Пролог


СКРЕЖЪТ ЗАПОЧНА ДА ПЪЛЗИ ПО СТЕНИТЕ.
Вкаменена, гледах линиите от скреж, чертаещи пътя си през камъните на стаята с архивите в северната кула. Плетеницата се виеше от пода, покривайки стената, дори заледявайки тавана с нещо бяло и ронливо. Няколко малки, сребристи кристалчета сняг висяха във въздуха.
Всичко беше толкова деликатно и неземно – и напълно неестествено. Студът в стаята проникваше през кожата ми, чак до мозъка на костите. Само ако не бях сама. Ако някой друг можеше да го види, можеше и да повярвам, че е реално. Можеше и да повярвам, че съм в безопасност.
Ледът изпука толкова силно, че подскочих. Когато погледнах, очите ми се разшириха и дъхът ми излезе на малки, бързи въздишки, скрежът рисуваше по прозореца, замъглявайки гледката към нощното небе навън, спирайки лунната светлина, но някак все още можех да виждам. Сега стаята беше погълната от собствена светлина. Многото линии от скреж по прозореца го възпираха и тези, не произволни, но мистериозни плетеници, образуваха познаваема форма.
Лице.
Човекът от скреж се взираше в мен. Тъмните му, гневни очи бяха толкова детайлни, че изглеждаше така, сякаш гледа към мен. Лицето в скрежа беше най-живата картина, която някога съм виждала.
Тогава студ проряза сърцето ми, когато осъзнах: Той наистина гледаше към мен.
Преди не вярвах в призраци…


Глава 1


В ПОЛУНОЩ ДОЙДЕ БУРЯТА.
Тъмни облаци се носеха по небето, закривайки звездите. Бързият вятър ме смразяваше като развяваше кичурите от червената ми коса около челото и бузите ми. Издърпах качулката на черния си дъждобран и натъпках чантата си под него.
Въпреки усилващата се буря, парковете на Евърнайт все още не бяха напълно тъмни. Нищо по-малко от пълен мрак не би могло да го направи. Учителите в Академията Евърнайт можеха да виждат през нощта и да чуват през вятъра. Всички вампири можеха.
Разбира се в Евърнайт учителите не бяха единствените вампири. Когато учебната година започнеше след няколко дни, учениците щяха да пристигнат, повечето от тях също толкова могъщи, древни и немъртви като професорите.
Не бях могъща или древна и все още бях доста жива. Но бях вампир – родена от два вампира, предопределена да стана една от тях рано или късно и със свой собствен апетит за кръв. Бях се промъквала покрай учителите и преди, доверявайки се на собствените си сили да ми помагат, като някой глупав късметлия. Но тази нощ изчаках мрака. Исках колкото може повече прикритие.
Предполагам бях нервна за първото си влизане с взлом.
Изразът влизане с взлом го караше да звучи някак евтино, сякаш щях просто да се вмъкна в конюшнята на г-жа Бетани и да претърся мястото за пари или бижута, или нещо такова. Имах много по-важна причина.
Дъждовните капки започнаха да трополят, когато небето потъмня още. Затичах се през парковете, хвърляйки няколко погледа на училищните каменни кули, докато минавах. Пързаляйки се по хлъзгавата от дъжда трева към покрива на конюшнята на г-жа Бетани, почувствах слабо чувство на колебание. Сериозно? Ще влезеш в дома й? Ще влезеш в чийто и да е дом? Дори не си сваляла музика, за която не си платила. Беше някак сюреалистично да бръкна в чантата си и да извадя ламинираната си карта за библиотеката, за да я използвам за друго освен за заемане на книги. Но бях твърдо решена. Щях да го направя. Г-жа Бетани оставяше училището може би за три вечери в годината, което значеше, че тази нощ бе моя шанс. Плъзнах картата между вратата и рамката и започнах да раздвижвам ключалката.
Пет минути по-късно все още безполезно движех картата за библиотеката, ръцете ми сега бяха студени, мокри и непохватни. По телевизията това винаги изглеждаше толкова лесно. Истинските престъпници сигурно го правеха за около десет секунди. Все пак на секундата беше станало ясно, че не съм престъпник.
Изоставяйки план А, започнах да търся друг вариант. Като за начало прозорците не изглеждаха по-обещаващи от вратата. Разбира се, можех да разбия стъклото и веднага да отворя който и да е от тях, но това не съвпадаше с да-не-те-хванат частта на плана ми.
Когато заобиколих ъгъла, видях, че г-жа Бетани е оставила отворен един прозорец – какъв удар. Това беше всичко, от което се нуждаех.
Когато бавно повдигнах прозореца, видях редица Африкански теменужки в малки глинени саксии, оставени на перваза. Г-жа Бетани ги беше оставила там, където щяха да получават свеж въздух и вероятно малко дъжд. Беше странно да мисля, че г-жа Бетани се грижи за нещо живо. Внимателно изместих саксиите на една страна, така че да имам място да се прехвърля през прозореца.
Да се вмъкна през отворен прозорец? Отново доста по-трудно, от колкото изглежда по телевизията.
Прозорците на г-жа Бетани бяха доста по-високо от земята, което означава, че трябваше да подскоча, за да успея. Задъхвайки се, започнах да се вмъквам и беше по-трудно, от колкото просто да паднеш на пода вътре. Опитвах се да сляза на крака. Но минах през прозореца с главата напред и не можех да се обърна на половината път навътре. Едната от калните ми обувки удари силно стъклото на прозореца и аз изпъшках, но стъклото не се счупи. Казах си да се наведа през останалия път и тупнах на пода.
- Добре, - прошепнах, докато лежах на плетения килим на г-жа Бетани, краката ми все още бяха над главата, подпрени на перваза и подгизнали от дъжда. – До тук с лесната част.
Домът на г-жа Бетани изглеждаше като нея, усещаше се като нея, дори миришеше като нея – силно и остро на лавандула. Осъзнах, че се намирам в спалнята й, което някак се ме накара да се почувствам като натрапник. Въпреки че знаех, че г-жа Бетани беше заминала за Бостън, за да се срещне с “бъдещи ученици”, не можех да се преборя с усещането, че ще ме залови всеки момент. Ужасявах се от това да не ме хванат. Вече бях затворена, оттегляйки се дълбоко в себе си, както когато бях уплашена.
Но тогава си помислих за Лукас, момчето което обичах… и което изгубих.
Лукас не би искал да ми види уплашена. Би искал да бъда силна. Споменът за него ми даде кураж и се насилих да се заема с работата.
Първо най-важното: свалих калните си обувки, за да не цапам повече в къщата. Също така окачих дъждобрана си на близката дръжка на вратата, така че да не капе вода навсякъде. После отидох в банята и взех шепа салфетки, с които да изчистя бъркотията, която вече бях сътворила, както и обувките си. Натъпках салфетките в джоба на дъждобрана си, за да ги изхвърля някъде другаде. Ако някой беше достатъчно параноичен, за да прерови собствения си боклук за следи от натрапници, то това беше г-жа Бетани.
Мисля, че беше изненадващо, че е избрала да живее тук. Академията Евърнайт беше голяма, дори величествена, цялата в каменни кули и гаргойли – твърде в неин стил. Това място беше доста повече като вила. Но тук имаше уединение. Вярвах, че г-жа Бетани го цени повече от всичко друго.
Бюрото й в ъгъла ми изглеждаше добре като за начало. Седнах в твърдия дървен стол, отместих настрана силуета на мъж от деветнадесети век в сребърна рамка и започнах да преравям документите които открих.
Скъпи г-н Рийд,
Разгледахме молбата на сина Ви Мич с голям интерес. Въпреки че той очевидно е изключителен ученик и прекрасен млад мъж, със съжаление Ви уведомяваме…
Човешки ученик, който е искал да дойде тук – един, на когото г-жа Бетани е отказала. Защо ще допуска някои хора до Академията Евърнайт, а други не? Защо ще допуска които и да е хора до едно от малкото останали вампирски убежища?
Скъпи г-н и г-жо Никълс,
Разгледахме молбата на дъщеря Ви Клемънтайн с голям интерес. Тя очевидно е изключителна ученичка и прекрасна млада дама, така че с удоволствие…
Каква беше разликата между Мич и Клемънтайн? За щастие организираната картотека на г-жа Бетани ми позволи да намеря молбите им, но изучаването им не ми помогна да намеря отговорите. И двамата имаха плашещо висок успех и тонове извънкласни дейности. Преглеждането на молбите им ме накара да се почувствам като най-големия лентяй в света. Снимките им ги караха да изглеждат напълно нормални – не великолепни, не грозни, не дебели, не слаби, просто нормални. И двамата бяха от Вирджиния – Мич живееше в жилищна сграда в Арлингтън, а Клемънтайн в стара къща в провинцията – но знаех, че и двамата трябва да бяха богати, щом са се объркали дори да си помислят да дойдат да учат тук.
До колкото можех да кажа единствената разлика между Мич и Клемънтайн беше, че Мич беше късметлията. Родителите му щяха да го пратят в нормален пансион на Източното крайбрежие, където щеше да се смеси с останалите много богати деца и да играе лакрос или ветроходство, или каквото там правят на това място. Клемънтайн междувременно щеше да бъде заобиколена от вампири всяка секунда. Дори и никога да не разбереше за това, тя щеше да усеща, че нещо наистина не е наред тук. Никога нямаше да се чувства в безопасност. Дори аз не се чувствах в безопасност в Академията Евърнайт, а щях да се превърна във вампир един ден.
Светкавица освети прозорците, гръмотевица я последва само няколко секунди по-късно. Бурята щеше да се засили скоро; беше време да се връщам обратно. Разочарованието ме притисна, когато прибрах писмата там, от където бяха дошли. Бях толкова сигурна, че ще открия отговорите тази нощ, но вместо това не научих нищо.
Грешка, казах си докато нахлувах дъждобрана и хвърлих поглед на саксиите. Научи, че г-жа Бетани харесва Африкански теменужки. Това ще е МНОГО полезно.
Подредих теменужките на перваза, точно както си бяха, и излязох през вратата, която за щастие се заключи автоматично. Г-жа Бетани не оставяше и това на случайността.
Вятърът запращаше дъжда към бузите ми, така че те пареха, докато тичах обратно към Академията Евърнайт. Няколко прозореца в апартаментите на преподавателите още светеха в златно, но беше достатъчно късно, за да не се притеснявам, че някой може да ми види. Подпрях рамо на тежката, дъбова врата и тя се отвори послушно, без дори да изскърца. Затворих я зад себе си, като си мислех, че съм в безопасност в къщи.
Докато не осъзнах, че не бях сама.
Наострих слух и се взрях в тъмнината на голямата зала. Беше просторно, отворено пространство, без място, на което да можеш да се скриеш или колона, зад която да се снижиш, така че се очакваше да видя кой беше. Но не можех да видя никого. Потреперих; изведнъж ми стана много по-студено, още повече, сякаш бях във влажна, страшна пещера, вместо между стените на Евърнайт.
Занятията нямаше да започнат през следващите два дни, така че единствените в училището бяхме аз и учителите. Но всеки от учителите щеше моментално да ми се развика за това, че съм навън толкова късно, по средата на гръмотевична буря. Нямаше да ме шпионират в мрака.
Нали?
Колебливо пристъпих напред.
- Кой е там? – прошепнах.
Никой не отговори.
Може би си въобразявах. Сега като се замисля действително не чух нищо. Просто го усетих, онова странно чувство, което имаш понякога, че някой те наблюдава. Цяла вечер се притеснявах дали някой не ме наблюдава, така че може би притеснението се е пренесло с мен.
Тогава видях нещо да помръдва. Осъзнах, че някакво момиче стои от външната страна на голямата зала и наблюдава вътре. Тя стоеше, заметната с дълъг шал, от другата страна на прозореца, единственият прозорец в залата, който беше изчистен, вместо със стъклописи. Вероятно беше на моята възраст. Въпреки проливният дъжд навън, тя изглеждаше напълно суха.
- Коя си ти? – Направих още няколко стъпки към нея. – Ученичка ли си? Какво…?
Беше изчезнала. Не избяга, не се скри… дори не помръдна. В единия момент беше там, а в следващия я нямаше.
Примигвайки, аз се взирах в прозореца за няколко секунди, сякаш щеше магически да се появи на същото място. Не го направи. Придвижих се напред, за да имам по-добра видимост, видях движение и отскочих стресната… но осъзнах, че това беше собственото ми отражение в стъклото.
Е, това беше глупаво. Уплаши се от собственото си лице.
Това не беше моето лице.
Но трябваше да бъде. Ако някакви нови ученици бяха пристигнали днес, щях да знам, а Евърнайт беше толкова изолиран, че беше невъзможно да си представя някой странник да се отбие. Прекаленото ми въображение преиграваше отново; трябва да беше моето отражение. Не беше и толкова студено тук, като се замисля.
Щом спрях да треперя се запромъквах нагоре по стълбите към апартамента, който делях с родителите си през лятото, на върха на южната кула. За щастие те бяха заспали; можех да чуя хъркането на Мама, докато се промъквах на пръсти по коридора. Ако Татко можеше да спи при това, значи можеше да спи и при ураган.
Все още бях изплашена от това, което видях долу и това, че съм подгизнала не повдигна настроението ми. Нищо от това не ме притесняваше повече от факта, че се провалих. Големият ми лош план за влизане с взлом беше за нищо.
Не можех да направя нищо за човешките ученици в Евърнайт. Г-жа Бетани нямаше да спре приема им само защото аз бях казала така. Освен това трябваше да призная, че ги защитаваше, следейки вампирските ученици, за да е сигурна, че няма да поемат дори глътка кръв.
Но познанството ми с Лукас ме накара да осъзная колко малко разбирам за съществуването на вампирите, въпреки че бях родена в този свят. Накара ме да видя всичко по нов начин, направи ме по-задаваща въпроси и нуждаеща се от отговори. Дори никога повече да не видя Лукас знам, че ми направи подарък като ме събуди за голямата, тъмна реалност. Вече няма да приемам нищо около себе си за даденост.
След като съблякох мокрите си дрехи и се свих под завивките, затворих очи и си припомних любимата ми картина – Целувката на Климт. Опитвах се да си представя, че влюбените в картината бяхме Лукас и аз, че това е неговото лице, толкова близо до моето и че можех да усетя дъха му върху лицето си. Лукас и аз не се бяхме виждали от почти шест месеца.
Това беше, когато бе принуден да избяга от Евърнайт, когато истинската му самоличност – ловец на вампири от Черния Кръст – бе разкрита.
Все още не знам как да приема факта, че Лукас принадлежи към група от хора, които са предопределени да унищожат моя вид. Нито пък бях сигурна как Лукас приема факта, че съм вампир, нещо, което не осъзнаваше докато не се влюбихме. Никой от нас не бе избрал какъв да бъде. В ретроспекция – беше невъзможно да не се разделим. И аз все още вярвах, дълбоко в себе си, че ни е предначертано да бъдем заедно.
Притискайки възглавницата към гърдите си си казах: Поне скоро няма да имаш толкова време, за да ти липсва. Скоро училището започва и ще бъдеш заета.
Чакай. Принудена съм да се НАДЯВАМ училището да започне?
Някак открих цяло едно ново ниво на самосъжаление.


Глава 2


НА ПЪРВИЯ ДЕН ОТ УЧИЛИЩЕ, СКОРО СЛЕД залез, шествието започна.
Първите няколко ученика пристигнаха пеша. Те пристъпваха навън от гората, просто облечени, обикновено само с единствена чанта спусната през рамо. Мисля си, че някой от тях са ходили цяла нощ. Техните очи търсеха училището изпълнени с копнеж като се приближаваха, като че ли се надяваха, че незабавно ще получат отговора, който са търсили. Още преди да видя първото познато лице –Рейноулф, който беше на повече от хиляда години и не разбираше модерната ера напълно - аз знаех кои са учениците в тази група. Там бяха изгубените, старите вампири. Те не правиха проблеми на никого; те потъваха на заден план, учейки, слушайки, опитваха се да компенсират вековете, които са изпуснали.
Лукас се беше вмъкнал между тях миналата година. Спомням си как се появяви от мъглата с неговото дълго черно палто. Дори да знаех най-добре, продължавах да оглеждам лицата на всеки ученик, който пристигаше пеша, пожелавайки си да мога видя неговото лице отново.
На закуска колите почнаха да пристигат. Аз гледах от коридора на класните стаи, само няколко етажа по-горе, така че можех да видя орнаментите на капаците: Ягуар, Лексус, Бентли. Те бяха малки италиански спортни коли и джипове, големи достатъчно, за да могат да паркират спортни коли в тях. Можех да кажа, че това са човешките ученици, понеже никой от тях не дойде сам. Повечето от тях дойдоха с родителите си, с няколко по-малки братя и сестри. Дори разпознах Клемънтайн Никълс, която имаше светло кафява конска опашка и лунички около носа. За моя изненада госпожа Бетани посрещна повечето от тях в двора, прикани ги с ръката си любезно като кралицата на придворните си. Като че ли искаше да говори с родителите и им се усмихваше топло, все едно бяха приятели за цял живот. Знаех, че тя се преструваше, но трябваше да й го призная – беше добра. Колкото да човешките ученици, колкото повече размотаваха в двора и се вглеждаха в Академията Евърнайт, толкова повече усмивките им увяхваха.
- Ето къде си.
Обърнах се от сцената долу, за да видя баща ми, който се беше измъкнал рано от леглото за случая. Той носеше костюм и вратовръзка, както професорите трябваше, но рошавата му, тъмна коса показваше повече от неговата същност.
- Да – казах, усмихвайки му се. – Исках да видя какво става, предполагам.
- Гледаш за приятелите си? – Очите на баща ми блещукаха, когато застана от моята страна и погледна през прозореца. - Или следиш навън новите момчета?
- Татко.
- Оттеглям се, както пожелаете. – Той вдигна ръцете си. - Изглеждаш малко по-щастлива от миналата година.
- Аз почти трябваше, нали?
- Предполагам трябваше, – каза Татко и двамата се засмяхме. Миналата година бях толкова против Евърнайт и за това се опитах да избягам в деня, в който учениците пристигаха – изглеждаше като преди цял един живот. – Хей, ако искаш някаква закуска, мисля, че майка ти е включила тостера за вафли и е готова да направи.
Въпреки че те обикновено пиеха кръв от тайни пратки, които училището получаваше, моите родители винаги се уверяваха, че ям истинска храна, от която все още имам нужда.
- Ще бъда горе след секунда, окей?
- Добре. – Неговата ръка докосна рамото ми за секунда, преди да се обърне и да излезе.
Метнах последен поглед към двора. Няколко семейства продължиха да се тълпят и да си влачат куфарите, но третата и последна вълна от ученици бяха започнали да пристигат.
Те бяха дошли сами с наетите си коли. Имаше няколко таксиметрови коли, но повечето от колите бяха наети седани или лимузини. Когато учениците се появиха, те вече бяха облечени в техните шити по поръчка униформи, косите им бяха пригладени и блестящи. Никой от тях нямаше куфари; бяха изпратили вещите си с колети, които бяха пристигнали в Евърнайт за две седмици. За мое неудоволствие видях Къртни, един от моите най-малко любими хора, която махаше леко към някои от другите момичета. Тя беше една от многото, които носеха тъмни слънчеви очила. Това значеше, че са чувствителни към слънчевата светлина, което на свой ред значеше, че не бяха пили кръв от известно време. Поставяйки се на диета, вероятно, за да изглеждат по-слаби и зли.
Това бяха вампирите, които имаха нужда от помощ с двадесет и първи век, но не бяха изцяло загубени в промените на времето. Там бяха онези, които все още притежаваха своите сили… и нямаха да позволят на никого от това училище да забрави. Аз винаги мислех за тях по същия начин.
Те бяха „Евърнайт типа”.


До момента, в който свърших вафлите си и отидох на долния етаж, голямата зала беше препълнена с множество смеещи се, говорещи ученици. За няколко минути аз бях бутана, чувствайки се малка, докато не чух един глас да извиква над врявата:
- Бианка!
- Балтазар! – Усмихнах се и вдигнах ръка над главата си, махайки към него ентусиазирано. Той беше голям мъж, толкова висок и толкова мускулест, че би могъл да изглежда заплашителен като вървеше към мен през тълпата, ако не бяха неговите приятелско настроени очи и приятелската усмивка на лицето му.
Аз се изправих на пръсти, за да го прегърна здраво.
- Как беше лятото ти?
- Беше прекрасно. Работих нощни смени на дока в Балтимор. - Той каза това със същия вид на наслада, който някой щеше да използва, за да опише мечтаната ваканция в Канкун. – С момчетата станахме приятели, ходехме по баровете доста. Научих се как да играя билярд. Започнах да пуша отново.
- Предполагам, че белите ти дробове могат да го понесат. – Ухилихме се един на друг, неспособни да довършим шегата, докато човешките ученици се тълпяха около нас. – Имаш ли нужда от помощ, да направим твоя доклад заедно?
- Вече е направен и е на бюрото на госпожа Бетани. - Всички вампири трябваше да прекалят лятото заемайки се със съвременния свят, като преживяното трябваше да го предадат на доклад в началото на всяка учебна година. Беше нещо от сорта на „Какво правих на моята лятна ваканция” есе от ада. Балтазар погледна наоколо. – Патриция тук ли е?
- Тя прекара известно време в Скандинавия вместо това. - Бях получила картичка от фиордите месец по-рано. – Тя каза, че ще завърши за година или две. Смятам, че тя е срещнала момче.
- Много лошо, – каза Балтазар. - Очаквах да видя още няколко познати лица. Освен този, който ни наближава бързо на четири часа, предполагам. 
- Какво имаш предвид? - Опитах се да разбера къде се пада четири часа, но тогава нейния глас проряза шума като дране с нокти по дъска.
- Балтазар. – Кортни му подаде ръка сякаш очакваше той да я целуне. Той я разтърси веднъж, след което я пусна да падне. Нейната начервена усмивка не се поколеба. – Имаше ли прекрасно лято? Аз бях в Маями, разбивайки се на клубните сцени. Тотално великолепно. Трябва да отидеш там с някой, който познава горещите места.
- Изненадана съм да те видя тук, – казах аз. Изненадата изглеждаше като лек начин да не покажеш разочарованието си. – Изглежда не се наслаждаваше миналата година много.
Тя сви рамене.
- Мислех да се чупя, но в първата нощ, когато бях навън в Маями, осъзнах, че нося рокля от миналия сезон. И обувките ми бяха на три години. Огромен пропуск! За това реших, че имам нужда от още малко наваксване, и предположих, че ще се справя с още няколко месеца в Евърнайт. – Погледа и беше фокусиран върху Балтазар отново. – Освен това винаги се наслаждавам да прекарвам време със стари приятели.
- Ако исках да науча нещо за модата, едва ли щях да отида на място, където всички носят униформи, – казах аз.
Устата на Балтазар трепна. Кортни се втренчи, но нейната усмивка стана само по-широка, когато тя погледна моя ръбат, не шит по поръчка пуловер и карирана пола.
- И ти никога не си имала интереси за мода. Очевидно. – Тя потупа Балтазар по рамото. – Е, ние ще наваксаме по-късно. - Кортни се завъртя, дългата й руса опашка се люшна, докато си тръгваше. 
- Възнамерявам да се справя с нея по-добре тази година, – измърморих аз. – Предполагам, не съм се променила толкова, колкото смятах.
- Не се опитвай да се промениш. Ти си прекрасна такава, каквато си.
Погледнах настрани плахо. Част от мен помисли, О, не, сега трябва да предам Балтазар отново. Другата част от мен не можеше да ми помогне, защото харесваше това, което той ми казваше. Бях толкова самотна цяло лято – без Луказ, без никого – и да знаех, че на някой тук му пука за мен беше като получаване на топло одеало след месеци на студ.
Преди да мога да обмисля отговора си, настана тишина откъм тълпата. Всички ние се обърнахме инстинктивно към платформата при далечния край в голямата зала. Госпожа Бетани щеше да говори.
Тя носеше тънък сив костюм, приличащ повече на дрехи от двадесет и първи век, отколкото обичайните й дрехи, но подхождаше на строгата й красота. Тъмната коса на госпожа Бетани беше прибрана в елегантен кок и черни перли блестяха ушите й. Вместо да гледа учениците, нейните тъмни очи гледаха леко над нас, сякаш ние бяхме едва видими за нея.
- Добре дошли в Евърнайт. – Гласът й се изви над цялата зала. Всеки стана. – Някои от вас вече са били с нас преди. Други от вас сигурно за чували за Академия Евърнайт от години, вероятно от вашите семейства, и са се чудили дали изобщо някога ще се присъедините към нашето училище.
Това беше същата реч, която даде миналата година, но я чувах по различен начин тази година. Чувах лъжите във всяка внимателно подбрана фраза, с която тя говореше за вампирите в стаята, които са били тук двадесет години по рано или двеста.
Тя ме погледна с нейния ястребов поглед, сякаш четеше мисли, погледа й пронизваше тълпата. Аз се напрегнах, очаквайки тя да ме обвини за нахлуването в дома й, докато е била заминала.
Но тя направи нещо много по-изненадващо. Тя изостави сценария си.
- Академия Евърнайт означава нещо различно за всеки човек, който идва тук, – започна госпожа Бетани. – Това е място за обучение, място за традиции и за някои свещено място.
Само ако си кръвосмучещо чудовище на нощта, помислих си аз. Иначе? Не толкова свято. 
С една ръка тя жестикулира към новите ученици, нейните дълги лакирани нокти проблеснаха в червено на светлината, която минаваше през прозореца. За мое учудване тя показваше човешките ученици – въпреки че, разбира се, те нямаше как да разберат защо тях. 
– За да прекарвате повече време в Евърнайт, трябва да научите какво значи за вашите съученици. За това искам тези от вас с повече опит да помогнат на новите ученици сред нас. Вземете ги под крилото си. Разберете повече за техните животи, техните интереси и тяхното минало. Само по този начин Академия Евърнайт ще постигне целите си.
Няколко човека запляскаха неуверено – хора, които не знаеха добре.
- Добре, това беше странно, – Балтазар прошепна през слабите аплодисменти. - Ако не знаех по–добре, щях да сметна, че госпожа Бетани моли всички да сме с всеки приятелски настроени.
Кимнах. Умът ми препускаше. Защо госпожа Бетани искаше вампирите да станат по-близки с човешките ученици? Ако тя не искаше да има наранени хора – и аз все още смятах, че тя не го иска – тогава какво целеше в действителност?
- Класовете започват от утре. – Познатата, високомерна усмивка се завърна на лицето на госпожа Бетани. – Прекарайте този ден в опознаването на вашия другар, особено онези, които са нови тук. Ние сме радостни, че ви имаме – всички вас – и се надяваме, че ще постигнете максимумите по време на вашия престой в Евърнайт.
- Смяташ ли, че тя е омекнала спрямо нас? – Балтазар се обърна към мен, когато хората започнаха да се смесват отново.
- Госпожо Бетани? Едва ли. – За момент си помислих да попитам Балтазар това, което той мисли за загадката на „приемащата политика”. Той беше умен и въпреки че уважаваше госпожа Бетани, той не смяташе нейните думи за божа истина. Освен това е бил наоколо за повече от три века; вероятно щеше да има повече перспектива да види моя въпрос в различна светлина и да покаже нов отговор. Но Балтазар можеше също така да има перспектива да разбере, че аз молих поради моята връзка с Лукас – нещо, което не биваше да напомням. 
Просто така Балтазар се вгледа и махна на някой друг - не каза на кого в тълпата, особено, имайки предвид, че беше приятел с почти всеки. 
- Ще те видя после, нали? – Повиках след него, когато той почна да се отдалечава.
- Определено.
За момент се почувствах самотна без него. Бях заобиколена от вампири – истински вампири, могъщи, и чувствителни, и силни, с векове на опит зад техните красиви, младежки лица. Аз не бях напълно вампир и дистанцията между нас не се беше скъсила през моята първа година в Евърнайт. До тях аз все още бях малка, наивна и непохватна.
Още причини да се отправя на горе веднага, реших. Щях да имам различен съквартирант тази година и не можех да чакам да кажа здравей.
Когато стигнах до моята стая Ракел въздъхна.
- Добре дошъл отново… в ада.
Тя беше пльосната през нейния гол матрак, с разперени ръце. Нейната раница лежеше намачкана на пода, сякаш е изпусната и нейните дрехи и рисунки бяха пръснати наоколо. Изглежда беше изсипала чантата си и беше почнала да разопакова.
- И аз се радвам да те видя. – Седях на ръба на моето собствено легло. - Мислех, че ще си по-щастлива, че можем да бъдем съквартирантки тази година.
- Повярвай ми, ти си единствената причини да понеса мисълта тази година да съм пак тук. Твоите родители да не подкупили госпожа Бетани или нещо подобно? Ако са им дължа голяма услуга.
- Не, просто късмет. – Това беше почти лъжа. Моите родители не бяха питали госпожа Бетани за някаква благосклонност, но очевидно имаше голям брой хора и вампирите, приети тази година – и момичета, и момчета. Откакто аз ядях нормална храна повече от колкото пиех кръв, бях сметната за женски вампир най–склонен и способен да крия истината от хората, щом се храним в нашите стаи, както всички от Евърнайт.
Имайки предвид Ракел, това обаче е било късмет. Това и фактът, че почти всяко друго човешко момиче, което беше дошло тук за годината си на второкурсник се бе погрижило да иде някъде другаде за своята младша година. Не можех да ги обвиня.
- Така, - казах аз, опитвайки се да държа моя глас игрив, – освен прекарването на повече време в моята очарователна компания, защо се завърна? Знам, че това не е това, което си планирала.
- Не се обиждай, но и твоята очарователна компания не беше достатъчна, че да ми промени мнението. - Ракел се обърна по корем, така че ние се гледахме една друга отново. Нейната къса коса беше скъсена дори повече от миналата година; поне беше оставила фризьор да го направи, така че изглеждаше добре, дори леко пънк. – Казах на родителите ми, че искам да опитам другаде. Може би да живея с баба и дядо в Хюстън, да уча там. Не искаха и да чуят. Евърнайт била “частна” и “изключителна” и това би трябвало да бъде достатъчно за мен, казаха те.
- Дори след като начуха за... за Ерик...
Устата на Ракел стана в права линия.
- Те казаха, че вероятно се е опитвал да флиртува с мен. Те казаха, че съм била толкова резервирана с момчетата и трябвало да се науча да „харесвам някого”.
Втренчих се в нея, ужасена. Ерик не беше фанатичен обожател. Той имаше вампирско намерение, да я преследва и да я убие. Ракел не знаеше за това, но тя беше разбрала, че той беше опасен. Ако аз бях казала на моите родители, че някой ме плаши и на половина колкото Ерик я плашеше, моя баща щеше да ме прегърне силно, докато не се почувствах пак в безопасност, а майка ми вероятно щеше да приготви бейзболна бухалка за всеки, който посмее да плаши малкото й момиченце. Родителите на Ракел й се бяха подиграли и я бяха пратили обратно на мястото, което тя мрази.
- Съжалявам, – казах аз.
Тя сви рамене.
- Трябваше да осъзная, че няма да ме чуят. Никога не са. Дори когато...
- Когато какво?
Ракел не отговори. Вместо това тя се обърна в седнало положение и посочи обвинително при стената зад мен.
- Така, вързани с Климт ли сме? 
Бях закачила моята картина над леглото си. „Целувката” беше толкова важна за мен, че бях забравила, че Ракел не я беше виждала преди.
- Какво? Не я ли харесваш?
- Бианка, тази картина е такова клише. Можеш да я вземеш от всеки магазин, като магнитче, чаша за кафе или нещо подобно.
- Не ме интересува. – Може би е глупаво да се харесва нещо, което може би всеки харесва, но ако ме питате по-глупаво е да се ненавижда нещо понеже всеки друг го харесва. – Красиво е и е едно от любимите ми неща, и е в моята половина на стаята. Така че.
- Мисля да си боядисам моята част от стаята в черно, – Ракел заплаши.
- Това няма да бъде твърде зле. - Представих си да окачим светещи в тъмното звезди по стените и тавана, както беше моята стая когато бях малка. – Това ще бъде страхотно всъщност. Много жалко, че госпожа Бетани няма да ни разреши да го направим.
- Кой каза, че тя ще възрази? Тя правят всичко възможно, за да направят това място толкова ужасно, колкото е възможно. Защо да няма навсякъде черна боя?
В ума ми изникна картината на каменните кули на училището в блестящо черно - което беше общо взето единственото, което да доближи до крепостта на Дракула.
- И баните. И гаргойлите. Не мислех, че можем да направим Евърнайт по-страшен, но ние можем да го направим, нали?
- И пак ще бъде по добре от в къщи. – Очите на Ракел бяха странни когато каза това - така че в един момент тя изглеждаше по стара по дух, отколкото вампирите, които ни обграждаха.
Исках да я попитам повече относно това, което се беше случило с родителите, но не знаех как. Докато се опитвах да намеря думите, Ракел каза:
- Ела и ми помогни да махна този боклук.
- Какъв боклук?
- Нещата ми.
- О, – казах аз кимвайки, като по учение краката ми тръгнаха към нейните неща и раницата й в ъгъла. – Този боклук.


След като оправихме леглото й и няколко други нейни неща, Ракел искаше да вземе дрямка. Нейните родители не бяха богати, като повечето човешки семейства в Евърнайт; вместо да бъде водена до предната врата с луксозен седан, тя бе трябвало да хване автобус от Бостън преди залез, да направи няколко прекачвания и да чака такси да я докара до тук. Тя беше изцяло изморена и беше заспала преди да си хвана обувките и да отида отвън.
Ракел е тук на стипендия, помислих си аз. Това означава, че госпожа Бетани дефакто й плаща за да учи тук. Защо ще прави това?
Всички човешки ученици са тук с причина и Ракел доказва, че не е за пари. Но какво е? Дали Ракел е по-специална от останалите?
Още въпроси, все още никакъв отговор.
Разхождах се, за да видя колко се е променила Евърнайт, сега когато другите ученици бяха тук. Хората говореха един на друг с нетърпение, правейки нови приятелства, докато вампирите ги гледаха, апатично и презрително.
Моят стомах изръмжа. Беше почти време за обяд. Надявах се да съм единствения вампир, които мисли за храна, докато наблюдавахме хората, но най-вероятно не бях.
- Хей, Бинкс!
Никой не ме беше наричал преди “Бинкс” през целия ми живот, но знаех кой трябва да е, дори преди да разпозная гласа.
- Вик!
Вик подкачаше към мен по земята с голяма усмивка на лицето. Както обикновено беше направил няколко промени по униформата на Евърнайт; вместо цветовете на училището, неговата вратовръзка беше декорирана с рисувано на ръка момиче хула, и неговата любима Phillies шапка беше на главата му. Ние хукнахме обятията на другия, смеейки се, и той ме завъртя наоколо, така че краката ми не докосваха земята.
Когато ме пусна, аз бях замаяна, но все още се усмихвах.
- Добре ли изкара лятото? Получих снимките ти от Буенос Айрес, но от тогава не съм те чувала.
- След цялата крайбрежна забава, аз бях сложен да работя. Предприятията Уудсън имат програма за летен стаж и татко беше на мнение, Трябва да научиш семейния бизнес. Но когато си стажант? Не научаваш нищо. Научаваш как хората си пият кафето. Аз пропилях лятото си, опитвайки се да разбера кой иска горещо лате. Сериозна загуба. Ти тук ли беше през цялото време?
- Прекарахме четвърти юли в Д.С.* Предимно моята майка ни влачи наоколо до паметници и разни други неща. Но музея по естествена история беше страшно готин – имаха някаква демонстрация на метеорити, които наистина можехме да докоснем…
Ръката на Вик се промъкна към джоба на моята пола. Престорих се, че не забелязвам плика, който той държеше. Сърцето ми започна да бие по-бързо. 
– Е, беше забавно. Поне бях далече за една седмица от това място, защото е толкова отегчително колкото и през годината, дори е по лошо когато практически си сам тук. – Продължавах да бръщолевя, без да обръщам внимание на това, което казвах. – Ходих до Ривъртън през уикенда понякога, но общо взето е това. Ъм, да.
- Ще се видим после. – Вик явно разбра, че не мога да мисля за нищо сега, освен за предмета, който пусна в джоба ми. – Искаш ли да се видим след вечеря? Можеш да се запознаеш с новия ми съквартирант. Той изглежда готин.
- Да, разбира се. – Бих се съгласила даже ако Вик искаше заедно да си обръснем главите. Адреналина течеше в мен, правейки ме замаяна. – Да се срещнем точно тук?
- Дадено.
Без друга дума аз избягах от него, отправяйки се направо към белведера от желязо, на края на двора. За щастие, никой от другите ученици не беше там до сега, което значеше, че я имах само за себе си.
Отидох нагоре по стъпалата и седнах на една от пейките. Плътният навес от бръшляна ме предпази от слънцето, докато бърках в джоба си и разгънах онова, което Вик беше напъхал там - малък, бял плик, адресиран само с моето име.
Първите секунди не можех да го отворя. Можех единствено да се вглеждам в почерка, който познавах добре. Писмото беше изпратено за мен по Вик, от съквартиранта на му от миналата година.
Лукас.

*District of Columbia e столица на Съединените Щати, открита на 16 юли 1790.


Глава 3


БИАНКА,
Знам, че мина много време. Надявам се да не си проверявала е-мейла си през всичкото това време, надявайки се да ти пиша; акаунта ми от Евърнайт е премахнат, очевидно, и следят компютъра ни доста често в Черния кръст. Освен това, си мисля, че наблюдават и твоят акаунт в Евърнайт. 

Но не се чувствам така, сякаш е минало толкова време, от както за последно говорихме. Понякога се чувствам все едно говоря с теб през цялото време, всяка секунда и трябва да си напомням, че не си тук, за да ме чуеш, независимо колко ужасно много искам да си тук.

Не беше ли лятото достатъчно, за да ти кажа истината. Отидохме до Мексико за няколко месеца, но нямаше плажен волейбол и награди за удар от далечно разстояние. В същност, половината от времето прекара, спейки в задната част на пикапа. Кълна се в Бог, все още мога да почувствам метала срещу гръбнака си. Никак не е забавно.

Лукас не обясни, защо е бил в Мексико, нито кои са „те”, които бяха с него. Не го направи, защото не чеше нужно, аз вече знаех. Черният кръст пътуваха там, заради лова на вампири.

През повечето време вършех доста добра работа, за да не си спомням, че момчето, което обичах, беше член на Черния кръст. Все още, обаче, беше там, сложния факт, който разделяше света на две половини: моята и неговата. 

Майката на Лукас станала член на Черният кръст преди той да се роди и той е бил отгледан в групата - единственото семейство, което някога е познавал. Учен е още от дете, че всички вампири са зли и че убийството им е правилното нещо.

Но Лукас научи, че нещата не са толкова прости. Въпреки че си падна по мен, преди да научи, че съм родена от родители – вампири, или че и аз ще се превърна във вампир някой ден, научаването на истината не промени тези чувства. Нищо не може да ме изненада или разтърси като момента, когато Лукас каза, че все още иска да е с мен, че все още ми има доверие. Въпреки, че пих от кръвта му.

Ако четеш това, означава че вампири не претърсват нещата на Вик. Очевидно е, че Вик не знае какво в същност се случва в Евърнайт, или че си има работа с вампири. Което означава, че не е справедливо да го подлагаме на опасност. Няколко бележки от време на време - вероятно с това бихме могли да си справим. Но знам, че това не е достатъчно за теб или за мен.

О, не. Седнах, държейки страниците между пръстите си толкова трудно, че почти ги измачках. Щеше ли Лукас да каже, че е прекалено рисковано за нас да поддържаме връзка. Че няма да можеш да се видим никога повече?

Ако бях по-добро момче, щях да скъсам с теб. Знам, че те карам да заставаш срещу родителите си и г-жа Бетани ти диша във врата, и дори четенето на това те поставя в опасност. Би трябвало да съм силен и да си тръгна.

Но не мога да го направя, Бианка. Опитах се да убедя себе си през тези седмици, но просто не мога. Трябва да те видя отново, някак си. Скоро, надявам се, защото не съм много сигурен, че ще издържа така още дълго.

Ще се върнем скоро в Масачузец - не много далеч от Ривъртън, явно. Какво изглежда няколко от нас ще бъдат пратени около Амхерст около края на Септември. 

Има ли някакъв начин да отидеш в Амхерст през първия уикенд на Октомври? Ако е да, ще те чакам в полунощ на гарата в Амхерст – Петък или Събота вечер, когато успееш. Ще чакам и през двете нощи за всеки случай.

Осъзнавам, че ще бъда на разстояние тук. Измина много време от както се видяхме и имахме възможност да разговаряме и може би ти не се чувстваш по същия начин вече. Родителите ти вероятно са имали достатъчно време да поработят върху теб, за това какво лошо влияние ти оказвам и ако Черният кръст те плаши, предполагам, че не мога да те обвинявам. Освен това, красиво момиче като теб, няма да е само за дълго. Може би сега си с някой друг, например онова момче – Балтазар. 

Спомняйки си флирта на Балтазар тази сутрин, и топлината, която усетих, ме накара да се почувствам доста неудобно, сякаш Лукас подслушваше и е дочул повече, отколкото имах намерение да разкрия.

Ако нещата стоят по този начин, тогава, може да кажа, че се радвам за теб, защото „щастлив” не е начина, по който се чувствам. Разбирам, все пак. Обещавам ти. Просто ми прати няколко думи в Амхерст някак си, за да знам. 

Но се чувствам по същия начин. Все още те обичам, Бианка. Мисля, че те обичам повече, от както се сбогувахме, макар дори да не мислех, че това е възможност. Ако все още има шанс да имаш същите чувства, тогава трябва да опитам. 

Добре, продължавам да чета това писмо и имам чувството, че не казва всичко, което съм искал. Не съм особено добър с думите. Предполагам, че си го разбрала до сега, нали? Ако дойдеш в Амхерст, кълна се, че ще намеря подходящите думи. Или може би въобще няма да имаме нужда от думи.

Обичам те.
Лукас.


Примигнах бързо, опитвайки се да проясня насълзените си очи. Писмото се поклащаше в разтрепераните ми пръсти, а сърцето ми беше като барабан под кожата ми. Точно в този момент бих излетяла за Амхерст, през пътищата и хълмовете, и да бъда там след няколко минути - не, дори секунди, - ако само знаех как, може би само трябваше да затворя очи и да се преместя със силата на волята си. Исках го толкова силно.

Вместо това, връзката между нас беше толкова крехка; свързваха ни само няколко внесени тайно листа хартия и обещание за среща. Това беше всичко, което можехме да имаме, защото може би Лукас беше прав за следенето на е-мейлите. Заради нейните морални, старомодни начини, г-жа Бетани стоеше над всички технологически развития, които могат да й дадат пълен контрол над училището. Нямаше съмнение, че г-н Йее е направил така, че да може директорката на прочете всеки и-мейл на потребителите в училището.

Дори да бях свързана единствено с пощата, която сега ми изглеждаше повече като чудо, държах писмото на Лукас в ръката си. Той беше сгънал в страниците поздравителна картичка, нещо необичайно – без съобщение вътре, а снимката на корицата беше съзвездието Андромеда. Лукас вероятно я е купил от някъде като музей или планетариум. Той помни колко много обичам звездите.

Смях наоколо ме накара да вдигна поглед. Къртни и няколко от нейните приятели се разхождаха заедно в края на ливадата, подигравайки се на няколко човешки ученици. Тя се чувстваше длъжна да го отбележи. Миналата година, бях толкова уплашена от нея. Сега изглеждаше като незначително бръмчене на муха по време на пикник.

Въпреки това, нейното присъствие ми напомни, че повечето от вампирите в Евърнайт знаеха за Черния кръст и за Лукас. Писмото, което държах в ръцете си, беше доказателство, че общувах с „врага”. Трябваше да го унищожа и то скоро.

Поне Лукас беше избрал образ, който винаги можех да нося със себе си, и никой да не ми го вземе. 




- Това е Андромеда. – казах на Ракел, сочейки нощното небе.

Разхождахме се навън след вечеря - нашата нормална вечеря. Правихме си сандвичи с риба тон в стаята на общежитието; след като Ракел си легнеше, трябваше да намеря начин да стигна до няколкото глътки кръв, които държах в термос в гардероба си. Още през първия ден ситуацията с храненето стана доста сложна, но просто трябваше да се справя.

- Андромеда? – Ракел присви очи към небето. Тя носеше същия избелял черен пуловер, който носеше и миналата година. – Това е от гръцката митология, нали? Помня името й, но не помня нищо свързано с нея.

- Жертвата, за спасението на Персей, главата на Медуза, ала-бала... - Вик стана и сложи ръце в джобовете си. - Ей, познавате ли съквартиранта ми?

Очите ми се разшириха, когато обърнах глава от звездите, за да се фокусирам върху фигурата до Вик.
- Рейнулф?

Рейнулф вдигна ръка в смутен поздрав. Неговата мека кафява коса беше все още подстригана по същия начин като миналата година, а най-вероятно и хиляда години преди това. Модерното беше много чужда идея за него; всеки един клас беше предизвикателство за него да разбере. И Рейнулф беше вампирът, избран да има за съквартирант човек? Какво си е мислила г-жа Бетани?

- Хей, Рейнулф. – Ракел не стана и не подаде ръка за поздрав, но за нея дори да разговаря с непознат изглеждаше приятелско отношение. – Помня, че те срещах наоколо миналата година. Изглеждаш добре. Знаеш – добро представяне. Не като Къртни и нейния патрул от кучки.

Съвсем ясно си пролича, че Рейнулф не знаеше как да постъпи. След миг колебание, той просто кимна. Най-малкото, поне се беше научил как да блъфира.

- Проверка на звездите, а? – Вик се излегна до нас на тревата с обичайната му огромна усмивка на лицето. – Забравих, че се интересуваш от това.

- Ако някога видиш телескопа ми, никога няма да забравиш.

- Голям ли е? – попита той.

- Огромен – казах с наслада. Телескопа беше една от вещите ми, с които се гордеех най-много. – Ще ми се да го бях свалила тук тази вечер. Небето е невероятно чисто.

Вик опъна пръст към небето, сякаш чертаеше завъртулки. 

- И това е Андромеда, нали? – кимнах с глава. – Виждаш я, нали, Рейнулф?

- Фигури в небето? – Рейнулф се осмели, докато сядаше при нас.

- Да, съзвездията. Имаш ли нужда да ти ги посочим?

- Когато погледна небето, не виждам фигури. – Рейнулф обясни търпеливо. – Аз виждам духовете на тези, които са умрели преди нас, бдейки над нас през цялото това време.

Аз се напрегнах, очаквайки другите да се побъркат или да задават въпроси на Рейнулф, на който не може да отговаря. Но Ракел просто завъртя очи, а Вик кимна бавно и добави:
- Това е дълбокомислено, човече.

Рейнулф спря за момент, за да измисли подходящ отговор.
- Ти също си задълбочен, Вик.

- Мерси, пич. – Вик удари рамото на Ранулф.

Борейки се със смеха си, се търкулнах по гръб, за да гледам звездите. Г-жа Бетани не беше избрала Рейнулф да живее с човек; тя беше решила Вик да живее с вампир. Очевидно е осъзнала, че Вик не е по малките неща, така че просто няма да обърне внимание на странните навици на неговия съквартирант.

За пореден път доказваше колко е мъдра… и колко добре разбираше всички нас, дори и Вик. Накара ме да се зарадвам, че унищожих писмото и картичката от Лукас. Искаше ми се да ги запазя за винаги, но беше прекалено опасно. Освен това, все още имах звездите.

Проследявах Андромеда отново и отново върху нощното небе. Октомври изглеждаше сякаш на хиляди години разстояние; никога нямаше да бъде достатъчно близо.


Глава 4


СЛЕД КАТО ПЪРВАТА ВЪЛНА НА РАДОСТ ОТМИНА, трябваше да се запитам – Как щях да се добера до Амхерст?
На учениците не беше позволено да държат преводни средства в Академията Евърнайт. Не, че имах такова, като за начало, но не можех и да заема от приятел.
- Защо на учениците не е позволено да имат коли? – Попитах Балтазар шепнешком, докато ме изпращаше до часа ми по английски, в един от първите учебни дни. – Доста от хората тук карат коли, откакто изобщо има коли за каране. Мислиш ли, че г-жа Бетани им се доверява зад волана.
- Забравяш, че Евърнайт е тук още отпреди да се появят автомобилите. – Балтазар погледна надолу към мен в един от онези странни моменти, които ми напомняха, че е с почти фут* по-висок от мен. – Когато училището беше основано, всички се придвижваха с коне и файтони, което е много по-сложно да задържиш от кола. Конете трябва да се хранят, а конюшните им трябва да се почистват.
- Ние имаме коне в конюшните.
- Имаме шест коня. Не триста. Има голяма разлика, когато става дума за хранене…
- И почистване на конюшните, - довърших вместо него, правейки гримаса.
- Именно. Без да споменавам, че ще има доста наранени чувства, когато хората огладнеят и изядат транспорта на останалите.
- Обзалагам се. – Горките коне. – И все пак не е като да има някой в опасност от карането на Тойота. И има много помещения наоколо, където хората могат да паркират. Та защо г-жа Бетани не промени правилата?
- Г-жа Бетани? Да промени правилата?
- Добра забележка.


Г-жа Бетани властва над класната стая така, както съдия властва над съдебната зала: взирайки се във всеки около нея, облечена в черно и безспорно властна.
- Шекспир, - каза тя, гласът й прозвъня в стаята. Всеки от нас имаше подвързано в кожа издание на работите на Шекспир пред себе си. – Дори и най-необразованите от вас е трябвало да изучават тези пиеси в някакъв контекст преди.
Въобразявах ли си или г-жа Бетани гледаше към мен когато каза “най-необразованите”? Имайки предвид самодоволната усмивка на Кортни, вероятно не си въобразявах. Свих се на чина и се загледах в корицата на книгата.
- След като вече сте запознати с Шекспир, с оправдание може да попитате – Защо тук? Защо отново? – Г-жа Бетани жестикулираше, докато говореше, а дългите й, плътни, с вдлъбнатини нокти ми напомняха на животински. – На първо място дълбокото разбиране на Шекспир беше една от фондациите на Западните културни познания от векове. Можем да очакваме това да продължи и за бъдещите векове.
Обучението в Евърнайт не беше за подготовка за колеж, нито дори за да те направи по-умен или по-щастлив. Трябваше да преведе учениците си през невъзможно дългия живот на немъртъв. Този живот беше нещо, което се опитвах да си представя още когато бях малко момиче и тепърва учех колко бях различна от останалите деца в детската градина.
- Второ, тези пиеси са били интерпретирани по безброй много начини, откакто са били написани. Шекспир беше популярен артист на своето време. После беше поет и артист, чиито трудове бяха предназначени за ученици, неоценени от масите. През последните сто и петдесет години Шекспировите пиеси са представяни като драма. Дори когато езикът им се е превърнал в много чужд за модерното време, темите ни говорят ясно днес… понякога по начин, за който Шекспир дори не е подозирал.
Въпреки че гласът на г-жа Бетани винаги поставяше нервите ми на ръба, не можех да не се почувствам насърчена за това, че ще се концентрираме върху Шекспир тази година. Родителите ми бяха големи почитатели на Шекспир; кръстили са ми на героиня от “Укротяване на опърничавата”, казвайки ми, че всяко име от Шекспир ще бъде познато и след стотици години. Татко дори е ходил да го гледа как играе в няколко пиеси, във времената, когато Уилям Шекспир е бил просто един драматург от многото, които са се борели за публика в Лондон. Така че запомних погребалната песен от “Цимбелин” още преди десетия се рожден ден, гледайки “Ромео и Жулиета” на Баз Лурман на DVD около двадесет пъти и държейки сонетите на рафта си. Г-жа Бетани може би щеше да ме затрудни тази година, но поне бях подготвена за всичко, което може да изпречи на пътя ми.
Отново, сякаш можеше да чуе мислите ми. Обикаляйки край чина ми, където можех да усетя лавандуловия аромат, който винаги я заобикаляше, г-жа Бетани каза:
- Пригответе си всички предишни предположения за пиесите на Шекспир, които може да имате, като предизвикателство. Тези от вас, които си мислят, че могат да научат всичко от модерните филмови адаптации, е по-добре да си помислят отново.
Усетих потенциалната нужда да препрочета “Хамлет” преди класа да бъде разпуснат. Докато се изнизвахме от класната стая, видях Кортни да се промъква към г-жа Бетани, казвайки тихо нещо, очевидно надявайки се да не бъде подслушана.
Г-жа Бетани не беше съгласна.
- Няма да го преразгледам. Трябва да предадете отново доклада си, г-це Бриганти, щом вашият беше незадоволителен.
- Незадоволителен? – Устата на Кортни беше в перфектно О от обида. – Откритието как да влезеш в най-добрите клубове в Маями – това е наистина важното!
- Под някои съмнения в стандарта за важност, предполагам, че това може би е истина. Все пак не може да предадеш доклада си под формата на телефонни номера, надраскани върху салфетки от коктейли. – С това г-жа Бетани се понесе навън от стаята.
Кортни тръгна обидена след нея.
- Страхотно. Сега ще трябва да печатам.
Искаше ми се да мога да разкажа историята на Ракел, която не понасяше Корнти толкова, колкото и аз, и вероятно беше в кофти настроение след първия ни ден в училището, което мразеше толкова много. Вместо това се мотахме в стаята ни в общежитието тази вечер, говорейки за всичко останало, но не и за това, което се е случило в часовете.
За нещастие за цялата нощ Ракел напусна стаята само веднъж. Отиването й до банята ми даде достатъчно време, за да погълна две глътки кръв, които бяха далеч от достатъчното. Ставах все по-гладна и по-гладна и най-накрая настоях Ракел да изгаси светлините рано.
Веднъж щом бе заспала, изритах завивките и се измъкнах от леглото. Ракел не помръдна. Внимателно измъкнах термоса с кръв от скривалището му. Промъквайки се на пръсти в коридора се огледах наоколо, за да се уверя, че и никой друг не е станал. Беше чисто.
Обмислих вариантите си преди да забързам през коридора към стълбището. Каменните стълбища бяха студени през нощта, особено имайки предвид, че бях по шорти и памучна блуза. Но студа беше една от причините никой да не иска да дойде насам по това време на нощта и да ме открие докато пия кръв.
Хладно, помислих си с отвращение, докато отпивах първата глътка. Бях го напълнила по-рано днес, но дори и термоса не можеше да я запази много гореща завинаги. Нямаше значение. Всяка бакърена глътка се вливаше в мен като електричество. Все още не беше съвсем достатъчно.
Щеше ми се кръвта да е по-топла. Щеше ми се да е жива.
Миналата година Патриция се измъкваше през цялото време, за да лови катерици в двора. Можех ли и аз да го направя? Просто да впия зъби в катерицата? Винаги съм си мислела, че не мога. Всеки път, когато си го представех, си мислех за козината, която залепва за зъбите ми. Гадост.
Когато се замислех за това сега, се чувствах различно. Не се замислях за козината или за писукането, или нещо подобно. Вместо това мислех за малкото сърце, биещо толкова бързо и да почувствам това туп-туп-туп срещу върха на езика си. И щеше да звучи толкова добре, когато го стиснех и всички тези малки кости изпукат като пуканки, които се пукат в микровълнова…
Да не би току що да си го помислих? Отвратително!
Това е, мислех си, че е отвратително… но усещането не беше отвратително. Все още го усещах сякаш живата катерица би била най-вкусното нещо на земята, не колкото човешката кръв.
Затваряйки очи си припомних какво беше докато пиех кръвта на Лукас, докато той лежеше под мен, държейки ме в ръцете си. Нищо не можеше да се сравни с това.
Нещо изпука долу на стълбището.
- Кой е там? – казах изплашено. Думите ми се повториха като ехо. По-тихо повторих, - Кой е там? Има ли някой?
Стори ми се, че го чувам отново: странен пукащ звук като от чупене на лед. Пукането се приближаваше, въпреки че се изкачвах нагоре по стълбите. Бързо завинтих капака на термоса, за да не може никой човешки ученик да ме види, че пия кръв. Свих се в коридора и се опитах да си представя какво можеше да причинява този звук.
Някое момиче ли се беше измъкнало от спалните за закуска, както бях направила аз? Звукът беше малко като от цопване на ледени кубчета, когато ги пуснеш във вода. Тогава задуших смеха си като се чудех дали не е момче, промъкнало се горе да види момичето, което харесва. Може би не беше дори човек. Можеше да бъде просто реакция на старата сграда към есенния студ.
Тогава пукането се приближи още. Въздухът около мен изведнъж стана по-студен, сякаш бях отворила вратата на хладилник. Косата ми се изправи, а косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Дъхът ми образуваше мъгла и още веднъж почувствах, че някой ме наблюдава.
По-надолу по стълбите видях трепкането на светлина. Трептеше като свещ, но светлината беше ярко синьо-зелена, с цвета на плувен басейн. Ивиците светлина се извиха по камъните. Изглеждаше зловещо, сякаш Евърнайт беше под вода.
До сега треперех от студа и хватката ми над термоса отслабна. В момента, в който издрънча на пода, светлината изчезна. Въздухът около мен се затопли мигновено.
Това не беше отражение, помислих си. Това не беше плод на въображението ми.
Тогава какво, по дяволите, беше това?
Най-близката до стълбището врата се отвори. Кортни стоеше там в розова нощница, русата й коса беше разбъркана около лицето й.
- Какъв ти е проблема?
- Съжалявам, - промърморих, докато се навеждах да взема термоса си. – Трябваше да се измъкна, за да хапна. Аз… предполагам, че го изпуснах.
Все някога трябваше да кажа на някого за това, което видях току-що, но Кортни беше последният човек, на когото щях да кажа нещо поверително. Дори признаването на нещо толкова просто като изпускането на термоса я накара да завърти очи.
- Боже, просто хвани мишка като нормалните хора, става ли? – Но вместо да затвори вратата си, тя запристъпва от крак на крак и каза: - Предполагам, че е гадно.
- … Изпускането на термоса?
Кортни се намръщи.
- Да се измъкваш, за да ядеш. Изтегли късата клечка, когато става въпрос за съквартиранти.
- Ракел не е къса клечка!
- Така да бъде. – Тогава хлопна вратата.
Чакай, да не би Кортни току що да се опита да изрази съчувствие към мен?
Поклатих глава. Идеята Кортни да се опитва да бъде приятелски настроена беше достатъчно странна, за да ме накара да забравя за това, което видях на стълбището. Но не достатъчно.


Когато казах на родителите си, че ще лагерувам навън в Петък вечер заради метеоритния дъжд, те не се притесниха, че ще съм навън сред дърветата; училищните поляни бяха изключително безопасни, най-вече ако си вампир. Знаех, че няма да проверят времето, за да видят дали наистина има метеоритен дъжд – това беше добре, защото нямаше. Но те задаваха куп други въпроси и с моята параноя се чудех защо.
- Изглежда може да вземеш някои приятели да дойдат с теб, - каза Мама, докато стояхме на неделната вечеря: лазаня за мен, големи чаши с кръв за всички ни. Били Холидей пееше от стереото, предупреждавайки за любовницата, повярвала в приказките за имало едно време. – Може би Арчана. Изглежда добро момиче.
- Ъм, да, предполагам. – Арчана беше индиански вампир, на около шест века; бях я срещнала в класа по история миналата година, но не си бяхме казали повече от десет думи на кръст. – Не я познавам толкова добре. Ако ще питам някого ще бъде Ракел, но тя не се интересува много от астрономия.
- Прекарваш много време с Ракел. – Татко пое голяма глътка от чашата си с кръв. – Не би ли било добре да имаш и други приятели?
- Имаш предвид приятели вампири. Винаги си ми казвал да не бъда сноб, че приличаме на хората повече, отколкото казват повечето вампири. Какво стана с това?
- Вярвам във всяка дума от това. Но не за това говоря, - каза внимателно Татко. – Фактите показват, че ще станеш вампир. След сто години Ракел ще е мъртва, а твоят живот тепърва ще предстои. Кой ще бъде с теб тогава? Доведохме те тук, за да завържеш приятелства, които да можеш да задържиш, Бианка.
Мама внимателно постави ръка върху моята.
- Ние винаги ще бъдем до теб, мила. Но ти не искаш да се мотаеш с родителите си завинаги, нали?
- Това ще е ужасно. – Мислех го… но не по същия начин, както да сега. Миналата година не исках нищо друго, освен да се скрия от света завинаги в уютния ни дом, само ние тримата; сега исках толкова повече.


Балтазар пристъпи на ръба на оградената зона, маската му беше пъхната под ръката. Изглеждаше невероятно елегантен в бялото си облекло на фехтовач, което очертаваше мощното му тяло, сякаш беше издялано от мрамор.
Аз? Погледнах огледалото, покриващо едната страна на залата, и въздъхнах. Елегантно не беше дума като за мен. Изглеждах като изгубено бяло Телетъби. Също така нямах и идея как да държа шпагата. Но нямаше никакъв начин да кажа, че имам нужда от още една година в класа по Модерна технология, а фехтовката беше единственият избор, който се вписваше в програмата ми.
- Изглеждаш ужасена, - каза Балтазар. – Нали знаеш, че няма да се дуелираш за живота си в действителност.
- Това го разбрах, на все пак… бой с шпаги. Не знам.
- Първо, истинският бой няма да дойде скоро. Нито пък ще се използват истински шпаги. Не и преди да се научиш как да се движиш. Второ, нагласил съм го да бъдем партньори, поне в началото. Така мога да се уверя, че се чувстваш удобно.
- Искаш да кажеш, че предпочиташ да се дуелираш с някой, когото можеш да победиш.
- Може би. – Той се ухили, след което свали маската върху лицето си. – Готова?
- Дай ми секунда. – Бързо сложих маската, от която, за моя изненада, виждах перфектно.
Не започнахме боя веднага. Всъщност, по-голямата част от първия ден се учехме как се стои. Звучи лесно? Не е. Трябваше да държим краката си така, че да напрягаме мускула, но не само това, и да поставяме ръцете си в този изключително официален, стилизиран начин. Не бях осъзнавала, че е възможно да изтощя всеки един мускул в тялото си като просто се опитвам да стоя мирно, на преди да свърши часа треперех цялата и всичко от раменете до пръстите на краката ме болеше.
- Ще се оправиш – каза Балтазар окуражително, докато наместваше единия ми лакът. Учителката ни, Професор Карлайл, вече го беше посочила като един от асистентите й. – Имаш баланс, а това е основното.
- Мислех, че главното е да не те ударят с шпагата.
- Довери ми се. Баланс. До това се свежда всичко.
Звънецът удари. Въздишайки от облекчение, се отправих към най-близката стена и се отпуснах до нея. Издърпах фехтовалната маска, за да мога да дишам по-дълбоко. Бузите ми горяха, а косата ми беше влажна от пот.
- Поне ще отслабна тази година.
- Нямаш нужда да отслабваш. – Балтазар се поколеба, докато наместваше маската под мишница. – Нали знаеш, ако искаш да работиш над това допълнително, извън клас… може да се видим утре, може би. Да се поупражняваме.
- Не мога този уикенд. – Ако бях малко по-малко изтощена, дали Балтазар щеше да види нервното очакване в очите ми? – Мога ли да проверя времето?
- Разбира се. – Той ми се ухили, докато се отправяше към вратата. Изведнъж се зачудих дали Балтазар не предложи офертата си като начин да се сближи с мен. Ако беше така, трябваше да намеря начин да се измъкна.
Щях да се тревожа за всичко това по-късно. Беше първият Петък на Октомври и това значеше, че съм само на няколко часа от това да бъда отново с Лукас.
Първо се разбързах обратно съм спалните, за да мога да се изкъпя. Нямаше начин да отида на срещата с Лукас и да мириша като потен стар чорап. Не си оправих косата, нито се гримирах, за да не се налага да осведомявам Ракел за плановете си. Представих си ултраженствената си бивша съквартирантка, Патриция, да се задъхва от ужас, докато просто прибирам косата си в небрежен кок.
Ракел все пак забеляза.
- Защо се обличаш така, за да се мотаеш из дърветата?
- Не е като да излизам с кожено палто и тиара. – Носех дънки и плетен пуловер.
Тя сви рамене.
- Както и да е.
Ракел седна на пода с кръстосани крака, по средата на друг от художествените й проекти; този колаж изглеждаше доста депресиращ, с много черни и изпъкнали изображения на гилотина. Единственото, което имаше значение за мен беше, че тя не обърна никакво внимание, докато се обличах. Нямаше да отида да видя Лукас в най-хубавите си дрехи, но нямаше начин да отида в нещо елегантно. Бръкнах дълбоко в шкафа с бельото си за малък вързоп, увит в шал, който пъхнах в раницата си заедно с термоса, което трябваше да изглежда невинно за Ракел.
- Ще се видим утре вечер, нали? – Гласът ми прозвуча странно – напрегнат и неестествен, като че ли можеше да пресекне.
Сложих ръка на дръжката на вратата, мислейки, че съм вече свободна, когато Ракел лениво попита:
- Няма ли да си вземеш телескопа?
О, не. Ако отивах да гледам метеоритният дъжд, естествено трябваше да взема и телескопа си със себе си – беше тежък и трябваше да се носи внимателно, но можех да го взема на училищните поляни. Това, което не можех да направя, бе да нося това нещо до Амхерст. Мислех, че съм обмислила всеки детайл от плана ми за бягство. Как можах да забравя нещо толкова важно?
- Имам друг, - излъгах в движение. – Телескоп имам предвид. Не е добър колкото този, но е по-лек. Така че реших да го взема от апартамента на родителите ми.
- Има логика. – Ракел вдигна поглед от ножиците си, за да можем да се погледнем една друга. Изглеждаше малко тъжна; може би Ракел никога нямаше да признае, че ще й липсвам през уикенда, но си мислех, че е така. – До утре, тогава.
- До утре. – Виновно обещах. - Ще се размотаваме следващия уикенд. Ще измислим нещо забавно за вършене.
- Тук? Да бе. – Тя се залови за работа отново, а аз бях свободна да тръгвам.
Когато излязох на двора, здрачът се беше спуснал над училището. Здрачът беше един от любимите ми части на деня; за мен изглеждаше повече като начало, отколкото изгрева. Небето беше млечно виолетово-сиво, когато се отправих към далечния край на поляните и навлязох сред дърветата. Слухът ми се изостри в отговор на нощните звуци: собствените ми стъпки по меките борови иглички, далечното бухане на бухал и – много далече – момиче се смееше сънливо по начин, който ме караше да си мисля, че е с момче.
Продължих по пътя си, осъзнавайки колко по-остър беше слухът ми в сравнение с миналата година. Може би бях толкова привикнала с шума в Академията Евърнайт, че не забелязвах толкова разликата, но навън сред дърветата беше очевидно. Пляскането на птичи крила, бръмченето на трафика по близкото шосе – всичко това беше чисто и ясно. Преди не беше така.
Нито се бях замисляла колко ли ще е вкусна кръвта на някоя от тези птици.
Вампирът в мен беше близо до повърхността. А това да съм с Лукас винаги изкарваше вампира – хищника, гладния – да живее в мен по-силно от преди. Може би не бях единствената, която поема риск със срещата тази вечер.
Щях да се погрижа за Лукас. Никога нямаше да го нараня.
(Ако го ухапех отново и изпиех достатъчно, той ще стане вампир и тогава двамата можехме да бъдем заедно завинаги.)
Поклатих глава, отказвайки да го направя. Вместо това продължих да вървя, докато не стигнах пътя. Тогава оставаше само кратка разходка до самотно кръстовище в района, с четири посоки. Заех мястото си на пътя, който отвеждаше до Ривъртън и зачаках.
Пет коли и мотор минаха; тези не ми вършеха работа. От скривалището си в близките храсти, въздъхнах от безсилие.
Но щастливият номер седем беше този, когото чаках през цялото това време: службата за пране, която идваше в Евърнайт веднъж седмично за училищните чаршафи. Както винаги шофьорът беше надул музиката докрай. Току-що беше напуснал училището, което означаваше, че се връща… а знакът отстрани на камиона потвърждаваше подозрението ми, че службата е със седалище в Амхерст.
Камионът спря на знака. Изтичах до задната част на камиона, която за мой късмет беше отключена. Когато металът издрънча се стреснах, но за щастие силната музика в кабината трябва да го беше заглушила. Бързо скочих вътре между куповете пране и издърпах да затворя вратата зад себе си, когато камиона потегли отново.
Видяхте ли? Това беше просто! Бях толкова нервна и толкова въодушевена, че трябваше да се преборя със смеха си. Вместо това се свих между торбите с пране, само още една торба в случай, че реши да погледне отзад. Всичко миришеше малко на мухъл, но не неприятно, и с всички възглавници около мен, пътуването обещаваше да бъде комфортно. 
Отне приблизително час, за да стигнем до Амхерст. Някъде тогава започнах да рискувам да хвърля няколко погледа през малкото прозорче отзад. Веднъж стигнали до Амхерст, се възползвах от друг Стоп, за да се измъкна – отново без да ме забележат, надявах се. След това можех да хвана такси или да повървя, или каквото там трябва да направя, за да стигна до жп гарата.
В полунощ щях отново да съм в обятията на Лукас.


Глава 5


- Юхуууууу! Бeу? Бииии!
Колата мина покрай мен, минавайки много бързо през площада в Амхърст. Група момчета от братството висяха през прозорците и викаха по всяко момиче, което видеха.
Смятах, че по това време улиците щяха да бъдат много по-безлюдни. Това, което не бях обмислила беше, че Амхърст бе колежански град, с три или четри университета навряни в покрайнините на града. Града не утихваше в полунощ; децата около мен тепърва започваха партито.
Деца. Тези хора бяха с до пет години по-големи от мен. Техните лица и тела бяха по-зрели от онези на учениците в Евърнайт. Странно бе да мисля, че те са живели вече по-дълго, отколкото Балтазар някога е. Но когато бях в Евърнайт можех да усетя преживяното, изтънчеността и силата на мойте съученици; техните лица бяха млади, но вековете си личаха в очите им. В сраднение с тях, пушещите цигари, бутащи се студенти и другите на тротоара около мен, бяха само деца.
Какво ме правеше това?
Не можех да се притеснявам за това много дълго. В този момент се чувствах твърде щастлива, за да се безпокоя за всичко – лъжите, които казах, правилата, които бях нарушила, или последствията, до които можеха да доведат. Всичко, което имаше значение бе, че ще стрещна Лукас отново. 
- Извинявай. – Момиче се придвижи на зигзаг през тълпата към мен. Нейната руса, къдрава коса беше изтеглена на кок, от който се провесваха няколко кичура. – Може ли да повървя с теб?
Започнах да и казвам, че най-вероятно ме е объркала с някой друг, но в момента, в който очите ни се срещнаха, всяка дума, която исках да кажа, се замени с една единствена: вампир.
Не беше защото тя изглеждаше по-различно от останалите хора около мен, поне не по забележим начин. Но за мен, тя изпъкна от тълпата толкова брилянтна, колкото клада. Бях научена да разпознавам вампирите от хората през целия ми живот. Нещото беше, че дори и за вампир това момиче изглеждаше различно. Тя беше най-младо изглеждащият вампир, когото някога бях виждала. Нейното сърцевидно лице все още имаше кръглостта на бебешко, което виждах в моето огледало и тя имаше широки, нежни кафяви очи. Усмивката й беше почти срамежлива. Рожденото петно с цвят на вино красеше врата й близо до югуларната вена, вероятно там, където е била ухапана. Веднага се почувствах покровителски настроена, сякаш беше моя работа да се грижа за нея – това изгубено, младо момиче в дрехи, които не съвпадаха, раздран пулове върху пола с разкъсан ръб.
- Почакай. – Изражението й беше като тези на боядисаното лице на някоя порцеланова кукла, невинни и злонамерено в същото време. – Има нещо за теб, което… ти не си точно… ох. Ти си дете. Ти си едно от нашите деца, имам предвид.
Бях впечатлена от това, че тя беше успяла да разбере това толкова бързо, имайки предвид, че повечето вампири никога не срещаха вампир като мен, роден, а не създаден.
- Да. Имам предвид, да, такава съм, и да, можеш да вървиш с мен за малко.
- Благодаря ти. - Тя плъзна не ръката си в моята, сякаш бяхме приятелки цял живот. Неиното тяло трепереше и аз не бях сигурна дали е от студа или от страха. – Този приятел не ме остави на мира тази вечер. Вероятно ще имам по-добър късмет, ако смята, че ходя с приятел.
- Всъщност отивам да се срещна с някого. – Казах думите, от които неината усмивка се изкриви, разкривайки поглед изпълнен със самота отдолу. Спомних си Ранулф и шепата от други изгубени в академията Евърнайт и се съжалих над нея. – Но поне мога да те изведа извън площада.
- О, можеш ли? Благодаря ти толкова много. Какво облекчение. Стреснах ли те? Не съм искала. Ако е така, съжалявам.
- Няма проблем. – Имаше нещо истински детинско в нея, до такава степен, че беше изненадващо да осъзная, че е с няколко инча по-висока от мен, почти толкова висока, колкото Балтазар. – Добре ли си? Има ли някого, на когото можем да се обадим?
- Добре. Добре съм. Тази вечер съм сама.
Погледнах надолу към ръката си, където почиваше нейната. Износеният й пуловер беше достатъчно дълъг, та единствената видима част от ръцете й под ръкавите да са пръстите й. Ноктите й бяха мръсни и нащърбени – почти сякаш бе ровила в пръстта. Изведнъж разбрах, че това момиче е най-самотният човек, когото някога съм срещала.
Отначало тя просто ме последва без да коментира или, очевидно, по собствена воля. Проправихме си път през огромна група ученици, които се бяха скупчили пред пицарията. Това трябва да беше най-популярното място, от което можеш да си вземеш парче, понеже повече от сто деца се бутаха отвън, държащи картонени кутии с пица и пластмасови чаши с бира. Няколко момчета ни зяпаха – повече русокосият вампир, отколкото мен. Въпреки младостта и разрошеният си вид, тя имаше неземна, невинна красота, а кафявите й очи претърсваха тълпата, сякаш искаше някой, който и да е, да се погрижи за нея. Можех да видя как някои момчета го намираха за привлекателно.
Щом изплувахме от тълпата, тя каза:
- Къде отиваш?
- На жп гарата.
- Това е само на няколко пресечки разстояние. – Вампирът хвърли притеснен поглед през рамо. Нямах представа как може да направи всичко сред тази тълпата, но тя се напрегна. – Мисля, че още е някъде там. Нека да повървя с теб до гарата. Моля те? Там е тъмно и знам, че ще мога да се измъкна.
Егоистично, исках да откажа; Лукас щеше да дойде всеки момент и не исках компания наоколо за срещата ни. Лукас нямаше да се зарадва особено да се срещне с друг вампир, защото аз бях единственият, на когото вярваше. Имаше шанс да не познае, че тя е вампир, но след тренировките в Черния Кръст се съмнявах в това. Тя изглеждаше толкова плаха, че нямах сърце да й откажа.
- Добре, разбира се. Да вървим.
Продължихме през площада хванати за ръка. Музиката гърмеше оглушително от всеки бар, така че различните ритми се сливаха в един.
- Нека позная. – Тя хвърли срамежлив поглед в моята посока. – Евърнайт, нали?
- Да. Била ли си там?
- Опитах веднъж. Но директорката… о, тя не ме хареса. Името й беше г-жа Бетани. Тя още ли е там?
- Сякаш някога би напуснала кралството си – промърморих.
- Много вярно. Е, изобщо не й пукаше за мен. Това направи нещата много неприятни.
- Г-жа Бетани не се интересува и от мен. Мисля, че тя мрази всички, които не са… добре де, нея.
- Да не би и ти да си избягала от училище? Аз така направих.
Усмихнах се.
- Само за уикенда.
- Мисля, че никога не бих се върнала. Не и докато… - Погледът й стана далечен, но после поклати глава. – Няма значение.
Докато се отдалечавахме от площада към гарата, порив на лек ветрец мина покрай нас и усетих несъмнения аромат на тяло. Само този факт не ми направи впечатление – предположих, че всеки се поти понякога – но с всичко останало, ме накара да я съжаля. Не изглеждаше да може да се грижи за себе си. Колко ли бе ужасно да живееш така завинаги сам, да ставаш все повече и повече некоординиран с цивилизацията.
За първи път разбрах – наистина разбрах – защо вампирите се нуждаят от Академията Евърнайт. Винаги съм знаела, че има тенденция да губим ориентация за промените, а родителите ми ме предупреждаваха колко е лесно да погледнеш и да установиш, че дрехите ти не са на мода от няколко десетилетия или не само да не знаеш какво става по света, но и да не те е грижа. Но никога не съм разбирала как това изглежда в действителност… какво е чувството да бъдеш отхвърлен. Гледайки това момиче, най-накрая го разбирах.
Гарата се намираше само на няколко пресечки от площада, но пътят изглеждаше по-дълъг. Трябва да имаше някаква причина за контраста между шума и движението на изпълнения с ученици площад и мъртвешката тишина на близкия квартал. С няколкото улични лампи беше и тъмно. Новата ми придружителка нямаше какво повече да каже. Очевидно беше доволна само да се движи с мен.
Проверих часовника си. 11:55.
Русокосият вампир отвори вратата на гарата с трепет, сякаш можеше да се окаже капан. Трудно можеше да се нарече гара, по-скоро беше като барака до железопътните линии.
- Няма никого. Младият ти приятел не е пристигнал все още.
- Предполагам, че не е. – Огледах гарата с притеснение. Надявах се да е хубава или поне уютна; знаех, че гарата не може да е достатъчно романтична за срещата ни, но можеше да е по-добре от това. Изтъркан линолеум по пода, слаби флуоресцентни лампи, висящи отгоре и няколко твърди дървени пейки, прикрепени към стените: не точно мечтаните условия.
И отново, какво значение имаше това? Какво значение имаше каквото и да е от това? Знаех, че скоро отново ще бъда с Лукас – след няколко минути – и веднъж щом се видим знаех, че няма да забелязвам нищо друго.
Какво ще стане, ако за него не е по същия начин? Писмото му беше толкова невероятно, но все пас не се бяхме виждали от месеци. Какво ще стане ако нещата между нас се бяха променили? Ами ако бъде неловко? Какво ще стане ако не се чувства така, както преди?
- Трябва да си много щастлива. – Вампирът се беше свил на една от пейките с колена свити до гърдите й. Тя потропваше с нащърбените си нокти по бледата кожа на прасците си. Едната подметка на обувката й се белеше. – Толкова щастлива да не си сама повече. Понякога си мисля, че бих умряла ако съм сама през цялото това време.
Почувствах се неловко да кажа това, но се налагаше:
- Ако не възразяваш бих искала някакво усамотение. Не сме се виждали от известно време.
- Лично време. – Усмивката й беше стеснително и малко тъжна. Исках да й се извиня, че я оставям сама, но какво друго можех да сторя? Единствената алтернатива, която можех да й предложа бе да се върне обратно с мен в Евърнайт, а тя да обмисли този вариант. Кой можеше да я обвини за омразата й към г-жа Бетани? Сякаш усетила вината ми, тя каза: - Разбирам, наистина. Възнамерявах да почакам малко, да видя дали той ще дойде, но… добре.
Чух стъпки по чакъла навън и се обърнах към вратата, когато Лукас влезе вътре.
Той носеше яке от деним, черна тениска и дънки. Тъмно златистата му коса беше пораснала малко по-дълга, но всичко останало си беше същото. Гледайки към него се почувствах така, сякаш се гмурках в затоплен от слънцето басейн, изпълнен със светлина.
- Лукас? – Направих крачка напред. Исках да се хвърля в обятията му, но едва можех да се помръдна. – Ти успя. И двамата успяхме.
Но той не гледаше към мен. Гледаше покрай мен – към вампира.
- Махни се от Бианка – изръмжа той.
- О, не. – Вампирката започна да лази назад, опитвайки се да се скрие в ъгъла. – Не, не, не…
- Лукас, всичко е наред. Тя е безобидна.
- Друг път.
Вампирката проплака:
- Казах ти, казах ти, той е след мен, той е и след двете ни!
Това бе човекът, от когото се боеше. Тя е бягала от Лукас.
Ръката на Лукас се затвори около моята – първият ни допир след толкова време. Опитваше се да ме издърпа към вратата. 
- Бианка, трябва да се махаш от тук.
- Чакайте, спрете. И двамата. – Погледнах от единия към другия, но те не ме слушаха. И двамата преминаваха в настроение за битка, готови за бой.
Не знаех какво да направя или какво да мисля, не и през тези няколко секунди… и това беше една секунда в повече. Вампирката се хвърли към нас, удряйки като тигър, а Лукас ме изблъска от пътя толкова силно, че се спънах и паднах на ръце и колене, удряйки се в бетонния под. Зад себе си чух звук от разбиващо се дърво.
Изправяйки се на крака, с парещи ръце, видях кошмара си, когато вампирката повали Лукас през вратата на гарата. Въпреки момичешкото си поведение и излъчване, тя очевидно беше могъщ вампир – по-могъщ, отколкото бях осъзнала. Тя и Лукас се сграбчиха на вратата за секунда, отчаяно борещи се силуети, очертани от светлината на близките улични лампи. Тогава вампирката хвърли Лукас върху перилата на портата на гарата. Той падна на железопътните линии.
- Лукас! – извиках. Той не се изправи на крака и премигна така, сякаш не можеше да разбере какво вижда. Явно прелитането през вратата го беше изумило.
- Не трябва да ти се позволява да плашиш младите момичета. – Вампирката втъкна обратно в кока си една избягала къдрица, точно като раздразнено дете. – Трябва да бъдеш спрян. Трябва да те спра.
Осъзнах, че е достатъчно изплашена, за да го убие. Трябваше да помогна на Лукас, но как? Бях по-силна от всяко човешко същество, но далеч по-слаба от вампир, без значение колко детински изглеждаше тя. Тогава осъзнах, че когато вратата беше разбита, дървените парчета се бяха разпилели по целия под на гарата. Това до мен беше с идеалните размери и форма, за да бъди използвано за кол.
Промушването с кол не убиваше вампирите, поне не завинаги. Ако колът минеше през сърцето, вампирът падаше като мъртъв… но когато колът бъде изваден, тогава сякаш никога не се е случвало. Тогава трябваше да забия кола в гърба на вампира без колебание.
Но да пробода горкото момиче – не можех да го направя.
Грабнах по-голямо парче дърво от пода, нещо почти незначително, и пристъпих, първо единият крак, после другият.
- Не трябваше да ме преследваш. – Тя се наведе над Лукас, всеки мускул в кльощавото й тяло се напрегна и ръцете й се извиха така, че ноктите й заприличаха на животински. – Ще съжаляваш.
С цялата си сила замахнах с дъската към главата й. Вампирката политна на няколко крачки от нас – бях по-силна отколкото предполагах – и се претърколи на земята отново и отново. Преди да спре, хвърлих дъската и хванах Лукас за ръката.
- Можеш ли да тичаш?
- Ще стане ясно. – Той изпъшка, борейки се да се изправи на крака.
Задърпах го по посока на площада, с идеята, че имаме по-добър шанс да й се изплъзнем сред тълпата. Но Лукас ни насочи в обратна посока, така че се затичахме към тихите жилищни квартали в съседство.
- Няма никого наоколо, Лукас. Ще бъдем съвсем сами!
- Това значи, че никой друг няма да бъде наранен!
- Но…
- С теб съм, Бианка. Довери ми се.
Тичахме по малка улица, оградена с големи, класически къщи от Нова Англия. Удобни семейни коли и ванове бяха паркирани на всяка алея, а предните прозорци светеха и примигваха от светлината на телевизионните екрани. С всяка крачка исках да извикам за помощ, но знаех, че така само ще изложа хората вътре на риск. Ако дойдеха навън да разследват, имаше голям шанс да попаднат в опасния бой, който сега изглеждаше неизбежен. Лукас и аз можехме да разчитаме единствено на себе си.
- Той не е такъв, за какъвто го мислиш! – извика тих, треперещ глас, не много далеч зад нас. – Той е от Черния Кръст! Трябва да бягаш!
По дяволите. Осъзнах, че тя ни преследва, за са се опита да ме защити.
- Лукас, не трябва да правим това! – Едва дишах. И двамата можехме да бягаме почти свръхестествено бързо и по-далеч отколкото някой човек може, но вампирката бе по-бърза. – Просто ме остави да поговоря с нея!
- Тя няма да спре, за да говорите!
Лукас все още смяташе, че всички вампири бяха опасни – но в този случай може би беше прав. Този вампир беше силен; по-лошо, беше изплашена. Хората могат да извършат ужасни неща, когато са уплашени. Ако нарани Лукас заради мен, зная, че никога не бих си го простила.
Заобиколихме ъгъла, когато Лукас ме дръпна надясно, и разбрах, че се опитва да й се измъкнем. Не проработи; стъпките й тупкаха зад нас по паважа, все по-близо и по-близо. Пот се стичаше по гърба ми.
- Ще я отстраня. – Лукас стисна ръката ми по-силно. – Броя до три, а ти се скрий зад близката кола. Ясно?
- Лукас, няма да ти изоставя!
- Мога да доведа помощ. Трябва да си в безопасност. Едно, две…
Нямаше време за спорове. Той изви ръката си, запращайки ме към другата страна на улицата; наведох се, за да се прикрия. Плъзгането по земята издра дланите и коленете ми, но можех да се претърколя зад голям пикап и са се скрия зад една от гумите.
За няколко секунди имаше само тишина. Ще доведа помощ, беше казал Лукас. Черният Кръст беше тук на лов. Това значеше, че има доста подкрепление наблизо. Без мен той имаше шанс. Започнах да се успокоявам и да свиквам с мисълта, че той бе в безопасност… докато вампирът също не се метна зад пикапа.
Може би трябваше да извикам Лукас, но не исках тя да ми се измъкне.
Тя не атакува; знаех, че няма да го направи. Вместо това тя ми подаде ръка с нащърбени, мръсни нокти.
- Трябва да вървим, - каза тя. – Не знаеш какъв е той.
- Знам, че е от Черния Кръст. Той няма да ме нарани, но ще се върне с другите. Махай се от тук!
Тя поклати глава в ужас.
- Ти си луда. Той е врагът.
- Добре съм! – настоях. – Ти си тази в опасност!
Тя остави ръката й да падне и се взря в мен, наклонила глава на една страна. В тази поза приличаше на счупена играчка, а аз имах странното, но неоспоримо чувство, че нараних чувствата й. След една дълга, странна секунда, тя скочи и хукна, изчезвайки толкова бързо, че дори не чух стъпки.
Веднага, щом се уверих, че я няма, извиках:
- Лукас? – Нямаше отговор. – Лукас?
Чух стъпки далеч надолу по пътя. Изправяйки се на крака, видях Лукас да тича към мен. Той ми направи знак да се скрия отново, но не му обърнах внимание.
- Няма я, – обещах аз. – В безопасност сме, нали?
Лукас забави до обикновен ход, после направи още няколко тежки стъпки и се наведе, подпирайки ръце на коленете си. Все още треперех и ми отне няколко минути да си поема дъх.
- Сигурна ли си?
- Напълно. Добре ли си?
- Докато и ти си. – Лукас се изправи и отметна назад потната си коса с опакото на ръката си. – Боже, Бианка… ако беше дошла след теб…
- Тя не беше опасна. Не и преди да се изплаши.
- Какво? Сигурна ли си?
- Да. 
Изведнъж ми проблесна: За първи път за повече от шест месеца, Лукас и аз бяхме заедно сами. Обвих ръце около него, а той ме задържа толкова плътно, че ми беше трудно да дишам.
- Липсваше ми, – прошепнах в косата му. – Липсваше ми толкова много.
- Ти също. – Той се засмя меко. – Трудно ми е да повярвам, че това е истина.
- Ще те убедя. – Поех лицето му в ръце и се наведохме един към друг, за да се целунем… докато фаровете на автомобил не ни осветиха, карайки ни да подскочим.
Ванът ускори към нас, спирайки със скърцане на гуми само на няколко крачки от нас. В ярката светлина едва успях да видя, че има няколко човека наблъскани вътре.
Лукас простена:
- О, не. – Когато едната врата на вана се отвори, той извика: - Кризата свърши. Отне ви твърде дълго, момчета.
- Не са минали и пет минути от сигнала ти. – Жената, която излизаше от вана, ми звучеше позната. Още преди да успея да видя лицето й, осъзнах, че това е Кейт, майката на Лукас.
Тогава пасажерската врата се отвори, за да разкрие високо, набито, чернокожо момиче със сплетена коса. Прерових спомените си за името й: Дана. Когато погледнахме към нея, изражението на Дана премина от загриженост към широка усмивка.
- Виж кой е тук. – Тя се наклони към капака на колата и направи знак към нас с арбалета, който явно вече не възнамеряваше да използва. – Лукас, никой ли не ти е казвал, че номерът за спешни случаи не е, за да ни уведомяваш за плячката си?
Кейт сви рамене.
- Сега разбирам защо настояваше да се включиш в лова в Амхърст.
- Добре, разкрихте ме, - каза спокойно той, отказвайки да бъде сплашен. – Може ли да заведем Бианка на сигурно място? Вампирът й изкара ангелите.
- Разбирам това, - каза Кейт по-мило. Тя ме харесваше, най-вече защото вярваше, че съм спасила живота на Лукас веднъж. Хората във вана кимаха и мърмореха приветствено. – Ела и се почисти. Не се тревожи; вече си в безопасност.
В безопасност с Черния Кръст? Бях в безопасност само до тогава, докато не разберяха, че аз съм “врагът”. Само мисълта да се предам на група ловци на вампири ме накара да се почувствам студена и изплашена вътрешно. Бяха добри към мен последният път, когато се видяхме… но последният път едва не завърши с бедствие. Този път, ако научеха истината, можех да свърша още по-зле.
Лукас и аз разменихме погледи и знаех, че той разбираше как се чувствах. Но нямаше какво друго да сторя освен да се усмихна, да благодаря и да се покатеря във вана.


Глава 6


ЛУКАС ПРИТИСНА РЪКАТА СИ ОКОЛО МОЯТА, ДОКАТО ВАНЪТ влезе в индустриалния парк, който бе виждал и по-добри дни, прецених от факта, че половината сгради изглеждаха изоставени. Главата ми все още се въртеше от вампирската атака и бягството ни; дори не вярвах, че напълно ще приема факта, че аз и Лукас отново сме заедно. 
Или може би, мислех си, докато си открадвахме по някой друг поглед един към друг, може би е защото се чувстваме сякаш никога не сме били разделени.
- Не предполагам, деца, че сте се срещнали случайно. – Кейт погледна към нас, а очите и се присвиха, когато погледна към Лукас. Тя носеше маслинено черни панталони и черна риза с много джобове; нейната тъмно-руса коса беше вързана отзад на конска опашка. – Лукас, не ми казвай, че си се върнал на онова място.
- Няма да отида в Евърнайт. – каза Лукас. – Помолих Бианка да се срещнем тук. Но ако трябва да се върна в училището отново, за да я видя, ще го направя.
- Прекалено е опасно.
- Може ли да ми кажеш, къде в света не сме в опасност, мамо? Защото имам близко чувство, което никога не съм имал в Академия Евърнайт. 
Лукас малко преувеличаваше, тъй като баща ми и Балтазар го преследваха миналата година, но аз не исках да подкопавам авторитета му, докато той защитаваше решението си да се срещне с мен.
Кейт въздъхна и поклати глава. След това погледна към мен, не любезно, защото нищо с нея не беше благородно, но по начин, който пролича, че не ме обвинява за опасността, в която бяхме аз и Лукас.
- Радвам се, да видя, че си добре, Бианка. Не вярвах, че кръвопийците ще удържат на думата си миналата година. 
Тези кръвопийци бяха родителите ми, исках да отговоря, но вместо това отвърнах:
- Направиха го. Отново съм на училище, и всички се преструваме ... че не се е случило. 
Лукас ми помогна да се измъкна.
- Вероятно са предположили, че дори и да кажеш на някого, никой няма да ти повярва. – Надявах се обяснението ни да звучи убедително. 
- Постъпи смело, жертвайки себе си, за да ни спасиш от огъня - каза възрастен мъж, който седеше отзад до Дана. Той ми каза името си, г-н Уотанейб, до колкото помня. – Мисля, че спаси всички ни.
- Да, Бианка, това беше доста гадно за теб. - Тя положи ръце на раменете ми и ми даде сърдечна прегръдка. – Сериозно, имаш голям кураж. 
- Не беше гадно. Наистина не мисля. – Това накара половината дузина хора в микробуса да се засмеят, дори и да си мислех, че всъщност не съм се пошегувала. Все пак напрежението ми спадна мъничко. 
Миналата година, Лукас беше разкрит като член на Черния кръст и беше принуден да избяга от академия Евърнайт; аз избягах с него. Заедно застигнахме Кейт и Едуардо и бяхме в безопасност, поне до толкова, колкото можеше Черния кръст да пренебрегне факта, че съм вид вампир. Но г-жа Бетани, родителите ми и още няколко други вампири ни проследиха. Когато се върнах пак при родителите си, не само избегнах конфронтацията, но и изчезнах точно преди Черния кръст да разбере коя наистина бях. Те все още вярваха, че съм дете, отвлечено и отгледано от родители вампири, нещо, което се нуждаех да вярват.
Карахме до една стара изоставена сграда в края. Кейт изключи фаровете на микробуса, включи ги, изключи ги; светлина, изключи, светлина. Метална врата, като на доковете, започна да се отваря, показвайки път, който стремглаво се спускаше надолу. Подкарахме в подземен гараж, който изглеждаше почти като всички останали, освен че имаше фенери по стените и стълби. Докато Кейт завиваше в ъгъла, видях че няколко прегради са спуснати, стени кутии или брези, провесени над опъната корда, разделяйки на стаи това влажно пространство. 
Не можах да скрия изненадата в гласа си, когато казах:
- Това е щаба на Черния кръст?
Всички се засмяха. Лукас стисна ръката ми, уверявайки ме, че смеха не е трябвало да бъде нелюбезен. 
- Нямаме удобства. Отиваме там, където трябва да отидем, търсим място за нощуване. Това е сигурно. Тук сме в безопасност. 
На мен ми изглеждаше невероятно мрачно. Беше ли израснал Лукас в мизерно място като това? Въздухът все още миришеше на газове и масло. 
Докато излизахме от микробуса, още половин дузина души тръгнаха към нас, включително висок, набит мъж с два белега през едната блуза. Разпознах Едуардо, втория баща на Лукас, и може би най-нелюбимия му човек. Тъмния му поглед въплъщаваше всичко, което ме плашеше в Черния кръст.
- Виждам, че това е големия спешен случай. – каза той, взирайки се в мен.
- Предпочиташ друг вид спешен случай ли? – Каза Кейт, сякаш се подиграваше, но не беше. Можех да чуя истинското послание в думите и: Далеч от детето ми. 
Но Едуардо или не беше чул посланието, или не го беше грижа.
- Вампирът избяга? Отново?
Лукас отново стисна челюстта си при изказването му, но каза само:
- Да. Тя е бърза.
- Видяхте ли бандата й? – Кейт поклати глава и аз си помислих: „Каква банда?” Знаех, че самотното момиче, което виждах тази нощ нямаше никакви приятели, какво оставаше за банда.
- Ходил си на училище с вампири година и не можеш да разбереш защо са допуснали хора, тогава си извадил късмет в престрелката с вампира и пълното му изгубване, докато си се мотаел с приятелката си. – На светлината на фенера Едуардо изглеждаше сякаш е издълбан от закалено дърво. – Не в това те обучихме, Лукас.
- Какво сте ме обучили? Да си мълча и да следвам нарежданията ви без значение какви са?
- Дисциплина. Никога няма да го разбереш.
- Значи това е живота.
- Достатъчно. – Кейт каза, пристъпвайки между съпруга си и сина си. – Може би на вас двамата не ви е омразнало от този спор, но на нас останалите ни е. 
Те все още бяха възбудени за човешките ученици в Евърнайт, мислех си. Ако разбера и кажа на Лукас, ще покажем на Едуардо. Като гледах колко мизерно Едуардо третираше Лукас ми се искаше да го сваля веднъж или два пъти. Или десет.
- Бианка, изглеждаш много изморена. – каза Дана. – Лукас, по-добре я заведи до стаята за първа помощ и се увери, че е добре.
- О, аз се чувствам... – разбрах какво правеше Дана и се спрях. – Това може да е добра идея.
Кейт не каза „деца”, но знаех, че си го мислеше. Тя ни помаха от разстояние. Едуардо изглеждаше така, сякаш щеше да възрази, но не го направи. 
В потока на разговора зад нас, Лукас ме въведе в една странична врата. Осъзнах, че това беше паркинга, в който той седеше, когато беше все още гараж.
- За нас ли говорят? – промърморих.
- Вероятно говорят за проклетия вампир. Но скоро след като привършат с това, дам, те ще започнат да говорят за нас.
- Кой беше този вампир?
- Някак си се надявах ти да можеш да ни кажеш нещо, – каза Лукас, докато влязохме при малка стълбичка, която отвеждаше в стаята за първа помощ, – виждаш как момчетата се навъртат отвън.
- Тя просто само дойде при мен. Никога не съм срещала вампир на улицата… беше ми любопитно.
- Сериозно, Бианка, трябва да бъдещ по-внимателна.
Преди да можех да кажа нещо друго, Лукас пусна малка електрическа крушка в стаята за първа помощ. Районът едва ли беше по-голям от болничното легло, допряно до стената. Тъмен сив килим покриваше пода и стаята беше достатъчно малка, за да успее фенера да я изпъни с мека светлина. Това беше почти уютно и определено усамотено. Лукас затвори вратата зад нас. Усетих прилив на топлина през мен, когато осъзнах, че сме сами най-накрая, наистина сами.
Лукас ме сграбчи и ме опря силно срещу стената. Аз ахнах и той целуна отворените ми устни, след това ме целуна отново, по-силно, когато започнах да отговарям. Ръцете ми се плъзнаха около врата му, а тялото му се приближи срещу моето, от коленете ни, чак до устните, и аз можеш да вдишам аромата му, този същия, който ми напомняше за мрачните гори около Евърнайт.
Мой, помислих си. Мой.
Целувахме се трескаво, така сякаш бяхме настървени един за друг, както хората биха били за храна, вода или въздух. Както вампир би жадувал за кръв. Хванах лицето му с ръце и почувствах лекото побоцване на братата му по дланите си. Коляното му леко се плъзна между моите, така че и двете ми бедра да са разкрачени около неговите, а ръката му се плъзна по гърба ми, под ризата. Допирът на кожата му срещи моята ме накара да се замая, но не бях прекалено слаба. Почувствах се по-силна, от колко съм се чувствала в живота си. 
- Липсваше ми. – прошепна той срещу врата ми. – О, Боже, липсваше ми.
- Лукас. – Не можех да измисля какво друга да кажа, освен името му. Беше сякаш нямаше нищо друго не заслужаваше да се каже.
Целунах го отново, по-бавно този път, и това само засили целувките. Двете му ръце се притиснаха в гърба ми, двамата се хванахме по-здраво и започнах да се чудя колко по-близки може да станем, и тогава си спомних какво беше, когато пих от кръвта му.
- Чакай. – Обърнах глава настрани. Дъхът ми излизаше на пресекулки и не можеш да го погледна директно в очите. – Трябва да забавим.
Лукас затвори плътно очи, след това кимна.
- Мама е отвън. – Той го казваше на себе си, не на мен. – Мама. Отвън. Мама. Отвън. Добре, това до някъде ме отрезви.
Очите ни се срещнаха и тогава започнахме да се смеем наистина силно. Лукас отстъпи крачка, така че да мога да дишам нормално отново, но той пристисна ръцете си в мен, плътно.
- Изглеждаш прекрасно.
- Току-що бях преследвана по улицата. Вероятно изглеждам като развалина. - Знаех, че косата ми стърчеше на всички посоки и, че дънките ми бяха мръсни.
- Трябва да се научиш как да приемаш комплименти, защото няма да спра да ти правя. – Лукас вдигна една от ръцете ми към устата си. Устните му бяха меки срещу кокалчетата ми. Отвън чух разговора на другите от Черния кръст да се засилва. - Колко дълго може да останеш?
- До утре следобед. 
- Почти цял ден? – Той грийна толкова много, че не успях да направя друго освен да се изчервя щастливо. – Това е невероятно.
- Да, наистина. – До следващата седмица, разбрах, че това късо време изглеждаше като нищо. Но сега, то се протегна пред мен като небе пълно със звезди и не исках да се замислям за това, което идваше. Това щеше да съсипе всичко. Важното обаче беше тук и сега.
Седнах в ъгъла на кушетката, а Лукас седна до мен, полагайки главата си на рамото ми. Ръцете му обгърна кръста ми. Прекарах пръстите си пред разрошената му коса.
Гласът му беше приглушен от рамото ми, когато каза:
- Имаше моменти, когато си мислех, че никога повече няма да те видя. Понякога си казвах, че това ще е най-доброто и за двама ни. Но не можех да го приема.
- Дори не вярвай на това. – Целунах бузата му. – Никога.
Шумът от долу все още нарастваше, и разбрах, че спорят. Започнах да се изнервям, но Лукас седна и въздъхна. 
- Едуардо е по-луд и от ада.
- Това момиче, онова от снощи, тя е една от тези, които преследвате ли?
- Цялата причина да сме в Амхърст. Има доклади от няколко месеца в тази зона. Този вампир, мислим, че е част от група, които причиняват проблеми все по-често.
- Доклади? Като във вестниците?
- Понякога, те не знаят какво докладват. Но сме чули от хора - хора, които наистина знаят какво става по света, които знаят за нас. Случва се от време на време, дори да взимаме информация от вампири. Те се опитват да ни измамят, като ни кажат, че има някой по-опасен зад ъгъла. Понякога казват истината. Това, което знаем е, че бандата убива около веднъж на седмица, и това е много, дори и за най-смъртоносните вампири навън. 
Опитах се да мисля за това като за окуражаване. Дори ловците от Черния Кръст можеха да говорят разумно за вампирите понякога.
- Момичето, което видяхме тази нощ, не може да е част от никаква смъртоносна банда. Лукас, тя беше изплашена до смърт.
Лукас ме погледна отново и в тъмнозелените му очи видях, че е притеснен. Бяхме държали този спор и преди, но никога не завършваше добре. Той каза спокойно:
- Някои вампири наистина са опасни, Бианка.
- Някои наистина не са – казах също толкова спокойно.
- Сега го знам. – Лукас облегна главата си на стената, а аз успях да зърна някакво умора в очите му. Той беше три години по-възрастен от мен, разлика във възрастта, която не можех да вида миналата година, но тази зрялост беше много по-видима сега. – Има зли вампири, които трябва да бъдат спрени. Ние ги спираме. За това си казвам, че това, което върша тук с Черния Кръст, е правилното. Но ако сме сгрешили с това момиче тази нощ – ако някога сме грешили, дори веднъж – не знам как да се справя с това. И не знам как да кажа каква е истината за вампирите, които преследваме.
Исках да измъкна някакъв отговор от него, но не знаех какъв би могъл да е този отговор.
В коридора отвън отекнаха приближаващи стъпки.
- Влизам! – извика Дана, преди да отвори вратата. Когато се появи в стаята за първа помощ, тя се намръщи. – О, човече, мислех, че съм на път да прекъсна някакъв луд маймунски секс. Предполагах поне, че нещо ще лъсне, за мое нещастие.
Изчервих се до ярко лилаво. Лукас завъртя очи.
- Бяхме сами за пет минути, Дана.
- Трябва да се научите да ковете желязото, докато е горещо. Защото усамотението и това място не вървят заедно. – Дана подпря ръце на рамката на вратата. – На път сме да се върнем обратно. Кейт и Едуардо искат да подновим лова, преди вампира да се е отдалечил твърде много.
Да подновят лова? О, не.
- Казаха, че няма да има патрул тази нощ. – Лукас се намръщи. – Екипировката не е готова, половината от нас дори не са облечени…
- За това трябва да се приготвим бързо, приятел. – Дана ми се ухили, а издаденият й преден зъб някак я накара да изглежда почти сладка. – Бианка може да остане на сигурно и топло тук. Но ти и аз, и всички в екипа се връщаме.
- Дана. – Лукас я дари с най-размекващия си, умолителен поглед. – Не съм виждал Бианка от месеци. Хайде де.
Този поглед щеше да е повече от достатъчен, за да ме разтопи на локва, но явно не въздействаше особено много на Дана.
- Знаеш, че не ми пука, но Кейт и Едуардо не искат и да чуят. Късметлия си само защото й позволиха да погледне това място. По дяволите, когато го направи, Едуардо беше на косъм да ни заключи.
Лукас въздъхна и погледна към мен.
- В основни линии сме прецакани. Но само за малко, нали? Ще се върнем скоро.
- Колкото можем да имаме. Достатъчно е.
- Трябва да се размърдаш, Лукас. – Дана започна да се измъква през вратата. – Например около две минути, когато се върна в тази стая за медицинските продукти.
- Благодаря, - каза Лукас. Дарих Дана с бърза усмивка, докато си тръгваше.
Веднага щом вратата се затвори, той ме целуна много нежно, със затворени устни, но след това по-грубо като устата ни се отвориха. Този топъл прилив на чувства в мен потече отново, така че исках да го придърпам по-близо, но никой от нас не забрави, че Дана е отвън. Вместо това, Лукас опря челото си в моето и постави бузите ми в ръцете си.
- Обичам те.
- И аз те обичам.
Лукас ме целуна още веднъж. След това ме пусна, изправи се и извика:
- Целите сме твои, Дана!
- Не искам приятелката ти! – отвърна тя. – Само проклетата чанта за първа помощ! – Няколко човека отвън се засмяха, но това беше добродушен смях. Може би Едуардо ме виждаше като заплаха, но всички останали в Черния Кръст изглежда се радваха за Лукас и мен. Никога нямаше да проумея как група ловци на вампири могат да изглеждат толкова… добре де… мили.
Ще бъдем добре, казах си. Мога да го направя. Вече бях гладна, но знаех, че ако някой от Черния Кръст ме види да пия кръв, първо ще атакува, а след това ще задава въпросите. Може би утре щях да имам възможност да ям в усамотение или поне да излея кръвта от термоса си в канализацията. Можех да издържа до Събота вечер, щом се налага.
Лукас мина покрай Дана по тесните стълби. Въпреки че се усмихваше, докато отиваше на работа, тя така и не ме погледна; вместо това беше фокусирана върху задачата си, бързо тъпчейки бинтове и марля в малка пластмасова кутия.
- Ще се справиш ли, Бианка?
- Предполагам, - казах. – Колко често правите това? Да излизате на лов като този?
- Каза “излизате” така, сякаш имаме голям космически кораб, към който се връщаме, когато работата приключи. Предимно пътуваме от място но място. Отиваме там, където сме нужни. Някои хора имат собствени домове, в които се връщат от време на време, но повечето от нас нямат. Аз нямам. – След кратка пауза тя добави, - Лукас също няма. Предполагам, че не ти е казал това.
- Нямаше възможност.
- Продължавам да забравям, че почти не сте говорили след сцената миналата пролет. Това трябва да е трудно.
- Предполагам, че е.
- Той е добро момче. – Тя затвори кутията и ме погледна сериозно за пръв път. – Лукас не поставя сърцето си на показ. Познавам го откакто бяхме на дванадесет, а ти си единственото момиче, заради което си държи така. Само в случай, че се питаш.
- Благодаря. – Макар че това бе много мило от нейна страна, аз мислех за по-големи грижи от любовния ми живот. Вместо това продължавах да се сещам за вампира, с изпочупените й нокти и несигурна усмивка. Черният Кръст може да не бяха пряка заплаха за мен, но тя продължаваше да е в опасност. Тя трябва да беше толкова изгубена и самотна, още един, който да се чувства малък пред г-жа Бетани.
Така ли щях да свърша някой ден? Потреперих. Никога. Винаги щях да имам родителите и приятелите си… и може би дори Лукас.
Това не променяше факта, че момичето, което срещнах по-рано днес, бе в ужасна опасност от семейството и приятелите на Лукас. Призля ми от тази несправедливост. Но какво можеше да направи Лукас по въпроса? Какво можех да направя аз?
Отговорът дойде почти веднага, ужасяващ, но неизбежен. Отне ми секунда да изкарам думите:
- Идвам с вас.
Дана се вгледа в мен.
- На лов за вампири? Това е лудост.
- Нямаш си идея – въздъхнах, - но отивам.


Глава 7


- Това не е място за аматьори. – каза Едуардо.
Двата белега на брадичката му изглеждаха по-дълбоки – трик на слабото осветление по стените.
Мислих бързо.
- Повече от година ходя в училище, заобиколена от вампири. – Беше истината, ако не и цялата истина. Гласът ми се разтрепера, но отчаяно се надявах Едуардо да го отбележи като емоция, а не като страх. Човекът беше непокаял се убиец на вампири; беше трудно да го гледам в очите.- Наистина трябва да знам пред какво наистина съм изправена.
Никога преди не бях виждала Едуардо да се усмихва. Не беше привлекателно впечатление.
- По общо мнение поведението им е добро в академия Евърнайт. Ти си само дете. Трябва също да се придържаш към тези, които се преструват на деца.
- Биех се с вампири, когато бях доста по-малък от Бианка. – отвърна Лукас. – Мисля, че тя ще се справи.- той преметна ръката си през рамото ми и страхът ми започна да се изпарява. Подкрепата на Лукас изглежда приключи спора; във всеки случай, Едуардо не протестира повече, а и ако още някои имаше възражения, щяха да ги задържат за себе си.
Лукас ме погледна, питайки ме защо бях твърде решена да се присъединя към тях, но и двамата знаехме, че ще трябва да поговорим за това по-късно.
Ловът не изглеждаше като лов първоначално. Приличаше на всяко друго пътуване : хората си мърмореха тихо когато обличаха якетата си, гледайки се с уморени очи и качвайки се в очукания ван и тюркоазения пикап на Кейт.
Спомних си първото си пътуване някога, когато родителите ми ме закараха до плажа едно лято. Те мразеха водата – и реките, които трябваше да преминем, за да стигнем и океана, който се гънеше по брега – но ме заведоха, защото толкова много исках да отида. Седяха по плажния чадър през цялото време. Въпреки че пиха кръв преди да тръгнем, не искаха да прекарат толкова много време под слънцето. Докато правех пясъчни замъци, плувах и играех с другите деца, те ме гледаха и махаха. Това беше жертва, която бяха направили за мен.
Когато си спомнях за такива неща, знаех, че хората от Черния кръст грешаха за вампирите. Ако тогава бяха видели родителите ми, щяха да знаят за истината.
Вместо това тази вечер те щяха да се опитат да убият момиче вампир. Въпреки, че не го знаеха, възнамерявах да ги спра, ако можех.
Седнах в задната част на пикапа заедно с Дона, Едуардо, няколко други момчета и Лукас, чиято разбъркана коса висеше в очите му. Когато Кейт ни изкара от паркинг-гаража, прошушнах в ухото на Лукас:
- Какво ще правим?
- Ще започне там, откъдето сме я забелязали последно и ще я проследим.
Градът беше цял сега, но мълчалив. Дори и най-големите студенти купонджии бяха по леглата или поне бяха пренесли тържествата обратно в общежитието си. Въпреки че квартала беше тих и преди, когато избягахме с Лукас, сега беше напълно неподвижен и всички къщи бяха тъмни.
Веднъж след като всички превозни средства бяха паркирани близо до мястото, където бях видяла за последно русокосия вампир, всички се разделиха пеша. С Лукас останахме заедно, естествено. Кейт ни погледна когато тръгна, но не се възпротиви. Той не каза нищо докато определено не останахме сами, вървейки по един второстепенен път през няколко пресечки.
- Добре, предполагам че нашият план е да открием вампира и да я предупредим преди някой друг да стигне до нея. Прав ли съм?
Почувствах толкова силна вълна на нежност от него, че за секунда забравих къде бяхме, опасността, пред която бяхме изправени и задачата, която трябваше да изпълним. Вместо това взех нежно ръката му в моята и той се обърна към мен – първоначално с изненада, но после с малка разбираща усмивка. Усетих този дълбок електрически удар, а силата ме придвижи към него. Той покри устните ми с ръката си.
- Не трябва да се разсейваме. Имаме работа за вършене.
- Работа. – устните ми се потъркаха в ръката му когато проговорих и той премигна бавно, наслаждавайки се на допира.- Да го направим.
Решително Лукас се обърна и ни поведе по пътя ни.
- Първоначално е вървяла на север. – каза той.
- От къде знаеш това?
- Виждам това, което другите не могат. – поколеба се той. – Нощното ми виждане е по-добро от преди.
Нямаше нужда да казва защо. Знаех заради какво е, защото два пъти го бях захапала и пила от кръвта му. Първото ухапване нямаше ефект, но второто му беше дало няколко вампирски сили. Докато другите от Черния кръст скитаха наоколо напосоки, Лукас можеше да откъсне клона на храст и да ми покаже прекършените клончета – тези, които бяха счупени от някой, който е тичал бързо. Можеше да намери един единствен отпечатък в калната земя, да зърне едничкия къдрав златен косъм, който беше паднал в шубрака. 
Част от това беше от вампирската му способност, но и от уменията на му на ловец. Това беше откритие за мен. През цялото време бях мислила, че Черният кръст го беше научил единствено да се бие, но тя му бяха дали умения, за които не бях и предполагала преди. Това плюс вампирската сила – беше страховита комбинация. 
Не му липсваха и оръжия. Когато видях нещо да проблясква на колана му, казах:
- Какво имаш там?
- Най-добрият ми нож – каза Лукас почти нежно. Той дръпна назад дънковото си яке, за да ми покаже ножа, закрепен с ремък за него. Острието беше почти толкова широко колкото на секира. – Имам го откакто бях на дванадесет.
- Това наистина ли е необходимо?
Тъмно зелените му очи срещнаха мойте, сега предпазливи:
- По-добре да го имам и да не ми потрябва отколкото да го нямам и ни потрябва. Това момиче действително може да не е проблем, но когато беше уплашена – спомни си как беше.
Спомних си. Ние, вампирите може и да не бяхме луди убийци каквито Черния кръст си мислеше, че сме, но всеки можеше да бъде смъртоносен ако е притиснат към стената.
Когато свихме към по-търговска улица, Лукас започна да се отпуска.
- По-малък е шанса тя да дойде тук.
- Не съм толкова сигурна – казах. Той ме погледна и аз посочих към знака, който току-що бях видяла – светеща емблема кръст и щит, която очевидно принадлежеше на болница. Кръстът гореше в очите ми.- Болниците имат кръвни банки.
- Естествено. Това е като закуска в количка – не мога да повярвам, че преди не се бяхме замисляли за това.- Лукас ми се ухили така, сякаш бях направила чудо. – Да вървим.
След като стигнахме до болницата, стъклените врати автоматично се плъзнаха отворени, за да ни пуснат. Един пазач надникна към нас – двама тийнейджъри, шляещи се преди зори и кресна:
- Деца, какво правите тук?
- Баба – каза Лукас, толкова искрено и трагично, че трябваше да прехапя устна, за да не се засмея. – Няма... няма много време.
Пазачът ни махна и ние побързахме. Беше доста тихо, болниците никога не затваряха, но в този час, нищо не се случваше. Няклко сестри и санитари минаха покрай нас в синьо-зелени униформи и някои от тях ни погледнаха предпазливо, но докато с Лукас ходехме целенасочено, никой не питаше какво правим тук.
- Кръвна банка – промърмори Лукас – Къде ли болницата ще пази кръвните банки?
- Да проверим асансьорите. Обикновено имат надписи, които казват какви отдели има по етажите.
И наистина, ламинираните панели до асансьора ни информираха, че дарения на кръв могат да се дават на най-долния етаж, в мазето.
Сутеренния етаж всъщност не изглеждаше по-различно от главния, но се чувстваше различно. Светлините бяха слаби, повече приглушени, може би защото няколко флуоресцентни крушки баха започнали да избледняват. Миризмата на дезинфектант висеше във въздуха, достатъчно силна, за да ме накара да сбърча нос. И тук долу беше дори по-тихо. С Лукас изглежда бяхме единствените двама души тук.
- В мазето на повечето болници не е ли моргата?- прошепнах.
- Няма да започнеш да откачаш заради мъртви хора, нали?- Лукас вървеше надолу по коридора, надничайки във всяка стая.- Всеки ден ходиш на училище с тях.
- Не откачам.- поне така си мислех.
Мястото за дарения на кръв беше затворено – не беше изненадващо толкова рано сутринта. Съседната врата беше разбита.
- Бинго. – Лукас сложи едната си ръка на широкия нож в колана си.
Влязохме в кръвната банка, която в общи линии беше най-вече голяма стая, пълна с фризери. Няколко микроскопа и различни медицински приспособления стояха до едната стена, може би правеха медицински тестове, то очевидно това място беше най-вече склад. В единия ъгъл имаше няколко големи хладилника. Вратата на единия беше широко отворена, а вътре можех да видя пликчета и пликчета с кръв, вероятно бързите запаси, които персонала държаха за спешни преливания. Торбичките бяха безразборно разхвърляни, някои от тях по пода, а няколко бяха разкъсани и пресушени. По линолеума имаше капки и петна от кръв, които изглеждаха мокри.
- Кръвта не е засъхнала – казах. – Тя е била тук не отдавна.
- Е, няма я сега. – каза Лукас.- По дяволите.
- Може би не. Може би иска да си почине след това.
- Да си почине?
- Дори хората понякога обичат да си подремват след обилно ядене. Освен това, когато я видях, беше изтощена. Сякаш е бягала с дни. Ако това е вярно и тъкмо е получила шанс да яде, тя ще бъде спокоина. Можем да поговорим с нея.
- Трябва да сме абсолютно сигурни, че е безобидна преди да я пуснем – каза Лукас.- Не че не се доверявам на преценката ти, нали? Ние просто трябва, е, да сме сигурни.
- Значи ще поговорим с нея.- бях сигурна, че Лукас бързо щеше да види това, което бях видяла аз – наистина колко изгубена и самотна беше тя. – Да започваме.
- Казваш това сякаш знаем къде е тя.
- Мисля, че знаем. Тя е на място, където може да си почине необезпокоявана. Някъде, където никои няма да се изненада да я види, ако бъде намерена. Помисли си, Лукас.
- О, не.
- О, да.
Добре, може и да бях прекарала целия си живот заобиколена от мъртви хора, включително и собствените ми родители, но това не означаваше, че не намирах моргата за малко страшничка. Не се паникьосвах или нещо подобно, но на това място имаше нещо невероятно тъжно: всички тези животи и емоции и надежди, снижени до написани набързо етикети върху малки метални врати.
С Лукас стояхме на вратата за няколко секунди, просто понасяйки го.
Върху три дълги маси, разположени по дължина на моргата, имаше три чувала за трупове. Бавно тръгнах към тях. Първият беше прекалено голям, човекът вътре трябваше да е тежък. Последният изглеждаше прекалено къс. Така че този в средата беше най-голямото ни предположение.
Протегнах ръка към ципа, колебаеща се. Той беше по-тежък отколкото очаквах и студен на пипане, те държаха моргата хладна. Лукас застана до мен с приготвен широк нож. Свалих ципа надолу, усещайки всяко отделно зъбче като удар през китката ми. Ръката й се изстреля от чувала и силно сграбчи моята. Изкрещях, не можех да го спра. Лукас мръдна напред, но аз протегнах ръка да го задържа назад.
Вампирът седна, зяпайки ни. Тя изглеждаше по-малко бледа от преди и винено червения белег на гърлото й беше по-незабележим, храненето я беше направило по-жизнена. Беше пуснала русата си коса за дрямката и разбърканите къдрици обграждаха лицето й. Широко отворените й очи продължаваха да бъдат заковани върху Лукас, но аз бях тази, на която проговори:
- Защо го доведе тук?
- Той е с мен. Ние просто искахме да те открием.
- За да ме убиете.
Разтърсих глава.
- Тук сме, за да се уверим, че си в безопасност.
- В безопасност? – тя изправи глава с объркване, сякаш бях започнала да говоря на друг език. – Ти си в опасност.
- Лукас никога не би ме наранил.
- В по-голяма опасност отколкото предполагаш – настоя тя.- В по-голяма дори отколкото предполагаш и ти, момче.
- Хранила си се тук, в кръвната банка – казах, повече в полза на Лукас.- Мога да кажа, че си се хранила. Това променя цвета ни и ни прави по-силни.
- По-силна съм сега – съгласи се момичето вампир. Тя продължаваше да се взира в Лукас с очи, блезнали от омраза. Трябваше да променя ситуацията, и то бързо.
- Лукас е приятел. Той не е тук да те нарани.
- Мога да кажа – каза тя, гледайки ножа му.
Лукас прибра ножа си обратно в колана с непохватни и неохотни движенията. Когато проговори, думите му бяха накъсани:
- Семейството в Албион... ти всъщност нямаш нищо общо с това? Мислехме, че имаш.
- Хората правят такива глупави грешки. – гласът на вампира звучеше странно сънен. Бавно тя изрита чувала далеч от краката си, гледайки света наоколо като малко дете, което излизаше от спален чувал.
- Трябва да знам кой направи това – каза той.- Някъде там е нещо смъртоносно, което нанася много вреди. Ако знаеш кой дебне в Албион, ако изобщо си свързана с тази банда, просто ми кажи. Мога да се погрижим за това, а ти... е, ти можеш да отидеш да правиш това, което правиш.
Вместо да отговори на Лукас, тя обърна широките си, тъмни очи към мен.
- Той знае ли какво си?
- Знае всичко. Кажи ни каквото искаме да знаем и ще се постараем да си в безопасност.
Пръстите й бавно се отпуснаха когато пусна ръката ми. Осветителното тяло, висящо от тавана, беше почти директно зад нея, превръщайки копринената й царевична коса в нещо като ореол. Замислих се колко ли млада е била когато е умряла, може би само на четиринадесет.
Точно когато отвори уста, за да заговори, врата на моргата шумно се отвори. Всички подскочихме и сърцето ми се сви когато видях Дана и Кейт да стоят на прага. Дана държеше арбалета си готов, а Кейт – кол.
- Дръпнете се! – извика Дана.- Подкреплението пристигна.
Вампирът изкрещя, свръхестествен звук като на ястреб, спускащ се към плячка. Тя скочи покрай нас в ъгъла зад масата за аутопсии.
- Капан – прошепна тя.- Винаги е капан.
Исках да кажа, че ние не искахме да направим това, н Лукас хвана здраво и двете ми ръце като предупреждение да мълча. Той започна да отстъпва, издърпвайки ме далеч от обхвата.
Нито Кейт Нито Дана говориха на вампира. Кейт остана на прага, докато Дана тръгна напред, а лицето й не беше вече сладко. Усещах, че тя е добър човек, но щеше да направи ужасно нещо и трябваше да я спра.
Заслепяващо бързо вампира протегна едната си ръка и видях за половин секунда въртящ се блестящ метал преди Дана да извика и да се удари в стената. Когато тя падна, вампирът скочи със свръхестествена сила, повличайки Кейт,събаряйки и двете проснати в коридора.
- Мамо! – извика Лукас, тичайки към тях. Но вампирът не възнамеряваше да убива или дори да се бие. Тя избяга, окъсаните й обувки удряха тежко по плочките.
Лукас и Кейт веднга тръгнаха след нея.
- Стой тук! Погрижи се за Дана!- извика той.
Знаех, че той ще се опита да помогне на вампира да се измъкне. Но какво трябваше да направя за Дана? Не знаех нищо за медицината. Обаче когато видях строгото изражение на лицето й, веднага отидох при нея.
- Зле ли е?
- Достатъчно. – лицето й се изкриви в гримаса. – Трябва да е нож за аутопсии. Не мисля... ръката ми е счупена... но... колко кръв?
- Много, но не е уцелила артерията. – знаех достатъчно, за да осъзная, че ако беше срязала артерията, кръвта щеше да плиска от раната, но вместо това плътен червен поток се спускаше надолу, оцветявайки ризата й до лакътя.
- Няма да изваждам ножа. Това е повече, отколкото можем да се справим с аптечката за първа помощ. Трябва да отидем до Спешното отделение.
- И как по точно ще обясним това на болничния персонал? – изпъшка Дана и опря глава на стената. Разбрах, че беше слаба.- Не, трябва да се измъкне от тук.
- Трябва ти медицинска помощ!
- Имам запаси в стаята за първа помощ. Ние... ние можем да се справим. Просто ми помогни. Нали?
- Добре. – преметнах здравата й ръка през раменете си и тръгнах с нея по коридора. Тук светлините бяха по – ярки и видях ослепителното червено на кървавото петно за тръв път. Цветът изглеждаше почти неописуемо красив.
Тогава почувствах глада.
Не беше същият, който беше когато ухапах Лукас – беше различен, по-основен, обаче еднакво силен. Кръвта на Дона миришеше като пържола (    ), като брега на морето, като всички стотици страхотни неща, които исках и на които не се бях наслаждавала за много дълго. Когато я вдишах през устата си, можех почти да вкуся медния й вкус и ръката, която държах под раменете й регистрираше всеки удар на пулса й. Челюстта ми ме сърбеше когато зъбите ми бяха на път да изскочат. Не можех да мисля, не можех да говоря, не можех да правя нищо, освен да искам да пия.
Спри се.
Обърнах главата си далеч от Дана и затворих плътно очи.
- Дръж се. – промърмори тя.- Знам, че изглежда зле.
- Не трябва да ме успокояваш.- почувствах се толкова засрамена.- Ти си тази, която в наранена.
- Но знам... тези неща за страшни, особено ако не си... свикнала с тях. – тя преглъщаше между всяко задъхване за въздух. – Ти никога не си виждала... подобно... нещо преди.
Спомних си как изглеждаше Лукас след като го бях ухапала за първи път и как отпуснато беше паднал в краката ми.
- Предполагам, че трябва да се науча да се справям.
Срещнахме се с господин Уатанаби на паркинга и той ни отведе обратно веднага. Излезе, че Дана има само повърхностна рана, но все още се нуждаеше да държа ръката й докато господин Уитанаби я шиеше.
В рамките на няколко часа Лукас и останалите се върнаха. Нямаше нужда да питам как е минал лова, защото Кейт изглеждаше обезсърчена. Всички бяха напълно изтощени, а слънцето едва беше изгряло.
Когато Лукас ме прегърна, прошепнах в ухото му:
- Измъкна ли се?
Палецът му потърка брадичката ми когато кимна:
- Винаги се грижиш за всички.
Той ме целуна нежно по челото, точно там пред цялата група и това накара Дана да се изхили за пръв път след болницата. 
След това дисциплината на групата се развали или може би беше по-точно да се каже, че беше освободена. Кейт не даде повече заповеди и изглежда нямаше какво друго да се направи, не и до по-късно. Някои хора се завлачиха към мястото, където имаше няколко разпънати желязни походни легла. Кейт включи портативна фурна и започна да приготвя закуска за няколко човека, а господин Уитанаби започна методично да подрежда всички оръжия. С Лукас помогнахме на Дана да се настани удобно на походното легло в стаята за първа помощ
- Съжалявам за това – каза тя когато се успокой легнала. Плитките й изглеждаха като черни въжета върху белите възглавници.
- Съжаляваш за какво? – попитах. – Не беше по твоя вина.
- Да, но сега заемам единствената стая в цялото това място, където ти и Лукас можете да бъдете сами. За гадоста една точка, за младата любов нула.
- Ще ти простя този път – каза Лукас. – Искаш ли закуска, Дана?
- Прати някой тук с няколко палачинки. Ако няма, да направят. – Дана направи знак като сложи здравата си ръка мързеливо под главата си.- Каква е ползата да бъдеш наръган ако не можеше да го използваш за емоционално изнудване?
Докато Лукас отиде да каже на Кейт за закуската на Дана, аз отидох в това, което минаваше за баня, един вид, за да се стегна. Това беше малка, почти изгоряла, преградена стая извън мястото за първа помощ, по-малка и по-голяма от тези в повечето бензиностанции. Не можех наистина да направя много със себе си, но забодох брошката си в пуловера си. Когато излязох, Лукас блесна толкова много като я видя, че се почувствах сякаш бях претърпяла пълна промяна – или той просто се радваше да ме види.
- Вижте се двамата. – засмя се господин Ъатанаби. Той внимателно изостряше малък нож с камъка за точете, взирайки се в острието през бифокалните си очила. Странно беше да мислиш, че някой с удоволствие прекарва времето си подготвяйки уръжия за нападение на вампир.- Радвам се да те видя с момиче, Лукас. Един млад мъж трябва да има момиче.
- Няма спор.- Лукас ме прегърна изотзад.- Ъ, трябва да си ги разривал с пръчка когато си бил на моята възраст?
- О, не. Не и аз. Вече бях срещнал моята Норико. – очите на възрастния мъж се размекнаха когато каза името й.- След първия път, когато я видях, всяко друго момиче на света за мен беше така, сякаш не съществуваше. Единственото, което исках е да бъда с Норико през цялото време.
- Това наистина е романтично – казах аз. Исках да попитам къде е тя, но тогава разбрах, че ако беше в Черния кръст щеше да е тук. Може би причината, внимателен мъж като него да се присъедини към група от ловци на вампири беше, че жена му се е натъкнала на един от вампирите, който наистина е бил луд убиец. Нещо като това може да те заслепи да взимаш правилните решения и да те остави единствео с едно желание – отмъщение.
- Никога няма достатъчно време да бъдеш с тези, които обичаш – каза господин Уитанаби докато тестваше края на острието. – Излезте двамата. Проучете града. Не се тревожете за нас тук. Трябва да се наслаждавате един на друг.
- Рано е – каза Едуардо. Той беше заобиколил брезента зад нас, когато не гледах. – Не виждам какво очаквате да правите навън в този час. По-сигурно е ако останете тук.
- Кафенетата са отворени.- Лукас хвана ръката ми притежателно.- Не сме заключени. Мога да отида ако искам. Това е правилото.
Едуардо ни гледаше така, сякаш искаше да спори, но вместо това каза:
- Вървете.
Тогава бяхме свободни и излязохме навън без някаква истинска цел или посока. Оформяше се да бъде един прекрасен есенен ден, такъв, в който слънцето прави всички цветове на листата в различни нюанси на златното. Защото с Лукас най-накрая отново бяхме сами, може би трябваше веднага да започнем да говорим за всички важни тайни теми, които трябваше да обсъдим, но не го направихме. Вместо това говорихме за нещо друго. Всичко друго. Колкото и необичайни да бяха животите ни, това, което си споделяхме беше най-близко до нормалното, което и двамата можехме да стигнем. Един ден, в който просто да бъдем заедно, без никакви грижи на света, беше всичко, за което се надявахме и нямах намерение да го пропилея.
В местното кафене спорихме за бисквитките срещу чипса от фъстъчено масло и се редувахме да ги потапяме в латето ми. На площада в Амхерст седнахме на пейка за няколко часа и си измисляхме истории за всеки, който минеше – жената с червеното яке беше таен агент, а този посивял мъж, който се качваше в колата си наблизо, имаше поверителни досиета, които й трябваха, за да спаси света. Старата жена от другата страна на улицата някога е била танцуващо момиче през петдесетте, танцуваща из Лас Вегас носейки пера на главата и бикини с паиети. През цялото време знаехме, че нашите животи бяха вероятно по-странни, от всичко, което можехме да измислим за някой друг, но това не правеше играта по-малко забавна.
В библиотеката сравнявахме любимите си романи от детството. Излезе така, че и двамата обичахме Хрониките на Нарния.
- Никога не съм осъзнавала, че те са християни – признах. – Като си спомня, е толкова напълно очевидно, че се чувствам глупаво, че не съм го разбрала. Но, знаеш, родителите ми... не е като да са ме водили на църква много.
Това беше сигнал за Лукас да се засмее. Но вместо това той ме изучаваше сериозно и ми се стори, че засичам лека несигурност в очите му.
- Не ти ли влияе сега? Имам предвид нещата за Господ в книгата?
- Да чета за това? Не. Вероятно също никога няма. Мога да си спомня как мама ми чете на глас Плаването на разсъмване* . Видимите символи са проблемът. – седяхме на пода на долния етаж при отдела за учебници, далеч от повечето от клиентите. Беше средата на семестъра и малко вероятно бе да ни прекъснат учениците. Рискувах да попитам – Чувстваш ли се различно? Знаеш... силите ти?
- Чувствам се по-силен. Тичам по-бързо. Няколко човека го изкоментираха, но не като да са подозрителни. Просто мислят, че тренирам. Имам предвид, че съм силен, но не е като да правя нещо свръхестествено. Госпожа Бетани каза, че ще усещам някакви недостатъщи както и някой ползи, но нищо.
- Може би все още не, но някой ден. – надеждата се запали в мен като свещ.- Ти вече каза, че мислиш да напуснеш Черния кръст.
- Да, но не знам какво ще стане след това с мен. Мога ли просто... да си намеря работа? Това е единственото нещо, което знам как да правя и не мисля, че има много възможности навън.- въздъхна той.- Бианка, никога не съм ходил на училище, освен ако не броим годината в Евърнайт. Чета и уча сам, но не е същото. Всички тези колежански учебници са като чужд свят за мен. Място, на което никога няма да отида.
- Има начин да го направиш без училище. Можеш лесно да спечелиш GED** .
- И тогава какво? Няма стипендии за ученици на GED** и няма начин някога мама да плати. Каквито и пари да има те са за Черния кръст. Това е началото, средата и края на историята. Меже би ще мога да работя през това време, но... не знам.- той преглътна тругно и можех да кажа, че е мислил доста за това.- Предполагам, че не съм се отказал от идеята. Но не изглежда вероятно.
Не можех да кажа нищо, което да бъде равно на това колко притиснат се чувстваше; нямах нищо да споделя, нито да дам утеха. Просто хванах ръката му.
- Какво би учил? Имам предвид в колежа.
- Право, мисля.
- Право? Мога да те видя с куфарче и костюм в три части.
- Ще го нося, ако това означава, че трябва да прибера лошите хора. – Лукас се опита да се усмихне.- Носих тази глупава униформа в Евърнайт, нали?
- Не се смей. Аз все още трябва да я нося.
Той махна кичур коса от бузата ми.
- Няма нужда да те питам. Ти ще учиш астрономия. – кимнах.- Какво толкова обичаш в нея? Показа ми всяко едно съзвездие, но никога не ми каза защо гледаш звездите.
Обгърнах колене с ръцете си и опрях брадичката си върху тях, обмисляйки.
Въпреки че знаех отговора беше важно да кажа на Лукас по такъв начин, че да разбере.
- Родителите ми ми казаха какво наистина съм когато бях много малка, веднага след като мислеха, че мога да пазя тайна. Направиха го да звучи, сякаш е нещо специално. Едно голямо приключение. Мислех че е като в приказките, когато момичето, което мете къщичката разбира, че всъщност е принцеса и че един ден принцът ще дойде за нея. Сякаш тайната вътре в мен беше магия.
Лукас изглеждаше така, като че ли искаше да зададе въпрос, но трябваше да е видял как се боря за правилните думи, защото ме гледаше в мълчание.
- Първият път когато осъзнах, че не е просто игра и магия... първият път когато разбрах, че има нещо лошо в това да бъдеш... – огледах се наоколо. Тази част на книжарнищата беше все още празна, но все пак говорех, като заобиколих думата с В. - ...нещо лошо в това беше първият път когато осъзнах, че никога няма да умра, но всичките ми приятели в Ароуъд щяха. Кари и Том и Рене... те всички щяха да умрат. Всички. Те ще остареят и ще си заминат, а аз ще остана сама. Това ме изплаши, защото разбрах, че от всички хора, които обичах на света ще има толкова малко, които някога ще мога да задържа.- Лукас нежно сложи ръка на бузата ми. преглътнах буцата в гърлото си и продължих – Така че се опитах да мисля какво мога да задържа. Ако там има нещо, което щеше да остане с мен завинаги.
- Звездите – каза Лукас. – Знаела си, че винаги ще имаш звездите. 
Кимнах и знаех, че е разбрал всичко. Той ме взе в ръцете си и ме задържа така силно, че можех да повярвам, че той също ще бъде с мен завинаги.
В късния следобед Лукас ме откара обратно до академия Евърнайт със стария пикап на Кейт. Стигнахме по здрач, въпреки че времето беше така мрачно, че почти изглеждаше като нощ. Мъгла беше пропълзяла между хълмовете, правейки неясно всичко далече на повече от няколко крачки и обгръщайки света в млечно сиво. Не че Лукас можеше да ме остави пред предната врата, затова отби на страничен път на края на близката гора. От там можех лесно да се върна обратно, най-много десет минути вървене. Знаех, че трябваше да се приведа във вид, за да попреча на Ракел да задава въпроси, но лежах в прегръдката на Лукас толкова дълго колкото можех. Целувахме се докато прозорците на пикапа не се замъглиха отвътре и не исках никога да свърши. Но можех да усетя близостта на Евърнайт, сякаш сянката на сградата падаше върху нас.
- Не мога да издържа още шест месеца без да те видя. – промърмори Лукас в косата ми.- Трябва да се срещнем скоро.
- По всяко време. Знаеш това. Просто ми прати и-мейл... мога да ти дам адреса на хот-мейла ми и не е вероятно госпожа Бетани да има паролата на този.
- Няма да стане. Не ни е позволено да имаме лаптопи или нещо друго, не и откакто бяхме заловени от няколко вампира преди три години, които се бяха научили на хакване. – въздъхна Лукас.- Някой път мога да се опитам да отида до библиотека, но никога не знам кога ще бъдем блокирани. Когато това се случи ние сме в капан на бойната група, така че не можем да излезем по никаква причина. 
- Тогава как би трябвало да се видим?
- Ами, всеки път ще си уреждаме среща. Този път ще измислим къде да се срещнем следващия път. Следващият път, ще се разберем за по-следващият. И ще отидем там. Без значение какво. Просто трябва да го направим.
- Знам, че можем. И следващия месец е подходящ за уговорка.- казах. Когато Лукас ме погледна неразбиращо го ударих нежно по рамото. – Ривъртън. Идва уикендът на Евърнайт в Ривъртън. Не помниш ли?
- Разбира се... това е перфектно. – Лукас се ухили, доволен от идеята. После се поколеба.- Ще има много хора наоколо, които ще ме познаят.
- Не и ако се разберем да се срещнем на място, където няма да има навалица. Какво ще кажеш за брега на реката? Никои никога не ходи по този път освен Вик, а ако той те види не е края на света.
- По-добре да да не замесваме Вик в това за негово собствено добро, но, да, можем да завъртим. Освен това, той вероятно ще виси в закусвалнята.
Доволна от решението ни, го целунах отново. Лукас ме задържа близо за няколко дълги минути. Само ако можехме да бъдем сами заедно за по-дълго... имаше ли някъде в Ривъртън? Трябваше да измисля нещо.
Мъглата стана още по-гъста и знаех, че нощта започва да пада.
- Трябва да тръгвам – казах.- Трябваше да тръгна преди малко.
- Върви. По-бързо. Това не е сбогом. Не задълго.
Целунахме се още веднъж и той постави ръка на сърцето ми. Докосването ме накара да потреперя. Някак си успях да се обърна, да изляза от пикапа и да започна да бягам. Зад мен чух мотора на пикапа да ускорява и гумите да се отдалечават.
Той си беше тръгнал. Сърцето ме болеше и спрях да тичам, за да погледна назад през рамо как червените задни фарове на пикапа изчезват в мъглата.
Зад мен дълбок глас каза:
- Предполагам, че не е нужно да питам кой беше това.
Завъртях се наоколо да видя Балтазар.


* Хрониките на Нарния: Плаването на Разсъмване (The Chronicles of Narnia: The Voyage of the Dawn Treader)

** General Educational Development (or GED) – Общообразователно развитие. Това са група от тестове върху пет предмета, които ако се вземат се дава удостоверение, което показва, че кандидатът има американско или канадско ниво на академични гимназиални умения


Глава 8


СПИПАНА.
Бартазар стоеше със скръстени пред гърдите ръце. С високото си телосложение и широки рамене, изглеждаше внушителен като дъбовете насред гората. Стомахът ми сякаш пропадна в коленете.
- Аз… аз мога да обясня.
- Няма нужда. – Очите на Балтазар се спуснаха към изваяната черна брошка, все още закачена за пуловера ми. Знаех, че е разбрал, че това е подарък от Лукас; носех я непрекъснато миналата година. – Това през цялото време ли продължаваше?
- Не е твоя работа! – Дишайки дълбоко, се опитах да остана спокойна. – Обещавам, не съм казала на Лукас нищо за нас, което той вече да не знае. Той вече не шпионира за Черния Кръст.
- Както правеше миналата година?
Това уцели неудобно близо до истината.
- Ти не разбираш. Лукас не е искал да ме лъже. Те са го изпратили тук на мисия…
- На мисия, която е завършил, без да се интересува дали е трябвало да те използва, за да го направи. – Балтазар издиша рязко, сякаш изпитваше физическа болка. – Не съм ядосан на теб, Бианка. Ти си… ти си влюбена за пръв път и не можеш да виждаш ясно.
- Балтазар. Моля те, слушай.
Той се изпъна, а погледът му се обърна навътре и стана напрегнат.
- Ще се погрижа за това. Всички ще го направим.
Кръвта ми замръзна. 
- Какво имаш предвид под “ние”?
- Хората, които наистина те обичат.
Той се обърна към училището, но аз го сграбчих за ръката, за да го задържа. 
- Не може да кажеш на родителите ми. Не може да кажеш на никого.
Балтазар сложи ръце на раменете ми, сякаш за да ме утеши, вместо да ме разруши.
- Някой ден ще разбереш, че това е за твое собствено добро.
За мое собствено добро. Винаги, когато някой е използвал тези думи към мен, не е имало и най-малка следа от това кое наистина е “за мое собствено добро”. Бутнах Балтазар толкова грубо, че той се препъна няколко стъпки назад. 
- Ти ревнуваш. Ти просто ревнуваш. За това го правиш.
Дори когато го казах, знаех, че е лъжа. Единственият отговор на Балгазар бе да тръгне към Евърнайт.
Затичах се до него, дъхът ми заседна в гърлото. Вейки и клончета пращяха около нас. Отгоре можех да чуя отлитащите птици, стреснати, плясъкът на крила, близо и тежко.
- Не е каквото си мислиш. Лукас ме обича. Той иска да бъде с мен и не ни интересува, че сме… че сме различни един от друг. Това няма значение, не и ако се обичаме достатъчно.
- Това е първата глупост, която те чувам да казваш. Надявам се да е последната. – Балтазар отмести ниска борова клонка от пътя ми, разчиствайки пътя ми, въпреки че отказваше да погледне право към мен. – Ако той беше просто някой човек, просто някое хлапе тук в Евърнайт, мислиш ли, че щеше да ми пука?
- Да. – Балтазар може и да не го правеше от ревност, но това не означаваше, че не ревнува.
Той спря. Мъглата очерта профила му.
- Добре. Щеше да ми пука без значение с кого си. Но нямаше да застана на пътя ти, нито пък някой друг. Лукас не е просто някое хлапе. Той е ловец от Черния Кръст, което означава, че е навън, за да ни унищожи. Не може да му се има доверие.
- Ти не го познаваш! – извиках думите. Почти не се интересувах дали някой ме чува вече, не и с Балтазар, който да ме предаде. Исках да го ударя в лицето. Исках да плача докато той не ме утеши. Пожелах си да сме отново в часа по фехтовка и да имам шпага в ръката си. Всичко беше на път да се разруши, да се разруши завинаги, а аз бях толкова ядосана и изплашена, че не можех да мисля правилно. – Не знаеш какво направи той миналата вечер!
Очите на Балтазар ме огледаха и аз напълно осъзнах раздърпаните си риза и коса, все още разбъркани след натискането ми с Лукас.
- Мога да си представя.
- Той ми помогна да спася вампир! Спаси я, Балтазар. Другите в Черния Кръст щяха да я наранят, но не и Лукас. Той ме послуша. Тя беше най-младият вампир, когото съм виждала – малко повече от дете, бледо и дрипаво – не можеше да не я съжалиш, а Лукас я съжали, зная, че е така!
Балтазар спря насред крачката си. Обърна се бавно към мен, а лицето му беше толкова променено, че отначало едва го познах.
- Най-младата, която си виждала?
Защо това беше частта, която го изненада?
- Да.
- Как изглеждаше тя?
- Ъ… светла коса, леко накъдрена… но важното е, че Лукас й помогна да се измъкне от Черния Кръст. Той разбира вече, не виждаш ли?
- Кажи ми точно как изглеждаше тя.
- Направих го!
- Бианка. – Гласът му се напрегна. – Моля те.
Не можех да игнорирам това отчаяние. Бавно затворих очи, опитвайки си да си спомня точно как беше, когато вървях ръка за ръка с вампирката през площада на града. Описах младежкото й, сърцевидно лице, тъмните й очи и пшеничния цвят на косата й. Лицето на Балтазар не се промени докато не споменах белезите с цвят на вино по шията й. В този момент челюстта му увисна и той прошепна:
- Тя се върна.
- Чакай… ти я познаваш?
Той кимна, но бавно, и вече не срещна очите ми. Балтазар изглеждаше толкова замаян и толкова нещастен, че ядът ми към него моментално изчезна.
- Балтазар, кой беше това?
- Чарити.
Името веднага извика спомена: миналата Коледа, Балтазар и аз вървяхме край зелениката докато той ми разказваше за живота, който беше изгубил отдавна. Тогава той беше споменал човека, който му липсва най-много.
- Чарити. Имаш предвид… сестра ти? – Мислех, че ми е казал най-дълбоката си тайна на онази снежна разходка, но трябва да е премълчал нещо. Не беше намекнал, че любимата му сестра е била превърната във вампир заедно с него. – Това беше тя?
Балтазар не ми отговори. Помислих си, че вероятно не може. Когато тръгна далеч от мен, с бавни, залитащи крачки, той каза грубо:
- Не казвай на никого.
- Добре. Обещавам. – Със закъснение си спомних, че и аз имам тайна. – Ти също няма да кажеш, нали?
Той не каза “да” или “не”, но знаех, че няма да каже на никого за това, което и двамата бяхме научили тази вечер. Дълго го наблюдавах как се отдалечава, твърде вцепенена от удивление и внезапното отдръпване на страха, за да направя нещо друго. Тогава поех дълбоко въздух и се затичах обратно към училището, опитвайки се да измисля как да опиша на Ракел метеоритния дъжд, който така и не бях видяла.

Ракел се върза на историята ми. Дори не задава толкова много въпроси, което беше облекчение, но странно, малко разочароващо. В същност бях доста сигурна, че напълно съм се отървала до неделната вечеря с родителите ми, когато Мама случайно попита къде съм била в Събота следобед – бяха ме търсили. Издрънках първото оправдание, което успях да измисля, което беше доста далеч от истината.
Излезе, че е най-лошото оправдание, което успях да измисля, защото родителите ми го харесаха.
- Разходка с Балтазар сред дърветата, хм? – Татко изложи всичките си въпроси, което разсмя Мама. Той наблегна на слабия си английски акцент в стил Шерлок Холмс, за по-комичен ефект. – Защо една млада дама би говорила с Балтазар Мур цяла вечер?
- Едва ли сме били навън цяла вечер. – Намазах масло на кифлата си, нетърпеливо помагайки си с храната, която бяха приготвили родителите ми. Кръвта беше много по-желана от храната. Трябваше да прекарам половината уикенд без нея, така че сега пиех чаша след чаша. – Това е лично, ясно? Моля ви, не го питайте за това или за каквото и да е.
- Добре – каза Мама утешително. – Просто е хубаво да си си у дома.
Когато вдигнах глава от чинията, за да погледна Мама и Татко, и двамата ми се усмихваха толкова топло… с благодарност… че едва се стърпях да не ги прегърна силно и да им се извиня за всички пъти, в които съм ги лъгала. Но останах на мястото си. Споменът за Лукас беше достатъчен, за да ме убеди, че някои тайни си струва да бъдат пазени.
След няколко седмици щях да видя Лукас отново. Вече бях изтъркала всичките ни стари спомени, представяйки си се в тях отново и отново. Сега вече имах нови спомени, целувки и смях, които да си спомням за пръв път и беше сякаш се влюбваш отново. През следващите няколко дни щях да съм на деветото небе.
Но един въпрос изпъкваше толкова тъмен и заплашителен, колкото буреносен облак – Дали Балтазар ще каже? Знаех, че той иска да запази Чарити в тайна, но г-жа Бетани щеше да узнае за Чарити щом се върнеше в Академията Евърнайт. До колко можеше да остане в тайна сестра му? Като добавим колко Балтазар мразеше Лукас, не бях сигурна, че нашия малък таен договор ще издържи много дълго.
Изучавах лицето на Балтазар всеки ден: в английския, докато г-жа Бетани описваше мотивите на Макбет; във фехтовката, докато той се дуелираше с професора, за да покаже на нас останалите как се прави в действителност; или по коридорите, докато се разминавахме. Той никога не ме поглеждаше. Изглеждаше, че не поглежда вече никого. Момчето, което винаги казваше първо “Здравей” или задържаше вратата за останалите беше момчето, което сега се взираше в пътя си по училищните коридори като слепец, с несигурна посока и празен поглед.
- Това момче тотално се е смахнало – каза Вик един ден, докато се разминавахме с Балтазар в голямата зала.
- Не мисля така.
- Нямах предвид наистина. Ако наистина се беше смахнал вероятно щеше да се забавлява повече, нали? – Вик сви рамене. – Балти изглежда така, сякаш въобще не се забавлява. Изглежда така, сякаш никога не е. Сякаш няма да разпознае забавлението ако то започне да танцува и да вика “Аз съм забавление” в лицето му.
Отне ми няколко секунди да схвана това.
- Изглежда тъжен, нали?
- Със сигурност не изглежда добре. – Вик отметна пясъчно русия си бретон от челото си и щракна с пръсти. – Хей, ще го поканя на следващата си класическа DVD прожекция. Ще си направим Матрицата/Боен клуб маратон от два филма за невероятните кожени палта и злото на корпоративната хегемония. Мислиш ли, че ще му хареса?
- На кой не би? – Реших да проверя “хегемонията” в речника. Мислех, че Вик не е особено блестящ. Оставяйки настрана какъв беше обикновено, той знаеше повече неща, отколкото който и да е от останалите ми приятели.
Интересувах се от Балтазар като приятел и това правеше достатъчно трудно да го гледам, когато е толкова очевидно нещастен. Но бих излъгала ако кажа, че главната причина да съм изплашена беше, че се притеснявах за него. Бях прекалено голяма егоистка за това. Всеки път, когато го видех толкова изгубен и напрегнат, не можех да спра да си мисля: Той ще каже.
Погребалното настроение на Балтазар и мълчанието му продължиха повече от седмица, до първият ден на шофьорските курсове.
Шофьорските курсове в Академията Евърнайт бяха разделени на две групи. Имаше една за нормалните човешки ученици, от които можеше да се очаква да са сравнително запознати с модерните автомобили и вероятно да са карали колите на родителите си у дома, и една за вампирите, някои от които са карали от дните на Model T*, и други, които не са били зад волана на кола преди и чиято липса на опит бе най-добре да се пази далеч от човешките очи. По правилник би трябвало да бъда сложена при хората, но вместо това бях записана при вампирите – вероятно заради притесненията на родителите ми, че не се социализирам с “правилните хора”.
- Просто не разбирам защо сега всяка кола се нуждае от компютър - оплакваше се Кортни, докато бърникаше аварийните светлини. – Сериозно, какъв е смисъла? Няма да решавам задачи по математика докато карам.
- Моля ви, концентрирайте се върху пътя, г-це Бриганти. – Г-н Йее въздъхна тежко, докато отбелязваше нещо на дъската си. Карахме една от официалните коли на училището – неопределен сив седан, на няколко години – по чакълените пътеки, които се разстилаха през задния двор. – Бих ви помолил да направите следващата обиколка по-бързо.
- Скоростта не е безопасна – каза Кортни и се усмихна. – Виждате ли, чета си книжката.
- Това е много внушително, г-це Бриганти, но понастоящем карате с около двадесет мили в час**. Бих искал да видя как бихте се справили с нещо близко до нормалната улична скорост.
Ръцете на Кортни се стегнаха около волана. Тя беше извън форма и нервността й имаше тенденцията да се проявява в катастрофални остри завои. Огледах се наоколо, за да съм сигурна, че коланът ми е закопчан. Беше сложно, защото бях смачкана по средата на задната седалка, с Рейнулф от едната страна и Балтазар от другата. Рейнулф изучаваше интериора на колата сякаш никога преди не беше виждал такова нещо, а Балтазар се взираше мрачно през прозореца.
Рейнулф каза:
- Тези автомобили станаха популярни само преди сто години. Може да не се задържат.
- Какво, мислиш, че ще се върнем обратно към конете и файтоните? – Изсумтя Кортни като натисна газта и колата залитна напред. Г-н Йее се подпря на таблото. – Мечтай си, Принц Валиант.
- Иновациите често се забравят – каза Рейнулф, изпълнен с желание.
- Не мисля, че колите ще ходят някъде. – Опитах се да звуча съчувствено и да скрия развеселеността си. Горкият Рейнулф, винаги изглеждаше толкова изгубен.
- Харесвах конете. Конят ти беше приятел. Другар. Това е само желязо, а провинцията идва твърде бързо. – Това беше най-многото, което бях чувала Рейнулф да изговори на един път.
- Обзалагам се, че е било хубаво. – Замислих се за това за секунда – за това как вече никой няма коне и файтони и колко много вампири трябва да са се чувствали като у дома си в онези дни… и тогава се изправих. – Хей, защо не започнем колония на Амишите***?
Това накара Балтазар да се обърне към мен объркан.
- Какво?
- Сещаш се. Имаме Академията Евърнайт и сме построили този рехабилитационен център в Аризона – все защитени места, на които вампирите могат да ходят, там, където никой друг няма да ни безпокои и където можем да контролираме кой влиза. Тогава защо да нямаме колония на Амишите? Или град, или както там са го наричали Амишите. – Изглежда никой не разбираше. Може би не го обяснявах правилно. – Хора, които не са много навътре с днешните неща ще се чувстват повече като у дома си там. Може да имат коне и файтони, и старовремски фенери, и дрехи, и предмети, и никой няма да го е грижа. Хайде, това е добра идея!
Г-н Йее се включи несигурно в разговора, въпреки себе си.
- Нашите сборни пунктове са предвидени, за да въведат хората в час с модерните технологии, а не да ги крият от тях. Ляв мигач, г-це Бриганти.
- Може да бъде половин крачка. Хората може да започват там и да се подготвят в Евърнайт или нещо такова. – Наистина мислех, че това е много добър план. – И хората, които изпитват носталгия към старите дни, могат да го посещават понякога.
- Ооо, може ли да бъде като онзи филм “Свидетелят”? – Кортни се засмя, но беше по-мил смях от обикновено. Тя потропваше развълнувано с пръсти по волана. – Защото абсолютно обичам този филм.
- Аз също. – Бях го гледала по кабелната няколко пъти; до голяма степен от там беше базирано всичко, което знаех за Амишите. – Когато Харисън Форд беше секси.
- Толкова секси. Със сигурност бих отишла във Вампирския Амиши Град ако е такъв… По дяволите!
Колата се отклони настрани, подскачайки по чакъления път. Всички се вкопчиха в най-близката седалка и извикаха, когато влязохме в канавката. Не беше голяма катастрофа, но и канавката не беше голяма.
- Това ни връща към първия урок – каза г-н Йее. – Гледай пътя.
- Това значи ли, че съм скъсана? – Кортни се обърна, за да ме погледне. – Разсея ме нарочно!
- Не съм!
Тя не остана, за да чуе отказа ми. Кортни отвори вратата на колата със замах, остави я да се затвори след нея с удар и сърдито закрачи обратно към училището. Г-н Йее отвори вратата си, за да извика след нея.
- Г-це Бриганти! Трябва да върнем колата обратно на пътя!
- Направете го сам! – извика тя. Русата й конска опашка подскачаше зад нея, докато се отдалечаваше. – Вече съм скъсана, не помните ли?
- Вече си – промърмори г-н Йее.
- Гордостта й е наранена – каза Рейнулф. – Затова си тръгна.
- Запази анализирането на г-ца Бриганти за часа по психология – каза г-н Йее уморено. – Сега имаме да бутаме кола.
Редувахме се да се опитваме да направляваме и да натискаме педала на газта, докато другите се опитваха да избутат колата от канавката. По времето, когато успяхме, всички бяхме окаляни до коленете – не особен проблем за момчетата в техните униформени панталони, но моите крака бяха мръсни и издраскани под полата. Все още ни оставаше половин час от шофьорския курс, но г-н Йее ми даде разрешение да се върна обратно в училището, за да се почистя. Балтазар каза:
- Ще отида с нея. Става късно.
Г-н Йее изглеждаше така, сякаш иска да възрази, но не го направи. Нямах нужда от защита на територията на училищните площи, но беше ред на Рейнулф да кара, а Балтазар вече беше доста добър зад волана. 
- Разбира се. Тръгвайте.
Когато колата зад нас се върна към живот, Балтазар и аз поехме обратно към училището. Това беше първият път, когато оставахме сами след нощта, в която ме хвана да се промъквам. Тишината тегнеше между двама ни и аз исках да я запълня с нервно бърборене, но си задържах езика зад зъбите. 
- Вампирски Амиши. – Кривата му усмивка бе само сянка на самата себе си. – Само на теб може да ти хрумне.
- Присмиваш ми се.
- Не на теб. Никога на теб. – Балтазар си пое дълбоко въздух. – Не си казала на никого за Чарити.
- Не. Обещах, че няма.
- Не беше въпрос. Ако кажеш на някого, г-жа Бетани вече ще ме е разпитала.
- Защо? И какво имаш предвид под “разпитва”?
- Чарити и г-жа Бетани никога не са се разбирали.
- Както каза Чарити. – Отправих му любопитен поглед. – Ако ти и сестра ти сте толкова близки, защо сте изгубили връзка?
- Загубихме си дирите преди. Сложно е. – Той спря да върви. Болеше да гледам суровата болка по лицето му. Смутена, спуснах поглед към земята. Стояхме на пожълтялата есенна трева, неговите крака, в тежки обувки, изглеждаха два пъти по-големи от моите в калните си обувки. – Тя никога не ми прости.
- Да ти прости за какво?
Той отвори уста, за да отговори, после очевидно размисли.
- Това е между нас. Всичко, което трябва да знаеш е, че тя се нуждае от мен. Това никога не се променя; за вампирите никога не се променя. Винаги е така – тя се измъква и всичко отива по дяволите, но тогава я откривам отново и сме добре.
Спомних си мръсните й дрехи и тяло, откритата й самота. Чарити изглеждаше като някого, който има нужда да бъде наглеждан, много.
- Колко дълго продължи?
- Не сме се виждали от тридесет и пет години. – Тридесет и пет години, помислих си, спомняйки си разговора, който проведохме преди почти една година, точно преди миналата Коледа, докато вървяхме заедно през снега. Това е, когато за последно е “изгубил връзка” с човечността, осъзнах. Загубата на Чарити го е накарала да се предаде. – Но рано или късно тя винаги се връща в Масачузетс. Там израснахме заедно; това е дом, Бианка. Нашият дом. Щом се е върнала това значи, че изпитва носталгия по дома. Сега мога да я достигна. Но за да я достигна – той продължи дори по-тихо от преди, – трябва да я намеря.
Сега разбирах.
- Искаш да те заведа при нея. Искаш да използвам Черния Кръст, за да разбера къде е Чарити, за да се добереш до нея пръв.
- А ти да продължиш да откачаш Черния Кръст от опашката й, стига да можеш. – Той изправи широките си рамене. Слънцето започваше да залязва, обагряйки небето зад него в оранжево. – Знам, че искам много. Готов съм да предложа много в замяна.
- Имаш в предвид да не кажеш за мен и Лукас.
- Тайната ти е на сигурно при мен, без значение от всичко. – Балтазар го мислеше; когато проговори, звучеше като че ли се предава. Облекчението ми се превърна в удивление, когато продължи: - Ако ми помогнеш с това, аз ще ти помогна да се измъкнеш от кампуса, за да бъдеш с Лукас.
- Сериозно? Наистина ли ще го направиш? – Главата ми се завъртя. – Но как?
- Лесно. – Усмивката му беше престорена. – Ще кажем една проста лъжа. Ще кажем, че сме заедно. – Заедно? О. Но видях смисълът в това, още преди Балтазар да обясни останалото. – По-възрастните вампири могат да влизат и да излизат от Евърнайт ако имат разрешение, а г-жа Бетани е доста щедра с разрешенията към вампири, на които има доверие. Тя ми вярва. Родителите ти няма да заподозрат нещо тайно, поради факта, че искат да прекарваме повече време заедно. Ако се предполага, че с теб сме двойка…
Той погледна надолу към земята, свил устни за секунда. Това предположение му струваше доста.
- …тогава мога да поискам разрешение да те извеждам от кампуса понякога. Ако родителите ти не са против, вероятно и г-жа Бетани няма да е. За тях ще изглежда, че се сближаваш с “истински вампир”. Те ще го поощрят. Ще ни пуснат.
Планът беше добър. Солиден.
- Мислил си за това.
- От няколко дни. Ще разбера, ако имаш нужда да го обмислиш.
- Имам само един въпрос. Защо трябва да пазиш Чарити в тайна? Имам предвид, че тя е идвала тук преди години, така че г-жа Бетани знае всичко за нея, нали?
- Както казах, те не се разбираха и това е меко казано. Ако доведа Чарити тук, г-жа Бетани ще й даде убежище – тя е длъжна да даде убежище на всеки вампир, който го потърси. Това е най-святото правило тук. Но г-жа Бетани ще направи всичко по силите си, за да се увери, че няма да мога да доведа Чарити тук. Ще се опита да я прогони, може би дори да вкара друг клин между нас. Не мога да изгубя още тридесет и пет години.
- Разбирам. – Бих направила всичко по силите си, за да освободя Балтазар от тази болка. Освен това – в замяна той щеше да направи възможно да бъда с Лукас. Нямаше почти нищо, което не бих направила за това.
- Имаме ли сделка? – попита той.
- Да. Кога започваме?
- Най-добре да започнем сега. – Балтазар ми подаде ръка.
Аз я поех и заедно поехме обратно към училището. Продължихме ръка за ръка, докато вървяхме през голямата зала, където няколко ученици се размотаваха между часовете. Можех да усетя погледите им върху нас, гладни и алчни, жадни за нова клюка, както биха били за кръв. В основата на стълбището за женските спални, Балтазар се наведе и ме целуна по бузата. Устните му бяха студени срещу кожата ми.
По целия път нагоре се опитвах да измисля как да обясня това на Лукас. Не излизам с Балтазар. Преструвам се, че излизам с него. Което включва няколко непресторени държанета за ръце. И може би няколко непресторени целувки. Но в същност всичко е престорено, виждаш ли?
Изпъшках. Обясненията ми караха главата ми вече да ме боли.


*Ford Model T - автомобилът, „качил света на колела”. Поставя началото на поточната линия при производството на автомобили, 8-часовия работен ден и минималната дневна надница, като по този начин дава тласък на индустриалната революция.

** 8.9408 m/s

***Амишите са протестантска общност от анабаптистки тип. По правило амишите живеят в селища колонии обособено от света на цивилизацията. Смятат света с неговите цивилизационни постижения за дяволско изобретение.


Глава 9


ТАЗИ НОЩ БЕШЕ ВТОРОТО МИ ВЛИЗАНЕ С ВЗЛОМ.
Въпреки че първото ми нахлуване в къщата на г-жа Бетани се оказа безплодно, имах намерението да дебна още малко наоколо. Но г-жа Бетани не предприе повече пътувания извън Евърнайт, което ме остави без възможност да се промъкна обратно до конюшнята. Къде другаде можех да търся отговори?
Имаше само едно възможно място – стаята с архивите в северната кула – но отхвърлих това като възможност. Ако г-жа Бетани държеше нещо там, което да подсказва истинската причина тя да приема човешки ученици в Евърнайт, със сигурност Лукас щеше да го открие миналата година. Той имаше достатъчно време да търси.
Но докато лежах в леглото тази нощ, неспособна да заспя и гладна за кръв, продължавах опитите да си представя как щях да обясня на Лукас уговорката си с Балтазар. Пробвах няколко варианта на разговора – забавен, флиртаджийски, кратък, дълъг – и никой от тях не звучеше убедително дори и за мен. Знаех, че Лукас рано или късно ще види смисъла, но също така знаех и че ще отнеме време.
С въздишка се претърколих по гръб и притиснах възглавницата към ушите си, опитвайки се да заглуша собственият си объркан глас в главата си. Стомахът ми изкъркори и челюстта ме заболя. Исках кръв. Бях отмъкнала една чаша около обяд и това би трябвало да е достатъчно, за да ме държи цял ден – или поне до преди беше достатъчно. Апетитът ми растеше постоянно.
Неувереността се превърташе отново и отново в ума ми, измествайки всяка надежда за сън. Когато обух пантофите и пеньоара си, погледнах бързо към Ракел, която лежеше изтегната по очи на леглото си. Тя спеше звучно… може би прекалено звучно. Намръщено се сетих за приспивателните, които я посъветвах да взима миналата година. Надявах се да не продължава да ги взима и си напомних да я попитам по-късно.
Кръвта в термоса ми беше хладна, но бе добре дошла. Отпих като слизах по стълбите на южната кула. Бях на автопилот, движех се заради самото движение, но когато стигнах до нивото с класните стаи – мостът към спалните на момчетата в северната кула – си спомних как виждах Лукас в тези коридори. Това беше единственото време, когато чувствах Евърнайт като дом.
Ако можех да дам отговори на Лукас – ако можех да му кажа за компромисите, които направих, за да бъдем заедно след като му кажа, че най-накрая съм научила тайната, до която Черния Кръст толкова отчаяно се опитваше да се добере – всичко щеше да е толкова по-лесно. Той щеше да може да хвърли успеха в лицето на Едуардо и това щеше да му хареса. След това обясненията за Балтазар щяха да са фасулска работа.
Пъхнах термоса в джоба на пеньоара си и се запромъквах съм спалните на момчетата. Новата кръв течеше в мен, изостряйки слуха ми, така че можех да усетя стъпките на наставника – един от учителите, бродещ наоколо, уверявайки се, че никой от вампирските ученици няма да реши да превърне някой от човешките ученици в среднощна закуска. Затворих очи и се концентрирах върху звука, изчаквайки учителят да се отдалечи достатъчно, за да не чува и пътят ми беше чист.
Тихо отворих тежката врата и пристъпих. Беше изкушаващо да пусна бързо вратата и да побягна, но трябваше да бъда търпелива и да затворя вратата бавно, за да се плъзне тихо обратно на мястото си. Тогава се отправих към горния етаж, с наострени уши за всеки най-малък звук: капещ кран, нечие хъркане, дори щракането на настолна лампа.
На върха на спираловидната стълба се намираше стаята с архивите. Бутнах вратата, снишавайки се за водопада от паяжини и прах. Гаргойлът от външната страна на прозореца ме гледаше подозрително. Купчините кутии и кашони се виждаха във всеки ъгъл, повечето от тях надписани или отбелязани със старомоден почерк, непознат шрифт, който вече не се използва от никого. В тези кутии лежаха факти за безброй ученици, които са посещавали Евърнайт – повечето от тях вампири.
Мисли. Те искат да знаят защо човешките ученици са тук, не вампирите. Но ако откриеш нещо за вампирите тук, може би то ще ти подскаже нещо и за хората.
Хрумна ми една идея: Ами ако хората тук имаха някаква връзка с вампирите? Ами ако бяха членове на семействата им или дори техни потомци?
Изпълнена с енергия започнах да отварям най-близкия кашон… тогава спрях. Последният път, когато бях в тази стая, открихме останки от мъртъв вампир в един от тези кашони. Със сигурност г-жа Бетани не би оставила черепа на Ерик да гние тук горе. Нали?
Внимателно повдигнах капака с няколко инча и погледнах вътре. Нямаше череп. Въздъхнах от облекчение, отворих я нацяло и извадих няколко листа хартия, доста разбъркани. Трябваше да изчета доста материал, за да разбера дали теорията ми е вярна и не знаех от къде да започна.
Тогава, в ъгъла на кашона, видях движение. Очите ми зърнаха малка тъмна опашка: мишка, търсеща скривалище. 
Преди да го обмисля, почти без да осъзнавам, че го върша, сграбчих мишката и я захапах.
Тя само изцвърча веднъж. Ако се е дърпала, не съм разбрала. Единственото, което знаех бе как кръвта изпълва устата ми – истинска кръв, жива кръв, разцъфваща срещу езика ми. Беше като да захапеш сочно грозде в палещ летен ден, без горещината, сладостта и дори по-добра от тях. Последните удари на сърцето на мишката туптяха срещу устните ми, когато поех две глътки, три и тогава свърши.
Отдръпнах мишката, погледнах надолу към мъртвото й тяло и затулих уста.
Гадно, о, гадно! Изплюх се няколко пъти, опитвайки се за махна всякаква козина или кърлежи, или бълхи от мишката от устните си. Хвърлих трупа на малкото мишле в ъгъла, където падна отпуснато. Дори когато избърсах нееднократно уста с ръкава си, не можех да забравя остатъчния вкус на кръвта…
… и все още беше страхотно на вкус.
Поне не го направих пред Лукас, помислих си. От сега нататък ще трябва да взимам доста повече кръв на обяд. Примерно галон*, ако ще ме предпази да извърша това отново.
Липсата ми на контрол ме разстрои достатъчно, за да ми се прииска да се върна обратно в стаята си и да се скрия под завивките. Но не го направих; беше достатъчно трудно да се промъкна тук горе и нямаше да прахосам пътуването. Правейки всичко възможно да забравя какво бях сторила току-що, започнах да чета: Максин О’Конър, починала във Филаделфия…
Дъхът ми образува мъгла във въздуха пред мен, толкова плътна, че за момент едва виждах.
Не мислех, че е толкова студено. Треперейки се обвих и с двете ръце, усещайки студа дори през пеньоара. Сухата, пожълтяла хартия шумолеше в треперещите ми пръсти. Не, знаех, че не беше толкова студено преди няколко секунди.
Скрежът започна да се вие по стените.
Вкаменена, гледах линиите от скреж, чертаещи пътя си през камъните, зловещи сини линии, които се разстилаха и виеха, и разделяха на хиляди други. Плетеницата се понесе нагоре от пода, покривайки стената, дори покривайки тавана с нещо ронливо и бяло. Няколко малки, сребристи кристалчета сняг висяха във въздуха.
Бях ужасена, но по някакъв вцепенен начин – не можех да извикам или да побягна, или да направя каквото и да е друго освен да треперя и да се опитам да повярвам в това, което се случваше. Протегнах ръка, едва забелязвайки, че пръстите ми са червени и тромави от студа; исках да докосна снежните кристали във въздуха, за да се убедя, че това е реално.
Исках Лукас да е тук… Мама… Балтазар… някой, който и да е. О, Боже, какво се случва? Дъхът ми излизаше на слаби, бързи въздишки и се почувствах почти замаяна.
Въпреки страха си не можеше да не забележа, че сцената е красива – деликатна и неземна, сякаш се намирах в кристален дворец в центъра на снежен глобус.
Ледът изпука толкова силно, че подскочих. Когато погледнах, очите ми се разшириха и дъхът ми излезе на малки, бързи въздишки, скрежът рисуваше по прозореца, замъглявайки гледката към нощното небе навън, спирайки гаргойла и дори лунната светлина, но някак все още можех да виждам. Сега стаята беше погълната от собствена светлина. Многото линии от скреж по прозореца го възпираха и тези, не произволни, но мистериозни плетеници, образуваха позната форма.
Лице.
Човекът от скреж беше идеално изрисуван като всяка картинка в учебник. Косата му се спускаше тъмна и дълга, обграждайки лицето му като облак. Напомни ми на старите снимки, които бях виждала, на морски капитани от ХVІІІ век. Лицето му, издълбано в леда, беше толкова детайлно, че изглеждаше сякаш гледа към мен. Беше най-живата картина, която някога съм виждала.
Тогава студ проряза сърцето ми, когато осъзнах: Той наистина гледаше към мен.
Устните му помръднаха, линиите в скрежа рисуваха и прекрояваха устата му, която произнасяше нещо, но не можех да го разбера и нямаше никакъв звук. Онемяла от шока, поклатих глава.
Той затвори очи. Въздухът около мен незабавно стана още по-студен… толкова студен, че болеше…
Ледът по прозореца експлодира, късчета с формата на лицето му полетяха към мен, вече триизмерни, приближавайки се и проплаквайки с глас направен като от трошене на стъкло: “Спри!”
Тогава късчетата лед паднаха на пода, разпилявайки се около мен като конфети. Едва произведоха звук: парчетата бяха толкова тънки, че се топяха почти мигновено. Когато замръзналите линии изчезнаха от стените и прозорците, а стаята бързо се затопли до нормалната си температура, капчици вода започнаха да падат по мен от топящият се лед отгоре.
Седнах по средата, толкова зашеметена, че не можех да помръдна. Бях прекалено уплашена дори за да извикам. Единствената мисъл, която замаяният ми ум можеше да роди бе: Какво, по дяволите, беше това?
Веднага щом можех да се движа отново, пролазих извън стаята с архивите, бързайки надолу по стълбите и побягвайки от северната кула почти без да ме е грижа дали ще ме хванат. Не спрях да тичам докато не се добрах до стаята си и се мушнах под завивките. Лежах с влажна коса и разтуптяно сърце, забравила всяка мисъл за сън, стискайки завивката до гърдите си като се опитвах да разбера какво се беше случило току-що.
Възможно ли беше да халюцинирам? Никога до сега не бях халюцинирала, така че не можеше да съм сигурна какво е чувството. Но взимайки предвид, че нямах температура и не бях на лекарства, се съмнявах, че обяснението е толкова просто.
Дали по някакъв начин не бях заспала и започнала да сънувам? Няма начин. Колкото и реални да ставаха сънищата ми, никога не бях сънувала нищо като онова, което се случи горе. Замръзналите ми крака все още бяха влажни от леда, който се топеше навсякъде около мен. 
Хрумна ми друго обяснение, но не исках да го приема. Това не можеше да е вярно. Това бяха просто стари легенди, които родителите ми ми бяха разказвали. Дори когато бях малко дете, не мислех, че легендите може да бъдат верни.
Не спах тази нощ. От външната страна на прозореца на спалнята ни, небето изсветля бавно до сиво, облачно утро. Скоро след разсъмване, Ракел се размърда, изпъшка и раздразнено изрита завивките.
- Ракел? – прошепнах.
Тя примига към мен. Късата й, черна коса стърчеше във всички посоки, а прекалено голямата й бяла тениска висеше от едното й рамо.
- Рано си се събудила.
- Да, предполагам, че е така. – Събрах смелост. – Хей, ако те попитам нещо, което звучи малко… е, малко лудо… ще ме изслушаш, нали?
- Разбира се. – Тя провеси крака от леглото, сякаш се подготвяше за действие. – Ти ме изслуша миналата година, когато бях убедена, че нещо пълзи по покрива, помниш ли?
Нещо пълзеше по покрива – вампир, с намерението да я нарани, - но не смятах, че е добра идея да го споменавам сега, или когато и да било. Започнах внимателно:
- Вярваш ли в… ами в…
- Бог? Не. – Усмивката на Ракел ми подсказа, че се шегува, за да го направи по-лесно за мен. – Дядо Коледа? Отново не.
- За това вече се бях досетила. – Преглътнах трудно. – Щях да те питам дали вярваш в духове.
Бях се подготвила Ракел да ми се изсмее. Кой би могъл да я вини? Бях подготвена да ме засипе с въпроси защо казвам такова нещо. Мислех, че съм готова за всяка възможна реакция. Но грешах.
- Млъкни. – Тя се дръпна обратно на леглото, поставяйки дистанция помежду ни. – Просто млъкни. Веднага.
- Ракел… просто попитах…
- Казах да млъкнеш! – Очите й се разшириха, а дишането й се учести. – Не искам да те чувам да казваш такова нещо никога повече. Никога. Разбра ли ме?
Кимнах, надявайки се да я успокои. Вместо това тя погледна още по-паникьосано. Ракел се измъкна от леглото, грабна несесера с тоалетните си принадлежности и тръгна към вратата, въпреки че оставаха часове преди първите ни учебни часове. Тя я затръшна след себе си. По-надолу по коридора чух Кортни да се провиква сънено:
- Какъв е проблемът?
Де да знаех. Разбирах единствено, че присъствах на нещо необяснимо… и само споменаването ужаси Ракел повече отколкото реалността изплаши мен.
Приливът на адреналин, който беше започнал в стаята с архивите, изтече по средата на сутрешният ми час по психология; в един момент си водех бележки за теориите на Адлер, а в следващият се чувствах сякаш ще се хвърля на чина с лицето напред. Изтощена, подпрях с ръка главата си и направих всичко възможно да продължа да пиша. Когато часът свърши, можех да кажа, че денят ще бъде като цяла вечност. Обикновено бих се опитала да изтичам в стаята си за бърза дрямка, но Ракел можеше да е там, а нещата между нас определено бяха странни в момента.
Когато тръгнах уморено по коридора, блъскайки се навсякъде в облечените в пуловери ученици, зърнах приятелско лице.
- Здравей, Балтазар. 
Възнамерявах просто да му махна.
Той ми се усмихна по-топло от когато и да било.
- Здравей и на теб – промърмори той като промени посоката и обви ръце собственически около раменете ми. Чак тогава си спомних, че двамата с Балтазар се преструваме, че се срещаме. С устни до ухото ми, той прошепна: - Поне се опитвай да изглеждаш щастлива.
- Всъщност се радвам да те видя. Има ли място, на което да можем да поговорим?
- Разбира се. Ела.
Балтазар ме поведе по коридора и надолу по стълбите към приземния етаж на училището. Няколко човека ни наблюдаваха по пътя и забелязах няколко повдигнати вежди и шушукания. Въпреки че връзката ни беше само преструвка, не можех да не се почувствам някак горда, че ме виждат с такова страхотно момче… или да се забавлявам от реакцията на Кортни.
Но докато вървяхме пред голямата зала към главния вход, ни видя някой друг.
Неизменната усмивка на Вик се стопи, когато ме видя да вървя с ръцете на Балтазар около мен, и сърцето ми замря. Вик и Лукас все още бяха добри приятели, а Вик вече беше рискувал да внесе тайно писмото на Лукас до мен. Гледайки ме сега, той трябва да си е помислил, че изневерявам на Лукас… а и не можех да му кажа нищо друго.
Вик не каза нито дума. Просто сведе поглед и се престори, че е невероятно заинтригуван от връзките на обувките си. Аз се престорих, че не забелязвам Вик, нито който и да е друг, освен Балтазар.
Заедно се скитахме до края на тревните площи, близо до гората. Още няколко двойки стояха заедно в сенките недалеч. Балтазар седна на плътния килим от все още меки паднали листа, оранжеви и червени, и подпря широкия си гръб на стъблото на едно яворово дърво. Когато заех мястото си до него, внимателно положих глава на рамото му; мислех, че ще е неловко, но не беше.
- Трябва скоро да кажеш на родителите си за нас. – Ръката на Балтазар се плъзна около талията ми. – Колкото по-скоро се убедят, че сме заедно, толкова по-скоро ще мога да поискам разрешение да те изведа от кампуса.
- Няма нужда да бързаме. Ще видя Лукас в Ривъртън следващият месец, така че… можем да оставим всички тези откровения за тогава. Но съм сигурна, че Мама и Татко ще разберат скоро. – Още една лъжа. Вече бях уморена от лъжи, а единственият човек, който можеше да чуе цялата истина – Лукас – беше твърде далеч.
- Звучиш изтощена. Добре ли си?
- Не спах миналата нощ. Видях нещо, което ме изплаши, но не знам дали вярвам на себе си дори. Трябва да те попитам. – Поех си дълбоко въздух. – Призраците истински ли са?
- Разбира се, че са – отговори той, толкова лесно, сякаш го бях попитала дали звездите са в небето. – Родителите ти не са ли ти разказвали за привиденията?
- Разказвали са ми призрачни истории, когато бях малка и ми казваха да се пазя от тях, но мислех, че са просто… нали знаеш… призрачни истории.
Балтазар повдигна вежда.
- Знаеш ли, за вампир си много скептично настроена спрямо свръхестественото.
- Като го казваш така се чувствам глупава.
- Хей, все още си нова в това. За няколко века ще станеш професионалист като мен.
Новите възможности се заблъскаха в ума ми.
- Какво друго е истинско? Върколаци? Вещици? Мумии?
- Няма върколаци. Няма вещици. Мумиите са само в музеите… поне доколкото знам. Има други сили наоколо, но не съм сигурен дали имат имена и лица. Може би нямат и тела. Те са по-тъмни, по-потайни от това. – Балтазар спря и се намръщи. – Чакай, каза, че си видяла нещо снощи, което те е уплашило.
- Дух. Привидение, предполагам – казах, опитвайки думата, която бях чувала родителите ми да използват няколко пъти.
- Това не е възможно. Не може да има привидения в Академията Евърнайт.
- Защо не? Достатъчно плашеща е.
- Начинът, по който е построено училището ги държи надалеч. Има метали и минерали, които естествено отблъскват привиденията – онези в човешката кръв, като желязо и мед, вършат най-добра работа – и са сложени във всеки камък в основите. – Той прокара върха на пръста си по линията на косата ми, милвайки толкова интимно, че ме накара да се изчервя. Балтазар явно се беше концентрирал върху разговора ни и симулираше романтика в същото време. – Освен това привиденията се страхуват от нас, поне колкото ние се боим от тях. Чувал съм да правят проблеми на вампири, преследвайки и разни такива… но е рядко. Привиденията обикновено не могат да се измъкнат достатъчно бързо от вампирите.
- Защо привиденията се боят от нас? Виждам защо плашим хората… но вампирите не могат да пият кръв от духове. Духовете дори нямат кръв, нали?
- Имат, когато се покажат във видима форма, но през повечето време съществуват като пара, скреж, студени пространства… образ или сянка, може би, но не повече.
Думата “скреж” върна снощното видение толкова силно, че чак потреперих. Балтазар ме прегърна по-силно, сякаш защитавайки ме от есенния ветрец. Това помогна малко.
- Добре, ако привиденията се боят от вампири, те вероятно ще стоят далеч от училището. И ти каза, че камъните и металите в сградата ги държат надалеч. Но ако това е така, обясни ми какво съм видяла миналата вечер.
Минах през всичко: хрущящият звук на леда, неземният синьо-зелен блясък, лицето на човека от скреж и неговото последно предупреждение. Балтазар се взираше в мен с широко отворени очи, всяка мисъл за романтична игра очевидно беше забравена. Когато приключих, той се взира в мен няколко секунди преди да може да каже:
- Това може да е само привидение.
- Казах ти.
- Макар че е най-драматичното появяване, за което съм чувал. До тук. И какво трябва да означава това “Спри”? Да спреш какво?
- Предположението ти е толкова добро, колкото е и моето. Хей, има ли разлика между привидение и дух? Например привиденията да са много лоши духове или нещо такова?
- Не. Две различни имена за едно и също нещо. – Той постави ръка върху моята. – Трябва да кажем на г-жа Бетани.
- Какво? Не можем! – Сграбчих го за пуловера, а гербът на Евърнайт – два гарвана от двете страни на меч – се смачка под пръстите ми, преди да осъзная как би изглеждало ако някой ни наблюдава. Бързо прокарах ръце по гърдите му по начина, по който би го направило едно гадже. – Балтазар, ако й кажем, тя ще попита какво съм правила горе в стаята с архивите.
- Какво прави там?
- Опитвах се да разбера защо допуска хора до Евърнайт.
Балтазар обмисли този въпрос, после го остави на страна.
- Можем да се престорим, че сме отишли да се срещнем там. Така ти си видяла този призрак точно преди да отида.
- Предполагам, че това би свършило работа – признах. – Лукас и аз го правехме… Е, веднъж отидохме там заедно.
Тъмните очи на Балтазар се свиха малко при споменаването на името на Лукас и знаех, че може да усети реакцията ми на спомена за часовете прекарани с Лукас в онази стая. Топлина премина през мен, когато си спомних как се целувах с Лукас, лежейки в ръцете му и хапейки, и отпивайки дълбоко от кръвта, която той доброволно ми даваше. Дали наистина се е изписало на лицето ми? Каквото и да беше, накара гласа на Балтазар да загрубее, когато каза:
- Добре. Това ще направи историята по-правдоподобна. Аз ще й кажа… не е задължително да присъстваш. Ще й кажа, че си твърде засрамена, за да отидеш при нея сама.
- Това е доста вярно.
- След това тя ще бъде нащрек за привидението и вероятно ще каже на родителите ти за нас. С един куршум два заека.
- Предполагам, че това ще свърши работа. – Изтощена, отново се отпуснах върху рамото на Балтазар. – Изобщо не съм спала след това. Имам чувството, че ще се разпадна.
- Аз също не бих могъл да спя. – Той помилва ръката ми. – Защо не подремнеш?
- Висшата математика ще започне след час, но… не искам да се връщам в стаята си.
Очаквах да попита защо, но вместо това Балтазар потупа крака си, предлагайки да служи за възглавница. Отначало бях притеснена, когато легнах на земята и положих буза на бедрото му, но ръката му върху рамото ми ме успокои и бях прекалено изморена, за да се боря задълго със съня. Това беше първият път от часове насам, в който се чувствах сигурна.


През следващите няколко дни, мълвата за новия ми “романс” се разпространи из цялото училище. Балтазар и аз се срещахме след часовете и учехме заедно в библиотеката – всичко, което правехме и преди, но добавихме и малко държане за ръце и явно изглеждаше като гореща любовна афера. Можех да кажа, че повечето хора се чудят какво прави зрял, секси тип като Балтазар с червенокосата астрономическа особнячка, но изглежда не се и съмняваха, че връзката е истинска. Кортни дори започна отново да се опитва да ме иронизира в часовете, което беше твърде нелепо, за да бъде досадно.
Чудех се дали Ракел знае за това, но не можех да я попитам. Говорехме си, но след нощта, в която видях привидението, тя искаше да бъде край мен възможно най-малко. Когато бях в стаята, тя си намираше извинение, за да излезе, а когато опитвах да завържа разговор, тя просто казваше “да” или “не” или “добре”, докато не се предадях. Беше забавно, но досега не бях осъзнала колко време прекарва Ракел да се крие в стаята ни – твърде много всъщност. Знаех, че не е добре и нещо от онова, което казах направи нещата още по-зле, но не изглеждаше да има начин да достигна до нея.
Този, за когото се притеснявах най-много, се оказа, че не е проблем. Една вечер, когато бях в голямата зала, видях обичайната сбирка от хора, говорещи, шляещи се и разхождащи се. Сред тях, стоящи на една от масите най-близо да вратата, бяха Рейноулф и Вик, който стоеше от другата страна на шахматна дъска. Вик изглеждаше по-сериозен, отколкото го бях виждала някога, въпреки че носеше хавайска риза. Той премести коня си, оставяйки го шумно върху нов квадрат.
- Усети ли болката? О, да, мисля, че усети.
- Не усетих никаква болка от недодяланата ти игра. – Това беше най-доброто, което Рейнулф можеше да направи срещу празните приказки. Когато Рейнулф се отпусна до дъската, за да обмисли следващият си ход, Вик се протегна в мързеливо задоволство, след което ме видя да стоя там. Трепнах и щях да си тръгна, но Вик просто стана от масата и дойде от моята страна.
- Хей – започна той, пристъпвайки от крак на крак. – Как върви?
- Доста добре. Предполагам… предполагам, че трябва да поговорим. – Това беше по-трудно отколкото предполагах, че ще бъде. – За Балтазар.
- Има само едно нещо, което искам да кажа, става ли? – Вик постави ръка на рамото ми. – Ти също си ми приятелка. Искам да си щастлива.
- О, Вик. – Твърде развълнувана, за да кажа каквото и да е, го прегърнах силно.
С глас заглушен от рамото ми, Вик каза:
- Харесвам Балтазар. Добър е .
- Да, такъв е.
- Казала си на Лукас, нали? Или ще му кажеш скоро? Защото не е редно да го криеш от него.
- Би трябвало да говорим скоро. – Не издадох повече детайли около предстоящата ни среща в Ривъртън; това само би отдалечило Вик. – Мисля, че ще е по-добре ако мога да поговоря с него, не просто да му изпратя писмо или e-mail или нещо подобно.
- Предполагам, че е трудно да бъдете разделени през цялото време.
- Наистина е трудно. Ако Лукас все още беше тук, всичко щеше да е различно.
Усмивката на Вик стана самодоволна.
- Да, щях да имам съквартирант, който да ме бие на шах.
Рейнулф така и не вдигна поглед от шахматната дъска.
- Чувам обидите ти и планирам да ги заглуша с победата си.
- Продължавай да мечтаеш – извика Вик.
Това, което Вик не знаеше бе, че щях да кажа на Лукас цялата истина за играта, която играехме с Балтазар. Всичко наистина щеше да бъде наред. А сега имаше само още едно препятствие, най-важното от всички: родителите ми.


Глава 10


КОНФЛИКТЪТ, КОЙТО ОЧАКВАХ, ДОЙДЕ на следващият ден, докато се измъквах от библиотеката, вече закъсняла. Затичах се по коридора, но гласът й ме спря. 
- Много сте се разбързали, г-це Оливър. – Острият поглед на г-жа Бетани ме прониза, от главата до петите. Тя носеше рокля от къдрава, тъмнокафява вълна, която я правеше да изглежда сякаш е била издълбана в дограмата на самия Евърнайт. – Държите се така, сякаш сте видяла призрак.
Това забавно ли трябваше да е? Можех единствено да се взирам в нея.
За щастие не изглеждаше да чака отговор.
- Трябва да обсъдим какво сте видяла горе.
- Казах на Балтазар всичко. Ако той е говорил с вас, значи вие знаете колкото и аз.
- Споменавала ли сте това на някого от останалите си съученици? Или на родителите си?
- Не. – Това не беше цялата истина – донякъде споменах на Ракел или поне се опитах, - но имайки предвид, че Ракел отказа да ме изслуша, сметнах, че съм запазила тайната достатъчно добре.
- Добре. Виждаш, че не трябва. Сигурна съм, че случилото се е нарушение. Хората се държат ирационално, когато са изправени пред свръхестественото.
За първи път можех да видя гледната точка на г-жа Бетани. Само един въпрос за призраци беше изкарал ангелите на Ракел. Последното нещо, от което имах нужда бе родителите ми да станат прекалено загрижени.
- Да, г-жо. Няма да кажа и дума повече.
Заговорническа усмивка пропълзя по лицето на г-жа Бетани.
- За осъзнаването на благоразумието ти, ще забравим за нарушаването ти на училищните правила като промъкването през нощта в спалните помещения на господата. Въпреки липсата ти на самоконтрол, намирам това за окуражителен напредък. Поне този път романтичното ти внимание е попаднало на по-достоен кандидат.
Това беше удар срещу Лукас, но аз щях да го понеса.
- Балтазар е страхотен. В интерес на истината трябва да се срещнем след няколко минути, за да вечеряме с мама и татко.
- Да не те задържам. И прати поздрави на родителите си.
Кимнах и забързах надолу по коридора. Въпреки че вероятно беше от моето въображение, можех да се закълна, че усещам погледа на г-жа Бетани в гърба си през целия път.
Ракел не каза нищо, когато влязох в стаята ни. Просто се завъртя по очи и продължи да чете каквото и списание да беше взела този път. Не си направих труда да започна разговор. Щом искаше да се държи с мен като абсолютен кретен, добре.
Разрових се в шкафа с пуловерите на гардероба ми. Паднала яка – не, носех това с Лукас миналата година, а да го нося с Балтазар ми се виждаше нередно. Зелена жилетка – прекалено тънка, защото беше доста хладно толкова късно есента. Черно V-образно деколте – напълно скучно, а аз трябваше да изглеждам сякаш съм се облякла за Балтазар.
- Обикновено не си правиш труда да се преобличаш за вечеря с родителите ти – каза Ракел. От ехото можех да кажа, че все още е обърната към стената.
Спрях, несигурна как да реагирам. Това беше първият път, в който тя започваше разговор, след като споменах духовете. Бях облекчена, но се дразнех на себе си, че се чувствам облекчена, защото Ракел беше тази, която се държеше зле. Защо трябваше да се чувствам сякаш вината беше моя?
- Ще взема Балтазар с мен. – Не погледнах в нейната посока, докато издърпвах тъмно лилав кашмирен пуловер от шкафа.
- Онзи ден ви видях заедно. Чудех се дали има нещо.
- Има нещо – казах кратко. Когато не казах доброволно нищо друго, Ракел явно се върна към списанието си. Приготвих се бързо, обличайки пуловера, някакви висящи обеци и дори малко от хубавия парфюм, който родителите ми ми подариха за рождения ден. Миришеше на гардении.
Когато плъзнах шишенцето с парфюма в дъното на чекмеджето на тоалетката, пръстите ми докоснаха кадифения шал, в който стоеше брошката от Лукас. Не мислех как ми я купи; вместо това си спомних времето, когато трябваше да я заложим, когато избягахме заедно, толкова отчаяни и напълно разорени. Мислех, че сме в огромна беда, но ако можех да се върна назад до този момент и да остана там, когато бяхме само аз и Лукас срещу света, бих го направила. Сякаш не можех да разбера защо света не се разкъса на две – просто да се разкъса по шевовете – за да ни събере отново.
- Радвам се, че нещата вървят добре за теб в любовната област. – Ракел най-накрая се обърна и имаше дори усмивка, колеблива усмивка на лицето й. – Не е като да не може да е по-добре от последния път, а?
Тя никога не е харесвала Лукас, а чувайки я да го унижава, както г-жа Бетани, беше последната капка.
- Не е твоя работа – заявих. – Не можеш да ме игнорираш с дни и после да изказваш мнения за любовния ми живот. Държиш се като моя приятелка само когато си в настроение и на мен ми писна.
- Извини ме, ще изляза. – Ракел захвърли списанието си и излезе от стаята. Не можех да си представя къде си мисли, че отива по тениска и шорти и се направих, че не ме интересува.
Освен това нямах време да се безпокоя за това. Трябваше да заведа новото си “гадже” на вечеря с родителите ми.


- Та отново ли ще отидете заедно на Есенния Бал тази година? – каза Мама като сложи голяма количество картофено пюре в чинията ми.
Балтазар и аз се спогледахме. Дори не бяхме мислили за Есенния Бал все още, но въпросът на Мама имаше смисъл.
- Абсолютно – каза бързо той. – Не бях осъзнал, че се задава толкова бързо.
- Времето ти се изплъзва. – Татко поклати глава печално преди да отпие от кръвта в чашата си. – Изглежда колкото по-възрастен ставаш, толкова по-бързо тече.
- На мен ли го казваш – каза Балтазар. Моменти като този ми напомняха, че въпреки че изглеждаше на осемнадесет или деветнадесет, той в действителност беше на повече от триста години, опитен и могъщ вампир, колкото и родителите ми.
Разбира се вече знаех, че аз съм странната на масата. Не е лесно да знаеш, че докато всички останали пият кръв, ти си единственият с пуйка и картофи в чинията.
- Трябва да побързаме с избора на рокля, ако искаш да ти я преправя. – Мама ми се усмихна така, сякаш бях донесла в къщи печеливш лотариен билет вместо момче.
- Определено – казах. – Бих искала. 
Тя стисна рамото ми, все още развълнувана заради мен, и още веднъж се почувствах виновна. Липсваха ми дните, когато можех да кажа всичко на родителите си.
Останалата част от вечерята беше съвсем малко по-неудобна, а след това Татко пусна Дайна Уошингтън на стереото – една от любимите ми певици. Изглеждаше сякаш двамата с майка ми правят всичко възможно, за да са сигурни, че си прекарвам страхотно. Когато казах, че искам да се разходя с Балтазар долу, те ни изпратиха почти нетърпеливо.
Когато поехме надолу по каменните стъпала, казах:
- До следващата седмица ще са изпекли и замразили сватбената ни торта.
- Те искат просто да си щастлива.
Можех да чуя в гласа на Балтазар колко много му се иска той да ме направи щастлива.
- Балтазар… знам, че е забавно да бъдем заедно… и ти си чудесен, но не е като да сме… - Обърнах се към него неловко. – Какво изобщо виждаш в някого на моята възраст?
- Не съм много по-различен от теб. Зная, че би трябвало да бъда, но не съм. – Той ме проучваше любопитно. – Не си ли забелязала, че всички ученици тук се държат като тийнейджъри? Дори и онези, които са по-стари от мен?
- Е, да. Мислех, че това е просто защото… са несигурни. Не се вписват в света.
- От части е така. Но зрелостта не е само емоционално нещо, Бианка. Също е и физическо. Тези от нас, които са умрели млади… ние никога няма да бъдем напълно възрастни. Без значение колко века опит натрупаме, без значение през какво сме преминали. Не можем да се променим. – Балтазар изглеждаше разсеян, почти тъжен, но тогава се изправи и ме дари с приятелска усмивка. – Но не се безпокой. За теб и мен имам предвид. Не съм разстроен.
- Добре – казах, но не бях напълно убедена.
Когато се върнах в стаята си, бях доста закъсняла, но Ракел я нямаше. Както изглежда си беше намерила доста добро място за криене. Облякох си пижамата и се възползвах от уединението, за да се насладя на пълен термос кръв преди лягане. Вече се бях натъпкала в дома на родителите ми, но ми беше омръзнало да се събуждам гладна в 3 часа сутринта. Поне веднъж ще се наспя вечерта, помислих си.
Не можах, но поради съвсем друга причина. Няколко часа след като си легнах, се събудих от допира на ръка върху рамото ми и Ракел прошепна:
- Бианка?
- Хммм? – Претърколих се и се взрях през мрака към Ракел. От начало бях толкова сънена, че не си спомних, че съм й сърдита. – Какво става?
- Трябва да поговорим.
- О. Добре. – После се сетих, че съм й ядосана, но това не изглеждаше от значение. Лицето на Ракел беше пребледняло, а очите й съдържаха същият неопределен страх, който помнех от миналата година, когато Ерик я преследваше. Изправих се и отместих косата от лицето си. – Какво става с теб? Защо откачи така, когато те попитах за призраците?
- Първо трябва да ми кажеш истината. – Ракел дишаше толкова остро, че ноздрите й се разширяваха. – Видя ли призрак тук?
- Не в нашата стая. Но видях нещо горе – на върха на кулата – мисля, че беше призрак. – Не можех да й кажа, че съм сигурна, без да й кажа от къде съм толкова сигурна, което според мен беше лоша идея. Ракел беше толкова ужасена от призраците, че не мислех, че ще хареса откритието, че е заобиколена и от вампири. 
За мое учудване, Ракел изглеждаше облекчена.
- И не беше тук? Не се е доближавал до мен?
- Не. Никъде наблизо.
- Как изглеждаше?
Помислех си, че ако опиша всичко, ще изплаша Ракел отново. Така че го опростих.
- Беше мъж. На средна възраст, предполагам. Косата и брадата му бяха дълги и тъмни, като в старите картини. Останах с впечатлението, че е отпреди наистина много време. И знам, че не съм си го въобразила. Беше истински.
- Сигурна си, че не беше стар. Със сигурност не е бил стар? – Когато кимнах, тя сложи юмрук на устата си и захапа кокалчето си. Осъзнах, че Ракел се опитва да не заплаче.
- За какво става въпрос? – Отначало не каза нищо; може би не можеше. – Ракел, звучи сякаш знаеш за духовете повече, отколкото ми казваш.
Тя отпусна ръка. Малък полумесец от кръв белязваше кожата на палеца й.
- Има нещо в къщата на родителите ми.
- Нещо… като дух.
- Старец – каза тя. – Слаб и кокалест. Без коса. Виждам го от малка. И никога не съм го виждала за дълго, после се връща, а най-вече в сънищата ми. Така че понякога си мисля, че си въобразявам.
Ракел звучеше разумно, дори спокойно, но цялото й тяло се разтрепери.
- Преди няколко години – когато пораснах – започнах да го виждам по-често и тогава разбрах, че не си въобразявам. Той ме чакаше късно вечер, когато можеше да ме изплаши. Обичаше да ме плаши. Ако това е той… може би просто така изглежда, но може и да не е мъж. Може би е просто нещо. Старо, зло нещо, изкривено от омраза. Защото ме мрази. Винаги е било така.
- Какво казаха родителите ти? – Веднага щом думите излязоха от устата ми, ми се прииска да ги върна обратно. Винаги, откакто съм познавала Ракел, тя ми повтаряше отново и отново как родителите й отхвърляха страховете й. Това беше едно от нещата, които игнорираха и я оставяха да се справи сама. – Те не са ти повярвали.
- Нито свещеникът. Нито учителят ми. Просто трябваше да… си мълча и да знам, че той е там. Че той винаги ще е там и ще ме чака. Ще ме наблюдава. Той има… ненаситни очи. До това лято това беше единственото, което имаше. Поглед. Мислех, че това ще е всичко, което ще прави и бях свикнала да ме наблюдава, но тогава… - Тръпка премина през нея, толкова силна, че сложих ръка на рамото й, за да я удържа. – Това лято… понякога нощем го сънувам… че той е върху мен, държейки ме долу, докато прави секс с мен. Боли, защото продължавам да се опитвам да го махна от мен, но не мога да помръдна. Понякога е всяка нощ.
- О, Боже.
Тя най-накрая ме погледна в очите и по бузата й се плъзна сълза.
- Бианка, не знам дали са сънища. През целия си живот съм си повтаряла, че си въобразявам. Миналата година… звуците по покрива… същият вид зло, който усещам с онова нещо в къщата ми го почувствах тук. Винаги съм го усещала тук. Сега и ти го виждаш и зная, че е истинско.
- Истинско е. Никога повече не трябва да се съмняваш в това. – Не бях сигурна колко утешително бе това. – Но не е същото нещо от къщата ти. Това, което видях не беше нищо подобно. – Онова, което видях беше ужасяващо, но несъмнено беше нещо напълно различно.
- Предполагам, че не е. Въпреки това ме побърква. И все пак не трябваше да си го изливам на теб. – Ракел наведе глава. – Съжалявам.
- Аз съм тази, която трябва да се извини. – Чувствах се като пълен идиот. Ракел не се държеше странно само през последната седмица; тя беше на ръба и депресирана откакто започна учебната година. Твърде бързо приех, че това е от раздразнителната й личност, без никога да се запитам дали проблемът не е някъде по-надълбоко. Добре, нямаше как да разбера, че това е проблемът, който я безпокои… но трябваше да знам, че нещо сериозно не е в ред. Бях толкова погълната от собствените си грижи, че забравих да бъда приятелка на Ракел. – Трябваше да се постарая повече да поговоря с теб. Не трябваше да те отрязвам така. Толкова съжалявам.
- Всичко е наред. – Ракел подсмръкна веднъж, позасмя се, притеснена както винаги от показването на истинските й емоции. – Нямах намерение да се държа странно с теб.
- Можеш да ми кажеш всичко. Винаги. Наистина.
- Същото се отнася и за теб, нали?
Имаше твърде много неща, които никога нямаше да мога да кажа на Ракел, но все пак кимнах.
След като Ракел си легна, аз лежах будна, мислейки за ужасяващата история, която тя ми разказа. Дори и за секунда не се съмнявах, че казва истината. Балтазар ме увери за привиденията, казвайки, че повечето от тях се боят от вампири, но увереността не вършеше много работа, не и когато знаех на какво са способни.
Каквото и да беше горе, то беше опасно, поне за хората и може би за всички нас.


Глава 11


- Защо любовта винаги е толкова драматичен подход?
Г-жа Бетани вървеше бавно през класната стая, острите й ботуши тракаха срещу дървения под. Тя скръсти ръце зад гърба си. До този момент, всички ние бяхме научили, че когато заговори с този тон, тя не иска да предложиш отговор на въпроса й. Тя предпочита да млъкнем и да слушаме.
- Това е, естествено, защото любовта е убедителна. Понякога, както се случва, любовта принуждава иначе рационални същества да се държат по най-невероятни начини. – Тъмните й очи се взряха през прозореца за момент, но след това вниманието й отново бе насочено към нас. – Затова има смисъл Шекспир да използва романтичната любов като фундаментална мотивация за постъпките на Ромео и Жулиета. Ние се питаме дали младите хора биха постъпили така. Знаем, че биха. В този случай пиесата показва истината.
Въртях се в стола си и гледах часовника над вратата. Още само три минути до края.
- Както и да е, има повече да се обсажда около Ромео и Жулиета от изобразяването на младежката страст. – Разхождайки се точно до чина ми, където можех да усетя аромата на лавандула, който винаги я обграждаше, г-жа Бетани продължи: - Следващият ви проект, за следващата седмица, е писмена работа от три страници, обясняваща вашето виждане за драматичните недостатъци в Ромео и Жулиета. Няма да чета лекция за тези недостатъци сега; по-заинтересувана съм от онези, които вие можете да определите и защитите.
Тя недостатъци ли каза? В Ромео и Жулиета? Моята най-любима пиеса на всички времена?
Г-жа Бетани спря, гледайки строго цялата стая, и още веднъж се почувствах така, сякаш можеше да види мислите ми и е на път да ми се нахвърли. Но за пръв път раздразнението й нямаше нищо общо с мен. 
- Виждам, че много от вас, които планирате да посетите Ривъртън, вече сте изгубили концентрацията си. Да се надяваме, че ще си върнете критичните способности преди да си предадете писмените работи. Свободни сте.
Не бях първата излязла, но бях близо. Докато тичах по коридора, можех да усетя, че лицето ми е светнало в усмивка. Дори и да знаех, че има шанс Лукас да не успее тази вечер, знаех, че ще успее ако му се отдаде възможност. А трябваше да има начин.
Точно когато бях на път да се затичам по стълбите към женските спални, видях Балтазар да премята чантата си през рамо. Случайна прищявка ме накара да се изкикотя, а след това си помислих: Защо не? Пасваше на прикритието ни. Така че се затичах право към Балтазар и в общи линии му се нахвърлих, скачайки така, че да ме хване в обятията си.
- Уоу! – Ръцете му обвиха гърба ми толкова силно, че краката ми увиснаха над пода. Увиснах на врата му и се усмихнах. Балтазар се засмя. – В добро настроение си.
- Да.
- Мога да отгатна защо. – Той въздъхна, пускайки ме обратно на краката ми. – Ще се видим в автобуса.
Балтазар не се подчиняваше на неписаното правило на “типа Евърнайт” да не ходи на пътуванията до Ривъртън с човешки ученици. Мисля, че повечето човешки ученици вярваха, че е някак снобско, вътрешната групичка да отхвърля аутсайдерите. Това беше отчасти вярно. Но най-вече вампирите се бояха да разкрият невежеството си относно двадесет и първи век, когато бяха извън контролираната среда на Академията Евърнайт.
Балтазар щеше да разчупи рамките тази вечер. Отчасти това беше, за да поддържаме илюзията, че сме толкова увлечени, че не можем да се изпуснем от поглед. Освен това, когато дойдеше времето да се измъкна, Балтазар обеща да се увери, че Ракел ще се пази и ще се забавлява.
Дотогава двете с нея щяхме да сме заедно, без значение дали й харесва или не.
- Нямам работа в Ривъртън – мърмореше Ракел, когато я хванах под ръка и я помъкнах към чакащият автобус. Тя носеше Док Мартенс, дънки и палто. – Предпочитам да се мотая в стаята, честно.
- Ще можеш да го правиш и после. Ела, поне ще е нещо различно, нали? Може да ядем в ресторанта, а аз знам, че трябва да искаш и нещо друго освен сандвичи с фъстъчено масло и желе, за разнообразие.
- Е. Щом го поставяш по този начин. – Тя хвърли поглед на дрехите ми – бяла набрана риза, сив сукман, който показва повече от краката ми, отколкото показвам обикновено и невероятни обувки на висок ток, които съм обувала само два пъти, защото не мога да пазя равновесие с тях. – Изглеждаш добре за Балтазар, хъх?
Зачудих се какво ли ще каже Лукас като ме види в това и отново започнах да се усмихвам като луда. Ракел се засмя, виждайки насладата ми, въпреки че я интерпретира погрешно. Подскачахме през останалия път до автобуса, аз поклащайки се на токчетата си, без да ни е грижа дали някой ни се смее. Когато Балтазар ме дръпна в скута си, беше само, за да направи място на Ракел да седне на същата седалка. Поне най-вече заради това.
Смяхме се и си говорихме през целия път, Балтазар даваше най-доброто от себе си да е очарователен и да предразположи Ракел. Скоро тя му разказа за скейтбординга, с което се е занимавала в средното училище, и се смя на това колко малко знае той по въпроса. За цялото пътуване само за момент се откъснахме от веселбата. Когато автобусът зави по моста, за да прекоси реката, усетих тялото на Балтазар да се напряга и ръката му се уви около раменете ми.
Вампирите мразеха да прекосяват течаща вода. Могат да се справят, но обикновено имат нужда от доста време да се подготвят за прекосяването. Балтазар трябваше да го направи без да е загрял, а това щеше да е трудно. Поех ръката му, сякаш флиртувахме, за да му вдъхна сила. Автобусът мина над водата. Балтазар стисна очи.
Вълна на гадене ме порази. Почувствах се така, сякаш оставам без дъх и не можех да кажа кое е долу и кое горе. Всичко стана в искри и тъмно, както когато станеш прекалено рязко. Стиснах ръката на Балтазар още по-силно; дланта му беше студена и влажна, каквато беше и моята.
Тогава, когато се спуснахме бързо, и гаденето отмина. Поех дълбоко въздух, огледах се наоколо, опитвайки се да се ориентирам. Автобусът тъкмо беше прекосил реката.
Бариерата на която вампирите усещат течащата вода – вече и аз я усещах.
Балтазар ме погледна любопитно и се зачудих дали може да усети безпокойството ми. Загледах се през прозореца, без желание той да разбере онова, което не исках да призная пред себе си.

Всички хапнахме в ресторанта заедно, точно върху плота. Вик сложи пържени картофки на хамбургера си, между месото и питката, което накара всички ни да се разсмеем, но след като го опитахме се оказа доста вкусно. Беше странно да видиш Балтазар да яде лучени кръгчета и да пие млечен шейк; той дъвчеше бавно и замислено, може би защото му се налагаше да си припомни как се прави. Но той се справи. Никой друг не забеляза нищо странно в това как се храни.
След това Балтазар предложи да проверим книжарницата за използвани книги. Когато Вик и Ракел бяха с нас, небрежно казах:
- Ще ви настигна, става ли? Мисля да изтичам до киното и да поздравя родителите си. Те винаги са придружители там.
Ракел сви рамене.
- Може всички да отидем на кино.
О, не, помислих си, но този път беше ред на Вик да ме спаси.
- Няма начин. Видя ли какво прожектират? The Philadelphia Story. Сериозно, женомразството е една от причините за изневери в семействата.
Ракел примигна на звука от Вик, който използва толкова много големи думи. Исках да защитя всеки филм с любимия ми Кари Грант, но трябваше да се измъкна.
- Правилно. Не искате да гледате това. Ще дойда в книжарницата после.
После тях ги нямаше и аз бях сама. Тръгнах към киното, за всеки случай ако някой от тях се обърне и се огледа назад, но после подминах мигащите светлини на навеса и продължих нататък.
Почти стигнах. Почти стигнах. Краката почнаха да ме болят от високите токчета, но с всяка крачка усещах по-малко, а не повече. Всяка секунда ме доближаваше до Лукас.
За няколко минути стигнах до речния бряг. Вместо магазини, тук имаше къщи, но не чак толкова много. Тротоарът минаваше покрай брега на реката, онзи, който е бил определен преди много време; плочките се бяха пропукали и плевели си бяха проправили път през пролуките. Тук-там корените на дърветата бяха повдигнали плочите под странни ъгли, така че правеха нестабилно вървенето, особено на токчета.
Гледах как светлините на моста се отразяват във водата. Как стана така, че прекосяването й днес ме разстрои толкова много? Да бъда толкова близо до водата не ми въздействаше ни най-малко. Реката изглеждаше хубава и това беше всичко.
Тогава чух стъпки по тротоара зад себе си. Лукас. Сърцето ми подскочи, а аз се завъртях с усмивка на лице, за да зърна силуета, който се приближаваше в нощта.
Всичките ми надежди се разбиха.
- Хей, - каза Дана, изплувайки от сенките. – Знам, че не съм този, когото искаше да видиш тази вечер. Съжалявам за което.
Разочарованието ми изчезна, заменено от страх.
- Лукас не е… Той е добре, нали?
- Той е добре. Напълно добре. Но телефонът му е изключен в момента. Оказаха се обградени от лоша група вампири в Бостън. През следващите няколко седмици трябва да остане там. Не може да се измъкне, не може да си тръгне. Бях другаде, така че когато ми казаха за задържането, той ме помоли да дойда и да те намеря. Би трябвало да определя следващата ви тайна среща, което, трябва да ти кажа, ме кара да се чувствам малко омърсена. – Опитах се да се засмея на шегата на Дана, но вместо това излезе като ридание. Дана ме потупа непохватно по рамото и каза: - Хей, хей. Знаеш, че щеше да дойде ако можеше, нали?
- Знам. Аз просто… Наистина много исках да го видя тази вечер. Но ти благодаря, че дойде да ми кажеш – казах глухо. Беше по-добре да получа лошите вести бързо, вместо да чакам край реката цяла вечер, искайки Лукас да дойде. Без значение колко мила беше Дана, сега исках да ме остави, така че да седна и да се наплача добре.
- Не е голяма работа. – Тогава усмивката на Дана се стопи, когато се изправи. В този момент, когато стойката й се смени в предпазлива и готова за бой, видях войнът в нея. – Някой идва. Сигурна ли си, че няма вампири на това пътуване?
- Само един и той не е опасен. – Дана ме дари с поглед, който красноречиво казваше: Ти да не си луда? Продължих сякаш не бях казвала нищо за приятелски настроени вампири. – Това е гражданин или ученик. Просто се дръж естествено.
- Имаш го.
Но аз бях тази, която имаше проблеми да се държи естествено, защото този, който дойде откъм завоя на реката, беше Ракел.
- Хей! – казах твърде весело. – Мислех, че си в книжарницата!
- Омръзна ми. – Ракел сви рамене. – Измъкнах се.
Страхотно, помислих си. Горкият Балтазар ще прекара остатъка от вечерта преобръщайки града да я търси.
- Какво става с теб? Мислех, че отиваш до киното, за да поздравиш родителите си. – Ракел погледна подозрително Дана.
Но Дана я погледна и протегна ръка.
- Дана Трайън. Приятно ми е да се запознаем. Аз съм стара приятелка на Бианка и се срещнахме случайно на улицата. Каква случайност?
- О, добре. – Ракел стисна ръката й. – От родният град на Бианка ли си?
- Доброто старо средно училище в Ароууд – казах бързо, благодарна за бързата мисъл на Дана. – Да, постоянно бяхме заедно. Така че, когато я видях, напълно забравих за филма.
Ракел се усмихна, приемайки историята.
- Супер. Вие просто се разхождате тук ли?
- Да, в общи линии.
Очевидно Ракел възнамеряваше да остане с нас. Как се предполагаше да имитираме голямо приятелство? Бяхме се срещали само два пъти преди това.
Дана не изглеждаше притеснена.
- Всъщност аз се връщам обратно да си взема нещо за ядене. Бианка ще дойде с мен за малко. Искаш ли да ни придружиш?
- Е… аз тъкмо ядох… - За свое учудване видях, че Ракел всъщност иска да отиде. Жизнерадостният характер на Дана бързо печелеше хората. – Но пропуснах десерта. Паят изглеждаше доста добър.
- Пай! – ухили се Дана. – Всички обичат пай. Сигурно е.
Цялата вечер разговаряхме лесно и никой не подозираше дори, че с Дана бяхме почти непознати. Ракел със сигурност, най-вече защото се бяхме фокусирали върху нея, говорейки за художествените й проекти, скейтбординга и всичко останало. Когато темата се отклони от интересите на Ракел, Дана продължи да измисля абсурдни въпроси, за да ме пита за историята, която уж споделяхме:
- Как е Хюбърт? Боже, как флиртувахте в доброто старо средно училище в Ароууд! Ти наистина никога не одобряваше тези очила, които той носеше? Или да ходиш с него на сбирките на “Стар Трек”?
- О, знаеш – измънках. – Бях интелектуален тип.
- Не знаеш момчето, с което излиза миналата година – каза Ракел.
- Представям си. – Дана се ухили. Знаех, че после няма да се въздържи да не се подиграе на Лукас за това.
Продължих:
- Какво става с теб Дана? Все още ли колекционираш Малкото пони? Преди да се преместя ти оставаха само две кончета, за да запълниш целия комплект.
Когато Ракел започна да се смее, Дана ме стрелна с мръснишки поглед… но се усмихваше.
- Надраснах го.
На половината път Ракел се извини, за да отиде до тоалетната. В секундата, в която беше достатъчно далеч, за да не чува, Дана каза:
- Значи ти и Лукас. Кога и къде?
- Най-добре да дойдем пак тук, в Ривъртън… да кажем пред киното. Да опитаме в Събота след Деня на благодарността в 8 вечерта. – Със сигурност Балтазар щеше да получи разрешение да ме изведе от кампуса. – Задържането ще е приключило до тогава, нали?
- Би трябвало да е. – Дана се усмихна. – Сега си свърших моята работа за младата любов. Чувствам се добродетелно отвътре.
- Добродетелно? Защо ли не ти вярвам?
- Защото си достатъчно умна, ето защо.
Между имитирането на доживотно приятелство и смеха на шегите на Дана, нямах време да се чувствам много разстроена задето не съм видяла Лукас. Не го усетих истински чак до после, когато се качихме отново в автобуса. Балтазар ми отправи въпросителен поглед, очевидно с желанието да разбере дали двамата с Лукас имат сделка; трябваше да свия рамене и да поклатя глава. Той явно разбра, че срещата не се е състояла, но нямахме възможност да го обсъдим. Трябваше да се вкопчим отново един в друг, когато автобусът ускори през реката.
Тази нощ, когато си легнахме, Ракел изглеждаше по-щастлива отколкото я бях виждала за цяла година. Дана можеше да оправи настроението почти на всеки. Но аз се чувствах така, сякаш бях оставила част от себе си да стои до реката, очаквайки Лукас, който не можеше да дойде. Стиснах очи в желанието си да заспя. Колкото по-рано свършеше денят, толкова по-скоро щях да спра да мисля как е трябвало да видя Лукас днес. Можеше да започна да мисля как трябва да бъдем заедно скоро. Така трябваше да гледам на нещата или иначе нямаше да се справя.
Но дори сънищата ми заговорничеха срещу мен.
- Трябва да се скриеш – каза Чарити.
Стояхме в старата квакерска къща за богослужения, където за първи път срещнах Черния Кръст преди година. Тръпката от светената земя пропълзяваше в костите ми и ме караше да треперя. Чарити се прилепи към дръжката на вратата, сякаш едва се държеше изправена.
- Няма нужда да се крием – казах й. – Лукас няма да ни нарани.
- Няма нужда да се криеш от Лукас. – Тя перна пшенично русите си къдрици от лицето си. Въпреки че цветът беше коренно различен от този на Балтазар, можех да видя приликите – къдравата коса, височината им и наситеността на тъмно кафявите им очи. – Но ти все пак трябва да се скриеш.
За какво говореше тя? Тогава си помислих, че зная. Последният път, когато бях в този дом за богослужения, той изгоря до основи. Затова ли тъмните сенки бяха навсякъде около нас? Това дим ли беше? 
- Гори – казах.
- Не. Но ще пламне. – Чарити протегна ръка към мен. В безопасност ли се опитваше да ме издърпа или към опасност? – Лукас не знае, че ще изгориш.
- Той ще ме спаси! Той ще дойде за мен!
Тя поклати глава и зад нея можех да видя блясъка на пламъците.
- Няма да дойде. Защото не може.
Събудих се, дишайки тежко и по-самотна от всякога.


Глава 12


- РОМЕО И ЖУЛИЕТА НЕ СА СЕ ПОЗНАВАЛИ много добре. – Думите звучаха странно, макар че ги бях писала аз. – Те не се подчиняват на родителите си един за друг, рискуват живота си един за друг и накрая умират един за друг, въпреки че са се срещали само няколко пъти. Това е огромна любовна история, изградена върху страстта. Може би Шекспир е трябвало да ги остави да се опознаят по-дълго.
- Всичко, което казахте е вярно, г-це Оливър, но не съм убедена, че това е недостатъкът в пиесата. – Г-жа Бетани седна на бюрото си, потропвайки с пръсти по дървото, така че дългите й нокти тракаха достатъчно шумно, за да бъдат чути. – Ромео и Жулиета са всъщност непознати един за друг, дори и в края на пиесата. Но нима не е възможно това да е идеята на Шекспир. Това, че обезумялата, самопожертвувателна страст, която Ромео и Жулиета споделят, обикновено принадлежи само на първата любов? Че техните грешки не трябва да се правят от по-зрели, осведомени хора?
Свих се на чина си. За щастие г-жа Бетани не искаше да ме прави своята лична пинята* за деня. Тя се огледа из стаята.
- Някой друг иска ли да предложи недостатък, който той или тя е забелязал в пиесата?
Кортни вдигна ръка, както винаги решена да ме надмине.
- Държат се така, сякаш не могат да правят секс без да са женени и, ей, не е истина.
Г-жа Бетани въздъхна.
- Да припомня, че въпреки циничния хумор в Шекспир, той главно я е написал спрямо морала на времето. Някой друг?
За първи път, който мога да си спомня, Вик проговори в клас.
- Ако ме питате, Шекспир някак я проваля, когато Тибалт убива Меркуцио преди Ромео да убие Тибалт. Всички те трябва да бъдат кръвни врагове, нали? И Мотнеки не са по-добри от Капулети, ако този принц накрая казва истината. Така че би било по-смело ако Ромео и Тибалт се бият само защото и двамата се мразят. Когато първо Тибалт убива Меркуцио, оставя Ромео без избор.
Зачаках неизменното разбиване, но то не дойде. Г-жа Бенати каза:
- Г-н Уудсън отбеляза чудесна гледна точка. Оформяйки убийството на Тибалт от Ромео, Шекспир губи известно количество морална двусмисленост.
Когато г-жа Бетани написа “морална двусмисленост” на дъската, хвърлих поглед към Вик, който се сви с изражение на лицето, което определено означаваше “Просто не мога да спра гения си”.
Въпреки забавлението на това да слушам как Вик и г-жа Бетани обсъждат литература, имах странно, кухо чувство през целия час и много след това. В библиотеката, стоях сама в малак стол в един от ъглите, оранжева и златиста светлина преминаваше през стъклописа на прозореца, и продължавах да се взирам в бележките си. Колко добре се познавахме с Лукас в действителност? Запознахме се преди повече от година и още от началото усетих някаква връзка помежду ни. Но пропуснатата среща в Ривъртън ми напомни колко рядко можем да бъдем заедно или да разкрием цялата истина за себе си или нещо важно за нас.
Ами ако бяхме като Ромео и Жулиета, рискувайки всичко прекалено скоро?
После си спомних как стояхме с Лукас в същата тази библиотека и как светлината през стъклописа на прозореца правеше косата му бронзова. Спомних си как ми разказа как е избягал от вкъщи, когато е бил само на пет годинки, носейки торбичка Орео и прашка. Спомних си как пробвахме смешните стари дрехи в магазина втора ръка в Ривъртън, и как флиртуваме на белведера, и начина, по който се почувствах, когато се целунахме за първи път. 
Спомних си как ми казва, че ме обича въпреки това, че съм вампир, макар че през целия си живот е учен да мрази вампирите. И си спомних как лежи под мен, извивайки врат, така че да мога да го захапя, доброволно предлагайки ми кръвта си.
Това не беше увлечение. Това беше любов. Ако знаех изобщо нещо, то за това бях сигурна.
Усмихвайки се, затворих тетрадката си и стиснах очи, за да потъна по-добре в тези спомени. Дори ако трябваше да прекарам всеки ден сякаш вече не съм с Лукас, можех да бъда вярна на него и на това, което имахме заедно. Времето, което прекарвахме разделени, нямаше значение, не и ако можех да устоя. Нямаше да тъгувам за всичко, което връзката ни можеше да бъде, не и когато обмислях всички невероятни неща, които се бяха случили. Време беше да спра скръбта и да започна празнуването.


Нямаше нужда майка ми да преправя роклята ми за Есенния Бал тази година, а аз се справих с грима си сама, така че тя имаше повече време да оправи косата ми. Като седнах на ъгъла на леглото ми горе, в сутиена без презрамки и бикини, внимателно духнах на всеки лакиран нокът и си помислих за Патриция, която практически си правеше маникюр и педикюр всеки ден.
- Патриция щеше да се гордее ако можеше да ме види сега.
- Трябва да й пишеш и да й кажеш. – Думите на Мама бяха малко неясни; тя говореше въпреки няколкото фиби между устните си. – Обзалагам се, че ще й бъде приятно да те чуе.
- Предполагам. – Съмнявах се Патриция да прекарва много време в мисли за някого другиго, освен за себе си. Все пак й дължах картичка или нещо такова.
- Мислех, че може би търсиш малко повече връзки – каза Мама, когато поредната фиба се намести на тила ми. – Говоря за повече от нашия вид. Сега, когато с Балтазар сте двойка, имам предвид.
- Предполагам, че е така – казах. – Все пак ми е малко странно. Той е по-възрастен от мен. – Това беше меко казано, виждайки какъв е всъщност за първи път на Деня на благодарността.
Тя се отдръпна.
- Баща ти е по-голям от мен с почти шест века. Повярвай ми, след първите сто години, едва го забелязваме.
Мама и Татко правеха преодоляването на тази разлика да изглежда толкова лесно; бях израснала без да мисля за това. Чак сега, когато прекарвах повече време с Балтазар, можех да разбера, че тези години наистина са от значение.
- Все пак това те кара да се замислиш.
- Зная. Трябва да започнеш да мислиш в дългосрочен план – както се научават да мислят всички вампири, ако са умни. Това е нещо, което Балтазар може да ти даде, а… добре де, а Лукас не може.
Тялото ми се напрегна и усетих как ръцете й в косата ми стават неподвижни. Навлизахме в опасна територия и двете го знаехме. С родителите ми говорехме за почти всичко, но не и за Лукас.
- Не съм с Балтазар заради трупането на опит – казах спокойно. – Също както не бях с Лукас, защото се бунтувах.
- Скъпа, никога не сме си го помисляли. Никога не сме те обвинявали за случилото се с това момче. Знаеш го, нали?
Не се обърнах, за да я погледна. Някак беше по-лесно да водим този разговор, когато не сме лице в лице.
- Зная.
Изглежда тя беше по-нервна от мен.
- Бианка… може би има нещо, което трябва да обсъдим тази вечер.
- Какво? – Предполагаше ли, че крия нещо за Лукас? Че въпреки това се измъквам, за да го видя?
Представих си дузина различни възможности в няколкото секунди преди тя да каже:
- Има ли нужда да проведем още един разговор за секса?
О, Боже.
- Зная, че си наясно с фактите от живота – продължи Мама, въпреки че бях убедена, че цялото ми тяло е станало червено от неудобство. – Но, когато се сближиш с някого, особено с някого с повече опит като Балтазар, става много по-истинско. Може би имаш различни въпроси.
- Малко е рано да мислим за това – казах бързо. Ако оставех Мама, тя щеше да сподели информация, която не исках да чуя. – Тъкмо започнахме да излизаме.
- Щом казваш. – Звучеше развеселена, но ме потупа по рамото и милостиво не повдигна повече въпроса, докато приключим подготовката ми за бала.
Просто трябваше да обуя островърхите сребърни обувки, когато чуем почукване на вратата, а после Балтазар и баща ми се поздравиха шумно и се потупаха по гърба, както започнаха да се държат един към друг по-късно. Забелязах, че Татко и Лукас се държаха по същия начин миналата година; може би момчетата имаха нужда да се надуват малко, когато дойде време да се срещнат с приятелите на дъщерите си… или с бащите на приятелките си. Мама махна падналата мигла от бузата ми и ме прегърна.
- Отивай там и ги разбий.
Когато пристъпих в предната стая, Татко и Балтазар замлъкнаха. Татко се усмихна и се залюля на токовете си, очевидно горд от мен. Лицето на Балтазар не се промени, но имаше нещо в очите му, оценяване, което прати малка тръпка на женска сила през мен.
Тъмнозелената ми, сатенена рокля беше без презрамки и вталена, дълбоко изрязана на гърба. Разкрояваше се леко от средата на бедрото, така че да мога да танцувам. Огърлицата на майка ми от сребро и опал от 1920 г. висеше около врата ми, а подходящите обеци докосваха шията ми. Мама беше направила косата ми в нисък кок, образуван от преплетени плитки и завършен от една шнола със скъпоценен камък. Миналата година се чувствах красива; тази година беше нещо повече. За първи път се почувствах като жена, не като момиче.
Родителите ми ни изпратиха доста бързо, а Балтазар пое ръката ми, за да ме поведе докато слизахме надолу. Когато една от обувките ми се изплъзна на едно от износените каменни стъпала и изгубих равновесие, той плъзна ръката си около мен.
- Добре ли си?
- Добре съм. – Погледнах нагоре към него и осъзнах колко близо беше лицето му до моето. Ръката му все още беше плътно увита около мен. Зная, че трябваше да се отдръпна, но също така знаех, че той ме иска… а на мен ми харесваше това, че той ме иска. За първи път се чувствах като жена и това ми даваше уникална сила.
- Косата ти изглежда красива така – каза Балтазар. Тъмните му очи проучваха лицето ми. – Жените трябва да носят косите си така по-често. Винаги съм го харесвал.
Малка усмивка заигра на устните ми. 
- Значи това е пътуване в спомените?
По някаква причина това развали магията. Той си изправи.
- Щастлив съм с това тук и сега. Хайде. Да танцуваме.
Още веднъж голямата зала беше преобразена за случая в коренно различен стил. Свещи горяха до месинговите огледала, отразявайки меката, трептяща светлина навсякъде в стаята; но тази година масите бяха декорирани с хиляди и хиляди цветя, всичките от различни видове, но всички снежнобели. Дори по тъмния, каменен под бяха разхвърляни листенца, така че цялото помещение беше меко и светло.
Щом Балтазар ме поведе към дансинга, към загряващия оркестър, видях няколко момичета да отправят възхитени погледи в неговата посока, висок и изискан в неговия вечерен костюм. Мисълта, че те са възбудени от него беше някак възбуждаща сама по себе си. Може би всички искат да предизвикат някаква завист от време на време. Тогава улових погледа на някого, който със сигурност не беше впечатлен.
- Сатен. – Кортни повдигна вежда, когато погледна към роклята ми. Нейната беше тъмно златиста, изрязана и зашеметяваща… макар че харесвах повече моята. – Смело е от твоя страна да носиш това. Мачка се като стара торба за боклук в момента, в който седнеш на него.
- Просто ще се уверя, че ще танцуваме цяла вечер – отговорих весело. – По този начин изобщо няма да сядаме. – Ние профучахме край нея, когато издърдори в отговор, но без успех.
Миналата година се наслаждавах на бала, но тази година го обожавах. Сърцето ми вече не беше разбито за Лукас; бях напълно убедена в любовта ни един към друг. Въпреки че предпочитах той да бъде кавалерът ми, също така осъзнах, че той нямаше да се наслаждава на това колкото мен. Не, можех да го забравя напълно и да живея във веселието на това Балтазар да ме върти в стъпките на всички старомодни танци. Цигулки и пиана, и арфи свиреха около нас, а ярко оцветените рокли на момичетата се въртяха от посока в посока, от форма във форма; беше сякаш си в калейдоскоп, който продължава да се върти всяка секунда.
- Валсирането ти се е подобрило – каза Балтазар по средата на вечерта. Широката му ръка беше на голия ми гръб. – Упражнявала ли си се?
- Опитах в стаята си. И го правех, докато Ракел ми се смееше през цялото време.
- Заслужавало си е. – Той се наклони по-близо до мен, така че устните му почти докосваха ухото ми, и прошепна: - Сега?
Огледах се по края на помещението; повечето от наставниците липсваха, без съмнение патрулирайки по тревните площи, където повечето двойки биха се измъкнали, за да бъдат заедно.
- Сега.
Завъртяхме се към края на дансинга и тръгнахме, смеейки се заедно, сякаш само си взимахме малка почивка. Когато поехме нагоре по стълбите към северната кула, няколко момчета в смокинги минаха покрай нас. Те ме гледаха доста дълго, както изглежда. Щом се скриха от поглед, попитах:
- Мислиш ли, че подозират нещо?
- Заради начина, по който те гледаха? Мисля, че ми завиждат. – Балтазар въздъхна. – Нищо не знаят. Хайде.
Никой друг не беше наоколо, когато достигнахме нивото със спалните на момчетата и продължихме. Вътрешно проклех тракането на обувките ми на висок ток по каменните стъпала, издайнически доказателства за момиче в движение; но все така успяхме са стигнем до вратата на стаята с архивите. Поколебах се, след това почуках; Лукас и аз можеше да не сме единствените, които са открили, че това място е добро за усамотение, а последното, което исках бе, да налетя на някоя прегърната двойка. Когато никой не отговори, Балтазар каза:
- Чисто е.
Влязохме бързо в стаята с архивите. Някой със сигурност е бил тук откакто видях видението – г-жа Бетани, вероятно, за да разследва. Кутиите и кашоните бяха разместени във всяка посока; и за първи път в спомените ми стаята беше изчистена от долу до горе. Прозорците бяха толкова чисти, че бяха невидими и изглеждаше така, сякаш гаргойлът отвън ще скочи вътре всеки момент. Паяжините бяха махнати от всеки ъгъл.
- Та какво търсим? – каза Балтазар.
- Всичко, което обяснява защо сега се допускат хора в Академията Евърнайт. Лукас трябва да знае. Ако можем да му кажем, когато обясняваме за Чарити и… и останалото, ще е по-добре. Освен това, не искаш ли да знаеш?
- Винаги съм мислел, че г-жа Бетани го прави заради парите. Хората биха направили много неща за пари.
- Ако е искала пари е можела да започне да допуска хора още преди години. Както каза, г-жа Бетани мрази да променя правилата. Защо е променила това? Освен това, ако е било само, за да намери пари за Академията Евърнайт, нямаше да предлага стипендии на човешките ученици, но тя го е направила. Ракел е със стипендия и не е единствената.
Балтазар кимна, признавайки, че имам право, но не изглеждаше по-развълнуван.
- Последният път, когато си била тук горе, си пробудила привидение.
- Ако искаш да се върнеш долу…
- Няма да те оставя тук сама – каза го толкова решително, че се засрамих, че изобщо съм се пошегувала, че може да го е страх.
- Мисля, че съм виждала привидение три пъти до сега. На три различни места – голямата зала, стълбището и тук. Не мисля, че има нещо общо точно с тази стая.
Балтазар очевидно не беше убеден, но каза единствено:
- Та какво търсим?
- Някаква връзка между вампирските ученици от миналото и човешките ученици днес.
- Това не стеснява кръга много, Бианка. – Това беше меко казано; въпреки разчистването на г-жа Бетани, стаята беше затрупана с купища и купища документи, датиращи от повече от двеста години назад. – Предполагам, че е по-добре да започваме.
Вдигнахме капаците и започнахме да преглеждаме пожълтелите стари страници. Прах се сипеше от крехките, пожълтели документи и аз не спирах да чистя роклята си; не можехме да слезем долу мръсни. Балтазар извикваше серия от имена, докато аз мълчаливо четях друга: Тобаяс Ърншоу. Агата Браунинг. Дърам Пател. Ли Ксиаотинг. Табита Исакс. Нор Ал-Йаф. Джонатан Донахю. Скай Кахуранджи. Сумико Такахара. Имената, които намерихме идваха от различни страни и векове; единственото общо, което имаха помежду си бе, че не ни говореха нищо. Академията Евърнайт беше сравнително малко училище, така че с Балтазар знаехме имената на почти всички човешки ученици. Никое от тях не се свързваше по някакъв очевиден начин с вампирите, които открихме в стаята с архивите.
- До тук с плана – простенах, изтупвайки прахта от ръцете си.
- Не доказахме теорията ти, но не я и отрекохме. Проблемът е – има прекалено много документи. Не можем да ги прегледаме пълноценно, без да знаем какво търсим. – Балтазар издърпа джобен часовник от сакото си и се намръщи. – Трябва да се връщаме скоро. Ще забележат, че ни нямаше, но ако се върнем ще предположат…
- Правилно. – Помисляйки си какво ще предположат хората, ме накара да се изчервя и не можех да погледна Балтазар в очите.
- Ще продължим да търсим. Обещавам.
- Благодаря.
Извървяхме пътя си до долу, без да бъдем видени, и Балтазар звучеше облекчен.
- Добре. Не искам да скандализирам репутацията ти.
- Вампирите могат да бъдат скандализирани?
- Ти би трябвало да знаеш по-добре от всеки друг. – Той хвана ръката ми, докато се връщахме към дансинга. – Хайде. Да започнем скандала.
Този път, когато започнахме да танцуваме, не беше само за забавление. Балтазар ме държеше по-близо от преди, по-близо от всеки друг с изключение на Лукас, така че телата ни бяха плътно допрени. Не бяхме част от въртящата се процесия от танцьори около нас. Движехме се по-бавно, преструвайки се, че на света няма никой друг и че сме напълно сами. В интерес на истината бях по-уверена от когато и да било, че ни наблюдаваха. Можех да усетя развеселеността на наставниците, интересът на останалите и ревнивият поглед на Кортни.
Всичко е игра, казах си. Не значи нищо за никой от нас. Нормално е да се наслаждавам на играта.
В един момент ръката на Балтазар докосна роклята на някакво момиче и той трепна.
- Какво по…
Спряхме танца, премествайки се към стената на помещението. Поех ръката му в своята и видях малка червена капчица на показалеца му. 
- Трябва да е забола роклята си.
Балтазар разклати ръката си, след това спря. Бавно поднесе пръста си по-близо до устните ми – предлагаше ми кръвта си.
Вампирите около нас щяха да помислят, че флиртуваме. Пиенето на кръв един от друг беше проява на интимност за вампирите. Този, който пие, може да усети най-съкровените желания и емоции на другия. Дали Балтазар ми предлагаше кръвта си, само за да допълни илюзията, че сме заедно, или го мислеше сериозно?
И в двата случая не можех да кажа “не”.
Устните ми се затвориха около върха на пръста му и прокарах език по възглавничката на пръста му. Беше солен на вкус. Въпреки че беше само една капка кръв, за мен беше достатъчно да усетя проблясъка на това, което той чувства, искра от ума му: аз, танцуваща в зелена рокля, по-мрачна и по-стара, и хиляди пъти по-красива, отколкото бях в същност. 
Преглътнах и беше сякаш светът потъва в черно и после светва отново.
- Доста по-добре – каза Балтазар с тих глас, като бавно издърпа пръста си от устните ми. Осъзнах, че съм затворила очи.
Развълнувана, се опитах да се съвзема.
- Ок. Добре. Имам предвид… ок. – Той ми се усмихна и изглеждаше почти горд от себе си. Обръщайки се към дансинга, казах твърде весело: - Да танцуваме, става ли?
- Хайде. – Ръката на Балтазар се затвори около моята и в идеалният момент, точно в такта, той ни въвлече отново в танц. Водовъртежът от хора около нас ме повлече, сякаш можех да усетя темпото на музиката в пулса си. Вкусът на кръвта ме опияни от въодушевление. Никога повече, помислих си. На Лукас няма да му хареса. Никак.
Спънах се малко на хлъзгавия под и започнах да се извинявам… но после се подхлъзнах отново. Когато хванах раменете на Балтазар, за да се закрепя, той се намръщи, а аз осъзнах, че той също има проблеми със запазването на равновесието. И двамата погледнахме надолу, за да видим, че стоим върху лед.
Из цялата стая хората започнаха да мърморят и да викат от смайване, когато ледът се разрастваше, хрущейки от дебелината на лист хартия до плътна, неравна, синьо-бяла повърхност. Няколко човека паднаха, а едно момиче изпищя. Зърнах букет бели цветя, вързани с панделки на стената; всяко листенце блестеше от скреж, твърдо, замразено.
Балтазар промърмори:
- Това да не е…
- А-ха.
Студеният, треперещ вятър, който помнех, се понесе из голямата зала и някои от свещите изгаснаха. Оркестърът спря да свири, инструмент по инструмент, пренасяйки се от мелодия през какофония до тишина. Някои от наставниците започнаха да дърпат хора към вратите, но колкото и да бяха изплашени всички, никой не искаше да погледне встрани. Синкав лед покри стените и замрази всеки прозорец; ледени висулки, плътни като сталактити, висяха от тавана и се спускаха надолу с всяка секунда. Те бяха дълги два фута**, пет фута, после десет и по-дебели от мен – всичко това за секунди. Можех да усетя студените частици срещу кожата си, но не бяха меки и снежни както преди. Вместо това бодяха като ледени връхчета на игла.
- Какво направихме? – Вкопчих се в сакото на Балтазар. – Да не пробудихме привидение?
- Привидение? – Корти очевидно бе чула последната дума, която искахме някой да чува. – Това е привидение?
Хората започнаха да се паникьосват. Всички се втурнаха едновременно към изходите, но хората се пързаляха върху леда, викайки и крещейки, падайки един връз друг и създавайки стълпотворение. Балтазар ме хвана през талията и метна другата си ръка върху главата ми, за да ме предпази от свадата. Студеният вятър фучеше през помещението, гасейки останалите свещи. С всяка секунда ставаше все по-тъмно; с всяка секунда се плашех все повече.
Те знаят какво да правят, помислех си, въпреки че сега треперех цялата. Със сигурност г-жа Бетани или родителите ми, или някой друг знаеше как да се справи с това, защото, о, Боже мой, някой трябваше да се справи с това и да го накара да спре…
В скрежа по единственият обикновен прозорец в голямата зала, няколко линии изведнъж се размразиха, а тези линии образуваха набързо надраскана дума: НАШИ.
Тогава ледът навсякъде се пропука: стени, таван, под. Докато залитахме отстрани, изгубили равновесие от раздрусването под краката ни, чух ужасен стон отгоре. Погледнах нагоре и видях треперещите сталактити… и тогава те паднаха, десет фута дълги ножове от лед, забиващи се надолу към нас.
Всички изпищяха. Балтазар ме блъсна на пода и покри тялото ми със своето. Като изпъшках от шока от студа срещу кожата ми и тежестта на Балтазар, видях един от сталактитите да пада долу, само на фут от нас. Късове лед се разхвърчаха във всички посоки, забивайки се в ръцете ми; чух как Балтазар ругае и осъзнах, че той е усетил удара повече от мен. Тежкият лед се срути до нас, пропускайки за смаже Балтазар само на инчове.
Тогава прозорците се разбиха, стъкло се посипа по пода с последен пронизителен трясък.
Скоро след като започна, всичко беше свършило. Навсякъде около нас чувах плач и няколко откъслечни писъка. Балтазар се претърколи от мен, държейки се за гърба и гримасничейки, а аз се огледах из разрушителната сцена. Всичко беше подгизнало, украсата беше съборена на земята, а сатенени обувки и огромни парчета бързо топящ се лед лежаха навсякъде.
- Балтазар, добре ли си?
- Добре съм. – Щеше да е по-убедителен ако не продължаваше да лежи на пода. – Ти?
- Да. – За първи път наистина осъзнах, че можеше да умра; Балтазар може би ми беше спасил живота. – Благодаря ти за…
- Няма проблем.
Взрях се в прозореца, където единствената призрачна дума беше почти унищожена. Какво беше това, към което призраците проявяваха претенции? Стаята с архивите? Северната кула?
Или самата Академия Евърнайт?


*Пинята е традиционен мексикански многоцветен контейнер, направен от папие-маше, картон или глина, чиято вътрешност се пълни с разнообразни бонбони, малки плодове, хранителни продукти или играчки.

**фут - мярка за дължина 30,48 см


Глава 13


- БИХТЕ ЛИ КАЗАЛИ, ЧЕ СНОЩНИТЕ СЪБИТИЯ са близки до това, което Ви се е случило преди? – Г-жа Бетани си водеше записки на бюрото си, без дори да поглежда надолу към това, което пише. Вместо това проницателният й поглед оставаше прикован в мен.
- Това, което видях в стаята с архивите, не беше толкова страшно. – Когато г-жа Бетани се намръщи, осъзнах, че коментарът ми не е бил особено полезен. – Беше студено и имаше изображение в скрежа – лице на мъж, не думи. И той ми говореше. Той каза: “Спри”.
- Спри? – Баща ми стоеше от едната страна на стола ми; от другата страна майка ми беше седнала до мен. Доведоха ме тук за съвещание и изглеждаха много по-изплашени от привидението на бала, отколкото бях аз, което говореше много. Татко стисна облегалката на стола толкова силно, че можех да видя напрегнатите мускули на ръката му. – Какво означава това “спри”?
- Не зная – отговорих. – Честно, нямам представа.
Г-жа Бетани вдигна химикала до устните си, обмисляйки. 
- Не сте правила нищо особено горе. Просто сте чакала г-н Мур. Нали така?
Вече трябваше да кажа по-голяма част от истината; очевидно сигурността на останалите зависеше от това. 
- Четях някои писма, докато бях горе.
- Писма? – Очите на г-жа Бетани се присвиха.
- Просто, за да минава времето. – Това убедително ли беше? Надявах се да е. – И… Балтазар и аз се върнахме горе тази нощ.
За щастие никой не попита защо съм го направила. Предполагам са си помислили, че е очевидно; или това, или не мислеха правилно. Родителите ми бяха още по-напрегнати от това, отколкото очаквах.
- Какви писма, скъпа? – Мама постави ръка на рамото ми. – Кажи ни всеки детайл. Всичко, което помниш. Може да се окаже важно.
- Няма много за помнене! В смисъл, погледнах няколко писма. Никое от тях не се открояваше. Не виждам защо това би разгневило привиденията. 
През стиснати зъби Татко каза:
- Въпросът тук е какво ги отпрати. Трябва да разберем това и колкото по-рано, толкова по-добре.
- Прости ми, Ейдриън, но не това е въпросът. – Г-жа Бетани остави химикала си. – Въпросът е как да се отървем от привиденията. Както знаеш, има конструктивни начини за справяне с този проблем.
Захватът на майка ми се затегна около ръката ми. Ръката й потрепери. Отправих й любопитен поглед, но изражението й оставаше непроницаемо.
Татко изглежда не чу какво каза г-жа Бетани.
- Привиденията мразят вампирите. Те са враждебни и са опасни. Миналата нощ би трябвало да го доказва отвъд всякакво съмнение.
- Не оспорвам това – каза г-жа Бетани. – Всичко, което искам да кажа е, че трябва да останем фокусирани върху собствените си цели, вместо да се тревожим само за привиденията.
Думите на баща ми ми напомниха за въпроса ми, когато за пръв път говорих за духове с Балтазар.
- Защо привиденията мразят вампирите?
Мама и Татко се спогледаха, очевидно чудейки се какво да кажат изобщо. Г-жа Бетани скръсти ръце и тя беше тази, която отговори.
- Никой от нас не знае от къде точно произлизаме: вампири, хора или привидения. Митовете варират, а науката има толкова малко за казване на тези от нас, които са преживели смъртните си животи. Но има легенди, които носят част от истината.
- Легенди?
- Отначало е имало само хора – каза г-жа Бетани. – Много, много отдавна. Преди историята, дори преди истинското човешко съзнание. Затова е било също и време преди… морала. Целите. Емоциите. Хората са живеели като животни, обединени от радостите на плътта, като тя е била чужда на познанието за душата. Това, което сега хората наричат свръхестествено – предчувствие, чуването на мислите и споделянето на сънищата, сили, които се простират отвъд тези на плътта – всичко това е било част от естествения свят тогава, толкова прост и убедителен, колкото гравитацията. Но хората се развили. Съзнанието се разрастнало. А със съзнанието дошли и възможностите за грях.
Можех единствено да се взирам в г-жа Бетани. Никога преди не бях чувала нищо от това, а съдейки от дълбокото мълчание на родителите ми, вероятно и те също. 
Г-жа Бетани продължи, гласът и за пръв път беше освободен от студенината и презрението.
- Дошъл денят, когато за пръв път човек бил убит от друг човек – с предвиждане, цел и разбирането какво е да отнемеш човешки живот. Когато този удар бил нанесен, връзките между естествения и свръхестествения свят били разрушени. Дори когато животът на първата жертва приключил, неговото съществуване не било. Свръхестествената част на първият убит човек се разделила на две – тяло и душа. Вампирите са немъртво тяло. Привиденията са немъртви души. Силите ни се различават едни от други. Съзнанията ни са различни. И от тогава сме били разделени от тях и от човечеството.
Главата ми се завъртя от всичката тази нова информация.
- Всичко това истина ли е?
- Не мога да го докажа, но някои от нас вярват в това от много дълго време – каза г-жа Бетани. – Аз самата съм склонна да вярвам.
- Имате предвид… всеки път, когато се създава вампир се създава и дух?
- Не. Нашето “родословно дърво” се разделя с онова първо убийство. Вампирите са способни да създават още от нашия вид. Привиденията… те трябва да бъдат по-изобретателни. – Странна усмивка заигра на лицето на г-жа Бетани. – За сега могат да бъдат и спонтанно създадени. Определени начини за убийство – това включва предателство и нарушени обещания, в частност – имат тенденцията да създават духове. Рядко е, но се случва.
- Щом вампирите и духовете нямат работа повече едни с други, защо ни мразят?
Тя ме проучва внимателно преди да каже:
- Повечето привидения не могат дълго да поддържат някаква физическа форма. Това ги подлудява бързо – да присъстват в свят без дори да могат да вземат роля в него. Помислете как бихте се чувствала, г-це Оливър, ако бъдете затворена и безсилна по този начин и да виждате как други немъртви същества могат да чувстват, действат и да се наслаждават на времето си на земята. Помислете колко близо сме до житейския опит. По-ясно ли Ви изглежда вече?
- Да, мисля, че да.
- Ако забележите още нещо, естествено, докладвайте веднага. Ейдриън, Силия, благодаря ви, че я доведохте толкова бързо.
- Това ли е? – Майка ми поклати глава. – Няма нищо друго, с което можем да предпазим… да запазим безопасността на учениците?
- Учениците просто трябва да се погрижат да не прекарват твърде много време сами. – Г-жа Бетани повдигна вежда. – Особено в изолирани стаи, далеч от учителите, с надеждата, че любимите им скоро ще дойдат.
- Следващият път ще взема Балтазар с мен – обещах. Това накара г-жа Бетани да се намръщи, но можех да кажа, че родителите ми са развеселени.
Вървяхме обратно през поляните от конюшнята на г-жа Бетани към училището. Беше облачен ден, необикновено студено за сезона, и си пожелах да си бях взела по-дебело палто. Татко сложи ръка около мен докато вървяхме.
- Не си притеснена?
- Не. А вие?
- Не – каза Мама. Когато видя изражението ми, въздъхна. – Добре. Да. Но не и заради добри причини. Просто защото сме твои родители и те обичаме.
- Какво имаше предвид г-жа Бетани под “конструктивни начини” да се отърве от духовете? – попитах.
- Да се надяваме, че проклетото нещо вече е изчезнало – каза татко, което не беше точно отговор. Преди да мога да попитам нещо друго, Татко се ухили и махна. – Виж кой е тук.
Балтазар вървеше през поляните към нас, облечен с дълго палто и тъмно син шал, увит небрежно около врата му.
- Как беше инквизицията?
- По-забавна, отколкото можеш да си представиш – казах.
- Е, след като това място е обитавано мисля, че може да опитаме нещо малко по-различно. – Балтазар разгърна най-чаровната си усмивка, която беше доста невероятно чаровна. – С ваше позволение, разбира се, г-н Оливър, г-жо Оливър.
- Какво имаш предвид? – попита Мама.
- Ако мислите, че би било добре, надявах се да изведа Бианка извън кампуса от време на време. Започвайки тази седмица, може би. Бихме могли да отидем до Ривъртън или където и да е, а тя може да ми покаже малко от живота в двадесет и първи век. Аз мога да й кажа повече за това къде съм бил, какво съм видял. – Балтазар го каза сякаш беше напълно нова идея, не сякаш сме го обмисляли със седмици. – Зная, че е млада да излиза на срещи извън кампуса, но докато това привидение е тук, бих се чувствал в по-голяма безопасност някъде другаде. Обзалагам се, че и Бианка също.
- Определено – казах. – Абсолютно. 
Родителите ми не подозираха нищо; в същност изглеждаха развълнувани. Малко много развълнувани. Имам предвид, че знаех, че харесваха Балтазар. Че кой ли не го харесваше? Но те изглеждаха прекалено нетърпеливи да ни съберат. Все пак, докато ни вършеше работа, нямаше да протестирам. Татко проговори на Балтазар пръв.
- Ще я върнеш в къщи в прилично време.
- Разбира се.
- И ще ни оставите да разберем какво сте правили и къде сте били – каза Мама. Тя подскочи малко на токовете си.
- През цялото време – обеща Балтазар. – Също ще поискам разрешение и от г-жа Бетани.
- Мога да се оправя с това – каза Мама. – Има по-голяма вероятност да се съгласе ако ние попитаме.
- Това е голяма отговорност – ми каза Татко. – Сигурна ли си, че си готова.
Мислех единствено за факта, че скоро отново щях да съм с Лукас.
- Аз съм много, много готова.
Те се ухилиха, толкова весели и убедени, че се чувствам зле от това да ги лъжа… но знаех какво трябва да направя и нямаше да се предам сега.


В непосредствените последици от Есенния бал, хората бяха сериозно откачили. Ракел на три пъти започна да опакова, за да избяга от училището, и всеки път ми отнемаше повече от половин час, за да я успокоя. Цяла седмица спахме на включени лампи и не бяхме единствените в общежитието, които го правеха. Повечето учители поемаха нощни дежурства, за да наблюдават залата; веднъж видях дори самата г-жа Бетани да обикаля целенасочено залата, със свещ в ръка, толкова бдителна, че изглеждаше почти нетърпелива. Никой не би отишъл близо до голямата зала, за да учи, да се размотава или нещо друго. Строшеният прозорец беше покрит с брезент, докато новите стъкла бяха наред, което не беше най-доброто и пропускаше студеният зимен въздух, но не това беше причината, поради която го отбягваха хората. Докато дойде уикендът, бях повече от готова да се махна от училището за няколко часа по повече причини от това да видя Лукас – въпреки че, разбира се, той беше най-важната причина от всички.
- Добре ли изглеждам? – Въртях се напред назад пред огледалото, опитвайки се да игнорирам бледата мъглявост на отражението си. Бях изкарала твърде дълго без кръв; трябваше да пийна малко на път за града.
- За девет хиляден път – изглеждаш страхотно – каза Ракел, без да вдига поглед от последния си проект. Потапяше се в изкуството си като начин да се скрие от страховете си. – Знаеш, че Балтазар те вижда всеки ден. Не е като да не знае как изглеждаш.
- Осъзнавам това. – Заради това се бях облякла сравнително небрежно – дънки и мек, син пуловер с копчета, - но Лукас щеше да е този, когото щях да видя, разбира се.
Ракел остави настрани ножицата и списанията си.
- Г-жа Бетани определено има любимци. Имам предвид, радвам се, че ще излезеш вечерта, но ми се ще всички да можехме.
- Знам, че не е честно. Но все още няма да го кажа на г-жа Бетани. Освен това знаеш, че не съм в списъка й с любимци. Просто имам късмет, че Балтазар е.
- Балтазар е луд по теб; всеки може да го види.
Престорих се, че проверявам грима си в огледалото, така че тя да не може да види несигурността в очите ми.
- Той е страхотен.
- Най-важното е, че си влюбена и че си щастлива. – това беше най-романтичното изявление, което някога съм чувала от Ракел, до толкова, че бих си помислила, че се шегува ако не беше тонът й. – Останалото няма значение. Наистина няма. Нали?
Ракел беше по-близо до истината, отколкото предполагаше.
- Правилно.
- Добре. – Усмихнахме се една на друга и Ракел завъртя очи. – Нямам намерение да те прегръщам или нещо подобно.
- Благодаря на Бога.
Тя хвърли намачкана страница от списание по мен и аз се наведох.
Балтазар беше взел на заем сивата кола от курсовете за обучение, за да отидем до Ривъртън. Слушахме малко музика по радиото, докато аз опитвах да намеря някой от любимите си изпълнители и Балтазар спореше за по-старите станции.
- Трябва да влезеш в крак с времето – настоях. – Нали за това си в Евърнайт?
- Може би съм там заради компанията – каза той с усмивка.
Доброто ни настроение продължи докато не наближихме Ривъртън и моста над реката. Балтазар отби в страни от пътя, успокоявайки се. 
- Мразя това – каза той. – Имам предвид, че го мразя.
- Как си успял да пътуваш до Европа и Карибите и всички онези места? Ако прекосяването на реката е толкова лошо, прекосяването на океана не е ли невъзможно?
- Големите пространства вода са по-лесни някак си. Винаги, когато сме много стресирани като сега, ако ни се налага да направим дълъг преход през океана или да останем на светена земя… в същност изпадаме в дълбок сън. Като зимен сън е, мисля. Трансът ни предпазва. Трябва да внимаваш само да не те открият хората, докато си в безсъзнание. Нямаме пулс и не можем да се събудим лесно; това е добър начин да свършиш като те вземат за мъртъв. Като наистина мъртъв. Веднъж погребан на светена земя, вече си свършен.
- Или кремиран.
- Именно. Но ако си на кораб, можеш да се скриеш за няколко седмици. Ще се събудиш гладен, но може да се направи. В самолет предполагат, че спиш и ти обикновено се събуждаш не много след като самолетът отново е над суша. Не ме разбирай погрешно – не е забавно. Но поне проспиваш най-лошото. Това… няма друго освен шокова вълна.
Помислих си за всички глупави вампирски филми, които съм гледала по телевизията нощем, с всички загърнати в черно графове от Румъния, пътуващи през морето до Англия, докато спят в ковчези. Сега разбирах, че тези легенди са базирани на истината; най-сигурният начин да го постигнеш е отидеш, където ще ходиш, натоварен като мъртво тяло. Кой да предположи, че дори филмите на ужасите могат да кажат нещо вярно?
Реката блестеше леко на лунната светлина и усетих тръпка на страх. 
- Не може ли да го направим? Не беше много зле на миналият училищен уикенд, защото го направихме бързо. Може би така е по-добре.
Балтазар се обърна към мен с бдителен поглед.
- И ти ли го почувства миналият път?
- О. Ъ, да.
- Започваш да усещаш повечето от това, което усещаме ние. Ставаш повече вампир. – Звучеше някак развълнуван от тази идея.
- Искам и кръв по-често – признах. – И започнах да мисля за, ами, за убиване на неща. Катерици.
- Убивала ли си нещо?
Почувствах се толкова засрамена.
- Мишка, веднъж. – Все още помнех жалният й писък.
- Всичко е наред. Всички ние искаме жива кръв чат-пат.
- Продължавам да си повтарям, че не е по-зле от яденето на чийзбургер, който е бил крава.
- Не е. – Балтазар спря преди да попита: - Казвала ли си на Лукас за това?
- Да – излъгах. Не бях разкрила нищо, но нямах и възможност. Също така нямаше да кажа и на Балтазар за вампироподобните сили, които получи Лукас.
- Той разбира ли, че скоро ще бъдеш истински вампир? Готов ли е да се справи с това?
- Няма да стана истински вампир, докато не убия човешко същество, а има време преди това да се случи, ясно?
- Никога не съм срещал някой като теб, Бианка. Никой роден, за да бъде вампир, има предвид. Но както го разбирам, не можеш да го отлага завинаги. Рано или късно ще трябва да убиеш.
- Трябва да има избор – настоях. – Знаеш ли какво ще се случи ако никога не убия никого?
- Не. – Не се съмнявах, че казва истината. – Ти знаеш ли?
- Всичко, което знам е, че Лукас ме обича без значение какво съм.
Балтазар притисна устни една в друга и върна колата в движение.
- Да го направим – промърмори той и натисна газта.


Когато спряхме пред киното, Лукас вече стоеше там, с ръце в джобовете на палтото. Вдигна глава и се усмихна… после видя Балтазар. Цялото му тяло застина, незабавно на пост. Усмихнах му се, за да му покажа, че всичко е наред. Не изглеждаше успокоен.
- Хей – казах, като притичах към него от колата. – Всичко е наред. Балтазар ни помага.
- И защо би го направил? – Очите на Лукас се присвиха.
Балтазар скръсти ръце.
- Пак заповядай.
- Спрете и двамата – казах. Светлините на навеса проблясваха в шарки, а постера на стената показваше Буги и Бакол, “Да имаш и да нямаш”. Целунах леко Лукас по бузата, което най-накрая го накара да спре да гледа злобно Балтазар. – Лукас и аз ще си поговорим за секунда. Става ли, Балтазар?
Лукас не изглеждаше радостен от това, че питам Балтазар за разрешение, за да направя нещо. Бързо хванах ръката му и го поведох отстрани на киното. Балтазар просто се облегна на колата с вдигнати вежди. Когато стигнахме до ъгъла, прошепнах:
- Мога да обясня.
- От всички хора на света си могла да кажеш за това…
- Не съм му казала. Той сам разбра. В общи линии той ме хвана като се промъквах обратно след последният път, когато с теб се видяхме. Но той няма да ни предаде, Лукас. Той дори би ни помогнал да се виждаме, докато ние му помагаме за Чарити*.
- Какво, като благотворителност или нещо такова?
Бях забравила, че той не знае името й.
- Вампирката в Амхърст.
- Чакай… Чарити? Това е името й? Могла си да откриеш коя е тя. – Той се усмихна толкова гордо, че цялото напрежение на момента незабавно се изпари. – Влюбих се в гений.
- Не точно. Знам името й само защото излезе, че Балтазар й е брат.
- Какво?
Предадох възможно най-голяма част от историята, която мислех, че Лукас би разбрал: те са живели заедно в колониална Нова Англия, убити са от вампири и Балтазар настоява, че трябва да намери Чарити и да се грижи за нея, така че тя да бъде в безопасност.
- Безопасно за кого? – попита Лукас. – Безопасно за нея или за хората около нея?
- За нея, разбира се. Казах ти, че не беше убийца. 
- И аз се доверих на усещането ти за това. Но това момиче… Чарити… тя се разкарва наоколо с някои вампири, които определено са проблем.
- Ами, ако е попаднала в лоша компания, Балтазар ще може да я измъкне от там или поне той така смята. Ако му помогнем с това, той ще бъде склонен да ни помогне. Ще ни каже повече от това, което знае за вампирите и духовете…
- Уоу, уоу, задръж малко. Духове? Откъде се намесиха в това?
- Дух обитава из Академията Евърнайт. – Изражението на лицето на Лукас ме накара да се усмихна въпреки себе си. – Да, точно, когато си мислиш, че не може да стане по-забавно.
- По дяволите.
- Ще ти разкажа за това по-късно, става ли? Въпросът е, че Балтазар може да ни даде много информация, до която няма да можем да се доберем по друг начин. Той дори е съгласен да ми помага да се измъкна от кампуса, за да се видя с теб. Всичко, което иска, е шанс да открие сестра си. Можем да му помогнем да го направи, нали?
Лукас беше мълчалив за няколко дълги секунди, преди да каже:
- Мислех, че това момче ме мрази в червата.
- Не е във фен клуба ти. Но ще спази думата си.
- Та как ще ти помогне да излизаш от Евърнайт? Да не би Балтазар да знае таен изход от там или нещо такова?
Сега дойдохме до сложната част.
- Ами, всъщност, той е по-възрастен и доста отговорен, и го направихме да изглежда така, сякаш той ме учи за това да бъдеш вампир, така че родителите ми и г-жа Бетани да му разрешат. – Поех си дълбоко въздух и продължих нататък: - Ние някак си ги убедихме, че се срещаме.
Тишина. Лукас се взря в мен с бдителен поглед.
- Не се срещаме. Изобщо не сме заедно. Разбираш, нали? Защото аз напълно го разбирам и той също. – Поне се надявах Балтазар да разбира това.
- Да, схванах. – Лукас не звучеше убеден. – Но той винаги те е харесвал. Помня как беше в нощта на Есенния бал. Властен. Много властен.
- Той всъщност беше кавалерът ми за Есенния бал, помниш ли? Защото избухна в Ривъртън и ми изкара ангелите.
- Цял живот съм оправял нещата с юмруци, Бианка. Когато преследваш вампири, това е най-добрият начин да останеш жив.
Пристъпих по-близо до Лукас, толкова близо, че можех да усетя аромата на кожата му. 
- Разбирам това. Така че се опитай да разбереш това. Това е единственият вариант, който успяхме да измислим.
Той си пое накъсано въздух.
- Нямах намерение да преигравам. Кълна се. Съжалявам, Бианка. Просто… толкова ми много липсваш и нямахме никаква възможност да поговорим за всичко това, и последното, което очаквах да чуя бе, че някакво друго момче прекарва доста време с теб, докато аз не.
- Ти си този, който има значение. Единственият. – Поех лицето му в ръце и го целунах нежно. – Ясно?
- Ясно. – Той изправи рамене. – Добре, ще бъда мил с Балтазар и тогава ще можем да се махнем от тук заедно. Нали?
- Правилно.
Върнахме се пред киното, ръка за ръка. Балтазар не беше мръднал от колата. Когато ни видя отново, обаче, той се изправи и дойде към нас със самоувереност в походката. Това би ме накарало да му се изсмея, ако Лукас не би направил същото.
- Балтазар, - провлачи Лукас. – Последният път, когато те видях, ти ме удари в корема.
- Последният път, когато те видях, ти почти ми счупи носа. За късмет ще работим заедно в това.
- Късмет за мен или късмет за теб? – От самонадеяната усмивка на Лукас стана ясно, че смята, че Балтазар се е предал лесно, когато не се бият. – Между другото, готино возило. Може да те заведе право към срещата с банкера ти на РТА. Става кристално ясно, че си на повече от век.
- Това е колата от шофьорския курс. – Челюстта на Балтазар беше стисната, сякаш задържа много други неща, които би предпочел да каже.
Погледнах предупредително Лукас, пожелавайки си да се откаже, но той продължаваше да се държи така, сякаш има нещо за доказване.
- Какво, не си ли имал карета без коне откакто Studebaker-а** ти се развали?
Балтазар се усмихна удовлетворен.
- Всъщност последната кола, която имах беше червен Mustang GT 390 Fastback от 1968г.
Нямах представа какво означава това, но Лукас имаше. Изражението му се промени от презрение към завист и накрая към неохотен респект.
- Супер.
- Да. – Балтазар въздъхна, цялата враждебност бе временно забравена.
Момчета, помислих си.
- Добре – казах, надявайки се да спра това, преди да са започнали да спорят отново. – Ще се срещнем отново тук след, колко, два часа?
- Няма да тръгнете все още. – Балтазар беше фокусирал вниманието си отново върху Лукас. – Първо ще ми кажеш какво знаеш за сестра ми и ще ми обещаеш, че ще отпратиш Черният Кръст, за да не я преследват.
- Не съм начело на Черният Кръст, ясно? Те не правят каквото им кажа да правят. Ловът за тази банда започна и докато Чарити се движи със същата група, тя ще бъде на огневата линия. Така че трябва да я отделим от тях по един или друг начин.
- Има само един начин. Само един. Моят. – Балтазар пристъпи по-близо, използвайки всеки инч, който има над Лукас, който беше висок, но не чак толкова висок. – Чарити е личност. Като теб и като мен.
- Ти и аз не сме еднакви.
Балтазар изви главата си.
- Тогава да кажем, че е като Бианка. Това ще те накара ли да слушаш?
- Бианка не е убийца! Тя не е имала избор каква да бъде.
- Момчета, не го правете – примолих се, но не ми обърнаха внимание.
- Избор? Мислиш, че всички сме имали избор? – Въпреки че Балтазар говореше спокойно, имаше грубост в гласа му, която не бях чувала преди. Тя изпрати тръпки по гърба ми. – Опитай да бъдеш преследван в нощта. Опитай да тичаш възможно най-дълго и най-бързо и да откриеш, че те са по-бързи. Опитай да отидеш в обора, с мъртвите тела на родителите си по пода пред теб, ръцете ти да са вързани над главата ти и дузина гладни вампири да спорят един с друг за това кой ще бъде следващият. Виж колко много избор ще имаш тогава.
Лукас просто го гледаше. Очевидно никога не си беше представял нищо подобно; нито пък аз.
Дори още по-тихо, Балтазар продължи:
- Опитай да гледаш как малката ти сестричка умира и тогава ми кажи, че няма да прекараш остатъка от вечността, опитвайки се да се реваншираш. Когато направиш всичко това, Лукас, тогава можеш да ми говориш за избори. Дотогава, кажи ми всичко, което трябва да знам и после си затваряй устата.
- Дръпни се – каза Лукас, на сега вече беше доста по-спокоен. – Схванах, ясно? Всички трябва да направим каквото трябва да направим и аз нямам проблеми с това. – Той извади малка тетрадка от джоба на палтото си и я подаде. – Тук има малко информация за нея… Чарити, имам предвид… просто записки за лова, където бяхме последно. Тези “приятели”, които са с нея, някакви идеи кои може да са?
- Никакви. – Балтазар вече прехвърляше тетрадката, претърсвайки страниците за някакви следи.
- Повечето от детайлите вероятно са ненужни, но може би има нещо. И следващият път ще сложа някои неща само за нея, така че да можеш да откриеш някакъв модел. – След няколко секундна пауза, той добави: - Надявам се да помогне.
- Благодаря. – Балтазар звучеше искрен.
В несигурното мълчание, което последва, се опитах да измисля какво да кажа след като току-що научих за миналото на Балтазар, но никои думи не бяха адекватни. Така че го прегърнах бързо.
- Добре ли си?
- Добре съм. Просто ще отида на кино, както изглежда. – Той ме прегърна в отговор, достатъчно дълго, че да застана нащрек от това, че Лукас ни гледа. – Ще се видим след два часа.
Докато Лукас и аз се отдалечавахме в пикапа на майка му, той каза:
- Добре ли си?
- Да, разбира се. Притеснявам се за Балтазар, обаче. Никога не съм знаела какво му се е случило. Дори не мога да си представя колко ужасно е било.
- Откакто съм се родил са ме преследвали вампири. Не ми трябва да си представям.
- Знам, че някои от нас са убийци – казах тихо. – Знаех го от известно време. Но не всички сме такива.
- Да, схванах това. Това, което никой от нас не знае, е истината зад границата, която родителите ни са ни казвали – трябва да намерим баланса.
Въздъхнах.
- Не искам да продължаваме да говорим за това. Става ли?
- Имаш го.
- Хей, къде отиваме? – Фаровете на пикапа осветяваха пътя пред нас, но не беше никое място в Ривъртън, което познавах. Движехме се по остро нанагорнище.
- Не се притеснявай, красавице. - Лукас се ухили. – Ще се върнеш навреме за вечерния час. Крайната ни цел е изненада.
Въпреки напрегнатото настроение, което се беше спуснало по-рано, трябваше да се усмихна малко.
- Намек?
- Ще разбереш като го видиш. 
И разбрах.
Обсерваторията беше стара, малък, светъл силоз с медно-зелен покрив, който се разтваряше, за да разкрие лещата на телескопа. Когато започнах да се усмихвам, Лукас каза:
- Имали са малък колеж тук в града. Затворен е от няколко десетилетия. Но са оставили обсерваторията отворена, за да могат гимназистите да идват от време на време.
- Отворена ли е тази вечер? – казах с желание.
- За тази вечер това е частната ни обсерватория. Ще трябва да я отворим сами.
Това трябваше да означава, че Лукас ще разбие ключалката… което направи да изглежда лесно. Щом влязохме вътре, бяхме в кръгла стая, не ужасно широка, но около тридесет фута висока. Спираловидно метално стълбище водеше към телескопа. Отвореният купол означаваше, че вътре е студено, колкото и навън, но не ми пукаше. Лукас ме държеше за ръката, докато се качвахме по стълбите, а стъпките ни върху метала отекваха леко.
Телескопът не изглеждаше чак толкова голям отдолу, но щом се качихме, многото колела и дръжки накараха Лукас да изсвири.
- Знаеш как да управляваш това нещо?
- Мисля, че мога да разбера. – Никога не бях работила с телескоп с такава големина, поне не сама, но съм била в обсерватория на научния лагер в средното училище и съм чела достатъчно книги, за да знам същината. Ориентирайки се – север, юг, изток, запад – фокусирах лещата върху най-близкото съзвездие. Мъглявината, която обикновено виждах като не особено добре очертана звезда, сега беше ясна и детайлна, почти като в книгите ми. Макар че това беше по-добре; беше реално. – О, уау.
- Може ли да погледна?
- Мъглявината Ореон. Виж. – Отстъпих настрани, за да може Лукас да погледне в лещата, и сложих ръце около него, докосвайки и треперейки от деликатният му подарък. За момент си спомних Балтазар, на когото показах това съзвездие миналата година, но от много по-далечна гледка. Надявах се да е добре в киното.
- Това е доста впечатляващо.
- Мхм. – Лукас беше толкова топъл в ръцете ми и усетих как вниманието му се прехвърля от звездите към мен. Исках да се насладя на възможността да видя всичко в такива големи детайли, но беше трудно да мисля за каквото и да е, освен за това колко близо сме един до друг. Само ако можехме винаги да бъдем толкова близо. Бих направила всичко, за да го направя възможно; със сигурност и Лукас също би го направил.
Лукас се обърна от телескопа и ме целуна леко. Поех лицето му в ръцете си, за да го целуна отново, този път по-дълбоко. Не беше достатъчно. Продължих да го целувам, по-силно и по-бързо, докато дъхът ми не започна да засяда в гърлото.
- Липсваше ми – прошепна Лукас в косата ми. – Всяка нощ заспивам с мисълта за теб, освен в нощите, когато не мога да заспя изобщо, защото толкова много искам да си с мен.
- Знам. – Отворих палтото си и насочих ръцете му навътре, повдигайки ги към страните си, така че потреперих. – Аз също.
Лукас продължаваше да милва кожата ми, върховете на пръстите му докосваха извивката на гърдите ми и тогава не можех да чакам повече. Не можех да мисля. Седнах долу на металния под и го издърпах с мен. Дори когато той се отпусна до мен, разтворих пуловера си, всяко копче изхвръкна от дупката си точно преди да бъде откъснато. Той се взира, изненадан само за момент, преди да отвори палтото си и да се снижи към мен – предпазвайки ме, топлейки ме.
Целувките ни бяха много по-пламенни сега, почти отчаяни. Това, което чувствах, не можеше да се изкаже с думи. Замаяна и безкрайно щастлива, оставих главата си да се отпусне назад. Звездите сякаш се накланяха и се въртяха над отвореният купол. Вплетох пръсти в косата на Лукас, така че да го задържа там, докато ме кара да се чувствам по този начин. 
Той го иска толкова много, колкото и аз, помислих си. Лукас знае на къде отива това и не иска да спре. 
Тогава той целуваше отворената ми уста отново и двамата дишахме тежко, подлудяващо. Лукас притисна едно от бедрата си между краката ми. Сложих ръце от двете страни на лицето му. 
- Ти и аз… искаш ли да… ще се случи ли?
- Какво? – Лукас сякаш се връщаше към мен от много голямо разстояние. – О. О. Не мислех… тази нощ…
- Аз също, но мога да кажа, че го искаш. – Целунах го; той потрепери, може би с възбуда. Беше също както на върха на северната кула миналата година, също толкова непреодолимо и отчаяно. – Тогава наистина ще бъдем заедно. Винаги.
- Сигурна ли си?
- Това променя всичко… и за двама ни… но да. Сигурна съм. А ти?
Той ме дари с онази секси, мързелива усмивка, която винаги сме стопляше цялата. 
- Напълно. – Когато се целунахме отново, имаше нова наситеност. Цел. Нужда. Тогава той прошепна срещу бузата ми: - Имаш ли, знаеш… защита?
- Защита?
- Сещаш се. – Не се. – Ами, не съм взел никакви кондоми. Защото съм просто. Толкова. Глупав. – Лукас удари главата си в рамото ми. – Не мислех, че ти ще… че ще стигнем до тук. Трябваше да знам по-добре. Всеки път, когато те докосна…
- Чакай, мислиш, че говорех за секс?
Лукас се взря в мен. Моментално разбрах, че той, разбира се, говори за секс; той лежеше върху мен, а аз бях наполовина съблечена. Не, че не бях мислила за това също – може би дори по-късно същата вечер, - но аз говорех за това да опитаме да останем заедно завинаги.
- Бианка, ти да не би… Да нямаше предвид… говореше за това да изпиеш кръвта ми?
- Да.
- Но не просто да пиеш от кръвта ми. – Лицето му беше изпито и бледо. – Нали?
- Мислех, че искаш да те… да те направя вампир. – Абсолютният подарък. Отпуснах една ръка върху бузата на Лукас, любувайки се на докосването. Стари мечти проблеснаха като нови в ума ми и за миг рискувах да мечтая. – Правейки това, ще превърне и мен във вампир. И тогава, Лукас… никога повече няма да ни се налага да се разделяме.
Лукас замръзна. 
- Първо трябва да умра. Имам предвид да умра и да остана мъртъв. Бианка, никога повече не ме питай това. Защото това е единственото нещо на света, което няма да направя за теб. Никога няма да стана вампир. Никога.
Всяка дума беше удар. Той стигна толкова далеч в разбирането за нас и мислех, че старата му съпротива към идеята може би е унищожена. Но тя беше тук, силна както винаги. Почувствах се объркана; по-зле, почувствах се отхвърлена. Лукас не искаше това, което предлагах или това, което бях.
Не беше останало нищо за казване, а лудата горещина, която ни тласкаше преди беше унищожена сякаш никога не я е имало. И двамата седнахме, отдръпвайки се леко един от друг. Голата ми кожа най-накрая усети студа и след секунда започнах да закопчавам пуловера си с треперещи пръсти. Лукас нежно сложи ръка около раменете ми, но прегръдката вече беше неловка. Никога не съм вярвала, че ще се чувствам странно в прегръдките му, но се чувствах.


* Charity - благотворителност, милосърдие.
** Studebaker – американски ретро автомобили от 1897-1966.


Глава 14


- ДОБРЕ ЛИ СИ? - ЛУКАС МЕ ПОПИТА ЗА ОКОЛО ДВАДЕСЕТИ път, докато ме връщаше обратно в Ривъртън. 
- Добре съм. Честно. – Отвътре се чувствах разкъсана и объркана, но не исках да си го признавам - нито на Лукас, нито на себе си. 
Държахме се заедно, гледахме звездите и говорихме, но нищо не беше същото. Единствените думи, които наистина чувах бяха тези на Лукас, отекващи в паметта ми: Аз никога няма да бъда вампир.
Беше го казал преди. Вярвах му. Но този път наистина ме порази: Без значение какво се случва, без значение колко силно се обичаме, винаги щеше да има граница между мен и Лукас. Издържах раздялата ни през тази година, защото вярвах, че няма да е за постоянно. Как можеше да е, когато се обичахме толкова силно?
Но сега осъзнах, че се чудя, дали това щеше да бъде всичко, което някога ще можем да имаме: тайни срещи и внесени тайно писма, няколко момента на страст откраднати през седмици и седмици на самота.
И някой ден той щеше да остарее - дори да умре - и да ме остави тук сама завинаги.
Лукас спря пред киното, точно в момента, когато посетителите започнаха да излизат. На фона на възрастните двойки и няколкото се смеещи се тийнейджъра, видът на един от тях се отличаваше от останалите – Балтазар, висок и мрачен в негово дълго черно палто.
- Трябва да вървя. – Обърнах се към Лукас. – Къде ще се срещнем следващият път?
- Януари, мисля. Има едно градче, Албион, Чарити ходи често там. Или най-малкото така е според докладите. Предполагам, че Балтазар ще пожелае да те доведе.
- Той ще го направи, определено. Втората Събота на Януари? Двадесет часа? – Той кимна. – Къде?
- Центърът на града. Повярвай ми, градът е малък, не можем да се пропуснем. – Той пое бузата ми в ръката си. – Обичам те.
Кимнах, прекалено разочарована, за да проговоря. 
Лукас ме придърпа по-близо и целуна челото ми.
- Хей. Без да плачеш.
- Няма. – Вдишах от аромата му. Ако можеш само някак си да го задържа при мен през цялото време, всеки момент, така че никога да не бъде по-далеч от мен от това. – Коледната сутрин, където и да си, мисли за мен. Аз ще си мисля за теб. – Целунахме се страстно, преди неохотно да отворя вратата на камиона и да се покатеря.
По пътя към вкъщи, с Балтазар не си казахме нищо по между си, преди да изминем почти целия път до Академията Евърнайт. Не беше точно неловко мълчание; бях заета с моите собствени опасения и можеш да кажа, че и Балтазар беше също. Най-накрая се осмелих:
- Научи ли нещо? От бележките на Лукас, имам предвид.
- Не съвсем достатъчно. Но знам, че Чарити посещава градовете в тези райони – местата, който помнеше. Тя го правеше понякога, но не я правеше щастлива. Изглежда ги мразеше за това, че се променяха, докато тя си оставаше същата.
- Тогава можеш да я намериш. – Потърках ръцете си, все още хладни от зимният студ. – Можеш да разбереш къде ще бъде.
Балтазар задържа очите си на пътя, докато усилваше парното на колата.
- Мога да ги огранича. Но няма модел – никога не е имало с Чарити.
- Все пак, това е мястото, от където ще започнем.
- Винаги гледаш от положителната страна. – Ъгълчето на устата му се подви в неохотна усмивка. – Да. Това е начало.
След като спряхме в края на площадката, отворих вратата на колата, за да изляза, но Балтазар първоначално не помръдна. Поколебах се.
- Благодаря – казах. – За тази вечер. За мен значи много.
Балтазар повдигна ръка към лицето ми. Не ме докосна, но върховете на пръстите му бяха близо до устата ми. 
- Устните ти са подути.
- А? – Сега, след като го спомена, чувствах устата си подпухнала и болезнена. Осъзнах, че беше заради гладните целувки, които си разменихме с Лукас. – О. Изглежда ли… твърде ли е... 
- Добре е – каза Балтазар леко. Очите му бяха засенчени. – Всеки, които забележи, ще реши, че си се целувала с мен.


За нещастие нямах много време да размишлявам върху разделянето ми с Лукас. Последната седмица наближаваше и еднообразните задачи по докладите и изпитите, изискваха полагащото им се. В известен смисъл, заравянето в училищната работа беше удобство.
Лошото ми настроение си оставаше, без значение колко есета написах за г-жа Бетани или колко изпита по висша математика взех. В същност никой не забеляза, защото цялото училище беше пред ръба на криза. Въпреки че прозорецът в голямата зала бе ремонтира – отново със чисто стъкло на мястото на цветното – оставаше си пусто, дори и през дъждовните дни, когато единствената алтернатива беше тясната общо спално помещение. Разпространяващите се слухове, ставаха все по-абсурдни с течение на деня. 
- Чух, че обитаването е част от някакво вуду проклятие – обяви Кортни един ден от нейния душ. Миех косата си няколко кабинки по-надолу. – Вудуто е изцяло и напълно истинско, а някакви загубеняка решили да прокълнат това място, разваляйки най-якото парти на годината за всички готини хора.
Бих искала да кажа на Кортни колко глупаво беше това, но все още нямах и по-добро обяснение.
Когато започна седмицата на изпитите и напрежението се увеличи, осъзнах един любопитен елемент от училищния страх, свързан с призрака, нещо, което може би не очаквах: Вампирите бяха най-изплашени. Човешките деца също бяха на ръба, но в повечето случаи изглеждаше, че те сякаш го приемаха в движение.
Това нямаше смисъл за мен. Добре, може би вампирите повече разбираха, че привиденията бяха истински и оценяваха потенциалните опасности. Но не бях чула някой от човешките ученици да се подиграва на идеята за призраци – не, че някой би се усъмнил в свръхестественото след Есенният бал. 
- Не е ли странно – осмелих се да кажа един ден, докато учехме с Вик в библиотеката. –как така повечето хора не са откачили?
- За изпитите ли? Повярвай ми, аз откачам.
- Не, не за изпитите. За… нещото. Знаеш.
- Духът? – Вик дори не вдигна поглед от учебника си по анатомия. 
- Да, духът. Наистина си нехаен за живеенето в обитавана къща.
- Аз винаги съм живял в обитавана къща. – Вик вдигна рамене. – Минах през зловещата част преди много време.
- Чакай, какво? – Никога не ми беше хрумнало, че Вик може да знае повече за привиденията от всеки вампир в Евърнайт. – Къщата ти е обитавана от при… от дух?
- Да. Студеното място на тавана. Класическа призрачна активност – ниски температури, страни звуци и начина, по който се чувстваш, сякаш някой те гледа, дори и там да няма никой. Всичко от семейството ми, винаги са знаели за това. На всеки Халоуин имах парти с преспиване, което беше, ако мога да кажа, най-якото парти на годината. Всяка година. – Докато го зяпах, Вик започна да се смее. – Повечето от хората тук са видели същите неща.
- Духът в твоята къща?
- Духовете в техните къщи. Или техните училища, или нали знаеш, за новото момиче Клемънтайн? Тя се кълнеше, че баба и има обитавана кола. Като “Кристин” на Стивън Кинг, нали? Бих искал да опитам да карам тази кола.
- Как научи всичко това?
Вик въздъхна.
- Виждаш ли, докато ти прекарваш цялото си време да се натискаш с Балтазар, а Ракел се е вглъбила в нейните художествени проекти, а Ранулф отново се занимава с изучаване на скандинавските митове, аз правя нещо различно. Нещо лудо. Нещо странно. Наричам го „говорене с други хора”. През този чудотворен процес, понякога имам възможност да науча факти за две или три човешки същества в един и същи ден. Научен план за разучаване на метода ми. 
- Млъкни. – Бутнах го закачливо и той се изсмя отново, но вътрешно се опитвах да разнищя всичко това. Разбира се, че Вик щеше да знае повече за човешките ученици, от колкото някой друг тук; той беше най-дружелюбния човек в цялото училище. Дори и някои от вампирите навеждаха носове към Вик, докато той разговаряше с тях от време на време.
- А духът, е, наранил ли е някой до сега?
- Не съм чул. Винаги доста съм харесвала нашия тавански дух. Когато бях дете, често се качвах горе и му четях приказки. Показвах му новите си играчки. Той е просто стар дух, заклещен между световете, нали? От какво трябва да ме е страх?
- Падащия лед?
- Никой не беше наранен на Есенния бал. Мисля си, че духът искаше само да ни изплаши. Предполагам се е забавлявал, докато ни е гледал да бягаме наоколо и да пищим.
- Може би.
Може би щях да съм по-спокойна, ако не бях чула историята на Ракел.

Повечето нощи, преди да заспя, си мислех за Лукас – понякога си припомнях времето, през което бяхме заедно, понякога си фантазирах за него, а понякога просто се чудех къде е и се надявах да е добре и щастлив. Нощта след последният ни изпит беше различна. Изтощението ме превземаше, също както депресията, защото знаех, че нашата следваща среща щеше да бъде след цял месец.
Не, тази нощ аз не исках да мисля за Лукас. Не исках да мисля. Затворих плътно очи и си заповядах да заспя колкото се може по-бързо. 
Бурята бушуваше извън училището, а вятърът удряше клоните на дърветата в небето. Стоях до счупения прозорец, внимавайки заради изпочупените стъкла. Капки дъжд се посипваха по кожата ми.
- Не искаш ли да влезеш вътре? – каза Чарити. Държеше факла в ръката си, старомодна, точно като от филм на ужасите. Оранжевият пламък проблясваше близо, но тя дори не трепваше. Тя беше единствения вампир, който бях виждала да не се страхува от огъня. – Топло и сухо е. Дори може да затоплим още.
- Мога да стоя и тук.
- Можеш ли? Може би просто не искаш.
Не можеш да кажа дали Чарити е права или греши. Всичко, което знаех е, че трябваше да се махна от нея, да избягам по-далеч от Евърнайт.
- Бианка! – Това беше гласът на Лукас. Наострих слуха си за него, след това осъзнах, че беше отвън в бурята. – Бианка, не мърдай!
- Съжалявам, Бианка. – Черните куклени очи на Чарити бяха толкова наивни, като детски. Тя приближи факлата по-близо и аз усетих топлината да изсушава кожата ми. – Но трябва да изгори.
Скочих през прозореца. Късчетата стъкло, стърчащи от рамката на прозореца срязаха краката и ръцете ми и се приземих твърдо в мократа трева. Дъждът падаше толкова силно и бързо, и се чувствах сякаш бях замеряна с камъни. Но започнах да бягам, колкото мога по-бързо, босите ми крака бяха студени в мократа трева. Къде беше Лукас?
След това плетът се промени, сгъстяващ се и растящ по начин, който познавах – но от къде? Кога бях виждала това да се случва? Не си спомних, докато не видях странните, остри червени цветя, ставащи тъмни и черни. 
Моят сън… това е сън… не е просто сън…
- Лукас?
Изправих се в леглото, дишайки трудно. Ракел се беше подпряла на лакти и примигна сънливо към мен.
- Каза ли нещо?
- Сънувах. – Дъхът ми излезе на пресекулки. – Това е всичко.
- Сигурна си? Напълно сигурна?
- Да. Сигурна съм. Обещавам. – Отне ми още няколко секунди, за да се събера достатъчно, за да я уверя. – Може би просто съм стресирана от това, как съм се справила на изпитите.
Тя ме погледна с широко отворени очи, спомняйки си старите си нощни страхове. Опитах отново:
- Не, това няма нищо общо с духа. Наистина.
- От къде може да знаеш със сигурност?
- Знаеш. Нали?
- Предполагам. – Ракел слезе от леглото, голите и крака тупкаха по твърдия под. Премахна няколко потни кичура от лицето ми. - Искаш ли да ти донеса малко вода?
- В същност е добра идея. Благодаря.
Когато вече бях сама се замислих за сънят си и за цветята, които бях виждала и преди – цветята, които сънувах нощта преди да срещна Лукас за първи път. Помислих го за съвпадение, когато открихме брошката, издълбана със същите странни цветя.
Или винаги съм вярвала в това. Но за първи път, се зачудих дали сънищата ми не значат нещо повече.


Коледната ваканция бе по-спокойна от миналогодишната. Няколко от вампирите останаха, тъй като нямаха домове, където да се завърнат. Тази година, почти всички от тях бяха избягали от обитаваното училище и се зачудих колко ли от тях щяха да се върнат на пролет.
Също така зимата беше доста неприятна, без хубав сняг - само сиво небе, киша и твърд лед, който правеше пътищата, през повечето дни, непроходими. Балтазар, който пътуваше сам извън кампуса, за да търси сестра си, трябваше да спре за известно време. Можех да кажа, че той недоволстваше от това, че не е напуснал Евърнайт, докато все още можеше, така че се опитах да подобря настроението му. Бъдни вечер прекарахме в стаята по Модерна Технология, като му помагах за проектната му работа за Януари.
- Трябва да се справяш по-бързо от това – казах.
- Отнема време, за да разбера какво означават тези стрели – запротестира Балтазар, движейки се сковано по стъпките на нивото за начинаещи на Dance Revolution. 
- Трябва да приемеш, че тялото ти знае какво да прави в секундата, в която окото ти види стрелките. Мозъкът ти не може да проникне в това. – Седнах с кръстосани крака на пода до играта, гледайки го втрещено. – Ти си добър танцьор, Балтазар. Как може да си толкова зле с това?
- Това не е танцуване. Тези дни това е само… ритмични потрепвания.
- Е, по-добре да свикваш с това, тъй като играта няма настройка за фокстрот.
Балтазар се вгледа в мен, но имаше някакъв хумор зад погледа му. Той остана да играе с мен и прие победата ми.
След това отидохме горе в апартамента на родителите ми, където прекарвах зимната ваканция. Когато майка ми отвори вратата, топлия аромат на канела и ябълки ни обгърна, за да ни посрещне.
- Точно на време. - Тя хвана рамото на Балтазар и ме дари с целувка по бузата. – Чакахме ви.
- Виж дървото. – Балразар се ухили срещу седем стъпки високата ела, която родителите ми, бяха сложили в ъгъла. Осеяна с гирлянди и украсена с тежките висулки и картонени орнаменти, които аз бях правила през годините, дървото изглеждаше подходящо за празненства, но на мен не ми изглеждаше с нищо по-различно от всяка друга Коледа. Балтазар беше впечатлен повече. - Измина много време, откакто отворих подарък под коледно дърво.
- Откакто си бил жив? – попитах.
- Нямахме Коледно дърво тогава – каза той, докато мама му помагаше да свали якето си. – Беше германска традиция, която не се разпространяваше по света до... о, двеста години след като умрях. Добър обичай е, все пак. Мисля, че ще продължи дълго.
- Аз също. – Татко стоеше на вратата на кухнята, а престилката, увита около кръста му, беше частично изцапана с шоколад. – Мисля, че се чувствам по-спокоен, след като никой вече не ги украсява със свещи.
- Истински свещи? Като, като с огън? – Не можех да повярвам.
Мама потрепна.
- Истински пламък, около истинско дърво, което изсъхва бързо. Не можеш да повярваш колко опасна беше Коледа.
Насядахме, подготвяйки се за една уютна вечер. С шоколада по престилката си баща ми доказваше, че правеше торта с глазура за мен. Пихме горещ сайдер от халби и кръв от чаши, Коледен ритуал. За първи път в живота ми, съпоставянето ме порази със странността си, но с мама, татко и Балтазар си прекарахме толкова добре, че не можех постоянно да мисля за това. Коледната музика звучеше от системата на Татко, пукайки специфично, по начин характерен само за старите музикални плочи. Всичките мои блусове бяха забравени за момент.
По-късно вечерта, Балтазар застана на колене, за да разгледа пакетите под дървото. Той вече беше обещал да ми донесе подарък утре. Аз му купих пуловер - не точно най-величествения подарък, знам, но той се нуждаеше от малко по-съвременни дрехи, а освен това, топло кафявия цвят на вълната ми напомняше за него по някакъв начин, който трудно можех да определя. Но когато Балтазар вдигна първия пакет с името си, аз се намръщих: Не беше моят.
- Изчакай малко – каза той. – Тук има няколко за мен. Няколко. Бианка, нали не си похарчила толкова много пари? – Поклатих глава.
- Признаваме се за виновни – каза Татко. Той прегърна сияещата ми майка през рамене. – Практически си част от семейството, Балтазар. Искаме да бъдеш голяма част от празненството утре, колкото и всеки друг.
- Благодаря. – Балтазар изглеждаше наистина поласкан, не защото щеше да отвори подарък в коледното утро, а защото те го бяха приели. Може би аз трябваше да се чувствам по същия начин, след като бях видяла какво означава за него, но не се чувствах така.
Вместо това се замислих още веднъж колко почти прекалено много Мама и Татко харесваха Балтазар. Колкото и добър човек да беше, не беше това причината, на която родителите ми откликваха. Не, те го харесваха, защото той беше моето Гадже Вампир, т.е. човекът, който ще превърне дъщеря им в перфектния вампир, който винаги са искали да бъда.
Винаги съм планирала да осъществя надеждите им. Но след като виждах колко много го искаха родителите ми – лекият отблясък на отчаяние зад усмивките им – ме накара да се зачудя, от какво се страхуваха толкова.
След това, когато стана по-късно, не само че родителите ми пуснаха Балтазар да влезе в спалнята ми, но и мама затвори вратата зад нас – нещо, което никога не са правили през двата пъти, когато позволиха Лукас да дойде тук с мен.
- Родителите ми са луди по теб – казах. – Ти също го виждаш, нали?
- Нямаше да са толкова ентусиазирани, ако знаеха цялата истина за това къде те водя и защо. Нека не разбиваме илюзиите им все още. – Балтазар се приближи до прозореца, за да изучи горгоила. Ледени висулки висяха от каменните му крила. – Изглежда замръзнал там отвън.
- Трябваше да му оплета шал или нещо подобно. – Издигнах се, за да седна на прозореца и докоснах с два пръста студеното стъкло.
- Можеш да изпитваш милост дори и към създания от камък. – Балтазар седна до мен на седалката под прозореца, с една ръка около раменете ми и крака, изпънати до моите.
Погледнах нагоре към него, несигурна. Той каза:
- Ако родителите ти влязат...
- Знам. Трябва да изглеждаме... удобно.
- Именно. – Балтазар ме погледна разколебано, малка, хитра усмивка се появи на лицето му. – Чувстваш се, сякаш се възползвам от ситуацията.
- Не е това. Знам, че не би го направил.
- Грешиш. Бих. – Той се наведе по-близо до мен, така че лицата ни почти се докоснаха. – Ти си все още толкова влюбена в Лукас Рос, колкото беше и преди, и няма нито едно проклето нещо, което бих могъл да направя. Но това не означава, че не мога да се насладя на това да бъда толкова близо до теб.
Не можех да се концентрирам. По някаква причина не можех да погледна нищо друго освен устните му. Имаше квадратна челюсти леко набола брада. 
- Просто изглежда рисковано, предполагам.
- Единствения, който поема риск тук, съм аз, ако се привържа прекалено много към теб. Не е рисковано за теб, стига това да не те обърква.
- Не ме обърква.
- Разбира се, че не си. – Лека усмивка заигра по устните на Балтазар. 
Надигнах се от седалката. Коленете ми трепереха. Балтазар остана на мястото си, а усмивката му не слизаше от лицето. Аз издрънках:
- Е, предполагам че си, ъ-ъ, в добро настроение тези дни. Изглеждаш весел - не глупаво весел или нещо такова, просто весел.
- Да, добре съм.
Седнах на ръба на леглото си, така че да бъдем на няколко крачки един от друг. Сега вече можеш да се фокусирам. 
- Имаше тежък период след Ривъртън – казах. – Имаш ли по-голям напредък, отколкото ми каза?
- Не… когато открия Чарити, ще ти кажа веднага. Колкото по-рано се отървем от Черният Кръст, толкова по-добре. – Той отново се облегна на рамката на прозореца. Горгоилът се виждаше като сянка зад него, като дявол на рамото му. – Но трябва да приема, че това няма да се получи за една нощ. Бил съм без нея тридесет и пет години; бих могъл да издържа още няколко месеца.
- Звучи сякаш ти се нуждаеш от нея, а не обратното.
Балтазар обмисли това за няколко минути.
- Предполагам, че винаги се нуждая от някого, за когото да се грижа.
Това се приближи до опасните полета на разговорите ни. Бързо промених темата на нещо и отплувах в по-спокойни води, защото не исках да обсъждам с него това, поне за известно време. 
- Ако споделя тайна, която някой ми е казал… нещо наистина лично, много лично… защото честно казано си мисля, че може да знаеш нещо полезно, ще обещаеш ли да пазиш тайна? И никога да не показваш, че я знаеш?
- Разбира се. – Той въздъхна тежко. – За Лукас ли се отнася?
- Не. За Ракел. – Там, на Бъдни вечер, шепнейки, така че дори родителите ми да не успея да чуят и дума, казах на Балтазар какво бе разкрила Ракел за привидението, което я тероризираше толкова дълго. 
Той беше толкова шокиран, колкото бях и аз. 
- Какво мислеше, че са привиденията, Бианка? Сладки и добри като духчето Каспър и приятелите му? – След това се намръщи. – Има ли все още филми за Каспър?
- Има филм – казах разсеяно. – Но не е това… имам предвид, че духът не само превръща нещата в сини или прави лед. Той е… е, добре, той е и насилник.
- Дори в митологията на хората има инкубуси, Бианка. Някои женски привидения нападали сексуално спящи мъже; те се наричат сукуби. Духовете нямат тела, така че те използват всеки начин да осквернят телата на останалите. Обладаване, сексуално насилие, преследване – всичко това са части от същият модел.
Потръпнах.
- Просто е толкова страшно. Има толкова много духове по света… имам предвид, че трябва да има милиони, Балтазар. Ако всички те са способни на това…
- Изчакай секунда. Няма милиони привидения. Те са сравнително редки. По-рядко срещани от вампирите, това е сигурно.
- Това не е възможно. Почти всички човешки деца тук са израснали в обитавани къщи.
- Какво? Шегуваш се.
- Вик го е открил. Има духове почти във всяка една тяхна къща. За да е вярно, трябва да има стотици или хиляди обитавани къщи... – Гласът ми се изгуби, когато разбрах, че това не е единствената възможност.
Или имаше безброй обитавани от духове къщи, така че хора на моята възраст да бяха израснали в тях… или беше само съвпадение, че толкова много от тях бяха стигнали тук… или това беше отговорът, който аз и Лукас преследвахме толкова дълго. Това беше причината г-жа Бетани да допусне човешки ученици в Академията Евърнайт. Не просто някой човек може да влезне тук; само тези свързани с привиденията можеха да преминат през вратите.
- Г-жа Бетани търси привидения – прошепнах.
- Какво?
Обясних на Балтазар по най-добрия начин, който можех, думите ми се разбъркваха по между си, заради възбудата ми.
- Това трябва да е. Веднъж след като учениците са дошли тук, тя има връзка с домът им и семействата им през последните години. Ако иска да влезе в къщата на някого от тях, вероятно би могла.
- Съгласен съм, че това няма как да е случайно – каза Балтазар. Бавно, той започна да се усмихва. – Това не е съвпадение. Но защо г-же Бетани ще търси привидения? Те ни мразят; ние ги мразим. Обикновено те ни избягват, а ние им връщаме услугата.
- Не напоследък. Нещо се е променило. Старото примирие вече не важи. – Потреперих и свих краката до гърдите си, прегръщайки себе си в края на леглото. – Те са след нас. Привиденията се целят в това училище или във вампирите като цяло. Г-жа Бетани би трябвало да знае това, за това е пуснала хората вътре… за да следи призраците или да получи достъп до тях, може би.
Той потропа с пръсти по перваза на прозореца.
- По следите си на нещо важно. Помисли си, Бианка – в продължение на векове духовете не са се осмелявали да влязат в Евърнайт, а след това тонове от тях се появяват след като човешките ученици са допуснати вътре.
- Тонове? – Замисли се за момичето което бях видяла по-рано тази година, след това за мъжът от скреж в северната кула и на края, каквото и да беше разрушило Есенния бал – явно нямаше физическа форма.
- Да, повече от един. Но не е станало внезапно. Отнело е година, докато започне преследването.
- Като се има предвид, че започна с малки инциденти, преследването може е започнало миналата година. Не се знае със сигурност.
Най-накрая направих пробив. Най-накрая разбрах. Духовете бяха дошли в Евърнайт и каквото и да бяхме видели до сега, това беше само началото.


- О, скъпи, обожавам я. – Мама плъзна новата си гривна на китката си, след това целуна баща ми по бузата. Имайки предвид, че той пазаруваше за нея за повече от триста Коледи, си помислих, че се справя много добре в това все още да намира неща, които ще и харесат. Или може би това беше трикът на дългата им връзка, че те все още се радваха на всеки подарък, жест и дума.
Татко разроши косата ми.
- Ще запазим останалите ти подаръци, за да ги разопаковаш, когато дойде Балтазар, но отвори само един, става ли?
Послушно взех подаръчната торбичка, която се оказа, че съдържа медальон с формата на сълза на антична, медно-зелена верижка.
- Красиво е – казах, докато изследвах тежестта в ръката си. – Какво е?
- Обсидиан – каза мама. – Сложи си го, за да можем да го видим.
Те сияеха, докато го закачах на врата си. Мислех си, че обсидианът е странен избор, но черния отблясък на камъка беше наистина красив.
Какъв ли беше днешния ден за Лукас? Не можех да си представя Кейт или Едуардо да му разказват истории за Дядо Коледа, когато е бил дете или Черният Кръст да остане за дълго на едно и също място, че дори да могат да си позволят коледно дърво. Представих си го, като малкото момче, което би трябвало да е бил, с пясъчна коса и големи очи, мечтаейки за играчки, които никога не получава. И той никога не би се оплакал. Точно сега, може би, спеше в легло в някой друг мизерен гараж, без никакви подаръци или бонбони, или дори празнична музика. Картината изглеждаше мрачна и аз отново си спомних какво ми беше казал веднъж за това, че никога не бе имал нормален живот. 
Образът на Лукас, самотен в коледната сутрин, ме накара да се почувствам куха отвътре.
До нашия ужасен спор в обсерваторията, не разбирах колко разчитах на това, да променя факта, че аз и Лукас живеехме в различни светове. Той трябваше да се отърве от Черният Кръст някой ден, някак си. Надявах се, че ще се присъедини към мен като вампир – възможност, която той отхвърли завинаги.
Ако това не бе нашето бъдеще, как Лукас някога щеше да е свободен? И как някога щяхме да бъдем заедно?


Глава 15


ПОЧУВСТВАХ СЕ ОБЛЕКЧЕНА, КОГАТО ЧАСОВЕТЕ ЗАПОЧНАХА ОТНОВО. Бях изпаднала в меланхолично настроение, което само се влошаваше с времето и тишината. Поне когато коридорите се напълниха с ученици и уроците започнаха да се трупат, имах достатъчно за вършене. Можех да спра да мисля за проблемите си за известно време.
Очевидно повечето ученици в Евърнайт прекарваха доста време, мислейки за проблемите си, и по-точно проблема за посещаването на обитавано училище. Няколко от вампирските ученици не се бяха върнали; тези, които бяха, мърмореха мрачно за постовете на караулите в коридорите и спяха само на смени, когато съквартирантите им оставаха будни. Дори чух някой да размишлява относно това, какво би струвало да се направи екзорсизъм. Да, помислих си, сигурна съм, че свещеникът с кръста и Библията си би бил наистина добре дошъл тук. 
Човешките ученици оставаха относително спокойни пред вероятността от призрак. Дори Ракел се справяше. 
- Не е същият призрак – разсъждаваше тя, докато разопаковаше куфара си, който беше натъпкан предимно с храна – супа в консерва, кутии с крекери и буркани с фъстъчено масло. – Ако щеше да… ами, ако бях в беда щях да знам досега. Предпочитам да се справя с това нещо, отколкото с онова, което е в къщата на родителите ми.
- Как издържаш да живееш там?
- Тази Коледа прекарах ваканцията с по-голямата ми сестра и съпругът й. Тяхната къща е добре. Родителите ми мислят, че преигравам, но също така смятат и че Фрида е “добър пример”.
Замислих се за всички неща, които родителите ми ме оставяха да върша докато съм с Балтазар. 
- Движенето с добър пример помага да се измъкнеш и от убийство, нали?
Избухнахме в смях, а после си разделихме пакет бонбони.
Скоро стана ясно, че поне един вампир е прекарал ваканцията си, притеснявайки се за нещо различно от привидения… и сега имах чисто нов проблем.
- Изкарах почти тридесет години без да сменям спукана гума – сумтеше Кортни, докато помпаше крика на колата. – Ако си млада, готина и руса, вярвай ми, можеш да го заобиколиш. Винаги има някое глупаво момче, което да помогне с радост. Разбира се, виждам, че може би имаш нужда да разбереш как да го направиш сама.
- Ще ми подадеш ли гаечния ключ най-накрая? Няма да свършим по-бързо ако продължаваш да се оплакваш.
- Сърдитка. – Плътните устни на Кортни се извиха в някаква подла усмивка. – Какъв е проблемът, Бианка? Да нямаш, о, знам ли… някакви любовни проблеми?
- Нещата между Балтазар и мен са добри както винаги. – Технически това беше истина. Когато коленичих на студеният паваж, вълнените ми ръкавици се омазаха с масло, се опитах да се съсредоточа върху настоящата си задача. 
- Мисля, че си мислиш, че ми казваш истината – каза Кортни. – Мисля, че дори не знаеш къде ходи Балтазар без теб.
- За какво говориш?
- Може би около Новогодишната нощ съм видяла Балтазар в Амхърст. Без теб.
- Какво си правила в Амхърст?
- Запознавам се с града, ясно? Ходя там понякога. Явно и Балтазар също, но очевидно, за да се види с някой друг освен приятелката си. На твое място щях да съм подозрителна.
Трябва да е бил там, напразно търсейки Чарити. Лицето ми помръкна, а Кортни се ухили. Тя не можеше и да предположи защо съм разстроена всъщност, но това нямаше значение. Сега беше решена да използва това, което разпознаваше като слабост. Бързо казах:
- Балтазар ходи на най-различни места. Това няма значение за мен. Не сме вързани един за друг.
- Много лошо. Това да бъдете вързани един за друг е някак си част от идеята. – Кортни намигна като бутна гаечния ключ към мен. Грабнах го и се надявах да се е задоволила с дразненето ми с предполагаемата изневяра на предполагаемото ми гадже. И двамата с Балтазар се нуждаехме от маскарада си и не можехме да си позволим никой да ни гледа твърде отблизо. 


Мина ми през ума, че това пътуване може и да е различно за мен и Лукас, но не предполагах колко различно може да е.
- Не знам къде точно ще се срещнем с него – казах, докато Балтазар насочваше седана от шофьорските курсове покрай малък бял знак, рекламиращ общината на Албион. – Той каза, че ще разберем, когато го видим, каквото и да означава това.
- Не се притеснявай. Лукас е прав. Вярвай ми, няма много места, на които да може да отиде.
Скоро разбрах какво има предвид. Албион беше по-малък дори от градчето, в което израснах: само шепа пресичащи се улици, означени само с един светофар в центъра. Къщите изглеждаха стари и с изключение на бакалията, бензиностанцията и пощата, не изглеждаше да има нещо като магазин наоколо.
- Доста безинтересно, а?
- Беше по-добро преди сто и петдесет години, когато бяхме отседнали тук.
“Ние” означаваше Балтазар и Чарити. Погледнах внимателно лицето му, но не издаваше никаква емоция. 
Балтазар паркира колата на улицата, близо до единственият светофар на Албион. Тънък сняг беше навалял по-рано през деня и ботушите ни скърцаха, докато вървяхме към центъра на града. Жадно претърсвах тъмнината, за да зърна Лукас. Отчаяно се нуждаех да го видя отново, да го притисна до себе си и да говорим дълго, така че да изградим връзка отново. Близостта между нас страдаше, когато бяхме разделени, а аз исках да възстановя това.
Точно когато стигнахме до ъгъла, чух:
- Ето ви и вас.
Обърнах се, усмихната.
- Лукас.
Лукас прибяга до нас, в тежък анорак и плетена шапка, която го правеше почти неразпознаваем. Той разтвори ръце за мен и аз се втурнах в тях. Носът му беше студен срещу бузата ми. 
- Хей, ангелче – промърмори той.
- Винаги ме виждаш пръв. Всеки път се промъкваш зад мен.
- И на теб ти харесва.
- Мхм, така е. – Целунах го по бузата, след това по устата. – Но някой ден ще те изненадам.
- Късмет с опита. – Лукас ме прегърна дори още по-силно. Въпреки слоевете дрехи между нас, прегръдката беше достатъчна да ме стопли отвътре.
- Имам да ти кажа една тайна. – Очакването ми накара сърцето ми да подскочи; така се надявах да се зарадва на тази новина. – Знам защо г-жа Бетани кани човешки ученици в Евърнайт.
- Наистина? Защо?
Казах на Лукас за изводите, до които стигнахме двамата с Балтазар, относно опитите на г-жа Бетани да следи духовете, очаквайки той да сподели удовлетворението ми. Вместо това той се усмихна мрачно. Объркана, казах:
- Хайде де, Лукас. Това е важно. Това е, което се опитваше да откриеш от почти две години! Не можеш ли да използваш това, за да засенчиш Едуардо? Или мислиш, че греша?
- Не, бих заложил, че си права. Когато постъпих в Академията Евърнайт, използвахме адреса на старата професор Рейвънууд в Провидънс, а тя винаги е говорила за призрака в мазето. Беше доста изкуфяло преди да умре, така че не й вярвах много. Предполагам, че й дължа извинение на гроба й.
- Тогава това е. Можеш да се върнеш в Черният Кръст и да им кажеш какво сме научили. Ще завършиш мисията си. Това ще те отърве от Едуардо, нали?
Лукас въздъхна.
- Ще ми се. Работата е там, че на Едуардо няма да му хареса. Някои от Черният Кръст въртят сделки с духовете доста често, но ние почти никога не го правим. Така че друга група ловци вероятно ще поемат разследването.
- Но ти все още разполагаш с отговора, а сега знаеш, че никои хора не са в опасност.
- Ти не познаваш Едуардо. Той не се интересува колко добре защитено е училището или че това е единственото място, където вампирите не нападат хора. Той го мрази. Иска да го заличи от картата. Това изглежда е неговото оправдание. Сега просто ще го прехвърли на някой друг.
- Това означава… че няма да имаш много причини да се върнеш към този район. Ще ни бъде дори още по-трудно да бъдем заедно. – Всичките ми усилия само направиха нещата по-зле. Наведох глава.
Лукас пое лицето ми в ръцете си. Грубата вълна на ръкавиците му боцкаше бузите ми. 
- Ще намерим начин. Винаги ще намираме начин. Трябва да вярваш в това.
Буцата в гърлото ми ми попречи да отговоря по друг начин освен с кимване. Лукас ме целуна силно, сякаш самотата можеше да ни сближи. 
Балтазар прочисти гърлото си.
Отстъпих крачка назад, най-накрая осъзнавайки колко неудобно трябва да е това за него. Помислих си, че Лукас може да приеме това като намек за подигравка, но той ме изненада.
- Добре, продължаваме. Балтазар, мисля, че сестра ти е тук в Албион в момента.
- Видял си Чарити. – Балтазар вдигна брадичка, подготвяйки се.
- По-рано днес. В западната част на града. Докато шофирах, я видях да върви по пътя, близо до дърветата. Веднага обърнах пикапа, но тя сякаш се изпари.
Балтазар кимна.
- Мисля, че знам къде да проверя.
Лукас стисна ръката ми.
- Съжалявам, но знаеш, че трябва да продължим.
- Знам. – Всъщност бях някак развълнувана за това. Ако можехме най-накрая да съберем отново Балтазар и Чарити, и двамата щяха да бъдат толкова щастливи. Времето ми с Лука би било само по-сладко, ако знаех, че сме достигнали целта си и сме помогнали на някой друг.
Пристигнахме с пикапа на Лукас, макар че беше доста тясно с трима ни на предната седалка. Чувствах се малко неудобно заклещена между Лукас и Балтазар, в повече от един смисъл. Балтазар беше в същото състояние на ума, което разпознавах в Лукас, видът решителност, който изисква действие, не размишляване. Странно беше да видя тази прилика в тях – твърдостта, упоритостта, която беше едновременно завладяваща и плашеща.
Но също така можех да видя и разликите между тях.
- Не вади оръжие, докато не ти кажа – каза Балтазар, докато трополяхме по криволичещият път, който водеше към полето. – Ако е в Албион, вероятно е сама.
Ръцете на Лукас стиснаха волана, сякаш го държеше пред себе си като щит. 
- Ще задържа кола в мен. Съжалявам, човече, но няма да отида там невъоръжен.
Видях гневният проблясък в очите на Балтазар и бързо попитах:
- Аз и Лукас трябва ли изобщо да бъдем там? Имам предвид, няма ли да имаш повече късмет, ако говориш с нея насаме?
- Може би. И все пак бих искал да ви види, за да знае, че сме приятели. Това може би ще помогне по-късно.
Балтазар ни поведе към малка къща в покрайнините на града… ако изобщо можете да го наречете част от града. Старата къща изглеждаше така, сякаш едва би била достатъчно голяма за две стаи, а от комина, в средата на разнебитеният покрив, липсваха няколко тухли отгоре. Лукас изключи фаровете няколко минути преди да спре пикапа на около стотина ярда разстояние. Той обиколи до задната част на пикапа и взе два кола, един от които подаде на мен. Балтазар не каза нищо. Въпреки че се чувствах невероятно странно да държа такова нещо в ръка, го погледнах. Предупреждението на Лукас за бандата на Чарити ме връхлетя.
Толкова далеч извън града, тишината беше почти пълна. Вятърът повдигаше и запращаше малки снежинки и парещ лед към лицата ни. Облаците закриха луната и звездите, а нощта беше толкова тъмна, че си помислих, че дори нямаше да мога да видя малката къща, ако покривът й не беше искрящо бял от сняг.
- Няма следи – прошепна Лукас, с толкова тих глас, че почти не се чуваше през вятъра и хрущящите ни стъпки по леда. – Или не е била тук днес, или е дошла точно след като я видях…
- …и не си е тръгнала. – Балтазар проучи тъмните прозорци, но се съмнявах, че дори неговото вампирско зрение ще му позволи да види нещо. – Ще разберем.
На предните стълби спряхме. Балтазар ги изкачи сам и сложи ръка на дръжката. За няколко дълги секунди, той остана напълно неподвижен, и осъзнах, че съм задържала дъха си. 
Тогава бутна и застана вътре само за момент, преди да каже:
- Тя не е тук.
- Задънена улица. – Лукас ритна в снега, челюстта му се стегна.
- Не съм казал това – отвърна Балтазар. – Вижте. – Той се наклони настрани, правейки нещо, което не можех да видя, и тогава свещ проблесна със светлина.
Когато Лукас и аз влязохме вътре, видяхме, че някой е стоял в къщата наскоро – някой с много странно разбиране за домакинството. Красива дантелена покривка за легло, зацапана с мръсотия и кръв, лежеше върху матрак на пода. Перфектна, резбована месингова табла лежеше върху стената над него; паяци бяха оплели паяжини между извивките на месинга. Свещта, която Балтазар запали, стоеше в поставка върху малка маса, която беше покрита с восък в дузина различни цветове; невероятни смесици капеха по цялата повърхност, стичаха се надолу по краката и покриваха пода. Един овал от лилав восък ограждаше дамска обувка, деликатен, инкрустиран с кристал ток с ивици, които беше хванат във восъка, когато е изсъхнал. Празни бутилки от джин лежаха по пода и бяха скупчени в ъглите, а камината беше пълна не с дърва, а със счупени парчета стъкло, скупчени толкова високо, че трябва да бяха сложени нарочно. Купчината проблясваше на светлината от свещта, цветовете на стъклото – кафяво, безцветно, синьо, зелено – пламтяха със свой собствен неземен пламък.
- Не го приемай погрешно, Балтазар – каза Лукас, - но сестра ти винаги ли е била побъркана?
- Тактичен, както винаги. – Балтазар коленичи до купчината строшени стъкла. – Макар че, честно казано, винаги е имало нещо… различно в Чарити. Тя не е луда и никога не е била, но и не е била спокойна. Никога не е била свързана със земята. Щом веднъж се разстрои от нещо или от някого, никога не го оставя да отмине. Сякаш не може да мисли за нищо друго, не и докато това, каквото и да е то, все още я безпокои. Винаги съм бил единственият, който е можел да говори с нея, когато е в това състояние.
- Каквото и да се случва със сестра ти напоследък, то е много повече от владеенето на малкия й гняв – каза Лукас. – Това място не ми казва “умствено здраве”. Плюс това се движи с грешната банда и това е меко казано.
Помислих си за всички странни промени, които вече усещах в себе си, и колко разстройващи могат да бъдат. Колко ли по-ужасяващи биха били при пълната промяна, да бъдеш изтръгнат изведнъж от живота към неживото? А аз бях подготвяна за тази промяна още от раждането си и знаех, че вероятно мога да избера кога да стане. Чарити е била вързана в обора, гледала е как измъчват брат й, знаейки, че родителите й са убити – това би било достатъчно, за да направи всеки ядосан или нестабилен завинаги.
Така ли се случваше с повечето вампири? Потреперих.
- Не съм те карал да извиняваш хората, с които е прекарвала време Чарити. – Балтазар не вдигна поглед от стълба от натрошено стъкло.
- Въпреки това се обзалагам, че искаш да ги оставя да си тръгнат невредими – каза Лукас.
- Не се прави на съдия и съдебни заседатели. Ти си само екзекуторът и съдиш от това какви сме, а не какво сме направили.
- Как така прехвърлихме на мен от побърканите приятели на Чарити?
Отначало исках да ги накарам да спрат да спорят, но после реших, че може да е по-добре да си го излеят сега. Колкото по-скоро приключеха с припирните, толкова по-добре. Игнорирах ги и коленичих отстрани на матрака. Едното петно на мръсната, дантелена покривка беше с формата на ръка. 
- Нямаш братя или сестри, нали, Лукас? Ако имаше, може би нямаше да ти е толкова трудно да го разбереш.
- Ако имах брат или сестра, които се движеха със Семейство Менсън* мисля, че бих се ядосал на тях, не на ченгетата, които се опитват да ги заловят. 
- Продължаваш да се представяш за ченге?
Сложих ръка върху кървавото петно. Когато с Чарити вървяхме една до друга, тя беше хванала ръката ми. Въпреки ръста й, ръцете й бяха по-малки от моите собствени. Този кървав отпечатък беше по-голям, толкова много, че пръстите ми изглеждаха детски в сравнение с него.
- Тя не е била сама тук. – Когато го казах, Лукас и Балтазар спряха да спорят и се взряха, почти сякаш бяха забравили, че съм в стаята. – Вижте това. Някой друг е бил тук наскоро. Някой много по-голям. Вероятно мъж.
Балтазар не изглеждаше убеден, но Лукас се усмихна.
- Остави се да го откриеш.
Горда от себе си, с готовност се огледах из стаята за други доказателства от втория вампир, но нищо не ми дойде на ум. Въпреки че ексцентричната колекция от безредие вече беше по-изнервяща. Самата Чарити беше странна, но би си помислил, че някой друг – който и да е друг – би бил нормален. Че може би би въвел някакъв ред. Въпреки това, той бе живял тук в това разрушение.
Балтазар каза бавно:
- Не сама.
- Кажи ми, Балтазар, кое те притеснява повече? – Лукас започна да отваря чекмеджетата, които очевидно бяха празни. – Това, че малката ти сестричка води сексуален живот или това, че любовникът й очевидно пие кръв?
- Помисли за това, което казах преди малко. – Балтазар се изправи на крака. – Ако Чарити е довела някого тук, то тя би могла да доведе всички. Цялата банда. Цялото сборище.
- Сборището? – Бях чела справки за вампирските сборища. Не знаех много за тях, но не звучаха добре. Трябваше да свържа бандата с идеята за сборище до сега. – Всички те са тук в града? В момента. И ще… ще се върнат отново тук?
Лукас и Балтазар размениха погледи, след което Лукас ме сграбчи за ръката.
- Връщаш се в Албион – каза той. – Балтазар и аз ще се справим с това.
- Какво? Не, не искам да ви оставям.
- Той е прав – каза Балтазар. – Това се очертава по-опасно, отколкото предполагах. Ти не си боец, Бианка.
- Научих много. – Отказах да помръдна, когато Лукас дръпна ръката ми.
Балтазар поклати глава.
- Часът по фехтовка не се брои.
- Бианка, помисли – каза Лукас. – Колко често с Балтазар сме съгласни по някой въпрос?
Мразех това, но бяха прави. Моите сили не биха се сравнили с тези на пълен вампир. Тези на Лукас също, но той е бил трениран за бой откакто е бил достатъчна голям, за да върви. Ако това се превърнеше в истинска битка с група вампири, не бих се справила. В този момент бях твърдо решена да науча колкото мога повече, за да стана по-силна; никога повече нямаше да ме карат да напусна за собствената ми безопасност.
Но това беше за в бъдеще. За сега всичко, което можех да направя бе да си тръгна.
- Искаш ли да върна пикапа обратно в града? – Поне се научих да шофирам, помислих сърдито. – Или мога да изчакам долу на пътя.
- Градът е единственото сигурно място – каза Лукас.
Балтазар кимна.
- Лукас трябва да те отведе, а после да се върне. И по-добре да скрием факта, че сме тук. – Той се наведе и духна свещта. Стаята потъна в мрак.
Тогава осъзнахме, че има светлина от външната страна на прозореца.
- Какво… - моментално млъкнах сама. Каквото и да държеше светлината отвън (свещ? фенерче?), не беше нужно да ме чува. Никой от нас не помръдна, а аз се напрегнах толкова силно да чуя нещо, че можех да усетя всичките си мускули напрегнати. Ръката на Лукас се стегна около ръката ми. Той и Балтазар си размениха погледи. Балтазар сложи ръка на дръжката на вратата и видимо се напрегна; на слабата светлина можех да видя едновременно страх и надежда върху лицето му. 
Той отвори вратата. Вместо двадесет луди убийци, които да ни нападнат, бяхме посрещнати само от мразовитият повей на вятъра. Поглеждайки бързо в мрака, видях Чарити.
Тя носеше различни ботуши и дълго, протрито палто от сива вълна, което беше кърпено и поправяно на дузина места. Светлата й коса висеше свободна, развявайки се пред лицето й. В едната си ръка Чарити държеше фенерче; ръцете й бяха защитени от студа само с тънки ръкавици без пръсти. 
- Балтазар? – каза тя с тънък глас, по-детски от всякога.
- Чарити. – Въпреки че не я беше виждал от толкова време, Балтазар изглеждаше неспособен да отиде при нея и несигурен какво да каже. – Добре ли си?
Тя сви рамене. Тъмните й очи се преместиха към Лукас.
- Имаш странна компания.
- Не съм на работа – извика Лукас с усмивка на лицето. Не смятах, че шегуването и много уместно и го пернах по ръката. Той ме погледна гневно, но млъкна.
- Разбирам момичето – каза Чарити. – Толкова много прилича на горката Джейн.
Лицето на Балтазар пребледня.
- Не казвай това име.
Коя беше Джейн?
- Преследвали сте ме. – Тя отстъпи крачка назад и остави ръката с фенерчето да се отпусне; светлината сега осветяваше само краката й и дълбокият сняг на земята. – Искам да спрете.
- Ще спра, ако си дойдеш у дома.
- Дом? Къде е дома? Някога живяхме тук, но това беше преди много време. – Чарити махна няколко кичура коса от лицето си, обърканият жест, който хората правят, когато се борят със сълзите. – Дори не си и помисляй да ме молиш да се върна в Евърнайт. Знаеш какво мисля за тази жена.
Лукас и аз се спогледахме.
Балтазар слезе от предните стъпала, а Чарити избяга няколко стъпки назад в снега. Ако не знаех, бих си помислила, че се бои от него. Той каза:
- Можем да намерим друго място. Ти и аз можем да направим нещо друго. Всичко, което има значение е, че сме заедно. Липсваше ми, Чарити.
Тя се вгледа в замръзналата земя.
- Ти не ми липсваше.
Това порази Балтазар толкова силно, че той трепна. Сложих ръка на рамото му; това беше единствената утеха, която можех да му предложа. Лукас ме погледна, но не каза нищо.
- Напомняш ми твърде много – каза Чарити. – Напомняш ми какво е чувството да си жив. Да мислиш аз слънцето като за нещо, на което можеш да се наслаждаваш, вместо като за нещо, което едва издържаш. Да дишаш и да те променя, да те ободрява, да те пробужда… вместо просто да те бърка отново и отново, някакъв стар, ненужен навик, който да те дразни с това какъв си бил. Да въздъхнеш и да почувстваш облекчение. Да плачеш и да оставиш тъгата ти да отмине, вместо да е затворена в теб, завинаги, разбърквайки се все повече и повече, докато не знаеш кой си повече. 
- Аз знам кой съм – каза Балтазар.
Тя поклати глава.
- Не, Балтазар. Не знаеш.
- Поне ми обещай, че ще напуснеш сборището. – Гласът му беше пропит от нотки на капитулация и сърцето ме заболя заради него. – Докато се движиш с тях, няма да си в безопасност от Черният Кръст.
Чарити погледна злобно Лукас.
- Докато ти се движиш с Черният Кръст, няма да си в безопасност от моето сборище. Така че пробвай да приемеш някой съвет, преди да го дадеш, Балтазар. И изчезвай от тук веднага.
- Чарити, не можем да оставим нещата така.
Страхът ме удари толкова силно, че почти залитнах.
- Тя каза веднага.
И двамата погледнаха обратно към мен. Лукас каза:
- Какво?
Знаех го преди наистина да го знам, усетих го по-дълбоко, отколкото съм усещала каквото и да било. 
- Те са тук. Наблюдават ни. Мисля, че е по-добре да си вървим.
Чарити ми се усмихна.
- Твърде умна си, за да се движиш с ловец на вампири. Вероятно ще се измъкнеш жива.
Лукас се обърна към малка група дървета на неколкостотин ярда разстояние, а очите му се присвиха.
- Отивайте в пикапа.
- Не още. – Очите на Балтазар се разшириха от ужас, когато Чарити започна да отстъпва в посоката на горичката. – Дайте ми още един шанс да се свържа с нея.
- Пикапът – повтори Лукас. Виждах колко много иска да се бие, но оставаше фокусиран върху защитата ми. – Веднага.
Инстинктът ми подсказа да бягам. Но други инстинкти – вампирските ми инстинкти – че бягащата жертва е много по-съблазнителна. Принудих се да вървя бавно към пикапа и сграбчих ръката на Балтазар, така че да го издърпам. Лукас задържа кола си в готовност, докато стигне до шофьорската врата.
Коремът ми се сви, когато погледнах зад Чарити отпечатъци от стъпките на поне половин дузина хора. Знаех, че ни наблюдават някъде наблизо. Представих си, че мога да усетя очите им върху себе си и, когато вятърът изшумоля през заледените дървета, си помислих, че мога да чуя далечен смях. 
Балтазар започна да върви по-бързо.
- Ще бъдем добре – каза той.
- Не съм толкова сигурна – казах, но тогава вече бяхме в пикапа. Двете врати се затръшнаха от двете ми страни, а Балтазар и Лукас ги заключиха едновременно. – Нека да побързаме, става ли?
Лукас завъртя ключа и ни измъкна от там. Когато обърнахме, фаровете осветиха Чарити, която стоеше на полето, гледайки ни как си отиваме. Светлините уловиха очите й, така че те ги отразиха, точно като котешки.



- Тя си мисли, че съм се обърнал срещу нея. – Големите ръце на Балтазар се бяха впили в таблото на пикапа.
- Ще говориш с Чарити отново – казах. – Знаеш, че ще го направиш. Веднъж щом го направиш, тя ще разбере.
- Чарити ще разбере защо се движа с ловец от Черният Кръст? Тогава ще разбере повече от мен.
- Всичко ще бъде наред – обещах му отново. Лукас погледна настрани към нас, след това решително се взря в пътя.
Снегът вече валеше по-бързо и по-гъсто. Когато достигнахме центъра на Албион, преспи бяха започнали да се образуват около гумите на паркираните коли. 
- Може би не трябва да шофирате обратно тази вечер – каза Лукас. – Обадете се на родителите. Кажете им, че не можете да пътувате по тези пътища.
- Имаме още час и нещо с тази скорост. Това ни е достатъчно, за да се върнем. – Балтазар обърна яката на палтото си, сякаш вече усещаше студа. 
Знаех, че ако помоля Балтазар да останем, той ще се съгласи, а аз исках да остана по-дълго, така че Лукас и аз да имаме няколко минути насаме. Ако успеехме да убедим родителите ми, че не трябва да шофираме, докато не почистят улиците на сутринта, тогава щяхме да имаме часове и часове… докато горкият Балтазар чака наблизо. Това би било неудобно за мен и още по-зле за Балтазар, който вече изглеждаше достатъчно нещастен. Той имаше нужда да се върне в Академията Евърнайт скоро.
- Ще си тръгнем сега – казах на Лукас. – Така е по-добре.
Лукас се взря в мен, изражението му се промени от разочарование в нещо, което беше трудно за разчитане.
- Може би е.
Никой от нас не знаеше точно какво да каже след това.
Балтазар, очевидно твърде замаян, за да забележи напрежението между мен и Лукас, отвори вратата на пикапа. Вихър от леден въздух профуча в кабината, издухвайки косата в очите ми. Лукас вече беше обърнал вниманието си към пътя, като мъж обмислящ бягство. Когато Балтазар ми подаде ръка, за да ме закрепи в снега, аз я поех. 
- Довиждане, Лукас – казах тихо.
Лукас се наведе да затръшне вратата на пикапа зад мен.
- Ще се видим след един месец, считано от тази нощ. Амхърст. Площадът. По обичайното време. Става ли? – Тогава той въздъхна веднъж и ме дари с непостоянна усмивка. – Обичам те.
- И аз те обичам. – Но за пръв път тези думи не оправиха нещата.



Балтазар и аз бяхме в такова ужасно настроение през следващите дни, че предложих да се преструваме, че сме имали спор. Да се разхождаме наоколо заедно, преструвайки се на щастлива двойка – никой от нас нямаше да може да го направи. Но след седмица, успяхме да се вземем в ръце, преструвайки се, че сме оправили нещата.
Макар че това ме остави с повече лично време, тревогата извираше, за да запълни всяка свободна секунда. Да мисля за това, че с Лукас сме разделени, ме караше да се чувствам зле, сякаш земята под краката ми вече не е стабилна.
Вик забеляза мрачното ми настроение и се опита да успокои духа ми като ме научи да играя шах, но бях твърде раздразнителна и разсеяна, за да задържа правилата в главата си, още по-малко да мисля за стратегия.
- Ти си напълно извън играта тези дни – каза ми той един следобед, докато сортирахме изпращаните за седмицата хранителни продукти. Човешките ученици явно никога не забелязваха, че много от съучениците им никога не се появяват за тези неща; хората бяха прекалено заети да грабят радостно нещата, които са си поръчали – кутии с макарони, пакети с бисквити. Вик сложи две бутилки оранжада в платнената си торба. – И не мога да не отбележа, че Балтазар е един унил пич в момента.
- Да. Предполагам. – Чувствайки се неудобно, погледнах надолу към списъка на Ракел. Предложих да взема нейната поръчка заедно с моята.
- Балти дойде на последния ни класически филмов фестивал – “Седем” и “Обичайните заподозрени”. Темата беше Кевин Спейси: Преди края. Невероятна програма, нали? Но Балтазар гледаше към ъгъла през цялото време.
- Вик, знам, че го правиш с добри намерения, но не искам да говоря за това.
Той сви рамене като избра няколко консерви супа.
- Просто се чудех дали това има нещо общо с Лукас.
- Може би. Донякъде. Сложно е.
- Предполагам, че Лукас е от типът момчета, които момичетата не могат да преодолеят. Мрачен, умислен, див и така нататък. Аз не мога да направя това нещо с “лошото момче” – каза Вик. – Моето е повече добродушие. Лукас, обаче…
- Той не прави нищо. Той е такъв, какъвто е.
Той каза тихо:
- Знам това. И знам, че вие двамата не сте приключили. Жалко за Балтазар, но трябва да го кажа, когато го виждам.
Надявах се да е прав и тази надежда повдигна духа ми.
- Ти си ужасен сватовник, Вик.
- Не толкова ужасен, колкото си ти. Сериозно, аз и Ракел?
- Това беше преди повече от година! – Щом приключихме със смеха, се върнахме към “пазаруването” и зареждането. Не бях точно в добро настроение, когато се върнах в моята стая в общежитието с чантите си, но се чувствах по-добре от доста време насам.
Излезе, че Ракел е по средата на един от най-големите, най-разбърканите си художествени проекти. Този колаж покриваше почти половината от пода на стаята ни и силно миришеше на прясно лепило и боя. 
- Какво е това? – казах, обикаляйки около влажният вестник и четките.
- Нарекох го “Ода за Анархията”. Виждаш ли как цветовете са в постоянно състояние на сблъсък?
- Да, не можеш да го пропуснеш.
Вялата ми похвала не можеше да потуши ентусиазма на Ракел. По ръцете й имаше ивици боя и дори имаше оранжево в косата си, но продължаваше да се усмихва надолу към работата си, докато дъвчеше бисквитка. 
- Можеш да вървиш, нали?
- Да, но си мисля, че би било по-добре ако тази вечер остана при родителите си.
- Ще ти позволят ли да го направиш?
- Не през цялото време, но не мисля, че някой ще възрази за една нощ.
Излезе, че родителите ми бяха развълнувани да ме видят. Преди бяха много предпазливи за времето, което ме оставяха да прекарам с тях, притеснени от отказа ми да се запозная с останалите вампири от Академията Евърнайт. Сега бяха объркани от това, че пораствам по начина, по който те искаха… и вратата им беше отворена за мен, винаги когато пожелаех.
Това ми изглеждаше естествено преди, но вече не.
- Татко? – Попитах аз, докато сменяхме чаршафите на леглото в стаята ми горе. – Винаги ли си знаел, че може би ще стана вампир? Пълен вампир, имам предвид.
- Разбира се. – Той задържа вниманието си върху работата си, в този случай болнично чистият ъгъл. – Веднъж щом пораснеш и поемеш живота си в ръце, – а ти знаеш, че ще намерим добър начин да се справим с това, - тогава ще завършиш промяната.
- Не съм толкова сигурна.
- Скъпа, всичко ще бъде наред. – Той постави ръка на рамото ми и дори кривият му, често разбиван нос не можеше да скрие нежността в изражението му. – Знам, че се притесняваш за това. Но ако намерим някой, който вече умира, дори да не е в съзнание вече – ще им направиш услуга. Последното им дело ще бъде да те дарят с безсмъртие. Не мислиш ли, че ще искат да го направят за теб?
- Няма да зная, защото изобщо няма да ги познавам, нали? – Как изобщо съм намирала тази идея за утешителна? За първи път ме осени колко самонадеяно беше и колко коравосърдечно беше да приемам, че имам правото да отнема живот, дори такъв, който приключва, за свое собствено удобство. – Но нямах това предвид. Продължаваш да казваш “когато убия”. Когато убия. Какво ще стане, ако не го направя?
- Ще го направиш.
- Но какво ще стане, ако не го направя? – Никога не съм настоявала за този отговор преди; никога не съм усещала, че трябва. Сега всички тези неизказани въпроси ми тежаха и ставаха все по-тежки през цялото време. – Просто искам да знам каква е алтернативата. Няма ли някой, който да знае? Г-жа Бетани, може би?
- Г-жа Бетани ще ти каже същото, което ще ти кажа и аз, което е, че има само един избор, който да направиш. Не искам да те чувам да говориш така отново. И не казвай нищо на майка си – ще я разстроиш. – Татко си пое дълбоко въздух, очевидно опитвайки се да се успокои. – Освен това, Бианка, колко дълго може да бъде? Беше достатъчно жадна за човешка кръв миналата година.
Това беше най-близкото до споменаването на Лукас, до което се беше доближавал баща ми. Усетих как се изчервявам.
- Не съм наивен. Осъзнавам, че ти и Балтазар вече трябва да сте пили от кръвта на другия. – Каза го някак бързо; може би беше смутен колкото мен. – Трябва да си близо до готовността да пиеш и убиеш наистина. Знам, че огладняваш, само от апетита ти през неделите. Ако се притесняваш за това, не те обвинявам. Просто не оставяй притеснението ти да те докарва до такива налудничави приказки. Изясних ли се?
Не можех да проговоря, така че просто кимнах.
Скоро след това, открих белите си дробове и се опитах да се убедя да си легна. Но не беше само объркването от разговора с баща ми, освен това умирах от глад.
Силата на внушението в действие, помислих си. Татко беше споменал апетита ми и сега бях много по-гладна, отколкото съм била от много дълго време – въпреки факта, че изпих цяла пинта на вечеря.
Е, поне не се налагаше да крия термоса под леглото. Хладилникът на родителите ми съдържаше всичката кръв, която ми беше нужна.
Промъкнах се на пръсти надолу по коридора, покрай спящите ми родители, в кухнята. Босите ми крака тупкаха леко по плочките на пода. Вместо да включа лампата, разчитах на нощното си зрение и сребристата светлина, която се разля, когато отворих вратата на хладилника. Въпреки че малко истинска храна за мен беше сложена на най-ниският рафт, по-голямата част от хладилника беше заредена с бутилки и бурканчета, и торбички с кръв. Внимателно взех една от торбичките в ръце; обикновено не пиех от тези, защото бяха трудни за намиране – почерпка, от която родителите ми се нуждаеха повече, отколкото аз. Те съдържаха човешка кръв.
Може би баща ми беше прав. Може би жаждата ми за кръв беше станала толкова силна, защото не бях поемала човешка кръв от толкова много време. Може би от това имах нужда сега. Ако Татко се опиташе да ми се кара за това, че съм отмъкнала от запасите му, щях да му заявя, че той донякъде го предложи.
Изстисках торбичката в голяма халба, след това я пъхнах в микровълновата. Въпреки че таймерът иззвъня достатъчно силно, че да трепна, родителите ми не се събудиха, а аз побързах да се върна в стаята си.
Горещата халба опари пръстите ми, но богатият, месен аромат на кръвта надви дискомфорта ми, тревогите ми и почти всичко останало. Бързо вдигнах халбата до устните си и отпих.
Да. Това беше – от това имах нужда, до мозъка на костите си. Топлината се плъзна надолу към вътрешността ми, стопляйки ме отвътре. Човешката кръв правеше нещо, което животинската не можеше – караше ме да се чувствам ободрена, цялостна и силна. Стиснах халбата с две ръце, преглъщайки кръвта толкова бързо, че едва дишах. Чувствах се така, сякаш плувах в топлината й. Останалият свят беше студен в сравнение…
Чакай.
Снижих халбата и облизах устни, като разгледах нещата. Въздухът в стаята ми изведнъж беше станал по-студен. Да нямаше отворен прозорец? Не, всички бяха добре затворени и покрити със скреж. Но бяха ли покрити със скреж преди няколко минути? Точно преди да отида за кръвта, погледнах към очертанията на гаргойлът от външната страна на прозореца, но сега той беше невидим зад завеса от мъгляво бяло.
Когато издишах, дъхът ми образува облак във въздуха. Започнах да треперя. Синя светлина проблесна зад прозореца и тогава чух потропване по прозореца. Като нокти. Страхът ме скова, но не можех да се отдръпна.
Отидох до прозореца и започнах да търкам скрежа с голата си ръка. Студът жилеше кожата ми, но скрежът се топеше във мъгляви спирали, през които можех да виждам. Момиче се взираше обратно в мен, на около моята възраст, с къса, тъмна коса и празни очи. Изглеждаше напълно нормална… с изключение на частта, в която беше почти прозрачна. И плаваща от външната страна на прозореца ми в кулата.
Привидението се беше завърнало.


*Семейство Менсън (the Manson family) е американски филм от 2003г. Филмът обхваща живота на Чарлз Менсън (престъпник, намерен за виновен за съучастие в серия убийства) и неговото “семейство” от последователи.


Глава 16


Духът плаваше в нюанси на воднисто синьо – зелено, косата и кожата й бяха бледи като вода. Въпреки, че можех да видя през нея беше толкова истинска, колкото и всеки, когото някога съм срещала. Очите й дълбаеха в мойте, не с гняв или омраза, а с някакво чувство, което не можех да проумея.
Устните й помръднаха и аз видях малки отблясъци на светлина върху устните и бузите й – парчета лед, осъзнах. Но все още нямаше никакъв звук.
Треперейки се преместих по близо до стъклото. Въпреки страха си, исках най – накрая да разбера какво се случва. Духът трепна и аз издишах рязко. Топлият ми дъх направи мъгляв кръг на стъклото.
На този кръг се появиха тънки, разкривени букви: Искаме това, което е справедливо.
- Справедливо? - Това нямаше никаква логика за мен, но какво от това? Най-малко може би най-накрая имах шанс да разбера, какво се опитваха да кажат. Осъзнах, че не бях уплашена – добре, поне не толкова уплашена, колкото любопитна. - Какво имаш предвид?
Тя не отговори. Тъмните и очи сега бяха почти подигравателни. Мъглявото петно бавно изчезна, отнасяйки думите й.
След дълъг миг, през който имах чувството, че сърцето ми ще изкочи през гърдите ми, осъзнах какво чакаше. Треперейки, се надвесих над стъклото отново и издишах още веднъж. 
На мъглявото място се появиха думите: Ти не принадлежиш на тях.
- Какво? – Нямах ни най-малка представа какво можеше да означава това. Предимно исках да се обърна и да избягам при родителите ми. Вместо това, издишах срещу стъклото, така че духът можеше да говори.
Ти не си като тях.
- Не, не съм. – Това беше единственото нещо, което наистина знаех за себе си, единственото нещо, което ми беше известно. Привидението беше първия, който някога изобщо беше приел тази истина. – Като кого съм?
Още един дъх. Този път привидението се усмихна и този път не беше успокояващо.
Ти си като мен.
Тогава чух ужасно ахване зад мен и се обърнах, за да видя Мама на вратата. Лицето й беше по-бяло от скрежа.
- Биянка! Ела тук! Махни се от това нещо!
- Аз... – Думите ми заседнаха; гърлото ми беше прекалено сухо, за да говоря. Преглътнах силно. – Мисля, че всичко е наред.
- Ейдриян! – Мама викаше Татко, тичайки. Стъпките й отекваха надолу по коридора.
Духът се отдръпна.
- Почакай… не си тръгвай! – Притиснах ръце до стъклото, дори когато скрежта изчезна, изтривайки финалните думи, които тя бе написала. Бързо изтрих, за да се опитам да изчистя зрителното си поле, така че да видя, ако тя беше още навън. Но цялата топлина беше изчезнала от ръцете ми, така че ледът не се стопи толкова бързо. Момента, в който можех да видя пак, привидението вече го нямаше.
Мама и Татко дойдоха тропайки в стаята, нощните им дрехи бяха разбъркани, а очите им бяха ококорени. Баща ми изръмжа:
- Къде е?
- Тръгна си. Мисля, че всичко е добре.
Мама ме погледна сякаш бях полудяла.
- Добре? Добре? Това нещо дойде тук, за да те нарани, Бианка. – Очите й бяха диви. – Ти дори не знаеше до преди месец, че духовете са нещо повече от детски истории. Сега си експерт?
Баща ми стисна рамената ми.
- Няма го – каза той. Никога не бях оценявала повече неговата стабилност. - Силия, всичко свърши.
- Не е. – Гласът на Мама беше заглушен и осъзнах, че плачеше. – Знаеш, че не е. Искат да отведат Бианка далеч от нас.
Протегнах разтеперената си ръка към нея.
- Мамо, това е... Не е... Не го правите по-смислено. Какво означава това? – Тогава се сетих за думите написани на скрежта: Наша.
- Миличка... – Тя протегна ръката си към мен, но очите й гледаха към баща ми. Не можех да видя лицето му, така че не знаех какво ставаше между тях в онзи момент. Само знаех, че майка ми въздъхна и затвори ръката си около мен. – Съжалявам. Привидението ме изплаши. Това е всичко.
Това не беше всичко, и всеки човек в стаята го знаеше. Може би трябваше да ги притисна тогава и там, но майка ми изглеждаше толкова съсипана.
- Добре съм – казах. – Всички са добре. Не беше почти толкова лошо, колкото преди.
- Може би са си отишли – каза Мама. – Може би са се отказали.
- Може би. – Татко не изглеждаше да вярва в това, но сякаш му се искаше да вярва. – Бианка, привидението каза ли ти нещо?
Отворих устата си, за да отговоря честно, но се чух да казвам:
- Не. Нямаше време. Беше бързо.
- Моля те, нека това да е краят – прошепна Мама. Ако не беше вампир, бих била сигурна, че се молеше. Прегърнах я здраво и тогава Татко сложи ръцете си около двете ни. Нашето недоразумение не изглеждаше да има толкова голямо значение, колкото прегръдката.


Първо си помислих да пазя в тайна странното посещение на привидението, но бях прекалено разтърсена, за да го преживея напълно сама.
- Видяла си призрак навън от стаята си – Ракел повтори, докато се скупчвахме в ъгъла на голяма зала. Учениците бавно бяха възобновили ученето и се размотаваха там, обаче никога сами. – Ти си сигурна, че е било момиче.
- Тя беше толкова реална, колкото си и ти. И говореше… добре де, пишеше ми думите на скрежа.
- Какво каза?
Бях лъгала Ракел от деня, в който се срещнахме; трябваше да продължа да я лъжа вечно. Но никога не ставаше по-лесно 
– Просто… да бъда внимателна.
- Да внимаваш? Тя е духът! От какво друго можем да се плашим? - Ракел се зайгра нервно с кожената си, светлокафява гривна на китката й. – Не ми харесва как звучи това.
- Ще бъдем добре. Трябва да вярваме в това. – Знаех, че не бях убедила Ракел, а и аз самата не бях много убедена.
Тя каза, че сме еднакви, помислих си. Какво можеше да означава това? Не бях никакъв вид дух. Първо на първо, бях жива и второ, когато умра ще се превърна във вампир. Така че за какво говореше тя?
Балтазар влезе в голямата зала. Когато ме видя, ме дари с малка, изпълнена с надежда усмивка.
- Изглежда някой иска да се извини – каза Ракел.
Почти бях забравила, че Балтазар и аз се преструвахме на спореща двойка, вместо да се преструваме на излизаща двойка.
- Трябва да говоря с него.
- Да, направи го. – Ракел си събра нещата. – Отивам онлайн да видя, ако има някакви нови Уеб сайтове за изгонване на духове или нещо подобно.
- Нови Уеб сайтове? 
- Мислиш ли, че не съм гледала преди? Но за сега са безполезни. Просто ексцентрици, които правят някакви неща. Истината е по-луда, отколкото могат да си представят. 
- Вярвам го – казах едва-едва.
Балтазар ме чакаше на входа на голямата зала и осъзнах, че носи и неговият гимнастически сак, и моят само с една ръка.
- От гимнастическия салон ли ги донесе? – попитах.
- Помислих си, че можем да потренираме малко фехтовка.
Качихме се горе, преоблякохме се и влязохме в залата по фехтовка. Часът минаваша бавно или поне така ми се струваше; напоследък започнахме да използваме саби вместо пръчки, и „боят”, който правехме изглеждаше по скоро „ удряйки саби заедно около два пъти преди учителят да ни спре и да ни обясни, че правим всичко грешно”. Както и да е, можех да кажа, че мускулите на ръцете ми са станали по-силни – боляха ме по-малко, при всеки случай – и баланса ми се подобряваше. Когато Балтазар и аз се изправихме един срещу друг, сами в стаята за фехтовка, облечени в бяло, с лица скрити зад закалени маски, осъзнах, че се наслаждавам на шанса си да се пробвам. Не, че имах шанс срещу Балтазар, но в този момент можех да почувствам правилните си движения, мускулите в тялото ми реагираха на движенията на мотивацията, сякаш знаеха как да направят всичко това сами и сякаш бяха чакали мен да наваксам.
За дълго време нямаше никакъв звук в стаята освен моето задъхване, тупкането на краката ни по постелката и звънтенето на метал в метал. След като Балтазар ме обезоръжи за трети път, и двамата спряхме – отчасти защото бях изморена, но главно защото можех да кажа, че Балтазар е готов да говори.
Изтрих потното си лице в кърпата.
- Изглеждаш по добре – казах. – Не във фехтовката – там също, може би, – но имам предвид като цяло.
- Чарити може да ме мрази точно сега. – Думите на Балтазар бяха добре обмислени, сякаш си ги беше повтарял доста често. Седна на една от пейките в стаята и махна маската си. – Това го прави по-важно за мен да я намеря отново. Може да ми отнеме много време да се доближа до нея, но мога да го направя.
- Сигурен ли си?
- Да.
- Мислил ли си какво ще значи това, ако грешим? – Спомняйки си нейното сладко, невинно лице, ме накара да се чувствам абсурдно, че дори споменавам това, но исках да съм напълно сигурна. – Ако клана на Чарити убива хора… и тя излиза с тях...
- Сигурен съм, че Чарити е в безопастност. Знам, че и ти си сигурна в действителност. Но идеята на Черният Кръст да бъдат сигурни е да са я убили, заедно с нейния клан - каза Балтазар. – Тази смърт значи толкова много, колкото всяка друга. Може би Лукас не вярва в това, но знам, че ти вярваш. 
Не знаех кое ме шокира повече – пълната вяра на Балтазар в сестра му или моето колебание в това, в което вярвах. Седнах до него, наполовина забелязвайки, че в огледалото от другата страна на стаята, моето отражение беше ясно и чисто, докато неговото беше мъгливо. Сигурно не беше ял от ден или два. 
- Балтазар, не си я виждал от повече от тридесет и пет години. Тя е заета изцяло нова банда вампири, очевидно опасни. Как можеш да бъдеш толкова сигурен, че не се е променила?
Очите му бяха тъжни.
- Ние не се променяме, Бианка. Това е трагедията на това, което сме. Това е часта от това, което означава да бъдеш мъртъв. 
Сърцето ми заблъска уверено и бързо в гърдите ми. Аз съм жива, помислих си. Не съм като останалите. Все още съм жива.


Глава 17


- ОТЕЛО НЕ Е ТРЯБВАЛО ДА Я УБИВА, ДОРИ И ДА Е мислил, че тя му изневерява. – Не можех да повярвам, че трябва да доказвам това. Всички вампири ли приемаха убийствата толкова небрежно? – Той не е сгрешил, защото Дездемона е невинна. Той е сгрешил, защото мисли, че има правото да убие съпругата си.
- Шекспир не е имал предвид това. – Кортни прехвърли русата си коса през рамото си. – В онези дни, жената не е имала права. Не е ли така?
Г-жа Бетани, нетипично, не взе страна. Тя не крачеше из стаята днес. Вместо това, ни наблюдаваше от бюрото си, сдържано, но развеселено.
- Статутът на жените се е променил през вековете, г-це Бриганти, но убийството на съпруга рядко се е приемало лекомислено. – Тя потропа по страницата. – И двете яно приемате, че убийството на Дездемона е хладнокръвно и пресметнато. Преди следващият ни час, се надявам, че и двете ще прегледате частта от пиесата, която се отнася до избухливостта на Отело. Също така ще разгледаме отношението към рода в пиесата. Свободни сте.
Всички се оглеждаха наоколо, уверявайки се, че сме чули правилно. Г-жа Бетани ни пусна по-рано? Разбира се беше пет минути преди звънеца, но за нея това беше като пет часа. Бавно, хората започнаха да прибират учебниците си, сякаш чакаха г-жа Бетани да си промени решението, но тя не го направи.
Затворих тетрадката си и я напъхах в чантата си, нетърпелива като всеки друг да се измъкна… докато г-жа Бетани не каза:
- Г-це Оливър, останете за момент. – Тя затвори вратата след последните излизащи ученици. – Родителите Ви ме информираха, че възнамерявате да направите още едно пътуване извън парка на училището този уикенд с г-н Мур.
- Така е.
- Позволявам тези излизания с вярата, че г-н Мур Ви помага да се нагодите повече към нашия свят. – Тя тръгна към чина ми, ръцете й бяха сключени пред нея. Плътните вдлъбнатини на ноктите й изглеждаха по-тъмни от обикновено. – Що се отнася до скорошното ви поведение относно привидението, – което родителите Ви ми докладваха – се съмнявам, че пътешествията Ви имат желания ефект.
Мама и Татко са казали на г-жа Бетани за последната ми среща с привидението? И звучеше така, сякаш са й казали, че говорих с духа… което означаваше, че са знаели, че съм излъгала и не са ми казали нищо, а само на г-жа Бетани. Трябваше да го очаквам, но въпреки това предаденото доверие беше болезнено. Вдигнах брадичка.
- Не разбирам защо превръщането във вампир означава автоматично да се опитам да нараня неща, които не разбирам.
Тя наклони глава, изучавайки ме с блестящите си, птичи очи. 
- Превръщането във вампир означава, че трябва да се придържаш към определени правила. По-силни сме от хората, но имаме уязвими места. Имаме врагове. Правилата, които те предпазват от тези врагове, са сред най-важните, които някога ще научиш.
- От къде знаете, че привидението ми е враг?
- От къде знаете, че не е?
Не можех да повярвам, че съм на път да кажа на г-га Бетани това, но тя вече знаеше повечето… и вероятно беше единствената с отговори.
- Тя се опита да каже нещо. Тя каза, че си приличаме – тя и аз.
- Колко любопитно.
- Какво имаше предвид? Знаете ли?
- Когато говорех за любопитно, г-це Оливър, имах предвид, че е странно, че момиче като Вас не е разпознало, че много противници са започнали атаките си с добрина. Какъв по-добър начин да примамиш невинната извън защитата й? След опитът Ви с Лукас Рос бих си помислила, че ще знаете повече. – Взрях се надолу към чина си, опитвайки се да скрия смущението си, но веселието в гласа й ми подсказа, че съм се провалила. – Също така си мислех, че познанството ви с г-н Мур би Ви помогнало да оставите г-н Рос по-категорично зад гърба си. Може би съм грешала.
- Лукас не е част от живота ми. – Думите звучаха толкова категорично. – Балтазар беше толкова добър към мен.
- Колко малко оценявате това, което имате. – Г-жа Бетани се отдалечи от мен, токчетата й тракаха по пода. – Можете да си тръгвате.
- Балтазар и аз… все още можем да отидем този уикенд, нали?
Погледът и ме погледна остро. 
- Не виждам причина да променям предишното си решение – каза тя. – За сега.
От този момент нататък, осъзнах, че всяко пътуване извън кампуса на Евърнайт може да ми е последното.



Амхърст изглеждаше неестествено тих. Средата на семестъра, предположих, или студът държаха колежаните в спалните помещения на общежитията.
Първият път, когато дойдох в центъра на града, улиците бяха пълни с празнуващи деца, музиката и светлините повтаряха ликуването, което изпитвах, знаейки, че Лукас е наблизо. Сега улиците бяха тихи и тъмни, и неуверено помрачаваха настроението ми.
- Чарити просто… дойде при теб? – Балтазар вървеше до мен, дългото му палто се издуваше леко на вятъра. – Избрала е теб сред огромната тълпа?
- Тя знаеше, че съм вампир, разбира се.
- При теб не е толкова лесно да се каже, все още не.
Погледнах го. Очертано на уличните светлини, изражението на Балтазар беше трудно за разчитане.
- Това означава ли, че се превръщам, ами, повече във вампир?
- Може да означава, че Чарити е станала по-схватлива. Че сетивата й са се изострили. – След пауза, той продължи: - Това се случва понякога, когато консумираме повече човешка кръв.
- Мислиш, че тя може да е… че тя е…
- Възможно е да пиеш без да убиваш. Знаеш това толкова добре, колкото и всеки друг. – Той не срещна погледа ми. Тогава Балтазар спря и се извърна. Когато направих същото, установих, че са ни следили.
- Лукас? – Направих няколко крачки към него. Той стоеше с ръце в джобовете, носейки старо ленено палто, твърде тънко за това време. Очите му гледаха едновременно дистанцирано и някак тъжно… начинът, по който ме гледаше в Евърнайт в ранните дни, преди да реши да рискува връзката ни. Бях забравила, че той се опита да се пребори с привличането ни в началото. – От кога ни следваш?
- Просто достатъчно дълго, че да напомня на Балтазар на какво съм способен. – Лукас се усмихна, но усмивката не достигна очите му.
Балтазар никак не се усмихна.
- Трябва да се разделим заради това. Ако Чарити отново ни види заедно, никога повече няма да имам шанс да говоря с нея.
Можех да кажа, че Лукас иска да възрази. Бързо казах:
- Ще се разделим. Балтазар може да се отправи към кварталите, където си я видял, аз ще остана на площада, а ти можеш да продължиш да наглеждаш главните пътища извън града.
- Тази вечер ще съм сам, а? – Лукас сви рамене. – Разбира се. Защо не? Звучи като план.
Той се отдалечи от нас, без да каже нищо повече. Дори не се докоснахме.
- Разстроен е – тихо каза Балтазар. – Може би трябва да го последваш.
Искаше ми се. Нещо в мен ме теглеше към Лукас, но устоях.
- Имаме план. Ще се придържаме към него. Ако до няколко часа не открием следа от групата й, може би можем да шофираме до някой от другите близки градчета.
Балтазар обърна яката на палтото си. 
- Благодаря. Оценявам го. – След няколко секунди той също беше изчезнал.
Това ме остави сама. Не очаквах наистина Чарити да ме потърси отново, не и когато и брат й и врагът й бяха налице. Така че, докато обикалях нагоре-надолу по улицата, треперейки от студа и отправяйки случайни тъжни погледи към близкото кафене, имах време да оценя какво се случваше.
Лукас ми беше ядосан. Не можеше да е заради Балтазар… нали? Нямаше никаква причина да ревнува. Дори когато си помислих това, си спомних колко близо вървяхме, когато Лукас си повика. Бузите ми пламнаха, а аз избутах споменът надалеч. Не, не можеше да е заради това, реших. Лукас беше много по-раздразнителен от обикновено. Така че кой знаеше за какво може да се е разстроил? Можеше да е всичко. И може би бях изморена от това да си изкарва настроенията отгоре ми.
Точно когато наистина побеснявах, златист проблясък надолу по улицата привлече вниманието ми. Дълга, тъмно руса коса… нещо познато в походката й…
Чарити?
Но не беше. Беше Кортни.
Кортни вървеше по тротоара на далечния край на площада, отправяйки се към уютният жилищен квартал, който видях при последното си идване тук. Дрехите, които носеше изглеждаха много необичайно за нея: стари дънки, безформен черен пуловер и сив тренчкот. Припомних си глупавият начин, по който се бях облякла за собственият си аматьорски опит за влизане с взлом, точно преди началото на училището.
Тогава осъзнах, че Кортни правеше същото, което и аз: Промъкваше се наоколо. Беше толкова лукава относно предполагаемата раздяла на Балтазар. Беше ли ни проследила тази вечер? Подозираше ли истината? Не можехме да си позволим да ни хванат, и със сигурност не и с Лукас толкова близо. Всичко можеше да приключи ако Кортни го види.
Последвах я бързо, когато се отдалечи от площада. Кортни така и не погледна назад, така че не си направих труда да се крия. Очевидно не ме беше видяла, но възможно ли беше да следи Балтазар? Това беше главният район, който той трябваше да претърси. Продължавах да се оглеждам за него, докато минавахме покрай стари, дървени къщи, всеки двор пълен с частите и парчетата, които напомняха за живеещите вътре – детско колело, захвърлено настрани, люлка на верандата или бяло басейнче за птици върху пиедестал. Кортни така и не обърна внимание на нищо от това или дори да се огледа за Балтазар или за когото и да е. Очевидно знаеше точно накъде отива.
Стъпките й се забавиха, когато наближи бледо синя къща, чиито светлини блестяха от всички прозорци. Дори на половин квартал разстояние, можех да чуя музиката и бърборенето, идващи отвътре, а когато пристъпих по-близо, видях, че къщата беше претъпкана с хора, държащи чинии с храна или бутилки с бира. Няколко балона се носеха към тавана.
Кортни се сви в храстите близо до един от големите прозорци, наблюдавайки сцената вътре. Не можех да се доближа достатъчно, за да бъда напълно сигурна какво прави, освен че гледа.
Следеше ли някого? Имаше време, когато мислех, че дори някой подъл, колкото Кортни, никога не би убил човешко същество. Но сега не бях толкова сигурна за вампирите, колкото бях преди. Кожата ми настръхна от страх.
Промъкнах се по-близо. В къщата, чувах, че хората започват да пеят Честит Рожден Ден на някого на име Никол. Кортни не помръдна; тя остана напълно неподвижна, с лице обагрено в златисто в светлината от прозореца. Бях само на десет стъпки зад нея.
Отначало не обърнах никакво внимание на малката стая най-близо до мен – беше се изпразнила, когато хората започнаха да пеят. Но тогава, от вътрешността на къщата, позната усмивка привлече погледа ми. Усмивката на Кортни.
Притиснах лице към стъклото и осъзнах, че снимката на Кортни стоеше сред други върху обикновено пиано. Фотографията я показваше в униформа на мажоретка, косата й беше вързана в къдрава опашка от едната страна на главата й, типът мода и грим, които хората са носили през 1980г. … когато Кортни е била жива.
Това е семейството й. Това е домът й.
Песента свърши и всички се развикаха и запляскаха. Погледнах обратно към Кортни, която беше събрала ръце сякаш пляскаше, но без да издава никакъв звук. Очите й блестяха влажно на отразената светлина.
Хората започнаха да се връщат обратно в стаята до мен, а аз се свих под перваза. Улових краткият поглед на жена, която изглеждаше на около четиридесет, русата й коса беше практично скъсена и на лицето и имаше приятелска усмивка; беше шокиращо да осъзная, че жената беше по-стара версия на Кортни. Сестра й, вероятно.
- Ти!
Трепнах. Кортни се беше обърнала – вероятно да последва партито – и ме беше открила.
- Какво правиш тук? Малка доносница! – Лицето на Кортни беше изкривено в яростна гримаса, въпреки факта, че бузите й още блестяха от сълзи. – Какво те кара да мислиш, че имаш правото да ме следваш наоколо?
- Аз не бях… Не съм искала… - Но я бях последвала и го исках, и нямаше начин да обясня без да кажа твърде много. – Как изобщо дойде в града? Би трябвало да получиш разрешение от г-жа Бетани преди да напуснеш кампуса!
- Има камион за пране, в който можеш да се качиш, което можеше и да си забелязала ако не беше толкова глупава. – Сграбчвайки ме за лакътя, Кортни ме издърпа па-далеч от къщата. Осъзнах, че тя не искаше да ни видят. Хората вътре знаеха само, че Кортни е починала преди четвърт век, нищо повече. Ако я видеха, възкръснала от мъртвите, вампир… Дори не можех да си представя как биха реагирали. Вероятно Кортни също не можеше.
- Съжалявам – казах по-тихо. – Нямаше да те последвам ако знаех.
- Ако знаеше какво? Какво е това, което си мислиш, че знаеш? – Кортни ми се ухили, въпреки че усмивката беше ужасно фалшива, което я накара да изглежда много по-тъжна, отколкото сълзите й. – Всичко, което знам е, че тази вечер трябваше да си с Балтазар, а ти не си.
Гадост. Трябваше да знам, че радарът за клюки на Кортни никога не остава изключен за дълго.
- Какъв е проблемът, Бианка? Проблем в рая? – Тя протегна ръка и отметна косата си, още веднъж кралицата на училището в действие. – Да не сте се скарали? Още едно скарване, това ли е?
- Ако не е моя работа защо ти си тук, тогава не е и твоя работа защо аз съм тук. Така че, остави ме намира и аз ще направя същото за теб.
Въпреки че Кортни несъмнено искаше да се присмее на предполагаемият провал на предполагаемата ми връзка, очевидно искаше да ме накара да млъкна дори повече.
- Кажи само една дума за това – една дума на когото и да било – и аз ще разбера.
- Тайната ти е на сигурно при мен.
- Нямам никакви тайни!
Все още можехме да чуем смеха от партито. Взрях се в Кортни, твърдо, и тя клюмна. Обърна се да си върви… и замръзна. Когато чух гласовете, аз също замръзнах. Не, не, не, не сега!
- Не знаехме, че Бианка е в опасност – каза Лукас.
Балтазар вървеше до него, в една крачка. 
- Не е на площада, където се разбрахме да се срещнем. Това не ти ли говори за опасност?
- Бианка има начин да не бъде там, където би трябвало. Ако я познаваше по-добре, щеше да знаеш това – каза Лукас. Тогава той спря. Знаех, че е видял мен и Кортни, което означаваше, че и Кортни го беше видяла. Лукас. Ловецът от Черният Кръст.
- ОБожемой – издиша тя. – Трябва да си… Лукас Рос… това е…
- Кортни, изслушай ме. – Балтазар забърза към нас с разтворени ръце. Това беше най-голямото внимание, което някога й беше обръщал, но тя се отдръпна сякаш я беше отблъснал. – Мога да обясня.
- Можеш да обясниш защо се разкарваш с ловец на Черният Кръст? Това трябва да е добро.
Челюстта на Лукас се стегна.
- Тази вечер не съм на лов.
- О, уау, това е голямо облекчение. Не си навън, за да убиеш мен или приятелите ми тази вечер. Боже, хайде да бъдем най-добри приятели до утре, когато ще си промениш решението. – Кортни уви тренчкота си по-плътно около себе си. – Разбрах те, Лукас. Ти си убиец психопат, така че това е мотивът ти. Разбирам и теб, Бианка. Все още си влюбена в лудия си бивш. Това е жалко и честно казано е това, което трябваше да очаквам от загубенячка като теб. Но Балтазар? Какво правиш? Какво може да си мислиш?
- Мога да обясня, ако ще слушаш. – Балтазар изглеждаше лишен от самоконтрол… дори изплашен. Никога не го бях виждала изплашен досега, дори не и на Есенният Бал. Той знаеше, както и аз, че е почти сигурно, че Кортни ще докладва на г-жа Бетани.
Кортни не слушаше. Тя разби блокадата без да проговори повече.
Лукас жестикулира след нея.
- Какво… просто ще я оставиш да си тръгне?
- Какво искаш да направя? – изпротестирах. – Да я пробода?
Кортни, която очевидно не можеше да разбере, че съм саркастична, побягна. Балтазар изчезна след нея, а Лукас и аз ги последвахме. Знаех, че Балтазар и аз се опитваме да хванем Кортни, за да я успокоим и да обясним, но Лукас…не бях толкова сигурна за Лукас.
Мразех това, че не бях сигурна.
- Кортни, почакай! – извиках.
Тя само се затича по-бързо. Балтазар беше по-бърз и успя да я хване за рамото и да я обърне. Кортни изпищя, но Балтазар се примоли:
- Няма да те нараним.
- Няма да ме нараните? Какво ще каже момчето от Черният Кръст за това?
Лукас въздъхна тежко.
- В безопасност си.
Кортни поклати глава, сякаш той беше проговорил на език, който тя не разбираше. 
- Каквато и да е тази странна уговорка, това е абсолютно прецакано.
- Понякога съм съгласен с теб – каза Балтазар. – Важното е, че не е опасно за теб или за който и да е друг вампир и ще ти бъдем благодарни, ако го запазиш в тайна. – Горкият Балтазар… опитва се да бъде спокоен и благоразумен с разбеснял се бик.
- Ако се с Черният Кръст, не мога да пазя това в тайна. – Кортни се отдръпна от нас. Блъсна се в паркирания миниван, след което се плъзна около него, ръцете й се притискаха в метала, сякаш беше слепец, който открива пътя си. – Това е опасно. Трябваше да го знаеш, Балтазар. Ти си този, когото ще обвини г-жа Бетани.
Тогава Кортни проплака и посегна към гърдите си… с върха на кол, стиснат между пръстите й. 
Ахнах. За една ужасна секунда помислих, че Лукас е хвърлил колът към нея, но не… повеят беше дошъл отзад. Кортни залитна две стъпки напред, след това падна по лице върху улицата с изпъкналия кол от гърба й. Зад нея стоеше Чарити.
Балтазар се взираше в сестра си, не с ужас, а с учудване. Чарити носеше избелели до сиво дънки, които разкриваха черните чорапогащи, които носеше, въпреки половин дузината дупки и бримки. Дрипавият й пуловер беше раздърпан на врата. Тя му се усмихна тъжно.
- Момичето щеше да те нарани – каза тя, побутвайки мъртвото тяло на Кортни с върха на сребристите си обувки. – Не можех да я оставя да го направи, нали?
- Чарити. Не трябваше… но искаше да помогнеш и за това… благодаря ти. – Балтазар протегна ръка, но Чарити прескочи няколко крачки назад.
- Въпреки това, тя зададе добър въпрос. – Тъмните очи на Чарити се стрелнаха към Лукас. – Защо прекарваш толкова много време с Черният Кръст? Особено след като ме преследват?
Обърнах се към Лукас.
- Каза, че няма да я преследват повече! Обеща!
- Не сме! Поне до колкото знам, не сме! – изпротестира Лукас. Започнах да се чудя ако “до колкото знам” не беше просто увъртане, дали Лукас не беше избрал просто да не знае нищо, което може да го обезпокои. Всяка частица страх и безпокойство, които усещах през последните няколко минути се завъртяха в мен, отчаяно търсейки място, където да отидат, а сега всичко водеше към Лукас.
- Опитват се да ме убият – каза Чарити. – Брат ми им помага. Как би се почувствал, ако беше на мое място?
Балтазар поклати глава.
- Лукас ми обеща, че ще спрат да те преследват, ако те открия.
- Значи единствено си искал да бъдеш добър батко? Да ме завлечеш ритаща и пищяща обратно в Евърнайт?
- Чарити. Моля те. – Гласът на Балтазар беше дрезгав. – Минаха тридесет и пет години откакто бяхме заедно.
- Откакто живеехме заедно, може би. Но съм те виждала наоколо много преди това, много преди Албион. Внимавах. – Чарити се прегърна. – Искам оръжията на ловеца.
Челюстта на Лукас се стегна.
- О, по дяволите, не.
- Лукас – прошепнах. – Хайде. Тя не ти вярва.
- Аз също не й вярвам!
- Всички ще се отървем от всички оръжия, които имаме – каза Балтазар, опитвайки се да бъде разумен.
- Вие сте вампири – каза Лукас. – Вие сте собствените си оръжия.
Чарити протегна ръце.
- Тогава запази всичките си оръжия, освен едно. Дай ми само едно. Големият нож, който беше насочил към мен в болницата, може би. Тогава ще се чувствам в безопасност.
- Аз няма – каза Лукас.
- Ще бъда добре – обещах му. Чарити изглеждаше толкова млада и толкова студена; трепереше, когато застана там, малките й ръце бяха протегнати и умоляващи. – Лукас, моля те.
Лукас ме дари с най-мръснишкия поглед, който някога бях виждала, но бръкна в палтото си и извади широкия си нож. Вместо да го подаде на Чарити, той остави острието да издрънчи на паважа. Той и Чарити останаха сключили поглед, докато тя коленичи, за да го вземе, а той сложи ръка на колана си, където знаех, че държи кол.
Може би трябваше да се обърнем към Кортни преди всичко това, но всички ние знаехме, че колът в сърцето не убива наистина вампира… поне не за постоянно. Изваждаш кола и вампирът се свестява, без поражения. Вече си мислех, че може би трябва да извадим кола от Кортни и да се справим с факта, че ще бъде дори по-ядосана, когато дойде в съзнание.
Лукас каза:
- Добре ли сме?
- Да. – Чарити го дари с много странна усмивка. – Добре сме. Поне за тази вечер, ловецо, си в безопасност от мен.
По някаква причина Лукас прие това като знак, че сега той беше най-подходящият човек, който да достигне до нея.
- Трябва да послушаш брат си. Не бягам от Черният Кръст, не и ако не е сигурно. Ако искаш да си в безопасност от лова, по-добре да играеш по неговите правила.
- Научила съм правилата, по които да играя – каза Чарити. – А вие сте тези, които трябва да се притесняват да безопасността си.
- Какво си направила, Чарити? – Балтазар пое ръцете й в своите – не сякаш ще я прегърне, а сякаш вместо това ще я разтръска. – Отговори ми.
- Създадох си нови приятели. Те ме научиха как. Трябва да дойдеш с нас, Балтазар. Ще бъдеш толкова по-щастлив да гледаш към бъдещето, вместо да си затворен в миналото.
- За какво говориш? – настоя той.
Чарити се освободи от брат си.
- Имам предвид, че има само един истински начин да бъдеш вампир и той не включва да искаш неща, които нямаш или да прекарваш време с хора, които си познавал, докато си бил жив, или да гладиш униформата си от Академията Евърнайт всяка сутрин. Означава да искаш това, което имаш. Да вземеш това, което можеш да вземеш. Да прегърнеш това, в което се превръщаш.
- Убивайки – каза Лукас. – Искаш да кажеш, че единственият истински начин да бъдеш вампир е като убиваш.
Чарити му се усмихна като коленичи до безжизненото тяло на Кортни.
- Ти знаеш всичко за убиването, нали?
Лукас поклати глава.
- Това, което правя аз не е същото.
- Наистина? Нека да видим за какво са добри оръжията ти. – Чарити завъртя широкият нож на Лукас, след което го прекара с невероятна сила през врата на Кортни, обезглавявайки я.
Обезглавяването убива вампира завинаги.
Тялото на Кортни се втвърди. Кожата й моментално стана сива и изсъхна, сбръчквайки се около костите й, когато плътта й изчезна. Отделената й глава се отпусна. Ъгълът от лицето на Кортни, който можех да видя, вече не беше лице, просто нещо хартиено и с цвета на земята, опънато върху череп. Когато вампирите умрат, телата им изгниват до положението, което е трябвало да достигнат след първата си смърт. Най-старите се превръщаха в прах. Кортни беше мъртва само от двадесет и пет години, така че беше останало достатъчно много от нея. Твърде много.
Изпъшках. Балтазар изви глава. Чарити се усмихна към Лукас. 
- Това се погрижи за теб, ловецо. Сега тайната ти е на сигурно, Балтазар. Никога не казвай, че не те обичам.
Тя незабавно се извърна от нас и побягна, изчезвайки почти моментално в храсталака. Балтазар направи две несигурни крачки след нея, преди той да спре.
Чарити уби Кортни. Чарити уби. Гледах как го направи. Мислех, че е толкова безпомощна, толкова изплашена, толкова слаба… Можеше ли напълно да греша? Спомних си недоверието на Лукас в Чарити и моята настойчивост да я защитим и ме заля страх, силен като ужас. Колко от това беше по моя вина?
За няколко момента никой от нас не можеше да проговори. Най-накрая, казах:
- Какво ще правим?
- Какво? – Балтазар все още се взираше в посоката, в която изчезна Чарити.
- Тя има предвид с тялото. – Лукас направи гримаса, когато погледна по-отблизо. – Ако съседите излязат сутринта и открият това, ще откачат. Ще започнат тестове. Фактът, че това е двадесет и пет годишен труп, ще ги накара да задават повече въпроси.
Можеха ли да намерят съвпадение с ДНК-то на Кортни? Зъболекарските картони? Усетих вълна на чист ужас като си помислих, че това мило семейство от квартала ще научи, че тялото на Кортни е било открито, изгнило и зарязано на собствената им улица по време на партито за рождения ден. Това беше най-ужасното нещо, което можех да си представя.
- Трябва да я махнем от тук – казах. – Трябва да я погребем някъде.
- Копаенето в замръзнала земя е трудна работа – каза Лукас. – По-добре да я изгорим.
Той не го каза с лоши намерения… просто сякаш това беше реалността. Но Лукас нямаше вампирският ужас от огън и не знаеше колко отвратително ми звучеше това, да изгорим някого вместо да го погребем както си му е редът.
Може би беше отвращението ми от идеята за кремация. Може би бяха собствените ми объркани чувства около наблюдаването на смъртта на Кортни – никога не съм я харесвала, но никога не съм пожелавала да бъде убита. Може би беше напрежението, че тайната ни за малко да бъде разкрита, а след това бе спасена по най-ужасният възможен начин. Може би беше това, че наблюдавах как Балтазар изглеждаше толкова изгубен. Може би беше собственият ми яд към мен самата заради глупавата ми вяра в добротата на Чарити. Може би месеците на раздяла най-сетне взимаха своята дан.
Каквото и да беше в този момент, то накара нещо в мен да прещрака.
- Изгорете я. Изгорете я. – Завъртях се към Лукас, толкова бясна, че треперех. – Дори не мислиш за нея като за човек, нали? Защото вампирите не са хора! Не и за теб!
- Уоу, уоу… не казах това. – Лукас вдигна ръце. – Това е само кремация, Бианка.
- Не е само кремация, не и за теб. Мислиш, че вампирите не са като другите хора, затова можеш да ги третираш както пожелаеш. Можеше да убиеш Кортни собственоръчно. Можеше да убиеш Балтазар. Ако не се бяхме срещнали в Евърнайт можеше дори да убиеш мен някой ден. Нямаше дори да се замислиш, нали?
Лукас не можеше да стои да бъде навикван така. Можех да видя как последните остатъци от самоконтрола му се превръщат в пепел, когато темпераментът му взе връх.
- Е, ти мислиш, че вампирите никога, ама никога не нараняват никого, въпреки че всеки един от вас е програмиран да пие кръв и да убива! Дори и след Ерик! Дори и след това! Какво, по дяволите, е това, Бианка? Опитах се да те накарам да видиш истината, но ти не виждаш нищо, което не искаш да видиш.
Тихо зад нас, Балтазар каза:
- Отивам да взема колата, да я докарам.
Игнорирахме го.
- Все още си в Черният Кръст – казах, треперейки от гняв. – Все още, повече от година след като разбра, че аз също съм вампир. Говореше за напускане, но това беше всичко, нали? Просто приказки! Аз ли съм единствената, която трябва да се промени? Единствената, която трябва да се откаже от всичко?
- От какво си се отказала, Бианка? Не напусна Евърнайт. Не спря да планираш превръщането си във вампир. Превърна се във перфектната дъщеря на родителите си и перфектното гадже на Балтазар и ме държа настрана, където ти беше удобно.
- Удобно? Мислиш, че нещо от това е удобно?
- Изглеждаше доста комфортно в ситуацията по-рано тази вечер.
Имаше предвид вървенето ми до Балтазар. Нещо толкова просто като разходка се беше обърнало в оръжие, което да се използва срещу мен. Сълзи почнаха да парят очите ми. 
- Трябваше да се досетя. Никога не си спирал да мразиш вампирите. Това прави неизбежно, че някой ден… някой ден ще намразиш и мен.
Лукас гледаше така, сякаш беше ударен в корема.
- Бианка… Боже, моля те, знаеш, че не те мразя.
- Може би не сега, но ще го направиш. – Гърлото ми се стегна толкова много, че болеше като говоря. – Не знам защо изобщо съм мислила, че ще се получи.
- Бианка…
- Махни се. Просто се махни.
- Няма да те оставя сама тук.
- Балтазар ще се върне с колата всеки момент.
Изражението на Лукас се втвърди.
- Предполагам, че Балтазар се грижи наистина добре за теб. Вече не се нуждаеш от моята помощ.
- Не. – Гласът ми се пречупи на думата, но той ми вярваше така или иначе.
- Добре. – Лукас закрачи в тъмнината. Той вървеше в обратната на Чарити посока, така че знаех, че не е на лов, но изчезна в тъмнината толкова бързо, колкото и тя. Бях сама.
Току що скъсахме ли? Току що зарязах ли Лукас?
Така мислех, но не бях сигурна. Някак това да не знам с абсолютна сигурност направи нещата по-лоши. Но не бяхме измислили къде или как за се срещнем отново… което означаваше, че може би нямаше да мога да го открия отново. Ако той не тръгнеше след мен, никога повече нямаше да се видим отново след тази вечер. Облегнах се на минивана и започнах да плача. Тогава си помислих, че беше невероятно дребнаво от моя страна да плача за скъсването си, когато Кортни лежеше мъртва в краката ми, но това ме накара само да се разхлипам по-силно.
Изглеждаше като цяла вечност преди Балтазар да спре колата, макар че едва ли е имало и десет минути. Видя ме да плача и каза:
- Предполагам, че не приключи добре. – Поклатих глава. – Всичко е наред. Влез в колата, Бианка. Ще погледна Кортни.
Балтазар уви тялото на Кортни в старо одеало, което трябва да е било в багажника, където и я сложи. Не гледах; седях на пасажерската седалка и ревях. По времето, когато той приключи с почистването на района и заключи багажника, най-лошото от плача ми беше преминало. Сълзи продължаваха да се търкалят по бузите ми, но се чувствах вцепенена отвътре.
Когато той влезе в колата, прошепнах:
- Какво ще правим?
- Ще трябва да караме извън града и да построим клада. – Той ми отправи несигурен поглед. – Лукас беше прав за замръзналата земя.
- О. Добре.
Балтазар запали колата. Погледнах зад нас към къщата, където семейството на Кортни все още празнуваше тържеството за рождения ден. Докато се отдалечавахме, можех да видя силуетите им в прозорците. Танцуваха.


Глава 18


- БЛАГОДАРЯ НА ГОСПОД, ЧЕ НАЙ-НАКРАЯ СЕ ВИЖДА ПОЯВАТА НА пролетта. – каза Ракел, отваряйки прозореца, за да пусне вътре лекия бриз. – Ако се събудя още едно утре и видя ледени висулки, кълна се, ще намушкам някого с една от тях.
- Може ли да не говорим за намушкване на хора, моля? – Бях се свила върху леглото, в същата пижама, която носех цяла уикенд, прелиствайки един старите броеве на Wired* на Ракел. Беше наистина добро четиво – като изключим факта, че тя канибализираше виртуално всички картини за художествените си проекти – но тогава, аз бях наистина концентрирана.
Ракел свали списанието, така че да застанем лице в лице.
- Помниш ли по-рано тази година? – каза тя, много по-тихо от преди. – Когато аз бях тази, която се криеше в тази стая, а ти беше тази, която ме измъкна от нея? Е, вземи това и го обърни.
- Нямам нужда да ме измъкват от никъде.
- Бианка, бъди реалист. През последния месец се държиш като някакво зомби.
„Вампир, не зомби” – помислих си. Това ме накара да се усмихна поне малко. 
- Просто имам нужда от малко време… за да събера мислите си. Става ли?
- Няколко дни, да. Дори няколко седмици. Но това? Това продължава вече почти месец. Дори твоите мисли би трябвало да са се събрали до сега. – Ракел стана и издърпа одеялото ми от леглото. – Ставай. Душ. Миришеш като страхливец.
- Пропуснах само един ден – промърморих.
- Не ми пука колко време е трябвало на страхливеца да се добере до тук. Знам само, че в стаята ми има страхливец и той трябва да изчезне.
Не мислех, че наистина мириша лошо; Ракел бе просто отчаяна в опитите си, да ме накара да се размърдам. Така че се размърдах, взимайки си душ послушно и връщайки се, за да открия Ракел да оправя леглото ми… макар че тя рядко оправяше своето. Тя скри списанията.
- Направих салата с риба тон – каза тя и скъса един лист. – За обед може да си направим пикник навън. Може да попитам Балтазар, Вик и Рейнулф. Какво ще кажеш?
- Искаш да си направим пикник? – Тя повдигна рамене. Аз казах: – Наистина, наистина не се държиш като себе си.
- Нито пък ти – отбеляза Ракел. – Докато не върнем нещата в нормалния ред, ще бъда веселата. Някак си мразя да съм веселата. Така че може ли просто да излезеш и да дойдеш на пикника?
- Добре. – Трябваше да ям нещо. Макар че кръвта ставаше все по-голяма част от диетата ми, все още се нуждаех от храна.
- Та ще ми кажеш ли някога какво те тревожи?
- Най-вероятно не. – Как можех да и кажа, че бях разстроена от загубата на Лукас? Доколкото тя знаеше, бях изгубила Лукас преди почти година… не преди месец. – Ракел, не е за това, че не ти вярвам. Аз просто… не искам да казвам нищо от това на глас. Дори не искам да се чувам да произнасям тези думи.
- Всичко е наред – каза тя. – Нека просто те изведем от тук.
Петимата си организирахме пикник за обяд (Балтазар и Ранулф дъвчеха много внимателно) в градината. Едно от боядисаните одеяла на Вик ни служеше като покривка и ние предимно си говорихме за изпитите и училищните клюки. Балтазар стоеше близо, ръцете ни понякога се докосваха и присъствието му ме правеше по-сигурна.
Само веднъж разговорът пое в опасна територия. Докато Вик слагаше повече чипс в чинията си, той каза:
- Хей, никой нищо не чу повече за Кортни?
- Казват, че се е върнала у дома – каза бързо Балтазар. Той се придържаше към официалната версия на Евърнайт за всеки изчезнал ученик вампир… което обикновено беше истината, освен този път. – По няколко деца напускат всяка година. Случва се.
- Просто е прекалено странно – каза Ракел. – Миналата година Ерик, тази година Кортни. Имам предвид, разбирам защо някой би избягал от Адската Гимназия, особено с цялата таза ситуация с духовете, но училищното ръководство сякаш изобщо не се интересува. И как става така, че най-популярните ученици напускат? Останалите от нас трябва да го понасяме.
- Кортни не беше щастлива – каза Рейнулф. – Беше самотна. Сигурен съм.
Въпреки че никога не си бях мислила за това, осъзнах, че Рейнулф беше прав. Знаех, че не мога да позволя никой да ме види да се разчувствам заради Кортни, така че опрях глава на рамото на Балтазар. Той потупа гърба ми.
От своя страна, Ракел гледаше скептично.
- Не виждам защо прекрасното, популярно момиче ще бъде по-самотно от останалите.
- Всеки е самотен – каза Рейнулф, но се усмихна. – Трябва да помним, че животът трябва да се живее ден за ден. Не можеш да се тревожиш за миналото или бъдещето. Щастието е в настоящето.
Ракел се засмя.
- Вик тотално ти е промил мозъка.
Сега, след като се замислих за това, Рейнулф изглеждаше много по-отпуснат напоследък… и, да, това на краката му бяха черни кецове. Вместо да изглежда като християнски мъченик, който да броди из някакви свещени средновековни текстове, Рейнулф се обличаше и се движеше почти като обикновено дете. Все още говореше странно, но не толкова, че някой да забележи. Най-важното, сякаш за първи път изглеждаше щастлив. Година съжителство с Вик му направи много повече добро, отколкото десетилетие на обучение в Академия Евърнайт би могло.
- Трябва да послушаш човека, Балти – каза Вик, удряйки обувката си в тази на Балтазар. - Carpe that diem.**
- Ще се опитам. – Балтазар се опита да звучи ентусиазирано, но не се справи много добре. Той не бе по-щастлив от мен през този месец; понесе конфронтацията с Чарити трудно, както и аз. Чувствах се като глупачка за това, че и повярвах, само защото изглеждаше толкова невинна и безпомощна… колко по-лошо можеше да е това за Балтазар? Не само, че избра клана си пред него, но тя бе станала и една от тях: избухлива, безмилостна и жестока. С един удар на ножа, Чарити беше прекратила съществуването на Кортни… да не говорим за връзката ми с Лукас.
Може би Ракел видя меланхония в очите ми, защото бързо каза:
- Днес небето е много ясно. Трябва да дойдем да гледаме звездите довечера. Всички ли са навити?
- Не тази вечер – казах. – Обещах да помогна на Балтазар с проекта му за училище.
- Добре – каза Ракел. – Но скоро ще го направим.
Спомних си колко отегчена бе винаги от астрономията и ми се прииска да я прегърна за това, че опитваше толкова усърдно.


“Училищният проект” всъщност беше да играем на видео игри – чисто забавление за мен, но трудна работа за Балтазар в Модерните Технологии. 
- Трябва да си по-добър в това – казах, когато на екрана моят боец чисто прониза този на Балтазар за дванадесети път. – Бил си се в някои войни, нали? 
- В много. – Балтазар се намръщи към джойстика. – За мен няма никакъв смисъл да мисля за битката като за игра.
- Тогава мисли за нея като за фехтовка – предложих. – Знаеш, упражняваш движенията, за да ги направиш правилно. Играеш роля.
- Това всъщност има смисъл. – Той се ухили и се облегна на дивана в стаята по Модерни Технологии, а аз се почувствах много горда от себе си. Тогава усмивката му се промени, някак стана едновременно нежна и по-напрегната. – Бианка, защо продължаваме да правим това?
- Да правим кое?
- Да сме заедно през цялото време. Да лъжем приятелите си. – Тъмните му очи срещнаха моите. – Да твърдим, че сме заедно.
- Ами, защото… - Осъзнах, че никога до сега не си бях задавала този въпрос. Загледах се в пода, търсейки думите. – Ти все още търсиш Чарити. Това означава, че се нуждаеш от извинение да излезеш от кампуса.
- Не се нуждая от извинение, за да изляза от кампуса. Мога да идвам и да си отивам общо взето когато си поискам. Нашето… каквото и да се води, нямам нужда от него.
- Предполагам, че можем да спрем, ако искаш.
- Не искам особено – каза Балтазар. Гласът му беше тих.
- Аз… ще отида да взема малко кръв, става ли? – Изправих се нестабилно на краката си и отидох до ъгъла на стаята, където имаше кухничка от двадесет и първи век. Няколко вампира зареждаха малки запаси от кръв за закуска между часовете, тъй като това беше единствената класна стая, която не се използваше от хора, и се почувствах така, сякаш мога да взема малко кръв, за да се подсиля сега.
Не можех да се преструвам, че не зная за какво говори той, или че ме е изненадал. Лукас и аз… вече не бяхме заедно и изглеждаше невъзможно някога отново да бъдем. Балтазар ми даде време да превъзмогна загубата, а сега искаше да знае дали нещата между нас биха могли да са различни.
Винаги си казвах, че Балтазар ми е само приятел. Знаех, че не го обичам по начина, по който все още обичах Лукас; не знаех дали някога ще мога да обичам така.
Но също така знаех, че тази година започнах да разчитам на Балтазар. Да му вярвам. От тази гледна точка, той вероятно беше един от най-близките ми приятели. И никога дори не съм се преструвала, че не го намирам за привлекателен. Това би било невъзможно.
Не, никога не съм изпитвала нещо към Балтазар, което да се доближи до прилива на страст, който Лукас предизвикваше в мен всеки път. Но ако дадях шанс на Балтазар…
Спомних си как Лукас ме целуваше под звездите в обсерваторията, желаех го толкова силно, че чак болеше. Споменът ме връхлетя в момента, в който се протягах към шкафа за чаша и, в разсеяността си, я изпуснах. Чашата се разби с трясък и нещо остро се удари в ръката ми.
- Оууу – изхленчих, изваждайки парчето от кървящия си пръст.
Балтазар беше до мен на момента.
- Ауч. Но не изглежда много гадно. – Той бързо събра счупените парчета стъкло и ги изхвърли в боклука.
- Не, просто ми трябва лепенка. – Тогава си помислих “чакай”.
Стояхме близо, почти достатъчно, че телата ни да се докоснат. Вместо да развия кранчето и да задържа пръста си под течащата вода, колебливо вдигнах ръка, така че почти докосвах лицето на Балтазар. 
Хванах го неподготвен; изглежда му отне секунда да разбере какво правех. Тогава Балтазар уви ръка около китката ми и сложи пръста ми в устата си, вкусвайки кръвта ми. Затвори очи. Докосването на езика му да кожата ми накара нещо вътре в мен да се преобърне, а дъхът ми заседна в гърлото.
Само след секунда, Балтазар отмести ръката ми от устните си. Сега порязването беше само розова линия. 
- Добре ли е? – каза той.
- Да. – Чувствах се невероятно открита. Кръвта ми бе дала на Балтазар поглед в ума ми; трябва да е почувствал някои от емоциите, които чувствах. Чудех се дали са били по-малко объркващи за него, отколкото за мен. – Какво видя?
Балтазар все още държеше ръката ми в своята, широките му пръсти обгръщаха китката ми. 
- Само малко любопитство, това е. Не опитах достатъчно кръв, за да те опозная наистина. – Гласът му беше странно груб. – Когато най-накрая споделиш кръв с някого, ще разбереш разликата.
Спомних си как получих само намек за емоциите на Балтазар, когато облизах пръста му по време на Есенния Бал. Имаше още много, толкова много, че трудно можех да предположа… истинската мистерия на това да си вампир.
Това означава да си вампир.
Имало е моменти, когато съм се питала дали трябва напълно да стана вампир, дори и да исках това. Сега, когато изгубих Лукас, никога повече не исках да обмислям този въпрос. Беше ми писнало от това да не знам каква точно съм, как да се държа, какво да мисля. Ако можех да разбера какво е да бъдеш вампир, може би всички тези въпроси просто щяха да изчезнат.
Погледнах нагоре към Балтазар и прошепнах:
- Пий от мен.
Той не помръдна, но усетих промяната в него – някакво напрежение, което наелектризира въздуха между нас. 
- Имаш предвид сега?
- Никой друг няма да дойде тук тази нощ. Сами сме. Можем да правим каквото пожелаем.
- Не това имах предвид. – Желанието в очите на Балтазар ме накара да се почувствам слаба, някак уплашена, но по добър начин, както в момента преди увеселителното влакче да се спусне. Той прокара два пръста по бузата ми. – Бианка, сигурна ли си?
- Вече ти казах. Да. – Но тогава смелостта ми изглежда ме изостави, защото нямах представа как да го направя. – Дали ние просто… ти ще… - Трябваше ли да издърпам яката на ризата си надолу към рамото и просто да го оставя да ме ухапе? Щеше ли да ухапе ръката ми вместо това? Не знаех и се чувствах глупаво.
- Ще искаш да полегнеш. Понякога те кара да се чувстваш замаян. – Балтазар стисна ръката ми. – Диванът?
- Добре – казах, отмятайки косата си сякаш не е голяма работа. Което беше тъпо, защото беше голяма работа – и двамата с Балтазар го знаехме – но изглежда не си помагах.
Краката ми трепереха докато вървяхме към дивана, хванати ръка за ръка. Балтазар затършува в един от шкафовете и взе няколко тъмни хавлии. Екранът на компютъра беше преминал в режим на изчакване, така че сега в стаята беше по-тъмно, но не включих никакви лампи. Помислих си, че ще е по-лесно ако имаме няколко сенки помежду си.
- Може би ще искаш да… Не искам да унищожа ризата ти – каза Балтазар с твърд и напрегнат глас. Вече беше разкопчал маншетите си.
- О. Добре. – За щастие имах фланелка под дантелената си блуза. Извърнах се от Балтазар докато я разкопчавах и я поставих спретнато на близкия стол. Въпреки че фланелката и полата бяха много по-сдържани от всичко, което съм носила на плажа, се почувствах невероятно разсъблечена.
Когато се обърнах, ризата на Балтазар беше смъкната. Никога преди не бях виждала тялото му и докато просто го гледах – широки гърди, изваяни рамене, мускулеста талия – ми се прииска да го докосна. В нервността си си представих, че е почти два пъти по-едър от мен, така че би могъл да ме покрие напълно.
Не го докоснах; не направих нищо. Балтазар положи хавлиите върху дивана. 
- Ето. Легни. 
Направих го, нагласявайки врата си така, че хавлиите да попият всякаква кръв, но имах чувството, че се движа на забавен кадър. Тогава Балтазар легна до мен, тялото му до моето. Сърцето ми биеше толкова силно, че си помислих, че може да се пръсне.
Балтазар прокара ръка през косата ми и се усмихна нежно. Звучеше много повече като себе си, когато каза:
- Нервна ли си?
- Нещо такова – признах.
- Не бъди. Ще се погрижа добре за теб, обещавам.
- Колкото повече чакаме, толкова по-нервна ставам.
- Шшш. – Балтазар целуна челото ми, след което подуши пътя си надолу към извивката на врата ми. Първият допир на устата му до кожата ми ме накара да се напрегна навсякъде. Той помилва ръката ми и остана там. Осъзнах, че изчаква да се отпусна и да свикна с присъствието му толкова близо до мен. 
Никога нямаше да свикна с това. Таванът над нас изглеждаше по-нисък, сякаш всичко се свиваше около мен. Знаех, че това нямаше да ме превърне във вампир – само пиенето на човешка кръв, докато човекът не умре, можеше да го направи, – но все пак знаех, че пресичам границата.
Принудих мускулите си да се отпуснат. Балтазар вдиша рязко и захапа.
О, о, боли, боли! Стиснах рамото му, приготвяйки се да го избутам от мен… но тогава вече не болеше толкова и усетих дълбокото му, дълбоко всмукване. Това беше приливът на кръвта ми, вливащ се в него. Въпреки че тялото ми не помръдваше, усещах сякаш ме блъскат напред-назад, напред-назад, успокоена и замаяна, и жадна за още.
Светът сякаш се разпадаше под мен. Беше като припадък, но невероятно вместо плашещо. Тялото на Балтазар до мен беше единственото, което можех да задържа, единственото нещо, което познавах.
Езикът му лочеше от врата ми, всмукването ме гъделичкаше… докато той не се отдръпна.
- Пий – прошепна Балтазар. – Бианка, пий от мен.
Придърпах го по-близо, заравяйки лице в рамото му, и почувствах познатата болка в челюстта от зъбите ми. Той се усмихна мило, а кожата му беше гладка и за една секунда преминах от незнанието дали мога да го ухапя до знанието, че трябва да го направя. Зъбите ми потънаха в него.
Кръвта потече в устата ми, изгарящо топла, и изведнъж бях залята от всичко, което Балтазар усеща, всичко, което вижда. Имаше вкус на копнеж, на самота и бездънна нужда от комфорт. Всичко в мен, което разбираше самотата, бе привлечено от него, нагаждайки ни един към друг. Картините, които проблясваха в ума ми бяха на мен… не, не аз, а някой, който толкова приличаше на мен, че дори аз се обърквах… тя имаше тъмна коса и дълга рокля, и тя тичаше през есенните дървета, смеейки се, въртейки се сред падащите листа.
Той я обичаше и искаше това да съм аз. Исках да съм аз. Исках да бъда всеки друг, но не и себе си.
И усещах желанието му – сурова, силна физическа нужда. През ума ми проблеснаха неясни картини и усещания, познанието за секс, което притежаваше, а аз не или не притежавах досега. Тялото ми му отвърна и усетих как захапва по-силно врата ми, сякаш усещаше пробуждането ми в отговор. Това ме караше да го желая повече и той да ме желае повече, чувството се удвояваше отново и отново, докато не можех да го издържа нито секунда повече…
Балтазар се отдръпна от врата ми, достатъчно далеч, че да развали и моята захапка. След това ме целуна, не веднъж, а половин дузина пъти, всяка целувка обезумяла и сладка от кръв. Целунах го в отговор, поемайки въздух всеки път, когато устните ни се разделяха.
- Бианка, кажи “да” – прошепна той между целувките. – Кажи “да”, моля те, кажи “да”.
Исках да кажа “да”. Щях.
Но когато погледнах към него, издишах разтреперано… и осъзнах, че мога да видя дъха си. Студът във въздуха ви удари едновременно и очите на Балтазар се разшириха, когато осъзна това, което и аз.
Скреж започна да шари по прозорците и тавана, а синьо-зеленото сияние заля стаята толкова ярко, че едва виждах. Единственото, което можех да чуя беше пукането на леда. Но нищо не можеше да се сравни с това, което почувствах.
“Мрази ме”, беше казала Ракел. “Мрази ме. Иска да ме нарани.”
Не бях разбрала какво има предвид до този момент.
Привидението беше разгневено и бе дошло за мен.


*Wired – американско списание за технологии, икономика и политика.
** Carpe diem - популярен израз на латински от поема на Хораций. В превод означава „грабни момента“, „живей днес“.


Глава 19


- БИАНКА, ХАЙДЕ! 
Балтазар ме притегли далеч от дивана, ръката му здраво стиснала моята. Запрепъвах се след него, но гледах назад към потресаващата трансформация. Стаята вече бе напълно бяла, покрита със скреж и лед, по-студена от всичко, което бях усещала преди, дори и от Есенният бал. Плъзгахме се върху леда с несигурни крачки и Балтазар се блъсна силно срещу едната стена, размазвайки по нея кръв от моето ухапване. Той потрепери, но трябваше да продължи – всяка секунда ставаше все по-странно. По-опасно. 
Достигнахме вратата и Балтазар дръпна, за да я отвори, но тя не помръдна. Ключалката беше замръзнала затворена. Той дръпна по-силно и изпсува, след това удари вратата с рамото си. Дървесината се пропука дълбоко и двамата я удряхме, докато тя не се счупи. Трески се забиха в краката и ръцете ми, докато разкъсвахме вратата, но докато работихме, стаята ставаше все по-студена. Кристали от лед се образуваха наоколо във въздуха, правейки го толкова гъст, че беше трудно да се диша.
И все пак го чувствах – този дълбок, неумолим гняв, кръжащ около нас и истински като самия студ. 
Балтазар най-накрая разби вратата. Люспи от лед се образуваха по голите му гърди. 
- Доведете г-жа Бетани! – крещеше надолу по коридора, докато се върна при мен, за да ме измъкне със себе си. – Някой да помогне! 
Преминах наполовина през вратата… и замръзнах.
Буквално, искам да кажа. Кракът ми бе замръзнал за пода, опитах се да го измъкна, но дори когато го направих, леда се удебеляваше, обхващайки обувката ми. Наведох се надолу, опитвайки се да се освободя, но изведнъж стана по-трудно изобщо да помръдна. 
- Някой да помогне! – крещеше Балтазар. Той дърпаше толкова силно свободната ми ръка, че рамото вече ме болеше, но не успях да помръдна. Дори и не залитнах, когато ме дръпна. Бях напълно неподвижна… напълно в капан. Отвътре се чувствах сякаш пищях, но не успявах да издам звук. 
В стаята по Модерна Технология изглежда, че вече не действаше гравитацията. Косата ми плуваше около мен, сякаш бях под вода, и всички книги и чинове вътре се носеха леко, уловени от невидими течения. Всичко бе в един и същ брилянтен оттенък на аквамарин. Разпознах, че беше студено, но бях станала студена колкото стаята, така че вече не пареше. Виковете на Балтазар сякаш идваха от огромно разстояние.
Искрящи снежинки изпълниха стаята, съединявайки се и приемайки форма. За мои шок, разпознах лицето на момичето, което се появи в стаята ми. Вместо да бъде човек от плът и кръв, тя беше само едно изображение от сняг.
“Трябва да останеш.” Беше собствения ми глас, в собственият ми ум, казвайки думи, които не бяха мои. Това трябваше да бъде чувството, че полудявам, но знаех, че не говоря на себе – беше тя, привидението, някак говорещо чрез мен. „В опасност си.”
„От теб!” Поне все още можех да мисля със собствените си мисли. „Пусни ме!”
Призрачните й очи с цвят на аквамарин се разшириха. 
“Скоро ще измръзнеш до смърт. Това е единственият начин да те спася.”
Щяха да ме убият, за да ме спасят? Духовете да не бяха полудели? Така ли мислеха през цялото време? Не можех да се спазаря с тях, не можех да ги накарам да видят смисъла. Бях заловена тук, с нея в ума си.
Снегът се завихри около нас, образувайки синьо-зелени ръце, които докоснаха бузите ми. Цялото й тяло се сля и стана по-осезателно – ноктите й одраскаха леко кожата ми. Не можех да помръдна. Мислите й се забиха отново в мозъка ми: 
“Това беше обещано.”
“Обещание? Какво обещание?”
Моментално стаята се промени, издавайки острия звук от трошащ се лед, толкова ужасен, колкото и разкъсан на две метал. Момичето изпищя, висок, ясен звук, който прониза въздуха. Цветовете се промениха, аквамаринът изведнъж потъмня в индигово, когато момичето заби нокти в корема си… от който се подаде желязно острие. Трябва да е бил забит в нея като ловен нож. За миг момичето се разтвори в лед и изчезна. Острието издрънча на пода.
- Бианка! – Балтазар ме издърпа през вратата докато ледът пращеше под краката ми. Звуците и усещанията се завърнаха и осъзнах, че сега коридорът беше пълен с хора, включително ученици, учители и ужасените ми родители. Г-жа Бетани стоеше до мен, ръката й все още бе вдигната до там, откъдето бе хвърлила острието и гледаше с мрачно задоволство как всичкият лед в стаята започваше да се топи.
Мама забърза към мен и ме прегърна силно. Само след като усетих колко топла е тя, осъзнах колко студена съм станала, и започнах да треперя. 
- Вие знаехте… това беше желязо… желязото ги убива, з-защото желязото е в кръвта…
- Виждам, че се научила повече по въпроса, отколкото предполагаше преди това. За щастие тази вечер също така научи и че не трябва да се доверяваш на привидения – каза г-жа Бетани, изглаждайки колосаните дантелени маншети на блузата си. Тя обърна острия си поглед към баща ми. – Ейдриън, стига толкова преструвки. Момичето не може да остане тук още дълго. 
- Какво става? – извика глас от коридора. Видях Ракел да изниква от тълпата, очевидно паникьосана. Трябва да е видяла, че бях наполовина замръзнала и че кървави следи шареха гърлото и ръката ми. Исках да й извикам нещо успокоително, дори и да беше лъжа, но зъбите ми тракаха прекалено силно, за да говоря.
Г-жа Бетани плесна с ръце.
- Това е повече от достатъчно. Всички да отиват по стаите си.
Учениците се подчиниха, въпреки че чух мърморения и шепоти за “призраци” и “отново”.
- Добре ли си? – попита Балтазар.
- Добре е – каза Татко, думите му режеха. За първи път осъзнавах, че Балтазар и аз бяхме все още наполовина съблечени. Макар че родителите ми бяха невероятно толерантни с двама ни – и без съмнение са подозирали, че отдавна сме стигнали толкова далеч – баща ми очевидно не харесваше да има доказателствата пред лицето си. – Балтазар, благодарим за помощта ти, но можеш да си вървиш.
- Всички трябва да си тръгнете – каза г-жа Бетани, отправяйки преценяващ поглед към лабораторията по Модерни Технологии, която сега беше накисната от топящ се лед. – Силия, Ейдриън, ще обсъдим това утре. – Тогава се отдалечи без да каже нищо повече.
- Миличка, сигурна ли си, че си добре? – каза Татко. 
- Добре съм – смънках. – Просто искам да си отида в стаята. Става ли?
Балтазар ме дари с крива усмивка. Кожата на гърдите му беше червена и напукана от студа и осъзнах, че трябва да го е боляло да стои залепен за мен.
- Обзалагам се, че ще можеш да се измъкнеш от училище утре. Нападение от привидение би трябвало да е достатъчно за това. 
- Искам да отида на училище. Ще бъда добре. Просто искам да спя.
Най-накрая ми повярваха и ме оставиха да си тръгна.
Когато отворих вратата на стаята си, Ракел крачеше из стаята. Тя отвори уста, за да започне да ми задава въпроси, но очевидно само един поглед към лицето ми беше достатъчен, за да я накара да замълчи. Вместо да говори, тя отиде до скрина ми, извади анцузите ми и ги хвърли на леглото. 
Суитчъра и джудо панталоните ми бяха удобни, но все още се чувствах измръзнала до кости. Ракел пропълзя на леглото ми с мен и ме прегърна изотзад.
- Спи – каза тя. – Просто спи.
Но Ракел бе тази, която заспа първа. Лежах будна до късно през нощта, обмисляйки всичко, което се беше случило – не само тази вечер, не само тази година, но по някакъв начин през целият ми живот. И го видях толкова по-различен от преди. Помислих си, че за първи път виждах ужасната истина.


В часовете на следващия ден, всички продължаваха да ми отправят погледи и да шушукат, но никой не посмя да попита директно какво се бе случило. Игнорирах това внимание. Дребнавите оплаквания от Академията Евърнайт никога не ме бяха интересували по-малко. В часовете по кормуване, г-н Йее се поколеба преди да ми разреши моя ред, но го направи; за първи път паркирах успоредно без никакви проблеми. 
- Добра работа – каза Балтазар, докато се разхождахме след часа. Това бяха първите думи, които някой от нас изговаряше след миналата нощ. 
- Благодаря. – Дори секундата мълчание между нас се удължи и стана напрегната. Неудобството можеше само да влоши нещата, ако не се справехме. – Мисля, че трябва да поговорим.
- Да, трябва.
Учениците се тълпяха на всеки инч от тревните площи, за да се порадват на пролетното време. Дори вампирите, които се криеха от слънчевата светлина, се бяха изпънали на сянка под новите, бледозелени листа на дърветата. За да намерим малко усамотение, Балтазар и аз трябваше да се заврем в библиотеката. Само тя беше безлюдна. Отидохме до отдалеченият ъгъл и седнахме заедно на дървения перваз на един от прозорците със стъклописи.
Балтазар каза:
- Ще ми кажеш, че миналата нощ не трябваше да се случва.
- Не. Радвам се, че се случи. Твърде дълго си казвах, че мога да прекарам всичкото това време с теб и да флиртувам с теб, и това да не означава нищо. Означава нещо. Ти означаваш нещо за мен. Но не съм влюбена в теб.
Очаквах тези думи да го наранят. Вместо това, той се усмихна печално.
- Опитвах се да го направя нещо, което не е. Да те направя някой, който не си.
Спомних си картината на тъмнокосото момиче от преди векове, която зърнах, смееща се сред есенните дървета и гледащо Балтазар с безкрайно обожание.
- Чарити спомена някоя на има Джейн и мисля, че видях…
- Остави го в миналото. Вече това е всичко. Миналото.
- Ако ние… миналата нощ, ако ние… не мисля, че щях да съжалявам. – Трепетът да бъда толкова близо до него беше все още прекалено пресен в ума ми, за да го отричам. – Въпреки това, това не може да се случи отново.
- Не. – Балтазар въздъхна. – Никога не би се примирила с по-малко от това, което искаш, Бианка. Никога няма да бъдеш с никого, когото не обичаш истински.
Щеше ми се да можех да го обичам. Всичко в живота ми би било по-лесно, ако можех. Той би ме пазил и защитавал завинаги.
Но започвах да осъзнавам, че това, да бъда защитавана, си има цена.



Когато смених униформата си същата вечер, облякох най-старите си дънки и любимата си тениска. Бяха толкова познати, сякаш бяха част от мен – като броня, по начин, който не можех да определя. След това се качих горе, за да се изправя лице в лице с родителите си и да проведа разговора, който трябваше да се проведе преди много време.
Майка ми отвори вратата с усмивка.
- Ето те. Надявахме се да се отбиеш тази вечер… нали, Ейдриън? – Когато влязох вътре, тя промърмори: - Баща ти е в необичайно настроение и може би ти и аз трябва да си поговорим по-късно насаме за Балтазар. Става ли?
Игнорирайки това, се отправих към центъра на всекидневната ни и настоях:
- Защо привиденията са по петите ми?
Мама и Татко се ококориха. Никой не каза нищо за няколко дълги секунди. След това, Мама започна:
- Скъпа, те може просто да са… Това училище вероятно е мишена…
- Училището не е мишена. Аз съм. Аз съм единствената, която вижда привиденията, когато се появят и аз съм тази, която преследват. Всяко появяване става веднага след като пия кръв. Не мисля, че това е съвпадение.
- Ти пиеш кръв постоянно – каза Татко, стараейки се прекалено много да звучи убедително. – Пиеш кръв от деня, в който се роди.
- Сега нещата са различни. Всеки един от тези пъти беше различен, защото бях по-гладна или кръвта идваше от живо същество, или… - Е, нямаше да казвам защо беше различно с Балтазар. – Превръщам се повече във вампир. И привидението каза, че съм в опасност.
- Какво? – Можех да кажа, че това искрено изненада Мама, но това само показа колко много от това разбираше тя, но не беше казала. – Привиденията са онези, които искат да те наранят!
- Мисля, че тя имаше предвид, че все повече се доближавам до превръщането във вампир. За привиденията… мисля… мисля, че е по-лошо да си вампир, отколкото да си мъртъв. – Скръстих ръце. – След това тя каза, че не мога да разваля обещанието. Каквото и да правят привиденията е това, което е било обещано. За какво обещание говореше тя?
Родителите ми замръзнаха. Те се спогледаха един друг виновно и почти ужасено, и усетих гадния вид на страха. Въпреки че знаех, че трябва да чуя този отговор, исках да побягна далеч. Усетих, че истината ще заболи.
- Винаги сте знаели – казах. – Не е ли така? Това, че привиденията ме преследват. Но никога не сте ми казвали защо.
Татко каза:
- Знаехме. И не, не ти казахме.
Сякаш нещо дълбоко в мен се пречупи. Родителите ми – хората, които обичах най-много на света, онези, с които исках да се скрия далеч от целия останал свят. Те бяха излъгали и не можех да си представя защо. Нямаше никакво значение защо.
- Скъпа… - Мама направи няколко стъпки напред, след това спря, когато видя лицето ми по-добре. – Не искахме да те плашим.
- Кажете ми защо. – Гласът ми трепереше. – Кажете ми веднага.
Тя започна да чупи ръце.
- Знаеш, че си мислехме, че никога няма да те имаме.
- Моля те, без речта за “бебето чудо” отново!
- Мислехме, че никога няма да те имаме – повтори Татко. – Вампирите не могат да имат деца.
В отчаянието си можех да хвърля нещо по него.
- Освен два или три пъти на цял век – знам, разбрах го, ясно?
Лицето на Мама беше печално.
- Вампирите никога не могат да имат собствени деца, Бианка. Не можем да даваме живот. Само… полуживот. Животът на тялото.
- Какво трябва да означава това? – Хрумна ми нещо ужасно и си помислих, че може да повърна. – Не съм наистина ваша?
Татко поклати глава.
- Скъпа, ти си наша. Ти си напълно наша. Но за да те имаме, се нуждаехме от помощ.
Първата ми, объркана мисъл беше за клиника за лечение на безплодие. Не мислех, че приемат пациенти вампири. Но тогава си спомних последните думи, които каза майка ми: полуживот. Животът на тялото. Г-жа Бетани бе говорила за това преди, когато първоначално ми говори за привиденията. Вампирите представляваха тялото. Привиденията представляваха духа.
Бавно казах:
- Сключили сте сделка с привиденията. Те… те са направили възможно да ме родите.
Те всъщност изглеждаха облекчени, че го казах, въпреки че облекчението беше на хиляди светлинни години от това, което усещах аз. Мама каза:
- Открихме ги. Помолихме ги за помощ. Не знаехме какво ще поискат… повечето вампири не знаят за това и бяхме чули само слухове…
Татко се намеси.
- Духовете… ни завладяха, предполагам. Само за момент.
Намусих се.
- Докато сте били…
- Не, скъпа, не! – Мама кръстосваше ръце пред себе си сякаш се опитваше да изтрие тези думи. – Не беше така! Не знам какво направиха, но със сигурност след няколко месеца ти беше на път. Върнахме се да им благодарим. – Тя повтори горчиво: - Да им благодарим.
- И те казаха, че ти им принадлежиш. – Изражението на Татко беше мрачно. – Казаха, че когато достигнеш определена възраст, трябва да те оставим да станеш привидение вместо вампир. Сега те се опитват да те убият… да те убият, защото убийствата създават привиденията. Опитват се да те откраднат, Бианка. Но не трябва да се страхуваш. Няма да им позволим.
През целият си живот съм се чувствала толкова специална… толкова обичана… защото родителите ми ми казваха, че съм тяхното бебе чудо. Винаги съм се чувствала сигурна с тях.
Но не бях чудо. Бях резултат от мръсна, грозна сделка, която и двете страни бяха нарушили. А родителите, на които винаги съм вярвала с цялото си същество, са ме лъгали от деня на раждането ми.
- Тръгвам – казах. Гласът ми звучеше странно. Смъкнах медальона, който ми бяха подарили, от врата си и го хвърлих на пода.
Татко каза:
- Бианка, трябва да останеш и да се разберем.
- Тръгвам и да не сте посмели да ме спрете.
Побягнах през вратата, насилвайки се да стигна долу преди да съм се разплакала.


Глава 20


МИСЛЕХ, ЧЕ НИЩО НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ПО-ЗЛЕ, ОТ ТОВА да изгубя Лукас, но грешах.Най-лошото, което осъзнах беше, че го изгубих заради нищо, защото беше прав за всичко – вампирите, родители ми, всичко.

Каза ми, че родителите ми лъжат. Развиках му се, заради това. Той ми прости.

Каза ми, че вампирите са убийци. Аз му казах, че не са, дори и след като един преследва Ракел.

Каза ми, че Чарити била опасна. Аз не слушах, докато тя не уби Къртни.

Каза, че вампирите са неверни, а аз схванах ли съобщението? Не и докато всичките ми илюзии не бяха унищожени от изповедта на родителите ми.

Реших, че единствения вампир, който никога не ме е лъгал е Балтазар, но след като видях на какво е способна Чарити, предположих, че повечето от лъжите му са били насочени към самия него. Всеки друг вампир, с изключение на родители ми, беше лъжец и манипулатор.

Е, може би не и Рейнулф, но останалата част от тях.

А Лукас? Лукас ми беше казал само една лъжа; той пазеше тайната на Черния Кръст, защото не е негова тайна, за да я казва. Във всеки друг случай, той беше най-честен с мен и сподели с мен суровите истини, когато никой друг не мислеше, че заслужавам да ги чуя.

Бях в траур не само заради загубата на Лукас, разбира се. Прекалено много други неща се объркаха ужасно много. Но мъката беше най-лошото, осъзнавайки, че ако го бях послушала, всичко може би щеше да е различно. По-добро. Щастливо. Вместо това сега.

Април беше почти най-ужасния месец от живота ми. Родителите ми се опитаха да говорят с мен няколко пъти, но аз не исках да слушам; след около седмица, те се отказаха. Вероятно си мислеха, че просто се цупя, само защото „преминавам” през това, че целия ми живот е бил лъжа и ще се върна за вечеря някоя неделя. Знаех, че никога няма да направя това отново. Те щяха скоро да го разберат.

Втората неделя, която пропуснах, Ракел попита:
- Няма да се качваш горе?

- Не.

- Миналата седмица си помислих… знаеш, че може би вие просто ще си дадете седмица почивка.

- Няма да ходя там.

- Мислех, че родителите ти са по-добри от моите, – каза тя тихо.

Колко често родителите ми ме обезкуражаваха за излизането ми с Ракел, само защото тя беше човек? Тя им имаше повече доверие, от колкото те предоставяха за нея. Аз можех да я прегърна, но тя щеше да го намрази.
- Може би предпочитам да излизам с теб.

- Имам домашна.

- Значи ще пишем домашна.

Това беше добре за мен. Дори изследването на скучни документи по психология беше за предпочитане, от колкото да се изправя пред родителите си отново.

Балтазар и аз бяхме официално „скъсали”, до колкото учениците знаеха. Вик направи няколко необмислени опити да посредничи, така че да сме отново приятели и да излизаме; нямах сърцето да го разубедя, но след като той отстъпи изведнъж, осъзнах, че Балтазар не е приел предложението любезно. Балтазар не ми беше бесен, точно, но той е един вид ядосан на целия свят и искаше да бъде сам за малко.

Може би беше добре за нас, да прекараме известно време разделени. Разбирах това, но аз прекарах повече време с него тази година от всеки друг, дори и Ракел. Не разбирах колко много разчитах на него, да ме окуражи след тежък ден, или просто да ме дари с усмивка, когато излизах от час, докато той вече не беше там.

Все още имах Вик и Ракел, но ако г-жа Бетани ги преместеше, нямаше и да имам и тях още за дълго.

- Твоят непростим отказ да обсъдиш това с родителите си ме принуждава да се справя с това лично, – каза г-жа Бетани, поливайки редицата си от теменужки по прозореца. Аз стоях в един от неудобните, с високи облегалки, столове в нейната къща. – Сама разбираш, че си конкретна мишена за призраците.

- Да.

- Знаеш ли защо това е така? – Тя изглеждаше почти весела, за това, че илюзиите ми са били попарени.

Стиснах зъби.
- Да.

- Фактът, че си мишена, от твоя страна застрашава другите ученици. Успяхме да държим призраците далеч досега с камъните, но има ограничения върху това, което може да постигнем. Призраците са по-решителни, отколкото си мислех, че могат да бъдат.

- Това е ласкателно.

Тя остави каната, с която поливаше.
- Моля, задръжте сарказма си за вашите приятели, г-це Оливър. Вие сте тук днес, за да обсъдим какво да бъде направено по ситуацията. Не съм толкова безсърдечна, за да ви изгоня от Академия Евърнайт. Във външният свят ще сте лишени от всякаква защитна форма.

- Напусках кампуса доста често тази година, заедно с Балтазар, но призраците не ме проследиха, никъде другаде.

- Предполагам, че те просто не са знаели къде сте. Ако имат достатъчно време… рано или късно призраците ще ви намерят на всяко място по света.

Никога не се бях замисляла за това.
- Защо ме искат толкова много? Няма ли достатъчно духове в света?

- Предполагам, че неосъществените обещания, имат значение за тях повече, от колкото за някой друг. Когато считат, че са били предадени, са непреклонни. - Токчетата на г-жа Бетани тропаха по дървения под, докато тя вървеше срещу мен, сложила ръце зад гърба си. - Има празни факултетски апартаменти в Евърнайт. Аз ще се преместя в един от тях по време на учебната година. Добре дошла сте да останете тук.

- Тук? – Не можех да разбра това правилно. – Като във вашата къща?

- Да. Вярвам, че все още може да посещавате учебните занятия, ако носите това. - Тя извади висулка – обсидианът, който родителите ми ми бяха подарили за Коледа и който хвърлих в краката им. – Това те защитава, дори и да не го осъзнаваш. Защитата не е безотказна, обаче, поради тази причина си в безопасност в моя дом през нощта.

- Чакайте, не разбирам. Ако съм в опасност в училище, защо ще съм в безопасност тук?

- Може би сте забелязали медния покрив? – каза тя. – Както очевидно сте научили, призраците са особено уязвими на метали и минерали, открити в човешката кръв, като желязо и мед. Моето жилище не може да бъде обитавано от духове. Никой призрак не може да влезе.

- Тогава защо не направите така и с училището, така че да бъде напълно защитено?

Беше автоматичен въпрос; очаквах да има добър отговор. Медът е скъп, може би. Вместо това, тя наклони главата си към охраната.
- Има причини, – каза тя, сякаш това беше отговор.

Но разбрах отговора почти мигновено. Може би, защото бях в същата стая, където извърших първата си кражба в опит да разбера, защо г-жа Бетани беше допуснала човешки ученици в Евърнайт. Спомних си, че го обсъждахме с Балтазар: Хората бяха свързани с призраците. Помислих си, че тя е искала да научи повече за враговете на вампирите, някак си. От тогава, видях да напада призрак, унищожавайки го почти мигновено. Видях, че тя знае как да ги повали студени, преди да го е направила. Г-жа Бетани искаше нещо друго.

- Вие преследвате призраци, – казах. – Те трябва да влизат в Евърнай, така че да може да ги хванете.

Странно беше как очите и засвяткаха, сякаш тя беше развълнувана, че почти беше хванала някого. Но каза единствено:
- Теориите Ви са неуместни, г-це Оливър. Призраците са опасни за вас и за останалите от нашия вид. Ще бъдете по-добре защитена тук.

- Няма да ми кажете защо ги преследвате. – Тя не отрече, забелязах.

- Приемате ли предложението ми или не?

- Наистина ли имам избор?

- Не, не съвсем.

Бих искала да кажа на г-жа Бетани къде може да си завре офертата. Но тя беше права за това, че нося опасност за другите ученици. За тяхната безопасност, както и за моята собствена, трябваше да се преместя във вражеския лагер.




Къщата на г-жа Бетани всъщност беше доста хубава, веднъж след като сте свикнали, но да стоя там ме нервираше. Без значение, колко много пъти отварях прозореца или пръсках с парфюма си във въздуха, къщата винаги миришеше на лавандула, напомняйки ми за нейния истински собственик.

Забелязах, че всяко чекмедже и килер са били добре почистени, преди да се пренеса. Тя не ми беше оставила никакви шансове да си навирам носа в чуждите работи.

Моите човешки приятели не разбираха защо дома на г-жа Бетани беше по-безопасен от Академията Евърнайт, но след като им представих (редактирани) отчети върху най-честите нападения на призрак, те не поставиха въпроса, че нещо трябва да се направи. Ракел ми помогна да опаковам дрехите си, а Вик ми помогна да ги прехвърля в къщата, докато тя мъкнеше телескопа. Не взех всичко; нямаше смисъл да се преструвам, че ми е удобно там. И все пак успях да отмъкна черната кехлибарена брошка, която Лукас ми даде миналата година. Мислех за нея, като мой собствен камък със собствени сили – моят талисман, щита ми срещу мрака в това място.

Късно през нощта, лежах в масивното легло на г-жа Бетани и си представях, че сенките в средата на стаята започват да се движат, или че въздуха беше по-студен от колкото трябва да бъде, или някакъв друг номер от луди неща. Тогава се протегнах за брошката върху нощното шкафче и я стиснах в ръката си, позволявайки на всичките си страхове и самота да изчезнат надалеч. Беше без значение, че съм го изгубила. Да си припомням Лукас винаги ми вдъхваше сили.

Когато април се обърна към края си, училището стана много тихо. Още повече от учениците бяха избягали в навечерието от най-новите събития свързани с призрака; вероятно само две трети от учениците останаха. Вампирите бяха по-вероятно да са си тръгнали, което означаваше, че почти половината от учениците в училище бяха хора. Настроението беше приятелско като цяло, и защото повечето от хората не считаха призраците за голяма работа, атмосферата стана почти спокойна. Може би щях да и се наслаждавам, ако не бях в изгнание.

Предпоследната нощ на април ни предложи една малка изненада – синя луна.

Не че синята луна е някакво невероятно астрономическо събитие. Всичко това означава, че това е второто пълнолуние в един месец. Но аз винаги обичам да го отпразнувам и, за да съм сигурна поглеждам към небето и си припомням, че вечери като тези не са често срещани.

Изчаках да стане късно преди да се измъкна навън по дънки и тениска. Исках да бъда сама. Небето беше прекалено тъмно, за да наблюдавам звездите, но луната светеше ярко, оцветявайки близките облаци с бледа светлина.

Бързо преминах около заграждението на белведера, за да мога да седна и да гледам луната през чугунените решетки. Имах други спомени от това място – спомени с Лукас. Това беше първото място, където някога се целунахме.

- Все още обичаш синята луна.

Завъртях се, за да видя Лукас, стоящ на земята зад мен.

Първоначално, честно казано, си помислих, че си въобразявам. Но той пристъпи в белведера, износените му ботуши проскърцаха на пода и осъзнах, че би трябвало да е истински.

- Лукас? Какво... какво правиш тук? – Хвърлих бърз поглед около нас. – Опасно е. Ако те намерят...

- Няма да ме намерят.

- Ще го направят, ако просто стоиш тук! - Сега, когато най-накрая осъзнах, че Лукас се е върнал в Евърнайт, бях по-учудена и от преди; това беше безотговорно и близко до самоубийство. – Някой може да излезе всеки момент!

- Няма да остана много. – Лукас вкара ръцете си в джобовете на кадифените си панталони. Носеше стара тениска, а тялото му беше прегърбено и напрегнато, готово да се сбие в следващия момент. Но нито частица от тази дива енергия не беше насочена към мен. Когато Лукас ме погледна, очите му бяха единствено тъжни. - Мислех, че ще имам по голям шанс да те хвана навън тази вечер, заради синята луна и всичко останало.

- Да. Хвана ме. – Не можех да измисля какво да кажа. Копнежа ми към него не можеше да се изрази с думи, и бях прекалено стресната, за да знам какво точно да направя. – Колко дълго си чакал тук, навън?

- От залез слънце.

Беше почти полунощ. Бил е в градините на Евърнайт с часове и всеки е можел да го види. Ако някой беше докладвал Лукас на г-жа Бетани, до сега той щеше да бъде затворник, дори и мъртъв. Той беше дързък както винаги, но този път не можех да се ядосвам.
- Защо дойде?

- Защото не можех да оставя нещата по между ни по този начин, Бианка.

- Бях отвратителна с теб, – прошепнах. – Лукас, съжалявам.

- Беше ядосана и имаше право да си ядосана.

- Стигна се до кремирането на Къртни в края на краищата.

- Добре, не беше права да се ядосваш за това. – Намек за усмивка се появи на лицето му, но само за кратко. Косата му беше пораснала и мърлява отново. Помислих си, че е отслабнал. Грижеше ли се все още за себе си? – Ти каза, че не приемам това, че си вампир, Бианка. Предполагам… може би беше права.

Дори и да го бях осъзнала сама за себе си, болеше да го чуя от него.
- Веднъж каза, че ще ме обичаш, без значение каква съм.

- Така е, – каза Лукас, поемайки си бързо въздух. – Но когато го казах… беше като че ли, какво чувствам към теб, въпреки, че си вампир. Отвътре, беше като… като че ли ти прощавам за това, което си. Това е най-глупавото нещо, което съм правил за някого, без значение какъв задник бях. Ако го бях разбрал по-рано можеше да бъда за теб… какъвто трябва. Какъвто исках да бъда.

- Лукас…

- Остави ме да довърша, става ли? Знаеш, че не ме бива в емоционалните неща. Така че аз просто... – Кракът му проскърца по пода на белведера. – Каквото и да те прави човека, който си - това е което аз обичам. Всичко това. Включително и това, че си вампир. Не си длъжна да се защитаваш заради това; трябваше да го приема преди много време. Ако бях, може би нямаше да те изгубя. Това е от мен и го разбирам.

Той гледаше към ботушите си. Помислих си, че ако гледаше лицето ми в този момент, Лукас никога не би могъл да се заблуди, че ме е изгубил.

По-тихо, той продължи:
- Видях, че нещата с Балтазар се развиват. Това леко ме подлуди. Но… ти знаеш… за всички той е достоен човек и предполагам, че никога не те е молил да се преструваш на човек, който в същност не си. Така че, може би си направила правилния избор. Искам само да кажа – Бианка, ако си щастлива, то аз съм доволен. Трябва да си щастлива.
Заслужаваш го.

- Не съм с Балтазар.

Лукас вдигна глава, изражението му – невярващо.
- Не си ли?

- Не. Ние никога не сме били заедно, не и наистина.

- О. Добре. – Лукас пристъпваше от крак на крак, очевидно разкъсван между надеждата и несигурността. – Чуй, аз... знам, че се издъних, но ако мога ...

Скочих от мястото си и обвих ръце около него. Лукас ме прегърна здраво, докато аз поставих лицето си в извивката на врата му. Първоначално никой от нас не каза нищо; не мислех, че изобщо можехме да говорим. Чувствах се ужасно добре, за дето мога да го държа отново, да го почувствам до мен, след като си мислех, че съм го загубила завинаги. Не бях ли му казала да вярва, че винаги ще се намираме отново? Трябваше да се вслушам в собствения си съвет.

- Обичам те толкова много, – най-накрая прошепнах.

- Аз също те обичам. Кълна се в Бог, никога няма да се издъня така отново.

- Но ти беше прав за всичко.

Лукас прекара ръце през косата ми.
- Едва ли.

- Лукас, наистина. Знаеше, че родителите ми лъжат. Знаеше, какво в същност са вампирите. Ако само те бях послушала, нито едно от тези неща нямаше да се случи.

- Уау. – Лукас хвана ръцете ми и ме издърпа надолу към пейката на белведера. Синята луна грееше над нас през бръшляновите листа. – За какво говориш?

Изтърсих цялата си история - истината за раждането ми, как призраците ме преследват и как очевидно съм се озовала като пионка в битка между призраци и вампири, където и двете страни бяха зли. Дори и не прескочих това, какво се е случило между мен и Балтазар, защото ми беше писнало от тайни. Тези части накараха Лукас да стисне устни, докато не образуваха тънка линия, но той ме изслуша, без да каже и дума.

Когато свърших, главата ми лежеше на неговото широко рамо, а ръцете му бяха около мен, каза единствено:
- Трябва да се измъкнем от тук.

- Питаш ме, дали ще избягам с теб, отново?

- Да. Този път завинаги.

- Призраците все още ще ме преследват.

- Има хора в Черния Кръст, които знаят повече за призраците. Ще успеем да ти помогнем, дори и да не дойдеш с мен… но ми се ще да дойдеш.

- Ще дойда с теб. – Знаех, че мога да го направя. Нямаше място за мен никъде във вампирския свят. – Просто ми се искаше да знам каква ще стана.

- Какво имаш предвид?

- Няма да стана напълно вампир. Никога. – Обърнах лице към него. – Но ако няма да се превърна във вампир, в какво ще се превърне някой като мен?

Лукас ме дари с лека усмивка.
- Не знам. Но предполагам, че ще си такава, каквото ти пожелаеш.

Целунахме се пламенно, след това просто се спогледахме за момент. Имаше времена през тази година, когато ни беше трудно да държим ръцете си далеч един от друг, но тази вечер беше различна, по-тиха. Мисля си, че и двамата знаехме, колко важен ще е този момент.

Най- накрая казах:
- Последния петък през май.

- Това последния ден от изпитите ли е?

- Да. И това означава също, че хиляди автомобили ще идват, за да приберат учениците у дома. Мога да се измъкна лесно в тълпата. Родителите ми… ще предположат, че се прибирам у дома с Ракел или някой друг. Това ще ни осигури няколко дни, докато се обадят и ме потърсят. – Въпреки всичко, нямах съмнение, че ще ме търсят. – Мога да тръгна довечера… иска ми се да мога… но знаят, че нещо наоколо не е както трябва. Ако изчакаме до последния петък на май, ще е най-добрия ни шанс да получим преднина.

- Тогава само още един месец.

- Преди да сме заедно през цялото време.

- Имам предвид, че имам един месец да разбера какво ще правим след това, – каза Лукас. – Но ще разбера. Обещавам, Бианка, ще се погрижа за теб.

Премахнах косата от лицето му.
- Аз също ще се грижа за теб.

Далече от тук, нещо се скъса със силно изпращяване. Аз и Лукас рязко се изправихме, но за мое успокоение, не се оказа нищо друго освен един клон, най-вероятно. Все пак момента ни напомни колко беше опасно Лукас да е тук.

- Трябва да вървиш, – казах. – Веднага.

- Тръгвам. Обичам те. – Лукас ме целуна грубо, посинявайки устните ми. Ръцете му се приковаха към бедрата ми и си пожелах да можех да го задържа за мен. Но когато той се отдръпна, го оставих да си тръгне. Той се втурна към храстите, без да поглежда назад. Знаех защо имаше силата да направи това. Знаех, че е по-лесно да кажеш „довиждане”, когато не беше за дълго.






Май щеше да бъде най-добрия месец от живота ми, поне за сега.

Всеки ден беше просто кутия в календара, която можех да отбележа с кръст; всеки един ден ме доближаваше до Лукас и свободата. Мечтаех през часовете и бях скастряна - не само от г-жа Бетани, но и от останалите си учители. Какво ми пукаше? Ако преминех през всичките си изпити, нямаше да съм наоколо, за да си взема бележника. Беше по-лесно да се взирам през прозореца и мечтая за Лукас, който си играе с висулката на врата ми, от колкото да се концентрирам върху Хенри V.

Понякога чувствах странно трептене на несигурност - вече нямаше да отида в колеж. Как щях да поддържам връзка с Вик и Ракел? Щях ли отново да видя Балтазар някога? Как щях да се предпазвам от призраците? Мога ли да взема телескопа си? Но нищо не беше толкова важно, колкото бягството ми от Евърнайт или „съдбата”, която моите родители и учители бяха избрали за мен. Имах само един шанс да бъда свободна и с човека, когото обичам. Целта ми беше да го получа.

Дори започнах да опаковам някой дрехи, които взех със себе си в къщата на г-жа Бетани. Това правех една вечер в средата на май, когато чукане по вратата ме стресна.

Кой можеше да е? Бързо прибрах наполовина опакования си багаж под леглото, побързах да отида във всекидневната и да кажа: „Влез!”

Влезе г-жа Бетани, внушителна с нейната черна пола и сиво поло.
- Какво безобразие, – каза тя, очевидно на себе си. – Да чукам на собствената си врата.

- Хей, г-жо Бетани. Имате ли нужда от нещо? - Ако и се притека на помощ, може би щеше да си тръгне по-бързо.

Тя не спря, когато премина покрай мен, на път за спалнята си.
- Поверих ти някой от нещата си и искам да бъда сигурна, че не си се провалила с поливането на теменужките ми.

- Растат много добре всъщност.

- Така е, виждам. – Г-жа Бетани замръзна и се вгледа в стената. – Каква е тази чудовищност?

- О, имате предвид проекта по изкуства? Това е един от колажите на Ракел. Нарича го: „Тези устни ще те излъжат”. - Беше огромен стенопис с различни видове устни, пурпурен цвят и портокал с червило, на фона на назъбени черни ивици и мълнии. Има също ножове и пистолети, защото никое произведение за заблудата на любовта, няма да е довършено без враждебни фалически символи. - Харесва ли ви?

Г-жа Бетани постави едната си ръка на гърлото.
- Имате намерение да махнете това, когато си тръгвате, нали?

Не го бях обмисляла, но сега помислех дали да не го оставя като сувенир за г-жа Бетани.
- Кога мислите, че мога да се преместя обратно в училище, г-жо Бетани? – Попитах така, сякаш наистина нямаше да избягам никъде.

- Ще ви информираме, когато настъпи подходящото време.

Тогава имаше ново почукване по вратата. Внезапно бях станала много популярна. Отидох до вратата и я отворих, казвайки „Здравей?”.

Опасността нахлу в ума ми, докато я дърпах, за да отворя - Ами ако беше Лукас? Какво ако се беше върнал и г-жа Бетани го види? Но не беше Лукас.

Чарити стоеше, с коса опъната назад в прилежен кок и тъмно червена пелерина. С нейното младо лице и откровени очи, изглеждаше почти като Малката Червена Шапчица… макар да знаех, че всъщност тя беше истинския вълк.

- Не очаквах да намеря теб, – каза тя с усмивка. Перверзно, но имаше все още някаква причина, която ме караше да стоя нащрек и да се защитавам. - Имало ли е бунт?

- Кой е? - Извика г-жа Бетани, когато се върна в стаята. След това се обърна в нейната пълна височина. – Г-це Мор.

Можех да усетя омразата във въздуха между тях. Но Чарити разтвори ръце като умоляващо дете. Тя каза:
- Призовавам светилището на Евърнайт.


Глава 21


ДО НЯКОЛКО ЧАСА ЦЕЛИЯТ ФАКУЛТЕТ сподели смайването ми.
- Разбираш ли правилата за поведение в това училище? – Дори от мястото си извън конюшнята, където се бях свила в храстите да подслушвам, гласът на г-жа Бетани прозвънтя остро. – В миналото избра да ги игнорираш.
- Първото правило на Евърнайт е, че всеки вампир, който търси убежище, трябва да получи място. – Чарити звучеше напълно спокойна. – Ще спазвам правилата, ако и вие го направите.
Учителите, които се бяха събрали наоколо, си мърмореха помежду си. Не смеех да надникна над перваза, за да видя какво става, но в основни линии звучеше така, сякаш Чарити искаше да се върне в училището като ученичка и те трябваше да и позволят. Но не им харесваше.
Г-н Йее каза:
- Има известен проблем с привиденията.
- Заради бебчето. Но скоро ще бъдат взети мерки и за това, нали? По един или друг начин. – Чарити очевидно не се интересуваше от това дали ще съм жива или мъртва; чувството бързо стана взаимно.
Трепнах, когато разпознах гласа на майка ми.
- Сега тук има и човешки ученици и трябва да ги предпазим от вреда. Опитът ти в тази област оставя още доста да се желае.
- Кълна се – каза Чарити, искрено и сладко като дете. – Кълна се в собствения си гроб, че няма да бъда тази, която ще наруши спокойствието в Академията Евърнайт.
След моментно мълчание, г-жа Бетани каза:
- Много добре. Колко дълго възнамеряваш да останеш?
- Не много дълго. Честен кръст, ще се махна от тук преди юни.
- Тогава ще ти намерим място във факултетните апартаменти. Трябва да останеш там възможно най-дълго, до края на семестъра. Ще бъде трудно да се обясни пристигането на нов ученик толкова близо до края на срока и колкото по-малко въпроси се задават, толкова по-добре – каза г-жа Бетани. – Трябва да прегледаме новите правила за консумацията на кръв, които бяха установени в следствие на новата административна политика.
- Хей. – Шепотът беше близо до ухото ми и аз подскочих от страх, след което въздъхнах от облекчение, когато осъзнах, че това е Балтазар. – Какво става тук?
- Почти успя да ме уплашиш до смърт. – Отдръпнахме се от сградата заедно. – Защо се промъкваш така край мен?
- Не се промъквам край теб. Промъквам се към конюшнята, а ти беше вече тук, шпионирайки вместо мен.
Усмихнах се малко на това. Чак тогава осъзнах, че отново си говорим един на друг и изобщо не беше толкова неудобно, колкото се притеснявах. Това можеше да е само защото той бе толкова фокусиран върху конюшнята. Очите на Балтазар останаха фиксирани върху нея, сякаш имаше рентгеново зрение и можеше да наблюдава сестра си през стените.
- Канят се да й позволят да остане – казах. – Въпреки че трябва да се крие в кулата, така че никой да не пита защо има нов ученик, който идва само за изпитите. Г-жа Бетани се раздразни, но очевидно си прав за това нещо с убежището.
- Убежище. – Лицето му светна с надежда. – Убежището означава, че тя бяга от някого. Трябва да означава, че бяга от клана. Тя се е отдръпнала от тях.
- Може би.
- Трябва да е така.
Той толкова силно искаше да вярва в нея. Не вярвах на Чарити особено, но не казах нищо. Надявах се Чарити да се държи добре поне за малко, за доброто на Балтазар, така че поне да може да я вижда отново.
- Ще влезеш ли да я видиш?
- Г-жа Бетани не би искала да ги прекъсвам. Ще намеря Чарити по-късно довечера. – Балтазар колебливо сложи ръка на рамото ми. – Ще бъдеш ли добре?
- Да. – Не можех да споделя нито разочарованието си, нито вълнението си от предстоящото бягство. Можех само да попитам: - А ти?
- Вече всичко ще бъде наред – каза той и се ухили.
- Може би. – Помислих си за Лукас и му върнах усмивката. – Може би и за двама ни.


Когато на следващия ден всички се събрахме в коридора, Вик каза:
- Само на мен ли ми се струва или времето е спряло? Сякаш лятото се отдалечава, вместо да се приближава.
- Знам какво имаш в предвид – казах. – Къде ще ходи семейството ти това лято?
- Изглежда ще наемем вила в Тоскана – отвърна Вик, с онази безгрижна досада, която само някой супер богат може да използва, за да съобщи новина като тази. До него, очите на Ракел се разшириха. – Аз, ако съм в Италия, бих предпочел да бъда в Рим, нали? Да видя всички руини например или къде са се били гладиаторите, такива неща? Не да стоя в някаква лъскава къщичка насред страната на виното, когато все още не ми е разрешено да пия.
- Винаги съм чувала, че възрастта за пиене е по-ниска в Европа – каза Ракел.
- Така е, но се опитай да го кажеш на майка ми. – Вик спря, когато стигнахме до входа на северната кула, където бяха спалните на момчетата. Предположих, че ще ни каже “довиждане”, но вместо това той се вгледа в спиралната стълба. – Там горе става нещо странно.
- Странно? – Ракел придърпа книгите си по-близо до гърдите си. – Като призрачно странно?
- Не мисля така. Някакъв друг вид странно. Обикновено не ги е грижа дали човек стои на стълбите вечер – знаете, да се размотава без да досажда на съквартиранта или от време на време Балтазар да пуши горе и да издиша дима през прозореца. Но снощи, Рийнулф и аз направихме само крачка към стълбището и изведнъж професор Айвърбон се появи от нищото и ни чете конско за това, че само сме си помислили да тръгнем натам. 
- Обзалагам се, че има нещо общо с това – каза Ракел. – С призраците имам предвид. Това е главната причина хората да се държат странно тази година.
Знаех, че в действителност се опитват да държат учениците далеч от Чарити… или обратното.
- Не бих се притеснявала за това – казах. – Каквото и да е, след две седмици се махаме от тук.
- Освен ако това нещо с разпъването на времето не продължи. – Вик се ухили и ни помаха, когато се втурна в спалното крило.
Докато с Ракел се връщахме към главния коридор към нашата кула, тя каза:
- Задават се проблеми.
Погледнах надясно и видях баща ми да върви целенасочено към нас.
- О, не. – Нямаше къде да избягам. – Стой тук с мен?
- Бих, но нали знаеш, че ще ме накара да си тръгна така или иначе. Колкото по-скоро си тръгна, толкова по-скоро ще приключиш с това.
Беше права. Въздъхнах.
- Добре, ще говорим по-късно.
Ракел се запъти към стаята, която деляхме навремето, което ме остави сама, когато баща ми се качи.
- Искам да говоря с теб – каза той.
- Това прави само единият от нас.
Татко не оцени остроумният отговор, но видях, че устоя на гневния отговор.
- Разстроена си. Разбирам, че си разстроена. Предполагам, че имаш право да бъдеш.
- Предполагаш?
- Имаш нужда да се сърдиш на някого? Сърди се на мен. В края на краищата решението да оставим нищата така беше мое и съжалявам ако съм направил грешка. – Преди да успея да го попитам какво има предвид под "ако", Татко продължи: - Но колко още ще го причиняваш на майка си?
- Нищо не й причинявам!
- Изолирала си я. Игнорирала си я. Мислиш ли, че това не наранява чувствата й? Че ти си единственият човек в това семейство, който може да бъде наранен? Защото това я разкъсва вътрешно. Не мога да стоя и да гледам как страда и не мога да повярвам, че и ти би могла просто да стоиш, много по-малко отговорна.
Спомени проблеснаха в ума ми – Мама с фуркети в уста, сплитайки косата ми за Есенния бал. Отказах да се спирам на това. 
- Не мога да имам връзка с хора, които не могат да бъдат искрени с мен.
- Виждаш ситуацията в най-крайния й вариант. Ти си тинейджър; предполагам, че става въпрос за територия…
- Не е защото съм тинейджър! – Бързо се огледах наоколо – нямаше следа от ученици, хора или вампири. – Кажи ми какво ще стане ако откажа вече да отнема човешки живот.
- Това не е вариант за теб.
- Мисля, че е. – Той все още не можеше да ми каже истината. До тук с правото ми да бъда разстроена или с приемането на Татко, че е направил грешка. – Какво ще стане, ако това е моят избор?
- Бианка, това не е нещо, което можеш да избираш. Никога. Не позволявай на темперамента си да застава на пътя на разума.
- Приключихме – казах, отдалечавайки се. Зачудих се дали ще ме последва, но не го направи.



Същата вечер лежах в леглото на г-жа Бетани. Брошката ми стоеше на нощното шкафче, художественият проект на Ракел беше почти толкова ярък, колкото нощната светлина по стените и се опитвах да поема възможно най-много удоволствие от цветовете и от плановете си. Но продължавах да мисля за майка си. Това я разкъсваше.
Докато бях ядосана на Мама и Татко – а аз все още бях бясна – отделянето от тях не трябваше да боли. В други случаи си спомнях колко близки сме били винаги и тогава ми липсваха толкова много, че ме болеше.
Това, което вече бях загубила, бе загубено завинаги. Нали? Не знаех как да гледам на лъжите, които бяха наговорили.
Вратата на конюшнята се отвори с трясък и аз изскочих от леглото. 
- Кой е там? – проплаках, преди да помисля, че ако това беше нарушител, може би щях да направя по-добре ако стоях тихо.
Нарушителят се оказа г-жа Бетани, което не беше толкова успокояващо. Въпреки че беше късно, тя носеше същата рокля, с която беше днес в часа, сякаш е била на работа много дълго време. Очите й пламтяха.
- Ела с мен.
- Къде отиваме?
- Да се изправиш пред обвинителя си и да се надяваме, че ще я обориш.
Какво трябваше да означава това? Стомахът ми се сви от страх.
- Аз… ами… нека се облека.
- Робата ще е достатъчна. Трябва да се справим с този въпрос незабавно.
Очевидно нямаше да последват по-нататъшни обяснения. С треперещи ръце облякох халата си и завързах колана. Успях да пъхна брошката в джоба си, без г-жа Бетани да забележи; чувствах се така, сякаш имам нужда да е наблизо.
Щом сложих обсидиановият медальон около врата си, г-жа Бетани ме поведе през парка към училището. Високо горе в северната кула няколко прозореца светеха ярко… включително този, за който предполагах, че е на Чарити.
- Родителите ми там гори ли са?
- Не бях останала с впечатлението, че все още се интересуваш от компанията им – каза г-жа Бетани, дългата й пола се влачеше по земята. Тя никога не поглеждаше назад, приемаше за даденост, че където и да води, трябва да я следвам. – Сигурна съм, че ще се справиш достатъчно добре и сама.
Не бях сигурна, че тя наистина иска да се справя. Г-жа Бетани очевидно бе бясна, но все още не можех да определя дали е ядосана на мен или на някой друг. Имайки предвид, че отивахме към стаята на Чарити, подозирах, че е някой друг.
Изкачихме спираловидните каменни стъпала в мълчание, докато нервно си играех с колана на халата. Знаех, че "обвинителят" ми трябва да е Чарити, но в какво би могла да ме обвини?
Тогава разбрах. Страхът ме стегна като в юмрук. Спрях пред вратата, нежелаеща да вляза. 
- Г-жо Бетани… ако може само да поговорим…
Тя се протегна покрай мен, за да отвори вратата и ме бутна вътре.
Чарити стоеше на стол с висока облегалка точно по средата на стаята, облечена с униформата на Евърнайт, единствените здрави дрехи, с които някога съм я виждала. Превзето сложи ръце в скута си. Изглеждаше толкова измамно… обикновена. Шокирана осъзнах, че в стаята има още някого: Балтазар, който стоеше на малка пейка в ъгъла. Съдейки от отпуснатата му стойка и отвратения израз на лицето му, знаех, че Балтазар не се е присъединил към обвинението ми. Той също беше един от обвинените.
Седнах на пейката до него, без са ме подканят. Балтазар ме дари с най-мрачният поглед, който някога бях виждала.
Г-жа Бетани нареди:
- Г-це Мур, моля повторете това, което ми казахте по-рано тази вечер.
- Толкова се радвам, че вие и аз можем да наваксаме, г-жо Бетани. – Чарити се усмихна. – Напомня ми, че сме имали и добри моменти… преди да се познаваме достатъчно добре.
Не бе изненадващо, че г-жа Бетани не искаше да се наслаждава на добрите моменти, които са имали.
- Повторете обвинението си.
- Тези двамата ме преследваха през цялата учебна година. – Чарити ни се усмихна така, сякаш приветстваше стари приятели. – Но не сами. Имаха приятел с тях. Някой на име – Лукас, нали? – който съм доста сигурна, че е член на Черният Кръст.
Мислехме, че сме свършили чудесна работа промъквайки се наоколо, пазейки тайната; никога не сме се питали какво би станало ако Чарити се появи и разруши всичко.
- Тогава е истина. – Г-жа Бетани се изправи. Виждах, че дотогава се е надявала, че Чарити разправя лъжи и има извинение да я изключи от Академията Евърнайт. Щом Чарити каза името на Лукас – или може би когато г-жа Бетани видя вината по лицата ни – надеждата изчезна.
Балтазар кимна.
- Истина е.
- Общуване с член на Черният Кръст. Наистина тежко престъпление. – Г-жа Бетани скръсти ръце, когато застана пред Балтазар и мен. – Миналата година, г-це Оливър, връзката ви с г-н Рос беше несъзнателна и аз я простих. Тази година не мога да бъда толкова снизходителна. А Вие, г-н Мур! От всички хора, бих очаквала нещо повече от Вас.
- Исках да намеря сестра си – каза Балтазар глухо. Раменете му бяха приведени като на някого, който изпитва болка. – Мислех, че ще го разберете. Или че тя ще го разбере.
- Ловците на Черният Кръст… те са ужасни. – Чарити люлееше краката си напред-назад под стола като малко дете, което се забавлява. – Жестоки. Зли.
- И двамата сте излъгали и сте злоупотребили с гостоприемството на това училище. Нарушили сте всяко едно правило, което имаме и извършвате някои толкова глупави грешки, че дори не сме си помисляли да правим правила срещу тях. Не мога да го понеса.
- Чудесно. Изключете ме. – Изправих се на крака. Какво беше най-лошото, което може да направи? Да ме изхвърли от Евърнайт? Нямах нужда от училище, което да ме учи как да бъда вампир, след като вече не възнамерявах да бъда такъв. – Ако искате да подпиша нещо, което да можете да покажете после на родителите ми, ще го направя. Ако дори не искате да ми дадете възможност да опаковам – и това също е добре. Не ми пука.
- Зли – повтори Чарити. – Въпреки че ловците от Черният Кръст мислят, че правят правилното нещо. Също като Вас, г-жо Бетани.
Г-жа Бетани се завъртя, дори по-ядосана отпреди. Тя не ме харесваше, но мразеше Чарити. 
- Как смееш да ме сравняваш с тези паразити?
- Всеки ловува. – Чарити се изправи, по-висока от всеки в стаята освен от брат си, и вече не изглеждаше като дете. – Аз преследвам хора. Черният Кръст преследва вампири. Вие преследвате духове. Духовете преследват Бианка. А Бианка преследваше мен. Това е перфектната верига, а вие сте част от нея.
Как е разбрала Чарити за преследването на духовете? Отне ми месеци да разбера… дали някой не й бе казал? Какво знаеше тя?
Чарити пристъпи по-близо до г-жа Бетани. Можеше да погледне надолу към нея.
- Мисля, че всеки трябва да продължи да ловува. Брат ми и приятелката му използваха Черният Кръст за да ме преследват, така че мисля, че трябва да направя същото с тях.
Г-жа Бетани отсече:
- Мислиш, че ме използваш?
- Не. Използвам Черният Кръст.
Балтазар замръзна. Нещо от силата и целеустремеността му се възвърна в този момент.
- Чарити, за какво говориш? Кажи ми.
Тонът в гласа му отекна в стаята, карайки ме да потръпна; това въздейства дори още по-силно на Чарити, защото тя се обърна към него, отново невинна и послушна. Гласът й пресекна, когато каза:
- Защо го направи? Защо?
- Не бях на себе си от глад. Измъчваха ни с дни… Беше там, знаех, не е ли така?
- Не трябваше да правиш каквото искаха. Не трябваше да ме убиваш.
Цялото ми тяло се превърна в лед. Балтазар е бил този, който е превърнал Чарити във вампир? Не можеше да е истина. Не можеше. И все пак…
- Накажи ме по-късно – каза Балтазар. Сенки очертаваха лицето му и потъмняваха очите му. – Кажи ми за Черният Кръст.
- Мразя това място. Знаеш, че винаги съм го мразела и че мразя нея – каза Чарити, гледайки гневно към г-жа Бетани, която изглеждаше на ръба да атакува някой от нас, ако не и всички ни. – Мразя начина по който претендира да е върховен авторитет на това, което означава да си вампир, когато игнорира това значение. Тя не убива хора. Тя не разбира, че това правим.
Балтазар поклати глава.
- Не казвай това.
Чарити не спираше да гледа злобно към г-жа Бетани.
- Би ни унищожила ако можеше. Прави се, че защитава вампирите, но би била края на нашия вид ако успее.
- Нещастно дете. – Сега г-жа Бетани беше толкова бясна на Чарити, че напълно забрави за Балтазар и мен. Чудех, ако побягна към вратата, се дали някой ще забележи. – Никога не би се научила.
- Научила съм повече отколкото си мислите. – Чарити погледна към деликатния ръчен часовник, който носеше. – Полунощ.
- Черният Кръст – повтори Балтазар. – Какво имаше предвид под това, че използваш Черният Кръст?
- Те винаги оставят Евърнайт намира, защото си мислят, че всички вампири тук се държат толкова добре – каза Чарити. Беше права; Лукас ми беше казал същото. – Но после започнали да се съмняват в това. Виждате ли, през последните две седмици са открили толкова много тела в близките гори, че са сигурни, че нещо ужасно се е случило. Нещо, което трябва да спрат.
Чух нещо отдолу… вероятно викове.
Лицето на Чарити се промени в широка усмивка на чиста наслада. Никога преди не я бях виждала напълно щастлива.
- Настъпи часът.
Балтазар каза:
- Чарити, по-добре го кажи.
Някой друг викаше по стълбището… вече по-близо, по-силно… и тогава някой изпищя. Всички се обърнахме към вратата ужасени.
- Трябваше да се принудя да го направя – каза Чарити. – Можеше да ме убият. Но в крайна сметка направих така, че белязаният мъж да ми повярва.
Едуардо. Пастрокът на Лукас. Най-твърдият член на Черният Кръст, който някога е имало.
- В какво го накара да повярва? – казах.
Чарити триумфално вдигна ръка.
- Че тази нощ вампирите от Евърнайт ще избият човешките ученици. Така че Черният Кръст дойде да избие вас вместо това.


Глава 22


Г-ЖА БЕТАНИ ОТВОРИ ВРАТАТА СЪС ЗАМАХ. Звукът от писъците моментално се усили и всяко косъмче по ръцете ми настръхна.
- Балтазар, ела с мен. – Чарити подаде ръка. – Можем да напуснем това място. Можеш да спреш да се преструваш на нещо, което не си. Можем да бъдем заедно само ако спреш да се преструваш.
- Тръгвай. – Той се извърна от нея. – Трябва да направя каквото мога тук.
Чарити постоя няколко мига с широко разтворени ръце и за момент тя беше отчаяната за завръщането на брат си; сега той беше този, който не се нуждаеше от нея.
- На грешната страна си! – проплака тя. Балтазар все още отказваше да помръдне; Чарити потрепери и помислих, че може би плаче. Тя се заклатушка към прозореца, отвори го и прошепна: - Наистина мислех, че ще дойдеш.
Балтазар се втурна в коридора, игнорирайки я. Чарити се хвърли през прозореца, което ме накара да ахна… докато не осъзнах, че се държах глупаво. Чарити беше в безопасност повече от всеки от нас. Бяхме много на високо, но дългото падане не можеше да нарани безсмъртен.
- Как ще измъкнем всички оттук? – казах.
- Трябва да изпълним наредбите. – Г-жа Бетани забърза надолу по коридора, за да натисне нещо толкова шаблонно, че никога преди не се бях замисляла: обикновена противопожарна аларма. Моментално започна да пищи сирена, отекваща оглушително от камъните. Намръщих се и покрих уши.
- Добери се до спалните на момичетата! – извика ми Балтазар, надвиквайки врявата. Той беше в дъното на коридора, почти извън полезрението ми. – Отивам да помогна на момчетата!
За своята част, г-жа Бетани вече тичаше надолу по витите стълби. Въпреки че беше невъоръжена, не исках да бъда на мястото на първият ловец на Черният Кръст, когото щеше да срещне.
Но какво щеше да стане ако този ловец беше Лукас?
Тичах след г-жа Бетани, но не можех да сляза толкова бързо, колкото тя. Неравните камъни ме караха да се спъвам и треперех. Всички са в опасност. Всички. Лукас. Балтазар. Мама. Татко. Ракел. Рейнулф. Дана. Вик. Чувствата ми се пренесоха отвъд страха. Беше празна, разкъсваща нужда да оцелея и да помогна – бой и бягство – но с кого трябваше да се бия?
Някой изкрещя и тогава се чу мокро изхрущяване и тупване. Побягнах надолу по стълбите и видях сразен мъж на пода, все още стиснал кол в ръка. Стената зад него бе изпръскана с кръв, а г-жа Бетани стоеше там, възхищавайки се на работата си… но само за момент. След това побягна към врявата.
Помислих си, че разпознавам мъжа от килията на Черния Кръст в Амхерст, но не можех да съм сигурна. Лицето му бе покрито с кръв. Виковете навсякъде около мен ставаха все по-силни и можех да чуя още и още стъпки по стълбите, когато учениците започнаха да бягат. Побягнах след г-жа Бетани…
… и в битката.
Главният коридор с класните стаи беше препълнен от ловци на Черния Кръст – познах малкия г-н Уотанейб с арбалет в ръце и Кейт, която водеше ръкопашен бой с професор Айвърбон в дъното на залата. До мен г-жа Бетани пъргаво избягваше стрелите, въртеше се наоколо и заби юмрук в гърлото на ловеца. Когато той се препъна назад и запуши уста, тя хвана врата му в ключ и рязко завъртя. Чух ужасно изхрущяване, точно преди да се просне на пода. Моментално г-га Бетани се хвърли върху следващият ловец на Черния Кръст, изритвайки краката му изпод него и сграбчвайки арбалета му. Когато той падна, тя го застреля със собственото му оръжие. Две убийства за десет секунди… и тя продължаваше да върви, продължаваше да се бие, докато аз можех само да гледам ужасено.
- Бианка! – Това беше Дана, далеч в дъното на залата. – Махай се от тук, по дяволите!
- Тръгвай! – Това беше майка ми, заемаща позиция срещу Дана. – Скъпа, тръгвай! – Тя и Дана се изгледаха за секунда в объркано разпознаване, но тогава Мама се хвърли върху Дана и я повали на земята.
Хукнах. Някой трябваше да спре това, но аз не можех; не знаех как. Само ако можех да намеря Лукас, той сигурно би могъл. Сигурно можеше да спре Черния Кръст. Но къде бе той?
- Всички да излязат! – Това беше Балтазар. Обърнах се да видя как бута учениците надолу по стълбите и забелязах Вик по боксерки и долна риза, гледащ смаяно към хаоса, но тичайки възможно най-бързо. Въпреки че нямаше изгледи да се обърне към мен, Балтазар явно усети присъствието ми, защото извика: - Отивай в спалните на момичетата!
- Не мога! Бият се в главната сграда – откъснати сме!
- Ще измислим нещо!
Тогава глас от дъното на залата, доловим въпреки писъците и воя на противопожарната аларма, каза:
- Не го слушай, Бианка. Трябва да напуснеш училището незабавно.
Обърнах се, за да видя Едуардо, с оръжия закрепени за патрондашите през гърдите му и следа от кръв по белязаната му буза. Защо трябваше да е той? Бързо вдигнах ръце.
- Не трябва да тръгваш след Балтазар. Той е безопасен, обещавам.
- Все още не знаеш как да различиш вампирите от хората – каза Едуардо. Усмивката му изкриви белезите по бузите му. – Нека те посветя в една тайна. Сега само вампири биха останали в сградата, за да я защитават. Което означава, че можем да довършим работата си.
- Моля те, били сте излъгани. Чарити… вампирката, която сте хванали, тази, която ви е казала, че тук се е случило нещо ужасно… тя не е казвала истината!
- Не си специалист в знанието кога те лъжат, Бианка. Предлагам ти да ми се довериш. Слез долу. Ако не го направиш, ще бъде на твоя отговорност. – Тогава той вдигна уоки-токито, което висеше на колана му и каза: - Запалете я.
Огън. Един от малкото начини, по който можеш наистина да убиеш вампир. Ловците на Черният Кръст щяха да изгорят Евърнайт.
Балтазар ме сграбчи и ме повлече към стълбището, но когато се опита да ме издърпа надолу след себе си, се освободих. 
- Бианка, трябва да се махаме! – извика той.
- Трябва да се добера до спалните на момичетата!
- Каза, че няма да успееш! Бианка!
Игнорирах го и се затичах нагоре по стълбите, прескачайки по две, докато не влетях в спалните на момчетата – нивото, което гледаше към покрива на главната сграда. Светлините на огъня вече проблясваха в някои от коридорите долу, но не изглежда да бях прекалено близо. Просто изскочих върху покрива.
Още няколко човека имаха същата идея – можех да видя ученици, тичащи по ъглите и гредите на огромния покрив на главната сграда. Някои бяха вампири, други – ученици; Едуардо беше дал нареждането прекалено рано. Всички хора, които виждах вероятно просто се опитваха да се спасят и не можех да ги виня. Но аз бях единствената, която разбираше какво се случва и това означаваше, че е моя отговорността да стигна до спалните на момичетата и да се уверя, че всички са се измъкнали. Побягнах по покрива, нагоре и надолу, пързаляйки се по плочите, но някак останах права. Робата ми се беше развързала и се развяваше зад мен; горещината на близкия огън изгаряше през тениската и долнището на пижамата, които носех. Силно изпукване зад мен ме накара да се обърна назад; част от покрива светеше в оранжево от пламъците, след което се срути с трясък на дърво и сажди. Искри полетяха във въздуха и започнах да кашлям, но продължих да тичам. По-бързо, трябваше да тичам по-бързо! Сега!
Изгубих равновесие и паднах, търкаляйки се отново и отново към ръба на сградата. Опитах да се хвана за нещо, но нямаше нищо, за което да се задържа, докато изведнъж покривът вече не беше под мен и аз падах…
Нещо направено от камък се удари в гърба ми и аз се хванах за него слепешката. Хватката ми издържа. За момент увиснах отстрани на сградата, опитвайки се да не припадна от болка и шок. Когато зрението ми се проясни, успях да видя какво е спряло падането ми: един от гаргойлите, идентичен с този, който винаги съм мразела от външната страна на прозореца ми. Ръцете ми бяха сключени около врата му. 
- Благодаря ти – прошепнах, когато опрях крак в ноктите му и се издърпах обратно горе. Когато продължих да тичам, усетих колко силно ме болеше тялото, но пушекът вече бе по-гъст във въздуха и нямаше време за колебание.
Най-накрая стигнах до южната кула и се покатерих вътре, само за да разбера, че пламъците бяха много по-зле тук. Също така големият ми опит за спасяване не беше особено важен – доколкото можех да кажа, нямаше никого. Тогава видях фигура да се движи през пушека.
- Здравей? – извиках.
- Бианка! – Беше Лукас. Той побягна към мен и ме прегърна; болният ми гръб изпротестира, но не ми пукаше. – Търсих те навсякъде – конюшнята, тук…
- Трябва да ги спреш, Лукас. Трябва да им кажеш, че Чарити е излъгала!
- Чакай… вампирът, от когото Едуардо е получил тази информация, е Чарити? – Лукас изруга. – Знаех, че избиването на ученици не звучи като игра на г-жа Бетани и им го казах, но Едуардо не искаше да чуе. Копелето никога не слуша.
- Мама… Дана… всички… те са в опасност и трябва да спрем това!
- Не можем. – Лукас пое лицето ми в ръце. Чертите му бяха замъглени през плътната завеса от пушек. – Не можем да сложим край на това. Можем единствено да те измъкнем оттук.
Мразех това, но знаех, че е прав.
Заедно хукнахме към стълбището, викайки за веки, който може някак да не е успял да избяга, слез което забързахме надолу през приземния етаж. За сега миризмата на пепел беше гъста във въздуха и трябваше да издърпам яката на робата около устата си, за да не кашля. Представих си картината на "Целувката" на Климт в спалнята ми над нас, бавно набръчкваща се и потъмняваща, огънят поглъщаше влюбените завинаги. Лукас задържа ръка пред лицето си. 
- Почти стигнахме – извика той. – Хайде!
Когато изтичахме в парка, се впуснахме почти моментално в бой – една от ловците на Черния Кръст, жена, която не познавах, беше обградила г-жа Бетани. До сега кокът на г-жа Бетани се беше развалил напълно; тъмната й коса се спускаше по гърба, а горделивото й лице беше изцапано и мръсно. Светлината на огъня открояваше високите й скули и въпреки разрушението навсякъде около нас, тя се усмихваше. За първи път виждах зъбите й.
Лукас ме издърпа от битката, но и двамата гледахме вцепенени назад към тях. Някой наблизо извика името ми, но не можех да разпозная гласа или да се обърна. 
Г-жа Бетани се извиваше на една страна, после на друга, после се втурваше напред. Ловецът се опитваше да я избегне, но беше твърде бавна. Не можех да направя нищо, когато г-жа Бетани завъртя тялото й наоколо и впи зъби във врата на жената. 
Писъкът зад мен беше на чист ужас. Обърнах се, за да видя Ракел, в потник и бельо, пищейки, когато видя г-жа Бетони да пие кръвта на ловеца. Нямаше възможност за грешка относно това, което се случва, особено ако разбираш, че свръхестественото наистина съществува, както Ракел. Сега тя знаеше, че вампирите бяха истински.
- О, Боже, о, Боже! – викаше тя. – Бианка, ти… Г-жа Бетани… тя… - Тогава Ракел спря рязко. – Лукас?
Лукас каза:
- Сега бягай, обясненията после.
Всички побягнахме. Отправих още един поглед зад себе си, когато се запътихме към гората. По-голямата част от Евърнайт още стоеше, привидно неуязвим, както винаги, но южната кула и покрива светеха в оранжево. Гаргойлите се очертаваха на огъня. Изглеждаше като края на света. Тогава чух сирените.
- Какво е това? – проплака Ракел, все още паникьосана.
Осъзнах отговора почти моментално.
- Пожарникарска кола! Противопожарната аларма, която г-жа Бетани натисна… те идват!
- Нямаме право да бъдем тук – настоя Лукас. – Наблизо има транспорт. Да вървим. – Направихме, каквото ни каза, вървейки колкото можем по-бързо в гората… но когато се гмурнахме сред дърветата, видях неясна фигура напред и изпъшках шумно, когато се плъзнахме при спирането си. Чарити блокираше пътя ни.
- Тръгвате си толкова скоро? – Тя наклони глава. Ако падането й от северната кула я беше наранило, то тя не даваше признак. – Мразиш Евърнайт почти колкото и аз, Бианка. Мислех, че ще харесаш изненадата ми.
- Хората можеше да бъдат убити – казах. – Балтазар моеше да не успее да излезе.
- Съмняваш се в брат ми. – Очите й бяха тъмни. – Вярвам в него. Той е прекалено силен за всяка отрепка от Черния Кръст.
- Вярвах в теб – казах. – Няма да направя тази грешка повторно.
Ракел каза:
- Ъ, хора? Кое е това дете? Да не е сестра на Балтазар или нещо такова?
Чарити погледна гневно към Ракел, след това се усмихна.
- Донесли сте ми закуска.
- Как ли пък не. – Лукас заби юмрук в лицето на Чарити, което тя избегна лесно… но не броеше вампироподобната му скорост. Почти по-бърз от това, което можех да видя, Лукас се извъртя, хващайки една от ръцете на Чарити и я изви зад гърба й.
- Глупаво момче – просъска тя, опитвайки се да се измъкне от хватката му. Знаех, че може да го направи за секунда, имайки предвид силата й. Ракел се опита да се втурне напред, но аз й попречих.
- Ще отпусна хватката заради Бианка – каза Лукас. Той и Чарити се бореха в храсталака; той успяваше да държи ръката й на гърба, но едва-едва. – Край. Приключихме.
С това, той я бутна с всички сили напред в едно дърво. Чарити се заби в него с лице. Отначало очаквах да изпищи от болка, но вместо това тя изпадна в безсъзнание. Лукас все още я срещу до дървото… и, осъзнах, срещу отчупен клон, който стърчеше от стъблото и играеше ролята на кол.
- Ти я уби! – ахна Ракел.
- Не можех да го направя наистина. – Лукас изглеждаше раздразнен. – Тя ми открадна ножа.
- Просто я пусни да падне – казах. – Зная, че това ще извади кола, но ще й трябват няколко минути преди да може да ни подгони. През това време ще сме стигнали транспорта, нали?
Лукас не хареса плана, но знаеше, че това е единственият ни избор. Той я пусна и побягна и, когато с Ракел го последвахме, видях Чарити да се свлича на земята.
"Транспортът" се оказа ванът, който бях виждала преди. Когато скочихме вътре, няколко човека вече чакаха – Кейт, която беше на шофьорската седалка, и Дана, която имаше насинено око и сцепена устна. Гледката накара стомахът ми да се преобърне; Мама трябва да бе човекът, който е причинил това на Дана, но щом те се биеха, а Дана бе все още тук…
- Какво стана? – прошепнах. – Какво стана с вампира, с когото се биеше?
- Дамата изскочи през прозореца. – Думите на Дана бяха неясни заради подутата устна. – Ако ме питаш, това е измама.
Мама бе успяла. Отпуснах се върху Лукас с облекчение. Вик и Балтазар вероятно също бяха добре. Но какво се случваше с баща ми? Или с учителите, които познавах, или с Рейнулф, или с толкова много хора… хората също, защото огънят не дискриминира, когато убива. 
Лукас уви ръка около мен, когато попита:
- Къде е г-н Уотънейб?
- Хванаха го – каза Дана.
Във вана настана ужасяваща тишина. Ракел прехвърляше поглед от Дана на Лукас, на мен, очевидно невероятно объркана, но трябва да бе разбрала, че не е моментът за въпроси. Лукас постави чело на рамото ми, а аз го прегърнах силно.
"Радвайте се един на друг", бе казал г-н Уотънейб. Той имаше сладка усмивка. Чудех се дали сега е с Норико, ако за хората имаше нещо след смъртта, което не включваше да бъдат вампири или привидения. Никога преди не си бях задавала този въпрос.
Кейт запали вана. Докато потегляхме, гледах обвитият в огън силует на Академията Евърнайт да се смалява в огледалото за обратно виждане, докато не изчезна напълно.


Мястото на срещата се оказа склад по средата на нищото, пълен наполовина с огромни щайги. Нямах представа какво има вътре и предполагах, че и Черният Кръст също нямат. Беше подходящо място, което ловците можеха да използват за прегрупиране. 
Дана държеше торбичка с лед на лицето си, а Едуардо работеше върху превръзката на пищяла на Кейт. След като почистиха и поправиха оръжията си, повечето от ловците запазиха тишина, едновременно от скръб и изтощение. Но можех да кажа, че те си мислеха, че са направили каквото е трябвало. Исках да им кажа, че грешат, – че са били излъгани, - но знаех, че не биха слушали.
Лукас и аз стояхме върху една от щайгите, опрели гърбове един на друг. Ракел стоеше до нас, увита в одеало, което един от ловците й бе дал. Тя повтори бавно:
- Цялото училище е било пълно с вампири. През цялото време.
- В общи линии – казах. – Имаше също и човешки ученици… не беше само ти. Вик например.
- И Рейнулф – каза тя. Поклатих глава и Ракел зяпна към мен. – Рейнулф? Но… Балтазар беше… и той ли беше вампир?
Кимнах. Лукас каза:
- И всички учители. До преди няколко години бяха само вампири.
- Чакай, чакай, чакай. Това не може да е вярно. Бианка, твоите родители са учители.
Мисля, че от изтощение можеше да издрънкам истината, ако Лукас не беше сложил предупредително ръка върху моята. Да разкрия, че съм наполовина вампир насред група ловци на Черния Кръст, можеше да е последното нещо, което да направя.
Едуардо отговори на въпроса вместо мен.
- Вярваме, че Бианка е била отвлечена като бебе. Вероятно истинските й родители са били убити, така че двамата вампири са си играли на семейство.
Ракел покри устата си с ръце.
- Кога откри това? О, Бианка, съжалявам. Толкова съжалявам.
Лукас отсече, така че не можах да разкрия откога знам.
- Миналата година дойдох в Евърнайт, за да разследвам защо допускат хора като ученици.
- Затова се забърка във всички тези боеве! – каза Ракел. – Боже, винаги съм си мислила, че си такава луда глава.
- Уоу – каза Лукас. – Трогнат съм. – Можех да чуя усмивката в гласа му.
- Наистина съжалявам, че мислех това за теб. Очевидно не съм толкова добра в преценяването на хората. – Ракел седна на близката щайга, клатейки глава в смущение. Тогава изражението й се промени от объркване към схващане и тя срещна очите ми с ново разбиране. – Вампирските неща обясняват Ерик, нали?
- Да.
Тя се отпусна.
- Знаех, че това училище не е наред.
- Съмнявам се, че ще вземат още човешки ученици за доста дълго време – каза Кейт. – Или каквито и да е ученици, съдейки по щетите, които нанесохме. Което означава, че можем да отметнем Академията Евърнайт от списъка с грижите си.
Може би можеха. Аз не можех. Знаех, че трябва да се върна обратно там, да открия кой е оцелял и кой е загинал, как бяха родителите ми… толкова много неща. Но как можех да се върна сега, след като г-жа Бетани вече знаеше, че се бях виждала с Лукас цяла година? До колкото знаех, тя можеше да ме обвини, че сам привлякла вниманието на Чарити и съм причинила всичко това. Знаех по-добре от всеки друг колко смъртоносна може да бъде г-жа Бетани. Не, трябваше да изчакам.
- Г-жа Бетани успя. – Кийт трепна, когато Едуардо приглади последната превръзка на срязания й крак. – Това означава, че ще търси отмъщение. А това означава, че всички ние трябва да се размърдаме. Тази клетка е в укритие, ефекта е моментален. Ще трябва да се укрием за дълго след това. Ракел, ако искаш да се прибереш в къщи можем да ти дадем някакви пари, за да начало. След това ще зависи от теб.
- Да се прибера? – Ракел моментално беше отново на крака. – Луди ли сте?
- Ракел? – попитах. – Какво имаш в предвид?
- Цялото това зло по света – призраците и вампирите, цялата тази гадост, която разрушава животите ни завинаги – има начин да бъде победено! Тези хора се борят! – Тя посочи към стаята, одеалото на раменете й се развя зад нея като наметало на супергерой. – Трябва да се върна обратно в Бостън и да спя на дивана на сестра си, и да се правя, че не забелязвам какво става в собственият ми дом? Да игнорирам злото навън? Няма начин. Искам да бъда част от това.
Едуардо поклати глава. 
- Не взимаме аматьори.
- Всеки е аматьор преди да започне – отбеляза Кейт. – Сам каза, че имаме нужда от свежа кръв.
Стомахът ми изкъркори. Кога изобщо щях да мога да пия кръв отново?
Ракел местеше поглед от човек на човек с надежда на лицето си.
- Така или иначе не искам да се прибирам в къщи това лято. Не е като да разваляте едно голямо щастливо семейство – повярвайте ми. Трябва да отида някъде другаде. А нещата, срещу които се изправяте… Цял живот съм чакала тази битка. Просто ми дайте възможност. Ще ви се докажа. 
Дана се ухили.
- Вярвам, че Черният Кръст току що си намери нов боец.
Повечето хора изглеждаха удовлетворени, но лицето на Едуардо оставаше сурово.
- Ще трябва да тренираш здраво. Различно е и е опасно. Повечето хора в Черният Кръст не живеят толкова дълго като Хидео Уотанейб; повечето от тях те успяват дори колкото мен. Ще се откажеш от всичко. Нищо по-малко от пълно отдаване не е приемливо.
Ракел каза:
- Вътре съм. Абсолютно. От този момент. – След това се обърна към мен. – Бианка?
Аз? Да се присъединя към Черният Кръст? Не можех да съм ловец на вампири; бях вампир. Поне нещо подобно на вампир – достатъчно за почти всички в тази стая, за да се обърнат срещу мен мигновено, ако знаеха истината. 
Погледнах към Лукас, мислейки, че той трябва да знае начин да се измъкна от това. Вместо това видях само смайването му. Очевидно той осъзнаваше проблема, но също толкова очевидно Черният Кръст щяха да се покрият… обърквайки всички планове, които може да е имал, да избяга с мен. Бяхме в капан.
- Зная, че за теб е трудно, Бианка – каза Кейт. – Ти наистина си смятала, че са твои родители за много дълго време и мога да си представя какви лъжи са ти наговорили за Черният Кръст. Но сега виждаш истината. Показа кураж. И честно казано съм уморена от постоянното бягане на Лукас. Имаме нужда да остане. – Тя се опита да се усмихне. – Това означава, че се нуждаем от теб.
- Хайде, Бианка! – Ракел едва удържаше ентусиазма си. За нея това беше велико приключение, начин да избяга от всичките си проблеми. – С нас ли си?
Нямах къде другаде да отида. Но поне щях да бъда с Лукас… а докато бяхме заедно винаги щеше да има надежда.
- Да. – Погледнах Лукас като поех ръката му в своята. – С вас съм.