[Kodirane UTF-8]

	Кристофър Паолини
	Наследството


	До неотдавна Ерагон бил просто едно бедно момче, а Сапфира — само блестящ син камък в гората. Но сега съдбата на цяла една цивилизация лежи на раменете на Сенкоубиеца и предания му дракон.
	Дългите месеци на обучение в боравене с меча и магиите, тежките изпитания и героичните битки със страховити противници им донасят победи и надежда. Но и покъртителна загуба — мъдрият учител на Ерагон, елфът Оромис, загива пред очите на своя дракон Глаедр.
	Най-важната битка, от която зависи съдбата на цяла Алагезия, тепърва предстои. Драконовият ездач и Сапфира се изправят срещу жестокия император Галбаторикс. Това е единственият им шанс да победят омразния тиранин и да извоюват свободата на народите на Алагезия. Достатъчно силни ли са Ерагон и Сапфира, за да сразят могъщия си враг? Ще възтържествува ли справедливостта в Алагезия и на каква цена?
	Дългоочакван, изумителен завършек на едно невероятно приключение.



	Както винаги, посвещавам тази книга на семейството си.
	А също така и на всички мечтатели: художници, музиканти, разказвачи, които направиха това пътуване възможно.


>

	Скъпи български читатели,
	Намирам богатата история на България за много вълнуваща. Някои от прекрасните ви народни приказки, както и снимките на Рилския манастир, ме вдъхновяваха при писането на отделни пасажи от моя роман. Надявам се скоро да посетя България и да прекарам седмица-две в разглеждане на нейните забележителности.
	Когато започнах да пиша „Ерагон“, никога не съм си представял, че тетралогията „Наследството“ един ден ще бъде преведена на български език. За мен е чест да знам, че има хора в България, които са харесали моя роман. На моите фенове ще кажа: „Не преставайте да четете, никога не се отказвайте от мечтите си“.
	Нека мечовете ви да са винаги остри!
	Кристофър Паолини



	Благодарности

	Квета фрикая. Привет, приятели.
	Колко дълъг бе този път. Трудно ми е да повярвам, че краят му най-после дойде. Много пъти съм се съмнявал дали изобщо ще завърша тази поредица. Фактът, че го направих, се дължи в немалка степен на помощта и подкрепата на цял куп хора.
	Не преувеличавам, като казвам, че писането на „Наследството“ е най-трудното нещо, което съм правил през живота си. Поради множество причини — лични, професионални и творчески — тази книга бе по-голямо предизвикателство от всички предишни. Гордея се, че я завърших, и още повече се гордея със самата книга.
	Поглеждайки назад към поредицата като цяло, ми е трудно да преценя какво изпитвам. Цикълът „Наследството“ погълна дванайсет години от живота ми — почти половината досега. Промени мен и моето семейство и ми донесе толкова преживявания, че ще са ми нужни още четири книги, за да ги опиша. А сега трябва да го оставя, да се сбогувам с Ерагон, Сапфира, Аря, Насуада и Роран и да продължа с нови герои и нови истории… Перспективата е плашеща.
	Нямам намерение обаче да изоставям Алагезия. Вложил съм твърде много време и усилия в изграждането на този свят и по някое време в бъдеще ще се върна към него. Това може да не стане в близките години, а може да стане и още следващия месец. Засега не мога да кажа. Но когато се върна, надявам се да разреша някои от загадките, които съм оставил неразкрити в тази поредица.
	Докато сме на темата, съжалявам, че разочаровам онези от вас, които са се надявали да научат нещо повече за билкарката Анджела, но тя нямаше да е и наполовина толкова интересна, ако знаехме всичко за нея. Ако обаче някога срещнете сестра ми Анджела, винаги можете да я питате за героинята й. Ако е в добро настроение, може да ви каже нещо интересно. Ако ли не… е, вероятно пак ще получите някое забавно остроумие.
	И така, да преминем към благодарностите:
	Вкъщи: на мама и татко за постоянната им подкрепа, за съветите и за това, че изобщо рискуваха с „Ерагон“. На сестра ми Анджела за това, че е чудесен резонатор на идеи, че ми помагаше с редактирането, че още веднъж ми позволи да я вкарам като образ и че ми оказваше неоценима подкрепа при последната четвърт на ръкописа. Длъжник съм ти, сестричке, но пък ти си го знаеш. Също така на Имануела Майер, че ми правеше компания, докато се трудех над една особено мъчна част.
	В „Райтърс Хаус“: на Саймън Липскар, моя агент, за приятелството му и за всичко, което направи за поредицата през годините (обещавам, че вече ще започна да пиша книгите малко по-бързо!); и на неговата асистентка Кейти Занекия.
	В „Кнопф“: на моята редакторка Мишел Фрей за непрестанната й вяра и задето направи всичко това възможно. Сериозно, ако не беше тя, вие нямаше да държите тази книга. На нейната асистентка Кели Дилейни, че й улесняваше живота и че помогна да съставим резюме на първите три книги. На редакторката Мишел Бърк за зоркия й поглед върху историята и — отново, — че помогна за публикуването на тази книга. На директора по връзките с обществеността и маркетинга Джудит Хот, без която малко хора щяха да чуят за тази поредица. Също така на Доминик Симина и Норийн Херите от рекламния отдел, които ми бяха от голяма помощ преди, по време на и след различните ми обиколки. На художествения директор Изабел Уорън-Линч и нейния екип за прекрасния дизайн на корицата и книжното тяло (както и за работата им върху изданието с меки корици). На художника Джон Джуд Паленкар, че осигури такава прекрасна поредица от корици; последната е страхотна като за финал. На отговорния редактор Арти Бенет за вещите му познания в пунктуацията, думите „малък“, „непротивоконституционствувателствувайте“, „неразбираем“ и „изсечен“. На Чип Гибсън, директор на отдела за детска литература на „Рандъм Хаус“. На директора на издателство „Кнопф“ Нанси Хинкел за безграничното й търпение. На Джоан де Майо, директор продажби, и на екипа й (ура и много благодарности). На маркетинговия директор Джон Адамо, чийто екип непрекъснато ме изумява със своите творчески способности. На Линда Ленард и нейния екип по нови медии; на Линда Паладино и Тим Терхюн от производството; на Шаста Джийн-Мери, завеждащ редактор; на Пам Уайт, Джослин Ландж и останалите от екипа за авторски права, които помогнаха цикълът „Наследството“ да се превърне в световен издателски феномен; на Джанет Фрик, Джанет Ренард и Дженифър Хийли, редакторки; и всички други в „Кнопф“, които ме подкрепяха.
	В „Лисънинг Лайбръри“: на Джерард Дойл, който върши такава страхотна работа, давайки глас на историята ми (опасявам се, че съм го затруднил малко с Фирнен); на Таро Майер за нейната деликатна и затрогваща режисура на изпълнението му; на Орли Московиц за организаторската му дейност и на Аманда д’Асиерно, издател на „Лисънинг Лайбръри“.
	Също така благодаря на колегата писател Тад Уилямс (прочетете трилогията му „Спомен, Печал и Трън“, ако не сте я чели; няма да съжалявате), че ме вдъхнови да използвам каменна кариера в главите за Ароус. И на писателя Тери Брукс, който ми беше едновременно приятел и наставник. (Силно ви препоръчвам поредицата му за Магическото кралство на Ландовър.)
	Благодаря също на Майк Макоули, който е създал и управлява един от най-добрите фен сайтове (shurtugal.com) и който заедно с Марк Кота Вац написа „Алманах Наследството“. Без усилията на Майк общността от читатели щеше да е далеч по-малка и бедна, отколкото е сега.
	Благодаря ти, Майк!
	Специално споменаване заслужава Рейна Сато, фенка, чиято реакция при първия й сблъсък с печени охлюви ме накара да създам сналгли на Вроенгард. Рейна, сналгли са за теб.
	Както винаги, последната ми благодарност е към теб, читателю.
	Благодаря ти, че остана с мен по време на цялата история; дано звездите блестят ярко над теб през остатъка от живота ти.
	И… това е всичко. Нямам какво повече да добавя към тази поредица.
	Казах каквото имаше за казване. Останалото е мълчание.
	Се онр свердар ситжа хвас.
	Кристофър Паолини


	В началото: История на „Ерагон“, „Първородният“ и „Бризингър“

	{img:kristofyr_paolini_nasledstvoto_karta.png}

	В началото били драконите: горди, свирепи и независими. Люспите им сияели като скъпоценни камъни и всеки, който ги погледнел, изпадал в отчаяние, защото красотата им била тъй велика и ужасна.
	И те живели сами в земята на Алагезия в продължение на безброй векове.
	После бог Хелцвог създал храбрите и упорити джуджета от камъка на пустинята Хадарак.
	И двете раси много воювали помежду си.
	След това през сребристото море в Алагезия доплували елфите. Те също воювали с драконите. Ала елфите били по-силни от джуджетата и можели да унищожат драконите, макар че и те самите щели да погинат.
	Затова между драконите и елфите бил сключен мир. Те се обединили, създавайки Драконовите ездачи, които станали пазители на мира и го съхранили в цяла Алагезия в продължение на хиляди години.
	После в Алагезия доплували хората. И рогатите ургали. И Ра’зак, които ловуват в мрака и ядат човешка плът.
	Хората също се включили в съюза между елфите и драконите.
	Докато веднъж един млад Драконов ездач, Галбаторикс, не въстанал срещу собствения си народ. Той поробил черния дракон Шруйкан и убедил още тринайсет Ездачи да го последват. Тринайсетте били на речени Клетвопрестъпниците.
	Галбаторикс и Клетвопрестъпниците низвергнали другите Ездачи, изгорили техния град на остров Вроенгард и убили всички дракони, които не им принадлежали, като запазили само три техни яйца: едно червено, едно синьо и едно зелено. Освен това взели от всеки дракон, от който могли, истинското му сърце — Елдунари — което съхранява силата и ума на драконите отделно от плътта им.
	В продължение на осемдесет и две години Галбаторикс бил абсолютен господар на хората. Клетвопрестъпниците измрели, но не и той, защото притежавал силата на всички дракони и никой не можел да се надява да го победи.
	През осемдесет и третата година от Даруването на Галбаторикс един мъж откраднал от замъка му синьото драконово яйце и то преминало в ръцете на онези, които още се борели против него. Те били известни като Варден.
	На елфката Аря било възложено да пренася яйцето между Варден и елфите, търсейки човек или елф, за когото то би се излюпило. Така минали двайсет и пет години.
	Веднъж, докато Аря пътувала към елфическия град Осилон, група ургали нападнали нея и охраната й. С ургалите бил Сянката Дурза: магьосник, обсебен от духовете, които сам бил призовал да му служат. След смъртта на Клетвопрестъпниците той бил станал най-страшният слуга на Галбаторикс. Ургалите избили охраната на Аря, но точно преди да я заловят, тя изпратила с магия яйцето към някой, който се надявала, че ще може да го защити.
	Само че магията й не се получила както трябва.
	И станало така, че Ерагон — сирак само на петнайсет години, открил яйцето в планините, наречени Гръбнака. Той го отнесъл във фермата, където живеел с чичо си Гароу и единствения си братовчед Роран. Яйцето се излюпило за Ерагон и той отгледал появилия се от него дракон. Драконът бил женски и се наричал Сапфира.
	Галбаторикс изпратил двама Ра’зак да открият и върнат яйцето; те убили Гароу и изгорили дома на Ерагон. Галбаторикс бил поробил Ра’зак и от тях били останали само неколцина.
	Ерагон и Сапфира потеглили на път, решени да отмъстят на Ра’зак. С тях тръгнал и разказвачът Бром, който някога бил Драконов ездач, преди Ездачите да бъдат избити. Именно на него Аря искала да изпрати синьото яйце.
	Бром научил Ерагон на много неща за боя с меч, магията и честта. И му дал Зар’рок — оръжието, принадлежало някога на Морзан, първия и най-силен от Клетвопрестъпниците. Но при следващата им среща с Ра’зак Бром бил убит, а Ерагон и Сапфира се спасили благодарение на помощта на един млад мъж — Муртаг, син на Морзан.
	По време на пътуванията им Сянката Дурза заловил Ерагон в град Гил’еад. Ерагон успял да се измъкне и едновременно с това да освободи елфката Аря от килията й. Аря била отровена и тежко ранена, затова Ерагон, Сапфира и Муртаг я отнесли при Варден, които живеели при джуджетата в планината Беор.
	Там Аря била излекувана, а Ерагон благословил едно плачещо бебе на име Елва да бъде защитено от всякакви беди. Но не изрекъл думите както трябва и без да знае, я проклел, и това проклятие я направило защитник на другите срещу бедите.
	Малко по-късно Галбаторикс изпратил голяма армия от ургали да нападнат джуджетата и Варден. В последвалата битка Ерагон убил Сянката Дурза. Но Дурза му нанесъл тежка рана на гърба, която причинявала на Ерагон големи болки, въпреки заклинанията на варденските лечители.
	Докато го измъчвала болката, той чул глас, който рекъл: „Ела при мен, Ерагон. Ела при мен, защото имам отговори на всички твои въпроси“.
	Три дни по-късно водачът на Варден, Аджихад, бил издебнат от засада и убит от ургали, предвождани от двама магьосници близнаци, които предали Варден на Галбаторикс. Те също така отвлекли Муртаг и го пренесли с магия при Галбаторикс. Но за Ерагон и всички от Варден изглеждало, че Муртаг е загинал, и Ерагон бил много натъжен.
	Дъщерята на Аджихад, Насуада, станала водачка на Варден.
	От Тронхайм, седалището на джуджешката власт, Ерагон, Сапфира и Аря поели към северната гора Ду Велденварден, където живеели елфите. С тях тръгнало и джуджето Орик, племенник на краля на джуджетата Хротгар.
	В Ду Велденварден Ерагон и Сапфира срещнали Оромис и Глаедр: последните свободни Ездач и дракон, които през изминалия век се криели и чакали, за да станат наставници на следващото поколение Драконови ездачи. Срещнали също така кралица Исланзади, владетелка на елфите и майка на Аря.
	Докато Оромис и Глаедр обучавали Ерагон и Сапфира, Галбаторикс изпратил Ра’зак и група войници в родното село на Ерагон — Карвахол, този път, за да заловят братовчед му Роран. Но Роран се скрил и те нямало да го намерят, ако не била омразата на касапина Слоун. Слоун убил един страж и пуснал Ра’зак в селото, за да изненадат Роран.
	Роран успял да им се измъкне с бой, но Ра’зак отвлекли Катрина — неговата любима и дъщеря на Слоун. Тогава Роран убедил селяните да тръгнат с него и заедно прекосили планините Гръбнака, после по крайбрежието на Алагезия се отправили към южната страна Сурда, която все още била независима от Галбаторикс.
	Раната на гърба на Ерагон продължавала да го измъчва. Но по време на елфическото Тържество на Кръвната клетва, в което се чествал съюзът между Ездачите и драконите, раната му била излекувана от призрачния дракон, когото елфите призовали в края на празненството. Нещо повече, призракът дал на Ерагон сила и бързина, равна на тези на самите елфи.
	После Ерагон и Сапфира отлетели до Сурда, където Насуада била отвела Варден, за да започнат атака срещу Империята на Галбаторикс. Там ургалите се съюзили с Варден, твърдейки, че Галбаторикс бил замъглил разума им и те искали да му отмъстят. При Варден Ерагон срещнал отново момичето Елва, което било пораснало изумително бързо заради неговото заклинание. От плачещо бебе то се било превърнало в 3–4 годишно момиченце и в погледа му се четял ужас, защото усещало болката на всички около себе си.
	Недалеч от границата на Сурда, сред чернотата на Пламтящите равнини, Ерагон, Сапфира и Варден влезли в голяма и кървава битка с армията на Галбаторикс.
	По средата на битката към Варден се присъединили Роран и селяните, както и джуджетата, които ги следвали от планините Беор.
	Но от изток в небето се надигнала фигура, облечена в лъскава броня, която яздела блестящ червен дракон, и убила със заклинание крал Хротгар.
	Ерагон и Сапфира влезли в бой с Ездача и неговия червен дракон и открили, че Ездачът е Муртаг, който сега бил обвързан с Галбаторикс чрез нерушими клетви. А драконът бил Торн — вторият, излюпил се от трите запазени яйца.
	Муртаг победил Ерагон и Сапфира със силата на дадените му от Галбаторикс Елдунари. Но ги пуснал на свобода, защото все още изпитвал приятелски чувства към Ерагон. И защото, както му казал, те двамата били братя, родени от любимата жена на Морзан, Селена.
	После Муртаг взел от Ерагон меча на баща им Зар’рок и двамата с Торн се оттеглили от Пламтящите равнини, а с тях и останалата част от армията на Галбаторикс.
	След края на битката Ерагон, Сапфира и Роран отлетели до тъмната каменна кула Хелгринд, която служела за скривалище на Ра’зак. Уби ли един от тях, както и гнусните родители на Ра’зак — Летрблака, и спасили Катрина. А в една от килиите Ерагон открил баща й, сляп и полумъртъв.
	Минало му през ума да убие Слоун за неговата измяна, но отхвърлил тази мисъл. Вместо това го потопил в дълбок сън и казал на Роран и Катрина, че баща й е мъртъв. После помолил Сапфира да отнесе двамата обратно при Варден, докато той издири другия Ра’зак.
	Сам Ерагон убил последния Ра’зак. После отнесъл Слоун от Хелгринд. След дълго мислене успял да открие истинското име на касапина на древния език — езика на силата и магията. Обвързал Слоун с помощта на името му и го накарал да се закълне, че никога повече няма да види дъщеря си. После го пратил да живее при елфите, но не му казал, че те ще излекуват очите му, ако се покае за измяната и убийството.
	Аря пресрещнала Ерагон на половината път към Варден и двамата се върнали заедно пеша през вражеската територия.
	При Варден Ерагон научил, че кралица Исланзади е изпратила дванайсет елфически заклинатели, предвождани от елф на име Бльодгарм, да защитават него и Сапфира. После премахнал, доколкото му било по силите, проклятието си от момичето Елва, но то запазило способността си да чувства болката на другите, макар вече да не изпитвало подтик да ги спасява от мъките им.
	Роран се оженил за Катрина, която била бременна, и за първи път от много време Ерагон бил щастлив.
	После Муртаг, Торн и група войници на Галбаторикс нападнали Варден. С помощта на елфите Ерагон и Сапфира успели да ги отблъснат, но нито Ерагон, нито Муртаг надделели в този двубой. Битката била трудна, защото Галбаторикс бил омагьосал войниците си да не чувстват болка, и Варден понесли големи загуби.
	По-късно Насуада пратила Ерагон да представлява Варден пред джуджетата, докато избират новия си крал. На Ерагон не му се искало да ходи, защото Сапфира трябвало да остане и да пази лагера на Варден. Но все пак отишъл.
	Роран започнал да служи в редиците на Варден и се издигнал, защото се доказал като добър воин и предводител.
	Докато Ерагон бил при джуджетата, седем от тях се опитали да го убият. Разследването разкрило, че зад покушението стои кланът Аз Свелдн рак Ануин. Срещата на клановете обаче продължила и Орик бил избран да наследи чичо си. Сапфира също пристигнала за коронацията и по време на нея изпълнила обещанието си да поправи скъпия за джуджетата Звезден сапфир, който била счупила по време на битката на Ерагон със Сянката Дурза.
	После Ерагон и Сапфира се върнали в Ду Велденварден. Там Оромис разкрил истината за произхода на Ерагон: че той всъщност не бил син на Морзан, а на Бром, макар че двамата с Муртаг наистина имали една майка — Селена. Оромис и Глаедр му обяснили също за Елдунари и че драконът може да реши да го изхвърли от себе си приживе, макар че това трябва да бъде сторено много внимателно, защото, който притежава Елдунари, може да го използва, за да контролира дракона.
	Докато бил в гората, Ерагон решил, че се нуждае от меч, който да замести Зар’рок. Спомняйки си съвета, получен от котколака Солембум по време на пътуването си с Бром, Ерагон отишъл при разумното дърво Меноа в Ду Велденварден. Говорил с него и дървото се съгласило да му даде ярката стомана, скрита под корените му, срещу незнайна цена.
	После елфката ковач Руньон, която открай време правела мечовете на всички Ездачи, с помощта на Ерагон изработила ново острие за него. Мечът бил син на цвят и Ерагон го кръстил Бризингър, огън. И всеки път, когато изричал името му, оръжието лумвало в пламъци.
	След това Глаедр поверил своето истинско сърце на Ерагон и Сапфира и те се върнали при Варден, докато Глаедр и Оромис се присъединили към своите, за да нападнат северния край на Империята.
	При обсадата на Фейнстер Ерагон и Аря срещнали трима вражески магьосници, единият от които бил преобразен в Сянката Варауг. С помощта на Ерагон Аря убила Варауг.
	В същото време Оромис и Глаедр се сражавали с Муртаг и Торн. Галбаторикс протегнал съзнанието си и овладял ума на Муртаг. После с неговата ръка поразил Оромис, а Торн убил тялото на Глаедр.
	И макар че Варден постигнали победа при Фейнстер, Ерагон и Сапфира скърбели за смъртта на своя учител Оромис. Но Варден продължили напред и сега навлизат все по-дълбоко в Империята, към столицата Уру’баен, където седи Галбаторикс — горд, уверен и надменен, защото притежава силата на драконите.


	През процепа на стената

	Драконката Сапфира изрева и войниците пред нея трепнаха уплашено.
	— След мен! — извика Ерагон и вдигна Бризингър високо над главата си, така че всички да го видят. Синият меч пламтеше ярко, с разноцветни отблясъци, откроявайки се на фона на черните облаци, които се трупаха на запад. — За Варден!
	Покрай него изсвири стрела; той не й обърна внимание. Войниците, събрани в подножието на каменистия склон, на чийто връх стояха Ерагон и Сапфира, му отвърнаха с един-единствен гръмогласен рев:
	— Варден!
	Те размахаха своите собствени оръжия и се втурнаха напред, катерейки се по свличащите се камъни.
	Ерагон обърна гръб на мъжете. От другата страна на могилата се простираше широк двор. В него се бяха струпали около двеста имперски войници. Зад тях се издигаше огромна мрачна крепост с тесни процепи вместо прозорци и няколко правоъгълни кули. В горните стаи на най-високата кула светеше фенер. Ерагон знаеше, че някъде в тази крепост се намира лорд Брадбърн, губернаторът на Белатона — града, който Варден се опитваха да превземат от няколко дълги часа.
	Надавайки вик, Ерагон скочи от могилата срещу войниците. Те отстъпиха назад, макар че продължиха да държат копията и пиките си, насочени към назъбената дупка, която Сапфира бе пробила във външната стена на замъка.
	При приземяването десният глезен на Ерагон се огъна. Той падна на коляно и се подпря с ръката, в която държеше меча.
	Един от войниците се възползва от тази възможност, за да изскочи от строя и да замахне с копието си към откритото гърло на Ерагон.
	Младежът парира удара, завъртайки Бризингър толкова бързо, че нито човешко, нито елфическо око биха могли да го проследят. Лицето на войника побеля от страх, щом осъзна грешката си. Той се опита да побегне, но преди да е изминал и няколко сантиметра, Ерагон скочи напред и го прободе в корема.
	Сапфира се приземи в двора подир Ерагон. От пастта й изригна синьо-жълт пламък. Младежът се приведе и напрегна крака, когато тя се стовари върху настланата с плочи земя. Целият двор се разтресе от удара. Много от стъклените късчета на голямата, пъстроцветна мозайка пред крепостта изхвръкнаха от местата си и полетяха нагоре като монети, отскачащи от барабан. Чифт кепенци на сградата се отвориха и затвориха с трясък.
	Елфката Аря се присъедини към Сапфира. Дългата й черна коса се развя буйно около ъгловатото й лице, когато скочи от купчината камънаци. Ивици размазана кръв покриваха ръцете и шията й, както и острието на меча й. Тя се приземи леко, с тихо шумолене от триенето на кожа върху камък.
	Присъствието й окуражи Ерагон. Не би избрал никой друг да се бие редом с него и Сапфира. Помисли си, че за него Аря е идеалният боен другар.
	Отправи й бърза усмивка и тя му отвърна със същото. Изражението й бе свирепо и радостно. В битка сдържаността й изчезваше, заменена от откритост, която елфката иначе рядко проявяваше.
	Ерагон се сниши зад щита си, когато между тях се появи трептяща завеса от син огън. Загледа над ръба на шлема си как драконката облива свитите войници с огнена струя, която се плъзгаше около тях, но не им причини никаква вреда.
	Група мъже, наредени на бойниците на крепостта, пуснаха рояк стрели към Сапфира. Горещината около нея бе толкова голяма, че някои от стрелите лумнаха и станаха на пепел още във въздуха, а предпазните заклинания, поставени от Ерагон, отклониха останалите. Една отскочи от щита на Ерагон с глухо чаткане, оставяйки малка вдлъбнатина.
	Изведнъж огнено кълбо обгърна трима от войниците и ги уби толкова бързо, че те нямаха време дори да извикат. Останалите се скупчиха в центъра на огнения ад, а по остриетата на копията и пиките им заиграха отблясъци яркосиня светлина.
	Колкото и да се опитваше, Сапфира не можеше дори да опърли оцелелите. Накрая се отказа и захлопна челюсти с отчетливо тракане. Липсата на огън направи двора стряскащо тих.
	На Ерагон не за първи път му мина през ума, че онзи, който бе защитил войниците с предпазни заклинания, трябва да е умел и могъщ чародей.
	— Дали не е Муртаг? — зачуди се той. — Ако е така, защо не са тук с Торн, за да бранят Белатона? Нима Галбаторикс не го е грижа дали ще запази контрол над градовете си?
	Той се втурна напред и с един удар на Бризингър отсече върховете на половин дузина копия и пики със същата лекота, с която като по-млад косеше ечемичните класове. Замаяна към гърдите на най-близкия войник, разсичайки ризницата му, все едно бе от най-фин плат. Изригна фонтан от кръв. После Ерагон намушка следващия в редицата и същевременно халоса с щита си войника отляво, като го запрати към трима негови другари, и всичките заедно се търкулнаха на земята.
	Реакциите на войниците му се струваха мудни и непохватни, докато танцуваше сред тях и ги сечеше безнаказано. Сапфира нагази в мелето отляво — размяташе мъжете във въздуха с огромните си лапи, шибаше ги с бодливата си опашка, захапваше ги и ги убиваше с тръскане на глава, — докато от дясната му страна Аря се биеше с такава бързина, че силуетът й приличаше на размазано петно. Всеки замах на меча й вещаеше смърт за още един слуга на Империята. Когато Ерагон се извъртя, за да избегне чифт копия, видя зад себе си косматия елф Бльодгарм и другите единайсет елфи, чиято задача бе да пазят него и Сапфира.
	По-далеч назад Варден се изсипваха в двора през пролуката във външната стена на замъка, но се въздържаха да атакуват; беше прекалено опасно да се приближават до Сапфира. Нито тя, нито Ерагон или елфите имаха нужда от помощ, за да се справят с войниците.
	Битката скоро раздели Ерагон и Сапфира, отнасяйки ги в различни краища на двора. Той не се тревожеше. Дори и без защитните си заклинания, драконката бе способна да срази съвсем сама голяма група от двайсет или трийсет души.
	Едно копие издумка в щита на Ерагон, насинявайки рамото му. Той се обърна към човека, който го бе хвърлил — едър, покрит с белези мъж, без предни зъби на долната челюст — и се втурна към него. Онзи трескаво се опита да измъкне кинжала от пояса си. В последния момент Ерагон се извърна странично, стегна мускулите на ръцете и гърдите си и заби пострадалото си рамо в гърдите на мъжа.
	Силата на удара отхвърли противника му няколко метра назад, където той рухна, притиснал ръце към сърцето си.
	Върху тях се посипа градушка от чернопери стрели, които убиха или раниха много от войниците. Ерагон отстъпи встрани и се прикри с щита си, макар да бе уверен, че магията му ще го предпази. Не беше хубаво да става небрежен; никога не се знаеше кога някой вражески заклинател може да пусне омагьосана стрела, която да проникне през защитите му.
	Горчива усмивка изви устните му. Стрелците горе бяха осъзнали, че единствената им надежда за победа е да убият някак си Ерагон и елфите, независимо колко от своите трябва да пожертват за тази цел.
	„Закъсняхте — помисли си той с мрачно задоволство. — Трябваше да напуснете Империята, докато имахте този шанс“.
	Пороят от барабанящи стрели му даде възможност да си отдъхне за миг и той с радост се възползва от нея. Щурмът срещу града бе започнал на разсъмване и през цялото това време двамата със Сапфира бяха в предните редици.
	Когато стрелите престанаха да се сипят, Ерагон прехвърли Бризингър в лявата си ръка, вдигна едно от копията на войниците и го метна към стрелците на четирийсет стъпки над него. Беше открил, че е трудно да хвърляш копията точно без сериозна подготовка. Затова не се изненада, че не улучи мъжа, в когото се целеше, но се изненада, когато не улучи цялата редица стрелци по бойниците. Копието прелетя над тях и се счупи в стената на замъка горе. Стрелците се разсмяха и започнаха да му правят неприлични жестове.
	Ерагон долови някакво бързо движение с периферното си зрение. Той се обърна точно навреме, за да види как Аря също хвърля копие по стрелците; то прониза двама, които стояха близо един до друг. После тя посочи към мъжете с меча си, произнесе „Бризингър!“ и копието лумна в изумруденозелен огън.
	Стрелците се отдръпнаха от горящите трупове и като един хукнаха да бягат от бойниците, блъскайки се около портите, които водеха към вътрешността на замъка.
	— Не е честно — каза Ерагон. — Аз не мога да използвам тази магия. Във всеки случай, не и без мечът ми да пламне като клада.
	Аря му хвърли леко развеселен поглед.
	Боят продължи още няколко минути, след което оцелелите войници или се предадоха, или побягнаха.
	Ерагон позволи на петимата пред него да избягат; знаеше, че няма да стигнат далеч. След като огледа набързо телата, лежащи наоколо, за да се увери, че наистина са мъртви, вдигна поглед към двора. Няколко души от Варден бяха отворили портата във външната стена и носеха един таран по улицата към замъка. Други се събираха в неравен строй край вратата на крепостта, готови да нахлуят вътре и да влязат в бой с войниците в нея. Сред тях бе братовчедът на Ерагон, Роран. Той размахваше неизменния си чук, докато даваше заповеди на командвания от него отряд. В далечния край на двора Сапфира се бе навела над труповете на своите жертви, а около нея се простираше истинска касапница. Лъскавите й люспи бяха опръскани с едри капки кръв — червени петънца, които контрастираха ярко със синьото й тяло. Тя отметна покритата си с шипове глава и изрева победоносно, заглушавайки цялата врява в града.
	После Ерагон чу от вътрешността на замъка тракане на зъбни колела и звън на вериги, последван от стържене от отместването на тежки дървени греди. Тези звуци привлякоха вниманието на всички в двора и те впериха погледи в портата на крепостта.
	С глухо бумтене крилата й се разделиха и отвориха. През тях блъвна гъст облак дим от факлите вътре, който накара най-близките Варден да се закашлят и да покрият лицата си. Нейде от мрачните дълбини долетя чаткането на подковани копита по каменните плочи; после един кон с ездач се появи внезапно от дима. В лявата си ръка ездачът държеше нещо, което Ерагон отначало взе за обикновено копие, но скоро забеляза, че е изработено от странен зелен материал и има назъбен връх, изкован в непозната форма. Слабо сияние обгръщаше този връх — неестествена светлина, която издаваше присъствието на магия.
	Ездачът дръпна юздите, насочвайки коня си към Сапфира. Тя започна да се надига на задните си крака, готвейки се да нанесе ужасяващ смъртоносен удар с дясната си предна лапа.
	Безпокойство обзе Ерагон. Ездачът изглеждаше твърде самоуверен, а копието — твърде различно, твърде зловещо. Макар че защитните заклинания трябваше да я пазят, Ерагон бе убеден, че Сапфира е в смъртна опасност.
	„Няма да успея да стигна навреме до нея“, осъзна той. Насочи ума си към конника, но онзи бе толкова съсредоточен върху своята задача, че дори не забеляза присъствието му. Непоклатимата му концентрация пречеше на Ерагон да проникне по-надълбоко в съзнанието му. Младежът се отдръпна, прехвърли в ума си половин дузина думи от древния език и състави простичко заклинание, което да спре галопиращия боен кон. Това бе отчаян ход, защото той не знаеше дали самият ездач не е магьосник, нито пък какви предпазни мерки може да е взел срещу магическа атака, но нямаше намерение да стои със скръстени ръце, когато животът на Сапфира бе в опасност.
	Пое си дълбоко дъх. Припомни си правилното произношение на няколко трудни звука от древния език. После отвори уста да произнесе заклинанието.
	Колкото и да беше бърз обаче, елфите бяха още по-бързи. Преди да е отронил и думичка, зад него се разнесе тих напев на множество гласове, които се преплитаха в дисхармонична и тревожна мелодия.
	— Мае… — успя да каже той, а после заклинанието на елфите проработи.
	Мозайката пред коня се раздвижи и стъклените късчета се разтекоха като вода. В земята зейна дълъг процеп, яма с неизвестна дълбочина. С мощно цвилене конят скочи в дупката и се преметна напред, като счупи и двата си предни крака.
	Докато кон и ездач падаха, мъжът на седлото изнесе ръката си назад и метна сияещото копие към Сапфира.
	Драконката не можеше да избяга. Не можеше да отскочи. Затова замахна с лапа към копието, опитвайки се да го отбие настрана. Само че не улучи — със съвсем мъничко — и Ерагон с ужас видя как то се заби дълбоко в гърдите й, точно под ключицата.
	Пулсираща завеса от ярост се спусна пред очите му. Той притегли всяка капчица енергия, с която разполагаше — в тялото си, от сапфира в дръжката на меча си, от дванайсетте диаманта, скрити в колана, който Белот Мъдрия бе опасал около кръста му; както и огромния запас в Арен, елфическия пръстен, красящ дясната му ръка — и се приготви да унищожи ездача, без да обръща внимание на рисковете.
	Обаче се спря, когато отнякъде изникна Бльодгарм, прескачайки лявата лапа на Сапфира. Елфът се стовари върху ездача като пантера, мятаща се върху сърна, и събори мъжа на земята. После със свирепо движение разкъса гърлото му с дългите си бели зъби.


	Писък на смазващо отчаяние отекна от един прозорец високо горе над зейналия вход на крепостта. Той бе последван от огнена експлозия, която изхвърли каменни блокове от вътрешността на сградата и те заваляха сред насъбралите се Варден, трошейки крайниците и телата им като сухи съчки.
	Ерагон не обърна внимание на падащите в двора камъни, а се втурна към Сапфира, почти без да забележи, че Аря и пазачите му го следват. Други елфи, които се намираха по-наблизо, вече се бяха струпали около драконката и оглеждаха стърчащото от гърдите й копие.
	— Колко зле… Тя нали не е… — избълва Ерагон, прекалено разстроен, за да завършва изреченията си. Копнееше да заговори на Сапфира в ума си, но докато съществуваше възможност наоколо да има вражески заклинатели, не смееше да оголи съзнанието си за нея, за да не би враговете да разчетат мислите му или да придобият контрол над тялото му.
	След сякаш безкрайно чакане Уирден, един от мъжките елфи, каза:
	— Можеш да благодариш на съдбата, Сенкоубиецо, копието не е засегнало главните вени и артерии в шията й. Пробило е само мускулите, а тях можем да ги поправим.
	— Можете ли да го махнете? По него има ли някакви заклинания, които да пречат да…
	— Ние ще се погрижим за това, Сенкоубиецо.
	Мрачни като жреци, събрали се пред олтар, всички елфи, освен Бльодгарм, сложиха длани върху гърдите на Сапфира и запяха тихо. Гласовете им звучаха като шепот на вятър в клоните на върбите. Пееха за топлина и растеж, за мускули, сухожилия и пулсираща кръв, и за други, по-дълбоки тайнства. По време на това пеене Сапфира остана неподвижна, което сигурно й костваше голямо усилие на волята, защото тялото й на всеки няколко секунди бе разтърсвано от силни спазми. Струйка кръв се стичаше по гърдите й от мястото, където се бе забило копието.
	Когато Бльодгарм отиде да застане до Ерагон, младежът му хвърли един поглед. Кръв бе оцапала козината по брадичката и шията на елфа, правейки тъмносиния й оттенък напълно черен.
	— Какво беше това? — попита Ерагон и посочи пламъците, които още танцуваха в прозореца високо над двора.
	Бльодгарм облиза устни и оголи котешките си зъби, преди да отговори.
	— В мига преди войникът да умре, успях да проникна в съзнанието му, а оттам и в съзнанието на магьосника, който му помагаше.
	— Убил си магьосника?
	— В известен смисъл; накарах го да се самоубие. Обикновено не прибягвам към толкова екстравагантни театрални прояви, но бях… бесен.
	Ерагон понечи да направи крачка напред, обаче спря, когато Сапфира издаде протяжен тих стон и копието започна да се измъква от гърдите й, без някой да го докосва. Клепките й запърхаха и тя задиша учестено, докато последната педя от него излизаше от тялото й. Назъбеният връх с бледия си ореол от изумрудена светлина падна на земята и издрънча върху плочите със звук по-скоро като на керамика, от колкото като на метал.
	Когато елфите спряха да пеят и свалиха ръце от Сапфира, Ерагон се втурна към нея и докосна шията й. Искаше му се да я утеши, да й каже колко е бил уплашен, да слее съзнанието си с нейното. Но вместо това се задоволи само да се взре в едно от ярките й сини очи и да попита:
	— Добре ли си?
	Тези думи му се сториха направо жалки в сравнение със силата на емоциите му.
	Сапфира премигна веднъж в отговор, а след това се наведе и облъхна лицето му с нежен топъл дъх от ноздрите си.
	Ерагон се усмихна. После се обърна към елфите и рече:
	— Ека елруноно, алфия, виол фьорн торнеса.
	Благодареше им на древния език за помощта им. Онези от тях, кои то бяха участвали в изцеляването, включително и Аря, се поклониха и завъртяха дясната длан пред гърдите си в жеста на уважение, характерен за тяхната раса. Ерагон забеляза, че половината елфи, назначени да пазят него и Сапфира, са пребледнели, омаломощени и едва се държат на крака.
	— Вървете да си починете — каза им той. — Ако останете, само ще ви убият. Вървете, това е заповед!
	Макар да бе сигурен, че им е неприятно да го оставят, седемте елфи отвърнаха:
	— Както пожелаеш, Сенкоубиецо. — И се оттеглиха от двора, прекрачвайки труповете и натрошените камъни. Продължаваха да излъчват благородство и достойнство, макар че бяха накрая на силите си.
	После Ерагон отиде до Аря и Бльодгарм, които изучаваха копието. Върху лицата и на двамата бе изписано озадачено изражение, сякаш не бяха сигурни как трябва да реагират. Той приклекна до тях, като внимаваше да не докосне оръжието с някоя част на тялото си. Взря се в деликатните линии, издълбани в основата на върха — те му изглеждаха познати, макар да не бе сигурен защо — в зеленикавата дръжка, изработена от материал, който не бе нито дърво, нито метал; и отново в мекото сияние, напомнящо за фенерите без огън, с които елфите и джуджетата осветяваха своите обиталища.
	— Мислите ли, че е направено от Галбаторикс? — попита Ерагон. — Може да е решил, че е по-добре да убие двама ни със Сапфира, вместо да ни залови. Може да смята, че наистина сме се превърнали в заплаха за него.
	Бльодгарм се усмихна неприятно.
	— Аз не бих се залъгвал с такива фантазии, Сенкоубиецо. За Галбаторикс ние сме само една дребна досада. Ако той наистина иска някого от нас мъртъв, достатъчно е само да долети от Уру’баен и да ни нападне, и ние ще бъдем пометени като сухи листа от зимна виелица. Силата на драконите е с него и никой не може да устои пред мощта му. Освен това, не е толкова лесно да отклониш Галбаторикс от неговия път. Той може да е луд, но е също така и хитър, и най-вече решителен. Ако желае да те пороби, ще преследва тази цел с маниакална страст и нищо, освен инстинктът му за самосъхранение, не ще го възпре.
	— Във всеки случай — каза Аря, — това не е сътворено от Галбаторикс, а от нас.
	Ерагон се намръщи.
	— От нас ли? То не е направено от Варден.
	— Не от Варден, а от елф.
	— Но… — Той млъкна, опитвайки се да намери смислено обяснение. — Никой елф не би се съгласил да работи за Галбаторикс. Те по-скоро биха умрели, отколкото…
	— Галбаторикс няма нищо общо с това, а и да имаше, едва ли би дал толкова рядко и могъщо оръжие в ръцете на човек, който не може да го пази добре. От всички бойни средства, пръснати из Алагезия, Галбаторикс най-малко би желал да се сдобием с това.
	— Защо?
	Бльодгарм отговори с тих и мелодичен глас, който звучеше почти като мъркане.
	— Защото, Ерагон Сенкоубиецо, това е даутдаерт.
	— И името му е Ниернен, Орхидеята — рече Аря. Посочи линиите, издълбани върху копието, и Ерагон осъзна, че това всъщност са стилизирани глифове от уникалната елфическа писменост — виещи се, преплетени фигури, които завършваха с остри като трънчета върхове.
	— Даутдаерт ли? — Когато и Аря, и Бльодгарм го изгледаха невярващо, той сви рамена, смутен от своето незнание. Чувстваше се неудобно при мисълта, че елфите имаха щастието, докато растат, да се обучават в продължение на десетилетия при най-добрите учени на своята раса, а неговият собствен чичо Гароу дори не го бе научил на буквите, смятайки, че това не е важно. — Аз едва мога да чета на елесмерски. Какво представлява? Да не са го изковали по време на падането на Ездачите, за да бъде използвано срещу Галбаторикс и Клетвопрестъпниците?
	Бльодгарм поклати отрицателно глава.
	— Не, Ниернен е много, много по-стар.
	— Даутдаертите — обясни Аря — са плод на страха и омразата, бележещи последните години на войната ни с драконите. Най-умелите ни ковачи и чародеи ги изработили от материали, които вече не познаваме, вложили в тях заклинания, чиито слова вече не помним, и ги нарекли — всичките дванайсет — на най-красивите цветя; ужасяващо несъответствие, защото те са създадени с една-единствена цел: да убиват дракони.
	Ерагон изпита отвращение, докато се взираше в сияещото копие.
	— И убивали ли са?
	— Онези, които са присъствали тогава, казват, че драконовата кръв се леела от небето като летен порой.
	Сапфира изсъска силно и остро.
	Ерагон хвърли бърз поглед към нея и с крайчеца на окото си забеляза, че Варден все още стоят пред крепостта, чакайки той и Сапфира да поемат пак водачеството на щурма.
	— Смятахме, че всички даутдаерти са унищожени или безвъзвратно загубени — рече Бльодгарм. — Но явно сме грешали. Ниернен трябва да е преминал в ръцете на семейство Уолдгрейв и те са го държали скрит тук, в Белатона. Предполагам, че когато пробихме градските стени, куражът на лорд Брадбърн се е изпарил и той е заповядал да извадят Ниернен от оръжейната, в опит да спре теб и Сапфира. Без съмнение Галбаторикс ще побеснее, ако разбере, че Брадбърн се е опитал да те убие.
	Макар да знаеше, че трябва да бързат, любопитството не позволяваше на Ерагон да тръгне веднага.
	— Даутдаерт или не, все още не сте ми обяснили защо Галбаторикс не би искал да притежаваме това. — Той махна с ръка към копието. — Какво прави Ниернен по-опасен от онова копие там, или дори от Бри Зи… — Млъкна, преди да е изрекъл цялото име. — … или от моя меч?
	Отговори му Аря:
	— Той не може да бъде счупен с нормални средства, огънят не му вреди и освен това е почти неуязвим за магия, както сам видя. Даутдаертите са били направени, така че да не могат да бъдат засегнати от никакви заклинания, хвърлени от драконите, а и да пазят онзи, който ги носи — тежка задача, като се има предвид силата, сложността и непредвидимостта на драконовата магия. Галбаторикс може да е обгърнал себе си и Шруйкан в повече предпазни заклинания от всеки друг в Алагезия, но току-виж Ниернен успее да проникне през тях, сякаш изобщо не съществуват.
	Ерагон разбра и го изпълни въодушевление.
	— Ние трябва…
	Прекъсна го мощно скърцане.
	Звукът бе пронизващ, режещ, разтърсващ, като от стържене на метал по камък. Зъбите на Ерагон изтръпнаха и той запуши с ръце ушите си, намръщи се и се завъртя, опитвайки се да открие източника. Сапфира отметна глава и дори през този шум той чу тревожния й вой.
	Ерагон обходи с поглед двора два пъти, преди да забележи малкото облаче прах, издигащо се от широка една стъпка пукнатина, която се беше появила горе в стената на крепостта, под почернелия, отчасти унищожен прозорец на магьосника, убит от Бльодгарм. Скърцането се усилваше и Ерагон рискува да отдели едната си ръка от ухото, за да посочи към пукнатината.
	— Виж! — извика той на Аря и тя му кимна, че е разбрала. Ерагон пак затисна с длан ухото си.
	Без никакво предизвестие, звукът внезапно секна.
	Ерагон изчака малко, а после свали бавно ръце. За първи път му се искаше слухът му да не бе толкова чувствителен.
	Точно тогава пукнатината рязко се разшири до няколко стъпки. Плъзна като мълния надолу по стената на крепостта, докато не стигна ключовия камък над портата и не го пръсна, засипвайки двора със ситни късчета. Целият замък застена и фасадата му, от счупения прозорец до разбития ключов камък, започна да се килва напред.
	— Бягайте! — извика Ерагон на Варден, макар че хората вече се бяха пръснали и тичаха към двата края на двора, в отчаян опит да се спасят от рухващата стена. Той направи крачка напред, напрегнал всеки мускул в тялото си, докато търсеше с поглед Роран някъде в тълпата от воини.
	Най-сетне го забеляза, зад последната група мъже до портата — крещеше им диво, но думите му се губеха сред врявата. А после стената се размести и хлътна няколко пръста, накланяйки се още по-силно, като засипа Роран с камъни и го накара да залитне назад, към свода на портата.
	Докато Роран се изправяше, очите му срещнаха тези на Ерагон и младежът съзря в погледа му страх и безпомощност, които бързо се смениха с примирение, сякаш той знаеше, че колкото и бързо да тича, не би могъл да се измъкне навреме.
	Горчива усмивка докосна устните му.
	А после стената рухна.


	Удар с чук

	— Не! — изкрещя Ерагон, когато стената на крепостта рухна с гръмотевичен тътен, погребвайки Роран и още петима мъже под могила от камъни, висока двайсет стъпки. Дворът се изпълни с тъмен облак прах.
	Крясъкът му бе толкова силен, че гласът му секна и той усети в гърлото си вкус на кръв. Младежът вдиша и се преви от кашлица.
	— Ваетна — прошепна той и махна с ръка. Със звук като шумолене на коприна, гъстият прашен облак се раздели надве, разчиствайки средата на двора. Ерагон бе толкова притеснен за Роран, че изобщо не усети как магията изцежда силата му.
	— Не, не, не, не — ломотеше той. — _Не може да е мъртъв. Не може, не може, не може._ — Продължи да си повтаря наум тази фраза, сякаш така можеше да я направи истина. Но с всяко повторение тя звучеше все по-малко като излагане на факт или надежда и все повече като молитва към целия свят.
	Пред него Аря и други воини от Варден кашляха и търкаха с ръце очите си. Мнозина се бяха присвили, сякаш очакваха удар; други зяпаха фасадата на полуразрушената крепост. Натрошени камъни се бяха пръснали по двора, покривайки мозайката. Две стаи и половина на втория етаж и още една на третия — стаята, където бе загинал магьосникът — бяха изложени на показ пред външния свят. Под ярката слънчева светлина помещенията и тяхното обзавеждане изглеждаха мръсни и доста мизерни. Намиращите се вътре половин дузина войници, въоръжени с арбалети, отстъпиха припряно от зейналата пред тях бездна. После, блъскайки се един в друг, се промушиха бързо през вратите в далечния край на стаите и потънаха в недрата на крепостта.
	Ерагон се опита да отгатне колко тежи един от късовете в гигантската купчина от отломки; сигурно стотици килограми. Ако той, Сапфира и елфите се хванеха да работят заедно, беше сигурен, че ще успеят да отместят камъните с магия, но това щеше да изцеди силите им и да ги направи уязвими. Нещо повече, щеше да отнеме неразумно дълго време. За миг младият Ездач си помисли за Глаедр — златният дракон притежаваше предостатъчно сила, за да вдигне цялата купчина камъни наведнъж — само че бързината бе от съществено значение, а докато отиде да вземе неговия Елдунари, щеше да мине много време. Пък и така или иначе, той не знаеше дори дали ще успее да убеди Глаедр да говори с него, камо ли да му помогне да спаси Роран и останалите.
	После в ума му изникна образът на Роран така, както го бе зърнал за последно, преди градушката от камъни и прашният облак да го скрият от погледа му — застанал под вратата на крепостта — и внезапно осъзна какво трябва да направи.
	— Сапфира, помогни им! — извика той, захвърли щита си и се втурна напред. Чу как зад него Аря произнася нещо на древния език — кратка фраза, която би могла да е: „Скрийте това!“. После елфката го застигна. Тичаше с меч в ръка, готова за битка.
	Щом стигнаха до основата на купчината, Ерагон скочи нагоре с всичка сила. Приземи се на един крак върху наклонената повърхност на каменен блок и се оттласна пак — скачаше от камък на камък като планинска коза по стената на клисура. Рискуваше да размести камъните и да предизвика срутване, но това бе най-бързият начин да стигне до своята цел.
	С един последен скок се озова на втория етаж на крепостта и се втурна през стаята. Блъсна вратата пред себе си, тя се тресна в стената и здравите дъбови дъски се сцепиха.
	Ерагон се затича по коридора. Струваше му се, че екотът на стъпките му и тежкото му дишане звучат странно приглушено. Все едно ушите му бяха пълни с вода.
	Забави крачки, щом наближи една отворена врата. През нея зърна кабинет, в който петима въоръжени мъже сочеха някаква карта и спореха. Никой от тях не го забеляза.
	Той продължи да тича.
	Сви на бегом зад един ъгъл и се сблъска с някакъв войник, който вървеше в обратната посока. Пред очите му изскочиха червени и жълти искри, когато прасна челото си в ръба на щита му. Вкопчи се в мъжа и двамата се заклатушкаха насам-натам в коридора като двойка пияни танцьори.
	Войникът изруга, опитвайки се да възстанови равновесието си.
	— Какво те е прихванало, бе, трижди проклет… — А после видя лицето на Ерагон и очите му се разшириха. — Ти?
	Ерагон сви десния си юмрук и го фрасна в корема, точно под ребрата. Ударът отлепи войника от пода и го запрати нагоре, за да се блъсне в тавана.
	— Аз — потвърди Ерагон, когато мъжът падна безжизнен на пода.
	Продължи нататък. И без това учестеният му пулс сякаш бе станал двойно по-бърз, откакто влезе в крепостта; имаше чувството, че сърцето ще изскочи от гърдите му.
	„Къде е?“ — мислеше си трескаво. Надникна през още една врата, но видя само празна стая.
	Най-сетне, в края на един мрачен страничен коридор зърна вита стълба. Втурна се по нея надолу към първия етаж, взимайки по пет стъпала наведнъж, без изобщо да мисли за собствената си безопасност. Спря се само веднъж, колкото да изблъска от пътя си някакъв изненадан стрелец.
	Стълбата свърши и той се озова в сводеста зала, която му напомни за катедралата в Драс-Леона. Завъртя се, оглеждайки я набързо: висящи по стените щитове, оръжия и червени знамена; тесни прозорчета високо горе под тавана; факли в поставки от ковано желязо; празни камини; дълги тъмни маси, подредени от двете страни на залата; а в средата — подиум, на който брадат, облечен в роба, мъж стоеше пред стол с висока облегалка. Ерагон се намираше в главната зала на крепостта. Отдясно, между него и двукрилата врата, която водеше към крепостната порта, имаше група от петдесет или повече войници. Златните бродерии на туниките им проблеснаха, когато те се размърдаха изненадано.
	— Убийте го! — заповяда мъжът в робата. Звучеше по-скоро уплашено, отколкото властно. — Който го убие, ще получи една трета от съкровищата ми! Обещавам!
	Ужасен гняв се надигна в Ерагон, щом видя, че отново ще го забавят. Той измъкна меча от ножницата, вдигна го над главата си и извика:
	— Бризингър!
	Полъхна въздух и около острието се завихриха призрачни синкави пламъци, които се стекоха към върха му. Топлината на огъня загря ръката на Ерагон чак до рамото и едната страна на лицето му.
	После той сведе поглед към войниците.
	— Чупката — изръмжа.
	Те се поколебаха за миг, после се обърнаха и търтиха да бягат.
	Ерагон се втурна напред, без да обръща внимание на по-мудните от тях, които още бяха в обсега на пламтящия му меч. Един се спъна и падна пред него; младежът го прескочи, без дори да докосне върха на шлема му.
	Вятърът от движението му развяваше пламъците по острието на меча, така че те приличаха на гривата на препускащ кон.
	Ерагон присви рамена и блъсна двукрилата врата на главната зала. Разби я и профуча през дълго, широко помещение, от двете страни на което се редяха стаи, пълни с войници, а също и със зъбни колела, скрипци и други механизми за вдигане и сваляне на решетката. После блъсна с пълна сила самата решетка, която му препречваше пътя към мястото, където бе стоял Роран, когато фасадата на крепостта бе рухнала.
	При удара железните пръти се огънаха, но не се счупиха.
	Ерагон залитна крачка назад.
	Извлече отново енергия от диамантите в колана си, даден му от Белот Мъдрия, изчерпа целия им ценен запас и го насочи към Бризингър, подклаждайки огъня му до почти непоносима горещина. Мощен вик се изтръгна от гърлото му, когато замахна и удари решетката. Върху него се посипа рой от жълти и оранжеви искри, които оставиха дупчици върху ръкавиците и туниката му и опариха голата му кожа. Капка разтопено желязо падна със съскане на върха на ботуша му. Той я изтръска.
	Замахна три пъти и част от решетката с размерите на човек падна навътре. Разсечените краища на метала грееха, нажежени до бяло, и озаряваха мястото с мекото си сияние.
	Ерагон остави пламъците на Бризингър да угаснат и мина през отвора, който бе направил.
	Първо зави наляво, после — надясно, а след това — пак наляво. Той тичаше по криволичещия коридор, който бе построен по този начин, за да забавя напредването на враговете, ако успеят да проникнат в крепостта.
	Щом сви зад последния ъгъл, видя своята цел: затрупаното с отломки преддверие. Тук бе тъмно, защото падащите камъни бяха угасили факлите по стените, и дори с елфическото си зрение Ерагон можеше да различи само най-едрите предмети. Чу странно пъшкане и дращене, като че ли някакъв тромав звяр ровеше сред отломките.
	— Наина — произнесе той.
	Синя светлина, идваща от неопределена посока, заля помещението. И пред него, покрит с прах, кръв, пепел и пот, и оголил зъби в страховита гримаса, се появи Роран, борещ се с един войник над труповете на други двама.
	Войникът трепна при внезапно блесналата светлина и Роран се възползва от това разсейване, за да го повали на колена. После измъкна камата от пояса на мъжа и я заби отстрани под челюстта му.
	Войникът пририта два пъти и замря.
	Дишайки тежко, Роран се надигна от трупа. От пръстите му капеше кръв. Погледна към Ерагон със странно изцъклен взор.
	— Крайно време беше да… — каза той, а после подбели очи и припадна.


	Сенки на хоризонта

	За да улови Роран, преди да се е строполил на пода, Ерагон трябваше да пусне Бризингър. Не му се искаше да го прави, но въпреки това разтвори длан и мечът издрънча върху камъните точно в мига, когато тежестта на Роран легна в ръцете му.
	— Зле ли е ранен? — попита Аря.
	Ерагон трепна, изненадан да открие, че тя и Бльодгарм са до него.
	— Не мисля. — Той плесна няколко пъти бузите на Роран, размазвайки прахта по кожата му. В равномерното леденосиньо сияние на заклинанието лицето на братовчед му изглеждаше изпито, около очите му имаше тъмни сенки, а устните му бяха лилави, сякаш изцапани със сок от боровинки. — Хайде, събуди се!
	След няколко секунди клепачите на Роран трепнаха; после той отвори очи и се взря в Ерагон, явно объркан. Младежът усети, че го залива силно облекчение.
	— Ти припадна за миг — обясни той.
	— Аха.
	— _Жив е!_ — каза Ерагон на Сапфира, рискувайки да осъществи кратък контакт.
	Удоволствието й бе ясно доловимо.
	— _Добре. Аз ще остана тук и ще помогна на елфите да отместят камъните от сградата. Ако ти потрябвам, викай и ще намеря начин да стигна до теб._
	Ризницата на Роран задрънча, докато Ерагон му помагаше да се изправи.
	— Какво стана с другите? — попита младият Ездач и посочи към купчината от отломки.
	Роран поклати глава.
	— Сигурен ли си?
	— Никой не би могъл да оцелее под това. Аз се спасих само защото… защото бях отчасти прикрит от корниза.
	— Ами ти? Добре ли си? — попита Ерагон.
	— Какво? — Роран се намръщи. Изглеждаше объркан, сякаш тази мисъл изобщо не му бе минавала през ума. — Всичко е наред… Може китката ми да е счупена. Нищо сериозно.
	Ерагон хвърли изразителен поглед към Бльодгарм. Върху лицето на елфа се изписа леко неудоволствие, но той се приближи до Роран и попита с мек глас:
	— Може ли? — И посегна към пострадалата му ръка.
	Докато той се занимаваше с Роран, Ерагон вдигна Бризингър и два мата с Аря застанаха на входа да пазят, в случай че някои безразсъдни войници се осмелят да ги нападнат.
	— Ето, готово е — рече Бльодгарм и се отдръпна от Роран, който завъртя китката си, за да я изпробва.
	Остана доволен и благодари на елфа. След това свали ръката си и се зае да търси по осеяния с камъни под, докато не откри чука си. Намести бронята си и надникна през портата.
	— Вече ми дойде до гуша от този лорд Брадбърн — каза той с измамно спокоен тон. — Мисля, че е стоял твърде дълго на поста си и трябва да го освободим от задълженията му. Не си ли съгласна, Аря?
	— Съгласна съм — отвърна тя.
	— Тогава хайде да намерим дебелия стар глупак; ще го потупам нежно с чука си няколко пъти в памет на всички, които загубихме днес.
	— Преди няколко минути беше в главната зала — рече Ерагон, — но се съмнявам, че е останал да чака завръщането ни.
	Роран кимна.
	— Значи ще трябва да го намерим. — И закрачи напред.
	Ерагон прекрати заклинанието за светлина и забърза след братовчед си, държейки в готовност Бризингър. Аря и Бльодгарм го следваха толкова плътно, колкото им позволяваше криволичещият коридор.
	Помещението, до което водеше той, бе празно, както и главната зала на крепостта. Единствената следа от десетките войници и сановници, които я бяха изпълвали, бе един шлем, който лежеше на пода и се клатушкаше напред-назад все по-слабо.
	Ерагон и Роран минаха тичешком покрай мраморния подиум. Ерагон трябваше да сдържа своя бяг, за да не остави братовчед си далеч назад. Избиха с ритник една врата вляво от подиума и се втурнаха нагоре по стълбището, намиращо се зад нея.
	На всеки етаж спираха, за да може Бльодгарм да потърси с ума си следи от лорд Брадбърн и свитата му, но такива нямаше.
	Щом стигнаха до третия етаж, Ерагон чу тропот на нозе и видя как от една сводеста врата пред Роран щръкна гора от насочени напред копия. Те го порязаха по бузата и дясното бедро. Коляното му се покри с кръв. Роран изрева като ранен мечок и се хвърли с щита си срещу копията, опитвайки се да си пробие път по последните няколко стъпала и да излезе навън. Мъжете крещяха яростно.
	Зад Роран Ерагон прехвърли Бризингър в лявата си ръка, после посегна покрай братовчед си, сграбчи дръжката на едно от копията и го изтръгна от ръцете на онзи, който го държеше. После го обърна и го запрати в центъра на групата мъже, струпани на входа. Някой извика и в стената от тела се образува пролука. Ерагон повтори действието отначало и скоро броят на войниците намаля достатъчно, за да могат двамата с Роран, стъпка по стъпка, да ги изтласкат назад.
	Щом Роран си проби път през вратата, дванайсетте останали войника се пръснаха по широката, оградена с балюстрада, площадка, за да имат достатъчно място да въртят свободно оръжията си. Роран изрева пак и скочи към най-близкия. Парира меча на мъжа, после пристъпи към него и го тресна по шлема, който иззвънтя като желязно котле.
	Ерагон се втурна през площадката и нападна двама войници, застанали близо един до друг. Събори ги на земята и ги уби с по едно мушкане на Бризингър. Към него полетя премятаща се брадва. Той се наведе и изблъска един мъж през балюстрадата, преди да влезе в бой с други двама, които се опитваха да го изкормят с пиките си.
	После се появиха Аря и Бльодгарм, движейки се тихо и смъртоносно сред мъжете. Вродената грация на елфите караше действията им да приличат повече на изящен танц, отколкото на свирепа битка.
	Сред вихрушка от звънтящ метал, строшени кости и разсечени крайници, четиримата се справиха с останалите войници. Както винаги, битката ободри Ерагон; все едно го бяха залели с кофа студена вода — чувстваше се по-свеж, отколкото след каквато и да било друга дейност.
	Роран се наведе и опря ръце на колената си, пъхтейки тежко, сякаш бе участвал в надбягване.
	— Да се погрижа ли за раните ти? — попита Ерагон, сочейки към порязванията на лицето и бедрото му.
	Роран изпробва няколко пъти дали раненият му крак го държи.
	— Мога да почакам. Хайде първо да намерим Брадбърн.
	Ерагон ги поведе обратно към стълбището и продължиха нагоре. Най-сетне, след още пет минути търсене, откриха лорд Брадбърн, барикадиран в най-високата стая на западната кула на крепостта. С поредица от заклинания Ерагон, Аря и Бльодгарм направиха на парчета вратата и купчината мебели зад нея. Щом влязоха в стаята, високопоставените придворни и стражите, събрали се пред лорд Брадбърн, пребледняха и мнозина от тях започнаха да треперят. За облекчение на Ерагон, му се наложи да убие само трима стражи, преди останалите от групата да пуснат оръжията и щитовете си на пода в знак, че се предават.
	После Аря се приближи до лорд Брадбърн, който през цялото това време бе запазил мълчание, и каза:
	— Сега вече ще заповядаш ли на войниците си да се предадат? Останали са само няколко, но все още можеш да спасиш живота им.
	— Не бих го сторил, дори и да можех — отвърна Брадбърн. Гласът му бе пропит с такава омраза и насмешливост, че Ерагон едва не го удари. — Няма да получиш никакви отстъпки от мен, елфке. Няма да предам мъжете си на гнусни неестествени твари като вас. По-добре смърт! И не си мисли, че можеш да ме подмамиш с медени слова. Знам за съюза ви с ургалите и по-скоро бих се доверил на змия, отколкото на някой, който дели хляб с тези чудовища.
	Аря кимна и сложи длан върху лицето на Брадбърн. Затвори очи и известно време двамата стояха неподвижно. Ерагон устреми ума си към тях и усети бушуващата битка на волята им, докато Аря преодоляваше защитите на Брадбърн и проникваше в съзнанието му. Това отне около минута, но накрая тя установи контрол над ума на мъжа и се зае да привиква спомените му и да ги изследва, докато не откри какви са защитните му заклинания.
	След това заговори на древния език, правейки сложна магия, която да преодолее тези защити и да приспи Брадбърн. Щом свърши, очите на лорда се затвориха и той с въздишка се свлече в ръцете й.
	— Тя го уби! — извика един от стражите и откъм групата се надигнаха викове на страх и възмущение.
	Докато Ерагон се опитваше да ги убеди, че не е така, в далечината се чу екотът на една от тръбите на Варден. Скоро зазвуча и втора, този път по-наблизо, а след нея и трета, и на младежа му се стори, че долавя нещо, което можеше да се закълне, че са слаби радостни възгласи, надигащи се от двора долу.
	Озадачен, той се спогледа с Аря; после двамата се завъртяха в кръг, взирайки се подред през всички прозорци на стаята.
	На запад и юг се простираше Белатона. Това бе голям, преуспяващ град, един от най-големите в Империята. Сградите, в близост до замъка, представляваха внушителни постройки от камък, с островърхи покриви и прозорци с еркери, докато по-далечните бяха от дърво и хоросан. Някои от дървените къщи се бяха запалили по време на битката и въздухът бе изпълнен с рядък кафеникав дим, който щипеше очите и гърлата.
	На югозапад, на около миля от града, бе разположен лагерът на Варден: дълги редици палатки от сив вълнен плат, опасани от ровове с набити по дъното им колове. Имаше няколко пъстри шатри, над които се вееха флагове, а върху голата земя лежаха стотици ранени — палатките на лечителите вече бяха запълнени до пръсване.
	На север, отвъд складовете и пристана, бе езерото Леона — голяма водна шир, нашарена тук-там от белите гребени на вълните.
	Над него пелената от черни облаци, напредваща от запад, се стелеше високо над града, заплашвайки да го погълне и скрие зад завесата на поройния дъжд, леещ се от нея. В дълбините на бурята проблясваше синя светлина и гръмотевиците тътнеха като ръмжене на разярен звяр.
	Но Ерагон не можа да види нищо, което да обясни вълнението, привлякло неговото внимание.
	Двамата с Аря забързаха към прозореца, гледащ към двора. Сапфира, с помощта на хората и елфите, тъкмо бе приключила с разчистването на камъните пред крепостта. Ерагон подсвирна и когато тя вдигна поглед, й махна. Дългите й челюсти се разделиха в зъбата усмивка и тя издиша към него струя дим.
	— Хей! Какви са новините? — извика младият Ездач.
	Един от хората на Варден, застанал на крепостната стена, вдигна ръка и посочи на изток.
	— Сенкоубиецо! Виж! Котколаците идват! Котколаците идват!
	Хладна тръпка плъзна по гърба на Ерагон. Той проследи накъде сочеше ръката на мъжа и този път видя орда от малки сенчести фигури да се появява от една падина, намираща се от другата страна на река Джиет на няколко мили от града. Някои от тях се движеха на четири крака, а други — на два, но бяха прекалено далеч, за да е сигурен, че са котколаци.
	— Възможно ли е? — попита Аря. Звучеше изумена.
	— Не знам… Каквито и да са, скоро ще разберем.


	Кралят котколак

	Ерагон стоеше на подиума в главната зала на замъка, вдясно от трона на лорд Брадбърн, отпуснал лявата си ръка върху дръжката на Бризингър, който бе прибран в ножницата. От другата страна на трона стоеше Йормундур — старшият командир на Варден, притиснал шлема си в сгъвката на ръката си. Кестенявата му, прошарена на слепоочията коса бе хваната отзад на дълга плитка. Слабото му лице бе застинало в безизразната физиономия на човек, който има богат опит в чакането на другите. Ерагон забеляза червена струйка да се стича по долната страна на предпазителя на китката му, но Йормундур не даваше никакви признаци, че го боли.
	Между тях седеше предводителката на Варден, Насуада, бляскава в своята зелено-жълта рокля. Беше я облякла само преди минути, заменяйки бойните одежди с премяна, далеч по-уместна за воденето на държавнически дела. Тя също бе пострадала по време на битката, за което свидетелстваше ленената превръзка на лявата й длан.
	С тих глас, който можеше да бъде чут само от Ерагон и Йормундур, Насуада каза:
	— Само да можем да спечелим подкрепата им…
	— Какво ли обаче ще искат в замяна? — попита Йормундур. — Хазната ни е почти празна, а бъдещето ни — несигурно.
	Като едва помръдваше устни, Насуада промълви:
	— Може би няма да искат нищо повече от възможност да отмъстят на Галбаторикс. — След кратка пауза добави: — Но ако не е така, ще трябва да намерим средства, различни от златото, за да ги убедим да се присъединят към нас.
	— Би могла да им предложиш бурета сметана — рече Ерагон, с което си спечели кискането на Йормундур и тихия смях на Насуада.
	Приглушеният им разговор бе прекъснат, когато извън залата прозвучаха три тръби. После един паж с лененоруса коса, облечен в туника, извезана със символа на Варден — бял дракон, държащ роза над насочен надолу меч, на пурпурен фон — влезе с тържествена стъпка през отворената врата в далечния край на залата, удари по пода с церемониалния си жезъл и с тънък, треперещ гласец обяви:
	— Негово най-върховно кралско височество, Гримр Полулап, крал на котколаците, лорд на самотните места, владетел на нощните предели и Онзи, който върви сам.
	— _Странна титла: Онзи, който върви сам_ — рече наум Ерагон на Сапфира.
	— _Но съвсем заслужена, предполагам_ — отвърна тя и той долови веселието й, макар че не можеше да я види; тя лежеше свита отвън пред замъка.
	Пажът отстъпи встрани и през вратата влезе Гримр Полулап в човешки облик, следван от още четирима котколаци, които топуркаха подире му с големите си космати лапи. Четиримата приличаха на Солембум — единственият друг котколак, когото Ерагон бе виждал в животински облик — едри, с дълги крака, щръкнала тъмна козина на врата, снопчета косми на върха на ушите и опашки с черен връх, които те размахваха грациозно насам-натам.
	Гримр Полулап обаче не приличаше на никое същество, виждано някога от Ерагон. Беше висок около четири стъпки, колкото джудже, но никой не би го сбъркал с такова, нито пък с човек. Имаше малка заострена брадичка и широки челюсти, а изпод щръкналите вежди гледаха скосени зелени очи с големи мигли. Рошавата му черна коса падаше над челото, а отстрани и отзад се спускаше до рамената му и се стелеше по тях гладка и лъскава, досущ като козината на неговите придружители. За Ерагон бе невъзможно да отгатне възрастта му.
	Единствените дрехи на Гримр бяха груб кожен жакет и набедрена препаска от заешка кожа. Отпред на жакета бяха привързани черепите на около дузина животни — птици, мишки и друг дребен дивеч. При всяко негово движение те тракаха, удряйки се един в друг. От колана му стърчеше дръжката на кинжал, а кафявата му кожа бе покрита с множество тънки бели белези, като драскотини по дълго използвана маса. И както сочеше името му, два пръста от лявата му ръка липсваха; изглежда, бяха отхапани.
	Въпреки изящните му черти, нямаше съмнение, че Гримр е самец, предвид яките, жилести мускули по ръцете и гърдите му, тесните му бедра и стаената сила в походката му, докато крачеше през залата към Насуада.
	Сякаш никой от котколаците не забелязваше как ги зяпат хората, наредени от двете им страни, преди Гримр да се изравни с билкарката Анджела, която стоеше до Роран и плетеше с шест игли раиран чорап.
	Очите на Гримр се присвиха, щом я зърна, и козината му настръхна, както и тази на четиримата му стражи. Устните му се изтеглиха назад, оголвайки чифт големи, закривени бели зъби, и за изумление на Ерагон той нададе късо, силно фучене.
	Анджела вдигна поглед от чорапа с невъзмутимо и пренебрежително изражение.
	— Шшшт — каза тя.
	За миг Ерагон си помисли, че котколакът ще я нападне. Лицето и шията на Гримр потъмняха, ноздрите му се издуха и той й се озъби беззвучно. Останалите котколаци се присвиха, готови да скочат, прилепили уши към главите си.
	Ерагон чу как в цялата зала се разнесе дрънчене от мечове, измъкнати наполовина от ножниците.
	Гримр изфуча още веднъж, после се извърна от билкарката и продължи напред. Когато последният котколак в редицата подминаваше Анджела, той вдигна лапа и замахна крадешком към нишката прежда, висяща от иглите й, досущ като някоя игрива домашна котка.
	Сапфира бе не по-малко озадачена от Ерагон.
	— _Шшшт ли?_ — повтори въпросително тя.
	Той сви рамена, забравил, че драконката не може да го види.
	— _Кой може да разбере защо Анджела прави или казва нещо?_
	Най-накрая Гримр стигна до Насуада. Сведе глава съвсем лекичко, а цялото му същество излъчваше онази безгранична самоувереност, дори надменност, която е характерна за котките, драконите и някои благороднички.
	— Лейди Насуада — каза той. Гласът му бе изненадващо дълбок и приличаше повече на плътния рев на дива котка, отколкото на пискливия гласец на момче, на каквото приличаше.
	Насуада на свой ред сведе глава.
	— Крал Полулап. Вие сте добре дошъл при Варден, както и целият ви народ. Трябва да ви се извиня за отсъствието на нашия съюзник крал Орин от Сурда; той няма възможност да е тук, за да ви приветства, както искаше, защото в момента заедно с ездачите му са заети да бранят западния ни фланг от група войници на Галбаторикс.
	— Разбира се, лейди Насуада — отвърна Гримр. Острите му зъби проблеснаха, докато говореше. — Никога не бива да обръщаме гръб на враговете си.
	— Така е… И на какво дължим неочакваното удоволствие от тази визита, Ваше височество? Котколаците винаги са се славели със своята потайност и склонност към уединение, както и с това, че стоят встрани от конфликтите на нашето време, особено след падането на Ездачите. Би могло да се каже дори, че през последното столетие вашият народ се е превърнал по-скоро в мит, отколкото в реалност. При това положение, защо сега сте решили да излезете наяве?
	Гримр вдигна дясната си ръка и посочи със закривения си нокът към Ерагон.
	— Заради него — изръмжа котколакът. — Не бива да нападаш друг ловец, докато не покаже слабост, а Галбаторикс показа своята: той няма да убие Ерагон Сенкоубиеца или Сапфира Бяртскулар. Отдавна чакахме тази възможност и ще я използваме. Галбаторикс ще се научи да се страхува от нас и да ни мрази, най-сетне ще осъзнае размера на своята грешка и ще разбере, че ние сме отговорни за неговата гибел. И колко сладка ще е тази мъст — като костния мозък на крехко младо глиганче. Дошло е време всички раси, дори и котколаците, да се обединят и да докажат на Галбаторикс, че не е пречупил волята ни за борба. Ние, лейди Насуада, ще се присъединим към вашата армия като свободни съюзници и ще ви помогнем да постигнете това.
	Ерагон не можеше да познае какво си мисли Насуада, но той и Сапфира бяха впечатлени от речта на котколака.
	След кратка пауза Насуада рече:
	— Думите ви са сладка мелодия за моите уши, Ваше височество. Но преди да приема предложението ви, трябва да получа някои отговори от вас, ако благоволите.
	Гримр махна с ръка, излъчвайки невъзмутимо безразличие.
	— Благоволявам.
	— Вашата раса е толкова потайна и неуловима, че трябва да призная, до днес не бях чувала за Ваше височество. Всъщност дори не знаех, че имате владетел.
	— Аз не съм като вашите крале — рече Гримр. — Котколаците предпочитат да вървят сами, но дори ние си избираме водач, когато тръгнем на война.
	— Разбирам. В такъв случай, вие от името на цялата ви раса ли говорите или само на тези, които пътуват с вас?
	Гримр се изпъчи и изражението му стана дори още по-самодоволно, ако това бе възможно.
	— Аз говоря от името на всички от моя вид, лейди Насуада — измърка той. — Всички боеспособни котколаци в Алагезия, освен онези, които кърмят, са дошли тук да се бият. Малцина сме, но никой не може да се мери с нас по свирепост. Мога също така да командвам едноформените, макар да не съм в състояние да говоря от тяхно име, защото те са глупави като останалите животни. Въпреки това ще направят каквото поискаме от тях.
	— Едноформените ли? — повтори въпросително Насуада.
	— Онези, които вие познавате като котки. Онези, които не могат да сменят облика си като нас.
	— И те ви слушат покорно?
	— Да. Те ни се възхищават… което е напълно естествено.
	— _Ако той казва истината_ — рече Ерагон на Сапфира, — _котколаците може да се окажат невероятно ценни._
	После Насуада попита:
	— А какво ще искате от нас в замяна на помощта ви, крал Полулап? — Тя хвърли поглед към Ерагон, усмихна се и добави: — Можем да ви предложим колкото искате сметана, но с изключение на това, средствата ни са ограничени. Ако вашите воини очакват да им бъде платено за усилията, боя се, че ще останат горчиво разочаровани.
	— Сметаната е за котенцата, а златото не ни вълнува — отвърна Гримр. Докато говореше, вдигна дясната си ръка и се зае да оглежда ноктите си с премрежен поглед. — Условията ни са следните: Всеки от нас ще получи кинжал, с който да се бие, ако още си няма. Всеки от нас ще получи по два комплекта броня по негова мярка един за когато сме на два крака и един за когато сме на четири. Други неща не са ни нужни — никакви палатки, одеяла, чинии, лъжици. Всеки от нас ще получава по една патица, яребица, кокошка или подобна птица всеки ден, а през ден — купичка прясно накълцан дроб. Дори и да решим да не ядем, храната трябва да бъде заделена за нас. Освен това, в случай че спечелите тази война, следващият ви крал или кралица — и всички, които наследят титлата им — ще държат на почетно място до трона си пухена възглавничка, на която един от нас ще може да седи, ако иска.
	— Пазарите се като джуджешки законодател — рече сухо Насуада. Наведе се към Йормундур и Ерагон я чу да прошепва: — Имаме ли достатъчно дроб да ги изхраниш всичките?
	— Мисля, че да — отвърна Йормундур също така приглушено. — Но зависи от размера на купичката.
	Насуада се поизправи на трона си.
	— Два комплекта броня са твърде много, крал Полулап. Воините ви ще трябва да решат дали искат да се бият като котки или като хора и после да се придържат към решението си. Не мога да си позволя да ги екипирам и за двата случая.
	Ерагон бе сигурен, че ако Гримр имаше опашка, тя щеше да затрепка напред-назад. Но понеже нямаше, котколакът просто се размърда леко.
	— Много добре, лейди Насуада.
	— И още нещо. Галбаторикс има шпиони и убийци навсякъде. Затова, като условие да се присъедините към Варден, ще трябва да позволите на някой от нашите заклинатели да изследва спомените ви, за да се уверим, че Галбаторикс не ви контролира.
	Гримр изсумтя.
	— Би било глупаво да не го сторите. Ако има някой достатъчно смел да изследва спомените ни, нека го направи. Но не и тя. — Той се завъртя и посочи към Анджела. — В никакъв случай тя.
	Насуада се поколеба и Ерагон виждаше, че й се иска да попита защо, но се въздържа.
	— Така да бъде. Веднага ще пратя да доведат магьосниците ни, за да уредим незабавно този въпрос. Ако те не открият нищо нередно, в което съм сигурна, за мен ще е чест да сключа съюз с вас от името на Варден, крал Полулап.
	След тези нейни думи всички хора в залата избухнаха в овации, включително и Анджела. Дори елфите изглеждаха доволни.
	Котколаците обаче не реагираха. Само присвиха уши назад, раздразнени от силния шум.


	Последици

	Ерагон изпъшка и се облегна назад на Сапфира. След това обгърна с ръце колената си и се плъзна надолу по грапавите й люспи, докато не седна на земята. После протегна напред краката си.
	— Гладен съм! — възкликна той.
	Двамата се намираха в двора на замъка, настрана от мъжете, които се занимаваха с разчистването му, трупайки камъните и телата на мъртъвците в каруци, както и от хората, които влизаха и излизаха от пострадалата сграда — мнозина от тях бяха присъствали на аудиенцията, дадена от Насуада на крал Полулап, и сега си тръгваха, за да се заемат с други свои задължения. Бльодгарм и още четирима елфи стояха наблизо и бдяха за евентуална опасност.
	— Ей! — извика някой.
	Ерагон вдигна очи и видя приближаващия се откъм крепостта Роран. Анджела вървеше на няколко крачки зад него и преждата й се развяваше във въздуха, докато тя подтичваше, за да не изостава от дългите му крачки.
	— Накъде тръгваш сега? — попита Ерагон, когато Роран спря до него.
	— Да помогна за прочистването на града и да организирам грижата за пленниците.
	— Аха… — Погледът на Ерагон се зарея през оживения двор, преди да се върне върху насиненото лице на Роран. — Добре се би.
	— Ти също.
	Ерагон насочи вниманието си към Анджела, която отново плетеше. Пръстите й летяха толкова бързо, че не можеше да ги проследи.
	— Шшшт, значи? — подхвърли той.
	На лицето на билкарката се появи дяволито изражение и тя поклати глава, при което бухналите й къдрици се разлюляха.
	— Сега не му е времето за тази история.
	Ерагон прие извъртането й, без да се оплаква; не беше и очаквал да получи обяснение. Тя рядко даваше такива.
	— Ами ти? — попита Роран. — Какво ще правиш?
	— _Ще намерим някаква храна_ — обади се Сапфира и побутна с муцуна Ерагон. Топлият й дъх го обгърна.
	Роран кимна.
	— Това звучи чудесно. Тогава ще се видим довечера в лагера. — Обърна се да тръгва и добави: — Предай на Катрина, че я обичам.
	Анджела прибра плетката в една торбичка, висяща на кръста й.
	— Аз май също ще вървя. В палатката ми къкри една отвара, за която трябва да се погрижа, а и имам да издиря един определен котколак.
	— Гримр ли?
	— Не, не — моя стара приятелка: майката на Солембум. Ако е още жива, имам предвид. Надявам се да е. — Билкарката вдигна ръка към челото си, образувайки кръг с палеца и показалеца си, и с пресилено бодър глас рече: — До скоро! — После изчезна.
	— _Скачай на гърба ми!_ — каза Сапфира и се изправи, оставяйки Ерагон без опора.
	Той се покатери на седлото в основата на шията й и драконката разпери огромните си крила с тихо шумолене на кожа, триеща се в кожа. Това движение предизвика почти безшумен вятър, който плъзна във всички посоки като вълнички в езеро. Из целия двор хората се спряха, за да погледнат към нея.
	Когато Сапфира вдигна крила, Ерагон видя мрежата от пурпурни вени, пулсиращи в тях. Всяка хлътваше и заприличваше на бразда, оставена от някакъв червей, когато притокът на кръв от могъщото сърце намалееше.
	После светът се разтресе и внезапно се наклони шантаво, когато Сапфира скочи от двора върху стената на замъка, където се задържа за миг върху зъбците. Камъните запукаха между ноктите й. Ерагон стисна вратния шип пред себе си, за да запази равновесие.
	Светът се наклони отново, когато Сапфира се хвърли от стената. Лютива миризма връхлетя Ерагон и очите го защипаха, докато драконката минаваше през гъстия димен облак, надвиснал над Белатона като покров от болка, гняв и мъка.
	Сапфира плесна два пъти с крила и те излязоха от дима, озовавайки се под слънчевата светлина. Полетяха над улиците на града, по които все още пламтяха множество пожари. Драконката разпери крила и закръжи, позволявайки на топлия въздух отдолу да я издигне още по-нависоко.
	Макар да бе уморен, младият Ездач изпита наслада от величествената гледка: фронтът на тътнещата буря, която се готвеше да погълне цяла Белатона, сияеше ярък и бял, докато по-нататък буреносните облаци се къпеха в мастилени сенки, които не издаваха нищо от съдържанието им, освен когато мълниите ги прорязваха. Отдолу блестеше езерото, а по земята наоколо бяха пръснати хиляди малки ферми със злачни поля. Те също привличаха вниманието му, но не бяха толкова впечатляващи като грамадата от облаци.
	Както винаги, Ерагон се чувстваше привилегирован да може да гледа света от толкова високо, защото знаеше колко малко хора някога са имали възможността да летят с дракон.
	Сапфира помръдна леко крила и се плъзна към редиците от сиви палатки, които образуваха лагера на Варден.
	От запад задуха силен вятър, възвестявайки неизбежното пристигане на бурята. Ерагон се приведе напред и стисна още по-здраво шипа на врата на Сапфира. Видя как лъскави вълни пробягват по полята долу, докато тревите се превиваха под напора на надигащата се буря. Те му заприличаха на козината на огромен зелен звяр.
	Някакъв кон изцвили уплашено, когато Сапфира пикира над редиците от палатки към едно голо парче земя, предназначено за нея. Ерагон се поизправи малко в седлото, когато тя вдигна крила, за да намали скоростта, и увисна почти неподвижно над разровената земя. Разтърсването при кацането го накара да залитне напред.
	— _Извинявай_ — каза драконката. — _Опитах се да кацна възможно най-меко._
	— _Знам._
	Тя кимна.
	Още докато слизаше, Ерагон видя бързащата към него Катрина. Дългата й кестенява коса се вееше около лицето й, докато крачеше през лагера, а вятърът дърпаше роклята й, откроявайки издутината на растящия й корем.
	— Какви са новините? — извика тя и цялото й лице изразяваше безпокойство.
	— Чу ли за котколаците…?
	Тя кимна утвърдително.
	— Като изключим това, няма кой знае какви новини. Роран е добре. Каза да ти предам, че те обича.
	Изражението й омекна, но тревогата й не изчезна съвсем.
	— Значи е добре? — Посегна към пръстена, който носеше на средния пръст на лявата си ръка — един от двата пръстена, които Ерагон бе омагьосал, за да могат тя и Роран да чувстват кога другият е в опасност. — Преди около час ми се стори, че усетих нещо, и се страхувах, че…
	Ерагон поклати глава.
	— Роран може да ти разкаже. Има няколко драскотини и синини, но иначе е добре. Само дето ме уплаши до смърт.
	Лицето на Катрина стана още по-загрижено. После тя с видимо усилие се усмихна.
	— Поне ти си в безопасност. И тя.
	Разделиха се. Ерагон и Сапфира се отправиха към една от палатките столови близо до готварските огньове на Варден. Там се натъпкаха с месо и медовина, докато вятърът виеше наоколо и дъждът плющеше по платнените стени.
	Когато Ерагон впи зъби в парче печено свинско шкембе, Сапфира попита:
	— _Вкусно ли е?_
	— Ммм — отвърна той с течащи по брадичката му струйки сок.


	Спомени за мъртвите

	„Галбаторикс е луд и това го прави непредвидим, но той има пропуски в мисленето си, каквито обикновените хора нямат. Ако ги намериш, Ерагон, може би двамата със Сапфира ще го победите.“
	Бром извади лулата от устата си и лицето му стана мрачно.
	„Надявам се да успеете. Най-огромното ми желание е двамата с нея да живеете дълъг и плодотворен живот, свободен от страха от Галбаторикс и Империята. Иска ми се да можех да ви защитя от всички опасности, които ви заплашват, но уви, това не е във възможностите ми. Мога единствено да ти дам съвет и да те науча каквото мога сега, докато още съм тук… синко. Каквото и да стане с теб, знай, че те обичам, както те обичаше и майка ти. Дано звездите бдят над теб, Ерагон Бромсон“.
	Ерагон отвори очи и споменът избледня. Над него таванът на палатката бе провиснал като празен мях за вода след проливния дъжд по време на вече отминалата буря. Една капка падна върху десния му крак и попи през гамашите му. Той усети студа върху кожата си. Знаеше, че трябва да отиде да изпъне въжетата, държащи палатката, но никак не му се излизаше от леглото.
	— Значи Бром не ти е казал нищо за Муртаг? Не ти е казал, че двамата с него сме полубратя?
	Сапфира, която лежеше свита пред палатката, отвърна:
	— _Като питаш отново, отговорът ми няма да се промени._
	— _Но защо не ти е казал? Защо? Трябва да е знаел за Муртаг. Не може да не е знаел._
	Отговорът на Сапфира се забави.
	— _Бром винаги е криел причините за постъпките си, но ако трябва да гадая, вероятно е смятал за по-важно да ти каже колко те обича и да ти даде каквито съвети може, вместо да губи време да говори за Муртаг._
	— _Можеше поне да ме предупреди! Няколко думи щяха да са достатъчни._
	— _Не мога да кажа със сигурност какви са били причините му, Ерагон. Трябва да приемеш, че има някои въпроси относно Бром, които винаги ще си останат без отговор. Просто вярвай в неговата обич към теб и не позволявай на такива неща да те безпокоят._
	Ерагон се взря надолу към палците си. Беше ги доближил един до друг, за да му е по-лесно да ги сравни. Левият имаше повече бръчици на втората сгъвка, докато десният имаше малък, назъбен белег. Не помнеше да го е получавал. Трябваше да е станало след Агаети Бльодрен, Тържеството на Кръвната клетва.
	— _Благодаря_ — каза той на Сапфира. Чрез нея бе гледал и слушал съобщението на Бром три пъти след падането на Фейнстер и всеки път забелязваше някакъв детайл в речта или движенията му, който по-рано му бе убягвал. Преживяването винаги го оставаше спокоен и удовлетворен, защото изпълняваше едно желание, което го бе мъчило цял живот: да знае името на баща си и да знае, че той го обича.
	Сапфира прие благодарностите му, излъчвайки топла вълна на привързаност.
	Макар че Ерагон се бе нахранил, а след това бе почивал може би около час, умората не го бе напуснала съвсем. Той и не очакваше подобно нещо. От опит знаеше, че може да минат седмици, докато се възстанови напълно от опустошителния ефект на дългата, изтощителна битка. С приближаването на Варден към Уру’баен и той, и всички останали в армията на Насуада имаха все по-малко време да възвърнат силите си преди всеки нов сблъсък. Войната щеше да ги изцеди и смачка, докато почти загубят способността си да се бият, и то още преди да са се изправили срещу Галбаторикс, който ги чакаше в спокойствие и комфорт.
	Опитваше се да не мисли прекалено много за това.
	Още една студена водна капка падна върху крака му. Раздразнен, той преметна крака през ръба на леглото и се надигна. После отиде до един гол участък земя в единия ъгъл на палатката и коленичи до него.
	— Делой шаржалви! — произнесе Ерагон и добави още няколко фрази на древния език, които да обезвредят клопките, които бе поставил предния ден.
	Пръстта закипя като завираща вода и сред надигналата се маса от камъчета, насекоми и червеи се появи обковано с желязо ковчеже, широко стъпка и половина. Ерагон го взе и прекрати заклинанието си.
	Пръстта отново се успокои.
	Той остави ковчежето на вече твърдата земя.
	— Ладрин — прошепна и прокара ръка над катинара без ключалка.
	Той се отвори с щракване.
	Слабо златно сияние изпълни палатката, щом повдигна капака на ковчежето.
	Вътре, сгушен на сигурно място, лежеше Елдунари на Глаедр — истинското сърце на дракона. Големият камък блещукаше смътно като гаснеща жарава. Ерагон го хвана между дланите си. Неравните, ръбести фасетки на Елдунари бяха топли. Той се взря в пулсиращите му дълбини. Галактика от мънички звездици се вихреше в центъра на камъка, макар че сега движението им се бе забавило и те изглеждаха далеч по-малко, отколкото първия път в Елесмера, когато Глаедр го бе извадил от тялото си и го бе предал на тях двамата със Сапфира.
	Както винаги, гледката заплени Ерагон; той би могъл да седи и да гледа с дни постоянно менящите се фигури.
	— Трябва да опитаме пак — каза Сапфира и той се съгласи.
	Заедно устремиха умовете си към далечните светлинки, към морето от звезди, което представляваше съзнанието на Глаедр. Носеха се през студ и тъмнина, а после през жега, отчаяние и безразличие, тъй необятни, че трябваше да напрегнат волята си докрай, за да не спрат и да не заридаят.
	— _Глаедр… Елда_ — викаха те отново и отново, но нямаше никакъв отговор, никаква промяна в безразличието.
	Накрая се оттеглиха, неспособни да понесат повече смазващото бреме на нещастието на Глаедр.
	Когато се върна в тялото си, Ерагон осъзна, че някой тропа по предния кол на палатката му, а после чу гласа на Аря:
	— Ерагон? Може ли да вляза?
	Той подсмръкна и премигна, за да прочисти очите си.
	— Разбира се.
	Слабата сива светлина на облачното небе падна върху него, когато Аря отметна платнището на входа. Очите му срещнаха нейните — зелени, скосени и неразгадаеми — и той усети жилване в сърцето. Изпълни го болезнен копнеж.
	— Има ли някаква промяна? — попита тя и дойде да коленичи до него. Вместо броня носеше същия черен кожен жакет, панталони и ботуши с тънка подметка, с които беше, когато я спаси в Гил’еад. Косата й бе мокра — явно я беше мила — и се спускаше по гърба й на дълги, тежки кичури. От нея се носеше аромат на смачкани борови иглички, който често я съпътстваше, и Ерагон се зачуди дали тя използва някакво заклинание, за да го създаде, или това е естествената й миризма. Искаше му се да я попита, но не смееше.
	Поклати глава в отговор на въпроса й.
	— Може ли? — Елфката посочи към истинското сърце на Глаедр.
	Младият Ездач се отдръпна встрани.
	— Моля.
	Аря постави ръце от двете страни на Елдунари и затвори очи. Докато седеше така, Ерагон се възползва от случая да я огледа с откритост и настойчивост, които иначе биха били обидни. Във всяко едно отношение тя му изглеждаше въплъщение на красотата, макар да знаеше, че друг би могъл да каже, че има твърде дълъг нос или твърде ъгловато лице, или твърде заострени уши, или пък твърде мускулести ръце.
	Аря си пое рязко дъх и дръпна дланите си от истинското сърце, сякаш я бе опарило. После наведе глава и Ерагон видя, че брадичката й леко трепери.
	— Той е най-нещастното същество, което съм виждала някога… Иска ми се да можехме да му помогнем. Не мисля, че ще успее да се измъкне сам от мрака.
	— Как смяташ… — Ерагон се поколеба, защото не искаше да изказва на глас подозрението си, но после продължи: — Как смяташ, дали ще полудее?
	— Може и вече да е полудял. Ако не е, значи в момента стои на границата на лудостта.
	Мъка завладя Ерагон, докато двамата се взираха в златистия камък.
	Когато най-сетне намери сили да заговори отново, попита:
	— Къде е даутдаертът?
	— Скрит е в палатката ми, точно както ти криеш Елдунари на Глаедр. Мога да го донеса тук, ако искаш, или да продължа да го пазя, докато ти потрябва.
	— Задръж го. Не мога да го разнасям с мен, защото току-виж Галбаторикс узнал за съществуването му. Освен това, би било глупаво да държим толкова много ценности на едно място.
	Тя кимна.
	Болката в Ерагон се усили.
	— Аря, аз… — Млъкна, щом видя през очите на Сапфира как един от синовете на ковача Хорст тича към палатката. Стори му се, че е Албриех, макар че трудно можеше да го различи от брат му Балдор през изкривеното зрение на дракона. Това прекъсване му донесе облекчение, защото не знаеше какво да каже.
	— Някой идва — обяви той и затвори капака на ковчежето.
	Раздаде се силно жвакане в калта отвън. После Албриех, защото това наистина бе той, извика:
	— Ерагон! Ерагон!
	— Какво?
	— Родилните болки на мама започнаха току-що. Татко ме прати да ти кажа това и да те попитам дали ще отидеш при него, в случай че нещо се обърка и потрябват магическите ти умения. Моля те, ако можеш…
	Ерагон не чу останалото, защото се разбърза да заключи и зарови обратно ковчежето. После наметна плаща на рамената си и тъкмо се мъчеше със закопчалката, когато Аря го докосна по ръката и попита:
	— Може ли да дойда с теб? Имам известен опит в това. Ако твоите хора ми позволят, мога да облекча раждането.
	Ерагон изобщо не се замисли върху решението си. Просто посочи към входа на палатката.
	— След теб.


	Какво е да си мъж?

	Калта полепваше по ботушите на Роран при всяка крачка, като го забавяше и предизвикваше пареща болка в уморените му крака. Сякаш самата земя се опитваше да му смъкне обувките. Макар и гъста, калта беше хлъзгава. Той губеше равновесие точно в най-лошите моменти, когато позата му бе най-несигурна. Освен това калта беше и дълбока. Постоянното минаване на хора, животни и каруци бе превърнало горната една педя от земята в почти непроходимо тресавище. Само по края на пътя, който минаваше право през лагера на Варден, бяха останали няколко островчета стъпкана трева, но Роран подозираше, че и те скоро ще изчезнат, защото хората гледаха да избягват средата, където бе най-разкаляно.
	Той самият не се опитваше да избягва калта; вече не го интересуваше дали дрехите му ще останат чисти. Освен това бе толкова капнал, че му бе по-лесно да продължава да гази в същата посока, вместо да се мъчи да търси път от едно островче трева до следващото.
	Докато вървеше напред, Роран си мислеше за Белатона. След срещата на Насуада с котколаците той се занимаваше с организирането на команден пост в северозападната част на града и полагаше усилия да установи контрол над своя район, като назначаваше мъже да гасят пожарите, да строят барикади на улиците, да претърсват къщите за войници и да конфискуват оръжия. Това бе невероятно сложна задача и Роран се отчайваше, че не може да свърши нужното, и се боеше, че в града може отново да избухне открита битка.
	„Надявам се, че тези идиоти ще успеят да изкарат нощта, без да бъдат убити.“
	Лявата страна на тялото му туптеше болезнено и го караше да оголва зъби и да вдишва рязко.
	„Проклет страхливец!“
	Някой бе стрелял по него с арбалет от покрива на една сграда. Само късметът го бе спасил; един от неговите хора, Мортенсон, бе пристъпил пред него точно в мига, когато врагът бе стрелял. Стрелата го бе пронизала в гърба и бе излязла през корема, все още с достатъчна сила, за да направи на Роран лоша синина. Мортенсон бе умрял намясто, а стрелецът бе избягал.
	Пет минути по-късно някаква експлозия, вероятно магическа, бе убила още двама от хората му, докато влизаха в една конюшня, за да проверят за съмнителен шум.
	От това, което научаваше, Роран знаеше, че подобни нападения се случваха често в целия град. Без съмнение, зад много от тях стояха агентите на Галбаторикс, но и жителите на Белатона носеха вина — мъже и жени, които не можеха да стоят със скръстени ръце, докато една нашественическа армия завладяваше домовете им, без значение колко почтени бяха намеренията на Варден. Роран съчувстваше на хората, които смятаха, че трябва да бранят семействата си, но същевременно ги проклинаше, че са толкова дебелоглави и не могат да проумеят, че Варден се опитват да им помогнат, а не да им навредят.
	Почеса се по брадата, докато чакаше едно джудже да издърпа от пътя му тежко натоварено пони, после продължи да гази напред.
	Щом се приближи до палатката им, видя Катрина, наведена над корито с гореща сапунена вода, да търка една окървавена превръзка на дъската за пране. Беше запретнала ръкави над лактите, косата й бе вързана в рошав кок, а бузите й бяха зачервени от усилието, и все пак никога не му бе изглеждала по-красива. Тя бе неговата утеха — неговата утеха и убежище — и само като я видя, усети как чувството на тъпо униние, което го бе обхванало, взе да се разсейва.
	Щом го зърна, тя моментално заряза прането и се втурна към него, бършейки розовите си ръце в предницата на роклята си. Роран се напрегна, когато тя се хвърли да го прегърне. Натъртеното място го заболя и той изпъшка леко.
	Катрина отпусна прегръдката си и се отдръпна, сбърчвайки вежди.
	— О! Да не ти причиних болка?
	— Не… не. Просто съм като пребит.
	Тя не го разпитва повече, а го прегърна пак, този път по-нежно, и вдигна лице към него. В очите й блестяха сълзи. Роран я хвана през кръста, наведе се и я целуна, неизразимо щастлив от нейното присъствие.
	Катрина преметна лявата му ръка през рамото си и той й позволи да поеме част от теглото му, докато вървяха към палатката. Седна с въздишка на пъна, който ползваха за стол — Катрина го бе сложила до малкия огън, който бе наклала, за да загрее водата в коритото, и над който в момента къкреше котле с яхния.
	Тя напълни една купа и му я подаде. После донесе от вътрешността на палатката халба бира и чиния с половин самун хляб и резен сирене.
	— Имаш ли нужда от още нещо? — попита с необичайно дрезгав глас.
	Роран не отговори, а сложи ръка на бузата й и я помилва два пъти с палеца си. Тя се усмихна развълнувано и притисна дланта му със своята. После се върна към прането и затърка с подновено усърдие.
	Роран дълго се взира в храната, преди да лапне една хапка; все още бе толкова напрегнат, че се съмняваше дали ще може да я преглътне. След няколко залъка хляб обаче апетитът му се върна и той се нахвърли лакомо върху яхнията.
	Когато свърши, остави съдовете на земята и продължи да седи, топлейки ръце на огъня и отпивайки последните глътки бира.
	— Чухме трясъка, когато портата падна — рече Катрина, докато изстискваше превръзката. — Не издържа дълго.
	— Не… Полезно е да имаш дракон на своя страна.
	Роран се втренчи в корема й, докато тя окачваше превръзката на импровизирания простор, опънат между върховете на тяхната и съседната палатка. Всеки път, когато се замислеше за детето, което тя носеше, детето, създадено от тях двамата, изпитваше огромна гордост, която обаче бе примесена с безпокойство, защото не знаеше как би могъл да осигури безопасен дом за бебето им. Освен това, ако войната не свършеше, преди Катрина да роди, тя смяташе да го напусне и да отиде в Сурда, където можеше да отгледа детето им в относителна безопасност.
	„Не мога да я загубя, не и отново.“
	Катрина потопи нова превръзка в коритото.
	— Ами битката в града? — попита тя, разбърквайки водата. — Как мина?
	— Трябваше да се бием за всяка педя земя. Дори на Ерагон му беше трудно.
	— Ранените разправяха за някакви балисти на колела.
	— Да. — Роран навлажни езика си с бира и набързо описа придвижването на Варден през Белатона и пречките, които бяха срещнали по пътя си. — Днес загубихме твърде много мъже, но можеше да е и по-зле. Много по-зле. Йормундур и капитан Мартланд планираха добре атаката.
	— Планът им обаче нямаше да успее без теб и Ерагон. Вие сте се представили особено храбро.
	Роран се изсмя кратко.
	— Ха! А знаеш ли защо? Ще ти кажа. Само един на десет души на истина е готов да атакува врага. Ерагон не вижда това; той винаги е начело на битката, подкарвайки войниците пред себе си, но аз го виждам. Повечето мъже гледат да стоят назад и не се бият, освен ако не бъдат притиснати в ъгъла. Или пък размахват оръжия и вдигат много шум, но всъщност не правят нищо.
	Катрина изглеждаше ужасена.
	— Как е възможно? Да не са страхливци?
	— Не знам. Мисля… мисля, че май не могат да се заставят да погледнат в лицето някой човек и да го убият, макар че с лекота намушкват войници, обърнати с гръб към тях. Затова чакат другите да свършат това, на което те не са способни. Чакат хората като мен.
	— Мислиш ли, че войските на Галбаторикс се бият със същата неохота?
	Роран сви рамена.
	— Възможно е. Но пък те нямат друг избор, освен да му се подчиняват. Ако той им заповяда да се бият, бият се.
	— Насуада би могла да стори същото. Може да накара магьосниците си да направят заклинания, така че никой да не клинчи от дълга си.
	— Тогава каква ще е разликата между нея и Галбаторикс? Пък и така или иначе Варден не биха го позволили.
	Катрина остави прането и дойде да го целуне по челото.
	— Радвам се, че можеш да правиш това, което правиш — прошепна тя. После се върна при коритото и започна да търка върху дъската нова ивица мръсен плат. — Одеве почувствах нещо, от пръстена си… Стори ми се, че ти се е случило нещо.
	— Бях насред сражение. Не бих се изненадал, ако си усещала сърцето ти да се свива на всеки няколко минути.
	Тя спря с ръце във водата.
	— По-рано не съм го усещала.
	Роран пресуши халбата, опитвайки се да отложи неизбежното. Беше се надявал да й спести подробностите за премеждието в замъка, но тя явно нямаше да миряса, докато не узнае истината. Ако се опиташе да я убеди в противното, само щеше да я накара да си представя далеч по-лоши бедствия от това, което всъщност се бе случило. Освен това нямаше смисъл да го крие, след като вестта скоро щеше да плъзне сред Варден.
	Затова й каза. Описа накратко станалото и се помъчи да представи падането на стената по-скоро като дребно неудобство, отколкото като нещо, което едва не го бе убило. Въпреки това откри, че му е трудно да описва случката, затова говореше със запъване, търсейки подходящите думи. Когато свърши, се умълча, разстроен от спомена.
	— Поне не си пострадал — каза Катрина.
	Той се зае да човърка една пукнатина на ръба на халбата.
	— Не.
	Плискането на вода спря и той усети, че е вперила поглед в него.
	— Изправял си се и срещу далеч по-големи опасности.
	— Ами, да… предполагам.
	Гласът й стана по-нежен.
	— Тогава какво те тревожи? — Когато той не отвърна, Катрина продължи: — Нищо не е толкова ужасно, че да не можеш да ми го кажеш, Роран. Знаеш това.
	Нокътят на десния му палец се нащърби, когато зачовърка пак халбата. Той го потърка няколко пъти в показалеца си.
	— Когато стената падна, си помислих, че ще умра.
	— Всеки би си го помислил.
	— Да, но работата е там, че аз нямах нищо против. — Той я погледна измъчено. — Не разбираш ли? Аз се предадох. Когато осъзнах, че не мога да избягам, го приех смирено, като агне, поведено на заколение, и… — Неспособен да продължи, той пусна халбата и зарови лице в ръцете си. Буцата в гърлото затрудняваше дишането му. После усети пръстите на Катрина да докосват леко рамото му. — Предадох се — изръмжа той, ядосан и отвратен от себе си. — Просто престанах да се боря… За теб… За детето ни. — Думите го задавиха.
	— Шшшт, шшшт — прошепна тя.
	— Никога по-рано не съм се предавал. Нито веднъж… Дори когато Ра’зак те отвлякоха.
	— Знам, че не си.
	— На тези битки трябва да се сложи край. Не мога да продължавам така… Не мога… Аз… — Той вдигна глава и с ужас видя, че тя също бе на ръба да заплаче. Стана и я сграбчи в обятията си. — Съжалявам — прошепна. — Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам… Няма да се повтори. Никога повече. Имаш думата ми.
	— Това изобщо не ме интересува — рече приглушено Катрина, притиснала глава към рамото му.
	Отговорът й го нарани.
	— Знам, че бях слаб, но думата ми все още би трябвало да означава нещо за теб.
	— Нямах предвид това! — възкликна тя и се отдръпна, за да го погледне обвинително. — Понякога си такъв глупак, Роран.
	Той се усмихна слабо.
	— Знам.
	Катрина сплете ръце зад врата му.
	— Мнението ми за теб няма да се промени, независимо какво си помислил, когато стената е рухнала. Важното е, че си още жив… Не си можел да направиш нищо, когато стената е паднала, нали?
	Той поклати глава.
	— Значи няма от какво да се срамуваш. Ако си можел да го предотвратиш или да избягаш, а не си го направил, тогава щеше да загубиш уважението ми. Но ти си направил всичко възможно и когато си видял, че няма какво повече да сториш, си се примирил със съдбата си и не си негодувал безсмислено срещу нея. Това е мъдрост, а не слабост.
	Той се наведе и я целуна по челото.
	— Благодаря ти.
	— Ако питаш мен, ти си най-храбрият, най-силният и най-милият мъж в цяла Алагезия.
	Този път той я целуна по устата. Тя се засмя леко, освобождавайки натрупаното напрежение, и двамата останаха прегърнати, полюшвайки се леко, сякаш танцуваха на музика, която чуваха само те.
	След това Катрина го отблъсна игриво и отиде да си довърши прането. Роран седна обратно на пъна. За първи път от битката насам се чувстваше добре, въпреки множеството си болежки.
	Гледаше как покрай палатката им минават хора, коне, а от време на време и някое джудже или ургал, и си отбелязваше наум раните им и състоянието на оръжията и броните им. Опита се да прецени какво е общото настроение сред Варден, но стигна само до заключението, че всички, освен ургалите, се нуждаят от сън и свястна храна, и че всички, включително и ургалите — даже най-вече те — трябва да се изтъркат от главата до петите с четка от свинска четина и кофа сапунена вода.
	Наблюдаваше и Катрина и видя как, докато работеше, първоначалното й добро настроение постепенно помръкна и тя стана още по-раздразнителна. Продължаваше да търка ли търка няколко петна, но без особен успех. Навъси се и започна да издава тихи звуци на недоволство.
	Накрая, когато плесна мокрия плат върху дъската, при което се разлетяха пръски пяна на няколко стъпки във въздуха, и се наведе над коритото със силно стиснати устни, Роран се надигна от пъна и отиде при нея.
	— Дай на мен — каза той.
	— Не ти приляга — промърмори тя.
	— Глупости. Върви да седнеш, аз ще довърша… Хайде, върви.
	Катрина поклати глава.
	— Не. Ти трябва да си почиваш, а не аз. Пък и това не е мъжка работа.
	Роран изсумтя презрително.
	— Кой казва, че не е? Мъжка или женска, трябва да бъде свършена. Хайде, върви да седнеш, ще се почувстваш по-добре.
	— Добре съм, Роран.
	— Не бъди глупава. — Той се опита да я избута нежно от коритото, но тя отказа да помръдне.
	— Не е правилно — запротестира Катрина. — Какво ще си помислят хората? — Махна с ръка към множеството, сновящо по калния път край палатката им.
	— Да си мислят каквото щат. Аз съм се оженил за теб, а не те. Ако мислят, че да ти помагам ме прави по-малко мъж, значи са глупаци.
	— Но…
	— Никакво _но_. Мърдай. Къш. Махай се оттук.
	— Но…
	— Няма да спорим. Ако не отидеш да седнеш, ще те занеса и ще те вържа за онзи пън.
	Весело изражение смени мръщенето й.
	— Нима?
	— Да. А сега върви! — Когато тя неохотно отстъпи от коритото, Роран въздъхна раздразнено. — Ама голям си инат!
	— Говори за себе си! Би могъл да даваш уроци и на някое магаре.
	— Не, аз не съм инат. — Той разкопча колана си, свали ризницата и я окачи на предния кол на палатката, после смъкна ръкавиците и запретна ръкавите на туниката си. Въздухът бе хладен, а превръзките направо студени — бяха изстинали, докато лежаха на дъската, — но той нямаше нищо против, защото водата бе топла и скоро и те се затоплиха. Около китките му се събираше пяна от многоцветни мехурчета, докато търкаше плата напред-назад по грапавата дъска.
	Роран хвърли поглед към Катрина и с удоволствие видя, че тя си почива на пъна, поне доколкото човек можеше да си почива на толкова груб стол.
	— Искаш ли чай от лайка? — попита тя. — Гертруде ми даде малко пресни стръкове тази сутрин. Мога да приготвя цяло котле за двама ни.
	— Хубаво би било.
	Между тях се възцари приятна тишина, докато той продължаваше да пере. Тази дейност го караше да се чувства добре; харесваше му да прави с ръцете си нещо друго, освен да върти чука, а близостта на жена му го изпълваше с дълбоко чувство на задоволство.
	Тъкмо изцеждаше последното парче плат, а прясно налетият чай го чакаше до Катрина, когато чу някой да ги вика по име от другата страна на пътя. На Роран му отне минута, преди да осъзнае, че това е Балдор, който тичаше към тях през калта, криволичейки между хората и конете. Носеше кожена престилка и дебели, дълги до лакътя ръкавици, оцапани със сажди и толкова протрити, че пръстите им бяха станали твърди, гладки и лъскави като полирани черупки на костенурка. Косата му бе хваната назад с ивица кожа, а челото му бе намръщено. Балдор беше по-нисък от баща си Хорст и от по-големия си брат Албриех, но иначе бе широкоплещ и мускулест — резултат от детството, прекарано в ковачницата като помощник на Хорст. Никой от тримата не бе взел участие в днешната битка — умелите ковачи бяха прекалено ценни, за да ги излагат на риск — макар че на Роран му се искаше Насуада да им бе позволила, защото бяха способни воини и той знаеше, че може да разчита на тях дори в най-тежките моменти.
	Роран остави прането и избърса ръце, чудейки се какво може да се е случило. Катрина стана от пъна и дойде при него до коритото.
	Когато Балдор стигна до тях, трябваше да почакат няколко секунди да си поеме дъх. После той избъбри припряно:
	— Елате бързо. Мама започна да ражда и…
	— Къде е? — попита рязко Катрина.
	— В нашата палатка.
	Тя кимна.
	— Ще дойдем по най-бързия начин.
	На лицето на Балдор се изписа признателност, той се обърна и хукна обратно.
	Щом Катрина се шмугна в палатката им, Роран изля водата от коритото върху огъня, за да го угаси. Горящото дърво засъска и запука под този потоп и от него се издигна облак пара, която изпълни въздуха с неприятна миризма.
	Страхът и вълнението караха Роран да бърза.
	„Надявам се да не умре“, помисли си той, спомняйки си приказките сред жените за възрастта на родилката и твърде дългата й бременност. Илейн винаги се бе държала мило с него и Ерагон и той я обичаше.
	— Готов ли си? — попита Катрина, като се показа от палатката, увивайки син шал около главата и врата си.
	Роран грабна колана и чука си от мястото, на което висяха.
	— Готов съм. Да вървим.


	Цената на властта

	— Готово, госпожо. Тези няма да ви трябват повече. И толкоз по-добре, бих казала.
	С леко шумолене и последната ивица ленен плат падна от ръцете на Насуада, докато прислужницата й Фарика махаше превръзките. Беше носила такива от деня, в който двамата с Фадауар изпробваха смелостта си един срещу друг в Изпитанието на Дългите ножове.
	Насуада стоеше и се взираше в дългия, парцалив гоблен, нашарен с дупчици, докато Фарика се грижеше за нея. После събра смелост и бавно сведе поглед. Откакто бе спечелила Изпитанието на Дългите ножове, отказваше да погледне раните си; те изглеждаха толкова ужасно, когато бяха пресни, че не можеше да понесе мисълта да ги зърне отново, преди да са се излекували напълно.
	Белезите бяха асиметрични: шест от вътрешната страна на лявата й предмишница и три на дясната. Всички белези бяха дълги десетина сантиметра и бяха съвсем прави, с изключение на най-долния отдясно, където самоконтролът й се бе разколебал и ножът бе кривнал, издълбавайки назъбена линия, два пъти по-дълга от другите. Кожата около белезите беше розова и набръчкана, докато самите белези изглеждаха само малко по-светли от останалата й плът, за което бе благодарна. Беше се страхувала, че могат да останат сребристобели, което щеше да ги прави много по-забележими. Те изпъкваха половин милиметър над плътта й, образувайки твърди ръбове, които приличаха досущ на гладки стоманени пръчки, пъхнати под кожата й.
	Насуада изпитваше противоречиви чувства към тези белези. Докато растеше, баща й я бе научил на обичаите на техния народ, но тя бе прекарала целия си живот сред Варден и джуджетата. Единствените ритуали на скитащите племена, които бе наблюдавала, и то рядко, бяха свързани с религията им. Тя никога не се бе стремила да усвои Танца на барабаните, нито да участва в тежкото Назоваване, а още по-малко пък да победи някого в Изпитанието на Дългите ножове. И въпреки това, ето че още млада и красива, вече носеше тези девет големи белега на ръцете си. Разбира се, би могла да заповяда на някой от магьосниците на Варден да ги премахне, но това би означавало да се откаже от победата си в Изпитанието на Дългите ножове и скитащите племена щяха да я отхвърлят като свой суверен.
	Макар да съжаляваше, че ръцете й вече не са гладки и заоблени и няма да привличат възхитените мъжки погледи, тя също така се гордееше с белезите. Те бяха свидетелство за куража й и видим знак за нейната преданост към Варден. Всеки, който я погледнеше, щеше да разбере характера й, и тя реши, че това е по-важно за нея от външния вид.
	— Какво мислиш? — попита Насуада и протегна ръце към крал Орин, който стоеше пред отворения прозорец и се взираше към града навън.
	Той се обърна и се навъси. Очите под сбърченото му чело бяха мрачни. Беше сменил бронята, която носеше по-рано, с дебела червена туника и роба, поръбена с бял хермелин.
	— Смятам, че са неприятни за гледане — отвърна кралят и отново насочи вниманието си към града. — Покрий се; не подобава да се показваш така в изискано общество.
	Насуада продължи да оглежда ръцете си още няколко секунди.
	— Не, не мисля, че ще го направя. — Подръпна дантелените маншети на късите си ръкави, за да ги изпъне, а след това освободи Фарика. Мина по разкошния, изтъкан от джуджета, килим по средата на стаята и отиде при Орин, който оглеждаше пострадалия от битката град. С удоволствие видя, че всички пожари покрай западната стена, с изключение на два, са потушени. После премести очи към краля.
	В краткото време, откакто Варден и сурданците бяха започнали атаката си срещу Империята, Насуада бе наблюдавала как Орин става все по-сериозен. Първоначалният му ентусиазъм и ексцентричност бяха изчезнали, заменени от мрачно излъчване. Отначало тя бе приветствала тази промяна, защото бе сметнала, че той става по-зрял, но с напредването на войната започнаха да й липсват разпалените дискусии по естествена философия, както и другите му чудатости. Със закъснение осъзна, че те често бяха разведрявали деня й, макар понякога да ги бе намирала за вбесяващи. Нещо повече, промяната го бе направила по-опасен съперник; в сегашното му настроение тя лесно можеше да си представи как се опитва да я измести като водач на Варден.
	„Дали бих могла да съм щастлива, ако се омъжа за него?“ — запита се тя. Орин имаше приятна външност. Носът му бе дълъг и тънък, но челюстта му бе силна, а устата му — деликатно оформена и изразителна. От годините на военно обучение фигурата му бе станала привлекателна. Интелигентността му не подлежеше на съмнение, а и характерът му бе в общи линии мил. Ако обаче не бе крал на сурданците и ако не представляваше толкова голяма заплаха за поста й и за независимостта на Варден, тя знаеше, че изобщо не би обмисляла възможността да сключат брак. „Дали от него ще излезе добър баща?“
	Орин подпря ръце на тесния каменен перваз и без да се обръща към нея, каза:
	— Трябва да разтрогнеш договора си с ургалите.
	Тези думи я свариха неподготвена.
	— Така ли? И защо?
	— Защото ни вредят. Хора, които иначе биха се присъединили към нас, ни проклинат, задето сме се съюзили с чудовища, и отказват да сложат оръжие, когато се появим пред домовете им. Съпротивата на Галбаторикс им се струва оправдана и разумна заради нашето съглашение с ургалите. Обикновените хора не разбират защо сме обединили сили с тях. Не знаят, че самият Галбаторикс ги е използвал, нито пък, че ги е подлъгал да нападнат Тронхайм под командването на една Сянка. Не можеш да обясниш тези тънкости на един уплашен фермер. Той разбира само, че тварите, от които цял живот се е страхувал и е мразил, маршируват към дома му, водени от гигантски озъбен дракон и Ездач, който прилича повече на елф, отколкото на човек.
	— Имаме нужда от подкрепата на ургалите — рече Насуада. — Войниците ни и без това са прекалено малко.
	— Не са ни чак толкова необходими. Знаеш, че съм прав; защо иначе щеше да им забраниш да участват в щурма на Белатона? Защо иначе щеше да им заповядаш да не влизат в града? Не е достатъчно да ги държиш настрана от бойното поле, Насуада. Вестта за тях въпреки това се разпространява. Единственият начин да оправиш нещата е да сложиш край на тази злощастна идея, преди да ни е причинила още повече вреда.
	— Не мога.
	Орин се обърна към нея и лицето му се изкриви от гняв.
	— Хора умират заради това, че реши да приемеш помощта на Гарцвог. Моите хора, твоите хора, жителите на Империята… умират и биват погребвани. Този съюз не си заслужава да ги жертваш и убий ме, не разбирам защо продължаваш да държиш на него.
	Тя не можа да издържи погледа му — напомняше й твърде силно за самообвиненията, които толкова често я мъчеха, докато се опитваше да заспи. Вместо това се взря в пушека, издигащ се от една кула в края на града. После каза бавно:
	— Държа на това, защото се надявам, че като запазим съюза си с ургалите, ще спасим живота на повече хора, отколкото ще ни струва той… Ако победим Галбаторикс…
	Орин издаде невярващо възклицание.
	— Това в никакъв случай не е сигурно — каза тя. — Знам го. Но трябва да вземем предвид тази възможност. Ако го победим, на нас ще се падне задачата да помогнем на расата си да се съвземе от този конфликт и да изгради нова, силна държава от пепелта на Империята. А това ще включва и осигуряването на мир след сто години вражда. Няма да сваля Галбаторикс само за да дам възможност на ургалите да ни нападнат, когато сме най-слаби.
	— Те пак може да го сторят. По-рано винаги са го правили.
	— Добре де, какво друго можем да направим? — попита раздразнено Насуада. — Трябва да се помъчим да ги опитомим. Колкото по-здраво ги обвързваме с каузата си, толкова по-малко вероятно е да се обърнат срещу нас.
	— Ще ти кажа какво да направиш — изръмжа той. — Прогони ги. Скъсай договора с Нар Гарцвог и го отпрати заедно с неговите овни. Ако спечелим тази война, можем да договорим нов мир с тях, и тогава ще сме в положение да диктуваме каквито условия си пожелаем. Или още по-добре, изпрати Ерагон и Сапфира с един батальон хора в Гръбнака да ги изтрият от лицето на земята веднъж завинаги, както е трябвало да сторят Ездачите още преди векове.
	Насуада го изгледа невярващо.
	— Ако разтрогна договора ни с ургалите, те вероятно ще са толкова ядосани, че ще ни нападнат веднага, а ние не можем да се борим едновременно и с тях, и с Империята. Би било върховна глупост да си навлечем това. Щом елфите, драконите и Ездачите, с цялата им мъдрост, са решили да търпят съществуването на ургалите, макар че са можели да ги унищожат с лекота, значи и ние трябва да последваме примера им. Те са знаели, че ще бъде грешка да изтребят всички ургали, и ти също трябва да го разбереш.
	— Мъдрост ли? Ха! Като че ли тяхната „мъдрост“ им е донесла нещо хубаво! Чудесно, остави някои от ургалите живи, но избий достатъчно от тях, за да не смеят да се покажат от свърталищата си поне още сто години!
	Нескритата болка в гласа му и напрежението, изписано върху лицето му, озадачиха Насуада. Тя се вгледа по-настойчиво в него, опитвайки се да установи причината за неговата разпаленост. След няколко минути в ума й изникна предположение, което, като се замисли над него, изглеждаше очевидно.
	— Кого си загубил? — попита тя.
	Орин сви юмрук и бавно, колебливо удари с него по перваза, сякаш му се искаше да го фрасне с всичка сила, но не смееше. После го удари още два пъти и накрая отвърна:
	— Един приятел, с когото отраснахме заедно в замъка „Боромео“. Не мисля, че си го виждала някога. Беше лейтенант в моята кавалерия.
	— Как загина?
	— Както можеш да очакваш. Точно бяхме стигнали до конюшните край западната порта и ги прочиствахме, за да можем да ги използваме самите ние, когато някакъв коняр изскочи от едно отделение и го намушка с вила. Когато приклещихме коняря в ъгъла, той крещеше неспирно разни безсмислици за ургалите и че никога нямало да се предаде… Дори глупакът да се бе предал, това нямаше да му помогне. Убих го със собствената си ръка.
	— Съжалявам — каза Насуада.
	Камъните в короната на Орин проблеснаха, когато той кимна признателно.
	— Колкото и да е болезнено това за теб, не можеш да позволиш на скръбта да диктува решенията ти… Не е лесно, знам — знам го отлично, но трябва да бъдеш силен, да надвиеш себе си за доброто на своя народ.
	— Да надвия себе си — рече той с горчив присмех в гласа.
	— Да. От нас се изисква повече, отколкото от обикновените хора; следователно трябва да се стремим да сме по-добри от повечето, ако искаме да бъдем достойни за тази отговорност… Не забравяй, ургалите убиха баща ми, но това не ме възпря да изкова съюз, който може да помогне на Варден. Няма да допусна нищо да ми попречи да правя онова, което е най-добро за тях и за армията ни като цяло, независимо колко болезнено може да е то. — Тя вдигна ръце, показвайки му отново белезите си.
	— Значи това е отговорът ти? Няма да скъсаш отношенията си с ургалите?
	— Не.
	Орин прие тази вест с хладнокръвие, което я смути. После впи ръце в перваза и продължи да се взира в града. Пръстите му бяха украсени с четири големи пръстена, един, от които носеше кралския печат на Сурда, изсечен върху аметист: елен със стръкове имел, виещи се между краката му, застанал над арфа, а от другата страна — висока укрепена кула.
	— Ако не друго — каза Насуада, — поне не срещнахме войници, които да са омагьосани да не изпитват болка.
	— Имаш предвид смеещите се мъртъвци — промърмори кралят, използвайки названието, което тя знаеше, че се е разпространило сред Варден. — Да, нито Муртаг или Торн, което ме притеснява.
	Известно време и двамата мълчаха. После тя попита:
	— Как мина експериментът ти снощи? Успешен ли беше?
	— Бях прекалено уморен, за да го направя. Вместо това си легнах.
	— Аха.
	След още няколко минути двамата с мълчаливо съгласие отидоха до писалището, сложено до едната стена. То бе покрито с купчини листове, дъсчици и свитъци. Насуада огледа обезсърчаващия хаос и въздъхна. Само преди половин час писалището беше празно, разчистено от помощниците й.
	Тя се съсредоточи върху твърде познатия доклад, който лежеше най-отгоре — приблизителна оценка на броя на пленниците, взети от Варден при обсадата на Белатона. Имената на важните личности бяха отбелязани с червено мастило. Двамата с Орин бяха обсъждали числата, когато Фарика дойде да свали превръзките й.
	— Не се сещам за никакъв начин да се измъкнем от тази бъркотия — призна Насуада.
	— Бихме могли да наберем стражи от местните хора. Тогава няма да ни се наложи да оставяме толкова много от нашите воини.
	Тя вдигна доклада.
	— Може би, но ще ни е трудно да открием такива, каквито ни трябват, а заклинателите ни вече са опасно преуморени…
	— Ду Врангр Гата откри ли начин да се наруши клетва, изречена на древния език? — поинтересува се Орин. Когато Насуада му отвърна отрицателно, той попита: — Постигнали ли са изобщо някакъв напредък?
	— Нищо, което да ни е от практическа полза. Питах дори елфите, но и те през целия си дълъг живот не са имали по-голям успех, отколкото ние през последните няколко дни.
	— Ако не намерим решение, и то скоро, може да загубим войната — рече кралят. — Само заради това.
	Насуада потърка слепоочията си.
	— Знам. — Преди да напусне закрилата на джуджетата във Фардън Дур и Тронхайм, тя се бе опитвала да предугади всяка трудност, с която биха могли да се сблъскат Варден, щом започнат офанзивата си. Но тази, пред която бяха изправени сега, я бе изненадала напълно.
	Проблемът се появи за първи път след Битката в Пламтящите равнини, когато стана ясно, че всички офицери в армията на Галбаторикс, а и повечето обикновени войници, са били принудени да се врекат във вярност на Галбаторикс и Империята на древния език. Двамата с Орин бързо бяха осъзнали, че никога няма да могат да се доверят на тези хора, поне докато Галбаторикс и Империята съществуваха, а може би и след като бъдеха унищожени. В резултат на това не можеха да приемат желаещите да дезертират и да се присъединят към Варден, от страх какво ли биха могли да сторят, принудени от клетвата им.
	По онова време Насуада не се бе разтревожила кой знае колко. Пленниците бяха една от реалностите на войната и тя вече се бе договорила с крал Орин да ги пратят в Сурда, където да бъдат впрегнати в строежа на пътища, трошене на камъни, копаене на канали и друга тежка работа.
	Едва когато Варден завзеха град Фейнстер, тя осъзна цялата сериозност на проблема. Там агентите на Галбаторикс бяха изтръгвали клетви за вярност не само от войниците, но също така и от благородниците, от много чиновници на тяхна служба, както и от наглед случайно подбрани обикновени хора из целия град, и Насуада подозираше, че Варден са пропуснали да идентифицират доста от тях. Но онези, за които знаеше, трябваше да бъдат държани под ключ, за да не действат подмолно против тях. Поради тази причина се оказа далеч по-трудно, отколкото очакваше, да намери хора, на които може да се вярва и които искат да работят за Варден.
	След като се налагаше да държат толкова много затворници, Насуада нямаше друг избор, освен да остави във Фейнстер два пъти повече воини, отколкото възнамеряваше. А при толкова арестувани градът беше на практика осакатен и тя бе принудена да отклони крайно необходими провизии от главните войски на Варден, за да не позволи хората в него да гладуват. Това положение на нещата не можеше да продължи дълго и сега, когато вече владееха и Белатона, само щеше да се влоши.
	— Жалко, че джуджетата ги няма още — рече Орин. — Помощта им щеше да ни дойде добре.
	Насуада се съгласи. В момента с Варден имаше само няколкостотин джуджета; останалите се бяха върнали във Фардън Дур за погребението на своя загинал крал Хротгар и за да изчакат вождовете на клановете им да изберат негов наследник — постъпка, която тя бе проклинала безчет пъти оттогава. Беше се опитала да убеди джуджетата да назначат регент, докато войната свърши, но те бяха непреклонни като скала и бяха настояли да проведат вековните си церемонии, макар това да означаваше да напуснат Варден посред военната им кампания. Както и да е, сега джуджетата вече бяха избрали своя нов крал — племенника на Хротгар, Орик, — и бяха потеглили от далечните планини Беор, за да се присъединят отново към Варден. В същия този момент крачеха през просторните равнини северно от Сурда, някъде между езерото Тюдостен и река Джиет.
	Насуада се зачуди дали ще бъдат във форма да се бият, когато пристигнат. Джуджетата по принцип бяха по-яки от хората, но бяха прекарали по-голямата част от последните два месеца накрак, а това можеше да изтощи дори най-издръжливите създания.
	„Сигурно им е писнало да гледат един и същ пейзаж отново и отново“ — помисли си тя.
	— Вече имаме толкова много пленници. А след като завземем Драс-Леона… — Тя поклати глава.
	Орин изведнъж се оживи.
	— Ами ако подминем Драс-Леона? — Той затършува из хартиите на бюрото, докато откри голяма джуджешка карта на Алагезия, и я разгъна върху купчините книжа. Издутините придаваха необичайна топография на земята: върхове на запад от Ду Велденварден; вдлъбнатина с формата на паница на мястото на планините Беор; каньони и проломи в пустинята Хадарак и вълнообразни хълмове в най-северния край на Гръбнака, които бяха образувани от наредените отдолу свитъци. — Виж. — Той прокара със средния си пръст линия от Белатона към столицата на Империята, Уру’баен. — Ако тръгнем право натам, изобщо няма да се приближим до Драс-Леона. Трудно ще е да вземем разстоянието наведнъж, но можем да го направим.
	Насуада нямаше нужда да обмисля предложението му; вече бе разглеждала тази възможност.
	— Рискът ще е твърде голям. Галбаторикс пак може да ни нападне с войниците, разположени в Драс-Леона — които, ако се вярва на шпионите ни, не са никак малко, — и тогава ще трябва да отбиваме атаки от две посоки едновременно. Не се сещам за по-бърз начин да загубиш една битка или война. Не, трябва да превземем Драс-Леона.
	Орин призна правотата й с леко кимване.
	— Значи трябва да върнем хората си от Ароус. Нужен ни е всеки войник, ако искаме да продължим.
	— Знам. Смятам да се погрижа обсадата да свърши до края на седмицата.
	— Не и като пратиш там Ерагон, надявам се.
	— Не, имам друг план.
	— Добре. А междувременно какво да правим с тези пленници?
	— Каквото сме правили и преди: стражи, огради, катинари. Можем също така да им направим заклинания, които да ограничават движението им, за да не се налага да ги охраняваме толкова зорко. Не виждам никакво друго решение, освен ако не ги изколим до крак, а бих предпочела… — Тя се опита да си представи какво не би направила, за да победи Галбаторикс. — Бих предпочела да не прибягвам към такива… драстични мерки.
	— Да. — Орин се наведе над картата, присвил рамена като лешояд, докато се взираше в драсканиците с избледняло мастило, които очертаваха триъгълника Белатона, Драс-Леона, Уру’баен.
	Остана така, докато Насуада не попита:
	— Има ли още нещо, за което трябва да се погрижа? Йормундур чака заповеди, а Съветът на старейшините е поискал среща с мен.
	— Тревожа се.
	— За какво?
	Орин махна с ръка, обхващайки с жеста цялата карта.
	— Че тази авантюра е била зле замислена от самото начало… Че силите ни и тези на нашите съюзници са опасно разпилени и че ако на Галбаторикс му хрумне да се включи в битката лично, може да ни унищожи с такава лекота, с каквато Сапфира би унищожила стадо кози. Цялата ни стратегия зависи от това да успеем да уредим среща между Галбаторикс, Ерагон, Сапфира и колкото заклинатели успеем да съберем. Само малка част от тях в момента са в редиците ни и няма да можем да струпаме останалите на едно място, докато не стигнем до Уру’баен и не се срещнем с кралица Исланзади и нейната армия. До тогава оставаме печално уязвими за атака. Поемаме голям риск, залагайки на предположението, че надменността на Галбаторикс ще му попречи да се намеси, докато капанът ни не се затвори около него.
	Насуада споделяше неговите тревоги. Но беше по-важно да укрепи увереността на Орин, отколкото да му съчувства, защото, ако неговата решимост отслабнеше, това щеше да му попречи да си изпълнява задълженията и би подкопало морала на хората му.
	— Ние не сме съвсем беззащитни — каза тя. — Вече не. Сега разполагаме с даутдаерта, а мисля, че с него наистина бихме могли да убием Галбаторикс и Шруйкан, ако решат да напуснат границите на Уру’баен.
	— Може би.
	— Освен това, няма полза да се притесняваме. Не можем да ускорим пристигането на джуджетата или придвижването си към Уру’баен, нито пък да подвием опашка и да избягаме. Така че на твое място не бих се тревожила толкова. Всичко, което можем да направим, е да се постараем да приемем съдбата си с достойнство, каквато и да е тя. Другият вариант е да позволим на мисълта за възможните действия на Галбаторикс да смути и разстрои умовете ни, а това е неприемливо. Отказвам да му дам такава власт над мен.


	Грубо в светлината…

	Разнесе се писък: висок, остър и пронизителен, почти нечовешки тънък и силен.
	Ерагон се напрегна, като че ли някой го бе убол с игла. Беше прекарал по-голямата част от деня, гледайки как хора се бият и умират — самият той бе убил десетки, — но въпреки това не можеше да не се притеснява, докато слушаше мъчителните викове на Илейн. Звуците, издавани от нея, бяха тъй ужасни, че бе започнал да се чуди дали тя ще преживее раждането.
	До бурето, което му служеше за стол, клечаха Албриех и Балдор и скубеха опърпаните стръкчета трева между обувките си. Дебелите им пръсти късаха с методично усърдие всяко стъбло и листенце, преди да посегнат към следващото. Пот лъщеше по челата им, а очите им бяха пълни с гняв и отчаяние. От време на време разменяха погледи или се взираха през пътя към палатката, където бе майка им, но иначе седяха вторачени в земята и не обръщаха внимание на нищо около себе си.
	На няколко стъпки оттам Роран също седеше на едно буре, полегнало настрана, което се клатушкаше при всяко негово движение. По края на калния път се бяха събрали няколко десетки души от Карвахол, предимно приятели на Хорст и синовете му или мъже, чиито жени помагаха на лечителката Гертруде в грижите й за Илейн. Зад тях се издигаше Сапфира. Шията й се бе извила като обтегнат лък, крайчецът на опашката й потрепваше, сякаш бе тръгнала на лов, а рубиненочервеният й език постоянно се стрелкаше от устата й, за да вкуси въздуха, търсейки миризми, които биха могли да й дадат информация за Илейн и нероденото й дете.
	Ерагон разтриваше един мускул на лявата ръка. Чакаха вече няколко часа и бе започнало да се здрачава. Дълги черни сенки се простираха от всяко нещо на изток, като че ли се опитваха да докоснат хоризонта. Въздухът бе захладнял и около тях се стрелкаха комари и водни кончета от близката река Джиет.
	Още един писък разцепи тишината.
	Мъжете се размърдаха неспокойно, направиха жестове за прогонване на лошия късмет и замърмориха един на друг. Думите им бяха предназначени само за най-близко стоящите, но Ерагон можеше да ги чуе съвсем ясно. Те си шепнеха за трудната бременност на Илейн; някои важно заявяваха, че ако не роди скоро, ще стане прекалено късно да спасят нея или детето. Други казваха неща от рода на „Дори и в най-добрите времена е тежко човек да загуби жена си, камо ли пък тук и сега“ или „Жалко, наистина жалко…“. Някои хвърляха вината за бедите на Илейн върху Ра’зак или върху събития, случили се по време на пътуването на селяните с Варден. И не един промърмори недоверчива забележка относно факта, че на Аря й бе позволено да помага при раждането.
	— Тя е елф, а не човек — рече дърводелецът Фриск. — Трябва да си стои при своите и да не се пъха, където не е желана. Кой я знае какво всъщност иска, а?
	Ерагон чу това и още много неща, но скри реакциите си и остана спокоен, защото знаеше, че ако селяните разберат колко остър е станал слухът му, това само ще ги смути.
	Бурето под Роран изскърца, когато той се приведе напред.
	— Не мислиш ли, че ние трябва да…
	— Не — каза Албриех.
	Ерагон загърна наметалото по-плътно около себе си. Студът започваше да прониква в костите му. Обаче не му се искаше да си тръгне, преди изпитанието на Илейн да е свършило.
	— Вижте! — възкликна Роран, внезапно развълнуван.
	Албриех и Балдор обърнаха едновременно глави.
	От другата страна на пътя Катрина излезе от палатката, понесла вързоп мръсни парцали. Преди платнището на входа да се спусне отново, Ерагон зърна Хорст и една от жените от Карвахол — не беше сигурен коя точно — да стоят в предния край на леглото на Илейн.
	Без да хвърли дори кос поглед към хората, които я зяпаха, Катрина бързешком отиде до огъня, където жената на Фриск, Изолд, и Нола изваряваха парцали за повторна употреба.
	Бурето изскърца още два пъти, докато Роран се наместваше върху него. Ерагон донякъде очакваше той да тръгне след Катрина, но братовчед му остана на мястото си, както и Албриех, и Балдор. И те, и останалите селяни следяха движенията на Катрина, без да мигат.
	Ерагон направи гримаса, когато въздухът бе пронизан от поредния писък на Илейн, не по-малко сърцераздирателен от тези преди него.
	После покривалото на входа на палатката бе отметнато за втори път и навън се втурна Аря, с голи ръце и разрошена. Косата се вееше около лицето й, когато изтича до трима от единадесетте елфически стражи на Ерагон, които стояха в тъмната сянка зад една близка шатра. В продължение на няколко секунди разговаря припряно с един от тях — елфка със слабо лице, която се казваше Инвидия, — а после забърза обратно.
	Ерагон я настигна, преди да е изминала повече от няколко крачки.
	— Как върви? — попита той.
	— Зле.
	— Защо се бави толкова? Не можеш ли да й помогнеш да роди по-бързо?
	Изражението на Аря, което вече бе напрегнато, стана още по-сурово.
	— Мога. Можех да изкарам с песен детето от утробата й още през първия половин час, но Гертруде и другите жени ми позволяват да използвам само най-простички заклинания.
	— Това е абсурдно! Защо?
	— Защото магията ги плаши, а също и аз.
	— Тогава им кажи, че нямаш лоши намерения. Кажи им го на древния език и те ще са принудени да ти повярват.
	Тя поклати глава.
	— Това само ще влоши нещата. Ще помислят, че искам да ги омагьосам против волята им и ще ме отпратят.
	— Катрина със сигурност…
	— Точно благодарение на нея мога все пак да хвърлям някакви заклинания.
	Илейн изпищя отново.
	— Няма ли да ти позволят поне да облекчиш болката й?
	— Не повече, отколкото съм я облекчила вече.
	Ерагон се завъртя към палатката на Хорст.
	— Сега ще видим тая работа — изръмжа той през стиснати зъби. Една ръка го сграбчи за лакътя и го задържа на място. Озадачен, той се обърна към Аря, търсейки обяснение. Тя поклати глава.
	— Недей. Има обичаи, по-стари от самото време. Ако се намесиш, ще разгневиш и смутиш Гертруде и ще настроиш много от жените от вашето село срещу себе си.
	— Не ме интересува!
	— Знам, но повярвай ми: в момента най-умното, което можеш да направиш, е да чакаш при другите.
	Сякаш за да наблегне на казаното, тя пусна ръката му.
	— Не мога просто да стоя със скръстени ръце и да я оставя да страда!
	— Чуй ме. По-добре е да стоиш настрана. Аз ще помогна на Илейн с каквото мога, обещавам ти го, но не влизай вътре. Ще предизвикаш само спорове и гняв, а сега нямаме нужда от това. Моля те.
	Ерагон се поколеба, после изръмжа с отвращение и вдигна ръце, докато Илейн изпищя още веднъж.
	— Чудесно — каза той и се наведе към Аря, — но каквото и да стане, не позволявай тя или детето да умрат. Не ми пука какво трябва да направиш, но не ги оставяй да умрат.
	Аря го изгледа сериозно.
	— Никога не бих позволила едно дете да пострада — каза тя и тръгна отново към палатката на Хорст.
	Щом се скри вътре, Ерагон се върна при Роран, Албриех и Балдор и се отпусна пак на бурето си.
	— Е? — попита братовчед му.
	Ездачът сви рамене.
	— Правят всичко, каквото могат. Просто трябва да сме търпеливи… Това е.
	— Струва ми се, че тя каза доста повече неща — обади се Балдор.
	— Смисълът бе същият.
	Цветът на слънцето се промени, то стана оранжево, а после алено, докато се приближаваше към линията на хоризонта. Няколкото дрипави облачета, останали на западния небосклон след преминалата буря, също придобиха подобен оттенък. Лястовичи ята прелитаха над главите на хората, вечеряйки с мушици, пеперуди и други насекоми, пърхащи наоколо.
	С времето виковете на Илейн загубиха сила, спадайки от първоначалните писъци с пълно гърло до ниски, сподавени стонове, от които космите по тила на Ерагон настръхваха. Повече от всичко му се искаше да я избави от мъките, но не можеше да се насили да пренебрегне съвета на Аря, затова остана на мястото си, като шаваше неспокойно, гризеше си ноктите и разменяше кратки реплики със Сапфира.
	Когато докосна земята, слънцето се разтече по хоризонта като гигантски спукан жълтък. Сред лястовиците се появиха и прилепи, пляскането на кожестите им криле бе тихо и бързо, но пронизителното им пищене причиняваше болка в ушите на Ерагон.
	После Илейн нададе крясък, който заглуши всеки друг шум в околността — крясък, какъвто Ерагон се надяваше никога повече да не чува.
	За кратко настъпи пълна тишина.
	Тя свърши, когато откъм палатката се разнесе силният пресеклив рев на новородено — прастарият фанфар, оповестяващ появата на нов човек на този свят. Щом чуха звука, Албриех и Балдор се ухилиха широко, същото направиха и Ерагон, и Роран, а няколко от чакащите мъже нададоха радостни възгласи.
	Ликуването им бе кратко. Още докато последните възгласи затихваха, жените в палатката почнаха да вият — остър, сърцераздирателен звук, който накара Ерагон да изстине от ужас. Знаеше какво означава това оплакване — каквото означаваше винаги: че се е случила най-лошата трагедия.
	— Не — промълви той невярващо и скочи от бурето. „Не може да е мъртва. Не може… Аря обеща.“
	Сякаш в отговор на мислите му, елфката отметна платнището на входа и се втурна към него, прекосявайки пътя с невъзможно дълги крачки.
	— Какво стана? — попита Балдор, когато тя забави ход и спря.
	Аря не му обърна внимание и вместо това каза:
	— Ерагон, ела.
	— Какво стана? — възкликна ядосано Балдор и посегна да хване елфката за рамото. Със светкавично движение тя улови китката му и изви ръката му зад гърба, принуждавайки го да се изгърби, все едно беше сакат. Лицето му се изкриви от болка.
	— Ако искаш невръстната ти сестричка да оживее, стой настрана и не се бъркай! — Тя го блъсна, пращайки го в ръцете на Албриех, после се завъртя и закрачи обратно към палатката на Хорст.
	— А какво всъщност стана? — попита Ерагон, като я последва.
	Аря се обърна към него с пламнали очи.
	— Детето е здраво, само че се роди със заешка устна.
	Тогава Ерагон разбра причината за този изблик на скръб у жените.
	Децата, прокълнати със заешка устна, рядко бяха оставяни да живеят; трудно бе да ги хранят и дори родителите да се справеха с това, децата ги чакаше тежка съдба: щяха да ги отбягват, да им се присмиват и нямаше да могат да си намерят подходяща партия за женене. В повечето случаи за всички бе по-добре детето да се е родило мъртво.
	— Трябва да я изцериш, Ерагон — каза Аря.
	— Аз ли? Но аз никога… Защо не го направиш ти? Ти знаеш за лекуването повече от мен.
	— Ако аз променя външността на бебето, хората ще кажат, че съм го откраднала и заменила с друго. Добре знам какви приказки се носят за моята раса, Ерагон — твърде добре. Ако се налага, ще го направя, но детето ще страда заради това цял живот. Ти си единственият, който може да я спаси от тази участ.
	Завладя го паника. Не искаше да е отговорен за живота на още един човек; вече носеше отговорност за твърде много.
	— Трябва да я изцериш — каза настойчиво Аря.
	Ерагон си напомни колко силно милееха елфите за своите деца, както и за децата от всички раси.
	— Ще ми помагаш ли, ако се наложи?
	— Разбира се.
	— _Както и аз_ — обади се Сапфира. — _Нужно ли е изобщо да питаш?_
	— Добре — рече той и стисна дръжката на Бризингър. Беше взел решението си. — Ще го направя.
	Следван от Аря, Ерагон тръгна към палатката и се промуши между покривалата от тежък вълнен плат. От дима на свещите му залютя на очите. Близо до стената се бяха скупчили пет жени от Карвахол. Виенето им му подейства като физически удар. Полюшваха се като изпаднали в транс, деряха дрехите си и скубеха косите си, без да спират да вият. Хорст беше в дъното и спореше с Гертруде. Лицето му бе зачервено, подпухнало и сбръчкано от изтощение. От своя страна, дебеличката лечителка притискаше към гърдите си някакъв вързоп, в който Ерагон предположи, че се намира бебето — макар да не виждаше лицето му, — защото то мърдаше и ревеше, допринасяйки за общата какофония. Пухкавите бузи на Гертруде лъщяха от пот, а косата й бе полепнала към главата й. Голите й до лактите ръце бяха изцапани с различни течности. Катрина бе коленичила на кръгла възглавничка до горната част на постелята и бършеше челото на Илейн с мокра кърпа.
	Ерагон едва успя да познае жената на ковача; лицето й бе изпито и под блуждаещите й очи, които сякаш не можеха да се фокусират, имаше тъмни кръгове. Струйки сълзи се стичаха от ъгълчетата на очите й, минаваха по слепоочията и изчезваха в разчорлената й коса. Устата й се отваряше и затваряше и тя стенеше нечленоразделно. Останалата част от нея бе завита с окървавен чаршаф.
	Нито Хорст, нито Гертруде забелязаха Ерагон, докато не се приближи до тях. Младежът бе пораснал, откакто бе напуснал Карвахол, но Хорст все още се издигаше цяла глава над него. Двамата го погледнаха и върху суровото лице на ковача проблесна искрица надежда.
	— Ерагон! — Той стовари тежката си ръка върху рамото на младежа и се подпря на него, сякаш бе толкова изтощен от събитията, че не можеше да се държи на крака. — Чул си, значи? — Това не беше точно въпрос, но Ездачът все пак кимна. Хорст хвърли бърз поглед към Гертруде и голямата му брада с форма на лопата се размърда насам-натам, когато раздвижи челюсти. Езикът му се подаде между устните, за да ги навлажни. — Можеш ли… можеш ли да направиш нещо за нея, как мислиш?
	— Може би — рече Ерагон. — Ще опитам.
	Протегна ръце. След моментно колебание Гертруде му подаде топлия вързоп и отстъпи. Изглеждаше неспокойна.
	Заровено сред гънките плат се виждаше мъничкото сбръчкано лице на момиченцето. Кожата му бе тъмночервена, очите — подути и затворени, и изглеждаше, че прави някаква гримаса, сякаш бе ядосано от доскорошното лошо отношение към него — реакция, която Ерагон намираше за съвсем оправдана. Най-поразителното у бебето обаче бе широката цепка, простираща се от лявата му ноздра до средата на горната устна. През нея се виждаше розовото му езиче; то лежеше като мек, мокър плужек и потрепваше от време на време.
	— Моля те — рече Хорст. — Ако можеш по някакъв начин…
	Ерагон трепна, когато воят на жените се извиси до особено писклив тон.
	— Не мога да работя тук — каза той.
	Щом се обърна да излезе, Гертруде се обади зад гърба му:
	— Аз ще дойда с теб. С бебето трябва да има някой, който знае как да се грижи за деца.
	Ерагон не искаше Гертруде да му виси над главата, докато се опитва да оправи лицето на момиченцето, и се канеше да й го каже, когато си спомни думите на Аря за размяната на деца. На преобразяването трябваше да присъства някой от Карвахол, на когото останалите селяни имаха доверие, за да може по-късно да ги увери, че детето си е същото.
	— Както искаш — отвърна той, потискайки своите възражения.
	Бебето се размърда в ръцете му и нададе жален плач, щом излязоха от палатката. От другата страна на пътя селяните станаха и започнаха да сочат, а Албриех и Балдор тръгнаха към него. Ерагон поклати глава и те спряха на място и го изпроводиха с безпомощни погледи.
	Аря и Гертруде крачеха от двете страни на младия Ездач, докато той вървеше през лагера към палатката си. Земята трепереше под стъпките на следващата ги Сапфира. Воините по пътя им бързо се отдръпваха, за да ги пропуснат.
	Ерагон се стараеше да върви колкото може по-внимателно, за да не друса бебето. Откъм момиченцето се носеше силен аромат, като от горска трева в горещ летен ден.
	Почти бяха стигнали до целта си, когато той видя детето прорицателка Елва да стои между две редици палатки край пътя и да се взира сериозно в него с големите си виолетови очи. Носеше рокля в черно и лилаво, с дълъг дантелен воал, който бе отметнат над главата й, разкривайки сребристия белег с форма на звезда на челото й, подобен на неговия гедвей игнасия.
	Тя не промълви нито дума, нито пък се опита да го спре или забави. Въпреки това Ерагон разбра предупреждението й, защото самото й присъствие бе укор към него. Веднъж вече той се бе намесил в съдбата на едно новородено и това имаше тежки последици. Не можеше да си позволи да допусне отново такава грешка не само заради вредата, която щеше да нанесе, но и защото, ако го направеше, Елва щеше да стане негов заклет враг. Въпреки цялото си могъщество, младият Ездач се боеше от нея. Нейната способност да надзърта в душите на хората и да усеща всичко, което ги измъчва и тормози, както и да предвижда всичко, което ще ги нарани, я правеше едно от най-опасните същества в цяла Алагезия.
	„Каквото и да стане — помисли си Ерагон, докато влизаше в тъмната си палатка, — не искам да нараня това дете.“ И почувства още по-силна решимост да даде на момиченцето шанс за нормален живот, какъвто обстоятелствата му бяха отказали.


	Приспивна песен

	Слаба светлина от залязващото слънце се процеждаше в палатката на Ерагон. Всичко вътре бе сиво, като изсечено от гранит. С елфическото си зрение той лесно можеше да различи формата на предметите, но знаеше, че Гертруде ще бъде затруднена, затова каза:
	— Наина хвитр ун бьолр — при което във въздуха под върха на палатката се появи меко сияещо бяло кълбо. То не излъчваше доловима топлина, но осветяваше помещението не по-зле от ярък фенер. Ерагон се въздържа да използва в заклинанието думата „Бризингър“, за да не възпламени острието на меча си.
	Чу как Гертруде спря зад него и като се обърна, видя, че тя се взира в светлинката, стиснала здраво торбата, която носеше. Познатото й лице му напомни за дома и за Карвахол и той почувства неочакван прилив на носталгия.
	После жената бавно сведе поглед и срещна очите му.
	— Колко си се променил — каза тя. — Струва ми се, че момчето, над което някога бдях, докато се бореше с треската, отдавна си е отишло.
	— Все още ме познаваш — отвърна младият Ездач.
	— Не, не мисля.
	Думите й го смутиха, но сега не можеше да си позволи да разсъждава над тях, затова ги прогони от ума си и отиде до леглото. Остави новороденото момиченце върху одеялата много, много внимателно, сякаш бе направено от стъкло. То размаха свитото си юмруче към него. Той се усмихна и го докосна с десния си показалец. Момиченцето загука тихичко.
	— Какво смяташ да правиш? — попита Гертруде, докато сядаше на самотния стол до стената на палатката. — Как ще я изцериш?
	— Не съм сигурен.
	В този миг Ерагон забеляза, че Аря не е влязла вътре с тях. Повика я по име и след секунда тя отговори отвън. Гласът й бе приглушен от дебелата тъкан, която ги делеше.
	— Тук съм — каза тя. — И ще чакам тук. Ако имаш нужда от мен, достатъчно е да ми пратиш мислите си и аз ще дойда.
	Ерагон се намръщи леко. Беше разчитал, че Аря ще е до него по време на процедурата, за да му помага в нещата, които не знаеше, и да го поправя, ако допусне някаква грешка.
	„Е, няма значение. Пак мога да й задавам въпроси, ако искам. Само че така Гертруде няма да има повод да подозира, че Аря е направила нещо на детето.“
	Беше смаян какви предпазни мерки взема елфата, за да избегне всякакви съмнения, че момиченцето е подменено, и се зачуди дали някой път не са я обвинявали, че е откраднала нечие дете.
	Рамката на леглото изскърца, когато той се подпря на него и бавно се надвеси над бебето. Лицето му се смръщи още повече. Усещаше как Сапфира гледа през очите му лежащото върху одеялото момиченце, което сега дремеше, сякаш без да усеща околния свят. Езичето му лъщеше в процепа, разделящ горната му устна.
	— _Какво мислиш?_ — попита той.
	— _Не бързай, за да не си захапеш опашката по погрешка._
	Ерагон се съгласи с нея, а после дяволито попита:
	— _А ти някога правила ли си го? Имам предвид, да си захапеш опашката?_
	Тя се въздържа да отговори, но Ездачът долови кратък проблясък на емоции: смесица от образи — дървета, трева, слънце, планината Гръбнака — както и наситената миризма на червени орхидеи и внезапното усещане за прищипване, като че ли някаква врата се бе затръшвала върху опашката й.
	Той се изкиска тихичко под нос, после се съсредоточи върху съставянето на заклинанията, които смяташе, че ще излекуват момиченцето. Това му отне известно време, почти половин час. През по-голямата част от него двамата със Сапфира преглеждаха отново и отново магическите изречения, анализирайки и обсъждайки всяка дума и израз — и даже неговото произношение — в опит да се уверят, че заклинанието ще направи каквото иска Ерагон и нищо повече.
	Насред безмълвния им разговор Гертруде се размърда на стола си и рече:
	— Изглежда си същата като преди. Работата не върви, нали тъй? Няма нужда да криеш истината от мен, Ерагон, едно време съм се справяла с къде по-лоши неща.
	Младият Ездач повдигна вежди и каза меко:
	— Работата още не е започнала.
	Усмирена, Гертруде се отпусна отново на стола. Тя извади от торбата си кълбо жълта прежда, наполовина изплетен пуловер и чифт лъскави брезови игли. Пръстите й заработиха с веща бързина, пъргави и сръчни. Неспирното тракане на иглите успокояваше Ерагон; в детството си често бе слушал този звук и го свързваше със седене до огнището в хладна есенна вечер и слушане как възрастните разправят истории, докато пушат лула или се наслаждават на глътка тъмна бира след обилна вечеря.
	Най-сетне, когато двамата със Сапфир се увериха, че заклинанията са безопасни, и Ерагон бе сигурен, че езикът му няма да се запъне на някой от странните звуци на древния език, той притегли от обединената сила на двете им тела и се приготви да направи първото заклинание.
	Но се поколеба.
	Доколкото му бе известно, когато елфите използваха магия, за да придумат някое дърво или цвете да расте в желаната от тях форма или да променят своето тяло или тялото на някое друго създание, те винаги оформяха заклинанието като песен. Стори му се уместно да направи същото. Обаче познаваше само няколко от многото елфически песни, и то не достатъчно добре, за да възпроизведе точно — или дори прилично — такива сложни и красиви мелодии.
	Затова избра песен от най-дълбоките кътчета на съзнанието си; песен, която леля му Мариан му бе пяла като малък, преди болестта да я отнесе; песен, която жените от Карвахол бяха тананикали на децата си от незапомнени времена, когато ги завиваха за сън: приспивна песен. Нотите бяха простички, лесни за помнене, а мелодията звучеше успокояващо и той се надяваше, че това ще помогне на детето да кротува.
	Започна тихичко, с ниски тонове и остави думите да се леят бавно. Звукът на гласа му изпълни палатката като топлина от огън. Преди да използва магия, той каза на момиченцето на древния език, че е негов приятел, че му мисли доброто и че то трябва да му вярва.
	Сякаш в отговор на това пеленачето се размърда насън и скованото му изражение се отпусна.
	Тогава Ерагон започна да напява първото заклинание: простичка магия, която се състоеше от две кратки изречения. Той ги повтаряше отново и отново като молитва и малкият розов процеп, където се срещаха двете страни на разцепената устна на момиченцето, затрептя и зашава, като че ли някакво спящо създание се размърдваше под повърхността.
	Това, което се опитваше да направи, далеч не беше лесно. Костите на детето, като на всяко новородено, бяха меки и подобни на хрущял и не приличаха на тези на възрастните. Различаваха се от всички кости, които бе оправял, откакто бе с Варден. Трябваше да внимава да не запълни процепа в устната й с кост, плът и кожа на възрастен, защото в такъв случай те нямаше да растат нормално заедно с тялото. Освен това, докато поправяше процепа в небцето и венците на момиченцето, трябваше да измести, заздрави и направи симетрични корените на бъдещите му два предни зъба, което не бе правил досега. Нещата се усложняваха допълнително от факта, че той никога не бе виждал детето без деформацията, така че не бе сигурен как трябва да изглежда устната му. Изглеждаше му като всяко друго бебе: заоблено, пухкаво и безформено. Тревожеше се, че може да му направи лице, което в момента изглежда достатъчно приятно, но с течение на годините ще стане странно и непривлекателно.
	Затова продължи предпазливо, с поредица от дребни изменения, като след всяко от тях спираше, за да прецени резултата. Започна с най-дълбоките слоеве от лицето на момиченцето, с костите и хрущялите, и продължи бавно към повърхността, напявайки през цялото време.
	В един момент и Сапфира затананика заедно с него, както си лежеше отвън. Дълбокият й глас караше въздуха да вибрира. Светлинката под тавана сияеше ту по-ярко, ту по-мъждиво в съответствие със силата на напева й — явление, което Ерагон сметна за изключително любопитно. Реши по-късно да я попита за това.
	Дума след дума, заклинание след заклинание, час след час, нощта отминаваше, макар че младият Ездач не обръщаше внимание на времето. Когато момиченцето заплака от глад, той го подхрани със струйка енергия. Двамата със Сапфира гледаха да не докосват ума му със своите — не знаеха как може да се отрази този контакт на незрялото му съзнание, — но все пак го доближаваха от време на време; на Ерагон то му се виждаше неясно и безформено, кипнало море от несдържани емоции, които караха всичко друго на света да изглежда незначително.
	До него иглите на Гертруде продължаваха да тракат. Ритъмът им се нарушаваше само когато лечителката загубеше броя на бримките или трябваше да се върне малко назад да поправи някоя грешка.
	Бавно, съвсем бавно, процепът във венците и небцето на момиченцето се затвори и те се сляха в едно цяло. Двете страни на заешката й устна се събраха — кожата се движеше като течност — и постепенно се оформи съвсем нормална розова устица, без никакви дефекти.
	Ерагон продължи да се суети, донаглася и тревожи за формата на устната дълго време, докато накрая Сапфира не каза:
	— _Готова е. Остави я на мира._
	И той бе принуден да признае, че не може да подобри повече вида на момиченцето, а само да го влоши.
	Остави приспивната песен да заглъхне. Чувстваше езика си надебелял и сух, гърлото го дращеше. Отблъсна се от леглото и се надигна полуприведен — беше прекалено схванат да се изправи напълно.
	В добавка към магическата светлина, в палатката проникваше и бледо сияние отвън, също както когато бе започнал. Отначало Ерагон се смути — слънцето със сигурност трябваше да е залязло вече, — но после осъзна, че сиянието идва от изток, а не от запад, и разбра.
	— _Нищо чудно, че съм като пребит. Седял съм тук цяла нощ!_
	— _Ами аз?_ — обади се Сапфира. — _Кокалите ме болят не по-малко от твоите._ — Признанието й го изненада; тя рядко се оплакваше от неудобствата си, колкото и големи да бяха. Изглежда, битката й се бе отразила по-тежко, отколкото личеше на пръв поглед. Щом Ерагон стигна до това заключение и Сапфира го усети, тя се отдръпна леко от съзнанието му и рече: — _Уморена или не, все още мога да смачкам всички войници, които Галбаторикс изпрати срещу нас._
	— _Знам._
	Гертруде прибра плетката в торбата си, стана и се заклатушка към леглото.
	— Никога не съм си мислела, че ще видя подобно нещо — каза тя. — Най-малко пък от теб, Ерагон Бромсон. — После се втренчи любопитно в него. — Бром беше твой баща, нали?
	Ерагон кимна и отвърна дрезгаво:
	— Да, беше.
	— Изглежда ми някак подобаващо.
	На Ерагон не му се искаше да обсъжда този въпрос по-нашироко, затова просто изсумтя и угаси магическата светлинка с бегъл поглед и мисъл. В палатката моментално се спусна мрак, нарушаван единствено от виделината навън. Очите му се приспособиха към промяната по-бързо от тези на Гертруде; тя мигаше, мръщеше се и въртеше глава насам-натам, сякаш не бе сигурна къде е застанал той.
	Бебето бе топло и му се стори тежко, когато го вдигна. Младият Ездач не бе сигурен дали умората му се дължеше на направената магия, или на дългото време, което му бе отнела задачата.
	Взря се в момиченцето и внезапно изпитал нужда да го защити, промълви:
	— Се оно вайсе илиа. „Бъди щастлива.“ — Това не бе заклинание, или поне не истинско, но той се надяваше, че може би ще й помогне да избегне част от нещастията, които сполетяваха толкова много хора. А ако не, надяваше се, че поне ще я накара да се усмихне.
	Така и стана. Широка усмивка плъзна по мъничкото й личице и тя с голям ентусиазъм каза:
	— Гу!
	Ерагон също се усмихна, после се обърна и излезе навън.
	Когато отметна платнището на входа, видя, че малка група се е събрала в полукръг пред палатката. Някои стояха, други седяха, трети клечаха. Повечето ги познаваше от Карвахол, но Аря и останалите елфи също бяха там — малко встрани от другите, — както и няколко воини на Варден, чиито имена не знаеше. Зърна Елва да се спотайва зад една близка палатка. Черният й дантелен воал бе спуснат и скри ваше лицето й.
	Младият Ездач осъзна, че тази група сигурно чака от часове, а той изобщо не бе усетил присъствието им. Макар да се намираше в безопасност, защото Сапфира и елфите бдяха над него, това не бе извинение, че си е позволил да се отпусне така.
	„Трябва да внимавам повече“ — каза си той.
	Най-отпред в тълпата стояха Хорст и синовете му. Изглеждаха притеснени. Челото на Хорст се свъси, щом зърна вързопа в ръцете на Ерагон, и той отвори уста да каже нещо, но от нея не излезе никакъв звук.
	С тържествена официалност младият Ездач отиде до ковача и обърна момиченцето, така че той да може да види лицето му. За миг Хорст не помръдна, после очите му заблестяха от сълзи и на лицето му се изписа такава радост и облекчение, че човек би могъл да ги сбърка със скръб.
	Докато подаваше бебето на ковача, Ерагон каза:
	— По ръцете ми има прекалено много кръв за такава работа, но се радвам, че можах да помогна.
	Хорст докосна с пръст горната устна на детето и поклати глава.
	— Не мога да повярвам… Не мога да повярвам. — Погледна към младия Ездач. — Двамата с Илейн сме ти вечно задължени. Ако…
	— Нищо не ми дължите — рече тихо Ерагон. — Аз просто направих каквото би сторил всеки, ако имаше тази възможност.
	— Само че ти си този, който я изцери, затова съм благодарен на теб.
	Младежът се поколеба, после кимна леко, приемайки благодарностите на Хорст.
	— Как ще я кръстите?
	Ковачът засия, вперил поглед в дъщеря си.
	— Ако Илейн не възразява, мисля, че можем да я кръстим Надежда.
	— Надежда… Хубаво име. — _Пък и нима не се нуждаем от малко надежда в живота си?_ — А как е Илейн?
	— Уморена, но иначе е добре.
	После Албриех и Балдор се приближиха до баща си, взирайки се в новородената си сестричка, а също и Гертруде, която бе излязла от палатката малко след Ерагон. След като срамежливостта ги напусна, и останалите селяни се присъединиха към тях. Дори групата любопитни воини се скупчиха около Хорст, протягайки шии в опит да зърнат момиченцето.
	След малко елфите отпуснаха скръстените си дълги ръце и също се приближиха. Щом ги видяха, хората бързо се отдръпнаха встрани, разчиствайки път до Хорст. Ковачът се вцепени и издаде челюстта си като булдог, докато елфите един по един се навеждаха да огледат бебето, а понякога му прошепваха и дума-две на древния език. Те сякаш не забелязваха подозрителните погледи, които им хвърляха селяните, или това не ги интересуваше.
	Когато на опашката бяха останали само трима елфи, Елва изскочи иззад палатката, където се криеше, и се нареди зад тях. Не й се наложи да чака дълго, преди да дойде нейният ред да застане пред Хорст. Макар и неохотно, ковачът свали ръцете си по-надолу и присви колена, но въпреки това бе толкова по-висок от Елва, че се наложи момичето да се повдигне на пръсти, за да види бебето. Ерагон затаи дъх, докато тя се взираше в доскоро деформираното дете, неспособен да разгадае реакцията й през воала.
	След няколко секунди Елва стъпи отново на цяло ходило и тръгна с решителна крачка по пътя, който минаваше покрай палатката на младия Ездач. На известно разстояние оттам спря и се обърна към него. Той наклони глава и повдигна въпросително едната си вежда.
	Тя кимна отсечено и продължи по пътя си.
	Докато Ерагон я гледаше как се отдалечава, Аря се промъкна без шумно до него.
	— Трябва да се гордееш с това, което постигна — прошепна тя. — Детето е здраво и добре оформено. Дори най-умелите ни заклинатели не могат да обогатят повече магическите ти познания. Ти даде на това момиченце велик дар — лице и бъдеще — и то никога няма да го забрави, сигурна съм… Никой от нас няма да го забрави.
	Ерагон видя, че и тя, и елфите го гледат с ново уважение, но за него най-голямо значение имаха възхитата и одобрението на Аря.
	— Разполагах с най-добрите учители — отвърна със също толкова тих глас. Тя не оспори твърдението му. Двамата заедно гледаха как селяните се суетят около Хорст и дъщеря му, бъбрейки оживено. Без да сваля очи от тях, Ерагон се наведе към елфата и каза: — Благодаря ти, че помогна на Илейн.
	— Няма защо. Би било нехайство от моя страна да не го направя.
	Ковачът се обърна и внесе бебето в палатката си, за да може жена му да види новородената си дъщеря, но групата хора не даваше при знаци, че ще се разпръсне. Когато му дойде до гуша да стиска ръце и да отговаря на въпроси, младият Ездач си взе довиждане с Аря, скри се в палатката си и завърза платнището зад себе си.
	— _Освен ако не ни нападнат, през следващите десет часа не искам да виждам никого, дори и Насуада_ — каза той на Сапфира и се хвърли на леглото. — _Би ли предала това на Бльодгарм, моля те?_
	— _Разбира се_ — отвърна тя. — _Почивай си, мъничкият ми, и аз ще направя същото._
	Ерагон въздъхна и покри лицето си с ръка, за да затули утринната светлина. Дишането му се забави, умът му се отнесе и скоро го погълнаха странните видения и звуци на неговите сънища наяве — реални и все пак въображаеми; ярки и все пак прозрачни, сякаш бяха изградени от цветно стъкло — и за известно време той успя да забрави за отговорностите си и за мъчителните преживявания от последния ден. А в сънищата му непрестанно звучеше приспивната песен, като шепот на вятъра, получута-полузабравена, и го унасяше в детински покой, носейки му спомени за дома.


	Няма отдих за уморените

	Пред стаята в замъка, където Насуада бе устроила своята щабквартира, стояха на пост две джуджета, двама мъже и двама ургали — членове на личната й гвардия „Нощните ястреби“. Те се взираха с безизразни погледи в Роран. В отговор и той се втренчи в тях със същата невъзмутимост.
	И по-рано бяха играли тази игра.
	Роран знаеше, че макар лицата им да не издават нищо, стражите в момента обмисляха най-бързия и ефикасен начин да го убият. Знаеше го, защото и той правеше същото по отношение на тях, както винаги.
	„Ще трябва да отстъпя назад колкото се може по-бързо… да ги разпръсна малко — реши той. — Хората ще стигнат до мен първи; те са по-бързи от джуджетата и ще забавят ургалите, които са зад тях… Трябва да им отнема алебардите. Трудно ще е, но мисля, че ще успея — или поне едната. Може да се наложи да хвърля чука си. След като вече имам алебарда, ще мога да държа останалите на разстояние. Джуджетата няма да имат кой знае какъв шанс, но виж, ургалите ще ми създадат проблеми. Грозни копелдаци… Ако използвам онази колона за прикритие, бих могъл да…“
	Обкованата с желязо врата между двете редици стражи се отвори със скърцане. Един 10–12 годишен паж в ярки дрехи излезе и обяви по-високо от необходимото:
	— Лейди Насуада ще ви приеме сега!
	Някои от стражите трепнаха, разсеяха се и погледите им се отклониха за секунда. Роран се усмихна, докато минаваше между тях, за да влезе в стаята, защото знаеше, че колкото и малка да е тази грешка, би му позволила да убие поне двама, преди останалите да успеят да реагират. „До следващия път“ — помисли си той.
	Стаята бе голяма, правоъгълна и оскъдно обзаведена: на пода бе постлан твърде малък килим; на стената вляво висеше тесен, прояден от молци гоблен, а на стената вдясно имаше един-единствен стреловиден прозорец. Ако се изключи това, в стаята нямаше друга украса. В единия ъгъл бе набутана дълга дървена маса, отрупана с книги, свитъци и листове хартия. Около масата стояха безредно няколко масивни стола, тапицирани с кожа, прикрепена с множество потъмнели месингови кабарчета, но нито Насуада, нито дузината хора, суетящи се около нея, си правеха труда да ги използват. Йормундур го нямаше, но Роран познаваше неколцина от присъстващите воини: беше се сражавал под командването на някои от тях, други пък бе виждал в действие по време на битка или бе чувал за тях от хората в своята рота.
	— … и не ме интересува, че от това го „заболява гушата“! — възкликна Насуада и удари с разтворена длан по масата. Чу се силно „пляс“. — Ако не получим тези подкови и даже повече, по-добре да изядем конете, и без това няма да са ни от никаква полза. Ясна ли съм?
	Всички в един глас отговориха утвърдително. Мъжете звучаха малко стреснати, дори засрамени. На Роран му се стори едновременно странно и впечатляващо, че Насуада — една жена — може да вдъхва такъв респект у воините си; респект, който той споделяше. Тя бе една от най-решителните и интелигентни личности, които познаваше, и той беше убеден, че би постигнала успех, където и да се бе родила.
	— А сега вървете — рече Насуада и докато осем от мъжете се изнизваха покрай нея, тя махна на Роран да се приближи към масата. Той изчака търпеливо, докато тя топне перото в мастилницата и надраска няколко реда върху малък свитък. После го подаде на един от пажовете и каза:
	— За джуджето Нархайм. И този път гледай да получиш отговора му, преди да се върнеш, иначе ще те пратя на ургалите да им прислужваш и чистиш.
	— Да, милейди! — рече момчето и хукна, почти загубило ума и дума от страх.
	Насуада се зае да прелиства една купчина документи пред себе си. Без да вдига поглед, тя попита:
	— Добре ли си отпочина, Роран?
	Той се зачуди защо я интересува това.
	— Не особено.
	— Жалко. Цяла нощ ли будува?
	— Само част от нощта. Илейн, жената на нашия ковач, роди вчера, но…
	— Да, уведомиха ме. Значи да разбирам, че не си стоял буден, докато Ерагон е лекувал бебето?
	— Не, бях прекалено уморен.
	— Поне за толкова ти е стигал акълът. — Тя посегна през масата, вдигна някакъв друг лист и го прегледа внимателно, преди да го добави към купчината си. Със същия делови тон, който използваше досега, каза: — Имам задача за теб, Стронгхамър. Войските ни при Ароус са срещнали силна съпротива — по-силна, отколкото очаквахме. Капитан Бригман не е успял да се справи със ситуацията, а тези хора са ни нужни сега. Затова те изпращам в Ароус да заместиш Бригман. Един кон те чака край южната порта. Ще препуснеш с всички сили към Фейнстер, а после оттам към Ароус. Бодри коне ще те чакат на всеки десет мили оттук до Фейнстер. По-нататък ще трябва сам да си намериш животни за смяна. Очаквам да стигнеш до Ароус за четири дни. Така че, след като си отпочинеш, ще имаш приблизително… три дни да сложиш край на обсадата. — Тя хвърли поглед към него. — Искам след една седмица флагът ни да се вее над Ароус. Не ме интересува как ще го направиш, Стронгхамър; просто искам да бъде свършено. Ако не успееш, няма да имам друг избор, освен да пратя там Ерагон и Сапфира, което ще ни остави толкова слаби, че едва бихме съумели да се защитим, ако ни нападнат Муртаг или Галбаторикс.
	„И тогава Катрина ще бъде в опасност“ — помисли си Роран. Неприятно чувство се загнезди в стомаха му. Язденето до Ароус само за четири дни щеше да е изтощително, особено като се има предвид колко наранен и насинен беше. Но да завладее града за толкова кратко време добавяше към всичко това и частица лудост. Като цяло, тази задача му се струваше не по-привлекателна от това да се бори с мечка с ръце, вързани зад гърба.
	Той почеса брадясалата си буза.
	— Аз нямам никакъв опит в обсадите — рече. — Или поне не в такива като тази. Сред Варден със сигурност има някой по-подходящ за тази работа. Какво ще кажете за Мартланд Червенобрадия?
	Насуада махна пренебрежително.
	— Той не може да язди в галоп само с една ръка. Трябва да имаш повече вяра в себе си, Стронгхамър. Вярно е, сред Варден има и други, по-добре запознати с изкуството на войната — мъже, които са прекарали по-дълго време на бойното поле, които са били наставлявани от най-добрите воини от поколението на бащите им, — но когато извадиш меча и влезеш в битка, най-важното е не знанието или опитът, а дали можеш да печелиш, а ти май си усъвършенствал това умение. Нещо повече, късметлия си.
	Тя остави най-горните документи и се подпря с ръце на масата.
	— Ти доказа, че можеш да се биеш. Доказа, че можеш да следваш заповеди… когато ти изнася, имам предвид. — Роран едвам се удържа да не прегърби рамена, щом си спомни парещото жилене на камшика, впиващ се в гърба му, когато го бяха бичували за неподчинение на заповедите на капитан Едрик. — Доказа, че можеш да водиш нападателен отряд. Така че, Роран Стронгхамър, нека видим дали си способен на нещо повече, а?
	Той преглътна.
	— Да, милейди.
	— Добре. Засега те повишавам в капитан. Ако постигнеш успех в Ароус, можеш да смяташ чина за постоянен, поне докато не докажеш, че заслужаваш по-голяма или по-малка чест. — Насуада насочи погледа си отново към масата и се зае да размества множеството свитъци, като явно търсеше нещо, скрито отдолу.
	— Благодаря.
	Водачката на Варден отвърна с тих, неопределен звук.
	— Колко души ще имам под свое командване в Ароус?
	— Дадох на Бригман хиляда воини, за да завземе града. В момента боеспособните са не повече от осемстотин.
	Роран едва не изруга на глас. „Толкова малко!“
	Сякаш бе чула мислите му, Насуада рече със сух глас:
	— Подведоха ни да мислим, че защитата на Ароус е по-лесна за преодоляване, отколкото се оказа всъщност.
	— Разбирам. Мога ли да взема със себе си двама-трима души от Карвахол? Едно време казахте, че ще ни позволите да служим заедно, ако…
	— Да, да. — Тя махна с ръка. — Знам какво съм казала. — Присви устни, размишлявайки. — Много добре, вземи когото искаш, стига да потеглите до един час. Съобщи ми колко души тръгват с теб и ще се погрижа съответният брой коне да ви чакат по пътя.
	— Мога ли да взема Карн? — попита Роран. Карн беше магьосникът, редом с когото се бе сражавал на няколко пъти.
	Тя помълча малко, взирайки се в стената с разфокусиран поглед. После за негово облекчение кимна и продължи да рови из купищата свитъци.
	— А, ето го. — Насуада измъкна навит на руло пергамент, вързан с кожена връв. — Карта на Ароус и околностите, както и по-голяма карта на провинция Фенмарк. Предлагам ти да изучиш и двете много внимателно.
	Подаде му свитъка и той го пъхна под туниката си.
	— А това… — каза тя, връчвайки му сгънат правоъгълник от пергамент, запечатан с червен восък — … е твоето назначение и… — последва втори правоъгълник, по-дебел от първия — … заповедите ти. Покажи ги на Бригман, но не му позволявай да ги задържи. Ако не ме лъже паметта, ти не знаеш да четеш, нали?
	Той сви рамена.
	— Че за какво ми е? Мога да броя и да смятам не по-зле от всеки друг. Баща ми казваше, че да ни учат да четем е като да учат куче да ходи на задните си лапи: забавно, но не си струва усилията.
	— Можеше и да се съглася, ако си беше останал фермер. Но ти вече не си такъв. — Насуада посочи към пергаментите в ръцете му. — Откъде знаеш дали някой от тези не е заповед за екзекуцията ти? Неграмотен не си ми от голяма полза, Стронгхамър. Не мога да ти изпращам съобщения, без да даваш на други да ти ги четат, а ако трябва да ми докладваш, няма да имаш друг избор, освен да се довериш на някого от подчинените си да запише думите ти правилно. Това те прави лесен за манипулиране. Прави те ненадежден. Ако се надяваш да се издигнеш повече сред Варден, предлагам ти да намериш някой да те научи на четмо и писмо. А сега върви, има други неща, които изискват вниманието ми.
	Насуада щракна с пръсти и един от пажовете дотича при нея. Тя сложи ръка на рамото на момчето, наведе се към него, така че да са на еднаква височина, и каза:
	— Искам да доведеш Йормундур право тук. Ще го намериш някъде на пазарната улица, където онези три къщи… — Тя спря насред фразата и повдигна вежда, щом забеляза, че Роран не е помръднал. — Има ли още нещо, Стронгхамър?
	— Да. Преди да тръгна, искам да видя Ерагон.
	— И защо?
	— Повечето от предпазните заклинания, които ми направи преди битката, вече са изхабени.
	Насуада се намръщи и каза на пажа:
	— На пазарната улица, където онези три къщи бяха изгорени. Знаеш ли за кое място говоря? Добре, тръгвай тогава. — Тя тупна момчето по гърба и се изправи, докато то излизаше тичешком от стаята. — По-добре ще е да не го правиш.
	Думите й объркаха Роран, но той си замълча, очаквайки, че тя ще му обясни. Насуада го направи, но по заобиколен начин:
	— Забеляза ли колко уморен беше Ерагон по време на срещата ми с котколаците?
	— Едвам се държеше на краката си.
	— Точно така. Той е изтощен, Роран. Не може да защитава теб, мен, Сапфира, Аря и кой знае кого още, и да продължи да прави онова, което трябва. Налага се да пести силите си за битката с Муртаг и Галбаторикс. И колкото повече се доближаваме до Уру’баен, толкова по-важно е Ерагон да е готов да се изправи срещу тях във всеки един момент, денем и нощем. Не можем да позволим разни други тревоги и грижи да го омаломощят. Беше много благородно от негова страна да изцери заешката устна на детето, но това можеше да ни струва войната! Ти си се бил без предпазни заклинания, когато Ра’зак са нападнали селото ти в Гръбнака. Ако обичаш братовчед си и ако те е грижа дали ще победим Галбаторикс, ще трябва да се научиш да се биеш пак без тях.
	Когато тя свърши, Роран наведе глава. Беше права.
	— Ще тръгна веднага.
	— Оценявам това.
	— С ваше разрешение…
	Роран се обърна и се отправи към вратата. Точно когато прекрачваше прага, Насуада извика след него:
	— А, и още нещо, Стронгхамър.
	Той се озърна любопитно назад.
	— Опитай се да не опожаряваш Ароус, става ли? Градовете трудно могат да бъдат заменени.


	Танц с мечове

	Ерагон удряше пети в скалния блок, на който седеше, отегчен и нетърпелив да потеглят.
	Той, Сапфира и Аря, а също и Бльодгарм и другите елфи стояха край пътя, който се простираше на изток от град Белатона през ниви с узрели, злачни класове, минаваше по широк каменен мост, извит като дъга над река Джиет, а после заобикаляше южния край на езерото Леона. След това пътят се разделяше надве — единият разклон свиваше надясно, към Пламтящите равнини и Сурда, а другият на север, към Драс-Леона и по-нататък към Уру’баен.
	Хиляди мъже, джуджета и ургали сновяха пред източната порта на Белатона, както и в самия град, спореха и крещяха, докато Варден се опитваха да се организират в сплотена военна единица. В добавка към опърпаните карета на пешаците, тук беше и кавалерията на крал Орин — множество от подскачащи и пръхтящи коне. Зад бойната част на армията се точеше обозът: дълга миля и половина върволица от каруци, фургони и кошари на колела, покрай които тъпчеха големи стада рогат добитък, докарани от Сурда и смесени с всякакви животни, каквито Варден бяха успели да конфискуват от фермерите по пътя си. Откъм стадата и обоза се носеше мучене на волове, рев на мулета и магарета, крякане на гъски и пръхтене и цвилене на впрегатни коне. Беше толкова шумно, че на Ерагон му идеше да си запуши ушите.
	— _Човек би помислил, че ще се справяме по-добре с тази работа, като се има предвид колко пъти вече сме го правили_ — подхвърли той на Сапфира и скочи от камъка.
	Тя изсумтя.
	— _Трябва да сложат мен да командвам; така ще ги наплаша, че ще се подредят за по-малко от час и няма да ни се налага да губим толкова време в чакане._
	Тази мисъл го развесели.
	— _Да, сигурен съм, че си способна на това… Внимавай обаче какво приказваш, иначе току-виж Насуада те накарала да го направиш._
	После умът на Ерагон се насочи към Роран. Не беше го виждал от нощта, в която изцери бебето на Хорст и Илейн. Зачуди се какво прави братовчед му и се разтревожи, че го оставят толкова далеч зад себе си.
	— Адски тъпа постъпка — промърмори младият Ездач, спомняйки си как Роран бе тръгнал, без да му даде възможност да поднови защитните му заклинания.
	— _Той е опитен ловец_ — изтъкна Сапфира. — _Няма да е толкова глупав, че да се остави на плячката да го докопа._
	— _Знам, но понякога нещата не зависят от нас… По-добре да внимава, това имам предвид. Не искам да се върне сакат или още по-зле, увит в саван._
	Мрачно настроение обзе Ерагон, после той се съвзе и заподскача намясто. Беше неспокоен и копнееше за някакво физическо упражнение, преди да прекара няколко часа върху гърба на Сапфира. Радваше се на възможността да лети с нея, но не му харесваше да са ограничени до район от около дванайсет мили и да кръжат като лешояди над бавно пъплещите войски. Ако бяха сами, двамата можеха да стигнат Драс-Леона до късния следобед.
	Той отиде до един сравнително равен участък затревена земя, по-настрана от пътя. Там, без да обръща внимание на погледите на Аря и останалите елфи, извади Бризингър и зае първата отбранителна поза, на която го бе научил Бром толкова отдавна. Вдиша бавно и се сниши, усещайки земната повърхност през подметките на ботушите си.
	С кратък и силен вик завъртя меча над главата си и замахна косо надолу — удар, който би разполовил всеки човек, елф или ургал, независимо от бронята им. Спря меча само на сантиметър-два над земята и го задържа така. Оръжието потрепваше едва-едва в дланта му. На фона на тревата синкавият метал изглеждаше ярък, почти нереален.
	Ерагон вдиша отново и се хвърли напред, мушкайки въздуха, като че ли той бе негов смъртен враг. Упражни едно по едно всички основни движения на боя с меч, като се съсредоточаваше не толкова върху бързината или силата, колкото върху прецизността.
	Когато се почувства приятно сгрят от тренировката, погледна към стражите си, които стояха в полукръг на известно разстояние оттам.
	— Някой от вас желае ли да кръстоса меч с мен за няколко минути? — попита той, повишавайки глас.
	Елфите се спогледаха с неразгадаеми изражения; после един от тях, Уирден, пристъпи напред.
	— Аз ще го направя, Сенкоубиецо, ако не възразяваш. Само че ще те помоля да носиш шлема си по време на тренировката.
	— Съгласен.
	Ерагон върна Бризингър в ножницата, после изтича до Сапфира и се покатери по нея, порязвайки левия си палец на една от люспите й. Носеше ризницата си, както и наколенниците и предпазителите за китките, но бе прибрал шлема в една от дисагите, за да не се търкулне от Сапфира и да се изгуби в тревата.
	Докато вземаше шлема, видя ковчежето с истинското сърце на Глаедр, увито в парче плат и набутано на дъното на дисагите. Посегна и докосна вързопа, отдавайки мълчалива почит на онова, което бе останало от величествения златен дракон. После затвори дисагите и скочи от гърба на Сапфира.
	Сложи си шапката и шлема и отиде отново на затревената площ. Облиза кръвта от палеца си, после си надяна бронираните ръкавици, като се надяваше, че порязаното няма да кърви много. Използвайки леко различаващи се варианти на едно и също заклинание, двамата с Уирден поставиха на ръбовете на мечовете си тънки прегради — невидими, с изключение на слабото къдрене на въздуха, което предизвикваха, — така че да не порежат нищо. Освен това премахнаха заклинанията, които ги предпазваха от физическа опасност.
	После заеха позиция един срещу друг, поклониха се и вдигнаха оръжията. Ерагон се взря в черните, немигащи очи на елфа, а Уирден се взря в него. Без да откъсва поглед от противника си, младият Ездач запристъпва крадешком напред и се опита да заобиколи от дясната му страна. Елфът бе десняк и щеше да му е по-трудно да се защитава от тази посока.
	Уирден се извъртя бавно, тъпчейки тревата, така че да остане с лице към него. След още няколко крачки Ерагон спря. Елфът бе прекалено бдителен и опитен, за да се остави да го заобиколят; никога не би успял да го хване неподготвен.
	„Освен ако не го разсея, разбира се.“
	Но преди да реши как да продължи, Уирден замахна лъжливо към крака му, сякаш искаше да го прониже в коляното, после насред удара смени посоката, извъртайки китката и ръката си, за да го посече през гърдите и шията.
	Колкото и бърз да бе елфът, младият Ездач бе още по-бърз. Щом зърна промяната в позата на Уирден, която издаваше намеренията му, той отстъпи половин крачка назад, като сгъна лакътя си и бързо вдигна меча пред лицето си.
	— Ха! — извика Ерагон, щом пресрещна оръжието на елфа с Бризингър. Мечовете иззвънтяха остро при сблъсъка.
	С усилие младият Ездач изтласка Уирден назад, след което го последва, обсипвайки го с поредица яростни удари.
	В продължение на няколко минути се биха на моравата. Ерагон първи успя да докосне противника — одраска леко хълбока на Уирден — а после и втори път, но оттам нататък двубоят им бе общо взето равен. Елфът бе разгадал стила му на бой и започна да предугажда схемите му на атака и защита. Младият Ездач рядко имаше възможност да изпита способностите си срещу някой толкова бърз и силен като Уирден, затова съревнованието с елфа му бе приятно.
	Удоволствието обаче изчезна, когато Уирден го докосна бързо на четири пъти: веднъж по дясното рамо, два пъти в ребрата и едно гадно посичане в коремната област. От ударите го смъдеше, но най-силно пострада гордостта му. Притесняваше се, че елфът е успял с такава лекота да преодолее защитата му. Знаеше, че ако се биеха наистина, щеше да е убил Уирден при първите няколко удара, но тази мисъл му носеше слаба утеха.
	— _Не бива да му позволяваш да те удря толкова_ — отбеляза Сапфира.
	— _Да, наясно съм с това_ — изръмжа той.
	— _Искаш ли да го съборя?_
	— _Не… не днес._
	В мрачно настроение, Ерагон свали меча и благодари на Уирден за тренировката. Елфът се поклони и каза:
	— Няма защо, Сенкоубиецо.
	След това се върна на мястото си сред своите другари.
	Младият Ездач заби Бризингър в земята между ботушите си — нещо, което не би успял да направи с меч от обикновена стомана — и сложи ръце върху дръжката, докато гледаше как хора и животни се блъскат на пътя, излизащ от големия каменен град. Хаосът в редиците бе намалял значително и младежът предположи, че не след дълго роговете ще дадат сигнал за потеглянето на Варден.
	А той още бе неспокоен.
	Погледна към Аря, която стоеше до Сапфира, и постепенно върху лицето му се разля усмивка. Метна Бризингър на рамо, отиде бавно при нея и посочи към меча й.
	— Аря, ами ти? С теб сме тренирали само онзи път във Фардън Дур. — Усмивката му се разшири и той размаха Бризингър. — Оттогава съм станал малко по-добър.
	— Така е.
	— Какво ще кажеш тогава?
	Тя хвърли критичен поглед към Варден и сви рамена.
	— Защо не?
	Докато вървяха към затревената площ, той каза:
	— Няма да можеш да ме победиш толкова лесно като преди.
	— Сигурна съм, че си прав.
	Аря приготви меча си и двамата застанаха лице в лице, на около трийсет стъпки един от друг. Ерагон се чувстваше уверен и бързо скъси дистанцията, вече знаейки къде ще я атакува: в лявото рамо.
	Елфата остана на място и не направи опит да му се изплъзне. Когато той бе на по-малко от четири крачки от нея, тя му се усмихна — с топла, лъчезарна усмивка, която толкова я разхубавяваше. Ерагон се поколеба и мислите му се размътиха.
	Стомана проблесна към него.
	Той със закъснение вдигна Бризингър, за да отбие удара. Ръката му изтръпна, когато върхът на меча отскочи от нещо твърдо — не бе сигурен дали дръжка, острие или плът, но каквото и да беше, разбра, че е преценил грешно разстоянието и че реакцията му го е оставила открит за атака.
	Преди да успее да направи нещо друго, освен да забави устрема си, нов удар отби ръката му с меча настрана; после в средната част на тялото му се образува възел от болка, когато Аря го мушна и го събори.
	Ерагон падна по гръб и въздухът му излезе с пъшкане. Зяпна срещу небето и се опита да си поеме дъх, но коремът му бе стегнат и твърд като камък и той не можеше да напълни с въздух дробовете си. Съзвездие от алени петна заплува пред очите му и за няколко секунди се уплаши, че ще загуби съзнание. После мускулите му се отпуснаха и той отново шумно задиша.
	След като главата му се избистри, се изправи бавно, подпирайки се на Бризингър. Отпусна тежестта си на меча, прегърбен като старец, докато чакаше болката в корема му да утихне.
	— Ти ме измами — каза той през стиснатите си зъби.
	— Не, използвах слабост на противника си. Има разлика.
	— Мислиш… че това е слабост?
	— Когато се бием, да. Искаш ли да продължим?
	В отговор той измъкна Бризингър от пръстта, отиде обратно до изходната си позиция и вдигна меча.
	— Добре — каза Аря и зае същата поза като него.
	Този път Ерагон бе далеч по-предпазлив, докато се приближаваше, а и Аря не остана на мястото си. Тръгна напред с предпазливи стъпки, а ясните й зелени очи не се откъсваха от него.
	Тя мръдна леко и Ерагон трепна.
	Осъзна, че сдържа дъха си, и се насили да се отпусне.
	Още една крачка напред, а после замахна с всичка сила.
	Елфата парира посичащия удар, насочен към гърдите й, и отвърна с мушкане към оголената му подмишница. Той отклони острието и затъпеният ръб на меча й се плъзна по опакото на свободната му длан, одрасквайки металните брънки, пришити към ръкавицата. В този миг тялото на Аря бе открито, но се намираха прекалено близо един до друг, за да може Ерагон да нанесе ефективен удар.
	Вместо това той се хвърли напред и замахна към гърдите й с дръжката на меча, опитвайки се да я събори на земята, както бе сторила тя с него.
	Аря се извъртя от пътя му и дръжката профуча през въздуха, където се бе намирала допреди миг. Ерагон залитна напред.
	Без да разбере как точно се случи, той изведнъж се оказа прикован неподвижно, с едната ръка на Аря увита около гърлото му и хладната, хлъзгава повърхност на омагьосания й меч, притисната отстрани на челюстта му.
	Елфката прошепна изотзад в дясното му ухо:
	— Можех да ти отсека главата толкова лесно, все едно откъсвам ябълка от дървото.
	После го пусна и го отблъсна от себе си. Ядосан, той се завъртя и видя, че тя вече го чака с готов меч и решително изражение.
	Ерагон се поддаде на гнева си и се хвърли към нея.
	Размениха си четири удара, всеки по-ужасяващ от предишния. Аря беше първа, като замахна към краката му. Ерагон парира и нанесе хоризонтален удар, за да я посече през кръста, но тя отскочи извън обсега на блестящото, огряно от слънцето острие на Бризингър. Без да й даде възможност да се окопити, той направи въртеливо движение и нанесе удар изотдолу, който тя отби с измамна лекота, а после пристъпи напред и с докосване, леко като крилце на колибри, прекара меча си през корема му.
	В края на удара Аря задържа позицията си, с лице само на сантиметри от неговото. Челото й блестеше от пот, а бузите й бяха поруменели.
	Двамата се отделиха един от друг с пресилена предпазливост.
	Ерагон оправи туниката си и приклекна до елфката. Бойната му ярост си бе отишла и го бе оставила съсредоточен, ако не напълно спокоен.
	— Не разбирам — каза той тихо.
	— Прекалено си свикнал да се биеш с войниците на Галбаторикс. Те нямат никакъв шанс да се мерят с теб, затова поемаш рискове, които иначе биха довели до гибелта ти. Атаките ти са прекалено очевидни.
	— Не трябва да разчиташ на брутална сила — и си станал немарлив в отбрана.
	— Ще ми помогнеш ли? — попита младият Ездач. — Ще тренираш ли с мен, когато можеш?
	Тя кимна.
	— Разбира се. Но ако аз съм заета, иди да се обучаваш при Бльодгарм; той владее меча не по-зле от мен. Тренировките са единственият лек, от който се нуждаеш, тренировки с подходящи партньори.
	Ерагон тъкмо бе отворил уста да й благодари, когато почувства присъствието на съзнание, различно от това на Сапфира, което нахлу в ума му — голямо и плашещо, и пълно с дълбока меланхолия: тъга толкова безбрежна, че гърлото му се стегна и цветовете на околния свят като че ли избледняха. След това с бавен, дълбок глас, сякаш говоренето изискваше почти непоносимо усилие, златният дракон Глаедр каза:
	— _Трябва да се научиш… да виждаш онова, което гледаш._
	После присъствието изчезна, оставяйки след себе си черна празнота.
	Ерагон погледна към Аря. Елфата изглеждаше също толкова поразена като него; явно и тя бе чула думите на Глаедр. Зад нея Бльодгарм и останалите елфи се размърдаха и замърмориха, докато край пътя Сапфира изви шия, опитвайки се да погледне вързаните на гърба й дисаги.
	Те всички го бяха чули, осъзна Ерагон.
	Двамата с Аря станаха и се втурнаха към Сапфира, която каза:
	— _Той не иска да ми отговаря; върна се там, където беше, и не желае да чува нищо друго, освен скръбта си. Ето, вижте…_
	Ерагон сля съзнанието си с нейното и с това на Аря, и тримата за едно устремиха мислите си към истинското сърце на Глаедр, което лежеше скрито в дисагите. Това, което бе останало от дракона, изглеждаше по-крепко отпреди, но умът му все още бе затворен за външни контакти, съзнанието му бе отпуснато и безразлично, както през цялото време, след като Галбаторикс бе убил неговия Ездач Оромис.
	Ерагон, Сапфира и Аря се опитаха да изтръгнат дракона от неговия унес. Ала Глаедр упорито ги пренебрегваше, обръщайки им не повече внимание, отколкото спяща пещерна мечка би обърнала на няколко мухи, жужащи около главата й.
	И все пак Ерагон неволно си помисли, че безразличието на Глаедр май не е толкова пълно, колкото изглеждаше, имайки предвид коментара му.
	Накрая тримата признаха поражението си и оттеглиха умовете си в собствените си тела. Когато младият Ездач отново бе самият себе си, Аря каза:
	— Може би ако докоснем неговия Елдунари…?
	Ерагон прибра Бризингър, а след това скочи върху десния преден крак на Сапфира и се изтегли в седлото, закрепено върху рамената й. Изви се и започна да човърка закопчалките на дисагите.
	Беше откопчал едната и бърникаше другата, когато от челото на колоната отекна резкият звук на рог, който даваше сигнал за потегляне. Щом го чу, голямата върволица от хора и животни се люшна напред. Отначало движенията им бяха колебливи, но с всяка крачка ставаха все по-равномерни и уверени.
	Ерагон сведе поглед към Аря, разкъсван от противоречия. Тя реши дилемата му, като махна с ръка и каза:
	— Довечера, ще говорим довечера. Тръгвай! Лети с вятъра!
	Той бързо закопча наново дисагите, след това пъхна крака в ремъците от двете страни на седлото и ги затегна, така че да не падне по време на полета.
	После Сапфира приклекна и с радостен рев се оттласна от земята и увисна над пътя. Хората долу се присвиха уплашено, а конете се втурнаха да бягат, когато тя разпери огромните си крила и заплющя с тях, издигайки се все по-надалеч от твърдата, недружелюбна земя, към гладкия небесен простор.
	Младият Ездач затвори очи и обърна лице нагоре, радостен, че най-после напускат Белатона. След като бе прекарал една седмица в града, без да прави нищо, освен да яде и да почива, защото Насуада бе настояла на това, копнееше да продължат пътуването към Уру’баен.
	Когато Сапфира изравни полета си на стотици стъпки над кулите на града, той попита:
	— _Как мислиш, дали Глаедр ще се оправи?_
	— _Никога няма да е какъвто беше._
	— _Не, но се надявам, че ще открие начин да преодолее мъката си. Имам нужда от помощта му, Сапфира. Все още има много неща, които не знам. И няма кого друг да питам, освен него._
	Тя помълча известно време и единственият звук бе плющенето на крилата й.
	— _Не можем да го притискаме_ — каза накрая. — _Той бе наранен по най-лошия възможен начин за един дракон или Ездач. Преди да е в състояние да помогне на теб, на мен или на когото и да било, трябва да реши, че иска да продължи да живее. Дотогава нашите думи не могат да го достигнат._


	Никаква чест и слава, само мазоли на неудобни места

	Лаят на хрътките зад тях се усили — сюрията жадуваше за кръв.
	Роран стисна здраво юздите и се приведе над шията на препускащия кон. Удрянето на копитата по земята отекваше като гръмотевица.
	Той и петимата му спътници — Карн, Мандел, Балдор, Делвин и Хамънд — бяха откраднали отпочинали коне от конюшнята на едно имение, на по-малко от половин миля зад тях. Конярите не бяха приели благосклонно кражбата. Едно показване на мечовете бе достатъчно, за да прекъсне възраженията им, но после те явно бяха алармирали стражите на имението, защото десетина от тях бяха тръгнали да ги гонят, предвождани от сюрия ловджийски хрътки.
	— Там! — извика Роран и посочи към тясна ивица брези, простираща се между два близки хълма, която без съмнение следваше коритото на някакъв поток.
	Щом го чуха, хората извърнаха конете си от утъпкания път и ги насочиха към дърветата. Неравната земя ги накара да забавят главоломното си препускане, но само малко, въпреки риска някой кон да стъпи в дупка и да си счупи крака или да хвърли ездача си. Колкото и да бе опасно това, още по-опасно бе да оставят хрътките да ги настигнат.
	Роран заби шпори в хълбоците на коня и изкрещя „Яаа!“ толкова силно, колкото можа, с пресъхналото си от прахта гърло. Кастратът се втурна напред и крачка по крачка започна да настига Карн.
	Роран знаеше, че скоро конят му няма да е способен на такива изблици на скорост, колкото и да го пришпорва или да го шиба с края на юздите. Не му харесваше да е жесток, но не смяташе да жали животното, ако това би довело до провал на задачата му.
	Когато се изравни с Карн, извика:
	— Не можеш ли да скриеш дирята ни със заклинание?
	— Не знам как! — отвърна магьосникът. Гласът му почти не се чуваше през свистенето на вятъра и шума от галопиращите коне. — Прекалено е сложно!
	Роран изруга и хвърли поглед през рамо. Хрътките тъкмо свиваха иззад последния завой на пътя. Сякаш летяха над земята, дългите им слаби тела се разтягаха и свиваха с изумителна скорост. Дори от това разстояние можеше да види червените им езици и си въобрази, че зърва блясък на бели зъби.
	Щом стигнаха до дърветата, той се обърна и препусна навътре между хълмовете, придържайки се колкото се може по-близо до редицата от брези, без да се удря в ниско надвисналите им клони или падналите дънери. Останалите последваха примера му, като подвикваха на конете си, за да им попречат да забавят ход, докато се носеха нагоре по наклонения терен.
	От дясната си страна Роран зърна Мандел, прегърбен над петнистата си кобила, със свирепа гримаса на лицето. През изминалите три дни младежът го бе впечатлил с издръжливостта и силата на духа си. Откакто бащата на Катрина, Слоун, бе предал жителите на Карвахол и бе убил бащата на Мандел — Бърд, младежът, изглежда, отчаяно се мъчеше да докаже, че не отстъпва на всеки мъж в селото; беше се представил доблестно в последните две битки между Варден и Империята.
	Дебел клон сякаш полетя към главата на Роран. Той се приведе. Чу и усети как върховете на сухите клонки се кършат в шлема му. Едно откъснато листо плъзна надолу по лицето му и за миг се задържа върху дясното му око; после вятърът го отнесе.
	Дишането на коня ставаше все по-тежко, докато навлизаха в пролома между хълмовете. Роран надзърна под мишницата си и видя, че глутницата хрътки е само на четвърт миля зад тях. След още няколко минути със сигурност щяха да ги настигнат.
	„Мътните ги взели!“ — изруга наум. Погледът му зашари насам-натам по гъсто скупчените дървета отляво и затревения хълм отдясно, търсейки нещо — каквото и да е, — което би им помогнало да се отърват от преследвачите.
	Беше толкова замаян от изтощение, че едва не го пропусна.
	На двайсетина крачки пред тях по склона на хълма се спускаше извита животинска пътека, която изчезваше сред дърветата.
	— Тпруу! Тпруу! — изкрещя той и наклони тялото си назад, теглейки юздите. Кастратът забави хода си до тръс, макар че запръхтя протестиращо и отметна глава, мъчейки се да се освободи от контрола му. — А, не, да ги нямаме такива — изръмжа Роран и опъна още по-силно юздите.
	— По-бързо! — извика той на останалите и обърна настрана коня си, за да навлезе в гъсталака. Въздухът под дърветата бе хладен, почти мразовит, което му дойде като приятно облекчение, както се бе сгорещил от язденето. Обаче разполагаше само с няколко мига да се наслади на това усещане, преди конят да се наклони напред и да се запрепъва по стръмния бряг към потока. Сухи листа хрущяха под подкованите му копита. За да не се преметне през главата му и да падне, Роран бе принуден почти да легне върху гърба му, протегнал краката си напред и стиснал здраво колена.
	Когато стигнаха до дъното на оврага, кастратът прецапа потока, чаткайки с копита по каменистото корито и вдигайки пръски вода, които стигаха чак до колената на ездача му. От другата страна Роран спря, за да види дали останалите го следват. Следваха го, яздейки плътно един зад друг между дърветата.
	Над тях, от мястото, където бяха навлезли в гъсталака, се чуваше лаят на хрътките.
	„Ще трябва да се обърнем и да се бием“ — осъзна той.
	Изруга отново и пришпори коня нагоре по мекия, покрит с мъх бряг, продължавайки да следва трудно забележимата пътека.
	Недалеч от потока имаше стена от папрати, а зад тях — плитка яма. Роран зърна едно паднало дърво, което можеше да им послужи като импровизирана барикада, ако успееха да го издърпат на подходящото място.
	„Надявам се само да нямат лъкове“ — помисли си той.
	Махна на хората си.
	— Насам!
	Плесна коня с юздите и го подкара през папратите към ямата, после се смъкна от седлото, макар че продължи да го стиска здраво. Когато нозете му стъпиха на земята, колената му се подгънаха и той щеше да падне, ако не се крепеше. Направи гримаса и притисна чело към тялото на коня, дишайки тежко, докато чакаше треперенето на краката му да отмине.
	Останалите от групата се събраха около него и въздухът се изпълни с миризмата на пот и дрънченето на сбруи. Конете трепереха, гърдите им се издуваха и жълта пяна капеше от ъгълчетата на устите им.
	— Помогни ми — каза той на Балдор и посочи към падналото дърво. Двамата пъхнаха ръцете си под дебелия край на дънера и го повдигнаха от земята. Роран изскърца със зъби, когато гърбът и бедрата му бяха пронизани от болка. След три дни препускане в галоп, съчетано с по-малко от три часа сън на всеки дванайсет, и то на седлото, чувстваше плашеща слабост.
	„Все едно да вляза в битка пиян, болен и пребит почти до безсъзнание“ — осъзна той, докато пускаше дънера и се изправяше. Тази мисъл го обезпокои.
	Шестимата мъже заеха позиция пред конете си, с лице към утъпканата папрат, и изтеглиха оръжията си. Отвън ямата лаят на хрътките звучеше по-силен и яростен от всякога, отекваше от дърветата, образувайки ужасна какофония.
	Роран се напрегна и вдигна чука си по-високо. После чу, примесен с лая на кучетата, странен мелодичен напев на древния език. Той идваше откъм Карн и силата, криеща се във фразите, накара косъмчетата на тила на Роран да настръхнат тревожно. Заклинателят избъбри няколко строфи, без изобщо да си поема дъх. Говореше толкова бързо, че думите се сливаха в неразбираемо ломотене. Щом свърши, махна към Роран и останалите и изрече с напрегнат шепот:
	— Долу!
	Без да задава въпроси, Роран приклекна. Не за първи път прокле факта, че самият той не можеше да използва магия. От всички умения, които един воин би могъл да притежава, това бе най-полезното; липсата му го оставяше на милостта на онези, които можеха да променят света само с помощта на волята и думите си.
	Папратите пред него зашумоляха и се разклатиха; после една хрътка подаде муцуна през листата и се взря в ямата, а черният й нос потрепваше. Делвин изсъска и вдигна меча си, сякаш се готвеше да обезглави кучето, но Карн издаде настойчив гърлен звук и заразмахва ръце срещу него, докато той сведе оръжието.
	Кучето сбърчи чело. Изглеждаше озадачено. Подуши пак въздуха, после облиза муцуната си със своя голям пурпурночервен език и се отдръпна.
	Когато папратите го скриха отново, Роран бавно изпусна дъха, който бе затаил. Погледна към Карн и вдигна въпросително вежда, надявайки се да получи обяснение, но магьосникът просто поклати глава и допря пръст до устните си.
	Няколко секунди по-късно още две кучета си проправиха път през растителността, за да проучат ямата; после, също като първото, отстъпиха след кратко суетене. Скоро сюрията започна да скимти и джавка, обикаляйки между дърветата, като се чудеше къде се е дянала плячката им.
	Докато седеше и чакаше, Роран забеляза, че на гамашите му, от вътрешната страна на бедрата, има няколко тъмни петна. Докосна едно от тях и на пръста му остана някаква кървава течност. Всяко петно бележеше мястото на един мазол. А и това не бяха единствените му мазоли; усещаше, че има такива и по ръцете си — там, където юздите бяха протрили кожата между палците и показалците му, — а също и по петите си, и на други, по-неудобни места.
	С отвратена физиономия той избърса пръсти в земята. Погледна към хората си, които стояха клекнали или на колена, и видя неловкостта, изписваща се на лицата им при всяко движение, както и малко странния начин, по който държаха оръжията си. Бяха в не по-добро състояние от него.
	Роран реши, че при следващото им спиране за сън ще накара Карн да изцери раните им. Но ако магьосникът бе твърде уморен, нямаше да му даде да лекува собствените му рани; предпочиташе да търпи болката, отколкото да му позволи да изхаби всичките си сили, преди да са пристигнали в Ароус. Подозираше, че уменията на Карн може да се окажат много полезни за превземането на града.
	Мисълта за Ароус и за обсадата, която трябваше да доведе някак си до успешен край, го накара да притисне свободната си ръка към гърдите си, за да провери дали пакетът със заповедите, които не можеше да прочете, и назначението, което се съмняваше, че ще успее да запази, все още е пъхнат на сигурно място под туниката му. Там си беше.
	След няколко дълги, напрегнати минути една от хрътките залая ожесточено някъде сред дърветата нагоре по потока. Останалите се втурнаха в тази посока и подеха отново силния лай, който показваше, че следват отблизо плячката си.
	Когато шумът заглъхна, Роран бавно се изправи в цял ръст и обхвана с поглед дърветата и храстите.
	— Всичко е чисто — каза той, като гледаше да не повишава глас.
	Докато другите се изправяха, Хамънд, който бе висок, с чорлава коса и дълбоки бръчки край устата, макар да бе само с година по-голям от Роран, се обърна намръщено към Карн и попита:
	— Защо не го направи по-рано, а ни остави да яздим като луди през цялата местност и замалко да си счупим вратовете при спускането по онзи склон? — Той махна с ръка назад към потока.
	Карн отвърна също толкова ядосано:
	— Защото още не се бях сетил за това, ето защо. Имайки предвид, че току-що ти спестих неудобството от множество малки дупки по кожата, струва ми се, че би следвало да проявиш малко благодарност.
	— Нима? Е, аз пък мисля, че ти трябва да отделяш повечко време за работа над заклинанията си, преди да ни гонят през половината път до майната си и…
	Като се боеше, че спорът им може да загрубее, Роран пристъпи между тях.
	— Стига — каза той. После попита Карн: — Твоето заклинание ще ни скрие ли от стражите?
	Карн поклати глава.
	— Хората се лъжат по-трудно от кучетата. — Хвърли презрителен поглед към Хамънд. — Или поне повечето. Бих могъл да скрия самите нас, но не мога да скрия дирята ни. — И посочи смачканите и прекършени папрати, както и отпечатъците от подкови във влажната почва. — Ще разберат, че сме тук. Ако тръгнем, преди да успеят да ни зърнат, кучетата ще ги отвлекат и ще…
	— На конете! — заповяда Роран.
	С множество приглушени ругатни и зле прикрити стонове, мъжете се качиха отново на седлата. Роран хвърли един последен поглед към ямата, за да се увери, че не са забравили нещо, а после изведе своя кон начело на групата и го смушка с шпорите.
	Излязоха в галоп от сянката на дърветата и се отдалечиха от оврага, подновявайки сякаш безкрайното си пътуване към Ароус. А какво щеше да прави, когато стигнат до града, Роран нямаше ни най-малка представа.


	Луноядка

	Докато вървеше през лагера на Варден, Ерагон разкърши рамена, опитвайки се да оправи схващането във врата си, което бе получил, докато тренираше с Аря и Бльодгарм по-рано този следобед.
	Щом стигна до върха на малък хълм, който се издигаше като самотен остров сред морето от палатки, той сложи ръце на кръста си и спря, за да обхване с очи гледката. Пред него лежеше тъмното петно на езерото Леона. Гребените на малките вълнички отразяваха оранжевата светлина на факлите в лагера и то блещукаше в здрача. Пътят, следван от Варден, минаваше между палатките и брега: широка ивица от павета, съединени с хоросан. Според това, което му бе казал Джеод, пътят бил построен далеч преди Галбаторикс да свали от власт Ездачите. На четвърт миля на север край водата имаше малко рибарско селце от ниски къщурки; Ерагон знаеше, че жителите му не са никак щастливи, че една армия лагерува на прага им.
	„Трябва да се научиш… да виждаш онова, което гледаш.“
	Откакто напуснаха Белатона, Ерагон прекарваше цели часове, размишлявайки върху съвета на Глаедр. Не беше сигурен какво точно е имал предвид драконът, а Глаедр отказваше да каже нещо повече, след като бе изрекъл загадъчната си фраза, затова младият Ездач реши да изтълкува думите му буквално. Оттогава насам се мъчеше да вижда наистина всичко пред себе си, независимо колко дребно или незначително бе то, и да разбере съдържащия се в него смисъл.
	Може и да се опитваше, но имаше чувството, че се проваля с гръм и трясък. Накъдето и да погледнеше, виждаше изумително количество детайли, но беше убеден, че има още, които не е в състояние да забележи. И което бе по-лошо, рядко успяваше да проумее онова, което все пак виждаше, като например защо от три от комините в рибарското селце не се издига дим.
	Въпреки чувството, че усилията му са напразни, те се оказаха полезни поне в едно отношение: Аря вече не го побеждаваше всеки път, когато кръстосваха мечове. Той я наблюдаваше с удвоено внимание — изучаваше я толкова зорко, все едно дебнеше сърна — и в резултат бе спечелил няколко от двубоите им. Но въпреки това, все още не й беше равен, а камо ли по-добър от нея. И не знаеше какво трябва да научи — нито пък от кого, — за да стане също толкова умел с меча.
	„Може пък Аря да е права и опитът да е единственият учител, който може да ми помогне сега — помисли си Ерагон. — Опитът обаче изисква време, а то най не ми достига. Скоро ще бъдем в Драс-Леона, а после и в Уру’баен. Най-много след няколко месеца ще трябва да се изправим срещу Галбаторикс и Шруйкан.“
	Той въздъхна и потърка лицето си, опитвайки се да насочи мислите си в други, не толкова тревожни посоки. Но постоянно се връщаше към същите съмнения, те го глождеха като куче — кокал, а не водеха до нищо, освен че усилваха чувството му на безпокойство.
	Унесен в размисли, младият Ездач продължи надолу по хълма. Бродеше сред сенчестите палатки, насочвайки се общо взето към своята, но без да обръща особено внимание на точния път. Както винаги, разходката му помогна да се успокои. Хората в лагера, които още бяха накрак, се отдръпваха от пътя му, щом го срещнеха, и се удряха с юмрук в гърдите, обикновено придружавайки това с краткия поздрав „Сенкоубиецо“, на което Ерагон отвръщаше с любезно кимване.
	Вървеше вече четвърт час, като спираше и тръгваше отново в зависимост от мислите си, когато унесът му бе прекъснат от високия писклив глас на някаква жена, която разказваше нещо с голям ентусиазъм. Любопитството му се пробуди и той последва звука. Стигна до една палатка встрани от останалите, разположена близо до дънера на чепата върба — единственото дърво край езерото, което не бе отсечено от армията за горивен материал.
	Там, под навеса от клони, пред очите му се разкри най-странната гледка, която бе зървал някога.
	Дванайсет ургала, включително бойният им вожд Нар Гарцвог, седяха в полукръг около нисък, трепкащ огън. Страшни сенки танцуваха по лицата им, подчертавайки надвисналите им чела, широките скули и масивните челюсти, както и острите ръбове на рогата, които стърчаха от челата им и се извиваха настрана и назад край главите им. Ургалите бяха голи от кръста нагоре, ако се изключат кожените предпазители на китките им и плетените ленти, които висяха от рамената до кръста им. Освен Гарцвог, присъстваха още трима Кул. Пред грамадните им фигури останалите ургали, всеки от които бе висок не по-малко от шест стъпки, изглеждаха дребни като дечица.
	Пръснати сред ургалите — сред тях и върху тях — имаше дузина котколаци в животинската им форма. Много от котките седяха пред огъня, напълно неподвижни, без дори да трепнат с опашка, а увенчаните им със снопчета дълги косми уши бяха вирнати напред в знак на внимание. Други лежаха на земята или пък в скутовете, или ръцете на ургалите. За свое изумление Ерагон дори видя някаква слаба бяла женска, свита върху голямата глава на един Кул. Дясната й лапа висеше надолу, опряна собственически в средата на челото му. Колкото и дребни да бяха котколаците в сравнение с ургалите, те изглеждаха не по-малко свирепи от тях и младият Ездач не изпитваше никакво съмнение кого би предпочел да срещне в битка; ургалите можеше да ги разбере, докато котколаците бяха… непредвидими.
	От другата страна на огъня, пред палатката, се намираше билкарката Анджела. Тя седеше с кръстосани крака върху едно сгънато одеяло и предеше купчина развлачена вълна, изтегляйки я в тънка нишка с помощта на вретено, което държеше пред себе си, сякаш за да хипнотизира гледащите. И котколаците, и ургалите се взираха напрегнато в нея, без да откъсват очи, докато тя говореше:
	— … но той бил прекалено бавен и свирепият червеноок заек разкъсал гърлото на Хорд, убивайки го намясто. После избягал в гората и нищо повече не се знае за него. Само че — тук Анджела се приведе напред и понижи глас, — ако пътувате по онези места, както съм правила аз… понякога, и до ден-днешен, можете да попаднете на прясно убити сърни или Фелдуност, които изглеждат нагризани като репи. А навсякъде около тях ще забележите следите на необикновено едър заек. От време на време някой воин от Квот изчезва и го откриват да лежи мъртъв с разкъсано гърло… винаги с разкъсано гърло.
	Тя възстанови предишната си поза.
	— Разбира се, Терин бил ужасно разстроен от загубата на приятеля си и искал да се втурне след заека, но джуджетата имали нужда от помощта му. Затова той се върнал в крепостта и още три дни и три нощи бранителите държали стените, докато провизиите им не намалели и всеки воин не бил покрит с рани.
	Накрая, на утрото на четвъртия ден, когато всичко изглеждало безнадеждно, облаците се разкъсали и Терин с изумление видял в далечината Мимринг да лети към крепостта начело на огромна фурия от дракони. Тази гледка така уплашила нападателите, че те захвърлили оръжията си и избягали в пустошта. — Устата на Анджела се изви в лека усмивка. — Това, както можете да си представите, направило джуджетата от Квот много щастливи и настъпила голяма радост.
	А когато Мимринг кацнал, Терин с почуда видял, че люспите му били станали прозрачни като диаманти, което казват било, защото Мимринг летял много близо до слънцето — за да доведе драконите навреме, той трябвало да прелети над върховете на планините Беор, по-високо от всеки друг дракон преди и след него. Оттогава насам Терин е известен като героя от Обсадата на Квот, а драконът му е известен като Мимринг Диамантения заради люспите му. И всички те заживели щастливо, макар че правичката да си кажа, Терин продължил да се страхува от зайци чак до дълбока старост. Ето какво се случило в действителност в Квот.
	Когато тя млъкна, котколаците замъркаха, а ургалите нададоха ниско доволно сумтене.
	— Хубава приказка разказваш, Улутрек — рече Гарцвог. Гласът му звучеше като тътен от падащи камъни.
	— Благодаря.
	— Но аз съм я чувал по-иначе — отбеляза Ерагон, излизайки в светлината на огъня.
	Лицето на Анджела грейна.
	— Е, трудно можеш да очакваш джуджетата да признаят, че са зависели от милостта на един заек. През цялото време ли се спотайваше в сенките?
	— Само около минутка — призна той.
	— Значи си изпуснал най-интересната част от историята, а аз не смятам да я повтарям тази вечер. Гърлото ми е пресъхнало от много приказки.
	Младият Ездач усети вибрация през подметките на ботушите си, когато Кул и останалите ургали се изправиха за голямо неудоволствие на легналите върху тях котколаци, някои от които измяукаха протестиращо, докато падаха на земята.
	Докато гледаше сборището от страховити рогати физиономии около огъня, Ерагон трябваше да потисне желанието си да сграбчи дръжката на меча. Дори след като се бе сражавал, пътувал и ловувал редом с ургалите и бе проверил мислите на няколко от тях, присъствието им все още го сепваше. Умът му знаеше, че те са съюзници, но костите и мускулите му не можеха да забравят интуитивния ужас, който го бе обземал в многобройните случаи, когато се бе изправял в битка срещу тях.
	Гарцвог извади нещо от кожената кесия, която носеше на колана си. Протегна дебелата си ръка над огъня и го подаде на Анджела, която прекъсна преденето, за да поеме предмета в шепите си. Това бе грапаво кълбо от морскозелен кристал, което блещукаше като снежна кора. Тя го пъхна в ръкава си, а после вдигна отново вретеното.
	Гарцвог каза:
	— Някой път трябва да дойдеш в нашия лагер, Улутрек, и ние ще ти разкажем много от нашите собствени легенди. С нас има един певец. Добър е. Когато го слушаш как рецитира историята за победата на Нар Тулкха при Ставароск, кръвта ти се разгаря и ти се иска да виеш към луната и да кръстосаш рога дори с най-силния си враг.
	— Зависи дали имаш рога, които да кръстосваш — рече Анджела. — За мен ще е чест да си разказваме истории. Може би утре вечер?
	Огромният Кул се съгласи. После Ерагон попита:
	— Къде се намира Ставароск? Никога не съм чувал за него.
	Ургалите се размърдаха неспокойно, а Гарцвог сведе глава и изпръхтя като бик.
	— Какъв е този номер, Огнени мечо? — попита той. — Да не искаш да ме предизвикаш, като ни обиждаш така? — Той разтвори и сви длани с несъмнена заплаха.
	Младият Ездач предпазливо рече:
	— Не съм искал да ви обидя, Нар Гарцвог. Въпросът ми беше искрен; никога досега не съм чувал името Ставароск.
	Изненадан шепот се разнесе сред ургалите.
	— Как е възможно? — попита Гарцвог. — Нима всички хора не знаят за Ставароск? Нима за него не се пее във всеки чертог от северната пустош до планините Беор като за нашия най-голям триумф? Със сигурност, ако не другаде, то поне Варден трябва да говорят за него.
	Анджела въздъхна и без да вдига очи от преденето си, рече:
	— По-добре им разкажи.
	Дълбоко в съзнанието си Ерагон усещаше, че Сапфира наблюдава разговора им, и знаеше, че е готова да долети на мига, ако битката стане неизбежна.
	Подбирайки внимателно думите си, той каза:
	— Никой не го е споменавал пред мен, но пък и аз не съм много отдавна с Варден и…
	— Драджл! — изруга Гарцвог. — Безрогият предател дори няма смелостта да признае собственото си поражение. Той е страхливец и лъжец!
	— Кой? Галбаторикс ли? — попита внимателно Ерагон.
	Няколко от котколаците изфучаха при споменаването на краля.
	Гарцвог кимна.
	— Да. Когато дойде на власт, той се опита да унищожи расата ни навеки. Изпрати огромна армия в Гръбнака. Войниците му опустошиха нашите села, изгориха костите ни и оставиха земята черна и измъчена. Ние се бихме — отначало с радост, после с отчаяние, но се бихме. Това бе единственото, което можехме да направим. Нямаше къде да избягаме, нито къде да се скрием. Кой би защитил народа на ургалите, след като дори Ездачите бяха поставени на колене?
	Обаче имахме късмет. Предвождаше ни велик боен вожд, Нар Тулкха. Някога той бил пленен от човеците и прекарал много години в битки с тях, така че знаеше как разсъждавате. Ето защо успя да събере под знамената си много от нашите племена. После подмами армията на Галбаторикс в един тесен проход дълбоко в планините и нашите овни ги връхлетяха от две посоки. Беше касапница, Огнени мечо. Земята се напои с кръв, а купчините от трупове се издигаха по-високо от главата ми. И до ден-днешен, ако отидеш в Ставароск, ще почувстваш кости да се трошат под нозете ти и ще откриеш монети, мечове и парчета броня под всяка туфа мъх.
	— Значи вие сте били! — възкликна Ерагон. — Цял живот съм слушал да разправят, че Галбаторикс някога е загубил половината си хора в Гръбнака, но никой не можеше да ми каже как или защо.
	— Повече от половината, Огнени мечо. — Гарцвог разкърши рамена и издаде гърлен звук. — А сега виждам, че ще трябва да се потрудим да разпространим вестта, ако искаме някой да знае за победата ни. Ще издирим вашите певци, вашите бардове, ще ги научим на песните за Нар Тулкха и ще се погрижим да не забравят да ги рецитират честичко и на висок глас. — Той кимна веднъж, сякаш бе взел решение — впечатляващ жест, вземайки предвид огромните размери на главата му. — А после рече: — Довиждане, Огнени мечо. Довиждане, Улутрек. — След което заедно с воините си се отдалечи тежко в тъмнината.
	Анджела се изкиска и това сепна Ерагон.
	— Какво? — попита той, обръщайки се към нея.
	Тя се усмихна.
	— Представям си физиономията на някой беден свирач на лютня, когато след няколко минути надникне от палатката си и открие дванайсет ургали, трима от тях Кул, да стоят отвън, нетърпеливи да го запознаят с ургалската култура. Ще се изненадам, ако не го чуем как крещи. — Тя пак се изкиска.
	Ерагон също се развесели. Седна на земята и разръчка въглените с един клон. Нещо топло и тежко се настани в скута му, той сведе поглед и видя, че бялата котколачка се е свила там. Вдигна ръка да я погали, но после размисли и попита:
	— Може ли?
	Котката помаха с опашка, но иначе не отговори.
	Надявайки се, че не допуска грешка, Ерагон внимателно започна да гали шията на животното. Миг по-късно нощният въздух се изпълни със силно мъркане.
	— Тя те харесва — отбеляза Анджела.
	По някаква причина той се почувства необикновено доволен.
	— Коя е тя? Тоест, искам да кажа, коя си ти? Как се казваш? — Хвърли бърз поглед към котката, опасявайки се да не я е обидил.
	Анджела се засмя тихичко.
	— Казва се Сенколовка. Или по-скоро това означава името й на езика на котколаците. Всъщност е… — Тук билкарката издаде странен кашлящо-ръмжащ звук, от който косъмчетата на тила на Ерагон настръхнаха. — Сенколовка е другарка на Гримр Полулап, така че може да се каже, че е кралица на котколаците.
	Мъркането се усили.
	— Разбирам. — Ерагон огледа останалите котколаци. — Къде е Солембум?
	— Зает е да гони една женска с дълги мустачки, която е два пъти по-млада от него. Държи се глупаво като котенце… но пък всеки има право на малко глупост от време на време. — Тя хвана вретеното с лявата си ръка, за да го спре, и омота новооформената нишка около основата на дървения диск. После го завъртя пак и продължи да изтегля нишката от къделята вълна в другата си ръка. — Изглеждаш така, сякаш си пълен до пръсване с въпроси, Сенкоубиецо.
	— Всеки път, когато те срещна, накрая съм по-объркан, отколкото съм бил в началото.
	— Всеки път ли? Това е доста крайно твърдение. Много добре, ще се опитам да ти дам информация. Питай.
	Скептичен към нейната привидна откритост, младият Ездач се за мисли какво би искал да знае. Накрая попита:
	— Фурия от дракони? Какво имаше…?
	— Това е правилният термин за група дракони. Ако някога си чувал как някой от тях лети с пълна скорост, ще разбереш. Когато десет, дванайсет или повече дракони прелетят над главата ти, самият въздух около теб ще затрепери, сякаш се намираш в гигантски барабан. Освен това как иначе би могъл да наречеш група дракони? Имаме хергеле за конете, сюрия за овцете, пасаж за рибите, прайд за лъвовете, рой за пчелите, но какво да употребим за драконите? „Вихър“ от дракони не звучи съвсем уместно. Нито пък „светкавица“ или „ужасия“, макар че лично на мен „ужасия“ доста ми допада: ужасия от дракони… Но не, група от дракони се нарича „фурия“. Щеше да го знаеш, ако образованието ти включваше нещо повече от размахването на меч и спрягането на няколко глагола на древния език.
	— Сигурен съм, че си права — каза той, за да й угоди. По постоянната си връзка със Сапфира долови нейното одобрение към фразата „фурия от дракони“ — мнение, което той споделяше; описанието бе подходящо.
	Замисли се още малко и попита:
	— А защо Гарцвог те нарече Улутрек?
	— Това е титла, която ургалите ми дадоха много, много отдавна, когато пътувах сред техния народ.
	— Какво означава?
	— Луноядка.
	— Луноядка ли? Ама че странно име. Как го получи?
	— Изядох луната, разбира се. Че как иначе?
	Ерагон се намръщи и за около минута се съсредоточи върху галенето на котката. После попита:
	— Защо Гарцвог ти даде онзи камък?
	— Защото му разказах приказка. Мислех, че е очевидно.
	— Но какво представлява той?
	— Парче камък. Не забеляза ли? — Тя изцъка неодобрително. — Наистина трябва да обръщаш повече внимание на това какво става около теб. Иначе някой ще вземе да ти забие нож, докато не гледаш. И после с кого ще си разменям загадъчни забележки? — Билкарката отметна косата си. — Давай, питай още. Тази игра ми харесва.
	Той повдигна вежда и макар да бе сигурен, че е безсмислено, попита:
	— Шшшт?
	Тя избухна в смях, а и някои от котките разтеглиха усти в нещо като зъбати усмивки. Но Сенколовка, изглежда, бе недоволна, защото впи нокти в крака на Ерагон, карайки го да трепне.
	— Е — каза Анджела, продължавайки да се смее, — ако толкова се налага да получиш отговори, тази история не е по-лоша от всяка друга. Да видим… Преди няколко години, докато пътувах в покрайнините на Ду Велденварден, далеч на запад, на много мили от който и да е град или село, попаднах на Гримр. По онова време той беше само водач на малко племе котколаци и все още имаше две цели лапи. Както и да е, намерих го да си играе с една новооперена червеношийка, която бе паднала от гнездото си на близкото дърво. Нямаше да имам нищо против, ако той просто убиеше птичката и я изядеше — в края на краищата, от котките се очаква да правят точно това — но той измъчваше бедната животинка: дърпаше й крилата и опашката, оставяше я да изпърха настрана, а после я събаряше. — Анджела сбърчи отвратено нос. — Казах му, че трябва да спре, но той просто изръмжа и ме пренебрегна. — Тя впери суров поглед в Ерагон. — Не обичам да ме пренебрегват. Затова му взех червеношийката, зашавах с пръсти и му направих заклинание, така че през следващата седмица всеки път, когато отвореше уста, чуруликаше като пойна птичка.
	— Чуруликаше ли?
	Анджела кимна, грейнала от сдържано веселие.
	— Никога през живота си не съм се смяла така. Цяла седмица нито един котколак не искаше да припари до него.
	— Нищо чудно, че те мрази.
	— И какво от това? Ако от време на време не си създаваш някой и друг враг, значи си страхливец — или нещо още по-лошо. Освен това, струваше си да видя реакцията му. Леле, колко беше ядосан!
	Сенколовка нададе тихо предупредително ръмжене и отново показа ноктите си.
	Ерагон направи гримаса и рече:
	— Може би ще е по-добре да сменим темата?
	— Аха.
	Но преди да успее да предложи нова тема за разговор, някъде от средата на лагера се разнесе силен писък. Той отекна три пъти над редиците от палатки, преди да заглъхне.
	Ерагон и Анджела се спогледаха, а после се разсмяха.


	Слухове и писане

	— _Късно е_ — каза Сапфира, когато Ерагон се отправи към палатката си. Лежеше свита край нея, блестейки като могила от небесносини въглени в мъждивата светлина на факлите. Изгледа го с едно око изпод натежалия си клепач.
	Той приклекна до главата й и притисна чело към нейното за няколко секунди, прегръщайки покритата с шипове челюст.
	— _Така е_ — каза накрая. — _И ти се нуждаеш от почивка, след като цял ден летя срещу вятъра. Спи, ще се видим на сутринта._
	Тя премигна веднъж в знак на потвърждение.
	Щом влезе в палатката си, Ерагон запали една свещ, за да му е по-уютно. После свали ботушите си и седна на походното легло, подвил крака под себе си. Забави дишането си и остави ума си да се отвори и да се устреми навън, за да докосне всички живи същества наоколо, от червеите и насекомите в земята до Сапфира и воините на Варден, и дори няколкото растения наблизо, чиято енергия бе бледа и трудно забележима в сравнение с яркия пламък на дори най-дребното животно.
	Седя така дълго време, изпразнен от мисли, долавяйки хиляди усещания, силни и слаби, съсредоточен единствено върху непрестанното си вдишване и издишване.
	Чуваше как някъде в далечината разговарят стражи, събрани край огъня. Нощният въздух отнасяше гласовете им по-надалеч, отколкото те възнамеряваха — достатъчно далече, за да може острият му слух да различи думите. Можеше да усети и умовете им и дори да прочете мислите им, ако искаше, но предпочете да уважи най-съкровения им вътрешен свят и просто да послуша.
	Някакъв мъж с дълбок глас казваше:
	— … и те гледат отвисоко, като че ли си най-долната измет. През половината време дори не щат да говорят с теб, когато им зададеш приятелски въпрос. Просто ти обръщат гръб и се отдалечават.
	— Тъй е — рече друг мъж. — А пък жените им са хубави като статуи и горе-долу толкова дашни.
	— Т’ва е щото си грозен копелдак, Сверн.
	— Аз ли съм виновен, че баща ми е обичал да прелъстява всяка доячка, която му се изпречи на пътя? Пък и не си ти тоя, дето ще съди другите; с това твое лице можеш да докараш на децата кошмари.
	Воинът с дълбокия глас изсумтя; после някой се закашля и плю и Ерагон чу съскането на влага, изпаряваща се от горящо дърво.
	Трети човек се намеси в разговора.
	— И аз не харесвам елфите повече от вас, но имаме нужда от тях, за да спечелим тази война.
	— Ами ако после се обърнат срещу нас? — попита мъжът с дълбокия глас.
	— Право думаш — добави Сверн. — Виж какво стана в Сеунон и Гил’еад. С всичките си хора и всичката си сила, Галбаторикс не можа да им попречи да прехвърлят стените.
	— Може пък да не се е опитвал — предположи третият говорещ.
	Последва дълга тишина.
	После мъжът с дълбокия глас каза:
	— Туй вече е неприятна мисъл… Но пък така или иначе, не виждам как бихме могли да спрем елфите, ако решат да си върнат старите територии. Те са по-бързи и по-силни от нас и за разлика от хората, сред тях няма нито един, който да не знае да използва магия.
	— Да, ама ние си имаме Ерагон — възрази Сверн. — Той може да ги прогони обратно в горите им сам-самичък, стига да реши.
	— Той ли? Пфу! Та той прилича повече на елф, отколкото на човек от собствения си народ. Не бих разчитал на верността му повече, отколкото на тази на ургалите.
	Пак заговори третият човек.
	— Забелязали ли сте, че той винаги е гладко обръснат, колкото и рано да разтуряме лагера?
	— Сигурно използва магия вместо бръснач.
	— Това е противоестествено, ако питате мен. Това и всички други магии, дето се размятат напоследък. На човек му иде да се скрие в някоя пещера и да остави магьосниците да се избият взаимно без никаква намеса от наша страна.
	— Не помня да си се оплаквал, когато лечителите използваха заклинание вместо щипци, за да измъкнат онази стрела от рамото ти.
	— Може би, но стрелата изобщо нямаше да се озове в рамото ми, ако не беше Галбаторикс. Точно той и магията му са причината за цялата тая бъркотия.
	Някой изсумтя.
	— Вярно си е, но бих заложил и последната си медна пара, че с него или без него, пак щеше да получиш стрела в рамото. Прекалено си некадърен, за да правиш нещо друго, освен да се биеш.
	— Знаете ли, Ерагон ми спаси живота във Фейнстер — рече Сверн.
	— Да, и ако още веднъж ни досадиш с тази история, ще те накажа да търкаш казаните цяла седмица.
	— Е, ами спаси ме…
	Настъпи нова тишина, която бе нарушена, когато воинът с дълбокия глас въздъхна:
	— Трябва ни някакъв начин да се защитаваме. Това е проблемът. Сега сме оставени на милостта на елфите, на магьосниците — и нашите, и техните — и на всяко друго странно създание, което се скита по тези земи. Хората като Ерагон това не ги тревожи, но ние не сме такива късметлии. Имаме нужда от…
	— Имаме нужда от Ездачите — намеси се Сверн. — Те щяха да сложат света в ред.
	— Пфу! А с какви дракони? Не можеш да имаш Ездачи без дракони. Освен това пак няма да можем да се защитаваме, а мен точно това ме притеснява. Не съм дете, което бяга да се крие зад полата на майка си, но ако от нощта изникне някоя Сянка, не можем да направим нищичко, за да й попречим да ни откъсне главите.
	— А, това ме подсети, чухте ли за лорд Барст? — попита третият.
	Сверн изсумтя утвърдително.
	— Разправят, че после изял сърцето му.
	— За какво говорите? — попита воинът с дълбокия глас.
	— За Барст…
	— Барст ли?
	— Сещаш се, графът с имението горе край Гил’еад.
	— Това не е ли оня, дето вкарал конете си в Рамр, само за да направи напук…
	— Да, същият. Та значи, отишъл той в някакво село и заповядал всички мъже да се присъединят към армията на Галбаторикс. Същата история както винаги. Само че мъжете отказали и нападнали Барст и войниците му.
	— Смела постъпка — рече мъжът с дълбокия глас. — Глупава, но смела.
	— Е, Барст се оказал прекалено умен за тях — бил разположил стрелци около селото, преди да влезе. Войниците изтрепали половината мъже и пребили останалите почти до смърт. Дотук нищо изненадващо. После Барст хванал водача — онзи, дето започнал битката, — стиснал го за шията и му откъснал главата с голи ръце!
	— Стига бе!
	— Като на пиле. И което е още по-лошо, заповядал да изгорят живи членовете на семейството му.
	— Барст трябва да е силен като ургал, за да откъсне човешка глава — рече Сверн.
	— Може и да има някакъв номер.
	— Дали пък не е магия? — попита мъжът с дълбокия глас.
	— Всички твърдят, че той винаги си е бил силен — силен и умен. Говори се, че като млад веднъж убил ранен бивол само с един удар на юмрука си.
	— На мен пак ми звучи като магия.
	— Щото виждаш зли магьосници да се спотайват във всяка сянка, затова.
	Воинът с дълбокия глас изсумтя, но не каза нищо.
	След това мъжете се разпръснаха, за да си направят обиколките, и Ерагон не чу нищо повече. По всяко друго време разговорът им щеше да го притесни, но тъй като бе потънал в медитация, остана съвсем невъзмутим. Все пак се постара да запомни казаното от тях, за да го обмисли задълбочено по-късно.
	След като подреди мислите си и се почувства спокоен и отпуснат Ерагон затвори ума си, отвори очи и бавно протегна крака, раздвижвайки схванатите си мускули.
	Трепкането на пламъка на свещта привлече вниманието му и той се взря в него за около минута, омагьосан от начина, по които огъня се виеше.
	После отиде до мястото, където бе оставил дисагите на Сапфира.
	Извади от тях одеялото, четката, шишенцето с мастило и пергаментовите листове, които бе изпросил от Джеод преди няколко дена, както и екземпляр от „Домиа абр вирда“, даден му от стария учен.
	Ерагон се върна на леглото си и остави тежката книга по-надалеч от себе си, за да намали риска от разливане на мастило върху нея. Сложи щита върху колената си като табла и разстла листовете пергамент върху неравната му повърхност. Остър мирис на танин изпълни ноздрите му, когато отпуши шишенцето и топна перото в мастилото от шикалки.
	Допря върха на перото до ръба на шишенцето, за да отцеди излишното мастило, и внимателно начерта първата линия. Перото издаваше тих дращещ звук, докато той изписваше руните на родния си език.
	Когато свърши, ги сравни с тези от миналата нощ, за да види дали почеркът му се е подобрил — беше, макар и съвсем мъничко — а също и с руните в „Домиа абр вирда“, които използваше за модел.
	Написа азбуката още три пъти, като обръщаше особено внимание на фигурите, които му бяха най-сложни. После се зае да записва мислите и наблюденията си от деня. Това упражнение бе полезно не само защото му даваше удобен повод да се упражнява в писане, но и защото му помагаше да разбере по-добре всичко, което бе видял и направил през отминалия ден.
	Колкото и трудоемка да бе тази работа, той я обичаше, защото намираше предизвикателствата й за стимулиращи. Освен това писането му напомняше за Бром — как старият разказвач му бе обяснявал значението на всяка руна — и това създаваше у него чувство на близост с баща му, което иначе му убягваше.
	След като изложи всичко, което искаше, той изми перото, прибра го и взе четката. После избра един пергаментов лист, който вече бе наполовина запълнен с редици от глифове на древния език.
	Елфическото писмо, Лидуен Кваеди, бе далеч по-трудно от руните на собствената му раса заради заплетените и разлати форми на тифовете. Въпреки това той упорстваше по две причини: първо, трябваше да поддържа знанията си по него, и второ, ако някога искаше да напише нещо на древния език, мислеше, че е по-умно да го направи под такава форма, че повечето хора да не могат да го разберат.
	Ерагон имаше добра памет, но въпреки това бе открил, че е започнал да забравя много от заклинанията, на които го бяха научили Бром и Оромис. Затова реши да състави речник на всички думи от древния език, които знаеше. Макар че идеята му трудно можеше да се нарече оригинална, той съвсем отскоро бе започнал да оценява стойността на един такъв справочник.
	Работи върху речника още няколко часа, след което върна пособията за писане в дисагите и извади ковчежето, което съдържаше истинското сърце на Глаедр. Опита се, както много пъти преди, да пробуди стария дракон от унеса му, и както винаги не успя. Въпреки това Ерагон отказваше да се предаде. Седнал до отвореното ковчеже, той почете на глас на Глаедр от „Домиа абр вирда“ за множеството джуджешки обреди и ритуали — някои от които му бяха познати — докато не настъпи най-студената и тъмна нощна доба.
	Тогава Ерагон остави книгата, угаси свещта и легна да си почине. Но имаше само малко време да броди из фантастичните видения на будните си сънища; щом на изток се появи първият светлик на зората, той се изтърколи от леглото, за да започне всичко отначало.


	Ароус

	Беше късна утрин, когато Роран и хората му пристигнаха до групата палатки край пътя. Лагерът изглеждаше сив и неясен през мъглата от изтощение, забулила взора му. На миля на юг се простираше град Ароус, но Роран успя да различи само най-основното от него: белите като ледник стени, дълбоките арки на входовете, препречени от залостени порти, и множеството дебели четвъртити каменни кули.
	Беше се вкопчил в седлото, докато влизаха в тръс в лагера. Конете им бяха на ръба да рухнат от изтощение. Някакъв рошав хлапак дотича, хвана сбруята на кобилата му и задърпа, докато животното не спря с препъване.
	Роран се взря в момчето, без да е сигурен какво се бе случило току-що, и след един дълъг миг изрече дрезгаво:
	— Доведи ми Бригман.
	Без да обели и дума, момчето се втурна между палатките, вдигайки прах с босите си нозе.
	На Роран му се стори, че е чакал повече от час. Неудържимото пъхтене на кобилата се сливаше с бученето на кръвта в ушите му. Когато погледна към земята, му се стори, че тя още се движи, протягайки се като тунел към някаква безкрайно далечна точка. Някъде звънтяха шпори. Около дузина воини се събраха наблизо, подпирайки се на копия и щитове, а на лицата им бе изписано нескрито любопитство.
	През лагера към Роран закуцука широкоплещест мъж в синя туника, който използваше едно счупено копие като тояга. Имаше голяма, бухнала брада, макар че горната му устна бе обръсната и лъщеше от пот — дали от болка или жега, Роран не можеше да каже.
	— Ти ли си Стронгхамър? — попита той.
	Роран изсумтя утвърдително. Откопчи схванатите си пръсти от седлото, за да бръкне под туниката си, и подаде на Бригман протрития правоъгълник от пергамент, който съдържаше заповедите на Насуада.
	Бригман разчупи восъчния печат с нокътя на палеца си. Прегледа пергамента, после го свали и се взря безизразно в Роран.
	— Очаквахме те — каза той. — Един от заклинателите на Насуада се свърза с мен преди четири дена и каза, че си потеглил, но не мислех, че ще пристигнеш толкова бързо.
	— Не беше лесно — отвърна Роран.
	Голата горна устна на Бригман се сви.
	— Сигурен съм, че не е било… сър. — Той му върна пергамента. — Хората са на вашите заповеди, Стронгхамър. Тъкмо се канехме да започнем щурм на западната порта. Може би ще желаете вие да поведете атаката? — Въпросът беше остър като кинжал.
	Светът около Роран сякаш се наклони и той стисна по-здраво седлото. Беше прекалено уморен, за да си разменя хапливи забележки с някого, и го знаеше.
	— Заповядайте на хората днес да останат в лагера — каза той.
	— Да не сте си загубили ума? Че как иначе очаквате да превземем града? Цяла сутрин сме подготвяли атаката и нямам намерение да седя тук и да си клатя краката, докато вие си наваксвате със съня. Насуада очаква да приключим обсадата до няколко дни и в името на Ангвард, ще се погрижа това да стане!
	С толкова нисък глас, че само Бригман можеше да го чуе, Роран изръмжа:
	— Кажи на хората да останат по местата си, иначе ще наредя да те провесят за глезените и да те бичуват за неподчинение. Няма да одобря каквато и да било атака, докато не съм си отпочинал и анализирал ситуацията.
	— Ама че си глупав! Това ще…
	— Ако не можеш да си държиш езика зад зъбите и да си изпълняваш задълженията, ще те напердаша лично — още тук и сега.
	Ноздрите на Бригман се издуха.
	— В твоето състояние? Нямаш никакъв шанс.
	— Грешиш — каза Роран. И говореше сериозно. Не беше сигурен как точно може да набие Бригман веднага, но усещаше с най-дълбоките фибри на съществото си, че е способен на това.
	Бригман като че ли водеше борба със себе си.
	— Добре — процеди той накрая. — И без това няма да е хубаво хората да ни гледат как се въргаляме в прахта. Ще останем в лагера, щом искаш, но аз няма да нося отговорност за загубеното време. Нека това падне на твоята глава, а не на моята.
	— Винаги е така — рече Роран със стегнато от болка гърло, докато скачаше от кобилата. — Точно както ти си отговорен за кашата, която си забъркал с тази обсада.
	Лицето на Бригман потъмня от гняв и Роран видя, че неприязънта на мъжа към него се превръща в истинска омраза. Прииска му се да бе избрал по-дипломатичен отговор.
	— Палатката ти е насам.


	Когато Роран се събуди, още бе утро.
	Мека светлина проникваше през палатката и повдигна духа му. За миг си помисли, че е спал само няколко минути. После осъзна, че е прекалено жизнен и бодър, за да е така.
	Изруга тихичко под нос, ядосан, че е позволил цял един ден да се изплъзне между пръстите му.
	Покриваше го тънко одеяло, от което нямаше кой знае каква нужда при мекия южен климат, особено като се има предвид, че Роран още носеше дрехите и ботушите си. Той го отметна и опита да се изправи.
	Задавен стон се изтръгна от гърлото му, когато цялото му тяло сякаш се разтегна и разкъса. Падна обратно и остана да лежи, пъшкайки, в постелята. Първоначалният му шок скоро отмина, но остави след себе си множество туптящи болежки — някои от тях по-лоши от другите.
	Трябваха му няколко минути, за да събере силите си. С огромно усилие се претърколи настрана и прехвърли крака през ръба на леглото. Спря, за да си поеме дъх, преди да опита наглед невъзможната задача да се изправи.
	След като се озова на крака, се усмихна горчиво. Щеше да е интересен ден.
	Останалите вече бяха станали и го чакаха, като излезе от палатката. Изглеждаха уморени и измъчени; движенията им бяха също толкова сковани като неговите. След като размениха поздрави, Роран посочи към превръзката на предмишницата на Делвин, където един кръчмар го бе порязал с нож за белене на плодове.
	— Болката утихна ли?
	Делвин сви рамена.
	— Не е толкова зле. Мога да се бия, ако се наложи.
	— Хубаво.
	— Е, с какво смяташ да започнеш? — попита Карн.
	Роран изгледа пълзящото по небосвода слънце, опитвайки се да прецени колко време остава до обяд.
	— Ще се поразходя — каза той.
	Започна от центъра на лагера и мина със спътниците си покрай всяка редица от палатки, проверявайки състоянието на войниците и на снаряжението им. От време на време спираше, за да разпита някой от тях, преди да продължи нататък. Повечето от мъжете бяха уморени и обезсърчени, макар той да забеляза, че настроението им като че ли се подобряваше, щом го зърнат.
	Обиколката му свърши в южния край на лагера, както бе планирал. Там спря заедно с останалите, за да се взре във внушителната грамада на Ароус.
	Градът бе построен на две нива. Първото бе ниско, простираше се нашироко и обхващаше повечето сгради, докато второто, по-малко ниво, заемаше върха на голямо полегато възвишение, което бе най-високата точка на мили околовръст. И двете нива на града бяха опасани от външна стена. В нея се виждаха пет порти: през две от тях минаваха пътища — един на север и един на изток, — а останалите три се издигаха над канали, които течаха на юг, към града. От другата страна на Ароус се простираше неспокойното море, в което би трябвало да се изливат каналите.
	„Поне няма ров“ — помисли си той.
	Обърнатата на север порта бе надраскана и олющена от таран, а земята пред нея бе разровена и Роран позна следите от битка. Пред външната стена бяха струпани три катапулта, четири балисти от вида, който той познаваше от времето, прекарано на „Драконово крило“, и две паянтови обсадни кули. До тези военни машини клечаха шепа мъже, които пушеха лули и играеха на зарове върху парчета кожа. Машините изглеждаха жалки и неподходящи, сравнени с монолитната грамада на града.
	Равнината около Ароус се спускаше под лек наклон към морето. Стотици ферми бяха осеяли зелената земя, всяка от тях с дървена ограда и поне една сламена колиба. Тук-там се издигаха луксозни имения: просторни каменни къщи, защитени с високи стени и както предполагаше Роран, пазени от собствени стражи. Те без съмнение принадлежаха на благородниците от Ароус, а може би и на някой и друг заможен търговец.
	— Какво мислиш? — попита той Карн.
	Магьосникът поклати глава и посърналите му очи изглеждаха по-тъжни отвсякога.
	— Със същия успех бихме могли да обсадим някоя планина.
	— Така е — отбеляза Бригман, приближавайки се към тях.
	Роран запази своите наблюдения за себе си; не искаше другите да разберат колко е обезкуражен.
	„Насуада е луда, ако си мисли, че можем да превземем Ароус само с осемстотин души. Ако имах осем хиляди, плюс Сапфира и Ерагон, бих могъл да съм сигурен в успеха. Но не и така…“
	Въпреки това знаеше, че трябва да намери начин, ако не заради друго, то заради Катрина.
	Без да поглежда към Бригман, Роран каза:
	— Разкажи ми за Ароус.
	Воинът завъртя няколко пъти копието, триейки долния му край в земята, преди да отговори:
	— Галбаторикс е бил предвидлив; погрижил се е градът да бъде напълно запасен с храна, преди да отрежем пътищата към останалата част от Империята. Както сам виждате, не страдат от недостиг на вода. А дори и да отклоним каналите, пак ще им останат няколко извора и кладенецът в града. Могат да издържат вероятно до зимата, ако не и повече, макар че бих се обзаложил, че ще им дойде до гуша да ядат репи. Освен това, Галбаторикс е разквартирувал в тукашния гарнизон сериозно количество войници — повече от два пъти от нашите — в добавка към обичайния им контингент.
	— Откъде знаеш това?
	— От информатор. Той обаче няма опит във военната стратегия и ни предостави твърде оптимистична оценка за слабостите на Ароус.
	— Аха.
	— Също така ни обеща, че може да пусне малка група мъже в града под прикритието на нощта.
	— И?
	— Чакахме го, но той така и не дойде. На следващата сутрин видяхме главата му, набучена на стената. Още си е там, до източната порта.
	— Така е. Има ли други порти, освен тези пет?
	— Да, още три. Край пристанището има водна порта, достатъчно голяма, за да могат и трите потока да излизат наведнъж, а до нея има сухопътна порта за хора и коне. Освен това има още една сухопътна порта ей там — той посочи към западния край на града, — същата като останалите.
	— Възможно ли е да се проникне през някоя от тях?
	— Не и бързо. Край брега нямаме достатъчно място за маневриране и не можем да се изтеглим извън обсега на камъните и стрелите на защитниците. Следователно ни остават тези порти и западната. Теренът е еднакъв от всички страни, освен откъм брега, затова реших да съсредоточим щурма си върху най-близката порта.
	— От какъв материал са?
	— Желязо и дъб. Ще издържат стотици години, ако не ги съборим.
	— Защитени ли са с някакви заклинания?
	— Не мога да знам, тъй като Насуада не сметна за нужно да ни даде някой от магьосниците си. Халстед има…
	— Халстед?
	— Лорд Халстед, владетелят на Ароус. Сигурно сте чували за него?
	— Не.
	Последва кратка пауза, през която Роран усети как презрението на Бригман към него нараства. После мъжът продължи:
	— Халстед има свой магьосник: гнусно бледо създание, което сме виждали на стените да мърмори в брадата си и да се опитва да ни порази със заклинания. Изглежда ми рядко некадърен, защото досега не е постигнал кой знае какво, освен че успя да подпали двама от мъжете, които носеха тарана.
	Роран размени погледи с Карн — чародеят изглеждаше още по-притеснен от преди — но реши, че ще е по-добре да обсъдят този въпрос насаме.
	— Няма ли да е по-лесно да проникнем през портата на каналите? — попита той.
	— Че къде ще застанем? Вижте как е вдлъбната в стената, няма дори и стъпка място, където да се закрепиш. Нещо повече: на свода има процепи и капаци, откъдето бранителите могат да изливат врящо олио, да хвърлят камъни или да стрелят с лъкове към всеки, който е толкова глупав, че да се озове там.
	— Портата не може да е плътна чак до долу, иначе ще спира водата.
	— Тук си прав. Под повърхността има решетка от дърво и метал с достатъчно големи дупки, че да не пречат много на течението.
	— Разбирам. А портата през повечето време ли е спусната във водата, дори когато Ароус не е под обсада?
	— През нощта със сигурност, но мисля, че денем я държат отворена.
	— Хм. Ами стените?
	Бригман се размърда.
	— Гранит, гладко полиран и напаснат толкова плътно, че не можеш дори нож да забиеш между блоковете. Джуджешка работа, предполагам, отпреди падането на Ездачите. Предполагам също, че стените са запълнени с чакъл, но не мога да кажа със сигурност, защото още не сме успели да пробием външната обвивка. Стигат поне на дванайсет стъпки под земята, а може би и повече, което означава, че не можем да прокопаем тунел под тях или да ги подровим.
	Бригман пристъпи напред и посочи към именията на север и запад.
	— Повечето благородници са се оттеглили в Ароус, но са оставили хора да охраняват собствеността им. Те ни създадоха някои проблеми — нападаха разузнавачите ни, крадяха ни конете, такива ми ти работи. В началото завзехме две от именията — той посочи две обгорели останки от къщи на няколко мили оттам, — но открихме, че за задържането им са нужни повече усилия, отколкото заслужават, затова ги оплячкосахме и опожарихме. За нещастие, нямаме достатъчно хора да превземем останалите.
	Тогава се обади Балдор:
	— Защо тези канали влизат в Ароус? Не ми изглежда да ги ползват за напояване на посеви.
	— Тук няма нужда от напояване, момко. Не повече, отколкото някой северняк има нужда да си кара сняг за зимата. По-големият проблем е как да останеш сух.
	— Тогава за какво ги използват? — попита Роран. — И откъде идват? Не очакваш да повярвам, че водата се отклонява от река Джиет, която е на толкова левги оттук.
	— Едва ли — намръщи се Бригман. — На север от нас има езера и блата. Водата е гадна и нездравословна, но хората тук са свикнали с нея. Един-единствен канал я отвежда от блатата до едно място на три мили оттук. Там каналът се разделя на три — тези, които виждаш, — и те минават през редица каскади, задвижвайки водениците, които мелят брашно за града. По жътва селяните карат зърното на водениците, а после чувалите с брашно се товарят на баржи и се спускат до Ароус. Това е удобен способ за превозване и на други стоки, например дървен материал или вино, от именията до града.
	Роран разтърка тила си, докато продължаваше да изучава Ароус. Казаното от Бригман го заинтригува, но не бе сигурен по какъв начин можеше да му помогне.
	— Има ли още нещо важно наоколо? — попита той.
	— Само една каменоломна на юг по брега.
	Роран изсумтя, без да спира да мисли.
	— Трябва да посетя водениците — рече той. — Но първо искам да чуя пълен отчет за времето, което сте прекарали тук, и искам да знам дали сме добре запасени с всичко, от стрели до сухари.
	— Моля, последвай ме… Стронгхамър.


	Роран прекара следващия час в съвещание с Бригман и двама от лейтенантите му, като слушаше и задаваше въпроси, докато те му описваха всички щурмове, предприети срещу градските стени, и му изреждаха списък на припасите, останали на воините под негово командване.
	„Поне не страдаме от недостиг на оръжия“ — помисли си той, броейки мъртвите. Но дори Насуада да не му бе дала срок за изпълнение на задачата, мъжете и конете не разполагаха с достатъчно храна, за да останат на лагер пред Ароус повече от седмица.
	Много от фактите и числата, които му изреждаха Бригман и неговите подчинени, бяха записани на свитъци пергамент. Роран се мъчеше да скрие, че не може да разшифрова редовете от ъгловати черни знаци, като настояваше да му четат всичко, но се дразнеше, че е зависим от други.
	„Насуада беше права — осъзна той. — Трябва да се науча да чета, иначе няма как да знам дали някой не ме лъже, когато казва, че на този лист пише това и това… Може би Карн ще ме научи, като се върнем при Варден.“
	Колкото повече научаваше Роран за Ароус, толкова повече съчувстваше на Бригман за даденото от него обещание — превземането на града бе изтощителна задача без очевидно решение. Въпреки своята неприязън към мъжа, той реши, че капитанът се е справил възможно най-добре при дадените обстоятелства. Беше се провалил не защото бе некадърен командир, а защото му липсваха двете качества, които многократно бяха носили победа на Роран: дързост и въображение.
	След като свърши с прегледа, се отправи заедно с петимата си спътници и Бригман да огледа от по-близо, но все пак безопасно разстояние, стените и портите на Ароус. Качването отново на седлото беше болезнено, но той го изтърпя, без да се оплаква.
	Когато конете им излязоха на павирания път край лагера и поеха в тръс към града, Роран забеляза, че от време на време копитата им издават странен звук при ударите им в земята. Спомни си, че бе чувал подобен звук през последния ден от пътуването и той го бе смутил.
	Сведе поглед и видя, че плоските камъни, от които се състоеше пътната настилка, като че ли са покрити с потъмняло сребро и негови тежилки образуват неправилна шарка, подобна на паяжина.
	Роран извика на Бригман и го попита за това, а онзи му отговори, също викайки:
	— От пръстта тук не става добър хоросан, затова използват олово, за да задържат камъните на място!
	Първоначалната реакция на Роран бе недоверие, но капитанът изглеждаше сериозен. Струваше му се изумително, че някой метал може да е толкова често срещан, та хората да го хабят за строеж на пътища.
	И така те продължиха да яздят по каменно-оловния път към блестящия в далечината град.
	Проучиха защитите на Ароус с голямо внимание. Но близкият оглед не им разкри нищо ново и само затвърди впечатлението на Роран, че градът е практически непревземаем.
	Той приближи коня си до този на Карн. Магьосникът се взираше в Ароус със застинало изражение, а устните му шаваха беззвучно, като че ли си говореше сам. Роран го изчака да спре, после попита тихичко:
	— Има ли някакви заклинания на портите?
	— Мисля, че да — отвърна Карн също толкова тихо, — но не съм сигурен колко са и каква е целта им. Трябва ми повече време, за да открия отговорите.
	— Защо е толкова трудно?
	— Всъщност не е. Повечето заклинания се забелязват лесно, освен ако някой не е положил усилия да ги скрие, и дори тогава магията обикновено оставя определени издайнически следи, ако знаеш какво да търсиш. Безпокои ме това, че едно или няколко от заклинанията може да са капани, поставени, за да попречат на хората да бърникат в магиите на портите. Ако е така и подходя директно, със сигурност ще ги задействам и тогава кой знае какво ще стане. Може да се превърна в локвичка пред очите ти, а бих предпочел да избягна тази участ, ако зависи от мен.
	— Искаш ли да останеш тук, докато ние продължим нататък?
	Карн поклати глава.
	— Не мисля, че ще е умно да те оставям без защита, докато сме извън лагера. Ще се върна тук след залез-слънце и тогава ще видя какво мога да направя. Освен това, би било добре да съм по-близо до портите, а сега не смея да се приближа, защото стражите ме виждат ясно.
	— Както искаш.
	Когато Роран се убеди, че са научили всичко възможно от наблюдението на града, накара Бригман да ги заведе до най-близката група воденици.
	Бяха до голяма степен каквито ги описваше той. Водата в каналите минаваше през три последователни пада. Всеки от тях бе висок по двайсет стъпки и в долния му край имаше воденично колело с кофи по периферията. Водата падаше в кофите и въртеше механизма. Три дебели оси свързваха колелата с три еднакви постройки, наредени една над друга по терасирания бряг, в които се намираха тежките воденични камъни, смилащи житото на брашно за населението на Ароус. Макар че колелата се въртяха, Роран се досети, че не са свързани със сложния предавателен механизъм, скрит в сградите, защото не чуваше тътнежа от движещи се воденични камъни.
	Слезе от коня до най-долната воденица и тръгна нагоре по пътя между сградите, оглеждайки шлюзовете, които контролираха пропусканото количество вода. Шлюзовете бяха отворени, но въпреки това под всяко от бавно въртящите се колела имаше дълбок яз.
	Той спря по средата на склона в меката трева отстрани на пътя, скръсти ръце, опря брадичка в гърдите си и се замисли как би могъл да превземе Ароус. Беше сигурен, че съществува някаква хитрост или стратегия, която би му позволила да проникне през отбраната на града, но решението му убягваше.
	Мисли, докато се умори, след което се унесе в скърцането на въртящите се оси и плискането на падащата вода.
	Колкото и успокояващи да бяха тези звуци, трънчето на безпокойството още го човъркаше, защото това място му напомняше за воденицата на Демптън в Теринсфорд, където бе отишъл да работи в деня, когато Ра’зак бяха изгорили дома му и бяха измъчвали баща му, оставяйки го смъртно ранен.
	Роран се опита да потисне този спомен, но той остана, глождейки го отвътре.
	„Само да бях изчакал още няколко часа, преди да тръгна, можех да го спася. — А после по-практичната част от него се обади: — Да, и Ра’зак щяха да ме убият, преди да успея да вдигна ръка. Без Ерагон да ме защитава, щях да съм безпомощен като новородено бебе.“
	Балдор дойде с тихи стъпки при него на брега на канала.
	— Останалите се чудят: имаш ли някакъв план? — попита той.
	— Имам идеи, но не и план. Ами ти?
	Балдор също скръсти ръце.
	— Можем да почакаме Насуада да ни прати на помощ Сапфира и Ерагон.
	— Пфу!
	Известно време двамата гледаха неспирното движение на водата под тях. После Балдор каза:
	— Ами ако просто ги приканиш да се предадат? Може би толкова ще се уплашат, като чуят името ти, че ще отворят портите, ще паднат в краката ти и ще молят за милост.
	Роран се изкикоти.
	— Съмнявам се, че вестите за мен са стигнали чак до Ароус. И все пак… — Той прокара пръсти през брадата си. — Може би си струва да опитам, ако не за друго, поне за да ги разсея.
	— Дори и да успеем да проникнем в града, дали ще можем да го задържим с толкова малко хора?
	— Може би да, а може би не.
	Между двамата настъпи тежко мълчание, после Балдор подхвърли:
	— Колко далеч стигнахме, а?
	— Да.
	И пак единствените звуци останаха тези на водата и въртящите се колела. Накрая Балдор каза:
	— Тук топенето на снеговете сигурно не е толкова обилно като у дома. Иначе напролет тези колела щяха да се окажат до половината във водата.
	Роран поклати глава.
	— Няма значение колко е снегът или дъждът. Шлюзовете могат да ограничат количеството вода, падащо върху колелата, за да не се въртят прекалено бързо.
	— Ами когато водата прехвърли нивото на шлюзовете?
	— С малко късмет, дотогава меленето за деня ще е свършило, но и да не е, просто откачаш механизма, вдигаш шлюзовете и… — Гласът на Роран заглъхна, когато поредица от картини прелетя през съзнанието му и топлина плъзна по цялото му тяло, сякаш бе обърнал наведнъж пълна халба медовина.
	„Мога ли да го направя? — замисли се трескаво той. — Дали ще проработи или… Няма значение; трябва да опитаме. Какво друго можем да сторим?“
	Закрачи по дигата на средния водоем и сграбчи дръжките, които стърчаха от високия дървен винт, служещ за издигане и спускане на вратата на шлюза. Винтът бе заял и се движеше трудно, макар че Роран опря рамо в него и натисна с цялата си тежест.
	— Помогни ми — каза той на Балдор, който продължаваше да стои на брега и го наблюдаваше озадачено и с интерес.
	Балдор внимателно дойде при него и заедно успяха да затворят шлюза. После, отказвайки да отговаря на каквито и да било въпроси, Роран настоя да направят същото и с горния, и долния шлюз.
	Когато и трите бяха здраво затворени, Роран се върна при Карн, Бригман и останалите и им даде знак да слязат от конете и да се съберат около него. Докато чакаше, потупваше по главата на чука си, внезапно обзет от силно нетърпение.
	— Е? — попита Бригман, когато се събраха.
	Роран изгледа всички подред в очите, за да се увери, че разполага с пълното им внимание, а после каза:
	— Така, ще направим следното…
	И започна да говори бързо и напрегнато. В рамките на половин час им обясни всичко, което му бе минало през ума в онзи миг на прозрение. Докато говореше, Мандел започна да се хили и макар че Балдор, Делвин и Хамънд останаха по-сериозни, те също изглеждаха развълнувани от дързостта на плана, който им описваше.
	Реакцията им достави удоволствие на Роран. Той бе направил много, за да спечели доверието им, и се радваше да види, че все още може да разчита на тяхната подкрепа. Страхуваше се единствено да не ги разочарова; от всички съдби, които можеше да си представи, само загубата на Катрина му се струваше по-лоша.
	Карн, от друга страна, изглеждаше изпълнен със съмнения. Роран бе очаквал това, но съмненията на магьосника не бяха нищо в сравнение с неверието на Бригман.
	— Ти си луд! — възкликна той, щом Роран свърши. — Никога няма да се получи.
	— Вземи си думите назад! — рече Мандел й скочи напред, стиснал юмруци. — Роран е печелил повече битки, отколкото ти изобщо си виждал, и го е правил без всичките войници, които имаш да командориш!
	Бригман изръмжа и голата му горна устна се сви като змия.
	— Ах, ти, пале! Ще ти дам урок по уважение, който никога няма да забравиш.
	Роран изблъска Мандел назад, преди младежът да се нахвърли върху Бригман.
	— Стига! — изръмжа той. — Дръж се прилично.
	С намусена физиономия Мандел престана да се съпротивлява, но продължи да се мръщи на Бригман, който пък му се ухили в отговор.
	— Планът със сигурност е необичаен — рече Делвин, — но пък твоите необичайни планове са ни вършили добра работа в миналото. — Останалите мъже от Карвахол изхъмкаха в знак на съгласие.
	Карн кимна и каза:
	— Може да стане, може и да не стане. Не знам. Във всеки случай, сигурно е, че ще изненада враговете ни, и трябва да призная, че съм любопитен да видя какво ще излезе. Никога досега не е било опитвано подобно нещо.
	Роран се усмихна лекичко. Обърна се към Бригман и рече:
	— Да продължаваме както преди — ето това би било лудост! Имаме само два дена и половина да превземем Ароус. Обикновените методи няма да са ни достатъчни, затова трябва да рискуваме с необикновени.
	— Може би — промърмори Бригман, — но това е абсурдно начинание, което ще погуби много добри хора, и то само за да покажеш колко си умен.
	Усмивката на Роран се разшири и той пристъпи към капитана, докато не се озова на няколко сантиметра от него.
	— Не си длъжен да се съгласяваш с мен; длъжен си само да правиш каквото ти кажа. Е, ще изпълняваш ли заповедите ми или не?
	Въздухът между тях се нагря от дъха им и от топлината, излъчваща се от кожата им. Бригман скръцна със зъби и завъртя копието си още по-усърдно отпреди, но после погледът му трепна и той отстъпи.
	— Проклет да си — рече. — За известно време ще бъда твое куче, Стронгхамър, но почакай, скоро ще дойде време за разплата и тогава ще ти се наложи да отговаряш за взетите решения.
	„Не ми пука — помисли си Роран, — стига да превземем Ароус.“
	— По конете! — извика той. — Имаме много работа за вършене и твърде малко време, за да я свършим! Бързо, бързо, бързо!


	Драс-Леона

	Слънцето се издигаше в небето, а също и Сапфира, когато от мястото си на гърба й Ерагон зърна Хелгринд да се откроява на северния хоризонт. Усети пристъп на отвращение, докато гледаше далечния каменен шип, който се издигаше сред околната местност като самотен остър зъб. Толкова много от най-неприятните му спомени бяха свързани с Хелгринд, че му се искаше да го унищожи и да види как голите му каменни шпилове се стоварват с грохот на земята. Сапфира бе по-безразлична към тъмната каменна кула, но той усети, че и на нея не й харесва да е наблизо.
	Докато дойде вечерта, Хелгринд вече се намираше зад гърба им, а Драс-Леона — пред тях, близо до езерото Леона, където десетки кораби и лодки се полюшваха на котва. Ниският, обширен град си бе все така гъсто застроен и негостоприемен, какъвто го помнеше Ерагон — с тесни, криволичещи улички, мръсни коптори, струпани близо един до друг край стената от жълта кал, опасваща централната част на града, а зад тази стена се издигаше гигантският силует на катедралата на Драс-Леона, черна и назъбена. Там жреците на Хелгринд изпълняваха ужасните си ритуали.
	Поток от бежанци се точеше по пътя на север — хората бягаха от града, който скоро щеше да бъде подложен на обсада, към Теирм или Уру’баен, където можеха да намерят поне временна безопасност от неумолимо напредващите Варден.
	На Ерагон Драс-Леона му изглеждаше също толкова мръсна и зла, колкото при първото му посещение, и у него се събуди жажда за унищожение, каквато не бе изпитвал нито във Фейнстер, нито в Белатона. Искаше му се да я опустоши с огън и меч; да стовари отгоре й всички ужасни неестествени енергии, които имаше на свое разположение, да се поддаде на всичките си свирепи импулси и да остави зад себе си само яма от димяща, напоена с кръв пепел. Вярно, изпитваше някакво съчувствие към бедните, сакатите и поробените, които живееха в Драс Леона. Но бе твърдо убеден в покварата на този град и вярваше, че е най-добре да бъде изтрит от лицето на земята и построен наново, без петното на извратеност, с което го бе заразила религията на Хелгринд.
	Докато си фантазираше как ще срути катедралата с помощта на Сапфира, се зачуди дали религията на жреците, които практикуваха самоосакатяване, си имаше название. Изучаването на древния език го бе накарало да цени важността на имената — имената притежаваха сила, имената даваха разбиране — и той не би могъл да оцени напълно истинската същност на религията, без да знае как се нарича.
	В отслабващата светлина Варден се разположиха на лагер в редица ниви на югоизток от Драс-Леона. Там земята се издигаше, за да образува малко плато, което щеше да им осигури известно прикритие, в случай че врагът ги нападне. Хората бяха уморени от дългия преход, но Насуада ги накара да укрепят лагера и да сглобят тежките обсадни машини, които носеха по целия път от Сурда.
	Ерагон се залови за работа с желание. Първо се включи в група мъже, които утъпкваха житните и ечемични класове в нивите с помощта на дъски с прикачени към тях дълги въжета. По-бързо би било да ожънат посевите, независимо дали със сърпове или с магия, но така щяха да останат стърчащи стъбла, по които щеше да е опасно и неудобно да се ходи, камо ли да се спи. А като ги утъпкваха, класовете образуваха мека, пружинираща повърхност, която не отстъпваше на никой дюшек и бе за предпочитане пред голата земя, с която бяха свикнали.
	Ерагон се труди с мъжете в продължение на около час, докато разчистят достатъчно голяма площ за палатките на Варден.
	После помогна за сглобяването на една обсадна кула. Необикновената му сила му позволяваше да мести греди, за които иначе щяха да са нужни няколко войни; по този начин ускоряваше работата. Няколко от джуджетата, които бяха останали с Варден, надзираваха издигането на кулата, защото те бяха проектирали тези машини.
	Сапфира също помагаше. Със зъби и нокти ровеше дълбоки окопи в земята и трупаше пръстта на насипи около лагера. За няколко минути свършваше повече работа, отколкото сто мъже биха могли да свършат за цял ден. Освен това с огъня от своята паст и с могъщи махове на опашката си поваляше дървета, огради, стени, къщи и всичко друго около Варден, което би могло да послужи за прикритие на враговете им. Изобщо представляваше картина на страшно опустошение, достатъчна да предизвика трепет дори и в най-храбрата душа.
	Беше късна нощ, когато Варден най-сетне свършиха с приготовленията и Насуада заповяда на хората, джуджетата и ургалите да си лягат.
	Ерагон се оттегли в палатката си и се отдаде на медитация, докато съзнанието му се прочисти, което вече му бе станало навик. След това, вместо да се упражнява в писане, прекара следващите няколко часа, преговаряйки заклинанията, които мислеше, че може да му потрябват на следващия ден, а също така измисли и няколко нови за конкретните проблеми, които щеше да постави пред него Драс-Леона.
	Когато се почувства готов за предстоящата битка, се отдаде на будните си сънища, които бяха по-разнообразни и заредени с енергия от обичайно, защото въпреки медитацията, изгледите за скорошни действия бяха накарали кръвта му да кипне и не му позволяваха да се отпусне. Както винаги, очакването и несигурността бяха най-трудно поносими и на Ерагон му се искаше вече да е насред мелето, където нямаше да има време да се притеснява какво може да се случи.
	Сапфира също бе неспокойна. Той долавяше откъслеци от сънищата й, които включваха хапане и разкъсване, и разбираше, че тя очаква с нетърпение свирепото удоволствие на битката. Настроението й до някъде повлия и на неговото, но не достатъчно, че да го накара да забрави опасенията си.
	Утрото дойде твърде бързо и Варден се събраха пред незащитените предградия на Драс-Леона. Армията им бе впечатляваща гледка, но възхищението на Ерагон отслабна, щом зърна нащърбените мечове на воините, очуканите им шлемове и щитове, както и зле закърпените дупки в подплатените им туники и ризниците им. Ако успееха да превземат Драс-Леона, щяха да могат да подменят част от снаряжението си — както бяха направили в Белатона и преди това във Фейнстер — но нямаше как да заменят носещите го хора.
	— _Колкото по-дълго продължава това_ — каза той на Сапфира, — _толкова по-лесно ще е за Галбаторикс да ни победи, когато стигнем до Уру’баен._
	— _Значи не бива да се бавим_ — отвърна тя.
	Ерагон я бе възседнал, а до тях стоеше Насуада, облечена в пълни доспехи и яхнала своя буен черен кон Буревестник. Около тях се бяха събрали дванайсетте му елфически телохранители и същият брой войници от гвардията на Насуада, „Нощните ястреби“ — обикновено бяха шест, но сега броят им бе удвоен, докато трае битката. Елфите бяха спешени, защото отказваха да яздят други коне, освен такива, които са отгледани и обучени лично от тях, а „Нощните ястреби“ яздеха, включително и ургалите. На десет крачки вдясно се намираха крал Орин и подбраната му група воини, всеки от които имаше пъстро перо на върха на шлема си. Нархайм, командирът на джуджетата, и Гарцвог също бяха в компанията на своите войници.
	След като си размениха кимвания, Насуада и крал Орин пришпориха конете си напред, отделиха се от основната маса на Варден и се отправиха в тръс към града. Ерагон стисна с лявата си ръка намиращия се пред него шип на врата на Сапфира, когато тя ги последва.
	Насуада и крал Орин спряха, преди да подминат паянтовите колиби. По техен знак двама пратеници — единият със знамето на Варден, а другият с това на Сурда — подкараха конете си по тесните улички, които се виеха през лабиринта от съборетини към южната порта на Драс-Леона.
	Ерагон се намръщи, докато гледаше как пратениците напредват. Градът изглеждаше неестествено празен и тих. В цяла Драс-Леона не се виждаше жива душа, дори по бойниците на дебелите жълти стени, където би трябвало да са разположени стотици от воините на Галбаторикс.
	— _Въздухът мирише странно_ — рече Сапфира и изръмжа съвсем тихичко, привличайки вниманието на Насуада.
	В подножието на стената пратеникът на Варден извика с глас, който долетя чак до Ерагон и Сапфира:
	— В името на лейди Насуада от Варден и крал Орин от Сурда, както и на всички свободни народи на Алагезия, ви повеляваме да отворите портите си, за да предадем важно съобщение на вашия владетел Маркъс Табор. Той може да е сигурен, че ще извлече голяма полза от него, както и всеки мъж, жена и дете в Драс-Леона.
	Иззад стената се разнесе отговорът на някакъв човек, който не се виждаше:
	— Тези порти няма да се отворят. Предай съобщението си от мястото, на което стоиш.
	— От името на лорд Табор ли говорите?
	— Да.
	— Тогава ви възлагаме да му напомните, че държавните дела се обсъждат най-добре в уединението на личните покои, а не на открито, където всеки може да чуе.
	— Не приемам заповеди от теб, лакейче! Предай съобщението, и то бързо, преди да съм загубил търпение и да съм те надупчил със стрели.
	Ерагон бе впечатлен — пратеникът не изглеждаше смутен или стреснат от тази заплаха, а продължи без колебание:
	— Както желаете. Нашите господари предлагат мир и приятелство на лорд Табор и на всички жители на Драс-Леона. Нямаме вражда с вас, а само с Галбаторикс, и не искаме да се сражаваме, ако можем да го избегнем. Та нима не ни свързва обща кауза? Много от нас са живели в Империята и я напуснаха само защото жестокото управление на Галбаторикс ги прогони от земите им. Ние сме ваши сродници, по кръв и по дух. Обединете силите си с нашите и ще можем да се освободим от узурпатора, който седи сега в Уру’баен.
	Ако приемете нашето предложение, господарите ни гарантират безопасността на лорд Табор и семейството му, както и на всеки друг, който може в момента да служи на Империята, макар че на никого от тях няма да бъде позволено да запази поста си, ако е дал клетва, която не може да бъде нарушена. А ако клетвите ви не ви позволяват да ни помогнете, тогава поне не ни пречете. Вдигнете портите си и сложете оръжие, и ви обещаваме, че никой няма да пострада. Но ако се опитате да ни се опълчите, ще ви пометем като плява, защото никой не може да устои на мощта на нашата армия, нито пък на мощта на Ерагон и драконката Сапфира.
	Щом чу името си, Сапфира вдигна глава и нададе ужасяващ рев.
	Ерагон видя как една висока, загърната в наметало, фигура се качи на бойниците над портата и застана между два от зъбците, взирайки се над пратениците към Сапфира. Младият Ездач присви очи, но не можа да различи лицето на мъжа. Още четирима души в черни роби се присъединиха към него и Ерагон позна жреците на Хелгринд по осакатените им фигури: на единия му липсваше половината ръка, двама бяха без един крак, а последният от групата им беше без една ръка и два крака и спътниците му го носеха на малка, тапицирана носилка.
	Мъжът с наметалото отметна глава и нададе мощен смях, който отекна като гръмотевица. Под него пратениците се помъчиха да овладеят конете си, които се вдигнаха на задните си крака и се опитаха да побегнат.
	Стомахът на Ерагон се сви и той стисна дръжката на Бризингър, готов да го изтегли за миг.
	— Никой не можел да устои на мощта ви, а? — рече мъжът и гласът му заехтя между сградите. — Чини ми се, че имате прекалено високо мнение за себе си.
	И с оглушителен рев блестящото червено туловище на Торн скочи от улиците долу върху покрива на една къща, пробивайки дъските с ноктите си. Драконът разпери огромните си, увенчани с шипове крила, раззина алената си паст и окъпа небето със струя трептящ огън.
	Муртаг — защото това действително бе Муртаг, осъзна Ерагон — добави с присмехулен глас:
	— Хвърляйте се срещу стените колкото си искате; никога няма да превземете Драс-Леона, поне докато ние с Торн сме тук да я браним. Пратете най-добрите си воини и магьосници срещу нас и те ще умрат до един. Гарантирам ви го. Сред вас няма никой, който може да ни надвие. Дори и ти… братко. Бягайте да се скриете в дупките си, преди да е станало твърде късно, и се молете Галбаторикс да не дойде да се разправи с вас лично. В противен случай ви очаква единствено смърт и печал.


	Игра на ашици

	— Сър, сър! Портата се отваря!
	Роран вдигна очи от картата, която изучаваше, когато един от постовите се втурна в палатката, зачервен и задъхан.
	— Коя порта? — попита той, обзет от мъртвешко спокойствие. — Бъди по-точен. — Остави настрана пръчицата, с чиято помощ мереше разстоянията.
	— Най-близката до нас, сър… на пътя, не на канала.
	Роран измъкна чука от колана си, излезе от палатката и се втурна през лагера към южния му край. После се взря в Ароус. За свое изумление видя, че от града се изсипват няколкостотин конници, а ярките им знамена плющят на вятъра, докато се строяваха в широка формация пред черната паст на отворената порта.
	„Ще ни накълцат на парчета“ — помисли си отчаяно Роран. В лагера бяха останали само около сто и петдесет от хората му и много от тях бяха ранени и негодни да се бият. Всички останали се намираха при водениците, които бяха посетили предния ден, или в каменоломната надолу по брега, или по бреговете на най-западния канал, търсейки баржите, нужни за успеха на плана му. Не можеха да повикат никой от тях навреме, за да отблъснат атаката на кавалерията.
	Когато пращаше войниците си по тези задачи, той бе наясно, че оставя лагера уязвим за контраатака. Но се бе надявал, че хората в града ще са прекалено наплашени от скорошния щурм на стените им, за да опитат нещо толкова дръзко, и че останалите с него воини ще стигнат, за да убедят всеки далечен наблюдател, че главните му сили все още са разположени около палатките.
	Първото от тези предположения, изглежда, се бе оказало грешка. Не беше съвсем сигурен дали жителите на Ароус са разгадали хитрината му, но го смяташе за доста вероятно, имайки предвид ограниченият брой конници, събрали се пред града. Ако войниците или техните командири очакваха да се изправят срещу пълните сили на Роран, щяха да изкарат поне два пъти повече хора. Както и да е, сега трябваше да намери начин да отблъсне атаката им и да спаси хората си от клане.
	Балдор, Карн и Бригман дотичаха с оръжие в ръка. Докато Карн бързо навличаше една ризница, Балдор попита:
	— Какво ще правим?
	— Нищо не можем да направим — каза Бригман. — С глупостта си ти обрече цялото това начинание, Стронгхамър. Трябва да бягаме, и то веднага, преди тези проклети конници да са ни връхлетели.
	Роран плю на земята.
	— Отстъпление ли? Няма да отстъпваме. Хората не могат да избягат пеша, а дори и да можеха, няма да изоставя ранените.
	— Не разбираш ли? Тук сме обречени. Ако останем, ще ни убият — или още по-лошо, ще ни пленят!
	— Достатъчно, Бригман! Не смятам да подвия опашка и да търтя да бягам!
	— Защо не? За да не признаеш, че си се провалил ли? Защото се надяваш да спасиш нещичко от честта си в една последна безсмислена битка? Това ли е? Не виждаш ли, че по този начин само ще нанесеш по-голяма вреда на Варден?
	Пред града конниците вдигнаха мечовете и копията над главите си и с дружни викове, които се чуваха въпреки голямото разстояние, забиха шпори в хълбоците на конете си и се понесоха с тътен по склона към лагера.
	Бригман продължи с тирадата си:
	— Няма да ти позволя да прахосаш живота на всички ни, само и само да задоволиш своята гордост. Ти ако искаш, остани, но…
	— Млък! — изрева Роран. — Дръж си устата затворена или ще ти я затворя аз! Балдор, наглеждай го. Ако направи нещо, което не ти хареса, нека опита върха на меча ти. — Бригман се зачерви от гняв, но си сдържа езика, защото Балдор вдигна меча си и го насочи към гърдите му.
	Роран предположи, че има около пет минути да избере начин на действие. Пет минути, в които бе заложено толкова много.
	Опита се да си представи как биха могли да убият или осакатят достатъчно конници, за да ги отблъснат, но почти веднага отхвърли този вариант. Не можеха да подмамят връхлитащата конница към някоя позиция, където мъжете му ще имат предимство. Теренът бе прекалено равен и прекалено гол за подобни маневри.
	„Не можем да спечелим, ако се сражаваме, значи… Защо да не ги подплашим? Но как? С огън? Огънят можеше да е еднакво смъртоносен и за враговете, и за съюзниците. Освен това влажната трева щеше само да тлее. Дим? Не, това няма да ни помогне.“
	Хвърли поглед към Карн.
	— Можеш ли да скалъпиш магически образ на Сапфира и да я накараш да реве и да бълва огън, като че ли наистина е тук?
	Мършавите бузи на магьосника пребледняха. Той поклати глава и на лицето му се изписа паника.
	— Може би. Не знам, никога досега не съм опитвал. Ще трябва да пресъздам образа й по памет. Може дори да не прилича на живо създание. — Той кимна към редицата препускащи конници. — Те ще разберат, че нещо не е наред.
	Роран заби нокти в дланта си. Оставаха четири минути, ако не и по-малко.
	— Може би си заслужава да опитаме — промърмори той. — Трябва само да им отвлечем вниманието, да ги объркаме… — Хвърли поглед към небето, надявайки се да види дъждовна завеса, носеща се към лагера, но уви, виждаха се единствено две рехави облачета, плуващи високо горе. „Объркване, несигурност, съмнение… От какво се страхуват хората? От непознатото, от неща, които не разбират, ето от какво.“
	За миг през ума на Роран прелетяха половин дузина идеи как да подкопаят увереността на враговете, всяка по-шантава от предишната, докато накрая му хрумна една толкова простичка и дръзка, че изглеждаше идеална. Освен това, за разлика от другите, ласкаеше неговото его, защото изискваше участието на само още един човек: Карн.
	— Заповядайте на хората да се скрият в палатките! — извика той, вече в движение. — И им кажете да пазят тишина; не искам да чувам и гък от тях, освен ако не ни атакуват!
	Роран отиде до най-близката палатка, която бе празна, пъхна чука обратно под колана си и грабна мръсно вълнено одеяло от една купчина завивки на земята. После се втурна към близкия готварски огън и вдигна един широк пън, който войниците използваха за стол.
	Хванал пъна под мишница и метнал одеялото през другото си рамо, той се втурна извън лагера към една малка могилка, която се намираше на може би стотина крачки от палатките.
	— Някой да ми донесе комплект ашици и рог с медовина! — извика Роран. — А също и масата, на която са проснати картите ми. Веднага, мътните ви взели, веднага!
	Чу зад себе си тропот на стъпки и дрънчене на снаряжение, докато мъжете тичаха да се скрият в палатките. Няколко секунди по-късно над лагера се възцари зловеща тишина, ако се изключи шумът, вдиган от мъжете, които събираха поисканите от него неща.
	Роран не губи време да се озърта назад. На върха на могилата сложи пъна върху дебелия му край и го завъртя насам-натам няколко пъти, за да е сигурен, че няма да се клати под него. Когато се увери, че е стабилен, седна и се взря през полето към атакуващите конници.
	Оставаха не повече от три минути до пристигането им. През дървото под себе си усещаше биенето на конските копита и това усещане се засилваше с всяка изминала секунда.
	— Къде са ашиците и медовината?! — изкрещя той, без да сваля очи от кавалерията.
	Приглади брадата си с бързо движение и подръпна полите на туниката си. Искаше му се да носи ризницата, но по-хладната и пресметлива част от съзнанието му възразяваше, че враговете ще бъдат още по-впечатлени, ако го видят да седи там без никаква броня, сякаш нищо не го тревожи. Същата част от съзнанието му го убеждаваше да остави чука си затъкнат в колана, за да изглежда, че се чувства в безопасност в присъствието на войниците.
	— Съжалявам — каза задъхано Карн, като дотича до Роран заедно с един мъж, който носеше малката сгъваема масичка от палатката му. Сложиха я пред него и я покриха с одеялото, а после Карн подаде на Роран рог с медовина и кожена чаша, съдържаща обичайните пет ашика.
	— Хайде, махайте се оттук — рече Роран. Карн се обърна да си върви, но той го хвана за ръката. — Можеш ли да накараш въздуха от двете ми страни да трепти, като над огън в студен зимен ден.
	Очите на Карн се присвиха.
	— Може би, но каква полза…
	— Просто го направи, ако можеш. А сега бягай да се скриеш!
	Докато върлинестият магьосник тичаше обратно към лагера, Роран разтръска чашата с ашиците, изсипа ги на масата и започна да си играе сам, като ги подхвърляше във въздуха и ги ловеше върху опакото на дланта си — първо един, после два, после три и така нататък. Баща му Гароу често се забавляваше по този начин, докато пушеше лула, седнал на стар паянтов стол на верандата на къщата им по време на дългите летни вечери в долината Паланкар. Понякога Роран играеше с него и обикновено губеше, но в повечето случаи Гароу предпочиташе да се съревновава със самия себе си.
	Макар че сърцето му биеше лудо и дланите му бяха хлъзгави от пот, Роран се помъчи да запази невъзмутим вид. За да има планът му някакъв шанс за успех, той трябваше да излъчва непоклатима увереност, независимо от действителните си чувства.
	Държеше погледа си съсредоточен върху ашиците и отказваше да вдигне очи, макар че конниците се приближаваха все повече. Тропотът на галопиращи коне се усилваше, докато той не започна да си мисли, че ще го прегазят.
	„Ама че странен начин да умреш“ — помисли си и се усмихна мрачно. После се сети за Катрина и за нероденото им дете и се утеши с мисълта, че ако умре, кръвната му линия ще продължи. Не беше безсмъртие като това на Ерагон, но все пак беше някакво безсмъртие и трябваше да се задоволи с него.
	В последния момент, когато кавалерията се намираше на броени крачки от масата, някой извика:
	— Стой! Стойте всички! Спрете конете си. Казах, спрете конете си!
	С дрънчене на сбруи и скърцане на кожа редицата от препускащи животни неохотно забави ход и спря.
	Роран продължи да гледа надолу.
	Отпи от подправената медовина, после хвърли отново ашиците и улови два от тях върху опакото на дланта си, където те останаха да лежат, поклащайки се.
	Лъхна го ароматът на прясно разровена почва, топъл и успокояващ, а заедно с него и не чак толкова приятният мирис на потни коне.
	— Здравей, драги ми момко! — каза същият мъж, който бе заповядал на войниците да спрат. — Здравей, рекох! Кой си ти, че седиш тук в това прекрасно утро, пиеш и се наслаждаваш на една приятна игра, сякаш нямаш никакви грижи на тоя свят? Нима не сме достойни за вежливостта да бъдем посрещнати с извадени мечове? Кой си ти, питам?
	Бавно, като че ли току-що бе забелязал присъствието на войниците и го смяташе за нещо маловажно, Роран вдигна очи от масата и видя пред себе си дребен брадат мъж, чийто шлем бе пищно украсен с пера. Мъжът седеше върху огромен черен боен кон, който пухтеше като ковашки мях.
	— Не съм ничий „драг момък“, най-малко пък на теб — отвърна Роран, без да се опитва да скрие недоволството си, че се обръщат към него толкова свойски. — Аз пък мога да попитам кой си ти, че прекъсваш така грубо играта ми?
	Дългите раирани пера върху шлема на мъжа се разклатиха, докато той оглеждаше внимателно Роран, сякаш бе някаква непозната твар, която е срещнал по време на лов.
	— Викат ми Тарос Бързия, капитан на гвардията. Макар и да си груб, трябва да ти кажа, че много ще ме натъжи да убия храбрец като теб, без да знам името му. — Сякаш за да наблегне на думите си, той сведе копието и го насочи към Роран.
	Зад Тарос стояха три редици конници. Сред тях Роран зърна слаб мъж с орлов нос и с мършави лице и ръце, които бяха голи до рамената — облик, който бе започнал да свързва със заклинателите на Варден. Изведнъж усети, че се надява Карн да е успял да накара въздуха да трепти. Но не смееше да обърне глава, за да погледне.
	— Името ми е Стронгхамър — рече той. С едно ловко движение събра ашиците, хвърли ги във въздуха и улови три върху дланта си. — Роран Стронгхамър, братовчед на Ерагон Сенкоубиеца. Ако не за мен, за него сигурно сте чували.
	Редицата от конници се размърда неспокойно и на Роран му се стори, че видя как за миг очите на Тарос се разшириха.
	— Впечатляващо твърдение, но как да сме сигурни, че е вярно? Всеки може да каже, че е някой друг, ако така му изнася.
	Роран изтегли чука си и го тупна върху масата с приглушено „дум“. После, без да обръща внимание на войниците, поднови играта си. Изсумтя недоволно, когато два от ашиците паднаха от опакото на дланта му, разваляйки серията му.
	— Аха — рече Тарос и се изкашля, за да прочисти гърлото си. — Имаш много славна репутация, Стронгхамър, макар някои да смятат, че е твърде преувеличена. Вярно ли е например, че собственоръчно си избил близо триста мъже в село Делдарад в Сурда?
	— Така и не научих името на селото, но ако е било Делдарад, тогава, да, убих доста войници там. Но бяха само сто деветдесет и трима, а и моите собствени хора ме пазеха добре, докато се биех.
	— Само сто деветдесет и трима? — повтори Тарос учудено. — Много си скромен, Стронгхамър. Подобен подвиг може да спечели на човек място в сума ти песни и легенди.
	Роран сви рамена и надигна рога към устата си, преструвайки се, че пие, защото не можеше да си позволи да замъгли ума си със силната джуджешка медовина.
	— Бия се, за да спечеля, а не за да загубя… Но нека ти предложа питие, като един воин на друг — рече той и протегна рога към Тарос.
	Ниският воин се поколеба и за миг очите му се стрелнаха към заклинателя зад него. После навлажни устни и каза:
	— Може пък и да приема.
	Слезе от коня си, подаде копието на един от другите мъже, смъкна бронираните си ръкавици и се приближи до масата, за да поеме внимателно рога от Роран.
	Подуши медовината, а после дръпна една здрава глътка. Перата на шлема му се разклатиха, когато направи гримаса.
	— Не ти ли харесва? — попита Роран, развеселен.
	— Признавам, че тези планински питиета са твърде остри за езика ми — отговори Тарос и му върна рога. — Предпочитам нашенските вина; те са топли и пивки, и е по-малко вероятно да лишат човек от разума му.
	— За мен пък това е сладко като майчино мляко — излъга Роран. — Пия го сутрин, обед и вечер.
	Тарос надяна отново ръкавиците и се върна при коня си. Метна се на седлото и взе копието си от мъжа, на когото бе дал да го държи. Хвърли през рамо още един поглед към заклинателя с орловия нос, чието лице, забеляза Роран, бе станало мъртвешки бледо през краткото време, откакто Тарос бе стъпил на земята. Изглежда, Тарос също забеляза промяната у своя магьосник, защото върху неговото собствено лице се изписа напрежение.
	— Благодарности за гостоприемството, Роран Стронгхамър — рече той, повишавайки глас, така че всичките му войници да го чуят. — Може би скоро ще имам честта да те забавлявам зад стените на Ароус. Ако е тъй, обещавам да ти поднеса най-добрите вина от семейното ми имение и може би по този начин ще успея да те откажа от това варварско мляко, което имаш тук. Мисля, ще откриеш, че нашето вино притежава много достойнства. Оставяме го да отлежи в дъбови бъчви в продължение на месеци, а понякога и години. Жалко ще е целият този труд да отиде на вятъра, бъчвите да бъдат разбити и виното да се разлее по улиците, обагряйки ги в червено с кръвта на нашето грозде.
	— Срамота ще е, наистина — отвърна Роран, — но понякога не можеш да избегнеш разливането на малко вино, докато разчистваш масата. — Протегна рога настрана и го обърна, изливайки малкото останала медовина на тревата.
	За миг Тарос замръзна напълно неподвижно — дори перата на шлема му замряха, — а после с гневно ръмжене извъртя коня си назад и викна на своите хора:
	— Строй се! Строй се, казах… Дий! — И с този последен възглас пришпори коня и се отдалечи от Роран, а останалите войници го последваха. Кавалерията се понесе в галоп обратно към Ароус.
	Роран продължи да се прави на надменен и безразличен, докато разстоянието между него и ездачите не стана достатъчно голямо, а после бавно издиша и опря лакти на колената си. Ръцете му трепереха леко.
	„Виж ти, получи се“ — помисли си изумено той.
	Чу мъже да тичат към него от лагера и се озърна през рамо. Видя Балдор и Карн, заедно с поне петдесет от воините, които се криеха в палатките.
	— Ти успя! — възкликна Балдор, когато се приближиха. — Успя! Не мога да повярвам! — После се засмя и тупна Роран по рамото толкова силно, че той залитна и се блъсна в масата.
	Останалите се скупчиха около него, като също се смееха и го превъзнасяха с гръмки фрази, хвалеха се, че с водач като него ще превземат Ароус без нито една жертва, и отправяха пренебрежителни забележки за куража и самообладанието на жителите на града. Някой пъхна в ръката му топъл мях с вино. Роран се взря в меха с неочаквано отвращение, после го предаде на мъжа вляво от себе си.
	— Направи ли някакво заклинание? — попита той Карн. Думите му едва се чуваха през радостната врява.
	— Какво? — Карн се приведе по-наблизо и Роран повтори въпроса си, при което магьосникът се усмихна и закима усърдно. — Да. Успях да накарам въздуха да трепти, както искаше.
	— А атакува ли заклинателя им? Когато си тръгнаха, той изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне.
	Усмивката на Карн се разшири.
	— Това бе негово собствено дело. Той през цялото време се опитваше да развали илюзията, която смяташе, че съм създал — да пробие воала от трептящ въздух и да види какво има зад него, — но нямаше нищо за пробиване, така че изхаби напразно цялата си сила.
	Тогава Роран се разкикоти, а след малко кикотът му премина в продължителен, дълбок смях, който се издигна над развълнуваната глъч и се понесе през полята по посока на Ароус.
	Той си позволи да се къпе във възхищението на своите хора още няколко минути, докато не чу силен предупредителен вик от един от стражите, разположени по края на лагера.
	— Дръпнете се! Дайте да видя! — рече Роран и скочи на крака. Воините се подчиниха и той зърна далеч на запад самотен ездач. Разпозна в него един от мъжете, които бе пратил да претърсват бреговете на каналите. Той препускаше с всички сили през полето в посока към лагера.
	— Доведете го тук — нареди Роран и един върлинест червенокос воин се втурна да пресрещне ездача.
	Докато чакаха пристигането на мъжа, Роран вдигна ашиците и ги пусна един след друг в кожената чаша. Те изтропаха приятно при падането си.
	Когато воинът вече бе достатъчно близо, за да може да го чуе, Роран извика:
	— Ей, ти там! Всичко наред ли е? Да не са ви нападнали?
	Мъжът не каза нищо, докато не стигна на няколко крачки от тях.
	Тогава скочи от коня си, изпъна се пред Роран като зажаднял за слънце бор и възкликна силно:
	— Капитане, сър!
	Като го огледа по-внимателно, Роран осъзна, че мъжът е по-скоро момче — всъщност беше същият рошав младеж, който бе сграбчил юздите на коня му, когато влезе за първи път в лагера. Това обаче с нищо не утоли напрегнатото любопитство на Роран.
	— Е, какво има? Не разполагам с цял ден.
	— Сър! Хамънд ме прати да ви кажа, че намерихме достатъчно баржи и че в момента строи шейните, с които да ги прекара до другия канал.
	Роран кимна.
	— Добре. Трябва ли му още помощ, за да ги премести навреме?
	— Не, сър!
	— Това ли е всичко?
	— Да, сър!
	— Не е нужно непрекъснато да ме наричаш сър. Веднъж е достатъчно. Ясно ли е?
	— Да, с… Ъъъ, искам да кажа, да, разбира се.
	Роран потисна усмивката си.
	— Добре се справи. Намери си нещо за ядене, след това препусни към каменоломната и се върни да ми докладваш. Искам да знам какво са свършили там.
	— Да, съ… Извинете, сър… Тоест, не исках… Тръгвам веднага, капитане. — Две алени петна избиха на бузите на момчето, докато пелтечеше. То се поклони припряно и забърза към коня си, яхна го и се отдалечи в тръс към палатките.
	Това посещение накара Роран да стане по-сериозен, напомняйки му, че колкото и голям късмет да бяха извадили, като се спасиха от мечовете на войниците, все още имаше много неща за вършене и всяка от задачите, стоящи пред тях, можеше да им коства загубата на обсадата, ако не я свършеха добре.
	Той се обърна към всички около себе си.
	— Връщайте се в лагера! Искам до залез-слънце да има два реда окопи около палатките; тези страхливи войници може да си променят мнението и да решат все пак да атакуват, така че искам да сме готови. — Някои от мъжете изстенаха при вестта, че трябва да копаят окопи, но останалите, изглежда, приеха заповедите с добро настроение.
	Карн рече тихичко:
	— Няма да е хубаво да ги изтощиш твърде много преди утрешната битка.
	— Знам — отвърна Роран, също толкова тихо. — Но лагерът има нужда от укрепяване, а и това ще ги предпази от мрачни мисли. Освен това, колкото и да са уморени утре, битката ще им вдъхне нови сили. Винаги е така.
	За Роран денят минаваше бързо, когато бе съсредоточен върху някакъв неотложен проблем или бе зает с тежка физическа дейност, и бавно, когато умът му бе свободен да размишлява върху ситуацията. Хората му се трудеха усърдно — спасявайки ги от войниците, той си бе спечелил тяхната вярност и преданост много по-сигурно, отколкото с всякакви думи, — но му се струваше все по-очевидно, че въпреки усилията си няма да успеят да свършат с приготовленията в малкото часове, които им оставаха.
	През целия ден — от късната сутрин, та чак до ранната вечер — чувството за безнадеждност у Роран растеше и той се проклинаше, че е избрал толкова сложен и амбициозен план.
	Когато здрачът се спусна, насред песимизма му проблесна бледа искрица оптимизъм, защото изведнъж приготовленията потръгнаха с неочаквана бързина. А няколко часа по-късно, когато вече бе съвсем тъмно и звездите грееха ярко над главата му, той се оказа застанал край водениците с почти седемстотин от своите хора и бяха свършили всичко, което им бе нужно, за да превземат Ароус до края на следващия ден.
	Роран нададе кратък смях на облекчение, гордост и неверие, докато се взираше в резултата от тежкия им труд.
	После поздрави воините около себе си и им нареди да се върнат в палатките.
	— Починете си, докато можете. Ще атакуваме призори!
	И мъжете избухнаха в радостни възгласи, въпреки явното си изтощение.


	Приятел, враг

	Тази нощ сънят на Роран бе лек и неспокоен. Не можеше да се отпусне напълно, защото знаеше колко е важна наближаващата битка и че може да бъде ранен в нея, както му се бе случвало неведнъж. Тези две мисли образуваха линия на вибриращо напрежение между главата и долния край на гръбнака му, която на равни промеждутъци го изтръгваше от мрачните му и странни сънища.
	Затова той се събуди лесно, когато пред палатката му се чу глухо тупване.
	Отвори очи и се взря в плата над главата си. Вътрешността на палатката се виждаше едва-едва, и то само защото през пролуката на входа се процеждаше слаба светлина от факлите навън. Въздухът бе студен и неподвижен, като че ли Роран бе затрупан в някаква подземна пещера. Не знаеше кое време е, но беше късно, много късно. Дори нощните животни трябваше вече да са се прибрали в леговищата си и да са заспали. Трябваше да няма никой буден, освен лостовите, а те не бяха разположени в близост до палатката.
	Той затаи дъх, докато се вслушваше за други шумове. Най-гръмкият звук, който чуваше, бе биенето на собственото му сърце, което се усилваше и учестяваше, докато напрегнатата линия в тялото му трептеше като дръпната струна на лютня.
	Изтече една минута.
	После още една.
	Накрая, точно когато започваше да мисли, че няма причина за тревога, и пулсирането във вените му взе да затихва, някаква сянка падна върху предната стена на палатката, закривайки светлината от факлите. Пулсът на Роран се ускори трикратно, сърцето му заблъска силно, сякаш тичаше по планински склон. Който и да бе там, не бе дошъл да го събуди за щурма срещу Ароус, нито пък за да му донесе разузнавателни сведения, защото в такъв случай не би се поколебал да го повика по име и да нахълта вътре.
	Една ръка в черна ръкавица — само малко по-тъмна от окръжаващия я мрак — се пъхна между платнищата на входа и заопипва, търсейки възела, който ги държеше заедно.
	Роран отвори уста да вдигне тревога, но после размисли. Би било глупаво да се лиши от предимството на изненадата. Освен това, ако натрапникът разбереше, че е разкрит, можеше да се паникьоса и това да го направи още по-опасен.
	С дясната си ръка Роран внимателно изтегли камата изпод навития плащ, който ползваше за възглавница, и скри оръжието до коляното си, под една гънка на одеялото. Същевременно с другата си ръка хвана края на завивките.
	Ореол от златиста светлина очерта силуета на натрапника, когато той се плъзна в палатката. Роран видя, че мъжът носи подплатен кожен елек, но не и ризница. После платнището падна и тъмнината отново ги обгърна.
	Безликата фигура се запромъква към мястото, където лежеше той.
	На Роран му се струваше, че ще припадне от липса на въздух, докато продължаваше да сдържа дишането си, за да изглежда, че още спи.
	Когато натрапникът измина половината път до леглото, Роран отметна одеялата си, хвърли ги върху мъжа и с див вик скочи към него, вадейки камата, за да го намушка в корема.
	— Чакай! — извика мъжът. Изненадан, Роран възпря ръката си и двамата заедно се стовариха на земята. — Приятел! Приятел съм!
	Половин секунда по-късно Роран изпъшка, усещайки два силни удара в областта на левия си бъбрек. Болката почти го извади от строя, но той напрегна сили и се претърколи настрана от мъжа, опитвайки се да се отдалечи от него.
	Надигна се с мъка на крака и отново се хвърли срещу нападателя си, който още се бореше да се освободи от одеялото.
	— Чакай, аз съм ти приятел! — извика мъжът, но Роран нямаше намерение да му се доверява втори път. И добре стори, защото когато замахна към него, онзи завъртя одеялото и блокира дясната му ръка и камата, а после сам замахна към Роран с нож, който извади изпод елека си. Роран усети как върхът одраска гърдите му, но толкова леко, че не му обърна внимание.
	Изрева и дръпна одеялото с всичка сила, нарушавайки равновесието на мъжа и запращайки го към единия край на палатката, която рухна върху тях, затискайки ги под слой от тежка вълна. Роран освободи ръката си от усуканото одеяло и запълзя към натрапника, като опипваше пътя си в мрака.
	Твърдата подметка на ботуш ритна лявата му ръка и пръстите му изтръпнаха.
	Роран скочи напред и улови мъжа за глезена, докато онзи се опитваше да се обърне с лице към него. Нападателят зарита като заек и се изтръгна от хватката му, но Роран сграбчи глезена му отново и стисна през тънката кожа, впивайки пръсти в сухожилието зад петата, докато мъжът изрева от болка.
	Преди да е успял да се съвземе, Роран пропълзя нагоре по него и прикова към земята ръката му, държаща ножа. Опита се да забие камата си отстрани в тялото му, но бе прекалено бавен; неговият противник напипа китката му и я стисна в желязна хватка.
	— Кой си ти? — изръмжа Роран.
	— Приятел — отвърна мъжът и Роран усети топлия му дъх върху лицето си. Миришеше на вино и греян сайдер. После онзи заби три пъти коляно в ребрата му, в бърза последователност.
	Роран стовари чело върху носа на убиеца и той се счупи със силно хрущене. Мъжът изръмжа и се замята под него, но Роран не го пусна.
	— Ти… не си ми приятел — рече той, пъшкайки, докато държеше здраво дясната му ръка и бавно натискаше камата към тялото му. Докато и двамата напрягаха сили, Роран смътно осъзна, че пред падналата палатка крещят хора.
	Накрая ръката на мъжа поддаде и с внезапна лекота камата потъна през елека му в меката плът отдолу. Мъжът се замята в конвулсии. Колкото можеше по-бързо, Роран го намушка още няколко пъти, а накрая заби камата в гърдите му.
	Усети през дръжката как сърцето на нападателя запърха като птичка, докато острото като бръснач острие проникваше дълбоко в него. Мъжът потръпна още два пъти, а после престана да се съпротивлява и остана да лежи, дишайки тежко.
	Роран продължи да го държи, докато животът се отцеждаше от него, а прегръдката им приличаше на тази на двама влюбени. Макар че този човек се бе опитал да го убие и че не знаеше нищо друго за него, Роран неволно изпита чувство на ужасна близост с мъжа. Той бе друго човешко същество — друго живо, мислещо създание, — чийто живот сега си отиваше заради стореното от Роран.
	— Кой си ти? — попита той. — Кой те прати?
	— Аз… за малко да те убия — промълви мъжът и в гласа му се долови някакво извратено задоволство. После изпусна една дълга, тиха въздишка и тялото му се отпусна. Беше мъртъв.
	Роран отпусна глава върху гърдите на мъжа, дишайки задъхано, като се тресеше от глава до пети от шока.
	Хора започнаха да теглят затисналото го платнище.
	— Махнете го от мен! — извика Роран и го заудря с лявата си ръка, неспособен да търпи повече тежестта на вълната, тъмнината, теснотията и задушаващия въздух.
	В плата над него зейна процеп, когато някой го сряза. Оттам нахлу топлата, трепкаща светлина на факли.
	Обзет от трескаво желание да се измъкне от своя затвор, Роран скочи на крака, хвана краищата на процепа и се измуши от съборената палатка. Изправи се, олюлявайки се в светлината, само по панталони, и се огледа объркано.
	Около него стояха Балдор, Карн, Делвин, Мандел и още десет воини. Всички държаха мечовете и брадвите си в готовност. Никой от мъжете не бе облечен, освен двама, в които Роран позна стражите, оставени на пост за през нощта.
	— Богове! — възкликна някой и Роран се обърна, за да види как един от воините отмята края на съсипаната палатка, за да разкрие трупа на убиеца.
	Мъртвецът бе дребен на ръст, имаше дълга, рошава коса, хваната на конска опашка, и кожена превръзка на лявото око. Носът му бе закривен и сплескан — разбит от Роран, и долната половина на голобрадото му лице бе оплескана с кръв. Още кръв покриваше гърдите му и земята под него. Изглеждаше едва ли не твърде много, за да е изтекла от един човек.
	— Роран — каза Балдор. Роран продължи да се взира в убиеца, неспособен да откъсне очи от него. — Роран — повтори Балдор, този път по-високо. — Роран, чуй ме. Ранен ли си? Какво стана?… Роран!
	Загрижеността в гласа на Балдор най-сетне привлече вниманието му.
	— Какво? — попита той.
	— Ранен ли си?!
	„Защо пък ще мисли, че съм ранен?“ Озадачен, Роран сведе поглед към тялото си. Косматите му гърди бяха оплескани от горе до долу с кръв и струйки от нея се стичаха по ръцете му. В горния край на панталоните му също имаше кървави петна.
	— Добре съм — каза той, макар че му бе трудно да оформя думите. — Някой друг нападнат ли е?
	В отговор Делвин и Хамънд се отдръпнаха, разкривайки едно безжизнено тяло. Беше младежът, който изпълняваше поръчките му предния ден.
	Роран простена, обзет от скръб.
	— Защо е обикалял наоколо?
	Един от воините излезе напред.
	— Аз бях в една палатка с него, капитане. Той винаги трябваше да излиза нощем, за да се облекчи, защото пиеше много чай преди лягане. Майка му му казала, че това ще го пази от болести… Беше добро момче, капитане. Не заслужаваше да бъде намушкано в гръб от някакъв прокрадващ се страхливец.
	— Не, не заслужаваше — прошепна Роран. — _Ако не се беше оказал там, сега щях да съм мъртъв._ — Махна с ръка към убиеца. — Има ли още от тези на свобода?
	Мъжете се размърдаха, спогледаха се, после Балдор отговори:
	— Не мисля.
	— Проверили ли сте?
	— Не.
	— Ами проверете тогава! Но гледайте да не събудите всички останали; хората имат нужда от сън. И се погрижете отсега нататък пред палатките на командирите да има поставени стражи… — _Трябваше да се сетя за това по-рано._
	Роран остана на мястото си, чувствайки се адски тъпо, докато Балдор даде поредица от бързи заповеди и всички, с изключение на Карн, Делвин и Хамънд се разпръснаха. Четирима от воините вдигнаха трупа на момчето и го отнесоха да го погребат, докато останалите се заеха да претърсват лагера.
	Хамънд се приближи до убиеца и побутна ножа му с върха на ботуша си.
	— Сигурно си уплашил онези войници повече, отколкото предполагахме.
	— Сигурно.
	Роран трепереше. Беше му студено на цялото тяло, особено на ръцете и краката, които бяха като лед. Карн забеляза това и му донесе одеяло.
	— Ето — каза той и го уви около рамената на Роран. — Ела да седнеш край един от огньовете. Ще накарам да ти стоплят вода, за да се измиеш. Става ли?
	Роран кимна, тъй като не бе сигурен, че ще успее да заговори.
	Карн го поведе, но преди да са изминали и няколко крачки, магьосникът внезапно се закова намясто, което накара и Роран да спре.
	— Делвин, Хамънд — рече Карн, — донесете ми бързо едно походно легло, нещо за сядане, стомна медовина и няколко бинта. Веднага, моля!
	Сепнати, двамата мъже се втурнаха да изпълнят искането му.
	— Защо? — попита объркано Роран. — Какво има?
	Карн посочи с мрачно изражение към гърдите му.
	— Ако не си ранен, тогава би ли ми казал какво е това?
	Роран погледна, накъдето сочеше Карн и видя между космите и кръвта на гърдите си една дълга, дълбока резка, която започваше от средата на десния му гръден мускул и свършваше точно под лявото му зърно. В най-широкото си място бе разтворена на около половин сантиметър и приличаше на уста без устни, разтеглена в широка, зловеща усмивка. Най-тревожното обаче бе, че не кървеше; от разреза не се процеждаше нито капчица кръв. Роран можеше ясно да види тънкия слой жълтеникава тлъстина под кожата си и тъмночервените мускули отдолу, които имаха цвета на резен сурово сърнешко.
	Колкото и да бе свикнал с ужасните неща, които мечовете, копията и другите оръжия можеха да причинят на плътта и костите, Роран все пак намери гледката за обезпокоителна. Откакто се бореше с Империята, бе получил много наранявания — най-страшното от тях, когато един Ра’зак бе захапал дясното му рамо при отвличането на Катрина от Карвахол, — но никога толкова голяма и необичайна рана.
	— Боли ли? — попита Карн.
	Роран поклати глава, без да вдига поглед.
	— Не. — Гърлото му се сви, а сърцето му, което още биеше учестено след схватката, удвои скоростта си и заблъска толкова бързо, че ударите му се сливаха. — _Дали по ножа не е имало отрова?_ — зачуди се той.
	— Роран, трябва да се отпуснеш — рече Карн. — Мисля, че мога да те излекувам, но само ще усложниш нещата, ако припаднеш. — Той го хвана за рамото и го поведе към леглото, което Хамънд току-що бе извлякъл от една палатка.
	Роран покорно седна на него.
	— И как да се отпусна? — попита той с кратък, треперлив смях.
	— Дишай дълбоко и си представи, че при всяко издишване потъваш в земята. Действа, повярвай ми.
	Роран направи, както му бяха казали, но при третото издишване стегнатите му мускули започнаха да се отпускат и от разреза пръсна кръв, която попадна право в лицето на Карн. Магьосникът се дръпна и изруга. По корема на Роран потече прясна кръв, гореща върху голата му кожа.
	— Сега вече боли — каза той, скърцайки със зъби.
	— Бързо! — извика Карн, махайки с ръце на Делвин, който тичаше към тях, напълнил ръцете си с превръзки и други неща. Когато селянинът изсипа купчината предмети на края на леглото, Карн грабна едно руло марля и го притисна към раната на Роран, спирайки кървенето за момента. — Лягай — заповяда той.
	Роран се подчини и Хамънд донесе стол за Карн, който се настани на него, като не спираше да притиска марлята. После протегна свободната си ръка, щракна с пръсти и каза:
	— Отвори медовината и ми я дай.
	След като Делвин му подаде стомната, Карн погледна право в очите на Роран и каза:
	— Трябва да почистя разреза, преди да го затворя с магия. Разбираш ли?
	Роран кимна.
	— Дай ми да захапя нещо.
	Чу дрънчене от разкопчаване на ремъци, а после Делвин или Хамънд пъхна между зъбите му дебел портупей и той го захапа с всички сили.
	— Давай! — процеди, доколкото можеше, с пълната си уста.
	Преди Роран да успее да реагира, Карн отлепи марлята от гърдите му и в същото време изля върху раната медовина, отмивайки космите, кръвта и насъбралия се боклук. Роран нададе задавен стон и изви гръб, дращейки с ръце по леглото.
	— Готово, свърши — каза Карн и остави стомната.
	Роран се взря нагоре към звездите. Всеки мускул в тялото му трепереше. Опита се да пренебрегне болката, когато Карн сложи ръце върху раната и започна да мърмори фрази на древния език.
	След няколко секунди, които обаче се сториха като минути на Роран, той усети почти нетърпим сърбеж дълбоко в гърдите си, докато Карн поправяше пораженията, нанесени от ножа на убиеца. Сърбежът плъзна нагоре, към повърхността на кожата му, и откъдето минеше, болката изчезваше. Въпреки това усещането бе толкова неприятно, че му се искаше да се чеше, докато раздере плътта си.
	Когато всичко свърши, Карн въздъхна и клюмна, хванал с ръце главата си.
	Роран напрегна сили, за да накара непокорните си крайниците да му се подчиняват, преметна крака през ръба на леглото и седна. Прокара длан по гърдите си. Бяха съвсем гладки, ако се изключат космите. Цели. Непокътнати. Точно както преди едноокият да се прокрадне в палатката му.
	„Магия.“
	Отстрани Делвин и Хамънд стояха и зяпаха. Изглеждаха леко око корени, макар че Роран се съмняваше дали някой друг би го забелязал.
	— Вървете да си лягате — каза той и махна с ръка. — Тръгваме след няколко часа и искам да сте бодри.
	— Сигурен ли си, че ще се оправиш? — попита Делвин.
	— Да, да — излъга той. — Благодаря ви за помощта, но сега вървете. Как мога да почивам, когато вие двамата висите над мен като загрижени квачки?
	Когато те се оттеглиха, Роран потърка лицето си, а после се взря в треперещите си, окървавени ръце. Чувстваше се изцеден. Празен. Сякаш за няколко минути бе свършил работа за цяла седмица.
	— Ще бъдеш ли в състояние да се биеш? — попита той Карн.
	Магьосникът сви рамена.
	— Не толкова добре като преди… Но се налагаше да платя тази цена. Не можем да влезем в битка, без ти да ни водиш.
	Роран не си направи труда да спори.
	— Трябва да си починеш малко. Утрото не е далеч.
	— Ами ти?
	— Аз ще се измия, ще си намеря някаква туника, а после ще проверя дали Балдор е открил други убийци на Галбаторикс.
	— Няма ли да полегнеш?
	— Не. — Той, без да иска, се почеса по гърдите. Спря, щом осъзна какво прави. — И по-рано не можех да спя, а сега…
	— Разбирам. — Карн се изправи бавно от стола. — Ще бъда в палатката си, ако ти потрябвам.
	Роран го гледаше как се отдалечава в мрака с тромаво клатушкане. Когато изчезна от погледа му, той затвори очи и си помисли за Катрина, опитвайки да се успокои. После събра малкото останали му сили, отиде до съборената палатка и затършува из нея, докато не откри дрехите, оръжията и бронята си и един мях с вода. През цялото време старателно избягваше да поглежда към трупа на убиеца, макар понякога да го зърваше с крайчеца на окото си, докато обикаляше сред омотания плат.
	Накрая коленичи и извърнал очи, измъкна камата си от трупа. Острието излезе със звук от плъзгане на метал по кост. Той я изтръска от кръвта и чу как няколко капки паднаха на земята.
	В студената тишина на нощта, Роран бавно се приготви за битката. После намери Балдор, който го увери, че никой друг не се е промъкнал покрай стражите, и обиколи периметъра на лагера, премисляйки наново от всички страни предстоящия щурм на Ароус. След това намери половин студено пиле, останало неизядено от вечерята, седна и го задъвка, взирайки се в звездите.
	Но каквото и да правеше, умът му постоянно се връщаше към гледката на младежа, лежащ мъртъв пред палатката му.
	„Кой решава, че един човек трябва да живее, а друг да умре? Моят живот струва колкото и неговият, но той е погребан, докато аз мога да се наслаждавам поне на още няколко часа над земята. Дали това е случайност, произволна и жестока, или пък във всичко има някаква цел и схема, макар и отвъд нашите познания?“


	Брашно от пламък

	— Харесва ли ти да имаш сестричка? — попита Роран Балдор, докато яздеха рамо до рамо към най-близката група воденици в сивия полуздрач, предшестващ зората.
	— Все още няма кой знае какво за харесване, нали? Искам да кажа, тя е толкова мъничка, като котенце. — Балдор подръпна юздите, когато конят му се опита да кривне към туфа особено сочна трева край пътеката. — Странно е да имаш нов брат или сестра след толкова време.
	Роран кимна. Изви се в седлото и погледна през рамо, за да се увери, че колоната от шестстотин и петдесет мъже, която ги следваше, не изостава. Щом стигнаха до водениците, слезе от коня си и го завърза на един коневръз пред най-ниската от трите сгради. Един от воините остана, за да отведе животните обратно в лагера.
	Роран се приближи до канала и слезе по дървените стъпала, вградени в калния бряг, които го отведоха до края на водата. После стъпи на най-задната от четирите наредени в една линия баржи.
	Баржите приличаха по-скоро на груби салове, отколкото на плоскодънните лодки, с които селяните бяха плавали покрай брега от Нарда до Теирм, и Роран бе благодарен за това, защото то означаваше, че нямаха заострени носове и бе по-лесно да ги закрепят една за друга с помощта на дъски, пирони и въжета, образувайки по този начин една здрава конструкция, дълга почти петстотин стъпки.
	Плочите, които мъжете бяха докарали с каруци от каменоломната по указание на Роран, лежаха струпани в предната част на водещата баржа, както и по бордовете на първата и втората баржа. Върху тях хората му бяха натрупали чували с брашно, които намериха във водениците, образувайки по този начин висока до кръста стена. След втората баржа, където камъните свършваха, стената се състоеше само от чували — два на широчина и пет на височина.
	Огромната тежест на плочите и плътно натъпканото брашно, заедно с тази на самите баржи, превръщаше цялата плаваща структура в масивен таран, с който Роран се надяваше, че ще може да разбие портата в другия край на канала, сякаш е направена от изгнили пръчки. Дори ако портата бе омагьосана — макар Карн да смяташе, че не е — Роран не вярваше, че някой магьосник, освен Галбаторикс, е достатъчно силен, за да може сам да спре инерцията на баржите, след като се понесат по течението.
	Освен това натрупаните камъни и брашно щяха да осигурят на хората му известна защита от копията и стрелите.
	Роран внимателно отиде по клатещите се палуби до предния край на баржите. Остави копието и щита си до една купчина плочи и се обърна да гледа как воините изпълват пространството между стените.
	С всеки мъж, качил се на борда, тежко натоварените баржи затъваха все по-дълбоко във водата, докато накрая се подаваха само на няколко сантиметра над повърхността.
	Карн, Балдор, Хамънд, Делвин и Мандел застанаха до Роран. Всички те, без да се уговарят, бяха решили да заемат най-опасното място върху плаващия таран. Ако на Варден им бе съдено да проникнат в Ароус, за това щеше да е нужен голям късмет и умение, и никой от тях не искаше да повери тази възможност другиму.
	Някъде в задната част на баржите Роран зърна Бригман, застанал сред мъжете, които доскоро командваше. След неговото почти неподчинение предния ден, Роран го бе лишил от всичката останала му власт и го бе затворил в палатката му. Бригман обаче помоли да му позволят да участва в последния щурм на Ароус и Роран неохотно се съгласи; капитанът бе сръчен с меча, а в предстоящата битка всеки един меч щеше да има значение.
	Роран още се чудеше дали е взел правилното решение. Беше до голяма степен убеден, че мъжете са верни на него, а не на Бригман, но той ги бе командвал в продължение на много месеци, а такива връзки не се забравяха лесно. Дори да не се опиташе да създаде смут в редиците, той бе проявил склонност към пренебрегване на заповедите, най-малкото, когато идваха от Роран.
	„Ако ми даде каквато и да било причина за съмнение, ще го убия намясто“ — помисли си Роран. Но от това решение нямаше никаква полза. Ако Бригман наистина се обърнеше срещу него, това вероятно щеше да стане насред такава бъркотия, че Роран дори нямаше да забележи, преди да е станало твърде късно.
	Когато всички мъже, освен шестима, се бяха качили на баржите, Роран сви ръце във фуния около устата си и извика:
	— Изкъртете ги!
	Върху дигата най-горе на хълма — онази, която забавяше и задържаше притока от вода към канала от блатата на север — стояха двама мъже. На двайсет стъпки под тях беше първото воденично колело и язът под него. В предната част на този яз беше втората дига, където стояха още двама души. Още двайсет стъпки под тях бе второто воденично колело и вторият дълбок яз. В далечния му край се намираше последната дига и последната двойка мъже. А в основата на последната дига беше третото и последно водно колело. От него нататък водата течеше гладко, докато стигне до Ароус.
	В дигите имаше вградени три шлюза, които Роран бе настоял да затвори с помощта на Балдор при първото им идване до водениците. През изминалите два дена групи мъже с кирки и лопати се бяха гмуркали под покачващата се вода и бяха подкопавали дигите отзад, докато слоевете слегната пръст не бяха почти готови да поддадат. След това бяха забили в пръстта от двете страни на шлюзовете дълги, здрави греди.
	Сега мъжете върху средната и горната дига хванаха тези греди, които стърчаха на няколко стъпки, и започнаха да ги клатят напред-назад в постоянен ритъм. В съответствие с плана, двамата на най-долната дига изчакаха малко, преди да започнат да правят същото.
	Докато гледаше, Роран впи пръсти в един чувал. Ако сбъркаха в разчета на времето само с няколко секунди, щеше да последва катастрофа.
	В продължение почти на минута не се случи нищо.
	После със зловещ тътен най-горният шлюз бе откъртен. Дигата се изду навън, земята се напука и рухна и огромен език от кална вода се изля върху воденичното колело долу, завъртайки го по-бързо, отколкото някой някога е предполагал.
	Докато дигата рухваше, мъжете върху нея скочиха на брега, приземявайки се на самия му край.
	Пръски полетяха на трийсет или повече стъпки, когато водният език се гмурна в гладкия черен яз под воденичното колело. Ударът породи разпенена вълна, висока няколко стъпки, която се понесе към следващата дига.
	Като я видяха, че идва, средната двойка воини също изоставиха позициите си и скочиха на сигурно място на твърдата земя.
	И добре, че го направиха. Когато вълната удари, тънки като игла струйки изригнаха около рамката на следващия шлюз, който после излетя от мястото си, сякаш го бе ритнал дракон, и разпенената вода помете останките от дигата.
	Бушуващият порой блъсна второто воденично колело с още по-голяма сила, отколкото предишното. Дървото заскърца и застена под напора и на Роран за първи път му хрумна, че някое от тях може да се откъсне. Ако това станеше, то щеше да представлява голяма опасност както за мъжете му, така и за баржите, и като нищо можеше да сложи край на щурма срещу Ароус, преди още да е започнал.
	— Сечете въжето! — извика той.
	Един от мъжете изпълни нареждането, разсичайки въжето, което ги привързваше към брега, а в същото време останалите се наведоха, за да вдигнат дългите десет стъпки пръти, забиха ги в дъното на канала и налегнаха с всичка сила.
	Тежко натоварените баржи запълзяха напред, набирайки скорост много по-бавно, отколкото би искал Роран.
	Докато водната лавина връхлиташе към тях, двамата мъже, застанали на най-долната дига, продължиха да дърпат гредите, забити в отслабения насип. По-малко от секунда, преди вълната да ги залее, дигата затрепери и хлътна, и мъжете се хвърлиха към брега.
	Водата проби дупка в пръстения бент с такава лекота, като че ли бе направен от разкашкан хляб, и се стовари върху последното воденично колело. Дървото се пръсна — звукът бе мощен и остър като от трошене на лед — и колелото се килна на няколко градуса, но за облекчение на Роран издържа. После с гръмотевичен тътен колоната от вода се изсипа в основата на терасирания хълм сред облак от мъгла.
	Повей на студен вятър зашлеви Роран в лицето, на повече от двеста крачки надолу по канала.
	— По-бързо! — изкрещя той на мъжете, тласкащи с прътовете баржата, докато от гънките на мъглата изникна кипяща водна маса, която се понесе към тях.
	Пороят ги застигна невероятно бързо. Когато блъсна задния край на четирите свързани баржи, целият съд подскочи напред, като отхвърли Роран и воините към кърмата и дори събори някои от тях. Няколко чувала с брашно паднаха в канала или се катурнаха навътре в баржите, към мъжете.
	Когато водата надигна най-задната баржа на няколко стъпки над останалите, дългият почти петстотин стъпки съд започна да се извърта настрана. Ако продължеше така, Роран знаеше, че скоро ще се заклинят между бреговете на канала и секунди по-късно силата на течението ще разкъса баржите.
	— Дръжте ни прави! — изрева той, оттласквайки се от чувалите брашно, върху които бе паднал. — Не позволявайте да се завъртим!
	При звука на гласа му, воините трескаво се хвърлиха да избутват клатушкащия се съд от наклонените брегове към средата на канала. Роран скочи върху купчина камъни на носа и закрещя напътствия, и с общи усилия успяха да насочат баржата надолу по виещия се канал.
	— Успяхме! — възкликна Балдор с глуповата усмивка на лицето.
	— Не бързай да тържествуваш — предупреди го Роран. — Чака ни още много път.
	Докато се изравнят с лагера си, на миля от Ароус, небето на изток вече бе станало сламеножълто. При скоростта, с която се движеха, щяха да стигнат до града, преди слънцето да се е подало над хоризонта, и сивите сенки, покрили земята, щяха да ги скрият от стражите, разположени по стените и кулите.
	Макар че водният фронт отдавна ги бе подминал, баржите продължаваха да набират скорост, тъй като градът лежеше под водениците и помежду им нямаше нито един хълм или могила, които да забавят движението им.
	— Слушайте — извика Роран, свил длани като фуния пред устата си, така че всички да могат да го чуят. — Когато се блъснем във външната порта, може да паднем във водата, затова бъдете готови да плувате. Докато не се доберем до суха земя, ще представляваме лесни мишени. След като се озовем на брега, имаме само една цел: да стигнем до вътрешната стена, преди да са се сетили да затворят портите там, защото, ако го сторят, никога няма да превземем Ароус. Ако преодолеем тази втора стена, би трябвало лесно да намерим лорд Халстед и да го принудим да се предаде. При неуспех, ще завладеем укрепленията и центъра на града и оттам ще тръгнем навън, улица по улица, докато целият Ароус не попадне под наш контрол.
	Помнете, превъзхождат ни с повече от две към едно, така че стойте близо до другарите си и бъдете нащрек през цялото време. Не тръгвайте никъде сами и не позволявайте да ви отделят от групата. Техните войници познават улиците по-добре от нас и ще ви нападнат от засада, когато най-малко го очаквате. Ако все пак се окажете сами, тръгнете към центъра, защото ние ще сме там.
	Днес ще нанесем мощен удар за Варден. Днес ще спечелим чест и слава, за каквито повечето хора могат само да мечтаят. Днес… днес ще оставим своята диря в историята. За това, което направим през следващите няколко часа, бардовете ще пеят сто години. Мислете за приятелите си. Мислете за семействата си, за родителите си, за жените си, за децата си. Бийте се добре, защото се бием за тях. Бием се за свобода!
	Мъжете зареваха в отговор.
	Роран остави сърцата им да се разпалят; после вдигна ръка и каза:
	— Щитовете!
	Всички като един се наведоха и вдигнаха щитовете, прикривайки себе си и своите другари. Изглеждаше все едно средната част на импровизирания таран е покрита с люспеста броня, предназначена за крайника на великан.
	Доволен, Роран скочи от купчината камъни и погледна към Карн, Балдор и останалите четирима мъже, които бяха дошли с него от Белатона. Най-младият от тях, Мандел, изглеждаше притеснен, но Роран знаеше, че нервите му ще издържат.
	— Готови ли сте? — попита той и те отговориха утвърдително.
	Тогава Роран се засмя, а когато Балдор му поиска обяснение, каза:
	— Де да можеше баща ми да ме види сега!
	И Балдор също се засмя.
	Роран държеше под око главната вълна. Щом тя влезеше в града, войниците можеха да забележат, че нещо не е наред, и да вдигнат тревога. Той искаше да вдигнат тревога, но не по тази причина, така че, когато му се стори, че вълната е на около пет минути път от Ароус, даде знак на Карн и каза:
	— Прати сигнала.
	Магьосникът кимна, прегърби се и устните му зашаваха, оформяйки странните думи на древния език. След малко той се изправи и каза:
	— Сторено е.
	Роран погледна на запад. Там, на полето пред Ароус, стояха катапултите, балистите и обсадните кули на Варден. Обсадните кули не помръднаха, но останалите машини започнаха да мятат стрели и камъни по високи траектории към девственобелите стени. Той знаеше, че в същия този момент от другата страна на града петдесет от неговите хора надуват тръби, крещят бойни викове, пускат горящи стрели и правят всичко по силите си да привлекат вниманието на бранителите и да създадат впечатление, че далеч по-голяма сила се опитва да щурмува града.
	Дълбоко спокойствие обзе Роран.
	Скоро щяха да влязат в битка.
	Хора щяха да загинат.
	И той можеше да е един от тях.
	Тази мисъл избистри ума му и всяка следа от умора изчезна, както и лекото треперене, което го мъчеше от покушението срещу него само преди часове. Нищо не бе по-ободряващо от битката — нито храната, нито смехът, нито работата с ръце, нито дори любовта — и макар че я мразеше, той не можеше да отрече притегателната й сила. Никога не бе искал да става воин, но след като бе станал, смяташе да надмине всички преди себе си.
	Роран приклекна и се взря между две ръбести плочи към бързо приближаващата се порта, която преграждаше пътя им. На повърхността на водата и малко под нея, защото нивото й се бе вдигнало, портата се състоеше от здрави дъбови дъски, покрити с тъмни петна от гнилост и влага. Той знаеше, че под повърхността има решетка от желязо и дърво, подобна на портикул, през която водата минаваше свободно. Горната част щеше да е най-трудна за преодоляване, но Роран предполагаше, че дългото време, прекарано под вода, е отслабило решетката долу, и ако част от нея можеше да бъде изтръгната, пробиването на дъбовите дъски горе щеше да е далеч по-лесно. Затова бе заповядал да прикрепят отдолу на челната баржа два здрави дънера. Тъй като се намираха под водата, те щяха да ударят долната част на портата, докато носът се забива в горната.
	Планът бе хитър, но той нямаше представа дали ще сработи.
	— Приготви се — прошепна по-скоро на себе си, отколкото на някой друг, докато портата се приближаваше.
	Няколко от воините в задната част на съда продължаваха да направляват баржите с прътите си, но останалите седяха скрити зад черупката от припокриващи се щитове.
	Пред тях като гигантска паст се извиси арката, водеща към портата. Приличаше на вход на пещера. Когато носът на съда се плъзна в сянката й, Роран зърна лицето на един войник, кръгло и бяло като пълна луна, което се появи над ръба на стената, на повече от трийсет стъпки над него, и се взря надолу към баржите с израз на ужасено смайване.
	Баржите вече се носеха толкова бързо, че Роран успя само да промърмори една цветиста ругатня, преди течението да ги отнесе в хладния мрак на тунела и сводестият таван да скрие войника от погледа му.
	Баржите удариха портата.
	Силата на сблъсъка запрати Роран напред към стената от плочи, зад която клечеше. Главата му се тресна в камъка и макар да носеше шлем и шапка под него, ушите му зазвънтяха. Палубата потрепери и се надигна, и дори през шума в ушите си той чу пукането и трещенето на дърво и скърцането на огъващ се метал.
	Една от каменните плочи се хлъзна назад и падна върху него, ожулвайки ръцете и рамената му. Той я хвана за ръбовете и с изблик на яростна сила я метна през борда, където тя се пръсна в стената на тунела.
	В заобикалящия ги мрак бе трудно да се види какво става; наоколо цареше бъркотия от движение и ехтеше ужасна врява. Вода заливаше краката му и той осъзна, че баржата е наводнена, макар да не можеше да каже дали ще потъне или не.
	— Дайте ми брадва! — извика, протягайки ръка назад. — Брадва, дайте ми брадва!
	Залитна, когато баржата се люшна половин стъпка напред, и едва не падна. Портата беше хлътнала малко, но все още се държеше. С времето постоянният напор на водата можеше да изтласка баржата през портата, но Роран не можеше да чака природата да си свърши работата.
	Някой пъхна гладката дръжка на една брадва в протегнатата му ръка и в същия момент в тавана на тунела се появиха шест ярки правоъгълника, когато защитниците махнаха капаците на отворите. Правоъгълниците затрепкаха и върху баржите със съскане се посипаха стрели, които издаваха силно туп при удар в дървото, увеличавайки общия шум.
	Някъде изкрещя човек.
	— Карн! — извика Роран. — Направи нещо!
	После остави магьосника да си върши работата и запълзя нагоре по наклонената палуба и по купчините каменни плочи към носа на баржата. Тя се люшна още няколко сантиметра напред. Ново оглушително скърцане долетя откъм средата на портата и през пукнатините в дъбовите дъски засия светлина.
	Една стрела отскочи от плочата току до дясната ръка на Роран, оставяйки драскотина върху камъка.
	Той удвои скоростта си.
	Точно когато стигна до предния край на баржата, пронизителен стържещ, раздиращ звук го накара да запуши ушите си с ръце и да се дръпне назад.
	Тежка вълна се стовари върху него, заслепявайки го за момент. Докато мигаше, за да фокусира погледа си, той видя, че част от портата е рухнала в канала; вече имаше достатъчно място, за да може баржата да проникне в града. Над носа на съда обаче назъбени трески стърчаха от останките на портата на височината на гърдите, шията или главата на човек.
	Без нито миг колебание, Роран се изтърколи назад и падна зад укреплението от плочи.
	— Долу главите! — изрева той и се прикри с щита си.
	Баржите се плъзнаха напред, оставяйки зад себе си градушката от смъртоносни стрели, и излязоха в гигантска каменна зала, осветявана от наредени по стените факли.
	В далечния й край водата от канала минаваше през друга ниска порта, която бе преградена от горе до долу с решетка от дърво и метал. През тази решетка Роран можеше да види къщите на града.
	От двете страни на залата се простираха каменни кейове за товарене и разтоварване. От тавана висяха скрипци, въжета и празни мрежи, а на високи каменни платформи по средата на всеки изкуствен бряг имаше монтирани кранове. В предния и задния край на залата от покритите с плесен стени се издаваха стълбища и оградени с перила пътеки, които позволяваха на човек да прекоси водата, без да се намокри. Задната пътека също така осигуряваше достъп до стаите на пазачите над тунела, през който бяха минали баржите, а вероятно, предположи Роран, и до високите части от градските укрепления, като например стената, на която бе видял войника.
	Разочарование го обзе, когато видя спуснатата решетка. Беше се надявал, че ще успеят да излязат направо в самия град, без да бъдат приклещени във водата от стражите.
	„Е, вече нищо не може да се направи“ — помисли си той.
	Зад тях облечени в алено войници се изсипаха от стаите на стражата, наредиха се по пътеката, коленичиха и започнаха да въртят ръчките на арбалетите си, за да ги приготвят за нов залп.
	— Натам! — извика Роран и махна с ръка към кея вляво. Воините грабнаха отново прътите и забутаха баржите към края на канала. Десетките стрели, стърчащи от щитовете им, караха отряда да прилича на таралеж.
	Когато баржите се приближиха до кея, двайсетина от бранителите изтеглиха мечовете си и се втурнаха надолу по стълбите, за да пресрещнат Варден, преди да са успели да слязат на сушата.
	— По-бързо! — извика Роран.
	Една стрела се заби в щита му, ромбовидният й връх проби дебелото четири сантиметра дърво и щръкна над ръката му. Той залитна, но успя да се задържи. Знаеше, че разполага само с броени секунди, преди и други да стрелят по него.
	Скочи към кея, разперил широко ръце за равновесие. Приземи се тежко, едното му коляно се удари в пода и той едва успя да измъкне чука си от колана, преди войниците да се нахвърлят срещу него.
	Роран ги посрещна с чувство на облекчение и свирепа радост. Беше му дошло до гуша от кроежи, планове и притеснения какво може да стане. Най-сетне имаше пред себе си истински врагове — не прокрадващи се убийци, — с които можеше да се сражава и да ги убива.
	Схватката бе кратка, свирепа и кървава. Роран уби или извади от строя трима войници само за няколко секунди. После Балдор, Делвин, Хамънд, Мандел и другите се присъединиха към него и изтласкаха войниците по-далеч от водата.
	Роран не владееше добре меча, така че изобщо не се опита да се фехтува с противниците си. Вместо това остави войниците да удрят по щита му колкото си искат, а в отговор използваше чука си, за да троши костите им. От време на време му се налагаше да парира някой посичащ удар или мушкане, но избягваше да разменя повече от два-три удара с когото и да било, защото знаеше, че липсата на опит скоро ще се окаже фатална. Беше открил, че най-полезният похват в битка не е някакво хитро извъртане на меча или пък някакъв сложен финт, усъвършенстването на който отнемаше години, а да поемеш инициативата и да правиш онова, което врагът ти най-малко очаква.
	Той се изтръгна от мелето и хукна към стълбите, водещи към пътеката, на която бяха коленичили стрелците и обстрелваха мъжете, слизащи от баржите.
	Втурна се нагоре, прескачайки по три стъпала наведнъж, замахна с чука си и улучи първия войник право в лицето. Следващият в редицата вече бе стрелял с арбалета си, затова го хвърли и посегна към дръжката на късия си меч, отстъпвайки назад.
	Успя да го изтегли от ножницата само до половината, преди Роран да го халоса в гърдите и да му строши ребрата.
	Едно от нещата, които Роран харесваше в боя с чук, беше, че не се налага да обръщаш голямо внимание каква броня носи противникът ти. Чукът, подобно на всички тъпи оръжия, нанасяше рани със силата на удара, а не чрез разрязване или пробождане на плът. Простотата на този подход допадаше на Роран.
	Третият войник на пътеката успя да пусне една стрела към него, преди да е направил нова крачка. Този път тя премина наполовина през щита му и едва не го убоде в гърдите. Като държеше смъртоносния връх далеч от тялото си, Роран се хвърли към мъжа и замахна към рамото му. Войникът използва арбалета си, за да блокира удара, затова Роран го халоса с щита си. Онзи се преметна през парапета и полетя надолу с писък, размахвайки ръце.
	Тази маневра обаче остави Роран напълно оголен и когато той насочи вниманието си към петимата оставащи на пътеката мъже, видя, че трима от тях се целят право в сърцето му.
	Войниците стреляха.
	Точно преди да го пронижат, стрелите кривнаха вдясно и се плъзнаха по почернелите стени, жужейки като огромни разгневени оси.
	Роран знаеше, че го е спасил Карн, и твърдо реши да намери някакъв начин да се отблагодари на магьосника, след като смъртната опасност премине.
	Хвърли се срещу останалите войници и им видя сметката със свирепа градушка от удари, като че ли бяха просто огънати гвоздеи, които зачукваше. После отчупи арбалетната стрела, която стърчеше от щита му, и се обърна да види как върви битката долу.
	Точно в този момент последният войник на кея рухна на окървавения под, а главата му се изтърколи и падна в канала, където потъна сред облак от мехурчета.
	Около две трети от Варден бяха слезли от баржите и в момента се строяваха по края на водата.
	Роран отвори уста с намерението да им заповяда да се дръпнат от канала, за да освободят повече място за хората, които все още се намираха на баржите, когато вратите по лявата стена се отвориха и в залата нахлу тумба войници.
	„Мътните го взели! Откъде идват? И колко още има?“
	Роран тъкмо тръгна към стълбите, за да помогне на хората си да отблъснат новопристигналите, когато Карн — който още стоеше в предния край на килнатите баржи — вдигна ръце, посочи към атакуващите войници и изкрещя поредица от дрезгави, завъртяни думи на древния език.
	В отговор на магическата му команда, два чувала брашно и една каменна плоча излетяха от баржите и се врязаха в гъстите редиците на враговете, покосявайки над дузина от тях. След третия или четвъртия удар чувалите се пръснаха и облак от бяло брашно обгърна войниците, като ги заслепи и задави.
	Секунда по-късно на стената зад войниците лумна светлина и огромно оранжево-черно огнено кълбо се втурна през брашнения облак, поглъщайки лакомо финия прах със звук, наподобяващ плющенето на хиляди знамена под силен вятър.
	Роран се прикри зад щита си и усети пареща топлина върху краката си и по голата кожа на бузите си, когато огненото кълбо угасна само на метри от пътеката, върху която стоеше, и ярките прашинки се превърнаха в пепел, която се понесе бавно надолу: черен мъртвешки дъжд, подходящ единствено за погребение.
	След като светлината помръкна, той предпазливо надигна глава. Струйка горещ зловонен дим погъделичка ноздрите му и защипа очите му и той със сепване осъзна, че брадата му гори. Изруга, пусна чука си и заудря по мъничките, лакоми пламъчета, докато не ги угаси.
	— Хей! — извика надолу към Карн. — Опърли ми брадата! Внимавай повече, инак ще набуча главата ти на копие!
	Повечето войници лежаха свити на земята, покрили с длани обгорените си лица. Други се мятаха, мъчейки се да угасят подпалените си дрехи, или размахваха слепешком оръжията си, в опит да отразят евентуална атака на Варден. Мъжете на Роран, изглежда, се бяха отървали само с леки обгаряния — повечето се намираха извън обсега на огненото кълбо, — макар че неочакваното възпламеняване ги бе дезориентирало и смутило.
	— Стига сте се пулили като идиоти, ами вижте сметката на тези негодници, преди да са се окопитили! — заповяда той, като тресна с чука си по перилата, за да е сигурен, че е привлякъл вниманието им.
	Варден имаха голямо числено превъзходство и докато Роран стигне до подножието на стълбите, вече бяха избили три четвърти от отряда на защитниците.
	Той остави на своите способни воини да се справят с последните оцелели, а сам се отправи към голямата двукрила порта от лявата страна на канала, която бе достатъчно голяма, за да могат през нея да минат две каруци една до друга. Пътем попадна на Карн, който седеше върху основата на крана и похапваше от една кожена торбичка, която винаги носеше със себе си. Роран знаеше, че торбичката съдържа смес от свинска мас, мед, стрит на прах телешки дроб, агнешко сърце и горски плодове. Единствения път, когато Карн му бе дал да опита, той се бе задавил, обаче само няколко хапки от тази храна можеха да държат човек на крака цял ден и да му дадат сили за тежка работа.
	За негово безпокойство, магьосникът изглеждаше напълно изтощен.
	— Можеш ли да продължиш? — попита Роран, спирайки до него.
	Карн кимна.
	— Трябва ми само минутка… Стрелите в тунела, а после чувалите с брашно и плочата… — Той пъхна още един залък в устата си. — Всичко това наведнъж ми дойде множко.
	Поуспокоен, Роран понечи да продължи, но Карн го хвана за ръката.
	— Не го направих аз — рече той и очите му се присвиха весело. — Имам предвид опърлянето на брадата ти. Трябва факлите да са запалили огъня.
	Роран изсумтя и продължи към портата.
	— Строй се! — извика той и удари по щита с плоската страна на чука си. — Балдор, Делвин, вие заставате най-отпред заедно с мен. Останалите се наредете зад нас. Щитовете вдигнати, мечовете извадени, стрелите на тетивите. Халстед вероятно още не знае, че сме проникнали в града, така че не позволявайте на никого да избяга, за да го предупреди… Готови ли сте? Тогава след мен!
	Двамата с Балдор, чиито бузи и нос бяха зачервени от експлозията, отлостиха портата и я отвориха, разкривайки гледка към вътрешността на Ароус.


	Прах и пепел

	Около портата във външната стена, откъдето каналът влизаше в Ароус, се издигаха нагъсто десетки големи, измазани с хоросан, сгради. Всички те — студени и неприветливи със своите празни и опулени черни прозорци — изглежда, бяха складове, което в комбинация с ранния час означаваше, че не е много вероятно някой да е забелязал схватката на Варден със стражите.
	Роран нямаше намерение да стои тук, за да се увери в това.
	Слабите лъчи на зората се простираха хоризонтално над града, позлатявайки върховете на кулите, бойниците, куполите и двукатните покриви. Улиците и проходите бяха забулени в сянка с цвят на потъмняло сребро, а водата в оградените с камък канали бе тъмна и нашарена със струйки кръв. Високо горе блестеше самотна звезда — плаха искрица върху изсветляващата синя мантия на небето, където усилващата се слънчева светлина вече бе скрила всички други нощни диаманти.
	Варден се затичаха напред, тропайки тихо с кожените си ботуши по калдъръмената улица.
	В далечината изкукурига петел.
	Роран ги поведе през лабиринта от сгради към вътрешната стена на града, но невинаги избираше най-явния или пряк маршрут, за да намали вероятността да срещнат някого. Улиците, по които се движеха, бяха тесни и сумрачни и понякога му бе трудно да види къде стъпва.
	Канавките бяха задръстени с мръсотия. Нейната смрад го изпълни с погнуса и го накара да жадува за откритите поля, с които бе свикнал.
	„Как може някой да понася да живее при такива условия? — зачуди се той. — Дори свинете не се въргалят в собствените си нечистотии.“
	По-надалеч от външната стена складовете се смениха с къщи и магазини: високи, с видими напречни греди, варосани стени и панти от ковано желязо на вратите. Зад кепенците на прозорците Роран от време на време чуваше гласове, дрънчене на съдове или стърженето на стол, влачен по дървения под.
	„Времето ни изтича“ — помисли си той. Още няколко минути и улиците щяха да се изпълнят с жителите на Ароус.
	Сякаш за да сбъднат предсказанието му, от една уличка пред колоната войници излязоха двама мъже. И двамата носеха на рамената си кобилици с ведра прясно мляко, висящи в двата им края.
	Мъжете спряха изненадано, щом видяха Варден, и млякото се разплиска. Очите им се ококориха и те отвориха усти, готвейки се да нададат някакво възклицание.
	Роран спря, както и войниците зад него.
	— Ако извикате, ще ви убием — каза той с тих, приятелски глас.
	Мъжете затрепериха и почнаха да отстъпват.
	Роран пристъпи напред.
	— Ако побегнете, ще ви убием. — Без да сваля очи от двамата уплашени мъже, той произнесе името на Карн и когато магьосникът се появи до него, каза: — Приспи ги, ако обичаш.
	Магьосникът бързо изрече фраза на древния език, завършвайки я с дума, която прозвуча на Роран като елита. Двамата мъже се свлякоха на земята и ведрата им се преобърнаха при удара в калдъръма. Млякото потече по улицата, следвайки вдлъбнатините между камъните, и образува фина мрежа от бели вени.
	— Издърпайте ги настрана — каза Роран, — за да не ги видят.
	След като воините му изтеглиха намиращите се в безсъзнание мъже от пътя, той отново даде заповед за потегляне. Варден подновиха бързия си ход към вътрешната стена.
	Но преди да са изминали и сто крачки, свиха зад един ъгъл и налетяха на група от четирима войници.
	Този път Роран не показа милост. Втурна се през делящото ги разстояние и преди войниците да успеят да се окопитят, стовари чука си в основата на шията на мъжа, който бе най-отпред. Балдор посече един от останалите войници с меча си, замахвайки със сила, която малцина притежаваха — сила, натрупана от годините работа в ковачницата на баща му.
	Последните двама войници изквичаха уплашено, обърнаха се и търтиха да бягат.
	Една стрела изсвистя покрай рамото на Роран и улучи единия войник в гърба, събаряйки го на земята. Миг по-късно Карн излая:
	— Джиерда! — Вратът на последния войник се прекърши с ясно доловимо пращене и той политна напред, за да се просне безжизнен по средата на улицата.
	Раненият от стрелата войник закрещя:
	— Варден са тук! Варден са тук! Бийте тревога, Вар…
	Роран извади кинжала си, изтича до мъжа и му преряза гърлото. Избърса острието в туниката му, после се изправи и рече:
	— Напред, веднага!
	Като един Варден се втурнаха нагоре по улиците към вътрешната стена на Ароус.
	Когато се намираха само на стотина стъпки оттам, Роран спря в прохода зад една къща и вдигна ръка, давайки знак на хората си да изчакат. После се промъкна покрай стената на къщата, за да надникне иззад ъгъла към портикула във високата гранитна стена.
	Портата бе затворена.
	От лявата й страна обаче имаше малка вратичка, която зееше широко. Пред очите му един войник излезе тичешком от нея и се насочи към западния край на града.
	Роран изруга под нос, докато се взираше във вратичката. Нямаше намерение да се отказва, не и след като бяха стигнали дотук, но положението им ставаше все по-несигурно и той не се съмняваше, че разполагат само с още няколко минути, преди да изтече комендантският час и присъствието им да стане широко известно.
	Отдръпна се зад къщата и наведе глава, мислейки трескаво.
	— Мандел — каза той и щракна с пръсти. — Делвин, Карн и вие тримата — посочи към трима свирепи на вид воини от по-старите, на които самата им възраст говореше, че знаят как да печелят битки. — Елате с мен. Балдор, ти поемаш командването на останалите. Ако не се върнем, доберете се до някое безопасно място. Това е заповед.
	Балдор кимна с мрачно изражение.
	Роран и шестимата избрани от него воини заобиколиха главния път, водещ към портата, докато не стигнаха до затрупаната с боклуци основа на наклонената навън стена, може би на петдесет стъпки от портикула и отворената вратичка.
	На всяка от двете кули над портата стоеше на пост по един войник, но в момента те не се виждаха, освен ако не подадяха глави над бойниците, нямаше как да забележат приближаването на Роран и неговите спътници.
	Роран каза шепнешком:
	— Щом минем през вратата, ти, ти и ти — посочи Карн, Делвин и един от другите воини — се отправяте по най-бързия начин към караулното в далечния край. Ние ще поемем близкото. Правете каквото щете, но на всяка цена отворете портата! Може да е нужно да се завърти само едно колело, а може да трябва да работим заедно, за да я вдигнем, така че не си мислете, че можете да ми умрете просто ей тъй. Готови ли сте?… Сега!
	Роран се втурна колкото можеше по-тихо покрай стената, а щом стигна до вратичката, сви рязко и се стрелна през нея.
	Пред него се разкри помещение, дълго двайсет стъпки, което излизаше на голям площад със стъпаловиден фонтан в центъра. През площада сновяха забързано хора в хубави дрехи и мнозина от тях стискаха свитъци.
	Роран не им обърна внимание, а се насочи към една затворена врата и отлости резето й, устоявайки на импулса да я разбие с крак. Зад нея имаше мръсно караулно помещение с виеща се стълба, вградена в едната стена.
	Той се втурна нагоре по стъпалата и само след един кръг се озова в ниска стая, където петима войници пушеха и играеха на зарове. Масата им бе поставена до голяма макара, на която имаше навита верига, дебела колкото ръката му.
	— Здравейте! — каза Роран с дълбок и властен глас. — Имам изключително важно съобщение за вас.
	Войниците се поколебаха, после скочиха на крака, блъскайки назад столчетата, на които седяха. Дървените крака изстъргаха по пода.
	Но беше твърде късно. Нерешителността им, колкото и кратка да беше, се оказа достатъчна за Роран, за да прекоси делящото ги разстояние, преди да са успели да извадят оръжията си.
	Той се хвърли с рев сред тях, млатейки наляво и надясно с чука си, и натика петимата мъже в ъгъла. После Мандел и другите двама воини се озоваха до него със святкащи мечове. Заедно набързо се разправиха със стражите.
	Застанал над потръпващото тяло на последния войник, Роран плю на земята и каза:
	— Не вярвайте на непознати.
	Битката бе изпълнила стаята с множество ужасни миризми, които притискаха Роран като дебело одеяло, изработено от най-неприятната материя, която можеше да си представи. Едва можеше да диша, без да му призлее, затова покри устата и носа си с ръкава на туниката, в опит да се изолира от зловонията.
	Четиримата отидоха до макарата, като внимаваха да не се подхлъзнат в локвите кръв, и я заоглеждаха, мъчейки се да разберат как действа.
	Роран се обърна и вдигна чука си, щом чу дрънчене на метал, последвано от силното скърцане от вдигане на дървен капак и тропота на стъпки, докато един войник се спускаше по витото стълбище от кулата горе.
	— Таурин, какво става, мътните го… — Думите на войника заседнаха в гърлото му и той се закова по средата на стълбището, щом зърна Роран и неговите другари, както и обезобразените трупове в ъгъла.
	Един воин от дясната страна на Роран хвърли копие към войника, но онзи се приведе и копието удари стената над него. Мъжът изруга и задрапа на четири крака нагоре по стълбите, изчезвайки зад една извивка на стената.
	Миг по-късно капакът се затръшна с мощно бумтене и те чуха как войникът надува рог и крещи яростни предупреждения към хората на площада.
	Роран се намръщи и се върна към макарата.
	— Оставете го — каза той и пъхна чука в колана си. Хвана дръжките на колелото, което служеше за издигане и спускане на решетката, и натисна с всичка сила, напрягайки докрай мускулите си. Останалите се присъединиха към него и бавно, съвсем бавно, колелото се завъртя, а храповият механизъм отстрани на макарата затрака силно.
	Няколко секунди по-късно силата, необходима за въртене на колелото, значително намаля. Роран реши, че това се дължи на групата, която бе пратил да проникне в другото караулно помещение.
	Не си направиха труда да вдигат докрай решетката; след половин минута пъшкане и потене, до ушите им стигнаха свирепите бойни викове на Варден. Оставените отвън мъже се бяха втурнали през портата на площада.
	Роран пусна колелото и извади пак чука си. Отправи се към стълбите и другите го последваха.
	Извън караулното видя Карн и Делвин, които тъкмо излизаха от сградата от другата страна на портата. Никой от двамата не изглеждаше ранен, но Роран забеляза, че старият воин, който ги придружаваше, липсва.
	Докато чакаха групата на Роран да се присъедини към тях, Балдор и останалите от Варден се подредиха в плътен строй в края на площада. Стояха в пет редици, рамо до рамо, с припокриващи се щитове.
	Докато тичаше към тях, Роран видя голяма група войници да се появява от проходите между сградите в далечния край на площада. Те се строиха в защитна формация, с щръкнали навън копия и пики, така че приличаха на игленик с набодени по него множество игли. Той прецени, че войниците са около сто и петдесет — брой, с който неговите хора без съмнение можеха да се справят, но това щеше да им струва време и човешки жертви.
	Настроението му се помрачи още повече, когато пред войниците излезе същият онзи магьосник с орловия нос, когото бе видял предния ден, и разпери ръце над главата си. Около дланите му запращя ореол от тъмни мълнии. Роран бе научил достатъчно за магията от Ерагон, за да знае, че вероятно мълниите са по-скоро за показност; но показност или не, той не се съмняваше, че вражеският заклинател е адски опасен.
	Карн се появи пред отряда секунди след Роран. Двамата заедно и Балдор се взряха в магьосника и войниците, строени отсреща.
	— Можеш ли да го убиеш? — попита тихо Роран, така че хората зад него да не чуят.
	— Налага се да опитам, нали така? — отвърна Карн. Той избърса уста с опакото на дланта си. Лицето му бе оросено с пот.
	— Ако искаш, можем да го нападнем. Няма начин да убие всички ни, преди да изтощим предпазните му заклинания и да забием меч в сърцето му.
	— Не го знаеш със сигурност… Не, това е мое задължение и аз трябва да го свърша.
	— Можем ли да ти помогнем с нещо?
	Карн нададе нервен смях.
	— Можете да пуснете няколко стрели към него. Току-виж блокирането им го отслаби достатъчно, че да допусне грешка. Но каквото и да правите, не заставайте помежду ни… Няма да е безопасно нито за вас, нито за мен.
	Роран прехвърли чука в лявата си ръка и сложи дясната на рамото на Карн.
	— Всичко ще бъде наред. Помни, той не е чак толкова умен. Изигра го преди, можеш да го изиграеш отново.
	— Знам.
	— Успех — каза му Роран.
	Карн кимна веднъж, а после тръгна към фонтана по средата на площада. Слънчевите лъчи вече бяха стигнали до подскачащите водни струи и капките блестяха като шепа диаманти, хвърлени във въздуха.
	Магьосникът с орловия нос също тръгна към фонтана, крачейки в синхрон с Карн, докато не се озоваха само на двайсет стъпки един от друг. Тогава и двамата спряха.
	От мястото, на което стоеше Роран, изглеждаше, че Карн и противникът му си говорят, но бяха прекалено далеч, за да различи думите им. После и двамата чародеи застинаха, сякаш някой ги бе пробол с кама.
	Точно това чакаше Роран: знак, че те се дуелират с умовете си, прекалено заети да обърнат внимание на ставащото около тях.
	— Стрелци! — извика той. — Вървете там и там! — Стронгхамър посочи към двата края на площада. — Забийте колкото се може повече стрели в това изменническо куче, но да не сте посмели да улучите Карн, иначе ще ви дам на Сапфира да ви изяде живи.
	Защитниците се размърдаха неспокойно, когато двете групи стрелци излязоха на площада, но никой от облечените в алено войници на Галбаторикс не наруши строя и не тръгна да атакува Варден.
	„Явно имат голямо доверие на тази своя усойница“ — помисли си загрижено Роран.
	Десетки кафяви стрели с гъши пера полетяха със свистене към вражеския магьосник и за миг Роран изпита надежда, че може би ще успеят да го убият. Но на пет стъпки от мъжа с орловия нос всички стрели се пръснаха на парчета и изпопадаха на земята, сякаш бяха налетели на каменна стена.
	Роран затъпка на място, твърде напрегнат, за да стои неподвижно. Не му харесваше да чака и да не прави нищо, докато приятелят му е в опасност. Нещо повече, всеки изминал миг даваше на лорд Халстед възможност да разбере какво става и да измисли ефикасен отпор. Ако хората на Роран искаха да не бъдат смазани от по-добрите войски на Империята, трябваше да държат враговете си в несигурност, така че онези да не знаят накъде да се обърнат и какво да правят.
	— Пригответе се! — каза той на воините. — Да видим дали не можем да свършим нещо полезно, докато Карн се бие, за да ни спаси кожите. Ще направим обход на тези войници. Половината идвате с мен; останалите следвайте Делвин. Те не могат да блокират всяка улица, така че, Делвин, ти и хората ти намерете начин да ги заобиколите и да ги ударите в гръб. Ние ще ги забаламосваме от тази страна, за да не окажат голяма съпротива. Ако някои се опитат да избягат, оставете ги. И без това ще ни отнеме твърде много време да ги избием всичките. Ясно ли е?… Действайте!
	Мъжете бързо се разделиха на две групи. Роран поведе тичешком своята по десния край на площада, докато Делвин направи същото отляво.
	Когато и двете групи почти се бяха изравнили с фонтана, Роран видя как вражеският магьосник се озърна към него. Беше само кос и мимолетен поглед, но разсейването му, макар и неволно предизвикано, оказа мигновен ефект върху двубоя му с Карн. Щом мъжът с орловия нос се втренчи отново в противника си, озъбването му се превърна в болезнена гримаса, върху челото и мускулестия му врат почнаха да се издуват вени и цялото му лице стана тъмночервено, сякаш главата му така се бе наляла с кръв, че всеки момент щеше да се пръсне.
	— Не! — зави мъжът и изкрещя нещо на древния език, което Роран не можа да разбере.
	Частица от секундата по-късно Карн също извика нещо и за миг гласовете им се преплетоха. В тях имаше такава страшна смесица от ужас, мъка, омраза и ярост, че Роран усети дълбоко в костите си, че нещо в двубоя се е объркало.
	Карн изчезна в проблясък на синя светлина. После от мястото, където бе стоял, се изду бяла куполообразна черупка, която се разшири и обгърна целия площад, преди Роран да успее да мигне.
	Светът почерня. Непоносима жега блъсна Роран и всичко около него се завъртя и заусуква, докато се премяташе през някакво безформено пространство.
	Чукът бе изтръгнат от ръката му и болка избухна отстрани на дясното му коляно. После някакъв твърд предмет го фрасна в устата и той усети как един от зъбите му изхвърча и устата му се изпълни с кръв.
	Когато най-сетне движението спря, Роран остана да лежи по корем, прекалено зашеметен, за да помръдне. Постепенно сетивните му възприятия се върнаха и той видя гладката сиво-зелена повърхност на едно паве току под носа си, помириса оловния хоросан около него и усети всички болежки и синини по тялото си, които настойчиво се опитваха да привлекат вниманието му. Единственият звук, който чуваше, бе туптенето на сърцето му.
	Когато понечи да вдиша, част от кръвта в устата и гърлото му влезе в дробовете. Отчаяно жадуващ за въздух, той се закашля и седна, плюейки черни храчки. Видя как избитият му зъб — един от резците, отлетя и заподскача по калдъръма, стряскащо бял на фона на изплютата кръв. Той го взе и го огледа; върхът му бе отчупен, но коренът изглеждаше цял, така че облиза зъба, за да го почисти, а после го натика обратно в дупката във венеца си, трепвайки, щом докосна разранената плът.
	Надигна се от земята и се изправи. Видя, че е бил запокитен в прага на една от къщите, които ограждаха площада. Хората му лежаха наоколо, със стърчащи накриво ръце и крака, загубили шлемовете и изпуснали мечовете си.
	Роран за пореден път се зарадва, че носеше чук, защото няколко души от Варден бяха успели да намушкат себе си или другарите си по време на бъркотията.
	„Чукът ми? Къде ми е чукът?“ — помисли си той със закъснение. Огледа земята около себе си, докато не зърна дръжката на оръжието да стърчи изпод краката на един воин наблизо. Измъкна го и се обърна да огледа площада.
	По него лежаха разхвърляни както войници, така и Варден. От фонтана не бе останало нищо, освен купчина камъни, от която на неравни интервали пръскаше вода. До нея, на мястото, където бе стоял Карн, лежеше почернял, съсухрен труп, а димящите му крайници бяха сгърчени като на мъртъв паяк. Беше толкова овъглен, че почти не приличаше на нещо, което някога е било човек. Необяснимо, но магьосникът с орловия нос продължаваше да стои на мястото си, макар че експлозията бе откъснала горните му дрехи, оставяйки го само по панталони.
	Неконтролируем гняв обзе Роран и без изобщо да помисли за собствената си безопасност, той се заклатушка към средата на площада, решен да убие магьосника веднъж завинаги.
	Гологърдият чародей остана на мястото си, дори когато Роран се приближи. Роран вдигна чука си и се затича тромаво, надавайки боен вик, който самият той чуваше съвсем слабо.
	А магьосникът все така не правеше нищо, за да се защити.
	Роран осъзна, че заклинателят всъщност не е мръднал и пръст от експлозията насам. Сякаш бе статуя, а не жив човек.
	Привидното безразличие на магьосника към неговото приближава не изкушаваше Роран да пренебрегне необичайното поведение на мъжа — или по-скоро липсата на поведение — и просто да го тресне по главата, преди да се е съвзел от странното си вцепенение. Но предпазливостта му надделя, охлаждайки жаждата му за мъст. Той забави ход и спря на по-малко от пет стъпки от заклинателя.
	И се зарадва, че го стори.
	Макар че отдалеч магьосникът изглеждаше нормален, отблизо Роран видя, че кожата му е провиснала и сбръчкана като на три пъти по-стар човек, и че е станала груба като гьон. Цветът й също бе потъмнял и продължаваше да потъмнява с всеки изминал миг, сякаш тялото му бе попарено от силен мраз.
	Гърдите на мъжа се повдигаха и спускаха, а очите му се въртяха в орбитите, показвайки бялото си, но като се изключи това, той, изглежда, не можеше да се движи.
	Докато Роран го гледаше, ръцете, шията и гърдите на магьосника се съсухриха и костите му изпъкнаха ясно — от подобната на лък извивка на ключицата до страничните кости на тазовата кухина. Стомахът му провисна като празен мях. Устните му изсъхнаха и се обтегнаха назад повече, отколкото човек би сметнал за възможно, оголвайки жълтите му зъби в зловеща гримаса. Очите му се свиха, като че ли бяха преяли кърлежи, от които някой е изстискал кръвта, а плътта около тях хлътна навътре.
	Дишането на мъжа — паническо, пискливо хриптене — се накъса, но не спря съвсем.
	Ужасен, Роран отстъпи назад. Усети нещо хлъзгаво под ботушите си и сведе поглед, за да види, че стои в разширяваща се локва вода. Отначало си помисли, че е от разрушения фонтан, но после осъзна, че водата се лее откъм краката на парализирания магьосник.
	Роран изруга, обзет от погнуса, и отскочи на сух участък. Щом видя водата, разбра какво е направил Карн и ужасът му, който и без това беше силен, нарасна още повече. Изглежда, Карн бе хвърлил заклинание, което изцеждаше всяка капка влага от тялото на магьосника.
	Само за още няколко секунди заклинанието превърна мъжа във възлест скелет, обвит в черупка от твърда черна кожа, мумифицирайки го, все едно е бил изоставен в пустинята Хадарак и сто години е стоял изложен на вятъра, слънцето и движещите се пясъци. Макар че вече без съмнение бе мъртъв, той не падна, защото магията на Карн го държеше прав: зловещ, ухилен призрак, който по нищо не отстъпваше на най-ужасните гледки, виждани от Роран в кошмарите му или на бойното поле — между двете нямаше кой знае каква разлика.
	После горният слой на съсухреното тяло на мъжа загуби очертанията си и се разпадна на ситен сив прах, който се посипа надолу в рехава завеса и покри повърхността на водата като пепел от горски пожар. Скоро го последваха мускулите и костите, след тях — вкаменените органи, а накрая и последните части от магьосника с орловия нос се разпаднаха, оставяйки само малка конусовидна купчина прах насред локвата от вода, която някога бе поддържала живота му.
	Роран погледна към трупа на Карн, а после бързо извърна очи, неспособен да понесе тази гледка.
	„Поне успя да му отмъстиш.“ После прогони от ума си мислите за загиналия си приятел, защото бяха твърде болезнени, и вместо това се съсредоточи върху най-належащия проблем: войниците в южния край на площада, които бавно се надигаха от земята.
	Роран видя, че Варден правят същото.
	— Хей! — извика той. — След мен! Няма да имаме по-добър шанс от този. — Посочи към някои от хората си, които очевидно бяха ранени. — Помогнете им да станат и ги сложете в центъра на формацията. Няма да изоставяме никого. Никого! — Устните и устата му пулсираха от болка, докато говореше, а главата го цепеше, като че ли бе пил цяла нощ.
	При звука на гласа му Варден се окопитиха и забързаха към него. Когато мъжете се събраха в широка колона зад гърба му, Роран зае мястото си в челната редица, между Балдор и Делвин, които бяха получили дълбоки охлузвания при експлозията.
	— Карн мъртъв ли е? — попита Балдор.
	Роран кимна и вдигна щита си. Другите последваха примера му, образувайки здрава стена.
	— В такъв случай по-добре да се надяваме, че Халстед не крие някъде друг магьосник — промърмори Делвин.
	След като всички Варден вече бяха по местата си, Роран извика:
	— Напред, ходом марш! — И воините закрачиха тежко през площада.
	Дали защото водачите им не бяха толкова дейни, или защото взривът ги бе засегнал по-тежко, имперските войници не успяха да се съвземат достатъчно бързо и все още бяха дезориентирани, когато Варден се врязаха в тях.
	Роран изпъшка и залитна крачка назад, когато едно копие се заби в щита му, при което ръката му изтръпна и се смъкна надолу от тежестта си. Той замахна покрай щита и чукът му отскочи от дръжката на копието, което отказа да помръдне.
	Един войник пред него, вероятно същият, който го бе хвърлил, се възползва от тази възможност, за да се втурне и да замахне с меча си към шията му. Роран понечи да вдигне щита заедно със забитото в него копие, но той се оказа прекалено тежък и неудобен, за да го ползва за защита. Така че вместо това замахна с чука си към спускащия се меч.
	Ала острието бе твърде тънко, за да го види добре; така не можа да избере подходящия момент и чукът му не го улучи. Щеше да загине намясто, ако кокалчетата му не бяха ударили плоската част на меча, отклонявайки го на няколко сантиметра встрани.
	Пареща болка прониза дясното рамо на Роран. Мълнии се стрелнаха надолу по тялото му и пред очите му проблесна жълта светлина. Дясното му коляно поддаде и той падна напред.
	Под него имаше камък. Около него — множество крака, които му пречеха да се изтърколи на безопасно място. Цялото му тяло бе мудно и неповратливо, сякаш потъваше в мед.
	„Много си бавен, много си бавен“ — помисли си той, докато се мъчеше да освободи ръката си от щита и да се изправи. Ако останеше на земята, щяха да го намушкат или да го стъпчат. — „Много си бавен!“
	После видя как войникът рухва пред него, притиснал ръце към корема си, а секунда по-късно някой го хвана за ризницата и го вдигна на крака. Беше Балдор.
	Роран изви шия и погледна мястото, на което го бе улучил войникът. Пет брънки бяха разсечени, но с изключение на това бронята бе издържала. Въпреки процеждащата се от разреза кръв и мъчителната болка в шията и ръката, той не смяташе, че раната застрашава живота му, нито пък имаше намерение да спре, за да провери. Все още можеше да си служи с дясната ръка — във всеки случай достатъчно, за да продължи да се бие, — и това бе единственото, което го интересуваше в момента.
	Някой му подаде нов щит. Той мрачно го пое и продължи напред с хората си, принуждавайки войниците да отстъпват по широката улица, излизаща от площада.
	Скоро защитниците се прекършиха пред по-голямата сила на Варден и побягнаха, потъвайки в множеството странични улички и проходи.
	Тогава Роран спря и изпрати петдесет от своите хора да затворят портата и вратичката, и да ги охраняват срещу всеки враг, който се опита да последва Варден в сърцето на Ароус. Повечето войници в града трябваше да са разположени в близост до външната стена, за да отблъскват щурмовете на обсаждащите, и Роран нямаше желание да ги среща в открита битка. Това би било самоубийство, предвид числеността на войските на Халстед.
	Оттам нататък Варден срещнаха слаба съпротива, докато напредваха през вътрешния град към големия, добре обзаведен дворец, от който управляваше лорд Халстед.
	Той се извисяваше с няколко етажа над всичко останало в Ароус, а пред него се простираше широк двор с изкуствено езерце, в което плуваха гъски и бели лебеди. Дворецът бе красива, пищно украсена, сграда с отворени арки, колонади и широки балкони, предназначени за танцуване и празненства. За разлика от замъка в сърцето на Белатона, той явно бе построен за удоволствия, а не за защита.
	„Сигурно са смятали, че никой не може да преодолее стените им“ — помисли си Роран.
	Няколко десетки стражи и войници в двора атакуваха хаотично Варден, щом ги зърнаха, надавайки бойни викове.
	— Не разваляйте строя! — нареди Роран, докато мъжете тичаха към тях.
	За минута-две дворът бе изпълнен с дрънчене на оръжия. Разтревожени от тази суматоха, гъските и лебедите крякаха и биеха с крила по водата, но не посмяха да излязат от езерцето си.
	На Варден не им трябваше много време да разгромят войниците и стражите. След това щурмуваха преддверието на двореца, което бе толкова богато украсено с фрески по стените и по тавана — а също така с позлатени корнизи, резбовани мебели и мозайка на пода, — че на Роран му бе трудно да възприеме всичко наведнъж. Богатството, нужно за построяване и поддържане на такава сграда, бе отвъд неговите представи. Цялата ферма, в която бе израснал, струваше по-малко от един-единствен стол в тази грамадна зала.
	През една отворена врата зърна три прислужнички да тичат бързо, колкото им позволяваха полите, по друг дълъг коридор.
	— Не ги оставяйте да се измъкнат! — извика той.
	Петима воини се откъснаха от главните сили на Варден и се втурнаха след жените. Хванаха ги, преди да са стигнали до края на коридора. Жените пищяха и се съпротивляваха яростно, дерейки държащите ги мъже, докато те ги влачеха назад към чакащия Роран.
	— Стига! — извика Роран, когато се озоваха пред него, и прислужничките престанаха да се борят, макар че продължиха да хленчат и да се вайкат. Най-възрастната от трите — пълна жена с посребрена коса, хваната на хлабав кок, която носеше на кръста си халка с ключове, — изглеждаше най-благоразумна, затова Роран се обърна към нея: — Къде е лорд Халстед?
	Жената се напрегна и вирна брадичка.
	— Правете с мен каквото искате, господине, но няма да предам господаря си.
	Роран се приближи до нея, докато между двамата остана само една стъпка.
	— Слушай ме, и то внимателно — изръмжа той. — Ароус падна и сега ти, както и всички други в този град, сте в ръцете ми. Не можеш да направиш нищо, за да промениш това. Кажи ми къде е Халстед и ще пусна теб и другарките ти. Не можете да го спасите от неговата участ, но можете да спасите себе си. — Наранените му устни бяха толкова подути, че думите му едва се разбираха и при всяка от тях от устата му хвърчаха пръски кръв.
	— Какво ще се случи с мен е без значение, господине — отвърна жената и изражението й бе решително като на воин.
	Роран изруга и удари с чука по щита си. Силният трясък отекна в просторната зала. Жената трепна при този звук.
	— Да не си загубила ума си? Нима Халстед заслужава да дадеш живота си за него? Или пък Империята? Или Галбаторикс?
	— Не знам за Галбаторикс или Империята, господине, но Халстед винаги е бил много добър към нас, прислужниците, и не искам да бъде обесен от хора като вас. Мръсни, неблагодарни боклуци, това сте вие.
	— Нима? — Той се втренчи свирепо в нея. — Колко дълго мислиш, че ще можеш да си държиш езика зад зъбите, ако позволя на хората си да изтръгнат истината от теб?
	— Никога няма да ме накарате да проговоря — заяви тя и той й повярва.
	— Ами те? — Роран кимна към другите жени, по-младата от които бе на не повече от седемнайсет. — Ще позволиш ли да бъдат насечени на парчета, само за да спасиш господаря си?
	Жената изсумтя презрително, а после рече:
	— Лорд Халстед е в източното крило на двореца. Тръгнете по онзи коридор, минете през жълтата стая и цветната градина на лейди Галиана и със сигурност ще го намерите.
	Роран я изслуша с подозрение. Струваше му се, че тя прекалено бързо капитулира и се отказа от първоначалната си съпротива. Забеляза също така, че докато жената говореше, двете й спътнички реагираха с изненада и някаква друга емоция, която той не успя да определи.
	„Може би объркване?“ — зачуди се той. Във всеки случай не реагираха както би очаквал от тях, ако среброкосата жена току-що бе предала господаря им в ръцете на врага. Бяха прекалено тихи, прекалено хрисими, сякаш криеха нещо.
	На младото момиче, изглежда, му бе по-трудно да скрие чувствата си, затова Роран се обърна към него, придавайки си колкото се може по-свиреп вид.
	— Ей, ти! Тя лъже, нали? Къде е Халстед? Казвай!
	Момичето отвори уста и поклати безмълвно глава. Опита да се дръпне от него, но един от воините я задържа намясто.
	Роран се приближи с тежки стъпки, притисна щита си към гърдите й, изкарвайки й въздуха, и натисна върху него с цялата си тежест, приковавайки момичето между себе си и воина зад гърба й. Вдигна чука и я помилва с него по бузата.
	— Доста си хубавка, но трудно ще си намериш други ухажори, освен старци, ако ти избия предните зъби. Аз самият загубих един зъб днес, но успях да си го сложа обратно. Виждаш ли? — И той се озъби в някакво зловещо подобие на усмивка. — Само че твоите зъби ще ги взема, за да не можеш да направиш същото. От тях ще излезе хубав трофей, а? — И той направи заплашително движение с чука.
	Момичето се сви и извика:
	— Не! Моля ви, господине, не знам. Моля ви! Той беше в покоите си, имаше среща с военачалниците, но после двамата с лейди Галиана щяха да ходят през тунела до пристанището и…
	— Тара, глупачко! — възкликна пълната жена.
	— Там ги чакал някакъв кораб, истина ви казвам, и не знам къде са сега, но моля ви не ме удряйте, господине, не знам нищо повече, и…
	— Къде са покоите му? — изръмжа Роран.
	Хлипайки, момичето му обясни.
	— Пуснете ги — каза той, когато тя свърши и трите жени побягнаха, тракайки с твърдите токове на обувките си по лъскавия под.
	Роран поведе Варден през огромната сграда, следвайки указанията на момичето. По пътя си срещнаха десетки полуоблечени мъже и жени, но никой не спря, за да се бие. Дворецът ехтеше от викове и писъци, та чак на човек му идеше да си запуши ушите.
	На половината път до целта им те стигнаха до някакъв атриум със статуя на голям черен дракон по средата. Роран се зачуди дали това не е драконът на Галбаторикс, Шруйкан. Докато минаваха покрай статуята, се чу звън на тетива и нещо го удари в гърба.
	Той падна на една каменна пейка край пътеката и се вкопчи в нея.
	Болка. Мъчителна, унищожаваща мислите, болка, каквато не бе изпитвал досега. Болка — толкова силна, че бе готов да отсече собствената си ръка, ако това можеше да я спре. Сякаш в гърба му бе притиснат нажежен до червено ръжен.
	Не можеше да се движи…
	Не можеше да диша…
	Дори и най-лекото помръдване му причиняваше непоносими страдания.
	Над него паднаха сенки и той чу Балдор и Делвин да викат, а после и Бригман, да не очакваш, също каза нещо, макар че Роран не можа да схване какво.
	Болката изведнъж се усили десетократно и той закрещя с пълно гърло, което само влоши нещата. С върховно усилие на волята си наложи да остане абсолютно неподвижен. Сълзи се стичаха от ъгълчетата на стиснатите му очи.
	А после Бригман каза:
	— Роран, имаш стрела в гърба. Опитахме се да хванем стрелеца, но избяга.
	— Боли… — изпъшка Роран.
	— Защото стрелата е улучила едно от ребрата ти. Иначе щеше да мине през теб. Късметлия си, че не е един-два сантиметра по-горе или по-долу и че не е уцелила гръбнака или лопатката ти.
	— Извадете я — процеди Роран през стиснати зъби.
	— Не можем; върхът й е назъбен. И не можем да я избутаме, за да излезе от другата страна. Трябва да се реже. Аз имам известен опит в тази работа. Ако ми се довериш, мога да го направя още тук и сега. Или пък, ако предпочиташ, можем да изчакаме, докато не намерим лечител. В двореца би трябвало да има някой.
	Макар че не му се искаше да се оставя в ръцете на Бригман, Роран не можеше да търпи повече болката, затова каза:
	— Направи го тук… Балдор…
	— Да, Роран?
	— Вземи петдесет души и намерете Халстед. Каквото и да стане, той не бива да избяга. Делвин… ти остани с мен.
	Последва кратко обсъждане между Балдор, Делвин и Бригман, от което Роран чу само няколко откъслечни думи. После голяма част от Варден напуснаха атриума и в него стана забележимо по-тихо.
	По настояване на Бригман група воини донесоха столове от една близка стая, начупиха ги на парчета и накладоха огън върху чакълестата пътека до статуята. Пъхнаха в огъня върха на един кинжал, който Роран знаеше, че Бригман ще използва за обгаряне на раната, след като извади стрелата, за да не му изтече кръвта и да умре.
	Докато лежеше на пейката, вцепенен и треперещ, съсредоточи усилията си върху това да контролира дишането си, да поема въздуха на малки глътки, за да сведе до минимум болката. Колкото и да му бе трудно, прочисти ума си от всякакви други мисли. Нямаше значение какво е било и какво може да бъде, важно бе само непрестанното движение на въздуха през ноздрите му.
	Едва не загуби съзнание, когато четирима мъже го вдигнаха от пейката и го сложиха по лице на земята. Някой натика в устата му кожена ръкавица, което усили болката в разранените му устни, а в същото време груби ръце стиснаха краката и ръцете му, изпънаха ги докрай и ги приковаха неподвижно.
	Роран хвърли поглед назад и видя, че Бригман коленичи до него, стиснал в ръка закривен ловджийски нож. Ножът започна да се спуска и Роран затвори отново очи и захапа силно ръкавицата.
	Вдиша.
	Издиша.
	А после времето и паметта секнаха за него.


	Смяна на властта

	Роран седеше прегърбен над масата и си играеше с инкрустирания със скъпоценни камъни бокал, взирайки се в него без интерес.
	Нощта бе паднала и единствената светлина в разкошната спалня идваше от двете свещи на бюрото и от малкия огън, пламтящ в камината край празното легло с балдахин. Цареше пълна тишина, нарушавана единствено от рядкото пропукване на горящо дърво.
	Лек ветрец с дъх на сол повя през прозорците и раздвижи тънките бели пердета. Роран извърна лице, за да улови полъха, приемайки с радост милувката на хладния въздух върху сгорещената си кожа.
	През прозорците виждаше Ароус, прострян пред него. Тук-там по улиците блестяха огньовете на лостовите, но иначе градът бе необичайно тъмен и притихнал, защото всички, които можеха, се криеха по домовете си.
	Когато ветрецът утихна, той отпи пак от бокала, изливайки виното направо в гърлото си, за да не му се налага да преглъща. Една капка падна върху разцепената му долна устна и той се стегна и пое дъх през зъби, докато чакаше пронизалата го болка да отмине.
	Остави бокала върху бюрото, до чинията с хляб и агнешко и полупразната бутилка вино, после хвърли поглед към огледалото, подпряно между двете свещи. То все така не показваше нищо друго, освен собственото му измъчено лице — ожулено, насинено, разкървавено и без голяма част от брадата от дясната му страна.
	Роран извърна поглед. Тя щеше да се свърже с него, когато пожелае. Дотогава щеше да чака. Не можеше да прави нищо друго; болеше го прекалено много, за да спи.
	Вдигна пак бокала и го завъртя между пръстите си.
	Времето течеше.


	По-късно през нощта огледалото затрептя като локва от живак. Роран премигна и се взря в него с размътен поглед през полупритворените си клепачи.
	Пред него изплува сърцевидното лице на Насуада. Изражението й бе по-сериозно отвсякога.
	— Роран — каза тя вместо поздрав. Гласът й бе ясен и силен.
	— Лейди Насуада. — Той се поизправи, доколкото смееше, което бе само няколко сантиметра.
	— Пленили ли са те?
	— Не.
	— Значи да разбирам, че Карн е или мъртъв, или ранен.
	— Загина в битка с друг магьосник.
	— Съжалявам да го чуя… Изглеждаше ми свестен човек, а трудно можем да си позволим да губим заклинателите си. — Тя направи кратка пауза. — А какво става с Ароус?
	— Градът е наш.
	Насуада повдигна вежди.
	— Наистина ли? Извънредно съм впечатлена. Разкажи ми как протече битката? Всичко по план ли мина?
	Като се опитваше да отваря челюстите си колкото се може по-малко, Роран с фъфлене й описа събитията от последните няколко дни — за пристигането си в Ароус, за едноокия, който го бе нападнал в палатката му, за разрушаването на дигите на водениците и за това как Варден си бяха проправили път през Ароус до двореца на лорд Халстед, включително и двубоя на Карн с вражеския магьосник.
	После разказа как са го ранили в гърба и как Бригман е извадил стрелата.
	— Имах късмет, че той беше там; справи се добре. Без него щях да съм кажи-речи безполезен, докато не откриехме някой лечител. — Той потръпна вътрешно, когато в ума му изскочи споменът как Бригман бе обгорил раната и сякаш отново усети допира на нажежения метал до плътта си.
	— Надявам се, че все пак си намерил лечител да те прегледа.
	— Да, по-късно, но не беше заклинател.
	Насуада се облегна в стола си и известно време го изучаваше.
	— Учудена съм, че все още имаш сили да говориш с мен. Хората от Карвахол наистина са направени от здрав материал.
	— След това завладяхме двореца, както и останалата част от Ароус, макар че все още има някои места, където властта ни е крехка. Беше сравнително лесно да убедим войниците да се предадат, след като осъзнаха, че сме се промъкнали в тила им и сме превзели центъра на града.
	— Ами лорд Халстед? Заловихте ли го?
	— Той се опитваше да се измъкне от двореца, когато няколко от хората ми се натъкнаха на него. С Халстед имаше само малка група стражи — недостатъчно, за да окажат отпор на воините ни — затова той и свитата му се скриха в една винарска изба и барикадираха вратата… — Роран потърка с палец един рубин на бокала пред себе си. — Не искаха да се предадат, а аз не смеех да щурмувам помещението; щяхме да платим твърде висока цена. Затова… заповядах на мъжете да донесат от кухнята гърнета с олио, да ги запалят и да ги хвърлят към вратата.
	— Опитал си да ги изкараш отвътре с дим, така ли? — попита Насуада.
	Той кимна бавно.
	— Щом вратата изгоря, няколко от войниците изтичаха навън, но Халстед се забави твърде много. Открихме го на пода, задушен.
	— Какво нещастие.
	— А също и… дъщеря му, лейди Галиана. — Той все още я виждаше в ума си: дребничка, деликатна, облечена в прекрасна рокля с цвят на лавандула с множество волани и панделки.
	Насуада се намръщи.
	— Кой ще наследи Халстед като граф на Фенмарк?
	— Тарос Бързия.
	— Същият, който е предвождал атаката срещу теб вчера?
	— Същият.
	По средата на следобеда хората му бяха довели Тарос при него. Дребният брадат мъж изглеждаше замаян, макар да не беше ранен, а шлемът му с пищните пера липсваше. Роран, който лежеше по корем върху една мека кушетка, за да щади гърба си, му бе казал:
	— Мисля, че ми дължиш бутилка вино.
	— Как го направи?! — бе попитал в отговор Тарос и в гласа му бе прозвучало отчаяние. — Градът беше непристъпен. Никой, освен дракон, не би могъл да пробие стените ни. И все пак гледай какво постигна! Ти си нещо повече от човек, нещо повече от… — И бе млъкнал, неспособен да говори повече.
	— Как реагира той на смъртта на баща си и сестра си? — попита Насуада.
	Роран подпря глава на дланта си. Челото му лъщеше от пот, затова го избърса с ръкав. Потрепери. Въпреки че се потеше, му бе студено, особено на ръцете и краката.
	— Изглежда, не му пукаше много за баща му. За сестра му обаче… — Роран трепна, щом си спомни за пороя от ругатни, които Тарос бе избълвал срещу него, щом узна, че Галиана е мъртва.
	— Ако ми се отдаде възможност, ще те убия заради това — беше казал Тарос. — Заклевам се.
	— В такъв случай по-добре действай бързо — бе отвърнал Роран. — Друга вече е предявила претенции към живота ми и ако някой ще ме убива, вероятно ще е тя.
	— … Роран?… Роран!
	С лека изненада той осъзна, че Насуада го вика по име. Погледна пак към нея, очертана като портрет в рамката на огледалото, и се помъчи да раздвижи скования си език. Накрая рече:
	— Всъщност Тарос не е истинският граф на Фенмарк. Той е най-младият от седемте синове на Халстед, но всичките му братя са избягали или се крият. Така че засега Тарос е единственият претендент за титлата. От него ще излезе добър посредник между нас и градските старейшини. Без Карн обаче няма как да разберем кой е дал клетва на Галбаторикс и кой не. Повечето благородници са дали, предполагам, както, разбира се, и войниците, но няма начин да узнаем кой още.
	Насуада присви устни.
	— Разбирам… Даут е най-близкият до теб град. Ще помоля лейди Аларис — която мисля, познаваш — да изпрати в Ароус някой опитен в четенето на мисли. Повечето благородници държат в свитата си по един такъв човек, така че за Аларис няма да е трудно да изпълни искането ни. Само че когато потеглихме към Пламтящите равнини, крал Орин взе със себе си всички по-кадърни заклинатели в Сурда и това означава, че онзи, когото Аларис ще ти прати, вероятно няма да притежава други магически умения, освен да чете мисли. А без подходящите заклинания ще е трудно да попречим на хората, верни на Галбаторикс, да ни създават спънки на всяка крачка.
	Докато тя говореше, Роран плъзна поглед по бюрото, докато не попадна върху тъмната бутилка с вино.
	„Чудя се дали Тарос не е сложил отрова в него?“ Но тази мисъл не го разтревожи.
	После чу, че Насуада пак му говори:
	— … се надявам, че държиш хората си под здрав контрол и няма да им позволиш да се развилнеят из Ароус, да палят, да плячкосват и да си позволяват разни волности с жителите му.
	Роран беше толкова уморен, че му бе трудно да формулира смислен отговор, но накрая успя да каже:
	— Хората ми са прекалено малко, за да правят поразии. Те знаят не по-зле от мен, че войниците могат да си върнат града, стига да им дадем и най-малката възможност.
	— Е, предполагам, че това си има и предимствата, и недостатъците… Колко жертви дадохте при атаката?
	— Четирийсет и две.
	За известно време се възцари тишина. После Насуада попита:
	— Карн имаше ли семейство?
	Роран сви рамена, или по-точно помръдна леко лявото си рамо.
	— Не знам. Беше някъде от север, струва ми се, но не сме говорили за живота си преди… преди всичко това… Не ни се струваше особено важно.
	Внезапно дразнене в гърлото накара Роран да се закашля продължително и той се преви над масата, докато челото му не опря в дървения плот, а лицето му се сгърчи от болката, която го връхлиташе на талази от гърба, рамото и разбитата му уста. Конвулсиите му бяха толкова силни, че виното в бокала се разплиска върху дланта и китката му.
	Докато се съвземаше бавно, Насуада каза:
	— Роран, трябва да повикаш лечител да те прегледа. Не си добре и трябва да си в леглото.
	— Не. — Той избърса слюнката от ъгълчето на устата си и вдигна поглед към нея. — Те направиха каквото можаха, а и аз не съм дете, че да се суетят около мен.
	Насуада се поколеба, после кимна леко.
	— Както желаеш.
	— Какво ще правим по-нататък? — попита той. — Приключих ли вече тук?
	— Смятах да те повикам обратно веднага щом завземем Ароус — по какъвто и да било начин — но ти не си в състояние да яздиш чак до Драс-Леона. Ще трябва да почакаш, докато…
	— Няма да чакам — изръмжа Роран. Грабна огледалото и го придърпа към себе си, докато то не се озова само на сантиметри от лицето му. — Не ме глезете, лейди Насуада. Мога да яздя, и то бързо. Единствената причина да дойда тук беше, че Ароус представляваше заплаха за Варден. Тази заплаха вече я няма — аз я премахнах — и ранен или не, не смятам да стоя тук, докато жена ми и нероденото ми дете се намират на по-малко от миля от Муртаг и неговия дракон!
	Гласът на Насуада за миг стана по-твърд.
	— Ти отиде в Ароус, защото аз те изпратих. — После добави с по-спокоен тон: — За другото обаче си прав. Можеш да се върнеш веднага, ако си в състояние да го сториш. Няма причина да яздиш денонощно, както на отиване, но пък не бива и да се мотаеш. Бъди разумен. Не искам да ми се налага да обяснявам на Катрина, че си се убил от пътуване… Кого мислиш, че трябва да избера за твой заместник, когато напуснеш Ароус?
	— Капитан Бригман.
	— Бригман ли? Защо? Нямаше ли някакви трудности с него?
	— Той успя да запази реда сред хората, когато ме раниха. В онзи момент главата ми не беше съвсем бистра…
	— Предполагам.
	— … и той се погрижи те да не се паникьосат или да изгубят кураж. Също така ги предвождаше вместо мен, докато бях принуден да седя в този скапан замък, приличащ на музикална кутийка. Бригман бе единственият, който имаше нужния опит. Без него нямаше да успеем да установим контрол над целия град. Мъжете го харесват, а и той има големи способности в планирането и организацията. Ще се справи добре с управлението на града.
	— Тогава нека да е Бригман. — Насуада извърна поглед от огледалото и прошепна нещо на някакъв човек, когото Роран не виждаше. После се обърна пак към него и рече: — Трябва да призная, че изобщо не очаквах наистина да превземеш Ароус. Изглеждаше ми невъзможно някой да преодолее защитата на града за толкова кратко време, с толкова малко хора и без помощта на дракон или Ездач.
	— Тогава защо ме изпратихте тук?
	— Защото трябваше да опитам нещо, преди да позволя на Ерагон и Сапфира да отлетят толкова далеч, и защото на теб вече ти е навик да опровергаваш очакванията и да постигаш успех там, където други биха се разколебали или отказали. Ако невъзможното все пак се случеше, най-вероятно бе да стане под твое командване, както и се получи.
	Роран изсумтя тихичко. „А колко ли време ще мога да изкушавам съдбата, преди да свърша мъртъв като Карн?“
	— Смей се, ако искаш, но не можеш да отречеш собствения си успех. Днес ти спечели голяма победа за нас, Стронгхамър. Или по-точно, би трябвало да кажа капитан Стронгхамър. Напълно си заслужи това звание. Изключително съм ти благодарна за всичко, което направи. Превземайки Ароус, ти ни спаси от перспективата да водим война на два фронта, което почти сигурно щеше да доведе до унищожаването ни. Всички от Варден сме ти задължени и ти обещавам, че жертвите, които ти и хората ти направихте, няма да бъдат забравени.
	Роран се опита да каже нещо, но не успя, опита втори път и пак не успя, преди най-сетне да промълви:
	— Аз… ще се погрижа мъжете да научат за вашата признателност. Това ще означава много за тях.
	— Направи го. А сега трябва да се сбогуваме. Късно е, ти си болен, а аз и без това те задържах прекалено дълго.
	— Чакайте… — Той посегна към нея и върховете на пръстите му се чукнаха в огледалото. — Чакайте. Не ми казахте как върви обсадата на Драс-Леона.
	Тя се взря в него с безизразна физиономия.
	— Зле. И няма никакви изгледи за подобрение. Можеш да си ни от полза тук, Стронгхамър. Ако не намерим начин да разрешим тази ситуация, и то бързо, всичко, за което сме се борили, ще бъде загубено.


	Тардсвергундинзмал

	— _Добре си_ — каза раздразнено Ерагон. — _Стига си се притеснявала. Така или иначе не можеш да направиш нищо по въпроса._
	Сапфира изръмжа и продължи да се взира в отражението си в езерото. Завъртя глава насам-натам, после въздъхна тежко, изпускайки дим, който се понесе над водата като малък, загубен буреносен облак.
	— _Сигурен ли си?_ — попита тя и погледна към него. — _Ами ако не порасне отново?_
	— _На драконите непрекъснато им растат нови люспи. Знаеш го._
	— _Да, но досега не съм губила люспа!_
	Той не си направи труда да скрие усмивката си; знаеше, че тя е доловила веселието му.
	— _Не бива да се разстройваш толкова. Не беше особено голяма._ — Младият Ездач посегна и прокара пръст по края на ромбовидната дупка отляво на муцуната й, където доскоро се бе намирал обектът на нейната паника. Пролуката в блестящата й броня бе не по-голяма от върха на палеца му и бе дълбока два-три сантиметра. На дъното й се виждаше синята кожа на Сапфира.
	Обзет от любопитство, Ерагон докосна кожата с върха на пръста си. Беше топла и гладка като корема на теленце.
	Сапфира изпръхтя и дръпна глава.
	— _Престани, гъдел ме е._
	Той се изкикоти и запляска с крака във водата около камъка, на който бе седнал, наслаждавайки се на допира й до босите му стъпала.
	— _Може и да не е била голяма_ — каза Сапфира, — _но всички ще забележат, че липсва. Как могат да не забележат? Това е все едно да не забележиш участък гола земя на билото на покрита със сняг планина._ — Очите й се извъртяха напред, докато се мъчеше да ги фокусира върху малката, тъмна дупчица над ноздрата й.
	Ерагон се засмя и я плисна с шепа вода. После, за да успокои накърнената й гордост, каза:
	— _Никой няма да забележи, Сапфира. Повярвай ми. Освен това, дори и да забележат, ще решат, че е бойна рана, и това само ще те направи по-страшна в очите им._
	— _Така ли мислиш?_ — Тя отново се зае да се оглежда в езерото. Водата и люспите й се отразяваха едни в други, създавайки главозамайващ калейдоскоп от петънца във всички цветове на дъгата. — _Ами ако някой войник ме намушка там? Мечът му ще ме прониже. Може би трябва да помоля джуджетата да ми направят метална плочка, с която да покрия мястото, докато ми израсне нова люспа._
	— _Това ще изглежда адски нелепо._
	— _Така ли?_
	— _Аха._ — Той кимна, като едва се сдържаше да не се засмее пак.
	Тя изсумтя.
	— _Няма нужда да ми се присмиваш. На теб ще ти хареса ли, ако козината на главата ти започне да пада или ако загубиш някой от тези глупави дребни израстъци, които наричаш зъби? Без съмнение ще се наложи да те утешавам._
	— _Без съмнение_ — съгласи се безгрижно Ерагон. — _Но пък, от друга страна, зъбите не израстват отново._ — Той се надигна от скалата и тръгна нагоре по брега към мястото, където си беше оставил обувките, като стъпваше внимателно, за да не нарани краката си на камъните и клоните, осеяли ивицата покрай водата. Сапфира го последва и меката пръст жвакаше между ноктите й.
	— _Можеш да направиш заклинание, което да предпазва точно това място — каза тя, докато той нахлузваше обувките си._
	— _Така е, мога. Искаш ли?_
	— _Искам._
	Той състави наум заклинанието, докато си връзваше обувките, после сложи дясната си длан върху дупката в муцуната й и промърмори нужните думи на древния език. Под ръката му бликна бледосиньо сияние, докато предпазваше с магия тялото й.
	— _Готово_ — каза Ерагон, като свърши. — _Сега вече няма за какво да се притесняваш._
	— _Освен за това, че все още ми липсва една люспа._
	Той я плесна по челюстта.
	— _Я стига. Хайде да се връщаме в лагера._
	Заедно се отдалечиха от езерото и се изкатериха по стръмния, ронлив бряг, като Ерагон се хващаше за стърчащите от пръстта корени на дърветата.
	Горе пред тях се разкри гледка към лагера на Варден, намиращ се на половин миля източно оттам, а също и към разпрострелия се малко по на север хаос на Драс-Леона. Единствените признаци на живот в града бяха струйките дим, които се издигаха от комините на много къщи. Както винаги, Торн бе кацнал на бойниците над южната порта, къпейки се в ярката следобедна светлина. Червеният дракон изглеждаше заспал, но Ерагон от опит знаеше, че той наблюдава зорко Варден и в мига, в който някой опита да се доближи до града, ще се раздвижи и ще нададе предупреждаващ рев към Муртаг и другите в града.
	Ерагон скочи на гърба на Сапфира и тя го понесе с ленива крачка към лагера.
	Когато стигнаха, той се плъзна на земята и я поведе между палатките. Лагерът беше тих и всичко в него изглеждаше мудно и сънено, като се започне от тихите, провлечени разговори на воините и се стигне до знамената, които висяха неподвижни в тежкия въздух. Единствените създания, които изглеждаха неподатливи на общата летаргия, бяха мършавите полудиви кучета, които обикаляха лагера и постоянно душеха, търсейки изхвърлени остатъци от храна. Някои от тях имаха драскотини по муцуните и хълбоците — резултат от глупавата, макар и разбираема грешка да си помислят, че могат да гонят и измъчват един зеленоок котколак, все едно е обикновена котка. Когато това се бе случило, болезненото им квичене бе привлякло вниманието на целия лагер и мъжете се бяха скъсали от смях, гледайки как кучетата бягат от котколака с подвити опашки.
	Съзнавайки колко погледи привличат двамата със Сапфира, Ерагон държеше брадичката си вирната, а рамената изправени, и крачеше бързо, като се опитваше да създаде впечатление за целеустременост и енергичност. Мъжете имаха нужда да видят, че той все още е уверен и че не е позволил на досадата от настоящото им положение да го надвие.
	„Де да можеше Муртаг и Торн да си тръгнат — помисли си Ерагон. — Достатъчно е да се махнат за не повече от ден, за да превземем града.“
	Дотук обсадата на Драс-Леона се бе оказала напълно лишена от събития. Насуада отказваше да щурмува града заради съображенията, които изтъкна на Ерагон:
	— Ти едва успя да надвиеш Муртаг при последната ви среща — нима си забравил как те прободе в бедрото, — а той обеща, че следващия път, когато пътищата ви се пресекат, ще бъде още по-силен. Муртаг може да е всичко друго, но не мисля, че е лъжец.
	— Силата не е всичко, когато става дума за битка между магьосници — изтъкна младият Ездач.
	— Не, но не е и маловажна. Освен това сега той разполага с подкрепата на жреците на Хелгринд, доста от които подозирам, че са магьосници. Няма да рискувам да те пусна в открита атака срещу тях и Муртаг, дори и със заклинателите на Бльодгарм на твоя страна. Докато не измислим как да подмамим Муртаг и Торн да напуснат града, или да ги приклещим, или да получим някакво друго предимство над тях, ще останем тук и няма да щурмуваме Драс-Леона.
	Ерагон бе протестирал с аргумента, че не е практично да спират настъплението си и че ако не може да се справи с Муртаг, каква надежда би имал да победи Галбаторикс? Но Насуада бе останала скептична.
	Двамата с нея, заедно с Аря, Бльодгарм и всички заклинатели от Ду Врангр Гата, бяха кроили планове и бяха търсили начини да се сдобият с желаното от Насуада предимство. Но всяка стратегия, която обмисляха, си имаше недостатъци, защото изискваше повече време и ресурси от тези, с които Варден разполагаха, или пък защото в крайна сметка не успяваше да даде отговор на въпроса как да убият, пленят или прогонят Муртаг и Торн.
	Насуада даже бе ходила при Елва, за да я пита дали би използвала дарбата си да предусеща плановете на другите хора и болката, която ще изпитат в близко бъдеще, за да им помогне да надвият Муртаг или да проникнат тайно в града. Момичето със сребърното чело й се бе изсмяло и я бе изпратило с подигравки и обиди, заявявайки: „Не дължа преданост нито на теб, нито на някой друг, Насуада. Намери си друго дете да печели битките вместо теб, аз няма да го направя“.
	И така, Варден чакаха.
	Дните се редяха неумолимо и Ерагон гледаше как хората стават все по-мрачни и недоволни, а Насуада — все по-притеснена. Той бе научил, че армията е един лаком, ненаситен звяр, който бързо ще умре и ще се разпадне на съставните си части, ако не тъпчеш редовно огромно количество храна в хилядите му стомаси. Когато навлизаха в нова територия, снабдяването с провизии бе лесна работа — просто конфискуваха храна и други продукти от първа необходимост от хората, които завоюваха, и опоскваха ресурсите на околността. Като напаст от скакалци, Варден оставяха подире си гола ивица земя, лишена от почти всичко, което е нужно за поддържане на живота.
	Спираха ли да се движат обаче, скоро привършваха запасите си от храна и бяха принудени да се изхранват изцяло с провизии, доставяни им от Сурда и от няколкото завоювани градове. Колкото и щедри да бяха сурданците и колкото и богати да бяха покорените градове, редовните доставки на стоки не стигаха, за да поддържат Варден задълго.
	Макар да знаеше, че воините са предани на каузата, Ерагон не се съмняваше, че когато бъдат изправени пред перспективата от бавна и мъчителна гладна смърт, която не би постигнала нищо, освен да достави на Галбаторикс удоволствието да злорадства над поражението им, повечето от тях биха предпочели да избягат в някое далечно кътче на Алагезия, където биха могли да изживеят остатъка от дните си в безопасност от Империята.
	Този момент още не бе дошъл, но наближаваше бързо.
	Младият Ездач бе сигурен, че именно страхът от това развитие на събитията държи Насуада будна нощем, и затова всяка сутрин тя изглеждаше все по-измъчена, а торбичките под очите й приличаха на малки, тъжни усмивки.
	Трудностите, пред които бяха изправени при Драс-Леона, караха Ерагон да се радва, че Роран не е изпаднал в същата ситуация при Ароус, и усилваха възхитата му от това, което бе сторил братовчед му в южния град.
	„Той е по-храбър от мен.“ Насуада не би го одобрила, но Ерагон бе твърдо решен, когато Роран се върне — което, ако всичко вървеше добре, щеше да стане само след няколко дни, — да го снабди отново с пълен комплект защитни заклинания. Вече бе загубил твърде много членове на семейството си в битката с Империята и Галбаторикс и нямаше да допусне братовчед му да бъде сполетян от същата съдба.
	Спря се, за да направи път на три спорещи джуджета. Те не носеха шлемове, нито отличителни знаци, но той знаеше, че не са от Дургримст Ингетум, защото по края на сплетените им бради имаше мъниста — мода, която никога не бе виждал при Ингетум. За него остана загадка за какво спореха джуджетата — разбираше не повече от няколко думи от гърления им език, — но темата явно бе изключително важна, съдейки по високите им гласове, бурното жестикулиране, емоционалните изражения и по факта, че не забелязаха нито него, нито Сапфира, макар че двамата стояха на пътя им.
	Докато минаваха, Ерагон се усмихна: тяхната погълнатост му се стори донякъде комична, въпреки че очевидно бяха сериозни. За голямо облекчение на всички във Варден джуджешката армия, водена от новия им крал Орик, бе пристигнала край Драс-Леона преди два дни. Това, както и победата на Роран в Ароус, се бяха превърнали в главни теми за разговор в лагера. Джуджетата почти бяха удвоили броя на съюзническите сили и значително увеличаваха шансовете на Варден да стигнат до Уру’баен и Галбаторикс, ако се откриеше благоприятно решение на безизходицата с Муртаг и Торн.
	Докато двамата със Сапфира вървяха през лагера, младият Ездач зърна Катрина да седи пред палатката си, плетейки дрешки за бъдещото си дете. Тя го поздрави с вдигната ръка и извика:
	— Братовчеде!
	Той й отговори по същия начин, което се бе превърнало в техен навик след сватбата й.
	След като Ерагон и Сапфира се насладиха на спокоен обяд, който включваше немалко ръфане и хрупане от страна на драконката, двамата се оттеглиха на огряната от слънцето тревна площ край палатката му. По заповед на Насуада мястото винаги бе свободно, за да може Сапфира да го ползва, и Варден спазваха нареждането й с религиозно усърдие.
	Там Сапфира се сви, за да подремне в топлия следобед, а Ерагон извади от дисагите „Домиа абр вирда“, след което се пъхна под лявото й крило, за да се сгуши в полусенчестата кухина между вътрешната извивка на шията й и мускулестия й преден крак. Светлината, която проникваше между сгъвките на крилото й, и тази, която се отразяваше трепкаща от люспите й, обагряха кожата на драконката в странен пурпурен оттенък и покриваха страниците на книгата с ярки петна, които затрудняваха четенето на дребните, ъгловати руни. Но Ерагон нямаше нищо против; удоволствието от седенето със Сапфира компенсираше многократно това неудобство.
	Останаха така в продължение на един-два часа, докато драконката смели храната си, а Ерагон се умори да разшифрова заплетените изречения на монаха Хеслант. После, отегчени, двамата тръгнаха да се разхождат из лагера, като оглеждаха защитите и разменяха по някоя и друга дума със стражите, разположени по периметъра му.
	В източния край, където бяха настанени по-голямата част от джуджетата, те попаднаха на едно джудже, което клечеше до кофа с вода, запретнало ръкави над лактите, и оформяше с ръце топка, голяма колкото юмрук. Край нозете му имаше локва кал и пръчка, с която я разбъркваше.
	Гледката бе толкова нелепа, че минаха няколко секунди, докато Ерагон осъзнае, че джуджето е Орик.
	— Дерундан, Ерагон… Сапфира — каза Орик, без да вдига поглед.
	— Дерундан — отвърна младият Ездач, повтаряйки традиционния джуджешки поздрав, и приклекна от другата страна на локвата. Загледа как Орик продължи да извайва очертанията на топката, като я заглаждаше и оформяше с външната страна на десния си палец. От време на време посягаше надолу, загребваше шепа прах и я поръсваше върху жълтеникавото пръстено кълбо, след което внимателно изчеткваше излишното.
	— И през ум не ми е минавало, че някога ще видя краля на джуджетата да клечи на земята и да си играе с кал като дете — рече Ерагон.
	Орик изпухтя и мустаците му се развяха.
	— На мен пък и през ум не ми е минавало, че един дракон и Ездачът му ще ме гледат, докато правя Ероткнурл.
	— А какво е Ероткнурл?
	— Тардсвергундинзмал.
	— Тардсвер…? — Ерагон се отказа по средата на думата, тъй като не можеше да я запомни цялата, камо ли да я произнесе. — А това е…?
	— Нещо, което изглежда не такова, каквото е. — Орик вдигна пръстената топка. — Като това, например. Това е камък, направен от пръст. Или по-точно ще изглежда така, когато свърша.
	— Камък от пръст… Това магия ли е?
	— Не, само собствените ми умения. Нищо повече.
	След като джуджето не пожела да обясни по-подробно, Ерагон по пита:
	— И как се прави?
	— Ако си търпелив, ще видиш.
	Малко по-късно обаче Орик се смили над него и каза:
	— Първо трябва да намериш пръст.
	— Много сложна работа.
	Джуджето го изгледа изпод рошавите си вежди.
	— Някои видове пръст са по-подходящи от други. Пясъкът например не върши работа. В пръстта трябва да има частици с различни размери, за да прилепват хубаво една към друга. Освен това трябва да съдържа и малко глина, като тази тук. Но най-важното е, че ако направя така — и той потупа с ръка по една гола ивица земя между туфите стъпкана трева, — в пръстта трябва да има много прах. Виждаш ли? — Той вдигна ръката си и показа на Ерагон слоя от фин прах, който я покриваше.
	— И защо това е толкова важно?
	— А — каза Орик и почука отстрани по носа си, оставяйки върху него белезникаво петно. Продължи да търка кълбото с ръце, въртейки го така, че да остане симетрично. — След като намериш подходяща пръст, я намокряш и я разбъркваш като вода с брашно, докато не се образува хубава гъста кал. — Той кимна към локвата в краката си. — От калта оформяш топка като тази. После я стисваш силно и изцеждаш от нея всяка капка вода, която можеш. След това заглаждаш топката да стане идеално кръгла. Когато започне да лепне, правиш като мен: посипваш я с прах, за да изсмуче още от вътрешната й влага. Продължаваш така, докато топката стане достатъчно суха, за да запази формата си, но не толкова суха, че да се напука. Моят Ероткнурл вече почти е стигнал до това състояние. Когато е готов, ще го отнеса до палатката си и ще го оставя да стои дълго време на слънце. Светлината и топлината ще извлекат още от влагата във вътрешността му; после пак ще го посипя с прах и ще го почистя. След като повторя това три-четири пъти, повърхността му трябва да стане твърда като кожа на Награ.
	— И всички тези усилия само за да имаш топка от кал? — попита озадачено Ерагон. Сапфира споделяше чувствата му.
	Орик загреба още една шепа прах.
	— Не, защото това не е краят. После идва ред на прахта. Взимам я и намазвам с нея Ероткнурл, образувайки тънка, гладка черупка. След това оставям топката да почива и чакам още влага да избие на повърхността й, после пак прах и пак чакам, и пак прах, и пак чакам, и така нататък.
	— И колко време продължава това?
	— Докато прахта вече не може да полепва по Ероткнурл. Именно черупката, която тя образува, му придава неговата красота. В продължение на един ден той ще придобие ярка лъскавина, сякаш е направен от полиран мрамор. Без шлифоване, без магия — само със сърцето, главата и ръцете си — ще си направил камък от обикновена пръст… крехък камък, вярно е, но все пак камък.
	Въпреки настойчивостта на Орик, на Ерагон все още му бе трудно да повярва, че калта в нозете му може да бъде превърната в нещо като онова, което джуджето описваше, без помощта на магия.
	— _И все пак, защо го правиш, Орик, джуджешки кралю?_ — попита Сапфира. — _Сигурно си имаш много отговорности сега, когато си владетел на своя народ._
	Орик изсумтя.
	— В момента нямам никаква наложителна работа. Хората ми са готови за битка, но битка няма, а за тях няма да е хубаво да им вися над главите като загрижена квачка. Нито пък ми се иска да седя сам в палатката и да гледам как ми расте брадата… Ето защо правя Ероткнурл.
	После той се умълча, но на Ерагон му се стори, че нещо го измъчва, затова си сдържа езика и изчака да види дали джуджето ще каже още нещо. След около минута Орик се прокашля и рече:
	— По-рано можех да пия и да играя на зарове с другите от моя клан, и нямаше значение, че съм избраният наследник на Хротгар. Можехме да говорим и да се смеем заедно, без да се чувстваме неловко. Не исках от тях по-специално отношение, нито пък проявявах такова. Но сега е различно. Приятелите ми не могат да забравят, че съм техен крал, а аз не мога да не обръщам внимание как се е променило отношението им към мен.
	— Това би трябвало да се очаква — изтъкна Ерагон. Разбираше бедата на Орик и му съчувстваше, защото самият той бе преживял кажи-речи същото, като стана Ездач.
	— Може би. Но като го знам, не ми става по-леко. — Орик въздъхна раздразнено. — Уф, животът понякога е странно, жестоко пътешествие… Възхищавах се на Хротгар като крал, но често ми се струваше, че е прекалено рязък в общуването с другите. Сега разбирам по-добре защо е бил такъв. — Джуджето хвана с две ръце пръстената топка и се взря в нея, сбърчило вежди. — Когато се срещнахте с Гримстборит Ганел в Тарнаг, той обясни ли ти значението на Ероткнурлите?
	— Изобщо не спомена за тях.
	— Е, предполагам, че е имало други неща, за които да си говорите… И все пак, като един от Ингетум и като избран кнурла, ти би трябвало да знаеш за важността и символиката на Ероткнурлите. Това не е просто начин за съсредоточаване на ума, за прекарване на времето и за създаване на интересни сувенири. Не. Изработването на камък от пръст е свещено действие. Чрез него ние утвърждаваме вярата си в силата на Хелцвог и му отдаваме почит. Към тази задача трябва да се подхожда с уважение и целеустременост. Създаването на Ероткнурл е форма на преклонение, а боговете не гледат благосклонно на онези, които извършват ритуалите лекомислено… От камъка — плът; от плътта — земя; а от земята — пак камък. Колелото се върти и ние зърваме само частица от цялото.
	Едва тогава Ерагон осъзна колко дълбоко е безпокойството на Орик.
	— Трябваше да вземеш Хведра с теб — каза той. — Тя щеше да ти прави компания и да не допуска да станеш толкова мрачен. Никога не съм те виждал по-щастлив от момента, когато бе с нея в Бреган Холд.
	Бръчките около сведените очи на Орик се задълбочиха, когато се усмихна.
	— Да… Но тя е гримсткарвлорс на Ингетум и не може да изостави задълженията си само за да ме утешава. Освен това нямаше да съм спокоен, ако е на по-малко от сто левги от Муртаг и Торн или пък, още по-зле, от Галбаторикс и прокълнатия му черен дракон.
	В опит да разведри Орик, младият Ездач каза:
	— Приличаш ми на отговора на някоя гатанка: джуджешки крал, който седи на земята и прави камък от пръст. Не съм сигурен какво точно би трябвало да гласи самата гатанка, но може би нещо от рода на: „Силен и здрав, с тринайсет звезди на челото, жив камък седи и оформя мъртва земя в мъртъв камък“. Няма рима, но пък не можеш да очакваш да съчинявам свестни стихове така набързо. Предполагам, гатанка като тази би затруднила много хора.
	— Хм — каза Орик. — Не и джудже. Дори децата ни могат да я отгатнат от раз.
	— _А също и драконите_ — рече Сапфира.
	— Предполагам, че си прав — каза Ерагон.
	После разпита Орик за всичко, станало сред джуджетата, след като той и Сапфира бяха напуснали Тронхайм за второто си пътуване до гората на елфите. Младият Ездач не бе имал възможност да разговаря по-продължително с Орик, откакто джуджетата бяха пристигнали край Драс-Леона, и жадуваше да чуе как се е справял приятелят му след възкачването на трона.
	Орик, изглежда, нямаше нищо против да му разяснява тънкостите на джуджешката политика. Даже, докато говореше, лицето му се разведри и той се оживяваше все повече. В продължение на близо час описва препирните и машинациите на джуджешките кланове, преди да съберат армията си и да потеглят към Варден. Клановете, както Ерагон добре знаеше, бяха доста капризни и дори като крал, на Орик му бе трудно да си осигури покорството им.
	— Все едно да се опитваш да караш стадо гъски — рече той. — Непрекъснато се опитват да се отклонят нанякъде сами, вдигат ужасна врява и ще те клъвнат по ръката при първа възможност.
	По време на разказа на Орик младият Ездач се сети да попита за Вермунд. Често се бе чудил какво е станало с джуджешкия вожд, който бе кроил заговор срещу живота му. Предпочиташе да знае къде са враговете му, особено ако са толкова опасни като Вермунд.
	— Той се върна в родното си село Фелдараст — отвърна Орик. — Там, по думите на всички, седи, пие и беснее, разправяйки какво било и какво можело да бъде. Но вече никой не го слуша. Кнурлите от Аз Свелдн рак Ануин са горди и твърдоглави. В повечето случаи биха останали верни на Вермунд, независимо какво казват или правят другите кланове, но да се опиташ да убиеш гост е непростимо провинение. А и не всички от Аз Свелдн рак Ануин те мразят като Вермунд. Не ми се вярва, че биха се съгласили да останат изолирани от останалите, само за да защитят един гримсборит, който е загубил и последната си капка чест. Може да им отнеме години, но рано или късно ще се обърнат срещу него. Вече чух, че мнозина от клана избягват Вермунд, точно както другите избягват тях.
	— Какво мислиш, че ще стане с него?
	— Ще приеме неизбежното и ще се откаже от поста си. Ако ли не, един ден някой ще сложи отрова в медовината му или ще забие нож между ребрата му. И в двата случая той вече не представлява заплаха за теб като водач на Аз Свелдн рак Ануин.
	Продължиха да говорят, докато Орик привърши първите няколко етапа от оформянето на своя Ероткнурл и бе готов да отнесе пръстената топка и да я остави да съхне на парче плат до палатката му. Когато се изправи и взе кофата и пръчката си, той каза:
	— Благодарен съм ти, че бе така любезен да ме изслушаш, Ерагон. И ти също, Сапфира. Колкото и да е странно, вие двамата сте единствените, с изключение на Хведра, с които мога да разговарям свободно. Всички други… — Той сви рамена. — Пфу!
	Младият Ездач също се изправи.
	— Ти си наш приятел, Орик, независимо дали си крал на джуджетата или не. Винаги се радваме да говорим с теб. И знаеш, че няма нужда да се тревожиш, че ще кажем на другите какво си разправял.
	— Да, знам това, Ерагон. — Орик му хвърли бърз поглед. — Ти участваш в светските дела и въпреки това не си се забъркал в дребнавите интриги, вихрещи се около теб.
	— Те не ме интересуват. Освен това в момента си имам по-сериозни грижи.
	— Това е добре. Един Ездач трябва да стои настрана от всички. Иначе как би могъл да преценяваш самостоятелно нещата? Досега никога не съм ценял независимостта на Ездачите, но вече я ценя, пък макар и по егоистични причини.
	— Аз не съм съвсем независим — каза Ерагон. — Клел съм се във вярност на теб и на Насуада.
	Орик кимна леко.
	— Вярно е. Но не си изцяло част от Варден, нито пък от Ингетум. Както и да е, радвам се, че мога да ти се доверя.
	Усмивка плъзна на лицето на Ерагон.
	— Аз също.
	— Все пак сме доведени братя, нали? А братята трябва да се пазят един друг.
	„Така е“ — помисли си Ерагон, макар че не го изрече на глас.
	— Доведени братя — потвърди той и тупна Орик по рамото.


	Пътят на знанието

	По-късно същия следобед, когато изглеждаше все по-невероятно Империята да започне атака от Драс-Леона през няколкото оставащи часа слънчева светлина, Ерагон и Сапфира отидоха на полето за тренировки в задния край на лагера на Варден.
	Там младият Ездач се срещна с Аря, както всеки ден от пристигането им насам. Попита я как е и тя му отговори кратко — бе присъствала на изтощително съвещание с Насуада и крал Орин, започнало още преди разсъмване. После Ерагон извади меча си, а Аря — своя, и двамата заеха позиции един срещу друг. Предварително се бяха разбрали този път да използват щитове; това бе по-близко до реалната битка и внасяше елемент на разнообразие в двубоите им.
	Закръжиха един около друг с къси, плавни крачки, движейки се като танцьори по неравната земя и опипвайки пътя си с крак, без да поглеждат надолу и без да откъсват очи от противника.
	Това бе любимата част на Ерагон. Имаше нещо много интимно в това да се взира в очите на Аря, без да мига, без да трепва, и тя също да се взира в него с не по-малка съсредоточеност и напрегнатост. Може да бе смущаващо, но на него му харесваше чувството за връзка, което се създаваше между тях.
	Аря предприе първата атака и само след секунда Ерагон откри, че е прегърбен под неудобен ъгъл и мечът й е притиснат отляво на шията му, изпъвайки болезнено кожата. Остана замръзнал неподвижно, докато елфката не благоволи да отслаби натиска и да му позволи да се изправи.
	— Това беше немарливо — каза тя.
	— Как така все ме надвиваш? — изръмжа той, не особено доволен.
	— Защото — отвърна Аря и се престори, че замахва към дясното му рамо, карайки го да вдигне щита и да отскочи стреснато назад — имам над сто години практика. Щеше да е странно, ако не те надвивах, не смяташ ли? Трябва да си горд, че изобщо успяваш да ме засегнеш. Това се удава на малцина.
	Бризингър изсвистя във въздуха, щом Ерагон замахна към бедрото на изнесения й напред крак. Чу се силен трясък, когато тя блокира удара с щита си. После отвърна с хитро завъртяно мушкане, което го улучи в китката на ръката с меча. Ледени иглички се стрелнаха нагоре към рамото и основата на черепа му.
	Той трепна и се отдръпна, търсейки временен отдих. Едно от предизвикателствата на двубоите с елфи бе, че благодарение на бързината и силата си те можеха да се хвърлят напред и да атакуват значително по-далечен враг в сравнение с хората. Така че, за да се намира в безопасност от Аря, трябваше да се отдалечи поне на сто стъпки.
	Но преди да се озове на достатъчно разстояние, тя скочи след него, правейки две летящи крачки, а косата й се развя зад нея. Ерагон замахна, докато елфката бе още във въздуха, но Аря се извъртя, така че мечът да мине покрай тялото й, без да го докосне. После подпъхна края на щита си под неговия и го изтръгна, оголвайки напълно гърдите му. Вдигна светкавично меча си и го притисна отново към шията му, този път под брадичката.
	Задържа го в това положение. Големите й, раздалечени очи бяха само на сантиметри от неговите. В изражението й имаше свирепост и настойчивост, които той не бе сигурен как да тълкува, но те го накараха да се поколебае.
	Тогава сякаш някаква сянка пробяга по лицето на Аря, тя отпусна меча си и отстъпи.
	Ерагон потърка шията си.
	— Щом знаеш толкова много за боя с меч — каза той, — защо не можеш да ме научиш да съм по-добър?
	Изумрудените й очи запламтяха още по-силно.
	— Опитвам се — отвърна тя, — но проблемът не е тук. — Елфката потупа с меча десницата му. — Проблемът е тук. — Чукна по шлема му и се разнесе звън на метал. — И не знам по какъв друг начин да те науча на онова, което трябва да знаеш, освен като ти показвам грешките ти отново и отново, докато не престанеш да ги допускаш. — Елфката чукна още веднъж по шлема му. — Дори ако това означава да те насиня от бой.
	Фактът, че Аря продължаваше да го побеждава с такова постоянство, накърняваше гордостта му повече, отколкото му се искаше да признае, даже и пред Сапфира. Това пораждаше у него съмнения дали изобщо някога би могъл да победи Галбаторикс, Муртаг или друг наистина силен противник, ако има нещастието да се изправи срещу тях в единоборство, без помощта на Сапфира или на магията си.
	Ерагон се обърна и се отдалечи на десетина метра от Аря.
	— Е? — каза той през стиснатите си зъби. — Давай тогава. — И приклекна, подготвяйки се за нова яростна атака.
	Елфката присви очи, което придаде злобно изражение на ъгловатото й лице.
	— Много добре.
	Те се втурнаха един срещу друг, надавайки бойни викове, и полето заехтя от трясъците на яростната им битка. Биеха се отново и отново, докато не се умориха, изпотиха и покриха с прах, а Ерагон — и с множество болезнени синини. Обаче не спираха да се нахвърлят един срещу друг със сурова решителност, която бе липсвала в досегашните им двубои. Нито един от двамата не помоли да прекратят жестокото, болезнено съревнование, нито предложи да го направят.
	Сапфира ги гледаше отстрани, легнала върху меката трева. През повечето време криеше мислите си, за да не разсейва Ерагон, но от дъжд на вятър подхвърляше някой коментар за неговата техника или за тази на Аря — забележки, които младият Ездач винаги намираше за полезни. Той подозираше също, че тя неведнъж се е намесвала, за да го спаси от някой особено опасен удар, защото понякога ръцете и краката му като че ли се движеха малко по-бързо, отколкото би трябвало, или дори реагираха малко преди сам да реши да ги раздвижи, и когато това ставаше, усещаше лек гъдел дълбоко в ума си, а знаеше, че това означава, че Сапфира бърника в някоя част на съзнанието му.
	Накрая Ерагон я помоли да спре.
	— _Трябва да мога да се справям сам, Сапфира_ — каза той. — _Не можеш да ми помагаш всеки път, когато съм в нужда._
	— _Мога поне да опитам._
	— _Знам и изпитвам същото към теб. Но аз трябва да изкатеря тази планина, а не ти._
	Крайчецът на устната й трепна.
	— _Защо ти е да се катериш, като можеш да летиш? Доникъде няма да стигнеш с тези твои къси крака._
	— _Не е вярно и го знаеш. Освен това, ако летях, щеше да е с чужди крила и нямаше да спечеля нищо, освен евтината тръпка от една незаслужена победа._
	— _Победата си е победа, а смъртта си е смърт, както и да е постигната._
	— _Сапфира…_ — изрече предупредително той.
	— _Малчо._
	Все пак за негово облекчение оттам нататък тя го остави да се оправя сам, макар че продължи да го наблюдава с непрестанна бдителност.
	Освен Сапфира, край мястото за тренировка се бяха събрали и елфите, назначени да пазят нея и Ерагон. Присъствието им го караше да се чувства неудобно — не му харесваше някой друг, освен Сапфира и Аря да става свидетел на неуспехите му — но знаеше, че елфите никога не биха се съгласили да се приберат в палатките си. Все пак те изпълняваха още една полезна задача, освен че бранеха него и Сапфира: пречеха на другите воини наоколо да се домъкнат да зяпат как един Ездач и една елфка се млатят яростно. Не че заклинателите на Бльодгарм правеха нещо по-особено, за да обезкуражат зяпачите, но самият им вид бе достатъчно страховит, за да държи настрана случайните зрители.
	Колкото по-дълго Ерагон се биеше с Аря, толкова повече се обезсърчаваше. Спечели на два пъти, и то едва-едва, с отчаяни ходове, които сполучиха по-скоро заради късмет, отколкото заради някакви умения, и които той никога не би използвал в истинска битка, освен ако не му пукаше за собствената му безопасност, но с изключение на тези изолирани успехи, Аря продължаваше да го побеждава с потискаща лекота.
	Накрая гневът и безсилието накараха младия Ездач да кипне и той загуби всякакво чувство за мярка. Вдъхновен от похватите, които му бяха донесли малкото победи, Ерагон вдигна дясната си ръка и се приготви да хвърли Бризингър към Аря, все едно беше бойна брадва.
	Точно в този миг друг разум докосна съзнанието му — разум, за който мигновено си даде сметка, че не принадлежи нито на Аря, нито на Сапфира, нито пък на някой от елфите, защото бе несъмнено мъжки и несъмнено драконов. Ерагон се отдръпна от допира, мъчейки се трескаво да подреди мислите си, за да е в състояние да отблъсне това, което се боеше, че може да е атака от страна на Торн. Но преди да успее да го стори, един необятен глас отекна в сенчестите кътчета на съзнанието му, като звука на планина, размърдала се под собствената си тежест.
	— _Ерагон_ — каза Глаедр.
	Младият Ездач се вцепени и залитна половин крачка напред, заставайки на пръсти, докато се мъчеше да спре замаха си с Бризингър. Видя или по-скоро усети, че Аря, Сапфира и заклинателите на Бльодгарм също реагират, размърдвайки се изненадано, и разбра, че те също са чули гласа.
	Умът на дракона бе същият като преди — стар, бездънен и разкъсван от скръб. Но за първи път след смъртта на Оромис Глаедр изглеждаше обзет от желание да стори нещо друго, освен да затъва все по-надълбоко във всепоглъщащото тресавище на личните си страдания.
	— _Глаедр-елда!_ — казаха едновременно Ерагон и Сапфира.
	— _Как си…_
	— _Добре ли си…_
	— _Ти ли…_
	Други също заговориха — Аря, Бльодгарм, още двама от елфите, които Ерагон не можа да разпознае — и думите им се сляха в неразбираема какофония.
	— _Стига_ — рече Глаедр. Звучеше едновременно уморен и раздразнен. — _Да не искате да привлечете нежелано внимание?_
	Всички млъкнаха изведнъж и зачакаха да чуят какво още ще им каже златният дракон. Развълнуван, Ерагон размени погледи с Аря.
	Глаедр не заговори веднага, а продължи да ги наблюдава в продължение на няколко минути. Присъствието му тегнеше над съзнанието на Ерагон и той бе сигурен, че другите изпитват същото.
	После с плътния си, величествен глас Глаедр каза:
	— _Това продължи достатъчно дълго… Ерагон, не бива да губиш толкова време в тренировки. Така се отвличаш от далеч по-важни неща. Това, от което трябва да се плашиш най-много, не е мечът в ръцете на Галбаторикс, нито пък мечът в устата му, а мечът в ума му. Неговият най-голям талант е способността му да прониква в най-дребните частици на съществото ти и да те принуждава да се подчиниш на волята му. Трябва да се съсредоточаваш не върху тези схватки с Аря, а върху подобряването на контрола върху мислите си; те все още са печално недисциплинирани… Така че защо упорстваш с това безполезно занимание?_
	В ума на Ерагон изникнаха множество отговори: че му харесва да кръстосва меч с Аря, колкото и дразнещо да беше; че иска да е колкото се може по-добър с меча — най-добрият на света, ако е възможно; че това упражнение му помага да успокои нервите си и да развие тялото си; и какво ли не още. Опита се да потисне водовъртежа от мисли както, за да запази до известна степен в тайна личните си преживявания, така и за да не засипва Глаедр с ненужна информация, потвърждавайки по този начин мнението на дракона, че му липсва дисциплина. Обаче не успя да го постигне напълно и долови слабото разочарование на Глаедр.
	Ерагон избра най-силните си аргументи.
	— _Ако успея да отблъсна Галбаторикс с ума си — дори и да не го победя, а само да го отблъсна — тогава изходът може да бъде решен с меч. Както и да е, кралят не е единственият враг, за когото трябва да се тревожим: съществува например Муртаг, а и кой знае какви още хора и други твари служат на Галбаторикс? Не можах да победя сам Дурза, нито Варауг, нито дори Муртаг. Винаги ми помагаха. Но не мога да разчитам на Аря или Сапфира, или Бльодгарм да ме спасяват всеки път, когато съм в беда. Трябва да съм по-добър с меча, но не бележа никакъв напредък, колкото и да се опитвам._
	— _Варауг ли?_ — поинтересува се Глаедр. — _Не съм чувал това име преди._
	Така младият Ездач бе принуден да му разкаже за превземането на Фейнстер и как двамата с Аря бяха убили новородената Сянка по същото време, докато Оромис и Глаедр бяха срещнали смъртта си в битката в небето над Гил’еад. Освен това обобщи накратко действията на Варден оттогава досега, защото осъзна, че Глаедр е бил толкова изолиран от всичко, че не знаеше за тях. Разказът му отне няколко минути, през които той и елфите стояха вцепенени на полето, взирайки се с невиждащи очи един покрай друг, насочили вниманието си към вътрешния си свят и съсредоточени върху бързата размяна на мисли, образи и чувства.
	Последва ново дълго мълчание, докато Глаедр асимилира наученото. Когато пак благоволи да заговори, в гласа му се долавяше нотка на веселие:
	— _Твърде си амбициозен, ако целта ти е да можеш да убиваш Сенки безнаказано. Дори най-старите и мъдри Ездачи биха се поколебали да нападнат сами Сянка. Ти вече си оцелял при среща с две от тях, което е с две повече от обичайното. Радвай се, че си имал такъв късмет, и остави нещата дотук. Да се опитваш да станеш по-силен от Сянка е все едно да се опитваш да летиш по-високо от слънцето._
	— _Да_ — отвърна Ерагон, — _но нашите врагове са силни като Сенки, или дори още по-силни, а Галбаторикс може да създаде повече от тях, само за да забави придвижването ни. Той ги използва лекомислено, без да се интересува какви разрушения биха могли да причинят по цялата земя._
	— _Ебритил_ — каза Аря, — _той е прав. Враговете ни са изключително смъртоносни… както добре знаеш_ — добави тя с по-мек тон, — _а Ерагон не е на нивото, на което трябва да бъде. За да се подготви за онова, което ни чака, той трябва да постигне истинско майсторство. Направих всичко по силите си да го науча, но в крайна сметка майсторството трябва да дойде отвътре, а не отвън._
	Фактът, че тя го защитаваше, сгря сърцето на Ерагон.
	Както и преди, Глаедр отговори бавно:
	— _Ерагон не е овладял и мислите си, което също трябва да стори. Никое от тези умения, умственото или физическото, не е особено полезно самостоятелно, но от двете умственото е по-важно. Сума си човек може да спечели битка и срещу заклинател, и срещу воин. Умът и тялото ти трябва да са в равновесие, но ако си принуден да избираш кое от тях да тренираш, трябва да избереш ума. Аря… Бльодгарм… Яела… вие знаете, че е така. Защо никой от вас не се е нагърбил да продължи обучението на Ерагон в тази област?_
	Аря заби очи в земята като хлапе, което мъмрят, докато козината по рамената на Бльодгарм настръхна и той оголи върховете на острите си бели зъби.
	Именно Бльодгарм бе този, който най-сетне се осмели да отговори. Преминавайки изцяло на древния език, той каза:
	— _Аря е тук като посланик на нашия народ. Аз и моята група сме тук, за да браним живота на Сапфира Ярколюспестата и Ерагон Сенкоубиеца, а това е трудна и отнемаща много време задача. Всички се опитваме да помогнем на Ерагон, но не е наша работа да обучаваме един Ездач, нито пък бихме си позволили да го сторим, когато един от законните му учители още е жив и е тук… дори ако този учител пренебрегва дълга си._
	В Глаедр се надигна гняв, тъмен като огромни буреносни облаци, кълбящи се на хоризонта. Ерагон се отдръпна от съзнанието на дракона, страхувайки се от неговата ярост. Глаедр вече не бе в състояние да нарани физически никого, но въпреки това бе невероятно опасен и ако загубеше самообладание и ги шибнеше с ума си, никой от тях не би устоял на неговата мощ.
	Отначало тази грубост и безчувственост на Бльодгарм шокираха Ерагон — никога досега не бе чувал елф да говори така на дракон — но като размисли за момент, осъзна, че сигурно го е направил, за да измъкне Глаедр от черупката му и да му попречи да се оттегли обратно в своята мъка. Младият Ездач се възхити на смелостта на елфа, но се зачуди дали обиждането на Глаедр наистина бе най-добрият подход. Със сигурност не беше най-безопасният.
	Кълбящите се буреносни облаци наедряха, озарявани от кратки, подобни на мълнии, проблясъци, докато умът на Глаедр прескачаше от една мисъл на друга.
	— _Ти прекрачи границата, елфе_ — изръмжа той, също на древния език. — _Не на теб се пада да съдиш действията ми. Изобщо не можеш да си представиш какво съм загубил. Ако не бяха Ерагон и Сапфира и моят дълг към тях, отдавна да съм полудял. Така че не ме обвинявай в небрежност, Бльодгарм, сине на Илдрид, освен ако не искаш да изпробваш силите си срещу последния от великите Древни._
	Бльодгарм оголи още повече зъбите си и изсъска. Въпреки това Ерагон забеляза отсянка на задоволство върху лицето му. За негово удивление елфът продължи упорито:
	— _Тогава недей да ни виниш, че не сме свършили онова, което е твое задължение, а не наше, Древни. Цялата ни раса скърби за загубата ти, но не можеш да очакваш да се отнасяме снизходително към твоето самосъжаление, когато сме във война с най-смъртоносния враг в цялата ни история — същия, който унищожи почти всички от твоя вид и уби Ездача ти._
	Яростта на Глаедр бе неудържима. Черна и ужасна, тя заблъска по Ерагон с такава сила, че той изпита чувството, че самата тъкан на тялото му би могла да се разкъса като платно под бурен вятър. Видя как в другия край на полето мъже захвърлят оръжията си и се хващат за главите, правейки гримаси на болка.
	— _Моето самосъжаление, така ли?_ — рече Глаедр, произнасяйки с мъка всяка дума, и всяка дума сякаш вещаеше гибел. Младият Ездач усети как в дълбините на драконовото съзнание се оформя нещо неприятно, което, ако бъдеше оставено да се реализира, можеше да причини много мъка.
	Тогава заговори Сапфира и гласът й се вряза в бушуващите емоции на Глаедр като нож във вода.
	— _Учителю_ — рече тя, — _тревожех се за теб. Радвам се да разбера, че си добре и отново си силен. Никой от нас не може да се равнява с теб и ние се нуждаем от твоята помощ. Без теб не можем да се надяваме да победим Империята._
	Глаедр изръмжа злокобно, но не я пренебрегна, прекъсна или оскърби. Всъщност похвалата сякаш му достави удоволствие, макар и малко. Все пак, съобрази Ерагон, ако драконите бяха податливи на нещо, това бе ласкателството, както Сапфира много добре знаеше.
	Без да изчака отговора на Глаедр, тя продължи:
	— _След като вече не можеш да използваш крилата си, позволи ми да ти предложа моите в замяна. Въздухът е спокоен, небето е чисто и ще е истинска радост да полетим високо над земята, по-високо, отколкото дори орлите смеят да се издигнат. След като си бил затворен толкова дълго в истинското си сърце, сигурно копнееш да оставиш всичко това зад себе си и да усетиш отново въздушните течения да се надигат под теб._
	Черната буря в Глаедр поутихна малко, макар че си оставаше огромна и заплашителна и можеше всеки момент да се разрази отново.
	— _Това… би било приятно._
	— _В такъв случай скоро ще полетим. Но, учителю…?_
	— _Да, хлапе?_
	— _Първо искам да те помоля за нещо._
	— _Моли тогава._
	— _Би ли помогнал на Ерагон в овладяването на боя с меч? Можеш ли да му помогнеш? Той не е толкова умел, колкото трябва, а не искам да загубя Ездача си._ — През цялото време Сапфира запази достойнството си, но в гласа й имаше умолителна нотка, от която гърлото на Ерагон се сви.
	Буреносните облаци се разсеяха, оставяйки след себе си гол сив пейзаж, който му се стори неописуемо тъжен. Глаедр мълчеше. Странни полузабележими фигури се движеха бавно по края на пейзажа — грамадни монолити, които Ерагон нямаше желание да срещне отблизо.
	— _Много добре_ — каза накрая Глаедр. — _Ще направя каквото мога за твоя Ездач, но след като приключим с това, той ще ме остави да го обучавам, както аз смятам за правилно._
	— _Съгласна съм_ — отвърна Сапфира. Ерагон видя как Аря и другите елфи се отпуснаха, сякаш до този момент бяха стояли със затаен дъх.
	Младият Ездач отдръпна съзнанието си от тях за миг, защото Триана и още няколко магьосници, служещи на Варден, се свързаха с него, настоявайки да разберат какво са усетили току-що да раздира умовете им и какво е разстроило толкова хората и животните в лагера. Триана заглуши останалите и попита:
	— _Атакуват ли ни, Сенкоубиецо? Торн ли е? Или Шруйкан?_
	Паниката й бе толкова голяма, че на Ерагон му се прииска да захвърли меча и щита си и да хукне да се скрие на някое безопасно място.
	— _Не, всичко е наред_ — отговори той колкото се може по-спокойно. Съществуването на Глаедр все още бе тайна за повечето Варден, включително и за Триана и подчинените й магьосници. Ерагон искаше нещата да си останат така, за да не би вестта за златния дракон да стигне до шпионите на Империята. Да лъжеш по време на умствена комуникация с друг човек бе изключително трудно, тъй като бе почти невъзможно да не мислиш за онова, което искаш да скриеш, затова младият Ездач се постара да е максимално кратък. — _С елфите упражнявахме магия. Ще ти обясня по-късно, но няма повод за притеснения._
	Личеше си, че думите му не ги убедиха напълно, но те не посмяха да настояват за по-подробно обяснение и след като се сбогуваха с него, затвориха умовете си.
	Аря сигурно бе забелязала промяната в поведението му, защото се приближи до него и попита шепнешком:
	— Всичко наред ли е?
	— Да — отвърна Ерагон по същия начин. Кимна към мъжете, които вдигаха оръжията си от земята. — Трябваше да отговоря на няколко въпроса.
	— Аха. Нали не им каза кой…
	— Разбира се, че не.
	— _Заемете същите позиции като одеве_ — избоботи Глаедр.
	Ерагон и Аря се разделиха и изминаха по двайсет крачки в противоположни посоки. Знаейки, че допуска грешка, но неспособен да се сдържи, младият Ездач попита:
	— _Учителю, наистина ли можеш да ме научиш на необходимото, преди да стигнем до Уруаен? Остава ни толкова малко време, че…_
	— _Мога да те науча още сега, ако ме слушаш_ — рече Глаедр. — _Но ще трябва да слушаш по-внимателно отвсякога._
	— _Слушам те, учителю._ — Въпреки това, Ерагон неволно се зачуди колко ли всъщност знаеше драконът за боя с меч. Глаедр сигурно бе научил много неща от Оромис, както Сапфира се учеше от Ерагон, но въпреки споделените преживявания самият Глаедр никога не бе държал меч — та как би могъл? Затова, да го обучава във фехтовка, щеше да е все едно Ерагон да учи някой дракон как да лети във възходящите топли течения край някой планински склон; би могъл да го направи, но нямаше да е в състояние да го обясни толкова добре като Сапфира, защото знанието му бе от втора ръка и никакви теоретични разсъждения не можеха да компенсират това.
	Младият Ездач запази съмненията за себе си, но сигурно някаква част от тях бе проникнала през умствените му защити и бе стигнала до Глаедр, защото драконът изсумтя развеселено — или по-скоро имитира звука в ума си, тъй като навиците на тялото се забравяха трудно — и каза:
	— _Всички велики бойни умения са еднакви, Ерагон, точно както и всички велики воини са еднакви. От един момент нататък вече няма значение дали си въоръжен с меч, нокти, зъби или опашка. Вярно, трябва да владееш оръжието, но всеки, който има време и желание, може да постигне техническо съвършенство. За да постигнеш величие обаче, ти е нужна артистичност. Това изисква въображение и дълбока мисъл и именно тези качества притежават най-добрите воини, дори те да са съвсем различни на външен вид._
	Глаедр помълча малко, после попита:
	— _И така, какво ти бях казал преди?_
	Ерагон не се замисли нито за миг.
	— _Че трябва да се науча да виждам онова, което гледам. И аз се опитвах, учителю. Наистина._
	— _Само че все още не виждаш. Погледни Аря. Защо тя успява да те победи отново и отново? Защото те разбира, Ерагон. Знае кой си и как мислиш и точно това й позволява да те надвива с такова постоянство. Защо Муртаг успя да те срази на Пламтящите равнини, макар да беше далеч по-слаб от теб?_
	— _Защото бях уморен и…_
	— _И как така успя да те рани в бедрото при последната ви среща, докато ти успя само да го одраскаш по бузата? Ще ти кажа, Ерагон. Причината не е в това, че ти си бил уморен, а той — не. Причината е, че той те разбира, а ти не го разбираш. Муртаг знае повече и за това има власт над теб, точно както Аря._
	После Глаедр продължи:
	— _Погледни я, Ерагон. Погледни я хубаво. Тя те вижда такъв, какъвто си, но какво виждаш ти в нея? Виждаш ли я достатъчно ясно, за да я победиш в битка?_
	Младият Ездач срещна очите на елфката и откри, че тя го гледа едновременно твърдо и отбранително, сякаш го предизвикваше да се опита да разкрие тайните й, но в същото време се страхуваше какво ще стане, ако успее. Ерагон бе обзет от съмнения. Дали наистина я познаваше толкова добре, колкото си мислеше? Или сам се заблуждаваше, взимайки привидното за истина.
	— _Позволил си да станеш по-гневен, отколкото трябва_ — каза тихо Глаедр. — _Гневът си има своето място, но няма да ти помогне в този случай. Пътят на воина е път на знанието. Ако това знание изисква да използваш гняв, тогава използвай гняв, но не можеш да изтръгнеш знанието насила, като загубиш самообладание. Ако се опиташ, единствената ти награда ще бъдат болката и разочарованието._
	_Вместо това трябва да се стремиш да си спокоен, дори и хиляди свирепи врагове да щракат със зъби по петите ти. Изпразни ума си и му позволи да се превърне в спокойно езеро, което отразява всичко наоколо и все пак остава недокоснато от окръжаващото го. Разбирането ще те споходи в тази празнота, когато си свободен отнело личните страхове за победа и поражение, живот и смърт._
	_Не можеш да предвидиш всяка възможност и не можеш да си гарантираш успех всеки път, когато се изправяш срещу някой враг, но като виждаш всичко и не омаловажаваш нищо, можеш без колебание да се приспособиш към всякаква промяна. Воинът, който умее да се приспособява най-лесно към неочакваното, е воинът, който живее най-дълго._
	_Така че погледни към Аря и виж онова, което гледаш, а после действай както сметнеш за най-уместно. И след като предприемеш някакъв ход, не позволявай на мислите ти да те разсеят. Мисли, без да разсъждаваш, така че инстинктът, а не разумът да води действията ти. Хайде, опитай._
	Ерагон отдели минутка, за да се вземе в ръце и да обмисли всичко, което знаеше за Аря: какво харесва и какво не харесва тя, какви са навиците и особеностите й, важните събития в живота й, от какво се страхува и на какво се надява, и най-важното, какъв е темпераментът й — онова, което определяше отношението й към живота… и към битките. Той обмисли всичко това и се опита да долови същината на нейния характер. Задачата бе много трудна, най-вече защото се опитваше да я види по различен начин — не като красива жена, на която се възхищаваше и за която копнееше, а такава, каквато бе в действителност, цяла и завършена личност, независима от неговите собствени нужди и желания.
	Направи си изводите, които можа за краткия промеждутък от време, макар да се безпокоеше, че наблюденията му са детински и прекалено елементарни. После отхвърли своята несигурност, пристъпи напред и вдигна меча и щита си.
	Знаеше, че Аря ще очаква от него да опита нещо различно, затова започна двубоя, както го бе правил два пъти преди това: придвижвайки се диагонално към дясното й рамо, сякаш се опитваше да заобиколи щита й и да я атакува по фланга, където е незащитена. Тя нямаше да се хване на този номер, но щеше да се чуди какво е намислил всъщност и колкото по-дълго продължеше тази несигурност, толкова по-добре.
	Малък камък се преобърна под десния му крак. Той отмести тежестта си встрани, за да запази равновесие.
	Това движение предизвика почти незабележимо колебание в иначе плавната му походка, но Аря го долови и се хвърли към него, надавайки звънлив вик.
	Мечовете им отскочиха един от друг — веднъж, два пъти, — а после Ерагон се обърна и обзет внезапно от дълбокото убеждение, че Аря ще замахне към главата му, нанесе колкото се може по-бърз мушкащ удар към гърдите й, целейки се близо до гръдната й кост, която трябваше да остане открита, ако тя замахнеше към шлема му.
	Интуицията му бе вярна, но разчетът на времето се оказа неточен.
	Ударът му бе толкова бърз, че Аря още не бе успяла да отдръпне ръката си и дръжката на меча й отклони тъмносиния връх на Бризингър, така че той мина край бузата й, без да я засегне.
	Миг по-късно светът около Ерагон се наклони и пред погледа му избухнаха червени и оранжеви искри. Той залитна и падна на едно коляно, подпирайки се с ръце на земята. Ушите му се изпълниха с глухо бучене.
	Звукът постепенно утихна и тогава Глаедр рече:
	— _Не се опитвай да бъдеш много бърз, Ерагон, нито много бавен. Замахвай само в точния момент и тогава ударът ти няма да изглежда бърз или бавен, а нанесен без никакво усилие. В битка разчетът на времето е всичко. Трябва да обръщаш голямо внимание на спецификата и ритъма на движенията на противниците си: кога са силни, слаби, сковани или гъвкави. Действай в синхрон с този ритъм, когато ти е изгодно, и го обърквай, когато не е. Така ще можеш да насочваш развоя на битката според твоите желания. Трябва много добре да проумееш това. Запомни го и поразсъждавай над него по-късно… А сега опитай пак!_
	Вперил поглед в Аря, младият Ездач се изправи отново, тръсна глава, за да я избистри, и за стотен път, както му се струваше, зае позиция „ангард“. Болката от натъртванията го прониза с нова сила, карайки го да се чувства като скован от артрит старец.
	Аря отметна назад косата си и му се усмихна, показвайки здравите си бели зъби.
	Това не оказа никакъв ефект върху него. Беше се съсредоточил върху непосредствената си задача и не смяташе да се хваща втори път на този номер.
	Още преди усмивката й да се стопи, той вече тичаше към нея, държейки Бризингър ниско отстрани и издал напред щита си. Точно както се бе надявал, положението на меча му изкуши Аря да опита прибързан посичащ удар, който, ако бе улучил, щеше да попадне в ключицата му.
	Ерагон се наведе, избягвайки меча й, който отскочи от щита му, и завъртя Бризингър, за да я посече през краката. Тя блокира удара му със своя щит и после го отблъсна, изкарвайки въздуха от дробовете му.
	Последва кратко затишие, докато двамата кръжаха един около друг, търсейки пролука, която да използват. Въздухът помежду им бе изпълнен с напрежение, докато той изучаваше нея, а тя — него. Движенията им бяха бързи и отривисти, почти като на птици поради изобилието на енергия, която кипеше в жилите им.
	Напрежението се прекърши като стъклена пръчка.
	Той замахна към нея и тя парира. Мечовете им се движеха с такава бързина, че бяха почти невидими. Докато си разменяха удари, Ерагон не откъсваше очи от нейните, но също така се стремеше да наблюдава спецификата и ритъма на движенията й, както го бе посъветвал Глаедр, като същевременно не забравяше коя е тя и как най-вероятно ще действа или реагира. Толкова силно му се искаше да спечели, че имаше чувството, че ако не успее, ще се пръсне.
	И все пак, въпреки всичките му усилия, Аря го изненада с обратен удар с дръжката на меча в ребрата.
	Ерагон спря и изруга.
	— _Този път беше по-добре_ — каза златният дракон. — _Много по-добре. Разчетът на времето ти беше почти идеален._
	— _Но не съвсем._
	— _Да, не съвсем. Все още си прекалено ядосан и умът ти е прекалено затормозен. Не изпускай от внимание нещата, които трябва да помниш, но не им позволявай да те разсейват от ставащото. Намери някое спокойно кътче в съзнанието си и остави житейските грижи да се носят покрай теб, без да те повличат със себе си. Трябва да се чувстваш по същия начин, както когато Оромис те караше да слушаш мислите на горските създания. Тогава ти усещаше всичко, което става около теб, но не беше съсредоточен върху определен детайл. Не гледай само в очите на Аря. Така фокусът ти е твърде тесен и конкретен._
	— _Но Бром ми каза…_
	— _Има много начини да използваш очите си. Стилът на Бром не бе от най-гъвкавите, нито пък най-подходящият за мащабни сражения. През по-голямата част от живота си той участваше в единоборства или в битки срещу малки групи и навиците му отразяват това. По-добре е да гледаш нашироко, отколкото прекалено наблизо и да позволиш на нещо в мястото или ситуацията да те хване неподготвен. Разбираш ли?_
	— _Да, учителю._
	— _Тогава хайде още веднъж, и този път се отпусни и разшири възприятията си._
	Ерагон отново направи преглед на нещата, които знаеше за Аря. Накрая се спря на един план, затвори очи, забави дишането си и потъна дълбоко в себе си. Страховете и тревогите постепенно го напуснаха, оставяйки огромна празнота, която притъпи болката от нараняванията и му вдъхна чувство за необичайна яснота. Макар че не загуби интерес към победата, вече не се тревожеше, че може да загуби. Каквото имаше да става, щеше да стане и той не изпитваше желание да се бори ненужно срещу повелите на съдбата.
	— Готов ли си? — попита го Аря, когато той отвори очи.
	— Готов съм. — Двамата заеха изходни позиции и останаха неподвижни на местата си, като всеки от тях чакаше другия да атакува пръв. Слънцето бе от дясно на Ерагон, което означаваше, че ако принуди елфката да мине от другата страна, то щеше да блести в очите й. По-рано се бе опитвал безуспешно да го направи, но сега му се струваше, че е измислил начин, който можеше и да свърши работа.
	Знаеше, че Аря е уверена, че може да го победи. Беше сигурен, че тя не подценява способностите му, но колкото и да бе наясно с уменията му и желанието му да се усъвършенства, все пак бе спечелила повечето от двубоите им. Този опит й подсказваше, че той лесно може да бъде победен, макар да не го мислеше съзнателно. Следователно, нейната увереност беше и нейна слабост.
	„Тя смята, че борави по-добре от мен с меча — каза си Ерагон. — И може наистина да е така, но бих могъл да използвам очакванията й срещу нея. Ако нещо е в състояние да я провали, това ще е.“
	Промъкна се предпазливо няколко крачки напред и се усмихна на Аря в същия миг, когато и тя му се усмихна. Лицето й оставаше впечатляващо безизразно. Миг по-късно тя се втурна насреща му, сякаш имаше намерение да го блъсне и да го събори на земята.
	Той отскочи назад, малко вдясно, за да започне да я насочва в желаната посока.
	Елфката се закова на няколко крачки от него и застина неподвижно като диво животно, хванато на открито. После описа с меча си полукръг пред себе си, докато се взираше в Ерагон. Той заподозря, че фактът, че Глаедр ги наблюдава, усилва нейната решителност да се представи възможно най-добре.
	После тя го изненада, като издаде тихо котешко ръмжене. Също като усмивката й преди това, ръмженето целеше да го смути. И подейства, но само отчасти, защото той вече очакваше подобни неща, макар и не конкретно това.
	Аря прекоси с един скок делящото ги разстояние и го засипа с по редица от тежки удари, които той блокира с щита си. Не отвърна на атаката й, като че ли ударите бяха прекалено силни, за да направи нещо друго, освен да се защитава. При всяко силно, болезнено разтърсване на ръката и рамото му, Ерагон отстъпваше все по-надясно, като от време на време се олюляваше, за да усили впечатлението, че го изтласкват насила.
	И през цялото време оставаше спокоен и овладян — празен.
	Усети подходящия момент още преди той да дойде, а когато настъпи, реагира без никаква мисъл или колебание, без да се опитва да бъде бавен или бърз — целта му бе само да се възползва от потенциала на този едничък идеален миг.
	Когато мечът на Аря се спусна към него в проблясваща дъга, той се извъртя надясно, измъквайки се от пътя на острието, като същевременно остави слънцето точно зад гърба си.
	Върхът на меча й се заби в земята с глух звук.
	Аря извърна глава, за да не го изпусне от поглед, и направи грешката да се взре право в слънцето. Присви очи и зениците й се превърнаха в малки тъмни точици.
	Докато бе заслепена, Ерагон мушна Бризингър под лявата й ръка и я бодна в ребрата. Можеше и да я съсече с удар по тила — и точно това би направил, ако се биеха наистина — но се въздържа, защото дори с притъпен меч подобен удар можеше да убие човек.
	Аря нададе остър вик при допира на Бризингър и отстъпи няколко крачки. Спря се, притиснала ръка към гърдите си, челото й се сбърчи от болка и тя се взря в него със странно изражение.
	— _Прекрасно!_ — възкликна Глаедр. — _Хайде пак!_
	Ерагон изпита моментен прилив на задоволство, после прогони това чувство и се върна към предишното си състояние на вглъбена бдителност.
	Когато лицето на Аря се отпусна и тя свали ръка от гърдите си, двамата с Ерагон внимателно се преместиха, така че слънцето да не блести в очите на никой от тях, след което започнаха отначало. Ерагон бързо забеляза, че този път елфката се отнася към него по-предпазливо отпреди. В повечето случаи това би му доставило удоволствие и би го накарало да атакува по-агресивно, но той устоя на този импулс, защото вече му се струваше очевидно, че тя го прави нарочно. Ако се хванеше на въдицата й, скоро щеше да се окаже в нейна власт, както се бе случвало толкова често преди.
	Двубоят продължи само няколко секунди, но това време им бе достатъчно, за да си разменят вихрена поредица от удари. Щитовете им се напукаха, изтръгнати чимове летяха над земята и мечовете им звънтяха, докато те минаваха от една позиция в друга и телата им се извиваха във въздуха като два стълба дим.
	Накрая резултатът бе същият като преди. Ерагон се промуши край отбраната на Аря с едно умело пристъпване и извъртане на китката и я посече през гърдите — от рамото до гръдната кост.
	От удара тя залитна назад и падна на едно коляно. Остана така, като се мръщеше и дишаше тежко през тесните си ноздри. Лицето й бе необикновено бледо, с изключение на двете алени петна на скулите й.
	— _Пак!_ — нареди Глаедр.
	Младият Ездач и елфката се подчиниха, без да задават въпроси. След двете му победи, умората на Ерагон се бе стопила, макар да личеше, че за Аря е обратното.
	Следващият двубой свърши без явен победител; елфката се стегна и успя да осуети всички хитрини на Ерагон, а той направи същото с нейните. Продължиха да се бият, докато не се умориха дотолкова, че и двамата нямаха сили да продължат. Подпряха се задъхани на мечовете, които вече бяха прекалено тежки, за да ги вдигнат, а от лицата им капеше пот.
	— _Пак_ — каза тихо Глаедр.
	Ерагон направи физиономия и издърпа Бризингър от земята. Колкото повече се изтощаваше, толкова по-трудно му бе да държи ума си прочистен и да не обръща внимание на болежките, измъчващи тялото му. Също така откри, че му е все по-трудно да поддържа спокойствието си и да не се поддава на лошото настроение, което го обземаше, когато се нуждаеше от почивка. Предположи, че една от целите на златния дракон е да го научи да се справя с това предизвикателство.
	Рамената го боляха твърде силно, за да може да държи меча и щита пред себе си. Затова ги остави да висят край тялото му с надеждата, че ще успее да ги вдигне достатъчно бързо при нужда. Аря направи същото.
	Затътриха се един към друг в груба имитация на предишната им грациозност.
	Ерагон бе напълно капнал, но отказваше да се предаде. По начин, който самият той не разбираше напълно, тази тренировка се бе превърнала в нещо повече от изпитание на уменията му да борави с меча; беше се превърнала в изпитание на самия него: на характера му, на силата му и на издръжливостта му. И имаше чувството, че не Глаедр е този, който го изпитва, а Аря. Сякаш тя искаше нещо от него, искаше той да докаже… не знаеше какво, но бе твърдо решен да се представи възможно най-добре. Докато елфката имаше желание да се бият, той също щеше да продължава, колкото и да го болеше.
	Капка пот се търкулна в лявото му око. Ерагон примигна и Аря скочи с вик към него.
	Още веднъж подхванаха смъртоносния си танц и още веднъж не излъчиха победител. Умората ги правеше тромави, но въпреки това те се движеха в някаква груба хармония, която пречеше някой от тях да постигне победа.
	Накрая се озоваха лице в лице, мечовете им бяха кръстосани близо до дръжките и те натискаха един срещу друг с малкото останали им сили.
	После, както си стояха, поклащайки се напред-назад, Ерагон каза с тих, напрегнат глас:
	— Аз… те… виждам.
	Ярка искрица припламна в очите на Аря, а после също толкова бързо изчезна.


	Задушевен разговор

	Глаедр ги накара да се бият още два пъти. Всеки двубой бе по-кратък от предишния и завършваше наравно, което бе по-разочароващо за златния дракон, отколкото за Ерагон или Аря.
	Глаедр бе готов да продължава така, докато не стане абсолютно ясно кой от тях е по-добър воин, но в края на последния им двубой и двамата бяха толкова уморени, че рухнаха на земята и останаха да лежат един до друг, дишайки тежко. Тогава дори драконът реши, че ще е нецелесъобразно, а може би направо вредно, да продължават.
	След като се съвзеха достатъчно, за да се изправят и да ходят, Глаедр им нареди да дойдат в палатката на Ерагон.
	Преди да го сторят, двамата първо излекуваха най-болезнените си наранявания с енергия от Сапфира. После върнаха съсипаните щитове на оръжейния майстор на Варден, Фредрик, който им даде нови, но не и преди да ги смъмри, че трябва да се грижат по-добре за снаряжението си.
	Когато стигнаха до палатката, откриха, че пред нея ги чака Насуада заедно с обичайната си свита от стражи.
	— Време беше — каза тя троснато. — Ако вие двамата сте свършили с опитите да се накълцате на парчета, трябва да поговорим.
	След това, без да каже и дума повече, се шмугна вътре.
	Бльодгарм и другите заклинатели се наредиха в широк кръг около палатката и Ерагон забеляза, че това изнерви стражите на Насуада.
	Двамата с Аря последваха водачката на Варден в палатката; после Сапфира ги изненада, като пъхна глава през покривалото на входа, и тясното пространство бързо се изпълни с миризма на дим и изгоряло месо.
	Внезапната поява на люспестата муцуна на Сапфира сепна Насуада, но тя се съвзе бързо. Обърна се към Ерагон и попита:
	— Това, което почувствах, беше Глаедр, нали?
	Той хвърли поглед към входа на палатката, надявайки се, че стражите й са прекалено далеч, за да чуят, и кимна утвърдително.
	— Да.
	— Аха, знаех си! — възкликна тя със задоволство. После изражението й стана неуверено. — Може ли да говоря с него? В смисъл… разрешено ли е, или той ще комуникира само с елф или Ездач?
	Ерагон се поколеба и погледна към Аря за напътствие.
	— Не знам — каза той. — Глаедр още не се е възстановил напълно. Може би няма да иска…
	— _Ще говоря с теб, Насуада, дъще на Аджихад_ — отекна гласът на Глаедр в умовете им. — _Питай ме каквото искаш, а после ни остави да си вършим работата; имаме да правим още много неща, за да подготвим Ерагон за предстоящите изпитания._
	Досега Ерагон никога не бе виждал Насуада изпълнена с благоговение.
	— Къде е? — попита тя беззвучно и разпери ръце.
	Той посочи към голия участък земя до леглото си.
	Насуада повдигна вежди, после кимна, надигна се и поздрави официално Глаедр. Последва размяна на любезности, по време на които Насуада се поинтересува от здравето на дракона и попита дали Варден могат да му осигурят нещо. В отговор на първия въпрос, който леко изнерви младия Ездач, Глаедр учтиво обясни, че се чувства добре, а на втория отвърна, че не му трябва нищо от Варден, но й е благодарен за нейната загриженост.
	— _Аз вече не ям_ — каза той, — _не пия, нито спя в смисъла, който влагате вие в това. Сега единственото ми удоволствие е да обмислям как мога да помогна за поражението на Галбаторикс._
	— Разбирам те напълно — отвърна Насуада, — защото и аз изпитвам кажи-речи същото.
	После попита Глаедр дали може да й даде някакъв съвет как Варден да превземат Драс-Леона, без това да им струва неприемливо големи човешки и материални загуби, или както се изрази: „да предадем Ерагон и Сапфира в ръцете на Империята, безпомощни като овързани пилета“.
	Трябваше й известно време, за да опише положението на Глаедр в по-големи подробности. След като я изслуша, той се замисли дълбоко и накрая каза:
	— _Нямам лесно решение за теб, Насуада. Ще продължа да размишлявам върху това, но за момента не виждам открит път за Варден. Ако Муртаг и Торн бяха сами, лесно бих могъл да надвия умовете им. Галбаторикс обаче им е дал твърде много Елдунари, за да го направя. Дори Ерагон, Сапфира и елфите да ми помагат, победата пак няма да е сигурна._
	Видимо разочарована, Насуада се умълча за кратко, после притисна ръце към гърдите си и благодари на Глаедр за отделеното време. Сбогува се с тях и си тръгна, като заобиколи предпазливо главата на Сапфира, внимавайки да не я докосне.
	Ерагон се поотпусна малко и седна на леглото, а Аря се настани на едно ниско трикрако столче. Той изтри длани в панталоните си, защото ръцете му лепнеха, както и цялото му тяло, и предложи на елфката мяха си с вода, който тя прие с благодарност. Когато Аря утоли жаждата си, Ерагон също отпи няколко глътки. Беше прегладнял от тренировката и водата успокои донякъде къркоренето в стомаха му. Все пак се надяваше, че Глаедр няма да ги задържи дълго. Слънцето почти бе залязло и му се искаше да си вземе топло ядене от готвачите на Варден, преди да са угасили огньовете и да са отишли да си лягат. Иначе щеше да е принуден да дъвче баят хляб, сушено месо, мухлясало овче сирене и ако имаше късмет, някоя и друга глава лук — перспектива, която никак не го блазнеше.
	След като и двамата се бяха настанили, Глаедр заговори, обяснявайки на Ерагон принципите на умствения двубой. Младият Ездач вече бе запознат с тях, но слушаше внимателно и когато златният дракон го караше да направи нещо, следваше указанията му без въпроси или оплаквания.
	Скоро свършиха с правилата и минаха към приложението им. Като начало Глаедр изпробва защитите на Ерагон, атакувайки ги с нарастваща сила. По-късно минаха на истински битки, в които всеки от тях се опитваше да установи господство, макар и само за миг, над мислите на другия.
	Докато се биеха, младият Ездач лежеше по гръб със затворени очи, съсредоточил цялата си енергия навътре, към бурята, бушуваща между него и Глаедр. Беше отслабен от изтощителната тренировка и мислите му се движеха мудно, докато златният дракон беше бодър и добре отпочинал, а освен това и невероятно могъщ, така че не можеше да направи кой знае какво, освен да отбива атаките му. Въпреки това успя да се представи сравнително добре, макар да знаеше, че в реална битка победител без съмнение щеше да е Глаедр.
	За щастие драконът се съобразяваше със състоянието на Ерагон, въпреки че му каза:
	— _Трябва да си готов да защитаваш най-съкровената си същност във всеки един миг, дори и когато спиш. Напълно е възможно да се изправиш срещу Галбаторикс или Муртаг в момент, когато си също толкова изтощен като сега._
	След още две схватки Глаедр се оттегли, приемайки ролята на много гласовит наблюдател, и накара Аря да заеме мястото му като противник на Ерагон. Тя бе не по-малко уморена от него, но той бързо откри, че когато става дума за магьоснически двубой, не му отстъпваше по сила, дори напротив. Това не го изненада. В единствения им умствен сблъсък досега елфката едва не го беше убила, и то, при положение че бе все още упоена от пленничеството си в Гил’еад. Мислите на Глаедр бяха дисциплинирани и съсредоточени, но дори и той не можеше да се мери с железния контрол, който упражняваше Аря над собственото си съзнание.
	Ерагон бе забелязал, че такъв самоконтрол е често срещан сред елфите. Най-добър в това отношение бе Оромис, който се владееше толкова съвършено, че никога не го безпокоеше дори най-слабото съмнение или тревога. Младият Ездач смяташе, че тази черта е присъща на расата на елфите и е естествена последица от строгото им възпитание, образованието им и използването на древния език. Говоренето и мисленето на език, който не позволяваше да се лъже и всяка дума, от който можеше да отключи някое заклинание, не поощряваше небрежността в мисленето или в изказа и развиваше неохота да позволиш на емоциите ти да те увлекат. Затова, като правило, елфите притежаваха далеч по-здрав самоконтрол от останалите раси.
	Двамата с Аря се сражаваха умствено в продължение на няколко минути — той се опитваше да избегне хватката й, а тя се опитваше да го приклещи и да го задържи, за да може да наложи волята си върху мислите му. На няколко пъти го спипа, но младият Ездач винаги успяваше да се изтръгне след секунда-две, макар да знаеше, че ако тя искаше да му навреди, вече щеше да е прекалено късно, за да се спаси.
	През цялото време, докато умовете им се докосваха, Ерагон долавяше бурните музикални фрагменти, които се носеха през тъмните простори на съзнанието на Аря. Те го подмамваха да се отдели от тялото си и заплашваха да го впримчат в мрежа от странни и призрачни мелодии, които нямаха земно съответствие. Той с радост би се поддал на магията на песента, ако не го разсейваха атаките на Аря и знанието, че на хората рядко им се отразява добре да се увлекат по омаята на елфическите мисли. Ерагон можеше и да се измъкне невредим. Все пак беше Ездач. Беше различен. Но не му се искаше да поема този риск, защото ценеше здравия си разум. Беше чувал, че стражът на Насуада Гарвен е ровил в съзнанието на Бльодгарм и това го е превърнало в бленуващ идиот.
	Затова устоя на изкушението, колкото и да бе силно.
	После Глаедр накара Сапфира да се включи в битката — понякога срещу Ерагон, друг път на негова страна — защото, както каза възрастният дракон: „Ти трябва да си също толкова умела в това като Ерагон, Ярколюспеста“. Включването на Сапфира значително променяше изхода от умствените им сражения. Когато бе с Ерагон, двамата успяваха редовно да отбиват атаките на Аря, макар да не им беше лесно. Обединените им сили даже им позволиха на два пъти да я надвият и подчинят. Когато обаче Сапфира бе с Аря, двете толкова превъзхождаха Ерагон, че той се отказваше от всякакви опити за атака и вместо това се оттегляше дълбоко в себе си и се свиваше на кълбо като ранено животно, рецитирайки стихове и чакайки връхлитащите го вълни умствена енергия да отслабнат.
	Накрая Глаедр ги раздели по двойки — той самият с Аря, а Ерагон със Сапфира — и проведоха двубой, все едно бяха Ездачи с драконите си, които са се срещнали в битка. През първите няколко напрегнати минути бяха равностойни, но накрая силата, опитът и хитростта на Глаедр, съчетани с уменията на Аря, се оказаха непреодолими за Ерагон и Сапфира и те нямаха друг избор, освен да признаят поражението си.
	Когато свършиха, Ерагон долови недоволство, излъчващо се от Глаедр. Това го засегна и той каза:
	— _Утре ще се справим по-добре, учителю._
	Настроението на Глаедр стана още по-мрачно. Дори и той изглеждаше уморен от тренировката.
	— _Справи се достатъчно добре, хлапе. Не бих могъл да искам по вече от вас двамата, ако бяхте поставени под крилото ми като чираци във Вроенгард. Само че няма начин да научите всичко необходимо за няколко дни или седмици. Времето изтича между зъбите ни като вода и скоро ще свърши. Нужни са години, за да усвоиш умението да се биеш с ума си; години, десетилетия и векове, а дори и тогава ще имаш още много да учиш и да откриваш — за себе си, за враговете си и за самите устои на света._ — Той изръмжа ядосано и млъкна.
	— _В такъв случай ще научим каквото можем и нека съдбата реши останалото_ — рече Ерагон. — _Освен това Галбаторикс може да е разполагал със сто години да тренира ума си, но пък са минали и над сто години, откакто си го учил за последно. Със сигурност е забравил нещо през това време. Знам, че с твоя помощ можем да го победим._
	Глаедр изсумтя.
	— _Ставаш все по-сладкодумен, Ерагон Сенкоубиецо._ — Въпреки това не изглеждаше доволен. Посъветва ги да се нахранят и да си починат, след което се оттегли от умовете им и не каза нищо повече.
	Младият Ездач бе сигурен, че златният дракон все още ги наблюдава, но не усещаше присъствието му и го обзе неочаквано чувство за празнота.
	Студ прониза крайниците му и той потрепери.
	Тримата със Сапфира и Аря останаха да седят в тъмната палатка и никой от тях нямаше желание да говори. Накрая Ерагон каза:
	— Той изглежда по-добре.
	Гласът му прозвуча дрезгаво след дългото мълчание и той посегна към мяха с водата.
	— Това е полезно за него — обади се Аря. — Ти си полезен за него. Ако нямаше нещо, което да му дава цел, скръбта му щеше да го убие. Фактът, че изобщо оцеля, е… впечатляващ. Възхищавам му се заради това. Малко същества — хора, елфи или дракони — могат да продължат да разсъждават нормално след такава загуба.
	— Бром го е направил.
	— Той също беше забележителен.
	— _Ако убием Галбаторикс и Шруйкан, как мислите, че ще реагира Глаедр?_ — попита Сапфира. — _Ще продължи ли нататък, или просто ще… спре?_
	В зениците на Аря се отрази трепкаща светлина, когато погледна покрай Ерагон към Сапфира.
	— Само времето ще покаже. Напълно е възможно, макар че се надявам да не стане така, ако победим при Уру’баен, Глаедр да реши, че не може да продължи да съществува сам, без Оромис.
	— Не можем просто да го оставим да се предаде!
	— _Съгласна съм._
	— Не е наша работа да му пречим, ако реши да навлезе в пустотата — рече твърдо Аря. — Той трябва сам да направи този избор.
	— Да, но ние можем да спорим с него и да се опитаме да го убедим, че все още си заслужава да живее.
	Тя остана неподвижна известно време със сериозно изражение, после каза:
	— Не искам той да умре. Никой елф не го иска. Но ако всеки миг е страдание за него, тогава няма ли да е по-добре да потърси избавление?
	Нито Ерагон, нито Сапфира имаха отговор.
	Тримата продължиха да обсъждат още известно време събитията от деня, след това Сапфира измъкна главата си от палатката и отиде да седне на близкия затревен участък.
	— _Чувствам се като лисица, която си е навряла главата в заешка дупка_ — оплака се тя. — _Засърбяват ме люспите, като не мога да видя дали някой не се промъква към мен._
	Ерагон очакваше Аря също да си тръгне, но за негова изненада тя остана. Изглеждаше доволна да седи и да си приказва с него за това и онова. Той самият го прие с огромно желание. Предишният му глад бе изчезнал по време на умствените им двубои, а и така или иначе бе готов да жертва една топла вечеря в замяна на удоволствието от нейната компания.
	Нощта ги обгърна и в лагера стана още по-тихо, докато разговорът им прескачаше от една тема на друга. Ерагон бе замаян от изтощение и вълнение — все едно бе изпил голямо количество медовина — и забеляза, че Аря също изглежда по-отпусната от обичайно. Говориха за какво ли не: за Глаедр и за тренировките си; за обсадата на Драс-Леона и какво може да се направи по въпроса; както и за други, по-маловажни неща като жерава, който елфката бе видяла да ловува в тръстиките край брега на езерото, за загубената люспа от носа на Сапфира и как се сменят сезоните и дните пак застудяват. Но винаги се връщаха към темата, която присъстваше неизменно в мислите им — за Галбаторикс и какво ги чака в Уру’баен.
	Докато се мъчеха да отгатнат, както много пъти преди, какви магически клопки може да е заложил Галбаторикс за тях и кой е най-добрият начин да ги избягнат, Ерагон се сети за въпроса на Сапфира от носно Глаедр и каза:
	— Аря?
	— Дааа? — Тя проточи думата, а гласът й се издигаше и спадаше напевно.
	— Какво искаш да правиш, когато всичко това свърши? — _Ако сме живи._
	— А ти какво искаш да правиш?
	Той опипа дръжката на Бризингър, докато обмисляше въпроса.
	— Не знам. Не съм си позволявал да мисля много за след Уру’баен… Зависи какво иска Сапфира, но предполагам, че двамата можем да се върнем в долината Паланкар. Ще построя голяма къща в подножието на планината. Може да не прекарваме много време там, но поне ще имаме дом, където да се върнем, когато не летим от една част на Алагезия към друга. — Той се усмихна леко. — Сигурен съм, че ще има предостатъчно неща, с които да се занимаваме, дори Галбаторикс да е мъртъв… Но още не си отговорила на въпроса ми: какво ще правиш ти, ако спечелим? Сигурно имаш някакви идеи. Разполагала си с по вече време за мислене от мен.
	Аря вдигна единия си крак на стола, обгърна го с ръце и отпусна брадичка на коляното си. В неясния полумрак на палатката изглеждаше сякаш лицето й плува в чернотата като призован от нощта призрак.
	— Прекарала съм повече време сред хората и джуджетата, отколкото сред алфакин — каза тя, използвайки названието на елфите на древния език. — Свикнала съм с това и не бих искала да се връщам в Елесмера. Там се случват твърде малко неща; вековете могат да отминават, без да забележиш, докато седиш и се взираш в звездите. Не, мисля, че ще продължа да служа като посланик на майка ми. Поначало причината да напусна Ду Велденварден беше, че исках да помогна да се възстанови равновесието в света. Както каза, ако успеем да свалим Галбаторикс, ще има още много за правене и бих искала да съм част от това.
	— Аха. — Не беше точно отговорът, който Ерагон се надяваше да чуе, но поне даваше възможност да не загубят съвсем връзка след Уру’баен и да се виждат от време на време.
	Дори и да бе забелязала недоволството му, Аря с нищо не го показа.
	Поговориха още няколко минути, а после елфката се извини и стана да си върви.
	Докато минаваше край него, Ерагон посегна, като че ли искаше да я спре, но бързо дръпна ръката си.
	— Чакай — рече той тихо, надявайки се на нещо, без да е сигурен точно на какво. Пулсът му се ускори и забумтя в ушите му, а бузите му пламнаха.
	Аря спря с гръб към него на входа на палатката.
	— Лека нощ, Ерагон — каза тя. После се измуши навън и изчезна в нощта, оставяйки го да седи сам в мрака.


	Откритие

	Следващите няколко дни минаха бързо за Ерагон, но не и за останалите от Варден, които бяха все така обзети от летаргия. Положението при Драс-Леона си оставаше забатачено, макар да настъпи известно оживление, когато Торн се премести от обичайното си място над предната порта на един участък от крепостната стена на няколкостотин стъпки вдясно. След дълги разисквания и множество консултации със Сапфира Насуада и съветниците й заключиха, че той е сменил позицията си единствено с цел удобство; онази част от стената бе малко по-плоска и по-дълга. Като се изключи това, обсадата се точеше без промяна.
	Междувременно Ерагон прекарваше сутрините и вечерите в учене с Глаедр, а следобедите — в тренировки с Аря и няколко други елфи. Двубоите му с елфите не бяха толкова дълги или изтощителни като предишния с Аря — щеше да бъде глупаво да се пресилва така всеки ден — но заниманията му с Глаедр винаги бяха интензивни. Старият дракон нито за миг не намаляваше усилията си да подобри уменията и знанията на младия Ездач, не позволяваше грешки и не приемаше умората за извинение.
	Ерагон се зарадва, когато откри, че най-сетне може да се дуелира като равен с елфите. Това обаче бе психически изтощаващо, защото, ако загубеше концентрацията си дори за момент, двубоят свършваше с меч, притиснат към ребрата или гърлото му.
	В уроците си с Глаедр той постигаше напредък, който при нормални обстоятелства щеше да се смята за отличен, но в сегашната ситуация и двамата бяха недоволни от темповете, с които вървеше обучението му.
	На втория ден, по време на сутрешния си урок с Глаедр, Ерагон каза:
	— _Учителю, когато пристигнах за първи път при Варден във Фардън Дур, Близнаците ме изпитаха — провериха знанията ми по древния език и магията като цяло._
	— _Ти каза това на Оромис. Защо ми го повтаряш сега?_
	— _Защото ми хрумна нещо… Близнаците поискаха от мен да призова истинската форма на един сребърен пръстен. Тогава не знаех как. По-късно Аря ми обясни как с помощта на древния език можеш да призовеш същността на всеки предмет или създание. Но Оромис никога не говореше за това и се чудех… защо?_
	Глаедр сякаш въздъхна.
	— _Призоваването на истинската форма на някой предмет е труд на магия. За да подейства, трябва да знаеш всичко важно за въпросния предмет — също както когато искаш да отгатнеш истинското име на човек или животно. Освен това то има малка практическа полза. И е опасно. Много опасно. Заклинанието не може да бъде структурирано като продължителен процес, който можеш да завършиш по всяко време. Или успяваш да призовеш истинската форма на някой предмет… или се проваляш и умираш. Нямаше причина Оромис да те кара да опитваш нещо толкова рисковано, нито пък ти беше достатъчно напреднал в учението, за да обсъждате изобщо тази тема._
	Ерагон потрепери вътрешно, когато осъзна колко ядосана трябва да е била Аря на Близнаците, за да призове истинската форма на пръстена, който те държаха. После каза:
	— _Иска ми се да го опитам сега._
	Почувства как цялото внимание на Глаедр се съсредоточава върху него.
	— _Защо?_
	— _Трябва да знам дали притежавам това ниво на разбиране, пък макар и само за едно дребно нещо._
	— _Пак те питам: защо?_
	Тъй като не можеше да го обясни с думи, Ерагон изля хаотичните си мисли и чувства в съзнанието на дракона. Когато свърши, Глаедр помълча малко, смилайки потока от информация.
	— _Правилно ли съм разбрал, че приравняваш това с победа над Галбаторикс?_ — попита той. — _Вярваш, че ако успееш да го направиш и оцелееш, може би ще си в състояние да победиш краля?_
	— _Да_ — отвърна с облекчение младият Ездач. Той самият не бе способен да изрази мотивацията си толкова ясно като дракона, но тя се състоеше точно в това.
	— _И твърдо ли си решен да го направиш?_
	— _Да, учителю._
	— _Това може да те убие_ — напомни му Глаедр.
	— _Знам._
	— _Ерагон!_ — възкликна Сапфира. Думите й прозвучаха слабо в ума му. Тя летеше високо над лагера, бдейки за възможна опасност, докато той учеше с Глаедр. — _Прекалено е опасно! Няма да ти го позволя!_
	— _Трябва да го направя_ — отвърна той тихо.
	Глаедр заговори на Сапфира, но думите му бяха предназначени и за Ерагон:
	— _Щом настоява, по-добре е да го направи сега, когато мога да го гледам. Ако знанията му изневерят, може би аз ще успея да му дам нужната информация и да го спася._
	Сапфира изръмжа — гневен, раздиращ звук, който изпълни ума на младия Ездач, — а после той чу извън палатката страховито свистене на въздуха и стреснатите викове на хора и елфи, когато тя се спусна към земята. Кацна толкова тежко, че палатката и всичко в нея се разтресе.
	Няколко секунди по-късно драконката пъхна главата си вътре и се втренчи в Ерагон. Дишаше тежко и вятърът от ноздрите й разроши косата му, а очите му се насълзиха от миризмата на опърлено месо.
	— _Твърдоглав си като Кул_ — каза тя.
	— _Не повече от теб._
	Устните й се извиха в зъбата усмивка.
	— _Какво чакаме? Щом трябва да го направиш, давай да се свършва!_
	— _Какво избираш да призовеш?_ — попита Глаедр. — _Трябва да е нещо, което познаваш изключително добре._
	Ерагон обходи с поглед вътрешността на палатката, а после сведе очи към сапфирения пръстен на дясната си ръка. Арен… Рядко бе свалял пръстена, откакто Аджихад му го даде от името на Бром. Той се бе превърнал в част от неговото тяло, също като ръцете или краката му. През часовете, в които го бе гледал, Ерагон бе запомнил всяка негова извивка и фасетка и ако затвореше очи, можеше да призове образ, който щеше да бъде идеално копие на истинския предмет. Но въпреки това имаше много неща, които не знаеше за пръстена — историята му, как са го изработили елфите и накрая, какви магии бяха или не бяха вплетени в него.
	— _Не… не Арен._
	После погледът му се плъзна към дръжката на Бризингър. Мечът стоеше облегнат на края на леглото му.
	— Бризингър — прошепна той.
	Откъм меча се чу приглушен звук и той се подаде с един сантиметър от ножницата, сякаш някой го буташе отдолу. Малки огнени езичета заиграха по оголената част на острието, ближейки долната страна на дръжката. После пламъците изчезнаха и мечът се плъзна обратно в ножницата, когато Ерагон бързо прекрати неволната магия.
	„Бризингър“ — помисли си той, напълно сигурен в избора си. Макар че мечът бе сътворен чрез уменията на Руньон, самият той бе държал инструментите и се беше слял с ума на елфката ковач по време на процеса. Ако на света имаше предмет, който да му е напълно познат, това бе Бризингър.
	— _Сигурен ли си?_ — попита Глаедр.
	Ерагон кимна, но после си спомни, че златният дракон не може да го види.
	— _Да, учителю… Но имам един въпрос: Бризингър истинското име на меча ли е и ако не е, имам ли нужда от истинското му име, за да подейства заклинанието?_
	— _Бризингър е името на огъня, както добре знаеш. Истинското име на меча ти без съмнение е много по-сложно, макар че нищо чудно да включва в описанието си „Бризингър“. Ако искаш, можеш да наричаш меча с истинското му име, но също така можеш да го наричаш и „меч“ и да постигнеш същия резултат, стига да държиш на преден план в ума си правилното знание. Името е само етикет за знанието, а етикетът не ти е нужен, за да се възползваш от самото знание. Разликата е тънка, но важна. Разбираш ли?_
	— _Да._
	— _Тогава започни, когато си готов._
	Ерагон отдели малко време, за да се съсредоточи. После откри възела в дълбините на ума си и се пресегна през него, за да почерпи от енергийния запас на тялото си. Канализира енергията в една-единствена дума и я изрече ясно и отчетливо, като същевременно мислеше за всичко, което знаеше за меча:
	— Бризингър!
	Усети как силата му бързо отслабва. Разтревожен, той се опита да заговори, да помръдне, но заклинанието го приковаваше на място. Не можеше дори да мигне или да диша.
	За разлика от друг път, прибраният в ножницата меч не лумна в пламъци, а затрептя като отражение във водата. После във въздуха до оръжието се появи прозрачен образ: съвършено сияещо копие на Бризингър, без ножницата. Също толкова добре изработен като самия меч — Ерагон никога не бе открил в него и най-малкия дефект — дубликатът, плуващ пред него, бе дори още по-прецизен. Все едно виждаше идеята за меч; идея, която дори Руньон, с целия й опит в обработката на метали, не можеше да се надява да улови.
	След появата на видението Ерагон откри, че отново може да диша и да се движи. Задържа магията няколко секунди, за да се възхити на красотата на образа, а после я остави да се изплъзне от неговия контрол и призрачният меч бавно помръкна и изчезна.
	След като вече го нямаше, вътрешността на палатката му се стори неочаквано тъмна.
	Едва тогава Ерагон осъзна отново натиска на Сапфира и Глаедр върху съзнанието му. Те наблюдаваха с неотклонно внимание всяка мисъл, проблеснала в ума му. И двата дракона бяха по-напрегнати, отколкото Ерагон някога ги бе усещал. Предполагаше, че ако сръчка Сапфира, тя така щеше да се стресне, че щеше да се навие на кълбо като змия.
	— _Ако пък аз те сръчкам, ще остане само мокро петно_ — отбеляза тя.
	Ерагон се усмихна и се отпусна уморен на леглото.
	Чу в ума си шум като от вятър, носещ се над пуста равнина, когато Глаедр си отдъхна.
	— _Справи се добре, Сенкоубиецо._ — Похвалата му изненада младия Ездач; старият дракон го бе хвалил твърде рядко, откакто започна да го обучава. — _Но хайде да не го правим повече._
	Ерагон потрепери и затърка ръце, опитвайки се да прогони студа, просмукал се в крайниците му.
	— _Съгласен съм, учителю._ — Не копнееше да повтори това преживяване. И все пак изпитваше дълбоко удовлетворение. Беше доказал по несъмнен начин, че има поне едно нещо в Алагезия, което може да прави по-добре от всички останали.
	И това му вдъхваше надежда.


	На сутринта на третия ден Роран пристигна при Варден заедно с другарите си: уморени, ранени и капнали от път. Завръщането им пробуди за няколко часа хората от тяхната апатия — той и мъжете с него бяха посрещнати като герои, — но скоро скуката отново налегна по-голямата част от бунтовниците.
	Ерагон почувства облекчение, щом видя Роран. Знаеше, че братовчед му е жив и здрав, защото на няколко пъти по време на отсъствието му го бе наблюдавал с ясновидско заклинание. Въпреки това, като го видя на живо, се освободи от някакво безпокойство, което досега не бе осъзнавал, че изпитва. Роран бе единственият останал му роднина — Муртаг не се броеше — и младият Ездач не можеше да понесе мисълта да го загуби.
	Сега, когато видя братовчед си отблизо, Ерагон бе потресен от вида му. Беше очаквал той и другите в групата му да са преуморени, но Роран изглеждаше далеч по-измъчен от своите спътници; сякаш се бе състарил с пет години по време на това пътуване. Очите му бяха кървясали и обрамчени с тъмни кръгове, челото му бе набръчкано и той се движеше сковано, като че ли всеки сантиметър от тялото му бе покрит със синини. Освен това брадата му бе наполовина изгоряла и изглеждаше жалка.
	Петимата мъже — с един по-малко от първоначалния им брой — отидоха първо при лечителите от Ду Врангр Гата и заклинателите се погрижиха за раните им. После се представиха пред Насуада в шатрата й. След като ги похвали за тяхната храброст, тя освободи всички, освен Роран, когото помоли да й даде подробен отчет за пътуването си до и от Ароус, както и за превземането на самия град. Разказът му отне известно време, но и Насуада, и Ерагон, който стоеше от дясната й страна, слушаха съсредоточено, а от време на време дори ужасено, докато той говореше. Когато Роран свърши, Насуада изненада и него, и младия Ездач, като обяви, че го назначава за командир на един от батальоните на Варден.
	Ерагон очакваше новината да зарадва Роран. Вместо това видя как бръчките върху лицето на братовчед му се задълбочиха и веждите му се смръщиха. Роран обаче не възрази и не се оплака, а просто се поклони и каза дрезгаво:
	— Както желаете, лейди Насуада.
	По-късно Ерагон го изпрати до палатката му, където ги чакаше Катрина. Тя посрещна Роран с толкова бурен изблик на радост, че Ерагон извърна очи смутено.
	Тримата и Сапфира вечеряха заедно, но младият Ездач и драконката се извиниха и си тръгнаха при първа възможност, защото бе очевидно, че Роран няма сили за приятелски събирания, а Катрина иска да остане насаме с него.
	Докато Ерагон и Сапфира вървяха през лагера в сгъстяващия се сумрак, той чу някой да вика след него:
	— Ерагон! Ерагон! Почакай малко!
	Обърна се и видя към него да тича слабата, висока фигура на учения Джеод. Кичурите се развяваха около мършавото му лице, а в лявата си ръка стискаше оръфано парче пергамент.
	— Какво има? — попита тревожно младият Ездач.
	— Това! — възкликна Джеод с блеснали очи. Вдигна пергамента и го размаха. — Пак го направих, Ерагон! Намерих начин! — В гаснещата светлина белегът на скалпа и слепоочието му изглеждаше стряскащо блед на фона на загорялата му кожа.
	— Пак си направил какво? Намерил си начин за какво? Говори по-бавно; нищо не ти разбирам!
	Джеод се озърна крадешком, после се наведе към Ерагон и прошепна:
	— Цялото ми четене и търсене дадоха резултат. Намерих скрит тунел, който води право в Драс-Леона!


	Решения

	— Обясни ми го още веднъж — каза Насуада.
	Ерагон се размърда нетърпеливо, но задържа езика си зад зъбите.
	Джеод взе от купчината свитъци и книги пред себе си едно тънко книжле, подвързано с червена кожа, и започна за трети път:
	— Преди около петстотин години, поне доколкото мога да преценя…
	Йормундур го прекъсна с жест.
	— Пропусни уговорките. Знаем, че всичко това са предположения.
	Джеод започна пак:
	— Преди около петстотин години кралица Форна изпратила Ерст Сивобради в Драс-Леона, или по-скоро в онова, което щяло да стане Драс-Леона.
	— И защо го е изпратила? — попита Насуада, като си играеше с края на ръкава си.
	— Джуджетата водели междукланова война и Форна се надявала да си осигури подкрепата на нашата раса, като помогне на крал Радгар в проектирането и изграждането на градските укрепления, точно както джуджетата са построили укрепленията на Ароус.
	Насуада въртеше един конец между пръстите си.
	— А после Дорат Полужезъл убил Форна…
	— Да. И Ерст Сивобради нямал друг избор, освен да се върне по най-бързия начин в планините Беор, за да брани клана си от грабителските стремежи на Полужезъл. Но… — Джеод вдигна пръст и отвори червената книга — преди да си тръгне, изглежда, Ерст вече е бил започнал работата си. Главният съветник на крал Радгар, лорд Ярдли, пише в мемоарите си, че Ерст бил започнал да чертае планове за канализационната система под централната част на града, защото това щяло да окаже влияние върху начина на изграждане на укрепленията.
	От мястото си в далечния край на масата, поставена по средата на шатрата на Насуада, Орик кимна и каза:
	— Вярно е. Трябва да определиш къде и как да се разпредели тежестта и кое е подходящо за конкретния вид почва. Иначе е много вероятно да има срутвания.
	Джеод продължи:
	— Разбира се, Драс-Леона няма подземна канализация, затова предположих, че плановете на Ерст така и не са били осъществени. Само че няколко страници по-нататък Ярдли пише… — Той заби нос в книгата и прочете: — „… и поради един крайно печален обрат на събитията грабителите изгориха много къщи и отмъкнаха много семейни съкровища. Войниците реагираха бавно, защото бяха заети с подземна работа, трудейки се като обикновени селяни“.
	Джеод свали книгата.
	— И така, какво са копали? Не можах да открия никъде другаде да се споменава за подземна дейност в или около Драс-Леона, докато… — Той остави червената книга и взе друга — този път огромен том с дървени корици, дебел близо една стъпка. — Случайно четях „Делата на Тарадас и други мистерии с окултни феномени, записани през епохите на хората, джуджетата и най-древните елфи“, когато…
	— Този труд е пълен с грешки — обади се Аря. Тя стоеше от лявата страна на масата, подпряла се с две ръце върху картата на града. — Авторът е знаел много малко за моя народ, а каквото не е знаел, си го е измислял.
	— Възможно е — каза Джеод, — но е знаел много за хората, а ние се интересуваме от тях. — Той отвори книгата някъде по средата и внимателно отпусна горната й половина върху масата, така че да легне равно. — По време на проучванията си Отман е прекарал известно време в този регион. Изучавал е предимно Хелгринд и странните събития, свързани с него, но също така е написал следното за Драс-Леона: „Хората в града често се оплакват от странни звуци и миризми, носещи се изпод улиците и подовете им, особено нощем, и ги приписват на призраци, духове и други свръхестествени създания. Но ако това са духове, те не приличат на никои, за които съм чувал досега, защото другаде духовете, изглежда, избягват затворени пространства“.
	Джеод затвори книгата.
	— За наш късмет Отман е бил извънредно акуратен и е отбелязал местата, от които са се чували звуците, върху карта на Драс-Леона. Както виждате, те образуват почти права линия през старата част на града.
	— И ти мислиш, че това сочи наличието на тунел — рече Насуада. Беше твърдение, а не въпрос.
	— Да — отвърна Джеод, кимайки.
	Седящият до Насуада крал Орин, който досега не бе казал много, заговори:
	— Нищо от това, което ни показа досега, добри ми Джеод, не доказва, че това наистина е тунел. Ако под града има някаква кухина, нищо чудно да е изба или катакомба, или някакво друго помещение, което води само до къщата над него. А и дори да е тунел, не знаем дали има излаз някъде извън Драс-Леона, нито пък — отново при условие, че съществува — къде ще ни отведе. Може би насред двореца? Нещо повече, според собствените ти думи, изграждането на този хипотетичен тунел вероятно изобщо не е било завършено.
	— Като се има предвид формата му, едва ли може да е нещо друго, освен тунел, Ваше Величество — възрази Джеод. — Никоя изба или катакомба не е толкова тясна и дълга. Що се отнася до това дали е завършен… знаем, че никога не е бил използван по предназначение, но също така знаем, че е съществувал поне до времето на Отман, което означава, че тунелът или проходът, или каквото е там, трябва да е бил довършен до някаква степен, иначе просмукващата се в него вода отдавна да го е унищожила.
	— В такъв случай какво ще кажеш за изхода или пък входа? — попита кралят.
	Джеод порови малко в купчината от свитъци, преди да извади друга карта на Драс-Леона, която показваше и част от околността.
	— За това не съм сигурен, но ако тунелът води извън града, изходът му трябва да е някъде тук. — Той постави показалеца си върху един участък близо до източния край на Драс-Леона. Повечето сгради извън стените, пазещи централната част на града, бяха разположени от западната му страна, до езерото. Това означаваше, че мястото, към което сочеше Джеод, макар и празно, бе най-близката точка до центъра на Драс-Леона, до която можеше да стигне човек, без да се натъкне на сгради. — Но няма как да знам, без да отида да го потърся лично.
	Ерагон се намръщи. Беше смятал, че откритието на Джеод е по-сигурно.
	— Заслужаваш похвала за проучването си, драги ми Джеод — рече Насуада. — Може би още веднъж си оказал голяма услуга на Варден. — Тя стана от стола си с висока облегалка и се приближи да погледне картата. Подгъвът на роклята й шумолеше, докато се плъзгаше по земята. — Ако изпратим разузнавач да провери нещата, рискуваме да разкрием на Империята интереса си към това място. Тогава, дори и да съществува, тунелът ще ни е от малка полза; Муртаг и Торн ще ни чакат в другия му край. — Тя погледна към Джеод. — Според теб колко широк би могъл да е този тунел? Колко мъже би могъл да побере?
	— Трудно ми е да кажа. Може би…
	Орик се прокашля и рече:
	— Земята тук е мека и глинеста, с немалко слоеве тиня — ужасна за копаене. Ако Ерст е имал поне капка мозък в главата си, не би проектирал широк канал, който да отвежда отпадъците на града; би направил няколко по-малки, за да намали вероятността от срутвания. Предполагам, че никой от тях не би бил по-широк от един разкрач.
	— Твърде тесен, за да може да мине повече от един човек — каза Джеод.
	— И твърде тесен за повече от един кнурла — добави Орик.
	Насуада се върна на стола си и се взря невиждащо в картата, като че ли погледът й бе насочен към нещо, намиращо се много далеч.
	След няколко секунди тишина Ерагон се обади:
	— Аз мога да потърся тунела. Знам как да се прикривам с магия; стражите никога няма да ме видят.
	— Може би — промърмори Насуада. — Но все още не ми харесва идеята ти или който и да било друг да обикаляте там. Има твърде голяма вероятност Империята да забележи. Ами ако Муртаг дебне? Ще успееш ли да го заблудиш? Знаеш ли изобщо на какво е способен той сега? — Тя поклати глава. — Не, трябва да действаме все едно тунелът съществува и да вземаме решенията си в съответствие с това. Ако събитията докажат обратното, няма да ни струва нищо, но ако тунелът наистина е там… би трябвало да ни позволи да превземем Драс-Леона веднъж завинаги.
	— Какво си намислила? — попита предпазливо крал Орин.
	— Нещо дръзко, нещо… неочаквано.
	Ерагон се изкиска тихичко.
	— В такъв случай може би трябва да се посъветваш с Роран.
	— Нямам нужда от помощта на Роран, за да съставям плановете си, Ерагон.
	Насуада се умълча пак и всички в шатрата, включително и младият Ездач, зачакаха да видят какво ще измисли. Най-накрая тя се размърда и рече:
	— Добре, ще изпратим малка група воини да отворят вратите от вътрешната страна.
	— И как си представяш някой да успее да го направи? — попита Орик.
	— Достатъчно трудно ще е, ако имат насреща си само стотиците войници, разположени в града, а в случай че си забравила, там има също и гигантски огнедишащ гущер, който със сигурност ще се заинтересува от всеки, достатъчно глупав да отвори портата. И това е без изобщо да броим Муртаг.
	Преди да се е разразил спор, Ерагон каза:
	— Аз мога да го направя.
	Тези думи накараха всички да млъкнат.
	Младият Ездач очакваше Насуада да отхвърли предложението на мига, но тя го изненада, като се замисли над него. После го изненада още повече, като заяви:
	— Много добре.
	Всички аргументи, които Ерагон бе подготвил, излетяха от ума му и той се взря с изумление във водачката на Варден. Тя явно бе следвала същия ход на разсъждения като него.
	В палатката избухна какофония от гласове, когато всички заговориха едновременно. Аря надвика всички:
	— Насуада, не можеш да позволиш на Ерагон да се излага на такъв риск. Това е безотговорно. По-добре изпрати някой от заклинателите на Бльодгарм; знам, че те ще се съгласят да помогнат, освен това са по-могъщи воини от всеки друг наоколо, включително и Ерагон.
	Насуада поклати глава.
	— Никой от хората на Галбаторикс няма да посмее да убие Ерагон — нито Муртаг, нито любимите магьосници на краля, нито дори най-низшият войник. Трябва да се възползваме от това. Освен това Ерагон е най-силният ни заклинател, а за отварянето на портата може да е необходима голяма сила. От всички нас той има най-добър шанс за успех.
	— Ами ако го пленят? Той не може да устои срещу Муртаг. Знаеш го!
	— Ние ще отвлечем вниманието на Муртаг и Торн и това ще даде на Ерагон шанса, от който се нуждае.
	Аря вирна брадичка.
	— Как? Как ще им отвлечете вниманието?
	— Ще се престорим, че щурмуваме Драс-Леона от юг. Сапфира ще лети около града, като подпалва къщи и убива войници на стените. Торн и Муртаг няма да имат друг избор, освен да я подгонят, особено след като ще изглежда, че Ерагон я язди през цялото време. Бльодгарм и останалите заклинатели могат да изфабрикуват негово копие, както вече са правили. Стига Муртаг да не се доближи прекалено, изобщо няма да разкрие измамата.
	— Твърдо ли си решила да го направиш?
	— Да.
	Лицето на Аря се изопна.
	— В такъв случай ще отида с Ерагон.
	Младият Ездач усети да го залива облекчение. Беше се надявал тя да дойде с него, но се колебаеше да я помоли от страх, че ще му откаже.
	Насуада въздъхна.
	— Ти си дъщеря на Исланзади. Не бих искала да те излагам на такава опасност. Ако умреш… Спомни си как реагира майка ти, когато помисли, че Дурза те е убил. Не можем да си позволим да загубим подкрепата на твоя народ.
	— Майка ми… — Аря млъкна насред думите си, а после започна отново: — Мога да ви уверя, лейди Насуада, че кралица Исланзади няма да изостави Варден, каквото и да се случи с мен. Няма нужда да се безпокоите за това. Аз ще тръгна с Ерагон, както и двама от заклинателите на Бльодгарм.
	Насуада поклати глава.
	— Не, можете да вземете само един. Муртаг знае колко елфи пазят Ерагон. Ако забележи, че двама или повече липсват, може да заподозре капан. И без това Сапфира ще се нуждае от всяка възможна помощ, за да се измъкне от Муртаг.
	— Трима не са достатъчни за такава мисия — настоя Аря. — Няма да можем да осигурим дори безопасността на Ерагон, камо ли да отворим портата.
	— Тогава с вас може да дойде и един от Ду Врангр Гата.
	По лицето на Аря се мярна лека насмешка.
	— Никой от вашите заклинатели не е достатъчно силен или способен. Врагът ще ни превъзхожда стократно или дори повече. Ще имаме насреща си както обикновени воини, така и добре обучени магьосници. Само елфи или Ездачи…
	— Или Сенки — издудна Орик.
	— Или Сенки — съгласи се Аря, макар Ерагон да видя, че е раздразнена, — могат да се надяват на успех при такова съотношение. И даже тогава не е сигурно. Нека вземем двама от заклинателите на Бльодгарм. Никой друг не става за тази задача, или поне никой от Варден.
	— А аз какво съм, кълцан дроб ли?
	Всички се извърнаха изненадано, когато Анджела излезе от един ъгъл в дъното на палатката. Ерагон изобщо не бе подозирал, че тя е там.
	— Ама че странен израз — каза билкарката. — Кой би се сравнил с кълцан дроб? Ако толкова се налага да избереш някой орган, защо не вземеш жлъчката или тимусната жлеза? Много по-интересни са от дроба. Или какво ще кажете за кълцан т… — Тя се усмихна. — Е, предполагам, че не е важно. — Анджела спря пред Аря и се вгледа в нея. — Ще възразиш ли да ви придружа аз, елфо? Не съм член на Варден, във всеки случай не и в истинския смисъл на думата, но въпреки това съм склонна да попълня този ваш квартет.
	За голяма изненада на Ерагон Аря кимна почтително и отвърна:
	— Разбира се, мъдра. Не исках да те обидя. За нас ще е чест да ни придружиш.
	— Добре! — възкликна Анджела. — Тоест, ако ти не възразяваш — обърна се тя към Насуада.
	Малко развеселена, Насуада поклати глава.
	— Щом го искаш и нито Аря, нито Ерагон са против, не се сещам за никаква причина да те спирам. Само че не мога да си представя защо ти е да го правиш.
	Анджела отметна косата си.
	— Да не очакваш от мен да давам обяснения за всяко решение, което вземам?… О, добре де, щом това ще задоволи любопитството ти, да речем, че имам зъб на жреците на Хелгринд и ми се иска да им сторя някоя пакост. Освен това, ако се появи Муртаг, имам в ръкава си някой и друг фокус, който може да го постресне.
	— Трябва да помолим и Елва да дойде — обади се Ерагон. — Ако някой може да ни помогне да избегнем опасността…
	Насуада се намръщи.
	— При последния ни разговор тя изрази позицията си достатъчно ясно. Няма да ходя да й правя метани и да се мъча да я разубеждавам.
	— Аз ще говоря с нея — каза младият Ездач. — Тя е ядосана на мен, така че аз трябва да я помоля.
	Насуада подръпна края на златотканата си рокля. Повъртя няколко нишки между пръстите си, после внезапно рече:
	— Прави каквото искаш. Не ми харесва мисълта да пращам в битка дете, дори някое толкова надарено като Елва. Но предполагам, че е повече от способна да се защитава.
	— Стига болката на тези около нея да не я надвие — каза Анджела. — При последните няколко битки тя се свиваше на кълбо, почти неспособна да се движи или да диша.
	Насуада се насили да спре нервно шаващите си пръсти и погледна към Ерагон със сериозно изражение на лицето.
	— Елва е непредсказуема. Ако избере да дойде, внимавай с нея, Ерагон.
	— Ще внимавам — обеща той.
	После водачката на Варден се зае да обсъжда логистични въпроси с Орин и Орик, а младият Ездач престана да обръща голямо внимание на разговора, защото нямаше с какво да допринесе за него. В уединението на ума си той се свърза със Сапфира, която слушаше чрез него ставащото.
	— _Е?_ — попита я. — _Какво мислиш? Много си тиха. Бях сигурен, че ще кажеш нещо, когато Насуада предложи да се промъкнем в Драс Леона._
	— _Замълчах си, защото нямаше какво да кажа. Планът е добър._
	— _Съгласна си с нея?!_
	— _Вече не сме непохватни палета, Ерагон. Враговете ни може да са страшни, но и ние също. Време е да им напомним това._
	— _Не се ли притесняваш, че ще бъдем разделени?_
	— _Разбира се, че се притеснявам_ — изръмжа тя. — _Където и да идеш, враговете се трупат около теб като мухи на мръвка. Само че вече не си толкова безпомощен като едно време._ — Тя сякаш почти измърка.
	— _Аз, безпомощен?_ — рече той с престорена обида.
	— _Само мъничко. Но хапеш по-опасно отпреди._
	— _Ти също._
	— _Аха… Е, аз отивам на лов. Надига се буря, която може да кърши крила, и няма да имам друг шанс да се нахраня преди нападението._
	— _Лети внимателно_ — каза той.
	След като усети как присъствието й се оттегля от ума му, Ерагон отново насочи вниманието си към разговора в палатката, защото знаеше, че неговият живот и този на Сапфира ще зависят от решенията, взети от Насуада, Орик и Орин.


	Под хълм и камък

	Ерагон разкърши рамена, мъчейки се да намести удобно ризницата си под туниката, която бе облякъл, за да я скрива.
	Навсякъде около тях цареше мрак, тежък и потискащ. Плътен слой облаци скриваше луната и звездите. Без червената магическа светлинка, която Анджела носеше върху дланта си, дори Ерагон и елфите нямаше да могат да виждат.
	Въздухът бе влажен и един-два пъти младият Ездач усети студени капки дъжд да падат на бузите му.
	Елва се бе изсмяла и бе отказала, когато я помоли за помощ. Той спори с нея дълго и упорито, но без никаква полза. Беше се намесила дори Сапфира, която се спусна до палатката на детето магьосница и постави огромната си глава само на няколко стъпки от момичето, принуждавайки го да погледне в едно от ярките й, немигащи очи.
	Този път Елва не бе имала куража да се засмее, но бе останала непреклонна в отказа си. Инатът й дразнеше Ерагон. И все пак той неволно се възхищаваше на силата на характера й — да откажеш едновременно на Ездач и на дракон не бе лесна работа. Но пък от друга страна, през краткия си живот тя бе изпитала невероятно много болка и това я бе калило, придавайки й твърдост, каквато се срещаше рядко дори при най-опитните воини.
	До него Аря закопча около врата си едно дълго наметало. Ерагон също носеше такова, както и Анджела, и чернокосият елф Уирден, когото Бльодгарм бе избрал да ги придружи. Наметалата им бяха нужни, за да ги пазят от нощния студ, както и да скриват оръжията им от всеки, когото биха могли да срещнат в града, ако се доберат дотам.
	Насуада, Йормундур и Сапфира ги бяха изпратили до края на лагера, където се намираха в момента. Между палатките мъжете от Варден, джуджетата и ургалите се готвеха за битка.
	— Не забравяйте — каза Насуада и дъхът й излизаше на пара пред нея, — ако не успеете да стигнете до портата преди разсъмване, намерете си някое място, където да изчакате до утре сутринта, и тогава ще опитаме пак.
	— Може да не сме в състояние да чакаме — отвърна Аря.
	Насуада потърка зиморничаво ръце и кимна. Изглеждаше необичайно притеснена.
	— Знам. И в двата случая ще сме готови да атакуваме веднага, щом се свържете с нас, независимо по кое време на деня. Вашата безопасност е по-важна от превземането на Драс-Леона. Помнете това. — Докато говореше, погледът й се плъзна към Ерагон.
	— Трябва да вървим — каза Уирден. — Нощта напредва.
	Младият Ездач притисна за миг чело към Сапфира.
	— _Добър лов_ — пожела му тя тихичко.
	— _И на теб също._
	Разделиха се неохотно и Ерагон, заедно с Аря и Уирден, последва Анджела, която ги поведе навън от лагера, към източния край на града. Насуада и Йормундур им промърмориха пожелания за късмет и прощални думи, докато групата минаваше покрай тях, а после всичко утихна, с изключение на звуците от дишането им и стъпките им по земята.
	Анджела намали яркостта на светлинката върху дланта си дотолкова, че Ерагон едва можеше да вижда в краката си. Трябваше да напряга очи, за да забележи камъните и клоните по пътя.
	Вървяха мълчаливо близо час, а после билкарката спря и прошепна:
	— Стигнахме, или поне така ми се струва. Доста ме бива да преценявам разстояния, но може да сме се отклонили с повече от хиляда стъпки. Трудно е човек да е сигурен в нещо в тази тъмница.
	Далеч вляво половин дузина светли точици трепкаха над хоризонта — единственият признак, че се намират край Драс-Леона. Те изглеждаха толкова близо, сякаш можеше да ги уловиш с ръка.
	Ерагон и двете жени се събраха около Уирден. Елфът коленичи и смъкна дясната си ръкавица. Сложи длан върху голата земя и започна да напява заклинанието, научено от джуджешкия магьосник, който Орик им бе пратил, преди да тръгнат на тази мисия, за да ги научи на похватите за откриване на подземни кухини.
	Докато елфът пееше, младият Ездач се взря в обгръщащия ги мрак, като се оглеждаше и ослушваше за врагове. Падащите по лицето му дъждовни капки се усилиха. Той се надяваше, че времето ще се оправи преди началото на битката, ако имаше такава.
	Някъде избуха бухал и Ерагон посегна към Бризингър, но се спря и стисна юмрук. „Барзул“ — каза си наум, използвайки любимата ругатня на Орик. Беше по-нервен, отколкото трябва. Мисълта, че може да му се наложи да се бие пак с Муртаг и Торн — поединично или заедно — го бе изправила на нокти.
	„Със сигурност ще загубя, ако продължавам така“ — помисли си той. Затова забави дишането си и започна първото от умствените упражнения за овладяване на емоциите, на които го бе научил Глаедр.
	Старият дракон не бе приел с особено въодушевление тази мисия, когато Ерагон му разказа за нея, но и не се бе възпротивил. След като обсъдиха различни варианти за непредвидени обстоятелства, Глаедр каза:
	— _Пази се от сенките, Ерагон. Странни неща дебнат в тъмното._ — И Ерагон си помисли, че тези думи не са никак окуражаващи.
	Той избърса мокрото си лице, като държеше другата си длан свита около дръжката на меча. Кожената ръкавица бе топла и гладка.
	Младият Ездач свали ръка и пъхна палец под колана на меча си, колана на Белот Мъдрия, усещайки тежестта на дванайсетте съвършени диаманта, скрити в него. Тази сутрин бе отишъл до кошарите на добитъка и докато готвачите колеха пилета и овце за закуска на армията, бе прехвърлил гаснещата енергия на животните в камъните. Мразеше да го прави; когато устремеше ума си към някое животно — ако то още имаше глава, — страхът и болката на създанието ставаха негови, и докато то потъваше в пустотата, Ерагон се чувстваше така, сякаш самият той умираше. Това беше кошмарно, вдъхващо ужас, преживяване. При всяка възможност младият Ездач нашепваше на животните думи на древния език, в опит да ги утеши. Понякога действаше, друг път — не. Макар че те така или иначе щяха да умрат и макар че той имаше нужда от тази енергия, Ерагон мразеше това занимание, защото го караше да се чувства така, сякаш той е виновен за смъртта им. Чувстваше се омърсен.
	Сега му се струваше, че коланът е малко по-тежък отпреди, след като е бил зареден с енергията на толкова животни. Дори диамантите в него да нямаха никаква стойност, Ерагон пак щеше да го смята за по-ценен от злато заради живота на десетките същества, използвани за напълването му.
	Когато Уирден престана да пее, Аря попита:
	— Намери ли го?
	— Насам — отвърна елфът и се изправи.
	Облекчение и трепет се разляха във вените на младия Ездач. „Джеод е бил прав!“
	Следвайки Уирден, те прекосиха един път и минаха по редица ниски хълмчета, преди да се спуснат в плитко дере, скрито сред гънките на терена.
	— Изходът на тунела трябва да е някъде тук — каза елфът и посочи към западната страна на дерето.
	Билкарката усили яркостта на светлинката си достатъчно, за да могат да търсят; после Ерагон, Аря и Уирден затършуваха из храстите, мушкайки земята с пръчки. Ерагон на два пъти одра пищялите си в дънерите на паднали брези, при което си поемаше рязко дъх от болка. Искаше му се да бе с кожените подколенници, но ги беше оставил заедно с щита си, защото щяха да привличат голямо внимание в града.
	Търсеха в продължение на двайсет минути, сновейки нагоре-надолу по склона, като постепенно се отдалечаваха от началната точка. Накрая Ерагон чу звън на метал и Аря извика тихичко:
	— Тук.
	Всички забързаха към нея. Тя стоеше до малка, обрасла в растителност яма на склона на дерето. Елфата разтвори храстите, разкривайки тунел с каменни стени, висок пет стъпки и широк три. Зейналият му вход бе преграден с ръждясала желязна решетка.
	— Вижте — каза Аря и посочи към земята.
	Ерагон погледна и видя пътека, която излизаше от тунела. Дори и на странното червено осветление от светлинката на билкарката, той можеше да види, че е утъпкана от минаването на множество крака. Изглежда, един или повече души използваха тунела, за да влизат и излизат тайно от Драс-Леона.
	— Трябва да продължим внимателно — прошепна Уирден.
	Анджела издаде тих гърлен звук.
	— А как иначе смяташе да продължиш? С надуване на тръби и с крещящи глашатаи? Да, бе!
	Елфът се въздържа да отговори, но му пролича, че се почувства неловко.
	Аря и Уирден дръпнаха решетката и предпазливо влязоха в тунела. И двамата си направиха собствени магически светлинки. Те заплуваха над главите им като малки червени слънца, макар да излъчваха не повече светлина от шепа жарава.
	Ерагон остана назад и каза на Анджела:
	— Защо елфите се отнасят с такова уважение към теб? Сякаш едва ли не се боят.
	— Нима не заслужавам уважение?
	Той се поколеба.
	— Знаеш ли, някой ден ще се наложи да ми разкажеш за себе си.
	— Какво те кара да мислиш така? — Тя се промуши край него, за да влезе в тунела, а наметалото й изплющя като крила на Летрблака.
	Младият Ездач я последва, клатейки глава.
	Нисичката билкарка не трябваше да се навежда много, за да не удари главата си в тавана, но Ерагон и елфите бяха принудени да се прегърбят като старци с ревматизъм. Тунелът бе общо взето празен. Тънък слой втвърдена кал покриваше пода. Край входа имаше пръснати малко пръчки и камъни. Проходът миришеше на влажна слама и крила на нощни пеперуди.
	Ерагон и другите вървяха възможно най-тихо, но тунелът усилваше звуците. Всеки удар и стържене отекваше в него, изпълвайки въздуха с множество шепоти, които сякаш бяха живи, мърмореха и въздишаха. Те караха младият Ездач да се чувства заобиколен от тълпа безплътни духове, които коментират всяко тяхно движение.
	„Дотук с прокрадването“ — помисли си той, когато закачи с ботуша си един камък, който отскочи с тропот от стената на тунела и шумът заехтя, усилен стократно.
	— Съжалявам — изрече беззвучно, когато всички се обърнаха към него.
	Крива усмивка се появи на устните му. „Поне знаем какво е причинявало странните звуци под Драс-Леона.“ Трябваше да каже на Джеод, когато се върнат.
	След като бяха изминали известно разстояние навътре в тунела, Ерагон спря и погледна назад към входа, който вече се бе изгубил в мрака. Тъмнината изглеждаше почти осезаема, като тежък покров, загърнат над света. Това, заедно със сближените стени и ниския таван, го караше да се чувства притиснат, окован. Обикновено нямаше нищо против затворените пространства, но тунелът му напомняше за лабиринта от грубо изкопани проходи в Хелгринд, където двамата с Роран се бяха сражавали с Ра’зак — спомен, който не бе никак приятен.
	Пое си дълбоко дъх, а после го изпусна.
	Тъкмо се канеше да продължи напред, когато зърна две големи очи да блестят в сенките като чифт лунни камъни с цвят на мед. Сграбчи Бризингър и вече го бе изтеглил няколко сантиметра от ножницата, когато от тъмнината изплува Солембум, пристъпвайки на безшумните си лапи.
	Котколакът спря накрая на осветеното пространство. Помръдна увенчаните си с черни косми уши и челюстите му се разделиха в гримаса, която явно изразяваше веселие.
	Ерагон се отпусна и кимна на котколака. „Трябваше да се сетя.“ Където и да отидеше Анджела, Солембум неизменно я следваше. Младият Ездач отново се зачуди за миналото на билкарката. „Как ли си е спечелила верността му?“
	С отдалечаването на останалите от групата, тъмнината пак загърна Солембум и го скри от погледа на Ерагон.
	Успокоен от това, че котколакът пази тила му, младежът забърза да ги настигне.
	Преди групата да напусне лагера, Насуада ги бе запознала с точния брой на войниците в града, тяхното разположение, както и задълженията и навиците им. Също така им бе дала подробности за това къде спи Муртаг, какво е ял и дори за настроението му предната вечер. Информацията й бе забележително точна. Когато я попитаха, тя се усмихна и обясни, че от пристигането на Варден насам котколаците шпионират за нея в Драс-Леона. След като Ерагон и спътниците му проникнеха в града, котколаците щяха да ги придружат до южната порта, но нямаше да разкрият присъствието си на Империята, ако е възможно, защото иначе не биха могли и занапред да снабдяват Насуада с информация толкова ефективно. В края на краищата, кой би заподозрял, че необикновено едрата котка, изтегнала се наблизо, е вражески шпионин?
	Докато Ерагон си припомняше разговора с Насуада, му хрумна, че една от най-големите слабости на Муртаг е, че все пак трябва да спи.
	„Ако не го заловим или убием днес, хубаво би било преди следващата ни среща да открием начин да го будим посред нощ, и то по възможност повече от една нощ. След три или четири дни без нормален сън той няма да е във форма да се бие.“
	Продължаваха да навлизат все по-навътре в тунела, който се простираше прав като стрела, без никакви криволичения или завои. На Ерагон му се стори, че забелязва лек възходящ наклон на пода, което изглеждаше логично, тъй като тунелът бе проектиран да отвежда отпадъците от града, но не беше съвсем сигурен.
	След известно време земята под краката им омекна и почна да се лепи по ботушите им като мокра глина. От тавана капеше вода, която понякога попадаше върху тила на Ерагон и се плъзваше по гръбнака му като докосване на студен пръст. Веднъж той се подхлъзна в една кална локва и когато се подпря на стената, за да се задържи, откри, че е покрита с тиня.
	Изтече неопределено време: може да бяха прекарали в тунела час, а може и десет. Или пък само няколко минути. Какъвто и да беше случаят, рамената и вратът на Ерагон го боляха от привеждането и се бе уморил да се взира в неизменната стена от розовеещ камък.
	Накрая забеляза, че ехото отслабва и времето между повторенията на звуците се увеличава. Малко по-късно тунелът ги изведе в голяма правоъгълна зала с оребрен сводест таван, който се издигаше на повече от петнайсет стъпки в най-високата си част. Залата бе празна, ако се изключи гниещата бъчва в единия ъгъл. Срещу тях три еднакви арки водеха към три еднакви стаи, малки и тъмни. Накъде водеха те, Ерагон не можеше да види.
	Групата спря и младият Ездач бавно изправи гърба си и трепна, когато схванатите му мускули се изпънаха.
	— Това не може да е било включено в плановете на Ерст Сивобради — рече Аря.
	— Кой път да изберем? — попита Уирден.
	— Не е ли очевидно? — рече билкарката. — Левия. Винаги е левият. — И още докато говореше, закрачи към споменатата арка.
	Ерагон не можа да се сдържи:
	— Левият от коя страна? Ако тръгваш от другата посока, лявото…
	— Лявото ще е дясно, а дясното ще е ляво, да, да — каза билкарката. Очите й се присвиха. — Понякога си прекалено умен за собственото ти добро, Сенкоубиецо… Много добре, ще опитаме по твоему. Но не казвай, че не съм те предупредила, ако стане така, че обикаляме тук в продължение на дни.
	Всъщност Ерагон би предпочел да мине през средната арка, защото му се струваше най-вероятно тя да ги изведе до улиците горе, но не му се искаше да подхваща спор с билкарката. „Така или иначе скоро ще намерим някакво стълбище — помисли си той. — Под Драс-Леона не може да има кой знае колко кухини.“
	Анджела пое водачеството, вдигнала високо светлинката си. След нея вървяха Уирден и Аря, а Ерагон остана най-отзад.
	Стаята зад дясната арка бе по-голяма, отколкото изглеждаше в началото, защото се простираше на двайсетина стъпки встрани, а после свиваше и продължаваше още няколко стъпки, завършвайки с коридор, по който се редяха празни поставки за факли. По-надолу по коридора имаше още една малка стая с три арки, всяка от които водеше към стаи с още арки и така нататък.
	„Кой ли ги е построил и защо?“ — зачуди се Ерагон. Всички стаи по пътя им бяха празни и без никакво обзавеждане. Намериха само едно двукрако столче, което се разпадна, когато младият Ездач го побутна с върха на ботуша си, и купчина счупени грънци в един ъгъл, под покривало от паяжини.
	Анджела нито за миг не се поколеба в коя посока да поемат, нито пък изглеждаше объркана. Неизменно избираше вратата вдясно. На Ерагон му се искаше да възрази, но не се сещаше за по-добър метод от нейния.
	Билкарката спря, когато се озоваха в кръгла стая със седем арки, разположени равномерно по стената. От тях се простираха седем коридора, включително този, по който бяха дошли.
	— Отбележете откъде идваме, иначе съвсем ще се объркаме — каза Аря.
	Ерагон влезе в коридора и надраска една черта върху стената с ефеса на Бризингър. Докато го правеше, се взря в мрака, търсейки някаква следа от Солембум, но не видя дори и мустак. Надяваше се, че котколакът не се е загубил някъде в лабиринта от стаи. Едва не протегна ума си да го потърси, но устоя на този импулс; ако някой го усетеше как опипва наоколо, това можеше да издаде тяхното местонахождение на Империята.
	— Аха! — възкликна Анджела и сенките около Ерагон се раздвижиха, когато билкарката се надигна на пръсти и протегна светлинката колкото се може по-нависоко.
	Младият Ездач забърза към средата на помещението, където стояха останалите.
	— Какво има? — прошепна той.
	— Таванът, Ерагон — отвърна тихо Аря. — Погледни тавана.
	Той направи както му казаха, но видя само стари, покрити с плесен каменни блокове, които бяха набраздени с толкова пукнатини, че изглеждаше цяло чудо, че таванът не се е срутил много отдавна.
	После изведнъж осъзна какво вижда и ахна.
	Линиите не бяха пукнатини, а дълбоко издълбани руни — цели редици. Бяха дребни и грижливо изписани, с остри ъгли и прави чертички. Плесента и отминалите векове бяха заличили част от текста, но по-голямата част още се четеше.
	Ерагон се мъчи кратко време с руните, но успя да разпознае само няколко думи, и дори те бяха изписани по различен начин от онзи, с който бе свикнал.
	— Какво пише? — попита той. — На джуджешки ли е?
	— Не — отвърна Уирден. — Това е езикът на твоя народ, но както се е говорил и писал много отдавна, и то на един доста особен диалект: този на фанатика Тоск.
	Името пробуди спомен у Ерагон.
	— Когато с Роран спасихме Катрина, чух жреците на Хелгринд да споменават някаква книга на Тоск.
	Уирден кимна.
	— Тя лежи в основата на вярата им. Тоск не е бил първият, отправял молитви към Хелгринд, но първи е систематизирал вярата и ритуалите си и оттогава мнозина други го имитират. Онези, които се кланят на Хелгринд, го смятат за божествен пророк. А това — елфът разпери широко ръце — е историята на Тоск, от раждането до смъртта му: истинската история, която неговите последователи никога не са споделяли с хора извън своята секта.
	— Бихме могли да научим много от това — рече Анджела, без да откъсва очи от тавана. — Само да имахме време. — Ерагон бе изненадан да я види толкова запленена.
	Аря хвърли поглед към седемте коридора.
	— Тогава ще отделим минутка, но чети бързо.
	Докато Анджела и Уирден поглъщаха алчно редовете, елфата отиде до една от арките и започна тихичко да напява заклинание за откриване. Когато свърши, изчака за момент, килнала глава настрана, а после се премести до следващата арка.
	Ерагон продължи да се взира в руните още малко. После се върна до коридора, който ги бе довел тук, и се облегна на една стена, докато чакаше. Студът на камъните се просмука в рамото му.
	Аря се спря пред четвъртата арка и поде отново познатия напев. Гласът й се издигаше и снишаваше като тиха въздишка на вятъра.
	Пак нищо.
	Лек гъдел върху опакото на дясната му длан накара Ерагон да сведе поглед. Голям щурец без криле се бе вкопчил в ръкавицата му. Насекомото бе ужасно: черно и дебело, с шипове по краката и голяма глава, напомняща череп. Хитиновата му обвивка блестеше като намазана с масло.
	Младият Ездач потрепери и кожата му настръхна. Той тръсна ръка, запращайки щуреца в мрака. Насекомото падна с ясно доловимо тупване.
	Петият коридор не донесе на Аря повече успех от предишните четири. Тя подмина отвора, където стоеше Ерагон, и застана пред седмата арка.
	Но преди да успее да направи заклинанието, по коридорите отекна гърлен вой, който сякаш идваше от всички посоки едновременно; после се раздаде съскане, фучене и врещене, от които всяко косъмче по тялото на Ерагон настръхна.
	Анджела се обърна рязко.
	— Солембум!
	Четиримата като един измъкнаха мечовете си.
	Ерагон заотстъпва към средата на стаята, а погледът му се стрелкаше от една арка към друга. Неговият Гедвей игнасия го засърбя и защипа като ухапване от бълха — ненужно предупреждение, защото не му съобщаваше къде и каква е опасността.
	— Насам — каза Аря, тръгвайки към седмата арка.
	Билкарката не помръдна.
	— Не! — прошепна тя яростно. — Трябва да му помогнем.
	Младият Ездач забеляза, че Анджела държи къс меч със странно безцветно острие, което блестеше на светлината като скъпоценен камък.
	Аря се намръщи.
	— Ако Муртаг разбере, че сме тук, ще…
	Всичко стана толкова бързо и безшумно, че Ерагон никога не би забелязал, ако не гледаше право натам: половин дузина врати, скрити в стените на три различни коридора, се отвориха и трийсетина облечени в черно мъже се втурнаха към тях с мечове в ръце.
	— Лета! — извика Уирден и мъжете в едната група се блъснаха един в друг, сякаш тичащите най-отпред бяха налетели на стена.
	А после останалите нападатели ги връхлетяха и нямаше време за магии. Ерагон с лекота парира едно мушкане и с широк обратен удар обезглави нападателя. Като всички други, и този имаше вързана на лицето си кърпа, така че да се виждат само очите му, и тя запърха, докато главата му летеше, премятайки се, към пода.
	Младият Ездач почувства облекчение, щом Бризингър мина през плътта на мъжа. За миг се бе уплашил, че противниците им са предпазени от заклинания или брони — или пък още по-зле, че не са хора.
	Прониза още един нападател между ребрата и тъкмо се обърна да види сметката на други двама, когато меч, който не би трябвало да е там, изсвистя през въздуха към гърлото му. Защитните му заклинания го спасиха от сигурна смърт, но тъй като острието се озова само на сантиметър-два от шията му, Ерагон неволно залитна назад.
	За негово изумление, мъжът, когото бе намушкал, продължаваше да стои прав, със стичаща се по тялото му кръв, сякаш не забелязваше дупката, пробита в него.
	Ужас обзе Ерагон.
	— Те не усещат болка — извика той, докато парираше трескаво мечове от три различни посоки. Дори и другите да го бяха чули, никой от тях не отговори.
	Без да губи повече време в приказки, младият Ездач се съсредоточи върху битката с мъжете пред себе си, като разчиташе на своите другари да му пазят гърба.
	Нападаше, парираше и избягваше ударите, размахвайки Бризингър така, сякаш мечът тежеше не повече от вейка. При нормални обстоятелства щеше да убие всеки от мъжете за миг, но фактът, че те не усещаха болка, означаваше, че трябва или да ги обезглави, или да ги прониже в сърцето, или да ги рани и да ги държи на разстояние, докато не припаднат от загуба на кръв. Иначе нападателите продължаваха да се опитват да го убият, независимо от нараняванията си. Поради броя им на Ерагон му бе много трудно да избягва всичките им удари и да контраатакува. Той можеше да спре да се брани и да остави на заклинанията да го пазят, но това щеше да го изтощи също толкова бързо като размахването на Бризингър. И тъй като не можеше да предвиди точно кога защитите му ще престанат да действат — което трябваше да се случи по някое време, иначе биха го убили, — и знаеше, че може да се нуждае от тях по-нататък, се сражаваше също толкова внимателно и предпазливо, сякаш имаше насреща си мъже, чиито мечове могат да го убият или осакатят с един удар.
	От скритите врати в коридорите се изсипваха още воини с черни дрехи. Те се стълпиха около Ерагон, изтласквайки го назад със самия си брой. Длани се вкопчваха в краката и ръцете му, заплашвайки да го обездвижат.
	— Кверст — изръмжа той под нос. Това бе една от дванайсетте смъртоносни думи, на които го бе научил Оромис. Както и подозираше, заклинанието нямаше ефект: мъжете бяха защитени срещу директни магически атаки. Той набързо подготви едно заклинание, което веднъж Муртаг бе използвал срещу него. — Триста виндр! — Това бе заобиколен начин да нападне мъжете, защото на практика не ги удряше, а тласкаше въздуха към тях. Както и да е, номерът подейства.
	Вой на вятър изпълни стаята, задърпа косата и наметалото на Ерагон и отхвърли намиращите се най-близо мъже към другарите им зад тях, разчиствайки пространството на десет стъпки пред него. Силата му намаля пропорционално, но не толкова, че да го направи небоеспособен.
	Той се обърна да види как се справят другите. Не беше първият, намерил начин да заобиколи защитите на мъжете; от дясната ръка на Уирден се протягаха мълнии и се увиваха около всеки войник, имал нещастието да мине пред него. Сияещите въжета от енергия изглеждаха почти течни, докато се гърчеха около жертвите си.
	Но още мъже продължаваха да се стичат в залата.
	— Насам! — извика Аря и се спусна към седмия коридор — онзи, който не бе успяла да проучи преди нападението.
	Уирден я последва, а също и Ерагон. Анджела куцукаше най-отзад, стиснала една кървяща рана на рамото си. Зад тях мъжете в черно се поколебаха, суетейки се за миг из залата. После с мощен рев се втурнаха след тях.
	Докато тичаше по коридора, Ерагон се мъчеше да състави вариант на предишното си заклинание, който би му позволил да убие мъжете, вместо да ги отблъсне. Бързо измисли такъв и се подготви да го използва веднага, щом зърне голям брой нападатели.
	„Кои ли са тези? — зачуди се той. — И колко ли са?“
	Съзря някъде напред отвор, през който грееше бледо пурпурно сияние. Тъкмо се изпълни с опасения за източника му, когато Анджела извика силно, проблесна тъмнооранжева светлина, чу се мощно „туп“, от което зъбите му изтръпнаха, и въздухът се изпълни с мирис на сяра.
	Ерагон се извърна и зърна как петима мъже извличат билкарката през врата, зейнала в стената на коридора.
	— Не! — извика той, но преди да успее да ги спре, вратата се затръшна също толкова безшумно, както се бе отворила, и стената отново придоби съвсем плътен вид.
	— Бризингър! — извика Ерагон и мечът му лумна в пламъци. Той опря върха му в стената и се опита да пробие камъка, за да изреже вратата. Камъкът обаче бе дебел и се топеше бавно, и младият Ездач скоро осъзна, че това ще му отнеме повече енергия, отколкото бе готов да пожертва.
	После до него се появи Аря, опря длан на мястото, където се намираше вратата, и прошепна:
	— Ладрин (отвори се).
	Вратата остана упорито затворена, но Ерагон бе смутен, че не се е сетил да опита първо това.
	Преследвачите им вече бяха толкова близо, че двамата с елфата нямаха друг избор, освен да се обърнат и да ги посрещнат. Младият Ездач искаше да хвърли заклинанието, което бе съчинил, но коридорът бе широк само колкото да се приближат двама наведнъж; не би могъл да убие останалите, защото те бяха скрити от погледа му. Той реши, че е по-добре да запази заклинанието в тайна и да изчака момента, когато ще е в състояние да убие много воини наведнъж.
	Двамата с Аря обезглавиха първите двама мъже, а после нападнаха следващите, които прекрачиха труповете на другарите си. За кратко време убиха още шестима, но враговете сякаш нямаха край.
	— Насам! — извика Уирден.
	— Стенр слаута! — възкликна Аря и по целия коридор, почти до мястото, на което стоеше, камъните, изграждащи стените, се пръснаха, изпълвайки тунела с градушка от остри отломки. Мъжете в черно се свиха уплашено и не един от тях рухна осакатен на пода.
	Ерагон и Аря се обърнаха да последват Уирден, който тичаше към отвора в края на коридора. Елфът беше само на трийсет стъпки от него.
	После на десет…
	После на пет…
	А после гъста гора от аметистови шипове щръкна от дупки в пода и тавана, заклещвайки Уирден между себе си. Елфът сякаш заплува по средата на коридора, с шиповете само на сантиметри от кожата му, докато защитните му заклинания отблъскваха кристалните тръни. След това по дължината на всеки шип пробяга пращяща енергия, острите като игли върхове запламтяха болезнено ярко и с неприятно хрущене потънаха в тялото на Уирден.
	Елфът закрещя и се замята, а после магическата му светлинка угасна и той не помръдна повече.
	Младият Ездач спря пред шиповете и се втренчи невярващо. Въпреки целия си опит в битките, никога досега не бе присъствал на смъртта на елф. Уирден, Бльодгарм и останалите от техния отряд бяха толкова изкусни воини, че той не вярваше, че биха могли да умрат по друг начин, освен в сражение срещу Галбаторикс или Муртаг.
	Аря също изглеждаше зашеметена. Но се съвзе бързо.
	— Ерагон — каза тя настойчиво, — отвори ни път с Бризингър.
	Той разбра. Мечът му, за разлика от нейния, щеше да е неуязвим за злата магия, съдържаща се в шиповете.
	Замахна с всички сили. Половин дузина шипове се пръснаха под твърдото като диамант острие на Бризингър. Аметистът заехтя като камбана, докато се чупеше, а парчетата падаха на земята, звънтейки като късчета лед.
	Ерагон се придържаше към дясната страна на коридора, като гледаше да не засегне окървавените шипове, държащи тялото на Уирден. Замахваше отново и отново, сечейки път през блестящия гъсталак. При всеки удар във въздуха летяха парченца аметист. Едно от тях поряза лявата му буза и той трепна изненадан и разтревожен, че заклинанията му са престанали да действат.
	Назъбените останки от счупените шипове го принуждаваха да се движи внимателно. Тези долу лесно можеха да пронижат ботушите му, а онези отгоре заплашваха да нарежат главата и врата му. Въпреки това той успя да стигне до другия край на гъсталака само с малка резка на десния прасец, която го заболяваше всеки път, когато отпуснеше тялото си на този крак.
	Воините в черно почти ги настигнаха, докато той помагаше на Аря да мине през последните няколко реда шипове. Щом тя се озова на открито, двамата се втурнаха през отвора към пурпурната светлина. Младият Ездач имаше намерение след това да се обърне, да посрещне преследвачите и да ги избие до един, за да отмъсти за смъртта на Уирден.
	От другата страна на отвора се намираше тъмна стая с масивни каменни стени, която напомни на Ерагон за пещерите под Тронхайм. По средата на пода имаше голяма кръгла мозайка от мрамор, халцедон и полиран хематит. По края на този диск бяха наредени неравни парчета аметист, големи колкото юмрук, захванати в сребърни обръчи. Всяко парче от пурпурния камък сияеше меко — това бе източникът на светлината, която бяха видели от коридора. От другата страна на диска, край далечната стена, се издигаше голям черен олтар, застлан с плат в алено и златно. От двете му страни имаше колони и канделабри, както и по една затворена врата.
	Ерагон видя всичко това, докато нахълтваше в стаята, в краткия миг преди да осъзнае, че инерцията му ще го отнесе върху диска в кръга от аметисти. Опита се да спре или да свърне встрани, но се движеше прекалено бързо.
	Отчаян, той направи единственото, което можеше: скочи към олтара, надявайки се да прескочи диска с един скок.
	Докато прелиташе над най-близкия аметист, последното чувство, което изпита, бе съжаление, а последната му мисъл бе за Сапфира.


	Да нахраниш бог

	Първото, което забеляза Ерагон, бе разликата в цветовете.
	Каменните блокове на тавана изглеждаха по-богато украсени отпреди. Детайли, които по-рано бяха мъгляви, сега се виждаха ясно и отчетливо, а други, които по-рано изпъкваха, се бяха размили. Под него пищната мозайка на диска изглеждаше още по-ярка.
	Трябваше му малко време, за да разбере причината за промяната: червената магическа светлинка на Аря вече не огряваше стаята. Вместо това наличната светлина идваше от мъждивото сияние на кристалите и запалените свещи в канделабрите.
	Едва тогава той осъзна, че в устата му е натъпкано нещо, което държеше челюстите му болезнено разтворени, и че виси на китките си от верига, окачена на тавана. Направи опит да се размърда и откри, че глезените му са хванати с пранги към метална халка на пода.
	Докато се въртеше, забеляза до себе си Аря, окована и провесена по същия начин. Също като него, устата й бе запушена с навит на топка парцал, придържан от ивица плат, вързана около главата й.
	Тя вече бе будна и го гледаше, и Ерагон видя върху лицето й облекчение от неговото връщане в съзнание.
	„Защо не е избягала досега? — зачуди се той. А после: — Какво стана?“
	Мислите му бяха тромави и мудни, като че ли бе пиян от изтощение.
	Погледна надолу и видя, че оръжията и бронята му са свалени; беше само по панталони. Колана на Белот Мъдрия го нямаше, както и огърлицата, дадена му от джуджетата, която пречеше да го наблюдават с магия.
	Вдигна поглед и видя, че елфическият пръстен Арен липсва от ръката му.
	Ерагон почувства лек пристъп на паника. После се успокои с мисълта, че не е безсилен, докато може да прави магии. Тъй като устата му бе запушена, щеше да му се наложи да хвърля заклинания, без да ги произнася на глас, което бе малко по-опасно от обичайния метод — защото, ако мислите му се отклоняха по време на процеса, можеше неволно да избере грешните думи — но не толкова опасно като правенето на магии, без изобщо да ползваш древния език, което си бе наистина страшно. Както и да е, щеше да му е нужна само малко енергия, за да се освободи, и той бе уверен, че може да го стори без особени затруднения.
	Младият Ездач затвори очи и събра силите си, подготвяйки се за заклинанието. Докато го правеше, чу Аря да дрънчи с веригите си и да издава приглушени звуци.
	Той хвърли поглед към нея и я видя да клати глава. Повдигна вежда в безмълвен въпрос: „Какво има?“. Но тя не можеше да направи нищо повече от това да сумти и да продължава да клати глава.
	Объркан, Ерагон предпазливо протегна ума си към нея — нащрек за най-малкия признак за чуждо вмешателство — но почувства само мек, смътен натиск около себе си, все едно около ума му имаше струпани бали вълна.
	Паниката му отново започна да расте, въпреки усилията му да я овладее.
	Не беше упоен. Бе сигурен в това. Но не знаеше какво друго, освен упойка може да му попречи да докосне ума на Аря. Ако беше магия, не приличаше на никоя, която познаваше.
	За кратко двамата с Аря се взираха един в друг; после някакво раздвижване привлече вниманието на Ерагон. Той вдигна очи и видя струйки кръв да се стичат по ръцете й от китките, където оковите бяха протрили кожата й.
	Обзе го ярост. Той сграбчи веригата над себе си и я дръпна с всичка сила. Брънките издържаха, но той не се предаде. Побеснял от гняв, продължи да дърпа, без да обръща внимание на нараняванията, които си причиняваше.
	Накрая спря и увисна безсилно, докато гореща кръв от китките му капеше по тила и рамената му.
	Твърдо решен да се измъкне, младият Ездач почерпи от енергията в тялото си и насочвайки заклинанието към оковите, извика наум: „Кверст малмр ду хуилдрс едта, мар фрема не тьонека трейжа!“.
	И закрещя със запушена уста, когато болка прониза всеки нерв в тялото му. Неспособен да задържи концентрацията си, той изгуби контрол над магията и заклинанието бе прекратено.
	Болката изчезна на мига, но го остави без дъх, с толкова раздумкано сърце, като че ли току-що бе скочил от някоя скала. Чувството приличаше на пристъпите, които получаваше, преди драконите да излекуват белега на гърба му по време на Агаети Бльодрен.
	Докато бавно се съвземаше, видя как Аря го гледа загрижено.
	„Сигурно и тя се е опитала да направи някое заклинание. — А после си помисли: — Как можа да се случи това?“
	Те двамата висяха тук оковани и безпомощни, Уирден бе мъртъв, билкарката — пленена или убита, а Солембум вероятно лежеше ранен някъде в подземния лабиринт, ако воините в черно не го бяха убили вече. Ерагон не можеше да го проумее. Той, Аря, Уирден и Анджела представляваха най-способната и опасна група в Алагезия. И въпреки това се бяха провалили, а сега двамата с Аря се намираха в ръцете на своите врагове.
	„Ако не успеем да избягаме…“ Той прогони тази мисъл; нямаше полза да задълбава в нея. Повече от всичко му се искаше да се свърже със Сапфира, пък макар и само за да се убеди, че е жива и здрава, и да почерпи утеха от компанията й. Макар че Аря бе с него, се чувстваше невероятно самотен и това го потискаше повече от всичко.
	Въпреки ужасната болка в китките, Ерагон се зае отново да дърпа веригата, убеден, че ако го прави достатъчно дълго, ще я изтръгне от тавана. Опита се да я усуче, като мислеше, че така по-лесно ще се скъса, но прангите около глезените му пречеха да се извърти много в която и да било посока.
	Накрая раните на китките го принудиха да спре. Пареха като огън и той се уплаши, че ако продължи, може да разкъса някой мускул. Тревожеше се също, че може да загуби прекалено много кръв, защото раните вече кървяха обилно, а не знаеше колко дълго ще трябва да висят тук с Аря.
	Нямаше начин да определи кое време е, но предполагаше, че от пленяването им са минали не повече от няколко часа, като се има предвид, че не изпитваше глад или жажда и не му се ходеше по нужда. Това обаче щеше да се промени и тогава неудобствата им щяха да нараснат още повече.
	Болката в китките правеше всяка минута да изглежда непоносимо дълга за Ерагон. От време на време двамата с Аря се взираха един в друг и се опитваха да комуникират, но усилията им винаги се оказваха напразни. На два пъти раните му се съсириха достатъчно, за да рискува да дръпне пак веригата, но без никаква полза. През повечето време той и елфката просто търпяха.
	После, тъкмо когато започваше да се чуди дали изобщо ще дойде някой, младият Ездач чу дрънченето на железни звънци някъде в тунелите и проходите и вратите от двете страни на черния олтар се завъртяха безшумно на невидими панти. Мускулите му се напрегнаха в очакване. Той впери поглед в зейналите отвори и Аря направи същото.
	Измина една сякаш безкрайна минута.
	Звънците задрънчаха отново, рязко и дразнещо, изпълвайки стаята с гневно ехо. През вратата влязоха трима послушници: млади мъже в златисти одежди, и всеки от тях носеше метална рамка, накичена със звънци. Последваха ги още двайсет и четири мъже и жени, никой от които не притежаваше всичките си крайници. За разлика от послушниците, жреците носеха дрехи от тъмна кожа, ушити така, че да съответстват на индивидуалните им недъзи. Накрая влязоха шестима намазани с масло роби, с носилка, върху която седеше фигура без ръце, без крака, без зъби и наглед без пол — върховният жрец на Хелгринд. Главата му бе увенчана с ритуална шапка, висока три стъпки, която само го караше да изглежда още по-уродлив.
	Жреците и послушниците застанаха по края на диска с мозайка, докато робите оставиха внимателно носилката върху олтара в дъното на стаята. После тримата атлетични, красиви младежи разклатиха отново звънците, вдигайки ужасен шум, и облечените в кожа жреци изпяха една кратка фраза толкова бързо, че Ерагон не разбра точно какво казаха, макар да му звучеше като някакъв псалм. Сред бъркотията от думи долови имената на трите върха на Хелгринд: Горм, Илда и Фел Ангвара.
	Върховният жрец се взря в него и Аря с очи, които приличаха на късчета обсидиан.
	— Добре дошли в чертозите на Тоск — каза той, а сбръчканата му уста заваляше думите. — Два пъти вече нахълтваш в нашата светая светих, Драконови ездачо. Няма да имаш възможност да го сториш пак… Галбаторикс би искал да пощадим живота ти и да те пратим в Уру’баен. Смята, че може да те накара да му служиш. Той мечтае да възроди Ездачите и да възстанови расата на драконите. Аз пък казвам, че мечтите му са лудост. Ти си прекалено опасен, а ние не искаме да видим възраждането на драконите. Хората вярват, че се кланяме на Хелгринд. Това е лъжа, която разправяме на другите, за да скрием истинската природа на нашата религия. Не Хелгринд почитаме ние, а Старите богове, които са устроили своето леговище там вътре и на които принасяме в жертва своята плът и кръв. Ра’зак са нашите богове, Драконови ездачо — Ра’зак и Летрблака.
	Ужасът запълзя във вените на Ерагон като болест.
	Върховният жрец плю по него и плюнката потече по увисналата му долна устна.
	— Няма мъчение, достатъчно ужасно за твоето престъпление, Ездачо. Ти уби нашите богове, ти и онзи твой прокълнат дракон. Заради това трябва да умрете.
	Ерагон се задърпа в оковите си и се опита да изкрещи през запушената си уста. Ако можеше да говори, щеше да печели време — може би като им каже какви са били последните думи на Ра’зак, или пък като ги заплаши с отмъщението на Сапфира. Но жреците не показаха никакво намерение да му отпушат устата.
	Върховният жрец се усмихна зловещо, показвайки сивите си венци.
	— Никога няма да се измъкнеш, Ездачо. Кристалите тук са омагьосани да пленяват всеки, който се опита да оскверни нашия храм или да заграби съкровищата ни, дори да е такъв като теб. Нито пък има кой да те спаси. Двама от другарите ти са мъртви — да, даже и онази досадна вещица — а Муртаг не знае нищо за присъствието ти тук. Днес е денят на твоята гибел, Ерагон Сенкоубиецо. — Жрецът отметна глава назад и издаде ужасен хъхрещ звук.
	От тъмния вход вляво от олтара се появиха четири голи до кръста роби. На рамената си носеха платформа с две големи, плитки вдлъбнатини по средата. Във вдлъбнатините лежаха чифт овални предмети, всеки от тях дълъг около стъпка и половина и дебел половин стъпка. Бяха синкавочерни и осеяни с дупчици като варовик.
	За Ерагон времето сякаш се забави.
	„Това не може да са…“ — помисли си той. Яйцето на Сапфира обаче бе гладко и нашарено с жилки като мрамор. Каквито и да бяха тези предмети, не бяха драконови яйца. Другите възможности го плашеха още повече.
	— След като ти уби Старите богове — каза Върховният жрец, — съвсем подобаващо е да осигуриш храна за тяхното прераждане. Не заслужаваш такава висока чест, но това ще им достави удоволствие, а нашият единствен стремеж е да угодим на желанията им. Ние сме техни верни слуги, а те — наши господари, жестоки и неумолими: триликият бог — ловци на хора, плътоядни и кръвопийци. На тях ние предлагаме телата си с надеждата да получим откровение за тайните на този живот и прошка за греховете си. Както е писал Тоск, тъй ще бъде.
	Облечените в кожа жреци повториха в един глас:
	— Както е писал Тоск, тъй ще бъде.
	Върховният жрец кимна.
	— Старите винаги са вили гнезда на Хелгринд, но по времето на бащата на дядо ми Галбаторикс откраднал техните яйца, убил малките им и ги принудил да му се врекат във вярност, за да не заличи изцяло рода им. Изкопал пещерите и тунелите, които те използват оттогава, а на нас, техните предани последователи, поверил яйцата им — да бдим, да ги пазим и да се грижим за тях, докато не станат нужни. Ние го сторихме и никой не може да ни вини, че не сме изпълнили дълга си. Но се молехме някой ден Галбаторикс да бъде свален, защото никой не бива да подчинява Старите на волята си. Това е мерзост. — Обезобразеното създание облиза устните си и Ерагон с отвращение видя, че част от езика му липсва. — Искаме ти също да изчезнеш, Ездачо. Драконите са били най-големите врагове на Старите. Без тях и без Галбаторикс няма да има кой да попречи на Старите да пируват където и както пожелаят.
	Докато Върховният жрец говореше, четиримата роби, които носеха платформата, излязоха напред, внимателно я свалиха от рамената си и я оставиха върху диска с мозайка, само на няколко крачки пред Ерагон и Аря. Когато свършиха това, се поклониха и се оттеглиха през същата врата, през която бяха дошли.
	— Кой може да иска нещо повече от това да нахрани един бог с костния си мозък? — попита Върховният жрец. — Радвайте се и двамата, защото днес ще получите благословията на Старите и чрез своята саможертва ще измиете всичките си грехове, така че да влезете в отвъдния живот чисти като новородено.
	После Върховният жрец и последователите му вдигнаха лица към тавана и подеха странна песен с чудат акцент, която на Ерагон му бе трудно да разбира. Зачуди се дали не е на диалекта на Тоск. От време на време сякаш долавяше думи на древния език — изопачени и неправилно използвани, но все пак на древния език.
	Гротескният събор завърши с още едно хорово изричане на „Както е писал Тоск, тъй ще бъде“, след което тримата послушници разклатиха звънците с религиозен плам и те задрънчаха толкова силно, че изглеждаше, че шумът ще събори тавана.
	Продължавайки да клатят звънците, послушниците се изнизаха от стаята. След тях се оттеглиха двайсет и четиримата жреци, а накрая процесията бе завършена от техния лишен от крайници господар, носен от шестимата намазани с масло роби.
	Вратата се затръшна след тях със зловещо бумтене и Ерагон чу как едно тежко резе пада на мястото си от другата страна.
	Обърна се да погледне към Аря. В очите й се четеше отчаяние и той разбра, че тя също няма никаква идея как да се измъкнат.
	Погледна пак нагоре и дръпна държащата го верига, влагайки цялата сила, която посмя да използва. Раните на китките му пак се отвориха и го поръсиха с капки кръв.
	Пред тях лявото яйце започна да се люлее съвсем лекичко напред-назад и отвътре долетя тихо почукване, сякаш някой удряше с миниатюрен чук.
	Ерагон бе обзет от неописуем ужас. От всички видове смърт, които можеше да си представи, да бъде изяден жив от Ра’зак определено беше най-лошата. Той задърпа веригата с подновена решителност, хапейки парцала, запушил устата му, за да изтърпи болката в ръцете си. Но тя бе толкова силна, че погледът му се премрежи.
	До него Аря също се мяташе и извиваше. И двамата се бореха в мъртвешка тишина да се освободят.
	А тихото „чук-чук-чук“ откъм синьо-черното яйце продължаваше.
	„Няма смисъл“ — осъзна младият Ездач. Веригата нямаше да поддаде. Щом прие този факт, му стана ясно, че е невъзможно да избегне далеч по-тежки наранявания от досегашните. Единственият въпрос бе дали друг щеше да му ги нанесе, или той щеше да ги избере по собствена воля.
	„Ако не друго, трябва поне да спася Аря. — Огледа железните гривни около китките си. — Ако си счупя палците, може би ще успея да си измъкна ръцете. Тогава поне ще имам шанс да се бия. Може би ще грабна парче от черупката на Ра’зак и ще го използвам като нож. — Ако имаше нещо за рязане, би могъл да освободи и краката си, макар че мисълта бе толкова ужасяваща, че той я пренебрегна засега. — Достатъчно е да изпълзя от кръга от камъни.“
	Тогава щеше да е в състояние да използва магия и би могъл да спре болката и кървенето. Това, което обмисляше, щеше да му отнеме само няколко минути, но те щяха да са най-дългите в живота му.
	Пое си дъх, готвейки се за действие.
	„Първо лявата ръка.“
	Преди да успее да започне, Аря изпищя.
	Той се завъртя към нея и възкликна безгласно, щом видя обезобразените пръсти на дясната й длан. Кожата й се бе смъкнала като ръкавица към ноктите и сред алените мускули се подаваха бели кости. Аря увисна на веригите и сякаш за миг загуби съзнание, после се съвзе и дръпна ръката си още веднъж. Ерагон извика заедно с нея, когато дланта й се изхлузи от металната гривна, разкъсвайки кожа и плът. Ръката увисна край тялото й, което скри дланта от погледа му, макар че той виждаше как кръвта капе на пода.
	Сълзи замъглиха очите му и той извика името й през парцала в устата си, но тя изглежда не го чу.
	Докато елфката се канеше да повтори процеса, вратата вдясно от олтара се отвори и в стаята влезе един от облечените в златисто послушници. Като го видя, Аря се поколеба, макар Ерагон да знаеше, че тя ще измъкне ръката си от гривната при най-малкия признак на опасност.
	Младежът изгледа подозрително елфката, а после предпазливо отиде до центъра на диска с мозайка, хвърляйки изпълнени със страх погледи към яйцето, което се полюшваше напред-назад. Той бе слаб, с големи очи и деликатни черти; на Ерагон му се струваше очевидно, че е бил избран за своята длъжност заради външността си.
	— Ето — прошепна послушникът. — Донесох ви това. — Измъкна изпод робата си пила, длето и дървен чук. — Ако ви помогна, ще трябва да ме вземете с вас. Не издържам повече тук. Мразя това място. Ужасно е! Обещайте, че ще ме вземете!
	Още преди да е довършил, Ерагон вече кимаше в знак на съгласие. Но когато младежът тръгна към него, той изръмжа и посочи с глава към Аря. На онзи му трябваха няколко секунди да го разбере.
	— Ах, да — промърмори послушникът и отиде при елфката.
	Ерагон заскърца със зъби през парцала, ядосан от мудността на младежа.
	Стърженето на пилата скоро заглуши почукването откъм клатушкащото се яйце.
	Ерагон се взираше напрегнато в техния кандидат-спасител, докато онзи пилеше веригата над лявата ръка на Аря… „Дръж пилата на една и съща брънка, глупако!“ — беснееше той. Послушникът, изглежда, никога досега не бе използвал пила и Ездачът се съмняваше, че е достатъчно силен или издръжлив да пререже дори малко метал.
	Докато онзи работеше, Аря висеше отпуснато, с паднала пред лицето й коса. Потреперваше на равномерни интервали, а кръвта, течаща от разранената й ръка, не спираше.
	За изумление на Ерагон, пилата не оставяше никакъв белег върху веригата. Каквато и магия да предпазваше метала, бе прекалено силна, за да я надвие нещо толкова просто като пила.
	Послушникът пъхтеше и изглеждаше сърдит от липсата на напредък. Спря и избърса челото си, после с мръщене се нахвърли отново върху веригата. Лактите му подскачаха нагоре-надолу, гърдите му се повдигаха и спускаха, а ръкавите на робата му се развяваха лудешки.
	„Не разбираш ли, че няма да се получи? — помисли си Ерагон. — По-добре опитай с длетото върху оковите на глезените й.“
	Но младежът продължаваше да се мъчи с пилата.
	Остър пукот отекна в стаята и Ерагон видя тънка цепнатина да се появява върху тъмното, грапаво яйце. Тя се удължи и от нея плъзнаха други, тънки като косъм пукнатини.
	А после и второто яйце се заклати и от него също се разнесе почукване, което се сля с първото, образувайки влудяващ ритъм.
	Послушникът пребледня, изпусна пилата и заотстъпва от Аря, клатейки глава.
	— Съжалявам… Съжалявам. Прекалено късно е. — Лицето му се сгърчи в жална гримаса и от очите му потекоха сълзи. — Съжалявам.
	Тревогата на Ерагон се усили, когато младежът измъкна от робата си кинжал.
	— Нищо друго не мога да направя — рече той, говорейки едва ли не на себе си. — Нищо друго… — После подсмръкна и тръгна към Ездача. — Така е най-добре.
	Докато послушникът се приближаваше, Ерагон задърпа оковите си, мъчейки се да измъкне едната си ръка от гривните. Те обаче бяха прекалено стегнати и той успя само да ожули още кожа от китките си.
	— Съжалявам — прошепна младежът, спирайки пред него, и замахна с кинжала.
	„Не!“ — изкрещя Ерагон в ума си.
	Парче блестящ аметист полетя от тунела, по който бяха дошли Ерагон и Аря, и удари послушника по тила. Онзи политна напред. Ездачът трепна, когато върхът на кинжала се плъзна по ребрата му. После младежът се свлече на пода и остана да лежи в безсъзнание.
	От дълбините на тунела се появи дребна, куцукаща фигурка. Ерагон напрегна очи и когато фигурата излезе на светло, видя, че не е някой друг, а Солембум.
	Заля го вълна от облекчение.
	Котколакът бе в човешката си форма и беше гол, с изключение на една дрипава препаска, която изглеждаше като откъсната от дрехите на нападателите им. Черната му коса стърчеше във всички посоки, а устните му бяха изкривени в свирепо зъбене. Имаше няколко порязвания по ръцете, лявото му ухо висеше отстрани на главата, а от скалпа му липсваше ивица кожа. В ръката си държеше окървавен нож.
	А на няколко крачки зад котколака вървеше билкарката Анджела.


	Неверници на свобода

	— Ама че идиот! — възкликна Анджела, приближавайки се бързо към кръглата мозайка на пода. Билкарката кървеше от множество порязвания и драскотини, а по дрехите й имаше още кръв, която Ерагон подозираше, че не е нейна. Ала иначе изглеждаше невредима. — Беше достатъчно да направи… това!
	Тя завъртя меча с прозрачното острие над главата си и стовари дръжката му върху един от аметистите по края на диска. Кристалът се пръсна със странен звук, който приличаше на пропукване на статично електричество, и светлината му угасна. Останалите кристали продължиха да светят.
	Без да се бави, Анджела пристъпи към следващия аметист и счупи и него, а после и следващия, и така нататък.
	Никога през живота си Ерагон не се бе радвал толкова да види някого.
	Погледът му непрекъснато се местеше от билкарката към разширяващата се пукнатина върху първото яйце. Намиращият се в него Ра’зак почти си бе пробил път навън и, изглежда, разбираше това, защото пищеше и чукаше с още по-голямо усърдие. Между парчетата на черупката Ерагон видя дебела бяла мембрана и клюнеста глава — ужасна и чудовищна, — която напираше слепешката да я пробие.
	„По-бързо, по-бързо“ — помисли си младият Ездач, когато парче черупка, голямо колкото дланта му, падна от яйцето и изтропа на пода като чиния от печена глина.
	Мембраната се разкъса и младият Ра’зак подаде глава от яйцето, надавайки триумфален писък, при което се видя покритият му с шипове пурпурен език. От костената му черупка капеше слуз и стаята се изпълни с миризма на плесен.
	Ерагон задърпа отново оковите си, макар да беше безполезно.
	Ра’зак изпищя още веднъж и се опита да се измъкне от останките на яйцето. Освободи едната си ноктеста ръка, но това наруши равновесието на яйцето и то се катурна на една страна, разливайки гъста жълтеникава течност по мозайката. Кошмарното новоизлюпено остана да лежи за миг зашеметено. После се размърда и се изправи на крака, олюлявайки се несигурно, като цъкаше само на себе си като някое възбудено насекомо.
	Ерагон се взря в него ужасен, но и някак очарован.
	Ра’зак имаше широк гръден кош, чиито ребра изпъкваха така, сякаш се намираха извън тялото, а не в него. Крайниците му бяха тънки и възлести като клечки, а кръстът му бе по-тънък от на който и да било човек. Всеки крак имаше по една допълнителна става, огъваща се назад — нещо, което Ерагон не бе забелязал досега, но то обясняваше странната походка на съществата. Черупката му изглеждаше мека и податлива, за разлика от тези на по-зрелите Ра’зак, които Ерагон бе срещал. Без съмнение с времето щеше да се втвърди.
	Ра’зак наклони глава — при което светлината заигра по големите му изпъкнали очи без зеници — и зацвърча, като че ли току-що бе открил нещо вълнуващо. След това направи колеблива крачка към Аря… и още една… а после още една, и човката му се разтвори, докато изпъваше врат към локвата кръв в нозете й.
	Ерагон извика със запушената си уста, надявайки се да отвлече вниманието на създанието, но то му хвърли само бегъл поглед.
	— Сега! — възкликна Анджела и счупи последния кристал.
	Още докато късчетата аметист се търкаляха по пода, Солембум скочи към Ра’зак. Фигурата на котколака се разми във въздуха — главата му се смали, краката му се скъсиха, порасна му козина — и той се приземи на четири лапи, отново в животинската си форма.
	Ра’зак изсъска и замахна към него, но Солембум избягна удара и по-бързо, отколкото можеше да се проследи с поглед, перна главата на създанието с една от големите си тежки лапи.
	Шията на Ра’зак се прекърши с пукот и той отхвръкна назад, като се строполи в безформена купчина на пода в другия край на стаята, където продължи да потръпва още няколко секунди.
	Солембум изсъска, прилепил единственото си здраво ухо към главата си; после се измъкна от препаската, която още бе омотана около слабините му, отиде до другото яйце, седна край него и зачака.
	— Какво си направила със себе си? — попита Анджела, приближавайки се забързано към Аря. Елфата повдигна уморено глава, но не се опита да отговори.
	С три бързи удара на безцветния си меч билкарката разсече оковите й, като че ли закаленият метал бе не по-твърд от сирене.
	Аря падна на колена и се преви, притиснала разранената ръка към корема си. С другата дръпна парцала, запушил устата й.
	Парещата болка в рамената на Ерагон отслабна, когато Анджела го освободи и той можеше най-сетне да свали ръцете си. Измъкна парцала от устата си и рече с дрезгав глас:
	— Мислехме, че си мъртва.
	— Ако искат да ме убият, ще трябва да се постараят повечко. Некадърници!
	Все още превита надве, Аря започна да напява заклинания за свързване и изцеряване. Думите й бяха тихи и напрегнати, но тя нито заекна, нито ги сбърка.
	Докато елфата възстановяваше ръката си, Ерагон излекува порязването на гърдите си и раните по китките. После направи знак на Солем бум и каза:
	— Дръпни се.
	Опашката на котколака трепна, но той направи каквото искаше Ездачът.
	Младежът вдигна дясната си ръка и произнесе:
	— Бризингър!
	Стълб от син огън изригна около второто яйце. Създанието вътре запищя: ужасен неземен звук, който приличаше по-скоро на раздиране на метал, отколкото на човешки или животински вик.
	Присвивайки очи срещу жегата, Ерагон гледаше със задоволство как яйцето гори.
	„Дано този да е последният“ — помисли си той. Когато писъците секнаха, младият Ездач угаси пламъка, който изчезна отдолу нагоре. Последвалата тишина бе неочаквано дълбока, защото Аря вече бе свършила с напевите си и цареше пълно безмълвие.
	Анджела се размърда първа. Отиде до Солембум и се наведе над него, мърморейки думи на древния език, за да излекува ухото и другите му рани.
	Ерагон коленичи до елфата и сложи ръка на рамото й. Тя вдигна очи към него, а после се поизправи, за да му покаже ръката си. Кожата по долната една трета на палеца й, както и по външния ръб и опакото на дланта, бе лъскава и яркочервена. Мускулите под нея обаче изглеждаха здрави.
	— Защо не я изцери напълно? — попита той. — Ако си твърде уморена, аз мога да…
	Тя поклати глава:
	— Увредих няколко нерва… и изглежда не мога да ги оправя. Имам нужда от помощта на Бльодгарм; той е по-опитен от мен в боравенето с плът.
	— Можеш ли да се биеш?
	— Стига да съм внимателна.
	Той стисна рамото й за миг.
	— Това, което направи…
	— Направих каквото бе логично.
	— Повечето хора не биха имали тази сила… Аз опитах, но дланта ми беше прекалено голяма. Виждаш ли? — Той поднесе ръката си към нейната.
	Аря кимна, а после се хвана за него и бавно се изправи. Ерагон стана заедно с нея, като я крепеше.
	— Трябва да намерим оръжията си — каза той, — както и пръстена ми, колана и огърлицата, която ми дадоха джуджетата.
	Анджела се намръщи.
	— Защо пък колана? Омагьосан ли е?
	Когато младият Ездач се поколеба, неуверен дали да й каже истината, Аря рече:
	— Ти не би могла да знаеш името на създателя му, Мъдра, но по време на своите пътувания сигурно си чувала за колана на дванайсетте звезди.
	Очите на билкарката се разшириха:
	— Този колан ли? Но аз мислех, че е бил загубен преди повече от четири века, унищожен по време на…
	— Намерихме го — каза безизразно елфата.
	Ерагон виждаше, че билкарката жадува да зададе още въпроси, но тя просто каза:
	— Разбирам… Само че не можем да губим време да претърсваме всяка стая в този лабиринт. След като жреците осъзнаят, че сте избягали, ще се втурнат по петите ни.
	Ерагон посочи към послушника на пода.
	— Може би той ще ни каже къде са отнесли вещите ни.
	Анджела приклекна и сложи два пръста на врата на младежа, за да провери пулса му. После го плесна по бузите и повдигна клепачите му.
	Послушникът продължи да лежи, отпуснат и неподвижен.
	Липсата на реакция сякаш ядоса билкарката.
	— Един момент — каза тя и затвори очи. Челото й се смръщи лекичко. Тя остана така известно време; после внезапно скочи. — Каква егоистична дребна отрепка! Нищо чудно, че родителите му са го пратили при жреците. Изненадвам се, че са го търпели и толкова.
	— Той знае ли нещо полезно? — попита Ерагон.
	— Само пътя до повърхността. — Анджела посочи към вратата вляво от олтара, същата, през която бяха влезли и излезли жреците. — Не е за вярване, че се е опитал да ви спаси; подозирам, че за първи път в живота си е направил нещо по своя собствена инициатива.
	— Трябва да го вземем с нас. — На Ерагон му бе неприятно да го каже, но дългът го принуждаваше. — Обещах да го направим, ако ни помогне.
	— Той се опита да те убие!
	— Дадох му дума.
	Билкарката въздъхна и завъртя красноречиво очи. После се обърна към Аря:
	— Предполагам, че не би могла да го разубедиш?
	Елфата поклати глава, а после вдигна младежа и го метна на рамо без видимо усилие.
	— Аз ще го нося — обяви тя.
	— В такъв случай — рече Анджела на Ерагон — по-добре вземи това, защото изглежда, по-голямата част от боя ще се падне на нас. — Тя му подаде късия си меч, а после измъкна от гънките на роклята си кинжал, чиято дръжка бе инкрустирана със скъпоценни камъни.
	— От какво е направен? — попита младият Ездач, като се взря в прозрачното острие на меча, забелязвайки как то улавя и отразява светлината. Материалът му приличаше на диамант, но не можеше да си представи, че някой би направил меч от скъпоценен камък; щеше да е нужна толкова енергия, за да му пречи да се счупи при всеки удар, че всеки обикновен магьосник скоро би се изтощил.
	— Не е от камък, нито пък от метал — отвърна билкарката. — Едно предупреждение. Трябва много да внимаваш, докато го използваш. Никога не докосвай ръба и не приближавай до него нещо, което ти е скъпо, иначе ще съжаляваш. Също така никога не го подпирай на нещо, което може да ти е нужно — като крака ти, например.
	Ерагон внимателно отдалечи меча от тялото си.
	— Защо?
	— Защото — каза Анджела с явна наслада — това е най-острото оръжие, съществувало някога. Никой друг меч, нож или брадва не може да се мери с него по острота, дори и Бризингър. Това е съвършеният режещ инструмент. Това… — Тя направи пауза, за да усили ефекта. — … е идеалът за наклонена равнина. Никъде няма да намериш нищо подобно на него. Може да среже всичко, което не е защитено с магия, и много неща, които са. Опитай, ако не ми вярваш.
	Младият Ездач се огледа за нещо, на което да изпробва меча. Накрая отиде до олтара и замахна към единия ъгъл на каменната плоча.
	— Не толкова бързо! — извика билкарката.
	Прозрачното острие мина през десет сантиметра камък, сякаш гранитът бе не по-твърд от крем, а после продължи надолу към краката му. Ерагон извика и отскочи назад, едва успявайки да спре ръката си, преди да се пореже.
	Ъгълът на олтара се катурна на стъпалото долу и се затъркаля, трополейки към средата на стаята.
	Ерагон осъзна, че в крайна сметка острието на меча може наистина да е диамантено. То нямаше да се нуждае от толкова голяма защита, колкото бе предположил, защото рядко щеше да срещне някаква значима съпротива.
	— Ето — каза Анджела. — По-добре вземи и това. — Тя разкопча ножницата на меча и му я подаде. — Тя е едно от малкото неща, които не можеш да срежеш с него.
	На младия Ездач му трябваха няколко мига, за да възвърне гласа си, след като едва не бе отсякъл пръстите на краката си.
	— Този меч има ли си име?
	Билкарката се засмя.
	— Разбира се. На древния език се нарича Албитр, което означава точно каквото си мислиш. Но аз предпочитам да го наричам Смъртозвън.
	— Смъртозвън!
	— Да. Заради звука, който издава острието, като почукаш по него. — Тя демонстрира това, като го чукна с върха на нокътя си и се усмихна, щом тънкият звън прониза стаята като слънчев лъч. — А сега ще вървим ли?
	След като се увери, че не са забравили нищо, Ерагон кимна, отиде до лявата врата и я отвори колкото можеше по-тихо.
	Зад нея имаше дълъг, широк коридор, осветен с факли. В две редици покрай стените стояха на пост двайсет от чернодрехите воини, които им бяха устроили засадата.
	Те видяха Ерагон и посегнаха към оръжията си.
	Младежът изруга наум и се втурна напред с намерението да нападне воините, преди да са успели да изтеглят мечовете и да се организират в ефективна група. Но бе изминал само няколко крачки, когато около всеки от тях се появи странно тъмно трептене: като движението на развявано от вятъра знаме, зърнато с крайчеца на окото.
	Без да издадат нито звук, двайсетте мъже се вкочаниха и рухнаха на пода, мъртви до един.
	Разтревожен, младият Ездач забави крачки, преди да налети на труповете. Всеки от мъжете бе прободен в едното око.
	Той се обърна да попита Аря и Анджела дали разбират какво е станало, но думите замряха в гърлото му, щом видя билкарката. Беше се облегнала на едната стена, опряла ръце на колената си, и дишаше тежко. Кожата й бе мъртвешки бледа, а ръцете й трепереха. От кинжала й капеше кръв.
	Страх и благоговение изпълниха Ерагон. Каквото и да бе сторила Анджела, то бе отвъд неговите разбирания.
	— Мъдра — попита Аря, която също изглеждаше неуверена, — как успя да го направиш?
	Билкарката се изкиска между две вдишвания и отвърна:
	— Използвах един номер… който научих… от моя учител… Тенга… преди цяла вечност. Дано хиляди паяци хапят ушите му и всичките му изпъкнали части.
	— Да, но как го направи? — настоя младият Ездач. — Такъв номер може да ни е от полза в Уру’баен.
	Анджела отново се изкиска.
	— Какво е времето, ако не движение? А какво е движението, ако не топлина? А нима топлината и енергията не са две названия на едно и също нещо? — Тя се отблъсна от стената, отиде до Ерагон и го потупа по бузата. — Когато осъзнаеш изводите от това, ще разбереш как и какво направих… Няма да мога да използвам повече това заклинание днес, не и без да си навредя, така че не очаквайте да избия всички следващия път, когато налетим на група мъже.
	С известна трудност Ерагон преглътна любопитството си и кимна.
	После свали туниката и подплатения елек на един от падналите мъже и ги облече, след което поведе останалите по коридора към арката в далечния му край.
	Не срещнаха никого повече, докато вървяха през лабиринта от стаи и коридори, нито пък откриха някаква следа от откраднатите си вещи. Макар че Ерагон се радваше да останат незабелязани, отсъствието дори на слуги го притесняваше. Надяваше се, че той и спътниците му не са задействали някаква аларма, която да предупреди жреците за бягството им.
	За разлика от изоставените помещения, които бяха видели преди нападението, тези, през които минаваха сега, бяха пълни с гоблени, мебели и странни устройства от месинг и кристал, чието предназначение младият Ездач не можеше да проумее. Неведнъж някое бюро или рафт го изкушаваше да спре и да прегледа съдържанието му, но той винаги устояваше на импулса си. Нямаха време да четат прашни стари документи, колкото и интригуващи да бяха.
	Когато пред тях се отваряше повече от един път, винаги Анджела избираше накъде да вървят, но Ерагон оставаше начело, стиснал омотаната с тел дръжка на Смъртозвън с такава сила, че ръката му вече започваше да се схваща.
	Скоро стигнаха до коридор, който завършваше с каменно стълбище, стесняващо се нагоре. От двете страни на стълбището стояха двама послушници и всеки от тях държеше рамка със звънци като онези, които младият Ездач бе видял по-рано.
	Той се втурна към двамата младежи и успя да намушка единия в шията, преди да е извикал или задрънчал със звънците. Другият обаче имаше време да направи и двете, преди Солембум да скочи върху него и да го събори на пода, дерейки лицето му, и целият коридор се изпълни с врява.
	— Побързайте! — извика Ерагон, докато тичаше нагоре по стъпалата.
	В горния край на стълбището имаше преградна стена, широка около три метра, и по нея бяха издялани фигури, които му се сториха смътно познати. Той я заобиколи и бе заслепен от лъч розовееща светлина, толкова ярък, че го накара да залитне объркано. Младежът вдигна ножницата на Смъртозвън, за да засенчи очите си.
	На няма и пет стъпки пред него върховният жрец седеше на своята носилка и от един срез на рамото му капеше кръв. Отстрани на носилката бе коленичила жрица с отрязани длани и събираше капещата кръв в златен потир, който държеше притиснат между предмишниците си. И тя, и върховният жрец се взряха с изумление в Ерагон.
	А после младият Ездач погледна зад тях и видя като в поредица от проблясващи мълнии масивни оребрени колони, извисяващи се към сводест таван, който се губеше в сенките, и високи стени, прорязани от прозорци със стъклописи — тези отляво пламтяха от светлината на изгряващото слънце, а тези отдясно бяха тъмни и безжизнени. Бледи статуи се издигаха между прозорците. Редици от гранитни пейки, на шарени в различни цветове, се простираха през главния кораб на храма, чак до далечния вход. А първите четири реда бяха пълни с множество жреци в кожени дрехи, вдигнали лица нагоре и отворили уста в песен, като новоизлюпени пиленца, молещи за храна.
	Ерагон със закъснение осъзна, че стои в голямата катедрала на Драс Леона, от другата страна на олтара, пред който някога, много отдавна, бе коленичил в знак на почит.
	Сакатата жена изпусна потира, изправи се и разпери широко ръце, прикривайки върховния жрец с тялото си. Зад нея младият Ездач зърна синята ножница на Бризингър, лежаща близо до предния край на носилката, а му се стори, че забеляза до нея и Арен.
	Преди да успее да се хвърли към меча си, от двете страни на олтара към него се втурнаха стражи, насочили напред гравираните си пики с червени пискюли. Ерагон отстъпи встрани, избягвайки удара на първия, и разсече надве дръжката на пиката му, така че предната й част отхвръкна във въздуха. После разсече и самия мъж; Смъртозвън премина през плътта и костите с потресаваща лекота.
	Също толкова бързо се справи и с втория страж и се обърна да посрещне други двама, които се приближаваха откъм гърба му. Билкарката се присъедини към него, размахвайки кинжала си, а някъде от лявата му страна заръмжа Солембум. Аря не се включи в битката, защото все още носеше младежа.
	Кръвта от потира се бе разплискала по пода около олтара. Стражите се подхлъзнаха в локвата и задният падна, събаряйки и другаря си. Ерагон се плъзна към тях, без да отлепя крака от пода, за да не загуби равновесие, и преди да успеят да реагират, ги уби и двамата, като гледаше да не загуби контрол над омагьосания меч на Анджела, докато разсичаше без никакво усилие мъжете.
	През цялото време чуваше как върховният жрец пищи сякаш от огромно разстояние: „Убийте неверниците! Убийте ги! Не оставяйте тези богохулници да се измъкнат! Те трябва да бъдат наказани за престъпленията си срещу Старите!“.
	Събралите се жреци почнаха да вият и да тропат с крака и Ерагон усети как умовете им дращят по неговия като глутница вълци, разкъсващи изнемощяла сърна. Оттегли се дълбоко в себе си, отблъсквайки атаките с техники, които бе упражнявал под наставленията на Глаедр. Само че му беше трудно да се брани срещу толкова много врагове и се боеше, че няма да може да поддържа дълго защитните си прегради. Единственото му предимство бе, че паникьосаните, неорганизирани жреци го нападаха поединично, а не като група; иначе общата им мощ щеше да го надвие.
	А после усети натиска на съзнанието на Аря — познато, успокояващо присъствие сред тълпата от врагове, дращещи по вътрешната му същност. Облекчен, той се откри за нея и умовете им се сляха точно както би сторил със Сапфира. За момент личностите им станаха едно цяло и младият Ездач не можеше да определи откъде произлизаха много от общите им мисли и чувства.
	Заедно се нахвърлиха с умовете си към един от жреците. Мъжът опита да се изплъзне от хватката им като риба, мятаща се в ръцете им, но те го стиснаха по-здраво и не му позволиха да се измъкне. Той рецитираше някаква патетична, странно формулирана фраза, в опит да им попречи да проникнат в ума му; Ерагон предположи, че е пасаж от Книгата на Тоск.
	На жреца обаче му липсваше дисциплина и концентрацията му скоро отслабна, докато си мислеше: „Неверниците са твърде близо до Господаря. Трябва да ги убием, преди да… Чакай! Не! Не!…“.
	Ерагон и Аря се възползваха от слабостта на мъжа и бързо подчиниха мислите му на волята си. След като се увериха, че той не може да ги контраатакува с мисъл или с тяло, Аря изрече заклинание, което — от изследването на спомените на жреца — знаеше, че ще премине през магическите му защити.
	На третата редица от пейки един мъж изкрещя и лумна в пламъци. Зелен огън блъвна от ушите, устата и очите му и подпали дрехите на няколко от близкостоящите. Те се замятаха и разтичаха наоколо, обезумели, което още повече разстрои атаката срещу Ерагон. Извиващите се пламъци пукаха като чупещи се клони по време буря.
	Билкарката се втурна по пътеката от олтара и се хвърли сред жреците, мушкайки наляво и надясно. Солембум я следваше по петите, като довършваше падналите.
	След това за Ерагон и Аря вече бе лесно да проникнат в умовете на враговете си и да ги завладеят. Продължавайки да действат заедно, те убиха още четирима жреци, при което останалите се пръснаха. Някои побягнаха през преддверието, което младият Ездач помнеше, че води към манастира до катедралата, докато други се свиха зад пейките, покрили глава с ръцете си.
	Шестима от жреците обаче не побягнаха и не се скриха, а се хвърлиха срещу Ерагон, размахвайки закривени ножове с все още останалите им ръце. Той нанесе посичащ удар със Смъртозвън на жената, която бе начело, но за негова изненада тя бе защитена от заклинание, което спря острието на педя от врата й. Мечът се извъртя и ръката му изтръпна. Той замахна към жената с левия си юмрук. По някаква причина заклинанието не спря юмрука му — Ерагон усети как ребрата й хлътнаха и тя отхвръкна към жреците отзад.
	Те я избутаха настрана и подновиха атаката си. Младият Ездач пристъпи напред и блокира един непохватен удар на най-предния жрец; после с вик заби юмрук в корема му и го запрати в една пейка. Той се блъсна в нея и се чу силно пращене.
	Ерагон уби следващия по подобен начин. В гърлото на жреца отдясно се заби жълто-зелена стреличка и младежът зърна кафеникаво размазано петно, когато Солембум се метна покрай него и събори още един от групата.
	Така пред него остана само една последователка на Тоск. Със свободната си ръка Аря я сграбчи за кожените дрехи и запрати пищящата жена на трийсетина стъпки над пейките.
	Четирима послушници бяха вдигнали носилката на върховния жрец и я носеха в бърз тръс покрай източната стена на катедралата, насочвайки се към централния вход на сградата.
	Като ги видя, че се измъкват, Ерагон изрева и скочи на олтара, събаряйки на пода някаква чиния и бокал. Оттам се метна над телата на падналите жреци. Приземи се леко на пътеката и се втурна към отсрещния край на катедралата, изпреварвайки послушниците.
	Щом видяха, че той стигна до вратите, четиримата младежи спряха.
	— Назад! — извика върховният жрец. — Назад!
	Слугите му се подчиниха, само за да се озоват лице в лице с Аря, която носеше един от техните, преметнат на дясното й рамо.
	Послушниците изпищяха и завиха настрана, за да се стрелнат между два реда пейки. Ала преди да са направили няколко крачки, Солембум се показа иззад края на пейките и тръгна безшумно към тях. Ушите на котколака бяха прилепени към главата му и той издаваше тихо ръмжене, от което косъмчетата на тила на Ерагон настръхнаха. Зад него Анджела се приближаваше откъм олтара, държейки в едната си ръка кинжала, а в другата — жълто-зелена стреличка.
	Ерагон се зачуди колко ли оръжия носеше тя в себе си.
	За тяхна чест, послушниците не загубиха кураж и не изоставиха господаря си. Вместо това четиримата извикаха и се втурнаха още по-бързо към Солембум, вероятно защото котколакът бе най-дребният и най-близкият противник и те смятаха, че най-лесно ще го надвият.
	Само че грешаха.
	С едно гъвкаво движение Солембум се сви и скочи от пода върху една пейка. После, без да спира, се метна към единия от двамата послушници отпред.
	Когато котколакът полетя във въздуха, върховният жрец извика нещо на древния език. Ерагон не позна думата, но тя без съмнение звучеше като родния език на елфите. Каквото и да бе заклинанието, то, изглежда, не засегна Солембум, макар че младият Ездач видя как Анджела залита като ударена.
	Котколакът се блъсна в послушника, към когото бе скочил, и младежът падна на пода, пищейки, докато Солембум го дереше. Останалите носачи се спънаха в тялото на другаря си и се строполиха един върху друг, изтърсвайки върховния жрец от носилката върху една от пейките, където той остана да се гърчи като личинка.
	Ерагон ги настигна секунда по-късно и с три бързи удара уби всички послушници, с изключение на онзи, в чието гърло Солембум бе впил зъбите си.
	След като се увери, че мъжете са мъртви, младият Ездач се обърна да види сметката на върховния жрец веднъж завинаги. Когато тръгна към сакатата фигура, чужд ум проникна в неговия, опипвайки и ровейки из най-интимните кътчета на съзнанието му, като се мъчеше да установи контрол над мислите му. Мощната атака накара Ерагон да спре и да се съсредоточи върху защитата от натрапника.
	С крайчеца на окото си видя, че Аря и Солембум също бяха застинали неподвижно. Единственото изключение бе билкарката. Тя спря за момент, когато атаката започна, но после отново тръгна с бавни, провлачени крачки към младия Ездач.
	Върховният жрец се взираше в младежа и хлътналите му, обрамчени с тъмни кръгове, очи пламтяха от омраза и ярост. Ерагон бе сигурен, че ако създанието имаше крайници, щеше да се опита да изтръгне сърцето му с голи ръце. Дори и сега злобата в погледа му бе толкова силна, че той почти очакваше жрецът да се свлече от пейката и да започне да го хапе по глезените.
	Натискът върху ума му се усили, когато Анджела се приближи. Върховният жрец — защото именно той трябваше да е отговорен за атаката — бе далеч по-опитен от своите подчинени. Да водиш умствена битка с четирима души наведнъж и да представляваш реална заплаха за всеки от тях бе забележително постижение, особено когато противниците ти са елфа, Драконов ездач, вещица и котколак. Върховният жрец притежаваше един от най-необикновените умове, с които Ерагон се бе сблъсквал някога; и той подозираше, че без помощта на другарите си щеше да се огъне под яростната му атака. Жрецът правеше неща, каквито Ерагон не бе изпитвал досега, като например да оплете заблудените му мисли с тези на Аря и Солембум и да ги върже на толкова сложен възел, че за миг Ерагон загуби представа кой е.
	Най-сетне Анджела свърна в прохода между пейките. Заобиколи Солембум, който се бе свил с настръхнала козина край убития от него послушник, а после внимателно прекрачи труповете на тримата, убити от Ерагон.
	Докато тя се приближаваше, върховният жрец се замята като уловена на въдица риба, в опит да се избута по-нататък на пейката. Едно временно с това натискът върху съзнанието на младия Ездач отслабна, макар и не толкова, че той да си позволи риска да се раздвижи.
	Щом стигна до върховния жрец, билкарката спря. Жрецът изненада Ерагон, като се отказа от борбата и остана да лежи запъхтян върху пейката. В продължение на минута създанието с хлътнали очи и ниската вещица със сурово изражение на лицето се взираха един в друг, докато между тях се водеше невидима битка на волите.
	После върховният жрец трепна, а върху лицето на Анджела се появи усмивка. Тя пусна кинжала и измъкна изпод роклята си малка кама, чието острие бе с цвета на яркочервен залез. Приведе се над жреца и прошепна съвсем тихичко:
	— Би трябвало да знаеш името ми, драги. Ако го знаеше, нямаше да посмееш да ни се опълчиш. Нека ти го кажа…
	Гласът й се снижи още повече и Ерагон не можа да чуе какво казва, но върховният жрец пребледня, нацупената му уста зейна, образувайки черен овал, и от гърлото му се изтръгна нечовешки писък, от който заехтя цялата катедрала.
	— О, я по-тихо! — възкликна билкарката и заби камата с цвят на залез в гърдите на върховния жрец.
	Острието проблесна, нажежено до бяло, и изчезна със звук като от далечна гръмотевица. Мястото около раната засия като горящо дърво; после кожа и плът започнаха да се разпадат на фина тъмна пепел, която хлътна в гърдите на жреца. Воят на създанието секна сред задавено гъргорене също толкова рязко, колкото бе започнал.
	Магията бързо погълна и останалата част от върховния жрец, превръщайки го в купчина черен прах с очертанията на главата и туловището му.
	— Така ти се пада — рече Анджела, кимвайки рязко.


	Биенето на камбаната

	Ерагон се отърси, сякаш се пробуждаше от кошмар.
	Сега, когато вече не бе принуден да се бори с върховния жрец, постепенно осъзна, че камбаната на манастира бие — силен, настойчив звук, който му напомняше за времето, когато Ра’зак го бяха подгонили в катедралата при първото му посещение в Драс-Леона с Бром.
	„Муртаг и Торн скоро ще бъдат тук — помисли си той. — Дотогава трябва да сме се махнали“.
	Прибра Смъртозвън в ножницата и го подаде на Анджела.
	— Дръж — каза й. — Мисля, че ще си искаш това.
	После издърпа настрана труповете на послушниците, докато Бризингър не се показа. Когато ръката му се сви около дръжката, го заля чувство на облекчение. Макар че бе добро и опасно, мечът на билкарката не бе неговото оръжие. Без Бризингър се чувстваше гол, уязвим, както когато двамата със Сапфира бяха разделени.
	Трябваха му още няколко секунди, за да намери пръстена си, който се бе изтърколил под една пейка, и огърлицата, която бе омотана около една от дръжките на носилката. Сред купчината от тела откри също и меча на Аря, който тя си прибра с удоволствие, но от колана му — колана на Белот Мъдрия — нямаше и следа.
	Младият Ездач надзърна под близките пейки и дори изтича обратно до олтара и огледа около него.
	— Няма го тук — каза накрая отчаяно. Обърна се към преградната стена, която закриваше входа към подземния лабиринт. — Сигурно са го оставили в тунелите. — Хвърли поглед по посока на манастира. — Или може би… — Той се поколеба, разкъсван между двете възможности.
	Промърмори под нос едно заклинание, което да му разкрие местоположението на колана и да го отведе при него, но единственият резултат бе образ на гладка сива празнота. Както се бе опасявал, около колана имаше защити, които го предпазваха от магическо наблюдение или намеса, също като тези около Бризингър.
	Ерагон се намръщи и направи половин крачка към преградната стена.
	Камбаната заехтя още по-силно.
	— Ерагон! — извика Аря от другия край на катедралата, прехвърляйки безчувствения послушник на другото си рамо. — Трябва да вървим.
	— Но…
	— Оромис щеше да разбере. Грешката не е твоя.
	— Но…
	— Остави го! Коланът е бил губен и преди. Пак ще го намерим. Но сега трябва да бързаме. Хайде!
	Младият Ездач изруга, обърна се и хукна към елфата, Анджела и Солембум, които го чакаха в предната част на катедралата.
	„Точно пък него ли трябваше да загубя!“
	Струваше му се почти светотатство да изостави колана, след като толкова много живи същества бяха умрели, за да го напълнят с енергия. Освен това изпитваше ужасното предчувствие, че може да се нуждае от тази енергия, преди денят да е свършил.
	Докато двамата с билкарката избутваха тежката входна врата, Ерагон потърси с ума си Сапфира. Знаеше, че тя би трябвало да кръжи високо над града, чакайки го да се свърже с нея. Времето за дискретност бе минало отдавна и на него вече не му пукаше дали Муртаг или някой друг магьосник ще усети присъствието му.
	Скоро почувства познатото докосване на съзнанието на драконката. Когато мислите им се сляха отново, стягането в гърдите на Ерагон изчезна.
	— _Защо се забави толкова?_ — възкликна Сапфира. Той долови притеснението й и разбра, че е обмисляла да се спусне над Драс-Леона и да почне да руши наред, търсейки го.
	Изля спомените си в нея, споделяйки всичко, което му се бе случило след тяхната раздяла. Това отне няколко секунди, през които той, Аря, Анджела и котколакът излязоха от катедралата и се спуснаха тичешком по стълбището отпред.
	Без да спре, за да даде време на Сапфира да смели обърканите му спомени, Ерагон каза:
	— _Имаме нужда от отвличане на вниманието — веднага!_
	Драконката разбра и младият Ездач я усети как се наклони, за да пикира.
	— _Също така кажи на Насуада да започва атаката си. След няколко минути ще бъдем при южната порта. Ако Варден не са там, когато я отворим, не знам как ще се спасим._


	Черната пещера с шиповете

	Хладният влажен сутрешен езерен въздух свистеше покрай главата на Сапфира, докато тя пикираше към приличния на мише гнездо град, полуогрян от изгряващото слънце. Ниските лъчи караха вонящите дървени черупчести сгради да изпъкват релефно, а западните им страни тънеха в черни сенки.
	Вълкът елф в облика на Ерагон, който я яздеше, извика нещо, но гладният вятър разкъса думите му и тя не разбра смисъла им. Той започна да й задава въпроси със своя пълен с песни ум, но драконката не го изчака да довърши. Вместо това му каза за бедата, в която се намираше Ерагон, и го помоли да съобщи на Насуада, че сега е моментът да действа.
	Сапфира не можеше да разбере как сянката на Ерагон, носена от Бльодгарм, ще заблуди някого. Той не миришеше като нейния партньор по сърце и ум, нито пък мислите му бяха като на Ерагон. Въпреки това двукраките изглеждаха впечатлени от видяното, а именно тях се опитваха да заблудят.
	От лявата страна на града мише гнездо блестящата фигура на Торн се бе проснала върху бойниците над южната порта. Той вдигна алената си глава и я видя да се носи към чупещата кости земя, както тя очакваше. Чувствата й към Торн бяха прекалено сложни, за да бъдат обобщени в няколко кратки впечатления. Всеки път, като се сетеше за него, се чувстваше объркана и неуверена — нещо, с което не бе свикнала.
	Въпреки това нямаше да позволи на надутото пале да я надвие в битка.
	Докато тъмните комини и островърхите покриви се уголемяваха, тя разпери малко повече крилата си и усети увеличеното напрежение в гърдите, рамената и крилните си мускули, когато започна да забавя спускането си. Щом се озова на стотина стъпки над гъсто скупчените къщи, изви нагоре и остави крилата си да се разгънат в цялата им дължина. Усилието, необходимо, за да спре падането си, бе огромно; за миг имаше чувството, че вятърът ще откъсне крилата й от ставите.
	Извъртя опашката си, за да запази равновесие, а после закръжи над града, докато не видя черната пещера с шиповете, където се кланяха жадните за кръв жреци. Присви отново крила и се спусна през малкото оставащо разстояние до земята, за да кацне с гръмотевичен тътен върху покрива на катедралата.
	Впи нокти в покривните плочи, за да не се хлъзне на улицата долу. После отметна глава и изрева с пълно гърло, отправяйки предизвикателство към света и всичко в него.
	В сградата до черната пещера с шиповете ехтеше камбана. Сапфира сметна звука за дразнещ, затова изви шия и блъвна струя синкаво-жълт огън. Кулата не се запали, защото бе от камък, но се запалиха въжетата и гредите, крепящи камбаната, и няколко секунди по-късно тя рухна с трясък във вътрешността на камбанарията.
	Това й достави удоволствие, както и кръглоухият двукрак, който изхвръкна с писъци оттам. В края на краищата тя беше дракон. Беше съвсем правилно да се страхуват от нея.
	Един от двукраките спря в края на площада пред черната пещера с шиповете и тя го чу да крещи заклинания към нея с писклив като на уплашено мишле глас. Каквато и да бе магията, защитите на Ерагон я предпазиха — или поне тя така предположи, защото не забеляза някаква промяна в начина, по който се чувстваше, или в света около себе си.
	Вълкът елф в облика на Ерагон уби магьосника вместо нея. Тя усети как Бльодгарм завладя ума на мъжа и подчини мислите му, а после промълви една-единствена дума на древния елфически магичен език и кръглоухият двукрак рухна на земята със стичаща се от устата му кръв.
	После вълкът елф я потупа по рамото и рече:
	— Приготви се, Ярколюспеста. Те идват.
	Тя видя Торн да се издига над върховете на покривите, а полубратът на Ерагон — Муртаг, бе дребна тъмна фигурка на гърба му. В светлината на сутрешното слънце Торн искреше и сияеше почти толкова ярко като нея. Нейните люспи обаче бяха по-чисти, защото тя бе положила специални грижи за тях по-рано. Не можеше да си представи да влезе в битка, без да изглежда по най-добрия начин. Враговете й трябваше не само да се страхуват от нея, но и да й се възхищават.
	Знаеше, че това е суета от нейна страна, но не й пукаше. Никоя друга раса не можеше да се сравни с величието на драконите. А и тя бе последната женска от своя вид и искаше тези, които я видят, да се дивят на външността й и хубавичко да я запомнят, така че ако драконите изчезнат завинаги, двукраките да продължат да говорят за тях с подобаващото уважение, възхита и почуда.
	Докато Торн се издигаше на хиляда или повече стъпки над града мише гнездо, Сапфира хвърли бърз поглед наоколо, за да се увери, че нейният партньор по сърце и ум Ерагон не се намира близо до черната пещера с шиповете. Не искаше да го нарани по погрешка в предстоящата битка. Той беше свиреп ловец, но бе мъничък и лесно можеха да го смачкат.
	Все още се мъчеше да осмисли тъмните болезнено отекващи спомени, които Ерагон бе споделил с нея, но бе разбрала достатъчно, за да знае, че събитията за пореден път са доказали онова, в което тя отдавна вярваше: че когато двамата с нейния партньор по сърце и ум са разделени, той неизбежно се забърква в някаква неприятност. Знаеше, че Ерагон не би се съгласил, но последното му премеждие с нищо не я бе убедило в противното и тя изпитваше перверзно задоволство от правотата си.
	Щом набра нужната височина, Торн се завъртя и пикира към нея, бълвайки огън от раззинатата си паст.
	Тя не се боеше от огъня — заклинанията на Ерагон я предпазваха от него, — но голямото тегло и сила на Торн щяха да му позволят бързо да изтощи всички магии, предназначени да я пазят от физическа опасност. За да се защити, Сапфира се наведе и притисна тялото си към катедралата, като в същото време изви шия, за да щракне със зъби към бледия корем на дракона.
	Обгърна я кипяща стена от пламъци, която тътнеше и ревеше като гигантски водопад. Огънят бе толкова ярък, че тя инстинктивно затвори вътрешните си клепачи, както би направила под вода, и светлината вече не бе толкова заслепяваща.
	Скоро пламъците се разнесоха и Торн профуча над главата й, а върхът на дебелата му мощна опашка одраска мембраната на дясното й крило. От драскотината потече кръв, но не силно, и макар че я болеше, Сапфира не мислеше, че това ще й създаде големи трудности в летенето.
	Торн пикира отново и отново към нея, опитвайки се да я подмами да излети. Тя обаче не помръдна от мястото си и след още няколко захода той се умори да я дразни и кацна на другия край на черната пещера с шиповете, разперил огромните си крила, за да пази равновесие.
	Цялата сграда се разтресе, когато червеният дракон се отпусна на четири крака, и много от широките шарени прозорци на стените долу се пръснаха и изпопадаха със звън на земята. Торн вече бе по-едър от нея, в резултат от намесата на яйцетрошача Галбаторикс, но тя не се уплаши. Беше много по-опитна от него и освен това бе тренирала с Глаедр, който бе по-едър от двамата, взети заедно. Освен това Торн не смееше да я убие… а според нея и не го искаше.
	Червеният дракон се озъби и пристъпи напред, дращейки с нокти по плочите на покрива. Тя също му се озъби и отстъпи няколко крачки, докато не усети, че опашката й се притисна в основата на шпиловете, които се издигаха като стена в предната част на черната пещера с шиповете.
	Върхът на опашката на Торн трепна и тя разбра, че ще скочи.
	Пое си дъх и го окъпа с мощна струя трептящи пламъци. Сега задачата й бе да попречи на Торн и Муртаг да разберат, че не Ерагон я е възседнал. За тази цел трябваше или да стои достатъчно далече, за да не може Муртаг да прочете мислите на вълка елф в облика на Ерагон, или да атакува толкова често и яростно, че той да няма тази възможност, което щеше да е трудно, защото Муртаг бе свикнал да се бие от гърба на Торн, дори когато драконът се виеше и криволичеше във въздуха. Все пак сега се намираха близо до земята и това щеше да й помогне, защото тя предпочиташе да атакува. Винаги да атакува.
	— Това ли е най-доброто, на което си способна? — извика Муртаг от кълбящия се пашкул от огън, усилвайки магически гласа си.
	Още докато последните пламъци гаснеха в устата й, Сапфира скочи към Торн. Блъсна го в гърдите и шиите им се сплетоха. Те защракаха с челюсти един към друг, опитвайки се да захапят гърлото на противника. Силата на сблъсъка изтласка Торн назад, извън покрива на черната пещера с шиповете, и той заудря с крила Сапфира, докато двамата падаха заедно към земята.
	Приземиха се с грохот, от който паветата се напукаха, а близките къщи се разтресоха. Нещо в лявото рамо на Торн изпука и гърбът му се изви неестествено, когато защитните заклинания на Муртаг се задействаха, за да попречат на дракона да го смаже.
	Сапфира го чу как ругае изпод Торн и реши, че е най-добре да се отдалечи, преди разяреният кръглоух двукрак да е започнал да прави магии.
	Скочи, като при това движение изрита Торн в корема, и кацна на върха на къщата зад червения дракон. Постройката бе прекалено слаба, за да я издържи, затова тя литна отново и в допълнение подпали цялата редица сгради.
	„Нека се оправят с това“ — помисли си доволно, когато пламъците плъзнаха алчно по дървените къщи.
	После се върна върху черната пещера с шиповете, заби нокти под плочите и почна да руши покрива по същия начин, както бе разрушила покрива на замъка в Дурза-Гил’еад. Само че сега беше по-голяма и по-силна. За нея каменните блокове бяха не по-тежки, отколкото дребните речни камъчета за Ерагон. Жадните за кръв жреци, които се кланяха на своя бог там вътре, бяха наранили нейния партньор по сърце и ум, бяха наранили елфката с драконова кръв Аря, младата по лице и стара по ум Анджела и котколака Солембум — онзи с множеството имена — и бяха убили Уирден. Сапфира бе решена да им отмъсти за това, унищожавайки черната пещера с шиповете.
	За секунди направи дупка в тавана на сградата. Избълва пламък във вътрешността, после сви лапи около краищата на медните тръби на органа и ги изтръгна от задната стена на катедралата. Те паднаха с дрънчене и трясък върху пейките долу.
	Торн изрева, скочи и се издигна във въздуха над черната пещера с шиповете. Увисна там, плющейки силно с крила, за да се задържи. На фона на пламъците, издигащи се от къщите зад него, изглеждаше като черен силует, с изключение на полупрозрачните му крила, които сияеха в оранжево-червено.
	Устреми се към нея, протягайки назъбените си нокти.
	Сапфира изчака до последния възможен момент, после отскочи настрана от черната пещера с шиповете и Торн се заби с главата напред в основата на централния шпил на катедралата. Високият надупчен каменен шип потрепери от удара, върхът му — богато украсен златен прът — се откърши и полетя към площада, от който го деляха повече от четиристотин стъпки.
	Ревейки от бяс, Торн се помъчи да се изправи. Задните му крака се хлъзнаха в дупката, която Сапфира бе пробила в покрива, и той задращи по плочите, в опит да се измъкне.
	Докато бе зает с това, тя отлетя до предния край на черната пещера с шиповете и се настани от другата страна на шпила, в който той се бе блъснал.
	Събра сили и удари шпила с дясната си предна лапа.
	Статуите и издяланите орнаменти се пръснаха от удара; облаци прах изпълниха ноздрите й и късчета камък и мазилка се посипаха на площада долу. Шпилът обаче издържа, затова Сапфира го удари пак.
	В рева на Торн се появи отчаяна нотка, когато разбра какво прави тя, и той удвои усилията си да се измъкне.
	При третия удар на Сапфира високият каменен шип се пропука в основата си и мъчително бавно се катурна назад към покрива. Червеният дракон успя само да нададе яростно ръмжене, а после кулата от камък падна върху него, като го събори във вътрешността на катедралата и го затрупа под купчина от отломки.
	Звукът от пръсването на шпила на парчета отекна като гръмотевица над целия град мише гнездо.
	Сапфира изръмжа в отговор, този път с чувство на свирепа победа. Торн щеше да се откопае съвсем скоро, но дотогава бе в нейна власт.
	Тя наклони крила и описа кръг около черната пещера с шиповете. Докато летеше край сградата, замахваше към набраздените с канелюри контрафорси, които поддържаха стените, разрушавайки ги един по един. Каменните късове се сгромолясваха на земята, вдигайки неприятен шум.
	Когато разруши всички подпори, стените започнаха да се олюляват и да се огъват навън. Усилията на Торн да се измъкне само влошаваха нещата и след няколко секунди стените поддадоха. Цялата сграда рухна с тътен като от лавина, вдигайки голям облак прах.
	Сапфира нададе победоносен рев, после кацна на задните си лапи до купчината отломки и продължи да облива каменните блокове със струи от най-жежкия огън, на който бе способна. Пламъците лесно можеха да бъдат отклонени с магия, но отклоняването на самата горещина изискваше повече сили и енергия. Тя се надяваше, че като принуждава Муртаг да хаби още от силите си, за да предпази себе си и Торн от това да бъдат изпечени живи, в допълнение към енергията, която използваше да ги пази от смазване, ще изтощи запасите му достатъчно, за да имат Ерагон и остроухите двукраки шанс да го победят.
	Докато Сапфира бълваше огън, вълкът елф на гърба й напяваше заклинания, макар тя да не знаеше за какво служат, нито пък я интересуваше особено. Вярваше на двукракия. Каквото и да правеше той, бе сигурна, че ще помогне.
	Отстъпи бързо назад, когато каменните блокове по средата на купчината отхвръкнаха нагоре и Торн излетя с рев от отломките. Крилата му бяха смачкани като на настъпена пеперуда и от няколко рани по лапите и гърба му течеше кръв.
	Драконът се втренчи в нея и изръмжа, а рубинените му очи бяха потъмнели от ярост. Сапфира за първи път наистина го бе ядосала и му личеше, че жадува да заръфа плътта й и да усети вкуса на нейната кръв.
	„Добре“ — помисли си тя. Може пък той да не беше съвсем такова пребито, уплашено пале, както бе предположила.
	Муртаг бръкна в една кесия на колана си и извади малък кръгъл предмет. Сапфира от опит знаеше, че е омагьосан и ще му помогне да излекува раните на Торн.
	Без да чака, тя излетя, опитвайки се да набере колкото може по-голяма височина, преди червеният дракон да е в състояние да я подгони. След няколко плясъка на крилата погледна надолу и го видя, че се носи подире й с бясна скорост, като голям червен ястреб с остри нокти.
	Изви се във въздуха и тъкмо се канеше да пикира към него, когато чу в дълбините на съзнанието си вика на Ерагон:
	— Сапфира!
	Разтревожена, тя продължи извъртането, докато не се озова с лице към южната порта на града, където бе усетила присъствието на Ерагон. Сви крилата си толкова плътно до тялото, колкото смееше, и пикира под остър ъгъл към портата.
	Торн се метна към нея, докато се разминаваха, и тя, без да поглежда, знаеше, че я е последвал по петите.
	И така двамата се понесоха към тънките стени на града мише гнездо и хладният сутрешен езерен въздух виеше като ранен вълк в ушите на Сапфира.


	Чук и шлем

	„Най-после!“ — помисли си Роран, когато роговете на Варден дадоха сигнал за настъпление.
	Хвърли поглед към Драс-Леона и зърна Сапфира да пикира към тъмния масив от сгради, а люспите й блестяха в светлината на изгряващото слънце. Долу Торн се размърда като някоя голяма котка, припичаща се на ограда, и я подгони.
	Роран усети прилив на енергия. Моментът за битка най-сетне бе настъпил и той нямаше търпение всичко да приключи. Позволи си една бърза загрижена мисъл за Ерагон, а после се оттласна от пъна, на който седеше, и изтича да се присъедини към другите, които се строяваха в голяма правоъгълна формация.
	Плъзна поглед по редиците, за да се увери, че воините са готови. Бяха чакали през по-голямата част от нощта и хората бяха уморени, но той знаеше, че страхът и вълнението скоро ще избистрят умовете им. Роран също бе уморен, но не обръщаше внимание; можеше да спи след края на битката. Дотогава главната му грижа бе да опази себе си и хората си живи.
	Искаше му се обаче да имаше време за чаша горещ чай, за да успокои стомаха си. Беше ял нещо развалено на вечеря и сега го мъчеха спазми и гадене. Все пак не се чувстваше толкова зле, че да не може да се бие. Или поне така се надяваше.
	След като остана доволен от състоянието на мъжете, Роран надяна шлема върху ватираната си шапчица. После извади чука и пъхна лявата си ръка под ремъците на щита.
	— Чакаме твоята команда — каза Хорст, приближавайки се към него.
	Роран кимна. Беше избрал ковача за свой заместник — решение, което Насуада бе приела без възражения. Като се изключи Ерагон, Роран не би предпочел никой друг до себе си. Знаеше, че това е егоистично от негова страна — Хорст имаше новородено дете, а и Варден се нуждаеха от уменията му в обработката на метали — но не се сещаше за друг толкова подходящ човек. Хорст не бе особено доволен от повишението, но не изглеждаше и разстроен. Беше се заел да организира батальона със спокойна увереност и компетентност, каквито Роран знаеше, че притежава.
	Роговете прозвучаха отново и той вдигна чука над главата си, и извика:
	— Напред!
	Тръгна начело на стотиците мъже, а от двете му страни вървяха останалите четири батальона на Варден.
	Докато воините крачеха през откритото поле, делящо ги от Драс Леона, откъм града долетяха тревожни викове. Малко по-късно заехтяха камбани и рогове и скоро целият град се изпълни с гневна гълчава, докато защитниците се раздвижваха. В допълнение към бъркотията се чуваха ужасни ревове и трясък откъм центъра на града, където се биеха двата дракона. От време на време Роран виждаше как единият или другият се появява над върховете на сградите с блестящи на слънцето люспи, но през повечето време двамата великани оставаха скрити за погледа.
	Лабиринтът от паянтови постройки около града се приближаваше бързо. Тесните, сумрачни улички имаха злокобен вид и будеха лоши предчувствия у Роран. За войниците на Империята — или дори за самите жители на Драс-Леона — би било лесно да им устроят засада сред виещите се проходи. Битката в такова тясно пространство щеше да е още по-жестока, хаотична и кървава от обикновено. Роран знаеше, че ако се стигне до това, малко от хората му ще се измъкнат невредими.
	Докато навлизаше в сенките под стрехите на първата редица къщи, стомахът му се сви на топка от притеснение, което усили гаденето му. Той облиза устни. Чувстваше се зле.
	„Дано Ерагон да отвори онази порта — помисли си. — Иначе… ще останем приклещени тук като агнета в кошара, чакащи за заколение.“


	И стените паднаха…

	Тътенът от рухваща сграда накара Ерагон да спре и да погледне назад.
	Между върховете на две далечни къщи той видя празно място там, където бе стърчал назъбеният шпил на катедралата. На негово място към облаците се издигаше прах, като стълб бял дим.
	Ерагон се усмихна на себе си, горд от Сапфира. Когато ставаше дума за сеене на хаос и разруха, драконите нямаха равни.
	„Давай! — помисли си. — Разбий я на парчета! Затрупай свещените им места под хиляди стъпки камък!“
	После продължи да тича по тъмната, лъкатушеща калдъръмена уличка с Аря, Анджела и Солембум. По улиците вече имаше много хора: търговци се готвеха да отварят магазините си, нощни стражи се прибираха да си легнат, пияни благородници си тръгваха от гуляите, скитници спяха в нишите и войници тичаха презглава към градските стени.
	Всички, дори и тези, които тичаха, бяха отправили погледи към катедралата, докато шумът от двата биещи се дракона отекваше над града. Изглеждаха ужасени до един — както покритите с рани просяци, така и закоравелите войници, и богато облечените благородници — и никой от тях не обърна внимание на Ерагон и другарите му.
	Младият Ездач предполагаше, че тук играе роля и фактът, че при бегъл оглед двамата с Аря можеха да минат за обикновени хора.
	По негово настояване елфката бе оставила изпадналия в безсъзнание послушник в една уличка на прилично разстояние от катедралата.
	— Обещах да го вземем с нас — бе обяснил той, — но не съм казал докъде. Оттук нататък може да се оправя сам.
	Аря се бе съгласила и изглеждаше облекчена да се отърве от тежестта на послушника.
	Докато четиримата бързаха по улицата, Ерагон изпита чувството, че всичко това му е странно познато. Последното му посещение в Драс-Леона бе свършило горе-долу по същия начин: тичаше между мръсните, гъсто скупчени сгради с надеждата да стигне до някоя от градските порти, преди Империята да го открие. Само че този път имаше да се страхува от много повече неща, отколкото просто от Ра’зак.
	Хвърли пак поглед към катедралата. Сапфира трябваше да забави Муртаг и Торн само още няколко минути и щеше да стане прекалено късно за тях да спрат Варден. Обаче по време на битка минутите можеха да изглеждат като часове и Ерагон ясно съзнаваше колко бързо може да се промени балансът на силите.
	„Дръж се! — помисли си той, макар че не прати думите към Сапфира, за да не я разсее или да издаде местоположението си. — Още малко!“
	Докато се приближаваха към градските стени, уличките ставаха все по-тесни и надвисналите сгради — предимно къщи — закриваха всичко, освен тънка ивица лазурно небе. В канавките покрай сградите гниеше боклук; Ерагон и Аря бяха покрили носа и устата си с ръкави. Смрадта сякаш не засягаше билкарката, макар че Солембум ръмжеше и махаше раздразнено с опашка.
	Някакво движение върху покрива на една близка сграда привлече вниманието на младия Ездач, но каквото и да го бе причинило, вече го нямаше, когато той вдигна глава. Ерагон продължи да гледа нагоре и след малко започна да забелязва разни странни признаци: бяло петно на покрит със сажди тухлен комин; странни заострени форми, очертани на фона на утринното небе; малък овал с размера на монета, който блестеше огнено в сенките.
	Той с изумление осъзна, че по покривите са наредени десетки котколаци, всички в животинската си форма. Те тичаха от сграда на сграда, гледайки мълчаливо отгоре как Ерагон и другарите му вървят през сумрачния лабиринт на града.
	Младият Ездач знаеше, че неуловимите превращенци няма да им се притекат на помощ, освен в най-краен случай — те искаха да запазят връзката си с Варден в тайна от Галбаторикс колкото се може по-дълго — но сметна присъствието им за окуражаващо.
	Улицата свърши на кръстопът с още пет разклонения. Ерагон се посъветва с Аря и билкарката и решиха да поемат по това отсреща и да продължат в същата посока.
	На сто стъпки по-нататък избраният път зави рязко и излезе на площада пред южната порта на Драс-Леона.
	Ерагон спря.
	Пред портата се бяха събрали стотици войници. Сновяха наглед хаотично, въоръжаваха се и обличаха броните си, а командирите им крещяха заповеди. Златната бродерия върху алените туники на мъжете блестеше, докато тичаха насам-натам.
	Присъствието им смая младия Ездач, но той бе още по-смаян да види, че бранителите на града са струпали огромна купчина чакъл от вътрешната страна на портата, за да попречат на Варден да я разбият.
	Той изруга. Купчината бе толкова голяма, че на група от петдесет души би им отнело няколко дни да я разчистят. Сапфира можеше да освободи портата за няколко минути, но Муртаг и Торн никога не биха й дали тази възможност.
	„Трябва ни друго отвличане на вниманието“ — помисли си Ерагон. Само че нямаше никаква представа какво да е то.
	— Сапфира! — извика мислено към нея. Беше сигурен, че го чу, но нямаше време да й обясни ситуацията, защото в същия миг един от войниците спря и посочи към него и другарите му.
	— Бунтовници!
	Ерагон измъкна Бризингър от ножницата и се втурна напред, преди другите войници да са чули предупреждението на мъжа. Нямаше избор. Отстъплението означаваше да изостави Варден на милостта на Империята. Освен това не можеше да остави Сапфира да се справя сама и със стената, и с войниците.
	Докато се хвърляше срещу тях, извика, както направи и Аря, която се присъедини към безумната му атака. Двамата се врязаха сред изненаданите войници. За няколко кратки секунди мъжете бяха толкова объркани, че някои сякаш не осъзнаха, че Ерагон е техен враг, докато не ги намушка.
	Рояци стрели заваляха на площада откъм стрелците по стената. Няколко отскочиха от защитните заклинания на Ерагон. Останалите убиха или раниха собствените войници на Империята.
	Колкото и да бе бърз, Ерагон не можеше да парира всички мечове, копия и ками, насочени към него. Усещаше как силата му се изцежда с тревожна скорост, докато магията му отблъскваше атаките. Ако не се измъкнеше от навалицата, войниците щяха да го изтощят дотолкова, че вече нямаше да е в състояние да се бие.
	Със свиреп боен вик той се завъртя в кръг, държейки Бризингър на височината на кръста си, и покоси всички войници, намиращи се в обсега му.
	Блестящото синьо острие срязваше плът и кост, като че ли бяха еднакво нематериални. От върха му се стичаха дълги струи кръв, които бавно се разпадаха на блестящи капчици, прилични на топчета полиран корал, докато пострадалите мъже се превиваха надве, стисна ли коремите си, в опит да попречат на раните да зейнат.
	Всеки детайл изглеждаше ярък и отчетлив, като изваян от стъкло. Ерагон можеше да различи отделните косъмчета от брадата на воина пред себе си. Можеше да преброи капките пот, избили на кожата под очите на мъжа, и да посочи всяко петно, протриване и цепка на дрехите му.
	Шумът от битката бе болезнено силен за чувствителните му уши, но Ерагон изпитваше дълбоко спокойствие. Не беше недосегаем за страховете, които го бяха измъчвали по-рано, само че те вече не се надигаха толкова лесно и заради това се биеше по-добре.
	Довърши завъртането и тъкмо тръгваше към воина, когато Сапфира прелетя над него. Крилата й бяха прибрани плътно към тялото и трептяха като листа във вихрушка. Докато профучаваше, силен вятър разроши косата на Ерагон и го притисна към земята.
	Миг по-късно Торн я последва, оголил зъби, а в зейналата му паст бушуваха пламъци. Двата дракона отлетяха на половин миля извън стените от жълта кал на Драс-Леона, после завиха и се понесоха обратно.
	Ерагон чу гръмки приветствени възгласи извън стените.
	„Варден сигурно са стигнали почти до портата.“
	Част от кожата на лявата му предмишница пареше, като че ли някой бе излял върху нея гореща мазнина. Той изсъска и тръсна ръка, но усещането не изчезна. Тогава видя голямо петно кръв, просмукващо се в туниката му. Хвърли пак поглед към Сапфира. Кръвта трябваше да е драконова, но не можеше да каже чия е.
	Докато драконите се приближаваха, младият Ездач се възползва от моментното замайване на войниците, за да убие още трима. После останалите се съвзеха и битката продължи с пълна сила.
	Един войник с бойна брадва изникна пред Ерагон и замахна към него. По средата на замаха му Аря го уби с удар изотзад, като почти го разсече надве.
	Младият Ездач й благодари за помощта с кратко кимване. По негласно споразумение двамата застанаха с гръб един към друг и се обърнаха заедно срещу войниците.
	Той долавяше, че елфката диша тежко като него. Макар да бяха по-силни и по-бързи от повечето хора, дори тяхната издръжливост си имаше граници, както и възможностите им. Бяха избили десетки, но оставаха още стотици и Ерагон знаеше, че скоро от други части на Драс-Леона ще пристигнат подкрепления.
	— Ами сега какво? — извика той, парирайки едно копие, насочено към бедрото му.
	— Магия! — отвърна Аря.
	Докато отбиваше атаките на войниците, Ерагон започна да напява всяко хрумнало му заклинание, което би могло да убие враговете им.
	Нов порив на вятъра разроши косата му и хладна сянка се плъзна над него, когато Сапфира закръжи горе, намалявайки стремглавата си скорост. Тя разпери крила и започна да се спуска към бойниците на стената.
	Преди да успее да кацне, Торн я настигна. Червеният дракон пикира, бълвайки струя пламъци, дълга над сто стъпки. Сапфира изрева недоволно и се отдалечи от стената, махайки бързо с крила, за да набере височина. Двата дракона закръжиха един около друг, издигайки се в небето, като се хапеха и деряха яростно.
	Решимостта на Ерагон укрепна още повече, щом видя, че Сапфира е в опасност. Той ускори напева си, изричайки думите на древния език толкова бързо, колкото можеше, без да сбърка произношението им. Но каквото и да опитваше, нито неговите заклинания, нито тези на Аря оказваха някакъв ефект върху войниците.
	Тогава гласът на Муртаг проехти от небето като глас на някой великан, чиято глава стига чак до облаците:
	— Тези мъже са под моята защита, братко!
	Младият Ездач вдигна поглед и видя как Торн пада като камък към площада. Внезапната смяна на посоката от страна на червения дракон бе хванала Сапфира неподготвена. Тя все още висеше високо над града — тъмносиня фигура на светлосиния фон на небето.
	„Те знаят“ — помисли си Ерагон и ужас разклати досегашното му спокойствие.
	Той сведе очи и ги плъзна по тълпата. Все повече войници се стичаха откъм улиците покрай стените на Драс-Леона. Билкарката бе опряла гръб в една от къщите до площада, с едната си ръка мяташе стъклени шишенца, а с другата размахваше Смъртозвън. При счупването си шишенцата изпускаха облаци от зелена пара и всички войници, попаднали в нея, рухваха на земята, стиснали гърлата си, и почваха да се мятат, докато цялата им кожа се покриваше с малки кафяви гъби.
	Зад Анджела, върху един градински зид, се бе свил Солембум. Котколакът се възползваше от изгодната си позиция, за да дере с нокти лицата на войниците и да събаря шлемовете им, разсейвайки ги, докато те се мъчеха да притиснат билкарката. Двамата с Анджела изглеждаха обкръжени и Ерагон се съмняваше, че ще издържат още дълго.
	Нищо от това, което виждаше, не му даваше надежда. Той отново обърна очи към огромната грамада на Торн, точно когато драконът разпери крила, за да забави спускането си.
	— Трябва да се махаме оттук! — извика Аря.
	Младият Ездач се поколеба. Щеше да е проста работа да издигне и пренесе Аря, Анджела, Солембум и себе си над стената до мястото, където трябваше да чакат Варден. Но ако побегнеха, положението на Варден нямаше да е по-добро отпреди. Армията им не можеше да си позволи да чака повече: след още няколко дни провизиите им щяха да се изчерпят и хората щяха да започнат да дезертират. Ерагон бе наясно, че ако това стане, никога вече няма да могат да обединят всички раси срещу Галбаторикс.
	Тялото и крилата на Торн затъмняваха небето, като потапяха всичко в червеникав мрак и скриваха Сапфира от погледа му. Капки кръв, всяка от тях колкото юмрука на младия Ездач, падаха от шията и лапите на дракона и не един войник извика от болка, когато течността го опари.
	— Ерагон! Бързо! — изкрещя Аря. Сграбчи го за ръката и го задърпа, но той остана намясто, обзет от нежелание да признае поражението си.
	Елфката задърпа по-силно, принуждавайки го да сведе очи, за да се задържи на крака. Щом го направи, погледът му се спря върху средния пръст на дясната му ръка, на който носеше Арен.
	Беше се надявал да спести енергията в пръстена за деня, в който ще се изправи срещу Галбаторикс. Количеството беше нищожно в сравнение с онова, което без съмнение бе натрупал кралят по време на дългите си години на трона, но все пак представляваше най-големият запас на сила, с които Орагон разполагаше, и той знаеше, че няма да има възможност да събере отново такъв, преди Варден да стигнат до Уру’баен, ако изобщо стигнеха. Освен това бе едно от малкото неща, оставени му от Бром. Поради тези две причини не му се искаше да използва дори и минимална част от енергията.
	Но не се сещаше за никаква друга възможност.
	Криещата се в Арен енергия винаги му се бе струвала огромна; сега обаче се зачуди дали ще му стигне за онова, което бе замислил.
	С крайчеца на окото си видя как Торн посяга към него с нокти, големи колкото човек, и някакво вътрешно гласче му закрещя да бяга, преди чудовището горе да го е хванало и изяло жив.
	Ерагон си пое въздух, а после отприщи безценния запас на Арен и извика:
	— Джиерда!
	Потокът от енергия, рукнал през него, бе по-силен от всичко, което бе изпитвал някога; приличаше на леденостудена река, която го хапеше и щипеше почти непоносимо. Усещането бе едновременно мъчително и блажено.
	По негова заповед огромната купчина чакъл, която блокираше портата, изригна към небето в колона от пръст и камъни. Тя удари Торн отстрани, разкъса крилото му и запрати пищящия дракон извън покрайнините на Драс-Леона. После колоната се пръсна навън, образувайки рехав покров над южната половина на града.
	Изригването на чакъла разтресе площада и събори всички на земята. Ерагон падна на четири крака и остана така, взирайки се нагоре, докато поддържаше заклинанието.
	Когато енергията в пръстена бе почти изчерпана, той прошепна:
	— Гангараета.
	Като тъмен буреносен облак, подет от мощен вятър, покровът се понесе надясно, по посока на пристанището и езерото Леона. Младият Ездач продължи да тласка чакъла надалеч от центъра на града, докато можеше да го прави; после, когато и последните остатъци от енергията изтекоха през него, той прекъсна заклинанието.
	С измамно тих звук облакът от останки се сви в себе си. По-тежките частици — камъни, парчета дърво и буци пръст — паднаха право надолу, забивайки се в повърхността на езерото, докато по-дребните останаха да висят във въздуха, образувайки голямо кафяво петно, което бавно се понесе на запад.
	На мястото на чакъла сега имаше зейнал кратер. Изпочупени плочи ограждаха ямата като кръг от потрошени зъби. Крилата на градската порта висяха отворени, непоправимо изкривени и нацепени.
	През разбитата порта Ерагон видя Варден, струпани в улиците от другата страна. Изпусна дъх и остави главата си да клюмне изтощено напред.
	„Получи се“ — помисли смаяно. После се надигна бавно на крака, съзнавайки смътно, че опасността още не е отминала.
	Докато войниците се мъчеха да се изправят, Варден нахлуха в Драс Леона, надавайки бойни викове и дрънчейки с мечовете по щитовете си. Няколко секунди по-късно Сапфира кацна сред тях и това, което изглеждаше, че ще бъде жестока битка, изведнъж се превърна в паническо отстъпление, когато войниците хукнаха да се спасяват.
	Ерагон зърна Роран сред морето от мъже и джуджета, но го изгуби от поглед, преди да е успял да привлече вниманието му.
	„Аря?“ Младият Ездач се обърна и с тревога откри, че тя не е до него. Огледа се и скоро я забеляза към средата на площада, заобиколена от двайсетина войници. Те се бяха вкопчили в ръцете и краката й с мрачно упорство и се опитваха да я отмъкнат. Елфката освободи едната си ръка и удари някакъв мъж в брадичката, прекършвайки врата му, но друг от войниците я улови, преди да е замахнала отново.
	Ерагон се втурна към нея. Тъй като бе изтощен, отпусна ръката си с меча прекалено ниско и върхът на Бризингър се закачи в ризницата на един паднал войник. Дръжката се измъкна от дланта му и оръжието издрънча на земята. Той се поколеба, чудейки се дали да не се върне, но после видя как двама от войниците се нахвърлят срещу Аря с ножове и удвои бързината си.
	Точно когато стигна до нея, елфката се изтръгна за миг от нападателите. Мъжете скочиха към нея с протегнати ръце, но преди да я уловят отново, Ерагон удари единия отстрани, забивайки юмрука си в ребрата му. Някакъв войник с намазани с восък мустаци направи мушкащо движение с меча си към гърдите на младежа. Ерагон хвана острието с голи ръце, изтръгна го от ръката на войника, счупи го надве и изкорми мъжа с половината от собственото му оръжие. Само след секунди всички войници, които бяха застрашавали Аря, лежаха мъртви или смъртно ранени. Тези, които не ги уби той, ги уби елфката.
	След това Аря каза:
	— И сама можех да ги победя.
	Ерагон се наведе и опря ръце на колената си, мъчейки се да си поеме дъх.
	— Знам… — Той кимна към дясната й ръка — онази, която бе наранила при опита си да се измъкне от оковите. Сега елфката я държеше свита до бедрото си. — Смятай го за израз на благодарност.
	— Мрачен дар — рече тя, но с лека усмивка.
	Повечето войници бяха избягали от площада; останалите бяха притиснати към къщите и обградени от Варден. Докато Ерагон се оглеждаше, видя много от войниците на Галбаторикс да хвърлят оръжията и да се предават.
	Двамата с Аря прибраха меча му, а после отидоха до стената от жълта кал, където земята бе сравнително чиста. Седнаха, облегнати на стената, и загледаха как Варден влизат в града.
	Скоро Сапфира дойде при тях. Подуши Ерагон, който се усмихна и я почеса по муцуната. В отговор тя замърка.
	— _Ти успя_ — каза драконката.
	— _Ние успяхме_ — отвърна той.
	На гърба й Бльодгарм освободи ремъците, които държаха краката му към седлото, и се плъзна надолу по тялото й. За миг младият Ездач изпита крайно объркващото чувство, че се среща със самия себе си. Веднага реши, че не му харесва как косата се къдри по слепоочията му.
	Бльодгарм промърмори една неясна дума на древния език, после фигурата му затрептя като топлинни вълни и той отново придоби собствения си облик: висок, космат, жълтоок, дългоух и острозъб. Не приличаше нито на елф, нито на човек, но в напрегнатото му, сковано изражение Ерагон забеляза признаци на печал и гняв.
	— Сенкоубиецо — каза Бльодгарм и се поклони на Аря и Ерагон. — Сапфира ми каза за станалото с Уирден. Аз…
	Преди да успее да довърши изречението, останалите десет елфа под негово командване се появиха от тълпата на Варден и забързаха към тях с меч в ръка.
	— Сенкоубиецо! — възкликнаха те. — Аргетлам! Ярколюспеста!
	Ерагон ги поздрави уморено и се помъчи да отговори на въпросите им, макар че предпочиташе да не прави нищо.
	А после разговорът им бе прекъснат от рев и над тях падна една сянка. Ерагон вдигна поглед и видя Торн — отново здрав — да се рее във въздуха над тях.
	Той изруга, покатери се на Сапфира и измъкна Бризингър, докато Аря, Бльодгарм и другите елфи образуваха защитен обръч около нея. Обединената им мощ бе впечатляваща, но Ерагон не знаеше дали ще стигне, за да отблъснат Муртаг.
	Като един Варден вдигнаха очи нагоре. Може и да бяха смели, но дори най-смелият може да затрепери пред дракон.
	— Братко! — извика Муртаг и усиленият му глас отекна толкова гръмко, че младият Ездач запуши уши. — Ще ми платиш с кръв за това, което причини на Торн! Вземи Драс-Леона, щом искаш. Тя не означава нищо за Галбаторикс. Но пак ще се срещнем, Ерагон Сенкоубиецо, кълна ти се.
	А после Торн се обърна и полетя на север над града и скоро се изгуби в димната завеса, издигаща се от горящите къщи край съборената катедрала.


	Край бреговете на езерото Леона

	Ерагон крачеше през притъмнелия лагер, стиснал зъби и свил юмруци.
	Беше прекарал последните няколко часа в разисквания с Насуада, Орик, Аря, Гарцвог, крал Орин и различните им съветници. Обсъждаха събитията от деня и преценяваха настоящото положение на Варден. Към края на срещата се бяха свързали с кралица Исланзади, за да я уведомят, че са превзели Драс-Леона, както и да й кажат за смъртта на Уирден.
	На Ерагон не му беше приятно да обяснява на кралицата как е умрял един от нейните най-стари и най-могъщи заклинатели, нито пък на кралицата й бе приятно да получи тази вест. Първоначално тя реагира с такава тъга, че той се изненада; не мислеше, че е познавала Уирден толкова добре.
	Разговорът с Исланзади бе оставил Ерагон в лошо настроение, защото бе засилил чувството му колко случайна и ненужна бе смъртта на Уирден.
	„Ако аз вървях начело, аз щях да бъда набоден на онези шипове — помисли си той, докато продължаваше търсенето си из лагера. — Или пък Аря.“
	Сапфира знаеше какво е намислил, но бе решила да се върне на своето място до палатката му, като му каза:
	— _Ако тръгна да громоля насам-натам покрай редиците от палатки, Варден няма да могат да спят, а те са си заслужили почивката._
	Умовете им обаче оставаха свързани и той знаеше, че ако има нужда от нея, тя ще пристигне за секунди.
	За да запази нощното си зрение, младият Ездач избягваше да се приближава до огньовете и факлите, които горяха пред много от палатките, но се постара да огледа всяко осветено място за своята плячка.
	Докато търсеше, му хрумна, че тя може да му се изплъзне. Чувствата му към нея далеч не бяха приятелски и това би й позволило да го усети къде се намира и да го избегне, ако иска. Но той не мислеше, че е страхливка. Въпреки младостта си тя бе една от най-силните личности, които бе срещал сред хора, елфи или джуджета.
	Накрая забеляза Елва да седи пред малка, безлична палатка и да си играе на котешка люлка на светлината на гаснещия огън. До нея седеше бавачката й Грета, а във възлестите й ръце подскачаха чифт дълги дървени игли за плетене.
	За миг Ерагон се спря, загледан в тях. Старицата изглеждаше по-доволна отвсякога и той откри, че не му се иска да смущава почивката й.
	После Елва каза:
	— Не губи кураж точно сега, Ерагон. Не и след като си стигнал чак дотук.
	Гласът й бе странно приглушен, като че ли бе плакала, но когато вдигна очи, погледът й бе свиреп и предизвикателен.
	Грета като че ли се сепна, когато младият Ездач се появи в светлината; взе плетката и иглите си и се поклони с думите:
	— Здравей, Сенкоубиецо. Мога ли да ти предложа нещо за ядене или за пиене?
	— Не, благодаря. — Ерагон се спря пред Елва и се взря надолу към дребничкото момиче. Тя отвърна на погледа му за момент, а после се зае отново да преплита конците между пръстите си. Той забеляза със странно свиване в стомаха, че виолетовите й очи имат същия цвят като аметистовите кристали, които жреците на Хелгринд бяха използвали, за да убият Уирден и да пленят него и Аря.
	Ерагон коленичи и хвана снопа конци по средата, спирайки движенията на Елва.
	— Знам какво ще кажеш — заяви тя.
	— Може би — изръмжа той, — но аз все пак ще го кажа. Ти уби Уирден — уби го също толкова сигурно, като че ли сама си го намушкала. Ако беше дошла с нас, би могла да го предупредиш за капана. Би могла да предупредиш всички ни. Заради теб гледах как Уирден умира и как Аря си откъсва половината ръка. Заради твоя гняв. Заради твоя инат. Заради твоята гордост… Мрази ме, щом искаш, но да не си посмяла да караш други да страдат заради това. Ако искаш Варден да загубят войната, иди при Галбаторикс и да се свършва. Е, това ли е желанието ти?
	Елва бавно поклати глава.
	— Тогава повече да не съм чул, че си отказала да помогнеш на Насуада, само за да ми правиш напук, иначе ще има сблъсък между нас, прорицателко Елва, и то сблъсък, който не би могла да спечелиш.
	— Никога няма да успееш да ме победиш — промълви тя с натежал от емоции глас.
	— Може да останеш изненадана. Ти притежаваш ценен талант, Елва. И сега Варден се нуждаят от помощта ти повече отвсякога. Не знам как ще победим краля в Уру’баен, но ако ти си с нас — ако използваш таланта си срещу него, — може би ще имаме шанс.
	Елва като че ли се бореше със себе си. После кимна и Ерагон видя, че тя плаче. Мъката й не му достави наслада, но той изпита известно задоволство, че думите му са й подействали толкова силно.
	— Съжалявам — прошепна тя.
	Той пусна конците й и се изправи.
	— Извиненията ти не могат да върнат Уирден. Представи се по-добре в бъдеще и може би ще успееш да изкупиш грешката си.
	Той кимна на старата Грета, която бе запазила мълчание по време на разговора им, а после излезе от осветения кръг и потъна пак сред тъмните редици от палатки.
	— _Добре се справи_ — рече Сапфира. — _Мисля, че отсега нататък тя ще се държи другояче._
	— _Надявам се._
	Порицаването на Елва бе необичайно изживяване за Ерагон. Той си спомняше как Бром и Гароу го бяха гълчали за грешките му и се чувстваше някак странно самият той да гълчи някого, чувстваше се някак… по-зрял.
	„Колелото се върти“ — помисли си.
	Разхождаше се из лагера, без да бърза, наслаждавайки се на хладния ветрец, който полъхваше откъм скритото в сенките езеро.
	След превземането на Драс-Леона Насуада бе изненадала всички, като настоя Варден да не нощуват в града. Не беше дала никакво обяснение за решението си, но Ерагон подозираше, че дългото забавяне тук я е направило нетърпелива да продължат пътуването си към Уру’баен, а и освен това няма желание да остава в града, където биха могли да се спотайват незнаен брой агенти на Галбаторикс.


	След като Варден прочистиха улиците, Насуада остави в града група воини под командването на Мартланд Червенобрадия. После бунтовниците напуснаха Драс-Леона и потеглиха на север покрай брега на езерото. През цялото време между Варден и Драс-Леона сновеше постоянен поток от пратеници, за да могат Мартланд и Насуада да обсъждат различните проблеми по управлението на града.
	Преди Варден да се отправят на път, Ерагон, Сапфира и заклинателите на Бльодгарм се бяха върнали в срутената катедрала, за да приберат тялото на Уирден и да потърсят колана на Белот Мъдрия. Само за няколко минути Сапфира отмести каменните късове, затрупали входа към подземните помещения, а Бльодгарм и другите елфи изнесоха Уирден. Но колкото и да търсеха и каквито и заклинания да използваха, не успяха да открият колана.
	Елфите отнесоха Уирден върху щитовете си извън града, до един хълм край малко поточе. Там го погребаха, пеейки скръбни химни на древния език — в песните им имаше толкова тъга, че Ерагон плака без задръжки и всички птици и животни наоколо спираха и се заслушваха.
	Среброкосата елфа Яела коленичи край гроба, извади от кесията на колана си един жълъд и го зася точно над гърдите на Уирден. После дванайсетте елфи, включително и Аря, запяха на жълъда, който пусна корени, покълна и започна да расте, като се виеше нагоре, протягайки се като ръка към небето.
	Когато елфите свършиха, листатият дъб се издигаше на двайсет стъпки височина и в края на всеки клон имаше дълги редици зелени цветчета.
	Ерагон си помисли, че това е най-хубавото погребение, на което е присъствал някога. Определено го предпочиташе пред джуджешкия обичай да затварят своите мъртви в твърд, студен камък под земята и му харесваше мисълта нечие тяло да осигури храна за едно дърво, което може да живее още стотици години. Реши, че ако умре, би искал над него да засадят ябълка, за да могат приятелите и роднините му да хапват от плодовете, родени от неговото тяло.
	Идеята му се стори страшно забавна, макар и по един доста мрачен начин.
	Освен че претърсиха катедралата и прибраха тялото на Уирден, Ерагон свърши още едно важно нещо в Драс-Леона след превземането на града. С одобрението на Насуада обяви всеки роб в града за свободен човек, а после лично отиде до именията и тържищата за роби, за да освободи много от мъжете, жените и децата, оковани там. Това му достави голямо задоволство и той се надяваше, че животът на освободените от него хора ще се подобри.
	Сега, докато се приближаваше към палатката си, видя, че на входа го чака Аря. Ерагон ускори крачка, но преди да успее да я поздрави, някой извика:
	— Сенкоубиецо!
	Той се обърна и видя един от пажовете на Насуада да тича към тях.
	— Сенкоубиецо — повтори момчето леко задъхано и се поклони на елфката. — Лейди Насуада иска да дойдете в палатката й утре, час преди разсъмване, за съвещание. Какво да й предам, лейди Аря?
	— Предай й, че ще бъда там в желаното от нея време — отвърна елфката, свеждайки леко глава.
	Пажът се поклони отново, след което се врътна и затича обратно в посоката, откъдето бе дошъл.
	— Малко е объркващо сега, когато и двамата сме убивали Сянка — отбеляза Ерагон с лека усмивка.
	Аря също се усмихна, но движението на устните й бе почти незабележимо в мрака.
	— Да не би да предпочиташ да бях оставила Варауг жив?
	— Не… в никакъв случай.
	— Бих могла да си го запазя като роб, за да изпълнява повелите ми.
	— Сега ме поднасяш — каза той.
	Тя тихичко се изкиска.
	— Може би трябва вместо това да те наричам принцеса, принцеса Аря. — Той го повтори, наслаждавайки се на звученето на думите.
	— Не бива да ме наричаш така — отвърна елфката, този път по-сериозно. — Аз не съм принцеса.
	— Защо не? Майка ти е кралица. Как може ти да не си принцеса? Нейната титла е дрьотнинг, а твоята — дрьотнингу. Едното означава кралица, а другото…
	— … не означава принцеса — каза Аря. — Не точно. Няма истинско съответствие на вашия език.
	— Но ако майка ти умре или се откаже от трона, ти ще заемеш мястото й като владетелка на вашия народ, нали?
	— Не е толкова просто.
	Изглежда, елфката нямаше желание да обяснява по-подробно, затова Ерагон попита:
	— Искаш ли да влезем?
	— Да — отвърна тя.
	Той дръпна платнището на входа и Аря се шмугна вътре. Младият Ездач хвърли бегъл поглед към Сапфира, която лежеше свита наблизо и дишаше тежко, унасяйки се в сън, след което я последва.
	Отиде до фенера, висящ на централния прът на палатката, и промърмори:
	— Исталри. — Не използва Бризингър, за да не възпламени меча си. Лумналият огън изпълни вътрешността с топла светлина, от която оскъдно обзаведената армейска палатка започна да изглежда почти уютно.
	Двамата седнаха и Аря каза:
	— Намерих това сред вещите на Уирден и си помислих, че можем да му се насладим заедно. — Тя извади от един страничен джоб на панталоните си резбована дървена манерка, голяма горе-долу колкото дланта на Ерагон, и му я подаде.
	Младежът отпуши манерката и подуши гърлото й. Повдигна вежди, щом усети силния, сладък аромат на алкохол.
	— Това фаелнирв ли е? — попита, назовавайки питието, което елфите правеха от плодчета на бъз и — както твърдеше Нари — лунни лъчи.
	Аря се засмя и гласът й зазвънтя като добре калена стомана:
	— Да, но Уирден е добавил нещичко към него.
	— О?
	— Листа на едно растение, което вирее в източния край на Ду Вел денварден, край бреговете на езерото Рьона.
	Той се намръщи:
	— Дали названието на това растение ми е познато?
	— Вероятно, но то не е важно. Хайде, пий. Ще ти хареса; гарантирам ти.
	И тя пак се засмя, което малко го смути. Никога досега не я беше виждал такава. Изглеждаше му в приповдигнато настроение и безразсъдна, и той със сепване осъзна, че е вече доста подпийнала.
	Ерагон се поколеба и се зачуди дали Глаедр ги наблюдава. После вдигна манерката към устните си и отпи глътка от фаелнирва. Вкусът на питието бе по-различен от онзи, с който бе свикнал; имаше силен мускусен дъх, който напомняше за миризма на белка или хермелин.
	Младият Ездач се намръщи и трябваше да положи усилие да не се закашля, когато фаелнирвът си прогори път през гърлото му. Отпи нова, по-малка глътка и върна манерката на Аря, която също пи.
	Отминалият ден бе пълен с кръв и ужас. Ерагон бе прекарал по-голямата част от него в битки и убиване, дори самият той едва не беше убит, и сега имаше нужда да се отпусне… Да забрави. Напрежението, което чувстваше, бе прекалено силно, за да го успокои само с умствени трикове. Трябваше му още нещо. Нещо извън самия него — също както насилието, в което бе участвал, бе предимно външно, а не вътрешно.
	Когато Аря му върна манерката, той гаврътна една голяма глътка и се закикоти, неспособен да се спре.
	Елфката повдигна едната си вежда и го изгледа със замислено, макар и весело изражение.
	— Какво ти е толкова забавно?
	— Това… Ние… Фактът, че ние сме още живи, а те — той махна с ръка по посока на Драс-Леона — не са. Животът ми е забавен, животът и смъртта. — В стомаха му вече бе започнала да се разлива топлина и той усещаше гъдел във връхчетата на ушите си.
	— Хубаво е да си жив — рече Аря.
	Продължиха да си подават манерката, докато не я пресушиха. Тогава Ерагон сложи тапата обратно — задача, която изискваше няколко опита, защото чувстваше пръстите си дебели и непохватни, а леглото сякаш се накланяше под него като палубата на кораб в открито море.
	Върна празната манерка на елфката и когато тя я взе, хвана дясната й длан и я обърна към светлината. Кожата отново бе гладка и безупречна. Нямаше и следа от нараняването.
	— Бльодгарм те е излекувал?
	Аря кимна и той я пусна.
	— Общо взето. Сега пак мога да използвам ръката си пълноценно. — Тя го демонстрира, като я сви и разтвори няколко пъти. — Но все още има една област в основата на палеца, където не усещам нищо. — Елфката посочи мястото с левия си показалец.
	Ерагон посегна и го докосна леко.
	— Тук ли?
	— Тук — отвърна тя и премести ръката му малко вдясно.
	— И Бльодгарм не можа да направи нищо по въпроса?
	Аря поклати глава.
	— Опита половин дузина заклинания, но нервите отказаха да се свържат отново. — Тя махна пренебрежително. — Няма значение. Все още мога да въртя меч и да изпъвам лък. Това е важното.
	Младият Ездач се поколеба, а после каза:
	— Знаеш ли… ужасно съм ти благодарен за това, което направи… което се опита да направиш. Съжалявам само, че то ти остави постоянен белег. Ако можех да го предотвратя по някакъв начин…
	— Не се чувствай виновен. Никой не може да мине през живота без драскотина. Пък и не би трябвало да го иска. С болката, която трупаме, мерим своите безумия и своите постижения.
	— Анджела каза нещо подобно за враговете: че ако не си създадеш такива, си страхливец или нещо още по-лошо.
	Аря кимна в знак на съгласие:
	— В това има известна истина.
	Продължиха да говорят и да се смеят, докато нощта напредваше. Вместо да отслабва, ефектът от подправения фаелнирв продължи да се усилва. Мъгла от замайване обгърна Ерагон и той забеляза, че сенките в палатката като че ли се вият и пред очите му плуват странни проблясващи светлини — като онези, които обикновено виждаше, щом затвореше очи за сън. Връхчетата на ушите му пламтяха като в треска, а кожата на гърба го сърбеше ужасно, сякаш по нея пъплеха мравки. Освен това някои звуци бяха станали странно силни — ритмичното свирене на насекомите край езерото, например, и пращенето на факела пред палатката му; те изпълваха слуха му дотолкова, че му бе трудно да различи някакъв друг звук.
	„Да не съм отровен?“ — зачуди се той.
	— Какво има? — попита Аря, щом забеляза тревогата му.
	Ерагон навлажни устни — устата му бе невероятно болезнено суха — и й каза какво изпитва.
	Елфката се засмя и се облегна. Клепачите й натежаваха.
	— Така трябва да бъде. Тези усещания ще се разсеят до зазоряване. Дотогава се отпусни и им се наслаждавай.
	Ерагон проведе кратка вътрешна борба, обмисляйки дали да не използва заклинание, за да прочисти ума си — ако изобщо можеше да го стори — но после реши да се довери на Аря и да последва съвета й.
	Докато светът се огъваше около него, му хрумна, че е твърде зависим от сетивата си, за да определи кое е реално и кое не. Можеше да се закълне, че проблясващите светлини са истински, макар рационалната част от ума му да знаеше, че са само видения, предизвикани от фаелнирва.
	Двамата с елфката продължиха да си приказват, но разговорът им ставаше все по-разпокъсан и несвързан. Въпреки това младият Ездач бе убеден, че всичко, което казват, е изключително важно, макар да не можеше да обясни защо, нито пък да си спомни какво са обсъждали само преди миг.
	Малко по-късно чу откъм лагера да се носи ниският, гърлен звук на тръстикова флейта. Отначало си помисли, че си въобразява, но после видя как Аря наклони глава и я извърна по посока на музиката, сякаш тя също я бе доловила.
	Ерагон не знаеше кой и защо свири. Нито пък го интересуваше. Сякаш мелодията бе изскочила от чернотата на самата нощ, като вятър, самотен и изоставен.
	Той я слушаше, отметнал глава назад и притворил клепачи, докато в ума му кръжаха фантастични образи, създадени от фаелнирва, но оформени от музиката.
	Постепенно мелодията стана по-дива, звученето й се промени от жално в напористо, а звуците вибрираха толкова бързо, така настойчиво, сложно и тревожно, че младият Ездач започна да се плаши за здравето на музиканта. Струваше му се неестествено някой да свири толкова бързо и умело, дори да е елф.
	Аря се засмя, когато музиката достигна особено лудешко темпо, скочи на крака и вдигна ръце над главата си. Тропна с крак по земята и запляска — веднъж, два пъти, три пъти, — а после за огромно изумление на Ерагон затанцува. Движенията й отначало бяха бавни, почти унесени, но скоро тя ги ускори, следвайки трескавия ритъм на музиката.
	Музиката скоро достигна своя връх и почна бавно да затихва, докато свирачът преповтаряше и завършваше темите в мелодията. Но преди да секне, внезапен сърбеж накара младия Ездач да сграбчи дясната си длан и да я зачеше. Същевременно усети гъдел дълбоко в ума си, когато едно от предпазните му заклинания оживя, предупреждавайки го за опасност.
	Секунда по-късно някъде отгоре изрева дракон.
	Студен страх прониза Ерагон.
	Ревът не бе на Сапфира.


	Дума на Ездач

	Ерагон грабна Бризингър и двамата с Аря изскочиха от палатката.
	Отвън младежът залитна и падна на едно коляно, когато земята сякаш се наклони под него. Вкопчи се в туфа трева, използвайки я като опора, докато чакаше замайването му да отмине.
	Когато се осмели да вдигне поглед, присви очи. Светлината от близките факли бе болезнено ярка; пламъците плуваха пред него като рибки, сякаш отделени от намаслените парцали, които ги подхранваха.
	„Равновесието ми никакво го няма — помисли си Ерагон. — Не мога да се доверя на зрението си. Трябва да си прочистя ума. Трябва да…“
	Някакво движение привлече погледа му и той се наведе бързо. Опашката на Сапфира профуча само на сантиметри над главата му, удари палатката и я събори, прекършвайки дървените колове, като че ли бяха сухи съчки.
	Драконката изръмжа, щракайки със зъби към празния въздух, докато се надигаше тежко. После спря объркана.
	— _Малки мой, какво…_
	Прекъсна я звук като от мощен вятър и от чернотата на небето се появи Торн, червен като кръв и блещукащ като милион движещи се звезди. Кацна до шатрата на Насуада и земята се разтресе от удара.
	Ерагон чу как стражите на Насуада крещят; после Торн замахна с дясната си предна лапа ниско над земята и половината от крясъците замлъкнаха.
	От ремъци, прикрепени към тялото на червения дракон, скочиха няколко десетки войници, които се пръснаха, мушкайки с мечовете си в палатките и посичайки втурналите се към тях стражи.
	По периметъра на лагера зазвучаха рогове. Същевременно край външните им постове избухнаха звуци на битка, които според Ерагон свидетелстваха за втора атака от север.
	„Колко ли войници ни нападат? — зачуди се той. — Обкръжени ли сме?“
	Паниката му нарасна и замалко да надвие разума му и да го накара да хукне слепешката в нощта. Само знанието, че тази реакция се дължи на фаелнирва, го задържа на място.
	Младият Ездач прошепна набързо едно лечебно заклинание, надявайки се, че то може да премахне ефекта от алкохола, но не се получи. Разочарован, той се изправи внимателно, извади Бризингър и отиде да застане до Аря, защото към тях вече тичаха петима войници. Не беше сигурен как двамата ще успеят да ги отблъснат. Не и в това състояние.
	Мъжете бяха само на двайсетина стъпки от тях, когато Сапфира изръмжа и удари с опашка по земята, събаряйки ги. Ерагон, който бе предусетил какво се готви да направи драконката, се вкопчи в Аря и тя се вкопчи в него, и крепейки се един друг, двамата успяха да се задържат на крака.
	После Бльодгарм и още един елф, Лауфин, се втурнаха откъм лабиринта от палатки и убиха петимата войници, преди да са успели да станат. Останалите елфи ги следваха по петите.
	Към Ерагон и Аря се втурна друга група войници, този път повече от двайсет, все едно враговете знаеха къде да ги открият.
	Елфите се строиха в линия пред двамата. Но преди войниците да влязат в обсега на мечовете им, платнището на една от палатките се отметна рязко и Анджела се втурна с вой право сред групата на нападателите, изненадвайки ги.
	Билкарката носеше червена нощница, къдравата й коса бе разрошена, а във всяка ръка държеше чепкало за вълна. Чепкалата бяха дълги по три стъпки и имаха в края си две редици стоманени шипове, поставени под ъгъл. Тези шипове бяха по-дълги от предмишницата на Ерагон и остри като игли — той знаеше, че ако се убодеш на тях, можеш да получиш отравяне на кръвта от немитата вълна, през която са били прекарвани.
	Двама от войниците паднаха, когато Анджела заби чепкалата в тях, пронизвайки с шиповете ризниците им. Билкарката бе с повече от стъпка по-ниска от някои от мъжете, но не показваше никакъв страх, докато вършееше сред тях. Напротив, приличаше на истинско въплъщение на яростта с разрошената си коса, крясъците си и мрачното си изражение.
	Войниците я обкръжиха и започнаха да стягат обръча около нея, скривайки я от поглед, и за миг младият Ездач се уплаши, че ще я надвият.
	После видя как отнякъде изникна Солембум и се понесе към скупчените войници, присвил уши към главата си. Следваха го още котколаци: двайсет, трийсет, четирийсет — цяла глутница, и всичките в животинската си форма.
	Нощта се изпълни с какофония от съскане, вой и писъци, когато котколаците се нахвърлиха върху враговете и ги повалиха на земята, като ги ръфаха и деряха. Войниците се съпротивляваха според силите си, но не можеха да се мерят с огромните рошави котки.
	Всичко това — от появата на Анджела до намесата на котколаците — протече толкова бързо, че Ерагон почти нямаше време да реагира. Когато котколаците нападнаха войниците, той премигна и навлажни пресъхналата си уста. Случващото се наоколо му се струваше направо нереално.
	Тогава Сапфира рече:
	— _Бързо, скачай на гърба ми._ — И приклекна, за да може Ерагон да се покатери.
	— Чакай — каза Аря и го хвана за ръката. Прошепна няколко фрази на древния език и миг по-късно изкривяването на сетивата му изчезна и той откри, че отново владее тялото си.
	Младият Ездач й благодари с поглед, а после хвърли ножницата на Бризингър върху останките от палатката, покатери се по предния десен крак на Сапфира и се настани на обичайното си място в основата на шията й. Без седло, острите ръбове на люспите се забиваха от вътрешната страна на бедрата му — чувство, което му бе добре познато от първия им полет заедно.
	— Имаме нужда от даутдаерта — извика той надолу към Аря.
	Тя кимна и хукна към палатката си, която се намираше на няколкостотин стъпки оттам, в източния край на лагера.
	Друго съзнание, не това на Сапфира, се притисна в ума на Ерагон, и той отдръпна мислите си навътре, за да се защити. После осъзна, че това е Глаедр, и пропусна златния дракон през защитите си.
	— Аз ще ви помогна — рече Глаедр.
	Зад думите му Ерагон усети ужасен кипящ гняв, насочен към Торн и Муртаг — гняв, който изглеждаше достатъчно силен, за да изпепели целия свят.
	— _Слейте умовете си с моя, Ерагон, Сапфира. И ти също, Бльодгарм, и ти, Лауфин, и останалите от вашия вид. Позволете ми да виждам с очите ви и да слушам с ушите ви, за да мога да ви съветвам какво да правите и да ви давам силата си при нужда._
	Сапфира скочи напред и полетя, плъзгайки се над редиците от палатки към огромната рубинена грамада на Торн. Елфите я следваха отдолу, убивайки всички войници, които срещнеха.
	Сапфира имаше предимство във височина, защото Торн още се намираше на земята. Тя се насочи към него — с намерението, както се досети Ерагон, да се стовари върху гърба му и да впие зъби в шията му — но щом червеният дракон я видя да се приближава, изръмжа и се обърна да я посрещне, приклякайки като дребно куче, застанало срещу по-едро.
	Младият Ездач едва имаше време да забележи, че седлото на Торн е празно, преди драконът да се изправи и да замахне към Сапфира с едната си дебела, мускулеста предна лапа, която разцепи въздуха със силно свистене. В тъмното ноктите му изглеждаха стряскащо бели.
	Сапфира кривна встрани, извивайки тялото си, за да избегне удара. Земята и небето около Ерагон се наклониха и той откри, че се взира нагоре към лагера, докато върхът на дясното крило на драконката раздра нечия палатка.
	Силата от въртенето задърпа младия Ездач, мъчейки се да го откъсне от Сапфира. Люспите й започнаха да се изплъзват между краката му. Той стисна бедра и се вкопчи още по-здраво в шипа пред себе си, но движението на драконката бе твърде мощно и секунда по-късно Ерагон се изпусна и се запремята във въздуха без ясна представа къде е горе и къде — долу.
	Докато падаше, се постара да не изтърве Бризингър и да държи острието му встрани от тялото си; независимо от защитните заклинания, мечът можеше да го нарани заради магиите, вложени в него от Руньон.
	— _Малки мой!_
	— Лета! — изкрещя Ерагон и спря с разтърсване във въздуха на не повече от десет стъпки от земята. Макар че светът продължи да се върти още няколко секунди, той зърна блестящите очертания на Сапфира, докато тя завиваше, за да се върне за него.
	Торн изрева и окъпа редиците от палатки между себе си и Ерагон със струя нажежени до бяло пламъци, които затанцуваха към небето. Те бързо бяха последвани от агонизиращите писъци на горящите вътре хора.
	Младият Ездач вдигна ръка да прикрие лицето си. Магията му го пазеше от сериозно нараняване, но горещината бе неприятна.
	— _Добре съм. Не се връщайте_ — каза той не само на Сапфира, но и на Глаедр и елфите. — _Трябва да ги спрете. Ще се срещнем край шатрата на Насуада._
	Неодобрението на Сапфира бе ясно доловимо, но тя промени курса си, за да атакува отново Торн.
	Ерагон освободи заклинанието и падна на земята. Приземи се леко на пръстите на краката си и се затича между горящите палатки, много от които вече рухваха, вдигайки рой от оранжеви искри.
	Димът и вонята на изгоряла вълна затрудняваха дишането. Той се разкашля и очите му се насълзиха, замъглявайки зрението му.
	На няколкостотин стъпки по-нататък се бореха Сапфира и Торн — двама великани в нощта. Младият Ездач изпита пристъп на първичен страх. Какво го бе прихванало, та тичаше към тях — към двойка хапещи и ръмжащи създания, по-големи от къща, а в случая на Торн, по-голям от две къщи, всяко от тях снабдено с нокти, зъби и шипове, по-дълги от самия него? Дори след като първоначалната вълна от страх премина, у него остана известно безпокойство, докато продължаваше да тича напред.
	Надяваше се, че Роран и Катрина са в безопасност. Палатката им се намираше в другия край на лагера, но Торн и войниците можеха да свият натам всеки момент.
	— Ерагон!
	Аря тичаше с подскоци през горящите останки, носейки даутдаерта в лявата си ръка. Блед зелен ореол обгръщаше назъбения връх на копието, макар че бе трудно да се забележи на фона на пламъците отзад. До нея подтичваше Орик, който минаваше направо през огнените езици, сякаш те бяха не по-опасни от струйки пара. Джуджето беше без риза и без шлем. В едната си ръка държеше древния боен чук Волунд, а в другата — малък кръгъл щит. И двете страни на чука бяха изцапани с кръв.
	Младият Ездач вдигна ръка и им извика за поздрав, радостен, че приятелите му са тук. Когато стигна до него, елфката му подаде копието, но той поклати глава.
	— Задръж го! — каза. — Ще имаме по-добър шанс да спрем Торн, ако ти използваш Ниернен, а аз — Бризингър.
	Аря кимна и стисна по-здраво копието. За първи път Ерагон се зачуди дали като елфа тя би могла да се насили да убие дракон. После отхвърли тази мисъл. Ако имаше нещо, което да знае за нея със сигурност, то бе, че Аря винаги правеше необходимото, колкото и трудно да бе то.
	Торн одраска ребрата на Сапфира и Ерагон ахна, когато усети болката й. От ума на Бльодгарм разбра, че елфите вече са близо до драконите и водят битка с войниците. Дори те не смееха да се приближат повече до Сапфира и Торн от страх да не бъдат стъпкани.
	— Вижте там! — каза Орик и посочи с чука си към група войници, движещи се между редиците унищожени палатки.
	— Остави ги — рече Аря. — Трябва да помогнем на Сапфира.
	Орик изсумтя:
	— Ами тогава да вървим.
	Тримата се втурнаха напред, но скоро Ерагон и Аря оставиха Орик зад себе си. Никое джудже не можеше да се надява да следва темпото им, дори да бе силно като него.
	— Продължавайте! — извика той зад гърбовете им. — Аз ще ви следвам възможно най-бързо.
	Докато Ерагон избягваше парчетата горящ плат, носещи се във въздуха, зърна Нар Гарцвог, заобиколен от десетина войници. Рогатият Кул изглеждаше гротескно на алената светлина на пламъците; устните му бяха изтеглени назад, оголвайки зъбите, а сенките под надвисналото му чело придаваха на лицето му сурово и жестоко изражение, сякаш черепът му бе издялан от камък с тъпо длето. Той сграбчи с голи ръце един войник и го разкъса на парчета, както младият Ездач би разкъсал печено пиле.
	Няколко крачки по-нататък горящите палатки свършиха. От другата страна на пламъците цареше пълен хаос.
	Бльодгарм и двама от заклинателите му стояха срещу четирима мъже в черни роби, които Ерагон предположи, че са имперски магьосници. Нито хората, нито елфите помръдваха, макар че върху лицата им бе изписано огромно напрежение. Десетки войници лежаха мъртви на земята, но други продължаваха да тичат наоколо, някои от тях с толкова тежки рани, че Ерагон моментално разбра, че са омагьосани да не изпитват болка.
	Не виждаше останалите елфи, но усещаше присъствието им от другата страна на червената шатра на Насуада, която се издигаше по средата на този хаос.
	Групи котколаци гонеха войници насам-натам на празното пространство около шатрата. Крал Полулап и неговата другарка, Сенколовка, водеха две от групите; Солембум водеше трета.
	Близо до шатрата стоеше билкарката и се дуелираше с едър, плещест мъж — тя се биеше с чепкалата си, а той размахваше с едната си ръка тояга, а с другата — боздуган с верига. Двамата изглеждаха равностойни противници въпреки разликата в пола, теглото, височината, обсега и въоръжението им.
	За изненада на Ерагон, Елва също беше там, седнала на едно буре. Малката вещица бе притиснала ръце към корема си и изглеждаше смъртно болна, но също вземаше участие в битката, макар и по свой необикновен начин. Пред нея се бяха струпали дузина войници и младият Ездач видя, че тя им говори с трескава бързина. Всеки мъж реагираше различно на думите й: един стоеше вцепенен, неспособен да помръдне; друг се сви, покрил лицето си с ръце; трети коленичи и се намушка в гърдите с дълга кама; четвърти захвърли оръжията си и побягна; а пети пък заломоти като идиот. Никой не вдигна меч срещу нея, нито пък тръгна да напада другиго.
	А над този хаос се издигаха като две живи планини Сапфира и Торн. Те се бяха преместили от лявата страна на шатрата и кръжаха един около друг, тъпчейки палатките. Огнени пламъци трепкаха в ноздрите им и в пролуките между големите им като сабя зъби.
	Ерагон се поколеба. Беше му трудно да възприеме цялата бъркотия от звуци и движения и не бе сигурен къде е най-нужен.
	— Ами Муртаг? — попита той Глаедр.
	— Още не сме го открили, ако изобщо е тук. Не чувствам ума му, но е трудно да съм сигурен при толкова много хора и заклинания на едно място. — По връзката между тях младият Ездач усещаше, че златният дракон прави много повече от това само да говори с него; той слушаше едновременно мислите на Сапфира и елфите, а също помагаше на Бльодгарм и двамата му другари в умствения двубой срещу имперските магьосници.
	Ерагон бе уверен, че те ще успеят да победят магьосниците, както и че Анджела и Елва са напълно способни да се защитят от оставащите войници. Сапфира обаче вече бе ранена на няколко места и трябваше да полага големи усилия, за да не позволи на Торн да нападне останалата част от лагера.
	Младият Ездач хвърли поглед към даутдаерта в ръката на Аря, а после отново към гигантските фигури на драконите.
	„Трябва да го убием“ — помисли той и усети тежест в сърцето си. После погледът му падна върху Елва и нова идея се зароди в ума му. Думите на момичето бяха по-силни от всяко оръжие; никой, дори и Галбаторикс, не би могъл да им устои. Само ако й се удадеше да поговори с Торн, би могла да го отпрати.
	— _Не!_ — изръмжа Глаедр. — _Губиш време, хлапе. Върви при драконката си — веднага! Тя се нуждае от твоята помощ. Трябва да убиеш Торн, а не да го подплашиш и прогониш! Той е прекършен и не можеш да сториш нищо, за да го спасиш._
	Ерагон погледна към Аря, а тя — към него.
	— Елва ще е по-бърза — каза той.
	— Имаме даутдаерта…
	— Прекалено е опасно. И прекалено трудно.
	Елфката се поколеба, после кимна. Двамата заедно тръгнаха към Елва.
	Преди да стигнат до нея обаче, Ерагон чу приглушен писък. Обърна се и за свой ужас видя Муртаг да излиза от шатрата, повлякъл Насуада за китките.
	Косата на Насуада бе разрошена. Дълбока драскотина минаваше по едната й буза, а жълтият й халат бе скъсан на няколко места. Тя изрита Муртаг в коляното, но кракът й отскочи от защитно заклинание, оставяйки го невредим. Той я дръпна рязко към себе си и я зашемети с удар по слепоочието с дръжката на Зар’рок.
	Ерагон изкрещя и се втурна към тях.
	Муртаг му хвърли един бърз поглед. После прибра меча си, метна Насуада на рамо, падна на едно коляно и сведе глава, сякаш в молитва.
	Остра болка откъм Сапфира разсея Ерагон и тя извика:
	— _Пази се! Той ми се измъкна!_
	Докато прескачаше купчина трупове, младият Ездач рискува да хвърли бърз поглед нагоре и видя блестящия корем и кадифените крила на Торн да затъмняват половината звезди по небосвода. Червеният дракон се виеше леко, спускайки се към земята като голямо тежко листо.
	Ерагон се метна настрана и се претърколи зад шатрата, опитвайки се да се отдалечи от дракона. При падането някакъв камък се заби в рамото му.
	Без да намали скорост, Торн посегна надолу с дясната си предна лапа, която бе дебела и възлеста като дънер, и я сключи около Муртаг и Насуада. Ноктите му се забиха в земята и изтръгнаха буца пръст, дебела няколко стъпки, докато вдигаше двамата човеци.
	Той изрева победоносно и с разтърсващ тътен на крилата си се изви нагоре и започна да набира височина.
	Сапфира се устреми след него от мястото, на което се бяха борили. Струйки кръв се стичаха от ухапванията и драскотините по крайниците й. Тя бе по-бърза от Торн, но дори да го настигнеше, Ерагон не можеше да си представи как ще спаси Насуада, без да я нарани.
	Полъх на вятър разроши косата му, когато Аря се втурна покрай него. Тя се покатери тичешком на купчина бурета и се метна високо във въздуха, по-високо, отколкото би могъл да скочи без помощ, който и да било елф. Посегна и сграбчи опашката на Торн, и увисна на нея като някаква дрънкулка.
	Младият Ездач направи половин крачка напред, сякаш за да я спре, после изруга и промърмори:
	— Аудр!
	Заклинанието го изстреля в небето като стрела. Той устреми ума си към Глаедр и старият дракон го подхрани с енергия, за да продължи издигането си. Ерагон изгори енергията, зарязал всякаква предпазливост, без изобщо да се интересува от цената. Искаше само да стигне до Торн, преди нещо ужасно да се е случило с Насуада или Аря.
	Докато прелиташе край Сапфира, видя как елфката започна да се катери по опашката на дракона. Залавяше се за шиповете по гърба му с дясната си ръка, използвайки ги като стъпенки на стълба. С лявата забиваше даутдаерта в тялото му за опора и се издърпваше все по-нагоре. Торн се гърчеше и извиваше, щракаше със зъби към нея като кон, раздразнен от някоя муха, но не можеше да я достигне.
	Тогава кървавочервеният дракон сви крилата и лапите си и притиснал към гърдите си своя безценен товар, пикира към земята, въртейки се в смъртоносна спирала. Даутдаертът се изтръгна от плътта му и Аря се изопна под ъгъл спрямо тялото му, държейки се за шипа само с дясната си ръка — слабата й ръка, която бе наранила в катакомбите под Драс Леона.
	Не след дълго пръстите й се изплъзнаха, тя се откъсна от Торн и полетя надолу, протегнала ръцете и краката си встрани, като спици на колело. Без съмнение в резултат от хвърлено от нея заклинание, въртенето й се забави, а после спря, както и падането й, докато накрая елфката не остана да се рее изправена в нощното небе. Озарена от сиянието на даутдаерта, който продължаваше да стиска, тя заприлича на Ерагон на зелена светулка, носеща се в мрака.
	Торн разпери крила и изви обратно към нея. Аря извърна глава и погледна към Сапфира; после се обърна във въздуха срещу Торн.
	Злокобна светлина замъждука между зъбите на червения дракон, миг преди разширяваща се стена от пламъци да изригне от огромната му паст и да обгърне Аря, скривайки я от поглед.
	Ерагон вече бе на по-малко от петдесет стъпки оттам — достатъчно близо, за да може горещината да опари бузите му.
	Пламъците се разнесоха, за да разкрият Торн, който се извръщаше от Аря толкова бързо, колкото му позволяваше грамадното му туловище. При извъртането драконът замахна с опашка и тя изсвистя през въздуха с такава скорост, че елфката нямаше никакъв шанс да я избегне.
	— Не! — изкрещя младият Ездач.
	Чу се пукот, когато опашката удари Аря и я запрати в мрака като камък, изстрелян от прашка. Даутдаертът се понесе надолу и сиянието му намаля до бледа точица, която после съвсем изчезна.
	Сякаш железни обръчи се стегнаха около гърдите на Ерагон и изстискаха въздуха от него. Торн се отдалечаваше, но може би все пак имаше шанс да го настигне, ако привлечеше още енергия от Глаедр. Само че връзката му със златния дракон изтъняваше и младият Ездач не можеше да се надява, че ще надвие Торн и Муртаг сам и високо над земята — не и когато Муртаг разполагаше с десетки Елдунари.
	Той изруга, прекрати заклинанието, което го тласкаше през въздуха, и се гмурна след Аря. Вятърът пищеше в ушите му, дърпаше косата и дрехите му, изпъваше кожата на бузите му и го караше да присвива очи. Някакво насекомо го удари по врата; заболя го толкова силно, все едно са го ударили с камъче.
	Докато падаше, Ерагон търсеше с ума си съзнанието на елфката. Тъкмо бе усетил мъждукаща мисъл някъде в тъмата долу, когато Сапфира изскочи под него, с мътно сияещи люспи на светлината на звездите. Тя се завъртя с главата надолу и той я видя как посегна и улови нещо малко и тъмно с предните си лапи.
	Болка прониза ума, който Ерагон бе докоснал; после всяка мисъл в него изчезна и той не усети нищо повече.
	— _Хванах я, малки мой_ — каза Сапфира.
	— Лета — изрече младият Ездач и падането му се забави и спря.
	Обърна се да погледне пак към Торн, но видя само звезди и чернота.
	На два пъти чу неясно пляскане на крила от изток, а после всичко утихна.
	Той сведе поглед към лагера на Варден. През слоевете дим се виждаха оранжевите петна на пожарите. Стотици палатки лежаха смачкани на земята заедно с хората, които не бяха успели да се измъкнат, преди Сапфира и Торн да ги стъпчат. Но те не бяха единствените жертви на атаката. От тази височина Ерагон не можеше да различи телата, но знаеше, че войниците са избили десетки.
	Устата му се изпълни с вкус на пепел. Трепереше, сълзи на ярост, страх и безсилие замъгляваха очите му. Аря беше ранена, може би дори мъртва. Насуада бе изчезнала, пленена, и скоро щеше да се озове в ръцете на най-умелите инквизитори на Галбаторикс.
	Безнадеждност заля Ерагон.
	Как щяха да продължат сега? Как можеха да се надяват да победят без водачеството на Насуада?


	Съвет на крале

	След като кацна със Сапфира в лагера на Варден, Ерагон се плъзна по туловището й и изтича до обраслата с трева площ, където тя бе оставила нежно Аря.
	Елфката лежеше по лице, отпусната и неподвижна. Когато младият Ездач я претърколи, очите й трепнаха и се отвориха.
	— Торн… Какво стана с Торн? — прошепна тя.
	— _Избяга_ — каза Сапфира.
	— Ами… Насуада? Спасихте ли я?
	Ерагон сведе поглед и поклати глава.
	Тъга премина по лицето на Аря. Тя се закашля и трепна, после понечи да се изправи. Струйка кръв се стичаше от ъгълчето на устата й.
	— Чакай — каза младият Ездач. — Не мърдай. Ще доведа Бльодгарм.
	— Няма нужда. — Елфката го стисна за рамото и се издърпа на крака, а после внимателно се изправи в цял ръст. Дъхът й секна, когато мускулите й се изпънаха, и Ерагон видя болката, която тя се опитваше да скрие. — Само съм натъртена, костите ми са здрави. Защитните ми заклинания ме предпазиха от по-сериозни травми при удара на Торн.
	Младият Ездач се съмняваше, но прие думите й.
	— _А сега какво?_ — попита Сапфира, като се приближи до тях. Острата мускусна миризма на кръвта й изпълни ноздрите на Ерагон.
	Той се огледа, обхващайки с поглед пламъците и разрухата в лагера. Пак се сети за Роран и Катрина и се зачуди дали са преживели нападението.
	— _Какво ще правим наистина?_
	Обстоятелствата дадоха отговор на въпроса му. Първо двама ранени войници изтичаха от един димен облак и нападнаха него и Аря. Докато Ерагон им види сметката, осем от елфите бяха дотичали при тях.
	След като ги убеди, че не е ранен, те насочиха вниманието си към Сапфира и настояха да излекуват ухапванията и драскотините, които й бе нанесъл Торн, макар че младият Ездач предпочиташе да го стори сам.
	Тъй като знаеше, че лечението ще отнеме няколко минути, той ос тави Сапфира с елфите и забърза през редиците от палатки към мястото до шатрата на Насуада, където Бльодгарм и още двама заклинатели продължаваха да са вкопчени в умствен двубой с последния от четиримата вражески магьосници.
	Оцелелият чародей бе коленичил на земята, притиснал чело към колената си и сплел ръце зад тила си. Вместо да добави мислите си към невидимата битка, Ерагон отиде до магьосника, потупа го по рамото и извика:
	— Ха!
	Онзи трепна уплашено и това разсейване позволи на елфите да проникнат през защитите му. Младият Ездач го разбра, защото мъжът се затресе и се строполи по гръб, подбелвайки очи, а на устата му изби жълтеникава пяна. Малко по-късно престана да диша.
	С кратки изречения Ерагон обясни на Бльодгарм и другите двама елфи какво е станало с Аря и Насуада. Козината на Бльодгарм настръхна и жълтите му очи запламтяха от гняв. Но единственият му коментар бяха няколко думи на древния език:
	— Мрачни времена ни сполетяха, Сенкоубиецо.
	А после прати Яела да прибере даутдаерта от мястото, където бе паднал.
	След това Ерагон, Бльодгарм и Утинаре — елфът, който бе останал с тях, — обиколиха лагера, като приклещваха и убиваха малцината войници, спасили се от зъбите на котколаците и от остриетата на хората, джуджетата, елфите и ургалите. Освен това използваха магията си, за да потушат някои от по-големите пожари, което за тях бе толкова лесно, като да угасят пламъчето на свещ.
	През цялото време младият Ездач бе обзет от всепроникващ ужас, който тегнеше над него като камара от прогизнали овчи кожи и сковаваше ума му, така че му бе трудно да мисли за нещо друго, освен за смърт, поражение и провал. Имаше чувството, че светът се руши около него; сякаш всичко, за което се бяха борили с Варден, бързо се разпадаше и той по никакъв начин не можеше да си върне контрола над положението. Това усещане за безпомощност изсмукваше волята му и единственото му желание бе да се свие в някой ъгъл и да се отдаде на мъката си. Все пак отказа да се поддаде на този импулс, защото ако го стореше, щеше да е все едно мъртъв. Затова продължи да се движи, трудейки се редом с елфите въпреки своето отчаяние.
	Настроението му с нищо не се подобри, когато Глаедр се свърза с него и каза:
	— _Ако ме беше послушал, може би щяхме да спрем Торн и да спасим Насуада._
	— _А може би нямаше_ — отвърна Ерагон. Не му се искаше да обсъждат повече тази тема, но се почувства задължен да добави: — _Ти позволи на гнева си да замъгли преценката ти. Убийството на Торн не бе единственият възможен изход, а и не би следвало да бързаш толкова да погубиш един от малкото останали от твоя вид._
	— _Не си мисли, че можеш да ме поучаваш, пале!_ — сопна се Глаедр. — _Изобщо не си в състояние да разбереш какво съм загубил._
	— _Разбирам го по-добре от всички_ — отвърна младият Ездач, но Глаедр вече се бе оттеглил от ума му и май не го чу.
	Ерагон тъкмо бе потушил един пожар и вървеше към следващия, когато Роран дойде забързано при него и го стисна за ръката.
	— Ранен ли си?
	Облекчение заля младежа, щом видя, че братовчед му е жив и здрав.
	— Не — отвърна той.
	— А Сапфира?
	— Елфите вече са излекували раните й. Ами Катрина? Тя добре ли е?
	Роран кимна и се поотпусна леко, но изражението му остана загрижено.
	— Ерагон — каза той, пристъпвайки по-наблизо, — какво стана? Какво става? Видях Йормундур да търчи наоколо като пиле без глава, стражите на Насуада изглеждат мрачни като самата смърт и никой не иска да говори с мен. В опасност ли сме още? Да не би Галбаторикс да се кани да ни атакува?
	Младият Ездач се озърна, после издърпа Роран настрана, където никой не можеше да ги чуе.
	— Не бива да казваш на никого. Поне засега — предупреди го той.
	— Имаш думата ми.
	С няколко бързи изречения Ерагон му разказа накратко ситуацията. Докато свърши, братовчед му бе пребледнял.
	— Не можем да позволим Варден да се разпаднат — каза той.
	— Разбира се, че не. Това няма да стане, но крал Орин може да се опита да поеме командването или… — Младият Ездач млъкна, когато група воини минаха наблизо. После рече: — Остани с мен, става ли? Може би ще имам нужда от помощта ти.
	— От моята помощ ли? Че с какво бих могъл да ти помогна аз?
	— Цялата армия ти се възхищава, Роран, дори и ургалите. Ти си Стронгхамър, героят от Ароус, и мнението ти има тежест. Това може да се окаже важно.
	Роран помълча малко, после кимна:
	— Ще направя каквото мога.
	— Засега просто си отваряй очите за войници — каза Ерагон и продължи към пожара, който си бе набелязал.
	Половин час по-късно, когато в лагера отново започна да се възцарява спокойствие и ред, един пратеник дотича да му предаде, че Аря иска незабавно да отиде в палатката на крал Орик.
	Ерагон и Роран размениха погледи и се отправиха към северозападната част на лагера, където повечето джуджета бяха разпънали палатките си.


	— Нямаме избор — рече Йормундур. — Насуада изрази желанието си пределно ясно. Ти, Ерагон, трябва да заемеш мястото й и да ръководиш Варден вместо нея.
	Лицата, наредени в кръг във вътрешността на палатката, бяха сурови и неотстъпчиви. Тъмни сенки изпълваха вдлъбнатините на слепоочията и дълбоките бръчки върху намръщените чела на различните двукраки, както Ерагон знаеше, че би ги нарекла Сапфира. Единственият, който не се мръщеше, бе самата Сапфира — главата й бе пъхната през отвора на шатрата, за да може да участва в съвета, но устните й бяха изтеглени леко назад, сякаш се готвеше да се озъби.
	Присъстваха също крал Орин, наметнал над нощницата си пурпурен плащ; Аря, която изглеждаше поразтърсена, но изпълнена с решимост; крал Орик, който бе намерил ризница, за да се покрие; кралят на котколаците Гримр Полулап, с бяла ленена превръзка върху раната от меч на дясното му рамо; кулът Нар Гарцвог, който стоеше приведен, за да не докосва с рога тавана, и Роран, застанал до стената на палатката, който засега слушаше, без да се намесва.
	В шатрата не бе допуснат никой друг. Нито стражи, нито съветници, нито слуги, нито дори Бльодгарм или другите елфи. Пред входа бяха строени дванайсет реда мъже, джуджета и ургали със задачата да попречат на всеки, независимо колко могъщ или опасен е, да се намеси в срещата. А около палатката бяха оплетени множество набързо стъкмени заклинания, които да предотвратят подслушването — както обикновено, така и магическо.
	— Никога не съм искал това — каза Ерагон, взирайки се в картата на Алагезия, разгъната на масата по средата на шатрата.
	— Никой от нас не го е искал — вметна крал Орин с хаплив тон.
	Беше мъдро от страна на Аря, помисли си Ерагон, да устрои срещата в палатката на Орик. Кралят на джуджетата бе известен като твърд поддръжник на Насуада и Варден — освен това бе вожд на клана на Ерагон и негов доведен брат — но никой не можеше да го обвини, че се домогва до поста на Насуада, нито пък бе сигурно, че хората биха го приели като неин заместник.
	Въпреки това, назначавайки срещата в шатрата на Орик, елфката бе заздравила позициите на младия Ездач и бе подкопала тези на критиците му, без това да личи. Ерагон трябваше да признае, че тя е доста по-добра от него в манипулирането на другите. Единственият риск в стореното от нея бе, че можеше да накара хората да си мислят, че Орик му е господар, но младият Ездач бе готов да поеме този риск в замяна на подкрепата на своя приятел.
	— Никога не съм искал това — повтори той и вдигна очи да срещне втренчените погледи на всички около себе си. — Но след като вече е станало, кълна се в гробовете на онези, които загубихме, че ще направя всичко по силите си да следвам примера на Насуада и да поведа Варден към победа срещу Галбаторикс и Империята. — Опита се да си придаде самоуверен вид, но истината бе, че ситуацията го плашеше със своята чудовищност и той нямаше представа дали изобщо е годен за тази задача. Насуада бе извънредно талантлива водачка и му изглеждаше невероятно трудно да свърши дори половината от направеното от нея.
	— Много похвално, сигурен съм — рече крал Орин. — Само че Варден винаги са действали съвместно със съюзниците си — с хората от Сурда, с нашия кралски приятел Орик и джуджетата от планините Беор, с елфите, а в последно време и с ургалите, водени от Нар Гарцвог, както и с котколаците. — Той кимна към Гримр, който му отвърна по същия начин. — Няма да е хубаво простите войници да ни гледат как спорим пред всички. Не си ли съгласен?
	— Разбира се.
	— Добре — каза крал Орин. — Значи да разбирам ли, че ще продължаваш да се консултираш с нас по важните въпроси, както правеше Насуада? — Ерагон се поколеба, но преди да успее да отговори, Орин продължи: — Всички ние — той махна към останалите в палатката — поехме огромен риск с това начинание и не би ни харесало да ни командват. Нито пък ще търпим подобно нещо. Казано откровено, въпреки множеството ти постижения, Ерагон Сенкоубиецо, ти все още си млад и неопитен и тази неопитност би могла да се окаже фатална. Ние останалите разполагаме с предимството, че сме предвождали своите войски в течение на дълги години или сме гледали как други ги предвождат. Можем да те насочваме в правия път и може би заедно ще успеем да открием начин да оправим тази каша и да свалим Галбаторикс.
	Всичко казано от Орин бе вярно, помисли си младият Ездач — той наистина бе още млад и неопитен и наистина се нуждаеше от съветите на другите, — но не можеше да го признае, без да изглежда слаб.
	Така че вместо това отвърна:
	— Можете да сте сигурни, че ще се консултирам с вас при нужда, но решенията ми, както винаги, си остават лично мои.
	— Прощавай, Сенкоубиецо, но ми е трудно да повярвам на това. Близостта ти с елфите — Орин хвърли поглед към Аря — е широко известна. Нещо повече, ти си приет за член на клана Ингетум и си подчинен на техния вожд, който случайно е крал Орик. Може и да греша, но се съмнявам, че решенията ти ще бъдат лично твои.
	— Първо ме съветваш да се вслушвам в съюзниците си. Сега пък искаш да не го правя. Може би предпочиташ да слушам теб и само теб? — попита Ерагон с нарастващ гняв.
	— Предпочитам решенията ти да защитават интересите на нашия народ, а не на другите раси!
	— Така е било и така ще бъде — изръмжа Ерагон. — Да, аз дължа вярност и на Варден, и на клана Ингетум, но също и на Сапфира, и на Насуада, и на семейството си. Мнозина имат претенции към мен, както и към вас, Ваше Величество. Но главната ми грижа е — и винаги е била — победата над Галбаторикс и Империята. Така че ако има конфликт между интересите на различните страни, това е, което ще надделее. Можеш да оспорваш преценката ми, ако смяташ за нужно, но не подлагай на съмнение моите мотиви. Освен това ще съм ти благодарен, ако се въздържиш от намеци, че съм изменник на расата си!
	Орин се намръщи и по бузите му изби червенина. Той тъкмо се канеше да отговори, когато го прекъсна едно мощно тряс. Орик беше ударил с бойния си чук Волунд по щита си.
	— Прекратете тези глупости! — възкликна навъсено джуджето. — Тревожите се за пукнатина в пода, когато цялата планина се кани да рухне върху нас.
	Крал Орин се намръщи още повече, но не продължи спора. Вместо това вдигна бокала си с вино от масата и потъна в стола си, взирайки се в Ерагон с пламтящ поглед.
	— _Мисля, че той те мрази_ — каза Сапфира.
	— _Или пък мрази онова, което символизирам. И в двата случая съм пречка за него. Добре ще е да го държим под око._
	— Въпросът, който стои пред нас, е прост — каза Орик. — Какво да правим сега, когато Насуада я няма? — Той остави Волунд на масата и го погали с възлестата си ръка. — Моето мнение е, че положението е същото, каквото беше тази сутрин. Ако не искаме да се признаем за победени и да молим за мир, имаме само един избор: да продължим към Уру’баен с цялата бързина, на която сме способни. Насуада никога не е смятала да се бие лично с Галбаторикс. Това се пада на вас — той махна към Ерагон и Сапфира — и на елфите. Насуада ни доведе дотук и макар че много ще ни липсва, не ни е нужна, за да продължим. Пътят ни е достатъчно ясен и не оставя много възможности за отклонения. Дори тя да беше тук, не виждам как би могла да направи нещо друго. Трябва да вървим към Уру’баен и това е положението.
	Гримр си играеше с малка черна кама, наглед безразличен към раз говора.
	— Съгласна съм — рече Аря. — Нямаме друг избор.
	Над тях голямата глава на Гарцвог кимна, от което безформени сенки заиграха по стените на палатката.
	— Джуджето говори добре. Ургралгра ще останат с Варден, докато Огнения меч е боен вожд. С него и Огнения език начело на атаката ни ще приберем кръвния дълг, който безрогият предател Галбаторикс има към нас.
	Ерагон се размърда неловко.
	— Всичко това е много хубаво — рече крал Орин, — но още не сме чули как смятате да победите Муртаг и Галбаторикс, щом стигнем до Уру’баен.
	— Имаме даутдаерта — изтъкна младият Ездач, защото Яела бе прибрала копието, — и с него можем да…
	Крал Орин махна с ръка:
	— Да, да, даутдаертът. Той не ви помогна да спрете Торн, а не мога да си представя, че Галбаторикс ще ви позволи да се приближите до него или Шруйкан с оръжието в ръка. Както и да е, това не променя факта, че все още не можете да се мерите с онзи предател с черно сърце. Проклятие, Сенкоубиецо, та ти не можеш да се мериш дори със собствения си брат, а той е Ездач по-отскоро и от теб!
	„Полубрат“ — помисли си Ерагон, но си сдържа езика. Не бе в състояние да опровергае думите на Орин; те бяха верни до една и това го накара да се засрами.
	Кралят продължи:
	— Ние започнахме тази война с идеята, че ще намериш начин да противодействаш на чудовищната сила на Галбаторикс. Насуада ни уверяваше в това. Но ето че сега се готвим за сблъсък с най-могъщия чародей в писаната история, а изгледите ни да го победим са не по-добри, отколкото в началото!
	— Ние започнахме тази война — каза тихо Ерагон, — защото за първи път от падането на Ездачите имаме някакъв минимален шанс да свалим Галбаторикс. Знаеш това.
	— Какъв шанс? — изсмя се кралят. — Ние сме марионетки, всички до един, и танцуваме по прищявката на Галбаторикс. Единствената причина да стигнем толкова далеч е, че той ни го позволи. Галбаторикс иска да стигнем до Уру’баен. Иска да те отведем при него. Ако имаше желание да ни спре, щеше да долети да ни срещне на Пламтящите равнини и да ни смаже още там. А след като веднъж се окажеш в обсега му, ще стори точно това: ще ни смаже.
	Въздухът между тях сякаш се нагнети.
	— _Внимавай_ — рече Сапфира на Ерагон. — _Той ще напусне глутницата, ако не го убедим в противното._
	Аря също изглеждаше загрижена.
	Младият Ездач сложи ръце на масата и отдели няколко мига да събере мислите си. Не му се искаше да лъже, но от друга страна, трябваше да намери начин да вдъхне надежда на Орин, което бе трудна работа, след като и сам не беше особено обнадежден.
	„Дали Насуада се е чувствала така през цялото време, докато се опитваше да ни обедини около каузата, да ни убеди да продължаваме напред, дори когато не виждахме ясен път?“
	— Положението ни не е толкова… несигурно, колкото го изкарваш — каза той.
	Орин изпръхтя и отпи от бокала си.
	— Даутдаертът наистина представлява заплаха за Галбаторикс — продължи Ерагон, — и това е в наша полза. Той ще се бои от него. Ето защо можем да го накараме да направи каквото искаме, поне мъничко. Макар да не можем да го убием с даутдаерта, може би ще успеем да убием Шруйкан. Тяхното не е истинска връзка между Ездач и дракон, но все пак смъртта на Шруйкан би трябвало да го уязви дълбоко.
	— Това никога няма да стане — възрази Орин. — Той вече знае, че даутдаертът е у нас, и ще вземе необходимите предпазни мерки.
	— А може би не. Съмнявам се, че Муртаг и Торн са разбрали какво е.
	— Не, но Галбаторикс ще разбере, когато изследва спомените им.
	— _Ще разбере и за съществуването на Глаедр, ако вече не са му казали_ — рече Сапфира на Ерагон.
	Настроението на младия Ездач се понижи още повече. Не се беше сетил за това, но тя беше права.
	— _Дотук с надеждите да ги изненадаме. Нямаме повече тайни._
	— _Животът е пълен с тайни. Галбаторикс не може да предвиди как точно ще изберем да се бием с него. С това поне можем да го объркаме._
	— Кое от копията на смъртта си открил, о, Сенкоубиецо? — попита Гримр с наглед отегчен вид.
	— Ду Ниернен — Орхидеята.
	Котколакът премига и Ерагон остана с впечатлението, че е изненадан, макар изражението му да си остана все така равнодушно.
	— Орхидеята. Нима? Колко странно да откриеш такова оръжие в тази епоха, особено пък именно това оръжие.
	— И защо? — попита Йормундур.
	Розовото езиче на Гримр облиза зъбите му.
	— Ниернен има лоша ссслава — произнесе той, разтягайки последната дума в кратко съскане.
	Преди Ерагон да го притисне за повече информация, заговори Гарцвог и гласът му стържеше като камък:
	— Какво е това копие на смъртта, за което говорите, Огнени мечо? Да не е онова, което рани Сапфира при Белатона? Чухме приказки за него, но те бяха наистина странни.
	Ерагон със закъснение си спомни, че Насуада не бе казала нито на ургалите, нито на котколаците какво всъщност представлява Ниернен.
	„Е, какво пък — помисли си. — Нищо не може да се направи.“
	Обясни на Гарцвог за даутдаерта, а после настоя всички в шатрата да се закълнат на древния език, че няма да говорят с никой друг за копието без разрешение. Имаше малко мърморене, но накрая всички се подчиниха, дори и котколакът. Опитите да скрият копието от Галбаторикс можеше и да са безсмислени, но младият Ездач не виждаше полза всички да знаят за него.
	Когато и последният от тях се бе заклел, Ерагон продължи:
	— И така. Първо, имаме даутдаерта и това е повече от онова, което имахме преди. Второ, не смятам да се бия с Муртаг и Галбаторикс едновременно; това никога не е влизало в плановете ми. Когато стигнем до Уру’баен, ще подмамим Муртаг извън града и ще го обкръжим — с цялата армия, ако се налага, включително и елфите, — и ще го убием или пленим веднъж завинаги. — Той огледа събраните около него лица, опитвайки се да ги впечатли със силата на своята убеденост. — Трето, трябва да вярвате в това дълбоко в сърцата си: колкото и да е могъщ, Галбаторикс не е неуязвим. Може да се е загърнал в хиляди защитни магии, но въпреки цялото си знание и лукавство, все още има заклинания, които са способни да го убият, стига да сме достатъчно умни да се сетим за тях. Възможно е аз да открия заклинанието, което ще го погуби, но нищо чудно да е и някой елф или член на Ду Врангр Гата. Знам, че Галбаторикс изглежда недосегаем, но винаги съществува някакво слабо място, винаги има пролука, през която можеш да пъхнеш меча си и да прободеш врага.
	— След като някогашните Ездачи не са успели да открият това слабо място, каква е вероятността да го сторим ние? — попита крал Орин.
	Ерагон разпери ръце:
	— Може и да не успеем. В живота няма нищо сигурно, още по-малко във войната. Все пак ако обединените заклинатели на нашите пет раси не са в състояние да го убият, можем спокойно да приемем, че Галбаторикс ще управлява колкото дълго пожелае и няма никакъв начин да променим това.
	За кратко в палатката се възцари пълна тишина.
	После Роран пристъпи напред.
	— Искам думата — каза той.
	Младият Ездач видя как другите около масата се спогледаха.
	— Кажи каквото искаш да кажеш, Стронгхамър — рече Орик за явно неудоволствие на крал Орин.
	— То е следното: пролели сме твърде много кръв и сълзи, за да се върнем сега. Това ще е неуважение както към мъртвите, така и към онези, които ги помнят. Тази битка може да е битка между богове — и докато изричаше това, на Ерагон му се стори, че е съвсем сериозен, — но колкото до мен, аз ще продължа да се бия, докато боговете не ме поразят или пък аз не поразя тях. Един дракон може да убие десет хиляди вълци един по един, но десет хиляди вълци заедно могат да убият дракон.
	— _Едва ли_ — изсумтя Сапфира в тайното кътче от умовете им, което споделяха двамата с Ерагон.
	Роран се усмихна безрадостно.
	— А и ние си имаме собствен дракон. Решавайте каквото искате. Но аз отивам в Уру’баен и ще се изправя срещу Галбаторикс, дори ако трябва да го сторя съвсем сам.
	— Няма да си сам — рече Аря. — Знам, че говоря от името на кралица Исланзади, когато казвам, че нашият народ ще застане до теб.
	— А също и нашият — избоботи Гарцвог.
	— И нашият — потвърди Орик.
	— И нашият — добави Ерагон с тон, с който се надяваше да обезсърчи всякакво несъгласие.
	Когато след кратка пауза четиримата се обърнаха към Гримр, котколакът изсумтя и каза:
	— Е, предполагам, че и ние ще сме там. — Огледа острите си нокти. — Все някой трябва да се промъкне през вражеските линии и това със сигурност няма да са джуджетата, препъващи се с железните си ботуши.
	Орик повдигна вежди, но дори и да се бе обидил, го скри добре. Орин гаврътна още две питиета, после избърса уста с опакото на ръката си и рече:
	— Много добре, нека е както желаете, ще продължим към Уру’баен. — И посегна към бутилката пред себе си, за да напълни пак бокала.


	Безкраен лабиринт

	През останалата част от съвета Ерагон и другите обсъждаха практически въпроси: схеми на комуникация — кой пред кого трябва да отговаря; разпределение на задълженията; преустройване на защитните заклинания и стражите на лагера, за да не допуснат Торн или Шруйкан да се промъкнат отново сред тях; и как да осигурят нова екипировка за хората, чиито вещи бяха изгорени или стъпкани по време на нападението. Единодушно решиха да изчакат до следващия ден, преди да обявят какво е станало с Насуада; по-важно бе воините да поспят колкото могат, преди зората да обагри хоризонта.
	Единственото нещо, което не обсъдиха, бе дали трябва да се опитат да спасят Насуада. Беше очевидно, че единственият начин да я освободят е като превземат Уру’баен, а дотогава тя вероятно щеше да е мъртва, ранена или обвързана с клетва на древния език към Галбаторикс. Затова избягваха напълно тази тема, сякаш бе забранено дори да я споменават.
	Въпреки това Насуада присъстваше неизменно в мислите на Ерагон. Всеки път, като затвореше очи, виждаше как Муртаг я удря, а после люспестата лапа на Торн се свива около нея и червеният дракон отлита в нощта. Тези спомени само го караха да се чувства още по-окаяно, но не можеше да се спре да ги преживява отново и отново.
	Когато съветът бе разпуснат, младият Ездач даде знак на Роран, Йормундур и Аря. Те го последваха, без да задават въпроси, до неговата палатка, където известно време Ерагон искаше съветите им и съставяше план за следващия ден.
	— Съветът на старейшините ще ти създаде някои проблеми, сигурен съм — рече Йормундур. — Те не смятат, че си толкова умел в политиката като Насуада, и ще се опитат да се възползват от това. — От атаката насам дългокосият воин изглеждаше неестествено спокоен, което караше Ерагон да предполага, че е на ръба на сълзите или яростта, или комбинация от двете.
	— Наистина не съм — каза младият Ездач.
	Йормундур наклони глава.
	— Въпреки това трябва да бъдеш твърд. Аз мога да ти помогна до някъде, но много неща ще зависят от твоето държане. Ако им позволиш да оказват голямо влияние върху решенията ти, ще си помислят, че те са наследили водачеството на Варден, а не ти.
	Ерагон хвърли загрижен поглед към Аря и Сапфира.
	— _Не се бойте_ — каза Сапфира на всички. — _Никой няма да го надвие, докато аз бдя._
	Когато малката им среща приключи, младият Ездач изчака Аря и Йормундур да се изнижат от палатката, после хвана Роран за рамото.
	— Одеве наистина ли мислеше каквото каза — че това е битка на богове?
	Братовчед му се взря в него.
	— Да… Ти, Муртаг и Галбаторикс — вие сте прекалено могъщи, за да бъдете победени от обикновен човек. Това не е правилно. Не е честно. Но така стоят нещата. Всички останали сме като мравки под ботушите ви. Имаш ли представа колко хора си убил, без изобщо да се напрягаш?
	— Твърде много.
	— Именно. Радвам се, че си тук, за да се биеш за нас, и ми е приятно да те смятам за свой брат във всичко, освен по име, но ми се иска да не разчитахме на Ездач или елф, или някакъв там магьосник да спечели войната вместо нас. Никой не трябва да е зависим от другиго. Не и по този начин. Това нарушава равновесието в света.
	След тези думи Роран излезе от палатката.
	Ерагон се отпусна върху леглото си. Имаше чувството, че са го фраснали в гърдите. Седя там известно време, потейки се и размишлявайки, докато напрежението от свръхактивните му мисли не го накара да скочи и да излезе забързано.
	Щом се появи от палатката, шестимата Нощни ястреби рипнаха на крака и приготвиха оръжията си, за да го придружат, където смяташе да ходи.
	Младият Ездач им махна да останат по местата си. Беше протестирал, но Йормундур настоя да прикрепи към него стражите на Насуада, в допълнение към Бльодгарм и останалите елфи, за да го пазят.
	„Никоя предпазливост не е излишна“ — бе казал той.
	На Ерагон не му харесваше още повече хора да вървят по петите му, но бе принуден да се съгласи.
	Той мина покрай стражите и забърза към мястото, където Сапфира лежеше свита на земята.
	При приближаването му тя отвори едното си око, а после повдигна крило, за да може той да пропълзи отдолу и да се сгуши до топлия й корем.
	— _Малки мой_ — каза Сапфира и започна да издава тихи звуци.
	Ерагон седеше, облегнат на нея, и слушаше тананикането й и тихото свистене на въздуха, влизащ и излизащ от могъщите й дробове. Зад него коремът й се издуваше и спадаше в нежен, унасящ ритъм.
	По всяко друго време присъствието й щеше да е достатъчно, за да го успокои, но не и сега. Умът му отказваше да забави ход, сърцето му продължаваше да тупти силно, а ръцете и краката му бяха неприятно горещи.
	Той запази чувствата си за себе си, за да не смущава Сапфира. Тя бе умори след двете си битки с Торн и скоро потъна в дълбок сън, тананикането й заглъхна и остана да се чува само неспирният звук на дишането й.
	А мислите на Ерагон все така не го оставяха на мира и го връщаха отново и отново към този невъзможен, неоспорим факт: той беше водачът на Варден. Той, най-младият член на бедно фермерско семейство, сега бе водач на втората по големина армия в Алагезия. Случилото се изглеждаше абсурдно, сякаш съдбата си играеше с него, подмамваше го в капан, който ще го унищожи. Той никога не бе искал това, не беше се стремил към него, и все пак събитията му го бяха наложили.
	„Какво ли е мислила Насуада, когато ме е избрала за свой наследник? — зачуди се Ерагон. Помнеше причините, които тя бе изложила пред него, но те с нищо не уталожваха съмненията му. — Наистина ли е смятала, че мога да заема нейното място? Защо не Йормундур? Той е с Варден от десетилетия и знае толкова много за командването и стратегиите.“
	Замисли се за момента, когато Насуада бе решила да приеме предложението на ургалите за съюз въпреки цялата омраза и скръб между двете раси и въпреки факта, че именно ургали бяха убили баща й.
	„Дали аз бих могъл да сторя това? — Предполагаше, че не, или поне не тогава. — Дали мога да вземам такива решения сега, ако са необходими, за да победим Галбаторикс?“
	Не беше сигурен.
	Положи усилия да успокои ума си. Затвори очи и се съсредоточи върху броенето на вдишванията си, на групи по десет. Беше му трудно да задържи вниманието си върху тази задача; на всеки няколко секунди друга мисъл или усещане заплашваше да го разсее и Ерагон често губеше бройката.
	С времето обаче тялото му започна да се отпуска и почти без да осъзнае, в него се прокраднаха изменчивите дъгоцветни видения на будните сънища.
	Той видя много неща — някои мрачни и обезпокояващи, тъй като сънищата му отразяваха събитията от изминалия ден; други бяха едновременно мъчителни и приятни: спомени за онова, което е било, или онова, което му се е искало да стане.
	После, като внезапна промяна в посоката на вятъра, сънищата му затрепкаха и станаха по-плътни и материални, сякаш бяха осезаеми реалности, които можеше да посегне и да докосне. Всичко около него избледня и той зърна друго време и място, което му изглеждаше едно временно странно и познато, сякаш го бе виждал някога, много отдавна, а после се бе изличило от спомените му.
	Младият Ездач отвори очи, но образите останаха, замъглявайки околния свят, и той разбра, че това не е обикновен сън.


	_Пред него се простираше тъмна и пуста равнина, прорязана от една-единствена водна ивица, която течеше бавно на изток — ярка панделка от ковано сребро под сиянието на пълната луна… По безименната река се носеше кораб, висок и величествен, с вдигнати чисто бели платна… Редици от воини стояха, стиснали копия, а между тях, като в тържествена процесия, се движеха две закачулени фигури. Носеше се миризма на върби и тополи и чувство за отминаваща печал… После се чу сърцераздирателният вик на някакъв мъж, проблеснаха люспи и се мярна някакво неясно движение, което скриваше повече, отколкото показваше._
	_А после всичко изчезна и остана само тишина и чернота._


	Взорът на Ерагон се избистри и той откри, че отново гледа изотдолу крилото на Сапфира. Изпусна стаения си дъх — не бе осъзнал, че го е сдържал — и изтри с трепереща ръка сълзите от очите си. Не разбираше защо видението му е подействало толкова силно.
	„Това предсказание ли беше? — зачуди се той. — Или нещо, което действително се случва в същия този момент? И защо е важно за мен?“
	След станалото вече не можеше да продължи да почива. Всичките му тревоги се върнаха и го нападнаха безмилостно, гризейки ума му като множество плъхове, чието ухапване вкарваше в него бавно действаща отрова.
	Накрая Ерагон изпълзя изпод крилото на Сапфира, като внимаваше да не я събуди, и се върна в палатката си.
	Както и преди, Нощните ястреби скочиха, щом го видяха. Командирът им — набит мъж с орлов нос, излезе напред да посрещне младия Ездач.
	— Имате ли нужда от нещо, Сенкоубиецо? — попита той.
	Ерагон смътно си спомни, че мъжът се казва Гарвен и че Насуада му бе разказала как той загубил разума си, след като изследвал умовете на елфите. Сега мъжът изглеждаше достатъчно добре, макар че погледът му бе малко отнесен. Все пак младият Ездач предположи, че Гарвен е в състояние да изпълнява задълженията си, иначе Йормундур за нищо на света не би му позволил да заеме отново поста си.
	— В момента не, капитане — отговори той, като гледаше да говори тихо. Направи още една крачка напред, а после спря. — Колко от Нощните ястреби бяха убити днес?
	— Шестима, сър. Цяла смяна. В близките няколко дни ще имаме недостиг на хора, докато успеем да им намерим подходящи заместници. А ще ни трябват и нови попълнения. Искаме да удвоим охраната около вас. — Скръбно изражение се появи в иначе отнесения поглед на Гарвен. — Ние се провалихме, Сенкоубиецо. Ако бяхме повече, може би…
	— Всички се провалихме — рече Ерагон. — А ако бяхте повече, щеше да има повече жертви.
	Мъжът се поколеба, после кимна умърлушено.
	„Аз се провалих“ — помисли си младият Ездач, докато се шмугваше в палатката си. Насуада бе негов суверен; дългът му към нея бе по-силен от този на Нощните ястреби. И въпреки това, когато тя се нуждаеше от помощ, не бе успял да я спаси.
	Той изруга пиперливо под нос.
	Като неин васал, би трябвало да търси начин да я освободи, зарязвайки всичко друго. Но също така знаеше, че Насуада не би искала той да изостави Варден само заради нея. Би предпочела да страда и да умре, отколкото да позволи отсъствието й да навреди на каузата, на която бе посветила живота си.
	Ерагон изруга отново и закрачи насам-натам из палатката.
	„Аз съм водачът на Варден.“
	Едва сега, когато нея я нямаше, осъзна, че Насуада е станала за него нещо повече от суверен и командир; беше станала негова приятелка и той изпитваше същото желание да я защитава, както и в случая с Аря. Ако обаче се опиташе да го стори, това можеше да струва на Варден войната.
	„Аз съм водачът на Варден.“
	Помисли си за всички хора, за които отговаряше сега: Роран и Катрина, и останалите селяни от Карвахол, стотиците воини, редом, с които се бе сражавал, и още много други, джуджетата, котколаците и дори ургалите. Всички те сега бяха под негово командване и разчитаха на него да взема правилните решения, за да победят Галбаторикс и Империята.
	Пулсът на Ерагон се ускори и всичко затрепка пред погледа му. Той спря да крачи и стисна кола по средата на палатката, а после изтри потта по челото и горната си устна.
	Искаше му се да поговори с някого. Помисли си дали да не събуди Сапфира, но отхвърли тази идея. За нея бе по-важно да си почине, отколкото да слуша оплакванията му. Също така не му се искаше да товари Аря или Глаедр с проблеми, за чието разрешаване не можеха да сторят нищо. Пък и се съмняваше, че ще намери състрадателен слушател в лицето на Глаедр, след като последният им разговор бе толкова остър.
	Той продължи да кръстосва палатката: три крачки напред, завъртане, три крачки обратно, пак завъртане, и после отначало.
	Беше загубил колана на Белот Мъдрия. Беше позволил Муртаг и Торн да пленят Насуада. А сега ръководеше Варден.
	Отново и отново през главата му прелитаха същите мисли и с всяко повторение безпокойството му растеше. Имаше чувството, че се лута в безкраен лабиринт и зад всеки невидим ъгъл го дебнат чудовища, готови да се нахвърлят отгоре му. Въпреки онова, което бе казал по време на срещата с Орик, Орин и останалите, не виждаше как самият той, Варден или съюзниците им биха могли да победят Галбаторикс.
	„Не бих могъл дори да спася Насуада, ако бях свободен да тръгна след нея. — Изпълни го горчивина. Задачата, пред която бяха изправени, изглеждаше безнадеждна. — Защо това трябваше да се падне на нас?“
	Той изруга и захапа бузата си отвътре, докато болката не стана нетърпима. Спря и се свлече на земята, преплел пръсти зад тила си.
	— Не може да бъде направено. Не може — промълви младият Ездач, клатушкайки се напред-назад на колена. — Не може.
	В отчаянието си Ерагон помисли да отправи молитва към джуджешкия бог Гунтера, както бе правил преди. Да положи грижите си в нозете на някой по-висш от самия него и да повери съдбата си на тази сила би му донесло облекчение. Би му позволило да приеме по-хладнокръвно своята съдба — както и на онези, които обичаше — защото нямаше да е пряко отговорен за случилото се.
	Но не можеше да се застави да промълви молитвата. Той бе отговорен за съдбата им, независимо дали това му харесваше или не, и чувстваше, че би било грешно да прехвърли своята отговорност на друг, пък било то и на бог — или на представата за бог.
	Проблемът беше там, че той не мислеше, че може да направи онова, което трябва. Можеше да командва Варден; бе доста уверен в това. Но нямаше никаква идея как да превземат Уру’баен и да убият Галбаторикс. Не разполагаше с достатъчно сили, за да тръгне срещу Муртаг, камо ли срещу самия крал, и му се струваше крайно невероятно да измисли начин да заобиколи защитните им заклинания. Да завладее умовете им, или поне този на Галбаторикс, изглеждаше също толкова невъзможно.
	Ерагон впи пръсти в тила си, разтривайки и чешейки кожата, докато трескаво обмисляше всяка възможност, колкото и неправдоподобна да бе тя.
	После се сети за съвета, който му бе дал Солембум в Теирм толкова отдавна. Котколакът бе казал: „Слушай внимателно, ще ти кажа две неща. Когато дойде времето и имаш нужда от оръжие, потърси в корените на дървото Меноа. След това, когато всичко изглежда загубено и си привършил силите си, отиди при Скалата на Кутиан и изречи името си, за да отвориш Хранилището на душите“.
	Думите му за дървото Меноа се бяха оказали верни — под него Ерагон бе намерил ярката стомана, нужна за острието на меча му. Сега отчаяна надежда се разгоря в него, докато обмисляше втория съвет на котколака.
	„Ако някога силите ми са били на привършване и всичко е изглеждало загубено, то е сега“ — помисли си той. Само че все още нямаше представа къде са Скалата на Кутиан и Хранилището на душите, нито какво представляват. Беше питал както Оромис, така и Аря, но те не му бяха дали отговор.
	Тогава младият Ездач протегна ума си и затършува из лагера, докато не откри характерното усещане на ума на котколака.
	— _Солембум_ — каза той, — _имам нужда от твоята помощ! Моля те, ела в палатката ми._
	След миг почувства неохотно потвърждение от котколака и прекрати връзката.
	После зачака сам в тъмното.


	Откъслеци, полусъзряни и неясни

	Изтече повече от четвърт час, преди покривалото на входа на палатката на Ерагон да се размърда и Солембум да се промуши вътре. Меките му лапи стъпваха почти безшумно.
	Жълто-кафявият котколак мина покрай младия Ездач, без да го поглежда, скочи на леглото му и се намести между одеялата, след което започна да ближе дясната си лапа. Все така, без да поглежда към младежа, каза:
	— _Аз не съм куче, че да идвам и да си отивам по твое нареждане, Ерагон._
	— И през ум не ми е минавало — отвърна младият Ездач. — Но се нуждая от теб, и то спешно.
	— _Ммм._ — Дращенето на езика на Солембум се усили, когато се съсредоточи върху меката възглавничка на лапата си. — _Говори тогава, Сенкоубиецо. Какво искаш?_
	— Един момент. — Ерагон стана и отиде до пръта, на който висеше фенерът му. — Ще запаля това — предупреди той Солембум. После изрече една дума на древния език и върху фитила заигра пламъче, изпълвайки палатката с топло, трепкащо сияние.
	И Ерагон, и Солембум примижаха, докато чакаха очите им да се приспособят към по-ярката светлина. Когато тя вече не ги дразнеше толкова, младият Ездач се настани на стола си недалеч от леглото.
	Беше озадачен да види, че котколакът го наблюдава с леденосини очи.
	— Очите ти не бяха ли друг цвят? — попита той.
	Солембум премигна веднъж и очите му от сини станаха златни. После продължи да лиже лапата си.
	— _Какво искаш, Сенкоубиецо? Нощта е за вършене на разни неща, а не за седене и приказване._ — Върхът на рунтавата му опашка се движеше нервно насам-натам.
	Ерагон навлажни устни. Надеждата го правеше нервен.
	— Солембум, ти ми каза, че когато всичко изглежда загубено и съм привършил силите си, трябва да отида при Скалата на Кутиан и да отворя Хранилището на душите.
	Котколакът спря лизането.
	— _А, това ли?_
	— Да, това. И трябва да знам какво си имал предвид. Ако съществува нещо, което може да ни помогне срещу Галбаторикс, трябва да знам за него сега — не после, не когато успея да реша една или друга гатанка, а сега. Затова те питам: къде мога да намеря Скалата на Кутиан, как да отворя Хранилището на душите и какво ще открия вътре?
	Ушите с черни космати връхчета на Солембум се присвиха леко назад и ноктите на лапата, която чистеше, се подадоха наполовина.
	— _Не знам._
	— Не знаеш ли? — възкликна невярващо Ерагон.
	— _Налага ли се да повтаряш всичко, което казвам?_
	— Как може да не знаеш?
	— _Не знам._
	Младият Ездач се приведе напред и сграбчи голямата, тежка лапа на Солембум. Ушите на котколака се прилепиха към главата му, той изсъска и извъртя лапата си навън, забивайки нокти в ръката на Ерагон. Младежът се усмихна със стегнати устни, без да обръща внимание на болката. Котколакът бе по-силен, отколкото очакваше, почти достатъчно силен, за да го издърпа от стола.
	— Край на гатанките — рече Ерагон. — Трябва ми истината, Солембум. Откъде се сдоби с тази информация и какво означава тя?
	Козината по гърба на котколака настръхна.
	— _Понякога гатанките са истината, дебелоглави човеко. А сега ме пусни, иначе ще ти издера лицето и ще нахраня гаргите с червата ти._
	Младият Ездач задържа хватката си още миг, след което пусна лапата на Солембум и се отдръпна. Стисна ръката си, за да притъпи болката и да спре кървенето.
	Котколакът се взираше в него, присвил очи. Всички преструвки за незаинтересованост бяха изчезнали.
	— _Казах, че не знам, защото каквото и да си мислиш, наистина не знам. Нямам представа къде може да се намира Скалата на Кутиан, нито как можеш да отвориш Хранилището на душите, нито пък какво може да се съдържа вътре._
	— Кажи го на древния език.
	Очите на Солембум се присвиха още повече, но той повтори думите си на езика на елфите и Ерагон разбра, че казва истината.
	Хрумнаха му толкова много въпроси, че не знаеше с кой да започне.
	— Тогава откъде ти е известно за Скалата на Кутиан?
	Опашката на котколака отново се задвижи насам-натам, приглаждайки гънките на одеялото.
	— _Казвам ти за последен път — не знам. Нито пък някой от моя вид знае._
	— Тогава как…? — Младият Ездач млъкна объркан.
	— _Скоро след падането на Ездачите членовете на нашата раса бяха обзети от убеждението, че ако срещнем нов Ездач, който не е вречен на Галбаторикс, трябва да му кажем онова, което ти казах аз: за дървото Меноа и Скалата на Кутиан._
	— Но… откъде идва тази информация?
	Муцуната на Солембум се набръчка, когато той оголи зъби в неприятна усмивка.
	— _Не можем да кажем. Можем да кажем само, че който и да е отговорен за това, има добри намерения._
	— Откъде знаеш? — възкликна Ерагон. — Ами ако е бил Галбаторикс? Може би се опитва да ви изиграе? Може би се опитва да излъже мен и Сапфира, за да ни плени.
	— _Не_ — отвърна Солембум и ноктите му се впиха в одеялото под него. — _Котколаците не могат да бъдат излъгани толкова лесно като някои други. Това не е работа на Галбаторикс. Сигурен съм. Онзи, който е искал да разполагаш с тази информация, е същият човек или създание, който ти помогна да намериш ярката стомана за меча си. Галбаторикс би ли сторил това?_
	Младият Ездач се намръщи.
	— Не сте ли се опитвали да разберете кой стои зад тази работа?
	— _Опитвали сме се._
	— И?
	— _Не успяхме._ — Котколакът наежи козината си. — _Има две възможности. Първата е, че спомените ни са променени против волята ни и сме пионки на някое нечестиво създание. А втората е, че по някаква причина сме се съгласили на тази промяна. Може би дори сами сме заличили спомените. Трудно ми е да повярвам, че на някого би му се удало да бърника из умовете ни, и дори намирам тази мисъл за отблъскваща. Щях да разбера, ако ставаше дума само за няколко от нас. Но цялата ни раса? Не. Невъзможно е._
	— А защо тази информация е била поверена на вас, котколаците?
	— _Предполагам, защото винаги сме били приятели на Ездачите и на драконите… Ние сме наблюдатели. Слушатели. Скиталци. Бродим сами в тъмните кътчета на света и помним какво е и какво е било._ — Погледът на Солембум се отклони настрана. — _Разбери, Ерагон. Никой от нас не беше доволен от това. Дълго обсъждахме дали предаването на тази информация няма да донесе повече вреда, отколкото полза. В края на краищата решението бе мое и аз реших да ти кажа, защото ми изглеждаше, че ще имаш нужда от всяка помощ, която можеш да намериш. Тълкувай го както искаш._
	— Но какво трябва да направя? — попита Ерагон. — Как да намеря Скалата на Кутиан?
	— _Не мога да ти отговоря._
	— Тогава каква полза от тази информация? По-добре изобщо да не я бях чувал.
	Солембум премигна.
	— _Има още едно нещо, което мога да ти кажа. Може да е без значение, но може пък и да ти покаже пътя._
	— Какво? Какво е то?
	— _Ако изчакаш за момент, ще ти го кажа. Когато те срещнах за първи път в Теирм, изпитах странното чувство, че трябва да получиш книгата „Домиа абрвирда“. Отне ми известно време да го уредя, но именно аз бях отговорен за това, че Джеод ти я даде._ — После котколакът вдигна другата си лапа, огледа я бегло и се зае да я лиже.
	— А да си изпитвал някакви други странни чувства през последните месеци? — попита Ерагон.
	— Само желанието да изям една малка червена гъба, но то бързо премина.
	Младият Ездач изсумтя и се наведе да извади книгата изпод леглото си, където я държеше заедно с принадлежностите за писане. Взря се в големия, подвързан с кожа том, преди да го отгърне на случайна страница. Както обикновено, гъсто изписаните руни на пръв поглед не му изглеждаха особено разбираеми. Едва когато се съсредоточи, бе в състояние да разчете няколко от тях:
	„… което, ако се вярва на Таладорус, би означавало, че самите планини са резултат на заклинание. Това, разбира се, е абсурдно, защото…“
	Ерагон изръмжа недоволно и затвори книгата.
	— Нямам време за това. Тя е прекалено голяма, а аз чета прекалено бавно. Вече съм минал немалко глави, но не съм видял нищо, свързано със Скалата на Кутиан или Хранилището на душите.
	Солембум го изгледа за момент.
	— _Би могъл да помолиш някой друг да я прочете, но ако в „Домиа абрвирда“ има скрита някаква тайна, може би ти си единственият, който е в състояние да я види._
	Младежът устоя на желанието да изругае. Скочи от стола и закрачи отново из палатката.
	— Защо не ми каза за това по-рано?
	— _Не ми изглеждаше важно. Моят съвет относно хранилището и скалата можеше да ти е от полза, а можеше и да не е, и това дали знаеш за източника на тази информация — или за липсата на източник — нямаше… да… промени… нищо!_
	— Но ако знаех, че книгата има нещо общо с Хранилището на душите, щях да отделям повече време, за да я чета.
	— _Не знаем дали има нещо общо_ — рече Солембум. Езикът му се подаде от устата и облиза му стачките му, за да ги приглади. — _Книгата може изобщо да не е свързана със Скалата на Кутиан или Хранилището на душите. Кой би могъл да каже? Освен това, ти вече я четеше. Наистина ли щеше да й отделяш повече време, ако ти бях казал, че имам чувството — и забележи, нищо повече — че книгата е от някакво значение за теб? А?_
	— Може би не… но все пак трябваше да ми кажеш.
	Котколакът прибра предните си лапи под гърдите си и не отговори.
	Ерагон се намръщи и стисна здраво книгата. Искаше му се да я разкъса.
	— Това не може да е всичко. Трябва да има още някакво късче информация, което си забравил.
	— _Много са, но мисля, че никое няма връзка с това._
	— Значи по време на всичките си пътувания из Алагезия, с Анджела или без нея, никога не си попадал на нещо, което би могло да обясни тази мистерия? Или просто нещо, което би могло да ни е от полза срещу Галбаторикс.
	— _Намерих теб, нали?_
	— Не е смешно — изръмжа младият Ездач. — Проклятие, трябва да знаеш още нещичко.
	— _Не знам._
	— Помисли тогава! Ако не успея да намеря някаква помощ срещу Галбаторикс, ще загубим, Солембум. Ще загубим и повечето от Варден, включително и котколаците, ще умрат.
	Солембум изсъска отново.
	— _Какво очакваш от мен, Ерагон? Не мога да изнамеря помощ, когато такава не съществува. Прочети книгата._
	— Ще стигнем до Уру’баен, преди да съм я свършил. Това е все едно книгата изобщо да не съществува.
	Ушите на Солембум се присвиха отново.
	— _Вината не е моя._
	— Не ми пука чия е. Искам само да намеря начин да спася всички ни от смърт или робство. Мисли! Трябва да знаеш още нещо!
	Солембум издаде ниско ръмжене.
	— _Не знам. И…_
	— Трябва да знаеш, иначе сме обречени!
	Още докато Ерагон произнасяше думите, видя някаква промяна у котколака. Очите на Солембум се извъртяха нагоре, мустачките му се отпуснаха, а погледът му омекна, губейки остротата и яркостта си. Същевременно умът на котколака стана необичайно празен, сякаш съзнанието му бе вцепенено или изчезнало.
	Младият Ездач застина, несигурен.
	После усети как Солембум изрича с мисли, равни и безцветни като локва вода под облачно зимно небе:
	— _Глава четиридесет и седма. Страница трета. Започни от втория пасаж._
	След това погледът на котколака се изостри и ушите му се върнаха в предишното положение.
	— _Какво?_ — рече той с явно раздразнение. — _Защо ме зяпаш така?_
	— Какво каза току-що?
	— _Казах, че не знам нищо друго. И че…_
	— Не, не, другото, за главата и страницата.
	— _Не си играй с мен. Не съм казвал подобно нещо._
	— Каза го.
	Солембум се взря в него за няколко секунди. После с извънредно спокойни мисли изрече:
	— _Кажи ми точно какво чу, Драконови ездачо._
	Ерагон повтори думите колкото можеше по-точно. Когато свърши, котколакът помълча известно време.
	— _Нямам спомен за това_ — каза той.
	— Какво мислиш, че означава?
	— _Означава, че трябва да погледнем какво има на трета страница от четирийсет и седма глава._
	Младият Ездач се поколеба, после кимна и запрелиства страниците. Докато го правеше, си спомни въпросната глава; тя бе посветена на последиците от отделянето на Ездачите от елфите след кратката война на елфите с хората. Ерагон бе прочел началото, но му се бе сторило, че е просто сух обзор на споразумения и преговори, така че я бе оставил за друг път.
	Скоро намери нужната страница. Следейки редовете руни с върха на пръста си, той прочете бавно на глас:
	— „… Островът е с удивително умерен климат в сравнение с континенталните територии на същата ширина. Летата често са прохладни и дъждовни, но пък зимите са меки и, изглежда, им липсва свирепият студ на северните части на Гръбнака, което означава, че през голяма част от годината там могат да се отглеждат посеви. Според всички сведения, почвата е богата и плодородна — единствената полза от огнените планини, които от време на време изригват и покриват острова с дебел слой пепел, — а горите са пълни с едър дивеч, предпочитан от драконите, включително много видове, които не се срещат на други места в Алагезия.“
	Младежът спря.
	— Май нищо от това не е свързано с нашия въпрос.
	— _Продължавай нататък._
	Ерагон се намръщи и продължи със следващия абзац:
	— „Там, в голямата котловина в центъра на Вроенгард, Ездачите построили прочутия си град Дору Араеба.
	Дору Араеба! Единственият град в историята, предназначен да подслонява не само човеци и елфи, а и дракони. Дору Араеба! Място на магии, учение и древни тайни. Дору Араеба! Самото име сякаш звънти от въодушевление. Никога по-рано не е имало град като него и никога вече няма да има, защото сега е загубен, унищожен, превърнат в прах от узурпатора Галбаторикс.
	Сградите били построени в елфически стил — с известно влияние на човешките Ездачи в последните години, — но от камък, не от дърво; за читателя трябва да е очевидно, че дървените сгради трудно биха издържали на създания с остри като бръснач нокти и способността да бълват огън. Най-забележителното нещо в Дору Араеба обаче били гигантските му мащаби. Всяка улица била достатъчно широка, за да могат поне два дракона да вървят рамо до рамо, и с някои изключения, стаите и вратите били достатъчно големи, за да служат на дракони с почти всякакъв размер.
	В резултат на това Дору Араеба се простирал на огромна площ, осеян с такива великански сгради, че дори джудже би останало впечатлено. В града имало много градини и фонтани поради неудържимата любов на елфите към природата, а между замъците и именията на Ездачите се извисявали множество кули.
	На върховете около града Ездачите разположили наблюдателни кули, за да ги пазят от нападения, и не един дракон и Ездач имали добре обзаведена пещера високо в планините, където живеели отделно от другите от своя орден. Това особено се харесвало на по-старите и по-големи дракони, защото те често предпочитали уединението, а и живеейки над дъното на котловината, им било по-лесно да излитат.“
	Ерагон спря обезсърчен. Описанието на Дору Араеба бе интересно, но той беше чел други, по-подробни сведения за града на Ездачите, докато живееше в Елесмера. А и не му харесваше да се мъчи със ситните руни, чието разчитане бе трудна задача дори и в най-добрите времена.
	— Това е безсмислено — каза той и отпусна книгата.
	Солембум изглеждаше не по-малко раздразнен, отколкото се чувстваше младият Ездач.
	— _Не се отказвай толкова бързо. Прочети още две страници. Ако дотогава не се появи нещо, можем да спрем._
	Ерагон си пое дъх и се съгласи. Плъзна пръст надолу по страницата, докато не откри докъде беше стигнал, след което зачете отново:
	— „Градът съдържал много чудеса, от Пеещите фонтани на Елдимирим до кристалната крепост на Свелхял и гнездата на самите дракони, но въпреки цялото им великолепие, според мен най-голямото съкровище на Дору Араеба била библиотеката му. Не заради величествената си сграда, както би могъл да предположи някой — макар че тя била наистина внушителна — а защото през вековете Ездачите събрали една от най-обширните колекции от знания по цялата земя. Към момента на тяхното падане имало само още три библиотеки, които биха могли да й съперничат — на Илиреа, на Елесмера и на Тронхайм, — но никоя от тях не съдържала повече информация за чародейството от тази в Дору Араеба.
	Библиотеката се намирала в северозападния край на града, близо до градините, заобикалящи кулата Мораета, наричана още Скалата на Кутиан…“
	Гласът на Ерагон заглъхна, докато се взираше в името. След миг продължи още по-бавно:
	— „… наричана още Скалата на Кутиан (виж дванадесета глава), и не далеч от върховното седалище, където предводителите на Ездачите давали приеми, когато различни крале и кралици идвали да излагат молбите си“.
	Благоговение и страх обзеха младия Ездач. Някой или нещо се бе погрижило той да узнае това конкретно късче информация — същият някой или нещо, което му бе позволило да открие ярката стомана за меча си. Мисълта бе плашеща и сега, когато вече знаеше къде да отиде, той не бе съвсем сигурен, че го иска.
	Зачуди се какво ли ги чака на Вроенгард. Страхуваше се да гадае, за да не би да разбуди в себе си надежди, които не могат да бъдат осъществени.


	Въпроси без отговори

	Ерагон прелисти „Домиа абр вирда“, докато намери споменаването на Кутиан в дванадесета глава. За негово разочарование, пишеше, само че Кутиан е бил един от първите Ездачи, изследвали остров Вроенгард.
	Той затвори книгата и остана да седи, взирайки се в нея, като опипваше гравюрите по гръбчето й. На леглото Солембум също мълчеше.
	— Мислиш ли, че Хранилището на душите съдържа духове? — попита Ерагон.
	— _Духовете не са душите на умрелите._
	— Не, но какво друго може да са?
	Котколакът стана и се протегна. Козината по тялото му — от главата до опашката — се раздвижи на вълнички.
	— _Ако разбереш с интерес ще изслушам какво си открил._
	— В такъв случай смяташ ли, че двамата със Сапфира трябва да идем там?
	— _Не мога да ти кажа какво да правиш. Ако това е капан, значи по-голямата част от моята раса е била прекършена и поробена, без дори да го осъзнае, и Варден могат да се предадат още сега, защото няма шанс да надхитрят Галбаторикс. Ако не е, тогава ни дава възможност да намерим помощ там, където не сме и подозирали. Не мога да кажа. Трябва да решиш сам дали си заслужава да се възползваш от този шанс. Що се отнася до мен, до гуша ми дойде от тази мистерия._
	Той скочи от леглото и тръгна към входа на палатката. Преди да излезе, спря и хвърли поглед към Ерагон.
	— _В Алагезия действат множество странни сили, Сенкоубиецо. Виждал съм неща, които не са за вярване: водовъртежи от светлина, кръжащи в пещерите дълбоко под земята; хора, които се подмладяват, вместо да стареят; говорещи камъни и пълзящи сенки. Стаи, които отвътре са по-големи, отколкото отвън… Галбаторикс не е единствената сила на света, с която трябва да се съобразяваш, а може би дори не е и най-голямата. Избирай внимателно, Сенкоубиецо, и ако решиш да идеш, стъпвай леко._
	С тези думи котколакът се измуши от палатката и изчезна в мрака.


	Ерагон изпусна дъха си и се облегна в стола. Знаеше какво трябва да направи; трябваше да иде до Вроенгард. Но не можеше да вземе това решение, без да се посъветва със Сапфира.
	Събуди я с леко побутване с ума си и след като я увери, че всичко е наред, сподели с нея спомените за посещението на Солембум. Изумлението й бе не по-малко от неговото.
	Когато той свърши, драконката каза:
	— _Не ми харесва мисълта да съм марионетка на онзи, който е омагьосал котколаците._
	— _Нито пък на мен, но какъв друг избор имаме? Ако зад това стои Галбаторикс, ще се поставим в ръцете му. Но ако не отидем, ще направим съвсем същото, когато стигнем до Урубаен._
	— _Разликата е, че Варден и елфите ще са с нас._
	— _Така е._
	За известно време между двамата се възцари мълчание. После Сапфира каза:
	— _Съгласна съм. Трябва да отидем. Имаме нужда от по-дълги нокти и по-остри зъби, ако искаме да надвием Галбаторикс и Шруйкан плюс Муртаг и Торн. Освен това Галбаторикс очаква от нас да се втурнем право към Уру’баен с надеждата да спасим Насуада. Ако има нещо, от което да ме засърбяват люспите, то е да правим онова, което враговете ни очакват._
	Ерагон кимна.
	— _А ако е капан?_
	Извън палатката се раздаде тихо ръмжене.
	— _Тогава ще научим онзи, който го е заложил, да се страхува от имената ни, дори да е самият Галбаторикс._
	Младият Ездач се усмихна. За първи път след отвличането на Насуада почувства, че има цел. Имаше нещо, което могат да направят — средство да повлияят на развитието на събитията, вместо да седят като пасивни наблюдатели.
	— Добре тогава — промърмори той.


	Аря дойде в палатката му само секунди, след като се свърза с нея. Бързината й го озадачи, докато тя не обясни, че е била на пост с Бльодгарм и останалите елфи, бдейки да не би Муртаг и Торн да се върнат.
	След като вече бе тук, Ерагон устреми ума си към Глаедр и го убеди да се включи в разговора им, макар че нацупеният дракон не бе в настроение за приказки.
	Когато мислите и на четиримата бяха свързани, Ерагон най-сетне изтърси:
	— _Знам къде е Скалата на Кутиан!_
	— _Каква е тая скала?_ — избоботи кисело Глаедр.
	— _Името ми се струва познато_ — рече Аря, — _но не се сещам откъде._
	Ерагон се намръщи леко. И двамата го бяха чували да говори за съвета на Солембум. Не му изглеждаше вероятно някой от тях да забрави.
	Въпреки това той повтори историята за срещата си със Солембум в Теирм, а после им разказа за скорошните разкрития на котколака и им прочете важния откъс от книгата „Домиа абр вирда“.
	Аря прибра кичур коса зад едно от заострените си уши. Говорейки както мислено, така и на глас, тя попита:
	— И как казваш се нарича това място?
	— Кулата на Мораета или Скалата на Кутиан — отвърна Ерагон по същия начин. Поколеба се половин секунда, разсеян за миг от въпроса й. — Полетът дотам е дълъг, но…
	— _… ако двамата с Ерагон тръгнем веднага…_ — рече Сапфира.
	— _… можем да отидем и да се върнем…_
	— _… преди Варден да стигнат до Уру’баен. Това…_
	— … е единственият ни шанс.
	— _По-късно няма да имаме…_
	— … време за такова пътешествие.
	— _И все пак къде ще ходите?_ — попита Глаедр.
	— Какво… какво имаш предвид?
	— _Точно каквото казах_ — изръмжа драконът и умът му потъмня. — _Въпреки цялото ви плещене, още не сте ни казали къде се намира това проклето… нещо._
	— Казах ви! — рече смаяно Ерагон. — На остров Вроенгард!
	— _Най-после един прям отговор…_
	Аря се намръщи.
	— Но какво ще правите на Вроенгард?
	— Не знам! — каза младият Ездач, усещайки, че губи търпение. Зачуди се дали си струва да се скара с Глаедр за забележките му; драконът като че ли нарочно го дразнеше. — Зависи какво ще открием там. Щом стигнем, ще се опитаме да отворим Скалата на Кутиан и да разкрием тайните, които съдържа. Ако е капан… — Той сви рамена. — Тогава ще се бием.
	Изражението на Аря ставаше все по-угрижено.
	— Скалата на Кутиан… Името ми се струва изключително важно, но не мога да кажа защо; отеква в ума ми като песен, която съм знаела някога, но вече съм забравила. — Тя поклати глава и сложи длани на слепоочията си. — Ето сега изчезна… — Елфката вдигна поглед. — Извинявай, за какво говорехме?
	— Че ще ходим на Вроенгард — отвърна бавно Ерагон.
	— А, да… Но с каква цел? Ти си нужен тук, Ерагон. Така или иначе, на Вроенгард не е останало нищо ценно.
	— _Да_ — обади се Глаедр. — _Това е мъртво и изоставено място. След унищожаването на Дору Араеба малцината, които се спасихме, се върнахме да търсим нещо, което би могло да ни е от полза, но Клетвопрестъпниците вече бяха претършували развалините и обрали всичко._
	Аря кимна.
	— Откъде изобщо ти хрумна тази идея? Не разбирам как можеш да смяташ, че е умно да изоставиш Варден сега, когато са най-уязвими. И за какво? Да отлетиш на другия край на Алагезия без сериозна причина? Имах по-добро мнение за теб… Не можеш да си тръгнеш само защото се чувстваш неудобно на новия си пост, Ерагон.
	Младият Ездач откъсна ума си от тези на Аря и Глаедр и даде знак на Сапфира да стори същото.
	— _Те не помнят… Не могат да запомнят!_
	— _Това е магия. Дълбока магия… като заклинанието, което крие имената на драконите, предали Ездачите._
	— _Но ти не си забравила за Скалата на Кутиан, нали?_
	— _Разбира се, че не_ — отвърна тя и умът й проблесна в зелено от засегнато честолюбие. — _Как бих могла, след като сме свързани толкова здраво?_
	Главата на Ерагон се замая, докато обмисляше изводите от това.
	— _За да бъде ефективно, заклинанието би трябвало да изтрива спомените на всеки, който поначало е знаел за скалата, а също и спомените на всеки, който е чул или прочел за нея впоследствие. Което означава… че цяла Алагезия е омотана от тази магия. Никой не може да й се изплъзне._
	— _Освен нас._
	— _Освен нас_ — съгласи се той. — _И котколаците._
	— _И може би Галбаторикс._
	Ерагон потрепери, имаше чувството, че паяци от ледени кристалчета пъплят нагоре-надолу по гръбнака му. Размерът на тази заблуда го зашемети и го накара да се почувства дребен и уязвим. Да замъглиш умовете на елфи, джуджета, хора и дракони, и то без да породиш и най-малкото подозрение, бе толкова трудно, че той се съмняваше, че би могло да бъде извършено преднамерено; това можеше да стане само по инстинкт, защото такова заклинание би било прекалено сложно, за да се облече в думи.
	Трябваше да разбере кой е отговорен за манипулирането на умовете на всички в Алагезия и защо. Ако това бе Галбаторикс, тогава младият Ездач се опасяваше, че Солембум е прав и поражението на Варден е неизбежно.
	— _Мислиш ли, че е било дело на дракони, като Прогонването на имената?_ — попита той.
	Сапфира отговори бавно:
	— _Може би. Но пък от друга страна, както ти е казал Солембум, в Алагезия има много сили. Докато не отидем на Вроенгард, няма да разберем със сигурност кое е вярното._
	— _Ако някога изобщо разберем._
	— _Да._
	Ерагон прокара пръсти през косата си. Изведнъж се почувства ужасно уморен.
	— _Защо всичко трябва да е толкова трудно?_ — зачуди се той.
	— _Защото_ — рече Сапфира — _всички искат да ядат, а никой не иска да бъде изяден._
	Той изпръхтя в мрачно веселие.
	Въпреки бързината, с която двамата със Сапфира обменяха мисли, разговорът им продължи достатъчно дълго, за да могат Аря и Глаедр да забележат.
	— Защо затворихте умовете си за нас? — попита елфката. Погледът й се стрелна към едната стена на палатката — тази, която бе най-близко до лежащата отвън Сапфира. — Нещо не е наред ли?
	— _Изглеждаш ми смутен_ — добави Глаедр.
	Ерагон потисна един безрадостен кикот.
	— Вероятно защото наистина съм смутен. — Аря го гледаше загрижено, докато той отиде до леглото и приседна на края му. Отпусна ръце между краката си. Помълча малко, докато преминаваше от родния си език на езика на елфите и магията, след което попита: — Вярвате ли на мен и Сапфира?
	Последвалата пауза бе приятно кратка.
	— Аз ви вярвам — отвърна Аря, също на древния език.
	— _И аз_ — рече Глаедр.
	— Аз ли да им кажа или ти? — попита Ерагон Сапфира.
	— _Ти искаш да им кажеш, така че го направи ти._
	Младият Ездач погледна към елфката. После, пак на древния език, каза на нея и на Глаедр:
	— Солембум ми съобщи името на едно място на Вроенгард, където двамата със Сапфира можем да открием някого или нещо, което да ни помогне да победим Галбаторикс. Името обаче е омагьосано. Всеки път, като го изрека, вие скоро го забравяте. — Лек шок се изписа върху лицето на Аря. — Вярвате ли ми?
	— Вярвам ти — отговори бавно елфката.
	— _Аз вярвам, че ти вярваш в онова, което казваш_ — изръмжа Глаедр. — _Но това не го прави непременно истина._
	— По какъв друг начин мога да ви го докажа? Ако ви съобщя името или споделя спомените си с вас, вие ще го забравите. Можете да разпитате Солембум, но пак, каква полза?
	— _Каква полза ли? Първо, ще докажем, че не си бил измамен от нещо, което се е преструвало на Солембум. Що се отнася до заклинанието, може би има начин да се установи дали съществува. Повикай котколака и ще видим какво може да бъде сторено._
	— _Би ли го извикала?_ — попита Ерагон Сапфира. Мислеше, че е по-вероятно котколакът да дойде, ако тя го помоли.
	Миг по-късно я усети как търси с ума си из лагера, а после долови докосването на съзнанието на Солембум до нейното. След като двамата проведоха кратък безмълвен разговор, Сапфира обяви:
	— _Идва._
	Зачакаха мълчаливо. Ерагон се взираше надолу към ръцете си, съставяйки списък на нещата, които ще са им нужни за пътуването до Вроенгард.
	Когато Солембум бутна настрана покривалото на входа и влезе в палатката, младият Ездач с изненада видя, че котколакът сега е в човешката си форма на тъмнооко и дръзко момче. В лявата си ръка държеше печена гъша кълка и гризеше от нея. Устните и брадичката му бяха оплескани с мазнина, която бе покапала и по голите му гърди.
	Докато дъвчеше една мръвка, Солембум посочи със заострената си брадичка към парчето гола земя, където бе заровено истинското сърце на Глаедр.
	— _Какво искаш, Огнедишащи?_ — попита той.
	— Да разбера дали си онзи, за когото се представяш! — отговори драконът и съзнанието му сякаш обви това на Солембум, притискайки го като купчина черни облаци, оградили ярко горящ, но брулен от ветрове пламък. Силата на Глаедр бе огромна и Ерагон знаеше от собствен опит, че малцина биха могли да му устоят.
	Със задавен вой котколакът изплю хапката си и отскочи назад, сякаш бе настъпил усойница. После се закова на място, треперейки от усилието, с оголени зъби и такава ярост в жълто-кафявите си очи, че младият Ездач за всеки случай сложи ръка върху дръжката на Бризингър. Пламъкът отслабна, но издържа: нажежена до бяло точица светлина сред кипнало море от буреносни облаци.
	След минута бурята утихна и облаците се отдръпнаха, макар и да не изчезнаха съвсем.
	— _Извинявам се, котколако_ — рече Глаедр, — _но трябваше да съм сигурен._
	Солембум изсъска и косата му настръхна, така че заприлича на цветче на магарешки бодил.
	— _Ако още имаше тяло, старче, щях да ти отхапя опашката за това._
	— _Ти ли, котенце? Би могъл най-много да ме одраскаш._
	Солембум изсъска пак, а после се врътна кръгом и закрачи към изхода, присвил глава между рамената си.
	— _Чакай_ — каза Глаедр. — _Ти ли каза на Ерагон за онова място на Вроенгард, онова тайно място, което никой не може да запомни?_
	Котколакът спря и без да се обръща, изръмжа и размаха гъшата кълка над главата си в нетърпелив жест.
	— _Да._
	— _А ти ли му каза за страницата в „Домиа абр вирда“ на която е открил къде се намира това място?_
	— _Така изглежда, но нямам спомен как е станало, и се надявам каквото и да има на Вроенгард, то да ви опърли мустаците и да ви изгори лапите._
	Покривалото на входа изплющя силно, когато Солембум го отметна настрана, после дребната му фигурка се стопи в сенките, сякаш никога не бе съществувал.
	Ерагон се изправи и с върха на ботуша си избута полусдъвканата мръвка от палатката.
	— Не трябваше да се отнасяш толкова грубо с него — каза Аря.
	— _Нямах друг избор_ — отвърна Глаедр.
	— Нима? Би могъл първо да поискаш разрешение.
	— _И да му дам възможност да се подготви? Не. Остави, Аря, стореното — сторено._
	— Не мога. Гордостта му е наранена. Трябваше да се опиташ да го успокоиш. Опасно е да имаш котколак за враг.
	— _Още по-опасно е да имам дракон за враг. Остави нещата така, елфо._
	Ерагон се спогледа разтревожено с Аря. Тонът на Глаедр го безпокоеше — а както изглежда, и нея, — но младежът не можеше да реши какво да направи по въпроса.
	— _А сега, Ерагон_ — попита златният дракон, — _ще ми позволиш ли да изследвам спомените ти за разговора ти със Солембум?_
	— Щом искаш… но защо? Накрая така или иначе ще го забравиш.
	— _Може би. А може би не. Ще видим._ — Глаедр се обърна към Аря: — _Отдели ума си от нашите и не позволявай спомените на Ерагон да проникнат в съзнанието ти._
	— Както желаеш, Глаедр-елда. — Докато Аря говореше, музиката на мислите й стана още по-далечна. Миг по-късно неземното пеене заглъхна.
	Тогава Глаедр насочи вниманието си отново към Ерагон.
	— _Покажи ми_ — заповяда той.
	Пренебрегвайки тревогите си, младият Ездач върна ума си към момента, когато Солембум бе дошъл в палатката, и грижливо си припомни всичко, протекло между тях оттам нататък. Съзнанието на Глаедр се сля с това на Ерагон, така че драконът да може да преживее случилото се заедно с него. Чувството бе смущаващо; сякаш двамата бяха два образа, отпечатани от една и съща страна на монета.
	Когато свърши, Глаедр се отдръпна леко от ума на Ерагон и каза на Аря:
	— _Ако някога забравя това, кажи ми думите „Андуме и Фиронмас на хълма на скърбите и плътта им е като трева“. Това място на Вроенгард… Знам за него. Или някога знаех. Беше нещо важно, нещо…_ — Мислите на дракона посивяха за секунда, сякаш мъгла бе плъзнала по хълмовете и долините на неговото същество и ги бе скрила. — _Е?_ — попита той, възвръщайки си предишната безцеремонност. — _Защо се мотаем? Ерагон, покажи ми спомените си._
	— Вече ти ги показах.
	Още докато мислите на Глаедр се изпълваха с недоверие, Аря произнесе:
	— Андуме и Фиронмас на хълма на скърбите и плътта им е като трева.
	— _Откъде…_ — започна Глаедр, а после изръмжа толкова силно, че Ерагон почти очакваше да чуе звука. — _Ах! Как мразя заклинания, които бърникат из спомените ти. Те са най-лошата форма на магия, винаги водят до хаос и объркване. И изглежда в половината случаи свършват с това, че членовете на някое семейство се избиват взаимно, без да го осъзнават._
	— _Какво означава фразата, която използва?_ — попита Сапфира.
	— _Нищо, освен за мен и Оромис. Но точно там е смисълът, никой не би могъл да я знае, ако аз не съм му я казал._
	Аря въздъхна.
	— Значи заклинанието наистина съществува. Тогава предполагам, че трябва да отидете до Вроенгард. Би било лудост да пренебрегнете нещо толкова важно. Ако не друго, трябва да знаем кой е паякът в центъра на паяжината.
	— _Аз също ще ида_ — каза Глаедр. — _Ако някой иска да ви нарани, може би няма да очаква да се бие с два дракона, вместо с един. Така или иначе, ще имате нужда от водач. Вроенгард е станал опасно място след унищожаването на Ездачите и няма да позволя да станете жертва на някое забравено зло._
	Ерагон се поколеба. Забеляза странен копнеж в погледа на Аря и осъзна, че тя също иска да ги придружи.
	— Със Сапфира ще летим по-бързо, ако тя трябва да носи само един — каза той тихо.
	— Знам… Само че винаги съм искала да посетя дома на Ездачите.
	— Сигурен съм, че ще го посетиш. Някой ден.
	Тя кимна.
	— Някой ден.
	Ерагон отдели няколко мига да събере енергията си и да обмисли всичко, което трябва да бъде сторено, преди той, Сапфира и Глаедр да потеглят. После си пое дълбоко дъх и стана от леглото.
	— Капитан Гарвен! — извика той. — Бихте ли дошли при нас, моля?


	Заминаване

	Първо Ерагон накара Гарвен колкото се може по-тайно да прати един от Нощните ястреби да събере провизии за пътуването до Вроенгард. Сапфира се бе наяла след превземането на Драс-Леона, но без да се тъпче, иначе щеше да е прекалено бавна и тежка, за да се бие при нужда — каквато наистина бе възникнала. Така че бе добре нахранена да отлети до Вроенгард без спиране, но младият Ездач знаеше, че след като стигнат, драконката ще трябва да намери храна на острова или в неговите околности, което го притесняваше.
	— _Мога да се върна и на празен стомах_ — беше го уверила тя, но той не бе толкова сигурен.
	После Ерагон прати един бегач да доведе Йормундур и Бльодгарм в палатката му. Когато те пристигнаха, му бе нужен още час, за да могат той, Аря и Сапфира да им обяснят ситуацията и — което бе още по-трудно — да ги убедят, че това пътуване е необходимо. Бльодгарм беше най-лесен за убеждаване, докато Йормундур протестираше гръмко. Не защото се съмняваше в истинността на информацията на Солембум, нито пък в нейната важност — и за двете бе приел думата на Ерагон, без да задава въпроси, — а защото, както твърдеше все по-разгорещено, Варден щели да бъдат съкрушени, ако се събудят и открият, че не само Насуада е отвлечена, а и Ерагон и Сапфира са заминали към неизвестни земи.
	— Нещо повече, не смеем да позволим на Галбаторикс да си мисли, че сте ни напуснали — рече Йормундур. — Не и когато сме толкова близо до Уру’баен. Той може да прати Муртаг и Торн да ви пресрещнат. Или да се възползва от възможността да смаже Варден веднъж завинаги. Не можем да поемем този риск.
	Младият Ездач трябваше да признае, че опасенията му са основателни.
	След дълго обсъждане накрая стигнаха до решение: Бльодгарм и другите елфи щяха да създадат образи на Ерагон и Сапфира, както бяха създали образ на Ерагон при пътуването му до планините Беор, за да участва в избора и коронацията на наследника на Хротгар.
	Образите щяха да изглеждат съвсем като живи, дишащи, мислещи копия на двамата, но умовете им щяха да са празни и ако някой надникнеше в тях, измамата щеше да бъде разкрита. Затова образът на Сапфира щеше да е неспособен да разговаря и макар че елфите можеха да имитират говора на Ерагон, това също бе по-добре да се избягва, за да не би някаква странност в произношението да издаде на слушащите, че нещата не са такива, каквито изглеждат. Тези недостатъци на илюзиите означаваха, че те ще вършат най-добра работа от разстояние и хората, които имаха причина да общуват с Ерагон и Сапфира по-отблизо — като кралете Орин и Орик — скоро щяха да разберат, че нещо не е наред.
	Затова младият Ездач накара Гарвен да събуди всички Нощни ястреби и да ги доведе при него колкото се може по-дискретно. Когато целият отряд се бе строил пред палатката му, Ерагон обясни на пъстрата група от хора, джуджета и ургали защо двамата със Сапфира заминават, макар че бе умишлено неясен в подробностите и запази целта им в тайна. После обясни как елфите ще скрият отсъствието им и ги накара да се закълнат на древния език да пазят тайна. Вярваше им, но предпазливостта никога не бе излишна, когато ставаше дума за Галбаторикс и неговите шпиони.
	След това Ерагон и Аря посетиха Орин, Орик, Роран и магьосницата Триана. Както и с Нощните ястреби, им обясниха положението и изтръгнаха от тях клетви за мълчание.
	Както и очакваше младият Ездач, крал Орин беше най-непримирим. Той изрази възмущение от идеята Ерагон или Сапфира да пътуват до Вроенгард и дълго негодуваше срещу нея. Изрази съмнения в смелостта на Ерагон, както и в информацията на Солембум, и заплаши да оттегли силите си от Варден, ако той продължи с тези глупави и заблудени постъпки. Беше нужен цял час на заплахи, ласкателства и увещания, за да го склонят, а младият Ездач се боеше, че въпреки всичко Орин може да наруши думата си.
	Посещенията при Орик, Роран и Триана минаха по-бързо, но Ерагон и Аря трябваше да прекарат, както му се стори, твърде дълго време в разговори с тях. Нетърпението го правеше рязък и неспокоен; искаше му се вече да потеглят и всяка изминала минута само усилваше чувството му за неотложност.
	Докато двамата с елфката обикаляха от човек на човек, Ерагон долавяше по връзката си със Сапфира слабия напев на елфите, който присъстваше като фон на всичко, което чуваше, подобно на ивица умело изтъкана материя, скрита под повърхността на света.
	Сапфира бе останала в палатката му, а елфите се бяха събрали в кръг около нея, протегнали ръце, така че върховете на пръстите им се докосваха, докато пееха. Целта на дългото им, сложно заклинание бе да съберат зрителната информация, необходима за създаване на точен образ на Сапфира. Достатъчно трудно бе да имитират елф или човек, а за дракон бе още по-сложно, особено като се има предвид свойството на люспите й да пречупват светлината. И все пак най-сложната част от илюзията, както бе обяснил Бльодгарм на Ерагон, щеше да е да имитират ефекта от теглото на Сапфира върху околния свят всеки път, когато нейният образ излиташе или кацаше.
	Когато най-сетне младият Ездач и Аря свършиха обиколката си, нощта вече се бе сменила с ден и сутрешното слънце висеше на педя над хоризонта. На неговата светлина щетите, причинени на лагера по време на нападението, изглеждаха още по-големи.
	Ерагон би се радвал тримата със Сапфира и Глаедр да потеглят веднага, но Йормундур настоя той да се обърне поне веднъж към Варден като техен нов водач.
	Така че малко по-късно, след като армията се бе събрала, младият Ездач откри, че стои върху една празна каруца и се взира над море от обърнати нагоре лица — някои човешки, а други не — и му се искаше да е на всяко друго място, но не и тук.
	Предварително беше поискал съвет от Роран и той му бе казал:
	— Помни, те не са твои врагове. Няма защо да се плашиш от тях. Те искат да те харесват. Говори ясно, откровено и каквото и да правиш, пази съмненията за себе си. Това е начинът да ги спечелиш. Те ще бъдат уплашени и смутени, когато им кажеш за Насуада. Дай им увереността, от която се нуждаят, и ще те следват дори отвъд портите на Уру’баен.
	Въпреки окуражителните думи на братовчед му, Ерагон все пак изпитваше опасения преди речта си. Досега рядко бе говорил пред големи групи хора и никога не бе казвал повече от няколко изречения. Докато се взираше в загорелите, обрулени от битки воини пред себе си, той реши, че би предпочел да се бие сам срещу сто врагове, отколкото да стои пред публика и да рискува да получи неодобрението й.
	Преди да отвори уста, младият Ездач не бе сигурен какво ще каже. Но след като започна, думите сякаш се заизливаха сами. Той обаче бе толкова напрегнат, че не запомни много от онова, което говореше. Речта му премина като в мъгла; главните му впечатления бяха за горещина и пот, за стоновете на воините, когато узнаха за случилото се с Насуада, нестройните възгласи, когато ги призова към победа, и все общия рев на тълпата, когато свърши. Облекчен, младежът скочи от каруцата и отиде при Аря и Орик, които го чакаха до Сапфира.
	Стражите образуваха кръг около четиримата, скривайки ги от тълпата и задържайки онези, които искаха да говорят с него.
	— Добре се справи, Ерагон! — каза Орик и го плесна по ръката.
	— Така ли? — попита замаяно младежът.
	— Беше много красноречив — допълни Аря.
	Ерагон сви смутено рамена. Помнеше, че елфката е познавала повечето водачи на Варден, и неволно си помисли, че Аджихад или неговият предшественик Дейнор, биха се справили по-добре.
	Орик го подръпна за ръкава. Младият Ездач се наведе към джуджето. С глас толкова нисък, че едва се чуваше през виковете на тълпата, Орик каза:
	— Надявам се, че онова, което намерите, ще си заслужава пътуването, приятелю. Внимавай да не те убият, става ли?
	— Ще се постарая.
	За изненада на Ерагон Орик го дръпна към себе си и го сграбчи в груба прегръдка.
	— Нека Гунтера бди над теб. — Докато се разделяха, джуджето протегна ръка и плесна по хълбока на Сапфира. — И над теб, Сапфира. Желая благополучно пътуване и на двама ви.
	Драконката му отговори с тихо мъркане.
	Младият Ездач погледна към Аря. Изведнъж се почувства неловко. Не му идваше на ума какво да каже, освен най-очевидните неща. Красотата на очите й все още го пленяваше; въздействието, което тя оказваше върху него, май изобщо не бе намаляло.
	Тя хвана главата му с ръце и го целуна тържествено по челото.
	Ерагон се втренчи смаяно в нея.
	— Гулиа вайсе мед оно, Аргетлам. „Нека късметът бъде с теб, Среброръки.“
	Когато го пусна, той хвана ръцете й.
	— Нищо лошо няма да ни се случи. Няма да го позволя. Дори и самият Галбаторикс да ни чака. Ако се наложи, ще разкъсам планините с голи ръце, но ти обещавам, че ще се върна благополучно.
	Преди елфката да успее да му отговори, Ерагон пусна ръцете й и се покатери на гърба на Сапфира. Тълпата отново избухна в овации, щом го видя да се намества върху седлото. Той им махна и те удвоиха усилията си, тропайки с крака и блъскайки по щитовете с дръжките на мечовете си.
	Младият Ездач видя Бльодгарм и другите елфи, събрани в плътна групичка, полускрита зад една близка шатра. Кимна им и те му кимнаха в отговор. Планът беше прост: той и Сапфира щяха да излетят, сякаш имат намерение да патрулират в небето и да разузнаят терена напред — както правеха обикновено, когато армията е в поход, — но след няколко кръга над лагера Сапфира щеше да се скрие в някой облак и Ерагон да хвърли заклинание, което да ги направи невидими за гледащите отдолу. После елфите щяха да създадат призрачните образи, които да заемат местата на двамата, докато самите те продължават по пътя си, и наблюдателите щяха да видят именно тези илюзии да се появяват от облака. Ерагон се надяваше, че никой няма да забележи разликата.
	С породена от дългата практика сръчност той затегна ремъците около краката си и провери дали дисагите зад гърба му са добре закрепени. Обърна особено внимание на тези отляво, защото там, добре увито в парцали и одеяла, се намираше тапицираното с кадифе ковчеже, което съдържаше безценното истинско сърце на Глаедр — Елдунари.
	— _Да тръгваме_ — каза старият дракон.
	— _Към Вроенгард!_ — възкликна Сапфира и светът около Ерагон се наклони рязко и потъна, когато тя се оттласна от земята. Силен вятър го шибна, щом драконката заплющя с гигантските си прилепови крила, издигайки се все по-високо в небето.
	Ерагон стисна по-здраво вратния шип пред себе си, наведе глава срещу вятъра и заби поглед в излъсканата кожа на седлото. Пое си дълбоко дъх и се опита да не се тревожи за онова, което лежеше зад тях и пред тях. Нямаше какво друго да направи, освен да чака, да чака и да се надява, че Сапфира може да отлети до Вроенгард и обратно, преди Империята да нападне отново Варден; да се надява, че Роран и Аря ще бъдат в безопасност; да се надява, че може би по някакъв начин все пак ще успее да спаси Насуада; и да се надява, че пътуването до Вроенгард е правилното решение, защото моментът, когато най-сетне щеше да се изправи срещу Галбаторикс, бързо наближаваше.


	Мъчителна несигурност

	Насуада отвори очи. Тъмният сводест таван бе покрит с плочки, а върху тях бяха нарисувани ъгловати шарки в червено, синьо и златно: сложна плетеница от линии, която прикова погледа й безсмислено дълго.
	Накрая тя събра сили да отклони очи.
	Равномерна оранжева светлина се излъчваше от някакъв източник зад нея. Тя бе достатъчна силна, за да се различи формата на осмоъгълната стая, но не успяваше да разсее сенките, които покриваха като паяжини ъглите горе и долу.
	Тя преглътна и откри, че гърлото й е сухо.
	Повърхността, на която лежеше, бе студена, гладка и неудобно твърда; петите и пръстите на ръцете й я усещаха като камък. Мраз се бе просмукал в костите й и това я накара да осъзнае, че носи само тънката бяла нощница, с която спеше.
	„Къде съм?“
	Спомените й се върнаха изведнъж, без смисъл или ред — нежелана кавалкада, която нахлу с грохот в ума й и й подейства почти като физически удар.
	Тя ахна и опита да се надигне — да скочи, да побегне, да се бие, ако трябва — но откри, че не може да помръдне повече от няколко мили метра в която и да било посока. Около китките и глезените й имаше окови с меки подплънки, а дебел кожен колан държеше главата й притисната към каменната плоча, пречейки й да я вдигне или завърти.
	Насуада напрегна сили, но оковите бяха прекалено здрави, за да ги счупи.
	Тя издиша и се отпусна. Взря се отново в тавана. Ударите на сърцето й кънтяха в ушите й като бясно биещ барабан. Горещина обля тялото й, бузите й запламтяха, а ръцете и краката й сякаш се изпълниха с разтопена лой.
	„Значи така ще умра.“
	За миг я обзеха отчаяние и самосъжаление. Едва бе започнала живота си, а ето че сега той щеше да свърши, при това по най-гадния и жалък начин. И което бе още по-зле, не бе постигнала нищо от онова, което се бе надявала — нито победа, нито любов, нито раждане, нито живот. Единственото й потомство бяха битките, труповете и трополящите обози; военни стратегии, твърде многочислени, за да ги помни; клетви за приятелство и вярност, които сега не струваха и пукната пара; и една неуверена, недисциплинирана, твърде уязвима армия, водена от Ездач, по-млад от самата нея. Това й се струваше твърде мизерно наследство, за да съхрани спомена за името й. А освен спомен, нищо друго нямаше да остане. Тя бе последната от своя род. Когато умреше, нямаше да има кой да го продължи.
	От тази мисъл я заболя и Насуада се укори, че не е родила деца, когато е могла.
	— Съжалявам — прошепна, виждайки пред себе си лицето на баща си.
	После се стегна и отхвърли отчаянието. Единственият контрол, който имаше върху ситуацията, бе самоконтролът и нямаше да се лиши от него заради съмнителното удоволствие да се отдаде на съмнения, страхове и съжаления. Докато бе господарка на мислите и чувствата си, не бе напълно безпомощна. Това бе най-дребната възможна свобода — тази на собствения ум — но тя бе благодарна за нея и знанието, че може скоро да й бъде отнета, засили решимостта й да я използва.
	В края на краищата имаше да изпълни още един последен дълг: да издържи при разпита. За тази цел трябваше да се владее напълно. Иначе бързо щеше да се прекърши.
	Насуада забави дишането си и се съсредоточи върху постоянния поток въздух, преминаващ през устата и ноздрите й, оставяйки това усещане да изтласка всички други. Когато се почувства достатъчно спокойна, се зае да реши за какво е безопасно да мисли. Опасните теми бяха толкова много — опасни за нея, за Варден, за съюзниците им или за Ерагон и Сапфира. Тя не направи преглед на нещата, които трябваше да избягва, защото това можеше да даде на надзирателите й нужната информация още сега, на мига. Вместо това избра няколко мисли и спомени, които й се струваха безобидни, и се помъчи да игнорира останалите, да убеди себе си, че всичко, което е била някога, се състои само от тези малобройни елементи.
	С две думи, опита се да си създаде нова, по-проста самоличност, така че когато я питат за това или онова, да може напълно искрено да се престори на невежа. Това бе опасен похват; за да проработи, тя трябваше да повярва в собствената си измама, и ако някога бъдеше освободена, можеше да й е трудно да си възвърне истинската индивидуалност.
	Но пък от друга страна, нямаше никаква надежда за спасение или освобождение. Единственото, на което смееше да се надява, бе да осуети замислите на своите похитители.
	„Гокукара, дай ми сила да издържа на изпитанията, които ме очакват. Бди над своята малка улулица и ако умра, отнеси ме благополучно от това място… отнеси ме в полята на баща ми.“
	Погледът й се плъзгаше по покрития с плочки таван, докато го изучаваше по-подробно. Предполагаше, че се намира в Уру’баен. Бе съвсем логично Муртаг и Торн да са я отнесли там и това би обяснило елфическия вид на стаята; елфите бяха построили голяма част от Уру’баен — града, който те наричаха Илиреа; това било преди войната им с драконите — много, много отдавна, или след като той станал сто лица на кралство Бродринг и Ездачите се установили официално там.
	Така поне й бе разказвал баща й. Тя самата не помнеше нищо за града.
	И все пак можеше да е на съвсем друго място: например, в някое от личните имения на Галбаторикс. А стаята можеше изобщо да не е такава, каквато я виждаше. Един умел магьосник би могъл да манипулира всичко, което тя вижда, чува, усеща и помирисва, да изкриви света около нея, така че тя изобщо да не забележи.
	Каквото и да станеше с нея — каквото и да изглеждаше, че става с нея — Насуада нямаше да позволи да бъде изиграна. Дори ако Ерагон разбиеше вратата и я освободеше от оковите, тя пак щеше да вярва, че това е хитрост на нейните похитители. Не смееше да се довери на сетивата си.
	От момента, в който Муртаг я бе отмъкнал от лагера, светът се бе превърнал в лъжа и нямаше начин да определи кога тази лъжа ще свърши, ако изобщо свършеше. Единственото, в което можеше да е сигурна, бе, че съществува. Всичко друго подлежеше на съмнение, дори собствените й мисли.
	След като първоначалният й шок отмина, започна да я измъчва скука от чакането. Нямаше как да отчита времето, освен по глада и жаждата си, а гладът й се усилваше и отслабваше на наглед неравно мерни интервали. Опита се да отмерва часовете с броене, но това я отегчи, а и изглежда, все забравяше докъде е стигнала, когато надхвърлеше десет хиляди.
	Въпреки ужасите, които бе сигурна, че я чакат, й се искаше похитителите й да се появят по-бързо. Крещеше минути наред, но единственият отговор бе жалното ехо.
	Приглушената светлина зад нея не се променяше, не помръкваше; Насуада предположи, че идва от фенер без огън, като онези, които правеха джуджетата. Сиянието затрудняваше съня, но накрая умората я надви и тя заспа.
	Възможността да сънува я ужасяваше. В съня си бе най-уязвима и се страхуваше, че подсъзнанието й ще извади наяве информацията, която се опитваше да скрие. Само че в случая нямаше голям избор. Рано или късно трябваше да заспи и ако се насилваше да стои будна, накрая само щеше да се чувства по-зле.
	Затова заспа. Но сънят й бе накъсан и неспокоен и когато се събуди, все още бе уморена.


	Стресна я избумтяване.
	Чу някъде високо зад себе си повдигането на резе и скърцането на отваряща се врата.
	Пулсът й се ускори. Доколкото можеше да прецени, бе минал повече от ден, откакто за първи път бе дошла в съзнание. Усещаше мъчителна жажда, езикът й бе подут и лепкав и цялото тяло я болеше от дългото стоене в една поза.
	Разнесоха се стъпки, спускащи се по стълбище. Ботуши с меки подметки, триещи се в камък… Пауза. Дрънчене на метал. Ключове? Ножове? Нещо по-лошо?… После стъпките зазвучаха отново. Приближаваха се към нея. Все по-близо и по-близо…
	В полезрението й навлезе едър мъж, облечен в сива вълнена туника. Носеше сребърен поднос с най-разнообразна храна: сирене, хляб, месо, вино и вода. Наведе се и остави подноса на пода до стената, после се обърна и дойде при нея с къси, бързи и отмерени крачки. Почти изящни.
	Като дишаше хрипливо, той се подпря на края на каменната плоча и се взря в нея. Главата му приличаше на кратуна — издута горе, издута долу и тясна по средата. Беше гладко избръснат и почти плешив, ако се изключи ивицата тъмна, късо подстригана коса, която опасваше черепа му. Горната част на челото му лъщеше, месестите му бузи бяха румени, а устните му — сиви като туниката. Очите му бяха съвсем обикновени: кафяви и сближени.
	Той премлясна и Насуада видя, че горните и долните му зъби се опират едни в други като челюстите на менгеме и се издават напред, образувайки малка, но забележима муцуна.
	Топлият му, влажен дъх вонеше на дроб и лук. Както бе прегладняла, от тази миризма й се догади.
	Тя си даде ясна сметка за своята разголеност, докато погледът на мъжа се плъзгаше по тялото й. Това я накара да се почувства уязвима, сякаш бе играчка или домашно животно, приготвено за негово забавление. От гняв и унижение по бузите й изби руменина.
	Решена да не чака, докато той покаже намеренията си, Насуада се опита да заговори, да го помоли за вода, но гърлото й бе прекалено сухо, така че успя само да издаде дрезгав звук.
	Мъжът в сиво зацъка с език и за нейно учудване се зае да сваля оковите й.
	Щом се оказа свободна, тя седна на плочата, изпъна дясната си длан и замахна да нанесе саблен удар по шията на мъжа.
	Той улови китката й във въздуха, сякаш без никакво усилие. Насуада изръмжа и посегна към очите му с пръстите на другата си ръка.
	Той пак я сграбчи за китката. Тя се задърпа, но онзи я стискаше прекалено здраво — ръцете й все едно бяха заклещени в камък.
	Отчаяна, Насуада се хвърли напред и впи зъби в дясната предмишница на мъжа. В устата й бликна гореща кръв със солен метален вкус. Тя се задави, но продължи да стиска зъби, докато кръвта не потече от устните й. Усещаше как мускулите на мъжа се свиват между челюстите й като множество пленени змии, опитващи се да се измъкнат.
	Но с изключение на това, той не реагира.
	Накрая Насуада пусна ръката му, дръпна глава назад и изплю кръвта в лицето му.
	Дори и тогава мъжът продължи да я наблюдава със същата безизразна физиономия, без да мига или да показва някакви признаци на болка или гняв.
	Тя задърпа пак ръцете си, после извъртя крака и се опита да го ритне в корема.
	Преди да успее да нанесе удара, той пусна лявата й китка и я зашлеви силно през лицето.
	Бяла светлина блесна пред очите й и около нея сякаш избухна без шумна експлозия. Главата й се отметна на една страна, зъбите й изчаткаха и от основата на черепа й надолу по гръбнака се стрелна остра болка.
	Когато погледът й се проясни, Насуада седна, гледайки свирепо мъжа, но не се опита да го нападне отново. Разбра, че се намира в негова власт… Разбра, че за да го надвие, трябва да намери нещо, с което да му пререже гърлото или да го прободе в окото.
	Той пусна и другата й китка и бръкна под туниката си, за да извади мръснобяла кърпичка. Избърса лицето си, попивайки всяка капка кръв и плюнка. После върза кърпичката около раната на ръката си, помагайки си със зъби.
	Тя трепна, когато мъжът посегна и я хвана над лакътя. Големите му дебели пръсти обхванаха ръката й изцяло. Той я дръпна от пепелявосивата плоча и краката й се подгънаха, щом стъпи на пода. Насуада увисна като кукла в хватката на мъжа, с ръка, извита под странен ъгъл над главата й.
	Той я изправи на крака. Този път тя успя да се задържи. Като я крепеше, мъжът я отведе до малка странична врата, която не бе могла да види, докато лежеше по гръб. До нея имаше късо стълбище, което водеше до втора, по-голяма врата — същата, през която бе влязъл надзирателят й. Вратата бе затворена, но по средата й имаше прозорче с метална решетка и през него тя зърна добре осветен гоблен, висящ на гладка каменна стена.
	Мъжът бутна страничната врата и я въведе в тясна тоалетна. За нейно облекчение я остави там сама. Тя потърси в стаята нещо, което би могла да използва за оръжие или като средство за бягство, но за свое разочарование откри само прах, талаш и което бе по-зловещо, засъхнала кръв.
	Затова направи каквото се очакваше от нея и когато излезе, потният мъж в сиво я хвана отново за ръката и я отведе до плочата.
	Щом я доближиха, Насуада започна да рита и да се бори — предпочиташе да я ударят пак, отколкото да бъде завързана като преди. Въпреки всичките си усилия обаче не можа да спре или да забави мъжа. Крайниците му бяха като желязо под ударите й и дори наглед мекото му шкембе почти не поддаде, когато го фрасна.
	Справяйки се с нея с такава лекота, като че ли бе малко дете, той я вдигна на плочата, притисна рамената й към камъка и закопча оковите около китките и глезените й. Накрая сложи ремъка на челото й и го пристегна достатъчно, за да държи главата й на място, но не толкова, че да й причинява болка.
	Тя очакваше мъжът да отиде да си изяде обяда — или вечерята, или каквото беше там — но вместо това той взе подноса, донесе го при нея и й даде да пие от разреденото с вода вино.
	Беше й трудно да преглъща, лежейки по гръб, така че трябваше да пие течността на бързи и малки глътки от сребърния бокал, притиснат към устата й. Усещането от разреденото вино, плъзгащо се по пресъхналото й гърло, бе хладно и облекчаващо.
	Когато бокалът се изпразни, мъжът го остави настрана, наряза хляба и сиренето и ги поднесе към устата й.
	— Как… — произнесе Насуада, след като гласът й най-после започна да се подчинява на командите й. — Как се казваш?
	Мъжът се взираше безстрастно в нея. Изпъкналото му чело блестеше като полирана слонова кост на светлината на фенера без пламък.
	Той побутна хляба и сиренето към нея.
	— Кой си ти?… Това Уру’баен ли е? Затворник като мен ли си? Двамата можем да си помогнем взаимно. Галбаторикс не е всезнаещ. За едно бихме могли да намерим начин за бягство. Може да изглежда невъзможно, но не е, гарантирам ти. — Тя продължи да говори с тих, спокоен глас, надявайки се да каже нещо, което или да спечели симпатията на мъжа, или да събуди интереса му.
	Знаеше, че може да бъде убедителна — дългите часове на преговори от името на Варден й го бяха доказали, — но думите й сякаш нямаха никакъв ефект върху мъжа. Ако не беше дишането му, той можеше да мине и за мъртвец, както стоеше там, протегнал хляба и сиренето. Хрумна й, че може да е глух, но после се сети, че бе забелязал, когато тя се опита да поиска вода, затова отхвърли тази възможност.
	Насуада говори, докато не изчерпа всички аргументи и призиви, за които се сети, и когато млъкна, за да потърси друг подход, мъжът опря хляба и сиренето в устните й и ги задържа там. Бясна, тя му заповяда да ги махне, но ръката му изобщо не трепна и той продължи да се взира в нея със същия празен, незаинтересован поглед.
	Насуада настръхна, щом осъзна, че държането му не е преструвка; тя наистина не означаваше нищо за него. Щеше да го разбере, ако я мразеше или ако си бе доставил извратеното удоволствие да я измъчва, или ако беше роб, неохотно изпълняващ заповедите на Галбаторикс, но изглежда никое от тези неща не бе вярно. Той бе по-скоро безразличен и не изпитваше и капка съчувствие. Тя не се съмняваше, че би я убил със същата готовност, с която се грижеше за нея, и без повече угризения от тези на човек, стъпкващ мравка.
	Като проклинаше мълчаливо необходимостта да го направи, тя отвори уста и му позволи да сложи хапка хляб и сирене върху езика й, въпреки че й се искаше да му захапе пръстите.
	Той я хранеше. Като дете. Слагаше всеки залък в устата й толкова внимателно, сякаш бе кухо стъклено топче, което можеше да се счупи при всяко по-рязко движение.
	Изпълни я дълбоко чувство на отвращение. Да се превърне от водачка на най-големия съюз в историята на Алагезия в… Не, не, нищо от онова не съществуваше. Тя беше дъщеря на баща си. Беше живяла в Сурда сред прах и жега, сред ехтящите викове на продавачите по оживените търговски улици. Това бе всичко. Нямаше причина за горделивост, нямаше причина да се възмущава от падението си.
	Въпреки това мразеше надвесения над нея мъж. Мразеше го, задето настояваше да я храни, когато тя сама можеше да се справи с това. Мразеше факта, че Галбаторикс или който там надзираваше нейното пленничество, се опитва да я лиши от гордост и достойнство. И мразеше това, че до известна степен успяваха.
	Реши, че ще убие мъжа. Ако можеше да осъществи само още едно нещо в живота си, искаше това да е смъртта на нейния надзирател. С изключение на бягството, нищо друго не би й доставило по-голямо удоволствие. „Ще намеря начин да го направя, каквото и да ми коства.“
	Тази идея я разведри и тя изяде останалата храна с наслада, като през цялото време обмисляше как би могла да уреди гибелта на мъжа.


	Когато свършиха, той взе подноса и излезе.
	Насуада слушаше отдалечаващите се стъпки, отварянето и затварянето на вратата, изщракването на резето и тежкото бумтене на греда, поставена от външната страна.
	След това пак остана сама, нямайки какво друго да прави, освен да чака и да обмисля начини за убийство.
	Известно време се развличаше, проследявайки една от изрисуваните на тавана линии, като се опитваше да определи дали има начало или край. Линията, която избра, бе синя; този цвят й харесваше, защото й напомняше за човека, за когото най-вече не смееше да мисли.
	С времето се отегчи от линиите и от фантазиите си за отмъщение, затвори очи и потъна в неспокоен полусън, в който, с парадоксалната логика на кошмарите, времето течеше хем по-бързо, хем по-бавно от нормалното.


	Когато мъжът със сивата туника се върна, тя почти се зарадва да го види — реакция, за която се презираше, смятайки я за слабост.
	Не беше сигурна колко дълго е чакала — нямаше как да е сигурна, освен ако някой не й кажеше — но знаеше, че периодът е бил по-кратък от предишния. Въпреки това чакането й се бе сторило безкрайно и се бе опасявала, че ще я оставят окована и самотна, ала със сигурност не и пренебрегната, за същия дълъг интервал от време. За свое отвращение, откри, че се радва, че мъжът ще я посещава по-често, отколкото си бе мислила преди. Да лежи неподвижно върху каменна плоча в продължение на часове бе достатъчно болезнено, но да е лишена от контакт с друго живо същество — дори някое толкова грозно и отблъскващо като нейния надзирател — бе мъчение само по себе си и бе най-трудно поносимото изпитание от всички досега.
	Когато мъжът я освободи от оковите, Насуада забеляза, че раната на ръката му е излекувана — кожата бе гладка и розова като на прасенце сукалче.
	Тя не оказа съпротива, но по пътя към тоалетната се престори, че се спъва и пада с надеждата, че ще се доближи достатъчно до подноса, за да открадне малкия нож, с който надзирателят режеше храната. Подносът обаче се оказа прекалено далече, а мъжът бе прекалено тежък, за да го повлече нататък, без да издаде намеренията си. След като замисълът й се бе провалил, Насуада се насили да изтърпи спокойно останалите грижи на надзирателя; трябваше да го убеди, че се е предала, за да го накара да се отпусне и с малко късмет, да стане небрежен.
	Докато онзи я хранеше, тя изучаваше ноктите му. Предишния път бе прекалено ядосана, за да им обърне внимание, но сега, когато вече бе по-спокойна, те й се видяха доста странни.
	Ноктите му бяха дебели и удължени. Впиваха се дълбоко в плътта и белите полумесеци в основата им бяха големи и широки. Общо взето не се различаваха от ноктите на много хора и джуджета, които бе виждала.
	Кога ги бе виждала?… Не помнеше.
	Това, което отличаваше ноктите на мъжа, бе колко внимателно бяха поддържани — като редки цветя, за които градинарят се е грижил в продължение на дълги часове. Кутикулът беше гладък, без следи от разкъсване, докато самите нокти бяха подрязани равно — нито твърде дълги, нито твърде къси — и ъглите им бяха заоблени. Отгоре ноктите бяха полирани, докато заблестят като гледжосани грънци, а кожата около тях изглеждаше сякаш в нея е втрито масло.
	Ако се изключат елфите, тя никога не бе виждала мъж с такива съвършени нокти.
	Елфите ли? Тя се отърси от тази мисъл, ядосана на себе си. Не познаваше никакви елфи.
	Ноктите бяха загадка, странен детайл в иначе разбираемата обстановка, мистерия, която й се искаше да разгадае, макар че опитите й вероятно щяха да са безполезни.
	Тя се зачуди кой ли е отговорен за безупречното състояние на ноктите. Дали бе самият мъж? Изглеждаше й твърде придирчив и тя не можеше да си представи, че има жена, дъщеря, слуга или друг близък човек, който би отделял такова внимание на маникюра му. Разбира се, беше наясно, че може и да греши. Мнозина обръгнали на битки ветерани — сурови, мълчаливи мъже, които на пръв поглед обичаха само виното, жените и войната — я бяха изненадвали с някоя черта на характера си, която противоречеше на външния им вид: умения в дърво резбата, склонност към наизустяване на романтични стихове, любов към хрътките или силна преданост към семейството си, което криеха от останалия свят. Още преди години бе узнала, че Йор…
	Тя пресече тази мисъл, преди да е стигнала по-далеч.
	Както и да е, въпросът, който се въртеше в главата й, беше простичък: защо? Мотивацията издаваше характера на човека, дори когато се отнасяше до нещо толкова дребно като ноктите му.
	Ако ноктите бяха дело на някой друг, значи свидетелстваха за голяма обич или голям страх. Но тя се съмняваше, че случаят е такъв; някак си това й се струваше погрешно.
	Ако пък бяха дело на самия мъж, тогава имаше много възможни обяснения. Може би за него ноктите бяха начин да упражни малко контрол над живота си, който вече не му принадлежеше. Или пък ги смяташе за единствената част от себе си, която е или може да бъде привлекателна. Или може би грижата за тях бе просто нервен тик — навик, който нямаше друга цел, освен да убие малко време.
	Каквато и да бе истината, фактът си оставаше факт — някой бе почистил, подрязал, полирал и намазал с мазнина ноктите му, и то не небрежно или невнимателно.
	Насуада продължи да разсъждава върху този въпрос, докато ядеше, почти без да усеща вкуса на храната. От време на време вдигаше поглед, за да потърси върху лицето на мъжа някакъв знак, но безуспешно.
	След като й даде и последния залък хляб, мъжът се отдалечи от края на плочата, вдигна подноса и се обърна.
	Тя сдъвка и преглътна залъка хляб колкото се може по-бързо, без да се задави, после каза с предрезнял от дългото мълчание глас:
	— Хубави нокти имаш. Много са… лъскави.
	Мъжът спря насред крачка и извърна към нея масивната си глава. За миг й се стори, че може пак да я удари, но после сивите му устни се разделиха бавно и той й се усмихна, показвайки и двата си реда зъби.
	Насуада потисна едно потреперване — мъжът изглеждаше така, сякаш се готвеше да отхапе главата на някое пиле.
	Без да променя смущаващото си изражение, надзирателят продължи да върви и излезе от полезрението й. Няколко секунди по-късно тя чу как вратата на килията се отвори и затвори.
	По нейните устни също плъзна усмивка. Гордостта и суетата бяха слабости, които би могла да използва. Ако я биваше в нещо, то бе да подчинява другите на волята си. Мъжът й бе дал нещо съвсем дребничко, за което да се залови — не с цяла ръка, а с пръст, или може би дори с нокът — но това й стигаше. Сега вече можеше да започне да се катери.


	Залата на гадателката

	Когато мъжът я посети за трети път, Насуада спеше. Дрънченето от отварянето на вратата я накара да се сепне с разтуптяно сърце.
	Трябваха й няколко секунди да си спомни къде е. Когато успя, тя се намръщи и премигна, опитвайки се да избистри погледа си. Искаше й се да може да разтърка очите си.
	Мръщенето й се усили, когато сведе поглед и видя, че на нощницата й още има малко влажно петно, където бе паднала капка от разреденото вино, докато ядеше.
	„Защо се връща толкова скоро?“
	Сърцето й се сви, когато мъжът мина покрай нея, носейки голям меден мангал, пълен с въглища, който остави на няколко стъпки от плочата. Върху въглените лежаха три дълги железа.
	Моментът, от който се бе ужасявала, най-после бе настъпил.
	Насуада се опита да улови погледа му, но надзирателят изобщо не обърна очи към нея. Извади от една кесия на колана си кремък и парче стомана и запали купчинката дървени стърготини по средата на мангала. Искрите плъзнаха по тях и стърготините засияха като кълбо от нажежена тел. Мъжът се наведе, присви устни и духна зараждащия се огън нежно като майка, целуваща детето си. Искрите лумнаха в трепкащи пламъци.
	В продължение на няколко минути той поддържаше огъня, докато се образува жарава, дебела няколко пръста. Димът се издигаше към едно зарешетено прозорче високо горе. Насуада наблюдаваше ставащото с някакъв нездрав интерес, неспособна да откъсне поглед, макар да знаеше какво я очаква. Нито един от двамата не проговори, сякаш толкова се срамуваха от предстоящото, че не искаха да го признаят.
	Той духна отново въглените, после се обърна, като че ли се канеше да се приближи до нея.
	„Не се давай“ — каза си тя, събирайки сили.
	Стисна юмруци и задържа дъха си, докато мъжът идваше към нея… все по-близко и по-близко…
	Лек като перце полъх на вятър погали лицето й, когато той я подмина и Насуада чу как стъпките му заглъхват, когато се изкачи по стълбите и излезе от стаята.
	Лека въздишка се откъсна от устните й и тя се отпусна мъничко. Ярката жарава привлече отново погледа й като магнит. Мътно ръждиво сияние пълзеше по железните пръчки, стърчащи от мангала.
	Насуада навлажни устните си и помисли колко добре би й дошла глътка вода.
	Един от въглените подскочи и се пукна надве, но иначе в стаята бе тихо.
	Докато лежеше там, неспособна да се бори или да избяга, тя се мъчеше да не мисли. Мисленето само щеше да отслаби нейната решимост. Каквото имаше да става, щеше да стане, и никакъв страх или тревоги не можеха да го променят.
	В коридора пред стаята отекнаха други стъпки: този път на група мъже. Някои от тях вървяха в крак, а други не. Всички заедно създаваха шумно ехо, което правеше невъзможно отгатването на броя им. Групата спря до вратата и Насуада чу мърморене на гласове, а после чифт кънтящи стъпки — породени, както предположи, от ботуши за езда с твърди подметки — влязоха в стаята.
	Вратата се затвори с глухо бумтене.
	Стъпките се спуснаха по стълбите, равномерни и целенасочени. Видя нечия ръка да поставя резбован дървен стол току на границата на полезрението й.
	На него седна един мъж.
	Беше едър: не дебел, а широкоплещест. Носеше дълго черно наметало, което падаше на дипли. То изглеждаше тежко, сякаш бе подшито с броня. Светлината на жаравата и на фенера без пламък позлатяваше фигурата му по края, но лицето му оставаше прекалено тъмно, за да може да различи чертите му. Все пак сенките не скриваха очертанията на островърхата корона, поставена на главата му.
	Сърцето й пропусна един удар. После с усилие възстанови ускореното си биене.
	Втори мъж, облечен в тъмнокафяв жакет и гамаши — и двете обшити със златни нишки — се приближи до мангала и застана с гръб към нея, разбърквайки въглените с една от железните пръчки.
	Мъжът на стола подръпна пръстите на ръкавиците си един по един и ги свали. Ръцете под тях имаха цвета на потъмнял бронз.
	Когато заговори, гласът му бе нисък, плътен и властен. Всеки бард, притежаващ такъв мелодичен глас, щеше да бъде възхваляван по цялата земя като майстор на майсторите. От звука му кожата й настръхна; думите сякаш я заливаха като топли вълни, галеха я, мамеха я, сковаваха я. Тя осъзна, че да слушаш този човек е не по-малко опасно от това да слушаш Елва.
	— Добре дошла в Уру’баен, Насуада, дъще на Аджихад — каза мъжът на стола. — Добре дошла в моя дом под тази древна купчина скали. Отдавна не сме били удостоявани с присъствието на толкова изтъкнат гост. Енергията ми бе насочена другаде, но уверявам те, отсега нататък няма да пренебрегвам задълженията си на домакин. — При последните думи в гласа му се прокрадна заплашителна нотка като нокът, подаващ се от лапа.
	Тя никога не бе виждала Галбаторикс лично, само бе чувала описания и бе разглеждала рисунки, но ефектът, който гласът на мъжа оказваше върху нея, бе толкова дълбок, толкова мощен, че Насуада изобщо не се усъмни, че това е кралят.
	Както в акцента, така и в дикцията му имаше нещо особено, сякаш езикът, на който говореше, не бе онзи, с който е израснал. Разликата беше тънка, но веднъж забелязана, нямаше начин да се пренебрегне. Може би, реши тя, се дължеше на факта, че езикът се е променил в годините, откакто се бе родил. Това изглеждаше най-логичното обяснение, защото маниерът му на говорене й напомняше за… Не, не, за нищо не й напомняше.
	Той се приведе напред и тя усети как погледът му се впива в нея.
	— По-млада си, отколкото очаквах. Знаех, че съвсем скоро си на вършила пълнолетие, но въпреки това си още само дете. Напоследък повечето хора ми се виждат като деца: палави, наперени, безразсъдни деца, които не знаят кое е най-доброто за тях — деца, които имат нужда от напътствието на по-стари и по-мъдри от тях.
	— Като теб ли? — попита тя презрително.
	Чу как той се изкикоти.
	— Нима би предпочела да ни управляват елфите? Аз съм единственият от нашата раса, който може да ги държи настрана. В техните очи дори най-грохналите ни сивобради старци са просто неопитни младежи, негодни да носят отговорностите на възрастните.
	— В техните очи и ти си такъв. — Не знаеше откъде идва куражът й, но се чувстваше силна и непокорна. Беше решена да говори каквото мисли, независимо дали кралят ще я накаже за това.
	— Да, но аз нося в себе си повече години, отколкото ми се полагат. Притежавам спомените на стотици. Живот върху живота: любов, омраза, битки, победи, поражения, усвоени уроци, допуснати грешки — всичко това лежи в ума ми и нашепва в ушите ми своята мъдрост. Помня еони назад. През цялата писана история никога не е имало такъв като мен, дори и сред елфите.
	— Как е възможно това? — прошепна тя.
	Той се размърда на стола си.
	— Не се преструвай пред мен, Насуада. Знам, че Глаедр е дал истинското си сърце на Ерагон и Сапфира и че в същия този момент се намира при Варден. Разбираш за какво говоря.
	Тя потисна една тръпка на страх. Фактът, че Галбаторикс охотно обсъждаше такива неща с нея — че споменаваше, дори и заобиколно, източника на своята сила — унищожаваше и последната й крехка надежда, че би могъл някога да я освободи.
	Той махна с ръкавиците си към стаята около тях.
	— Преди да продължим, трябва да знаеш нещо от историята на това място. Когато елфите дошли за първи път по тези краища, открили една пукнатина дълбоко сред хълмовете, които се издигат над тукашната равнина. Те ценели хълмовете като защита срещу драконите, но пукнатината ценели по съвсем друга причина. Случайно открили, че парите, издигащи се от нея, увеличават вероятността спящите наблизо да зърнат, макар и объркано, бъдните събития. Затова, преди повече от две хиляди и петстотин години елфите построили над процепа тази стая и тук се заселила една пророчица. Тя живяла на това място стотици години, дори след като елфите изоставили Илиреа. Седяла тук, където в момента лежиш ти, и прекарвала вековете в сънища за онова, което е било и би могло да бъде.
	С времето въздухът загубил своята сила и пророчицата и нейните прислужници си заминали. Коя е била тя и къде е отишла никой не знае със сигурност. Не е имала друго име, освен прозвището Гадателката и някои разкази ме карат да мисля, че не е била нито елфка, нито джудже, а нещо съвсем друго. Както и да е, по време на нейното пребиваване тук, тази зала се е наричала, както можеш да очакваш, Залата на гадателката, и се нарича така до ден-днешен — само че този път ти си гадателката, Насуада, дъще на Аджихад.
	Галбаторикс разпери ръце.
	— Това е място за разказване и изслушване на истини. Няма да търпя лъжи между тези стени, дори и най-малките. Който лежи върху този твърд каменен блок, става последната гадателка и макар че на мнозина им е било трудно да приемат тази роля, накрая никой не е отказвал. И с теб няма да е по-различно.
	Краката на стола изстъргаха по пода и тя усети топлия дъх на Галбаторикс в ухото си.
	— Знам, че това ще е болезнено за теб, Насуада, невероятно болезнено. Ще трябва да промениш из основи своята същност, преди гордостта ти да ти позволи да се предадеш. На тоя свят няма нищо по-трудно от промяната на нечия същност. Разбирам го, защото самият аз съм се променял неведнъж. Все пак ще бъда до теб, за да държа ръката ти и да ти помагам в това превъплъщение. Не се налага да извършваш пътуването си сама. И можеш да се утешаваш със знанието, че никога няма да те излъжа. Никой от нас няма да го стори. Не и в тази стая. Съмнявай се, ако искаш, но с времето ще започнеш да ми вярваш. Смятам това място за свещено и по-скоро бих отсякъл собствената си ръка, отколкото да оскверня идеята, която символизира. Можеш да питаш каквото пожелаеш и ти обещавам, Насуада, дъще на Аджихад, че ще ти отговоря искрено. Давам ти думата си като крал на тези земи.
	Тя раздвижи устни, опитвайки се да реши какво да отвърне. После процеди през стиснати зъби:
	— Никога няма да ти кажа каквото искаш да знаеш!
	Бавен, дълбок кикот изпълни стаята.
	— Не си ме разбрала; не съм те довел тук, защото търся информация. Не можеш да ми кажеш нищо, което вече да не знам. Числеността и разположението на войските ви; състоянието на провизиите ви; местонахождението на обозите ви, начинът, по който смятате да обсадите тази крепост; задълженията, навиците и способностите на Ерагон и Сапфира; даутдаерта, с който се сдобихте в Белатона; дори силите на детето вещица Елва, която ти доскоро държеше при себе си — знам всичко това, че и отгоре. Да ти цитирам ли числата?… Не? Хубаво тогава. Шпионите ми са по-многобройни и по-високопоставени, отколкото предполагаш, а имам и други методи за събиране на информация. Ти нямаш никакви тайни от мен, Насуада, съвсем никакви; така че е безсмислено да упорстваш в мълчанието си.
	Думите му се стоварваха върху нея като удари на чук, но тя се помъчи да не им позволи да я обезкуражат.
	— Тогава защо?
	— Защо накарах да те доведат тук ли? Защото, скъпа моя, ти имаш дарбата да командваш, а това е по-смъртоносно от всяко заклинание. Ерагон не представлява заплаха за мен, нито пък елфите, но ти… ти си опасна по начин, по който те не са. Без теб Варден ще са като ослепен бик: ще пръхтят и ще беснеят, и ще се втурват с главата напред, без да обръщат внимание какво лежи на пътя им. А после аз ще ги хвана и ще ги унищожа със собствената им лудост.
	Но не унищожаването на Варден е причината, поради която наредих да те отвлекат. Не, ти си тук, защото доказа, че си достойна за моето внимание. Ти си свирепа, упорита, амбициозна и интелигентна — качествата, които ценя най-високо у своите слуги. Искам да те имам до себе си, Насуада, като мой най-важен съветник и като генерал на армията ми, когато пристъпя към осъществяването на последните етапи от великия план, над който се трудя от близо век. В Алагезия ще бъде установен нов ред и искам ти да си част от него. Още откакто умря последният от Тринайсетте, търся хора, подходящи да заемат тяхното място. Доскоро усилията ми бяха напразни. Дурза бе полезно оръдие, но като Сянка си имаше някои ограничения: например липса на чувство за самосъхранение. От всички кандидати, които съм разгледал, Муртаг бе първият, когото сметнах за приемлив, и първият, който издържа изпитанията, на които го подложих. Ти ще бъдеш следващата, сигурен съм. А Ерагон ще е третият.
	Докато го слушаше, Насуада почувства, че я обзема ужас. Това, което й предлагаше, бе далеч по-лошо от всичко, което някога си бе представяла.
	Мъжът в тъмнокафяви дрехи до мангала я стресна, като натика един от ръжените в жаравата с такава сила, че краят му издрънча в медния съд.
	Галбаторикс продължи:
	— Ако оцелееш, ще имаш шанса да постигнеш повече неща, отколкото някога би могла с Варден. Помисли си само! Служейки на мен, можеш да помогнеш да донесем мир на цяла Алагезия и ще бъдеш мой главен архитект в извършването на тези промени.
	— Предпочитам да се оставя на хиляда усойници да ме хапят, от колкото да се съглася да ти служа. — И тя плю във въздуха.
	Кикотът му отекна още веднъж в стаята — смях на човек, който не се бои от нищо, дори и от смъртта.
	— Ще видим.
	Насуада трепна, щом усети докосването на нечий пръст от вътрешната страна на лакътя. Пръстът бавно описа кръг, после се плъзна на долу до първия белег на предмишницата й и спря върху изпъкналата плът, топъл върху кожата й. Потупа три пъти, преди да продължи до следващите няколко белега, а после се върна, плъзгайки се по тях като по дъска за пране.
	— Ти победи противник в Изпитанието на дългите ножове — рече Галбаторикс, — и то с повече рани, отколкото се помни да е понасял някой. Това означава, че имаш изключително силна воля и че можеш да обуздаваш въображението си, защото именно свръхактивното въображение превръща хората в страхливци, а не прекаленият страх, както смятат някои. Както и да е, никое от тези качества няма да ти помогне сега. Напротив, ще ти пречат. Всеки си има предел, бил той физически или психически. Единственият въпрос е колко време е нужно за достигането му. А ти ще го достигнеш, гарантирам ти. Силата ти може да отложи този момент, но не може да го предотврати. Нито пък защитните заклинания ще ти помогнат, докато си в моя власт. Така че защо да страдаш ненужно? Никой не поставя под въпрос куража ти; ти вече го показа на целия свят. Предай се сега. Няма нищо срамно в това да приемеш неизбежното. Да продължиш би означавало да се подложиш на множество мъчения, само за да задоволиш чувството си за дълг. Усмири това чувство и ми дай клетва за вярност на древния език, и преди да е изтекъл и час, ще имаш на свое разположение дузина слуги, рокли от коприна и дамаска, просторни покои, в които да живееш, и място на масата ми, когато се храним.
	Той помълча, очаквайки нейния отговор, но тя се взираше в линиите на тавана, без да каже и дума.
	Пръстът продължи да се плъзга по ръката й, премествайки се от белезите към ямката на китката й, където се отпусна тежко върху една вена.
	— Много добре. Както желаеш. — Натискът върху китката й изчезна. — Муртаг, ела, покажи се. Неучтив си към нашата гостенка.
	„Ох, не и той“ — помисли си Насуада, внезапно обзета от силна тъга.
	Мъжът в тъмнокафяво до мангала се обърна бавно и макар че носеше сребърна маска върху горната половина на лицето си, тя видя, че наистина е Муртаг. Очите му почти се губеха в сенките, а здраво стиснатите му устни и челюсти му придаваха сурово изражение.
	— Муртаг започна службата си при мен малко неохотно, но оттогава се доказа като изключително способен ученик. Притежава таланта на баща си. Нали?
	— Да, сър — отвърна Муртаг с дрезгав глас.
	— Изненада ме, когато уби стария крал Хротгар на Пламтящите равнини. Не очаквах с такава готовност да се обърне срещу старите си приятели, но пък от друга страна, нашият Муртаг е изпълнен с ярост и жажда за кръв. Би разкъсал с голи ръце гърлото на някой Кул, ако му дам тази възможност, и аз съм му я давал. Нищо не ти доставя по-голямо удоволствие от убиването, нали?
	Мускулите на шията на Муртаг се напрегнаха.
	— Не, сър.
	Галбаторикс се изсмя тихо.
	— Муртаг Кралеубиеца… Хубаво име, подходящо за легенди, но не бива да се опитваш да си го спечелиш отново, освен ако аз не ти наредя. — После се обърна към Насуада: — Досега пренебрегвах обучението му в изтънченото изкуство на убеждаването и тъкмо затова съм го довел с мен днес. Той има известен опит като обект на това изкуство, но не и като практикуващ, и е крайно време да го овладее. А какъв по-добър начин от това да го стори тук, с теб? В края на краищата именно Муртаг ме убеди, че си достойна да се включиш в моето най-ново поколение ученици.
	Обзе я странното чувство, че е била предадена. Въпреки всичко, което се бе случило, имаше по-добро мнение за Муртаг. Взря се в лицето му, търсейки обяснение, но той стоеше вдървен като страж на пост и гледаше настрана; тя не можа да разбере нищо от изражението му.
	После кралят махна към мангала и каза небрежно:
	— Вземи едно желязо.
	Ръцете на Муртаг се свиха в юмруци. Но иначе не помръдна.
	Една дума отекна в ушите на Насуада като звън на голяма камбана. Самата тъкан на света сякаш завибрира при този звук, все едно някой великан бе подръпнал нишките на реалността и ги бе накарал да затрептят. За миг изпита чувството, че пада, и въздухът пред нея заблещука като вода. Въпреки силата на тази дума, тя не можа да запомни буквите, които я съставяха, нито езика, към който принадлежеше, защото думата прекоси ума й и изчезна, оставяйки след себе си само спомена за причинения ефект.
	Муртаг потрепери, после се извърна, грабна един от ръжените и го издърпа от мангала с неуверено движение. Когато желязото излезе от въглените, във въздуха се разхвърчаха искри и няколко късчета жар полетяха спираловидно към пода като борови семена, отронили се от шишарките си.
	Краят на ръжена сияеше ярко в бледожълто, което пред очите й помръкна до тъмнооранжево. Светлината от нажежения метал се отразяваше в полираната маска на Муртаг, придавайки му уродлив, нечовешки вид. Насуада видя и собственото си отражение в маската — фигурата й бе изкривена в размазано туловище с кльощави крака, които изтъняваха до черни чертички върху извивката над скулата на Муртаг.
	Въпреки че бе напълно безсмислено, тя неволно се задърпа в оковите си, докато той се приближаваше към нея.
	— Не разбирам — каза на Галбаторикс с престорено спокойствие. — Няма ли да използваш ума си срещу мен? — Не че искаше да го направи, но предпочиташе да се брани от атака срещу съзнанието й, отколкото да търпи болката от желязото.
	— По-късно ще имаме време и за това, ако се наложи — отговори Галбаторикс. — Засега съм любопитен да разбера колко си смела в действителност, Насуада, дъще на Аджихад. Освен това предпочитам да не завладявам ума ти и да те принуждавам насила да ми дадеш клетва за вярност. Искам да вземеш това решение доброволно и в пълно съзнание.
	— Защо? — попита дрезгаво тя.
	— Защото ми е приятно. За последен път те питам, ще ми се покориш ли?
	— Никога.
	— Тъй да бъде. Муртаг!
	Пръчката се спусна към нея, а върхът й сияеше като голям блестящ рубин.
	Не й бяха дали нищо, което да захапе, затова Насуада нямаше друг избор, освен да крещи, и осмоъгълната стая ехтеше от виковете й на агония, докато не загуби гласа си и не я обгърна всепоглъщащ мрак.


	На драконови крила

	Ерагон вдигна глава, вдиша дълбоко и усети как част от тревогите му се разсеяха.
	Язденето на дракон далеч не бе толкова лека работа, но близостта със Сапфира действаше успокояващо и на двамата. Простото удоволствие от физическия контакт им носеше разтуха, каквато рядко намираха другаде. Освен това постоянните звуци и движения при полета й го разсейваха от преследващите го черни мисли.
	Въпреки неотложната нужда, предизвикала пътуването им, и несигурното им положение като цяло, Ерагон се радваше да се махне от Варден. След неотдавнашното кръвопролитие не се чувстваше съвсем на себе си.
	Откакто се бе присъединил отново към тях във Фейнстер, той прекарваше голяма част от времето си в битки или очакване на битки и напрежението вече започваше да му се отразява, особено след насилието и ужасите в Драс-Леона. Сражавайки се на страната на Варден, младият Ездач бе убил стотици войници, малцина от които имаха дори най-малкия шанс да му навредят, и макар че действията му бяха оправдани, тези спомени го измъчваха. Не че искаше всяка битка да е отчаяна и всеки противник да му е равен или по-добър от него — съвсем не — но в същото време лесното изтребване на толкова много хора го караше да се чувства като касапин, а не като воин. Беше започнал да вярва, че смъртта разяжда и че колкото по-дълго стои в близост до нея, толкова повече тя гризе самата му същност.
	Обаче оставането му насаме със Сапфира и Глаедр, макар че златният дракон се бе затворил в себе си след потеглянето, му помогна да си върне усещането за нормалност. Винаги се бе чувствал най-добре сам или в малки групи и предпочиташе да не се задържа в градовете и селата, и дори в лагери като този на Варден. За разлика от повечето хора не мразеше пустошта и не се боеше от нея; колкото и сурови да бяха пустите земи, те притежаваха някаква привлекателност и красота, с които не би могло да се сравни никое изкуствено творение и които той намираше за тонизиращи.
	Затова остави полетът на Сапфира да го разсее и през по-голямата част от деня не правеше нищо по-важно от това да гледа минаващия покрай тях пейзаж.
	От лагера на Варден, разположен край брега на езерото Леона, Сапфира се понесе над голямата водна шир, като се насочи на северозапад и се издигна толкова високо, че Ерагон трябваше да използва заклинание, за да се предпази от студа.
	Езерото изглеждаше като скърпено от различни парчета — лъскаво и искрящо там, където ъгълът на вълните отразяваше слънчевата светлина, матово и сиво на останалите места. На Ерагон не му омръзваше да се взира в постоянно менящите се светлинни шарки; това не можеше да се сравни с нищо друго на света.
	Под тях често прелитаха орли рибари, жерави, гъски, патици, скорци и други птици. Повечето не обръщаха внимание на Сапфира, но няколко от орлите се издигнаха до нея и я придружаваха известно време. Изглеждаха по-скоро любопитни, отколкото уплашени. Два от тях даже се осмелиха да прелетят пред муцуната й — само на няколко стъпки от дългите й, остри зъби.
	В много отношения свирепите жълтоклюни хищници със закривени нокти напомняха на Ерагон за самата Сапфира — мисъл, която се хареса на драконката, защото тя също им се възхищаваше, макар и не толкова заради външността им, колкото заради ловните им умения.
	Брегът зад тях постепенно се превърна в мъглива пурпурна ивица, а после се изгуби съвсем. В продължение на повече от половин час виждаха само птици и облаци в небето и брулената от вятъра необятна водна шир, покриваща земната повърхност.
	После, вляво от тях, на хоризонта започнаха да изникват очертанията на Гръбнака — приятна гледка за Ерагон. Макар че това не бяха планините на неговото детство, те все пак принадлежаха към същата верига и като ги видя, се почувства не толкова далече от стария си дом.
	Планините растяха, докато каменните, увенчани със сняг, върхове не се извисиха пред тях като разрушени бойници на крепостна стена. По тъмните им, покрити със зеленина, склонове подскачаха десетки бели поточета, криволичейки по гънките на терена, докато не се влеят в голямото езеро, сгушено в подножията. По брега или в близост до него имаше половин дузина селца, но благодарение на магията на Ерагон хората долу така и не усетиха присъствието на Сапфира, докато тя се носеше над тях.
	Щом видя селцата, Ерагон бе поразен колко дребни и самотни изглеждаха. Сега, като си помислеше, вече и Карвахол му се виждаше такъв. В сравнение с големите градове, които бе посетил, селцата не бяха нищо повече от няколко скупчени колиби, почти недостойни дори за най-бедния просяк. Знаеше, че много от мъжете и жените в тях никога не са пътували на повече от няколко мили от рожденото си място и ще прекарат целия си живот в света, намиращ се в границите на полезрението им.
	„Живеят като коне с капаци“ — помисли си той.
	И въпреки това се зачуди дали не е по-добре да останеш на едно място и да научиш всичко, каквото можеш за него, отколкото постоянно да се скиташ по света. Дали обширното, но повърхностно образование превъзхождаше ограниченото, но задълбочено знание?
	Не беше сигурен. Спомни си, че веднъж Оромис му бе казал, че и от най-малката песъчинка може да се научи всичко за света, ако човек я изучава достатъчно внимателно.
	Гръбнака бе многократно по-нисък от планините Беор, но въпреки това гранитните му върхове се издигаха на хиляда или повече стъпки над Сапфира, докато тя криволичеше между тях, следвайки сенчестите клисури и долини, прорязващи планинската верига. От време на време й се налагаше да се издигне, за да преодолее някой гол, заснежен проход, и в тези случаи кръгозорът на Ерагон се разширяваше и му се струваше, че планините приличат на множество кътници, щръкнали от кафявите венци на земята.
	Докато Сапфира се носеше над една особено дълбока долина, той видя на дъното й ливада с поточе, което се виеше като панделка през тревата. А по края на ливадата забеляза нещо като къщи, или може би палатки — трудно му беше да каже, — скрити под клонестите смърчове, които покриваха склоновете на околните планини. През една пролука в клоните блестеше огнена точица, като мъничко късче злато сред слоевете черни иглички, и на Ерагон му се стори, че зърна самотна фигура да се отдалечава тромаво от поточето. Беше странно масивна и главата й изглеждаше прекалено голяма за тялото.
	— _Мисля, че това беше ургал._
	— _Къде?_ — попита Сапфира и той долови любопитството й.
	— _На поляната зад нас._ — Той сподели спомена с нея. — _Иска ми се да имахме време да се върнем и да разберем. Интересно ми е да видя как живеят._
	Тя изсумтя. Горещ дим блъвна от ноздрите й, закълби се покрай шията й и го обгърна.
	— _Може и да не им хареса един дракон и Ездач да кацнат при тях без предупреждение._
	Той се закашля и премигна с насълзените си очи:
	— _Би ли престанала?_
	Драконката не отговори, но димът, носещ се от ноздрите й, секна и въздухът около Ерагон скоро се прочисти.


	Не след дълго формата на планините започна да се струва позната на младия Ездач, а после пред Сапфира се разкри дълъг пролом и той осъзна, че летят през прохода, водещ към Теирм — същия, през който на два пъти бяха яздили с Бром. Общо взето проходът изглеждаше така, както го помнеше: западният ръкав на река Тоарк продължаваше да тече бързо и силно към далечното море, а повърхността му бе изпъстрена с ивици бяла пяна на местата, където водата срещаше скали. Черният път покрай реката, по който бяха минали с Бром, все още представляваше бледа прашна линия, малко по-широка от сърнешка пътека. Дори му се стори, че разпозна група дървета, където бяха спирали да похапнат.
	Сапфира зави на запад и продължи надолу по реката, докато планините не отстъпиха място на тучни, напоени от дъжд, поля, след което промени курса малко по на север. Ерагон не се усъмни в преценката й; тя изглежда никога не губеше ориентация, дори в беззвездна нощ или дълбоко под земята във Фардън Дур.
	Слънцето клонеше към хоризонта, когато излязоха от Гръбнака. Докато над земята се спускаше здрач, младият Ездач се мъчеше да измисли начини да плени, убие или измами Галбаторикс. След известно време Глаедр излезе от самоналоженото си уединение и се присъедини към него в тази задача. В продължение на около час обсъждаха различни стратегии, а после упражняваха умствени атаки и защити. Сапфира също взе участие в това упражнение, но с ограничен успех, тъй като летенето й пречеше да се съсредоточи върху нещо друго.
	По-късно Ерагон се взира известно време в студените бели звезди. После попита Глаедр:
	— Възможно ли е Хранилището на душите да съдържа Елдунари, които Ездачите са скрили от Галбаторикс?
	— _Не_ — отвърна драконът без колебание. — _Няма начин. Двамата с Оромис щяхме да знаем, ако Враел бе одобрил такъв план. А ако на Вроенгард бяха останали някакви Елдунари, щяхме да ги открием, когато се върнахме да претърсим острова. Да скриеш живо създание не е толкова лесно, колкото явно си мислиш._
	— _Защо не е?_
	— _Ако един таралеж се свие на кълбо, това не го прави невидим, нали? С умовете не е по-различно. Можеш да скриеш мислите си от другите, но въпреки това съществуването ти е очевидно за всеки, който се е заел да претърси мястото._
	— _Със сигурност с магия би могло…_
	— _Ако на сетивата ни действаше магия, щяхме да разберем, защото имаме защитни заклинания, които да предотвратяват това._
	— _Значи няма Елдунари_ — заключи мрачно Ерагон.
	— _За съжаление, не._


	Летяха мълчаливо, докато наедряващата луна се издигаше над зъберите на Гръбнака. На нейната светлина земята изглеждаше като направена от калай и Ерагон се забавляваше, представяйки си, че това е огромна скулптура, изваяна от джуджетата и държана в пещера с размерите на Алагезия.
	Усещаше насладата на Глаедр от полета им. Също като Ерагон и Сапфира, старият дракон, изглежда, приемаше с радост възможността да остави грижите си на земята, макар и за кратко, и да се рее волно в небето.
	Следващата, която заговори, бе Сапфира. Между бавните, тежки махове на крилата си тя каза на Глаедр:
	— _Разкажи ни някоя история, Ебритил._
	— _Каква история искате да чуете?_
	— _Историята за това как двамата с Оромис сте били пленени от Клетвопрестъпниците и сте избягали._
	При тези думи вниманието на Ерагон се изостри. Този въпрос винаги бе човъркал любопитството му, но той така и не бе събрал кураж да попита Оромис.
	Глаедр помълча известно време, а после рече:
	— _Когато Галбаторикс и Морзан се върнаха от пустошта и започнаха кампанията си срещу нашия орден, отначало не осъзнавахме сериозността на заплахата. Бяхме загрижени, разбира се, но не повече, отколкото ако бяхме чули, че някоя Сянка броди по земята. Галбаторикс не беше първият полудял Ездач, макар че бе първият, сдобил се с ученик като Морзан. Това само по себе си би трябвало да ни предупреди за опасността, срещу която сме изправени, но тази истина стана очевидна едва след като всичко бе свършило._
	_По онова време не си и помислихме, че Галбаторикс може да е привлякъл други последователи или дори, че би могъл да опита подобно нещо. Струваше ни се абсурдно някой от нашите братя да се окаже податлив на отровния шепот на Галбаторикс. Морзан бе още послушник; слабостта му бе разбираема. Но пълноправни Ездачи? Никога не се бяхме съмнявали в тяхната вярност. Затова едва след като те бяха изкушени, стана ясно до каква степен са ги покварили тяхната злоба и слабости. Някои искаха мъст за стари обиди, други вярваха, че заради силата ни драконите и Ездачите заслужават да властват над цяла Алагезия, а пък трети, страх ме е да го кажа, просто се наслаждаваха на възможността да унищожат съществуващия ред и да правят каквото си искат._
	Старият дракон замълча и Ерагон усети как древна омраза и скърби засенчват ума му.
	— _В онзи момент събитията бяха… объркващи. Знаеше се много малко, а получените доклади изобилстваха със слухове и предположения до такава степен, че бяха почти безполезни. Двамата с Оромис започнахме да подозираме, че се мъти нещо много по-лошо, отколкото повечето от нас осъзнаваха. Опитахме се да убедим няколко от по-старите дракони и Ездачи, но те не се съгласиха с нас и отхвърлиха тревогите ни. Макар да не бяха глупаци, вековете на мир бяха размътили взора им и те не можеха да видят, че светът около нас се клати._
	Обезпокоени от липсата на информация, двамата с Оромис напуснахме Илиреа, за да открием сами каквото можем. Взехме със себе си двама по-млади Ездачи — елфи и опитни воини — които наскоро се бяха върнали от разузнавателна мисия в северните части на Гръбнака. Отчасти по тяхно настояване потеглихме на тази експедиция. Имената им може да са ви познати — наричаха се Киаланди и Формора.
	— _Ааа_ — каза Ерагон, внезапно разбрал.
	— _Да. След ден и половина пътуване спряхме в Едур Нарох — стражева кула, построена някога, за да пази гората Силвъруд. Без ние да знаем, Киаланди и Формора бяха посетили кулата по-рано и бяха убили тримата елфи пазачи, поставени там. После бяха заложили капан на камъните, окръжаващи кулата, и този капан ни плени, в мига, когато лапите ми докоснаха тревата на хълма. Заклинанието беше хитро; самият Галбаторикс ги бе научил на него. Защитите ни не можеха да го спрат, защото то не ни причини вреда, само ни задържа и забави, все едно телата и умовете ни бяха залети с мед. Докато бяхме впримчени в него минутите минаваха като секунди. Киаланди, Формора и драконите им се стрелкаха около нас по-бързо от колибрита; приличаха на тъмни размазани петна в края на полезрението ни._
	_Когато бяха готови, ни освободиха. Бяха направили десетки заклинания — такива, които да ни държат намясто; такива, които да ни заслепят; и такива, които да попречат на Оромис да говори, за да му е по-трудно да прави магии. И тези заклинания не ни вредяха, така че нямахме защита срещу тях… Веднага щом можахме, атакувахме с умовете си Киаланди, Формора и техните дракони, те направиха същото, и се борихме в продължение на часове. Преживяването… не беше приятно. Те бяха по-слаби и не толкова умели като мен и Оромис, но бяха по двама срещу всеки от нас, освен това носеха истинското сърце на една драконка на име Агаравел, чийто Ездач бяха убили, и нейната сила се прибавяше към техните. В резултат на това бяхме притиснати здраво и ни бе трудно да се браним. Открихме, че те възнамеряват да ни принудят да помогнем на Галбаторикс и Клетвопрестъпниците да проникнат незабелязано в Илиреа, за да изненадат Ездачите и да заграбят намиращите се в града Елдунари._
	— _И как се спасихте?_ — попита Ерагон.
	— _С времето стана ясно, че не сме в състояние да ги победим. Затова Оромис реши да използва магията си, в опит да ни освободи, макар да знаеше, че така ще провокира Киаланди и Формора на свой ред да ни атакуват с магия. Това бе отчаян ход, но нямахме друг избор._
	_В един момент, без да знам за плановете на Оромис, аз нанесох ответен удар срещу нападателите, мъчейки се да ги нараня. Оромис бе чакал точно такава възможност. Отдавна бе разбрал кой е Ездачът, обучил на магия Киаланди и Формора, и добре познаваше изкривената логика на Галбаторикс. Така успя да познае как двамата елфи са формулирали заклинанията си и къде е най-вероятно да се намират слабите им места._
	_Оромис разполагаше само със секунди за действие; в мига щом започна да използва магия, Киаланди и Формора осъзнаха какво се готви да направи, паникьосаха се и започнаха да правят собствени заклинания. На Оромис му бяха нужни три опита, за да разкъса оковите ни. Не мога да кажа как точно го направи. Съмнявам се, че и той самият го е разбрал напълно. Но ако трябва да го обясня по най-простия начин, той ни премести на един пръст разстояние от мястото, на което бяхме._
	— _Както Аря е изпратила яйцето ми от Ду Велденварден в Гръбнака ли?_ — попита Сапфира.
	— _И да, и не_ — отвърна Глаедр. — _Да, той ни прехвърли от едно място на друго, без да ни придвижва през делящото ги разстояние. Но смени не просто местоположението ни, а и самата материя на плътта ни, пренареди я така, че да не сме същите, каквито сме били. Много от най-дребните частици на телата ни могат да се разменят без никакъв вреден ефект и той направи именно това с всеки наш мускул, кост и орган._
	Ерагон се намръщи. Подобно заклинание бе невероятен подвиг, чудо на магическите умения, каквото малцина в цялата история биха могли да извършат. Но колкото и да бе впечатлен, не можа да се сдържи да не попита:
	— _Но как е могло това да се получи? Все пак вие сте си били същите личности като преди._
	— _И да, и не. Разликата между началното и крайното ни състояние бе малка, но достатъчна, за да направи безполезни заклинанията, които Киаланди и Формора бяха оплели около нас._
	— _Ами заклинанията, които те направиха, след като забелязаха какво върши Оромис?_ — попита Сапфира.
	В ума си Ерагон видя образ как Глаедр разкършва крила, сякаш се бе уморил да седи прекалено дълго в една поза.
	— _Първото заклинание — това на Формора, целеше да ни убие, но защитите ни го спряха. Второто, което бе на Киаланди… то бе съвсем друга работа. Киаланди го бе научил от Галбаторикс, а той — от духовете, обладали Дурза. Знам го, защото бях свързан с ума на Киаланди, докато плетеше чародейството си. Беше хитро, дяволско заклинание, което имаше за цел да попречи на Оромис да докосне и манипулира течащата около него енергия и следователно да не може да използва магия._
	— _А Киаланди направи ли същото и с теб?_
	— _Щеше да го направи, но се страхуваше, че или ще ме убие, или ще прекъсне връзката ми с истинското ми сърце и по този начин ще създаде две мои версии, с които после ще трябва да се справя. Ние, драконите, сме зависими от магията за нашето съществуване, по-зависими дори от елфите; без нея скоро ще умрем._
	Младият Ездач усети, че любопитството на Сапфира се пробужда.
	— _Това случвало ли се е някога? Връзката между дракон и неговия Елдунари да бъде прекъсната, докато тялото на дракона е още живо?_
	— _Случвало се е, но това е друга история, която няма да ви разказвам сега._
	Сапфира отстъпи, но Ерагон почувства, че тя възнамерява да повдигне въпроса отново при първа възможност.
	— _Обаче заклинанието на Киаланди не попречи на Оромис да използва магия, нали?_
	— _Не изцяло. Би трябвало да стане така, но Киаланди направи заклинанието, докато Оромис ни преместваше от едно място на друго, и поради това ефектът му отслабна. Все пак то го лиши от възможността да прави всякакви магии, освен най-простите, и както знаете, остана с него до края на живота му въпреки усилията на най-опитните ни лечители._
	— _Защо защитите му не го предпазиха?_
	Глаедр сякаш въздъхна.
	— _Това е загадка. Дотогава никой не бе правил подобно нещо, Ерагон, и от живите в момента само Галбаторикс знае тайната на заклинанието. То бе предназначено за ума на Оромис, но може да не го е засегнало пряко. Може вместо това да е подействало на енергията около него или на връзката му с нея. Елфите изучават магията отдавна, но дори те не разбират изцяло как си взаимодействат материалният и нематериалният свят. Това е главоблъсканица, която вероятно никога няма да бъде разгадана. Все пак логично е да се предположи, че духовете знаят повече от нас за материалното и нематериалното, като се има предвид, че са въплъщение на второто и заемат първото, когато са под формата на Сянка._
	_Каквато и да е истината, резултатът бе следният: Оромис направи заклинанието си и ни освободи, но това усилие се оказа твърде голямо за него и той получи пристъп — първият от много следващи. Никога вече не успя да направи толкова могъщо заклинание и постоянно страдаше от телесна слабост, която би го убила, ако не бяха магическите му умения. Тази слабост вече бе в него, когато Киаланди и Формора ни плениха, но когато той ни премести и разбърка частите на телата ни, я изкара наяве. Иначе болестта можеше да остане скрита още дълги години._
	_Оромис рухна на земята, безпомощен като новоизлюпено. Формора и драконът й — грозна кафява твар, вече тичаха към нас, а другите ги следваха по петите. Аз прескочих Оромис и ги нападнах. Ако бяха осъзнали, че той е осакатен, щяха да се възползват от неговото състояние, за да проникнат в ума му и да го завладеят. Трябваше да им отвлека вниманието, докато Оромис се съвземе… Никога не съм се бил толкова яростно като онзи ден. Имах насреща си четирима — петима, ако броим и Агаравел. И двата дракона, кафявият и лилавият на Киаланди, бяха по-дребни от мен, но зъбите им бяха остри, а ноктите им — бързи. Въпреки това яростта ми даваше по-голяма сила от обичайната и аз нанесох тежки рани и на двамата. Киаланди бе достатъчно глупав да навлезе в обсега ми и аз го сграбчих с лапа и го метнах срещу собствения му дракон. — Глаедр издаде звук на веселие. — Магията му не го предпази от това. Един от шиповете на гърба на лилавия го прободе и можех да го убия още там, ако кафявият не ме бе накарал да отстъпя._
	_Сигурно сме се били почти пет минути, преди да чуя Оромис да вика, че трябва да бягаме. Ритнах прах в лицата на враговете, а после се върнах при него, хванах го в дясната си предна лапа и излетях от Едур Нарох. Киаланди и драконът му не бяха в състояние да ни последват, но Формора и кафявият бяха и го направиха._
	_Настигнаха ни на по-малко от миля от стражевата кула. Сближихме се няколко пъти, а после кафявият мина под мен и видях, че Формора се кани да замахне с меча си към дясната ми лапа. Мисля, че се опитваше да ме принуди да пусна Оромис, или пък искаше да го убие. Извих се, за да избягна удара, и вместо десния ми крак, мечът улучи левия и го отсече._
	Споменът, който мина през ума на Глаедр, бе за твърдо, студено, щипещо усещане, сякаш острието на Формора е било изковано от лед, а не от стомана. Това чувство предизвика гадене у Ерагон. Той преглътна и стисна по-здраво предния край на седлото, благодарен, че Сапфира е в безопасност.
	— _Болеше по-малко, отколкото бихте предположили, но знаех, че не мога да продължа да се бия, затова се обърнах и се понесох към Илиреа толкова бързо, колкото ме държаха крилата. В известен смисъл победата на Формора се оказа в нейна вреда, тъй като без теглото на крака си аз успях да изпреваря кафявия и да се спася._
	_Оромис можеше да спре кървенето, но нищо повече. Освен това бе прекалено слаб, за да се свърже с Враел или другите старейшини на Ездачите и да ги предупреди за плановете на Галбаторикс. Знаехме, че скоро след като Киаланди и Формора му докладват, Галбаторикс ще нападне Илиреа. Ако се забавеше, това само щеше да ни даде вре ме да се укрепим, а колкото и да бе силен, все пак по онова време най-голямото му оръжие бе изненадата._
	_Когато стигнахме до Илиреа, със смайване открихме, че там са останали само малцина от ордена; в наше отсъствие повечето бяха тръгнали да търсят Галбаторикс или да се посъветват лично с Враел на Вроенгард. Убедихме намиращите се в града, че ни грози опасност, и ги накарахме да предупредят Враел и другите старши дракони и Ездачи. На тях не им се вярваше, че Галбаторикс разполага с нужните сили да нападне Илиреа — или че би дръзнал да стори подобно нещо, — но накрая успяхме да ги накараме да прозрат истината. Тогава те решиха, че всички Елдунари в Алагезия трябва да бъдат отнесени на Вроенгард за съхранение._
	_Това изглеждаше благоразумна мярка, но трябваше вместо това да ги пратим в Елесмера. Или най-малкото да оставим намиращите се в Ду Велденварден Елдунари там, където са. Тогава поне някои от тях нямаше да попаднат в ръцете на Галбаторикс. Уви, никой от нас не смяташе, че сред елфите те ще са в по-голяма безопасност, от колкото на Вроенгард, в самото сърце на нашия орден._
	_Враел заповяда всички дракони и Ездачи, които се намират на няколко дена път от Илиреа, да се притекат на помощ на града, но ние с Оромис се страхувахме, че ще пристигнат прекалено късно. А и не бяхме в състояние да помогнем за отбраната му. Затова взехме нужните ни провизии и напуснахме града още същата нощ с останалите ни двама ученика — Бром и драконката, която носеше твоето името Сапфира. Мисля, че видяхте фаирта, който направи Оромис при заминаването ни._
	Ерагон кимна замислено, спомняйки си образа на прекрасния град с множество кули, разположен в основата на един стръмен склон и озарен от изгряващия полумесец.
	— _Ето защо не бяхме в Илиреа, когато Галбаторикс и Клетвопрестъпниците са го атакували няколко часа по-късно. По същата причина не бяхме и на Вроенгард, когато изменниците са надвили обединените ни сили и са оплячкосали Дору Араеба. От Илиреа се отправихме към Ду Велденварден с надеждата, че елфическите лечители може би ще излекуват болестта на Оромис и ще му върнат способността да използва магия. Когато те не успяха, решихме да останем там, защото ни се струваше по-безопасно, отколкото да летим по целия път до Вроенгард, при положение че бяхме отслабени от раните си, а и във всеки момент от пътуването можехме да попаднем на засада._
	_Бром и Сапфира обаче не останаха с нас. Противно на нашия съвет, те отидоха да се присъединят към битката и именно в тази битка загина твоята съименничка, Сапфира… Ето, сега вече знаете как ни плениха Клетвопрестъпниците и как избягахме._
	След кратко мълчание Сапфира каза:
	— _Благодаря ти за историята, Ебритил._
	— _Няма защо, Бяртскулар, но никога не ме моли да ти я разказвам отново._


	Когато луната наближаваше зенита си, Ерагон видя група смътни оранжеви светлинки, реещи се в мрака. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае, че това са факлите и фенерите на Теирм на много мили оттам. Високо над другите светлини за миг се появи ярко жълто петно, като голямо око, взиращо се в него; после изчезна и се появи пак, проблясвайки в неизменен цикъл, сякаш окото мигаше.
	— _Фарът на Теирм е запален_ — каза той на Сапфира и Глаедр.
	— _Значи се надига буря_ — рече златният дракон.
	Сапфира спря да размахва крила и младият Ездач усети как тя се наклони напред и започна дълго, бавно спускане към земята.
	Докато кацне, мина половин час. Дотогава Теирм вече се бе превърнал в бледо сияние на хоризонта, а светлината на фара бе не по-ярка от звезда.
	Сапфира се приземи на пуст бряг, осеян с плавеи. На лунната светлина твърдата, равна ивица изглеждаше почти бяла, а вълните, разбиващи се в нея, бяха сиви и черни и връхлитаха яростно, сякаш океанът се мъчеше да погълне земята с всяка вълна, която пращаше.
	Ерагон разкопча ремъците около краката си и се плъзна от Сапфира, доволен от възможността да раздвижи мускулите си. Миризмата на сол изпълни ноздрите му, докато тичаше по брега към едно голямо парче плавей и наметалото му плющеше зад него. Щом стигна дотам, се обърна и се втурна обратно към Сапфира.
	Тя седеше на мястото, където я бе оставил, и се взираше в морето. Той изчака, чудейки се дали драконката ще заговори — защото долавяше голямо напрежение в нея, — но когато тя не каза нищо, се обърна и хукна пак към плавея. Знаеше, че ще проговори, когато е готова.
	Тича напред-назад, докато не се сгря целият и краката му не почнаха да треперят.
	И през всичкото това време Сапфира не откъсваше поглед от някаква точка в далечината.
	Когато Ерагон се строполи до нея на един участък земя, обрасъл с острица, Глаедр каза:
	— _Глупаво ще е да опитваш._
	Младият Ездач наклони глава, несигурен на кого говори драконът.
	— _Знам, че мога да го направя_ — рече Сапфира.
	— _Никога досега не си била на Вроенгард_ — каза Глаедр. — _А ако има буря, може да те отнесе далеч навътре в морето или нещо още по-лошо. Не един дракон е изчезвал поради прекалена самонадеяност. Вятърът не е твой приятел, Сапфира. Може да ти помогне, но може и да те погуби._
	— _Не съм новоизлюпено, че да ме учиш за вятъра!_
	— _Не, но още си млада и не мисля, че си готова за това._
	— _Иначе ще отнеме прекалено много време!_
	— _Може би, но важното е да стигнеш там благополучно._
	— _За какво говорите?_ — попита Ерагон.
	Пясъкът под предните крака на Сапфира изхрущя, когато тя сви лапи, забивайки ноктите си дълбоко в земята.
	— _Трябва да направим избор_ — отвърна Глаедр. — _Оттук Сапфира може или да отлети направо на Вроенгард, или да следва бреговата линия на север, докато не стигне до мястото, където континентът се доближава най-много до острова, и едва тогава да обърне на запад и да прекоси морето._
	— _По кой път ще е по-бързо?_ — попита младият Ездач, макар вече да бе отгатнал отговора.
	— _Да отлетя направо там_ — отговори Сапфира.
	— _Но ако го направи, през цялото време ще бъде над водата._
	Сапфира се наежи.
	— _Не е по-далеч, отколкото от Варден дотук. Или греша?_
	— _Сега си по-уморена и ако излезе буря…_
	— _Тогава ще я заобиколя!_ — каза тя и изпухтя, бълвайки струйка синкаво-жълт огън от ноздрите си.
	Яркият пламък се отпечата върху ретините на Ерагон, оставяйки проблясващ остатъчен образ.
	— _Уф! Сега не мога да виждам._ — Той разтърка очи, опитвайки се да разсее по-бързо този образ. — _Наистина ли ще е толкова опасно да отлети направо дотам?_
	— _Може би_ — издудна Глаедр.
	— _Колко време ще ни отнеме да минем по бреговата линия?_
	— _Половин ден или малко повече._
	Ерагон почеса наболата си брадичка и се взря в страховитата водна шир. После вдигна очи към Сапфира и попита тихичко:
	— _Сигурна ли си, че можеш да го направиш?_
	Тя изви шия и отвърна на погледа му с едното си огромно око. Зеницата й се бе разширила и станала почти кръгла; беше толкова голяма и черна, че той изпита чувството, че може да пропълзи в нея и да изчезне напълно.
	— _Толкова сигурна, колкото е възможно_ — отвърна драконката.
	Младият Ездач кимна и прокара пръсти през косата си, докато свикваше с идеята.
	— _Тогава трябва да рискуваме… Глаедр, можеш ли да я насочваш, ако се наложи? Можеш ли да й помагаш?_
	Старият дракон помълча малко, после изненада Ерагон, като затананика в ума му, точно както тананикаше Сапфира, когато е доволна или развеселена.
	— _Много добре. Ако ще изкушаваме съдбата, да не го правим със страх. Ще летим през морето._
	След като въпросът бе решен, Ерагон се покатери пак върху Сапфира и тя с един скок се откъсна от сигурността на твърдата земя и поле тя над безбрежните вълни.


	Звукът на гласа му, докосването на ръката му

	— Ааа!…
	— Ще ми се вречеш ли във вярност на древния език?
	— Никога!
	Неговият въпрос и нейният отговор се бяха превърнали в нещо като ритуал помежду им — думи от детска игра — само дето в тази игра тя губеше, дори когато печелеше.
	Ритуалите бяха единственото, което позволяваше на Насуада да запази разсъдъка си. Чрез тях тя внасяше ред в света си; благодарение на тях можеше да издържи от един миг до следващия, защото те й даваха нещо, за което да се хване, когато е лишена от всичко друго. Ритуали от мисли, ритуали от действия, ритуали от болка и облекчение: те се бяха превърнали в рамката, на която се крепеше животът й. Без тях щеше да изгуби себе си — като овца без пастир, поклонничка без вяра… Ездачка без дракон.
	За съжаление този конкретен ритуал винаги завършваше по един и същи начин: с ново докосване на желязото.
	Насуада закрещя и си прехапа езика, и устата й се изпълни с кръв. Закашля, мъчейки се да прочисти гърлото си, но кръвта бе прекалено много и тя започна да се дави. Дробовете й пареха от липсата на въздух и линиите на тавана заплуваха и потъмняха, а после паметта я напусна и не остана нищо, дори и мрак.
	След това Галбаторикс й говореше, докато железата се нагряваха.
	Това също бе станало един от техните ритуали.
	Той беше изцерил езика й — или поне тя смяташе, че е той, а не Муртаг, — защото, както бе казал: „Няма да е хубаво да не можеш да говориш, нали? Тогава как ще разбера кога си готова да ми служиш?“.
	Както и преди, кралят седеше от дясната й страна, в самия край на полезрението й, където тя можеше да го види само като обрамчена в златно сянка, с фигура, полускрита от дългото му, тежко наметало.
	— Знаеш ли, веднъж срещнах баща ти, когато бе управител на главното имение на Ендуриел — каза Галбаторикс. — Разказвал ли ти е за това?
	Насуада потрепери и затвори очи. Усети как от ъгълчетата им се стичат сълзи. Противно й беше да го слуша. Гласът му бе твърде могъщ, твърде съблазнителен; предизвикваше у нея желание да стори онова, което той искаше, само за да чуе от устата му най-скромната похвала.
	— Да — промълви тя.
	— По онова време не му обръщах голямо внимание. А и защо да го правя? Той беше слуга, незначителен човек. Ендуриел му позволяваше известна свобода, за да движи по-добре делата на имението — твърде голяма свобода, както се оказа впоследствие. — Кралят махна с ръка и светлината озари мършавата му длан, подобна на птичи крак. — Ендуриел винаги беше прекалено снизходителен. Драконът му беше по-умният от двамата; Ендуриел просто правеше каквото му се каже… Ама че странна и забавна поредица от събития ни спретна съдбата. Като си помисля, че мъжът, който се грижеше ботушите ми да са добре излъскани, стана моят най-опасен враг след Бром, а сега ти, неговата дъщеря, се върна в Уру’баен и скоро ще започнеш да ми служиш като баща си. Много иронично, не смяташ ли?
	— Баща ми избяга, като при това едва не уби Дурза — отвърна тя. — Всичките ти заклинания и клетви за вярност не можаха да го задържат, както няма да можеш да задържиш и мен.
	Стори й се, че Галбаторикс се намръщи:
	— Да, това беше неприятно. Навремето Дурза беше доста смутен от случката. Изглежда, семейството кара хората да променят по-лесно същността си, а оттам и истинските си имена. Ето защо вече избирам слугите си само измежду безплодните и неженените. Обаче жестоко грешиш, ако си мислиш, че ще се измъкнеш от оковите си. Единственият начин да излезеш от Залата на гадателката е, като ми се вречеш във вярност или като умреш.
	— Тогава ще умра.
	— Колко недалновидно. — Позлатената сянка на краля се приведе към нея. — Никога ли не ти е минавало през ума, Насуада, че светът щеше да е по-лошо място, ако не бях свалил Ездачите?
	— Ездачите са пазели мира — рече тя. — Пазели са цяла Алагезия от война, от чума… от заплахата на Сенките. По време на глад са носели храна на гладуващите. Как би могъл светът да е по-добро място без тях?
	— Защото службата им си имаше цена. Ти по-добре от всички би трябвало да разбираш, че за всичко на тоя свят се плаща — независимо дали с пари, време или кръв. Нищо не е безплатно, дори и Ездачите. Особено Ездачите. Да, те пазеха мира, но също така задушаваха расите на тази земя, както елфите и джуджетата, така и нас, хората. С какви думи се възхваляват Ездачите, когато бардовете оплакват гибелта им? Че господството им е продължило хиляди години и по време на този прехвален златен век не се е променило почти нищо, освен имената на кралете и кралиците, които седели в самодоволство и сигурност на троновете си. О, имало е разни дребни вълнения — някоя Сянка тук, нашествие на ургали там, схватка между два джуджешки клана за някакъв рудник, от който никой, освен тях не се интересувал. Но като цяло редът на нещата си оставал абсолютно същият, както по времето, когато Ездачите установили властта си.
	Насуада чу дрънчене на метал в метал, когато Муртаг разрови жаравата. Искаше й се да види лицето му, за да прецени как реагира на думите на Галбаторикс, но той по навик стоеше с гръб към нея, взирайки се в мангала. Поглеждаше я само когато трябваше да допре нажежения метал до плътта й. Това бе неговият ритуал и Насуада подозираше, че Муртаг се нуждае от него не по-малко, отколкото тя от своите.
	А Галбаторикс продължаваше да говори:
	— Това не ти ли се струва голямо зло, Насуада? Животът е промяна, ала Ездачите я потискаха, така че светът да тъне в неспокоен сън, неспособен да се отърси от оковите си, неспособен да се развива или запада според изискванията на природата… неспособен да се превърне в нещо ново? Видях със собствените си очи свитъците в хранилищата на Вроенгард и тук, в подземията на Илиреа, които описват открития — магически, механични и от всяка област на естествената философия — открития, които Ездачите са крили поради страх от онова, което ще се случи, ако тези неща станат общоизвестни. Ездачите бяха страхливци, сраснали се със стария начин на живот и на мислене и решени да ги бранят до сетния си дъх. Тяхната тирания бе нежна, но все пак тирания.
	— Нима обаче решението бе убийство и измяна? — попита тя, без да се интересува дали той ще я накаже за това.
	Галбаторикс се засмя, наглед искрено развеселен.
	— Ама че лицемерие! Осъждаш ме за същото, което се опитваш да направиш и ти. Ако можеше, би ме убила намясто, и то без да се колебаеш повече, отколкото ако бях бясно куче.
	— Ти си предател, аз не съм.
	— Аз съм победителят. В крайна сметка нищо друго няма значение. С теб не сме толкова различни, колкото си мислиш, Насуада. Ти искаш да ме убиеш, защото вярваш, че смъртта ми ще бъде от полза за Алагезия, и защото смяташ, че макар да си още почти дете, можеш да се справиш по-добре от мен с управлението на Империята. Това твое високомерие би накарало други хора да те презират. Но не и мен, защото аз те разбирам. Точно по същите причини и аз вдигнах ръка срещу Ездачите, и то с право.
	— Нима отмъщението няма нищо общо?
	Стори й се, че Галбаторикс се усмихна.
	— То може да ми е дало началното вдъхновение, но водещият ми мотив не бе нито омразата, нито отмъщението. Тревожех се в какво са се превърнали Ездачите и бях убеден — и все още съм, — че можем да процъфтим като раса едва когато те си отидат.
	За миг болката от раните й я надви и Насуада не можеше да говори. После успя да прошепне:
	— Ако това, което казваш, е вярно — нямам причина да ти вярвам, но ако все пак е така — значи с нищо не си по-добър от Ездачите. Ти оплячкоса библиотеките им и присвои всичките им запаси от знания, а досега не си споделил нищо от тях с когото и да било.
	Той се приведе към нея и тя усети дъха му в ухото си.
	— Това е защото, разпръснати сред купищата им тайни, аз открих намеци за по-велика истина — истина, която може да даде отговор на един от най-мъчните въпроси в историята.
	Тръпка пробяга по гръбнака й.
	— Какъв… въпрос?
	Галбаторикс се облегна назад и подръпна края на наметалото си.
	— Въпросът как някой крал или кралица може да наложи своите закони, когато сред поданиците му има такива, които използват магия. Щом осъзнах накъде водят тези намеци, зарязах всичко друго и се посветих на усилията да издиря тази истина, този отговор, защото знаех, че е от първостепенно значение. Ето защо запазих тайните на Ездачите за себе си; бях зает със своите изследвания. Отговорът на този въпрос трябва да бъде установен, преди да направя някое от тези открития обществено достояние. Светът вече е неспокойно място и е по-добре да укротим водите, преди да ги размътим отново… Трябваха ми близо сто години, за да открия нужната информация, а сега, когато вече разполагам с нея, ще я използвам, за да променя цяла Алагезия.
	Магията е най-голямата несправедливост на света. Нямаше да е толкова нечестно, ако тази способност се срещаше само сред слабите — защото тогава щеше да е компенсация за онова, от което са ги лишили шансът или обстоятелствата — но не е така. Вероятността силните да могат да използват магия е същата, а те извличат и по-голяма полза от това. Достатъчно е човек да погледне елфите, за да се убеди, че е вярно. Проблемът не се ограничава до отделни индивиди; той засяга и взаимоотношенията между расите. За елфите е по-лесно да поддържат ред в обществото си, отколкото за нас, защото почти всичките могат да използват магия и следователно по-малко от тях са зависими от друг. В това отношение те имат късмет, какъвто ние, джуджетата и дори прокълнатите ургали нямаме. Ние можем да живеем в Алагезия само защото елфите ни разрешават. Ако искаха, биха могли да ни изтрият от лицето на земята с такава лекота, с каквато потоп помита мравуняк. Но вече не, не и когато аз съм тук, за да се противопоставя на тяхната мощ.
	— Ездачите никога не биха им позволили да ни избият или да ни прогонят.
	— Не, но докато Ездачите съществуваха, ние бяхме зависими от тяхната добра воля, а не е правилно да разчитаме на друг за своята сигурност. Ездачите са започнали като средство за опазване на мира между елфите и драконите, но накрая главната им цел бе станала да поддържат законите по цялата земя. Те обаче не бяха достатъчно за тази задача, както не са и моите собствени заклинатели — Черната ръка. Проблемът е твърде всеобхватен, за да може една група да се справи с него. Моят живот е ясно доказателство за това. Дори ако съществуваше надеждна група заклинатели, които са в състояние постоянно да бдят над всички други магьосници в Алагезия и са готови да се намесят и при най-малкия признак на злоупотреба, пак щяхме да сме зависими от същите онези, чиито сили се опитваме да ограничим. И в крайна сметка светът нямаше да е по-сигурно място, отколкото е сега. Не, за да решим този проблем, трябва да го атакуваме на по-дълбоко, по-фундаментално ниво. Древните са знаели как да го сторят, а сега знам и аз.
	Галбаторикс се размърда на стола си и тя зърна остър проблясък в окото му, като от фенер в някоя дълбока пещера.
	— Ще направя така, че никой магьосник да не може да нарани друг човек, джудже или елф. Никой няма да може да прави заклинания, без да е получил разрешение, а ще се позволяват само магии, които са полезни и благодатни. Дори елфите ще бъдат подчинени на това правило и ще се научат да си мерят думите внимателно или изобщо да не говорят.
	— А кой ще дава разрешения? — попита тя. — Кой ще решава кое е позволено и кое не? Ти ли?
	— Все някой трябва да го прави. Аз съм този, който осъзна какво е нужно, аз открих средствата да го осъществя и аз ще го приложа. Смешно ли ти се струва? Е, тогава, Насуада, запитай се следното: нима бях лош крал? Бъди искрена. По стандартите на предшествениците ми, не съм вършил нищо потресаващо.
	— Беше жесток.
	— Това не е същото… Ти си водила Варден, разбираш бремето на командването. Без съмнение осъзнаваш каква заплаха представлява магията за стабилността на всяко кралство? Нека ти дам само един пример: прекарал съм повече време, трудейки се над магиите, които предпазват монетите в кралството от фалшифициране, отколкото върху която и да било друга част от задълженията си. И въпреки това, несъмнено някъде има някой хитър дребен магьосник, който е намерил начин да заобиколи защитните ми заклинания и който в момента произвежда цели чували оловни монети, с които да мами както благородниците, така и простолюдието. Защо иначе мислиш, че толкова се старах да огранича употребата на магия в Империята?
	— Защото представлява заплаха за теб.
	— Не! Точно тук грешиш. Тя не е заплаха за мен. Никой и нищо не е. Заклинателите обаче са заплаха за правилния ход на делата в моето кралство, а това няма да го търпя. След като принудя всеки магьосник на света да спазва законите, представи си какъв мир и благоденствие ще се възцарят. Хората и джуджетата вече няма да се страхуват от елфите. Ездачите вече няма да са в състояние да налагат волята си другиму. Онези, които не могат да използват магия, вече няма да стават жертви на онези, които могат… Алагезия ще бъде преобразена и с тази наша новопридобита сигурност ще изградим едно по-прекрасно бъдеще, в което и самата ти можеш да участваш.
	Съгласи се да ми служиш, Насуада, и ще имаш възможността да ръководиш създаването на един свят, какъвто никога досега не е съществувал — свят, в който хората ще зависят само от силата на крайниците си и остротата на ума си, а не от това дали случайността ги е дарила с магически умения. Човек може да развие тялото и ума си, но никога не може да се научи да използва магия, ако е роден без тази способност. Както казах, магията е голяма несправедливост и за доброто на всички аз ще наложа ограничения на всеки съществуващ магьосник.
	Тя се взираше в линиите на тавана и се опитваше да не му обръща внимание. Толкова много от онова, което говореше Галбаторикс, приличаше на нещата, които сама си бе мислила. Той беше прав: магията бе най-разрушителната сила на този свят и ако имаше начин да бъде контролирана, Алагезия щеше да е едно по-добро място. Не й харесваше, че нищо не може да попречи на Ерагон да…
	Синьо. Червено. Шарки от преплитащи се цветове. Туптенето на раните й. Насуада отчаяно се помъчи да се съсредоточи върху нещо друго, а не върху… нищо. Онова, за което се канеше да си помисли, беше нищо, не съществуваше.
	— Ти ме наричаш зъл. Проклинаш името ми и се опитваш да ме свалиш. Но не забравяй, Насуада: не аз започнах тази война и не нося отговорност за онези, които загубиха живота си в нея. Аз не съм се стремил към това. Ти беше. Аз щях да съм напълно доволен да се посветя на своите проучвания, но Варден пожелаха да отмъкнат яйцето на Сапфира от съкровищницата ми, така че ти и твоите хора сте виновни за всичката кръв и мъка, която последва. В края на краищата вие сте тези, които върлуват из страната, опожаряват и грабят както им скимне, а не аз. И въпреки това имаш безочието да твърдиш, че аз съм лошият! Ако влезеш в домовете на селяните, те ще ти обяснят, че най-много ги е страх от Варден. Ще ти разкажат как разчитат на моите войници за закрила и как се надяват, че Империята ще срази Варден и всичко ще се върне постарому.
	Насуада навлажни устни. Макар да знаеше, че дързостта може да й струва скъпо, каза:
	— Струва ми се, че прекалено много негодуваш… Ако беше толкова загрижен за благоденствието на своите поданици, щеше още преди седмици да отлетиш да посрещнеш Варден, вместо да оставиш една армия да шета на воля из владенията ти. Разбира се, ако наистина си толкова сигурен в могъществото си, колкото се преструваш. Или пък те е страх, че елфите ще превземат Урубаен в твое отсъствие? — Както вече й бе станало навик, тя говореше за Варден, сякаш знаеше за тях не повече от всеки случаен човек в Империята.
	Галбаторикс се размърда и Насуада разбра, че се кани да й отговори, но още не бе свършила.
	— Ами ургалите? Не можеш да ме убедиш, че каузата ти е справедлива, когато си готов да изтребиш цяла раса, само за да облекчиш болката от загубата на първия си дракон. Нямаш ли отговор на това, клетвопрестъпнико?… Тогава да поговорим за драконите. Кажи ми защо изби толкова много, че обрече техния вид на бавно, но сигурно измиране. И накрая обясни ми защо се отнасяш толкова зле с пленените от теб Елдунари. — В гнева си тя позволи на това да й се изплъзне. — Ти си ги прекършил, съсипал и подчинил на волята си. Няма нищо правилно в нещата, които вършиш: само егоизъм и неизчерпаема жажда за власт.
	В продължение на една дълга, неловка пауза Галбаторикс я гледаше мълчаливо. После тя видя как силуетът му се раздвижи, когато той скръсти ръце.
	— Мисля, че железата би трябвало вече да са достатъчно горещи. Муртаг, ако обичаш…
	Насуада стисна юмруци, забивайки нокти в кожата си, и мускулите й затрепериха въпреки всичките й усилия да ги задържи неподвижни. Един от ръжените изстърга в ръба на мангала, когато Муртаг го издърпа. Той се обърна към нея и тя неволно се взря във върха на светещия метал. После погледна в очите на Муртаг и видя вината и себеотвращението в тях, и я заля чувство на дълбока тъга.
	„Какви глупаци сме — помисли си. — Какви жалки, нещастни глупаци.“
	А после вече нямаше енергия за мислене, затова се върна към изтърканите си ритуали, вкопчвайки се в тях, за да оцелее, както удавник се вкопчва в парче дърво.


	Когато Муртаг и Галбаторикс си тръгнаха, тя изпитваше твърде голяма болка, за да прави нещо друго, освен да се взира безразлично в шарките по тавана, мъчейки се да не плаче. Едновременно се потеше и трепереше, сякаш бе в треска, и не можеше да се съсредоточи върху едно нещо за повече от няколко секунди. Болката от изгарянията не утихваше, както става при порязвания или синини; всъщност пулсирането в раните й като че ли се усилваше с времето.
	Насуада затвори очи и се концентрира върху това да забави дишането си и да накара тялото си да се отпусне.
	При първото посещение на Галбаторикс и Муртаг беше далеч по-смела. Беше ги проклинала и дразнила, и бе направила всичко по силите си да ги уязви с думи. Само че Галбаторикс — чрез Муртаг — я бе накарал да съжалява за своята дързост и тя скоро загуби желание да се бунтува открито. Желязото я правеше плаха; само при спомена за него й се искаше да се свие на кълбо. При второто им, последно засега посещение, бе говорила колкото се може по-малко преди неразумното си избухване в края.
	Беше се опитала да провери твърдението на Галбаторикс, че нито той, нито Муртаг ще я излъжат. Направи го, като им задаваше въпроси за вътрешните дела на Империята — факти, за които я бяха информирали нейните шпиони, но Галбаторикс нямаше причини да подозира, че тя ги знае. Доколкото можеше да определи, досега и двамата й казваха истината, но не смяташе да вярва на всичко, изречено от краля, след като нямаше начин да се увери в правдивостта на думите му.
	Що се отнася до Муртаг, не беше толкова сигурна. Когато кралят бе с него, тя не вярваше на думите му, но когато останеше сам…
	Няколко часа след първата й мъчителна аудиенция с крал Галбаторикс — тъкмо когато бе потънала в лек, неспокоен сън — Муртаг бе дошъл сам в Залата на гадателката, с размътени очи и вонящ на алкохол. Той бе застанал до монолита, на който лежеше тя, и се бе взрял в нея с такова странно, измъчено изражение, че Насуада не бе сигурна какво ще направи.
	Накрая Муртаг се извърна, отиде до най-близката стена и се смъкна на пода до нея. Остана да седи там, придърпал колена към гърдите си. Дългата му рошава коса закриваше по-голямата част от лицето му, а от ожулените кокалчета на дясната му ръка се процеждаше кръв. След минути, както й се стори, той бръкна под тъмнокафявия си жакет — защото носеше същите дрехи като преди, макар и без маската, — и измъкна малка каменна бутилка. Отпи няколко пъти от нея и заговори.
	Говореше, а тя го слушаше. Нямаше избор, но не си позволи да вярва на казаното. Поне отначало. Не знаеше дали всичко това не е преструвка, с цел да спечели доверието й.
	Първо Муртаг й разказа доста объркана история за човек на име Торнак, която включваше злополука при езда и някакъв съвет, който Торнак му дал за това как трябва да живее един почтен мъж. Тя не успя да разбере дали Торнак беше приятел, слуга, далечен роднина или някаква комбинация от тези неща, но какъвто и да беше, явно означаваше много за Муртаг.
	Когато свърши с разказа си, младият мъж каза:
	— Галбаторикс щеше да нареди да те убият… Знаеше, че Елва не те пази както по-рано, затова реши, че моментът е идеален да опита покушение. Аз научих за плана му съвсем случайно; присъствах, когато даде заповедите си на Черната ръка. — Муртаг поклати глава. — Вината е моя. Аз го убедих вместо това да те докара тук. Идеята му хареса; знаеше, че ще подмамиш Ерагон да дойде по-бързо… Това беше единственият начин да му попреча да те убие… Съжалявам… Съжалявам. — И той зарови глава в ръцете си.
	— По-добре да бях умряла.
	— Знам — рече Муртаг с дрезгав глас. — Ще ми простиш ли?
	Тя не отговори. Разкритието му само я накара да се почувства по-неспокойна. Защо си бе направил труда да спаси живота й и какво очакваше в замяна?
	Известно време той не каза нищо повече. После, като ту плачеше, ту беснееше, й разказа как е бил отгледан в двора на Галбаторикс, за недоверието и завистта, с която се бе сблъсквал като син на Морзан, за благородниците, които се бяха опитвали да го използват, за да си спечелят благоразположението на краля, и за копнежа по майка си, която почти не помнеше. На два пъти спомена Ерагон и го наруга, наричайки го глупак, обичан от съдбата.
	— Той не би се справил толкова добре, ако местата ни бяха разменени. Но майка ни избра да отведе него в Карвахол, а не мен. — Муртаг плю на пода.
	На Насуада целият този епизод й се стори сълзлив и изпълнен със самосъжаление и неговата слабост само събуди презрението й, докато той не й разказа как Близнаците го отвлекли от Фардън Дур, колко зле се отнасяли с него по пътя до Уру’баен и как Галбаторикс го прекършил след пристигането им. Някои от мъченията, които описваше, бяха по-лоши от нейните — ако думите му бяха верни — и я накараха да изпита леко съчувствие към нещастието му.
	— Погуби ме Торн — призна накрая Муртаг. — Когато той се излюпи за мен и се обвързахме… — Младежът поклати глава. — Обичам го. Та как мога да не го обичам? Обичам го също както Ерагон обича Сапфира. В мига щом го докоснах, бях загубен. Галбаторикс го използва срещу мен. Торн беше по-силният от двама ни. Не се предаде. Но аз не можех да го гледам как страда, затова се врекох във вярност на краля, а после… — Устните на Муртаг се свиха от погнуса. — А после Галбаторикс влезе в ума ми. Научи всичко за мен и ми каза истинското ми име. И сега му принадлежа… Навеки.
	Той опря глава в стената и затвори очи, и тя видя как сълзи се стичат по бузите му.
	Накрая Муртаг се изправи и на път към вратата спря до нея и я докосна по рамото. Ноктите му, забеляза тя, бяха чисти и подрязани, но далеч не толкова добре обгрижвани като тези на надзирателя й. Той промълви няколко думи на древния език и миг по-късно болката й се стопи, макар че раните й изглеждаха същите като преди.
	Когато Муртаг махна ръката си, тя каза:
	— Не мога да ти простя… но те разбирам.
	Той кимна и се отдалечи, залитайки, като я остави да се чуди дали е намерила нов съюзник.


	Малки бунтове

	Докато лежеше върху каменната плоча, потеше се и трепереше, и всяка част от тялото я болеше, Насуада откри, че й се иска Муртаг да се върне, пък ако ще и само за да я освободи от страданията. Когато най-сетне вратата на осмоъгълната стая се отвори, тя не можа да потисне облекчението си, но то се превърна в горчиво разочарование, когато чу провлачените стъпки на своя тъмничар да слизат по стълбите.
	Както вече го бе правил веднъж, набитият мъж с тесните рамена почисти раните й с влажен парцал, а после ги превърза с ленени ивици. Когато я освободи от оковите, за да може да отиде до тоалетната, Насуада откри, че е твърде слаба, за да се опита да сграбчи ножа от под носа с храна. Вместо това се задоволи да благодари на мъжа за помощта и да му направи втори комплимент за ноктите, които изглеждаха още по-лъскави отпреди. Той явно искаше тя да ги види, защото все държеше ръцете си, така че да са пред очите й.
	След като я нахрани и си тръгна, Насуада се опита да заспи, но поради непрестанната болка от раните не можеше да направи нищо по вече от това да задреме.


	Очите й се отвориха рязко, щом чу как някой сваля гредата на вратата на стаята.
	„Не отново! — помисли си тя и я обзе паника. — Не толкова скоро! Не мога да го понеса… Не съм достатъчно силна. — После обузда страха си и си каза: — Недей. Не говори такива работи, че ще започнеш да вярваш в тях.“
	Но макар да владееше съзнателните си реакции, не можеше да попречи на сърцето си да се разтупти два пъти по-бързо от нормалното.
	Стъпките на един човек отекнаха в стаята, а после в края на полезрението й се появи Муртаг. Не носеше маска и лицето му бе мрачно.
	Този път я излекува още в началото, без никакво бавене. Облекчението, което Насуада почувства при стихването на болката, бе толкова силно, че клонеше към екстаз. През целия си живот никога не бе изпитвала нещо толкова приятно като отцеждането на агонията.
	Тя въздъхна тихо:
	— Благодаря ти.
	Муртаг кимна, после отиде до стената и седна на същото място като преди.
	Насуада го изучава в продължение на минута. Кожата на кокалчетата му отново бе гладка и цяла и той изглеждаше трезвен, макар и мрачен и мълчалив. Дрехите му — някога хубави — сега бяха съдрани, оръфани и с кръпки и тя забеляза няколко среза от долната страна на ръкавите му. Зачуди се дали е участвал в битка.
	— Галбаторикс знае ли къде си? — попита Насуада накрая.
	— Може би, но се съмнявам. Зает е да си играе с любимите си наложници. Или пък спи. Сега е средата на нощта. Освен това направих заклинание, за да попреча да ни подслушват. Той може да проникне през него, ако иска, но ще го усетя.
	— Ами ако разбере? — Муртаг мълчаливо сви рамена. — Знаеш, че ще разбере, ако изтощи защитните ми сили.
	— Тогава не му позволявай. Ти си по-силна от мен, нямаш си никого, когото той да заплашва. Можеш да му се съпротивляваш, за разлика от мен… Варден се приближават бързо, както и елфите от север. Ако успееш да издържиш още няколко дни, има шанс… има шанс те да те освободят.
	— Не мислиш, че ще могат, нали? — Той отново сви рамена. — Тогава помогни ми да избягам.
	Суров лаещ смях се изтръгна от гърлото му.
	— Как? Аз не мога и ботушите да си обуя, без разрешението на Галбаторикс.
	— Би могъл да разхлабиш оковите ми и може би да забравиш да залостиш вратата, когато си тръгваш.
	Горната му устна се изви насмешливо.
	— Отвън стоят на пост двама мъже и върху стаята са наложени защитни заклинания, които да предупредят Галбаторикс, ако някой затворник излезе от нея. Освен това оттук до най-близката порта има стотици стражи. Ще имаш късмет, ако стигнеш до края на коридора.
	— Може би, но искам да опитам.
	— Само ще те убият.
	— Тогава ми помогни. При желание би могъл да намериш начин да измамиш защитните му заклинания.
	— Не мога. Клетвите ми не ми позволяват да използвам магия срещу него.
	— Ами пазачите? Ако ги задържиш достатъчно дълго, за да стигна до портата, бих могла да се скрия в града и няма да има значение дали Галбаторикс знае…
	— Градът е негов. Освен това, където и да идеш, той може да те открие с магия. Единственият начин да бъдеш в безопасност от него е да се отдалечиш оттук, преди алармата да го събуди, а това не може да стане, дори и да яздиш дракон.
	— Трябва да има някакъв начин!
	— Ако имаше… — Муртаг се усмихна горчиво и сведе поглед. — Няма смисъл да го обмисляме.
	Обезсърчена, Насуада премести взора си към тавана за няколко секунди. После каза:
	— Поне ме освободи от тези окови.
	Той въздъхна раздразнено.
	— Само за да мога да стана — рече тя. — Не ми е приятно да лежа на този камък и ме заболяват очите да те гледам там долу.
	Муртаг се поколеба, после се изправи с едно грациозно движение, приближи се до плочата и се зае да разкопчава подплатените окови на китките и глезените й.
	— Не си мисли, че можеш да ме убиеш — каза той тихо. — Не можеш.
	Щом я освободи, се върна на предишното си място и отново се смъкна на пода, където остана да седи, взирайки се в далечината.
	Това бе, помисли си Насуада, опит да й даде известно уединение. Тя се надигна и провеси крака от края на плочата. Нощницата й бе на парцали — прогорена на десетки места — и не успяваше да скрие добре тялото й; не че поначало бе покривала кой знае колко.
	Мраморният под бе хладен под стъпалата й, докато се приближаваше към Муртаг. Седна до него и скръсти ръце пред гърдите си, в опит да запази благоприличие.
	— Торнак наистина ли е бил единственият ти приятел, докато си растял? — попита Насуада.
	Муртаг продължаваше да не я поглежда.
	— Не, но беше най-близкото нещо до баща, което някога съм имал. Той ме учеше, утешаваше ме… гълчеше ме, когато бях прекалено високомерен, и ми е пречил да се правя на глупак повече пъти, отколкото мога да се сетя. Ако беше още жив, щеше да ме пребие, че се бях напил така онзи ден.
	— Каза, че е загинал по време на бягството ти от Уру’баен?
	Той изсумтя.
	— Мислех се за умен. Подкупих един от пазачите да остави една странична вратичка отворена за нас. Щяхме да се измъкнем в града под прикритието на мрака и Галбаторикс трябваше да разбере за станалото чак когато е прекалено късно да ни хване. Той обаче е знаел от самото начало. Не съм сигурен откъде, но предполагам, че ме е наблюдавал с магия през цялото време. Когато двамата с Торнак минахме през вратичката, открихме, че от другата страна ни чакат войници… Имаха заповед да ни върнат невредими, но ние се съпротивлявахме и един от тях уби Торнак. Най-добрият майстор на меча в цялата Империя погубен от нож в гърба.
	— Но Галбаторикс те е оставил да избягаш.
	— Не мисля, че е очаквал да се бием. Освен това през онази нощ вниманието му бе насочено другаде.
	Тя се намръщи, щом видя странна полуусмивка да се появява на лицето на Муртаг.
	— Пресметнах дните — поясни той. — Било е, когато Ра’зак са се намирали в долината Паланкар и са търсели яйцето на Сапфира. Така че, както виждаш, Ерагон е загубил пастрока си по същото време, когато и аз загубих моя. Съдбата има жестоко чувство за хумор, не мислиш ли?
	— Така е… Но ако Галбаторикс е можел да те наблюдава с магия, защо не те е проследил и не те е върнал в Уру’баен след това?
	— Смятам, че си играеше с мен. Отседнах в имението на човек, на когото мислех, че мога да вярвам. Както обикновено грешах, макар че открих това по-късно, чак когато Близнаците ме върнаха тук. Галбаторикс е знаел къде съм и че още съм ядосан заради смъртта на Торнак, затова е решил да ме остави в имението, докато търси Ерагон и Бром… Аз обаче го изненадах — тръгнах си и докато той разбере за изчезването ми, вече бях на път към Драс-Леона. Ето защо той отиде там. Не за да накаже лорд Табор за поведението му, макар че свърши и това, а за да намери мен. По времето, когато пристигна в града, аз вече бях срещнал Ерагон и Сапфира и бяхме тръгнали към Гил’еад.
	— А защо го направи? — попита тя.
	— Ерагон не ти ли е казал? Защото…
	— Не, не защо си тръгнал от Драс-Леона. Защо напусна имението? Нали си бил в безопасност там, или поне така си си мислел. Тогава защо си тръгна?
	Муртаг помълча известно време.
	— Исках да нанеса ответен удар на Галбаторикс и да си спечеля име, отделно от това на баща ми. През целия ми живот хората са гледали на мен различно, защото съм син на Морзан. Исках да ме уважават заради моите дела, а не заради неговите. — Той най-сетне й хвърли един кос поглед. — Предполагам, че постигнах каквото исках, но ще повторя — съдбата има странно чувство за хумор.
	Насуада се зачуди дали в двора на Галбаторикс е имало някой друг, за когото Муртаг да го е грижа, но реши, че ще е опасно да зачеква тази тема. Затова попита:
	— Колко всъщност знае Галбаторикс за Варден?
	— Доколкото мога да преценя, всичко. Той има повече шпиони, отколкото предполагаш.
	Тя притисна ръце към корема си, когато вътрешностите й се сгърчиха.
	— Знаеш ли някакъв начин да го убиеш?
	— Нож. Меч. Стрела. Отрова. Магия. Обичайните методи. Проблемът е, че той се е омотал в твърде много заклинания, за да може някой или нещо да му навреди. Ерагон е късметлия в сравнение с повечето хора; Галбаторикс не иска да го убива, така че той би имал шанс да нападне краля повече от веднъж. Но и сто пъти да го атакува, няма да успее да проникне през защитите му.
	— Всяка главоблъсканица си има решение и всеки човек си има слабо място — настоя Насуада. — Той обича ли някоя от наложниците си?
	Изражението на Муртаг бе достатъчен отговор. После той каза:
	— Толкова ли ще е лошо, ако Галбаторикс остане крал? Светът, който той си представя, е добър. Ако победи Варден, в цяла Алагезия най-сетне ще настъпи мир. Ще се сложи край на злоупотребата с магия; елфите, джуджетата и хората вече няма да имат причини да се мразят. И още нещо, ако Варден загубят, двамата с Ерагон ще можем да сме заедно, както се полага на братя. Но ако спечелят, това ще означава смърт за мен и Торн.
	— Така ли? Ами аз? — попита тя. — Ако Галбаторикс победи, какво ще стана — негова робиня, която да командва както си поиска? — Муртаг не отговори, но тя видя как жилите на ръцете му изпъкнаха. — Не можеш да се предадеш, Муртаг.
	— Какъв друг избор имам?! — извика той, изпълвайки стаята с ехо.
	Насуада се изправи и се взря в него.
	— Можеш да се бориш! Погледни ме… Погледни ме!
	Муртаг неохотно вдигна очи.
	— Можеш да намериш начини да работиш срещу него. Можеш да го направиш! Макар че клетвите ти ще ти позволят само най-малките бунтове, дори тези най-малки бунтове могат да доведат до гибелта му. — Тя повтори въпроса му за ефект: — Какъв друг избор имаш? Можеш да продължиш да се чувстваш безпомощен и окаян до края на живота си. Можеш да позволиш на Галбаторикс да те превърне в чудовище. Или можеш да се бориш! — Насуада разпери ръце, така че той да види всички белези от изгаряния по тялото й. — Харесва ли ти да ми причиняваш болка?
	— Не! — възкликна младият мъж.
	— Тогава бори се, проклет да си! Трябва да се бориш, иначе ще загубиш всичко, което си. А също и Торн.
	Тя не помръдна, когато Муртаг скочи на крака, гъвкав като котка, и пристъпи към нея, докато помежду им останаха само няколко сантиметра. Мускулите на челюстта му бяха стегнати на възли, докато се мръщеше насреща й, дишайки тежко през носа. Насуада разпозна изражението му, защото бе виждала такова много пъти. Това бе видът на човек, чиято гордост е била накърнена и който иска да се нахвърли върху онзи, който го е обидил. Беше опасно да продължава да го притиска, но знаеше, че се налага, защото можеше никога повече да не получи този шанс.
	— Щом аз мога да продължа да се боря — каза тя, — значи и ти можеш.
	— Хайде обратно на камъка — каза той грубо.
	— Знам, че не си страхливец, Муртаг. По-добре да умреш, отколкото да живееш като роб на някой като Галбаторикс. Тогава поне ще можеш да сториш нещо добро и името ти ще се помни с някаква обич, след като си отидеш.
	— Хайде обратно на камъка — изръмжа младият мъж, сграбчи я за ръката и я повлече към плочата.
	Насуада му позволи да я избута върху пепелявосивия блок, да сложи оковите на китките и глезените й и да пристегне ремъка около челото й. Когато свърши, остана загледан в нея; очите му бяха тъмни и диви, а тялото му сякаш се състоеше от изпънати въжета.
	— Трябва да решиш дали си готов да рискуваш живота си, за да се спасиш — каза тя. — И ти, и Торн. При това трябва да го решите сега, докато още има време. Запитай се как Торнак би искал да постъпиш?
	Без да отговори, Муртаг протегна дясната си ръка и опря длан в горната част на гърдите й. Дланта му бе топла. Дъхът й секна от този допир.
	После, с глас малко по-силен от шепот, той заговори на древния език. Докато странните думи се отронваха от устните му, страхът й нарасна.
	Стори й се, че това продължи минути. Когато свърши, Насуада не се чувстваше по-различно отпреди, но при магиите това не беше нито благоприятен, нито неблагоприятен знак.
	Муртаг дръпна ръката си и хладен въздух полъхна върху мястото, където я беше опрял. Той отстъпи назад и понечи да мине покрай нея към входа на стаята. Тя тъкмо щеше да го повика, за да го пита какво й е направил, когато младият мъж спря и каза:
	— Това би следвало да те предпази от болката от почти всяка рана, но трябва да се преструваш, че те боли, иначе Галбаторикс ще разбере какво съм сторил.
	После излезе.
	— Благодаря ти — прошепна тя на празната стая.


	Насуада дълго мисли върху разговора им. Не изглеждаше вероятно Галбаторикс да е пратил Муртаг при нея, но все пак не беше изключено. Освен това откри, че е раздвоена по въпроса дали младият мъж в сърцето си е добър или лош човек. Сети се за крал Хротгар, който й беше като чичо, докато растеше, и как Муртаг го бе убил на Пламтящите равнини. После си помисли за детството на младия мъж и за многото трудности, с които се е сблъсквал, и как бе пуснал Ерагон и Сапфира на свобода, когато можеше също толкова лесно да ги докара в Уру’баен.
	И все пак, макар че едно време Муртаг беше почтен и заслужаваше доверие, тя знаеше, че принудителното слугуване на Галбаторикс може да го е покварило.
	В края на краищата реши да пренебрегне миналото му и да го съди само по настоящите му действия. Добър, лош или някаква комбинация от двете, той бе потенциален съюзник и Насуада се нуждаеше от помощта му, ако можеше да я получи. В случай че се окажеше измамник, положението й нямаше да стане по-лошо, отколкото беше. Но ако бе искрен, тя може би щеше да успее да избяга от Уру’баен, а това си заслужаваше риска.
	Освободена от болката, Насуада спа дълго и дълбоко за първи път от пристигането си в столицата. Събуди се по-обнадеждена отпреди и отново се зае да проследява линиите, изрисувани върху тавана. Тънката синя линия, която бе избрала, я отведе до малко бяло петънце в ъгъла на една плочка, което досега не бе забелязала. Трябваше й малко време, докато осъзнае, че белотата се дължи на отчупено парченце.
	Гледката я развесели, защото й се видя забавно — и малко успокояващо — да знае, че съвършената стая на Галбаторикс все пак не е толкова съвършена и че той не е всезнаещ или непогрешим, макар да се преструваше на такъв.


	Когато вратата на стаята се отвори пак, беше тъмничарят. Носеше й храна, която тя предположи, че е обядът й. Насуада го попита дали може този път първо да й даде да яде, а после да я пусне да стане, защото изпитва най-вече глад, което не беше съвсем невярно.
	За нейно задоволство мъжът се съгласи, макар да не промълви и дума, само се усмихна със зловещите си, подобни на менгеме зъби и се настани на края на плочата. Докато пъхаше лъжици топла овесена каша в устата й, умът й работеше трескаво, опитвайки се да предвиди всички възможности, защото знаеше, че ще има само един шанс.
	Заради напрегнатото очакване й бе трудно да понася простата храна. Въпреки това успя да се справи и когато купичката се изпразни и тя се напи до насита, се подготви за действие.
	Както винаги мъжът остави подноса на пода до далечната стена — близо до мястото, където бе седял Муртаг и на десетина стъпки от вратата на тоалетната.
	След като бе освободена от оковите, Насуада се плъзна от каменния блок. Мъжът с кратунестата глава посегна да я хване за лявата ръка, но тя го спря с жест и с най-сладкия си глас каза:
	— Вече мога да стоя и сама, благодаря.
	Тъмничарят й се поколеба, после се усмихна пак и щракна два пъти със зъби, сякаш искаше да каже: „Е, в такъв случай се радвам за теб!“.
	Двамата тръгнаха към тоалетната — тя отпред, а той малко зад нея. На третата крачка Насуада умишлено изкриви десния си глезен и залитна диагонално през стаята. Мъжът извика и се опита да я улови — тя усети как дебелите му пръсти се затварят във въздуха над врата й, — но бе прекалено бавен и Насуада се изплъзна от хватката му.
	Просна се върху подноса, като счупи каната, в която бе останало доста разредено вино, и бутна дървената купа, така че тя се запремята с тракане по пода. Умишлено падна, така че дясната й ръка да е отдолу, и веднага щом напипа подноса, започна да търси с пръсти металната лъжица.
	— Ох! — изпъшка Насуада, сякаш се бе ударила, и се обърна да погледне нагоре към мъжа, стараейки се да изглежда огорчена. — Май все пак не съм била готова — каза тя и го дари с извинителна усмивка. Палецът й докосна дръжката на лъжицата и Насуада я стисна в мига, когато надзирателят я дръпна за другата ръка да я изправи.
	Огледа я и сбърчи нос, явно отвратен от просмуканата й с вино нощница. Докато го правеше, тя посегна зад гърба си и пъхна дръжката на лъжицата през една дупка близо до подгъва на нощницата си. После вдигна ръка, сякаш да покаже, че не е взела нищо.
	Мъжът изсумтя, хвана и другата й ръка и я отведе до тоалетната. Когато Насуада влезе вътре, той се затътри обратно към подноса, мърморейки полугласно.
	В мига щом затвори вратата, тя измъкна лъжицата и я захапа в уста, а после откъсна няколко косъма от тила си, където бяха най-дълги. Колкото се може по-бързо стисна единия край на космите между пръстите на лявата си ръка, а после ги затърка с дясната длан върху бедрото си, усуквайки ги във връв. Кожата й изстина, когато осъзна, че връвта е твърде къса. С непохватност, породена от бързането, Насуада върза краищата на космите и остави връвта на земята.
	Откъсна още косми и направи втора връв, която върза като първата.
	Знаейки, че й остават броени секунди, тя се отпусна на едно коляно и съедини двете части. После извади лъжицата от устата си и я привърза с връвта от външната страна на лявото си бедро, където краят на нощницата щеше да я скрива.
	Трябваше да е отляво, защото Галбаторикс винаги сядаше от дясната й страна.
	Насуада се изправи и се увери, че лъжицата не се вижда, а после направи няколко крачки, за да провери дали няма да падне.
	Не падна.
	Облекчена, тя издиша сдържания до този момент въздух. Сега предизвикателството пред нея бе да се върне на каменната плоча, без тъмничарят й да забележи какво е направила.
	Когато отвори вратата на тоалетната, мъжът я чакаше. Намръщи й се и редките му вежди се срещнаха, образувайки една права линия.
	— Лъжица — каза той, мачкайки думата с езика си, като че ли бе парче преварен пащърнак.
	Насуада повдигна брадичка и посочи към тоалетната.
	Мръщенето му се усили. Той влезе вътре и внимателно огледа стените, пода, тавана и всичко друго, преди да излезе. Щракна пак със зъби и почеса издутата си глава. Изглеждаше нещастен и както й се стори, малко обиден, че тя може да е изхвърлила лъжицата. Насуада се бе държала мило с него и знаеше, че едно такова дребно неподчинение ще го озадачи и ядоса.
	Устоя на желанието да се отдръпне, когато надзирателят й пристъпи напред, отпусна тежките си ръце върху главата й и заровичка с пръсти из косата й. Когато не откри лъжицата, лицето му посърна. Хвана я за ръката, отведе я до плочата и я окова наново.
	После с навъсена физиономия вдигна подноса и излезе, тътрейки крака, от стаята.
	Тя изчака, докато се убеди напълно, че си е тръгнал, преди да посегне с пръстите на лявата си ръка и сантиметър по сантиметър да придърпа нагоре края на нощницата.
	Широка усмивка се разля на лицето й, докато опипваше вдлъбнатата част на лъжицата с върха на показалеца си.
	Вече имаше оръжие.


	Корона от лед и сняг

	Когато първите бледи лъчи плъзнаха по накъдрената морска повърхност, озарявайки върховете на прозрачните вълни, които заблестяха като изсечени от кристал, Ерагон се събуди от будните си сънища и погледна на северозапад, любопитен да види какво е разкрила светлината за трупащите се в далечината облаци.
	Гледката го обезпокои: плътните бели облаци покриваха почти половината хоризонт и най-големият от тях изглеждаше висок като планините Беор — твърде висок, за да може Сапфира да прелети над него. Единственият отрязък ясно небе се простираше зад нея и дори той щеше да бъде недостъпен, ако облаците ги обградяха.
	— _Ще се наложи да минем през тях_ — каза Глаедр и Ерагон усети трепета на Сапфира.
	— _Защо не се опитаме да ги заобиколим?_ — попита тя.
	Чрез Сапфира Ерагон усети как Глаедр изследва структурата на облаците. Накрая златният дракон каза:
	— _Не искам да се отклоняваш прекалено много от курса. Остават ни още много мили и ако силите ти изневерят…_
	— _Тогава можеш да ми дадеш от своите, за да се задържим във въздуха._
	— _Хм. И въпреки това, добре е да сме предпазливи в своето безразсъдство. Виждал съм такива бури и преди. По-голяма е, отколкото си мислиш. За да я заобиколиш, ще трябва да се отклониш толкова далеч на запад, че ще подминеш Вроенгард и вероятно ще ти е нужен още цял ден, за да стигнеш до сушата._
	— _Разстоянието до Вроенгард не е толкова голямо_ — каза тя.
	— _Не, но вятърът ще ни забави. Освен това инстинктът ми подсказва, че бурята се простира чак до острова. Така или иначе трябва да минем през нея. Но не е нужно да минаваш през самия й център. Виждаш ли онази пролука между двете малки колони от облаци на запад?_
	— _Да._
	— _Давай нататък и може би ще успеем да намерим безопасен път._
	Ерагон стисна предния край на седлото, когато Сапфира наклони лявото си рамо и изви на запад, насочвайки се към пролуката, която й бе посочил Глаедр. Прозя се и потърка очи, щом драконката изравни полета си; после се обърна и измъкна ябълка и няколко резена сушено телешко от дисагите зад себе си. Това бе скромна закуска, но той не беше много гладен, а и когато се хранеше обилно по време на полет със Сапфира, често му прилошаваше.
	Докато ядеше, младият Ездач местеше поглед от облаците към блестящото море. Безпокоеше го фактът, че под тях няма нищо друго, освен вода и че най-близката суша — континентът — се намира, по негова преценка, на повече от петдесет мили. Потрепери, докато си представяше как потъва все по-дълбоко и по-дълбоко в студената морска бездна. Зачуди се какво ли има на дъното и му хрумна, че с магията си вероятно би могъл да отиде дотам и да види, но тази мисъл никак не го блазнеше. Водните дълбини бяха прекалено студени и опасни за вкуса му. Усещаше, че това не е място, където би трябвало да стъпват същества като него. По-добре да го остави на странните твари, които вече си живееха там.


	С напредването на деня стана ясно, че облаците са по-далече, отколкото бе изглеждало в началото, и че както бе казал Глаедр, бурята е по-голяма, отколкото предполагаха Ерагон и Сапфира.
	Появи се лек насрещен вятър, който затрудняваше малко полета на Сапфира, но тя продължи да напредва добре.
	Когато се намираха на няколко левги от фронта на бурята, драконката изненада младия Ездач и Глаедр, като пикира надолу и полетя близо до водната повърхност.
	Докато се спускаше, златният дракон я попита:
	— _Какво си намислила?_
	— _Любопитна съм_ — отвърна тя. — _А и бих искала да дам почивка на крилата си, преди да навлезем в облаците._
	Сапфира се плъзна над вълните. Отражението й долу и сянката й отпред повтаряха всяко нейно движение като двама призрачни спътници — единият тъмен, а другият светъл. После тя извъртя крила и с три бързи маха намали скоростта си и кацна върху водата. Когато гърдите й се врязаха във вълните, ветрило от пръски излетя от двете страни на шията й и стотици капчици окъпаха Ерагон.
	Водата бе студена, но след дългия полет въздухът му се струваше приятно топъл — всъщност толкова топъл, че той свали наметалото и ръкавиците си.
	Драконката сви крила и остана да лежи кротко върху водата, полюшвайки се нагоре-надолу с движението на вълните. Младият Ездач забеляза няколко петна кафяви водорасли вдясно от тях. Растенията бяха разклонени като храсти и на разклоненията им имаше мехурчета с размер на горски плодчета.
	Над тях, горе-долу на височината, на която бе летяла Сапфира, Ерагон зърна двойка албатроси с черни върхове на крилата, които се отдалечаваха от грамадата облаци. Тази гледка само усили безпокойството му; морските птици му напомниха за това как веднъж бе видял глутница вълци да тича редом със стадо сърни, когато животните бягаха от горски пожар в Гръбнака.
	— _Ако имахме капка мозък_ — каза той на Сапфира, — _щяхме да обърнем назад._
	— _Ако имахме капка мозък, щяхме да напуснем Алагезия и никога да не се върнем_ — отвърна тя.
	Драконката протегна шия и топна муцуната си в морската вода. После тръсна глава и изплези аления си език няколко пъти, сякаш бе вкусила нещо гадно.
	Тогава Ерагон почувства паниката, обхванала Глаедр, и старият дракон изрева в ума му:
	— _Излитай! Веднага, веднага, веднага! Излитай!_
	Сапфира не губи време да задава въпроси. С гръмотевичен тътен разпери крила и заудря с тях, отделяйки се от водата.
	Младият Ездач се приведе напред и се вкопчи в края на седлото, за да не бъде отхвърлен назад. Плющенето на крилата на драконката вдигаше мъглива завеса, която наполовина го заслепяваше, затова той използва ума си, за да потърси онова, което е разтревожило Глаедр.
	Усети нещо студено и грамадно, което се издигаше от морските дълбини към корема на Сапфира по-бързо, отколкото би сметнал за възможно… и то бе изпълнено с огромен, неутолим глад. Ерагон се опита да го подплаши, да го накара да се върне, но създанието бе чуждо и непреклонно и сякаш не забеляза усилията му. В странните тъмни пещери на ума му той зърна спомени за неизброими години, прекарани самотно в леденото море, в ловуване и криене.
	Собствената му паника нарасна и младият Ездач посегна към дръжката на Бризингър, докато Сапфира се откъсна от прегръдките на водата и започна да се издига във въздуха.
	— _Сапфира! Побързай!_ — извика безмълвно той.
	Тя бавно набра скорост и височина, а после зад нея изригна фонтан от бяла вода и Ерагон видя чифт лъскави сиви челюсти да се подават от пръските. Те бяха достатъчно големи, за да мине свободно между тях кон с ездач, и бяха пълни със стотици блестящи бели зъби.
	Сапфира разбра какво е видял и изви рязко встрани, в опит да избегне зейналата паст, забърсвайки водата с върха на крилото си. Миг по-късно Ерагон чу и усети как челюстите на звяра се захлопнаха.
	Острите като игли зъби минаха на сантиметри от опашката на Сапфира.
	Когато чудовището рухна обратно във водата, се видя по-голяма част от тялото му. Главата му бе дълга и ъгловата. Над очите му стърчеше костен гребен, а от външните страни на този гребен растяха подобни на въжета пипала, които според младия Ездач бяха дълги повече от шест стъпки. Шията на създанието му напомни за гигантска виеща се змия. Това, което се видя от туловището му, бе гладко, масивно и изглеждаше невероятно мускулесто. Чифт перки с формата на гребла се протягаха от двете страни на гръдния му кош, биейки безпомощно въздуха.
	Съществото падна на една страна и към небето полетя втори, още по-голям фонтан от пръски.
	Точно преди вълните да се сключат над чудовищната фигура, Ерагон се взря в едно от обърнатите нагоре очи, което бе черно като капка катран. Злобата в него — чистата омраза, ярост и разочарование, които долови в немигащия поглед на създанието, — го накара да потрепери и му се прииска да се намираше по средата на пустинята Хадарак. Защото имаше чувството, че само там ще бъде в безопасност от прастария глад на звяра.
	С разтуптяно сърце той пусна Бризингър и клюмна върху предницата на седлото.
	— _Какво беше това?_
	— _Нидвал_ — отвърна Глаедр.
	Младият Ездач се намръщи. Не помнеше да е чел за такова същество в Елесмера.
	— _А какво е Нидвал?_
	— _Те са редки твари и за тях не се говори много. Представляват за морето същото, което Фангурите за въздуха. И двата вида са роднини на драконите. Макар че разликите във външността между нас и Нидвалите са по-големи, те са ни по-близки от пищящите Фангури. Интелигентни са и даже имат в гърдите си структура, подобна на Елдунари. Смятаме, че тя им позволява да остават под вода продължително време и на голяма дълбочина._
	— _Могат ли да бълват огън?_
	— _Не, но също като Фангурите често използват силата на ума си, за да парализират своята плячка, което е изненадвало неприятно не един дракон._
	— _Те ядат сродниците си?!_ — възкликна Сапфира.
	— _Според тях, ние изобщо не си приличаме_ — отвърна Глаедр. — _Но наистина ядат себеподобните си, което е причината да има толкова малко Нидвали. Те не се интересуват какво става извън собственото им царство и всеки опит за контакт с тях се е проваляч. Странно е да срещнем един от тях толкова близо до брега. Навремето можеха да бъдат открити само на няколко дена полет от сушата, където морето е най-дълбоко. Изглежда са станали по-дръзки или по-отчаяни след падането на Ездачите._
	Ерагон потрепери отново, като си спомни усещането за ума на Нидвала.
	— _Защо ти и Оромис никога не сте ни споменавали за тях?_
	— _Има много неща, за които не сме ви казали, Ерагон. Разполагахме с твърде малко време и най-добрият начин да го използваме бе да ви подготвим за Галбаторикс, а не за всяко мрачно създание, което броди из неизследваните райони на Алагезия._
	— _Знача има и други твари като Нидвалите, за които не знаем?_
	— _Няколко._
	— _Ще ни разкажеш ли за тях, Ебритил?_ — попита Сапфира.
	— _Нека сключим едно споразумение с теб, Сапфира, а и с теб, Ерагон. Хайде да изчакаме една седмица и ако тогава още сме живи и на свобода, с удоволствие ще прекарам следващите десет години, разказвайки ви за всички известни ми раси, включително и за всички видове бръмбари; които са страшно много. Но дотогава нека се съсредоточим върху непосредствената си задача. Какво ще кажете?_
	Младият Ездач и драконката неохотно се съгласиха и повече не споменаха за това.
	Когато наближиха фронта на бурята, насрещният вятър се усили до мощен шквал, който забави Сапфира и я накара да лети с половината от нормалната си скорост. От време на време силни пориви я разлюляваха и понякога дори я задържаха намясто за кратко. Пътниците знаеха кога ще ги връхлетят поривите, защото виждаха сребриста шарка, подобна на люспи, да се носи към тях по повърхността на водата.
	След зазоряване облаците бяха наедрели, а отблизо изглеждаха още по-страховити. В долния си край бяха тъмни, с лилав оттенък, и между тях и морето долу като прозрачна пъпна връв се спускаше дъждовна завеса. По-нависоко имаха цвят на потъмняло сребро, а на самия си връх бяха ослепително бели и изглеждаха плътни като склоновете на Тронхайм. На север, в центъра на бурята, бяха образували нещо като гигантска наковалня с плосък връх, която се издигаше над всичко друго, сякаш самите богове се готвеха да изковат някакъв странен и ужасен инструмент.
	Когато Сапфира прелетя между две издуващи се бели колони, редом, с които представляваше просто една точица, и морето се изгуби в пелена от пухкави като възглавница облаци, насрещният вятър утихна и въздухът се завихри хаотично около тях. Ерагон стисна зъби, за да им попречи да затракат, и стомахът му се преобърна, когато драконката хлътна с няколко стъпки надолу, а после, също толкова рязко, се издигна двайсет стъпки право нагоре.
	Глаедр се обади:
	— _Имаш ли някакъв опит в летенето през бури, ако се изключи онзи път, когато си попаднала в гръмотевична буря между долината Паланкар и Язуак?_
	— _Не_ — отвърна Сапфира кратко и мрачно.
	Глаедр сякаш очакваше този отговор, защото без колебание започна да й обяснява тънкостите на навигацията през фантастичния облачен пейзаж.
	— _Търси модели на движение и обръщай внимание на образуванията около теб_ — каза той. — _По тях можеш да познаеш къде вятърът е най-силен и в коя посока духа._
	Много от това, което казваше, вече бе известно на Сапфира, но докато Глаедр говореше, хладнокръвното държане на стария дракон успокои и нея, и Ерагон. Ако бяха доловили тревога или страх в ума му, това щеше да ги накара да се усъмнят в себе си и може би Глаедр бе наясно с това.
	Един самотен, раздърпан от вятъра, облак лежеше на пътя на Сапфира. Вместо да го заобиколи, тя мина право през него, пронизвайки го като блестящо синьо копие. Когато сивата мъгла ги обгърна, воят на вятъра заглъхна и младият Ездач присви очи и ги заслони с ръка.


	Когато излетяха от облака, тялото на Сапфира бе покрито с милиони малки капчици и сияеше така, сякаш върху и без това ослепителните й люспи бяха залепени диаманти.
	Полетът й продължаваше да е несигурен: в един момент летеше равно, а в следващия буйният вятър я изтласкваше настрана или някое неочаквано възходящо течение издигаше едното й крило и я караше да кривне в противоположната посока. Ерагон се уморяваше само да седи върху гърба й, докато тя се бореше с турбуленцията, а за самата Сапфира това бе тежко, мъчително изпитание, което се усложняваше още повече от знанието, че няма да свърши скоро и че тя няма друг избор, освен да продължава напред.
	След час-два още не бяха зърнали края на бурята.
	— _Трябва да завием_ — каза Глаедр. — _Стигна толкова далеч на запад, колкото е благоразумно, и ако смятаме да се изложим на пълната ярост на бурята, по-добре да го направим сега, преди да си се изтощила още повече._
	Без да каже и дума, Сапфира зави на север към огромната, извисяваща се планина от огрени от слънцето облаци в сърцето на гигантската буря. Щом се приближиха до назъбения й склон — най-огромното нещо, виждано някога от Ерагон, по-голямо дори от Фардън Дур, — сини проблясъци озариха неговите падини, когато една мълния запълзя нагоре към върха на наковалнята.
	Миг по-късно гръмотевица разтърси небето и младият Ездач запуши с длани ушите си. Знаеше, че защитните заклинания ще го предпазят от мълнията, но въпреки това се страхуваше да се приближи до пропукващите въжета от енергия.
	Ако Сапфира бе уплашена, той не го усещаше. Долавяше само нейната решимост. Тя ускори маховете на крилата си и след няколко минути достигнаха склона на облачната планина и се гмурнаха през него в сърцето на бурята.
	Обгърна ги здрач — сив и безличен.
	Сякаш останалата част на света бе престанала да съществува. Облаците правеха невъзможно за Ерагон да определи някакво разстояние отвъд носа, опашката и крилата на Сапфира. Бяха на практика слепи и само постоянната сила на тежестта им показваше накъде е долу.
	Младият Ездач отвори ума си и остави съзнанието си да се разпростре колкото се може по-надалече, но освен Сапфира и Глаедр, не усети никакво друго живо същество, дори някоя самотна заблудена птица. За щастие драконката бе запазила чувството си за ориентация; нямаше да се загубят. А като продължаваше да претърсва с ума си за други същества, независимо дали растения или животни, Ерагон можеше да гарантира, че няма да се врежат право в някоя планина.
	Освен това направи едно заклинание, на което го бе научил Оромис — заклинание, което съобщаване на него и Сапфира на какво разстояние от водата или земята се намират във всеки един момент.
	От мига, в който навлязоха в облаците, вездесъщата влага започна да лепне по кожата на младия Ездач и да се просмуква във вълнените му дрехи, от което те натежаха. Това бе неудобство, което би могъл да пренебрегне, ако комбинацията от влага и вятър не бе толкова мразовита, че скоро щеше да изсмуче всичката топлина от крайниците му и да го убие. Така че той бе принуден да направи още едно заклинание, което прочистваше въздуха около него от всички видими капчици, а после по молба на Сапфира направи същото и за въздуха около очите й, защото влагата постоянно се събираше върху тях и я караше да премигва начесто.
	Вятърът в наковалнята бе изненадващо слаб. Ерагон отбеляза това на Глаедр, но старият дракон си остана все така мрачен.
	— _Още не сме видели най-лошото._
	Скоро стана ясно колко верни са били думите му. Едно мощно възходящо течение блъсна Сапфира отдолу и я издигна на хиляди стъпки, където въздухът бе прекалено рядък, за да може младият Ездач да диша добре, а мъглата замръзваше в безброй дребни кристалчета, които боцкаха носа и бузите му и крилата на драконката като множество остри ножове.
	Сапфира долепи крила към тялото си и се гмурна напред, опитвайки се да излезе от течението. След няколко секунди натискът отдолу изчезна, само за да бъде заменен от също толкова мощно низходящо течение, което я запрати надолу към вълните с плашеща скорост.
	Докато падаха, ледените кристалчета се стопиха, образувайки едри топчести дъждовни капки, които заплуваха сякаш в безтегловност край драконката. Наблизо проблесна мълния — зловещо синьо сияние през булото от облаци — и Ерагон изкрещя от болка, когато около тях отекна гръм. Докато ушите му още звънтяха, той отпра две малки ивици плат от края на наметалото си, нави ги и ги затъкна колкото се може по-дълбоко в ушите си.
	Едва някъде в долния край на облаците Сапфира успя да се измъкне от бързия въздушен поток. Щом го направи, я поде второ възходящо течение и като гигантска ръка я затласка към небето.
	Младият Ездач загуби всякаква представа за време. Бушуващият вятър бе прекалено силен, за да може драконката да му се съпротивлява, и тя продължаваше да се издига и спуска в кръжащия въздух като парче плавей, уловено във водовъртеж. Отбеляза известен напредък — няколко мили, спечелени и задържани с много усилия, — но всеки път, когато се измъкваше от някое от редуващите се течения, се оказваше хваната в друго.
	Ерагон се почувства нищожен, осъзнавайки, че той, Сапфира и Глаедр са безпомощни пред бурята и че въпреки цялата си сила не могат да се мерят с мощта на стихиите.
	На два пъти вятърът едва не запрати драконката в тътнещите вълни. И в двата случая низходящото течение я смъкваше под долния край на облаците, в поройния дъжд, който се лееше над морето долу. Втория път, когато това се случи, младият Ездач погледна над рамото на Сапфира и за миг му се стори, че зърва дългото, тъмно тяло на Нидвал, лежащ върху разлюляната вода. Но когато проблесна следващата светкавица, фигурата я нямаше и той се зачуди дали сенките не са му изиграли номер.
	Силите на Сапфира намаляваха и тя все по-малко се бореше с вятъра, оставяйки го да я носи накъдето пожелае. Съпротивляваше се на бурята само когато се приближеше прекалено много до водата. Иначе държеше крилата си неподвижни и гледаше да се напряга колкото се може по-малко. Ерагон усети кога Глаедр започна да я подхранва с енергия, но дори това не й стигаше, за да направи нещо повече, освен да се задържи на място.
	Накрая дори малкото налична светлина започна да помръква и младият Ездач бе обзет от отчаяние. Бяха прекарали по-голямата част от деня, подмятани от бурята, а тя още не показваше никакви признаци на утихване, нито пък изглеждаше Сапфира да е близо до края й.
	Щом слънцето залезе, Ерагон не можеше да вижда дори върха на носа си и нямаше значение дали очите му са отворени или затворени. Сякаш около него и драконката бе натрупана огромна камара от черна вълна; и наистина, мракът тегнеше върху тях, все едно бе плътно вещество, което ги притискаше от всички страни.
	На всеки няколко секунди нова мълния раздираше тъмнината, понякога скрита от облаците, а понякога в полезрението им, блестяща с яркостта на дузина слънца и оставяща вкус на желязо във въздуха. След изгарящата яркост на по-близките мълнии нощта изглеждаше два пъти по-тъмна и Ерагон и Сапфира се лутаха между заслепяващата светлина и слепотата на следващата я абсолютна чернота. Колкото и близо да идваха мълниите, те нито веднъж не улучиха драконката, само че от постоянния грохот на гръмотевиците и на двамата им се гадеше.
	Колко дълго продължи това, младият Ездач не можеше да каже.
	После, по някое време през нощта, Сапфира навлезе във възходящ въздушен поток, който бе далеч по-голям и по-силен от всички предишни. Щом ги връхлетя, драконката започна да се бори срещу него, в опит да се измъкне, но вятърът бе толкова мощен, че тя едва успяваше да си държи крилата хоризонтално.
	Накрая изрева от яд и блъвна струя пламък от устата си, озарявайки малка част от заобикалящите ги ледени кристали, които заблестяха като скъпоценни камъни.
	— _Помогнете ми_ — каза тя на Ерагон и Глаедр. — _Не мога да се справя сама._
	И така те двамата сляха умовете си, а Глаедр им осигури нужната енергия, след което младият Ездач извика:
	— _Ганга фрам!_
	Заклинанието изстреля Сапфира напред, но много бавно, тъй като движението под прав ъгъл спрямо вятъра бе като да плуваш през река Анора в разгара на пролетното топене. Докато драконката напредваше хоризонтално, течението продължи да я носи нагоре с главозамайваща скорост. Скоро Ерагон започна да изпитва недостиг на въздух, а все още бяха пленени в мощния поток.
	— _Това продължава твърде дълго и ни коства прекалено много енергия_ — рече Глаедр. — _Прекрати заклинанието._
	— _Но…_
	— _Прекрати заклинанието. Не можем да се освободим, преди вие двамата да загубите съзнание. Ще трябва да се носим по вятъра, докато той отслабне достатъчно, за да може Сапфира да се измъкне._
	— _Как?_ — попита тя, докато Ерагон изпълняваше нареждането на Глаедр. Изтощение и пораженческо чувство размътваха мислите й и младежът почувства как го жилва загриженост за нея.
	— _Ерагон, трябва да промениш заклинанието, което използваш, за да се топлиш, така че да обхваща и Сапфира, и мен. Ще стане студено, по-студено и от най-лютата зима в Гръбнака, и без магия ще измръзнем до смърт._
	— _Дори и ти ли?_
	— _Аз ще се напукам като парче горещо стъкло, пуснато в снега. После трябва да направиш заклинание, което да събере въздух около теб и Сапфира и да го задържи, за да можете да продължите да дишате. Но също така трябва да оставиш застоялия въздух да излиза, иначе ще се задушите. Формулировката на заклинанието е сложна и не бива да допускаш никакви грешки, затова слушай внимателно. Тя е следната…_
	След като Глаедр изрецитира нужните фрази на древния език, младият Ездач ги повтори и когато драконът остана доволен от произношението му, направи заклинанието. После промени другата си магия, както му бе казал Глаедр, за да бъдат и тримата защитени от студа.
	След това зачакаха, докато вятърът ги издигаше все по-високо и по-високо. Минаха минути и Ерагон започна да се чуди дали изобщо някога ще спрат, или ще продължат да се носят нагоре, докато не се изравнят с луната и звездите.
	Хрумна му, че може би именно така възникват падащите звезди: птица или дракон, или някакво друго земно създание бива понесено нагоре от неумолимия вятър, запратено към небето с такава сила, че запламтява като огнена стрела. Ако това бе вярно, предполагаше, че той, Сапфира и Глаедр ще образуват най-ярката и зрелищна падаща звезда в съвременната история, ако имаше някой достатъчно близо, за да види гибелта им толкова навътре в морето.
	Воят на вятъра постепенно отслабна. Даже разтърсващите костите трясъци на гръмотевиците звучаха приглушено и когато Ерагон извади запушалките от ушите си, остана смаян от тишината, която ги заобикаляше. Продължаваше да чува слаб фонов шум — нещо като ромоленето на горско поточе — но ако се изключи това, беше тихо, блажено тихо.
	Докато тътенът на яростната буря заглъхваше, забеляза също, че заклинанията му изискват все повече усилия — не толкова магията, която пречеше на телесната им топлина да се разсее бързо, а по-скоро онази, която събираше и сгъстяваше атмосферата пред него и Сапфира, така че да могат да дишат нормално. По някаква причина енергията, нужна за поддържане на второто заклинание, растеше много по-бързо от тази за първото и той скоро усети симптомите, показващи, че магията всеки момент ще започне да черпи от малкото останали му жизнени сили: студ в ръцете, неравномерно биене на сърцето и всеобхватно чувство на летаргия, което беше може би най-обезпокоителният знак.
	Тогава Глаедр се зае да му помага. Младият Ездач с облекчение усети, че товарът му намалява, когато силата на дракона се вля в него — струя трескава топлина, която помете летаргията и възстанови жизнеността на крайниците му.
	И така те продължиха.


	Най-сетне Сапфира усети отслабване на вятъра — малко, но забележимо — и започна да се подготвя за излизане от въздушния поток.
	Ала преди да успее да го стори, облаците пред тях оредяха и Ерагон зърна няколко блестящи точици: звезди — бели и сребърни, и по-ярки от всички, които бе виждал досега.
	— _Вижте_ — каза той. После облаците около тях се разтвориха и Сапфира излезе от бурята и увисна над нея, балансирайки несигурно върху въздушната струя.
	Ерагон виждаше цялата буря, просната под тях. Тя продължаваше може би на стотици мили във всички посоки. Центърът й приличаше на издут гъбообразен купол, загладен от свирепите ветрове, които духаха от запад на изток и заплашваха да съборят драконката отне сигурната й позиция. Облаците — както близките, така и далечните — бяха млечнобели и почти светеха, като огрени отвътре. Изглеждаха прекрасни и безобидни — мирни, неизменни форми, които с нищо не издаваха криещия се в тях бяс.
	После младият Ездач забеляза небето и ахна, защото на него имаше повече звезди, отколкото смяташе, че съществуват. Червени, сини, бели, златни — те осейваха небосвода като шепи блещукащ прах. Съзвездията, които познаваше, все още бяха там, но сега се намираха сред хиляди по-бледи звездици, които той зърваше за първи път. И не само звездите изглеждаха по-ярки, а и пустотата между тях изглеждаше по-тъмна. Сякаш досега винаги, когато бе гледал небето, очите му са били забулени от мъглива пелена, която му е пречила да види истинското великолепие на звездите.
	Той продължи да се взира в грандиозната гледка още няколко мига, онемял от прекрасната, случайна, непознаваема същност на блещукащите светлинки. Едва когато най-сетне сведе очи, му хрумна, че има нещо необичайно в пурпурния хоризонт. Вместо небето и морето да се срещат в права линия — както би трябвало да бъде и както е било винаги преди, — границата между тях се извиваше като част от невъобразимо огромен кръг.
	Гледката бе толкова странна, че на Ерагон му трябваха няколко секунди, за да осъзнае какво вижда, и когато разбра, тръпки полазиха по кожата на главата му и той изпита чувството, че са му изкарали всичкия въздух.
	— _Светът е кръгъл_ — прошепна той. — _Небето е празно и светът е кръгъл._
	— _Така изглежда_ — рече Глаедр, но изглеждаше не по-малко впечатлен. — _Бях чувал за това от един див дракон, но никога не съм мислил, че сам ще го видя._
	На изток бледо жълтеникаво сияние обагряше част от хоризонта, предвещавайки завръщането на слънцето. Младият Ездач предположи, че ако Сапфира остане на мястото си още четири-пет минути, ще видят изгрева, макар че пак ще минат часове, преди топлите, животворни лъчи да стигнат до водата долу.
	Драконката се задържа така още миг — тримата, увиснали между звездите и земята, носещи се в тихия здрач като безплътни духове. Бяха в ничия земя, която не принадлежеше нито към небето, нито към света долу — прашинка, преминала през границата, деляща две необятности.
	После Сапфира се наклони напред и полетя почти отвесно на север, защото въздухът бе толкова рядък, че крилата й не можеха да крепят напълно нейната тежест, след като бе излязла от възходящия поток.
	Докато се носеха надолу, Ерагон каза:
	— _Ако имахме достатъчно скъпоценни камъни и съберяхме достатъчно енергия в тях, мислители, че бихме могли да отлетим до луната?_
	— _Кой знае какво е възможно?_ — отвърна Глаедр.
	Когато Ерагон бе малък, Карвахол и долината Паланкар бяха всичко, което познаваше. Беше чувал за Империята, разбира се, но тя ни кога не му бе изглеждала особено реална, докато не тръгна да пътува из нея. По-късно представата му за света се разшири, включвайки останалата част от Алагезия и — макар и неопределено — другите земи, за които бе чувал. А сега осъзнаваше, че онова, което бе смятал за толкова огромно, всъщност е мъничка част от едно по-голямо цяло. Сякаш за няколко секунди гледната му точка се бе сменила от тази на мравка в тази на орел.
	Защото небето бе празно, а светът бе кръгъл.
	Това го караше да преоцени и преосмисли… всичко. Войната между Варден и Империята му изглеждаше маловажна в сравнение с истинските размери на света и той си помисли колко дребни са повечето мъки и грижи, които тормозят хората, гледани от толкова високо.
	А на Сапфира каза:
	— _Ако можеше всеки да види това, което видяхме ние, може би на света щеше да има по-малко вражди._
	— _Не можеш да очакваш вълците да станат овце._
	— _Не, но пък не е необходимо да бъдат жестоки към овцете._


	Скоро драконката се спусна отново в мрака на облаците, но успя да избегне попадането в нов цикъл от издигащ и спускащ се въздух. Вместо това се носеше в продължение на много мили, следвайки върховете на други, по-ниски възходящи течения, така че да съхрани силите си.
	Час или два по-късно мъглата се раздели и те излетяха от огромната маса облаци, образуващи центъра на бурята. Спуснаха се, за да се плъзнат по безплътните предхълмия, струпани в основата й, които постепенно преминаха в равна пелена, която покриваше всичко, докъдето поглед стига, с изключение на самата наковалня.
	Когато слънцето най-после се появи над хоризонта, вече нито Ерагон, нито Сапфира имаха сили да обръщат кой знае какво внимание на обкръжението си. Нито пък в еднообразния пейзаж под тях имаше нещо, което да привлече вниманието им.
	Така че Глаедр бе този, който каза:
	— _Сапфира, там, от дясната ти страна. Виждаш ли го?_
	Младият Ездач вдигна глава от скръстените си ръце и примижа, докато очите му се нагаждаха към ярката светлина.
	На няколко мили на север сред облаците се издигаше пръстен от планини. Върховете им бяха покрити със сняг и лед и взети заедно приличаха на стара, назъбена корона, която лежи върху слоевете мъгла. Източните им склонове блестяха ярко в светлината на утринното слънце, докато западната им страна бе забулена в дълги сини сенки, които се протягаха, изтънявайки в далечината — сенчести кинжали върху хълмистата снежнобяла равнина.
	Ерагон се изправи в седлото, почти без да смее да повярва, че пътуването им е към своя край.
	— _Вижте_ — каза Глаедр, — _Арас Телдуин, огнените планини, които пазят сърцето на Вроенгард. Лети бързо, Сапфира, защото ни остава още съвсем малко._


	Ларви копачи

	Хванаха я на пресечката на два еднакви коридора, по които се редяха колони, факли и алени знамена с виещ се върху тях златен пламък — символа на Галбаторикс.
	Насуада не очакваше наистина да избяга, но неволно се почувства разочарована от провала си. Ако не друго, поне се бе надявала да измине по-голямо разстояние, преди да я заловят отново.
	Бори се по целия път, докато войниците я влачеха обратно към стаята, която бе неин затвор. Мъжете носеха нагръдници и предпазители за ръцете, но тя все пак успя да одраска лицата им и да нахапе дланите им, нанасяйки сериозни рани на някои от тях.
	Войниците нададоха смаяни възклицания, когато влязоха в Залата на гадателката и видяха какво е направила Насуада с тъмничаря си. Като внимаваха да не стъпят в локвата кръв, я отнесоха на каменната плоча, оковаха я и излязоха бързо, оставяйки я сама с трупа.
	Тя крещеше към тавана и дърпаше оковите си, ядосана, че не се е справила по-добре. Хвърли поглед към тялото на пода, а после бързо отклони очи. В смъртта изражението на мъжа изглеждаше обвинително и Насуада не можеше да понесе да го гледа.
	След като бе откраднала лъжицата, бе прекарала часове, търкайки дръжката й в каменната плоча. Лъжицата бе от меко желязо и лесно се оформяше.
	Беше смятала, че следващият, който ще я посети, ще е Галбаторикс или Муртаг, но вместо това дойде тъмничарят с вечерята й. Той започна да сваля оковите й, за да я заведе до тоалетната. В мига, в който освободи дясната й ръка, тя заби заострената дръжка на лъжицата под брадичката му, вкарвайки я дълбоко между гънките на гушата. Мъжът изврещя — ужасен пронизителен звук, който й напомни за прасе, което колят. Завъртя се три пъти, размахвайки ръце, и рухна на пода, където продължи да се мята, да бълва пяна и да бие с пети, както й се стори, твърде дълго време.
	Убийството му я бе смутило. Насуада не мислеше, че мъжът е лош — не беше сигурна какъв е — но в него имаше някаква простота, която я караше да се чувства така, сякаш се е възползвала от него. Въпреки това бе сторила необходимото и макар че сега й бе неприятно да мисли за постъпката си, оставаше убедена, че действията й са били оправдани.
	Докато мъжът се мяташе в предсмъртни гърчове, тя бе свалила останалите си окови и бе скочила от плочата. После, събирайки кураж, бе издърпала лъжицата от шията на тъмничаря и — сякаш някой бе махнал чепа на бъчва — от дупката бе рукнала струя кръв, която бе оплискала краката й и я бе накарала да отскочи назад, преглъщайки една ругатня.
	Беше лесно да се справи с двамата пазачи пред Залата на гадателката. Беше ги изненадала и бе убила този отдясно по същия начин, както и тъмничаря. После бе измъкнала камата от колана му и бе нападнала другия мъж, още докато онзи се мъчеше да насочи пиката си към нея. В близък бой пиката не можеше да се мери с камата и Насуада го бе разпорила, преди да успее да побегне или да вдигне тревога.
	След това обаче не бе стигнала далеч. Дали заради заклинанията на Галбаторикс или просто заради лош късмет, бе налетяла право на група от петима войници и те я бяха надвили бързо, макар и не толкова лесно.


	Едва ли бе минал повече от половин час, когато чу как голяма група мъже с подковани с желязо ботуши се приближават към вратата на стаята й. После вътре нахлу Галбаторикс, следван от няколко стражи.
	Както винаги, спря в края на полезрението й и остана там — висока, тъмна фигура с ъгловато лице, на което се виждаха само очертанията. Насуада видя как главата му се обърна, за да огледа сцената, после със студен глас той попита:
	— Как стана това?
	Един войник с пера на шлема си изтича пред краля, падна на коляно и протегна заострената й лъжица.
	— Сир, открихме това в един от мъжете отвън.
	Галбаторикс взе предмета и го завъртя в ръце.
	— Разбирам. — Главата му се обърна към нея. Той хвана краищата на лъжицата и без видимо усилие я огъна, докато се счупи надве. — Знаела си, че не можеш да избягаш, но въпреки това си опитала. Няма да търпя да убиваш хората ми само за да ме дразниш. Нямаш право да отнемаш живота им. Нямаш право да вършиш каквото и да е, без мое позволение. — Кралят запрати металните парчета на пода. После се обърна и излезе от Залата на гадателката, а тежкото му наметало се вееше зад него.
	Двама от войниците изнесоха трупа на тъмничаря, а след това измиха стаята от кръвта, проклинайки Насуада.
	Като си тръгнаха, оставяйки я пак сама, тя си позволи една въздишка и напрежението в крайниците й намаля.
	Искаше й се да се бе нахранила, защото сега, когато вълненията отминаха, откри, че е гладна. Нещо по-лошо: подозираше, че ще трябва да чака часове преди следващото си ядене, при условие че Галбаторикс не решеше да я накаже, като не й дава храна.
	Мислите й за хляб, печено месо и високи чаши с вино не продължиха дълго, защото отново чу тропота на множество ботуши в коридора пред килията си. Сепна се и опита да се подготви психически за пред стоящите неприятности, защото бе сигурна, че каквото и да я очаква, ще е неприятно.
	Вратата на стаята се отвори с трясък и два чифта стъпки отекнаха в осмоъгълното помещение, когато Муртаг и Галбаторикс се приближиха към нея. Муртаг зае обичайното си място, но тъй като нямаше мангал, с който да се занимава, скръсти ръце, облегна се на стената и заби поглед в пода. Това, което Насуада успя да различи от изражението му под сребърната маска, не я успокои; физиономията му изглеждаше по-мрачна от обикновено, а в извивката на устата му имаше нещо, от което я побиха тръпки.
	Вместо да седне, както друг път, Галбаторикс застана зад нея, малко встрани от главата й, където тя можеше по-скоро да усеща присъствието му, отколкото да го вижда.
	Кралят протегна дългите си костеливи ръце над нея. В тях държеше малка кутийка, инкрустирана с резбован рог — фигурите може би представляваха глифове на древния език. Най-обезпокоително бе чуващото се отвътре слабо „скръц-скръц“ — тихо като дращенето на мишка, но не по-малко отчетливо.
	Галбаторикс отвори с палец плъзгащия се капак на кутийката. После бръкна в нея и извади нещо, което приличаше на голяма белезникава личинка. Създанието бе дълго седем-осем сантиметра и имаше малка устица в единия край, с която издаваше звука, чут от Насуада, оповестявайки на света недоволството си. Беше дебело и разделено на сегменти като гъсеница, но ако имаше някакви крачета, те бяха толкова дребни, че не се виждаха.
	Докато създанието се гърчеше в напразни опити да се освободи от пръстите на Галбаторикс, кралят каза:
	— Това е ларва копач. Не е каквато изглежда. Всъщност малко неща са такива, каквито изглеждат, но в случая на ларвите копачи това важи с особена сила. Те могат да бъдат открити само на едно място в Алагезия и се ловят далеч по-трудно, отколкото предполагаш. Така че, Насуада, дъще на Аджихад, приеми като знак на уважение факта, че благоволявам да използвам една върху теб. — Гласът му се сниши и стана още по-интимен. — Обаче не бих искал да си разменим местата.
	Скрибуцането на ларвата копач се усили, когато Галбаторикс я пусна върху голата кожа на дясната й ръка, точно под лакътя. Насуада трепна, щом гнусното създание падна върху нея — беше по-тежко, отколкото изглеждаше, и долната му част се вкопчи в кожата й сякаш със стотици миниатюрни кукички.
	Ларвата копач пищя още няколко секунди, после сви силно тялото си и подскочи на десетина сантиметра нагоре по ръката й.
	Насуада се загърчи в оковите си, надявайки се да събори ларвата, но тя продължаваше да се държи здраво.
	После скочи пак.
	И пак, и ето че вече се намираше на рамото й. Кукичките се впиваха в кожата й като мънички бодилчета. С крайчеца на окото си Насуада видя как ларвата надигна безоката си глава и я обърна към лицето й, сякаш душеше въздуха. Устицата й се отвори, разкривайки острите мандибули зад устните й.
	— Скръц-скръц? — изскрибуца ларвата копач. — Скръц-скръц?
	— Не там — обади се Галбаторикс и произнесе дума на древния език.
	Щом я чу, ларвата се извърна от главата й, което накара Насуада да изпита известно облекчение. После запълзя надолу по ръката й.
	Малко неща можеха да уплашат водачката на Варден. Плашеше я докосването на нажеженото желязо. Плашеше я мисълта, че Галбаторикс може да властва вечно в Уру’баен. Плашеше я, разбира се, смъртта, макар да се боеше не толкова от края на съществуването си, колкото, че ще остави недовършени всички неща, които се надяваше да постигне.
	Ала по някаква причина тази ларва копач я плашеше както нищо друго досега. Всеки мускул в тялото й сякаш пареше и сърбеше и тя изпитваше непреодолимото желание да избяга, да се махне оттук, да се отдалечи колкото може повече от това създание, защото в него имаше нещо абсолютно сбъркано. То не се движеше както трябва, гнусната му устица й напомняше за уста на дете, а звукът, който издаваше — този ужасен звук, — будеше у нея някакво първично отвращение.
	Ларвата копач спря до лакътя й.
	Скръц-скръц!
	После дебелото й туловище се сви и отскочи на десет-дванайсет сантиметра височина, за да се гмурне с главата надолу към вътрешната страна на лакътя й.
	Щом падна, ларвата се раздели на дузина малки, яркозелени стоножки, които плъзнаха по ръката й, преди всяка да си избере някое място, където да впие челюстите си и да загризе плътта й.
	Болката бе прекалено голяма, за да издържи; Насуада се замята в оковите си и закрещя към тавана, но не можеше да се спаси от мъчението — нито веднага, нито в последвалия сякаш безкраен отрязък от време. От желязото я болеше повече, но тя би предпочела неговото докосване, защото нажеженият метал беше безличен, неодушевен и предсказуем, каквато ларвата копач не беше. Имаше нещо особено ужасно в мисълта, че това, което й причинява болка, е създание, което я яде, и — още по-лошо — се намира вътре в нея.
	Накрая тя загуби всякакво достойнство и самообладание и закрещя за милост към богинята Гокукара, а после заломоти като малко дете, неспособна да спре потока от случайни думи, изливащи се от устата й.
	А зад себе си чуваше как Галбаторикс се смее и радостта му от нейните страдания я караше да го мрази още повече.
	Насуада премигна, докато постепенно се съвземаше.
	След малко осъзна, че Муртаг и Галбаторикс ги няма. Не помнеше кога са си тръгнали; сигурно бе загубила съзнание.
	Болката бе по-слаба отпреди, но все още я болеше ужасно. Тя плъзна поглед към тялото си, а после отмести очи, усещайки как пулсът й се учестява. На местата, където се бяха намирали стоножките — не беше сигурна дали поотделно трябваше да бъдат смятани за ларви копачи, — плътта й беше подута и изпъстрена с морави линии от тъмната кръв, изпълваща браздите, които те бяха оставили под кожата й, като всяка от тях туптеше от пареща болка. Насуада имаше чувството, че са я бичували с метален камшик.
	Зачуди се дали ларвите копачи не са още в нея и не дремят, смилайки храната си. Или може би извършваха някаква метаморфоза, като личинките, които се превръщаха в мухи, само че те щяха да се превърнат в нещо още по-лошо. Или пък — и това й се струваше най-ужасната възможност — може би снасяха яйца в нея и скоро щяха да се излюпят още, които също да почнат да ядат плътта й.
	Насуада потрепери и закрещя от страх и безсилие.
	Раните й пречеха да мисли ясно. Зрението й ту се замъгляваше, ту се избистряше, и тя откри, че плаче, което я отврати, но не можеше да спре, колкото и да се опитваше. За да се разсее, започна да си говори сама — предимно глупости, — само и само да укрепи своята решимост и да съсредоточи ума си върху други неща. Това помогна, макар и малко.
	Тя знаеше, че Галбаторикс не иска да я убива, но се страхуваше, че в гнева си е стигнал по-далеч, отколкото е възнамерявал. Насуада трепереше и цялото й тяло гореше, сякаш са я нажилили стотици пчели. Силата на волята не можеше да я крепи повече, колкото и непоколебима да беше — физическата й издръжливост си имаше граници и тя имаше чувството, че вече ги е преминала. Нещо дълбоко в нея, изглежда, се бе прекършило и Насуада вече не бе сигурна, че може да се възстанови от раните си.


	Вратата на стаята се отвори със стържене.
	Тя насили очите си да се фокусират и се напрегна да види кой идва.
	Беше Муртаг.
	Той се взря в нея със стиснати устни, разширени ноздри и дълбока бръчка между веждите. Отначало Насуада помисли, че е ядосан, но после осъзна, че всъщност е притеснен и уплашен до смърт. Силата на неговата загриженост я изненада; знаеше, че младият мъж изпитва известна симпатия към нея — иначе защо би убедил Галбаторикс да я остави жива, — но не подозираше, че я харесва толкова много.
	Опита се да го успокои с усмивка. Сигурно не се получи както трябва, защото Муртаг стисна челюсти, сякаш полагаше усилия да се сдържи.
	— Постарай се да не мърдаш — каза той, след това вдигна ръце над нея и зашепна думи на древния език.
	„Като че ли мога да мърдам“ — помисли си тя.
	Скоро магията му започна да действа и постепенно болката намаля, макар и да не изчезна напълно.
	Насуада се намръщи озадачено и Муртаг каза:
	— Съжалявам. Не мога да направя нищо повече. Галбаторикс сигурно знае как, но аз нямам представа.
	— Ами… ами твоите Елдунари? — попита тя. — Те със сигурност могат да помогнат.
	Той поклати глава.
	— Всичките са на млади дракони — или по-точно били са млади, когато телата им са загинали. Тогава не са знаели много за магията, а кралят не ги е научил почти на нищо… Съжалявам.
	— Тези… твари още ли са в мен?
	— Не! Не, не са. Галбаторикс ги извади, щом ти загуби съзнание.
	Облекчението й бе голямо.
	— Твоето заклинание не спря болката. — Насуада се опита думите й да не прозвучат обвинително, но не можа да предотврати в гласа й да се прокрадне гневна нотка.
	Муртаг направи гримаса.
	— Не знам защо. Би трябвало да подейства. Каквото и да е това създание, то не се вписва в нормалния строеж на света.
	— Знаеш ли откъде е?
	— Не. Научих за него едва днес, когато Галбаторикс го донесе от покоите си.
	Тя затвори очи за миг.
	— Пусни ме да стана.
	— Сигурна ли…
	— Пусни ме да стана.
	Без да каже и дума, той свали оковите й. Насуада се изправи и застана, олюлявайки се, до плочата, докато чакаше замайването й да отмине.
	— Вземи — каза Муртаг и й подаде пелерината си. Тя се загърна с нея както от благоприличие, така и за да се стопли, а и за да не й се налага да гледа изгарянията, струпеите, мехурите и кървавите белези, които я обезобразяваха.
	Като накуцваше, защото освен другите места, ларвите копачи бяха посетили и стъпалата й, Насуада отиде до стената, облегна се на нея и бавно се смъкна на пода.
	Младият мъж седна до нея и двамата останаха така, взирайки се в отсрещната стена.
	Против волята си, тя заплака.
	След малко усети как Муртаг докосва рамото й и се дръпна рязко. Не зависеше от нея. През последните няколко дни той я бе наранил повече от всеки друг през живота й и макар да знаеше, че не го е направил по свое желание, не можеше да забрави, че именно неговите ръце бяха държали нажеженото желязо.
	Въпреки това, като видя колко го уязви реакцията й, се смили над него и посегна да хване ръката му. Муртаг стисна лекичко пръстите й, после я прегърна през рамената и я придърпа към себе си. За миг тя се съпротивляваше, но после се отпусна в прегръдката му, положи глава на гърдите му и продължи да плаче, а тихите й хлипове отекваха в голата каменна стая.
	Няколко минути по-късно той се размърда под нея и каза:
	— Ще намеря начин да те освободя, кълна се. За нас с Торн е прекалено късно. Но не и за теб. Докато не си се врекла във вярност на Галбаторикс, все още има шанс да те измъкна от Уру’баен.
	Насуада го погледна и реши, че говори искрено.
	— Как? — прошепна.
	— Нямам ни най-малка представа — призна младият мъж с дяволита усмивка. — Но ще го направя. Каквото и да ми струва. Само че трябва да ми обещаеш, че няма да се предадеш, не и преди да съм опитал. Съгласна ли си?
	— Не мисля, че ще мога да изтърпя отново онази… твар. Ако Галбаторикс ми я сложи пак, ще му дам каквото иска.
	— Няма да ти се наложи; той не смята да използва повторно ларвите копачи.
	— А какво смята да използва?
	Муртаг помълча около минута.
	— Решил е да започне да манипулира онова, което виждаш, чуваш, усещаш и вкусваш. Ако това не помогне, ще атакува директно ума ти. Няма да можеш да му устоиш, ако го стори. Никой досега не е успял. Но съм сигурен, че ще намеря начин да те спася, преди да се стигне дотам. Трябва само да продължиш да се бориш още няколко дни. Това е — само още няколко дни.
	— Как да се боря, щом не мога да вярвам на сетивата си?
	— Има едно сетиво, което той не може да фалшифицира. — Младият мъж се обърна и се взря право в нея. — Ще ми позволиш ли да докосна ума ти? Няма да се опитвам да чета мислите ти. Искам само да знаеш какво е усещането от моя ум, за да можеш в бъдеще да го разпознаеш — да разпознаеш мен.
	Тя се поколеба. Знаеше, че това е повратна точка. Или щеше да се съгласи да му вярва, или да откаже и вероятно да загуби единствения си шанс да се спаси от участта на робиня на Галбаторикс. Въпреки това се опасяваше да допусне някого в ума си. Може би Муртаг се опитваше да приспи подозренията й и да я накара да свали защитите си, за да се настани по-лесно в съзнанието й. Или може би се надяваше да се докопа до някакво късче информация, като подслушва мислите й.
	После си помисли:
	„Защо му е на Галбаторикс да прибягва към такива номера? Той може да направи всичко това сам. Муртаг е прав, не бих могла да му устоя. Ако приема предложението на Муртаг, това може да доведе до гибелта ми, но ако откажа, гибелта е неизбежна. По един или друг начин Галбаторикс ще ме пречупи. Това е само въпрос на време.“
	— Прави каквото искаш — каза Насуада.
	Младият мъж кимна и притвори очи.
	В тишината на ума си тя започна да рецитира откъса от стихотворението, който използваше, когато искаше да скрие мислите си или да предпази съзнанието си от натрапник. Съсредоточи се върху него с всички сили, решена да отблъсне Муртаг, ако се наложи, и да не мисли за никоя от тайните, които бе длъжна да крие.

	„Живееше някога в град Елхарим един човек с жълти очи.
	«Пази се от шепоти — каза ми той, — защото те шепнат лъжи.
	Не се бори с демони на мрака,
	че те в ума ти ще оставят отпечатък.
	Не слушай сенките от дълбините,
	че после и насън ще те връхлитат».“

	Когато съзнанието на младия мъж се притисна в нейното, тя се вцепени и започна да рецитира строфите още по-бързо. За нейна изненада умът му й изглеждаше познат. Приликата между неговото съзнание и това на… Не, не можеше да каже чие, но приликите бяха поразителни, както и разликите. Главната разлика бе гневът, стаен в самата сърцевина на неговото същество, наподобяващ студено черно сърце, свито и неподвижно, от което пълзеше като виещи се нишки омраза и обхващаше останалата част от ума му. Но тревогата му за нея надделяваше над гнева му. Като видя това, Насуада се убеди, че неговата загриженост е искрена, защото бе изключително трудно някой да прикрие вътрешната си същност и тя не вярваше, че Муртаг е способен да я измами така убедително.
	Верен на думата си, той не направи опит да проникне по-дълбоко в ума й и след няколко секунди се оттегли. Тя откри, че отново е сама с мислите си.
	Очите на Муртаг се отвориха и той каза:
	— Ето. Ще можеш ли да ме познаеш, ако се свържа отново с теб?
	Насуада кимна утвърдително.
	— Добре. Галбаторикс може да прави много неща, но дори той не може да имитира усещането за нечий друг ум. Ще се опитам да те предупредя, преди да започне да променя възприятията ти, и ще се свържа с теб, когато свърши. Така той няма да може да те обърка за това кое е истинско и кое не е.
	— Благодаря ти — каза тя, неспособна да изрази цялата си благодарност в толкова кратка фраза.
	— За щастие, разполагаме с известно време. Варден са само на три дни път оттук, а елфите приближават бързо от север. Галбаторикс отиде да надзирава окончателното разполагане на отбранителните сили на Уру’баен и да обсъжда стратегии с лорд Барст, който командва армията сега, когато тя е в града.
	Насуада се намръщи. Това не вещаеше нищо добро. Беше чувала за лорд Барст; той имаше страховита репутация сред благородниците в двора на краля. Говореше се, че има остър ум и оцапани с кръв ръце и смазва безмилостно всички, които му се противопоставят.
	— Не ти, така ли? — попита тя.
	— Галбаторикс има други планове за мен, макар че още не ги е споделил.
	— Колко дълго ще е зает с приготовленията си?
	— До края на деня и целия утрешен ден.
	— Мислиш ли, че ще можеш да ме освободиш, преди да се върне?
	— Не знам. Вероятно не. — Между тях се възцари кратка тишина. После Муртаг каза: — А сега аз искам да те питам нещо: защо уби онези мъже? Знаеше, че не можеш да излезеш от цитаделата. Наистина ли искаше да подразниш Галбаторикс, както каза той?
	Насуада въздъхна и се оттласна от гърдите му, за да седне изправено. Младият мъж пусна рамената й с известна неохота. Тя подсмръкна и го погледна право в очите.
	— Не можех просто да лежа там и да го оставя да прави с мен каквото си поиска. Трябваше да му отвърна по някакъв начин; трябваше да му покажа, че не ме е пречупил, и исках да го нараня както мога.
	— Значи наистина си искала да го дразниш!
	— Отчасти. И какво от това? — Насуада очакваше той да изрази отвращение или да осъди действията й, но вместо това Муртаг я изгледа преценяващо и устните му се извиха в лека многозначителна усмивка.
	— В такъв случай ще кажа: добре се справи — отвърна той.
	Миг по-късно тя отвърна на усмивката му.
	— Освен това — добави, — не беше изключено и да успея да избягам.
	Младият мъж изсумтя.
	— А драконите може да започнат да пасат трева.
	— И все пак трябваше да опитам.
	— Разбирам. Ако можех, и аз бих направил същото, когато Близнаците ме доведоха тук.
	— Ами сега?
	— Все още не мога, а дори и да можех, каква полза?
	На това Насуада нямаше отговор. Последва тишина, а после тя каза:
	— Муртаг, ако няма начин да ме освободиш оттук, обещай ми, че ще ми помогнеш да се избавя… по друг начин. Не бих искала да те моля… не бих искала да те товаря с това бреме, но твоята помощ значително ще улесни задачата ми, а аз може да не съм в състояние да го направя сама. — Устните му изтъняха, докато тя говореше, но не я прекъсна. — Каквото и да се случи, няма да позволя да стана играчка на Галбаторикс, за да ме командва както си ще. Бих направила всичко, абсолютно всичко, за да избегна тази участ. Можеш ли да го разбереш?
	Той кимна леко.
	— Значи имам думата ти?
	Младият мъж сведе очи и сви юмруци, а дишането му стана пресекливо.
	— Имаш я.


	Муртаг бе мълчалив и затворен, но накрая Насуада успя да го накара да се отпусне и двамата дълго говориха за маловажни неща. Той й разказа за измененията, които е внесъл в седлото, което Галбаторикс му бе дал за Торн — изменения, с които основателно се гордееше, тъй като те му позволяваха да се качва и слиза по-бързо, както и да вади по-лесно меча си. Тя му разказа за пазарните улици на Аберон, столицата на Сурда, и как като дете често бе бягала от бавачката си, за да ги изследва. Любимият й търговец беше мъж от номадските племена. Казваше се Хадаманара-но Дачу Тагана, но бе настоял да го нарича с фамилиарното Тагана. Той продаваше ножове и кинжали и като че ли винаги се радваше да й показва стоката си, макар че Насуада никога не купуваше нищо.
	Докато двамата с Муртаг продължаваха да си приказват, разговорът им ставаше все по-лек и по-спокоен. Въпреки неприятните обстоятелства, тя откри, че й харесва да разговаря с него. Той бе умен и образован, и притежаваше хаплив хумор, който Насуада оценяваше, особено предвид сегашното си положение.
	Младият мъж, изглежда, се наслаждаваше на разговора не по-малко от нея. Въпреки това дойде време, когато и двамата осъзнаха, че би било глупаво да продължават да си говорят, от страх да не ги хванат. Затова Насуада се върна на плочата, легна върху нея и го остави да я прикове отново към коравия каменен блок.
	Когато той се канеше да си тръгва, тя каза:
	— Муртаг.
	Младият мъж спря и се обърна към нея.
	Насуада се поколеба за миг, после събра смелост и попита:
	— Защо?
	Мислеше, че той разбира какво има предвид: Защо тя? Защо й помага и се опитва да я спаси? Предполагаше какъв е отговорът, но искаше да го чуе от самия него.
	Муртаг се взря задълго в нея, а после с тих, твърд глас отвърна:
	— Знаеш защо.


	Сред руините

	Булото на плътните сиви облаци се разкъса и от мястото си на гърба на Сапфира Ерагон видя вътрешността на остров Вроенгард.
	Пред тях имаше голяма долина с форма на купа, оградена от стръмните планини, които бяха видели да се подават над облаците. Гъста гора от смърчове, борове и ели покриваше склоновете на планините, както и хълмовете в подножията им, като армия от бодливи войници, маршируващи надолу от върховете. Дърветата бяха високи и скръбни на вид и дори от това разстояние младият Ездач можеше да види брадите от мъх и лишеи, висящи от тежките им клони. Ивици бяла мъгла пълзяха по планинските склонове и на няколко места в долината рядка дъждовна завеса се спускаше от облачния таван.
	Високо на склоновете на долината Ерагон видя сред дърветата множество каменни постройки: порутени, обрасли в растителност, входове на пещери; останки от изгорели кули; огромни здания с рухнали покриви и няколко по-малки сгради, които може би все още бяха обитаеми.
	Дузина или повече реки се спускаха от планините и се виеха сред раззеленената земя, за да се влеят в голямо, спокойно езеро по средата на долината. Около него лежаха останките от града на Ездачите, Дору Араеба. Постройките бяха грандиозни — огромни празни сгради с такива размери, че много от тях биха могли да поберат целия Карвахол. Всяка врата бе като вход на голяма неизследвана пещера. Всеки прозорец бе висок и широк като порта на замък, а всяка стена бе като отвесна скала.
	Дебели слоеве бръшлян обвиваха каменните блокове, а където нямаше бръшлян, имаше мъх, така че сградите се сливаха с пейзажа и изглеждаха като израснали от самата земя. Малкото останал гол камък бе с цвят на бледа охра, макар да се виждаха и червени, кафяви и тъмносини петна.
	Както при всички елфически конструкции, сградите бяха изящни, с меки очертания и по-източени от тези на джуджетата или хората. Но също така притежаваха масивност и авторитет, които липсваха на дървесните къщи в Елесмера; в някои от тях Ерагон забеляза прилики с къщите в долината Паланкар и си спомни, че първите човешки Ездачи произхождаха именно от онази част на Алагезия. Резултатът бе уникален архитектурен стил, който не бе нито съвсем елфически, нито съвсем човешки.
	Почти всички постройки бяха повредени — някои повече от други. Разрухата сякаш се разпростираше от един конкретен участък в южния край на града, където в земята зееше широк кратер с дълбочина повече от трийсет стъпки. Рехава горичка от брези растеше в ямата и сребристите им листа трепкаха на менящия посоката си вятър.
	Откритите площи в града бяха обрасли с бурени и храсти, а всяка от плочите на уличната настилка бе заобиколена с трева. На местата, където сградите бяха предпазили градините на Ездачите от взрива, опустошил Вроенгард, бледи цветя продължаваха да растат, образувайки изящни фигури, чиито очертания без съмнение се дължаха на влиянието на някоя отдавна забравена магия.
	Като цяло, кръглата долина представляваше унила картина.
	— _Вижте руините на нашата гордост и слава_ — рече Глаедр. После добави: — _Ерагон, трябва да направиш ново заклинание. Думите му са следните…_ — И той изрече няколко строфи на древния език. Заклинанието беше странно; фразите му бяха неясни и заплетени и младият Ездач не можеше да определи какво би трябвало да върши то.
	Когато попита Глаедр, старият дракон отвърна:
	— _Тук има невидима отрова — във въздуха, който дишаш, в земята, по която вървиш, в храната, която може да ядеш, и водата, която може да пиеш. Това заклинание ще ни предпази от нея._
	— _Каква… отрова?_ — попита Сапфира, а мислите й бяха бавни като маховете на крилата й.
	Ерагон видя пратения му от Глаедр образ на кратера край града, след което драконът каза:
	— _По време на битката с Клетвопрестъпниците един от нашите, елф на име Тувиел, се уби с магия. Така и не стана ясно дали го е направил умишлено или случайно, но резултатът е това, което виждате, и онова, което не виждате, защото последвалата експлозия направи мястото негодно за обитаване. Онези, които останаха тук, скоро получиха рани по кожата и загубиха косата си, а много от тях по-късно умряха._
	Обезпокоен, Ерагон направи заклинанието, което изискваше малко енергия, преди да попита:
	— _Как може някой — елф или не — да причини такива поражения? Дори драконът на Тувиел да му е помагал, не мога да си представя как това би било възможно, освен ако драконът не е бил с размерите на планина._
	— _Драконът му не му е помагал_ — рече Глаедр. — _Беше мъртъв. Не, Тувиел е нанесъл тези поражения сам-самичък._
	— _Но как?_
	— _По единствения възможен начин: превърнал е плътта си в енергия._
	— _Превърнал се е в дух?_
	— _Не. Енергията е била без мисъл или структура и веднъж освободена, се е движела навън, докато не се е разсеяла._
	— _Не съм допускал, че в едно тяло се съдържа такава огромна мощ._
	— _Това не е широко известно, но дори най-малката прашинка материя се равнява на голямо количество енергия. Изглежда, материята е просто замръзнала енергия. Стопи я и ще освободиш потоп, пред който никой не може да устои… Говори се, че тукашната експлозия се чула чак до Теирм и че облакът, образуван от нея, се издигнал високо колкото планините Беор._
	— _Този взрив ли е убил Глаерун?_ — попита Ерагон, имайки предвид единствения от Клетвопрестъпниците, за когото знаеше, че е загинал на Вроенгард.
	— _Да. Галбаторикс и останалите Клетвопрестъпници са го усети ли миг по-рано и са успели да се прикрият, но много от нашите не са имали този късмет и загинаха._


	Докато Сапфира се носеше плавно под ниско надвисналите облаци, Глаедр й обясни накъде да лети и тя промени курса си, обръщайки се към северния край на долината. Старият дракон им казваше имената на всички планини, покрай които минаваха: Илтиарос, Фелсверд и Наменмаст, както и Хуилдрим, и Тирнадрим. Назова също много от крепостите и рухналите кули, които се виждаха под тях, и разказа част от историята им на Ерагон и Сапфира, макар че само младият Ездач слушаше разказа му.
	Той усети как в съзнанието на Глаедр се пробужда стара мъка. Тя се дължеше не толкова на унищожаването на Дору Араеба, колкото на смъртта на Ездачите, почти пълното измиране на драконите и загубата на хиляди години знание и мъдрост. Споменът за онова, което е било — за дружбата с другите членове на неговия орден, — усилваше самотата на стария дракон. Това, заедно с неговата мъка, създаваше такова потискащо настроение, че Ерагон също се натъжи.
	Отдръпна се леко от съзнанието на Глаедр, но долината продължаваше да изглежда мрачна и печална, сякаш самата земя оплакваше падането на Ездачите.
	Колкото по-ниско се спускаше Сапфира, толкова по-големи изглеждаха сградите. Когато станаха явни истинските им размери, Ерагон осъзна, че онова, което бе чел в „Домиа абр вирда“, не бе преувеличено: най-големите от тях бяха толкова грамадни, че Сапфира би могла да лети във вътрешността им.
	Близо до края на изоставения град той започна да забелязва по земята купчини от гигантски бели кости: драконови скелети. Гледката го изпълни с отвращение, но не можеше да се застави да гледа другаде. Най-силно го поразиха размерите им. Няколко дракона бяха по-дребни от Сапфира, но повечето бяха далеч по-едри. Най-големият, който видя, бе скелет с ребра, които по негова преценка бяха дълги поне осемдесет стъпки и дебели петнайсет в най-широката си част. Само черепът — огромен и зловещ, покрит с петна от лишеи като груба канара — бе по-дълъг и по-висок от туловището на Сапфира. Дори Глаедр, когато все още бе облечен в плът, би изглеждал дребен редом с убития дракон.
	— _Тук лежи Белгабад, най-великият от всички нас_ — рече Глаедр, щом забеляза накъде е насочил вниманието си младият Ездач.
	Ерагон смътно си спомняше името от една от историческите хроники, които бе чел в Елесмера; авторът бе написал само, че Белгабад е участвал в битката и е загинал в нея, подобно на мнозина други.
	— _Кой е бил Ездачът му?_ — попита той.
	— _Той нямаше Ездач. Беше див дракон. В продължение на векове живееше сам в ледените простори на севера, но когато Галбаторикс и Клетвопрестъпниците започнаха да изтребват нашия вид, ни се притече на помощ._
	— _Той ли е бил най-големият дракон на всички времена?_
	— _На всички времена ли? Не. Но на своето време, да._
	— _Как е успявал да си намери достатъчно храна?_
	— _Драконите на тази възраст и с тези размери прекарват по-голямата част от времето си в нещо като транс, сънувайки онова, което е пленило въображението им — например въртенето на звездите, издигането и снижаването на планините през еоните или дори нещо толкова дребно, като трепкането на пеперудените крилца. Аз самият вече изпитвам желание да се отдам на такъв отдих, но съм нужен буден, затова ще будувам._
	— _Ти… познаваше… ли… Белгабад?_ — попита Сапфира, изговаряйки с мъка думите поради умората си.
	— _Срещал съм го, но не го познавах. По правило дивите дракони не общуваха с тези, които са обвързани с Ездачи. Гледаха ни отвисоко и ни смятаха за прекалено кротки и покорни, докато пък ние ги смятахме за твърде подчинени на инстинктите си, макар понякога и да им се възхищавахме за това. Също така не трябва да забравяш, че те не разполагаха със собствен език и това създаваше помежду ни по-голяма разлика, отколкото би предположила. Езикът променя ума ти по начин, който е трудно да се обясни. Разбира се, дивите дракони могат да общуват не по-зле от всяко джудже или елф, но го правят чрез споделяне на спомени, образи и усещания, не с думи. Само по-умните от тях избираха да научат този или някой друг език._
	Глаедр помълча малко, после добави:
	— Ако не ме лъже паметта, Белгабад беше далечен праотец на Раугмар Черния, а Раугмар, сигурен съм, че помниш, Сапфира, беше прапрапрадядо на майка ти Вервада.
	Поради изтощението си драконката реагираше бавно, но най-сетне изви шия, за да погледне гигантския скелет.
	— _Сигурно е бил добър ловец, за да порасне толкова голям._
	— _Най-добрият_ — каза Глаедр.
	— _В такъв случай… се радвам, че съм от неговия род._
	Броят на костите, пръснати по земята, изумяваше Ерагон. До този момент не бе осъзнавал напълно нито мащаба на битката, нито броя на съществувалите някога дракони. Гледката разпали наново омразата му към Галбаторикс и той още веднъж се зарече, че ще убие краля.
	Сапфира потъна в една ивица мъгла. Белите валма се въртяха около края на крилата й като малки водовъртежи в небето. После пред нея внезапно изникна обрасло с трева поле и тя се приземи със силно разтърсване. Дясната й предна лапа поддаде, драконката залитна настрана и падна на гърди и рамо, заоравайки в земята с такава сила, че ако не бяха защитните заклинания на Ерагон, той щеше да се наниже на вратния шип пред себе си.
	След като плъзгането й спря, Сапфира остана да лежи неподвижно, зашеметена от удара. После бавно се претърколи на крака, сгъна крилата си и приклекна. Ремъците на седлото скърцаха при движенията й и звукът отекваше неестествено силно в тишината, царяща над вътрешността на острова.
	Ерагон развърза каишите около краката си и скочи на земята. Тя бе влажна и мека и той падна на едно коляно, когато ботушите му затънаха в почвата.
	— Успяхме — промълви удивено. Отиде до главата на Сапфира и когато тя сведе шия, за да го погледне в очите, сложи ръце от двете страни на дългата й глава и притисна чело в муцуната й.
	— _Благодаря ти_ — каза той.
	Чу тихия звук, когато клепачите й се затвориха, а после главата й завибрира, щом тя затананика дълбоко в гърдите си.
	След миг младият Ездач я пусна и се обърна да разгледа обкръжението им. Полето, в което се бе приземила драконката, се намираше в северните покрайнини на града. В тревата лежаха парчета напукана зидария — някои големи колкото самата Сапфира, и той изпита облекчение, че не са се блъснали в някое от тях.
	Извън града полето се издигаше към подножието на най-близките предпланини, които бяха обрасли с гора. На мястото, където се срещаха полето и хълмовете, земята бе изравнена и върху нея бе оформен голям павиран площад. В далечния му край имаше грамадна купчина отломки от дялани камъни, която се простираше на повече от половин миля на север. Цяла сградата трябваше да е била една от най-големите на острова и със сигурност една от най-богато украсените, защото сред четвъртитите каменни блокове, образували някога стените й, Ерагон забеляза десетки колони с канелюри, както и плочи с издялани върху тях лози и цветя, и множество статуи, на повечето от които им липсваха някои телесни части, все едно и те бяха участвали в битката.
	— Това е Голямата библиотека — рече Глаедр. — Или каквото е останало от нея, след като Галбаторикс я оплячкоса.
	Ерагон се обърна бавно, оглеждайки околностите. На юг от библиотеката видя неясните линии на изоставени пътеки под рошавите туфи трева. Пътеките водеха към горичка от ябълкови дървета, които скриваха от поглед земята, но зад тях се издигаше назъбена скална стена, висока над двеста стъпки, по която растяха няколко чепати хвойни.
	В гърдите на младия Ездач се надигна вълнение. Беше сигурен, но въпреки това попита:
	— _Това ли е? Това ли е Скалата на Кутиан?_
	Усети как Глаедр използва очите му, за да погледне каменното образувание, а после драконът рече:
	— _Изглежда ми странно познато, но не си спомням кога може да съм го виждал._
	На Ерагон не му трябваше друго потвърждение.
	— Хайде! — каза той и закрачи през високата до кръста трева към най-близката пътека.
	Там тревата не бе толкова гъста и младият Ездач усети под краката си твърди плочи вместо прогизналата от дъжда земя. Забърза по нея, следван плътно от Сапфира, и заедно минаха през сенчестата ябълкова горичка. Двамата стъпваха внимателно, защото дърветата изглеждаха нащрек и бдителни, и във формата на клоните им имаше нещо зловещо, сякаш дебнеха да ги сграбчат с нащърбени нокти.
	Ерагон неволно изпусна въздишка на облекчение, когато излязоха от горичката.
	Скалата на Кутиан се издигаше в края на голяма поляна, обрасла с розови храсти, магарешки тръни, малини и бучиниш. Зад скалната стена се редяха линеещи ели, които стигаха чак до планината, извисяваща се над тях. Между дънерите отекваше гневното писукане на катерички, но от самите животни не се виждаше дори и мустаче.
	На равни разстояния около поляната бяха разположени три каменни пейки, полускрити сред корени, лози и пълзящи растения. От едната служил като беседка, където Ездачите можели да седнат и да се наслаждават на гледката; но през последните сто години дънерът бе станал твърде дебел, за да може някой човек, елф или джудже да се промуши вътре.
	Ерагон спря в края на поляната и се взря в Скалата на Кутиан. До него Сапфира изпухтя и се пльосна по корем, разтърсвайки земята, което го накара да присвие колена, за да запази равновесие. Той я погали по рамото и отново обърна поглед към каменната кула. Почувства, че го изпълва нервно очакване.
	Младият Ездач отвори ума си и претърси поляната и дърветата наоколо за някой, който би могъл да ги дебне от засада. Единствените живи същества, които усети, бяха растения и насекоми, както и къртици, мишки и неотровни змии, които живееха в храстите.
	После се зае да съставя заклинанията, които се надяваше, че ще му позволят да открие всякакви магически капани в околността. Но преди да е навързал повече от няколко думи, Глаедр каза:
	— _Спри. В момента двамата със Сапфира сте прекалено уморени за това. Първо си починете; утре ще се върнем и ще видим какво можем да открием._
	— _Но…_
	— _Вие не сте в състояние да се защитавате, ако се наложи да се бием. Каквото и да има за откриване, ще си бъде тук и на сутринта._
	Ерагон се поколеба, а после неохотно изостави заклинанието. Знаеше, че Глаедр е прав, но никак не му се искаше да чака, когато завършекът на мисията им бе толкова близо.
	— Добре — рече той и се покатери обратно върху Сапфира.
	Тя се надигна с уморено пъшкане, после се обърна бавно и пое отново през ябълковата горичка. Тежките й стъпки караха земята да трепери и от дърветата се ронеха изсъхнали листа, едно от които падна в скута на младия Ездач. Той го вдигна и се канеше да го хвърли, когато забеляза, че формата му е различна от обичайната: зъбчетата по края бяха по-дълги и по-широки от тези на всеки друг ябълков лист, който бе виждал досега, а жилките образуваха наглед случайни шарки, вместо нормалната мрежа от линии.
	Ерагон откъсна друго листо, този път зелено. Подобно на изсъхналия си братовчед, свежото листо също бе по-силно назъбено и с хаотично разположени жилки.
	— _След битката нещата тук не са каквито бяха_ — отбеляза Глаедр.
	Младежът се намръщи и захвърли листата. Отново чу писукането на катеричките и пак не можа да види нито една от тях между дърветата, нито да ги почувства в ума си, което го обезпокои.
	— _Ако имах люспи, щяха да ме засърбят от това място_ — каза той на Сапфира.
	Тя изпухтя развеселено и от ноздрите й излезе малко облаче дим.
	От горичката драконката пое на юг, докато не стигна до един от многото потоци, спускащи се от планините: прозрачната му вода ромолеше тихо, подскачайки в тясното му каменно корито. Там Сапфира се обърна и тръгна нагоре по течението до една закътана полянка в началото на иглолистната гора.
	— _Тук_ — рече тя и се отпусна на земята.
	Мястото изглеждаше добро за лагер, а и Сапфира не бе в състояние да продължи да търси, затова Ерагон се съгласи и слезе от нея. Поспря за малко, за да се наслади на гледката към долината; после свали седлото и дисагите от драконката, при което тя тръсна глава, разкърши рамена и изви шия да почеше със зъби едно място отстрани на гърдите си, което бе протрито от ремъците.
	После, без повече суетене, се сви на тревата, пъхна глава под крилото си и уви опашка около себе си.
	— _Не ме будете, освен ако нещо не се опитва да ни изяде_ — каза тя.
	Младият Ездач се усмихна и я потупа по опашката, после се обърна да погледне пак към долината. Стоя така дълго, почти без да мисли, доволен просто да гледа и да съществува, без да прави никакви усилия да търси смисъл в света около себе си.
	Накрая взе одеялата си и ги постла до Сапфира.
	— _Ще стоиш ли на пост да ни пазиш?_ — попита той Глаедр.
	— _Ще стоя. Почивай си и не се притеснявай._
	Ерагон кимна, макар че Глаедр не можеше да го види, след това се просна върху одеялата и се остави да потъне в обятията на будните си сънища.


	Сналгли за двама

	Когато Ерагон отвори очи, беше късен следобед. Облачният покров се бе разкъсал на няколко места и лъчи златиста светлина обливаха дъното на долината, озарявайки върховете на порутените здания. Макар че тя изглеждаше все така студена, влажна и неприветлива, светлината й придаваше нова величественост. За първи път Ерагон разбра защо Ездачите са избрали да се установят на острова.
	Той се прозя, а после хвърли поглед към Сапфира и докосна леко ума й. Тя още спеше, без да сънува. Съзнанието й бе като пламък, отслабнал до тлеещ въглен, който лесно може да лумне отново.
	Това чувство му се стори обезпокоително — напомняше му твърде много за смъртта, — затова се върна в собствения си ум и ограничи контакта помежду им до тънка мисловна нишка: колкото да е сигурен в нейната безопасност.
	В гората зад него чифт катерички започнаха да се карат, врещейки пронизително. Ерагон се намръщи, докато ги слушаше — гласовете им бяха малко прекалено остри, прекалено бързи, прекалено трептящи. Сякаш някакво друго създание имитираше катеричи звуци.
	От тази мисъл усети как косата му настръхва.
	Остана да лежи на мястото си повече от час, като слушаше врещенето и писукането, идващо откъм гората, и наблюдаваше слънчевите петна, които играеха по хълмовете, полята и планините на котловината. После пролуката в облаците се затвори, небето притъмня и по високите части на планините заваля сняг, оцветявайки ги в бяло.
	Младият Ездач стана и каза на Глаедр:
	— _Отивам да събера малко дърва за огън. Ще се върна след няколко минути._
	Драконът даде знак, че е разбрал, и Ерагон тръгна бавно през поляната към гората, като се стараеше да не вдига шум, за да не събуди Сапфира. Щом стигна до дърветата, ускори крачка. Макар че по края на гората имаше много сухи съчки, той искаше да се поразтъпче и ако може, да намери източника на врещенето.
	Под дърветата бе усойно. Въздухът бе хладен и влажен като в дълбока подземна пещера и миришеше на плесен, гнило дърво и сълзяща мъзга. Мъхът и лишеите, висящи от клоните, приличаха на дрипави дантели, мръсни и прогизнали, но все още притежаващи някаква изящна красота. Те разделяха вътрешността на гората на клетки с различна големина, така че му бе трудно да вижда на повече от петдесет стъпки във всяка посока.
	Ерагон използваше ромоленето на потока като ориентир, докато навлизаше все по-дълбоко в леса. Отблизо се виждаше, че иглолистните дървета не приличат на тези в Гръбнака или дори в Ду Велден варден — игличките им бяха събрани на снопчета по седем, вместо по три, и му се струваше, че тъмнината обгръща стволовете и клоните като наметало, макар че това можеше да е трик на гаснещата светлина. Освен това всичко в дърветата — от пукнатините в кората им до стърчащите корени и люспестите шишарки — бе странно ъгловато и с резки очертания, което ги караше да изглеждат така, сякаш всеки момент ще се изтръгнат от земята и ще закрачат надолу към града.
	Младият Ездач потръпна и разхлаби Бризингър в ножницата. Никога досега не бе попадал в гора, която да изглежда толкова заплашително. Сякаш дърветата бяха ядосани и — подобно на ябълковата горичка по-рано — им се искаше да посегнат и да разкъсат плътта му.
	Той отмести с опакото на ръката си един сноп висящи жълти лишеи, докато предпазливо се промъкваше напред.
	Досега не бе видял никаква следа от дивеч, нито пък признак за присъствието на вълци или мечки, което го озадачи. Толкова близо до потока би трябвало да има животински пътеки, водещи към водата.
	„Може би животните избягват тази част на гората — помисли си младият Ездач. — Но защо?“
	Пътят му бе преграден от паднал дънер. Той го прекрачи и ботушът му затъна до глезена в килим от мъх. Миг по-късно гедвей игнасия на ръката му го засърбя, той чу тихо стържене и половин дузина бели ларви — всяка от тях голяма колкото палеца му — изскочиха от мъха и се разбягаха.
	Старите му инстинкти се задействаха и Ерагон замря, като че ли бе налетял на змия. Не мигаше и дори не дишаше, докато гледаше как тлъстите, противни на вид ларви бягат с подскоци. Същевременно ровеше в паметта си, търсейки някакво споменаване за тях по време на обучението си в Елесмера, но не можа да си спомни такова нещо.
	— _Глаедр! Какви са тези същества?_ — Той прати на дракона образ на ларвите. — _Как се наричат на древния език?_
	За негово изумление Глаедр отговори:
	— _Те са непознати за мен. Никога не съм виждал такива, нито пък съм чувал за тях. Те са нови за Вроенгард, както и за Алагезия. Не им позволявай да те докоснат; може да са по-опасни, отколкото изглеждат._
	След като се отдалечиха на няколко стъпки от Ерагон, безименните ларви подскочиха по-високо от обичайното и с пищене се гмурнаха надолу. При падането се пръснаха на гъмжило от зелени стоножки, които бързо потънаха в мъха.
	Едва тогава Ерагон отново си пое дъх.
	— _Те не би трябвало да съществуват_ — каза Глаедр. Звучеше разтревожен.
	Младият Ездач вдигна бавно ботуша си от мъха и отстъпи зад дънера. Като огледа по-внимателно мъхестия килим, видя, че онова, което първоначално бе сметнал за върхове на стари клони, подаващи се от растителността, всъщност представляваха счупени ребра и рога — останките, помисли си той, на един или няколко елена.
	След кратко размишление Ерагон се обърна и тръгна назад, като този път се стараеше да избягва всяка туфа мъх по пътя си, което не бе лесна задача.
	Каквото и да писукаше в гората, не си струваше да рискува живота си, за да го открие, особено след като подозираше, че и по-опасни твари от ларвите се спотайват сред дърветата. Дланта продължаваше да го сърби, а той от опит знаеше, че това означава, че наблизо все още има нещо опасно.
	Когато вече можеше да вижда поляната и синеещите люспи на Сапфира между дърветата, Ерагон сви настрана и отиде до потока. Бреговете му бяха обрасли с мъх, затова той стъпваше по пъновете и камъните, докато не се озова на един плосък камък по средата на течението.
	Там приклекна, свали ръкавиците си и изми ръцете, лицето и врата си. Докосването на ледената вода бе освежаващо и скоро ушите му пламнаха и цялото му тяло се сгря.
	Докато бършеше последните капки вода от врата си, силно врещене отекна нагоре по потока.
	Движейки се възможно най-малко, младият Ездач погледна към върховете на дърветата на отсрещния бряг.
	На един клон на трийсетина стъпки над земята седяха четири сенки. Те имаха огромни пернати качулки, които стърчаха във всички посоки от черните овали на главите им. Чифт бели очи, скосени и тесни като процепи, сияеха върху всеки овал и равномерната им белота правеше невъзможно да се определи накъде гледат. Още по-обезпокоително бе това, че като всички сенки, те нямаха обем. Когато се обърнеха странично, изчезваха.
	Без да сваля очи от тях, Ерагон посегна и стисна дръжката на Бризингър.
	Най-лявата сянка се накокошини, а после издаде същото пискливо врещене, което той погрешно бе взел за катериче бърборене. Още две от създанията сториха същото и гората заехтя от пронизителните им крясъци.
	Младият Ездач се замисли дали да не докосне умовете им, но си спомни за срещата с Фангурите на път към Елесмера и отхвърли идеята като безразсъдна.
	Вместо това изрече с тих глас:
	— Ека ай фрикайун Шур’тугал. (Аз съм Ездач и приятел.)
	Сенките сякаш впериха сияещите си очи в него и за миг всичко замлъкна, освен тихото ромолене на потока. После те заврещяха отново и очите им засияха по-ярко, докато заприличаха на късчета нажежено до бяло желязо.
	След като в продължение на няколко минути съществата не направиха опит да го нападнат, нито пък даваха признаци, че смятат да се махат, Ерагон се изправи и внимателно протегна единия си крак към камъка зад себе си.
	Това движение като че ли разтревожи сенките и те запищяха в един глас. После се свиха, отръскаха се и на тяхно място се появиха четири големи бухала със същите щръкнали пера около шарените си лица. Те отвориха жълтите си човки и заврещяха към него като катерички; после полетяха безшумно навътре в гората и скоро се изгубиха сред дебелите клони.
	— Барзул — каза младият Ездач. Той заподскача обратно по пътя, по който бе дошъл, и продължи към поляната, като спря само колкото да събере наръч сухи клонки.
	Щом стигна до Сапфира, остави дървата на земята, коленичи и започна да прави защитни заклинания — всички, за които можеше да се сети. Глаедр му препоръча едно, което бе пропуснал, а после каза:
	— _Никое от тези създания го нямаше тук, когато дойдохме с Оромис след битката. Те не са каквито трябва да бъдат. Магията, вилняла тук, е опорочила земята и всичко, що живее по нея. Сега това място е зло._
	— _Какви създания?_ — попита Сапфира. Тя отвори очи и се прозя, което бе плашеща гледка. Ерагон сподели спомените си с нея и драконката каза: — _Трябваше да ме вземеш с теб. Можех да изям ларвите и сенчестите птици и тогава нямаше да има от какво да се боиш._
	— _Сапфира!_
	Тя извъртя окото си към него.
	— _Гладна съм. Магия или не, има ли някаква причина да не ям тези странни твари?_
	— _Да, и тя е, че може те да изядат теб, Сапфира Бяртскулар_ — обади се Глаедр. — _Знаеш не по-зле от мен първото правило на лова — не преследвай някоя плячка, преди да си се уверил, че е плячка. Иначе можеш да свършиш като храна за някой друг._
	— _На твое място не бих си правил труда да търся и елени_ — каза Ерагон. — _Съмнявам се, че са останали много. Освен това вече почти се стъмни, а и да не беше, не съм сигурен, че е безопасно да се ловува тук._
	Тя изръмжа тихичко.
	— _Много добре. Тогава ще продължа да спя. Но на сутринта отивам на лов, независимо от опасностите. Стомахът ми е празен и трябва да ям, преди да прекося отново морето._


	Вярна на думата си, Сапфира затвори очи и бързо заспа отново.
	Ерагон накладе малък огън, после вечеря оскъдно, гледайки как над долината се спуска мрак. Двамата с Глаедр поговориха за плановете си за следващия ден и старият дракон му разказа повече за историята на острова — още от времето преди елфите да пристигнат в Алагезия — когато Вроенгард е бил обиталище само на драконите.
	Преди последната светлина да избледнее на небето, Глаедр попита:
	— _Искаш ли да видиш Вроенгард какъвто беше по времето на Ездачите?_
	— _Искам_ — отвърна младежът.
	— _Гледай тогава_ — рече старият дракон и Ерагон почувства как той завладя ума му и изля в него порой от картини и усещания. Зрението му се промени и младият Ездач видя, наложен върху пейзажа, призрачен образ на долината. Споменът бе за долината по здрач, както бе в момента, само че небето бе ясно и множество звезди блещукаха над огромния кръг от огнени планини, Арас Телдуин. Някогашните дървета изглеждаха по-високи, по-прави и не толкова заплашителни, и из цялата долина сградите на Ездачите се издигаха непокътнати, сияещи като бледи маяци в сумрачната светлина на елфическите фенери без пламък. Тогава по-малко бръшлян и мъх бяха покривали камъка с цвят на охра и палатите и кулите изглеждаха величествени, за разлика от сегашните руини. А по павираните улици и високо над главата си Ерагон забеляза блестящите фигури на множество дракони: грациозни великани със съкровищата на хиляди крале по кожата си.
	Видението продължи още миг, после Глаедр освободи ума на Ерагон и долината възвърна истинския си вид.
	— _Беше прекрасно_ — каза младежът.
	— _Такова беше, но вече не е._
	Ерагон продължи да оглежда долината, сравнявайки я с онова, което му бе показал старият дракон, и се намръщи, щом забеляза в изоставения град редица от полюшващи се светлинки — фенери, както му се стори. Прошепна заклинание, което да изостри зрението му, и успя да различи върволица от закачулени фигури в тъмни роби, крачещи бавно сред руините. Те изглеждаха тържествени и неземни и имаше нещо ритуално в отмерените им крачки и ритмичното поклащане на фенерите.
	— _Кои са тези?_ — попита той Глаедр. Имаше чувството, че става свидетел на нещо, което не е предназначено за чужди очи.
	— _Не знам. Може би са потомците на онези, които са се скрили по време на битката. Може би са хора от твоята раса, на които им е хрумнало да се заселят тук след гибелта на Ездачите. А може би са от онези, които почитат драконите и Ездачите като богове._
	— _Наистина ли има такива?_
	— _Имаше. Ние не одобрявахме тази практика, но въпреки това тя бе често срещана в много от по-уединените райони на Алагезия… Мисля, че направи добре, като постави тези защитни заклинания._
	Ерагон гледаше как закачулените фигури криволичат през града, което продължи близо час. След като стигнаха до далечния му край, фенерите угаснаха един по един и той не можа да види къде се дянаха носачите им, дори и с помощта на магия.
	После младият Ездач натрупа с шепи пръст около огъня и пропълзя под одеялата, за да си почине.


	— _Ерагон! Сапфира! Събудете се!_
	Очите на Ерагон се отвориха рязко. Той се надигна и сграбчи Бризингър.
	Всичко бе тъмно, освен тъмночервеното сияние на жаравата вдясно от него и неравния къс звездно небе на изток. Макар че светлината бе слаба, успя да различи гората и поляната… и чудовищно големия охлюв, който пълзеше по тревата към него.
	Той извика и задрапа назад. Охлювът, чиято черупка бе висока повече от пет стъпки и половина, се поколеба, а после се устреми към него със скоростта на бягащ човек. От черния процеп на устата му излезе змийско съскане, а всяко от полюшващите му се очи бе с размера на юмрук.
	Младият Ездач осъзна, че няма да има време да се изправи, а по гръб не разполагаше с достатъчно пространство, за да извади Бризингър. Приготви се да хвърли заклинание, но преди да го стори, главата на Сапфира се стрелна покрай него и захапа охлюва по средата. Черупката му изпращя между зъбите й като чупеща се плоча и създанието нададе слаб, треперлив писък.
	С рязко движение на шията си Сапфира подхвърли охлюва във въздуха, отвори устата си докрай и го погълна цял, отмятайки два пъти глава като червеношийка, която яде червей.
	Ерагон сведе поглед и видя още гигантски охлюви по-надолу по склона. Едно от създанията се бе скрило в черупката си; другите бързаха да се отдалечат върху своите вълнообразно движещи се кореми.
	— Ей там! — извика той.
	Сапфира скочи напред. За миг цялото й тяло се отдели от земята, а после тя се приземи на четири лапи и погълна първия, а после и втория, и третия охлюв. Не изяде последния, който се бе скрил в черупката си, а го окъпа със струя синьо-жълт огън, който озари земята на стотици стъпки наоколо.
	Задържа пламъка не повече от секунда или две; после хвана с челюсти димящия, изпускащ пара, охлюв — нежно като котка, вдигаща своето котенце — отнесе го до Ерагон и го пусна в краката му. Той го изгледа с недоверие, но създанието изглеждаше наистина мъртво.
	— _Сега вече ще можеш да закусиш свястно_ — рече драконката.
	Младият Ездач се взря в нея, а после избухна в смях и продължи да се смее, докато не се преви надве, опрял ръце на колената си и дишащ тежко.
	— _Какво толкова смешно има?_ — попита тя и подуши почернялата от сажди черупка.
	— _Да, защо се смееш, Ерагон?_ — полюбопитства и Глаедр.
	Той поклати глава, без да спре да се киска. Накрая успя да каже:
	— Защото… — А после продължи да говори наум, за да може Глаедр също да го чуе. — _Защото… охлюви с яйца!_ — А след това се разкикоти отново, чувствайки се много глупаво. — _Защото охлювски пържоли!… Гладен ли си? Вземи си едно пипало! Уморен ли се чувстваш? Изяж едно око! За какво ти е медовина, като имаш слуз?! Мога да сложа пипалата в чаша като китка цветя и те ще…_ — Младежът се смееше толкова силно, че откри, че не може да продължи. Падна на едно коляно, мъчейки се да си поеме въздух, а от очите му течаха сълзи от смях.
	Сапфира се озъби в страшничко подобие на усмивка и издаде тих гърлен звук.
	— _Понякога си много странен, Ерагон._ — Той усети как веселието му я заразява. Драконката подуши отново черупката. — _Малко медовина би ни дошла добре._
	— Ти поне се наяде — каза младият Ездач както наум, така и на глас.
	— _Не много, но достатъчно, за да се върна при Варден._
	Когато смехът му премина, Ерагон побутна охлюва с върха на ботуша си.
	— _На Вроенгард толкова отдавна няма дракони, че той сигурно не е осъзнал какво представляваш, и е решил, че от мен ще излезе лесна плячка… Това наистина би била жалка смърт, да свършиш като вечеря на един охлюв._
	— _Но запомняща се_ — рече Сапфира.
	— _Да, запомняща се_ — съгласи се той и усети, че веселието му се връща.
	— _Какво ви казах за първия закон на ловуването, младоци?_ — попита Глаедр.
	Ерагон и Сапфира отвърнаха в един глас:
	— _Не преследвай някоя плячка, преди да си се уверил, че е плячка._
	— _Много добре_ — каза Глаедр.
	После Ерагон рече:
	— _Подскачащи ларви, сенчести птици, а сега и гигантски охлюви… Как е възможно направените по време на битката заклинания да са ги създали?_
	— _Ездачите, драконите и Клетвопрестъпниците освободиха огромно количество енергия по време на сблъсъка. Голяма част от нея бе вплетена в магии, но друга част не беше. Онези, които оцеляха, за да разказват за това, твърдяха, че за известно време светът полудял и не можели да вярват на нищо от онова, което виждали или чували. Част от тази енергия сигурно е засегнала предците на тези ларви и птици, които видя днес, и ги е променила. Само че грешиш, като причисляваш и охлювите към тях. Сналгли, както са известни те, винаги са живели тук, на Вроенгард. Те бяха една от любимите храни на нас, драконите, по причини, които сигурен съм, че ти, Сапфира, разбираш._
	Тя изсумтя и се облиза.
	— _Не само че плътта им е мека и вкусна, но и черупките са полезни за храносмилането._
	— _Щом са просто обикновени животни, тогава защо защитните ми заклинания не ги спряха?_ — попита Ерагон. — _Ако не друго, поне трябваше да ме предупредят за приближаващата се опасност._
	— _Това вече може да е резултат от битката_ — отвърна Глаедр. — _Магията не е създала сналгли, но това не означава, че са останали незасегнати от силите, опустошили това място. Не бива да се мотаем тук по-дълго от необходимото. По-добре да тръгваме, преди някой друг обитател на острова да е решил да провери на какво сме способни._


	С помощта на Сапфира младият Ездач разчупи черупката на изпечения охлюв и на сиянието на една червена магическа светлинка измъкна безгръбначния труп отвътре — мръсна лепкава задача, която го остави омазан в кръв до лактите. После двамата заровиха месото близо до жаравата.
	След това Сапфира се върна на мястото, където бе лежала, сви се отново на кълбо и заспа. Този път Ерагон отиде при нея. Понесъл одеялата си и дисагите, в които се намираше истинското сърце на Глаедр, той пропълзя под крилото й и се намести в топлото, тъмно кътче между шията и тялото й. Там прекара остатъка от нощта, размишлявайки и сънувайки.


	Следващият ден бе също толкова сив и мрачен като предишния. Лек снежец покриваше планинските склонове и върховете на предхълмията, а въздухът бе мразовит, което караше Ерагон да мисли, че по-късно през деня пак ще вали.
	Сапфира беше толкова уморена, че не се размърда, докато слънцето не се издигна на педя над планините. Въпреки нетърпението си, младият Ездач я остави да спи. Беше по-важно тя да се възстанови от полета до Вроенгард, отколкото да започнат работата си рано.
	След като се събуди, драконката изрови тялото на охлюва и Ерагон изпече голяма порция охлювски… не беше сигурен как да го нарече: охлювски бекон? Както и да се казваше, ивиците месо бяха страшно вкусни и той яде повече от обикновено. Сапфира погълна останалото, а после изчакаха един час, защото не би било мъдро да влизат в битка с пълни стомаси.
	Накрая Ерагон нави одеялата си и сложи седлото на Сапфира, след което заедно с Глаедр потеглиха към Скалата на Кутиан.


	Скалата на Кутиан

	Пътят до ябълковата горичка му се стори по-кратък, отколкото предишния ден. Чепатите дървета си бяха все така зловещи и Ерагон държеше ръката си върху Бризингър през цялото време, докато минаваха през гъсталака.
	Както и преди, двамата със Сапфира спряха накрая на гъсто обраслата поляна пред Скалата на Кутиан. Ято врани бе накацало по грубата каменна грамада и при вида на драконката птиците излетяха с грачене във въздуха — най-лошото предзнаменование, което младият Ездач можеше да си представи.
	В продължение на половин час той стоя намясто и правеше заклинание след заклинание, търсейки магии, които биха могли да навредят на него, Сапфира или Глаедр. Откри стряскащо много чародейства, оплетени около поляната, Скалата на Кутиан и — доколкото можеше да определи — останалата част от острова. Някои от заклинанията, вложени в земните дълбини, бяха толкова мощни, че Ерагон имаше чувството, че под него се носи огромна река от енергия. Други пък бяха малки и наглед безвредни; понякога засягаха само едно-единствено цвете или клонка на дърво. Повече от половината бяха дремещи — защото им липсваше енергия, вече нямаше обект, на който да действат, или чакаха настъпването на определени обстоятелства — а някои от заклинанията си противоречаха, сякаш Ездачите, или който там ги бе направил, се бяха опитвали да променят или обезсилят предишни магии.
	Ерагон не можеше да определи целта на повечето заклинания. Не бяха останали никакви данни за думите, използвани в тях, само енергийните структури, създадени с голямо внимание от отдавна умрели магьосници, а тези структури бяха трудни, ако не и невъзможни за разгадаване. Глаедр му оказваше известна помощ, защото познаваше много от по-старите и по-големи магии, поставени на Вроенгард, но иначе младият Ездач трябваше да гадае. За щастие, макар че невинаги разбираше какво би трябвало да прави дадено заклинание, често успяваше да установи дали то ще засегне него, Сапфира или Глаедр. Това обаче бе сложен процес, който изискваше сложни магически формули, и му отне още час да ги изследва всичките.
	И той, и Глаедр, се притесняваха най-много, че може да има заклинания, които те не са в състояние да усетят. Откриването на чужди чародейства ставаше многократно по-трудно, ако магьосниците са се опитали да скрият своята работа.
	Накрая, когато Ерагон се увери според възможностите си, че в и около Скалата на Кутиан няма капани, двамата със Сапфира прекосиха поляната и се доближиха до основата на назъбената, покрита с лишеи, стена.
	Младият Ездач вдигна глава и погледна към върха. Струваше му се невероятно далечен. Не забеляза нищо необичайно в камъка, а и Сапфира също.
	— _Хайде да си кажем имената и да приключваме с това_ — рече драконката.
	Ерагон се допита мислено до Глаедр и той отвърна:
	— _Тя е права. Няма причина да се бавим. Изречи името си и ние със Сапфира ще сторим същото._
	Изнервен, Ерагон сви два пъти ръцете си в юмруци, после свали щита от гърба си, извади Бризингър и приклекна.
	— Името ми — каза той с висок, ясен глас — е Ерагон Сенкоубиеца, син на Бром.
	— _Името ми е Сапфира Бяртскулар, дъщеря на Вервада._
	— _А моето е Глаедр Елдунари, син на Нитрит с дългата опашка._
	После зачакаха.
	В далечината враните почнаха да грачат, сякаш им се присмиваха. У Ерагон се надигна безпокойство, но той го пренебрегна. Не беше и очаквал отварянето на хранилището да е толкова лесно.
	— _Опитай пак, но този път го кажи на древния език_ — посъветва го Глаедр.
	Така че Ерагон каза:
	— Намиет ер Ерагон Сундавар-Верганди, сонр абр Бром.
	Сапфира също повтори името и родословието си на древния език, а след нея и старият дракон.
	Отново не се случи нищо.
	Безпокойството на младия Ездач се усили. Ако пътуването им е било напразно… Не, не биваше да допуска такива мисли. Не още.
	— Може би имената на всички ни трябва да бъдат произнесени на глас — каза той.
	— _Как?_ — попита Сапфира. — _Да не би да трябва да рева срещу скалата? Ами Глаедр?_
	— _Аз мога да изрека имената ви вместо вас_ — предложи Ерагон.
	— _Не ми се вярва това да е изискването, но нищо не пречи да опитаме_ — каза старият дракон.
	— _На този език или на древния?_
	— _Бих казал на древния, но опитай и на двата, за да сме сигурни._
	Ерагон изрецитира на два пъти имената им, но камъкът си остана все така непоклатим и неизменен. Накрая, обезсърчен, той каза:
	— _Може да сме на грешното място; може би входът към Хранилището на душите е от другата страна. Или пък е на самия връх._
	— _Ако случаят беше такъв, упътванията в „Домиа абр вирда“ нямаше ли да го споменават?_ — попита Глаедр.
	Младият Ездач наведе глава.
	— _Кога гатанките са били лесни за разбиране?_
	— _Ами ако трябва само ти да кажеш името си?_ — попита го Сапфира. — _Солембум не каза ли „… когато всичко изглежда загубено и си привършил силите си, отиди при Скалата на Кутиан и изречи името си, за да отвориш Хранилището на душите“? Твоето име, Ерагон, а не моето или на Глаедр._
	Той се намръщи.
	— _Предполагам, че е възможно. Но ако е нужно само моето име, може би трябва да съм сам, когато го изричам._
	Сапфира изръмжа и се издигна във въздуха. Вятърът от крилата й разроши косата на Ерагон и зашиба растенията на поляната.
	— _Тогава опитай, и по-бързичко!_ — каза тя и полетя на изток, по-надалеч от Скалата.
	Когато драконката се отдалечи на четвърт миля, младият Ездач се взря отново в неравната скална повърхност, вдигна пак щита и произнесе името си, първо на собствения си език, а после и на този на елфите.
	Не се разкри никаква врата или проход. Никакви пукнатини не се появиха в камъка. Никакви символи не се изписаха върху повърхността му. Извисяващата се скала продължаваше да изглежда като плътна гранитна стена, която не крие никакви тайни.
	— _Сапфира!_ — извика Ерагон в ума си. После изруга и закрачи напред-назад по поляната, ритайки камъни и клони.
	Върна се в подножието на Скалата, когато драконката се спусна на поляната. Ноктите на задните й лапи изровиха дълбоки бразди в меката пръст, когато се приземи, пляскайки с крила, за да спре. Листа и тревички полетяха около нея, сякаш уловени от вихрушка.
	Щом тя се отпусна на четири крака и сгъна крилата си, Глаедр каза:
	— _Доколкото разбирам, не постигна никакъв успех?_
	— _Не_ — отвърна рязко младият Ездач и се втренчи в каменната стена.
	Старият дракон като че ли въздъхна.
	— _Точно от това се боях. Има само едно обяснение._
	— _Че Солембум ни е излъгал? Че ни е пратил за зелен хайвер, за да може Галбаторикс да унищожи Варден, докато ни няма?_
	— _Не. Че за да отворим това… това…_
	— _Хранилище на душите_ — обади се Сапфира.
	— _Да, това хранилище, за което ти е казал… че за да го отворим, трябва да изречем истинските си имена._
	Думите се стовариха върху тях като тежки камъни. Известно време никой не проговори. Мисълта плашеше Ерагон и той не искаше да разсъждава върху нея, сякаш по този начин щеше да влоши нещата.
	— _Но ако това е капан…_ — каза Сапфира.
	— _Значи е изключително коварен_ — рече Глаедр. — _Въпросът, на който трябва да си отговорите, е следният: вярвате ли на Солембум? Защото, ако продължите, рискувате нещо повече от живота си; рискувате свободата си. А ако му вярвате, можете ли да сте достатъчно искрени пред себе си, за да откриете истинските си имена, и то бързо? И готови ли сте да живеете с това знание, колкото и не приятно да е то? Защото, ако не сте, трябва да си тръгнем още сега. Аз съм се променил след смъртта на Оромис, но знам кой съм. Обаче ти знаеш ли го, Сапфира? Ти знаеш ли го, Ерагон? Можете ли наистина дами кажете какво ви прави дракона и Ездача, които сте?_
	Смут изпълни душата на Ерагон, докато се взираше нагоре към Скалата на Кутиан.
	„Кой съм аз всъщност?“ — зачуди се той.


	И целият свят е сън

	Насуада се смееше, докато звездното небе се въртеше около нея и тя падаше, премятайки се, към процепа от ярка бяла светлина на мили по-долу. Вятър дърпаше косата й и нощницата й се вееше лудешки, а опърпаните краища на ръкавите й плющяха като крила. Огромни прилепи, черни и с окървавени усти, се трупаха около нея, ръфайки раните й със зъби, които режеха, пробождаха и пареха като лед.
	А тя продължаваше да се смее.
	Процепът се разшири и светлината я погълна, заслепявайки я за минута. Когато погледът й се избистри, Насуада откри, че стои в Залата на гадателката и се взира в самата себе си, лежаща окована на пепелявосивата плоча. До отпуснатото й тяло се бе изправил Галбаторикс — висок, широкоплещест, със сянка на мястото на лицето му и корона от ален огън върху главата му.
	Кралят се обърна към мястото, където стоеше тя, и протегна облечената си в ръкавица длан.
	— Ела, Насуада, дъще на Аджихад. Преклони гордостта си и ми се вречи във вярност, и ще ти дам всичко, което някога си искала.
	Тя изфуча презрително и се метна към него с протегнати ръце. Преди да успее да разкъса гърлото му, кралят изчезна в облак от черна мъгла.
	— Това, което искам, е да те убия! — изкрещя Насуада към тавана.
	Стаята заехтя от гласа на Галбаторикс, който сякаш идваше от всички посоки едновременно:
	— Тогава ще останеш тук, докато не осъзнаеш грешката си.


	Насуада отвори очи. Още лежеше върху плочата, китките и глезените й бяха приковани, а раните от ларвата копач пулсираха, сякаш никога не са преставали.
	Тя се намръщи. Дали се бе намирала в безсъзнание, или наистина беше говорила с краля? Беше толкова трудно да прецени кога…
	Видя как в единия ъгъл на стаята върхът на дебела зелена лоза си проби път между боядисаните плочки, като ги напука. Още лози се появиха до първата; промушваха се през стената и плъзваха по пода, покривайки го с море от гърчещи се змиевидни израстъци.
	Докато гледаше как пълзят към нея, Насуада се разкикоти.
	„Само това ли може да измисли? Та аз имам по-странни сънища почти всяка нощ“.
	Сякаш в отговор на присмеха й, плочата под нея потъна и се сля с пода, и мятащите се пипала я покриха, като се увиха се около крайниците й и ги приковаха по-здраво от всяка верига. Пред очите й притъмня, когато лозите над нея се умножиха, и единственото, което можеше да чуе, бе шумът от плъзгането им една върху друга: сухо шумолене като от падащ пясък.
	Въздухът около нея стана спарен и горещ и тя усети, че й е трудно да диша. Ако не знаеше, че лозите са само илюзия, можеше да се паникьоса. Но вместо това плю в мрака и прокле името на Галбаторикс. Не го правеше за първи път. Беше сигурна, че не е и за последен. Но отказваше да му достави удоволствието да разбере, че е смутил душевното й равновесие.


	Светлина… Златиста слънчева светлина грееше над редица ниски хълмове, нашарени с поля и лозя. Насуада стоеше в края на малък двор, под декоративна дървена решетка, цялата обвита с нацъфтели грамофончета. Виещите им се стъбла й се струваха смущаващо познати. Беше облечена в прекрасна жълта рокля. В дясната си ръка държеше кристална чаша с вино и усещаше тръпчивия му черешов вкус върху езика си. Лек ветрец подухваше от запад. Въздухът беше топъл и ласкав, изпълнен с уханието на прясно разорана земя.
	— А, ето те и теб — каза един глас зад нея и тя се обърна, за да види Муртаг, който крачеше към нея откъм едно голямо имение. Също като Насуада, той държеше чаша с вино. Беше облечен в черен клин и жакет от тъмнокафяв сатен, поръбен със златен кант. На колана му висеше инкрустирана със скъпоценни камъни кама. Косата му бе по-дълга, отколкото я помнеше, и младият мъж изглеждаше спокоен и уверен, какъвто не го бе виждала преди. Това, както и светлината, озаряваща лицето му, го караше да изглежда поразително красив, дори благороден.
	Той дойде при нея под решетката и докосна голата й ръка. Жестът изглеждаше небрежен и интимен.
	— Ах, ти, хитрушо, да ме оставиш с лорд Ферос и безкрайните му истории. Трябваше ми половин час, за да се измъкна. — Муртаг млъкна за момент и я изгледа внимателно. Върху лицето му се изписа загриженост. — Зле ли ти е? Бузите ти май са посивели.
	Тя отвори уста, но не успя да каже нито дума. Не можеше да измисли как да реагира.
	Челото на младия мъж се сбърчи.
	— Пак си получила един от своите пристъпи, нали?
	— Аз… не знам… Не помня как съм се озовала тук, нито… — Гласът й заглъхна, щом видя болката, появила се в очите на Муртаг, която той бързо прикри.
	Ръката му обгърна леко талията й, докато я заобикаляше, за да се взре в хълмистия пейзаж. С бързо движение пресуши чашата си. После каза тихо:
	— Знам колко е объркващо това за теб… Не се случва за първи път, но… — Той си пое дълбоко дъх и поклати глава. — Кое е последното, което помниш? Теирм? Аберон? Обсадата на Ситри?… Дарът, който ти поднесох онази нощ в Еоам?
	Обзе я ужасна несигурност.
	— Уру’баен — прошепна тя. — Залата на гадателката. Това е последният ми спомен.
	За миг й се стори, че ръката на кръста й потрепери, но лицето на Муртаг не издаде никаква емоция.
	— Уру’баен — повтори той дрезгаво. Погледна към нея. — Насуада… от Уру’баен минаха осем години.
	„Не — помисли си тя. — Не може да бъде.“ И въпреки това всичко, което виждаше и чувстваше, бе толкова реално. Движението на косата на Муртаг, докато вятърът я развяваше, мирисът на полята, докосването на роклята до кожата й — всичко бе точно както би трябвало да бъде. Но ако наистина беше тук, защо младият мъж не я увери в това, като докосне ума й, както го бе правил преди? Да не беше забравил? Ако наистина бяха минали осем години, той може би не помнеше обещанието, което й бе дал толкова отдавна в Залата на гадателката.
	— Аз… — започна Насуада, когато чу някаква жена да вика:
	— Милейди!
	Погледна през рамо и видя една едра прислужница да върви бързо откъм къщата, а полите на бялата й престилка се развяваха.
	— Милейди — каза прислужницата и направи реверанс. — Съжалявам, че ви безпокоя, но децата се надяваха, че ще ги гледате как представят сценката си на гостите.
	— Деца — прошепна тя. Погледна пак към Муртаг и видя в очите му да блестят сълзи.
	— Да — каза той. — Деца. Четири, всичките силни, здрави и весели.
	Насуада потрепери, завладяна от чувства. Не можеше да се сдържи. После вдигна брадичка.
	— Покажи ми какво съм забравила. Покажи ми защо съм забравила.
	Муртаг й се усмихна с нещо като гордост.
	— С удоволствие — каза младият мъж и я целуна по челото. Взе чашата й и я подаде заедно със своята на прислужницата. После хвана ръцете й, затвори очи и наведе глава.
	Миг по-късно тя усети нечие присъствие да се притиска в ума й и тогава разбра: това не беше той. Не би могъл да е той.
	Вбесена от измамата и от загубата на онова, което можеше никога да не се осъществи, Насуада издърпа дясната си ръка от дланта на Муртаг, сграбчи камата му, заби острието между ребрата му и изкрещя:

	„Живееше някога в град Елхарим един човек с жълти очи.
	«Пази се от шепоти — каза ми той, — защото те шепнат лъжи».“

	Младият мъж я изгледа със странно безизразна физиономия, а после се стопи пред очите й. Всичко около нея — декоративната дървена решетка, дворът, имението, хълмовете с лозята — изчезна и тя откри, че се носи в някакво празно пространство без никаква светлина или звук. Опита се да продължи молитвата си, но от гърлото й не излизаше нищо. Не можеше да чуе дори туптенето на сърцето си.
	После усети как тъмата се усука и…


	Насуада се препъна и падна на четири крака. Остри камъни ожулиха дланите й. Мигайки, докато очите й се приспособят към светлината, тя се изправи и се огледа.
	Мъгла. Струйки дим, носещи се над голо поле, наподобяващо Пламтящите равнини.
	Отново бе облечена в парцаливата си нощница, а нозете й бяха боси.
	Нещо зад гърба й изрева и тя се обърна, за да види един Кул, висок двайсет стъпки, който тичаше към нея, размахвайки обкована с желязо тояга, голяма колкото самата Насуада. Друг рев се разнесе отляво и Насуада видя втори Кул, както и четири по-дребни ургала. После две увити в наметала прегърбени фигури изскочиха от белезникавата мъгла и се втурнаха към нея, врещейки и размахвайки мечовете си. Макар че не ги бе виждала никога преди, тя разбра, че са Ра’зак.
	Засмя се отново. Сега Галбаторикс просто се опитваше да я накаже.
	Без да обръща внимание на приближаващите се врагове, тъй като знаеше, че никога не би могла да ги убие или да избяга, Насуада седна на земята с кръстосани крака и си затананика стара джуджешка мелодия.
	Първоначалните опити на Галбаторикс да я измами бяха изтънчени и биха могли да я заблудят, ако Муртаг не я беше предупредил. За да запази помощта му в тайна, тя се бе преструвала, че не знае, че кралят манипулира възприятията й, но независимо какво виждаше или чуваше, отказваше да мисли за нещата, за които не биваше да мисли, или пък, още по-зле, да му се врече във вярност. Невинаги бе лесно да му се противопостави, но Насуада се придържаше към своите ритуали на мислене и говорене и чрез тях съумяваше да осуети опитите на Галбаторикс.
	Първата илюзия беше за друга жена, Риала, която бе затворена при нея в Залата на гадателката. Жената твърдеше, че е тайно венчана за един от шпионите на Варден в Уру’баен и че била заловена, докато се опитвала да му достави съобщение. В продължение на — както й се стори — цяла седмица, Риала се опитваше да спечели доверието на Насуада и по заобиколен начин да я убеди, че кампанията на Варден е обречена, че основанията им да се борят са грешни и че единствената правилна постъпка е да се подчини на Галбаторикс.
	Отначало тя не бе осъзнала, че Риала е илюзия. Предположи, че Галбаторикс изкривява думите или външността на жената или пък манипулира собствените й чувства, за да я направи по-податлива към аргументите на Риала.
	Но докато дните течаха, а Муртаг нито я посети, нито се свърза с нея, Насуада започна да се страхува, че я е изоставил в лапите на краля. Тази мисъл я караше да страда повече, отколкото й се искаше да признае, и тя откри, че се тревожи за това почти непрекъснато.
	После започна да се чуди защо Галбаторикс не е дошъл да я измъчва през седмицата и й хрумна, че ако наистина е минала цяла седмица, то Варден и елфите вече щяха да са атакували Уру’баен. А ако това се бе случило, кралят със сигурност щеше да й го спомене, пък макар и само за да позлорадства. Нещо повече, донякъде странното поведение на Риала, в комбинация с няколко необясними празноти в паметта й, отсъствието на Галбаторикс и продължителното мълчание от страна на Муртаг — защото тя не можеше да се насили да повярва, че той ще наруши думата си към нея — я убедиха, че колкото и невероятно да изглежда, Риала е привидение, а времето вече не е каквото изглежда.
	Беше потресена, щом осъзна, че кралят може да променя възприятията й за броя на дните, които изминават. Идеята й се струваше отблъскваща. По време на пленничеството чувството й за време бе станало несигурно, но все пак бе запазила някаква обща представа за неговия ход. Да бъде лишена от това, да загуби опорна точка във времето, означаваше да попадне още повече във властта на Галбаторикс, защото той можеше да удължава или съкращава преживяванията й както му скимне.
	Въпреки това Насуада оставаше твърдо решена да се съпротивлява на опитите му за принуда, независимо колко време й се струваше, че минава. Дори да трябваше да изтърпи сто години в килията си, щеше да го направи.
	Когато стана ясно, че е неподатлива към коварните шепоти на Риала — накрая даже заклейми жената като страхливка и предателка — въображаемата затворничка бе махната от стаята й и Галбаторикс премина към нова тактика.
	Оттам нататък измамите му ставаха все по-сложни и невероятни, но никоя не нарушаваше законите на здравия разум и не противоречеше на онова, което вече й бе показал, защото кралят все още се опитваше да я държи в неведение за намесата си.
	Усилията му достигнаха своя връх, когато той привидно я отведе от стаята й до една тъмница на друго място в цитаделата, където тя видя образи на Ерагон и Сапфира, оковани с вериги. Галбаторикс бе заплашил да убие Ерагон, ако тя не му се врече във вярност. Когато — за голямо негово неудоволствие и както й се стори, изненада — Насуада отказа, Ерагон изкрещя някакво заклинание, което освободи и тримата. След кратък двубой кралят избяга — което тя се съмняваше, че би направил някога в реалността — и Насуада, Ерагон и Сапфира тръгнаха да се измъкват с бой от цитаделата.
	Беше много дръзко и вълнуващо и тя се изкушаваше да види как ще свърши всичко, но вече достатъчно дълго бе съдействала на фалшивото представление на Галбаторикс. Затова се хвана за първото несъответствие, което забеляза — формата на люспите около очите на Сапфира — и го използва като повод да се престори, че осъзнава, че светът около нея е само имитация.
	— Ти обеща да не ме лъжеш, докато съм в Залата на гадателката! — изкрещя тя. — Какво е това, ако не лъжа, клетвопрестъпнико?
	Гневът на Галбаторикс от нейното разкритие бе ужасен; Насуада чу рев като на дракон с размерите на планина, а после кралят заряза всякаква изтънченост и до края на сеанса я подлагаше на поредица от фантастични мъчения.
	Накрая виденията престанаха и Муртаг се свърза с нея, за да й съобщи, че може отново да вярва на сетивата си. Тя никога не бе била толкова щастлива да усети докосването на ума му.
	Същата нощ той дойде при нея и двамата седяха и разговаряха в продължение на часове. Муртаг й каза за напредъка на Варден — вече бяха стигнали почти до столицата — и за приготовленията на Империята, и й съобщи, че май е открил начин да я освободи. Когато тя настоя за подробности, той отказа да й ги даде с думите:
	— Трябват ми още ден-два, за да видя дали ще проработи. Но има начин, Насуада. Нека това ти вдъхва смелост.
	Тя бе почерпила кураж от неговата искреност и загрижеността му за нея. Дори никога да не избягаше, радваше се да знае, че не е сама в пленничеството си.
	След като му разказа за някои от нещата, които й бе направил Галбаторикс, и как бе осуетила усилията му, Муртаг се засмя.
	— Ти се оказа по-голямо предизвикателство, отколкото той очакваше. Отдавна никой не му се е опъвал толкова. Не и аз, със сигурност… Не разбирам много от това, но знам, че е невероятно трудно да създадеш правдоподобни илюзии. Всеки кадърен магьосник може да те накара да мислиш, че се носиш в небето, че ти е студено или топло, или че пред теб расте цвете. Максималното, което човек може да се надява да създаде, са малки сложни неща или големи прости неща, и при това е нужна голяма концентрация, за да се поддържа илюзията. Ако вниманието ти се отклони, изведнъж цветето става с четири венчелистчета вместо с десет. Или пък може напълно да изчезне. Детайлите се имитират най-трудно. В природата те са безброй, но умовете ни не могат да ги поберат всичките. Ако някога се съмняваш дали онова, което виждаш, е реално, вгледай се в детайлите. Търси пролуките в света, където заклинателят или не знае какво трябва да има, или е забравил, или пък просто го е пропуснал, за да пести енергия.
	— Щом е толкова трудно, как успява Галбаторикс да го прави?
	— Използва Елдунари.
	— Всичките ли?
	Муртаг кимна.
	— Те му осигуряват енергията и нужните детайли, а той ги насочва както пожелае.
	— Значи нещата, които виждам, са изградени върху спомените на дракони? — попита тя с леко благоговение.
	Той отново кимна.
	— Да, а също и върху спомените на Ездачите им — за тези от тях, които са имали Ездачи.


	На следващата сутрин Муртаг я събуди, пронизвайки я с една бърза мисъл, за да й съобщи, че Галбаторикс се кани да започне отново. После я нападнаха призраци и илюзии от всякакъв вид, но с напредването на деня Насуада забеляза, че виденията — с няколко изключения, като това на нея и Муртаг в имението — ставаха все по-неясни и простички, сякаш Галбаторикс или Елдунари се изморяваха все повече и повече.
	А сега тя седеше насред голата равнина, тананикайки си джуджешка мелодия, докато Кул, ургалите и Ра’зак тичаха към нея. Хванаха я и Насуада имаше чувството, че я бият и кълцат, и от време на време крещеше и й се искаше болката да престане, но нито за миг не й хрумна да се поддаде на желанията на краля.
	После равнината изчезна, както и повечето й болежки, и тя си напомни:
	„Това е само в ума ми. Няма да се предам. Аз не съм животно; по-силна съм от слабата си плът.“
	Около нея се появи тъмна пещера, осветена от сиянието на зелени гъби. В продължение на няколко минути Насуада чуваше как някакво огромно създание души и пристъпва в сенките между сталагмитите, а после усети топлия му дъх в тила си и я облъхна миризма на мърша.
	Тя се засмя отново и продължи да се смее, докато Галбаторикс пращаше срещу нея ужас след ужас, опитвайки се да намери онази комбинация от болка и страх, която ще я пречупи. Смееше се, защото знаеше, че волята й е по-силна от неговото въображение, както и че може да разчита на помощта на Муртаг, а с него за съюзник не се боеше от призрачните кошмари на краля, независимо колко ужасни й се струваха в дадения момент.


	Въпрос на характер

	Кракът на Ерагон се подхлъзна в локва кал и той падна настрана в мократа трева. Изпъшка и трепна, когато усети болезнено туптене в хълбока си. От удара със сигурност щеше да му остане синина.
	— Барзул — промърмори младежът, претърколи се на колена и се изправи предпазливо. „Поне не паднах върху Бризингър“ — помисли си, докато изтръскваше студената кал от панталоните си.
	В мрачно настроение продължи да крачи към порутената сграда, където бяха решили да лагеруват, смятайки, че ще е по-безопасно, отколкото край гората.
	Докато вървеше през тревата, стресна няколко жаби, които изскочиха от скривалищата си и се разбягаха на всички страни. Жабите бяха единствените други странни създания, които намериха на острова; всяка от тях имаше подобна на рог издатина над червеникавите си очи, а от средата на челото им се подаваше извито стълбче — много приличащо на въдица — на чийто край висеше малък месест орган, който нощем сияеше в бяло или жълто. Светлината позволяваше на жабите да примамват стотици летящи насекоми в обсега на езика си и в резултат на лесния си достъп до храна бяха станали необикновено едри. Ерагон бе видял няколко с размера на меча глава — големи буци от плът с изцъклени очи и с усти, широки две педи.
	Жабите му напомниха за билкарката Анджела и внезапно му се прииска тя да беше тук с тях. „Ако някой на този свят може да ни каже истинските ни имена, обзалагам се, че е тя.“ По някаква причина винаги бе имал чувството, че за нея е прозрачен като стъкло, сякаш билкарката разбираше всичко за него. Това обикновено го безпокоеше, но в момента би го приел с радост.
	Двамата със Сапфира бяха решили да се доверят на Солембум и да останат на Вроенгард още най-много три дена, докато се опитват да открият истинските си имена. Глаедр бе предоставил решението на тях с думите: _„Вие познавате Солембум по-добре от мен. Ако искате, останете, ако не — недейте. И в двата случая рискът е голям. Вече няма безопасни пътища“._
	Накрая Сапфира бе направила избора. _„Котколаците никога не биха служили на Галбаторикс_ — рече тя. — _Те ценят свободата си твърде високо. Бих се доверила по-скоро на тях, отколкото на което и да било друго създание, дори и на елф.“_
	И така, те останаха.
	Прекараха остатъка от деня и по-голямата част от следващия в седене, мислене, говорене, споделяне на спомени, взаимно изследване на умовете си и опитване на различни комбинации от думи на древния език с надеждата, че ще успеят или съзнателно да достигнат до истинските си имена, или — ако имат късмет — да попаднат случайно на тях.
	Глаедр им оказваше помощ, когато искаха, но през повечето време стоеше затворен в себе си и оставяше младия Ездач и Сапфира да разговарят насаме, защото Ерагон би се смутил някой друг да чуе много от нещата, които обсъждаха.
	_„Откриването на истинското ти име е нещо, което трябва да направиш сам_ — бе казал старият дракон. — _Ако се сетя за името на някой от вас, ще ви го кажа, защото нямаме време за губене, но ще е по-добре да ги откриете сами.“_
	Засега обаче никой от тях не беше успял.
	Още откакто Бром му бе обяснил за истинските имена, младият Ездач искаше да узнае своето. Познанието, особено самопознанието, бе полезно нещо и той се надяваше, че истинското име ще му позволи да владее по-добре мислите и чувствата си. И все пак неволно изпитваше някаква боязън от това, което можеше да открие.
	Разбира се, при условие че успееше да открие името си през следващите няколко дни, в което не бе съвсем сигурен. Надяваше се да го стори както заради успеха на мисията им, така и защото не искаше Глаедр и Сапфира да го отгатнат вместо него. Ако трябваше да чуе цялото си същество, изразено в дума или фраза, искаше сам да стигне до това знание, а не да му го дадат наготово.
	Ерагон въздъхна, докато се изкачваше по петте полуразрушени стъпала, водещи към сградата. Тя бе място за гнездене, или поне така му бе казал Глаедр, и по стандартите на Вроенгард бе толкова дребна, че изобщо не заслужаваше внимание. Въпреки това стените й се издигаха на три етажа височина, а вътре бе достатъчно просторно, за да може Сапфира да се движи свободно. Югоизточният ъгъл се бе срутил навътре, повличайки и част от тавана, но иначе сградата беше здрава.
	Стъпките на младия Ездач отекваха, докато мина през сводестия портал и тръгна по стъкления под на главната зала. В прозрачния материал имаше виещи се цветни линии, които образуваха зашеметяващо сложни абстрактни шарки. Всеки път, като ги погледнеше, той имаше чувството, че те аха-аха ще се подредят в някаква разпознаваема форма, но това никога не ставаше.
	Подът бе покрит с фина мрежа от пукнатини, тръгващи от отломките под зейналата дупка, където стената беше поддала. Дълги бръшлянови стъбла висяха от краищата на срутения таван като възлести въжета. От тях капеше вода, която се събираше в плитки, безформени локви, и звуците от падането на всяка капка отекваха в сградата — постоянно неравномерно почукване, което Ерагон мислеше, че би го подлудило, ако трябваше да го слуша повече от няколко дни.
	До северната стена имаше полукръг от камъни, които Сапфира бе домъкнала и подредила за защита на лагера им. Щом стигна до тази преграда, младият Ездач скочи върху най-близкия блок, който бе висок над шест стъпки. После се приземи тежко от другата страна.
	Сапфира спря да ближе предната си лапа и той усети мисления й въпрос. Поклати глава и тя се върна към тоалета си.
	Ерагон разкопча наметалото си и се приближи до огъня, който бе наклал до стената. Просна мократа дреха на пода, а после свали окаляните си ботуши и сложи и тях да съхнат.
	— _Има ли изгледи скоро пак да завали?_ — попита драконката.
	— _Вероятно._
	Той приклекна за малко до огъня, а после седна на одеялата си и се облегна на стената. Загледа как Сапфира прокарва аления си език около мекия живец в основата на всеки нокът. Хрумна му една идея и промърмори фраза на древния език, но за свое разочарование не усети заряд от енергия в думите си, нито пък драконката реагира по някакъв начин, както бе сторил Слоун, когато Ерагон бе произнесъл истинското му име.
	Младежът затвори очи и облегна глава назад.
	Смущаваше го, че не може да разгадае истинското име на Сапфира. Можеше да приеме, че не разбира напълно себе си, но познаваше драконката от деня, в който се излюпи, и бе споделял почти всички нейни спомени. Как бе възможно да съществуват страни на Сапфира, които още да са загадка за него? Как бе възможно да му е по-лесно да разбере един убиец като Слоун, отколкото собствената си партньорка, към която бе обвързан с магии? Дали това беше, защото тя е дракон, а той — човек? Или защото личността на Слоун бе по-проста от тази на Сапфира?
	Не знаеше.
	Едно от упражненията, които бяха правили двамата със Сапфира — по препоръка на Глаедр, — бе да си казват един на друг за всички недостатъци, които забележат: той у нея и тя у него. Това бе унизително занимание. Глаедр също бе споделял наблюденията си и макар че драконът се държеше мило, Ерагон неволно чувстваше гордостта си накърнена, като слушаше как той изрежда различните му слабости. Знаеше, че трябва да вземе предвид и това, когато се опитва да открие истинското си име.
	За Сапфира бе най-трудно да се примири със суетата си и дълго отказваше да я признае. Докато за младия Ездач най-трудно за приемане бе високомерието, което Глаедр твърдеше, че демонстрира понякога, чувствата му по отношение на убитите от него мъже, както и сприхавостта, егоизма, гнева и други недостатъци, на които се поддаваше, подобно на мнозина.
	И макар че бяха изследвали себе си възможно най-честно, самоанализите им не дадоха никакъв резултат.
	„Днес и утре, това е времето, с което разполагаме. — Мисълта, че ще се върнат при Варден с празни ръце, го потискаше. — Как ще надвием Галбаторикс? — чудеше се той за пореден път. — Още няколко дни и животът ни може вече да не ни принадлежи. Ще бъдем роби, като Муртаг и Торн.“
	Изруга под нос и скришом удари с юмрук по пода.
	— _Спокойно, Ерагон_ — рече Глаедр и младежът забеляза, че драконът прикрива мислите си, така че Сапфира да не го чуе.
	— _Та как мога да съм спокоен?_ — изръмжа той.
	— _Лесно е, когато няма за какво да се тревожиш. Но истинското изпитание за самоконтрола ти е да запазиш спокойствие в трудна ситуация. Не можеш да позволиш на гнева ши чувството на безсилие да замъглят мислите ти, не и сега. В момента имаш нужда от бистър ум._
	— _Ти винаги ли си успявал да запазиш спокойствие в подобни моменти?_
	Старият дракон като че ли се изкиска.
	— _Не. Ръмжах, хапех, събарях дървета и ровех земята. Веднъж разруших върха на една планина в Гръбнака; другите дракони бяха доста недоволни от тази моя постъпка. Но разполагах с достатъчно години, за да науча, че изтърваването на нервите рядко ми помага. Знам, че ти нямаш толкова време, но позволи на моя опит да те води в това. Отхвърли тревогите си и се съсредоточи само върху настоящата задача. Каквото има да става, ще стане, и ако се тормозиш за бъдещето, това само ще увеличи вероятността страховете ти да се сбъднат._
	— _Знам_ — въздъхна Ерагон, — _но не е лесно._
	— _Разбира се, че не е. Малко важни неща са лесни._ — После Глаедр се оттегли и го остави на тишината на собствения му ум.
	Младият Ездач извади купата си от дисагите, прескочи каменния полукръг и отиде бос до една от локвите под дупката на тавана. Беше започнал да ръми лек дъждец и тази част от пода бе станала хлъзгава от водата. Той приклекна на края на локвата и започна да гребе с шепи вода и да я сипва в купата.
	След като тя се напълни, Ерагон отстъпи малко назад и я остави върху каменен къс, висок колкото маса. После си представи лицето на Роран и промълви:
	— Драумр копа.
	Водата в купата заблещука и се появи образът на братовчед му върху чисто бял фон. Той крачеше редом с Хорст и Албриех и водеше коня си Снежноплам. Тримата изглеждаха уморени и с подбити от ходене нозе, но все още носеха оръжия и по това младият Ездач разбра, че Империята не ги е пленила.
	После призова образите на Йормундур и Солембум — който ръфаше току-що убита червеношийка, — а след това и на Аря, но нейните предпазни заклинания я скриха от погледа му и той видя само чернота.
	Накрая Ерагон прекрати магията и плисна водата обратно в локвата. Докато се прехвърляше през оградата около лагера им, Сапфира се протегна и прозя, извивайки гръб като котка, а после попита:
	— _Как са?_
	— _Невредими, доколкото мога да преценя._
	Той пусна купата върху дисагите, след което легна на одеялата си, затвори очи и отново се зае да рови из ума си за идеи какво може да е истинското му име. На всеки няколко минути се сещаше за нова възможност, но никоя не предизвикваше отклик в него, затова той ги отхвърляше и започваше отначало. Всички имена съдържаха няколко неизменни съставки: фактът, че е Ездач; неговата привързаност към Сапфира и Аря; желанието му да унищожи Галбаторикс; роднинството му с Роран, Гароу и Бром и кръвната му връзка с Муртаг. Но както и да комбинираше тези елементи, името не му говореше нищо. Беше ясно, че пропуска някаква съществена част от себе си, затова продължи да прави имената все по-дълги и по-дълги с надеждата, че ще се натъкне на нещото, което пропуска.
	Когато изговарянето на имената започна да му отнема повече от минута, Ерагон осъзна, че си губи времето. Трябваше да преразгледа основните си предположения. Той беше убеден, че грешката му се дължи на това, че е пропуснал да забележи някакъв недостатък или не му е отдал достатъчно значение. Младият Ездач бе забелязал, че хората рядко са склонни да признаят собствените си несъвършенства, и знаеше, че същото важи и за самия него. Трябваше по някакъв начин да се излекува от тази слепота, докато още имаше време. Тя бе породена от гордост и чувство за самосъхранение, защото му позволяваше да мисли най-доброто за себе си, докато върви през живота. Само че вече не можеше да си позволи такива самозаблуди.
	И така той продължи да мисли, докато денят напредваше, но старанията не му носеха никакъв успех.
	Дъждът се усили. На Ерагон не му харесваше шляпането на капките в локвите, защото от този шум трудно можеха да чуят, ако някой се промъкваше към тях. След първата им нощ на Вроенгард той не бе виждал и следа от странните закачулени фигури, които бяха минали през града, нито пък бе усещал умовете им. Въпреки това не забравяше за тяхното присъствие и все му се струваше, че двамата със Сапфира ще бъдат нападнати всеки момент.
	Сивата дневна светлина бавно се смени със здрач, а после върху долината се спусна тъмна, беззвездна нощ. Младият Ездач натрупа още дърва върху огъня — той бе единственият източник на светлина в сградата и малкото жълтеникави пламъци приличаха на немощна свещица сред огромното ехтящо пространство. В близост до огъня стъкленият под отразяваше сиянието на горящите съчки. Блестеше като полиран лед и цветните линии в него често отвличаха Ерагон от мрачните му мисли.
	Той не вечеря. Беше гладен, но и прекалено напрегнат, за да приеме стомахът му добре храната, пък и без това смяташе, че тя ще забави мисленето му. Умът му винаги бе най-остър, когато коремът му бе празен.
	Реши, че няма да яде, докато не открие истинското си име или не дойде време да напуснат острова.
	Изтекоха няколко часа. Двамата със Сапфира разговаряха малко, макар Ерагон да усещаше в общи линии настроенията й и посоката на мислите й, както и тя неговите.
	После, тъкмо когато той се готвеше да потъне в будните си сънища — както за отмора, така и с надеждата, че те могат да го дарят с някакво прозрение — Сапфира нададе вой, протегна дясната си лапа напред и удари по пода. Няколко съчки в огъня се разпаднаха, пращайки рой искри към черния таван.
	Разтревожен, Ерагон скочи на крака и измъкна Бризингър, оглеждайки тъмнината отвъд каменния полукръг за врагове. Миг по-късно осъзна, че настроението на Сапфира не е безпокойство или гняв, а триумф.
	— _Успях!_ — възкликна драконката, като изви шия и пусна струя синьо-жълт пламък към тавана. — _Знам истинското си име!_ — Тя изрече една фраза на древния език, която заехтя в ума на Ерагон като камбана, и за миг върховете на люспите й засияха от вътрешна светлина, а Сапфира изглеждаше като образувана от звезди.
	Името бе прекрасно и величествено, но в него имаше и отсянка на тъга, защото я бележеше като последната женска от вида й. В думите Ерагон долови любовта и предаността й към него, както и другите черти, които съставяха характера й. Повечето му бяха познати; няколко не бяха. Недостатъците й бяха също толкова забележителни като добродетелите й, но като цяло, впечатлението бе за огън, красота и величие.
	Сапфира потрепери от носа до върха на опашката си и разкърши крила.
	— _Знам коя съм_ — каза тя.
	— _Добра работа, Бяртскулар_ — рече Глаедр и младият Ездач усети колко е впечатлен. — _Имаш име, с което да се гордееш. Само че на твое място не бих го изрекъл отново, дори и на себе си докато не отидем при… при скалата, която дойдохме да видим. Сега, когато знаеш името си, трябва много да внимаваш да го запазиш в тайна._
	Сапфира премигна и размърда отново крила.
	— _Да, учителю._ — Въодушевлението й бе осезаемо.
	Ерагон прибра Бризингър и се приближи до нея. Тя сведе глава до неговото равнище и той я погали по челюстта, а после притисна чело в твърдата й муцуна и я прегърна колкото можеше по-силно, усещайки острите й люспи под пръстите си. Горещи сълзи се затъркаляха по бузите му.
	— _Защо плачеш?_ — попита драконката.
	— _Защото… съм такъв късметлия, че съм обвързан с теб._
	— _Малки мой._


	Говориха още известно време, защото Сапфира гореше от нетърпение да обсъди какво е научила за себе си. Ерагон я слушаше с удоволствие, но неволно изпитваше малко горчивина, че самият той още не може да открие истинското си име.
	После драконката се сви в своята част от полукръга и заспа, оставяйки младия Ездач да размишлява на светлината на гаснещия огън. Глаедр беше буден и нащрек и понякога Ерагон се съветваше с него, но през повечето време оставаше затворен в себе си.
	Часовете пълзяха мудно и младежът се отчайваше все повече. Времето му изтичаше — в идеалния случай двамата със Сапфира трябваше да са потеглили към Варден предния ден, — но каквото и да опитваше, изглежда, не съумяваше да опише истинската си същност.
	Беше почти полунощ по негова сметка, когато дъждът спря.
	Ерагон се размърда, опитвайки се да реши какво да прави; после скочи на крака, прекалено неспокоен, за да остане седнал.
	— _Отивам да се поразходя_ — каза той на Глаедр.
	Очакваше драконът да възрази, но вместо това той рече:
	— _Остави оръжията и бронята си тук._
	— _Защо?_
	— _Каквото и да откриеш, ще трябва да се изправиш срещу него сам. Не можеш да разбереш от какво тесто си замесен, ако разчиташ на някой или нещо да ти помага._
	Думите му звучаха смислено, но въпреки това младият Ездач се поколеба, преди да остави меча и камата и да свали ризницата си. Обу ботушите и наметна влажното си наметало, а после придърпа дисагите с истинското сърце на Глаедр по-близо до Сапфира.
	Когато понечи да излезе от каменния полукръг, старият дракон рече:
	— _Прави каквото трябва, но бъди внимателен._


	Щом излезе от сградата, Ерагон се зарадва да види късчета звездно небе. През пролуките в облаците грееше достатъчно лунна светлина, за да различи обкръжението си.
	Младежът се надигна на пръсти няколко пъти, докато се чудеше накъде да поеме, а после тръгна с ускорен ход към центъра на разрушения град. След няколко секунди нервността му го надви и той се втурна да тича.
	Докато слушаше звуците на дишането си и тропота на краката си по каменната настилка, се запита: „Кой съм аз?“. Но не получи отговор.
	Тича, докато дробовете му не започнаха да му изневеряват, а после продължи да тича още малко, а когато вече нито дробовете, нито краката му издържаха, спря до един пълен с бурени фонтан и се подпря на него, за да си поеме дъх.
	Около него тъмнееха силуетите на няколко великански сгради: сенчести грамади, които приличаха на верига древни, разпадащи се, планини. Фонтанът се намираше по средата на огромен квадратен двор, голяма част от който бе осеяна с каменни късове.
	Той се отблъсна от фонтана и бавно се завъртя в кръг. В далечината можеше да чуе дълбокото, звучно крякане на жабите — странен ехтящ звук, който ставаше особено силен, когато в него се включеше някоя от по-едрите жаби.
	Една напукана каменна плоча на няколко разкрача оттам привлече погледа му. Ерагон се приближи, хвана я за ръбовете и с рязко движение я вдигна от земята. Усещаше парене в мускулите на ръцете, докато отиде със залитане до края на двора и метна плочата на тревата отвън.
	Тя се приземи с тихо, но задоволително тупване.
	Младият Ездач се върна до фонтана, отвърза наметалото си и го преметна на ръба му. После закрачи към следващия каменен отломък — нащърбен клин, отцепил се от един по-голям блок. Намести пръсти под него и го вдигна на рамо.
	Труди се в продължение на близо час, разчиствайки двора. Някои от каменните късове бяха толкова големи, че трябваше да използва магия, за да ги премести, но за повечето можеше да използва ръцете си. Действаше методично; вървеше напред-назад през двора и спираше при всяко срещнато парче камък, за да го махне, независимо дали бе малко или голямо.
	От усилието скоро се покри с пот. Искаше му се да свали туниката, само че ръбовете на камъните често бяха остри и можеха да го порежат. Но и така пак получи множество синини по гърдите и рамената и ожули ръцете си на много места.
	Физическата работа му помагаше да успокои ума си и понеже не изискваше много мислене, го оставяше свободен да разсъждава върху всичко, което е бил и което може да бъде.
	По средата на тази самоволно избрана задача, докато си почиваше, след като бе преместил едно особено тежко парче корниз, той чу заплашително съскане, вдигна поглед и видя един сналгли — черупката му бе висока поне шест стъпки — да изпълзява от тъмнината със стряскаща скорост. Лишената от кости шия на съществото бе протегната колкото се може по-напред, устата му приличаше на процеп от мрак, разделящ меката му плът, а топчестите му очи бяха насочени право към Ерагон. На лунната светлина голата му плът блестеше като сребро, а също и дирята от слуз, която оставяше след себе си.
	— Лета — рече младият Ездач, изправи снага и изтръска капките кръв от разранените си ръце. — Оно ах неят трейжа верунслмал едта, о сналгли.
	Докато изричаше предупреждението си, охлювът забави ход и прибра очите си с няколко сантиметра. На няколко крачки от Ерагон спря, изсъска пак и тръгна да го заобикаля отляво.
	— А, няма да стане — промълви младежът, извъртайки се заедно с него. Хвърли поглед през рамо, за да се увери, че някой друг сналгли не се приближава изотзад.
	Гигантският охлюв сякаш осъзна, че не може да го изненада, защото спря и остана намясто, като съскаше и размахваше очните си стълбчета срещу него.
	— Звучиш като чайник, оставен да ври — каза му Ерагон.
	Очите на създанието се замятаха още по-бързо, а после то го нападна, движейки вълнообразно краищата на плоския си корем.
	Младият Ездач изчака до последния момент, после отскочи встрани и остави охлювът да се плъзне покрай него. Изсмя се и го плесна отзад по черупката.
	— Не си много умен, а?
	Отдалечи се с танцова стъпка и започна да дразни създанието на древния език, наричайки го с какви ли не обиди, които обаче бяха съвършено точни.
	Охлювът сякаш запухтя от ярост — шията му се изду, той отвори уста още по-широко и освен да съска, започна да пръска и слюнка.
	Продължи да напада Ерагон отново и отново, и всеки път младежът отскачаше от пътя му. Накрая сналгли се умори от тази игра. Отдалечи се на половин дузина разкрача и остана там, взирайки се в него с големите си колкото юмрук очи.
	— Как изобщо успяваш да хванеш нещо, като си толкова бавен? — попита подигравателно Ерагон и се изплези на охлюва.
	Сналгли изсъска още веднъж, а после се обърна и потъна в мрака.
	Младият Ездач изчака няколко минути, за да се увери, че създанието си е отишло, преди да продължи с разчистването на отломките.
	— Може би трябва да се нарека Победителя на охлюви — промърмори той, докато търкаляше част от колона през двора. — Ерагон Сенкоубиеца, Победителя на охлюви… Това ще вселява страх в сърцата на хората, където и да ида.


	Беше настъпила най-тъмната нощна доба, когато той най-сетне пусна последния каменен къс в края на тревата, опасваща двора. После остана да стои задъхан. Беше му студено, чувстваше се гладен и уморен, и драскотините по ръцете и китките го смъдяха.
	Беше привършил работата си в североизточния ъгъл на двора. На север имаше огромен палат, който бе до голяма степен унищожен при битката; прави стояха само част от задната стена и една-единствена обвита в бръшлян колона на мястото, където се бе намирал входът.
	Ерагон се взира дълго в колоната. Над нея групичка звезди — червени, сини и бели — блестяха през една пролука в облаците като шлифовани диаманти. Той се почувства странно привлечен от тях, сякаш появата им означаваше нещо, което би трябвало да знае.
	Без да си прави труда да се замисля върху своите действия, младият Ездач отиде при основата на колоната, като стъпваше по купчините от отломки, после посегна колкото можеше по-нависоко и хвана най-дебелата част от бръшляна: стъбло с дебелината на ръката му и покрито с хиляди власинки.
	Дръпна го. То издържа, така че Ерагон подскочи и започна да се катери по него. Местейки ръцете си една след друга, се изкачи по колоната, която бе висока сигурно триста стъпки, но му се струваше все по-висока, колкото повече се отдалечаваше от земята.
	Знаеше, че постъпва безразсъдно, но пък в момента бе в настроение за безразсъдни постъпки.
	На половината път по-тънките стъбла на бръшляна започнаха да се отделят от камъка, когато отпуснеше цялата си тежест върху тях. Оттам нататък той внимаваше да се хваща само за главното стъбло и за някои от по-дебелите разклонения.
	Докато стигне до върха, ръцете му вече едва го държаха. Капителът на колоната все още бе непокътнат; представляваше плосък квадрат, достатъчно голям, за да може да се седне на него и от всяка страна да остане повече от една стъпка място.
	Леко разтреперан от усилието, Ерагон скръсти крака и отпусна ръце върху колената си с дланите нагоре, така че въздухът да облекчи болката от разкъсаната му кожа.
	Под него лежеше разрушеният град: лабиринт от разбити сгради, в който начесто отекваха странни, отчаяни стонове. На няколко места, където имаше езерца, той видя бледите сияния на жабешките примамки, като фенери, гледани много отдалече.
	„Жаби рибарки — помисли си младежът внезапно на древния език. — Така се наричат: жаби рибарки.“ И знаеше, че е прав, защото тези думи им пасваха като ключ в ключалка.
	После премести погледа си към групата звезди, които го бяха вдъхновили да се изкатери дотук. Забави дишането си и се съсредоточи върху задачата да поддържа равномерния, неспирен приток на въздух в дробовете си. Студът, гладът и силното изтощение предизвикваха у него невероятно чувство на яснота; сякаш се рееше отделно от тялото си, все едно връзката между съзнанието и плътта му бе изтъняла и това го караше да усеща по-отчетливо града и острова около него. Долавяше всяко движение на вятъра и всеки звук и миризма, които се носеха покрай върха на колоната.
	Докато седеше там, се сети за още имена и макар че никое от тях не го описваше напълно, неуспехите не го тревожеха, защото яснотата, която чувстваше, бе прекалено дълбока, за да може някаква спънка да смути спокойствието му.
	„Как мога да включа всичко, което съм, само в няколко думи?“ — чудеше се той и продължаваше да обмисля въпроса, докато звездите се въртяха.
	Три изкривени сенки прелетяха над града — като малки, движещи се дупки в реалността — и кацнаха на покрива на сградата вляво. После тъмните, подобни на бухали, силуети разпериха бодливите си качулки и се втренчиха в него с ярки злобни очи. Сенките закрякаха тихо една на друга и две от тях почесаха безплътните си крила с човки, които нямаха дебелина. Третата държеше останките на една жаба между абаносовите си нокти.
	В продължение на няколко минути младежът наблюдаваше заплашителните птици, а те — него. После сенките литнаха и изчезнаха на запад, издавайки не повече шум от падащо перце.


	Малко преди разсъмване, когато вече можеше да види зорницата между два върха на изток, Ерагон се запита: „Какво искам?“.
	Дотогава не си бе правил труда да обмисля този въпрос. Искаше да свали Галбаторикс, то се знае. Но ако успееше, после какво? Откакто бе напуснал долината Паланкар, все си мислеше, че един ден двамата със Сапфира ще се върнат, за да живеят близо до планините, които толкова обичаше. Но сега, докато разглеждаше тази възможност, постепенно осъзна, че тя вече не го привлича.
	Беше отраснал в долината Паланкар и винаги щеше да я смята за свой дом. Но какво бе останало там за него и Сапфира? Карвахол бе унищожен, а дори и селяните да го възстановяха някой ден, той никога нямаше да е същият. Освен това повечето приятели, които си бяха създали, живееха другаде, а и те двамата имаха задължения към различните раси в Алагезия — задължения, които не можеха да пренебрегнат. Нещо повече, след всичко, което бяха направили и видели, не можеше да си представи, че някой от тях ще е доволен да живее на такова затънтено място.
	„Защото небето е празно, а светът е кръгъл…“
	Дори и да се върнеха, какво щяха да правят там? Да отглеждат крави и да сеят пшеница? Той нямаше желание да си изкарва прехраната от земята, както бе правило семейството му. Двамата със Сапфира бяха Ездач и дракон; тяхната съдба беше да летят начело на историята, не да седят до огъня, да дебелеят и да мързелуват.
	Освен това, имаше я и Аря. Ако със Сапфира живееха в долината Паланкар, щеше да я вижда рядко, а може би и никога.
	— Не — каза Ерагон и думата отекна в тишината като удар на чук. — Не искам да се връщам.
	Хладна тръпка премина по гръбнака му. Той знаеше, че се е променил, откакто с Бром и Сапфира потеглиха по следите на Ра’зак, но се бе вкопчил във вярата, че дълбоко в себе си е същият като преди. Сега разбираше, че това не е истина. Момчето, което бе напуснало долината Паланкар, вече не съществуваше; Ерагон не приличаше на него, не действаше като него и не искаше същите неща от живота.
	Пое си дълбоко дъх, а после го изпусна в дълга, треперлива въздишка, докато истината се просмукваше в ума му.
	— Аз не съм онзи, който бях. — Изричането на мисълта на глас сякаш й придаваше тежест.
	После, докато първите лъчи на зората обагряха небето на изток над древния остров Вроенгард, където някога бяха живели Ездачите и драконите, той се сети за едно име — такова, каквото не му бе хрумвало преди, — и го завладя увереност.
	Изрече името, прошепна го на себе си в най-дълбоките кътчета на ума си и цялото му тяло завибрира, сякаш Сапфира бе ударила колоната под него.
	Младият Ездач ахна и откри, че едновременно се смее и плаче — смееше се, защото бе успял и от чистата радост от разбирането; плачеше, защото сега виждаше ясно всичките си провали и грешки и вече нямаше самозаблуди, с които да се утешава.
	— Аз не съм онзи, който бях — прошепна той и стисна ръба на колоната, — но знам кой съм.
	Името му, истинското му име, бе по-слабо и изпълнено с недостатъци, отколкото му се искаше, и Ерагон се мразеше за това, но в него имаше и много неща, достойни за възхищение, и колкото повече мислеше за него, толкова повече приемаше истинската си същност. Той не бе най-добрият човек на този свят, но не беше и най-лошият.
	— И няма да се предам — изръмжа.
	Утеши се с факта, че личността му не е неизменна; би могъл да се усъвършенства, ако пожелае. И в този миг се зарече, че в бъдеще ще бъде по-добър, колкото и да му е трудно.
	Като продължаваше да се смее и да плаче, младият Ездач обърна лице към небето и разпери ръце. С времето смехът и сълзите спряха и на тяхно място се възцари чувство на дълбок покой, примесено с лека радост и примирение. Въпреки предупреждението на Глаедр, той прошепна отново истинското си име и още веднъж цялото му същество затрепери от силата на думите.
	Все така с разперени ръце, Ерагон се изправи върху колоната, а после се наклони напред и полетя с главата надолу към земята. Точно преди да се удари в нея, произнесе „Веохт“ и движението му се забави, той се извъртя и се приземи върху напукания камък толкова леко, сякаш слизаше от каляска.
	Върна се при фонтана по средата на двора и си взе наметалото. След това, докато светлината огряваше разрушения град, забърза обратно към сградата, в която се бяха подслонили, нетърпелив да събуди Сапфира и да каже на нея и Глаедр за откритието си.


	Хранилището на душите

	Ерагон вдигна меча и щита си, нетърпелив да действа, но също и малко уплашен.
	Както и преди, двамата със Сапфира стояха в подножието на Скалата на Кутиан, докато истинското сърце на Глаедр бе в малкото ковчеже, скрито в дисагите на гърба на драконката.
	Все още бе ранно утро и слънцето грееше ярко през големите дупки в облачния покров. След като младият Ездач се бе върнал в лагера, двамата със Сапфира бяха пожелали да отидат направо при Скалата на Кутиан, но Глаедр бе настоял младежът първо да закуси, а после да изчака храната му да се слегне в стомаха.
	Сега обаче най-сетне се намираха до назъбената каменна стена и Ерагон се бе уморил да чака, както и Сапфира.
	Откакто бяха споделили истинските си имена, връзката между тях сякаш бе станала по-здрава, може би защото и двамата бяха чули колко държат един на друг. Винаги го бяха знаели, но все пак да го чуят изразено по такъв неопровержим начин бе усилило чувството им на близост.
	Някъде на север изграчи гарван.
	— _Аз ще бъда пръв_ — каза Глаедр. — _Ако е капан, може би ще успея да го задействам, преди да улови някого от вас._
	Младият Ездач и драконката понечиха да оттеглят умовете си от Глаедр, за да му позволят да изрече истинското си име, без да го подслушват. Обаче той възрази:
	— _Не, вие ми казахте вашите имена. Справедливо е да знаете моето._
	Ерагон погледна към Сапфира, а после и двамата отвърнаха:
	— _Благодарим ти, Ебритил._
	След това старият дракон изрече името си и то прогърмя в ума на младежа като фанфари — царствено и все пак дисхармонично, обагрено от скръбта и гнева на Глаедр заради смъртта на Оромис. Името му бе по-дълго от тези на Ерагон и Сапфира; продължаваше няколко изречения — запис на един вековен живот, изпълнен с неизброими радости, мъки и постижения. В името личеше ясно мъдростта му, но също и противоречията в характера му: сложности, които затрудняваха пълното осъзнаване на неговата личност.
	Сапфира изпита същото благоговение като Ерагон, щом чу името на Глаедр; звукът му накара и двамата да осъзнаят колко млади са още и колко далеч трябва да стигнат, преди да могат да се мерят със знанията и опита на златния дракон.
	„Чудя се какво ли е истинското име на Аря“ — помисли си Ерагон.
	Те се взираха напрегнато в Скалата на Кутиан, но не видяха никаква промяна.
	Сапфира беше втора. Тя изви шия и се зае да рови земята като буен жребец, след което гордо изрече истинското си име. Дори и на дневната светлина, люспите й пак заблестяха и заискриха при нейните думи.
	След като чу как тя и Глаедр произнасят истинските си имена, младият Ездач вече не се стесняваше толкова от своето. Никой от тях не бе съвършен и въпреки това те не се укоряваха взаимно за недостатъците си, а по-скоро ги приемаха и прощаваха.
	След като драконката изрече името си, отново не се случи нищо.
	Накрая напред пристъпи Ерагон. Студена пот оросяваше челото му. Знаейки, че това може да е последното му действие като свободен човек, той произнесе името си наум, както бяха направили Глаедр и Сапфира. Предварително се бяха уговорили, че за него ще е по-безопасно да не го изрича на глас, за да намали вероятността някой да го чуе.
	Докато оформяше последната дума в мислите си, в основата на стената се появи тънка тъмна линия.
	Тя се издигна на петдесет стъпки, раздели се и се спусна надолу в двете посоки, следвайки очертанията на голяма двукрила порта. Върху нея се появиха редове от глифове, изписани със злато: защитни заклинания, които да я предпазват от физическо или магическо разкриване.
	След като вратата се очерта напълно, крилата й се завъртяха навън на скрити панти, стържейки в пръстта и растенията, които се бяха натрупали пред стената от последното им отваряне, когато и да е било то. През отвора се видя гигантски сводест тунел, който се спускаше стръмно към земните недра.
	Крилата спряха със стържене и върху поляната отново се възцари тишина.
	Ерагон се взря в тъмния тунел, чувствайки как опасенията му растат. Бяха открили онова, което търсеха, но той още не бе сигурен дали е капан или не.
	— _Солембум не е излъгал_ — каза Сапфира. Езикът й се стрелна навън, за да опита въздуха.
	— _Да, но какво ли ни чака вътре?_ — попита младежът.
	— _Това място не би трябвало да съществува_ — рече Глаедр. — _Ние и Ездачите криехме много тайни на Вроенгард, но островът е прекалено малък, за да може да бъде построен толкова огромен тунел, без другите да разберат. А аз никога не съм чувал за него._
	Ерагон се намръщи и се огледа. Все още бяха сами; никой не се опитваше да се промъкне към тях.
	— _Възможно ли е да е построен, преди Ездачите да се заселят на Вроенгард?_
	Златният дракон се замисли за момент.
	— _Не знам… Може би. Това е единственото смислено обяснение, но ако е така, значи е наистина древен._
	Тримата претърсиха тунела с умовете си, но не усетиха нищо живо в него.
	— _Добре тогава_ — рече Ерагон. Киселият вкус на ужас изпълваше устата му, а дланите му под ръкавиците бяха хлъзгави от пот. Каквото и да откриеха в другия край на тунела, искаше да разбере веднъж завинаги. Сапфира също бе нервна, но не колкото него.
	— _Хайде да изровим плъха, който се крие в това гнездо_ — каза тя.
	Двамата влязоха през вратата на тунела.
	Когато и последният сантиметър от опашката на Сапфира се плъзна през прага, портата се затръшна зад тях с мощен трясък на камък върху камък, потопявайки ги в мрак.
	— Ах, не, не, не! — изръмжа Ерагон и се втурна назад към вратата. — Наина хвитр — каза той и бяла светлина без определена посока огря входа на тунела.
	Вътрешната повърхност на портата бе идеално гладка и колкото и да я натискаше и да удряше по нея, тя не помръдна.
	— _Мътните го взели! Трябваше да използваме някой дънер или скала, за да я подпрем_ — оплака се младежът, укорявайки се, че не се е сетил за това по-рано.
	— _Ако се наложи, винаги можем да я разбием_ — рече Сапфира.
	— _Много се съмнявам_ — обади се Глаедр.
	Ерагон стисна отново Бризингър.
	— _В такъв случай май нямаме друг избор, освен да вървим напред._
	— _Че кога сме имали друг избор, освен да вървим напред?_ — попита драконката.
	Младият Ездач промени заклинанието си, така че магическата светлина да се излъчва от една точка близо до тавана — иначе липсата на сенки затрудняваше определянето на разстоянията — а после заедно със Сапфира поеха по наклонения тунел.
	Подът му бе малко грапав, така че им бе лесно да се задържат на крака въпреки отсъствието на стълби. Долният край на стените се сливаше с пода, като че ли камъкът се бе разтопил, което подсказваше на Ерагон, че вероятно тунелът е бил прокопан от елфи.
	Продължиха надолу, все по-дълбоко и по-дълбоко в земята, докато младежът не реши, че вече са минали под хълмовете зад Скалата на Кутиан и са навлезли в недрата на самата планина. Тунелът не завиваше, нито пък се разклоняваше, а стените си оставаха съвсем голи.
	Накрая Ерагон усети лек полъх на топъл въздух, идещ към тях от дълбините, и забеляза далеч напред смътно оранжево сияние.
	— Лета — промърмори той и угаси магическата светлинка.
	Въздухът продължи да се затопля, докато се спускаха, и сиянието пред тях стана по-ярко. Скоро успяха да различат края на тунела: огромна черна арка, изцяло покрита с релефни глифове, така че изглеждаше, сякаш е оплетена в тръни. Миризма на сяра изпълваше въздуха и Ерагон усети как очите му се насълзяват.
	Спряха пред арката; отвъд нея се виждаше само плосък сив под.
	Младият Ездач хвърли поглед назад, откъдето бяха дошли, а после се обърна пак към арката. Назъбената й повърхност го изнервяше, както и Сапфира. Той се опита да разчете глифовете, но те бяха прекалено разбъркани и плътно разположени едни до други, за да ги различи. Не успя да усети и никаква енергия, криеща се в черната конструкция. Въпреки това му бе трудно да повярва, че не е омагьосана. Който и да беше построил този тунел, бе съумял да скрие затварящото заклинание на портата отвън, което означаваше, че би могъл да стори същото и с всяко заклинание, наложено на арката.
	Ерагон размени бърз поглед със Сапфира и навлажни устни, спомняйки си казаното от Глаедр: _„Вече няма безопасни пътища“_.
	Драконката изсумтя, пускайки малка струя пламък от всяка ноздра, а после двамата заедно минаха през арката.


	Кухината, част първа

	Ерагон забеляза няколко неща едновременно.
	Първо, стояха в единия край на кръгла зала, широка над двеста стъпки, с голяма яма в центъра, от която се излъчваше мътно оранжево сияние. Второ, въздухът бе задушаващо горещ. Трето, покрай стените на залата имаше два концентрични кръга каменни полици — задната по-висока от предната — върху които лежаха множество тъмни предмети. Четвърто, стената зад полиците блещукаше на много места, сякаш бе украсена с цветен кристал. Но той нямаше възможност да разгледа нито стената, нито тъмните предмети, защото на откритото пространство до светещата яма стоеше човек с драконова глава.
	Човекът бе направен от метал и блестеше като полирана стомана. Не носеше други дрехи, освен препаска, изработена от същия блестящ материал като тялото му, а гърдите и ръцете му бяха набраздени от мускули като на някой Кул. В лявата си ръка държеше метален щит, а в дясната — дъгоцветен меч, в който Ерагон позна оръжие на Ездач.
	Зад мъжа той смътно различи трон, вграден в далечната стена, а върху седалката и облегалката му бе отпечатан силуетът на създанието.
	Мъжът с драконовата глава закрачи напред. Кожата и ставите му се движеха, като че ли бяха от плът, но всяка стъпка отекваше така, сякаш на пода се отпускаше голяма тежест. Той спря на трийсет стъпки от Ерагон и Сапфира и се втренчи в тях с очи, които трепкаха като чифт алени пламъци. После вдигна люспестата си глава и нададе странен метален рев, който заехтя, докато не започна да им се струва, че срещу тях реват дузина създания.
	Докато младият Ездач се чудеше дали трябва да се бият с това нещо, усети как странен, необятен ум докосва неговия. Съзнанието не приличаше на никое, което бе срещал преди, и сякаш съдържаше множество крещящи гласове, хаотичен хор, който му напомняше за вятъра в някоя буря.
	Преди да успее да реагира, умът прониза защитите му и завладя мислите му. Въпреки всичкото време, което бе прекарал в упражнения с Глаедр, Аря и Сапфира, той не можа да спре атаката; не можа дори да я забави. Това бе все едно да се опитва да спре прилив с голи ръце.
	Обгърна го размазана светлина и несвързан шум, докато бърборещият хор проникваше във всяка частица на неговото същество. После Ерагон изпита чувството, че натрапникът разкъсва ума му на половин дузина парчета — всяко от които съзнаваше присъствието на останалите, но не бе свободно да прави каквото поиска — а зрението му се нацепи на късчета, сякаш виждаше залата през фасетките на скъпоценен камък.
	Шест различни спомена се втурнаха през накъсаното му съзнание. Младият Ездач не ги бе извикал по своя воля; те просто се появиха и потекоха толкова бързо, че не успяваше да ги следва. Същевременно тялото му се огъваше в различни пози, а после ръката му вдигна Бризингър пред очите му и той видя шест еднакви версии на меча. Натрапникът даже го накара да направи заклинание, чиято цел не разбираше и не би могъл да разбере, защото единствените му мисли бяха онези, които другият му позволяваше. Нито пък изпитваше някакво чувство, освен това на отслабваща тревога.
	Часове наред, както му се стори, чуждият ум изследваше всеки един негов спомен: от мига, в който бе потеглил от семейната си ферма, за да лови елени в Гръбнака — три дни преди да намери яйцето на Сапфира — до настоящия момент. В дъното на ума си Ерагон усещаше, че същото се случва и с драконката, но това не означаваше нищо за него.
	Накрая — дълго след като би загубил надежда да се освободи, ако още притежаваше контрол над мислите си — вихрещият се хор внимателно сглоби наново парчетата от ума му и се отдръпна.
	Младият Ездач залитна напред и падна на едно коляно, преди да успее да възстанови равновесието си. До него Сапфира се олюля и щракна със зъби във въздуха.
	„Как? — помисли си той. — Кой?“ Да плени и двамата едновременно, а както предполагаше, и Глаедр, бе нещо, което според него дори Галбаторикс не би могъл да стори.
	Съзнанието отново се притисна към ума на Ерагон, но този път не го нападна, а каза:
	— _Нашите извинения, Сапфира. Нашите извинения, Ерагон, но трябваше да сме сигурни в намеренията ви. Добре дошли в Хранилището на душите. Отдавна ви чакаме. Добре дошъл и ти, братовчеде. Радваме се, че си още жив. Сега вземи спомените си и знай, че задачата ти най-после е изпълнена!_
	Нещо като мълния проблесна между Глаедр и съзнанието. Миг по-късно той нададе мислен вой, от който слепоочията на младия Ездач запулсираха от болка. Порой от объркани емоции се втурнаха откъм златния дракон: тъга, триумф, неверие, съжаление и над всичко това, чувство на радостно облекчение, толкова силно, че Ерагон откри, че се усмихва, без да знае защо. И щом докосна ума на Глаедр, почувства не едно съзнание, а много, и всички шепнеха и мърмореха.
	— Кой? — промълви младежът. Пред тях мъжът с драконовата глава не бе помръднал и на сантиметър.
	— _Ерагон_ — обади се Сапфира. — _Погледни стената. Погледни…_
	Той погледна. И видя, че кръглата стена не е украсена с кристали, както бе сметнал отначало. Вместо това я осейваха десетки и десетки ниши, и във всяка ниша стоеше блестящо кълбо. Някои бяха големи, други малки, но всичките пулсираха с меко вътрешно сияние, като тлеещи въглени в гаснещ лагерен огън.
	Сърцето на Ерагон прескочи един удар, когато го осени разбиране.
	Той сведе поглед към тъмните предмети на полиците долу; те бяха гладки и овални и изглеждаха като изваяни от камък с различни цветове. Както и при кълбата, някои бяха големи, а други малки, но независимо от размера си, имаха форма, която би познал навсякъде.
	Заля го топла вълна и младият Ездач усети слабост в колената. „Не може да бъде.“ Искаше му се да повярва в това, което вижда, но се боеше, че може да е илюзия, създадена, за да се подиграе с надеждите му. И все пак от възможността то да е реално му секна дъхът и той бе толкова зашеметен, че не знаеше какво да направи или да каже. Реакцията на Сапфира беше горе-долу същата, ако не и по-силна.
	После умът заговори отново:
	— _Не грешите, младоци, нито пък очите ви мамят. Ние сме тайната надежда на нашата раса. Тук лежат нашите истински сърца — последните свободни Елдунари на света, — както и яйцата, които пазим в продължение на повече от век._


	Кухината, част втора

	За миг Ерагон не можеше да мърда или да диша.
	После прошепна:
	— Яйца, Сапфира… Яйца.
	Тя потрепери, сякаш от студ, и люспите по гърба й настръхнаха, надигайки леко връхчетата си от кожата й.
	— _Кои сте вие?_ — попита Ерагон ума. — _Откъде да знаем, че можем да ви вярваме?_
	— _Те казват истината, Ерагон_ — обади се Глаедр на древния език. — _Знам, защото Оромис беше сред онези, които създадоха плана на това място._
	— _Оромис…?_
	Преди Глаедр да може да поясни, другият ум каза:
	— _Името ми е Умарот. Моят Ездач бе елфът Враел, водачът на нашия орден, преди да ни сполети гибелта. Говоря от името на другите, но не ги командвам, защото макар много от нас да бяха обвързани с Ездачи, повечето не бяха, а дивите ни братя не признават друга власт, освен своята собствена._ — Той изрече това с нотка на раздразнение. — _Би било твърде объркващо да говорим всички заедно, затова моят глас ще представлява останалите._
	— _Това ти ли си?_ — Ерагон посочи сребристия мъж с драконова глава, застанал пред него и Сапфира.
	— _Не_ — отвърна Умарот. — _Това е Куарок, Ловеца на нидвали и Проклятието на ургалите. Силвари Чародейката изработи за него тялото, което носи сега, за да има кой да ни защитава, в случай че Галбаторикс или някой друг враг проникне със сила в Хранилището на душите._
	Докато Умарот говореше, мъжът с драконовата глава посегна с дясната ръка към лявата страна на тялото си, освободи едно лостче и отвори предната част на гърдите си като врата на шкаф. Вътре лежеше едно пурпурно истинско сърце, заобиколено от хиляди сребърни жички, не по-дебели от косъм. После Куарок затвори нагръдника си и Умарот каза:
	— _Не, аз съм тук_ — и насочи погледа на Ерагон към една ниша, която съдържаше голям бял Елдунари.
	Младият Ездач бавно прибра Бризингър.
	Яйца и Елдунари. Струваше му се, че не може да възприеме наведнъж мащабите на това разкритие. Мислите му се влачеха мудно, като че ли бе получил удар по главата, което в известен смисъл си беше така.
	Тръгна към полиците вдясно от черната, покрита с глифове, арка, после спря пред Куарок и попита, едновременно на глас и с ума си:
	— Може ли?
	Мъжът с драконовата глава щракна със зъби и се оттегли с гърмящи стъпки, за да застане до сияещата яма по средата на залата. Все пак остави меча си изваден — и Ерагон бе наясно с този факт през цялото време.
	Почуда и благоговение изпълниха младежа, докато се приближаваше към яйцата. Той се подпря на долната полица и изпусна треперлив дъх, докато се взираше в едно златисточервено яйце, високо почти пет стъпки. Обзет от внезапно желание, свали едната си ръкавица и допря голата си длан до яйцето. То бе топло на докосване и когато Ерагон устреми ума си, усети дремещото съзнание на неизлюпения дракон в него.
	Горещият дъх на Сапфира облъхна врата му, когато тя дойде при него.
	— _Твоето яйце беше по-малко_ — каза той.
	— _Защото майка ми не беше толкова възрастна и толкова едра като драконката, която е снесла това._
	— _Аха. Не ми беше минало през ума._
	Младият Ездач огледа останалите яйца и почувства как гърлото му се свива.
	— Толкова са много — прошепна. Притисна рамо към масивната челюст на Сапфира и усети тръпките, минаващи през нея. Личеше си, че тя не иска нищо друго, освен да се радва и да прегърне умовете на сродниците си, но също като него й бе трудно да повярва, че онова, което вижда, е истинско.
	Драконката изсумтя и завъртя глава, оглеждайки останалата част от стаята, а после нададе рев, от който от тавана се посипа прах.
	— _Как?!_ — изръмжа тя наум. — _Как сте могли да избягате от Галбаторикс? Ние драконите не се крием от битка. Не сме страхливци, че да бягаме от опасността. Обяснете!_
	— _Не толкова високо, Бяртскулар, че ще разтревожиш малките в яйцата им_ — смъмри я Умарот.
	Муцуната на Сапфира се набръчка, когато се озъби.
	— _Тогава говори, древни, и ни кажи как е възможно това._
	За миг Умарот изглеждаше развеселен, но когато й отвърна, думите му бяха печални.
	— _Права си: ние не сме страхливци и не се крием от битка, но дори драконите могат да се спотайват и да чакат, за да изненадат жертвата си. Не си ли съгласни, Сапфира?_
	Тя изсумтя пак и размаха опашка.
	— _Освен това не сме като Фангурите или по-нисшите змии, които изоставят малките си да живеят или умрат според прищевките на съдбата. Ако се бяхме включили в битката за Дору Араеба, само щяхме да бъдем унищожени. Победата на Галбаторикс щеше да е пълна — каквато той наистина вярва, че е — и видът ни щеше да изчезне завинаги от лицето на земята._
	— _След като станаха ясни истинските мащаби на силата и амбициите на Галбаторикс_ — обади се Глаедр, — _и след като осъзнахме, че той и предателите с него смятат да нападнат Вроенгард, Враел, Умарот, Оромис, аз и няколко други решихме, че ще е най-добре да скрием яйцата на нашата раса, както и известен брой Елдунари. Беше лесно да убедим дивите дракони; Галбаторикс ги преследваше и те нямаше как да се защитят от магията му. Дивите дракони дойдоха тук и възложиха на Враел да се грижи за неизлюпеното им потомство, а тези, които можеха, снесоха яйца, макар че иначе биха изчакали, защото знаехме, че е заплашено оцеляването на расата ни. Оказа се, че предохранителните ни мерки са били добра идея._
	Ерагон разтърка слепоочията си.
	— _Защо не знаеше за това по-рано? Ами Оромис? И как е възможно да се скрият умовете им? Ти ми каза, че това не може да бъде сторено._
	— _Не може_ — отвърна Глаедр, — _или поне не само с магия. В този случай обаче, където магията се проваля, разстоянието може да успее. Ето защо се намираме дълбоко под земята, на цяла миля под връх Еролас. Дори Галбаторикс и Клетвопрестъпниците да се бяха сетили да потърсят с умовете си на такова невероятно място, при всичките скали над нас трудно биха усетили нещо повече от объркани енергийни потоци и щяха да ги припишат на водовъртежи в кръвта на земята, която се намира малко по-надолу. Нещо повече, преди битката за Дору Араеба, преди повече от сто години, всички Елдунари бяха въведени в транс, толкова дълбок, че да прилича на смърт, което допълнително затрудни откриването им. Планът ни беше да ги събудим след края на битката, но онези, които построиха това място, също така направиха заклинание, което да ги събуди от транса им, след като изтекат няколко месеца._
	— _Както и стана_ — рече Умарот. — _Хранилището на душите бе поместено тук и по друга причина. Ямата, която виждате, стига до езеро от разтопен камък, което лежи под тези планини от раждането на света. То ни осигурява топлината, нужна на яйцата, за да се чувстват добре, както и светлината, нужна на нас, Елдунари, за да запазим силата си._
	Ерагон се обърна към Глаедр:
	— _Още не си отговорил на въпроса ми: защо ти и Оромис не помнехте това място?_
	Отговори му Умарот:
	— _Защото всички, които знаеха за Хранилището на душите, в това число и Глаедр, се съгласиха знанието да бъде премахнато от умовете им и заменено с фалшива памет. Решението не беше лесно, особено за майките на яйцата, но не можехме да позволим никой извън тази стая да знае истината, за да не би Галбаторикс да я разбере от тях. Затова се сбогувахме с приятелите и другарите си, съзнавайки напълно, че може никога да не ги видим отново и че ако се случи най-лошото, те ще умрат с вярата, че сме навлезли в пустотата… Както казах, решението не беше лесно. Също така заличихме от паметта на всички името на скалата, която бележи входа към това убежище, както по-рано бяхме заличили имената на тринайсетте дракона, решили да ни изменят._
	— _Аз прекарах последните сто години, вярвайки, че видът ни е обречен на забвение_ — каза Глаедр. — _Да разбера сега, че душевните ми страдания са били напразни… Радвам се обаче, че с неведението си можах да помогна за опазването на нашата раса._
	После Сапфира попита Умарот:
	— _Защо Галбаторикс не е забелязал, че вие и яйцата липсвате?_
	— _Помислил си е, че сме загинали в битката. Ние бяхме само малка част от намиращите се на Вроенгард Елдунари, недостатъчна, че липсата ни да събуди неговите подозрения. Що се отнася до яйцата, без съмнение е бил бесен от загубата им, но не е имал причина да мисли, че тук е замесена някаква хитрост._
	— _Ах, да_ — рече тъжно Глаедр. — _Ето защо Тувиел се съгласи да се жертва: за да скрие измамата ни от Галбаторикс._
	— _Но Тувиел не беше ли убил много от своите?_ — попита Ерагон.
	— _Така е, и това бе огромна трагедия_ — отвърна Умарот. — _Все пак бяхме се уговорили той да не действа, освен ако не стане очевидно, че поражението е неизбежно. Принасяйки се в жертва, Тувиел унищожи сградите, където обикновено държахме яйцата, и също така направи острова отровен, за да не реши Галбаторикс да се засели тук._
	— _А той знаеше ли защо се самоубива?_
	— _Не и в момента, когато го направи. Знаеше, само че е необходимо. Един от Клетвопрестъпниците бе убил дракона му месец по-рано. Макар че Тувиел се въздържа да навлезе в пустотата, защото имахме нужда от всеки воин в битката срещу Галбаторикс, той вече нямаше желание да живее. Даже се зарадва на задачата си; тя му даваше избавлението, за което копнееше, като същевременно му позволяваше да бъде в услуга на нашата кауза. Като пожертва живота си, Туви си осигури бъдещето както на нашата раса, така и на Ездачите. Той беше велик и храбър герой и някой ден името му ще се възпява във всички краища на Алагезия._
	— _А след битката сте чакали_ — каза Сапфира.
	— _Така е_ — съгласи се Умарот. Мисълта да прекараш над сто години в една-единствена стая, заровена дълбоко под земята, накара Ерагон да потрепери. — _Обаче не стояхме бездейно. Когато се събудихме от своя транс, започнахме да устремяваме умовете си навън, отначало предпазливо, а после с все по-голяма увереност, след като осъзнахме, че Галбаторикс и Клетвопрестъпниците са напуснали острова. Обединена, силата ни е голяма и ние бяхме в състояние да наблюдаваме много от онова, което се случваше по света през годините. Не можем да използваме ясновидство, не и по нормалния начин, но можем да виждаме сплитовете от енергия, простиращи се през Алагезия, и често можем да чуем мислите на онези, които не полагат усилия да защитят умовете си. По този начин събирахме информацията си._
	_Докато десетилетията се нижеха, започнахме да губим надежда, че някой ще успее да убие Галбаторикс. Бяхме се приготвили да чака ме векове, ако е нужно, но усещахме, че силата на Яйцетрошача расте, и се бояхме, че чакането ни може да се проточи не векове, а хилядолетия. Стигнахме до съгласие, че това е неприемливо както за здравия ни разум, така и за малките в яйцата. Те са обвити с магия, която забавя растежа им, и могат да останат в това състояние още години, но не е добре за тях да стоят твърде дълго в черупките си. Ако го направят, съзнанието им може да се деформира и да станат особени._
	_Затова, подтиквани от своята загриженост, започнахме да се намесваме в събитията, които виждахме. Отначало намесата ни бе дребна: побутване тук, прошепната идея там, чувство за тревога у някой, който скоро ще попадне в засада. Невинаги успявахме, но можехме да помогнем на онези, които все още се бореха срещу Галбаторикс, и с течение на времето станахме по-вещи и по-уверени в намесите си. В няколко редки случая присъствието ни беше забелязано, но никой не успя да определи кой или какво сме ние. На три пъти успяхме да уредим смъртта на някой от Клетвопрестъпниците; когато не бе ръководен от страстите си, Бром беше полезно оръжие за нас._
	— _Помагали сте на Бром!_ — възкликна Ерагон.
	— _Да, а също и на мнозина други. Когато човекът, известен като Хефринг, открадна яйцето на Сапфира от съкровищницата на Галбаторикс — преди близо двайсет години, — ние му помогнахме да се измъкне, но стигнахме твърде далеч, защото той ни забеляза и се уплаши. Побягна и не се срещна с Варден, както трябваше да направи. По-късно, когато Бром спаси яйцето и Варден и елфите започнаха да водят младоци при него, в опит да намерят онзи, за когото то ще се излюпи, решихме, че трябва да направим някои приготовления за такъв случай. Затова устремихме умовете си към котколаците, които са отколешни приятели на драконите, и разговаряхме с тях. Те се съгласиха да ни помогнат и ние им дадохме знанието за Скалата на Кутиан и за ярката стомана под корените на дървото Меноа, а после изтрихме от паметта им всички спомени за нашия разговор._
	— _Направили сте всичко това оттук?_ — попита удивено Ерагон.
	— _Това и повече. Не си ли се чудил някога защо яйцето на Сапфира се появи пред теб, докато се намираше насред Гръбнака?_
	— _Това е било ваше дело?_ — възкликна Сапфира, шокирана не по-малко от младия Ездач.
	— _Мислех, че защото Бром ми е баща, Аря ме е объркала с него._
	— _Не_ — рече Умарот. — _Заклинанията на елфите не се объркват толкова лесно. Ние променихме потока на магията, така че вие със Сапфира да се срещнете. Смятахме, че има шанс — малък, но все пак шанс — да се окажеш подходящ за нея. Бяхме прави._
	— _Но защо не ни доведохте тук по-рано?_ — попита Ерагон.
	— _Защото имахте нужда от време за обучението си, а и в противен случай рискувахме да издадем присъствието си на Галбаторикс, преди вие или Варден да сте готови да се изправите срещу него. Ако се бяхме свързали с вас след Битката на Пламтящите равнини, например, каква щеше да е ползата от това, след като Варден бяха още толкова далеч от Уру’баен?_
	Настъпи кратка тишина.
	После младият Ездач бавно попита:
	— _Какво друго сте направили за нас?_
	— _Няколко побутвания, най-вече предупреждения. Видения за Аря в Гил’еад, когато тя имаше нужда от помощта ти. Изцеряването на раната на гърба ти по време на Агаети Бльодрен._
	Откъм Глаедр се излъчи чувство на неодобрение.
	— _Пратили сте ги в Гил’еад необучени и без защитни заклинания, знаейки, че ще трябва да се изправят срещу Сянка?_
	— _Мислехме, че Бром ще е с тях, но дори и след смъртта му не можехме да ги спрем, защото те трябваше да отидат в Гил’еад, за да се срещнат с Варден._
	— _Чакайте_ — каза Ерагон. — _Вие ли бяхте отговорни за моята… трансформация?_
	— _Отчасти. Докоснахме образа на нашата раса, който елфите призоваха по време на тържеството. Ние осигурихме вдъхновението, а той — като осигури силата за заклинанието._
	Ерагон сведе поглед и стисна юмруци за момент не толкова ядосан, колкото изпълнен с други емоции, така че не можеше да стои спокойно. Сапфира, Аря, мечът му, самото състояние на тялото му — дължеше всичко това на драконите в тази стая.
	— _Елрун оно_ — каза той благодаря ви.
	— _Няма защо, Сенкоубиецо._
	— _Помагали ли сте също и на Роран?_
	— _Братовчед ти не се е нуждаел от нашата помощ._ — Умарот помълча малко. — _Вече от доста години ви наблюдаваме, Ерагон и Сапфира. Видяхме ви как израснахте от новоизлюпени до могъщи воини и се гордеем с всичко, което постигнахте. Ти, Ерагон, си всичко, което сме се надявали да бъде един нов Ездач. А ти, Сапфира, показа, че си достойна да се числиш към най-великите представите ли на нашата раса._
	Радостта и гордостта на драконката се смесиха с тези на младия Ездач. Той се отпусна на едното си коляно, докато тя задращи по пода и сведе глава. Искаше му се да подскача, да крещи и да празнува по други начини, но не направи нищо такова. Вместо това каза:
	— _Мечът ми е на ваше разположение…_
	— _… както и моите зъби и нокти_ — добави Сапфира.
	— _До края на дните ни — завършиха и двамата едновременно. — Какво ще искате от нас, Ебритилар?_
	Откъм Умарот се излъчи задоволство и той отвърна:
	— _Сега, след като ни намерихте, дните ни на криене свършиха; ще дойдем с вас в Уру’баен и ще се сражаваме, за да убием Галбаторикс. Дошло е времето да напуснем своята бърлога и веднъж завинаги да се изправим срещу този изменник и яйцетрошач. Без нас той ще проникне в умовете ви също толкова лесно, колкото го сторихме ние, защото разполага с много Елдунари._
	— _Не мога да нося всички ви_ — рече Сапфира.
	— _Няма да се наложи_ — отвърна Умарот. — _Петима от нас ще останат да бдят над яйцата заедно с Куарок. В случай че не успеем да победим Галбаторикс, те няма да се намесват повече в сплитовете енергия, а ще се задоволят да чакат, докато не стане безопасно за драконите да излязат в Алагезия. Но не се тревожи; няма да сме ти в тежест, защото ще ти осигурим нужната сила, за да ни носиш._
	— _Колко сте?_ — попита Ерагон, оглеждайки стаята.
	— _Сто трийсет и шест. Но не си мисли, че ще успеем да победим поробените от Галбаторикс Елдунари. Прекалено сме малко, а и онези, които бяха избрани да останат в това хранилище, бяха или твърде стари и ценни, за да рискуват да се бият, или твърде млади и не опитни, за да участват в битката. Ето защо аз реших да се присъединя към тях; аз представлявам мост между групите, точка на взаимно разбирателство, каквато иначе щеше да липсва. По-старите са мъдри и наистина могъщи, но умовете им криволичат по странни пътища и често е трудно да ги убедиш да се съсредоточат върху нещо извън сънищата им. По-младите имат по-злочеста участ: те са се разделили с телата си преждевременно, поради това умовете им остават ограничени от размера на техния Елдунари, който вече не може да расте, след като е напуснал плътта им. Нека това ти е за урок, Сапфира, да не изхвърляш своя Елдунари, преди да си достигнала внушителни размери, освен ако се намираш в изключително тежко положение._
	— _Значи въпреки всичко те ни превъзхождат_ — рече мрачно младият Ездач.
	— _Да, Сенкоубиецо. Но сега Галбаторикс не може да те постави на колена, в мига щом те зърне. Може да не сме в състояние да ги надвием, но ще успеем да блокираме неговите Елдунари, докато вие със Сапфира направите каквото е нужно. Не губете надежда; ние знаем много неща, много тайни за войната, магията и за начина, по който функционира светът. Ще ви научим на каквото можем и може би някаква част от знанието ни ще ви позволи да убиете краля._


	После Сапфира се поинтересува за яйцата и научи, че са спасени двеста четиридесет и три. Двайсет и шест бяха определени за свързване с Ездачи; останалите бяха необвързани. После се заеха да обсъждат полета до Уру’баен. Докато Умарот и Глаедр съветваха Сапфира кой е най-краткият път до града, мъжът с драконовата глава прибра меча си, остави щита си и започна да сваля Елдунари един по един от нишите им в стената. Поставяше всеки от скъпоценните камъни в копринената торбичка, върху която лежеше, а после ги нареждаше внимателно на купчина на пода близо до светещата яма. Обиколката на най-едрия Елдунари бе толкова голяма, че драконът с металното тяло не можа да го обхване изцяло.
	Докато Куарок работеше, а те разговаряха, Ерагон продължаваше да се чувства зашеметен и изпълнен с неверие. Досега почти не смееше да мечтае, че в Алагезия са останали и други скрити дракони. Но ето че те бяха тук, останки от една изгубена епоха. Все едно старите приказки бяха оживели и двамата със Сапфира бяха попаднали в тях.
	Емоциите на партньорката му бяха по-сложни. След като знаеше, че расата й вече не е обречена на измиране, от съзнанието й се бе вдигнала сянка — сянка, която лежеше там, откакто Ерагон я познаваше — и мислите й се изпълниха с такава огромна радост, че от нея очите и люспите й сякаш заблестяха по-ярко от обичайното. И все пак някакво странно отбранително чувство усмиряваше ликуването й, сякаш тя изпитваше стеснение пред Елдунари.
	Даже през обзелото го замайване, младият Ездач осъзнаваше промяна в настроението на Глаедр; старият дракон не бе забравил напълно мъката си, но бе по-щастлив, отколкото го бе усещал Ерагон след смъртта на Оромис. И макар да не бе прекалено почтителен към Умарот, той се отнасяше към него с уважение, каквото младежът не го бе виждал да проявява досега, дори когато говореше с кралица Исланзади.
	Когато Куарок почти бе приключил със задачата си, младият Ездач отиде до ръба на ямата и надзърна вътре. Видя, че е кръгла и се спуска на повече от сто стъпки през камъка, за да стигне до пещера, пълна с море от сияещ камък. Гъстата жълта течност бълбукаше и пръскаше като котле с врящо лепило и от повърхността й се издигаха виещи се струи пара. Стори му се, че зърна светлинка, като тази на някой дух, да пробягва по горящото море, но тя изчезна толкова бързо, че не можеше да е сигурен.
	— _Ела, Ерагон_ — каза Умарот, когато мъжът с драконовата глава положи върху купчината и последния Елдунари, който щеше да пътува с тях. — _Сега трябва да направиш едно заклинание. Думите са следните…_
	Младият Ездач се намръщи, докато слушаше.
	— _Какво е това… „извиване“ във втората строфа? Какво трябва да извия, въздуха ли?_
	Обяснението на Умарот го обърка още повече. Драконът опита пак, но Ерагон продължаваше да не схваща идеята. Други, по-стари Елдунари се включиха в разговора, но в техните обяснения имаше още по-малко смисъл, защото идваха предимно като порой от припокриващи се образи, усещания и странни неразбираеми сравнения, които оставиха младежа безнадеждно объркан.
	Донякъде го успокояваше фактът, че Сапфира и Глаедр изглеждаха също толкова озадачени, макар че Глаедр каза:
	— _Струва ми се, че разбирам, но това е все едно да се опитваш да хванеш уплашена риба; точно когато си мислиш, че си я спипал, тя се изплъзва между зъбите ти._
	Накрая Умарот каза:
	— _Ще оставим този урок за друг път. Знаеш какво се предполага да прави заклинанието, макар и да не знаеш как. Това би трябвало да ти е достатъчно. Вземи от нас силата, която ти е нужна, и го кажи, а после да потегляме._
	Изнервен, Ерагон запамети добре думите на заклинанието, за да избегне грешки, а след това заговори. Докато мълвеше строфите, черпеше от силата на Елдунари и усещаше гъдел върху кожата си от огромното количество енергия, протичаща през него — беше като река, едновременно гореща и студена.
	Въздухът около неравната купчина Елдунари затрептя и заблещука, после тя сякаш се сви в себе си и изчезна. Полъх на вятър разроши косата на младия Ездач и в залата отекна тихо, глухо бумтене.
	Изумен, Ерагон видя как Сапфира протяга глава напред и я прокарва през мястото, където допреди миг се намираха Елдунари. Те бяха изчезнали напълно, сякаш никога не са съществували, и въпреки това двамата продължаваха да усещат умовете на драконите наблизо.
	— _След като напуснете хранилището_ — рече Умарот, — _входът към този пространствен джоб ще остава на постоянно разстояние над и зад вас през цялото време, освен когато сте в затворено помещение или когато нечие тяло преминава през въпросната точка. Входът е не по-голям от върха на карфица, но е по-смъртоносен от всеки меч; ще пререже плътта ви, ако го докоснете._
	Сапфира подуши въздуха.
	— _Дори миризмата ви е изчезнала._
	— _Кой е открил как се прави това?_ — попита изумено младият Ездач.
	— _Един отшелник, който живееше на северното крайбрежие на Алагезия преди хиляда и двеста години_ — отвърна Умарот. — _Това е ценен трик, ако искаш да скриеш нещо пред очите на всички, но е много опасен и е трудно да се направи както трябва._ — Драконът замълча за малко и Ерагон усети, че си подрежда мислите. После Умарот продължи: — _Има нещо, което вие със Сапфира трябва да знаете. В мига щом минете през голямата арка зад вас — Портата на Вергатос, — ще започнете да забравяте за Куарок и яйцата, скрити тук, и докато стигнете до каменната врата в края на тунела, всички спомени за тях ще бъдат заличени от съзнанието ви. Дори ние, Елдунари, ще забравим за яйцата. Ако успеем да убием Галбаторикс, портата ще възстанови спомените ни, но дотогава трябва да останем в неведение за тях._ — Умарот сякаш изръмжа. — _Това е… неприятно, знам, но не можем да позволим Галбаторикс да узнае за яйцата._
	На Ерагон идеята не му харесваше, но не можеше да се сети за разумна алтернатива.
	— _Благодаря ти, че ни каза_ — рече Сапфира и Ерагон прибави своите благодарности към нейните.
	После големият метален воин Куарок вдигна щита си от пода, извади меча си и отиде да седне на своя древен трон. След като положи голото острие върху колената си и опря щита отстрани на трона, той отпусна ръце върху бедрата си и замря неподвижно като статуя, ако се изключат танцуващите искрици на червените му очи, които се взираха в яйцата.
	Младият Ездач потрепери и обърна гръб на трона. Имаше нещо в гледката на самотната фигура в другия край на помещението, от което го побиваха тръпки. Трудно му беше да си тръгне, като знаеше, че на Куарок и другите Елдунари, които остават, може да им се наложи да прекарат тук сами още сто години — или дори повече.
	— _Сбогом_ — каза той.
	— _Сбогом, Сенкоубиецо_ — отвърнаха пет шепота. — _Сбогом, Ярколюспеста. Нека късметът бъде с вас._
	После Ерагон изправи рамена и заедно със Сапфира минаха през Портата на Вергатос, напускайки Хранилището на душите.


	Завръщане

	Ерагон се намръщи, когато излезе от тунела под ранната следобедна светлина, която обливаше поляната пред Скалата на Кутиан.
	Имаше чувството, че е забравил нещо важно. Опита се да си спомни какво, но нищо не му дойде наум, само изпита някакво чувство на празнота, което го смути. Дали имаше нещо общо с… не, не можеше да си спомни.
	— _Сапфира, ти…_ — започна той, но после млъкна.
	— _Какво?_
	— _Нищо. Просто си помислих… Остави, няма значение._
	Зад тях вратата на тунела се затръшна с глух тътен и очертанията на глифовете върху нея помръкнаха. Грубата, обрасла с мъх, скала отново изглеждаше направена от плътен камък.
	— _Хайде_ — каза Умарот, — _да тръгваме. Денят напредва, а между нас и Уру’баен има много мили._
	Ерагон огледа поляната — все още имаше чувството, че пропуска нещо, — после кимна и се качи на седлото на Сапфира.
	Докато пристягаше ремъците около краката си, сред клонестите ели отдясно прозвуча зловещото крякане на сенчеста птица. Той погледна натам, но създанието не се виждаше никъде. Младият Ездач направи гримаса. Радваше се, че е посетил Вроенгард, но не по-малко се радваше, че си тръгва. Този остров бе недружелюбно място.
	— _Е, да потегляме ли?_ — попита Сапфира.
	— _Давай_ — каза той с чувство на облекчение.
	Драконката размаха крила, отскочи във въздуха и прелетя над ябълковата горичка от другата страна на поляната. Бързо се издигна над дъното на котловината, кръжейки около руините на Дору Араеба. Щом набра достатъчно височина, за да мине над планините, тя се обърна на изток и пое към континента и Уру’баен, оставяйки зад себе си развалините на някога славната твърдина на Ездачите.


	Градът на скърбите

	Слънцето все още беше близо до зенита си, когато Варден стигнаха до Уру’баен.
	Роран чу виковете на мъжете в челото на колоната, когато прехвърлиха един хребет. Обзет от любопитство, той вдигна поглед от петите на джуджето пред себе си и щом стигна до върха, спря, за да обхване гледката, както всеки от воините преди него.
	Земята се спускаше плавно надолу в продължение на няколко мили, за да премине в широка равнина, осеяна с ферми, мелници и големи имения със солидни къщи от камък, които му напомняха за тези край Ароус. На около пет мили по-нататък равнината стигаше до външните стени на Уру’баен.
	За разлика от стените на Драс-Леона, тези на столицата бяха достатъчно дълги, за да опашат целия град. Бяха и по-високи; дори от разстояние Роран виждаше, че пред тях стените на Драс-Леона и Ароус изглеждат жалки. Предположи, че се издигат поне на триста стъпки. Върху широките бойници забеляза балисти и катапулти, наредени на равни интервали.
	Гледката го притесни. Щеше да е трудно да обезвредят машините — те без съмнение бяха защитени срещу магически атаки — а той от опит знаеше колко смъртоносни могат да бъдат такива оръжия.
	Зад стените имаше странна смесица от човешки сгради и такива, които Роран предположи, че са построени от елфите. От елфическите сгради най-много се набиваха на очи шест високи, изящни кули, изградени от малахитовозелен камък, които бяха разположени, така че образуваха дъга в най-старата част на града, както предположи той. Две от кулите нямаха покриви и му се стори, че забеляза останките на още две, частично скрити сред хаоса от къщи долу.
	Но това, което го заинтригува най-силно, не бе стената или сградите, а фактът, че голяма част от града лежеше в сянката на гигантска скална тераса, която сигурно бе половин миля широка и петстотин стъпки дебела в най-тясната си част. Тя образуваше единия край на голям полегат хълм, който се простираше на няколко мили на североизток. Върху ръба на скалната тераса се издигаше друга стена като тази, която опасваше града, и няколко дебели наблюдателни кули.
	В дъното на образуваната под стърчащата скала кухина се виждаше гигантска цитадела, украсена с множество кули и бойници. Тя се издигаше над останалата част от града, толкова високо, че почти докосваше долната страна на скалната тераса. Най-плашеща от всичко бе портата на крепостта — огромна зейнала пещера, която изглеждаше достатъчно голяма, за да могат Сапфира и Торн да минат през нея рамо до рамо.
	Стомахът на Роран се сви. Ако можеше да се съди по размера на портата, то Шруйкан трябваше да е достатъчно голям да затрие цялата им армия сам-самичък. „По-добре Ерагон и Сапфира да побързат — помисли си той. — И елфите също.“ Според това, което бе виждал, елфите може би имаха шанс да устоят на черния дракон на краля, но дори и на тях щеше да им е трудно да го убият.
	Роран видя всичко това и много други неща, докато стоеше на върха на хребета. После подръпна юздите на Снежноплам. Зад него белият жребец изпръхтя и го последва, когато той закрачи уморено по виещия се път, който се спускаше към долината.
	Можеше и да язди — всъщност би трябвало да язди като капитан на батальона си — но след пътуването до Ароус и обратно му бе станало противно да седи на седлото.
	Докато вървеше, се опита да прецени кой е най-добрият начин да атакуват града. Каменната ниша, в която бе сгушен Уру’баен, изключваше атаки отстрани и отзад и щеше да пречи на атаки отгоре. Несъмнено точно поради тази причина елфите бяха избрали да се заселят тук.
	„Ако съумеем някак да откъртим скалната тераса, бихме могли да смажем цитаделата и по-голямата част от града — помисли си той, но това не му се струваше вероятно, защото камъкът бе твърде широк. — Все пак може би ще успеем да завладеем стената на върха на хълма. После бихме могли да хвърляме камъни и да изливаме врящо масло върху онези долу. Само че няма да е лесно. Да се бием на нанагорнище и с тези стени… Може би елфите ще се справят. Или пък Кул. На тях може дори да им хареса.“
	Река Рамр течеше на няколко мили северно от Уру’баен, прекалено далече, за да е от някаква полза. Сапфира би могла да прокопае достатъчно голям канал, за да я отклони, но дори на нея щяха да й трябват седмици за осъществяването на подобен проект, а Варден не разполагаха с толкова храна. Имаха само за няколко дни. След това щяха да гладуват или да се разпръснат.
	Единствената им възможност бе да атакуват преди Империята. Не че Роран вярваше, че Галбаторикс ще атакува. Досега кралят явно се задоволяваше да остави Варден да се приближат. „Че защо му е да си рискува главата? Колкото повече чака, толкова по-слаби ставаме.“
	Което означаваше фронтална атака — дръзка, глупава атака през открития терен към стени, твърде дебели, за да бъдат пробити, и твърде високи, за да бъдат изкачени, докато стрелци и военни машини ги обстрелват през цялото време. Само като си го представи, на челото му изби пот. Щяха да умират с купища. Той изруга. „Ще си изпочупим главите, а Галбаторикс ще си седи в тройната зала и ще се смее… Ако се приближим до стените, войниците няма да могат да ни улучват с гадните си машинарийки, но пък тогава ще сме уязвими за катран, масло и камъни, хвърляни по главите ни.“
	Дори и да успееха да пробият стените, пак щеше да им остане задачата да сразят цялата армия на Галбаторикс. Тогава много по-важни от укрепленията на града щяха да са характерът и уменията на мъжете, срещу които щяха да се изправят. Дали щяха да се бият до последен дъх? Можеха ли да бъдат подплашени? Дали щяха да се пречупят и да побегнат при достатъчно силен натиск? Какви клетви и заклинания ги обвързваха?
	Шпионите на Варден бяха докладвали, че кралят е назначил за командир на войските в Уру’баен някакъв граф на име лорд Барст. Роран никога досега не бе чувал за него, но информацията като че ли смая Йормундур, а мъжете в батальона на Роран си разправяха достатъчно истории, които да го убедят в злодейството на Барст. Говореше се, че той притежавал доста голямо имение близо до Гил’еад, но нашествието на елфите го принудило да го изостави. Васалите му живеели в смъртен страх от него, защото Барст имал навика да разрешава споровете и да наказва престъпниците по най-суровия възможен начин, като често предпочитал просто да екзекутира онези, които смятал за виновни. Само по себе си това не бе нещо необичайно; мнозина лордове в Империята се славеха с жестокостта си. Барст обаче бил не само безмилостен, но и силен — впечатляващо силен — и извънредно хитър. Интелигентността му личеше във всичко, което Роран бе чувал за него. Барст можеше и да е гад, но беше умен гад и Роран знаеше, че ще е грешка да го подценяват. Галбаторикс не би избрал слабак или идиот да командва хората му.
	Освен това ги имаше Торн и Муртаг. Кралят можеше и да не помръдне от крепостта си, но червеният дракон и неговият Ездач със сигурност щяха да участват в отбраната на града. „Ерагон и Сапфира трябва да ги подмамят надалече. Иначе никога няма да успеем да прехвърлим стените.“ Роран се намръщи. Това щеше да е проблем. Сега Муртаг бе по-силен от Ерагон. Братовчед му щеше да се нуждае от помощта на елфите, за да го убие.
	Роран отново почувства как в него се надигат горчив гняв и негодувание. Мразеше да зависи от милостта на онези, които използват магия. Когато ставаше дума за сила или хитрост, човек поне можеше да компенсира липсата на едното с излишък от другото. Но нищо не можеше да компенсира липсата на магия.
	Ядосан, той вдигна едно камъче от земята и каза, както го бе научил Ерагон:
	— Стенр риса.
	Камъчето не помръдна.
	Той изпръхтя и го запрати встрани от пътя.
	Жена му и нероденото му дете бяха с Варден, но той не можеше да направи нищо, за да убие Муртаг или Галбаторикс. Стисна юмруци и си представи как троши разни неща. Предимно кости.
	„Може би трябва да избягаме. — Тази мисъл му хрумваше за първи път. Знаеше, че на изток има земи, докъдето не стига властта на Галбаторикс — плодородни равнини, обитавани само от номади. Ако другите селяни дойдеха с него и Катрина, можеха да започнат отначало, свободни от Империята и краля. Но само при мисълта за това му се догади. То означаваше да изостави Ерагон, хората си и земята, която наричаше свой дом. — Не. Няма да позволя детето ни да се роди в свят, където Галбаторикс продължава да е на власт. По-добре да умрем, отколкото да живеем в страх.“
	Разбира се, това още не решаваше проблема как да превземат Уру’баен. По-рано винаги бе имало някаква слабост, която да използва. В Карвахол това бе неспособността на Ра’зак да разберат, че селяните ще се бият. Когато се бе борил с ургала Ярбог, това бяха рогата на създанието. В Ароус това бяха каналите. Но тук, в Уру’баен, той не виждаше никакви слабости, никакъв начин да обърне силата на противника срещу самия него.
	„Ако разполагахме с достатъчно провизии, можехме да изчакаме и да ги уморим от глад. Това щеше да е най-добрият начин. Всичко друго е лудост.“ Но както Роран добре знаеше, войната бе низ от лудости.
	„Магията е единственият начин — заключи накрая той. — Магията и Сапфира. Ако успеем да убием Муртаг, тогава тя или елфите ще трябва да ни помогнат да преодолеем стените.“
	Намръщи се, усещайки кисел вкус в устата си, и ускори крачка. Колкото по-бързо устроеха лагера, толкова по-добре. Краката го боляха от ходене и ако му бе писано да загине в безразсъден щурм, искаше поне да хапне топло ядене и да се наспи преди това.


	Варден разпънаха палатките си на миля от Уру’баен, край малък поток, който се вливаше в река Рамр. После хората, джуджетата и ургалите се заеха с изграждането на защитни съоръжения — дейност, която щеше да продължи до падането на нощта и да се поднови призори. Всъщност, докато оставаха на едно място, нямаше да спират да се трудят по укрепването на периметъра. Воините мразеха тази работа, но тя ги държеше заети — и нещо повече, би могла да спаси живота им.
	Всички мислеха, че заповедите идват от сянката Ерагон. Роран знаеше, че всъщност са дошли от Йормундур. Той бе започнал да уважава стария воин след отвличането на Насуада и заминаването на братовчед му. Йормундур се сражаваше срещу Империята кажи-речи цял живот и имаше задълбочени познания по тактика и логистика. Двамата с Роран се погаждаха добре; и двамата бяха мъже на стоманата, а не на магията.
	Но пък тук беше и крал Орин, с когото — след като установиха първоначалните защити — Роран влезе в спор. Орин никога не пропускаше да го ядоса; ако някой ги затриеше, това щеше да е той. Роран знаеше, че да обидиш крал не е най-здравословната постъпка, но глупакът искаше да прати вестоносец до портите на Уру’баен и да отправи официално предизвикателство, както бяха сторили при Драс-Леона и Белатона.
	— Наистина ли искаш да предизвикаш Галбаторикс? — изръмжа Роран. — Ако го направим, току-виж отвърнал.
	— Ама разбира се — отвърна крал Орин, изпъвайки снага. — Най-правилно е да огласим намеренията си и да му дадем възможност да преговаря за мир.
	Роран се втренчи в него, после се извърна с погнуса и попита Йормундур:
	— Не можеш ли да го вразумиш?
	Тримата се бяха събрали в шатрата на Орин, където ги бе привикал кралят.
	— Ваше Величество — рече Йормундур, — Стронгхамър е прав. Най-добре ще е да изчакаме, преди да установим контакт с Империята.
	— Но те ни виждат — възрази Орин. — Устроили сме лагер точно под стените им. Би било… невъзпитано да не пратим вестоносец да заяви позицията ни. Вие и двамата сте от простолюдието; не очаквам да ме разберете. Кралското достойнство изисква да проявяваш определени любезности, дори и по време на война.
	Роран бе обзет от силното желание да го удари.
	— Толкова ли си самонадеян, та да вярваш, че Галбаторикс те смята за равен? Пфу! За него ние сме насекоми. Той пет пари не дава за твоите любезности. Забравяш, че преди да свали Ездачите, Галбаторикс е бил от простолюдието също като нас. Той не разсъждава по твоя начин. На света няма друг като него, а ти си мислиш, че ще предскажеш действията му. Мислиш си, че ще го предразположиш? Ха!
	Лицето на Орин почервеня и той захвърли бокала с вино, който се удари в постлания на земята килим.
	— Отиваш твърде далеч, Стронгхамър. Никой няма право да ме обижда така.
	— Имам право да върша каквото си искам — изръмжа Роран. — Не съм ти поданик. Не отговарям пред теб. Аз съм свободен човек и ще обиждам когото си ща, когато си ща и както си ща, дори и теб. Да пратиш този вестоносец ще бъде грешка и аз…
	Раздаде се стържене на плъзгаща се стомана, когато крал Орин извади меча си от ножницата. Но не свари Роран съвсем неподготвен; той вече бе сложил ръка на чука си и щом чу звука, измъкна оръжието от колана си.
	Острието на краля проблесна като размазано сребристо петно в полумрака на палатката. Роран видя къде ще удари Орин и отскочи настрана. После тресна с чука по плоското на меча, така че той се огъна, иззвънтя и изхвръкна от ръката на краля.
	Инкрустираното със скъпоценности оръжие падна на килима с трептящо острие.
	— Сир — извика един от стражите отвън. — Добре ли сте?
	— Просто аз изпуснах щита си — отвърна Йормундур. — Няма причини за безпокойство.
	— Слушам, сър.
	Роран се взря в Орин — на лицето му бе изписано дивото изражение на преследвано животно. Без да сваля очи от него, Стронгхамър пъхна отново чука в колана си.
	— Да се свързваме с Галбаторикс е глупаво и опасно. Ако се опиташ да го направиш, ще убия пратеника ти, преди да стигне до града.
	— Не би посмял! — рече кралят.
	— Бих и ще го сторя. Няма да ти позволя да изложиш на опасност всички останали, само за да задоволиш кралската си… гордост. Ако Галбаторикс иска да поговорим, знае къде да ни намери. В противен случай, остави го на мира!
	Роран изхвръкна ядосан от шатрата. Отвън се спря с ръце на кръста и впери поглед в пухкавите облаци, докато чакаше пулсът му да се успокои. Орин беше като муле годиначе: опърничав, самонадеян и винаги готов да те ритне в корема, ако му дадеш тази възможност.
	„И пие прекалено много“ — помисли си Стронгхамър.
	Закрачи напред-назад пред шатрата, докато от нея не излезе Йормундур. Преди командирът да заговори, Роран каза:
	— Съжалявам.
	— Има защо. — Командирът прекара длан по лицето си, после извади от торбичката на колана си глинена лула и започна да я тъпче с магарешки бодил, натискайки го с палец. — Досега го убеждавах да не праща вестоносец само за да ти направи напук. — Той помълча за миг.
	— Наистина ли би убил някой от хората на Орин?
	— Аз не отправям празни заплахи — отвърна Роран.
	— Така си и мислех… Е, да се надяваме, че няма да се стигне дотам. — Йормундур тръгна по пътеката между палатките и Стронгхамър го последва. Докато вървяха, хората се отдръпваха от пътя им и скланяха уважително глави. Размахвайки незапалената си лула, командирът каза: — Признавам, неведнъж ми се е искало да насоля хубавичко Орин. — Тънките му устни се разтегнаха в усмивка. — За съжаление, благоразумието ми винаги взема връх.
	— Той винаги ли е бил толкова… вироглав?
	— Ммм? Не, не. В Сурда беше далеч по-разумен.
	— Тогава какво е станало с него?
	— Мисля, че е от страх. Страхът прави странни неща с хората.
	— Така е.
	— Може да се обидиш, но ти самият се държа доста глупаво.
	— Знам. Изтървах си нервите.
	— И си спечели враг в лицето на един крал.
	— Искаш да кажеш „още един крал“.
	Йормундур се разсмя тихо.
	— Да. Е, предполагам, че след като имаш за личен враг Галбаторикс, всички други ти изглеждат доста безобидни. И все пак… — Той спря до един лагерен огън и извади тънка горяща клонка от пламъците. Допря края й до главата на лулата си, смукна няколко пъти, за да я запали, а после хвърли клонката обратно в огъня. — И все пак аз не бих пренебрегнал гнева на Орин. Там вътре той искаше да те убие. Ако е злопаметен, а мисля, че е така, може да потърси отмъщение. Ще поставя страж край палатката ти за следващите няколко дни. След това обаче… — Командирът сви рамена.
	— След това може всички да сме мъртви или поробени.
	Те вървяха мълчаливо още няколко минути, а Йормундур през цялото време пафкаше с лулата си. Преди да се разделят, Роран каза:
	— Следващия път, като видиш Орин…
	— Да?
	— Може би ще му дадеш да разбере, че ако той или хората му наранят Катрина, ще му изтръгна червата пред целия лагер.
	Командирът опря брадичка в гърдите си и постоя замислено за момент, после вдигна очи и кимна.
	— Мисля, че мога да намеря начин да го направя, Стронгхамър.
	— Благодаря ти.
	— Няма защо. Както винаги, за мен бе несравнимо удоволствие.
	— Сър.


	Роран намери Катрина и я убеди да донесе вечерята им на северния насип, където щеше да бди за евентуални вестоносци, пратени от Орин. Двамата ядоха върху една кърпа, която Катрина постла върху прясно изкопаната пръст, а после седяха заедно, докато сенките се удължаваха и звездите се появиха в пурпурното небе над скалната тераса.
	— Радвам се, че съм тук — каза тя, облягайки глава на рамото му.
	— Така ли? Наистина?
	— Красиво е и те имам само за себе си. — Катрина го стисна за ръката.
	Той я придърпа по-близо, но сянката в сърцето му остана. Не можеше да забрави за опасността, която грозеше нея и детето им. Мисълта, че най-големият им враг се намира само на няколко мили оттам, го изгаряше отвътре; най-много от всичко му се искаше да рипне, да се втурне към Уру’баен и да убие Галбаторикс.
	Но това бе невъзможно, затова Роран се усмихваше и се смееше, и криеше страха си, точно както знаеше, че и тя крие своя.
	„Мътните те взели, Ерагон — помисли си, — побързай или кълна ти се, ще те преследвам от гроб.“


	Военен съвет

	По време на полета от Вроенгард до Уру’баен на Сапфира не й се наложи да се справя с буря и имаше попътен вятър, който да ускорява придвижването й, защото Елдунари й казаха къде да намери бърз въздушен поток, който по думите им духал всеки ден от годината. Освен това те непрекъснато я подхранваха с енергия, така че никога да не се умори.
	В резултат на това градът се появи на хоризонта само два дни след като напуснаха острова.
	На два пъти по време на пътуването, когато слънцето бе най-ярко, на Ерагон му се стори, че зърва входа към пространствения джоб, където Елдунари се носеха скрити зад Сапфира. Изглеждаше като тъмна точка, толкова малка, че той не можеше да задържи очи върху нея за повече от секунда. Отначало помисли, че е прашинка, но после забеляза, че разстоянието между нея и Сапфира е постоянно, и всеки път, когато я види, се намира на едно и също място.
	Докато летяха, драконите изливаха чрез Умарот спомен след спомен в умовете на Ерагон и Сапфира: порой от преживявания — спечелени и загубени битки, любов, омраза, заклинания, събития, видени по целия свят, съжаления, прозрения и размисли върху начините, по които действа светът. Драконите притежаваха хиляди години знание и, изглежда, копнееха да споделят всяка частица от него.
	— _Прекалено много е_ — бе възразил Ерагон. — _Не можем да запомним всичко, камо ли да го разберем._
	— _Така е_ — каза Умарот. — _Но можете да запомните нещо и може би именно то ще ви помогне да победите Галбаторикс. А сега да продължим._
	Пороят от информация беше съкрушителен; понякога на младия Ездач му се струваше, че забравя кой е, защото драконовите спомени бяха далеч повече от неговите собствени. Когато това станеше, той отделяше ума си от техните и си повтаряше истинското си име, докато не се почувства отново сигурен в самоличността си.
	Нещата, които той и Сапфира научаваха, го изумяваха и тревожеха, а и често го караха да се съмнява в собствените си вярвания. Но нямаше време да размишлява над това, защото винаги имаше нов спомен, чакащ да изпълни ума му. Ерагон знаеше, че ще му трябват години, за да осъзнае и малка част от всичко, което му показваха драконите.
	Колкото повече научаваше за тях, толкова повече растеше благоговението му. Онези, които бяха живели стотици години, разсъждаваха по странен начин, а най-старите бяха толкова различни от Глаедр и Сапфира, колкото Глаедр и Сапфира от Фангурите в планините Беор. Общуването с тези стареи бе объркващо и смущаващо; те прибягваха към скокове на мисълта, асоциации и сравнения, които му изглеждаха безсмислени, но младежът знаеше, че имат смисъл на някакво дълбоко ниво. Той рядко разбираше какво се опитват да му кажат, а старите дракони не благоволяваха да се обяснят с термини, които би могъл да разбере.
	След известно време Ерагон осъзна, че те не могат да се изразяват по друг начин. През вековете умовете им се бяха променили; това, което бе просто и разбираемо за него, на тях често им се виждаше сложно, и обратното. Имаше чувството, че да слуша техните мисли е все едно да слуша мислите на някой бог.
	Когато отбеляза това наум, Сапфира изсумтя и рече:
	— _Има разлика._
	— _Каква?_
	— _За разлика от боговете, ние вземаме участие в световните събития._
	— _Може би боговете предпочитат да действат незабелязано._
	— _Тогава каква полза от тях?_
	— _Смяташ, че драконите са по-добри от боговете?_ — попита той, развеселен.
	— _Когато пораснем напълно, да. Че кое същество е по-велико от нас? Дори Галбаторикс разчита на нас за своята сила._
	— _Ами нидвалите?_
	Тя изпръхтя.
	— _Ние можем да плуваме, но те не могат да летят._
	Най-старият Елдунари, дракон на име Валдр — което на древния език означаваше „владетел“ — им заговори директно само веднъж. От него получиха видение на лъчи от светлина, които се превръщат в пясъчни вълни, както и обезпокоителното чувство, че всичко, което изглежда плътно, е предимно празно пространство. После Валдр им показа гнездо със спящи скорци и Ерагон усети мислите, трепкащи в умовете им, бързи като мигване на око. Отначало чувството на Валдр бе презрение — сънищата на скорците изглеждаха мънички, жалки и незначителни — но после настроението му се промени и стана топло и съчувствено, и дори най-дребната грижа на скорците нарасна по важност, докато не се изравни с тревогите на кралете.
	Валдр задържа дълго това видение, сякаш за да се увери, че младият Ездач и Сапфира ще го запомнят сред всички останали спомени. Но никой от двамата не бе сигурен какво се опитва да им каже драконът, а Валдр не пожела да обясни повече.


	Когато най-после Уру’баен се появи на хоризонта, Елдунари престанаха да споделят спомени с Ерагон и Сапфира и Умарот каза:
	— _Сега ще е най-полезно да изучите леговището на нашия враг._
	Така и направиха, докато Сапфира се спускаше постепенно към земята в продължение на много левги. Онова, което видяха, не ги окуражи особено, а и настроението им с нищо не се подобри, когато Глаедр каза:
	— _Галбаторикс е построил много, откакто ни прогони от това място. По наше време стените не бяха толкова дебели, нито толкова високи._
	А Умарот добави:
	— _Нито пък по време на войната между нашия вид и елфите Илиреа беше толкова укрепена. Предателят се е заровил дълбоко и е струпал планина от камък върху дупката си. Мисля, че няма да излезе по своя воля. Той е като борсук, скрит в леговището си и готов да разкървави носа на всеки, който се опита да го измъкне оттам._
	На миля източно от оградената със стена скална тераса и града под нея лежеше лагерът на Варден. Беше значително по-голям, отколкото го помнеше Ерагон, и това го озадачи, докато не се сети, че сигурно кралица Исланзади и армията й най-после са пристигнали. Изпусна слаба въздишка на облекчение. Дори Галбаторикс се опасяваше от могъществото на елфите.
	Когато двамата със Сапфира бяха на около левга от палатките, Елдунари помогнаха на младия Ездач да разшири обхвата на мислите си, докато не почувства умовете на хората, джуджетата, елфите и ургалите, събрани в лагера. Докосването му бе твърде леко, за да го усети някой, освен ако не го очаква специално, и щом разпозна отчетливата нишка дива магия, която бележеше мислите на Бльодгарм, се съсредоточи само върху елфа.
	— _Бльодгарм_ — каза той. — _Това съм аз, Ерагон._ — Сега, след като бе прекарал дълго време в преживяване на спомени от отминали епохи, по-официалната формулировка му се струваше съвсем естествена.
	— _Сенкоубиецо! Добре ли си? Умът ти изглежда доста странно. Сапфира с теб ли е? Ранена ли е? Нещо случило ли се е с Глаедр?_
	— _И двамата са добре, както и аз._
	— _Тогава…_ — Объркването на Бльодгарм личеше ясно.
	Младият Ездач го прекъсна.
	— _Ние не сме далече, но съм направил заклинание, за да ни скрия от погледите засега. Илюзията за мен и Сапфира още ли е видима за тези долу?_
	— _Да, Сенкоубиецо. Накарали сме Сапфира да кръжи на миля над палатките. Понякога я скриваме в облак или правим да изглежда, сякаш вие двамата сте отишли да патрулирате, но не смеем да позволим на Галбаторикс да си мисли, че сте напуснали задълго. Сега ще накараме образите ви да се отдалечат, така че да можете да се присъедините към нас, без да будите подозрения._
	— _Не. По-добре изчакайте и поддържайте илюзията още малко._
	— _Сенкоубиецо?_
	— _Няма да се върнем директно в лагера._ — Ерагон хвърли поглед към земята. — _На около две мили на югоизток има малък хълм. Знаеш ли го?_
	— _Да, виждам го._
	— _Сапфира ще кацне зад него. Накарай Аря, Орик, Йормундур, Роран, кралица Исланзади и крал Орин да дойдат там, но се погрижи да не напуснат лагера едновременно. Най-добре ще е, ако можеш да помогнеш да ги скрием. Ти също трябва да дойдеш._
	— _Както желаеш… Сенкоубиецо, какво намерихте на…_
	— _Не! Не ме питай. Опасно ще е да мислим за това тук. Ела и ще ти кажа, но не искам да тръбя отговора, когато и други биха могли да чуят._
	— _Разбирам. Ще дойдем по най-бързия начин, но може да ни отнеме известно време да съставим подходящ план за измъкването си._
	— _Разбира се. Вярвам, че ще направиш каквото е най-добре._
	Ерагон прекъсна връзката и се отпусна назад в седлото. Усмихна се лекичко, представяйки си изражението на Бльодгарм, когато научи за Елдунари.
	Сапфира се приземи в малката падина в основата на хълма, вдигайки истинска вихрушка, и подплаши едно близко стадо овце, които побягнаха с жално блеене.
	Докато сгъваше крила, драконката се загледа подир овцете и рече:
	— _Лесно ще е да ги уловя, като не ме виждат._ — Тя облиза муцуната си.
	— _Да, но кое му е забавното на това?_ — попита Ерагон, развързвайки ремъците около бедрата си.
	— _Забавлението не може да ти напълни стомаха._
	— _Не, но пък ти не си гладна, нали?_ — Енергията от Елдунари, макар и нематериална, бе потиснала желанието й да яде.
	Драконката изпусна нещо като въздишка.
	— _Не, всъщност не съм._
	Докато чакаха, младият Ездач изпъна изтръпналите си го крайници и хапна лек обяд от провизиите, които му оставаха. Знаеше, че Сапфира се е проснала в цялата си дължина на земята до него, макар че не можеше да я види. Присъствието й се издаваше само от сенчестата вдлъбнатина със странна форма, която тялото й оставяше върху сплесканите треви. Тази гледка го забавляваше, макар и да не бе сигурен защо.
	Докато ядеше, се взираше в приятните поля около хълма, наблюдавайки движението на въздуха между стръковете пшеница и ечемик. Нивите бяха разделени от дълги, ниски стени от натрупани камъни; на местните фермери сигурно са им били нужни стотици години, за да изкопаят толкова камъни от земята.
	„В долината Паланкар поне този проблем го нямахме“ — помисли си той.
	Миг по-късно един от драконовите спомени се върна и той разбра точно колко стари са каменните стени — те датираха от времето, когато хората бяха дошли да живеят в руините на Илиреа, след като елфите бяха сразили воините на крал Паланкар. Можеше да види, сякаш е бил там, редиците мъже, жени и деца, които претърсваха прясно разораните ниви и носеха намерените камъни на местата, където щяха да се издигнат стените.
	След известно време Ерагон остави спомена да избледнее и отвори ума си към енергийните течения около тях. Заслуша се в мислите на мишките в тревата, червеите в земята и птиците, които пърхаха над главите им. Това бе малко рисковано, защото можеше да предупреди някой близък вражески заклинател за присъствието им, но младият Ездач предпочиташе да знае кой и какво има наоколо, за да не може никой да ги нападне изненадващо.
	Ето защо усети приближаването на Аря, Бльодгарм и кралица Исланзади и не се стресна, когато сенките на стъпките им се появиха иззад западния край на хълма и се приближиха към него.
	Въздухът затрептя като вода и тримата елфи изникнаха пред очите му. Кралица Исланзади стоеше отпред, царствена както винаги. Тя носеше люспеста златна броня, инкрустиран със скъпоценни камъни шлем и червеното си, обточено с хермелин, наметало. На кръста й висеше дълъг, тънък меч. В едната си ръка държеше дълго копие с бял връх, а в другата — щит с формата на брезов лист, на който дори ръбът му бе назъбен като листа.
	Аря също бе сменила обичайните си тъмни дрехи с броня като на майка си — макар че нейната беше в сивия цвят на гола стомана, а не златна, — и носеше шлем, украсен с релефна плетеница на челото, с предпазител за носа и чифт стилизирани орлови крила, които стърчаха назад от слепоочията й. В сравнение с великолепието на одеждите на Исланзади, тези на Аря бяха мрачни, но поради това още по-смъртоносни. Заедно майката и дъщерята бяха като чифт еднакви остриета, едното от които бе украсено за показ, а другото — пригодено за битка.
	Също като двете жени, Бльодгарм носеше люспеста броня, но бе гологлав и нямаше друго оръжие, освен един малък нож на колана си.
	— Покажи се, Ерагон Сенкоубиецо — рече Исланзади, поглеждайки към мястото, където стоеше той.
	Младият Ездач прекрати заклинанието, което скриваше него и Сапфира, и се поклони на кралицата на елфите.
	Тя плъзна тъмните си очи по него, изучавайки го, като че ли беше пленен впрегатен кон. За разлика отпреди, не му бе трудно да издържи на погледа й. След няколко секунди кралицата каза:
	— Станал си по-добър, Сенкоубиецо.
	Той се поклони за втори път, по-леко.
	— Благодаря, Ваше Величество. — Както винаги, от звука на гласа й го побиха тръпки. Той ехтеше от магия и музика, сякаш всяка дума бе част от епическа поема. — Комплимент като този е много ценен, когато идва от някой толкова мъдър и прекрасен.
	Исланзади се засмя, показвайки дългите си зъби, и смехът й огласи хълма и полето.
	— Станал си също и красноречив! Ти не ми каза, че е станал толкова изискан, Аря!
	Лека усмивка се появи върху лицето на Аря.
	— Още се учи. — После се обърна към Ерагон: — Радвам се, че се върнахте благополучно.
	Елфите затрупаха него, Сапфира и Глаедр с множество въпроси, но тримата отказаха да отговарят, преди да са дошли и останалите. Въпреки това на младия Ездач му се стори, че елфите доловиха нещо от Елдунари, защото забеляза как от време на време поглеждаха по посока на истинските сърца, макар че май не го осъзнаваха.
	Орик бе следващият, който се присъедини към тях. Пристигна от юг, яхнал рошаво пони, което бе разпенено и дишаше тежко.
	— Здрасти, Ерагон! Здрасти, Сапфира! — извика джуджешкият крал, вдигайки юмрук. Смъкна се от изтощеното животно, приближи се тромаво и сграбчи младия Ездач в груба прегръдка, тупайки го по гърба.
	Когато свършиха с приветствията и Орик потърка Сапфира по носа, което я накара да затананика, Ерагон попита:
	— Къде са стражите ти?
	Орик махна през рамо.
	— Сплитат си брадите край една фермерска къща на миля западно оттук и смея да кажа, не са особено щастливи. Бих се доверил на всеки от тях — от един клан сме — но Бльодгарм каза, че е по-добре да дойда сам, затова идвам сам. Я кажи сега, за какво е цялата тази потайност? Какво откри на Вроенгард?
	— Ще трябва да почакаш останалите от нашия съвет, за да разбереш — отвърна Ерагон. — Но се радвам да те видя отново. — И тупна Орик по рамото.
	Малко по-късно Роран пристигна пеша, мрачен и покрит с прах. Стисна ръката на младия Ездач и го поздрави, а после се отдръпна встрани и рече:
	— Можеш ли да им попречиш да ни чуват? — И посочи с брадичка към Орик и елфите.
	На Ерагон му отне само няколко секунди да направи заклинание, което да ги защити от подслушване.
	— Готово. — Същевременно той отдели съзнанието си от това на Глаедр и другите Елдунари, но не и от Сапфира.
	Роран кимна и се взря през полето.
	— Имах няколко пререкания с крал Орин, докато те нямаше.
	— Пререкания ли? Защо?
	— Държеше се като глупак и му го казах.
	— Предполагам, че не го е приел особено благосклонно.
	— И още как. Опита се да ме намушка.
	— Какво?!
	— Успях да избия меча от ръката му, преди да нанесе удар, но ако зависеше от него, би ме убил.
	— Орин? — На Ерагон му бе трудно да си представи, че кралят може да извърши подобно нещо. — Лошо ли го рани?
	Роран за първи път се усмихна: кратка усмивка, която бързо се стопи под брадата му.
	— Уплаших го, което може да е по-зле.
	Младият Ездач изсумтя и стисна дръжката на Бризингър. Осъзна, че двамата с Роран са заели една и съща поза; с ръце на оръжията и отпуснали теглото си на другия крак.
	— Кой друг знае за това?
	— Йормундур — той беше там — и всеки, на когото Орин е казал.
	Мръщейки се, Ерагон закрачи напред-назад, като се опитваше да реши какво да прави.
	— Това не би могло да се случи в по-лош момент.
	— Знам. Нямаше да съм толкова рязък с Орин, ако не бе поискал да прати „кралски поздрав“ на Галбаторикс и други такива глупости. Щеше да изложи на опасност всички ни. Не можех да допусна това. И ти би направил същото.
	— Може би, но това само затруднява нещата. Сега аз съм водачът на Варден. Всяко нападение срещу теб или който и да било от воините под мое командване е нападение срещу мен. Орин го знае и знае, че сме от една кръв. Това е все едно да хвърли ръкавица в лицето ми.
	— Беше пиян — каза Роран. — Не съм сигурен, че е мислел за това, когато извади меча си.
	Ерагон видя как Аря и Бльодгарм хвърлят любопитни погледи към него. Спря да крачи и им обърна гръб.
	— Тревожа се за Катрина — добави братовчед му. — Ако Орин е достатъчно ядосан, може да прати хората си да нападнат мен или нея. И в двата случая, тя може да пострада. Йормундур вече сложи пазач пред палатката ни, но това не е достатъчна защита.
	Младият Ездач поклати глава.
	— Орин не би посмял да я нарани.
	— Нима? Той не може да нарани теб и няма куража да се изправи открито срещу мен, така че какво му остава? Засада. Ножове в мрака. Убийството на Катрина ще е лесен начин да си отмъсти.
	— Съмнявам се, че кралят би прибягнал към ножове в мрака или че би наранил Катрина.
	— Но не си сигурен.
	Ерагон се замисли за момент.
	— Ще поставя някои заклинания на Катрина, за да я пазят, и ще се погрижа Орин да разбере, че съм ги поставил. Това би трябвало да сложи край на всякакви планове, които би могъл да има.
	Напрежението като че ли се отцеди от Роран.
	— Ще съм ти благодарен.
	— Ще поставя някои нови заклинания и на теб.
	— Не, пази си силите. Аз мога и сам да се грижа за себе си.
	Младият Ездач настоя, но братовчед му упорито отказваше. Накрая Ерагон каза:
	— Мътните те взели! Чуй ме. Ще влезем в битка с хората на Галбаторикс. Трябва да имаш някаква защита, пък макар и само срещу магия. Ще ти направя предпазни заклинания, независимо дали искаш или не, така че по-добре се усмихни и ми благодари!
	Роран се мръщеше насреща му, но после изсумтя и вдигна ръце.
	— Добре, както желаеш. Никога не си знаел кога е разумно да отстъпиш.
	— А ти знаеш, така ли?
	Кикот се разнесе откъм брадата на Роран.
	— Предполагам, че не. Сигурно е семейна черта.
	— Аха. Между Бром и Гароу не знам кой беше по-инат.
	— Татко — отвърна Роран.
	— Хм… Бром беше… Не, прав си. Беше Гароу.
	Двамата си размениха усмивки, спомняйки си живота във фермата. После Роран пристъпи от крак на крак и хвърли на Ерагон странен кос поглед.
	— Изглеждаш ми по-различен отпреди.
	— Така ли?
	— Да. По-самоуверен.
	— Може би защото сега разбирам по-добре себе си.
	За това Роран нямаше отговор.


	Половин час по-късно Йормундур и крал Орин пристигнаха заедно на коне. Ерагон поздрави Орин учтиво както винаги, но кралят му отвърна рязко и не срещна погледа му. Дори от няколко стъпки разстояние младият Ездач надуши виното в дъха му.
	След като всички се събраха пред Сапфира, Ерагон започна. Първо накара всички да се закълнат на древния език, че ще пазят тайна. После обясни идеята за Елдунари на Орик, Роран, Йормундур и Орин и им разказа накратко историята на драконовите истински сърца, Ездачите и Галбаторикс.
	Елфите изглеждаха неспокойни от готовността му да обсъжда Елдунари пред другите, но никой не възрази, което го зарадва. Поне толкова доверие си бе заслужил. Орик, Роран и Йормундур реагираха с изненада, неверие и десетки въпроси. А в очите на Роран заблестя искрица, сякаш тази информация му даваше куп нови идеи как да убие Галбаторикс.
	През цялото време Орин се цупеше и упорито отказваше да повярва в съществуването на Елдунари. Накрая единственото, което разсея съмненията му, бе, когато младият Ездач извади от дисагите истинското сърце на Глаедр и представи дракона на четиримата.
	Благоговението, което проявиха те при срещата с Глаедр, достави удоволствие на Ерагон. Дори Орин изглеждаше впечатлен, макар че след като размени няколко думи с дракона, се обърна към Ерагон и попита:
	— Насуада знаеше ли за това?
	— Да. Казах й във Фейнстер.
	Както и очакваше, това признание не се понрави на краля.
	— Значи за пореден път двамата сте решили да ме пренебрегнете. Без подкрепата на моите хора и храната на моя народ, Варден нямаше да имат никакъв шанс да се изправят срещу Империята. Аз съм върховен владетел на една от четирите държави в Алагезия, армията ми представлява сериозна част от нашите сили и въпреки това никой от двама ви не е сметнал за уместно да ме информира за тази работа!
	Преди Ерагон да успее да отговори, Орик пристъпи напред.
	— Те не са казали и на мен, Орин — избоботи кралят на джуджетата. — А моят народ помага на Варден по-дълго от твоя. Не бива да се обиждаш. Ерагон и Насуада са постъпили както са сметнали, че е най-добре за каузата ни; не са искали да проявят неуважение.
	Орин се намръщи и изглеждаше, сякаш се кани да продължи спора, но Глаедр го изпревари и каза:
	— _Те направиха както поисках аз, кралю на сурданците. Елдунари са най-голямата тайна на моята раса и ние нея споделяме с лека ръка с другите, дори и да са крале._
	— Тогава защо решихте да го направите сега? — попита Орин. — Можехте да влезете в битката, без изобщо да се разкривате.
	В отговор Ерагон им разказа за пътуването си до Вроенгард, включително за срещата с бурята в морето и гледката, на която бяха станали свидетели от самия връх на облаците. Аря и Бльодгарм изглеждаха най-заинтригувани от тази част на историята, докато Орик изглеждаше най-смутен.
	— Барзул, това ми звучи като гадно преживяване — каза той. — Тръпки ме побиват само като си мисля за него. Подобаващото място за едно джудже е на земята, а не в небето.
	— _Съгласна съм_ — рече Сапфира, което накара Орик да се намръщи подозрително и да усуче сплетените краища на брадата си.
	Ерагон продължи своя разказ и описа как той, Сапфира и Глаедр бяха влезли в Хранилището на душите, макар да пропусна факта, че за това се изискваха истинските им имена. А когато накрая разкри какво е съдържало хранилището, за миг се възцари смаяно мълчание.
	После младият Ездач каза:
	— Отворете умовете си.
	Миг по-късно звукът на шепнещи гласове сякаш изпълни въздуха и Ерагон почувства как присъствието на Умарот и останалите скрити дракони ги заобикаля.
	Елфите се олюляха, а Аря падна на едно коляно, притиснала ръка отстрани на главата си, сякаш я бяха цапардосали. Орик извика и се озърна с див поглед, докато Роран, Йормундур и Орин стояха онемели.
	Кралица Исланзади коленичи, заемайки поза, подобна на тази на дъщеря си. В ума си младият Ездач я чу да говори с драконите, да поздравява много от тях по име и да ги приветства като стари приятели. Бльодгарм направи същото и в продължение на няколко минути между драконите и групата, събрала се в основата на хълма, прелиташе порой от мисли.
	Умствената какофония бе толкова силна, че Ерагон се заслони от нея и се оттегли, за да седне на един от предните крака на Сапфира, докато чакаше шумът да утихне. Разкритието, изглежда, бе подействало най-силно на елфите: Бльодгарм се взираше във въздуха с изражение на радост и почуда, докато Аря продължаваше да стои на едно коляно. На младия Ездач му се стори, че вижда сълзи по бузите й. Исланзади сияеше тържествуващо и за първи път, откакто я познаваше, той си помисли, че изглежда наистина щастлива.
	После Орик се отърси от своя унес, погледна към Ерагон и каза:
	— В името на чука на Морготал, това поставя нещата в нова светлина! С тяхна помощ може наистина да успеем да убием Галбаторикс!
	— А по-рано не вярваше ли, че ще успеем? — попита меко младият Ездач.
	— Разбира се, че вярвах. Но не колкото сега.
	Роран тръсна глава, сякаш се събуждаше от сън.
	— Аз пък не вярвах… Знаех, че ти и елфите ще се борите с всички сили, но не мислех, че можете да спечелите. — Той срещна погледа на братовчед си. — Галбаторикс е победил толкова много Ездачи, а ти си само един, и то не особено стар. Не ми изглеждаше възможно.
	— Знам.
	— Сега обаче… — В очите на Роран се появи вълче изражение. — Сега имаме шанс.
	— Да — рече Йормундур. — И помислете си само: вече няма нужда да се тревожим толкова за Муртаг. Той не може да се мери с теб и драконите, взети заедно.
	Ерагон заудря с пети по крака на Сапфира и не отвърна нищо. Имаше други идеи по този въпрос. Освен това не му харесваше да мисли, че ще му се наложи да убие Муртаг.
	Тогава заговори Орин.
	— Умарот казва, че си измислил боен план. Имаш ли намерение да го споделиш с нас, Сенкоубиецо?
	— Аз също бих искала да го чуя — рече Исланзади с по-любезен тон.
	— И аз — обади се Орик.
	Младият Ездач се взря в тях за момент, а после кимна. Обърна се към Исланзади:
	— Армията ви готова ли е да се бие?
	— Да. Отдавна чакахме за своята мъст; не е нужно да чакаме повече.
	— Ами нашата? — попита Ерагон, отправяйки въпроса към Орин, Йормундур и Орик.
	— Моите кнурлан са жадни за битка — обяви Орик.
	Йормундур хвърли поглед към крал Орин.
	— Нашите хора са уморени и гладни, но волята им не е сломена.
	— И ургалите ли?
	— И те.
	— Тогава ще атакуваме.
	— Кога? — попита Орин.
	— Призори.
	За момент никой не проговори.
	Мълчанието бе нарушено от Роран.
	— Лесно е да се каже, но е трудно да се направи. Как?
	Ерагон им обясни. Когато свърши, настъпи нова тишина.
	Роран приклекна и се зае да чертае в прахта с върха на пръста си.
	— Рисковано е.
	— Но дръзко — рече Орик. — Много дръзко.
	— Вече няма безопасни пътища — каза младият Ездач. — Ако успеем да хванем Галбаторикс неподготвен, дори мъничко, това може да е достатъчно, за да наклони везните.
	Йормундур потърка брадичката си.
	— Защо да не убием първо Муртаг? Ето това не разбирам. Защо да не довършим него и Торн, докато имаме този шанс?
	— Защото — отвърна Ерагон — тогава Галбаторикс ще разбере за тях. — И посочи към мястото, където плуваха скритите Елдунари. — Ще загубим предимството на изненадата.
	— Ами детето? — попита грубо Орин. — Какво те кара да мислиш, че Елва ще ти помогне? Досега не го е правила.
	— Този път ще го направи — обеща младият Ездач с повече увереност, отколкото чувстваше.
	Кралят изсумтя неубедено.
	Тогава Исланзади каза:
	— Ерагон, това, което предлагаш, е нещо велико и ужасно. Наистина ли си готов да го сториш? Питам не защото се съмнявам в твоята самоотверженост или храброст, а защото към такова нещо трябва да се пристъпва само след дълбок размисъл. Затова те питам: готов ли си да го сториш, макар да знаеш каква може да бъде цената?
	Младият Ездач не се изправи, но вложи в гласа си стоманена нотка.
	— Да. Това трябва да бъде направено и ние сме тези, на които се е паднала тази задача. Каквато и да е цената, не можем да се откажем сега.
	В знак на съгласие Сапфира отвори челюстите си на няколко сантиметра, а после ги захлопна, акцентирайки на края на изречението му.
	Исланзади обърна лице към небето.
	— А ти и онези, от чието име говориш, одобрявате ли това, Умаротелда?
	— _Да_ — отвърна белият дракон.
	— Значи се започва — промърмори Роран.


	Въпрос на дълг

	Десетимата — включително и Умарот — продължиха да говорят още час. Орин се нуждаеше от допълнително убеждаване, а трябваше да уточнят и много подробности относно разчета на времето, разположението и сигналите.
	Ерагон се почувства облекчен, когато Аря каза:
	— Ако ти или Сапфира не възразявате, утре ще дойда с вас.
	— Ще се радвам — отвърна той.
	Исланзади се наежи.
	— Каква ще е ползата от това? Уменията ти са нужни на друго място, Аря. Бльодгарм и останалите заклинатели, които съм прикрепила към Сапфира и Ерагон, са по-вещи в магията и по-опитни в битките от теб. Не забравяй, те са се сражавали с Клетвопрестъпниците и за разлика от мнозина са оцелели, за да разказват за това. Много от по-възрастните представители на нашата раса биха изявили желание да те заместят. Егоистично ще е да настояваш да отидеш, когато има други, по-подходящи от теб за тази задача, които са готови да я свършат и се намират наблизо.
	— Аз пък мисля, че няма по-подходящ за тази задача от Аря — рече Ерагон със спокоен глас. — И не бих предпочел никой друг до себе си, с изключение на Сапфира.
	Исланзади задържа погледа си върху Аря, докато отговаряше на Ерагон:
	— Ти си още млад, Сенкоубиецо, и позволяваш на чувствата да замъгляват преценката ти.
	— Не, майко — възрази Аря. — Ти си тази, която позволява на чувствата да замъгляват преценката ти. — Тя се приближи към Исланзади с дълги, грациозни крачки. — Права си, има други, които са по-силни, по-мъдри и по-опитни от мен. Но аз пренесох яйцето на Сапфира през Алагезия. Аз помогнах за спасяването на Ерагон от Сянката Дурза. И аз, с помощта на Ерагон, убих Сянката Варауг във Фейнстер. Сега съм Сенкоубиец, също като него, а ти много добре знаеш, че отдавна съм се врекла да служа на нашия народ. Кой друг измежду елфите може да се похвали със същото? Дори и да исках, не бих се отказала от това. По-скоро бих умряла. Аз съм също толкова подготвена за това предизвикателство, колкото всеки от старейшини, защото на него съм посветила целия си живот, както и Ерагон.
	— А целият ти живот е бил толкова кратък — рече Исланзади. Кралицата докосна с длан лицето на Аря. — Ти се посвети на борбата с Галбаторикс през всичките години след смъртта на баща си, но знаеш много малко за радостите, които може да носи животът. И през тези години ние двете прекарвахме твърде малко време заедно: броени дни, разхвърляни в протежение на век. Едва след като доведе Ерагон и Сапфира в Елесмера, започнахме да разговаряме отново като майка и дъщеря. Не искам да те загубя пак толкова скоро, Аря.
	— Не аз избрах да стоя настрана — отвърна младата елфка.
	— Не — съгласи се Исланзади и дръпна ръката си. — Но ти бе тази, която избра да напусне Ду Велденварден. — Изражението й омекна. — Не искам да спорим, Аря. Разбирам, че ти смяташ това за свой дълг, но моля те, заради мен, няма ли да позволиш на друг да заеме мястото ти?
	Аря сведе поглед и замълча задълго. После каза:
	— Не мога да оставя Ерагон и Сапфира да тръгнат без мен, както и ти не можеш да оставиш армията си да потегли на битка, без да я предвождаш. Не мога… Да не би да искаш да говорят, че съм страхливка? В нашето семейство не бягаме от онова, което трябва да бъде сторено; не искай от мен да се посрамя.
	На младия Ездач блясъкът в очите на Исланзади подозрително му заприлича на сълзи.
	— Да — отговори кралицата, — но да се биеш с Галбаторикс…
	— Ако толкова те е страх — каза Аря без грубост в гласа, — тогава ела с мен.
	— Не мога. Трябва да остана, за да командвам войските си.
	— А аз трябва да отида с Ерагон и Сапфира. Но ти обещавам, че няма да умра. — Аря докосна с длан лицето на Исланзади, точно както бе направила майка й преди малко. — Няма да умра — повтори тя, този път на древния език.
	Решимостта й впечатли младия Ездач; за да изрече това на древния език, елфата трябваше безрезервно да вярва в него. Исланзади също изглеждаше впечатлена, а и горда. Усмихна се и целуна Аря по двете бузи.
	— Тогава върви с моята благословия. И не поемай повече рискове, отколкото се налага.
	— Ти също. — И двете се прегърнаха.
	Когато се разделиха, Исланзади погледна към Ерагон и Сапфира и рече:
	— Умолявам ви, бдете над нея, защото тя си няма дракон или Елдунари, които да я пазят.
	— _Ще го направим_ — отвърнаха младият Ездач и Сапфира на древния език.
	След като всичко бе уговорено, военният съвет се разтури и членовете му започнаха да се разотиват. От мястото си до Сапфира Ерагон гледаше как другите сноват наоколо. Нито той, нито драконката понечиха да помръднат. Сапфира щеше да остане скрита зад хълма до атаката, докато той самият смяташе да изчака до смрачаване, преди да рискува да влезе в лагера.
	Орик бе вторият, който си тръгна, след Роран. Преди това джуджешкият крал дойде при младия Ездач и го прегърна грубо.
	— Ах, как ми се иска да можех да дойда с вас двамата — каза той, а очите над брадата му гледаха сериозно.
	— И на мен ми се иска да можеше да дойдеш — отвърна Ерагон.
	— Е, ще се видим след това и ще вдигнем тост за победата с бъчви медовина, а?
	— Чакам го с нетърпение.
	— _Аз също_ — обади се Сапфира.
	— Добре — каза Орик и кимна решително. — Уговорихме се значи. И по-добре не позволявайте на Галбаторикс да ви надвие, защото честта ми ще ме задължава да дойда да ви търся.
	— Ще внимаваме — рече с усмивка Ерагон.
	— Надявам се, защото не вярвам, че бих могъл да направя нещо повече от това да ощипя Галбаторикс по носа.
	— _Бих искала да го видя_ — вметна Сапфира.
	Орик изсумтя.
	— Нека боговете бдят над теб, Ерагон, и над теб, Сапфира.
	— И над теб, Орик, сине на Трифк.
	После джуджешкият крал тупна Ерагон по рамото и се отдалечи към понито си, което стоеше вързано за един храст.
	Когато Исланзади Бльодгарм си тръгнаха, Аря остана. Беше по тънала в разговор с Йормундур, така че младият Ездач не обърна голямо внимание на това. Но когато Йормундур потегли, а Аря продължи да стои там, той осъзна, че елфката иска да говорят насаме.
	И както очакваше, след като всички други си бяха отишли, тя погледна към него и Сапфира и попита:
	— Случи ли ви се нещо друго, докато ви нямаше — нещо, за което не искахте да говорите пред Орин и Йормундур… или пред майка ми.
	— Защо питаш?
	Аря се поколеба.
	— Защото… и двамата изглеждате променени. От Елдунари ли е, или има нещо общо с онова, което сте преживели в бурята?
	Ерагон се усмихна на нейната проницателност. Консултира се с драконката и когато получи одобрението й, отвърна:
	— Узнахме истинските си имена.
	Очите на елфката се разшириха.
	— Така ли? И… останахте ли доволни от тях?
	— _Отчасти_ — каза Сапфира.
	— Узнахме истинските си имена — повтори младият Ездач. — Видяхме, че земята е кръгла. И по време на полета насам Умарот и другите Елдунари споделиха с нас много от спомените си. — Той се усмихна малко накриво. — Не мога да кажа, че ги разбираме всичките, но те карат нещата да изглеждат… различно.
	— Ясно — промълви Аря. — Мислиш ли, че тази промяна е за добро?
	— Да. Самата промяна не е нито добра, нито лоша, но знанието винаги е полезно.
	— Трудно ли беше да откриете истинските си имена?
	Той й разказа как го бяха постигнали, а също и за странните твари, които бяха срещнали на остров Вроенгард. Последното я заинтригува силно.
	Докато Ерагон говореше, му хрумна една идея, която му допадаше твърде много, за да я пренебрегне. Обясни я на Сапфира и отново получи разрешението й, макар този път да бе по-неохотно.
	— _Налага ли се?_ — попита тя.
	— Да.
	— _Тогава прави каквото искаш, но само ако тя се съгласи._
	Когато свършиха да говорят за Вроенгард, той погледна Аря в очите и каза:
	— Искаш ли да чуеш истинското ми име? Бих желал да го споделя с теб.
	Това предложение сякаш я шокира.
	— Не! Не бива да го казваш нито на мен, нито на когото и да било. Особено когато сме толкова близо до Галбаторикс. Той може да го открадне от ума ми. Освен това трябва да даваш името си само на… на онзи, на когото вярваш най-много.
	— Аз вярвам на теб.
	— Ерагон, даже когато ние, елфите, си разменяме истинските си имена, го правим едва след като се познаваме от много, много години. Знанието, което дават те, е твърде лично, твърде интимно, за да го подмятаме лековато, и споделянето му е най-големият възможен риск. Когато кажеш на някого истинското си име, поставяш в негови ръце всичко, което си.
	— Знам, но може да нямаме отново тази възможност. Това е единственото, което мога да дам някому, и искам да го дам на теб.
	— Ерагон, това, което предлагаш… Това е най-ценното нещо, което някой може да даде на друг.
	— Знам.
	Тръпка пробяга през Аря и тя сякаш се отдръпна в себе си. След малко каза:
	— Никой досега не ми е предлагал такъв дар… Поласкана съм от доверието ти и разбирам колко е важно това за теб, но трябва да откажа. Не би било правилно нито ти да го правиш, нито аз да го приема, само защото утре можем да бъдем убити или поробени. Опасността, колкото и да е голяма, не е причина да действаме глупаво.
	Младият Ездач сведе глава. Доводите й бяха добри и той щеше да уважи избора й.
	— Много добре, както желаеш — каза той.
	— Благодаря ти, Ерагон.
	Изминаха няколко мига. После младежът попита:
	— Ти казвала ли си на някого истинското си име?
	— Не.
	— Нито даже на майка си?
	Тя изкриви уста.
	— Не.
	— Знаеш ли го?
	— Разбира се. Какво те кара да мислиш, че не го знам?
	Той сви леко рамена.
	— Нищо. Просто не бях сигурен. — Между тях се възцари тишина. После Ерагон попита: — Кога… как разбра истинското си име?
	Аря остана мълчалива толкова дълго, че младият Ездач започна да мисли, че няма да му отговори. После тя си пое дъх и каза:
	— Беше няколко години след като напуснах Ду Велденварден, когато най-после свикнах с ролята си сред Варден и джуджетата. Фаолин и останалите ми другари бяха заминали някъде и имах много време за самата себе си. Прекарвах по-голямата част от него в разучаване на Тронхайм, скитах се из пустите кътчета на града планина, където другите рядко стъпваха. Тронхайм е по-голям, отколкото повечето хора си дават сметка, и в него има много странни неща: стаи, хора, създания, забравени артефакти… Докато обикалях, размишлявах и опознах себе си по-добре от когато и да било преди. Един ден открих една стая някъде високо в Тронхайм — съмнявам се, че бих могла да я намеря отново, дори да се опитам. В нея сякаш се лееше слънчева светлина, макар че таванът бе плътен, а по средата й имаше пиедестал. На пиедестала растеше едно-единствено цвете. Не знам какво цвете беше; никога преди или след това не съм виждала такова. Венчелистчетата му бяха виолетови, а в средата беше като капка кръв. По стъблото имаше тръни и цветето отделяше най-прекрасния аромат, и сякаш напяваше собствена музика. Това бе толкова изумителна и невероятна находка, че аз останах в стаята незнайно колко дълго, взирайки се в него, и именно там и тогава най-сетне успях да изразя с думи коя съм била и коя съм.
	— Бих искал да видя това цвете някой ден.
	— Може и да го видиш. — Аря хвърли поглед към лагера на Варден. — Трябва да вървя. Има още много работа за вършене.
	Той кимна.
	— Значи ще се видим утре.
	— Утре. — Елфката тръгна да се отдалечава. След няколко крачки спря и погледна назад. — Радвам се, че Сапфира те е избрала за свой Ездач, Ерагон. И се гордея, че съм се сражавала редом с теб. Ти постигна повече, отколкото някой от нас смееше да се надява. Каквото и да стане утре, трябва да знаеш това.
	После продължи нататък и скоро се скри зад извивката на хълма, оставяйки го сам със Сапфира и Елдунари.


	Огън в нощта

	Когато падна мрак, Ерагон направи заклинание, за да се скрие. После потупа Сапфира по носа и тръгна пеш към лагера на Варден.
	— _Внимавай_ — каза му тя.
	Невидим му беше лесно да се промъкне покрай воините, разположени на пост по края на лагера. Стига да не вдигаше шум и мъжете да не забелязваха отпечатъците от стъпките му или сянката му, можеше да върви където си иска.
	Обикаляше сред палатките, докато не откри тази на Роран и Катрина. Почука по централния прът и Роран подаде глава.
	— Къде си? — прошепна той. — Бързо влизай!
	Младият Ездач прекрати магията и стана отново видим. Роран трепна, а после го сграбчи за ръката и го дръпна в тъмната вътрешност на палатката.
	— Добре дошъл, Ерагон — рече Катрина, ставайки от мястото си на малкото им легло.
	— Катрина.
	— Радвам се да те видя отново. — Тя го прегърна бързо.
	— Това ще отнеме ли много време? — попита Роран.
	Ерагон поклати глава.
	— Не би трябвало. — Той приклекна, замисли се за момент, а после започна да напява тихо на древния език. Първо сложи заклинания около Катрина, за да я пазят от всеки, който би могъл да я нарани. Направи ги по-силни, отколкото смяташе първоначално, в опит да гарантира, че тя и нероденото й дете ще могат да се измъкнат от войските на Галбаторикс, ако нещо се случи с него и с Роран. — Тези защитни заклинания ще те предпазят от известен брой атаки — каза й младият Ездач. — Не мога да кажа точно колко, защото това зависи от силата на ударите или магиите. Дадох ти и още една защита. Ако се намираш в опасност, изречи два пъти думата „фретия“ и ще изчезнеш от поглед.
	— Фретия — промърмори тя.
	— Точно така. Само че това няма да те скрие напълно. Звуците, които издаваш, ще се чуват, а отпечатъците от стъпките ти ще се виждат. Каквото и да става, не влизай във вода, иначе веднага ще забележат къде си. Заклинанието ще черпи енергия от теб, което означава, че ще се изморяваш по-бързо от обикновено, и не ти препоръчвам да спиш, докато то действа. Може да не се събудиш. За да го прекратиш, кажи просто „фретия лета“.
	— Фретия лета.
	— Добре.
	После Ерагон насочи вниманието си към Роран. Поставянето на защитните заклинания около братовчед му продължи по-дълго, защото Роран вероятно щеше да се изправи срещу по-голям брой заплахи, и той вложи в тях повече енергия, отколкото братовчед му би одобрил, но не го интересуваше. Не можеше да понесе мисълта, че ще победи Галбаторикс само за да открие, че Роран е загинал по време на битката.
	След това каза:
	— Този път направих нещо различно, за което трябваше да се сетя отдавна. В допълнение към обичайните заклинания ти дадох и няколко, които ще се хранят директно от силата ти докато си жив, ще те пазят от опасност. Но — той вдигна пръст — ще се задействат едва след като всички други заклинания са изтощени и ако бъдат подложени на твърде голямо напрежение, ще изпаднеш в безсъзнание, а после ще умреш.
	— Значи в опита си да ме спасят, могат да ме убият? — попита Роран.
	Ерагон кимна утвърдително.
	— Не позволявай някой да събори друга стена върху теб и всичко ще е наред. Това е рисковано, но мисля, че си струва, ако ще попречи на някой кон да те стъпче или на някое копие да те прониже. Освен това ти дадох същото заклинание като на Катрина. Можеш да ставаш невидим и отново видим, когато си поискаш, като кажеш два пъти „фретия“ и съответно „фретия лета“. — Той сви рамена. — Може да го намериш за полезно по време на битката.
	Роран се изкикоти зловещо.
	— Определено.
	— Само гледай елфите да не те сбъркат с някой от заклинателите на Галбаторикс.
	Когато младият Ездач се изправи, Катрина стори същото. Изненада го, като хвана едната му ръка и я притисна към гърдите си.
	— Благодаря ти, Ерагон — рече тя тихо. — Ти си добър човек.
	Той се изчерви смутено.
	— Няма нищо.
	— Пази се добре утре. Ти означаваш твърде много и за двама ни и очаквам да си с нас, за да бъдеш любящ чичо на детето ни. Ще бъда крайно недоволна, ако се погубиш.
	Младият Ездач се изсмя.
	— Не се тревожи. Сапфира няма да ми позволи да върша глупости.
	— Добре. — Тя го целуна по двете бузи и го пусна. — Довиждане, Ерагон.
	— Довиждане, Катрина.
	Роран го придружи навън. Махна с ръка към палатката и рече:
	— Благодаря ти за това.
	— Радвам се, че можах да помогна.
	Те се хванаха за ръце и се прегърнаха, после Роран каза:
	— Нека късметът бъде с теб.
	Ерагон си пое дълъг, треперлив дъх.
	— Нека късметът бъде с теб. — Той стисна по-здраво ръката на братовчед си, чувствайки нежелание да я пусне, като знаеше, че може никога да не се видят пак. — Ако двамата със Сапфира не се върнем, ще се погрижиш ли да ни погребат у дома? Не искам костите ни да лежат тук.
	Роран повдигна вежди.
	— Малко ще ни е трудничко да завлечем Сапфира дотам.
	— Елфите ще помогнат, сигурен съм.
	— В такъв случай, обещавам. Имаш ли предпочитания към някое конкретно място?
	— На върха на голия хълм — отвърна Ерагон, имайки предвид едно възвишение до фермата им. То винаги му се бе струвало прекрасно място за замък и като малки двамата бяха обсъждали тази тема надълго и нашироко.
	Роран кимна.
	— А ако аз не се върна…
	— Ще направим същото и за теб.
	— Не за това исках да те помоля. Ако не се върна… нали ще се погрижиш за Катрина?
	— Разбира се. Знаеш го.
	— Да, но трябваше да съм сигурен. — Двамата продължиха да се взират един в друг още минута. Накрая Роран каза: — Ще те чакам на вечеря утре.
	— Ще дойда.
	После Роран се пъхна обратно в палатката, оставяйки Ерагон сам в нощта.
	Той вдигна поглед към звездите и усети пристъп на тъга, като че ли вече бе загубил някой близък.
	След малко се отдалечи през сенките, разчитайки на тъмнината да го скрие.
	Обикаля из лагера, докато не намери палатката, която Хорст и Илейн деляха с невръстната си дъщеричка Надежда. Тримата бяха още будни, тъй като бебето плачеше.
	— Ерагон! — възкликна тихо Хорст, когато младият Ездач оповести присъствието си. — Влизай, влизай! Не сме те виждали много след Драс-Леона! Как си?
	Ерагон разговаря с тях в продължение на близо час — не им каза за Елдунари, но им разказа за пътуването си до Вроенгард, — и когато Надежда най-сетне заспа, се сбогува с тях и излезе пак в нощта.
	После потърси Джеод и го откри да чете свитъци на светлината на една свещ, докато жена му Хелън спеше. Когато младият Ездач почука и пъхна глава в палатката, покритият с белези мършав мъж остави свитъците си и излезе навън при него.
	Джеод имаше много въпроси и макар че Ерагон не отговори на всички, отговори на достатъчно, за да може ученият да отгатне до голяма степен какво предстои.
	След това Джеод сложи ръка на рамото му.
	— Не ти завиждам за задачата, която ти предстои да изпълниш. Бром щеше да се гордее с куража ти.
	— Надявам се.
	— Аз пък съм сигурен… Ако не се видим повече, трябва да знаеш: написал съм кратка хроника на премеждията ти и на събитията, довели до тях — най-вече моите приключения с Бром при отмъкването на яйцето на Сапфира. — Ерагон го изгледа изненадано. — Може да нямам възможност да я завърша, но си мислех, че от нея ще излезе полезно допълнение към труда на Хеслант „Домиа абр вирда“.
	Младият Ездач се засмя.
	— Струва ми се извънредно подходящо. Все пак, ако след утрешния ден и двамата сме живи и свободни, бих искал да ти разкажа някои неща, които ще направят хрониката ти далеч по-пълна и далеч по-интересна.
	— Ще разчитам да удържиш на думата си.
	Ерагон продължи да скита из лагера още около час, като спираше край огньовете, където седяха будни хора, джуджета и ургали. Разговаряше кратко с всеки воин, когото срещнеше, интересуваше се дали се отнасят добре с тях, съчувстваше им за подбитите нозе и оскъдните дажби, а понякога разменяше с тях и по някоя шеговита забележка. Надяваше се, че като им се показва, би могъл да повдигне духа им и да укрепи тяхната решимост, и по този начин да вдъхне оптимизъм на армията. Откри, че ургалите са в най-добро настроение; изглеждаха доволни от предстоящата битка и възможностите за слава, които тя им предлагаше.
	Но младият Ездач имаше и друга цел: да разпространи невярна информация. Всеки път, когато някой го питаше за атаката срещу Уру’баен, той намекваше, че двамата със Сапфира ще са в батальона, който ще обсади северозападната стена на града. Надяваше се, че шпионите на Галбаторикс ще предадат тази лъжа на краля веднага щом сигналът за тревога го събуди на заранта.
	Докато се взираше в лицата на своите слушатели, Ерагон неволно се чудеше кои от тях са слуги на Галбаторикс, ако имаше такива. Тази мисъл го смущаваше и той откри, че се ослушва за стъпки зад себе си, докато вървеше от един огън към друг.
	Накрая, когато реши, че е говорил с достатъчно войници, за да е сигурен, че информацията ще стигне до Галбаторикс, младежът се отправи към една палатка, която се намираше малко встрани от другите в южния край на лагера.
	Почука по централния прът: един, два, три пъти. Не получи отговор, затова почука пак, този път по-силно.
	Миг по-късно чу сънливо пъшкане и шумолене на одеяла. Изчака търпеливо, докато една малка ръка дръпна настрана покривалото на входа и се появи детето вещица Елва. Тя носеше тъмна роба, твърде голяма за нея, и на слабата светлина на една близка факла той забеля за намръщено изражение върху ъгловатото й лице.
	— Какво искаш, Ерагон? — попита Елва.
	— Не знаеш ли?
	Тя се намръщи още повече.
	— Не, не знам. Знам само, че го искаш достатъчно силно, за да ме събудиш посред нощ, което и идиот може да види. Какво има? И без това почивам малко, така че дано да е нещо важно.
	— Важно е.
	Той говори без прекъсване в продължение на няколко минути, описвайки плана си, а после каза:
	— Без теб няма да проработи. Ти си точката, около която се върти всичко.
	Елва се изсмя неприятно.
	— Ама че ирония, могъщият воин да разчита на едно дете да убие онзи, когото той не може.
	— Ще ми помогнеш ли?
	Момичето сведе поглед и зачовърка земята с босия си крак.
	— Ако го направиш, всичко това — Ерагон махна към лагера и града зад него — може да свърши доста по-бързо и тогава няма да ти се налага да търпиш толкова…
	— Ще ти помогна. — Елва тупна с крак по земята и се втренчи в него. — Не е нужно да ме подкупваш. Щях да ти помогна и без това. Нямам намерение да оставя Галбаторикс да унищожи Варден, само защото не те харесвам. Не си чак толкова важен, Ерагон. Освен това дадох обещание на Насуада и смятам да го изпълня. — Тя наклони глава. — Има нещо, което не ми казваш. Нещо, което се страхуваш, че Галбаторикс ще разбере, преди да атакуваме. Нещо за…
	Прекъсна я дрънчене на вериги.
	За миг Ерагон бе объркан. После осъзна, че звукът идва откъм града.
	Сложи ръка върху меча си.
	— Приготви се — каза той на Елва. — Може да се наложи да потеглим веднага.
	Без да спори, момичето се обърна и изчезна в палатката.
	Младият Ездач устреми ума си към Сапфира и попита:
	— _Чуваш ли това?_
	— _Да._
	— _Ако се наложи, ще се срещнем край пътя._
	Дрънченето продължи още малко, а след това се раздаде глух бумтеж, последван от тишина.
	Ерагон напрягаше слуха си докрай, но не чу нищо повече. Тъкмо се канеше да направи заклинание, за да увеличи чувствителността на ушите си, когато се разнесе глухо „туп“, придружено от няколко остри потраквания.
	После още едно…
	И още едно…
	Тръпка на ужас плъзна по гръбнака на младия Ездач. Звукът несъмнено бе от дракон, стъпващ по камък. Но що за дракон трябваше да е, че стъпките му да се чуват на повече от миля?
	„Шруйкан“ — помисли си той и стомахът му се сви от ужас.
	Из целия лагер рогове затръбиха тревога и хора, джуджета и ургали почнаха да палят факли, докато армията се будеше.
	Ерагон хвърли кос поглед към Елва, когато тя излезе забързано от палатката, следвана от Грета, старицата, която се грижеше за нея. Момичето бе облякло къса червена туника, а отгоре носеше ризница, изработена по нейна мярка.
	Стъпките в Уру’баен престанаха. Сенчестата грамада на дракона затъмняваше повечето фенери и стражеви огньове в града. „Колко ли е голям?“ — зачуди се смаяно младият Ездач. Със сигурност беше по-голям от Глаедр. Колкото Белгабад? Не можеше да прецени. Не още.
	После драконът се оттласна нагоре и разгъна огромните си крила, все едно хиляди черни платна се издуха от вятъра. Когато ги размаха, въздухът се разтресе като от гръмотевица и из цялата равнина завиха кучета и закукуригаха петли.
	Без да разсъждава, Ерагон се сви, чувствайки се като мишка, криеща се от орел.
	Елва подръпна подгъва на туниката му.
	— Трябва да вървим — настоя тя.
	— Почакай — прошепна той. — Не още.
	Много от звездите изчезнаха, когато Шруйкан закръжи над града, издигайки се все по-високо. Ерагон се помъчи да отгатне големината на дракона по очертанията му, но нощта бе прекалено тъмна, а разстоянието — прекалено трудно за определяне. Но каквито и да бяха точните размери на Шруйкан, той бе плашещо огромен. Възрастта му беше само век и би трябвало да е по-малък, но изглежда, Галбаторикс бе ускорил растежа му, както на Торн.
	Докато гледаше сянката, носеща се в небето, младият Ездач с всички сили се надяваше Галбаторикс да не е с дракона, или ако е, да не си прави труда да изследва умовете на тези долу. Ако го направеше, щеше да разбере…
	— Елдунари — ахна Елва. — Ето какво криеш! — Зад нея бавачката й се намръщи озадачено и понечи да попита нещо.
	— Тихо! — изръмжа Ерагон. Елва отвори уста и той я затисна с длан, за да мълчи. — Не сега и не тук — рече предупредително. Тя кимна и Ерагон махна ръката си.
	В същия миг огнена струя, широка колкото река Анора, бликна в небето. Шруйкан раздвижи глава насам-натам, разпръсквайки потока от заслепяващи пламъци над лагера и околните поля, и нощта се изпълни със звуци като от гърмящ водопад. Горещина опари вдигнатото лице на младия Ездач. После пламъците изчезнаха като мъгла под слънцето, оставяйки подире си пулсиращ вторичен образ и миризма на дим и сяра.
	Грамадният дракон се обърна и размаха още веднъж крила, разтърсвайки въздуха, преди безформената му черна фигура да се плъзне обратно към града и да кацне сред сградите. Отново се чуха стъпки, последвани от дрънченето на верига, а накрая отекна тътенът на затръшваща се порта.
	Ерагон изпусна затаения си дъх и преглътна, макар че гърлото му бе сухо. Сърцето му блъскаше толкова силно, че чак болеше. „Трябва да се бием… срещу това?“ — помисли си той и старите му страхове нахлуха отново.
	— Защо не ни нападна? — попита Елва с плах гласец.
	— Искаше да ни уплаши. — Младият Ездач се намръщи. — Или да ни отвлече вниманието. — Той затърси сред умовете на Варден, докато не откри Йормундур, и нареди на воина да провери дали всички постови са на местата си и да удвои стражата за остатъка от нощта. А на Елва каза: — Успя ли да почувстваш нещо откъм Шруйкан?
	Момичето потрепери.
	— Болка. Голяма болка. И гняв. Ако можеше, той би убил всяко същество, което срещне, и би изгорил всяко растение, докато не остане нищо. Напълно луд е.
	— Няма ли някакъв начин да достигнем до съзнанието му?
	— Не. Най-милостивото, което можем да направим, е да го избавим от мъките.
	Това натъжи Ерагон. Той винаги се бе надявал, че може би ще успеят да спасят Шруйкан от Галбаторикс. Накрая каза унило:
	— Най-добре да вървим. Готова ли си?
	Елва обясни на бавачката си, че ще тръгва, което не се понрави на старицата, но момичето уталожи тревогите й с няколко бързи думи. Способността й да вижда в сърцата на другите никога не преставаше да изумява младия Ездач, нито пък да го безпокои.
	След като Грета даде съгласието си, Ерагон скри себе си и Елва с магия и двамата заедно поеха към хълма, където чакаше Сапфира.


	През стената и в пастта на звяра

	— Налага ли се да го правиш? — попита Елва.
	Ерагон, който проверяваше ремъците на седлото на Сапфира, спря и погледна към момичето, което седеше с кръстосани крака на тревата и си играеше с брънките на ризницата си.
	— Какво? — попита той.
	Тя потупа по устната си с малкия си заострен нокът.
	— Непрекъснато дъвчеш бузата си. Разсейващо е. — Замисли се за миг и добави: — А също и противно.
	С известна изненада младият Ездач осъзна, че е захапал до кръв вътрешната страна на дясната си буза.
	— Съжалявам — каза той и се излекува с едно бързо заклинание.
	Беше прекарал най-тъмните часове на нощта в медитация, без да мисли за онова, което ще бъде, или за онова, което е било, а само за онова, което е: милувката на хладния въздух върху кожата му, усещането за земята под него, ритмичното му дишане и бавното биене на сърцето му, докато отмерваше оставащите мигове от неговия живот.
	Сега обаче зорницата, Айедаил, бе изгряла на изток, предвещавайки появата на първия утринен светлик, и бе дошло времето да се подготвят за битка. Ерагон провери всяка част от екипировката си, нагласи ремъците на седлото, докато станат съвсем удобни за Сапфира, изпразни дисагите от всичко, освен ковчежето с Елдунари на Глаедр и едно одеяло за уплътнение, и откопча и закопча наново портупея си поне пет пъти.
	Накрая довърши проверката на ремъците и скочи от Сапфира.
	— Стани — каза той. Елва го изгледа раздразнено, но се подчини, изтупвайки полепналата по туниката й трева. Ерагон плъзна бързо ръце по слабичките й рамена и подръпна края на ризницата й, за да се увери, че й стои както трябва. — Кой ти я направи?
	— Двама очарователни братя джуджета, наречени Умар и Улмар. — На бузите й се появиха трапчинки, когато му се усмихна. — Не мислеха, че ще ми е нужна, но аз бях много убедителна.
	— _Сигурна съм, че е била_ — каза Сапфира на младия Ездач.
	Той потисна една усмивка. Елва бе прекарала голяма част от нощта в разговор с драконите, омайвайки ги както само тя умееше. Ерагон обаче усети, че те се и боят от нея, дори по-старите като Валдр, защо то нямаха защита срещу силата й. Никой нямаше.
	— А Умар и Улмар дадоха ли ти оръжие, с което да се биеш? — попита той.
	Момичето се намръщи.
	— Че за какво ми е?
	Младежът се взря за момент в нея, после взе стария си ловджийски нож, който използваше при хранене, и я накара да го върже на кръста си с кожена връв.
	— Просто за всеки случай — каза й, когато тя възрази. — Хайде, качвай се.
	Елва покорно се качи на гърба му и уви ръце около шията му. По същия начин я бе отнесъл до хълма, което бе неудобно и за двама им, но пеш тя не можеше да издържи на темпото му.
	Ерагон внимателно се покатери по туловището на Сапфира до рамената й. Хвана се за един от шиповете, стърчащи от врата й, и се изви, така че Елва да може да се покачи на седлото.
	След като усети, че тежестта на момичето се махна от гърба му, младият Ездач скочи обратно на земята. Метна щита си на Елва, а после се хвърли напред с протегнати ръце, когато той едва не я смъкна от Сапфира.
	— Държиш ли го? — попита.
	— Да — отвърна тя, издърпвайки щита в скута си. Махна му с една ръка. — Върви, върви.
	Като придържаше Бризингър, за да не се пречка в краката му, Ерагон се втурна към върха на хълма и падна на едно коляно, снишавайки се колкото може повече. Зад него Сапфира пропълзя малко нагоре по склона, притисна се към земята и промуши глава през тревата, докато не стигна до него, така че да вижда същото, което и той.
	Дебела колона от хора, джуджета, елфи, ургали и котколаци се точеше от лагера на Варден. В безжизнената сива светлина на утрото бе трудно да се различат отделните фигури, особено след като не носеха светлини. Колоната маршируваше през полята към Уру’баен и когато воините стигнаха на около половин миля от града, се разделиха на три. Едната част зае позиция пред главната порта, втората сви към югоизточната стена, а третата се отправи към северозападната.
	Ерагон бе намекнал, че двамата със Сапфира ще се присъединят именно към последната група.
	Воините бяха увили краката и оръжията си с парцали и разговаряха шепнешком. Въпреки това от време на време Ерагон чуваше някой рев на магаре или цвилене на кон и доста кучета лаеха по колоната. Войниците по стените скоро щяха да забележат раздвижването — най-вероятно, когато бунтовниците започнеха да местят катапултите, балистите и обсадните кули, които вече бяха сглобили и разположили в равнината пред града.
	Младият Ездач бе впечатлен от факта, че хората, джуджетата и ургалите все още имат желание да влязат в битка, след като бяха видели Шруйкан.
	— _Сигурно имат голяма вяра в нас_ — каза той на Сапфира. Тази отговорност му тежеше и Ерагон отлично съзнаваше, че ако той и спътниците му се провалят, малко от воините ще оцелеят.
	— _Да, но ако Шруйкан излети отново, ще се пръснат като подплашени мишки._
	— _Тогава по-добре да не го допускаме._
	В Уру’баен отекна рог, а после още един и още един, и в града започнаха да се появяват светлинки, докато войниците махаха капаците на фенерите и палеха факлите.
	— Започва се — промърмори младият Ездач и пулсът му се ускори.
	След като тревогата вече бе вдигната, Варден зарязаха всички опити за потайност. На изток група елфически ездачи потеглиха в галоп към хълма, прикриващ тила на града, с намерението да го изкачат и да атакуват стената върху гигантската издатина, надвиснала над Уру’баен.
	По средата на почти празния лагер на Варден Ерагон видя нещо, което приличаше на блестящото тяло на Сапфира. Върху илюзията седеше самотна фигурка, чието лице той знаеше, че е съвършено копие на неговото, държаща меч и щит.
	Двойничката на Сапфира вдигна глава и разпери крила; после излетя и нададе яростен рев.
	— _Добре се справят, нали?_ — каза той на Сапфира.
	— _Елфите разбират как трябва да изглежда и да се държи един дракон… за разлика от някои хора._
	Сянката Сапфира се приземи до най-северната група воини, макар младежът да забеляза, че елфите внимават да я държат на известно разстояние от хората и джуджетата, за да не би те да я докоснат и да открият, че е безплътна като дъгата.
	Небето просветля, докато Варден и съюзниците им се строяваха на всяка от трите си позиции пред стените. В града войниците на Галбаторикс продължаваха да се готвят за щурма, но от тичането им по бойниците ставаше ясно, че са паникьосани и дезорганизирани. Ерагон обаче знаеше, че объркването им няма да трае дълго.
	„Сега — помисли той. — Сега! Не чакай повече. — Плъзна поглед по сградите, търсейки и най-малката следа от червено, но не видя такава. — Къде си, мътните го взели?! Покажи се!“
	Прозвучаха още три рога, този път на Варден. Откъм армията се надигна силна врява и обсадните машини започнаха да обстрелват града. Стрелците пуснаха един залп, а воините се втурнаха към наглед непристъпните стени.
	Изглеждаше, че камъните, копията и стрелите прекосяват много бавно разстоянието между войската и града. Нищо от тях не удари външната стена — беше безполезно да се опитват да я съборят, затова се целеха над нея. Падайки в Уру’баен, някои от камъните се пръснаха, пращайки остри като ножове парчета във всички посоки, докато други пробиваха сгради и подкачаха по улиците като гигантски мраморни топчета.
	Ерагон си помисли колко ужасно би било да се събудиш сред такъв хаос, с валящи наоколо каменни късове. После вниманието му се насочи другаде, когато сянката Сапфира прелетя над тичащите воини. С три маха на крилата си тя се издигна над стената и окъпа бойниците с огнена струя, която се стори на младия Ездач малко по-ярка от нормалната. Той знаеше, че огънят е съвсем истински, създаден от елфите, намиращи се близо до северната стена, които бяха сътворили и поддържаха илюзията.
	Призракът на Сапфира се понесе напред-назад по същия отрязък от стената, разчиствайки го от войници. След като свърши тази работа, група от двайсетина елфи прелетяха от земята извън града до върха на една от кулите на стената, за да продължат да следят зорко привидението, докато то навлиза по-навътре в Уру’баен.
	— _Ако Муртаг и Торн не се покажат скоро, в града ще започнат да се чудят защо не нападаме и другите части на стената_ — каза той на Сапфира.
	— _Ще помислят, че защитаваме воините, опитващи се да пробият от тази страна_ — отвърна тя. — _Имай търпение._
	На други места по стената войниците пускаха стрели и копия към армията долу, поваляйки десетки Варден. Загубите бяха неизбежни, но въпреки това Ерагон съжаляваше за загиналите, защото атаката на воините бе само за отвличане на вниманието; те нямаха голям шанс наистина да преодолеят укрепленията. Междувременно обсадните кули се дотъркаляха по-наблизо и залпове от стрели полетяха между върховете им и мъжете по бойниците.
	От надвисналия ръб на скалата надолу рукна струя горящ катран и изчезна сред сградите. Младият Ездач вдигна поглед и видя проблясващи светлини над стената по края на бездната. Пред очите му четири тела полетяха през ръба; приличаха на зле натъпкани парцалени кукли, докато се носеха към земята. Тази гледка го зарадва, защото означаваше, че елфите са превзели горната стена.
	Сянката Сапфира кръжеше над града и подпали няколко сгради. Докато го правеше, рояк стрели полетя към нея от разположените на един близък покрив стрелци. Призракът кривна, за да избегне стрелите, и сякаш без да иска, се блъсна в една от шестте зелени елфически кули, пръснати из Уру’баен.
	Сблъсъкът изглеждаше съвсем истински. Ерагон трепна от съчувствие, щом видя как лявото крило на драконката се прекършва от удара в кулата и костите му се чупят като сухи стръкове трева. Имитацията на Сапфира изрева и се замята, докато се спускаше в спирала към улиците. После сградите я скриха, но ревът й се чуваше на мили околовръст, а пламъкът, който бълваше, обагряше стените на къщите и долния край на каменната тераса, надвиснала над града.
	— _Аз никога не бих направила нещо толкова непохватно_ — изсумтя Сапфира.
	— _Знам._
	Изтече минута. Напрежението в Ерагон нарасна до почти непоносими размери.
	— _Къде са?_ — изръмжа той, стиснал юмрук. С всяка изминала секунда ставаше все по-вероятно войниците да открият, че драконката, която смятаха, че са свалили, всъщност не съществува.
	Сапфира ги видя първа.
	— _Там_ — каза тя, посочвайки му с ума си.
	Като рубинено острие, пуснато отгоре, Торн падна от един отвор, скрит в надвисналата скала. В продължение на няколкостотин стъпки летя право надолу, а после разпери крила точно колкото да се забави до безопасна скорост, преди да кацне на един площад близо до мястото, където бяха паднали сянката Сапфира и сянката Ерагон.
	На младия Ездач му се стори, че забелязва Муртаг върху червения дракон, но разстоянието бе твърде голямо, за да е сигурен. Трябваше да се надяват, че е Муртаг, защото, ако беше Галбаторикс, планът им почти със сигурност бе обречен на провал.
	— _В камъка сигурно има тунели_ — каза той на Сапфира.
	Още драконов огън запламтя между сградите; после призракът на Сапфира подскочи над покривите и като птица с ранено крило изпърха на малко разстояние, преди да се спусне отново на земята. Торн я последва.
	Ерагон не чака да види повече.
	Завъртя се, втурна се покрай шията на Сапфира и се метна на седлото зад Елва. Бяха му нужни само няколко секунди, за да пъхне краката си в ремъците и да затегне по два от всяка страна. Остави другите разхлабени; само щяха да го забавят по-късно. Най-горният ремък придържаше и краката на Елва.
	Напявайки бързо думите, той направи заклинание, което да скрие и тримата. Когато магията се задейства, Ерагон изпита обичайната дезориентация при изчезване на тялото му. Струваше му се, че виси на няколко стъпки над тъмно петно с формата на дракон, отпечатано върху растителността на хълма.
	В мига щом довърши заклинанието, Сапфира се втурна напред. Скочи от върха на хълма и заби яростно с крила, мъчейки се да набере височина.
	— Не е много удобно, нали? — каза Елва, докато младият Ездач вземаше щита си от нея.
	— Не, невинаги! — отвърна той, повишавайки глас, за да бъде чут през воя на вятъра.
	Дълбоко в ума си усещаше, че Глаедр, Умарот и останалите Елдунари наблюдават как Сапфира се наклони и пикира надолу към лагера на Варден.
	— _Сега вече ще си отмъстим_ — рече Глаедр.
	Ерагон се прегърби над Елва, докато Сапфира набираше скорост. Видя Бльодгарм и десетте елфически заклинатели, събрани по средата на лагера, а също и Аря, която носеше даутдаерта. Около гърдите на всички, под мишниците им, бяха вързани въжета, дълги по трийсет стъпки. Другият край на въжетата бе завързан за един дънер, дебел колкото бедрото на Ерагон и дълъг колкото възрастен ургал.
	Когато Сапфира се спусна към лагера, младежът даде сигнал с ума си и двама от елфите подхвърлиха дървото във въздуха. Драконката го улови в ноктите си, елфите подскочиха и миг по-късно Ерагон усети разтърсване, когато Сапфира пое теглото им.
	През тялото й той видя как елфите, въжетата и дървото изчезнаха, щом заклинателите направиха магия за невидимост — същата като неговата.
	С мощни махове на крилата си Сапфира се издигна на хиляда стъпки над земята, достатъчно високо, за да могат тя и елфите, висящи под нея, да минат безпроблемно над стените и сградите на града.
	Отляво Ерагон зърна първо Торн, а после и сянката Сапфира да се гонят по улиците в северната част на Уру’баен. Елфите, контролиращи видението, се опитваха да държат Торн и Муртаг толкова заети физически, че да не могат да атакуват с умовете си. Ако го направеха или ако хванеха видението, бързо щяха да разберат, че са изиграни.
	„Само още няколко минути“ — помисли си младият Ездач.
	Сапфира летеше над полето. Над катапултите и усърдно работещите с тях хора. Над редиците от стрелци, забучили стрелите в земята пред себе си като снопчета тръстики с бели върхове. Над една обсадна кула и над пешаците: хора, джуджета и ургали, криещи се под щитовете си, докато тичаха със стълби към стената, а сред тях и елфи: високи и слаби, със своите ярки шлемове, дълговърхи копия и тесни мечове.
	После драконката прелетя над самата стена. Ерагон усети странен трепет, когато тя се появи отново под него и той откри, че се взира в тила на Елва. Предположи, че Аря и другите елфи, висящи под тях, също са станали видими. Преглътна една ругатня и прекрати заклинанието, което ги криеше. Изглежда, защитите на Галбаторикс нямаше да им позволят да влязат в града незабелязани.
	Сапфира полетя по-бързо към масивната порта на цитаделата. Младият Ездач чу под тях викове на ужас и удивление, но не им обърна внимание. Тези, за които трябваше да се тревожи, бяха Муртаг и Торн, не войниците.
	Сапфира събра крила и се гмурна към портата. Точно когато изглеждаше, че ще се вреже в нея, зави и се изправи отвесно, пляскайки с крила, за да забави скоростта си. Когато почти спряха, тя се спусна леко надолу, за да остави елфите на земята.
	След като те се освободиха от въжетата и се отдръпнаха, Сапфира кацна в двора пред портата толкова тежко, че разтърси Ерагон и Елва.
	Той бързо разкопча ремъците, които държаха него и момичето в седлото. После помогна на Елва да слезе от гърба на драконката и двамата забързаха след елфите към входа.
	Входът на цитаделата представляваше огромна черна порта, с две крила, които се събираха високо горе. Изглеждаха направени от здраво желязо и бяха осеяни със стотици, ако не и хиляди шипове, всеки от тях голям колкото главата на Ерагон. Гледката бе смразяваща; младият Ездач не можеше да си представи по-негостоприемен вход.
	Аря изтича с копието в ръка към малката вратичка в лявото крило на портата. Тя се различаваше само по тънката, тъмна линия, очертаваща правоъгълник, през който едва би могъл да мине един човек. В правоъгълника имаше хоризонтална ивица метал, може би три пръста широка и три пъти по-дълга, която бе малко по-светла от материала наоколо.
	Когато елфката се приближи до вратата, тази ивица потъна с един пръст навътре, а после се отмести със стържене. Чифт бухалски очи надзърнаха от тъмния процеп.
	— Коя си пък ти? — попита един високомерен глас. — Съобщи по каква работа идваш или се махай!
	Без да се поколебае, Аря мушна с даутдаерта през процепа. Отвътре се разнесе гъргорене, после Ерагон чу звука от тяло, падащо на земята.
	Елфата издърпа копието обратно и изтръска кръвта и парченцата плът от назъбения му връх. После стисна дръжката с две ръце, опря върха в десния ръб на вратичката и изрече:
	— Верма!
	Младият Ездач примижа и се извърна, когато между копието и портата лумна яркосин огън. Дори от няколко стъпки можеше да усети горещината.
	Със сгърчено от усилието лице, Аря притисна копието към портата, прерязвайки бавно желязото. Искри и капки разтопен метал се сипеха от върха на оръжието и подскачаха по паважа като мазнина върху нажежен тиган, карайки Ерагон и другите да отстъпят назад.
	Докато тя работеше, младият Ездач хвърли поглед по посока на Торн и сянката Сапфира. Не можеше да ги види, но чуваше ревовете им и трясъка на разбита зидария.
	Елва се облегна на него. Той сведе поглед и я видя, че трепери и се поти, като че ли е в треска. Коленичи до нея.
	— Искаш ли да те нося?
	Тя поклати глава.
	— Ще се почувствам по-добре, щом влезем вътре и се отдалечим от… това. — Тя махна по посока на битката.
	По края на двора Ерагон видя множество хора — не приличаха на войници, — които стояха между големите къщи и ги гледаха какво правят.
	— _Би ли ги подплашила, моля те?_ — попита той Сапфира. Тя извърна глава, нададе тихо ръмжене и зяпачите се пръснаха.
	Когато дъждът от искри и нажежен до бяло метал секна, Аря изрита вратичката. При третия ритник тя падна навътре върху тялото на пазача. Секунда по-късно оттам ги лъхна миризма на изгоряла вълна и кожа.
	Като продължаваше да стиска даутдаерта, елфката пристъпи през тъмния портал. Ерагон затаи дъх. Каквито и защитни заклинания да бе сложил Галбаторикс на цитаделата, даутдаертът би трябвало да й позволи да мине през тях невредима, както й бе позволил да среже вратичката. Но винаги имаше вероятност кралят да е направил заклинание, което даутдаертът не може да неутрализира.
	За негово облекчение, когато Аря влезе в цитаделата, не се случи нищо.
	После група от двайсет войници се втурнаха към нея с насочени напред пики. Ерагон извади Бризингър и се спусна към вратичката, но не посмя да прекрачи прага на цитаделата и да отиде при елфката — не още.
	Боравейки с копието не по-малко умело, отколкото с меча си, Аря си проправи път през мъжете, избивайки ги с впечатляваща скорост.
	— Защо не я предупреди? — възкликна младият Ездач, без да откъсва очи от битката.
	Елва дойде при него до дупката в портата.
	— Защото те няма да я наранят.
	Думите й се оказаха пророчески; нито един от войниците не успя да засегне елфката. Последните двама се опитаха да избягат, но тя се втурна подире им и ги уби, преди да са изминали повече от десетина крачки по огромния коридор, който бе по-голям дори от четирите главни коридора на Тронхайм.
	Когато всички войници бяха мъртви, Аря издърпа труповете им настрана, за да освободи пътя до вратичката. После се отдалечи на около четирийсет стъпки по коридора, сложи даутдаерта на пода и го плъзна към Ерагон.
	Докато ръката й се отделяше от копието, тя се напрегна, сякаш очакваше удар, но каквито и магии да се намираха наоколо, изглежда, не я засегнаха.
	— Усещаш ли нещо? — извика младият Ездач. Гласът му отекна във вътрешността на коридора.
	Елфката поклати глава.
	— Стига да стоим далеч от портата, би трябвало да сме добре.
	Ерагон подаде копието на Бльодгарм, който го взе и мина през вратичката. После Аря и косматият елф влязоха в помещенията от двете страни на портата и задействаха скритите механизми, за да я отворят — задача, която не би била по силите на същия брой хора.
	Дрънченето на веригите изпълни въздуха и огромните железни крила бавно се завъртяха навън.
	Когато отворът стана достатъчно голям за Сапфира, младият Ездач извика:
	— Стига!
	Вратите спряха.
	Бльодгарм се появи от стаята вдясно и като се държеше на безопасно разстояние от прага, плъзна даутдаерта към друг от елфите.
	По този начин те един по един влязоха в цитаделата.
	Когато отвън останаха само Ерагон, Елва и Сапфира, от северния край на града се раздаде ужасен рев и за миг цял Уру’баен притихна.
	— Разкрили са измамата ни — извика елфът Утинаре и хвърли копието на Ерагон. — Побързай, Аргетлам!
	— Твой ред е — каза Ерагон, подавайки даутдаерта на Елва.
	Носейки го на ръце, тя побърза да се присъедини към елфите, а после плъзна копието обратно на Ерагон, който го хвана и се втурна през прага. Щом се обърна, с тревога видя, че Торн се издига над сградите в далечния край на града. Той падна на едно коляно, сложи даутдаерта на пода и го тласна към Сапфира.
	— Бързо! — извика.
	Драконката загуби няколко секунди, докато се мъчеше да вдигне копието със зъби. Най-сетне го захапа и се хвърли в гигантския коридор, разпръсквайки труповете на войниците.
	В далечината Торн изрева, заплющя бясно с крила и се устреми към цитаделата.
	Аря и Бльодгарм заговориха едновременно, правейки заклинание. Оглушително дрънчене отекна сред каменните стени и желязната порта започна да се затваря много по-бързо, отколкото се бе отворила. Затръшна се с грохот, който Ерагон почувства с краката си, а после от всяка стена се подаде по една метална греда — три стъпки дебела и шест широка, — която се пъхна в скоби от вътрешната страна на вратите, залоствайки ги здраво.
	— Това би трябвало да ги задържи известно време — каза Аря.
	— Но не много — рече младият Ездач, гледайки към отворената вратичка.
	После се обърнаха да видят какво лежи пред тях.
	Коридорът продължаваше, както се стори на Ерагон, близо четвърт миля, което щеше да ги отведе дълбоко в хълма зад Уру’баен. В далечния му край имаше друга двукрила порта, също толкова голяма като първата, но покрита със златни орнаменти, които блестяха прелестно на светлината на фенерите без пламък, наредени на равни интервали по стените. И от двете страни на коридора имаше десетки по-малки странични проходи, но никой не бе достатъчно голям за Шруйкан, макар че Сапфира би се побрала в много от тях. На всеки няколкостотин стъпки по стените висяха червени знамена, избродирани с очертанията на виещия се пламък, който Галбаторикс използваше за свой символ. С изключение на това коридорът беше гол.
	Самите му размери бяха плашещи, а празнотата му изнервяше Ерагон още повече. Той предположи, че тройната зала се намира зад златната порта, но не мислеше, че да стигнат дотам ще е толкова лесно, колкото изглеждаше. Ако Галбаторикс беше поне наполовина толкова умен, колкото намекваше репутацията му, щеше да е осеял коридора с десетки, ако не и стотици капани.
	Младият Ездач бе озадачен от факта, че кралят още не ги е нападнал. Не усещаше докосването на друг ум, освен тези на Сапфира и другарите му, но ясно съзнаваше колко близо се намират до Галбаторикс. Сякаш цялата цитадела ги наблюдаваше.
	— Той сигурно знае, че сме тук — каза Ерагон. — Всичките.
	— Тогава по-добре да побързаме — отвърна Аря и взе даутдаерта от устата на Сапфира. Оръжието беше покрито със слюнка. — Тура — изрече елфката и лигите паднаха на пода.
	Зад тях, извън желязната порта, се чу силен грохот, когато Торн кацна в двора. Драконът нададе недоволен рев, а после нещо тежко се блъсна в портата и стените заехтяха.
	Аря изтича в челото на групата им и Елва се присъедини към нея. Тъмнокосото момиче сложи ръка на дръжката на копието, така че също да използва защитните му сили, и двете тръгнаха бързо напред по дългия коридор, навлизайки все по-дълбоко в леговището на Галбаторикс.


	Бурята се разразява

	— Сър, време е.
	Роран отвори очи и кимна на момчето с фенера, което бе пъхнало глава в палатката. Момчето изчезна и той се наведе да целуне Катрина по бузата. Тя също го целуна. Никой от двамата не беше спал.
	Заедно станаха и се облякоха. Катрина се приготви първа, защото на него му трябваше повече време да си сложи бронята и оръжията.
	Когато си надяна ръкавиците, тя му подаде филия хляб, резен сирене и чаша хладък чай. Той дори не погледна хляба, отхапа само веднъж от сиренето и пресуши чая наведнъж.
	Прегърнаха се за момент и Роран каза:
	— Ако е момиче, дай й някакво свирепо име.
	— Ами ако е момче?
	— Пак. Момче или момиче, трябва да си силен, за да оцелееш на този свят.
	— Ще го направя. Обещавам. — Те се пуснаха и Катрина го погледна в очите. — Бий се добре, съпруже.
	Той кимна, а след това се обърна и излезе, преди да е загубил самообладание.


	Мъжете под негово командване се събираха в северния край на лагера, когато Роран се присъедини към тях. Единствената светлина бе от бледото сияние в небето и забитите по насипите факли. На това неясно, трепкащо осветление фигурите на воините приличаха на стадо тъпчещи зверове, заплашителни и странни.
	Сред тях имаше голям брой ургали, включително и няколко Кул. Батальонът му включваше повече ургали от останалите, защото Насуада бе решила, че е по-вероятно те да изпълняват неговите заповеди, от тези на който и да било друг. Ургалите носеха дългите и тежки обсадни стълби, които щяха да бъдат използвани за изкачване на градските стени.
	Имаше също така и двайсетина елфи. Повечето от тяхната раса щяха да се бият сами, но кралица Исланзади бе разрешила някои да служат в армията на Варден, за да я пазят от атаки на заклинателите на Галбаторикс.
	Роран поздрави елфите и отдели време да попита всеки за името му. Те отговаряха достатъчно любезно, но той имаше чувството, че мнението им за него не е особено високо. В това нямаше нищо лошо. Той също не ги харесваше. Нещо в тях будеше недоверието му; бяха прекалено сдържани, прекалено вещи и най-вече прекалено различни. Джуджетата и ургалите поне ги разбираше. Но не и елфите. Не можеше да познае какво си мислят и това го безпокоеше.
	— Поздрави, Стронгхамър! — рече Нар Гарцвог с шепот, който се чуваше на трийсет крачки. — Днес ще спечелим много слава за племената си!
	— Да, днес ще спечелим много слава за племената си — съгласи се Роран и продължи нататък.
	Хората бяха нервни; част от по-младите изглеждаха така, сякаш им е зле — и за някои това бе вярно, както можеше да се очаква — но дори и възрастните изглеждаха напрегнати, сприхави и твърде разговорливи или твърде затворени. Причината бе очевидна: Шруйкан. Роран не можеше да направи кой знае какво, за да им помогне, освен да крие собствените си страхове и да се надява, че мъжете няма да загубят съвсем кураж.
	Очакването, което измъчваше всички, включително и него, бе ужасно. Бяха пожертвали много, за да стигнат дотук, и в предстоящата битка на риск бе изложен не само собственият им живот, а и сигурността и добруването на семействата и потомците им, както и бъдещето на самия свят. Всички предишни битки бяха не по-малко плашещи, но тази беше последната. Това бе краят. По един или друг начин след днешния ден нямаше да има повече битки с Империята.
	Тази мисъл му се струваше почти нереална. Никога повече нямаше да имат шанс да убият Галбаторикс. И макар че сблъсъкът с краля им изглеждаше нещо обикновено в късните нощни разговори, сега, когато моментът почти бе настъпил, перспективата ги ужасяваше.
	Роран потърси Хорст и другите селяни от Карвахол и заедно с тях образуваха плътна групичка в батальона. Сред мъжете беше и Биргит, стиснала брадва, която изглеждаше наскоро наточена. Той я поздрави с вдигане на щита си, все едно бе халба бира. Тя отвърна на жеста му и Роран си позволи една сурова усмивка.
	Воините омотаха ботушите и краката си с парцали и зачакаха заповедта за потегляне.
	Тя скоро пристигна и те напуснаха лагера, като се стараеха с всички сили да не вдигат шум с ръцете и оръжията си. Роран ги поведе през полето към мястото им пред главната порта на Уру’баен, където се присъединиха към останалите два батальона: единият, воден от някогашния му командир Мартланд Червенобрадия, а другият — от Йормундур.
	Малко след това в Уру’баен се вдигна тревога, така че те свалиха парцалите от оръжията си и се приготвиха за атака. Няколко минути по-късно роговете на Варден дадоха сигнал за настъпление и всички се затичаха по тъмната земя към грамадата на градските стени.
	Роран зае място в челните редици на атакуващите. Това бе най-бързият начин да се погуби, но хората трябваше да го видят как се излага на същите опасности като тях. Надяваше се, че това ще им вдъхне смелост и ще им попречи да се пръснат при първия признак за сериозна съпротива, защото, каквото и да станеше, Уру’баен нямаше да падне лесно. В това беше сигурен.
	Претичаха покрай една от обсадните кули, чиито колела бяха високи над двайсет стъпки и скърцаха като ръждясали панти, а после се озоваха на открито. Стрели и копия се посипаха върху тях от войниците върху бойниците.
	Елфите извикаха на техния странен език и на бледата утринна светлина Роран видя как много от стрелите и копията се отклониха и се забиха в земята, без да причинят вреда. Но не всички. Един мъж зад него нададе отчаян вик и Роран чу дрънченето на брони, когато хора и ургали отскачаха настрана, за да не стъпят върху падналия воин. Не се озърна назад, нито пък той или хората около него забавиха стремглавия си бяг към стената.
	Една стрела се заби в щита, който държеше над главата си. Роран едва усети удара.
	Когато стигнаха до стената, той се дръпна встрани, викайки:
	— Стълбите! Направете път за стълбите!
	Хората се разделиха, за да пропуснат напред ургалите, носещи стълбите. Поради голямата им дължина Кул трябваше да използват прътове, направени от привързани едно към друго дървета, за да ги изправят. След като стълбите докоснаха стената, се огънаха навътре под собствената си тежест, така че горните две трети се прилепиха към дялания камък и започнаха да се хлъзгат наляво-надясно, заплашвайки да паднат.
	Роран си проби път с лакти през мъжете и сграбчи за ръката една от елфите, Отиара. Тя го изгледа ядосано, но той не обърна внимание на това.
	— Задръжте стълбите на място! — извика. — Не позволявайте на войниците да ги избутат!
	Отиара кимна и поде напев на древния език, а другите елфи я последваха.
	Роран се обърна и изтича обратно до стената. Един от мъжете вече бе тръгнал да се катери по най-близката стълба. Роран го сграбчи за колана и го дръпна.
	— Аз съм пръв — каза той.
	— Стронгхамър!
	Роран метна щита на гърба си и се закатери с чук в ръка. Никога не си бе падал по височините и докато хората и ургалите под него се смаляваха, усети растящо безпокойство. Чувството се усили още по вече, когато стигна до онази част на стълбата, която бе долепена към стената, защото вече не можеше да се хваща добре за стъпенките, нито пък да закрепи здраво краката си — върху покритите с кора клони имаше място само за върховете на ботушите му и той трябваше да се движи внимателно, за да е сигурен, че няма да се подхлъзне.
	Покрай него прелетя стрела — толкова близо, че усети вятъра върху бузата си.
	Роран изруга и продължи да се катери.
	Беше на по-малко от един разкрач от бойниците, когато някакъв синеок воин се надвеси над ръба и се взря право в него.
	— Бау! — изкрещя Стронгхамър и воинът трепна и отстъпи назад. Преди да е успял да се опомни, Роран изкачи и останалите стъпенки и прескочи бойниците, за да се озове на площадката върху горния край на стената.
	Войникът, когото бе подплашил, стоеше на няколко крачки пред него, хванал къс меч, с каквито бяха въоръжени стрелците. Главата му бе обърната настрана и той викаше към група войници по-нататък по стената.
	Щитът на Роран още бе на гърба му, затова той замахна с чука към китката на мъжа. Знаеше, че без щит трудно би могъл да се предпази от добре обучен боец с меч; най-безопасният начин на действие бе да обезоръжи противника си колкото се може по-бързо.
	Войникът видя какво се кани да направи и парира удара му. После го намушка в корема.
	Или по-скоро се опита. Заклинанията на Ерагон спряха върха на острието на половин сантиметър от плътта на Роран. Той изсумтя изненадано, изби меча настрана и пръсна мозъка на мъжа с три бързи удара.
	Изруга отново. Това бе лошо начало.
	Отляво и отдясно по стената още Варден се опитваха да се прехвърлят през бойниците. Малцина успяваха. На върха на почти всяка стълба чакаше групичка войници, а откъм града долу се стичаха подкрепления.
	Балдор се появи до него — беше използвал същата стълба, която и Роран — и двамата заедно се втурнаха към близката балиста, управлявана от осем войници. Тя бе монтирана близо до основата на една от множеството кули, издигащи се по стената на около двеста стъпки една от друга. Зад войниците и кулата Роран видя създадената от елфите илюзия на Сапфира да лети около стената, обливайки я с огън.
	Войниците бяха умни; сграбчиха копията си и се заеха да мушкат към него и Балдор, държейки ги на разстояние. Стронгхамър се опита да улови едно копие, но мъжът, който го държеше, бе твърде бърз и замалко да го намушка отново. Той разбра, че съвсем скоро войниците ще надвият него и Балдор.
	Преди това да стане, един ургал се издърпа през ръба на стената зад защитниците, наведе глава и ги атакува с рев, размахвайки обкованата си с желязо тояга.
	Улучи един мъж в гърдите, строшавайки ребрата му, а друг по хълбока, счупвайки таза му. И двете наранявания трябваше да извадят войниците от строя, но докато ургалът преминаваше стремглаво покрай тях, двамата се надигнаха от камъка, като че ли нищо не се е случило, и го намушкаха в гърба.
	Чувство на обреченост обзе Роран.
	— За да ги спрем, ще трябва да им строшим черепите или да им отсечем главите — изръмжа той на Балдор. Без да сваля очи от войниците, извика на намиращите се зад тях Варден: — Те не усещат болка!
	Далеч над града илюзорната Сапфира се блъсна в една кула. Всички, освен Роран спряха, за да погледнат; той знаеше какво правят елфите.
	Хвърли се напред и уби един от войниците с удар в слепоочието. Използва щита си, за да изблъска следващия настрана; после се озова прекалено близо, за да могат копията да са им от полза, и успя набързо да им види сметката с чука си.
	След като двамата с Балдор избиха останалите войници около балистата, Балдор погледна към него с отчаяно изражение.
	— Видя ли? Сапфира…
	— Тя е добре.
	— Но…
	— Не се тревожи. Добре е.
	Балдор се поколеба, после се довери на думата на Роран и двамата се втурнаха към следващата групичка войници.
	Скоро след това Сапфира — истинската Сапфира — се появи над южния край на стената и полетя към цитаделата, което предизвика възгласи на радост и облекчение от страна на Варден.
	Роран се намръщи. Тя трябваше да остане скрита през целия си полет.
	— Фретия. Фретия — изрече той бързо под нос. Остана видим. „Мамка му“ — изпсува наум.
	Обърна се и каза:
	— Обратно към стълбите!
	— Защо? — попита Балдор, докато се биеше с поредния войник. Надавайки свиреп вик, той го изблъска от стената и мъжът полетя към града долу.
	— Стига си задавал въпроси! Мърдай!
	Рамо до рамо, те си пробиха път през защитниците, които ги деляха от стълбите. Това бе кървава и трудна задача и Балдор получи рана на левия прасец, точно зад предпазителя, и жестока синина на рамото, където едно копие едва не проби ризницата му.
	Фактът, че войниците не изпитваха болка, означаваше, че единственият сигурен начин да ги спрат е, като ги убият, а това не бе лесна работа. Също така означаваше, че Роран не си позволяваше да проявява милост. Неведнъж си мислеше, че е убил някой войник, но онзи пак се изправяше и го нападаше, докато той се биеше с друг противник. А на стената имаше толкова войници, че Стронгхамър започна да се опасява, че двамата с Балдор никога няма да се измъкнат.
	Когато стигнаха до най-близката стълба, Роран каза:
	— Тук! Стой тук.
	Дори да беше озадачен, Балдор не го показа. Те продължиха да отблъскват войниците сами, докато още двама мъже се покатериха по стълбата и се присъединиха към тях, а после и трети, и накрая Роран започна да си мисли, че имат добър шанс да изтласкат бранителите и да завземат този участък от стената.
	Макар че атаката беше замислена само за отвличане на вниманието, Роран не виждаше смисъл да се отнася към задачата си по този начин. Щом щяха да рискуват живота си, защо да не извлекат нещо от това? Така или иначе трябваше да разчистят стените.
	После чуха как Торн реве от ярост и червеният дракон се появи над върховете на сградите и полетя към цитаделата. Роран видя на гърба му фигура, която предположи, че е Муртаг, с ален меч в ръката.
	— Какво означава това? — извика Балдор между два удара на меча.
	— Че играта свърши! — отвърна Роран. — Стегнете се, тези копелета ги чака изненада!
	Едва бе довършил, когато гласовете на елфите се извисиха над шума от битката, неземни и красиви, докато пееха на древния език.
	Стронгхамър се приведе, за да избегне едно копие, и халоса с върха на чука си корема на войника, изкарвайки въздуха от дробовете му. Войниците можеше и да не усещат болка, но все пак трябваше да дишат. Докато мъжът се мъчеше да се съвземе, Роран преодоля отбраната му и смаза гърлото му с ръба на щита си.
	Тъкмо се готвеше да нападне следващия, когато почувства, че камъкът потрепери под краката му. Отстъпи, докато не опря гръб в бойниците, а после се разкрачи за по-добра опора.
	Един от войниците бе достатъчно глупав да се втурне срещу него в същия този момент. Докато тичаше насреща му, треперенето се усили, после горният край на стената се нагъна като одеяло и войникът, както и мнозина от другарите му, паднаха и останаха проснати върху камъните, без да могат да станат, докато земята продължаваше да се тресе.
	От другата страна на кулата, която ги делеше от главната порта на Уру’баен, се разнесе звук като от разцепваща се планина. Във въздуха пръснаха струи вода с формата на ветрило, а после с мощен тътен стената над портата потрепери и започна да се руши навътре.
	А елфите не преставаха да пеят.
	Когато движението под краката му се успокои, Роран скочи напред и уби трима от войниците, преди да са успели да се изправят. Останалите се обърнаха и хукнаха да бягат надолу по стълбите към града.
	Роран помогна на Балдор да стане, а после извика:
	— След тях! — Ухили се, наслаждавайки се на първата малка победа. Може би началото все пак не беше толкова лошо.


	Онова, което не ни убива…

	— Спри — каза Елва.
	Ерагон замръзна с единия крак във въздуха. Момичето му махна да се дръпне назад и той се подчини.
	— Скочи там — каза Елва и посочи място на един разкрач пред него. — До онази спирална шарка.
	Младият Ездач приклекна, после се поколеба, като че ли чакаше тя да му каже дали е безопасно.
	Елва тропна с крак и изпъшка раздразнено.
	— Няма да стане, ако не го мислиш наистина. Не мога да ти кажа дали нещо ще те нарани, освен ако действително нямаш намерение да се изложиш на опасност. — Тя го дари с усмивка, която не му се видя особено успокоителна. — Не се тревожи, няма да позволя да ти се случи нищо лошо.
	Все още изпълнен със съмнения, Ерагон присви отново крака и тъкмо се канеше да скочи напред, когато…
	— Спри!
	Той изруга и размаха ръце, мъчейки се да не падне върху онази част от пода, която щеше да задейства шиповете, скрити горе и долу.
	Това бе третият капан, на който попадаха Ерагон и спътниците му в дългия коридор, водещ към златната порта. Първият беше поредица от скрити ями. Вторият се състоеше от каменни блокове на тавана, които трябваше да ги смачкат. А сега шиповете, които много приличаха на онези, убили Уирден в тунелите под Драс-Леона.
	Бяха видели как Муртаг влезе в коридора през вратичката в предната порта, но той не се беше опитал да ги гони без Торн. След като ги наблюдава в продължение на няколко секунди, изчезна в една от страничните стаи, където Аря и Бльодгарм бяха разбили механизмите за отваряне и затваряне на портата.
	На Муртаг можеше да му отнеме час да ги поправи, а можеше и минути. И в двата случая, те не смееха да се туткат.
	— Опитай малко по-далече — каза Елва.
	Ерагон направи гримаса, но се подчини.
	— Спри!
	Този път щеше да падне, ако Елва не го бе сграбчила отзад за туниката.
	— Още по-далече — каза тя. После: — Спри! Още по-далече.
	— Не мога — изръмжа той. — Не и без засилка. — Но ако се засилеше, нямаше да може да спре навреме, ако момичето установеше, че скокът е опасен. — Какво ще правим сега? Ако шиповете стигат чак до портата, никога няма да се доберем дотам. — Вече бяха мислили да използват магия, за да прелетят над капана, но дори най-дребното заклинание щеше да го задейства, или поне така твърдеше Елва, и те нямаха друг избор, освен да й повярват.
	— Може би капанът е предназначен за ходещ дракон — рече Аря. — Ако беше дълъг само десетина стъпки, Сапфира или Торн биха могли да го прекрачат, без изобщо да разберат, че е там. Но ако е дълъг сто стъпки, със сигурност ще ги хване.
	— _Не и ако скоча_ — рече Сапфира. — _Скок от сто стъпки е лесна работа._
	Ерагон размени загрижен поглед с Аря и Елва.
	— _Само внимавай да не докоснеш с опашка пода_ — каза той. — _И не скачай прекалено далече, за да не налетиш на друг капан._
	— _Добре, малки мой._
	Сапфира приклекна и наведе глава, докато тя не се озова само на около стъпка над камъка. После заби нокти в пода и скочи напред, разпервайки крила точно колкото да получи малко подемна сила.
	За облекчение на Ерагон Елва запази мълчание.
	Когато Сапфира измина две свои дължини, сгъна крилата си и скочи на пода със звучен тътен.
	— _Всичко е наред_ — каза тя. Люспите й изстъргаха по пода, когато се обърна. Скочи обратно и Ерагон и другите се отдръпнаха, за да й направят място да се приземи. — _Е?_ — попита драконката. — _Кой е първи?_
	Бяха нужни четири курса, за да пренесе всички през участъка с шиповете. После продължиха напред с подтичване, с Аря и Елва на чело. Не срещнаха повече капани, докато не изминаха три четвърти от разстоянието до блестящата порта. Тогава Елва потрепери и вдигна малката си ръка. Групата спря моментално.
	— Нещо ще ни среже надве, ако продължим — каза тя. — Не съм сигурна откъде ще дойде… мисля, че от стените.
	Ерагон се намръщи. Това означаваше, че нещото, което щеше да ги среже, имаше достатъчно тегло или сила, за да преодолее защитите им — перспективата не бе никак окуражаваща.
	— Ами ако… — започна той, а после млъкна, когато двайсет души — мъже и жени — в черни роби излязоха от един страничен проход и застанаха в редица пред тях, преграждайки пътя им.
	Младият Ездач усети едно мислено острие да се забива в ума му, когато вражеските магьосници подеха напев на древния език. Сапфира раззина челюсти и обля заклинателите с огнена струя, но пламъците ги заобиколиха, без да им навредят. Едно от знамената на стената се запали и парчета тлеещ плат западаха по пода.
	Ерагон се бранеше, но не контраатакуваше; щеше да му отнеме твърде дълго време да надвива магьосниците един по един. Нещо повече, пеенето им го притесняваше: щом смятаха да направят заклинания, преди да са завладели ума му и тези на неговите спътници, значи не ги интересуваше дали ще живеят, или ще умрат, стига да спрат натрапниците.
	Той падна на едно коляно до Елва. Тя говореше с един от заклинателите, споменавайки нещо за дъщеря му.
	— Те върху капана ли стоят? — попита я тихо.
	Момичето кимна, без да спира да говори.
	Младият Ездач протегна ръка напред и удари по пода.
	Беше очаквал да се случи нещо, но въпреки това отскочи, когато от стените с ужасно стържене изскочиха две хоризонтални метални плоскости — трийсет стъпки дълги и осем пръста дебели. Те затиснаха магьосниците между себе си и ги прерязаха надве като чифт гигантски ножици за ламарина, после също толкова бързо се дръпнаха назад в скритите си процепи.
	Внезапността на всичко това потресе Ерагон. Той извърна очи от човешките останки пред себе си. „Какъв ужасен начин да умреш!“
	До него Елва издаде нечленоразделен звук и политна напред, загубвайки съзнание. Аря я улови, преди главата й да се удари в пода. Облегна я на едната си ръка и зашепна нещо на древния език.
	Ерагон потърси съвет от другите елфи как е най-добре да преодолеят капана. Решиха, че най-безопасният начин е да го прескочат, както бяха направили с шиповете.
	Четирима от тях се качиха на Сапфира и тя тъкмо се канеше да скочи напред, когато Елва извика с немощен гласец:
	— Спри! Недей!
	Сапфира помръдна с опашка, но остана на мястото си.
	Елва се измъкна от прегръдката на Аря, измина с олюляване няколко крачки, наведе се и повърна. Избърса уста с опакото на ръката си и се взря в обезобразените тела, лежащи пред тях, сякаш ги запечатваше в паметта си.
	После, без да престава да се взира в тях, каза:
	— Има и друг спусък по средата на пътя, във въздуха. Ако скочиш — тя плесна силно с ръце и направи ужасна физиономия — и горе, и долу от стената изскачат остриета.
	Една мисъл започна да безпокои Ерагон.
	— Защо Галбаторикс ще се опитва да ни убие?… Ако ти не беше тук — каза той, гледайки към Елва, — в момента Сапфира можеше да е мъртва. Галбаторикс я иска жива, така че за какво е това? — Посочи към окървавения под. — За какво са шиповете и каменните блокове?
	— Може би — предположи елфката Инвидия — е очаквал да паднем в ямите, преди да стигнем до другите капани.
	— Или може би — каза мрачно Бльодгарм — знае, че Елва е с нас, както и на какво е способна.
	Момичето сви рамена.
	— Е, и? Не може да ме спре.
	Хладни тръпки побиха Ерагон.
	— Не, но ако знае за теб, може да се уплаши, а ако е уплашен…
	— _Може наистина да се опита да ни убие_ — довърши Сапфира.
	Аря поклати глава.
	— Няма значение. Така или иначе трябва да го намерим.
	В продължение на минута обсъждаха как да преодолеят остриетата, след което младият Ездач каза:
	— Ами ако използвам магия, за да ни пренесе там, както Аря прати яйцето на Сапфира в Гръбнака? — Той махна към пространството зад телата.
	— _Това ще изисква твърде много енергия_ — рече Глаедр.
	— _По-добре да пазим силите си за момента, в който се изправим срещу Галбаторикс_ — добави Умарот.
	Ерагон задъвка устната си. Погледна през рамо и с тревога видя, че далеч зад тях Муртаг тича от едната страна на коридора към другата. „Нямаме много време.“
	— Дали не можем да сложим на стените нещо, което да попречи на остриетата да излизат?
	— Остриетата със сигурност са защитени от магия — изтъкна Аря. — Освен това не носим нищо, което би могло да ги задържи. Нож? Част от броня? Тези метални плоскости са твърде големи и тежки. Ще срежат всичко по пътя си, като че ли изобщо го няма.
	Възцари се тишина.
	После Бльодгарм облиза устни и каза:
	— Не е задължително.
	Обърна се и остави меча си на пода пред Ерагон, после даде знак на елфите под негово командване да направят същото.
	Пред младия Ездач бяха положени общо единайсет меча.
	— Не мога да искам това от вас — каза той. — Мечовете ви…
	Бльодгарм вдигна ръка да го прекъсне. Козината му лъщеше на меката светлина на фенерите.
	— Ние се бием с умовете си, Сенкоубиецо, не с телата си. Ако срещнем войници, можем да вземем от тях каквито оръжия ни трябват. Щом мечовете ни са от по-голяма полза тук и сега, би било глупаво да ги пазим само по сантиментални причини.
	Ерагон кимна.
	— Както желаете.
	Бльодгарм се обърна към Аря:
	— Броят трябва да е четен, за да имаме най-голям шанс за успех.
	Тя се поколеба, после извади собствения си меч с тънко острие и го остави при другите.
	— Обмисли внимателно какво правиш, Ерагон — каза Аря. — Всички тези оръжия си имат история и би било срамота да ги унищожим, без да спечелим нищо.
	Младежът кимна, а после сбърчи съсредоточено чело, припомняйки си уроците на Оромис.
	— _Умарот_ — каза той, — _имам нужда от силата ви._
	— _Всичко наше е и твое_ — отвърна драконът.
	Илюзията, скриваща процепите, от които излизаха металните плоскости, бе изработена прекалено добре, за да може Ерагон да я пробие. Той очакваше да е така — Галбаторикс не беше човек, който ще пропусне подобен детайл. От друга страна, магиите, които създаваха илюзията, се забелязваха лесно и по тях той успя да определи точното местоположение и размерите на отворите.
	Не можеше да каже обаче колко дълбоко в процепите се намират остриетата. Надяваше се да са поне на няколко сантиметра навътре в стената. Ако бяха по-близо, идеята му щеше да се провали, защото кралят със сигурност бе защитил метала срещу външна намеса.
	Ерагон призова думите, от които се нуждаеше, и направи първото от дванайсетте заклинания, които смяташе да използва. Един от елфическите мечове — стори му се, че е този на Лауфин — изчезна с лек полъх, като от туника, полюшната от вятъра. Половин секунда по-късно откъм стената вляво се чу силно „туп“.
	Младият Ездач се усмихна. Беше подействало. Ако се бе опитал да забие меча в металната плоскост, резултатът щеше да е значително по-драматичен.
	Той заговори по-бързо и направи останалите заклинания, забивайки по шест меча във всяка стена, на разстояние пет стъпки един от друг. През цялото време елфите го наблюдаваха напрегнато; дори загубата на оръжията им да ги разстройваше, не го показаха.
	Когато свърши, Ерагон коленичи до Аря и Елва, които държаха заедно даутдаерта, и каза:
	— Пригответе се за тичане.
	Сапфира и елфите се напрегнаха. Аря и Елва се покатериха на гърба на драконката, без да пускат зеленото копие, после Аря каза:
	— Готови сме.
	Младият Ездач пак протегна ръка напред и удари по пода.
	Откъм стените се чу разтърсващ трясък и от тавана се посипа прах, който образува мъгливи облаци.
	В мига щом видя, че мечовете издържаха, Ерагон се втурна напред. Едва бе изминал и две крачки, когато Елва изкрещя:
	— По-бързо!
	Ръмжейки от усилието, той принуди краката си да се движат още по-бързо. От дясната му страна Сапфира го задмина, привела глава и опашка — тъмна сянка в ъгъла на полезрението му.
	Точно когато стигна до далечния край на капана, чу звучното „прас“ на чупеща се стомана, а после писък от стържене на метал в метал, който го накара да настръхне.
	Зад него някой изкрещя.
	Той изви тялото си, докато се хвърляше по-далече от звука, и видя, че всички са прекосили пространството навреме, освен среброкосата елфка Яела, която бе затисната от последната педя на двете метални плоскости. Въздухът около нея запламтя в синьо и жълто, сякаш самият въздух гореше, а лицето й се изкриви от болка.
	— Флауга! — извика Бльодгарм и Яела изхвръкна измежду металните остриета, които се сключиха с еклив звън. После се прибраха в стените със същото ужасно стържене, което бе съпътствало появата им.
	Яела бе паднала на четири крака до Ерагон. Той й помогна да се изправи; за негова изненада елфката изглеждаше невредима.
	— Ранена ли си? — попита младежът.
	Тя поклати глава.
	— Не, но… защитните ми заклинания изчезнаха. — Вдигна ръце и се взря в тях с изражение, близко до почуда. — Не съм живяла без защитни заклинания от… ами, бях по-млада, отколкото си ти сега. Някак си остриетата ги премахнаха.
	— Имаш късмет, че си жива — каза Ерагон и се намръщи.
	Елва сви рамена.
	— Ако не ви бях извикала да тичате по-бързо, щяхме да умрем всички, освен той. — Тя посочи към Бльодгарм.
	Младият Ездач изсумтя.
	Продължиха пътя си, като на всяка крачка очакваха да попаднат на нов капан. Но останалата част от коридора се оказа лишена от препятствия и те стигнаха до портата в далечния край без повече инциденти.
	Ерагон вдигна поглед към блестящата златна врата. Върху крилата й бе гравиран дъб в естествена големина. Листата му образуваха сводест покров, който се съединяваше с корените долу, описвайки голям кръг. По средата на дънера от двете му страни стърчаха две дебели групи клони, което разделяше пространството в кръга на четири. В горната лява четвъртина бе гравирана армия от елфи, носещи копия, която марширува през гъста гора. В горната дясна четвъртина се виждаха хора, които строят замъци и коват мечове. В долната лява ургали — предимно Кул — опожаряваха село и избиваха жителите му. В долната дясна четвъртина джуджета копаеха в пещери, пълни със скъпоценни камъни и рудни жили. Сред корените и клоните на дъба Ерагон зърна котколаци, Ра’зак и някакви странни дребни създания, които не успя да разпознае. А в самия център на дънера имаше дракон, захапал опашката си. Вратата бе прекрасно изработена. При други обстоятелства младият Ездач с удоволствие щеше да седи и да я изучава повече от ден.
	Но сега гледката на блестящата порта го изпълваше с ужас, като си помислеше какво може да лежи отвъд нея. Ако там бе Галбаторикс, животът им щеше да се промени завинаги и нищо вече нямаше да е същото — нито за тях, нито за цяла Алагезия.
	— _Не съм готов_ — каза Ерагон на Сапфира.
	— _Нима някога ще бъдем готови?_ — отвърна тя. Подаде език, вкусвайки въздуха. Той усещаше нервното й очакване. — _Галбаторикс и Шруйкан трябва да бъдат убити и ние сме единствените, които имат някакъв шанс да го сторят._
	— _Ами ако не успеем?_
	— _Значи няма да успеем и каквото има да става, ще стане._
	Той кимна и си пое дълбоко дъх.
	— _Обичам те, Сапфира._
	— _И аз те обичам, малки мой._
	Ерагон пристъпи напред.
	— Сега какво? — попита, опитвайки се да скрие нервността си. — Да почукаме ли?
	— Нека първо видим дали е отворена — рече Аря.
	Те се подредиха в бойна формация. После Аря, с Елва до себе си, хвана една дръжка на лявото крило и се приготви да дръпне.
	Докато правеше това, колона от трептящ въздух изникна около Бльодгарм и всеки от десетимата му заклинатели. Ерагон извика тревожно, а Сапфира нададе тихо съскане, сякаш беше стъпила върху нещо остро. Елфите изглеждаха неспособни да помръднат в колоните: дори очите им оставаха неподвижни, вперени в онова, което бяха гледали, когато заклинанието се задейства.
	С тежко дрънчене в стената отляво се отвори една врата и елфите тръгнаха към нея, като процесия от статуи, плъзгащи се по лед.
	Аря се хвърли към тях, протегнала назъбеното копие пред себе си, в опит да разруши магията, която ги оковаваше, но бе прекалено бавна и не успя да ги настигне.
	— Лета! — извика Ерагон. „Спрете!“ Това бе най-простичкото заклинание, за което се сещаше и което би могло да помогне. Но магията, впримчила елфите, се оказа прекалено силна, за да я развали, и те изчезнаха в тъмния отвор, а вратата се затръшна след тях.
	Младият Ездач остана втрещен. Без елфите…
	Аря заудря по вратата с дръжката на даутдаерта и дори се опита да открие пролуката между нея и стената с върха на копието — както бе направила с вратичката на входа, — но стената изглеждаше плътна, непоклатима.
	Когато се обърна, на лицето й бе изписана студена ярост.
	— _Умарот_ — каза тя. — _Имам нужда от помощта ти, за да отворя тази стена._
	— _Не_ — отвърна белият дракон. — _Галбаторикс със сигурност е скрил добре спътниците ви. Ако се опитате да ги откриете, само ще изхабите енергията си и ще ни поставите в още по-голяма опасност._
	Скосените вежди на Аря се сближиха, когато тя се намръщи.
	— _Това означава да играем по неговата свирка, Умарот-елда. Той иска да ни раздели и да ни отслаби. Ако продължим без тях, за Галбаторикс ще е много по-лесно да ни надвие._
	— _Да… малката ми. Но не мислиш ли, че Яйцетрошача може да иска ние да тръгнем след тях. Може да иска в гнева и тревогата си да забравим за него и слепешката да се втурнем в друг от капаните му._
	— _Защо му е да си прави този труд? Той би могъл да залови Ерагон, Сапфира, теб и останалите Елдунари по същия начин, както залови Бльодгарм и заклинателите му, но не го направи._
	— _Може би защото иска да се изтощим, преди да се изправим срещу него или преди да се опита да ни пречупи._
	Аря наведе глава за миг, а когато я вдигна пак, яростта й бе изчезнала, поне външно, заменена от обичайната й хладнокръвна бдителност.
	— _Тогава какво да правим, Ебритил?_
	— _Ще се надяваме, че Галбаторикс няма да убие Бльодгарм и останалите, поне не веднага, и ще продължим нататък, докато не намерим краля._
	Елфката отстъпи, но Ерагон виждаше, че това не й харесва. Не можеше да я вини; той самият се чувстваше по същия начин.
	— Защо не усети капана? — попита полугласно, обръщайки се към Елва. Мислеше, че разбира, но искаше да го чуе от нея.
	— Защото не ги нарани — каза тя.
	Младият Ездач кимна.
	Аря се върна до златната порта и отново стисна дръжката отляво. Елва се присъедини към нея и сви малката си ръчичка около даутда ерта.
	Елфката се отпусна назад и задърпа. Масивната порта бавно започна да се отваря. Ерагон бе сигурен, че никой човек не би могъл да я отвори, и дори силата на Аря едва стигаше.
	Когато вратата стигна до стената, елфката я пусна и двете с Елва отидоха при Ерагон, който стоеше пред Сапфира.
	От другата страна на огромния сводест портал имаше просторна тъмна зала. Младият Ездач не можеше да прецени размерите й, защото стените се губеха в кадифени сенки. Фенери без пламък, поставени върху железни пръти, се редяха от двете страни на входа, осветявайки покрития с шарки под и почти нищо друго, докато отгоре, през кристали, вградени в далечния таван, проникваше бледо сияние. Двете редици фенери свършваха на повече от петстотин стъпки пред тях, в основата на голям подиум, върху който имаше поставен трон. На трона седеше самотна черна фигура, единствената в цялата стая, а в скута й лежеше гол меч — дълга бяла резка, която сякаш излъчваше бледо сияние.
	Ерагон преглътна и стисна още по-здраво Бризингър. Потърка бързо с щита си челюстта на Сапфира и в отговор тя подаде езика си. После, по неизречено съгласие, четиримата тръгнаха напред.
	В мига щом всички влязоха в тройната зала, златната порта се затръшна зад тях. Младият Ездач го беше очаквал, но въпреки това звукът го накара да трепне. Докато ехото заглъхваше и в залата за аудиенции отново се възцари мрачна тишина, фигурата на трона се размърда, сякаш се будеше от сън, а после един глас, какъвто Ерагон не бе чувал никога преди — дълбок и плътен, натежал от авторитет, по-голям от този на Аджихад, Оромис или Хротгар; глас, пред който дори гласовете на елфите изглеждаха груби и нехармонични — отекна от далечния край на помещението.
	И той изрече:
	— А, очаквах ви. Добре дошли в моя дом. Приветствам най-вече вас, Ерагон Сенкоубиецо и Сапфира Ярколюспеста. Имах голямо желание да се срещнем. Но се радвам да видя и теб, Аря, дъще на Исланзади и също така Сенкоубиец, както и теб, Елва Блестящочела. И разбира се Глаедр, Умарот, Валдр и останалите, които пътуват невидими с вас. Отдавна ги смятах за мъртви и много се радвам да узная, че не е така. Добре дошли на всички! Имаме много неща, за които да си поговорим.


	В центъра на мелето

	Заедно с воините от своя батальон, Роран с бой си проправи път надолу по външната стена на Уру’баен до улиците на града. Там спряха, за да се прегрупират, после той извика:
	— Към портата! — и посочи с чука си.
	Роран и още няколко мъже от Карвахол, включително Хорст и Делвин, поведоха останалите, тичайки покрай стената към пробива, който елфите бяха направили със своята магия. Стрели свистяха над главите им, но никоя не бе насочена конкретно към тях и той не чу някой от групата му да е ранен.
	По пътя си срещаха десетки войници в тясното пространство между стената и каменните къщи. Някои оставаха да се бият, но повечето бягаха и дори тези, които се биеха, скоро се оттеглиха в близките улички.
	Отначало свирепата ярост на касапницата и победата правеха Роран сляп за всичко друго. Но когато срещаните от тях войници продължиха да бягат, някакво безпокойство зачовърка стомаха му и той започна да се оглежда по-внимателно, търсейки нещо, което да не изглежда както трябва.
	Нещо не бе наред. Беше сигурен в това.
	— Галбаторикс не би им позволил да се откажат толкова лесно — промърмори той на себе си.
	— Какво? — попита намиращият се до него Албриех.
	— Казах, че кралят не би им позволил да се откажат толкова лесно. — Роран обърна глава и извика на останалата част от батальона: — Отваряйте си очите и ушите! Бас държа, че Галбаторикс ни е подготвил някоя и друга изненада. Но ние няма да се оставим да ни спипа неподготвени, нали?
	— Стронгхамър! — изкрещяха всички в отговор и заудряха с оръжията по щитовете си. Не реагираха само елфите. Доволен, той ускори крачка, като продължаваше да оглежда покривите.
	Скоро излязоха на осеяна с отломки улица, която водеше до мястото, където се бе намирала главната порта на града. Сега на нейно място зееше дупка, широка няколкостотин стъпки в горния си край, с купчина натрошени камъни в основата си. През пролуката се изсипваха Варден и техните съюзници: хора, джуджета, ургали, елфи и котколаци, за първи път в историята сражаващи се рамо до рамо.
	Докато армията нахлуваше в града, върху нея се сипеха стрели, но магията на елфите ги спираше, преди да причинят вреда. Същото обаче не важеше за войниците на Галбаторикс; Роран видя няколко от тях да падат, улучени от стрелците на Варден, макар че други явно имаха защитни заклинания. Предположи, че последните са любимците на краля.
	Докато батальонът му се присъединяваше към остатъка от армията, Роран зърна Йормундур да язди сред гъмжилото от воини. Извика му за поздрав и командирът му отвърна по същия начин, а после добави:
	— Когато стигнем до онзи фонтан — и посочи с меча си към голям, пищно украсен, шадраван в един двор на няколкостотин разкрача пред тях, — вземи хората си и тръгни надясно. Разчисти южната част от града, а после ще се срещнем при цитаделата.
	Роран кимна енергично, за да може Йормундур да го види.
	— Слушам, сър!
	Сега, когато се намираха в компанията на други воини, се чувстваше по-сигурен, но безпокойството не го напускаше. „Къде са?“ — помисли си, оглеждайки празните улици. Смяташе се, че Галбаторикс е събрал цялата си армия в Уру’баен, но Роран още не бе видял никакви признаци за присъствието на голяма военна част. По стените имаше изненадващо малко войници, а дори и те бяха побягнали доста по-бързо, отколкото би трябвало.
	„Подмамва ни навътре — осъзна Роран с внезапна убеденост. — Всичко това е номер, за да ни заблуди.“ — Той привлече отново вниманието на Йормундур и извика:
	— Нещо не е наред! Къде са войниците?
	Командирът се намръщи и се обърна да говори с крал Орин и кралица Исланзади, които се бяха приближили до него. Колкото и да бе странно, на лявото рамо на Исланзади стоеше бял гарван, впил нокти в златната й броня.
	А Варден продължаваха да навлизат все по-дълбоко в Уру’баен.
	— Какво има, Стронгхамър? — изръмжа Нар Гарцвог, като си проби път до Роран.
	Роран вдигна очи към огромния Кул.
	— Не съм сигурен. Галбаторикс…
	Забрави какво се канеше да каже, когато измежду сградите пред тях прозвуча рог. Рогът тръби близо минута — нисък, зловещ тон, който накара Варден да спрат и да се огледат притеснено.
	Сърцето на Роран се сви.
	— Това е то — каза той на Албриех. Обърна се и размаха чука си, сочейки към едната страна на улицата. — Дръпнете се! — изрева. — Влезте между сградите и се прикрийте!
	За да се измъкне от колоната воини, на батальона му трябваше повече време, отколкото му бе отнело да се влее в нея. Изнервен, Роран продължи да крещи, мъчейки се да ги накара да се движат по-бързо.
	— Мърдайте, жалки псета! Мърдайте!
	Рогът прозвуча отново и Йормундур най-сетне даде сигнал на армията да спре.
	Дотогава воините на Роран вече благополучно се бяха сврели в три странични улички, където стояха скупчени зад сградите, чакайки заповедите му. Той самият бе застанал отстрани на една къща заедно с Гарцвог и Хорст и надзърташе иззад ъгъла, опитвайки се да види какво става.
	Рогът прозвуча за трети път, а после тропотът на множество крака отекна в Уру’баен.
	Ужас обзе Роран, щом видя как войници излизат редица след редица на улиците, водещи към цитаделата — в правилен строй, без никаква следа от страх по лицата. Начело яздеше нисък, широкоплещест мъж на сив боен кон. Носеше блестящ нагръдник, който се издуваше поне на стъпка навън, сякаш за да побере голямо шкембе. В лявата си ръка държеше щит с изрисувана на него емблема на рушаща се кула под гол каменен връх. В дясната стискаше боздуган, който повечето мъже трудно биха вдигнали, но той го размахваше с лекота.
	Роран навлажни устни. Предположи, че мъжът не е никой друг, освен лорд Барст, и ако дори половината неща, които бе чувал за него, бяха верни, то Барст никога не би излязъл срещу вражеска сила, ако не е абсолютно убеден, че ще я унищожи.
	Роран бе видял достатъчно. Отблъсна се от ъгъла на сградата и рече:
	— Няма да чакаме. Кажете на другите да ни следват.
	— Имаш предвид да бягаме ли, Стронгхамър? — избоботи Гар Нарцвог.
	— Не — отвърна Роран. — Имам предвид да ги атакуваме по фланга. Само глупак би нападнал армия като тази фронтално. Хайде, върви! — Той бутна ургала, а после забърза по пресечката, за да заеме мястото си начело на своите воини. „И само глупак би се сблъскал лице в лице с човека, когото Галбаторикс е избрал да предвожда армиите му.“
	Докато вървяха между гъсто скупчените сгради, Роран чу как войниците почнаха да скандират: „Лорд Барст! Лорд Барст! Лорд Барст!“, като тропаха по земята с подкованите си ботуши и блъскаха с мечовете по щитовете си.
	„Става все по-хубаво“ — помисли си Роран. Искаше му се да е навсякъде другаде, но не и тук.
	После Варден закрещяха в отговор, въздухът се изпълни с викове „Ерагон!“ и „Ездачите!“ и градът заехтя от звънтенето на метал и виковете на ранените.
	Когато батальонът му се изравни с мястото, където по негова преценка се намираше средата на имперската армия, Роран накара хората си да се обърнат и да тръгнат по посока на врага.
	— Дръжте се заедно — заповяда той. — Образувайте стена с щитовете си и каквото и да правите, на всяка цена пазете заклинателите.
	Скоро зърнаха войниците на улицата — предимно копиеносци — които се бяха струпали нагъсто, напирайки към предната линия на битката.
	Нар Гарцвог нададе свиреп рев, а с него и Роран, и останалите воини в батальона, и всички вкупом се втурнаха към вражеските редици. Войниците се развикаха тревожно, паника плъзна сред тях и те се люшнаха назад, тъпчейки своите, докато се мъчеха да отворят място за бой.
	Роран връхлетя с вой срещу първата редица. Кръв пръсна около него, когато развъртя чука си и усети как троши кости и метал. Струпани толкова нагъсто, войниците бяха кажи-речи безпомощни. Той уби четирима, преди някой да успее да замахне към него с меч, който Роран блокира с щита си.
	В края на улицата Нар Гарцвог събори шестима с един удар на тоягата си. Войниците започнаха да се изправят, без да обръщат внимание на рани, които биха ги извадили от строя, ако можеха да изпитват болка, и Гарцвог удари пак, смазвайки ги на каша.
	За Роран не съществуваше нищо, освен войниците пред него, тежестта на чука в ръката му и хлъзгавите от кръв павета под краката му. Той млатеше и трошеше, привеждаше се и отбиваше удари; ръмжеше и крещеше, и убиваше, убиваше, убиваше, докато накрая замахна с чука си и за своя изненада, не намери пред себе си нищо, освен празен въздух. Оръжието му отскочи от земята, изтръгвайки искри от паветата, и по ръката му се стрелна болка.
	Роран тръсна глава и бойната му ярост се разсея; беше си пробил път през цялата колона от войници.
	Завъртя се и видя, че повечето от хората му още се бият с войниците отляво и отдясно. Той нададе нов вой и се хвърли обратно в мелето.
	Трима войници се приближиха към него: двама с копия и един с меч. Роран скочи към мъжа с меча, но кракът му се подхлъзна на нещо меко и влажно. Докато падаше, замахна с чука към глезените на най-близкия враг. Войникът се дръпна и се канеше да стовари меча си върху него, когато една елфа скочи напред и с два бързи удара обезглави тримата войници.
	Беше същата, с която бе говорил извън градските стени, само че сега бе оплескана с кръв. Преди да успее да й благодари, тя се стрелна покрай него, въртейки меча с изумителна скорост, и продължи да сече войниците.
	След като ги видя в действие, Роран реши, че всеки елф струва поне колкото петима човека, и то без да се брои способността им да правят заклинания. Що се отнася до ургалите, той просто се стараеше да не им попада на пътя, особено на Кул. Изглежда, когато се възбудеха, те не правеха голяма разлика между приятел и враг, а Кул бяха толкова едри, че лесно можеха да убият някого, без да искат. Роран видя как един от тях смачка някакъв войник между крака си и стената на една къща, без изобщо да забележи. Друг път видя как един Кул обезглавява войник с непреднамерено замахване на щита, докато се обръщаше.
	Битката продължи още няколко минути, след което единствените войници, останали наоколо, бяха мъртвите.
	Роран избърса потта от челото си и се озърна нагоре-надолу по улицата. Видя в далечината как останките от унищоженото подразделение изчезват сред къщите, тичайки да се присъединят към друга част на армията на Галбаторикс. Той се замисли дали да не ги подгони, но главната битка се водеше в края на града и му се искаше да нападне атакуващите войници в тил и да развали строя им.
	— Насам! — извика Роран, като вдигна чука си и тръгна по улицата.
	Една стрела се заби в края на щита му и той погледна нагоре, за да види силуета на някакъв мъж да се скрива зад върха на един близък покрив.
	Когато Роран излезе на площада пред останките от главната порта на Уру’баен, завари такъв хаос, че се поколеба, несигурен какво да прави.
	Двете армии се бяха смесили дотолкова, че бе невъзможно да се види някакъв строй, нито дори да се определи къде е челната линия на битката. Алените туники на войниците бяха пръснати из целия площад — понякога поединично, понякога на големи групи — и сражението се бе разпространило из близките улички, сякаш армиите се разливаха навън като петно. Освен участниците в боя, които Роран очакваше да види, той забеляза и десетки котки — обикновени котки, не котколаци, — които нападаха войниците. Това бе една от най-свирепите и плашещи гледки, които бе виждал някога. Знаеше, че котките следват нарежданията на котколаците.
	А в центъра на площада на сивия си кон седеше лорд Барст и големият му заоблен нагръдник блестеше в светлината на пожарите, обхванали близките къщи. Той размахваше боздугана си по-бързо, от колкото би трябвало да е по силите на човек, и с всеки удар убиваше поне по един Варден. Стрелите, пуснати срещу него, изчезваха в оранжеви пламъци, а мечовете и копията отскачаха от тялото му, сякаш бе от камък. Дори силата на атакуващ Кул не бе достатъчна да го събори от коня му. Роран видя с изумление как облеченият в броня мъж с небрежен замах на боздугана пръсна мозъка на един Кул, строшавайки рогата и черепа му с такава лекота, като че ли бяха яйчена черупка.
	Той се намръщи. „Как е възможно да е толкова силен и бърз?“ Очевидният отговор бе: с магия. Тази магия обаче трябваше да има някакъв източник. По боздугана и бронята на Барст нямаше скъпоценни камъни, а на Роран не му се вярваше Галбаторикс да го подхранва с енергия отдалече. Спомни си за разговора с Ерагон в нощта, преди да спасят Катрина от Хелгринд. Братовчед му бе казал, че практически е невъзможно да се промени човешкото тяло, така че да придобие силата и бързината на елф, дори човекът да е Ездач, поради което извършеното от драконите върху Ерагон по време на Тържеството на Кръвната клетва изглеждаше още по-изумително. Не бе много вероятно Галбаторикс да е успял да промени Барст по същия начин, което накара Роран да се зачуди кой е източникът на неестествената мощ на мъжа.
	Барст дръпна юздите на коня си и го извъртя. Движението на светлината по повърхността на издутия му нагръдник привлече вниманието на Роран.
	Устата му пресъхна и той почувства отчаяние. Според това, което бе чувал, Барст не беше от мъжете, които ще имат шкембе. Не би си позволил да се отпусне и размекне, нито пък Галбаторикс би избрал такъв човек да защитава Уру’баен. Следователно единственото логично обяснение бе, че Барст има Елдунари, привързан към тялото му под странно оформения нагръдник.
	После улиците се разтресоха и разцепиха и под Барст и коня му зейна тъмна пукнатина. Дупката би трябвало да ги погълне и дори да остане място в нея, но конят остана да стои във въздуха, сякаш копитата му още бяха опрени в твърда земя. Около Барст се завихриха трептящи линии в различни цветове, като ореол от разкъсани дъги. Откъм мястото, на което се намираше, полъхнаха редуващи се горещи и студени вълни и Роран видя как пипала от лед пропълзяха нагоре от земята, опитвайки се да се увият около краката на коня и да го задържат на място. Но ледът не можа да улови животното, нито пък някоя от магиите имаше ефект върху него или ездача му.
	Барст дръпна отново юздите и пришпори коня си към групичка елфи, стоящи до една близка къща, които напяваха на древния език. Роран предположи, че те са направили заклинанието срещу него.
	Лордът вдигна боздугана над главата си и се вряза сред елфите. Те се пръснаха, опитвайки се да се защитят, но без никаква полза. Барст разцепваше щитовете им, трошеше мечовете им и когато удареше, боздуганът му кършеше костите им, сякаш бяха тънки и кухи като на птица.
	„Защо заклинанията им не ги предпазват? — зачуди се Роран. — Защо не могат да го спрат с умовете си? Той е само един и носи само един Елдунари.“
	На няколко разкрача оттам голям кръгъл камък се вряза в морето от биещи се тела, оставяйки след себе си яркочервена диря, а после подскочи и се удари в една къща, разбивайки статуите над вратата.
	Роран се приведе и изруга, докато се оглеждаше, търсейки откъде е дошъл камъкът. Видя в далечината, че войниците на Галбаторикс са завзели отново катапултите и другите бойни машини по стената. „Те стрелят по собствения си град — помисли си той. — Стрелят по собствените си хора!“
	Изръмжа отвратено и се извърна от площада към вътрешността на града.
	— Не можем да помогнем тук! — извика той на батальона си. — Оставете Барст на другите. Тръгвайте по онази улица! — посочи вляво. — Ще си пробием път до стената и ще организираме съпротива там.
	Не чу дали воините му отговориха, защото вече се движеше. Зад него друг камък се вряза в биещите се армии, предизвиквайки още повече викове на болка.
	Улицата, избрана от Роран, бе пълна с войници, а имаше и няколко елфи и котколаци, които се бяха скупчили пред вратата на един шапкарски магазин и с мъка се бранеха от многочислените врагове. Елфите извикаха нещо и дузина войници рухнаха на земята, но другите останаха на крака.
	Роран се вряза в гъмжилото от войници и отново потъна в алената мъгла на битката. Прескочи един от падналите и стовари чука си върху шлема на някакъв мъж, обърнат с гръб към него. Убеден, че войникът е мъртъв, той използва щита си, за да изблъска следващия назад, а после замахна с чука към гърлото му и го смаза.
	До него Делвин бе уцелен с копие в рамото и падна на едно коляно с вик на болка. Въртейки чука си още по-бързо от обикновено, Роран изтласка копиеносеца, докато Делвин измъкна оръжието от раната и се изправи пак.
	— Върви в тила — каза му Роран.
	Делвин поклати глава, оголил зъби.
	— Не!
	— Върви в тила, мътните те взели! Това е заповед.
	Делвин изруга, но се подчини и Хорст зае мястото му. Роран забеляза, че ковачът кърви от порязвания по ръцете и краката, но те като че ли не затрудняваха движенията му.
	Избягвайки едно мушкане с меч, Роран направи крачка напред. Стори му се, че чу тихо свистене зад себе си, а после в ушите му изтрещя гръм, земята се завъртя около него и всичко потъна в мрак.


	Събуди се с пулсираща глава. Над себе си видя небето — ярко от светлината на изгряващото слънце — и тъмната долна страна на скалната тераса.
	Стенейки от болка, той се надигна. Лежеше в подножието на външната стена на града, до окървавените парчета от камък за катапулт. Щитът му липсваше, както и чукът му, което го накара да изпита смътна тревога.
	Докато се мъчеше да се съвземе, към него се спуснаха петима войници и един от тях го мушна в гърдите с копие. Върхът на оръжието го избута към стената, но не проби кожата му.
	— Дръжте го! — завикаха войниците и Роран усети как го сграбчват за ръцете и краката. Замята се, мъчейки се да се изтръгне от хватката им, но още бе слаб и дезориентиран, а войниците бяха твърде много, за да ги надвие.
	Те продължиха да го удрят и той усещаше как силата му намалява, докато защитните заклинания го предпазват от ударите. Светът посивя и Роран тъкмо щеше пак да загуби съзнание, когато острието на меч щръкна от устата на един от войниците.
	Войникът го пусна и той видя, че сред тях снове тъмнокоса жена, размахвайки меча си с лекотата на опитен воин. За секунди тя уби и петимата, макар че един от тях успя да я пореже леко по лявото бедро.
	После жената му подаде ръка и каза:
	— Стронгхамър.
	Когато я хвана, той забеляза, че на китката й — там, където не бе покрита от протрития кожен предпазител — има дълбоки белези, като че ли е била изгорена или бичувана почти до кокал. Зад жената стоеше бледо девойче, облечено в броня, събрана оттук-оттам, и момче, което изглеждаше година-две по-малко.
	— Коя си ти? — попита Роран, докато се изправяше. Лицето на жената бе поразително: широко и кокалесто, загоряло и обветрено като на човек, който прекарва по-голямата част от времето си навън.
	— Непозната, която минава оттук — отвърна тя. Приклекна, за да вдигне едно от копията на войниците, и му го подаде.
	— Благодаря ти.
	Жената кимна, а после заедно с младите си спътници се отдалечи тичешком към вътрешността на града, потъвайки между сградите.
	Роран продължи да се взира подире й още половин секунда, като се чудеше, после се отърси и забърза назад по улицата, за да се присъедини към батальона си.
	Воините го посрещнаха с викове на изумление и окуражени се хвърлиха още по-яростно срещу войниците. Но когато Роран зае мястото си до другите мъже от Карвахол, откри, че камъкът, който го бе ударил, също така бе убил Делвин. Скръбта му бързо се превърна в гняв и той започна да се сражава още по-свирепо отпреди, решен да помогне за възможно най-бързото приключване на битката.


	Името на всички имена

	Уплашен, но изпълнен с решимост, Ерагон закрачи с Аря, Елва и Сапфира към подиума, където Галбаторикс седеше спокойно на трона си.
	Пътят бе дълъг, достатъчно дълъг, за да има време младият Ездач да обмисли различни стратегии, повечето от които отхвърли като неподходящи. Знаеше, че кралят не може да бъде победен само със сила; щеше да е нужна и хитрост, а той усещаше, че тя най-много му липсва. Въпреки това нямаха друг избор, освен да се изправят срещу Галбаторикс.
	Двете редици фенери по пътя към престола бяха достатъчно раздалечени, за да могат четиримата да вървят рамо до рамо. Ерагон се радваше за това, защото то означаваше, че Сапфира ще може да се бие редом с тях, ако се наложи.
	Докато се приближаваха към трона, младият Ездач продължаваше да изучава залата. Помисли си, че това е странно място за прием на гости. Като се изключи ярката пътека, простираща се пред тях, по-голямата част от помещението тънеше в непрогледен мрак — беше по-тъмно дори от обиталищата на джуджетата под Тронхайм и Фардън Дур, — а във въздуха се усещаше сух, мускусен аромат, който му се струваше познат, макар да не можеше да определи точно какъв е.
	— Къде е Шруйкан? — попита той тихичко.
	Сапфира подуши въздуха.
	— _Надушвам го, но не го чувам._
	Елва се намръщи.
	— Нито пък аз го усещам.
	Когато стигнаха на трийсетина стъпки от подиума, спряха. Зад трона висяха дебели черни завеси от подобна на кадифе материя, които стигаха чак до тавана.
	Над Галбаторикс падаше сянка, която скриваше чертите му. Но после той се приведе напред и Ерагон видя лицето му. Беше дълго и изпито, с високо чело и остър нос. Очите му бяха твърди като камък и около ирисите се виждаше много малко бяло. Устата му бе тънка и дълга, с леко извити надолу краища. Имаше късо подстригана брада и мустаци, които, подобно на дрехите му, бяха напълно черни. На възраст изглеждаше към четирийсетте: все още в разцвета на силите си, но наближаващ началото на своя упадък. По челото и от двете страни на носа му имаше бръчки, а загорялата му кожа изглеждаше изтъняла, сякаш цяла зима се бе хранил само със заешко месо и репи. Рамената му бяха широки и добре сложени, а кръстът му — тънък.
	На главата му имаше корона от червеникаво злато с инкрустирани множество скъпоценни камъни. Изглеждаше стара — по-стара и от самата зала — и Ерагон се зачуди дали някога, преди стотици години, не е принадлежала на крал Паланкар.
	В скута на Галбаторикс лежеше меч. Беше меч на Ездач, това бе очевидно, но Ерагон никога не бе виждал такъв като него. Острието, дръжката и ефесът бяха чисто бели, а камъкът на дръжката бе бистър като планински извор. Като цяло, в оръжието имаше нещо, което младежът намираше за смущаващо. Цветът му — или по-скоро липсата на цвят — му напомняше за избеляла от слънцето кост. Това бе цвят на смъртта, не на живота, и изглеждаше далеч по-опасен от най-тъмното черно.
	Галбаторикс ги огледа всички подред с острия си, нетрепващ взор.
	— Значи дойдохте да ме убиете — рече той. — Е, в такъв случай, ще започваме ли? — Кралят вдигна меча си и разпери ръце в израз на готовност.
	Ерагон се разкрачи и вдигна меча и щита си. Поканата на Галбаторикс го безпокоеше. „Той си играе с нас.“
	Като продължаваше да стиска даутдаерта, Елва пристъпи напред и заговори. От устата й обаче не излезе никакъв звук и тя погледна тревожно към Ерагон.
	Той се опита да докосне ума й със своя, но не можа да усети нищо от мислите й; сякаш тя вече не беше в стаята с тях.
	Галбаторикс се изсмя, после остави отново меча в скута си и се облегна назад в трона.
	— Наистина ли мислеше, че не знам за способностите ти, дете? Наистина ли мислеше, че ще ме победиш с такава жалка прозрачна хитрост? О, не се съмнявам, че думите ти могат да ми навредят, но само ако ги чувам. — Безкръвните му устни се извиха в жестока, мрачна усмивка. — Какво безумие! Дотук ли стига планът ви? Едно момиче, което не може да говори, ако не й разреша, едно копие, което е по-подходящо за украса на стена, отколкото за битка, и куп Елдунари, полуизкуфели от старост? Тц-тц. Имах по-добро мнение за теб, Аря. И за теб, Глаедр, но пък предполагам, че чувствата са замъглили разсъдъка ти, откакто използвах Муртаг, за да убие Оромис.
	— _Убийте го_ — каза Глаедр на Ерагон, Сапфира и Аря. Златният дракон изглеждаше напълно спокоен, но самото му хладнокръвие издаваше гняв, надхвърлящ всички други чувства.
	Младият Ездач размени бърз поглед с Аря и Сапфира, а после тримата тръгнаха към подиума, докато в същото време Глаедр, Умарот и другите Елдунари нападнаха ума на Галбаторикс.
	Преди Ерагон да е направил повече от няколко крачки, кралят стана от кадифената седалка и извика една дума. Тя отекна в ума на младежа и всяка частица от съществото му сякаш завибрира в отговор, все едно беше инструмент, от който някакъв бард бе изтръгнал акорд. Въпреки силната си реакция, Ерагон не успя да запомни думата; тя изчезна от ума му и остана само знанието за нейното съществуване и за въздействието й върху него.
	Галбаторикс промълви още думи след първата, но никоя нямаше същата сила, а и младият Ездач бе твърде замаян, за да схване смисъла им. Когато и последната фраза излетя от устата на краля, някаква сила сграбчи Ерагон, спирайки го насред крачка. Това го накара да извика изненадано. Опита се да помръдне, но тялото му все едно бе затворено в камък. Можеше само да диша, да гледа и както вече бе открил, да говори.
	Не разбираше; защитните му заклинания трябваше да го предпазят от магиите на Галбаторикс. Фактът, че не бяха, го накара да се почувства така, сякаш стоеше на ръба на огромна пропаст.
	До него Сапфира, Аря и Елва също изглеждаха обездвижени.
	Разярен от лекотата, с която кралят ги бе пленил, Ерагон сля ума си с Елдунари, докато те блъскаха по съзнанието на Галбаторикс. Усети огромен брой съзнания, които им се противопоставяха — всичките драконови. Те тананикаха, ломотеха и пищяха в луд, несвързан хор, в който имаше такава болка и мъка, че на него му се прииска да се отдръпне, за да не го повлекат в лудостта си. Бяха също така и силни, сякаш драконите, от които произлизаха, са били с размерите на Глаедр или дори по-големи.
	Заради тяхната съпротива му бе невъзможно да атакува Галбаторикс директно. Всеки път, когато му се стореше, че усеща докосването на мислите на краля, някой от поробените дракони се хвърляше срещу ума на Ерагон и бърборейки непрестанно, го принуждаваше да се оттегли. Битката с драконите бе трудна заради дивите им, несвързани мисли; да подчини някой от тях бе все едно да се опита да удържи бесен вълк. А бяха толкова много, далеч повече от онези, които Ездачите бяха скрили в Хранилището на душите.
	Преди някоя от страните да успее да вземе надмощие, Галбаторикс, който изглеждаше съвсем незасегнат от невидимата борба, каза:
	— Излезте, скъпи мои, и посрещнете нашите гости.
	Иззад трона се появиха момче и момиче и застанаха от дясната страна на краля. Момичето изглеждаше на около шест, а момчето може би на осем-девет. Приличаха си и Ерагон предположи, че са брат и сестра. И двамата бяха облечени в пижами. Момиченцето се бе вкопчило в ръката на момчето и се криеше наполовина зад него, докато момчето изглеждаше уплашено, но решително. Докато се бореше с Елдунари на Галбаторикс, Ерагон усещаше умовете на децата — долавяше ужаса и объркването им — и разбра, че са истински.
	— Не е ли очарователна? — попита кралят, повдигайки брадичката на момиченцето с единия си дълъг пръст. — Такива големи очи и такава прекрасна коса. А той не е ли хубав младеж? — Галбаторикс сложи ръка на рамото на момчето. — Казват, че децата били благословия за всички нас. Аз не споделям това виждане. От опит знам, че децата са не по-малко жестоки и отмъстителни от възрастните. Само дето им липсва силата да подчиняват другите на своята воля. Може би ще се съгласите с мен, а може би не. Все едно, знам, че вие от Варден се гордеете със своята добродетелност. Гледате на себе си като на борци за справедливост, защитници на невинните — като че ли има някой наистина невинен — и благородни воини, сражаващи се да поправят една древна злина. Добре тогава; нека проверим убежденията ви и да видим дали сте такива, за каквито се представяте. Ако не прекратите атаката си, ще убия тези две деца — той раздруса рамото на момчето, — ще ги убия и ако посмеете да ме нападнете отново… Всъщност може да ги убия и ако ме подразните много, затова ви съветвам да сте любезни. — Момчето и момичето пребледняха при неговите думи, но не направиха опит да побегнат.
	Младият Ездач погледна към Аря и видя отчаянието си, отразено в очите й.
	— _Умарот!_ — извикаха те.
	— _Не_ — изръмжа белият дракон, докато се бореше с ума на друг Елдунари.
	— _Трябва да спрете_ — каза Аря.
	— _Не!_
	— _Той ще ги убие_ — рече Ерагон.
	— _Не! Няма да се предадем. Не и сега!_
	— _Стига!_ — изрева Глаедр. — _Има новоизлюпени в опасност!_
	— _И още новоизлюпени ще бъдат в опасност, ако не убием Яйцетрошача._
	— _Да, но сега не е подходящото време да опитваме това_ — рече Аря.
	— _Почакайте малко и може би ще открием начин да го атакувате, без да застрашим живота на децата._
	— _А ако не откриете?_ — попита Умарот.
	Нито Ерагон, нито Аря намериха сили да отговорят.
	— _Тогава ще направим каквото трябва_ — каза Сапфира. Това не се хареса на Ерагон, но знаеше, че тя е права. Не можеха да поставят живота на две деца над цяла Алагезия. Ако имаше начин, щяха да спасят момчето и момичето, но в противен случай пак щяха да атакуват. Нямаха друг избор.
	Когато Умарот и Елдунари, от чието име говореше той, неохотно отстъпиха, Галбаторикс се усмихна.
	— Така е по-добре. Сега можем да говорим като цивилизовани същества, без да се тревожим кой кого се опитва да убие. — Той потупа момчето по главата и посочи към стъпалата на подиума. — Седнете.
	Без да спорят, двете деца седнаха на най-ниското стъпало, колкото се може по-далеч от краля. После Галбаторикс махна с ръка и изрече „Кауста“, и Ерагон се плъзна напред, докато не се озова в основата на подиума, а с него и Аря, Елва и Сапфира.
	Младият Ездач продължаваше да се изумява, че защитните им заклинания не ги предпазват. Помисли си за думата — каквато и да бе тя — и едно ужасно подозрение покълна в ума му, последвано бързо от безнадеждност. Въпреки всичките им планове, въпреки всичките им разговори, тревоги и страдания, въпреки всичките им жертви, Галбаторикс ги бе пленил лесно като новородени котенца. И ако подозренията на Ерагон се окажеха верни, кралят беше още по-забележителен противник, отколкото предполагаха.
	Все пак не бяха съвсем безсилни. Умовете им все още им принадлежаха, поне за момента. И доколкото можеше да прецени, все още бяха в състояние да използват магия… по един или друг начин.
	Погледът на Галбаторикс се спря върху него.
	— Значи ти си този, който ми създава толкова проблеми, Ерагон, сине на Морзан… Двамата с теб трябваше да се срещнем отдавна. Ако майка ти не беше толкова глупава, че да те скрие в Карвахол, щеше да израснеш тук, в Уру’баен, като дете от аристокрацията, с всички богатства и задължения, които това носи, вместо да прекарваш дните си, ровейки в калта. Но както и да е, сега си тук и всички тези неща най-сетне ще бъдат твои. Те ти принадлежат по право, те са твоето наследство и ще се погрижа да си ги получиш. — Той се втренчи по-настойчиво в младия Ездач, сякаш го изучаваше, а после каза: — Приличаш повече на майка си, отколкото на баща си. При Муртаг е обратното. Но няма значение. На когото и да приличаш, редно е двамата с брат ти да ми служите като своите родители.
	— Никога — отвърна Ерагон, стиснал челюсти.
	Тънка усмивка се появи върху лицето на краля.
	— Никога ли? Ще видим. — Погледът му се измести. — И ти, Сапфира. От всичките ми днешни гости най-много се радвам да видя теб. Пораснала си и си станала много хубава. Помниш ли това място? Помниш ли звука на гласа ми? Прекарах много нощи, говорейки на теб и останалите си яйца през годините, докато укрепвах властта си над Империята.
	— _Аз… помня мъничко_ — отвърна Сапфира и Ерагон предаде думите й на Галбаторикс. Тя не искаше да общува директно с него, нито пък кралят би го позволил. Да държат умовете си разделени бе най-добрата защита, когато не са в открит конфликт.
	Галбаторикс кимна.
	— Сигурен съм, че ще си спомняш все повече, колкото по-дълго стоиш сред тези стени. Навремето може да не си го съзнавала, но ти прекара по-голямата част от живота си в една стая недалеч оттук. Това е твоят дом, Сапфира. Мястото ти е тук. И тук ще свиеш гнездо и ще снесеш яйцата си.
	Очите на Сапфира се присвиха и Ерагон долови у нея странен копнеж, примесен с изгаряща омраза.
	Кралят продължи нататък.
	— Аря Дрьотнингу. Изглежда, съдбата има чувство за хумор, защото ето те тук, където заповядах да те доведат толкова отдавна. Пътят ти беше заобиколен, но ти все пак дойде, и то по собствена воля. Благодаря ти за това. И оставаш ти, Елва. Момичето със знака на Ездач на челото си. Белязана от дракон и благословена със способността да долавяш всичко, което причинява болка някому, и всичко, което ще му я причини. Колко ли си страдала през последните няколко месеца? Как ли си презирала тези около теб за техните слабости, докато си била принудена да споделяш нещастията им? Варден те използваха лошо. Днес аз ще сложа край на битките, които толкова те измъчваха, и вече няма да ти се налага да търпиш грешките и бедите на другите. Обещавам ти това. От време на време може да се нуждая от способностите ти, но като цяло ще можеш да живееш както си искаш и ще намериш покой.
	Елва се намръщи, но ясно се виждаше, че предложението на краля я изкушава. Ерагон осъзна, че да слушаш Галбаторикс може да е също толкова опасно, колкото да слушаш самата Елва.
	Кралят помълча, опипвайки увитата с тел дръжка на меча си, докато ги оглеждаше с премрежени очи. После се взря над тях, към точката във въздуха, където се рееха Елдунари, скрити от погледа, и настроението му като че ли помрачня.
	— Предай думите ми на Умарот, докато ги изричам — каза той. — Умарот! Срещаме се още веднъж, за зла беда. Мислех, че съм те убил на Вроенгард.
	Умарот отвърна и Ерагон започна да предава думите му:
	— Той казва…
	— … че си убил само тялото му — довърши Аря.
	— Това е очевидно — рече Галбаторикс. — Къде ви бяха скрили Ездачите? На Вроенгард ли? Или другаде? Аз и служителите ми претърсихме руините на Дору Араеба изключително щателно.
	Ерагон се поколеба дали да предаде отговора на дракона, защото той със сигурност нямаше да се хареса на краля, но не се сещаше за друга възможност.
	— Той казва… че никога няма да сподели тази информация с теб доброволно.
	Веждите на Галбаторикс се срещнаха над носа му.
	— Нима? Е, ще ми каже достатъчно скоро, независимо дали иска или не. — Кралят потупа дръжката на блестящо белия си меч. — Знаете ли, взех това оръжие от неговия Ездач, Враел, когато го убих в стражевата кула над долината Паланкар. Враел имаше собствено име за този меч. Наричаше го Ислингър, Светлоносец. Аз мисля, че Врангр е… по-подходящо.
	Врангр означаваше „неправилен“ и Ерагон бе съгласен, че повече пасва на меча.
	Глухо бумтене отекна зад тях и Галбаторикс се усмихна отново.
	— А, добре. Муртаг и Торн скоро ще се присъединят към нас и тогава ще можем да започнем по същество. — Нов звук изпълни залата, този път фучене на вятър, което сякаш идваше от няколко посоки на веднъж. Кралят се озърна през рамо и каза: — Беше много нелюбезно от ваша страна да атакувате толкова рано сутринта. Аз вече бях буден — ставам доста преди разсъмване, — но събудихте Шруйкан. Той е много раздразнителен, когато е уморен, а когато е раздразнителен, има навика да яде хора. Стражите ми отдавна научиха, че не бива да го безпокоят, когато си почива. За вас щеше да е по-добре, ако бяхте последвали примера им.
	Докато Галбаторикс говореше, завесите зад трона се раздвижиха и се издигнаха към тавана.
	Ерагон с потрес осъзна, че това всъщност са крилата на Шруйкан.
	Черният дракон лежеше свит на пода, положил главата си близо до трона. Грамадното му туловище образуваше стена, прекалено висока и стръмна, за да може някой да я изкачи без помощта на магия. Люспите му не бяха ярки като на Сапфира или Торн, а блещукаха като тъмна течност. Мастиленият им цвят ги правеше почти непрозрачни, което им придаваше сила и плътност, каквито Ерагон не бе виждал досега в драконови люспи; все едно Шруйкан бе покрит с камък или метал, а не със скъпоценни камъни.
	Драконът беше великански. Отначало на Ерагон му бе трудно да приеме, че цялата фигура пред тях е едно живо същество. Видя част от възлестата шия на Шруйкан и си помисли, че вижда туловището на дракона; видя едната страна на задната лапа на Шруйкан и я помисли за пищял. Една гънка на крилото беше цяло крило в представите му. Едва когато вдигна поглед и видя шиповете на гърба на дракона, осъзна истинските размери на Шруйкан. Всеки шип беше дебел колкото дънера на стар дъб; люспите около тях бяха широки цяла стъпка, ако не и повече.
	После Шруйкан отвори едното си око и погледна надолу към тях. Ирисът му бе бледосин, с цвета на високопланински ледник, и изглеждаше стряскащо ярък сред чернотата на люспите му.
	Огромното око с котешка зеница се завъртя насам-натам, оглеждайки лицата им. Взорът му сякаш не съдържаше нищо друго, освен ярост и лудост, и младият Ездач бе убеден, че Шруйкан ще ги убие, в мига щом Галбаторикс му разреши.
	От втренчения поглед на гигантското око — особено след като в него имаше толкова явна злоба — на Ерагон му се прииска да побегне и да се скрие в някоя дупка дълбоко, дълбоко под земята. Предполагаше, че по същия начин се чувства един заек, когато се изправи пред голямо зъбато създание.
	До него Сапфира изръмжа и люспите по гърба й настръхнаха като козина.
	В отговор на това в зейналите ями на ноздрите на Шруйкан се появиха струи огън и той също изръмжа, заглушавайки Сапфира и изпълвайки залата с тътен като от свлачище.
	Двете деца на подиума изпискаха и се свиха на топка, пъхайки глави между колената си.
	— Тихо, Шруйкан — рече кралят и черният дракон притихна отново. Клепачът му се спусна, но не се затвори напълно; драконът продължаваше да ги наблюдава през процеп, широк няколко сантиметра, сякаш чакаше подходящия момент да им се нахвърли.
	— Той не ви харесва — каза Галбаторикс. — Но пък той не харесва никого… нали, Шруйкан? — Драконът изсумтя и въздухът се изпълни с мирис на дим.
	Чувството на безнадеждност отново завладя младия Ездач. Шруйкан можеше да убие Сапфира с един замах на лапата си. Колкото и да бе голяма залата, все пак бе твърде малка, за да може Сапфира да избягва дълго време по-едрия дракон.
	Безнадеждността му премина в ярост и той се задърпа в невидимите си окови.
	— Как го правиш? — изкрещя, напрягайки всеки мускул в тялото си.
	— Аз също бих искала да знам — рече Аря.
	Очите на Галбаторикс сякаш заблестяха под тъмните му, надвиснали вежди.
	— Не можеш ли да познаеш, елфо?
	— Предпочитам отговор пред догадки — отвърна тя.
	— Много добре. Но първо вие трябва да направите нещо, за да разберете, че това, което ви казвам, е истина. Трябва да се опитате да направите заклинание, и двамата, и после ще ви кажа. — Когато нито Ерагон, нито Аря понечиха да заговорят, кралят махна с ръка. — Хайде, обещавам, че няма да ви накажа за това. Опитайте… Настоявам.
	Аря бе първа.
	— Траута — каза тя с твърд и тих глас. Младият Ездач предположи, че се опитва да запрати даутдаерта към Галбаторикс. Оръжието обаче остана неподвижно в ръката й.
	После Ерагон изрече:
	— Бризингър!
	Мислеше, че може би връзката му с неговия меч ще му позволи да използва магия там, където Аря не можеше, но за негово разочарование острието си остана каквото беше, смътно блестящо в слабата светлина на фенерите.
	Погледът на Галбаторикс стана по-остър.
	— Отговорът би трябвало да е очевиден за теб, елфо. Макар да ми отне голяма част от последния век, накрая все пак открих онова, което търсех: средство да управлявам заклинателите в Алагезия. Търсенето не беше лесно; повечето хора биха се обезсърчили и отказали или пък, ако разполагат с необходимото търпение, биха се уплашили. Но не и аз. Аз упорствах. И благодарение на проучванията си открих онова, за което копнеех толкова отдавна: плочка, изписана в друга земя и в друга епоха, от ръце, непринадлежали нито на елф, нито на джудже, нито на човек, нито на ургал. И на тази плочка бе написана една дума — име, което магьосниците са търсили през вековете, без да постигнат нищо, освен горчиво разочарование. — Галбаторикс вдигна пръст. — Името на всички имена. Името на древния език.
	Ерагон преглътна една ругатня. Беше се оказал прав. „Ето какво се опитваше да ми каже Ра’зак“ — помисли си той, спомняйки си думите на едно от насекомоподобните чудовища в Хелгринд: „Той почти е открил името… Истинското име!“.
	Колкото и отчайващо да бе разкритието на краля, младият Ездач се вкопчи в мисълта, че името не може да попречи на него или Аря, или пък на Сапфира, що се отнася до това, да използват магия без древния език. Не че това щеше да им помогне много. Защитите на краля със сигурност щяха да предпазят него и Шруйкан от всякакви възможни заклинания. Все пак, ако Галбаторикс не знаеше, че е възможно да се използва магия без древния език, или дори ако знаеше, но смяташе, че те не знаят, може би щяха да успеят да го изненадат и разсеят за момент, макар че Ерагон не бе сигурен каква ще е ползата от това.
	Кралят продължи:
	— С тази дума аз мога да променям магиите толкова лесно, колкото друг магьосник може да командва стихиите. Всички заклинания са ми подвластни, но аз не съм подвластен на никое, освен на онези, които сам избера.
	„Може би наистина не знае“ — помисли си младият Ездач и в сърцето му се разгоря искрица решителност.
	— Ще използвам името на имената, за да подчиня всеки магьосник в Алагезия, и никой няма да прави заклинания без моята благословия, дори и елфите. В същия този момент магьосниците във вашата армия откриват колко е вярно това. След като навлязат на определено разстояние в Уру’баен, заклинанията им ще престанат да действат както би трябвало. Някои просто ще се провалят, докато други ще се изменят и ще засягат вашите войски, вместо моите. — Галбаторикс килна глава настрана и погледът му се зарея в далечината, сякаш слушаше някой, който шепне в ухото му. — Това е причинило голямо объркване в редиците им.
	Ерагон потисна желанието си да заплюе краля.
	— Няма значение — изръмжа той. — Пак ще намерим начин да те спрем.
	Галбаторикс изглеждаше развеселен.
	— Нима? Как точно? И защо? Замисли се какво казваш. Искаш да попречиш на първата възможност, която Алагезия някога е имала, за истински мир и ред, само за да задоволиш свръхразвитото си чувство за мъст? Искаш да позволиш на всички магьосници да продължават да правят каквото си щат, независимо от вредата, която нанасят на другите? Та това изглежда далеч по-лошо от всичко, което съм направил аз. Но всичко това са празни приказки. Най-добрите воини на Ездачите не успяха да ме победят, а ти изобщо не можеш да се мериш с тях. Нямаш никакъв шанс да ме свалиш от трона. Никой от вас няма.
	— Аз убих Дурза и Ра’зак — рече Ерагон. — Защо да не убия и теб?
	— Аз не съм толкова слаб като онези, които ми служат. Ти не успя да победиш дори Муртаг, а той е просто сянка на една сянка. Баща ти Морзан беше далеч по-могъщ и от двама ви, но дори той не можеше да устои на моята мощ. Освен това — рече кралят и на лицето му се изписа жестоко изражение, — грешиш, ако си мислиш, че си унищожил Ра’зак. Яйцата в Драс-Леона не бяха единствените, които взех от Летрблака. Имам и други, скрити на друго място. Скоро те ще се излюпят и Ра’зак отново ще бродят по света да изпълняват повелите ми. Що се отнася до Дурза, Сенките се правят лесно и често носят повече проблеми, отколкото полза. Така че, както виждаш, не си спечелил нищо, момче, нищо, освен фалшиви победи.
	Най-противно за Ерагон бе самодоволството на Галбаторикс и излъчващото се от него чувство на смазващо превъзходство. Искаше му се да избухне и да обсипе краля с всички ругатни, за които се сеща, но сдържа езика си заради децата.
	— _Имате ли някакви идеи?_ — попита той Сапфира, Аря и Глаедр.
	— Не — отвърна Сапфира. Останалите мълчаха.
	— _Умарот?_
	— _Само че трябва да атакуваме, докато още можем._
	Измина една минута, през която никой не проговаряше. Галбаторикс се бе облегнал на един лакът, подпрял брадичка върху юмрука си, и продължаваше да ги наблюдава. В краката му момчето и момичето плачеха тихичко. Над него окото на Шруйкан бе все така втренчено в младия Ездач и спътниците му като огромен леденосин фенер.
	После те чуха как портите на залата се отварят и затварят и се разнесе звук от приближаващи се стъпки — стъпки на човек и дракон.
	Скоро в полезрението им се появиха Муртаг и Торн. Те спряха до Сапфира и Муртаг се поклони.
	— Сър.
	Кралят му даде знак и Муртаг и Торн отидоха да застанат от дясната страна на трона.
	Щом зае мястото си, Муртаг изгледа с отвращение Ерагон, после хвана ръце зад гърба си и впери поглед към далечния край на залата, пренебрегвайки го.
	— Отне ви повече време, отколкото очаквах — каза Галбаторикс с измамно мек глас.
	Без да го поглежда, Муртаг отвърна:
	— Портата бе по-силно повредена, отколкото си мислех отначало, сър, и наложените от вас заклинания затрудняваха поправянето й.
	— Да не искаш да кажеш, че аз съм виновен, че си толкова пипкав?
	Челюстта на Муртаг се стегна.
	— Не, сър. Просто се опитвах да ви обясня. Освен това част от коридора беше доста… оплескана и това ни забави.
	— Разбирам. Ще поговорим за това по-късно. В момента има други неща, за които трябва да се погрижим. Първо, време е гостите ни да се срещнат с последния член на нашата група. Освен това, крайно време е да осигурим свястно осветление тук.
	Галбаторикс удари с плоското на меча си по единия подлакътник на трона и извика с дълбок глас:
	— Наина!
	При тази команда по стените на залата запламтяха стотици фенери, окъпвайки я в топла светлина. В ъглите все още бе сумрачно, но Ерагон за първи път успя да различи детайлите на тяхното обкръжение. Десетки колони и портали се редяха по стените и навсякъде имаше скулптури, картини и позлатени спирални шарки. Златото и среброто бяха в изобилие и младият Ездач зърна блещукането на множество скъпоценни камъни. Това бе зашеметяваща демонстрация на богатство, дори в сравнение с Тронхайм или Елесмера.
	След миг той забеляза и нещо друго: сив каменен блок — вероятно от гранит, — висок осем стъпки, който се издигаше от дясната им страна, на място, до което по-рано светлината не достигаше. А към блока бе прикована Насуада, облечена в проста бяла туника. Тя ги гледаше с ококорени очи, макар че не можеше да говори, защото устата й бе запушена с парче плат. Изглеждаше измъчена и изтощена, но иначе здрава.
	Облекчение заля Ерагон. Не се бе надявал да я намери жива.
	— Насуада! — извика той. — Добре ли си?
	Тя кимна.
	— Той принуди ли те да му дадеш клетва?
	Насуада поклати глава.
	— Мислиш ли, че щях да й позволя да ти каже, ако я бях принудил? — попита Галбаторикс.
	Докато младият Ездач преместваше очи обратно към краля, забеляза, че Муртаг хвърли бърз загрижен поглед към Насуада, и се зачуди как да го тълкува.
	— Е, принудил ли си я? — попита Ерагон с предизвикателен тон.
	— Всъщност, не. Реших да изчакам, докато събера всички ви. Сега, когато това е изпълнено, никой от вас няма да си тръгне оттук, докато не се закълнете да ми служите и докато не науча истинските ви имена, без изключение. Ето затова сте тук. Не за да ме убиете, а за да се преклоните пред мен и най-сетне да сложим край на този досаден бунт.
	Сапфира изръмжа пак, а младият Ездач каза:
	— Няма да отстъпим. — Дори за собствените му уши думите му изглеждаха безсилни.
	— Тогава те ще умрат — заяви кралят и посочи към двете деца. — В крайна сметка упорството ви няма да промени нищо. Вие май не разбирате; вече сте загубили. Навън битката се развива зле за приятелите ви. Скоро моите хора ще ги принудят да се предадат и така войната ще стигне до предопределения си край. Борете се, щом искате. Отричайте това, което ви чака, ако ви действа утешително. Но каквото и да правите, не можете да промените съдбата си или тази на Алагезия.
	Ерагон отказваше да повярва, че двамата със Сапфира ще прекарат остатъка от живота си в служба на Галбаторикс. Сапфира изпитваше същото и нейният гняв се сля с неговия, изгаряйки всички остатъци от страха и предпазливостта му.
	— Вае веохната оно вергари, ека тает отерум — изрече той. „Ще те убием, кълна се.“
	За миг Галбаторикс изглеждаше разярен, после произнесе отново думата, а заедно с нея и други думи на древния език, и клетвата, дадена от младия Ездач, сякаш загуби всякакво значение; думите лежаха в съзнанието му като шепа сухи листа, лишени от силата да го тласкат или вдъхновяват.
	Горната устна на краля се изви в подигравателна усмивка.
	— Кълни се колкото си искаш. Клетвите ти няма да те обвържат, ако аз не им го позволя.
	— И все пак ще те убия — прошепна Ерагон. Разбираше, че ако продължава да се съпротивлява, това може да струва живота на двете деца, но Галбаторикс трябваше да бъде убит и ако цената за смъртта му бе смъртта на момчето и момичето, той бе склонен да я приеме. Знаеше, че ще се мрази за това. Знаеше, че ще вижда насън лицата им през остатъка от живота си. Но ако не предизвикаше краля, всичко щеше да бъде изгубено.
	— _Не се колебай_ — каза Умарот. — _Сега е моментът да ударим._
	Ерагон повиши глас:
	— Защо не искаш да се биеш с мен? Страхливец ли си? Или си прекалено слаб да се изправиш насреща ми? Затова ли се криеш зад тези дечица като уплашена бабичка?
	— Ерагон… — обади се Аря предупредително.
	— Аз не съм единственият, довел деца тук днес — отвърна кралят и бръчките на лицето му се задълбочиха.
	— Има разлика: Елва се съгласи да дойде. Но ти не отговори на въпроса ми. Защо не искаш да се биеш? Да не би да си прекарал толкова дълго в седене на трона и ядене на сладки, че си забравил как се върти меч?
	— Не би искал да се биеш с мен, малкия — изръмжа Галбаторикс.
	— Докажи го тогава. Освободи ме и нека се срещнем в честна битка. Покажи, че още си воин, с когото трябва да се съобразяват. Или пък живей със знанието, че си жалък страхливец, който не смее да се изправи дори срещу един-единствен противник без помощта на своите Елдунари. Та ти си убил самия Враел! Защо ще се страхуваш от мен? Защо…
	— Стига! — извика кралят. Върху хлътналите му бузи изби руменина. После настроението му светкавично се промени и той оголи зъби в свирепо подобие на усмивка. Почука с кокалчетата си по подлакътника на трона. — Не съм спечелил този трон, приемайки всяко предизвикателство, което ми отправят. Нито пък съм го задържал, срещайки противниците си в „честна битка“. Ето нещо, което ти предстои да научиш, малкия — че няма значение как побеждаваш, важното е да побеждаваш.
	— Грешиш. Има значение — каза Ерагон.
	— Ще ти го напомня, когато ми се вречеш във вярност. Само че… — Галбаторикс потупа по дръжката на меча си. — След като имаш такова желание да се биеш, ще удовлетворя молбата ти. — Разгорялата се в младия Ездач надежда угасна, когато кралят добави: — Но не с мен. С Муртаг.
	При тези думи Муртаг метна гневен поглед към Ерагон.
	Кралят поглади брадата си.
	— Иска ми се да разбера веднъж завинаги кой от двама ви е по-добър воин. Ще се биете сами, без магия или Елдунари, дотогава, докато някой от вас не е в състояние да продължи. Не можете да се убивате — това ви го забранявам, — но с изключение на смъртта, ще позволя кажи-речи всичко. Мисля, че ще бъде доста забавно да гледам как брат се бие с брата си.
	— Не — каза младият Ездач. — Ние не сме братя. Само полубратя. Моят баща беше Бром, а не Морзан.
	Галбаторикс за първи път изглеждаше изненадан. После едното ъгълче на устата му се изви нагоре.
	— Разбира се. Трябваше да забележа; истината е изписана на лицето ти за всеки, който знае къде да търси. Значи дуелът ще е още по-уместен. Синът на Бром срещу сина на Морзан. Съдбата наистина има чувство за хумор.
	Муртаг също реагира с изненада. Контролираше лицето си прекалено добре, за да може Ерагон да познае дали тази информация го зарадва, или разстрои, но той разбра, че го е смутила. Точно такъв беше планът му. Ако Муртаг бе разсеян, щеше да е много по-лесно да го победи. А Ерагон смяташе да го победи, независимо от общата им кръв.
	— Лета — каза Галбаторикс и направи леко движение с ръката си. Младият Ездач залитна, когато държащото го заклинание изчезна.
	После кралят рече:
	— Ганга аптр.
	Аря, Елва и Сапфира се плъзнаха назад и между тях и подиума се освободи широко празно място. Галбаторикс промълви още няколко думи и повечето фенери намалиха яркостта си, така че пространството пред трона да остане най-светлата част от залата.
	— Хайде — каза кралят на Муртаг. — Върви при Ерагон и да видим кой от двама ви е по-добър.
	Мръщейки се, Муртаг застана на няколко разкрача от Ерагон. Извади Зар’рок — острието на аления меч изглеждаше сякаш вече е по крито с кръв — после вдигна щита и приклекна леко.
	След като хвърли поглед към Сапфира и Аря, младият Ездач стори същото.
	— А сега бийте се! — извика Галбаторикс и плесна с ръце.
	Като се потеше, Ерагон тръгна към Муртаг, а Муртаг към него.


	Мускули срещу метал

	Роран извика и отскочи встрани, когато един тухлен комин се разби на земята пред него, последван от тялото на един от имперските стрелци.
	Изтръска потта от очите си, после заобиколи трупа и купчината натрошени тухли, подскачайки от едно парче гола земя на друго, както навремето бе подскачал по камъните край река Анора.
	Битката вървеше зле. Това бе очевидно. Той и воините му се бяха задържали близо до външната стена в продължение на поне четвърт час, отблъсквайки напиращите вълни от войници, но после бяха до пуснали неприятелят да ги подмами отново между сградите. Сега това изглеждаше грешка. Битката по улиците бе отчаяна, кървава и хаотична. Батальонът му се бе разпилял и само малка част от воините оставаха близо до него — предимно мъже от Карвахол, плюс четирима елфи и няколко ургала. Останалите се бяха пръснали из близките улички, биейки се сами, без някой да ги командва.
	И което бе още по-лошо, по някаква причина, която елфите и останалите заклинатели не можеха да обяснят, магията, изглежда, вече не действаше както трябва. Бяха го разбрали, когато един от елфите се опита да убие някакъв войник с магия, но вместо това воин на Варден падна мъртъв, погълнат от рояка бръмбари, който елфът бе призовал. От тази смърт на Роран му се догади; беше ужасен, безсмислен начин да умреш и би могло да се случи на всеки от тях.
	Вдясно, близо до главната порта, лорд Барст продължаваше да вилнее сред основната част от армията на Варден. Роран го зърна на няколко пъти: Барст бе слязъл от коня, крачеше между хората, елфите и джуджетата и ги разхвърляше като кегли с огромния си черен боздуган. Никой не бе в състояние да спре грамадния мъж, още по-малко пък да го рани, и всички около него бързаха да се измъкнат от обсега на страховитото му оръжие.
	Роран видя също така крал Орик и още няколко джуджета да си пробиват път през група войници. Покритият със скъпоценности шлем на Орик проблясваше на светлината, докато джуджето размахваше тежкия си боен чук Волунд. Зад него воините му крещяха: „Вор Орикз корда!“.
	На петдесет стъпки зад Орик Роран зърна кралица Исланзади да се вихри сред битката. Червеното й наметало се развяваше, а бронята й блестеше ярко като звезда сред тъмното множество. Над главата й пърхаше белият гарван, който бе неин спътник. Малкото, което видя Роран от Исланзади, бе достатъчно, за да остане впечатлен от нейните умения, свирепост и храброст. Тя му напомняше за Аря, но той си помисли, че може би кралицата е по-велик воин.
	Петима войници изскочиха иззад ъгъла на една къща и едва не се блъснаха в Роран. С викове те снижиха копията си и се опитаха да го набодат на тях като печено пиле. Той се привеждаше и отскачаше, и прониза един от мъжете в гърлото със собственото му копие. Войникът остана на крака още минута, но не можеше да диша нормално и скоро рухна на земята, заплитайки се в краката на другарите си.
	Роран се възползва от този шанс и се хвърли да мушка и да сече бясно. Един от войниците успя да му нанесе удар в дясното рамо и Роран усети познатия спад в силата си, когато защитните заклинания отклониха копието.
	Той бе изненадан, че заклинанията още го предпазват. Само преди няколко мига не бяха успели да попречат на ръба на един щит да пореже кожата на лявата му буза. Прииска му се каквото и да става с магията, скоро да свърши по един или друг начин. Сега не смееше да се остави открит дори за най-слабия удар.
	Роран тръгна към последните двама войника, но преди да стигне до тях, проблесна вихрушка от стомана и главите им тупнаха върху калдъръма с изписана върху лицата им изненада. Телата се свлякоха и зад тях Роран видя билкарката Анджела, облечена в зелено-черната си броня и хванала своя меч-тояжка. До нея имаше двама котколаци, единият във формата на тъмнокосо момиче с остри, окървавени зъби и дълъг кинжал, а другият в животинската си форма. Стори му се, че може да е Солембум, но не беше сигурен.
	— Роран! Колко се радвам да те видя — рече билкарката с усмивка, която изглеждаше твърде ведра предвид обстоятелствата. — Ама че случайност, да се срещнем тук!
	— По-добре тук, отколкото в гроба! — извика той, вдигна още едно копие и го метна по някакъв войник надолу по улицата.
	— Добре казано!
	— Мислех, че си тръгнала с Ерагон.
	Тя поклати глава.
	— Той не ме е канил, а и да беше, нямаше да ида. Не мога да се меря с Галбаторикс. Освен това Ерагон си има Елдунари да му помагат.
	— Ти знаеш? — попита той смаян.
	Анджела му намигна изпод ръба на шлема си.
	— Знам много неща.
	Роран изсумтя, приведе се зад щита си и се вряза в друга група войници. Билкарката и котколаците се присъединиха към него, както и Хорст, Мандел и още неколцина.
	— Къде ти е чукът? — извика Анджела, докато въртеше тояжката с остриетата, едновременно блокирайки ударите и сечейки.
	— Загубих го!
	Някой зави от болка зад него. При първата възможност Роран се озърна назад и видя Балдор да стиска чуканчето на дясната си ръка. Дланта му лежеше на земята, потръпвайки.
	Роран се втурна към него, прескачайки няколко трупа по пътя си. Хорст вече бе до сина си и отбиваше атаките на войника, който бе отсякъл ръката на Балдор.
	Роран измъкна кинжала си и отряза ивица плат от туниката на един убит войник, а после каза:
	— Ето! — И я завърза около чуканчето на ръката на Балдор, спирайки кървенето.
	Билкарката коленичи до тях и Роран попита:
	— Можеш ли да му помогнеш?
	Тя поклати глава.
	— Не и тук. Ако използвам магия, може да го убие. Ако обаче го измъкнеш от града, елфите вероятно ще успеят да спасят ръката му.
	Роран се поколеба. Не беше сигурен дали може да се лиши от някой от хората си, който да изведе Балдор от Уру’баен. Само че без ръка Балдор го чакаше труден живот и Роран нямаше желание да го обрича на това.
	— Ако ти не го заведеш, ще го направя аз — изрева Хорст.
	Роран се приведе, когато камък с големината на прасе прелетя над главите им и отскочи от фасадата на една къща, пращайки във въздуха парчета зидария. В къщата някой изпищя.
	— Не. Имаме нужда от теб. — Роран се обърна и свирна. Избра двама воини: стария обущар Лоринг и един ургал. — Заведете го при елфическите лечители колкото се може по-бързо — каза той и избута Балдор към тях. Пътем Балдор се наведе да вдигне отсечената си длан и я пъхна под ризницата си.
	Ургалът изръмжа и рече със силен акцент, който Роран едва разбра:
	— Не! Аз остава. Аз се бие! — И удари с меча по щита си.
	Роран пристъпи към него, сграбчи един от рогата му и го дръпна, докато изви главата на ургала настрана.
	— Ще правиш каквото ти кажа — изръмжа той. — Освен това задачата не е лесна. Защитавай го и ще спечелиш много слава за себе си и своето племе.
	Очите на ургала като че ли заблестяха.
	— Много слава? — повтори въпросително той, предъвквайки думите между големите си зъби.
	— Много слава! — потвърди Роран.
	— Аз го направи, Стронгхамър!
	Роран с облекчение загледа как се отдалечават по посока на външната стена, така че да заобиколят по-голямата част от сражаващите се. Също така се зарадва да види, че котколачката в човешка форма ги последва, като въртеше глава насам-натам и душеше въздуха.
	После нова група войници ги атакува и всички мисли за Балдор излетяха от ума му. Той не обичаше да се бие с копие, вместо с чук, но се справяше и след известно време на улицата отново се възцари спокойствие. Роран обаче знаеше, че отдихът ще е кратък.
	Възползва се от възможността да седне на прага на една къща и да се опита да си поеме дъх. Войниците изглеждаха съвсем бодри, но той усещаше как крайниците му натежават от умората. Съмняваше се, че ще издържи още дълго, без да допусне фатална грешка.
	Докато седеше задъхан, се вслушваше във виковете и писъците, идещи откъм разрушената главна порта на Уру’баен. Трудно беше да се определи какво става там по всеобщата врява, но той подозираше, че войниците изтласкват Варден, защото шумът като че ли се отдалечаваше леко. Сред суматохата чуваше трясъка от боздугана на лорд Барст, който поваляше воин след воин, и всеки удар неизменно бе следван от усилване на крясъците.
	Роран се насили да стане. Ако седеше още дълго, мускулите му щяха да започнат да се схващат. Само миг след като се дръпна от прага, съдържанието на едно нощно гърне плисна върху мястото, където се бе намирал току-що.
	— Убийци! — извика някаква жена отгоре, а после чифт кепенци се затръшнаха.
	Той изсумтя и тръгна между труповете, повеждайки останалите си воини към най-близката пресечка.
	Спряха предпазливо, когато един войник се втурна покрай тях с паникьосана физиономия. По петите го следваше глутница виещи котки и от козината покрай устите им капеше кръв.
	Роран се усмихна и продължи напред.
	Секунда по-късно спря отново, щом видя група червенобради джуджета да тичат към тях от вътрешността на града.
	— Пригответе се! — извика едното. — Цяла орда войници ни гони по петите, поне няколкостотин са.
	Роран погледна празната пресечка зад тях.
	— Може да сте ги загу… — започна той, а после млъкна, когато редица алени туники се появи иззад ъгъла на една сграда на няколкостотин стъпки оттам. Последваха ги още и още войници, изсипвайки се на улицата като гъмжило от червени мравки.
	— Назад! — извика Роран. — Назад! — „Трябва да намерим защитима позиция.“ Външната стена бе прекалено далече, а никоя от къщите не бе достатъчно голяма, за да има вътрешен двор.
	Докато Роран тичаше по улицата с воините си, около тях паднаха дузина стрели.
	Той залитна и се строполи, гърчейки се, когато мълния от болка се стрелна от кръста му нагоре по гръбнака. Имаше чувството, че някой го е наръгал с голям железен прът.
	Секунда по-късно билкарката се озова до него. Дръпна нещо зад гърба му и Роран изкрещя. После болката отслабна и той откри, че отново може да вижда ясно.
	Анджела му показа една стрела с окървавен връх, преди да я захвърли.
	— Ризницата ти я спря до голяма степен — каза тя, докато му помагаше да се изправи.
	Скърцайки със зъби, Роран затича с нея да се присъедини към групата. Усещаше болка при всяка крачка и ако се приведеше много в кръста, по гърба му пробягваха спазми и му бе почти невъзможно да се движи.
	Не виждаше подходящи места за организиране на съпротива, а войниците се приближаваха, затова накрая той извика:
	— Спрете! Стройте се! Елфите по фланговете. Ургалите отпред и в центъра!
	Роран зае мястото си в предната редица редом с Дармен, Албриех, ургалите и едно от червенобрадите джуджета.
	— Значи ти си онзи, когото наричат Стронгхамър — рече джуджето, докато се взираха в напредващите войници. — Бил съм се рамо до рамо с твоя брат по огнище във Фардън Дур. Чест е да се бия и рамо до рамо с теб.
	Роран изсумтя. Просто се надяваше, че ще успее да се задържи на крака.
	После войниците се врязаха в тях, изтласквайки ги назад със самата си тежест. Роран опря рамо в щита си и натисна с всичка сила. Мечове и копия щръкнаха от пролуките в стената от припокриващи се щитове; той усети как нещо се плъзва по тялото му, но ризницата го защити.
	Елфите и ургалите се оказаха безценни. Те разбиха строя на войниците и спечелиха за Роран и хората му място да развъртят оръжията. С крайчеца на окото си Роран видя как джуджето мушка войниците в краката и слабините и мнозина от тях падаха.
	Притокът на войници обаче изглеждаше неизчерпаем и Роран откри, че крачка по крачка го изтласкват назад. Дори елфите не можеха да спрат напора на мъжете, колкото и да се опитваха. Отиара, елфата, с която Роран бе говорил пред градските стени, умря от стрела в шията, а и другите елфи получиха много рани.
	Самият Роран бе ранен още няколко пъти: порязване в горната част на десния прасец, което би му срязало сухожилието, ако бе малко по-високо; друго порязване по бедрото на същия крак, където един меч се бе промушил под края на ризницата му; лошо ожулване на врата, където се удари със собствения си щит; прободна рана от вътрешната страна на десния крак, която за щастие не засегна големи артерии, и повече синини, отколкото можеше да преброи. Имаше чувството, че всяка част от него е пребита хубавичко с дървен чук, а после чифт непохватни мъже са го използвали като мишена за мятане на нож.
	На няколко пъти се оттегляше от предната линия, за да му отпочинат ръцете и да си поеме дъх, но скоро се включваше отново в битката.
	После сградите около тях изчезнаха и Роран осъзна, че войниците са успели да ги изтласкат на площада пред разрушената порта на Уру’баен и че сега има врагове както пред тях, така и зад тях.
	Рискува да хвърли поглед през рамо и видя, че елфите и Варден отстъпват пред Барст и войниците му.
	— Надясно! — извика той. — Надясно! Приближете се плътно до сградите! — И посочи с окървавеното си копие.
	С известна трудност струпаните зад него войници се придвижиха встрани, до стъпалата на голяма каменна сграда, пред която имаше двойна редица колони, високи колкото дърветата в Гръбнака. Между колоните Роран зърна тъмната паст на отворен портал, достатъчно голям, за да мине през него Сапфира, ако ще и Шруйкан.
	— Нагоре! Нагоре! — извика Роран и мъжете, джуджетата, елфите и ургалите се втурнаха с него по стълбите. Щом стигнаха до върха, се наредиха пред колоните и отблъснаха носещата се след тях вълна от войници. От високата си позиция, може би на двайсет стъпки над нивото на улиците, Роран видя, че Империята почти е изтласкала Варден и елфите през зейналата във външната стена дупка.
	„Ще загубим“ — помисли си той с внезапно отчаяние.
	Войниците щурмуваха още веднъж нагоре по стълбите. Роран отскочи от едно копие и изрита неговия собственик в корема, събаряйки го заедно с още двама.
	От една от балистите, разположена върху близка кула по външната стена, към лорд Барст се понесе копие. На няколко стъпки от него то избухна в пламъци и се разпадна на прах, както ставаше и с всички стрели, насочени към бронирания мъж.
	„Трябва да го убием“ — помисли си Роран. Ако Барст паднеше, войниците вероятно щяха да се прекършат и разколебаят. Но като се има предвид, че и елфите, и Кул не бяха успели да го спрат, изглеждаше съмнително, че някой, освен Ерагон би могъл да го стори.
	Докато продължаваше да се бие, Роран все се озърташе към голямата бронирана фигура с надеждата да види нещо, което би му подсказало начин да го победи. Забеляза, че Барст върви с леко запъване, сякаш някога е контузил лявото си коляно или бедро. И изглеждаше мъничко по-бавен отпреди.
	„Значи и неговите възможности си имат граници — помисли Роран. — Или по-скоро тези на неговия Елдунари.“
	С вик той парира меча на войника, който го притискаше. Замахна нагоре с щита си и улучи мъжа под брадичката, убивайки го намясто.
	Беше останал без дъх и чувстваше слабост от раните си, затова се оттегли зад една колона и се облегна на нея. Закашля се и плю; в храчката му имаше кръв, но Роран реши, че е от прехапаната му уста, а не от пробит бял дроб. Надяваше се да е прав. Ребрата го боляха и мислеше, че може да има някое счупено.
	Силни викове се надигнаха откъм Варден и той погледна иззад колоната, за да види, че кралица Исланзади и още дванайсет елфи яздят през мелето към лорд Барст. На лявото рамо на Исланзади отново бе кацнал белият гарван, грачеше и надигаше крила, за да запази равновесие върху подвижната си стойка. Исланзади държеше в ръка своя меч, докато останалите елфи носеха копия със знамена, прикрепени близо до листовидните им върхове.
	Роран се облегна на колоната и в него избуя надежда.
	— Убийте го — изръмжа той.
	Барст изобщо не се опита да избегне елфите, а ги зачака, разкрачен широко и отпуснал боздугана и щита край тялото си, сякаш нямаше нужда да се брани.
	По улиците битката замря, докато всички се извръщаха да видят какво ще стане.
	Двамата елфи начело сведоха копията си и конете им преминаха в галоп; мускулите под лъскавата им кожа се свиваха и отпускаха, докато животните се носеха през късото разстояние, делящо ги от Барст. За миг изглеждаше, че той със сигурност ще падне; не бе възможно някой пешак да устои на такава атака.
	Но копията изобщо не го докоснаха. Защитните му заклинания ги спряха на една ръка разстояние от тялото му и дръжките се строшиха в ръцете на елфите, оставяйки у тях само безполезни парчета дърво.
	После Барст вдигна боздугана и щита си и удари двата коня отстрани по главите, прекърши вратовете им и ги уби.
	Конете рухнаха, а елфите върху тях отскочиха, извивайки се във въздуха.
	Следващите двама елфи нямаха време да променят посоката си, преди да стигнат до Барст. Подобно на първите, те строшиха копията си в защитните му заклинания и скочиха от конете, когато Барст ги повали.
	Останалите осем елфи, включително и Исланзади, успяха да завият и да забавят конете си. Почнаха да обикалят в кръг около Барст, насочили оръжията си към него, докато четиримата елфи на земята извадиха мечовете си и тръгнаха предпазливо към лорда.
	Той се изсмя и вдигна щита си, приготвяйки се за тяхната атака. Светлината озари лицето му под шлема и дори от това разстояние Роран видя, че то е широко, с гъсти вежди и изпъкнали скули. По нещо му напомняше за лице на ургал.
	Четиримата елфи се втурнаха към Барст от различни посоки и започнаха едновременно да го секат и мушкат. Барст блокира един от мечовете с щита си, отби друг с боздугана си и остави на защитните си заклинания да спрат остриетата на двамата елфи зад него. Изсмя се отново и замахна с оръжието.
	Един среброкос елф се метна настрани и боздуганът профуча покрай него, без да го засегне.
	Барст замахна още два пъти и още два пъти елфите избягнаха ударите му. Лордът не показваше никакво смущение, а стоеше присвит зад щита си и изчакваше, като пещерна мечка, която чака да види кой ще е толкова глупав да влезе в леговището й.
	Извън кръга от елфи група войници с алебарди решиха да се втурнат с викове към кралица Исланзади и другарите й. Без да спира, кралицата вдигна меча над главата си и при този сигнал рояк бръмчащи стрели излетя от редиците на Варден и покоси войниците.
	Роран извика въодушевено, заедно с още много от Варден.
	Междувременно Барст се бе промъквал бавно към труповете на четирите коня, убити от него, и сега пристъпи между тях, така че телата им да образуват ниска преграда от двете му страни. Така, ако искаха да го нападнат, елфите от лявата и дясната му страна нямаше да имат друг избор, освен да прескочат конете.
	„Умно“ — помисли си Роран, мръщейки се.
	Елфът пред Барст се стрелна напред, крещейки нещо на древния език. Лордът сякаш се поколеба и това окуражи елфа да се приближи повече. После Барст скочи напред, стовари боздугана си и елфът рухна мъртъв на земята.
	Откъм другите елфи се раздаде стон.
	Тримата останали пешаци станаха по-предпазливи. Продължиха да кръжат около Барст и понякога го атакуваха, но през повечето време се държаха надалеч от него.
	— Предай се! — извика Исланзади и гласът й се чу по всички улици.
	— Ние сме повече от теб. Колкото и да си силен, с времето ще се умориш и защитните ти заклинания ще се изтощят. Не можеш да спечелиш, човеко.
	— Нима? — рече Барст. Изправи се и пусна щита си, който падна на земята със силен трясък.
	Внезапен ужас изпълни Роран.
	„Бягай“ — помисли си той, а половин секунда по-късно изкрещя:
	— Бягай!
	Беше прекалено късно.
	Барст приклекна, сграбчи за шията един от конете и само с лявата си ръка го метна към кралица Исланзади.
	Роран не чу дали тя каза нещо на древния език, но я видя, че вдигна ръка, и тялото на коня спря насред въздуха, а после падна на паважа с неприятен звук. Гарванът на рамото й изграчи.
	Барст обаче не гледаше натам. Веднага, щом конският труп излетя от ръката му, той грабна щита си и се втурна към най-близкия елфически ездач. Един от спешените елфи — жена с червен шарф, вързан над лакътя й — се затича към него и замахна към гърба му. Барст не й обърна внимание.
	На някое равно и открито място елфическите коне биха могли да надбягат Барст, но в тясното пространство между сградите и с гъсто струпаните наоколо войници, Барст бе по-бърз и повратлив. Той се вряза с рамото напред в ребрата на един кон и го повали, а после замахна с боздугана към друг елфически ездач, събаряйки го от седлото.
	Някакъв кон изцвили.
	Кръгът от елфи се разкъса, всеки от конете се обърна в различна посока, докато те се опитваха да успокоят животните и да насочат вниманието си към заплахата пред себе си.
	Половин дузина елфи се втурнаха откъм близкото гъмжило от воини и заобиколиха Барст, сечейки бясно с мечовете си. За миг лордът се изгуби зад тях; после боздуганът му се вдигна и трима от елфите отлетяха, премятайки се. Последваха ги още двама, а Барст закрачи напред с черното си оръжие, от което капеше кръв.
	— Сега! — изрева Барст и из целия площад стотици войници се хвърлиха напред и атакуваха елфите, принуждавайки ги да се бранят.
	— Не — изръмжа Роран, разкъсван от агония. Той би отишъл заедно с воините си да помогне, но от Барст и елфите ги деляха твърде много тела — както живи, така и мъртви. Хвърли поглед към билкарката, която изглеждаше също толкова притеснена като него, и попита:
	— Не можеш ли да направиш нещо?
	— Бих могла, но това ще ми струва живота, както и живота на всички други тук.
	— Включително и на Галбаторикс ли?
	— Той е прекалено добре защитен, но армията ни ще бъде унищожена, заедно с почти всичко живо в Уру’баен, и дори хората в лагера ни може да умрат. Това ли искаш?
	Роран поклати глава.
	— Така си и мислех.
	Движейки се неестествено бързо, Барст поваляше с лекота елф след елф. При един замах засегна рамото на елфата с червения шарф и я просна по гръб. Тя посочи към него и изкрещя на древния език, но заклинанието се изопачи и друг елф клюмна напред и падна от седлото; тялото му бе разсечено от горе до долу.
	Барст уби елфата с удар на боздугана си, след което продължи да тича от кон към кон, докато не стигна до Исланзади и нейната бяла кобила.
	Кралицата на елфите не чака Барст да убие ездитното й животно.
	Скочи от седлото с развято червено наметало, а придружителят й, белият гарван, запляска с крила и литна от рамото й.
	Още преди да се приземи, Исланзади замахна към Барст и мечът й проблесна като резка от ярка стомана. Острието иззвънтя, щом срещна защитните му заклинания.
	Барст отвърна с контраудар, който кралицата парира със сръчно извъртане на китката, и покритата с шипове топка на боздугана се стовари с трясък върху паветата. Около тях се образува празно пространство, когато и приятели, и врагове спряха, за да ги гледат как се бият. Над главите им гарванът кръжеше и грачеше грозно.
	Роран никога не бе виждал такава битка. Ударите и на Исланзади, и на Барст бяха прекалено бързи, за да ги проследи — виждаха се само размазани петна, — а трясъкът на оръжията им бе по-силен от всички други шумове в града.
	Отново и отново Барст се опитваше да строши костите на Исланзади с боздугана си, както бе сторил с другите елфи. Но тя бе прекалено бърза, за да я улучи, и изглеждаше ако не равна нему по сила, то поне достатъчно силна, за да отбива без затруднение ударите му. Роран си помисли, че другите елфи сигурно й помагат, защото не личеше тя да се уморява въпреки усилията си.
	Един Кул и двама елфи се присъединиха към Исланзади. Барст не им обърна внимание, просто ги уби един по един, когато допуснаха грешката да влязат в обсега му.
	Роран усети, че стиска колоната толкова силно, че пръстите му бяха изтръпнали.
	В продължение на минути Исланзади и Барст се биеха, обикаляйки насам-натам по улицата. В движение кралицата на елфите бе прекрасна: бърза, гъвкава и могъща. За разлика от Барст тя не можеше да си позволи да допусне нито една грешка — и не допускаше, — защото защитните й заклинания нямаше да я предпазят. С всеки миг възхищението на Роран от Исланзади растеше и той имаше чувството, че гледа битка, за която ще се пее векове.
	Гарванът често се спускаше към Барст, опитвайки се да отвлече вниманието му от Исланзади. След първите му няколко опита Барст престана да му обръща внимание, защото разярената птица не можеше да го докосне и полагаше големи усилия да стои настрана от боздугана му.
	Гарванът сякаш се изнерви; заграчи по-силно и по-начесто и стана по-дързък в атаките си; с всеки заход стигаше все по-близо и по-близо до главата и врата на Барст.
	Накрая, при поредното спускане на птицата, Барст извъртя боздугана си нагоре, променяйки посоката му насред въздуха, и закачи дясното й крило. Гарванът изграчи от болка и полетя към земята, преди да се съвземе и да започне мъчително да набира височина.
	Барст замахна пак към него, но Исланзади блокира удара му с меча си и двамата застанаха лице в лице с кръстосани оръжия — острието на меча й се бе заклинило в боздугана му.
	Елфата и човекът се олюляваха, натискайки един срещу друг. Нито един от двамата не успяваше да спечели надмощие. Кралица Исланзади извика дума на древния език и на мястото, където оръжията им се срещаха, грейна ярка светлина.
	Роран примижа, сложи ръка на очите си и се извърна.
	В продължение на минута се чуваха само виковете на ранените и звънтене като от камбана, което се усилваше все повече, докато не стана почти непоносимо. Роран видя как до него котколакът на Анджела се свива и покрива ушите си с лапи.
	Когато звукът достигна най-високата си точка, острието на меча на Исланзади се напука и светлината и камбанният звън секнаха.
	Тогава кралицата на елфите замахна към лицето на Барст с отчупения край на меча си и каза:
	— С това те проклинам, Барст, сине на Беренгар!
	Барст остави меча й да срещне защитните му заклинания. После замахна още веднъж с боздугана и улучи кралица Исланзади между шията и рамото. Тя рухна на земята и кръв оцапа златистата й броня.
	Всичко утихна.
	Белият гарван направи още един кръг над тялото на Исланзади и нададе скръбен писък, след което полетя бавно към пролуката във външната стена. Перата на раненото му крило бяха червени и смачкани.
	Силен вой се надигна откъм Варден. По улиците хората захвърляха оръжията си и хукваха да бягат. Елфите закрещяха от гняв и скръб — ужасен звук, — и всеки елф, който носеше лък, започна да пуска стрели срещу Барст. Но стрелите лумваха в пламъци, преди да го докоснат. Дузина елфи го нападнаха, но той ги разхвърля, като че ли тежаха не повече от деца. В същия миг други петима елфи се втурнаха напред, вдигнаха тялото на Исланзади и я отнесоха върху листовидните си щитове.
	Чувство за неверие обзе Роран. От всички тях Исланзади бе онази, която той най-малко очакваше да умре. Взря се в бягащите мъже и безмълвно ги прокле като изменници и страхливци; после погледна отново към Барст, който събираше войските си, готвейки се да изтласка Варден и съюзниците им от Уру’баен.
	Празнотата в стомаха на Роран се разрасна. Елфите можеше и да продължат да се сражават, но хората, джуджетата и ургалите бяха загубили желание за битка. Виждаше го по лицата им. Щяха да се прекършат и да побегнат, и Барст щеше да ги избива със стотици в гръб. Освен това Роран бе сигурен, че той няма да спре до градските стени. Не, щеше да продължи в полето отвъд, щеше да преследва Варден до лагера им, разпилявайки ги и убивайки колкото се може повече от тях.
	Така би постъпил и самият Роран.
	А което бе по-зле, ако Барст стигнеше до лагера, Катрина щеше да е в опасност и Роран нямаше никакви илюзии какво ще стане, ако войниците в хванат.
	Той се взря в окървавените си ръце. Барст трябваше да бъде спрян.
	Но как? Роран мислеше ли, мислеше, прехвърляйки в ума си всичко, което знаеше за магията, докато накрая не си спомни как се бе чувствал, когато войниците го държаха и удряха.
	Пое си дълбок, накъсан дъх.
	Имаше начин, но бе опасен, невероятно опасен. Ако направеше онова, за което си мислеше, знаеше, че вероятно никога няма да види отново Катрина, нито нероденото им дете. Въпреки това изпита някакъв покой. Неговият живот срещу техния бе добра замяна, а ако същевременно можеше да помогне и за спасяването на Варден, би го по жертвал с радост.
	„Катрина…“
	Решението беше лесно.
	Той вдигна глава и закрачи към билкарката. Тя изглеждаше също толкова шокирана и наскърбена като елфите. Докосна я по рамото с ръба на щита си и каза:
	— Имам нужда от помощта ти.
	Анджела го изгледа със зачервени очи.
	— Какво смяташ да правиш?
	— Да убия Барст.
	Думите му привлякоха вниманието на всички воини наоколо.
	— Роран, не! — възкликна Хорст.
	Билкарката кимна.
	— Ще ти помогна с каквото мога.
	— Добре. Искам да доведеш Йормундур, Гарцвог, Орик, Гримр и един от елфите, който все още има някаква власт.
	Къдрокосата жена подсмръкна и избърса очите си.
	— Къде искаш да се срещнете?
	— Тук. И побързай, преди още от нашите да са избягали!
	Анджела кимна и се отдалечи заедно с котколака, като се движеха близо до сградите за защита.
	— Роран — каза Хорст и се вкопчи в ръката му, — какво си си наумил?
	— Няма да тръгна срещу него сам, ако това си мислиш — отвърна Роран, кимвайки към Барст.
	Хорст изглеждаше донякъде облекчен.
	— В такъв случай какво ще правиш?
	— Ще видиш.
	Няколко войници с пики се втурнаха нагоре по стъпалата на сградата, но червенокосите джуджета, които се бяха присъединили към силите на Роран, ги отблъснаха с лекота, защото както никога стълбището им даваше предимство във височина срещу враговете.
	Докато джуджетата се сражаваха с войниците, Роран отиде до един елф наблизо, който с озъбена физиономия изпразваше колчана си с изумителна скорост, пращайки всички стрели срещу Барст. Разбира се, никоя от тях не стигна до мишената.
	— Стига — каза Роран. Когато тъмнокосият елф не му обърна внимание, той го сграбчи за лявата ръка, с която държеше лъка, и я дръпна настрана. — Стига, казах. Пести си стрелите.
	Чу се ръмжене, а после Роран усети една ръка около гърлото си.
	— Не ме докосвай, човеко.
	— Слушай ме! Мога да ти помогна да убиеш Барст. Само… ме пусни.
	След секунда-две пръстите, стиснали врата му, се отпуснаха.
	— Как, Стронгхамър? — Жаждата за кръв в гласа на елфа контрастираше със сълзите по бузите му.
	— Ще разбереш след минутка. Но първо искам да те питам нещо. Защо не можете да убиете Барст с умовете си? Той е само един, а вие сте толкова много.
	Мъка пробяга по лицето на елфа.
	— Защото умът му е скрит от нас!
	— Как?
	— Не знам. Не можем да усетим нищичко от мислите му. Сякаш около ума му има някаква сфера. Не можем да видим нищо в тази сфера, нито да проникнем в нея.
	Роран бе очаквал нещо подобно.
	— Благодаря ти — каза той и елфът кимна леко.
	Гарцвог стигна до сградата пръв; появи се от една близка уличка и изкачи стълбите с два големи скока, после се обърна и изрева към трийсетте войници, които го следваха. Щом видяха, че Кулът се намира на сигурно място сред приятели, те мъдро отстъпиха.
	— Стронгхамър! — възкликна Гарцвог. — Повика ме и ето, дойдох. След още няколко минути при голямата каменна сграда пристигнаха и другите, за които Роран бе пратил билкарката. Среброкосият елф, който се появи, бе познат на Роран — беше го виждал няколко пъти в компанията на Исланзади. Казваше се лорд Датедр. Окървавени и капнали от умора, шестимата се събраха сред украсените с жлебове колони.
	— Имам план как да убием Барст — каза Роран, — но се нуждая от помощта ви, а времето ни е малко. Мога ли да разчитам на вас?
	— Зависи от плана ти — рече Орик. — Първо ни го кажи.
	И така Роран им го обясни по най-бързия възможен начин. Когато свърши, попита Орик:
	— Могат ли твоите механици да насочват катапултите и балистите с необходимата точност?
	Джуджето издаде гърлен звук.
	— Не и при тези направени от хора машини. Можем да насочим камъка с точност до двайсет стъпки, но оттам нататък всичко е на късмет.
	Роран погледна към елфическия лорд Датедр.
	— Другите от вашата раса ще те последват ли?
	— Ще се подчиняват на заповедите ми, Стронгхамър. Не се съмнявай.
	— Тогава би ли пратил няколко от магьосниците ви да придружат джуджетата и да им помогнат да насочват камъните.
	— Няма да има гаранция за успех. Заклинанията лесно могат да се провалят или да се отклонят.
	— Ще трябва да рискуваме. — Роран плъзна поглед по групата. — Е, питам ви още веднъж: мога ли да разчитам на вас?
	Край градската стена избухнаха нови викове, когато Барст се вряза в група мъже.
	Гарцвог изненада Роран, като отговори пръв.
	— Ти си обзет от бойна лудост, Стронгхамър, но ще те следвам — рече той и издаде странен звук, който Роран реши, че може да е смях. — Ще има много слава в убийството на Барст.
	После се обади Йормундур:
	— Да, аз също ще те следвам, Роран. Мисля, че нямаме друг избор.
	— Съгласен — рече Орик.
	— Съгласссен — каза Гримр, кралят на котколаците, разтягайки думата във фучене.
	— Съгласен — потвърди лорд Датедр.
	— Тогава вървете — каза Роран. — Знаете какво трябва да правите! Вървете!


	Когато другите си тръгнаха, Роран свика воините си и им обясни своя план. После приклекнаха зад колоните и зачакаха. Изтекоха три или четири минути — ценно време, през което Барст и войниците му изтласкаха Варден още по-близо до пролуката във външната стена — но после Роран видя как групи джуджета и елфи изтичаха до дванайсет от най-близките балисти и катапулти по стените и ги превзеха.
	Минаха още няколко напрегнати минути. После Орик изкачи забързано стъпалата пред сградата заедно с трийсет от своите джуджета и каза на Роран:
	— Готови са.
	Роран кимна и нареди на всички около себе си:
	— Заемете местата си.
	Останките от батальона му се строиха в плътен клин с Роран на върха и елфите и ургалите непосредствено зад него.
	След като всички воини бяха заели местата си, Роран извика:
	— Напред! — И се затича надолу по стълбите право към противника, знаейки, че останалите го следват по петите.
	Войниците не очакваха тази атака; разделяха се пред Роран като вода пред носа на кораб.
	Един се опита да му препречи пътя и Роран го намушка в окото, без да забавя крачка.
	Когато се намираха на около петдесет стъпки от Барст, който бе обърнат с гръб към тях, Роран спря и воините зад него последваха примера му. Той каза на един от елфите:
	— Направи така, че всички на площада да ме чуват.
	Елфът прошепна нещо на древния език, а после рече:
	— Готово.
	— Барст! — извика Роран и с облекчение чу как гласът му отеква над цялото бойно поле. Битката в улиците замря, с изключение на няколко единични схватки тук-там.
	Пот капеше от челото на Роран и сърцето му блъскаше, но той отказа да се поддаде на страха.
	— Барст! — извика за втори път и удари по предната страна на щита си с копието. — Обърни се и се бий с мен, червясало псе!
	Някакъв войник се втурна към него. Роран парира меча му и с едно небрежно движение подкоси краката на мъжа и го довърши с два бързи удара. После измъкна копието си и извика отново:
	— Барст!
	Широката, тежка фигура бавно се обърна с лице към него. Сега, отблизо, Роран можеше да види лукавата интелигентност в очите на лорда и леката подигравателна усмивка, която извиваше крайчетата на детската му устица. Вратът му бе дебел колкото бедрото на Роран и ръцете му под ризницата бяха издути от мускули. Отраженията в изпъкналия му нагръдник постоянно привличаха погледа на Роран въпреки опитите му да ги пренебрегва.
	— Барст! Аз се казвам Роран Стронгхамър, братовчед на Ерагон Сенкоубиеца! Бий се с мен, ако смееш, или бъди заклеймен като страхливец пред всички тук днес.
	— Никой човек не може да ме уплаши, Стронгхамър. Или трябва да кажа Лакхамър, защото не виждам чук у теб.
	Роран се стегна.
	— Не ми е нужен чук, за да те убия, голобрад блюдолизец такъв!
	— Нима? — Усмивката на Барст се разшири. — Направете място! — извика той и махна с боздугана си към войниците и Варден.
	С тихо топуркане на хиляди нозе армиите се отдръпнаха и около Барст се образува широко кръгло пространство. Той посочи с боздугана си към Роран.
	— Галбаторикс ми каза за теб, Лакхамър. Каза ми да потроша всяко кокалче в тялото ти, преди да те убия.
	— А защо пък ние да не потрошим твоите кокали? — рече Роран. „Сега!“ — помисли той с всичка сила, опитвайки се да изкрещи мислите си в мрака, обвил ума му. Надяваше се, че елфите и другите заклинатели слушат, както бяха обещали.
	Барст се намръщи и отвори уста. Но преди да заговори, над града се разнесе глухо свистене и шест каменни снаряда — всеки от тях голям колкото буре — полетяха над върховете на къщите от катапултите на стените. Последваха ги половин дузина копия от балисти.
	Пет от снарядите паднаха право върху Барст. Шестият не уцели и заподскача по площада като камъче по водна повърхност, поваляйки хора и джуджета.
	Когато удариха в защитните заклинания на Барст, камъните се напукаха и експлодираха, пращайки парчета във всички посоки. Роран се приведе зад щита си и едва не падна, когато един къс, голям колкото юмрук, се заби в него, натъртвайки ръката му. Копията изчезнаха в жълти пламъци, които придадоха призрачен цвят на облаците прах, носещи се откъм мястото, където се намираше Барст.
	Когато бе сигурен, че вече е безопасно, Роран надникна над щита си.
	Барст лежеше по гръб сред отломките, а боздуганът му се търкаляше на земята до него.
	— Дръжте го! — извика Роран и се втурна напред.
	Много от събралите се Варден тръгнаха към Барст, но войниците, с които се бяха сражавали, извикаха и се хвърлиха в атака, принуждавайки ги да спрат, преди да са изминали и няколко крачки. Двете армии с рев подновиха боя обхванати от отчаян гняв.
	В същото време Йормундур се появи от една странична уличка, водейки сто души, които бе събрал от покрайнините на битката. Той и мъжете с него трябваше да задържат биещите се, докато Роран и останалите се справят с Барст.
	От срещуположния край на площада Гарцвог и още шестима Кул атакуваха иззад къщите, където се бяха крили. Гърмящите им стъпки тресяха земята и мъжете — както от Империята, така и от Варден — бързаха да се махнат от пътя им.
	После стотици котколаци, повечето в животинската си форма, се измъкнаха от гъмжилото на смесените армии и оголили зъби, се понесоха като поток по паветата към мястото, където лежеше Барст.
	Лордът тъкмо бе започнал да се размърдва, когато Роран стигна до него. Стиснал копието си с две ръце, той замахна към шията му.
	Върхът на оръжието спря на една стъпка от Барст, огъна се и се пречупи, сякаш бе ударило в гранитен блок.
	Роран изруга и продължи да мушка яростно, опитвайки се да попречи на скрития в нагръдника Елдунари да възстанови силите си.
	Барст изстена.
	— По-бързо! — изрева Роран към ургалите.
	Когато те се приближиха достатъчно, той отскочи настрана, за да им направи място. Редувайки се, огромните Кул заудряха по Барст с оръжията си. Защитните му заклинания ги спираха, но ургалите продължаваха да блъскат. Шумът бе оглушителен.
	Котколаците и елфите се събраха около Роран. Зад тях воините, които бе довел със себе си, и хората на Йормундур отблъскваха войниците.
	Точно когато Роран започваше да си мисли, че защитните заклинания на Барст никога няма да поддадат, един Кул нададе триумфален вик и Роран видя как брадвата на създанието отскача от бронята на лорда, оставяйки вдлъбнатина върху нея.
	— Пак! — извика Роран. — Веднага! Убийте го!
	Кулът отдръпна брадвата си, за да не пречи, и Нар Гарцвог замахна със своята обкована с желязо тояга към главата на Барст.
	Роран зърна светкавично движение, последвано от глухо „дум“, когато тоягата срещна щита на Барст, който мъжът бе дръпнал над себе си.
	„Мътните го взели!“
	Преди ургалите да успеят да атакуват пак, Барст се претърколи до краката на един Кул и впи ръка зад дясното коляно на създанието. Кулът изрева от болка и отскочи назад, измъквайки Барст от купчината ургали.
	Те бързо го обградиха наново, заедно с двама елфи, и за няколко мига изглеждаше, че ще успеят да го надвият.
	После единият елф изхвърча от мелето, а вратът му бе изкривен под странен ъгъл. Един Кул падна на хълбок, крещейки на родния си език. Кост стърчеше от лявата му предмишница. Гарцвог изръмжа и отскочи назад, а от една дупка колкото юмрук отстрани на тялото му се лееше кръв.
	„Не! — помисли си Роран и изстина. — Не може да свърши така. Няма да позволя!“
	Той се втурна с вик напред и се шмугна между двама от огромните ургали. Едва има време да зърне Барст — окървавен и бесен, с щит в едната ръка и меч в другата, — преди онзи да замахне с щита си и да го халоса отляво по тялото.
	Въздухът излетя от дробовете на Роран и небето и земята се завъртяха около него. Той усети как покритата му с шлем глава подскача по калдъръма.
	Дори когато спря да се търкаля, светът сякаш продължаваше да се движи под него.
	Остана да лежи известно време, мъчейки се да диша. Накрая успя да изпълни дробовете си с въздух и му се стори, че никога не е бил толкова щастлив от нещо, колкото от този дъх. Изпъшка. После нададе вой, когато тялото му се изпълни с болка. Лявата му ръка беше безчувствена, но всеки друг мускул и сухожилие горяха в агония.
	Опита да се надигне и падна отново по корем, прекалено замаян и пребит, за да се изправи. Пред него имаше парче жълтеникав камък, нашарен с жилки червен ахат. Той се взира известно време в него, пъхтейки, и единствената мисъл в ума му беше: „Трябва да стана. Трябва да стана. Трябва да стана…“.
	Когато се почувства готов, опита пак. Лявата ръка отказваше да му служи, така че бе принуден да разчита само на дясната. Колкото и да му беше трудно, успя да нагласи краката си под себе си, а после се надигна бавно, като трепереше и дишаше едва-едва.
	Когато се изправи, усети дръпване в лявото си рамо и нададе тих писък. Имаше чувството, че в ставата е забит нажежен до червено нож. Сведе поглед и видя, че ръката му е извадена от рамото. От щита му не бе останало нищо, освен нацепена дъска, която още се държеше на каиша, пристегнат около предмишницата му.
	Роран се обърна, търсейки с очи Барст, и го видя на трийсет разкрача оттам, покрит с котколаци, които го деряха.
	Щом се увери, че лордът ще бъде зает поне още няколко секунди.
	Роран върна поглед към извадената си ръка. Отначало не можа да си спомни на какво го бе учила майка му, но после думите й се върнаха в паметта му, неясни и замъглени от изминалото време. Той смъкна остатъците от щита.
	— Стисни ръката си в юмрук — промърмори Роран и го направи с лявата си длан. — Сгъни я така, че юмрукът да сочи напред. — Направи и това, макар че болката се усили. — После я извърти навън, встрани от… — Изкрещя една ругатня, когато рамото му застърга, а мускулите и сухожилията му се разтегнаха по начин, за който не бяха предназначени. Продължи да извърта ръката си и да стиска юмрук, и след няколко секунди костта хлътна обратно в ставата.
	Облекчението бе мигновено. На други места все още го болеше — особено кръстът и ребрата, — но поне можеше да използва отново ръката си и болката не бе толкова ужасна.
	После Роран погледна пак към Барст.
	От това, което видя, му прилоша.
	Барст стоеше в кръг от мъртви котколаци. Струйки кръв покриваха очукания му нагръдник, а по боздугана му, който мъжът бе взел отново, имаше снопчета козина. По бузите му се виждаха дълбоки драскотини, а десният ръкав на ризницата му бе разкъсан, но иначе изглеждаше невредим. Малкото останали котколаци гледаха да стоят надалеч от него и на Роран му се струваше, че всеки момент ще подвият опашки и ще побегнат. Зад Барст лежаха телата на ургалите и елфите, с които се бе сражавал. Всички воини на Роран сякаш бяха изчезнали, защото той, Барст и котколаците бяха заобиколени само от войници: гъмжило от мъже в алени туники, които се блъскаха насам-натам, борейки се срещу теченията на битката.
	— Застреляйте го! — извика Роран, но май никой не го чу.
	Барст обаче го забеляза и се затътри към него.
	— Лакхамър! — изрева той. — Ще ти откъсна главата заради това!
	Роран видя на земята едно копие. Коленичи и го вдигна. От това движение главата му се замая.
	— Опитай де! — отвърна той. Но думите му прозвучаха глухо и умът му се изпълни с мисли за Катрина и за детето им, което още не се бе родило.
	Тогава една от котколачките, във формата на белокоса жена, стигаща не по-високо от лакътя на Роран, се втурна напред и посече Барст отстрани по лявото бедро.
	Барст изръмжа и се обърна, но котколачката вече се оттегляше, фучейки срещу него. Барст изчака още малко, за да се увери, че тя няма да му досажда повече, и продължи към Роран, накуцвайки — новата рана бе усилила нестабилността в походката му. По крака му шуртеше кръв.
	Роран навлажни устни, без да може да откъсне поглед от приближаващия се враг. Разполагаше само с копието. Нямаше щит. Не можеше да надбяга Барст и не можеше да се надява да се мери с неестествената му сила и бързина. Нито пък наблизо имаше някой, който да му помогне.
	Намираше се в безизходица, но въпреки всичко отказваше да се признае за победен. Веднъж по-рано се беше предавал и никога нямаше да го стори отново, макар че разумът му казваше, че ще умре.
	А после Барст го връхлетя и Роран мушна към дясното му коляно с отчаяната надежда, че може някак си да го осакати. Барст отби копието с боздугана си и замахна към Роран. Роран бе очаквал контраатаката и вече отстъпваше толкова бързо, колкото му позволяваха краката. Лъхна го вятър, когато боздуганът профуча покрай лицето му, на сантиметри от кожата.
	Барст оголи зъби в зловеща усмивка и се канеше да замахне пак, когато върху него падна сянка и той вдигна глава.
	Белият гарван на Исланзади се спусна от небето право върху лицето на Барст. Грачейки яростно, го закълва и задращи, и Роран с изумление чу гарванът да изрича: „Умри! Умри! Умри!“.
	Лордът изруга и пусна щита си. Със свободната си ръка отби гарвана настрана, прекършвайки вече раненото му крило. Ивици плът висяха от челото му и кръвта обагряше в алено бузите и брадичката му. Роран се хвърли напред и мушна с копието в другата ръка на Барст, принуждавайки го да изтърве и боздугана.
	После се възползва от шанса си и замахна към оголеното гърло на мъжа. Лордът обаче улови копието с една ръка, изтръгна го от хватката на Роран и го счупи между пръстите си с такава лекота, като че ли бе суха съчка.
	— Сега ще умреш — рече Барст, плюейки кръв. Устните му бяха разкъсани, а дясното му око — избодено, но той все още можеше да вижда с другото.
	Посегна към Роран, опитвайки се да го сграбчи в смъртоносна прегръдка. Роран не би могъл да се измъкне, дори и да искаше, но докато ръцете на лорда се сключваха около него, той на свой ред го стисна около кръста и завъртя с всичка сила, прилагайки върху ранения му крак толкова тежест и натиск, колкото можеше.
	Барст издържа за миг, после коляното му поддаде и с вик на болка той падна напред и се подпря на лявата си ръка. Роран се загърчи и се измуши изпод дясната ръка на противника си. Кръвта по нагръдника на лорда улесни измъкването му, въпреки огромната сила на мъжа.
	Роран се опита да го сграбчи за гърлото изотзад, но Барст сведе брадичка, за да му попречи да го хване здраво. Така че вместо това, Роран уви ръце около гърдите му с надеждата да го задържи, докато някой друг му помогне да го убие.
	Лордът изръмжа и се хвърли настрана, при което раненото рамо на Роран се разтресе и той изпъшка от болка. Паветата се забиваха в ръцете и гърба му, докато Барст се претърколи три пъти. Когато тежкото туловище се озовеше върху него, на Роран му бе трудно да диша. Въпреки това не го пусна. Един от лактите на Барст се заби в ребрата му и той усети как няколко от тях се чупят.
	Стисна зъби и затегна хватката си, влагайки всичките си сили.
	„Катрина“ — помисли си.
	Лакътят на Барст отново се заби в него.
	Роран нададе вой и пред очите му затанцуваха искри. Стисна още по-здраво.
	Още един лакът, като наковалня, блъскаща се в тялото му.
	— Няма… да… победиш… Лакхамър — изпъшка лордът. Надигна се на крака, мъкнейки Роран със себе си.
	Макар да му се струваше, че мускулите ще се откъснат от костите му, Роран стегна хватката си още повече. Изкрещя, без да може да чуе гласа си, и усети как вените му се пукат и сухожилията му се късат.
	А после нагръдникът на Барст хлътна, поддавайки там, където Кулът го бе нащърбил, и се чу звук на чупещ се кристал.
	— Не! — изрева лордът и в същия миг чисто бяла светлина бликна изпод бронята му. Той се вцепени, сякаш вериги бяха изпънали докрай всеки негов крайник, и се затресе неудържимо.
	Светлината заслепи Роран и обгори ръцете и лицето му. Той пусна Барст, рухна на земята и закри очите си с лакът.
	Светлината продължи да се лее изпод нагръдника на лорда, докато краищата на метала засияха. После сиянието изчезна, оставяйки света по-тъмен отпреди, а тялото на Барст се катурна назад и остана да лежи, димейки върху паважа.
	Роран премигна, взирайки се в празното небе. Знаеше, че трябва да стане, защото наблизо имаше войници, но паветата под него му се струваха меки и му се искаше единствено да затвори очи и да си отдъхне…
	Когато ги отвори пак, видя около себе си Орик, Хорст и неколцина елфи.
	— Роран, чуваш ли ме? — попита Хорст, взирайки се загрижено в него.
	Роран се опита да заговори, но не можеше да оформи думите.
	— Чуваш ли ме? Слушай. Трябва да останеш буден. Роран! Роран!
	Роран отново усети, че потъва в мрак. Чувството бе уютно, като да се завиеш в меко вълнено одеяло. В тялото му се разля топлина и последното, което си спомняше, бе как Орик се наведе над него и промълви на джуджешки нещо, което прозвуча като молитва.


	Дарът на познанието

	Впили очи един в друг, Ерагон и Муртаг кръжаха бавно, опитвайки се да предугадят къде и как ще нападне другият. Муртаг изглеждаше в добра форма, но под очите му имаше тъмни кръгове и лицето му бе изпито; младият Ездач предположи, че е бил подложен на голямо напрежение. Бронята му се състоеше от същите части като тази на Ерагон: ризница, метални ръкавици, предпазители за ръцете и краката, но щитът му бе по-дълъг и по-тънък. Що се отнася до мечовете им, Бризингър, с удължената си дръжка, имаше предимство в дължината, докато Зар’рок, със своето по-широко острие, имаше предимство в тежестта.
	Двамата започнаха да се приближават внимателно един към друг и когато ги деляха около десетина стъпки, Муртаг, който бе с гръб към Галбаторикс, рече с тих, изпълнен с гняв, глас:
	— Какво правиш?
	— Печеля време — промълви Ерагон, като се стараеше да не мърда устните си.
	Муртаг се намръщи.
	— Ти си глупак. Той ще ни гледа как се кълцаме на парчета и какво ще промени това? Нищо.
	Вместо да му отговори, младият Ездач премести тежестта си напред и помръдна леко ръката си с меча, което накара противника му да трепне.
	— Проклет да си — изръмжа Муртаг. — Ако беше изчакал още един ден, бих могъл да освободя Насуада.
	Това изненада Ерагон.
	— Защо да ти вярвам?
	Този въпрос, изглежда, ядоса Муртаг още повече, защото устните му се свиха и той ускори крачка, принуждавайки младия Ездач да стори същото. После каза по-високо:
	— Е, значи най-после си си намерил подходящ меч. Елфите ти го направиха, нали?
	— Знаеш, че…
	Муртаг скочи напред, замахвайки със Зар’рок към корема му, и Ерагон отскочи назад, като едва успя да парира червения меч.
	Отговорът му бе широк замах отгоре — остави ръката си да се плъзне назад по дръжката на Бризингър, за да спечели по-голям обхват. Муртаг избягна удара му.
	И двамата спряха, за да видят дали другият ще атакува пак. След като никой не го направи, започнаха отново да кръжат, но младият Ездач вече бе по-предпазлив отпреди.
	От разменените удари ясно личеше, че Муртаг все още е силен и бърз като Ерагон — или като елф. Забраната на Галбаторикс за употреба на магия явно не се простираше върху заклинанията, които подсилваха крайниците на Муртаг. Младият Ездач не харесваше решението на краля по егоистични причини, но можеше да разбере логиката в него; в противен случай битката изобщо не би била честна.
	Той обаче не искаше честна битка. Искаше да контролира хода на двубоя, за да може да реши кога и как да свърши. За нещастие се съмняваше, че ще има тази възможност, като се вземат предвид уменията на Муртаг с меча, а дори и да я имаше, не бе сигурен как може да използва битката, за да нанесе удар срещу Галбаторикс. Нямаше и време да размишлява върху това, макар да вярваше, че Сапфира, Аря и драконите ще се опитат да измислят решение вместо него.
	Муртаг направи лъжливо движение с лявото си рамо и Ерагон се прикри зад щита си. Миг по-късно осъзна, че това е било измама и че противникът му заобикаля от дясната му страна, в опит да проникне през защитата му.
	Той се извъртя и видя как Зар’рок лети към шията му — ръбът на меча бе блестяща, тънка като тел, линия. Ерагон го отби непохватно с ефеса на Бризингър. После отвърна с бързо посичане към ръката на Муртаг. За свое мрачно удовлетворение го улучи отстрани по китката. Бризингър не успя да разсече бронираната му ръкавица и ръкава на туниката отдолу, но въпреки това ударът му причини болка и отби ръката му далеч от тялото, оставяйки гърдите му незащитени.
	Младият Ездач нанесе мушкащ удар и Муртаг използва щита си, за да отбие атаката. Блокира и следващите му три удара, а когато Ерагон понечи да замахне отново, контрира с обратен замах към коляното му, който щеше да го осакати, ако бе улучил.
	Като видя намеренията на Муртаг, младият Ездач промени движението на меча си и блокира Зар’рок на сантиметри от крака си. После на свой ред отвърна с посичане.
	В продължение на няколко минути двамата си разменяха удари, опитвайки се да нарушат ритъма на противника, но без резултат. Познаваха се твърде добре. Каквото и да опитваше Ерагон, Муртаг съумяваше да го парира, както и обратното. Двубоят приличаше на игра, в която и двамата трябваше да мислят с много ходове напред, и у младия Ездач се зароди известно чувство на близост, докато полагаше усилия да разгадае как работи умът на Муртаг и оттам да предугади действията му.
	От самото начало той забеляза, че неговият полубрат играе тази игра по-различно от предишните пъти, когато се бяха сражавали. Атакуваше с безпощадност, която досега му бе липсвала, сякаш за първи път искаше да победи Ерагон, и то бързо. Нещо повече, след първоначалния му изблик гневът му сякаш бе изчезнал и той демонстрираше само хладнокръвна, неумолима решителност.
	Ерагон откри, че се бие на ръба на възможностите си, и макар че успяваше да отбива атаките на Муртаг, минаваше в отбрана много по-често, отколкото му харесваше.
	След известно време Муртаг сведе меча си и се обърна към трона и Галбаторикс.
	Младият Ездач остана нащрек, но се поколеба, несигурен дали е уместно да атакува.
	В този миг на колебание Муртаг скочи към него. Без да помръдва от мястото си Ерагон замахна. Противникът му посрещна удара с щита си, а после вместо на свой ред да отвърне с удар, както очакваше младият Ездач, блъсна щита си в неговия и натисна.
	Ерагон изръмжа и също натисна насреща му. Би могъл да посегне отстрани и да замахне към гърба или краката на Муртаг, но онзи натискаше прекалено силно, за да рискува с подобен ход. Муртаг беше с няколко сантиметра по-висок и допълнителната му тежест му позволяваше да налегне върху щита на Ерагон, така че на младежа му бе трудно да попречи на плъзгането си назад по полирания каменен под.
	Накрая Муртаг изрева и блъсна силно, отхвърляйки Ерагон назад.
	Докато той размахваше ръце, мъчейки се да възстанови равновесието си, Муртаг нанесе мушкащ удар към шията му.
	— Лета! — каза Галбаторикс.
	Върхът на Зар’рок спря на един пръст разстояние от кожата на младия Ездач. Той замръзна, дишайки тежко, без да е сигурен какво се бе случило току-що.
	— Сдържай се, Муртаг, иначе аз ще го правя вместо теб — каза кралят от мястото, където седеше и ги наблюдаваше. — Не обичам да повтарям. Не бива да убиваш Ерагон, нито пък той теб… А сега продължавайте.
	Осъзнаването, че Муртаг току-що се бе опитал да го убие и че щеше да успее, ако не бе намесата на Галбаторикс, потресе Ерагон. Той потърси обяснение върху лицето му, но то оставаше упорито безизразно, сякаш младият Ездач не означаваше нищо за него.
	Ерагон не разбираше. Муртаг определено не играеше играта както би трябвало. Нещо в него се бе променило, но не можеше да разбере какво.
	В добавка знанието, че бе загубил и че по всички правила трябваше да е мъртъв, подкопа неговата увереност. Много пъти досега се бе изправял срещу смъртта, но никога по толкова ясен и безкомпромисен начин. Нямаше никакво съмнение; Муртаг го бе надвил и го бе спасила само милостта на Галбаторикс.
	— _Ерагон, не си блъскай главата върху това_ — рече Аря. — _Нямаше причина да подозираш, че той би се опитал да те убие. Нито пък ти се опитваше да го убиеш. Ако се опитваше, битката щеше да се развие другояче и Муртаг изобщо не би имал възможността да те нападне, както го направи._
	Изпълнен със съмнения, младият Ездач хвърли поглед към мястото, където стоеше тя, в края на осветената площ, заедно с Елва и Сапфира.
	После Сапфира каза:
	— _Щом той иска да ти разкъса гърлото, срежи му подколенните сухожилия, за да си сигурен, че няма да опита пак._
	Ерагон кимна, за да покаже, че е чул думите им.
	Двамата с Муртаг отново се раздалечиха и заеха позиции един срещу друг под одобрителния поглед на Галбаторикс.
	Този път младият Ездач атакува първи.


	Битката сякаш продължи часове. Муртаг не опита други смъртоносни удари, докато Ерагон — за свое задоволство — успя да докосне ключицата му, макар че възпря удара си, преди кралят да го е сторил. Муртаг изглеждаше обезпокоен от докосването и забелязвайки реакцията му, младият Ездач си позволи кратка усмивка.
	Имаше и други удари, които двамата не успяваха да блокират. Въпреки цялата си бързина и умения, нито той, нито Муртаг бяха безгрешни и след като нямаше лесен начин да сложат край на битката, бе неизбежно да правят грешки, които да водят до получаване на рани.
	Първата рана бе порязване по дясното бедро на Ерагон, в пролуката между края на ризницата му и набедрениците. Беше плитка, но изключително болезнена и всеки път, когато той отпуснеше тежестта си на този крак, от раната пръсваше кръв.
	Втората също бе върху него: разцепване над едната вежда, след като Муртаг го тресна по шлема и ръбът му се заби в плътта на Ерагон. Тази рана беше по-дразнещата от двете, защото кръвта все капеше в окото му и му пречеше да вижда.
	После младият Ездач улучи Муртаг в китката и този път разсече маншета на бронираната ръкавица, ръкава на туниката му и тънкия слой кожа, стигайки чак до костта. Не успя да разсече никакви мускули, но раната, изглежда, причиняваше голяма болка на Муртаг и кръвта, стичаща се в ръкавицата му, го накара да изпусне оръжието поне два пъти.
	Ерагон получи одраскване по десния прасец, а после, докато Муртаг още се съвземаше от една несполучлива атака, заобиколи откъм прикритата от щита му страна и стовари с всички сили Бризингър по наколенника му, нащърбвайки стоманата.
	Муртаг нададе вой и отскочи назад на един крак. Младият Ездач го последва, размахвайки Бризингър, в опит да го събори на пода. Въпреки раната си, Муртаг съумя да се защити и няколко секунди по-късно Ерагон бе този, който трябваше да полага усилия, за да остане на крака.
	Известно време щитовете им издържаха на постоянното блъскане — младият Ездач с радост осъзна, че Галбаторикс е оставил магиите в мечовете и броните им непокътнати, — но после заклинанията по тях престанаха да действат, което личеше по парченцата и треските, които летяха при всяко попадение. Скоро след това Ерагон разцепи щита на Муртаг с един особено тежък удар. Победата му обаче бе кратка, защото Муртаг стисна Зар’рок с две ръце и нанесе два бързи удара по неговия щит, който също се разцепи, поставяйки двамата отново в еднакво положение.
	Докато се биеха, каменната настилка под тях стана хлъзгава от кръвта и им беше все по-трудно да се задържат на крака. Огромната приемна връщаше далечно ехо от трясъка на оръжията им — като звуци от отдавна забравена битка — и те сякаш се намираха в центъра на всичко съществуващо, защото единствената светлина бе около тях и обхващаше само двамата.
	През цялото време Галбаторикс и Шруйкан продължаваха да ги наблюдават от сенките по края.
	Ерагон откри, че без щитовете му е по-лесно да нанася удари по противника си — главно по ръцете и краката — както и за Муртаг бе по-лесно да прави същото върху него. В повечето случаи броните ги предпазваха от порезни рани, но не и от отоци и синини, каквито получиха много.
	Въпреки раните, които нанасяше на своя противник, младият Ездач започна да подозира, че от двама им Муртаг е по-добър с меча. Не много, но достатъчно, за да не може да спечели истинско надмощие над него. В течение на двубоя им Муртаг щеше да го изтощи, докато не е в състояние да продължава повече, и този момент като че ли бързо наближаваше. При всяка крачка Ерагон усещаше как кръвта от порязаното му бедро се стича по коляното му и с всеки изминал миг му ставаше все по-трудно да се защитава.
	Трябваше да сложи край на двубоя сега, иначе по-късно нямаше да може да се бие с Галбаторикс. Съмняваше се, че би затруднил особено краля, но трябваше да опита. Каквото и да станеше, трябваше да опита.
	Същината на проблема, осъзна младежът, се състоеше в това, че мотивите на Муртаг да се бие бяха загадка за него и ако не успееше да ги разбере, той щеше да продължи да го изненадва.
	Сети се какво му бе казал Глаедр край Драс-Леона: „Трябва да се научиш да виждаш онова, което гледаш“. А също и: „Пътят на воина е път на знанието“.
	Той погледна към Муртаг. Взря се в него със същата настойчивост, с която се бе взирал в Аря по време на тренировките им, със същата настойчивост, с която бе изучавал себе си по време на дългата нощ на самовглъбяване на Вроенгард. По този начин се опитваше да разгадае скрития език на тялото му.
	Постигна известен успех; беше ясно, че Муртаг е изтощен и измъчен, а рамената му бяха прегърбени по начин, който говореше за дълбоко вкоренен гняв или може би страх. Освен това имаше я и неговата безпощадност, която не бе нова черта, но за първи път се проявяваше по отношение на Ерагон. Тези неща забеляза той, както и други, по-неусетни, а после се помъчи да ги съвмести с онова, което знаеше за Муртаг от по-рано: с приятелството му, верността му и негодуванието му от контрола на Галбаторикс.
	Бяха му нужни няколко секунди — секунди, изпълнени с напрегнато дишане и няколко непохватни удара, които му спечелиха нова синина на лакътя — докато осъзнае истината. А когато я осъзна, му се стори толкова очевидна. В живота на Муртаг трябваше да има нещо, на което двубоят им щеше да повлияе, и то бе толкова важно за него, че той се чувстваше длъжен да победи с всякакви средства, дори ако се наложи да убие собствения си полубрат. Каквото и да бе това нещо — а Ерагон имаше подозрения по въпроса, някои по-обезпокоителни от други — то означаваше, че Муртаг никога няма да се предаде. Означаваше, че той ще се бие като притиснато в ъгъла животно до последния си дъх и младият Ездач никога не би могъл да го победи с обикновени похвати, защото двубоят не бе толкова съдбоносен за него, колкото за Муртаг. За Ерагон двубоят бе само удобно средство за отвличане на вниманието и не го интересуваше особено кой ще спечели и кой ще загуби, стига после да е в състояние да се изправи срещу Галбаторикс. Но за Муртаг той бе от далеч по-голямо значение и младият Ездач от опит знаеше, че такава решителност като неговата трудно може да бъде надвита само със сила.
	Следователно въпросът беше как да спреш човек, който е твърдо решен да упорства и да победи, въпреки всички препятствия по пътя си.
	Това бе неразрешима главоблъсканица, докато най-сетне Ерагон не осъзна, че единственият начин да надвие Муртаг е да му даде каквото иска. За да постигне онова, към което самият той се стремеше, младият Ездач трябваше да приеме поражението.
	Но не съвсем. Не можеше да остави Муртаг свободен да изпълнява повелите на Галбаторикс. Ерагон щеше да му даде желаната победа, а после щеше да спечели своята.
	Докато Сапфира се вслушваше в мислите му, терзанията и тревогите й се усилиха и тя каза:
	— _Не, Ерагон. Трябва да има друг начин._
	— _Тогава кажи ми какъв е_ — рече той, — _защото аз не го виждам._
	Тя изръмжа и Торн й отговори по същия начин от другия край на осветеното пространство.
	— _Избирай мъдро_ — каза Аря и Ерагон разбра какво има предвид.
	Муртаг се хвърли срещу него и остриетата им се срещнаха със силен звън. После двамата се разделиха и изчакаха малко, за да съберат сили.
	Когато пак тръгнаха един срещу друг, младият Ездач се запромъква към дясната страна на противника си, като същевременно остави ръката, държаща меча, да се отдели от тялото му, уж от умора или небрежност. Движението бе съвсем леко, но той знаеше, че Муртаг ще го забележи и ще се опита да използва пролуката, която му даваше.
	В този момент Ерагон не чувстваше нищо. Все още усещаше болката в раните си, но някак далечна, като че ли не бе негова. Умът му приличаше на дълбок вир в безветрен ден — гладък и неподвижен — и все пак изпълнен с отраженията на околните неща. Всичко, което виждаше, го възприемаше без съзнателна мисъл. Нуждата от това бе отминала. Разбираше всичко, което му предстои, и всякакви по-нататъшни разсъждения само щяха да му пречат.
	Както и очакваше, Муртаг се хвърли към него и мушна към средата на корема му.
	Когато настъпи нужният момент, Ерагон се извърна. Не се движеше нито бързо, нито бавно, а точно с необходимата скорост, която ситуацията изискваше. Движението изглеждаше предопределено, сякаш бе единственото, което би могъл да направи.
	Вместо да го улучи в корема, както бе възнамерявал Муртаг, острието попадна в мускулите от дясната му страна, точно под гръдния му кош. Усещането бе като от удар с чук и плъзгане на стомана, когато Зар’рок прониза брънките на ризницата му и потъна в плътта му. Младият Ездач изохка по-скоро от студенината на метала, отколкото от самата болка.
	Зад него върхът на острието изпъна ризницата, излизайки от тялото му.
	Муртаг се втренчи в него, сякаш изненадан.
	Преди да е успял да се съвземе, Ерагон изнесе ръка назад и заби Бризингър в корема на Муртаг, близо до пъпа: далеч по-тежка рана от тази, която бе получил току-що.
	Лицето на противника му се отпусна. Устата му зейна, сякаш се канеше да заговори, а после се свлече на колена, все още стиснал Зар’рок.
	Някъде встрани Торн изрева.
	Младият Ездач измъкна Бризингър, после отстъпи назад и изкриви лице в беззвучен вой, докато Зар’рок излизаше от тялото му.
	Чу се дрънчене, когато Муртаг пусна меча си и той падна на пода. После притисна ръце към корема си, преви се надве и опря чело в полирания камък.
	Сега бе ред на Ерагон да се втренчи в него, с капеща в едното му око кръв.
	От трона си Галбаторикс изрече:
	— Наина.
	Десетките фенери в залата лумнаха отново, разкривайки колоните, барелефите по стените и каменния блок, към който бе прикована Насуздз.
	Младият Ездач се приближи със залитане до Муртаг и коленичи до него.
	— И победата се присъжда на Ерагон — рече кралят и звучният му глас изпълни огромната зала.
	Муртаг вдигна поглед към младия Ездач, а оросеното му с пот лице бе изкривено от болка.
	— Не можеше просто да ме оставиш да спечеля, а? — изръмжа той тихичко. — Не си в състояние да победиш Галбаторикс, но въпреки това трябваше да докажеш, че си по-добър от мен… Ох! — Младият мъж потрепери и се залюля напред-назад.
	Ерагон сложи ръка на рамото му.
	— Защо? — попита той, знаейки, че Муртаг ще разбере въпроса му.
	Отговорът дойде като едва доловим шепот:
	— Защото се надявах да спечеля благоразположението му, за да мога да спася нея. — Сълзи изпълниха очите на Муртаг и той извърна поглед.
	При тези думи Ерагон осъзна, че по-рано неговият полубрат е казал истината, и се смути.
	Изминаха още няколко секунди и той осъзна, че Галбаторикс ги наблюдава с жив интерес.
	После Муртаг каза:
	— Ти ме изигра.
	— Това беше единственият начин.
	Муртаг изсумтя.
	— Точно там винаги е била разликата между теб и мен. — Той изгледа Ерагон. — Ти беше готов да се пожертваш. Аз не бях… Не и тогава.
	— Но сега си.
	— Не съм същият, който бях някога. Сега имам Торн и… — Муртаг се поколеба, после повдигна лекичко рамена. — Вече не се бия за себе си… Това променя нещата. — Той си пое леко дъх и трепна. — Мислех те за глупак, задето все рискуваш живота си… Сега обаче ми е по-ясно. Разбирам… защо. Разбирам… — Очите му се разшириха, лицето му се отпусна и се озари от някаква вътрешна светлина, сякаш бе забравил за болката си. — Разбирам… ние разбираме — прошепна той и Торн издаде странен звук, който бе наполовина хленч, наполовина ръмжене.
	Галбаторикс се размърда неспокойно на трона си и рече грубо:
	— Стига приказки. Двубоят ви свърши и Ерагон спечели. Сега дойде време нашите гости да подвият коляно и да ми дадат клетва за вярност… Приближете се и двамата, за да изцеря раните ви, а после ще продължим.
	Младият Ездач понечи да стане, но Муртаг го сграбчи за ръката и го спря.
	— Веднага! — каза Галбаторикс и гъстите му вежди се сключиха. — Иначе ще ви оставя да страдате, докато приключим.
	„Приготви се“ — изрече беззвучно с уста Муртаг.
	Ерагон се поколеба, без да е сигурен какво да очаква; после кимна и предупреди Аря, Сапфира, Глаедр и останалите Елдунари.
	Тогава Муртаг блъсна младия Ездач встрани и се надигна на колена, все още притиснал корема си. Погледна към краля. И изкрещя думата.
	Галбаторикс се сви и вдигна ръка, сякаш за да се прикрие.
	Муртаг извика още думи на древния език, говорейки твърде бързо, за да може Ерагон да разбере целта на заклинанието.
	Въздухът около краля запламтя в червено и черно и за миг тялото му изглеждаше като обвито от огън. Разнесе се звук като от летен вятър, раздвижващ клоните на иглолистна гора. После Ерагон чу пронизително свистене, когато дванайсет кълба от светлина излетяха от главата на Галбаторикс и изчезнаха в стените. Приличаха на духове, но младият Ездач ги зърна толкова за кратко, че не можеше да е сигурен.
	Торн се завъртя с бързината на настъпена по опашката котка и се метна към огромната шия на Шруйкан. Черният дракон изрева и отскочи назад, тръскайки глава, в опит да го отхвърли от себе си. Ръмженето му бе болезнено гръмко, а подът се тресеше под тежестта на двата дракона.
	На стъпалата на подиума децата изпищяха и запушиха ушите си с ръце.
	Ерагон видя как Аря, Елва и Сапфира политнаха напред, освободени от магията на Галбаторикс. Аря тръгна към трона с даутдаерта в ръце, докато Сапфира се затича към мястото, където Торн се бореше с Шруйкан. Междувременно Елва сложи ръка на устата си и сякаш каза нещо на себе си, но Ерагон не можа да го чуе през шума, вдиган от драконите.
	Около тях заваляха капки кръв с големината на юмрук, които оставаха да димят върху камъните.
	Младият Ездач стана от мястото, където го бе блъснал Муртаг, и последва Аря към трона.
	Тогава Галбаторикс произнесе името на древния език заедно с думата „лета“. Невидими окови стегнаха крайниците на Ерагон и в цялата зала се възцари тишина, когато магията накара всички да замръзнат, дори и Шруйкан.
	Безсилна ярост закипя в младия Ездач. Бяха толкова близо да нанесат удар по краля, но въпреки това бяха безпомощни пред заклинанията му.
	— Дръжте го! — изкрещя той едновременно на глас и с ума си. Вече се бяха опитали да нападнат Галбаторикс и Шруйкан, така че кралят щеше да убие двете деца, независимо дали щяха да продължат или не. Единствената възможност пред Ерагон и другите с него — единствената надежда за победа, която им оставаше, — бе да преодолеят умствените прегради на Галбаторикс и да завладеят мислите му.
	Заедно със Сапфира, Аря и донесените от тях Елдунари, младият Ездач устреми съзнанието си към краля, изливайки цялата си омраза, гняв и болка в един-единствен изгарящ лъч, който заби в самата сърцевина на съществото на Галбаторикс.
	За миг усети ума на краля: кошмарен, обвит в сенки пейзаж, брулен от хапещ студ и палеща жега, и осеян с железни решетки, твърди и непоклатими, които деляха зоните на съзнанието му.
	После драконите под властта на Галбаторикс — лудите, виещи, покрусени от скръб дракони, атакуваха ума на Ерагон и го принудиха да се оттегли в себе си, за да не бъде разкъсан на парчета.
	Младият Ездач чу как зад него Елва започна да изрича нещо, но едва бе промълвила и звук, когато Галбаторикс каза: „Тейна!“ и тя млъкна със задавено гъргорене.
	— Свалих защитните му заклинания! — извика Муртаг. — Той е…
	Каквото и да изрече кралят, то бе прекалено бързо и тихо, за да го долови Ерагон, но Муртаг млъкна и миг по-късно той го чу да пада на пода — ризницата му издрънча, а шлемът му се тресна силно в камъка.
	— Имам предостатъчно защитни заклинания — заяви Галбаторикс. Орловото му лице бе потъмняло от гняв. — Не можете да ми навредите. — Той стана от трона си и заслиза по стъпалата на подиума към младия Ездач с веещо се зад него наметало, а в ръката му бе мечът Врангр, бял и смъртоносен.
	В краткото време, с което разполагаше, Ерагон се опита да плени ума поне на един от драконите, които блъскаха по съзнанието му, но те бяха прекалено много и опитът му доведе до това, че трябваше да отбива трескаво атаките на ордата Елдунари, преди да са подчинили напълно мислите му.
	Кралят спря на крачка пред него и се втренчи в лицето му. На челото му се издуваше дебела раздвоена вена, а мускулите на масивната му челюст бяха стегнати.
	— Мислиш си, че можеш да ме предизвикаш, така ли, момче? — изръмжа той. — Мислиш, че можеш да ми бъдеш равен? Че можеш да ме свалиш от трона и да го заграбиш? — Жилите на врата му изпъкваха като плетено въже. Галбаторикс подръпна края на наметалото си. — Направих си тази мантия от крилата на самия Белгабад, ръкавиците също. — Той вдигна бледото острие на Врангр пред очите на Ерагон.
	— Взех този меч от ръката на Враел, а тази корона от главата на скимтящата отрепка, която я носеше преди мен. И въпреки това ти си мислиш, че можеш да ме надхитриш? Мен? Идваш в моя замък, убиваш хората ми и се държиш, все едно си по-добър от мен. Все едно си по-благороден или по-добродетелен.
	Главата на младия Ездач закънтя и пред очите му заплуваха пулсиращи алени точици, когато кралят го удари по бузата с дръжката на Врангр, разкъсвайки кожата му.
	— Трябва да ти дам урок по смиреност, момче — рече Галбаторикс и се приближи още повече, докато очите му не се озоваха на сантиметри от тези на Ерагон.
	Удари го по другата буза и за секунда младежът не виждаше нищо друго, освен необятна чернота, осеяна с проблясващи светлинки.
	— Ще ми хареса да ми служиш — каза кралят. После изрече по-тихо: — Ганга. — Натискът от атакуващите ума на Ерагон Елдунари изчезна, оставяйки го да мисли свободно. Но с другите не беше така, както той виждаше по напрежението върху лицата им.
	После мисловно острие, наточено до безкрайно малка точка, прониза съзнанието му и потъна в самия център на неговото същество. Завъртя се и като трънче, забито във филц, започна да къса тъканта на ума му, опитвайки се да унищожи волята му, личността му и дори самосъзнанието му.
	Тази атака не приличаше на никоя, която Ерагон бе изпитвал досега. Той се отдръпна и се съсредоточи върху една-единствена мисъл — отмъщение, — докато се мъчеше да се защити. През допирната точка усещаше чувствата на Галбаторикс; предимно гняв, но също така и свирепа радост от това, че може да го нарани и да го гледа как се гърчи.
	Осъзна, че причината — кралят да е толкова добър в прекършването на волята на враговете си — беше, че това му доставяше перверзно удоволствие.
	Острието се заби по-дълбоко в съществото на младия Ездач и той зави, неспособен да се спре.
	Галбаторикс се усмихна. Ръбчетата на зъбите му блестяха като изпечена глина.
	Никоя битка не можеше да се спечели само със защита, затова въпреки изгарящата болка, Ерагон се насили на свой ред да атакува Галбаторикс. Гмурна се в съзнанието на краля и сграбчи острите му като бръснач мисли, опитвайки се да ги прикове намясто и така да му попречи да се движи или да разсъждава без неговото одобрение.
	Галбаторикс обаче не направи опит да се брани. Жестоката му усмивка се разшири и той завъртя още повече острието в ума на младия Ездач.
	Ерагон имаше чувството, че куп трънаци го разкъсват отвътре. Писък се изтръгна от гърлото му и той омекна в хватката на заклинанието на краля.
	— Предай се — прошепна Галбаторикс почти с обич. — Няма къде да идеш, нито къде да се скриеш… Този твой живот свършва, Ерагон Сенкоубиецо, но те чака нов. Предай се и всичко ще ти бъде простено.
	Сълзи замъглиха погледа на младежа, докато се взираше в пустата бездна на очите на краля.
	Бяха загубили… Той беше загубил.
	Тази мисъл бе по-болезнена от всички получени рани. Сто години борба — и всичко това за нищо. Сапфира, Елва, Аря, Елдунари: никой от тях не можеше да надвие Галбаторикс. Той беше прекалено силен, прекалено знаещ. Гароу, Бром и Оромис бяха умрели напразно, както и многото воини от различни раси, отдали живота си в борбата с Империята.
	Сълзите рукнаха от очите на Ерагон.
	— Предай се — прошепна кралят и хватката му се стегна.
	Най-много от всичко младият Ездач мразеше несправедливостта на ситуацията. Струваше му се неправилно на фундаментално ниво толкова много същества да страдат и умрат в името на една безнадеждна цел. Струваше му се неправилно само Галбаторикс да е причината за толкова много нещастия. И му се струваше неправилно кралят да избегне наказанието за злодеянията си.
	„Защо?“ — запита се Ерагон.
	Тогава си спомни видението, което най-старият Елдунари, Валдр, бе показал на него и Сапфира, в което сънищата на скорците бяха равни на грижите на кралете.
	— Предай се! — извика Галбаторикс и умът му се заби още по-силно в този на младия Ездач, сякаш парчета лед и огън го пронизваха от всички посоки.
	Ерагон изкрещя и в отчаянието си посегна към Сапфира и Елдунари, чиито съзнания бяха подложени на атаките на лудите дракони на краля, и без да има намерение да го прави, почерпи от техния запас от енергия.
	И с тази енергия направи едно заклинание.
	Това бе заклинание без думи, защото магията на Галбаторикс не би позволила друго, а и никакви думи не можеха да опишат какво искаше Ерагон, нито пък какво чувстваше. Цяла библиотека от книги не би била достатъчна за тази цел. Неговото заклинание се състоеше от инстинкти и емоции; езикът не би могъл да го изрази.
	Това, което искаше, бе едновременно просто и сложно: искаше кралят да разбере… да разбере погрешността на действията си. Заклинанието не бе атака; беше опит за общуване. Ако му бе писано да прекара остатъка от живота си като роб на Галбаторикс, то искаше той да осъзнае какво е направил, напълно и изцяло.
	Когато магията се задейства, Ерагон усети как Умарот и Елдунари насочват вниманието си към неговото заклинание, мъчейки се да пренебрегнат драконите на Галбаторикс. Сто години неутешима скръб и гняв се надигнаха в тях като ревяща вълна и те сляха умовете си с този на младия Ездач, и започнаха да изменят заклинанието, да го задълбочават, разширяват и надграждат, докато то не стана далеч по-всеобхватно, отколкото бе възнамерявал.
	Сега заклинанието не само щеше да покаже на краля погрешността на действията му, а щеше да го накара да изпита всички чувства — и добри, и лоши, — които е будил у другите от деня на раждането си. Заклинанието надхвърляше всичко, което Ерагон би могъл да измисли сам, защото съдържаше повече, отколкото един човек или дракон бе в състояние да изрази. Всеки Елдунари даде своя принос за магията и обединените им усилия съставиха заклинание, което се простираше не само над цяла Алагезия, но и назад през времето от настоящия момент до раждането на Галбаторикс.
	Младият Ездач си помисли, че това е най-великата магия, сътворявана някога от драконите, и той беше техният инструмент, тяхното оръжие.
	Силата на Елдунари се втурна през него като река — широка колкото океан — и той се почувства като кух и крехък съд, сякаш кожата му можеше да се пръсне от потока, който провеждаше. Ако не бяха Сапфира и другите дракони, щеше да умре на мига, изцеден от огромните енергийни нужди на заклинанието.
	Около тях светлината на фенерите отслабна и в ума си Ерагон сякаш чу ехото на хиляди гласове: непоносима какофония от неизброими радости и болки, отекваща от настоящето и миналото.
	Бръчките върху лицето на Галбаторикс се задълбочиха и очите му започнаха да се изцъклят.
	— Какво направи? — попита той с глух и напрегнат глас. Отстъпи назад и притисна юмруци към слепоочията си. — Какво направи!
	С усилие младият Ездач изрече:
	— Накарах те да разбереш.
	Кралят се втренчи в него с ужасена физиономия. Мускулите върху лицето му потръпваха и играеха, а после цялото му тяло започна да се тресе. Той оголи зъби и изръмжа:
	— Няма да ме надвиеш, момче… Няма… — Галбаторикс изстена и залитна, и изведнъж заклинанието, което държеше Ерагон, изчезна и той падна на пода. В същия момент Елва, Аря, Сапфира, Торн, Шруйкан и двете деца отново се раздвижиха.
	Залата се изпълни с оглушителния рев на Шруйкан и огромният черен дракон отхвърли Торн от шията си, запращайки го през половината помещение. Торн падна на лявата си страна и костите на крилото му се скършиха със силно пращене.
	— Няма… да… ти… се… дам… — процеди през зъби кралят. Зад него Ерагон видя как Аря, която бе по-близо до трона от него, се поколеба и погледна към тях. После се втурна покрай подиума и заедно със Сапфира се устреми към Шруйкан.
	Торн се надигна с мъка на крака и ги последва.
	С лице, изкривено като на безумец, Галбаторикс закрачи към Ерагон и замахна с Врангр.
	Младежът се претърколи настрана и чу как мечът се стовари върху каменния под до главата му. Продължи да се търкаля още няколко стъпки, а после се изправи. Само енергията на Елдунари му позволи да се задържи на крака.
	Кралят с вик се хвърли към него и Ерагон отби непохватния му удар. Мечовете им иззвънтяха като камбани — остър и чист звук сред рева на драконите и шепота на мъртвите.
	Сапфира скочи високо във въздуха, удари Шруйкан по гигантската муцуна и я разкървави, след което се спусна обратно на пода. Той замахна с лапа към нея, протегнал нокти, и тя отскочи назад, разпервайки наполовина крилата си.
	Младият Ездач се приведе под един свиреп замах на меча и нанесе мушкащ удар към лявата подмишница на Галбаторикс. За свое изумление улучи и върхът на Бризингър се обагри с кръвта на краля.
	Един спазъм в ръката на Галбаторикс отклони следващия му удар и мечовете им се кръстосаха при дръжките. Всеки от двамата се опита да изтласка другия. Лицето на краля бе изкривено почти до неузнаваемост и по бузите му имаше сълзи.
	Огнена струя изригна над главите им и въздухът около тях се нажежи.
	Някъде децата пищяха.
	Раненият крак на Ерагон поддаде и той падна назад. Все пак успя да се подпре, ожулвайки пръстите, които стискаха Бризингър.
	Очакваше Галбаторикс да го връхлети на секундата, но вместо това той остана на мястото си, полюшвайки се насам-натам.
	— Не! — проплака кралят. — Не съм… — Погледна към младия Ездач и изкрещя: — Накарай го да спре!
	Ерагон поклати глава, докато се надигаше трескаво на крака.
	Болка прониза лявата му ръка и той се обърна, за да види Сапфира с кървава резка на съответния преден крак. В другия край на залата Торн впи зъби в опашката на Шруйкан, което накара черния дракон да изръмжи и да се обърне към него. Докато вниманието на Шруйкан бе насочено другаде, Сапфира скочи на шията му, близо до основата на костеливия му череп. Заби нокти под люспите му, след което го захапа за врата между два от шиповете, редящи се по гръбнака му.
	Шруйкан нададе див тътнещ вой и се замята още по-силно.
	Галбаторикс отново се втурна към Ерагон и замахна към него. Младежът блокира един удар, после втори, а третият го улучи в ребрата и едва не го накара да загуби съзнание.
	— Накарай го да спре — рече кралят, а тонът му бе по-скоро умолителен, отколкото заплашителен. — Болката…
	Нов вой, още по-безумен от предишния, се раздаде откъм Шруйкан. Зад Галбаторикс Ерагон видя, че Торн се е вкопчил в шията на черния дракон, точно срещу Сапфира. Общата им тежест теглеше главата на Шруйкан надолу и тя се сведе до пода. Той обаче все още бе прекалено едър и силен, за да го усмирят. Нещо повече, вратът му бе толкова дебел, че младият Ездач не вярваше, че Сапфира или Торн могат да го наранят сериозно със зъбите си.
	После видя как Аря се стрелна иззад една колона като сянка, носеща се през гората, и се устреми към драконите. В лявата й ръка даутдаертът сияеше с обичайния си звезден ореол.
	Шруйкан я видя, че идва, и се замята, опитвайки се да откъсне Сапфира или Торн от шията си. Когато те не го пуснаха, изръмжа, раззина паст и окъпа всичко пред себе си в огнена струя.
	Аря се гмурна напред и за миг Ерагон я загуби от поглед зад стената от пламъци. После тя се появи отново, недалеч от мястото, където главата на Шруйкан висеше над пода. Връхчетата на косата й горяха, но елфата сякаш не забелязваше.
	С три подскока се озова върху левия преден крак на Шруйкан и оттам се метна към главата му, а след нея се точеше огън като от комета. Надавайки вик, който можеше да бъде чут през цялата тронна зала, Аря запрати даутдаерта в центъра на голямото, блестящо, леденосиньо око и копието потъна докрай в черепа на дракона.
	Шруйкан изрева и се затресе, а после бавно рухна настрана, с леещ се от устата му течен огън.
	Сапфира и Торн отскочиха миг преди гигантският черен дракон да се удари в пода.
	Колони се напукаха, парчета камък западаха от тавана, трошейки се върху пода. Много от фенерите се пръснаха и от тях закапа някакво гъсто вещество.
	Младият Ездач едва не падна, когато цялата зала потрепери. Не бе успял да види какво стана с Аря, но се боеше, че туловището на Шруйкан може да я е смазало.
	— Ерагон! — извика Елва. — Наведи се!
	Той се наведе и чу свистенето на въздуха, когато белият меч на Галбаторикс профуча над гърба му.
	Ерагон се изправи, скочи напред…
	… и прониза краля в средата на корема, точно както бе сторил с Муртаг.
	Галбаторикс изпъшка и отстъпи назад, издърпвайки се от острието на Бризингър. Докосна раната със свободната си ръка и се взря в кръвта по върховете на пръстите си. После погледна пак към младия Ездач и каза:
	— Гласовете… гласовете са ужасни. Не мога да ги понасям… — Той затвори очи и нови сълзи рукнаха по бузите му. — Болка… толкова много болка. Толкова много скръб… Накарай го да престане! Накарай го да престане!
	— Не — отвърна Ерагон. Елва отиде при него, Сапфира и Торн също се приближиха от другия край на стаята. Той с облекчение видя, че Аря е с тях, опърлена и окървавена, но иначе невредима.
	Очите на краля се отвориха рязко — кръгли и заобиколени от неестествено много бяло — и той се взря в далечината, сякаш Ерагон и другите пред него изобщо не съществуваха. Затрепери и челюстта му се размърда, но от гърлото му не излезе и звук.
	После едновременно се случиха две неща. Елва изпищя и припадна, а Галбаторикс извика:
	— Вайс неят!
	„Не бъди.“
	Младият Ездач нямаше време за думи. Отново извлече енергия от Елдунари и направи заклинание, което да издърпа него, Сапфира, Аря, Елва, Торн, Муртаг и двете деца на подиума до каменния блок, към който бе прикована Насуада. Направи и заклинание, което да спре или отклони всичко, което би могло да им навреди.
	Намираха се само на половината път до блока, когато Галбаторикс изчезна в проблясък на светлина, по-ярък от слънцето. После всичко потъна в мрак и тишина, когато предпазното заклинание на Ерагон се задейства.


	Предсмъртни гърчове

	Роран седеше на носилка, която елфите бяха сложили върху един от многото каменни блокове току зад разрушената порта на Уру’баен, и раздаваше заповеди на воините пред себе си.
	Четирима елфи го бяха изнесли извън града, където можеха да използват магия, без да се страхуват, че заклинанията на Галбаторикс ще изкривят техните. Бяха изцерили изкълчената му ръка и счупените му ребра, както и другите рани, нанесени му от Барст, но го предупредиха, че ще минат седмици, преди костите му да станат здрави като преди и настояха да не стои прав през остатъка от деня.
	Роран пък бе настоял да се присъедини към битката. Елфите почнаха да спорят с него, но той им каза:
	— Или ще ме отнесете обратно, или ще отида сам.
	Недоволството им бе очевидно, но накрая се съгласиха и го донесоха на това място, където седеше сега, загледан над площада.
	Както и бе очаквал, войниците бяха загубили желание да се бият след смъртта на командира им и Варден бяха успели да ги изтласкат назад в тесните улички. Докато Роран се върне, вече бяха завзели около една трета от града, или даже повече, и бързо се приближаваха към цитаделата.
	Бяха дали много жертви — мъртвите и умиращите осейваха улицата, а канавките бяха почервенели от кръв — но след последните им успехи армията бе обзета отново от вяра в победата; Роран го виждаше по лицата на хората, джуджетата и ургалите, макар и не по тези на елфите, които продължаваха да излъчват студена ярост заради смъртта на тяхната кралица.
	Елфите го безпокояха; беше ги видял да убиват войници, които се опитваха да се предадат, посичайки ги без никакви угризения. Изглежда, веднъж освободена, жаждата им за кръв трудно можеше да се овладее.
	Скоро след като Барст падна, крал Орин бе уцелен със стрела в гърдите, докато щурмуваше едно караулно помещение дълбоко в града. Раната беше сериозна и май дори елфите не бяха сигурни, че ще могат да я изцерят. Войниците на краля бяха отнесли Орин обратно в лагера и досега Роран не бе чул никаква вест за съдбата му.
	Макар че не можеше да се бие, Роран все пак можеше да дава заповеди. На своя глава започна да организира армията откъм тила, като събираше откъснали се от частите си воини и ги изпращаше със задачи из Уру’баен — първата от които бе да пленят останалите катапулти по стените. Когато получеше информация, която смяташе, че трябва да се знае от Йормундур, Орик, Мартланд Червенобрадия или някой от другите капитани в армията, пращаше хора да ги намерят между сградите и да им я предадат.
	— … и ако видиш някакви войници в близост до голямата сграда с купола край пазара, погрижи се да съобщиш на Йормундур и за това — каза той на слабия, висок воин, който стоеше пред него.
	— Слушам, сър — отвърна мъжът и адамовата му ябълка подскочи, когато преглътна.
	Роран се втренчи в него за миг, запленен от това движение, после махна с ръка и каза:
	— Върви.
	Докато мъжът се отдалечаваше тичешком, Роран се намръщи и се взря над островърхите покриви на къщите към цитаделата в основата на надвисналата скала.
	„Къде си?“ — зачуди се той. Никой не бе виждал Ерагон или другите с него, откакто бяха влезли в крепостта, и продължителното им отсъствие го тревожеше. Можеше да се сети за множество обяснения за закъснението, но никое от тях не вещаеше нещо хубаво. Най-благо приятният вариант бе Галбаторикс просто да се крие и Ерагон и спътниците му да го търсят. Но след като бе видял могъществото на Шруйкан предната нощ, Роран не можеше да си представи, че кралят би избягал от враговете си.
	Ако най-лошите му страхове се сбъднеха, тогава победата на Варден щеше да се окаже кратка и Роран знаеше, че няма голяма вероятност той или някой от другите воини в армията им да доживее до края на деня.
	Един от мъжете, които бе пратил по-рано — стрелец с пясъчноруса коса и румено петно по средата на всяка буза — се появи тичешком от една улица вдясно от Роран. Спря пред каменния блок и сведе глава, докато се опитваше да си поеме дъх.
	— Намери ли Мартланд? — попита Роран.
	Стрелецът закима и косата му се замята над лъщящото му от пот чело.
	— И му предаде съобщението ми?
	— Тъй вярно, сър. Мартланд ми каза да ви предам, че… — Той млъкна, за да си поеме дъх. — … войниците са се оттеглили от баните, но са се барикадирали в едно здание близо до южната стена.
	Роран се размърда върху носилката и болка прониза наскоро излекуваната му ръка.
	— Ами кулите по стените между баните и хамбарите? Завзети ли са вече?
	— Две от тях; още водим битка за останалите. Мартланд обаче е убедил няколко елфи да отидат да помогнат. Също така…
	Прекъсна го приглушен рев от вътрешността на каменния хълм.
	Стрелецът пребледня, с изключение на румените петна по бузите му, които изглеждаха още по-ярки и червени отпреди, като размазана боя по кожата на труп.
	— Сър, това…
	— Шшшт! — Роран наклони глава, вслушвайки се. Само Шруйкан би могъл да реве толкова мощно.
	Известно време не се чу нищо повече. После нов рев се разнесе от вътрешността на цитаделата и на Роран му се стори, че различава други, по-слаби шумове, макар да не бе сигурен какви са.
	Навсякъде около разрушената порта хора, елфи, джуджета и ургали спряха и погледнаха към цитаделата.
	Отекна трети рев, още по-мощен от предишния.
	Роран стисна края на носилката. Тялото му се бе вцепенило.
	— Убий го — промърмори той. — Убий копелето.
	Вибрация — слаба, но доловима — премина през града, сякаш нещо много тежко се бе стоварило на земята. Едновременно с това Роран чу звук, който му заприлича на чупене.
	Над Уру’баен се възцари тишина и всяка следваща секунда сякаш се проточваше по-дълго от предишната.
	— Мислите ли, че той има нужда от помощта ни? — попита тихо стрелецът.
	— Не можем да направим нищо за тях — отвърна Роран, без да откъсва очи от цитаделата.
	— Не биха ли могли елфите…
	Земята затътна и се разтресе, после предната част на цитаделата избухна навън в кълбо от жълто-бял пламък, толкова ярък, че Роран видя костите в шията и главата на стрелеца — плътта му бе като червено гроздово зърно пред запалена свещ.
	Роран сграбчи мъжа и се претърколи през ръба на каменния блок, повличайки го със себе си.
	Докато падаха, ги удари звукова вълна. Роран имаше чувството, че в ушите му се забиват шипове. Изкрещя, но не можа да чуе гласа си — нито каквото и да било друго след първоначалния гръм. Паважът под тях подскочи, облак от прах и отпадъци прелетя над главите им, затулвайки слънцето, и силен вятър задърпа дрехите на Роран.
	Прахта го накара да стисне очи. Можеше само да държи стрелеца и да чака катаклизмът да премине. Опита да си поеме дъх, но горещият вятър грабна въздуха от устните и носа му, преди да е успял да изпълни дробовете си. Нещо го удари по главата и той усети, че шлемът му отхвърча.
	Трусовете продължиха много дълго време, но накрая земята се успокои отново и Роран отвори очи, страхувайки се от това, което ще види.
	Въздухът бе сив и мътен; обектите, намиращи се на повече от няколкостотин стъпки, се губеха в мъглата. Малки парчета дърво и камък валяха от небето, заедно с частици пепел. Една счупена греда, която лежеше от другата страна на улицата — част от стълбище, разбито от елфите, когато унищожиха портата — гореше. Вече бе почерняла цялата от топлината на експлозията. Воините, останали на открито, сега лежаха на земята — някои още мърдаха, други очевидно бяха мъртви. Роран погледна към стрелеца. Мъжът бе прехапал долната си устна и брадичката му бе обляна в кръв.
	Помогнаха си взаимно да се изправят и Роран погледна към мястото, където се бе намирала цитаделата. Не виждаше нищо, освен сив полумрак. „Ерагон!“ Възможно ли бе двамата със Сапфира да са преживели експлозията? Възможно ли бе да оцелее някой, намиращ се близо до центъра на подобен ад?
	Роран отвори уста няколко пъти, опитвайки се да прочисти ушите си, които звънтяха и го боляха силно, но без резултат. Когато докосна дясното, по пръстите му остана кръв.
	— Чуваш ли ме? — изкрещя той на стрелеца. Думите не бяха нищо повече от вибрации в устата и гърлото му.
	Мъжът се намръщи и поклати глава.
	Пристъп на замайване накара Роран да се наведе и подпре на каменния блок. Докато чакаше да си възвърне равновесието, си помисли за надвисналата над тях скала и изведнъж му хрумна, че може целият град да е в опасност.
	„Трябва да се махнем, преди да е паднала“ — помисли си. Изплю кръв и пясък на паважа. После погледна пак по посока на цитаделата. Прахта продължаваше да я скрива. Мъка стисна сърцето му.
	„Ерагон!“


	Поле от коприва

	Мрак и в мрака — тишина.
	Ерагон усети как се плъзга и спира, а после… нищо. Можеше да диша, но въздухът бе застоял и когато се опита да помръдне, напрежението върху заклинанието му се усили.
	Докосна умовете на тези около него, проверявайки дали е успял да ги спаси всичките. Елва бе в безсъзнание, а Муртаг — почти, но бяха живи, както и останалите.
	Ерагон за първи път осъществяваше връзка с ума на Торн. Когато го направи, червеният дракон като че ли се отдръпна. Мислите му изглеждаха по-мрачни и изкривени от тези на Сапфира, но в него имаше сила и благородство, които впечатлиха младия Ездач.
	— _Не можем да поддържаме това заклинание още дълго_ — каза Умарот с напрегнат глас.
	— _Налага се_ — отвърна Ерагон. — _Ако не го направите, ще умрем._
	Минаха още няколко секунди.
	Внезапна светлина заслепи младия Ездач и силен шум изпълни ушите му.
	Той трепна и премигна, докато очите му привикнат.
	През дима видя огромен сияещ кратер на мястото, където бе стоял Галбаторикс. Нажеженият до бяло камък пулсираше като жива плът, а над повърхността му полъхваше лек вятър. Таванът също сияеше и тази гледка обезпокои Ерагон; все едно стояха в гигантски тигел.
	Въздухът миришеше на желязо.
	Стените на залата бяха напукани, а колоните, барелефите и фенерите бяха станали на прах. В дъното лежеше трупът на Шруйкан; повечето плът бе смъкната от почернелите му кости. Отпред експлозията бе пръснала каменната стена, както и стените зад нея в продължение на стотици стъпки, разкривайки истински лабиринт от тунели и стаи. Прекрасната златна порта на входа на залата бе откъсната от пантите и на младия Ездач му се стори, че зърва дневна светлина в далечния край на дългия четвърт миля коридор, който водеше навън.
	Докато се изправяше, забеляза, че защитното му заклинание продължава да извлича сила от драконите, но не толкова бързо като преди.
	Каменен къс с размера на къща падна от тавана и се стовари до черепа на Шруйкан, разцепвайки се на дузина парчета. По стените около тях плъзнаха още пукнатини и отвсякъде се разнесе зловещо скърцане.
	Аря отиде до двете деца, сграбчи момчето през кръста и се покатери с него върху гърба на Сапфира. Като се намести там, посочи към момиченцето и каза на Ерагон:
	— Хвърли ми я!
	Той загуби една секунда, докато се мъчеше да прибере Бризингър в ножницата. После грабна момиченцето и го метна към Аря, която го улови в протегнатите си ръце.
	След това се обърна, заобиколи Елва и забърза към Насуада.
	— Джиерда — каза Ерагон, слагайки ръка върху оковите, които я приковаваха към сивия каменен блок. Заклинанието нямаше видим резултат, затова побърза да го прекрати, преди да е изхабило твърде много енергия.
	Насуада издаде настойчив звук и той извади парцала от устата й.
	— Трябва да намериш ключа! — каза тя. — Той е у тъмничаря на Галбаторикс.
	— Няма начин да го открием навреме! — Младият Ездач извади от ново Бризингър и замахна към веригата, прикрепена към гривната около лявата й китка. Мечът отскочи от брънките с остър звън, без да остави и драскотина върху тъмния метал. Ерагон замахна втори път, но веригата бе неуязвима за острието му.
	Още едно парче камък се откъсна от тавана и се стовари на пода със силен грохот.
	Нечия длан го хвана за рамото и той се обърна, за да види стоящия зад него Муртаг, който притискаше с другата си ръка раната на корема си.
	— Дръпни се — изръмжа той. Младият Ездач се подчини и Муртаг изрече отново името на всички имена, добавяйки джиерда. Железните гривни се отвориха и паднаха от крайниците на Насуада.
	Муртаг я хвана за китката и я поведе към Торн. След първата крачка тя се пъхна под ръката му и му позволи да отпусне тежестта си на рамената й.
	Ерагон отвори уста, после я затвори. Щеше да задава въпросите по-късно.
	— Чакай! — извика Аря, скочи от Сапфира и изтича до Муртаг. — Къде е яйцето? Ами Елдунари? Не можем да ги оставим!
	Муртаг се намръщи и младият Ездач усети как информацията преминава между него и Аря.
	Елфката се обърна, опърлената й коса се развя и тя се втурна към една врата в срещуположния край на залата.
	— Прекалено е опасно! — извика Ерагон подире й. — Всичко тук се разпада! Аря!
	— _Вървете_ — отвърна тя. — _Отведи децата на сигурно място. Тръгвай! Нямаш много време!_
	Младият Ездач изруга. Искаше му се поне да бе взела Глаедр със себе си. Той пъхна Бризингър обратно в ножницата, след което се наведе и вдигна Елва, която тъкмо започваше да се размърдва.
	— Какво става? — попита тя, докато Ерагон я качваше на гърба на Сапфира зад двете деца.
	— Тръгваме си — отговори той. — Дръж се.
	Сапфира вече се бе раздвижила. Тя заобиколи кратера, накуцвайки заради ранения си преден крак. Торн я следваше по петите, с Муртаг и Насуада върху гърба си.
	— Внимавайте! — извика младият Ездач, щом видя как точно над главите им от сияещия таван се откъсва едно парче.
	Сапфира кривна вляво и назъбеният каменен къс се стовари до нея, пращайки рояк от сламеножълти парченца във всички посоки. Едно от тях се заби в ризницата на Ерагон. Той го изчовърка и го захвърли. От пръстите на ръкавицата му се изви дим и се разнесе мирис на изгоряла кожа. На други места из залата падаха още каменни късове.
	Когато Сапфира стигна до началото на тунела, младият Ездач се извърна и погледна назад към Муртаг.
	— Ами капаните? — извика той.
	Муртаг поклати глава и им махна да продължават.
	Купчини от натрошен камък покриваха голяма част от коридора, което бавеше драконите. От двете страни Ерагон виждаше пълни с отломки стаи и тунели, които експлозията бе разкрила. В тях горяха маси, столове и други мебели. Крайниците на мъртвите и умиращите стърчаха под странни ъгли изпод падналите камъни, а тук-там се мяркаше нечие мръсно лице или тил.
	Той се огледа за Бльодгарм и заклинателите му, но не видя и следа от тях — нито като живи, нито като мъртви.
	По-нататък по коридора стотици хора — както войници, така и слуги — се изсипваха от вратите и тичаха към зеещия изход. Сред тях имаше много със счупени крайници, изгаряния, ожулвания и други рани. Оцелелите се отдръпваха да направят път на Сапфира и Торн, но иначе не им обръщаха никакво внимание.
	Сапфира бе стигнала почти до края на коридора, когато зад тях отекна гръмовен трясък и Ерагон се обърна, за да види, че таванът на тройната зала се е срутил, погребвайки я под купчина камъни, висока петдесет стъпки.
	„Аря!“ — помисли си той. Опита се да я открие с ума си, но безуспешно. Или между тях имаше прекалено много материал, или някое от заклинанията, вплетени в прорязаната от тунели скала, блокираше умственото му търсене, или пък — възможност, за която не му бе приятно да мисли — тя бе мъртва. Знаеше, че не се е намирала в залата, когато таванът се срути, но се зачуди дали би могла да намери път за навън, след като тройната зала бе затрупана.
	Когато излязоха от цитаделата, въздухът се проясни и Ерагон видя разрушенията, които взривът бе причинил на Уру’баен. Той бе изтръгнал каменните плочи от покривите на много близки сгради и бе под палил гредите отдолу. Десетки пожари осейваха останалата част на града. Струйки и облаци дим се издигаха към надвисналата над тях скала, събираха се под нея и потичаха по ъгловатата каменна повърхност като вода по речно корито. В югоизточния край на града димът улавяше светлината на утринното слънце, която се процеждаше по края на издатината, и сияеше в червеникавооранжевия цвят на огнен опал.
	Хората от Уру’баен бягаха от къщите си, стичайки се по улиците към дупката във външната стена. Войниците и слугите от цитаделата побързаха да се присъединят към тях, заобикаляйки отдалеч Сапфира и Торн, докато тичаха през двора пред крепостта. Ерагон не им обръщаше особено внимание; стига да се държаха миролюбиво, не го интересуваше какво ще правят.
	Сапфира спря по средата на двора и младият Ездач свали Елва и двете деца на земята.
	— Знаете ли къде са родителите ви? — попита той, като коленичи до брата и сестрата.
	Те кимнаха и момчето посочи към една голяма къща вляво.
	— Там ли живеете?
	Момчето кимна отново.
	— Вървете тогава — рече Ерагон и ги побутна лекичко.
	Без да чакат да ги подканят пак, децата хукнаха през двора към сградата. Вратата се отвори рязко и един оплешивяващ мъж с меч на колана излезе и ги сграбчи в прегръдките си. Хвърли един поглед към младия Ездач и бързо прибра децата вътре.
	— _Това беше лесно_ — каза Ерагон на Сапфира.
	— _Галбаторикс сигурно е накарал хората си да му намерят най-близките новоизлюпени_ — отвърна тя. — _Ние не му дадохме време да направи нещо повече._
	— _Предполагам, че е така._
	Торн приседна на няколко разкрача от Сапфира и Насуада помогна на Муртаг да слезе от гърба му. Младият мъж се свлече до корема на дракона и Ерагон го чу как започна да мълви заклинания за изцеряване.
	Ерагон също се погрижи за раните на Сапфира, пренебрегвайки своите, защото нейните бяха по-сериозни. Срезът на левия й преден крак бе широк две педи и около лапата й се образуваше локва кръв.
	— _Зъб или нокът?_ — попита той, докато оглеждаше раната.
	— _Нокът_ — отвърна тя.
	Младият Ездач използва силата й, както и тази на Глаедр, за да затвори разреза. Когато свърши, насочи вниманието си към своите собствени наранявания, започвайки с парещия си от болка хълбок, където го бе намушкал Муртаг.
	Докато работеше, държеше под око своя полубрат; гледаше как той лекува раната в корема си, счупеното крило на Торн и другите рани на дракона. Насуада през цялото време бе до него, сложила ръка на рамото му. Ерагон забеляза, че на излизане от залата той някак си е прибрал Зар’рок.
	После се обърна към Елва, която стоеше наблизо. Тя изглеждаше така, сякаш я болеше, макар той да не видя никаква кръв по нея.
	— Ранена ли си? — попита я.
	Челото й се сбърчи и тя поклати глава.
	— Не, но много от тях са. — И посочи към хората, бягащи от цитаделата.
	— Аха. — Младият Ездач отново хвърли поглед към Муртаг. Двамата с Насуада се бяха изправили и разговаряха.
	Насуада се намръщи.
	После Муртаг посегна, сграбчи яката на туниката й и я дръпна настрана, разкъсвайки плата.
	Ерагон вече бе измъкнал наполовина Бризингър, преди да зърне множеството яркочервени подутини под ключицата на Насуада. Тази гледка му подейства като удар; напомни му за раните по гърба на Аря, след като двамата с Муртаг я бяха спасили от Гил’еад.
	Насуада кимна и сведе глава.
	Муртаг заговори отново, този път — Ерагон бе сигурен — на древния език. Слагаше ръце върху различни места от тялото й — докосването му бе нежно, дори колебливо — и изписаното върху лицето й облекчение бе достатъчно, за да разбере младият Ездач какви болки е търпяла.
	Ерагон продължи да ги наблюдава още минута, а после го заля внезапна вълна от емоции. Колената му омекнаха и той приседна на дясната лапа на Сапфира. Тя наведе глава и го побутна по рамото, и младежът опря главата си на нейната.
	— _Успяхме_ — каза тихичко драконката.
	— _Успяхме_ — повтори той, почти без да може да повярва на думите си.
	Усещаше, че Сапфира мисли за смъртта на Шруйкан; колкото и да бе опасен драконът, тя все пак скърбеше за кончината на един от последните представители на своята раса.
	Ерагон се вкопчи в люспите й. Чувстваше се замаян и някак лек, сякаш можеше да се откъсне от земната повърхност и да отлети.
	— _А сега какво?_
	— _Сега ще градим наново_ — рече Глаедр. Собствените му емоции бяха странна смесица от задоволство, тъга и умора. — _Ти се справи добре, Ерагон. Никой друг не би се сетил да атакува Галбаторикс по този начин._
	— Просто исках той да разбере — промълви уморено младежът. Но дори да го беше чул, Глаедр предпочете да не отговаря.
	— _Най-сетне клетвопрестъпникът е мъртъв_ — заяви тържествуващо Умарот.
	Изглеждаше невъзможно, че Галбаторикс вече го няма. Докато Ерагон размишляваше върху този факт, нещо в ума му сякаш се отпусна и той си спомни — все едно никога не го бе забравял — всичко, случило се в Хранилището на душите.
	През него пробяга тръпка.
	— _Сапфира…_
	— _Знам_ — каза тя и вълнението й нарасна. — _Яйцата!_
	Младият Ездач се усмихна. Яйца! Драконови яйца! Расата им нямаше да се стопи в нищото. Щеше да оцелее и процъфти, и да си върне някогашната слава, отпреди падането на Ездачите.
	Тогава го обзе ужасно подозрение.
	— _Накарали ли сте ни да забравим още нещо?_ — попита той Умарот.
	— _Ако сме, откъде бихме могли да знаем?_ — отвърна белият дракон.
	— Вижте! — извика Елва и посочи.
	Ерагон се обърна и видя Аря да излиза от тъмната паст на цитаделата. С нея бяха Бльодгарм и заклинателите му, насинени и одраскани, но живи. В ръцете си Аря носеше дървено ковчеже със златни закопчалки. Дълга колона от метални сандъци — всеки с размера на каруца — се носеше зад елфите, на няколко сантиметра над пода.
	Радостен, младият Ездач скочи и се втурна да ги посрещне.
	— Вие сте живи! — И изненада косматия елф, като го сграбчи в прегръдките си.
	Бльодгарм го изгледа за миг с жълтите си очи, а после се усмихна, показвайки зъбите си.
	— Живи сме, Сенкоубиецо.
	— А това… Елдунари ли са? — попита Ерагон, изричайки думата тихичко.
	Аря кимна.
	— Бяха в съкровищницата на Галбаторикс. По някое време ще трябва да се върнем; там лежат скрити много чудеса.
	— Те как са? Елдунари, имам предвид.
	— Объркани. Ще им трябват години, за да се възстановят, ако изобщо успеят.
	— А това сигурно е…? — Младият Ездач посочи към ковчежето, което тя носеше.
	Аря се огледа, за да се увери, че никой не е достатъчно близо, за да види, а после повдигна леко капака. Вътре, сгушено в кадифе, Ерагон видя прекрасно зелено драконово яйце, нашарено с бели жилки.
	От радостта върху лицето на Аря сърцето му запърха. Той се ухили и махна на другите елфи да се приближат. Когато се събраха около него, младежът зашепна на древния език и им разказа за яйцата на Вроенгард.
	Те не се развикаха, нито се разсмяха, но очите им заблестяха и всички сякаш завибрираха от въодушевление. Като продължаваше да се усмихва, Ерагон се заклати на пети, доволен от реакцията им.
	Тогава Сапфира каза:
	— _Ерагон!_
	В същото време Аря се намръщи и попита:
	— Къде са Торн и Муртаг?
	Младият Ездач отмести поглед и видя Насуада да стои сама в двора. До нея имаше чифт дисаги, които Ерагон не помнеше да е виждал на Торн. Вятър полъхна в двора и той чу плющене на крила, но от Муртаг и Торн не се виждаше нищо.
	Ерагон насочи мислите си към мястото, където смяташе, че се намират. Усети ги веднага, защото умовете им не бяха скрити, но те отказваха да говорят с него или да го изслушат.
	— Мътните го взели — промърмори младият Ездач и изтича при Насуада. По бузите й имаше сълзи и тя изглеждаше на ръба да загуби самообладанието си.
	— Къде отиват?!
	— Далеч оттук. — Брадичката й потрепери. После тя си пое дъх, изпусна го и изправи снага.
	Ерагон изруга още веднъж, наведе се и отвори дисагите. Вътре намери няколко дребни Елдунари в подплатени калъфи.
	— Аря! Бльодгарм! — извика той, сочейки дисагите. Двамата елфи кимнаха.
	Младият Ездач изтича до Сапфира. Не се наложи да й обяснява; тя го разбра. Разпери крила, докато той се катереше на гърба й, и в мига, щом се намести на седлото, излетя от двора.
	Откъм града се надигнаха радостни възгласи, когато Варден я видяха.
	Сапфира размахваше бързо крила, следвайки мускусната миризма на Торн във въздуха. Тя я отведе на юг, извън сянката на надвисналата скала, а после драконката зави и заобиколи голямото каменно образувание, насочвайки се на север, към река Рамр.
	В продължение на няколко мили дирята бе права. Когато широката река с обрасли с дървета брегове вече бе почти под тях, миризмата започна да се спуска надолу.
	Ерагон огледа земята отпред и видя червено петно в подножието на един малък хълм от другата страна на реката.
	— _Натам_ — каза той на Сапфира, но тя вече бе забелязала Торн.
	Драконката закръжи, спускайки се надолу, и кацна меко на върха на хълма, където имаше предимството на по-високата позиция. Въздухът край водата бе хладен и влажен и бе изпълнен с мирис на мъх, кал и дървесен сок. Между хълма и реката се простираше огромно поле, обрасло с коприва. Растенията растяха толкова нагъсто, че единственият начин да се мине през тях, бе да си прорежеш пътека. Тъмните им назъбени листа се триеха едно в друго с тихо шушнене, което се сливаше с шума на течащата река.
	Край копривата седеше Торн. До него бе застанал Муртаг и нагласяше подпругата на седлото си.
	Ерагон охлаби Бризингър в ножницата и се приближи предпазливо.
	Без да се обръща, Муртаг попита:
	— Дойде да ни спреш ли?
	— Зависи. Къде отивате?
	— Не знам. На север, може би… някъде далеч от други хора.
	— Бихте могли да останете.
	Муртаг се изсмя горчиво.
	— Знаеш, че не е така. Това само ще създаде проблеми на Насуада. Освен това джуджетата никога не биха се примирили. Не и след като убих Хротгар. — Той погледна през рамо към Ерагон. — Галбаторикс ме наричаше Кралеубиец. Сега ти също си Кралеубиец.
	— Изглежда е семейна черта.
	— В такъв случай по-добре дръж под око Роран… А пък Аря е драконоубиец. Едва ли й е лесно — елф да убие дракон. Трябва да поговориш с нея и да се увериш, че е добре.
	Прозорливостта на младия мъж изненада Ерагон.
	— Ще го направя.
	— Готово — каза Муртаг, подръпвайки за последен път ремъка. После се обърна с лице към Ерагон и той видя, че държи Зар’рок близо до тялото си, изваден и готов за употреба. — Ще попитам още веднъж: дойде да ни спреш ли?
	— Не.
	Муртаг се усмихна лекичко и прибра меча си.
	— Добре. Не би ми харесало да се бия пак с теб.
	— Как успя да се освободиш от Галбаторикс? Чрез истинското си име, нали?
	Муртаг кимна.
	— Както казах, аз не съм… ние не сме — той докосна тялото на Торн — каквито бяхме някога. Просто се нуждаех от време, за да го осъзная.
	— И от Насуада.
	Муртаг се намръщи. После се обърна и се загледа над полето с коприва. Когато Ерагон отиде при него, той каза тихо:
	— Спомняш ли си последния път, когато бяхме на тази река?
	— Трудно бих могъл да го забравя. Все още чувам ужасеното цвилене на конете.
	— Ти, Сапфира, Аря и аз, всички заедно и сигурни, че нищо не може да ни спре…
	Дълбоко в съзнанието си Ерагон усети, че Сапфира и Торн разговарят. Знаеше, че Сапфира по-късно ще му каже за какво са си говорили.
	— Какво ще правиш? — попита той Муртаг.
	— Ще седя и ще мисля. Може да си построя и замък. Имам достатъчно време.
	— Не се налага да си тръгваш. Зная, че ще е… трудно, но имаш семейство тук: мен, а също и Роран. Той е както мой братовчед, така и твой, а ти изобщо не си го виждал. Връзката ти с Карвахол и долината Паланкар не е по-слаба от тази с Уру’баен, а може би е и по-силна.
	Муртаг поклати глава и продължи да се взира над копривата.
	— Няма да се получи. Двамата с Торн имаме нужда да останем насаме, трябва ни време да се изцерим. Ако останем, ще бъдем прекалено заети, за да можем да си изясним нещата за себе си.
	— Добрата компания и постоянната заетост често са най-доброто лекарство за душевни мъки.
	— Не и за това, което Галбаторикс ни причини… Пък и да бъда край Насуада точно сега ще бъде болезнено както за нея, така и за мен. Не, трябва да се махнем.
	— Колко дълго смятате да отсъствате?
	— Докато светът престане да изглежда толкова противен и загубим желание да рушим планини и да напълним морето с кръв.
	За това Ерагон нямаше отговор. Двамата продължиха да стоят и да се взират в реката, течаща зад редицата ниски върби. Шумоленето на копривата се усили, когато западният вятър я разлюля.
	После младият Ездач каза:
	— Когато вече не искате да сте сами, елате да ни намерите. Винаги ще бъдете добре дошли в нашия дом, където и да е той.
	— Ще дойдем. Обещавам. — За своя изненада, Ерагон забеляза някакъв проблясък в очите на Муртаг, който след секунда изчезна. — Знаеш ли — каза Муртаг, — никога не съм мислил, че ще можеш да го направиш… но се радвам, че успя.
	— Имах късмет. А и нямаше да успея без твоята помощ.
	— Въпреки това… Намери ли Елдунари в дисагите?
	Младият Ездач кимна.
	— Добре.
	— _Да им кажем ли?_ — попита Ерагон Сапфира, надявайки се, че тя ще се съгласи.
	Драконката се замисли за момент.
	— _Да, но не казвай къде. Ти кажи на него, а аз ще кажа на Торн._
	— _Както искаш._
	— Има нещо, което трябва да знаеш — рече той на Муртаг.
	Муртаг му хвърли кос поглед.
	— Яйцето на Галбаторикс… то не е единственото в Алагезия. Има още, скрити на същото място, където намерихме онези Елдунари, които донесохме с нас.
	Муртаг се обърна към него, а на лицето му бе изписано недоверие. В същия миг Торн изви шия и нададе радостен рев, който подплаши ято лястовици в клоните на едно близко дърво.
	— Колко са?
	— Стотици.
	Муртаг онемя за момент. После попита:
	— Какво ще правиш с тях?
	— Аз ли? Мисля, че Сапфира и Елдунари също ще имат думата по въпроса, но вероятно ще намерим някое безопасно място, където да се излюпят, и ще се заемем да възстановим Ездачите.
	— Ти и Сапфира ли ще ги обучавате?
	Ерагон сви рамена.
	— Сигурен съм, че елфите ще помогнат. Ти също би могъл, ако се присъединиш към нас.
	Муртаг отметна глава назад и изпусна една дълга въздишка.
	— Драконите ще се върнат, а също и Ездачите. — Той се засмя тихичко. — Светът скоро ще се промени.
	— Вече се е променил.
	— Така е. Значи вие със Сапфира ще станете новите предводители на Ездачите, докато ние с Торн ще живеем в пустошта. — Ерагон се опита да каже нещо, за да го утеши, но Муртаг го възпря с поглед. — Не, точно така трябва да бъде. От вас ще излязат по-добри учители, отколкото от нас.
	— Не съм толкова сигурен.
	— Хм… Обещай ми обаче едно нещо.
	— Какво?
	— Когато ги обучавате, научете ги да не се страхуват. Страхът е полезен в малки количества, но когато е твой постоянен спътник, разяжда същността ти и ти пречи да правиш онова, което знаеш, че е правилно.
	— Ще се опитам.
	После Ерагон забеляза, че Сапфира и Торн вече не разговарят. Червеният дракон се раздвижи и я заобиколи, докато не се озова на място, откъдето можеше да се взре надолу към Ерагон. После с изненадващо мелодичен глас каза:
	— _Благодаря ти, че не уби моя Ездач, Ерагон, брате на Муртаг._
	— Да, благодаря ти — рече сухо Муртаг.
	— Радвам се, че не ми се наложи — отвърна Ерагон, поглеждайки в едното блестящо кървавочервено око на Торн.
	Драконът изсумтя, после се наведе и докосна Ерагон по темето, чуквайки с люспите си по шлема му.
	— _Нека вятърът и слънцето винаги бъдат откъм гърба ти._
	— И на теб.
	Усещане за силен гняв, мъка и противоречиви чувства притисна Ерагон, когато съзнанието на Глаедр обхвана ума му, а изглежда и умовете на Муртаг и Торн, защото те се напрегнаха, сякаш очакваха битка. Младият Ездач бе забравил, че Глаедр и другите Елдунари, скрити в своя невидим пространствен джоб, са тук и ги слушат.
	— _Иска ми се и аз да можех да ви благодаря за същото_ — рече златният дракон и гласът му бе горчив като шикалка. — _Вие убихте моето тяло и Ездача ми._ — Думите му бяха категорични и простички и това ги правеше още по-ужасни.
	Муртаг изрече нещо наум, но Ерагон не разбра какво е, защото то бе насочено само към Глаедр. Усети единствено реакцията на дракона.
	— _Не, не мога_ — рече той. — _Разбирам обаче, че Галбаторикс ви е накарал да го сторите и че той е насочил ръката ти, Муртаг… Не мога да простя, но кралят е мъртъв, а с него и желанието ми за мъст. Вашият път винаги е бил труден, още откакто сте се излюпили. Но днес показахте, че несгодите не са ви сломили. Обърнахте се срещу Галбаторикс, когато това можеше да ви донесе само болка, и така дадохте възможност на Ерагон да го убие. Днес ти и Торн показахте, че сте достойни да ви смятат за пълноправни Шуртугал, макар че никога не сте минали през истинско обучение или напътствия. Това… заслужава възхищение._
	Муртаг наклони леко глава, а Торн каза:
	— _Благодаря ти, Ебритил_ — чу и Ерагон.
	Фактът, че Торн използва почтителното ебритил, изглежда, сепна Муртаг, защото той погледна назад към дракона и отвори уста, като че ли се канеше да каже нещо.
	Тогава заговори Умарот.
	— _Знаем за много от трудностите, с които сте се сблъскали, Торн и Муртаг, защото ви наблюдавахме отдалече, както наблюдавахме и Ерагон, и Сапфира. Има много неща, на които искаме да ви научим, когато сте готови, но дотогава ще ви кажа следното: в своите скиталчества избягвайте могилите на Ангхелм, където лежи изложен за поклонение единственият ургалски крал Кулкарвек. Избягвайте също руините на Вроенгард и Ел-харим. Пазете се от дълбокото и не стъпвайте там, където земята е черна и трошлива, а въздухът мирише на сяра, защото в онези места се спотайва злото. Изпълнете тези съвети и освен ако не ви сполети много лош късмет, няма да срещнете опасности, с които да не можете да се справите._
	Муртаг и Торн благодариха на Умарот, а после Муртаг хвърли поглед по посока на Уру’баен и каза:
	— Трябва да вървим. — Погледна пак към Ерагон. — Сега можеш ли да си спомниш името на древния език, или магията на Галбаторикс още замъглява ума ти?
	— Почти си го спомням, но… — Младият Ездач поклати смутено глава.
	Тогава Муртаг изрече името на всички имена два пъти: веднъж, за да премахне заклинанието за забрава, което Галбаторикс бе наложил върху Ерагон, а втория път, за да могат Ерагон и Сапфира да го научат.
	— На ваше място не бих го споделил с никого — рече той. — Ако всеки магьосник знаеше името на древния език, той щеше да е напълно безполезен.
	Ерагон кимна в знак на съгласие.
	После Муртаг протегна ръка и младият Ездач я стисна. Останаха така за миг, взирайки се един в друг.
	— Пази се — каза Ерагон.
	— Ти също… братко.
	Младият Ездач се поколеба, после кимна пак.
	— Братко.
	Муртаг провери ремъците на Торн още веднъж, преди да се качи на седлото. Когато драконът разпери крила и отстъпи от тях, Муртаг извика:
	— Погрижи се да пазят добре Насуада. Галбаторикс имаше много слуги, за някои от които изобщо не ми е казвал, и не всички бяха обвързани с него само чрез магия. Те ще се опитат да отмъстят за смъртта на господаря си. Бъдете винаги нащрек. Сред тях има такива, които са по-опасни дори от Ра’зак!
	После Муртаг вдигна ръка в прощален жест. Ерагон направи същото. Торн се засили с три подскока, отдалечавайки се от полето с коприва, и се отдели от земята, като остави дълбоки бразди в меката пръст.
	Блестящият червен дракон направи един, два, три кръга над тях, а после се обърна и пое на север с бавни и отмерени махове на крилата.
	Ерагон отиде при Сапфира на върха на ниския хълм и двамата заедно загледаха как Торн и Муртаг се стопяват до малка като звезда точица близо до хоризонта.
	Натъжен, младият Ездач се качи на гърба на драконката и те се издигнаха от хълма, за да се върнат в Уру’баен.


	Наследник на империята

	Ерагон бавно се изкачваше по изтърканите стъпала на зелената кула. Наближаваше залез-слънце и през прозорците на извитата стена отдясно той виждаше нашарените от сенки сгради на Уру’баен и мъгливите поля извън града, а после, следвайки спиралата на стълбището, и тъмния силует на каменния хълм, който се издигаше зад него.
	Кулата беше висока и младият Ездач беше уморен. Искаше му се да бе отлетял до върха със Сапфира. Отминалият ден бе дълъг и в момента той не искаше нищо друго, освен да седи с драконката и да пие чаша горещ чай, наблюдавайки как светлината в небето помръква. Но както винаги, имаше още работа за вършене.
	Откакто бяха кацнали отново в цитаделата след раздялата им с Муртаг и Торн, Ерагон бе видял Сапфира само два пъти. Тя бе прекарала по-голямата част от следобеда, помагайки на Варден, да избият или пленят останалите войници, а по-късно да съберат в лагери семействата, които бяха избягали от домовете си и се бяха разпилели из околността, докато чакаха да видят дали надвисналата скална тераса ще се отчупи и ще рухне.
	Тя не бе рухнала и елфите казаха на Ерагон, че това се дължало на заклинанията, които те били вградили в камъка през отминалите векове, когато Уру’баен още бил известен като Илиреа, а също и на самата й големина, която й позволила да поеме силата на взрива, без да понесе сериозни щети.
	Самият хълм бе помогнал за задържането на вредните частици от експлозията, макар че голяма част от тях все пак бяха излетели през входа на цитаделата и почти всички, намирали се в Уру’баен или в неговите околности, имаха нужда от магическо лечение, иначе щяха да се разболеят и да умрат. Мнозина вече се бяха поболели. Заедно с елфите, Ерагон се бе трудил да спаси колкото се може повече от тях; силата на Елдунари му бе позволила да излекува голяма част от Варден, както и много жители на града.
	В същия този момент елфите и джуджетата зазиждаха входа на цитаделата, за да предотвратят изтичането на други вредни частици. Вече бяха претърсили сградата за оцелели, каквито имаше много: войници, слуги и стотици затворници в подземните тъмници. Огромните съкровища, струпани в цитаделата, включително обширната библиотека на Галбаторикс, се налагаше да бъдат извадени по-късно. Това нямаше да е лесна задача. Стените на много стаи бяха рухнали; безброй други, макар че още се държаха, бяха толкова повредени, че представляваха заплаха за всеки, който посмее да ги приближи. Нещо повече, щеше да е нужна магия за предпазване от отровата, която изпълваше въздуха и се бе просмукала в камъните и всички предмети в гигантския лабиринт на крепостта. Щеше да е необходима още магия за почистването на всички предмети, които биха пожелали да изнесат.
	След като цитаделата бъдеше запечатана, елфите щяха да прочистят града и околностите му от покрилите ги вредни частици, така че отново да стане безопасно да се живее тук. Ерагон знаеше, че ще трябва да помогне и за това.
	Преди да се присъедини към усилията за изцеряване и поставяне на защитни заклинания около всички в Уру’баен и околностите му, той бе прекарал повече от час в откриване и премахване на множеството заклинания, които Галбаторикс бе направил на сградите и хората в града, като използваше за тази цел името на древния език. Някои от магиите изглеждаха безвредни, дори полезни — като например едно заклинание, чиято единствена цел явно бе да попречи на пантите на една врата да скърцат, и което извличаше енергия от кристал с размерите на яйце, вграден в самата врата — но Ерагон не смееше да остави нищо, направено от краля, колкото и безобидно да изглеждаше. Това важеше с особена сила за магиите, направени на мъжете и жените, подчинени на Галбаторикс. Сред тях най-често срещани бяха клетвите за вярност, но имаше също и защитни заклинания, такива, които даваха по-големи от обичайните умения, както и някои по-загадъчни.
	Докато младият Ездач освобождаваше както благородниците, така и простолюдието от техните окови, от време на време усещаше в умовете им страдалчески вик, като че ли им отнемаше нещо ценно.
	Имаше един критичен момент, когато свали ограниченията, наложени от Галбаторикс върху поробените от него Елдунари. Драконите веднага се нахвърлиха върху умовете на хората в града, атакувайки ги, без да правят разлика между приятели и врагове. В тези мигове гигантски покров от ужас се разстла над Уру’баен, карайки всички, дори и елфите, да се присвият и да пребледнеят от страх.
	После Бльодгарм и десетимата му останали заклинатели вързаха металните сандъци, в които се намираха Елдунари, към чифт коне и ги изнесоха от Уру’баен, където мислите на драконите вече нямаха толкова силен ефект. Глаедр, а също и няколко Елдунари от Вроенгард настояха да придружат полуделите дракони. Това бе вторият случай, в който Ерагон видя Сапфира след завръщането им, когато промени заклинанието, скриващо Умарот и тези с него, така че петте Елдунари да могат да бъдат отделени и предадени за съхранение на Бльодгарм. Глаедр и другите петима бяха на мнение, че ще могат да успокоят драконите, измъчвани толкова дълго от Галбаторикс, и да разговарят с тях. Младият Ездач не беше толкова сигурен, но се надяваше да са прави.
	Докато елфите и Елдунари пътуваха към изхода на града, Аря се свърза с него, пращайки въпросителна мисъл от мястото си извън разрушената порта, където провеждаше съвещание с капитаните от армията на майка си. В краткото време, през което умовете им се докосваха, той почувства нейната безутешност от смъртта на Исланзади, както и съжалението и гневът, които се вихреха под мъката й; видя как емоциите заплашват да надвият разума й и как тя се мъчи да ги обуздае. Прати й каквото утешение можеше, но то изглеждаше нищожно пред нейната загуба.
	От заминаването на Муртаг насам, Ерагон изпитваше някакво чувство на празнота. Беше очаквал да ликува, ако убият Галбаторикс, и макар да се радваше, и то много, че кралят го няма, вече не знаеше какво да прави. Беше постигнал целта си. Беше изкачил непристъпната планина. И сега, без тази цел, която да го води, да го подтиква, се чувстваше объркан. Какво щяха да правят с живота си той и Сапфира оттук нататък? Какво щеше да придаде смисъл на съществуването им? Знаеше, че след време ще трябва да отгледат следващото поколение дракони и Ездачи, но перспективата бе толкова далечна, че му изглеждаше нереална.
	Тези въпроси предизвикваха у него гадене и чувство на безпомощност. Той насочи мислите си в друга посока, но някъде дълбоко в ума му те продължаваха да го човъркат и усещането за празнота не изчезваше.
	„Май Муртаг и Торн бяха прави, че се махнаха.“
	Струваше му се, че стъпалата на зелената кула никога няма да свършат. Той се катереше все по-нагоре и по-нагоре, докато хората по улиците заприличаха на мравки и прасците и задната част на глезените го заболяха от еднообразното движение. Видя лястовичи гнезда, построени в тесните прозорци, а под един от тях намери купчина дребни скелетчета: останки от яденето на някой ястреб или орел.
	Когато най-сетне се появи горният край на витото стълбище — голяма, потъмняла от времето, стреловидна врата — той поспря, за да си събере мислите и да успокои дишането си. После изкачи последните няколко стъпала, вдигна резето, бутна вратата и влезе в голямата кръгла стая на върха на елфическата стражева кула.
	Там, освен Сапфира, го чакаха още шестима души: Аря и среброкосият елфически лорд Датедр, крал Орин, Насуада, крал Орик и кралят на котколаците Гримр Полулап. Те стояха — или в случая с Орин, седяха — в широк кръг, като Сапфира бе точно срещу стълбите, пред гледащия на юг прозорец, който й бе позволил да кацне вътре в кулата. Светлината на залязващото слънце падаше косо в стаята, озарявайки елфическите резби по стените и сложните шарки от разноцветен камък по нащърбения под.
	Освен Сапфира и Гримр, всички други изглеждаха напрегнати и сякаш се чувстваха неловко. Ерагон забеляза опънатата кожа около очите на Аря и изопнатите жили на мургавата й шия — свидетелство за нейната скръб и безпокойство. Прииска му се да може по някакъв начин да облекчи болката й. Орин седеше в един дълбок стол, като притискаше лявата си ръка към превързаните си гърди, а в дясната държеше бокал с вино. Движеше се с пресилена предпазливост, като че ли се страхуваше да не го заболи, но очите му бяха будни и бистри, така че Ерагон предположи, че причината е в раната му, а не във виното. Датедр почукваше с пръст ефеса на меча си, докато Орик стоеше, отпуснал ръце върху дръжката на Волунд — чукът бе опрян на пода пред него — и се взираше в брадата си. Насуада бе скръстила ръце, сякаш й беше студено. Отдясно Гримр Полулап зяпаше през един прозорец, сякаш не забелязваше останалите.
	Когато младият Ездач отвори вратата, всички погледи се обърнаха към него и на лицето на Орик грейна усмивка.
	— Ерагон! — възкликна той. Вдигна Волунд на рамото си, приближи се и го стисна над лакътя. — Знаех си, че можеш да го убиеш! Добра работа! Тази нощ ще празнуваме, а? Нека огньовете пламтят ярко, а гласовете да ехтят, докато самите небеса отекнат от шума на пиршеството ни.
	Младият Ездач се усмихна и кимна. Орик го плесна още веднъж по ръката и се върна на мястото си. Ерагон прекоси стаята, за да застане до Сапфира.
	— Малки мой — каза тя, отърквайки муцуна в рамото му.
	Той посегна и докосна твърдата й, люспеста буза, успокоен от близостта й. После устреми ума си към онези Елдунари, които още бяха с нея. Подобно на него, и те бяха изморени от събитията през деня и личеше, че предпочитат да гледат и да слушат, вместо да участват активно в предстоящото обсъждане.
	Елдунари дадоха знак, че са усетили присъствието му, а Умарот рече: „Ерагон“, но оттам нататък запази мълчание.
	Изглежда, никой в стаята нямаше желание да заговори пръв. Младият Ездач чу цвиленето на кон в града долу. Откъм цитаделата се носеше почукването на кирки и длета. Крал Орин се размърда неловко на стола си и посръбна от виното. Гримр почеса едното си заострено ухо, а после подуши въздуха.
	Накрая мълчанието бе нарушено от Датедр.
	— Трябва да вземем решение — каза той.
	— Знаем, елфе — избоботи Орик.
	— Нека говори — рече Орин и махна с инкрустирания със скъпоценни камъни бокал. — Бих искал да чуя неговото мнение по въпроса как трябва да действаме. — На лицето му се появи горчива и малко присмехулна усмивка. Той кимна към Датедр, сякаш му даваше разрешение да говори.
	Елфът кимна в отговор. Дори да се бе обидил от тона на краля, не го показа.
	— Няма начин да скрием, че Галбаторикс е мъртъв. В същия този момент вестта за нашата победа вече лети по света. До края на седмицата за смъртта на краля ще се знае в по-голямата част от Алагезия.
	— Така и трябва — рече Насуада. Беше сменила туниката, дадена й от тъмничарите, с тъмночервена рокля, която подчертаваше още по вече колко е отслабнала по време на пленничеството си. Роклята висеше на рамената й, а талията й беше болезнено тънка. Но макар да изглеждаше крехка, тя като че ли бе възвърнала част от силата си. Когато Ерагон и Сапфира се бяха върнали в цитаделата, Насуада бе на ръба на припадъка от физическо и умствено изтощение. Още щом я зърна, Йормундур я прати в лагера, за да прекара остатъка от деня в уединение. Младият Ездач не бе имал възможност да се консултира с нея преди срещата, така че не бе сигурен какво е мнението й по въпроса, който се бяха събрали да обсъдят. Ако се наложеше, би могъл да се свърже директно с мислите й, но се надяваше да избегне това, защото не искаше да й се натрапва. Не и след всичко, което бе преживяла.
	— Така и трябва — повтори Датедр и силният му и ясен глас отекна под сводестия таван на високата, кръгла стая. — Само че когато хората узнаят за падането на Галбаторикс, първото, което ще попитат, е кой е заел мястото му. — Елфът огледа лицата им. — Трябва да им дадем отговор сега, преди да започнат да се ширят размирици. Нашата кралица е мъртва. Вие, крал Орин, сте ранен. Сигурен съм, че в момента се носят множество слухове. Важно е да ги потушим, преди да са нанесли вреда. Всяко забавяне би било катастрофално. Не можем да допуснем всеки лорд с повечко войски да си мисли, че може да се обяви за владетел на собствено дребно кралство. Ако това стане, Империята ще се разпадне на стотици парчета. Никой от нас не иска такова нещо. Трябва да изберем наследник — да изберем и да го обявим, колкото и трудно да е това.
	Без да се обръща, Гримр рече:
	— Не можеш да водиш глутница, ако си слаб.
	Крал Орин се усмихна отново, но усмивката не стигна до очите му.
	— А каква роля смятате да играете вие в това, Аря, лорд Датедр? Или пък ти, крал Орик? Или пък ти, крал Полулап? Благодарни сме ви за приятелството и помощта, но това е нещо, което трябва да бъде решено от хората, а не от вас. Ние се управляваме сами и не позволяваме на други да избират кралете ни.
	Насуада потърка скръстените си ръце и за изненада на Ерагон каза:
	— Съгласна съм. Това е нещо, което трябва да свършим сами. — Погледна през стаята към Аря и Датедр. — Сигурна съм, че разбирате. Вие също не бихте позволили да ви казваме кого да назначите за свой нов крал или кралица. — Тя погледна към Орик. — Нито пък клановете биха ни позволили да те изберем за наследник на Хротгар.
	— Не — отвърна Орик. — Не биха.
	— Разбира се, решението си е ваше — рече Датедр. — Не бихме си позволили да ви диктуваме какво трябва или не трябва да правите. Все пак, като ваши приятели и съюзници, нима не сме заслужили правото да ви предложим съвет по един толкова важен въпрос, особено след като той ще засегне всички ни? Каквото и да решите, то ще има дълготрайни последствия и добре ще сторите да обмислите тези последствия, преди да направите своя избор.
	Ерагон чудесно разбираше какво казва елфът. Това беше заплаха.
	Датедр имаше предвид, че ако направят избор, който елфите не одобряват, последиците ще са неприятни. Той устоя на желанието да се намръщи. Тази позиция на елфите можеше да се очаква. Залозите бяха високи и една грешка сега би могла да създава проблеми в течение на десетилетия.
	— Това… изглежда разумно — каза Насуада и хвърли поглед към крал Орин.
	Орин се взираше в бокала си и го накланяше насам-натам, въртейки течността в него.
	— И кого точно бихте ни посъветвали да изберем, лорд Датедр? Кажете, моля, много съм любопитен.
	Елфът се позабави. В топлата, приглушена светлина на залязващото слънце сребърната му коса сияеше в размазан ореол около главата му.
	— Онзи, който ще носи короната, трябва да притежава нужните умения и опит, за да управлява ефективно от самото начало. Нямаме време да обучаваме някого как да властва, нито пък можем да си позволим грешките на начинаещ. Освен това, въпросният човек трябва да е морално годен за толкова висок пост; трябва да е приемлив избор за воините от Варден и в по-малка степен, за народа на Империята; и ако е възможно, този човек трябва да бъде някой, когото ние и другите съюзници считаме за подходящ.
	— Тези ваши изисквания доста ограничават избора ни — рече крал Орин.
	— Те просто са необходими за доброто държавно управление. Или вие сте на друго мнение?
	— Виждам няколко възможности, които вие сте пропуснали или пренебрегнали, може би защото ги смятате за отблъскващи. Но няма значение. Продължавайте.
	Очите на Датедр се присвиха, но гласът му си остана все така спокоен.
	— Най-очевидният избор и този, който народът на Империята вероятно ще очаква, е човекът, който всъщност уби Галбаторикс. Тоест Ерагон.
	В стаята се възцари напрегната тишина.
	Всички погледнаха към младия Ездач, дори Сапфира и котколакът, и той усети, че Умарот и другите Елдунари също го наблюдават внимателно. Ерагон отвърна на погледите на хората около себе си, без да се плаши или ядосва от изпитателния им взор. Опита се да разчете по лицето на Насуада реакцията й, но освен изписаната върху него сериозност, не можа да долови нищо друго от мислите и чувствата й.
	С безпокойство осъзна, че Датедр е прав: той би могъл да стане крал.
	За миг си позволи да се позабавлява мислено с тази възможност. Никой не би могъл да му попречи да заеме трона, освен Елва и може би Муртаг, но той вече знаеше как да се противопостави на способностите на момичето вещица, а Муртаг го нямаше тук, за да му се опълчи. Усещаше в ума на Сапфира, че тя няма да се възпротиви, каквото и да избере той. И макар че не можеше да разгадае изражението на Насуада, имаше странното чувство, че тя за първи път ще е готова да отстъпи и да му позволи да поеме командването.
	— Какво искаш ти? — попита Сапфира.
	Ерагон се замисли.
	— Искам… да съм полезен. Но могъществото и властта над другите — тези неща, към които се домогваше Галбаторикс, — не ме привличат особено. Така или иначе, ние имаме други отговорности. — Насочвайки отново вниманието си към тези, които го наблюдаваха, младият Ездач каза: — Не. Това не би било правилно.
	Крал Орин изсумтя и дръпна още една глътка от виното си, докато Аря, Датедр и Насуада като че ли се поотпуснаха, макар и леко. Елду нари също изглеждаха доволни от решението му, въпреки че не коментираха неговите думи.
	— Радвам се да го чуя — каза Датедр. — От теб без съмнение би излязъл чудесен владетел, но не мисля, че ще е добре — както за твоята раса, така и за останалата част от Алагезия, — нов Драконов ездач да вземе короната.
	Аря даде знак на Датедр и среброкосият елф отстъпи леко назад. Тогава тя каза:
	— Друг очевиден избор би бил Роран.
	— Роран?! — възкликна невярващо Ерагон.
	Аря се взря в него. Очите й бяха сериозни и в косо падащата светлина изглеждаха ярки и свирепи, като изумруди, изсечени в звездовидна шарка.
	— Именно благодарение на неговите действия Варден завладяха Уру’баен. Той е героят от Ароус и много други битки. Варден и останалите хора в Империята биха го последвали без никакво колебание.
	— Той е груб и самонадеян, и му липсва нужният опит — рече Орин. После хвърли поглед към Ерагон с леко гузно изражение. — Все пак е добър воин.
	Аря премигна веднъж като бухал.
	— Вярвам, ще откриеш, че грубостта му зависи от тези, с които си има работа… Ваше Величество. Въпреки това си прав; на Роран му липсва нужният опит. Това ни оставя само две възможности: Насуада и ти, крал Орин.
	Орин се размърда пак на стола си и челото му се смръщи още повече, докато изражението на Насуада остана непроменено.
	— Предполагам — каза той на водачката на Варден, — че искаш да предявиш претенциите си.
	Тя вирна брадичка.
	— Да. — Гласът й бе спокоен като гладка вода.
	— Тогава сме в задънена улица, защото и аз предявявам моите. И нямам намерение да отстъпя. — Орин завъртя столчето на бокала между пръстите си. — Единственият начин, който виждам, за разрешаване на въпроса без кръвопролитие, е да се откажеш. Ако продължиш да упорстваш, ще унищожиш всичко, което спечелихме днес, и няма да можеш да виниш друг, освен себе си, за хаоса, който ще последва.
	— Значи би се обърнал срещу собствените си съюзници само за да не дадеш трона на Насуада? — попита Аря.
	Крал Орин може би не го усети, но Ерагон видя какво се крие зад студеното й, твърдо поведение — готовност да нападне и да убие за миг.
	— Не — отвърна Орин. — Бих се обърнал срещу Варден, за да спече ля трона. Има разлика.
	— Защо? — попита Насуада.
	— Защо ли? — Въпросът като че ли разяри Орин. — Моят народ подслони, нахрани и екипира Варден. Хората ми се биха и умираха редом с вашите и като държава, ние рискувахме много повече от Варден. Варден нямат дом; ако Галбаторикс бе надвил Ерагон и драконите, можехте да избягате и да се скриете. Но ние нямаше къде другаде да отидем, освен в Сурда. Галбаторикс щеше да се стовари върху нас като гръм небесен и да опустоши целия регион. Ние заложихме всичко — семействата си, домовете си, богатствата си и свободата си — и след всичко това, след всичките ни жертви, наистина ли вярвате, че ще се задоволим да се върнем на нивите си без друга награда, освен потупване по главата и вашите кралски благодарности? Пфу! По-скоро бих пълзял. Ние напоихме с кръвта си цялата земя от Пламтящите равнини дотук и сега ще получим своята компенсация. — Той стисна юмрук. — Сега ще получим заслужената си печалба.
	Не личеше думите на Орин да са смутили Насуада; всъщност върху лицето й бе изписана замисленост и нещо като съчувствие.
	— _Тя със сигурност няма да даде на това ръмжащо пале каквото иска_ — рече Сапфира.
	— _Почакай и ще видим_ — отвърна Ерагон. — _Досега още не ни е подвеждала._
	Аря каза:
	— Надявам се, че вие двамата ще стигнете до дружеско споразумение и…
	— Разбира се — прекъсна я крал Орин. — И аз на това се надявам. — Погледът му се стрелна към Насуада. — Но се боя, че вироглавото упорство на Насуада няма да й позволи да осъзнае, че този път трябва да отстъпи.
	Аря продължи:
	— … и както каза Датедр, ние няма да се месим в избора на вашата раса за нов владетел.
	— Помня — каза Орин с лека самодоволна усмивка.
	— Обаче трябва да те предупредя — рече Аря, — че като заклети съюзници на Варден, ще смятаме всяко нападение срещу тях за нападение срещу самите нас и ще реагираме по съответния начин.
	Лицето на Орин се сгърчи, като че ли бе захапал нещо кисело.
	— Същото важи и за джуджетата — заяви Орик. Гласът му звучеше като камъни, стържещи един в друг дълбоко под земята.
	Гримр Полулап вдигна осакатената си лапа пред лицето си и огледа ноктите на трите оставащи пръста.
	— Нас не ни е грижа кой ще стане крал или кралица, стига да получим мястото до трона, което ни бе обещано. Все пак сделката ни бе сключена с Насуада и ще продължим да я подкрепяме, докато престане да бъде водачка на Варден.
	— Аха! — възкликна крал Орин и се приведе напред с ръка върху коляното. — Но тя не е водачка на Варден. Вече не. Сега Ерагон е водач!
	Всички очи се насочиха към младия Ездач. Той направи лека гримаса и каза:
	— Мислех, че се подразбираше, че ще върна властта на Насуада в мига, щом бъде освободена. Ако не е било ясно, то нека се знае, за да не стават грешки: Насуада е водачка на Варден, а не аз. Освен това смятам, че тя трябва да наследи трона.
	— Естествено, че ще кажеш така — рече присмехулно крал Орин. — Ти си й се заклел във вярност. Разбира се, че ще смяташ, че тя трябва да наследи трона. Ти не си нищо повече от един верен слуга, защитаващ своя господар, и мнението ти няма по-голяма тежест от това на моите собствени слуги.
	— Не! — отвърна Ерагон. — Точно тук грешиш. Ако мислех, че ти или някой друг ще бъде по-добър владетел, щях да го кажа! Да, дал съм клетва на Насуада, но това не ми пречи да говоря истината, каквато я виждам.
	— Може би, но все пак верността ти към нея замъглява преценката ти.
	— Също както верността ти към Сурда замъглява твоята.
	Крал Орин се намръщи.
	— Защо винаги се обръщате срещу мен? — попита той, местейки поглед между Ерагон, Аря и Орик. — Защо при всеки спор вземате нейната страна? — Виното в бокала му се разплиска, когато махна към Насуада. — Защо тя получава уважението ви, а не аз или народът на Сурда? Винаги показвате предпочитания към Насуада и Варден, както по-рано към Аджихад. Ако баща ми беше още жив…
	— Ако баща ти, крал Ларкин, беше още жив — рече Аря, — нямаше да седи тук и да се оплаква как гледат другите на него, а щеше да направи нещо по въпроса.
	— Мир — обади се Насуада, преди Орин да успее да отвърне. — Няма нужда от обиди… Орин, тревогите ти са основателни. Ти си прав, сурданците дадоха много за нашата кауза. На драго сърце признавам, че без вашата помощ никога не бихме могли да атакуваме Империята, както направихме, и вие заслужавате компенсация за всичко, което рискувахте, похарчихте и загубихте в тази война.
	Крал Орин кимна. Изглеждаше удовлетворен.
	— Значи ще отстъпиш?
	— Не — каза Насуада, спокойна както винаги. — Това няма да направя. Но имам насрещно предложение, което вероятно ще задоволи интересите на всички ни. — Орин изхъмка недоволно, но не я прекъсна повече. — То е следното: голяма част от земите, които завладяхме, ще станат част от Сурда. Ароус, Фейнстер и Мелиан ще бъдат ваши, а също и южните острови, след като установим властта си над тях. С тези придобивки Сурда почти ще удвои територията си.
	— А в замяна? — попита крал Орин, повдигайки вежда.
	— В замяна ще дадеш клетва за вярност към трона тук, в Урусбаен, и всеки, който седи на него.
	Орин изкриви уста.
	— Така ще станеш върховна кралица на цялата земя.
	— Тези две царства — Империята и Сурда — трябва да се обединят отново, ако искаме да избегнем бъдещи вражди. Сурда ще остане твоя да я управляваш както сметнеш за добре, с едно изключение: магьосниците и от двете страни ще подлежат на някои ограничения, които ще бъдат уточнени по-нататък. Освен да се придържа към тези закони, Сурда ще трябва да даде своя принос за опазването на общата ни територия. Ако някоя от двете държави бъде нападната, другата трябва да й окаже помощ под формата на хора и материални средства.
	Крал Орин сложи бокала в скута си и се загледа в него.
	— Питам още веднъж: защо ти да вземеш трона вместо мен? Семейството ми е управлявало Сурда, откакто лейди Марелда е спечелила Битката при Ситри, полагайки началото както на Сурда, така и на рода Лангфелд, и ние можем да проследим потеклото си назад чак до самия Танебранд, Дарителя на пръстени. Борили сме се срещу Империята в продължение на цял век. Нашето злато, нашето оръжие и нашите брони позволиха на Варден изобщо да съществуват и ви поддържаха през годините. Без нас вие нямаше да устоите на Галбаторикс. Джуджетата не можеха да ви снабдяват с всичко, от което се нуждаехте, нито пък елфите, при положение че бяха толкова далеч. Затова питам отново: защо тази награда да се падне на теб, Насуада, а не на мен?
	— Защото — отвърна Насуада — вярвам, че от мен може да излезе добра кралица. И защото — както с всичко, което правех, докато предвождах Варден — вярвам, че това е най-доброто за нашия народ и за цяла Алагезия.
	— Имаш прекалено високо мнение за себе си.
	— Фалшивата скромност не е похвално качество, особено сред онези, които командват другите. Нима не съм доказала способностите си на водач? Ако не бях аз, Варден още щяха да се крият във Фардън Дур и да чакат знак свише, че е дошло времето за настъпление срещу Галбаторикс. Аз отведох Варден от Фардън Дур до Сурда и аз ги превърнах в могъща армия. Вярно, с твоя помощ, но аз съм тази, която ги водеше, и аз съм тази, която осигури подкрепата на джуджетата, елфите и ургалите. Ти би ли могъл да направиш толкова? Онзи, който управлява в Уру’баен, ще трябва да преговаря с всички раси — не само с нашата. Аз съм го правила и мога да го правя. — После гласът на Насуада омекна, макар че изражението й си остана все така волево. — Орин, защо искаш това? То ще те направи ли по-щастлив?
	— Не е въпрос на щастие — изръмжа той.
	— Всъщност е, отчасти. Наистина ли искаш, освен Сурда, да управляваш и цялата Империя? Онзи, който се възкачи на трона, ще има пред себе си огромна задача. Страната трябва да бъде възстановена: да се водят преговори, да се завладяват още градове, да се осигури подчинението на благородниците и магьосниците. Нужен е цял един живот само за да започнем да поправяме щетите, нанесени от Галбаторикс. Наистина ли искаш да се нагърбиш с това? На мен ми се струва, че би предпочел да си живееш както едно време. — Погледът й се плъзна към бокала в скута му, а после обратно към лицето му. — Ако приемеш предложението ми, ще можеш да се върнеш в Аберон при своите експерименти по естествена философия. Това няма ли да ти хареса? Сурда ще бъде по-голяма и по-богата и ти ще разполагаш със свободата да следваш интересите си.
	— Човек невинаги получава каквото му харесва. Понякога трябва да вършим каквото е правилно, а не каквото искаме — отвърна Орин.
	— Вярно е, но…
	— Освен това, ако съм крал в Уру’баен, бих могъл да следвам интересите си тук също толкова лесно както и в Аберон. — Насуада свъси вежди и понечи да заговори, но Орин я изпревари: — Ти не разбираш… — Той се намръщи и отпи пак от виното си.
	— Тогава обясни ни — каза Сапфира и нетърпението й личеше ясно в цвета на мислите й.
	Орин изсумтя, пресуши бокала си и го запрати към вратата. Златото се нащърби, а няколко скъпоценни камъка изскочиха от обкова си и се затъркаляха по пода.
	— Не мога — изръмжа той — и не искам да се опитвам. — Огледа стаята. — Никой от вас няма да ме разбере. Вие сте прекалено погълнати от собствената си значимост, за да го проумеете. Та как бихте могли, след като не сте изпитали каквото съм изпитал аз? — Орин се отпусна обратно на стола си, а очите му приличаха на тъмни въгленчета под надвисналите му вежди. После каза на Насуада: — Твърдо ли си го решила? Няма ли да оттеглиш претенциите си?
	Тя поклати глава.
	— А ако аз реша да предявя своите?
	— Ще има конфликт между нас.
	— И вие тримата ще се съюзите с нея? — попита той, като изгледа подред Аря, Орик и Гримр.
	— Ако Варден бъдат нападнати, ще се бием редом с тях — отвърна Орик.
	— Ние също — добави Аря.
	Крал Орин се усмихна, но усмивката му приличаше повече на озъбване.
	— Само че и през ум не би ви минало да ни казвате кого да изберем за свой владетел, нали?
	— Разбира се, че не — каза Орик и неговите собствени зъби се белнаха опасно сред брадата му.
	— Разбира се, че не. — Орин насочи отново вниманието си към Насуада. — Освен другите градове, които спомена, искам и Белатона.
	Насуада се замисли за момент.
	— С Фейнстер и Ароус вече печелиш два пристанищни града — три, ако броим и Еоам на остров Бийрланд. Вместо това ще ти дам Фърност и тогава ще имаш цялото езеро Тюдостен, както аз ще имам цялото езеро Леона.
	— Леона е по-ценно от Тюдостен, защото дава достъп до планините и северния бряг — изтъкна Орин.
	— Да. Но ти вече имаш достъп до езерото Леона от Даут по река Джиет.
	Крал Орин се втренчи мълчаливо в пода по средата на стаята. Навън горният край на слънчевия диск потъна зад хоризонта, оставяйки само няколко редки облачета, озарени от светлината му. Небето започна да притъмнява и в здрача се появиха първите звезди: бледи точици светлина сред лилавия простор. Надигна се лек ветрец и в звука от триенето му в стените на кулата Ерагон долови шепота на копривата.
	Колкото повече чакаха, толкова по-вероятно му се струваше Орин да отхвърли предложението на Насуада или просто да си седи мълчаливо там през цялата нощ.
	Тогава кралят се размърда и вдигна очи.
	— Много добре — каза той тихо. — Докато спазваш условията на нашето споразумение, няма да ти съпернича за трона на Галбаторикс… Ваше Величество.
	Ерагон потръпна, щом чу Орин да изрича тези думи.
	С тържествено изражение Насуада излезе напред и застана в центъра на стаята. После Орик удари с дръжката на Волунд по пода и обяви:
	— Кралят е мъртъв, да живее кралицата!
	— Кралят е мъртъв, да живее кралицата! — извикаха Ерагон, Аря, Датедр и Гримр. Устните на котколака се разтеглиха, оголвайки острите му зъби, а Сапфира нададе висок, триумфален рев, който отекна в тавана и се понесе навън към смрачения град. Откъм Елдунари се излъчваше чувство на одобрение.
	Насуада стоеше гордо изправена и сълзи блестяха в очите й на помръкващата светлина.
	— Благодаря ви — каза тя и изгледа всички подред, задържайки взора им. Въпреки това мислите й май бяха насочени другаде, защото от нея се излъчваше някаква тъга, която Ерагон се съмняваше, че останалите са забелязали.
	Над цялата земя се спусна мрак, оставяйки върха на тяхната кула да грее като самотен фар високо над града.


	Подобаваща епитафия

	След победата при Уру’баен месеците минаваха хем бързо, хем бавно за Ерагон. Бързо, защото двамата със Сапфира имаха много за вършене и рядко имаше ден, в който да не бяха изтощени по залез-слънце. Бавно, защото той продължаваше да чувства липсата на цел въпреки многото задачи, които им възлагаше кралица Насуада, и му се струваше, че са като кораби, заседнали в неподвижна вода и чакащи нещо — каквото и да е то — което да ги изтласка обратно в главното течение.
	Двамата със Сапфира останаха в Уру’баен още четири дни след избирането на Насуада за кралица, помагайки й да заздрави положението на Варден в града и околностите му. През повечето време трябваше да се оправят с градските жители — предимно да успокояват тълпи, разярени от някое действие на Варден — и да ловят групи войници, избягали от Уру’баен, които нападаха пътниците, селяните и близките имения, за да се изхранват. Младият Ездач и драконката участваха също така във възстановяването на разрушената главна порта на града и по заповед на Насуада Ерагон направи няколко заклинания, които да попречат на хората, все още верни на Галбаторикс, да действат против нея. Заклинанията засягаха само намиращите се в града и близките околности, но с тях всички във Варден се чувстваха в по-голяма безопасност.
	Младият Ездач забеляза, че Варден, джуджетата и дори елфите се отнасят към него и Сапфира по-различно, отколкото преди смъртта на Галбаторикс. Бяха по-почтителни, особено хората, и проявяваха към тях нещо, което Ерагон постепенно осъзна, че е благоговение. Отначало това му беше приятно, докато Сапфира, като че ли не я интересуваше, но после започна да го безпокои, щом осъзна, че много от джуджетата и хората толкова горяха от желание да му угодят, че бяха готови да му кажат онова, което смятаха, че би искал да чуе, вместо истината. Това откритие го притесняваше; имаше чувството, че не може да се довери на никой друг, освен на Роран, Аря, Насуада, Орик, Хорст и разбира се, Сапфира.
	През тези дни рядко виждаше Аря. При малкото им срещи тя изглеждаше затворена в себе си и той разбра, че това е нейният начин да се справи със скръбта си. Никога не им се отдаде възможност да поговорят насаме и единствените съболезнования, които той можа да й поднесе, бяха кратки и нелепи. Струваше му се, че тя му е благодарна за тях, но бе трудно да се каже.
	Що се отнася до Насуада, тя, изглежда, бе възвърнала голяма част от предишния си дух и енергия само след една нощ сън, което изуми Ерагон. Мнението му за нея се повиши изключително много, след като чу разказа й за изпитанията, които бе преживяла в Залата на гадателката. Нарасна и уважението му към Муртаг, за когото оттам нататък Насуада не обели и дума. Тя похвали младия Ездач за начина, по който бе управлявал Варден в нейно отсъствие — макар той да протестира, че през повечето време го е нямало — и му благодари, че я бе освободил толкова бързо, защото, както му призна към края на разговора им, Галбаторикс почти бе успял да я прекърши.
	На третия ден Насуада бе коронясана на един голям площад близо до центъра на града, пред голяма тълпа хора, джуджета, елфи, котколаци и ургали. Експлозията, сложила край на живота на краля, бе унищожила древната корона на Бродрингите, така че джуджетата изковаха нова от намерено в града злато и я украсиха със скъпоценни камъни, които елфите свалиха от шлемовете си и от дръжките на мечовете си.
	Церемонията бе простичка, но това я правеше още по-впечатляваща. Насуада дойде пеша откъм разрушената цитадела. Носеше рокля в кралско пурпурно с отрязани до лактите ръкави, за да се виждат белезите по предмишниците й, с шлейф, обточен с хермелин, който бе носен от Елва, защото Ерагон се вслуша в предупреждението на Муртаг и настоя момичето да бъде колкото се може по-близо до Насуада.
	Разнесе се бавно биене на барабан, докато Насуада вървеше към подиума, издигнат по средата на площада. Върху него, близо до резбования стол, който щеше да й служи за трон, стоеше младият Ездач, със Сапфира зад себе си. Пред издигнатата платформа бяха кралете Орин, Орик и Гримр, заедно с Аря, Датедр и Нар Гарцвог.
	Насуада се качи на подиума и коленичи пред Ерагон и Сапфира.
	Едно джудже от клана на Орик подаде на младия Ездач новоизработената корона, която той постави на главата на Насуада. После Сапфира изви шията си и я докосна с муцуна по челото, след което заедно с Ерагон изрекоха:
	— Стани сега като кралица, Насуада, дъще на Аджихад и Надара.
	Отекнаха фанфари и събралата се тълпа, която досега пазеше гробовно мълчание, избухна в овации. Получи се странна какофония, защото ревът на ургалите се смесваше с мелодичните гласове на елфите.
	После Насуада седна на трона. Крал Орин дойде пред нея и й даде клетва за вярност, последван от Аря, крал Орик, Гримр Полулап и Нар Гарцвог, които й се врекоха в приятелство от името на своите раси.
	Тази церемония развълнува дълбоко Ерагон. Той усети, че полага усилия да сдържи сълзите си, докато се взираше в Насуада, седнала царствено на своя трон. Едва с нейната коронация се бе появило чувството, че сянката от тиранията на Галбаторикс е започнала да се разсейва.
	След това пируваха, а Варден и техните съюзници продължиха празненството цяла нощ и на следващия ден. Младият Ездач запомни много малко от тържеството, с изключение на танца на елфите, бумтенето на джуджешките барабани и четиримата Кул, които се качиха на една от кулите на градската стена и застанаха там, надувайки рогове, направени от черепите на бащите им. Жителите на града също се включиха в празненствата и Ерагон забеляза сред тях облекчение и ликуване от факта, че Галбаторикс не е вече крал. А дълбоко в себе си и те, и всички други присъстващи, осъзнаваха важността на този миг, защото знаеха, че стават свидетели на края на една епоха и началото на друга.


	На петия ден, когато портата беше почти завършена и градът изглеждаше прилично подсигурен, Насуада накара Ерагон и Сапфира да отлетят до Драс-Леона, а оттам до Белатона, Фейнстер и Ароус, и на всяко от тези места да използват името на древния език, за да освободят от клетвите им всички, които са се врекли на Галбаторикс. Също така поиска от младия Ездач да обвърже със заклинания благородниците и войниците — както беше обвързал хората в Уру’баен — за да попречи на всякакви опити за подкопаване на новопостигнатия мир. Ерагон обаче отказа да стори това, защото смяташе, че е прекалено сходно с начина, по който Галбаторикс бе контролирал своите служители. В Уру’баен рискът от скрити убийци или други поддръжници на стария режим бе достатъчно голям, за да изпълни нарежданията й. Но не и другаде. За негово облекчение, след известен размисъл Насуада се съгласи.
	Двамата със Сапфира взеха със себе си повече от половината Елдунари от Вроенгард; другите останаха заедно с истинските сърца, спасени от съкровищницата на Галбаторикс. Бльодгарм и заклинателите му, които вече не бяха обвързани с клетва да пазят Ерагон и Сапфира, преместиха останалите Елдунари в един замък на няколко мили североизточно от Уру’баен, където лесно можеха да ги пазят от всеки, който би се опитал да ги открадне, и където мислите на лудите дракони нямаше да засегнат ума на никого, освен на тези, които се грижеха за тях.
	Младият Ездач и Сапфира потеглиха едва след като се увериха, че Елдунари са на сигурно място.
	Когато пристигнаха в Драс-Леона, Ерагон се смая от броя на заклинанията, които откри вплетени из целия град, както и в тъмната каменна кула Хелгринд. Той предположи, че много от тях са на стотици години, ако не и по-стари: забравени магии от отминали векове. Остави тези, които изглеждаха безвредни, и премахна останалите, но често му бе трудно да прецени кое какво е, а не му се искаше да бърника в заклинания, чиято цел не разбира. Тук Елдунари се оказаха полезни; в няколко случая те си спомниха кой е направил заклинанието и защо, а в други успяха да отгатнат предназначението му по информация, която за Ерагон не означаваше нищо.
	Когато стигнаха до Хелгринд и различните имения на жреците, които се бяха изпокрили веднага, щом вестта за смъртта на Галбаторикс бе стигнала до тях, младият Ездач не си направи труда да определя кое заклинание е опасно и кое не; направо ги премахна всичките. Също така използва името на всички имена, за да потърси колана на Белот Мъдрия в развалините на голямата катедрала, но без успех.
	Останаха в Драс-Леона три дена, а после продължиха към Белатона. Там Ерагон също премахна магиите на Галбаторикс, както и във Фейнстер и Ароус. Във Фейнстер някой се опита да го убие с отровно питие. Защитните му заклинания го предпазиха, но инцидентът ядоса Сапфира.
	— _Ако някога спипам плъха, който го е направил, ще го излапам жив_ — изръмжа тя.


	На връщане към Уру’баен младият Ездач предложи лека промяна на маршрута. Драконката се съгласи и смени посоката, накланяйки се, така че хоризонтът се изправи вертикално и светът се раздели наполовина между тъмносиньото небе и кафявата земя.
	Трябваше да търсят половин ден, но накрая Сапфира намери групата песъчливи хълмове и сред тях един конкретен хълм — високо полегато възвишение от червеникав камък с пещера по средата на склона. А на върха му имаше блестящ диамантен саркофаг.
	Хълмът изглеждаше точно както го помнеше Ерагон. Когато се взря в него, усети как гърдите му се стягат.
	Сапфира кацна до саркофага. Ноктите й застъргаха по шуплестия камък, отчупвайки малки парченца.
	Младият Ездач бавно освободи краката си от ремъците и се плъзна на земята. Главата му се замая от мириса на топъл камък и за миг той изпита чувството, че се е пренесъл в миналото.
	После тръсна глава и умът му се проясни. Приближи се до саркофага, взря се в кристалните му дълбини и видя там Бром.
	Видя там баща си.
	Външно Бром не беше се променил. Диамантът, обгърнал тялото му, го предпазваше от разрушителното действие на времето и плътта му не показваше признаци на разлагане. Кожата на сбръчканото му лице бе стегната и имаше розов оттенък, като че ли под нея още течеше топла кръв. Човек имаше чувството, че всеки момент Бром може да отвори очи и да се изправи, готов да продължи недовършеното им пътешествие. В известен смисъл той бе станал безсмъртен, защото вече не остаряваше като другите, а щеше да си остане навеки същият, застинал в сън без сънища.
	Мечът на Бром лежеше върху гърдите и дългата му бяла брада, а ръцете му бяха кръстосани върху дръжката, точно както ги бе поставил Ерагон. До него лежеше чепатата му тояга, по която бяха резбовани — младежът чак сега осъзна това — десетки глифове на древния език.
	Сълзи изпълниха очите на младежа. Той падна на колена и заплака тихо, и плака незнайно колко време. Чу как Сапфира дойде при него, усети я с ума си и разбра, че тя също скърби за кончината на Бром.
	Накрая Ерагон се изправи и се подпря на ръба на саркофага, оглеждайки чертите на лицето на Бром. Сега, когато знаеше какво да търси, можеше да види приликите помежду им — неясни и замаскирани от възрастта и от брадата на Бром, но въпреки това безспорни. Ъгълът на скулите му, бръчката между веждите му, извивката на горната му устна; всичко това бе познато на младия Ездач. Той обаче не бе наследил орловия нос на Бром. Беше наследил носа на майка си.
	Ерагон сведе поглед, дишайки тежко, и очите му отново се замъглиха.
	— Свърши се — каза той тихичко. — Успях… Ние успяхме. Галбаторикс е мъртъв, Насуада седи на трона и двамата със Сапфира сме невредими. Това би те зарадвало, нали, стара лисицо? — Той се изсмя късо и избърса очи с опакото на ръката си. — Нещо повече, на Вроенгард има драконови яйца. Яйца! Драконите няма да измрат. И ние със Сапфира ще сме тези, които ще ги отгледат. Виж, това не го беше предвидил, нали? — Младежът се изсмя пак, чувствайки се едновременно глуповато и покрусен от мъка. — Чудя се какво ли би помислил за всичко това? Ти си си същият, както винаги, но ние не сме. Дали изобщо щеше да ни познаеш?
	— _Разбира се, че щеше_ — рече Сапфира. — _Ти си негов син._ — Тя го докосна с муцуна. — _Освен това лицето ти не е чак толкова различно, че да те сбърка с някой друг, въпреки че миризмата ти се е променила._
	— _Така ли?_
	— _Сега миришеш по-скоро на елф… Както и да е, той едва ли би ме сметнал за Шруйкан или Глаедр, нали?_
	— _Не._
	Ерагон подсмръкна и се оттласна от саркофага. Бром изглеждаше толкова жив в диаманта, че при вида му у него се зароди една идея: шантава, невероятна идея, която той почти отхвърли, но емоциите не му позволяваха да я пренебрегне. Помисли си за Умарот и Елдунари — за обединеното им знание и за онова, което бяха направили с неговото заклинание в Уру’баен — и в сърцето му се разгоря отчаяна надежда.
	Той заговори едновременно на Сапфира и Умарот:
	— _Когато погребахме Бром, той току-що беше умрял. Сапфира превърна камъка в диамант едва на следващия ден, но той все пак цяла нощ беше затворен в камък, далеч от въздуха. Умарот, с вашата сила и знания може би… може би има начин да го изцерим._ — Младият Ездач трепереше като обхванат от треска. — _По-рано не знаех как да излекувам раните му, но сега… сега мисля, че бих могъл._
	— _Това ще е по-трудно, отколкото си представяш_ — каза Умарот.
	— _Да, но вие можете да го направите!_ — възкликна Ерагон. — _Виждал съм как заедно със Сапфира вършите изумителни неща с помощта на магията. Това със сигурност не е отвъд възможностите ви!_
	— _Знаеш, че не можем да използваме магия по команда_ — каза Сапфира.
	— _А и дори да успеем_ — рече Умарот, — _много вероятно е да не сме в състояние да възстановим ума на Бром до предишното му състояние. Умовете са сложно нещо и той лесно може да се окаже с размътен разум или променена личност. И тогава какво? Би ли искал Бром да живее така? А той би ли го искал? Не, по-добре да го оставим да почива в мир, Ерагон, и да му отдаваме почит в мислите и действията си, както правеше ти. Иска ти се да бе станало другояче. Същото важи за всички, които са загубили някого, когото обичат. Само че така стоят нещата. Бром продължава да живее в спомени те ти и ако наистина е бил мъжът, който ни показа, би се задоволил с това. Задоволи се и ти._
	— _Но…_
	Този, който го прекъсна, не бе Умарот, а най-старият Елдунари, Валдр. Той изненада младия Ездач, като заговори не с образи и чувства, а с думи на древния език, които излизаха напрегнато и с мъка, като че ли му бяха чужди.
	— _Остави мъртвите на земята. Те не са за нас._
	Не каза нищо повече, но Ерагон почувства от него да се излъчват голяма тъга и съчувствие.
	Той изпусна една дълга въздишка и затвори очи за миг. После в сърцето си остави тази заблудена надежда да си отиде и прие отново факта, че Бром вече го няма.
	— _Не мислех, че ще е толкова трудно_ — каза той на Сапфира.
	— _Странно би било да не е._
	Младият Ездач усети как топлият й дъх разроши косата на темето му, когато тя докосна гърба му с муцуна.
	Той се усмихна измъчено и събра кураж да погледне отново Бром.
	— Татко — каза Ерагон. Думата имаше странен вкус в устата му; досега не бе имал повод да я каже на никого. После премести поглед към руните, които бе изписал върху предната част на саркофага и които гласяха:

	„Тук лежи Бром,
	Драконов ездач.
	Той ми беше като баща.
	Нека се слави името му навеки.“

	Той се усмихна тъжно, виждайки колко се бе доближил до истината. После заговори на древния език и видя как диамантът затрептя и потече, образувайки нови руни върху повърхността си. Когато свърши, надписът се бе променил на:

	„Тук лежи Бром,
	Ездач, свързан с драконката Сапфира,
	син на Холкомб и Нелда,
	любим на Селена,
	баща на Ерагон Сенкоубиеца,
	основател на Варден и страшилище за Клетвопрестъпниците.
	Нека се слави името му навеки.
	Стиджа унин мор ранр.“

	Тази епитафия не бе толкова лична, но на Ерагон му се струваше по-подходяща. После той направи няколко заклинания, които да пазят диаманта от крадци и вандали.
	Продължи да стои край саркофага. Нямаше желание да се извърне и му се струваше, че трябва да има още нещо — някакво действие, емоция или осъзнаване, от което ще му стане по-леко да се сбогува с баща си и да си тръгне.
	Накрая опря длан в хладния диамант, искайки му се да може да бръкне през него и да докосне Бром за последен път, и каза:
	— Благодаря ти за всичко, на което ме научи.
	Сапфира изсумтя и наведе глава, докато муцуната й не опря в твърдата повърхност.
	После Ерагон се обърна и с някакво чувство за невъзвратимост се качи на гърба на драконката.
	Сапфира излетя и се насочи на североизток, към Уру’баен. Известно време младият Ездач бе в мрачно настроение. Когато хълмовете се смалиха до петънце на хоризонта, той изпусна една продължителна въздишка и вдигна очи към лазурното небе.
	Усмивка разцъфтя на лицето му.
	— _Какво е толкова забавно?_ — попита Сапфира, размахвайки опашка наляво-надясно.
	— _Люспата на муцуната ти расте отново._
	Радостта на драконката бе очевидна. После тя изсумтя и рече:
	— _Винаги съм знаела, че ще стане така. Че защо да не порасне?_
	Ерагон обаче усети хълбоците й да вибрират под петите му, докато Сапфира си тананикаше доволно. Потупа я и се прилепи към шията й, усещайки как топлината от нейното тяло се просмуква в неговото.


	Фигури върху играл на дъска

	Когато със Сапфира пристигнаха в Уру’баен, Ерагон с изненада откри, че Насуада е върнала на града името Илиреа от уважение към историята му и неговото наследство.
	Също така с изумление научи, че Аря е потеглила към Елесмера заедно с Датедр и много от другите върховни елфически лордове и че е взела със себе си зеленото драконово яйце, което бяха открили в цитаделата.
	Тя беше оставила писмо за него при Насуада. В него обясняваше, че трябва да придружи тялото на майка си до Ду Велденварден, за да бъде погребано както се полага. Що се отнася до драконовото яйце, пишеше следното:

	„… и тъй като Сапфира избра теб, един човек, да бъдеш неин Ездач, справедливо е следващият Ездач да е елф, ако драконът в това яйце се съгласи. Искам да му дам този шанс без никакво бавене. Той вече е прекарал твърде много време в черупката си. Понеже на друго място, което няма да назова, има още много яйца, надявам се да не си помислиш, че постъпката ми е прекалено нахална или че отдавам твърде големи предпочитания на собствената си раса. Консултирах се по този въпрос с Елдунари и те бяха съгласни с решението ми.
	Във всеки случай сега, когато и Галбаторикс, и майка ми преминаха в пустотата, вече нямам желание да съм посланичка при Варден. Предпочитам да се върна към задачата да разнасям едно драконово яйце по света, както правех с това на Сапфира. Разбира се, все още има нужда от посланик между нашите две раси. Така че двамата с Датедр назначихме за мой заместник един млад елф на име Ванир, когото си срещал по време на пребиваването си в Елесмера. Той изяви желание да научи повече за човешката раса и това ми се струва нелоша причина да получи поста, стига да не се окаже крайно некомпетентен.“

	Писмото продължаваше още няколко реда, но Аря никъде не споменаваше кога би могла да се върне в западната половина на Алагезия, ако изобщо го направеше. Ерагон се зарадва, че е достатъчно важен за нея, за да му пише, но му се искаше да бе изчакала до завръщането им, преди да си тръгне. Нейното заминаване остави празнота в неговия свят и макар че прекарваше голяма част от времето си с Роран и Катрина, както и с Насуада, болезненото усещане за пустота не намаляваше. Това, заедно с постоянното чувство, че двамата със Сапфира просто изчакват да дойде подходящия момент, го правеше отнесен. Често му се струваше, че се наблюдава отстрани, все едно е друг човек.
	Разбираше причината за тези чувства, но не можеше да измисли никакъв лек за тях, освен времето.
	При последното им пътуване му бе хрумнало, че с властта над древния език, която му даваше името на всички имена, би могъл да премахне от Елва последните остатъци на благословията си, която се бе оказала проклятие. Затова отиде при момичето, което живееше в палата на Насуада, сподели идеята с него и го попита какво иска.
	Елва не реагира с очакваната радост. Седеше, взирайки се в пода, смръщила бледото си лице. Мълча близо час, а той седеше насреща й и чакаше, без да се оплаква.
	Накрая тя го погледна и каза:
	— Не. Предпочитам да остана такава, каквато съм… Благодарна съм ти за предложението, но това представлява твърде голяма част от мен и не мога да се лиша от него. Без способността си да усещам болката на другите ще бъда просто една особнячка — презряно странно същество, което не е годно за нищо, освен да задоволява просташкото любопитство на онези, които се съгласят да ме имат до себе си, на онези, които ме търпят. С него пак съм си особнячка, но мога да бъда полезна и имам сили, от които другите се боят, така че мога сама да контролирам съдбата си — нещо, което е невъзможно за мнозина от моя пол. — Тя махна с ръка към пищната стая, в която се намираха. — Тук мога да живея в удобства, да живея спокойно, и същевременно да продължавам да върша нещо добро, като помагам на Насуада. Ако ми отнемеш способностите, какво ще ми остане? Какво ще правя? Какво ще бъда? Да премахнеш заклинанието си няма да бъде благословия, Ерагон. Не, ще остана каквато съм и ще търпя несгодите на дарбата си по своя собствена воля. Но все пак ти благодаря.


	Два дена след като със Сапфира кацнаха в града, наричан вече Илиреа, Насуада пак ги прати първо в Гил’еад, а после в Сеунон — двата града, превзети от елфите — за да ги прочистят от заклинанията на Галбаторикс с помощта на името на всички имена.
	И Ерагон, и Сапфира намериха Гил’еад за неприятен. Напомняше им за времето, когато ургалите бяха пленили младия Ездач по заповед на Дурза, а също и за смъртта на Оромис.
	Двамата прекараха три нощи в Сеунон. Той не приличаше на никой град, който бяха виждали досега. Сградите бяха предимно от дърво, със стръмни двукати покриви, които при по-големите къщи имаха няколко слоя. Върховете на покривите често бяха украсени със стилизирана драконова глава, докато вратите бяха резбовани или изрисувани със сложни преплетени шарки.
	Когато си тръгнаха, Сапфира предложи да изменят маршрута си. Не се наложи да го убеждава дълго; Ерагон се съгласи с радост, след като драконката му обясни, че отклонението няма да им отнеме много време.
	От Сеунон Сапфира полетя на запад, през Фундорския залив: голяма водна шир, нашарена с бели вълнички. Сиво-черните туловища на големи морски риби често се показваха над вълните като малки кожени острови. После пускаха струи вода от ноздрите си и надигаха опашките си високо във въздуха, преди да се гмурнат отново в безмълвните дълбини.
	Прекосиха Фундорския залив сред студени и бурни ветрове, а после и планините на Гръбнака, всяка от които Ерагон познаваше по име. И стигнаха до долината Паланкар за първи път, откакто бяха тръгнали с Бром да преследват Ра’зак. Струваше им се, че е било преди цяла вечност.
	За младия Ездач долината носеше мириса на дома; ароматът на боровете, върбите и брезите му напомняше за детството, а щипещият лицето мразовит въздух му подсказваше, че зимата е близо.
	Кацнаха сред овъглените руини на Карвахол и Ерагон тръгна по улиците, оградени с избуяла трева и плевели.
	Глутница диви кучета изтичаха от една близка брезова горичка. Щом видяха драконката, спряха, озъбиха се, заквичаха и хукнаха да се крият. Сапфира изръмжа и пусна облаче дим, но не тръгна да ги гони.
	Докато Ерагон разравяше с ботуша си купчина пепел, под крака му изпука парче изгоряло дърво. Унищожаването на града го натъжаваше. Но повечето от жителите, които бяха избягали, бяха още живи. Той знаеше, че ако те се върнат, ще изградят наново Карвахол и ще го направят още по-хубав отпреди. Само че сградите, с които бе израснал, бяха изчезнали безвъзвратно. Липсата им усили чувството, че мястото му вече не е в долината Паланкар, и празните участъци там, където те се бяха издигали, създаваха у него впечатлението за нещо погрешно, сякаш се намираше в сън, където всичко е откачено.
	— Светът се разпада — промърмори той.
	Накладе малък огън близо до мястото, където се бе намирала кръчмата на Морн, и си сготви пълно котле яхния. Докато ядеше, Сапфира обикаляше наоколо, душейки всичко, което й се стореше интересно.
	Когато свърши, младият Ездач отнесе котлето, купичката и лъжицата си до река Анора и ги изми в леденостудената вода. Остана клекнал на каменистия бряг, взирайки се в облака от бели пръски в края на долината: водопадите Игуалда, които се издигаха на половин миля височина, преди да изчезнат над един каменен ръб високо в планината Нарнмор. Тази гледка го накара да си спомни за вечерта, когато се бе върнал от Гръбнака с яйцето на Сапфира в раницата си, без да знае нищо за онова, което ги очакваше, без да знае дори, че ще са двама.
	— _Да вървим_ — каза той на драконката, когато се върна при нея до затрупания кладенец в центъра на града.
	— _Искаш ли да посетиш вашата ферма?_ — попита тя, докато Ерагон я възсядаше.
	Той поклати глава.
	— _Не. Предпочитам да я помня каквато беше, а не каквато е._
	Сапфира прие думите му. Въпреки това, по мълчаливо съгласие, полетя на юг, следвайки същия път, по който някога бяха напуснали долината Паланкар. Ерагон зърна сечището, където се бе намирал домът му, но то бе далече и се виждаше твърде неясно, така че можеше да си представи, че къщата и плевнята още са непокътнати.
	В южния край на града драконката улови едно възходящо течение и се издигна до върха на огромната гола планина Утгард, където стоеше рушащата се кула, построена от Ездачите, за да охранява лудия крал Паланкар. Някога тази кула бе известна като „Едок’сил“, но сега носеше името „Риствак’баен“, или „Място на тъгата“, защото там Галбаторикс бе убил Враел.
	В руините на кулата Ерагон, Сапфира и придружаващите ги Елдунари отдадоха почит на паметта на Враел. Умарот бе особено мрачен, но каза:
	— _Благодаря ти, че ме доведе тук, Сапфира. Никога не съм мислил, че ще видя мястото, където е загинал моят Ездач._
	После драконката разпери крила, скочи от кулата и се понесе навън от долината, към тревистите равнини отвъд.


	На половината път до Илиреа Насуада се свърза с тях чрез един от магьосниците на Варден и им заповяда да се присъединят към голяма група воини, които бе пратила в поход от столицата към Теирм.
	Младият Ездач се зарадва, като разбра, че тези воини са под командването на Роран и че сред тях се намират Джеод, Балдор, който вече можеше да използва пълноценно ръката си, след като елфите му я бяха прикрепили обратно, и още няколко от селяните.
	Донякъде за негова изненада, хората в Теирм отказаха да се предадат, дори след като ги освободи от клетвите им към Галбаторикс, макар да бе ясно, че с помощта на Сапфира и Ерагон Варден лесно могат да завземат града, ако пожелаят. Вместо това управителят на Теирм, лорд Ристарт, поиска разрешение да станат независим град държава със свободата да си избират собствени управници и собствени закони.
	Накрая, след няколкодневни преговори, Насуада се съгласи с исканията му, при условие че лорд Ристарт се закълне във вярност към нея като върховна кралица, както бе направил крал Орин, и приеме да спазва законите й, отнасящи се до магьосниците.
	От Теирм младият Ездач и драконката продължиха с воините на юг по тесния бряг, докато не стигнаха до град Куаста. Там повториха процедурата, но за разлика от Теирм, управителят на Куаста отстъпи и се съгласи да влезе в новото кралство на Насуада.
	После Ерагон и Сапфира отлетяха сами до Нарда, далеч на север, и изтръгнаха същото обещание от тамошните жители, преди най-сетне да се върнат в Илиреа, където останаха няколко седмици в един палат близо до този на Насуада.
	Когато намереха време, двамата отиваха в замъка, където Бльодгарм и останалите заклинатели пазеха спасените от двореца на Галбаторикс Елдунари. Там младият Ездач и Сапфира помагаха за изцеряването на умовете на драконите. Напредък имаше, но той беше бавен, а и някои Елдунари се поправяха по-бързо от други. Ерагон се тревожеше, защото много от тях просто вече не се интересуваха от живота или пък бяха толкова залутани в лабиринтите на умовете си, че бе почти невъзможно да общуват смислено с тях, дори и за по-старите дракони като Валдр. За да попречат на стотиците полудели дракони да надвият онези, които се опитваха да им помогнат, елфите държаха повечето Елдунари в подобно на транс състояние, като се мъчеха да установят връзка с не повече от няколко наведнъж.


	Освен това младият Ездач се трудеше редом с магьосниците от Ду Врангр Гата за изпразването на цитаделата от съкровищата й. Голяма част от работата се падаше на него, тъй като никой от останалите заклинатели не притежаваше нужните знания или опит, за да се справи с много от омагьосаните артефакти, оставени от Галбаторикс. Но той нямаше нищо против; харесваше му да изследва повредената крепост и да разкрива тайните й. През изминалото столетие кралят бе събрал множество чудеса, някои по-опасни от други, но всички до едно интересни. Любимият предмет на Ерагон бе една астролабия, която, като я приближеше към окото си, му позволяваше да вижда звездите, дори и през деня.
	Съществуването на най-опасните артефакти бе държано в тайна и за тях знаеха само той, Сапфира и Насуада. Бяха преценили, че разпространяването на тази информация е твърде рисковано.
	Насуада моментално вкара в употреба богатствата, извадени от цитаделата, за да нахрани и облече воините си, както и да възстанови укрепленията на градовете, завладени по време на нашествието на Варден. В допълнение подари на всеки от поданиците си по пет златни крони — нищожна сума за благородниците, но цяло състояние за бедните фермери. Ерагон знаеше, че този жест ще й спечели тяхното уважение и вярност по начин, който Галбаторикс никога не би разбрал.
	Също така намериха няколкостотин мечове на Ездачи, с всякакъв цвят и форма, изработени както за хора, така и за елфи. Това бе изумителна находка. Ерагон и Сапфира лично отнесоха мечовете в замъка, където се намираха Елдунари, за да са готови за деня, когато новите Ездачи щяха да се нуждаят от тях.
	Ерагон си помисли, че Руньон би се зарадвала да разбере, че толкова голяма част от творенията й са оцелели.
	Имаше също така хиляди свитъци и книги, събрани от Галбаторикс. Елфите и Джеод помогнаха за тяхното каталогизиране, отделяйки онези, които съдържаха тайни за Ездачите или за действието на магията.
	Докато ровеха из огромната съкровищница от знания на краля, младият Ездач все се надяваше, че ще открият някаква информация къде той е скрил останалите яйца на Летрблака. Но единствените места, където срещна да се споменават Летрблака или Ра’зак, бяха трудове на елфите и Ездачите от отминалите епохи, в които авторите обсъждаха тъмната заплаха на нощта и се чудеха какво да правят с враг, който не може да бъде усетен с никаква магия.
	Сега, когато вече можеше да говори открито с Джеод, Ерагон го правеше редовно, доверявайки му всичко, което се бе случило с Елдунари и яйцата, и даже стигна дотам, че му разказа за начина, по който бе открил истинското си име на Вроенгард. Разговорите с учения му действаха утешително, особено след като той бе един от малцината, познавали Бром достатъчно добре, за да го наричат свой приятел.


	Младият Ездач откри, че му е интересно, по един доста абстрактен начин, да наблюдава как се води управлението и възстановяването на кралството, което Насуада бе създала от останките на Империята. Усилията, нужни, за да се справяш с толкова огромна и разнообразна страна, бяха титанични и работата сякаш нямаше край; винаги имаше още нещо, което трябва да се направи. Ерагон знаеше, че за самия него изискванията на поста биха били омразни, но Насуада като че ли бе в стихията си. Енергията й никога не секваше и тя, изглежда, винаги знаеше как да реши възникналите пред нея проблеми. Той виждаше как авторитетът й сред посланиците, чиновниците, благородниците и обикновените хора, с които общуваше, растеше ден след ден. Насуада изглеждаше напълно подходяща за новата си роля, макар Ерагон да не бе съвсем сигурен доколко бе щастлива и се притесняваше заради това.
	Гледаше как тя раздава правосъдие над благородниците, които — доброволно или не — бяха сътрудничили на Галбаторикс, и одобряваше справедливостта и милосърдието й, както и наказанията, които налагаше при нужда. На повечето им отне земите, титлите и по-голямата част от престъпно придобитото имущество, но не ги екзекутира, за което той се радваше.
	Младият Ездач стоеше до нея, когато тя дари на Нар Гарцвог и на рода му голяма територия по северния бряг на Гръбнака, както и в плодородните равнини между езерото Флам и река Тоарк, където почти не живееха хора. Тази нейна постъпка също спечели одобрението му.
	Подобно на крал Орин и лорд Ристарт, Нар Гарцвог се бе заклел във вярност на Насуада като негова върховна кралица. Огромният Кул обаче каза:
	— Моят народ е съгласен с това, лейди Найтстолкър, но кръвта им е гъста, а паметта — къса, така че думите няма да ги обвържат навеки.
	Насуада попита със студен глас:
	— Да не искаш да кажеш, че твоят народ ще наруши мира? Да разбирам ли, че расите ни отново ще бъдат врагове?
	— Не — отвърна Гарцвог и поклати голямата си глава. — Не искаме да се бием с вас. Знаем, че Огнения меч ще ни избие. Но… когато нашите малки пораснат, ще искат битки, в които да се докажат. Ако няма такива, ще ги започнат. Съжалявам, Найтстолкър, но не можем да променим същността си.
	Тези думи разтревожиха Ерагон, а също и Насуада, и в продължение на няколко нощи той мислеше за ургалите, опитвайки се да разреши проблема им.


	Докато седмиците минаваха, Насуада продължи да праща него и Сапфира на различни места из Сурда и кралството си, използвайки ги често като свои лични представители пред крал Орин, лорд Ристарт и другите благородници и групи войници из страната.
	Където и да отидеха, те търсеха място, което би могло да послужи за дом на Елдунари в бъдните векове и като място за гнездене и тренировка на драконите, скрити на Вроенгард. В Гръбнака имаше някои многообещаващи райони, но повечето се намираха твърде близо до хора или ургали, или пък толкова далеч на север, че младият Ездач смяташе, че да се живее там целогодишно ще е истинска мъка. Освен това Муртаг и Торн бяха заминали на север, а Ерагон и Сапфира не искаха да им създават допълнителни трудности.
	Планините Беор бяха идеални за целта, но той се съмняваше, че джуджетата ще приемат с радост стотици прегладнели дракони да се излюпят в границите на кралството им. На което и място в Беор да отидеха, щяха да бъдат само на кратък полет разстояние от поне един джуджешки град, а нямаше да е хубаво някой млад дракон да почне да напада джуджешките стада от Фелдуност, което Ерагон смяташе за много вероятно, познавайки Сапфира.
	Помисли си, че елфите не биха възразили драконите да живеят в някоя от планините на Ду Велденварден, но отново се притесняваше от близостта им с елфическите градове. Освен това не му харесваше идеята да разположат Елдунари и драконите на територията на една раса. Така щеше да изглежда, че й оказват специално предпочитание. Някогашните Ездачи никога не бяха правили такова нещо и Ерагон вярваше, че и новите не бива да го правят.
	Единственото място, което се намираше достатъчно далече от всякакви градове и още не бе заселено от никоя раса, бе прастарият дом на драконите: вътрешността на пустинята Хадарак, където се издигаха Ду Фелс Нангорот, Изгорените планини. Ерагон бе сигурен, че това ще е чудесно място за отглеждане на новоизлюпени. Имаше обаче три недостатъка. Първо, в пустинята нямаше да могат да намерят достатъчно храна за изхранване на младите дракони. Щеше да се наложи Сапфира да прекарва по-голямата част от времето си, носейки им сърни и други диви животни. И разбира се, когато новоизлюпените пораснеха, щяха да започнат да летят сами и да достигат близо до земите на хората, елфите или джуджетата. Второ, всички, които бяха пътували много, а и мнозина, които не бяха го правили, знаеха къде се намират планините. И трето, не беше чак толкова трудно да се стигне дотам, особено през зимата. Последните два недостатъка най-много безпокояха Ерагон и го караха да се чуди доколко биха могли да защитят яйцата, новоизлюпените дракони и Елдунари.
	— _По-добре би било да сме някъде по върховете на Беор, където може да отлети само дракон_ — каза той на Сапфира. — _Тогава никой няма да е в състояние да се промъкне до нас, с изключение на Торн, Муртаг или някой друг магьосник._
	— _Някой друг магьосник, като например всеки елф по света ли? Освен това там ще е студено през цялото време!_
	— _Мислех, че нямаш нищо против студа._
	— _Нямам. Но не искал да живея целогодишно в снеговете. Пясъкът е по-полезен за люспите; Глаедр ми го каза. Полира ги и ги пази чисти._
	— _Аха._


	С всеки изминал ден времето застудяваше. Листата на дърветата опадаха, птичите ята отлетяха на юг и дойде зимата. Беше люта, жестока зима и дълго време изглеждаше така, сякаш цяла Алагезия е потънала в сън. Щом падна първият сняг, Орик и армията му се върнаха в планините Беор. Всички елфи, които все още се намираха в Илиреа — с изключение на Ванир, Бльодгарм и десетимата му заклинатели, — също потеглиха към Ду Велденварден. Ургалите си бяха тръгнали още преди седмици. Последните, които заминаха, бяха котколаците. Те сякаш просто изчезнаха; никой не ги бе видял да си тръгват, но един ден вече ги нямаше; остана само големият дебел котколак на име Жълтоокия, който седеше на пухена възглавничка до Насуада, мъркаше, дремеше и слушаше всичко, ставащо в тройната зала.
	Без елфите и джуджетата, градът се струваше потискащо празен на Ерагон, докато крачеше сам по улиците и снежинки се вихреха под надвисналата отгоре скала.
	А Насуада продължаваше да изпраща него и Сапфира на разни мисии. Никога обаче не ги прати в Ду Велденварден — единственото място, където младият Ездач искаше да отиде. Не бяха получили вест от елфите кой е избран за наследник на Исланзади, а когато питаха Ванир, той отвръщаше само:
	— Ние не сме припрян народ и за нас назначаването на нов монарх е сложен процес. Веднага щом разбера какво е решил съветът, ще ви го съобщя.
	Ерагон толкова отдавна не бе виждал Аря и не бе получавал вест от нея, че в главата му се въртеше мисълта да използва името на древния език, за да заобиколи защитните заклинания около Ду Велденварден, така че да могат да поговорят или поне да я наблюдава. Знаеше обаче, че елфите няма да погледнат благосклонно на това натрапничество, и се боеше, че Аря няма да се зарадва, ако той се свърже с нея по този начин без належаща нужда.
	Така че вместо това й написа кратко писмо, в което я питаше как е и й разказваше за някои от нещата, които бяха свършили със Сапфира. Предаде писмото на Ванир и елфът обеща, че веднага ще го изпрати на Аря. Ерагон бе сигурен, че е удържал на думата си, защото бяха разговаряли на древния език, но не получи отговор от нея и докато луната растеше и намаляваше, започна да си мисли, че по някаква незнайна причина тя е решила да сложи край на приятелството им. Тази мисъл бе ужасно болезнена и той се съсредоточи още повече върху работата, възлагана му от Насуада, с надеждата да забрави за своето нещастие.


	В най-дълбоката зима, когато от скалата над Илиреа висяха ледени висулки като мечове и околният пейзаж бе покрит с дебели преспи сняг, когато пътищата бяха почти непроходими и храната на масите им бе станала оскъдна, бяха извършени три покушения срещу Насуада, точно както ги бе предупредил Муртаг.
	Опитите бяха хитри и добре обмислени, и третият от тях, включващ пълна с камъни мрежа, която трябваше да падне върху нея, едва не сполучи. Но благодарение на защитните заклинания на Ерагон и на пазещата я Елва, Насуада остана жива, макар че последното покушение й струва няколко счупени кости.
	По време на третия опит младият Ездач и Нощните ястреби успяха да убият двама от нападателите, чийто точен брой остана неизвестен, но останалите избягаха.
	След тази случка Ерагон и Йормундур положиха големи усилия, за да гарантират сигурността на Насуада. Увеличиха отново броя на стражите й и, където и да отидеше тя, я следваха поне трима заклинатели. Самата Насуада стана по-предпазлива и младият Ездач забеляза в нея някаква твърдост, която по-рано не личеше.
	Нямаше повече покушения срещу живота й, но месец след края на зимата, когато пътищата отново се разчистиха, един лишен от титлата си граф на име Хамлин, който бе събрал няколкостотин от бившите войници на Империята, започна да извършва набези срещу Гил’еад и да напада пътници в околността.
	В същото време друг, малко по-голям бунт започна да се мъти на юг, предвождан от Тарос Бързия от Ароус.
	Въстанията бяха по-скоро досадни, отколкото опасни, но въпреки това бяха нужни няколко месеца за потушаването им и доведоха до редица неочаквано свирепи сражения, макар че Ерагон и Сапфира се стараеха да уреждат нещата по мирен път при всяка възможност. След битките, в които бяха участвали, никой от двамата не жадуваше за още кръв.


	Скоро след края на въстанията Катрина роди едро, здраво момиченце с кичур червена коса на главата, също като майка си. То врещеше по-силно от всяко бебе, което Ерагон някога бе чувал, и стискаше като в менгеме. Роран и Катрина го нарекоха Измира, на майката на Катрина, и всеки път, когато го погледнеха, радостта върху лицата им караше младият Ездач също да се усмихва.
	В деня след раждането на Измира Насуада повика Роран в тройната зала и го изненада, като му даде титлата граф и власт над цялата долина Паланкар.
	— Докато ти и наследниците ти сте годни да управлявате, долината ще е ваша — каза тя.
	Роран се поклони и отвърна:
	— Благодаря ви, Ваше Величество.
	Ерагон виждаше, че този дар означава за Роран почти толкова, колкото и раждането на дъщеря му, защото след семейството той най-много ценеше дома си.
	Насуада се опита да даде и на Ерагон различни титли и земи, но той отказа с думите:
	— На мен ми стига да бъда Ездач, не ми е нужно нищо повече.


	Няколко дни по-късно Ерагон стоеше с Насуада в кабинета й; двамата изучаваха една карта на Алагезия и обсъждаха различни проблеми из земите, когато тя каза:
	— Сега, когато нещата се поуспокоиха малко, мисля, че трябва да се заемем с ролята на магьосниците в Сурда, Теирм и моето кралство.
	— Такали?
	— Да. Дълго мислих върху това и стигнах до решение. Реших да образувам група, подобна на Ездачите, но състояща се само от магьосници.
	— И с какво ще се занимава тази група?
	Насуада вдигна едно перо от бюрото и го завъртя между пръстите си.
	— Кажи-речи със същото като Ездачите: ще пътуват насам-натам, ще поддържат мира, ще решават правни спорове и което е най-важното, ще надзирават останалите заклинатели, за да са сигурни, че не използват способностите си за лоши цели.
	Ерагон се намръщи леко.
	— Защо просто не оставиш това на Ездачите?
	— Защото ще минат години, докато се появят още такива, а дори и тогава няма да са достатъчно, за да обръщат внимание на всеки дребен магьосник и вещица… Още не си намерил място, където да отгледаш драконите, нали?
	Той поклати глава. Двамата със Сапфира ставаха все по-нетърпеливи, но засега не можеха да се споразумеят с Елдунари за определено място. Това се превръщаше в наболял проблем, защото дракончетата трябваше да се излюпят възможно най-скоро.
	— Така си и мислех. Трябва да го направим, Ерагон, и не можем да си позволим да чакаме. Виж какво опустошение нанесе Галбаторикс. Магьосниците са най-опасните същества на този свят, по-опасни дори от драконите, и трябва да им бъде търсена отговорност. Иначе всички ще сме зависими от тях.
	— Наистина ли мислиш, че можеш да събереш достатъчно магьосници, за да бдят над всички други заклинатели тук и в Сурда?
	— Мисля, че да, ако ти ги помолиш да се включат. Което е една от причините да искам да оглавиш тази група.
	— Аз ли?
	Тя кимна.
	— Че кой друг? Триана? Не й се доверявам напълно, а и тя не притежава нужната сила. Някой елф? Не, трябва да е от нашите. Ти знаеш името на древния език, Ездач си и разполагаш с мъдростта и авторитета на драконите. Не се сещам за по-подходящ човек да предвожда заклинателите. Говорих с Орин и той се съгласи.
	— Не мога да си представя, че идеята му е харесала.
	— Не, но разбира, че е необходимо.
	— Нима? — Младият Ездач зачовърка смутено ръба на бюрото й. — И как смяташ да бдим над магьосниците, които не спадат към тази група?
	— Надявах се, че ти ще имаш някакви предложения. Мислех, че може да стане със заклинания и огледала за ясновидство — с тяхна помощ да следим местонахождението им и да надзираваме употребата на магия, така че да не я използват, за да се облагодетелстват за чужда сметка.
	— Ами ако го правят?
	— Тогава ще се погрижим да изкупят вината си за извършеното престъпление и ще ги принудим да дадат клетва на древния език, че ще се откажат от употребата на магия.
	— Клетвите на древния език невинаги могат да попречат на някого да използва магия.
	— Знам, но това е най-доброто, което можем да сторим.
	Той кимна.
	— Ами ако някой заклинател откаже да бъде наблюдаван? Тогава какво? Не ми се вярва, че много от тях ще се съгласят да ги шпионират.
	Насуада въздъхна и остави перото.
	— Това е трудната част. Какво би направил ти, Ерагон, ако беше на мое място?
	Нито едно от решенията, които му идваха наум, не му харесваше особено.
	— Не знам…
	Тя посърна.
	— Нито пък аз. Това е труден, болезнен, сложен проблем и каквото и да избера, някой ще пострада. Ако не направя нищо, магьосниците както и досега ще могат да манипулират всички останали със заклинанията си. Ако ги принудя да се подложат на надзор, много от тях ще ме намразят за това. Все пак, мисля, ще се съгласиш с мен, че е по-добре да защитим мнозинството от поданиците ми за сметка на малцина.
	— Не ми харесва — промърмори Ерагон.
	— И на мен не ми харесва.
	— Говориш за подчиняване на всеки човешки заклинател на волята ти, независимо какъв е.
	Насуада не мигна.
	— За доброто на мнозинството.
	— Ами хората, които могат само да чуват мисли? Това също е форма на магия.
	— И тях също. Възможността да злоупотребят със силата си е твърде голяма. — Тя въздъхна пак. — Знам, че не е лесно, Ерагон, но трудно или не, трябва да се справим с това. Галбаторикс беше луд и зъл, но за едно беше прав: магьосниците трябва да бъдат обуздани. Не по начина, който той смяташе да използва. Обаче трябва да се направи нещо и мисля, че моят план е най-доброто възможно решение. Ако се сетиш за друг, по-добър начин да наложиш закона сред заклинателите, ще се радвам. В противен случай това е единствената ни възможност и ще имам нужда от помощта ти, за да я осъществя… Е, ще приемеш ли да станеш водач на тази група за доброто на страната и на расата ни като цяло?
	Младият Ездач не бързаше с отговора. Накрая каза:
	— Ако не възразяваш, искам да си помисля известно време. Имам нужда да се посъветвам и със Сапфира.
	— Разбира се. Но не мисли прекалено дълго, Ерагон. Подготовката вече е в ход и скоро ще си ни необходим.
	След този разговор той не се върна направо при Сапфира, а тръгна да скита по улиците на града, без да обръща внимание на поклоните и поздравите на хората, покрай които минаваше. Чувстваше се… притеснен както от предложението на Насуада, така и от живота като цяло. Двамата с драконката твърде дълго бяха стояли бездейно. Бе дошло времето за промяна и обстоятелствата не им позволяваха да чакат повече. Трябваше да решат какво ще правят и каквото и да изберяха, то щеше да повлияе на остатъка от живота им.
	В продължение на няколко часа младият Ездач се разхожда и мисли, най-вече за връзките и задълженията си. В късния следобед се върна при Сапфира и без да каже нищо, се качи на гърба й.
	Тя се откъсна от двора и полетя високо над Илиреа, толкова високо, че можеха да виждат на стотици мили околовръст. Задържа се там, кръжейки.
	Двамата заговориха без думи, разменяйки информация за душевното си състояние. Сапфира споделяше много от неговите опасения, но не бе чак толкова разтревожена за връзките им с другите. За нея нищо не бе по-важно от това да защитят яйцата и Елдунари и да вършат каквото смятат за правилно. Въпреки това Ерагон знаеше, че не могат да пренебрегнат с лека ръка последиците, до които щеше да доведе техният избор както в политически, така и в личен план.
	Накрая той попита:
	— _Какво да правим?_
	Сапфира слезе малко по-ниско, когато вятърът под крилата й отслабна.
	— _Каквото трябва, както винаги._ — Не каза нищо повече, а се обърна и се спусна към града.
	Ерагон й бе благодарен за мълчанието. Решението щеше да е по-трудно за него, отколкото за нея, и имаше нужда да помисли върху него сам.
	Когато кацнаха в двора, Сапфира го побутна с муцуна и каза:
	— _Ако ти се прииска да поговорим, ще бъда тук._
	Той се усмихна и я потърка отстрани по шията, след което бавно се отправи към покоите си, вперил очи в пода.


	Същата нощ, когато растящата луна тъкмо се бе подала под ръба на скалната тераса над Илиреа, а Ерагон седеше на края на леглото си, четейки книга за техниките за изработка на седла, използвани от ранните Ездачи, вниманието му бе привлечено от някакво трептене — като от развяващо се перде, — което долови с крайчеца на окото си.
	Той скочи на крака и изтегли Бризингър от ножницата.
	После видя в рамката на отворения прозорец малък тримачтов кораб, изплетен от трева. Усмихна се и прибра меча. Протегна ръка, корабът прелетя през стаята и кацна върху дланта му, където се килна на една страна.
	Корабът бе различен от онзи, който Аря бе направила по време на съвместното им пътуване през Империята, след като той и Роран бяха спасили Катрина от Хелгринд. Имаше повече мачти, а също и платна от стръкчета трева. Макар тревата да бе поувехнала и покафеняваща, още не бе изсъхнала съвсем, което го караше да мисли, че е откъсната само преди ден-два.
	По средата на палубата имаше правоъгълник от сгъната хартия. Ерагон го извади внимателно с разтуптяно сърце, а после го разгъна на пода. На него, с глифове на древния език, пишеше:

	„Ерагон,
	Най-после си избрахме водач и идвам в Илиреа, за да уредя представянето му на Насуада. Но ми се иска първо да поговоря с теб и Сапфира. Това съобщение би трябвало да стигне при теб четири дни преди луната да стане наполовина пълна. Ако обичаш, ела да се срещнем в деня, след като го получиш, при най-източната точка на река Рамр. Ела сам и не казвай на никого къде отиваш.“
	Аря

	Младият Ездач неволно се усмихна. Тя беше разчела времето идеално — корабчето бе пристигнало точно според намеренията й. После усмивката му помръкна и той препрочете писмото още няколко пъти. Аря криеше нещо; това бе очевидно. Но какво? Защо да се срещат тайно?
	„Може би не одобрява следващия владетел на елфите — помисли си той. — Или може би има някакъв друг проблем.“
	И въпреки че копнееше да я види отново, не можеше да забрави как тя бе пренебрегвала него и Сапфира. Предполагаше, че от гледна точка на Аря изтеклите месеци са нищожно кратко време, но неволно се чувстваше уязвен.
	Изчака, докато небето започне да просветлява, след това бързо отиде да събуди Сапфира и да й съобщи новината. Тя бе също толкова любопитна като него, макар и не толкова развълнувана.
	Ерагон я оседла и двамата напуснаха града, отправяйки се на североизток, без да кажат на никого за плановете си, дори на Глаедр или на другите Елдунари.


	Фирнен

	В ранния следобед пристигнаха на посоченото от Аря място — лека извивка на река Рамр, която бележеше най-далечното й отклонение на изток.
	Ерагон се изпъна да надзърне над шията на Сапфира, търсейки да види някого долу. Земята изглеждаше пуста, с изключение на стадо диви биволи. Щом забелязаха Сапфира, те побягнаха с мучене, вдигайки облаци прах. Биволите и още няколко по-дребни животни, пръснати из местността, бяха единствените живи същества, които Ерагон усещаше. Разочарован, той премести поглед към хоризонта, но не видя и следа от Аря.
	Сапфира кацна на ниско възвишение на петдесет разкрача от брега на реката. Остана да седи там, а младият Ездач седна до нея и се облегна на туловището й.
	От билото на възвишението стърчеше мека скала, подобна на шистена плоча. Докато чакаха, Ерагон се развличаше, като стържеше едно парченце, придавайки му форма на връх на стрела. Камъкът бе прекалено мек, за да може върхът да служи за нещо друго, освен за украса, но предизвикателството му харесваше. Когато остана доволен от простичкия триъгълен връх, той го остави настрана и започна да стърже едно по-едро парче, за да направи листовидна кама, като онези, които носеха елфите.
	Обаче не им се наложи да чакат толкова дълго, колкото смяташе първоначално.
	Около час след пристигането им Сапфира вдигна глава от земята и се взря през равнината по посока на не толкова далечната пустиня Хадарак.
	Тялото й се вцепени до неговото и той усети в нея странна емоция: чувството за наближаващ съдбовен момент.
	— Виж — каза тя.
	Стиснал недовършената си кама, Ерагон се изправи мудно и погледна на изток.
	Не видя между тях и хоризонта нищо, освен трева, прах и няколко самотни, брулени от вятъра, дървета. Огледа се, обхващайки по-голяма площ, но продължаваше да не вижда нищо интересно.
	— Какво… — започна той, но после вдигна очи и млъкна.
	Високо в небето на изток видя искрица от зелен огън, като изумруд, който блещука на слънцето. Светлата точица се носеше през небесната синева, приближавайки се бързо, ярка като звезда нощем.
	Младият Ездач пусна каменната кама и без да откъсва очи от блестящата искрица, се качи на гърба на Сапфира и затегна ремъците около краката си. Искаше му се да я попита какво мисли, че представлява онази точица — да я накара да облече в думи онова, което подозираше — но също като нея не можеше да се насили да проговори.
	Драконката остана на мястото си, макар да разтвори крила и като ги държеше сгънати почти надве, ги надигна, приготвяйки се за излитане.
	Докато растеше, искрата се раздели на десетки, стотици, а после и на хиляди светли точици. След няколко минути вече можеше да се различи истинската й форма и те видяха, че това е дракон.
	Сапфира не можеше да чака повече. Тя нададе силен рев, оттласна се от възвишението и полетя.
	Ерагон стисна вратния шип пред себе си, докато Сапфира се издигаше почти вертикално, изгаряйки от желание да пресрещне другия дракон възможно най-бързо. Емоциите и на двамата се люшкаха между въодушевление и предпазливост, породена от твърде много битки. Предпазливостта ги караше да се радват, че слънцето грее в гърбовете им.
	Сапфира продължи да се издига, докато не се озова малко над зеления дракон, при което изравни полета си и се съсредоточи върху бързината.
	По-отблизо Ерагон забеляза, че драконът, макар и добре сложен, притежава някаква младежка кльощавост — крайниците му още не бяха станали масивни като на Глаедр или Торн — и е по-дребен от Сапфира. Люспите по гърба му бяха в тъмно горскозелено, а тези по корема и възглавничките на лапите му бяха по-светли, като най-малките клоняха към бяло. На фона на тялото му крилата изглеждаха с цвят на бодлива зеленика, но когато светлината грееше през тях, бяха с цвета на дъбови листа напролет.
	На мястото, където шията и гърбът на дракона се срещаха, имаше седло, подобно на това на Сапфира, а на него седеше фигурка, която приличаше на Аря, с развяна зад главата й тъмна коса. Тази гледка изпълни сърцето на Ерагон с радост и празнотата, която го бе потискала толкова дълго, изчезна като нощния мрак пред изгряващото слънце.
	Докато драконите прелитаха един покрай друг, Сапфира нададе рев и другият дракон й отвърна. После завиха и започнаха да кръжат, сякаш взаимно си преследваха опашките — Сапфира все още бе малко по-високо от другия дракон, който не правеше опити да се издигне над нея. Ако го бе направил, Ерагон щеше да се уплаши, че се опитва да спечели предимство за атака.
	Той се усмихна и извика през вятъра. Аря също извика в отговор и вдигна ръка. Младият Ездач докосна ума й, просто за да е сигурен, и моментално разбра, че това наистина е Аря и че тя и драконът нямат лоши намерения. Отдръпна се веднага, защото би било грубо да продължава умствения контакт без нейно съгласие; тя щеше да отговори на въпросите му, когато кацнеха.
	Сапфира и зеленият дракон изреваха отново и зеленият дракон размаха приличащата си на камшик опашка, после се подгониха във въздуха, докато не стигнаха до река Рамр. Там Сапфира пое водачеството и се спусна в спирала надолу, докато не кацна на същото възвишение, където бяха чакали двамата с Ерагон.
	Зеленият дракон кацна на стотина стъпки от нея и приклекна ниско, докато Аря се освобождаваше от седлото.
	Младият Ездач бързо разкопча ремъците и скочи на земята, като при това движение ножницата на Бризингър го удари по крака. Втурна се към елфата и тя към него, и се срещнаха по средата между двата дракона, които ги последваха с по-спокойна крачка, стъпвайки тежко по земята.
	Когато се приближи до Аря, Ерагон забеляза, че на челото й, на мястото на кожената ивица, с която тя обикновено придържаше косата си назад, има златна диадема. По средата й блестеше диамант с форма на сълза, но светлината му не идваше от слънцето, а някъде от дълбините на самия камък. На кръста й висеше меч със зелена дръжка в зелена ножница и Ерагон позна в него Тамерлин — същият меч, който елфическият лорд Фиолр му бе предложил в замяна на Зар’рок и който някога бе принадлежал на Ездача Арва. Дръжката обаче изглеждаше различна от тази, която помнеше — беше по-лека и по-изящна, а и ножницата изглеждаше по-тясна.
	Трябваше му миг, за да осъзнае какво означава диадемата. Втренчи се изумено в Аря.
	— Ти!
	— Аз — каза тя и сведе глава. — Атра естерни оно телдуин, Ерагон.
	— Атра ду евариня оно варда, Аря… дрьотнинг? — Не му убягна фактът, че тя бе избрала да го поздрави първа.
	— Дрьотнинг — потвърди елфата. — Моят народ реши да ми даде титлата на майка ми и аз реших да приема.
	Над тях Сапфира и зеленият дракон доближиха муцуните си и се подушиха. Сапфира бе по-висока; другият трябваше да протегне шия, за да я достигне.
	Колкото и да му се искаше да поговори с Аря, Ерагон не можеше да спре да зяпа зеления дракон.
	— Ами той? — попита, сочейки нагоре.
	Елфата се усмихна, а после за негова изненада го хвана за ръката и го поведе напред. Зеленият дракон изпръхтя и се наведе, докато главата му не увисна точно над тях, а от дълбините на алените му ноздри се издигаше дим.
	— Ерагон — каза Аря и сложи ръка върху топлата муцуна на дракона, — това е Фирнен. Фирнен, това е Ерагон.
	Ерагон погледна в едно от ярките очи на Фирнен. Мускулчетата в ириса на дракона бяха бледозелени и жълти като новопоникнала трева.
	— _Радвам се да се запознаем, приятелю Ерагон Сенкоубиец_ — рече Фирнен. Умственият му глас бе по-дълбок, отколкото очакваше Ерагон, по-дълбок и от гласовете на Торн и Глаедр, и на всички Елдунари от Вроенгард. — _Моята Ездачка ми е разказвала много за теб. — И драконът премигна с тих, остър звук като на черупка, отскачаща от камък._
	В просторния слънчев ум на Фирнен, осеян с прозрачни сенки, Ерагон усети вълнението на дракона.
	Обзе го почуда, смайване, че се е случило подобно нещо.
	— Аз също се радвам да се запознаем, Фирнен финиарел. Никога не съм мислил, че ще доживея да те видя излюпен и свободен от заклинанията на Галбаторикс.
	Изумруденият дракон изсумтя тихо. Изглеждаше горд и пълен с енергия, като елен през есента. После върна погледа си на Сапфира. Между двамата преминаха много неща; чрез нея Ерагон усети потока от мисли, чувства и усещания, който отначало бе бавен, но после нарасна до истински порой.
	Аря се усмихна лекичко.
	— Изглежда си допаднаха.
	— Така е.
	Водени от взаимно разбирателство, той и елфата се отдалечиха, оставяйки драконите сами. Сапфира не седеше както обикновено, а остана приклекнала, сякаш се готвеше да скочи върху някой елен. Фирнен направи същото. Върховете на опашките им потрепваха.
	Аря изглеждаше добре: Ерагон си помисли, че не я е виждал такава от времето, когато бяха заедно в Елесмера. Поради липса на по-подходяща дума, би казал, че изглеждаше щастлива.
	Известно време никой от двамата не проговори, а просто гледаха драконите. После елфата се обърна към него и каза:
	— Извинявай, че не се свързах с теб по-рано. Сигурно си ми сърдит, че толкова време пренебрегнах двама ви със Сапфира и че пазех такава тайна като Фирнен.
	— Получи ли писмото ми?
	— Да. — За негова изненада тя бръкна в пазвата си и извади правоъгълник от протрит пергамент, който той след няколко секунди позна. — Щях да ти отговоря, но Фирнен вече се бе излюпил, а не исках да те лъжа или дори да премълчавам.
	— Защо го пазиш в тайна?
	— При положение че толкова много от слугите на Галбаторикс все още са на свобода, а са останали толкова малко дракони, не исках да рискувам някой да разбере за Фирнен, докато не стане достатъчно голям, за да се защитава сам.
	— Наистина ли мислиш, че някой човек би успял да се промъкне в Ду Велденварден и да го убие?
	— И по-странни неща са се случвали. Драконите все още са заплашени от измиране и не си струваше да поемам този риск. Ако можех, бих задържала Фирнен в Ду Велденварден още десет години, докато стане толкова голям, че никой да не смее да го нападне. Но той поиска да се махне и не можех да му откажа. Освен това настъпи моментът да се срещна с Насуада и Орик в новата си роля.
	Ерагон усещаше, че Фирнен показва и разказва на Сапфира как за първи път е убил сърна в гората на елфите. Знаеше, че Аря също долавя общуването им, защото видя как устните й трепнаха при образа на дракона, куцукащ подир една уплашена сърна, след като се бе спънал в някакъв клон.
	— И откога си кралица?
	— Станах такава месец след завръщането си. Ванир обаче не знае. Заповядах да крият информацията от него и от нашия посланик при джуджетата, за да мога да се съсредоточа върху отглеждането на Фирнен, без да трябва да се притеснявам за държавни дела, които иначе биха легнали на моите плещи… Може би ще искаш да знаеш: отгледах го по зъберите на Тел’наир, където живееха Оромис и Глаедр. Така ми се струваше редно.
	Между двамата се възцари мълчание. После Ерагон посочи към диадемата на Аря и към Фирнен и попита:
	— Как стана всичко това?
	Тя се усмихна.
	— На връщане към Елесмера усетих, че Фирнен се размърдва в черупката си, но не му отдадох голямо значение, тъй като Сапфира често правеше същото. Само че след като стигнахме до Ду Велденвар ден и минахме през защитните заклинания, той се излюпи. Беше при вечер и аз носех яйцето в скута си, както бях носила и това на Сапфира, и му говорех, разказвах му за света и го уверявах, че е в безопасност, а после почувствах как яйцето се затресе и… — Елфата потрепери и отметна коса, а очите й се напълниха със сълзи. — Връзката е точно толкова прекрасна, колкото съм си представяла. Когато се докоснахме… Винаги съм искала да бъда Драконов ездач, Ерагон, за да мога да защитавам своя народ и да отмъстя за смъртта на баща си, погубен от Галбаторикс и Клетвопрестъпниците, но докато не видях онази първа пукнатина да се появява върху яйцето на Фирнен, никога не съм си позволявала да вярвам, че това може да се сбъдне.
	— А когато го докосна, появи ли се…?
	— Да. — Тя вдигна лявата си ръка и му показа сребристия белег на дланта си, същия като неговия гедвей игнасия. — Чувството беше като…
	— Като от ледена вода, която едновременно пари и щипе — подсказа й той.
	— Точно така. — Аря несъзнателно скръсти ръце, сякаш й бе студено.
	— Значи се върна в Елесмера — рече Ерагон. Сега Сапфира разказваше на Фирнен как с Ерагон бяха плували в езерото Леона, докато пътуваха към Драс-Леона с Бром.
	— Да, върнахме се в Елесмера.
	— И отиде да живееш на зъберите на Тел’наир. Но защо си станала кралица, след като вече си била Ездач?
	— Идеята не беше моя. Датедр и другите старейшини от расата ни дойдоха в къщата на зъберите и ме помолиха да взема мантията на майка ми. Аз отказах, но те дойдоха пак на следващия ден, и на по следващия, и така цяла седмица, и всеки път с нови аргументи защо трябва да приема короната. Накрая ме убедиха, че това ще е най-доброто за народа ни.
	— Но защо ти? Защото си дъщеря на Исланзади, или защото си станала Ездач?
	— Не беше само защото Исланзади ми е майка, макар и това да изигра роля. Нито пък само защото съм Ездач. Нашата политика е далеч по-сложна от тази на хората или джуджетата и изборът на нов монарх никога не е лесен. Трябва да се получи съгласието на десетки родове, както и на някои от по-старите представители на расата ни, а всеки техен избор е част от изтънчена игра, която играем помежду си от хиляди години… Имаше много причини да искат аз да стана кралица, и не всички бяха очевидни.
	Ерагон се размърда, местейки поглед между Сапфира и Аря, неспособен да се примири с решението на елфката.
	— Как можеш да си хем Ездач, хем кралица? — попита той. — Ездачите трябва да подкрепят всички раси, без да показват предпочитания към някоя. Иначе останалите народи на Алагезия няма да могат да ни вярват. А и как можеш да помогнеш за възстановяването на нашия орден и за отглеждането на следващото поколение дракони, ако си заета със задълженията си в Елесмера?
	— Светът не е какъвто беше — каза тя. — Ездачите вече не могат да стоят настрана както някога. Прекалено сме малко, за да се оправяме сами, и ще изтече дълго време, преди броят ни да нарасне достатъчно, за да заемем предишното си място. Както и да е, ти вече си дал клетва на Насуада, на Орик и на Дургримст Ингетум, но не и на нас, не и на алфакин. Справедливо е ние също да имаме Ездач и дракон.
	— Знаеш, че Сапфира и аз бихме се сражавали за елфите също толкова яростно, както за хората и джуджетата — възрази той.
	— Знам, но другите не го знаят. Има значение как изглеждат нещата отвън, Ерагон. Не можеш да промениш факта, че си дал дума на Насуада и че дължиш вярност на клана на Орик… Моят народ е страдал много през последните сто години и макар че може би не забелязваш, ние не сме каквито сме били някога. Когато започна упадъкът на драконите, същото стана и с нашата раса. Раждаха се все по-малко деца и силата ни намаляваше. Освен това някои твърдяха, че и умовете ни не са толкова остри като преди, макар че това е трудно да се докаже или обори.
	— Същото важи и за хората, или поне така ни каза Глаедр — рече Ерагон.
	Аря кимна.
	— Прав е. И на двете раси ще им трябва време, за да се съвземат, и това до голяма степен ще зависи от възраждането на драконите. Нещо повече, както вие имате нужда от Насуада, за да ръководи възстановяването на вашата раса, така и моят народ се нуждае от водач. Тъй като Исланзади е мъртва, аз се чувствам длъжна да се нагърбя с тази задача. — Тя докосна лявото си рамо, където бе скрит татуираният глиф яве. — Обрекла съм се да служа на своя народ, когато бях не много по-възрастна от теб. Не мога да ги изоставя сега, когато са в толкова голяма нужда.
	— Те винаги ще имат нужда от теб.
	— И аз винаги ще откликвам на техния зов — отвърна Аря. — Не се тревожи; ние с Фирнен няма да пренебрегваме задълженията си на дракон и Ездач. Ще патрулираме по земята и ще разрешаваме спорове, а когато сметнеш, че е дошъл подходящият момент да отгледаме драконите, ще идваме да ви помагаме колкото можем по-често, дори да е в най-южния край на Гръбнака.
	Думите й смутиха Ерагон, но той се постара да скрие това. Обещанието й щеше да е невъзможно за изпълнение, ако двамата със Сапфира направеха онова, което бяха решили на идване. Макар всичко казано от Аря да потвърждаваше, че са избрали правилния път, младежът се тревожеше, че Аря и Фирнен няма да могат да следват този път.
	Ерагон сведе глава, приемайки решението й да стане кралица и правото й да го стори.
	— Знам, че няма да занемариш задълженията си — каза той. — Ти никога не го правиш. — Не влагаше в думите си никаква грубост; това бе просто излагане на един факт, заради който я уважаваше. — И разбирам защо не се свързваше с нас толкова дълго. На твое място вероятно щях да направя същото.
	Аря отново се усмихна.
	— Благодаря.
	Ерагон посочи към меча й.
	— Доколкото разбирам, Руньон е преработила Тамерлин, така че да ти е по-удобен?
	— Да, и през цялото време мърмореше. Твърдеше, че острието си е идеално, но аз лично съм доволна от промените, които направи; сега мечът притежава нужния баланс в ръката ми и ми се струва не по-тежък от вейка.
	Докато стояха и гледаха драконите, той се опита да измисли как да съобщи на Аря за плановете си. Но преди да е успял, тя попита:
	— Вие със Сапфира добре ли бяхте?
	— Да.
	— Какво друго интересно се е случило, откакто ми писа?
	Ерагон се замисли за минутка, а после й разказа накратко за покушенията срещу Насуада, за бунтовете на север и юг, за раждането на дъщеричката на Роран и Катрина, за благородническата титла на Роран и за съкровищата, които бяха извадили от цитаделата. Накрая й каза за връщането им в Карвахол и за посещението на гробницата на Бром.
	Докато говореше, Сапфира и Фирнен започнаха да кръжат един около друг, а опашките им се мятаха насам-натам по-бързо отвсякога. И двамата бяха разтворили леко челюсти, оголвайки дългите си бели зъби, дишаха тежко през устата и издаваха ниско скимтене, каквото Ерагон не бе чувал досега. Изглеждаше почти, сякаш се канят да се нападнат, което го притесни, но чувството, идващо откъм Сапфира, не бе на гняв или страх. Беше…
	— _Искам да го изпитам_ — рече драконката и удари с опашка по земята, което накара Фирнен да се поколебае.
	— Да го изпиташ? Как? За какво?
	— _Искам да видя дали има достатъчно желязо в костите си и огън в стомаха си, за да е достоен за мен._
	— Сигурна ли си? — попита младият Ездач, разбирайки намеренията й.
	Тя удари пак с опашка по земята и той усети нейната увереност и силата на желанието й.
	— _Знам всичко за него — всичко, освен това. А и така или иначе_ — отбеляза тя с нотка на веселие, — _драконите не си взимат другар за цял живот._
	— Много добре… Но внимавай.
	Едва бе свършил, когато Сапфира скочи напред и ухапа Фирнен по левия хълбок, пускайки му кръв. Той изръмжа и отскочи назад. Зеленият дракон изглеждаше неуверен и отстъпи, когато тя тръгна към него.
	— Сапфира! — Смутен, Ерагон се обърна към Аря с намерението да й се извини.
	Елфката не изглеждаше разтревожена. Каза на Фирнен, а едновременно с това и на Ерагон:
	— Ако искаш да те уважава, трябва и ти да я ухапеш в отговор на това.
	Тя повдигна въпросително вежда към Ерагон. Той разбра и й отвърна с крива усмивка.
	Фирнен хвърли поглед към Аря и се поколеба. Отскочи назад, когато Сапфира пак щракна със зъби към него. После изрева, разпери крила, като че ли искаше да изглежда по-голям, и се втурна насреща й… и я гризна по задния крак, забивайки зъби в кожата й.
	Болката, която Сапфира изпита, не беше истинска болка.
	Двата дракона започнаха отново да кръжат, като ръмжаха и виеха все по-силно. После Фирнен скочи върху шията на Сапфира и приведе главата й към земята, задържа я притисната там и я ухапа игриво няколко пъти в основата на черепа.
	Сапфира не се бореше толкова яростно, колкото очакваше Ерагон, и той предположи, че се е оставила Фирнен да я хване, защото дори Торн не бе успял да направи това.
	— Драконовото ухажване не е особено нежно — каза младият Ездач на Аря.
	— Ти да не очакваше мили думи и ласки?
	— Предполагам, че не.
	Сапфира напрегна мускулите на шията си и отхвърли Фирнен, а после отстъпи назад. Изрева и задращи по земята с предните си лапи. Драконът вдигна глава към небето и избълва трепкаща струя зелен огън, два пъти по-дълга от самия него.
	— О! — възкликна елфата. Изглеждаше доволна.
	— Какво?
	— За първи път бълва огън!
	Сапфира също пусна една огнена струя — Ерагон усети горещината от петдесет стъпки разстояние — а после приклекна и се изстреля право нагоре в небето. Фирнен я последва миг по-късно.
	Ерагон стоеше до Аря и заедно гледаха как блестящите дракони се издигат в синевата, кръжейки един около друг и бълвайки пламъци от устата си. Гледката вдъхваше благоговение: бе свирепа, красива и плашеща. Младият Ездач осъзна, че наблюдава древен и първичен ритуал, който представлява част от самата природа и без който земята ще изсъхне и ще погине.
	Връзката му със Сапфира изтъня с увеличаване на разстоянието между тях, но той все още усещаше горещината на страстта й, която затъмняваше периферното й зрение и забулваше всички мисли, освен онези, породени от инстинктивната нужда, присъща на всички създания, дори и на елфите.
	Драконите се смаляваха, докато накрая не се превърнаха в блестящи звездици, кръжащи една около друга в безбрежното небе. Колкото и далеч да бяха, Ерагон все пак долавяше някой и друг проблясък на мисъл или чувство от Сапфира, и макар че многократно бе изпитал подобни усещания с Елдунари, когато те споделяха спомените си с него, бузите му запламтяха, а също и връхчетата на ушите му, и той откри, че не може да погледне към Аря.
	Тя също изглеждаше повлияна от емоциите на драконите, макар и по различен начин; взираше се след Сапфира и Фирнен с лека усмивка, а очите й блестяха по-ярко от обикновено, сякаш гледката на двата дракона я изпълваше с гордост и щастие.
	Младият Ездач изпусна една въздишка, а след това приклекна и се зае да драска в прахта със стръкче трева.
	— Е, не им трябваше много време — каза той.
	— Така е — съгласи се елфката.
	Продължиха да стоят така няколко минути: тя права, а той клекнал, и около тях цареше тишина, с изключение на свистенето на самотния вятър.
	Накрая Ерагон се осмели да вдигне поглед към Аря. Тя изглеждаше по-красива отвсякога. Но той видя нещо повече: видя приятелката и съюзничката; видя жената, която бе помогнал да спасят от Дурза, която се бе сражавала редом с него срещу безчет врагове, която бе пленена с него под Драс-Леона и която накрая бе убила Шруйкан с даутдаерта. Спомни си какво му бе разказвала тя за своя живот в Елесмера като малка, за трудните й взаимоотношения с майка й и за многото причини, накарали я да напусне Ду Велденварден и да стане посланика на елфите. Спомни си и за болките, които бе понесла: някои от майка си, други от самотата, която бе чувствала сред хората и джуджетата, а по-късно от загубата на Фаолин и от мъченията на Дурза в Гил’еад.
	Всички тези неща минаха през ума му и той се почувства дълбоко свързан с нея. Изпълни го тъга, заедно с внезапен копнеж да сграбчи онова, което виждаше.
	Докато Аря се взираше унесено в небето, Ерагон се огледа, докато не откри парче от шистената плоча, стърчащо от земята. Вдигайки колкото се може по-малко шум, той изрови камъка с пръсти и го по чисти от прахта.
	Трябваше му малко време, за да си спомни заклинанията, които бе използвал някога, а после да ги измени, така че да извлекат нужните цветове от земята наоколо. Започна да напява шепнешком магията.
	Някакво движение, като завихряне на мътна вода, се мярна върху повърхността на плочата. После цветове — червено, синьо, зелено, жълто — разцъфтяха върху нея и започнаха да образуват линии и форми, като същевременно се преливаха, за да създадат други, по-фини нюанси. След няколко секунди там се появи образът на Аря.
	След като той бе завършен, младият Ездач прекрати заклинанието и разгледа внимателно фаирта. Остана доволен от това, което видя. Портретът изглеждаше вярно и справедливо изображение на Аря, за разлика от фаирта, който й бе направил в Елесмера. Този, който държеше сега, притежаваше дълбочина, която бе липсвала на другия. Не беше идеален от гледна точка на композицията, но Ерагон се почувства горд, че е успял да улови толкова много от характера й. В този единствен образ той бе съумял да събере всичко, което знаеше за нея, както тъмното, така и светлото.
	Позволи си да се наслади още миг на своето постижение, а после захвърли плочката, за да се строши в земята.
	— Кауста — рече Аря и плочката се изви във въздуха и кацна върху дланта й.
	Младият Ездач отвори уста, канейки се да обясни или да се извини, но после размисли и не каза нищо.
	Елфката вдигна фаирта към очите си и се взря съсредоточено в него. Ерагон я наблюдаваше внимателно, чудейки се как ли ще реагира.
	Мина една дълга, напрегната минута.
	После Аря свали фаирта.
	Той стана и протегна ръка за плочката, но елфката не понечи да му я върне. Изглеждаше смутена и сърцето му се сви; фаиртът я бе разстроил.
	Тя го погледна право в очите и изрече на древния език:
	— Ерагон, ако си съгласен, бих искала да ти кажа истинското си име.
	Предложението й го накара да онемее. Той кимна замаяно и с огромна мъка успя да изрече:
	— За мен ще бъде чест да го чуя.
	Аря пристъпи напред, доближи устни до ухото му и с едва доловим шепот му каза името си. Докато го изричаше, то зазвънтя в ума му и заедно с него нахлу разбиране. Някои части от името Ерагон вече знаеше, но имаше много други, които го изненадаха — части, които на елфата сигурно й е било трудно да сподели.
	После тя отстъпи назад и зачака отговора му с подчертано безизразна физиономия.
	Името й породи множество въпроси в младия Ездач, но той знаеше, че сега не е моментът да ги задава. По-скоро трябваше да увери Аря, че мнението му за нея не е пострадало от това, което бе научил. Така си беше. Даже напротив, уважението му бе нараснало, защото името й му бе показало истинския обхват на нейната всеотдайност и преданост на дълга. Знаеше, че ако реагира зле — или дори ако неволно каже нещо грешно, — може да унищожи приятелството им.
	Срещна открито погледа на елфата и изрече, също на древния език:
	— Името ти… името ти е хубаво. Трябва да се гордееш с това, което си. Благодаря ти, че го сподели с мен. Радвам се да те нарека своя приятелка и ти обещавам, че винаги ще пазя името ти… Сега ти ще чуеш ли моето?
	Тя кимна.
	— Да. И ти обещавам да го помня и пазя, докато остава твое.
	Чувство за важността на този момент обзе Ерагон. Знаеше, че няма връщане назад от това, което се канеше да направи, и го намираше едновременно за плашещо и ободряващо. Пристъпи напред и също както бе сторила Аря, приближи устни до ухото й и прошепна името си колкото можеше по-тихичко. Цялото му същество трептеше в унисон с думите.
	Отстъпи назад, внезапно изпълнен с опасения. Как ли щеше да го оцени тя? Добре или зле? Защото със сигурност щеше да му даде оценка; това бе неизбежно.
	Аря изпусна една дълга въздишка и се загледа за кратко в небето. Когато се обърна пак към него, изражението й бе по-меко отпреди.
	— Ти също имаш хубаво име, Ерагон — каза тя тихо. — Но не мисля, че това е било името ти, когато си напуснал долината Паланкар.
	— Не.
	— И не мисля, че това е името, което си носил по време на пребиваването си в Елесмера. Пораснал си много от първата ни среща.
	— Налагаше се.
	Тя кимна.
	— Все още си млад, но вече не си дете.
	— Не. Не съм.
	Ерагон изпита влечение към нея, по-силно от когато и да било. Размяната на имената бе създала връзка между тях, но той не бе сигурен каква точно и несигурността го караше да се чувства уязвим. Тя го бе видяла с всичките му недостатъци и не беше се отдръпнала, а го бе приела какъвто е, както и той бе приел нея. Нещо повече, в името му тя бе видяла дълбочината на чувствата му към нея и това също не я бе отблъснало.
	Младият Ездач се зачуди дали да каже нещо по въпроса, но не можеше да се насили да го стори. Накрая събра кураж и попита:
	— Аря, какво ще стане с нас?
	Тя се поколеба, но Ерагон виждаше, че е наясно за какво я пита. Подбирайки внимателно думите си, елфката отговори:
	— Не знам… Едно време, както знаеш, бих казала нищо, но… Все пак ти си твърде млад, а хората често променят намеренията си. След десет години или дори след пет може вече да не изпитваш същото като сега.
	— Чувствата ми няма да се променят — отвърна той с пълна убеденост. Аря се взря в лицето му за един дълъг, напрегнат момент. После младият Ездач видя някаква промяна в очите й и тя каза:
	— Ако е така, тогава… може би с времето… — Сложи ръка на бузата му. — Не можеш да искаш повече от мен сега. Не искам да допускам грешка с теб, Ерагон. Прекалено си важен както за мен, така и за цяла Алагезия.
	Той направи опит да се усмихне, но се получи нещо като гримаса.
	— Но… ние нямаме време — изрече със задавен глас. Гадеше му се.
	Елфката сбърчи чело и свали ръката си.
	— Какво имаш предвид?
	Ерагон заби поглед в земята, като се мъчеше да измисли как да й го каже. Накрая й го съобщи по най-простия начин. Обясни за трудностите, с които се бяха сблъскали двамата със Сапфира при търсенето на безопасно място за яйцата и Елдунари, а после й описа плана на Насуада за създаване на група магьосници, които да бдят над всички човешки заклинатели.
	Говори в продължение на няколко минути и завърши с думите:
	— Така че ние със Сапфира решихме, че единственото, което можем да направим, е да напуснем Алагезия и да отгледаме драконите някъде другаде, далеч от всички народи. Така е най-добре и за нас, и за драконите, и за Ездачите, и за другите раси в Алагезия.
	— Но Елдунари… — започна Аря потресено.
	— Елдунари също не могат да останат. Никъде няма да са в безопасност, даже в Елесмера. Докато са в тази земя, все ще се намери някой, който да иска да ги открадне, за да ги използва за собствените си цели. Не, трябва ни място като Вроенгард, място, където никой да не може да намери драконите, за да им навреди, и където младоците и дивите дракони също не могат да навредят на никого. — Ерагон пак опита да се усмихне, но видя, че е безнадеждно, и се отказа. — Ето защо казах, че нямаме време. Двамата със Сапфира смятаме да заминем колкото се може по-скоро и ако ти останеш… не знам дали някога изобщо ще се видим пак.
	Обезпокоена, елфката сведе поглед към фаирта, който продължаваше да държи.
	— Би ли се отказала от короната си, за да дойдеш с нас? — попита той, макар че вече знаеше отговора.
	Тя вдигна очи.
	— А ти би ли се отказал от отговорността си за яйцата?
	Ерагон поклати глава.
	— Не.
	Известно време и двамата мълчаха, вслушвайки се във вятъра.
	— Как ще намериш кандидати за Ездачи? — попита Аря.
	— Ще оставим тук няколко яйца — при теб, предполагам, — и когато се излюпят, те и Ездачите им ще дойдат при нас, а ние ще ви изпратим още яйца.
	— Трябва да има и друго решение, без ти, Сапфира и всички Елдунари да напускате Алагезия!
	— Ако имаше, щяхме да изберем него, но няма.
	— Ами Елдунари? Ами Глаедр и Умарот? Говорил ли си с тях за това? Те съгласни ли са?
	— Не сме говорили още, но ще се съгласят. Знам го.
	— Сигурен ли си, Ерагон? Наистина ли това е единственият начин — да изоставиш всички и всичко, което познаваш?
	— Налага се, а и нашето заминаване е било предопределено открай време. Анджела ми го предсказа, още когато ми гледа в Теирм, и имах време да свикна с идеята. — Той посегна и докосна бузата на Аря. — Отново те питам: ще дойдеш ли с нас?
	Очите й заблестяха от сълзи и тя притисна фаирта към гърдите си.
	— Не мога.
	Младият Ездач кимна и свали ръката си.
	— Тогава… пътищата ни се разделят. — Неговите очи също се насълзиха и той с мъка запази самообладание.
	— Но не още — прошепна тя. — Остава ни още малко време заедно. Ти няма да тръгнеш веднага.
	— Не, не веднага.
	Те продължиха да стоят един до друг, като се взираха в небето и чакаха завръщането на Сапфира и Фирнен. След малко ръката й докосна неговата и той я стисна, и въпреки че това бе слаба утеха, притъпи донякъде болката в сърцето му.


	Човек със съвест

	Топла светлина се лееше през прозорците отдясно на коридора, озарявайки участъци от отсрещната стена, където между разположените на равни интервали врати висяха знамена, картини, щитове, мечове и глави на различни животни.
	Докато крачеше към кабинета на Насуада, Ерагон зяпаше през прозорците към града. Откъм двора все още се чуваше свирнята на разни бардове и музиканти край банкетните маси, наредени в чест на Аря. Празненствата продължаваха, откакто тя и Фирнен се бяха върнали с него и Сапфира в Илиреа предния ден. Но вече почваха да затихват и в резултат на това той най-после бе успял да си уреди среща с Насуада. Кимна на пазачите пред кабинета и влезе.
	Вътре видя Насуада, изтегната на едно канапе, да слуша някакъв музикант, който дрънкаше на лютнята си и пееше красива, макар и тъжна любовна песен. На края на канапето седеше детето вещица Елва, вглъбено в някаква бродерия, а на един близък стол — прислужницата на Насуада Фарика. В скута на Фарика се бе свил котколакът Жълтоокия в животинската си форма. Изглеждаше, че спи дълбоко, но Ерагон от опит знаеше, че вероятно е буден.
	Той изчака до вратата, докато музикантът свърши.
	— Благодаря. Можеш да си вървиш — каза Насуада на свирача. — А, Ерагон. Добре дошъл.
	Младият Ездач й се поклони леко. После се обърна към момичето.
	— Елва.
	Тя го изгледа изпод вежди.
	— Ерагон.
	Опашката на котколака трепна.
	— За какво искаш да говорим? — попита Насуада и отпи от бокала, който стоеше на масичката отстрани.
	— Може би трябва да го обсъдим насаме — отвърна Ерагон и кимна към остъклената врата зад нея, през която се излизаше на балкон, гледащ към правоъгълен двор с градина и фонтан.
	Насуада се замисли за миг, а после стана и тръгна към балкона, а шлейфът на пурпурната й рокля се влачеше зад нея.
	Младият Ездач я последва. Двамата застанаха един до друг, взирайки се в бликащата вода на фонтана — хладен и сив в сянката, хвърляна от сградата.
	— Какъв прекрасен следобед — рече Насуада и вдиша дълбоко. Изглеждаше по-спокойна от последния път, когато я бе видял, само няколко часа по-рано.
	— Изглежда, музиката подобрява настроението ти — отбеляза той.
	— Не, не музиката. Елва.
	Ерагон наклони глава.
	— Как така?
	Странна полуусмивка озари лицето на Насуада.
	— След затворничеството ми в Уру’баен — след онова, което изтърпях… и загубих — и след покушенията срещу живота ми, светът сякаш загуби цветовете си за мен. Не се чувствах добре и каквото и да правех, не можех да се избавя от тъгата.
	— Досещах се — рече той, — но не знаех какво да кажа или да направя, за да ти помогна.
	— Нищо. Не би могъл да ми помогнеш с нищо. Можех да продължа така с години, ако не беше Елва. Тя ми каза… каза ми онова, което имах нужда да чуя, предполагам. Изпълни едно обещание, което ми бе дала много отдавна в замъка Аберон. — Ерагон се намръщи и хвърли поглед назад към стаята, където Елва седеше и бродираше. Въпреки всичко, което бяха преживели заедно, още не бе сигурен, че може да се довери напълно на момичето, и се боеше, че то манипулира Насуада за свои собствени егоистични цели.
	Насуада го докосна по ръката.
	— Няма нужда да се безпокоиш за мен, Ерагон. Познавам се твърде добре, за да може тя да наруши равновесието ми, дори и да се опита. Галбаторикс не успя да ме прекърши, мислиш ли, че тя би могла?
	Той се взря пак в нея с мрачно изражение.
	— Да.
	Тя се усмихна отново.
	— Благодарна съм ти за твоята загриженост, но в случая е безпочвена. Остави ме да се насладя на доброто си настроение; можеш да ми изложиш съмненията си по-късно.
	— Добре. — После Ерагон омекна и добави: — Радвам се, че се чувстваш по-добре.
	— Благодаря ти. И аз се радвам… Сапфира и Фирнен продължават ли да лудуват както преди? Не ги чувам вече.
	— Да, но сега са над скалната тераса. — Усети лека топлина по бузите си, когато докосна ума на Сапфира.
	— Аха. — Насуада сложи дланите си една върху друга на каменния парапет, чиято горна част бе издялана във формата на цъфтящи ириси.
	— И така, защо искаше да се видим? Стигна ли до решение относно моето предложение?
	— Да.
	— Чудесно. Тогава можем бързо да продължим с плановете си. Аз вече…
	— Реших да не приема.
	— Какво? — Тя го изгледа невярващо. — Защо? На кого друг би поверил този пост?
	— Не знам — отвърна той внимателно. — Това е нещо, което ще трябва да решите двамата с Орин.
	Веждите й се повдигнаха.
	— Дори няма да ни помогнеш да изберем правилния човек? Да не очакваш да ти повярвам, че си готов да следваш заповедите на всеки друг, освен мен?
	— Не си ме разбрала — каза младият Ездач. — Не искам да ръководя магьосниците, нито да се присъединявам към тях.
	В продължение на няколко секунди Насуада се взираше в него, после отиде да затвори остъклената врата на балкона, така че Елва, Фарика и котколакът да не могат да чуят разговора им. Обърна се пак към него и рече:
	— Ерагон! Какво си въобразяваш? Знаеш, че трябва да се присъединиш. Всички магьосници, които ми служат, трябва да го направят. Не може да има никакви изключения. Нито едно! Не мога да позволя хората да си мислят, че имам фаворити. Това ще посее недоволство сред магьосниците, а именно това не искам да става. Докато си поданик на моето кралство, ще трябва да спазваш законите му, иначе авторитетът ми няма да струва пукната пара. Мислех, че няма нужда да ти го казвам.
	— Така е. Разбирам го отлично, и точно по тази причина двамата със Сапфира решихме да напуснем Алагезия.
	Насуада сложи ръка на парапета, сякаш търсеше опора. Известно време единственият звук, който се чуваше, бе плискането на водата долу.
	— Не разбирам.
	Тогава, както бе направил пред Аря, Ерагон още веднъж изложи причините, поради които драконите, а следователно и той, и Сапфира, не могат да останат в Алагезия. А когато свърши, каза:
	— Така или иначе нямаше да ми хареса да отговарям за магьосниците. Ние със Сапфира трябва отглеждаме дракони и да тренираме Ездачи, и това е по-важно от всичко останало. Дори да можех едно временно да ръководя Ездачите и да служа на теб, другите раси никога не биха го търпели. Въпреки избора на Аря да стане кралица, Ездачите трябва да останат колкото се може по-безпристрастни. Ако ние започнем да си имаме фаворити, това ще унищожи Алагезия. Единственият вариант, при който бих си помислил дали да не приема поста, е, ако тази организация включва магьосници от всички раси, дори и от ургалите, но това едва ли ще стане. А и пак ще остане въпросът какво да правим с яйцата и Елдунари.
	Насуада се намръщи.
	— Нали не очакваш да повярвам, че при всичката си сила не можеш да защитиш яйцата тук, в Алагезия?
	— Може и да мога, но не бива да разчитаме само на магия за опазването на драконите. Трябват ни физически прегради — стени, ровове и скали, прекалено високи, за да ги изкатери човек, елф, джудже или ургал. И което е по-важно, трябва ни сигурност, която само разстоянието може да ни даде. Трябва да направим достъпа до нас толкова труден, че предизвикателствата на подобно пътуване да обезкуражават даже най-върлите ни врагове. Но да оставим това. Дори да предположим, че мога да защитя драконите, пак остава проблемът как да им попреча да ловуват добитъка на хората, джуджетата и ургалите. Иска ли ти се да обясняваш на Орик защо стадата от Фелдуност постоянно изчезват, или непрекъснато да успокояваш разгневени фермери, които са загубили животните си?… Не, единственото решение е да напуснем.
	Ерагон погледна надолу към фонтана.
	— А и даже в Алагезия да има място за яйцата и Елдунари, няма да е правилно да остана.
	— Защо?
	Той поклати глава.
	— Знаеш отговора не по-зле от мен. Станал съм прекалено могъщ. Докато съм тук, твоята власт, както и тази на Аря, Орик и Орин, винаги ще бъдат под съмнение. Почти всички в Сурда, Теирм и твоето собствено кралство ще ме последват, ако поискам това от тях. А с Елдунари, които да ми помагат, никой не може да ми се опълчи, дори Муртаг или Аря.
	— Ти никога не би се обърнал против нас. Не си такъв.
	— Нима? Наистина ли вярваш, че до края на живота си, а аз мога да живея много дълго, никога няма да реша да се намеся във вашите дела?
	— Ако го направиш, сигурна съм, че ще имаш добра причина и ние ще сме ти благодарни за помощта.
	— Така ли? Аз самият без съмнение ще вярвам, че причините ми са правилни, но точно там е уловката, нали? Тази вяра, че знам по-добре от другите и че след като разполагам с такава сила, съм длъжен да действам. — Той си спомни предишните й думи и ги повтори: — За доброто на мнозинството. Но ако греша, кой ще ме спре? Мога да се превърна в нов Галбаторикс, въпреки добрите си намерения. Дори сега силата ми кара хората да се съгласяват с мен. Виждал съм го, докато обикалях Империята… Ти на мое място би ли съумяла да устоиш на изкушението да се месиш — само мъничко, — за да направиш нещата по-добри? Моето присъствие тук нарушава равновесието, Насуада. Ако не искам да се превърна в онова, което мразя, трябва да си тръгна.
	Кралицата вирна брадичка.
	— Бих могла да ти заповядам да останеш.
	— Надявам се да не го направиш. Предпочитам да се разделим като приятели, а не с гняв.
	— Значи няма да отговаряш пред никого, освен пред самия себе си?
	— Ще отговарям пред Сапфира и съвестта си, както винаги.
	Крайчетата на устните на Насуада се извиха.
	— Човек със съвест — тези са най-опасните.
	Още веднъж шумът на фонтана запълни паузата в разговора им.
	После Насуада попита:
	— Вярваш ли в боговете, Ерагон?
	— Кои богове? Има ги много.
	— Които и да са. Всичките. Вярваш ли в някаква по-висша сила?
	— Освен Сапфира ли? — Той се усмихна извинително, когато кралицата се намръщи. — Извинявай. — Замисли се сериозно за минутка, а после каза: — Може и да съществуват, не знам. В Тронхайм, при коронацията на Орик, видях… не знам какво видях, но може да е бил джуджешкият бог Гунтера. Но ако има богове, нямам особено високо мнение за тях, след като са оставили Галбаторикс да царува толкова дълго.
	— Може би ти си бил тяхното оръдие, за да го отстранят. Минавало ли ти е през ума?
	— Аз ли? — Ерагон се изсмя. — Предполагам, че е възможно, но дори и да съществуват, със сигурност не ги е много грижа дали ще живеем, или ще умрем.
	— Разбира се. Че защо да ги е грижа? Те са богове… И все пак, почиташ ли някого от тях? — Този въпрос, изглежда, бе изключително важен за Насуада.
	Младият Ездач отново се замисли. После сви рамена.
	— Толкова са много, откъде да знам кого да избера?
	— Защо не създателят на всички, Унулукуна, който предлага вечен живот?
	Ерагон неволно се изкикоти.
	— Стига да не ме повали някоя болест и никой да не ме убие, мога да живея хиляда години или повече, а ако живея толкова дълго, не си представям, че ще искам да продължа и след смъртта. Какво друго би могъл да ми предложи някой бог? С Елдунари имам силата да направя почти всичко.
	— Боговете също така дават възможност да видиш отново тези, които обичаш. Не искаш ли това?
	Той се поколеба.
	— Да, но не искам да го търпя цяла вечност. Това ми изглежда още по-страшно, отколкото някой ден да премина в пустотата, както вярват елфите.
	Насуада изглеждаше разтревожена.
	— Значи не отговаряш пред никой друг, освен пред Сапфира и себе си?
	— Насуада, аз лош човек ли съм?
	Тя поклати глава.
	— Тогава довери ми се, че ще постъпвам както смятам за правилно. Чувствам се отговорен пред Сапфира и Елдунари и пред всички бъдещи Ездачи, а също и пред теб, Аря и Орик, и всички останали в Алагезия. Не се нуждая от господар, който да ме наказва, за да се държа както трябва. Иначе нямаше да съм нищо повече от едно хлапе, което се подчинява на правилата на баща си, защото се бои от камшика, а не защото намеренията му са добри.
	Кралицата се взира в него няколко секунди.
	— Добре тогава, ще ти се доверя.
	Ромоленето на фонтана отново взе връх. Над тях светлината на залязващото слънце открояваше пукнатините и неравностите по долната повърхност на надвисналата скала.
	— Ами ако се нуждаем от твоята помощ? — попита тя.
	— Тогава ще ви помогна. Няма да ви изоставя, Насуада. Ще свържа едно от огледалата в кабинета ти със свое огледало, така че винаги да можеш да се свържеш с мен, и ще направя същото за Роран и Катрина. Ако възникнат неприятности, ще намеря начин да ви пратя помощ. Може да не съм в състояние да дойда сам, но ще ви помогна.
	Кралицата кимна.
	— Знам, че ще го сториш. — После въздъхна с явно неудоволствие.
	— Какво има? — попита той.
	— Всичко вървеше толкова добре. Галбаторикс е мъртъв. Последните сражения утихнаха. Най-после щяхме да решим окончателно проблема с магьосниците. Ти и Сапфира щяхте да предвождате тях и Ездачите. А сега… Не знам какво ще правим.
	— Всичко ще се нареди, сигурен съм. Ще намериш начин.
	— Щеше да е по-лесно, ако ти си тук… Ще се съгласиш ли поне да кажеш името на древния език на онзи, когото изберем да води магьосниците?
	Ерагон нямаше нужда да се замисля, тъй като вече бе разгледал тази възможност, но се позабави, докато се мъчеше да намери правилните думи.
	— Бих могъл, но мисля, че след време ще съжаляваме за това.
	— Значи няма да го направиш?
	Той поклати глава.
	На лицето й се изписа недоволство.
	— И защо не? Какви са причините ти в този случай?
	— Името е прекалено опасно, за да го разпространяваме с лека ръка, Насуада. Ако попадне у някой магьосник с големи амбиции, но без скрупули, той би могъл да причини невероятни поразии. С него може да бъде унищожен древният език. Дори Галбаторикс не бе толкова луд, че да направи това, но кой знае как би постъпил един необучен, жаден за власт, магьосник? В момента, освен мен, само Аря, Муртаг и драконите знаят името. По-добре е нещата да си останат така.
	— И когато си тръгнеш, ще сме зависими от Аря, ако името ни потрябва.
	— Знаеш, че тя винаги ще помогне. Аз бих се тревожил по-скоро за Муртаг.
	Насуада като че ли се затвори в себе си.
	— Няма нужда. Той не е заплаха за нас. Не и сега.
	— Щом казваш. Ако целта ти е да държиш юздите на магьосниците, тогава името на древния език е информация, която е по-добре да крием.
	— Щом случаят е такъв, тогава… разбирам.
	— Благодаря ти. Има още нещо, което трябва да знаеш.
	Изражението на кралицата стана предпазливо.
	— Така ли?
	Тогава той й каза за наскоро хрумналата му идея относно ургалите. Когато свърши, Насуада помълча известно време. После рече:
	— Нагърбваш се с твърде много неща.
	— Налага се. Никой друг не може да го стори… Одобряваш ли? Това ми се струва единственият начин да осигурим дългосрочен мир.
	— Сигурен ли си, че е умно да го правим?
	— Не съвсем, но трябва да опитаме.
	— И джуджетата също? Това наистина ли е необходимо?
	— Да. Така е редно. Така е справедливо. А и това ще ни помогне да запазим баланса между расите.
	— Ами ако не се съгласят?
	— Сигурен съм, че ще се съгласят.
	— Тогава прави каквото смяташ за правилно. Нямаш нужда от одобрението ми — показа го достатъчно ясно — но съм съгласна, че това изглежда необходимо. Иначе след двайсет-трийсет години можем да се сблъскаме с много от проблемите, пред които са били изправени и нашите предци, когато са пристигнали за първи път в Алагезия.
	Ерагон се поклони леко.
	— Ще уредя нещата.
	— Кога смяташ да заминеш?
	— Когато и Аря си тръгне.
	— Толкова скоро?
	— Нямам причина да чакам повече.
	Насуада се облегна на парапета, вперила очи във фонтана долу.
	— Ще ни идваш ли на гости?
	— Ще се опитам, но… едва ли. Когато Анджела ми гадаеше, каза, че никога няма да се върна.
	— Аха. — Гласът на кралицата прозвуча някак дрезгаво. Тя се обърна с лице към него. — Ще ми липсваш.
	— И ти на мен.
	Насуада стисна устни, като че ли се мъчеше да не заплаче. После пристъпи напред и го прегърна. Той също я прегърна и двамата постояха така няколко секунди.
	После се разделиха и младият Ездач каза:
	— Насуада, ако някога ти омръзне да си кралица или искаш място, където да живееш в мир, ела при нас. Винаги ще си добре дошла в дома ни. Не мога да те направя безсмъртна, но бих могъл да удължа годините ти далеч над тези, на които се радват повечето хора, и ще ги прекараш в добро здраве.
	— Благодаря ти. Оценявам твоето предложение и няма да го забравя. — Той обаче имаше чувството, че тя никога няма да събере сили да напусне Алагезия, колкото и да е стара. Чувството й за дълг бе твърде силно.
	После Ерагон попита:
	— Ще ни дадеш ли благословията си?
	— Разбира се. — Насуада хвана главата му между ръцете си, целуна го по челото и каза: — Благославям теб и Сапфира. Нека мирът и сполуката бъдат с вас, където и да отидете.
	— И с теб също — отвърна той.
	Тя го задържа още за миг, после го пусна, отвори остъклената врата и влезе в кабинета си, оставяйки го да стои сам на балкона.


	Кръвнина

	Докато Ерагон слизаше по стълбището към главния вход на сградата, се натъкна на билкарката Анджела, която седеше с кръстосани крака в тъмната ниша на една врата. Плетеше нещо, което приличаше на синьо-бяла шапка със странни руни в долния й край, чието значение му бе неизвестно. До нея лежеше Солембум, отпуснал глава в скута й и положил една от тежките си лапи върху дясното й коляно.
	Младият Ездач спря, изненадан. Не беше ги виждал от… — трябваха му няколко секунди, за да си спомни — … малко след битката в Уру’баен.
	След това двамата като че ли бяха изчезнали.
	— Здравей — поздрави го Анджела, без да вдига очи.
	— Здравей — отвърна Ерагон. — Какво правиш тук?
	— Плета шапка.
	— Това го виждам, но защо тук?
	— Защото исках да те видя. — Иглите й тракаха бързо и ритмично, а движението им бе хипнотизиращо като трепкащи пламъци. — Чух да се говори, че ти, Сапфира, яйцата и Елдунари напускате Алагезия.
	— Точно както ти предрече — отвърна той, смутен, че билкарката бе открила нещо, което трябваше да е дълбока тайна. Не би могла да подслуша разговора му с Насуада — неговите защитни заклинания нямаше да го позволят — а доколкото знаеше, никой не бе казвал на нея или Солембум за съществуването на яйцата и Елдунари.
	— Ами, да, но нямах намерение да те изпращам.
	— Как разбра? От Аря ли?
	— От нея? Ха! Едва ли. Не, аз си имам свои начини за събиране на информация. — Тя спря да плете и вдигна поглед към него, а очите й блестяха. — Не че ще ги споделя с теб. Все трябва да си запазя някакви тайни.
	— Хм.
	— Не ми хъмкай. Ако ще се държиш така, не съм сигурна защо изобщо дойдох.
	— Извинявай. Просто съм малко… неспокоен. — Ерагон помълча за кратко, а после попита: — Защо искаше да ме видиш?
	— Исках да се сбогуваме и да ти пожелая приятно пътуване.
	— Благодаря.
	— Ммм. Опитай се да не се вглъбяваш прекалено в себе си, където и да се установиш. Гледай да излизаш на слънце достатъчно често.
	— Добре. Ами ти и Солембум? Ще останете ли тук известно време да наглеждате Елва? Веднъж спомена, че би го направила.
	Билкарката изсумтя по начин, съвсем неподобаващ на една дама.
	— Да остана ли? Та как мога да остана, когато Насуада, изглежда, има намерение да шпионира всеки магьосник в кралството?
	— И за това ли си чула?
	Тя го изгледа.
	— Не одобрявам тази работа. Изобщо не я одобрявам. Няма да позволя да се отнасят с мен като с дете, което е направило някаква пакост. Не, дошло е време двамата със Солембум да се преселим на някое по-дружелюбно място: планините Беор, може би, или Ду Велденварден.
	Ерагон се поколеба за миг, а после попита:
	— Бихте ли искали да дойдете с мен и Сапфира?
	Котколакът отвори едното си око и го изгледа за секунда, преди да го затвори отново.
	— Много мило от твоя страна — отвърна Анджела, — но мисля, че ще откажем. Поне за момента. Да седя да пазя Елдунари и да обучавам нови Ездачи ми се струва скучно… макар че отглеждането на люпило от дракони със сигурност ще се окаже вълнуващо. Но не, засега със Солембум ще останем в Алагезия. И без това искам да държа Елва под око през следващите няколко години, дори и да не мога да я наблюдавам лично.
	— Не ти ли дойде до гуша от вълнуващи събития?
	— Никога. Те са солта на живота. — Тя вдигна недовършената шапка. — Харесва ли ти?
	— Хубава е. Синьото е красиво. Но какво означават руните?
	— Раксакори… О, няма значение. За теб и без това ще е безсмислено. Желая на двама ви със Сапфира лек път, Ерагон. И си отваряй очите за щипалки и диви хамстери. Свирепо нещо са това дивите хамстери.
	Той неволно се усмихна.
	— Лек път и на теб, а също и на теб, Солембум.
	Окото на котколака се отвори пак.
	— Лек път, Кралеубиецо.


	Ерагон излезе от сградата и тръгна през града, докато не стигна до къщата, където живееха сега Джеод и жена му Хелън. Това бе хубава къща с високи стени, голяма градина и кланящи се слуги в преддверието. Хелън се бе справила изключително добре. Снабдявайки Варден, а сега и кралството на Насуада с толкова нужните им продоволствия, тя бързо бе изградила търговска компания, по-голяма от тази, която Джеод бе притежавал в Теирм.
	Ерагон завари Джеод да се мие за вечеря. След като отклони предложението да хапне с тях, в течение на няколко минути му обясни същите неща, които бе обяснил на Насуада. Отначало Джеод бе изненадан и малко разстроен, но накрая се съгласи, че се налага младият Ездач и Сапфира да заминат заедно с другите дракони. Както и при Насуада, и при билкарката, Ерагон го покани да дойде с тях.
	— Силно ме изкушаваш — отвърна Джеод. — Но мястото ми е тук. Имам своята работа и за първи път от много време насам Хелън е щастлива. Илиреа се превърна в наш дом и никой от нас не иска да си вдигне багажа и да се премести другаде.
	Младият ездач кимна в знак, че го разбира.
	— Но ти… ти заминаваш на място, където са ходили малцина, с изключение на драконите и Ездачите. Кажи ми, знаеш ли какво се простира на изток? Има ли друго море?
	— Ако пътуваш достатъчно далеч.
	— А преди това?
	Ерагон сви рамена.
	— Предимно пуста земя, или поне така казват Елдунари, а нямам причина да мисля, че през последния век нещо се е променило.
	Джеод се приближи до него и сниши глас.
	— След като заминаваш… ще ти кажа следното: помниш ли, когато ти разказах за Аркана, ордена, посветил се на опазването на знанията в цяла Алагезия?
	Младият Ездач кимна.
	— Каза ми, че монахът Хеслант е принадлежал към тях.
	— А също и аз. — Щом видя изненадата на Ерагон, Джеод направи смутен жест и прокара ръка през косата си. — Присъединих се към тях много отдавна, когато бях млад и търсех кауза, на която да служа. През годините ги снабдявах с информация и ръкописи, а и те ми помагаха в замяна. Както и да е, мислех, че трябва да знаеш. Бром е единственият друг човек, на когото съм казал.
	— Дори и на Хелън ли не си казал?
	— Дори и на нея… Както и да е, когато довърша хрониката за теб, Сапфира и въстанието на Варден, ще я пратя в нашия манастир в Гръбнака и тя ще бъде включена като няколко нови глави в „Домиа абрвирда“. Историята ти няма да бъде забравена, Ерагон; това поне ти го обещавам.
	Младият Ездач намери това за странно затрогващо.
	— Благодаря ти — каза той и стисна Джеод над лакътя.
	— И аз ти благодаря, Ерагон Сенкоубиецо.


	След това Ерагон се върна в къщата, където той и Сапфира живееха заедно с Роран и Катрина. Те го чакаха, за да вечерят заедно.
	По време на яденето разговаряха за Аря и Фирнен. Младият Ездач не спомена за плановете си за заминаване, докато храната не бе ометена и тримата заедно с бебето не се оттеглиха в една стая с изглед към двора, където Сапфира дремеше заедно с Фирнен. Седяха, посръбваха вино и чай и гледаха как слънцето се спуска към далечния хоризонт.
	Когато мина достатъчно време, Ерагон зачекна темата. Както и очакваше, Катрина и Роран реагираха със смайване и се опитаха да го разубедят. Трябваше му близо час да им изложи причините си, защото те спореха по всяка от тях и отказваха да отстъпят, докато не отговори на възраженията им в пълни подробности.
	Накрая Роран каза:
	— Мътните те взели, та ти си от семейството! Не можеш да си тръгнеш!
	— Налага се. Знаеш това не по-зле от мен; просто не искаш да го признаеш.
	Братовчед му удари с юмрук по масата и отиде до отворения прозорец, стиснал челюсти.
	Бебето се разплака и Катрина каза:
	— Шшшт, тихо, тихо. — И го потупа по гърба.
	Ерагон отиде при Роран.
	— Знам, че не искаш да става така. И аз не го искам, но нямам избор.
	— Разбира се, че имаш избор. Точно пък ти винаги имаш избор.
	— Да, и това е правилното решение.
	Братовчед му изсумтя и скръсти ръце.
	Зад тях Катрина рече:
	— Ако си тръгнеш, няма да можеш да бъдеш чичо на Измира. Нима тя ще порасне, без изобщо да те познава?
	— Не — отговори Ерагон и се върна при нея. — Аз пак ще мога да говоря с нея и ще се погрижа да е добре защитена, може дори да й пращам подаръци от време на време. — Той коленичи и протегна един пръст. Момиченцето го хвана и го дръпна с неочаквана за възрастта си сила.
	— Но няма да бъдеш тук.
	— Не… няма да бъда тук. — Младият Ездач нежно измъкна пръста си от ръчичката на Измира и се върна при Роран. — Както казах, можете да дойдете с мен.
	Мускулите на челюстта на братовчед му трепнаха.
	— И да се откажа от долината Паланкар? — Той поклати глава. — Хорст и останалите вече се готвят да се връщат. Ще издигнем отново Карвахол и ще го направим най-хубавия град в целия Гръбнак. Ти би могъл да ни помогнеш; ще бъде също както преди.
	— Иска ми се да можех.
	Под тях Сапфира изгъргори и побутна с муцуна шията на Фирнен. Зеленият дракон се сгуши до нея.
	Роран попита тихо:
	— Няма ли друг начин, Ерагон?
	— Поне ние със Сапфира не се сещаме за такъв.
	— Проклятие, така не е правилно. Не бива да отиваш да живееш сам в пустошта.
	— Няма да съм съвсем сам. Бльодгарм и още няколко елфи ще дойдат с нас.
	Братовчед му махна нетърпеливо с ръка.
	— Знаеш какво имам предвид. — Той задъвка края на мустака си и се подпря на каменния перваз. Ерагон виждаше как мускулите на дебелите му ръце се издуват и свиват. После Роран го изгледа и попита: — Какво ще правиш, след като стигнеш там, където отиваш?
	— Ще намеря хълм или висока скала и ще построя върху него достатъчно голяма сграда, за да побере всички дракони и да ги пази. Ами ти? След като възстановите селото, после какво?
	Върху лицето на братовчед му се появи лека усмивка.
	— Нещо подобно. С данъците от долината възнамерявам да построя замък на върха на онзи хълм, за който все говорехме. Няма да е голям замък; просто малка каменна сграда със защитна стена, колкото да удържи ургалите, ако решат да ни нападнат. Вероятно ще ни отнеме няколко години, но след това ще можем да се защитаваме като хората, за разлика от едно време, когато дойдоха Ра’зак с войниците. — Той хвърли кос поглед към младия Ездач. — Ще имаме място и за дракон.
	— А ще имате ли място за два дракона? — Ерагон посочи към Сапфира и Фирнен.
	— Може би не… Как се отнася Сапфира към мисълта, че ще трябва да го изостави.
	— Не й харесва, но знае, че е необходимо.
	— Ммм.
	Кехлибарената светлина от гаснещото слънце открояваше ясно лицето на Роран; младият Ездач с известна изненада забеляза наченки на бръчки по челото на братовчед си и около очите му. Тези признаци за напредваща възраст му подействаха отрезвяващо. „Колко бързо минава животът.“
	Катрина сложи Измира в люлката. После отиде при тях до прозореца и сложи ръка на рамото на Ерагон.
	— Ще ни липсваш, Ерагон.
	— И вие на мен — каза той и докосна ръката й. — Но не се налага да се сбогуваме веднага. Бих искал да дойдете с мен в Елесмера — и тримата. Мисля, че ще ви е приятно да я видите, а и така ще можем да прекараме още няколко дни заедно.
	Роран извърна глава към него.
	— Не можем да пътуваме чак до Ду Велденварден с Измира. Прекалено е малка още. Връщането до долината Паланкар ще е достатъчно трудно само по себе си; за отклонение до Елесмера не може и дума да става.
	— Дори и на гърба на дракон ли? — Младият Ездач се засмя на изненаданото им изражение. — Аря и Фирнен се съгласиха да ви отнесат до Елесмера, докато аз и Сапфира вземем драконовите яйца от мястото, където са скрити.
	— Колко дълго ще продължи полетът до Елесмера? — попита братовчед му, мръщейки се.
	— Около седмица. Аря смята пътем да посети крал Орик в Тронхайм.
	През цялото време ще сте на топло и сигурно място. Нищо няма да застрашава Измира.
	Катрина и Роран се спогледаха и тя каза:
	— Би било хубаво да изпратим Ерагон, а и много съм слушала да разправят колко прекрасни били градовете на елфите…
	— Сигурна ли си, че ще се справиш? — попита Роран.
	Тя кимна.
	— Стига ти да си с нас.
	Роран помълча малко, после каза:
	— Е, предполагам, че Хорст и останалите могат да продължат без нас. — Под брадата му се появи усмивка и той се изкиска. — Никога не съм мислил, че ще видя планините Беор или ще стоя в някой от елфическите градове, но защо пък не? По-добре да го направим, докато още имаме възможност.
	— Значи решено — рече грейналата Катрина. — Отиваме в Ду Вел денварден.
	— Как ще се върнем? — попита Роран.
	— С Фирнен — отвърна Ерагон. — Или пък ако предпочитате да пътувате с коне, сигурен съм, че Аря ще ви даде ескорт от стражи до долината Паланкар.
	Роран направи гримаса.
	— Не, не и с коне. Ще се радвам, ако никога повече през живота си не яхна кон.
	— Така ли? Значи да разбирам, че вече не искаш Снежноплам? — попита младият Ездач, повдигайки вежда. Снежноплам бе жребецът, който бе подарил на Роран.
	— Знаеш какво имам предвид. Радвам се, че Снежноплам е мой, макар че известно време не съм имал нужда от него.
	— Аха.
	Те стояха до прозореца още около час — докато слънцето залязваше и небето стана лилаво, а после черно, и на него изгряха звездите — съставяйки план за предстоящото пътуване и обсъждайки какво ще трябва да вземат със себе си Ерагон и Сапфира, когато потеглят от Ду Велденварден към земите отвъд. Зад тях Измира спеше кротко в люлката си, свила ръчички в малки юмручета под брадичката си.


	Рано на следващата сутрин младият Ездач използва полираното сребърно огледало в стаята си, за да се свърже с Орик в Тронхайм. Наложи се да почака няколко минути, но накрая лицето на Орик се появи пред него. Джуджето прокарваше гребен от слонова кост през разплетената си брада.
	— Ерагон! — възкликна Орик, видимо зарадван. — Как си? Доста време мина, откакто говорихме за последно.
	Малко гузно, младият Ездач се съгласи. После каза на Орик за решението си да замине и за причините за него. Джуджето спря да се реши и го изслуша със сериозно изражение, без да го прекъсва. Когато Ерагон свърши, Орик рече:
	— Ще ми е тъжно, че заминаваш, но съм съгласен, че трябва да го направиш. Аз самият съм си мислил за това, тревожех се къде биха могли да живеят драконите, но криех притесненията си, защото те имат не по-малко права над тази земя от нас, макар да не ни харесва, когато ядат нашите Фелдуност и изгарят селата ни. Но да ги отгледаш на друго място ще е най-добре за всички.
	— Радвам се, че одобряваш — каза Ерагон. После поговори с Орик за идеята си относно ургалите, която включваше и джуджетата. Този път Орик зададе много въпроси и младият Ездач виждаше, че е изпълнен със съмнения.
	След дълго мълчание, по време на което Орик се взираше в брадата си, джуджето каза:
	— Ако беше поискал това от някой гримстнзборит преди мен, щяха да ти откажат. Ако го бе поискал, преди да нахлуем в Империята, аз също щях да ти откажа. Но сега, след като се бихме рамо до рамо с ургалите и след като лично видяхме колко безпомощни сме пред Муртаг и Торн, Галбаторикс и онова чудовище Шруйкан… вече не изпитвам същото. — Той се взря изпод рошавите си вежди в Ерагон. — Това може да ми струва короната, но от името на всички кнурлан приемам — за тяхно собствено добро, независимо дали го осъзнават или не.
	Младият Ездач отново се почувства горд, че има Орик за доведен брат.
	— Благодаря ти — каза той.
	Джуджето изсумтя.
	— Моят народ никога не е искал това, но все пак съм ти признателен. Кога ще разберем?
	— До няколко дни. Най-много седмица.
	— Ще почувстваме ли нещо?
	— Може би. Ще попитам Аря. При всички положения ще се свържа отново с теб, след като бъде сторено.
	— Добре. Значи ще говорим по-късно. Лек път и здрав камък, Ерагон.
	— Нека Хелцвог бди над теб.


	На следващия ден напуснаха Илиреа.
	Това стана тихомълком, без фанфари, за което Ерагон бе благодарен. Срещнаха се с Насуада, Йормундур, Джеод и Елва пред южната порта на града, където Сапфира и Фирнен седяха, притиснали главите си една в друга, докато младият Ездач и Аря преглеждаха седлата си. Роран и Катрина пристигнаха няколко минути по-късно: Катрина носеше Измира, увита в одеяло, а Роран — два вързопа с одеяла, храна и други припаси, по един на всяко рамо.
	Роран даде вързопите на елфката и тя ги привърза върху дисагите на Фирнен.
	После Ерагон и Сапфира си взеха последно сбогом с всички, което бе по-трудно за Ерагон, отколкото за драконката. Но не само в неговите очи имаше сълзи; и Насуада, и Джеод плакаха, докато го прегръщаха и пожелаваха всичко хубаво на него и Сапфира. Насуада се сбогува и с Роран и отново му благодари за помощта му в борбата срещу Империята.
	Накрая, тъкмо когато младият Ездач, братовчед му и Катрина се канеха да се качат на драконите, някаква жена извика:
	— Ей, чакайте!
	Ерагон спря, стъпил върху десния преден крак на Сапфира, и се озърна, за да види Биргит, която крачеше към тях откъм градската порта с развети сиви поли, а малкият й син Нолфаврел се мъкнеше подир нея с безпомощно изражение на лицето. В едната си ръка Биргит държеше гол меч. В другата — кръгъл дървен щит.
	Стомахът на Ерагон се сви.
	Стражите на Насуада излязоха напред да ги пресрещнат, но Роран извика:
	— Пуснете ги да минат!
	Насуада даде знак на стражите и те отстъпиха встрани.
	Без да забавя крачка, Биргит отиде до Роран.
	— Биргит, моля те, недей — каза тихо Катрина, но другата жена не й обърна внимание.
	Аря ги гледаше, без да мига, сложила ръка на меча си.
	— Стронгхамър. Винаги съм казвала, че ще получа компенсация от теб за смъртта на мъжа си, и сега съм дошла да си я поискам. Ще се биеш ли с мен, или ще изплатиш дълга си?
	Ерагон отиде да застане до братовчед си.
	— Биргит, защо правиш това? Защо сега? Не можеш ли да му простиш и да оставиш на мира старите скърби?
	— _Искаш ли да я изям?_ — попита Сапфира.
	— _Не още._
	Биргит не му обърна внимание и продължи да се взира в Роран.
	— Мамо — каза Нолфаврел и подръпна полите й, но тя не реагира по никакъв начин на молбата му.
	Насуада дойде при тях.
	— Познавам те — каза тя на Биргит. — Ти се би заедно с мъжете по време на войната.
	— Да, Ваше Величество.
	— Какъв спор имаш с Роран? Той неведнъж се е доказвал като добър и ценен воин и няма да съм никак доволна да го загубя.
	— Той и семейството му са отговорни за това, че войниците убиха съпруга ми. — Биргит погледна за миг към кралицата. — Ра’зак го изядоха, Ваше Величество. Изядоха го и изсмукаха костния му мозък. Това не мога да го простя и ще получа компенсация за него.
	— Вината не е била на Роран — рече Насуада. — Това е неразумно и го забранявам.
	— Не, не е — намеси се Ерагон, макар че му бе неприятно. — Според нашите обичаи, тя има правото да иска кръвнина от всеки, който е отговорен за смъртта на Куимби.
	— Но вината не беше на Роран! — възкликна Катрина.
	— Беше — рече тихо съпругът й. — Можех да се предам на войниците. Можех да ги отведа оттам. Или да ги нападна. Но не го сторих. Предпочетох да се крия и в резултат на това Куимби умря. — Той хвърли поглед към Насуада. — Това е нещо, което трябва да уредим помежду си, Ваше Величество. Въпрос на чест, както Изпитанието на дългите ножове бе въпрос на чест за вас.
	Кралицата се намръщи и погледна към младия Ездач. Той кимна и тя неохотно отстъпи.
	— Какво избираш, Стронгхамър? — попита Биргит.
	— Ние с Ерагон избихме Ра’зак в Хелгринд — каза Роран. — Това не е ли достатъчно?
	Жената поклати глава, неразколебана.
	— Не.
	Роран помълча и мускулите на врата му се изопнаха.
	— Това ли искаш наистина, Биргит?
	— Да.
	— Тогава ще платя дълга си.
	Докато Роран изричаше тези думи, Катрина нададе вой и се хвърли между него и Биргит, все още държейки бебето в ръцете си.
	— Няма да ти го позволя! Не можеш да го получиш! Не сега! Не и след всичко, през което минахме!
	Лицето на Биргит остана твърдо като камък и тя не направи опит да отстъпи. Роран също не показа никакви емоции, когато хвана Катрина през кръста и без видимо усилие я вдигна и я остави настрана.
	— Подръж я, ако обичаш — каза той със студен глас на Ерагон.
	— Роран…
	Братовчед му го изгледа безизразно и се обърна към Биргит. Младият Ездач сграбчи Катрина за рамената, за да й попречи да се хвърли към Роран, и размени безпомощни погледи с Аря. Тя премести очи към меча си, но той поклати глава.
	— Пусни ме! Пусни ме! — извика Катрина. Бебето в ръцете й ревна. Без да сваля очи от жената пред себе си, Роран разкопча колана си и го пусна на земята, заедно с камата и чука, който един от Варден бе намерил на една от улиците на Илиреа скоро след смъртта на Галбаторикс. После дръпна туниката и оголи косматите си гърди.
	— Ерагон, махни защитните ми заклинания — каза той.
	— Аз…
	— Махни ги!
	— Роран, не! — извика Катрина. — Защитавай се.
	„Той е луд“ — помисли Ерагон, но не посмя да се намеси. Ако попречеше на Биргит, щеше да посрами Роран и хората от долината Паланкар щяха да загубят всякакво уважение към братовчед му. А младият Ездач знаеше, че Роран би предпочел да умре, отколкото да допусне такова нещо.
	Въпреки това нямаше намерение да позволи на Биргит да го убие. Щеше да я остави да получи своята кръвнина, но нищо повече. Шепнейки тихо на древния език, така че никой да не може да чуе думите, които използва, той изпълни желанието на Роран, но също така наложи три нови защитни заклинания върху братовчед си: едно да предпазва шията му от разсичане, едно да предпазва черепа му от счупване и едно да пази органите му. Беше уверен, че ако се наложи, би могъл да излекува всичко останало, стига Биргит да не започне да сече крайници.
	— Готово — каза той.
	Роран кимна и се обърна към жената.
	— Тогава вземи си кръвнината и нека това е краят на враждата помежду ни.
	— Няма ли да се биеш с мен?
	— Не.
	Биргит го изгледа за момент, после захвърли щита си на земята, прекоси няколкото стъпки, които ги деляха, и опря върха на меча си в гърдите му. После каза толкова високо, че да я чуе само той, въпреки че Ерагон и Аря също я чуха, защото имаха котешки слух:
	— Аз обичах Куимби. Той беше моят живот и умря заради теб.
	— Съжалявам — прошепна Роран.
	— Биргит — изстена Катрина. — Моля те…
	Никой не помръдваше, дори и драконите. Ерагон усети, че е затаил дъх. Най-силният звук бе пресекливият рев на бебето.
	После Биргит дръпна меча си от гърдите на Роран. Посегна да хване дясната му ръка и прокара острието по дланта му. Роран трепна, когато се вряза в плътта му, но не дръпна ръката си.
	Върху кожата му се появи алена линия. Кръв изпълни шепата му и закапа по земята, където попи в утъпканата пръст, оставяйки тъмно петно върху нея.
	Биргит спря движението на меча и го задържа още миг върху дланта на Роран. После отстъпи назад и свали окървавеното оръжие. Роран сви дланта си в юмрук и кръвта потече между пръстите му. Той притисна ръка към хълбока си.
	— Получих си кръвнината — рече жената. — Враждата помежду ни свърши.
	После се обърна, вдигна щита си и закрачи обратно към града, а Нолфаврел я следваше по петите.
	Ерагон пусна Катрина и тя се втурна към мъжа си.
	— Глупчо — каза с горчива нотка в гласа. — Ах, ти, упорит, дебелоглав глупчо. Дай да видя.
	— Това беше единственият начин — промълви Роран отнесено.
	Катрина се намръщи и заразглежда раната на ръката му. Лицето й бе сурово и напрегнато.
	— Ерагон, трябва да излекуваш това.
	— Не — каза Роран с внезапна острота в гласа. Стисна отново юмрук. — Не, този белег ще го запазя. — Той се огледа. — Имате ли някакво парче плат, което мога да използвам за превръзка?
	След кратко суетене Насуада посочи към един от стражите си и нареди:
	— Отрежи долната част от туниката си и му я дай.
	— Чакай — обади се Ерагон, когато Роран започна да увива плата около ръката си. — Няма да я излекувам, но позволи ми поне да направя заклинание, което да й попречи да се инфектира, става ли?
	Братовчед му се поколеба. После кимна и протегна ръка към него. На младежа му трябваха само няколко секунди да прошепне заклинанието.
	— Готово — каза той. — Сега няма да стане зелено-лилава и да се подуе като свински мехур.
	Роран изсумтя, а Катрина рече:
	— Благодаря ти, Ерагон.
	— Сега вече ще тръгваме ли? — попита Аря.
	Петимата се качиха на драконите и елфката помогна на Роран и Катрина да се наместят в седлото на гърба на Фирнен, което бе снабдено с допълнителни ремъци за повече пътници. След като се настаниха както трябва върху зеления дракон, Аря вдигна ръка.
	— Сбогом, Насуада! Сбогом, Ерагон и Сапфира! Ще ви чакаме в Елесмера!
	— Сбогом! — рече Фирнен с дълбокия си глас, после разпери крила и се оттласна към небето. Трябваше да маха усърдно, за да се издигне заедно с тежестта на четиримата пътника на гърба му; в това му помагаше силата на двата Елдунари, които Аря отнасяше със себе си.
	Сапфира изрева подире му и Фирнен й отговори с тръбен звук, преди да се стрелне на югоизток към далечните планини Беор.
	Ерагон се изви на седлото и помаха на Насуада, Елва, Йормундур и Джеод. Те също му помахаха в отговор, а Йормундур извика:
	— Късмет и на двама ви!
	— Довиждане — извика Елва.
	— Довиждане! — извика и Насуада. — Пазете се!
	Младият Ездач отвърна по същия начин, а после им обърна гръб, неспособен да издържи повече на тази гледка. Сапфира под него приклекна и се оттласна във въздуха, и така започна първата част от тяхното дълго, дълго пътешествие.
	Драконката се издигна, кръжейки. Ерагон виждаше долу Насуада и другите, събрани в групичка пред градските стени. Елва бе вдигнала бяла кърпичка, която се развяваше на вятъра, предизвикан от крилата на Сапфира.


	Обещания, нови и стари

	От Илиреа Сапфира отлетя до близкото имение, където Бльодгарм и подчинените му елфи опаковаха Елдунари за транспортиране. Елфите и Елдунари щяха да отпътуват на север до Ду Велденварден, а после през голямата гора до елфическия град Силтрим, разположен на брега на езерото Ардвен. Там щяха да изчакат завръщането на Ерагон и Сапфира от Вроенгард. После заедно щяха да поемат на своето пътешествие извън Алагезия, следвайки река Гаена по пътя й на изток през гората към равнините отвъд. Щяха да тръгнат всички, освен Лауфин и Утинаре, които бяха избрани да останат в Ду Велденварден.
	Решението на елфите да ги придружат бе изненадало младия Ездач, но той въпреки това се радваше. Както бе казал Бльодгарм: „Не можем да изоставим Елдунари. Те се нуждаят от нашата помощ, както ще се нуждаят и малките, когато се излюпят“.
	В продължение на половин час Ерагон и Сапфира обсъждаха с Бльодгарм безопасното транспортиране на яйцата, а после младият Ездач взе Елдунари на Глаедр, Умарот и няколко от другите дракони — двамата със Сапфира щяха да имат нужда от тяхната сила на Вроенгард.
	След като се сбогуваха с елфите, те потеглиха на северозапад. За разлика от първото им пътуване до острова, сега Сапфира размахваше крила равномерно и без да бърза.
	Докато летяха, тъга споходи Ерагон и известно време той се чувстваше унил и обхванат от самосъжаление. Сапфира също бе тъжна, защото се бе разделила с Фирнен, но денят бе светъл, а времето тихо, така че настроението им скоро се подобри. И все пак всичко, което младият Ездач виждаше, му навяваше смътно чувство за загуба и той се взираше в земята с по-голяма привързаност, след като знаеше, че вероятно никога няма да я види отново.
	Сапфира летя в продължение на много левги над злачните тревисти равнини и сянката й подплашваше птиците и животните долу. Когато настъпи нощта, те спряха и си устроиха лагер до едно поточе в дъното на плитък овраг. После седяха, гледаха как звездите трепкат над тях и говореха за всичко, което е било и може да бъде.
	Късно на следващия ден пристигнаха в ургалското село, изникнало край бреговете на река Флам, където Ерагон знаеше, че ще открият Гар Нарцвог и Херндал — женският съвет, който управляваше народа им.
	Въпреки протестите на Ерагон, ургалите настояха да устроят огромен пир за него и драконката, така че той прекара вечерта в пиене с Гарцвог и неговите овни. Ургалите приготвяха вино от горски плодове и дървесна кора, което младият Ездач реши, че е по-силно и от най-силната джуджешка медовина. Сапфира го хареса повече от него — за Ерагон то имаше вкус на развалени череши, но въпреки това пи, за да достави удоволствие на домакините си.
	Много от женските ургали дойдоха при него и Сапфира, любопитни да се запознаят с тях, тъй като малко ургалски жени бяха участвали в борбата срещу Империята. Те бяха по-слаби от мъжете, но също толкова високи, а рогата им бяха по-къси и по-деликатни, макар и все пак големи. С тях имаше ургалски деца: най-малките бяха без рога, а по-големите имаха на челата си люспести издутини, които стърчаха по няколко сантиметра. Без рога ургалите изглеждаха изненадващо човекоподобни, въпреки различния цвят на кожата и очите. Беше явно, че някои от децата са Кул, защото дори по-младите се извисяваха над връстниците си, а понякога и над родителите си. Доколкото можеше да прецени Ерагон, нямаше някакъв принцип, който да определя кои родители раждат Кул и кои не. Изглежда, родителите Кул раждаха еднакво често както обикновени ургали, така и великани като самите тях.
	През цялата вечер младият Ездач и драконката пируваха с Гарцвог и Ерагон потъна в будните си сънища, докато слушаше как един ургалски певец рецитира разказа за победата на Нар Тулкха при Става роск — или поне Нар Гарцвог така му каза, защото младежът не можеше да разбере нищо от езика на ургалите; в сравнение с него този на джуджетата звучеше сладко като медено вино.
	На сутринта Ерагон откри, че е нашарен с над дузина синини — резултат от дружеското ръчкане и мушкане, получено от Кул по време на пира.
	Главата и цялото му тяло туптяха, когато двамата със Сапфира отидоха с Гарцвог да разговарят с Херндал. Дванайсетте жени се събираха в ниска, кръгла колиба, изпълнена с дима на горяща хвойна и кедър. Ракитеният вход бе точно толкова голям, колкото Сапфира да успее да промуши главата си, и люспите й хвърляха синкави отблясъци в тъмната вътрешност.
	Жените бяха много стари и няколко от тях бяха слепи и беззъби.
	Бяха облечени с роби, нашарени с възли, подобни на плетените ивици, които висяха пред всяка сграда, и носеха клановия герб на обитателите й. Всяка Херндал държеше пръчка, резбована с шарки, които нямаха смисъл за младия Ездач, но той знаеше, че не са случайни.
	Гарцвог превеждаше, докато Ерагон им разказа първата част от плана си за предотвратяване на бъдещи конфликти между ургалите и другите раси. Тя се състоеше в това на всеки няколко години ургалите да провеждат игри, в които да мерят своята сила, бързина и ловкост.
	В тях младите ургали можеха да спечелят нужната слава, за да си намерят другарка и да си завоюват място в обществото. Младият Ездач предложи игрите да са открити за всички раси, което щеше да даде на ургалите възможност да изпробват уменията си срещу онези, които дълго време са били техни врагове.
	— Крал Орик и кралица Насуада вече дадоха съгласието си — каза Ерагон, — а Аря, която в момента е кралица на елфите, го обмисля. Смятам, че тя също ще даде благословията си за тези игри.
	Херндал се съветваха помежду си в продължение на няколко минути; после най-старата — белокоса женска, чиито рога бяха почти съвсем протрити — заговори. Гарцвог отново започна да превежда:
	— Идеята ти е добра, Огнени мечо. Трябва да говорим с клановете си, за да решим кое ще е най-подходящото време за провеждане на тези състезания, но ще ги направим.
	Радостен, Ерагон се поклони и им благодари.
	После заговори друга от жените:
	— Това ни харесва, Огнени мечо, но не мислим, че то ще сложи край на войните между нашите народи. Кръвта ни е твърде гореща, за да бъде охладена само от игри.
	— А тази на драконите не е ли? — попита Сапфира.
	Една от жените докосна рогата си.
	— Не подлагаме на съмнение свирепостта на вашия вид, Огнени езико.
	— Знам, че кръвта ви е гореща — по-гореща от тази на повечето народи — рече Ерагон. — Ето защо имам и друга идея.
	Херндал го изслушаха мълчаливо, докато им обясняваше, въпреки че Гарцвог се размърда неспокойно и нададе тихо сумтене. Когато младият Ездач свърши, Херндал не казаха нищо и не помръднаха в течение на няколко минути и той започна да се чувства неловко под немигащия взор на тези от тях, които все още можеха да виждат.
	После седящата най-вдясно жена размаха пръчката си и прикрепените към нея два каменни пръстена затракаха силно в задимената колиба. Тя заговори бавно, а думите й звучаха завалено, сякаш езикът й бе подут.
	— Наистина ли ще направиш това за нас, Огнени мечо?
	— Да — отвърна Ерагон и се поклони отново.
	— В такъв случай вие двамата, Огнени мечо и Огнени езико, ще станете най-големите приятели, които Ургралгра някога са имали, и ще помним имената ви до края на времето. Ще ги вплетем във всеки от нашите тулкна, ще ги издяламе върху колоните си и ще учим малките си на тях, когато им покарат рогата.
	— Значи сте съгласни? — попита младият Ездач.
	— Да.
	Гарцвог поспря, а после, говорейки от свое име, както предположи Ерагон, каза:
	— Огнени мечо, не знаеш какво означава това за моя народ. Вечно ще ти бъдем задължени.
	— Нищо не ми дължите — отвърна Ерагон. — Искам само да предотвратя войната помежду ни.
	Той продължи да разговаря с Херндал още известно време, обсъждайки някои подробности. После двамата със Сапфира се сбогуваха с ургалите и продължиха пътуването си към Вроенгард.
	Когато грубо изработените колиби на селото се смалиха зад тях, Сапфира рече:
	— От тях ще излязат добри Ездачи.
	— Надявам се, че си права.


	Останалата част от полета им до Вроенгард мина без произшествия. Не срещнаха бури над морето; единствените облаци по пътя им бяха рехави и не представляваха заплаха нито за тях, нито за чайките, с които деляха небето.
	Сапфира кацна на Вроенгард до същата порутена сграда, където се бяха подслонили при първото си идване. Изчака там, а Ерагон влезе в гората и заскита сред тъмните, покрити с лишеи дървета, докато не откри няколко от сенчестите птици, които бе срещнал предния път, а след тях и туфа мъх, населена с подскачащите личинки, които Насуада му бе казала, че Галбаторикс наричал ларви копачи. С помощта на името на всички имена той даде и на двата вида животни подходящо название на древния език. Сенчестите птици нарече сундаврблака, а ларвите копачи — илгратр. Второто име му се стори забавно по един мрачен начин, защото означаваше силен глад.
	Доволен, младият Ездач се върна при Сапфира и двамата прекараха нощта в отдих и разговори с Глаедр и другите Елдунари.
	Призори отидоха до Скалата на Кутиан. Изрекоха истинските си имена и гравираните врати в обраслата с мъх канара се отвориха, след което Ерагон, Сапфира и Елдунари се спуснаха в хранилището долу. В тази дълбока пещера, озарена от езерото от разтопен камък, лежащо в недрата на връх Еролас, пазителят на яйцата Куарок им помогна да сложат всяко от тях в отделно ковчеже. После струпаха ковчежетата близо до средата на залата, заедно с петте Елдунари, които бяха останали, за да пазят яйцата.
	С помощта на Умарот младият Ездач направи същото заклинание като миналия път, скривайки яйцата и истинските сърца в пространствен джоб, който висеше зад Сапфира, на място, където нито тя, нито той можеха да го докоснат.
	Куарок напусна хранилището заедно с тях. Металните крака на мъжа с драконовата глава кънтяха силно по пода на тунела, докато вървеше към повърхността.
	Щом се озоваха навън, Сапфира хвана Куарок между ноктите си, защото бе прекалено голям и тежък, за да седи удобно на гърба й, и излетя, издигайки се над кръглата долина, лежаща в сърцето на Вроенгард.
	Прелетя над морето, тъмно и блестящо, а после и над Гръбнака, чиито върхове приличаха на остриета от лед и сняг, а проломите между тях — на реки от сянка. Отклони се на север и мина над долината Паланкар, за да могат двамата с Ерагон да хвърлят последен поглед на дома от детството си, пък макар и отвисоко, а оттам през Фундорския залив, нашарен с разпенени вълни, които приличаха на множество редящи се една подир друга планини. Сеунон със заострените си многослойни покриви и скулптури на драконови глави бе следващата точка от пътешествието им, а скоро след това се появиха покрайнини те на Ду Велденварден, обрасли с високи и силни борове.
	Те прекарваха нощите на лагер край поточета и езерца. Светлината на огъня се отразяваше в лъскавото метално тяло на Куарок, докато около тях ехтеше хорът на жабите и насекомите. Често чуваха в далечината воя на ловуващи вълци.
	Щом стигна до Ду Велденварден, Сапфира летя около час към центъра на голямата гора, след което бе спряна от защитните заклинания на елфите. Трябваше да кацне и да мине пеш през невидимата магическа преграда, а Куарок крачеше до нея. После полетяха отново.


	Левга след левга отминаваха под тях, без кой знае какво разнообразие в пейзажа, освен групички широколистни дървета — дъбове, брястове, брези, трепетлики и клюмнали върби, които често ограждаха реките и потоците. Прелетяха над една планина, чието име Ерагон бе забравил, и елфическия град Осилон, а после над непроходими гори от борове — всеки от тях уникален и все пак почти еднакъв с неизброимите си братя.
	Накрая, в късната вечер, когато и луната, и слънцето висяха ниско над противоположните хоризонти, драконката пристигна в Елесмера.
	Снижи се плавно и кацна сред живите сгради на най-големия и горд град на елфите.
	Аря и Фирнен ги чакаха, заедно с Роран и Катрина. Когато Сапфира се приближи, Фирнен се надигна на задните си лапи и разпери крила, надавайки радостен рев, който подплаши птиците на цяла левга околовръст и ги накара да излетят във въздуха. Сапфира отговори по подобен начин, а после приклекна на бутовете си и остави внимателно Куарок на земята.
	Ерагон освободи краката си от ремъците и се плъзна надолу по гърба на драконката.
	Братовчед му дотича, сграбчи го за ръката и го потупа по рамото, докато Катрина го прегърна от другата страна. Младият Ездач каза със смях:
	— Ей, я престанете! Оставете ме да си поема дъх! Как е, харесва ли ви Елесмера?
	— Прекрасна е! — отвърна Катрина с усмивка.
	— Мислех, че преувеличаваш — рече Роран, — но тя е точно толкова впечатляваща, колкото казваше. Сградата, в която сме отседнали…
	— Тиалдари Хол — обади се Катрина.
	Роран кимна.
	— Същата. Тя ми даде някои идеи как би трябвало да съградим на ново Карвахол. А да не забравяме и Тронхайм, и Фардън Дур… — Той поклати глава и подсвирна леко.
	Ерагон се засмя пак и тръгна след тях по горската пътека към западния край на Елесмера. Аря се присъедини към тях. Изглеждаше също толкова царствено, колкото майка й някога.
	— Добра среща на лунна светлина, Ерагон. Добре дошъл отново.
	Той я погледна.
	— Срещата наистина е добра, Сенкоубиецо.
	Тя му се усмихна, когато го чу да използва тази титла, и здрачът под полюшващите се дървета сякаш се озари.
	След като младият Ездач свали седлото на Сапфира, тя и Фирнен полетяха — макар Ерагон да знаеше, че е уморена от пътуването им — и изчезнаха заедно по посока на зъберите на Тел’наир. Докато се отдалечаваха, той чу Фирнен да казва:
	— _Улових три сърни за теб тази сутрин. Чакат те на тревата до колибата на Оромис._
	Куарок тръгна да гони Сапфира, защото яйцата бяха още с нея, а негов дълг беше да ги пази.
	Роран и Катрина поведоха Ерагон между големите дънери на града, докато не стигнаха до една поляна, заобиколена с кучешки дрян и ружи.
	На нея имаше маси, отрупани с богато разнообразие от храни. Много елфи, облечени в най-хубавите си туники, посрещнаха младия Ездач с тихи викове, мелодичен смях и откъслеци от песни и музика. Аря зае мястото си начело на банкета, а белият гарван Благден кацна на една резбована стойка наблизо, откъдето грачеше и от време на време рецитираше някоя строфа. Ерагон седна до Аря и ядоха, пиха и се веселиха до късно през нощта.
	Когато пиршеството наближи своя край, той се измъкна за няколко минути и се затича през притъмнялата гора към дървото Меноа, воден повече от обонянието и слуха си, отколкото от зрението си.
	Звездите заблестяха над главата му, когато излезе изпод клоните на големите борове. Ерагон поспря, за да успокои дишането си и да се съвземе, преди да прекоси плетеницата от корени, заобикаляща дървото Меноа.
	Застана в основата на гигантския дънер и долепи длан към грапавата му кора. Устреми ума си към мудното съзнание на дървото, което някога е било елфическа жена, и каза:
	— Линеа… Линеа… Събуди се! Трябва да говоря с теб!
	Изчака, но не долови никакъв отговор; все едно се опитваше да общува с морето, въздуха или самата земя.
	— Линеа, трябва да говоря с теб!
	През ума му сякаш мина въздишка на вятъра и той усети мисъл, слаба и далечна, която изрече:
	— Какво има, Ездачо…?
	— Линеа, последния път, като бях тук, ти казах, че ще ти дам каквото поискаш в замяна на ярката стомана под корените ти. Сега се готвя да напусна Алагезия, затова съм дошъл да изпълня обещанието си, преди да замина. Какво искаш от мен, Линеа?
	Дървото Меноа не отговори, но клоните му помръднаха леко и иглички се посипаха по корените на поляната, а от съзнанието му се излъчи чувство на веселие.
	— Върви си… — прошепна гласът и дървото се отдръпна от ума на Ерагон.
	Той остана на мястото си още няколко минути, викайки я по име, но тя отказваше да отговори. Накрая младият Ездач си тръгна с чувството, че нещата все още не са уредени, макар че дървото явно мислеше другояче.


	Ерагон прекара следващите три дни в четене на книги и свитъци, много от които идваха от библиотеката на Галбаторикс и бяха пратени в Елесмера от Ванир по негова молба. Вечеряше с Роран, Катрина и Аря, но през останалото време се усамотяваше и не виждаше дори Сапфира, защото тя бе останала с Фирнен на зъберите на Тел’наир и не проявяваше особен интерес към каквото и да било друго. Нощем ревовете на драконите отекваха над гората, разсейваха го от проучванията му и го караха да се усмихне, когато докоснеше мислите на Сапфира. Нейната компания му липсваше, но той знаеше, че тя има само малко време, което да прекара с Фирнен, и не искаше да я лишава от щастието й.
	На четвъртия ден, след като бе научил всичко възможно от четивата си, младият Ездач отиде при Аря и представи на нея и на съветниците й своя план. Беше му нужен почти цял ден, за да ги убеди, че това, което си е наумил, е необходимо, и нещо повече, че ще работи.
	Когато най-сетне успя, отидоха да вечерят. Докато над земята започваше да се спуска здрач, се събраха на поляната около дървото Меноа: той, Сапфира и Фирнен, Аря, трийсет от най-старите и най-опитни елфически заклинатели, Глаедр и другите Елдунари, които Ерагон и Сапфира бяха донесли със себе си, и двете надзирателки, елфите Идуна и Нея, които бяха живото въплъщение на договора между драконите и Ездачите.
	Надзирателките се съблякоха в съответствие с древните ритуали и Ерагон и останалите запяха. Докато те пееха, Идуна и Нея танцуваха, движейки се, така че татуираните по тях дракони сякаш се превърнаха в едно създание.
	В разгара на песента драконът заблестя, отвори челюсти, разпери крила и се хвърли напред, отделяйки се от кожата на елфите. Издигна се над поляната, докато само опашката му остана да докосва преплетените тела на надзирателките.
	Младият Ездач повика сияйното създание и когато привлече вниманието му, му обясни какво иска и го попита дали драконите са съгласни.
	— Прави каквото сметнеш за добре, Кралеубиецо — отговори призрачното създание. — Ако то ще помогне за осигуряването на мир в цяла Алагезия, ние не възразяваме.
	Тогава Ерагон зачете от една от книгите на Ездачите и изрече наум името на древния език. Присъстващите елфи и дракони му дадоха силата на телата си и енергията им потече през него, бушувайки като великанска буря. Като черпеше от нея, младият Ездач направи заклинанието, което бе усъвършенствал в продължение на дни — заклинание, каквото не е било правено от стотици години; чародейство, наподобяващо великите стари магии, просмукани във вените на земята и костите на планините. С него той дръзваше да стори нещо, което е било правено само веднъж преди.
	С него Ерагон изкова нов договор между драконите и Ездачите. Този договор обвързваше не само елфите и хората с драконите, а и джуджетата, и ургалите, давайки възможност на всеки от тях да стане Ездач.
	Докато изричаше последните думи на могъщото заклинание, с които го затвърждаваше, сякаш тръпка пробяга през въздуха и земята. Той изпита чувството, че всичко около тях, а може би и всичко на света, бе помръднало лекичко. Заклинанието изтощи него, Сапфира и другите дракони, но след като бе завършено, го обзе въодушевление и младият Ездач разбра, че е сторил голямо добро, може би най-голямото в целия му живот.
	Аря настоя да устроят още един пир, за да отбележат събитието. Колкото и да бе уморен, Ерагон се включи в него с добро настроение, щастлив, че може да се наслади на нейната компания, както и на тази на Роран, Катрина и Измира.
	По средата на празненството обаче храната и музиката му дойдоха прекалено много, той се извини и стана от масата, където седяха два мата с Аря.
	— _Добре ли си?_ — попита го Сапфира, като му хвърли един поглед от мястото си до Фирнен.
	Той й се усмихна през поляната.
	— _Просто имам нужда от малко тишина. Ще се върна скоро._
	Измъкна се и тръгна бавно между боровете, вдишвайки дълбоко хладния нощен въздух.
	На стотина стъпки от масите видя висок и слаб елф, седнал на един голям корен с гръб към близкото празненство. Ерагон свърна от пътя си, за да не го смущава, но докато го правеше, зърна лицето на елфа.
	Това изобщо не беше елф, а касапинът Слоун.
	Младият Ездач спря, изненадан. След всичко, което се бе случило, той бе забравил, че Слоун — бащата на Катрина — е в Елесмера. Поколеба се за миг, чудейки се какво да прави, а после с тихи стъпки се приближи към него.
	Както и последния път, когато го бе видял, Слоун носеше тънка черна ивица плат, вързана около главата си, която покриваше празните му очни кухини. Изпод плата се процеждаха сълзи, челото му бе набръчкано, а мършавите му ръце — стиснати.
	Касапинът явно чу приближаването на Ерагон, защото обърна глава към него и попита:
	— Кой е там? Ти ли си, Адаре? Казах ти, че нямам нужда от помощ! — Думите му бяха горчиви и гневни, но в тях имаше и мъка, каквато младежът не бе чувал у него преди.
	— Това съм аз, Ерагон — отвърна той.
	Слоун се вцепени, сякаш го бяха докоснали с нажежено желязо.
	— Ти! Да не си дошъл да злорадстваш над моето нещастие?
	— Не, разбира се, че не — отговори Ерагон, ужасен от тази мисъл, и приклекна на няколко стъпки от касапина.
	— Ще прощаваш, ако не ти повярвам. Често е трудно да се каже дали се опитваш да помогнеш на някого, или да го нараниш.
	— Това зависи от гледната ти точка.
	Горната устна на Слоун се изви.
	— Е, на това му се вика лукав елфически отговор.
	Зад него елфите подеха нова песен в съпровод на лютня и кавал и откъм празненството до тях долетя бурен смях.
	Касапинът посочи с брадичка през рамо.
	— Чувам я. — Нови сълзи потекоха изпод ивицата плат. — Чувам я, но не мога да я видя. А твоето проклето заклинание не ми дава да говоря с нея.
	Ерагон запази мълчание, защото не знаеше какво да каже.
	Слоун облегна глава на корена и адамовата ябълка му заподскача.
	— Елфите ми казват, че детето, Измира, е силно и здраво.
	— Така е. Тя е най-силното и гръмогласно бебе, което познавам. Ще стане страхотна жена.
	— Това е хубаво.
	— А ти как прекарваш дните си? Продължаваш ли да се занимаваш с дърворезба?
	— Елфите те държат в течение на моите дела, а? — Докато младият Ездач се опитваше да реши как да отговори — не искаше Слоун да знае, че вече го е посещавал веднъж — касапинът каза: — Предполагах го. Как мислиш, че прекарвам дните си? Прекарвам ги в мрак, както през цялото време от Хелгринд насам, и няма какво друго да правя, освен да седя и да си клатя краката, докато елфите ми досаждат за това и за онова и не ми дават нито миг покой!
	Зад тях отново отекна смях. В него Ерагон различи гласа на Катрина.
	Свирепа гримаса изкриви лицето на Слоун.
	— А сега трябваше да доведеш и нея в Елесмера. Не ти стигаше само да ме пратиш в изгнание, а? Не, трябва да ме измъчваш със знанието, че единственото ми дете и внуче са тук и че никога няма да мога да ги видя, камо ли да се срещна с тях. — Слоун се озъби и изглеждаше така, сякаш може да се хвърли към младия Ездач. — Такова безсърдечно копеле си!
	— Имам прекалено много сърца — каза Ерагон, макар да знаеше, че касапинът няма да разбере.
	— Пфу!
	Младият Ездач се поколеба. Изглеждаше по-милостиво да остави Слоун да си мисли, че е искал да го нарани, отколкото да му каже, че болката му се дължи просто на разсеяността на Ерагон.
	Касапинът извърна глава и още сълзи потекоха по бузите му.
	— Върви си — каза той. — Остави ме. И никога повече не ме безпокой, Ерагон, иначе кълна ти се, единият от нас ще умре.
	Младият Ездач се загледа в игличките на земята, после се изправи и се взря в Слоун. Не му се искаше да си тръгва. Това, което бе причинил на касапина, довеждайки Катрина в Елесмера, беше грешно и жестоко. Измъчваше го вина, която растеше с всяка изминала секунда, докато накрая той не стигна до решение и спокойствието му се върна.
	Ерагон зашепна тихичко, използвайки името на древния език, за да промени заклинанията, които бе наложил върху Слоун. Това му отне повече от минута и когато наближи края на напевите си, касапинът процеди през зъби:
	— Престани с проклетото си мърморене, Ерагон, и изчезвай. Остави ме, мътните те взели! Остави ме!
	Младежът обаче не си тръгна, а започна ново заклинание. Почерпи от знанията на Елдунари и на Ездачите, с които са били свързани много от по-старите дракони, и запя магия, която подхранваше, отглеждаше и възстановяваше онова, което някога е било. Задачата бе трудна, но сега уменията на Ерагон бяха по-големи отпреди и той можеше да извърши каквото искаше.
	Докато пееше, Слоун трепна, а после почна да ругае и да се чеше с две ръце по бузите и челото, сякаш го бе обхванал сърбеж.
	— Проклет да си! Какво правиш с мен?
	Младият Ездач довърши напева си, приклекна отново и внимателно махна ивицата плат от главата на касапина. Щом усети какво става, Слоун изсъска и посегна да го спре, но бе прекалено бавен и ръцете му уловиха само празния въздух.
	— И достойнството ли искаш да ми отнемеш? — попита той с омраза в гласа.
	— Не — отвърна Ерагон. — Ще ти го върна. Отвори очи.
	Касапинът се поколеба.
	— Не. Не мога. Опитваш се да ме изиграеш.
	— Кога съм го правил? Отвори очи, Слоун, и погледни дъщеря си и внучката си.
	Касапинът затрепери, а после бавно, съвсем бавно клепачите му запълзяха нагоре, разкривайки вместо празни кухини чифт блестящи очи. За разлика от онези, с които беше роден, новите му очи бяха сини като небето по пладне и поразително ярки.
	Той премигна, а зениците му се свиха, приспособявайки се към оскъдната светлина в гората. После Слоун рипна на крака и се обърна, за да се взре над стърчащите корени към празненството, вихрещо се зад дърветата. Сиянието на елфическите фенери без пламък озари лицето му с топла светлина и на нея той изглеждаше преливащ от живот и щастие. Физиономията му се бе преобразила по удивителен начин; Ерагон усети сълзи в очите си, докато гледаше по-възрастния мъж.
	Касапинът продължи да се взира над корените като измъчен от жажда пътник, който вижда пред себе си голяма река. После изрече с дрезгав глас:
	— Прекрасна е. И двете са прекрасни. — Разнесе се нов изблик на смях. — Ах… тя изглежда щастлива. И Роран също.
	— Отсега нататък можеш да ги гледаш, ако искаш — каза Ерагон. — Но заклинанията върху теб все така няма да ти позволяват да говориш с тях, да им се показваш или да установяваш връзка по какъвто и да било начин. И ако се опиташ да го сториш, ще разбера.
	— Ясно — промърмори Слоун. Обърна се и очите му се впиха в младия Ездач със смущаваща настоятелност. Челюстта му се раздвижи нагоре-надолу за няколко секунди, сякаш дъвчеше, а после той каза: — Благодаря ти.
	Ерагон кимна и се изправи.
	— Сбогом, Слоун. Няма да ме видиш повече, обещавам ти.
	— Сбогом, Ерагон. — И касапинът се извърна, за да се втренчи отново към светлините на елфическия пир.


	Прощаване

	Измина една седмица: седмица на смях, музика и дълги разходки сред чудесата на Елесмера. Ерагон заведе Роран, Катрина и Измира да видят колибата на Оромис върху зъберите на Тел’наир, а Сапфира им показа скулптурата от лизан камък, която бе направила по време на Тържеството на Кръвната клетва. Що се отнася до Аря, тя в продължение на цял ден ги развежда из множеството градини в Елесмера, за да видят някои от по-впечатляващите растения, които елфите бяха събрали или създали през вековете.
	Ерагон и Сапфира с удоволствие биха останали тук още няколко седмици, но Бльодгарм се свърза с тях и им съобщи, че той и намиращите се под негова опека Елдунари са пристигнали при езерото Ардвен. И макар че нито на Ерагон, нито на Сапфира им се искаше да го признаят, знаеха, че е време да тръгват.
	Поободриха се обаче, когато Аря и Фирнен обявиха, че ще ги изпратят поне до края на Ду Велденварден, а може би и малко по-нататък.
	Катрина реши да остане с Измира, но Роран поиска да ги придружи през първия етап от пътешествието им, защото, както каза: „Бих искал да видя как изглежда далечният край на Алагезия, а да пътувам с вас е по-бързо, отколкото да яздя дотам на кон“.
	Призори на следващия ден младият Ездач се сбогува с Катрина, която плака през цялото време, и с Измира, която смучеше палеца си и се взираше в него, без да разбира нищо.
	После се отправиха на път. Сапфира и Фирнен полетяха един до друг на изток над гората. Роран бе седнал зад Ерагон и го държеше през кръста, докато Куарок висеше в ноктите на Сапфира и тялото му отразяваше слънчевата светлина ярко като огледало.
	След два дни и половина видяха езерото Ардвен — бледо водно пространство, по-голямо от цялата долина Паланкар. На западния му бряг се издигаше град Силтрим, който нито Ерагон, нито Сапфира бяха посещавали досега. А във водата до кейовете се полюшваше дълъг бял едномачтов кораб.
	Той изглеждаше точно така, както младият Ездач знаеше, че ще изглежда, защото го познаваше от сънищата си, и докато се взираше в него, го обзе чувство на неизбежност.
	„Открай време е било писано, че ще стане така“ — помисли си.
	Прекараха нощта в Силтрим, който много приличаше на Елесмера, въпреки че беше по-малък и по-гъсто застроен. Докато почиваха, елфите натовариха Елдунари на кораба, заедно с храна, инструмента, дрехи и други полезни вещи. Екипажът се състоеше от двайсет елфи, които искаха да помогнат за отглеждането на драконите и за обучението на бъдещите Ездачи, плюс Бльодгарм и всичките му оцелели заклинатели, с изключение на Лауфин и Утинаре, които на това място се простиха с тях.
	На сутринта Ерагон измени заклинанието, което държеше яйцата скрити над Сапфира, извади две и ги даде на елфите, избрани от Аря да ги пазят. Едното яйце щеше да отиде при джуджетата, а другото при ургалите, с надеждата, че драконите вътре ще склонят да си изберат Ездачи от техните раси. Ако ли не, местата им щяха да бъдат разменени, и ако след това те все още не откриеха подходящи Ездачи за себе си… ами, Ерагон не бе съвсем сигурен какво трябва да се направи в такъв случай, но не се съмняваше, че Аря ще измисли нещо. Когато драконите в яйцата се излюпеха, те и техните Ездачи щяха да бъдат под опеката на кралицата на елфите и Фирнен, докато не пораснат достатъчно, за да се присъединят към Ерагон, Сапфира и останалите си сродници на изток.
	И така, Ерагон, Аря, Роран, Куарок, Бльодгарм и останалите елфи, пътуващи с тях, се качиха на кораба и поеха през езерото, докато Сапфира и Фирнен кръжаха над тях.
	Корабът се казваше „Талита“ и бе кръстен на една червеникава звезда в източното небе. Лек и тесен, той се нуждаеше само от няколко пръста вода, за да може да плава. Плъзгаше се безшумно и почти нямаше нужда от насочване, сякаш знаеше къде точно иска да отиде кормчията му.


	Плаваха през гората в продължение на дни, първо — през езерото Ардвен, а после — надолу по река Гаена, която бе придошла от пролетното топене на снеговете. Докато минаваха през зеления тунел от клони, множество най-различни птици пееха и летяха около тях, а катеричките — рижави и черни — врещяха от върховете на дърветата или седяха на клони, протягащи се току извън обсега им.
	Ерагон прекарваше по-голямата част от времето си или с Аря, или с Роран, и само рядко летеше със Сапфира. Тя от своя страна почти не се отделяше от Фирнен и младият Ездач често ги виждаше да седят на брега с преплетени лапи, отпуснали главите си една до друга на земята.
	Денем светлината в гората бе златиста и приглушена; нощем звездите блестяха ярко и растящата луна осигуряваше достатъчно сияние, за да могат да плават. Топлината, омарата и непрекъснатото полюшване на „Талита“ караше Ерагон да се чувства като в полудрямка, из губен в спомена за един приятен сън.
	Накрая, както, разбира се, трябваше да стане, гората свърши и те излязоха в полята отвъд. Там река Гаена изви на юг и ги понесе покрай гората към езерото Елдор, което бе още по-голямо от Ардвен.
	Щом стигнаха до него, времето се промени и ги връхлетя буря. Високи вълни блъскаха кораба и цял ден всички се чувстваха гадно, шибани от студения дъжд и бурния вятър. Вятърът обаче бе откъм кърмата и значително ускори напредъка им.
	От езерото Елдор продължиха на юг по река Еда и минаха покрай предния пост на елфите, Серис. След това вече окончателно оставиха гората зад себе си и „Талита“ се понесе по реката през равнините, сякаш по собствена воля.
	Още от момента, в който излязоха от дърветата, Ерагон очакваше Аря и Фирнен да си тръгнат. Но никой от двамата не обелваше и дума за заминаване, а той нямаше желание да ги пита за плановете им.
	Продължиха на юг през още и още пустеещи земи. Оглеждайки околността, Роран каза:
	— Доста е безлюдно тук, нали?
	Младият Ездач трябваше да се съгласи.
	Накрая стигнаха до най-източното селище в Алагезия — малка, самотна група дървени къщи — което се наричаше Хедарт. Джуджетата го бяха построили само за да могат да търгуват с елфите, защото наоколо нямаше нищо ценно, освен стада от сърни и диви биволи, виждащи се в далечината. Сградите бяха издигнати на мястото, където Аз Рагни се вливаше в Еда, почти удвоявайки размера й.
	Ерагон, Аря и Сапфира бяха минавали веднъж през Хедарт в обратната посока, когато пътуваха от Фардън Дур към Елесмера след битката с ургалите. Така че младият Ездач знаеше какво да очаква, когато селото се появи пред погледа му.
	Само че бе озадачен да види, че на края на импровизирания кей, простиращ се навътре в Еда, ги чакат стотици джуджета. Объркването му се превърна в радост, когато групата се раздели и напред излезе Орик.
	Вдигайки над главата си своя чук Волунд, той извика:
	— Нали не мислеше, че ще оставя собствения си доведен брат да замине, без да се простя подобаващо с него?
	Усмихнат, Ерагон сви ръце около устата си и извика в отговор:
	— И през ум не ми е минавало!


	„Талита“ пристана за достатъчно дълго, за да могат да слязат всички, с изключение на Куарок, Бльодгарм и още двама елфи, които останаха да пазят Елдунари. На мястото, където се срещаха двете реки, водата бе прекалено бурна, за да може корабът да стои, без да се удря в кея, така че след това елфите отплаваха надолу по Еда, търсейки по-спокойно място, където да пуснат котва.
	Ерагон се смая, като видя, че джуджетата са докарали в Хедарт четири от гигантските глигани от планините Беор. Награ бяха нанизани на дървета, дебели колкото крака на младия Ездач, и се печаха над ями с жарава.
	— Този го убих лично — каза гордо Орик, като посочи към най-големия глиган.
	Заедно с останалите провизии за пира, Орик бе докарал три каруци от най-добрата джуджешка медовина за Сапфира. Щом ги видя, драконката затананика от удоволствие.
	— Ти също трябва да я опиташ — каза тя на Фирнен, който изпръхтя и протегна шия, душейки любопитно буретата.
	Когато дойде вечерта и храната бе готова, всички седнаха на грубите маси, които джуджетата бяха сковали същия ден. Орик удари с чука по щита си, за да накара тълпата да замълчи. После вдигна парче месо, сложи го в устата си, сдъвка го и го глътна.
	— Илфгаунит! — обяви той.
	Джуджетата закрещяха одобрително и пиршеството се развихри с пълна сила.
	В края на вечерта, когато всички се бяха наяли до пръсване — дори и драконите — Орик плесна с ръце и повика един слуга, който донесе ковчеже, пълно със злато и скъпоценни камъни.
	— Малък знак на нашето приятелство — каза джуджешкият крал и го връчи на Ерагон.
	Младият Ездач се поклони и му благодари.
	После Орик отиде при Сапфира и с весели пламъчета в очите й поднесе пръстен от злато и сребро, който тя можеше да носи на всеки от ноктите на предните си лапи.
	— Този пръстен е специален, защото няма да се надраска, нито ще потъмнее и докато го носиш, плячката ти няма да чува твоето приближаване.
	Подаръкът достави огромно удоволствие на Сапфира. Тя накара Орик да го сложи на средния нокът на дясната й лапа и през цялата вечер Ерагон я гледаше как се любува на халката от блестящ метал.


	По настояване на Орик останаха в Хедарт за през нощта. Младият Ездач се надяваше да потеглят рано на следващата сутрин, но когато небето започна да просветлява, Орик покани него, Аря и Роран на закуска. След това завързаха приказка, а по-късно отидоха да видят саловете, с които джуджетата бяха докарали Награ от планините Беор дотук. Не след дълго пак наближи време за вечеря и Орик успя да ги убеди да останат за едно последно хапване.
	По време на вечерята, както и при снощния пир, джуджетата осигуриха песни и музика, а изслушването на един особено талантлив джуджешки бард отложи още повече заминаването на групата им.
	— Останете още една нощ — увещаваше ги Орик. — Тъмно е и не е време за пътуване.
	Ерагон хвърли поглед към пълната луна и се усмихна.
	— Забравяш, че за мен не е толкова тъмно, колкото за теб. Не, трябва да вървим. Ако изчакаме още, опасявам се, че никога няма да си тръгнем.
	— Тогава върви с благословията ми, братко по сърце.
	Те се прегърнаха, а после Орик нареди да им доведат коне — от онези, които джуджетата държаха в Хедарт за елфите, идващи да търгуват.
	Младият Ездач вдигна ръка в прощален жест към Орик. После смушка коня си и препусна напред заедно с Роран, Аря и елфите, отдалечавайки се от Хедарт по животинската пътека по южния бряг на Еда, където въздухът бе напоен със сладкия аромат на върби и тополи. Над тях драконите ги следваха, виейки се един около друг в игрив спирален танц.
	Извън Хедарт Ерагон дръпна юздите на коня си и другите направиха същото, след което продължиха с по-бавен и спокоен ход, разговаряйки тихо. Младият Ездач не зачекваше никакви важни теми, нито пък Аря или Роран, защото от значение бяха не думите, а по-скоро чувството на близост, което споделяха тримата в нощта. Настроението, което ги обгръщаше, изглеждаше ценно и крехко, и те говореха по мило от обикновено, защото знаеха, че времето им заедно е на привършване и никой не искаше да го опетни с необмислена фраза.
	Скоро стигнаха до върха на малък хълм и оттам съзряха „Талита“, която ги очакваше от другата му страна.
	Корабът изглеждаше така, както Ерагон знаеше, че ще изглежда.
	Както трябваше да изглежда.
	На светлината на бледата луна той приличаше на лебед, готов да отлети от широката, бавно течаща, река и да го отнесе към незнайни простори. Елфите бяха спуснали платната му и тъканта сияеше леко. Една самотна фигура стоеше на руля, но с изключение на нея палубата беше пуста.
	Наоколо мрачната равнина се простираше чак до далечния хоризонт — плашеща шир, прорязвана единствено от реката, която блестеше върху нея като ивица изкован метал.
	В гърлото на Ерагон се образува буца и той вдигна качулката на наметалото, сякаш искаше да се скрие от погледите.
	Те бавно се спуснаха по склона на хълма, прекосиха шепнещите треви и стигнаха до каменистия бряг край кораба. Копитата на конете чаткаха силно и остро по камъните.
	Там Ерагон слезе от седлото, както и останалите. Без някой да им заповяда, елфите се строиха в шпалир между тях и кораба, забиха дръжките на копията си в земята и застинаха като статуи.
	Младият Ездач ги огледа и буцата в гърлото му нарасна дотолкова, че му беше трудно да диша.
	— _Сега е моментът_ — каза Сапфира и той знаеше, че е права.
	Ерагон отвърза ковчежето със злато и скъпоценни камъни от седлото на коня си и го занесе на Роран.
	— Значи тук се разделяме — каза братовчед му.
	Младежът кимна.
	— Дръж — каза той, подавайки ковчежето на Роран. — Трябва да вземеш това. Ти можеш да го употребиш по-добре от мен… Използвай го, за да построиш замъка си.
	— Ще го направя — отвърна Роран с пресипнал глас. Хвана ковчежето под лявата си ръка и прегърна Ерагон с дясната. Двамата останаха прегърнати за един дълъг миг. После Роран каза: — Пази се, братко.
	— И ти, братко… Грижи се за Катрина и Измира.
	— Ще го сторя.
	Като не се сещаше какво повече да добави, младият Ездач докосна още веднъж Роран по рамото, след това се обърна и отиде при Аря, която стоеше и го чакаше до шпалира от елфи.
	Двамата се взираха един в друг няколко секунди, а после Аря каза:
	— Ерагон.
	Тя също си бе вдигнала качулката и на лунната светлина той не можеше да различи добре лицето й.
	— Аря. — Младежът зарея поглед по сребристата река, а после го върна към елфката и стисна дръжката на Бризингър. Беше толкова изпълнен с чувства, че трепереше. Не му се искаше да тръгва, но знаеше, че трябва. — Остани с мен…
	Погледът й се стрелна нагоре.
	— Не мога.
	— … остани с мен до първия завой на реката.
	Тя се поколеба, а после кимна. Той й предложи ръката си, Аря го хвана, а после двамата се качиха заедно на кораба и отидоха да застанат на носа.
	Елфите ги последваха и щом всички се озоваха на борда, вдигнаха трапа. Без вятър или гребла корабът се отдели от каменистия бряг и се понесе надолу по дългата, гладка река.
	На брега Роран стоеше сам и ги гледаше как се отдалечават. После отметна глава и нададе дълъг, изпълнен с болка, вик, и нощта заехтя от звука на мъката му.
	В продължение на няколко минути Ерагон стоеше до Аря и нито един от двамата не продумваше, докато гледаха как първият завой на реката се приближава. Накрая младият Ездач се обърна към нея и дръпна качулката от главата й, за да може да види очите й.
	— Аря — каза той и прошепна истинското й име. През нея пробяга трепет на разпознаване.
	В отговор тя също прошепна истинското му име и той също потрепери, щом чу пълното описание на същността си.
	Отвори уста да заговори отново, но елфката го спря, като сложи три пръста на устните му. После отстъпи назад и вдигна ръка над главата си.
	— Сбогом, Ерагон Сенкоубиецо — каза тя.
	В същия миг Фирнен се спусна от небето и я грабна от палубата на кораба, и вятърът от крилата му шибна младия Ездач.
	— Сбогом — прошепна Ерагон, докато гледаше как тя и Фирнен летят обратно към мястото, където Роран продължаваше да стои на далечния бряг.
	После най-сетне остави сълзите си да потекат, впи пръсти в перилата на кораба и зарида, докато оставяше зад себе си всичко, което някога е познавал. Над него Сапфира му пригласяше жално и тъгата й се смесваше с неговата, докато оплакваха онова, което никога не можеше да бъде.
	С времето обаче биенето на сърцето на Ерагон се забави, сълзите му пресъхнаха и в душата му се възцари известен покой, докато се взираше над празната равнина. Зачуди се какви ли странни твари могат да срещнат в тези диви простори и се замисли за живота, който очакваше него и Сапфира — живот с драконите и Ездачите.
	— Не сме сами, малки мой — каза Сапфира.
	Усмивка се прокрадна върху лицето му.
	А корабът продължи нататък, плъзгайки се леко по огряната от луната река към тъмните земи отвъд.


	За произхода на имената

	За обикновения наблюдател различните имена, които би срещнал един неустрашим пътешественик из Алагезия, могат да изглеждат като случаен набор от названия без вътрешна цялост, култура или история. Но както всяка земя, колонизирана многократно от различни култури, а в този случай, дори от различни видове, Алагезия е събрала имена от множество уникални източници, сред които езиците на джуджетата, елфите, хората и дори ургалите. Ето защо можем да имаме долината Паланкар (човешко име), реките Анора и Риствак’баен (елфически имена) и планините Утгард (джуджешко име), разположени на територия от само няколко квадратни мили.
	Макар това да е много интересно от историческа гледна точка, на практика често води до обърквания относно правилното произношение. За съжаление, не съществуват установени правила за незапознатия. Трябва да усвоите всяко име поотделно, освен ако не сте в състояние незабавно да определите езика, от който произхожда. Нещата стават още по-заплетени, щом осъзнаете, че на много места местното население е изменило правописа и произношението на чуждите думи, за да ги пригоди към собствения си език. Чудесен пример за това е река Анора. Първоначално анора се е пишело аенора, което на древния език означава широк. В своите писания хората опростили думата до анора, а при произнасянето й заменили съчетанието от гласни ае с по-лесното а, и така името придобило вида, в който го срещаме по времето на Ерагон.


	Справочник

	Древният език:
	_Агаети Бльодрен_ — Тържеството на Кръвната клетва (провежда се веднъж на сто години в чест на първоначалния договор между елфите и драконите)
	_алфа_ — елф
	_алфакин_ — елфическата раса
	_Атра ду евариня оно варда._ — Нека звездите бдят над теб.
	_Атра естерни оно телдуин, Ерагон._ — Нека добрият късмет властва над живота ти, Ерагон.
	_аудр_ — горе; нагоре
	_бризингър_ — огън (виж също исталри)
	_бьолр_ — кръгъл предмет; кълбо
	_Вае веохната оно вергари, ека тает отерум._ — Ще те убием, кълна се.
	_Ваер Етилнадрас_ — кафяво, свободно плаващо водорасло, което има пълни с газ мехурчета на разклоненията на стъблата си
	_ваетна_ — разпръсни, прогони
	_Вайс неят!_ — Не бъди!
	_валдр_ — владетел
	_веохт_ — бавно
	_верма_ — затоплям
	_врангр_ — изкривен; заблуден
	_ганга_ — върви
	_ганга аптр_ — върви назад
	_ганга райета_ — върви надясно
	_ганга фрам_ — върви напред
	_гедвей игнасия_ — блестяща длан
	_Гулия вайсе мед оно, Аргетлам._ — Късметът да е с теб, Среброръки.
	_даутдаерт_ — копие на смъртта: име, дадено на копията, които елфите създали за убиване на дракони
	_Делой шаржалви!_ — Земя, раздвижи се!
	_джиерда_ — чупя; удрям
	_„Домия абр вирда“_ — „Владичество на съдбата“ (книга)
	_драумр копа_ — взор в съня
	_дрьотнинг_ — кралица
	_дрьотнингу_ — принцеса (приблизително; преводът не е точен)
	_Ду Фелс Нангорот_ — Изгорените планини
	_Ду Врангр Гата_ — Странстващата пътека
	_Ду Велденварден_ — Гората на стражите
	_ебритил(ар)_ — учител(и)
	_Ека ай фрикай ун Шур’тугал._ — Аз съм Ездач и приятел.
	_Ека елрун оно, алфия, виол фьорн торнеса._ — Благодаря ви, елфи, за този дар.
	_елда_ — наставка, показваща голяма почит, без значение от пола; добавя се към името с тире
	_Елрун оно._ — Благодаря.
	_Ерисдар_ — фенери без пламък, използвани от елфите и джуджетата (наречени на елфа, който ги е изобретил)
	_илгратр_ — силен глад
	_ислингър_ — светлоносец
	_исталри_ — огън (виж също бризингър)
	_кауста_ — ела
	_кверст_ — режа
	_Кверст малмр ду хуилдрс едта, мар фрема не тон ека трейжа!_ — Срежи метала, който ме държи, но не повече, отколкото желая
	_ладрин_ — отвори
	_лета_ — спри
	_Лидуен Кваеди_ — Поетично писмо
	_мае_ — част от дума, която Ерагон така и не довършва
	_Наина!_ — Създай светлина!
	_Наина хвитр ун бьолр!_ — Създай кръгла бяла светлина!
	_Нам иет ер Ерагон Сундавар-Верганди, сон абр Бром._ — Казвам се Ерагон Сенкоубиеда, син на Бром.
	_нидвал_ — подобни на дракони създания, които живеят в морето; сродни с Фангурите
	_ниернен_ — орхидея
	_Оно ах неят трейжа еом верунслмал едта, о, сналгли._ — Не искаш да се биеш с мен, о, сналгли.
	_свит-кона_ — официално почетно обръщение към много мъдра жена
	_Се оно вайсе илиа._ — Бъди щастлив.
	_Се онр свердар ситжа хвас._ — Нека мечовете ви останат остри.
	_слита_ — спи
	_сналгли_ — раса от гигантски охлюви
	_Стенр риса!_ — Камък, издигни се!
	_Стенр слаута!_ — Камък, заехти! (слаута е трудно да се преведе; това е остър, пронизителен звук като от пукащ се камък, но може също да означава издаването на такъв звук)
	_Стиджа унин мор’ранр._ — Почивай в мир.
	_сундаврблака_ — летяща сянка
	_телдуин_ — властвам над
	_тейна_ — млъкни
	_траута_ — хвърли
	_Триста виндр!_ — Сгъсти въздуха!
	_тура_ — изсуши
	_ун_ — и
	_фаирт_ — снимка, направена по магически начин на тънка дъска или шистова плочка
	_фел_ — планина
	_финиарел_ — почетна наставка при обръщение към млад, многообещаващ мъж; добавя се към името с тире
	_флауга_ — лети
	_фретия_ — скрий
	_Хелгринд_ — Портите на смъртта
	_хвитр_ — бял
	_Шур’тугал_ — Драконов ездач
	_яве_ — връзка на доверие


	Езикът на джуджетата:
	_Аз Рагни_ — Реката
	_Аз Свелдн рак Ануин_ — Сълзите на Ануин
	_барзул_ — да прокълнеш някого със зла съдба
	_Беор_ — пещерна мечка (елфическа дума)
	_Вор Орикз корда!_ — В името на чука на Орик!
	_гриметборит_ — кланов вожд (буквално — вожд на дома)
	_гримсткарвлорс_ — онзи, който подрежда дома
	_гримстнзборит_ — властелин на джуджетата, независимо дали крал, или кралица (буквално — вожд на домовете)
	_дерундан_ — привет
	_дур_ — наш
	_дургримст_ — клан (буквално — нашият дом)
	_ероткнурл_ — камък от пръст (буквално — пръстен камък)
	_Илф гаунит_ — особен джуджешки израз, който значи „Безопасно е и добро“. Обикновено се казва от домакина по време на ядене и е остатък от дните, в които отравянето на гостите било обичайна практика сред клановете.
	_Ингетум_ — работещи с огън; ковачи
	_кнурла_ — джудже (буквално — направен от камък).
	_Награ_ — гигантски глиган, който живее в планините Беор
	_тардсвергундинзмал_ — нещо, което не е такова, каквото изглежда; фалшификат, имитация
	_Тронхайм_ — Шлем на гиганти
	_Фангур_ — драконоподобни създания, които са по-малки и не толкова интелигентни, колкото своите братовчеди; сродни с Нидвалите(живеят в планините Беор)
	_Фардън Дур_ — Нашият баща
	_Фелдуност_ — Брада от скреж (вид коза, която живее в планините Беор)


	Езикът на номадите:
	_но_ — почетна наставка, която се прибавя към името на някой, когото уважаваш


	Езикът на ургалите:
	_драджл_ — червей
	_нар_ — титла, показваща огромно уважение
	_тулкна_ — плетени ленти, върху които ургалите изобразяват гербовете на клановете си
	_Улутрек_ — Луноядка
	_Ургралгра_ — името, с което ургалите сами се наричат (буквално — онези с рогата).


	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6394
	__Издание:__
	Кристофър Паолини. Наследството
	Американска. Първо издание
	ИК „Хермес“, Пловдив, 2011
	Редактор: Ивелина Балтова
	Коректор: Юлиана Василева
	ISBN: 978-954-261-161-5