
Кресли Коул
Неутолимо желание
Съдържание
РЕЧНИК НА ТЕРМИНИТЕ
ПРОЛОГ

БЛАГОДАРНОСТИ
Информация за книгата
Бележки
РЕЧНИК НА ТЕРМИНИТЕ
ВАЛКИРИИТЕ
Когато девица воин нададе зов за смелост, докато умира в битка, Вотан и Фрея чуват
призива ѝ. Двамата богове изпращат светкавица, за да я улучи, да я спаси и да я отведе в
двореца им, запазвайки смелостта ѝ завинаги под формата на безсмъртната дъщеря валкирия
на девицата.
• Валкириите се хранят с електрическата енергия на земята, споделят я помежду си чрез общ
източник на сила и я връщат обратно чрез емоциите си, приели вида на мълнии.
• Притежават свръхестествена сила и скорост.
• Наричани също така и Лебедовите девици, Деви защитници.
• Врагове на Ордата
ВАМПИРСКАТА ОРДА
В първия хаос налора доминирало братство от вампири, които разчитали на студената
си природа, на това, че боготворели логиката, и на това, че не знаели милост. Появили се в
суровите степи наДакия и се придвижили към Русия, макар че според някои все още съществува
таен анклав, който живее в Дакия. Всеки вампир търси своята невеста, вечната си съпруга,
тази, която ще направи така, че във вените му да потече кръв, или ще съживи напълно тялото
му, като му дари дъх и накара сърцето му да забие.
• Имат способността да се телепоргират, която е позната още и като дематериализиране.
• Наричани също така и ,даките“.
• Врагове на повечето групи в лора.
ВЕЩИЦИТЕ
...безсмъртни същества, които притежават вълшебни дарби практикуват и добро, и зло.
• Загадъчни наемници, които продават заклинанията си.
ЛОРЪТ
...и тези дарени с разум същества, които не са човешки, ще се обединят в една група и тя
ще съществува редом с човеците, но ще е тайна за тях.
ВЪЗДИГАНЕТО
И ще дойде време, когато всички безсмъртни същества в лора, от най-силните групи на
валкириите, вампирите и ликаните до призраците, преобразяващите се, елфите, сирените...
трябва да се бият и да се унищожат взаимно.
• Случва се веднъж на петстотин години. Или точно сега...
ВЪЗДЪРЖАТЕЛИТЕ
...след като короната му била открадната, Кристоф, законният крал на Ордата, започнал
да обикаля бойните полета на древните битки и да търси най-силните, най-доблестните
човешки воини, докато те умирали. Така си спечелил прозвището Гробоскитника. Предлагал им
вечен живот в замяна на вечна вярност към него и към нарастващата му армия.
• Армия от вампири. СьсЮи се от превърнати във вампири човеци, които не пият кръв направо
от източника
• Врагове на Ордата.
ДЕМОНАРХИЯ
Демоните са също толкова многообразни, колкото и племената на човеците...
• Група от демонски династии.
• Някои кралства са съюзници на Ордата.
ДУХОВЕТЕ
...произходът им е неизвестен, а присъствието – смразяващо.
• Призрачни виещи същества Непобедими и общо взето, неконтролируеми.
• Наричани също така и „древната напаст“.
ЛИ КАН
Горд, могъщ воин от народа на келтоите (или скритите хора, по-късно познати като
„келти“) бил убит в разцвета на силите си от побеснял вълк. Воинът се надигнал от
мъртвите, сега вече безсмъртен. Духът на звяра дремел в него. У воина започнали да се
проявяват чертите на животното: нуждата от допир, яростна преданост към вида му,
копнеж за удоволствията на плътта. Понякога дремещият звяр се надига...
• Наричани също така и „върколаци“, „горски воини“.
• Врагове на Ордата.
ТАЛАСЪМИТЕ
Дори безсмъртните се боят от ухапването му...
• Таласъмът е човешко същество, превърнато в свирепо чудовище със светеща зелена кожа, жълта
очи и заразни ухапвания и одрасквания.
• Целта на таласъмите е да увеличат редиците си чрез заразяване.
• Казват, че пътували в стада
ФУРНИТЕ
Ако сториш зло, моли се да получиш наказание – преди да са дошлите...
• Безжалостни жени воини, решени да въздават справедливост сред злите хора, когато те се
изплъзнат от тази справедливост другаде.
• Предвожда ги Алекта Непреклонната
• Наричани също така „фурии“, „еринии“.
ПРОЛОГ
Понякога огънят, който облизва кожата от костите му, замира.
Това е неговият огън. В някакво кътче на съзнанието си, все още способно на трезва
мисъл, той го вярва. Неговият огън, защото го е подклаждал векове наред със съсипаното си тяло
и линеещия си ум.
Много отдавна – а кой знае колко време се е провлачило – Вампирската орда го затвори в
тези катакомби дълбоко под Париж. Прикован е към скала – всеки от крайниците му е окован на
две места, а вратът – на едно. Пред него – отвор към ада, от който изригват пламъци.
Тук той чака и страда, пожертван пред стълб от огън, който понякога отслабва, но никога
не спира – безкраен, точно като живота му. Съществуванието му е да изгаря до смърт отново и
отново, само за да може това негово упорито безсмъртие пак да го възкреси.
Оцелял е толкова време само заради бляновете за възмездие; единственото, което му е
останало, е да подхранва яростта в сърцето си.
Преди да се появи тя.
През вековете е долавял странни нови неща по улиците над главата си, от време на време е
помирисвал как се сменят парижките сезони. Но сега е усетил нея – партньорката си,
единствената жена, родена само за него.
Единствената жена, която е търсил непрестанно цели хиляда години – до деня, в който го
плениха.
Пламъците са се уталожили. В този миг тя е някъде над него. Това е достатъчно. Едната му
ръка се напряга в опит да счупи оковите, докато дебелият метал не се врязва в кожата му. Кръвта
първо закапва, после започва да струи като река. Всеки мускул в отслабналото му тяло работи в
хармония с другите, мъчи се да направи това, което цяла вечност не е могъл. Заради нея може да
го постигне. Трябва... Ревът му се превръща в задушаваща кашлица, когато успява да разчупи две
окови.
Няма време да мисли невярващо какво е постигнал. Тя е толкова близо, може почти да я
почувства. „Имам нужда от нея.“ И другата му ръка се изтръгва от оковите.
С двете си длани той стиска метала, врязан във врата му, и смътно си спомня деня, в който
заковаха дебелия дълъг гвоздей на мястото му. Знае, че двата му края са забити поне на
деветдесет сантиметра по-надолу. Силата му отслабва, но нищо няма да го спре, когато тя е
толкова близо. Сред порой от камъни и прах металът се разхлабва и отвращението го кара да го
запрати към отсрещния край на подобното на пещера помещение.
Дръпва с всичка сила веригата, увита здраво около бедрото му. Изтръгва я, изтръгва и тази
на глезена си и се захваща с последните две, тези на другия му крак. Вече си представя
избавлението си. Дори не поглежда надолу. Дръпва. Нищо. Веждите му се сбърчват объркано.
Отново опитва. Нищо. Напряга всички сили, надава стон на отчаяние. Нищо.
Мирисът ѝ отслабва. „Няма време.“ Поглежда прикования си крак без жалост. Представя си
как може да потъне в нея и да разсее болката, посяга с треперещи ръце над коляното си.
Изпълнен с копнеж за тази забрава в нея, се мъчи да счупи костта. Толкова е слаб, че се налага да
опита половин дузина пъти.
Ноктите му прорязват кожата и мускулите, но нервът по дължината на бедрото му е опънат
като струна на пиано. Само да доближи ръка до него и го пробожда непоносима болка, която се
стрелва по цялата дължина на нерва, избухва в торса му и тогава всичко пред очите му
причернява.
Прекалено е слаб. Губи прекалено много кръв. Скоро огънят отново ще се разгори.
Вампирите периодично се връщат. Нима ще я загуби точно когато я е намерил?
- Никога! – изхриптява със стържещ глас. Отдава се на звяра в себе си, звяра, готов да
извоюва свободата си със зъби, да пие вода от каналите и да рови из отпадъците, за да оцелее.
Наблюдава трескавата ампутация така, сякаш гледа нечие чуждо страдание отдалеч.
Изпълзява от мястото на мъчението си, изоставя крака си. Повлича се през сенките на
тъмните катакомби, докато накрая зърва един коридор. Винаги нащрек за враговете си, се
промъква през костите, застлали пода като слама, за да стигне до него. Няма представа колко
далеч ще трябва да стигне, за да се измъкне, но намира пътя си – и силата да продължи – като
следва нейния аромат. Съжалява за болката, която ще ѝ причини. Тя ще бъде дълбоко свързана с
него и ще почувства страданието и ужаса му така, сякаш са нейни.
Но той не може да го предотврати. Ще избяга. Ще направи това, което трябва. Ще може ли
тя да го спаси от спомените му, докато кожата му все още гори?
Най-накрая, сантиметър по сантиметър, той си пробива път към повърхността, а после по
една тъмна уличка. Но мирисът ѝ е отслабнал.
Съдбата му я е дала тогава, когато се нуждае най-много от нея, и Бог да му е на помощ – „И
на мен, и на този град“ – ако не успее да я намери. Някога жестокостта му беше легендарна и
заради нея той ще я отприщи цялата, без да знае мярка
С усилие успява да се надигне и да седне, облегнат на една стена. Ноктите му оставят
следи по тухлената фасада. Мъчи се да успокои накъсаното си дишане, за да може отново да
улови мириса ѝ.
„Имам нужда от нея. Да потъна в нея. Толкова дълго чаках...“
Миризмата ѝ е изчезнала.
Очите му се навлажняват и той се разтърсва от неудържима тръпка заради загубата си. Рев
на болка кара града да потрепери.
Всеки един от нас, колкото и да изглеждаме умерени, има известни жестоки, диви и
престъпни желания, които се разкриват по време на сън.
Сократ (469-399 г. пр.Хр.)
1
Една седмица по-късно...
На остров в реката Сена, на нощния фон на една неостаряваща катедрала, жителите на
Париж бяха излезли да се забавляват. Емалин Трой минаваше покрай огнегълтачи, джебчии и
chateurs de rue1. Бродеше сред групичките облечени в черно готици2, стичащи се на рояци към
„Нотр Дам“, сякаш катедралата е техният готически кораб майка, който ги призовава да се
завърнат. И въпреки това тя привличаше вниманието.
Човешките мъже, които подминаваше, бавно обръщаха глави, за да я огледат. Мръщеха се,
усещаха нещо, но не бяха сигурни какво. Навярно някакъв генетичен спомен от много отдавна,
който им подсказваше, че пред тях стои или най-дръзкият полет на фантазията им, или най-
страшният им кошмар. Ема не беше нито едното, нито другото.
Наскоро се беше дипломирала – бе завършила университета „Тюлейн“ в Ню Орлиънс – а
сега беше сама в Париж и гладна. Уморена от поредното безуспешно търсене на кръв, тя се
свлече на грубата пейка под един кестен и очите ѝ се приковаха в сервитьорката, която наливаше
еспресо в отсрещното кафене. Защо и кръвта не се сервираше толкова лесно – помисли си Ема.
Да, ако кръвта потечеше топла и гъста от някоя бездънна каца, тогава стомахът ѝ нямаше да се
свива от глад само като си го представеше.
Гладуваща в Париж. И без приятели. Дали някой някога бе попадал в подобно затруднение?
Двойките, които – се разхождаха по застланата с чакъл пътека хванати за ръце, сякаш се
подиграваха на самотата ѝ. Въобразяваше ли си, или в този град влюбените се гледаха с по-
голямо обожание? Особено през пролетта.
Умрете, копелета такива!
Въздъхна. Те не бяха виновни, че са копелета, които заслужават да умрат.
Да се появи сред тази навалица, която опъваше нервите ѝ, я бяха подтикнали самотата в
хотелската ѝ стая и мисълта, че може и да успее да си намери друг доставчик на кръв.
Предишният ѝ снабдител си беше плюл на петите, напускайки Париж, за да се отправи на юг
към Ибиса. Не ѝ даде никакво смислено обяснение защо зарязва работата си – само смотолеви,
че с „пристигането на въздигналия се крал“, във „веселия Пари“ започва да назрява някаква
„сериозна епична гадост“. Каквото и да значеше това.
Като вампир тя беше член на лора – онази група от същества, които бяха успели да убедят
хората, че съществуват само във въображението им. И макар че тук имаше многобройни
представители на лора, Ема така и не успя да намери заместник на доставчика си. Всички
същества, които успяваше да открие, за да ги попита, бягаха от нея само защото беше вампир.
Хукваха, без изобщо да разберат, че насреща им дори не стои чистокръвен вампир – че Ема е
страхливка, която никога не е ухапвала друго живо същество. Както свирепите ѝ приемни лели
обичаха да разправят на всички: „Ема пролива розовите си сълзи дори ако перне крилцата на
някоя пеперуда“.
Така и не успя да постигне нищо по време на това пътуване, което бе настояла да
предприеме. Мисията ѝ да разбере нещо за покойните си родители – своята майка валкирия и
неизвестния си баща вампир – се увенча с абсолютен провал. Провал, чиято кулминация щеше да
представлява обаждане на лелите ѝ, за да я приберат. Защото не можеше да си намери храна.
Колко жалка беше! Въздъхна. През следващите седемдесет години нямаше да може да си отдъхне
от подигравки...
Чу трясък и преди да успее да съжали сервитьорката заради мъмренето, което щеше да
отнесе, дочу втори трясък, а после и трети. Наклони любопитно глава на една страна – точно
когато чадърът на масата от другата страна на улицата отхвръкна пет метра нагоре, описа дъга в
небето и се приземи в Сена. Чу се сирена на круизен кораб, от който изригнаха проклятия на
галски.
Полуосветен от факлите по тротоара, един огромен мъж преобръщаше маси, стативи на
художници и сергии за книги, на които се предлагаше порнография, издадена цял век по- рано.
Туристи закрещяха и побягнаха. Ема изписка, скочи на крака и преметна раницата си през рамо.
Той си проправяше път право към нея. Дългото му черно палто се развяваше зад него.
Ръстът и неестествено плавните му движения я накараха да се усъмни, че е човек. Косата му
беше гъста и дълга и закриваше половината му лице, а по челюстта му се виждаше набола
няколкодневна брада
Той посочи към нея с треперещата си ръка.
– Ти – изръмжа.
Ема хвърли бърз поглед през лявото си рамо, а после и през дясното – търсеше злощастния
„ти“, към когото се обръщаше той. Нея. Мамка му, този луд имаше предвид нея!
Той вдигна ръка и ѝ направи знак да се приближи, сякаш беше сигурен, че ще го стори.
–
Ъъъ, аз... не те познавам – изписука тя, опитвайки се да отстъпи назад, но краката ѝ се удариха
в пейката.
Той продължи непоколебимо да крачи към нея, без да обръща внимание на масите помежду
им. Мяташе ги настрана като играчки, вместо да се отклони в преследването си. В светлосините
му очи гореше яростна решителност. Колкото повече се приближаваше той, толкова по-силно
усещаше яростта му. Това я смути, защото в крайна сметка тя беше от вида, който се смяташе за
хищника на нощта. Никога за плячката. И защото в сърцето си бе страхливка.
– Ела. – Изхриптя думата така, сякаш му беше трудно да говори, и отново я повика е жест.
Очите ѝ се разшириха. Поклати отрицателно глава, прескочи заднешком пейката, като
извъртя тялото си във въздуха и се приземи с гръб към него. После хукна по вълнолома. Беше
изнемощяла – повече от два дни не бе пила кръв – но ужасът ѝ даде сили, докато прекосяваше
моста „Аршвеше“, за да избяга от острова.
Беше изминала три... четири пресечки. Осмели се да хвърли поглед назад. Не го видя. Дали
се беше измъкнала...? Ненадейна оглушителна музика, идваща от чантата ѝ, я накара да нададе
стреснат вик.
Кой, по дяволите, бе настроил мобилния ѝ да звъни с Crazy Frog? Очите ѝ се присвиха.
Леля Реджин. Най-незрялата безсмъртна на този свят, с лице на сирена и поведение на дива
студентка.
В тяхното сборище мобилни телефони се използваха само в спешни случаи. Звъненето
щеше да попречи на ловуването им в тъмните алеи на Ню Орлиънс, а дори само вибрацията
щеше да е достатъчна, за да накара ушите на някое по-нисше създание да трепнат.
Ема отвори капачето на телефона си. За вълка говорим... Реджин Сияйната.
–
Точно сега съм малко заета – тросна се тя и отново хвърли поглед през рамо.
–
Зарязвай всичко. Не губи време да си събираш багажа. Аника те иска на летището веднага. В
опасност си.
– Ха!
Щрак. Това не беше предупреждение, а описание на случващото се.
Щеше да попита за подробностите, стига само веднъж да се качеше на самолета Сякаш ѝ
трябваше причина, за да се върне у дома! Само да ѝ споменеха за опасност, и беше готова да
хукне обратно към сборището си, към своите лели валкирии, готови да убият всичко, което я
застрашава, и да държат всеки недоброжелател на разстояние.
Докато се мъчеше да си спомни пътя към летището, на което кацна при идването си, заваля
дъжд. Отначало беше топъл и лек – влюбените двойки все още се смееха, докато тичаха към
тентите – но бързо стана силен и студен. Тя стигна до една пълна с хора улица и се почувства
малко по-сигурна, докато си проправяше път през движението. Избягваше колите с работещи с
пълна сила чистачки и клаксони. Не видя преследвача си.
Само с раницата, преметната през рамо, напредваше бързо. Вече бе изминала няколко
километра, когато зърна открит парк и точно зад него – летището. Можеше да различи въздуха,
който се събираше около загряващите двигатели на реактивния самолет, да види, че сенниците
на всички прозорци вече са вдигнати. Почти беше стигнала.
Беше убедена, че му се е изплъзнала, защото бе бърза. Освен това я биваше да се убеждава в
неща, които можеше и да не са верни – много беше добра в преструването. Можеше да се
заблуждава, че посещава вечерни лекции по собствен избор и че изчервяването на някой човек
не я кара да изпитва жажда...
До ушите ѝ достигна злобно ръмжене. Очите ѝ се разшириха, но тя не се обърна назад,
просто хукна да бяга. Усети как в глезена ѝ се забиват нокти секунда преди да се озове съборена
в калта и обърната по гръб. Една ръка покри устата ѝ, макар че Ема беше обучена да не крещи.
–
Никога повече не бягай от мен. – Гласът на нападателя ѝ не звучеше като човешки. – Няма да се
измъкнеш. А това ни харесва.
Гласът му беше гърлен, като на звяр, думите излизаха накъсано, но акцентът му беше...
шотландски?
Тя се взря в него през дъжда. Той я наблюдаваше с очи, които в един момент бяха златисти,
а в следващия в тях припламваше онова зловещо синьо. Не, не беше човек.
Отблизо Ема можеше да види, че чертите му са хармонични, мъжествени. Изваяните скули
се допълваха от волеви брадичка и челюст. Беше красив – толкова красив, че Ема си помисли, че
със сигурност трябва да е паднал ангел. Възможно беше. Как точно тя би могла да изключи
която и да е вероятност?
Ръката, която допреди миг покриваше устата ѝ, грубо я сграбчи за брадичката. Той присви
очи и се съсредоточи върху устните ѝ – върху едва забележимите ѝ кучешки зъби.
– Не – изхриптя след миг. – Не е възможно!
Завъртя главата ѝ настрани и после обратно, притисна лице към врата ѝ, подуши я. После
изръмжа яростно:
– Проклета да си!
Когато очите му внезапно станаха сини, тя нададе вик и сякаш всичкият въздух напусна
тялото ѝ.
–
Можеш ли да се дематериализираш? – изхриптя той, като че ли му беше трудно да говори. –
Отговори ми!
Тя поклати глава неразбиращо. Дематериализирането беше начинът, по който вампирите се
телепортираха – изчезваха и се появяваха от нищото. Значи, знае, че съм вампир?
– Можеш ли?
– Н-не. – Никога не бе притежавала нито силата, нито умението за това. – Моля те.
Примигна срещу дъжда и му отправи умоляващ поглед.
– Не съм аз жената, която търсиш.
– Мисля, че съм в състояние да те позная. Но ако настояваш, ще се уверя.
Той вдигна ръка – за да я докосне? За да я удари? Тя започна да се съпротивлява, като
съскаше отчаяно.
Една мазолеста длан я сграбчи за тила. Другата му ръка стисна китките ѝ и той се наведе
към врата ѝ. Тялото ѝ се разтрепери от усещането за езика му върху кожата ѝ. Устните му бяха
горещи в студения влажен въздух и я накараха да потръпне, а мускулите ѝ да се стегнат. Той
простена, докато я целуваше, и ръката му стисна силно китките ѝ. Под полата по бедрата ѝ
потекоха капки дъжд и я сепнаха със студенината си.
– Недей! Моля те...
Когато последната ѝ дума завърши със скимтене, той сякаш се изтръгна от някакъв транс.
Веждите му се сключиха, а очите му срещнаха нейните, но не пусна ръцете ѝ.
Плъзна нокът надолу по блузата ѝ и я разкъса заедно с тънкия сутиен отдолу. После бавно
отметна двете половинки от гърдите ѝ. Тя започна да се съпротивлява, но борбата ѝ беше
безсмислена срещу силата му. Той я огледа жадно. Дъждът се лееше върху голите ѝ гърди. Тя
трепереше неудържимо.
Болката му беше толкова остра, че му прилоша. Той можеше да я обладае, а можеше и да
разкъса незащитения ѝ корем и да я убие...
Вместо това той разкъса собствената си риза, а след това постави огромните си длани на
гърба ѝ, за да я привлече към гърдите си. Изстена, когато кожата му докосна нейната, и през
тялото на Ема сякаш премина електрически ток. Мълния разцепи небето.
Той замълви в ухото ѝ нещо на чужд език. Тя почувства, че думите са... нежни, и си
помисли, че е полудяла. Отпусна се неподвижно, ръцете ѝ увиснаха, докато той я прегръщаше с
треперещо тяло. Устните му бяха толкова горещи в поройния дъжд, докато ги прокарваше по
шията ѝ, по бузите ѝ и дори по клепачите ѝ. После той коленичи, без да спира да я притиска към
себе си. Тя остана отпусната и замаяна, докато гледаше как светкавиците раздират небето над
тях.
Ръката му обхвана тила ѝ. Той обърна лицето ѝ към себе си.
Изглеждаше раздвоен, докато я наблюдаваше с някакво неистово чувство. Никой никога не
я бе гледал така... всепоглъщащо. Щеше да я нападне или може би да я пусне? Пусии ме...
По бузата ѝ се стече сълза, искрица топлина насред капките дъжд.
Напрегнатият поглед изчезна от лицето му.
–
Сълзи от кръв? – изрева той, очевидно отвратен от розовите капки по бузите ѝ. Извърна се
настрана, сякаш не можеше да понесе да я гледа, а после слепешком посегна към блузата ѝ, за
да я прикрие. – Заведи ме в дома си, вампирке.
–
Аз... аз не живея тук – промълви сподавено тя, зашеметена от случилото се току-що, както и от
факта, че той знаеше какво е тя.
–
Заведи ме там, кьдето си отседнала – заповяда той. Едва сега, когато стоеше пред нея, отново я
погледна
–
Не – за собствено изумление се чу да отговаря Ема.
И той изглеждаше изненадан.
–
Защото не искаш да спирам? Добре, ще те обладая тук, на тревата, на четири крака... – Повдигна
я с лекота и я постави на колене. – ...И няма да спра, докато не изгрее слънцето, а дори и след
това.
Навярно бе видял примирението ѝ, защото я издърпа да стане и я бутна, за да я накара да
върви.
– Кой е отседнал тук заедно с теб?
Съпругът ми – искаше ѝ се да отвърне троснато. – Мускулест тип, който ще ти срита
задника. Но не можеше да изрече лъжа, дори сега, а и бездруго за нищо на света не би могла да
събере смелост да го предизвика
–
Сама съм.
–
Твоят мъж ти позволява да пътуваш сама? – попита той през пороя. Гласът му отново започваше
да звучи човешки. Когато тя не отговори, той се усмихна подигравателно. – Много нехаен
партньор си имаш. Той губи.
Ема се спъна в една дупка и той нежно я подкрепи, а после сякаш се ядоса на себе си, че ѝ
е помогнал. Но когато малко по-късно, без да иска, я изведе на пътя на една кола, я бутна
настрана и отскочи, когато шофьорът силно натисна клаксон. Замахна към бронята на колата и
ноктите му смачкаха метала като станиол, карайки я да поднесе. Когато автомобилът най- сетне
спря, двигателят нгумно тупна на асфалта. Шофьорът отвори вратата със замах, изскочи навън и
офейка.
Устата ѝ се отвори смаяно. Тя трескаво заотстъпва, осъзнавайки, че похитителят ѝ
изглеждаше така, сякаш.... никога не е виждал кола.
Той се приближи до нея и се надвеси отгоре ѝ. С нисък заплашителен глас изхриптя:
–
Само се надявам пак да побегнеш от мен. – Сграбчи я за ръката и отново я изправи на крака. –
Колко още остава?
С вял жест тя посочи към хотел „Крийон“ на площад „Конкорд“.
Той я измери с поглед, в който се четеше чиста омраза.
–
Съществата от твоя вид винаги са имали пари. – Гласът му беше язвителен. – Нищо не се е
променило.
Той знаеше, че Ема е вампир. Дали бе наясно кои или какво са лелите ѝ? Сигурно, иначе
как бе възможно Реджин да знае, че трябва да я предупреди да се пази от него? И откъде ли му
бе известно, че сборището ѝ е заможно?
След като десетина минути я влачи по улиците, най-накрая минаха покрай портиера на
хотела и влязоха във великолепното фоайе, където привлякоха всички погледи. Поне
осветлението беше приглушено. Тя придърпа подгизналото си яке над съсипаната блуза и наведе
глава, благодарна, че е сплела косата си на плитки над ушите.
Пред хората той отхлаби хватката на ръката си, с която стискаше нейната като с менгеме.
Навярно знаеше, че Ема няма да направи нищо, с което да привлече вниманието. Никога не
викай, никога не се обръщай към човеците. В крайна сметка хората винаги бяха по-опасни от
всяко от хилядите същества в редиците на лора.
Когато той преметна тежката си ръка през раменете ѝ, сякаш бяха двойка, тя вдигна поглед
към него изпод мокър кичур коса. Макар че вървеше, изпънал широките си рамене, сякаш беше
господар на това място, той оглеждаше всичко така, сякаш бе ново за него. Звъненето на
мобилните телефони го напрягаше. Същото се случи и преди малко при въртящите се врати.
Макар че го прикриваше добре, тя разбра, че за него асансьорът е нещо непознато, и забеляза, че
се поколеба, преди да влезе. Ръстът и енергията му караха широката кабина да изглежда тясна и
претъпкана.
Докато измисляше планове за бягство и ги отхвърляше един след друг, краткият път по
коридора до стаята ѝ беше най-дългият, който бе изминавала през живота си. Пред вратата тя се
поколеба и не извади веднага картата ключ от дълбоката няколко сантиметра локва на дъното на
чантата си.
– Ключ – нареди той.
Тя въздъхна дълбоко и му подаде картата. Когато очите му се присвиха, си помисли, че пак
ще ѝ поиска „ключ“, но той огледа дръжката на вратата и ѝ върна картата.
– Ти отключи.
С трепереща ръка тя пъхна картата в жлеба. Механичното избръмчаване, а после и
изщракването на ключалката ѝ подействаха като погребален звън.
Щом се озова в стаята ѝ, той претърси всеки сантиметър, сякаш искаше да се увери, че Ема
наистина живее сама. Провери под леглото с брокатена кувертюра, после отдръпна тежките
копринени завеси и разкри един от най-красивите изгледи към Париж. Обикаляше като
животно, всяко движение излъчваше агресия, макар Ема да бе забелязала, че щади единия си
крак.
Когато накрая закуца към нея, очите ѝ се разшириха и се отдръпна назад. Той обаче
продължи да върви към нея, оглеждаше я, преценяваше я... преди погледът му да се спре на
устните ѝ.
– Отдавна те чакам.
Продължаваше да се държи така, сякаш я познаваше. Но Ема никога, никога не би
забравила мъж като него.
– Имам нужда от теб. Няма значение какво си. И повече няма да чакам.
Озадачаващите му думи накараха тялото ѝ необяснимо да омекне, да се отпусне. Пръстите
ѝ се свиха, сякаш искаше да го притегли към себе си, а кучешките ѝ зъби се скъсиха в очакване
на целувката му. Ема трескаво заби нокти в стената зад гърба си и потупа с език левия си
кучешки зъб. Напразно, защитите и така и не се задействаха. Тя изпитваше ужас от него. Но защо
тялото ѝ не чувстваше същото?
Той опря длани на стената, от двете страни на лицето ѝ. Наведе се и бавно докосна е устни
нейните. Лекият контакт го накара да изстене и да я притисне още по-силно. Езикът му се
стрелна към устата ѝ. Тя застина. Не знаеше какво да направи.
Той изръмжа срещу устните ѝ:
– Целуни ме и ти, вещице, докато реша дали да пощадя живота ти.
Възкликвайки, тя притисна устата му със своята. Когато той застина съвсем неподвижно,
сякаш искаше да я накара тя да свърши цялата работа, Ема наклони глава и само леко плъзна
устните си по неговите.
– Целуни ме така, сякаш искаш да живееш.
Тя го стори. Не защото искаше да живее твърде дълго, а защото си помисли, че той ще се
погрижи смъртта ѝ да е бавна и мъчителна.
Без болка. Само не и болка.
Когато бързо прокара език по неговия, както той бе направил е нея, той нададе стон и пое
инициативата. Обхвана с длан шията и главата ѝ, притисна я така, сякаш тя беше негова и само
чакаше той да я вземе. Езикът му отчаяно погази нейния и тя стъписано установи, че целувката
не е... не е неприятна. Колко пъти бе мечтала за първата си целувка, макар да знаеше, че никога
няма да получи такава? Но ето че получаваше. Сега.
А дори не знаеше името му.
Когато отново се разтрепери, той спря и се отдръпна.
– Студено ти е.
Тя замръзваше. Така ставаше, когато не беше пила достатъчно кръв. Обстоятелството, че бе
съборена на мократа земя и подгизна до кости, не ѝ помагаше. Но се боеше, че не заради това
трепери.
– Д-да.
Той я огледа внимателно от горе до долу и в погледа му пролича отвращение.
– И си мръсна. Цялата си в кал.
– Но ти... – започна тя, но гласът ѝ замря под убийствения му поглед.
Той намери банята, дръпна я вътре и наклони глава към приспособленията.
– Измий се.
– М-малко уединение? – изграчи тя.
Той изглеждаше развеселен.
–
Никакво. – Облегна рамо на стената и кръстоса мускулестите си ръце, сякаш очакваше някакво
шоу. – А сега се съблечи и ме остави да видя това, което ми принадлежи.
Това, което му принадлежи? Объркана, Ема понечи отново да възрази, но той рязко вдигна
глава нагоре, сякаш беше чул нещо, след което изхвърча от стаята. Ема затръшна вратата на
банята и се заключи – още един абсурден жест от нейна страна – след което пусна душа.
Свлече се на пода, отпусна глава в ръцете си и се запита как ще се измъкне от този луд.
Стените между отделните стаи в „Крийон“ бяха дебели трийсет сантиметра – в съседната стая се
бе настанила рокгрупа и въпреки това Ема не беше чула нито звук. Разбира се, и през ум не ѝ
мина да повика когото и да било – никога не викай на помощ човеците – но обмисляше дали да
не си изкопае пролука през стената на банята.
Звукоизолирани стени десет етажа над земята. Луксозната стая – доскоро истинско
убежище, което я бранеше от слънцето и досадните хора – сега се бе превърнала в позлатена
клетка. Ема беше в плен на някакво същество, за което само Фрея знаеше какво е.
Как да се измъкне, когато нямаше никой, който да ѝ помогне?
* * *
Лаклен чу едва проскърцващи колела, подуши месо и закуцука към вратата на стаята. В
коридора един старец, който буташе количка, нададе ужасен вик, когато го зърна, а после загледа
онемял как Лаклен грабва две покрити чинии от количката.
Лаклен затвори вратата с ритник. В чиниите откри пържоли, които погълна После заби
юмрук в стената, когато в ума му изплува болезнен спомен.
Стисна и разтвори кьрвящиге си пръсти, седна на ръба на странното легло на това странно
място и в това странно време.
Беше уморен и кракът го болеше, откакго повали вампира на земята. Той вдигна единия
крачол на откраднатите си панталони и провери възстановяващия се крайник. Плътта
изглеждаше съсухрена и нездрава.
Опита се да прогони от ума си спомените за тази загуба. Но какви други по-нови спомени
имаше? Само тези, в които гореше и умираше, пак и пак. И то, както вече ми е известно, в
продължение на сто и петдесет години...
Потръпна, почувства, че го облива пот, наведе глава между коленете си и му се догади, но
успя да се спре и не повърна храната, от която се нуждаеше толкова отчаяно. Вместо това
прокара нокти по една масичка до леглото. Едва успяваше да се овладее – искаше да унищожи
всичко, което виждаше.
През последната седмица, от бягството му насам, нещата вървяха добре. Беше се
съсредоточил върху преследването ѝ и собственото си възстановяване. Понякога сякаш се
приспособяваше, но после нещо го разяряваше. Веднъж нахлу с взлом в една голяма къща, за да
си открадне дрехи... а после унищожи всичко вътре. Всичко, което не разпознаваше и не
разбираше, беше разрушено.
Тази вечер се бе чувствал изнемощял – мислите му бяха замъглени, кракът му все още се
регенерираше, но все пак се бе надигнал на колене, когато най-после отново бе уловил мириса ѝ.
Но вместо партньорката, която очакваше, намери вампир. Дребна, крехка жена вампир. От
векове не беше чувал за жив вампир от женски пол. През всичките тези години мъжете навярно
ги държаха в тайна и затворени някъде. Очевидно Вампирската орда не беше избила всичките си
жени, както твърдеше лорът.
И бог да му е на помощ, инстинктите все още му говореха, че това светлокосо ефирно
създание е... негово. Инстинктът на ликаните крещеше в него и му заповядваше да я докосне, да
я обяви за своя. Беше чакал толкова дълго...
Отпусна глава в ръцете си и се опита да не избухне пак, да прибере звяра обратно в
клетката му. Но как бе възможно съдбата отново да му се подиграва? Беше я търсил повече от
хиляда години. И сега я бе открил в лицето на същество, което ненавиждаше с такава страст, че
едва успяваше да се овладее.
Вампир. Начинът, по който съществуваше тя, го отвращаваше. Слабостта ѝ го отблъскваше.
Бледото ѝ тяло беше прекалено дребно, прекалено мършаво и изглеждаше така, сякаш ще се
счупи при първото сериозно чукане.
Цяло хилядолетие бе чакал един безпомощен паразит.
Чу скърцането на колелата, които сега минаваха много по- бързо покрай вратата му, но
гладът му бе заситен за пръв път, откакто започна изпитанието. С храна като тазвечерната
можеше да се отърси от всички физически следи от преживяното изтезание. Но съзнанието му...
Беше прекарал с жената едва час. И все пак през този час му се наложи да овладява звяра
само два пъти. Това бе значително подобрение, тъй като цялото му съществувание
представляваше пустота, накъсвана единствено от пристъпи на умопомра- чение. Всички
казваха, че партньорката на един ликан може да излекува цялата му болка – ако тя наистина му
принадлежеше, значи, бе ясно в какво ще се състоят бъдещите ѝ задачи.
Но не бе възможно да е тя. Навярно се заблуждаваше. Вкопчи се в тази мисъл. Последното
нещо, за което бе съжалил, преди да го хвърлят на огъня, беше, че така и не я бе открил. Може би
изтерзаното му съзнание си правеше шеги с него. Да, разбира се, точно това беше. Открай време
си представяше партньорката си като приятно закръглена червенокоса хубавица с вълча кръв,
която да може да овладее страстта му, да се потопи в насладата на грубата свирепост заедно с
него – а не тази крехка мъничка жена вампир. Увредено съзнание. Разбира се, че беше това.
Докуца до вратата на банята и я завари заключена. Поклати глава и счупи с лекота облата
дръжка, след което влезе в помещение, изпълнено с толкова гъста пара, че едва различи фигурата
ѝ, свита на топка до отсрещната стена. Хвана я за ръцете, вдигна я и се намръщи, когато видя, че
още е мокра и мръсна.
– Не си се изкъпала? – Когато тя само заби поглед в пода, той настоя: – Защо?
Ема вдигна рамене с нещастен вид.
Той погледна към струите вода, които се изливаха в някаква стъклена кабина, отвори
вратата и пъхна ръка под тях. Да, това щеше да свърши работа. Бутна я настрани и се съблече.
Очите ѝ се разшириха, приковани в члена му, а ръката ѝ покри устата. Човек би си
помислил, че никога не е виждала гол мъж. Той я остави да гледа колкото ѝ душа иска. Дори се
облегна на стената и скръсти ръце на гърдите си.
Под втренчения ѝ поглед членът му се втвърди и уголеми – изглежда, че поне тялото му
мислеше, че тя е негова – докато накрая тя ахна и сведе поглед. Съсипаният му крак привлече
вниманието ѝ и сякаш я стресна още повече. Това беше нещото, което го притесни, и той застана
под душа, за да я накара да спре да го гледа.
Затвори очи от удоволствие, когато водата потече по него, и забеляза, че струята не
допринася с нищо, за да намали ерекцията му. Усети как жената се напрегна, сякаш готова да
побегне, и отвори очи. Ако беше по-силен, щеше да се надява тя да опита
– Няма какво да гледаш вратата. Ще те хвана, преди изобщо да си излязла от банята.
Тя се извърна, видя, че членът му се е втвърдил още повече, и сякаш се задави, опитвайки
се да нададе вик.
– Съблечи се, вампирке.
– Н-няма!
– Да не искаш да влезеш тук вътре облечена?
– По-добре така, отколкото гола с теб!
Той се почувства приятно отпуснат под водните струи и дори великодушен след чудесната
храна.
– Тогава да се споразумеем. Ти ще изпълниш едно мое желание, а после аз ще ти върна жеста.
Тя вдигна поглед към него под къдрица, изплъзнала се от стегнатите ѝ плитки.
– Какво имаш предвид?
Той сложи ръце от двете страни на кабината и се наклони извън водната струя.
–
Искам да влезеш тук без дрехи. А ти какво искаш?
–
Нищо толкова ценно – прошепна тя.
–
Ще си с мен за неопределено време. Докато не реша да те пусна. Не искаш ли да се свържеш с
твоите... хора? – сякаш изплю думата той. – Сигурен съм, че си им много скъпа, след като си
толкова рядка.
Всъщност да я държи далеч от вампирските ѝ роднини щеше да бъде само началото на
отмъщението му. Знаеше, че мисълта как един ликан я чука многократно ще се стори на
вампирите също толкова отвратителна, колкото и на неговия собствен клан.
Тя загриза червената си долна устна с малкото си кучешко зъбче и гневът му отново пламна
–
Не съм длъжен да ти изпълнявам желание! Мога просто да те обладая тук и сега, а после пак, в
леглото.
–
И... и няма да го сториш, ако се съглася да вляза под душа с теб?
– Ела доброволно и няма – излъга той.
–
А какво ще... направиш?
–
Искам да положа ръце върху теб. Да те изуча. И ще искам и ти да положиш ръце върху мен.
С глас, който бе толкова тих, че той едва го чу, тя попита:
– Ще ми причиниш ли болка?
– Ще те докосна. Няма да ти причиня болка.
Деликатните ѝ руси вежди се сбърчиха, докато обмисляше думите му. А после така, като че
ли изпитваше голяма мъка, тя се наведе към обувките си и разкопча каишките с леко щракване.
Изправи се и стисна краищата на якето и съсипаната си блуза, но сякаш се оказа неспособна да
продължи. Разтрепери се силно, сините ѝ очи изглеждаха стъклени. Но се предаде – с ненадейна
проницателност той разбра, че съгласието ѝ не се дължеше на нито една причина, за която той
можеше да се сети. Очите ѝ бяха толкова изразителни и все пак той не можеше да разчете
изражението ѝ.
Когато се наведе застрашително към нея, тя смъкна мокрото яке, блузата, а после и
разкъсаното си бельо и ги захвърли настрана, прикривайки нервно гърдите си с тънката си ръка.
Свенлива? Сякаш той не бе виждал кървавите оргии, на които вампирите се отдаваха с такова
удоволствие.
–
Моля те. Не... не знам за коя ме вземаш, но...
–
Мисля... – преди да е успяла да примигне, той разкъса полата ѝ с един замах, дръпна я от тялото
ѝ и я захвърли на земята, – че трябва да науча името ти, преди да започна да те докосвам.
Тя се разтрепери още по-силно, ако изобщо бе възможно, и ръката ѝ се притисна още по-
плътно до гърдите.
Той я огледа, изпи я с поглед. Кожата ѝ приличаше на съвършен алабастър, покрита само от
странните ѝ бикини от черна коприна. Предната част беше от прозрачна лъскаво- черна дантела,
притисната към русите къдрици между краката ѝ. Спомни си двата пъти, когато за кратко усети
допира на кожата ѝ сред поройния дъжд и неестествената светкавица, и членът му запулсира.
Други мъже биха я сметнали за прелестна. Вампирите със сигурност. Човешките мъже биха
убили заради нея.
Треперещото ѝ тяло бе прекалено дребно, но очите ѝ... големи и сини като дневното небе,
което тя никога нямаше да види.
– Казвам... казвам се Емалин.
– Емалии – изръмжа той и бавно протегна нокът напред, за да разкъса коприната.
2
Беше глупаво да се съгласи на това – така реши, когато остатъците от бельото ѝ се свлякоха
около глезените. Защо да му вярва? Нямаше никакво основание, но пък какъв друг избор имаше?
Трябваше непременно да се обади на Аника, приемната си майка Аника щеше да обезумее,
когато пилотът съобщеше, че Ема така и не се е появила.
Но това ли беше наистина причината да се съгласи с желанието му? Боеше се, че
истинската причина не бе толкова безкористна. Много мъже в живота ѝ бяха искали различни
неща от нея – неща, които скритата ѝ вампирска природа правеше невъзможни. Но не и този
мъж. Той знаеше какво е тя и не искаше невъзможното, изискваше...
Душ.
И все пак...
Той протегна ръка. Жестът не беше ниго агресивен, нито нетърпелив, но го съпроводи с
бавен внимателен оглед на голото ѝ тяло, с очи, които бяха съсредоточени, но топли и златисти.
От устните му се изтръгна рязък стон, за който Ема знаеше, че е неволен. Сякаш я намираше за
красива.
Ръстът му все още беше ужасяващ, а кракът – отвратителен, но тя си пое дълбоко въздух,
събра повече кураж от когато и да било през живота си и пъхна ръка в неговата.
Точно когато напълно осъзна, че стои съвсем гола в банята заедно с двуметров побъркан
представител на мъжкия пол от неопределен вид, той я придърпа при себе си под водата и я
обърна с гръб към тялото си.
Хвана лявата ѝ ръка и я положи върху мрамора Другата опря до стъклото. Умът ѝ
препускаше трескаво. Какво щеше да ѝ стори? Не би могла да бъде по-неподготвена за подобна
ситуация. Сексуална ситуация. Той можеше да направи всичко, което поиска. А тя не можеше да
го спре.
Изненадано отметна глава назад, когато той започна да прокарва сапуна по гърба ѝ и
дупето ѝ, сякаш се занимаваше с делова задача. Ема почувства едрите му длани върху тялото си.
Притесняваше се, задето този непознат я вижда така, но освен това беше заинтригувана от
неговото тяло. Опита се да не поглежда към огромната му възбуда, докато той се навеждаше и
движеше, но се оказа, че въпросната част от анатомията му... привлича погледа ѝ. Опита се да не
обръща внимание на факта, че косъмчетата по ръцете, краката и гърба му са позлатени по
връхчетата и че кожата му, с изключение на крака, е загоряла.
Той се наведе да измие краката ѝ отпред и отзад и почисти тревата и калта от коленете ѝ.
Докато търкаше по-нагоре към бедрата ѝ, тя събра крака и ги стисна. Той изръмжа разочаровано,
стана и я привлече обратно към гърдите си. Започна същото лениво изучаване на предната част
на тялото ѝ, обвил талията ѝ с едната си ръка. Дланта на другата я стискаше за рамото.
Ненадейно тази загрубяла длан обхвана гърдата ѝ. Ема щеше да започне да се съпротивлява
или да крещи...
–
Кожата ти е толкова дяволски мека – прошепна той в ухото ѝ. – Мека като коприната, която
носеше.
Тя потръпна. Един комплимент и Ема – която никога не бе подозирала, че е лесна – се
поотпусна. Когато той бавно прокара ръка по зърното ѝ, дъхът ѝ излезе на пресекулки между
зъбите. Зарадва се, че той не може да види как очите ѝ се затварят за миг. Как бе възможно да
съществува нещо, което да предизвиква толкова приятно усещане?
– Сложи си крака тук – посочи той към тясната пейка до стената в дъното на душкабината.
И да си разтвори бедрата?
– Ъъъ, не иск...
Той повдигна коляното ѝ и сам положи крака ѝ там. Когато тя понечи да го премести,
изрече троснато:
– Да не си посмяла А сега облегни глава върху мен.
И двете му ръце се върнаха върху гърдите ѝ. Сега само ги масажираха, защото сапунът се
беше отмил. Тя прехапа долната си устна, когато зърната ѝ набъбнаха почти болезнено. Би
трябвало да е ужасена Толкова ли отчаяно копнееше за допир – какьвто и да било допир – че бе
готова да се под чини на това?
Пръстите му бавно се преместиха надолу.
– Разтвори си краката за мен.
Тя тъкмо се канеше пак да ги стисне. Никой никога не я бе докосвал там. Всъщност където
и да било.
Никога досега дори не бе държала мъж за ръката.
Тя преглътна нервно и видя как дланта му се спуска към интимните ѝ части.
– Н-но ти каза...
– Че няма да те чукам. Повярвай, когато съм на път да го направя, ще разбереш.
Първият допир я накара да ахне и неволно да трепне в ръцете му, разтърсена от силното
усещане. Два пръста погалиха чувствителната ѝ плът, милваха и дразнеха и усещането беше още
по-приятно, защото той беше... нежен. Бавен и нежен. Когато почувства влажността ѝ, той
замълви думи на чужд език и плъзна устни по шията ѝ, сякаш го бе зарадвала.
Опита се да потопи пръст в нея, но тялото ѝ се стегна срещу непознатия допир.
– Стегната си като юмрук – отсече грубо той. – Трябва да се отпуснеш.
Тя се зачуди дали не трябва да му каже, че цялото отпускане на света няма да промени
положението.
Той посегна към тялото ѝ откъм гърба. Когато започна да вкарва средния си пръст в нея
изотзад, тя се повдигна на пръсти, сякаш се опитваше да се отскубне. Но другата му ръка леко я
натисна надолу, а после се плъзна да я погали отпред. Ема чу как някой диша учестено и
стъписана осъзна, че това е самата тя.
Този непознат галеше тялото ѝ – галеше го отвътре – а тя се възбуждаше.
Въздухът ли се беше наелектризирал? Заради нея? Моля те, нека е заради мен...
Той трепереше все повече и повече, докато я докосваше. Ема почувства, че мъжът до нея
едва успява да запази самоконтрол... Трябваше да е нащрек, обзета от страх. Но пръстите му се
движеха толкова бавно. Толкова силно непознато удоволствие. Прииска ѝ се да изстене. Никога
досега не бе издавала стон на удоволствие. Никога през живота си не бе стигала до...
Пръстите ѝ се свиха така, както никога досега, и докато дишаше задъхано, тя си представи
как ги забива в гърба му, докато той прониква в нея. Какво ѝ ставаше?
–
Добро момиче – изръмжа той в ухото ѝ точно преди да я обърне и да я вдигне на ръце. – А сега
обвий крака около кръста ми.
Очите ѝ се бяха премрежили от желание, но сега отново се разшириха уплашено.
– Т-ти каза, че няма да го направиш.
– Промених решението си, когато почувствах, че си влажна и ме искаш.
Тя наистина го искаше – точно както се очакваше от партньорката му.
Ема започна да се съпротивлява и той се намръщи неразбиращо. Колкото и да беше слаб,
укротяването ѝ му отне малко повече усилия от удържането на някоя дива котка
Притисна я към стената, прикова я там и устата му се зае да смуче малките ѝ пулсиращи
зърна. Затвори очи от удоволствие и простена, когато езикът му започна да се върти около тях.
Когато отново отвори очи, видя, че нейните са здраво стиснати, а свитите ѝ в юмруци ръце лежат
на раменете му.
Отново я изправи и я загали между краката. Тя отново се беше стегнала. Ако се опиташе да
я изчука, докато е в това състояние, щеше да ѝ причини разкъсвания, но това не го интересуваше.
След всичко, които бе извършил само за да стигне дотук и накрая да се натъкне на вампир, сега
нямаше да позволи нищо да го спре.
– Отпусни се – изръмжа той.
Случи се точно обратното – тя отново започна да трепери.
Имам нужда да съм вътре в нея. Всичко е потънало в мъгла.
Щеше ли тя да го накара да чака още за забравата, за която копнееше?
И тя ме измъчва, както преди ме измъчваше нейният вид.
Нададе яростен рев и ръцете му се стрелнаха от двете страни на главата ѝ, за да смажат
мрамора зад нея.
Очите ѝ отново станаха стъклени. Защо не можеше да е от неговия вид? Ако беше, щеше да
забие нокти в него и да го моли, да то умолява да я изпълни. Щеше да го приеме в тялото си и
да въздъхне от облекчение, когато той започнеше да прониква в нея. Представата как това
създание прави точно това го накара да простене от отчаяние при мисълта за загубата си.
Искаше тя да го желае. Но щеше да приеме това, което му бе дата съдбата.
– Тази вечер ще си моя. По-добре се отпусни.
Тя вдигна очи към него. Веждите ѝ бяха сключени от отчаяние.
– Каза, че няма да ми причиниш болка. О-обеща.
Тази вещица наистина ли мислеше, че едно обещание ще е достатъчно, за да я спаси? Той
хвана члена си с ръка и придърпа крака ѝ нагоре към хълбока си...
–
Но ти каза... – прошепна, смазана, задето му бе повярвала. Мразеше да я лъжат, още повече че тя
самата никога не можеше да отвърне с лъжа. – Ти каза...
Той застина. С гърлено ръмжене пусна крака ѝ и отново стовари юмрук върху стената.
Очите ѝ се разшириха, когато я сграбчи и я завъртя обратно. Точно когато се канеше да го одере,
да го ухапе, той отново я привлече в обятията си и притисна гърба ѝ към гърдите си. Дръпна
грубо ръката ѝ към възбудата си и при първия допир рязко си пое въздух. Гласът му стана гърлен.
– Погали ме – заповяда той.
Благодарна за краткия отдих, тя колебливо обхвана члена му с ръце. По никакъв начин не
можеше да го обгърне с длан. Когато не започна веднага, той раздвижи хълбоците си. Най-
накрая тя прокара ръка по възбудата му с бавни милувки, като отклони погледа си.
– По-силно.
Тя стегна пръстите си и лицето ѝ пламна от притеснение. Толкова ли беше очевидно, че
няма представа какво прави?
Сякаш прочел мислите ѝ, той изхриптя:
– Точно така, момиче.
Сега мачкаше гърдата ѝ, устата му се притискаше към врата ѝ, а от гърдите му излизаха
сподавени звуци. Тя усещаше как мускулите му се напрягат. Ръката му така се стегна около нея,
че тя си помисли, че вече не може да диша. Другата му ръка се плъзна надолу и обхвана
женствеността ѝ.
Той изръмжа:
–
Сега ще свърша. – А после, с дрезгаво стенание, което привлече погледа ѝ обратно към
възбудата му, семето му се изля на тласъци под душа – О, боже, да!
Стисна гърдата ѝ, но тя едва го усети. Очите ѝ се разшириха, докато семето му
продължаваше да се излива.
Когато той свърши, Ема осъзна, че в замайването си продължаваше да го гали. Той сграбчи
ръката ѝ, докато тръпки разтърсваха тялото му, а гръдните му мускули играеха под кожата.
Ема, изглежда, полудяваше. Би трябвало да е ужасена, но разбра, че тялото я боли от
копнеж. По него ли? По силната ръка, която той бе отместил от женствеността ѝ?
Той отново я бутна срещу здравата стена под слушалката на душа Наведе се така, че гърдите
му да докоснат нейните, положи брадичка на главата ѝ и длани отстрани на лицето ѝ, за да я
притисне.
– Докосни ме.
– К-кьде? – Това нейният глас ли беше? Звучеше толкова... пресипнало.
– Не ме интересува.
Тя започна да разтрива гърба му и докато го правеше, той я целуна по темето, разсеяно,
сякаш не осъзнаваше, че проявява нежност към нея.
Раменете му бяха широки и също като останалата част от него корави и набъбнали от
мускули. Сякаш по своя воля ръцете ѝ се плъзнаха по тялото му по-чувствено, отколкото би
желала. Всяко движение караше все още болезнените ѝ зърна да се плъзгат по изваяния му торс.
Златистите косми по гърдите му гъделичкаха устните ѝ и против волята си тя си представи как
целува тази загоряла кожа. Женствеността ѝ все още пулсираше за полуеректиралия пенис,
притиснат високо към корема ѝ, копнееше за него, въпреки че очите ѝ бяха видели колко бе
огромен.
Точно когато си помисли, че мъжът до нея ще заспи, той прошепна в ухото ѝ:
– Подушвам, че още си възбудена. И то много.
Тя рязко си пое въздух. Какво точно беше той?
–
Г-говориш такива неща само за да ме шокираш. – Бе убедена, че е толкова безцеремонен,
защото бързо бе разбрал колко неудобно я кара да се чувства – и го намрази заради това.
–
Помоли ме да те доведа до оргазъм.
Тя се стегна. Може и да беше страхливка, без особени постижения и таланти, но точно сега
се почувства изпълнена с яростна гордост.
– Никога.
– Ти губиш. Сега си разплети плитките. Ще оставиш косата си пусната.
– Не искам да...
Когато той посегна да го направи сам, тя разплете косата си, опитвайки се да прикрие
заострените си уши.
Дъхът излезе със свистене от гърдите му.
– Дай да ги видя.
Тя не каза нищо, остави го да приглади косата ѝ назад.
–
Приличат на елфски. – Прокара пръсти по острото връхче и тя потръпна. По съсредоточения му
поглед разбра, че е доловил реакцията ѝ. – Всички жени вампири ли имат такива уши?
Тя никога не беше виждала чистокръвен вампир – нито мъж, нито жена. Вдигна рамене.
– Интересно.
Той изплакна косата ѝ и огледа лицето ѝ с непроницаемо изражение. Когато приключи,
заповяда:
– Спри водата.
След което я извлече от кабината Взе една кърпа и я избърса цялата Дори я накара да стои
неподвижно – като обви талията ѝ с ръка – за да прокара бавно плата между краката ѝ. Очите ѝ
се разшириха, докато той продължаваше да я оглежда така, сякаш бе предмет, който може би се
кани да купи. Обхвана с длани извивките на хълбоците ѝ, а после я плясна силно по всяко от
двете полукълба на дупето ѝ. Издаваше звуци на... одобрение?
Навярно бе забелязал обърканото ѝ изражение, защото попита:
– Не искаш да те изучавам?
– Разбира се, че не!
– Ще ти дам и ти да сториш същото.
Сложи ръката ѝ с отворена длан на гърдите си и я прокара надолу. В очите му се изписа
предизвикателно изражение.
– Няма да се възползвам – изписука тя, отскубна ръката си и я дръпна назад.
Преди да успее дори да извика, той я грабна на ръце и я понесе към леглото, после я
хвърли грубо отгоре му.
Ема трескаво се надигна на крака и се втурна към пълния с дрехи гардероб. Само след
секунда той се озова зад нея и надникна през рамото ѝ. Избра една нощница от червена дантела,
която не скриваше нищо, и я издърпа от гардероба, хващайки с пръсти тънките презрамки.
– Червено. За да ми напомня какво си.
Червеното беше любимият ѝ цвят. И тя не искаше да забравя.
– Вдигни си ръцете.
Достатъчно!
– Мога да се облека и сама! – тросна се тя.
Той рязко я завъртя с лице към себе си и в гласа му се появи страховита заплаха:
–
Не ме дразни, вампирке. Не можеш да си представиш колко години на ярост потискам в себе си,
готови да избият на повърхността.
Ема плъзна поглед покрай него и челюстта ѝ увисна, когато видя отчетливите следи от
нокти, прорязали нощното шкафче.
Той е луд.
Тя безпомощно вдигна ръце. На нейно място лелите ѝ щяха да му кажат... Веждите ѝ се
сключиха. Лелите ѝ нямаше да му кажат нищо, защото вече щяха да са го убили за това, което бе
сторил. Уплашената Ема вдигна ръцете си. Беше отвратена от себе си. Ема Плашливата.
Когато приглади нощницата над тялото ѝ, той арогантно прокара ръце по зърната ѝ, които
се бяха втвърдили, сякаш търсеха допира му. Изправи се и плъзна поглед по нея, от краката към
цепката на нощницата високо на бедрото. Най-накрая очите му се спряха на дантеления корсаж.
– Харесваш ми в коприна.
Гласът му представляваше дълбоко боботене, погледът – силен като докосване, и дори след
всичко случило се тя откликна.
Той ѝ се подсмихна жестоко, подигравателно. Беше усетил реакщияга ѝ.
Тя се изчерви и се извърна настрана.
–
А сега лягай в леглото.
–
Няма да спя с теб.
–
Точно това ще правим в леглото. Уморен съм и мислех, че ще спим, но ако имаш други
предложения...
* * *
Ема винаги се бе чудила какво ли би било да спи с някого. Никога не го бе преживявала,
никога не бе усещала чужда кожа до своята за повече от един кратък миг. Когато преди малко той
я нагласи в извивката на тялото си, остана стъписана колко е топъл. И нейното тяло, бледо и
изстинало от глад, се стопли. Трябваше да признае, че тази непозната за нея близост бе...
забележителна Косъмчетата на краката му я гъделичкаха, а твърдите му устни се притискаха до
врата ѝ, докато той лежеше, потънал в сън. Можеше дори да почувства с гърба си силните удари
на сърцето му.
Най-после разбра защо спането с някой друг е толкова привлекателно. И след като вече
знаеше това, се зачуди как е възможно някой да не иска да дели леглото с някого. Този мъж
даваше отговор на толкова много от въпросите, които си бе задавала, изпълняваше толкова
много от тайните ѝ мечти.
И все пак можеше да я убие с лекота.
Отначало я притисна до гърдите си с такава сила, че тя едва успя да сдържи болезнения си
вик. Не мислеше, че я стиска така, за да ѝ причини страдание – ако намерението му беше лакова,
щеше просто да я удари – затова остана объркана от очевидната му нужда да я държи толкова
близо до себе си.
Сега той най-после бе заспал и дишането му бе бавно и равномерно. Тя събра жалките си
запаси от смелост и малко по малко, в продължение на, какво ѝ се стори, цял час, разтвори
ръцете му.
Само ако умееше да се дематериализира, щеше да успее да се измъкне съвсем лесно, но пък
и тогава никога не би се озовала в негов плен. Аника я беше учила на дематериализирането,
обичайния начин за придвижване на Ордата. Беше ѝ обяснила, че вампирите могат да се
телепортират на всяко място, на което вече са били и преди. По-могъщите дори бяха в състояние
да вземат и други със себе си и единственото, което можеше да им попречи, бе яростна борба.
Аника искаше Ема да се научи да го прави. Ема бе опитала, бе положила всички усилия, но без
резултат и се обезкуражи. Спря да обръща внимание на всичките обяснения...
Когато най-накрая успя да се измъкне от ръцете му, се изправи предпазливо, малко по
малко. Освободена от леглото, хвърли поглед към мъжа и отново остана поразена колко е красив.
Натъжи се, че нямаше да научи повече за самата себе си... и за него.
Точно когато се обърна, едрите му ръце я сграбчиха за кръста. Той я метна обратно на
леглото и пак се намести до нея.
Играе си смен.
–
Не можеш да ми избягаш. – Притисна я надолу, а после се подпря на лакти над нея. – Само
предизвикваш гнева ми.
Макар че очите му проблясваха, изглеждаха невиждащи. Сякаш все още сънуваше, подобно
на сомнамбул.
–
Аз... не искам да те ядосвам – промълви тя и треперливо си пое въздух. – Искам само да...
–
Знаеш ли колко вампири съм убил? – измърмори той. Или не обръщаше внимание на думите ѝ,
или не ги чуваше.
–
Не – прошепна тя. Запита се дали наистина я вижда.
–
Убил съм хиляди. Преследвах ги за удоволствие, дебнех ги в леговищата им. – Прокара опакото
на тъмната си длан по врата ѝ. – И само с едно замахване на лапите си им откъсвах главите още
преди да са се събудили.
Устните му помилваха врата ѝ там, където бе прокарал ръката си, и тя потръпна.
– Мога да те убия със същата лекота, с която дишам.
Гласът му беше дрезгав, като глас на любовник. Глас, който
я успокояваше, глас, който съвсем не съответстваше на жестоките му думи и действия.
– Ще ме у-убиеш ли?
Той отмести кичур коса от устната ѝ.
–
Не съм решил. Преди да те срещна, никога не съм се поколебавал и за секунда. – Сега
трепереше от усилието да задържи тялото си над нея. – Когато се съвзема от това опиянение...
когато тази лудост отмине, ако все още вярвам, че си това, което си... кой знае?
–
Какво съм?
Той я хвана за китката и насочи насила ръката ѝ към голия си член.
–
Усещаш колко съм твърд. Знай, че единствената причина точно сега да не съм в теб, е това, че
съм слаб. Не от някаква грижа за теб.
За миг Ема затвори очи, притеснена, а после задърпа ръката си, докато той най-после я
пусна.
–
Би ме наранил по този начин?
–
Без дори да се замисля. – Устните му се извиха. Очите му бяха приковани в лицето ѝ, но
погледът му все още беше празен. – И това е само първото от нещата, които ще ти причиня,
вампирке.
3
На следващата сутрин Лаклен остана да лежи до нея. Току-що се бе разсънил и се
чувстваше удовлетворен, колкото не беше бил от стотици години. Разбира се, бе прекарат почти
двеста от тях в ада, а сега беше чист и нахранен и малко преди зазоряване беше заспал като пън,
без мъчителните кошмари от последната седмица.
През по-голямата част от нощта тя лежеше скована и неподвижна. Сякаш подозираше, че и
най-малкото движение може пак да го възбуди. Права беше. Изумен беше, че благодарение на
нежната ѝ ръка беше свършил толкова мощно. Тя беше облекчила силната болка в топките му, но
той все още искаше да я обладае.
През цялата нощ я притискаше до себе си. Изглежда, не можеше да се спре. Никога не беше
прекарвал нощта потънал в сън с някоя жена – това изживяване беше отредено само за
партньорката на един ликан – но като че ли му харесваше. Много. Спомняше си, че бе ѝ говорил
нещо, но не и какво точно ѝ каза. Обаче помнеше реакцията ѝ. На лицето ѝ се бе изписала
безнадеждност, сякаш най-после бе осъзнала положението си.
По някое време за последен път се опита да се измъкне и той отново изпита удоволствие,
като я остави да си мисли, че ще успее, преди да я завлече обратно в леглото и да я сгуши до себе
си. Тя се бе отпуснала безжизнено, след което сякаш заспа. Лаклен не знаеше дали е припаднала,
или не. Не че го интересуваше особено.
Предполагаше, че би могло да е и по-лошо. Щом му се беше паднала жена вампир, защо
пък да не е красива? Тя беше враг и той я ненавиждаше. Беше кръвопийца, но беше хубава. Зачуди
се дали ще успее да понатрупа малко месо по костите ѝ. Беше ли възможно, след като бе
вампир? Протегна сънливо ръка и докосна косата ѝ. Миналата нощ, когато изсъхна, той видя, че
се вие на диви къдрици и е по-светлоруса, олколкото си мислеше. Сега с възхищение се загледа в
блестящите къдри, грейнали на слънцето. Бяха прекрасни, дори за вампирка...
Слънцето!
Пресвета Богородице!
Лаклен скочи от леглото, дръпна със замах завесите, втурна се обратно към нея и я обърна.
Тя едва дишаше. Не можеше да говори, от замъглените ѝ очи се стичаха розови сълзи –
капки кръв. Кожата ѝ гореше, сякаш от треска. Той я грабна на ръце и се завтече към банята,
засуети се с непознатия механизъм, докато накрая потече леденостудена вода, след което вкара и
двама им под струята. След няколко минути тя се закашля, пое дълбоко въздух и отново се
отпусна безжизнено. Той я притисна по-здраво до гърдите си. После се намръщи. Не го
интересуваше дали тази жена ще изгори. Той беше горял. Заради тези от нейния вид. Искаше
само да я опази жива, докато се увереше, че не тя е партньорката му.
Доказателствата, че едва ли е тя, продължаваха да се трупат едно след друго. Ако наистина
беше негова, никога не би си помислил: Сега знаеш какво е да гориш. Не и когато открай време
единствената цел в живота му беше да я намери, за да я защитава, да я пази от зло. Беше болен –
съзнанието му си играеше с него. Трябва да беше това...
Останаха под водната струя, докато тялото ѝ се охлади. После Лаклен съблече подгизналата
коприна и подсуши чувствителната ѝ кожа. Преди да я върне в леглото, я облече в друга нощница
– една дори по-наситено червена. Сякаш имаше нужда нещо да му напомня какво е тя.
После навлече раздърпаните си дрехи и започна да крачи напред-назад из апартамента,
като се чудеше какво, по дяволите, да прави с нея. Не след дълго дишането ѝ се нормализира, а
бузите ѝ отново порозовяха. Типичната вампирска издръжливост. Винаги я беше проклинал и
сега отново намрази тази жена, задето я проявяваше.
Отвратен, той се извърна от нея и погледът му падна върху телевизора. Огледа го,
опитвайки се да разбере как да го включи. Поклати глава при мисълта колко прости са
съвременните устройства и правилно предположи как става, като избра бутон с надпис за
включване.
През изминалата седмица бе наблюдавал как в края на деня обитателите на всяко жилище в
предградията на Париж се събират около някоя от тези кутии. С острото си зрение и слух Лаклен
можеше да ги наблюдава отвън. Домъкваше откраднатата храна до някое дърво, покатерваше се
на него и се настаняваше удобно, за да бъде поразен от различната информация, която се
съдържаше във всяка кутия. А сега си имаше своя, която да гледа. След няколко мига натискане
на бутоните намери програма, по която съобщаваха само новини. Говореха на английски –
нейния език, а също и един от неговите, макар че знанията му бяха остарели с повече от век.
Докато ровеше из нещата ѝ, се заслуша в непознатото звучене на речта и в новите думи.
Усвояваше бързо. Това беше една от дарбите на ликаните – способността да се приспособяват, да
усвояват бързо нови езици, диалекти и често използвани думи. Това беше нещо като механизъм
за оцеляване. Инстинктът му заповядваше: Приспособи се. Научи всичко. Не пропускай пито
една подробност. И ли умри.
Той огледа вещите ѝ, най-вече чекмеджето с коприна. Бельото от сегашното време беше по-
оскъдно и следователно за предпочитане пред това от едно време. Представи си я във всяко
претенциозно късче коприна, представи си как го сваля със зъби от нея, макар че някои от
моделите го озадачиха. Когато осъзна как се слага една от лентите и си я представи само по нея,
простена и едва не свърши в тесните си карирани панталони.
А после отиде до гардероба, за да разгледа странните ѝ дрехи. Толкова много бяха червени
на цвят, толкова много не покриваха почти нищо. Вампирката нямаше да излезе от тази стая
облечена с някоя от тях.
Изпразни на пода чантата, която тя носеше предишната нощ, и забеляза, че кожата е
съсипана. В мократа купчина имаше някакъв сребрист уред с цифри като цифрите на... –
намръщи се – ...телефон. Разтръска го и когато от него потече вода, го метна назад през рамо.
В малко кожено калъфче имаше твърда картичка, на която пишеше „Шофьорска книжка от
щата Луизиана“.
Вампири в Луизиана? Нечувано!
На картичката пишеше името ѝ: Емалин Трой. Той се замисли, припомни си всички онези
години, през които се бе молил само за име, за най-беглото указание как да намери партньорката
си. Намръщи се и се помъчи да си спомни дали в отминалата безумна нощ бе казал на
вампирката своето име...
Височината ѝ беше отбелязана като сто шейсет и четири сантиметра, теглото – четирийсет
и осем килограма – не можеше да бъде толкова дори с мокри дрехи – а очите – сини. „Синьо“
беше прекалено мека дума за цвета им.
Имаше малък неин портрет – на него тя се усмихваше свенливо, сплела косата си на
плитки, за да покрие ушите си. Сам по себе си портретът беше удивителен, но и озадачаващ.
Приличаше на снимка от дагеротип3, но беше цветна. Имаше да учи толкова много, по дяволите.
Рождената ѝ дата беше посочена като 19 82 година – нещо, което той знаеше, че е лъжа.
Външно тя не беше по-възрастна от двайсет и една-две годишна, завинаги застинала в онзи миг
от живота си, в който бе най-силна и най-способна да оцелее, но в действителност навярно беше
по-стара. Повечето вампири се бяха появили на този свят преди векове.
И защо, по дяволите, тези пиявици бяха в Луизиана? Нима бяха установили контрол не
само над Европа? И ако беше така, какво се бе случило с клана му?
Мисълта за клана му го накара да погледне към жената, която спеше, неподвижна като
труп. Ако тя наистина беше партньорката му, значи, щеше да стане негова кралица и да царува
над вида му. Невъзможно. Кланът щеше да я разкъса на парчета при първа възможност.
Диканите и вампирите бяха врагове по природа – враждуваха още от мъглявото зараждане шпора
от хаоса.
Кръвни врагове. Точно по тази причина той нетърпеливо насочи вниманието си обратно
към вещите ѝ – за да проучи един враг, а не защото изгаряше от любопитство да разбере повече
за жената вампир.
Отвори една тънка синя книжка, паспорт, и видя друг неин портрет с още една усмивка,
която изглеждаше изкуствена, а после и картонче, озаглавено „Медицинска карта“, в която се
споменаваше заболяване „слънчева алергия и извънредна чувствителност към светлина“.
Докато се чудеше дати медицинската карта не е някаква шега, той извади една „кредитна
карта“. Беше виждал реклами за кредитни карти по телевизията – навярно бе научил от
рекламите също толкова, колкото и от смръщения човек, който съобщаваше новините – и знаеше,
че с нея може да се купи всичко.
Лаклен имаше нужда от всичко. Започваше живота си отначало, но най-неотложните му
нужди бяха да се нахрани и да се махне далеч от тук. Колкото и немощен да беше, не искаше да
остава на мястото, където вампирите знаеха, че тя е отседнала. А докато успееше да подреди
делата си, беше принуден да вземе създанието със себе си. Както изглеждаше, щеше да му се
наложи да намери начин да го опази живо по време на пътуването им. Толкова години кроеше
планове как да ги избие, а сега трябваше да разбере как да защити едно от тях.
Знаеше, че тя най-вероятно ще спи до залез-слънце – а и бездруго не можеше да избяга
през деня – затова я остави и се отправи към фоайето.
Въпросителните погледи, които със сигурност щеше да получи, щеше да посрещне с
високомерие. Ако си проличеше, че не знае почти нищо за сегашното време, щеше да изгледа
събеседника си толкова твърдо, че той да си помисли, че не го е разбрал правилно. Човеците
винаги се разтреперваха от този му поглед.
Дързостта издигаше крале. И беше време Лаклен да възвърне короната си.
* * *
Макар че мислите му постоянно се връщаха към новата му плячка, Лаклен успя да събере
много информация по време на набега си. Първият урок, който научи, беше, че каквато и да беше
картата ѝ – тази черна „Америкьн Експрес“ – демонстрираше извънредно голямо състояние.
Нищо чудно – вампирите открай време бяха заможни.
А вторият урок? Портиерът в бляскав хотел като този можеше да улесни живота на човек, и
то много, ако го сметнеше за богат, но отчасти откачен ексцентрик. На когото са му откраднали
багажа. Отначало обаче портиерът се поколеба и попита дали „господин Трой“ може да му
представи някакъв документ за самоличност, какъвто и да е.
В отговор Лаклен се наклони напред в стола си и в продължение на няколко дълги мига
измерва мъжа с поглед, издаващ едновременно гняв от въпроса и съжаление към портиера,
задето изобщо бе попитал.
– Не.
Отговорът беше нехайно заплашителен, кратък и ясен, подсказваше, че това е краят на
дискусията.
Думата накара събеседника му да подскочи, сякаш ненадейно бе чул изстрел на пистолет.
После преглътна и повече не се поколеба, дори и при най-странните искания. Дори не мигна,
когато Лаклен пожела таблица за часовете на изгрева и залеза на слънцето или когато
старателно я разгледа, докато поглъщаше половинкилограмова пържола.
Само след няколко часа портиерът вече беше уредил елегантни дрехи за едрото тяло на
Лаклен, транспорт, пари в брой, пътни карти и беше направил резервации за настаняването им
през следващите нощи. Осигури всички основни неща, от които Лаклен можеше да има нужда.
Лаклен остана доволен от представата му за „основни“. Преди сто и петдесет години
нежеланието на хората да се къпят много пречеше на всички видове от лора, които бяха
чистоплътни до един. Дори таласъмите се потапяха във вода по-често от човеците от
деветнайсети век. Сега обаче чистотата и принадлежностите, необходими за постигането ѝ, бяха
основни за тях.
Ако успееше да свикне с бързината, с която се движеше това време, може би щеше да
започне да се наслаждава на предимствата му.
Към края на деня, когато най-накрая привърши с всичките си задачи, той осъзна, че през
няколкото часа, които бе прекарал вън от стаята, ниго веднъж не бе загубил контрол, нито му се
бе наложило да обуздава яростта си. Ликаниге бяха склонни към гневни изблици – всъщност
прекарваха голяма част от живота си в опити да ги овладеят. Като към тази склонност се
добавеше и всичко, което бе преживял, остана смаян, че се бе разгневил само един-два пъти. За
да се овладее, всеки път си беше представял жената вампир, заспала в стаята, в леглото, което
сега беше негово. Беше в негова власт и той можеше да прави с нея каквото си поиска. Тази
мисъл се оказа достатъчна, за да му помогне да укроти спомените си.
Всъщност сега, когато умът му донякъде се бе прояснил, искаше да я разпита. Тъй като
нямаше търпение да се върне в стаята, се замисли дали да не използва асансьора. Такива
съоръжения съществуваха и по времето, когато за последно бе бродил по земята, макар че тогава
бяха удобства, от които се възползваха само ленивите богаташи. Сега обаче не беше така и от
всеки се очакваше да ги използва. Качи се и спря на своя етаж.
В стаята свали новото си яке и отиде до леглото, за да изчака залеза. Огледа я, без да бърза
– това създание, което доскоро бе така заблуден да приема за свое.
Отмести настрана гъстите ѝ руси къдрици и огледа фините кости на лицето ѝ, високите
скули и деликатно оформената остра брадичка Плъзна пръст по заостреното ѝ ухо и то трепна
под допира му.
Никога не бе виждал същество като нея и елфската ѝ външност рязко я отличаваше от
кипящите от злост огромни вампири от мъжки пол с техните червени очи. Онези, които Лаклен
копнееше да избие един по един.
И скоро щеше да е достатъчно силен да го направи.
Намръщен, повдигна ръката, която лежеше на гърдите ѝ. Огледа я отблизо и видя
плетеница от повърхностни рани. Паяжината от тънки бели линии приличаше на белег от
изгаряне, но не стигаше до пръстите ѝ – всъщност не стигаше по-далеч от китката ѝ. Сякаш
някой бе сграбчил пръстите ѝ и бе задържал само опакото на ръката ѝ в огъня – или на слънчева
светлина. Освен това бе получила изгарянето като млада, преди да бъде замразена в
безсмъртието си. Несъмнено типично вампирско наказание. Долни създания!
Преди яростта отново да го погълне, остави погледа му да се плъзне по други части от
тялото ѝ, след което издърпа завивката Тя не възрази – все още спеше дълбоко.
Не, тя не беше от типа жени, които обикновено го привличаха, но нощницата, която вдигна
до пъпа ѝ и чиято горна част смъкна до кръста, разкри тези малки, но пълни и съвършени гърди,
които изпълваха идеално ръцете му, и твърдите зърна, които така го бяха възбудили предишната
нощ.
Той прокара пръст по тънката ѝ талия, по набраната коприна и надолу, до русите косъмчета
на женствеността ѝ. Трябваше да признае, че това му харесва и че иска да усети вкуса ѝ там.
Какво болно копеле беше само, да го обземат такива желания спрямо жена вампир, да
намира жена вампир толкова привлекателна. Но пък не важаха ли за него смекчаващи вината
обстоятелства? Не беше виждал жена ликан от почти двеста години. Това бе единствената
причина, поради която устата му се пълнеше със слюнка само при мисълта да я целуне.
Знаеше, че слънцето скоро ще залезе. И тя щеше да се събуди. Защо да не я събуди с
удоволствието, от което се бе отказала предишната нощ?
Когато раздели белите ѝ копринени бедра и се настани между тях, тя изстена тихо, макар
че още спеше. Предишната нощ може и да бе решила, че страхът или гордостта ѝ са по-силни от
желанието, но тялото ѝ копнееше за освобождение. Миналата нощ бе изпитала нужда да стигне
до края.
Воден от тази мисъл, той дори не се опита да започне бавно – направо се нахвърли върху
нея като ненаситен звяр. При първото докосване изстена – толкова неимоверно силно беше
удоволствието. Започна да ближе неистово влагата ѝ, забивайки хълбоци в чаршафите. Как бе
възможно усещането да е толкова хубаво? Как бе възможно да изпитва такова огромно
удоволствие, сякаш тя наистина бе тази, която бе чакал?
Когато бедрата ѝ се стегнаха около него, той я облада с език, а после засмука малкото
късче плът. Един поглед нагоре разкри, че зърната ѝ са се превърнали в твърди заострени
връхчета, а дъхът ѝ е накъсан. Ръцете ѝ се отметнаха над главата.
Знаеше, че тя скоро ще свърши, макар още да спеше. Усети странна промяна, която го
накара да се почувства неудобно, накара косъмчетата по врата му да настръхнат. Вкусът ѝ го
накара да забрави всичко. Наслаждаваше се, че тя ставаше все по-влажна и по-влажна.
Усети я как се напряга, как се събужда
– Свърши за мен – изръмжа той срещу плътта ѝ.
Тя прибра колене към гърдите си и облегна стъпала на раменете му. Интересно, но с него
беше свършено, ако...
Тя го изрита с такава сила, че той излетя до другия край на стаята.
Пареща болка му подсказа, че има разкъсани мускули в рамото. Червена мъгла затъмни
зрението му и размъти съзнанието му. Той нададе рев и се хвърли към нея, запрати я на леглото,
прикова я с тялото си. Смъкна панталоните си и сграбчи члена си, готов да нахлуе в нея, полудял
от ярост и желание, без да обръща внимание на предупреждението на инстинкта си: Съзнанието
ѝ няма да поддаде, тя ще се прекърши. Ще унищожиш това, което ти е дадено...
Когато ахна уплашено, кучешките ѝ зъби проблеснаха и той поиска да ѝ причини болка. Бе
му отредена жена вампир? Обвързана с него до края на вечността? Още мъчения. Още омраза.
Вампирите отново бяха спечелили.
Той нададе яростен рев и тя изпищя. Звукът строши стъклената лампа и телевизора и
взриви вратата към балкона. Тъпанчетата му едва не се спукаха и той отскочи назад, запушил
ушите си с ръце, за да блокира звука. Проклятие, какво беше това?
Писък, който бе така пронизителен, че Лаклен не знаеше дали човеците могат да го чуят.
Тя скочи от леглото и докато дърпаше нощницата надолу, го изгледа с очи, в които се
четеше... усещане за предателство? Примирение? Тя хукна към балкона и се провря през
дебелите завеси.
Сега е тъмно, няма опасност. Остави я на мира. Той стовари глава и юмруци върху
стената, полудял от страст. От омраза. Спомените за огъня и мъченията го пронизваха като нож.
Усещането как костта най-накрая поддава под треперещите му ръце...
Ако бе прокълнат за вечни времена да носи в себе си тези спомени, това бреме, тогава
животът му бе почти толкова окаян, колкото и ако е още там, хванат в плен от огъня. Тогава
предпочиташе да умре.
Може би да я чука редовно, да излива болката си върху нея, беше точно това, което би
трябвало да направи? Разбира се. Почувства как самата мисъл за това го успокоява. Да, беше му
отредена жена вампир единствено за удоволствие, за отмъщение.
Закрачи към балкона, прецени какво е състоянието на рамото му и дръпна завесата.
Дъхът му спря.
4
Тя стоеше, кацнала на ръба на парапета на балкона. Косата и нощницата ѝ плющяха на
вятъра. Той преглътна с усилие.
– Слез от там.
Защо гърдите му се свиха с такава тревога?
Тя се завъртя с лице към него – при което някак успя да запази равновесие. Изглеждаше
наранена, блестящите ѝ очи бяха изпълнени с болка. Обърканото му съзнание започна да
проумява ситуацията, но той потисна мисълта за това.
– Защо ми причиняваш това? – прошепна тя.
Защото исках това, което ми принадлежи. Защото имам нужда от теб и те мразя.
– Слез долу – нареди той.
Тя бавно поклати глава.
– Не можеш да умреш от това. От слънцето – да, ако ти отсекат главата – да, но не и от
падане.
Стараеше се да говори нехайно, макар че не беше сигурен. На кой етаж се намираха? Ако
не ѝ бяха останали сили...
– Освен това няма да ми е трудно да скоча след теб и да те върна тук.
Тя хвърли поглед през рамо към улицата.
- Не, в това състояние може да умра.
По някаква причина той ѝ повярва и тревогата му нарасна.
– В това състояние ли? Заради слънцето ли? Дявол да те вземе, кажи ми!
Тя се обърна към улицата и отдели единия си крак от парапета.
– Чакай!
Напрегна мускули, готов да се хвърли към нея. Не проумяваше как е възможно все още да
пази равновесие. Няма да издържи. Пречупена е.
– Няма да сторя това отново. Не и докато ти не поискаш.
Вятърът набираше сила и прилепяше коприната към тялото ѝ.
– Когато се събуди... исках дати дам нещо, не дати отнема.
Тя отпусна крака си обратно на парапета и се обърна към него.
– А когато не приех подаръка ти? – извика – Това какво беше?
Ако умреше... Страхът за нея му донесе първия миг на истинска яснота след огъня. Беше
чакал хиляда и двеста години. Беше чакал... нея. Поради някаква причина съдбата му беше
отредила жена вампир, а той я бе подтикнал към това? Ще унищожиш онова, което ти е дадено.
Беше съкрушен от същността ѝ, но не искаше да я вида мъртва Нито пък съсипана
Изпитваше ярост само като си помислеше за ада, от който съвсем скоро се бе измъкнал. Не
можеше дори да си представи да говори за това, но трябваше да опита. Трябва да се освободя от
това чувство, от този ужас.
–
Разбери ме. Бях... затворник за сто и петдесет години. Без утеха, без жена. Спасих се само
седмица преди да те намеря и още не съм се... приспособил добре.
–
Защо се държиш така, все едно ме познаваш?
–
Бях дезориентиран. Объркан. Знам, че никога не сме се срещали.
–
Кой си ти?
Само преди минути за малко да я обяви за своя, без дори да ѝ каже името си.
– Аз съм Лаклен, водач на клана на ликаните.
Чу как ударите на сърцето ѝ се ускориха от страх.
– Ти... ти си върколак? Трябва да ме пуснеш!
Изглеждаше така, сякаш идваше от друг свят, с развети коси и толкова бледа кожа. Не беше
от неговия вид и той нямаше представа как да се държи с нея.
–
Ще те пусна. След следващото пълнолуние. Заклевам се.
–
Искам да си тръгна сега.
–
Имам нужда от теб... за да се върна у дома – отговори той, добавяйки лъжа към истината. – И
повече няма да ти причиня болка.
Може би и това бе лъжа.
Тя се изсмя горчиво.
–
Преди малко щеше да ме изнасилиш, а тази сутрин едва не умрях. От слънцето. – Изрече думата
шепнешком. – Знаеш ли какво е усещането? Каква е болката?
Той имаше адски добра представа.
На лицето ѝ ненадейно се изписа ужас, сякаш си припомняше някакъв кошмар.
– Не съм усещала слънцето по кожата си... – олюля се на парапета – ...откакто бях тригодишна.
Той се промъкна малко по-близо. Устата му пресъхна.
– Не знам как да се грижа за теб, но ти ще ми кажеш. И това няма да се повтори.
– Не искам грижите ти. Ти... ти ме плашиш.
Разбира се, че я плашеше. Пристъпите му на ярост плашеха дори и него самия.
– Разбирам. Сега слез. Знам, че не искаш да умреш.
Тя хвърли поглед през рамо към нарастващата луна, която изгряваше на небето.
Безупречният ѝ профил се очерта пред взора му. Порив на вятъра разпиля косата ѝ. През
всичките си години на тази земя той никога не бе виждал такава свръхестествена гледка като
бледата ѝ кожа на фона на кървавочервената нощница, озарена от блестящата луна зад гърба ѝ.
Тя не отговори, само издиша уморено и се олюля.
– Погледни ме.
Тя не го направи – погледна надолу.
– Погледни ме!
Тя сякаш се събуди. Веждите ѝ се сключиха, в очите ѝ се изписа безнадеждност.
–
Искам просто да си отида вкъщи – промълви тихичко тя.
–
Ще си отидеш. Заклевам се, че ще си отидеш вкъщи. – В новия си дом. – Просто ми помогни и
аз да се прибера.
–
Ако ти помогна, заклеваш ли се, че ще ме пуснеш?
Никога.
– Да.
–
И няма да ме нараниш?
–
Не, няма да те нараня.
–
Можеш ли да обещаеш подобно нещо? Ти сякаш не можеш... да се владееш.
–
С всеки изминал час започвам да се владея все повече. – Дали беше заради нея? – И знам, че не
искам да те нараня.
Това поне сега е вярно.
– И повече няма да правиш онези не-неща с мен?
– Няма, ако ти не искаш. – Протегна ръка към нея. – Споразумяхме ли се?
Тя не пое ръката му, но след няколко мъчителни секунди слезе от парапета на балкона с
чудновато движение. Пристъпи надолу, сякаш се е разхождала по тротоара и е слязла на улицата,
без да забавя темпото си.
Той я хвана за раменете и я разтърси.
– Никога повече не прави това!
Изпита странна потребност да притисне жената вампир до гърдите си, но я бутна настрана.
Ема сведе поглед.
– Няма. Освен ако това не е по-добрата възможност.
Той се намръщи.
– Споразумяхме ли се?
Когато тя кимна, той се запита дали положението, в което я бе поставил, бе единствената
причина да се съгласи, или имаше и друга. Помисли си, че може би е зърнал в очите ѝ проблясък
на състрадание, само за един кратък миг, когато ѝ призна за пленничеството си.
– Тогава тази нощ заминаваме за Шотландия.
Устните ѝ се разтвориха.
–
Не мога да отида в Шотландия! Мислех само да ти дам указания. Или поне да ги взема от
MapQuest4 – промърмори тя под нос. – Как мислиш да стигнеш до там, без да ме опечеш жива?
– Очевидно изпадаше в паника. – Аз... не ми е лесно да пътувам. Не мога да се качвам на
обикновени полети. Или на влакове. Слънцето...
–
Осигурил съм кола. Ще стигнем до там с кола. – Остана доволен от това, колко нехайно звучи
гласът му, след като допреди седмица дори не знаеше какво представляват скапаните
автомобили. – И всеки ден ще спираме много преди изгрев-слънце. Един човек долу ми начерта
маршрута.
–
Можеш __________да шофираш? Държа се така, сякаш никога досега не си виждал кола...
–
Не, не мога да шофирам, но предполагам, че ти можеш.
–
Карала съм само на кратки разстояния.
–
Някога била ли си в планинската част на Шотландия?
–
Ъъъ, не...
–
А искала ли си да отидеш?
–
Кой не...
–
Тогава, вампирке, идваш с мен.
* * *
Ема повдигна трепереща ръка и спусна малко коса пред лицето си. Погледна я с ужас.
Кичури! От слънцето.
Той я беше оставил да се изкъпе и облече. Сама в банята, тя зяпна при видимото
доказателство колко близо е била до смъртта. Пусна косата си, смъкна нощницата и се завъртя
пред огледалото, за да огледа кожата си.
Сега плътта ѝ беше здрава, светла и излекувана – за разлика от последния път. Хвърли
поглед към опакото на ръката си и почувства как ѝ прилошава. Слава на Фрея, споменът за
изгарянето ѝ и сега беше милостиво смътен.
Макар че не си спомняше нищо конкретно, си беше научила урока. Избягваше слънцето от
почти шейсет и седем години, но призори тази сутрин беше припаднала, преди да успее да
избяга от Лаклен или да го помоли да дръпне пердетата.
Трепереща, Ема пусна душа и влезе под струята, като избегна строшения мрамор. Все още
чувстваше присъствието му от миналата нощ. Почти можеше да усети как ръцете му се плъзгат
по мократа ѝ кожа, а пръстът му навлиза изцяло в нея, как могъщото му тяло потръпва и се
напряга, докато тя го гали.
Когато се обърна под душа, водата обля чувствителните ѝ гърди и зърната ѝ се втвърдиха.
Споменът как се събужда под устата му мигновено нахлу в ума ѝ.
Беше му се нахвърлила с такава сила, защото беше объркана и уплашена. Но освен това
беше по-близо до оргазъм, отколкото когато и да било в живота си. Беше слабачка, защото за
частица от секундата изкушението да продължи да лежи и да остави коленете си да се разтворят
за яростната му целувка бе почти непреодолимо. Дори сега усети, че се навлажнява. За него.
Реакцията ѝ я обърка. Зачуди се какво ли би чувствала към него, ако той престанеше да
обмисля дали да я убие, или не.
Сега поне знаеше защо е толкова свиреп. Освен че очевидно имаше проблеми, беше и
ликан – същество, което дори най- нисшите сред лора смятаха за безмилостна заплаха. Спомни
си какво я бяха учили лелите ѝ за ликаните.
У всеки ликан дреме подобен на вълк „звяр“, който го обсебва. Това ги правеше безсмъртни
и ги караше да жадуват обикновените неща в живота – храна, докосване, секс – както и особено
силно да им се наслаждават. Но както бе видяла тази вечер, а и предишната нощ, това можеше да
направи ликаните неспособни да контролират яростта си – ярост, която техният вид доброволно
оставяше да се отприщи по време на секс. Ликаните се наслаждаваха на драскането, хапането и
белязването на плътта на партньора си в пристъп на екстаз. Това открай време се струваше
кошмарно на Ема, която бе прокълната е деликатност и с дълбоко вкоренен страх от болката.
Не можеше да проумее как е възможно толкова красива фасада да прикрива неуправляемо
животно. Той беше чудовище с външността на сбъдната фантазия. Тялото му, като се изключеше
онова нараняване на крака, несъответстващо на останалата част от него, беше буквално...
божествено. Косата му беше гъста и права – тъмнокестенява, като вероятно изглеждаше златиста
на слънцето. Беше забелязала, че по някое време през деня я бе подстригал, а лицето му вече бе
гладко избръснато и разкриваше съвършените му черти. На външен вид божествен, отвътре...
звяр.
Как бе възможно да е привлечена от същество, от което би трябвало да иска да избяга?
Възбудата ѝ се бе появила неволно и донякъде я накара да изпита срам, затова се зарадва,
когато изтощението ѝ я потисна. С всеки изминал миг силите ѝ отслабваха и мисълта да шофира
до Шотландия я изнерви още повече.
Свлече се по стената на душкабината и се запита какво ли правеше Аника в момента.
Навярно обикаляше къщата, виейки от тревога и ярост, и ставаше причина в родния им Ню
Орлиънс да трещят светкавици и да се задействат алармите на всички коли в радиус от три
общини.
Освен това се запита дали преди малко наистина щеше да скочи. Да, помисли си тя и се
стресна. Да, ако Лаклен бе продължил да бъде онова безумно ревящо животно, ако очите му не
се бяха затоплили бавно до златисто, тя щеше да поеме риска.
Запита се и как ли е наранил крака си и къде ли е бил „заключен“ толкова дълго. И от
кого...
Незабавно поклати глава, сякаш искаше да се отърси от въпросите. Не искаше да знае.
Нямаше нужда да знае.
Веднъж Аника ѝ каза, че вампирите са студени и безстрастни, способни да използват
могъщата сила на логиката си така, както никой друг от лора, защото могат да отхвърлят всички
подробности, освен целта си, като несъществени.
Ема трябваше да свърши една задача. Точка. И когато я приключеше, щяха да я възнаградят
със свободата ѝ. Трябваше просто да не изпуска топката от поглед. Ти никога не си играла
бейзбол, откачалке. О, да.
Но нямаше значение. Трябваше само да изпълни задачата.
Докато си слагаше шампоан и го отмиваше, си помисли за обичайното си ежедневие преди
това злополучно пътуване. От понеделник до петък правеше проучвания за сборището си и
спортуваше, а късно вечерта си пускаше някой филм с онези от лелите си, които бяха нощни
птици. В петък и събота вещиците идваха с конзолата си за игри и блендери с напитки. В неделя
през нощта яздеше заедно с добрите демони, които често се шляеха из голямата къща. Ако
можеше да промени само няколко съвсем малки детайла в съществуването си, животът ѝ щеше
да бъде почти идеален.
Тези мисли я накараха да се намръщи. Като роден вампир, тя не можеше да лъже. Ако в
мислите ѝ се породеше неистина и почувстваше желание да я изрече, щеше ужасно да ѝ
прилошее. Не, Ема не можеше да лъже другите, но открай време имаше дарбата да лъже себе си.
Само няколко незначителни неща? Истината бе, че в живота ѝ имаше огромна празнота... и
дълбоко залегнал страх за природата ѝ, който постоянно я измъчваше...
Доколкото ѝ беше известно, в целия свят нямаше нито едно живо същество като нея – не
принадлежеше към никой вид – и макар че лелите ѝ вал кирии я обичаха, всеки ден усещаше
самотата си като острие на нож, забито в сърцето ѝ.
Беше си мислила, че ако успее да разбере как родителите ѝ са живели заедно и са успели да
я създадат, може би щеше да намери и други като нея. Може би тогава най-после щеше да се
почувства свързана с нещо друго. А ако успееше да разбере повече за вампирската си половина,
това можеше да уталожи страха ѝ, че един ден щеше да стане като вампирите.
Никой не биваше да се тревожи във всеки един ден от живота си, че може да се превърне в
убиец...
Ако си беше въобразявала, че той ще ѝ даде малко лично пространство, защото си е научил
урока, то беше в грешка. Той влезе в банята и отвори вратата на душкабината. Ема скочи
стреснато и се помъчи да не изпусне шишето с балсам. Успя да го хване за дръжката с върха на
показалеца си.
Видя как юмруците му се свиват и отпускат и пръстът ѝ отмаля. Шишето изтрополи на
пода.
Един удар... Образът на натрошеното нощно шкафче проблесна в ума ѝ, последван от
спомена за колата, която беше захвърлил настрана като смачкан лист хартия. По пода на
душкабината все още се търкаляха онези късчета мрамор, които не бяха станали на сол.
Глупачка! Беше толкова глупава да повярва, че няма да ѝ причини болка. От всички неща,
от които трябваше да се страхува, най-много се боеше от болката. А сега един ликан свиваше
юмруци, разгневен. На нея.
Ема се сви в ъгъла, извръщайки се от него, за да прикрие голотата си. Ако той замахнеше,
така можеше да се сниши на пода и да притисне колене към гърдите си. Но той само изръмжа
някакво проклятие на чужд език и се отдалечи.
След като се изкъпа, тя се върна в спалнята и видя, че почти всичките ѝ вещи са изчезнали.
Дали ги беше занесъл в колата, която бе осигурил? Ако беше така, залагаше десет евро, че е
сложил лаптопа ѝ най-отдолу в багажа. Но това, така или иначе, беше без значение, тъй като не
бе разбрала за родителите си нищо, което да вкара във въпросния компютър. Само защото
можеше да се оправя с университетската библиотека в „Тюлейн“, това не значеше, че може да
дешифрира данните на лора в чужда страна – о, и при това в часовете между залез- и изгрев-
слънце.
Това пътуване не ѝ бе донесло нищо. Освен отвличането ѝ, разбира се.
Защо изобщо се учудваше?
Въздъхна уморено и се затьтри към нещата, които той ѝ беше оставил – дрехи за обличане
на леглото. Разбира се, беше избрал най-прозрачното и разголено бельо, което си бе донесла.
Мисълта как той се рови в бельото ѝ и избира какво да облече я накара да се изчерви за хиляден
път, откакто го бе срещнала. Навярно бе загубила поне три литра кръв от изчервявания заради
него.
Освен това ѝ беше избрал дълъг панталон, пуловер с висока яка и яке. Да не би да искаше
да я затрупа с дрехи?
В този миг той отново се появи. Ема отскочи назад и застана върху матрака, до горната
табла на леглото. Въпреки острия си слух, не беше чула приближаването му.
Рязкото ѝ движение го накара да вдигне вежди.
– Толкова ли те е страх от мен?
Тя стисна кърпата си. Мен ме е страх дори от сянката ми, камо ли от огромен ликан! Но в
гласа му нямаше жестокост и тя събра смелост да го погледне изпод спуснати клепачи. Очите му
бяха с онзи топъл златист цвят и беше облечен в нови дрехи. Изглеждаше като милионер на
трийсет и няколко години. Или по-точно, като на модел на мъжка мода в ролята на милионер.
Това копеле беше забележително красив мъж. И очевидно го знаеше, което я подразни.
–
Все пак ме нападна, и то не веднъж, а два пъти. Не си ми дал никакво основание да не се боя от
теб.
Той отново започваше да се ядосва.
–
Това беше, преди да ти дам думата си, че няма да те нараня. – А после сякаш се овладя и
съобщи: – Всичко е готово. Наех кола, чака ни. И платих сметката за тази стая.
Ема можеше да си представи въпросната сметка. Макар че беше съсипал старинното
нощно шкафче в стаята, това бе една малка сума в сравнение с цената за престоя ѝ.
– Но аз съм тук от седмици. Мога и сама да платя...
– Ти плати. А сега слез от леглото.
Когато протегна ръка към нея, тя отиде в другия край на матрака и слезе. Виеше ѝ се свят и
се боеше от най-лошото – че е харчил безумно от кредитната ѝ карта.
–
А освен това предполагам, че съм платила и за новите ти дрехи? – осмели се да попита, когато
леглото ги раздели. Ема разбираше от хубави неща – всички вал кирии разбираха, защото бяха
наследили сребролюбието на Фрея, – а героиката на облеклото му миришеше на пари.
Сега Лаклен носеше ръчно ушито яке от тъмна кожа, стигащо до средата на бедрата, и
жьлтеникавокафяви тесни панталони без ръб. Под разкопчаното яке тънка кашмирена блуза го
обгръщаше като втора кожа и Ема можеше да различи очертанията на коравите му гърди.
Облеклото му ясно казваше: Аз съм богат и може би малко опасен.
Жените щяха да го обожават.
–
Да. Човекът долу разполага с много възможности да намери това и онова, а картата ни няма
лимит.
Тонът му я предизвикваше да се опита да му противоречи.
Картата ни! Нейната „Сентурион Американ Експрес“ с инструкции, че някои покупки
може да изглеждат странни и че картодържателят ще пътува, затова, ако обичате, да няма
никакви забавяния? Предпазната мярка се бе превърнала във финансово оръжие в ръцете му.
Като всички в сборището, така и Ема разполагаше с годишна издръжка за дрехи и
развлечения, която беше много щедра, но тя пестеше. Искаше да си купи нещо голямо, което да е
само нейно – някоя антика, свой собствен кон или друго, което да не трябва да споделя с лелите
си. Сега на тези планове бе сложен край.
Освен всички други изпитания, на които я подлагаше, ликанът изглеждаше решен да я
разори.
–
Не си ми оставил нищо, с което да си покрия ушите – каза тя и погледна надолу. Както
обикновено, избягваше погледа му.
Думите ѝ го накараха отново да се намръщи на облеклото ѝ. Тя искаше да скрие нещо,
което той намираше за привлекателно, като в същото време дрехите ѝ разкриваха толкова много?
Черните ѝ панталони едва покриваха тазовите кости и прилепваха по дупето ѝ. Червената ѝ
блуза, макар и с висока жа, имаше странни асиметрични шевове, които привличаха погледа към
извивката на гърдите ѝ. Когато се движеше, всяко помръдване разголваше плоския ѝ корем. Беше
избрал тези дрехи, за да я покриват, а не да я предлагат на всички. Трябваше да ѝ купи нови при
първа възможност. Щеше да харчи с лека ръка от парите на вампирката. Смяташе да разбере
колко много може да си позволи.
– Трябва ми само шал или нещо, с което да завържа плитките ми. Иначе хората ще ги видят...
– Ще си оставиш косата пусната.
– Но... но човеците...
– ...няма да посмеят да направят нищо, докато аз съм до теб.
Когато пристъпи към нея, тя направи няколко крачки назад, ужасена от него.
Лаклен не помнеше почти нищо от случилото се на летището и дори споменът му за
предишната нощ беше мъгляв, но знаеше, че не е бил... нежен. А и тази вечер ѝ се бе нахвърлил,
притисна я до леглото и смяташе да проникне в нея, макар да знаеше, че ще ѝ причини болка
Беше му направило впечатление как под душа наблюдава свитите му юмруци. Права бе – нямаше
основание да не се бои от него.
На балкона беше видял болката, скрита в нея. Точно това се четеше в очите ѝ. Него също го
болеше и беше прекалено съсипан, за да ѝ помогне. Изпълнен с прекадено много омраза, за да
поиска да ѝ помогне.
– Тогава може ли поне да се обадя на близките ми? – попита тя. – Както обеща?
Той се намръщи. Беше ѝ казал, че ще може да „се свърже“ с близките си. Имаше предвид да
им напише писмо. Беше видял човека долу да използва телефон. Беше го виждал и по
телевизията. Никога не му беше хрумвало, че тя може да се обади по телефона в друга страна.
–
Да, но побързай. Тази вечер трябва да изминем много път.
–
Защо? Толкова надалеч ли отиваме? – В гласа ѝ се прокрадна паника. – Нали каза, че един час
преди изгрев-слънце...
–
Това притеснява ли те?
–
Притеснява ме, разбира се!
–Не трябва. Аз ще те пазя – отвърна той, раздразнен, че тя не се отпусна ни най-малко. – Сега се
обади.
Излезе от стаята, зави по коридора, а после отвори и затвори външната врата.
Но без да излиза навън.
5
– Знаеш ли, че яко си загазила? – попита Реджин. – Аника не е на себе си. Точно сега в
сравнение с нея берсерките5 са като кротки котенца.
– Знам, че се тревожи! – отговори Ема и стисна телефона с две ръце. – Аз... тя там ли е?
– Не. Изникна нещо спешно и трябваше да излезе. Ем, защо, по дяволите, не си се качила
на самолета? Поне да си вдигаше мобилния.
– Мобилният вече не става за нищо. Подгизна в дъжда...
– А защо не си се качила на самолета? – отново ѝ се тросна Реджин.
– Реших да остана, ясно? Имах причина да дойда тук и още не съм приключила. – Не беше
лъжа.
– И не можа да отговориш на нито едно от съобщенията ни? Нито едно от съобщенията,
които днес рецепционистьт се е опитал да предаде в стаята ти?
– Може някой да е чукал, не знам. Нали се сещаш, било е ден и съм спяла.
– Аника е впрегнала цяла армия да те търси – продължи Реджин. – В момента са на
летището.
– Ами обади им се и им кажи да се връщат, защото няма да ме заварят тук.
– Изобщо ли не искаш да разбереш какво те застрашава?
Ема хвърли поглед към нощното шкафче.
– Имам известна представа, благодаря.
– Видяла си вампир, така ли? – извика Рийгън. – Приближи ли се до теб?
–
Да съм видяла какво/ – изпищя в отговор Ема.
–
Като ти казах „опасност“, ти за какво си помисли, че говоря? Вампирите следят валкириите по
цял свят, дори и тук. Вампири в Луизиана, ако можеш да си го представиш. Но чакай, нещата
стават още по-безумни: Иво Жестокия, вторият по ранг след краля на вампирите, е бил на
Бърбън Стрийт.
–
Толкова близо до нас? – Аника беше преместила сборището им в Ню Орлиънс преди години,
възможно най-далеч от кралството на Вампирската орда в Русия.
–
Да, а освен това и Лотер е бил с него. Може и да не си го чувала, той е един от по-старите
членове на Ордата Като цяло не бие на очи и се занимава със своите си неща, но е зловещ и
гаден колкото си искаш. Мисля, че не са дошли за „Хенд Гринейд“6 и да хапнат в „Лъки Дог“.
Аника ги издирваше. Не знаем какво възнамеряват, защо просто не убиват както обикновено, но
ако разберат какво си...
Ема си помисли за нощните си екскурзии из Париж. Дали я бяха следили членове на
Ордата? Можеше ли изобщо да различи вампир от човек? Лелите ѝ я бяха учили, че ликаните са
чудовища, но колко злобна и жестока е Ордата – това ѝ го повтаряха всеки един ден от живота ѝ.
Преди повече от петдесет години вампирите бяха пленили Фюри, кралицата на вал
кириите, и оттогава никой не можеше да я намери. Носеха се слухове, че са я оковали на дъното
на океана и са я обрекли да се дави цяла вечност само за да може безсмъртието ѝ да я връща към
живот отново и отново.
Те бяха заличили от лицето на земята цялата раса на Реджин – тя беше последната от
сияйните и това правеше отношенията ѝ с Ема конфликтни... меко казано. Ема знаеше, че
Реджин я обича, но се държеше с нея сурово. А приемната ѝ майка, Аника, беше превърнала
убиването на вампири в свое хоби, защото, както често казваше, „най-добрата пиявица е
мъртвата пиявица“.
А сега вампирите можеше да открият Ема. В продължение на седемдесет години това бе
най-ужасният страх на Аника – още откакто Ема за пръв път се бе опитала да я гризне с
млечните си кучешки зъбчета на обществено място...
–
Според Аника това са признаци, че Въздигането е започнало – каза Реджин с ясното съзнание,
че това ще предизвика страх у Ема. – А ти предпочиташ да останеш далеч от сигурността, която
ти предлага сборището?
Въздигането. През тялото на Ема премина слудена тръпка.
Въздигането носеше просперитет и могъщество на победителите. Не беше война като
Армагедон или нещо подобно. Най-силните фракции на лора не се срещаха на неутрална почва
след покана, за да се „посбият“. Около десетилетие след началото му започваха да се случват
определени събития, сякаш съдбата залагаше бъдещи смъртоносни конфликти, в които със
стряскаща бързина забъркваше всички участници. Като крило на вятърна мелница с ръждясала
спица, Въздигането започваше да скърца, да се събужда за живот, да набира скорост и да се
понася в шеметно въртене на всеки петстотин години.
Някои твърдяха, че това било нещо като космическа система за проверка и баланс на
постоянно нарастващата популация от безсмъртни – система, която ги заставяше да се избиват
помежду си.
В крайна сметка расата, която бе загубила най-малко от своите, печелеше.
Но валкириите не можеха да увеличават броя си като Ордата и ликаните и последният път,
когато бяха излезли победители, беше преди две хилядолетия. От тогава до сега неизменно
печелеше Ордата. Това щеше да е първото Въздигане на Ема. По дяволите! Аника ѝ беше
обещала, че може да си остане под завивките, докато отмине най-страшното...
Реджин самодоволно продължи:
– Предполагам, че сега вече ще искаш да се прибереш?
Не мога да излъжа, не мога да излъжа.
–Не. Не още. Запознах се с някого. Срещнах... един мъж. И ще остана с него.
–
Мъж ли? – ахна Реджин. – Ооо, искаш да го ухапеш, напи? Или вече си го ухапала? О, Фрея,
знаех си, че така ще стане!
–
Какво иман предвид? Как така си знаела, че така ще стане?
Сборището беше забранило на Ема да пие от жив източник, защото не искаха случайно да
убие някого. Те вярваха, че кръвта води загадъчно съществуване, докато е във вените на някое
същество, а силите – и страничните ѝ ефекти – отмират, когато го напусне. Това открай време не
беше проблем за Ема. В Ню Орлиънс получаваха доставки от банка за кръв, собственост на лора.
Номерът на банката беше запаметен в телефона ѝ на бързо набиране.
–
Ем, знаеш какъв е законът. Не е трябвало да стигаш с никого дотам, че да го ухапеш.
–
Но аз...
–
Хей, Лусия! – провикна се Реджин, без дори да си направи труда да изключи звука на телефона.
– Плащай, глупачке, Ема е забила зъби в някакъв тип...
–
Не съм! – бързо се обади Ема. – В никого не съм забивала зъби!
Колко валкирии си бяха вкъщи и чуваха Реджин?
– Значи, сте залагали за мен?
Опита се гласът ѝ да не прозвучи толкова обидено, колкото се чувстваше. Реджин ли беше
единствената, която мислеше, че Ема ще се държи като другите вампири? Че ще се подхлъзне...
или ще се върне към истинската си вампирска природа? Или всички те споделяха страха на Ема,
че един ден може да се превърне в убийца?
– Щом не си пила от него, какво може да искаш ти от мъж? А?
С разтреперан от гняв глас Ема отговори:
– Това, което иска всяка жена! Не съм по-различна от теб...
– Значи, искаш да спиш с него?
Защо звучеше чак толкова невярващо?
– Може и така да е!
Реджин рязко пое въздух през зъбите си.
–
Коя си ти и какво си направила с тялото на племенницата ми? Стига, Ем! Досега дори не си
излизала на среща, а сега изведнъж срещаш някакъв „мъж“ и се разгонваш? Ти, която вече си на
седемдесет и дори не си се целувала/ Не мислиш ли, че е по-вероятно да искаш да пиеш от
него?
–
Не, изобщо не искам – настоя Ема Вампирите в Ордата потискаха сексуалните си пориви.
Водеха ги жаждата за кръв и нуждата да убиват. А освен това през всички тези години Ема не бе
проявявала нагон. Никога не бе имала сексуален контакт.
–
До снощи.
Почувства проблясък на надежда. Лаклен я бе възбудил. Снощи изпита обикновена страст,
не жажда за кръв. И беше толкова близо. Дори и тази вечер едва не стигна до края с него.
Можеше ли да го използва, за да получи отговор на този въпрос веднъж завинаги? Прехапа устна
и се замисли за тази възможност.
–
Да не си се забъркала в неприятности? – попита Реджин. Ема можеше да я усети как присвива
очи. – В момента има ли някой при теб?
–
Не, сама съм в стаята. Наистина ли е толкова трудно за вярване?
–
Добре, ще участвам в играта. Кой е той? Как се запознахте?
Тук нещата можеха да станат сложни.
–
Беше непознат. Срещнах го пред „Нотр Дам“ до уличните сергии.
–
И? Какво ще кажеш по изключение да спреш да се правиш на тайнствената жена вамп и да
изплюеш камъчето? Ако е вярно...
–
Сякаш мога да излъжа! Добре, щом искаш да знаеш, мисля, че той е... дивашки красив! –
Наблегна на ,дивашки“. – Знае какво съм и заедно ще напуснем Париж.
–
Всемогъща Фрея, ама ти говориш сериозно! Какъв е той?
–
Силен. Каза, че ще ме закриля. – Целуваше се страхотно. От време на време полудяваше. С
широки гърди, които тя бе пожелала да оближе като сладолед.
С насмешлив тон Реджин попита:
– Достатъчно силен да надвие вампир?
– Представа си нямаш.
Идеята да напусне града с могъщ ликан – естествения враг на вампирите – ѝ звучеше все
по-примамливо. Но после се намръщи. Щом Лаклен не е бил опасността, за която я
предупреждаваха, каква тогава бе целта му? Какво искаше от нея? Защо просто не я убиеше?
В ума ѝ се зароди смътно подозрение, но тя го отхвърли. Той не може дори да кара кола.
Очевидно има нужда от помощ. А аз съм от лора...
–
Кога ще напуснеш Париж?
–
Тази нощ. Всъщност ей сега.
–
Това поне е хубаво. Кажи ми къде отиваш.
–
За да може Аника да ме хване за ухото и да ме довлече обратно? – И да се бори с Лаклен, докато
единият от двамата не загинеше? – Не. Кажи ѝ, че ще се прибера най-късно другата седмица и
че ако се опита да ме намери, ще знам, че не ме смята за способна сама да се грижа за себе си...
Реджин изсумтя, след което откровено се разсмя.
–
Мога да се грижа за себе си – настоя Ема и засегнато попита: – Защо това ти се струва толкова
смешно?
Още неудържим смях.
– Майната ти, Реджин! Знаеш ли какво? Ще ти пратя пощенска картичка!
Затръшна телефона и грабна обувките си. Нахлузи първата и измърмори сърдито:
–
Тръгвам, и още как. – Натика и другия си крак в обувката. – И изобщо няма да развия
стокхолмски синдром.
Когато телефонът иззвъня само след секунди, вдигна слушалката.
–
Какво?
–
Добре, добре, нека е на твоята. Официално си оставена сама на себе си – каза Реджин и
подсмръкна, сякаш ѝ бяха потекли сълзи от толкова смях. – Ако се натъкнеш на някоя пиявица –
не се обиждай – спомни си на какво сме те учили.
–
Не се обиждам. Да нямаш предвид обучението с меч, когато прелиташ покрай защитите ми,
плясваш ме по задника и изчуруликваш: „Мъртва си!“. После пак ме плясваш и отново викаш:
„Мъртва си!“. Да, това ще си го спомня.
–
Не, имам предвид случаите, при които хукваш с всички сили, когато чуеш, че те търся, за да
тренираме.
* * *
След като Ема затвори телефона за втори път, Лаклен се появи, без дори да се преструва, че
не е подслушват.
Тя отново подскочи и сбърчи вежди.
– Подслушват си, нали?
– Да – отговори той, без да му мигне окото.
– Научи ли нещо ново? – попита нервно тя.
Всъщност не беше.
–
Акцентът ти е странен и говориш прекадено бързо – отвърна честно той и се подсмихна. – Но
чух, че ме смяташ за ,дивашки красив“. – Запита се защо изпита такова удоволствие, когато го
чу. Сякаш го интересуваше какво мисли тя.
Ема бързо погледна встрани, но не и преди той да забележи изчервяването ѝ. Стори му се,
че я чу да измърморва: „Наблегнах на дивашки
–
Защо не каза на семейството си какво съм?
–
Не искам излишно да ги тревожа.
–
А мисълта, че си с ликан, ще ги разтревожи? – попита той, сякаш не знаеше колко бурно ще
реагират те на тази новина.
–
Разбира се. Разказвали са ми за вас. Затова, какво сте.
Той скръсти ръце на гърдите си.
– И какво съм?
За пръв път откакто я бе отвел със себе си, тя преднамерено го погледна право в очите.
– Дълбоко в себе си ти си чудовище.
6
Ема развява страха си като знаме.
Така казваха лелите ѝ не за да са жестоки, а клатейки озадачено глави. В сравнение с тях,
тя се боеше от толкова много неща – и беше първата, която го признаваше.
Те бяха смели, свирепи и всяка от тях имаше цел в живота – някои охраняваха
неунищожими оръжия, които никога не биваше да попадат в неправилните ръце. Други бдяха
над кръвната линия на особено силно или благородно човешко семейство. Смятаха ги за ангели
хранители.
А Ема? Ами Ема се беше нагърбила с епичното начинание... да следва в университет. В
Тюлейн. Не беше посмяла дори да напусне родния си град, за да спечели прозвището си на Ема
Висшистката, бакалавър по попкулгура.
Спомни си един случай, когато беше малка и си играеше през нощта в пясъчника. С
крайчеца на окото си бе зърнала жълтия блясък на групичка таласъми, които се спускаха към
къщата.
Хукна вътре, влетя през вратата и изкрещя:
– Бягайте!
Лелите ѝ се спогледаха. Аника изглеждаше смутена. На поразително красивото ѝ лице се
изписа гримаса.
–
Ема, миличка, какво имаш предвид с това „бягайте“? Ние не бягаме от нищо. Ние сме тези, от
които другите бягат, не помниш ли?
Колко се учудиха, когато Ема пожела да предприеме това пътуване в чужбина! Как щяха да
се смаят, ако можеха да видят, че пръстът ѝ решително натиска копчето на асансьора, за да
стигне до ликана, който я очакваше. След като го нарече „чудовище“ в лицето, очите му
проблеснаха, а после той изфуча от стаята и ѝ заповяда да го последва долу в колата.
Долу в колата. Мамка му, наистина ли щеше да го направи? Докато слизаше, набързо
отметна наум плюсовете и минусите на решението си да му съдейства и да тръгне с него.
Плюсовете: можеше да го използва, за да разбере повече за себе си и за природата си, а
освен това, той щеше да убие всеки друг вампир наблизо и следователно да я защитава от тях.
Минусите: той така и не ѝ каза дали смята накрая да я убие, или не. Ликанът можеше и да
я защитава от вампирите, но кой щеше да я пази от него?
Лелите ѝ може никога да не бягаха, но Ема много я биваше в това.
Докато не вляза в колата с него – помисли си тя, – все още имам шанс...
Когато излезе от асансьора, го зърна през фоайето. Чакаше я на алеята за коли. Погледът му
вече бе прикован в нея. Тя си пое въздух, за да се успокои, по изключение доволна от
спречкването си с Реджин – тези спречквания винаги я зареждаха с гняв, понякога достатъчно,
за да я накарат да зареже опасенията си и да се отклони от обичайното си поведение.
Той стоеше до черна лимузина, черен... мерцедес? Ема вдигна вежда Той бе наел
автомобил от серията 500 и щеше да ѝ струва цяло състояние, когато го оставеше в чужбина.
„Този върколак не успя ли да намери някоя S6?“
Да, наистина беше ликан, но когато го видя в тази поза, Ема осъзна, че никой никога не би
разбрал, че е от друг вид. Когато нехайно се облегна на вратата и скръсти ръце на гърдите си,
приличаше на човек, просто по-висок, по-силен, излъчващ някакъв неопределим магнетизъм.
Макар че изглеждаше отпуснат, очите му бяха бдителни, а уличните лампи осветяваха
напрегнатото му изражение и погледа, който не се откъсваше от лицето ѝ. Тя потисна желанието
си да погледне назад, към жената, която той в действителност разкъсваше с очи.
Заслужаваше ли си да попадне в цялата тази страховита ситуация само за да може да
почувства този поглед? Само за да изпита усещането един мъж да гледа към нея така, сякаш е
единствената жена на света?
Бе прекарала целия си живот в сянката на лелите си, които бяха толкова зашеметяващо
красиви, че за тях бяха писани цели поеми. Макар че майка ѝ бе починала, всички все още
разказваха на Ема за легендарната ѝ красота.
Ема беше кокалеста, бледа и... с вампирски зъби.
Но ето че сега един толкова красив мъж я гледаше с поглед, който можеше да разтопи
метал. Ако не я беше ужасил и нападнал – ако можеше да е нежният любовник, който бе
обхванал гърдата ѝ с ръка и бе прошепнал в ухото ѝ, че кожата ѝ е мека – дали щеше да тръгне с
него? Погледът ѝ срещна неговия. Този мъж я бе докосвал и я бе накарал да изпита усещания,
каквиго не бе изпитвала преди, чувства, заради които бе завиждала на другите. Дори само
жестът, с който сгуши лицето ѝ до голите си гърди, беше нещо ново, което тя не би заменила за
нищо друго.
Почувства се по-смела и остави погледа си да премине по тялото му, преди бавно да се
върне обратно към лицето му. Той не се подсмихваше, не се и мръщеше. Изглеждаше така, сякаш
си мислеше същите неща като нея.
Ема почувства, че той я привлича Съзнанието и мислите ѝ се затвориха, сякаш бе откъсната
от действителността Докато токчетата ѝ потракваха по мраморния под на фоайето към него,
тялото ѝ сякаш оживя. Той изпъна рамене и видимо се напрегна
Гърдите ѝ изглеждаха по-пълни. Ушите ѝ бяха открити на обществено място – прикриваше
ги само дългата ѝ разпусната коса. Почувства се така, сякаш бе излязла на улицата без сутиен.
Почувства се леко... фриволна Когато усети ненадейно желание да оближе устните си с език, го
стори. В отговор той стисна юмруци.
Тя искаше само едно нещо от него и щом той можеше да ѝ го даде, дали не трябваше да
рискува? Беше се осмелила да влезе под душа с него поради същата причина и тогава той не я
нарани. Не, в крайна сметка удържа на обещанието си...
Магията бе разрушена, когато едно ферари със скърцане наби спирачки зад мерцедеса
Отвътре се изсипаха две млади европейски актриси, кандидат-звезди с идеални тела в тесни
рокли. Смущаващо, но Ема се раздразни от мисълта, че той ще огледа и тях така, както нея.
Блондинките с дълги крака и огромни гърди го зърнаха и се заковаха на място върху тънките си
токчета. Най-накрая се съвзеха достатъчно, за да се разки- котяг шумно в опит да привлекат
вниманието му.
Когато не успяха, се нацупиха и едната „изпусна“ червилото си, което се търкулна и спря
пред краката му. Ема зяпна, когато жената се наведе пред него и вдигна глава да провери
реакцията му.
От двама им с Лаклен тя бе тази, която наблюдаваше сцената – той нито за миг не откъсна
поглед от нея. Тя обаче остана с впечатлението, че е съвсем наясно с номерата на звездичките.
Очите му се приковаха в нейните, сякаш казваха: Гледам точно това, което искам. Тя потръпна.
След като той не им обърна никакво внимание, звездите най-после се отказаха и хвърлиха
на Ема отровен поглед, до- като се разминаваха. Гледаха я така, сякаш той беше неин? Сякаш тя
го държеше настрана от тях? Но тя беше затворничка – повече или по-малко!
- Ако го искате, ваш е, котенца – изсъска тя така, че да я чуят само те.
Те пребледняха и офейкаха. Ема може и да беше страхливка, когато трябваше да се изправи
срещу създания от лора, но можеше да се брани достойно на арената на женските борби, които
много приличаха на боричкане между котки.
А сега, как щеше да ѝ понесе пътуването с вълк?
* * *
Лаклен видя как Емалин се носи плавно през фоайето. Движеше се прекалено грациозно,
за да я вземат за човек. Остана поразен колко богата и изпълнена с хладно спокойствие изглежда
– като аристократка. Човек никога не би си представил колко е боязлива, а сега сякаш си бе
наметнала наметало на увереност.
А после се промени.
Лаклен не знаеше каква е причината, но погледът ѝ стана зноен. Създаваше впечатлението,
че има нужда от мъж – и той откликна. Всичко в него откликна. Но откликнаха и други. Макар
че Ема като че ли не го забелязваше, чувствените ѝ походка и движения привличаха към нея
погледите на всички мъже наоколо. Млъкваха насред разговорите си и я гледаха омагьосани.
Правеха го дори и жените. Лаклен забеляза на какво обръщат внимание едните и другите.
Жените се взираха в облеклото ѝ и в блестящата ѝ коса, мъжете гледаха гърдите, устните и очите
ѝ. Ударите на сърцето и дишането им се ускоряваха при вида на хипнотизиращата ѝ красота.
Дали всеки един от тези глупаци си въобразяваше, че именно той е този, който ще успее да
ѝ даде това, което тя иска? У Лаклен пламна ярост. Без да откъсва поглед от неговия, тя му беше
казала, че дълбоко в себе си той е чудовище. Донякъде беше права и точно в този момент звярът
искаше да убие всеки мъж, който дръзваше да я гледа, докато Лаклен още не беше предявил
претенциите си към нея. Сега беше уязвим и инстинктът му крещеше да я отведе надалеч.
А после изведнъж разбра какво става. Жените вампири открай време се раждаха красиви –
като средство едновременно за защита и нападение. Те го използваха, за да убиват. Същият
механизъм действаше дори в този момент и вършеше това, за което тя бе родена. А Лаклен
реагираше точно така, както се очакваше.
Когато Ема застана срещу него, той я изгледа мрачно. Изражението му я накара да се
намръщи и тя видимо преглътна. После каза:
–
Ще дойда с теб. И няма да се опитвам да избягам или да ти се изплъзна. – Гласът ѝ беше
копринен и прелъстителен – глас, създаден за похотлив шепот в леглото. – Ще ти помогна, но
искам да не ме нараняваш.
–
Казах ти, че ще те защитавам.
–
Но също така снощи ми каза, че може да ме убиеш.
Той се намръщи още повече.
–
Просто те моля... ъъъ... може ли да се опиташ да не го правиш? – И тя го погледна със сините си
очи, които изглеждаха толкова невинни.
Мислеше да използва хитрините си, за да го управлява? Да укроти звяра в него? Дори и
той не можеше да го контролира...
Задуха странен мразовит вятър и залепи една къдрица на бузата ѝ. Очите ѝ се присвиха.
Секунда по-късно се разшириха и ръцете ѝ се стрелнаха към гърдите му. Той погледна надолу и
видя как пръстите ѝ с бледорозови нокти се изострят като малки кинжали.
Беше усетила заплаха. Погледът му преброди околността – и той почувства нещо. Но
усещането беше мимолетно, а сега сетивата му не притежаваха обичайната си острота. Все още
не. Във всеки случай някаква заплаха, каквато и да е, близо до нея не беше нещо изненадващо.
Като вампир тя имаше много кръвни врагове – факт, който преди го караше да ликува. Сега
трябваше да се сражава с тези врагове, защото щеше да унищожи всичко, което се опиташе да я
нарани.
Вместо да ѝ го каже, свали ръцете ѝ от гърдите си с отвратено изражение.
– Обзалагам се, че с мен ще си в по-голяма безопасност, отколкото сама тук.
Тя кимна в знак на съгласие.
– Тогава може ли да тръгваме?
Когато той кимна кратко и се отдръпна от нея, за да отиде на мястото до шофьора,
служителят от хотела ѝ отвори вратата и ѝ помогна да се качи. Лаклен потръпна при мисълта, че
самият той не се сети да го направи, а после се ядоса на раздразнението си.
След кратка борба с дръжката на вратата влезе в колата и се отпусна в елегантната седалка.
Всичко в купето беше луксозно – това дори и той го разбираше – макар да беше странно, че
повечето неща в колата приличаха на дърво, но не миришеха на такова.
Ема погледна към задната седалка на колата, несъмнено забелязала купчината списания,
които той бе накарал портиера да му набави. Но после се обърна напред, без дори да го изгледа
въпросително.
–
Мога да стигна до Лондон – каза тя и натисна бутон, на който пишеше OnStar, – но после ще ми
трябва помощ.
Той кимна и я загледа как бързо избутва седалката си много напред, преди да завърже пред
тялото си някакъв каиш.
Тя забеляза изражението му и обясни:
– Това е колан. Така е по-безопасно.
После посегна и премести лоста на D.
Бог да му е на помощ, но ако това означаваше „шофиране“ и това беше всичко, което се
искаше за включването на тази машина, той щеше да се научи. Когато тя погледна към колана му,
той вдигна вежди и каза простичко:
– Безсмъртен съм.
Знаеше, че я е подразнил. Ема натисна е крака си по-дългия от двата педала на пода и
колата потегли напред. Тя погледна към него, несъмнено с надеждата, че го е стреснала.
Невъзможно – той вече усещаше, че ще се влюби в колите.
С отбранителен тон тя каза:
–
В повечето случаи и аз съм безсмъртна, но ако претърпя катастрофа и загубя съзнание до
сутринта, картичката с обяснение за слънчева алергия, която лелите ми ме карат да мъкна
навсякъде, няма да свърши работа. Ясно?
–
Разбрах около петдесет процента от това – отбеляза той спокойно.
–
Не мога да си позволя тази кола – тросна се Ема в отговор и стисна волана, докато
направляваше автомобила около другите коли.
Защо се притесняваше за парите? Кой би дръзнал да ѝ откаже средства? Вампирите открай
време бяха богати и когато го затвориха, тъкмо започваха да инвестират в нефт. Очевидно
пазарът се бе разраснал. Нищо чудно, защото всичко, което докоснеше кралят им Деместриу, се
превръщаше в злато. Или умираше.
Мисълта за Деместриу разпали яростта му и едва не го задави. През крака му запулсира
болка, той сключи ръка около дръжката над главата си и я строши.
Тя изпъшка, а после впери поглед право пред себе си и измърмори:
– Колко може да струва една дръжка? Не е истина.
Ненужната ѝ тревога за нещо, което нямаше да има никакво значение за живота им, го
раздразни. Неговото богатство – тяхното богатство – се намираше в неговия, техния дом.
Трябваше само да стигнат до него.
Техният дом. Връщаше се в Киневан, фамилното му имение в планините на Шотландия,
заедно с жената, която беше негова. Най-после. И ако тя не беше вампир, този факт можеше и да
го зарадва. Вместо да го оскърбява.
Запита се как ли кланът му ще реагира на невероятната обида, която представляваше
присъствието ѝ.
7
– Колко бързо се движим?
– Осемдесет километра в час – отвърна хладно Ема.
– Колко е дълъг един километър?
Тя знаеше, че ще ѝ зададе този въпрос. Тъжната истина бе, че не знаеше. Просто
съобразяваше скоростта им на движение с максимално разрешената на пътя. Много от
въпросите му от последния половин час я караха да се чувства като глупачка, а поради някаква
причина ѝ се струваше много важно той да не я смята за такава.
Въпросите произлизаха от купчината новинарски списания, несъмнено осигурени от
„човека долу“, който им бе съставил маршрута за пътуването. Ема наблюдаваше как Лаклен ги
прехвърля набързо и осъзна, че ги чете светкавично, защото на всеки няколко страници ѝ
задаваше въпрос. Акронимите сякаш го объркваха и макар че се беше справила с НАСА7, ДЕА8 и
ПДА9, MP310 я затрудни.
След като изчете списанията от първата до последната страница, той взе наръчника за
управление на колата и въпросите започнаха отново. Сякаш Ема можеше да обясни какво е
„трансмисия“!
Въпреки ограничената си помощ, тя усещаше, че той се учи, разбираше колко е
интелигентен. А въпросите му подсказваха, че прави логически връзки, че сам намира някои от
отговорите, докато попива знания по начин, който Ема никога не си бе представяла, че е
възможен.
След наръчника дойде ред на екземпляра на френския правилник за движение по
пътищата, който вървеше с наетата кола, но той само го прелисти и го захвърли, сякаш не бе
особено впечатлен. Когато забеляза погледа ѝ, поясни:
- Някои неща не се променят. На наклон все още дърпаш ръчната спирачка, все едно дали
караш конска каруца, или кола
Арогантността му, лекотата, с която омаловажаваше неща, които би трябвало да го
изумяват, я дразнеше. Тя самата би изпаднала в ужас от колите, ако за пръв път се беше качила в
такава като възрастна. При Лаклен обаче съвсем не бе така. Напротив, той беше твърде
самодоволен. Прекалено удобно се чувстваше в кожената седалка, прекалено голямо
любопитство проявяваше към автоматичните прозорци и бутоните на климатика. Не спираше да
ги щрака, да ги включва и изключва и с огромните си лапи да борави тромаво с немската
техника. Щом е прекарал толкова време затворен, не трябваше ли да е объркан? Не трябваше ли
все още да е потресен?
Ема не вярваше, че на този свят съществува нещо, което може да разклати невероятното му
самочувствие.
Супер. Сега се научи и как да отваря гюрука.
Търпението ѝ се изчерпваше. Отвори... затвори. Отвори... затвори. Отвори...
Минутите, които ги деляха от зазоряване, се нижеха една след друга и Ема се чувстваше все
по-напрегната. Преди винаги беше толкова предпазлива. Това пътуване до Европа беше първата ѝ
истинска проява на независимост и лелите ѝ го позволиха само защото бяха взели толкова много
предпазни мерки. И въпреки това Ема успя да остане без кръв, да се остави да я отвлекат и да я
принудят да излезе сред широкия свят без каквато и да било защита срещу слънцето, освен
багажника на една кола, и да се отправи кой знае накъде...
И все пак всичко това можеше да се окаже по-безопасно от варианта да не тръгне с него. В
онзи хотел имаше нещо – може би вампири.
Точно след като се качиха в колата, си помисли дали да не му каже, че животът ѝ може да е
в опасност. Спря се поради две съображения: първо, не мислеше, че ще го понесе, ако той
вдигнеше рамене и я погледнеше с изражение, което означава „Мен какво ме интересува?“, и
второ, ако му признаеше, щеше да ѝ се наложи да обясни какво точно представлява самата тя.
Валкириите бяха врагове и на ликаните и проклета да е, ако му позволеше да я използва
като оръжие срещу семейството ѝ. Всъщност не искаше Лаклен да разбира нищо за нея – нищо,
което да може да използва като оръжие. За щастие, не мислеше, че е разкрила каквато и да било
слабост в разговора си с Реджин – като например отчаяната си нужда от кръв. Напра- во можеше
да си го представи как казва: „Мога да ти намеря малко кръв... – плясва с ръце и ги потрива –
...веднага след банята!“. Освен това можеше да оцелее през трите дни на пътуването им. Разбира
се, че можеше.
За миг затвори очи. Но гладът... Никога досега не се бе изкушавала да пие от живо
същество, но тъй като не виждаше друга възможност, дори Лаклен започваше да ѝ се струва
добър вариант. Знаеше къде точно ще впие зъби във врата му. Щеше да забие нокти в гърба му за
опора...
– Добре шофираш.
Тя се закашля изненадано и се запита дали е забелязал, че го гледа Потърка език в
кучешкия си зъб. А после се намръщи на думите му.
– Ъъъ, откъде знаеш?
– Изглеждаш уверена. Достатъчно уверена да откъснеш очи от пътя.
Пълен провал...
–
За твое сведение, не съм особено добър шофьор. – Приятелите ѝ се оплакваха от вечната ѝ
нерешителност и от навика ѝ да пропуска всички пред себе си, докато накрая колата почти не
спреше.
–
Щом не си особено добър шофьор, какво правиш добре?
Тя се загледа в пътя и в продължение на много секунди не откъсна поглед от магистралата,
докато обмисляше как да отговори. Да си добър в нещо, беше въпрос на гледна точка, нали така?
Тя обичаше да пее, но гласът ѝ не можеше да се сравнява с този на сирените. Свиреше на пиано,
но я обучаваха дванайсетопръсти демони. Отговори честно:
–
Ще излъжа, ако кажа, че правя нещо особено добре.
–
А ти не можеш да лъжеш.
–
Не мога. – Как ненавиждаше това обстоятелство! Защо вампирите не можеха да се развият
дотам, че да лъжат, без да изпитват болка? Хората бяха успели. Сега само се изчервяваха и се
чувстваха неловко.
Още няколко рунда с гюрука. А после Лаклен извади от джоба на якето си няколко
листчета хартия.
– Коя е Реджин? И Лусия, и Никс?
Тя хвърли поглед към листчетата и ченето ѝ увисна.
–
Взел си личните ми съобщения от бюрото?
–
Както и химически почистените ти дрехи – осведоми я отегчено той. – Звучи ми като
оксиморон.11
–
Естествено, че си ги взел – каза рязко тя. – Защо не?
Уединение? Никакво – беше се подсмихнал той. Беше подслушал разговора ѝ с Реджин,
сякаш това бе негово право.
–
Кои са те? – отново попита той. – Във всички съобщения ти заповядват да се обадиш, освен в
това, оставено от Никс. Виж, то звучи съвсем безсмислено.
Никс беше смахнатата ѝ леля, най-старата от всички вал кирии – или прото вал кирията,
както обичаше да я наричат. Беше красива като супермодел, но виждаше бъдещето по-ясно, от-
колкото настоящето. Ема можеше само да си представи какво е казала Никс Огкачалката.
– Дай да го видя.
Сграбчи съобщението и го разстла на волана. Хвърли бърз поглед на пътя и прочете:
Чук-чук...
– Кой е тук?
Ема...
– Коя е Ема? Коя е Ема? Коя е Ема? Коя е Ема?
Преди Ема да замине за Европа, Никс ѝ каза, че по време на това пътуване „ще сториш
това, за което си родена“.
Очевидно Ема бе родена, за да бъде отвлечена от умопомрачен ликан. Ама че гадна съдба!
Това съобщение бе начинът на Никс да ѝ напомни за предсказанието си. Само тя знаеше
колко отчаяно копнееше Ема да си извоюва истинска самоличност, да получи страница в
почетната Книга на воините на валкириите.
– Какво означава това? – попита той, когато тя смачка хартията на топка и я пусна в краката си.
Ема беше бясна, че е видял съобщението, бясна, че е видял каквото и да било, което би му
разкрило нещо за живота ѝ. С начина, по който наблюдаваше и се учеше, щеше да разбере всичко
за характера ѝ още преди да са стигнали Ламанша.
– Лусия те нарича Ем. Така ли те наричат галено близките ти?
Този път вече прекали. Достатъчно! Прекалено навътре дълбаеше, прекалено много
въпроси задаваше.
–
Слушай, ъъъ, господин Лаклен, озовах се в странна... ситуация. С теб. И за да се измъкна от нея,
се съгласих да те закарам до Шотландия. – Гладът я правеше раздразнителна.
Раздразнителността я караше да не мисли за последиците, а това от време на време минаваше
за смелост. – Не съм се съгласявала да ти ставам приятелка или... или да споделям леглото ти,
или да поощрявам натрапването ти в личния ми живот с още информация за себе си.
–
Ако отговаряш на въпросите ми, и аз ще отговарям на твоите.
–
Нямай никакви въпроси към теб. Разпитвам ли защо си бил затворен – и между другото, много
си уклончив по въпроса! – цели петнайсет десетилетия? Не, и честно казано, не искам да знам.
Откъде се появи снощи? И това не искам да знам.
–
Не си ли любопитна защо се случи всичко това?
–
Ще се опитам да забравя „всичко това“ веднага щом те оставя в Шотландия, така че защо да
искам да знам повече? Моят метод на действие открай време е да си държа главата ниско
приведена и да не задавай прекалено много въпроси. До момента ми върши работа.
–
Значи, очакваш да седим в това затворено купе и да изминем целия път в мълчание?
–
Не, разбира се.
Тя включи радиото.
* * *
Най-накрая Лаклен се отказа да се мъчи да не се взира в нея и открито я заразглежда.
Струваше му се тревожно привлекателна. Каза си, че това е само защото няма с какво друго да
ангажира мислите си. Вече нямаше какво да чете, а радиото слушаше с половин ухо.
Музиката беше точно толкова странна и необяснима, кол- кото и всичко останало в това
време, но той намери няколко песни, които го дразнеха по-малко от другите. Когато обяви кои
предпочита, тя изглеждаше изненадана, а после измърмори:
– Върколаците обичали блус. Кой би предположил?
Навярно бе почувствала погледа му, защото погледна към него с онова свое срамежливо
изражение и загриза долната си устна, преди да извърне очи. Той се намръщи – не му харесваше,
че само един поглед на тази жена вампир караше сърцето му да забие по-силно, както се бе
случило с онези смешни човеци.
Спомни си начина, по който мъжете бяха реагирали на присъствието ѝ, и факта, че е
толкова рядко срещана сред вампирите. Реши, че навярно е омъжена Преди не му пукаше. Тогава
каза: Той губи, по адрес на евентуалния ѝ съпруг и наистина го мислеше, защото бракът не би го
спрял. Но сега се зачуди дали Ема не обичаше друг.
В света на ликаните, ако тя беше неговата партньорка, значи, и той беше нейният партньор.
Но тя не беше ликан. Възможно бе да го намрази завинаги – тоест възможно бе да му се наложи
да я държи завинаги затворена, особено след като завършеше отмъщението си.
Смяташе да заличи от лицето на земята всяка една пиявица – а това означаваше и тези,
които ѝ бяха дали живот.
Отново се усъмни в съдбата, усъмни се в инстинктите си. По никакъв начин не бе
възможно да останат заедно.
Още докато мисълта минаваше през главата му, ръката го засърбя да докосне косата ѝ и се
запита как ли изглежда усмивката ѝ. Започваше да прилича на похотлив хлапак: зяпаше краката
ѝ в тесните панталони и очите му бавно се вдигаха към шева, който минаваше между краката ѝ.
Отново се размърда. Никога досега не бе изпитвал такава отчаяна нужда от сношение. Би
дал всичко само за да я метне на задната седалка и да я възбуди с уста, а после да постави
краката ѝ на раменете си, за да го поеме. Мамка му, точно това се очакваше от него.
Мисълта да я обладае му напомни за предишната нощ, когато я докосна. Спомни си колко
беше стегната и поклати глава. Бе прекарала твърде дълго време без мъж. Щеше да промени това
при първото пълнолуние. Ако още преди това не започнеше редовно да я чука...
Тя изсъска, когато фаровете на приближаващата се отсреща кола се оказаха по-ярки от тези
на предишната Разтърка очи и примигна няколко пъти.
Изглеждаше уморена и той се зачуди дали не е гладна, но се съмняваше. Вампирите, които
бе измъчвал, можеха да изкарат без кръв седмици наред, хранейки се само от време на време –
като змиите.
Но за да е сигурен, попита:
– Гладна ли си?
Когато тя не отговори, той настоя:
– Да или не?
– Не е твоя работа.
За жалост, беше. Негов дълг бе да удовлетворява потребностите ѝ. Ами ако тя изпитваше
нужда да убива? За вида на Лаклен намирането на партньорка бе първата повеля на природата
им. За таласъмите първата повеля на природата им бе да се размножават чрез заразяване. Дали
вампирската ѝ природа копнееше да убива толкова отчаяно, че да не може да я контролира? И
ако наистина беше така, какво трябваше да направи той? Да ѝ помогне? Да я закриля, докато тя
поваля някой неподозиращ човек? Друг... мъж?
Исусе Христе, не можеше да го направи.
– Как пиеш кръвта?
Тя измърмори:
– Течността влиза в устата ми и я преглъщам.
– Кога си пила за последно? – процеди той през зъби.
Бавно, сякаш той ѝ измъкваше отговора насила, тя въздъхна:
–
В понеделник, щом толкова държиш да знаеш – и хвърли скришен поглед към него, очевидно
доловила реакцията му.
–
Пила си за последен път в понеделник? – В гласа му имаше отвращение, което той не се и
опита да скрие.
Ема го погледна и се намръщи, но после други ярки фарове заслепиха очите ѝ. Тя потръпна
и колата се отклони, но успя да я изправи.
- Трябва да внимавам да не изляза от платното. Не мога да мисля за нищо друго.
Щом не искаше да го обсъжда, той нямаше да я притиска. Не и тази нощ.
След като се измъкнаха от задръстванията на парижките улици, набраха скорост на равната
магистрала и докато наблюдаваше как полята се нижат покрай тях, Лаклен изпита усещане,
близко до това, което го обземаше, когато тичаше. Самото удоволствие от преживяването
отслабваше яростта, която винаги кькреше дълбоко в него. Скоро щеше да може да бяга. Защото
беше свободен и оздравяваше.
Заслужаваше поне една такава нощ, една нощ, без да се налага да мисли за кръв, агресия и
смърт. Зачуди се дали това изобщо е възможно, при положение че до него седеше вампир.
Жена вампир, маскирана като ангел.
Утре. Утре щеше да изиска отговорите, от които се боеше.
***
Имението Вал Хал, покрайнините на Ню Орлиънс
– Мист върна ли се? – изкрещя Аника, докато се втурваше в къщата – Или Даниела?
Стисна с ръце дебелата врата и се отпусна на нея, докато оглеждаше мрака отвън.
Светлината на газените лампи караше дъбовете да трептят, забулени в сенки. Аника се обърна и
видя Реджин и Лусия в огромната стая до фоайето. Лакираха си ноктите една на друга и гледаха
„Сървайвър“.
– Върнаха ли се?
Реджин вдигна вежда.
–
Мислехме, че са с теб.
–
Никс?
–
Спи зимен сън в стаята си.
–
Никс! Слез долу! – изврещя Аника на сестра си, затръшна вратата и пусна резето. Към Реджин и
Лусия се обърна с въпроса: – Ема върна ли се? – и притисна ръце към коленете си. Все още се
мъчеше да си поеме въздух.
Реджин и Лусия се спогледаха
– Тя... ъъъ, тя няма да се върне точно сега.
– Какво? – изкрещя Аника, макар че в този миг беше благодарна, че Ема я няма.
– Запознала се е с някакъв сексапилен тип в Париж...
Аника вдигна ръка.
– Трябва да се махнем от тук.
Лусия се намръщи.
–
Не разбирам. Какво означава „трябва да се махнем“? Звучи така, сякаш искаш да напуснем
къщата
–
Всеки момент ще се разбие някой самолет, нали? – попита Реджин. Объркването ѝ беше
искрено, кехлибарените очи – изпълнени с любопитство. – О, колко ще е гадно само!
Лусия сбърчи вежди.
– Може и да побягна от катастрофиращ самолет...
– Тръгвайте... нещо идва...
Те не разбираха – самата мисъл да побягнат им звучеше толкова чужда.
– Веднага...
Беше тичала през целия път от града до тук, без да спира.
–
Тук е най-сигурното място за нас – възрази Реджин и отново се съсредоточи върху ноктите на
краката си. – Надписът ще задържи всички навън. – Рязко вдигна глава и на лицето ѝ се разля
извинителна усмивка. – Но, ъъъ... може и да съм пропуснала да подновя заклинанието с
вещиците.
Лусия се обади:
– Мислех, че се подновява автоматично. Нали ни теглят от кредитната...
– В името на Фрея, имам предвид веднага! – кресна Аника, най-после успяла да се изправи.
Да изрече името на тяхната полумайка нахалос? С разширени очи двете скочиха и се
хвърлиха към оръжията си...
Входната врата се отвори с трясък.
На прага застана рогат вампир. Очите му бяха червени и оглеждаха напрегнато лицата на
Реджин и Лусия. Точно този Аника не успя да победи. Спаси я само фактът, че познаваше
лабиринта от улици в центъра Сега вампирът беше дошъл в дома им.
–
Какво е това, Аника? – попита Ре джин, докато вадеше кинжал от ножницата в ръката си. –
Демон, превърнат във вампир?
–
Не е възможно – обади се Лусия. – Та нали това е само мит.
–
Трябва да е демон. – Преди малко Аника едва успя да го отблъсне, а за нея убиването на
вампири беше рутинно занимание. – Никога не съм виждала друг толкова могъщ.
Единствената причина, поради която се беше върнала, бе да провери дали някоя от старите
валкирии не си е вкъщи. По- възрастните можеха да го победят. Реджин и Лусия бяха от най-
младите.
– Някой от блюдолизците на Иво ли е?
– Да. Видях как Иво му дава заповеди. Търсят някого...
Още двама вампири се материализираха зад гърба му точно когато Лусия вдигаше лъка,
който беше като продължение на самата нея.
– Просто тръгвайте – изсъска Аника. – И двете...
Иво се появи веднага след другите двама. Червените му очи горяха, главата му бе напълно
обръсната. Всички извивки на скалпа му се очертаваха така ясно, както и чертите на лицето му.
–
Здравей, Иво.
–
Валкирия – въздъхна той с поглед, вперен в Аника, пльосна се на канапето им и безцеремонно
вдигна ботушите си на масата им.
–
Все още си арогантен като същински крал. Нищо че не си такъв – изгледа го мрачно Аника. – И
никога няма да станеш.
Реджин го погледна и наклони глава.
– Просто малко кутре. Малката кучка на Деместриу.
Когато Лусия се помъчи да потисне кикота си, Аника перна
Реджин по тила.
–
Какво? Какво толкова съм казала?
–
Порадвайте се на обидите си – отговори любезно Иво. – Те ще са ви последните. – А после се
обърна към демона: – Тя не е тук.
–
Коя? – попита Аника.
Той ѝ отвърна с развеселен поглед.
– Тази, която търся.
С крайчеца на окото си Аника зърна трепкаща фигура. Лотер, друг техен враг от древни
времена, се беше материализирал в сенките на стаята, зад канапето на Иво. Всичко у Лотер бе
смразяващо, от бялата му коса до очите, които бяха повече розови, отколкото червени, и
безизразното му лице.
Тялото ѝ се напрегна: сега вампирите имаха още по-голямо числено превъзходство. Но
Лотер сложи пръст на устните си.
Не иска Иво да разбере, че е тук?
Иво завъртя глава, за да види какво е привлякло вниманието ѝ, но Лотер се бе
дематериализирал и вече го нямаше. Иво сякаш се отърси от нещо и заповяда на демона:
– Убий тези трите.
По негова заповед другите двама вампири се хвърлиха към Реджин и Лусия. Демонът
вампир се дематериализира зад Аника още преди образът му пред нея да е изчезнал. Докато тя
се завърташе, ръката му се стрелна към врата ѝ, но тя я избягна и нанесе удар с такава бързина,
че движението ѝ не можеше да се проследи с поглед. Разпори ръката му от лакътя до китката.
Втори удар разцепи скулата и смаза носа му. Той изрева и от лицето и тялото му запръска кръв.
Тогава Аника го ритна между краката с такава сила, че му счупи опашната кост, той полетя към
тавана и се блъсна в него.
И въпреки това, бърз и силен, сякаш битката едва сега започваше, той я сграбчи за врата.
Аника започна да се мята, за да се освободи, но той я блъсна към камината, запращайки я с
главата напред с такава сила, че първият ред от тухли стана на прах от удара. Тя падна,
неспособна да помръдне, докато вторият ред тухли се стоварваше като порой върху гърба ѝ. Не
помръдваше, но все още виждаше през праха...
Мълнии. Красиви мълнии. Не можеше да мисли.
Реджин отскочи от вампира, с когото се сражаваше, и застана закрилнически пред Аника.
Лусия се втурна към тях, печелейки най-накрая достатъчно разстояние за изстрел.
Задъхана, Реджин изрече:
– Лусия, едрия. Колкото стрели успееш. Аз ще му откъсна главата.
Лусия кимна и със свръхестествена бързина изстреля една след друга четири стрели.
Легендарен стрелец, неуязвима, стига само да имаше достатъчно пространство... Лусия пусна
стрелите си, които щяха да разцепят кожа и кости и след това да пробият дупки в тухлените
стени. Звукът на тетивата беше красив като мълниите ...
Иво се разсмя от мястото си.
Мускулите на демона се стегнаха. Той отметна с ръка три от стрелите настрана и хвана
четвъртата.
И Аника разбра, че ще умрат.
8
Лаклен даде указания на Ема как да стигнат до луксозния хотел близо до Лондон, в който
портиерът им бе резервирал стая, а след това наблюдаваше всяка подробност от регистрирането
им. Тя изглеждаше много раздразнена, че трябва да го моли за кредитната си карта, и още
повече, когато той я взе обратно от рецепциониста. Но не отвори нито дума за разходите.
Не смяташе, че това се дължи на увереност, че ще ѝ върне парите. Причината бе по-скоро в
това, че на всяка цена искаше да спре да шофира Пътуването очевидно ѝ се беше отразило тежко.
Той трябваше да шофира, да се нагърби с бремето да ги отведе в Киневан, но беше
принуден да я остави тя да свърши работата. Заради неспособността му Ема беше изтощена, а
светлините на фаровете на насрещните автомобили многократно бяха наранявали
чувствителните ѝ очи.
Когато Ема поиска две стаи, той стовари ръка върху рецепцияга, без да си направи труда да
прибере черните си нокти.
- Една
Знаеше, че тя няма да направи сцена пред човеци – малцина сред пора биха го сторили – и
наистина, тя не възрази. Но до- като пиколото ги водеше към стаята им, тя потърка челото си с
два пръста и измърмори:
– Това не влизаше в сделката.
Навярно все още бе изнервена заради предишната нощ. Бяха минали само двайсет и четири
часа, откакто го бе погледнала с празно изражение и бе прошепнала: Ти ме плашиш.
Лаклен се намръщи, когато установи, че ръката му посяга да я погали по косата, и рязко я
дръпна обратно. Докато даваше бакшиш на пиколото, Ема мина, олюлявайки се, покрай него и
влезе в просторния апартамент. Когато Лаклен затвори вратата, вече се бе проснала напреки на
половината легло и заспиваше.
Знаеше, че е уморена, беше забелязал, че шофирането е изтощително, но как бе възможно
да е чак толкова зле? Обикновено безсмъртните бяха силни, почти неизтощими. Да не би това да
беше състоянието, за което му спомена тя? Щом беше пила кръв в понеделник и нямаше видими
наранявания, какво ѝ имаше?
Да не би да се дължеше на шока от това, което ѝ бе причинил? Може би наистина бе
толкова крехка, колко го подсказваше външността ѝ...
Той дръпна якето ѝ за яката и го свали. Беше лесно, защото ръцете ѝ бяха отпуснати.
Установи, че мускулите на врата и раменете ѝ са напрегнати. Навярно се дължеше на
шофирането, а не на това, че бе седяла до него часове наред.
Когато почувства, че кожата ѝ е ледена, пусна водата във ваната и се върна да я обърне на
другата страна и да ѝ свали блузата.
Тя немощно го плесна по ръцете, но той не обърна внимание на възраженията ѝ.
– Приготвих ти ваната. Не е хубаво да спиш така.
– Тогава ме остави да се съблека сама.
Той свали едната ѝ обувка и очите ѝ се отвориха докрай, за да срещнат неговите.
–
Моля те, не искам да ме виждаш гола,
–
Защо? – попита той, докато се настаняваше на леглото до нея. Хвана края на една от къдриците
ѝ и го прокара отстрани по брадичката ѝ, докато се взираше в очите ѝ. Кожата под миглите ѝ
беше бледа като останалата част от лицето ѝ, бледа като бялото на очите. Единственото, което
разделяше едното от другото, беше ивицата гъсти мигли. Това го запленяваше.
И докато се взираше в тези очи, те му се сториха странно познати.
– Защо ли? – намръщи се тя. – Защото се смущавам.
– Ще ти оставя бельото.
Тя отчаяно искаше да се изкъпе. Това бе единственото, което може би щеше да я стопли.
Когато затвори очи и потръпна, той взе решение вместо нея. Преди да успее дори да
изломоти докрай възражението си, той я съблече по бельо, а после напълно съблече и себе си,
след което я взе на ръце. Потопи и двама им в огромната вана, от която се издигаше пара, като
настани Ема между краката си.
В топлата вода раненият му крак се отърка в ръката ѝ и тя се скова. Той беше гол и
възбуден, а бельото ѝ не представляваше никаква пречка. Положи тежката си ръка на рамото ѝ.
Секунда по-късно тя почувства как един от пръстите на другата му ръка проследява очертанията
на бикините ѝ.
– Това ми харесва – изръмжа той.
Точно когато тя стегна мускулите си с намерение да изскочи от водата, той преметна косата
ѝ над едното рамо, постави ръце на врата ѝ и започна да я разтрива.
За свой ужас, тя изстена високо.
– Отпусни се.
Въпреки съпротивата ѝ, той я придърпа обратно към себе си. Положи я върху възбудата си,
рязко си пое въздух и потръпна. Реакцията му предизвика у Ема прилив на топлина. Но въпреки
това се отдръпна назад, уплашена, че той ще поиска да правят секс. Нямаше нужда от специални
познания по анатомия, за да разбере, че няма да си паснат.
–
Спокойно – каза той и продължи да разтрива с опитни ръце схванатите ѝ раменете. Когато
отново я привлече към себе си, единствената съпротива, на която Ема се оказа способна, беше
вътрешната и тя се зарадва, че никой не може да види непохватния ѝ жалък опит. Най-накрая
той я застави да се отпусне докрай върху него и тялото ѝ се разтопи от слабост.
Това, което никой не знаеше за Ема, беше, че обичаше да я докосват. Направо обожаваше.
Още повече че се случваше толкова рядко.
Членовете на семейството ѝ проявяваха привързаността си по спартански начин, защото
бяха решили, че трябва да я направят корава. Само една от лелите ѝ, Даниела Ледената дева,
сякаш разбираше копнежа ѝ, защото тя самата не можеше да докосне никого или да позволи
някой да пипне замръзналата ѝ кожа, без да изпита неимоверна болка. Даниела разбираше, но
поради някаква причина допирът не ѝ липсваше. Тя не изпитваше същата нужда като Ема, която
имаше чувството, че без допир малко по малко ще загине.
Съществата сред лора, които биха били приемливи любовници за нея, като например
добрите демони, се срещаха рядко в Ню Орлиънс и повечето от тях се навъртаха в къщата още
откакто Ема беше малка. Тя гледаше на тях единствено като на по-големи братя. Рогати.
Малкото демони, които бяха непознати, не умираха от желание да се отбият на гости на
сборището. Дори и те намираха Вал Хал, обвития им в мъгла дом в блатото, за ужасяващ с
писъците, които кънтяха отвътре, и постоянните светкавици над главите им.
Преди няколко години Ема най-после проумя, че ще остане сама, когато поредният
идеален, съвсем приличен човек от мъжки пол в един от вечерните ѝ курсове я покани на среща
– на кафе на другия ден следобед. Ема ненавиждаше „Старбъкс“ просто задето съществуваше.
Тогава осъзна, че едва ли някога ще бъде с мъж от собствения си вид и никога няма да
може да бъде с повечето мъже, които не са от него. Рано или късно, те щяха да разберат какво е
тя. Причините, поради които не бе намерила партньор в живота си – Матине...? Да излезем па
вечеря?Да отидем па пикпик...? – никога нямаше да отпаднат, следователно...
По-късно тя „случайно“ се блъскаше в човеците само за да разбере какво изпуска.
Топлината на допира, изкусителната мъжка миризма. Разбра, че изпуска много.
И я заболя.
Сега Ема разполагаше с жесток, но ангелски красив ликан, който като че ли не можеше да
свали ръце от нея. Боеше се, че ще се разтопи под допира му, макар че го мразеше.
Боеше се, че той ще е в състояние да я накара да го моли.
– Ами ако заспя? – попита тя. Гласът ѝ беше тих, а леко провлаченият ѝ акцент по-ясно изразен.
– Заспивай. Не го мисли – отговори Лаклен, докато разтриваше гърба и крехките ѝ рамене.
Тя отново простена и главата ѝ се отпусна обратно на гърдите му. Гласът ѝ звучеше така,
сякаш никой никога не я бе докосвал по този начин. Пълното ѝ предаване не беше сексуално, но
той си помисли, че е готова на всичко, за да го накара да продължи. Изглеждаше изгладняла за
докосването му.
Спомни си дните в клана си. Всички се боричкаха, мъжете винаги намираха повод да
докоснат жените и ако някой се справеше добре, получаваше буквално стотици потупвания по
гърба. Лаклен бе прекарвал повечето часове със семейството си с дете, кацнало на раменете му,
и още две, увиснали на крачолите му.
Представи си Ема като боязливо малко момиченце, израснало в Хелвига – крепостта на
вампирите в Русия. Макар и украсена с позлата, Хелвита беше влажна и тъмна – той го знаеше,
тъй като бе прекарал много време в тъмницата ѝ. Всъщност Ема може и да е била там, когато го
бяха затворили, ако вече не се е била отправила към Ню Орлиънс.
Вампирите, които живееха в Хелвита, бяха също толкова студени, колкото и домът им. Те
не биха я докоснали с обич – никога не беше виждал вампир да проявява привързаност. Ако бе
имала такава нужда от допир, как бе оцеляла без него?
И преди подозираше, че отдавна не е била с мъж, но сега знаеше, че ако е имала някого, той
не я е докосвал достатъчно често и без него щеше да ѝ е по-добре. Спомни си как, докато бяха
под душа, теснотата и реакцията ѝ го накараха да се зачуди дали някога е била с мъж. Но както
тогава, и сега си помисли, че едва ли е девствена, тъй като безсмъртните, които прекарваха
векове във въздържание, не бяха много. Просто беше дребна и както сама му каза, срамежлива.
Споменът за тясната ѝ женственост накара члена му да се втвърди до болка. Той я
притегли в скута си и я обърна странично до гърдите си. Тя се скова, несъмнено от усещането за
пениса му, който пулсираше под дупето ѝ.
Нуждата го разтърси. Тя носеше онази коприна, която не представляваше нищо повече от
лентичка, и гледката, която се разкриваше пред него, беше дори по-привлекателна от фантазиите
му. Той отвори уста просто за да ѝ съобщи, че ще прокара пръсти между краката ѝ и после ще я
намести върху члена си. Но преди да успее, деликатните ѝ ръце се отпуснаха на гърдите му. На
фона на кожата му изглеждаха още по-бели. Тя застина за миг, сякаш опипваше почвата. Когато
той не отмести ръцете ѝ, тя отпусна лицето си срещу него и се сгуши с очевидното намерение да
заспи.
Той отдръпна глава назад и се смръщи надолу към нея, озадачен от поведението ѝ. Нима
това... тя да не би да му вярваше? Да не би да му се доверяваше, че няма да я обладае по време на
съня ѝ? Мамка му, защо ще му вярва?
С грозна ругатня той я извади от водата. Ръцете ѝ все още бяха отпуснати на гърдите му и
леко го притискаха. Той я подсуши с кърпа и я положи на леглото. Русата ѝ коса се разпиля
наоколо, връхчетата ѝ бяха мокри. Прекрасният ѝ аромат му замая главата. Разтреперан, той
свали от нея скандалното бельо и простена вътрешно, когато зърна тялото ѝ. Щеше да разтвори
краката ѝ и да ѝ се нахвърли отмъстително.
Почти заспала, тя измърмори:
– Може ли да спя по някоя от ризите ти?
Той се изправи и стисна юмруци. Веждите му се сбърчиха. Защо ще иска да облече негови
дрехи? Защо и той го искаше? Изпитваше болка, отчаяно имаше нужда да проникне в нея, а ето
че крачеше към чантата си. Както вървяха нещата, щеше да се върне под душа и сам да си донесе
облекчение. Как иначе да изкара цял ден заедно с нея?
Облече я в една от новите си ризи, макар че тя се изгуби в нея, и я пъхна под завивката.
Точно когато я придърпа под брадичката ѝ, Ема се събуди и седна. Погледна го, присви очи,
обърна се да види прозореца, събра завивката и възглавницата и се настани на пода, под едната
страна на леглото.
Не на пътеката до прозореца.
Когато той я вдигна на ръце, тя прошепна:
– Не. Трябва да съм тук долу. Така ми харесва.
Разбира се, че ѝ харесваше. Вампирите обичаха ниските места, предпочитаха да спят в
сенчестите ъгли и под земята. Като ликан той открай време знаеше къде точно да ги намери, за
да отсече главите им още преди да са се събудили.
Гневът му отново пламна.
– Вече не.
От сега нататък тя щеше да спи заедно с него, а той за нищо на света нямаше да възприеме
този противоестествен обичай на врага.
– Няма да оставя слънцето пак да те огрее, но ще трябва да сложиш край на този навик.
– Защо те е грижа? – промълви тя толкова тихо, че той едва я чу.
Защото прекадено дълго те нямаше в леглото ми.
***
Смазаното тяло на Аника лежеше под тухлите. Беше абсолютно безпомощна и не можеше
да направи нищо друго, освен да гледа, когато вампирът отби стрелите на Лусия настрана, сякаш
бяха мухи.
И Аника като Лусия не вярваше на очите си. Вовеки прокълната да изпитва невъобразима
болка, ако пропусне целта, Лусия рязко изпищя и падна, изпускайки лъка си. Остана повалена да
се гърчи на земята, стиснала юмруци, и да крещи, докато накрая не строши всички прозорци и
крушки в къщата.
В далечината един ликан нададе вой – дълбок, гърлен звук на ярост.
После мракът обви всичко – всичко освен мълнията, която разтърсваше земята, и
трепкането на една газена лампа отвън.
Червените очи на Иво горяха на светлината на лампата. Изражението му бе развеселено.
Лотер още веднъж изникна тайно зад гърба му, но не предприе нищо. Лусия продължаваше да
пищи. Ликанът изрева в отговор – звучеше така, сякаш се приближаваше към тях?
Реджин беше сама срещу трима.
- Забрави ни, Реджин – изхриптя Аника
А после... в къщата се вмъкна сянка. Бели зъби – човешки и кучешки. Светлосини очи
блеснаха в мрака. Сянката се промъкна до Лусия, която продължаваше да се гърчи. Аника не
можеше да направи нищо. Беше толкова безпомощна! В кратките затишия между светкавиците
той приличаше на човек. На светлината на сребристите проблясъци беше звяр – мъж със сянката
на звяр.
Аника си пожела силата ѝ да се възвърне така, както не го бе желала никога досега.
Искаше да го убие много бавно. Звярът замахна с лапа към лицето на Лусия. Аника не можеше
да понесе да...
Звярът се опитваше да избърше сълзите на Лусия? Вдигна я на ръце, отиде до един ъгъл и
я положи зад масата.
Защо не ѝ разкъсваше гърлото?
Звярът се надигна на задните си крака с ужасяваща ярост и се хвърли към вампирите.
Продължи да се сражава редом със смаяната, но бързо окопитила се Реджин, докато накрая
обезглавиха двамата вампири слуги. Иво и рогатият се дематериализираха някъде, избягаха.
Загадъчният Лотер просто кимна и изчезна
Ликанът се хвърли към Лусия и приклекна до нея. Тя го гледаше със страхопочитание и
ужас. Когато Аника примигна, звярът вече беше изчезнал, а Лусия трепереше.
– Мамка му, какво беше това? – извика Реджин и започна да обикаля наоколо, сякаш беше в шок.
Точно в този момент Кадерин Коравосърдечната прекоси тичешком покритата със стъкла
веранда. Благословена да не изпитва никакви пламенни чувства, тя само я сгълча благо:
– Какъв език само, Реджин.
После влезе в зоната на военните действия и дори повдигна вежда, докато лениво вадеше
мечовете си от тънките ножници на гърба си.
– Аника! – провикна се Реджин и започна да разравя тухлите.
Аника се помъчи да отговори, но не успя. Никога не се бе чувствала толкова безпомощна,
никога не я бяха надвивали така ужасно.
–
Какво е станало тук? – попита Кадерин и се огледа за враг, когото да убие. Въпреки това
държеше мечовете си хлабаво. Китките ѝ бяха гъвкави и тя въртеше мечовете в тесни кръгове.
Лусия изпълзя иззад масата и Кадерин се отправи заднешком към нея.
–
Нападнаха ни вампири. А освен това току-що изпусна ли- кана – издърдори Реджин, без да
спира трескаво да копае. – Каква шибана каша от чудовища.. Аника!
Аника успя да протегне ръка през отломките. Реджин я сграбчи и я издърпа на свобода
Аника видя някак размазано Никс, застанала на парапета на стълбището над главите им.
Сестра им се провикна нацупено:
– Много сте груби! Да не ме събудите за веселбата!
* * *
Ема се събуди точно по залез-слънце и се намръщи, когато си припомни подробностите от
сутринта. Смътно си спомняше как големите топли ръце на Лаклен разтриват схванатите ѝ
мускули и я карат да стене, докато масажират врата и гърба ѝ.
Може би Лаклен не беше онова безумно брутално животно, за което го смяташе. Знаеше, че
иска да я люби – беше усетила колко отчаяно – но се бе въздържал. А по-късно го беше усетила
как се връща от банята и се мушва в леглото до нея. Кожата му все още беше влажна и толкова
топла, докато нагласяше дупето ѝ в скута си и полагаше главата ѝ върху протегнатата си ръка. Тя
почувства как ерекцията му нараства зад нея. Той изръмжа някаква чуждестранна дума, сякаш
проклинаше това обстоятелство, но нито веднъж не се поддаде на желанието си.
А после Ема смътно осъзна, че е легнал между нея и прозореца, и докато я привличаше
към гърдите си, тя се почувства... защитена.
И точно когато си мислеше, че го е разбрала, той направи нещо, с което я изненада.
Тя отвори очи и седна, а после примигна, сякаш сцената, която виждаше, не можеше да е
истина. Ако беше забелязал, че се е събудила, той не го показа с нищо, само продължи да седи в
ъгъла в тъмнината и да я наблюдава със светещи очи.
Ема нямаше вяра на нощното си зрение, затова посегна пипнешком към лампата на
нощното шкафче. Тя лежеше строшена на леглото.
Зрението ѝ не я беше подвело. Стаята беше... опустошена.
Какво се бе случило? Какво можеше да го накара да постъпи така?
- Облечи се. След двайсет минути тръгваме – каза той, надигна се уморено и едва не се
препъна, когато кракът му сякаш поддаде. После се отправи, накуцвайки, към вратата.
- Но, Лаклен...
Вратата се затвори зад него.
Тя погледна озадачена към следите от нокти по стените, по пода, по мебелите. Всичко
беше раздрано на ленти.
Погледна надолу. Е, не всичко. Нейните вещи лежаха зад съсипания стол, сякаш Лаклен ги
беше скрил, защото е знаел какво ще стане. Одеялото, което по някое време през нощта беше
опънал над завесите, все още висеше таи и образуваше нова защита срещу слънцето. А леглото?
Следи от нокти, стиропор, изваден от матрака, и пера я заобикаляха като пашкул.
Тя самата беше недокосната.
9
Щом Лаклен не искаше да ѝ каже защо е побеснял и е опустошил хотелската им стая, добре
тогава. След като навлече пола, блуза и обувки и демонстративно покри ушите си с шал, тя
извади от багажа си своя айпод и го прикрепи за ръката си.
Леля ѝ Мист го наричаше БАЕ, или „биберона айпод на Ема“, защото, когато се
раздразнеше или ядосаше, Ема слушаше музика, за да „избегне конфликта“. Сякаш това беше
нещо лошо! БАЕ беше създаден точно за момент като сегашния...
Ема беше ядосана. Точно когато реши, че този ликан може да е свестен, че най-накрая е
започнал да дава правилен отговор на главоблъсканицата „нормален или не“, той трябваше да се
превърне в големия лош вълк. „Но това прасенце умее да се пази“ – помисли си Ема. Съвсем
скоро щеше окончателно да обяви Лаклен за чудовище.
Характерът му се променяше бързо като пожар, от трогателната прегръдка под дъжда,
когато притисна голите си гърди до нейните, до придружените с вой нападения и нежността на
кандидат-любовник във ваната снощи. Той я държеше нащрек – злощастно и уморително
състояние, на което тя и бездруго вече се поддаваше – и това я дразнеше.
А сега и това. Беше я оставил в тази съсипана стая, без да ѝ даде никакво обяснение. Като
нищо самата тя сега можеше да изглежда като онзи стол.
Ема издуха от очите си една къдрица и откри късче пълнеж за мека мебел, което беше
залепнало в косата ѝ. Перна го с ръка и осъзна, че е сърдита на себе си също толкова, колкото и
на Лаклен.
През първата си нощ с него той бе допуснал слънцето да изгори кожата ѝ, а днес бе
използвал тези нокти – които бяха съсипали бронята на кола – в пристъп на лудост, докато тя бе
спала, без да има представа какво се случва.
Защо бе прекарала целия си живот в прекомерна самозащита, защо бе полагала всички тези
изтощителни усилия да се защитава, щом после се бе отказала от всяка предпазливост по
отношение на него? Защо семейството ѝ се бе старало толкова много Ема да е в безопасност,
защо бяха преместили убежището в пълния със създания отлора Ню Орлиънс, за да я скрият,
забулвайки къщата в мрак, само за да умре сега...
„Забулвайки къщата в мрак...?“ Защо го бяха сторили? Тя никога не ставаше преди залез-
слънце, никога не оставаше будна, след като слънцето изгрееше. Стаята ѝ бе затъмнена и тя
спеше под леглото. Защо тогава имаше спомени как тича през затъмнения им дом през деня?
Погледът ѝ бе привлечен от опакото на ръката ѝ. Незабавно се разтрепери. За пръв път
откакто тялото ѝ бе замръзнало в състояние на безсмъртие, споменът за „урока“ избухна в ума ѝ
с абсолютна яснота...
Гледаше я една вещица. Ема беше в ръцете ѝ, когато долови, че Аника се връща в къщата
след цяла седмица отсъствие, и започна да се съпротивлява, докато се освободи. Изкрещя
името на Аника и се втурна към нея.
Реджин я беше чула, сграбчи я и я дръпна в сенките точно преди Ема да влети в обсега на
слънцето, което нахлуваше през току-що отворената врата.
Реджин я притисна до гърдите си с треперещи ръце и прошепна:
– Защо го направи? – Стисна я пак и прошепна: – Глупава малка пиявица такава.
Вече всички бяха слезли при тях. Вещицата се извини с нещастен вид и обясни:
– Ема започна да съска, да хапе, уплаши ме и я изпуснах.
Разтреперана, Аника започна да се кара на Ема и не спря,
докато някъде извън кръга не прозвуча гласът на Фюри. Тълпата се раздели, за да ѝ
направи път. Както подсказваше името ѝ, Фюри беше отчасти фурия.И беше плашеща.
– Изложете ръката на детето на слънцето.
Лицето на Аника стана още по-бледо от обичайното.
-Тя не е като нас. Тя е деликатна...
–
Съскала е и се е борила, за да получи това, което иска – прекъсна я Фюри. – Според мен е
точно като нас. И също като при нас, болката ще ѝ бъде за урок.
Близначката на Фюри, Кара, се обади:
–
Права е. -Двете винаги се подкрепяха една друга. – Не за пръв път я спираме в последния
момент. Или ръката ѝ сега, или лицето ѝ – или още по-лошо, животът ѝ – по-късно. Няма
значение колко тъмна поддържаме къщата, ако не можеш да я задържиш вътре.
–
Няма да го направя – каза Аника. – Не... не мога да го направя.
Реджин хвана Ема за ръката и я повлече напред, макар че тя се съпротивляваше.
– Тогава ще го направя аз.
Пред погледа на Аника, чието лице издаваше стоическа твърдост, сякаш бе изваяно от
мрамор, с изключение на сълзите, които се стичаха по бузите ѝ, Реджин подложи ръката на
Ема под лъча светлина. Тя изпищя от болка и започна да вика за своята Аника, повтаряйки
„защо“ отново и отново, докато кожата ѝ гореше.
Когато Ема се събуди, Фюри гледаше надолу към нея с лавандуловите си очи, наклонила
глава, сякаш объркана от реакцията ѝ.
– Дете, трябва да разбереш, че във всеки един ден цялата земя е обляна в нещо, което ще
те убие, и ще можеш да го избягваш само ако си бдителна. Не забравяй този урок, защото, ако
се наложи, ще го повторим, като ти причиним още по-голяма болка.
Ема падна на колене, а после се подпря и на ръцете си. Не ѝ достигаше въздух. Бледите
белези по опакото на дланта я боляха. Нищо чудно, че беше страхливка. Нищо чудно... нищо
чудно... нищо чудно...
Ема вярваше, че са ѝ спасили живота, но същевременно го бяха лишили от пълнокръвие.
По-малкото зло, което бяха избрали, определяше всеки ден от живота ѝ. Тя стана и се запре-
пъва към банята, за да наплиска лицето си с вода Вкопчи се в плота. „Стегни се, Ем.“
Когато Лаклен се върна за чантата ѝ, чувствата ѝ вече се бяха превърнали в кипящо море от
гняв и тя го насочи към заслужилия прицел. Демонстративно изтупа от багажа си пълнежа от
мебелите с отсечени, пресилени движения, без да спира да го гледа гневно. Той присви вежди.
Ема го последва до колата, съскайки сподавено. Искаше да го изрита в сгъвката на
коляното. Той се обърна и ѝ отвори вратата.
След като седнаха в купето и тя запали двигателя, Лаклен попита:
–
Ти... чули?
–
Дали съм чула, когато си се разбеснял като някой нинджа? – попита троснато. Той я погледна
неразбиращо и тя отговори: – Не, не съм чула.
Не го помоли да уточни какво има предвид. Смяташе, че той иска да го направи, че се
опитва да ѝ внуши да го направи. Когато Лаклен не отклони поглед, тя каза:
– Тази топка няма да попадне в моето поле.
– Значи, няма да задаваш въпроси?
Тя стисна волана.
– Сърдита ли си? Не очаквах тази реакция.
Ема се обърна към него. Контролът над темперамента ѝ и инстинктивният ѝ страх от него
не бяха нищо на фона на това разминаване на косъм със смъртта.
–
Сърдита съм, защото съм се разминала само на сантиметър от смъртоносните ти нокти. Може
би следващия път този сантиметър няма да го има. Когато спя, съм съвсем уязвима – нямам
никакви защити. Ти ме постави насила в тази ситуация, която ненавиждам.
За няколко дълги мига той остана загледан в нея. После издиша и каза нещо, което тя
изобщо не бе очаквала:
– Права си. Тъй като се случва, когато спя, вече няма да спя до теб.
В съзнанието ѝ проблесна споменът за влажното му тяло, толкова топло до нейното.
Съжали, че ще се лиши от това усещане – мисъл, от която гневът ѝ само нарасна.
Той седеше сковано на седалката си с напрегнато тяло, докато тя извикваше на екрана
плейлиста си „Сърдит женски рок“.
– Какво е това? – попита той, сякаш не можеше да се въздържи.
– Свири музика.
Той посочи към радиото.
– Това свири музика.
– Свири моята музика.
Лаклен вдигна вежди.
–
Ти композираш!
–
Програмирам – поясни тя и пъхна слушалките в ушите си, изолирайки го с огромно
удовлетворение.
* * *
След няколко часа шофиране Лаклен ѝ даде указания да отбие в изхода за град Шрузбъри.
– Какво ти трябва оттам? – попита тя, извади слушалките и отби.
Сякаш му беше неудобно да го признае, той отговори:
–
Днес не съм ял нищо.
–
Предположих, че не си прекъснал заниманията си, за да обядваш – отвърна тя и сама се учуди
на хапливия си тон. – Какво искаш? Фастфуд или нещо друго?
–
Виждал съм тези заведения. Помирисах ги. Там няма нищо, което да ме подсили.
–
Това не влиза в експертните ми знания.
–
Да, знам. Ще ти съобщя, когато подуша подходящо място – каза той и я насочи към главната
улица, където се простираше открит пазар с магазини и ресторанти. – Тук наблизо трябва да
има нещо.
Тя видя подземен паркинг – обичаше ги, обичаше всичко, което се намираше под земята – и
влезе вътре. След като паркираха, попита:
– Ще купиш ли каквото трябва и да тръгваме? Защото е студено.
И защото навсякъде можеше да се спотайват вампири, до- като тя чака пред ресторанта.
Щом трябваше да се примирява с гадостиге, които постоянно ѝ сервираше ликанът, можеше да
очаква поне малко защита от вампири.
– И ти ще влезеш вътре.
Тя го изгледа с празен поглед.
–
Защо? Какъв е смисълът?
–
Оставаш с мен – настоя той, отвори ѝ вратата и застана пред нея. Тя забеляза с неудобство, че
той хвърля поглед назад през рамо и оглежда улицата с присвити очи.
Когато я хвана за ръката и я насочи в желаната посока, тя извика:
–
Но аз не влизам в ресторанти!
–
Тази вечер ще влезеш.
–
О, не, не – промълви тя и го погледна умолително. – Не ме карай да влизам там. Ще чакам
отвън, обещавай.
–
Няма да те оставя сама И трябва да свикнеш с това.
Тя започна да влачи крака – безполезен жест на фона на силата му.
– Не трябва! Никога не се е налагало да влизам в ресторант! Няма нужда да свиквам!
Той спря и се извърна към нея.
– Защо се боиш?
Ема отклони поглед, без да отговаря на въпроса.
–
Добре тогава. Влизай.
–
Не, чакай! Знам, че никой няма да ми обърне внимание, но... но не мога да не изпитвам
чувството, че всички ще ме гледат и ще видят, че не се храня.
Той вдигна вежди.
–
Никой няма да ти обърне внимание? Никой, с изключение на мъжете между седем години и
смъртния одър. – И все пак я повлече със себе си.
–
Това, което правиш, е жестоко. И няма да го забравя.
Той хвърли поглед назад и навярно съзря тревогата в очите ѝ.
–
Няма за какво да се безпокоиш. Не можеш ли просто да ми вярваш? – Тя го прониза с гневен
поглед и той добави: – За това.
–
Ти какво, нарочно ли се опитваш да ме накараш да се почувствам нещастна?
–
Трябва да се поразтьпчеш.
Когато тя отвори уста да възрази, той я прекъсна със стоманен глас:
– Петнайсет минути. Ако след това все още се чувстваш неудобно, ще си тръгнем.
Ема знаеше, че така или иначе, ще влезе, че той просто създава илюзията за избор.
– Ще вляза, ако аз избера ресторанта – отсече, опитвайки се да запази поне малко контрол.
– Разбрахме се – отговори той. – Аз обаче имам право един път да наложа вето.
В мига, в който излязоха на тротоара, сред всички тези човеци, тя изтръгна ръката си от
неговата, раменете ѝ се изпънаха, а брадичката ѝ се вирна.
–
Така ли държиш хората на разстояние? – попита той. – С тази арогантност, която надяваш като
наметало, когато излизаш навън?
Тя му хвърли бърз поглед.
– О, само да действаше на всички...
Всъщност действаше на всички, освен на него. Леля ѝ Мист я бе научила как да го прави.
Мист толкова убедително внушаваше на хората, че е снобарска безсърдечна кучка с морал на
улична котка, че те така и не спираха, за да се замислят, че може да е безсмъртно езическо
същество на две хиляди години.
Ема хвърли поглед към тротоара и видя няколко ресторанта. Вътрешно в себе си се
усмихна злорадо и посочи към заведението за суши.
Той подуши дискретно въздуха, след което я погледна и се намръщи.
–
Вето. Избирай пак.
–
Добре – съгласи се тя и посочи към друг ресторант, към който имаше долепен луксозен клуб.
Можеше почти да убеди самата себе си, че е бар. Беше влизала в няколко такива заведения. Все
пак живееше в Ню Орлиънс, най-големия производител на махмурлук в света.
Той очевидно искаше да отхвърли и този избор, но когато тя вдигна вежди, само се
намръщи, хвана я отново за ръката и я повлече напред.
Вътре управителят ги поздрави сърдечно, след което се запъти да ѝ помогне да си свали
якето. Но зад гърба ѝ се случи нещо – нещо, което накара мъжа да се върне пребледнял на
подиума си и остави зад нея само Лаклен.
Ема почувства как тялото му се напряга.
–
Къде ти е гърбът на блузата? – изръмжа под нос той. Гърбът на блузата беше съвсем изрязан и
само завързан на
панделка шнур държеше двете ѝ страни заедно. Ема не беше мислила, че ще си съблича
якето, а ако се наложеше, бе предположила, че гърбът ѝ ще е залепен за кожената седалка.
Тя хвърли поглед през рамо с невинно изражение.
–
Ами не знам! Трябваше да ме оставиш да чакам вън. Лаклен хвърли поглед към вратата,
очевидно раздвоен дали
да си тръгнат, или не, и Ема не можа да потисне самодоволната си усмивчица. Той присви
очи и изрече грубо в ухото ѝ:
–
Още по-добре ще е да усетя как всички те гледат – докато нокътят му се плъзгаше нагоре по
гърба ѝ.
10
– Блузата ви „Азедин Алая“ ли е? – попита момичето, което ги водеше до масата им.
– Не – отговори Ема. – Може да се каже, че е много автентично копие на старинна дреха.
Лаклен не се интересуваше каква е блузата; тя никога повече нямаше да облече тази
проклета недовършена дреха на обществено място.
Панделката, която се полюшваше ниско долу на тесния ѝ гръб, докато тя се носеше през
заведението, привличаше като магнит погледа на всеки мъж в заведението. Лаклен знаеше, че те
си представят как я развързват. Защото самият той го правеше. Не един мъж смушка приятеля си
с лакът и измърмори, че Ема е „секси парче“, спечелвайки си убийствен поглед от Лаклен.
Мъжете не бяха единствените, които я зяпаха открито, докато минаваха покрай тях.
Жените се взираха завистливо в дрехите ѝ и си шушукаха една на друга, че се била облякла
„екстра“.
А после не една и две от тях го изгледаха с неприкрита покана.
В миналото вниманието им можеше и да му допадне. Може би щеше да приеме някоя и
друга от тези покани. Сега интересът им му се струваше леко обиден. Сякаш би избрал някоя от
тях пред създанието, което следваше толкова отблизо!
О, но жената вампир също забелязваше погледите им и това му харесваше.
Пред тяхната маса Ема се спря, сякаш искаше да демонстрира съпротива, но той я хвана за
лакътя и ѝ помогна да влезе в сепарето.
Когато момичето си тръгна, Ема седна със скован гръб и скръсти ръце на гърдите си.
Отказваше да го погледне. Един сервитьор мина покрай тях с поднос с цвърчаща скара и тя
завъртя очи.
–
Това можеш ли да го ядеш? – попита той. – Ако се наложи? – Бе започнал да се чуди дали е
възможно и сега се молеше да е.
– Да.
С невярващ тон той попита:
– Тогава защо не ядеш?
Тя го погледна и вдигна вежда.
–
Ти можеш ли да пиеш кръв?
–
Разбрах те – отвърна той с равен глас, макар че беше разочарован. Лаклен обичаше храната,
обичаше ритуала на съвместното хранене. Когато не умираше от глад, се наслаждаваше на
храната и като всички ликани винаги я оценяваше. Сега изведнъж осъзна, че никога няма да
пирува с нея, никога няма да пие вино с нея. Какво щеше да прави тя на официалните събития
на клана?...
Побърза да се спре дотук. Какво си въобразяваше? Никога не би ги наранил така, никога не
би я довел на събиранията им.
Най-накрая тя се облегна назад, очевидно примирена, че ще трябва да седи тук, и изписа на
лицето си любезно изражение заради момчето, което се появи за кратко, за да им налее вода.
После наклони глава към чашата, сякаш се чудеше как е най-правилно да постъпи с нея.
Накрая въздъхна продължително и изтощено.
– Защо винаги си толкова уморена?
– Защо постоянно задаваш толкова много въпроси?
Значи, пред хората ставаше по-смела? Сякаш тези човеци можеха да му попречат да
направи каквото си поиска.
–
Щом си пила едва в понеделник и нямаш някакви белези по тялото си – щях да ги видя – тогава
какво е състоянието, за което говориш?
Тя почука с нокти по масата.
– Още един въпрос.
Отговорът ѝ прозвуча далечно, защото му хрумна една мисъл. Беше толкова отвратителна,
че се помъчи да я отблъсне. Затвори очи, стисна зъби и бавно поклати глава.
Исусе Христе, не. Да не би да чакаше дете? Не, невъзможно. Според слуховете жените
вампири бяха безплодни. Разбира се, според слуховете изобщо не би трябвало да са останали
жени вампири. Но ето я тук.
Какво друго беше възможно?
Не един, а двама вампири, поверени на грижите му, в дома му, вкарани като вредители сред
клана му. И някоя пиявица щеше да си ги поиска обратно.
Цялото напрежение, което бе изпитвал по време на този дълъг и ненормален ден, се
завърна с двойна сила.
– Ти да не си...?
Точно тогава се върна сервитьорът и Лаклен побърза да даде поръчката. Нито веднъж не
беше погледнал към менютата, които набута в ръцете на мъжа, преди да го отпрати.
Тя зяпна.
– Не мога да повярвам, че ми поръча храна!
Той махна пренебрежително с ръка и попита:
– Чакаш рожба, нали?
Ема се напрегна, когато момчето се върна да напълни отново чашата ѝ с вода. После се
намръщи и погледна към Лаклен.
–
Разменил си чашите ни? – прошепна тя, когато отново останаха насаме. – Изобщо не съм те
видяла!
–
Да, и ще разменя и чиниите – обясни бързо той. – Но...
–
За да мога само да се преструвам, че ям? – попита тя. – Тогава яж много заради мен. Ставали?
Защото наистина съм много гладна...
–
Ти... чакаш... ли... рожба?
Тя си пое въздух през зъби, сякаш бе скандализирана, и после бързо отвърна:
– Не! Дори не съм... ъъъ, дори си нямам гадже.
– Гадже? Имаш предвид любовник?
Тя се изчерви.
– Отказвам да обсъждам любовния си живот с теб.
Заля го облекчение. Целият ден се преобрази просто ей така.
– Значи, нямаш.
Хареса му тихият звук на раздразнение, който се изтръгна от устните ѝ – особено след като
тя не го обори. В момента нямаше никакъв любовник, нямаше да има и вампирска рожба. Само
той и тя. И когато я обявеше за своя, щеше да го направи толкова силно и продължително, че тя
нямаше да може да си спомни никой друг преди него.
–
Току-що ти казах, че няма да обсъждам въпроса, не разбра ли? Имаш вроден талант да
пренебрегваш желанията ми.
А на себе си измърмори:
– Кълна се, че понякога се чувствам така, сякаш се подиграваш с мен.
– Но искаш любовник, нали така? Дребното ти тяло е жадно за любовник.
Устните ѝ се разтвориха в шокирано мълчание.
– Го-говориш така грубо само за да ме притесниш. Приятно ти е да ме смущаваш.
Изгледа го преценяващо. Стори му се, че си отбелязва наум всяка провокация.
– Мога да те задоволя.
Той посегна под масата, провря ръка под дългата ѝ пола, докосна вътрешната страна на
бедрото ѝ и тя подскочи и се притисна към облегалката на стола си. Стори му се забавно, че тя
се изненадва и дори шокира толкова лесно, при положение че повечето безсмъртни развиваха
отношение на преситеност спрямо всичко. Предположи, че е права – наистина му харесваше да я
притеснява.
– Махни си ръката – процеди тя през стиснати зъби.
Той само я премести по-високо и пак я потърка в бедрото ѝ, прокарвайки палец по меката
ѝ кожа. Прониза го незабавно желание и той се възбуди от нея за стотен път тази нощ.
Очите ѝ започнаха да се стрелкат из залата.
–
Искаш ли любовник? Знам, че не можеш да лъжеш, затова, ако ми кажеш, че не искаш, ще си
махна ръката.
– Престани... – Тя се изчерви като домат. Безсмъртна, която постоянно се изчервява. Невероятно.
–
Искаш ли мъж в леглото си? – попита шепнешком той.
Палецът му я галеше все по-нависоко и накрая стигна до коприната, която носеше. Дъхът
му изсвистя между зъбите.
–
Добре! – промълви тя задавено. – Ще ти кажа. Искам. Но това никога няма да си ти.
–
И защо не?
–
Аз... чувала съм за твоя вид. Знам, че губите разсъдъка си и подивявате, че дращите и хапете
като животни...
–
И какво му е лошото?
Когато тя отново издаде онзи раздразнен звук, той продължи:
–
При нас жените са тези, които дращят. Освен това, те са тези, които хапят повече. Това не би
трябвало да е новост за теб, вампирке.
На лицето ѝ се изписа студенина.
–
Следващият мъж, когото приема в леглото си, ще ме приеме такава, каквато съм, и няма да ме
гледа с отвращение просто заради начина, по който съм принудена да оцелявам. Искам мъж,
който ще направи всичко възможно да се чувствам сигурна и доволна, а не обратното. Което
означава, че ти се дисквалифициран от състезанието още от първия ден.
„Не разбира“ – помисли си той, докато бавно отдръпваше ръката си. Съдбата им бе
отредила тази участ. Той беше свързан с нея. Което означаваше, че никога вече няма да има други
състезатели нито за нея, ниго за него.
* * *
След като Лаклен спря да я опипва под масата и храната пристигна, той започна бавната
си, чувствена любовна авантюра с вечерята си. Очевидно се наслаждаваше на всяка хапка –
толкова, че Ема почти изпита желание и тя да хапне, вместо само да се преструва, че го прави.
Накрая трябваше да признае, че вечерята им с разменяне на чинии и летяща храна – поради
непохватното ѝ боравене с приборите – не беше неприятна.
След като сервитьорът отнесе чиниите им, Ема видя как жената на съседната маса се
извинява, след като приключи с вечерята си. Така постъпваха човешките жени. След като се
нахранеха, вземаха чантите си в скута, потупваха ги и отиваха до тоалетната да освежат
червилото си и да проверят дали зъбите им са чисти. След като, така или иначе, се
преструваше...
Само че нямаше чанта. Беше я съсипала, когато ликанът срещу нея я блъсна на калната
земя. Намръщи се, но все пак понечи да стане.
– Ще отида до тоалетната – измърмори.
– Не. – Той посегна към краката ѝ и това я накара да ги дръпне рязко обратно под масата.
– Моля?
– Защо ще ходиш там? Знам, че нямаш такива нужди.
Тя запелтечи от притеснение:
– Ти не... не знаеш нищо за мен! И искам така да си остане.
Той се облегна назад с ръце зад главата и нехайно изражение, сякаш не обсъждаха нещо
толкова лично.
– Имаш ли? Имаш ли такива нужди?
Лицето ѝ пламна. Нямаше. И доколкото знаеше, и другите вампири ги нямаха. Както и
валкириите, защото те не... ами те не ядяха.
– Разбрах по изчервяването ти. Значи, нямаш.
Нищо ли не можеше да го притесни?
Ема забеляза с тревога, че на лицето му се изписва онова аналитично изражение, което я
караше да се чувства като насекомо, приковано за крилцата под микроскоп.
–
По какъв друг начин се различаваш от човешките жени? Знам, че сълзите ти са розови. Потиш
ли се?
Разбира се, че можеше да се поти.
–
Не и по деветдесет минути на седмица, както препоръчва министърът на здравеопазването в
страната ми.
Добре, беше го объркала. Но не задълго...
–
И потта ти ли е розова?
–
Не! Сълзите са аномалия. Ясно? Аз съм точно като другите жени, с изключение на нещата,
които ти толкова грубо изтъкна.
–
Не, не си. Гледам рекламите по телевизията. През деня те са само за жените. Ти не се бръснеш,
но кожата ти е гладка там долу. Прегледах вещите ти и забелязах, че не носиш нещата, които те
ползват за целта.
Очите ѝ се разшириха, когато осъзна какво има предвид. Вцепени се, готова да изскочи от
сепарето, но той протегна крака си и стовари тежкия си ботуш до нея, като я прикова на място.
–
Някога се носеха слухове, че жените вампири са станали безплодни. След като един вампир
намери своята партньорка, той не кръшка, затова видът ви започнал да оредява. Нали затова
Деместриу се опита да убие всички жени в Ордата?
Тя никога не беше чувала за това. Наведе глава и впери поглед в масата, която сякаш се
разклати. Сервитьорът беше положил доблестни усилия да разчисти след нея, но все още имаше
трохи. От нея. Защото беше ненормалница, която не можеше да използва прибори за хранене и
очевидно не можеше и да има деца.
Затова ли никога не беше имала месечен цикъл? Защото беше безплодна?
– Вярно ли е? – настоя той.
Тя измърмори:
– Кой може да каже какво е мислил Деместриу?
Сега гласът му не беше толкова суров.
–
Значи, __________не си съвсем като тях – каза той.
–
Сигурно не съм – изпъна рамене тя. – Но така или иначе, имам прическа, която искам да
оправя, и спомени за несполучлива среща, над които да размишлявам, затова ще отида до
тоалетната.
–
После веднага се върни при мен – изръмжа заповеднически той.
Тя се осмели да го изгледа, преди да се отдалечи забързано.
Ресторантът и барът имаха обща тоалетна, затова трябваше да си проправи път покрай
мъжете, които се мотаеха наоколо. Чувстваше се като в лабиринт от видеоигра, пълен с
противници – всеки от които можеше да е вампир – но малкият отдих от унижението си
заслужаваше риска.
Във вътрешността на дамската тоалетна тя отиде до стената с умивалници, за да си измие
ръцете. Впери поглед в огледалото, изумена колко бледа е станала Скулите ѝ се очертаваха остро
поради бързата загуба на тегло. Просто беше прекалено млада и като цяло прекалено слаба, за да
не изпита незабавни последици от жаждата. По дяволите, тя си беше направо рекламно лице на
уязвимостта.
Открай време знаеше, че е немощна. Беше го приела. Освен това бе приела факта, че не
може дори да се защити с оръжие. Едва-едва боравеше с меч, уменията ѝ с лък бяха смехотворни
– както си личеше от всеобщия смях, когато се упражняваше – а борбата? Ами и там не беше
особено изумителна.
Но досега не знаеше, че не може да има деца...
Когато се върна и Лаклен стана, за да ѝ помогне да седне на мястото си, тя забеляза, че
докато я е нямало, е забил нокти в масата. Следите нямаха нищо общо със страшното
опустошение в хотела – просто пет дълбоки прави вдлъбнатини, увенчани от видимата и вече
разсейващата се топлина на дланта му.
Той отново влезе в сепарето. Веждите му бяха сбърчени, сякаш бе дълбоко замислен. Сякаш
искаше да каже нещо, но после размисли. Проклета да е, ако тя е тази, която запълни това
гръмко мълчание.
Когато вниманието ѝ остана насочено към резките, той сложи ръка върху тях. Очевидно не
му харесваше, че гледа – несъмнено бе решил, че тя отново се замисля за дните – или по- скоро
за тази вечер – на предизвиканото от него разрушение.
Ема се запита какво ли се бе случило, за да го накара да постъпи така. Навярно бе зърнал
онова ексцентрично момиче с прозрачната блуза и видим пиърсинг на зърната и бе усетил зова
на дивото.
Или... беше ли възможно да съжалява за унизителните си въпроси? Да се разкайва толкова
много, че да реагира с разсеяно забиване на нокти в масата? Ема поклати глава.
Той не би съжалил, че я е унизил – не и когато това му доставяше такова видимо
удоволствие.
* * *
–
Какво знаем? – попита Аника, пое си дълбоко въздух и потръпна, когато зарастващите ѝ ребра
нададоха протестиращ вик. Погледна към присъстващите валкирии – Лусия, Реджин, Кадерин и
някои други. Всички те очакваха сигнал за действие, очакваха насоката, която ще им даде
Аника.
Отсъствието на Никс се набиваше на очи. Най-вероятно пак бродеше в имота на съседите
им. Реджин беше на компютъра: разглеждаше базата данни на сборището, търсеше информация
дали някой не е виждал Иво или друг вампир. Сияйното ѝ лице осветяваше нечупливия екран
повече, отколкото той нея.
–
Хмм. Намерих само две нещица – обади се тя. – Иво Жестокия издирва една конкретна вал кир
им. И все още не я е намерил, която и да е тя, защото сблъсъците не са спрели. Сестрите ни от
сборището в Нова Зеландия пишат, че при тях е „бъка- но“ с вампири. Какво означава „бъкано“?
Не, сериозно.
Аника не обърна внимание на последното. Все още беше бясна на Реджин, задето насърчи
Ема. Заради нея сега Ема обикаляше из Европа с някакъв – как го беше нарекла Реджин? –
някакъв пич. На всичко отгоре Реджин имаше нахалството да обвини Аника, че „задушава“ Ема.
Не че Аника не искаше Ем да срещне някого, но все още беше толкова млада, а те не знаеха за
този мъж нищо друго, освен че е достатъчно силен да победи вампир. Реджин действително си
мислеше, че ще помогне на Аника да се почувства по-добре, като я увери: „Усетих, че Ема
отчаяно го иска...“. Аника се отърси от тези мисли и се съсредоточи върху належащата ситуация.
– Трябва да разберем какво е намислил Иво.
Кадерин се обади:
–
Мист избяга от тъмницата му едва преди пет години. Може да я иска обратно.
–Всичко това само за да я плени пак? – попита Аника. Мист Жадуваната, която смятаха за най-
красивата сред вал кириите, наистина бе попаднала под властта на Иво. Измъкна се тогава,
когато вампирите бунтовници превзеха замъка му. Мисълта за това събитие винаги вбесяваше
Аника Между Мист и Роут, генерала на бунтовниците, се беше завихрила авантюра.
Допреди два дни Аника вярваше, че Мист е оставила в миналото и този вампир, и цялата
противна ситуация. Но тогава всички доловиха как сърцето на Мист заби по-силно само при
споменаването, че в Новия свят се били появили вампири. Тя оправи огненочервената си коса не
веднъж и дваж, преди да се присъедини към една хайка, която тръгваше да ги преследва.
Не, Мист не беше забравила генерала. Да не би и Иво да беше неспособен да загърби
зашеметяващо красивата си пленница?
– Може да е Ема – предположи Реджин.
Аника ѝ хвърли остър поглед.
– Той дори не подозира за съществуването ѝ.
Сега не му беше времето за догадки – трябваше им пророческата дарба на Никс.
– Пак провери кредитната карта на Ема. Някакви нови покупки?
Реджин се логна в картовия баланс на сборището и само след минути отвори данните на
Ема.
–
Покупките се отразяват чак след един ден. Но е купувала дрехи. Може ли да е в беда, щом ходи
на пазар? А, ето и сметка за ресторант от „Крийон“. В интерес на оня неин скъперник е да ѝ
върне парите.
–
Какво ще иска Иво от Ема? – попита Пусия. Какго винаги, когато обмисляше различни
възможности, задърпа тетивата на лъка си. – Тя може да е последната сред жените вампири, но
не е чистокръвна.
–
Ако разсъждаваме логично, най-вероятно е да търси Мист – обади се Кадерин.
Аника трябваше да се съгласи. Като се имаше предвид красотата на Мист, от която на
всички им секваше дъхът, как би могъл Иво да не я иска обратно?
–
И още нещо в подкрепа на тази теория – добави Кадерин. – Тя още не се е върнала от лова и не
се е обадила
Значи, решено. Поне засега.
– Опитай се да държиш случващото се с Ема под око. Започваме да търсим Мист.
Реджин се огледа наоколо, обхващайки с поглед пораженията в къщата.
–
Да подновя ли заклинанието? Аз и вещиците?
–
Както добре знаем, мистичните защити може да бъдат пробити. Само една преграда е наистина
неразрушима – въздъхна уморено Аника. – Ще повикаме на помощ древната напаст.
И щяха да са принудени да платят на духовете във валутата, която те искаха.
Реджин въздъхна.
– Е, добре. По дяволите, тъкмо бях започнала да се привързвам към косата си.
11
Вечерният здрач падна над Южна Шотландия и хвърли последна светлина над хана им.
Докато Ема спеше, Лаклен седна в леглото до нея и започна да пие поредната чаша кафе.
През по-голямата част от деня предумишлено се беше старал да си намира занимания, за да
не заспи. Сега се отпусна до нея само по удобни дьнки, които бяха нацепени като стара кожа
Прочете един от малкото съвременни романи от библиотеката на странноприемницата и се
заслуша в новините с половин ухо. Може би дори щеше да е доволен – ако снощи я беше обладал.
И ако беше сигурен, че пак ще го направи.
Да, но нямаше никакъв шанс това да се случи, дори ако тя не трепереше под напора на
чувствата през цялото време на пътуването им след грубия му разпит в ресторанта. Тогава си
мислеше, че гневът може да изтръгне от нея отговор, че може да я раздразни както предишната
вечер заради състоянието на стаята. Вместо това тя само наклони глава и го изгледа с толкова
студено изражение, че той изпит болка.
Когато снощи стигнаха до странноприемницата, Ема вече не бе на себе си от умора и дори
не възрази, когато той я съблече по бельо, пъхна я във ваната и влезе при нея. Разбира се, той
отново трябваше да се пребори с непоносимото желание. Но вместо да я накаже за това, той
остави тялото ѝ да омекне в ръцете му и отново я погали, взирайки се объркано в тавана.
След ваната я подсуши, облече я в една от нощниците ѝ – това наперено момиче не помоли
повторно за ризата му – и я сложи в леглото. Тя го погледна сериозно и изрази опасенията си, че
той може пак да „превърти“. Лаклен я увери, че няма да заспива, а тя погледна с копнеж към
пода и дори посегна да го пипне, преди да потъне в сън.
Сега той погледна към гънките на пердетата и не видя светлина под нито едно от тях. През
миналите две нощи тя се събуждаше точно по залез-слънце. Нито се прозяваше, нито се мъчеше
да се разсъни – просто отваряше очи и плавно се изправяше. Разбуждаше се напълно само за миг,
сякаш е била мъртва и сега се е съживила. Лаклен трябваше да признае, че тази непозната черта
му се струваше... зловеща. Разбира се, никога досега не я беше виждал – в миналото нито един
вампир, спал в негово присъствие, не се бе събудил.
Очите ѝ всеки момент щяха да се отворят и той остави книгата настрана, за да я
наблюдава.
Слънцето залезе. Минаха няколко минути. Тя обаче не се събуди.
– Ставай – каза той и я разтърси за рамото.
Когато тя не реагира, я разтърси по-силно. Трябваше да тръгват. Смяташе, че тази вечер
могат да стигнат до Киневан, и нямаше търпение да види дома си.
Тя се зарови по-дълбоко в завивките.
– Остави... ме... да... спя.
– Ако не станеш от леглото, ще ти разкъсам дрехите и ще се присъединя към теб.
Когато тя не реагира дори на това, той се разтревожи и сложи ръка на челото ѝ. Кожата ѝ
беше студена като лед.
Придърпа я да седне и главата ѝ клюмна
– Какво ти е? Кажи ми!
– Остави ме на мира. Имай нужда от още един час сън.
Той я положи пак да легне.
– Ако си болна, трябва да пиеш.
След миг миглите ѝ се открехнаха.
Осени го прозрение и той изрева:
– От глад ли си така?
Тя погледна към него и примигна.
– Нали ми каза, че си яла в понеделник... през колко време го правиш?
Когато тя не отговори, той я разтърси за раменете.
– Всеки ден. Ясно?
Той пусна раменете ѝ, преди ръцете му да се свият в юмруци. Значи, е била гладна!
Партньорката му е страдала от шибан глад, докато е била под негова закрила. Той нямаше
представа какво прави...
Пусто да остане, не можеше да се грижи за нея. Не само я бе принудил да гладува още два
дни – очевидно ѝ беше попречил да ловува – но тя трябваше да си намира жертва, от която да
пие, всяка нощ. Трябваше да преминават през това всяка нощ.
Дали убиваше всеки път, както правеха другите вампири?
– Защо не ми каза?
Клепачите ѝ отново бяха започнали да натежават.
– За да сключиш още една „сделка“?
Можеше ли да ѝ позволи да пие от него? Сред неговия клан беше позорно някой вампир да
пие от теб, смяташе се за нещо гнусно. Дори ако вампирът го стореше против волята му, лика-
нът изпитваше непоносим срам. Но какъв друг избор имаше? Въздъхна и отрони с натежало
сърце:
– От сега нататък ще пиеш от мен.
Досега нито един вампир не го беше ухапвал. Деместриу беше обмислял тази възможност,
беше спорил със старейши- ните какво решение да вземат. Поради някаква причина тогава се
отказа и вместо това реши да изтезава Лаклен.
– Не мога да пия от теб – прошепна тя. – Не и направо, не от жив източник.
– Какво? Мислех, че на съществата от твоя вид това им доставя удоволствие.
– Никога не съм го правила.
Невъзможно!
– Никога не си пила от някого? Никога не си убивала?
Тя го погледна измъчено. Нима въпросът му ѝ беше причинил болка!
– Не, разбира се.
Значи, не беше хищник? Носеха се слухове, че имало малка група вампири бунтовници,
които не убивали. Разбира се, той отхвърляше тези разкази с пренебрежение, веднага щом ги
чуеше. Как ги наричаха?Въздържатели? Възможно ли бе Ема да е от тях?
– Банка за кръв – измърмори тя.
Това шега ли беше?
– Какво е това, по дяволите? Някъде наблизо има ли?
Тя поклати глава.
– Значи, ще трябва да пиеш от мен. Защото току-що поех ангажимента да съм ти закуска.
Тя изглеждаше прекалено немощна, за да забие зъби във врата му, затова той поряза пръста
си с нокът. Тя извърна лице настрана.
–
Налей я в чаша. Моля те.
–
От какво се боиш – че ще те превърна в ликан? – Той никога не би я подложил на този
изтощителен ритуал. – Или си мислиш, че аз ще се превърна във вампир?
Това не беше за вярване. Единственият начин някой да се превърне във вампир бе да умре,
докато кръвта на вампира е още в тялото му. Само човеците си въобразяваха, че могат да се
преобразят с едно ухапване. Безсмъртните същества знаеха, че вероятността за това е по-голяма,
ако самият ти ухапеш вампира.
– Не е това. Чаша...
Той не разбираше каква е разликата. А после очите му се присвиха. Да не би да имаше
проблем с идеята да пие от него! Това беше оскърбително. Тя дори не подозираше какво жертва
заради нея. Той изръмжа:
– Пий. Веднага! – А после остави кръвта да закапе по устните ѝ.
Ема успя да устои по-дълго, отколкото той би могъл, ако умираше от глад. Най-накрая
показа връхчето на езика си между устните. После ги облиза. Очите ѝ станаха сребристи. За
свой шок, той моментално се възбуди.
Малките ѝ кучешки зъби се удължиха. Преди Лаклен да примигне, тя вече ги бе впила в
ръката му.
С първото всмукване очите ѝ се затвориха и тя нададе стон; зави му се свят от сексуално
удоволствие. Едва не стигна до върха още на момента Смаян, той изстена, посегна и дръпна
роклята ѝ надолу. Оголи гърдите ѝ и покри едната с длан. Стисна я по-силно, отколкото
възнамеряваше, но когато се спря, тя притисна гръдта си в ръката му. Хълбоците ѝ се полюшваха,
смучеше кръвта му, без да спира.
Той отново изстена, наведе се, разтвори ръката си и хвана гърдата ѝ така, че да поеме
зърното ѝ в устата си. Започна да ближе отчаяно, езикът му се стрелкаше около пулсиращото
връхче. Когато го пое между устните си и засмука, почувства как в същия момент езикът ѝ трепва
върху кожата му.
Удоволствието, което той извличаше от случващото се, бе неописуемо и всяко нейно
всмукване го увеличаваше. Тя се вкопчи в ръката му и я постави между гърдите си. Сякаш
Лаклен би я отдръпнал! Зърното ѝ беше станало толкова твърдо между устните му...
Той сложи ръката ѝ на бедрото си и започна да го разтрива с нея, но тя отдръпна зъбите си,
отскубна се и се завъртя настрана. Стъписан, той се отпусна на пети, опитвайки се да се
успокои. Реакцията ѝ го объркваше.
–
Емалин – промълви той с дрезгав глас, улови я за рамото и я обърна по гръб. Очите ѝ се
разшириха, а кучешките ѝ зъби се смалиха. Ирисите ѝ отново станаха сини и засияха в очевиден
екстаз. Падна назад и отметна бледите си ръце над главата. До- като се изпъваше и гърчеше,
зърната ѝ станаха още по-твърди. А после тя погледна към него и пълните ѝ червени устни се
извиха. Никога не беше виждал усмивка като нейната...
Еуфория – това видя той, докато кожата ѝ порозовяваше. Ерекцията му ставаше
непоносима – само да гледа как __________кожата ѝ се затопля, беше невероятно еротично. Всяка
подробност от това отвратително деяние беше еротична. Лицето ѝ стана по- меко, тялото ѝ по-
пищно – Бог да му е на помощ – с повече извивки. Косата ѝ заблестя още повече, ако това изобщо
бе възможно.
Той се закле, че от сега нататък тя ще пие от него – само от него.
И, Исусе Христе, тя се нуждаеше от това всяка нощ.
Ема се изправи на колене пред него. Наведе се напред. Изглеждаше гладна за нещо съвсем
друго. Голите ѝ гърди бяха пълни и сочни, сякаш умоляваха дланите му да ги обхванат.
– Лаклен – измърка тя името му така, както бе чакал да го чуе от хилядолетия.
Той потръпна и членът му запулсира.
– Ема – изръмжа и се хвърли към нея.
Опакото на ръката ѝ се вряза в лицето му. Хванат неподготвен, той полетя към другия край
на стаята.
При втория си опит да се надигне осъзна, че му е разместила челюстта.
12
Без да откъсва очи от нея, Лаклен стовари юмрук върху лицето си, срещуположно на
мястото, където го бе ударила. Ема чу как челюстта му изщраква и се намества, а той се извиси
по-близо до нея. На лицето му бе изписано заплашително изражение.
Без риза, която да прикрива силата му, всеки един от изваяните мускули на гърдите и торса
му беше видим. Тялото му се напрегна. Значи, изглеждаше по-едър без дрехи? Как бе възможно?
Но поради някаква причина, тя не се боеше. Ема Агънцето го оглеждаше за нещо друго, което да
размести. Вампирите бяха зли. Тя беше вампир.
И беше възпламенена от тази негова вкусна кръв.
Той се озова отгоре ѝ, преди да е успяла да реагира. Притисна ръцете ѝ над главата и пъхна
коляно между краката ѝ. Тя изсъска и започна да се съпротивлява – по-достойно от предишния
път, но все още не можеше да се мери с него.
- Кръвта ми те прави силна – каза той, докато провираше хълбоците си между краката ѝ.
- По-силна съм просто защото пих – тросна се тя. Вярно беше, но освен това подозираше,
че безсмъртна кръв, поета направо от тялото, е страшно гориво. – Бях толкова гладна, бих изпила
каквато и да било кръв.
Той я изгледа снизходително.
- Признай си. Вкусът ми ти харесва.
Тя беше опитана мощ, беше опитана него и жадуваше за още. – Върви по дяволите.
Той се намести по-удобно отгоре ѝ. Гръдният му кош се триеше в голите ѝ гърди. Когато се
отпусна върху нея, тя почувства помежду им твърдата му като стомана ерекция.
– Защо ме удари?
Тя яростно вдигна глава – единственото движение, което можеше да направи.
–
Заради всичко, което ми причини. Задето ме изложи на опасност и заради всеки път, в който
пренебрегваше желанията ми.
Гласът ѝ беше различен, по-гърлен. Звучеше така, сякаш можеше да е някоя от жените по
ролки и с цигара в единия край на устата на телефонна секслиния.
Списъкът от причини беше безкраен, от отлепянето на лейкопласта, покрил травматичните
ѝ спомени, до това, че я накара да полудее от страст, докато пиеше кръвта му, и факта, че сряза
хиляда долара под формата на ръчно рисувано бельо от „Джилиан Шери“ през онази първа нощ.
Тя се задоволи само с:
– За всеки път, когато исках да те ударя, а не можех.
Той я изгледа изпитателно. Очевидно не знаеше какво да мисли. А после ръцете, които
допреди малко я притискаха, се свиха над темето ѝ. Като вълчи лапи.
– Струва ми се честно.
Устните ѝ се разтвориха изненадано.
–
По-добре ли се чувстваш, след като го направи?
–
Да – отговори честно тя. Макар и само за миг, за пръв път в живота си се почувства силна,
преливаща от мощ. И следващия път, когато я накараше да влезе в ресторант или започнеше да
се държи като рокзвезда в хотелската им стая, или когато я събудеше с целувки там отдолу, пак
щеше да го халоса.
Сякаш прочел мислите ѝ, той изрече предупредително:
– Но недей да ме удряш повече.
– Тогава недей да си нарушаваш обещанията.
Той се намръщиш и тя поясни:
–
Закле се, че няма да ме докоснеш. Но... но ме докосна по гърдите.
–
Заклех се, че няма да те докосна, освен ако ти не искаш. – Наведе се и прокара върховете на
пръстите си по лицето ѝ. Тя се пребори с желанието си да се извие и изтегне като котка. – Кажи
ми сега, в този момент, че не искаш.
Тя извърна поглед, притеснена от мисълта колко привлекателен го намира, от това, че едва
не нададе вой, когато загуби топлината на ръката, която допреди малко покриваше цялата ѝ
гърда. Усещането как горещата му уста смуче зърното ѝ... Помежду им пенисът му беше твърд,
точно срещу нея, примамваше тялото ѝ да се навлажни.
– Запомни сега, че за в бъдеще не искам.
Устните му се извиха в похотлива усмивка и гледката накара дъха ѝ да секне.
–
Тогава следващия път трябва само да свалиш малките си зъби от ръката ми за достатъчно дълго,
за да ми кажеш „не“. Само колкото да изречеш тази единствена дума.
Тя дръпна роклята си обратно, изпълнена с горещо желание да го удари пак. Това копеле
знаеше, че тази вечер тя можеше да свали зъбите си от него точно толкова, колкото и да спре да
диша.
– Предполагаш, че пак ще пия от теб?
Със съблазнителна усмивка и вибриращ глас той отвърна:
– Ще съм принуден да настоявам.
Тя извърна глава настрана, ненадейно осъзнала цялата сериозност на постъпката си. Тя
действително бе пила кръв от живо същество. Вече наистина бе пиявица. Да пие направо от
него, беше като завръщане у дома, сякаш нещо в нея се бе наместило. Боеше се, че никога повече
няма да може да посегне към студените пластмасови чаши. Що за помия беше пила, преди да го
срещне?
– Защо досега не си пила жива кръв?
Защото беше забранено. Но ето че сега бе направила точно това, от което се бояха лелите
ѝ...
А кръвта му беше като наркотик, към който можеше да се пристрасти. Можеше да се
пристрасти към него. Възможно беше той да придобие тази власт над нея.
Не! Дори да се опиташе да я съблазни да пие пак, тогава Ема нямаше да е прегладняла и
щеше да се владее по-добре – достатъчно, за да откаже.
На теория?
– Слез от мен, грубиян такъв.
Когато той не я пусна, тя отново вдигна ръка, но той я хвана за китката.
–
Не ме удряй пак, Емалин. Партньорите никога не се удрят един друг.
–
Какво искаш да кажеш, какви „партньори“? – попита бавно тя. Страхът, който досега бе
пренебрегвала, се завърна и в гласа ѝ прозвуча отчаяние. – Като... като австралийската дума за
„приятелчета“?
Той сякаш се колебаеше дагш да ѝ признае нещо и в главата ѝ заби предупредително
звънче.
– Нямаш предвид... партньори като при ликаните, нали?
Тази мисъл ѝ бе хрумнала за кратко, но тогава успя да я прогони с лекота. Защото беше
абсурдна.
– Какво пък знаеш ти за това? – Той отново започваше да се ядосва.
Ема си спомни предупреждението на Лусия никога да не застава между един ликан и
партньорката му. И че ако друг мъж започне да се натиска на партньорката му или се опита да ги
раздели, за негово добро бе да се омете веднага. В това отношение ликаните бяха също толкова
лоши, кол ко го и вампирите, когато ставаше въпрос за партньорките им – ако не и по-лоши.
–
Знам, че за вас съществува само една партньорка и че никога не се разделяте с нея. – Знаеше, че
ако другият е ранен или в опасност, звярът се надига и всяка капчица разум се изпарява. Вече
беше ставала свидетел как загубва ума си и не искаше никога повече да се случва.
–
И кое му е лошото?
–
Не може да имаш предвид... Ти искаш да се махнеш от мен. Нали искаш?
–
Ами ако не искам?
–
О, боже!
Тя започна да се дърпа с всички сили и накрая той я пусна.
Сви ръка под главата си и се облегна назад.
– Толкова ли ще е ужасно да бъдеш с мен?
Тя се боеше, че той само се прави на нехаен.
–
Да, разбира се! Дори да изключим това, че май не можеш да решиш дали да се държиш добре с
мен, или да ме мразиш, както и факта, че сме... различни, ти си грубиян, неконтролируем и
изобщо не ти пука как се чувствам, а освен това нарушаваш обещанията си, всеки момент ще
започне Въздигането, и...
–
Недей сдържа чувствата си, момичето ми – прекъсна я той. Гневният ѝ поглед го накара да се
подсмихне. – Радвам се, че очевидно си мислила много за нас. Обмислила си го от всички
страни.
Раздразнена, тя сви юмруците си.
–
Тогава ми кажи, че не аз съм твоята партньорка.
–
Не си. Ти си вампир, нали така? Само помисли малко. Кланът ми ще иска да те разкъса на
парчета още щом те зърне.
Тя наклони глава и го изгледа изпитателно – опитваше се да разбере дали ѝ казва истината.
–
Вярно, с всичките ти нови извивки... – Той плъзна поглед по нея, след което поклати глава по
онзи мъжки начин, който подсказваше, че с него е свършено. – Нямам нищо против да те
задържа при мен като любовница, но това не е толкова сериозно, колкото единствената ми
истинска партньорка.
Защо тези думи я пронизаха толкова остро?
–
Не би ме излъгал, нали?
–
Бъди спокойна. Желая те, но не за това. – Изправи се. – Сега, освен ако не искаш тази вечер да
завърши подобаващо, тоест като те просна на леглото, трябва да се облечеш.
Тя изохка и побърза да му обърне гръб и да хукне към банята, където заключи вратата зад
себе си. Притисна гърба и дланите си към нея. Тялото ѝ се тресеше, кръвта му все още ѝ
въздействаше.
Намръщи се. Боята на вратата беше лъскава и хладна, гладка, като се изключи средната
част. Боята там се бе надигнала на мехурчета. „Вълшебно.“
Когато пусна душа и провери температурата, усещането за водата по ръката ѝ беше
невероятно. Течността сякаш гъде- личкаше дланта ѝ. Още по-приятно бе да се озове гола във
водата – сякаш можеше да почувства всяка капчица, плъзгаща се по тялото ѝ. Беше прекрасно да
прокара пръсти през мократа си коса. Осъзна, че отново има енергия.
Очевидно кръвта на Лаклен беше коктейл, в който имаше риталин и прозак. Би трябвало да
изпитва огромно разкаяние заради простъпката си и да се бои от бъдещето, но не можеше да
намери сили ниго за едното, нито за другото. Успя да се са- моубеди, че това усещане за
сигурност се дължи на фармацевтичните свойства на кръвта му, а не на непознатото усещане за
взаимност, което я накара да изпита такава наслада, докато пиеше.
След душа се подсуши и си отбеляза да поздрави странноприемницата за невероятно
меките кърпи. Докато увиваше една около себе си, тя забърса зърната ѝ. Ема потръпна и се
изчерви, когато си спомни горещата му уста върху гърдата си.
Поклати глава толкова силно, сякаш искаше да отърси спомена, и отиде на пръсти до
огледалото, за да избърше кондензиралата вода от хладното стъкло.
Желая те, но не за това – така каза той и сега, докато се взираше в отражението си, Ема се
зачуди защо я желае. Опита се да си представи как я вижда той.
Помисли си, че може би е... че може би е хубава, сега, когато лицето ѝ отново беше
придобило цвят и извивките, които имаше поначало, се бяха върнали – както той изтъкна
толкова грубо. Но всичко беше относително, нали така? Тя можеше да мине за хубава, докато не
застанеше до някоя от жените в семейството си. Те бяха фатални жени, изкусителни. В
сравнение с тях Ема беше... сладка.
Но сега тях ги нямаше и щом Лаклен я смяташе за привлекателна, когато беше
консервативно облечена и на плитки, какво щеше да си помисли, когато се облечеше както
обикновено?
Почувства се почти освободена сега, когато той я бе убедил, че не е партньорката му, макар
че част от нея копнееше да е толкова красива, че той да копнее за този факт...
Избра любимата си къса пола и сандали на висок ток с каишка и след като изсуши косата
си, отново я разпусна и я остави да се накъдри в краищата. Ако вятърът я развееше назад и някой
видеше ушите ѝ, Ема не се съмняваше, че Лаклен ще измисли както да каже или да направи.
Всъщност на него сякаш му харесваше, че са заострени. Ема се почувства смела и дори си сложи
обеци.
Когато слезе по стълбището, за да се присъедини към него в колата, той ахна, щом я видя.
Ема знаеше, че самата тя изглежда също така стъписана като него.
Защото Лаклен щеше да шофира.
Той изскочи от колата и я заобиколи забързано, за да я метне вътре. Ема предполагаше, че
бельото ѝ може да се е показало за миг в суматохата, защото той изръмжа ниско, преди да се
огледа и да разбере дали някой друг я е видял.
Когато отново се качи, той тръшна силно вратата си и колата се разтресе.
– На какво си играеш, момиче?
Тя се втренчи в него, онемяла.
– Обличаш се така, когато едва успявам да си държа ръцете далеч от теб?
Тя поклати глава.
–Лаклен, обикновено се обличам така. А освен това мисълта, че може да съм партньорката ти,
предизвиква у теб само присмех, така че би трябвало да съм в безопасност.
–
Да, но аз все пак съм мъж. Прекалено дълго време прекарах без жена.
Сърцето ѝ се сви. Ето защо я бе сметнал за привлекателна – защото бе прекарал прекалено
дълго време без никаква жена. Навярно в това състояние би намерил и парфюмирана скала за
привлекателна.
–
Тогава ме пусни. Щом можеш да караш, значи, вече не ти трябвам и можеш да се захванеш с
търсенето на жена, която се интересува от теб по този начин.
–
Ти се съгласи да останеш с мен до следващото пълнолуние.
–
Само ще ти преча. Сигурна съм, че има много жени, които ще поискат да са с теб.
–
А ти не си сред тях? Дори след изминалата вечер?
Тя прехапа долната си устна и си спомни как бе облизала загорялата му гладка кожа,
докато пиеше вкусната му кръв. За кратко загуби нишката на мисълта си.
–
Просто не разбирам защо искаш да остана – най-после успя да изрече. – Преди се нуждаеше от
шофьор, но сега вече не ти трябва.
–
Не, мога да шофирам, но искам още две неща от теб.
Тя въздъхна и се премести така, че да седне с гръб към вратата на колата. Когато кръстоса
краката си, той се загледа в тях, сякаш бе омагьосан. Тя щракна с пръсти пред лицето му.
– Тогава да ги чуем.
Той изръмжа, откъсна погледа си от нея и я погледна в очите.
–
Искам да дойдеш в Киневан, за да мога да уредя дълга си и да те възнаградя за помощта.
Шофирането беше тежко за теб, а сега знам, че заради глада ти е било още по-лошо, отколкото
си мислех.
–
Как да ме възнаградиш? – Ема не криеше подозрението си.
–
С пари или със злато. Или със скъпоценни камъни. През целия си живот съм колекционирал
бижута
Той наблегна на последните думи и я погледна в очите, но тя не знаеше защо.
– Можеш да избереш каквото ти хареса.
Тя вдигна вежди.
–
Значи, ще ми дадеш някакви старинни бижута? Ще ги извадиш от ковчеже със злато?
–
Точно така – кимна той съвсем сериозно. – Безценни бижута Колкото можеш да носиш.
–
И те ще са мои! – Дали най-накрая ще може да притежава нещо незаменимо? – За да си имам
спомен от екскурзията си с истински, готов за освидетелстване ликан? – усмихна му се тя
прекалено сладко, но той не разбра думите. Съмняваше се, че лелите ѝ биха могли да постигнат
нещо по-дръзко от тази лудория.
–
Да, твои. Макар да не вярвам, че ще ги определиш като „спомени“.
Тя поклати глава.
–
Всичко това е безсмислено. Щом те е нямало цели сто и петдесет години, значи, няма да имаш
замък със съкровище, колкото и яко да звучи.
–
Какво имаш предвид?
–
Лаклен, чувал ли си някога за „Уолмарт“? Не? Най-вероятно сега върху замъка ти се издига
нещо подобно.
Той се намръщи, а после възрази:
–
Не, не е възможно. Киневан е сърцето на нашия вид и е защитен от външния свят. Никаква
заплаха никога не е успяла да пробие стените му. Дори вампирите не могат да го намерят. – В
гласа му се долавяше немалко самодоволство. – Уверявам те, че сега върху него няма нищо.
Очите ѝ се присвиха.
–
Да приемем, че си прав и мога да получа тези бижута. Мъжете, които подаряват бижута,
очакват секс.
–
Това е второто. – Гласът му стана по-тих и той обхвана лицето ѝ в свитата си длан. – Ще те
вкарам в леглото си.
Духовитият отговор на Ема? Увиснало чене.
–
Не... не мога да повярвам, че очакваш да го обсъждаме – изтърси най-после тя, изви се и се
дръпна по-далеч от ръката му, докато най-накрая той я свали. – Сега, след като знам целта ти,
няма да продължа с теб.
–
Разбирам – погледна я сериозно той. – Сигурно много се боиш, че ще успея.
Тя му хвърли ироничен поглед.
– Хей, позволи ми да се превърна в марионетка в ръцете ти.
След миг отговорът ѝ накара ъгълчетата на устата му да се извият.
–
Но това е самата истина. Ако си сигурна, че няма да успея, тогава „целта“ ми не е нищо повече
от празни блянове.
–
Значи, печели онзи, който пръв получи това, което иска
–
Да, може и така да се каже. Да не мислиш, че можеш да постигнеш целта си, преди да съм
започнал да ти се наслаждавам?
Тя сподави възклицанието си и скръсти ръце пред гърдите си. След всичко, което ѝ бе
причинил, той ѝ дължеше компенсация. Беше си заслужила всяко украшение, което щеше да му
отнеме!
–
Знаеш ли какво? Съгласна съм да продължа Главно за- щото знам, че така или иначе, няма да ми
позволиш да не спазя обещанието си. Но освен това ще те освободя от много от запасите ти от
скъпоценни камъни. Да не кажеш, че не съм те предупредила.
Той се наведе напред – прекалено заплашително, за да е спокойна – и доближи лице
плътно до нейното, преди да изрече с нисък глас:
–
А аз ще те накарам да ме обвиеш с крака и да крещиш в ухото ми преди края на седмицата И ти
се считай за предупредена.
Тя се дръпна от него и бузите ѝ се сгорещиха, докато се опитваше да намери отговор.
– Тогава... тогава да видим как умееш да караш!
Той бавно се отдръпна от нея. Откъсна поглед от лицето ѝ само за да огледа за последен
път краката ѝ. После включи на скорост. Докато излизаше на улицата, тя се подготви да се
повесели, сложи си колана и го зачака да се издъни.
Но разбира се, той караше идеално.
Постоянно анализираше всичко, което правеше тя. Защо бе решила, че не я е гледал как
шофира?
– Кога си се научил? – попита тя с остър тон.
–
Упражнявах се на паркинга, докато ти се къпеше. Не се тревожи, през цялото време държах
изхода под око.
–
Казах ти, че няма да избягам.
–
Не затова гледах. Изглеждаш раздразнена. Ако искаш ти да караш...?
–
Обикновено трябва повече време, за да се научиш да караш.
–
На човеците им трябва повече време. – Потупа я по коляното и успя да направи жеста
снизходителен. – Не забравяй, че съм свръхестествено силен и интелигентен.
Пусна ръка по-нагоре и тя я плесна настрана.
– Както и свръхестествено арогантен.
Когато Лаклен я видя тази вечер пред хотела, с тези извивки в греховно късата пола и
гъстата блестяща коса, сърцето му заби като чук заради нея. Забеляза секси обувчиците ѝ и си
представи как токчетата се забиват в гърба му, когато Ема обвива крака около него. Очите ѝ
блестяха, кожата ѝ сияеше.
Поразен, осъзна, че дори луната никога не бе пленявала така погледа му.
А освен това Ема щеше да остане с него по собствена воля, съблазнена от мисълта за
бижута. Които вече бяха нейни.
Бе прекарал целия си живот в събиране на тези украшения в очакване на мига, в който
щеше да ѝ ги даде. Никога не си беше представял, че партньорката му ще е някоя като нея.
Докато караше по пътя, той се почувства изпълнен с оптимизъм за пръв път, откакто го
плениха преди петнайсетина десетилетия. Каквото и да се бе случило, той се бе изплъзнал от
враговете си и можеше да започне отново да гради живота си. Заедно с Емалин – която не беше
убийцата, която си бе представял. Която беше уникална сред множеството вампири, които бе
срещал през дългото си съществуване.
Беше уникална сред всички жени, които беше виждал.
Не можеше да реши дали прилича на елф, или на сирена. Китките ѝ, фино изваяните ръце
и ключиците изглеждаха крехки, а бледата източена шия – толкова деликатна. Лицето ѝ беше
неземно, неповторимо изящно. На други места, особено сега, когато беше пила кръв, беше
толкова женствена, с пищните си чувствителни гърди и меките хълбоци.
А освен това имаше дупе, което го караше да изсъска „Милост!“ подноса си.
Хвърли поглед надолу към ръката си и бавно се подсмихна при вида на следите от малките
ѝ кучешки зъби. Не можеше да повярва как реагира на ухапването ѝ. Знаеше в какво вярва,
знаеше и какво ще си помислят другите и реши, че е абсолютно покварен – защото му харесваше.
Чувстваше се така, сякаш Ема бе отворила нов сексуален път, който никога не си бе
представял, че съществува. Като че ли до този момент беше имало просто чукане, докато Ема
ненадейно не се беше обадила: „Ами ако го взема в устата си и го засмуча?“. Той потръпна и
възбудата му запулсира.
Макар че би трябвало да възприема белезите като доказателства за срама, който трябва да
скрие, установи, че му е приятно да гледа ухапванията ѝ, защото му напомняха за това непознато
тайно удоволствие – както и за факта, че тя никога не е пила от друг. Само на него беше
подарила тази мрачна целувка.
Зачуди се кой ли я е научил да не пие. Дали е било семейството ѝ? Дали наистина
роднините ѝ бяха Въздържатели, различни от другите вампири и принудени да живеят в
Луизиана, защото са се отцепили от Ордата? Малко вероятно беше в скоро време да получи
отговори. Тя беше най-потайната жена, която бе срещал, и след грубото фиаско с разпита в
ресторанта Лаклен смяташе за известно време да се въздържи от нови въпроси.
Но той беше първият, от когото беше пила, щеше да бъде единственият и това го караше да
изпитва гордост. Представи си следващия път, когато тя ще опита кръвта му. Щеше да я накара да
забие зъби във врата му и така да освободи и двете си ръце, за да свали дантеленото ѝ бельо, а
пръстите му щяха да потънат в мекотата ѝ. След като станеше готова за него, щеше да я плъзне
надолу по дължината на члена си...
Потисна ново потръпване и се обърна да я попита за десети път дали вече не е жадна.
Вместо това я завари свита на седалката, дребна и отпусната под палтото му. Беше я покрил с
него отчасти защото си мислеше, че това ще я накара да се почувства по-удобно, и отчасти
защото той се чувстваше по-спокоен, когато не се налагаше да гледа бедрата, които се разкриваха
на моменти. Тя облегна глава на прозореца и се загледа навън с тези прикрепени към ушите ѝ
неща. Сякаш не осъзнаваше, че си пее тихичко. Той не искаше да я прекъсва. Гласът ѝ беше
красив, успокояващ.
Каза, че нищо не правела добре. Не можеше да лъже, следователно самата тя не вярваше, че
пее добре. Лаклен се зачуди защо не е по-самоуверена. Беше красива, умът ѝ беше остър и
дълбоко в нея се таеше огън. Не, не прекадено дълбоко. Все пак му размести челюстта, и то при
първата възможност, която ѝ се удаде.
Може би вампирското ѝ семейство я бе сметнало за прекалено чувствителна или
самовглъбена, склонна да разсъждава над постъпките си, и бе проявило жестокост към нея. Тази
мисъл накара яростта му да пламне, накара го да си помисли с наслада за идеята да убие всеки,
проявил жестокост към нея.
Лаклен осъзнаваше какво се случва. Започваше да я закриля, да обмисля всички неща в
контекста на „тях“. По някакъв начин обвързването с партньорката му бе започнало с ухапване.
* * *
„Колко още път ни остава, докато стигнем?“ – изкушаваше се да нададе вой Ема.
Сега, след като отново бе възвърнала част от енергията си, започваше да не я свърта на
едно място в колата. Поне си казваше, че това е причината, поради която бе започнала да нерв-
ничи на мястото си. Не защото се бе разтопила под палтото му, все още топло от тялото му и
обгръщащо я с прекрасната му миризма.
Тя се протегна и извади слушалките от ушите си. Очевидно за ликаните това бе код за
„разпитай ме“, защото въпросите започнаха веднага.
- Каза ми, че никога не си убивала и никога не си пила от някой друг. Какво имаше
предвид, че никога не си ухапвала някого по врата дори по време на секс? Случайно, дори в
момент на страст?
Тя въздъхна и притисна челото си с пръсти, разочарована от него. Тази нощ се чувстваше
почти уютно в негово присъствие, но ето ги пак сексуалните въпроси, злонамерените намеци.
– Откъде ти хрумна това?
– Докато шофирам, нямам какво друго да правя, освен да мисля. Е, ухапвала ли си някого?
– Не, Лаклен. Сега доволен ли си? Никога не съм хапала ничия друга ръка освен твоята.
Той незабавно отвори уста за нов въпрос и тя се сопна:
– Нищо друго. Ничие.
Той се поотпусна на мястото си.
– Исках да съм сигурен.
– Защо? – попита раздразнено тя.
– Приятно ми е, че съм ти първият.
Сериозно ли говореше? Възможно ли бе да задава тези въпроси не за да я притеснява, а
защото е... мъж?
–
Кръвта винаги ли предизвиква у теб реакция като тази нощ – или стана толкова палава поради
факта, че пи точно от мен?
Не. Само за да я притеснява.
–
Защо е толкова важно?
–
Искам да знам дали ако беше пила кръв от чаша, пред други присъстващи, щеше да реагираш
така.
–
Не можеш ли да ме оставиш на мира само за няколко часа, без да ме тормозиш?
–
Не те тормозя. Трябва да знам.
Ема наистина започваше да ненавижда този разговор. А после се намръщи. Накъде биеше
той? Кога би пила пред други? У дома го правеше, но от халба или чаша за маргарита на някое
парти. Не и в леглото, частично разсъблечена, докато мъжки език ближе гърдата ѝ. Сърцето ѝ
запрепуска лудо и тревогата я завладя. Лаклен никога не би я завел при приятелите и
семейството си, докато тя пие кръв като вино, така че защо питаше?
Да не би да кроеше подли планове, в които влизаше и тя? Отново остана поразена колко
малко наистина знае за него.
–
Чувала съм за апетитите на ликаниге и, ъъъ, колко сте открити по отношение на сексуалността
– преглътна тя, – но не искам да ставам такава пред други.
Той се намръщи за миг, а после по бузата му заигра един
мускул. Тя веднага почувства надигащия се у него гняв.
– Имам предвид на събиране, когато останалите пият. Дори не бих си помислил за другото.
Тя се изчерви. Сега нейният ум си мислеше за извратени гадости, минавайки покрай
заетата от неговия позиция там.
–
Лаклен, пиенето на кръв по този начин ще ми се отрази точно толкова, колкото на теб чаша
вода.
Той я погледна в очите. В погледа му гореше нещо първично, което я накара да потръпне.
–
Ема, не знам какво си правила ти в миналото, но знай, че когато взема жена в леглото си,
никога не я деля.
13
– Теб май не те е грижа, че тази вечер трябваше да спрем – подметна Лаклен през рамо,
докато проверяваше за трети път одеялата, които беше закачил на прозореца на хотелската стая.
След полунощ небето се бе разцепило, заваля пороен дъжд и пътуването им много се
забави. Лаклен спомена, че Киневан е може би на два часа път. Ема знаеше, че зората ще пукне
след три.
Наклони глава. Усещаше, че той е дълбоко разочарован.
- Аз бях съгласна да продължим – напомни му тя. И наистина беше, за своя огромна
изненада Обикновено не разсъждаваше в посока que sera, sera12, когато ставаше въпрос за
слънцето.
След последна проверка на преградата от одеяла, той си позволи да се отпусне в мекото
кресло в стаята. В жалък опит да не гледа към него, Ема седна на ръба на леглото с
дистанционното в ръка и започна да сменя каналите с филми.
- Знаеш, че не можех да рискувам да продължим. – Когато преди ѝ каза, че няма да допусне
тя отново да се изгори, май говореше сериозно.
Тя обаче не разбираше как бе успял да се спре, да не поеме този риск тази вечер. Ако нея я
бяха държали далеч от дома ѝ цели сто и петдесет години и се озовеше само на два часа
разстояние с кола от него, тя щеше да повлече нататък неосъзнаващия какво прави вампир.
Лаклен обаче отказа. Вместо това им намери странноприемница – не от калибъра, на
който се наслаждаваха до момента, но той беше „почувствал, че е сигурна“. Чувстваше се
достатъчно удобно, за да наеме две свързани стаи, защото смяташе да спи, а както беше обещал,
нямаше да го направи близо до нея. Бързо пресмятане ѝ показа, че е изкарал почти четирийсет
часа без сън.
Въпреки това, изглежда, се чувстваше неудобно, задето трябва да признае нуждата си от
почивка. Всъщност заговори за това само защото беше разсеян, докато се оглеждаше наоколо с
присвити очи – нещо, което правеше все по-често. Неволно призна, че при нормални
обстоятелства би минал идеално без сън, но нараняването му не заздравява толкова бързо, кол-
кото би трябвало.
Нараняването му. Кракът му. Този, който изглеждаше като човешки крак, от който току-що
са свалили гипс, носен цели шест години. Нараняването, за което тя се улавяше, че мисли, и за
чието получаване си представяше различни сценарии.
Навярно бе загубил крайника. Раната от нейното ухапване на ръката му, която го бе хванала
да гледа почти с обич – изражение, което може би щеше да е по-ценно за Ема дори от рядка
прегръдка – бързо зарастваше. Продължаваше обаче да куца. Навярно в момента преминаваше
през пълно възстановяване на крака.
Тя погледна към него и осъзна, че докато е мислела за крака му, очевидно и той е мислел за
нейните – гледаше бедрата ѝ и в очите му се изписваше онова... онова вълче изражение. Тя
сграбчи подгъва на полата си, опитвайки се да се надигне и да го дръпне надолу. Лаклен следеше
действията ѝ с поглед, немигащо, и в продължение на няколко секунди от гърлото му се носеше
ниско, едва доловимо ръмжене. Този звук я накара да потръпне и да изпита безразсъдното
желание да направи движенията си по-демонстративни, за да може той да извлече повече
наслада от тях.
Когато тези мисли накараха благоразумната Ема да се изчерви и да придърпа крайчето на
завивката над себе си, той вдигна вежди и на лицето му се изписа изражение на дълбоко
разочарование.
Тя отклони погледа си и отново взе дистанционното, докато се опитваше да постави цялата
тази нелепа ситуация под контрол. Не трябваше да се намира в хотелска стая с един ликан,
когато и двамата бяха с всичкия си и когато си създаваше навика да заспива до голото му тяло
всяка нощ във ваната. Прочисти гърло и се обърна към него:
– Ще си пусна някой филм, така че до залез-слънце.
– Значи, ще ме изгониш от стаята си?
– В общи линии, да.
Той поклати глава и пренебрегна желанията ѝ, без дори да се замисли.
–
Ще остана с теб, докато се зазори.
–
Обичам да оставам сама, а през последните три дни ти не ми даде никаква възможност за това.
Ще умреш ли, ако излезеш от стаята?
Той изглеждаше объркан, сякаш желанието ѝ да се отдели от него беше чиста лудост.
– Значи, няма да споделиш този... филм с мен?
Начинът му на изразяване едва не я накара да се изхили.
– След това ще можеш пак да пиеш.
Тези думи, изречени с дрезгавия му съблазнителен глас, прогониха порива ѝ да се усмихне,
но тя не отклони очи от неговите, прекалено запленена от пламенния поглед, който оглеждаше
изпитателно лицето ѝ.
Лаклен продължи да я моли да пие и така затвърди убеждението ѝ, че се е насладил на
процеса също толкова, колкото и тя. Макар и озадачена, тя бе усетила възбудата му – сякаш
можеше да я пропусне! – и бе прочела желанието в очите му. Същото желание, което виждаше и
сега...
Мигът бе прекъснат от писъка на някаква жена, която крещеше в екстаз. Ема ахна и обърна
глава към телевизора Бе започнала несъзнателно да натиска дистанционното и някак бе стигнала
до „Синемакс“. В този късен час „Синемакс“ означаваше „Скинемакс“13.
Лицето ѝ пламна от смущение и тя трескаво започна да натиска бутоните на
дистанционното, но дори обикновените канали сякаш нарочно излъчваха „Изневяра“ и „Широко
затворени очи“. Най-накрая попадна на нещо без секс...
Мамка му! „Американски върколак в Париж“.
Сцената на нападението в цялата ѝ страховитост.
Преди да успее да смени канала, Лаклен скочи на крака.
– Така ли... така ли ни възприемат хората?
Изглеждаше ужасен.
Тя си помисли задругите филми за върколаци – „Кучета воини“, „Скритият звяр“, „Вълчи
вой“, толкова деликатно озаглавеният „Звярът трябва да умре“ – и кимна Рано или късно, той
щеше да види тези неща и щеше да научи истината.
-Да.
– За всички от пора ли мислят така?
– Не... ъъъ, не точно.
– Защо?
Тя прехапа устна.
–
Ами чувала съм, че ликаните не се интересуват от пиар, а вампирите и вещиците изливат в него
сума ти пари.
–
Пиар?
–
Връзки с обществеността.
–
И този пиар им върши работа? – Той все още гледаше екрана с отвратено изражение.
–
Нека се изразя така: вещиците ги смятат за безсилни. За нещо като последователки на уика.
Вампирите ги възприемат като сексапилен... мит.
–
Боже – измърмори той, стовари се на леглото и въздъхна дълбоко.
Реакцията му бе толкова силна, че Ема искаше да я обсъдят по-подробно. Но това би
означавало да дискутират и нейните собствени мисли. Точно сега нямаше желание за това.
– Значи, представянето на върколаците тук... нищо не отговаря на действителността.
Той разтри ранения си крак. Изглеждаше уморен.
– По дяволите, Ема, не можеш ли просто да ме попиташ какъв ставам, когато се преобразявам?
Тя го погледна и наклони глава Кракът очевидно го болеше, а тя мразеше да гледа
страданието на което и да било живо същество. Очевидно дори това на непоносимо груб ликан,
за- щото поиска да отвлече вниманието му от болката и попита:
– Е, добре, Лаклен, какъв ставаш, когато се преобразяваш?
На лицето му се изписа изненада, а после той сякаш се затрудни да намери отговора. Най-
накрая попита:
–
Виждала ли си фантом, който прикрива човек?
–
Да, разбира се – отговори тя. Все пак живееше в града, населяван от най-много представители
на лора в целия свят.
–
Сещаш се как все още можеш да различиш човека, но и фантомът се вижда ясно, нали? И с мен
е същото. Все още можеш да видиш мен самия, но можеш да видиш и нещо по- силно, по-диво.
Тя се обърна към него на леглото, легна по корем и се подпря на лакти, готова да чуе
повече.
Когато му махна да продължи, той се облегна на лицевата дъска и протегна напред дългите
си крака.
– Попитай ме.
Тя завъртя очи.
– Много добре. Порастват ли ти кучешки зъби?
Той кимна
– А козина?
Той вдигна вежди.
– Боже мили, не.
Тя имаше много космати приятели и тонът му я засегна, но реши да подмине
оскърблението.
– Знам, че очите ти стават сини.
Той кимна
– А тялото ми наедрява. Формата на лицето ми се променя, става по-...вълча.
Тя се намръщи.
– Муцуна?
Това го накара да се подсмихне.
–
Не. Не и както ти си представяш.
–
Значи, не ставаш кой знае колко по-различен, отколкого си сега.
–
Напротив, ставам – възрази той и тонът му стана сериозен. – Наричаме го saorachadh ainmhidh
bho a cliabhan – да пуснем звяра от клетката му.
–
Ще се уплаша ли, ако те видя?
–
Дори по-стари и могъщи вампири треперят.
Тя прехапа устна и обмисли всичко, което ѝ беше казал. Колкото и да се опитваше, не
можеше да си го представи като нещо друго, освен като секси парче.
Той прокара ръка по устата си.
– Става късно. Не искаш ли да пиеш пак, преди да се зазори?
Притеснена от силното си желание да го стори, тя вдигна
рамене и се загледа в пръста, който прокарваше по завивката от мек плат с индийски десен.
– И ти, и аз мислим за това. И двамата го искаме.
Тя измърмори:
– Може и да искам да пия кръв, но не искам това, което ще последва.
– Ами ако се закълна, че няма да те докосна?
– Но ако... – започна тя и се прекъсна. Лицето ѝ се изчерви. – Ако се... самозабравя!
Не се съмняваше, че ако започне да я целува и милва както предишния път, скоро ще
започне да го умолява да я просне на леглото, както се бе изразил.
– Няма да има значение, защото ще сложа ръце на тази завивка и няма да ги помръдна.
Тя погледна ръцете му, намръщи се и загриза долната си устна.
– Сложи ги зад гърба си.
Това очевидно не му хареса.
–
Ще ги сложа... – огледа се наоколо и накрая разпери ръце върху лицевата дъска и ги обърна с
дланите надолу – ...тук и няма да ги мръдна Каквото и да се случи.
–
Обещаваш ли?
–
Да. Заклевам се.
Тя можеше да се опита да се самоубеди, че гладът е единственото, което я накара да
коленичи и да се придвижи на колене пред него. Но съвсем не беше само това, а много повече.
Имаше нужда да изпита чувствеността на пиенето, топлината, вкуса на кожата му под езика си,
да усети как ударите на сърцето му се ускоряват, сякаш го бе задоволила с жадното си смучене.
Когато коленичи пред него, той наклони глава и разкри врата си, сякаш ѝ заповядваше да се
приближи.
Тя видя, че вече се е възбудил, и се притесни.
– Нали няма да си мърдаш ръцете?
– Няма.
Неспособна да се спре, тя се наведе напред, хвана ризата му в юмруците си и заби зъби в
кожата му. В тялото ѝ избухнаха плътна топлина и огромно удоволствие и тя простена срещу
него. Почувства как стенанието му отеква под устните ѝ. Когато приливът от усещания едва не я
накара да падне, той изръмжа:
- Яхни... ме.
Без да откъсва устните си от него, тя с охота се подчини. Сега можеше да се отпусне и да се
наслади повече на вкуса и емоцията. Макар че той нито веднъж не свали ръцете си от дъската,
хълбоците му се извиха срещу нейните. А после, с нов стон, той сякаш направи усилие да спре.
На нея обаче ѝ харесваха звуците, които издаваше той, харесваше ѝ, че може да ги
почувства, и искаше да чуе още. Затова се намести цялата в скута му, без да я е грижа, че полата
ѝ се вдига над бедрата. Посрещна я горещина, която я накара да изпита болка. Мислите ѝ се
размиха. „Толкова е твърд...“ Почти обезумяла, тя започна да се търка срещу него, за да облекчи
болката.
14
Освободи ме от клетвата, Емалин.
Тя не отговори, не го освободи, а да го вземат дяволите, за него беше започнало да става
важно да не нарушава думата си пред нея. Единственият ѝ отговор беше да разтвори коленете си
още по-широко над него, а после бавно и чувствено да потърка члена му между краката си.
Единствената преграда помежду им бяха панталоните му и нейното копринено бельо.
- О, боже, да, Ема – изръмжа той. Нуждата го накара да потръпне. Не можеше да повярва,
че жената насреща му причинява това.
„Ще го използвам срещу нея“ – помисли си той сред мъглата, обвила мозъка му. Щом
вкусът на кръвта му върху езика ѝ я караше да губи контрол по този начин, щеше да я накара да
пие от него, докато се предаде напълно...
Да застави вампир да пие от кръвта му... какво ставаше с него?
Тя сложи ръце на дъската между неговите длани и я сграбчи, докато се притискаше срещу
него. Той отметна глава назад. Ароматът на косата ѝ, която се стелеше съвсем близо до лицето
му, усещането от ухапването ѝ и очевидното ѝ удоволствие го накараха напълно да се предаде.
- Ще ме накараш да свърша ей сега Ако не спреш...
Тя обаче не спря. Продължи да се търка срещу него, сякаш не можеше да спре. Никога
досега не бе изпитвал подобно чувство на безсилие. Да не може да я докосне, да допре устни до
плътта ѝ... Тя прокара гърдите си по гръдния му кош от единия край до другия и после обратно.
Лицевата дъска започна да се пропуква под натиска на ръцете му.
Пулсиращото удоволствие продължаваше да се надига – не беше спряло през цялата нощ,
още от първия път, когато Ема пи от него. Сега дишането му стана накъсано, защото тя започна
да се движи по-бързо върху члена му. Точно когато Лаклен разбра, че е спряла да пие, тя
прошепна в ухото му:
– Мога да пия от теб цяла вечност.
„И наистина ще пиеш...“
– Толкова си вкусен.
Тя буквално изстена последната дума.
–
Влудяваш ме – изръмжа дрезгаво той, отметна глава назад и нададе вик, когато свърши под
ръцете ѝ, тласкан от натиска на хълбоците ѝ срещу него. Дървото под ръцете му се разпиля на
трески и прах.
Когато потръпванията му спряха, той стисна разранените си юмруци от двете страни на
краката ѝ. Тя падна на гърдите му и се вкопчи в него. Дребното ѝ телце трепереше.
– Ема, погледни ме.
Тя вдигна глава. Сребристите ѝ очи го завладяха Познаваше я, чувстваше я близка и все пак
знаеше, че никога досега не е виждал толкова зашеметяващо създание. Тя наклони глава и го
погледна с несигурно изражение.
– Искам да те докосна. Искам да те накарам да свършиш.
Тя погледна към разранените му ръце и вдигна вежди.
– А после ще те целуна. Свали си бельото и застани на колене тук.
Тя бавно поклати глава.
– Защо?
Тя прошепна:
– Защото тези неща не спират да ескалират.
– Няма да наруша клетвата си.
С все още стиснати ръце той понижи гласа си и прошепна:
– Толкова много искам да те задоволя, че изпитвам болка.
Видя как погледът ѝ омеква След миг тя допря челото си до неговото. Наведе се, облиза
устните му и леко ги задърпа със зъби, сякаш не можеше да се спре. Косата ѝ падна над челото ѝ
и върху врата му. Приятната ѝ миризма го обгърна и той почувства, че отново се възбужда.
Между целувките ѝ той изхриптя с предрезгавял глас:
– Защо не можем да продължим?
– Това не съм аз – прошепна тя. – Не съм такава. Дори не те познавам.
Абсурдните твърдения, изречени между облизванияга на устните му, предизвикаха у него
чисто разочарование. Вярваше, че това са думи, които тя чувстваше, че би трябвало да изрече.
–
Но пи кръв направо от тялото ми, нищо че не ме познаваш? Това е най-интимнияг акт, който
може да съществува между двама души.
Само след секунда тя се скова и се отдръпна назад.
–
Това е вярно и достойно за съжаление. Но не мога да споделя самата себе си толкова пълно с
някой, на когото не вярвам.
Надигна се и се сви в един фотьойл.
–
С някой, който е проявил такава грубост...
–
Ема, аз...
–
Знаеш, че е вярно. А освен това само преди три нощи се уплаших от теб повече, отколкото
когато и да било през живота ми. Сега обаче искаш нещо от мен? – Тя трепереше. – Просто си
върви. Моля те. Поне този път.
Той изръмжа разочаровано, но закуцука към вратата. В коридора, който свързваше двете
стаи, се обърна и каза:
–
Успя да си спечелиш само няколко часа. Следващия път, когато пиеш, ще си моя. И ти, и аз го
знаем.
Вратата се затръшна зад гърба му.
* * *
Ема продължаваше да лежи в леглото си на пода и да се мята в одеялата си. Кога платът на
дрехите ѝ беше станал толкова стегнат? Струваше ѝ се, че чувствителните ѝ гърди и корем
усещат всяка нишка.
При това носеше коприна.
Само при мисълта какво бе направила с него хълбоците ѝ трепнаха, сякаш още го усещаше
легнал под нея. Беше го накарала да... получи оргазъм, като започна да го язди.
Лицето ѝ пламна. Да не би да се превръщаше в Ема Блудницата?
А освен това самата тя едва не получи оргазъм. Докато се къпеше, се навлажни повече от
когато и да било. Започваше да подозира, че за нея копнежът за кръв не е в желанието да пие, а
сексуален копнеж, породен от пиенето.
Лаклен беше прав – следващия път когато пиеше от него, той можеше да я обладае, защото
тази нощ за кратко бе загубила ума си и се бе запитала защо не може да спи с него. Макар че
отчаяно се опитваше да се убеди в обратното, тя не беше от типа жени, които се отдават без по-
дълбоко обвързване или взаимност.
Не смяташе, че е старомодна по отношение на секса – все пак имаше причина, поради
която бе толкова добре запозната със „Скинемакс“ – и имаше здравословно отношение по
въпроса, макар че никога не бе получавала оргазъм. Но дълбоко в себе си знаеше, че ще има
нужда от нещо трайно – и че никога не би могла да го има с него.
Дори да пренебрегнеше факта, че е груб и заплашителен ликан, който изпитваше наслада
от смущението ѝ, не можеше да си представи да го заведе при приятелите си. Не можеше да си
го представи как гледа филми във Вал Хал и яде пуканки, които тя винаги приготвяше просто за
да може да ги помирише и да ги запраща по всеки, който застане пред екрана. Той нямаше да се
спогоди със семейството ѝ, защото всички те щяха да се ужасят само като видят как „едно
животно“ я докосва И защото винаги щяха да кроят планове как да го убият и тъй нататък.
Да не споменаваме, че освен всички различия помежду им, там някъде го чакаше друга
жена, орисана от съдбата да е негова.
Ема нямаше нищо против малко здравословна конкуренция, но срещу партньорката на
един ликан...?
О, сега вече ставаше глупава...
Той почука на свързващата врата и я отвори, без да изчака дори от благоприличие, но за
щастие, тя вече беше спряла да опипва и гали гърдите си.
Косата му беше мокра от скорошен душ. Той се облегна на рамката на вратата по дънки,
които стигаха малко под кръста му и бяха съвсем леко хлабави – така, както трябваше. Не
носеше риза и тя забеляза, че около едната му длан е увито парче плат. Тя преглътна. Беше се
наранил, когато разцепи лицевата дъска на леглото ѝ, докато свършваше.
Той скръсти ръце на мускулестите си гърди. Тя високо оценяваше гледката на последните –
всъщност оценката ѝ граничеше с боготворене. Трябваше да му изрече още едно „амин“...
– Кажи ми едно нещо за теб, което не зная – заповяда той.
Ема най-после успя да вдигне погледа си към лицето му, замисли се и накрая каза:
– Следвала съм в колеж, завърших популярна култура.
Той изглеждаше впечатлен, но разбира се, не беше прекарал достатъчно време в този век, за
да знае, че повечето хора смятат попкултурата за несериозна дисциплина. Сега кимна и понечи
да се върне в стаята си, понеже не очакваше от нея да го подкани:
– Кажи ми и ти едно нещо.
Когато отново се обърна към нея, изглеждаше изненадан, че го е попитала. С дрезгав глас
отговори:
– Мисля, че си най-красивото създание, което съм виждал.
Ема беше сигурна, че е чул удивеното ѝ ахване, преди да затвори вратата.
Беше я нарекъл „красива“!
Доскоро това би я накарало да изпита само тъжно примирение, но сега ѝ се зави свят. О,
наистина беше в тежко състояние. Чувствата ѝ напомняха на полудял компас, така шеметно се
въртяха...
Присви очи, осъзнала за какво става въпрос. Стокхолмски синдром. Да, разбира се.
Идентифицирате се с вашия похитител насилник? Да. Започвате да изпитвате привързаност към
него? Да.
Но за да е честна към себе си, колко похитители – от тези, агресивните – бяха високи два
метра богове с вълшебна загоряла кожа, страхотен акцент и най-топлото и силно тяло, за което
бе мечтала някога? Всичко това плюс склонността ѝ да обвива това тяло около себе си? Всичко
това плюс факта, че той я смяташе за красива.
Да не говорим за обстоятелството, че той сякаш не можеше да се насити да ѝ дава от тази
своя сладка кръв.
Да не би да се превръщаше в Пати Хърст14 за този ликан?
Нямаше значение. Важното беше, че не е неговата партньорка, така че дори да я
съблазнеше и помежду им да се развиеше нещо, това щеше да е само убиване на време, докато
той намереше истинската А ако мъж като Лаклен я изчукаше и се чупеше, тя можеше да се
превърне в някоя от ония хленчещи женички... което просто не беше вариант.
Изпитваше облекчение при мисълта, че не е тази негова партньорка. Наистина изпитваше.
Ако беше тя, това би било доживотна присъда. Той никога нямаше дая пусне да си отиде, щеше
да е наплашена и нещастна с него, а ако успееше да се измъкне, той щеше да тръгне след нея и
накрая лелите ѝ щяха да го убият.
Членовете на сборището ѝ щяха да изпитат удоволствие, докато го правят. Ако разберяха, че
я е целунал и я е докоснал интимно, щяха да изсипят върху него и подобните му целия ад.
Доколкото знаеше, Ема беше първият член на своето сборище, докоснат от ликан.
А майка ѝ беше единствената, отдала се изцяло на вампир.
* * *
Ема се събуди по залез-слънце, защото почувства нещо.
Огледа затъмнената стая, подаде глава от завивките и надникна над единия край на
леглото, но не видя нищо. Каза си, че наистина няма нищо, дори докато припряно се обличаше и
си събираше нещата, преди да се втурне към стаята на Лаклен.
Завари го все още само по тези негови дънки, непокрит от одеяло, защото го беше
използвал, за да затули прозореца ѝ. Пред очите ѝ той започна да потръпва, сякаш се намираше
във властта на кошмар. Заръмжа думи на галски и кожата му стана мокра от пот. Всички мускули
в тялото му се напрегнаха, сякаш изпитваше невъобразима болка
–
Лаклен? – прошепна тя. Без да се замисля, забърза към него, посегна да прокара пръсти по
бузата и през гъстата му коса, опитвайки се да го успокои.
Той застина.
– Емалин – измърмори, без да се събужда. Сънуваше ли я?
Самата тя бе сънувала нещо като наркотичен сън – най-реалистичния, който бе сънувала
някога.
Разсеяно погали челото му, докато си спомняше съня. Като че ли бе от гледна точка на
Лаклен – Ема виждаше нещата, които виждаше той, усещаше миризмите, които усещаше той, и
сякаш докосваше предметите с неговите пръсти.
Той се намираше в магазин под тента. Пред него бяха разпръснати бижута, а до него стоеше
красива жена с дълга коса с цвят на шоколад, пронизана от изсветлели от слънцето кичури, и с
искрящи зелени очи.
Той избра огърлица от ковано злато със сапфири и я купи от продавача. По дизайна на
бижуто и използваната валута Ема разбра, че това се е случило много отдавна.
Жената въздъхна и каза:
– Още подаръци.
– Да. – Лаклен започваше да се дразни, защото усещаше какво ще последва.
Жената, чието име Ема някак знаеше, че е Касандра, каза:
– Чакал си деветстотин години. И аз чаках почти толкова дълго. Не мислиш ли, че ние с теб...
– Не – прекъсна я остро Лаклен. „Колко пъти ще повдига този въпрос?“ – помисли си той.
Касандра може и да не вярваше, но той да.
–
Бих приела една нощ с теб.
–
Гледам на теб единствено като на стара приятелка Знай, че това може да свърши. –
Раздразнението му се усилваше. – Освен това ти си от клана и ще се запознаеш с нея. Нима
мислиш, че бих я поставил в такова неловко положение?
Странният сън накара Ема да поклати глава, все още изненадана колко истински ѝ
изглеждаше. Лаклен само бе споменал за бижута и ето че вече сънуваше нездрави сценарии.
Погледна надолу, изчерви се и видя, че е започнала да го гали по гърдите. Не спря – просто
се удиви колко страхотно е тялото му, удиви се, че Лаклен иска да я люби с него...
Ръката му се стрелна към врата ѝ и стисна, преди Ема да успее да изкрещи.
Когато отвори очи, те бяха съвсем сини.
15
Емалин го докосваше нежно и шепнеше името му. И това беше част от кошмара: тя никога
не би го сторила, никога не би се опитала да го утеши. Лаклен не виждаше нищо освен червена
мъгла, не чувстваше нищо освен разтапя- нето на кожата си. Усещаше присъствието на врага си
от три дни насам, а сега този враг беше близо до партньорката му. Лаклен нападна.
Когато мъглата се проясни, той не можа да проумее какво вижда. Вратът на Ема беше
притиснат в хватката му, която се стягаше все повече, ноктите ѝ бяха забити в ръцете му, тя се
задъхваше и се бореше за живота си. Преди дори да успее да реагира, той видя как един
кръвоносен съд в лявото ѝ око се спука.
Изкрещя, пусна я и се метна по-далеч от нея.
Тя падна на колене, като кашляше и се мъчеше да си поеме въздух. Той се втурна към нея и
се опита да ѝ помогне, но тя потръпна и рязко протегна ръка напред , за да го спре.
– О, боже, Ема, не исках... Почувствах нещо... Помислих си, че си вампир...
Тя се закашля и изграчи:
- Аз ...съм...
- Не, помислих си, че е... друг. Един от тези, които ме затвориха. – Ухапването, кръвта
навярно бяха събудили кошмара в цялата му яростна сила – Взех те за него.
- Кой? – прошепна тя.
– Деместриу – изхриптя най-после той с дрезгав глас. Въпреки немощните ѝ протести я
привлече в обятията си. – Не исках да те нараня – прошепна той и потръпна. – Ема, стана
случайно.
Но думите му не ѝ оказаха никакво въздействие. Тя трепереше в ръцете му, все още
уплашена.
Не му вярваше – още от самото начало – и той току-що ѝ бе напомнил защо.
* * *
С крайчеца на окото си Ема видя как Лаклен сваля едната си ръка от волана и отново
посяга да я докосне. Както всеки предишен път, и сегая сви в юмрук и я върна обратно.
Тя въздъхна и облегна лицето си на хладното стъкло. Взираше се навън, но не виждаше
нищо.
Беше толкова объркана от случилото се, че не знаеше как да реагира.
Не му се сърдеше конкретно за този инцидент. Беше така глупава да докосне един ликан по
време на кошмар и бе платила цената. Но съжаляваше, че я боли гърлото и че не може да вземе
хапче, за да облекчи болката. Съжаляваше и за това, което бе разбрала за него.
Беше се питала дали е възможно да е бил пленен от Ордата, но бе отхвърлила тази мисъл,
защото затворниците просто не се измъкваха от Ордата. Никога не бе чувала за такъв случай.
Дори леля ѝ Мист, която действително бе видяла една от крепостите на вампирите отвътре, не
бе успяла да се измъкне, преди замъкът да бъде превзет от бунтовници – и един от генералите
им не я бе освободил, за да я люби.
След като бе изключила Ордата като вероятност, Ема бе решила, че тъй като Лаклен е
водачът на ликаните, става въпрос за политика, може би преврат в собствения му клан.
Но се оказа, че е бил Деместриу, най-злият и най-могъщият от всички вампири. И ако
слуховете за Фюри отговаряха на истината, ако разказите за мъченията ѝ на дъното на морето
бяха верни, тогава какво бе причинил той на Лаклен? Дали Деместриу не бе заповядал да удавят
и него? Или го бе оковал в недрата на земята и го бе погребал жив?
Вампирите го бяха измъчвали цели сто и петдесет години, преди накрая да се измъкне от
там, откьдето никой не намираше изход.
И Ема се боеше, че за да го направи, някак е загубил крака си.
Не можеше да си представи болката – безкрайната болка, която бе търпял толкова дълго
само за да се стигне до това...?
Случилото се тази вечер не бе по негова вина. Макар че, ако се съдеше по изписаната на
лицето му безнадеждност, той вярваше, че е. Но сега, когато вече знаеше това, което бе научила,
тя изпитваше негодувание към него, задето я бе задържал при себе си. Какво, по дяволите, си е
мислил? Ема разбираше, че след това, което е преживял, тазвечершният инцидент е бил
неизбежен. Рано или късно, той е щял да излее яростта си върху нея. И можеше отново да го
направи.
Тя обаче нямаше да позволи това да се случи. Защото, ако се станеше, можеше и да не
оцелее. А дори да успееше, не искаше да се налага да обяснява на хората, че има синини по
гърлото и кървави петна около зеницата, защото се е ударила в скапана врата. Защо я бе
задържал при себе си?
За да изсипе болката си върху нея.
Беше се държал с нея като със зъл вампир. Беше я презирал заради това дни наред. Ако не
внимаваше, тя можеше и да започне да се държи като такъв, за да се защити.
Тази нощ щяха да стигнат до Киневан и утре преди залез- слънце Ема щеше да си е
тръгнала.
***
Тя се облегна на прозореца и пъхна тези неща в ушите си, макар че не започна да пее, както
снощи.
Той искаше да ги свали и да ѝ каже нещо, да ѝ се извини. Ужасно се срамуваше от
действията си, никога не бе изпитвал по-голяма вина, но си помисли, че ако ѝ вземе тези неща,
тя ще рухне. Откакто я беше сграбчил, ѝ вдъхваше единствено ужас и болка и усещаше, че тя е на
предела на силите си. Едва успяваше да понесе събитията от последните четири дни.
Уличните лампи светеха над главите им и осветяваха лицето ѝ – както и синините по
бледото ѝ гърло. Той отново потръпна.
Ако не бе дошъл на себе си точно в този момент, можеше... можеше да я убие. И понеже не
разбираше защо го направи, нямаше гаранция, че няма да се повтори. Не можеше да гарантира,
че тя ще е в безопасност близо до него...
Нещо иззвъня и го стресна.
Ема се наведе да погледне и кимна, когато видя, че индикаторът за бензин сега свети
червено. Посочи към следващия изход, все така безмълвна. Той знаеше, че мълчи, защото я боли
да говори.
Беше объркан, не го свърташе на едно място в колата, която сега изглеждаше прекалено
мачка за него. Ръцете му стиснаха волана. Да, бе преминал през ада, но проклятие, как бе
възможно да започне да души партньорката си, в каквото и състояние да се намираше? Когато
единственото, което беше искал през живота си, бе да я намери?
Когато тя беше неговото спасение?
Все още не я бе обявил за своя, но това нямаше значение. Ако не я бе намерил и не бе
прекарал време близо до нея, ако тихите ѝ думи и нежните ѝ докосвания не му бяха донесли
успокоение, в този момент щеше да вилнее из някоя задна уличка, непоправимо луд.
В замяна той бе превърнал живота ѝ в ад.
Когато отбиха в изхода, той зърна знак за бензиностанция. Сви на мръсния паркинг и спря
пред колонката, която тя му посочи. Точно когато угаси двигателя, тя свали нещата от ушите си.
Той отвори уста да заговори, но преди да успее да каже нещо, тя вдигна глава, въздъхна и
протегна ръка с дланта нагоре, което означаваше, че трябва да ѝ даде кредитната карта. Направи
го, а после излезе след нея, за да се научи как да зарежда бензин.
Докато чакаха, каза:
– Искам да говоря с теб за случилото се.
Тя махна с ръка.
– Вече го забравих.
Гласът ѝ беше дрезгав и противоречеше на абсурдните ѝ думи. Под студените неестествени
светлини на бензиностанцията дясното ѝ око изглеждаше съвсем червено. Навярно отново беше
бясна, така че защо го прикриваше?
– Защо не искаш да се скараш с мен? Да избухнеш? Позволявам ти да ми се разкрещиш.
С нисък глас тя каза:
–
Нима ме питаш защо избягвам конфликт!
–
Да. Точно така – потвърди той и когато видя гневния ѝ поглед, си пожела да беше отрекъл.
–
Писна ми всички да ме обвиняват в това! Сега го чувам дори от някой, който изобщо не ме
познава. – Дращещият ѝ глас се извисяваше все по-гневно. – По-добре се запитайте защо да не
искам да избегна конфликтите, защото и ти щеше да го правиш, ако...
Гласът ѝ заглъхна и тя отклони погледа си.
Той сложи ръка на рамото ѝ.
– Ако какво, Ема?
Когато тя най-после се обърна с лице към него, в очите ѝ имаше болка.
– Ако всеки път губиш.
– Не...
–
Кога съм печелила спор с теб? – вдигна рамене тя и се измъкна изпод ръката му. – Когато ме
отвлече? Когато ме накара да се съглася на тази лудост? Когато ме накара да пия от теб? Ти си
бил държан в плен от вампири, Лаклен, и току-що си се бил измъкнал, когато ме отвлече. Защо,
по дяволите, поиска да ме задържиш? Ти мразиш вампирите. Познаваме се от по-малко от
седмица, а ти вече прояви към мен повече отвращение, отколкото са проявявали всички други в
целия ми живот, взети заедно. Но ме държиш до себе си. – Изсмя се горчиво. – Сигурно много
си се наслаждавал на малките си отмъщения. Получаваше ли оргазъм, когато ме унижаваше
така, че ми ставаше лошо? Изпитваше ли перверзна тръпка, когато в един момент ме
оскърбяваше, а в следващия си пъхаше ръката под полата ми? И при всяка възможност да ме
пуснеш настояваше да остана, макар през цялото време да си знаел, че ме грози опасност. От
теб.
Той не можеше да отрече нищо. Прокара ръка по лицето си и всичко, което бе казала, се
стовари върху него с цялата си сила. Чувствата му към нея му бяха станали по-ясни точно когато
нейните към него се бяха превърнали в кипяща лава. Искаше да ѝ признае, че тя е партньорката
му, че не я бе задържал само за да я нарани. Но знаеше, че не може да ѝ го каже сега.
–
И ти като всички други минаваш право през мен и дори не поглеждаш назад, за да видиш как
съм – продължи тя и на последните думи гласът ѝ се пречупи. Разкаянието го проряза като нож.
– Е, по-добре да млъквам, преди да съм се разстроила твърде много. Нали не искам да те
обиждам с противните си сълзи!
- Не, Ема, почакай...
Тя затръшна вратата от своята страна Изглеждаше изненадана от силата си. После закрачи
гневно по мръсния паркинг. Той я остави да върви сама, макар че не я изпускаше от погледа си.
Видя я как се свлича на една пейка близо до бензиностанцията и отпуска чело в дланта си.
Остана така няколко дълги мига. Точно когато той приключи със зареждането, задуха странен
студен вятър, който донесе със себе си мъгла от дъжд и понесе едно цвете, което закачи
коляното ѝ. Тя откъсна увяхналия цвят, помириса го и разочаровано го смачка
Той осъзна, че тя никога не е виждала цветя, разцъфтели на слънцето. Сърцето му се сви от
непознато чувство, толкова силно, че го разтърси.
Проблемите помежду им не се дължаха на това, че му е отредена грешната партньорка.
Дължаха се на това, че той не можеше да се приспособи...
Трима вампири изникнаха от нищото точно до нея.
За да му я отнемат завинаги.
Само след миг той разбра, че може да я остави да отиде при семейството си и да я
освободи от омразата и болката си. По-рано, докато ръката му се стягаше около гърлото ѝ, тя
вдигна умолителен поглед към него. Вярваше, че ще я убие. Като нищо можеше да го направи.
Синините по врата ѝ изпъкваха като обвинение на ярката светлина на лампата.
Тя обаче погледна към вампирите смаяна, сякаш бе шокирана, че се появяват така, когато
това открай време беше техният начин на придвижване.
Нещо в тази сцена му се стори... неправилно. Той прелетя над покрива на колата, устреми
се към нея и те се обърнаха. Най-едрият беше... демон? Но очите на всичките бяха непогрешимо
червени. Демон, превърнат във вампир?
– Стой настрана, ликане, или ще те убием – изрече със скърцащия си глас един от
новодошлите.
Лаклен се втурна към нея и тогава се случи най-странното нещо на света
Тя изкрещя името му и се втурна към него.
16
Преди да стигне до Ема, един от вампирите я събори на земята и ударът ѝ извади дъха.
Лаклен изрева от ярост. Ако не успееше да се добере до нея... ако тя не можеше да се
съпротивлява достатъчно силно... вампирът с лекота можеше да се дематериализира и да я
отведе. Другите двама се появиха между него и Ема и оголиха кучешките си зъби. Когато тя
започна да рови в земята с ръце, за да се измъкне, звярът в Лаклен се надигна и той го пусна на
свобода. Преди не искаше тя някога да го види...
Почувства как през тялото му преминава прилив на сила, докато се преобразяваше.
„Нападение. Защити я.“
По-дребният вампир изсъска: „Тя е партньорката му!“, точно преди Лаклен да нападне,
замахвайки към нея. Започна да разкъсва тялото му на парчета с нокти и зъби, докато отбиваше
насочените към себе си удари.
Мъглата се превърна в силен хапещ дъжд. Навсякъде наоколо затрещяха мълнии. Лаклен
усука врата на вампира между пръстите си, докато не го отдели от тялото му, а после се изправи
срещу демона Противникът му беше силен, но бе пострадал в битката. Ноктите на Лаклен бяха
непогрешимо притеглени от раните, докато демонът се целеше в крака му. С ъгълчето на окото
си Лаклен зърна как Ема се мъчи да се отскубне от третия. Завъртя се по гръб изпод него, а
после силно го удари с чело.
Нападателят изкрещя от болка и разсече гърдите ѝ. Остави дълбоки бразди и бликналата
кръв потече в пръстта. Лаклен нададе рев и се хвърли към застаналия помежду им демон. Едно
замахване на ноктите му отдели главата на демона от тялото му, запращайки двете парчета в
различни посоки.
Последният вампир, приведен над Ема, го изгледа с ужас, застинал, сякаш прекалено
стъписан, за да се дематериализира. Докато се готвеше да нанесе смъртоносния удар, Лаклен
видя, че Ема бе стиснала очи.
След като се отърва от третия, Лаклен падна на колене до нея. Тя отвори очи, като че
нямаше избор, погледна го и при- мигна, поразена от вида му, шокирана повече от него, откол-
кото от раната си или от нападението. Докато се мъчеше да се овладее, Лаклен осъзна, че тя се
опитва да каже нещо, но се дави в кръвта си и в поройния дъжд. Всичко това, докато още се
дърпаше. Преди се беше втурнала към него, но след като видя какво е той, започна да му се
съпротивлява.
Въпреки немощната ѝ отбрана, той я вдигна на ръце. Поклати рязко глава и дълбоко си пое
въздух.
– Няма да те нараня.
Гласът му беше нисък, съкрушен и както знаеше, неузнаваем.
С трепереща ръка той съдра това, което бе останало от ризата ѝ, и докато дъждът отмиваше
кръвта и калта, видя раните, разкъсали деликатната ѝ кожа чак до кокала. Притисна я до себе си
и изрева. Изпитваше нужда да ги убие пак. Звукът я накара да изхленчи и насред дъжда от очите
ѝ потекоха розови сълзи.
Това само по себе си се оказа достатъчно, за да му вдъхне силата да се овладее.
Когато стигна до колата, отвори със замах задната врата и я положи на седалката. Нежно
отметна дългата ѝ коса от прагчето, преди да затвори вратата. Втурна се към мястото на шофьора
и препусна по хлъзгавите пътища към Киневан, като поглеждаше назад на всеки няколко
секунди. Обзе го ужас, когато мина половин час, а тя все още не показваше признаци на
възстановяване. Раните ѝ продължаваха да кървят обилно, без следа от зарастването, което вече
трябваше да е започнало.
Без да забавя скоростта нито за миг, той ухапа китката си, за да си пусне кръв, и я протегна
назад към устните ѝ.
– Пий, Ема
Тя извърна лицето си настрана. Той отново доближи ръка до него, но тя отказа и стисна
челюстта си. Можеше да умре, ако не пие.
Беше толкова зает да мрази това, което представляваше тя, че пито за миг не се бе
замислил как ли го вижда тя.
Спря отстрани на пътя, протегна ръка назад, пъхна пръсти в устата ѝ и раздели зъбите ѝ.
Когато капна кръв в устата ѝ, тя не можа да се въздържи – засмука, затвори очи и започна да пие
жадно.
Кървенето ѝ веднага спря. Когато заспа, той отново потегли с пълна скорост.
Пътуването до Киневан беше за него ад от съвсем непознат вид. Той прокара другата си
ръка по челото ѝ, облян в пот. Не знаеше дали ще ги нападнат още вампири, не знаеше откъде ще
дойдат. Не знаеше дали Ема е достатъчно силна да оцелее с тази рана. Откъде знаеше тя, че
трябва да бяга от тях!
Едва не я загуби четири дни след като я откри...
Не, едва не се отказа от нея, едва не им позволи да я отведат в Хелвнга – мястото, което
така и не успя да открие. Беше го търсил из цяла Русия и може би тъкмо се беше приближил,
когато те му устроиха онази последна засада.
Беше толкова близо до това, да я загуби... Сега знаеше, че е готов на всичко, за да я
задържи.
Можеше да преодолее болката и спомените, които го измъчваха, защото тази вечер видя
колко различна е тя от другите. Външността ѝ, движенията ѝ, всичко беше различно. Природата
ѝ не беше на агресивна убийца като на другите. За нея – а сега и за Лаклен – кръвта беше
свързана с живота.
Раните ѝ започнаха да се затварят в мига, в който пи от него. Той можеше да я поддържа
жива.
Това бе най-малкото, което ѝ дължеше, задето най-после го бе накарала да почувства, че си
заслужава да живее.
* * *
Ема се събуди от звука на рев и открехна клепачите си.
Фаровете осветиха Лаклен, който блъскаше с рамо по масивна порта, точно по герба в
центъра ѝ. Релефният печат се състоеше от две половини – по един вълк от всяка страна,
застанали един срещу друг. Вълците изглеждаха така, както биха ги изобразили през
Античността – показвайки главите и предните им лапи, с оголени нокти и зъби и свити уши.
Земята на ликаните. Страхотно. Вече не беше в Канзас...15
Дори с цялата си сила Лаклен не можеше да остави вдлъбнатина в метала. Защитен от
мистична преграда? Разбира се. Слава на Фрея, че не се беше опитал да вкара колата през него.
През премрежените си мигли Ема гледаше как той крачи под ситния дъжд и прокарва ръка
през мократа си коса, без да откъсва поглед от портата. „Мамка му, как да вляза?“ Отново се
опита да отвори портата със сила и отново нададе смразяващ рев, който отекна като над широка
долина.
Дали да не му каже за интеркома? Физически можеше ли да го направи? Точно докато го
обмисляше, някой, когото тя не виждаше, отвори вратата.
Лаклен се хвърли обратно в колата.
– Пристигнахме, Ема!
Макар че климатичната инсталация и отоплението на седалките работеха на пълна
мощност, в мокрите си дрехи тя трепереше от студ, какъвто не бе чувствала досега. Когато
вратата се затръшна зад тях, затвори очи и най-после се почувства защитена. Поне от нападения
на вампири.
Смътно осъзнаваше, че карат до безкрай през имот, който навярно бе дълъг цели мили.
Най-после Лаклен паркира, изскочи от колата, отвори със замах задната врата и я извади
отвътре. Притисна я до гърдите си и забърза към преддверие, изпълнено с толкова ярка
светлина, че я заболяха очите. Хукна по стълбите, като даваше пътьом заповеди на някакъв млад
мъж, който го следваше по петите:
– Превръзки, Харман. И топла вода
– Да, господарю.
Той щракна с пръсти и Ема чу как някой хуква да изпълни нареждането.
–
Брат ми тук ли е?
–
Не, отвъд океана е. Той... ние всички мислехме, че сте мъртъв. Когато не се върнахте и онези,
които изпратихме да ви търсят, се върнаха с празни ръце...
–
Трябва да говоря с него колкото се може по-скоро. Недей още да казваш на старейшините за
завръщането ми.
Ема се закашля – грозен дрънчащ звук – и осъзна, че никога досега не е подозирала какво е
болка. Застави се да не поглежда към гърдите си.
– Коя е тя? – попита младият мъж.
Лаклен я привлече по-близо до себе си.
–
Това е тя – отговори той, сякаш в това имаше смисъл. А на нея каза: – В безопасност си, Ема.
Ще се оправиш.
–
Но... но тя не е ликан – обади се мъжът.
–
Тя е вампир.
Приглушен звук.
– Си-сигурен ли сте? За нея?
– Никога в живота си не съм бил по-сигурен за нещо.
Мислите ѝ се размиха и тъмнината я призова.
* * *
Лаклен я отнесе в стаята си и я положи на старинното си легло – първата жена, която
водеше в него.
Харман го последва и се зае да стькне огън. Лаклен може и да се чувстваше неспокоен с
огнище зад гърба, но знаеше, че Ема има нужда от топлината
Една прислужница бързо се върна с гореща вода, плат и превръзки, а други две донесоха
чантите им от колата. После излязоха заедно с Харман с умислени изражения, така че Лаклен да
може да се погрижи за нея.
Ема все още беше слаба, идваше на себе си и изпадаше в безсъзнание, докато той
събличаше подгизналите ѝ дрехи и промиваше раните ѝ. Макар че сега видимо се подобряваше,
деликатната мека кожа между гърдите и надолу до ребрата ѝ все още беше ужасно раздрана.
Ръцете му трепереха, докато я почистваше.
–
Боли – изхриптя тя и потръпна, когато Лаклен прегледа раните ѝ за последен път, преди да я
превърже.
Заля го облекчение. Ето че Ема отново можеше да говори.
–
Иска ми се да можех да отнема болката ти – прошепна той. И неговите рани бяха дълбоки, но
не изпитваше нищо. Мисълта, че тя страда, накара ръцете му да треперят, когато започна да
увива превръзката около гърдите ѝ. – Ема, кое те накара да побегнеш от тях?
Без да отваря очи, тя измърмори:
– Страхувах се.
– Защо си се страхувала?
Леко движение, сякаш безуспешно се опитваше да вдигне рамене.
– Никога не бях виждала вампир.
Той приключи с превръзката и се насили да я стегне здраво, като потръпваше заедно с нея.
– Не разбирам. Ти си вампир.
Очите ѝ се отвориха, но бяха разфокусирани.
–
Обади се на Аника. Номерът е в медицинската карта. Кажи ѝ да дойде да ме вземе. – Сграбчи го
за китката и успя да изрече със стържещ глас: – Моля те, пусни ме да си ида... Искам вкъщи... –
и припадна.
Той уви одеялото около нея и стисна зъби от безсилие. Не проумяваше защо съществата от
нейния вид я нараниха така. Не разбираше защо каза, че никога не е виждала вампир.
Тя искаше от него да се обади на семейството ѝ. Разбира се, той никога нямаше да я пусне
да се върне при тях, но защо да не им го каже? Защо да не узнае отговорите на въпросите си?
Прерови багажа ѝ, намери номера на тази Аника и повика Харман.
След няколко минути вече стоеше до леглото с телефон без кабел в ръка и набираше
Съединените щати.
Вдигна някаква жена.
– Ема! Ти ли си?
– Ема е при мен.
– Кой се обажда?
– Аз съм Лаклен. Ти коя си?
– Аз съм приемната ѝ майка, която ще те унищожи, ако не я изпратиш вкъщи още сега.
– Няма да стане. От сега нататък остава при мен.
От другия край на линията нещо в далечината сякаш се пръсна, гласът на жената обаче
беше спокоен:
–
Шотландски акцент. Кажи ми, че не си ликан.
–
Аз съм кралят на ликаните.
–
Не съм си и помисляла, че ще извършиш подобен открит акт на агресия срещу нас. Ако си искал
да започнеш война, успя.
Да започне война ли? Диканите и вампирите вече бяха във война.
–
Знай едно: ако не я освободиш, ще намеря близките ти, ще си наостря ноктите и ще ги одера.
Разбираш ли ме?
Не. Не, изобщо не я разбираше.
–
Не можеш дори да си представиш яростта, която ще излея върху теб и твоя вид, ако я нараниш.
Тя не е извършила никакви престъпления срещу вас и е невинна. Аз не съм – изкрещя тя.
Той чу как някъде назад друга жена се обажда кротко:
– Аника, помоли го да говориш с Ема.
Преди тя да успее да помоли, той отговори:
– Ема спи.
Тази Аника започна:
– Тук е нощ...
И пак някъде отзад:
– Опитай се да го убедиш. Има ли такова чудовище, което да нарани малката Ема?
Да, той.
–
Щом ни мразиш, тогава пренеси борбата тук, но това същество никога не е наранило пито една
жива душа. Изпрати я вкъщи при сборището ѝ.
„Сборище ли?“
–
Тя защо се бои от вампирите?
–
Ти да не си им позволил да се доближат до нея? – изпищя тя и той се видя принуден да
отдръпне телефона от ухото си. Фактът, че вампирите се бяха добрали до Ема, сякаш я
вбесяваше повече от това, че Ема е в негова власт.
Жената с разумния глас се обади:
–
Попитай го дали смята да ѝ навреди.
–
Смяташ ли?
–
Не. За нищо на света. – Сега можеше да го заяви със сигурност. – Но ти каза , да не си им
позволил да се доближат до нея“? Ти си една от тях.
–
Какво казваш?
–
Да не сте се отцепили от Ордата? Носеше се слух за фракция...
–
Мислиш, че съм вампир?
Този писък го накара да дръпне телефона от ухото си по- рязко от предишния път.
–
Ако не си вампир, тогава какво си?
–Вал кирия, невежо псе такова!
–
Вал кирия – повтори тъпо той и дъхът му секна. Слабият му крак поддаде и той се свлече на
леглото. Ръката му намери хълбока на Ема и го стисна
Сега всичко придобиваше смисъл. Елфската ѝ външност, писъците, които трошаха стъкло.
– Ема е отчасти... затова ушите з... – Исусе Христе, нима беше отчасти дева защитница?
Чу как Аника подава телефона на някой друг. Жената с разумния глас подхвана:
–
Аз съм Лусия, леля ѝ...
–
Значи, баща ѝ е вампир? – прекъсна я той. – Кой е той?
–
Не знаем нищо за него. Майка ѝ така и не ни каза кой е, преди да умре. Значи, са ви нападнали?
-Да.
– Колко бяха?
– Трима.
– Значи, ще съобщят на другите. Освен ако не си ги убил всичките? – попита тя с надежда в гласа.
– Разбира се, че ги убих – изръмжа той.
Чу я как издишва, сякаш облекчена.
– Тя... ранена ли е?
Той се поколеба.
–
Раниха я... – На заден план моментално прозвучаха многобройни писъци. – ...Но вече се
оправя.
Телефонът отново беше прехвърлен. Някой се обади:
–
Не го давайте на Реджин!
–
Аз съм Реджин, а ти трябва да си „мъжът“, с когото беше тя. Каза ми, че си обещал да я
закриляш. Страхотно се справяш, шампионе...
Той дочу нещо като боричкане, последвано от шамари, а после Лусия взе телефона
–
Ние сме единственото семейство, което Ема познава, и тя за пръв път се отделя от закрилата на
сборището си. По природа е много блага, предпазлива и сега, когато е далеч от нас, сигурно се
страхува. Умоляваме те да се държиш добре с нея.
–
Така и ще бъде – обеща той и наистина го мислеше. Знаеше, че никога повече няма да я нарани.
Споменът как окото ѝ почервенява пред лицето му и как тя се втурва към него, за да я защити,
беше запечатан завинаги в съзнанието му. – Защо вампирите я нападнаха по този начин?
Мислиш ли, че баща ѝ я търси?
–
Не знам. Те преследват валкириите навсякъде. Досега държахме Ема скрита от тях. Никога дори
не беше виждала вампир. Нито пък ликан – уточни тя и добави почти като на себе си: – Ем
навярно е ужасена от теб...
Ужасена от него. Разбира се, че беше ужасена.
–
Ако вампирите имат някаква цел, свързана с Ема, няма да спрат да я търсят. Тя трябва да се
върне у дома, на сигурно място.
–
Аз мога да я пазя.
Аника отново взе телефона.
– До момента не успя.
– Тя е жива, а те са мъртви.
– А твоята цел каква е? Казваш, че няма да я нараниш, но ни обявяваш война?
– Не искам да воювам с вас.
– Тогава какво искаш от нея!
– Тя е партньорката ми.
Долови отвращението на Аника и се наежи.
–
Фрея да ми е на помощ – промълви тя и отново ѝ се повдигна, – ако си я докоснал с мръсните
си животински лапи...
–
Как да се грижа за нея? – попита той, като се мъчеше да овладее гнева си.
–
Изпрати я там, където ѝ е мястото, за да ѝ помогнем да се излекува от теб.
–
Казах „не“. А сега, искаш ли да я защитавам във ваше отсъствие, или не?
Чу някакво мърморене на заден план, а после Лусия каза:
–
Трябва да я пазиш от слънцето. Тя е само на седемдесет години и все още е невероятно уязвима
за светлината му.
Седемдесет? Пак я стисна за бедрото. Всемогъщи боже, как само се бе държал с нея...
–
Както казах, тя никога не е виждала ликан и навярно се бои от теб. Бъди мил с нея, ако имаш
капка съвест. Трябва да пие кръв всеки ден, но никога от жив източник...
–
Защо? – прекъсна я той.
Тишина. А после Аника попита:
– Вече си я накарал да го стори, нали?
Той не каза нищо.
Тя продължи с глас, в който се долавяше убийствена заплаха:
– Какво още си я накарал да направи? Тя беше невинна, преди да я плениш. Сега невинна ли е?
Невинна.
Нещата, които ѝ беше казвал... нещата, които ѝ беше направил... Той прокара трепереща
ръка по лицето си.
И нещата, които я беше накарал да му направи тя.
Как можа да сгреши толкова за нея? „Защото прекарах повече от век в пламъците. И тя
беше тази, която плати за това.“
– Вече ти казах, тя е моя.
Тя нададе яростен писък.
–
Пусни... я!
–
Никога! – изрева той в отговор.
–
Ти може и да не искаш война, но вече си я навлече – отсече тя и продължи по-спокойно: – Аз и
сестрите ми тръгваме на лов за келгски кожи.
Връзката прекъсна.
17
– Брат ви е в Луизиана, господарю.
Пръстите на Лаклен застинаха на последното копче на ризата му.
– В Луизиана ли?
След бърз душ, който отми всички следи от битката, Лаклен бе повикал Харман обратно в
стаята си и бе попитал къде е Гарет. „От всички места на света...“
–
Какво, по дяволите, прави там?
–
Луизиана е плътно населена от лора и сега много ликани живеят там. Бих казал, че половината
от вашия вид са в Канада и Съединените щати. Повечето живеят в Нова Скотия, но има и някои
по на юг.
Тази новина бе горчиво разочарование за Лаклен.
–
Защо са напуснали домовете си? – попита той и седна на един стол близо до балкона. В стаята
нахлу лек вятър и донесе аромата на гора и мириса на морето, което граничеше със земите му
на цели мили разстояние. Наистина се намираше в планинска Шотландия и се взираше в
земите на Киневан. А партньорката му спеше в леглото им.
Харман също придърпа един стол и прие нормалната си форма – рогат острандерски демон
с големи уши, наречен така заради множеството си роднини в Острандер.
–
Когато кланът реши, че вампирите са ви убили, мнозина отказаха да останат толкова близо до
тяхното кралство в Русия. Брат ви ги подкрепи при преселването, а после остана в Ню Орлиънс,
за да им помогне да построят наново това, което е възможно.
–
Ню Орлиънс? – Чудесно, няма що. – Не можеш ли да се свържеш с него? По една случайност в
Ню Орлиънс има сборище на валкирии, решени да одерат близките ми живи.
А Гарет беше последният оцелял член на семейството му. Деместриу се бе погрижил за
това – бащата на Лаклен загина по време на последното Въздигане, майка му умря от скръб, а
най-малкият му брат Хийт си постави за цел да отмъсти за всички тях...
– Валкирии? – намръщи се Харман. – Смея ли да попитам?
Лаклен поклати глава и Харман продължи:
–
Гарет ме накара да се закълна, че ще се свържа с него в мига, в който разбера нещо за вас. Той
беше... ами той не прие новината за предполагаемата ви смърт така, както се надявахме,
особено след като загуби толкова много от своите... от вашите... – Гласът му заглъхна и той
продължи: – Затова, разбира се, се опитах да се свържа с него веднага щом затворих портата зад
вас. Но ме уведомиха, че е заминал някъде сам за няколко дни.
За миг Лаклен се разтревожи за Гарет, сам и в неведение. На лов за келтски кожи. Не.
Нямаше начин да го заловят. Гарет беше колкото свиреп, толкова и хитър.
– Много е важно да го намеря. Не спирай да опитваш.
Брат му беше единственият, на когото можеше да има доверие, че ще защити Ема, докато
самият той е зает да въздава отмъщението си.
–
Искам цялата информация, която сте събрали за Ордата по време на отсъствието ми, както и
всичко, с което разполагаме за вал кириите. Искам всички приспособления, които ще ми
помогнат да се адаптирам към това време. И засега пазете завръщането ми в тайна от
старейшиниге. Единственият, който трябва да разбере, е брат ми.
–
Да, разбира се, но мога ли да попитам какво имате предвид под ,да се адаптирам към това
време“? Къде сте били?
Лаклен се поколеба, но после призна:
– В пламъците.
Нямаше нужда да описва катакомбите. Никога не би могъл да обясни колко страшно беше
всичко.
Ушите на Харман се прилепиха до главата му и както се случваше често, когато се
притеснеше, последният образ, който бе възприел, затрептя около него. За миг заприлича на
младия мъж, за когото се бе представил пред Ема, преди да се върне към жилавата си демонска
форма.
–
Н-но това е само слух, разпространен от тях.
–
Вярно е, но ще ти разкажа друг път. Точно сега не мога да мисля за това. Разполагам само с
четири дни, четири нощи, за да убедя Ема да остане с мен.
–
Тя не иска ли?
–
Не, изобщо. – В ума му просветна неясен спомен как тя трепереше под душа, затворила очи
заради това, което правеше той с нея. Ноктите му се забиха в дланите. – Не се държах... добре с
нея.
–
Знае ли колко дълго сте чакали?
–
Не знае дори, че е партньорката ми.
Времето намаляваше. С наближаването на пълнолунието Лаклен щеше отчаяно да се
нуждае от нея. Знаеше какво въздействие има тази нощ върху всеки ликан, открил партньорката
си. Предполагаше, че ако дотогава не я е уплашил дотолкова, че да поиска да се махне, тогава със
сигурност щеше да успее, освен ако през това време тя не свикнеше повече с него.
И ако вече не беше девствена. Никога не бе предполагал, че ще е така потресен от
новината, че партньорката му е недокосната. Ема беше толкова мека и нежна и мисълта да
пролее кръвта на девствеността ѝ, докато тя все още оздравява, а той е в плен на луната, го
ужасяваше.
Скоро старейшините щяха да връхлетят в Киневан, без да прикриват омразата си към нея.
Дотогава двамата с Ема вече трябваше да са били заедно, да остави знака си върху нея, за да
разберат, че не могат да ѝ навредят.
Но как би могъл да очаква от нея да се изправи пред тези предизвикателства заедно с него,
когато дори не бе започнал да се реваншира за всичко, което ѝ беше сторил?
–
Искай да откриеш всичко, което една двайсет и четири годишна жена би искала да има в дома
си – всичко, което ще ѝ се хареса.
Ако наистина беше отчасти валкирия и слуховете за сребролюбието им отговаряха на
истината, тогава може би щеше да успее да умилостиви сърцето ѝ с подаръци. Нали беше решена
непременно да си получи бижутата? Можеше да ѝ подарява ново украшение всеки ден в
продължение на десетилетия.
Когато Харман извади бележника и химикалката, които винаги носеше със себе си, Лаклен
каза:
– Разгледай дрехите ѝ и ѝ купи още в същия размер и в подобен стил. Замени всичко повредено.
Прокара ръка по тила си и се замисли за всичко, което трябваше да направи.
–
Трябва да я пазим от слънцето.
–
Да, мислих за това. Пердетата в покоите ви са дебели и засега ще свършат работа, но може би
кепенци? Такива, които автоматично се отварят по залез-слънце и се затварят по изгрев.
–
Уреди да ги сложат... – започна Лаклен, сепна се и се прекъсна. – Автоматични ли?
Харман кимна и Лаклен нареди:
–
Добре, тогава го направи колкото се може по-скоро. Искам да ги монтираш на всички прозорци
в Киневан, както и портици над всички открити входове.
–
Ще започнем работа още утре сутринта.
–
И музикалният ѝ плейър, този... айпод? Вампирите го счупиха. Трябва ѝ нов – наистина ѝ
трябва. Всъщност тя май харесва всички неща от тази епоха – уреди, електронни предмети.
Видях, че си обновил покоите ми. А останалата част от замъка...?
–
Всичко е напълно модернизирано. Задържах всички служители – от готвачите до
прислужниците и стражите. Поддържаме Киневан готов, в случай че вие или брат ви се
завърнете.
–
Остави само най-доверените служители и им кажи коя и какво е тя. А освен това им съобщи
какво ще направя, ако тя бъде наранена по какъвто и да било начин.
Навярно бе започнал да се преобразява само при мисълта, че Ема може да пострада,
защото Харман го зяпна, а после се изкашля в дланта си.
– Ра-разбира се.
Лаклен се разтърси наум и каза:
–
Има ли някакви слабости, за които трябва да знам? Нещо за финансите? Някой да е нахлувал на
наша територия?
–
Сега сте по-богат отпреди. Много по-богат. Тази земя все още е защитена и скрита.
Лаклен въздъхна с облекчение. Не би могъл да намери по- добър служител от Харман. Той
беше честен и съобразителен, особено по отношение на човеците, и използваше умението си да
променя формата си, за да им изглежда така, сякаш остарява.
–
Оценявам всичко, което си направил – каза Лаклен. Твърде сдържан израз, като се има предвид,
че домът и богатството му бяха останали непокътнати благодарение на това създание. Както
винаги, стори му се смешно как на преобразяващите им се носеше славата на мошеници, как
обидно ги наричаха „двулики“ от толкова време, че думата най-сетне се бе разпространила и
сред човеците. – Много съм ти задължен.
–
Отпускахте ми щедри увеличения на издръжката – ухили се Харман и наклони глава към Ема. –
Тази малката... Наистина ли е вампир?
Лаклен отиде до нея и пъхна една руса къдрица зад ухото ѝ.
– Полувалкирия.
Харман видя заостреното ѝ ухо и вдигна вежди.
– Никога не сте обичали да правите нещата по лесния начин.
* * *
Алармите на колите продължаваха да вият на мили разстояние от тях.
Макар че най-накрая бяха успели да успокоят Аника и бяха овладели мълнията, която
заплашваше да разцепи къщата, това нещо все още държеше нейната Ема.
Тя се опита да се отърси от яростта – подобни изригвания на енергия само вредяха на
целия колектив от валкирии, които споделяха мощта си. Точно сега една дузина от тях седяха в
тази огромна стая и я гледаха в очакване на отговори, които щеше да ѝ се наложи да даде.
Отговори, които Фюри би трябвало да е тук, за да осигури.
Реджин отново беше седнала пред компютъра и проверяваше повторно базата данни на
сборището. Този път беше пуснала търсене за тоя Лаклен.
Аника крачеше нетърпеливо напред-назад. Позволи на мислите си да се върнат към деня, в
който пристигна Ема. Навън снегът беше натрупал на толкова високи преспи, че стигаше до
средата на прозореца. Нищо необичайно в старата им родина. Седнала до огъня, Аника люлееше
бебето на ръце и с всяка секунда се влюбваше все повече в златокосото момиченце с малки
заострени ушички.
– Как ще се грижим за нея, Аника? – измърмори Пусия.
Реджин скочи от мястото си пред камината и троснатопопита:
– Как можеш да водиш една от тях сред нас, когато те избиха моя народ?
Даниела коленичи до Аника, взря се в лицето ѝ и я удостои с рядко докосване – както и
ледено пронизване от бледата си ръка.
– Тя трябва да е сред своите. Добре го знам.
Аника решително поклати глава.
–
Ушите ѝ. Очите ѝ. Тя е елф. Валкирия.
–
Когато порасне, ще стане зла! – настоя Реджин. -Дяволите да ме вземат, вече ме е хапала с
тези свои кучешки зъбчета. В името на Фрея, та тя пие кръв!
–
Голяма работа – намеси сеМист с небрежен тон. -Ние пък се храним с електрическа енергия.
Бебето се вкопчи в дългата плитка на Аника, сякаш ѝ казваше, че иска да остане.
– Тя е дъщеря на Елена, която обичах с цялото си сърце.
В писмото си тя ме умолява да пазя Емалин от вампирите. Така че смятам да я отгледам
и ако това е желанието на всички ви, ще напусна сборището, но разберете: от сега нататък
тя ми е като дъщеря.
Спомни си колко скръбно прозвучаха следващите ѝ думи:
–
–
Ще я науча да бъде всичко, което беше добро и благородно у валкириите, преди времето да
ниразяде. Тя никога няма да види ужасите, на които сме ставали свидетели ние. Ще бъде
защитена.
Всички замислено се умълчаха.
– Емалин от Троя16!
Тя потърка нос в личицето на Ема и я попита:
– Кажи, кое е най-подходящото място да скрием най- красивото вампирче на света?
Никс се засмя с наслада.
– Laissez les bon temps roulez17.
–
Добре, намерих го! – обади се Реджин. – Лаклен, крал на ликаните, изчезнал от около два века.
Просто ще обновя базата данни и ще добавя, че очевидно отново е на линия. – Скролна надолу.
– Смел и безмилостен на бойното поле и изглежда, е участвал във всяка битка, която някога са
водили ликаните. Какво е правил? Медали за доблест ли е искал да спечели? И, ооо,
внимавайте, дами, това голямо момче се бие мръсно. Готов е да завърши дуел с меч с юмруци и
нокти, а ръкопашен бой – със зъби.
–
Ами семейството му? – попита Аника. – Кого обича? Кого можем да използваме.
–
Почти не му е останало семейство. Проклятие! Деместриу ги е избил всичките.
Когато млъкна и се зачете, Аника ѝ махна да продължи, докато накрая Реджин не
възкликна:
–
Ооо, мацките от онова убежище в Нова Зеландия са зли, така да знаете. Тук са отбелязали, че
макар да не са се били с него, са виждали как се бори с вампири и че хапливи подмятания за
семейството му го хвърляли в безумна ярост, което го правело по-лесна плячка за опитен убиец.
Кадерин сложи един от мечовете си в скута Най-после бе оставила настрана диамантения
си брус за полиране.
– Значи, я е наранил. Щом е мислел, че е от Ордата
Реджин се обади:
–
Той дори не подозираше, че е валкирия. Навярно се е опитвала да ни предпази. Глупава малка
пиявица такава!
Лусия измърмори:
– Можете ли да си представите колко ужасена трябва да е?
Никс въздъхна.
– „Сейнтс“18 няма да стигнат до плейофите.
Нежната плашлива Ема в ръцете на едно животно... Аника стисна юмруци и две от
лампите най-близо до нея – току-що поправени заедно с комина от един от доставчиците на
лора – избухнаха и на четири метра височина във въздуха се разлетя стъкло. Валкириите на пътя
му отстъпиха настрана или наведоха глава, без да бързат, след което отърсиха косите си и
продължиха с прекъснатите си занимания.
Без да откъсва поглед от екрана, Реджин каза:
– Всичко това е част от Въздигането. То отключи всички тези събития. Трябва да е то.
Аника знаеше, че е така. Кралят на ликаните току-що се бе измъкнал от безкрайно дълъг
плен. Кристоф, кралят на вампирите бунтовници, бе превзел една от крепостите на Ордата само
преди пет години и вече изпращаше войници в Америка. А таласъмите, предвождани от свиреп
водач, който от време на време беше с всичкия си, бяха започнали да набират сила, заразявайки
колкото се може повече хора, за да изградят армията си.
Аника отиде до прозореца и зарея поглед навън в нощта.
– Каза, че на Лаклен почти не му е останало семейство. Кой тогава му е останал?
Реджин затъкна зад ухото си един молив.
– Има по-малък брат. Гарет.
– Как да намерим този Гарет?
Никс плесна с ръце.
– Този го знам! Този го знам! Питайте... Лусия!
Пусия рязко вдигна глава, погледна към Никс и изсъска, но без истинска злоба. Отговори с
монотонен глас:
– Той е ликанът, който ни спаси живота преди две нощи.
Аника се извърна от прозореца.
– Тогава съжалявам, че трябва да направим това, което ще направим.
Лусия я погледна въпросително.
– Ще му заложим капан.
– Как? Той е силен и според това, което видях дотук, е умен.
– Лусия, трябва отново да пропуснеш целта.
18
През целия ден Лаклен остана до Ема, като барикадираше всяка следа от пролука между
дебелите завеси и проверяваше раните ѝ, за да се увери, че заздравяват.
Нямаше да се осланя на късмета си за нищо. Дори легна до нея, поряза врата си отстрани и
я примами да пие от него.
Малката вампирка го заблиза нежно и въздъхна в съня си. Сигурно го беше омагьосала,
защото това му се стори най-естественото нещо на света.
Следобед, когато свали превръзките, видя, че раните все още са зачервени и подути, но вече
се бяха затворили напълно.
Най-голямата му тревога утихна и той се замисли за това, което бе научил.
Сега, когато знаеше истината за всичко, гледаше на Ема по различен начин, но трябваше да
признае, че чувствата му не се бяха променили. Вече бе приел, че тя е партньорката му, дори
през времето, в което си мислеше, че е част от Ордата. Сега знаеше, че не само не е от Ордата, а
дори не е точно вампир.
През дългите години, които бе прекарал сам, той си бе представял партньорката си в
хиляди различни светлини. Беше се молил да е интелигентна и привлекателна, да е добра по
душа А сега Ема, полувампир-полувалкирия, надминаваше дори най-смелите му фантазии.
Но семейството ѝ... Лаклен въздъхна уморено. Никога не се бе сражавал с тях – смяташе, че
не са му равни, и ги бе виждал само от разстояние. Но знаеше, че валкириите са странни
елфоподобни създания, бързи и силни и че навсякъде около тях святкат мълнии – мълнии, които
по някакъв начин минаваха през тях. Според слуховете валкириите се хранеха с електрическа
енергия. Говореше се, че са извънредно интелигентни, точно това бе видял у Ема За разлика от
нея обаче те бяха почти толкова агресивни и войнолюбиви, колкото и вампирите.
Макар че валкириите нямаха почти никакви общоизвестни слабости, казваха, че можели да
бъдат хипнотизирани от блестящи предмети, както и че били единственият вид сред пора, който
можел да умре от скръб.
Бързият преглед на информацията, която кланът бе събрал за тях, му показа един разказ за
произхода им. Според Книгата на лора преди хилядолетия Вотан и Фрея се разбудили от сън,
продължил цяло десетилетие, от вика на девица воин, миг преди да загине в битка. Фрея се
възхитила на смелостта ѝ и пожелала да я съхрани, затова двамата с Вотан поразили човешкото
момиче със светкавицата си. Девицата се събудила в огромната им зала, изцелена, но
недокосната – все още смъртна – и бременна с безсмъртна дъщеря валкирия.
В годините, които последвали, светкавиците на Вотан и Фрея поразявали умиращи жени
воини от всички видове сред лора – валкириите като Фюри наистина били отчасти фурии. Фрея
и Вотан дарявали на дъщерите елфическата красота на Фрея, какго и лукавството ѝ. Съчетавали
ги с доблестта на майките им и произхода на всяка от тях. Това правело всяка от дъщерите
уникална, но според Книгата на лора човек можел да разпознае валкирия по това, че очите ѝ
пламвали в сребристо, когато я обземело силно чувство.
Очите на Ема бяха заблестели така, когато пиеше от него.
Ако тази легенда беше истина – а Лаклен вярваше, че е така – това означаваше, че Ема е
внучка на... богове.
А той я смяташе за по-нисша от себе си. Могъщият крал на ликаните, обременен с жалка
партньорка.
Ощипа се по челото с два пръста. Бореше се с разкаянието, но се насили да продължи.
Намери кратки описания на валкириите, които знаеше, че са пряко свързани с нея. Никс беше
най-старата и според някои – гадателка. Уравновесената Лу- сия беше изкусен стрелец и се
носеше слух, че изпитвала неописуема болка всеки път щом пропуснела целта.
Фюри беше тяхната кралица и бе живяла под един и същ покрив с нежната Ема, когато тя е
била дете. Сега валкириите подозираха, че Деместриу е приковал Фюри на дъното на океана
като изтезание, което да продължи цяла вечност. Въз основа на собствения си опит, Лаклен
можеше да заяви без колебание, че в този момент Фюри се дави от солената вода в дробовете си
някъде в ледения мрак.
Но най-много го притесняваха сведенията за Реджин и Аника. Цялата раса на майката на
Реджин беше избита от Ордата. Аника, позната като гениален стратег и безстрашен боец, бе
посветила целия си живот на унищожаването на вампирите.
Когато семейството на Ема огласяваше омразата си към вампирите, когато празнуваше
всяко убийство на вампир, как би могла тя да не се чувства като натрапник? Как би могла да не
потръпва вътрешно? Всички валкирии бяха живели векове наред, за разлика от нейните
десетилетия, а освен това тя беше това, което порът наричаше „чужд“ – непринадлежащ към
един или друг вид. Ема беше „чужда“ за всичко на тази земя.
Това ли беше причината за болката, която бе открил у нея? Дали семейството ѝ правеше
разлика между Ордата и самата Ема? Самият той трябваше да внимава с това. Можеше да
проклина вампирите от лук до ада и обратно, без изобщо да помисли за Ема.
Единственото окуражително нещо, което успя да разбере за вал кириите, беше фактът, че те
винаги бяха поддържали несигурно примирие с ликаните на принципа „врагът на моя враг е мой
приятел“.
До Въздигането. Когато всички безсмъртни бяха принудени да се бият помежду си, за да
оцелеят сред пора.
Тази новина беше хиляда пъти по-добра от перспективата семейството ѝ да е от Ордата.
Ею все пак водеше до свои собствени проблеми.
Почти всички създания сред пора намираха спътник за цял живот – по един или друг
начин. Вампирите имаха невести, фантомите имаха сродни души, а ликаните имаха
партньорките си. Дори таласъмите никога не напускаха този, който ги бе заразил.
Валкирииге обаче не създаваха такива връзки.
Те черпеха сили от сборището си, но бяха напълно независими, когато се отделяха от него.
Казваха, че това, което желаели повече от всичко друго, било свободата си. Никога няма да
удържиш валкирия, която иска да е свободна – така му беше казал собственият му баща. А
Лаклен щеше да се опита да направи точно това.
Щеше да се опита да я задържи, макар че тя „трябваше да е ужасена“ от него. При това
семейството ѝ дори не знаеше, че я е нападнал. Подозираха само, че я е докоснал така, както не я
бе докосвал никой друг.
Да, но я беше нападнал. И щеше да го стори пак под влиянието на луната. Както всеки
ликан, намерил партньорката си, по това време нуждата му щеше да е прекадено силна, а
самоконтролът – твърде слаб. Още от най-ранните му спомени, когато кралят и кралицата му
бяха в Киневан, в нощта на пълнолунието и тези преди и след него, всички останали напускаха
замъка, за да може двойката да се остави на властта ѝ и да ѝ се поддаде с жар.
Само ако Ема можеше да изпита същата нужда и агресия, нямаше да се плаши така от него.
Закле се, че ще я заключи някъде на сигурно място, но знаеше, че нищо на този свят не може да
му попречи да стигне до нея...
Щеше да е толкова по-лесно, ако партньорката му беше от клана.
Но пък тогава нямаше да има Ема...
Когато наближи залез-слънце, две прислужници почукаха, за да разопаковат и подредят
дрехите ѝ.
- Внимавайте с нещата ѝ – каза той, докато ставаше от леглото, на което лежеше тя. – И не
я докосвайте.
Очите им се разшириха. Той се промуши между спуснатите пердета и излезе на балкона.
Загледа се в залязващото слънце, в земята и хълмовете, в гората, която се надяваше, че Ема ще
обикне.
Когато слънцето залезе, той се върна и се намръщи, когато видя прислужниците на не
повече от метър от леглото. Гледаха към Ема и си шепнеха Но знаеше, че няма да посмеят да я
докоснат, а освен това бяха млади ликани, които най-вероятно никога не бяха виждали вампир.
Тъкмо се канеше да им каже да излязат, когато Ема рязко отвори очи и се надигна с онова
нейно плавно движение. Прислужниците изкрещяха от ужас; Ема изсъска и се вкопчи в лицевата
дъска, а двете побягнаха.
Още отначало Лаклен си знаеше, че няма да мине гладко.
– Спокойно, Ема – каза той и закрачи към нея. – Просто ти стресна тях, а те – теб.
За няколко дълги мига Ема остана загледана във вратата, а после погледът ѝ трепна над
лицето му. Кожата ѝ пребледня и тя се извърна настрана.
– Раните ти зарастват добре.
Тя не каза нищо, само прокара върховете на пръстите си по гърдите.
– След като пиеш пак, би трябвало да зараснат напълно.
Той седна до нея и нави ръкава си, но тя се отдръпна от него.
– Къде съм?
Погледът ѝ започна да се стрелка наоколо. Най-накрая се спря на долната част на
махагоновото легло. Тя се съсредоточи върху украсените със сложни мотиви гравюри, след което
се обърна да погледне лицевата дъска, спря изпитателен поглед върху символите, инкрустирани
там. Стаята потъваше във все по-дълбок мрак, осветена единствено от огъня, и символите сякаш
се движеха заедно със сенките.
Умели майстори бяха започнали да сковават това легло в деня на раждането на Лаклен, не
само за него, а и за нея. Често беше лежал точно там, където сега седеше тя, и се беше взирал
омагьосан в гравюрите, докато си представяше каква ще е партньорката му.
– В Киневан. Тук си на сигурно място. Нищо не може да те нарани.
– Всичките ли ги уби?
-Да.
Тя кимна, очевидно удовлетворена.
– Знаеш ли защо те нападнаха така?
– Мен ли питаш? – опита се да се надигне тя.
– Какво си мислиш, че правиш? – попита я той и я натисна обратно надолу.
– Трябва да се обадя вкъщи.
– Снощи се обадих.
Очите ѝ се разшириха от очевидно облекчение.
– Заклеваш ли се? Кога ще дойдат да ме вземат?
Лаклен остана разочарован от това, колко щастлива изглежда при мисълта, че ще го
напусне... но не можеше дая вини.
– Говорих с Аника и вече знам какво са те. Какво си ти. Лицето ѝ помръкна.
– Казали ѝ ти какво си?
Когато той кимна, тя се извърна настрана и се изчерви. Лаклен осъзна, че е от срам.
Опита се да обуздае гнева си.
–
Значи, се срамуваш, задето знаят, че си с мен?
–Да, разбира се.
–
Защото ме смяташ за животно – уточни той със стържещ глас.
–
Защото ти си врагът.
–
Между мен и семейството ти няма вражда Тя вдигна вежди.
–
Значи, ликаните не са се сражавали с лелите ми?
–
Само при последното Въздигане. – Преди петстотин години.
–
Тогава уби ли някоя от тях?
–
Никога не съм убивал валкирия – отговори искрено той. Но призна пред себе си, че това
навярно се дължеше само на факта, че досега не се бе изправял срещу валкирия.
Тя вирна брадичка.
– А това нещо вътре в теб? То какви ги е вършило?
19
Ема все още потръпваше, когато си помислеше за това, което бе видяла насред нападението
на вампирите.
За свое нещастие, сега знаеше как точно изглежда Лаклен, когато се преобразява. Стори ѝ
се, че промяната е като нестабилен лъч на прожектор, който трепка над него и осветява нещо
диво и брутално, което ѝ отправи поглед на абсолютно притежание.
А сега се намираше в леглото му.
- Ема, това, което видя снощи – това не съм аз.
Светлината на огъня хвърляше сенки върху лицето му и връщаше спомена.
- Това е само малка част от мен и мога да я контролирам.
- Да я контролираш ли? – попита тя и бавно кимна. – Значи, си взел решение да ме
нападнеш в полето и после в хотелската стая в Париж? Значи, си искал да ме удушиш?
Стори ѝ се, че Лаклен потиска потръпването си.
- Трябва да ти обясня нещо. Знаеш, че бях затворен от Ордата, но не знаеш, че ме...
измъчван. Това се отрази на поведението ми, на мислите ми.
Тя знаеше, че е бил изтезаван, не знаеше само как.
- Какво са ти сторили?
Изражението му стана предпазливо.
- Никога не бих те обременил с тези подробности. Защо не ми каза, че си отчасти
валкирия?
- И какво значение щеше да има? Дори и така, пак съм вампир, а лелите ми все още са твои
врагове.
- Не, не са – настоя той. – Не броя между враговете си дребни жени с вид на елфи, които
живеят на друг континент.
Пренебрежителният му тон я подразни почти толкова, колкото ако беше признал, че им е
враг.
– Аника кога ще дойде да ме вземе?
Очите му се присвиха.
– Ти ми обеща да останеш до пълнолунието.
Ема ахна.
– Ти не... значи, няма да дойде да ме прибере?
– Не и сега.
Устните ѝ се разтвориха, а неверието я блъсна като удар.
–
Невероятно! Понеже си от миналото, ще те светна за някои правила. Първото правило е, че
когато Ема едва не загива от ръцете на вампири, тя получава пропуск за излизане от малката
среща за игра на ликана. – Вдигна два пръста. – Още едно правило? Сега, когато лелите ми
знаят какво си, ще те убият, ако незабавно не ме изпратиш обратно при сборището. Най-добрият
ти шанс да се спасиш е да ме освободиш колкото се може по-скоро.
–
Ако успеят да намерят това място, значи, заслужават да опитат.
Ема осъзна, че решението му е непоколебимо. Почувства, че долната ѝ устна започва да
трепери.
–
Значи, искаш да ме държиш далеч от семейството ми тогава, когато имам най-голяма нужда от
тях? – По бузата ѝ се плъзна гореща сълза. Преди Лаклен изглеждаше отвратен от сълзите ѝ.
Сега изглеждаше... измъчен. Ръката му бързо посегна и избърса сълзата.
–
Искаш да си отидеш у дома и ще си отидеш, но чак след няколко дни.
Без да си направи труда да прикрие разочарованието си, тя попита:
– Какво очакваш да променят няколко дни?
– И аз това те питам.
Тя стисна зъби, потисна раздразнението си, пресуши безполезните си сълзи.
Той обхвана лицето ѝ в длан и погали с палец бузата ѝ. С глас, който звучеше дрезгаво, каза:
–
Любима, щом ще останеш тук за толкова кратко, не искам да се карам с теб. Засега, позволи ми
да ти покажа Киневан.
Стана, прекоси стаята, спря се пред дебелите завеси и ги разтвори докрай, а после се върна
при нея. Макар че тя се скова и се извърна настрани, той я вдигна на ръце и я пренесе през
обширната стая на балкона.
– Ще се изненадаш да видиш, че все още е мой. Никакъв „Уолмарт“.
Ема видя как навън луната се издига над величествен замък и осветява древните му тухли и
великолепни ливади. Над него се спускаше мъгла и се носеше лек мирис на море.
Той посочи някъде в далечината.
–
Не можеш да видиш стените, които обграждат земите ни, но знай, че когато си между тях, си
защитена.
Когато я сложи да седне на парапета, краката ѝ моментално се провряха между
мраморните колони, макар че Лаклен я държеше за бедрата.
Видя, че той забелязва движението ѝ, видя и че се намръщи, но не ѝ каза нищо. Вместо
това попита:
– Какво мислиш?
Изглеждаше горд, както и трябваше. Не всеки притежаваше такова място. Сред каменната
фасада на замъка се открояваха зашеметяващи зигзагообразни низове тухли, които обграждаха
прозорците и се повтаряха по алеите и дори в задната част на огромната камина в тази спалня.
Градините бяха безупречно поддържани, а ако останалата част от замъка бе обзаведена също
така пищно като спалнята му, значи, този Киневан беше въплъщение на лукса. Усетът ѝ на
валкирия не можеше да не го оцени.
– Е? – Лаклен изглеждаше изпълнен с очакване. Искаше тя да хареса дома му.
Тя се обърна и вдигна поглед над линията на дърветата, към луната.
– Мисля, че трябва да изтърпя само още няколко дни, преди да дойде пълнолунието.
Когато отново се завъртя към него, видя, че е стиснал зъби.
Бутна разбърканата си коса назад и усети, че е пълна с песъчинки.
– Искам да се изкъпя – каза тя, наведе се и надникна покрай торса му. Зърна една баня.
Започна да се върти, опитвайки се да измъкне бедрата си от ръцете му, докато той най-
накрая я пусна.
–
Ще ти помогна. Още си слаба...
–
Да се изкъпя. Сама! – сопна се тя и влезе в разкошната – и модерна – баня. Веднага побърза да
заключи зад гърба си мръсната врата и с ужас откри, че ноктите ѝ са мръсни.
Свали ризата, в която я бе облякъл той – забеляза, че е негова – и се загледа в грозните
подпухнали белези, които се виеха надолу по гръдния ѝ кош. От устните ѝ се изтръгна неволен
стон и тя се олюля. До края на живота си нямаше да забрави израза в очите на онзи вампир
точно преди ноктите му да я раздерат. Спомни си, че съжали, задето го бе блъснала с глава.
„Сега ще си го получа“ – помисли си тя тогава, докато ръцете му се издигаха над нея. Защо го
беше предизвикала?
Пусна душа и зачака, докато от водата започна да излиза пара. После влезе под струята.
Водата потече червена, докато засъхналата кръв се отмиваше от косата ѝ, и тя се съсредоточи
върху червеното, без да спира да трепери. „Трима вампири.“ Червеното се въртеше в кръгове
около канала. „Защо го предизвиках?“
Но кой беше жив сега?
Ема трябваше да е мъртва. Но не беше. Беше оцеляла след нападението им.
Намръщи се. Беше оцеляла след нападение на вампири. И след излагане на слънцето.
Яслед нападение на ликан – всичко това в рамките само на тази седмица. Страховете ѝ за дузина
години напред май се превръщаха в... прехапа устна... в ежедневие?
– Ема, нека ти помогна.
Тя рязко отметна глава нагоре.
– Трябва да купиш акции в някоя компания за ключалки! Казах „сама“!
Той кимна, че е съгласен.
– Да, обикновено го казваш, а аз все пак оставам. Такъв ни е навикът.
Гласът му беше спокоен и макар че самата идея беше лудост, той звучеше като съвсем
разумно същество.
„Уединение? Нямаш никакво...“ Ръката ѝ се стрелна към едно шише с шампоан, нейното
шише с шампоан, вече разопаковано за престоя ѝ. Запрати го по него с такава сила, сякаш
мяташе кама, така че то се превъртя във въздуха. Звукът, с който се счупи, ѝ прозвуча като
постижение. Защо го предизвикваше?
„Защото ми харесва.“
Той вдигна вежди.
– Пак ще се нараниш.
Тя посегна слепешком към балсама.
– Но преди това ще нараня теб.
* * *
Когато тя грабна друго шише, Лаклен кимна бързо и напрегнато.
– Много добре.
Затвори вратата след себе си и си помисли, че ще му трябва известно време да свикне с
тази новост – да не прави в собствения си дом това, което си поиска
Когато зърна безценното огледало, което Ема бе счупила, си спомни, че то се намираше в
Киневан от векове и може би беше най-старото запазено огледало на света. Вдигна рамене. Ако
не друго, Ема поне си възвръщаше силата.
През следващите петнайсет минути не спря да крачи из коридора. Ослушваше се, в случай
че го повика, което не беше много вероятно, и се чудеше как да я убеди отново да пие от кръвта
му. Ако това я правеше по-силна, значи, щеше да ѝ трябва огромен запас, толкова, че да ѝ остане.
Лаклен щеше да се погрижи да ѝ го осигури.
Тя беше сърдита, искаше да се върне при семейството си и той разбираше тази нужда. Но
нямаше начин да я изпрати у дома. А самият той да отиде с нея? Когато за нищо на света не би
могъл да нарани някой от семейството ѝ дори за да се защити?
Съжаляваше, че се налага да бъде толкова суров с нея. Знаеше колко много е преживяла, но
просто нямаха време за това.
Когато се върна в стаята им, тя беше изкъпана – а също така и облечена, сякаш се канеше да
излиза
–
Къде си мислиш, че отиваш? – попита остро той. – Трябва да си в леглото!
–
Излизам. Нали ми каза, че е безопасно.
–
Да, разбира се, и ще те изведа навън...
–Целта е да се махна от теб. Може и да можеш да ме задържиш тук още четири нощи, но това не
означава, че трябва да ги прекарам с теб.
Той я улови за лакътя.
– Тогава първо ще пиеш.
Тя изгледа ръката му с унищожителен поглед.
–
Пусни ме.
–
Ще пиеш, Ема! – изрева той.
–
Разкарай се, Лаклен! – кресна тя в отговор и изтръгна ръката си. Когато той отново я улови, тя
замахна към него толкова бързо, че очите му не можаха да проследят движението ѝ. Едва успя
да хване дланта ѝ, преди да се е стоварила върху лицето му.
* * *
С ниско заплашително ръмжене той обгърна тила ѝ с ръка и я притисна към стената.
– Казах ти да не ме удряш. Знай, че следващия път, когато се опиташ, ще ти отвърна подобаващо.
Тя задържа брадичката си вдигната, макар че се молеше погледът ѝ да не трепне.
– Само един удар, и може да ме убиеш.
Гласът му предрезгавя:
–
Никога няма да те ударя. – Наведе се и прокара устни по нейните. – Всеки път ще си вземам
целувка като отплата.
Тя почувства как зърната ѝ се втвърдяват и се ядоса, че не може да овладее тялото си – той
сякаш имаше над него по- голям контрол от нея. Въпреки цялото объркване и паника от
последните няколко нощи, още едно бавно прокарване на устните му по нейните я накара да го
пожелае. Макар че се ужасяваше от това, което се криеше в него. Ами ако се преобразеше, докато
правят секс? Тази мисъл я накара да се отдръпне.
–
Знам, че искаш повече от целувка. Нали затова ме принуждаваш да остана до пълнолунието? За
да можеш да спиш с мен? – Както я бе предупредил, че ще стори.
–
Няма да отричам, че те искам.
–
Ами ако ти кажа, че искам просто да приключим с това? Тази вечер? За да мога утре да си
тръгна?
Усети как той претегля отговора си.
–
Значи, си готова да спиш с мен, за да ме напуснеш няколко дни по-рано? – Изглеждаше почти
наранен. – Тялото ти в замяна на свободата ти?
–
Защо не? – попита тя и понижи гласа си така, че почти започна да съска. – Само си спомни за
всички неща, които направих под душа в Париж, за да получа едно телефонно обаждане.
Стори ѝ се, че Лаклен потръпна, преди да се извърне настрана. Закуцука към камината,
наведе глава и се загледа в огъня. Никога не бе виждала някой да гледа пламъците така, както ги
гледаше той. Бдително. Повечето от останалите сякаш забравяха всичко, унесени в играта им, но
с Лаклен не беше така. Предпазливият му поглед се стрелкаше напред-назад, сякаш вътре се
изнасяше някакво представление.
–
Искам да знаеш, че съжалявам за начина, по който се държах с теб, но няма да те пусна да си
идеш. Засега можеш да обикаляш земите на замъка, но ще те пазят.
Можеше да обикаля земите на замъка. Тези, които бяха тъмни и би трябвало да я уплашат.
Вместо това нямаше търпение да ги проучи още откакто долови онзи мирис на море. А и така
или иначе, нима мястото ѝ не беше там навън? Без да поглежда назад, тя отиде до балкона,
прехвърли се през парапета и пропадна в нощта.
Последното, което чу, бе стържещият му глас:
– И знам, че ще се върнеш при мен, преди да се е зазорило.
20
Ема незабавно почувства присъствието на същества, които я следваха, докато вървеше в
мъглата.
Значи, наистина ѝ беше натресъл пазачи? Като се имаше предвид как ѝ досаждаше за
всичко, навярно бяха не толкова пазачи, колкото шпиони. Някоя горда и независима жена
вероятно би се възмутила от това навлизане в личното ѝ пространство. Но Ема? Тя реши, че ако
това място не е толкова сигурно, колкото ѝ беше казал той, а вампирите нападнат пак, няма да ѝ
се наложи да бяга от тях – трябваше само да надбяга шпионите, които се криеха в храстите.
Неспособна да събере негодуванието, което искаше, задето я следяха, известно време тя се
разхожда из имението и накрая се натъкна на малка декоративна сграда Навсякъде около нея
лежаха снопчета диви цветя, които бяха цъфтели през деня, а сега изглеждаха повехнали и
жалки. „Изпуснала съм ги на косъм. Както винаги.“
Все пак реши, че лук е приятно. Откриваше се изглед към забуленото в мъгла езеро – или
лох19, или както там се наричаше. Малко ѝ напомняше за дома.
Мисълта за къщата в Ню Орлиънс я накара да затвори очи. Какво не би дала, за да е там
сега! Снощи бе изпуснала кикбокса по телевизията. Тази нощ би трябвало да е на езда сред
блатата.
Тя скочи на парапета на сградата и закрачи по ръба му. Не спираше да обикаля, докато
обмисляше всичко, което ѝ се беше случило. Преди пътуването си копнееше за нещо повече.
Сега, когато насила я държаха далеч от къщи, осъзна колко хубав всъщност е животът ѝ. Да, беше
самотна и усещаше липсата на партньор. Но сега, когато бе принудена да се разправя с упорит,
надменен мъж всеки ден, когато се бе превърнала в негова пленница, си мислеше, че
партньорите всъщност са страшно надценявани.
И да, понякога се чувстваше като чужденка – усещаше, че не знае накъде да гледа или как
да се държи, когато лелите ѝ ругаеха вампирите – но това не се случваше често. Да, те ѝ се
присмиваха безмилостно, но сега, като се замислеше, осъзнаваше, че всъщност се присмиваха на
всички. Например на леля ѝ Мист. Преди години, след инцидента с вампирския генерал,
сборището ѝ беше лепнало прякора Миста, Свалячката на вампири. Как можеш даразделиш
Мист от вампир? С железен лост.
Ема зяпна от изненада. Валкириите може и да се държаха с нея различно, но не се отнасяха
с нея като с външен човек. Дали собствената ѝ несигурност не бе оказала влияние върху това,
как ги възприемаше тя? Отново си спомни деня, в който изгориха ръката ѝ, и видя дори тази
случка в различна светлина. Отначало споменът ѝ причини болка и повторен шок Сега обаче си
спомни две неща съвсем ясно: Ре джин се беше втурнала към нея и бе потръпнала при мисълта
колко близо беше катастрофата. А Фюри беше обявила пред всички, че Ема е точно като тях.
Почувства как устните ѝ се извиват. Това го беше казала Фюри. Кралицата им.
Обзе я нарастващо въодушевление. Нямаше търпение да се върне у дома и да го види с нови
очи. Сега гореше от желание да оцени всичко това, което бе приемала за даденост – или за което
е била сляпа. Искаше да заспи, заобиколена от успокояващите звуци на блатните насекоми и
крясъците на семейството си. Искаше да си легне под собствените си одеяла под леглото тип
принцеса в стаята си, не в огромното легло на Лаклен. Преди малко изпита чувството, че тези
гравирани символи разказват древна история, и Фрея да ѝ е на помощ, почувства, че докато лежи
в това легло, е част от него...
Когато се плъзна и зави около една колона, в ръката ѝ се заби голяма треска. Преди щеше
да нададе вой от болка. Сега въздъхна. „Всичко е относително.“ В сравнение с това, да разорат
гръдния ѝ кош като леха със зеленчуци, треската предизвика само леко раздразнение.
Наклони глава и се загледа в треската. Намръщи се, когато в съзнанието ѝ нахлу един
спомен и го обсеби. Навярно отново бе сънувала Лаклен. Днес.
Когато след пристигането им заспа, видя тяхното последно... сексуално преживяване през
неговите очи.
Докато се взираше в малката струйка кръв около бялото дърво, почувства как сънят я
залива, усети как треските от лицевата дъска се забиват в дланите му, когато той я строши. Но
болката не можеше да го накара да трепне. Трябваше да задържи ръцете си там. Трябваше.
Нуждата му да я докосне се бореше с желанието му да спечели доверието ѝ. Ема почувства
колко силно копнееше той да положи ръце върху тялото ѝ, почувства как се надигат у него
желанието и нуждата да тласне хълбоците си към нейните – и призна пред себе си, че ако ролите
им бяха разменени, на негово място тя щеше да каже „Майната му“ и да го сграбчи.
Сега ѝ се зави свят, почувства се омаломощена от жаждата, която бе изпитал той, и
объркана, че тя вижда украсения таван на хотелската стая, когато той отметна глава назад, като
се мъчеше да не свърши.
Но косата ѝ се плъзгаше по него него, хълбоците ѝ се забиваха безмилостно в тялото му,
а гърдите ѝ се притискаха към неговите. Той почувства как тя го всмуква жадно и знаеше, че е
свършено...
Тя се олюля, когато ненадейно излезе от спомена и примигна.
Той се бе държал почтено. Бе удържал на думата си въпреки яростния напор на нуждата
Сега Ема искаше да се върне обратно в онази нощ и да му даде това, от което той така отчаяно се
нуждаеше. Но не можеше, защото това беше само сън. „Или спомен.“ Падна от парапета
Инстинктът я накара да се извърти, за да се приземи на пети, но веднага след това се свлече на
земята.
Точно като съня с огърлицата.
Полудяваше. Също като Никс, която виждаше неща, които не трябваше да вижда.
„Лаклен, какво си направил с мен?“
Ема седеше на мократа трева в странна страна. Звездите над
нея изглеждаха особени, сякаш светъл се бе смъкнал леко надолу. И нямаше никого, с
когото да сподели подозренията си.
* * *
Призори Ема не се върна.
Пазачите я бяха видели как влиза в къщата и после бяха барикадирали входовете, но едва
след цял час трескаво търсене Лаклен я откри потънала в дълбок сън, свита под едно стълбище в
шкаф за метли. Дали е знаела, че миризмата на амоняк и почистващите препарати, които
държаха там, ще прикрият мириса ѝ от него?
Сега той изскърца със зъби, когато я видя да трепери в прахта. Тревогата му моментално се
превърна в гняв.
– Дявол да го вземе, Ема! – изръмжа той и я вдигна на ръце.
Какво, по дяволите, си беше мислила? Той щеше да определи правилата и в името Божие тя
щеше да...
Ненадейно коридорът бе залят от слънчева светлина и той набута и нея, и себе си в един
ъгъл, като я прикри с тялото си.
–
Затвори шибаната вратаI
–
Извинявам се – изрече провлечено познат глас зад него, докато вратата се затваряше. – Не знаех,
че ще има вампири. Трябва да сложиш табела.
Сега, когато светлината отново бе приглушена, Лаклен се обърна и зърна Боуен, най-стария
си приятел. Радостта, че го вижда, се помрачи, когато забеляза колко много е отслабнал той.
Някога висок и едър като Лаклен, сега Боуи беше мършав и изпит.
–
Изненадах се, че те виждан жив, но ти май си ни приготвил друга изненада – подметна Боуи и
се приближи да огледа нескрито Ема, която лежеше в ръцете на Лаклен. Повдигна косата ѝ и я
потупа под брадичката – Мъничка красавица. Мръсничка е.
–
Да, тази сутрин легна да спи под стълбището – поклати глава Лаклен, неспособен да я разбере.
– Запознай се с Емалин Трой. Твоята кралица.
Боуи вдигна вежди – най-изразителната проява на чувство, която Лаклен бе виждал у него,
откакто партньорката му го напусна.
– Кралица вампир! Съдбата май те ненавижда
Лаклен се намръщи, а Боуи продължи с огледа
–
Ушите ѝ са заострени?
–
Тя е полувалкирия – обясни Лаклен. – Отгледана е в едно от сборищата им. Държали са я
настрана от Ордата.
–
Значи, тук ще стане интересно – заключи Боуи, без да проявява особен интерес.
Емалин потръпна и зарови лице в гърдите на Лаклен.
Боуи го погледна изпитателно.
–
Не мисля, че съм те виждал толкова изтощен. Върви изкъпи тая твоя замръзнала малка...
валкирия и легни да поспиш.
Макар че още нямаше осем часа сутринта, той добави:
– А аз ще си налея уиски.
В късния следобед Боуи вече бе стигнал до извода, че Лаклен си е загубил скапания ум.
Докато си наливаше още един скоч, размишляваше и пиеше, Боуи призна пред себе си, че
той би трябвало да е последният, който да се съмнява, че една партньорка може да е „чужда“, но
това наистина звучеше като изсмукано от пръстите. На този свят нямаше други два вида, които
да са по-заклети врагове от вампирите и ликаните, а Лаклен мислеше да направи една вампирка,
или поне мелез, създаден от вампир, своя кралица?
Където и да бе прекарал последните сто и петдесет години, това очевидно бе увредило
мозъка му...
Боуи вдигна глава и вниманието му за малко бе отвлечено от миризмите, които се носеха
от оживените кухни. Всички, които работеха там, се подготвяха за пълнолунието – чистеха,
готвеха огромни количества храна, организираха се да напуснат замъка. Миризмите от печките
бяха същите, които си спомняше от детството си тук. Сега се намръщи и се помъчи да си спомни
кога беше ял за последен път. Може би трябваше да задигне порцията на вампирката. На нея
нямаше да ѝ липсва...
Когато Лаклен най-накрая се появи в кабинета, го удостои с критичен поглед.
- Исусе Христе, човече, от сутринта ли пиеш?
–
А мога ли да се спра? В Киневан открай време поднасят най-добрите питиета Нищо не се е
променило.
Боуи наля една чаша до ръба и я подаде на Лаклен.
Той я прие, а после се свлече зад бюрото си. По някаква причина изглеждаше по-изтощен
от преди, макар че дрехите му бяха омачкани, сякаш се бе събудил току-що. А освен това имаше
следа от ухапване на тинята. „Не. Той за нищо на света не би допуснал подобно извращение.
Какво му става, по дяволите?“ Боуи премисли и бутна гарафата по плота на бюрото към приятеля
си.
Когато Лаклен вдигна вежди, Боуи каза:
–Имай чувството, че ще ти трябва, докато ми обясниш къде, по дяволите, беше, че не можахме да
те открием десетилетия наред.
Усети, че гласът му звучи сърдито. Сякаш обвиняваше Лаклен за изчезването му.
–
Никога не бихте могли да ме намерите. Не повече, откол- кото аз намерих Хийт – отговори
Лаклен. Гласът му беше приглушен, както винаги, когато говореше за най-малкия си брат.
Боуи поклати глава и си спомни Хийт. Избухлив до крайност, той се бе отправил да
отмъсти за смъртта на баща си, без да проумява, че тези, които отиваха да убият Деместриу, не
се завръщаха. Лаклен бе отказал да повярва, че е мъртъв.
– Бил си в Хелвита?
– За известно време.
– Но него го нямаше там?
Изражението на Лаклен беше съвсем недвусмислено – чиста болка.
– Ордата... не са го взели жив.
– Съжалявам, Лаклен.
След един дълъг миг тишина Боуи се намръщи и наруши мълчанието:
–
Каза „за известно време“.
–
После Деместриу реши да ме премести в катакомбите.
–
Катакомбите? – Сред лора се носеха слухове, че Ордата поддържа вечен огън дълбоко в недрата
на Париж с единствената цел да изтезават безсмъртните, които никога не умираха докрай от
него. Празният стомах на Боуи се сви, а алкохолът вътре кипна
Когато Лаклен не каза нищо и само отпи от чашата си, лицето на Боуи се стегна.
– Значи огънят е истински? Колко време?
– В тъмницата – десет години. Оттам нататък беше огънят.
При тези думи Боуи трябваше да пресуши чашата си и да дръпне гарафата обратно към себе
си.
–
Мамка му, как си успял да останеш с всичкия си?
–
Открай време на никого не цепиш басма – Лаклен се наведе напред и веждите му се сбърчиха,
сякаш му беше мъчително да облече в думи мислите си. – Не бях с всичкия си, когато се
измъкнах. Минавах от един пристъп на ярост към друг, унищожавах всичко непознато, почти не
можех да мисля ясно. Все още се борех с тези пристъпи на гняв, когато открих Ема – призна
той.
–
Как се освободи?
Лаклен се поколеба, а после нави крачола на панталона си.
Боуи се наведе напред, за да види, а после подсвирна
– Загубил си го?
Лаклен дръпна плата обратно.
–
Нямаше време. Огънят беше намален, а помирисах, че тя е горе. – Грабна чашата си и отпи
голяма глътка. – Боях се, че след всичкото това време ще я загубя.
–
И си... отрязал крака си?
- Да.
Боуи видя, че Лаклен ще счупи чашата си, и смени темата.
–
Как са нещата с нея? – След всичко, което са ти причинили вампирите.
–
Отначало изпитваше ужас от мен. Постоянно губех контрол. Но мисля, че ако тя не беше там,
щеше да е още по-лошо. Смятам, че изобщо нямаше да се възстановя. Тя ме успокоява, а
мислите ми са толкова заети с нея, че нямам много време да се връщам към миналото.
Красавицата успокоява звяра?
–
И къде я откри тази твоя Емалин Трой, която толкова дълго време не успя да намериш? Къде се
е крила мъничката ти кралица?
–
Допреди седемдесет години не е била родена.
Боуи вдигна вежди.
–
Толкова млада? Наистина ли е всичко, на което се надяваше?
–
Много повече, отколкото се надявах – увери го Лаклен и прокара пръсти през косата си. – Не
можех дори да си представя партньорка като нея. Ема е умна, умът ѝ е толкова пъргав и сложно
устроен, че знам едно: никога няма да я разбера. Освен това е прекалено красива, дразнещо
тайнствена и не е като никоя друга жена, която съм срещал. – Отпи голяма глътка от чашата си
и този път ѝ се наслади. – Колкото повече разбирам начина ѝ на изразяване, толкова по-ясно ми
става, че партньорката ми е остроумно и забавно момиче. – Устните му се свиха разсеяно –
несъмнено си спомняше нещо весело. Когато най-накрая отново се извърна към Боуи, каза: – Не
очаквах чувството ѝ за хумор, но е добре дошло.
Боуи знаеше, че трябва да се е случило нещо изключително, та Лаклен дори да докара нещо
подобно на усмивка толкова скоро след изтезанието си. Ако доскоро беше убеден, че Лаклен е
объркан и греши за партньорката си, сега промени мнението си. Лаклен си беше загубил
безнадеждно ума по тази Емалин. Очевидно тя беше негова.
– Е, добре, как смяташ да я задържиш? Изглежда, че ще са ѝ нужни специални грижи и хранене.
– Тя пие от мен. Никога не е пила от друго живо същество.
Макар че бе видял белега, Боуи се учуди.
–Значи, не убива?
–
Никога – отговори Лаклен и в гласа му прозвуча гордост. – И аз се чудих затова, но тя е блага
душа. Не би наранила и муха. Трябва насила да я карам да пие от мен.
–
Затова кракът ти не заздравява както трябва – отбеляза Боуи.
–
Това е нищожна цена.
–
И какво е усещането, когато пие от теб?
Докато Лаклен се мъчеше да облече отговора си в думи, Боуи го изпревари:
–
Изражението, което се опитваш да прикриеш, говори много. – Исусе Христе, на Лаклен му
харесваше!
Лаклен прокара ръка по устата си.
–
Много е... приятно. Но освен това вярвам, че ни свързва. Създава връзка помежду ни. Поне за
мен е така. – И с по-тих глас призна: – Мисля, че започнах да жадувам за това повече от нея.
„Загубил си е безнадеждно ума по нея.“ Вампирка или не, Боуи му завиждаше за това
чувство.
– И как една толкова млада безсмъртна се справя с епичната участ да бъде твоя кралица?
– Тя още не го знае.
Боуи го погледна смаяно. Лаклен поясни:
–
Няма да се зарадва. Както казах, аз не... аз не се държах с нея така, какго подобава. Не показах
уважение и не си направих труда да скрия какво мисля за природата на вампирите. Тя иска само
да се върне у дома и не я обвинявам.
–
Чудех се защо не си я белязал. През този период сме много уязвими.
–
Знам. Повярвай ми, векове наред си представях как ще глезя и закрилям партньорката ми, но
превърнах живота на Ема в ад.
–
Тогава защо ѝ беше сърдит тази сутрин, Лаклен? – присви очи Боуи. – Не мога да ти обясня
колко неблагоразумно е това.
–
Притесних се и се ядосах. Сега не съм сърдит.
–
Не си я белязал. Може да я загубиш.
–
Това ли се случи с Марая?
Лаклен знаеше, че не бива да говори за нея пред Боуи. Марая беше партньорката елф на
Боуи, която бе загинала, докато се опитваше да избяга от него.
Когато Боуи го изгледа свирепо, Лаклен настоя:
–
Знам, че никога не говориш за това, но в този случай има ли нещо, което трябва да знам?
–
Да. Твоята Ема е „чужда“ и винаги ще остане такава. Не бъди твърдоглав и глупав. И не се
опитвай да я накараш насила да приеме нашите навици и обичаи. – И добави с нисък глас: –
Иначе историята ти ще се превърне в предупреждение за другите. Като моята
Лаклен понечи да каже нещо, но се поколеба.
–
Какво? Питай всичко, което искаш.
–
Как го постигаш? Как успя да продължиш толкова време? Сега, когато наистина разбирам какво
си загубил, не знам дали аз бих могъл.
Боуи вдигна вежда
–
А аз не мисля, че бих могъл да изтърпя плътта ми да изгаря и да пада ден след ден, десетилетия
наред и да остана с всичкия си. – Вдигна рамене. – Всички ние имаме своите дребни мъчения.
Но двете неща не бяха равностойни и те го знаеха. Боуи с радост би отишъл в ада, за да си
върне Марая.
–
Вярваш ли, че Марая може да...? – започна Лаклен и млъкна. Веждите му се сбърчиха. – Видял
си как умира, нали?
Боуи се извърна настрана, но не успя да го стори, преди да почувства как всеки цвят се
огцежда от лицето му. С едва доловим глас той отвърна:
– Аз... я погребах.
Беше го сторил и знаеше, че си е отишла Но освен това знаеше, че в света на лора нищо не
може да бъде предсказано със сигурност, а правилата често пъти са разтегливи. Сега бе посветил
живота си на това, да намери ключа, който да му помогне да я върне.
Какво друго имаше в живота?
Аналитичният Лаклен обаче го гледаше изпитателно.
– Не можеш да я върнеш.
Боуи отново се извърна към него.
–
Никой не може да се измъкне от вампирите. Един ликан не може да има партньорка, която е
отчасти вампир. Няма такова нещо като същество, което да е и вампир, и валкирия. Кой си ти да
ми казваш какво е възможно?
Лаклен замълча, несъмнено убеден, че си има работа със самозаблуда, със слабост. Боуи се
зачуди дали Лаклен просто ще реши да му остави тази утеха.
–
Прав си – съгласи се накрая Лаклен и го изненада. – Случват се неща, които не разбираме. Ако
преди две седмици ми беше казал, че партньорката ми е вампир, щях да заключа, че си болен.
–
Да, затова не се занимавай с мен. Достатъчно грижи си имаш. Харман ми каза, че онази нощ
трима вампири ви нападнали от засада.
Лаклен кимна
–
Неотдавна вампирите са започнали да дебнат вал кириите по цял свят. Но може да са се
опитвали да намерят Ема.
–
Може. Тя е първата жена вампир, за която съм чувал от векове насам.
–
Значи, имам още една причина да унищожа Ордата. Няма да позволя да я отведат.
–
Какво си намислил да правиш?
–
Мога да намеря катакомбите. Ще изчакаме стражите да се върнат и ще ги накараме да ни кажат
къде е Хелвита.
–
И преди сме изтезавали вампири, но така и не успяхме да им изтръгнем тази информация.
Лицето на Лаклен се вледени в смъртоносно изражение, а очите му ненадейно станаха
сини.
– Те ме научиха на много неща за изтезанията.
Външно можеше и да оздравява, но вътрешно все още се измъчваше. Беше прав: ако не беше
намерил партньорката си точно в този момент... Но тогава какво щеше да се случи с него, ако се
разделеше с нея, за да търси отмъщение?
– Готов ли си за война?
Боуи го изгледа отегчено.
–
Кога не съм бил? Но съм любопитен защо сме се разбързали така. Толкова ли нямаш търпение
да се разделиш с новата си партньорка точно сега?
–
Казах ти, че почти нямам време да мисля за миналото, но след като я бележа и я убедя да остане
с мен, ще трябва да си отмъстя.
–
Разбирам.
–
Не знам дали наистина е така. Не мога да пренебрегна клетвите за отмъщение, които изричах
пред самия себе си всеки ден в ада.
Чашата със скоч се счупи. Лаклен сведе поглед към блестящите късчета и завърши рязко:
–
Това беше всичко, което имах.
–
Лаклен, знаеш, че ще се бия на твоя страна. Гарет и другите също ще го сторят с радост. Но не
вярвам, че имаме шанс за победа. Докато те могат да се дематериализират, няма значение дали
сме по-силни, или по-многобройни. Винаги ще губим.
–
По-многобройни ли сме?
–О, да. Сега наброяваме стотици хиляди.
Невярващото изражение на Лаклен го накара да поясни:
–
Кланът е много доволен, че живее на цял континент разстояние от вампирите. Върнаха се към
старите обичаи, с по седем, осем и дори десет рожби в семейство. Единственият проблем в
Америка е, че наблизо има две сборища с валки- рии. – Подсмихна се. – Знаеш колко
собственически настроени могат да бъдат новите ти роднини.
Лаклен се намръщи.
–
Не ми напомняй.
–
Между другото, щом аз, с моите ограничени социални контакти, дочух слухове, че в замъка
кипи дейност, сигурен съм, че и другите са ги чули. Нямаш много време. Не можеш ли да я
заплениш?
С мрачно изражение Лаклен призна:
– Само преди две нощи едва.. едва не я удуших, докато спях.
Боуи потръпна колкото от деянието, толкова и от очевидния срам на Лаклен.
–
Същата нощ ме видя как се преобразявам и нападам вампирите.
–
Исусе Христе, Лаклен! И как реагира на промяната?
–
Ужаси се, разбира се. Сега се бои от мен дори още повече – призна той и прокара ръка по врата
си.
–
Защо не ѝ кажеш какво си преживял...?
–
Никога. Трябва да вярвам, че ще продължи да изпитва чувства към мен. И ако е така, само ще
изпита болка, ако разбере за това. Чувствам, че ще преодолее ужаса си, но ми трябва повече
време. Само ако можех да ускоря процеса...
Боуи пресуши чашата си, след което се загледа в дъното ѝ.
– Напий я. Човеците го правят постоянно. Задръжките на жените падат. Само една нощ, и...
Лаклен почти се ухили, преди да разбере, че Боуи е сериозен.
– Мислиш, че ако я напия, тя ще поддаде?
– Защо не?
Лаклен поклати глава.
– Не. Не и докато още иман шанс.
Когато Боуи видя, че Лаклен постоянно поглежда към прозореца и несъмнено забелязва, че
скоро слънцето ще залезе, каза:
– Върви. Трябва да си там, когато се събуди.
Лаклен кимна и стана.
–
Всъщност __________искам да съм там, преди да се събуди. Моята любима предпочита да спи на пода, но
се караме на тази тема. Повече няма да...
–
Ти, шибана кучко! – проехтя женски глас от колонадата на долния етаж.
21
Лаклен се втурна към стълбището, за да види какво става в галерията долу.
- Касандра пристигна – измърмори Боуи зад него. Съобщаваше очевидното, защото
Касандра сега беше съборила Ема на пода, притискаше я под тялото си и се опитваше да я удуши.
Лаклен стисна парапета с ръка, готов да скочи, но Боуи го дръпна назад.
- Недей, Боуи. Кае ѝ причинява болка и ще трябва да я убия. Когато старият му приятел не
го пусна, Лаклен замахна с юмрук – по навик, с левия, по-слабия си. Боуи очакваше нападението,
хвана юмрука и изви ръката му назад.
- Още ли се чувстваш виновен за онзи удар, когато бяхме момчета? Пак ти казвам, нали
накрая дойдох на себе си! А сега погледни какво става и имай малко повече доверие на
партньорката си.
Лаклен го направи, но същевременно вдигна другия си лакът, за да го стовари в лицето на
Боуи.
Ема заби чело в носа на Кае. Лаклен се поколеба.
- Твоята Емалин дори не е задъхана. И ако не го стори сега, всички постоянно ще я
предизвикват. Не забравяй, че сме изпълнени със злоба създания, които боготворят силата.
Боуи изрече последните думи с презрителна усмивка, сякаш цитираше някого.
- Проклятие, това няма значение. Тя е толкова дребна. Възстановява се от рани...
- Но е хитра и някой я е обучавал – отбеляза хладно Боуи и пусна Лаклен тогава, когато Ема
си освободи място изпод Кае, след което ритна с двата си крака толкова бързо, че на двамата
мъже им беше трудно да проследят движенията ѝ. Ритникът ѝ се заби в гърдите на Кае и я
запрати във въздуха чак до другия край на стаята. Лаклен поклати глава. Не вярваше на очите си.
Междувременно Боуи бе донесъл скоч и им бе издърпал столове.
Кае отметна косата от лицето си.
– Ще си платиш за това, пиявице.
Докато се изправяше грациозно, Ема ѝ отправи отегчен поглед. Очите ѝ обаче горяха в
сребристо.
– Давай.
Боуи беше прав – изобщо не бе задъхана.
Кае прие предизвикателството: хвърли се към Ема и я прикова към земята с по-едрото си
тяло, след което стовари длан върху устата ѝ.
Лаклен изрева от ярост и прелетя над парапета. Преди да стигне до тях, Ема заби ноктите
си в Кае, измъкна се изпод тялото ѝ, скочи на крака и замахна с всичка сила с опакото на ръката
си.
Лаклен познаваше този удар.
Кае се удари в отсрещната стена и един гоблен се стовари отгоре ѝ. Не стана.
Боуи скочи от площадката след Лаклен, издиша и добави:
– Единственото, което би могло да направи тази борба по- хубава, е порция „Джел-О“.
Когато стигна до Ема, Лаклен я хвана за раменете, но тя рязко се дръпна и замахна към
него, като го улучи в дясното око. Той стисна зъби, насили се да не обръща внимание на болката
и плъзна очи по нея, за да провери за наранявания. Потръпна, когато видя сцепената ѝ долна
устна, и измъкна долния край на ризата си, за да попие кръвта. Ема обаче изсъска, докато си
поемаше въздух.
– Това ли ти причинява болка?
Боуи помогна на Кае да стане и я повлече към тях.
–
Мамка му, какво става тук? – изрева Лаклен към Кае, след което веднага се обърна към Ема и
каза: – Извинявам се.
Тя се намръщи.
–
Пусни двайсет и пет цента в буркана за псувни. О, както и да е. И притисна опакото на ръката
си към все още кьрвящата си устна.
–
Лаклен, жив си! – провикна се Кае и се втурна към него.
Погледът, който той ѝ отправи, я накара да се забави. На лицето ѝ се изписа объркване.
После спря съвсем.
–
Какво ти се е случило? – попита тя. – И коя е тази вампирка, която обикаля свободно из
Киневан?
Ема премести поглед от Кае към Лаклен, сякаш нямаше търпение да чуе обяснението му.
– Всички ще се държат с нея като с почетен гост.
Кае зяпна, а Боуи се обърна към Ема и се представи:
–
Аз съм Боуен, стар приятел на Лаклен. Прекарах следобеда, слушайки всичко за вас. Радвам се
да се запознаем.
Ема наклони глава. Изглеждаше нащрек.
Касандра най-накрая успя да отрони:
– И откога пиявиците станаха гости?
Лаклен я стисна за лакътя.
– Никога повече нея наричай така.
При оскърблението очите на Ема отново станаха сребристи. Тя се обърна и тръгна към
вратата. Лаклен я чу да си мърмори със странен глас:
– Майната ви на всички... Отивам си вкъщи.
С последен гневен поглед към Кае той я последва, точно навреме, за да види как поглежда
към собственото си отражение в огледалото.
Ема се стресна и отскочи назад.
Косата ѝ беше разрошена, а сребристото в очите ѝ блестеше и плуваше като живак. По
брадичката ѝ се стичаше кръв, а кучешките ѝ зъби, макар и малки, изглеждаха зловещо остри. По
бузата ѝ се бе стекла една сълза, оставяйки след себе си браздичка. Лаклен я видя как потупва
лицето си, сякаш не можеше да повярва какво вижда в огледалото. А после се разсмя кратко и
горчиво. Очите им се срещнаха.
Лаклен знаеше какво си мисли тя. И това го натъжаваше, макар че беше от полза за каузата
му.
Мислеше си, че е същото чудовище като него.
– Това не е краят, вампирке – предупреди я Кае.
Ема се завъртя е изражение, в което се четеше такава заплаха, че Лаклен настръхна.
– В никакъв случай – изсъска тя и се отдалечи наперено.
Измина един миг, преди Лаклен да си възвърне дар словото.
– Боуи, погрижи се за това – каза той, без да откъсва поглед от Ема.
– Добре, но трябва да ѝ кажеш – провикна се приятелят му след него. – Веднага.
* * *
Ема изглеждаше зловещо.
Докато се взираше в огледалото в банята си и миеше лицето и ръцете си, забеляза, че макар
кучешките ѝ зъби да се бяха прибрали, очите ѝ не си бяха възвърнали обичайния цвят, а устните
ѝ бяха по-червени от обикновено.
Зловещо. Точно като съществото, което се беше втренчило в нея от огледалото долу,
съществото, излязло от някакъв филм за странни създания. Когато потупа лицето си, видя кръв
по ноктите си, там, където ги беше забила в корема на жената ликан.
Алени зъби и нокти? ,Дз съм твоето момиче...“
Спомни си Лаклен в променения му облик и образът не я накара да потръпне така, както
обикновено. Защото не беше ли всичко относително?
Някой почука на вратата. Знаеше, че Лаклен ще я последва, но се бе надявала поне да
отдели време да обясни положението на другите двама. Очевидно ги беше зарязал на мига, за да
тръгне след нея.
И все пак...
– Махай се!
– Знам, че искаш уединение, но...
– Махай... се! Не искам да ме виждаш така...
И ей така, вратата се отвори с трясък.
Ема рязко стисна очи.
–
Какво казах току-що!
–
Да искаш уединение, е едно, но да криеш лицето си от мен – това няма да стане, Ема. – И я
обърна към себе си.
Тя се почувства още по-унизена поради факта, че той знаеше, че е унизена. Очите на лелите
ѝ се променяха по същия начин като нейните, но при тях това изглеждаше съвсем нормално и
дори очаквано с всяко по-силно чувство.
– Отвори си очите.
Тя не го стори и той настоя:
– Това не е първият път, когато ги виждам така.
Това я накара да ги отвори. Широко.
–
Какво имаш предвид? – От начина, по който Лаклен се взираше в тях, тя разбра, че все още са в
този неестествен цвят. – Как ме гледаш само! Точно това исках да предотвратя. Кога си ги
вияодая така?
–
Придобиват този цвят, когато пиеш от мен. Сега те гледам, защото, когато очите ти станат
сребристи, дори само за миг, те желая.
–
Не ти вярвам...
Той сложи ръката ѝ върху възбудения си пенис.
Споменът за нощта в хотела оживя в съзнанието ѝ и пръстите ѝ се свиха около члена му,
готови да го погалят... Споменът – онзи объркващ спомен от негова гледна точка Ема изтръгна
ръката си от неговата.
–
Но очите ми са странни – настоя тя, неспособна да го погледне в лицето. – И това е нещо, което
не мога да контролирам.
–
Според мен са красиви.
Проклятие! Защо трябваше да приема всичко с такава готовност, да го вземат дяволите?
–
Е, добре, според мен твоята промяна не беше толкова привлекателна.
–
Знам. Мога да живея с това, ако и ти можеш.
–
Супер. Не само че си преодолял предубежденията си към мен, ами и приемаш, че аз не те
приемам. Какво се опитваш да постигнеш? Да ме накараш да се почувствам като негодница?
–
За нищо на света. Просто искам да знаеш, че съжалявам за случилото се.
–
Аз също.
Да, току-що може и да беше теглила бой на онази жена ли- кан, но това не означаваше, че ѝ
е приятно, задето се наложи. А освен това не обвиняваше Касандра, че я нападна Ако самата тя
беше видяла вампир, който се разхожда из къщата ѝ в Ню Орлиънс и се възхищава на картините
по стените, и тя щеше да го нападне. Което не означаваше, че Касандра не е кучка
Инцидентът беше разтърсил Ема до дъното на душата ѝ. Всички тренировки, на които
принудително я бяха подлагали лелите ѝ, сякаш се изляха като потоп на повърхността, най-
накрая си намериха място и тя се почувства като съвсем различен човек. Действително беше
победила). И то срещу проклет ликан!
Но макар че се чувстваше като Госпожа Здравенячка, не можеше да забрави първата мисъл,
нахлула в съзнанието ѝ, когато ненадейно се озова на каменния под и видя жената ликан,
застанала над нея.
Ема искаше Лаклен.
И знаеше, че той винаги ще ѝ се притичва на помощ.
Той пъхна една къдрица зад ухото ѝ.
–
Ау, порязала си си ушенцето. – Наведе се и целуна ра- ничката. Ема потръпна – И устната. –
Целуна и нея, а после я погали по скулата и тя не можа да изпита незабавната трескава паника
отпреди, тревогата, че той не трябва да я докосва. – Не мога да ѝ простя, че ти е оставила
белези.
–
Аз нямам нищо против – отвърна кисело Ема.
–
Ти не изпитваше нито капка страх. – Лаклен изглеждаше впечатлен и Ема трябваше да признае,
че най-хубавото нещо след това, той да я притиска до себе си и да целува раните ѝ, е да се
държи така, сякаш тя току-що собственоръчно е предотвратила Армагедон. – Кое те промени?
Да не би да е моята кръв?
Ема се сепна и се върна към действителността. Какво нахалство само!
–
Не се ласкай! Току-що научих нещо за себе си. Нали разбираш, след като преживях поредица от
постоянни нападения на ликани...
Това го накара да потръпне.
–
...слънчева баня и дисекция благо дарение на вампир, трябваше да се запитам: „Това ли е?
Сериозно, това ли е всичко, което ми е подготвил животът? Защото, ако е това, а аз
продължавам да се съвземам след всяка случка...“.
–
Разбирам. Изпитанията те правят по-силна
Наистина. Проклятие, защо трябваше да изглежда толкова горд от този факт? Кога бе
започнал да се държи толкова различно с нея? Ема знаеше защо се е променила, но защо се беше
променил той? Ако продължеше да я гледа така, щеше да започне да се пита дали е достатъчно
силна да се справи с него.
– Събудила си се преди залез-слънце? Тъкмо идвах при теб, когато чухме Кае.
Ема беше станала достатъчно рано, за да ѝ остане предостатъчно време да се изкъпе – и да
кипи от гняв заради странната болка, когато видя, че Лаклен за пръв път не е до нея при
събуждането ѝ.
– Не мога да спя добре в това легло.
– Затова ли те намерих под стълбите?
Ема се изчерви. Тъмно, затворено и пещероподобно, тази сутрин помещението под
стълбите ѝ се беше сторило добра идея. Защото тогава не беше с всичкия си.
–
Коя е тази жена? – попита тя, за да смени темата, макар че знаеше, разбра го още в мига, в
който я зърна.
–
Касандра. Приятелка от клана.
–
Само приятелка!
–
Разбира се. А след като те нарани, и това не е сигурно.
–
Значи, ще застанеш на моя страна, а не на нейна? Нищо че ме познаваш толкова отскоро?
Той я погледна в очите.
– Винаги ще заставам на твоя страна. Срещу всекиго.
– Защо?
– Защото знам, че ще си права.
– А онзи мрачният? Боуен? Какъв му е проблемът?
Лаклен се намръщи и тя добави:
– Защо изглежда толкова зле?
С гарвановочерната си коса и тези наситено златисти очи мъжът щеше да е страшно
привлекателен... само да не беше мършав като наркоман и зъл на вид.
– Загуби един човек, който му беше много близък.
– Съжалявам – каза тихо тя. – Кога се случи?
– В началото на деветнайсети век.
– И още не се е възстановил?
– Влоши се – поясни Лаклен и допря челото си до нейното. – Такава ни е природата, Ема.
Тя разбра, че той очаква нещо от нея. Нещо повече.
Беше я видял в най-ужасното ѝ състояние и все още я искаше. Това, че я видя така, не му
попречи да тръгне след нея, за да я целуне по ухото и да ѝ посъчувства за раните. Този мъж, тази
великолепна ходеща фантазия, искаше нещо повече.
От нея. Беше ли готова да му го даде? Чувстваше се смела и опиянена от първата си победа,
но беше ли готова да приеме Лаклен в тялото си и да рискува да види как звярът в него отново се
надига?
Точно в този момент си мислеше, че може и да е.
–
Лаклен, ако някой като теб поиска да... да люби жена като мен, би ли могъл да бъде внимателен
с нея? Да прави нещата бавно?
Тялото му се стегна от внезапно напрежение.
–
Да, готов е да се закълне, че може.
–
И няма... няма да се преобрази?
–
Не, Ема. Не и тази вечер – увери я той. Гласът му беше толкова тих и потрепващ, че и тя
потръпна, а зърната на гърдите ѝ се втвърдиха. Нуждаеше се от него, желаеше го, макар че
много добре знаеше какво е той.
Когато вдигна пръсти и нежно прокара върховете им по лицето му, той я погледна
невярващо, преди да затвори за миг очи от удоволствие.
– Лаклен – прошепна Ема, – аз те ударих.
Изражението му беше неразгадаемо.
– Да.
– Няма ли... да ме накараш да си платя?
Той изстена и докато обладаваше устата ѝ, я вдигна на плота и се притисна между краката
ѝ. Ръцете му обхванаха дупето ѝ и я притеглиха срещу твърдата му мъжественост.
Когато тя изохка, той докосна езика ѝ със своя и тя му отвърна, изпълнена с желание той
да погълне устата ѝ докрай, да я целуне както през онази първа нощ в хотела. Но сега всичко
беше дори по-хубаво от тогава. Той беше агресивен, но изкусен. Накара я да се разтопи за него,
започна да движи хълбоците ѝ до възбудения си член, търсейки повече.
От устните му се изтръгна ниско ръмжене, а после и хриптене срещу нейните:
– Не понасям да те гледам наранена. Няма да позволя на никого да го стори пак.
Тя се наведе напред. Сега го целуваше, заровила ръце в гъстата му коса. Краката ѝ се бяха
увили около него, докато той я притискаше за гърба и я търкаше срещу себе си.
Тя задърпа копчетата му с несигурни пръсти и нададе звук на раздразнение. Той веднага
разкъса ризата и Ема искаше да му благодари, задето разкри мускулите, които се напрягаха и
отпускаха под пръстите ѝ. Още по-възбудена и без да изпитва нито капка срам от това, тя
прокара ръка надолу, покрай колана на панталоните му, за да сграбчи члена му.
Той отметна глава назад и изкрещя, а после дръпна пуловера и сутиена ѝ нагоре, над
гърдите ѝ. Започна да търка с лице зърната ѝ. Дъхът му ги изгаряше. Започна да ги смуче, докато
накрая Ема си помисли, че ще умре от удоволствие.
Майната му на бъдещето, на обвързването, на страховете и на всичко останало.
–
Искам те – изрече задъхано тя и прокара палец по влажната главичка на пениса му. Когато той
улови зърното ѝ между зъбите си и изръмжа, тя извика в отговор: – Целия!
Той изръмжа срещу мокрото ѝ зърно и се надигна, за да я погледне с невярващо изражение.
– Не знаеш колко се радвам да го чуя.
Със свободната си ръка тя разкопча ципа си. Той се наведе да смъкне обувките ѝ, после
хвана краищата на дьнките ѝ и само с едно движение ги издърпа от нея.
После отново започна да я целува, сякаш знаеше, че Ема ще загуби смелостта си, накара я
да извие гръб към него, докато тя прокарваше ръка по невъзможно големия му член.
Потръпвайки, той вдигна краката ѝ и постави стъпалата ѝ на плота. Разтвори широко коленете ѝ,
дръпна бикините ѝ и изстена при гледката на голата ѝ плът.
Поради някаква причина Ема не се притесни, докато той я гледаше с тези свои тъмни
жадни очи. Всъщност погледът му я накара да се разтрепери, да се навлажни още повече.
–
Колко дълго чаках – промълви Лаклен с дрезгав глас. – Не мога да повярвам – продължи той,
преди да завладее устата ѝ с такава сила, че я остави бездиханна и стъписана
Засмука едното ѝ зърно, после другото, прокара езика си по тях. Ръката ѝ стисна члена му,
а треперенето ѝ стана още по- силно, докато тялото ѝ пулсираше за освобождение. Защо не я
докосваше? Защо не нахлуваше в нея? Кога му беше казала да действа чак толкова бавно?
Беше близо. Знаеше го, усещаше, че най-накрая ще познае удоволствието, което не бе
изпитвала никога, а само си го бе представяла.
Дали не искаше да го помоли, както я бе молил той под душа? Вече не смяташе, че това е
под достойнството ѝ...
–
Моля те, докосни ме там – каза тя, когато коленете ѝ се отвориха покорно. – Докосни ме.
Целуни ме. Направи всичко, което искаш...
Той простена.
– Ще направя всичко – изхриптя. – Ще направя така, че да ти е хубаво...
Тя нададе внезапен вик, когато пръстите му нежно погалиха женствеността ѝ.
– Толкова си влажна – издращи гласът му. – Като коприна си.
Пръстите му бавно се движеха нагоре и надолу и караха плътта ѝ да потръпва след тях,
навлажняваха я още повече. А после единият се потопи докрай в нея, без пощадата, която ѝ бе
оказал преди. Застави тялото ѝ да го приеме, притисна гърба ѝ в огледалото. На този свят не би
могло да има по-приятно усещане. Тя простена в блаженство и прокара юмрука си нагоре, а
после надолу по твърдата му ерекция.
–
Защо никога не си правила любов? – избоботи в ухото ѝ той, а после дъхът му изсъска между
зъбите, когато тя обхвана с длан тежките му топки.
Нима знаеше? Можеше ли да го усети?
–
Няма никой, който... За жена като мен нямаше никой, когото... – помъчи се тя да намери дума,
която означаваше „никой, когото семейството ми да не е готово да убие“. – Никой...
–
Който да не е бил дисквалифициран още преди началото на състезанието – изви устни той.
Порочна усмивка. Порочен ликан. С това негово бавно, горещо докосване.
–
Аха.
–
Тогава е хубаво, че те намерих и ти – мен. – Сграбчи я за врата и я обърна с лице към себе си. С
другата си ръка пъхна пръста си навътре и започна да прокарва нежно палеца си по клитора ѝ.
Ема се радваше, че я държи за тила, иначе главата ѝ щеше да започне да се клати. – Погледни ме.
Клепачите ѝ трепнаха и се повдигнаха.
–
Ти си моя, Ема – изхриптя той между накъсаните си вдишвания. – Разбираш ли какво ти
казвам?
Нов тласък. Този път хълбоците ѝ се вдигнаха да го посрещнат и тя се вкопчи в ръката му.
Нуждаеше се от освобождение, имаше нужда той да свърши по-бързо.
– Разбираш ли ме? Винаги.
Веждите ѝ се сключиха.
– Имаш някоя друга...
– Това си ти, Ема. Винаги си била ти.
Думите му звучаха като обещание, като... клетва. Тя попита глупаво:
– Значи, не е австралийската дума за „приятелче“?
Той бавно поклати глава. Палецът му я галеше и я затрудняваше да разбере какво ѝ казва.
– Но... ноти каза, че...
Защо трябваше да го прави сега, когато описваше идеални кръгове с палеца си, без да
бърза? Ема смътно разбираше какво ѝ казва, но искаше пръстите му да продължат да се движат,
искаше го целия вътре в себе си.
– Ти... ти си ме излъгал?
Той се поколеба и отговори:
– Да, излъгах те.
Тя изстена от разочарование. Проклятие, беше толкова близо!
–
Защо ми го казваш сега?
–
Защото започваме тази вечер. От сега нататък помежду ни винаги ще стои само истината.
–
Започваме тази вечер? – попита тя объркано. – Какво имаш предвид? Съвместния ни живот или
какво?
Когато той не отрече, тя се стегна. „Съвместния ни живот.“ За един ликан това означаваше
„завинаги“, а за безсмъртните „завинаги“ беше буквално. Тя рязко се дръпна от него, дръпна
бикините си обратно и подви крака под себе си.
– Никога не си мислил да ме пуснеш.
Придърпа надолу блузата и сутиена си и потръпна, когато платът покри зърната ѝ.
–
Не, не мислех. Трябваше да те задържа при мен. И смятах дотогава да съм те придумал да
останеш тук.
Тя повтори глупаво:
–
Трябвало е да ме задържиш при теб? – Незадоволеното желание караше тялото ѝ да изпитва
чувството, че нещо не е както трябва, караше го да гори с огън, който тя не можеше да потуши.
–
През всички изминати години чаках онази единствена жена, отредена само за мен. Тази жена
си ти.
–
Още ли си луд? – попита остро тя, ядосана, че тялото ѝ се чувства лишено от него. – Не съм
тази жена. Просто не съм.
–
Скоро ще разбереш, че си отредена за мен – за мен и за никой друг. Ще разбереш, че съм те
търсил неуморно във всяка епоха, в която съм живял. – Гласът му беше тих и дрезгав. – И, Ема,
живял съм и съм те търсил много дълго време.
–
Аз съм вам... – потупа се тя по гърдите – ...пир. Вампир. Да не си го забравил?
–
И аз се слисах. Отначало не го приех.
–
Без майтап? За ншцо на света не бих се сетила! Ами ако тогава си бил прав? Може да грешиш
сега – предположи отчаяно тя. – Откъде можеш да си сигурен?
Той се наведе към нея.
–
Усетих мириса ти от... далеч и той беше красив и успокои съзнанието ми. Когато за пръв път
видях очите ти, те познах. Вкусих плътта ти и... – потръпна силно над нея и гласът му стана
гърлен – ...няма начин да го опиша. Но мога да ти покажа, ако ми позволиш.
–
Не мога да го направя – настоя тя, опитвайки се да се отмести от мястото, на което я
приковаваха ръцете му, отвратена, че при потръпването му тялото ѝ отново бе омекнало за него.
Обзе я ужас. Подозрението, което хранеше и което се мъчеше да отблъсне, беше истина.
Как можа да прояви такава глупост да... Прекъсна се. Не, беше лесно да отхвърли тази идея като
невъзможна, защото как би могла тя, мелез, който бе отчасти вампир, да е партньорката на един
ликан? Вампир и ликан, обвързани един с друг?
А после и онази негова убедителна, смачкваща егото ѝ лъжа...
–
И така, какво беше намислил да правиш с мен? – попита тя и се престори, че се опитва да мине
надясно, след което бързо се промуши между ръцете му наляво и грабна дьнките си. Знаеше, че
ѝ е позволил да се отскубне, и се обърна с лице към него, разтреперана от гняв. – Какво
наистина беше намислил? Да не би да смяташ да ме накараш да живея сред глутницата ти?
Тази същата, за която побърза да изтъкнеш, че ще ме разкъса на парчета?
–
Никой няма да те нарани никога повече – нито членовете на клана ми, нито някой друг. Но няма
да живееш сред тях, защото аз съм техният крал и нашият дом е тук, в Киневан.
–
Ауу, докопала съм европейска кралска особа! Бързо, някой да се обади на „Пийпъл“!
Тя изфуча от банята, след което се напъха в дьнките си.
Какво не би дала, за да може да се дематериализира, да се разкара от този замък! Мразеше
да я лъжат. Защото не можеше да излъже в отговор.
Подражавайки на акцента му, тя подхвана:
–
„Ти не си партньорката ми, Емалин. Не си нищо толкова сериозно като единствената ми
партньорка, но нямай ншцо против да те задържа за любовница Искам те, но не за това.“
Боже, колко високомерен беше!
Той тръгна след нея, стисна я за ръката и я принуди да се обърне към него.
–
Съжалявам, че трябваше да те лъжа, но каквото е сторено, е сторено. Искай поне да изслушаш
това, което имам да ти кажа
–
А аз искам да си отида вкъщи и да видя семейството ми.
Както и да подреди мислите си и да ги попита: „Защо сънувам тези сънища? Защо винаги
ме омаломощават и объркват, сякаш някой е поставил върху живота ми проклятие за хаос?“.
–
Няма ли поне да обмислиш възможността да е вярно? Го- това си да ме напуснеш дори като
знаеш какво бихме могли да имаме?
Ненадейно ѝ хрумна нещо, която я накара да се намръщи.
–
Каза „във всяка епоха, в която съм живял“. И така, на колко си години? Шестстотин?
Седемстотин?
–
Имали значение?
Тя се отърси от ръката му.
– Колко... си... годишен?
– Около хиляда и двеста.
Тя ахна.
–
Ти знаеш ли какво означава изразът „задигам я от люлката ѝ“? Аз съм почти на седемдесет и
една. Направо ме побиват тръпки!
–
Знам, че ти е трудно да го приемеш, но с времето ще започнеш да проумяваш.
–
Какво ще започна да разбирам? Че искам да живея в чужда страна далеч от семейството и
приятелите ми, за да остана с нечестния неуравновесен ликан, който не спира да ме лъже?
–Никога повече няма да те излъжа за нищо, но мястото ти е с мен. Тук.
–
Тук. В Северна Шотландия. И тъкмо започва лятото. Ей, Лак, колко дълги са летните дни тук
горе?
–
Мислих за това. През лятото ще ходим там, където се чувстваш удобно. А през зимата нощите са
по-дълги. Мислиш ли, че няма да те отведа там, където мога да прекарвам повече часове с теб?
–
За всичко си помислил! Ще ме накараш да кажа „да“, независимо дали го искам, или не.
–
„Да“? – намръщи се той. – Като при женитба? Това е много по-сериозно от женитба.
–
Толкова сериозно, колкото и...
–
Браковете може да се прекратяват.
Устните ѝ се разтвориха.
–
Е, това определено поставя нещата в перспектива. Няма начин да се спася от теб чак до края на
вечността. Поне веднъж не ти ли мина през ума, че може да искам да правим нещата едно по
едно? Аз съм млада, а това означава всичко. Ти ме молиш – не, изискваш – всичко, но аз не
получавам същото от теб. Ти може и да притежаваш тази космическа увереност за мен, аз обаче
изобщо не съм уверена за теб.
–
Ако те помоля, това ще промени ли нещо? Ще останеш ли при мен?
–
Няма. Но не казвам, че няма да се видим никога повече. Ще си отида у дома и ще подхванем
нещата бавно, ще се опознаем.
Той затвори очи. Когато ги отвори, те бяха изпълнени с болка А после лицето му се
вкамени.
– Не мога да допусна това. Ще останеш тук, докато не дадеш различен отговор на този въпрос.
– Ще ме отделиш от семейството ми?
Той я сграбчи за ръката и я стисна силно.
–
Нямаш представа колко безжалостен ще бъда, за да те задържа, Ема Ще направя и това, и много
повече. Ще направя всичко необходимо.
–
Никога няма да ме задържиш тук като затворничка!
По някаква причина това очевидно го разяри повече от всичко останало. Тялото му се
напрегна, а в очите му трепна синьо.
–
Не, не мога. Свободна си да си тръгнеш. Но нямаш кола. Не можеш да дадеш указания на някого
как да дойде тук, за да те вземе. Намираме се на сто мили от най-близкия град, който се
населява почти единствено от членове на клана, така че не е препоръчително да излизаш от тук.
На вратата се обърна.
– Аз не мога да те задържа тук като затворничка. Но слънцето може.
22
– Никс! – извика в слушалката Ема, когато леля ѝ вдигна телефона.
- Е, Ема, как си? Харесва ли ти Шотландия? – попита разсеяно Никс.
- Просто ми дай Аника.
- Неразположена е.
Ема си пое дълбоко въздух и забарабани с нокти по бюрото в малкия кабинет, който бе
намерила.
- Никс, това не е игра. Не знам кога ще мога да се обадя пак, а е много важно да говоря с
нея.
- Неразположена е.
- Какво имаш предвид? – попита Ема. – Или е там, или я няма!
- В момента преговаря с духовете.
Стъписана, Ема се отпусна на един хладен кожен стол.
- За какво са ни?
Духовете бяха крайна стъпка, предназначена само за моментите, в които сборището се
намираше в смъртна опасност. Цената, която искаха, за да обкръжат къщата и да я защитават от
нападатели с призрачната си сила, беше много висока.
- Имаше нападение! – осведоми я със задоволство Никс. – Вампирите на Иво Жестокия
устроиха засада около къщата и ни нападнаха... всъщност мен не, защото никой не ме събуди за
събитието, нали разбираш, и сега съм сериозно ядосана. И не всичките били точно вампири.
Единият бил демон вампир. Искам от сега нататък да го наричам , щемпир“, но Реджин ми
прави напук и настоява да му викаме „вемон“. О, а после стрелата на Лусия пропуснала демпира
и чух, че Лусия се строполила като камък и започнала да крещи, при което всички крушки в
къщата гръмнали. Но в тъмнината онзи ликан ни се притекъл на помощ, двамата с Реджин се
съюзили и се борили рамо до рамо да убият вампирите. Само че Иво и демпирът му изчезнали.
Както и да е. Вампири, валкирии и ликан. Боже мой! Или, както се изразява Реджин, „шибана
чудовищна каша“. Последвала веселба.
Никс най-после беше превъртяла окончателно. Демпири? Лусия да пропусне целта?
Реджин да се бори рамо до рамо с „псе“? Ема стисна зъби.
– Кажи на Аника, че я търся.
– Един момент, остави ме да свърша с това тук.
Ема чу звуци от тракане на клавиши и попита бавно:
–
Защо си на компютъра?
–
Блокирам всички имейли от сметките ти, както и всички, които имат разширение ,,uk“,
например тези от Шотландия. За- щото просто съм много умна
–
Никс, защо ми причиняваш това? – извика Ема. – Защо ме закотвяш тук?
–
Нали не искаш Аника да дойде да те вземе точно сега?
–
Да! Да, искам!
–
Значи, водачът на сборището ни трябва да хукне след теб, когато сме под обсада, Мист и
Даниела изчезнаха, а Лусия е обзета от болки и е неспокойна заради обожателя си от вида
„когато животните нападат“? Ако можеш да ми кажеш, че се страхуваш за живота си, тогава
може би да, в противен случай просто ще трябва да си изчакаш реда.
–
Трябвам ви там! Никс, няма да повярваш, но развих умения, които са направо шантави. Мога да
се бия. Надвих една жена ликан!
–
Чудесно, скъпа, но не мога да говоря още дълго, иначе това нещо, този джипиес, който Аника
прикрепи към телефона, може да вземе наистина да засече откъде се обаждаш.
–
Никс, тя трябва да разбере къде...
–
...се намираш? Ема, още от самото начало знам точно къде се намираш. Неслучайно съм луда.
–
Чакай! – възкликна Ема и сграбчи телефона с две ръце. – Ти... ти някога сънувала ли си
спомени на други хора?
–
Какво имаш предвид?
–
Някога сънувала ли си неща, които са се случили на някой друг в миналото – събития, за които
няма откъде да знаеш?
–
От миналото? Разбира се, че не, милинка. Това би било просто налудничаво.
Лаклен се върна в кабинета си, като притискаше челото си с два пръста и стъпваше на
здравия си крак. Нараняването болеше непоносимо, а след цялата подготовка с Ема и
разочароващия ѝ край се чувстваше безкрайно уморен.
Боуи вече се беше върнал към уискито.
–
И как мина?
–
Лошо. Сега вярва, че съм лъжец. Сигурно защото наистина я излъгах – допълни Лаклен, отпусна
се на стола си и започна да разтрива крака си. – Трябваше да ѝ кажа после.
Когато Боуи вдигна вежди, Лаклен обясни:
–
По едно време се наложи да я убедя, че не е партньорката ми. Направо се подиграх със самата
мисъл, за да я убедя. А сега тя ме изимшира
–
Изглеждаш ужасно.
–
Точно така се чувствам. – Разказът за предишните изтезания беше мъчителен. Макар че не беше
споделил почти нищо, самото връщане към спомените му причиняваше болка. И това беше,
преди да види как друг ликан удря партньорката му в лицето и започва да я души.
–
Искаш ли да чуеш още лоши новини?
–
Защо не, по дяволите?
–
И моят разговор с Кае мина лошо. Не прие новините така добре, както може би сме се
надявали. Мисълта, че няма да те има, е достатъчно лоша сама по себе си, но да я пребие
вампир – е, това май ѝ се струва непоносимо.
–
Не ми пука...
–
Освен това задава същите въпроси, които ще повдигнат старейшините. Изтъкна, че жените
вампири обикновено са безплодни...
–
Не можем да имаме рожби. И поне аз съм доволен. Нещо друго?
Наистина се радваше, че Ема не може да има деца Шокиращо за човек, който жадуваше за
семейство почти толкова, колкото за партньорка, но това беше истината.
След като я търси хиляда и двеста години, не искаше да я дели с никого.
Боуи вдигна вежди.
–
Да Виждаш ли тоя червен бутон на телефона там? Означава, че някой говори. Току-що се
разминах с Харман, а Кае със сигурност има мобилен. Изглежда, твоята кралица се обажда у
дома
Лаклен вдигна рамене.
–
Не може да им даде указания как да стигнат до това място. Беше в безсъзнание, докато не
дойдохме до портата.
–
Ако я задържат на линия достатъчно дълго, няма да ѝ се наложи. Лаклен, те могат да разберат
откъде идва това телефонно обаждане. Сателити над нас и тъй нататък.
Лаклен издиша рязко и добави наум „сателит“ към шибания списък с неща, които не
разбираше и щеше да провери по-късно. Мислеше, че сателитите са предназначени за
телевизори, а не за телефони.
Боуи продължи:
–
Зависи с колко модерна технология разполагат, но може да се окаже, че три минути им стигат...
– Лампичката угасна. – Добре, значи, е затворила... – Светна – Пак се обажда. Виж, може би
наистина искаш да я спреш.
Лампичката отново светна, после угасна и това се повтори още няколко пъти. Лаклен и
Боуи гледаха мълчаливо.
–
Няма значение – каза най-накрая Лаклен. – Няма да ѝ забраня да говори със семейството си.
–
Ще връхлетят този замък като чума.
–
Ако успеят да го намерят и да минат покрай защитите ни, ще измисля някакъв начин да ги
умиротворя. Те не бяха ли обсебени от бляскави предмети? Една-две дрънкулки би трябвало да
свършат работа.
Боуи вдигна вежди.
– Не забравяй да ми кажеш дали се е получило.
Лаклен се намръщи, изкуцукадо прозореца и се загледа навън. Миг по-късно я видя:
носеше се като ефирно видение по тревата.
– А, вияодам, че си я забелязал.
– Откъде знаеш? – попита Лаклен, без да се обръща.
– Напрегна се и се наведе напред. Не се тревожи. Скоро ще си навън с нея в нощи като тази.
Сякаш усетила погледа му, Ема се обърна към прозореца. Изглеждаше зловещо красива,
обгърната от стелещата се мъгла. Лицето ѝ беше бледо и запленяващо като луната над нея. Но
сега обикновено изразителните ѝ очи не му разкриваха нищо.
Толкойа отчаяно я искаше, но знаеше, че колкото повече затяга хватката си, толкова повече
тя ще се изплъзва от нея като живак. Единственото у Ема, което откликваше, беше тялото ѝ –
тази вечер нуждата ѝ беше силна – и той можеше да се възползва от това.
Тя му обърна гръб и потъна в нощта. Беше родена, за да обитава това място. За да
преследва Лаклен в мислите му. Той продължи да се взира дълго след като тя изчезна.
– Може би просто трябва да ѝ кажеш защо времето е от значение – предложи Боуи.
Лаклен въздъхна.
– Тя не е била с мъж.
Много пъти беше обмислял да ѝ каже истината, но истината включваше признанието, че
отчаяно иска да я обладае, за да не я нарани.
–
Така че какво да ѝ кажа? „Ако ми съдействаш, тогава няма да те нараня чак толкова?“
–
Исусе Христе, не знаех, че е невинна Сред лора не са останали много такива. Не можеш да ѝ
кажеш, разбира се – ще я ужасиш и ще я накараш да изпита страх от нощта...
–
Проклятие! – изръмжа Лаклен, когато Касандра се отправи в посоката, в която бе изчезнала
Ема.
Боуи отиде до друг прозорец, който гледаше навън.
– Аз ще имам грижата за нея. Защо не си починеш малко?
– Не, аз ще отида – люшна се към вратата Лаклен.
Боуи сложи ръка на рамото му.
–
Кае няма да посмее да я нарани, след като ти съвсем ясно изрази волята си. Аз ще се отърва от
нея, а после ще говоря с Ема. Дори да не помогне, няма и да навреди.
–
Не, Боуи, може да я... уплашиш.
–
О, да – вдигна вежди Боуи и подигравателното изражение се върна на мястото си. – След тази
вечер се убедих, че на ръцете ти е увиснало много крехко врабче. Ще се постарая да си отпусна
челюстта, в случай че иска да ме халоса.
Ема скочи на покрива на декоративната сграда и тръгна по ръбовете му. Искаше айпода си
толкова отчаяно, че почти беше готова да преспи с лъжеца, за да си го получи.
Предполагаше, че няма значение, че вампирите са го прегазили, защото дори песните ѝ от
„Сърдит женски рок“ щяха да звучат скучно на фона на собствените ѝ яростни вътрешни речи.
Как смееше Лаклен да постъпва така с нея? Току-що беше преживяла нападение на
вампири, после преобразяването му и след това атаката на тази Кае, а сега той просто трябваше
да ѝ запрати в лицето тази... тази лъжа.
Всеки път щом започнеше да свиква с него и дори донякъде да се чувства спокойна, той ѝ
поднасяше нова изненада. Промените около нея – заради нея, която рядко излизаше от дома си и
не смяташе, че се приспособява лесно – и промените вътре в нея я плашеха. Само ако можеше
да намери поне една константа в тази буря от променливи! Само едно нещо, на което да може да
вярва...
– Мога да ти помогна да се измъкнеш.
Ема изсъска, отскочи назад, прелетя над ветропоказателя и се приземи на горния край на
фронтона. Видя Касандра на покрива на декоративната сграда и се приведе, готова да скочи
отгоре ѝ. Когато си помислеше, че тази страхотна, пищна жена ликан е влюбена в Лаклен от
векове, на Ема ѝ идваше да ѝ издере очите.
–
Мога да ти намеря кола – продължи Касандра. Задуха лек ветрец, точно колкото да раздвижи
мъглата и да отмести хубавата коса на Касандра е изсветлели от слънцето кичури от
нормалното ѝ ухо.
Носът ѝ беше обсипан е много светли лунички и Ема ѝ завидя за всяка една от тях.
–
И защо ще го правиш? – попита тя, макар че знаеше отговора. „Тая уличница иска Лаклен.“
–
Той иска да те държи като затворничка. Боуи ми каза, че си отчасти вал кирия, и знам, че кръвта
ти на вал кирия закипява при мисълта, че те държат лук.
Ема усети как я залива вълна от притеснение. „Точно така, мой всемъдри противнико,
защото кръвта ми на валкирия изисква абсолютната ми свобода“ – това не бяха думите, които
бяха на върха на езика ѝ. Това дори не беше основната ѝ грижа. Просто се дразнеше, задето
Лаклен я бе излъгал. И задето Никс я беше зарязала на милостта на съдбата – затвори ѝ не един,
не два, а десет пъти.
–
А ти какво печелиш от това? – попита тя.
–
Искам да предпазя Лаклен от допускането на огромна грешка Той ще се отчужди от клана,
който никога няма да те приеме. Ако току-що не се беше спасил след почти двестаго- дишни
мъчения, щеше да е в състояние да прозре, че ти не си „партньорката му“.
Ема си придаде замислено изражение и потупа с пръст по брадичката си.
–
Той „не се беше спасил току-що от мъчения“ – всъщност му предстояха – „когато видя, че ти не
си партньорката му“.
Касандра едва успя да потисне потръпването си.
Ема въздъхна, разочарована от поведението си. Тя не беше такава. Обикновено не се
държеше толкова заядливо. Разбираше се с всички създания от редиците на лора, които
постоянно трополяха или се рееха на влизане и излизане от къщата. Разбираше се с вещиците, с
демоните, с елфите – с всички. Прие това като още един пример за вътрешни промени, които не
разбираше.
Какво у тази жена я дразнеше толкова много? Защо изпитваше почти непреодолимо
желание да я нападне? Чувстваше се така, сякаш мястото ѝ е в шоуто на Джери Спрингър, откъ-
дето да изкрещи: „Това е моят мъж!“.
Дали не ревнуваше от времето, което Касандра бе прекарала с него?
–
Виж, Касандра, не искам да се караме. И да, искам да си тръгна, но въпросът трябва да е на
живот и смърт, преди да ти се доверя и да приема помощта ти.
–
Готова съм да се закълна, че няма да те измамя – отговори Касандра и погледна надолу, а после
и назад. И двете чуха, че някой се приближава. – Не можеш да надделееш тук, вампир- ке.
Никога няма да станеш кралица на нашия клан.
–
Очевидно вече съм такава.
–
Една истинска кралица трябва да може да излезе на слънце редом със своя крал. – Усмивката на
Касандра беше прекадено любезна. – И да му даде наследници.
Ема ни най-малко не успя да потисне тръпките, които преминаха по тялото ѝ.
23
Фактът, че Касандра се намираше в компанията на жената вампир, не предвещаваше нищо
добро.
Боуи скочи на покрива и застана помежду им, след което заплашително изгледа Касандра.
- За какво си говорите?
- Момичешки работи – отвърна безгрижно Касандра.
Това накара лицето на Емалин да пребледнее.
- Вече обсъдих въпроса с теб. Трябва да приемеш случилото се.
Боуи не се славеше с деликатност в редиците на клана И със сигурност не беше прочут с
това, че отделя време да обяснява нещата по два пъти. Ако Касандра беше влошила ситуацията
между Лаклен и Ема, Боуи щеше да направи всичко възможно да поправи щетите. Приближи се
до нея, докато накрая ги отделяха само десетина сантиметра.
- Върви си, Кае. Ще говоря с нея насаме.
Тя изправи рамене и се изопна.
– Не, няма...
Той накара очите си да променят цвета си и нададе ниско ръмжене. Щеше да направи
всичко по силите си, за да предпази най-стария си приятел да не стане като него, включително и
това, да хвърли Кае от покрива.
– Остави ни насаме.
– И бездруго свърших – отвърна тя с равен глас, макар че бързо отстъпваше назад. – Ще
отида на гости на Лаклен, докато вие тук си бъбрите.
Боуи с облекчение видя, че на жената вампир идеята изобщо не й допадна. Веждите ѝ се
бяха сключили, а очите й блещукаха. Помисли си, че никога не се е радвал толкова да види
разстроена жена. Макар че се опита да ѝ внуши да възрази, Емалин не каза нищо.
Преди да скочи на земята, Касандра подвикна през рамо:
– Не забравяй предложението ми, вампирке.
Когато останаха сами, Боуи попита:
– И какво ти предложи?
– Не те засяга.
Той удостои и нея със заплашителен поглед.
Тя обаче само вдигна рамене.
–
Това не ми действа. Знам, че не можеш да ме нараниш, иначе Лаклен така ще ти нарита
задника, че няма да можеш дъх да си поемеш. Ясно?
–
Говориш странно.
–Ако получавах по един долар всеки път когато го чуех... – въздъхна тя.
Защо Лаклен беше направил така, че това създание да изглежда стеснително, когато
говореше за него?
–
Щом не искаш да ми кажеш какво злобно семенце е посяла Касандра, тогава бъди така любезна
да се поразходиш с мен.
–
Не, благодаря. Заета съм.
–
Заета да крачиш по покрива на декоративна сграда в мъглива нощ и да си мърмориш ядосано?
–
Надарен си с наблюдателност – отбеляза тя и му обърна гръб.
–
Като говорим за дарове, днес през деня пристигна подарък за теб.
Тя застина, обърна се бавно, погледна го и наклони глава.
– Подарък ли?
Той едва успя да прикрие изненадата си. Проклет да е, валкирииге бяха точно толкова
ненаситни, колкото твърдеше лорът.
– Ако повървиш с мен и ме изслушаш, ще ти го покажа.
Тя задъвка алената си долна устна, при което единият ѝ кучешки зъб се показа и му
напомни, че въпреки всичко Ема е вампир. Единственият друг случай, в който бе говорил с
вампир, бе, когато измъчваше един.
– Добре. Пет минути. Но само за да мога да видя подаръка.
Той понечи да ѝ помогне да слезе, но с едно от най-странните движения, които бе виждал,
тя прекрачи във въздуха. Следващата ѝ стъпка беше толкова плавна, сякаш предишната не бе на
четири метра и половина по-високо, а на четирийсет сантиметра.
Той се втренчи в нея, отърси се от изненадата си и я последва. Докато вървяха към оборите,
той подхвана:
–
Знам, че си сърдита на Лаклен. Кое те разгневява повече – това, че те е излъгал, или това, че си
разбрала какво си?
–
Не какво съм, а какво вие, изглежда, си мислите, че съм. Колкого до гнева ми, раздели го надве
– поравно. Стига толкова
–
Имал е много основателна причина да те излъже. Той не е нечестен – всъщност се знае, че е
точно обратното, но е готов да стигне до непознати досега крайности, за да те задържи. А ти
наистина си партньорката му.
–
Паргньорка-маргньорка Писна ми всички да го повтаряте!
–
Предупредих Лаклен да не става упорит и глупав, но май ще трябва да предупредя и теб.
Очите ѝ изстреляха гневни сребристи мълнии. Без да трепне, той я улови за лакътя и я
поведе към вътрешността на обора
–
Дай да пропуснем подробностите и да минем към същественото. Той няма да те пусне.
Семейството ти ще те иска обратно. Ще има сблъсък. Освен ако не успееш да ги убедиш да не се
бият.
–
Ти не разбираш! – озъби се тя. – Аз няма да имам този проблем, защото не го искам! – Хвърли
се настрана и се освободи. – А следващият ликан, който ме хване за лакътя, за да ме замъкне
нанякъде, ще си изгуби лапата.
Закрачи пред него покрай дългата редица клетки. Без той да ѝ подскаже каквото и да било,
спря и с миг закъснение се сепна, когато зърна кобилата, която бе пристигнала тази сутрин.
После прекоси помещението и нежно прокара ръце по муцуната ѝ. Странно, че тази Емалин се
насочи точно към животното, което беше само нейно. Проклети алчни валкирии!
Погледът ѝ премина над кобилата и тя прошепна:
– Здравей, хубавице! – А после и: – Какво си сладурче!
Изпълнен с нелепото чувство, че се натрапва, Боуи продължи:
–
Мислех, че вампирите имат вродена дарба да отсяват важните неща от глупостите. Той няма да
те пусне да си идеш. Лаклен е богат, привлекателен мъж, крал, който ще те глези и закриля до
края на живота ти. Трябва само да приемеш всичко това.
–
Виж, Боуен, аз в никакъв случай не съм реалистка. – Беше се облегнала на вратата на клетката с
вдигнато коляно, сякаш бе идвала тук хишщи пъти. Ръката ѝ се сви под врата на кобилата, за да я
погали по муцуната. – Мога така да се преструвам, че да изглеждам равна на всеки реалист.
Мога да се преструвам, че лъжата на Лаклен не ме е наранила. Мога да се преструвам, че тук
ми харесва повече, отколкото в собствения ми дом и собствената ми страна, и мога дори да
пренебрегна факта, че той е в пъти по-стар от мен. Но не мога да се залъгвам, че целият му
клан няма да ме намрази или че онази жена, ликанът, няма да продължи да ме напада. И не
мога да се преструвам, че семейството ми ще го приеме, защото никога няма да го направи, и
тогава, така или иначе, ще бъда принудена да избирам.
Докато говореше, изражението ѝ бавно се промени от разярено до унило. Не му
разкриваше и половината от историята. Очите ѝ бяха измъчени. Партньорката на Лаклен беше
уплашена. Здравата.
Точно както изглеждаше някога Марая.
– Какво още? Има нещо, което те разстройва.
– Просто... всичко... ми идва прекалено много.
Последните думи излязоха от устата ѝ като шепот.
– Кое ти идва прекалено много?
Тя поклати глава и изражението ѝ стана по-сурово.
–
Аз съм човек, който не споделя мислите си, а освен това дори не те познавам. Да не говорим, че
си и най-добрият приятел на Лаклен. Няма да ти кажа нищо повече.
–
Можеш да ми вярваш. Няма да му кажа нищо, ако ти не искаш.
–
Съжалявам, но точно сега ликаните не са в списъка със създания, на които иман доверие. Не и
след всички тези лъжи и досадни опити да ме удушите.
Той знаеше, че има предвид и действията на Лаклен, но каза:
–
Ти се справи с Касандра.
–
Не искам да живея на място, кьдето ще трябва да се справям с някого. Не искам да живея на
място, където постоянно ме нападат или тормозят.
Боуи се отпусна на една бала слама.
–
Лаклен не може да намери брат си. Касандра не спира да го дразни. Кракът го боли и едвам
успява да се оправя в това ново време, в което се е озовал. Още по-лошо за него е това, че не
може да те направи щастлива. – Измъкна една сламка и задъвка единия ѝ край, след което
извади втора и ѝ я предложи.
Тя го изгледа свирепо.
– Не дъвча сламки, благодаря.
Той сви рамене.
–
Аз мога да се погрижа за Кае. Кракът му ще оздравее, той ще се аклиматизира и накрая Гарет
ще се появи. Но всичко това няма да има значение, ако не успее да направи така, че да си
доволна от живота си тук.
Тя се обърна, допря чело до това на кобилата и каза с тих глас:
–
Не се радвам, че го боли или че се притеснява, но не мога просто да си наредя да бъда щастлива
тук. Трябва да дойде отвътре.
–
Ще дойде, ако му дадеш време. След като успее да се отърси от повече от миналите си... беди,
ще разбереш, че в душата си е добър.
–
Като че ли нямам избор по този въпрос, а?
–
Никакъв. Затова междувременно искаш ли да ти кажа как да го овладееш по-добре?
–
Да го овладея?
-Да.
Тя погледна към него и примигна.
– Това може би трябва да го чуя.
– Разбери, че всичко, което прави, го прави с една крайна цел: твоето щастие.
Тя отвори уста да възрази, но той я превари:
–
Затова, ако си недоволна от която и да било от мерките, които предприема за постигането на
тази цел, трябва само да му кажеш, че те е направил нещастна.
Тя се намръщи и той попита:
– Как се почувства, когато разбра, че те е излъгал?
Тя сведе поглед към върха на обувката си, която очертаваше кръгове в твърдата земя. Най-
накрая измърмори:
– Предадена. Наранена.
– Помисли за това. Как мислиш, че ще реагира той, ако просто му кажеш, че те е наранил?
Тя вдигна глава и дълго време остана загледана в него.
Той стана, изтупа си панталоните и се обърна към вратата. Забави се само колкото да каже
през рамо:
- Между другото, това е твоят кон.
Преди да се обърне напред, видя как кобилата я подуши по косата и едва не я събори.
–
Няма ли да прегърнеш старата си приятелка? – попита Касандра и се нацупи.
–
Ако се задоволиш да останеш такава – отговори нетърпеливо Лаклен. Колко щеше да се забави
Боуи? Би му поверил живота си и ако го притиснеха, би признал, че би му поверил дори нещо
толкова важно като партньорката си, но пак не го свърташе на едно място, докато
продължаваше да чака.
Ръцете ѝ все още бяха разтворени.
– Минаха векове, Лаклен.
– Ако Ема влезе и ни види да се „прегръщаме“, как мислиш, че ще се почувства?
Тя отпусна ръце и се настани на един стол срещу бюрото.
–
Не и както ти си мислиш. Защото тя не изпитва нищо към теб. Аз обаче оплаквах смъртта ти
като вдовица
–
Само си си загубила времето. Дори наистина да бях умрял.
–
Боуи обясни къде си бил и какво е тя. Мястото ѝ не е тук. Ти не си здрав и не можеш да
разбереш колко нередно е това.
Той не можеше да събере сили дори да се ядоса, защото никога не бе изпитвал по-голяма
сигурност за каквото и да било, колкото за Ема Сега осъзна, че причините, поради които бе
продължил да поддържа приятелството си с Касандра години наред, вече не са валидни.
В миналото я съжаляваше. Като него, и тя бе живяла векове, без да намери партньора си, и
той си мислеше, че и тя като него реагира на тази липса по нездрав начин. Но докато той
търсеше врагове, заставаше с готовност в челните редици на всяка война и се записваше
доброволец за всяка опасна мисия в чужбина, при която можеше да се натъкне на партньорката
си, Касандра се беше вкопчила в него.
– Кой беше до теб, когато баща ти умря? А майка ти? Кой ти помогна да потърсиш Хийт?
Той въздъхна уморено.
– Целият клан.
Устните ѝ се изтъниха до черта, а после тя сякаш се подготви за нападение.
–
Ние с теб имаме история. От един и същ вид сме. Лаклен, какво щяха да си помислят
родителите ти, ако знаеха, че ще обявиш за своя партньорка една вампирка? А Гарет? Помисли
си за срама, който ще му навлече това.
Честно казано, Лаклен не знаеше как щяха да реагират родителите му. Преди смъртта си и
двамата съжаляваха, че синовете им толкова дълго не са успели да намерят партньорките си, и
разбираха по-очевидната болка на Лаклен, най-големия си син. Но освен това се отвращаваха от
вампирите – смятаха ги за зли паразити, за същества, които носят на този свят само вреда. Не
можеше да предположи и как ще реагира Гарет. Затова отговори:
–
Очаквам деня, в който ще намериш другаря си, и тогава ще можеш да си спомниш за този
момент и наистина ще разбереш колко нелепо ми звучат думите ти.
Точно тогава Боуи влезе, лежерно, сякаш се разхождаше. Лаклен вдигна вежди, а Боуи сви
рамене, сякаш разговорът с Ема не беше минал твърде окуражително.
Харман влетя след секунда, облян в пот и разтревожен – пълната противоположност на
спокойния нехаен Боуи.
–
Персоналът заминава. Исках само да проверя дали ви трябва още нещо, преди и аз да тръгна.
–
Ще се оправим.
–
Ако имате нужда от мен, номерът ми е записан в телефона
–
Сякаш това ще ми е от полза – измърмори Лаклен. Мислеше, че се справя добре с изучаването
на приспособленията от това време, но самият брой на технологичните инструменти беше
обезсърчителен.
–
О, и пакетите, които пристигнаха днес за кралицата ви. Разопаковани са.
–
Харман, върви – заповяда Лаклен. Харман сякаш всеки момент щеше да припадне.
Сега му хвърли благодарен поглед и побърза да излезе.
–
Няма да промениш решението ѝ с подаръци – обади се невъзпитано Касандра.
–
Не съм съгласен – отговори Боуи, извади от джоба на якето си червена ябълка и я излъска в
ризата си. – Вече разбрах, че кралицата обича да ѝ правят подаръци.
Лаклен вдигна вежди. Боуи обясни:
– Показах ѝ коня. Съжалявам, че провалих опита ти да я впечатлиш лично.
Не го показваше с нищо.
Лаклен сви рамене, сякаш това нямаше значение, макар че искаше да види реакцията ѝ и да
се възползва от всяка благодарност, която евентуално би проявила.
–
Добрата новина е, че не ѝ хареса, че Кае дойде да говори с теб. Мъничкото създание се
разстрои.
Възможно ли бе Ема да е изпитала ревност! Лаклен знаеше, че никога няма да е способна
да усети онова обсебващо собственическо чувство, което той изпитваше към нея, но беше готов
да приеме всичко. Намръщи се. Не искаше тя да се разстройва.
–
Касандра, върви си. Не се връщай, преди лично Емалин да те е поканила. Няма да променя
решението си.
Тя ахна, искрено шокирана. Но как бе възможно да е шокирана?
Касандра скочи на крака, разтреперана, и изрече с остър глас:
–
Може и никога да не съм аз, но когато се оправиш, ще видиш, че никога не би могла да бъде и
тази вампирка. И се втурна към вратата.
–
Ще се погрижа наистина да си тръгне – предложи Боуи. – Само преди това да обиколя набързо
кухнята. Приготвиха храна за цяла армия. – Поколеба се и каза: – Успех.
Лаклен кимна, потънал в мислите си. Чуваше как колите се отдалечават по дългата алея.
Кралят беше останал в замъка с кралицата си, ликанът бе открил партньорката си след
цяло хилядолетие и луната се закръгляше. Всички тук знаеха какво означава това. Всички, освен
Ема.
Вече нямаше време. Нямаше варианти. Погледът му падна върху бюфета, върху кристала,
който блестеше на светлината на лампите.
24
Когато се събуди, Ема видя, че лежи в обятията на Лаклен. Лицето ѝ беше сгушено до
гърдите му, а пръстите му нежно се плъзгаха през косата ѝ. Точно преди да се раздразни при
мисълта, че пак я е преместил в леглото, осъзна, че той лежи в нейните одеяла на пода.
А после сънят се върна изведнъж.
Беше видяла Лаклен в някаква отдавнашна война, във времето между отделните атаки.
Гарет и Хийг – братята му? – и още неколцина ликани обсъждаха как ще открият партньорките
си и се чудеха как ли ще изглеждат те. Говореха на шотландски келтски. Ема разбираше думите.
– Казвам само, че ще е хубаво, ако е добре оформена – настоя мъжът, на име Уилям, и
показа какво има предвид, като сви длани и ги вдигна пред гърдите си.
Друг един се обади:
- На моята ѝ стига едно хубаво дупе, което да стискам нощем...
Замълчаха, когато покрай тях мина Лаклен – не искаха да говорят за такива неща пред
него.
Лаклен беше най-възрастният и беше чакал най-дълго. Цели деветстотин години.
Той продължи към един поток до лагера им и започна да прескача с лекота от камък на
камък дори под тежестта на бронята си. Коленичи на брега на един неподвижен вири се
наведе да натиска лицето си с вода.
За един кратък миг изражението му затрепка. Не се беше бръснал от дни, на бузата му
зееше дълга криволичеща резка. Косата му беше дълга.
В очите на Ема беше неустоимо привлекателен и тя реагира инстинктивно на припомнения
от съня образ.
Когато той седна на пети до онзи вир и вдигна поглед към синьото небе, Ема почувства
стряскащата топлина на слънцето така, сякаш самата тя се намираше там. А после вълна от
самота го разтърси като удар. Защо не мога да я намеря ?
Ема отвори очи. Тя беше тази нея. Тази, за която копнееше той...
Беше го виждала с ярост в погледа, беше го виждала объркан, изпълнен с омраза, но никога
не бе виждала безнадеждност като тази, която бе зърнала в отражението му в съня.
– Добре ли спа? – избоботи той.
– Ти с мен ли спа? Тук?
– Да.
– Защо?
– Защото ти предпочиташ да спиш тук. А аз предпочитам да спя с теб.
– А аз нямам думата по въпроса.
Без да обръща внимание на отговора ѝ, той продължи:
– Искам да ти дам нещо.
Посегна зад себе си и извади... златната огърлица от съня ѝ. Погледът ѝ се задържа върху
нея, сякаш бе хипнотизирана. На живо украшението беше още по-красиво.
– Харесва ли ти? Не знаех какво би предпочела, затова постоянно правех предположения.
Погледът ѝ следеше движенията на бижуто, което се люшкаше като махало. Това беше
доказателството, че полудява, и все пак вътре в себе си Ема се усмихваше лукаво.
– Непременно ще си я сложа пред Касандра – измърмори разсеяно тя.
Той улови огърлицата в дланта си и прекъсна взирането ѝ.
– Защо го казваш?
Както правеше често, когато искаше да излъже, а не можеше, Ема зададе въпрос:
– Тя няма ли да ревнува, като види, че си ми купил бижу?
Той все още ѝ се мръщеше.
–
Очевидно е, че те иска за себе си.
–
Да. Вярно е – кимна той и откровеността му я изненада. – Но тя си тръгна. Отпратих я и няма
да се върне, преди ти да поискаш, дори това да означава никога. Няма да позволя да се чувстваш
неудобно в собствения си дом.
През стиснати зъби Ема отвърна:
– Това не е моят дом.
Опита се да се откопчи от него, но той я хвана за рамото.
– Ема, това е твоят дом, независимо дали ме приемаш, или не. Винаги е бил и винаги ще бъде.
Тя се дръпна от ръката му.
– Не искам дома ти, не искам и теб! – извика тя. – Не и когато ме нараняваш така.
Тялото му се скова, а на лицето му се изписа безнадеждност. Сякаш се бе провалил.
–
Кажи ми как.
–
Когато ме излъга, ти... ти ми причини болка.
–
Не исках да те лъжа – увери я той и отметна косата от лицето ѝ. – Но не мислех, че си готова да
чуеш всичко, а освен това вече усещах заплаха от вампирите и се боях, че ще избягаш.
–
Но сега, когато ме държиш далеч от семейството ми, ме нараняваш още повече.
–
Ще те заведа при тях – каза бързо той. – Трябва да се срещна с неколцина души от клана, а
после трябва да замина за малко. След това лично ще те заведа там. Но не можеш да отидеш
сама.
–Защо?
–
Защото не съм спокоен, Ема. Трябва да се привържеш към мен. Знам, че още не си, и се боя да
не те загубя. Те ще те разубедят и ще загубя всякакъв напредък, който дотогава ще съм
постигнал с теб.
Да, Аника със сигурност щеше да напомни на Ема, че е полудяла.
– Знам, че в мига, в който отидеш в онова сборище сама, ще ми е страшно трудно да те върна.
– А трябва да ме върнеш.
– Разбира се, че трябва. Няма да те загубя точно когато най- накрая те намерих.
Тя потърка челото си.
–
Защо си толкова сигурен в това? За някого, който не е ликан, всичко това изглежда наистина
крайно. Искам да кажа, познаваш ме едва от една седмица.
–
Но прекарах целия си живот в чакане.
–
Това не означава, че си постъпил правилно. Не означава, че е трябвало да го правиш.
Гласът му стана по-тих:
– Не, но означава, че сега, когато си тук с мен, чувството е много, много удовлетворително.
Тя пренебрегна топлината в думите му, както и съня си за него.
– Ема, ще пиеш ли от мен?
Носът ѝ се сбърчи.
– Миришеш на алкохол.
– Пийнах малко.
– Тогава аз съм пас.
За миг той не каза нищо. После отново вдигна огърлицата.
– Искам да си я сложиш.
Наведе се, прокара я около шията ѝ и я закопча. При което вратът му се озова точно пред
устните ѝ.
Тя зърна една резка само на сантиметри от устата си.
– Порязал си се – измърмори замаяно.
– Така ли?
Тя облиза устните си, опитвайки се да устои на изкушението.
– Ти... о, боже, дръпни си врата! – прошепна задъхано.
Следващото, което почувства, бе дланта му върху тила си: притегляше я към него,
притискаше устата ѝ към кожата си.
Тя заудря с юмруци по гърдите му, но той беше прекалено силен. Най-накрая се предаде,
неспособна да попречи на езика си да се стрелне навън. Започна да го ближе бавно,
наслаждавайки се на вкуса му и на начина, по който се напрегна тялото му – знаеше, че е от
удоволствие.
Изстена, потръпна, заби зъби в него и отпи.
25
Докато Ема пиеше, Лаклен я притисна в обятията си, надигна се и седна на ръба на
леглото. Намести я в скута си и я накара да го възседне.
Знаеше, че е загубена – беше се вкопчила в него толкова приятно, с лакти на раменете му и
скръстени зад главата му ръце. Почувства срещу гърдите си студа на огърлицата, когато я
привлече към себе си.
Тя отпи дълбоко.
– Пий... бавно, Ема.
Когато тя не го стори, той направи нещо, на което не смяташе, че е способен. Той се
откъсна от нея.
Тя веднага се олюля.
– Какво става с мен? – попита, като размазваше думите.
„Напих те, за да мога да се възползвам от теб...“
– Чувствам се толкова... странно.
Когато той нави нагоре нощницата ѝ, тя не го спря, дори когато сложи длан между краката
ѝ. Лаклен отново изстена, когато усети колко е влажна. Възбуденият му член щеше да разкъса
панталона
Горещ и забързан, дъхът ѝ свистеше срещу кожата му, където допреди малко бяха устните и
зъбите ѝ. Тя го облиза точно там, докато той пъхаше пръст в стегнатата ѝ женственост, после
отърка лице в неговото и простена тихичко.
– Всичко се върти – прошепна
Той се почувства виновен, но знаеше от какво имат нужда и щеше да го даде и на двамата,
без да се въздържа. По дяволите последствията
– Разтвори си коленете още. Облегни се на ръката ми.
Тя го направи.
– Боли, Лаклен.
Гласът ѝ беше дрезгав, дяволски сексапилен.
Тя изхленчи, когато той се наведе и прокара език по зърното ѝ.
–
Мога да облекча болката – изрече той на един дъх, докато разкопчаваше панталона със
свободната си ръка и членът му изскочи точно под нея. – Ема, имам нужда... да вляза в теб. Ще
те притисна към себе си.
Натисна хълбоците ѝ по-надолу и още по-надолу. „Нежно. За първи път ѝ е. Толкова е
дребна.“
–
А после ще те обладая и няма да спра, докато ниго ти, нито аз изпитваме такава болка –
продължи той срещу зърното ѝ. Точно когато щеше да докосне влагата ѝ, когато можеше да
усети горещината ѝ, тя се отскубна от него и се хвърли към лицевата дъска.
Той изръмжа разочаровано и я дръпна обратно, но тя го заблъска по рамото.
– Не! Има нещо. – Ръката ѝ се стрелна към челото. – Вие ми се свят.
„Върни звяра обратно в клетката.“ Беше ѝ се заклел никога да не я докосва, когато тя не
иска. Но нощницата ѝ едва я покриваше, гледката на червената коприна върху белите ѝ бедра го
измъчваше, зърната ѝ се бяха втвърдили. Той не можеше да си поеме въздух... толкова се
нуждаеше от нея...
Изръмжа отново, посегна към нея и я метна по лице на леглото. Въпреки съпротивата ѝ, я
задържа така, че да оголи съвършеното ѝ пищно дупе.
Изстена и стовари ръка върху извивките ѝ – не плесница, по-скоро докосване, което се
оказа прекалено тежко. Откак- то я срещна, се заставяше да се изпразва всеки ден под душа.
Ароматът ѝ бе все още пресен в съзнанието му, а ръцете му – топли от допира на кожата ѝ, така
че всеки път беше невероятно мощно.
Тя ахна, когато той започна да мачка извивките ѝ. Това трябваше да му стигне.
„Време за душ.“
Ема все още усещаше ръката му върху тялото си. Допирът не беше нито удар, нито
плесница, а – Фрея да ѝ е на помощ – елегантно предадено съобщение.
Какво ѝ ставаше? Защо мислеше така? Потръпна и простена. Звярът в клетката – нали така
ѝ беше казал той? Е, добре, звярът току-що бе протегнал ръка и я бе шляпнал хубаво по задника –
умело мъжествено докосване, което я изпълни с желание да се разтопи и я остави да върти
хълбоците си из леглото.
Нуждата да докосне женствеността си беше непреодолима. Искаше да го помоли да го яхне.
Тялото ѝ потръпваше, докато се бореше с тази нужда
Огърлицата, която бе закопчал на врата ѝ, обгръщаше шията ѝ и от нея извираха златни
нишки и скъпоценни камъни, които се спускаха по гърдите ѝ. Беше тежка, сексапилна и я
караше да се чувства така, все едно бе извършила нещо забранено. Когато Ема помръднеше,
огърлицата се полюшваше и гъделичкаше зърната ѝ.
Нещо в тази огърлица и в начина, по който той я застави да я приеме, говореше за...
притежание.
Тази вечер Лаклен ѝ беше направил нещо. Леглото се въртеше, а на нея ѝ се искаше да... да
се изкиска. Освен това не можеше да попречи на ръцете си да се плъзгат по тялото ѝ. Когато
мислите ѝ се върнаха, бяха ясни, но меки и бавни...
Не знаеше колко още може да понесе той да я докосва, без да го помоли да продължи.
Точно сега думата беше на върха на езика ѝ. Моля те.
Не! И бездруго вече бе различна от другите в сборището си – отчасти ненавиждан враг,
слаба в сравнение с лелите си.
Ако плашливата вампирка вал кирия се прибереше у дома, жадуваща за своя ликая!
Какво отвращение и разочарование щяха да почувстват! Каква болка щеше да прочете в
очите им. Освен това вярваше, че ако отстъпи, няма да има никаква власт в отношенията си с
Лаклен – ако се предаде и прошепне „Моля те“. Ако поддадеше, нямаше да си отиде у дома.
Никога. Боеше се, че той има силата да я накара да забрави защо изобщо е пожелала да си
тръгне.
Леглото се завъртя още по-бързо. Тя потръпна, когато осъзна какво става.
Беше я напил.
Това копеле се беше напило... за да може тя... когато пие кръвта му... Ах, този кучи син!
Досега Ема дори не подозираше, че подобно нещо е възможно!
Щеше да му го върне тъпкано. С нищо не бе заслужила да я измами така. Не можеше да му
вярва. Бе обещал, че няма да я излъже, но в нейните очи тази му постъпка изглеждаше също
толкова безчестна.
В миналото просто би се примирила с това, би го приела безропотно като поредния път, в
който някой пренебрегваше желанията и чувствата ѝ. Сега обаче отказваше. Лаклен трябваше да
получи урок. Трябваше да разбере, че по някое време през последните седем дни тя се бе
превърнала в същество, с което никой не можеше да се гаври.
Когато облиза устните си за може би трийсети път след излизането му, ѝ хрумна една все
още неясна идея.
Порочна, зла идея Тя се огледа наоколо, притеснена, сякаш някой можеше да чуе мислите
ѝ. Щом Лаклен искаше да играе мръсно, щом ѝ хвърляше тази ръкавица, тя щеше да я поеме...
Можеше да го направи. По дяволите, можеше да бъде зла, можеше.
В ума ѝ трепна смътен спомен от времето, когато като по- млада попита леля си Мист защо
вампирите са толкова зли. Мист ѝ отговори: Такава им е природата. Сега Ема се ухили пиянски.
„Време е да се върна към природата.“
***
Събуди я звъненето на телефона. В цялата история на телефонната комуникация нямаше
апарат, който да е звучал по-дразнещо. Прииска ѝ се да го разбие с механичен чук с
полусферичен бойник.
Отвори мътните си очи и се обърна в одеялата си. Видя как Лаклен става от леглото и
посяга към телефона.
Протегна ръка и я прокара по затоплената завивка. Беше лежал тук, опънат върху нея. Беше
ли я гледал как спи?
Лаклен вдигна и попита:
- Още ли не се е върнал? Тогава разширете търсенето... Не ме интересува. В момента, в
който го намерите, ми се обадете.
Затвори и прокара ръка през косата си. Ема не можеше да си спомни кога за последен път е
виждала някой да изглежда толкова изтощен. Чу уморената му въздишка и забеляза, че раменете
му са напрегнати. Знаеше, че търси брат си, и съжаляваше, че не знае къде е той. След всички
тези години Лаклен още не можеше да му съобщи, че е жив. Ема наистина му съчувстваше.
Поне докато не се надигна.
Главата ѝ веднага забумтя и докато се препъваше към банята, осъзна, че устата ѝ е
абсолютно суха. След като си изми зъбите и си взе душ, състоянието на главата и устата ѝ се
подобри, но въздействието върху световъртежа беше минимално.
Заради него страдаше от най-гадния махмурлук на света – челен сблъсък с яростта на
лозите. Първият махмурлук в живота ѝ. Ако наистина беше „пийнал малко“, тя не би могла да е
чак толкова пияна и сега нямаше да страда от подобен махмурлук. Миналата нощ ушите ѝ бучаха
през цялото време, докато се обличаше и излизаше навън да поогледа още, докато призори не се
стовари в постелята си. След което подът на масивния замък се завъртя. Завъртя се, сигурна
беше.
Лаклен навярно се беше налял като смок, преди да дойде при нея.
Копеле!
Когато излезе от банята, увита в кърпата си, и се отправи към гардероба си, за да се облече,
той я последва и се облегна на касата на вратата, докато тя избираше дрехи. Навсякъде имаше
нови тоалети, както и чанти и обувки.
Ема започна да обикаля наоколо и да разглежда подаръците с критичен поглед. Беше много
придирчива по отношение на облеклото си и открай време отхвърляше всичко, което не
съответстваше на стила ѝ на хипстър бунтарка20. Беше установила, че всяка дреха, която не е
винтидж или ММНСКВ – „Мамка му, не съм като всички“ – не му отговаряше...
– Всичко ли ти харесва? – попита той.
Тя наклони глава и почувства как у нея се надига гняв, когато откри, че собственият ѝ
багаж не се вижда никъде.
– О, когато се прибера у дома, ще изпратя да ми донесат всичко – отговори с абсолютна честност.
Направи жест с показалеца си, за да му покаже да се обърне с гръб. Когато той го стори, тя
припряно нахлузи бикини, сутиен, дънки за джогинг и широк пуловер.
Мина покрай него, без да бърза, и седна на леглото. Чак сега забеляза, че всички прозорци
са покрити с кепенци. Това, разбира се, беше негово дело. В края на краищата той не вярваше, че
Ема ще си тръгне, защото не смяташе, че може да му избяга.
– Кога пристигнаха тези?
– Днес ги инсталираха. Автоматично ще се отварят при залез-слънце и ще се затварят призори.
– Сега са затворени.
Той се втренчи в нея.
– Слънцето още не е залязло съвсем.
Тя сви рамене, макар че се чудеше защо се е събудила толкова рано.
– Не ме помоли да пия от теб.
Той вдигна вежди.
– Ще пиеш ли?
– Веднага щом ти направят тест за алкохол в дъха.
Той се намръщи и тя го просветли:
– Измерва колко си пиян.
Той дори не изглеждаше гузен.
– Тази вечер не съм пия и само искам да приемеш кръвта ми.
Сега и той седна – прекалено близо до нея.
– Защо снощи се втурна така към душа? Да не би актът да ти се стори нечист?
Той се изсмя кратко с отговор.
–
Ема, това беше най-еротичното преживяване през целия ми живот. Изпразних се под душа, за да
не нарушавам клетвата си пред теб.
Тя се намръщи.
–
Искаш да кажеш, че си...?
–
О, да – увери я той, погледна я право в очите и устните му се извиха. – Всяка нощ ме караш да се
чувствам като похотлив хлапак.
Не изпитваше абсолютно никакво притеснение да ѝ признае, че се е галил до оргазъм само
на метър от нея. Точно по времето, когато тя се търкаляше в леглото му и се мъчеше да не
докосне своето собствено тяло. Колко... приятно възбуждащо. Тя се изчерви колкото от
признанието му, толкова и от своите собствени мисли. „Иска ми се да го бях видяла как го
прави.“
Не, не, не! Ако продължеше да се взира в тази негова сексапилна усмивка, щеше да забрави
плана си, да забрави болката, която изпита, когато осъзна, че се е порязал, че я е измамил и я е
държал насила до себе си, докато не започне да пие кръвта му.
Последствия. Да се закачаш с вампира Емалин Трой, вече си имаше последствия.
Когато кепенците се отвориха плавно с лек шум и разкриха нощта пред погледа им, тя каза:
– Лаклен, имам идея.
Наистина ли беше толкова смела? Наистина ли можеше да му го върне? Последствия.
Плащане със същата монета И самата тя се изненада, когато осъзна, че отговорът е „да“.
– Мисля, че има начин и ти, и аз да намерим облекчение, докато пия кръвта ти.
* * *
–
Слушам те – каза бързо той.
–
Имам предвид от самия акт. – Гласът ѝ приличаше на мъркане, докато тя се носеше плавно по
пода, за да коленичи пред него. Деликатните ѝ бели ръце колебливо разделиха коленете му.
Ченето му увисна, когато осъзна какво става.
– Нямаш предвид да... ?
Трябваше да се отдръпне. Членът му се беше втвърдил като прът.
–
Искам те целия, Лаклен – измърка тя. Хубавата Емалин с пълните ѝ устни, вдигнала
умолително към него сините си очи. – Искам всичко, което можеш да ми дадеш.
Той искаше да ѝ даде всичко, което пожелаеше. Всичко. С трепереща ръка разкопча най-
горното копче на дънките си.
Преглътна с усилие.
Не трябваше ли поне да се поколебае'? Бог да му е на помощ, сега се мъчеше да задържи
ръцете си настрана от тила ѝ – искаше да я притисне по-близо, за да побърза. Почувства, че Ема
лесно може да загуби смелостта си, знаеше, че никога досега не е дарявала това удоволствие на
мъж Да започне пълнолунието с това...? Навярно сънуваше.
Тя бавно разкопча дънкиге му и ахна, когато членът му се стрелна напред. После му се
усмихна свенливо, но съблазнително. Изглеждаше доволна от ерекцията му. Хвана го с две ръце,
сякаш никога нямаше да го пусне.
–
Ема – промълви той с пресипнал глас.
–
Задръж толкова, колкото можеш – прошепна тя и прокара пръсти по цялата дължина на члена
му. Очите му се затвориха от удоволствие.
Най-напред почувства дъха ѝ и потръпна. После влажните ѝ устни, а след това стрелването
на езика ѝ, перванията по плътта си. О, какъв порочен език...
Мили боже, ухапването ѝ.
Той нададе болезнен стон и падна по гръб на леглото, но веднага след това обгърна лицето
ѝ с длан и вдигна глава, за да наблюдава устата ѝ върху пениса си. Наистина беше извратен
мъж...
– Нямах... представа Винаги така – изръмжа той. – Винаги.
Не знаеше дали ще свърши веднага, или ще загуби съзнание. Ръцете на Ема бяха навсякъде,
обхващаха, дразнеха с леки подръпвания, влудяваха го. Тя простена срещу него и го засмука още
по-жадно. Никога не беше пила толкова много, но ако имаше нужда, той щеше да ѝ даде.
Чувстваше се все по-слаб, но не искаше преживяването никога да свършва.
– Ема, ще...
Очите му се завъртяха и всичко потъмня.
26
Не поглеждай назад, обуй обувките в колата. Бягай, сякаш те гони самият дявол!
Стори го. Втурна се право към просторния гараж, заоглежда се за ключове за множеството
коли, не намери нищо. Заля я разочарование. Но после чу в съзнанието си думи, прошепнати
като вееща се коприна:
Бягай.
Опитваше се! Нямаше ключове. Втурна се обратно и започна да претърсва замъка за
работен камион – на този етап беше готова да се примири и със скапан трактор!
Застина на място и се намръщи. Усети топлина, която се надигаше отвъд хоризонта. Сякаш
изпаднала в транс, повдигна лице към нея.
Пълната луна. Която щеше да изгрее тази вечер.
Ема почувства светлината. Почувства я така, както винаги си бе представяла, че хората
усещат слънцето.
Слухът ѝ беше чувствителен; от гората отвъд замъка я призоваваха различни създания. При
всичките си досегашни обиколки бе избягвала това мрачно място. Видът му бе сломил дори
новооткритата ѝ смелост.
Избягай там.
Трябваше да се пребори с порива да се втурне презглава право към страховитата на вид
гора. Там Лаклен щеше да я хване – той беше ловец, умееше да открива следи. Това му беше в
природата. Ема нямаше шанс да се измъкне.
Тялото ѝ обаче потръпваше от вътрешната битка, като че ли бягането през гората ѝ
липсваше, макар че никога не бе влизала там. Полудяваше ли, щом изобщо го обмисляше?
Бягай!
Тя нададе вик, пусна обувките си на земята и се подчини – побягна от имението и от
раздразнения ликан, който скоро щеше да се събуди. Втурна се сред дърветата и осъзна, че може
да вижда И бездруго силното ѝ нощно зрение сега бе станало идеално.
Но защо тя виждаше? Толкова ли силно ѝ влияеше кръвта му? Беше изпила много. Сега
знаеше, че ликаните могат да виждат нощем така ясно, както денем.
Подуши нападалите горски листа, влажната почва, мъха. Подуши дори оросени камъни.
Зави ѝ се свят. При други обстоятелства може би щеше да се олюлее, но чувстваше краката си
съвършено стабилни върху земята, сякаш бе пробягвала този маршрут хиляди пъти.
Миризмите, звукът от дишането ѝ и биенето на сърцето ѝ, вятърът, препускащ над нейния...
рай. Чувстваше се като в рая.
А после осъзна и нещо друго. Тичането беше афродизиак. Всяка стъпка отекваше нагоре
през тялото ѝ като продължителна ласка. Чу как яростният му рев прокьнтява от замъка, останал
на километри зад гърба ѝ, и сякаш разтърсва целия черен свят около нея. Чу как се втурва подире
ѝ и почувства нуждата от облекчение. Не страх от това, което щеше да ѝ стори, когато я хванеше,
а очакване. Можеше да долови бесните удари на сърцето му, докато се приближаваше. Дори и
омало- мощен, той тичаше стремглаво към нея.
Щеше да я преследва завинаги.
Разбра го така, сякаш Лаклен бе проговорил в ума си. Щеше да я обяви за своя и никога
нямаше да я пусне. Така постъпваше неговият вид.
Сега ти си неговият вид – прошепна съзнанието ѝ.
Не! Нямаше да се предаде.
Партньорка, която също е ликан, щеше да го остави да я хване. Щеше да го чака, гола и
просната по гръб с разтворени крака или облегната на някое дърво с изпъчени хълбоци и ръце
над главата си. Щеше да се наслаждава на това, че е преследвана, и да очаква жадно свирепостга
му.
Полудяваше! Откъде можеше да знае тези неща? Никога не бе одобрявала свирепостга.
„Викай рано, при първия признак на болка“ – това беше нейното правило.
Тъкмо бе стигнала до една полянка, когато го чу как се хвърля към нея. Тялото ѝ се стегна,
за да се подготви за сблъсъка със земята, но той се извъртя и пое удара с гърба си, след което я
положи върху тревата. Когато Ема отвори очи, той беше над нея, подпрян на лакти и колене.
Беше по-едър. Очите му бяха загубили златистия си цвят – в тях блещукаше онова зловещо
синьо. Издишванията му се бяха превърнали в ниско боботещо ръмжене. Ема знаеше, че тялото
му е отслабено – самата тя го беше почувствала, докато той тичаше, но очевидното му
намерение му придаваше сила.
– Обърни... се – изрече той. Гласът му беше променен, стържещ.
Мълния разцепи небето над него. Той като че ли не я за- беляза, но тя се втренчи в нея
така, както би се вторачила в комета. Възможно ли бе у нея да има повече от валкириите,
отколкото си даваше сметка?
Разумната Ема отговори:
-Не.
Светкавиците осветяваха на проблясъци и това, което беше той отвътре – кучешки зъби,
тези леденосини очи и невероятно могъщото му тяло, набъбнало от още повече мускули. Той
издърпа чантата и якето ѝ, раздра дрехите ѝ, за да я съблече, без да спира да ръмжи и да оголва
зъбите си, докато тя се взираше замаяна в светлините над тях.
–
Ръце... над... главата ти – нареди той със стържещ глас, докато ръцете му откъсваха дьнките от
собственото му тяло.
Тя се подчини. Той все още стоеше над нея и постоянно се навеждаше да я целуне или
оближе, да премести ръка или коляно. Случваше се нещо, което Ема не разбираше. Това не бяха
просто случайни движения, това беше...
Ритуал.
Докато Лаклен се движеше над нея, изгарящата нужда да застане на четири крака стана
непоносима. Да отметне косата си настрана и да му предложи врата си. Той прокара език по
зърното ѝ и гърбът ѝ се изви.
– Обърни... се.
Така, сякаш в тялото ѝ имаше някой друг, някой чувствен и агресивен, Ема се подчини на
заповедта. Не можеше да види движенията зад себе си. Усети как огромният му възбуден член се
плъзва по дупето ѝ, а после я мушва по бедрото.
Поеми аромата на нощта, почувствай как растящата луна облива кожата ти.
Полудяваше... разбра го, когато притисна гърди до тревата, изпъна ръце пред себе си и повдигна
дупето си. Той изръмжа, сякаш от задоволство, и коленете му веднага бутнаха нейните да се
разтворят. Тя усети как се навлажнява все повече, макар че той не я докосваше.
Изпитваше болка. Усещаше се празна. Знаеше, че ще успее да почувства миризмите на
земята, стига само той да влезе в нея. Изпъна се назад, сякаш за да го привлече.
–
Не го прави ! – изсъска той. Ръката му се стовари върху дупето ѝ, след което я стисна, за да я
задържи на място.
Ема изстена и очите ѝ се завъртяха.
–
С луната... не мога... да се държа така, както трябва. Само ако знаеш какво си мисля точно
сега...
Тя разтвори колене още по-широко, макар че над гърба ѝ имаше подлуден от луната звяр, с
член, който можеше да я разцепи надве. Би трябвало да стои свита на топка, с ръце над главата
си, не да се люлее напред-назад, опитвайки се да го примами.
– Нямаш нуяода от това. Никога. Едва... се сдържам да не...
Тя усети движението му, а после... почувства устата му върху женствеността си. Нададе вик
на шок и удоволствие. Той лежеше под нея, коленете ѝ бяха разкрачени над лицето му, ръцете му
бяха преплетени зад гърба ѝ, притискайки я в прегръдките му. Ема не можеше да помръдне, дори
да се опиташе.
Той нададе стон срещу ѝ и ръцете му се стегнаха, ако това изобщо бе възможно.
– Мечтаех отново да те вкуся – изръмжа той. – Почти толкова, колкото да те любя.
Ноктите ѝ се забиха в тревата и от прокараните бразди изригнаха аромати. Той я засмука и
тя изкрещя. Светкавица раздра небето като камшик. Ема не можеше да помръдне, не можеше да
залюлее хълбоци към него така, какго имаше нужда. Не чувстваше земята, която знаеше, че би
трябвало да жули коленете ѝ. Наистина полудяваше.
– О, боже, да! Лаклен, моля те!
Той извади езика си от нея и вкара пръста си.
– „Моля те“ какво?
Тя се задъхваше, почти безпаметна.
–Моля те, накарай ме поне веднъж... моля те, позволи ми да...
–
Ела – заповяда той. Дланта му се плъзна по задника ѝ, а пръстът му влезе по-надълбоко с рязък
тласък. Устата му отново се зае да смуче и ближе. Ема извика и тялото ѝ незабавно се стегна в
тръпките на първия ѝ оргазъм, накара я да приеме експлозията от удоволствие. Сега ръцете му
бяха върху нея, обхващаха грубо бузите ѝ в дланите си, тласкаха я срещу устата му, ближеха я
безмилостно.
И през цялото време Ема се взираше в небето, докато се движеше по единствения начин, по
който можеше – като извиваше гърба си, докато накрая вече не можеше да издържи.
Когато свърши и се отпусна неподвижна с тихо скимтене, смаяна от удоволствието, което
не познаваше досега, той я отпусна на земята и се изправи. Трепереща, Ема вдигна поглед към
него. Силуетът му се очертаваше на фона на мълниите, които продължаваха да трещят, макар и
не с предишната ярост. Приличаше на бог. Очакваше нещо.
„Ритуал.“ Тя застана на колене. Вдигна поглед към него и го пое в устата си толкова,
колкото можеше. Боготвореше плътта му е език така, както трябваше да направи преди. Той
обхвана лицето ѝ в разтрепераните си длани и изстена. Изражението му беше на екстаз,
примесен с неверие, докато я наблюдаваше. Тя посегна нагоре и започна да драска торса му.
Ноктите ѝ се забиваха в плътта му и той потръпна. Ема усещаше вкуса му, вече солен и влажен
на върха.
– Не мога да го направя... трябва да те обявя за своя. Тук. Ще бъде тук...
Когато извади члена си от устата ѝ, тя започна да се съпротивлява. Облизваше устни и го
търсеше дори когато Лаклен вече бе минал зад нея, за да коленичи между краката ѝ. Наведе се и
езикът му отново я заблиза, докато ръката му се опитваше да вкара два пръста в тялото ѝ. Когато
успя, я освободи и обгърна главата ѝ с длан, натискайки я надолу върху ръцете ѝ. Тя погледна
назад и го видя да държи възбудения си член, готов да я обладае. Започна да трепери не на шега,
изпълнена с копнеж.
„Нужда. Привличане.“
Притисна се към него, но той я задържа неподвижна, разтвори плътта ѝ и намести
връхчето срещу нея. Ръката му се плъзна грубо по гърба ѝ и тя се изви надолу от удоволствие.
– Не е сън – прошепна той е изумен глас. – Емалин...
Задъхана, тя повтаряше „моля те“ отново и отново.
Той обви здраво едната си ръка около кръста ѝ.
– Толкова дълго чаках да вляза в теб.
Прокара другата си ръка под нея, през гърдата ѝ, и стисна рамото ѝ изотдолу, за да я
задържи неподвижна.
– Обявявам те за своя.
И нахлу в нея.
Тя отново изкрещя, този път от болка.
–
О, господи! – изстена той. – Толкова си тясна. Изръмжа и отново я натисна с бедра. Беше
толкова стегната около него, че той едва успяваше да помръдне.
Ема ахна и очите ѝ се насълзиха от пронизващата болка Още от самото начало знаеше, че е
прекалено голям за нея.
За нейно облекчение тласъците му престанаха, макар че тя се зачуди как се е възпрял,
когато усещаше, че цялото му тяло се тресе около нея. Пенисът му беше толкова огромен и
пулсираше във вътрешността ѝ.
Той се надигна на колене, като я вдигна, опря гърба ѝ на гърдите си, пое ръцете ѝ и ги
положи около врата си. Задържа ги неподвижни там.
– Дръж се за мен.
Когато тя кимна, той плъзна пръсти по раменете към гърдите ѝ и по-надолу, а после
обгърна женствеността ѝ с ръце и започна да я гали между краката. Когато влажността ѝ веднага
се завърна, той се спря и не поднови тласъците. Вместо това започна да прокарва пръсти по
зърната ѝ и загали гърдите ѝ за дълги, дълги мигове, докато накрая тя отново не се задъха,
изпълнена със същия отчаян копнеж, както когато той я измъчваше онази вечер в банята. Не, по-
лошо от това, защото сега Ема знаеше точно какво пропуска.
Спомни си колко раздразнена беше онази нощ и се уплаши, че Лаклен пак ще я подложи на
същото, затова раздвижи бедра срещу него.
Той изръмжа тихо в ухото ѝ:
– Искаш ли още?
-Д-да.
– Застани пак на ръце... позволи ми да ти го дам.
Веднага щом тя го стори, той стисна хълбоците ѝ, отдръпна се бавно, а после облекчи
болката, потъвайки още по-дълбоко в нея. Тя нададе вик, този път от удоволствие. Когато изви
гръбнак и отново разтвори коленете си, той простена името ѝ в отговор, но гласът му се бе
променил. Все още бе дълбок, но сега беше гърлен, дращещ. Почти... животински ръмжащ.
Още един тласък в нея, този път по-силен. Стенания, ръмжене. И нейни ли?
Мислите ѝ все повече се размиваха, а удоволствието нарастваше. Всяко премерено
отдръпване я караше да скимти, след всеки удар на кожата му в нейната при тласъците му в
сърцевината ѝ тя викаше за още. Устните ѝ се извиха, когато въздухът се наелектризира, и тя се
обля в удоволствието на небето, на миризмите, на Лаклен, потънал дълбоко в нея. Той се изпъна
над гърба ѝ, но тя почувства устата му върху шията си. \1очуъстъа.ухапването му, но то не беше
като нейното – не разкъса кожата, но тя му се наслади така, сякаш бе нейно дело.
–
Ще свърша толкова силно – изръмжа той срещу кожата ѝ, – че ще го почувстваш като тласък на
члена ми.
Тя отново стигна до върха, закрещя към небето в екстаз, отметна глава назад върху рамото
му. Искаше устата му върху шията си.
–
О, боже, да! – изкрещя той, а после се върна към ухапаното... Тя усети безумно мощната му
еякулация, пламенното изливане на семето му в нея.
Но дори когато свърши, той не спря тласъците си.
Еякулацияга бе по-силна от когато и да било, но Лаклен не изпита никакво облекчение.
Всъщност нуждата стана още по- силна. „Не мога да спра.“
Просна я по гръб, притисна ръцете ѝ над главата, без да спира да се забива в нея. Косата ѝ
се разпиля като ореол около главата и ароматът ѝ избухна в него. Той се олкшя от силата му.
Обявяваше я за своя. Най-после. Най-после бе в партньорката си. „Емалин.“ Погледна надолу
към лицето ѝ. Очите ѝ бяха затворени, устните ѝ блестяха. Беше толкова красива, че чак го
болеше.
Луната, сега напълно изгряла, ги обливаше със светлина, покриваше тялото ѝ със сребро,
докато тя се гърчеше под него.
Всякакъв контрол, който Лаклен имаше досега, вече се изпаряваше, изместен от
животинско чувство на притежание.
„Собственост. Право.“
Усещаше луната върху кожата си така, както никога досега, и мислите му станаха трескави,
неуправляеми.
Но тя бе избягала от него. Искаше да го изостави. Никога.
Контролът му се изплъзваше... Исусе Христе, не, той се... преобразяваше. Зъбите му ставаха
по-остри. За да бележат плътта ѝ. „Нокти, за да я сграбча за хълбоците, докато свършвам в
тялото ѝ пак и пак.“
Щеше да я притежава изцяло.
Тя беше негова. Беше я намерил. Заслужаваше я. Заслужаваше да има всичко, което щеше
да вземе от нея.
Гмурна се в мекото ѝ щедро тяло и луната остана зад гърба му. Удоволствие, каквото не
познаваше.
,Ще я накарам да се откаже от всичко.“
Ближеше, хапеше, смучеше, утоляваше жаждата за партньорката си. Не можеше да сподави
виковете, ръмженето, нуждата да вкуси влажната ѝ плът. Беше прекалено груб с нея. Имаше
нужда да я люби по-яростно. Не можеше да спре да се забива в нея.
С последните остатъци от волята си се оттласна от нея.
Ноктите ѝ разочаровано заораха земята, хълбоците ѝ се полюшваха за него.
– Защо? – извика тя.
– Не мога да те нараня.
Гласът му сякаш не беше неговият.
– Моля те... ела обратно в мен.
– Искаш ли? Такъв, какьвто съм?
– Да... имам нужда от теб... точно такъв, какьвто си. Моля те, Лаклен! И аз го усещам!
Нима луната бе обладала и нея? Думите ѝ го тласнаха да се отдаде на порива без задръжки.
Зрението му се разми – виждаше само сребристите ѝ очи, зареяни към неговите, и
изкусителното тъмнорозово на пълните ѝ устни и зърната ѝ. Надвеси се над нея, окова я с тялото
си, почувства се принуден да наведе глава, за да заближе и засмуче зърната ѝ, а после да завладее
устата ѝ. Сграбчи я изотдолу, задържа я неподвижна, а той се надигна на колене.
– Моя – изръмжа той и нахлу брутално.
Сякаш от някъде извън тялото си дочу ниските гърлени звуци, които излизаха от гърдите
му, ръмженето, което придружаваше всеки трескав тласък. Гърдите ѝ се люшнаха и очите му
бяха приковани в твърдите стегнати връхчета, влажни от яростното му смукане. Почувства как
ноктите ѝ се забиват в кожата му, докато напрежението в члена му нарастваше все повече и
повече. Главата ѝ се замяга във всички посоки.
– Моя...
Беше си помислила да го напусне? Започна да я обладава е цялата си сила
Тя прие тласъците му и се опита да им отвърне.
Той я стисна отзад за врата и я дръпна към себе си.
– Покори ми се.
Очите ѝ рязко се отвориха, когато отново стигна до края. Замъглени. Огледала. Лаклен
усещаше как обгръща пениса му и го изстисква.
Когато и той стигна до края и нададе вик, семето му се изстреля навън, изля се в нея...
горещо... безмилостно. Единственото, което проумяваше, беше, че тя извива гръб и разтваря
краката си още по-широко, сякаш усещането ѝ харесваше.
***
Когато луната залезе и Ема нямаше сили за повече оргазми, тялото ѝ се отпусна изтощено.
С последно потръпване и стон той се строполи отгоре ѝ, но не ѝ тежеше.
Най-накрая той се подпря на коляно, надигна се и я обърна с лице към себе си. Легна
настрани и отметна косата ѝ от устните. Сега, когато безумието на нощта бе преминало, Ема
изпита неимоверна радост, че я е обявил за своя, сякаш бе чакала този миг също толкова дълго,
колкото и той.
Обърна се по гръб и се протегна. Погледна към небето, а после към дърветата точно зад
тях. Тревата под нея беше хладна, както и въздухът, но самата тя гореше, изгаряше. И сякаш очите
ѝ не можеха да се отклонят задълго, тя отново се обърна и се взря в лицето му. Чувстваше се
свързана с всичко, сякаш тук ѝ беше мястото – чувство, което винаги ѝ бе убягвало.
Усети как през нея премина прилив на задоволство и искаше да заплаче от облекчение,
задето я беше хванал и още я искаше. Установи, че не може да спре да го докосва, сякаш се
страхуваше, че ще изчезне, и се зачуди как е могла да се държи жестоко с него.
Спомни си, че му беше сърдита и избяга, но не можеше да се сети защо. Никога не би могла
да остане сърдита на мъж, който я гледа така.
Наблюдаваше ятака, сякаш изпитваше... благоговение.
– Не исках да те нараня. Опитах се да не го правя.
– Беше само за малко. И аз се опитах да не те нараня.
Той се ухили и попита:
– Чу ли нещо вътре в себе си? Ти знаеше неща, които...
Тя кимна.
–
Беше като... инстинкт, но инстинкт, който осъзнавах ясно. Отначало ме уплаши.
–
А после?
–
А после започнах да разбирам, че този инстинкт... не знам как да се изразя, но той ме
направляваше... във вярната посока
–
Как се почувства, когато луната докосна кожата ти?
–
Беше почти толкова хубаво, както когато тичах. Беше като... рай. Яаклск,усетих... миризми.
Тялото му трепереше и той се отпусна по гръб, като я придърпа да легне на гърдите му и да
обкрачи хълбоците му.
– Спи ми се.
Клепачите му бяха натежали, но я целуна
– Уморен съм, задето толкова време задоволявах младата си партньорка. Както и от номера ти.
Сега тя си спомни предишната нощ и се скова.
–
Само ти го върнах за твоя номер. – Ако започнеше да я хока за действията ѝ...
–
Да. Харесва ми, че плащаш със същата монета – съгласи се той със сънен глас и продължи да
говори в косата ѝ: – Ти ме учиш на много неща, Емалин.
При тези думи негодуванието, което искаше да изпита от действията му – или смяташе, че
трябва да изпита, както биха направили други, по-силни жени – избледня и изчезна. Тя беше
безгръбначна пъзла, знаеше си. Защото само след една преломна нощ в тревата – първата ѝ нощ
на петнайсет оргазма – и няколко благоговейни погледа вече се изкушаваше да се вкопчи в този
силен великодушен ликан с две ръце и кучешки зъби и никога да не го пусне.
Той сякаш прочете мислите ѝ и измърмори:
–
Трябва да поспя. Но когато си възвърна силата, ще мога дати дам това... – влезе в нея, все още
полутвърд – ...и всичката връв, която можеш да изпиеш.
Плътта ѝ се сви в спазми около него само при мисълта за това.
Той се ухили.
– Всяка нощ. Обещавам ти. – Целуна я по челото. – Почини си малко.
– Но слънцето скоро ще изгрее.
– Много преди това вече ще съм те завел в нашето легло.
Тялото ѝ беше топло и отпуснато под ласките му, но умът
ѝ беше изпаднал в паника Да, искаше да си почине заедно с него в голото поле, близо до
земята, която бяха разорали през часовете на секс. Но откритата площ – като паркинг, футболно
игрище или, да не дава господ, равнина – представляваше смъртоносен капан. Да спи под
звездите? Трябваше да го избягва на всяка цена Копнееше за завивка, за дебел балдахин, за
пещера или за някакъв начин да се скрие под земята, по-да- леч от слънцето.
И все пак повикът да остане тук беше силен и се сблъскваше с инстинкта ѝ за
самосъхранение. Нагонът на ликан, който ѝ бе дарил Лаклен, беше красив, завладяващ, но
имаше един проблем.
Тя беше вампир.
Той се претьрколи насън и я сгуши до себе си. Обгърна я с коляно, за да я пригегли по-
близо, а после сви ръка около главата ѝ. Закрилнически. Беше целият увит около нея. Така беше
по-добре. Може би просто трябваше да се предаде.
– Моя – изръмжа тихо той. – Липсваше ми.
Да. Очевидно и той ѝ беше липсвал.
„Предай се. Имай му доверие.“ Очите ѝ се затвориха. Последната ѝ мисъл беше: „Никога не
съм познавала деня. Нито пък нощта...“.
27
В кревата им Лаклен легна на една страна и прокара пръстите си нагоре от пъпа ѝ, между
меките ѝ гърди и обратно. Почувства как въздухът се зарежда с електричество и след предишната
нощ вече знаеше, че е заради нея.
Не разбираше как е възможно все още да го желае или защо изглежда толкова доволна от
него. Той се беше събудил, изпълнен с разкаяние заради действията си. Тя беше повече от всичко,
което бе сънувал, толкова красива, толкова страстна и той най-после я бе обявил за своя. Пак и
пак. Под пълната луна тя му беше дала невъобразимо, неразбираемо за ума удоволствие... както и
дълбоко душевно усещане, че двамата са свързани.
Беше му дала тези неща, а той ѝ беше отнел девствеността на тревата в гората, като звяра,
за който го смяташе тя. Направо се беше забил в деликатната ѝ плът. Мислеше... мислеше, че я е
накарал да закрещи от болка.
А после беляза врата ѝ най-дивашки. Тя никога нямаше да види знака му – само ликаните
можеха да го видят – нито да го почувства, но завинаги щеше да носи този печат на лудостта.
Когато го зърнеха, ликаните щяха да разберат веднъж завинаги, че си е бил загубил ума от жажда
по нея. Или пък да решат, че е стигнал дотам като открита заплаха към всеки друг мъж, дръзнал
да я доближи. И едното, и другото беше истина.
И въпреки всичко това, малката изглеждаше доволна от него – бъбреше радостно, посягаше
да го погали по бузата със замечтано изражение.
- Днес не си пила. Жадна ли си?
- Не. По някаква причина не съм. И се усмихна весело. – Може би защото вчера ти
откраднах толкова много.
– Каква си ми нахална – измърмори той, наведе се и потърка нос в гърдата ѝ, при което тя
подскочи. – Освен това знаеш, че ти давам кръвта си с радост. – Хвана я за брадичката и я
погледна в очите. – Знаеш го, нали? Всеки път когато имаш нужда да пиеш, дори да съм заспал,
искам да го правиш.
– Наистина ли ти харесва?
– Не бих използвал думата „харесва“.
– Ако не пия от теб, ще се възстановиш по-бързо.
– Може би, но тогава възстановяването ми няма да е толкова приятно.
Тя обаче настоя:
– Лаклен, понякога се чувствам така, сякаш съм ти в тежест.
Преди той да успее да възрази, тя продължи:
– Първия път когато пих, ти ме попита дали мисля, че ще ме превърнеш в ликан. Можеш ли?
Той се напрегна, когато видя, че е сериозна.
– Ема, знаеш, че никое живо същество не може да се промени, преди да умре.
Катализаторът за трансформацията сред вампирите, таласъмите, сред всички беше
смъртта.
–
Ще трябва да се преобразя изцяло, да се отдам на звяра и тогава да те убия с надеждата да те
заразя, за да можеш да се преродиш.
При това молейки се тя да приеме частица от звяра в тялото си и тази частица да се събуди
с рев за живот вътре в нея – но не прекалено яростно.
–
А ако оцелееш, ще бъдеш държана под ключ години наред, докато вече си способна да
контролираш обсебването.
В повечето случаи бе необходимо десетилетие. Някои от превърнатите в ликани така и не
придобиваха контрол.
Раменете ѝ се прегърбиха отбранително, нещастно. Тя измърмори:
–
И въпреки всичко почти ми звучи като да си струва. Мразя това, че съм вампир. Мразя, че
другите ме мразят.
–
Дори да се превърнеш в ликан, това няма да се промени. Просто ще се променят враговете ти. И
нас не ни обичат много сред лора. А освен това, дори да можех да го направя само като щракна
с пръсти, нямаше да го сторя.
–
Значи, не би променил това, че съм вампир? – попита тя. Гласът ѝ звучеше невярващо. – Но
тогава всичко би било толкова по-просто!
–
Майната му на по-простото. Ти си такава, каквато си, и аз не бих променил нищо у теб. А и ти
дори не си изцяло вампир.
Коленичи и я притисна до гърдите си. Прокара пръст по острото връхче на ухото ѝ, а после
го гризна лекичко и тя потръпна.
– Мислиш ли, че не видях какво небе отвори снощи над мен?
Тя се изчерви и на устните ѝ трепна срамежлива усмивка.
После зарови лице в рамото му.
Ако не го беше зърнал с очите си, нямаше да повярва. Небе, ясно като кристал, натежало от
луна. И въпреки това мълниите се стрелкаха през него диво като мрежа и светлината от всяка
една избледняваше толкова бавно. Отне му един дълъг миг, преди да разбере, че светкавиците
отразяваха виковете ѝ.
–
Открай време се говори, че това било типично за валкириите, но никой не знаеше със
сигурност.
–
Мъжете, които го виждат, обикновено не... ами не оживяват, ако са от типа, който разказва за
случилото се.
Това го накара да повдигне за кратко вежди. После каза:
– Ти не си вампир. Имаш мълниите, а очите ти стават сребристи. Ти си една-единствена в целия
свят.
Тя се намръщи.
–
С други думи, изрод.
–
Не, не говори така. Мисля, че си сила сама по себе си. – Намести гърба ѝ в обятията си и
ъгълчетата на устните му се извиха. – Ти си малкото ми полуръстче.
Тя го сръга в рамото.
– А светкавиците ми харесват. Така ще знам, че насладата ти никога не е престорена.
Целуна я, но се смееше и тя отново го сръга. На него това явно му се стори ужасно смешно.
– Ооо! Иска ми се никога да не ги беше виждал!
Той ѝ се ухили похотливо.
–
А ако съм навън и усетя, че въздухът се наелектризира, ще знам, че трябва да се втурна към теб.
Ще ме тренираш за няма и ден.
Очевидно обмисляше всички сценарии.
– Радвам се, че живеем толкова далеч от всякакви градове.
Живеем.
Той се намръщи.
–
Но ти си живяла в сборище. Там всички ще разберат, ако късно през нощта се задоволиш сама.
Няма много уединение.
Говореше толкова безцеремонно – беше вбесяващ! Тя отново зарови лице в гърдите му и се
тросна:
– Не ми се налагаше да се безпокоя затова!
– Какво имаш предвид? Че никога не си виждала мълнии, дори когато си се докосвала сама?
Тя ахна и се зарадва, че той не може да види лицето ѝ. Но разбира се, той я накара да се
обърне и не ѝ позволи да отклони погледа си.
– Не, Ема. Искам да знам. Трябва да разбера всичко за теб.
Тя беше потайна, срамежлива. Тези проклети гласове настояваха да му се довери.
–
Над къщата постоянно трещят светкавици – всяко по-силно чувство ги предизвиква, а там
живеят толкова много вал кирии. А и без това допреди миналата нощ никога не бях, ъъъ... –
помъчи се да намери думата тя – ...свършвала.
Очите му се разшириха и тя разбра, че е... зарадван.
–
Това много ме разстройваше.
–
Не разбирам.
–
Чувала съм, че най-извратените вампири са успели да потиснат тази нужда. Кръвта е
единственото, което желаят, и те са тези, които избиват наред цели села и пият, за да убият, с
такова настървение... – Зарея поглед някъде покрай него. – Това, че не успявах да стигна до
края, ме ужасяваше. Всеки ден се страхувах, че ще стана като тях.
–
Не можеш – Той отметна косата ѝ от челото. – Не знаех. Мислех, че имаш някакъв контрол над
себе си заради валкири- ите... Не знаех, че е неволно.
Тази вечер навярно бе изхабила цял галон кръв за изчервя- ване.
– Нищо чудно, че не си можела.
Тя го погледна. Изглеждаше наранена.
–
Не, не, щом си била млада и не си знаела как, а после не се е получило... сигурно всеки път си
почвала да чувстваш напрежение.
Тя кимна, смаяна, че е разбрал толкова много. Точно това се беше случило.
–
Ти никога няма да си като тези вампири, Ема Изобщо не приличаш на тях.
–
Откъде си толкова сигурен?
–
Ти си мила и добра. Изпитваш състрадание. Нямаше да те желая толкова силно, ако не знаех, че
си такава.
–
Но инстинктът те заставя да ме желаеш. Напи преди каза, че трябва да ме задържиш при себе
си.
–
Така ли мислиш? – обхвана той лицето ѝ с дяани. – Инстинктът ме води към това, което искам и
от което се нуждая. Той ме отведе до единствената жена, с която мога да градя съвместен живот.
Така или иначе, ти винаги щеше да бъдеш единствената жена за мен, но без инстинкта никога
нямаше да разбера, че си партньорката ми, защото си „чужда“. Никога не бих ни дал шанс – и
никога не бих те заставил и ти да го направиш.
–
Говориш така, сякаш вече съм се съгласила да остана тук.
Изражението му помръкна, а в очите му зейна пустота.
– Не си ли?
– Ами ако не съм?
Той обхвана с длан задната част на врата ѝ и в очите му светна синьо.
– Не можеш да говориш лековато за това.
– Никога ли не се е случвало? – попита шепнешком тя.
– Случи се. С Боуен.
Тя се измъкна от ръцете му и се сви до лицевата дъска.
–
Мислех, че партньорката му е умряла Нали така ми каза?
–
Наистина умря. Докато бягаше от него.
–
Мили боже! И той какво направи?
–
Спря да изпитва каквито и да било чувства. Превърна се в жив труп, повече дори от Деместриу.
Ето на това ще ме осъдиш ти.
–
Но ако искаш да изградиш живот с мен, моят включва семейството ми. Каза, че ще ме заведеш
там. Защо не сега? Искам просто да го направим и да се свърши.
–
Преди това трябва да направя нещо.
–
Ще си отмъстиш, нали?
-Да.
– Това толкова ли е важно за теб?
– Няма да се примиря, ако не си отмъстя.
– Това, което ти е сторил Деместриу, навярно е било ужасно.
На бузата му заигра един мускул.
–
Няма да ти кажа, затова не се опитвай да разбереш.
–
Винаги искаш да ти разкривам всичките си тайни, но ти не искаш да споделиш с мен тази,
която е от значение и за двама ни.
–
Това никога няма да го направя.
Тя се обърна с гръб към него и притисна колене по-близо до гърдите си.
– Искаш това твое отмъщение повече, отколкото искаш мен.
– Няма да бъда това, от което се нуждаеш, преди да го осъществя.
– Тези, които тръгват след Деместриу, не се връщат.
– Аз се върнах – отвърна самодоволно той с цялата си безмерна арогантност.
Възможно ли бе да извади такъв късмет два пъти? Не можеше да не се върне.
–
И така, тук ли смяташ да ме оставиш, когато тръгнеш да въздаваш разплатата си?
–
Да. Единственият, на когото бих поверил сигурността ти, е брат ми Гарет.
–
Значи, ще оставиш малката дама на сигурно място в крепостта? – разсмя се тя, но смехът ѝ беше
горчив. – Понякога се изумявам колко назад във времето си замръзнал.
Той се намръщи – очевидно не я разбра.
–
Дори ако успееш да ме убедиш да остана да си убивам времето тук, този плен си има слабо
място. В момента сборището е заето със собствените си проблеми, но не след дълго ще дойдат
да ме вземат. Или да направят нещо още по-лошо.
–Какво имаш предвид с това „нещо още по-лошо“?
–
Ще намерят начин да те наранят. Ще открият слабост и ще я използват като камшик. Просто
няма да се спрат. В общината до нашата не живееха ли група ликани? Леля ми – тази, която
обичам най-много от всички на света – може да ги връхлети така свирепо, че дори ти да
останеш поразен.
Той стисна зъби.
–
Знаеш ли кое ме притеснява най-много от всичко, което каза? Аз трябва да съм този, когото
обичаш най-много от всички на света. Аз.
Тя ахна – и заради думите, и заради изненадващото чувство, което я прониза чак до
пръстите на краката.
– Що се отнася до другото, ако някой от моя клан е толкова слаб, че да се остави да го
заловят или убият едни мънички... женички елфи, значи, мястото му бездруго не е в глутницата.
Тези думи светкавично я запратиха обратно към разговора.
–
Те са дребни и приличат на елфи. Освен това редовно убиват вампири. Леля ми Кадерин е
унищожила над четиристотин.
Устните му се извиха в презрителна усмивка.
– Леля ти ти е разправяла приказки.
– Има доказателство.
– Какво, те документ ли са подписвати точно преди да им отреже главите?
Тя въздъхна и когато не отговори, той се наведе и я стисна за стъпалото.
–
Когато убива, Кадерин отчупва по един кучешки зъб от всеки вампир и го нанизва на връв
заедно с другите. Връвта обикаля по целия периметър на стаята ѝ.
–
Така както ми я описваш, ми става симпатична. Не забравяй, аз смятам да ги избия до крак.
–
Как можеш да говориш така, когато и аз съм вампир? Или поне съм отчасти вампир. Както
искаш, така го наречи! Един от тях е баща ми.
Той отвори уста, но тя го прекъсна:
–
Не можеш да пощадиш само него. Защото не знай кой е бил... или е. Затова бях в Париж –
защото търсех информация.
–
Ами майка ти?
–
Знам повече за това, което е правила преди хиляда години, отколкото за това, което е правила,
докато е била бременна с мен. Знам, че известно време е живяла в Париж заедно с баща ми.
Самият факт, че настоях да тръгна сама, би трябвало да ти подскаже колко важно е това за мен.
–
Тогава ще ти помогна. Когато се върна и след като посетиш семейството си, ще разрешим този
проблем.
Колко сигурен беше, че ще стане! „Кралят заповяда.“
–
Как се е казвала майка ти? Знай имената на двайсетина валкирии. Знам дори и някои легенди,
които се разказват край огнището. Каква е била – кръвожадна вещица като Фюри? Или има име,
което я следва през вековете, като Мист Жадуваната или Даниела Ледената дева? Може би
Обезглавяващата? Или Кастраторката?
Тя въздъхна, уморена от това.
–
Казвала се е Елена. Просто Елена.
–
Никога не съм чувал за нея. – Замълча, а после попита: – А фамилията ти? Трой? Ако не друго,
лелите ти поне имат чувство за хумор.
За миг погледът ѝ прескочи по лицето му.
–
О, не. Няма начин да се хвана на това. Елена от Троя е била човек – в най-добрия случай. По-
вероятно – мит или героиня от пиеса.
Тя поклати глава.
–
Не. Тя е била Елена от Троя, родена в царство Лидия. Мит е толкова, колкото и леля ми
Аталанга в Нова Зеландия и леля ми Мина от легендата за Дракула в Сиатьл. Те са се появили
първи. Изопачените истории са възникнали по-късно.
–
Но... Елена? Това поне обяснява външността ти – измърмори той, очевидно шокиран, след
което се намръщи. – Защо, по дяволите, се е унизила така? Защо е избрала вампир?
Тя потръпна.
–
Чуй се само с какво отвращение говориш. Имаш предвид, че се е унизила, като е избрала баща
ми. – Стисна челото си с пръсти. – Ами ако е Деместриу? За това помислял ли си?
–
Деместриу ли? Знам, че не е той. Ще ти помогна да откриеш баща ти. Ще получиш отговор на
всичките си въпроси, заклевам се. Но не си негова.
–
Откъде си толкова сигурен?
–
Ти си нежна, красива и с всичкия си. Неговото потомство ще е като него. – Очите му станаха
сини. – Злобни, гнусни паразити, на които мястото им е в ада.
По гърба ѝ пропълзя слудена тръпка. Толкова дълбока омраза- тя щеше да се разпростре
върху всички вампири.
–
Само се заблуждаваме, Лаклен. Помежду ни никога няма да се получи – изрече тя с глас, който
прозвуча съкрушено дори на нея самата.
Думите ѝ го накараха да сбърчи чело, сякаш бе изумен, че мисли така. Но как би могъл да е
изумен?
– Напротив, ще се получи. Предстоят ни изпитания, но ще ги преодолеем.
Когато долови тона на гласа му, когато не усети дори и намек за съмнение, самата тя почти
повярва, че толкова различни същества като тях могат да направят така, че да се получи. Почти.
Заради него се опита да си придаде окуражено изражение, но не мислеше, че е успяла.
Той ненадейно изхриптя:
– Исусе Христе, момиче, няма да споря с теб, когато толкова дълго те търсих.
Посегна и обгърна лицето ѝ с длани.
– Да не говорим повече за това. Искам да ти покажа нещо.
Вдигна я от леглото и ѝ помогна да стъпи на пода, след което я поведе към вратата на
спалнята, както си беше гола.
– Трябва да си облека нощница!
– Няма никого.
– Лаклен! Няма да се разхождам гола-голеничка и толкова Ясно?
Устните му се извиха, сякаш скромността ѝ му се струваше привлекателна.
–
Тогава облечи коприната, която скоро ще разкъсам от тялото ти. Нямаш никакво уважение към
облеклото си.
Тя го стрелна ядно с поглед, отиде до гардероба си и избра нощница Когато се обърна,
видя, че е нахлузил чифт дънки. Беше осъзнала едно нещо за него – той вече се опитваше да я
накара да се чувства по-комфортно. Разбира се, все още настояваше често Емадасе
„поразтъпче“.
Той я поведе надолу по стълбището, покрай колонадата, до- като накрая се приближиха
към това, което навярно беше най- отдалеченияг край на замъка Там той закри очите ѝ с длани и
я въведе в стая, която беше влажна и ухаеше пищно и свежо. Когато Лаклен свали ръцете си, Ема
ахна Той я беше отвел в старинен солариум, но сега светлината, която помещението улавяше,
беше лунната и тя озаряваше всичко, което растеше вътре.
– Цветя. Разцъфнали цветя – прошепна Ема, загледана невярващо в цветовете. – Нощна градина
* * *
Ема се обърна към него. Долната ѝ устна трепереше.
– За мен?
„Винаги за теб. Всичко на света за теб.“ Той се изкашля в юмрука си.
–
До последното.
–
Откъде разбра? – Втурна се към него и се хвърли в прегръдките му. Докато го стискаше здраво –
това дребно девойче наистина набираше сила – тя му благодари шепнешком на ухо, с малки
закачливи целувки, които облекчиха пустотата, дивото отчаяние, което все още не го напускаше.
Беше изумен, когато осъзна, че тя е убедена, че връзката им ще приключи.
Той се надяваше, че след последната нощ и днешния ден връзката им е укрепнала докрай.
За себе си знаеше, че е безнадеждно луд по Ема. Тя обаче смееше да си представя бъдеще без
него? Когато се задърпа да слезе на земята, той неохотно я пусна.
Просто трябваше да се възползва от всички средства, с които разполагаше. Докато тя
прелиташе напред-назад между растенията и нежно прокарваше върховете на пръстите си по
мокрите листа, му се прииска да я убеди сега, на място. Щом тя поднесе един цвят към устните
си и го прокара по тях, като затвори очи в блаженство, стомахът му се сви от желание. Застави се
да се отпусне в един шезлонг, но докато я наблюдаваше, се чувстваше като воайор.
Тя отиде до мраморния плот, разположен по цялата дължина на една от стъклените стени,
и се надигна на пръсти, за да достигне пълзящите растения над него. Късата ѝ дреха се надигаше
при всяко протягане и му разкриваше изгледа на белите ѝ бедра, докато накрая Лаклен не
издържа.
Отиде зад нея, стисна я за ханша и тя застина.
С прималял глас попита:
– Ще ме любиш отново, нали?
В отговор той я повдигна на плота, разкъса нощницата ѝ и притисна голото ѝ тяло обратно
сред цветовете.
28
– Значи, сега съм, ъъъ, нещо като кралица
– Да живее кралица Ема! – извика Никс. – Коронацията ти ли е причината, поради която не
можа да се обадиш пет дни поред?
- Или може би фактът, че когато се обадих последния път, някой ми затвори многократно?
– Ема реши да не споменава за обаждането си отпреди два дни, когато установи, че Никс не е на
себе си. – И говоря сериозно – продължи тя и разклати шишенцето си с лак за нокти. Цветът
беше яркочервен и се казваше „Всъщност не съм сервитьорка“.
- Аз също. А кои са поданиците ти? Надявам се да не са всички други вампири валкирии, в
противен случай няма да имаш кого да облагаш с данъци. Или са ликаните?
- Да, аз съм нещо като кралица на ликаните. – Ема се размърда в леглото и пъхна памучета
между ноктите на краката си. – Няма ли да ме поздравиш, задето съдбата ми се сбъдна?
- Хмм. Как те кара да се чувстваш всичко това?
Обзета от изненадващо, мимолетно разочарование, Ема случайно дръпна една черта върху
самия пръст. Намръщи се, защото ѝ се струваше, че би трябвало да е постигнала нещо. Изглежда,
новата ѝ съдба не бе нищо друго освен странна приумица на старата. Приумица, която я бе
направила кралица на велик крал.
- От студентка станах кралица. Трябва да съм щастлива, нали?
–
Аха – отвърна незаинтересувано Никс.
–
И така, Аника там ли е?
–
Не. Нямая, работи по един проект, който ѝ е като хоби.
–
Как приема ситуацията?
–
За щастие, е затънала до шията в работа, иначе щеше да е направо съсипана, задето „едно псе се
докопа до нейната Ема“.
Ема потръпна.
–
Защо не ѝ кажеш, че съм тук по своя воля?
–
Ама разбира се. Веднага ще повярва точно на тази версия, отколкото на някоя от другите: А)
полудяла си; Б) ужасил те е дотолкова, че му се подчиняваш сляпо.
Ема въздъхна и попита:
–
Какво става със сборището? – Надяваше се да накара Никс да продължи да говори известно
време.
Тъй като Лаклен си имаше своите кралски занимания – да разрешава спорове за земя, да
определя наказания за лошо поведение, да прави важни за района подобрения – Ема разполагаше
с време. Дори време през деня. Бяха установили, че също като Лаклен, сега и тя се нуждае само
от четири или пет часа сън за период от двайсет и четири.
Макар че нощите бяха само техни – всеки ден по залез- слънце отпращаха всички от
замъка, за да могат да използват Киневан буквално като площадка за тичане – понякога дните
минаваха отегчително. Това го притесняваше и той я попита дали ще е доволна, ако убива
времето в „пазаруване на стоки през компютъра“. Тя изпърха с мигли и му отговори: „Заради теб
ще се постарая“.
–
Много си назад, Ем – осведоми я Никс. – Никога няма да се ориентираш в цялата сапунка, дето
се развива лук в последно време.
–
Стига де, спусни ми нещо.
Никс въздъхна и Ема я чу как разклаща собствения си лак. Валкириите обичаха да си
лакират ноктите, защото това бе единственият начин да променят външността си, макар и с
временен резултат.
Разклащането на шишенцето означаваше, че Никс се подготвя за дълъг разговор. Този
следобед Лаклен си бе дал почивка от срещите с ликаните и с другите създания от лора, които
май обграждаха Киневан и селото на тълпи, но само за да започне да чете многобройни
резюмета на компютъра. Това чудо на технологията го ужасяваше и големите му ръце, толкова
опитни с нея, бяха тромави върху клавиалурата. В момента беше на третото си резюме.
–
Много добре. Менюто е следното... – Никс звучеше раздразнено, но Ема знаеше, че обича да
юпокарства. – Мист и Даниела така и не се завърнаха от онова преследване на вампири.
Каквато я знаем, Мист може да е отишла на лов за котараци. Даниела обаче е по-загадъчна. За
нея да се запилее нанякъде, без да се обади дълго време, е... необичайно. О! Като споменахме за
запиляване нанякъде, Кадерин се подготвя за Надпреварата за талисмана.
Надпреварата за талисмана беше еквивалент на „Шеметна надпревара“ за безсмъртни, при
която победителят набираше власт за своята фракция сред лора. Кадерин Коравосърдечната
винаги печелеше.
–
Предполагам, че е глупаво да питам дали се вълнува – каза Ема Преди векове Кадерин бе
пощадила един млад вампир и това бе коствало живота на двете ѝ сестри. Тогава тя бе
пожелала да стане безчувствена, никога да не позволява на емоциите да замъгляват преценката
ѝ и някаква сила ненадейно бе изпълнила желанието ѝ и я бе благословила – или проклела –
завинаги.
–
Не показва признаци на въодушевление. Но я заварих до един прозорец, притиснала към него
челото и дланта си. Беше се загледала навън в нощта. Все едно имаше чувства. Все едно
копнееше за нещо.
–
Някога и аз го правех – прошепна Ема. Някога копнееше за повече, жадуваше болезнено за нещо
непознато. Винаги ли е било за Лаклен?
–
Но вече не. Предполагам, че нещата с твоя ликан вървят добре?
–
Никс, мисля, че... мисля, че го харесвам.
Когато той не се занимаваше с кралските си дела, двамата гледаха телевизия, той облегнат
на лицевата дъска, а тя легнала между краката му, притиснала гръб до гърдите му. Гледаха
футбол, който той обичаше. Тя следеше топката – всички го правеха – но той наистина,
наистина я следеше – така, както наблюдаваше краката на Ема, когато ги кръстосаше.
Обичаше приключенските филми, но особено му допадаха научнофантастичните, защото,
както казваше, „в тези филми обясняват нещата така, сякаш всички знаят също толкова малко,
колкото и аз“.
Затова тя го накара да изгледа всички части на Пришълецът“. Повечето от най-
кръвопролитните сцени бяха придружени от коментарите му: „Ау, това не е... това просто не е
редно... Проклятие, това не може да е правилно“.
–
Малко е твърдоглав и агресивен, но мога да се справя с това. Макар че не смятам в скоро време
да го водя на вечеря вкъщи.
–
Мъдро решение. Така де, всички ще се опитаме да го убием. Освен това ние не ядем.
Ема слезе предпазливо от леглото и се заклатушка на пети към лакочистителя.
–
Аника защо не е събрала спасителна група, за да ме прибере?
–
Виж, не се обиждай, сигурна съм, че скоро ще събере... но точно сега е заета да издирва Мист.
Предполага, че щом Иво търси валкирия, трябва да е Мист. Нали помниш, че тя беше в
тъмницата му само допреди пет години? И тогава се случи онзи инцидент с бунтовническия
генерал?
Сякаш можеше да забрави! Лично Мист ѝ бе доверила, че със същия успех е можело да я
хванат да се друса заедно с призрака на Бънди21.
–
Сама виждаш – продължи Никс. – И другите валкирии си падат по забранения плод също
толкова, колкото и ти.
–
Да, но Мист се е спряла – възрази Ема „За разлика от майка ми.“ – Преодоля го.
Никс се подсмихна.
– Само защото си преспала с ликана, не означава, че никога не можеш да го напуснеш.
Ема се изчерви и се опита да отвърне небрежно:
– Добре де, отстъпих.
– И така, обииичкаш ли го?
– Млъквай!
– Готова ли си да се хвърлиш в обятията му? – попита Никс.
Лелите на Ема вярваха, че една валкирия може да познае истинската си любов тогава,
когато той разтвори обятията си и тя осъзнае, че винаги ще се хвърля в тях. Ема смяташе това за
мила, но отживяла легенда. Лелите ѝ обаче се кълняха в нея.
– Заедно сме едва от две седмици.
Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че Лаклен я прави щастлива Заради него
сега можеше да каже, че се наслаждава – освен на постоянното получаване на подаръци от
автомати за какво ли не и пукането на дъвки – на душове, достатъчно големи за двама, на това,
да се съблича пред втренчения му поглед, на това, да пие направо от извора, и на цветя, които
разцъфваха нощем. О, и на ежедневното получаване на безценни бижута.
–
Харесва ли ти там?
–
Признавам, че организацията не е лоша. Макар че прислужниците още се стряскат на всяка
крачка и всеки ден идват с огромни кръстове и очи, зачервени от плач заради лошия късмет да
им се падне да прислужват на вампирката – Вчера едва се беше сдържала да не вдигне
стиснатите си юмруци над главата и да не подгони една от тях из стаята, надавайки стонове:
„Искам да ти изсмуча кръвта“.
–
Ако това ти е единственото оплакване... Или още имаш проблем с онези сънища, тези със
спомените? Предполагам, че спомените са на Лаклен?
–
Да, виждам ситуации през неговите очи и мога да помириша миризмите, които е помирисал
той. – Само при мисълта за тези спомени отново стана сериозна. – В един от сънищата го видях
да купува страхотна златна огърлица и когато я вдигна, усетих как металът се затопля в ръцете
ми. Знам, знам, че е лудост.
–
Всички тези спомени ли са стари? Или преживяваш и това, което си спомня за теб?
–
Всички изглеждат свързани с мен по някакъв начин и да, чувала съм го да си мисли за мен.
–
Хубави неща, надявам се?
–
Много хубави. Той... той мисли, че съм красива. – В съня, който бе сънувала днес, нахлу
споменът как една нощ я гледа да влиза под душа и очите му са приковани към полюшващата се
панделка, висяща от наниза на прашките ѝ от „Стрампит & Пинк“. Напред и назад.
Сега знаеше, че финото ѝ бельо му допада, харесва му, че само той знае какво се крие под
дрехите ѝ. Панделката се люшкаше напред и назад. Той изръмжа толкова ниско, че тя не го чу.
„Има едно от онези дупета, за които мъжете трябва да пишат сонети...“
Пръстите на краката ѝ още потрепваха само като си помислеше за това.
– Това сигурно ти се отразява много добре, с тази твоя дразнеща несигурност...
Наистина ѝ се отразяваше добре.
–
Да, но има нещо...
–
Страх те е да не го видиш в миналото с друга жена?
–
Позна. Мисля, че ако го видя, ще откача. Боя се, че ще го видя. – Да прочете мислите му, да
изпита удоволствието му, докато докосва друга?
–
Знаеш ли, аз никога не виждам това, което наистина не искам да виждам.
–
Като например смъртта на вал кирии.
Това Никс открай време не го умееше. Можеше да предскаже много за нападенията на вал
кириите, често виждаше бъдещите им наранявания, но никога не стигаше до смъртта. За
отчаяние на Кара, не можеше да види участта на Фюри.
–
Да Най-вероятно никога няма да видиш тези неща, защото съзнанието ти е наясно, че може да
не се възстановиш от тях.
–
Надявам се. Според теб защо изобщо се случва?
–
А според теб?
–
Аз... ъъъ, работата е там, че... пих направо от него – призна най-накрая Ема. – Боя се, че има
нещо общо с това.
–
Ема, чувала съм, че всички вампири могат да извличат спомени от кръвта, но само някои могат
да ги тълкуват и да ги виждат. Изглежда, току-що си открила нов талант.
–
Супер. Защо не може просто да ме бива в подводно оригами или нещо подобно?
–
Каза ли на Лаклен?
–
Още не. Но ще му кажа – добави бързо Ема. – Не мога да не му кажа, нали?
–
Точно така. А сега да минем към един много, много по- важен въпрос... Той подари ли ти
златната огърлица, която си го видяла да купува?
29
– Мисля, че на вашата кралица ѝ липсва сборището – отбеляза Харман по време на втората
седмица на Ема в Киневан.
– Да, и аз го разбрах – отговори Лаклен и вдигна глава от документите, разпилени по
бюрото му. Това, че семейството ѝ ѝ липсваше, помрачаваше щастието ѝ, но скоро той щеше да
оправи положението. Както и ситуацията с подчертания ѝ страх от срещата с другите ликани.
Беше му казала, че „ще се цели в един на всеки трима“ и че , ще иска това да се превръща в
навик“. Те щяха да пристигнат само след три дни. – Но какво те накара да го кажеш?
- Защото завлече една от прислужниците в салона си, за да играят видеоигри. После си
лакираха ноктите една на друга. В синьо.
Лаклен се облегна назад.
- Как реагира момичето?
- Отначало се уплаши, но после се отпусна. Всички се отпуснаха. Тя наистина може да ги
спечели – увери го Харман и с горда усмивка сподели: – Нарича ме Мани.
Лаклен се ухили.
- Дори не ме е карала да се преобразявам в някого – осведоми го Харман, намръщи се сам
на себе си и измърмори: – Винаги ме карат да се преобразявам в някого.
- Има ли всичко, от което се нуждае? – попита Лаклен, макар да знаеше, че с времето Ема
се чувстваше все по-доволна.
Когато беше щастлива, пееше тихичко, разсеяно. Веднъж бе чул гласа ѝ да се носи от
,тлунария“, както го наричаше, докато работеше в градината си. Беше почти готов да се
обзаложи, че жасминът ѝ харесва повече от бижутата.
– О, да. Тя е, ъъъ, талантлива, експедитивна и ако мога така да се изразя, агресивна
купувачка.
Лаклен също бе забелязал покупките ѝ и подозираше, че сега Ема се чувства малко по-
уверена, като пълни дома им с неща, които харесва или от които се нуждае – така го правеше
свой. Самият той изпитваше дълбоко удовлетворение, дока- то я наблюдаваше как го прави.
Опитваше ли се дори да се престори, че знае защо ѝ трябват стотици шишенца лак за нокти? Не,
но му беше приятно, че когато се наведеше да целуне пръстчетата на краката ѝ, никога не знаеше
какъв цвят ще са те.
От своя страна Лаклен оздравяваше и се чувстваше все по-силен с всеки изминал ден.
Кракът му беше станал почти нормален, силата му се връщаше. Собственото му чувство на
удовлетворение – дори в светлината на всичко случило се – бе смайващо силно. И всичко това
беше заради нея.
Единствената сянка върху неговото щастие бе това, че скоро щеше да се раздели с нея,
което само по себе си бе непоносимо, но сега тя бе започнала да настоява да го последва. Каза
му, че ще се сражава редом с него и „няма да остави всички тези брутални умения“ да се
прахосат. Или това, или щяла да се върне при сборището си.
Отказваше да остане в Киневан, щом той потегли. Лаклен знаеше, че може да я разубеди от
този ултиматум. Със сигурност можеше да я убеди да погледне логично на нещата. И все пак
всеки ден, в който тя ставаше по-силна, увереността му намаляваше. Ако Ема не се
разколебаеше, двете му възможности щяха да бъдат или да се откаже от отмъщението си, или да
я загуби заради сборището ѝ. И едното, и другото бе немислимо.
Двамата с Харман довършиха разговора си за подробностите около други въпроси и скоро
след като икономът излезе, на вратата почука Боуи.
– Знаеш къде е уискито – каза Лаклен.
Боуи очевидно идваше от кухнята, защото облизваше от палеца си нещо с много приятен
аромат, докато вървеше към барчето. Когато наля една чаша и на домакина си, Лаклен рязко
поклати глава.
Боуи вдигна рамене и взе своето питие.
– За съществата, които са „чужди“.
– Те наистина правят живота по-интересен – съгласи се
Лаклен и осъзна, че болката на Боуи почти не се вижда – Облекчен ли си?
–
Да. Видях я да се грижи за растенията си на долния етаж и когато видях, че си я белязал, се
зарадвах за теб. – Боуи отпи голяма глътка и отбеляза: – Белязал си я доста... силно, нали?
Лаклен се намръщи.
–
Между другото, знаеш ли какво е „хероинов шик“? Тя каза, че трябвало да съм наясно, че това
било толкова отживяло.
Лаклен вдигна рамене, озадачен, а Боуи стана сериозен.
–
Старейшините искат да знаят какво се е случило с теб. Тормозят ме за информация.
–
Да, разбирам. Когато дойдат тук, ще им разкажа всичко. Така или иначе, трябва да го сторя, за
да се заемем със задачата.
–
Смяташ ли, че е разумно да се разделиш с нея толкова скоро?
–
Не започвай и ти! – сопна се Лаклен.
–
Просто казвам, че ако я оставиш тук, поемаш риск, който лично аз не бих поел. А и така или
иначе, не са намерили Гарет.
Лаклен прокара ръка по лицето си.
–
Искам да отидеш в Ню Орлиьнс. Да разбереш какво, по дяволите, става.
–
Трябва да си проверя програмата. – Лаклен го стрелна с поглед и той продължи: – Добре. На
сутринта тръгвам. А сега, не искаш ли да видиш последните новини от наблюдението над
вампирите? – Запрати една папка на бюрото. – Благодарение на Уилем и Мънро, които с
нетърпение очакват скоро да се видите.
Уилем и Мънро бяха братя, двама от най-старите приятели на Лаклен. Когато се върна, той
се зарадва да чуе, че са добре, макар че нито един от двамата все още не бе успял да намери
партньорката си. Може би това беше добре за Мънро, тъй като много отдавна една от
пророчиците на клана бе предсказала, че неговата ще е дърта вещица.
Лаклен прегледа папката, изумен от събитията, които се бяха развили в Ордата през
последните сто и петдесет години.
Кристоф, водач на бунтовните вампири, беше превзел замъка Връх Облак – една от петте
крепости на вампирите. Лаклен беше чувал слухове за Кристоф – говореше се, че е племенник на
Деместриу, а сега неколцина от членовете на клана бяха разплели цялата история.
Кристоф бил законният крал на Ордата. Броени дни след раждането му Деместриу се
опитал да го убие. Били измъкнали Кристоф тайно от Хелвила и го поверили на пазители от
човешкия род, които го бяха отгледали. Живял сред хората стотици години, преди да узнае кой е
всъщност. Първият му бунт бил преди седемдесет години и завършил с провал.
–
Значи, легендата за Въздържателите е вярна? – попита Лаклен. Те не бяха просто вампири,
които се възпираха от пиенето на кръв от живо тяло. Въздържателите бяха армията на Кристоф
– армия, която той създаваше тайно от древни времена.
–
Да. Създал ги е от човеци – обикалял бойните полета и търсел най-смелите сред падналите
воини, понякога превръщал във вампири цели семейства от достойни братя. Представи си само,
че си човек, който лежи в мрака, почти мъртъв – аз бих сметнал това за лош ден – и тогава се
появява вампир, който ти обещава безсмъртие. Колко души според теб наистина ще изслушат
внимателно условията на тази тъмна сделка – вечен живот в замяна на вечна вярност!
–
Каква е целта му?
–
Никой сред лора не знае.
–
Значи, не можем да сме сигурни дали Кристоф няма да е по-лош дори от Деместриу?
–
Възможно ли е някой да е по-лош от Деместриу?
Лаклен се облегна назад и се замисли за възможностите.
Щом този Кристоф бе превзел Облак, значи, искаше и кралската резиденция Хелвита.
Възможно бе Кристоф да убие Деместриу, с което щеше да им направи услуга.
Но имаше и още нещо. Облак беше крепостта на Иво Жестокия, втория по власт в Ордата.
Още преди векове Иво бе хвърлил око на Хелвита и короната и очевидно бе оцелял след падането
на замъка си. Бе хвърлил око на Хелвита още ко- гато си имаше своя крепост; сега, когато бе
останал без нея, навярно желанието му да сложи ръка на Хелвита бе станало непреодолимо.
Щеше ли да се опита да го постигне, макар да знаеше, че Ордата никога досега не е признавала
водач без кралска кръв?
Три непредвидими сили, три възможности. Лаклен знаеше, че вампирите на Иво дебнат
валкириите по цял свят и очевидно търсят една конкретна сред всички, но дали Иво
изпълняваше заповед на Деместриу, или действаше сам? Дали Кристоф щеше да поеме
инициативата и да потърси мишената, която очевидно бе толкова важна за Ордата?
Макар че имаше предположения, никой не можеше да каже със сигурност коя е тази
мишена
Лаклен се боеше, че той може. Една или дори повече от тези групи търсеха последната
жена вампир.
Тази нощ Ема се сгуши под ръката му, докато той спеше. Той я държеше здраво, сякаш
сънуваше, че ще го напусне, ко- гато всъщност той беше този, който щеше да я напусне.
Тревожна, тя прокара един от кучешките си зъби по гърдите му и облиза кръвта, за да се
успокои. Той простена тихо.
След като целуна раната, от която току-що бе пила, тя се унесе в неспокоен сън, изпълнен
със сънища.
В един от тях видя кабинета на Лаклен през неговите очи. Харман стоеше на вратата със
замислено изражение и бележник в ръка.
Гласът на Лаклен отекна в главата ѝ така, сякаш самата тя беше там:
- Невъзможно, Харман. Няма да имаме рожби – каза той.
Експедитивният Харман искаше да направи приготовления за появата на деца, защото,
както се беше изразил: „Ако имате малки вампирчета, ще имат нужда от специални
приспособления. Трябва веднага да започнем да се приготвяме“. Изглеждаше неспокоен, сякаш
вече изоставаше с подготовката
Лаклен смяташе, че двамата с Ема биха имали невероятни деца – „възхитителни момичета
с нейната красота и добри хитри момчета с моя нрав“. Може би бе изпитал моментно
съжаление, но после си я представи как спи на горния етаж в леглото му. Как щеше да въздъхне
със задоволство, когато той легнеше при нея, и как можеше да я примами да пие кръв от врата му
в съня си.
Това Ема изобщо не го знаеше. Защо постъпваше така?
Чу мислите му: „Трябва да я направя силна“.
Когато я наблюдаваше как спи, често си мислеше: „Сърцето ми е толкова уязвимо и тупти
извън гърдите“.
Ема потръпна от срам. Слабостта ѝ го караше постоянно да се тревожи за нея – толкова
много, че понякога го поболяваше. Той бе толкова силен, а тя беше бреме за него.
Той не ѝ беше казвал, че я обича, но сърцето го болеше – тя го чувстваше – от любов към
нея, към „неговата Емалин“.
Деца? Бе готов да се откаже от всичко заради нея.
Можеше ли да се откаже от отмъщението си? Ако го стореше, щеше да се превърне в
празна черупка на предишната си същност.
Сънят се промени. Сега Лаклен се намираше на мрачно, противно място, което вонеше на
дим и сяра; тялото му беше възел от агония, която тя почувства. Той се опита да сплаши с поглед
двамата вампири с горящи червени ириси, застанали пред него, но едва успяваше да вижда със
собствените си насинени очи. Вампирът с бръснатата глава бе Иво Жестокия. Високият рус
вампир, когото Ема разпозна от омразата на Лаклен, беше... Деместриу.
Когато го зърна, тялото ѝ се напрегна. Защо ѝ изглеждаше познат? Защо се взираше в очите
на Лаклен, сякаш виждаше... нея?
А после дойде огънят.
30
Ема вдигна лице към топлината на изгряващата луна, която процеждаше светлината си
между дърветата. Двамата с Лаклен седяха от противоположните страни на малък огън, който
той беше запалил, за да я стопли. Вятърът, който подухваше в огромната гора на Киневан, беше
леден.
Ема знаеше, че на нейно място друга жена би се насладила на подобна романтична сцена –
двама души насаме, пращящ огън в планините на Шотландия – но тя беше на ръба на нервна
криза, а изглежда, и Лаклен също. Погледът му беше прикован във всяко нейно движение –
несъмнено се опитваше да долови и най-малкия намек за това, какво е сънувала.
И тя би искала да получи намек.
Малко преди залез-слънце се беше изстреляла от леглото. От очите ѝ се стичаха горещи
сълзи, а целият замък се тресеше под бурята от светкавици. С изкривено от паника лице Лаклен
я сграбчи за ръцете, разтърси я и изкрещя името ѝ.
И все пак не си спомняше съня. Никс ѝ беше казала, че хората не си спомнят това, което не
могат да понесат. Какво можеше да е това толкова ужасно, че да накара Ема почти да срути цял
замък с мълниите си, след което да го изтрие от паметта си? През цялата нощ не можа да се
отърси от скритото чувство на ужас. Колко страшни щяха да са последствията, които тя усещаше,
че са неизбежни?
- За какво си мислиш? – попита той. – Изглеждаш толкова сериозна.
- За бъдещето.
- Защо просто не се отпуснеш и не се насладиш на настоящето?
– Веднага щом ти спреш да мислиш за миналото – отговори тя.
Той въздъхна уморено и се облегна на едно дърво.
–
Знаеш, че не мога да го направя. Не може ли да говорим за нещо друго?
–
Знам, че не искаш да говориш за... мъчението. Но как Деместриу изобщо е успял да те залови?
–
При последното Въздигане Деместриу се би с баща ми и го уби. По-малкият ми брат Хийг не
можа да понесе яростта в сърцето си. Беше обсебен от факта, че Деместриу отне живота на
баща ни, а после падна толкова ниско, че да открадне пръстена му, който се предава в рода ни
от времето, когато е започнало коването на металите. Хийт ни каза, че предпочита да умре,
отколкото да живее с това чувство. Отправи се да отсече главата на Деместриу и да вземе
обратно този проклет пръстен, без да се интересува дали ще тръгнем след него и дали ще му
помогнем.
–
Не се ли е боял? Да се изправи сам срещу него?
–
Ема, вярвам, че по време на нещастие понякога се появява граница – граница, която разделя
стария ти живот от новия. Пресечеш ли границата, никога вече няма да си същият. Омразата на
Хийт го тласна да премине отвъд и след това вече не можеше да се върне обратно. Подпечата
съдбата си и я обвърза с една от само две възможности: да убие Деместриу или да умре, докато
се опитва. – Гласът му утихна: – Търсих го навсякъде, но Хелвита е скрита от мистични защити,
също като Киневан. Използвах всичко, което бях научил за проследяването, и вярвам, че стигнах
близо. Точно тогава ми устроиха засада. – Погледът му блуждаеше някъде далеч. – Надигнаха се
като гнездо усойници, нападаха ме и се дематериализираха, така че не можех да им отвърна с
удар. Бяха прекалено много. – Прокара ръка по лицето си. – По-късно разбрах, че не са отвели
Хийт жив.
–
О, Лаклен, съжалявам! – промълви тя, промъкна се внимателно до него и коленичи до
протегнатите му крака.
–
Боя се, че това е войната – каза той и затъкна косата ѝ зад ухото. – Загубих двама братя преди
Хийт.
Колко болка бе изтърпял, най-вече от ръцете на Деместриу!
–
Аз не съм загубила никого от тези, които познавам. Освен Фюри. Но не мога да повярвам, че е
мъртва.
Погледът му премина покрай нея и се впери в огъня.
–
Какво, Лаклен?
–
Тя може и да си пожелава – каза най-накрая той, но преди Ема да проговори, я попита: – Фюри
ли е била тази, която е изгорила ръката ти?
Тя ахна и погледна към ръката, която той улови нежно в своята.
– Откъде знаеш, че някой я е изгорил?
Той прокара пръсти по опакото на дланта ѝ.
–
Това обяснява формата на белезите.
–
Когато бях тригодишна, замалко не изтичах на слънце. – Предполагаше, че не си е научила
урока толкова добре, колко- то си мислеше преди. Всеки ден тайно се връщаше до мястото в
замъка, откьдето нахлуваше скрит лъч светлина, и подлагаше кожата си под нея. Смяташе ли в
скоро време да отиде на ваканция в Сей Тропе? Не, но всеки път издържаше на слънцето по-
дълго и след стотина години може би щеше да може да се разхожда по залез заедно с него. –
Фюри заповяда да го направят.
Изражението му стана сурово.
–
Толкова ли не са могли да те научат по друг начин? Денят, в който наранят по този начин някое
дете от клана, ще е ден на разплата.
Ема се изчерви, притеснена.
–
Лаклен, валкириите са... различни. Насилието не им се отразява така, както на другите, а
вярванията им не са като твоите. Двете неща, които почитат повече от всички други, са силата и
боят. – Пропусна пазаруването, защото подозираше, че може да отклони фокуса от това, което
се опитваше да му обясни.
–
Тогава ти защо си толкова нежна, любима моя?
Тя прехапа устна и се зачуди защо го оставя да си мисли, че още е такава. Но край с това.
Тази нощ щеше да му разкаже за сънищата и за новото си решение...
– Лаклен, ако се отправиш на мисията си без мен, знай, че и аз ще възобновя своята.
Той прокара ръка по лицето си.
–
Мислех, че искаш да се върнеш при сборището си.
–
Осъзнах, че не искам да мисля за живота си нито в контекста на валкириите, нито в твоя.
Започнах нещо и искам да го довърша
–
Никога, Ема – проблесна синьото в очите му. – Изключено е да се върнеш в Париж, за да търсиш
вампир, докато ме няма.
Тя вдигна вежди.
– Но ти няма да си тук и няма да имаш думата.
Той я сграбчи за ръката и я привлече към себе си.
–
Не, няма да съм тук. Затова ще направя това, което са правили някога мъжете с жените си.
Преди да замина, ще те заключа и ще те пусна тогава, когато се върна за теб.
Устните ѝ се разтвориха. Нима говореше... сериозно? Капсулирането във времето беше
много сериозно. Само преди две седмици щеше да измисли оправдание за поведението му и да
се постави на негово място. Щеше да успее да се убеди, че е преживял прекадено много и
заслужава известна снизходителност.
Сега само му отправи погледа, който думите му заслужаваха, изви се, за да се измъкне от
ръцете му, стана и се отдалечи.
* * *
Дълго след като изчезна от погледа му, Лаклен остана загледан в посоката, в която бе
тръгнала, докато обмисляше дали да се отправи подире ѝ. Понякога му се струваше, че ѝ идва в
повече, че дори я изтощава, и реши сега да я остави на мира.
Така че остана тук – при огъня. Макар че положението се подобряваше, все още ставаше
неспокоен винаги когато се озовеше близо до пламъци. Тя никога не биваше да го узнава. Затова
и никога не би могла да разбере защо не можеше да остави Деместриу жив...
В гората се разнесе шумно пращене. Той скочи на крака, всеки мускул в тялото му се
напрегна. Непознатият глас отекна отново от мили разстояние.
Той стана, наостряйки уши, опитвайки се да различи звука. А после... осъзна какво става.
Изстреля се като куршум по пътеката и зърна Ема точно пред себе си.
- Лаклен! – извика тя, когато той я грабна в прегръдките си, преди да хукне към замъка.
След броени минути вече я дърпаше към спалнята им.
–
Стой тук вътре! – нареди той и се втурна през стаята, за да грабне меча си. – Не излизай по
никакъв повод! Обещай ми!
Някой бе успял да проникне в земите на Киневан – и сред пращене на метал и оглушителни
писъци някак бе успял да събори масивната порта, за да го стори.
Ако този някой успееше да мине покрай него...
– Но, Лаклен...
– Пусто да остане, Ема! Стой тук!
Тя продължаваше да възразява, а той се тросна:
– Някога минавало ли ти е през ума, че от време на време имаш причина да се страхуваш?
Затрьшна вратата право в смаяното ѝ лице и се понесе към входа на замъка. Там застина
напрегнат, в очакване, стиснал меча си...
За пръв път в историята предната врата на замъка Киневан бе съборена с ритник.
Той погледна към човека, нанесъл ритника – русокоса жена с искряща кожа и заострени
уши. Хвърли поглед към падналата врата, а после обратно към нея.
– Пилатес – обясни тя и вдигна рамене.
– Нека предположа. Реджин?
Когато тя се подсмихна, пред нея мина друга валкирия, приближи се към него с войнствена
крачка и плъзна поглед по тялото му.
– Какъв бонбон! – изръмжа и му намигна. – Ема си е уловила вълк.
Погледът ѝ се насочи право към врата му, откъдето Ема беше пила по-рано. Наклони глава.
– Хмм. Носиш ухапването ѝ като почетна значка
– А ти сигурно си гадателката...
– Ако нямаш нищо против, предпочитам израза „надарена с предопределителни способности''.
Ръката ѝ се стрелна напред и откъсна едно от копчетата на ризата му. Движението ѝ беше
толкова бързо, че той не можа да го проследи. Беше отскубнала копчето най-близко до сърцето
му и за секунда изражението ѝ стана много студено. Намекът ѝ беше ясен: вместо копчето
можеше да му изтръгне сърцето.
А после разтвори пръсти и ахна изненадано.
–
Копче! – Усмихна се доволно. – Човек никога не може да събере прекалено много копчета!
–
Как открихте това място? – обърна се той към Реджин.
–
Проследяващо устройство на телефона, сателит и медиум – отвърна тя и веднага се намръщи. –
Вие как откривате разни места?
–
А бариерата?
–
Имаше някои сериозни келтски прегради и заклинания – призна тя и посочи с палец през
рамото към колата им. – Но за всеки случай водим най-могъщата вещица, която познаваме.
Безлична жена им помаха бодро от предната седалка.
– Стига толкова! – закрачи той към Реджин. – Ще напуснете дома ни. Веднага.
Вдигна меча, но покрай него профуча някакво петно. Лаклен се извърна и видя друга вал
кирия, която се бе приземила върху старинния стенен часовник толкова грациозно, че дори не бе
размърдала веригите. Тетивата на лъка ѝ беше опъната, а стрелата – насочена право към него.
Лусия.
Нямаше значение. Искаше тези същества да си отидат – те бяха дошли тук само с една цел.
Той се втурна към вратата. Една стрела като куршум се вряза в ръката, с която държеше меча,
излезе през нея, разпорвайки кожата му, и се заби на трийсет сантиметра дълбочина в каменната
стена.
Разкъсаните сухожилия и мускули накараха ръката му да увисне неподвижно. Мечът
издрънча на пода. По китката му потече кръв. Той се завъртя и видя, че е приготвила три стрели.
Държеше лъка хоризонтално и се целеше във врата му. За да му отсече главата.
Реджин се обади:
– Знаеш защо сме дошли, затова недей да влошаваш положението.
Със смръщени вежди той проследи погледа ѝ и видя остър като бръснач меч, вдигнат
между краката му, само на сантиметри от панталона му. Друга валкирия, която дори не беше
видял да влиза, си служеше с острието от сенките.
–
По-добре се надявай Кадерин Коравосърдечната да не кихне, докато държи меча си така –
подсмихна се Никс. – Кити-
Кад, имаш ли алергия? Не знам, струва ми се, че долавям леки спазми.
Лаклен преглътна и си позволи да хвърли поглед през рамо. Очите на тази Кадерин бяха
празни. В тях нямаше никаква емоция – само чиста решителност.
Лаклен знаеше, че валкириите са злостни, но да го види, да го почувства със стрела през
ръката и насочен срещу себе си меч...
Никога повече нямаше да позволи на Ема да припари до тях.
Точно тогава Касандра мина през съборената врата, като наблюдаваше предпазливо
валкириите.
Лаклен ѝ се сопна:
–
Какво правиш тук?
–
Чух, че тези... създания са обиколили селото, като се чек- нели и подсвирквали на мъжете на
улицата, преди да се запътят към замъка Видях, че са направили портата на нищо, и реших, че
може да ти трябва помощ... И млъкна, а очите ѝ се разшириха, когато зърна меча
Реджин попита:
– Къде е тя, Лаклен?
Никс добави:
–
Няма да си тръгнем без нея. Така че, ако не искаш постоянни гости, които обичат да съсипват
разни неща, просто ни я предай.
–
Никога. Никога повече няма да я видите.
–
Много смело от твоя страна да го кажеш, когато си на път да окървавиш меча на Кадерин –
осведоми го Реджин и се подсмихна. А после ушите ѝ потръпнаха, а гласът ѝ ненадейно стана
захаросано сладък: – Но какво имаш предвид, че не искаш да я видим никога повече?
–
Никога Не искам да знам как е успяла да стане такава, каквато е, след като е израснала в
порочното ви убежище, но няма да ви дам друга възможност да я покварите.
Думите му видимо развеселиха Реджин. Лусия скочи на пода и се запъти към вратата с
нехайна походка, сякаш не го беше простреляла само преди секунди и не се намираше едва на
метър от ликан, който жадуваше за кръв и всеки момент щеше да се преобрази.
–
Лаклен? – попита тихо Ема от стълбището. Той обърна глава и я видя да го гледа със свити
вежди. Разбра, че са искали да повтори думите си, за да ги чуе и тя. – От самото начало ли
смяташе да ме отделиш от семейството ми?
–
Не, не и преди да ги срещна – обясни Лаклен, сякаш това можеше да поправи нещата.
Тя огледа първо помещението, а после и лелите си. Какво точно бяха направили, след като
бяха съборили тази врата с ритници? Можеше само да си представя...
И какво, по дяволите, търсеше Кае тук?
Ема зърна Кадерин зад Лаклен, видя и меча, който държеше.
– Кадерин – каза тя. – Аника ли те изпрати?
Кадерин беше смъртоносна, умела и безчувствена екзекуторка. Не изпращаха съвършена
машина за убиване като нея просто да прибере някого.
– Свали меча, Кадерин.
Реджин се обади:
– Слез долу, Ем, и никой няма да пострада.
– Кад, свали го!
Реджин неохотно кимна и Кадерин се отдръпна в сенките. Лаклен незабавно се качи по
стълбите и посегна към Ема, но тя изгледа унищожително ръката му и се отърси от хватката му.
Той изглеждаше слисан.
Реджин погледна Ема с виновна усмивка.
– Аника просто иска да се махнеш от него, Ем.
Ема слезе с войнствена стъпка по стълбите и насочи пръст към лицето на Реджин.
–
Значи, Лаклен възнамерява да ми забрани да се срещам с вас, а Аника възнамерява да убие
мъжа, с кого спя, без дори да ме попита дали идеята е добра?
Всички се държаха с нея като със старата Ема, всички се надпреварваха за правото да я
контролират. А това просто вече нямаше да мине.
– Чудя се какво възнамерявам аз.
– Кажи ни! – извика Никс и затаи дъх.
Ема ѝ отправи гневен поглед. „Говоря реторично!“ Представа нямаше какво възнамерява...
– Той те търси – изрече напевно един вампир от прага.
Очите му бяха приковани в нея.
Устните на Ема се разтвориха. Валкириите не вярваха в съвпадения, само в съдбата. А
понякога съдбата дори не си правеше труда да подходи деликатно.
Лаклен се хвърли към вампира точно когато се появиха други. Кае се присъедини към него
в борбата. Ема виждаше всичко като на бавен каданс. Усещаше как червените очи на вампира се
връщат към нея отново и отново.
Ненадейно гърбът ѝ се блъсна в пода – някой бе изритал краката ѝ и я бе накарал да загуби
равновесие.
Лаклен я бе препънал?
- Дръпни се, Ема! – изрева той и я блъсна настрана, при което тя полетя надалеч по
излъскания под.
Когато погледна към мелето, видя, че вампирите продължават да я гледат.
Бяха дошли заради нея. Ами ако баща ѝ знаеше за нея? Дали не ги бе изпратил да я
намерят?
Но кой...?
Ненадейно спомени кошмари започнаха да се стичат в действителността. Спомените на
Лаклен.
В съзнанието ѝ проблесна образът на златокос мъж. Де- местриу. Наблюдаваше
невъзмутимо страданията на Лаклен.
„Всички винаги казват, че чертите ми са като на майка ми, но Елена е имала черна коса –
черна като катран. И тъмни очи. Мъжът в съня е рус, а ножницата на меча му е от дясната
страна. Очевидно е левичар.“
Самата Ема беше южна лапа22.
Не. Изключено.
Мълниите свистяха навън. Фаталистично мислене. Това беше всичко. Ема просто се
поддаваше на фаталистичното мислене, тъй като това бе най-лошият от всички възможни
сценарии. Не бе възможно баща ѝ да е този, който бе измъчвал Лаклен.
Спомените на Лаклен за огъня я заляха като киселина – мъчение, което сега беше и щеше
да остане завинаги нейно. Яростта му кипна в нея и тя ѝ се отдаде – точно както бе сторил той –
за да понесе болката...
Потръпна, не можа да потисне скимтенето си. Мислите ѝ станаха неясни, далечни... Не
можеше да отдели действителност от кошмари, а освен това по някакъв начин знаеше, че
дълбоко в съзнанието на Лаклен се таи ново подозрение, което той категорично отказваше да
признае – че Ема може да е дъщеря на Деместриу...
Разбра кое е чудовището. Баща ѝ. Разтреперана, все още свита на пода, тя загледа изумено
как лелите ѝ се сражават толкова доблестно, толкова умело, с цялата си вродена грациозност и
свирепост. Деместриу им бе отнел кралицата.
„Гнусен паразит.“
Мълниите отново засвистяха в неспирен залп.
Навсякъде наоколо кипеше битка, а Ема бе замръзнала. Не от страх от смъртта, а от скръб
и болка. Скръб, че това, което искаше така отчаяно – живот с Лаклен и любовта на сборището си
– бе застрашено от кръвта, която течеше, която сега смъдеше като отрова във вените ѝ.
Гледаше как тези героични воини се сражават, за да я защитят, без да знаят коя е наистина,
и почувства, че ще умре. Беше недостойна за всички тях.
Един вампир се свлече на земята. Никс се засмя от радост и се приземи върху него. Заби
колене в гърба му и го сграбчи за косата, за да вдигне главата му и да оголи гърлото му. Приготви
се за смъртоносния удар. Вампирът зърна Ема Протегна ръка.
Почувства се нечиста; вените ѝ горяха. Недостойна.
„Но мога да поправя нещата. Или поне донякъде.“
Никс забеляза как хвърля поглед към другия край на помещението. Намигна ѝ.
„Ясно е какво трябва да направя.“
–
Ще умра ли? – прошепна Ема.
–
Пука ли ти? – попита Никс. Думите ѝ отекнаха в ушите на Ема толкова ясно, сякаш двете стояха
точно една до друга.
–
Той търси теб – изпъшка създанието и погледна към нея.
-Иаз го търся. Ема искаше да го хване за ръката, но той
беше толкова далеч... Ненадейно се озова само на метър от него.
Виеше ѝ се свят... Нима се беше дематериализирала? Като вампир. За пръв път...?
Никс бавно вдигна острието си, а Ема запълзя напред.
Чу как Лаклен рязко си поема въздух и разбра, че я е забелязал.
- Ема! – изхриптя той, хвърли се към нея и изрева: – Проклятие, Ема, не!
Но беше много късно. Бяха теглили чертата – също както с Хийт. Не, не я бяха теглили –
бяха я запечаташ в съзнанието ѝ. Падна светкавица, която придружаваше решението ѝ.
Решението, което бе родена да вземе.
Протегна ръка. Погледът ѝ срещна очите на вампира.
„Дори не подозираш какво ще завлечеш вкъщи.“
* * *
Лаклен изрева от ярост, когато това същество – последното останало живо – отведе Ема.
Не можеше да проумее случилото се. Тя сама го беше потърсила?
Стисна Никс за раменете.
– Защо се поколеба? Видях те, че се поколеба!
Започна да я разтърсва, докато главата ѝ не се люшна. Тя се ухили и възкликна:
– Браво!
– Мамка му, къде я отведоха? – изкрещя той.
Една от валкириите блъсна болния му крак, той се подгъна и Лаклен освободи Никс.
Кае отново вдигна меча си.
– Вие ги пуснахте! – изръмжа тя към Реджин. – Оставихте Киневан незащитен.
Реджин наклони глава към Лаклен.
–
Той открадна дъщеря от приемната ѝ майка и я задържа далеч от закрилата на семейството ни.
–
Разплатата е кучка – добави Кадерин и се наведе да събере кучешките зъби от отсечените глави
като трофей.
–
Майната ви, тя е в ръцете им! – заби Лаклен юмрук в стената. – Какможе да сте толкова
спокойни?
–
Аз не мога да изпитвам силни чувства, а те няма да си позволят лукса да скърбят – обясни
Кадерин. – Скръбта отслабва целия колектив. Ще отслаби и самата Ема. А ние не искаме
допълнителни беди.
Лаклен се разтресе от ярост. Всеки момент щеше да се преобрази, да ги избие всичките...
Изневиделица изригна някакъв чудовищен шум. Кадерин прибра окървавените кучешки
зъби и затършува в джоба си за телефона.
– Лудата жаба! – изсъска тя и побърза да го отвори. – Ре джин, ти си самият дявол!
Реджин вдигна рамене, докато Лаклен се бореше с объркването си. Никс се прозя шумно и
измърмори:
– Повторение на програмата.
– Не – каза Кадерин в телефона. – Тя тръгна доброволно с вампирите.
Предаде информацията така, сякаш съобщаваше прогнозата за времето, дори на фона на
оглушителните писъци, които Лаклен чуваше от телефона.
Ръката му се стрелна и изтръгна апарата от Кадерин. Поне някой реагираше адекватно.
Аника.
– Какво е станало с нея? – изкрещя разярена тя. – Псе, ще се молиш за смърт, така да знаеш!
– Тя защо тръгна с тях? – изрева в отговор той. – Пусто да остане, кажи ми как да стигна до нея!
Докато Аника продължаваше да крещи по телефона, Кадерин го погледна и вдигна палци.
Прошепна:
– Задръж го.
Лаклен и Кае ахнаха, когато четирите валкирии се отправиха към колата си и напуснаха
замъка така, сякаш бяха дошли да оставят кошница с кифли. Той хукна след тях на големи
скокове.
Лъкът отново се вдигна
– Ако тръгне след нас, застреляй го – заповяда Никс.
– Тогава ме напълнете със стрели – изръмжа той.
Никс се обърна към него:
– Не знаем нищо, което да ти помогне, а мисля, че ще имаш нужда от силата си, какво ще кажеш?
А на другите натърти:
– Нали ви казах; че в края на това пътуване няма да я доведем обратно.
А после изчезнаха.
–
Мамка му, къде я отведе онзи вампир? – сопна се той в слушалката.
–
Не... знам!
–
Твоите валкирии ги пуснаха в дома ни...
–
Това не е домът на Ема Домът ѝ е тук!
–
Вече не. Заклевам ти се, че когато я намеря, няма никога повече да я пусна да припари до вас.
–
Значи, ще я намериш, така ли? Ти си ловец, готов да тръгне по следите на най-ценното си
притежание. Не бих могла да се надявам на нещо по-добро. – Сега гласът ѝ звучеше спокойно,
дори бодро. Лаклен можеше да долови подигравателната ѝ усмивка. – Да, намери я, а после
знаеш ли какво? Когато я доведеш тук жива и здрава, ще почеша новия си домашен любимец зад
ушите. Няма да го одера жив.
–
За какво говориш, жено?
Гласът ѝ беше въплъщение на самото зло:
– В този момент вратът на брат ти е под ботуша ми. Гарет за Ема
Връзката прекъсна.
31
Ема се чувстваше като жертва, положена на мрачен олтар. При дематериализирането
вампирът я беше пренесъл в слабо осветен коридор пред тежка дървена врата. Отключи вратата
и я отвори, след което я блъсна в стаята с такава сила, че тя се препъна и падна на студения
каменен под. Замаяна от пренасянето, тя остана да лежи там, където беше паднала – под арката
на огромен прозорец, висок поне шест метра. Стъклото му беше от оцветен обсидиан, със златни
инкрустации, деликатно извити във формата на символи на черните изкуства.
Вампирът я остави сама с предупреждението:
- Не се опитвай да се измъкнеш. Никой освен него не може да се дематериализира ниго в
покоите му, нито извън тях.
След което отново заключи вратата.
Тя потръпна, откъсна поглед от прозореца и се надигна замаяно на колене, за да огледа
стаята. Кабинет, който се използваше – на бюрото имаше документи – макар че беше влажен и
пропит с миризма на засъхнала кръв.
Някъде от вътрешността на замъка закънтяха писъци и Ема скочи на крака, започна да
обикаля в тревожни кръгове. По дяволите, какво беше направила?
Преди разкаянието да я надвие, спомените за огъня се върнаха. Сцената беше толкова ясна,
сякаш се намираше там.
Дробовете на Лаклен се бяха напълнили с огън и той бе реагирал на това по-ожесточено,
отколкото на факта, че кожата на краката му гореше, докато пламъците се извисяваха. Нито
веднъж не им достави удоволствието да чуят как реве от болка. Не за пръв път умираше, нито за
втори, нито за който и да било през следващите петнайсет десетилетия, когато изгаряше и всеки
път се събуждаше в нов ад. Омразата бе единственото, което му позволяваше донякъде да запази
разсъдъка си, и той се беше вкопчил в нея с всички сили.
Оставаше вкопчен в нея тогава, когато огънят угасваше. Остана вкопчен в нея, когато
осъзна, че кракът му е единственото, което го отделя от Ема, и когато се насили да счупи костта,
и когато... остави звяра да се надигне, за да може...
Тя наведе глава и повърна. Лаклен бе останал вкопчен в омразата, докато не я намери –
онази, която бе почувствал на повърхността, онази, която трябваше да го спаси...
А после започна да се бори с неприязънта за доброто и на двама им.
Ема се зачуди как не я бе убил, как не се бе поддал на объркването и омразата, които се
смесваха с нуждата му да я обяви за своя и да потъне в забрава. Как не я бе обладал свирепо,
когато кожата му все още гореше?
Той не искаше тя да узнае за мъченията му и сега Ема разбираше защо. Знаеше, че ще
трябва да му признае за сънищата спомени, но какво можеше да каже за това? Че страда от
грандиозен случай на синдрома на Твърде многото информация? Че най-накрая е разбрала какво
е било изтезанието и е сигурна, че е най-ужасното, на което някога е било подлагано живо
същество?
Как можеше да му каже, че този, който му е причинил това, е баща ѝ?
Злобни, гнусни паразити, на които мястото им е в ада.
Едва не повърна, но успя да се пребори. Не мислеше, че Лаклен може да я намрази заради
това, но разкритието щеше да гори, да кипи като малка капка киселина върху кожата. Което
щеше да избледнява до. края на вечността. Баща ѝ бе унищожил почти цялото му семейство –
семейство, което той очевидно бе обичал.
Сега, когато знаеше всичко, което бе преживял Лаклен, когато познаваше мислите и
клетвите му за разплата, я изпълни изгарящ срам, задето бе спорила с него за отмъщението му.
Особено сега, когато щеше да му го отнеме завинаги.
Непоколебимостта ѝ беше... ами непоколебима. Докато лежеше на студения под на
Киневан сред цялата тази касапница, умът ѝ препускаше. Горчивият ѝ срам бе удавен от
прочутите валкирски гордост и честолюбие, които най-после се бяха събудили у нея.
„Недостойна. Уплашена. Слаба.“ Ема Кротката. Но вече не.
Защото – това беше най-объркващото – сега, когато чувствата ѝ се бяха уталожили и
можеше да мисли по-ясно, си даваше сметка, че ако можеше да върне времето, пак щеше да
направи същото.
Решителността ѝ я плашеше. Да, старата Ема все още витаеше на заден план в съзнанието ѝ
и пищеше, че това е страшно глупаво. „Харесва ли ти новият ми панталон с щампа на
разфасовано човешко тяло? А сега, къде беше клетката на онзи тигър?“
Беше абсолютно безразсъдно.
Но новата Ема знаеше, че не е прекадено глупава, за да живее; твърде много се срамуваше,
за да ѝ пука дали ще оцелее. Трябваше да го стори, за да оправи нещата със сборището си, както
и с Лаклен.
„Лаклен.“ Великодушният крал, в когото не можеше да не се влюби. И за него щеше да се
сражава безмилостно.
Баща ѝ беше нейно бреме. Бе дошла да убие Деместриу.
* * *
През кошмарния час, който отне на Харман да го закара до частното летище, Лаклен се
мъчеше с всички сили да не се преобрази. Така и не успя да се отдръпне от тънката като бръснач
граница – или да започне да разсъждава толкова ясно, колкото бе необходимо. Ема беше в ръцете
на вампирите, а Taper – в плен на вал кириите.
Проклятието на ликаните. Силата и свирепостта, които носеха със себе си в битка,
представляваха слабост във всички други ситуации, а колкото повече обичаха нещо, толкова по-
силно бе желанието на звяра да се надигне и да го защити.
Залагаше на вероятността да са отвели Ема в Хелвита, при Деместриу, макар че можеше да
са я предали на Иво или дори на онзи Кристоф. Беше изпратил Кае да намери Уилем и Мънро и
толкова ликани, колкото успеят да съберат, за да потеглят към замъка на Кристоф. Лаклен
знаеше, че тя ще го стори. След като Ема изчезна, Кае трябваше да го погледне в очите само
веднъж, та най-накрая да проумее.
Но ако грешеше за мястото, на което я бяха отвели? Ами ако и този път не успееше да
открие Хелвита? Изглежда, вече не можеше да мисли, когато най-накрая бе обхванал ситуацията
в цялата ѝ тежест.
В цялата ѝ тежест. И Гарет беше във вражески ръце. Бяха го пленили някак. Някак ли?
След като видя с очите си уменията на Лусия, силата на Реджин, бързината на Никс и целеус-
тремената злост на Кадерин, Лаклен вече знаеше, че е подценил врага.
–
Те държат Гарет – беше казал на Боуи по телефона от колата, докато Харман натискаше педала
на газта по мъгливите шотландски пътища – Измъкни го.
–
Проклятие! Не е толкова лесно, Лаклен.
Беше толкова лесно. Лаклен искаше Гарет освободен. Боуи беше могъщ ликан, прочут със
своята безмилостност.
– Освободи... го! – изръмжа той.
– Не можем. Не исках да ти го казвам, но ги охраняват проклети духове.
Гарет, последният от семейството му, зад стражата на древна напаст в ръцете на побъркано
и коварно същество.
И... Ема го беше напуснала.
Преднамерено го беше напуснала. Съзнателно бе решила да му обърне гръб и бе
пропълзяла до протегнатата ръка на шибан вампир, за да го стори.
„Мъгла в ума ми. Не, трябва да се преборя с нея.“
Отново и отново се мъчеше да си припомни всичко, което знаеше за нея, опитваше се да
намери нещо, което да му подскаже защо би го сторила.
„Тя е на седемдесет години. Завършила е колеж. Преследват я вампири. Точно нея са
искали през цялото време. С каква цел? Коя фракция? Аника е нейна приемна майка. Родната ѝ
майка е била от лидийско потекло, така ми каза. Елена. Ето на кого прилича.“
Докато се приближаваха до летището, слънцето изгря. Лаклен изръмжа раздразнено.
Мразеше го, не искаше никога повече да го вижда Тя беше някъде там, а него го нямаше, за да я
защити. В този момент можеше да е завързана за кол на някое поле. Дланите му бяха окьрвавени
от ноктите, които бе забивал в тях. Дори не беше прегледал раната на ръката си.
„Мисли! – Започна да повтаря всичко, което бе научил за нея. – Седемдесетгодишна.
Завършила е колеж...“
Намръщи се. И преди беше срещал лидийки. Те имаха светла кожа като Ема, но много
тъмни коси и очи. Ема беше свет- локоса, със сини очи.
Значи, и баща ѝ трябваше да е такъв...
Лаклен замръзна. Не.
Невъзможно.
Ами ако той е баща ми? – беше го попитала Ема.
А Лаклен ѝ отговори... Отговори ѝ, че децата на Деместриу със сигурност са злобни, гнусни
паразити, на които мястото им е в ада.
Не.
Дори съзнанието му да можеше да схване мисълта, че тя е дъщеря на Деместриу, Лаклен не
можеше да приеме, че в този момент се намира във властта му, че може да е била тласната дотам
от собствените му лекомислени думи.
Че казаното от нея може да я е подтикнало да отиде в Хелвита, при Деместриу, който щеше
да разчлени собствената си дъщеря крайник по крайник, докато тя го умолява да я убие, без дори
да мигне с червените си очи.
Ако не я намереше скоро... Сега трябваше не просто да открие Хелвита, а и да я открие
бързо. Беше ловувал и проследявал дири в тази част на Русия, но безуспешно. Последния път
може би се беше приближил, точно преди дузина дематериали- зирали се вампири да го открият
и да го пребият до кръв.
Щеше да отиде със самолет до Русия и пак да стигне толкова близо...
Споменът се надигна – тялото ѝ под неговото едва вчера, когато главата ѝ се мяташе на
възглавницата и го потапяше в прекрасния аромат на косата ѝ. Никога нямаше да забрави
аромата ѝ, беше го поел завинаги от онази първа нощ, в която я позна. Споменът дойде като
напомняне да го използва.
Можеше да я намери. И преди го беше правил. Ако се озовеше някъде близо до нея,
можеше да я проследи право до Хелвита
Беше ѝ предопределено той да я открие.
Един дълбок глас изрече от сенките:
– И така, да видим какво е търсил генералът ми.
Очите ѝ проследиха посоката на звука. Знаеше, че само преди секунда беше сама, но сега
го зърна, седнал зад голямото бюро, още преди да запали лампа. Светлината се отрази в
червените му очи.
От него се излъчваше напрежение, докато се взираше в нея така, сякаш виждаше призрак.
Тя беше принудена да чака сама тук, в този зловещ замък, и да слуша носещите се отдолу
викове, които отекваха периодично. Това продължи часове наред след изгрева на слънцето. През
това време Ема преживя нещо като пречистване, мислите ѝ се успокоиха, а решимостта ѝ се
изостри като кристал. Чувстваше се така, както предполагаше, че се чувстват лелите ѝ преди
голяма битка Сега чакаше търпеливо да сложи край на всичко това по един или друг начин и
знаеше, че само един от тях ще излезе жив от стаята
Деместриу повика един страж.
–
Когато Иво се върне, не го пускай да влезе – нареди той на вампира – По никакъв повод. Не
казвай, че сме я намерили. Ако проговориш, ще ти извадя вътрешностите и ще те държа така
години наред.
Е, добре. Ема бе израснала със заплахите, които бяха толкова разпространени сред лора –
тези, които започваха с „ако това и това се случи или не се случи“ и завършваха с „тогава ще
понесеш това и това последствие“ – но този тип наистина го биваше в тая работа.
Деместриу се дематериализира до вратата и пусна резето след пазача.
„Значи... никой не може да се дематериализира вътре или вън, а сега никой не може и да
излезе пеша?“
Когато Деместриу се върна на мястото си, всяка изненада, която можеше да е издал, беше
изчезнала. Той я огледа безстрастно.
–
Лицето ти е точно като това на майка ти.
–
Благодаря. И лелите ми често казват така.
–
Знаех си, че Иво е намислил нещо. Знаех, че търси някого и че е загубил десетки от воините ни
– трима само в Шотландия. Затова реших да му отнема това, до което се е доближил, каквото и
да е то. Не очаквах, че издирва дъщеря ми.
–
Какво иска от мен този тип? – попита тя, макар че имаше доста добра представа сега, когато бе
осъзнала проклетото си родословие.
–
От векове насам Иво крои заговори и се цели в короната ми. Но знае, че ако има нещо, което е
свещено за Ордата, това са кръвните линии. Знае, че не може да управлява, ако не е свързан с
кралското семейство, и случайно попадна на такава връзка. В лицето на дъщеря ми.
–
Затова е решил просто да те убие и да ме принуди да се омъжа за него?
–
Точно така.
Настъпи пауза, в която той, изглежда, обмисляше нещо. После попита:
– Защо не ме потърси по-рано?
– Едва преди осем часа разбрах, че си ми баща.
В очите му трепна някакво чувство, но беше толкова мимолетно, та тя реши, че си е
въобразила.
– Майката... не ти е казала?
- Н е я познавам. Умряла е веднага след раждането ми.
– Толкова скоро? – попита той тихо, сякаш сам себе си.
– Търсех в Париж информация за баща си – за теб – каза тя.
Противно на всякаква логика се опитваше да го накара да се почувства по-добре.
– Живях там заедно с майка ти. Над катакомбите.
Всеки импулс на доброта изчезна при споменаването на катакомбите, от които Лаклен си
беше проправил път към свободата със зъби и нокти.
–
Очите ти станаха сребриста, точно като нейните. За пръв път червеният му поглед премина по
нея преценяващо.
Последва неловко мълчание. Ема се огледа наоколо и се помъчи да си спомни
принудителните тренировки, на които я бяха подлагали Аника и Реджин. Да победи Касандра,
беше едно, но този, който стоеше пред нея сега, беше чудовище.
Тя се намръщи. „Ако той е чудовище, значи, и аз съм чудовище. Но спокойно, не е
задължително да оживея.“
От самото начало бе наясно, че от тази стая ще излезе само един от тях. Сега знаеше, че
това означава най-много един от тях.
Оръжия по стените. Кръстосани мечове, обърнати с дръжката надолу. В действителност
тези в ножниците бяха по-податливи на ръждата. Ръждата означаваше слабост. „Трябва да се
добера до този без ножница“
– Седни.
Тя неохотно се подчини. Той ѝ поднесе кана с кръв.
– Ще пиеш ли?
Тя поклати глава
– Опитвам се да следя колко поемам.
Той я изгледа отвратено.
– Говориш като човек.
– Ако ми даваха по един долар всеки път, когато го чуех... – въздъхна тя.
– Може би просто си пила от ликана, с когото си?
Дори да можеше да отрече, тя не виждаше причина да го прави. Изпъна раменете си.
-Да.
Той вдигна вежди и я погледна с възобновен интерес.
–
Дори аз отказах да вземам кръв от безсмъртен като него.
–Защо? – попита тя и се наведе напред, надвита от любопитството. – Това е била единствената
инструкция, която майка ми е дала на лелите ми, когато ме изпратила при тях – никога да не
пия от жив източник.
Той впери поглед в бокала си с кръв.
–
Когато поемеш толкова кръв, че убиеш източника, изсмукваш всичко от него, чак до дъното на
душата му. Ако го правиш достатъчно често, бездната на душата може да се превърне в нещо
буквално. Можеш да я усетиш. Сърцето ти ще стане черно, а очите – червени от ярост. Това е
отрова и ние жад уваме за нея.
–
Но да пиеш от жив източник и да го убиеш са две различни неща Защо вместо това не е
поискала да ме предупредят да не убивам?
Всичко това изглеждаше толкова нереално. Двамата водеха разговор, задаваха си въпроси и
им отговаряха, въпреки смазващото напрежение помежду им, като доктор Лектьр и Клариса в
онази сцена в затвора. „Бяхте любезна и реагирахте добре на моята вежливост.“23
–
И защо получавам тези спомени?
–
Ти си наследила тази тъмна дарба? – изсмя се отривисто той без капка веселост. – Подозирах,
че се предава по кръвна линия. Мисля, че точно тя е направила династията ни крале по време
на първия хаос на лора. Аз я имам. Кристоф също я има И я е предал на всеки човек, когото е
превърнал – добави той и се подсмихна. – Но ти си я наследила от мен? – Вдигна вежди, сякаш
все още не можеше да повярва напълно. – Майка ти навярно се е бояла, че ще стане така.
Поемането на толкова кръв, че да убиеш източника, ни кара да полудеем. Пиенето и
поглъщането на спомените им ни прави луди – и могъщи.
Тя вдигна рамене. Не се чувстваше луда. Да, замалко да срути един замък насън, но...
– Не се чувствам по този начин. Ще ми се случи ли още нещо?
Той изглеждаше ужасен.
–
Значи, спомените не са достатъчни? – попита, но после се овладя. – Да поглъщаш кръвта им,
живота им и всичко, което са преживели – това те прави истински вампир. Някога търсех
безсмъртни заради знанията и силата им, но се измъчвах от сенките в съзнанието им. За теб да
пиеш кръвта на безсмъртен с толкова много спомени... играеш си с огъня.
–
Идея нямаш колко си прав.
Той се намръщи, замисли се за миг и попита:
– В катакомбите ли съм пратил ликана?
– Той избяга – отговори самодоволно тя.
– Да, но сега ти си спомняш мъченията му, така ли?
Тя бавно кимна. Един от двамата щеше да умре. Защо продължаваше разговора – за да узнае
отговорите на някои от въпросите, които я измъчваха? Или за да живее още малко? А той защо
се съгласяваше?
–
Представи си, че съзнанието ти е задръстено с десетки хиляди подобни спомени. Представи си
да преживяваш смъртта на жертвата си. Онези мигове преди това, когато ти я дебнеш, когато тя
си казва, че не е чула стъпки, а само шума на вятъра. Когато набелязаният си внушава, че е
глупак, задето косъмчетата по врата му настръхват. – Зарея поглед покрай нея. – Някои отказват
да повярват до последния миг. Други ме поглеждат само веднъж и знаят в какви ръце са се
озовали.
Тя потръпна.
–
И това те кара да страдаш?
–
Да. Той забарабани с пръсти по бюрото и вниманието ѝ бе привлечено от един от пръстените
му. Емблемата с двата вълка.
–
Това е пръстенът на Лаклен. Откраднат от ръката на мъртвия му баща. „Моят баща е убил
неговия.“
Той огледа пръстена с блуждаещи червени очи.
– Предполагам, че да.
Той беше луд. И Ема знаеше, че ще продължи да ѝ говори така дотогава, докогато тя поиска,
защото усещаше, че е... самотен. И защото вярваше, че това са последните часове от живота ѝ.
–
Като се има предвид историята на враждата между валки- риите и Ордата, как изобщо се
събрахте с Елена?
На изпитото му лице се изписа замечтано изражение.
– Стиснах я за врата, готов да го извия и да ѝ откъсна главата.
– Колко... романтично. „История, която е само за разказване на внуците.“
Той не ѝ обърна внимание.
–
Но нещо ме възпря. Освободих я, но през следващите месеци започнах да я проучвам. Исках да
разбера какво ме накара да се поколебая. С времето осъзнах, че тя е невестата ми. Когато я
плених и я отведох от дома ѝ, тя каза, че е видяла нещо добро у мен, и се съгласи да остане. За
известно време беше права, но накрая плати с живота си.
–
Защо? Как е умряла?
–
Чух, че от скръб. Заради мен. Затова се учудих, че се е предала толкова бързо.
–
Не разбирам.
–
Майка ти се опита да ме накара да спра да пия кръв – не само от живи източници, а изобщо.
Дори ме убеди да започна да се храня като човек и ми правеше компания, за да ми е по- лесно,
макар че нямаше нужда от храна. А после разбрахме, че ти си на път – точно когато щях да
загубя короната си при първия бунт на Кристоф. В битката се върнах към старите си навици.
Запазих короната, но загубих всичко, което бях спечелил с майка ти. Отново се бях поддал.
Елена ме погледна в очите само веднъж, а после избяга.
–
Някога интересувал ли си се за мен? – попита Ема и установи, че гласът ѝ звучи така, сякаш я
интересува.
–
Чух, че си слаба и неумела, че си наследила най-лошите черти и от моя, и от нейния вид.
Никога нямаше да се върна за теб, дори ако си мислех, че ще оцелееш достатъчно дълго, за да
бъдеш замразена в безсмъртието си. Не, това беше изцяло дело на Иво.
Тя потръпна пресилено.
– Ооох!
Но всъщност наистина я жегна малко – жегване, което бързо се доближаваше до зрелищно
побесняване.
– Като баща си убийствен... о, това беше просто ужасно от моя страна...
Замлъкна, когато той стана. Силуетът му се очерта върху цветното стъкло. Косата му беше
златна като пищните инкрустации. Изпълни я страхопочитание. Това бе баща ѝ и той беше
ужасяващ.
Той въздъхна и я огледа – не така, сякаш виждаше призрак или нещо ново, а сякаш лениво
обмисляше кога да я убие.
–
Малка Емалин, това, че дойде тук, е последната грешка, която ще допуснеш някога Трябваше да
знаеш, че вампирите винаги могат да отстранят това, което стои между тях и наградата им.
Всичко друго е второстепенно. Моята награда е да запазя короната си. Ти си слабост, от която
Иво – или всеки един от другите – може да се възползва, така че вече си... несъществена
„Удари момичето там, кьдето го боли.“
–
Щом пиявица като теб не ме иска... е, значи, наистина нямам какво да губя – надигна се Ема и
си изтупа ръцете в дън- ките. – И без това ме устройва. Дойдох да те убия.
–
Така ли?
Не трябваше да изглежда чак толкова развеселен.
Ледената му усмивка бе последното, което Ема видя, преди той да се дематериализира и да
изчезне. Тя се хвърли към голия меч на стената и след миг усети Деместриу зад гърба си. Стисна
меча и се приведе, но вампирът изникваше навсякъде около нея.
И тя опита да се дематериализира... не успя... загуби ценни секунди. И прибягна до това,
което умееше най-добре – да бяга – използвайки бързината си, за да му се изплъзне.
- Много си пъргава – каза той и се появи пред нея.
Мечът ѝ се стрелна напред прекадено бързо, за да го проследи с поглед, но той го избегна с
лекота. Когато Ема отново замахна, той изтръгна от ръката ѝ вдигнатото острие и го запрати
надолу. Оръжието издрънча на пода
Стомахът на Ема се сви, когато осъзна какво се случва.
Той си играеше с нея.
32
Сам в една огромна руска гора, Лаклен стоеше там, кьдето бе започнало всичко преди
петнайсет десетилетия. С Харман бяха кацнали само преди няколко часа, след което се бяха
понесли с камион по грубия терен, за да намерят мястото, където някога вампирите плениха
Лаклен. Когато пътищата станаха непроходими, Лаклен остави Харман да чака. И двамата
знаеха, че щом веднъж улови миризмата на Ема, Харман никога не би могъл да поддържа
темпото му.
Дори след толкова време Лаклен намери безпогрешно местността. Но сега, докато
обикаляше поляната и отчаяно се мъчеше да улови някаква следа от Ема, се уплаши, че е
сбъркал. Никой досега не бе успял да намери Хелвита. А някога Лаклен се провали да спаси
родния си брат в същите тези гори.
Решението му да поеме насам можеше да означава край на живота ѝ...
Един момент... Тя беше тук.
Онази първа нощ, когато я откри, застана на колене, за да улови отново мириса ѝ. Сега
пробяга цели мили груб терен с ножницата с меча на гърба и лудо биещо сърце. Втурна се по
един стръмен хълм, застана на билото му и погледна надолу. Хелвита се простираше точно под
него. Занемарена, зловеща Под закрилата на слънцето Лаклен се запъти право нататък. С лекота
се изкачи по една гола стена и закрачи сред рухналите парапети на бойните кули. Движеше се
свободно по пустата пътека. Фактът, че най-после я бе открил, не го изпълни с триумф. Това
беше само първата крачка.
Застина, когато долови гласа ѝ – слабо ехо, което не му позволяваше да определи от коя
посока отвътре идва, не му даваше възможност да различи думите. Самите размери на замъка
бяха зашеметяващи, а тя беше във вътрешността на това гнусно място.
Не можеше да проумее какво я е накарало да дойде тук, какво я е подтикнало към подобна
лудост.
Да не би да беше сънувала Деместриу? Дати насън не ѝ се бе явило предсказание за тази
нощ, изпълнена с насилие? Помъчи се да остане спокоен, но партньорката му беше в този ад,
изправена срещу най-злото – и най-могъщото – същество на тази земя. Ема беше толкова нежна.
Дати се страхувате...!
Не! Не можеше да мисли по този начин. Беше я намерил, знаеше, че още е жива. Можеше
да я спаси – ако запазеше бистрия си ум, ако можеше да отсее, да прецени възможностите.
Имаше причина, поради която вампирите винаги печелеха и Боуи грешеше в мнението си
за нея. Не беше заради това, че врагът можеше да се дематериализира. Вампирите винаги
печелеха, защото ликаните не можеха да овладеят звяра в себе си... или защото му се поддаваха с
такава лекота.
* * *
Ема се втурна към бюрото му и го заобиколи заднешком. Едва избягна протегнатите му
нокти и не повярва на очите си, когато той разцепи масивното бюро надве, сякаш разкъсваше
лист хартия.
Дървото изпращя и падна с трясък на земята.
Той изникна зад нея още преди да е разбрала, че се е дема- териализирал. Хвърли се
настрана, но той раздра хълбока ѝ с ноктите си, сграбчи я, прониза кожата ѝ. Дръпна я пред себе
си и я задържа права с такава лекота, сякаш бе парцалена кукла. От разкъсаната кожа на крака и
хълбока ѝ потече кръв като фуния. Той опря дланите си на врата ѝ.
„За да ми откъсне главата.“
- Сбогом, Емалин.
„Тялото му ме предпазва.“
Тя си пое въздух и изкрещя. Дебелото черно стъкло над тях експлодира. Слънцето нахлу в
стаята като пожар. Деместриу застина, сякаш смаян, че е облян в светлина. Тя се притисна към
него, използвайки тялото му за прикритие. Когато се опита да се изплъзне, тя започна да се
съпротивлява, мъчейки се да го задържи на място. Но макар че започваше да гори, той бе
прекалено силен. Дематериализира и двама им в сенките.
Там, кьдето беше мечът.
Ема се хвърли на земята, грабна оръжието и скочи зад гърба на Деместриу. Заби острието в
торса му и едва не се задави, когато мечът проби костите, но се насили да го завърти в тялото му,
както я бяха учили.
Той падна Тя дръпна меча, извади го, прескочи вампира, готова за втори удар, и видя, че я
гледа, абсолютно поразен.
Деместриу успя да се надигне с мъка на едно коляно и това я уплаши до смърт, така че
тласна меча обратно в тялото му, през сърцето му, с цялата си сила. Ударът го запрати по гръб и
го прикова за каменния под.
Пронизан в сърцето, той лежеше и се гърчеше. Така нямаше да умре. Ема знаеше, че освен
това трябва и да му отреже главата. Отправи се, накуцвайки, към другия меч и го свали
разтреперана. Все още не вярваше какво се е случило току-що, какво предстои да се случи.
Когато се върна, лицето ѝ се сгърчи. Около него се стичаше поток черна кръв. Ема трябваше да
прекрачи през нея.
Лицето му се променяше, омекваше, вече не изглеждаше толкова страховито. Резките черти
и сенките изчезнаха.
Той отвори очи... и те бяха сини като небето.
– Освободи ме...
– Да бе, да.
– Не... трябва... да ме убиеш.
– Защо? – извика тя. – Защо го казваш?
– Гладът... няма вече. Спомените... няма вече. Няма да има спомени за техния ужас от... мен.
Някой заблъска по вратата.
Той изрева:
– Оставете ни на мира!
А после се обърна към нея и понижи глас:
– Отсечи ми главата. Кръста. Краката. Иначе пак мога да се съживя... Фюри допусна тази грешка.
Фюри?
–
Уби ли я? – изкрещя тя.
–
Не, изтезавах я. Не очаквах, че ще издържи толкова дълго...
–
Къде е тя?
–
Така и не разбрах. Лагер се зае с това. Главата, кръста, краката.
–
Не мога да мисля! – извика тя и започна да крачи из стаята. В името на Фрея! Фюри наистина
беше жива!
–
Емалин, направи го!
–
Виж, правя каквото мога!
Той не би трябвало да се превръща в Дарт Вейдър, не би трябвало да ѝ дава указания как да
го умъртви напълно. Главата беше едно, но кръстът и краката? Наистина ли бе станал толкова
могъщ?
– Майка ти умря от скръб... защото не можахме да сложим край на това. Ти обаче можеш.
Тя си пое дълбоко въздух, застана над него и се задави, ко- гато стисна дръжката. Да, също
като бейзбол. „Ти никога не си играла бейзбол, откачалка такава. А, да. Кадерин винаги държи
мечовете си хлабаво, с отпуснати китки. Аз изобщо не съм като нея. Мисли като вампир! Какво
стои между теб, мъжа, когото обичаш, и семейството ти? Три чисти удара. Само три чисти
удара.“
Колкото по-умолигелно ставаше изражението му, толкова по-трудно ѝ ставаше. Очите му
бяха ясни, лицето му – освободено от предишната извратена заплаха. Сега не изглеждаше зъл.
Просто създание, обзето от болка. Тя падна на колене до него, без да обръща внимание на
кръвта.
– Не може ли нещо като... ъъъ, рехабилитация...
– Направи го, дъще.
Той погледна към нея и щракна със зъби. Ема отскочи назад. Още блъскане по вратата.
–
Не могат да се дематериализират в бърлогата ми, но могат да разбият тази врата... И когато го
сторят, ще те заловят и ще те задържат за храна... докато не умреш от скръб. Или Иво ще те
накара да убиеш и ще те превърне.
По дяволите, не!
–
Аз ще пия и... ще се изцеля. Отново ще се завърна и няма да спра, преди да убия... ликана. Да
изколя... клана му.
„Сега този клан е и мой.“ Вратата поддаваше, дървото се разцепваше. Инстинктът
прошепна: „Защити го.“
– Наистина съжалявам, че трябва да го сторя.
Сянка на усмивка. А после лицето му се сгърчи от болка
– Ема Невероятната... Убийцата на крале.
Тя вдигна меча и се прицели. От очите ѝ се стичаха сълзи, толкова бързо, колкото и кръвта
от раната на крака ѝ.
– Чакай! Емалин, първо главата... моля.
– А, вярно – съгласи се тя и му се усмихна засрамено и немощно. – Сбогом... татко.
– Гордея... се.
Той затвори очи и тя замахна. Прониза достатъчно кожа и мускули, за да го накара да
загуби съзнание, но за съжаление, мечът се притъпи – толкова, че трябваше да замахне още три
пъти към врата му и да кълца, за да отсече главата. След това ѝ трябваше цяла вечност за кръста.
Ема беше обляна в кръв още преди да стигне до краката му.
Мафията беше адски права да нарича тези неща „мокри поръчки“.
Точно когато приключи с него, вратата се отвори с трясък. Ема изсъска.
Иво. Помнеше го от сънищата на Лаклен. Вдигна отново меча Е, щом така и така беше
наблизо...
Защо я гледаше така? Червените му очи бяха приковани в нея. Сякаш ѝ се възхищаваше
заради убийството. Беше смразяващо. Той попита колебливо:
– Ти наистина ли си Емалин?
Когато на вратата зад него се струпаха още вампири, тя осъзна, че едно убийство може би е
достатъчно за днес. Изтръгна пръстена на Лаклен от ръката на Деместриу и изпъчи рамене.
Мист все повтаряше: Не е важно дали наистина си
кастрирала собственоръчно цял римски легион, важното е дали другите вярват, че си го
сторила. Най-важното е възприятието.
В гласа ѝ отекна сила, която не притежаваше:
– Аз съм Ема – „Не отстъпвай, не отстъпвай!“ – Кралеубийцата.
– Знаех си, че си такава – тръгна той към нея. – Знаех си.
Тя вдигна безполезния меч така, сякаш беше Ескалибур.
–
Ниго крачка повече, Иво.
–
Търсих те, Емалин. Търсих те години наред още откакто чух слухове за съществуването ти.
Искам да станеш моя кралица
- Да, често получавам подобни предложения – кимна тя и избърса лице в ръкава си. Имаше
две възможности: в ръцете им или през прозореца, на слънцето. – Но вече приех тази титла на
друго място.
Може би щеше да успее да се дематериализира. По време на битката така и не успя, но по
дяволите, нали го беше направила веднъж! Можеше да изчезне още преди да падне на земята
отвън. На теория. Само че беше омапомощена от битката с Деместриу. Не можеше да отиде при
Лаклен. Кръвта ѝ изтичаше като река. „Миналия път се премести само на два-три метра, не на
другия край на света...“
Един успешен на два опита в дематериализирането. Не знаеше дали ще успее. Това
означаваше да рискува всичко... Но когато те се втурнаха към нея, изсъска немощно и скочи.
Летеше! Дематериализираше се! Не...
Приземи се по задник в един храст. Започна да плюе листа на слънцето. Скочи и се втурна
да намери прикритие. Затвори очи, за да прогони болката, и си помисли за блатото... Още си
мислеше. Блато! Хладина. Влага.
Кожата ѝ пламна.
* * *
Едното му тъпанче се беше пръснало от писъка ѝ, но той продължи да се мъчи да проследи
звука. А после, с последно ехо, което се разнесе из замъка, гласът ѝ замря. Сърцето му сякаш
спря заедно с него, но той се втурна в същата посока и изкачи тичешком спираловидното
стълбище. Спомни си, че покоите на Деместриу се намират високо в замъка, и продължи да лети
нагоре, без да спира.
Сега единственото, което чуваше, бе собственото си накъсано дишане. Опита се да улови
мириса ѝ, но смрадта на огромни количества кръв удавяше всичко друго.
На стълбището на най-горния етаж спря и тръгна предпазливо през сенките. Убийството
щеше да се случи всеки момент. Беше почти до вратата. Щеше да я спаси, да я отведе от това
място...
Умът му не можеше да проумее това, което виждаха очите му. Деместриу лежеше заклан.
Видя как Иво се хвърля напред, как посяга към лъч светлина, сякаш бе изтървал през
прозореца безценно съкровище.
– Не! – изрева вампирът. – Не на слънцето!
Отскочи назад от светлината
– Де материализирала се е някъде другаде!
Тялото му се отпусна с видимо облекчение и той започна да разтърква кожата и
заслепените си очи.
После се обърна към двамата си главорези:
– Жива е. Сега донесете видеото! Искам да разбера всичко за нея.
Лаклен бе смаян. Не можеше да е скочила навън на слънцето...
Втурна се в стаята, хвърли се към прозореца, но видя само празно поле. Ема наистина бе
изчезнала. В ума му кипеше пълен хаос. Тя ли беше убила Деместриу? Дали се бе дематериа-
лизирала на някое сигурно място? В Киневан?
Зад гърба си чу свистене от изваждане на меч.
– Върнал си се от мъртвите? – попита шеговито Иво.
Лаклен се обърна точно навреме, за да види как вампирът
поглежда към свързаната с кабинета стая, през която очевидно бяха излезли другите. За да
донесат видео! Лаклен бе разбрал, че съществуват охранителни камери, които могат да правят
записи тайно от записваните хора.
–
Значи, шпионираш краля си?
–
Разбира се. Защо да обръщам гръб на благата на модерната епоха?
–
Сега обаче си сам – оголи зъби Лаклен и изпита задоволство. – Ще се биеш с мен сам. Не с
помощта на дузина други. Освен ако не искаш да се дематериализираш и да избягаш, а?
Гореше от желание да се втурне към дома, но осъзнаваше, че Иво представлява голяма
заплаха за Ема. В крайна сметка се бе оказало, че няма нужда Лаклен да убива Деместриу –
очевидно тя беше свършила тази работа – и нямаше нужда да я спасява Но когато видя
фанатичния плам в очите на Иво, Лаклен разбра, че той никога няма да спре да праща слугите си
да я преследват.
Иво плъзна поглед по ранената ръка на Лаклен и прецени противника си.
–
Не, ще остана и ще се бия за нея – отговори той. – Чух, че я мислиш за своя.
–
Така е и няма съмнение в това.
–
Тя уби най-големия ми враг – нещо, което не можа да стори никой друг – и представлява
ключът към короната ми. – Гласът на Иво беше тих, пулсиращ сякаш от удивление. – Това
означава, че принадлежи па мен. Ще я намеря. Не ме интересува какво ще ми струва това, ще я
намеря отново...
–
Не и докато съм жив.
Лаклен стисна в лявата си ръка дръжката на меча си и нападна, като се целеше в главата на
Иво. Вампирът блокира удара. Мечовете им се кръстосаха и издрънчаха
Последваха още няколко атаки, но Иво парира всичките. Лаклен беше загубил форма,
особено с лявата ръка. Усети, че другите двама се връщат, и изръмжа от ярост. Блокира удар
откъм гърба си и замахна с нокти, като повали един от главорезите.
Другите двама го приближиха оттстрани. Преди дори да осъзнае какво се е случило, Иво се
дематериализира само на сантиметри от него, замахна с меча си и се дематериализира пак,
отдалечавайки се. Ударът разкъса рамото и гърдите на Лаклен и той рухна зашеметен на земята.
33
Влажен бръшлян. Дъбове. У дома. Беше успяла някак.
Или поне бе успяла да достигне до земите на Вал Хал. Но кожата ѝ все още пушеше, а
раните ѝ я правеха немощна като бебе. Колко кръв бе загубила? Нима бе стигнала дотук само за
да умре призори?
Опита се да се претърколи, за да може да запълзи, но не успя. От усилието зрението ѝ се
замъгли. Когато най-после се проясни, тя зърна огромен чернокос мъж, който гледаше надолу
към нея. Той смръщи вежди, вдигна я на ръце и тръгна по дългата пътека към къщата Стори ѝ се,
че това е алеята за паркиране. Освен това можеше да греши, че става дума за мъж.
- Спокойно, момиче. Знам, че си Емалин. Лелите ти се тревожеха.
Дълбок глас. Странен акцент – европейски и богаташки.
- Аз съм Николай Роут.
Защо тази фамилия звучеше толкова познато? Ема хвърли бърз поглед към него.
- Ти си приятел на лелите ми? – попита тя със слаб глас.
- На една от тях. И май няма други. – Засмя се кратко и невесело. – Мист ми е съпруга.
- Мист омъжена? – Там ли е била през цялото време? Не, изключено. – Това е смешно.
- Боя се, че шегата е на мой гръб – отвърна той. Стигнаха до къщата и той изрева: – Аника,
прибери си проклетите духове и ме пусни!
Ема вдигна поглед към небето, видя въртящи се червени ивици опърпан плат, които
обикаляха къщата. От време на време зърваше по някое изпито скелетоподобно лице, но ако го
погледнеше в очите, то се променяше и ставаше красиво.
Цената за закрилата на духовете беше коса от всяка валкирия вътре. Духовете заплитаха
всички кичури в огромна плитка и когато станеше достатъчно дълга, за известно време
обвързваха всички живи вал кирии и ги подчиняваха на волята си.
–
Мист още я няма – изкрещя някой отвътре. – Но ти и без това го знаеш, иначе и двамата щяхте
да сте голи и да се чифтосвате на моравата.
–
Нощта едва започва. Дай ни време. – И измърмори сам на себе си: – Беше поле, и то на цяла
миля оттук.
–
Нямаш ли час в някой солариум, вампире?
Ема се вцепени. Вампир? Но очите му не бяха червени.
– Последвал си ме до тук ли?
– Не, чаках Мист да се върне от пазар и почувствах как се дематериализира в гората.
Вампир, който чака Мист? Каза, че му била съпруга. Ема рязко си пое дъх.
– Ти си генералът, нали? – прошепна тя. – Този, от когото трябваше да откъснем Мист?
Стори ѝ се, че ъгълчетата на устата му трепват.
– Това ли си чула?
Тя кимна сериозно, а той каза:
–
Беше взаимно, уверявам те. – Погледна към другия край на алеята, сякаш внушаваше на Мист да
се върне, и измърмори почти като на себе си: – Колко точно бельо може да трябва на една
жена...?
Ненадейно Аника нададе писък и се втурна към нея, като му се заканваше да го убие много
бавно.
Удивително, но тялото му беше все още отпуснато.
– Ако не спреш да се опитваш да ми отсечеш главата, Аника, ще трябва да си поговорим.
– Какво си ѝ сторил? – извика тя.
– Не е ли очевидно? Одрах я, пуснах ѝ кръв, изгорих я и колкото и да е странно, сега ти я давам.
– Не, Аника – обади се Ема. – Той ме намери. Не го убивай.
През натежалите си мигли Ема видя, че Мист се връща, захвърля пазарските торбички,
пълни с дантели – и с кожа – и се втурва към тях в цялата си зашеметяваща красота. Погледът на
вампира се прикова в нея и тялото му най-накрая се напрегна, а сърцето му ускори ударите си,
заби високо като барабан.
А после Ема почувства много решително дръпване и се озова от неговите ръце в тези на
Аника.
– Подпалих се – каза ѝ Ема. – Убих Деместриу.
– Да, разбира се. Тихо, болна си.
Когато Мист стигна до тях, целуна Ема по челото.
–
Мист, той ме намери – каза Ема. – Не бива да го убиваш.
–
Ще се помъча да се въздържа, миличка – отговори сухо Мист. Странно, но никой не вдигна меч
срещу този вампир.
Останалите се струпаха около тях, докато накрая я наобиколи цялото ѝ сборище. Когато
Аника я погачи по лицето, Ема най-после се остави на мрака.
Лаклен успя да се изправи на крака, след което се подпря на стената на замъка, все още с
протегнат меч.
–
Може би не трябваше да настоявам толкова да те подложим на изтезания – цък на с език Иво. –
Ти се оказа дразнещо упорит. Ще продължиш да се връщаш дълго след като те е забравила. А тя
ще те забрави. Ще я карам да пие кръв от шията на живи източници дотогава, докато се
превърнеш в блед спомен.
Опитваше се да го вбеси. Вампирите винаги искаха да раздразнят звяра.
–
Сега, когато разбрах как да преобразявам демони, мога да преобразя докрай и нея. Да я
превърна в истински вампир – в истински убиец. Създадена е за това.
Опитваше се да разгневи звяра. Защо да не му даде това, което иска?
Иво се подсмихна, изпълнен със самоувереност.
– Първият врат, от който ще пие, ще е моят.
Лаклен запрати меча си към главореза като кама и го прониза през врата. После с безумен
рев нападна Иво. Точно както очакваше, мечът на вампира се стрелна напред за смъртоносен
удар. Лаклен го блъсна с юмрук, оръжието излетя и се заби в бедрото на собственика си.
Доволен, той го остави да стърчи там и пусна звяра на свобода. Звуци на пращене и разкъсване...
През мъглата Лаклен видя как дългото садистично съществуване на Иво завършва с изписан в
очите му ужас.
Лаклен изръмжа от задоволство и пусна тялото. Измъкна меча на Иво от крака му, а после
и собствения си меч от врата на последния оцелял главорез.
– Видеото – изръмжа той.
Вампирът притисна ръка до врата си и забърза към малък компютър в свързаната стая.
Когато му подаде видеото, Лаклен го възнагради с бърза смърт. Пред отворената врата се бяха
струпали още неколцина вампири, но Лотер, врагът от стари времена, беше най-отпред и сякаш я
блокираше, пречеше им да влязат. Откога стоеше там?
Лаклен можеше да предположи. Достатъчно дълго, за да му позволи да унищожи Иво.
Попита:
– Знаеш ли за нея?
В отговор получи кратко кимване.
Лаклен присви очи. Лотер не можеше да заеме трона, защо- то не беше наследник по
кръвна линия. Лаклен не се сещаше за нито един вампир, който да е, освен Кристоф – освен ако
не подгонеха Ема.
Погледна към Лотер и оголи зъби.
– Ако тръгнеш по техните стъпки, ще те сполети участта им. Пазя я безжалостно.
В отговор Лотер леко изви устни и разкри кучешките си зъби.
Не, Лотер никога нямаше да се добере до Ема, така че Ордата щеше или да се покори на
бунтовническия крал, или да изпадне в пълен хаос.
Освен ако Кристоф нямаше сестра.
Щеше да се наложи да ги избие всичките, но по-важно бе да се добере до Ема.
Побягна на слънце. Никога не се бе радвал толкова да види чисто, безоблачно небе.
* * *
Ема знаеше цената.
Беше се събудила, след като сънува как ѝ наливат кръв в гърлото, но тя не можа да я
задържи в стомаха си. Първо ѝ поднасяха кръв в чаши, а после всички започнаха да тикат пред
устата ѝ разрязани китки. Тя обаче не пи от никого – не искаше да рискува да си навлече повече
спомени.
Гласът на Аника трепереше от тревога. Мист се опита да я успокои:
–
Аника, ще измислим нещо. Иди говори с ликана долу. Може би той знае нещо, което ние не
знаем.
Десет минути по-късно Аника нахлу в стаята ѝ. Ема повдигна мигли и видя, че зад нея се
олкшява мъж с оковани зад гърба ръце. След него със замислени изражения и извадени мечове
вървяха Лусия и Реджин.
Мъжът беше висок, леко брадясал. Очите му приличаха на излъскано злато и той бе
замразен в безсмъртието си тогава, когато около тях се бяха образували бръчици от смях. Толкова
много приличаше на Лаклен, че Ема изпита болка. Гарет.
Щеше ли да я презре, задето се бе забъркала с брат му?
Аника посочи към Ема.
–
Това ли е съществото, върху което Лаклен трябва да излее отмъщението си? Всички ние сме
страдали от ръцете на вампирите, но това псе иска да накаже нашата Ема, която е невинна и
добра. – Дръпна завивката, за да му покаже крака на Ема – Виж тези рани! Не зарастват! Какво
ѝ е причинил? Кажи ми или...
–
Исусе Христе! – измърмори той. – Това е неговият... не, не може да бъде.
Закрачи напред, но Реджин дръпна оковите му.
– Пусни ме по-близо – изръмжа той през рамо. – По-близо, иначе няма да ви помогна
Гласът му натежа от смъртоносна заплаха:
–
Излекувайте я.
–
Опитахме всичко!
–
Защо не иска да пие? Да, валкирии, чух какво си шепнете в стаята ѝ. Знам какво е тя. Това,
което не разбирам, е как така тя е партньорката на брат ми.
–
Ема никога няма да бъде „партньорка“ на един от вас!
–
Вече е сторено – изръмжа той. – Уверявам те.
Ема отвори очи. Трябваше да обясни...
Аника го удари и той залитна назад.
– Белязал я е – сопна се Гарет. – Ще дойде за нея. Чудно ми е само защо още го няма.
Аника отново вдигна ръка, но Ема не искаше да го нараняват.
– Аника, недей...
– Излейте ѝ кръв насила в гърлото – предложи Гарет.
– Мислиш ли, че не сме опитали? Повръща я.
– Тогава опитайте с друга кръв. Вземете моята.
– А теб какво те интересува?
Гласът му беше толкова силен, толкова приличаше на гласа на Лаклен, когато каза:
– Защото тя е моята кралица и съм готов да умра за нея.
Аника трепереше от гняв.
–
Никога няма да бъде твоя кралица! – изсъска тя.
–
Проклятие! Позволете ѝ да пие от мен!
–
Няма да иска – отвърна Аника и гласът ѝ ненадейно прозвуча така, сякаш щеше да заплаче. Това
се беше случвало само веднъж Ема искаше да пие. Не искаше да умре, но кучешките ѝ зъби
сякаш бяха станали малки и безполезни. Боеше се, че Деместриу я е отровил с ноктите си, и
беше толкова слаба, че едва си държеше очите отворени.
Гарет каза:
– Нека да говоря с вампира, когото подуших в къщата.
– Той няма да знае нищо...
– Оставете ме да говоря с него! – изрева той.
Аника нареди на Лусия да доведе Мист и Роут. Само след секунди Ема чу силния акцент на
Роут и миглите ѝ трепнаха. А после, сякаш на бавен каданс, Гарет се отърси от хватката на
Реджин и се хвърли към него. Двамата се хванаха гуша за гуша.
– Излекувай я, вампире – изръмжа Гарет.
С нисък, смъртоносен глас, целият изтъкан от ледено спокойствие, този Роут просто
отговори:
– Не го прави пак, ликане.
Не прибягна до заплахата „ако – то“. Сякаш знаеше, че самата мисъл за недоволството му
ще ужаси другите.
Гарет го пусна. След секунди Роут последва примера му.
–
Излекувай я.
–
Не познавам старите методи така, както ги познават някои други. Срещу определена цена съм
готов да се свържа с Кристоф и да го помоля за този дар.
–
Аз ще платя...
Аника ги прекъсна:
– Но тогава Кристоф ще разбере за съществуването ѝ.
Гарет се усмихна презрително.
– Вампирът сто на сто вече му е казал, нани?
– Роут защитава нашите интереси – отсече Мист, но Аника и Гарет не изглеждаха убедени.
Гарет се обърна към Аника:
–
Ако работим заедно, вампирите няма да ни разкажат играта, както при последното Въздигане.
Можем да се съюзим и да я пазим от тях.
Роут предупреди с леден тон:
– Почакайте да изляза от стаята, преди да започнете да кроите заговорите си.
Никакви последствия.
– Но Кристоф носи моята кръв, а аз убих Деместриу – прошепна Ема.
Мист се приближи до леглото и я погази по косата.
– Знам, скъпа. Вече го каза.
Гарет се обърна към Роут:
– Каква е цената ти?
– Искам всички да признаят съюза ми с Мист.
Тишина.
Навън светна мълния и Аника наведе глава
Мист зяпна сестра си, а вампирът се дематериализира точно пред нея. Обви ръка около
врата ѝ и се загледа в очите ѝ. Задъхана, тя го погледна удивено, а после двамата изчезнаха.
* * *
В частния самолет Лаклен боравеше тромаво с дивиди устройството.
Харман беше прехвърлил записа от видеото на тази машина и многократно му беше
обяснил как да го използва, но ръцете на Лаклен трепереха.
Не можеше дори да си представи какво е преживяла. И най-силните ликани не се бяха
завърнази от бърлогата на Деместриу, а тя го беше победила – нещо, което не бе успяло да
постигне низо едно живо същество.
Лаклен трябваше да види как е станало, макар че се страхуваше. Трябваше да разбере защо
не се бе върнала при него. В Киневан. Когато най-накрая се бе озовал далеч от Хелвита и се бе
довлякъл до Харман, го беше накарал да се обади в Киневан.
Нямаше я там. Беше се дематериализирала в... истинския си дом.
Плейърът най-накрая се включи. Записът започваше с Ема, която стоеше сама в стаята,
точно преди Деместриу да се появи вътре.
Лаклен изгледа разговора им и сърцето му се сви, когато видя, че Ема се държи така, сякаш
думите на Деместриу не ѝ причиняват болка Може би самата тя не го осъзнаваше, но Лаклен
виждаше как в очите ѝ всеки път угасва нещо. Отвъд цялото си перчене, тя все още беше същата
уязвима Емалин.
Деместриу изглеждаше точно толкова страховит и внушителен, колкото си го спомняше. И
все пак когато тя призна, че майка ѝ не им е казала нищо за Деместриу, Лаклен можеше да се
закълне, че за един кратък миг вампирът изглеждаше... наранен.
– Това е пръстенът на Лаклен – каза Ема в един момент.
„Откъде знае?“
Деместриу се намръщи и погледна към ръката си. Минаха няколко секунди, преди да
отговори:
– Предполагам, че да.
Лаклен отдавна си представяше как Деместриу често се взира в пръстена и се наслаждава
на стореното, доволен, че притежава нещо, което постоянно да му напомня за мъчението на
Лаклен.
Деместриу почти не го беше забелязвал.
А после Лаклен осъзна най-ужасната истина.
Ема бе сънувала спомените му. За огъня. Това се беше случило онази нощ, когато се събуди,
обзета от такава болка Като си помислеше за това сега, разбираше, че е почувствала агонията,
която бе изпитал той.
Затвори очи, ужасен. Предпочиташе да умре, отколкото да ѝ прехвърли този ужас.
Но не можеше да се спре: изпитваше нужда да гледа, докато събитията продължаваха да
текат.
Двубоят накара мускулите му да се свият от напрежение, макар че знаеше изхода. Но не
подозираше, че Деместриу я е ранил толкова тежко. Сега тревогата му нарасна и започна да го
разяжда.
Когато пристъпи на пръсти в реката от кръв, както би влязла в студения океан, Ема
потръпна. Вдигна меча над главата си, но той се тресеше неудържимо, а по бузите ѝ се стичаха
сълзи. Как му се искаше да можеше да поеме този страх и тази болка вместо нея!
Лаклен се намръщи, когато очите на Деместриу се промениха и когато кръвта потече като
отрова от разрязана рана. Вампирът изглеждаше... облекчен, че умира.
Красивото лице на Ема се сгърчи в измъчено изражение, когато коленичи до него,
изпълнена с желание да не го убива. Лаклен видя точния момент, в който проумя, че трябва.
Макар че това противоречеше на цялата ѝ същност, тя го стори. Съвсем сама, неговата смела
Емалин уби баща си, а после сякаш прецени Иво, преди да нападне и него. Но за щастие, го
остави на Лаклен.
Последното ѝ действие – как скочи на светлината на слънцето...
Лаклен беше поразен от смелостта ѝ, но знаеше какво ще ѝ струва това. Знаеше какво ѝ е
причинил самият той. Себично ли беше от негова страна, че бе тръгнал след нея?
Ами ако той е баща ми?
Злобни, гнусни паразити.
Исусе Христе, не!
34
– Дойдох за Ема – изрева Лаклен, застанал в сянката на дома на Ема, Вал Хал, който
приличаше на самия ад. Макар че мъглата бе започнала да се просмуква навсякъде, трещяха
мълнии, които понякога бяха поглъщани от многобройните медни прътове, наредени по целия
покрив и околностите, а друг път от обгорените дъбове, с които беше осеян дворът. Аника излезе
на верандата. В яростта си изглеждаше като създание от друг свят. Очите ѝ проблясваха в зелено,
в сребристо и обратно. Около косата ѝ летяха и се кискаха духове.
В този миг Лаклен не можеше да реши кое е по-лошо – този блатен храм на лудостта или
Хелвита. Никс бодро му помаха от един прозорец.
Помъчи се да не разкрива колко изнемощял започва да се чувства. Боуи беше превързал
стегнато раните му, но крайниците му продължаваха да отслабват. Лаклен беше забранил на
братовчед си и на всички останали от клана да го придружат до Вал Хал, защото се боеше, че
ситуацията може да прерасне във война. Въпреки това усещаше присъствието им из цялата гора
наоколо.
- Тази вечер ще отведа Ема от тук.
Аника наклони глава, сякаш искаше да го види по-добре. И Ема имаше същия навик. Беше
го възприела от тази жена.
- Никога няма да дам дъщеря си на псе.
Никой друг мъж на света не можеше да се похвали с роднини като тези.
- Тогава ме размени с брат ми.
Някъде отвътре Гарет изрева на келтски:
– Пусто да остане, Лаклен, едва успях да вляза в тази къща! Или вземи и двама ни. Просто
ме остави да говоря с нея.
Трябваше да разбере дали Ема оздравява.
– Въздигането приближава, а ти искаш да затворим и краля на ликаните, и наследника му?
Реджин забърза към нея. Заговори на английски, но с думи, които Лаклен не разбираше,
наричаше ситуацията „забивка“, мъмреше Аника и ѝ казваше: „Просто я вкарай в коша, Шак24„.
Гласът на Аника прокънтя:
–
Тя взе решението си, когато се върна при сборището си. Когато беше ранена, уплашена и
неспособна да мисли, избра нас. Не теб, ликан.
Изборът ѝ го накара да изпита ужасна болка Не само бе решила да го напусне, а бе решила
и да остане разделена от него. Но какво право имаше над нея след това, което я бе накарал да
понесе? Прикри болката си.
– Влизам ли, или започваме война?“Само за да видя дати оздравява.“
Тя се загледа покрай него, огледа околностите и несъмнено усети колко са многобройни
ликаните. Отново наклони глава, вдигна ръка към духовете и пътят му се разчисти.
Той докуцука в тъмната къща и вида десетки вал кирии – свити на столове, с ръце на
оръжията, застанали върху парапета на стълбището. Помъчи се ченето му да не увисне при вида
на чистата злоба, която се излъчваше от тези елфоподобни същества. За стотен път се удиви, че
Ема е израснала сред тях.
Те не му попречиха да мине. Знаеха ли, че няма да ги нарани? Или искаха да ги нападне, за
да могат да го заколят? Беше готов да заложи на второто.
Две минути след влизането му го заведоха в ютията във влажния сутерен, кьдето се
намираше брат му Taper. Той не се опита да се съпротивлява дори когато вратата се затвори зад
него.
Гаретсе взря в него така, сякаш виждаше призрак. Прокара ръка по лицето си.
– Да не ме лъжат очите?
Радостта на Лаклен, че вижда брат си, бе помрачена от тревога.
– Не, аз съм.
Гарет се втурна към него с широка усмивка и стовари длан върху гърба му.
–
Е, добре, братко, в какво си ни забъркал този път?
–
Да, и аз се радвам да те видя.
–
Мислех, че си... Когато казаха, че си отвлякъл Ема, си помислих, че са полудели. Докато не я
видях – видях, че си я белязал. – Намръщи се. – И то силно, а? – Поклати глава. – Е, все едно,
радвам се, че се върна. Дори при тези обстоятелства. Имам цял куп въпроси, но ще трябва да
почакат. Искаш ли да разбереш нещо за нея?
Лаклен кимна.
–
Тя е ранена, Лаклен. Има рани по хълбока и бедрото и не можеше да пие, макар че беше... макар
че беше на ръба на смъртта първите няколко часа.
Лаклен потръпна, заби нокти в дланите си и изхриптя:
– Какво я е спасило?
– Система.
Лаклен се намръщи. Гарет обясни:
–
Дадоха ѝ кръв през тръба, която я вля направо във вените ѝ. Мислят, че е стабилизирана, но
раните не зарастват. Подозирам, че каквото и да я е одрало, ноктите му са били отровни. Може
да е бил таласъм, но не знам.
–
Аз знам – прекъсна го Лаклен и прокара ръка през косата си. – Деместриу. Видях всичко.
–
Не разбирам... – започна Гарет и млъкна. Скочи на крака, цялото му тяло застина неподвижно и
напрегнато. – Лусия?
Лаклен вдигна глава и я видя да слиза по стълбите. Тя наклони глава така, че косата ѝ
покри лицето. В мига, в който видяха, че е плакала, лицето на Гарет помръкна. Очите му не се
откъсваха от стрелкиняга.
– Значи, не се подобрява? – попита той.
Тя поклати глава.
Лаклен стисна решетките с длани.
– Тя оздравява, когато пие от мен.
Думите му накараха Гарет да вдигне вежди.
–
Нима ѝ позволяваш...? – И се обърна към Лусия:
–
Тогава оставете Лаклен да отиде при нея.
–
Аника забранява. Не иска да припарва до нея. Ема вижда неща, които не са тук, и говори
безсмислици, сякаш е полудяла. Аника обвинява единствено и само него.
И с пълно право. Докато Лаклен се бореше с вината си, Гарет попита:
– Какво вижда?
– Казва, че баща ѝ бил Деместриу и я предал на огъня, затова го убила.
– Тя... наистина го уби.
И двамата рязко обърнаха глава към него.
Ами ако той е баща ми?
– Направи го. Наистина го уби.
Лусия поклати глава.
– Сладката Ема? Да е убила най-могъщия и смъртоносен вампир, живял някога?
– Да. Той ѝ причини болка. Никоя от вас ли не ѝ вярва?
Гарет го изгледа с невярващо изражение.
–
Деместриу най-накрая е умрял? От ръката на това мъничко същество? Та тя е крехка като
яйчена черупка!
Лусия добави:
–
Лаклен, когато Ема намери нощна пеперуда и се опита да я пусне на свобода... е, ако случайно я
перне по крилата, се разстройва и не ѝ минава по цяла нощ. Просто не мога да си я представя
как убива оня злодей на собствената му територия, когато Кара и Кадерин не успяха на бойното
поле. А Фюри, най-силната от всички нас? Ако Деместриу можеше да бъде убит от валкирия,
Фюри щеше да успее.
–
Вие не я познавате така, както аз. Вече не е...
–
Тогава какво има предвид, като казва, че Фюри е жива, но не би трябвало да е?
–
Фюри е била пленена от Ордата. Деместриу изобщо не очаквал да издържи и да остане жива
толкова дълго.
Лусия леко се олюля. С по-тих глас попита:
– А когато казва, че Кристоф носи нейната кръв?
– Те са първи братовчеди.
Устните ѝ се разтвориха в изненада.
–
Фюри е жива... – прошепна тя.
–
Ако не ми вярваш, има запис на цялата битка. Оставих го при Боуен, един от членовете на
клана ни.
Гарет спря да гледа Лаклен със зяпнала уста и се обърна към Лусия:
– Иди и го донеси. Аника трябва да го види.
Тя вдигна вежди.
– Искаш да отида при клана ти?
– Кажи им, че те пращам аз, и няма да те наранят. Заклевам се.
Тя вдигна брадичка.
–
Знам, че няма да успеят да ме наранят. Но ти изпращаш сред хората си мен, а аз ще нося лък.
Няма да ти благодарят за това.
Лаклен видя, че очите на брат му са изпълнени с дълбоко чувство към стрелкиняла.
Въпреки това Гарет отвърна рязко:
–
Щях да го направя сам. Но не мога, защото съм в килия, където ме хвърлихте, след като ти се
притекох на помощ.
Тя се изчерви, сякаш се чувстваше виновна. Накрая каза:
– Ще го донеса и ще го изгледам. Ако наистина показва това, което твърдиш, ще го дам на Аника
Лаклен се помъчи да разбие решетките.
–
Мамка му, така нещата ще се проточат! Не може ли просто да ми пуснете кръв и да ѝ я занесете
да пие?
-Аниказабранява. Аз... съжалявам.
Когато Лусия си тръгна, Гарет продължи да се взира във вратата.
– Лусия ще свърши работата бързо.
– Откога знаеш, че ти принадлежи?
– Разбрах преди един месец.
– Чудех се защо толкова държиш да останеш.
Лаклен огледа килията за слаби места. Беше се измъкнал от далеч по-ужасно място, за да
се добере до Ема. Нищо нямаше да го спре сега.
–И не си ѝ казал?
–
Лусия е особена. Освен това подозиран, че е готова да избяга от всичко, което не ѝ харесва. Ако
ѝ кажа нещо, което не иска да чуе, ще изчезне на секундата А и не изпитва никаква любов към
мен. Тя е причината, поради която изобщо се озовах на това място. Когато пропусне целта,
изпитва непоносима болка – точно затова е дяволски добра. Аника ми заложи капан: накара
Лусия да пропусне, тя закрещя от болка и аз се втурнах насам, без да мисля. Трябваше да се
досетя, че няма начин отново да пропусне. Никога не си виждал създание, което да стреля като
нея...
–
Имам представа, при това доста добра – прекъсна го сухо Лаклен и дръпна ризата си, за да му
покаже зарастващата рана на рамото си.
Гарет очевидно не знаеше как да реагира на това разкритие. Партньорката му бе
простреляла брат му.
–
Не тая гняв към нея – увери го Лаклен и се помъчи да раздели решетките. Те дори не
помръднаха и той се притесни. Толкова ли беше отслабнал? Да, тялото му беше цялото в рани,
но досега не се бе сблъсквал с килия, която да го удържи. Освен ако... – Подсилили ли са ги?
–
Да – изправи се Гарет и сграбчи същата решетка, която Лаклен се мъчеше да огъне. – Тези
същества са се съюзили с вещиците. Аника ми каза, че не могат да бъдат преодолени с
физическа сила.
Когато дори и с общи усилия не успяха да накарат стоманата да помръдне, Лаклен я пусна
и започна да крачи из килията. Търсеше някаква друга възможност, обезумял от отчаяната нужда
да стигне до Ема. Отиде до една циментова стена и заби юмрук в нея. Беше прекалено дебела, за
да я пробият с нокти.
–
Не мога да повярвам, че те е простреляла – изръмжа Гарет. – Когато се измъкнем оттук, ще...
–
Не, това не ме интересува. Особено сега, след като ти явно приемаш, че моята партньорка е
вампир.
Гарет го погледна раздразнено.
–
Дори фурия да беше, нямаше да ми пука, стига да си щастлив с нея. А е очевидно, че си
щастлив.
–
Да, но трябва да се добера до нея – отвърна Лаклен и се зае да изпробва циментовия под.
–
Поне не сме оковани – опита се да намери нещо положително в цялата ситуация Гарет. – Когато
отворят тази врата, можем да нападнем.
Лаклен забучи пръсти в косата си и ги прокара грубо през нея.
–
Ще ми се да бях само окован. Готов съм по-скоро да си отрежа ръцете, отколкото да оставя Ема
да страда и минута повече.
Гарет го погледна и Лаклен разбра, че е изрекъл думите на глас без никакви задръжки.
– Вярвай ми, Гарет, оковите не са толкова лоши, колкото това чувство...
Ема изхленчи от болка и той чу звука толкова ясно, сякаш бе изпищяла. Изръмжа в отговор
и се хвърли към решетките.
Те обаче бяха защитени, както и стената, и солидният цимент на входа...
Той бавно вдигна глава и очите му се приковаха в тавана.
–
Мога да прокопая дупка през него.
–
Лаклен, не мисля, че това е мъдро решение. Тази къща е на няколко века и не е за вярване колко
често я правят на нищо.
–
Не ми пука.
–
Може да ти запука за факта, че всичките три етажа се държат на честна дума – ако една част от
тях пропадне, ще се получи ефектът на доминото. С войната, ураганите и постоянните
светкавици тази къща е станала нестабилна. Не мисля, че Вал Хал може да понесе ликанска
захапка през първия етаж.
–
Поддържай я, докато ме няма.
–
Да държа пода? Ако не успея, и твоята, и моята партньорка може да пострадат. Това място ще се
срути като едното нищо.
Лаклен го плесна по рамото.
– Постарай се да не го изпускаш.
Времето изтичаше. Той позволи на звяра да се развихри с тавана – прегриза дървото,
започна да копае с нокти и накрая се издърпа нагоре в хладната къща
Застана на колене на пода и се отърси, борейки се за контрол. Погледна надолу през
дупката и попита:
–
Ще се оправиш ли?
–
Просто не се бави – стисна зъби Гарет. – О, и, Лаклен? – Тялото му вече се напрягаше под
тежестта. – Ако видиш някъде наоколо Роут, един едър чернокос вампир, не го убивай. Той е
този, който помогна на Ема и даде идеята да влеят кръвта направо във вените ѝ. Един от
Въздържателите на Кристоф е. На него дължим живота на Ема.
–
Какъв интерес пък има Кристоф към нея? – попита рязко Лаклен.
Гарет поклати глава.
– Не. Мисля, че този Роут го стори, за да признаят съюза му с Мист.
– Валкирия в съюз с вампир?
– Изглеждаше доста по-нормален от повечето от тях. Сега върви!
Лаклен скочи на крака. Проследи с лекота мириса на Ема, прекоси огромната къща и се
запъти право към нейния етаж. Една червенокоса валкирия тъкмо излизаше от стаята ѝ заедно с
огромен мъж. Вампир. Инстинктът подтикваше Лаклен да го нападне, но той го потисна. Това
трябваше да е Роут – този, който бе помогнал на Ема и на леля ѝ Мист.
Роут утешаваше Мист и бършеше сълзите от лицето ѝ. Вампир, който утешава някой друг?
Ненадейно Роут рязко вдигна глава; Лаклен долепи гръб до стената. Роут огледа коридора с
присвит очи, а после притисна Мист към себе си, дематериа- лизира се и двамата изчезнаха.
Веднага след това Лаклен се втурна към спалнята на Ема. Леглото ѝ беше празно. Разбира
се, тя беше под него. Той коленичи и дръпна завивките. Нямаше я под леглото. Когато се огледа
из стаята, видя Никс, седнала в свързаната със стаята дневна. Ема лежеше в ръцете ѝ.
– Никс, донеси я тук. Мога да я излекувам.
Тя погали косата на Ема
–
Но кръвта ти си има цена. Една толкова млада жена сънува войни, които не е виждала, усеща
рани, достатъчни да я убият десет пъти.
Той поклати глава. Не искаше да повярва.
– Тя сънува огъня – въздъхна Никс. – Този вечен, вечен огън.
Ема изглеждаше ьсрехка, кожата и устните ѝ бяха бели като сняг. Скулите ѝ се очертаваха
рязко. Един поглед бе достатъчен, за да се изпоти от страх.
Никс се наведе и потърка нос в лицето на Ема.
–
Ема на трите. А още не го знаеш. Ема на трите го разсече натри. Какво държиш в ръчичката си?
Скъпо момиче. Той е този, който трябваше да ти подари пръстен.
Макар и с усилие, Никс извади пръстена от ръката ѝ и го мета към Лаклен. Той си го сложи
разсеяно. Проклятие, защо не можеше да му даде и Ема също толкова лесно?
–
Предал си ѝ инстинкта. Той блести като звезда в нея. Сияе. Ема може да види къде си я белязал
като своя.
„Невъзможно...“
– Никога няма да го загуби – погали я по челото Никс. – Тя е всички нас. Ема на трите.
– Никс, какво може да те накара да ми я дадеш?
– Какво си готов да направиш за нея?
Веждите му се присвиха при този абсурден въпрос.
– Всичко – изхриптя той.
За няколко дълги мига тя остана загледана в него. После решително кимна
– Имаш работа, Лаклен. Дари я с нови спомени, за да се пребори със старите.
Той протегна ръце, за да я поеме. Забрави да диша... до мига, в който Никс най-после му я
подаде. Той я притисна до гърдите си, но тя не се събуди. Когато отново вдигна глава, Никс бе
изчезнала.
Той бързо прекоси стаята и я положи на леглото. Поряза ръката си с изпочупените си нокти
и я приближи до устните ѝ.
Нищо.
Седна до нея и я разтърси.
– По дяволите, Ема, събуди се!
Тя не се събуди. Устните ѝ се разтвориха и той видя, че кучешките ѝ зъби са притъпени и
смалени.
Поряза палеца си и го пъхна между устните ѝ. Другата си длан подложи под главата ѝ.
Изминаха няколко дълги мига. А после Ема застина неподвижно, сякаш дори сърцето ѝ беше
спряло.
Отпи – съвсем мъничко. След миг вдигна ръце към гърдите му и го сграбчи. Той отдръпна
пръста си от нея и когато тя се вкопчи в ръката му, отметна глава назад и с облекчение затвори
очи.
Дори докато Ема пиеше, той повдигна нощницата ѝ и превръзките отдолу, за да провери
грака и хълбока ѝ. „Вече зарастват.“
Когато пи достатъчно, Ема примигна, отвори очи и обви ръце около врата му, притискайки
го немощно към себе си.
– Защо отиде, Ема? Заради онова, което казах за Демес- триу ли?
– Трябваше, Лаклен – отвърна тя със слаб глас. – Той е... той беше... баща ми.
– Знам. Но това не обяснява защо предприе тази стъпка.
Тя се отдръпна от него.
–
Точно преди да замина за Париж, Никс ми каза, че съм на прага да направя това, което съм
родена да сторя. Разбрах какво е то в мига, в който онзи вампир протегна ръка. – Потръпна. –
Трудно е за вярване, знам, но аз у-убих Деместриу.
–
Видях. Имам целия ви сблъсък на запис. Лусия ще го вземе от Боуи. В момента пътува натам.
-А ти откъде го взе?
– Иво е записвал Деместриу. А аз го взех от Иво.
Тя се намръщи и той добави:
–
Когато ти беше в бърлогата на Деместриу, аз вече бях в замъка.
–
Убил си Иво? – попита тя с обнадежден тон.
–
О, да. С удоволствие.
–
Сърдит ли си, задето не успя да си отмъстиш на Деместриу?
–
Сърдит съм, задето отиде сама. Разбирам, че това е съдбата ти, но никога повече не ме напускай
така. Сложи ръка зад главата ѝ и я притисна към себе си. Тялото ѝ бе станало толкова топло и
меко.
–
Как успя да намериш Хелвита?
–
Последвах те, Ема. Винаги ще идвам за теб.
–
Но как е възможно да ме искаш? Сега, когато знаеш коя съм?
Той обърна лицето ѝ към себе си.
–
Знам коя си. Видях всичко, което се е случило, и сега помежду ни няма никакви тайни. И те
искам толкова отчаяно, че умът ми не може дори да го проумее.
–
Не разбирам. Аз съм негова дъщеря.
–
Когато го видях заедно с теб, част от яростта ми изчезна. Мислех, че всеки ден ликува за това,
което ми стори, задето отне живота на баща ми и взе пръстена му. Оказа се, че той едва си
спомня тези неща — толкова извратен беше. А това, че накрая прояви доброта към... това
означава много за мен.
–
Но той ти е отнел толкова много.
–
Скъпа, освен това ми и даде много.
Тя го погледна с онзи неин свенлив поглед.
– М-менли?
Той кимна.
–
След всички тези години в ада не полудях, но когато си помислих, че съм те загубил, бях на
ръба.
Тя прошепна:
– Видях го, Лаклен. Този ад. Знам какво се е случило с теб.
Той наведе глава и допря чело до нейното.
–
Иска ми се... Иска ми се да не беше. Това ме убива отвътре – мисълта, че съм те проклел с този
спомен.
–
Не, сега се радвам, че го видях.
–
Как можеш да кажеш подобно нещо?
Долната ѝ устна потрепери.
– За нищо на света не искам да преживееш това сам.
Той я стисна за раменете, сви вежди и прошепна с дрезгав глас:
– Боже мой, обичам те.
Тя ахна.
– И аз те обичам. Исках дати кажа...
– Щом и ти изпитваш същото, защо не се върна в Киневан? При мен?
– Защото в Русия беше ден.
Ненадейно Лаклен разбра и го заля радост.
–
Значи, и в Шотландия е било ден.
–
Именно. Това беше едва второто дематериализиране в живота ми – първото беше точно преди
да тръгна с вампира – и не бях сигурна дали ще успея да се озова точно където трябва – в
защитените от слънцето стаи. Знаех, че тук е малко след полунощ.
–
Чудех се кога си се научила да се дематериализираш – въздъхна той и с тих глас призна: –
Реших, че си избрала лелите си вместо мен.
–
Не, опитвах се да бъда разумна, студена и логична. А освен това реших, че никой повече няма
да ме принуждава да избера когото и да било вместо някого другиго. – Погледна го и размаха
пръст. – Включително и ти, Лаклен. Никога повече.
Устните му се извиха.
–
Смяташ да ме държиш на къса верижка, а? Особено сега, когато вече знам какво се случва,
когато някой те ядоса.
Тя игриво го сръга по ръката, но когато напипа мокрия плат на якето му, очите ѝ се
разшириха
– Ранен си. По-тежко, отколкото си мислех.
Скочи на крака, но той я дръпна да седне обратно.
– Дай ми време. Ще се излекувам, точно както става в момента с теб. Кракът ти вече е по-добре.
– Но нека поне те превържа – настоя тя и го огледа. – Ръцете? Гърдите? О, Лаклен!
Той не беше готов Ема да излезе от тази стая, камо ли без него.
–
Не се тревожи – каза той и задържа ръката ѝ в своята. – Сега, когато знам, че ме обичаш, ще се
възползвам и ще те накарам да се грижиш за мен.
Тя се опита да потисне усмивката си, но не успя.
– И така, какво още виждаш? – изкашля се в юмрук той. – В спомените ми.
Тук нещата можеше да станат опасни.
– Повечето са свързани с мен – отвърна тя. Очевидно бе, че увърта.
Положението още беше опасно. Можеше ли да го види как се самозадоволява, докато си
представя устата си между краката ѝ?
-И още...?
–
Виждам сцени от миналото. И те виждам как се възхищаваш на бельото ми – добави тя и се
изчерви.
–
Можеш ли да се досетиш защо това ме кара да се чувствам неудобно?
–
И мен ме кара! Мисля, че ще умра, ако те видя с друга жена.
–
Скъпа, да не би даревнуваш!
–
Да! – извика тя, сякаш не можеше да повярва, че ѝ задава този въпрос. – Докато ти тичаше
напред-назад и ръмжеше „моя“, аз безмълвно ти повтарях същото в отговор.
Нещата изглеждаха все по-добре и по-добре.
–
Мисля, че ми харесва, когато си ревнива и собственически настроена. Но не ми се нрави това,
на което ставаш свидетелка в съзнанието ми. Какво още си видяла?
И така, тя описа подробно спомените си от онзи път, когато го видя по време на война, за
тях двамата в хотелската стая, как той се възхищава на задника ѝ, огърлицата. До момента нищо,
което да го смути.
– Виждала ли си ме как убивам?
-Не.
– Виждала ли си ме как свършвам в шепата си?
Очите ѝ се разшириха
– Не, но...
– Но какво?
Тя замълча и той я гризна по ухото.
– Кажи ми.
Тя зарови лице в гърдите му и той едва долови шепота ѝ.
– Искам да видя.
При това признание в тялото му се надигна топлина.
– Така ли? – гласът му беше станал дрезгав.
Сгушена до него, тя кимна и той осъзна, че макар и ранен – доскоро се чувстваше почти
мъртъв – тя може да го пробуди за живот.
–
Трябва само да ми кажеш какво искаш.
–
Но някои неща не искам да ги виждам. Като например теб... с друга жена.
–
Това изобщо не ме притеснява. Ти виждаш спомените ми, а никоя от жените преди теб не си
заслужаваше да я запомня.
–
Не знам...
–
Аз знам. Всяко едно от нещата, които описа, направляваше мислите ми за теб. И аз си спомням
ясно всяко едно от тях, дори след толкова време.
Тя се намръщи и той обясни:
–
Мисля, че си се събудила прекалено скоро. Онзи ден край потока скърбях, че съм без теб, но
после се заклех, че нищо няма да ме спре да те намеря. Заклех се, че няма да те чакам – реших
да те търся дори до края на света. А в хотела, когато бяхме заедно, си обещах да направя всичко
необходимо, за да те обявя за своя, да стигна до всякакви крайности, дори да не са почтени. В
онази нощ осъзнах, че заради теб съм готов да се превърна в мерзавец.
–
А... а другите пъти?
–
Огърлицата? През целия път до дома я държах в ръка, дори докато спях. Бях повярвал с нова
сила, че един ден ще те видя да я носиш. А нощта, в която се загледах в дупето ти – а ти
наистина имаш дупе, за което ще мисля често – влязох при теб под душа. Когато те обладах под
водата, ти прошепна в ухото ми, че не мислиш, че можеш да живееш без мен.
–
Наистина ли? – прошепна тя.
–
О, да, и си помислих, че съм готов да дам всичко на този свят, за да те чуя как го казваш отново.
Така че бъди спокойна, скъпа. Мисля, че това е като четенето на мисли, а това е нещо, което
правят много от познатите ми двойки. – Намръщи се. – Макар че обикновено процесът е
двупосочен. Ще споделяш ли с мен различни случки, така че да изглежда, че и аз имал тази
дарба? За да нямане тайни помежду си.
–
Без тайни от сега нататък, Лаклен.
–
И ще оставим моите... нашите спомени в миналото?
Тя кимна с готовност.
-Да...
– Емалин! – изкрещя Аника Зад нея Реджин завъртя очи, когато ги видя. – Дръпни се от него!
Ема изпъшка, засрамена, че са я хванали в леглото с Лаклен. Но после изражението ѝ стана
предизвикателно.
-Не.
–
Не говориш сериозно. Ще го обсъдим, когато се почувстваш по-добре – настоя Аника и се
обърна към Реджин: – Махни го от тук.
Гласът ѝ беше пропит с отвращение.
Ема се напрегна.
–
Не го докосвай, Реджин.
–
Съжалявам, Ем – каза вал кирията, извади ножа си и се стрелна към леглото толкова бързо, че
движението ѝ беше непроследимо за окото. Мечът ѝ опря брадичката на Лаклен, преди да
успеят да мигнат. Той се напрегна, но заради раните си и с Ема пред него не можа да реагира
достатъчно бързо.
–
Свали... този... меч – заповяда Ема
–
Дечко, ти не си на себе си. Защо ще искаш да си с него, когато той ти причинява кошмари?
Аникадобави:
– Трябва да оставиш в миналото този... този ликан.
– Смятам да задържа – проблеснаха очите на Ема – този ликан.
– Но кошмарите...
– ... са си наша работа.
Режин натисна леко острието, но Ема се тросна предупредително:
– Казах „не“. И със смайваща скорост я удари с опакото на ръката си.
Реджин прелетя през стаята. Лаклен подскочи замаяно и дръпна Ема зад себе си. Но
вместо да нападне, както очакваше той, Реджин раздвижи челюстта си и се усмихна весело.
– От шейсет и пет години се опитвам да те науча да се движиш така.
Всички те бяха побъркани, с изключение на Ема.
Реджин се обърна към друга вал кирия, която бе изникнала изневиделица и сега седеше
върху гардероба и правеше балон- чета с дъвка:
– Виж я само. Удря без предупреждение. Най-после мога да си отдъхна малко.
Аника стисна юмруци.
– Ема, моля те, бъди разумна.
Ема я погледна и наклони глава.
– Какво става тук? Досега трябваше да си съборила къщата със светкавици.
Лаклен подозираше, че Аника не може да каже кой знае какво за ситуацията, тъй като сега
имаше роднина чистокръвен вампир.
–
Да, Аника, защо не ѝ кажеш защо един ликан не изглежда чак толкова лош вариант точно в този
момент?
Ема го стрелна с поглед и се намръщи. Той поясни:
–
Тя се е съгласила да признае брака на сестра си с Роут. Мисля, че според нея всеки друг е за
предпочитане пред него.
Аника го изгледа злобно.
–
Знаеш ли както? – обърна се към нея Ема. – Виждам, че ще се примириш. Не е за вярване, но
виждам, че е така. А аз ще кротувам и няма да задавам прекалено много въпроси...
–
Исусе Христе! Гарет!
Лаклен скочи на крака, оматомощен и залитащ. Повлече Ема със себе си. Почти я носеше,
но успя да излезе от стаята и се запрепъва надолу по стълбите. Реджин и Аника го последваха,
като настояваха да разберат какво се е случило.
В сутерена откриха Роут до Гарет: помагаше му да подпира тавана.
Гласът на вампира беше абсурдно спокоен, когато попита:
– Що за идиот би сметнал това за добър план?
С удивен глас, Лаклен се обърна към Ема:
–
Значи, семейството ти е готово да приеме зет като него) Погледът на вампира се спря на ръката
на Лаклен, стиснала пръстите на Ема. Той повдигна вежда.
–
Точно така.
35
– Филм! – изпищя някой и за свое огромно безпокойство Лаклен чу как валкириите в
цялата къща се раздвижват.
Беше изтощен от раните си, както и от необходимостта да помага при поддържането на
къщата, докато намерят подходящ строител ликан, който да поправи щетите. Едва успя да стигне
обратно до спалнята на Ема, за да могат да си сменят превръзките един на друг. После се свлече
в леглото ѝ, придърпа я към себе си, намести я в сгъвката на лакътя си и преди броени минути
почти заспа с главата ѝ на гърдите си.
Сега ръката му я обгръщаше здраво, а той си мислеше колко хубаво би било да има оръжие
и гледаше как валкириите се стичат към стаята на Ема от всички ъгълчета на къщата.
Някоя от тях бе донесла пуканки, но никоя не ги ядеше. Накацаха по первазите на
прозорците, върху гардероба, една от тях дори скочи на долната част на леглото, след като с
нехайно съскане към краката на Лаклен го предупреди да ги дръпне.
Безгрижието, с което се отнасяха към положението, го смущаваше. Един ликан лежеше с
най-младия член на семейството им в прегръдките си тук, в дома им. В леглото на Ема.
Във всеки един момент можеше да осъзнаят това и да го нападнат. Той чакаше.
Беше по-слаб от когато и да било, а те го бяха наобиколили като рояк. Гарет и Лусия ги
нямаше и отсъствието им се набиваше на очи. Тя бе донесла видеото, но очевидно бе останала
толкова потресена от нещо, случило се по време на краткия ѝ престой с клана, че веднага след
това бе напуснала имението. Гарет бе тръгнал след нея. Лаклен не можеше да повярва, но
истината бе, че остана почти облекчен, когато Роут се появи в стаята заедно с Мист. Което не му
попречи да отвърне подобаващо на намръщения поглед на копелето.
Точно преди да пуснат видеото на телевизора на Ема, тя включи „остарелия“ си айпод, за
да не чува, след което зарови лице в гърдите му заради „страшните моменти“.
За разлика от останалите, Лаклен без проблем се отдалечи мислено от екрана и започна да
анализира всичко, което бе узнал, превъртайки многократно лентата наум. Отначало беше
изгледал видеото оттам, откьдето Деместриу влизаше в стаята, защото Харман го беше нагласил
да започва оттам. Но после успя да го върне назад и да види Деместриу часове и дори дни преди
идването на Ема. Беше го наблюдавал как се взира през прозореца, как заравя лице в
треперещите си ръце, как се нахвърля срещу други в пристъп на лудост – точно както бе правил
самият Лаклен.
Той поклати глава. Не беше сигурен как трябва да го кара да се чувства всичко това – как да
спогоди миналото си и загубите си с това, което можеше да е било мимолетен миг на жалост. И
сега, с Ема до себе си, осъзна, че дори не му е нужно да знае. Още не. Щяха да открият заедно.
Той се откъсна от мислите си и проследи реакциите на вампирите, докато гледаха Те се
разсмяха бурно на факта, че Ема, която бе вампир, се уплаши от кръвта на пода. По време на
битката се напрегнаха и се наклониха към телевизора, а когато Ема разби прозореца, очите им се
разшириха.
–
Адски смело – измърмори Реджин и другите закимаха в отговор, макар че никоя не откъсна
поглед от екрана.
В един момент Никс се прозя и каза:
– Тая част вече я гледах. Но никоя не си направи труда да попита как.
А когато Деместриу каза на Ема, че се гордее с нея, някои заплакаха, при което небето се
разцепи от мълнии.
Доказателството, че Фюри е жива, бе посрещнато с аплодисменти и Лаклен не помрачи
щастието им с пояснението, че в същия този момент Фюри се моли на всемогъщата Фрея за
смърт.
Когато записът свърши, Ема извади слушалките от ушите си и надникна над гърдите му.
Вал кириите просто кимнаха на Лаклен и на Ема Невероятната и се изнизаха на фона на
предсказанието на Никс, че „Гибелта на Деместриу“ ще продаде повече копия от „Нощта на
един гоблин в Париж“25 сред лора.
Преди да излезе, Реджин обобщи това, което май си мислеше цялото сборище:
–
Щом Ема иска тоя огромен ликан толкова силно, че да очисти Деместриу, сигурно ще успее да
го задържи.
Остана само Аника.
–
Не е необходимо да решаваш точно сега, Емалин. Просто не прави нещо, за което ще съжаляваш
до края на живота си.
Ема поклати глава. Мъчно ѝ бе, че Аника страда, но беше твърдо решена.
–
Мислех си, че става въпрос за моя избор, но не е така. Става въпрос за твоя. Можеш да избереш
да ме приемеш заедно с него. Или ще си тръгна.
Лаклен хвана ръката ѝ в своята, сякаш за утеха.
Аника очевидно се мъчеше да запази спокойствие и лицето ѝ приличаше на мрамор, но
гърмящите зад нея мълнии издаваха напрежението ѝ. Очевидно беше раздвоена.
– Аника, аз винаги ще се втурвам в прегръдките му.
Срещу това твърдение нямаше защита, нямаше и аргумент,
с който Аника да го оспори. И двете го знаеха.
Най-накрая Аника вдигна брадичка, изпъчи рамене и се обърна към Лаклен.
–
Ние не признаваме партньорството – започна тя и сякаш изплю думата – или както там го
наричате вие, ликаните, като обвързващ съюз. Ще трябва да размените клетви. Държа най-вече
на тази, с която ликанът се заклева, че няма да използва този съюз, за да навреди на сборищата
по какьвто и да било начин.
Лаклен изръмжа:
–
Ликанът си има име. И щом искаш Ема да го носи, не бих могъл да бъда по-щастлив. Ще дам
тази клетва.
Тя се обърна към Емалин и за последен път я изгледа умолително. Когато Ема бавно
поклати глава, Аника заповяда:
– Не го дематериализирай тук, освен ако не е абсолютно необходимо.
Докато излизаше от стаята, измърмори:
–
Сборището се разпадна под мое ръководство.
–
Дематериализиране! – възкликна Ема – Точно така! Сега можем да ходим където пожелаем.
Сууупер. Може ли понякога да идваме тук за уикенда? А за Марди Гра26? За джазфести- вала?
Ооо, искам да те видя как ядеш раци!
С изражение на болка Лаклен отговори:
– Предполагам, че от време на време можем да тичаме из блатото така, сякаш е гора.
Лицето на Ема ненадейно помръкна.
– Но не съм сигурна дали ще искам да се доближаваш до всичките ми прекрасни лели.
Тези абсурдни думи го накараха да се разсмее, а после да потръпне, когато раните му се
обадиха.
–
Ема, те са нищо пред теб. Не, не спори. Имам очи и виждам. – Прокара палец по бузата ѝ. – А
освен това знам, че никоя от тях не може да вие срещу луната и наполовина така добре, както
малката ми полувалкирия.
–
Нахален върколак такъв! – скара му се тя и се наведе да го целуне по устните, но я прекъсна
писък от долния етаж.
Двамата се спогледаха и се намръщиха, а Аника изкрещя на някого, когото те не можеха да
видят:
– Какво искаш да кажеш, как така имаме шестцифрена сметка по кредитната карта?
36
Ема Невероятната
Ема Кралеубийцата
Ема на трите
Нейна собствена страница в Книгата на воините!
Реджин, Никс и Аника я бяха завели – а тя бе настояла да вземе и Лаклен – във военната
стая, пред пищно украсения древен пиедестал, върху който струеше светлина. Извадиха я изпод
плексигласовата ѝ витрина и я отвориха на нейната страница.
Там беше нарисуван портретът ѝ, а под него, изписани на стария езиьс, бяха прозвищата ѝ
и Един от най-обичаните воини на Вотан. Воин. Воин. Това беше толкова яко, че Ема чак не
можеше да повярва. Прокара треперещи пръсти по релефните букви на мекия пергамент.
Убийца на Деместриу, крал на Ордата на вампирите, най-стария и най-силния сред всички
тях. Когатореши да се сражава с него сама.
Загатнатият укор я накара да повдигне вежди, а Аника вирна брадичка.
Кралица на Лаклен, крал на ликаните. Обична дъщеря на Елена и всички валкирии.
– Вижте автобиографията ми! – извика тя и сълзите ѝ рукнаха. – На хартия изглеждам супер!
Реджин изстена.
–
Не започвай да ревеш. Гадно е.
–
И сте оставили място за още! – продължи Ема и подсмрък- на. Никс ѝ подаде кърпичките, които
бе имала предвидливостта да донесе, и Ема избърса лицето си.
–
Ами да, разбира се – потвърди Никс. – Дори да прекараш цялата си вечност в леност и отдаване
на страстите с твоя вълк, оставихме място за твоите героични, нетърпими деца.
Лицето на Ема се изчерви. Почувства как Лаклен я обгръща закрилнически с ръка и я
притиска до себе си. С вирната брадичка той каза:
– Peшихме да нямаме рожби.
Никс се намръщи.
–
Ами обикновено рядко греша за тези неща, когато ги видя, но щом и двамата сте твърдо решени,
внимавайте Ема никога да не яде човешка храна, особено по няколко седмици поред, иначе ще
се заплоди по-бързо от заек след друидска церемония за плодородие!
Ема тихо каза:
– Но аз не мога... Аз съм вампир и не можем да имаме деца.
Никс и Аника се намръщиха.
– Разбира се, че можете – отговори Никс. – Просто трябва да се храниш различно.
Лаклен, изглежда, още не беше убеден и Аника добави:
–Помисли си: какво правят всички човеци, което не правят всички от лора? Те се хранят от
земята и се размножават. Между тези две неща има връзка.
Сърцето на Ема заби лудо. Тя си спомни, че Деместриу ѝ каза как Елена се хранела заедно
с него точно преди да забременее.
–
А ли кан и... вал кирия?
–
Дали можете да имате малки досадници, които да ви се пречкат в краката? – изкикоти се Никс.
– Абсолютно, при това съвсем буквално. Знаете ли, вие няма да сте първите двама членове на
различни групи от лора, които имат общи деца. – Огледа се наоколо, сякаш търсеше някого в
имението, а после махна с ръка и се отказа. – Вампири, които могат да излизат на слънце,
ликани, които могат да се хранят от светкавиците. Вал кирии, които изпитват удоволствие да
тичат нощем из горите.
На лицето ѝ се изписа благоговение.
– И са силни. Погледни само себе си.
Ема премести поглед от Никс към Аника.
– Защо не си ми казала?
Аника вдигна ръце и поклати глава.
– И през ум не ми мина, че изобщо мислиш за това, камо ли че страдаш от подобна заблуда.
Никс се обърна към Лаклен:
–
Когато сърцето на Ема закопнее за деца, трябва да започнете. Ще трябва да яде обикновена
храна най-малко девет месеца.
Ема стисна устни и направи физиономия, защото мисълта за дъвчене не ѝ допадна.
– Недейте да чакате със затаен дъх. Не искам да я деля с никого.
– Много добре. А дотогава... – усмихна му се похотливо Никс – ...меден месец!
Ема и Лаклен останаха слисани.
Никс махна нетърпеливо с ръка.
–
Всичко това ще го обсъдим по време на тричасовата пред- съвкупигелна консултация, през
която трябва да преминете.
* * *
През уикенда, след скромната церемония на Ема и Лаклен и странното шумно парти, което
я последва, членовете на сборището се оттеглиха в стаята за гледане на телевизия и се проснаха
върху мебелите, приковали поглед в екрана.
Лаклен и Ема седяха сред тях, но него не го свърташе на едно място – не можеше да следи
филма, когато Ема лениво прокарваше с пръст кръгове по дланта му.
Единствените, които Лаклен бе поканил на празненствата, бяха Боуи и Гарет, макар че
целият клан жадуваше да срещне малката кралица, която бе убила Деместриу. Но неговите хора
обичаха пиенето, закачките и необузданите забавления и той можеше почти да види как биха
реагирали лудите вал кирии, които не пиеха нищичко. Лошо. Свръхестественото срещу
естественото, смесено с алкохол.
Лусия обаче беше ,лгредприела пътуване“, както се изразиха валкирише, или „избягала“,
както по-точно го определи Гарет, и Лаклен напълно разбираше защо Гарет веднага се отправи
след нея. Боуи прие, но след като разсеяно му изказа поздравленията си, прекара цял час в един
ъгъл заедно с Никс. След това започна да се държи загадъчно, изглеждаше разсеян и си тръгна
рано.
Роут се появи най-нахално заедно със засмяната Мист и отправи на всички поглед, с който
ги предизвикваше да го изгонят. Сборището обаче сякаш се отнасяше към него със същото
безразличие като към Лаклен, когото приеха само с вдигане на рамене, сякаш открай време беше
част от домакинството им. С изключение на Аника: когато зърна Роут, брадичката ѝ вече не беше
така гордо вдигната и Лаклен я чу да мърмори:
– Фюри ще ме убие...
Лаклен се размърда на мястото си. Мислеше, че най-накрая вече е достатъчно силен, за да
си заминат на другия ден. Беше физически готов да възобнови отношенията със съпругата си и
нямаше желание да го прави под този покрив.
Стана и ѝ предложи ръката си; със срамежлива усмивка тя пъхна длан в неговата. Докато
минаваха пред телевизора, едвам избегнаха залп от пуканки.
Не знаеше къде ще я заведе – може би навън, в нощната мъгла Знаеше само, че я иска, че
има нужда от нея, и то сега. Тя беше прекалено скъпоценна, твърде добра, за да е истинска.
Когато беше в нея и ръцете му я обгръщаха здраво, не се измъчваше толкова от чувството, че Ема
ще се изплъзне.
Но едва успяха да стигнат до един празен коридор, преди той да я притисне до стената, да
обвие с ръка тила ѝ и отново да попита:
–
Ще останеш с мен, нали?
–
Завинаги – увери го тя и се изви нагоре към него. – Обичаш ли ме?
–
Завинаги, Емалин – изхриптя той срещу устните ѝ. – Завинаги. Обичам те толкова много, че
полудявам.
Когато тя простена тихичко, той я повдигна, за да може да увие крака около кръста му.
Знаеше, че не може да я обладае лук, но причините за това се размиха, когато усети дишането ѝ в
ухото си.
– Иска ми се да сме си у дома – прошепна тя. – Заедно, в нашето легло.
У дома. Дяволите да го вземат, ако Ема не беше казала: „У дома В нашето легло“. Дали
някога бе чувал по-приятни думи? Притисна я по-силно към стената, целуна я по-страстно, с
цялата любов, която таеше в себе си, но ненадейно двамата започнаха да падат. Лаклен някак бе
загубил равновесие. Притисна я до себе си и се изви, за да поеме сблъсъка с гърба си.
Когато отвори очи, двамата тъкмо се строполяваха в леглото си.
С вдигнати вежди и увиснало чене, той я пусна и се надигна на лакти.
–
Това беше... – Прошепна и издиша смаян. – Това беше диво препускане, любима. Следващия път
ще ме предупредиш, става ли?
Тя кимна сериозно и се надигна в леглото, за да го възседне. Издърпа блузата си над
главата и оголи прекрасните си гърди.
–
Лаклен – наведе се тя и зашепна в ухото му. Прокарваше зърната си по гърдите му, карайки го да
потръпва, и в отговор той я стисна за хълбоците. – Ще ти предложа едно много... диво...
препускане.
Но дори след всичко случило се, нуждата му от нея беше прекалено силна и той ѝ се
покори: запрати Ема по гръб и разкъса дрехите ѝ. Не се церемони и със своите. После покри
тялото ѝ със своето. Когато притисна ръце над главата ѝ и нахлу в нея, тя извика името му и се
загърчи под него. Усещането беше толкова приятно.
–
Утре ще го поискам това препускане, скъпа, но преди това ще научиш какво е диво от ръцете на
мъж, който знае.
БЛАГОДАРНОСТИ
Много, изключително много съм признателна на Бет Кендрик. Без теб и телефон, нямаше
да съм написала и една дума. Благодаря и на прекрасната Сали Феърчайлд за неоценимата ѝ и
непрестанна подкрепа. И сърдечни благодарности на собственичката на ,Докет Букс“ Меган
Макийвър, която в този момент вероятно ме измъква от някоя книжна криза.
Информация за книгата
Неутолимо желание
Автор: Кресли Коул
Издател: Ибис
Преводач: Мариана Христова
OCR: WizardBGR
Година на издаване: 2015
Брой на страници: 342
Корици: меки
Език: български
Тегло: 399 грама
Размери: 14x21
ISBN: 9786191571116
Бележки
[←1]
Улични певци (фр.). - Бел. прев.
[←2]
Представители на съвременната готическа субкултура, обединени от интереса към готическите романи от X I X век. -
Бел. прев.
[←3]Първият фотоапарат. – Бел. ред.
[←4]
Безплатно онлайн приложение за навигация. – Бел. ред.
[←5]
Берсерк - викингски воин, посветил се на бог Один, който преди битка изпада в неконтролируема ярост. В сраженията
берсерките са се отличавали с изключителни сила, свирепост и безстрашие. - Бел. прев.
[←6]
Специален коктейл, който се предлага единствено в пет лицензирани нощни клуба в Ню Орлиънс. - Бел. прев.
[←7]National Aeronautics and Space Administration (англ.) – Национално управление по въздухоплаване и изследване на
космическото пространство на САЩ. – Бел. прев.
[←8]Drug Enforcement Administration (англ.) – Службата за борба с нарко¬тиците в САЩ. – Бел. прев.
[←9]
Personal Digital Assistant (англ.) – Личен дигитален асистент. – Бел. прев.
[←10]
Moving Picture Experts Group Layer-3 Audio (англ.). – Бел. ред.
[←11]
Игра на думи: на английски химическо чистене е dry cleaning, букв. „сухо чистене". - Бел. прев.
[←12]
Каквото е писано, това ще бъде (исп.). – Бел. прев
[←13]
Игра на думи: на английски skin означава „кожа“, a Skinemax е популярното наименование на софтпорното, излъчвано по
„Синемакс“ в малките часове на утринта. —Бел. прев.
[←14]
Патриша Хърст - богата американска наследница, жертва на отвличане, впоследствие осъдена за банков обир в полза на
отвляклата я групировка. Според мнозина случаят с отвличането и престъплението й е класически пример за стокхолмски
синдром, при който жертвата се привързва към похитителя си и възприема неговите ценности. - Бел. прев.
[←15]
Препратка към култовата реплика на Дороти от мюзикъла „Магьосникът от Оз". Когато торнадо отнася нея и кучето й
във вълшебната страна Оз, героинята изрича: „Тото, имам чувството, че вече не сме в Канзас". - Бел. ред.
[←16]
Игра на думи: фамилното име на Ема е същото като името на древния град Троя. - Бел. прев.
[←17]
Нека добрите времена да продължават (от каджунски, диалект на потомците на френскоговорещите жители на Луизиана). –
Бел. прев.
[←18]
„Ню Орлиънс Сейнтс“ – отбор по американски футбол от Ню Орлиънс. – Бел. прев.
[←19]
Loch (шотл.) – езеро. – Бел. прев.
[←20]
Хипстъри - термин, възникнал през 90-те години на XX в., описващ младото поколение от средната класа, което се
отъждествява с алтернативната култура и антимодата като цяло. - Бел. прев.
[←21]
Тиъдор Робърт „Тед“ Бънди (1946-1989) – американски сериен убиец, изнасилван и некрофил, убил и изнасилил голям брой
млади жени през 7 0 – те години на XX в. Преди смъртта си признава за 30 убийства в периода 19741978 година. Точният
брой на жертвите е неизвестен. – Б. пр.
[←22]
Играч левичар в спорта, особено бейзбол (разг.). - Бел. прев.
[←23]
Харис, Томас. Мълчанието на агнетата. Прев. от англ. Жечка Георгиева. София: Колибри, 2 0 13.
[←24]
Съкращение на името на прочутия баскетболист Шакил О'Нийл. - Бел. прев.
[←25]
Игра на думи - препратка към любителско порно с участието на Парис Хилтън, разпространено под заглавието One Night
in P a ris.—Б е л. прев.
[←26]
Най-големият карнавал в САЩ. В родния си Ню Орлиънс продължава повече от три седмици, до Изобилния вторник -
последния ден, в който се яде богата тлъста храна преди Великите пости. - Бел. прев.__