, трябва да~~~ не мога да ти се наситя~ * Всичко е наред~ * Не, не трябва да е така, когато се нуждая~~~ Теб - тялото му продължи~ - Исусе Христе, това не е на добре~ Отново се дръпна, но преди да успее да стане от леглото~ * Лукан, ако си гладен~~~ ако се нуждаеш от кръв~ Зад него, тя се приближи по близо до него~ Сложи ръката си на рамото му, а китката й беше точно пред брадичката му~ * Господи, не ми предлагай~ - Внезапно той се дръпна от нея като от отрова~ Стана и захвърли панталоните си~ И започна да ходи напред назад~ - Няма да пия от теб, Габриел! * Защо не? - звучеше наранена и разбираемо объркана~ - Очевидно се нуждаеш от това~ А аз съм единственият човек наоколо, така че ще се задоволиш с мен~ * Не е това~ - каза той, със затворени очи, за да може да успокои животинската си част~ - Няма да го направя~ Няма да те обвържа към себе си~ * За какво говориш? Всичко е наред, когато ме чукаш, но ти се гади, когато си мислиш да се храниш от мен~ - Тя се изсмя остро~ - Господи, не мога да повярвам, че се обиждам от това~ 157 I * Няма да се получи~ - изрече той, бесен на себе си, защото заради неспособността си да се контролира отваряше пропаст между тях~ - Няма да стане както трябва~ Трябва да подготвя нещата и да изясним нещата между нас~ * Ако имаш нещо да ми казваш, по - добре го направи~ - Знам, че имаш проблем, Лукан~ Мисля, че щеше да е много трудно да го пропусна след случилото се миналото нощ~ * Не е това~ - изруга той~ - Част от това е~ Не искам да те нараня~ А като пия от кръвта ти ще го направя~ Рано или късно, ако се Обвържем ще те нараня~ * Да се Обвържа с теб? - каза тя бавно~ - Как? * Носиш знака на Спътница, Габриел~ - посочи лявото и рамо~ - Там е, точно под ухото Тя се намръщи и вдигна ръка насочвайки я към мястото където стоеше знака на сълза, която пада в купа под формата на полумесец~ - Това ли? Това е белег по рождение~ Имам го от както се помня~ * Всяка една Спътница има такъв белег някъде по тялото си~ Савана и другите женски го имат~ Както й майка ми~ Всички го имате~ Беше се сковала~ Дори и гласът й беше много тих~ - От кога знаеш това за мен? * Видях го първата нощ, когато дойдох у вас~ * Когато взе телефона ми? * След това~ - каза той~ - Когато се върнах по - късно и ти спеше на леглото си~ Разбиране премина през лицето й, една смесица от изненада и емоционално объркване~ - Бил си там? Аз си мислех, че съм сънувала~ * Никога не си се вписвала в света, в който живееш, защото мястото ти не е там~ Снимките ти, са изцяло на места, къде има вампири~ А манията ти с кръвта, показва коя всъщност си ти~ Виждаше как тя се бори да разбере думите му, но се мразеше за това, че не можеше да улесни нещата~ По - добре да каже всичко, за да се свършва с това~ * Един ден ще намериш достоен мъж и ще се Обвържеш с него~ Той ще пие само от теб, и ти от него~ Кръвта ще ви Обвърже, ще станете като един~ Нещо като свещена клетва според нашият вид~ Такава, която не мога да ти дам~ По - добре да я беше ударил през лицето~ - Не можеш~~~ или не искаш? * Има ли значение? Казвам ти, че няма да се случи, защото аз няма да го позволя~ Ако споделим Обвързване, ние ще сме привлечени един от друг, докато аз и ти сме живи~ Никога няма да се отървеш от мен, защото заради връзката ни винаги ще те намеря независимо къде си~ * Защо си мислиш, че ще искам да избягам от теб? Той издиша сухо~ - Защото, някой ден това нещо с което се боря ще ме хване, и не мога да понеса идеята, че ще се изправиш на пътя ми~ * Говориш за Жаждата? * Да~ - каза той, като за пръв път го признаваше и казваше на глас~ - Всичките тези години, успяваше да я скрие~ Но, не и нея~ - Жаждата е най - голяма слабост на вида ми~ Пристрастяване~ Проклета чума~ След като веднъж те е хванала, само няколко вампири се отървават~ Превръщат се в Единаци, и тогава е свършено с тях~ * Как става това? * Различно е за всеки~ Понякога заразата се разпространява малко по - малко~ Глада се увеличава и ти го задоволяваш~ Задоволяваш я когато трябва, и една вечер 158 I разбираш, че никога няма да се наситиш~ За някой само една грешна крачка би била фатална~ * А как става с теб? Усмивката му се скова, и тогава кучешките му зъби се виждаха по - добре~ - Имам съмнителната чест, кръвта на баща ми да тече във вените ми~ Ако Единаците са като зверове, те не са нищо в сравнение с тези които са дали началото на расата ни~ За Първородните, изкушението винаги е там, по - силно от при другите~ Ако искаш да знаеш истината, аз се боря с Жаждата от както за първи път вкусих кръв~ * И какво като имаш проблем, но се справи с него миналата вечер~ * Успях да го успокоя, благодарение на теб, но винаги става все по - зле~ * Можеш да се справиш~ Ще преминем през това заедно~ * Не знаеш историята ми, вече загубих и двамата си братя заради тази зараза~ * Кога? * Много отдавна~ - той се натъжи, докато се спомняше за миналото си~ Но думите му идваха много бързо, дори и на него да му се искаше да не разкрива нищо~ - Евран, средният от нас тримата, стана Единак скоро след като достигна зряла възраст~ Беше убит по време на битка, когато се биеше на погрешната страна, по време старите войни между Породата и Единаците~ Марек беше най - големият и най - яростният~ Аз, той и Теган бяхме първите войни на Породата, които се включиха във войната срещу Древните и техните армии от Единаци~ Заедно формирахме Ордена по времето на чумата в Европа~ След по - малко от сто години, Жаждата завладя и Марек, излезе на слънце, за да приключи мъчението си~ Дори и Теган наскоро се сблъска с този проблем~ * Съжалявам~ - каза тя нежно - Загубил си толкова много заради Жаждата~ И този проблем с Единаците~ Разбирам защо те ужасява~ Беше се подготвил за насмешлив коментар, който би бил казал, ако говореше с някой от войните~ Но не го каза, защото знаеше, че Габриел го разбра най - добре~ Познаваше го по начин, по който никой друг не го бе познавал някога, това щеше да му липсва след като я пратеше където й бе мястото в някой Даркхевън~ * Не знаех, че с Теган се познавате от толкова време~ - изрече Габриел~ * Двамата се знаем от много време~ От самото начало~ И двамата сме Първородни~ И двамата сме се заели да пазим расата ни~ * Не сте приятели ли? * Приятели? - Лукан се засмя гърлено, като се сети за отношенията си с Ти~ - Теган няма приятели~ А дори и да имаше няма да ме брои за такъв~ * Тогава защо му позволяваш да стои тук? * Той един от най - добрият войн, когото някога съм познавал~ От дадеността му към Ордена е по - силна от омразата му към мен~ Споделяме идеята, че нищо не е по - важно от опазването на расата ни~ * Дори любов? За момент не можеше да отговори, изненадан от прямия въпрос, а и не искаше да мисли на къде би водел отговора му~ Нямаше никакъв опит с тази определена емоция~ Начина по-който в момента се развиваше живота му, не искаше да се обвързва с никого, за да го застраши~ - Любовта е за мъже, които са избрали да водят спокоен живот в Дакхевън~ Не е за войни~ * Някой хора в този комплекс би спорел с теб по този въпрос~ Погледна я с безразличен поглед~ - Аз не съм от тях~ Наведе брадичка и затвори очи, за да не може той да я вижда~ - Това каква ме прави? Само ме използваш, за да запълваш времето си между убиването на Единаци и опитите да обявиш себе си, че се контролираш~ - когато вдигна глава, очите й бяха пълни със сълзи~ - Да не би да съм малка играчка към, която се обръщаш когато искаш да разпуснеш~ * Не съм чул да се оплакваш~ Дъха й секна и се дръпна от него, отвратена което си беше нормално~ За момент се натъжи и след това стана крехка колкото чаша~ - Майната ти! Отвращението й в този момент беше разбираемо, но все пак не можеше да го преглътне~ До сега никой не му бе държал такава реч~ Никой не се бе пробвал да го направи~ Да се изправи срещу, Лукан, дръпнатият войн, който не толерираше никакви слабости~ След всичките си тези векове прекара в тренировки и дисциплина, стоеше тук разкъсван от думите на единствената жена, на която бе позволил да му влезе под кожата~ А и него го беше грижа за нея, прекалено много~ Което правеше всичко още по * неприятно~ След миналата вечер трябваше да я отблъсне~ Беше неизбежно, а ако останеше с нея нещата щяха да станат по зле, след като тя никога нямаше да може да се впише в живота му~ * Не искам да те нараня, Габриел~ Знам, че ще го направя~ * Какво си мислиш, че правиш сега? - прошепна тя, гласът и по слаб от всякога~ - Знаеш ли, вярвах ти~ Господи, аз наистина повярвах на всяка твоя дума~ Дори и глупостите за това, че искаш да ми помогнеш да намеря себе си~ Наистина мислех, че ти пука~ Лукан се чувстваше безпомощен, най - студеното копеле за дето остави нещата да се развият по този начин~ Докато се бе насочил към вратата, от която излизаше от покоите му се обърна и я погледна~ Толкова много му се искаше да се върне и да я успокои, но знаеше, че ако го направи щеше да направи голяма грешка~ Само след един допир, тя щеше да се озове в прегръдките му~ А тогава може би някога нямаше да я пусне~ Отвори вратата, но се обърна и й каза~ * Ти намери съдбата си, Габриел~ Точно както ти казах~ Никога не съм ти казвал, че ще е с мен~ Qy—думите на Лукан, всички удивителни неща, които й беше казал, отекваха в ушите Габриел, докато излизаше изпод врялата вода от душа в банята му~ Тя спря "^D кранчето и се избърса с кърпата, като й се искаше горещата вода да може да стопи малко от болката и объркването, които чувстваше~ Имаше толкова много неща, с които да се справи, не на последно място беше намерението на Лукан да не бъде с нея~ Опита да убеди себе си, че той не беше давал никакви обещания още от началото, но това я накра да се почувства като още по-голяма глупачка~ Никога не беше искал от нея да положи сърцето си под тока на ботуша му; тя го бенаправила по собствено желание~ Като се наклони към огледалото което заемаше цялата стена на банята, Габриел отметна косата си назад, за да види по-отблизо тъмночервения родилен белег под лявото си ухо~ Или по-скоро знака за Спътница, поправи се тя, като се взираше в малката сълза, която сякаш падаше в купа под формата на полумесец~ По някакъв извратен вид ирония, тя беше свързана със света на Лукан чрез малкия белег на врата си, и все пак, той беше и причината, която й пречеше да бъде с него~ Може би беше усложниение, което той не искаше или не се нуждаеше, но не можеше да се каже, че и нейният живот бе станал особено безгрижен след като го бе срещнала~ Благодарение на Лукан, тя бе въвлечена в кървава подземна война, която караше найлошите банди в града да изглеждат като хулиганче от детската площадка~ Беше изоставила един от най-сладките апартаменти в Бийкън Хил и щеше да го изгуби, освен ако не се върнеше и захванеше с работата си, за да плати сметките~ Приятелите й нямаха представа къде се намира и ако им кажеше сега, веорятно само щеше да ги постави в опасност да изгубят живота На всичкото отгоре, беше наполовина влюбена в най-мрачния, смъртоносен и не емоционален мъж, когото някога бе познавала~ Който просто се случи да е вампир кръвопиец~ И, по дяволите, след като трябваше да е честна, не беше наполовина влюбена в Лукан~ Беше напълно, безвъзвратно и отвъд всякакви граници, тип никога-няма-да-гопреодолея, влюбена в него~ - Браво - каза тя на омърлушеното си отражение~ - Просто прекрасно~ 161 I И все пак, дори след всичко, което й беше казал, тя не искаше нищо повече от това да отиде при него, където и да се намираше в комплекса и да се сгуши в прегръдките му, единственото място, в което някога бе намирала утеха~ Да бе, сякаш наистина имаше нужда да добавя публично унижение към вътрешното, с което все още се опитваше да се справи~ Лукан беше пределно ясен: каквото й да бе имало между тях (ако изобщо е съществувало нещо отвъд физическото) беше приключило~ Габриел се върна обратно в спалнята му и намери дрехите и обувките си~ Облече се бързо, тъй като искаше да напусне личната му квартира преди да се е върнал и тя да направи нещо наистина глупаво~ Добре, поправи се тя, като погледна разбърканите чаршафи, все още в безпорядък от тяхната любовна игра, нещо дори още по-глупаво~ С идеята, че ще потърси Савана и може би ще се опита да намери телефонна линия извън комлекса, след като нямаше изгледи Лукан да й върне мобилния, Габриел се измъкна крадешком от спалнята му~ Коридорът беше объркващ, без съмнение преднамерено, и тя направи няколко грешни завоя преди най-накрая да разпознае заобикалящата я обстановка~ Беше близо до тренировъчните съоръжения, съдейки по острите, отсечени удари по въртящите се цели~ Зави зад ъгъла и внезапно беше спряна от непоклатима стена от кожа и оръжия, застанала на пътя й~ Габриел погледна нагоре, и още по-нагоре, и срещна смразяващата сила на заплаха, която бе насочена към нея от присвити зелени очи~ Тези студени и пресметливи зеници се втренчиха в нея изпод небрежно паднала настрани светлокестенява коса, като голяма котка, която се крие зад златна тръстика, докато преценява жертвата си~ Тя преглътна тежко~ Осезаема опасност се излъчваше от голямото тяло на вампира и от дълбините на немигащите му хищничестки очи~ Теган~ Умът й попълни името на непознатия мъж, единственият от шесте воина в комплекса, с когото не се познаваше все още~ Този, с когото Лукан очевидно споделяше едва прикрито презрение~ Вампирът воин не се отмести от пътя й~ Като цяло едва реагира на сблъсъка с нея, с изключение на лекото подсмихване на устата му, когато погледна към гърдите й, които се бяха сплескали в стената от твърди мускули точно под гръдния му кош~ Носеше по себе си около дузина оръжия, а заплахата се подсилваше от не по-малко от двеста паунда10 твърдо изсечени мускули~ Младата жена се отдръпна назад, след което отстъпи встрани за повече сигурност~ * Извинявай~ Не те видях там~ Той не каза нищо, но тя се почувства все едно, всичко което беше в нея е станало 10 Един паунд е равен на 0~45359237 достояние за него на момента - в секундата, в която тялото й се беше блъснало в неговото~ Той се вторачи в нея с хладни, безчувствени очи, които сякаш можеха да проникнат в нея~ Въпреки че не каза и не изрази нищо, Габриел се почувства анализирана~ Почувства се~~~ завладяна~ * Извинявай - прошепна тя~ Когато направи крачка, за да го заобиколи, гласът на Теган я спря~ * Хей - гласът му беше по-мек, отколкото очакваше, с дълбок и мрачен нюанс~ Беше в странен контраст със сковаващия му поглед, който не се беше отместил нито милиметър~ -Направи си услуга и не се привързвай прекалено към Лукан~ Има наистина реален шанс вампира да не живее още много дълго~ Изрече го без искра от емоция в гласа си, просто излагаше факт~ Воинът мина покрай нея, като раздвижи въздуха в коридора с апатия, студ и безпокойство, които се просмукаха в костите на Габриел~ Когато се обърна да погледне след него, Теган и неговото обезпокоително предсказание бяха изчезнали~ Лукан прецени тежеста на лъскавия, черен девет милиметров в ръката си, после вдигна оръжието и направи серия от изтрели към мишената в далчения край на стрелбището~ Въпреки, че се чувстваше добре да се върне към познатото място с инструмените на занаята му, а кръвта му кипеше и беше готов за добра битка, част от него продължваше да се връща към спора му с Габриел~ Проклятие, жената беше разбъркала главата му~ Въпреки всичко, което й беше казал за да я отблъсне от себе си, трябваше да признае, че е дълбоко обвързан с нея~ Колко дълго си мислеше, че може да продължава да е с нея, без да се влюби? Още повече, как изобщо си е помислил, че ще се справи с мисълта да я пусне да си отиде? Да я изпрати надалеч с идеята, че трябва да се обвърже с друг? Нещата ставаха дяволски сложни~ Той изсъска проклятие~ Изстреля друга серия от залпове, усети миризмата на заряда от горещ метал и пиперлив дим, когато мишената му се разкъса от изстрлите~ * Какво мислиш? - попита Николай, студените му очи блестяха~ - Сладко малко парче, нали? Отзивчиво като ада, също така~ * Да~ Усещането е добро~ Харесва ми~ - Лукан спусна предпазителя и погледна отново новото оръжие~ - Барета 92FS превърната в пълен автоматик с различни патрони? Добра работа, човече~ Наистина умела~ * Още не съм ти казал за изработените по поръчка патрони, които това лошо момче побира~ Подсилих някои от поликарбонатните куршуми с кухи върхове~ Махнах поликарбонатните връхчета, и ги напълних с титаниев барут~ * Това вероятно ще предизвика сериозна бъркотия, когато порази кръвоносната система на някой кръвопиец-добави Данте от мястото, където стоеше и остреше остриетата си на ръба на шкафа с оръжия~ Без съмнение вампирът беше прав за това~ В Старите времена, най-чистият начин да убиеш Единак е бил да му отсечеш главата~ Това работеше добре, докато мечовете бяха основните оръжия, но модерните технологии доведоха до нови затруднения и за двете страни~ Едва в началото на XX век Породата беше открила уникалния разяждащ ефект на титания върху свръхактивната кръвна система на вампирите Единаци~ Благодарение на алергията, която разширяваше клетъчната мутация в кръвта им, те реагираха на метала така както Алказелцер на водата~ Нико взе оръжието от Лукан и го погали като награда~ * Това, което имаме тук, е супер здрав унищожител на Единаци~ * Кога ще може да го тестваме? - попита Рио~ * Какво ще кажете за довечера? - Теган бе влязъл без да издаде нито звук, но гласът му пресече стаята като тътена на приближаваща буря~ * Говориш за мястото, което проучваше на пристанището ли? - попита Данте~ Теган кимна~ * Вероятно е свърталище, което приютява около дузина индивида, повече или помалко~ Предполагам, че още са зелени, току-що превърнати в Единаци~ Няма да е трудно да ги извадим навън~ * От доста време не сме прочиствали къща с внезапно нападение - провлачено каза Рио, усмивката му беше широка и горяща от нетърпение~ - Звучи ми като парти~ Лукан подаде оръжието на Нико и се намръщи на останалите~ * Защо, по дяволите, чак сега научавам за това? Теган отправи безизразен поглед в негова посока~ * Трябва да наваксаш малко с новините, човече~ Докато се скатаваше с женската си през нощта, останалите от нас бяха горе и изпълняваха работата си~ * Това е удар под кръста - каза Рио~ - Дори от теб, Теган~ Лукан обмисляше критиката с премерено мълачние~ * Не, той е прав~ Трябваше да съм там навън и да се грижа за задълженията си~ Имаше едно-две неща, с които да се справя тук~ И сега те са под контрол~ Няма да има повече проблеми~ Теган се усмихна самодоволно~ * Така ли? Защото трябва да ти кажа, че когато видях Спътницата в коридора преди няколко минути, тя изглеждаше доста разстроена~ Все едно някой беше разбил сърцето на бедното момиче на парченца~ Сякаш се нуждае от някой, да облекчи съдбата й~ Лукан изрева срещу вампира с ужасен, черен гняв~ * Какво си й казал? Докосна ли я? Бог да ти е на помощ, ако си й направил нещо~~~ Теган се подсмихна, искрено развеселен~ * По-спокойно, човече~ Няма нужда да излизаш от кожата си заради това~ Твоята женска не е моя грижа~ * Запомни го - каза Лукан~ Той се завъртя и срещна любопитните погледи на останалите воини~ - Тя не е грижа на никой от вас, ясен ли съм? Габриел Максуел е под личната ми защита докато се намира в комплекса~ А щом тръгне за Даркхевъните, няма да бъде повече и моя грижа~ Отне му минута, за да се успокои и да не се поддаде на импулса да се изправи в директно съревнование с Теган~ Някой ден, вероятно щеше да се стигне и до там~ И Лукан не можеше напълно да вини мъжа за ненавистта, която таеше~ Ако Теган беше злобно бездушно копеле, то Лукан беше този, който му беше помогнал да стане такъв~ * Може ли да се върнем на работата сега? - озъби се той, предизвайки някой да продължи още~ - Искам да чуя фактите за това място на пристанището~ Теган се впусна в обяснения за наблюденията му върху вероятното свърталище на Единаци и представи предложенията си как могат да подходят при нападението~ Макар че източника на тази информация тревожеше някак си Лукан, не можеше да измисли по-добър начин да приключи с мрачното си настроени, отколкото офанзивен удар срещу враговете им~ Бог му беше свидетел, че ако се окажеше отново някъде близко до Габриел, всичките му сурови приказки за дълг и че трябва да прави каквото е редно за нея, ще се разпръснат като прах~ Бяха минали няколко часа, откакто я беше оставил в спалнята си, а тя все още беше на челно място в мислите му~ Нуждата му за нея все още го разкъсваше, когато помислише за меката й, топла кожа~ А мисълта за това как я бе наранил, изрови студена дупка в гърдите му~ Беше се показала като истински съюзник докато го прикриваше пред останалите войни~ Държа го в прегръдките си докато се опитваше да обуздае собствения си ад, миналата нощ, остана до него, толкова нежна и любяща, колкото всеки мъж можеше някога да пожелае от грижовна съпруга~ Опасна мисъл, без значение как беше избрал да гледа на нея~ 165 I Той остави дискусията за нападението да продължи, като се съгласи, че трябва да започнат да очистват Единаците на групи, където живеят, отколкото да ги избиват един по един, когато ги срещнат на улицата~ - Ще се срещнем тук при залез слънце, за да се въоръжим и поемаме натам~ Групата от воини продължи разговора помежу си, докато се разпръскваха, а Теган ги следваше бавно накрая на редицата~ Лукан се загледа в стоика самотник, който беше дяволски горд от факта, че не се нуждае от никого~ Теган умишлено се държеше отчуждено и изолирано~ Но не винаги беше такъв~ Някога, той беше златното момче, роден лидер~ Можеше да бъде велик, всъщност беше~ Но всичко това се беше променило в рамките на една ужасяваща нощ~ От тогава беше започнало спускането надолу по стръмна спирала~ Теган беше стигнал дъното и никога не се възстанови~ И въпреки че никога не го беше признал на воина, Лукан не можеше да си прости за ролята, която беше изиграл в това падение~ Вампирът спря с очевидно нежелание~ Не се обърна, просто остана в мъчание, а гърбът му беше изпънат по арогантен начин, докато останалите войни излизаха от тренировъчното крило в коридора~ Когато останаха сами, Лукан прочисти гърлото си и заговори на своя Първороден брат~ * Ти и аз имаме проблем, Теган~ Воинът издиша рязко~ * Ще уведомя медиите~ * Разногласията помежду ни няма да си отидат просто така~ Мина прекалено много време, твърде много вода изтече оттогава~ Ако имаш нужда да изравниш резултата с мен~~~ * Забрави го~Това е древна история~ * Не и ако не можем да я погребем~ Теган се изсмя, когато най-накрая се обърна да го погледне~ * Имаш предложение ли, Лукан? * Просто ти казвам, че предполагам съм започнал да разбирам какво ти струваше~ Какво ти струвах аз~ - Лукан бавно поклати глава и прокара ръка по скалпа си~ - Ти, трябва да знаеш, че ако имаше някакъв друг начин~~~ Ако нещата можеха да приключат различно~~~ * Исусе Христе~ Да не се опитваш да ми се извиниш? - Погледът на Теган беше достатъчно остър, за да среже стъкло~ - Спести си загрижеността, човече~ Закъснял си с около петстотин години~ А и извинението не променя нито едно проклето нещо, нали? Лукан стисна челюсти, смаян да почувства истинския гняв, който излъчваше големия 166 I мъж, вместо обичайната студена апатия~ Теган не му беше простил~ Нито най-малко~ След всичкото това време, не смяташе че е вероятно някога да го направи~ - Не, Ти~ Прави си~ Извинението не променя нищо~ Теган се втренчи в него за един дълъг момент, после де обърна и излезе от стаята~ Жива музика бумтеше от усилвателите големи, колкото хладилници, в предната част на подземния нощен клуб, въпреки че „музика" беше щедро описание на покъртителното мяукане и придружаващото го фалшивото свирене на китара~ Музикантите от групата се движеха като роботи на сцената, като сливаха думи и изпускаха повече ноти отколкото уцелваха~ С една дума, не струваха~ Но пък кой можеше да очаква хората да изпълняват с каквото и да е било умение, когато свиреха пред тълпа от кръвожадни, хранещи се вампири? Зад прикриващите го сенки, лидерът на Единаците присви очи и се намръщи~ Имаше отвратително главоболие, когато пристигна преди малко; сега чувстваше все едно слепоочията му ще експлоадират~ Той се изтегна назад върху възглавниците в частното си сепаре, отегчен от кръвожадното веселие~ Леко повдигане на ръката му накара един от стражите му да притича до него~ Махна презрително с ръка към сцената~ * Някой да ги избави от нещастието им~ Без да споменаваме моето~ Охраната кимна, след което изсъска в отговор~ Изви назад устни и разкри огромни кучешки зъби, подаващи се от устата му, която вече се беше напълнила със слюнка само при споменаването на още кръвопролитие~ Единака отскочи назад и отиде да изпълни заповедите~ * Добро куче - измърмори могъщия му господар~ Беше благодарен за внезапното вибриране на мобилния си телефон и причината да излезе за малко свеж въздух~ Нова веселба беше започнала на сцената, сега, когато групата беше попаднала под внезапното нападение на банда обезумели Единаци~ С клуб, избухнал в пълна анархия, водачът се запъти към частната си стая зад сцената и извади звънящия телефон от вътрешния джоб на сакото си~ Очакваше да види непроследимия номер на един от многото си Слуги, повечето от които бяха изпратени да събират информация за Габриел Максуел и нейното видимо обвързване с Породата~ Но не беше никой от тях~ Можеше да каже още дори преди да отвори апарата и да види блокирана идентификация да свети на екрана~ Заинтригуван, той отговори на обаждането~ Гласът от другата страна не му беше непознат~ Беше извършвал някои незаконни дейности с индивида наскоро и имаха още няколко неща за обсъждане~ При неговият подтик обаждащият се препредаде детайли за нападение подготвено за същата нощ върху една от малките клетки от Единаци в града~ В рамките на секунди, му бе предоставено всичко, от което се нуждаеше, за да е сигурен, че нападението ще се обърне в негова полза - мястото, очакваните методи и маршрути на воините, основния им план за атака - всичко при условие, че един от членовете на Породата бъде пощаден от отмъщение~ Този единствен воин не трябваше да бъде освободен изцяло обаче, само ранен достатъчно, за да не може никога повече да се бие отново~ Съдбата на останалите, включително почти непобедимия Лукан Торн, беше решение на Единаците~ Смъртта на Лукан беше част от тяхното споразумение преди, но изпълнението на задачата не беше минало съвсем по план~ Този път обаждащият се искаше уверение, че деянието наистина ще бъде изпълнено до край~ Дори стигна до там да му напомни, че му беше дал значителна компенсация за услугата, но все още трябва да изпълни своята част~ - Запознат съм много добре с нашата сделка - избухна той по телефона~ - Не ме изкушавай да искам допълнително заплащане от теб~ Обещавам ти, че ще съжаляваш за това~ Той затвори устройството с ядосано проклятие, като заряза доброто поведение, което мислеше да следва~ Символите по кожата на китката му запулсираха с тъмният цвят на гнева му, цветовете се променяха в мотивите на другите белези, които бяха татуирани върху кожата му, като форма на дегизировка~ Той се намръщи на нуждата да крие потеклото си, рожденното си право, с ярко мастило и тайнственост~ Мразеше необходимостта да съществува в сянка, почти толкова колкото всички които стояха на пътя на целите му~ Беше ядосан, когато пристъпи обратно в основната зона на клуба~ През мрака, погледът му се спря върху лейтенанта му, единственият Единак в съвременната история, който беше погледна в очите Лукан Торн и беше оживял, за да разказва за това~ Махна на огромния мъж да се приближи, след което му даде заповеди да се погрижи за нощните забавления и игри~ Независимо от тайните си уговорки, когато димът се разпръснеше тази нощ, той искаше мъртви Лукан и всички останали войни с него~ 25 тбягваше я през останалата част от деня, което Габриел смяташе за добре~ Лукан и още петима войни излязоха от комплекса като един отряд, всички облечени в черно, а около тях витаеше опасността с всичките тези снаряжения~ Дори и Гидиан се присъедини тази вечер, заемайки мястото на Колан~ Чакайки в коридора, за да ги изпратят, Ева и Савана отидоха при половинките си и ги прегърнаха силно и дълго~ Прошепваха си мили думи, които показваха страха на жените и силата на мъжете, че ще се върнат здрави при тях~ Габриел стоеше и ги наблюдаваше от разстояние~ Чувстваше се като аутсайдер, докато гледаше как Лукан казва нещо на Савана~ Спътницата кимна и той сложи някакъв предмет в ръката й, а погледа му блуждаеше докато не срещна този на Габриел~ Не каза нищо, нито се приближи към нея, само я гледаше и изпиваше с поглед~ И след това го нямаше~ След като тръгна преди другите, Лукан стигна ъгъла на коридора и изчезна с другите~ Останалите го последваха~ Като след тях остана само шума от ботушите им и дрънченето на всичката тази стомана, която носеха~ * Добре ли си? - Савана я попита, като я хвана нежно за раменете~ * Ще се оправя~ * Искаше да ти дам това~ - подаде й мобилен телефон~ - Нещо като предложение за примирие~ Габриел го взе като кимна в знак на съгласие~ - Нещата между нас не вървят на добре~ * Съжалявам~ Каза, че вярва че ще разбереш, че не можеш да напускаш комплекса или да казваш на когото й да е, най - вече на приятелите си къде си, но ако искаш да им се обадиш~~~ * Благодаря ти~ - погледна Спътницата на Гидиан и успя да се усмихне леко~ * Ако се нуждаеш от уединение, се разполагай където си поискаш~ - Савана я прегърна бързо и погледна към Ева, която идваше да се присъедини към тях~ * Не знам за останалите~ - Ева каза, красивото й лице беше белязано с тревога~ - Но мисля да пийна едно питие~ Или три~ * Може би всички се нуждаем от малко вино и приятна компания~ - Савана отвърна~ -Габриел, ела при нас, когато приключиш~ Ще сме в моята стая~ * Добре~ Благодаря~ Двете жени тръгнаха заедно, като си говореха тихо и се държаха за ръце, докато вървяха към покоите на Савана и Гидиан~ Габриел бродеше в другата посока, без да знае къде иска да бъде~ Това не беше вярно~ Искаше да е с Лукан в прегръдките му, но трябваше да се отърве от това желание и то бързо~ Нямаше намерение да го моли да я иска, и след като си дойдеше от патрула тази вече, тя трябваше да направи усилие да го изкара от ума си~ Насочи се към една отворена врата~ Само една свещ светеше в празната зала~ Празнотата и изчезващата миризма на дървесина я привлякоха вътре~ Беше параклиса на комплекса~ Спомни си, че бяха минали със Савана от там~ Габриел мина през редовете и се насочи към свещта, която гореше~ Седна на първия ред и си пое дълбоко въздух като се наслаждаваше на уединението~ Отвори телефона си и видя, че знака за съобщения мига~ Свърза се с гласовата си поща и започна да слуша първото си съобщение~ „ \~Га$и, ад~ сълг~ ОетдΘизе~ ти щша кцпиилш~ съоОгчениу, но така и не лш се одае/и~ JCbqe си? Жха истина д/точ^алг qa се притеенуА/л/~ Ябе jiue~tjt, че mpj/dfia qn~ си сама слее/~ тоЬа което се случи~ Ода е/и лш се кее/нага слщ~ като чцеш nwfia cbOOuu'iiue и като ш kajfw~n и~пи~пupee/Siuj веднага " Габриел изтри съобщението и премина на следващото~ Миналата нощ в 11 Кендра й беше оставила съобщение, гласи й звучеше малко изморен~ „ 'ЗдраΘш! Икъищ ли си? 0$quгни ако си шип~ JYlnunka лгц, преерюлашл1, че ~пилко късно ти се odaJtq/Lii~ Ofiaqnjn ти се qa те накаралi qn и^леделг ga по е quo питие, лгб-Же on qa ие/ельна uj/kou клдд~ 3Cakfх0 каЖеги ja i/tupe fieuep?Odaqu лш се~ „ Поне Кендра беше в безопасност~ Това поне малко успокои Габриел~ Но все пак проблема с мъжа, който бе видяла бе на лице~ Единака, помисли си тя, страхуваше се за приятелите си, които можеше да станат негови жертви~ Мина на следващото, последно съобщение~ Отново Меган от преди няколко часа~ „ rΘ}pufхeu, миличка! Θалю те npoSepjificLU~ Жулиг ли qa лш се оЪаеции, да qa лш каскет как лиша А полищйскотд (/нраΘшше лишалата Аечер? Зиаль, че tnfiΘft qeutekmufi се е paq/шл, qa те fiuqu, но иска~ п qn jаалг всички шщроОности относно mofia колко се е paq/л и как~ " Гласа на Меган беше спокоен и хаплив, както обикновено~ Напълно различен от този на предишните съобщения~ Господи, това е добре~ Заради нея и приятелят й който е ченге, нямаше за какво да я притеснява след като Лукан щеше да изтрие паметта им~ „ JCakma и да е, magu fieuep tuj се fiuqjt 0 ни fх „Щщ Ъе~иа " - люо/l iH/j/i/i пш~ сАко- си iSoooquu люЖе qa наминеш ~ rll(j сл/е шаж А сщеж, ши jana^t~ njtcuio~ „ Габриел изтри и това съобщение и погледна колко е часа - 7:20 часа~ Дължеше на приятелите си поне една телефонно обаждане, за да ги увери, че е добре~ И част от нея искаше да чуе гласовете им, те бяха единствена й връзка със света от който Лукан Торн я изтръгна~ Набра номера на Меган и едва изчака докато някой вдигне~ Заглушени звуци се чуваха от слушалката в момента в който Меган отговори~ - Здрасти, Мег! I * Хей, ето те и теб~ Джейми, Габи се обажда~ * Къде е това момиче? Ще дойде ли или какво? * Не знам все още~ Габи ще дойдеш ли при нас? Габриел слушаше познатите приказки на приятелите си и й се искаше да е там с тях~ Искаше й се да върне времето назад~ * Не мога~ Нещо неочаквано изникна и аз~~~ * Заета е~ - Меган каза на Джейми~ - Къде си? - Кендра каза, че те е търсила днес~ Каза, че ходила в апартамента ти, но нямало никой там~ * Кендра е минавала от там? Ти виждала ли си я? * Не, но иска да се види с всички нас~ Май е приключила с мъжа от клуба~ * Бренд~ - Джейми изкрещя от някъде~ * Скъсали са? * Не зная~ - отвърна Меган~ - Когато я попитах каза само, че повече няма да се вижда с него~ * Добре~ - каза Габи, все едно камък й падна от гърдите~ - Това са много добри новини~ * Ами ти? Какво е толкова важно, че не можеш да дойдеш да вечеряш с нас? Габриел се натъжи и започна да оглежда нещата, които я заобикаляха~ Пламъкът на свещта леко се разклати и тя чу стъпки зад себе си, и тогава разбра че има някой в параклиса~ Габи се обърна и видя една висока блондинка зад себе си~ * Извън града съм~ - каза на приятелите си тихо~ - Няма да ме има още няколко дни~ Може и повече~ * Какво правиш там? * Изпратиха ме по работа~ - излъга, мразеше да го прави, но нямаше друг шанс~ - Ще ви се обадя, когато мога~ Грижете се един за друг~ Обичам ви~ * Габриел? Изключи телефона преди да може да каже нещо друго~ * Съжалявам~ - русата жена каза на Габриел, когато се приближи до нея~ - Не знаех, че някой използва параклиса~ * Не~ Моля те~ Аз тъкмо~~~ - Габриел въздъхна~ - Туко - що излъгах приятелите си~ * 0. - нежни бледосини очи я гледаха със симпатия~ Габи затвори телефона и започна да си играе с капака~ - Миналата вечер дойдох тук много бързо и нямаше как да кажа на приятелите си, че отивам някъде~ * Разбирам~ Може би някой ден ще може да им обясниш всичко~ * Надявам се~ Не искам да ги излагам на опасност като им кажа истината~ Ореолът от дълга руса коса извъртя когато жената кимна в знак на разбиране~ - Ти би трябвало да си Габриел? Савана каза, че Лукан е довел жена тук под своята защита~ Аз съм Даника~ Аз съм~~~ бях Спътницата на Конлан~ Габриел пое ръката на Даника и се здрависаха~ - Много съжалявам за загубата ти~ Даника се усмихна, мъка плуваше в очите й~ Дръпна ръката си и я постави на леко подутия си корем~ - Исках да се срещна с теб и да се запознаем, но не мисля, че съм най - добата компания в този момент~ Нямам желание да напускам покоите си през последните дни~ Все още ми е много трудно~~~ да свикна~ Всичко е толкова различно сега~ * Разбира се~ * Лукан и останалите войни са много щедри към мен~ Всеки един от тях се закле да ме защитава, когато имам нужда~ Мен и детето ми~ 171 I * Ти си бременна? * Четиринадесета седмица~ Надявах се, че това ще е един от многото синове, които ще дам на Конлан~ Бяхме толкова развълнувани относно бъдещето~ Чакахме доста време~ * Защо чака? - Габриел се осъзна малко след като беше задала въпроса~ - Съжалявам Даника не исках да те притеснявам~ Знам, че не е моя работа~ Другата жена тихо щракна с език~ - Няма защо да се извиняваш~ Нямам нищо против въпросите ти~ Радвам се, когато говоря за моя Конлан~ Ела, нека седнем за малко~ -каза тя, докато двете с Габриел се бяха запътили към една дълга пейка~ * Запознах се с Конлан още когато бях младо момиче~ Селото ми в Дания беше нападнато от пришълци, или поне ние така си мислехме~ Всъщност бяха група Единаци~ Избиха почти всички - жени, деца и нашите старейшини~ Никой не беше в безопасност~ Група войни пристигнаха по време на атаката~ Конлан беше един от тях~ Спасиха колкото хора можаха~ Веднага след като белега ми беше открит ме заведоха в най - близкия Даркхевън~ Там научих всичко за вампирската нация и за мястото ми в нея~ Но не можех да спра да мисля за спасителя си~ Все едно съдбата имаше пръст в това и Конлан дойде отново~ Бях толкова развълнувана~ Представи си шока ми когато разбрах, че и той не ме беше забравил~ * Преди колко години се е случило това? Даника спря за момент, за да пресметне годините~ - Конлан и аз бяхме заедно четири стотин и две години~ * Господи! - Габриел прошепна~ - Толкова дълго~~~ * Премина много бързо~ Ще излъжа, ако ти кажа че е лесно да си Спътница на войн, но не бих заменила и минута~ Конлан знаеше, точно какво иска~ Един безопасен свят за мен и за децата ни~ * И си чакала толкова време да заченеш? * Нямаше да го направим, ако Конлан искаше да остане в Ордена~ Не е много добра идея да отглеждаш деца на фронтовата линия, за това няма много Обвързани войни~ Опасността е голяма, а мъжете ни трябва да се съсредоточат върху мисията си~ * Не стават ли инциденти? * Неочаквани бременности, не се случват сред редиците на Породата~ За да заченем е нужно нещо повече от секс~ Времето когато можем да заченем зависи от луната~ През този период, в телата ни трябва да е не само семето на мъжете ни, а и неговата кръв~ Това е един свещен ритуал, който се приема много сериозно~ Представяйки си този акт, Габриел почувства топлина в ядрото си~ Замисли си да се Обвърже с някого по този начин, да стане огромна носейки детето му, но Лукан не беше сред кандидатите~ По - добре да е сама, както й щеше да стане~ * Какво ще правиш сега? - попита я тя, опитвайки се да запълни празнината на самотното си съществуване~ * Не зная~ - отвърна Даника~ - Но знам, че никога няма да се Обвържа с друг мъж~ * Не се ли нуждаеш от мъж, за да останеш млада? * Конлан беше моята половинка~ След като него го няма, няма да мога да продължа сама~ Ако откажа да се Обвържа с друг мъж, просто ще започна да старея, както преди да срещна Конлан~ Ще бъде просто една~~~ смъртна~ * Но ще умреш~ - Габриел каза~ Усмивката на Даника беше непоколебима, но все пак леко тъжна~ - В края на краищата~ * Къде ще отидеш? 172 I * С Конлан искахме да се върнем в един от Даркхевъните в Дания, където съм родена~ Искаше го за мен, но сега предпочитам да отгледам сина си в Шотландия, мястото където баща му е роден и израснал~ Искам сина ми да знае нещо за баща си~ Лукан вече подготви нещата, за да мога да отида когато реша~ * Много мило от негова страна~ * Много мило~ Не можех да повярвам, когато дойде да ми съобщи новината и се закле, че аз и детето ми винаги ще бъдем защитени и ще имаме постоянна връзка с Ордена~ Беше деня на погребението, така че изгарянията му бяха много силни~ И все пак се интересуваше как се чувствам аз~ * Лукан е изгорял? - сърцето на Габи заби силно~ - Къде и защо? * Преди три дни, когато изпълни погребалния ритуал за Конлан~ - изписаните вежди на Даника се вдигнаха~ - Не знаеш~ Разбира се, че няма да знаеш~ Лукан никога не спомена за това което беше направил или за изгарянията си~ Традицията е такава, че когато един от войните падне, друг трябва да носи тялото му навън~ - каза тя и посочи една урна в тъмната част на параклиса~ - Това е дълг, който показва голямо уважение, но и жертва, защото този който носи тялото трябва да остане с него осем минути~ На пряка слънчева светлина, докато слънцето изгрява~ Габриел се намръщи~ - Но аз си мислех, че кожата им не издържа на слънце~ * Не, не могат~ Започват да горят бързо и силно, но останалите не страдат толкова колкото Първородните, за които дори една секунда на слънце е изпълнена с ужасна болка~ * Като Лукан~ - Габриел изтъкна~ Даника кимна леко~ - За него тези осем минути са били едва поносими~ Но той успя~ Заради Конлан, по собствено желание остави кожата си да гори~ Можеше да умре там~ Но не искаше никой друг да изпрати Конлан в последната му битка~ Габриел си спомни за обаждането, когато Лукан изскочи от леглото й като попарен~ Не й каза за какво става на въпрос~ Не й позволи да сподели болката му~ Сърцето я стегна, когато си представи какво е трябвало да преживее Лукан~ - Говорех с него същия ден~ Познах по гласа му, че нещо не е наред, но той отрече~ Звучеше много изморен, повече от изтощен~ Казваш ми, че е страдал от ултравиолетови изгаряния? * Да~ Савана ми каза, че Гидиан го е намерил малко по - късно изпечен от главата до краката~ Не можел да си отвори очите заради болката и подутините, но отказал всякаква помощ да се върне в покоите си и да си излекува~ * Господи~ - Габриел изпъшка, изненадана~ - Не ми беше казал за това~ Когато го видяха по - късно същата вечер изреждаше, че всичко е наред~ Исках да кажа, че се държеше, че всичко е наред~ * Лукан е чистокръвен, което го прави по уязвим на слънце, но за сметка на това се възстановява по - бързо от останалите~ Нуждаел се е от много кръв, за да възвърне това което тялото му е изгубило~ Когато е трябвало да напусне комплекса сигурно е бил изгладнял~ Точно така беше, Габриел разбра~ Спомни си за атаката над Слугата, която тя видя, но този път разбра, че не е някакво чудовищни деяние, а опит да се спаси~ Всичко променяше смисъла си след като бе срещнала Лукан~ В началото смяташе войната между Единаци и Породата, за война която не я засяга, но в този момент я приемаше като своя~ Искаше тази война да приключи не само заради самата себе си~ Беше важно за нея Лукан да спечели войната с Единаците и най - вече да спечели тази която водеше със самия себе си~ 173 I Притесняваше се за него и не можеше да се отърва от странното чувство, което я обзе когато той и останалите войни напуснаха комплекса~ * Обичаш го много, нали? - Даника попита, когато тишината стана доста неудобна~ * Да, обичам го~ - срещна погледа на другата жена, знаеше че няма за какво да крие истината от нея, след като беше изписана на лицето й~ - Мога ли да ти споделя нещо, Даника? Имам ужасно усещане за това което ще се случи тази вечер~ И става по - зле~ Теган каза, че Лукан няма да е жив още дълго време~ Колкото повече седя тук, толкова повече си мисля, че Теган е прав~ Даника се намръщи~ - Говорила си с Теган? * Паднах върху него, буквално, преди няколко часа~ Каза ми да не се привързвам много към Лукан~ * Защото си мисли, че Лукан ще умре? - Даника въздъхна силно и наклони главата си~ -Този обича да дразни и да притеснява останалите~ Вероятно го е казал, само защото е знаел, че това ще те натъжи~ * Лукан каза, че двамата не се разбират~ Мислиш ли, че на Тегам може да му се има доверие? Блондинката се замисли за момент и каза~ - Само мога да ти кажа, че лоялността е най - важна за войните~ За всеки един от тях~ Нищо на този сват не може да ги принуди да нарушат войнската си клетва~ - Даника стана и хвана Габи за ръката~ - Хайде, нека да отидем при Ева и Савана~ Времето ще мине много по-бързо, когато има с кого да го прекараш~ 26 останалите войни наблюдаваха как малък пикап, профуча по асфалта под хромираните му колела, до фасадата на набелязаната от тях цел~ Шофьорът беше човек~ Ако неговият потен, леко разтревожен аромат не го издаваше, то кънтри музиката гърмяща от отворения му прозорец щеше~ Той излезе от превозното средство, държейки претъпкана торба от черна хартия, от която се носеше миризмата на пържен ориз и свинско ло мейн~ * Изглежда нашите момчета похапват тази вечер - каза Данте провлечено, докато неочаквания доставчик проверяваше, пляскайки по тефтера с поръчките и се огледа около безлюдния пристан с назряваща предпазливост~ Шофьорът приближи до входната врата на склада, хвърли още един нервен поглед наоколо, след това изруга в тъмното и натисна звънеца~ Нямаше светлина вътре в сградата, само сноп от жълто сияние падащо от единствената крушка над вратата~ Очуканият стоманен панел се отвори, разкривайки мрака зад него~ Лукан можеше да види подивелите очи на Единака вторачени в мъжа, докато той даде дължимата сума за поръчката и мушна торбата през прореза тъмнина пред себе си~ * Което значи, платете си! - изиска градският каубой с бостански акцент~ - Какво по дяволите? Дълга ръка го хвана отпред за ризата и рязко го повдигна от земята~ Той изкрещя и в своята неконтролируема паника, някак си успя да се откъсне от хватката на Единака~ * Опа - изсъска Нико от своята позиция в близост до ръба - предполагам той точно осъзна, че не китайското е в менюто~ Единакът налетя на човека в замъглеността на сенките, повали го отзад и разкъса гърлото му с дивашка прецизност~ Смъртта беше кървава и мигновена~ Когато Единакът се изправи и повдигна жертвата си на рамене, за да го внесе вътре, Лукан скочи на крака~ * Време е да се раздвижим~ Хайде~ Единодушно войните скочиха на земята и се отправиха към склада, който служеше за бърлога на Единаците със заслепяваща скорост~ Вървящият напред Лукан първи достигна вампира и неговият безжизнен товар~ Той удари здраво по рамото Единака и го завъртя, като в същото време изваждаше един от своите ловни остриета в ножницата на хълбока му~ Разряза го с безпогрешна точност и отнесе главата на звяра с едно чисто движение~ За Единака незабавно започна клетъчно разтапяне, изпускайки своята напоена с кръв жертва в пясъка, когато целувката на острието на Лукан премина като киселина през обърканата нервна система на вампира~ Няколко секунди по-късно всичко, което напомняше за единака беше локва от гнила чернилка просмукваща се в мръсотията~ До вратата, Данте, Теган и другите трима войни бяха строени и заредени, готови да се захванат със сериозната работа~ При Лукановото „Хайде" и шестимата се стекоха в склада със заредени оръжия~ Единаците вътре си нямаха и на представа какво ги е връхлетяло докато един от ножовете на Теган не полетя и не се заби в гърлото на един от тях~ Когато единакът изкрещя и започна да се гърчи, тлеещ и разпадащ се, разярените му другари се нахвърлиха да търсят прикритие, вземайки оръжия докато лазеха, за да избегнат пороят от куршуми и острата като бръснач стомана , която Лукан и неговите братя изсипваха върху тях в този момент~ Двама единака се стопиха през първите няколко секунди на сражението, но друга двойка беше притихнала дълбоко в мрачните ъгли на склада~ Един от единаците откри огън срещу Лукан и Данте зад стара колона от щайги~ Войните избегнаха атаката и изпратиха малко любов обратно към Единака, изкарвайки го на светло, където Лукан довърши работата~ С периферното си зрение Лукан засече как последната от пиявиците се опитва да избяга през лабиринт от прекатурени складови варели и разпръсва метални тръби в задната част на сградата~ Теган не го пропусна също~ Вампирът се втурна след Единака като товарен влак, изчезвайки във вътрешности на склада в смъртоносно преследване~ * Чисто е - извика Гидиан някъде от натъпканата с дим и прах тъмнина~ Но не дълго след като го каза Лукан усети нова заплаха да ги приближава~ Ушите му засякоха тихият шум на движение отгоре~ Мръсният прозорец отгоре на откритите вентилационни канали и стоманени подпори в склада беше почти непрогледен от мръсотия, но Лукан беше сигурен, че нещо напредва по покрива~ * Вдигнете глави - каза той на останалите точно когато таванът беше пробит и още четири единака се нахвърлиха с оръжеен огън~ Откъде се бяха взели пък те? Главата на бърлогата си го биваше: шест индивида, вероятно наскоро превърнали се в единаци, и работещи самостоятелно, без да се обединяват~ Така че кой беше повикал тази кавалерия, за да ги отблъсне? Как така знаеха за нападението? - Шибана клопка - промърмори Данте, изказвайки мислите на Лукан на глас~ Нямаше начин тази свежа вълна от неприятност да идваше просто по случайност, докато погледът на Лукан се спря на най-големия от единаците, който сега се насочваше към тях~ Той почувства черна ярост да нараства и закипява в червата му~ Това беше вампирът, който успя да му се измъкне в нощта на лова пред дискотеката~ Копелето от Уест Кост~ Единакът, който можеше да убие Габриел и може все още, някой ден, скоро, ако Лукан не го отстранеше веднага~ Докато Данте и останалите възстановяваха огъня над намаляващата група единаци, Лукан стреляше само по тази си набелязана цел~ Тази вечер ще го довършим~ Пиявицата изсъска докато се приближаваше, отвратителното му лице ухилено~ - Отново се срещаме, Лукан Торн~ Лукан му отправи строго кимване~ - За последен път~ Споделената омраза накара двамата мъже да изоставят оръжията си в полза на повече лична борба~ За миг, остриетата бяха извадени, по един във всяка ръка, докато двата вампира се подготвяха да се бият до смърт~ Лукан нанесе първият удар и получи яростен прорез на рамото си~ Единакът, движейки се почти невидимо се озова от другата му страна, челюстта му се отвори триумфално при вида на първата пролята кръв~ Лукан скачаше наоколо със спокойна подвижност, остриетата му остро просъскаха близо до голямата глава на единака~ Пиявицата погледна надолу, където сега лежеше лявото му ухо, положено в краката му~ - Играта започва, задник - озъби се Лукан~ Отмъстително~ Те налетяха един на друг във вихрушка от гняв и мускули и изстудена, смъртоносна стомана~ Лукан беше сигурен в битката, която се разразяваше около него, останалите войни стегнати около втория рунд на битката~ Но неговата главна цел - цялата му омраза - бяха съсредоточени върху личната му злоба към единака пред него~ Той усети кучешките му зъби да се издължават със силата на гнева му, зениците му се изостриха, докато вече знаеше, че може да има само малка разлика между лицето му и това, което се зъбеше насреща му~ Те бяха почти равностойни по сила, но кръвта на Лукан гореше по-гореща от тази на опонента му~ Всичко, което Лукан трябваше да направи беше да мисли за Габриел, и за страха, който този звяр й беше причинил, и той кипеше от гняв~ Той нахрани тази ярост, отхвърляйки единака назад с неумолимите си удари~ Той не чувстваше ударите, който понасяше собственото му тяло, които трябва да бяха много~ Той свали опонента си долу~ Подготвяйки се да нанесе последния смъртоносен удар~ С ръмжане, той проряза дълбоко врата на единака, отделяйки голямата глава от дивото тяло~ Ръцете и краката му помръднаха докато вампирът рухна като гърчеща се купчина на пода~ Яростта на Лукан все още пулсираше здраво във вените му: той завъртя острието в ръката си и го заби здраво в гърдите на пиявицата, ускорявайки разпадането на трупа~ - По дяволите - каза Рио някъде наблизо с надебелял глас - Лукан - зад теб, човече! Има още един до гредата! Случи се моментално~ Лукан се завъртя, яростта от битката пулсираше във всеки мускул на тялото му~ Той отправи поглед към мястото, което Рио беше отбелязал~ Издигащ се над главата му, друг вампир единак, пълзеше по подпората на тавана на склада, държейки нещо ,което приличаше на малка топка за футбол, под ръката си~ Малката червена светлина на устройството премигваше бавно, после започна стабилно горене~ - Залегнете - Николай вдигна изработената си по поръчка барета и се прицели - Пичът се готви да пусне шибаната бомба~ Лукан чу внезапният шум от изстрел~ Видя Единакът да поема куршума на Нико, точно между разширяващите му се жълти оч и~ Но бомбата беше вече във въздуха~ Половин секунда по-късно, избухна~ C^judlcb 27 Г абриел се събуди изведнъж, след като Савана насила я беше накарала да I дремне на дивана~ Спътницата беше прекарала няколко часа тук, за да успокои Габи~ И не само тя, а останалите Спътници, само Ева липсваше, която изглежда отдавна бе отишла в параклиса, за да се моли~ Спътницата последните няколко часа беше неспокойна, ходеше напред назад и прехапваше устни~ От някъде над лабиринта се дочуха мъжки гласове, всички говориха един през друг~ Чуваше се и звука на асансьора, който се бе насочил към главният етаж на комплекса~ 0, ^/оспю^и~ Нещо не беше наред~ Можеше да гоусепш* УуЬа н~ Габриел избута одеялото, с което беше завита и се затича към мястото от където идваха звуците~ Сърцето й биеше като лудо, свиваше се с всеки удар~ * Това и на мен не ми харесва~ - Савана проговори, докато оглеждаше стаята~ Габриел, Савана и Даника изтичаха, за да поздравят войните, но нито една от тях не каза й дума докато не стигнаха до асансьорите~ Още преди стоманените врати да се отворят беше ясно, че новините, които носят няма да са добри~ Единственото нещо, за което Габриел не беше подготвена беше, колко лоши са нови н ите~ Вонята на пушек и кръв я праснаха през лицето~ Тя се олюля, когато усети миризмата на война и смърт~ Опитваше се да си представи картинката, която се случваше в асансьора~ Двама бяха на земята, а останалите трима се бяха надвесили над тях~ * Донесете чисти кърпи и одеяла~ - Гидиан изкрещя на Савана~ - Донеси колкото се може повече, скъпа~ - Когато тя се затича, той добави~ - Ще се нуждаем и от нещо с което да ги превозим~ Има легло на колелца в лазарета~ * Заемам се с това~ - Нико отговори от асансьора~ Той мина през двамата войни, които бяха на земята, докато минаваше покрай нея Габриел видя, че косата и дрехите му са почернели от сажди~ Дрехите му бяха 178 I разкъсани, и навсякъде бе покрит с множество разтези~ Гидиан имаше същите, както и Данте~ Но техните рани не бяха нищо в сравнение с тези на останалите войни, които лежаха в безсъзнание~ Габриел знаеше, от тежестта която изпитваше в гърдите си, че един от тях е Лукан~ Престъпи напред, за да може да види и тогава страховете й се сбъднаха~ Кръв се стичаше по него и бе образувала едно малко гьолче по прекрасният мрамор~ Ботушите и коженото му облекло бяха разрязани, както повечето от кожата на ръцете и краката му~ Лицето му беше бясна смесица между сажди и пурпурно~ Но все още беше жив~ Изръмжа силно, когато Гидиан се опита да го вдигне, за да направи турникет на раните * Помогни~~~ на Рио~ - думите му излязоха като мрачно ръмжане, дори и проснат на земята той продължаваше да заповядва~ - Добре съм~ - каза той~ - По дяволите~~~ искам да~~~ се погрижите~~~ за него~ Габриел коленичи до Гидиан~ Вдигна ръка, за да вземе края на превръзката от Гидиан~ * Мога да го направя~ * Сигурна ли сте? Доста е грозно~ Наистина трябва да натискаш много здраво~ * Разбрах~ - Тя кимна към Рио - Направи каквото ти казва~ Ранения войн, който лежеше до Лукан беше меко казано в агония~ Той също кървеше от гърдите и от лявата ръка~ Изкривените крайници бяха събрани там където трябваше да има риза~ Лицето и гърдите му бяха изгорени и нарязани до такава степен, че и майка му не би могла да го познае~ Започна да пъшка по такъв начин, че накара Габриел да се разплаче~ Когато тя премигна, за да спре сълзите си, видя сивите очи на Лукан втренчени в нейните~ - Хвани~~~ копелето~ * Тихо~ - каза тя и отметна няколко мокри кичура от потното му чело~ - Лукан, просто стой мирно~ Не се опитвай да говориш~ Игнорира я, преглътна и се насили да говори~ - От нощният клуб~~~ кучият му син беше там тази вечер~ * Този, който ти се изплъзна~ * Не и този път~ - той премигна в очите му се четеше ярост~ - Вече не може~~~ да те нарани~ * Да~ - Гидиан отбеляза тихо, докато се занимаваше с Рио~ - И имаш ужасен късмет, след като си жив, нашият герой~ Гърлото на Габриел пресъхна, когато го погледна~ След всички пъти, когато бе казвал, че дълга му към Породата винаги ще е на първо място, тази вечер той бе мислил за нея~ Той кървеше и беше ранен отчасти заради нещо, което бе направил за нея~ Хвана за ръката и го притисна към себе си, точно до сърцето си~ - 0, Лукан~~~ Савана влезе с нещата, които Гидиан бе поискал, а след това и Нико влезе с леглото на колела~ * Първо Лукан~ - Гидиан нареди~ - Заведи го до лазарета и тогава се върни за Рио~ * Не~ - Лукан изрева, звучеше че повече не изпитваше болка~ - Помогни ми да се изправя~ * Не мисля, че трябва да~~~ - Габи се опита да каже, но той вече се опитваше да се повдигне~ * Спокойно, здравеняко~ - Данте престъпи и хвана Лукан, за да му помогне~ - Доста време лежа тук~ Защо не си поемеш дъх и не си полегнеш в лечебницата~ * Казах, че съм добре~ - Докато Габриел и Данте го придържаха, Лукан седна~ Дишаше тежко за кратко време, но после се успокои~ - Да понесох няколко удара, но мога да отида до собственото си легло~ Няма да ви позволя да ме завлечете там~ Данте се обърна към Габриел и завъртя очи~ - Знаеш, че е достатъчно твърдоглава, за да мисли това което казва? * Да~ Знам, че е такъв~ Тя се усмихна, радваше се за ината, който го подържеше силен~ Стиснаха го здраво и Лукан започна да се изправя бавно~ * Тук~ - каза Гидиан на Нико, докато Савана и Даника се опитваха да изчистят раните и да премахнат дрехите му, както саждите и оръжията му~ * Рио? - гласа на Ева се чуваше доста силно, когато тя влезе в хаоса в стаята, все още стискаше броеницата си~ Тъкмо беше излязла от асансьора, и се бе натъкнала на тази гледка~ - Рио? Къде е той? * Държи се ето там, Ева~ - Нико отговори, като се помести, за да може Ева да види~ Той я хвана здраво със силните си ръце преди тя да се приближи достатъчни близко~ - Имаше експлозия тази вечер~ Той понесе най лошото~ * Не~ - изкрещя тя, и се хвана за главата~ - Не, грешиш~ Това не е моя Рио~ Не може да е той~ * Той е жив, Ева~ Но трябва да си силна заради него~ * Не~ - изпищя тя истерично и започна да се мята, за да се приближи към половинката си~ - Не и моят Рио~ Господи, не~ Савана се приближи и хвана Ева~ - Ела сега с мен~ - каза и мило тя~ - Те знаят как да се погрижат за него~ Риданията на Ева се чуваха из цялото имение, в тях имаше успокоение и страх, смразяващ страх~ Тя се притесняваше за Рио, и сърцето й се късаше като си помислеше как се чувства сега Ева~ Габриел чувстваше малко от тази болка, защото можеше вместо на онова легло да лежеше Лукан вместо Рио~ Няколко милиметра, една стотна от секундата~ От това завесеше дали в локва с кръв, борейки се за живота си щеше да лежи Лукан или Рио~ * Къде е Теган? - попита Гидиан без да спира да работи над раните на падналия войн~ * Върнал ли се е вече? Даника поклати глава, но хвърли неспокоен поглед към Габриел~ - Защо да е тук? Не беше ли с вас? * Загубихме следите му веднага след като нападнахме леговището на Единаците~ - Данте изтъкна~ - Веднага след като всичко избухна, единствената ни цел бе да изведем Лукан и Рио от там, колкото се може по - бързо~ * Хайде да отидем там~ - каза Гидиан като наклони главата на Рио~ - Нико, помогни ми да накарам това нещо да се движи~ Въпросите за Теган затихнаха, когато всичко започнаха да мислят какво можеше да направят, за да помогнат на Рио~ Всички те се насочиха към лазарета, Габриел и Данте, помагаха на Лукан, който се опита да не изостава с тях~ Габриел поглеждаше към него, искаше й се да отиде там и да го прегърне и да спре кървенето~ В този момент и той я погледна~ Не знаеше какво премина през тях в този момент, но почувства топлина и че всичко е наред, независимо от нещата които се случиха тази вечер~ 180 I Когато стигнаха до лечебницата Ева вече беше там, подпряна на стената и гледаше строшеното тяло на половинката~ Беше обляна в сълзи~ * Не трябваше да се случва~ - тя изстена~ - Не трябваше да е моят Рио~ Не и така~ * Ще направим всичко възможно, за да го спасим~ - Лукан я увери, гласа му беше леко слаб заради собствените му наранявания~ - Обещавам ти, Ева~ Няма да му позволим да умре~ Тя поклати глава и погледна ранения си спътник на леглото~ Докато галеше косата му, Рио промърмори някакви неразбираеми думи, беше в безсъзнание, и изпитваше ужасна болка~ - Искам да се махне от тук веднага~ Трябва да го заведа в Даркхевън~ Нуждае се от медицинска помощ~ * Не е достатъчно стабилен, за да го местим от комплекса~ - Гидиан й каза~ - Имам достатъчно опит и оборудване, за да го лекувам тук~ * Искам го вън оттук~ - вдигна глава, гледаше всеки един войн с настървеност~ - Не сте достойни да сте около него, така че ми позволете да го отведа~ Вече не го п р итежа вате * нито един от вас~ Вече е само мой~ Искам това което е най - добро за него~ Габриел усети, че ръката на Лукан се стегна, докато Ева истерясваше~ - Тогава спри да се месиш в работата на Гидиан, и го остави да се погрижи за Рио~ - каза той, звучеше като лидер независимо, че беше доста ранен~ - В този момент, единственото нещо, което има значение е да опазим Рио жив~ * Ти, - Ева каза с злокобен глас, докато гледаше Лукан~ Погледа й стана налудничав и изпълнен с омраза - Трябваше сега да умираш ти, а не той~ Ти, Лукан~ Това беше сделката, която направих~ Трябваше да бъдеш ти~ В момента в който Ева си призна за стореното все едно в лечебницата се отвори пропаст~ Данте и Нико веднага хванаха оръжията си, готови да нападнат всеки момент~ Лукан вдигна ръка, за да им каже да се успокоят, но не изпускаше Ева от погледа си~ Не му дремеше, че тя сипеше отровата си по него, ако е бил мишена за нейната злоба, то той оцеля~ Но Рио може би нямаше~ Всеки един от братята му можеше тази нощ да не оцелее след предателството на Ева~ * Единаците знаеха, че ще бъдем там~ - Лукан каза, опита се да звучи спокоен~ - Попаднахме на засада в склада~ Ти ли си го уредила? Другите войни изръмжаха тихо~ Ако това признание идваше от мъж, Лукан нямаше да може да направи нищо, за да ги спре да му се нахвърлят и да го очистят~ Но това беше една от Спътниците, една от тях~ Която считаха като част от семейството си и се доверяваха от почти един живот време~ Сега Лукан гледаше Ева и виждаше един непознат~ Видя лудост~ Смъртоносно отчаяние~ * Трябваше Рио да бъде пощаден~ - тя се наведе и прегърна главата му~ Той издаде някакъв звук, зловещ и раздразнен, когато тя го прегърна~ - Не исках той да може да се бие~ Не и за теб~ * Значи вместо това искаш да го виждаш осакатен? - Лукан попита~ - Така ли показваш колко те е грижа за него~ 181 I * Обичам го~ - тя заплака~ - Това което направих - всичко това - бе от любов към него~ Рио ще бъде щастлив навсякъде, но не и тук където витае насилие и смърт~ Ще е по -щастлив в Даркхевън с мен~ Далеч от теб и проклетата ти война~ Звука, който Рио изкара този път беше по силен~ Показваше агония, някакво неудобство и мъка от това което беше чул~ Лукан поклати глава~ - Това е решение, което не можеш да вземеш вместо него, Ева~ Тази война е колкото на Рио, така и на всичко останали~ Той вярва в това, дори и след това което му причини аз вярвам, че все още вярва~ Тази война принадлежи на всички от Породата~ Тя изля отровата си~ - Колко иронично, когато ти си на няколко крачки да се превърнеш в Единак~ * Исусе Христе~ - Данте изсъска към Ева~ - Грешиш, Ева~ Не си наред с главата~ * Така ли? - каза тя, не отделяйки злобния си поглед от Лукан~ - Наблюдавах те, Лукан~ Виждах как се бориш с глада си, когато си мислиш, че никой не те вижда~ Фасадата ти, че имаш страхотен самоконтрол не ме заблуждава~ * Ева~ - Габриел каза, нейният спокоен глас все едно леко успокои нажежената обстановка в стаята~ - Разстроена си~ Не знаеш какво говориш~ Тя се засмя~ - Нека отрече~ Попитай го защо се лишава от кръв до такава степен и започва да гладува~ Лукан не каза нищо, защото знаеше, че всичко което казва е вярно~ Както и Габриел~ Радваше се, че тя го защити~ Но сега не трябваше да се занимават с него, а с Рио, който в момента мълчаливо слушаше какво става~ * Как уреди сделката, Ева? Как се свърза с Единаците? Една от твоите разходки през деня? Тя издиша все едно му се подиграваше~ - Не беше толкава трудно~ Слугите обикалят целият град~ Само трябва да се оглеждате за тях~ Намерих един и го накарах да ме свърже с Господаря си~ * Кой е той? - Лукан настоя~ - Как изглежда? * Не зная, срещнахме се само веднъж и той скри лицето си~ Носеше тъмни очила и беше приглушил светлината в хотелската стая~ Не ме интересуваше кой беше той или как изглеждаше~ Всичко което имаше значение бе, че той е достатъчно влиятелен, за да направи нещата както трябва~ Исках само да ми обещае~ * Мога да си представя как те е накарал да си платиш? * Бях с него само няколко часа~ Щях да направя всичко, за да получа това което исках~ -каза тя, вече не гледаше Лукан или някой от останалите, погледа й беше насочен към Рио~ - Бих направила всичко за теб, мило~ Бих понесла какво ли не~ * Може да си се спазарила с тялото си, - каза Лукан - но си предала доверието на Рио~ Въздишка се измъкна от устните на Рио, когато тя започна да го гали~ Клепачите му се вдигнаха~ Дъха му беше накъсан докато се опита да сформира думи~ * Аз~~~ - той изкашля, тялото му се втресе~ - Ева~~~ * 0, любов моя~~~ да~ Тук съм~ - тя изплака~ - Кажи ми от какво се нуждаеш, мили~ * Ева~~~ - каза той и замълча, може би събираше сили, и след това каза бавно~ - Аз~~~ се отричам~~~ от теб~ * Какво? * Мъртва~ - очевидно бе, че душевната му болка бе по - силна от физическата~ - Вече не съществуваш~~~ за мен~~~ ти си~~~ мъртва~ * Рио, не разбираш ли? Направих го за нас~ * Махай се~ - каза той~ - Повече не искам~~~ да те виждам~ * Не мислиш това. - вдигна глава, вече започна да говори като умопомрачена~ - Не искаш да кажеш това, нали Рио? Кажи ми,че не си искал да кажеш това? Когато се опита да го докосне, Рио изръмжа, за да не й позволи да го направи~ Ева зарида~ Блузата й беше покрита с кръвта на Рио, тя погледна него след това себе~ Това което се случи след това отне само няколко секунди~ Но сякаш времето се забави, за да подчертае момента~ Погледа на Ева се фокусира над оръжието на Рио, което беше на другата страна на леглото~ Изражението й и показваше отвращение, когато се наведе и взе едно от остриетата~ Вдигна блестящият кинжал пред лицето си~ Прошепна на Рио, че винаги ще го обича~ Тогава Ева завъртя острието в ръката си и натисна с него гърлото си~ * Ева, не~ - Габриел изкрещя, тялото и се насочи към Ева, все едно можеше да я спаси~ * 0, Господи, не~ Лукан я притискаше силно към себе си~ Обърна я към лицето си и я прегърна, не искаше да гледа как Ева кърви и пада на пода~ Кървяща и безжизнена~ оку-що излязла от банята в спалнята на Лукан, Габриел подсуши мократа си коса и се намъкна в плюшената, бяла роба оттери-плат~ Беше уморена, бе прекарала по-добрата част от деня със Савана и Даника, като трите помагаха на Гидиан да се свърже с Лукан и Рио~ Всички в двора преминаха в състояние на вцепенена липса на вяра заради предателството на Ева и трагедията, която последва след това, когато тя умря от собствената си ръка, а Рио едва се докосваше до живота~ Лукан също не бе в добра форма, но съдейки по думите му и ината му, бе напуснал лечебницата на собствения воля, за да си почива в покоите си~ Габриел се учуди на това, че Лукан прие някаква помощ, но измежду другите жени и нея самата нямаше никаква надежда за отказа му~ Габриел почувства облекчение, когато отвори вратата на банята и го намери да седи на масивното легло - гърбът му бе подпрян на лицевата дъска с няколко възглавници~ 183 I Въпреки че бузите и челото му бяха зашити и превръзки покриваха широката му гръд и белите му дробове, той се възстанояваше~ Бе цял и за нула време щеше да оздравее~ И той като нея носеше само роба; жените му бяха позволили да я облече, след като прекараха часове в почистване и кърпене на контузии и кървави рани, с които бе украсено тялото му~ * По добре ли си? - Попита Лукан, наблюдавайки как тя прокара пръсти през мократа си коса, за да я махне от лицето си~ - Помислих си, че може да си гладна, когато излезеш~ * Умирам от глад~ Той й посочи коктейлната масичка в дневната на стаята, но носът на Габриел вече си бе избрал впечатляващия бюфет~ Френски хляб, чесън и подправки, доматен сос и сирене преминаха през стаята~ Видя чиния с пресни зеленчуци, пресни плодове, дори нещо тъмно и приличащо на шоколад след всичките й изкушения~ Тя огледа всичко поотблизо, а стомахът й къркореше в очакване~ * Маникоти! - каза тя, вдишвайки ароматния дим на тестеното изделие~ Бутилка червено вино бе отворена до една кристална чаша~ - И вино? * Савана искаше да знае дали имаш любима храна~ Това бе всичко, за което се Това бе ястието, което беше приготвила за себе си в нощта, когато той се върна в апартамента й, за да й върне мобилния телефон~ Яденето, което стоеше студено и забравено в ъгъла, докато Лукан и Габриел се нахвърлиха един на друг~ * Спомняш си какво бях сготвила онази нощ? Той повдигна леко рамене~ * Седни и яж~ * Има място само за един~ * Кампания ли очакваш? Тя го погледна~ * Наистина ли не можеш да ядеш нищо от това? Нито дори една хапка? * Не съм способен да приема такава храна ~ - Той й даде знак да седне~ - Яденето на човешка храна е само за изяви~ * Добре~ - Габриел седна на пода с кръстосани крака~ Тя издърпа кремавата, ленена салфетка изпод сребърните прибори и я сложи на скута си~ - Но не ми изглежда честно да ям пред теб~ * Не се притеснявай за мен~ Достатъчно ми беше женското неспокойствие и загриженост за един ден~ * Както искаш~ Тя бе прекалено гладна, за да почака и секунда, а яденето изглеждаше прекалено вкусно, че да му устои~ Използвайки края на вилицата, Габриел отчупи хапка от маникотито и го сдъвка в състояние на абсолютно блаженство~ Изяде половината от него за рекордно време, спирайки само, за да си налее чаша вино, което също погълна с вълча наслада~ През цялото време Лукан я наблюдаваше от леглото~ * По-добре ли си? - Попита той, когато тя му хвърли глупав поглед над ръба на винената си чаша~ * Фантастично~ - Промърмори тя, загребвайки хапка от зеленчуците с винегрета~ Стомахът й бе много по - щастлив сега~ Тя преглътна последната хапка от салатата, след това си наля още една чаша вино и се облегна назад с въздишка~ - Благодаря ти за това~ Трябва да благодаря и на Савана~ Не трябваше да си създава всичкия този труд~ * Тя те харесва~ - Каза Лукан с прилежно, нечетливо изражение~ - Много помогна снощи~ Благодаря, че се погрижи за Рио и за останалите~ Както и за мен~ * Не е нужно да ми благодариш~ * Напротив~ - Малката, зашита рана на челото му се сви от намръщения му поглед~ - Беше мила и помагаше на всички и аз~~~ - той замъкна, мърморейки нещо под носа си - аз оценявам това, което направи, това е всичко~ О, помисли си тя, това е всичко~ Дори и благодарността му сега бе напълно екипирана с емоционални бариери~ Изведнъж чувствайки се като аутсайдер с него в момента, тя с удоволствие бе готова да смени темата~ * Чух, че Теган се е завърнал жив и здрав~ * Да~ Но Данте и Нико едва не го разкъсаха, след като изчезна ей така по време на нападението~ * Какво му се случи снощи? * Един от Единаците се опита да се измъкна през задната врата на склада, когато нещата се разгорещиха~ Теган го последва на улицата~ Щеше да разбие гадината, но реши първо да го последва, да види къде ще отиде~ Той го проследи до стария приют 185 I извън града~ Мястото бе претъпкана със Слуги~ Ако преди е имала някакво съмнение, сега сме сигурни, че са дълга колония~ Вероятно от Източно крайбрежия щаб~ Тръпка премина през нея, когато се сети, че е била в този приют сама - беше вътре в мястото - без да знае, че е местоположението на Слудите~ * Имам няколко вътрешни снимки~ Още са в камерата ми~ Така и нямах шанс да ги изтрия~ Лукан целият застина, гледайки я като че ли току-що му бе казала, че си е играла с гранати~ Лицето му стана по-бледо и от това на призрак, предизвикано от умората~ * Ти не само си отишла там, но си и влязла вътре? Тя се сви виновно~ * Исусе Христе, Габриел~ - Той прехвърли краката си на едната страна на леглото и постоя там за един дълъг момент, докато я гледаше~ Отне му време да образува думи~ * Можеше да те убият~ Осъзнаваш ли това? * Но не ме убиха~ - Отговори тя, жалко наблюдение, но все пак факт~ * Не в това е въпросът~ - Той премина с двете си ръце през косата си~ - Проклятие~ Къде е камерата ти? * Оставих я в лабораторията~ Лукан взе телефонът зад леглото му и набързо набра домофона~ Гидиан вдигна от другата страна~ * Хей, какво става? Всичко наред ли е? * Да~ - Каза Лукан, но гледаше ядосано Габриел~ - Кажи на Теган да остави приюта, за сега~ Току-що открих, че имаме вътрешни снимки~ * Шегуваш ли се? - Имаше кратка пауза~ - А, майната ми~ Искаш да кажеш, че тя наистина е влязла вътре в шибаното място? Лукан повдигна иронично вежди към нея, като че ли й казваше „казах ли ти"~ * Зареди снимките от камерата и кажи на останалите, че ще се срещнем след един час да обсъдим новата стратегия~ Имам чувството, че си спестихме малко повратно време~ * Добре~ Ще се видим в шест~ Разговорът приключи с натискането на интеркома~ * Теган ще се върне обратно в приюта ли? 186 I * Да~ - Отговори Лукан~ - Късметлийска самоубийствена мисия, щом като той бе достатъчно обезумял да настоява да проникне сам, за да събере информация за мястото~ Не че някой щеше да го убеждава да отиде, аз най-малко~ Той стана от леглото и започна да оглежда някои от превръзките си~ Като се измести, върха на робата му увисна отворена, откривайки по-голямата част от гръдта му и резена на корема му~ Изключителните белези на гърдите му бяха бледа сянка на къна, по-светли отколкото бяха снощи~ Сега те изглеждаха бледи като останалата част от него~ Изсъхнали и почти безцветни~ * Защо с Теган винаги сте в несъгласие? - Попита тя, гледайки ги внимателно, когато отправи въпроса си, който бе в ума и още щом Лукан каза името на воина~ - Какво се е случило между вас двамата? Отначало тя не мислеше, че той щеше да каже нещо~ Той продължи да разглежда нараняванията си, изпитвайки шнура на ръцете и краката си в тишина~ И тогава, точно когато тя щеше да се предаде, той каза: * Теган ме обвинява да съм взел нещо от него~ Нещо, което той боготвореше~ - Той я погледна прямо~ - Спътницата му умря~ От моята ръка~ * Мили Боже~~~ - Прошепна тя~ - Лукан~~~как? Той замръзна, обърна поглед настрани~ * Нещата бяха различни в Старите Времена, когато с Теган се запознахме~ Воините, поне повечето, избираха да не взимат Спътници, защото опасността бе твърде голяма~ Имаше някои от нас в Ордена тогава и да защитаваме жените си бе трудно, когато битките ни разделяха на левги от тях, в повечето случаи за месеци~ * Ами Даркхевъните? Не ви ли предоставиха някаква защита? * Тогава и те бяха малко~ А тези, които биха приютили Спътница на воин бяха още по-малко~ Ние и тези, които обичахме, бяхме непрестанни мишени за Единаците~ Теган знаеше всичко това, но въпреки това се обвърза с жена~ Не много късно след това тя бе заловена от Единаците~ Те я измъчваха~ Изнасилваха я~ И преди да му я върнат обратно, едва не я изцедиха~ Тя бе празна обвивка, дори по-лошо - бе се превърнала в Слуга на Единаците, които я съсипаха~ * 0, Боже мой~~~ - Габриел ахна ужасена~ Лукан въздъхна, като че тежестта на спомените го притискаше силно~ * Теган влезе вътре яростен~ Превърна се в животно и изкла всичко по пътя си~ Бе толкова воден от кръвта, че повечето си помислиха, че се е къпал в кръв~ Целият се изду в своята мощ и за близо година отказваше да приеме, че съзнанието на 187 I Спътницата му бе изчезнало завинаги~ Той продължи да я храни от вената си, отказвайки да види корупцията й~ Хранеше се, за да храни нея~ Не му пукаше, че постоянно се приближаваше към Жаждата~ В рамките на цяла една година той презираше законите на Спътниците и нямаше да я остави в нищетата й~ Теган бавно, но сигурно се превръщаше в Единак~ Нещо трябваше да се направи~~~ Когато остави изявленията си да стоят недовършени, Габриел проговори вместо него~ * И като лидер бе твое задължение да предприемеш мерки~ Лукан кимна мрачно~ * Сложих Теган в дебела каменна клетка и тогава пронизах Спътницата му с меча~ Габриел затвори очи, чувствайки съжалението му~ * Теган не беше освободен, докато тялото му не се отърва от Жаждата~ Изминаха много месеци в глад и пълна агония, за да може да излезе от клетката на собствените си два крака~ Когато осъзна какво съм направил, си помислих, че ще ме убие~ Но той не го направи~ Теган, когото познавах, не излезе изобщо от онази клетка~ Нещо по-студено се подаде~ Никога не го е казвал, но знам, че ме мрази оттогава~ * Не колкото ти мразиш себе си~ Челюстта му се скова~ - Свикнал съм да правя неправилни избори~ Няма да се поколебая да поема ударите, ако това значи да защитя Ордена~ Не ми интересува нищо друго~ * Не разбира се~ - каза му тя~ - Но все пак си наранил приятел и си живял с тази тежест доста време~ В погледа му се четеше, че иска да спори, но нямаше сили за това~ След всичко, през което беше минал се чувстваше изморен, но Габи знаеше, че той никога нямаше да признае~ * Ти си добър човек, Лукан~ Сърцето ти е много благородно под тази броня~ Той се засмя леко сардонично~ - Само човек, който ме познава от няколко седмици би казал това~ * Така ли? Мисля, че още няколко човека биха казали същото~ Дори и Конлан, ако беше жив~ Вдигна вежда и я погледна буреносно~ - От къде може да знаеш това? * Даника ми каза какво си направил за него~ За погребалния ритуал~ Носел си го по време на изгрева~ За да го почетеш, си се оставил да изгориш~ * Исусе~ - изруга той, и се изправи~ Започна да крачи напред назад~ И каза нещо все едно ръмжеше~ - Почитта няма нищо общо с това~ Искаш ли да знаеш защо го направих? Заради вина~ Тази нощ трябваше да съм с Нико на тази мисия, не Конлан~ Но не можеш да те изкарам от главата си и си помислих, че ако те има, ако бъде в теб ще мога да те забравя~ И така Конлан зае мястото ми~ Трябваше аз да съм на неговото място~ * Господи, Лукан~ Ти си непоправим, знаеш ли това? - удари с ръка по масата и се изсмя силно~ - Защо не си дадеш малко почивка? Нейния неконтролиран изблик привлече вниманието му~ - Знаеш ли какво? - каза с равен тон~ - Ти знаеш най - добре? Изглежда, че Ева е знаела и за това~ Габриел си спомни това което каза Ева в лечебницата, всички я гледаха с ярост, но не и Лукан~ - Лукан, нещата който каза~~~ * Всичко, което каза е истина~ Но ти все още ме защитаваш~ Правиш го за втори път~ -намръщи се и погледна в страни~ - Никога повече няма да те карам да го правиш~ Тези проблеми са само мой~ * Трябва да ги наричаш с истинските им имена~ * Това което трябва да направя е да се облека и да отида при Гидиан да прегледам снимките на лудницата, за да видим дали ще ни помогнат~ Ако са наистина това което мисля, значи ще можем да нападне тази вечер~ * Какво имаш предвид? * Да го взривим и да не остане нищо от него~ * Не може да си сигурен~ Сам каза, че местото е пълно с Единаци~ Да не мислиш, че ти и още трима ще можете да се справите с неизвестен брой Единаци~ * Правели сме ги и преди~ И ще бъдем трима~ - каза го все едно има някаква разлика~ - Гидиан каза, че иска да помогне, Да вземе местото на Рио~ Габриел се намръщи и каза~ - Ами ти? Едва се държиш на краката си? * Ходя~ Значи съм добре~ Няма да очакват да отвърнем толкова скоро така че имаме преимущество~ * Трябва да си си загубил ума~ Нуждаеш се от почивка, Лукан~ Не можеш да правиш каквото й да е, докато не си възвърнеш силата~ Трябва да се излекуваш~ - Наблюдаваше как чертите му ставаха по - груби~ - Не можеше да отидеш там в това състояние~ * Казах, че съм добре~ Думите му бяха повече като заплаха~ Когато отново погледна към него сивите му ириси бяха обагрени в кехлибарено и светеха~ * Не си добре~ Нуждаеш се от кръв~ Тялото бе подложена на прекалено много~ Нуждае се да се възстанови~ Усети студенина да се разстила в стаят, знаеше, че идваше от него~ Дразнеше го~ Беше го виждала в най - лошото му състояние и бе оживяла, но май този път нещата не вървяха на добре~ Усещаше, че не беше в добро настроени, но сега беше много опасен~ Тя ли щеше да го изкара извън контрол~ Мамка му~ Той се нуждаеше точно от това~ * Тялото ти е пребито, Лукан~ Не само от раните~ Ти слаб и изплашен~ * Изплашен~ - каза той с насмешка~ - От какво? * Като за начало, от самия себе си~ Но мисля, че си по - изплашен от мен~ Опитваше да го засегне~ Но той не направи нищо, а само се обърна и се насочи към гардероба~ Габриел седна на леглото гледаше, докато той изваждаше дрехи и ги хвърляше на л егл ото~ * Какво правиш? * Няма време да обсъждам това с теб~ Няма смисъл~ Без да каже нищо друго се облече и започна да приготвя оръжията си~ * Не ти харесва какво ти казва, така че ще избягаш~ - не я погледна, нито пък изруга под носа си~ Не той изцяло я игнорира, което я вбеси още повече~ - Върви тогава~ Прави се на недосегаем~ И че не те е страх от смъртта и от това някой да го е грижа за теб~ Бягай от мен, Лукан~ Само ми показваш колко съм права~ Габриел се чувстваше безпомощна~ Каквото и да кажеше нямаше да ги спре~ Все едно се опитваше да прегърне буря~ Вгледа се в приборите на масата и видя един от ножовете~ Не можеше да го спре с думи, но можеше с друго~~~ Вдигна ръкавите на робата си и скри ножа там ~ След това натисна леко и се сряза~ Не знаеше кое от сетивата му разбра първо, но той изрева и вдига глава~ След това видя какво е направила и помета всички мебели по пътя си~ * Господи, Габриел~ Острието падна от ръката й на земята~ И тя се свлече на пода след това~ Едва успя да проследи движенията му~ В първата минута беше при оръжията си, а след това пред нея~ Стискайки силно ръката й~ Една огромна непробиваема стена~ Стисна я здраво и я повдигна~ От малко рана започна да се стича червена, сладка кръв~ Лицето му започна да се променя, а той замия дишаше тежко~ Кучешките му зъби се бяха удължили~ * Сега се опитай да ми кажеш, че не искаш това което ти предлагам~ - каза тя яростно~ Изпоти се, когато погледна кървящата й рана~ Облиза устните си изруга нещо на друг език~ Не звучеше приятелски~ * Защо? - попита я обвиняваща~ - Защо ми причиняваш това~ * Настина ли не знаеш? - гледаше право в животинския ми поглед~ Глада му се увеличи, когато няколко копки кръв паднаха на бялата й роба~ - Защото те обичам, Лукан~ И това е единственото, което мога да ти дам~ укан мислеше, че познава глада~ Мислеше си, че познава мощта и отчаянието, желанието също, но всяка нищожна емоция, която някога бе изпитвал в неостаряващия си живот, се изпари като прах, когато се вгледа в предизвикателно кафявите очи на Габриел~ Сетивата му бяха погълнати, удавени в прекрасен жасминов аромат на кръвта й, а източникът й бе така близо до устата му~ Лъскаво червен, гъст като мед, пурпурният поток бликна от малка рана, която тя сама си бе направила~ * Обичам те, Лукан~ - Мекият й глас премина през ударите на собственото му сърце и побъркващата нужда го погълна~ - Със или без кръв, която да ни свързва, аз те обичам~ Той не можеше да говори, не знаеше дори какво би могъл да каже, ако изсъхналото му гърло можеше да образува думи~ С порочно ръмжане той я изтласка далеч от него, прекалено слаб да бъде около нея, когато мракът в него го призовава да я направи своя в този последен безвъзвратен път~ Габриел падна върху леглото, а отпуснатата роба едва покриваше голотата й~ Ярки петна закапаха по белия ръкав и ревера~ Имаше червено леке върху голото й бедро, ярко червено на фона на прасковената й кожа~ Господи, как му се искаше да сложи устата си върху онази рана от плътта й, да я покрие цялата~ Само нея~ Заповяда си той, сух като пепел~ Червата му бяха стиснати като в менгеме от болка, навързани и усукани~ Това го разгроми~ Коленете му се сринаха под него, когато той се опита да избяга от изкусителната картина, която представляваше тя, разголена и кървяща като жертва, чакаща пред него~ Той се строполи върху пода от килим в спада на костите и мускулите си, борейки се с нужда, която никога не бе познавал~ Тя го погубваше~ Тази жажда за нея - разбиването в гърдите му, когато си мислеше, че тя някога ще бъде с друг мъж~ И ето тук бе гладът му~ Никога преди не е бил толкова силен, когато Габриел е била наблизо, а сега, когато дробовете му бяха пълни с аромата на кръвта й, той бе подивял~ I Той усети как тя стана от леглото~ Ходилата й нежно се разбиваха в килима и тогава бавно се появиха пред очите му - розово лакирани нокти като гладки черупки~ Тя коленичи до него~ Нежните й ръце потънаха в косата му, след това обгърнаха напрегнатата му челюст и тя бавно обърна лицето му към своето~ * Пий от мен~ Той затвори очите си, но това бе просто жалък опит да отрече онова, което тя казваше~ Той нямаше силата да се бори срещу офертата и в същото време неумолимо се отскубна от ръцете й, когато тя го вдигна срещу него~ Можеше да подуши кръвта върху китката й, бе толкова близо, че изпрати мощен прилив на адреналин, който премина през него~ Устата му пресъхна, кучешките му зъби се удължиха, разкъсвайки венците му~ Тя го повдигна повече, вдигайки тялото му от земята~ С една ръка, тя отмести дългата си коса настрани като откри врата си за него~ Той трепна, но тя го хвана здраво~ Приближи го по-близо~ * Пий, Лукан~ Вземи онова, от което се нуждаеш~ Тя се наведе напред, докато само дъх разстояние не делеше увисналата му уста от деликатният й пулс, който пърхаше под бледата кожа под ухото й~ * Направи го! - Прошепна тя, като го приближи по-близо~ Той постави устните си енергично върху врата й~ И тя го държеше в измъчената вечност~ Но пък може би се изискваше само една тънка фракция на секундата, за да се пусне куката~ Лукан не бе сигурен~ Всичко, което знаеше бе топлия натиск на кожата й срещу езика му, ударите на сърцето й, учестеното й дишане~ Всичко, което знаеше бе копнежа, който изпитваше по нея~ Без повече отричане~ Той я искаше - цялата и звярът бе стигнал прекалено далеч, че да е милостив~ Той отвори устата си~~~и заби кучешките си зъби в податливата плът на гърлото й~ Тя ахна от внезапното проникване , но не го пусна, нито дори, докато той лакомо преглътна първата глътка от вената й~ Кръвта се втурна в устата му, гореща и неземно сладка, фина~ Бе отвъд всичко, което той някога можеше да си представи~ След девет хиляди години живот той най-накрая опитваше от Рая~ Пи бързо, дълбоко, а нуждата го завладя, когато потушаващата кръв на Габриел премина надолу по гърлото му към плътта и костите й~ Пулсът му се засили, когато кръвта попадна в изморените му крайници и излекува скорошните му рани~ Членът му се разбуди още от първия опит и сега туптеше усърдно, тежък и твърд между краката му~ Искайки да притежава дори повече~ Габриел милваше косата му, държеше го близо, докато той пиеше от нея~ Тя стенеше с всяко следващо мощно дръпване от устата му, тялото й се разтапяше, а ароматът й ставаше все по-тъмен и влажен от желание~ - Лукан~ - Тя ахна~ - 0, Господи~~~ С безмълвно ръмжане, той я положи под него върху пода~ Започна да пие на по - дълбоки глътки, изгубвайки себе си от еротичната топлина на момента към безумно отчаяние, което го ужаси~ Моя, помисли си той егоистично и подивяло~ Бе твърде късно да спре сега~ Тази целувка прокле и двамата~ Докато първоначалното ухапване бе шок, острият прорез на болка набързо се превърна в нещо буйно и опияняващо~ Удоволствие завладя цялото й тяло отвътренавън, като че ли всяко дълго дръпване на устата на Лукан от врата й изпращаше лъч на топла светлина обратно в нея, докосвайки се до сърцевината й, така че погали душата Той я покри с голото си тяло, робите им се изместиха настрани, когато той я положи на пода заедно със себе си~ Ръцете му грубо потънаха в косата й, придържайки главата й настрани, докато пиеше от нея~ Нехаен за каквото и да е болка, която нараняванията му можеха да му причинят, той притисна голата си гръд срещу гърдите й~ Устните му не се откъснаха от врата й дори за секунда~ Тя можеше да почувства наситеността на нуждата му във всяко следващо усилено изсмукване~ Но тя усети и неговата сила~ Връщаше се обратно малко по - малко благодарение на * Не спирай~ - Промърмори тя, а речта й замря от обсебващият екстаз, който се разграждаше в нея с всяко следващо пулсиращо движение на устата му~ - Няма да ме нараниш, Лукан~ Имам ти доверие~ Мокрите, сочни звуци на глада му бяха най-еротичното нещо, което тя някога бе чувала~ Обожаваше горещината на устните му върху кожата си~ Грубият допир на кучешките му зъби, докато той всмукваше кръвта й в устата си, беше усещане, което бе едновременно опасно и вълнуващо~ Тя вече се извисяваше към един разтърсващ оргазъм, когато усети дебелата глава на ерекцията на Лукан да се притиска към сърцевината й~ Тя бе мокра, копнееща за него~ Той потъна дълбоко в нея с едно движение, изпълвайки я изцяло с твърда, вулканична горещина~ Накара я да избухне за миг~ Габриел проплака, когато той проникна силно и бързо - ръцете му бяха като клетка около нея и я стискаха силно~ Той бе загубил разсъдъка си в този ритъм, в тази груба сила, в това великолепно желание~ И все пак той все още бе закрепен за врата й, дърпайки я към благословена, кремава тъмни на~ Тя затвори очи и се остави да отплува на далеч срещу красивата, обсидианова мъгла~ От някакво далечно място, тя остави Лукан да се блъска и прониква в нея - проникванията му се учестиха, а дългото му тяло започна да вибрира от силата на собственото му освобождение~ Той изкрещя нещо прибързано и застина на място~ Вкусното пулсиране на врата й внезапно намаля, след това изчезна, оставяйки студенина след себе си~ Все още плаваща, все още тласкана от вълните на опияняващото чувство, че Лукан е вътре в нея, Габриел повдигна натежалите си клепачи~ Лукан коленичеше, надвесен над нея, взирайки се в нея и замръзнал на място~ Устните му бяха яркочервени, косата му - разбъркана около главата му~ Дивите му очи пръскаха кехлибарени искри, бяха толкова светли~ Цвета на кожата му бе нормален, връзката от белези върху раменете и торса му блестяха в дълбоко пурпурно -черно~ * Какво има? - Попита го тя притеснено~ - Добре ли си? Той не проговори за известно време~ * Исусе Христе~~~ - Грубото ръмжане на гласа му бе треперещо, нещо, което тя никога не бе чула от него~ Гръдта му се повдигаше нагоре-надолу~ - Помислих си, че си~~~ Помислих, че съм~~~ * Не~ - Каза тя, поклащайки мързеливо главата си~ - Не, Лукан~ Добре съм~ Тя не можеше да прочете напрегнатото му изражение, пък и той не й даде избор~ Той отскочи, изплъзвайки се от нея~ В преобразеният му поглед се четеше мъка~ Тялото й беше студено и празно без неговата топлина~ Тя се изправи, изтривайки внезапния хлад~ * Няма нищо~ - Увери го тя~ - Всичко е наред~ * Не~ - Той поклати глава и се изправи на крака~ - Не~ Това бе грешка~ * Лукан~~~ * Не трябваше да позволявам това изобщо да се случи~ - Изрева той~ С мощен рев, той закрачи до крака на леглото, за да си вземе дрехите~ Облече черните си панталони и найлоновата риза, след което взе оръжията си и напусна стаята в буря на кипяща ярост~ Сърцето му биеше лудо в гърдите и Лукан едва си поемаше дъх~ Когато почувства, че Габриел застива под нея, когато той пиеше от нея, през него премина силен страх, раздробявайки от отвътре-навън~ 194 I Тя му вярваше, бе го казала, докато той пиеше трескаво от врата й~ Той усети разклоненията на Жаждата да се удрят в него, когато кръвта на Габриел бликна в него~ В гласът й не се усещаше болка~ Тя бе любяща и грижовна, докосването й, голата й емоция - самото й присъствие го окопити, когато животинската част от него можеше да се изплъзне от юздите си~ Тя вярваше, че няма да я нарани и това доверие му даде сили~ Но тогава той усети как тя отплава на далеч и се уплаши~~~ Господи, в този миг той се страхуваше~ Черният, студен ужас, че може да я е наранил все още го притискаше - можеше да я убие, ако беше позволил нещата да отидат по-далеч, което и стана~ Отблъскваше я, отричаше, но знаеше, че принадлежи единствено на нея~ Габриел го притежаваше, притежаваше дори душата му не заради това, че кръвта й го подхранваше сега, лекувайки раните му и укрепваше тялото му~ А заради това неопровержимо доказателство, което се бе появило в онзи мрачен момент преди малко, когато се бе страхувал, че може да я е загубил~ Той я обичаше~ Дълбоко в най-тъмната,в най-самотната част от него, той обичаше Габриел~И я искаше в живота си~ Егоистично, опасно, не искаше нищо друго, освен да я държи при себе си до края на дните си~Осъзнаването на това го накара да се вмъкне в коридора отвън техническата лаборатория~ В интерес на истината това едва не го повали на колене~ * Хей, полека~ - Данте се появи при Лукан почти без предупреждение и го хвана под ръката~ -Проклятие~ Изглеждаш като развалина~ Лукан не можеше да говори~ Думите бяха отвъд него~Но на Данте не му трябваше обяснение~ Само веднъж погледна Лукан и кучешките му зъби и ноздрите му пламнаха, вдишвайки очевидния аромат на кръв и секс~ Той подсвирна високо и в очите на война за миг се появи отблясък на иронична развеселеност~ * Ти шегуваш ли се? Спътница, а Лукан? - Той се подсмихна, клатейки глава, като потупа Лукан по рамото~ - По дяволите~ По-добре ти, а не аз, братко~ По-добре ти, а не аз~ ЗО 196 I ри часа по-късно, в средата на нощта, Лукан и останалите войни бяха въоръжени и сядаха в черния джип, паркиран на около половин миля надолу по пътя от старата лудница~ Снимките на Габриел се бяха оказали неочаквано полезни в планирането на удара върху леговището на Единаците~ В допълнение на няколко външни и приземни, както и входни снимки, тя беше направила вътрешни кадри на котелното помещение, на различни коридори, стълбища и дори някои съдържаха случайни образи на окачени охранителни камери, които трябваше да бъдат изключени в момента, в който войните получеха достъп до мястото~ * Да влезем вътре ще е лесната част - каза Гидиан, когато групата започна да преговаря за последен път стъпките на операцията~ - Ще прекъсна сигнала на приземните охранителни камери, но щом влезем вътре, за да поставим двете дузини блокчета С4 на стратегически места, без да събудим вниманието на цялата колония нещастници, ще е малко по-трудно~ * Без да споменаваме другият проблем с нежеланата публичност сред хората - добави Данте~ - Какво, по дяволите, бави Нико толкова много, та още не е открил главния газопровод? * Ето го идва - каза Лукан, като мярна тъмната сянка на вампира приближаващ се към джипа, откъм близката група дървета~ Николай отвори задната врата и се качи до Теган~ Издърпа черната маска от главата си, а хладните му сини очи искряха от вълнение~ * Лесна работа~ Главния кран е в заключена кутия от западната страна на комплекса~ Нещастниците може и да нямат нужда от топлина, но към сградите отива достатъчно газ~ Лукан срещна нетърпеливия поглед на воина~ * И така, влизаме, поставяме нашия принос за партито, почистваме мястото~~~ Нико кимна~ * Сигнализирате ми когато всичко е на място~ Аз ще пусна главния кран и след като се срещнем отново тук, ще детонираме С4~ На пръв поглед ще изглежда все едно теч на газ е предизвикал експлозията~ И ако Вътрешна сигурност иска да се набърка, съм сигурен, че няколко от фотографиите на Габриел на графитите от гангстерските бадни ще ги накара се въртят в кръг за доста време~ Междувременно воините щяха да изпратят солидно предупреждение на враговете си, особено на Първородният вампир, когото Лукан подозираше, че е начело на това ново бунтарство от Единаците~ Вдигайки във въздуха главната им квартира в следващия век би трябвало да бъде достатъчна покана за копелето да излезе на светло~ Лукан беше нетърпелив да започнат~ Дори още по-силно желаеше да приключат нощната мисия, защото имаше лична недовършена работа в техния комплекс~ Не му харесваше, че остави Габриел по този начин, като знаеше, че тя сигурно е объркана и вероятно повече от малко ядосана~ Определено имаше неща, които да бъдат казани, такива за които той дори не беше подготвен да мисли, още по-малко да обсъжда с нея в онзи момент, в който стряскащата сериозност на чувствата му към нея го беше поразила~ Сега главата му беше пълна с планове~ Дръзки, глупави, пълни с надежди планове, всички свързани с нея~ Около него, в колата, останалите воини проверяваха снаряжението си, зареждаха блокчетата С4 в брезентови чувалчета с цип и правеха последните настройки на слушалките и микрофоните, които щяха да ги държат в контакт един с друг, след като навлезеха в периметъра на лудницата и се разделяха, за да поставят експлозивите~ * Тази нощ го правим за Конлан и Рио - каза Данте, като подхвърляше една от извитите си ками с бързи, облечени в черна кожа пръсти, след което я прибра в канията на кръста си~ -Време за отмъщение~ * Точно така, по дяволите - отговори Нико, мнението беше повторено от останалите~ Когато се приготвиха да излязат през вратите, Лукан повдигна ръка~ * Задръжте - суровият му глас накара всички да замръзнат на място~ - Има нещо, което трябва да знаете~ След като имаме намерение да влезем вътре и вероятно ни скъсат задниците от бой, предполагам, че сега е подходящ момент, като всеки друг, да бъда открит с вас относно няколко неща~~~ и искам всеки да ми обещае нещо~ Той срещна лицата на братята си, войни, които бяха водили битки заедно с него, поблизки му бяха дори от семейство, както изглеждаше от цяла вечност~ Винаги се бяха осланяли на него да ги води, бяха му вярвали да взема тежките решения, сигурни, че той никога няма да бъде затруднен със стратегия или присъда~ Сега той се колебаеше, нерешителен, без да е сигурен от къде да започне~ Прокара ръка по челюста си, и изпусна остра въздишка~ Гидиан се намръщи към него загрижено~ * Всичко наред ли е, Лукан? Пое доста голям удар при засадата миналата нощ~ Ако искаш да пропуснеш този път~~~ * Не~ Не е това~ Добре съм~ Нараняванията ми са излекувани~~~ благодарение на Габриел 197 I * каза той~ - По-рано днес, тя и аз~ 198 I * Без майтап - отговори Гидиан, когато обяснението на Лукан заглъхна~ Проклет да беше вампира, но той действително се ухили на думите~ * Пил си от нея? - попита Нико~ Теган измърмори откъм задната седалка~ * Тази жена е Спътница~ * Да - каза съвсем спокойно Лукан~ - И ако тя ме иска, мисля да я помоля да ме приеме за свой мъж~ Данте му се ухили самодоволно, като завъртя очи~ * Поздравления, човече~ Сериозно~ Гидиан и Нико показаха същия ентусиазъм и потупаха Лукан по рамото~ * Това не е всичко~ Четири чифта очи се заковаха върху него, всички освен Теган го гледаха с мрачно очакване~ * Последната нощ Ева подбра някой неща, които да каже за мен~~~ - Имаше незабавен защитна вълна от възгласи от страна на Гидиан, Нико и Данте~ Лукан надвика гневните им думи~ - Да, нейното предателство спрямо Рио и останалите от нас е непростимо~ Но това, което каза за мен~~~ беше истина~ Данте го изгледа с присвити очи~ * За какво говориш? * Жаждата - отговори Лукан, думата отекна тежко сред тишината джипа~ - Тя е~~~ проблем за мен~ От дълго време~ Справям се с нея, но има моменти~~~ - той наведе глава и се загледа в неосветения под на превозното средство~ - Не знам дали ще мога я победя~ Може би, с Габриел до мен, имам някакви шансове~ Ще се боря с всички сили, но ако нещата се влошат~~~ Гидиан изсъска зверско проклятие~ * Няма да се случи, Лукан~ От всички, които стоят тук, ти си най-силният~ Винаги си бил~ Нищо няма да те повали~ Лукан поклати глава~ * Повече не мога да се преструвам, че винаги се контролирам~ Уморен съм~ Не съм непобедим~ След деветстотин години живот в лъжа, на Габриел й отне по-малко от две седмици, за да ме разобличи~ Тя ме принуди да се видя такъв, какъвто съм в действителност~ Не ми хареса много от, това което видях, но искам да бъда по-добър~~~ за нея~ Нико се намръщи~ 199 I * Проклятие, Лукан~ Да не би да говориш за любов? * Да - отговори той сериозно~ - Точно така~ Обичам я~ Точно заради това искам да ви помоля за нещо~ Всеки от вас~ Гидиан кимна~ * Назови го~ * Ако нещата тръгнат зле с мен, скоро или по-късно, трябва да знам, че мога да разчитам на вас, момчета, да ми пазите гърба~ Ако ме видите, че се поддавам на Жаждата, ако си помислите че започвам да се превръщам~~~ Трябва да имам думата ви, че ще ме премахнете~ * Какво? - отдръпна се Данте~ - Не може да искаш това от нас, човече~ * Чуйте ме~ - Не беше привикнал да се моли~ Молбата беше като пясък в гърлото му, но той имаше нужда да го каже~ Беше уморен да носи товара сам~ И последното нещо, което изобщо искаше, беше да се страхува, че в своята слабост може да направи нещо, за да нарани Габриел. - Трябва да се закълнете~ Всеки от вас~ Обещайте ми~ * По дяволите - каза Данте, като го зяпна~ Най-накрая, той кимна тържествено~ - Да~ Добре~ Ти си напълно побъркан, но добре~ Гидиан поклати глава, след което вдигна юмрук и удари кокалчетата на ръката си в тези на Лукан~ * Ако това е, което искаш, получаваш го~ Кълна ти се, Лукан~ Нико също оповести своето съгласие~ * Този ден никога няма да дойде, но ако се случи, знам че би направил същото за всеки от нас~ Така че, да, по дяволите, имаш думата ми~ Остана само Теган, стоящ стоически на задната седалка~ * Какво ще кажеш, Ти? - попита Лукан, като се завъртя, за да срещне безизразният, зелен поглед на воина~ - Мога ли да разчитам на теб за това? Теган го принуди да чака в дълга, замислена тишина~ * Разбира се, човече~ Какво, по дяволите, както кажеш~ Превърни се и аз ще съм на първа линия, за да те премахна~ Лукан кимна, доволен след като видя спокойните погледи на братята си~ * Исусе - възкликна Данте, когато тежката тишина в превозното средство започна да изглежда безкрайна~ - От всичкото това изразяване на чувства ми се прииска да убия някого~ Какво ще кажете да спрем да се занасяме един друг и да отидем да вдигнем във въздуха покрива над главите на онези копелета~ Лукан отговори на вампира с наперена усмивка: -Да го направим~ Петимата война на Породата, облечени изцяло в черно, излезязоха от джипа като един и тръгнаха тихо да се доближават към лудницата от другата страна на осветените от луната дървета~ айде, хайде~ Отвори се, по дяволите! Габриел седеше зад волана на черното БМВ, чакайки нетърпеливо масивната порта на комплекса да се отвори и да я пусне навън~ Мразеше това, че е била принудена да вземе автопаркинга без позволение, но след това, което се случи с Лукан, тя отчаяно искаше да се махне~ След като цялата ограда бе оградена с мрежа по която течеше ток, това бе единствената й алтернатива~ Тя щеше да намери начин да върне Биймъра когато се прибере вкъщи~ Когато се върне там където наистина принадлежеше~ Тя беше дала всичко, което можеше на Лукан тази вечер, но не беше достатъчно~ Бе подготвена, че той ще отхвърли опитите й да го накара да я обича, но нямаше какво да направи, ако той я отхвърли~ Както направи тази вечер~ Тя му бе дала кръвта си, тялото си и сърцето си, и той я бе отхвърлил~ Вече нямаше сили~ Не смяташе да се бори~ Ако той бе толкова решен да остане сам, тогава коя бе тя, да го променя? Ако той искаше да изгори, то тогава тя нямаше да седи и да чака да види какво ще се случи~ Отиваше си вкъщи~ Тежките железни порти най-накрая се разтвориха достатъчно широко, че да може да премине~ Габриел натисна газта и изкочи на тихата, неосветена улица~ Тя нямаше ни най-малка представа къде се намира, докато не кара няколко мили и намери позната пресечка~ Тогава тя пое наляво към улица Чарлс и тръгна към Бейкън Хил, като на автопилот~ Блока й изглеждаше толкова по-малък, докато тя паркираше на бордюра пред него~ Къщата на съседите й светеше, но въпреки светлината, тухлената сграда изглеждаше някак мрачна~ Габриел се качи на първите стъпала и извади ключа от чантата си~ Ръката й се плъзна по малката кама, която бе взела от кабинета на Лукан - малка застраховка, в случай, че има проблем докато се прибира~ Телефонът звънеше, когато тя влезе в апартамента и включи осветлението в коридора~ Тя остави телефонния секретар да се включи, заключвайки всички възможни ключалки~ От кухнята се чу гласа на Кендра от съобщението записано на секретаря~ Много е грубо от твоя страна да ме игнорираш така, Габи~ - Тонът на приятелката й звучеше странно рязък~ Ядосан~ - Трябва да те видя~ Важно е~ Ти и аз трябва да поговорим~ 200 I Габриел прекоси хола, забелязвайки празните места по стената й, където Лукан беше премахнал някои от нейните снимки~ Сякаш бе минала година откакто той дойде в апартамента й и й каза шокиращата истина за себе си и за битката, която се водеше между тези от неговия вид~ Вампири, помисли си тя, учудена да открие, че думата вече не я шокира~ Може би много малко неща биха я шокирали сега~ И тя вече не се страхуваше, че губи разсъдъка си, както майка си~ Дори тази трагична история бе придобила нов смисъл сега~ Майка й изобщо не беше луда~ Тя беше ужасена млада жена, хваната в капан~ Габриел нямаше да позволи на този ужас да я разруши~ Тя бе вкъщи и щеше да измисли начин да си върне стария живот~ Остави чантата си на плота и се приближи до телефонния секретар~ На дисплея пишеше, че има 18 съобщения~ -Трябва да се шегуваш~ - промърмори тя, натискайки бутона за прослушване~ След като секретаря пусна всички съобщения, Габриел отиде в банята да погледне врата си~ Ухапаното от Лукан гореше тъмно червено под ухото й, точно до капката на полумесеца, която я бележеше като Спътница~ Тя изследва двете дупчици и ясните следи, които Лукан й бе оставил, но откри, че изобщо не я боли~ Притъпеният, празен копнеж между краката й бе най-лошата болка, но дори и това бледнееше пред студената, сурова болка, която се бе загнездила в гърдите й, когато си спомни за Лукан, който избяга от нея сякаш е отровна~ Препъвайки се през стаята, сякаш не можеше да избяга от нея достатъчно бързо~ Габриел пусна водата и се освежи, едва обръщайки внимание на съобщенията, които се чуваха от кухнята~ Когато секретаря пускаше четвъртото или петото съобщение, тя осъзна нещо странно~ Всички съобщения бяха от Кендра и бяха пратени в рамките на двайсет и четири часа~ Едно след друго, някои бяха през по-малко от пет минути~ И тонът на Кендра бе значително кисел още от първото й съобщение, в което преструвайки се, че нищо не се е случило, канеше Габриел на обяд или да пийнат, или нещо друго, което звучеше добре~ След това тонът в поканата стана по-настоятелен: Кендра казваше, че има проблем и се нуждае от съвета на Габриел~ В последните няколко съобщения рязко се подчертаваше, че Кендра ще очаква скоро отговор от нея~ Когато Габриел провери гласовата поща на мобилния си телефон, там имаше още от тези~ Многократните обаждания на Кендра~ Странната киселина в тона й~ Тръпки полазиха по крайниците й, когато тя си спомни предупрежденията на Лукан за Кендра~ Това че ако тя бе станала жертва на единаците, значеше че вече не й е приятелка~ Смъртта й бе сигурна~ Телефонът отново започна да звъни~ 0, Боже~ - ахна тя, ужасена~ Трябваше да се махне от тук~ Хотел, помисли си тя~ На усамотено място~ Някъде където може да се скрие за малко, да реши какво да прави~ Габриел грабна чантата си и ключовете от БМВ, буквално тичайки към вратата~ Тя отключи вратата и завъртя дръжката~ Когато я отвори, се изправи пред познато лице, което принадлежеше на човек, който някога й бе приятел~ Сега тя бе сигурна, че принадлежи на Слуга~ Отиваш ли някъде, Габи? - Кендра махна телефона си от ухото и го затвори~ Звъненето в къщата утихна~ Кендра се усмихна леко и наклони глава~ - Напоследък си трудно уловима~ Габриел трепна при вида на празния поглед в тези немигащи очи~ Пусни ме, Кендра~ Брюнетката се изсмя, силен, гърлен смях, който избледня до леко съскане~ Съжалявам, скъпа~ Не мога да го направя~ Ти си с тях, нали? - попита Габриел, разочарована от разбраното~ - Ти си с Единаците~ Господи, Кендра, какво са ти направили? Замълчи~ - каза тя, прилепяйки пръст до устните си, клатейки глава~ - Стига приказки~ Вече трябва да вървим~ Когато Слугата посегна към нея, Габриел се отдръпна~ Сети се за камата в чантата си и се запита, дали ще успее да я извади без Кендра да забележи~ А ако успее, ще е способна ли да я използва срещу приятелката си? Не ме докосвай~ - каза тя, плъзгайки пръсти в чантата~ - Никъде не отивам с теб~ Кендра оголи зъби в ужасна пародия на усмивка~ 0, мисля че трябва, Габи~ В края на краищата живота на Джейми зависи от това~ Студен страх прониза сърцето й~ Какво? Кендра кимна с глава към чакащия седан~ Тъмния прозорец се смъкна и вътре се виждаше Джейми, седящ на задната седалка до огромен гангстер~ Габриел? - извика Джейми, а в очите му се четеше паника~ 0, не~ Не и Джейми~ Кендра, моля те, не позволявай да го наранят~ Това напълно зависи от теб~ - каза любезно тя~ Тя издърпа чантата на Габриел от ръцете й~ - Не се нуждаеш от нищо вътре~ Тя направи знак на Габриел да тръгне пред нея към колата~ Ще тръгваме ли? Лукан сложи няколко Ц4 в основата на лудницата~Той се наведе зад екипировката, прехвърли предавателната антена, след това заговори на микрофона си, за да даде отчет~ Стаята с парния котел е проверена~ - каза той на Нико, който бе от другия край на линията~ - Имам да проверя още три части и излизам~~~ Замръзна, когато чу тропота на крака зад затворената врата~ Лукан? Тихо~ Някой идва~ - прошепна той, докато се изправяше и се плъзна до вратата, готов да уда ри~ Той обви ръката си около дръжката на тежкото назъбено острие, което се намираше в ножница на гърдите му~ Той имаше и пистолет, но всички се съгласиха да не използват огнестрелни оръжия на тази мисия~ Нямаше нужда да оповестява присъствието си на Единаците, и с Нико, който беше при газопровода и пускаше дим в къщата, искрата на куршума щеше да е способна да вдигне сградата във въздуха~ Резето на вратата започна да се отдръпва~ Лукан помириса вонята на Единак и непогрешимият меден аромат на човешка кръв~ Приглушеното животинско ръмжане смесен със слабото хленчене на жертвата, на която в момента й източваха кръвта~ Вратата се отвори, пропускайки силен порив на отвратителен въздух, докато Единакът започна да влачи умиращата си играчка към тъмната ниша~ Лукан чакаше от страната на вратата, докато голямата глава на Единакът не се показа напълно~ Гадината бе прекалено заета със плячката си, за да забележи заплахата~ Лукан вдигна ръка, забивайки острието в ребрата на Единака~ Той изрева, отвори голямата си паст, жълтите му очи се изцъклиха, докато титания разяждаше тялото му~ 202 I Човекът падна на пода, сякаш бе безгръбначен, гърчейки се в плен на смъртта, докато Единакът, който се бе хранил от него, започна да пръщи и да се тресе, надигаха се мехурчета сякаш бе полят с киселина~ Скоро след като Единакът се разложи, друг се зададе по коридора~ Лукан скочи да посрещне новата атака, но преди да успее да нанесе първия си удар, гадината го изненада и задържа крака му с ръка~ Острието проблесна, твърдо и тихо като мълния, премина през гърлото на Единака, прерязвайки голямата му глава с едно движение~ Огромното му тяло падна на пода като боклук~ Теган стоеше там, от острието капеше кръв, зелените му очи бяха непоколебими~ Той беше машина за убиване, а мрачната усмивка на лицето му повтаряше по-ранното му обещание към Лукан, че ако Жаждата го завладее, Теган щеше да се погрижи острието му да го прониже~ Гледайки към воина сега, Лукан не се и съмняваше, че ако той дойде за него, всичко ще свърши още преди да осъзнае, че има вампир в стаята~ Той срещна този хладен, смъртоносен поглед и му кимна в знак на признание~ Говори~ - каза Нико през слушалката~ - Справи ли се? Да, всичко е наред~ - Той изчисти камата в ризата на човека, след това я прибра~ Когато вдигна поглед, Теган вече го нямаше, изчезна като призрака на смъртта, какъвто всъщност беше~ Отправям се към северния изход, за да поставя и последните сладкишчета~ - каза той на Николай, докато излизаше от котелното помещение и тръгна по празния коридор~ ^•( Xf^, абриел, какво става? Какво не е наред с Кендра? Дойде в галерията и ми каза, JJ че си претърпяла инцидент и че трябва да отида с нея веднага~ Защо й е да лъже за това? Тя не знаеше какво да отговори на загрижения Джейми, шепнещ въпроси до нея на задната седалка на седана~ Те набираха скорост от Бейкън Хил към центъра на града~ Заобикалящите ги небостъргачи се мъжделееха наоколо в тъмнината, светлините на офисите блещукаха като коледни лампички~ Кендра седеше на предната седалка до шофьора, дебеловрат грамаден тип в тъмен гангстерски костюм и слънчеви очила~ Габриел и Джейми имаха подобен придружител отзад, който ги беше сбутал в единия край на хлъзгавата кожена седалка~ Тя не мислеше, че те са единаци, не изглеждаха като да крият огромни кучешки зъби под обтегнатите си устни и от малкото, което знаеше за смъртните врагове на породата, не й се вярваше с Джейми да бяха изкарали повече от минута преди вратовете им да бъдат разкъсани, ако двамата мъже всъщност бяха пристрастени към кръвта Единаци~ Слуги, тогава, замисли се тя~ Хора, чиито ум е бил подчинен на могъщ Господар, вампир~ Каквато беше Кендра~ * Какво ще правят с нас, Габи? * Не съм сигурна - тя се протегна и стисна ръката на Джейми~ Тя също задържа гласа си нисък, но знаеше, че техните похитители слушаха всяка дума~ * Обаче всичко ще бъде наред~ Обещавам ти~ Те трябваше да се махнат от колата преди да достигнат тяхната цел, това беше, което тя знаеше~ Това беше най-основното правило на самозащитата: никога не се оставяй да бъдеш заведен до второ място~ Когато нападателите ще бъдат на своя територия~ Възможностите за оцеляване ще станат от нищожни на никакви~ Тя хвърли поглед на плъзгащата се ключалка на вратата до Джейми~ Той видя погледа й, веждите му се повдигнаха въпросително, когато тя погледна първо към него, а после и към ключалката~ Тогава му просветна~ Той й отправи почти незабележимо кимване~ Но когато тя опита да намести ръцете си, за да може да отключи вратата, Кендра избра момента да се обърне и да ги подразни от предната седалка~ 204 I * Почти сме там, деца~ Развълнувани ли сте? Знам, че аз съм~ Нямам търпение моят Господар най-после лично да се запознае с теб, Габи~ Мм,мммм!Той веднага ще те изяде~ Джейми се наведе напред, практически пръскайки отрова~ * Назад, ти лъжлива, кучко! * Джейми, недей! - Габриел се опита да го придърпа назад, страхът й нарасна при неговия наивен показ на загриженост~ Той си нямаше и на идея какво прави, предизвиквайки Кендра или другите двама Слуги, които бяха в колата с тях~ Но той не можеше да се овладее~ Той нападна от мястото си~ * Само докосни, който и да е от нас и Господ да ти е на помощ, ще ти издера оч ите~ * Джейми спри, всичко е наред - каза Габриел дърпайки го да седне~ - Успокой се, моля те! Всичко ще е наред~ Кендра почти не трепна~ Взирайки се в двамата, тя внезапно пискливо се изсмя~ - Ах,Джейми~ Винаги си бил верният териер на Габи~ Бау!Бау! Ти си жалък~ Много бавно, очевидно напълно контролирайки се, Кендра се намести на предната седалка, обръщайки им гръб~ - Обърни при светлината - каза тя на шофьора~ Габриел въздъхна облекчено докато се отпусна обратно на студената кожа~ Джейми беше гневен и избутан до вратата~ Когато погледите им се срещнаха, той се плъзна частично на една страна, позволявайки й да види, че сега вратата беше отключена~Сърцето й трепна от неговата изобретателност и кураж~ Тя едва сдържа обнадеждената си усмивка, когато превозното средство забави своя ход заради светофара няколко ярда по-надолу~ Беше червено, но базирайки се на колоната от коли пред тях, можеше всеки момент да се промени~ Това беше единственият им шанс~ Тя погледна към Джейми и видя, че той разбира перфектно плана. Габриел изчака, наблюдавайки светлините, секундите изглеждаха като часове~ Червената светлина премигна и стана зелена~ Колите започнаха да се движат пред тях~ Когато седанът започна да ускорява, Джейми хвана дръжката на вратата~ Отваряйки я~ Свежият нощен въздух навлезе вътре, и двамата направиха стремително движение към свободата~ Джейми стъпи на паважа и незабавно се протегна, за да хване ръката на Габриел, за да й помогне да избяга~ * Спрете я! - изпищя Кендра~ - Не я оставяйте да избяга~ Тежка ръка се стегна около рамото на Габриел и я изтегли обратно в колата~ Тя се тръшна върху масивния гръден кош на Слугата~ Ръцете му се стегнаха около нея, хващайки я в желязна хватка~ * Габи - изкрещя Джейми~ Отчаяно хълцане се изтръгна от гърлото й~ - Махай се оттук! Джейми, върви! * Натисни педала, идиот такъв! - изкрещя Кендра на шофьора, когато Джейми се протегна за дръжката на вратата, опитвайки се да се върне обратно за Габриел~ Машината изръмжа, уморено стържеща, докато колата се присъединяваше към останалия трафик~ * Зарежи го - Кендра заповяда остро~ Тя се усмихна на Габриел, която напразно се бореше на задната седалка~ - Той вече изпълни задачата си~ Слугата я задържа в нараняваща хватка, докато Кендра нареди колата да спре пред лъскава корпоративна сграда~ Те слязоха от колата и задърпаха Габриел към стъкления вход~ Кендра говореше с някого по мобилния си телефон, мъркайки самодоволно~ * Да, тя е с нас~ Качваме се веднага~ Тя пусна телефона в джоба си и ги поведе през празното, мраморно лоби към редица асансьори~ Влезли вътре, тя натисна бутона за апартамента на последния етаж~ Габриел веднага се замисли за частната изложба, която Джейми беше направил на нейните снимки~ Когато асансьора спря на последния етаж и огледалните врати се отвориха, тя имаше ужасяващото усещане, че нейният анонимен купувач е на път да излезе на показ~ Слугата главорез, който я държеше за ръцете я бутна в апартамента~ Тя се препъна напред и за секунда страхът на Габриел стана реалност~ Висока, тъмнокоса фигура в дълго черно яке и слънчеви очила пристъпи иззад стъклената врата, бостанският нощен хоризонт червенееше зад него~ Той беше грамаден колкото всеки един от войните и излъчваше същата увереност във въздуха~ Същата студена заплаха~ * Влез - каза той, ехото на неговия дълбок глас са завъртя като вихрушка~ - Габриел Максуел, за мен е чест най-после да се запозная с теб~ Чувал съм толкова много за теб~ Кендра застана до него и го погали с обожание~ * Приемам, че си ме довел тук не без причина - каза Габриел опитвайки се да не тъгува за изгубената човечност на Кендра или да се страхува от опасното създание, което беше превърнало Кендра, в каквото е тя сега~ * Станах голям почитател на твоята работа - той се усмихна, без да прикрива зъбите си~ Кендра беше избутана настрани с груба ръка~ - Направили сте някой интересни снимки, госпожице Максуел~ Всъщност, имам нужда да спрете~ Това не е добре за бизнеса ми~ Тя се опита да задържи спокойния, хищнически поглед, за който знаеше, че се взира в нея иззад тъмното стъкло~ - Какъв е твоят бизнес? Сещаш се, като изключим, че си болна, кръвосмучеща пиявица~ Той се подсмихна~ - Превземането на света, разбира се~Наистина, има ли нещо подостойно, за което да се бориш? * Мога да се сетя за няколко неща~ 206 I Тъмна вежда се повдигна около рамката на неговите светлосенки~ - 0, госпожице Максуел, ако кажете любов или приятелство, аз ще трябва да приключа това приятно представяне веднага -той щракна с пръсти, техният звън избухна в слаба светлина~ Тя не хареса начина по който той се взираше в нея, оглеждайки я цялата~ Неговите ноздри горяха слабо, и тогава той се приближи напред~ - Ела по-близо~ Когато тя не помръдна, големият Слуга зад гърба й я избута на мига~ Тя се спря само на ръка разстояние от Господаря вампир~ * Ухаеш вкусно - той изсъска леко~ - Като цвете, но има и нещо~~~ друго~ Някой се е хранил от теб наскоро~ Войн? Не се опитвай да го отречеш, мога да го помириша върху теб~ Преди тя да се усети той сграбчи китката й и я придърпа към себе си~ С грубост , той натисна главата й на една страна, премествайки косата, която прикриваше ухапването на Лукан и другият, много по-изобличаващ белег под лявото й ухо~ * Спътница - той промърмори, прокарвайки върховете на пръстите си по кожата й~ * И наскоро запозната с това~ Ти стана по-привлекателна в този момент, Габриел~ Тя не хареса интимният начин по който той прошепна името й~ * Кой те ухапа, Спътнице? Кой от войните прие между тези дълги, прелестни крака? * Върви в ада - тя каза през скърцащи зъби~ * Няма да ми кажеш? - той преглътна, бавно накланяйки главата й на една страна~ * Няма проблем~ Можем да разберем достатъчно скоро~ Можем да го накараме да дойде при нас~ Той накрая се отдръпна от нея и се обърна към един от Слугите~ - Доведете я на покрива~ Габриел се опита да отблъсне хватката на похитителя си, но тя не можеше да се съревновава с неговата брутална сила~ Тя беше избутана до червен знак за изход и врата с прикрепен информационен плакат, означаващ „ Достъп до летище за хеликоптери"~ * Чакай! Ами аз? - оплака се Кендра отвътре в апартамента~ * 0, да~ Сестра К~ Дилейни - нейният мрачен господар каза, сякаш току-що си е спомнил за нея~ -След като си тръгнем искам да излезеш на покрива~ Знам, че ще откриеш, че гледката от ръба е забележителна~ Наслади й се за момент и след това скочи~ Тя премигна бавно срещу него, след това кимна с глава изцяло под негова власт~ * Кендра - извика Габриел, все още отчаяна да достигне до приятелката си~ - Кендра не го прави! Този с черното яке и тъмните сенки прекрачи напред, без да се интересува за света~ - Хайде~ Приключих тук~ С последна проверка на Ц4 в най-северния край на убежището, Лукан си проправи път през вентилационния тунел, навън~Той премести предпазващата решетка и се изкачи по земята~ Стъклото се счупи под него, когато той се претърколи върху него, свежият въздух се вряза в устата му, когато се изправи на крака и започна да тича по обиколната ограда~ * Нико как се справяме? * Супер сме~ Теган се връща обратно и Гидиан ще бъде точно зад теб~ * Отлично~ * Имаш пръста ми на детонатора - каза Николай, гласът му беше почти заглушен от шума на хеликоптер навлизащ в областта~ - Кажи думата Лукан~ Умирам да вдигна тези пиявици във въздуха~ * Аз също - каза Лукан~ Той се намръщи на нощното небе, търсейки птицата. - Имаме пристигане, Нико~ Звучи сякаш хеликоптера се готви да кацне точно над убежището~ Веднага след като го каза, той забеляза тъмната фигура да пристига над дървената линия~ Слаба светлина избухна докато хеликоптера се сниши към покрива на убежището и започна приземяването~ Полъхна вятър, когато перката наруши своето ритмично въртене~ Лукан усети миризмата на бор и летен прашец ~~~ и друг парфюм, който накара кръвта да замръзне във вените му~ * 0, Исусе - той се задъха, когато усети познатият аромат на жасмин~ - Не докосвайте детонаторите, Нико~ За бога, каквото и да правите не позволявайте на шибаната сграда да избухне! 208 I илна смесица от адреналин, ярост и страх връхлетяха Лукан на покрива на лудницата~ Хеликоптера се беше едва отлепил от земята, когато той се затича към него~ Лукан пулсираше със неудържим гняв, който беше дори по - опасен от предател, който се беше облякъл със жилетка покрита с Ц411~ Наистина 11 Ц4 - див динамит~ възнамеряваше да откъсне крайниците на този, който държеше Габриел като заложник~ Насочи се към задницата на хеликоптера, внимаваше да не го забележат, стоеше близо до опашката и след това се доближи до мястото, където седеше пилота~ Погледна назад и я видя~ Беше на задната седалка, до някакъв мъж облечен в черно и носеше тъмни очила~ Изглеждаше толкова малка и толкова изплашена~ Уханието й го обгърна~ Страха й го разкъсваше~ Лукан отвори вратата на хеликоптера, навря пистолета си в лицето на този който държеше там против желанието й и със свободната си ръка се опита да я дръпне към себе си~ * Лукан? - Габриел изстена, очите й се разшириха от изненада~ - 0, Господи, Лукан! Той огледа наоколо, за да може да прецени ситуацията~ Пилота беше Слуга, както и този, който седеше до него~ Единият от тях се опита да бутне ръката на Лукан, но вместо това получи куршум в главата~ Няколко секунди след това той погледна към Габриел, привидно спокойния мъж до нея сега беше допрял нож в гърлото й~ Изпод ръкавите му Лукан успя да види символите, които беше видял в снимките от наблюдението на Западния Бряг~ * Пусни я! - заповяда той на Първородния, който беше лидер а Единаците~ * Виж ти, това ли е бързата реакция, която трябваше да очаквам, дори от Обвързан войн~ Какво си намислил? Защо си тук? Дълбокият, арогантен глас го вцепени~ Той познаваше този глас~ * Пусни я, - Лукан повтори - и ще ти покажа защо съм тук~ * Не мисля така~ - Първородния се усмихна широко, като показа зъбите си~ Нямаше кушикл jbfra~ Вампир, на не~ Единак~~ Какво по дяволите? * Прекрасна е, Лукан~ Очаквам да е твоя~ Исусе, той познаваше този глас~ Принадлежеше на някого, когото беше изгубил преди много време~ Някой от далечното минало~ Едно име преряза съзнанието му, остро като кинжал~ (^pte може да е тон~ (^рСебемоятно~ Разтърси се от това си объркване~ Зад него от към покрива на лудницата се задаваше Единак~ С ожесточен рев той хвана вратата на хеликоптера и я запрати в черепа на Лукан~ * Лукан~ - Габриел изкрещя~ - Не! Той се сви на две, след като Единака го беше ритнал, от удара пистолета, който беше извадил изхвърча на някъде~ Тогава Единака го удари, запрати юмрука си в челюстта му~ Гадината започна да нанася удар след удар, но Лукан успя да извади едно от остриетата си и да го забие в гърдите на Единака~ Война забеляза, че хеликоптера се забързва~ Пилота се опитваше да накара проклетото нещо да излети~ Нямаше да позволи това да се случи~ Ако позволеше това да се случи, беше сигурен, че никога повече нямаше да види Габриел~ * Измъкни ни от тук~ - похитителя на Габриел изкрещя на пилота~ Отвън на покрива на лудницата Лукан се бореше с Единака, Габриел забеляза, че още един се насочва към него~ * Не, не~ - Габи се опита да извика, но едва успяваше да говори, тъй като до гърлото и беше допряно стоманено острие на кинжал~ Големият мъж се надвеси, за да види как се случва на покрива~ Уби първи Единак, който го нападна, като го разряза много брутално~ Писъците му се чуваха, независимо от шума на хеликоптера~ В този момент гадината започна да се~~~ разлага~ Тогава Лукан вдигна глава към тях~ Очите му блестяха от ярост, в тях все едно горяха адските огньове~ Затича се към тях и се хвърли към превозното средство по начина по който се хвърляш вл а к~ * Измъкни ни от тук!- каза мъжа, който седеше до Габриел~ За пръв път в гласа му се четеше притеснение~ - Веднага, мамка му~ Хеликоптера започна да се издига~ Габриел се опита да се дръпне от захапката на острието, притисната го гърлото й, като се отпусне на седалката~ Ако само успееше да освободи ръката си, щеше да отвори вратата на самолета... Тогава се чу трясък, сякаш нещо ги спираше, дърпаше ги назад~ Похитителя й гореше от ярост~ - Излитай, идиот такъв! * Опитвам се, Господарю! - отвърна Слугата, който управляваше~ Опита се да ускори, но двигателя протестира с ужасен рев~ Отново се чу трясък, но този път и целия хеликоптер се разклати~ Вратата се отвори и похитителя загуби концентрацията си~ В този момент нямаше нищо допряно до гърлото й~ С всичката й остана сила, тя се изтласка напред, и изрита здравеняка към пилотското място~ Превозното средство започна да тръгва напред, тя понечи да отвори вратата, която се отвори широко~ Похитителя и беше на косъм да я хване, в хаоса очилата му бяха паднали и сега тя гледаше в едно искрящо сиви, ледени очи, пълни със злоба~ * Кажи на Лукан, че това не е краят~ - лидера на Единаците й нареди, като изсъска думите през злокобната си усмивка~ * Върви по дяволите! - Габриел извика в лицето му~ В същият този момент тя се хвърли от хеликоптера и падна на покрива на лудницата~ За щастие разстоянието не беше голямо~ Веднага след като тя падна Лукан пусна проклетото нещо и то започна да се издига нагоре, вероятно в този момент пилота се опитваше да си върне управлението~ Той се затича към нея и я вдигна след това, започна да я пипа навсякъде, за да се увери, че всичко с нея е наред~ - Добре ли си? 2 10 I Тя кимна насечено~ - Лукан, зад теб! На покрива друг Единак се бе насочил към него, Лукан посрещна предизвикателството с удоволствие~ Сега след като Габриел беше при него, всеки мускул от тялото му желаеше да накаже тези безмилостни същества~ Битката беше дива и бърза~ В един момент се биеха с кинжали, а в следващият с юмруци~ Лукан понесе няколко удара, но беше неудържим~ Кръвта на Габриел все още кипеше в него и му даваше силата да победи повече от десет опонента~ Атакуваше яростно и смъртоносно, с всеки следващ разрез пращаше Единака в забвение~ Лукан не искаше да вижда последствията след титаниевото острие~ Обърна се и отиде при Габриел~ След като тя беше при него, единственото което можеше да направи бе да я прегърне и да я притисне към себе си~ Можеше да остане така цяла нощ, да вдишва аромата и да слуша ударите на сърцето й и да гали меката й кожа~ Вдигна брадичката й и я дари с ужасно нежна целувка~ - Трябва да се махаме от тук, скъпа~ Веднага~ Над главите им хеликоптера се издигаше на високо~ От вътре вампира, който беше отвлякъл Габриел, гледаше към тях~ Гледаше по - точно Лукан, тогава в един момент Първородният се усмихна и го поздрави, докато самолета изчезваше в мрака~ * 0, Господи, Лукан! Бях толкова изплашена~ Ако нещо ти се бе случило~~~ Шепота на Габриел го накара да забрави за врага си, който току - що избяга~ Единственото нещо, което имаше значение за него беше, че тя можеше да говори с него~ Тя дишаше~ Габриел беше с него и той се молеше на Господ, че така ще е винаги~ * Как по дяволите се добраха до теб?- попита той, гласът му трепереше заради страха, който беше изпитал за живота й~ * След като тази напусна комплекса исках да изляза и да си помисля~ Прибрах се у дома~ Кендра дойде~ Държеше Джейми за заложник в колата, която беше отвън~ Не можех да й позволя да го нарани~ Кендра е~~~ беше~~~ Слуга~ Те я убиха~ Приятелката ми е мъртва~ - Габриел зарида~ - Но поне Джейми се измъкна~ Той е някъде в центъра, изплашен до мозъка на костите си~ Трябва да го намеря и да се уверя, че е добре~ Чу въртенето на перките на хеликоптера~ Трябваше да даде сигнал на Нико да гръмне бомбата преди Единаците да са успели да избягат~ * Да се махаме от тук, след това ще се погрижим за останалото~ - Лукан вдигна Габриел и я понесе на ръце~ - Дръж се, съкровище~ Колкото се може по - здраво~ * Добре~ - каза тя и обви ръцете си около врата му~ Целуна я отново, беше спокоен, защото я усещаше до себе си~ * Никога не се пускай~ - каза той и погледна блестящите, красиви очи на Спътницата си~ След това скочи от ръба на покрива и се приземи колко се може по внимателно на земята~ * Лукан, говори с мен, говори с мен! - Николай викаше в предавателя~ - Къде си? Какво по дяволите става там? * Всичко е наред~ - отвърна той зад него, докато носеше Габриел към вратите на джипа~ - Всичко ще бъде наред~ Задействай детонацията и да се омитаме от там~ Габриел се беше сгушила в силните ръце на Лукан на задната седалка на джипа~ Държеше я близо до себе си от момента, в който тя се освободи от похитителя си~ Дори беше закрил очите й когато лудницата се превърна в огнена топка~ Лукан и братята му наистина го бяха направили - унищожиха щабквартирата на Единаците с един единствен удар~ Хеликоптера успя да се изплъзне от експлозията и изчезна в тъмните пушеци~ Лидера на Ордена се беше замислил, докато гледаше звездите през прозореца на колата~ Габриел беше виждала този поглед - на изненада и недоверие, когато тя беше в хеликоптера няколко секунди преди да скочи~ Все едно беше видял призрак~ Това настроение остана със него дори и когато се прибраха в комплекса, когато вкараха колата в гаража и спряха двигателя, тогава Лукан проговори~ * Днес ние отбелязахме много важна победа срещу враговете ни~ * И още как~ - Николай възкликна~ - И си отмъстихме за Рио и Конлан~ Щеше да им хареса да са там~ Лукан кимна, докато все още беше в колата~ - Но не си правете грешни изводи, навлязохме в различен вид конфликт с Единаците~ Сега сме във война, повече от всякога~ Тази нощ ние унищожихме кошера на стършела~ Но този когото трябваше да хванем, лидера им, е жив~ * Остави го да бяга~ Ние ще го намерим~ - Данте се изсмя, сигурен в думите си~ Но тогава Лукан поклати леко глава~ - Този е различен~ Няма да ни улесни~ Ще предвиди действията ни~ Ще разбере тактиките ни~ Ордена ще трябва да засили тактиките си и да увеличи бройките си~ Трябва да говорим с войните по цял всят и да ги организираме, колкото се може по - скоро~ Гидиан се обърна от предната седалка към Лукан~ - Мислиш, че този който води Единаците е Първородния от Западния Бряг? * Сигурен съм! - Лукан отговори~ - Той беше в хеликоптера, където държаха Габриел~ -Погали ръката й с такава нежност, обърна се и я погледна все едно тя му даваше сили да продължи~ - И копелето не е Единак - не и сега, ако някога е бил~ Някога той беше войн, също като нас~ Името му е Марек~ Габриел усети леден бриз, който издаваше от третия ред със седалки, който се намираше в джипа~ Знаеше, че Теган гледа към Лукан~ Лукан също го знаеше~ Обърна глава, за да срещне погледа си с този на Теган~ - Марек е мой брат~ ризнанието на Лукан ги следваше, когато паркираха колата в гаража и взеха асансьора в хангара към комплекса~ Габриел стоеше до Лукан и бе вплела пръсти в неговите~ Шок и съжаление преминаха през нея и когато той я погледнеше, тя знаеше, че я четеше като отворена книга~ Габриел виждаше същото изражение изписано на очите на останалите войни, след като осъзнаха какво разкритие им беше донесла нощта~ Щеше да дойде ден в който Лукан трябваше да се изправи пред собствения си брат и да го убие~ Или да бъде убит от него~ Габриел една успя да възприема това, когато вратите на асансьора се отвориха и там ги чакаха Савана и Даника~ Бяха едни успокоени жени, които ги засипаха с въпроси какво се бе случило и защо Габриел излетя от комплекса толкова бързо без да каже и дума~ Габи беше прекалено изморена от събитията днес, за да може да им обясни~ Но знаеше, че трябва да обясни някои неща, най - вече на Лукан~ Наблюдаваше го как се изплъзва от нея и започва да говори с другите войни за тактика как да убият Единаците~ А тя от своя страна бе дръпната от Савана и Даника~ Започнаха да говорят за нараняванията й и настояха да се нахрани да си вземе една дълга и топла вана~ Габриел се съгласи с нежелание, защото нито прекрасните ястия на Савана, нито ваната биха я успокоили~ В главата й се въртяха мисли за Лукан, Джейми и за всичко, което се случи тази вечер~ Дължеше живота си на Лукан~ Обичаше го повече от всичко, винаги щеше да му е благодарна за това, че я спаси, но това не променеше нещата между тях~ Нямаше да остане в комплекса, но нямаше както иска той, тя да отиде в някой Даркхевън~ И тогава до къде я водеше това? Нямаше да се върне в стария си апартамент~ Старият й живот вече не се вписваше в сметките й~ Ако се върнеше там, значеше че трябва да забрави всичко, което бе преживяла през последните седмици с Лукан, да забрави него~ Трябваше да отрече всичко, което научи за себе си и за връзката си с Породата~ Истината беше, че не знаеше къде се намираше мястото й~ Не знаеше от къде да започне да търси, но докато ходеше из лабиринт от коридори се озова пред покоите на Лукан~ Вратата беше леко отворена~ Виждаше се приглушена светлина~ Габриел отвори вратата и влезе~ Свещи светеха в съседната стая~ Последва ги и се озова в спалнята на Лукан~ А тя беше трансформирана все едно беше излязла от някакъв сън~ Във всеки един ъгъл имаше свещи~ Пода беше обсипан с безброй червени възглавници~ Всичко беше толкова романтично и подканващо~ Самата стая предразполагаше за правене на любов~ Влезе бавно в стаята, а зад нея вратата се затвори сама~ 2 13 I Не, не беше сама~ Лукан стоеше в другия край на стаята и я наблюдаваше~ Косата му беше мокра, заради скоро взетия душ~ Носеше червена роба, а очите му горяха като с цвета на робата, докато гледаше към нея~ * За теб~ - проговори той, като посочи романтичната обстановка~ - За нас тази нощ~ Исках да го направя специално~ Габриел беше впечатлена и възбудена, но нямаше да прави любов с него, след като нещата между тях останаха така~ * Когато си тръгнах тази вечер, не възнамерявах да се върна~ - отвърна му отдалече~ Ако се доближеше, нямаше да може да му каже това което възнамеряваше~ - Не мога повече така~ Лукан~ Аз искам неща, които ти не можеш да ми дадеш~ * Кажи ги~ - беше мила заповед, но все пак заповед~ Тръгна към нея бавно, все едно знаеше, че ако не го кара бавно тя щеше да му избяга~ - Кажи ми от какво се нуждаеш? Тя поклати глава~ - С какво ще помогне това? Още бавни крачки~ Спря на една ръка разстояние от нея~ - Искам да знам~ Искам да разбера как да се убедя да останеш~ * Само за една нощ? - каза тя тихо, като се мразеше за това, колко много искаше той да я прегърне и да я успокои след всичките тези ужасни часове~ * Искам те и съм подготвен да ти предложа всичко, Габриел~ Така че, кажи ми от какво се нуждаеш~ * Твоето доверие~ - отвърна тя, нещо което знаеше, че никога няма да получи~ - Не мога да продължавам така, ако не ми вярваш~ * Вярвам ти~ - изрече, толкова тихо, че тя почти му повярва~ - Ти си единствената, която ме познава, такъв какъвто съм, Габриел~ Не мога да скрия нищо от теб~ Виждала си всичко, най - вече лошото~ Искам да ти покажа доброто в мен~ - приближи се към нея~ Усещаше топлина от тялото му~ Можеше да усети желанието му~ - Искам да се чувстваш в безопасност с мен както аз се чувствам, когато съм с теб~ И така въпроса е, дали можеш да ми се довериш след като знаеш всичко за мен~ * Винаги съм ти вярвала~ Лукан~ И винаги ще ти вярвам~ Но това не е~~~ * Какво тогава? - попита, като я прекъсна~ - Кажи ми какво да ти дам, за да останеш тук~ * Няма да се получи~ - каза тя, като се дръпна назад~ - Не мога да остана~ Не така~ Не след като Джейми~~~ * Той е в безопасност~ - когато Габриел го погледна учудено, той продължи~ - Пратих Данте да го намери~ Обади се преди малко и каза, че го е намерил в управлението и го е завел у тях~ Успокои се и след това отново нещо я жегна~ - Какво му каза Данте? Изтри ли паметта на Джейми~ Лукан поклати глава~ - Не мисля, че трябва да правя това решение вместо теб~ Данте му е казал, че си добре и ще му се обадиш, за да му обясниш~ Виждаш ли, Габриел~ Имам ти доверие~ * Благодаря ти~ - каза тя, стоплена от не решителността си~ - Благодаря, че ме спаси тази вечер~ Спаси живота ми~ * Тогава защо се страхуваш от мен? * Не се страхувам от теб~ - каза му, но отстъпваше назад~ Правеше го несъзнателно, усети се чак когато стигна до леглото и то блокира бягството й~ За част от секундата той беше пред нея~ * Какво повече искаш от мен, Габриел? 2 14 I * Нищо~ - каза, почти шепнеше~ * Изобщо нищо~ - отвърна й той~ Тона му тъмен и изискващ~ * Моля те~ Не ме карай да оставам тази нощ тук, след като утре ще ме накараш да си отида~ Пусни ме, Лукан~ * Не мога да го направя~ - хвана ръката й и я допря да устните си~ Устните му бяха толкова нежни и горещи и я омагьосаха веднага~ Дръпна ръката й и я постави на гърдите си където сърцето му туптеше като лудо~ - Никога не мога да те пусна, Габриел~ Защото независимо дали го искаш или не, сърцето ми е твое~ Имаш моята любов~ Ако я искаш~ Те преглътна шумно~ - Какво? * Обичам те~ - думите бяха тихи, но искрени, усети ги по цялото си тяло~ - Габриел Максуел, обичам те повече от самия живот~ Бях сам прекалено много и не го осъзнавах докато не стана твърде късно, - тогава спря да говори, търсейки отговор в очите й~ - Не е прекалено късно~~~ нали? Той я обичаше~ Радост, чиста и ярка излъчваха очите й, когато чу тези думи~ * Кажи го отново~ - каза му тя~ Искаше да е сигурна, че не си въобразява~ * Обичам те, Габриел~ С всяка моя частица те обичам~ * Лукан~ - изпъшка тя, сълзите й се стичаха по бузите~ Прегърна я силно и я целуна сладострастно~ Целувката накара главата й да върти, сърцето и да тупти като лудо, а кръвта и заври~ * Заслужаваш някой по - добър от мен~ - каза й, възхищението се усещаше в думите му и в неговия кехлибарено сив поглед~ - Знаеш за демоните в мен~ Можеш ли~~~ би ли ме обичала след като знаеш всичките ми слабости~ Тя го хвана здраво и погледна в очите му, както в неговите така и в нейните имаше само любов~ - Никога не си слаб, Лукан~ И ще те обичам без значение от каквото и да е било~ Заедно можем да се справим с всичко~ * Като ме караш да повярвам в това ми даваш надежда~ - с любов той погали ръката й, рамото и бузата й~ Не я изпусна дори за секунда от погледа си~ - Господи, толкова си изящна~ Може да имаш всеки мъж било то от Породата или човек~~~ * Ти си единствения, когото искам~ Лукан се усмихна~ - Господ да ти е на помощ, но няма да погледна никоя друга~ Не съм искал нищо толкова егоистично колкото този момент~ Бъди моя, Габриел! * Аз съм твоя~ Той преглътна и сведе погледа си надолу~ - Говоря за вечността~ Няма да се примиря с нещо по - малко~ Габриел, би ли станала моя Спътница? * За цяла вечност~ - отговори му тя като се излегна на леглото, дърпайки и него~ - Твоя съм, Лукан, за цяла вечност~ Целунаха се и когато се дръпнаха един от друг, Лукан се пресегна и взе един златен кинжал, който стоеше на масата до леглото~ Постави го пред лицето си~ Габриел се изплаши, когато го видя да доближава острието до устните си~ - Лукан! Погледа му беше нежен, спокоен, докато я гледаше~ - Ти ми даде от кръвта си, за да ме излекуваш~ Даде ми сила и ме защити~ Ти си единственото, което някога ще искам и ще се нуждая~ Никога до сега не го беше чувала да говори толкова тържествено~ Очите му заблестяха стази ослепителна кехлибарена светлина~ 2 15 I * Габриел, ще ми окажеш ли честта да пиеш от кръвта ми, за да приключи Обвързването ни? Гласа й едва се чуваше като отговори~ - Да~ Лукан доближи кинжала до долната си устна~ Когато я погледна и остави кинжала на място си, устната му беше алено червена~ * Ела тук~ Позволи ми да те обичам~ - каза й той и допря устните си към нейните~ Нищо не можеше да я подготви, за това какъв ще е вкуса на кръвта на Лукан~ По - богат от вино, внезапно опияняващ, кръвта му мина по езика й като еликсир направен от боговете~ Почувства силата на любовта на Лукан, която се вливаше в нея~ Това я очакваше като Спътница на Лукан~ Щастие и удовлетвореност, които никога до сега не е чувствала~ Също така усещаше и желание~ По - силно о т всякога~ С леко ръмжане тя го хвана здраво и го обърна под себе си~ Отърва се от дрехите си за отрицателно време и го възседна~ Члена му се съживи на секундата~ Красивата мрежа от символите на кожата му започна да пулсира с различни цветове~ Габриел се наведе и проследи с език всяка една от прекрасните му пулсиращи татуировки~ Той й принадлежеше~ Тази мисъл беше толкова поглъщаща и първична~ Никога до сега не беше желаела повече от този момент~ Дишаше на пресекулки и бе готова да го поеме в себе си да го язди здраво~ Господи, значи това е имала предвид Савана, когато каза, че Обвързването ще подобри правенето на любов~ Габриел погледна към Лукан с чиста животинска нужда, едва ли знаеше от къде да започне~ Искаше да го погълне, да го боготвори и да го използва~ Да задоволи нуждата, която изпитваше~ * Трябваше да ми кажеш, че ми даваш афродизиак~ Той се захили и каза~ - И да разваля изненадата~ * Смей се, вампире! - Габриел вдигна вежда и започна да го язди~ - Току - що ми обеща вечността~ Мога да те накарам да съжаляваш~ * Да~ - гласът му беше повече като въздишка, докато тя се наслаждаваше~ Очите му вече горяха, когато се усмихна показа малко част от кучешките си зъби, наслаждавайки се на мъчението си~ - Спътнице, ще се радвам да наблюдавам как се опитваш~ ?? ?? ?? ??