Глава 1


ПЪРВИЯТ ДЕН В УЧИЛИЩЕ, КОЕТО ОЗНАЧАВАШЕ, че това бе последната ми възможност да избягам.

Не разполагах с раница пълна с приспособления за оцеляване, портмоне с много пари – които можех да използвам да си купя билет, с който да отлетя някъде – или с приятел, който да ме чака в края на пътя с кола за бягство. Нямах това, което повечето разумни хора биха нарекли план.
Но нямаше значение. Нямаше начин да се установя в Академията на Евърнайт.
Сутрешната светлина все още беше много слаба в небето, когато си нахлузих джинсите и грабнах топлия черен пуловер – толкова рано сутринта, и толкова високо в планините, дори и месец септември изглеждаше студен. 
Свих дългата си червена коса на кок и си обух ботушите. Усетих, че беше важно да бъда много тиха, въпреки че не трябваше да се притеснявам от това да събудя родителите си. Една от причините бе, че те никога не стават толкова рано. Винаги спят дълбоко, докато будилникът не ги събуди, а това нямаше да се случи скоро. 
Това беше едно добро начало.
През прозореца на спалнята ми, каменният гаргойл* ме гледаше, зъбците му формираха очевидната гримаса. Взех дънковото си яке и му се изплезих. – Може би обичаш да се навърташ около Крепостна на Прокълнатите. – измърморих. – Добре дошъл в нея.
Оправих си леглото преди да изляза. Обикновено ми отнемаше доста време, но исках да го сторя. Знаех, че днес щях да побъркам родителите си, затова можех поне да им спестя опъването на постелята. Вероятно те нямаше да размишляват по този начин, но продължих да го правя. Докато оправях възглавниците, внезапни нишки от спомени за съня ми от предишната нощ ме връхлетяха, толкова живо и бързо, сякаш продължавах да сънувам:
Едно цвете с цвят на кръв.
Ревът на вятъра около мен разхвърляше клоните на дърветата във всички посоки. Небето внезапно почерня и се напълни с мътни облаци. Отметнах брулената от вятъра коса от лицето си. Исках единствено да видя цветето.
Всяко поръсено с роса венчелистче беше ярко червено, крехко, и с остри върхове, като някои тропически орхидеи.
Цветето беше толкова съвършено, и не се отделяше от стъблото, като роза. То беше най – екзотичното и хипнотизиращо нещо, което някога съм виждала. И трябваше да бъде мое.
Защо този спомен ме накара да потреперя? Това беше само сън. Поех си дълбоко въздух и се концентрирах. Времето напредваше и аз трябваше да тръгвам. 
Куриерската ми чанта беше готова. Бях я натоварила още предишният ден. В нея имаше само няколко неща – една тетрадка, слънчеви очила и малко дребни, в случай, че ми се наложи да отида чак до Ривъртон, най – близкия град до цивилизацията в този район. Това щеше да ми отнеме цял ден. 
Не се опитвах да избягам. Не точно, защото, когато сгрешиш и станеш нов човек, промяната е все едно се присъединяваш към цирка. Откакто родителите ми предложиха да дойдем в Академия Евърнайт – те да работят като учители, а аз да се преместя да уча там – веднага се противопоставих.
Бяхме живели в един и същ малък град откакто се помня, а аз посещавах същото училище със същите деца от петгодишна възраст. Беше точно така, както исках. Там имаше хора, които обичат запознанствата с новите ученици, които могат да завържат разговори и да се сприятелят бързо, но аз никога не съм била част от тази група. Всичко друго, но не и това.
Интересно – когато хората те нарекат „срамежлива”, обикновено се усмихват. Мило е, защото това е малък навик, който ще превъзмогнеш, когато пораснеш, също като празните места в усмивката, когато млечния ти зъб изпадне. Ако знаеха какво е чувството – да бъдеш наистина срамежлива, а не просто несигурна – нямаше да се усмихват. Не и ако знаеха как това чувство преобръща стомахът ти, поти дланите ти или не ти позволява да кажеш нещо, което има смисъл. А това изобщо не е мило.
Родителите ми никога не се усмихваха, когато казвах това. Съобразяваха се и аз винаги съм знаела, че ме разбират докато не решиха, че шестнайсет годишната възраст е напълно достатъчна, за да ми помогне да превъзмогна чувството. Какво по – хубаво място за това от гимназия, особено когато те са наблизо за една разходка? 
Разбирах какво имаха в предвид. Но това продължаваше да бъде само една теория. Първият път, в който минахме с колата покрай Академията Евърнайт – и аз видях огромната, масивна, каменна, чудовищна сграда като Гаргойл – разбрах, че нямаше начин да ходя на училище тук. Но мама и татко не ме слушаха. Трябваше да ги накарам да ме чуят.
На пръсти се промъкнах през малкото жилище, което споделяхме със семейството ми. Зад вратата на спалнята на родителите ми, можех да чуя тихото хъркане на мама. Сложих чантата на рамото си, внимателно отворих вратата и слязох на долния етаж. Живеехме на върха на една от кулите на Евърнайт, което звучеше по – хладно място за пребиваване, от колкото беше. Това означаваше, че трябва да поддържам стъпките си – които бяха издълбани върху каменните стълби преди повече от два века – достатъчно големи, мудни и неравни. На дългото спираловидно стълбище имаше няколко прозореца и лампи, които не бяха запалени все още, правейки стълбите мрачни и трудни за слизане.
Когато се протегнах към цветето, живият плет започна да шумоли. Помислих си, че е заради вятъра, но не беше. Живият плет растеше – растеше толкова бързо, че не виждах какво се случва. Пълзящи растения се промъкнаха през листата в заплетено кълбо. Преди да успея да хукна, живият плет ме заобиколи, заравяйки ме под бодли, листа и тръни.
Последното нещо, от което се нуждаех бе да се върна към кошмарите си. Поех си дълбоко въздух и продължих да слизам надолу, докато не стигнах до голямата зала на приземния етаж. Това беше величествено място, построено, за да вдъхновява или най – малко да впечатлява: мраморни подове, висок куповеден таван и цветни стъклени прозорци, простиращи се от пода до мертека*, всеки с различен калейдоскопен модел – точно в центъра имаше един с чисто стъкло. Приготовленията за събитията през деня бяха привършили предната нощ, защото подиума беше готов и чакаше директорката да поздрави учениците, които щяха да пристигнат по – късно тази сутрин. Изглежда все още никой не беше буден, което означаваше че няма кой да ме спре. Тежкото ми дърпане отвори масивната външна врата и тогава се почувствах свободна.
Рано сутринта мъглата оцвети света в сивкаво, докато вървях по почвата. Когато построили Академията Евърнайт през 1700 година, тази държава била много пуста. Дори и сега, когато малките градове маркираха на картата далечната провинция, нито един от тях не беше близо до Евърнайт. И въпреки гледките от склона и гъстите гори, никой никога не е построявал жилище наблизо. Кой можеше да ги вини за това, че не искаха да живеят близо до това място? Погледнах зад себе си към училищните високи, каменни кули, две от тях извити във фантастичните фигури на водоливник и трепнах. След още няколко крачки, те започнаха да се губят назад в мъглата.
Евърнайт се издигаше зад мен, каменните стени на високите му кули бяха единствената граница, през която тръните не можеха да преминат. Трябваше да изтичам към училището, но не го направих. Гимназията Евърнайт беше по – опасна от тръните и освен това, нямаше да оставя цветето.
Кошмарът ми започна да изглежда по – истински от реалността. Неспокойно, извърнах глава от училището и започнах да тичам, избягвайки мократа почва, и изчезнах в гората. 
Всичко ще свърши скоро, помислих си, докато се промъквах през храстите, паднали клони от иглолистните дървета пръщяха под краката ми. Дори и да бях на няколко крачки от външната врата, се почувствах много по – надалече. Гъстата мъгла ме караше да си мисля, че вече съм навътре в гората. Мама и татко ще се събудят и ще видят, че ме няма. Най – накрая ще разберат, че не мога да го приема, че не могат да ме накарат да направя това. Ще дойдат да ме търсят и, добре де, ще се ядосат, че съм ги уплашила, но ще ме разберат. Винаги ме разбират накрая, нали? И после ще си тръгнем. Ще се махнем от Академията Евърнайт и никога, съвсем никога, нямаше да се върнем.
Сърцето ми започна да тупти по – бързо. С всяка стъпка, с която се отдалечавах от Евърнайт Академията то се чувстваше по – уплашено, а не по – малко. Когато си помислих да изчезна в гората, хрумването ми изглеждаше толкова хитро. Сякаш не можеше да е глупаво. Сега, когато бях сама и тичах в пустоща на гъстата гора, която не познавах, не бях толкова сигурна относно действието си. Може би бягах напразно. Може би родителите ми щяха да ме завлекат там на всяка цена.
Мълния профуча. Ритъмът на сърцето ми се ускори. Отказах се от Евърнайт Академията за последен път и погледнах цветето, когато то трепна на стъбълцето си. Едно венчелистче беше откъснато от вятъра. Втурнах ръцете си в тръните, усетих остра болка по кожата ми, но продължих решително.
Но когато пръстите ми докоснаха цветето, то мигновенно потъмня, увехна и всички венчелистчета станаха черни.
Изведнъж се затичах с всички сили право на изток, увеличавайки разстоянието между себе си и Евърнайт. Кошмарът ми нямаше да ме остави сама: беше това място; разпознах го, то ме уплаши и вцепени. Ако се махнех от мястото, щях да се почувствам по – добре. Погледнах зад себе си, за да видя колко далеч бях стигнала...
И видях него. Един мъж някъде между дърветата, наполовина скрит от мъглата, около петдесет ярда по – назад носеше дълго, черно палто. В момента, в който го погледнах, той започна да тича след мен.
До този момент не знаех какво е страх. Шок мина през мен, и разбрах колко бързо мога да тичам. Не започнах да крещя, нямаше смисъл, защото бях навътре в гората и никой нямаше да може да ме намери – това беше най – безмълвното нещо, което съм правила и изглежда щеше да е последното. Дори не бях взела мобилния си телефон, защото нямаше обхват тук горе. Нямаше кой да ми помогне. Трябваше да тичам с всички сили.
Чувах стъпките му, които плющяха клоните и листата от дърветата по земята. Той се приближаваше. О, боже, беше бърз. Как е възможно някой да може да тича толкова бързо? 
Учили са те как да се защитаваш, помислих си, Предполага се, че знаеш какво трябва да направиш в такава ситуация! Не си спомнях. Не можех да мисля. Клоните скъсаха ръкавите на якето ми и се увиха в кичурите коса паднали от разхлабения кок. Спънах се в един камък и прехапах езика си, но продължих да бягам. Той беше дори по – близо до мен сега, твърде близо. Трябваше да съм по – бърза, но не можех.
- Оох! – промълвих, когато скочи върху мен и паднахме. Гърбът ми се прилепи до почвата и теглото му ме притискаше, моите и неговите крака бяха приплетени. Ръката му се озова на устата ми, а аз освободих своята. В старото ми училище в магазинът с принадлежности за самозащита, хората винаги казваха да се целим в очите, просто му бръкни в очите. Винаги съм смятала, че мога да го направя ако ми се наложи, за да спася себе си или някой друг, но бях твърде ужасена и не бях сигурна дали можех да издържа. Извих пръстите си, вдъхвайки си кураж.
Точно в този момент, момчето прошепна.
- Видя ли кой беше зад теб?
Просто го зяпах за известно време. Той махна ръката си от устата ми, за да отговоря. Тялото му тежеше върху моето, и светът сякаш се въртеше. Накрая успях да кажа,
- Имаш предвид зад теб ли?
- Зад мен ли?
Нямаше идея за какво говоря. Той хвърли плахо поглед назад, сякаш се отбраняваше.
- Ти не бягаше ли от някого?
- Просто си тичах. Зад мен нямаше никой освен теб.
- Значи мислеше... 
Момчето се отдръпна от мен в този момент. 
- О, боже, съжалявам. Не се опитвах да... човече, сигурно съм те уплашил до смърт.
- Опитвал си се да ми помогнеш? – Трябваше да го кажа, преди да повярвам.
Той кимна бързо. Лицето му все още беше близо до моето, прекалено близо, виждах само него. Сякаш нищо друго не съществуваше освен нас двамата и гъстата мъгла.
- Зная, че вероятно много съм те уплашил, но съжалявам. Наистина смятах...
Неговите думи не ми помагаха. Ставах по – зашеметена, а не по – малко. Нуждаех се от въздух, спокойствие, нещо, за което не можех да мисля докато той беше толкова близо. Посочих пръст и прошепнах нещо, което почти никога не бях казвала на някого, определено не на някой непознат и безпорно не на най – страшният, с когото някога съм се сблъсквала.
- Просто ... млъкни.
Той замълча.
С въздишка опрях главата си на земята. Притиснах края на палците на ръцете до очите си и натиснах докато не видях червен цвят зад затворените ми клепачи. Вкусът на кръв беше обилен в устата ми, а сърцето ми продължаваше да бие толкова силно, че ребрата ми сякаш трепереха. Можех да се напикая, което щеше да е единствения начин да направя този сценарии по – унизителен. Вместо това, продължих да дишам дълбоко, докато не усетих, че бях достатъчно силна, за да седна.
Когато го направих, момчето все още беше до мен. Успях да попитам.
- Защо тръгна след мен?
- Смятах, че трябва да се прикрием взаимно. Да се скрием от човекът, който те преследваше, но изглежда... – той изглеждаше засрамен. – 
никой не те е преследвал. 
Наведе главата си и аз успях да видя лицето му за първи път. Нямах достатъчно време да забележа каквото и да било в него. Когато първото ти впечатление за някого е „побъркан убиец” не обръщаш внимание на детайлите. Въреки че сега виждах, че не е възрастен мъж както предполагах, той беше висок и с широки рамена, може би на моята възраст. Имаше права златистокафява коса, която падаше напреко челото му, беше разрошена от тичането. Челюста му беше добре оформена и силна, имаше масивно тяло с мускули и невероятно тъмни зелени очи.
Но най – странното нещо беше, че той носеше под дългото си черно палто износени черни ботуши, черни вълнисти панталони, и тъмно червен V пуловер обрисуван със символ – два бродирани гарвана от двете страни на сребрист меч. Символът на Евърнайт.
- Ти си ученик – казах аз – тук в това училище. 
- На път съм да стана, както и да е. – Той заговори тихо, сякаш се опасяваше, че ще ме стресне отново. – Ами ти?
Кимнах, докато развалях разхлабения си кок и започвах да го правя нанаво. – Това е първата ми година. Родителите ми получиха работа като учители тук, затова съм обречена.
Изглежда той го прие твърде лично, защото ми се намръщи и внезапно зелените му очи станаха проницателни и съмнителни. Мигновено той протегна ръката си.
- Лукас Роус.
- О, Хей. – Почувствах се странно да се представя на някого, за който смятах, че се опитва да ме убие преди пет минути. Ръката му беше широка и студена. Той стисна моята твърдо. – Аз съм Бианка Оливър.
- Пулсът ти се увеличава. – Лукас измърмори. Той проучи лицето ми внимателно, и аз се почувствах нервна отново – но по много по – хубав начин. – Добре ако не си бягала от нападател, тогава защо тичаше по този начин? Не изглеждаше като сутрешно тичане за мен.
Щях да излъжа, ако се сещах за някакво приемливо обяснение, но не можех. – Станах рано за да... за да се опитам да избягам.
- Родителите ти се държат зле с теб? Нараняват ли те?
- Не! Нищо подобно. – Почувствах се толкова засегната, но осъзнавах, че това беше нещото, което Лукас можеше да си помисли. По каква друга причина един напълно разумен човек би тичал в гъстата гора преди изгрев слънце, освен за да избяга от живота си? Току-що се запознахме, затова може би той все още ме смяташе за разумна. Реших да не споменавам ретроспекцията на кошмара, защото вероятно той щеше да наклони балансът и да ме помисли за побъркана. – Просто не искам да ходя на училище тук. Харесвам стария ни град и освен това Академията Евърнайт е... толкова е...
- Плашеща. 
- Да.
- Къде щеше да отидеш? Това да не е някакво занимание?
Бузите ми бяха червени и не само от тичането.
- Ъм, не. Просто се опитвах да избягам. Заемах собствена позиция. Мислех, че ако направя това, родителите ми най – накрая ще разберат с какво нежелание стоя тук и вероятно ще си тръгнем.
Лукас премигна и после започна да се усмихва. Неговата усмивка промени цялата насъбрата енергия вътре в мен, превръщайки я от страх в любопитство, дори и в вълнение.
- Направих същото с прашката си.
- Какво?
- Когато бях на пет години, мислех че майка ми ми е ядосана, затова реших да избягам. Взех и прашката си, защото бях голямо, силно дете. Можех да се грижа за себе си. Мисля, че взех и един фенер, както и един пакет бисквити. 
Въпреки че се чувствах засрамена, не можах да не се усмихна.
- Мисля, че си се приготвил по – добре от мен.
- Излязох от къщи и отидох чак... до най – далечния ъгъл на двора. Там си направих лагер. Останах навън, докато не заваля. Не се бях сетил да си взема чадър.
- Много подробен план. – рекох аз.
- Зная. Трагичен е. Върнах се в къщи целият мокър и стомахът ме болеше заради двайсетте бисквити, които бях изял. А майка ми – която е разумна, дори и понякога да ме подлудява – се държеше сякаш нищо не се беше случило. – Лукас вдигна рамене. – Точно това ще направят и твоите родители. Знаеш това, нали?
- Зная. – Гърлото ми се сви от разочарование. Знаех тази истина дълбоко в себе си. Просто трябваше да направя нещо повече, за да намаля чувството си на безсилие, вместо да пратя съобщение на родителите си. 
Тогава Лукас зададе един въпрос, който ме изненада.
- Наистина ли искаш да се махнеш от тук?
- Имаш в предвид да избягам? Да избягам наистина?
Лукас кимна и изглеждаше сериозен.
Въпреки че не беше. Не е възможно да е сериозен. Без съмнение ме беше питал това, за да ме върне към реалността. Аз признах.
- Не не искам. Ще се върна. Ще се приготвя за училище като добро момиче.
Отново последва онази усмивка.
- Не съм споменавал, че не си добро момиче.
Начинът, по който ми каза това ме накара да се почувствам много хубаво.
- Всичко е заради Академията Евърнайт. Не мисля, че някога ще свикна с нея.
- Аз не бих се тревожил за това. Може да е добре да не свикваш с нея.
Той ме погледна сериозно и внимателно, сякаш си мислеше, че има друга идея за това с кое мога да свикна. Това момче или много ме харесваше, или аз си измислях някакви неща, защото исках да ме харесва. Бях прекалено неопитна, за да разбера кой беше случаят.
Станах на крака. Когато Лукас също беше на крака попитах.
- А ти какво правеше? Когато ме видя?
- Както вече казах, смятах, че си в беда. На това място има и много груби хора. Не всички могат да се самоконтролират. – Той извади няколко иглички, от иглолистните дървета, от пуловера си. – Не трябваше да си правя изводи. Инстинктите са най – добрата част от характера ми. Извинявай за това.
- Всичко е наред, наистина. Разбирам, че си се опитал да помогнеш. Тоест, преди да ме видиш. Впрочем е още много рано за откриването. Казаха на учениците да дойдат към десет часа.
- Никога не съм бил добър в спазването на правилата.
Това беше интересно. – Значи обичаш да ставаш рано, за да започнеш деня си с предимство? 
- Рядко ставам рано. Още не съм спал. – Имаше фантастична усмивка и аз вече бях забелязала, че знаеше как да я изполва. Нямах нищо против. – Както и да е, майка ми не можа да дойде. Тя е по работа извън града. Хванах нощния влак и реших да дойда първо тук. Да се потготвя, за да спася една девойка в беда.
Когато си спомних колко бързо тичаше Лукас зад мен и разбрах, че се опитваше да спаси живота ми, страшният спомен се промени и сега ме караше да се усмихна.
- Защо дойде в Евърнайт? Аз съм тук заради родителите си, но ти вероятно можеше да отидеш някъде другаде. На по – добро място, където и да е.
Лукас изглежда незнаеше как да отговори. Той буташе клоните назад, докато продължавахме да вървим през гората, като не позволяваше на нито един от тях да одере лицето ми. Никой до сега не беше проправял път за мен.
- Това е дълга история.
- Аз не бързам да се върна. Освен това има още няколко часа преди откриването.
Той наведе главата си, но задържа очите си плътно върху моите. Имаше нещо много секси в това движение, въпреки да знаех, че не го беше направил целенасочено. Очите му бяха почти с цвета на бръшляна, който растеше на кулите на Евърнайт.
- Освен, че е дълга история, е и тайна.
- Мога да пазя тайна. Впрочем ти ще запазиш в тайна целият този инцидент, нали? С цялото това тичане и страхът...
- Никога няма да кажа. – След като обмисли няколко секунди, Лукас накрая призна. – Един мой прародител се е опитал да учи тук преди около сто и петдесет години. Но се издъни. – Лукас започна да се смее и сякаш лъчите на слънчевата светлина си проправиха път през дърветата. – Затова от мен зависи да „възстановя честта на семейството”.
- Това не е честно. Не се е налагало да вземаш всичките си решения въз основа какво е направил или не е успял да направи той.
- Не всичките ми решения. Те ми позволиха да избера сам чорапите си. – Усмихнах се, когато той вдигна крачола си, за да разкрие част от чорап над тежкото му черно палто.
- Как се издъни твоят прародител?
Лукас поклати глава печално.
- Направи дуел през първата седмица.
- Дуел? Някой е накърнил честа му ли? – Опитах се да си спомня какво знаех за дуелите от романите и филмите. Всичко, което знаех бе, че историята на Лукас беше много по – интересна от моята. – Или е било заради момиче?
- Трябваше бързо да се премести в друго училище и се запозна с едно момиче още през първите дни. – Лукас спря, сякаш току – що беше разбрал, че беше първият учебен ден и че той вече се беше запознал с мен. Усетих странно привличане, сякаш нещо почти физически ме караше да се наклоня към него – но точно тогава Лукас се обърна към кулите на Евърнайт, които се виждаха през иглолистните дървета. Сякаш сградата сама по себе придизвикваше чувство на противност у него. – Можеше да се случи всичко. Дуелът се състоял незабавно. Семейната легента твърди, че другото момче е започнало дуелът, не че има значение. Това, което има значение е че той оцеля счупвайки едно от цветните стъклени прозорци в голямата зала.
- Разбира се. Има един процорец с чисто стъкло, така и не разбрах защо.
- Сега разбираш. Академията Евърнайт е със затворени врати за семейството ми от тогава.
- До този момент.
- До този момент. – съгласи се той. – И аз не възразявам. Смятам, че мога да науча много тук. Това не означава, че трябва да харесвам всичко в академията.
- Аз не съм сигурна, че изобщо харесвам нещо от тази академия. – Признах аз. Освен теб, гласът в главата ми добави, който изведнъж се беше превърнал в много самоуверен. 
Лукас сякаш чу този глас. С изненада той се обърна рязко към мен. С изразените му черти и училищната униформа трябваше да изглежда като американец, но не изглеждаше. По време на тичането и след това, когато смяташе, че ще се борим за живота си, съзрях нещо диво у него под повърхността. Той каза – Обичам гаргойлите, планините и чистия въздух.
- Обичаш гаргойли?
- Харесвам ми това, че чудовищата са по – малки от мен.
- Досега не съм мислила за това по този начин. – Бяхме стигнали до края на почвата. Слънчевата светлина беше ярка сега и се усещаше, че и училището се събужда, подготвяйки се да посрещне своите ученици и да ги погълне с куповидния си каменен вход. – Ужасявам се от тях.
- Все още имаш шанс да избягаш, Бианка. – Каза той лекомислено.
- Не искам да избягам. Просто не искам да бъда заобиколена от всички тези непознати хора. Никога не мога да се държа нормално и да говоря около хора – защо се усмихваш?
- Изглежда знаеш как да разговаряш с мен.
Премигнах, учудена от себе си. Лукас беше прав. Как е възможно? Заекнах – С теб – предполагам – мисля, че ме уплаши толкова много, че преодолях целият страх без проблем.
- Хей, ако проработи....
- Аха. – Вече усещах, че имаше повече от това. Непознатите все още ме ужасяваха, но той не беше такъв. В моментът, в който разбрах, че се опитва да спаси животът ми, вече не го смятах за непознат. Почувствах се сякаш винаги съм познавала Лукас, сякаш съм чакала с години нашата среща. – Трябва да се върна преди родителите ми да разберат, че ме няма.
- Не им позволявай да ти се карат.
- Няма.
Лукас не изглеждаше сигурен в това, но кимна, когато отстъпи с крачка от мен, връщайки се в сенките, докато аз вървях към слънчевите лъчи. – Довиждане тогава.
Протегнах една ръка, за да се здрависам с него, но Лукас вече бе изчезнал. Мигом се беше изпарил някъде в гората. 


Глава 2


ВСЕ ОЩЕ ЗАРЕДЕНА С АДРЕНАЛИН ИЗКАЧИХ ОТНОВО 
дългото спираловидно стълбище,докато не стигнах върха на апартамента в кулата. Този път не се опитвах да пазя тишина. Свалих куриерската чанта от рамото си и се метнах на дивана. Все още имаше няколко листа от дърветата в косата ми, затова ги махнах.
- Бианка? – Майка ми се обади от спалнята, ръцете й завързваха колана на халата й. Тя ми се усмихна сънливо. – Да не си станала рано, за да се разходиш, скъпа? 
- Да. – рекох. Нямаше смисъл да се опитвам да правя драматична сцена.
Татко се появи. Той прегърна мама, която се беше обърнала с гръб към него. – Не мога да повярвам, че нашето малко момиченце вече ще учи в Академията Евърнайт.
- Всичко става толкова бързо. – Тя въздъхна. – Колкото повече остаряваш, толкова по – бързо ти минава времето.
Той поклати глава. – Зная.
Аз изстенах. Не спираха да повтарят едно и също, дори бяхме направили игра, за това колко много ме дразнеха тези приказки. Мама и татко само се усмихнаха по – широко.
Прекалено са млади, за да ти бъдат родители, всеки в старият ни град казваше. Това, което те наистина имаха в предвид беше прекалено красиви. И двете неща бяха вярни.
Косата на мама беше с цвят на карамел. Тази на татко беше много тъмно червена, толкова че изглеждаше черна. Той беше със средна височина, но силен и с мускули. А тя беше дребничка. Лицето й беше овално, а татко имаше квадратна челюст и нос, който изглеждаше така сякаш на млади години беше участвал в няколко побоища. Аз ли? Аз имах червена коса и много бледа кожа. И аз като мама бях доста дребничка. Нашите ме убеждаваха, че с времето ще порасна, но това бяха неща, които всички родители пробутваха на децата си. 
- Да ти направим закуска. – Мама каза, отправяйки се към кухнята. – Впрочем, ти закусва ли вече?
- Не, не съм. – Разбрах, че не беше зле да хапна нещо преди да се измъкна. Стомахът ми издаваше странни звуци. Ако Лукас не ме беше спрял, сега щях да се лутам около дърветата, ужасно гладна и отправяща се към Ривъртон пеша. Толкова за плановете ми за бягство.
Спомних си за Лукас, споменът за това как двамата паднахме на тревата мина през главата ми. Тогава се ужасих от това, а сега споменът ме караше да изтръпна, но чувството беше напълно различно.
- Бианка. – Гласът на баща ми прозвуча строго и аз вдигнах поглед виновно. Да не би да е разбрал за какво си мисля? След момент осъзнах, че ставах параноична, но нямаше съмнение, че беше много сериозен, когато седна до мен. – Зная, че не очакваш с нетърпение откриването, но Евърнайт е важна за теб. 
Същото казваше и когато бях малка, преди да си изпия лекарството за кашлица. – Не искам да водим отново този разговор точно сега.
- Адриaн, остави я на мира. – Мама ми подаде една чаша, преди да се отправи отново към кухнята, където можех да чуя как нещо се пържи в тигана. – Освен това, ако не побързаме ще закъсмеем за срещата на преподавателите.
Той погледна часовника и изтена. – Защо организират тези неща толкова рано? Не всеки би искал да може да е там навреме.
- Зная. – тя измърмори. За тях цялото време преди пладне беше твърде рано. А бяха работели като преподаватели през целия ми живот и продължаваха с дългите си семейни вражди в осем сутринта. 
Докато закусвах, те се приготвиха, продължавайки с леките си шеги, които трябваше да ме развеселят и ме оставиха сама на масата. Това беше изгодно за мен. Дълго след като те бяха слезли на долния етаж и времето напредваше, аз продължавах да седя на стола. Мисля, че се преструвах, че не бях свършила със закуската, нямаше начин да отида при всички онези нови хора.
Фактът, че Лукас щеше да бъде там долу – със своето приятелско лице, което щеше да ме защити – ми помогна малко. Но това не беше достатъчно.
Накрая, когато разбрах, че не мога да отлагам повече, се отправих към стаята си и облякох униформата на Евърнайт. Мразех я – никога не ми се беше налагало да нося униформи – но най – лошото беше, че връщайки се в спалнята си, си спомних за странният кошмар от предишната нощ. 
Една официална бяла риза.
Тръните дращеха кожата ми, връзвайки ме, казваха ми да се върна обратно.
Червена карирана пола.
Венчелистчетата се сгушваха и ставаха черни, сякаш изгаряха в огън.
Сив половер със символите на Евърнайт.
Добре, удобен момент да спра с мъчителните мисли? Точно сега.

С решението да се държа като нормален тийнейджър поне в първия ден от учебната година се взрях в отражението си в огледалото. Униформата не ми стоеше нито ужасно, нито страхотно. Вдигнах косата си на опашка, грабвайки един пропуснат кичур и реших, че външния ми вид беше привиден. 
Гаргойлът продължаваше да ме зяпа, сякаш се чудехме на изражението един на друг. Или се присмиваше на пълният провал на плана ми за бягство. Поне повече нямаше да ми се налага да гледам отблъскващото му каменно лице. Изправих рамената си и излязох от стаята – наистина за последен път. От сега нататък тя нямаше да бъде моя.
Живея в кулите на училището с родителите ми през последния месец, което ми предостави възможност да разуча почти всичко – голямата зала и стаите за лекции бяха на първия етаж, след което всичко се разделяше на две големи кули. Момчетата живят в северната кула, заедно с някои членове на училището и няколко препълнени стаи с архивите на сградата, които никой не използваше. Момичетата бяха в северната кула, заедно с остатъка от апартаментите за членовете на училището, включително и нашият апартамент. Етажите на главната сграда, над голямата зала, подслоняваха класните стаи и библиотеката. Евърнайл била разширена, затова не всяка секция имаше сходства с останалите или се вписваше в тях. 
Имаше коридори, които се усукваха и завиваха и понякога не водеха до никъде. От стаята си в кулата виждах долу на покрива покривката на различни подходи. Затова бях научила да се движа наоколо; това беше единственият начин, по който можех да се чувствам подготвена за това, което ме очакваше.
Тръгнах надолу по стълбите отново. Без значение колко пъти го бях правила, винаги се чувствах така сякаш можех да падна по неравните стъпки и да се търкалям надолу, докато не стигна дъното. Много съм глупава, помислих си, да се тревожа от кошмари за умиращи цветя или от това да не падна надолу по стълбите. Нещо много по – страшно от това ме чакаше долу.
Озовах се в голямата зала. Рано тази сутрин тя беше съвсем тиха. Сега беше пълна с хора и ехтеше от гласове. Въпреки врявата, излежда моите стъпки се чуха в залата; десетки лица се обърнаха към мен едновременно. Всички се втренчиха в мен. Можех да си сложа верижка на врата, която да гласи НОВА УЧЕНИЧКА. 
Другите ученици се насъбраха, образувайки кръгове, които бяха прекалено гъсти за един нов ученик, очите им бяха мрачни и бързи докато ми хвърляха погледи. Сякаш можеха да надзърнат в сърцето ми и да видят неговите неравномерни удари. За мен всички си приличаха – не по външния си вид, а по голямата безупречност. Косите на момичетата блестяха, независимо дали баха пуснати надолу по рамената им или вързани назад в модерен, лъскав кок. Момчетата изглеждаха самоуверени и силни, с усмивки, които играеха ролята на маски. Всички носеха униформите, с пуловерите, полите, блейзерите и панталоните във всички допустими цветеве – сиво, червено, карирано и черно. Символът на гарван белязваше всички и те го носеха така, сякаш го притежаваха. Излъчваха увереност, превъзходство и надменност. Усещах притеснение, докато стоях в края на стаята, придвижвайки се напред.
Никой не ме поздрави.
Разговорите продължиха да бликат без спирка. Както изглежда, непохватни нови момичета не заслужаваха повече от няколко минути интерес. Бузите ми се изчервиха, защото очевидно вече бях направила нещо грешно, дори и да не можех да разбера какво беше то. Може би те вече бяха усетили – като мен – че аз не принадлежа на това място? 
Къде е Лукас? 
Повдигнах се на пръсти, търсейки го в тълпата. Вече чувствах, че можех да се изправя пред това, ако Лукас беше до мен. Може би беше лудост да чувствам това към едно момче, което едва познавах, но за мен нямаше значение. Лукас трябваше да е тук, но аз не можех да го намеря с поглед. В центъра на всички тези непознати хора се почувствах съвсем сама.
Докато се отправях към най – далечния ъгъл на стаята, забелязах че имаше и други ученици в моята ситуация – или поне и те бяха нови тук. Едно момче с жълтеникавочервена коса и загоряла от слънцето кожа беше толкова измачкано, че вероятно беше спало с униформата си, но това да си напълно небрежен не помагаше тук. Той носеше хавайска риза – чиято яка беше над половера – но под блейзера нейните ярки цветове изглеждаха незабележими в мрака на Евърнайт. Косата на едно момиче беше много къса като на момче и стърчеше на всички страни; сякаш тя случайно я беше подстригала по този начин. Униформата й стоеше като на закачалка, поне с два размера по – голяма. Групичките изглежда я отбягваха, заради някаква странна сила. Със сигурност тя е невидима за останалите. 
Как е възможно да бъда толкова сигурна? Защото се случваше и на мен. Бях в края на тълпата, стресната от врявата, погълната от каменния коридор и безкрайно безпомощна.
- Моля за внимание!
Гласът отекна внезапно, превръщайки шумът в тишина. Всички се обърнахме едновременно към далечния край на коридора, където госпожа Бетъни, директорката, пристъпи на подиума.
Тя беше висока жена с гъста черна коса, която винаги връзваше високо на главата си, като някой от епохата на кралицата Виктория. Не се опитах да налучкам възраста й. Нейната официално – дантелена блуза беше насъбрана около врата й с помоща на златна брошка. Ако можехте да се сетите за някого толкова суров, колкото и красив, то тогава тя беше красива. Запознах се с нея, когато аз и родителите ми се преместихме в един от апартаментите на факултета. Тогава малко ме стресна, но сметнах че това се дължеше на скорошното ни запознанство.
Сега тя изглеждаше дори още по – величествена. Когато я зърнах, без никакви усилия да раздава команди на пълната с ученици стая – същите ученици, които ме игнорираха с единодушно мълчание преди още да се замисля какво да кажа – осъзнах за първи път, че госпожа Бетъни притежаваше власт. Не тази власт, която имаше всяка директорка, а истинска власт, която се раждаше между подчинените.
- Добре дошли в Евърнайт. – Тя започна да жестикулира с ръце. Ноктите и бяха дълги и поддържани. – Някои от вас са част от нас от известно време. Други са чували за Евърнайт Академията от години, вероятно от семействата си и са се чудели дали някога ще се присъединят към нашето училище. Имаме и друг вид нови възпитаници тази година – резултът от промяната на приеманите ученици. Смятаме, че е време нашите ученици да срещнат по –широк ранг от хора, от различни части на света, за да успеем да ги подготвим по – добре за животът извън училищната среда. Всеки тук има какво да научи от останалите ученици и аз вярвам, че умеете да се държите добре един към друг.
Вероятно трябваше да напише с големи, червени букви ЧАСТ ОТ ВАС НЕ ПРИНАДЛЕЖАТ НА ТОВА МЯСТО. Без съмнение „промяната на новите приемани ученици” беше отговорна за момчето с хавайската риза и момичето със късо подстриганата коса. Те изобщо не бяха желаните ученици за Евърнайт. Такива хора трябваше само да репрезентират житейски опит за тълпата. 
Аз не бях част от новите приемани ученици. Нямаше да съм тук, ако не бяха родителите ми. С други думи дори не бях част от училището, за да бъда аутсайдер.
- В Евърнайт не се държим с учениците като с деца. – Госпожа Бетъни не гледаше определен човек от тълпата. Изглежда се втренчваше над нас, с един далечен поглед, който въпреки всичко забелязваше всяка част от големината на зрителното поле. – Тук сте за да се държите като възрастни хора в двадесет и първи век и поведението ви трябва да бъде такова. Това не означава, че Евърнайт няма правила. Нашата позиция в тази област изисква да поддържаме най – стриктната дисциплина. Ще бъдем много взискателни към вас.
Тя не каза какви са последствията от неспазването на дисциплината, но си помислих, че домашния затвор щеше да е само началото.
Дланите ми се изпотиха. Бузите ми се изчервяваха все повече и сигурно изпъквах като илюстрания на пламък върху опътването на някое запалително вещество. Бях си обещала да съм силна и да не позволявам на тълпата да стигне до мен, но дотук с обещанията. Високият таван и стени на голямата зала изглежда се смаляваха около мен. Все още усещах, че не мога да дишам достатъчно добре.
Мама по някакъв начин привлече вниманието ми без да ръкомаха с ръка или да назовава името ми, а по начинът по който само майките могат.
Тя и татко стояха в края на редицата на преподавателите на факултета, чакайки да бъдат представени и двамата ми изпратиха надежни малки усмивки. Искаха да видят как се вълнувам.
Надяваха се да разбера това. Беше ми достатъчно трудно да се справя със страхът си и без да се изправям лице в лице с тяхното разочарование.
Госпожа Бетъни привършваше...
- Часовете ви ще започнат от утре. Днес се настанете в стаите си. Направете нови запознанства със съучениците си. Научете как да се движите наоколо. Ние очакваме да се справите. Радваме се, че избрахте Евърнайт и се надяваме да прекарате тук достатъчно време. 
Аплодисменти изпълниха стаята и госпожа Бетъни ги прие с лека усмивка и с бавно и удолетворено мигане като това на едно добре хранено котенце. После разговорите изригнаха, дори на по – висок глас от преди. Имаше само един човек, с който исках да си говоря. Изглеждаше също, че само един човек вероятно би искал да разговаря с мен. 
Прекосих стаята, с движения около ъглите, разбира се, с гръб към стената. Претърсих тълпата нетърпеливо и попаднах на бронзовата коса на Лукас, на широките му рамена, и на онези тъмно – зелени очи. Ако аз се опитвах да го намеря, и той се опитваше да ме открие, щяхме да се видим скоро. Въпреки страхът ми от големите групи и моята склонност да преувеличавам броя им, знаех че имаше поне няколко стотин ученици тук. 
Той ще изпъкне, помислих си. Не е като останалите, студен и горделив. Но скоро осъзнах, че това не беше истина. Той не искаше да се приобщи към тях, но имаше същия външен примамлив вид, същото изваяно тяло, и същата, добре де, безупречност. Нямаше да изпъкне много в тази красива тълпа, щеше да е естествена част от нея.
Не като мен.
Тълпата бавно се разотиде, след като учителите си отидоха и учениците изчезнаха. Останах в стаята, докато не бях почти единствената в нея. Със сигурност Лукас щеше да ме намери. Знаеше колко бях уплашена и се чувстваше отговорен, за това да не ме стресне още повече. Не искаше ли да ме поздрави? 
Явно не. Накрая трябваше да призная, че се бяхме разминали. Това означаваше, че нямах друг избор освен да отида и да се запозная със съквартирантката си. 
Бавно тръгнах нагоре по каменните стълби, обувките ми с твърдата си подметка вдигаха голям шум. Прииска ми се да изкача цялото стълбище и да се върна в апартамента на родителите си. Знаех, че ако го направя ще ме пратят долу незабавно. Има достатъчно време да си събера нещата и да се преместя след вечеря. За сега, първия приоритет беше „да се установим”.
Опитах се да видя позитивната страна на нещата. Може би съквартирантката ми ще е също толкова откачена като мен. Спомних си момичето с късата щръкнала коса и се надявах това да е тя. Ако живеех с друг „аутсайдър” вероятно нещата наоколо щяха да са по – леки за мен. Животът с непознат щеше да е мъчение – всъщност да бъда постоянно с някого, който не познавам, дори и докато спя – но се надявах чувството да премине постепено.
Патриция Деварукс, формулярът каза своята дума. Опитах се да нарека така момичето, което си спомнях, но сякаш не си пасваше. Все още всичко беше възможно. 
Отворих вратата и разбрах, сърцето ми с прибързани удари, че името пасваше идеално на съквартирантката ми. Тя изобщо не беше аутсайдер. Вместо това, тя бе типичното въплащение на стила на Евърнайт. 
Кожата на Патриция беше с цвета на река при зазоряване, най – студеното, деликатно бронзово. Къдравата й коса беше вързана на кок, при което перлените й обици изпъкваха. Беше седнала на скрина и подреждаше спретнато шешенца с лак за нокти, докато ме оглеждаше.
- Значи, ти си Бианка. – каза тя. Нямаше ръкостискане, нямаше прегръдка – само звукът от поредното шишенце лак за нокти срещу скрина: бебешко розово, коралов цвят, с цвят на пъпеш, бяло... – Не си това, което очаквах.
Благодаря. – Ти също. 
Патриция вдигна глава, за да ме огледа и аз почнах да се чудя дали вече не се ненавиждахме. Тя вдигна ръката с безупречния си маникюр и започна да отбелязва фактите. – Можеш да вземаш назаем парфюмът, но в никакъв случай бижутата и дрехите ми. – Не каза нищо за вземането на моите неща, но бе очевидно, че нямаше и да иска. – Смятам да уча в библиотеката, но ако ти искаш да учиш тук ми кажи и аз ще отведа приятелите си някъде другаде. Ако ми помагаш с предметите, в които си добра, аз ще правя същото за теб. Зная със сигурност, че можем да научим много една от друга. Звучи честно, нали?
- Определено. 
- Добре. Ще се справим.
Ако се държеше с мен с фалшиви приятелски чувства още от сега, мисля че това щеше да бъде още по – странно за мен. Малко се успокоих от фактът че Патриция бе толкова делова.
- Радвам се, че смяташ така. – казах. – Зная, че сме ... различни.
Тя не се противопостави. – Двама от учителите тук са твои родители, нали?
- Да. Явно тук новините се разнасят бързо.
- Ще си добре, те ще се грижат за теб.
Опитах да й се усмихна и се надявах да е права. – Била си в Евърнайт и преди, нали?
- Не. Тук съм за първа година. – Патриция каза това сякаш промяната на целия й живот беше толкова лесна за нея, колкото обличането на нови дизайнерски джинси. – Красива е, не мислиш ли? 
Загърбих мнението си относно стилът на архитектурата. – Но нали каза, че тук имаш приятели? 
- Е, разбира се. – Усмивката й беше толкова деликатна, колкото всичко останало в нея, от прасковеният блясък на устните й до парфюмът и шишенцата с лак за нокти, които бяха спретнато подредени върху нейния скрин. С Къртни се запознахме в Швейцария миналата зима. С Вайдит бяхме приятелки още докато учех в Париж. А с Женевиев прекарахме заедно едно лято на Карибите – някога не беше ли Св. Тома? Вероятно става дума за Ямайка. Не мога да запомня точно тези неща.
Моето малко старо градче изглеждаше по – скучно от всякога. – Значи просто вие всички имате общи инереси.
- Нещо такова. – Изглежда Патриция започваше да разбира колко глупаво се чувствах. – Рано или късно и ти ще се приобщиш към нашите интереси. 
- Иска ми се да можех да бъда толкова самоуверена като теб.
- О, ще видиш. – Тя живееше в един свят, където безкрайните лета в тропиците бяха темата на всички. Не можех да си представя някога да стана част от това. – Познаваш ли някого тук? Тоест, освен родителите ти?
- Само хората, с които се запознах тази сутрин. – Говорех за Лукас и Патриция, които бяха само двама.
- Имаш достатъчно време да завържеш приятелства. – Патриция проговори с повече енегрия, когато започна да изважда още свои неща: копринени завивки с цвят на слонова кост, трикотажи в сенките на тъмно или гъбъбово сиво. Къде обмисляше да носи толкова елегантни неща? Вероятно за Патриция е било невъзможно да тръгне без тях. – Чувала съм, че Евърнайт е прекрасно място за запознанства с мъже. 
- Запознанства с мъже?
- Имаш ли си някого вече?
Исках да й разкажа за Лукас, но не можех. Независимо какво се случи между мен и него в гората – то означаваше нещо, но чувствата ми бяха още новост и не исках да ги споделям. Всичко, което казах бе:
- Не съм зарязала гадже в стария си град. – Познавах всички момчета в старото си училище от малка и си спомнях как си играеха с косата ми.
Нямаше как да почувствам страст към някого от тях.
- Гадже. – Устните й се извиха нагоре, сякаш думата й прозвуча детински. Въпреки че, Патриция не ми се присмиваше. Просто за нея бях прекалено малка и неопитна, за да ме взема насериозно.
- Патриция? Къртни е. – Момичето отвъд вратата почука, докато я отваряше, очевидно сигурна че ще бъде добре дошла. Тя беше дори по – красива от Патриция, с руса коса, която се извисяваше почти до кръста й и намусени устни, които сравних с звездите от телевизионите предавания, които можеха да си позволят неща като колаген. И същата карирана пола, която висеше неприятно на моите колена, правеше нейните крака много по – дълги. – О, твоята стая е много по – хубава от моята. Харесва ми!
Всъщност стаите бяха почти еднакви – една спалня достатъчно голяма за двама, с бели, твърди легла и дървени скринове от двете страни. От прозорецът се виждаше едно от дърветата, които растяха най – близо до Евърнайт, но не можех да се сетя за нищо по – специално относно стаята.
След това разбрах, че имаше една разлика. – Ние сме най – близо до баните. – казах аз.
Къртни и Патриция се втренчиха в мен сякаш бях направила нещо нетактично. Бяха твърде рафирани, за да знаят че се нуждаем от бани? 
Засрамена, продължих с изречението си – Никога преди, ъм, не съм споделяла баня. Имам в предвид, с родителите си да, но не с – тоест дванадесет момичета да делят една баня? Ще е лудница всяка сутрин.
С това се съгласиха. Къртни продължи да ме оглежда, с любопитство. Смятах, че това беше нормално, но се надявах да каже нещо. Нейният поглед беше заплашителен, дори повече от този на непознатите.
- Ще излизаме довечера. – каза тя – на Патриция, не на мен. – Ще си направим пикник. 
Учениците в Евърнайт се хранеха по стаите си. Обясниха това като традиция, както по онова време преди да се създадът ресторантите. Родителите щяха да изпращат грижовно опаковани храни, за да допълнят дажбите доставяни всяка седмица. Това означаваше, че трябва да се науча да готвя, като използвам малката микровълнова печка, която родителите ми ми купиха. Патриция явно не я вълнуваха такива рутинни проблеми. 
- Звучи забавно. Нали, Бианка?
Къртни й хвърли един поглед; изглежда тази покана не беше отворена за мен. 
- Съжалявам. – казах. – Трябва да се храня с родителите си. И благодаря за поканата.
Сочните устни на Къртни се усукаха в самодоволство. – Все още се мотаеш с мама и татко? Да не би да те хранят с шишенца? 
Къртни, Патриция каза строго, но виждах, че и тя се забавлява. 
- Трябва да видиш стаята на Гуен. – Къртни започна да дърпа Патриция към вратата. – Мрачна и потискаща. Тя твърди, че може да влезе в ролята на тъмница.
Тръгнаха заедно и деликатна връзка, която бяхме създали с Патриция 
се разруши мигновено. Смехът им огласяше целия колидор. С изгарящи бузи, излязох от новата си стая, после минах през етажа на общата спалня, отправяйки се към апартамента на нашите – подслонът. 
За моя изненада, те ме пуснаха без нервничене. Дори не ме попитаха защо съм подранила. Вместо това, мама ме прегърна, а татко каза: - Провери това, което сме ти изпратили, чу ли? Има няколко неща, които трябва да сториш, но все пак започнахме отнякъде, нали?
Бях толкова благодарна, че можех да заплача. Вместо да го направя, отидох в стаята си, жадна за спокойствие и тишина. 
Част от зимните ми дрехи продължаваха да висят в гардероба. Всичко останало беше подредено в големия кожен куфар на татко. Направих бърза проверка на чантата, която бях приготвила вчера – грим, тик – такови шнолки, шампоан и останалото спретнато подредени вътре. Повечето от книгите ми щяха да останат тук. Имах прекалено много за няколкото рафта в общата ни спалня. Но любимите ми бяха приготвени. Леглото беше оправено, а на възглавницата ми имаше няколко неща, които можех да сложа на стените, като пощенските картички, които приятелите ми пращаха през годините и някои стари звездни карти, които закачах на стените в старата ни къща. Но имаше нещо ново в тази стая, твърдението на родителите ми, че това все още бе моят дом. Имаше също и малко копие с рамка на Целувката на Климт. Бях се възхитила на копието в един магазин преди месеци, очевидно те ми го бяха купили, за да ме изненадат на първия учебен ден в новото ми училище.
Първоначално бях благодарна за подаръка. Но после не можех да откъсна поглед от картината или да прогоня мисълта, че сякаш никога до сега не съм я виждала. 
Целувката ми беше любима. От първия ден, в който мама за първи път ми показа книгите си за изкуство, веднага заобичах Климт. Бях възхитена от начинът по който смесваше всеки цвят и всяка щриха, харесвах и красотата на бледите лица, които надничаха от кайледоскопочните картини, които създаваше. Сега, образът се беше променил за мен. Никога не бях забелязвала как двамата се наклоняваха един към друг – мъжът се навеждаше отгоре, сякаш беше придърпан към нея от непреклонна сила. Главата на жената падаше свободно назад, предавайки се на земното притегляне. Устните й бяха тъмни в сравнение с пребледнялото й лице, бяха червени. Най – красивото нещо бе, че фонът на картината беше част от мъжа и жената. Беше като голяма мъгла излъчваща топлина, тяхната любов я правеше видима, превръщайки целия свят около тях в златист цвят. 
Косата на мъжа беше по – тъмна от тази на Лукас, но въпреки това аз се опитах да си го представя там. Бузите ми се изчервиха – отново – но това бе различен вид изчервяване.
Върнах се към реалноста. Почувствах се така сякаш бях заспала и започвах да сънувам. Набързо си оправих косата и на няколко пъти си поех дълбоко въздух. Разбрах, че чувам „Наниз от Перли” на Глен Милър по стерео уредбата. Музиката на Биг Банд винаги означаваше, че татко е в добро настроение. 
Не можах да не се усмихна. Поне някой от нас харесваше Евърнайт Академията.
Когато най – сетне опаковах багажа си, беше почти време за вечеря. Отидох във всекидневната, където музиката продължаваше да звучи. Видях как мама и татко танцуват, чувствайки се леко неудобно - татко сви ваше устни, усмихвайки се секси, а мама държеше подгъва на черната пола в едната си ръка. 
Мама се завъртя в ръцете на татко и той я наведе надолу. Тя наклони главата си почти до пода, усмихвайки се, когато ме видя. – Ето къде си, скъпа. – Тя все още беше с главата надолу, когато проговори, но тогава татко я изправи. – Опакова ли багажа си?
- Да. Благодаря, че ми помогнахте да започна от накъде. И благодаря за картината, красива е. – Те се усмихнаха един на друг, успокоени от това, че ме бяха направили щастлива.
- Почти като по празненствата. – Татко кимна към масата. – Майка ти надмина себе си. – Мама обикновено не готвеше много. Вечерта определено беше специален случай. Беше сготвила любимите ми неща, повече от колкото можех да нагълтам. Разбрах, че съм много гладна, защото не бях обядвала. Отначало мама и татко разговаряха. Моят апетит, обаче държеше устата ми препълнена и не можех да говоря.
- Госпожа Бетъни каза, че са привършили ремонтирането на лабораториите. – татко каза, докато отпиваше от чашата си. – Надявам се да имам възможността да ги проверя, преди учениците. Може да са сложили някоя модерна апаратура, с която да не мога да се справя веднага. 
- Ето затова преподавам история. – Мама отговори. – Миналото не се променя. То просто става все по – дълго. 
- Вие ще ми преподавате ли? – Попитах с пълна уста.
- Гълтай, дете. – Татко изкомандва механично. – Изчакай и разбери утре, като останалите.
- О. Добре. – Не беше в негов стил да ме срязва така, почувствах се изненадано. 
- Не бива да свикваме да ти даваме допълнителна информация. – Мама каза по – нежно. – Трябва да си колкото се може повече като останалите ученици, нали? 
Тя го обясни лекомислено, но на мен ми въздейства. – С кого тук трябва да имам нещо общо? С учениците на Евърнайт, чиито семейства са учили тук с векове? Аутсайдерите, които се вписаха в групичката им дори по – зле от мен? На коя групичка трябва да принадлежа? 
Татко въздъхна. – Бианка, бъди разумна. Няма смисъл да спорим за това отново. 
Беше крайно време да се примиря, но не можех. – Да, зная. Дойдохме тук „за мое добро”. Как напускането на дома ни и приятелите ми е добре за мен? Обяснете ми това отново, защото така и не можах да разбера.
Мама постави ръката си върху моята. – За твое добро е, защото никога не си напускала Ароууд. Защото ти рядко напускаше районът, докато не те принудихме. И защото приятелствата, които направи там, вероятно нямаше да продължат вечно. 
Думите й имаха логика, знаех го.
Татко остави чашата си на масата. – Трябва да се научиш да се адаптираш към променящи се обстоятелства. Трябва да станеш по – независима.
Това са най – важните умения, на които майка ти и аз можем да те научим. Не можеш завинаги да останеш нашето малко момиченце, Бианка, без значение колко го искаме ние. Това е най – добрият начин да те превърнем в човека, който ще станеш. 
- Престанете да се преструвате, че всичко е свързано с израстването. – казах. – Не е, и вие го знаете. Свързано е с това, което вие искате за мен и сте решени на всичко, за да получите своето, независимо дали аз го искам или не.
Станах от стола и се махнах от масата. Вместо да се промъкна отново в стаята за суитчера си, взех жилетката на Мама от закачалката и я облякох върху всичките си останали дрехи. Дори в късните часове, училището беше студено след здрача. 
Мама и татко не ме попитаха къде отивам. Беше старо правило: всеки, който е на ръба да избухне трябва да си направи разходка, да отбегне дискусията, после да се върне у дома и да обясни какво точно има в предвид. Независимо колко разтроени бяхме, разходката винаги помагаше.
Всъщност, аз бях създала това правило, когато бях на девет. Затова не смятах, че възрастта ми бе спорен въпрос. 
Моята стеснителност в обществото – напълно вярното за мен твърдение, че нямах място в него – която не беше свързана с тийнейджърството. Стеснителността, която винаги е била част от мен. Вероятно и винаги щеше да бъде.
Докато се разхождах в местността на училището, хвърлях погледи наоколо, чудейки се дали ще видя Лукас в гората отново. Беше глупава идея – защо би прекарвал цялото си време навън? – но се чувствах самотна, затова трябваше да проверя. Не беше там. Издигайки се до мен, Евърнайт Академията приличаше повече на замък, отколкото на гимназия. Може да си представите една принцеса заключена в кулите, борещи се в сенките за нея дракони и зли вещици, които охраняват вратите с помоща на магия. Никога не съм имала нужда от приказки.
Вятърът менеше посоките си и полъха му пренасяше звуци – смях от посока запад, откъм белведера* в двора на запад. Без съмнение шумът идваше от пикника. Придърпах жилетката си по – плътно около мен и влязох в гората – не поех на изток към пътечката, където бях тичала тази сутрин, а към малкото езеро, което се намираше на север. 
Беше твърде тъмно и късно за да видя много, но харесах вятърът брулещ дърветата, ароматът на боровите дървета и крясъкът на совите, който не бе много далеч. Дишайки и издишайки дълбоко, спрях да мисля за пикника и за всичко останало. Просто се изгубих в момента.
Тогава наблизо едни стъпки ме стреснаха – Лукас, помислих се – но беше татко, ръцете в джобовете му, стъпваше по същата пътечка, на която стоях аз. Естествено, че можеше да ме намери. – Има сова наблизо. Би си помислила, че ще го подплашим. 
- Вероятно надушва храна. Няма да си тръгне, ако долавя аромат на вечеря. 
Сякаш за да докаже теорията ми, тежки, бързи крила разтресоха клоните на дървото отгоре и тогава образа на мрачната сова се стрелна надолу. Силно врищене се откъсна от устните на малко мишле или катерица, което туко – що беше станало вечеря. Совата връхлетя твърде бързо, за да я забележим. С татко само наблюдавахме. Значи, трябваше да се възхитя на ловните умения на совата, но не можех да не съжалявам мишлето. 
Той каза. – Съжалявам, ако съм се държал жестоко. Ти си зряла млада дама и не можах да направя друго. 
- Всичко е наред. Прекалих малко. Зная, че няма смисъл да спорим затова че дойдохме тук, вече не. 
Татко ми се усмихна мило. – Бианка, знаеш че с майка ти никога не сме били сигурни дали ще те имаме. 
- Знам. – Моля те, помислих си, не отново речта за „бебето чудо”.
- Когато ти се роди ние ти се посветихме. Може би прекалено много. Това е по наша вина, не по твоя.
- Не, Татко. – Харесваше ми, когато семейството ни беше заедно, само ние тримата. – Не говори така, сякаш е нещо лошо.
- Нямам предвид това. – Той изглеждаше тъжен и за пръв път се зачудих дали тази тема също не му харесваше. – Но всичко се променя, скъпа. Колкото по – рано го разбереш, толкова по – добре за теб.
- Зная. Съжалявам, че му позволявам все още да ми влияе. – Стомахът ми изкъркори и аз сбръчках носа си, питайки с надежда. – Може ли да си довърша вечерята?
- Имам тайно предчувствие, че майка ти може вече да се е погрижила за това.
Беше. До края на вечерта си прекарахме добре. Разбрах, че мога да се забавлявам поне докато имах възможност. Томи Дорси преповтори Глен Милър, а после Ела Фицджералд преповтори него. Говорихме си и се шегувахме за глупави неща – филми и телевизия, за всички неща, на които родителите ми не биха обърнали никакво внимание, ако не бях аз. Един или два пъти се опитаха да се пошегуват за училище.
- Ще се запознаеш с невероятни хора. – Обеща мама.
Поклатих глава, мислейки за Къртни. Тя вече бе една от най – невероятните хора, които някога съм познавала. – Не можеш да си сигурна в това.
- Мога и съм сигурна.
- Какво, можеш да виждаш бъдещето ли? – подкачих аз. 
- Скъпа, ти не споделяш с мен. Какво още трябва да може да предрече един гадател? – Татко каза, докато ставаше да смени записите. Той все още държеше музикалната си колекция на винила. – Ето, това искам да чуя.
Мама продължи да се прави на гадателка, докосвайки слепоочието с пръстите си, като врачка. – Мисля, че Бианка ще завърже запознанства с – момчета.
Лицето на Лукас изплува в съзнанието ми и ритъмът на сърцето ми се увеличи мигновенно. Нашите размениха погледи. Можеха ли да чуят ускорения ми пулс? Вероятно.
Опитах се да го обърна на шега. – Надявам се да са яки.
- Не прекалено яки. – Татко възкликна и всички избухнахме в смях. Мама и татко наистина смятаха, че е забавно. Опитах се да прикрия факта, че в стомаха ми летяха пеперудки. 
Почувствах се странно да не им казвам за Лукас. Винага им казвах всичко свързано в живота си. Въпреки че Лукас беше различен. Да говоря за него щеше да развали магията. Исках да остане тайна за още малко. По този начин, можех да го запазя за себе си.
Вече исках Лукас да принадлежи само на мен. 


Глава 3


НЕ СИ НОСИЛА УНИФОРМАТА СИ НА ШИВАЧ, нали?

Патриция приглади полата си, докато се приготвяхме за първия си учебен ден с часове.

Защо не съм я виждала до сега? Естествено, всички Евърнайт типове бяха пратили униформата си на шивач – подгъваха блузите тук, а полите там, така че да са елегантни и лъскави вместо измачкани. Като моите. – Не, не съм мислила за това.

- Трябва да се сещаш да го правиш. – Патриция каза. – Индивидуалното шивачество има голяма разлика. Никоя жена не бива да го пренебрегва. – Вече можех да кажа, че обича да дава съвети, показвайки колко е широко скроена и умна. Този факт щеше да ме разтревожи повече, ако тя не бе напълно права. Въздишайки се върнах към работата, опитвайки се да пригладя косата си, така че да стои гладко под панделката ми. Със сигурност щях да видя Лукас по някое време днес, затова исках да изглеждам възможно най – добре, или толкова добре колкото можех да изглеждам в глупавата униформа. 

Взехме подходящите си учебници от училищните принадлежности, които бяха подредени в огромна редица в голямата зала, раздадоха ни листове хартия, начин по който щеше да се процедира преди хиляди години. Тълпата ученици бяха по – малко шумни, от колкото щяха да са в старото ми училище. Изглежда тук всеки разбираше рутината.

Може би тишината бе само илюзия. Стеснението ми сякаш преглъщаше звука, заглушавайки всичко, докато не се зачудих дали изобщо някой щеше да ме чуе, ако изпищях. 

Първоначално, Патриция остана до мен, но само защото имахме един и същи час – американска история, преподавана от майка ми. Само тя щеше да ми преподава; вместо часът по биология на татко, щях да изучавам химия с Професор Айуърбон. Почувствах се неловко да вървя редом с Патриция, без да говоря, но нямах друга възможност – докато не видях Лукас, слънчевата светлина блещукаше през релефното стъкло* в коридорите, превръщайки златисто – кафявата му коса в бронзов цвят. Първоначално помислих, че видя мен и Патриция без да променя хода на крачката си.

Започнах да се усмихвам. – Ще те настигна след малко. – казах на Патриция, вече отдръпвайки се от нея. Тя вдигна рамене, докато се оглеждаше за други приятели, с които да продължи да върви. – Лукас? – обадих се аз.

Той изглежда продължаваше да не ме слуша. Не исках да викам след него, затова леко притичах, за да го настигна. Той се отправяше на противоположната посока – не към часът на мама, очевидно – но аз изгарях от желание да рискувам, закъснявайки. На по – висок глас, казах: - Лукас!

Той обърна глава, за да ме зърне, после погледна учениците наблизо, сякаш се тревожеше да не ни чуят. – Здрасти.

Къде беше изчезнал моят защитник от гората? Момчето, което стоеше пред мен не се държеше така сякаш искаше да се погрижи за мен; държеше се така, сякаш не ме познаваше. Но той не ме познаваше, нали? Бяхме говорили един път в гората – когато се беше опитал да спаси живота ми и аз му се бях отплатила като му казах да замълчи. Само защото аз смятах, че това бе началото на нещо хубаво не означаваше, че и той мислеше по същия начин. 

Всъщност, изглеждаше че определено не смяташе така. За секунда, той обърна главата си, после ми махна с ръка, кимна – начинът по който ще постъпиш при всяко случайно запознанство. След това, Лукас просто продължи да върви, докато не изчезна в тълпата.

Ето – отблъсна ме. Зачудих се до колко можех да разбирам момчетата, беше дори по – малко от колкото си мислех. 

Женската тоалетна на етажа беше наблизо, затова можех да се промъкна в някоя от кабинките и да се успокоя, вместо да избухна в сълзи. Къде бях сгрешила? Освен необичайността на първата ни среща, с Лукас спряхме да водим разговорите, които бяха толкова задълбочени колкото тези, които водех с най – добрите си приятели. Може би не знаех много за момчетата, но бях сигурна, че връзката между нас бе истинска. Явно съм грешала. Отново бях сама в Евърнайт и се почувствах дори по – зле от преди. 

Най – накрая като се успокоих, побързах към часът на мама, слабо се тревожех дали ще закъснея. Тя ми хвърли един поглед и аз вдигнах рамене, докато сядах на един от чиновете на задната редица. Мама бързо превключи от режима на майка към режима на учител. 

- Кой тук може да ми разкаже за Американската Революция? – Мама допря двете си ръце една в друга, оглеждайки с очакване стаята. Потънах на мястото си, въпреки да знаех, че няма да вдигне първо мен. Просто исках да знае как се чувствам относно това. Момчето, което седеше до мен, вдигна ръка, помагайки на останалите. Мама се усмихна. – А вие сте господин...

- Мор. Балтазар Мор.

Първото нещо, което разбрах за него бе, че изглеждаше като момче, което можеше да носи името „Балтазар” без да му се присмиват през цялото време. Това име му прилягаше. Той беше уверен и не се притесняваше от въпросите, които мама можеше да му зададе, но не бе неприятен като повечето момчета в стаята. Просто беше уверен. 

- Е, господин Мор, ако започнете да сумирате причините за Американската Революция, какви ще бъдат те? 

- Големите данъци налагани от Английския Парламент бяха черешката на тортата. – Заговори той с лекота, почти лениво. Блатазар беше едър и с широки рамена, едва се побираше в старовремските дървени чинове. Позата му се превърна мъчно в елегантна стойка, сякаш би предпочел да се излежава така, от колкото да седи изправен всеки ден. – Разбира се, хората се грижели също за религията и демокрацията.

Мама вдигна едната си вежда. – Значи, Бог и политиката са мощни, но както винаги, парите управляват света. – Тих смях се разнесе из цялата стая. – Преди петдесет години, никой гимназиален преподавател не би споменал данъците. Преди век, целият разговор би се отнасял до религията. Преди век и половина, отговорът щеше да зависи от местоживеенето. На север биха ви учили на демокрация. На юг, щяха да ви преподават икономическа свобода, което, разбира се, е било невъзможно без наличието на роби. – Патриция издаде груб звук. – Естествено, във Велика Британия е имало хора, които биха описали Съединените Американски Щати като особен интелектуален експеримент, който е обречен на разруха. 

Повече смях се разнесе сега, и аз разбрах че мама вече беше спечелила целият клас. Дори и Балтазар й се усмихваше наполовина, карайки ме почти да забравя за Лукас. 

Добре де, не точно. Но имаше хубава, ленива усмивка и беше приятен за гледане.

- Това е най – важното нещо, което искам да знаете за историята. – Мама подви ръкавите на жилетката си, когато записа на черната дъска: Развиване на интерпретации. – Представите на хората за миналото се променят като тези за бъдещето. Гледката в огледалото за обратно виждане се мени всяка секунда. За да разбирате историята не е достатъчно просто да знаете имената, датите и събитията. Сигурна съм, че много от вас вече знаят тези подробности. Но трябва да разбирате всички различни интерпретации, които са притежавали всички исторични събития през вековете. Това е единствения начин да ви се изясни перспективата, която стои пред тестът на времето. Тази година ще концентрираме много от енергията ви върху това. 

Учениците се наведоха напред, отвориха тетрадките си и погледнаха мама, с напълно събуден интерес. Тогава разбрах, че е добре и аз да започна да си водя записки. Мама може и да ме обичаше най – много, но би ме скъсала много по – бързо от всеки друг в този клас. 

Часът отлетя бързо, докато учениците задаваха въпроси, ясно тествайки мама и харесвайки това, което бяха разбрали. Химикалките им водеха записки по – бързо от колкото можех да си представя да пиша, и повече от веднъж, пръстите ми се схванаха. Не се бях замисляла колко съревноваващи щяха да са учениците. Не, това не е много правилно – беше очевидно, че се съревноваваха с дрехи, богатство и интерес спрямо срещуположния пол. Такава лакомия изпълваше въздуха около тях. Просто не бях се досетила, че може да се конкурират и относно училищната работа. В Евърнайт всеки искаше да бъде най – добрия в начинанията си, без значение какви бяха те. 

- Майка ти е страхотна. – Патриция каза с вълнение, докато вървеше из коридорите след часа. – Интересува я голямата картина, нали знаеш? Не се вълнува само от собственото си прозорче към света. Много малко хора притежават това качество.

- Да. Тоест – опитвам се да бъда като нея. Може би ще успея някой ден.

Точно тогава Къртни се появи иззад ъгъла. Русата й коса беше вързана на стегната опашка, която правеше веждите дори по – извити и изтънчени. Патриция изтръпна; очевидно нашето приятелство не се простираше до толкова, че да ме изправи пред вниманието на Къртни. Спомних си за последния й остър коментар. Освен това, начинът по който ми се усмихва, със сигурност смяташе, че се държи по – мило с мен, от колкото заслужавам. 

- Има парти този уикенд. – каза тя. – В събота. До езерото. Един час след вечерния час.

- Добре. – Патриция вдигна рамене, сякаш не й пукаше дали ще бъде поканена на най – якото парти тази есен, поне до Есенният Бал. Бяха ли формалните танци отекчителни? Мама и Татко разказваха за тях като за най – голямото събитие на годината, но представите им за Евърнайт вече бяха подозрителни. 

Любопитството ми към баловете и забавлението, което предизвикват, или моята напосещаемост относно тях въздържаха отговора ми към Къртни. Тя ме погледна, раздразнена от факта, че не я бях обсипала с благодарности за поканата. – Е?

Ако имах кураж щях да й кажа, че е досадна и надута и че имах по – важни неща за правене от това да посетя нейното парти. Обаче, успях да кажа само, - Ъм, да. Чудесно. Ще бъде чудесно.

Патриция ме бутна с лакът, когато Къртни си тръгна, русата й опашка, люлееща се зад нея. – Виждаш ли? Казах ти. Ще те приемат, защото си – е, ти си тяхна дъщеря.

Колко голям загубеняк трябваше да си, за да се издигнеш в училищната популярност заради своите родители? Все още не можех да си позволя да вирна носа си на всяко ново запознанство, без значение какви бяха причините. 

- Какво ще е това парти? Имам предвид, на почвата? През нощта?

- Била си на партита и преди, нали? – Понякога Патриция не звучеше по – мило от Къртни.

- Разбира се. – Броях партитата за рождения си ден, когато бях дете, но на Патриция не й се налагаше да знае това. – Просто се чудех..., няма да има алкохол, нали?

Патриция се ухили, сякаш бях казала нещо забавно. – О, Бианка, порасни.

Тя се отправи към библиотеката и аз останах с впечатлението, че не искаше компания. Затова се върнах в стаята ни сама.

По някакъв начин нашите са готини, помислих си, Дали това не пропуска едно поколение?

Родителите ми казаха, че бързо ще свикна и че когато това стане ще харесвам Евърнайт повече. Е, след първата седмица, знаех че бяха прави само за първата половина. 

През повечето време, часовете бяха наред. Мама направи едно изявление, че съм нейна дъщеря и после каза, - Нито Бинка, нито аз ще споменем това отново. Вие също не бива да го правите. – Всички се засмяха. Тя ги контролираше. Как се справяше? И защо не ме беше научила и аз да правя така? 

И с другите учители свикнахме, а на мен ми липсваше неофициалността и приятелството в старото ми училище. Тук учителите бяха внушителни и властни, беше немислимо да не оправдаеш техните високи очаквания. 
Човешкият живот прекаран в библиотеката ме беше подготвил за работата тук, и вложих повече време над ученето от всякога. Единственият предмет, който ме притесняваше бе Английският, защото беше преподаван от Госпожа Бетъни. Нещо свързано с нея – начинът, по който се държеше или това как вирваше глава преди някой да отговори на въпросът й – е, беше заплашителна. 

Все още, ученето нямаше да бъде проблем. Това успях да разбера. Социалният ми живот беше друга история. 

Къртни и останалите типове на Евърнайт разбраха, че не съм за презрение. Моите добре харесвани родители ми бяха спечелили правото да не бъда игнорирана, но само това. Междувременно, „новите допускани ученици” ме гледаха подозрително. Споделях една стая с Патриция и очевидно това беше една основателна причина да приемат, че нямаше да се изправя срещу нея и нейните приятели. Тесният кръг се беше оформил за по – малко от ден, а аз бях разкъсвана по средата.

Единственият друг „аутсайдер”, до който се бях доближила беше Ракел Варгас, момичето с късата прическа. Една сутрин се оплаквахме относно голямото количество домашни по тригонометрия, но това беше всичко относно социалният контакт. Според мен Ракел не се сприятеляваше лесно. Тя изглеждаше самотна и затворена вътре в себе си. Не че се различаваше от мен, наистина, но някак дори по – нещастна. 

Другите ученици бяха сигурни в това. 

- Същият черен пуловер, същите черни панталонки. – Къртни беше измърморила монотонно, когато минаваше покрай, подминавайки Ракел. – Същата глупава гривна. И се обзалагам, че ще ги видим и утре.
Ракел се провикна в отговор. – Не всеки може да си позволи да си купи всички версии на униформите. 

- Не, предполагам. – Каза Ерик, момчето което излизаше с Къртни начесто. Имаше черна коса и малко подчертано лице. – Само хората, които всъщност принадлежат на това място. 

Къртни и всичките й останали приятели се засмяха. Бузите на Ракел се изчервиха, но тя просто закрачи горделиво надалеч от тях, когато смехът стана по – силен. Докато минаваше покрай мен, очите ни се срещнаха. Опитах се да покажа, безмълвно, че й съчувствах, но това явно я направи още по – ядосана. Очевидно Ракел нямаше нужда от съжаление.

Усещах че, ако се бяхме срещнали на друго място, с Ракел щяхме да разберем, че имаме много общи неща. Но колкото й да й съчувствах, не бях сигурна, че се нуждая да прекарвам времето си с някой дори по – депресиран от мен. 

Мислех, че нямаше да бъда и на половина толкова депресирана, въпреки всичко, ако можех да разбера какво се беше случило между мен и Лукас. 

Имахме заедно химия в часът на Професор Айуърбон, но седяхме в двата противоположни края на стаята. Всеки път, когато не се опитвах да изтълкувам нигерийския акцент на господина, тайничко гледах Лукас. Той не срещаше погледът ми преди или след часа и никога не ме заговаряше. Най – странното нещо от тая работа беше, че Лукас не се срамуваше да заговаря всеки друг. Беше бърз да прекъсвне някого, за който смяташе че е претенциозен или надут – накратко, всъщност всички типове на Евърнайт. 

Например, в двора един ден, две момчета започнаха да се смеят, когато едно момиче – не от типовете на Евърнайт – изпусна раницата си и после се препъна в нея. Лукас, точно зад тях, каза, - Това е иронично.

- Моля? – Ерик беше едното от момчетата, които се смееха. – Че това училище допуска всякакви загубеняци ли? – Момичето, което беше изпуснало раницата си се изчерви.

- Дори и да беше вярно, нямаше да е иронично. – Лукас отбележи. – Иронията е контрастът между това, което се твърди и това, което се случва. 

Ерик направи гримаса. – Какви ги говориш?

- Изсмя й се затова че се препъна, точно преди да паднеш и да размажеш физиономията си на земята. 

Не можах да видя как Лукас затъпи Ерик, но знаех че го беше сторил дори преди Ерик да се просне на тревата. Някои се засмяха, но повечето от приятелите на Къртни погледнаха Лукас така сякаш беше направил нещо лошо като се бе затъпил за онова момиче. 

- Разбираш ли, това е ирония.

Ако имах възможността, щях да кажа на Лукас, че е направил правилното нещо и нямаше да ми пука, ако Ерик, Къртни и останалите зяпаха. Обаче, не получих възможността. Лукас мина покрай мен сякаш бях невидима.

Ерик мразеше Лукас. Къртни мразеше Лукас. Патриция мразеше Лукас. До колкото знаех всички в Академията Евърнайт мразеха Лукас, освен глупавото хавайско момче, което бях забелязала първия ден – и мен. Добре де, Лукас правеше бели, но за мен той бе храбър и честен, а това бяха качества, които повечето в училище не притежаваха. 

Очевидно, трябваше да се възхищавам на Лукас от разстояние. Продължавах да съм сама, за сега.




- Още ли не си готова? – Патриция се надвеси от прозореца. Нощната светлина очертаваше стройното й тяло, което беше елегантнo, дори и да се готвеше да скочи върху най – близкия дървесен клон. – Наставниците ще се върнат скоро. 

Евърнайт бе охранявана от голямата зала, където имаше наставници всяка вечер. Моите родители бяха единствените учители, които не бях виждала да се навъртат в коридора, готови да се нахвърлят на всеки нарушител на правилата. Това беше основателна причина да излезем, докато можехме, но аз продължавах да поправям външния си вид пред огледалото. 

„Поправям” беше оперативната дума. Патриция изглеждаше изящно в широки панталонки и бебешко розов пуловер, цвят който караше кожата й да изпъкне. Аз, от една страна – се опитвах да изглеждам добре в джинси и черна тениска. Но не ми се получаваше особено. 

- Хайде, Бианка. – Търпението на Патриция беше изтекло. – Тръгвам. Ела с мен, или недей.

- Идвам. – Какво значение имаше как изглеждам? Отивах на това парти, само защото не можах да откажа. 

Патриция скочи на дървесния клон, после се спусна на земята, кацането й толкова грациозно, колкото това на гимназист. Успях да я следвам, кората на дървото одра дланите ми. Страхът от развръзката ме накара да чуя шумът около нас: смехът на някого от собствената му стая, първите есенни листа, които падаха на земята, крясъкът на още една сова, докато ловува. 

Нощният въздух беше достатъчно студен, че да ме накара да потръпна, когато изтичахме по почвата и навлязохме в гората. Патриция успя да мине под един храсталак без да издаде и звук, добър талант, завидях аз. Може би някой ден и аз ще бъда толкова добре ориентирана, но не ми се вярваше. 

Накрая видяхме светлината. Бяха направили огън до езерото, достатъчно малък, че да не привлича внимание, но достатъчно голям, че да ни стопля и предизвиква зловещи чувства. Учениците се бяха наблъскали, разговаряйки с шепоти или смеейки се. Зачудих се дали това беше смехът, който бях чула в нощта на пикника. Отстрани, изглеждаха като всяка друга група тийнейджъри, които се бяха събрали – но имаше някаква енергия във въздуха, която подсили инстинктите ми и добави напрежение във всяко тяхно движение, и жестокост към повечето от усмивките. Спомних си това, което си бях помислила, когато срещнах Лукас в гората, през първия ни плашещ сблъсък. Понякога, когато погледнеш в доверени хора, можеш да забележиш нещо съвсем странно под повърхността. Почувствах се странно тук. 

Звучеше музика от нечие радио, унесено и монотонно. Не знаех кой беше певецът. Текстът не беше английски. Патриция изглежда се вписа в кръга на своите приятели мигновено, оставайки ме сама, докато се чудех какво да правя с ръцете си.

Джобове? Не това изглежда глупаво. С ръце на бедра? Какво, сякаш съм ядосана? Не. Добре, дори да мисля за това е глупаво.

- Здрасти. – Каза Балтазар. Не го бях видяла да идва зад гърба ми. Носеше черно шведско сако и държеше бутилка в едната си ръка. Светлината от огъня освети лицето му. Имаше къдрава коса, стегната челюст и голямо чело. Приличаше на здрав мъж, боксьор, някой, който би бил по – бърз с юмрук от колкото с шега. Но очите му го правеха леснодостъпен и дори секси, защото в тях имаше интелигентност и хумор. Нямаше жестокост в усмивката му. – Искаш ли бира? Останало е малко. 

- Не, благодаря. – Със сигурност знаеше, че се изчервих, дори в тъмнината. – Аз, ъм, не съм тукашна.

Не съм тукашна? Сякаш някой тук го интересуваше. Трябваше да напиша ГЛУПАЧКА на челото си и да спестя времето на всички.

Балтазар се усмихна, но не ми се подиграваше. – Знаеш ли, децата преди пиели вино с родителите си на масата. А докторите съветвали жените, чиито бебета не сучели много, да им дадат малко бира като допълнителна храна.

- Това е било преди, сега всичко е различно.

- Така е. – Той не ме притискаше и осъзнах, че не беше пиян. Започнах да се успокоявам. Балтазар извличаше напрежението от хората, въпреки размерите и очевидната му сила. – Исках да те поздравя още от първия ден.

- Наистина? – Надявах се да не съм изписукала от вълнение.

- От сега те предупреждавам, че не съм добра партия. – Балтазар трябваше да е видял изражението на лицето ми, защото се засмя, дълбок, тежък звук. – Майка ти каза, че ти е преподавала и преди, затова исках няколко съвета, относно това как да я разбирам по – лесно. Трябва да знам тайните на учителя си, нали?

Реших, че мама няма да възрази, ако му кажа. – Искаш да я гледаш как подскача на пети.

- Подскача?

- Да. Това обикновено означава, че е развълнувана за нещо, заинтересувана, разбираш ли? И ако е заинтересована относно нещо, смята, че и ти трябва да бъдеш. 

- Това означава, че това, което я вълнува ще го има на теста.

- Точно така.

Той се засмя отново. Имаше тръпчинка на брадичката, която го караше да изглежда почти весел. Почувствах се нелоялна към Лукас, забелязвайки красотата на Балтазар, но беше невъзможно да остана лоялна. След начинът, по който Лукас ме игнорираше през последната седмица, не бях сигурна дали имаше право на моята лоялност. Освен това, беше хубаво едно великолепно момче да ми обръща внимание. 

Балтазар пристъпи по – близо. – Ще се радвам, че се запознахме. Със сигурност.

Усмихнах му се в отговор и за цели три секунди помислих, че партито щеше да е забавно.

Това беше преди Къртни да се появи. Тя носеше много къса пола и бяла блуза с голямо деколте. Нямаше големи извивки, но беше без сутиен, което сега бе доста очевидно. – Балтазар. Толкова се радвам, че най – накрая се виждаме.

- Виждаме се. – Балтазар изглеждаше дори по – малко щастлив от мен да я види. Тя не го схващаше, или игнорираше този факт. 

- Не сме излизали от векове. От много време. Последно се видяхме в Лондон, нали?

- Санкт Петербург. – поправи я той. Можеше да каже името на града толкова бързо, колкото това да изхвърли пластмасова чашка. Очевидно беше достатъчно самоуверен и земен да прекоси океана без да премисли отново. 

Ръцете на Къртни се спуснаха надолу по сакото му, линията на пръстите й подчертаваше мощната му физика. Тогава й завидях – не на звездните й околосветски пътувания, а на дързостта й. Ако бях на половина толкова смела с Лукас в гората, ако го бях докоснала, ако бях използвала неговия коментар за „добро момиче” като възможност за флирт, вероятно нямаше да се държи като непозната с мен. Гласът на Къртни прекъсна фантазиите ми. – Тук не правиш нищо особено, нали Балтазар?

- Говорех си с Бианка.

Къртни погледна през рамото си към мен. Дългата руса коса висеше до кръста й, и ивицата, която образуваше се сви, когато обърна главата си. – Имаш ли нещо интересно за казване, Бианка? 

- Аз... – Какво трябваше да кажа? Всичко друго щеше да е по – добро от казаното, което бе: - Ъм, не.

- Тогава не възразяваш да си откраднем няколко минутки, нали? – Тя започна да дърпа Балтазар, без да чака отговор. Той ми хвърли един поглед и аз разбрах, че дори да кажех и една дума, щеше да спре. Но аз просто стоях там безпомощна и гледах как се отдалечават.

Неколцина се изхилиха. Погледнах назад и зърнах Ерик, и въпреки мърдащите се сенки предизвикани от огъня, знаех че се хилеше на мен. 

Отдръпнах се от огъня, възнамерявайки да бъда някъде далеч от тук, докато грабнех Патриция или някой друг, който минаваше за приятел. Но с всяка следваща стъпка, която поемах надалеч от тях, се чувствах все по – добре, и преди да се осъзная си тръгвах.

Ако не се бяхме измъкнали след вечерния час, щях да мина направо през вратата и да отида в стаята си. Спомних си, че бях нарушила закона навреме, въпреки че, спрях. Вместо това се отправих на запад, към белведера на тревната площ, за да помисля трезво и да планирам връщането си в стаята. 

Докато вървях по почвата, видях някой да стои там. Първоначално, макар че, не знаех кой може да е – който и да беше, държеше бинокъл пред лицето си. Когато лунната светлина освети бронзовата му коса, разбрах. – Лукас?

- Здрасти, Бианка. – Отне му няколко секунди да свали бинокъла и да ми се усмихне. – Хубава вечер за едно парти.

Втренчих се в бинокъла. – Какво правиш?

- Какво си мислиш, че правя? Шпионирам партито. – Беше толкова рязък, колкото в коридора – докато не погледна добре лицето ми. Със сигурност изглеждах ужасно, защото ме попита по –нежно. – Добре ли си?

- Добре съм. Глупачка съм, но иначе съм добре.

Лукас се засмя. – Видях как се измъкна от там набързо. Някой да ти прави проблеми?

- Не. Не особено. Но цялата работа беше – заплашителна, предполагам. Знаеш как съм с непознатите.

- Това е добре. Тази не е твоята среда.

- Не се шегуваш. – Зяпнах бинокъла. Само някой с чудесно нощно виждане можеше да го използва, макар да предполагах, че голямата светлина от огъня помагаше. – Защо шпионираш партито?

- Гледам дали някой ще се напие, дали ще стане небрежен, дали ще изгуби ума си.

- Ти какво, да не си станал наставник? 

- Едва ли. – Лукас свали бинокъла. Беше облечен с тъмни цветове, за да не изпъква в сенките – с черни панталони и тениска с дълги ръкави, която открояваше мускулите на ръцете и гърдите му. Беше по – жилав от Балтазар, но и по - нисък. Имаше някаква агресивна мъжественост в него. – Просто се чудя какво правят ако не тормозят, ако не се перчат, и подмазват на останалите. Сякаш не им остава време да правят нещо друго. – Хвърли ми преценяващ поглед. – Изглежда на теб ти харесват. 

- Моля?

Той вдигна рамене. – Винаги се мотаеш с тази тълпа.

- Не е вярно! Патриция ми е съквартирантка, затова трябва да прекарвам време с нея, а приятелите й постоянно се отбиват и не мога да ги избягвам. Тоест, някои от тях са свестни, но повечето ме плашат до смърт.

- Никой от тях не е свестен. Бъди сигурна. 

Помислих си, че можех да спомена Балтазар, но точно сега не ми се говореше за него. Разбрах също, че Лукас ме защитаваше, а нямаше това право. – Чакай, за това ли беше толкова студен към мен? Защо се държеше сякаш не се познаваме?

- Ако тази банда беше забила ноктите си в теб – такова сладко момиче като теб – не исках да ми се налага да ставам свидетел. Не и ако не можех да сторя нищо. – Дълбочината на чувствата му ме слиса. Все още бяхме на няколко крачки разстояние един от друг, но се чувствах така, сякаш никога не съм била по – близо до някого. – Когато видях как се измъкваш от там, разбрах че все още имаш шанс.

- Не съм част от тази група, повярвай ми. – казах. – Мисля, че ме поканиха на партито си само за да ми се изсмеят. Отидох само защото, аз – е, трябва да познавам някого тук. Ти беше единствения ми приятел и смятах, че съм те загубила.

Лукас обви ръце около един спираловиден орнамент на белведера и аз направих същото, така че бяхме един до друг. Сега и двамата бяхме обградени от спираловидни орнаменти. – Нараних чувствата ти, нали?

С тихо гласче, признах. – Нещо такова. Знам, че разговаряхме само един път...

- Но това означаваше нещо за теб. – Очите ни се срещнаха за момент. - За мен също означаваше нещо. Просто не съм си помислял, че – Е, смятах, че беше само от моя страна... 

Лукас не осъзнаваше ли, че и аз го харесвам? Никога нямаше да разбера мъжете. – Дойдох да говоря с теб на първия учебен ден с часове.

- Да, а преди това се разхождаше и разговаряше с Патриция Деварукс, която е част от тълпата. Нейният и моят вид - нека признаем не съвпадат. – Лицето му изглеждаше отвратено за момент. – Каза ми, че рядко разговаряш с непознати, затова си помислих, че вероятно са много приятелски настроени. 

- Тя ми е съквартирантка. Трябва да си говоря с нея, за да може времето да минава по – бързо. 

- Добре. Не съм те разбрал правилно. Съжалявам.

Усещах, че имаше още нещо. Но Лукас изглежда истински се разкайваше, че бе скочил на заключения, а това за мен беше достатъчно. Моят защитник винаги ме е наблюдавал, дори и когато не съм забелязвала. Когато осъзнах това се изпълних с топли чувства, сякаш топло палто беше обгърнало раменете ми, за да ме стопля и пази.

Тишината между нас се точеше, но не ми беше неловко. Понякога срещаш хора, с които можеш да споделиш тишината и така и да не усетиш нуждата да попълниш празните места с безполезни разговори. Бях станала толкова близка само с хора от родния ми град и винаги съм смятала, че отнема години. Но с Лукас вече бяхме стигнали тази фаза.

Припомних си дързостта на Къртни и реших, че мога да съм наполовина смела колкото нея. Въпреки че никога не съм била добра в започването на разговори, се опитах. – Ти не се ли разбираш със съквартиранта си?

- С Вик ли? – Лукас се усмихна бегло. – Той е много добър съквартирант. Почти през повечето време. Шантав е, но е добро момче. 

Думата шантав, ме накара да си помисля, че знам за кого говори. – Вик е този, който понякога носи хавайски ризи под сакото си, нали?

- Да.

- Не сме разговаряли, но изглежда забавен.

- Така е. Може да излезем тримата някой път.

Сърцето ми препускаше и аз се осмелих. – Чудесно, но... бих предпочела да прекарвам времето си с теб. – Очите ни се срещнаха и усетих, че съм преминала някоя граница. Това добре или зле беше?

- Бихме могли..., но... – Защо се колебаеше? – Бианка, надявам се, че сме приятели. Аз те харесвам. Но не е добре за теб да прекарваш времето си с мен. Знаеш, че аз не съм най – популярният в училище. Не съм тук, за да завързвам приятелства. 

- Да не би да си тук, за да завързваш врагове? Спорът ти с Ерик, изглежда го доказва.

- Би предпочела да се държа приятелски е Ерик ли?

Ерик беше глупак – 1 класа, и двамата го знаехме. – Не, разбира се, че не. Просто си някак, конфронтален. Наистина ли ги мразиш толкова много? Аз не ги харесвам, но ти – сякаш дори не понасяш изражението им.

- Вярвам на инстинктите си.

Не можех да споря за това. – Има хора, които не искаш да ти бъдат врагове, не и ако не можеш да го предотвъртиш. 

- Бианка, ако аз и ти..., ако ние..

Ако ние какво? Можех да се сетя за толкова много отговори на този въпрос, и всичките ми харесваха. Очите ни се срещнаха, така че беше невъзможно да погледна в страни. Енергията на Лукас бе непреодолима, когато не беше фокусирана над мен – а, когато беше, като сега, докато изучаваше всяка черта на лицето ми, премисляйки всичките си думи, преди да ги изговори – секваше дъха ми.

Накрая Лукас довърши. – Няма да си го простя, ако си го изкарат на теб. А те най – вероятно ще го направят.

Защитаваше ме? Щеше да е мило, ако не бе толкова налудничаво. – Знаеш ли, не мисля, че имам толкова социални връзки за заличаване.

- Не бъди толкова сигурна.

- Не бъди толкова упорит.

Бяхме тихи за момент. Лунната светлина осветяваше бръшляна и Лукас беше достатъчно близо, че да усетя ароматът му – нещо, което ми напомняше кедър и бор, като гората която ни заобикаляше, сякаш той беше част от това мрачно място. 

- Изпуснал съм някои неща, а? – Лукас звучеше толкова стеснително, колкото се чувствах. – Не съм свикнал с тая работа.

Повдигнах вежда. – Да разговаряш с момичета? – Начинът по който изглеждаше Лукас ме караше да се съмнявам в това.

Нямаше начин да не повярвам на искреността му, когато кимна. Дяволския блясък в очите му изчезваше. – Прекарах много години бродейки. Като пътувах от едно място до друго. Всеки, който е означавал нещо за мен... изглежда са ме напускали много скоро. Предполагам съм се научил да държа останалите изкъсо. 

- Ти ме накара да се чувствам глупава, затова че ти повярвах.

- Недей. Това е мой проблем. Не бих искал да се превръща в твой.

Целият ми живот бе прекаран в малък град и винаги съм смятала, че това афектира на новите ми запознанства. Но сега, след като Лукас го спомена, можех да видя, че странствуващото съществуване вероятно имаше същия ефект – изолира те, заключва те в оковите си, така че да се протегнеш към другите ти изглежда най – трудното нещо на света. 

Затова може би неговата ярост бе като моята стеснителност. Беше знак, че и двамата бяхме самотни. Може би не трябваше да оставаме самотни повече.

Тихичко, казах. – Не си ли уморен да се крие и бягаш? Аз съм.

- Аз не бягам и не се крия. – Лукас отвърна. После замълча за секунда, обмисляйки. – По дяволите.

- Може и да греша.

- Не грешиш. – Лукас се втренчи в мен и точно, когато започнах да си мисля, че съм прекалено откровена, той каза, - Не бива да правя това.

- Това? – Ритъмът на сърцето ми се ускори. 

Лукас просто поклати глава и се усмихна. Дяволският поглед се беше върнал. – Когато нещата се усложнят, не ми казвай, че не съм те предупредил.

- Може би, аз съм тази с усложненията.

Той се усмихна още по – широко. – Явно ще ни отнеме известно време, докато го уредим. – Обичах тази усмивка и се надявах да висим на белведера още часове. Но в този момент Лукас извъртя глава. – Чуваш ли?

- Какво? – Но после чух. Далечният звук от многократното отваряне на предната врата и стъпки на верандата. – Идват да провалят партито!

- Дано да е Къртни. – Лукас каза. – Това ни дава възможност да се промъкнем вътре.

Изтичахме напред, ослушвайки се за провалянето на партито, и се усмихнахме широко един на друг, когато прекрачихме прага на предната врата, и влязохме вътре.

- Ще се видим скоро. – Лукас прошепна, когато пусна ръката ми и се отправи към своята част. И докато тичах към своята стая и леглото си, тази дума продължаваше да кънти в ушите ми: скоро. 


Глава 4


ВЛЯЗОХ В СТАЯТА СИ НАВРЕМЕ ДА СКОЧА под завивките преди Патриция да влезе придружавана от г – жа Бетъни. Слабата светлина от коридора освети директорката и всичко, което можех да видя бе силуета й. 

Знаеш защо имаме правила тук, Патриция. – Гласът й беше мек, но нямаше съмнение, че беше сериозна. Това бе повече от малка забележка, а аз дори не бях тази, на която мъмреше. – Трябва да разбереш, че тези правила се спазват. Не можем да бродим по околността нощно време. Хората ще шушукат. Учениците ще загубят контрол. Резултатът ще бъде трагедия. Ясно ли ти е?

Патриция кимна и после вратата се затвори. Седнах в леглото си и промърморих. - Ужасно ли беше?

- Не, просто една бъркотия. – Патриция измънка, когато започна да съблича дрехите си. Преобличахме се в една и съща стая заедно вече повече от седмица, но аз все още се чувствах неловко. А тя не. Дори когато свали пуловера си, се втренчваше в мен. –Все още си облечена!

- Ъм, да.

- Мислех, че си напуснала партито по – рано.

- Така е. Но, но можах да се върна в училището веднага. Охраняваха. После разбраха къде сте и излязоха. Влязох тук някъде три минути преди теб. 

Патриция вдигна рамене, докато се протягаше към нощницата си. Направих всичко възможно да се преоблека без да се обръщам към нея. Разговорът беше приключил и аз излъгах съквартирантката си успешно за пръв път. 

Може би трябваше да кажа на Патриция защо закъснях. Повечето момичета вероятно биха разказали на всички за великолепното момче, с което туко – що бяха разговаряли. Но аз харесвах тайнствеността. Това го правеше по – специално, някак, фактът, че само аз знаех. Лукас ме харесва и аз го харесвам. Мисля, че може би скоро ще бъдем заедно. 

Последната мисъл вероятно бе приета твърде навътре, реших да се покрия с одеялата отново. Отново не можех да се овладея. Мислите ми растяха прекалено бързо, че да заспя и се усмихнах срещу възглавницата ми.

Мой е.


Чух че снощи е имало парти. – Каза татко, когато ми принесе хамбургер и пържени картофки.

Мхм. – Казах с пълна уста. После се осъзнах и отговорих. – Тоест, аз също чух нещо такова.

Мама и татко си размениха по един поглед и на мен ми стана ясно, че бяха по – отнесени от колкото преметнати. Това бе облекчение.

Това беше първата ни Неделна вечеря. Всяка втора неделя можех да се връщам при семейството си в апартамента, вместо да бъда заобиколена от учениците на Евърнайт. Въпреки че се опитваха да се държат нормално относно това, бях убедена, че липсвах на нашите, толкова, колкото те ми липсваха. Стерео уредбата озвучаваше Дюк Елингтън и въпреки разпита на родителите ми, всичко отново беше наред. 

- Нещата не излязоха извън контрол, нали? – Мама явно беше решила да игнорира факта, че аз отричах да съм била там. – Чух, че е имало бира и музика. 

- Не знам за такова нещо. – Не отричах. Всъщност, присъствах на партито през първите петнадесет минути.

Татко поклати глава и каза на мама. – Няма значение, ако е имало само бира. Правилата трябва да се спазват, Силия. Не се тревожа за Бианка, но останалите...

- Не съм против правилата. Но е нормално за по – големите ученици да ги нарушават понякога. По – добре по няколко грешчици от време на време, от колкото някой голям инцидент. – Мама върна вниманието си към мен. – Кой е любимият ти час?

- Твоят, разбира се. - Хвърлих й един поглед, питайки се дали наистина смяташе, че ще отговоря по друг начин. После се засмя.

- Освен моят. - Мама отпусна брадичката на ръката си, игнорирайки всички правила за без-лакъти-на-масата. - Може би Английският? Винаги си харесвала този предмет най - много.

-Не и когато преподавателката е госпожа Бетъни.

Това не ми спечели съчувствие. - Слушай я. - Татко беше спокоен и остави чашата си на масата като предизвика нелеко тръшкане. - Трябва да я вземаш на сериозно.

Помислих си: Глупачка, тя им е шефка. Какаво щеше да стане ако се разчуеше, че дъщеря им одумва директорката? Помисли и за останалите, не само за себе си.

- Ще се понапъна. - Обещах.

- Зная. - Мама покри ръката ми със своята собствена.

В понеделник отидох в часа по английски с намерението за ново начало. Бяхме започнали да изучаваме митология и фолклор, нещата, на които винаги се забавлявах. Със сигурност, ако исках да се докажа пред госпожа Бетъни, то щях да го направя с тези теми. 

Е, очевидно не можах да й се докажа.

- Вярвам, че относително малка част от вас са чели следващата ни тема. – каза тя, докато раздаваше новия материал. Госпожа Бетъни винаги ухаеше на лавандула – женски силен аромат. – Както и да е, зная че фактически всички са чували за нея. 
Материалът, под формата на една книга, докосна чина ми и аз взех копието на Дракула от Брам Стокър. От съседната редица чинове, чух Ракел да измърморва – Вампири? 
Веднага щом го каза, сякаш странен вид енергия мина през стаята. Госпожа Бетъни моментално отвърна на удара. – Имате ли някакъв проблем с новата тема, госпожице Вергас?
Очите й заблестяха, когато злочестият й поглед се стовари върху Ракел, която изглеждаше така, сякаш с удоволствие би предпочела да отхапе езика си, от колкото да беше казвала този коментар. – Не, госпожо.
- Звучеше сякаш имате. Моля ви, госпожице Вергас, просветете ни. – Госпожа Бетъни кръсти ръце пред гърдите си, като се забавляваше от каквото и да се опитваше да направи. Ноктите на ръцете й бяха твърди и прекалено остро оформени. – Ако хрониките на норвежците за гигантските чудовища ви правят някакво впечатление, моля обосновете се, защо не романи за вампири?
Каквото и да каже Ракел, ще е грешно. Тя щеше да се опита да отговори, а госпожа Бетъни щеше да я затъпи без да й пука, а ние просто щяхме да си продължим като повечето от класа не биха обърнали внимание. По този начин госпожа Бетъни се забавляваше през всеки час напоследък, намираше си кой да измъчва, обикновено за да развесели тези ученици, чиито мощни фамилии тя очевидно предпочиташе. Най – умното нещо, което бих могла да направя, беше да замълча и да позволя на Ракел да бъде изкупителната жертва за деня на госпожа Бетъни, но не можах да се сдържа.
Вдигнах ръка с колебание. Госпожа Бетъни ме погледна бегло. – Да, госпожице Оливър?
- Дракула, не е много хубава книга, нали? – Всички се втренчиха в мен, изненадани от това, че още някой беше опровергал госпожа Бетъни. – Има такъв цветущ език и всичките тези страници. 

- Виждам, че някой не одобрява писмената форма, която толкова много известни автори са използвали през XVIII и IXX век. – Звукът от обувките на госпожа Бетъни върху подовата настилка ми изглеждаше ненормално висок, когато тя мина покрай мен, Ракел вече беше забравена. Ароматът на лавандула се усещаше все повече. – Да не би да смяташ книгата за старомодна? За неактуална? 
Защо изобщо вдигнах ръка? – Просто не е книга с бързо развитие. Това е всичко.
- Скоростта на развитието, разбира се, е стандартът по който цялата литература се осъжда. – Прозвучаха няколко кикоти, които ме накараха да потъна на мястото си. – Вероятно искате да накарате своите съученици да се чудят защо изобщо някой би изучавал това?

- Изучаваме фолклор. – прекъсна Къртни. Тя не се опитваше да ми помогне, просто привличаше внимание. Чудех се дали го беше направила, за да ме свали от трона на публичното внимание, или за да накара Балтазар да я погледне. Вече от дни се подсигуряваше с късата си пола, която караше голите й крака да изпъкнат достатъчно предизвикателно всеки път, когато седнеше, изглеждаше непоколебима. – Един доста срещан елемент във фолклора е вампирът. 

Госпожа Бетъни просто кимна към Къртни. – В съвременната западна култура нито един мит не е толкова известен колкото Дракула. Какъв по – добър материал от този като за начало?

Изненадах всекиго, включително и себе си, когато казах –Примката на Призкара.

- Моля? – Госпожа Бетъни вдигна вежди. Никой в стаята не разбираше какво бях споменала – освен Балтазар, който очевидно прехапваше устните си, за да не се разсмее.

- Примката на Призкара. – На Хенри Джеймс, за духове, вероятно за духове. – Нямаше да подхващам старата тема за това доколко побъркан беше главният герой. Винаги съм смятала духовете за наистина плашещи. – Духовете са дори по – срещани във фолклора от вампирите. А Хенри Джеймс е по – добър писател от Брам Стокър.


- Какво предлагате на класа, госпожице Оливър, да започнат с духове? – Гласът на учителката ми беше направо срязващ. Трябваше да потисна чувството за побиване на тръпки, докато тя висеше над мен, с по – каменно лице от всеки гаргойл. – Тук ще започнем с изучаването на вампири. Ще разберем колко различно са били възприемани вампирите от различните култури през вековете, от далечното минало до сега. Ако смятате това за тъпо, то вземете го присърце. Ще стигнем и до духовете много скоро. 
След това, вече знаех, че трябва да замълча.
В коридора след часа, възбудена от онази странна слабост предизвикана от унижението, си проправях път между учениците. Сякаш всеки се смееше с приятел до себе си, освен мен. С Ракел може и да се бяхме защитили една друга, но тя туко – що се беше отдръпнала от мен. 
Тогава чух някой да казва, - Още един читател на Хенри Джеймс.
Обърнах се, за да зърна Балтазар, който вече беше наваксал темпото ми и вървеше до мен. Вероятно беше дошъл да предложи подкрепа; вероятно просто се опитваше да избегне Къртни. Каквото и да беше, бях щастлива да видя приятелското му лице. – Е, чела съм само Примката на Призкарa. Това е всичко.
- Хвърли едно око и на Портретът на една дама. Мисля, че ще ти хареса.

- Така ли? Защо? –Предполагах, че Балтазар щеше да каже колко хубава е била книгата, но той ме изненада.

- Разправя се за една жена, която иска да се защитава сама, без да позволява на останалите да я защитават. – Той се прокарваше между тълпата без никакви усилия, без нито един път да свали очи от мен. Единственото друго момче, което ме гледаше така настоятелно бе Лукас. – Имам чувството, че ти може би отговаряш на това.

- Може и да си прав. – казах. – Ще проверя дали я има в библиотеката. И – благодаря. За препоръката. И, помислих си, затова че мислиш за мен по този начин.

- Пак заповядай. – Усмихна се Балтазар, като показа тръпчинката в брадичката си отново и тогава и двамата чухме смехът на Къртни, която не се намираше много далеч. Той ме погледна с престорен страх и аз се засмях. – Изчезвам.

- Побързай! – Прошепнах, докато той се отдалечаваше по най – близкия коридор. Въпреки че поощрението на Балтазар ми беше помогнало, все още се чувствах като изтезавана след въпросът на госпожа Бетъни. Реших да се поразходя навън за малко свеж въздух и тишина преди да хапна. Може би щях да си открадна няколко ценни минутки на уединение.

За съжаление не бях единствената с това намерение. Неколцина се навъртаха навън, слушаха музика и си говореха. Забелязах група момичета, които бяха седнали на сянка, нито едно от тях не смяташе да се връща вътре за обяд. Вероятно пазеха диета заради Есенният Бал, казах си докато ги наблюдавах да си шептят на сянката предизвикана от едно голямо и старо дърво.

Навън имаше само един човек, който исках да видя. Разпознах го от първия ден 
и описанието на Лукас. – Вик? – извиках аз.
Вик ми се усмихна. – Ооо!
Можехте да си помислите, че сме стари приятели, а не че говорим за първи път. Небрежната му, кафеникава коса стърчеше от шапката му на всички страни, носеше iPod на чийто скрин имаше оранжев и зелен цвят. Когато се наведе към мен и махна слушалките си, аз казах, - Хей. Виждал ли си Лукас?
- Пичът, не е добре. – Това за Вик бе комплимент. – Измъкна се от час, а аз сякаш го питах, какво правиш по дяволите? Изражението му просто казваше, прикривай ме става ли? Но ти няма да го издадеш. Ти си печена. 
С Вик не бяхме разговаряли до сега, как можеше да знае, че съм печена? После се сетих, че Лукас може да му е споменал нещо такова, а това ме накара да се усмихна. – Знаеш ли къде може да е?
- Ако някой даскал ме пита, ще кажа че незнам нищо. Но щом ти ме питаш, май ще ти кажа, че е в конюшната.
Конюшната на север, близо до езерото, беше мястото на което държаха конете и файтоните в миналото. Сега то беше преправено в административния офис на Академията Евърнайт и бе резиденцията на госпожа Бетъни. Какво ще прави Лукас там?
- Мисля да се поразходя до там. – предположих аз. – Просто ще си повървя. Нищо особено.
- Ооооо, даааааааааа. – Каза Вик, кимайки с глава, сякаш бях казала нещо много хитро и потайно. – Схванала си.

Не той е най – острият нож в чекмеджето. Реших, докато се шляех безгрижно в посока на конюшната. Освен това, Вик изглеждаше наистина мил. Изобщо не беше Евърнайт тип, и слава богу. Никой не ме забеляза, докато се изнизвах все по – далеч от остатъка студенти. Предполагам това беше хубавото на неизвестността: Можеше да избягаш с много повече.

Тук нямаше гора, която да ме подслони, само мокра почва, пълна със зелени детелини, и няколко дървета на симетрични интервали, вероятно засадени преди много време, за да правят сянка. До един храсталак видях малка, мъртва катерица, почти унищожено парче от предишната й същност. Вятърът брулеше опашката й безмилостно. Запуших носа си и се опитах да я игнорирам, като се концентрирах върху търсенето си. Започвах да вървя по – бавно и тихо, за да успея да чуя Лукас.

Конюшната беше с голяма дължина и бяла на цвят, висока само един етаж. Нямаше смисъл да има повече от един етаж, ако я строиш за коне, предполагам. Повече високи дървета я заобикаляха, хвърляха такава сянка, че тук почти беше паднал мрак и само няколко трепкащи слънчеви лъчи докосваха земята. Стъпвайки на пръсти, погледнах иззад ъгъла и видях как Лукас скача от прозореца на госпожа Бетъни. Той кацна без никакви усилия и затвори прозореца зад себе си. 

После се обърна и ме видя. За една дълга секунда, просто се гледахме. Сякаш той беше онзи, който ме беше хванал да правя нещо нередно, вместо обратното.

- Хей. – Избъбрих аз.
Вместо да измисли извинение за поведението си, Лукас се усмихна. – Хей. Защо не обядваш?
Когато застана до мен, разбрах че ще се държи сякаш нищо не се е случило, сякаш не бях видяла нещо извън нормалното поведение. Или може би аз бях тази, която се държеше по този начин, казвайки здрасти вместо да го питам какво се канеше да прави? – Не съм гладна, предполагам.
- Хич не отбягваш темата.
- Темата за обяд?
- Мислех си как не си ме попитала защо влязох в офиса на госпожа Бетъни през прозореца.

Издишах с облекчение и двамата избухнахме в смях. – Е, ако изгаряш от желание да ми кажеш, няма да възразя.

- Майка ми все повтаря, че ще подпише формуляра, чрез който се съгласява да отида в Ривъртон някоя почивна Събота само ако изкарам отлични оценки по всичко в края на срока. Имах предчувствието обаче, че вече се е подписала, а не съм особено добър по химия, затова реших да проверя. Да видя дали формулярът за съгласие е в моята папка. Както и преди съм ти споменавал, не съм добър в спазването на правила.
- Разбира се. – Дори и да беше сторил нещо нередно, не беше кой знае колко нередно, нали? Лесно можех да вярвам на Лукас. – Е, намери ли го?
- Да. – Самодоволството на Лукас беше прекалено голямо, за да ме накара да се усмихна, но успя. – Дори и да изкарам петици, пак съм в играта.
- Какво му е толкова важното на свободните уикенди? Прекарах известно време в града през лятото, още преди някои от вас да пристигнат тук. И, повярвай ми, няма какво да се види.

Вървяхме под сянката на дърветата, внимателно напредвайки към академията, заобикаляйки, така че да се смесим с тълпата ученици, без да бием на очи. И двамата бяхме добри в това да не привличаме внимание. – Просто мислех, че ще е хубаво място за нас двамата. Далече от Евърнайт. Какво мислиш? 

Когато стигнахме белдевера, нямаше защо да се чувствам така изненадана или слисана. Но се почувствах, беше едновременно плашещо и някак прекрасно. – Да. Тоест, с удоволствие.

- За мен също ще е удоволствие.
Никой от двама ни не пророни нито дума за известно време. Исках да хване ръката ми, но аз не бях достатъчно смела да поема неговата все още. Неспокойно, се опитах да се сетя за нещо присъщо за Ривъртон, град по – голям от Ароууд и дори още по – скучен. Там имаше театър за филми, един от малкото, които понякога прожектираха класически филми преди редовните късни шоута. – Харесваш ли старите филми? – Осмелих се да попитам аз.
Очите на Лукас светнаха. – Обичам филми – нови, стари, все тая. От Джон Форд до Куентин Тарантино, всички са хубави.
Усмихнах му се с облекчение. Може би наистина всичко щеше да върви добре.

По – късно тази седмица сезоните се смениха в рамките на една нощ. Студът ме събуди на сутринта и успях да почувствам промяната дълбоко в костите си.
Увих одеялата около себе си по – плътно, но това не подейства много. Дъждът беше нашарил стъклата на прозорците с мъгла. Трябва да сваля тежкия юрган от най – горния рафт на килера си по – късно; от сега нататък ще е по – трудно да ми е топло. 
Светлината навън бе все още мека и розова, знаех че денят е започнал да се събужда. Стенейки, седнах в леглото и се насилих да държа очите си отворени. Трябваше да отида, да взема юргана и да се опитам да си открадна още няколко часа сън, но трябваше да поработя върху новата тема по английски Дракула или да се изправя пред още по – плашещият гняв на госпожа Бетъни. Затова се мушнах в пенюара си и минавайки на пръсти край леглото на Патриция, която спеше звучно, сякаш студът не се промъкваше под тънкия чаршав върху нея.
Баните на Евърнайт бяха построени през една по – ранна ера, през която учениците вероятно са били толкова щастливи да имат вътрешна тоалетна, че не биха могли да бъдат придирчиви за неща като водопроводи. Много малко на брой кабинки, никакви удобства като електрични одушници или огледала, и отделни кранчета за студена и топла вода в малките мивчици, които намразих от самото начало. До сега поне се бях научила да напълня едната си длан с ледена вода, преди да позволя на горещата течаща вода да я залее. По този начин, можех да измия лицето си без да изгарям пръстите си. Керемиденият под беше толкова хладен под голата кожа на краката ми, че си обещах да нося чорапи докато спя до началото на пролетта.
Веднага щом пуснах кранчетата, чух нещо друго – плач, тих и мек. Докато вървях към звука, изтривах лицето си. – Ехо? Има ли някой тук?
Плачът спря. Точно когато реших, че съм нежелана, лицето на Ракел се подаде от една от кабинките. Беше с пижама и бронзовата кожено плетена гривна, която изглежда винаги носеше. Очите й бяха червени. –Бианка? – тя прошепна.
- Да. Добре ли си?
Тя поклати глава и изтри сълзите по бузите си. – Откачам. Не мога да спя.
- Изведнъж стана студено, нали? – Почувствах се глупаво дори да кажа на глас това. Знаех точно толкова добре, колкото и Ракел, че тя не плачеше в банята по зазоряване заради мъгливото време. 
- Трябва да ти кажа нещо. – Ръката на Ракел стисна китката ми, захвата й бе по – силен от колкото си мислех. Лицето й беше бледо, носът й зачервен от приливът на сълзи. – Искам да ми кажеш, ако мислиш че полудявам.
Този въпрос е труден за задаване, без значение кой го задава, без значение кога, къде или как. Вминателно, попитах, - Смяташ, че полувяваш?
- Може би? – Ракел се засмя неравномерно и това ме поуспокои. Ако можеше да види забавната страна на нещата, то вероятно беше нормална.
Огледах се наоколо, но банатя беше празна. В този час, бяхме запазили мястото за себе си в тишина за малко. – Да не би да имаш кошмари или нещо подобно?
- Вампири. Черните пелерини, острите зъбци, такива неща. – Опита се да се да засмее. - Ще си помислиш, че никой извън детската градина не може да продължава да се страхува от вампири, но в моите кошмари – Бианка, те са ужасяващи.
- Сънувах едно увяхващо цвете преди първия учебен ден. – Казах, исках да я разсея от нейните собствени кошмари; може би споделянето на моя щеше да помогне, дори и да се чувствах някак глупаво да говоря за това на глас. – Орхидея или лилия, нещо подобно, което вехне по време на бурия. Толкова много се уплаших, че не можах да си го избия от главата през целия следващ ден. 
- Не мога да избия тези сънища от главата си. Онези безсмъртни ръце, обгръщайки ме…
- Мислиш за това заради темата за Дракула. – казах. – Ще свършим с Брам Стокър още следващата седмица. Ще видиш.
- Зная. Не съм глупава. Но кошмарите ще се превърнат в нещо друго. Не винаги се чувствам в безопасност. Сякаш има един човек – едно присъствие – нещо, което се приближава. Нещо ужасяващо. – Ракел се наведе към мен и прошепна. – Никога ли не усещаш, че в това училище има някакво… зло?
- Къртни е злината, понякога. – Опитах се да го обърна на шега.
- Не в този смисъл. Истинско зло. – Гласът й потрепери. – Вярваш ли в истинското зло?
Досега никой не ми беше задавал този въпрос, но аз знаех отговорът. – Да. Вярвам.

Ракел преглътна толкова звучно, че да я чуя, и се втренчихме една в друга за няколко минути, несигурни как да подберем следващите си думи. Знаех, че трябваше да продължа да я разубеждавам, но напрежението от страхът й ме накара да я изслушам.

- Винаги се чувствам така, сякаш съм наблюдавана тук. – каза тя. – Винаги. Дори и когато съм сама. Зная, че звучи налудничаво, но е истина. Понякога мисля, че кошмарите ми продължават дори и след като се събудя. Късно през нощта чувам разни неща – стържене и тупкане по покрива. Когато погледна през прозореца, кълна се че понякога виждам една бягаща сянка в гората. А катериците – виждала си ги, нали? Видя ли как умират?
- Видях няколко. – Вероятно потреперих, заради есенния студ, който нахлуваше в старата баня, но може и да беше заради страхът на Ракел. 
- Някога чувстваш ли се в безопасност тук?
Заекнах. – Не се чувствам в безопасност, но не смятам, че става нещо странно. – Думата странно, означаваше различни неща за различните хора. – Просто е заради училището. Заради това място. Гаргойлите и каменните стени и студът ме карат да се чувствам необичайно. Сама. И уплашена.
- Евърнайт е в състояние да изсмуква животът. – Ракел се засмя слабо. – Послушай ме. Изсмуква животът. Заедно с вампирите.
- Просто се нуждаеш от почивка. – Казах твърдо, звучейки до смърт като мама. – От почивка и от някакво друго четиво.
- Почивка – звучи добре. Според теб дали сестрата в училището ще ни даде някакви приспивателни?
- Не мисля, че тук има сестра. – Когато носът на Ракел се сбръчка от ужасяване, аз предложих. – Вероятно ще успееш да грабнеш нещо от аптеката, когато отидем в Ривъртон.
- Да. Добра идея. – Тя спря, усмихвайки ми се през сълзи. – Благодаря ти, че ме изслуша. Зная, че звуча налудничаво.
Поклатих глава. – Не, не звучиш налудничаво. Какво споменах вече, Евърнайт успява да стигне до теб. 
- Аптеката. – Каза тихо Ракел, докато събираше нещата си за да асе върне в стаята си. – Приспивателни. По този начин ще мога са спя, въпреки това.
- Въпреки кое?
- Въпреки звуците на покрива. – Лицето й бе сериозно сега, като на някой по – възрастен от нея. – Защото някой се качва там горе. Чувам го. Това обаче не е кошмар, Бианка. Истина е.

Дълго след като тя се беше върнала в леглото, аз останах в банята, продължавайки да треперя.


Глава 5


НОРМАЛНО Е ДА СИ МИСЛИТЕ, ЧЕ МОМИЧЕТО КОЕТО ИЗЛИЗА на първа среща винаги има големи изисквания, гледайки се в огледалото. Но, когато петъчната вечер на пътешествието до Ривъртон настъпи, Патриция беше толкова заета със себе си, че аз можех да се преоблека в тъмното незабележимо. Тя продължаваше да се втренчва в лицето си, правейки стойки пред огледалото, което я изобразяваше в цял ръст, въртейки се, неспособна да открие каквото и да търсеше – несъвършенство или красота. – Изглеждаш добре. – Казах. – Ще хапнеш ли нещо? Защото на практика си невидима. 
- Есенният Бал е след по – малко от месец. Искам да изглеждам възможно най – добре. 
- Какво хубаво ще стане на бала, ако не можеш да му се насладиш?
- Ще му се насладя дори повече по този начин. – Усмихна ми се Патриция. Знаеше как да бъде покровителствена и напълно искрена. – Някой ден ще ме разбереш. 

Не обичах да ми говори по този начин, но тя беше на моя страна. За моята среща, Патриция ми позволи да взема нейния пуловер с цвят на слонова кост, държейки се така сякаш това бе най – голямата услуга, която някой можеше да направи за някого. Може и да беше права. В този пуловер, моята фигура – е, ако приемем че имах такава – изглеждаше като нещо, което старомодните карирани поли и сака на Евърнайт не предлагаха. 

- Никой ли от вас няма да дойде? – Попитах, докато се опитвах да вържа косата си на висока опашка. Не ми се налагаше да обяснявам кой имах предвид под „вас”. 
- Ерик организира още едно парти край езерото. – Вдигна рамене Патриция. Тя все още носеше големия си сатенен пеньоар и косата й беше покрита с дантелен шал. Вероятно партито нямаше да започне до преди полунощ, след като още не беше започнала да се приготвя. – Повечето учители ще са в града, придружавайки ви. Това означава, че тук ще е спокойно. 
- Не мога да допусна, че в Евърнайт може да има спокойни вечери. 
- Не е като да ни държат в клетка, Бианка. Освен това, тази прическа не ти отива. 
Въздъхнах. – Зная. Виждам. 
- Стой така. – Патриция застана зад мен, изпъна неравните кичури, които аз бях навила старателно, и мушна пръстите си в косата ми. После я сплете на хлабава плитка, точно на тила ми. Няколко кичурчета паднаха около лицето ми – разрошено, но красиво, начинът, по който исках винаги да изглежда косата ми. Докато гледах тази трансформация в огледалото, си мислех че изглеждаше сякаш е нагласена с помощта на магия. 
- Как го направи?
- Ще се научиш с течение на времето. – Усмихна се тя, по – горда с делото си, отколкото с мен. – Косата ти е с чудесен цвят. Когато падне свободно върху пуловера със цвят на слонова кост, изпъква. Виждаш ли?

Кога това подобие на червено се превърна в „чудесен цвят”? Усмихнах се на отражението си, мислейки, че докато излизахме с Лукас, всяко чудо бе възможно. 
- Красота. – Патриция каза и този пък някак разбрах, че наистина го твърдеше. Комплиментът бе безличен – помислих си, че твърдението красота значеше повече за нея, отколкото за мен. Но нямаше да кажа, че съм красива, ако не го мислеше. 
Стеснително и самодоволно, се вглеждах в отражението си за известен период от време. Ако Патриция виждаше у мен нещо красиво, тогава може и Лукас да види. 


- Изглеждаш чудесно! – Обади се Лукас. 

Кимнах му, опитвайки се да го гледам в очите, докато си проправяхме път през учениците, бутайки се в автобуса, който щеше да ни отведе до града. Евърнайт Академията нямаше нещо нормално, като жълт ученически бус; това беше малка луксозна совалка, нещо, с което шикозен хотел може да разполага и вероятно бе взето на заем заради специалния случай. Влязох вътре мигновено, а Лукас продължаваше да се мъчи да стигне до вратата. Поне можех да видя усмивката му през прозореца. 

- Дии – луск – засмя се Вик, сядайки до мен. Носеше една шапка, която приличаше на нещо от 1940, но пък беше доста сладък – и все пак не беше този, с който исках да се поразходя. Вероятно лицето ми се е помрачило, защото той сбута с лакът рамото ми. – Не се тревожи. Просто стоплям мястото на Лукас до теб. 
- Благодаря. 
Ако не беше Вик, изобщо нямаше да седна до Лукас. Учениците не можаха да се качат в автобуса достатъчно бързо и изглеждаше, че около две дузини – всъщност, тези които не бяха „Евърнайт типове” твърдо бяха решили да стигнат до Ривъртон. Имайки в предвид колко отегчителен беше този град, те вероятно искаха просто да се разкарат от училището и всяко място щеше да свърши работа. Знаех как се чувстваха. 
Вик учтиво отстъпи мястото си, когато Лукас най – сетне се добра до мен, но не бих казала, че срещата стартира тогава. Бяхме напълно заобиколени от другите ученици, които не спираха да се смеят, да говорят и викат, радвайки се че бяха извън клаустрофобичната готическа област на училището. Ракел беше на няколко крачки разстояние, разговаряйки възбудено със своята съквартирантка. Вероятно бях успокоила страховете й, поне за сега. Няколко човека хвърлиха любопитни погледи в моя посока, които не бяха особено приятелски. Очевидно продължавах да бъда заподозряна като част от групичката вътре, което беше толкова неправилно, че направо смешно. Вик седна на мястото пред нас, с намерението да ни каже за усилвателя, който щеше да купи от един музикален магазин работещ до късно в града. 
- За какво ти е усилвател? – Провикнах се през цялата врява, докато подскачахме игриво по пътя за града. – Няма да ти позволят да свириш на китара в стаите. 
Вик вдигна рамене, усмивката все още грееше на лицето му. – Достатъчно ми е само да го гледам, човече! Да зная, че имам нещо толкова яко. Ще ме кара да се усмихвам всеки ден. 
- Ти никога не спираш да се усмихваш. Правиш го дори на сън. – Въпреки начинът, по който Лукас беше казал това, можех да кажа, че дълбоко в себе си, той харесваше Вик. 
- Това е единствения начин да живея, нали знаеш. 

Вик бе точно обратното на типовете от Евърнайт, затова аз също го харесвах. – Е, какво ще правиш докато ние сме на кино? 
- Ще изучавам. Скитам. Ще почувствам земята под нозете си. – Вик повдигна вежди похотливо. – Може и да срещна някоя мацка. 
- Тогава вземи усилвателя по – късно. – Изтъкна Лукас. – Ще ти попречи на акцията, ако се наложи да го влачиш със себе си. – Вик кимна сериозно, а аз скрих усмивката зад ръката си. 
С Лукас не останахме сами, до разходката на главната улица на Ривъртон, която се намираше на няколко пресечки до театъра. И двамата засияхме, когато видяхме какво имаше на плаката. 
- Подозрение. – каза той. – Режисиран от Алфред Хичкок. Той е гений. 
- С участието на Кери Гранд. – Когато Лукас ме погледна объркано, добавих. – Ти имаш свои приоритети, а аз свои. 

Още няколко ученици кръжаха в предверието. Това вероятно нямаше много общо с възраждането на Кери Гранд, отколкото с това, че Ривъртон не предлагаше много развлечения. Ние чакахме с нетърпение да започне, макар че – поне докато не видяхме кои бяха придружителите в театъра. 

- Повярвайте ми – Мама каза. – ние сме толкова ужасени, колкото вас. 
- Мислехме, че е по – добре да ви вземем нещо за хапване. – Татко беше прегърнал мама, сякаш това бе тяхната среща, не нашата. Всички стояхме пред плаката в предверието, Джоан Фонтейн ни зяпаше с тревожно изражение, сякаш се изправяше лице в лице с моята дилема, а не с своята. – Ето защо решихме да застанем на пост точно тук. Някой друг покрива вечерята. 
Окуражително мама добави - Не е твърде късно за палачинки. Няма да ви пречим. 
- Всичко е наред. – Хич не се чувствах окей да прекарам първата си среща с родителите си, но какво можех да кажа? – Излезе, че Лукас харесва старите филми – затова сме добре, нали? 
- Да. – Лукас не изглеждаше така, сякаш сме добре. Дори изглеждаше по – откачено, от колкото аз се чувствах. 
- Поне обичаш палачинки. – Казах аз. 
- Не. Тоест, да, харесвам палачинки, но обичам повече старите филми. – Той повдигна брадичката си и изглеждаше сякаш предизвикваше родителите ми да го сплашат. 
А те вместо да го направят се усмихнаха. 
Бях им споменала миналата Неделя на вечеря, че с Лукас ще дойдем заедно до Ривъртон. Не съм отваряла тази тема отново, уплашена да не ги парализирам от страх, но те определено бяха уловили същината. За моя изненада и облекчение, не ме разпитваха; всъщност първо се бяха втренчили един в друг, притегляйки своите собствени реакции дори преди моята. Вероятно е било странно тяхното „бебе чудо” да е пораснало достатъчно, че да излезе с някого. Татко измърмори нещо, че Лукас изглеждал добро момче и после ме пита дали искам още макарони със сирене. 
Въпреки предпазливата реакция на Лукас, каквото и да очакваше то не се осъществи. Мама просто каза: „ В случай, че се опитвате да избегнете нашето присъствие – а предполагам го правите – ние отиваме на балкона, защото натам са се отправили повечето ученици. 
Татко кимна. – Балконите са мощни изкушения и упражняват силно гравитационно влияние върху прилива на напитки в ръцете на тийнейджърите. Бил съм свидетел на подобно нещо. 
Със сериозно изражение на лицето Лукас каза – Мисля, че си спомням нещо такова от основното научно училище. 
Нашите се засмяха. Потопих се във водите на облекчението. Те харесаха Лукас, и може би някога щяха да го поканят на неделната ни вечеря. Вече можех да го видя до себе си през цялото време, можех да го видя във всички местенца в живота ми, където той ще си намери място. 
Лукас не изглеждаше толкова сигурен – очите му бяха предпазливи, когато ме поведе към театралното предверие – но си помислих, че е голямо нещо едно нормално момче да откликне на родителите ми. 
Избрахме си места под балкона, където мама и татко нямаше да могат да ни наблюдават. С Лукас седнахме един до друг, телата ни някак допрени едно до друго, рамото и коляното ми се докосваха до неговите. 
- Никога не съм го правил. – Каза той. 
- Никога не си бил в старомоден театър? – Погледнах преценяващо разкрасяващите спирали, които декорираха стените и балкона и тъмно червената кадифена завеса. – Наистина са красиви. 
- Не това имах в предвид. – Заради цялата си енергичност, Лукас можеше да изглежда срамежлив понякога; това се случваше само, когато разговаряше с мен. – Никога не… никога не съм излизал с момиче досега. 
- И на теб ли това ти е първата среща?
- Среща – хората още ли използват тази дума? – Щях да се почувствам засрамена, ако не беше ръгнал игриво ръката ми с лакътя си. – Просто искам да кажа, че никога не съм излизал с някого по този начин. Без натиск и със знанието, че ще трябва да се преместя след седмица, две. 
- Казваш го така, сякаш никога не си се чувствал у дома. 
- Не и до сега. 
Хвърлих му скептичен поглед. – Чувстваш Евърнайт като свой дом? Я чакай малко. 

Усмивката на Лукас запълзя по лицето му. – Нямах в предвид Евърнайт. 

В този момент, светлините светнаха, и слава богу. Иначе щях да кажа нещо глупаво, вместо да се насладя на момента. 
„Подозрение” беше един от филмите на Кери Гранд, които не бях гледала. Тази жена, Джоан Фонтейн, се беше омъжила за Кери, въпреки че той бе някак безразсъден и харчеше много пари. Беше сторила това, защото той е Кери откаченият Гранд, което му дава право да похарчи няколко долара. Лукас не беше убеден от това разсъждение. – Не смяташ ли, че е странно да проучва отрова? – Прошепна той. – Кой има такова хоби? Поне признай, че това е необичайно хоби. 

- Някой, който изглежда така не може да е убиец. – Настоявах аз. 
- Някой казвал ли ти е преди, че си твърде наивна?
- Млъквай. – сръчках Лукас с лакътя си и движението ми разсипа малко пуканки от кутийката ни. 

Хареса ми филма, но това да бъда близо до Лукас ми хареса още повече. Беше изумително колко много можехме да комуникираме без да отронваме и дума – движещият се развеселен поглед или непринуденият начин, по който ръцете ни се докосваха и той заравяше пръстите си в моите. Палецът му рисуваше кръгчета на дланта ми, а това беше достатъчно, че да накара сърцето ми да затупти по – бързо. Какво ли ще е чувството, ако ме прегърне?

Накрая се оказах права. Излезе, че Кери издирва отровите и можеше да извърши самоубийство и да спаси горката Джоан Фонтейн от безбройните си дългове. Лукас поклати глава, когато последния куршум изгърмя. – Краят е гаден. Хичкок искаше да изглежда виновен. Студиото го накара да спаси Кери Гранд накрая, за да се хареса на публиката. 
- Краят не е гаден, когато е край. – Настоявах аз. Лампите се запалиха за малко, преди късното шоу да започне. – Да отидем другаде, става ли? Остава ни малко време преди да отпътуваме с автобуса. 
Лукас погледна нагоре и бях почти сигурна, че нямаше нищо против да се отдалечи от нашите. – Хайде. 
Тръгнахме по малката главна улица на Ривъртон, където изглежда всеки магазин или ресторант беше препълнен с бежанците от академията Евърнайт. С Лукас мълчаливо ги подминавахме, търсейки място, където щяхме да сме сами. Това, че Лукас искаше малко уединение за нас двамата ме накара да се чувствам както развълнувана, така и притеснена. Нощта беше хладна и есенните листа хвърчаха, докато вървяхме по тротоара, открадвайки си жадни погледи, когато водехме по някой разговор. 
Най- накрая, докато вървяхме от другата страна на автогарата, което значеше края на главната улица, открихме стара пицария точно зад ъгъла, която изглежда не беше ремонтирана от 1961. 
Вместо да си поръчаме цял пай, ние просто грабнахме няколко резенчета сирене и сода в бутилка. Гледахме се един- друг през масата с червено- белите карирани дрехи и бутилка Чианти, плътно покрита с восък. Грамофонният автомат свиреше някаква песен на Елтън Джон още от преди да сме се родили. 
- Харесвам места като това – каза Лукас. – Изглеждат истински. Не като някакъв общ център, конструирал всеки инч. 
- Аз също – Бих казала на Лукас, че харесвам яденето на патладжани на Луната, ако и той го харесва. Въпреки че в момента казвах истината. – Можеш да си отпочинеш и да бъдеш себе си тук. 
- Да бъдеш себе си – усмивката на Лукас беше някак си замечтана, сякаш се шегуваше. – Това би трябвало да е по- лесно отколкото е. 
Знаех какво имаше предвид. 
Ние бяхме почти сами в заведението; единствените други заели маса бяха четири момчета, които изглежда идваха от строителен обект с прах от мазилка прилепнал по тениските им и няколко празни кани, доказващи бирата, която бяха вече изпили. Те се смееха силно на собствените си шеги, но аз нямах нищо против. Това беше извинение да се наклоня към масата и да бъда малко по- близо до Лукас. 
- И така Кери Грант? – Започна Лукас, тръскайки червения пипер върху резенчето му. – Това е вероятно момчето на мечтите ти, а?
- Той е един вид кралят на момчетата на мечтите, не мислиш ли? Падам си по него още от първия път, когато гледах Ваканция, бях на около пет или шест. 
Бихте си помислили, че Лукас, филмовият запалянко би се съгласил с това, но той не го направи. – Повечето момичета в гимназиите биха си паднали по филмови звезди, които, знаеш правят филми сега. Или по някого по телевизията. 
Отхапах си от пицата и поех много несръчно сиренето – ситуация, с която трябваше да се справя за секунда. Когато напълних устата си, измънках:
- Харесвам много аткьори, но кой не харесва Кери Грант най- много?
- Дори и да съм напълно съгласен с този факт, това е трагично, нека признаем: много хора на нашата възраст дори не са и чували за Кери Грант. 
- Това е престъпление. – Опитах се да си представя как би изглеждало лицето на госпожа Бетани, ако бях предложила История за киното. – Родителите ми винаги са ми разказвали за филмите и книгите, които харесвали преди да се родя. 
- Кери Грант и бил известен през четиридесетте, Бианка. Той е правил филми преди седемдесет години. 
- И филмите му са на екран от тогава. Лесно е да намериш стар филм, ако опиташ. 
Лукас се поколеба и аз изпитах силна болка от страх, неочаквана, спешна нужда да сменя темата към нещо друго, каквото и да е. Бях закъсняла със секунда, защото Лукас каза:
- Казваш, че родителите ти са те довели в Евърнайт, за да можеш да се срещаш с повече хора, да получиш по- голяма картина на света. Но на мен ми изглежда, че са прекарали много време, уверявайки се, че светът ти ще остане толкова малък, колкото е възможно. 
- Моля?
- Забрави, че съм го казал. – Той въздъхна тежко, докато оставяше кората от пицата си върху чинията. – Не трябваше да започвам с това. Трябваше да е забавно. 
Вероятно трябваше да го оставя. Последното нещо, което исках на първата ми среща с Лукас беше караница. Но не можах. – Не, искам да разбера. Какво си мислиш, че знаеш за родителите ми?
- Знам, че те са те преместили в Евърнайт, което по същество е последното място на Земята, до което двадесет и първи век не е достигнал. Без мобилни телефони; безжичен Интернет; кабелен Интернет само в лабораторията, където има четири компютри; няма телевизия; почти никакъв контакт с външния свят. . . 
- Това е интернат! Предполага се да бъде отделено от останалия свят!
- Те искат да те отделят от останалият свят. Затова са си помислили, че ще обикнеш нещата, които те харесват, а не нещата, които момичетата на твоята възраст би трябвало да харесват. 
- Аз решавам сама какво харесвам и какво не. – Можех да почувствам бузите ми да поруменяват от гняв. Обикновено, когато се ядосам толкова много, завършвах с избухване в плач, но бях твърдо решена да не го правя. – Освен това ти си фен на Хичкок. Ти също харесваш стари филми. Това значи ли, че твоите родители са те следвали през целия ти живот?
Той се наклони през масата, а тъмните му зелени очи бяха ослепителни, държаха ме неподвижна. Бих искала да ме гледа така цяла вечер, но това не беше начинът, по който исках да се случи. – Ти се опита да избягаш от родителите си. Но се отказа. 
- Това беше преди. 
- Мисля, че си имала причина. Мисля, че беше права да се чувстваш странно спрямо Евърнайт. И мисля, че трябва да послушаш вътрешния си глас и да спреш да слушаш толкова много родителите си. 
Лукас не би могъл да казва тези неща. Ако родителите ми го чуеха някога да казва неща като тези. . . Не, дори не можех да си го помисля. – Само, защото Евърнайт е гадна, не значи, че нашите са лоши родители, а ти имаш много голяма критика спрямо тях, а едва ги познаваш. Не знаеш нищо за семейството ми и не разбирам защо те интересува. 
- Защото. . . Той спря сякаш се стряскаше от собствените си думи. Бавно, почти невярвящо той каза:
- Интересувам се, защото ме е грижа за теб. 
О, защо трябваше да го казва точно сега?По този начин?Разклатих главата си. – Това няма никакъв смисъл. 
- Хей. – Един от строителните работници, току- що беше ударил осемдесет за някакъв метал в грамофонния апарат. Сега той приближаваше към нас, нестабилен. – Създаваш на това малко момиченце проблеми?
- Добре сме. – казах необмислено. Това не беше времето да откривам, че кавалерството все още съществуваше. – Наистина, всичко е наред. 
Лукас се престори, че дори не ме е чул. Той погледна момчето и отвърна рязко:
- Не е твоя работа. 
Това беше като да хвърлиш фитил в басейн с бензин. Строителния работник се приближаваше наперчено по- близо, а всичките му приятели се изправиха. – Ще се държиш с приятелката ти по този начин на публично място, по дяволите това е точно моя работа. 
- Той не ми създава неприятности! – Все още бях ядосана на Лукас, но стана ясно, че ситуацията излизаше извън контрол. – Момчета, чудесно е, че вие, ъъъ, си търсите жени. . . наистина е така. . . но тук няма проблем. 
- Не се бъркай. – каза Лукас, гласът му беше нисък. Имаше една нотка в него, която никога не бях чувала, почти неестествена напрегнатост. През мен премина тръпка. – Тя не е твоя грижа. 
- Мислиш, че я притежаваш ли? И можеш да се държиш с нея, както си поискаш? Напомняш ми за свинята, за която се омъжи сестра ми. – Строителят изглеждаше по- ядосан от всякога. – Ако си мислиш, че няма да ти дам това, което дадох на него грешиш, хлапе. 
В отчаяние се огледах за сервитьор или собственикът на магазина. Родителите ми. Ракел. Всъщност се надявах на някого, който и да беше, които можеше да спре това преди пияните строители да направят Лукас на каша, защото те бяха огромни и бяха четирима, и всички горяха от желание да се сбият. 
Никога не съм си представяла, че Лукас ще удари първи. 
Той се придвижи прекалено бързо, за да го видя. Имаше размазано движение, а след това строителят се просна върху приятелите си. Ръката на Лукас беше изопната, юмрукът му свит и отне момент, за да проникне в съзнанието ми: О, Господи, той удари някого. 
- Какво по дяволите? – Един от другите строители дойде до Лукас, който го избягна толкова бързо, сякаш беше там, а след това изчезна. Вместо това той беше под ъгъл, мъчейки се да изблъска опонента си толкова усърдно, че си помислих, че ще падне. 
- Хей! – Мъж на около четиресет, носещ изцапана престилка влезе в ресторанта. Не се интересувах, дали той беше собственикът, шефът или татко Джон - никога не съм била по- благодарна да видя някого в живота си. – Какво става тук?
- Няма проблем! – Добре, излъгах, но нямаше значение. Минах незабелязано покрай масата и започнах да отстъпвам към вратата. – Отиваме си. Всичко свърши. 
Строителният работник и Лукас продължаваха да се гледат, все едно не искаха нищо друго освен да пренесат борбата на по- висок етап, но Лукас снизходително ме последва. Докато вратата се затваряше зад нас можех да чуя собственика да мърмори нещо за хлапетата от това училище. 
Скоро след като излязохме на улицата, Лукас се обърна към мен:
- Добре ли си?
- Не, благодарение на теб! – Започнах да вървя бързо обратно към главната улица. – Какво ти става? Започна да се биеш с това момче без причина!
- Той започна!
- Не, той започна спора. Ти започна борбата. 
- Аз те защитавах. 
- Той също си мислеше, че го прави. Може би беше пиян и груб, но не възнамеряваше да ме нарани. 
- Ти не разбираш действително колко опасно място е светът, Бианка. 
Всеки друг път, когато Лукас ми говореше така беше сякаш все едно е по- голям от мен и искаше да ме научи и предпази- караше ме да се чувствам топла и щастлива отвътре. Но сега ме ядоса. – Държиш се сякаш знаеш всичко, а след това се държиш като идиот и започваш да се биеш с четирима мъже!И видях как се биеш. Правил си това и преди. 
Лукас вървеше до мен, но стъпките му бяха забавени, сякаш беше шокиран. Осъзнах, че това всъщност, което го бе шокирало беше, че го разкрих. Бях права. Лукас е участвал и в други побоища като този преди и то повече от един път. 
- Бианка. . . 
- Спести си го. – Изправих ръката си и вървяхме в тишината обратно към автобуса под наем, който вече беше заобиколен от ученици, които кръжаха наоколо, повечето от тях с чанти или сода в ръка. 
Лукас се седна на седалката до мен, сякаше все още се надяваше, че ще говорим. Вик подскачаше на седалката срещу нас и ликуваше:
- Хей, момчета, какво става? – След това ни погледна. – Хей, изглежда, че е подходящо време за мен да разкажа една от моите дълги истории за странстване, която не води до никъде. 
- Страхотен план – каза Лукас накратко. 
И така Вик разказваше ли разказваше за сърф, банди и за странните сънища, които имал понякога, и не спря да говори, докато не се върнахме в училище. Това ме спаси да не говоря с Лукас, а и Лукас не каза абсолютно нищо.


Глава 6


СЛЕД ПЪТУВАНЕТО ДО РИВЪРТОН СЕ ЧУВСТВАХ КАТО глупачка, която беше отхвърлила Лукас без причина. 
Онези строителни работници бяха пили. Освен това, бяха четирима срещу един. Може би Лукас е искал да им покаже, че не възнамерява да се остави да бъде победен. Ако бе направил единственото нещо, което е могъл да стори, какво право имам аз да го съдя?
- Няма начин. – каза Ракел, когато й разказах на следващия ден, докато се разхождахме в двора. Листата бяха престанали да менят цветовете си, така че хълмовете в далечината вече не бяха зелени, а пурпурни и златни. - Ако едно момче прояви насилие, трябва да го оставиш. Временно. Бъди благодарна, че си видяла характера му в действие преди ти да си тази, на която да се ядоса. 
Бурността й ме стресна. – Звучиш сякаш знаеш за какво говориш. 
- Какво, никога ли не си гледала Lifetime Original Movie? – Ракел не срещна очите ми, просто си играеше с плетената кожена гривна на китката си. – Всеки знае това. Мъже, които удрят са лоши мъже. 
- Зная, че пререагира. Но Лукас никога не би ме наранил. 
Ракел потрепери и прилепи училищното си сако по - плътно около себе си, сякаш й стана студено, въпреки че не беше толкова хладно. За първи път се замислих колко много от начина й на поведение и момчешкия й вид бяха предлози за това, че крие себе си от вниманието, което не желае. – Никой не мисли, че нещо лошо ще се случи, докато това не стане реалност. Освен това, той не спираше да повтаря колко гадни са всички тук и как не трябва да сте приятелки със съквартирантката ти, или да злорадства за който и да било другиго, нали?
- Е, да, но. . . 
- Но нищо. Лукас се опитваше да те изолира от всекиго, за да има повече влияние над теб. – Ракел поклати глава. –Ще си бъдеш добре и без него. 
Знаех, че тя греши за Лукас, но знаех също, че не съм и близо до това да го разбера. 
Защо Лукас започна да критикува родителите ми? Единственият път, когато ни беше виждал заедно беше на театъра, а те бяха приятелски настроени. Той твърдеше, че това било заради велите опити да избягам на първият ден от училище, но аз не знаех дали напълно вярвах на това. Ако той имаше проблем с мама и татко, очевидно го преследваше странна параноична причина, с която по-добре да не ми се налага да се справям.
Обясненията сами изплуваха в главата ми. Може би той е имал приятелка преди мен, вероятно някоя съвършена и модерна, момиче, което е пътувало по целия свят и родителите й били превзети и нечестни. Те са прогонили Лукас, може би са му забранили да вижда дъщеря им и затова сега е уплашен и недоверчив. 
Тази измислена история ме направи напълно несигурна. Първо, ме накара да съжалявам Лукас, сякаш разбирах защо се държи толкова странно, когато всъщност не знаех. Също, се почувствах неуверена сравнена с тази теоритически съвършена бивша приятелка, а колко е тъжно да си заплашен от човек, който дори не съществува?
Не мисля, че осъзнавах колко важен Лукас е станал за мен, докато. . . докато не се разделихме имах истински причини да стоя далеч от него. Часът по химия беше единственият, в който бяхме заедно, беше час на мъчение всеки ден; Почти можех да го усетя до мен, начинът, по който чувстваш присъствието на огъня в студена стая. Все още не бях говорила с него и той не ми проговаряше, уважавайки тишината, която исках и пазех. Не виждах как той можеше да чувства повече болка от мен. Логически казано, беше по-добре да си отида, но логиката нямаше значение за мен. Лукас ми липсваше през цялото време и изглежда, че колкото повече си повтарях, че ще го оставя на мира, толкова повече исках да съм с него. 
Чувстваше ли се той по същия начин? Не можех да съм сигурна. Всичко, което знаех със сигурност беше, че той грешеше за моите родители. 
- Как се чувстваш, Бианка? – Тихо ме попита майка ми, докато разчиствахме чиниите от неделната вечеря. 
Не бях спала добре, не бях яла достатъчно, а най-много исках да сложа покривало на главата си за следващите две години. Но за първи път в живота ми не исках да им споделя. Те бяха учители на Лукас; не би било честно спрямо него да им кажа за подозренията му. Освен това, да говорим за факта, че Лукас и аз сме се разделили, още преди да сме започнали връзката си, щеше да направи загубата по – истинска. 
- Добре съм. 
Мама и татко си размениха погледи. Те можеха да кажат, че лъжа, но нямаше да ме притискат. – Ще ти кажа нещо – каза татко, вървейки към грамофона. – Не слизай долу още. 
- Наистина? – Обикновено според правилата на неделните вечери трябваше да се връщам в спалнята си, не много след като вечерята беше приключила. 
- Вечерта е ясна и си помислих, че може да искаш да погледаме с телескопа. Освен това, мислех да пусна Франк Синатра. Знам колко обичаш „Сини очи”. 
- „Отведи ме на Луната” – поисках след няколко секунди, Франк я пееше на всички нас. Бях им показала и двете, галактиката Андромеда, насочвайки ги да погледнат към Пегасъс, на североизток, докато го видят, меката мъхеста светлина от милиони далечни звезди. След това прекарах дълго време, претърсвайки космоса, всяка позната звезда като дълго изгубен приятел. 
На следващият ден, на път за часът по история, зърнах Лукас в коридора в същия момент, в който той ме видя. Слънчевата светлина от замъгления прозорец го оцвети с цветовете на есента и изглеждаше, че никога не е бил по-красив. 

Когато погледите ни се срещнаха, моментът изгуби цялата си прелест. Лукас изглеждаше наранен, толкова объркан и изгубен, колкото се чувствах аз след разправията в ресторанта – и за една ужасна секунда се почувствах виновна, защото знаех, че го наранявам. Можех да видя вината и в неговите очи. Той стисна челюстта си и погледна встрани. След секунди го загубих в тълпата от униформи, още един невидим човек в Евърнайт. 

Може би отново се убеждаваше, че е най – добре да се дистанцира от хората. Спомних си как се държеше, когато бяхме заедно – толкова по – щастлив и свободен – и намразих мисълта, че го бях накарала отново да се резервира от света. 

- Лукас си влачи задника в общата спалня. – Вик ме информира по – късно същия ден, когато се засекохме по стълбите. За пръв път – Вик беше облечен нормално, поне от глезените нагоре, защото червените пиленца, които имаше на краката, определено не бяха част от униформата. – Той бързо сменя настроенията си, не не. Той супер бързо сменя настроенията си. Мега бързо ги сменя. Хипер бързо. – той скалъпи Х с двете си ръце, за да произнесе хипер. 
- Той ли те изпрати при мен? – Опитах се да прозвуча нормално. Не мисля, че се справих добре; гласът ми беше толкова дрезгав, че всеки можеше да предположи, че съм плакала – дори някой толкова разсеян като Вик. 
- Не ме е пратил. Не е в негов стил. – Вик вдигна рамене. – Просто се чудя какъв е източникът на драмата.
- Няма никаква драма.
- Има драма, а ти няма да ми кажеш и думица за нея, но, хей, всичко е окей. Защото не ми влиза в работата.

Почувствах се толкова разтроена; щях да се ядосам, ако Лукас беше пратил Вик да го защити, но се депресирах от факта, че той щеше да ме остави да си тръгна без да се бори. – Добре.

Вик ме сръчка с лакътя си. – С теб сме все още приятели, нали? Вземете общо попечителство при развода. С щедри права за посещения. 
- Развод? – Изсмях се. Само Вик можеше да наименува последиците от гадна първа среща с думата развод. Преди това не бяхме приятели, така че изразът „все още” беше преувеличение, но без да има за цел да го подчертае. Освен това, харесвах Вик. – Все още сме приятели.
- Чудесно. Странстващите трябва да се мотаят заедно наоколо.
- Да не ме наричаш странстваща?
- Това е най – големият жест, който мога да ти дам. – Той протегна ръце напред, докато вървяхме по коридора, подчертавайки всичко с един жест: високите тавани, мракът, извитите дървесни изделия, които бяха рамки на всяко предверие и врата, сенчестата светлина, която се процеждаше през старите прозорци и шареше пода с дълги черни фигури.
- Това място е центърът на странстващото. Всичко странно тук, отговаря на всичко нормално където и да е другаде. Това е моята гледна точка.
Въздъхнах. – Знаеш ли, мисля, че има логика.

Той определено беше прав за нуждата от колкото се може повече приятели в Евърнайт. Не, че винаги ми харесваше тук, но краткото време, което бях прекарала с Лукас ми беше показало какво е чувството да не си напълно сама. Не че него го нямаше, но моето уединение ставаше все по – голямо. Ставаше все по – трудно да изтърпя това неприятелски настроено и заплашително място, като осъзнавах колко по – хубаво можеше да бъде. 

Смяната на сезоните не помогна много. Готическата архитектура на училището бе малко по – нежна с хубавия бръшлян и големите зелени тревни площи. Тесните прозорци и странно обагрената светлина не можеше да замаскира яркостта на лятното слънце. 
Сега, мракът идваше по – рано, като караше Евърнайт да изглежда още по – изолирана. С понижаването на температурите, студът навлизаше в класните стаи и спални и понякога изглеждаше, че перушината от гората сама се гравираше върху прозорците постоянно. Дори и красивите есенни листа, разпилени от вятъра, предизвикваха самотен, потреперващ звук. Вече бяха почнали да падат, оставяйки първите няколко клончета голи, като куки, които оставят следи по сивото, заоблачено небе. 

Чудех се дали основателите на училището не бяха измислили Есенния Бал, за да накарат учениците да се усмихнат в такъв мелодраматичен момент в годината.

- Не мисля. – Каза Балтазар. Бяхме на една маса в библиотеката; беше ме поканил да учим заедно няколко дни след злочестото пътуване до Ривъртон. В старото ми училище не учех с никого, защото „ученето” принципно се превръщаше в „говорене и лентяйстване” и после домашните се проточваха дори повече. Предпочитах да свърша с домашните си бързичко. Но се оказа, че и Балтазар се чувства по същия начин, и бяхме прекарали доста време през двете седмици, работейки един до друг, продумвайки дума-две в продължение на часове. Разговорът не започваше преди прибирането на учебниците ни. – Съмнявам се, че основателите на училището са си падали по есента. Тя показва истинската природа на Евърнайт, предполагам.
- Затова са се нуждаели от повече усмивки.
Той се усмихна и преметна кожената си чанта през рамо. – Това не е най – ужасното училище на света, Бианка. – Балтазар ме тестваше, но със сигурност беше истински загрижен.
- Ставаме двама. – Казах аз, поглеждайки в ъгъла дето бях видяла Лукас да чете няколко минути по – рано. Той все още беше там, светлината от лампите осветяваше бронзовата му коса, но не поглеждаше в наша посока.
- Може да ти хареса, ако му дадеш шанс. – Балтазар задържа вратата на библиотеката, за да мина. – Трябва да се поинтересуваш за училището. Опитай се да опознаеш хората. 
Хвърлих му един поглед. – Като Къртни ли?
- Поправка: Опитай се да опознаеш правилните хора. – Когато Балтазар каза „правилните хора”, нямаше в предвид най – богатите и известните. Имаше в предвид, тези които може да си заслужават опознаването. Единственият човек в тълпата, който си заслужаваше беше Балтазар, затова си помислих, че не се справям зле с това.
- Не смятам, че Евърнайт е за всеки. – Признах аз. – Мисля, че не е за мен. Зная, че предлага успех, но ще се зарадвам когато завърша.
- Аз също, но не по същата причина. – Балтазар бавно застана до мен, внимателно премервайки дългите си крачки, така че да не ме изпревари. Понякога се чудех как може да е толкова огромен – висок и широк, мощен – и странно малко трепване се появяваше в стомаха ми. – Евърнайт ме кара да се чувствам, сякаш мога да разбера целия свят. Сякаш мога да го управлявам. Всяка нова тема, която изучавам, всичко ново, което научавам… сякаш нямам търпение да изляза навън и да изпробвам всичко.
Ентусиазмът му не беше достатъчен да ме накара да харесам училището, но ме накара да се усмихна сякаш за пръв път от векове. – Е, поне един от двама ни е щастлив.
- Надявам се, че и двамата ще се щастливи скоро. – Балтазар каза нежно. Тъмните му очи ме оглеждаха внимателно и онова малко трепете в стомахът ми започна отново.

Бяхме стигнали началото на крилото на спалните на момичетата и той спря точно на границата. Можех да го видя в деветнадесети век, с всички изтънчени маниери, и усмивка се разтече по устните ми като си го представих да ми се поклонява.

Балтазар изглеждаше сякаш има да казва нещо, но в този момент Патриция се появи, очевидно завършила домашните си. – О, Бианка, ето къде си. – С лекота, тя пое ръката ми сякаш беше най – добрата ми приятелка. – Трябва да ми обясниш последната тема по Съвременна Технология. Нищо не разбирам.

- Ъм, окей. – Докато ме влачеше надолу по коридора, погледнах назад към Балтазар и му махнах. Той изглеждаше повече развеселен отколкото разочарован. Измърморих на Патриция, - Водехме разговор.
- Разбрах. – прошепна тя. – По този начин ще му се иска да получи шанс да разговаря с теб повече. А това означава, че ще се върне по – бързо.
- Така ли?
- При мен върви доста ефективно. Освен това, наистина се нуждая от помощта ти.
Това не беше първи път, в който помагах на Патриция, или първият път, в който се чудех защо изобщо го правя. – Няма проблем. – Въздъхнах аз.
Патриция се изкикоти и за момент бе почти като дете. – Балтазар е най-привлекателното момче тук, ако питаш мен. Определено не е мой тип, но тези рамена? Или онези очи? Справяш се чудесно.
- Ние сме само приятели. – Изпротестирах аз, когато се върнахме в стаята си.
- Само приятели. Хммм. – Очите на Патриция се въртяха развеселено. – Чудя се дали Къртни би се съгласила.
Вдигнах ръцете си, за да прекратя този разговор, преди да е станал още по – некоректен. – Не казвай на Къртни за това, става ли? Не ми трябват караници. 
Тя вдигна вежда. – Какво да не й казвам? Мисля, че каза, че няма нищо за казване. 
- Ако искаш помощ за домашното си, ще затвориш тази тема. Веднага.
Леко обидено, Патриция вдигна рамене. – Възползвай се. Ако бях на твое място, щях да се радвам, че привличам вниманието на момче като Балтазар. Но, нека сега говорим за домашното.
Пред себе си бях малко горда, че Балтазар ме харесваше. Не бях убедена, че искаше да ми бъде нещо повече от приятел, но определено флиртуваше с мен понякога. След бъркотията с Лукас, беше хубаво някой да флиртува с мен – сякаш наистина бях красива и очарователна, вместо срамежливо, непохватно момиче. 
Балтазар беше мил, красив и имаше чувство за хумор. Всички го харесваха, вероятно защото и той в замяна ги харесваше. Дори Ракел, която ненавиждаше цялата групичка, го поздравяваше в коридорите и той винаги й отвръщаше. Не беше превзет или студен.
И изглеждаше зашеметяващо.
Беше всичко, което едно момиче можеше да поиска. Но не беше Лукас.

В старото училище, учителите през цялото време украсяваха за Хелуин. Оранжеви тикви се полагаха до прозорците и чакаха да се напълнят с бонбони, хартиени вещици висяха по всяка стена. Винаги съм смятала, че е тъпо и никога не съм предполагала, че ще ми липсва. 

Никой не украсяваше в Евърнакйт.

- Вероятно мислят, че гаргойлите са достатъчно плашещи. – Предположи Ракел по време на обяда ни в спалнята й.

Припомних си този отвъд прозореца на спалнята си и се опитах да си го представя заобиколен от свещи. – Да, знам какво искаш да кажеш. Ако училището ти е влажно, плашещо подземище на Ада, декорациите на Хелуин не са от значение. 

- Жалко, че нямаме къща обитавана от духове. Ами малките деца от Ривъртон? Можехме да се облечем плашещо, щяхме да ги уплашим до смърт. Да играем ролята на дяволи и демони за период от една седмица. На някои дори нямаше да им се наложи да влизат в роля. Можехме да спечелим пари за училището. 
- Не мисля, че академията Евърнайт има нужда от пари.
- Хубава логика. – Призна тя. – Но можехме да изкараме пари за благотворителност, например. Като за телефонна помощ или за предотваряване на самоубийства, нещо от този сорт. Не смятам, че тук се интересуват от благотворителност, но вероятно щяха да го направят заради молбата си за колеж. Нито една от богатите кучки не говори за колеж, сигурно защото имат запазени места в Харвард или Йеил или нещо подобно, но все пак ще им се наложи да кандидатстват. Затова може да се вържат на идеята, нали? 
Образите затанцуваха в главата ми – паяжини по стълбищата, високият смях на учениците, който се разнася по целия коридор, и малки дечица ужасени от Къртни или Видет, които размахват дългите си нокти над главите им. – Закъсняхме, Хелуин е само след две седмици. Сигурно догодина.
- Ако се върна тук след година, моля те застреляй ме. – Изстена Ракел, лягайки на леглото си. – Родителите ми казват, че трябва да го изтърпя, защото имам стипендия за това място, иначе остава старото ми училище, където няма почетна програма. Но мразя това училиеще. Мразя го.
Стомахът ми изкъркори. Рибната салата и бисквитки, които споделихме с Ракел не утоляваха глада ми; Трябваше да хапна отново в стаята си. Въпреки че, не исках тя да разбира за това. – Всичко ще се оправи. 
- Наистина ли го вярваш?
- Не. – Спогледахме се с празни изражения и после започнахме да се смеем.

Когато спряхме да се смеем, разбрах че чувам викове – не наблизо, но надолу по коридора. Ракел не живееше далеч от централния свод, който свързваше спалните на момичетата към класните стаи.
Сякаш шумът идваше от там. – Хей, чуваш ли…?
- Да. – Ракел се изправи на лакти, заслушвайки се. – Мисля, че някой се бие.
- Бият се?
- Довери се на някой, който е ходил в най-посредственото училище в Бостън. Зная, че става дума за бой, когато чувам това.
- Хайде. – Грабнах раницата си и тръгнах към вратата, но Ракел хвана ръкава на пуловера ми. 
- Какво правиш? Не искаме да се озовем в средата на нищото. – Очите й бяха ококорени. – Не си търси белята.
Тя имаше право, но не можех да я послушам. Ако някой се биеше, трябваше да съм сигурна – абсолютно сигурна - че Лукас не е замесен в това. – Остани тук, ако искаш. Аз отивам.

Ракел ме остави да тръгна.
Тръгнах към крясъците. Това беше гласът на Къртни, миксиран с ликуване. – Смачкай го! 
- Момчета, ей, момчета! – Думите на Вик ехтяха в коридора. – Престанете!
С разтуптяло се сърце, завих на ъгъла точно навреме да видя как Ерик удря Лукас. 
Лукас полетя назад, падайки на задника си пред цялото училище. Евърнай типовете започнаха да се смеят, а Къртни дори аплодира. Устните на Лукас кървяха, кръвта се отличаваше върху бледата му кожа. Когато осъзна, че се взира в мен затвори очите си. Вероятно срамът болеше повече от ударът. 
- Не ме обиждай отново. – Ерик изкомандва. Той вдигна ръцете си, изучавайки ги като че ли беше доволен от свършената работа. Кокалчетата му бяха оцветени с кръвта на Лукас. – Или следващият път ще затворя устата ти завинаги. 
Лукас седна, втренчвайки се в Ерик за момент. Странна тишина настана сред тълпата, сякаш всичко беше станало много по-сериозно – сякаш боят не беше свършил, а тепърва започваше. Въпреки че усещах, че нямаше страх. Имаше очакване. Готовност. Желание за наказание. – Следващият път ще бъде много по-различно.

- Да, предполагам, - Ерик се подигра. – Следващия път наистина ще боли. – Той се отделечи, завладяващият победител в очите на Къртни и другите, които го последваха. Всички други побързаха да се отделечат, преди някой учител да дойде. Само Вик и аз останахме. 
Вик коленичи до Лукас. – Впрочем изглеждаш ужасно.
- Благодаря, че ми го поднесе с финес. – Лукас си пое дълбоко въздух и после изстена. Вик му помогна да се балансира и му предложи кърпичка за кръвта, която течеше от носа му. 
Не знаех какво да кажа. Единственото, за което можех да мисля е колко ужасно изглежда Лукас. Ерик изглеждаше по-добре от него. След инцидента в пицарията, смятах Лукас като за по-страшен, някой който пос тоянно се бие дори и за най-малкото нещо. Е сега се беше въвлякъл в поредния бой. Това доказваше ли, че бях права? Или фактът, че беше изкоренил хулиганството от себе си, доказваше, че Лукас не е толкова жилав.
Най-накрая попитах, - Добре ли си?
- Да, нищо ми няма. – Лукас не погледна нагоре. – Нужни са само един или два кътника. Другите са излишни. 
- Изгубил си зъб? – Вик пребледня. 
- Един от тях май е изгубен, но съм сигурен, че е някъде наоколо. – Лукас спря, след това ми каза. – Казах ти, че накрая ще стане така. 
Беше ми казал, че някой ден ще стане парий в Евърнайт. Рано или късно, денят беше дошъл. Но защо се преструваше, че ме беше оставил сама за мое добро? Аз бях тази , която си тръгна от него. 
- Щом като си добре, - казах. Отново го изоставих, докато беше все още проснат на земята. Може би този път щеше да се осъзнае кой от двама ни си тръгваше. 
Обърканост и тъга ме обгърнаха, правейки раменете ми увиснали, а гърлото стегнато. Захапах устната си достатъчно силно, че да усетя вкуса на кръвта. Това ме закрепи, но все още не можех да се върна в стаята на Ракел; не бях готова да отговарям на въпросите й. Затова се насочих към библиотеката, където да мога да се крия за следващия половин час, или поне до края на политическата сцена. Сигурно щях да намеря нещо, което да чета, може би някои книги по астрономия или дори списание за мода. Ако се скриех зад някоя книга за момент, може би щях да се почувствам по-добре. 
Докато вървях към вратата, тя се отвори и разкри Балтазар. Той хвърли комичен поглед надолу по коридора. – Чисто ли е? 
- Моля?
- Предполагам си се криела от дуелната битка на Лукас и Ерик.
- Битката свърши. – въздъхнах. – Ерик спечели. 
- Съжалявам да го чуя. 
- Наистина ли? Мислех, че повечето тук не харесват Лукас.
- Определено, той е размирник, - Балтазар каза. – Но също и Ерик, Ерик има хора на своя страна тук. Предполагам съм мекошав към падния във всеки бой. 
Облегнах се на стената. Вече се чувствах изтощена, сякаш беше полунощ , а не рано следобед. – Понякога имам чувството, че е толкова напрегнато тук, че се чудя как цялото място не се е разбило като парче стъкло. 
- Е, успокой се. Не започвай да учиш отново. – Балтазар придума. 
- Не съм тук, за да уча. Просто ще се размотавам, предполагам. 
- Ще се размотаваш – в библютеката? Добре. Знаеш ли какво? – Той се наведе малко по-близо до мен. – Трябва да излизаш повече. 
¬Бях прекалено нещастна, за да се засмея, но се усмихнах. – Това е разбираемо.
- Тогава ми позволи да ти предложа нещо. – Балтазар се поколеба достатъчно дълго, че да разбера какво се канеше да направи, и после уви ръката си около моята. – Ела с мен на Есенния Бал.
Въпреки намеците и шегите на Патриция, никога не съм смятала, че Балтазар ще ме покани. Той беше най-красивото момче в училището и можеше да покани всякоя. Въпреки, че бяхме приятели и се познавахме от дълго– и въпреки дори, че не бях податлива на големия му чар – никога не си бях представяла този момент. 
И никога не се бях замисляла, че първия ми инстинкт ще бъде да му кажа не. 
Това беше тъпа мисъл. Единствената причина, по която исках да откажа на поканата на Балтазар беше, защото се надявах някой друг да ме покани, и този някой не беше много добър в поканите, защото го бях отблъснала за добро.
Балтазар погледна надолу към мен с нежност, кафявите му очи изпълнени с надежда. Можех единствено да кажа, - С удоволствие.
- Супер. - Тази негова усмивка задълбочи тръпчинката на бузата му. – Ще се забавляваме. 
- Мерси, че ме покани.
Той поклати главата си сякаш не вярваше. – Аз съм късметлията тук. Повярвай ми. 
Усмихнах му се, защото това беше едно от най-милите неща, което някой ми е казвал. Напълно не е истина, че най-популярното момче в училището, щеше да заведе зубара на класа на големите танци – всички знаехме кой е късметлията в този сценарий – но наистина мило. 
Въпреки че усмивката ми беше лъжа. Мразех се за това, че поглеждах към красивото лице на Балтазар, желаеки това да е лицето на Лукас, но го правех.


Глава 7


ПЪРВИТЕ ПАКЕТИ ПРИСТИГНАХА С ХЕЛОУИНСКАТА поща. Дълги картонени кутии, някои от които носещи елегантните етикети на скъпи марки, няколко от адреси в Ню Йорк и Париж. Този на Патриция дойде от Милано.

- Люляково. – Тънката хартия прошумоля, когато тя вдигна роклята си за Есенния бал. Патриция задържа бледата коприна до тялото си, вероятно за да ми покаже как би изглеждала, когато я облече, но всъщност почти я прегръщаше. – Не мислиш ли, че е прекрасен цвят? Знам, че не е на мода в момента, но я обожавам.

- На теб ще изглежда невероятно. – Вече можех да кажа, че нюансът ще подчертае цветът на лицето й. – Трябва да си била на стотина големи партита като това.

Патриция се направи на скромна. – О, всички те се замъгляват накрая. Това първите ти танци ли ще бъдат?

- Имахме няколко в старото ми училище – казах, без да споменавам, че се състояха във физкултурния салон, с музика от A/V geek, който предимно свиреше невероятно смотани парчета. Патриция изобщо нямаше да разбере, както и фактът, че прекарвах всеки един от тези танци, стоейки неловко до стената или криейки се в женската тоалетна.

- Е, ще те излекуваме. Вече не правят такива балове. Това е магия, Бианка, наистина. – Лицето й светна в очакване и аз си пожелах да можех да споделя въодушевлението й.


Двете седмици между поканата на Балтазар и самият бал бяха объркващи за мен, защото емоциите ми продължаваха да ме теглят към хиляда различни посоки наведнъж. Можех да гледам роклите в каталога заедно с майка ми, щастливо подбирайки любимите, и заедно с това следващият час да бъде толкова самотен без Лукас, че да се чувствам сякаш не мога да дишам. Балтазар ми се усмихна, за да ми даде сила по време на един от изпитите на г-жа Бетани, и си помислих какво невероятно момче е. Тогава се удавих във вълни на вина, защото усещах, че подвеждам Балтазар. Не изглеждаше сякаш ще падне на едно коляно и ще ми обещае вечна любов, но знаех, че иска да си падам по него повече, отколкото бях в момента.

Нощем лежах в леглото и си представях как Балтазар ме целува или държи лицето ми в ръцете си. Картините бяха безсмислени; по същия начин можех да си спомням сцена от филм. После, заспивах и мислите ми скитаха, фантазиите ми се променяха. Тъмните очи, които се взираха в мен ставаха горско зелени, и Лукас беше с мен, устата му върху моята. Никога не са ме целували, но лежейки под одеалото, въртейки се неспокойно, можех да си го представя толкова ясно. Моето тяло явно знаеше повече от мен. Сърцето ми препускаше и бузите ми се зачервяваха, и понякога трудно успявах да заспя. Фантазиите за Лукас бяха по-добри от всеки сън.

Казах си, че няма да продължавам така. Отивах на Есенния бал с най-красивото момче в цялото училище. Това беше единственото наистина хубаво нещо, което ми се случи до сега, откакто съм в Академията Евърнайт и исках да му се насладя. Без значение колко много пъти си повтарях това на ум, никога не повярвах, че танците могат наистина да ме направят щастлива.

Това се промени, когато облякох роклята си в нощта на танците.

- Взех я малко в талията. – Мама носеше шивашки сантиметър около врата си и няколко карфици, закачени за маншета на ризата й. Тя знае как да шие – наистина да шие, всякакви дрехи, за които можеш да си помислиш – и преправи роклята от каталога за мен.(Тя не преправи униформите ми, обяснявайки, че няма толкова време през деня. Това се превърна в предложение да се науча да шия сама, но нямаше начин. Мама не вярва на шевните машини, а аз не можех да си представя да прекарвам свободните си неделни следобеди в уроци как да използвам напръстник.) – Свалих малко и деколтето.

- Искаш да заслепявам момчетата? – И двете се засмяхме. Беше ми малко глупаво да се държа прилично, когато стоях пред нея по бикини и сутиен без презрамки. – Това плюс повече грим, отколкото някога съм слагала – Татко няма да ти се зарадва.

- Мисля, че баща ти ще си трае, особено като види колко невероятно изглеждаш.

Пристъпих в среднощно-синята рокля, която прошумоля меко, когато Мама ми помогна да я издърпам. Тя я закопча и отначало си помислих, че е отнела твърди много, но тогава тя закачи копчето и аз осъзнах, че мога спокойно да дишам. Корсетът беше изработен точно за мен, докато не се прелееше в дълга пола. – Уау – прошепнах, разстилайки меката, мъглява тъкан с ръка, учудвайки се колко е добра на допир. – Искам да се видя.

Преди да мога да помръдна към огледалото, майка ми ме спря. – Чакай! Не и преди да ти направя косата!

- Искам просто да си видя роклята! Не косата.

- Довери ми се. Ще бъдеш толкова щастлива ако почакаш за пълния ефект. – Тя грейна – Освен това наистина се забавлявам.

Не можех просто да кажа “не” на жената, която прекара последната седмица в преправяне на роклята ми. Така че седнах на ръба на леглото и я оставих да започне с ресането и къдренето.

- Балтазар е невероятно момче – каза тя. – Поне на мен така ми изглежда.

- Да. Определено.

- Хмм. Това не звучи особено ентусиазирано.

- Не е. Най-малкото не смятам да бъде. – Протестът ми звучеше слабо дори и на мен. – Просто все още не го познавам достатъчно добре. Това е.

- Вие учите заедно през цялото време. Бих казала, че го познаваш достатъчно като за първа среща. – Сръчните й пръсти сплетоха тънка плитка на слепоочието ми. – Това да не е заради Лукас? Какво става между вас двамата?

Той се опита да ме обърне срещу вас и после се сби със строителни работници в града, Мамо. Естествено той е този, с когото искам да бъда. Може би ти и Татко ще искате да преследвате Лукас със запалени факли? – Не съвсем. Не сме точно един за друг. Това е.

- Все още те е грижа за него. – Тя говореше толкова внимателно, че ми се прииска да се обърна и да я прегърна. – Ако помага някак, вие с Балтазар изглежда имате повече общо. Той е някой, с когото можеш да бъдеш сериозен. Но ми омръзна от мен самата. Ти си на 16 и няма нужда да мислиш да си сериозна. Трябва да се забавляваш на тези танци.

- Така ще бъде. Само носенето на тази рокля е удивително.

- Има нужда от още нещо. – Мама застана пред мен, изучавайки работата си, с ръце на хълбоците. Тогава лицето й светна. – Еврика!

- Мамо, какво правиш? – За мой ужас майка ми вървеше към телескопа ми с ножици в ръка и отрязваше връзките на хартиените оригами звезди. – Мамо! Обичах ги!

- Е, ще ги оправиш после. – Тя държеше две малки връзки, онези с най- малките звезди накрая. Сребристата им боя блестеше, когато ги постави в ръцете ми. – Ще ги подържиш ли за секунда?

- Ти си луда – казах в момента, в който разбрах какво се опитва да направи.

- Кажи ми го пак след като се видиш. – След като постави и последния форкет, тя ме обърна с лице към огледалото. – Виж.

От начало не можах да повярвам, че момичето в отражението съм аз. Среднощно-синята рокля правеше кожата ми да изглежда като сметана и перфектна като коприна. Гримът ми не беше много по-различен от този който носех обикновено, но опитните ръце на майка ми бяха направили всичко много по-нежно. Тъмно червената ми коса беше изтеглена назад в няколко малки плитки с променяща се ширина, спускащи се по врата ми – начинът, по който жените са носели косите си в Средновековието. Вместо венец от цветя като тези, които носят по старите картини, аз носех сребърни звезди в косата си, достатъчно малки, за да изглеждат като бижута. Те проблясваха когато обръщах глава от страна на страна, изучавайки се от различни ъгли. – О, Мамо. Как го направи?

Сълзи бликаха от очите на майка ми. Тя беше такова глупаче, в добрия смисъл. – Имам красива дъщеря, ето как.

Тя винаги ми е казвала, че съм хубава, но това беше първият път, в който си помислих, че Мама може би казва истината. Не бях убийствена като от корица на списание като Кортни или Патриция – но това също беше много красиво.

Когато отидохме в дневната, баща ми ме погледна толкова шокирано, колкото се чувствах и аз. Той и Мама се прегърнаха и тя прошепна – Добре се справихме, а?

- Определено се справихме.

Те се целунаха сякаш не бях в стаята. Прочистих си гърлото – Ъ, хора? Мислех си, че тийнейджърите са тези, от които се очаква да се натискат в нощта на бала.

- Съжалявам, скъпа. – Татко постави ръка на рамото ми; ръката му ми подейства добре, сякаш се изпълних с топлина. – Ти си абсолютно зашеметяваща. Надявам се Балтазар да знае какъв късметлия е.

- По-добре – казах аз и те се засмяха.

Мога да кажа, че Мама и Татко искаха да дойдат долу с мен, но за мое облекчение не го направиха. Това придружаване щеше да ми дойде малко в повече. Освен това ми хареса да имам малко време за себе си докато отивах, полата на роклята ми, повдигната с една ръка и развяваща се по пътя ми надолу. Това ми даде възможност да се убедя, че всичко това е истина, а не някакъв сън.

Под мен можех да чуя смях и разговори, и меки звуци от музика; танците вече бяха започнали, а аз бях закъсняла. С малко късмет Патриция щеше да се окаже права за оставянето на момчетата да чакат.

В секундата, когато достигнах дъното на каменните стълби и влязох в осветената от свещи главна зала, Балтазар се обърна сякаш някак беше усетил, че идвам. Само един поглед в очите му, начинът, по който се беше втренчил в мен, ме накараха да осъзная, че Патриция беше абсолютно права. – Бианка – каза той, приближавайки се. – Изглеждаш невероятно.

- Ти също. – Балтазар носеше смокинг, класически, начинът, по който Кари Грант се е обличал през 1940. Какъвто беше красив си помислех, че няма да мога да погледна голямата зала зад него и въздъхнах, – О, уау.

Залата беше украсена с бръшляни и осветена с високи бели свещи, които бяха поставени пред стари, ръчно изработени купи от месинг, така че да отразяват още повече светлината. На малък подиум в ъгъла стоеше оркестъра, не група рокаджии със сини дънки и тениски, а класически музиканти в смокинги, по-официални дори от този на Балтазар, свирещи валс. Дузина двойки танцуваха в идеален синхрон като от картина от преди два века. Няколко от новите ученици стояха до стената, момчета в костюми с идеята да бъдат готини, момичета в къси рокли с пайети; всички те явно осъзнаваха, че са преценили погрешно повода.

- Току що осъзнах, че трябваше да те попитам по-рано – Можеш ли да танцуваш валс? – Балтазар ми предложи ръката си.

Приех я и казах, – Да. Е, горе-долу. Родителите ми са ме учили на всички стари танци, но не съм танцувала с никой друг. И никъде другаде освен в къщи.

- За всичко си има първи път. – Той ме поведе в голямата зала, така че свещите засветиха още по-ярко около нас. – Да започваме.

Балтазар ни завъртя в танц сякаш го беше упражнявал; той знаеше точно къде трябва да бъдем и точно как да се движим. Всякакви съмнения относно валсовите ми способности моментално бяха унищожени. Спомних си стъпките достатъчно добре, а Балтазар беше невероятен водач, широката му ръка срещу гърба ми ме водеше точно. Наблизо видях Патриция да ми се усмихва одобрително преди да бъде отнесена от следващото движение на танца.

След това танцът беше разпънат в дълга, щастлива мъгла. Балтазар никога не се умори от танците, както и аз. Енергията преминаваше през мен като електричество и почувствах, че мога да продължа да танцувам с дни без да забавя. Патриция се усмихваше, а Кортни учудващо ми каза, че изглеждам красива и още повече – чувствах се красива.

Никога преди не съм осъзнавала колко красив е този танц. Не само аз знаех стъпките, но и всички останали също. Всяка двойка беше част от танца, всеки се движеше в синхрон, всички жени изпъваха ръце точно под правилния ъгъл, в точното време. Дългите ни поли се въртяха с нас, образувайки цветни вихрени линии пред черните обувки на момчетата, всички се движеха точно в такт. Не беше ограничено – беше освобождаващо, свободата от объркване и съмнение. Всяко движение се преливаше с предишното. Може би това беше като да танцуваш в балет. Всички ние се движехме заедно, за да създадем нещо красиво, дори магическо.

За първи път откакто пристигнах в Академията Евърнайт, знаех точно какво да правя. Знаех как да се движа, как да се усмихвам. Чувствах се удобно с Балтазар и се наслаждавах на топлината от неговото възхищение. Вписвах се.

Никога не бях виждала как мога да съм част от света на Евърнайт, но пътеката се разстилаше пред мен, широка и дълбока, и приветстваща… 

- Ако гарваните забиеха ноктите си в теб – сладко момиче като теб – нямаше да искам да гледам.
Гласът на Лукас отекна в ума ми толкова ясно сякаш беше прошепнал в ухото ми. Спънах се и незабавно изгубих ритъма на танца. Балтазар бързо ме насочи извън дансинга, с ръка през раменете ми. – Добре ли си?

- Добре съм. – Излъгах. – Просто… толкова е горещо. Мисля, че прегрях.

- Хайде да поемем малко чист въздух.

С Балтазар, придружаващ ме през танцуващите, осъзнах какво едва не сторих. Трябваше да съм горда да бъда част от Евърнайт – място, където силните побеждават над слабите, където красивите гледат от високо обикновените и където снобизмът беше много по-важен от приятелството. Само защото за една нощ спряха да ме сочат бях готова да забравя какви копелета бяха повечето от тях.

Само спомняйки си чувствата към Лукас.

Пристъпихме навън. Нямаше скрити придружители навън. Явно г-жа Бетани и останалите учители очакваха нощният хлад да задържи учениците вътре и когато студеният въздух достигна голите ми рамене и гръб можех да видя защо. Преди да започна да треперя, Балтазар свали сакото си и го уви около раменете ми. – По-добре ли е?

- Да. Трябва ми само секунда.

Той се приближи, наистина загрижен. Балтазар беше такъв джентълмен, толкова добра и любезна личност. Пожелах си да покани някоя друга на танц, момиче, което ще го оцени. Той каза само, - Нека се разходим за малко.

- Разходка?

- Освен ако не предпочиташ да се върнем към танца.

- Не! – Ако се върнех обратно там, може би магията щеше да се развали и да замъгли ума ми. Имах нужда главата ми да остане бистра докато не осъзнаех какво щях да извърша. – Имам предвид не, все още не. Да вървим.

Звездите блестяха над нас. Беше безоблачна нощ, перфектна за наблюдение. Прииска ми се да избягам обратно в стаята на върха на кулата и да погледна през телескопа си далечните звезди, вместо цялата бъркотия, която ме заобикаля тук. Зад нас музиката и смехът от танците бавно заглъхваше, колкото по-навътре навлизахме между дърветата.

Най-накрая Балтазар каза, - Добре, кой е той?

- Кой?

- Момчето, по което си луда. – Усмивката му беше тъжна.

- Какво? – Бях засрамена, и заради двама ни, че се опитвам да блъфирам. – Не се виждам с никой друг.

- Имай ми малко доверие, Бианка. Имам достатъчно опит, за да знам кога една жена си мисли за друг мъж.

- Съжалявам. – Прошепнах засрамено. – Не съм искала да те нараня.

- Мога да го понеса. – Той сложи и двете си ръце на раменете ми. – Приятели сме, нали? Това значи, че искам да си щастлива. Бих предпочел да си щастлива с мен…

- Балтазар…

- … но знам, че не винаги е толкова просто.

Поклатих глава. – Не. Не е. Защото ти си най-невероятното момче и би трябвало да бъдеш този, за когото си мисля.

- Няма “би трябвало” когато става дума за любов. Повярвай ми. – Ризата на смокинга му беше идеално бяла на лунната светлина. Някак си Балтазар никога не е бил толкова хубав, както когато ме остави. – Това да не е онова момче Вик? Виждал съм ви да си говорите понякога.

- Вик? – Засмях се. – Не. Той е страхотен, но сме само приятели.

- Тогава кой?

От начало не исках да му казвам. След това осъзнах, че искам да го направя, защото бяхме станали наистина близки приятели след прекараното време заедно през последните седмици. Той винаги имаше време да ме изслуша и вземаше мнението ми на сериозно, въпреки че бях по-млада и по-свита от него. Сега мнението на Балтазар значеше нещо за мен. – Лукас Рос.

- Победеният печели рунда. – Балтазар не изглеждаше много доволен. А защо ли трябваше да се чувства доволен след като му казвах, че харесвам някое друго момче повече от него? – Мога да разбера какво виждаш в него.

- Можеш ли?

- Разбира се. Той е хубав, предполагам.

- Не е това. – Исках да знае какво наистина мисля. – Не е като да не забелязвам, че Лукас е привлекателен. Но е единственият човек, който разбира какво харесвам.

- Аз мога да разбера. Или поне мога да опитам. – Балтазар гледаше надолу и аз осъзнах, че независимо колко добре се преструваше, този разговор беше труден за него. – Без повече молене. Обещавам.

До колкото можех, внимателно казах, - Ти принадлежиш тук, Балтазар. За това не можеш да разбереш какво ни е на нас останалите, които не се вписваме.

- Можеш да се впишеш ако поискаш.

- Не искам.

Той повдигна вежда. – Тогава ще имаш проблеми с установения ред.

- Нямах това предвид. – Балтазар се опитваше да говори за бъдещето, за години и години напред, а аз не исках да мисля за това, когато нещата бяха толкова объркани вече. – Говоря за гимназията. Ти си обикалял, видял си света. Не мисля, че можеш да разбереш колко… колко голямо е това място за мен. Колко уплашена се чувствам. Ако се оставя, ще попадна в капана да оставя Евърнайт да решава коя и каква съм аз. Не това искам. Лукас се чувства по същия начин.

Балтазар се замисли върху това за няколко секунди. Най-накрая той кимна. Не мислех, че съм го убедила, но той ме чу. – Лукас не е лош човек – призна той. – Поне не и до колкото го познавам. Виждал съм го да застава зад ученици, които са били тормозени, а нещата, които казва в клас – той е умен.

Усмихнах се. След седмици на съмнения в Лукас, се почувствах добре да чуя някой да говори добри неща за него.

Балтазар не беше приключил. – Но той има труден характер. Видя боя му с Ерик, така че знаеш това. – Почувствах се благодарна, че Балтазар не знае нищо за случилото се в пицарията в Ривъртън. – Той също е и отбранителен. Мога да видя как Евърнайт може да направи някого отбранителен, но това не променя факта, че понякога е…

- Избухлив – довърших. – Да, виждам това. Не знам дали някога ще се съберем заради това. Но ти заслужаваш да знаеш какво изпитвам.

- Единствено ти казвам да се пазиш. Ако те нарани се измъквай бързо. – Усмихна ми се накриво. – Тогава може би ще мога да те хвана след разочарованието.

Поставих едната си ръка на ръката му. – Ще съм такава късметлийка.

Балтазар ме целуна по челото. Миришеше на лула и кожа и почти си пожелах да бях изчакала с казването на всичко това докато не го целунех наистина поне веднъж. – Готова ли си да влизаме? – попита.

- Още няколко минути. Харесва ми навън. Освен това можеш да видиш звездите тази нощ.

- Така е. Обичаш астрономията. – Той пъхна ръце в джобовете на панталона си и продължихме да вървим между дърветата, вглеждайки се в съзвездията, премигващи през голите клонки над нас. – Това е Орион, нали?

- Да. Стрелецът. – Вдигнах ръка да очертая краката, корема, ръцете, които разпъваха лъка. – Виждаш ли много ярката звезда на рамото му? Това е Бетелгиус.

- Коя от всички е тя? – Вероятно Балтазар не се интересуваше много от астрономия, но си мислех, че е облекчен да говорим за нещо друго освен за романтичното му разочарование. Знаех как се чувства.

- Тук отдолу. – Както стоеше зад мен, насочих едната му ръка нагоре, така че собственият му пръст да посочи звездата. – Сега виждаш ли я?

Балтазар се усмихна. – Така си мисля. Това там не е ли мъглявината на Орион?

- Да, наполовина. Ще ти покажа.

Един глас зад нас каза, - Бианка?

И двамата се обърнахме. Моментално разпознах гласа, но не повярвах на собствените си уши. Може би надеждата ме заблуждаваше. Но там в тъмнината стоеше Лукас в униформата си. Беше ядосан – не на мен, дори не на двама ни, а на Балтазар.

Прошепнах, - Лукас, какво правиш тук?

- Уверявам се, че си добре.

На Балтазар това не му хареса. Той се изправи. – Бианка е в пълна безопасност.

- Късно е. Тъмно е. Извел си я тук сама.

- Тя излезе по свое собствено желание. – Тогава Балтазар си пое дълбоко въздух, очевидно за да се успокои. – Ако предпочиташ ти да придружиш Бианка, може би ще е най-добре.

Лукас се отдръпна. Той очакваше бой, а не премирение.

- Ще вляза с теб, - казах на Балтазар. Без значение какво си казахме преди малко или как се чувствах, той беше моят кавалер. Дължах му го.

Но Балтазар поклати глава. – Всичко е наред. Не ми се танцува повече.

Объркана и засрамена, свалих сакото на смокинга, изправяйки се срещу студения въздух и казах, - Благодаря. За всичко.

- Ако имаш нужда от мен само ми кажи. – Пренебрегвайки сакото, той стрелна с поглед Лукас и тръгна сам обратно към училището.

Щом Балтазар ни остави, промърморих, - Това беше напълно излишно.

- Беше надвиснал над теб застрашително.

- Показвах му звездите! – Прегърнах се, опитвайки се да се стопля. – Да не си помисли, че ще ме целуне?

- Не.

- Лъжец, - отговорих.

Лукас изстена. – Добре, опитвах се да го държа далеч от теб. Не можех да просто да гледам как напредва съм теб и да не направя нищо. – Тогава той свали училищния си блейзер и ми го предложи. Това не беше елегантният жест на Балтазар, но онова от Балтазар бяха просто добри маниери, част от поведението му на джентълмен. Лукас, предположих, беше отчаян да направи нещо, за да докаже, че може да се грижи за мен поне малко.

Взех якето и го облякох. Подплатата беше все още топла от тялото му. – Благодаря.

- Срамота е да покриваме роклята. – Огледа ме от горе до долу, усмивка разтегли единият ъгъл на устата му.

- Не флиртувай с мен. – Част от мен искаше Лукас да флиртува цяла нощ, но знаех, че трябва да проведем този разговор сега. – Говори с мен.

- Добре. Да говорим.

След това, естествено, никой от нас не знаеше какво да каже. Предимно за да запълня времето, продължих да вървя с Лукас до себе си. Чухме борба в далечните листата, а след това и кикот. Явно и друга двойка се беше промъкнала в дърветата тази нощ. По звука реших, че те се забавляват повече от нас.

Най-накрая разбрах, че трябва да говоря първа. – Не трябваше да казвам онова за родителите си.

- Аз прекалих. – Въздъхна Лукас. – Те са загрижени за теб. Всеки може да го види.

- Тогава защо беше толкова странен?

Той се замисли върху това, явно несигурен как да отговори. – Не сме говорили много за майка ми.

Премигах. – Не. Предполагам не сме.

- Тя е някак напрегната. – Лукас гледаше в краката си, докато вървяхме по дебелия, мек килим от борови иглички. Близкото ябълково дърво беше заобиколено от паднали плодове, които никой не беше вдигнал, всяка ябълка вече кафява и мека. Сладкият им аромат се носеше из въздуха. – Опитваше се да управлява целия ми живот вместо мен и почти успя.

- Имам проблеми с това да си представя как някой те командва.

- Това е защото не си виждала Мама.

- Тя ще се промени когато пораснеш, - предположих. – Моите родители бяха много по-защитнически настроени отколкото са сега.

- Тя не е като родителите ти. – Лукас се засмя и звукът беше някак странен, но по някаква причина не можех да го определя. – Мама вижда света в черно и бяло. Трябва да бъдеш силен, за да успееш – казва тя. Що се отнася до нея света е съставен от два вида хора: хищници и жертви.

- Това звучи… сурово.

- Сурово е добър израз за нея. Има много точна представа кой трябва да бъда и какво трябва да правя. Може да не съм съгласен с нея през цялото време, но знаеш – тя ми е майка. Каквото и да каже оказва влияние върху мен. – Той въздъхна тежко. – Това вероятно не е особено оправдание, но има много общо с това как се държах в Ривъртън.

Колкото повече мислех върху казаното от Лукас, толкова повече неща си обяснявах. Лукас предполагаше, че моите родители се опитват да ръководят живота ми, защото неговата майко винаги се е опитвала да ръководи неговия. – Разбирам. Наистина.

- Студено е. – Лукас хвана ръката ми. Сърцето ми запърха по-бързо. – Хайде. Да се връщаме обратно в училището.

Вървяхме заедно към Евърнайт, излизайки от дърветата на настилката, където можехме да видим невероятните светлини на главната зала и силуетите на танцуващите двойки. Представих си как би протекла вечерта ако с Лукас не се бяхме карали и ако той беше кавалера ми за Есенния бал. Би било почти перфектно. – Не искам да влизам още.

- Студено е.

- Якето ти ме топли.

- Да, но мен не ме топли. – Усмихна ми се. Лукас винаги е изглеждал по-възрастен от мен, освен когато се усмихваше.

- Изчакай само малко, - помолих, обръщайки го към белведера, където се срещнахме. – Ще се топлим един друг.

- Е, щом поставяш нещата така…

Седнахме на белведера, звездите горе бяха закрити от бръшляна, и Лукас ме обгърна с ръка. Облегнах глава на рамото му. Просто така всички съмнения и объркването, които изпитвах през последните няколко седмици се изпариха. Бях щастлива по време на бала, но само защото бях забравила за себе си във вихрушката. Това беше различно. Знаех къде съм, коя съм и бях напълно спокойна. Въпреки всички причини за съмненията ми в Лукас, когато бяхме толкова близо както сега, можех да му имам пълно доверие. Не се боях от нищо на света. Беше безопасно да продължа. Затворила очи, сгуших лице в извивката на врата му. Лукас потрепери, но не помислих, че е заради студа.

- Знаеш, че просто се грижа за теб, нали? – прошепна. Можех да усетя устните му на челото си. – Искам да те предпазя.

- Няма нужда да ме пазиш от опасности, Лукас. – Плъзнах ръка около кръста му и го прегърнах силно. – Нуждая се да ме пазиш от самотата. Не се бий заради мен. Бъди с мен. От това имам нужда.

Той се засмя, странен, тъжен звук. – Имаш нужда някой да се грижи за теб. Да се уверява, че всичко е наред. Искам да бъда този човек.

Вдигнах лице до неговото. Бяхме толкова близо, че миглите ми докосваха брадичката му и можех да усетя топлината в малкото разстояние между устите ни. Отне цялата ми смелост да кажа, - Лукас, ти си всичко, от което имам нужда.

Лукас докосна бузата ми, тогава допря устните си в моите. Първото докосване спря дъха ми, но вече знаех, че не се притеснявам повече. Бях с Лукас и нищо вече не можеше да ме нарани.

Целунах го и сънищата ми казваха истината – знаех как да целуна Лукас. Как да го докосвам. Знанието е било в мен през цялото време, чакащо искрата, която ще го подпали и съживи. Лукас ме притисна толкова силно към гърдите си, че едва дишах. Целувахме се дълбоко и бавно, силно и меко, по хиляди различни начини. И всички те бяха правилни.

Блейзерът му падна от раменете ми, излагайки ръцете и гърба ми на студения нощен въздух. Ръцете му се плъзнаха нагоре, за да ме прикрият, можех да усетя дланите му на раменете си и пръстите му на гръбнака си. Усещането на кожата му срещу моята беше толкова хубаво, по-добро отколкото предполагах, и главата ми падна назад, когато простенах от удоволствие. Лукас целуваше устата ми, бузите ми, ушите ми, врата ми.

- Бианка. – Шепотът му беше мек срещу кожата ми. Устните на Лукас се плъзгаха по вдлъбнатината на врата ми. – Трябва да спрем.

- Не искам да спирам.

- Навън… не можем… да го направим…

- Не трябва да спираш. – Целувах косата и челото му. Единственото за което мислех беше, че сега той принадлежи на мен, на мен и на никой друг.

Когато устните ни се срещнаха отново, целувката беше различна – пълна, почти отчаяна. Лукас и аз дишахме тежко, без възможност да говорим. Нищо друго не съществуваше на света освен него и туптенето дълбоко в мен, онова, което настояваше, че той е мой, мой, мой.

Пръстите му отблъснаха тънката презрамка на роклята ми, докато не я събориха от рамото ми, показвайки горната извивка на гърдата ми. Лукас проследи линията от ухото до рамото ми с палец. Исках да продължи, да ме докосва по всеки начин, по който имах нужда да бъда докосвана. Умът ми беше замъглен, почти не можех да мисля за нищо; там беше само тялото ми и това, което ми заповядваше. Знаех какво трябва да направя, дори и да не можех да си го представя още. Знаех.

Спри, казах си. Но Лукас и аз бяхме далеч от спирането. Нуждаех се от него, от целия, сега.

Поех лицето му в ръце и нежно притиснах устни до устата му, брадичката му и врата му. Можех да видя пулса му да препуска точно под кожата, а след това гладът беше твърде голям, за да се отдръпна.

Захапах гърлото на Лукас, силно. Чух го да стене от болка и шок, но в този момент кръвта му се спусна по езика ми. Плътният й метален вкус се разпростря в мен като огън, гореща и неконтролируема, и опасна, и красива. Преглътнах и чувството от кръвта на Лукас в гърлото ми беше по-сладко от всичко, което някога съм опитвала.

Лукас се опита да се отдръпне от мен, но вече беше слаб. Когато започна да се плъзга назад, аз го хванах в ръцете си така, че да мога да продължа да пия дълбоко. Чувствах се така, сякаш извличах душата му в себе си, заедно с кръвта му. Никога не сме били по-близки.

Мой, помислих си, мой.

Тогава Лукас се отпусна напълно. Изгуби съзнание. Осъзнаването се блъсна в мен като вълна от студена вода, изваждайки ме от транса.

Изстенах и пуснах Лукас. Той падна безжизнено на пода на белведера с тупване. Дълбоката рана, която зъбите ми бяха оставили в гърлото му беше тъмна и влажна на лунната светлина, блестейки като разлято мастило. Малка струйка кръв се процеждаше по дървото и образуваше локва около малката сребърна звезда, която беше паднала от косата ми.

- Помощ, – задушавах се. Беше малко повече от шепот. Устните ми все още бяха лепкави и горещи от кръвта на Лукас. – Който и да е, моля. Помогнете!

Строполих се на стъпалата на белведера, отчаяна да намеря някого, който и да е. Родителите ми щяха да са бесни – г-жа Бетани щеше да е хиляди пъти по-зле – но някой трябваше да помогне на Лукас. – Има ли някой там?

- Какво ти става? – Кортни пристъпи от дърветата, очевидно раздразнена. Дантелената й бяла рокля беше намачкана и можех да видя кавалера й да стои зад нея; очевидно прекъсвах натискането им. – Чакай… на устата ти… това кръв ли е?

- Лукас. – Бях прекалено в шок, за да се опитвам да обясня. – Моля ви. Помогнете на Лукас.

Кортни отметна дългата си руса коса и пристъпи на белведера, за да види лежащия там Лукас, разпореното му гърло. Тя издиша, - О, Боже. – След това се обърна към мен със самодоволна усмивка. – Само въпрос на време е да пораснеш и да станеш вампир като нас останалите. 


Глава 8


- УБИХ ЛИ ЛУКАС? ТОЙ ДОБРЕ ЛИ Е? – ПРОПЛАКАХ. Не можех да спра да плача. Ръката на майка ми беше около раменете ми; сляпо я оставих да ме изведе от белведера. Баща ми изтича напред с безжизненото тяло на Лукас в ръце. Някои от учителите бяха наблизо, уверявайки се, че никой от останалите ученици няма да разбере за безредието. – Мамо, какво направих?

- Лукас е жив. – Гласът й никога не е звучал по-нежно. – Той ще се оправи.

- Сигурна ли си?

- Съвсем сигурна. – Качихме се по каменните стъпала, а аз едва пристъпвах. Цялото ми тяло така се тресеше, че едва вървях. Мама помилва косата ми, която се беше измъкнала от плитките и висеше около лицето ми. – Скъпа, качи се в нашия апартамент, става ли? Измий си лицето. Успокой се.

Поклатих глава. – Искам да съм с Лукас.

- Той дори няма да знае, че си там.

- Мамо. Моля те.

Тя започна да отказва, но после осъзна, че няма смисъл от спорове. – Ела.

Баща ми беше занесъл Лукас до конюшнята. Когато влязох отначало, се запитах защо ли има апартамент в конюшнята, облицован в бяло дърво и със закачени фотографии сепия, в стари овални рамки. Тогава се сетих, че това беше мястото, където живееше г-жа Бетани. Бях прекалено разтреперана, за да се изплаша от нея. Когато се опитах да вляза в спалнята, за да вида Лукас, Мама поклати глава. – Измий си лицето с малко студена вода. Поеми си дълбоко въздух няколко пъти. Вземи си в ръце, скъпа. След това ще говорим. – Усмихвайки се спокойно, тя добави, - Всичко е наред. Ще видиш.

Лепкавите ми, треперещи ръце непохватно хванаха стъклената дръжка на вратата на банята. Веднага щом видях лицето си в огледалото, разбрах защо майка ми продължаваше да ми повтаря да си измия лицето. Устните ми бяха изцапани с кръвта на Лукас. Няколко капки бяха размазани по бузите ми. Моментално пуснах кранчетата, отчаяна да изтрия доказателствата от деянието си… но, когато студената вода се разля по пръстите ми, открих, че се вглеждам в кървавите петна по-внимателно. Устните ми бяха толкова червени и все още подути от целувките ни.

Бавно, проследих очертанията на устните си с върха на езика. Можех да усетя кръвта на Лукас и беше така сякаш той беше до мен в този момент, сякаш беше в ръцете ми.

Значи това било, помислих си. През целия ми живот родителите ми са ми повтаряли, че един ден кръвта ще е повече от кръв, повече от нещо от месарницата, което ми дават с вечерята. Никога не сам можела да разбера какво имат предвид. Сега разбирах. По някакъв начин беше точно като първата ми целувка с Лукас; тялото ми знаеше от какво се нуждая и искам, много преди умът ми дори да предположи.

Тогава си помислих за Лукас, отвръщащ на целувката ми и вярващ ми напълно. Вината ме накара да се разплача отново, а после напръсках с вода лицето и задната част на врата си. Отне няколко минути на дълбоко дишане преди да мога да изляза от банята.

Леглото на г-жа Бетани беше издялано черно чудовище със спирални колони, които поддържаха балдахина. Очевидно беше на векове. В безсъзнание, в средата на леглото, Лукас беше блед като превръзката, покриваща гърлото му, но дишаше.

- Той е добре, - прошепнах.

- Не си изпила достатъчно кръв, за да го нараниш. – Баща ми ме погледна за първи път откакто се втурна в белведера. Страхувах се да видя укора - или срама от това, което ме е подтикнало за ухапването, - но Татко беше спокоен, дори мил. – Трябва да се постараеш да изпиеш повече от пинта (мярка за обем).

- Тогава защо Лукас припадна?

- Ухапването ги кара, - каза Мама. Под “ги” имаше предвид хората. Обикновено правеше усилие да не прави разлика, защото обичаше да казва, че хората са си хора, без значение от всичко, но разделителната линия между нас никога не е била толкова ясна. – Изглежда сякаш са… хипнотизирани, може би, или омагьосани. Отначало се борят здраво, но скоро изпадат в транс.

- Това е добре, защото означава, че утре няма да помни нищо. – Татко пое ръката на Лукас, проверявайки пулса. – Ще измислим какво да му кажем за раната, нещо просто като инцидент. Този стар белведер има няколко липсващи греди… може би някоя от тях е паднала. Ударила го е по главата.

- Не ми харесва да лъжа Лукас.

Мама поклати глава. – Скъпа, винаги си разбирала, че има неща, които хората около нас няма нужда да научават.

- Лукас не е повечето хора.

Това, което аз знаех, а те не, беше, че Лукас вече бе подозрителен за Академията Евърнайт. Естествено той не знаеше истината за това място – ако знаеше, никога нямаше да прекрачи прага – но разбираше, че има нещо повече около това училище, отколкото се виждаше с просто око. Гордеех се с изострените инстинкти на Лукас и едновременно с това знаех, че това прави нещата много по-сложни.

Но как бих могла дори да си помисля да му кажа истината? Съжалявам, че почти те убих миналата нощ? Кимнах бавно, приемайки това, което трябваше да сторя. Лукас не трябваше да разбира колко лошо го бях предала. Никога нямаше да ми прости… дори и да ми повярваше, когато започнех да говоря за вампири. Най-малкото щеше да си помисли, че се побърквам.

- Добре, - отстъпих. – Трябва да излъжем. Разбирам.

- Само и аз да разбирах, - отсече г-жа Бетани. Тя влезе през вратата на спалнята, ръцете й скръстени пред нея. Вместо обичайните й дантелени блузи и тъмни поли, тя носеше тъмно лилава бална рокля и черни сатенени ръкавици, които стигаха до лактите й. Обеците от черни перли проблеснаха, когато поклати глава. – Когато поканихме човешки ученици да се присъединят към нас в Евърнайт, знаехме, че ще има проблеми със сигурността. Обучихме всичките си по-възрастни ученици, наблюдавахме коридорите, държахме групите разделени до колкото беше възможно… и резултатите бяха добри, мисля. Никога не съм очаквала такъв изблик от вас, г-це Оливър.

Родителите ми, и двамата, станаха на крака. От начало помислих, че засвидетелстват уважение на г-жа Бетани като техен шеф – те винаги отстъпваха пред нея и ми казваха да правя същото. Но тогава баща ми пристъпи напред, за да ме защити. – Знаете, че Бианка не е като нас останалите. Това е първият път, когато опитва жива кръв. Не е знаела как може да й се отрази.

Г-жа Бетани присви строго устни в неприятна усмивка. – Естествено, Бианка е особен случай. Толкова малко вампири са родени, вместо създадени. Знаеш ли, че си само третата, която съм срещала от 1812?

Родителите ми са ми казвали, че само шепа вампирски бебета се зачеват през всеки век; те са били заедно почти 350 години преди Мама да изненада и двама им с това, че е бременна с мен. Винаги съм мислила, че преувеличават малко, за да ме накарат да се чувствам уникална. Сега осъзнавам, че е било абсолютната истина.

Г-жа Бетани не беше приключила. – Чудя се дали това да си отгледан от вампири – със знанието за природата и нуждите ни – е преимущество? Причина за повече самоконтрол, вместо за по-малко?

- Съжалявам. – Не можех да оставя родителите си да поемат вината за това, не и когато вината беше само моя. – Мама и Татко винаги са ми казвали какво би се случило някой ден. Това, че ще усетя тази нужда да ухапя. Все още не разбирах, не и наистина. Не и докато не ми се случи.

Тя кимна, обмисляйки го. Тъмните й очи трепнаха към Лукас веднъж, сякаш беше отпадък, който сме оставили в стаята й. – Ще оживее? Няма нанесени сериозни щети. Ще обсъдим наказанието на Бианка утре.

Мама ме стрелна с извинителен поглед. – Бианка ни се закле, че никога повече няма да направи нещо такова.

- Ако из училището се разнесе, че някой е бил ухапан от нов ученик и не е имало последици, ще последват още инциденти. – Г-жа Бетани набра полата си с една ръка. – Някои от тях може да не завършат така добре. Жизненоважно е да не се поражда дори слух на съмнение, че е имало пострадали човешки ученици. Такова нарушение не може да остане ненаказано.

За първи път някога с г-жа Бетани бяхме в пълно съгласие. Чувствах се ужасно, че нараних Лукас и няколко вечери на чистене на залите беше най-малкото, което заслужавах. Но видях един проблем. – Не мога да бъда наказана. Или принудена да чистя или нещо подобно.

Веждите й се извиха още повече. – Да не би да си над такива низши задачи?

- Ако бъда наказана по някакъв очевиден начин, Лукас ще попита защо. Не искаме той да задава въпроси. Нали?

Изказах мнението си. Г-жа Бетани кимна веднъж, но можех да кажа, че не й стана приятно за дето я поправям. – Тогава ще напишеш десет страници върху… да кажем… за употребата на епистоларната форма в романите от осемнадесети и деветнадесети век. Имаш две седмици.

Това, че тази задача не ме караше да се чувствам по-зле, беше знак колко депресирана и откачена се чувствах вече.

Г-жа Бетани се приближи към мен, дългата пола на балната й рокля прошумоля като птичи крила. Ароматът на лавандула се изви около мен като пушек. Трудно ми беше да срещна очите й; почувствах се толкова беззащитна, толкова засрамена. – За повече от два века, Академия Евърнайт е била убежище за нашия вид. Тези от нас, които са достатъчно млади, за да бъдат ученици, могат да дойдат тук да се научат как се променя света, така че да могат да влязат в обществото и да се движат свободно, без да будят подозрение. Това е място за учение. Място на сигурност. Това може да продължи само ако хората извън нашите стени – а сега и тези между тях – бъдат в безопасност. Ако учениците ни изгубят контрол и отнемат човешки живот, Евърнайт ще бъде под съмнение. Това убежище ще рухне. Два века традиции ще загинат. Защитавала съм това училище почти през цялото време, г-це Оливър. Нямам намерение да виждам баланса нарушен от Вас или от когото и да било друг. Достатъчно ясна ли съм?

- Да, г-жо, - прошепнах. – Толкова съжалявам. Няма да се повтори.

- Сега го казваш. – Тя погледна Лукас с хладно любопитство. – Ще видим какво ще се случи, когато г-н Рос се събуди. – След това се понесе обратно към бала.

Беше странно като си помисля, че само на няколко стотин крачки от нас, хората продължаваха да валсуват.

- Аз ще остана с Лукас, - каза Татко. – Силия, ти върни Бианка обратно в училището.

- Не мога да се върна в стаята си сега. Искам да бъда тук, когато Лукас се събуди, - примолих се.

Мама поклати глава. – И за двама ви ще е по-добре ако не си. Присъствието ти може да му припомни какво се е случило в действителност, а Лукас има нужда да забрави. Ще ти кажа какво – качи се в старата си стая. Само за тази вечер. Никой няма да се възпротиви.

Уютната ми стая на върха на кулата никога не ми е звучала по-гостоприемна. Дори исках да видя гаргойла отново. – Звучи страхотно. Благодаря и на двама ви за всичко. – Сълзи бликнаха от очите ми отново. – Тази вечер спасихте и мен, и Лукас.

- Не бъди толкова мелодраматична, - усмивката на Татко омекоти думите му. – Лукас ще оживее въпреки всичко. А ти щеше да ухапеш някого, евентуално. Щеше ми се да почакаш малко, но предполагам, че нашето малко момиченце ще порасне все някога.

- Ейдриън? – Майка ми хвана Татко за ръката и го задърпа вън от стаята. – Трябва да поговорим за онова нещо.

- Нещо? Кое нещо?

- Нещото в коридора.

- О. – Баща ми схвана в момента, в който и аз. Мама търсеше оправдание да ни остави насаме с Лукас за момент.

Веднага щом излязоха, седнах на ръба на леглото до Лукас. Все още беше красив, въпреки бледата кожа и тъмните кръгове под очите. Бронзовата му коса изглеждаше почти кафява до бледността му и когато сложих ръка но челото му, беше студен на допир.

- Толкова съжалявам, че те нараних. – Гореща сълза се търкулна по бузата ми. Горкият Лукас, винаги се е опитвал да ме защитава от опасности. Никога не е и предполагал, че аз съм опасната.



По-късно същата нощ се взирах в красивата си рокля, сега покрита с кръв. Мама я закачи на кука на вратата на спалнята ми. – Мислех, че танците ще са идеални, - прошепнах.

- Ще ми се да бяха, скъпа. – Тя седна до леглото ми, милвайки косата ми, както когато бях малка. – Всичко ще изглежда по-добре на сутринта. Ще видиш.

- Сигурна ли си, че Лукас няма да бъде вампир, когато се събуди?

- Сигурна съм. Лукас не е загубил дори близо до количеството кръв, което да изложи живота му на опасност. И това е първият път, в който го хапеш… нали?

- Да, - измърморих.

- Само хора, които са били хапани много пъти се превръщат във вампири и то само когато последното ухапване е фатално. А както сме ти казвали, да убиеш някого като му изпиеш кръвта си е доста сложна работа. Въпреки всичко, трябва да умреш, за да станеш вампир, а Лукас няма да умре.

- Аз съм вампир, а никога не съм умирала.

- Това е различно, скъпа. Знаеш го. Ти си родена специална. – Мама докосна брадичката ми, обръщайки я, така че да се гледаме една друга. Зад нея можех да видя гаргойла да ни се хили като подслушвач. – Ти няма да се превърнеш в истински вампир, докато не убиеш някого. Когато го направиш, ти също ще умреш… но само за малко. Ще бъде сякаш се взимаш дрямка.

Родителите ми ми го бяха казвали, естествено, поне хиляда пъти, също както са ми казвали да си мия зъбите преди лягане или да записвам пълното име и телефонен номер ако някой се обади докато те са навън. Повечето вампири никога не са убивали, казваха те и въпреки че не можех да си представя да нараня някого, те настояваха, че има начини да го направя и всичко да бъде наред. Преговаряли сме отново и отново евентуалната ми трансформация: можех да отида в болница или в клиника, да намеря някой наистина стар или близо до смъртта и да го направя. Винаги са ми казвали, че ще е толкова просто – да прекратя нечие страдание, може би дори да го даря с шанс за вечен живот като вампир, ако предварително планирахме нещата и се уверяхме, че имам възможност за повече от едно ухапване. Обяснението беше добро и чисто, като начина по който искаха да оставям стаята си.

Това което се случи между мен и Лукас беше потвърждение, че реалността не е толкова спретната, колкото ми обясняваха родителите ми.

- Няма да се превърна във вампир преди да стана готова, - казах. Това беше другото нещо, което са ми казвали безброй пъти, и очаквах майка ми да се съгласи автоматично.

Вместо това тя помълча известно време. – Ще видим, Бианка. Ще видим.

- Какво имаш в предвид?

- Опита кръвта на жив човек. В основни линии си обърнала пясъчния часовник – от сега нататък понякога тялото ти ще реагира като на вампир. – Трябва да съм изглеждала ужасена, защото стисна ръката ми. – Не се притеснявай. Не е като да се промениш тази седмица или дори тази година, вероятно. Но нуждите ти ще бъдат по-силни сега и ще стават все по-силни. Освен всичко това теб те е грижа за Лукас. Двамата де бъдете много… добре, заедно. Когато тялото ти се променя толкова бързо, колкото и сърцето, това е могъща комбинация. – Мама облегна глава на стената, а аз се зачудих дали си спомня средата на 1600 г., когато е била жива, а Татко е бил красив, тайнствен непознат. – Опитай се да не мислиш за това.

- Ще бъда силна, - обещах.

- Зная, че ще опиташ, скъпа. Това е всичко, което можем да поискаме.

Какво имаше в предвид с това? Не знаех, а трябваше да попитам. Но не можах. Бъдещето се беше втурнало към мен прекалено бързо и се почувствах толкова уморена, сякаш не бях спала от дни. Затворих плътно очи като притиснах лице във възглавницата и закопнях за забравата на съня.



Още преди да отворя очи на следващата сутрин, можех да усетя разликата.

Всяко усещане беше по-остро. Можех да усетя почти всяка нишка на чаршафите срещу кожата си и можех да чуя не само разговора на родителите си в предната стая, а и звуци от няколко етажа под нас – Професор Айвърбон крещеше на някого, който се опитваше да се промъкне след нощта на купона, стъпки по каменните подове, пробит винтил някъде. Ако се опитах, вероятно щях да мога да преброя листата, шумолящи в дървото навън. Когато отворих очи, дневната светлина беше почти ослепителна.

Отначало помислих, че родителите ми може би грешат. Бях се превърнала в истински вампир за една нощ, което значеше, че Лукас беше…

Не. Сърцето ми все още биеше. Докато аз живеех и Лукас живееше. Не можех да умра и да приключа трансформацията си като вампир, докато не отнемех човешки живот.

Но ако случаят беше такъв, какво се случваше с мен?

По време на закуската, Татко обясни. – Усещаш първите сигнали на това какво ще бъде, когато се промениш. Пи кръв от човешко същество; сега знаеш как ти въздейства. Ще стане дори още по-могъщо с времето.

- Мразя го. – Примигах срещу светлината в кухнята ни. Дори овесената каша, която Мама ми даде, беше с невероятно силен вкус; сякаш можех да усетя корените и стъблото, и мръсотията, от където беше дошъл овеса. Сутрешната ми чаша кръв, от друга страна, никога не е била по-безинтересна. Винаги съм си мислила, че е вкусна, но сега съзнавах, че е само бледа имитация на това, което трябваше да пия. – Как издържате това?

- Не е толкова великолепна като първия път. За теб днес вероятно ще загуби интерес в следващите час или два. – Мама ме потупа по рамото. Тя държеше чашата си с кръв в другата ръка, очевидно доволна от нея – Колкото до после… е, ще свикнеш с реакцията след известно време. Това също е добре. В противен случай никой от нас нямаше да може да заспи.

Главата ми вече пулсираше. Никога в живота си не бях пила повече от половин бира, но предполагах, че препиването доста прилича на това. – Предпочитам да не свиквам с това, благодаря.

- Бианка. – Гласът на Татко беше изострен от гнева, който не беше показал миналата вечер. Дори Мама погледна изненадано. – Никога да не съм те чул да говориш така отново.

- Татко… просто имах предвид…

- Имаш съдба, Бианка. Родена си, да бъдеш вампир. Никога преди не си го подлагала на съмнение и не възнамерявам да започваш сега. Ясен ли съм? – Той грабна чашата си и напусна стаята.

- Ясно, - казах вяло на мястото, където стоеше до преди малко.

След време слязох долу в дънки и бледо-жълтата ми блуза, сетивата ми бяха започнали да се връщат пак към нормалното. Почувствах се облекчена до някаква степен. Яркостта и врявата почти ме бяха смазали и поне вече не ми се налагаше да слушам Кортни да се оплаква от косата си. Почувствах и някаква загуба. Това, което трябваше да е нормалният ми свят, сега изглеждаше странно тих и далечен.

Всичко, което имаше значение беше, че се чувствах по-добре и можех да посетя Лукас. След случилото се, знаех, че не беше възможно да бъде наоколо, но поне можех да го посетя в апартамента на г-жа Бетани. Трябва да е бил ужасен да се събуди там, а кой знае каква история му е разказала г-жа Бетани?

Дори мисълта за това караше тялото ми да се напряга от очакването. Мама се закле, че Лукас няма да си спомня, но как можеше това да бъде истина? До сега не бях мислила по въпроса, но сега осъзнавах, че ухапването ми трябва да е било адски болезнено. Сигурно е шокиран и ядосан, и вероятно изплашен, също. Знаех, че трябва да се надявам да е забравил всичко, но тогава започнах да се чудя дали е забравил и целувката ни. Въпреки всичко, беше време да се изправя пред последствията.

Излязох навън, игнорирайки няколкото ученици, играещи ръгби в далечния ъгъл на поляната, въпреки че видях някои от тях да гледат в моята посока и чух някакъв неясен, мръснишки смях. Кортни без съмнение се е разприказвала; вероятно всеки вампир в училището знаеше какво съм направила. Засрамена и ядосана, забързах към конюшнята… и спрях по средата на стълбите като видях Лукас да върви към мен. Той ме позна и вдигна една ръка, почти плахо.

Исках да избягам. Лукас заслужаваше повече от това, така че трябваше да превъзмогна срама си. Принуждавайки се да тръгна към него, казах, - Лукас? Добре ли си?

- Да. – Листата изхрущяха под краката му, когато най-накрая се срещнахме. – Боже, какво се случи?

Устата ми пресъхна. – Не ти ли казаха?

- Казаха ми, но… греда да ме удари по главата? Сериозно? – Бузите му почервеняха от смущение и изглеждаше почти ядосан – на белведера или на гравитацията, или нещо такова. Виждала бях Лукас да губи самообладание и преди, но не го бях виждала такъв. – Да си разрежа врата на металния парапет… това трябва да е най-нескопосаното… нещо трябва да е станало докато те целувах за пръв път.

Някой по-смел щеше да целуне Лукас отново. Аз просто го зяпах. Той изглеждаше добре, в основни линии. Лукас все още беше блед, а плътната бяла превръзка покриваше едната страна на врата му, но иначе беше като всеки друг ден. На разстояние, можех да видя как няколко човека ни гледат любопитно. Опитах да игнорирам факта, че имахме публика.

- Мисля… имам предвид, предполагам… - Преди да стане още по-несвързано, казах, - Отначало помислих, че изгуби съзнание. Понякога имам такъв ефект върху момчетата. Твърде силно е. Не могат да го понесат.

Лукас се разсмя. Звукът беше някак глух, но той се смееше. Наистина всичко беше добре; той наистина не знаеше нищо. Успокоена, сложих ръце около него и го прегърнах силно. Лукас ме задържа и за известно време постояхме така, вкопчени един в друг, и можех да си представям, че нищо не се е обърквало.

Косата му проблясваше като бронз на слънчевата светлина и аз вдишвах мириса му, толкова наподобяващ на дърветата около нас. Беше толкова хубаво, да знам, че е мой – можех да го държа така, открито, защото вече си принадлежахме. И с всяка секунда, в която се докосвахме, спомените се засилваха: да го целувам, да усещам ръцете му на гърба си, солената мекота на кожата му между зъбите ми и горещата кръв, бликаща в устата ми.

Мой.

Сега знам какво имаше предвид майка ми. Да ухапеш човек не беше толкова просто, колкото да отпиеш от чаша. Когато отпих от кръвта на Лукас, той стана част от мен… и аз станах част от него. Бяхме на границата, някои неща не можех да контролирам и Лукас никога нямаше да го разбере.

Това правеше ли начина, по който ме държеше по-малко реален? Стиснах плътно очи и се надявах да не е. Беше късно за всичко друго.

- Бианка? – промърмори тай в косата ми.

- Да?

- Миналата нощ… да падна на парапета просто така? Г-жа Бетани ми каза как е станало, но ми изглежда…е, не помня нищо от това. Но ти - да? Помниш?

Старите му подозрения за Евърнайт може би бяха изкарани на яве отново. Очевидният отговор беше “да”. Не можех да го направя; беше една лъжа сред много. – Нещо такова. Имам предвид, беше наистина объркващо, а аз… предполагам се паникьосах. Като мъгла ми е, ако искаш да знаеш истината.

Това беше най-лошото извъртане, но за мое учудване, Лукас явно повярва. Той се отпусна в ръцете ми и кимна, сякаш сега разбираше всичко. – Никога повече няма да те предам. Обещавам.

- Никога не си ме предавал, Лукас. Не би могъл. – Вината ме смаза и аз се притиснах по-плътно към него. – Аз също няма да те предам.

Ще те предпазя от всяка опасност, заклех се. Дори от себе си. 


Глава 9


СЛЕД ТОВА СЯКАШ ЖИВЕЕХ в два свят наведнъж. В единият от тях с Лукас бяхме заедно. Това изглеждаше като мястото, на което исках да бъда през целия си живот. В другия бях лъжкиня, която не заслужаваше да бъде с Лукас или с който и да било друг.
- Просто е странно за мен – шепотът на Лукас беше нисък, за да не се разнася из библиотеката.
- Кое е странно?
Лукас се огледа наоколо преди да ми отговори, уверявайки се, че никой не подслушва. Нямаше защо да се тревожи. Бяхме седнали под една от отдалечените арки до старите повече от два века книги – едно от най –усамотените места в училището.
– Това, че никой от нас не помни онази нощ.
- Ти пострада. – когато се усъмнеше, се придържах към историята, която г – жа Бетани беше скалъпила. Лукас все още не вярваше, но с времето щеше да се научи. Трябваше. Всичко зависеше от това. – Много пъти хората забравят какво се е случило тъкмо преди да се наранят. Има смисъл, нали? Онази метална резба е остра.
- Целувал съм момичета и преди... – Думите му се провлачиха, когато срещна погледа ми. – Никоя не е като теб. Никоя дори не се доближава до теб.
Наведох глава, за да скрия смутената ми усмивка.
Лукас продължи. – Както и да е, това не ме кара да припадам. Никога. Ти наистина се целуваш страхотно – повярвай ми – но дори ти не би ме накарала да изгубя съзнание.
- Това не е причината да припаднеш. – предположих, преструвайки се, че наистина исках да се върна към четенето на градинската книга, която бях открила; единствената причина, заради която я избрах беше някакво човъркащо любопитство за това какво означава цветето, което бях видяла в съня си преди месеци. – Припадна, защото онзи огромен метален лост те фрасна по главата. Ехо.
- Това не обяснява защо ти не помниш.
- Знаеш, че имам проблеми с тревогите, нали? Понякога откачам. Когато се запознахме за първи път, бях по средата на голямо полудяване! Голямо! Има части от моето велико бягство, които също не помня много добре. Когато се удари в главата, вероятно съм откачила отново. Искам да кажа, че можеше да умреш. – Тази част поне се приближаваше до истината. – Нищо чудно, че се уплаших.
- Няма подутина на главата ми. Само е натъртено, сякаш съм паднал или нещо такова.
- Сложихме лед. Погрижихме се за теб.
Лукас каза неубеден. – И все пак няма смисъл.
- Не знам защо мислиш още за това. – Дори изричането на тези думи ме превърна отново в лъжкиня, и то по-лоша от преди. Придържането към измислицата беше нещо, което трябваше да направя за безопасността на Лукас, защото ако госпожа Бетани осъзнаеше някога, че той подозира нещо, тя можеше...можеше...о. Не знаех какво можеше да стори, но подозирах, че нямаше да е нещо хубаво. Но казвайки на Лукас,че не трябва да има съмнения, че добрите и разумни въпроси, които имаше за Евърнайт и загубата му на памет онази нощ, бяха само глупости – това беше по-лошо. Това караше Лукас да се съмнява в себе си, а аз не исках това. Сега знаех колко е гадно да се съмняваш се в себе си. – Моля те, Лукас, забрави го.
Лукас кимна бавно. – Ще говорим за това друг път.
Когато оставяше темата и спираше да се тревожи за нощта на Есенния бал, времето ни заедно беше прекрасно. Почти идеално. Учехме заедно в библиотеката или в класната стая на майка ми, понякога с Вик или Ракел. Обядвахме заедно на двора сандвичи, обвити в кафяви торбички, натъпкани в джобовете на палтата ни. Мечтаех за него по време на час, пробуждайки се от щастливото ми вцепенение само толкова често, колкото беше необходимо, за да не ме скъсат. В деня, в който имахме заедно химия, вървяхме от и до стаята един до друг. Останалите дни, той ме откриваше веднага щом часовете свършеха, сякаш е бил мислил повече за мен, дори повече отколкото аз си бях мислила за него.
- Приеми го. – прошепна ми Лукас в неделя следобед, когато го бях поканила в апартамента на родителите ми. (Те тактично ни поздравиха, след което ни оставиха в стаята ми за остатъка от деня.) Лежахме заедно на пода, без да се докосваме, но близо един до друг, втренчени в картината на Клинт. – Не разбирам нищо от изкуство.
- Не е нужно да разбираш от изкуство. Просто трябва да погледнеш и да кажеш какво чувстваш.
- Не съм много добър в това да казвам какво чувствам.
- Да, забелязах. Просто опитай, става ли?
- Е, добре. – Той мисли дълго и усилено, взирайки се в Целувката през цялото време. - Предполагам... Предполагам, че ми харесва начина, по който той държи лицето й в ръцете си. Сякаш тя е единственото нещо на света, което го прави щастлив, сякаш наистина принадлежи на него.
- Наистина ли виждаш това в картината? На мен ми изглежда.. .силна, предполагам. - По мое мнение мъжът в Целувката несъмнено изглеждаше под контрол в ситуацията; на загубващата съзнание жена изглежда й харесваше така, поне за момента.
Лукас се обърна към мен и аз отпуснах глава на една страна на една страна, за да бъдем лице в лице. Начинът, по който ме гледаше – с намерение, сериозен, изпълнен с копнеж, ме накара да задържа дъха си. Той каза само. – Довери ми се. Знам, че този път е правилно.
Целунахме се, но тогава татко уцели идеалния момент да ни повика за вечеря. Родителското подбиране на точния момент е странна работа. Нашите направиха голяма вечеря и дори ядяха от храната, преструвайки се, че й се наслаждават.
Да бъда близо до Лукас означаваше, че имах по-малко време да бъда с приятелите си, въпреки че ми се искаше да не беше така. Балтазар все още бе толкова мил, колкото и преди, винаги поздравявайки ме в коридора и кимвайки на Лукас, все едно Лукас беше негов приятел, а не някой, който почти му беше налетял на бой в нощта на Есенния бал. Но очите му бяха тъжни и аз знаех, че съм наранила Балтазар като не му дадох шанс.
Ракел също беше самотна. Въпреки че понякога я канехме за вечерното учене, аз и тя никога вече не обядвахме заедно. Не беше се сприятелила с никого другиго, когото познавах. Лукас и аз имахме почти готова идея да я уредим с Вик, но двамата просто не си пасваха. Излизаха заедно с нас и се забавляваха, но това беше всичко.
Веднъж й се извиних, че прекарвам по-малко време с нея, но тя възкликна. – Ти си влюбена. Това в действителност те прави един вид скучна за хората, които не са влюбени. Знаеш, здравомислещите.
- Не съм скучна. – Възразих. – Поне не повече отколкото бях и преди.
Ракел отвърна като плесна с ръце и погледна към тавана на библиотеката с леко несъсредоточените си очи. – Знаеше ли, че Лукас харесва слънчевата светлина? Харесва я! Цветя и зайчета също. Сега нека ти разкажа всичко за зашеметяващите връзки на зашеметяващите обувки на Лукас.
- Млъкни. – Ударих я по рамото и тя се засмя. Все още чувствах странното отчуждение помежду ни. – Нямам намерение да те оставям сама.
- Няма нужда. И така сме добре. – Ракел отвори тетрадката си по биология, очевидно готова да зареже темата.
Предпазливо казах. – Изглежда, че всичко върви добре с Лукас.
Тя потрепери и не вдигна поглед от учебника си. – Разбира се. Защо да не е?
- Просто... някои от нещата, за които говорехме преди... не е проблем. Наистина. – Ракел беше толкова сигурна, че Лукас можеше да ме нападне, че никога не осъзна, че беше точно обратното. – Искам да го видиш такъв, какъвто е.
- Красиво, прекрасно момче, което обича слънчева светлина и рози. – Ракел се шегуваше, но не изцяло. Когато накрая срещна очите ми, въздъхна. – Изглежда нормален.
Знаех, че нямаше да стигна по-далеч с нея днес, затова смених темата.
Докато най-добрата ми приятелка беше потресена, че съм с Лукас, много от най-лошите ми врагове мислеха, че това беше страхотна идея. Те всъщност бяха доволни, че съм го ухапала.
- Знаех си, че рано или късно щеше да влезеш в крак – каза ми Къртни в часа по Модерни технологии, единственият час, в който нямаше записани човешки ученици. – Ти си родена вампир. Това е изключително рядко и мощно и всичко останало. Нямаше начин да си останеш огромен загубеняк завинаги.
- Уау, благодаря ти, Къртни. – казах плоско. – Може ли да говорим за нещо друго?
- Не виждам защо си толкова странна относно това. – Ерик ми отправи подмазваческа усмивка, докато си играеше със задачата за деня, айпода. – Искам да кажа, че намирам всяко момче за толкова тлъсто, колкото Лукас Рос има вкус, който се задържа, но хей, свежата кръв си е свежа кръв.
- Трябва някой път да закусваме заедно. – Настоя Гуен. – Ехо, това училище сега е оборудвано с ходещ бюфет и никой няма да си отхапе? – Няколко души измърмориха в съгласие.
- Всички да внимават. – Каза учителят ни, г-н Йее. Както всички останали учители в Евърнайт, той беше изключително силен вапмир – такъв, който е станал част от света преди много време и все още се държи на върха. Г-н Йее не беше особено стар; той ни бе казал, че е умрял през 1880. Но неговата сила и власт се излъчваха почти толкова силно, колкото и тези на г-жа Бетани. Ето защо всеки ученик, дори и тези, които бяха с векове по-големи, го уважаваха. По негова команда всички запазихме тишина. – Имате няколко минути с айподите си. Първите ви въпроси?
Патриция вдигна ръката си първа. – Казахте, че сега повечето електронни устройства могат да установят интернет връзка. Но не изглежда това устройство да може.
- Много добре, Патриция. – Когато г-н Йее я похвали, тя ме стрелна с благодарна усмивка. Бях й говорила относно цялото това нещо за интернет връзките няколко пъти. – Това ограничение е един от малкото недостатъци на дизайна на айпода. За следващите модели е вероятно да включат някакви форми на интернет връзка, и разбира се, също има и Айфон, за който ще говорим следващата седмица.
- Ако информацията в Айпода действително възпроизвежда песента – каза Балтазар замислено – тогава качеството на песента напълно ще зависи от говорителите или слушалките, които използваш. Нали така?
- В по-голямата си част, да. Има по-добри записващи формати, но всеки обикновен слушател и дори някой друг, не биха могли да направят разликата докато айпода е свързан с по-добра аудиосистема. Някой друг? – Г-н Йее огледа стаята и въздъхна. – Да, Ранолф?
- Какви духове съживяват тази кутия?
- Вече сме говорили за това. – каза бавно г – н Йее, поставяйки ръцете си на чина на Ранолф – Никакви духове не съживяват нито една от машините, които изучаваме в час. Или от онези, които ще учим за напред. Всъщност, никакви духове не съживявят машините изобщо. Ясно ли е най-накрая?
Ранолф кимна бавно, но не изглеждаше убеден. Косата му беше подстригана на паничка и имаше отворено, невинно лице. След секунда той се осмели - Ами духовете на метала, от който е изработена тази кутия?
Г-н Йее се отпусна, сякаш предавайки се. – Има ли някой от средновековния период, който може да помогне на Ранолф с прехода тук? – Женевиев кимна и отиде до него.
- За Бога, не е толкова трудно, това е като турбо уокмен или нещо такова. – Къртни стрелна Ранолф със скептичен поглед. Тя беше една от малкото в Евърнайт, които никога не са губели връзка с модерния свят; доколкото можех да кажа. Къртни главно беше дошла тук, за да общува с другите. Лош късмет за останалите от нас. Въздъхнах и отидох отзад, за да направя нов плейлист с любимите си песни за Лукас. Модерната технология наистина беше прекалено лесна за мен.
Странно, но мястото, на което ми беше най-трудно да забравя за проблемите, стаени под повърхността беше часът по Английски език. Уроците ни по фолклор бяха зад гърба ни и сега правехме преговор на класиката и разнищвахме Джейн Остин, една от любимите ми авторки. Мислех си, че няма начин да се заблудя там. Часът на г-жа Бетани беше като някакво отражение на Вселената на литература, някъде, където всичко се е преобърнало с главата надолу, включително и аз. Дори книгите, които преди бях чела и познавах добре, бяха станали странни в нейната класна стая, сякаш бяха преведени на някакъв друг груб, гърлен чужд език. Но „Гордост и предразсъдъци” – това би било нещо различно. Или поне така си мислех.
- Шарлот Лукас е отчаяна. - Вдигнах ръката си, наемайки се да бъда изпитана. Защо изобщо си мислех, че това е добра идея? - В тези дни и на тази възраст, ако жените не се омъжели те са били, е, никои. Никога не биха имали собствени пари и домове. Ако не искали да бъдат бреме на родителите си завинаги, те трябвало да се омъжат. - Не можех да повярвам, че трябваше да й кажа това.
- Интересно. – каза г-жа Бетани. – „Интересно” беше синоним на „грешно” за нея. Започнах да се потя. Тя обикаляше в малък кръг около стаята и следобедната светлина проблясваше върху златната й брошка, забодена на яката на набраната й дантелена блуза. Можех да видя прорезите в дългите й плътни нокти. – Кажи ми, била ли е Джейн Остин омъжена?
- Не.
- Предложили са й веднъж. Семейството й е било доста ясно по тази тема в разнообразните си статии. Беден мъж е предложил ръката си на Джейн Остин, но тя му отказала. Трябвало ли е да се омъжи, г-це Оливър?
- Не, но тя е била писателка. Книгите й биха направили...
- По-малко пари отколкото си мислите. – Г-жа Бетани беше доволна, че попадах в капана й. Сега виждах, че отдела с фолклор на нашето четене е бил с цел да научи вампирите какво обществото на двадесет и първи век мисли за свръхестественото, и това, че класиците са били начини за изучаване на това как становищата се различавали от техните истории и сега. – Семейство Остин не са били особено заможни. Докато това на семейство Лукас, дали са били бедни?
- Не. – Изчурулика Къртни. Откакто не се стараеше да ме злепоставя, тя се беше заела да привлече вниманието на Балтазар. След бала възобнови усилията си да го спечели, но доколкото можех да кажа, той все още не беше спечелен. Къртни продължи – Бащата, сър Уилям Лукас, е единственият член на висшето общество в града. Те са достатъчно заможни, за да не се налага Шарлот да се омъжва за когото и да било, освен ако сама не пожелае.
- Наистина ли мислите, че тя иска да се омъжи за г-н Колинс? – отвърнах аз. – Той е надут идиот.
Къртни потрепери. – Тя иска да бъде омъжена, а това значи край на бедността му.
Г-жа Бетани кимна одобрително. – И така, Шарлот просто използва г-н Колинс. Тя вярва, че действа от необходимост; той вярва, че действа от любов или поне от заслужено уважение към потенциалната си съпруга. Г-н Колинс е честен. Шарлот не е. – Помислих си за лъжите, които бях наговорила на Лукас, стискайки краищата на тетрадката си толкова силно, че ръбовете на твърдата хартия сякаш прорязаха пръстите ми. Г-жа Бетани сигурно е знаела какво почувствах, защото продължи. – Заблуденият мъж не заслужава ли нашето съжаление вместо презрението ни?
Искаше ми се да потъна в земята.
Тогава Балтазар ми отправи окуражителна усмивка, по начинът, по който той умееше, и аз знаех, че дори и вече да не излизахме заедно, все още бяхме приятели. Всъщност никой от типовете на Евърнайт не скланяше глава, когато ме видеше, както преди. Дори и още да не бях истински вампир, бях им доказала нещо. Може би бях „в клуба”.
По някакъв начин, все едно се бях отървала с нещо... като че ли бях успяла с някаква измама, затваряйки очи и казвайки „абракадабра”, и бях преобърнала целия свят с главата надолу.
Когато си държахме ръцете с Лукас, смеейки се на някоя от шегите му, можех да повярвам, че всичко ще да бъде по-хубаво от сега нататък.
Въпреки че това не беше вярно. Не можеше да е вярно докато мамех Лукас.
Никога преди не съм мислела, че да запазя семейната тайна от Лукас е като да го лъжа; била съм учена да пазя тази тайна откакто съм била малко дете, пиещо кръвта от месарският магазин в бутилката си. Сега знаех колко съм била близо до това да го нараня и тайната ми вече не изглежда така невинна.
Лукас и аз се целувахме постоянно – през цялото време преди закуската сутрин, докато отивахме към различните си спални вечер и основно през останалото време, когато можехме да сме сами за миг. Обаче винаги ни спирах преди да продължим. Понякога исках още и можех да кажа същото за Лукас, заради начина, по който ме гледаше, обръщайки внимание на това как се движех или на начина, по който пръстите ми се увиваха около китката му. Макар че той никога не ме е притискал. Когато лежах сама вечер, фантазиите ми ставаха дори по-диви и по-отчаяни. Сега знаех какво е чувството от устните на Лукас върху моите и можех да си представя докосването му върху голата ми кожа с прозрачност, която ме стряскаше.
Но когато имах тези фантазии сега, винаги изплуваше една и съща картина: моите зъби, забиващи се в гърлото на Лукас.
Имаше случаи, когато си мислех, че съм готова на всичко, за да опитам кръвта на Лукас отново. Това се случваше когато бях най-изплашена.

- Какво мислиш? – Нагласих старомодната кадифена шапка за Лукас, мислейки си, че той щеше да се засмее; със сигурност лилавият плат изглеждаше чудато до моята червена коса.
Вместо това той ми се усмихна по начин, който ме накара да почувствам топлина по цялото си тяло. – Красива си.
Намирахме се във винтидж магазина в Ривъртън, наслаждавайки се много повече на вторият ни уикенд заедно в града, отколкото на първия. Родителите ми отново бяха ангажирани с театъра, затова ние решихме да пропуснем шансът да гледаме „Малтийският сокол”. Вместо това обикаляхме магазините, които все още бяха отворени, като гледахме плакати и книги и хвърляхме по едно око на продавачите зад тезгяха, на които напълно им беше писнало от тиинейджъри от „онова училище”, тичащи побеснели наоколо. Тъжно за тях, защото ние си прекарвахме чудесно.
Взех един бял кожен шал от рафта и го увих около раменете си. – Какво мислиш?
- Кожата е ужасна. – Каза Лукас някак си огорчено, може би не мислеше, че хората трябва да носят кожа изобщо. Лично аз мислех, че дрехите от винтидж* разпродажба би трябвало да са си наред; животните бяха умрели преди десетилетия, така че не беше все едно да им причиниш още болка. И все пак бързо свалих шала.
Междувременно Лукас пробваше едно сиво вълнено палто, което беше изровил от рафта отзад. Както всичко останало в магазина, то миришеше на старо, но в хубавия смисъл, а и изглеждаше забележително върху него.
– Това е в стил Шерлок Холмс – казах аз. – Ако Шерлок Холмс е бил секси.
Той се засмя. – Някои момичета харесват интелигенти типове, нали знаеш.
- Не си ли късметлия, че не съм една от тях?
За щастие му хареса когато се пошегувах с него. Грабна ме обвивайки ръце около моите, така че да не можех дори да го прегърна, и ме целуна звучно по челото.
– Ти си невъзможна – промърмори той. - Но си заслужаваш.
Той ме държеше така, че лицето ми беше заровено в извивката на врата му; всичко, което виждах, бяха слабите розови линии на шията му, белези от собственото ми ухапване.
– Радвам се, че мислиш така.
- Знам, че е така.
Нямаше да споря с него. Нямаше причина единствената ми ужасна грешка да не остане така - една грешка, която никога да не бъде повторена.
Пръста на Лукас погали бузата ми, вежливо докосване, като мекият връх на четка за рисуване. Целувката на Климт се появи в съзнанието ми, златна и прозрачна и за момент беше сякаш аз и Лукас наистина бяхме нарисувани на портрета с цялата му красота и нужда. Скрити зад рафтовете, където бяхме застанали, изгубени в лабиринт от стари неща, напукана кожа, смачкан атлаз и кристални катарами, загубили блясък с времето. С Лукас можехме да се целуваме с часове без да бъдем открити. За миг си го представих – Лукас слага черно кожено палто на пода, поставяйки ме върху него, като се навежда над мен...
Притиснах устните си към врата му, точно върху белезите, по начинът, по който майка ми целуваше натъртено или охлузено, за да се почувствам по-добре. Пуслът му беше силен. Лукас се напрегна и аз си помислих, че съм отишла твърде далеч.
Може и за него да не е лесно, казах си. Понякога си мисля, че ще полудея, ако не го докосна, така че колко по-зле би могло да е за Лукас? Особено откакто той не знаеше причините.
Дрънченето на звънци ни извади от нашият транс. И двамата надзърнахме иззад ъгъла за да видим кой идва.
– Вик! – Лукас поклати глава. – Трябваше да се сетя, че ще се появиш тук.
Вик дойде към нас с палец под ревера на раираното яке, което носеше под зимното.
– Този стил не се съчетава, да знаеш. Отнема усилия да изглеждаш така добре. – Тогава изстена, докато гледаше с копнеж вълненото палто на Лукас. – Вие високите вземате най-хубавите неща, братле.
- Няма да го купувам. – Лукас свали палтото, готов да тръгва. Вероятно искаше да ни даде още няколко момента насаме; почти беше време да се връщаме към автобуса. Знаех как се чувстваше. Харесвах Вик, но не исках да се мотае наоколо.
- Ти си луд, Лукас. Нещо като това да ми стои добре? Веднага бих го купил! – Вик въздъхна. Той изглеждаше опасно близо до това да ни придружи до автобуса.
Мислех бързо. – Знаеш ли, мисля, че в задната част на магазина видях вратовръзки изрисувани с хавайски момичета.
- Сериозно? – изведнъж Вик беше изчезнал, проправяйки си път през дрехите в търсене на хавайските вратовръзки.
- Добра работа. – Лукас махна шапката от главата и пое ръката ми. – Да вървим.
Бяхме почти на вратата когато минахме през бижутерийния рафт и тъмен, блестящ обект улови погледа ми. Брошка, издълбана от нещо, което беше толкова тъмно, колкото нощното небе, но блестеше възхитително.
Осъзнах, че това бяха две цветя, екзотични и с остри листа, точно като онова в съня ми. Брошката беше достатъчно малка, за да се побере в дланта ми и сложно изработена, но това, което най-много ме удиви беше колко много прилича на цветето, за което започнах да мисля, че съществува само във въображението ми. Спрях насред крачката си, втренчена в нея. – Виж, Лукас. Толкова е красива.

- Това е оригинален Whitby jet. Траурно бижу от Викторианската ера. – Продавачката ни изгледа през стъклата на очилата си за четене със сини рамки, опитвайки се да прецени дали смe потенциални клиенти или деца, които трябва да бъдат отпратени. Вероятно стигна до втория извод, защото добави, - Много скъпа.

Лукас не обичаше да го предизвикват. – Колко скъпа? – каза невъзмутимо, сякаш фамилията му беше Рокфелер вместо Рос.

- Двеста долара.

Очите ми сигурно са изскочили. Когато родителите ти са учители, не получаваш най-големите джобни на света. Единственото нещо, което някога съм купувала и е струвало повече от двеста долара, беше телескопът ми, и родителите ми ми помогнаха за това. Засмях се леко, опитвайки да прикрия срама си и тъгата, която почувствах, когато трябваше да оставя брошката. Всяко черно листенце беше по-красиво от предишното.

Лукас просто извади портфейла си и подаде на продавачката кредитна карта. – Ще я вземем.

Тя повдигна вежда, но прие картата и започна да опакова покупката. – Лукас! – Сграбчих ръката му и се опитах да говоря тихо. – Не можеш.

- Мога.

- Но това са двеста долара!

- Харесваш я, – каза тихо. – Мога да го видя по погледа ти. Ако ти харесва, трябва да я имаш.

Брошката все още стоеше във витрината. Взрях се в нея, опитвайки се да си представя, че нещо толкова красиво ми принадлежи. – Така е… имам предвид, че ми харесва, но… Лукас, не искам да влизаш в дългове заради мен.

- От кога бедните се допущат в Евърнайт?

Добре, тук беше прав. По някаква причина, никога не съм се замисляла за това, че Лукас трябваше да е богат. Вик вероятно също. Ракел беше със стипендия, но имаше само шепа такива. Повечето човешки ученици всъщност си плащаха за възможността да бъдат заобиколени от вампири – въпреки че, естествено, те не подозираха за последното. Не се държаха като сноби, вероятно защото нямаха възможност. Онези, които наистина се държаха като благородници бяха онези, които събираха пари от векове или бяха купили акции на IBM, когато пишещата машина е била модерно изобретение. Йерархията в Евърнайт беше стриктна – вампирите са на върха, хората едва заслужаваха внимание – като не бях осъзнала, че повечето човешки деца също са влезли с пари.

Тогава си спомних как веднъж Лукас се опита да ми каже за майка си и колко контролираща може да бъде тя. Пътували са из целия сват, дори са живели в Европа, и беше казал, че неговият дядо или пра-дядо или някой също беше посещавал Евърнайт, поне докато не го изгонили за дуелиране. Трябваше да се досетя, че не е беден.

Сега това беше лоша изненада. По мое мнение, всички гаджета трябваше да са тайно богати. Но ми напомняше, че без значение колко обичах Лукас, ние тепърва започвахме да се опознаваме.

И това ми напомни за тайната, която пазех.

Продавачката предложи да опакова брошката, но Лукас я взе и я закачи на палтото ми. Продължавах да прокарвам пръст по острите листа, докато вървяхме по площада, хванати за ръка. – Благодаря. Това е най-хубавият подарък, който някой някога ми е купувал.

- Тогава това са най-добре похарчените ми пари.

Наведох глава, засрамена и щастлива. Можехме да се отделим и да бъдем сантиментални за известно време, ако не трябваше да отидем на площада и да заварим учениците да се въртят около автобуса, говорейки превъзбудено, без учители наоколо. – Защо всички стоят така? Как така не са се качили в автобуса все още?

Лукас премига, очевидно от рязката смяна на темата. – Ъ, не знам. – Тогава, малко по-съсредоточен, продължи. – Права си. Трябваше да са започнали да ни викат до сега.

Отидохме в навалицата от ученици. – Какво става? – попитах Родни, момче, което познавах от часа по Химия.

- Ракел. Изчезнала е.

Това не можеше да е вярно. Настоях, - Не би си тръгнала сама. Лесно се плаши.

- Наистина? Винаги ми е изглеждала някак надменна. – Вик се присъедини към нас в тълпата, държейки найлонова торбичка пълна с крещящи вратовръзки. Тогава Родни замълча, сякаш осъзна, че е проява на лоши обноски да говориш зле за някого, който не присъства. – Видях я по-рано в закусвалнята. Някакво хлапе от града се опитваше да говори с нея и побягна. Не изтичах след нея след това.

Сграбчих ръката на Лукас. – Мислиш ли, че й е сторил нещо?

- Може просто да е закъснявала. – Лукас се опитваше да звучи успокоително, но не се справяше особено добре.

Вик сви рамене. – Хей, може би най-накрая е казал правилното нещо и сега се натискат някъде.

Ракел не би го направила. Тя беше прекалено предпазлива и прекалено недоверчива, за да тръгне импулсивно с момче, което не познава. Виновно, си пожелах да я бях поканила с мен и Лукас, вместо да я оставям сама.

Баща ми дойде на площада, челото му беше сбръчкано. Осъзнах, че е по-притеснен дори и от мен. Татко каза само, - Всички, качете се в автобуса и се връщайте. Ще намерим Ракел, така че не се притеснявайте.

- Аз също ще остана и ще я потърся. – Пристъпих към баща си и далеч от Лукас. – Ние сме приятелки. Може да се сетя за няколко места, на които може да е отишла.

- Добре. – Татко кимна. – Всички останали, тръгвайте.

Лукас постави ръка на рамото ми. Това не беше романтичното сбогуване, което планирах по-рано. Все пак не беше егоистично разочарован. Видях само загриженост за Ракел и за мен. – Аз също трябва да остана, за да ви помогна.

- Няма да ти позволят. До някъде съм изненадана, че позволиха на мен.

- Опасно е, - каза тихо той.

Сърцето ми ускори – отчаян да ме защити, напълно незапознат колко добре мога да се защитавам. Казах единственото нещо, което мислех, че може да го успокои. – Баща ми ще ме наглежда. – Изправих се на пръсти, за да целуна Лукас по бузата, после прокарах пръсти по брошката отново. – Благодаря ти. Толкова много.

Лукас не искаше да ме остави, но споменаването на баща ми свърши работа. Той ме целуна бързо. – Ще се видим утре.

Когато автобусът потегли, двамата с баща ми забързахме към покрайнините на града. Татко каза, - Наистина ли знаеш къде може да е отишла?

- Нямам идея, - признах. – Но имаш нужда от всеки, който може да помогне. Освен това, какво ще стане ако ти потрябва някой да прекоси реката? – Вампирите не харесваха течаща вода. Мен въобще не ме притесняваше – поне не още, – но довеждаше родителите ми до лудост да прекосят дори малка река или поток.

- Моето момиче може да се грижи само за себе си. – Татковата гордост ме хвана неподготвена, но в добрия смисъл. – Ти наистина порастваш, Бианка. Твоето време в Евърнайт – променя те към добро.

Завъртях очи, уморена от татко-знае-най-добре практиката. – Това става, когато оцелееш след злополука.

- Нов проблясък: това е гимназията.

- Държиш се така, сякаш наистина си ходил в гимназия.

- Довери ми се, юношеството беше отвратително и през единадесети век. Хората се променят непрекъснато, но някои неща си остават същите. Хората оглупяват, когато са влюбени; хората искат това, което не могат да имат; и годините между дванадесет и осемнадесет винаги, винаги са гадни. – Татко стана отново сериозен, когато напуснахме главната улица. – Нямаме никого на западния край на реката. Стой близо до брега, ако се притесняваш, че ще се изгубиш.

- Не мога да се изгубя. – Посочих нагоре към яркото, звездно небе, където всички съзвездия чакаха да ми покажат пътя. – Ще се видим после.

Въпреки че още не бяхме видели първия снеговалеж, зимата беше обхванала провинцията. Земята под краката ми хрупкаше от скреж, а мъртвата трева и храстите с окапали листа се закачаха по дънките ми, докато вървях покрай брега на реката. Бледите стъбла на бука се открояваха от останалите дървета като светкавици в буреносно небе. Продължавах да стоя прекалено близо до водата, не защото се страхувах да не се загубя, а защото Ракел може би се страхуваше – и ако вървеше по този път, щеше да се придържа към реката за някаква ориентация.

Тя не би се скитала. Ако Ракел дойдеше тук, нямаше да е толкова просто като да се загуби.

Прекаленото ми въображение винаги бързаше да обрисува най-лошия възможен сценарий, изпращайки ужасни сцени в ума ми: Ракел ограбена от някой, който иска да открадне от едно от “богатите деца” в онова училище. Ракел, опитваща се да избяга от пияните строителни работници, които бях видяла в пицарията, преобразени от страха ми от защитници на жените в хищници. Ракел, обхваната от каквато там тъга я преследваше, навлизаща в ледените води на реката и засмукана от силното й течение.

Бърз, силен шум над мен ме накара да подскоча, но беше само гарван, подскачащ от клон на клон. Издишах от облекчение – тогава осъзнах, че, по-нататък на запад, има светлина в храстите.

Забързах в тази посока, тичайки колкото можех по-бързо. Веднъж, отворила уста да извикам името на Ракел, и я затворих без да издам звук. Ако това там беше Ракел, щях да разбера достатъчно скоро. Ако не беше, нямаше да искам да привличам внимание.

Когато се приближих, дишането ми беше тежко от усилието, чух гласа на Ракел. Каквото и щастие да съм изпитала, то беше унищожено от ужасените й думи: ”Остави ме на мира!”

- Хей, какъв е проблема? – Познавах този глас – твърде самоуверен, иронично подигравателен. – Продължаваш да се държиш сякаш не сме се срещали до сега.

Това беше Ерик. Той не беше дошъл в града на училищната екскурзия. Никой от “Евърнайт типа” не дойде. Явно го намираха за отегчително – или, по-вероятно, просто бяха нетърпеливи да прекарат малко време да се размотават и да бъдат себе си без да трябва да крият истинската си природа. Въпреки това, в момента Ерик беше твърде близо до истинската си природа. Очевидно ни е последвал в Ривъртън и е изчакал да открие някого, който се разхожда сам – и това е била Ракел.

- Казах ти, че не искам да говоря с теб, - настоя Ракел. Беше ужасена. Обикновено щеше да прекоси, но дебненето на Ерик я плашеше да го стори. – Така че спри да ме преследваш.

- Държиш се сякаш съм непознат. – Той се усмихна. Зъбите му бяха бели в тъмнината и си спомних филмите за акули, които бях гледала. – Стоим един до друг в часовете по Биология, Ракел. Какъв е проблемът? Какво е най-лошото, което мога да направя?

Сега знаех какво се случваше. Ерик беше открил Ракел сама в града и я беше последвал. Вместо да изчака на площада с всички останали, където може да избегне присъствието му или може би да завърши стоейки с него в автобуса, тя се опитала да се изплъзне. В процеса, тя се отдалечавала все повече и повече от центъра на Ривъртън, докато не стигнала извън града. Тогава трябва да е разбрала, че е направила грешка, но вече е била тук сама. Извървяла е почти две мили в посока към училището, въпреки студената нощ, и усетих пламък на гордост от куража и упоритостта на Ракел.

Добре, също така е било и глупаво, но не е можела да очаква, че един от съучениците й ще се опита да я убие.

- Знаеш ли какво? – каза Ерик небрежно. – Гладен съм.

Лицето на Ракел пребледня. Тя нямаше как да знае какво има предвид Ерик с това, но усети това, което и аз. Това, което беше започнало като подигравка, щеше да прерасне в нещо друго. Енергията между тях се променяше от потенциална в кинетична. Тя каза, - Тръгвам си.

- Ще видим къде ще отидеш, - отговори той.

Извиках колкото можах по-силно, - Хей!

И двамата се обърнаха, за да ме погледнат. Лицето на Ракел моментално се отпусна от облекчение. – Бианка!

- Това не те засяга, - сопна се Ерик. – Дръпни се.

Това ме изуми. Предполагах, че той ще е този, който ще отстъпи веднага щом бъде хванат в действие. Явно не. Обикновено това би бил моментът, когато ще се ужася, но не стана така. Усещах преминаващият през мен адреналин, но не ми стана студено или да се разтреперя. Вместо това мускулите ми се напрегнаха със същия вид очакване, каквото се усеща преди състезание. Обонянието ми се усили, така че можех да подуша потта на Ракел, евтиният автършейв на Ерик, дори козината на малката мишка в храсталака. Преглътнах трудно и езикът ми докосна резците ми, които се удължаваха бавно от вълнението ми.

Започваш да реагираш като вампир, беше казала майка ми. Това беше част от това, което имаше предвид.

- Аз не си тръгвам. Ти ще си тръгнеш. – Пристъпих по-близо до тях и Ракел се запрепъва към мен, трепереше прекалено много, за да тича.

Раздразнението на Ерик го накара да се намръщи. Приличаше на капризно дете, на което са отказали закуска след училище. – Какво, само на теб ли е разрешено да нарушаваш правилата?

- Да нарушаваш правилата? – Ракел звучеше объркано, близо до истерия. – Бианка, за какво говори той? Може ли да се махаме от тук?

Пребледнях. Той ми се хилеше. Най-после разпознах заплахата. Ерик беше на път да каже на Ракел кои и какви бяхме ние двамата. Ако той разкриеше тайната на Евърнайт и признаеше на Ракел това, че сме истински вампири, – а подозренията на Ракел от по-рано ме караха да мисля, че би го направил – тя щеше да избяга и от двама ни. Това би му дало перфектната възможност да я ухапе. Дори би могъл да твърди, че го е направил, за да изтрие паметта й. Можех да опитам да го спра с бойните инстинкти, които вече чувствах да се изострят в мен, но все още не бях напълно вампир. Ерик беше по-силен и по-бърз от мен. Щеше да ме победи. Щеше да вземе Ракел. Всичко, което трябваше да направи беше да каже още няколко думи.

Бързо казах, - Ще докладвам това на г-жа Бетани.

Мазната усмивка на Ерик бавно слезе от лицето му. Дори той имаше причина да се страхува от г-жа Бетани. И след големите й речи как всички трябва да пазят човешките ученици в безопасност, за да предпазят училището? О, не, г-жа Бетани изобщо нямаше да хареса поведението на Ерик.

- Недей, - каза Ерик. – Просто зарежи, става ли?

- Ти го зарежи. Махай се от тук. Тръгвай.

Ерик погледна Ракел още веднъж, после тръгна сам към дърветата.

- Бианка! – Ракел се запрепъва през последните няколко клонки, които ни разделяха. Бързо прекарах език по зъбите си, противодействайки им, така че да изглеждам и да се държа човешки. – О, Боже мой, какво не му е наред на този?

- Той е кретен. – Беше вярно, макар че не беше цялата истина.

Ракел уви ръце плътно около себе си. – Кой тръгва след… държеше се сякаш би… О, човече. Добре. Добре.

Взрях се в мрака, за да видя дали Ерик наистина беше отстъпил. Стъпките му заглъхваха и вече не виждах бледото му палто. Беше си тръгнал, поне за сега, но не му вярвах. – Ела, - казах. – Очаква ни кратко пътуване.

Прекалено вцепенена, за да задава въпроси, Ракел ме последва, докато вървяхме обратно към реката. Трябваше да повървим още само четвърт миля, преди да открием малък каменен мост. Не е бил използван от доста време и някои от камъните бяха изчезнали, но тя не се оплака или задава въпроси, докато я превеждах от другата страна. Ерик би могъл да прекоси реката, ако наистина пожелаеше, но естествената му омраза към течаща вода, допълнена от страха му към г-жа Бетани, бяха почти напълно достатъчни, за да ни държат в безопасност. Веднъж стигнали до отсрещния бряг, попитах, - Как си?

- Добре. Добре съм.

- Ракел, кажи ми истината. Ерик дойде след теб в гората – още трепериш!

Кожата й беше студена, но Ракел настоя, гласът й беше писклив, - Добре съм! – Взирахме се една в друга за секунда в мълчание и тогава добави през шепот, - Бианка, моля те. Не ме е докоснал. Така че съм добре.

Някой ден Ракел може би щеше да е готова да говори за това, но не и тази нощ. Тази нощ имаше нужда да се махне от тук и то бързо. – Добре, - казах. – Да се връщаме в училище.

- Никога не съм помисляла, че ще се радвам да се върна в Евърнайт. – Смехът й звучеше някак съсипан. Тръгнахме нататък, но тогава тя спря. – Няма ли да… да се обадиш на полицията или на учителите, или на някого другиго?

- Ще кажем на г-жа Бетани веднага щом стигнем обратно.

- Мога да се опитам да се обадя от тук. Имам мобилен… работеше в града…

- Вече не сме в града. Знаеш, че тук нямаме покритие.

- Толкова е глупаво. – Тя трепереше толкова силно, че зъбите й тракаха. – Защо тези богати кучки не накарат майките и бащите си да платят за кула?

Защото повечето от тях дори не използват стационарни телефони, помислих си. – Хайде. Да вървим. – Тя не ми позволи да сложа ръка около раменете й, докато излизахме от замръзналите дървета. Вместо това продължи да върти кожената си гривна отново и отново.



Тази нощ, след като Ракел си легна, отидох да видя г-жа Бетани в офиса й в конюшнята. Давайки й пренебрежително отношение към себе си, предполагах, че би се усъмнила в думите ми, но тя не го направи. – Ще видим тази работа, - каза тя. – Свободна си.

Настоях, - Това ли е?

- Мислиш ли, че ти е позволено да обсъждаш наказанието му? Да го избереш, може би? – Тя повдигна вежда. – Зная как да поддържам дисциплината в собственото си училище, г-це Оливър. Или искате да напишете друго есе, за да си припомните?

- Имах предвид, какво ще кажем на всички? Ще искат да знаят какво се е случило с Ракел. – Вече можех да си представя красивото лице на Лукас, може би отново задаващо въпроси ако нещо странно се случва около Евърнайт. – Тя ще каже на хората, че е бил Ерик. Трябва да кажем, че си е правел шега или нещо такова, нали?

- Това звучи разумно. – Защо изглежда толкова учудена? Разбрах причината, когато г-жа Бетани добави, - Ставате много добра в лъжите, г-це Оливър. Най-малкото е напредък.

Опасявах се, че може би е права.


Глава 10


ПЪРВИЯТ СНЕГОВАЛЕЖ ЗА ЗИМАТА РАЗОЧАРОВА всички ни – само инч и половина, достатъчно единствено да се стопи в лед и да заледи тротоарите. Околността стана неравна и мрачна, жълто-кафявите хълмове на петна от разводнени буци сняг. От външната страна на прозореца на спалнята ми в кулата, гаргойлът беше украсен с мъниста от замръзнала вода по люспите и крилата си. Нямаше достатъчно сняг за игра или дори, за да го погледаш радостно.

- Пасва ми, - каза Патриция, ловко драпирайки ярко-зеленият шал около врата си. – Радвам се, че ще поемем малко слънчева светлина.

- Имаш предвид, че сега вече можеш да се върнеш отново към предишното. – Бях толкова разочарована от Патриция и останалите с техните постоянни “диети” преди Есенния бал; сякаш отказвайки всичката тази кръв щяха да станат по-слаби… и по-вампирски. Кортни и нейната уважавана група стояха далеч от всякаква слънчева светлина, нещо което не би притеснило добре нахранен вампир, но е болезнено за гладуващ. Трябваше да прекарам с Патриция часове пред огледалото, опитвайки се да я видим като отражението, по което се вманиачаваше повече и повече, доближаващо се до невидимостта. Мислех също, че изглеждат като още по-големи кучки, но за тази групичка беше трудно да се каже.

Патриция знаеше отношението ми и поклати глава, раздразнена от мен. – Бях добре до деня след бала. Заслужаваше си няколкото седмици болка от глад и стоене на сянка! Може би ще научиш стойността на самолишението. – На бузите й се появиха трапчинки от развеселеност. – Но не и докато Лукас е наоколо, нали?

Смяхме се дълго на една от малкото ни общи шеги. Радвах се, че се бяхме сближили малко повече, защото между проблемите на Ракел и наближаването на изпитите, имах нужда от възможно най-малко стрес в живота си.

Последните изпити бяха брутални. Очаквах го, но това не накара темите за г-жа Бетани да се напишат сами или задачите по тригонометрия да станат по-лесни. Майка ми разкри неочаквана садистична черта, покривайки всяко едно нещо, което някога е казвала в час – въпреки че главното есе за Спогодбата в Мисури поне беше дадено предварително. Предполагам, че Балтазар се справя добре, помислих си докато пишех толкова бързо, че ръката ми стискаше химикала. Надявах се да се справя наполовина толкова добре.

Впуснах се в учене до седмицата на последните изпити, не само заради интензивността на тестовете, но и защото работата служеше за разсейване. Това караше постоянните въпроси на Ракел, за това което почти се случи в гората, да спират. Помогна и това, че г-жа Бетани наказа Ерик, което включваше това той да прекарва фактически всеки свободен момент, чистейки коридорите и мръщейки ми се яростно винаги, когато му се отдадеше случай.

- Нямам му доверие, – каза Лукас веднъж докато минавахме край него.

- Просто го мразиш в червата. – Това си беше чистата истина, въпреки че знаех друга, по-добра причина да нямам доверие на Ерик.

Въпреки усилията ни да държим Ракел заета, тя остана преследвана. Каквито и страхове да е носила у себе си до сега, те бяха увеличени от тормоза на Ерик. От тъмните кръгови под очите й разбрах, че не спи нощем, а един ден дойде в библиотеката с накълцана коса – нещо, което явно сама си е причинила, при това не много внимателно.

В опит да бъда тактична, отместих книгите си на една страна, така че да може да седне до мен на масата и започнах, - Знаеш, че преди подстригвах приятелите си в родния ми град…

- Знам, че косата ми изглежда отвратително. – Ракел дори не ме погледна, когато раницата й тупна на земята. – И не, не искам ти или който и да било друг да я оправите. Надявам се да изглежда отвратително. Тогава може би той няма да продължава да ме гледа.

- Кой? Ерик? – каза Лукас, моментално напрегнат.

Ракел потъна на мястото си. – А ти кой мислиш? Да, Ерик.

До тогава не бях осъзнала, че не съм единствената, в която се взира Ерик. Прекъснах Ерик по средата на лова; той смяташе да изпие кръвта на Ракел, може би… може би дори да я нарани. Повечето вампири никога не убиват, казваха Мама и Татко. Дали Ерик беше изключение от правилото?

Със сигурност не, помислих си. Г-жа Бетани не би допуснала никой такъв в Евърнайт.

Лукас бързо смени темата, питайки Ракел за копие от лекциите за часа по биология на баща ми, погледнах го и усетих отново вълната на желание… на притежание… която винаги усещах в негово присъствие. Мой, помислих си, искам винаги да си мой.

Винаги съм смятала, че това са думи на чувствата, но може би е било нещо друго. Може би това да изискваш някого е част от това да си вампир и действа по-силно от всеки човешки копнеж.

Ерик със сигурност не си интересува от Ракел така, както аз от Лукас, но ако той изпитваше една десета от притежанието, което аз изпитвам към Лукас…

… значи няма начин Ерик да е приключил с Ракел все още.



Същата нощ, в банята, отново изтичах при Ракел. Тя поклащаше приспивателните, които й препоръчах – четири или пет от тях. – Виж, - казах. – Не искаш да вземеш прекалено много.

Лицето на Ракел беше мрачно. – И никога повече да не се събудя? Това не ми звучи ужасно. – Въздъхна тя. – Повярвай ми, Бианка, това не е дори близо до достатъчното, за да убие някого.

- Повече е от това, което ти е необходимо, за да заспиш.

- Не и със звука от покрива. – Тя пъхна хапчетата в устата си, след това се наведе да преглътне няколко глътки вода от студения кран на чешмата. След като избърса лице с опакото на ръката си, Ракел продължи, - Те все още са там. По-шумни сега, мисля. През цялото време. И не си ги въобразявам.

Не ми хареса как прозвуча това. – Вярвам ти.

Беше просто колкото да кажа нещо, но очите на Ракел се разшириха. – Така ли? – Гласът й не беше повече от шепот. – Наистина? Не го казваш просто така?

- Наистина, вярвам ти.

За мое учудване, очите на Ракел се насълзиха. Тя премигна бързо, за да ги скрие, но аз знам какво видях. – Никой никога не ми е вярвал до сега.

Пристъпих по-близо. – Да ти повярва за кое?

Тя поклати глава, отказвайки да отговори. Но докато вървеше с мен към стаята си, тя докосна ръката ми – само за момент. От Ракел, това беше почти като мечешка прегръдка. Нямах представа какви проблеми е имала в миналото си, но знаех, че Ерик я преследва. Вероятно той не е имал намерение действително да я нарани, но изглеждаше от типа момчета, които биха се забавлявали докато я плашат.

Поне за това можех да сторя нещо.

По-късно същата вечер, след вечерния час, станах и нахлузих дънки, маратонки и топлия си черен пуловер. Черната ми плетена шапка се плъзна на главата ми и скри червената ми коса. Скоро след това обмислях да наплескам в черно бузите и носа си, както крадците по филмите, но реших, че би било прекалено.

- Отиваш за закуска? – Патриция смънка във възглавницата си. – Катериците спят зимен сън. Лесна плячка.

- Само ще се разгледам наоколо, - настоях аз, но Патриция вече беше заспала.

Нощният въздух беше студен, когато се покатерих на перваза на прозореца, но тъмните ми ръкавици и пуловер ме предпазваха от треперене. Веднъж балансирала се на клона, започнах да протягам ръце, за да достигна най-високите клони и опрях крака в кората на стъблото за опора. Някои клони изскърцаха под тежестта ми, но никой не се счупи. За няколко минути, бях на покрива.

Покрива в ниската част на сградата, имам предвид. Няколко крачки по-нататък южната кула се простираше към нощното небе; ако протегнех врата си, можех дори да видя тъмните прозорци на апартамента на родителите ми. От другата страна беше огромната северна кула. По средата беше дървеният покрив на главната сграда – не единствената равна повърхност, но онази, която се спуска под различни ъгли, отразявайки факта, че училището е било строено бавно, векове, и не всяко ново допълнение е съвпадало точно с останалите. Изглеждаше малко като бурно море с вълни, издигащи се нагоре и надолу, всички те блестящи в синьо-черно на лунната светлина.

Стискайки зъби, пропълзях по най-близкия наклон и се постарах да се движа колкото мога по-тихо. Ако някой беше навън за закуска, нямаше да има значение дали ме вижда или не. Обаче, ако някой беше тук горе по друга причина, исках предимството на изненадата.

Бях уплашена до смърт, въпреки че продължавах да си повтарям, че наистина няма причина да се страхувам. Знаех, че не съм много добра в конфронтациите; когато ме предизвикаха, обикновено предпочитах да се свия на топка. Все пак някой трябваше да застане зад Ракел и изглежда аз бях единствената, която би го направила. Така че игнорирах пеперудите в стомаха си и си казах да действам.

Опитах се да си представя разположението на стаите отдолу, стараейки се, до колкото мога, да разбера къде е стаята на Ракел. Тя беше надолу по коридора. Стаята, която делях с Патриция беше под южната кула, но Ракел не разполагаше с този лукс. Не, някой можеше да стои точно върху стаята й, само на няколко стъпки от спящата й глава.

Веднага щом имах разположението фиксирано в главата си, започнах да ходя. За щастие нямаше лед, така че не се пързалях и хлъзгах много, докато се катерех нагоре и надолу, понякога вървейки, понякога пълзейки. През целия път се ослушвах внимателно за всеки звук: стъпка, дума, дори дъх. Самата мисъл за опасност беше събудила най-тъмните ми инстинкти и всяка сетиво беше изострено. Бях готова за всичко… или поне така си мислех.

Когато стигнах на няколко стъпки от мястото над стаята на Ракел, чух стържене по покрива: дълго, бавно и вероятно умишлено. Там имаше някой. Някой искаше Ракел да чуе.

Предпазливо се промъкнах до следващия наклон. Там, приведен в сенките, беше Ерик. Той стискаше здраво в едната си ръка счупен клон и го влачеше напред-назад по една от керемидите на покрива.

- Ти, - казах тихо. Ерик вдигна рязко глава, учуден. Нещо, относно реакцията му и начина, по който бързо дръпна дългото си палто около себе си, ме накара да се чудя какво ли прави другата му ръка. Отвратена и изнервена, исках да избягам, но успях да остана на място. – Изчезвай.

- Сега и двамата нарушаваме правилата, - смънка Ерик, оглеждайки се на всички страни. – Не можеш да ме предадеш без да предадеш и двама ни.

Пристъпих по-близо до него, достатъчно близо, че да го докосна. Кльощавото му лице и острия нос го караха да изглежда като плъх повече от всякога. – Тогава… тогава ще предам и двама ни.

- Голяма работа. Нарушение на вечерния час. И какво? Всички го правят. На тях наистина не им пука.

- Не си излязъл, за да си вземеш нещо за ядене. Ти тормозиш Ракел.

Ерик ме дари с най-отвратителния поглед, който съм виждала на нечие лице, сякаш бях нещо, което ще смаже на тротоара. – Не можеш да го докажеш.

Гнева пламна в мен, удавяйки страха ми. Всичките ми мускули се напрегнаха и резците ми започнаха да се изместват, удължавайки се в кучешки зъби. Реагирането като вампир означаваше никога да не се предавам. – О, наистина?

Сграбчих ръката му и го захапах силно.

Вампирската кръв изобщо няма вкус на човешка или на което и да е друго живо същество. Не е засищаща, дори не е храна. Тя е информация. Вкуса на вампирската кръв ти казва как този вампир се чувства в момента – ти също го усещаш, съвсем малко, и през ума ти преминават картини, които са били в ума на другия вампир до преди малко. Родителите ми ме научиха на това и дори ми позволиха да пробвам на тях няколко пъти, въпреки че когато ги попитах дали някога са се хапали един друг, те и двамата много се засрамиха и ме попитаха дали нямам някакви домашни за писане.

Опитвайки кръвта на родителите си, усещах само любов и задоволство, и виждах само картини на себе си като дете, по-хубаво от колкото бях в действителност, любопитно да учи за света. Кръвта на Ерик беше различна. Беше ужасяваща.

Имаше вкус на негодувание, на ярост и непреодолимо желание да отнеме човешки живот. Течността беше толкова огнено-гореща и толкова ядосана, че накара стомаха ми да се преобърне, отхвърляйки я и отхвърляйки него. Картина проблесна в ума ми, по-голяма и по-ярка с всяка секунда като излизащ от контрол пожар: Ракел, както Ерик я искаше – отпусната на леглото, врата зее разпорен, издишвайки последния й дъх.

- Ох! – Ерик измъкна обратно ръката си. – Какво правиш, по дяволите?

- Искаш да я нараниш. – Беше ми трудно да запазя гласа си твърд; вече треперех, откачайки от насилието, което видях. – Искаш да я убиеш.

- Желанията не са същите като действията, - отвърна той. – Да не мислиш, че аз съм единственият тук, който иска свежа мръвка поне веднъж? Няма начин да ми докараш наказание заради това.

- Махай се от покрива й, по дяволите. Тази вечер си тръгваш и никога, никога повече да не си се върнал. Ако го направиш, ще кажа на г-жа Бетани. Тя ще ми повярва, а ти ще излетиш от тук.

- Направи го тогава. Писна ми от това място. Но заслужавам добро ястие преди това, не мислиш ли? – Ерик ми се изсмя и за един ужасяващ момент си помислих, че има предвид да се бие с мен въпреки всичко. Вместо това той скочи от покрива, без дори да си прави труда да се хване за клона по пътя си надолу.

Никога преди не съм изпитвала нещо подобно на тази бясна ярост. Надявах се никога повече да не я изпитам. С цялата дребнавост и мрак на Евърнайт се почувствах така, сякаш за първи път виждам истинско зло.

Вярваш ли в злото?- ме попита Ракел. Отговорих да, но преди не знаех как точно изглежда. Треперейки, вдишах и издишах няколко пъти, опитвайки се да се успокоя. Трябваше да помисля на дълго и на широко за това, което се случи, но за тази нощ просто исках да се махна от тук.

Направих няколко крачки и се плъзнах до по-далечния наклон на покрива, опитвайки се да видя къде беше слязъл Ерик. Исках да се уверя, че наистина си е тръгнал. Но когато заслизах надолу, видях друга фигура в тъмнината – като сянка от най-дълбоките вълни. Може би Ерик не беше дошъл сам.

- Спри! – настоях. – Кой е там?

Фигурата пристъпи бавно, показвайки се на лунната светлина. Беше Лукас.

- Лукас? Какво правиш тук? – Веднага щом попитах и се почувствах глупаво. Беше дошъл поради същата причина като мен, да види дали Ерик преследва Ракел. Лукас не отговори. Взираше се в мен сякаш изобщо не ме познава и направи крачка назад.

- Лукас? – От начало не разбирах, но после ме връхлетя. Кучешките ми зъби бяха все още остри. Устата ми все още беше покрита с кръв. Ако се е промъкнал преди няколко минути, е можел да чуе разговора ми с Ерик… да ме види да го хапя…

Лукас знае, че съм вампир.

Повечето хора не вярват във вампири и не биха повярвали, независимо колко се опитваш да ги убедиш. Но Лукас нямаше нужда от убеждаване, не и когато стоеше пред озъбен, окървавен вампир. Погледна ме сякаш бях непознат… не, като чудовище.

Всяка тайна, която цял живот съм се борила да защитавам, беше разкрита.


Глава 11


- ПОЧАКАЙ! - ПРИМОЛИХ МУ СЕ АЗ. УСТНИТЕ МИ ВСЕ ОЩЕ БЯХА ЛЕПКАВИ от кръвта. - Не си отивай. Мога да ти обясня. 
- Не се приближавай до мен. - лицето на Лукас беше призрачно бяло. 
- Лукас... моля те... 
- Ти си вампир. 
Не можех да продумам. Талантът ми да лъжа не можеше да ми помогне в момента. Лукас знаеше истината и не можех да крия повече. 
Той продължи да отстъпва назад, препъвайки се в дървените покривни плочи, а рамената му се тресяха, докато се опитваше да се стабилизира. Шокът го беше направил тромав – Лукас, който винаги се е движил уверено и смело. Беше сякаш е бил заслепен. Исках да тръгна след него, ако не поради друга причина, то поне да го предпазя от това да загуби баланс и да падне. Но още повече, че отчаяно желаех да му обясня. Но той не би ми позволил да му помогна, вече не. Ако се отправех към него, Лукас щеше да се паникьоса и да побегне. Да побегне надалече от мен. 
Треперейки седнах на върха на покрива и го наблюдавах, докато той се придвижваше назад по покрива. Не посмя да се обърне с гръб към мен докато не беше на повече от половината път до северната кула и стаите на момчетата. Дотогава бях обгърнала колената си с ръце и по бузите ми се стичаха сълзи. Бях по – уплашена и засрамена от когато и да било през целия ми живот, дори и от онзи път, когато го бях ухапала. 
Дали вече беше осъзнал какво се бе случило онази нощ на Есения бал и, че аз съм била тази, която го е наранила? Ако не беше, знаех, че ще разбере скоро. 
Какво трябваше да сторя? Да кажа незабавно на родителите си? Биха ми били бесни, освен това щеше да се наложи да предприемат действия срещу Лукас. Не знам какво биха направили вампирите на човек, разкрил тайната на Евърнайт, но подозирах, че не би било нещо хубаво. Да докладвам на г – жа Бетъни? Не подлежи на обсъждане. 
Можех да се пробвам да събудя Патриция за съвет, но тя най – вероятно би свила рамене, нагласяйки маската на очите си и завръщайки се отново към съня си. Сега когато тайната бе наяве, всички те бяха в опасност. Лукас вероятно не би споделил с никого, от страх да не бъде наречен луд, но дори и да проговореше, никой не би му повярвал. Но рискът всички ние да бъдем изобличени беше ужасяващ. И всичко беше по моя вина. 
Трябваше да има начин да оправя нещата – да има нещо, което да мога да направя. 
Щях да говоря с Лукас. Първото нещо, което да направя сутринта. Не, първото нещо за сутринта бе, че той имаше изпит. Беше толкова странно дори да се налага да мислиш за нещо толкова човешко като изпит по средата на всичко това. Но можех да го хвана след това. 
Той не би пожелал да говори с мен, но и нямаше да почне да крещи за вампири по коридора. Така че това ми даваше шанс и ако само можех да измисля какво да му кажа...
И после какво? Бях излъгала Лукас. Бях го наранила. Вероятно беше прав да стои възможно най – далеч от мен. 
И все пак знаех, че трябва да опитам. Ако се намирах пред опасността да загубя Лукас, нямаше нещо, което да не бих направила – да умолявам, да плача, да разкрия всяка тайна, която някога съм имала. Знаех само, че трябва да го накарам да разбере. 
След дълга, безсънна нощ станах, облякох черния си пуловер и килта* си, и слязох вцепенено на долния етаж. 
Мислех, че съм успяла навреме за края на изпита, но очевидно на учениците им е било позволено да си тръгват след като приключат – а Лукас беше приключил рано според няколко момчета от класа му. Това означаваше, че най – вероятно се беше върнал в стаята си. Събирайки кураж се промъкнах към крилото където бяха спалните на момчетата. 
Вик и Лукас веднъж ми бяха посочили спалнята си от двора, така че можех да я открия, ако преждевременно не ме хванеха. Щеше ли появата ми в стаята на Лукас да го уплаши до смърт? Може би. Налагаше се да рискувам. Не можех да издържам повече. Напрежението ме глождеше, обръщаше цялото ми същество от вътре навън. Дори Лукас да ми кажеше никога повече да не го доближавам, поне щях да знам. Незнанието беше по – лошо от всичко. 
Разбрах, че съм стигнала до целта си, когато стигнах до врата, на която бяха окачени два плаката – единият от филма „Шемет“ на Алфред Хичкок, а другия – от нещо, озаглавено По – бързо, Котенце! Убивай! Убивай! 
Никой не отговори на почукването ми, така че нетърпеливо отворих вратата. Вътре нямаше никой. Стаята на Лукас миришеше на него – пикантен горски аромат, който почти ме накара да се почувствам сякаш съм отново в гората. Половината стая беше облепена с плакати от екшъни, пистолети и мадами се разливаха от всички посоки. Това беше половината, в която се намираше легло с покривало в преливащи багри. С други думи, половината на Вик. Половината на Лукас беше почти оголена. По стените не се развяваха никакви плакати или картини. А на дъската, намираща се над леглото на всеки, беше поставил само училищната си програма и билет от филма „Подозрение“ от първата ни среща. Леглото му беше застлано с одеало. 
Очевидно не ми оставаше нищо друго, освен да чакам. Несигурна какво да правя, се отправих към прозореца, от който се разкриваше част от чакълестия автомобилен път. Там имаше няколко коли, предимно на родители, забиращи децата си в последния ден от изпитите, отвеждайки ги у дома за Коледа. Човешките деца, разбира се. Наблюдавах как хората се прегръщат, товарят багажите си – и Лукас, излизащ от входната врата, преметнал през рамото си пътната си чанта. 
- О, не. - прошепнах. Притиснах ръцете си толкова силно към прозореца, че си помислих, че той ще се строши, или пък аз, но Лукас за миг не се поколеба. Отиде директно към един черен седан със затъмнени прозорци. Вратата на седана се отвори и се опитах да видя кой се намираше вътре, но не успях. Сега оголената половина от стаята ми се изясни. Незабавно осъзнах, че Лукас е напуснал Евърнайт за Коледната ваканция без да се сбогува и вероятно никога нямаше да се върне. 
- Ухаа, стаите стават смесени? Това е страхотно! - Вик се появи иззад мен. Отправих му изнурена усмивка, преди да върна погледа си на отпътуващата кола на Лукас. Колата се изстреля така, сякаш возещите се в нея бързаха за някъде. - Добра работа с промъкването. Вие двамата просто се сбогувахте, а? 
- А-ха. - какво друго можех да кажа? 
- Не се депресирай, чу ли? - Вик ме удари леко по рамото. - Някои момчета знаят какво да кажат на момичетата, когато се разстроят, но, човече, аз не съм от тях. 
- Добре съм. Честно. - проучих Вик съсредоточено. Той беше единствения човек в училището, с когото Лукас можеше да е споделил подозренията си. - Лукас изглеждаше ли ти... добре? 
- Отказа ми поканата за Ямайка. - Вик сви рамене. - Каза нещо за събиране с някакви семейни приятели, но не прозвуча като да е нещо специално. Ти не би ли предпочела да прекараш Коледа на плажа пред това да се мотаеш със стари познати, които познават майка ти? 
Това не беше всичко, което имах предвид. И все пак ако това бе най – странното поведение, за което Вик можеше да се сети, най – вероятно Лукас бе запазил за себе си всякакви мисли за вампири. Вик не беше типа момче, което ще блъфира по подобен начин на нещо от този род. С леко пробождане осъзнах, че Вик беше по – откровен от колкото аз бях. 
- Чийтос? - Вик ми предложи полупразния оранжев пакет. Поклатих глава, усърдно стараейки се да не изглеждам като болна. - Той ще съжалява. Почакай и ще видиш. Със семейството ми ще си прекараме страхотно. А той с какво ще се занимава? Да се грижи за обноските си на трапезата. - предрече Вик с пълна с Чийтос уста. - Ще бъде дълъг месец. 
- Да, ще бъде. - промърморих в отговор. 

Предполагам, че повечето хора биха приели, че вампирите не празнуват Коледа. Е, повечето хора биха сгрешили. Религиозната част беше неудобна. Не запушвахме и не се запалвахме от кръстове, като по филмите на ужасите, но да се намираме в параклиса на църква беше някак погрешно – носеше един вид зловещо, пълзящо усещане, сякаш някой невидим за теб те наблюдава. 
Все едно, вампирите обичаха да получават подаръци като всички други. Добавете малко почивка от училището и ще получите вида ваканция, на която дори и немъртвите биха се насладили. Или поне повечето немъртви. Тази Коледа бях по – нещастна от която и да било друга през живота ми. Скованата атмосфера се поотпусна когато другите деца заминаха и останаха само вампирите. Те престанаха да бъдат толкова внимателни, тъй като не остана никой, пред когото да се преструват. Някои заминаха на почивка, включително Патриция, която настоя, че ските в Швейцария по това време на годината не са за изпускане. Останалите от нас, учители и подобните им ученици, останахме в Евърнайт, защото тя беше нашия дом, най – близкото до дом, което имахме. 
- Ние сме изключение, Бианка. - Майка ми закачаше коледни гирлянди над рамката на вратата, а аз бях застанала под нея, придържайки стълбата й. Тя и татко бяха доловили мрачното ми настроение и се опитваха всячески да предизвикат в мен духа на празниците. - Ние сме единственото семейство в Евърнайт, не го ли осъзнаваш? Никой от намиращите се тук сега не е имал семейство от... ами, откакто са били живи, предполагам. 
- Просто ми е странно, че останалите нямат дом, в който да се приберат. - подадох й кабарче, с което да закачи гирлянда на място. - Ние имахме къща. Как се справят хората без дом? 
- Имахме къща шестнайсет години. - поправи ме татко от мястото си на канапето, където се беше заел да търси из плочите си „Ела ви пожелава разтърсваща Коледа.“ - Това е целият ти живот, но за нас с майка ти е като... 
- Мигване с очи. - въздъхна мама. 
Татко й се усмихна и нещо в тази усмивка ми напомни, че той е с шест столетия по – възрастен от нея, че дори вековете, които са прекарали заедно биха могли да му изглеждат като мигване с очи. 
- Няма такова нещо като перманентност. Вампирите сменят място след място, загубвайки се в удоволствията на лукса или нещо друго, притежаващо силата да разсее скуката на безсмъртието. Животът прогресира и онези от нас, които не сме живи, имаме проблеми с вървенето в крак с това. 
- И това е причината да я има Евърнайт. - казах аз, припомняйки си за Модерните технологии и колко объркани бяха всички, когато г – н Йее ни обясняваше концепцията за имейла. Много от тях бяха чували за него, неколцина дори знаеха как да го използват, но единствено аз знаех как точно действа преди г – н Йее да ни разясни. Беше едно нещо да преминеш в двайсет и първи век и съвсем друго да бъдеш наистина в час със случващото се. - Ами онези, които изглеждат твърде възрастни, за да ходят на училище? 
- Е, това не е единственото място, с което разполагаме. - Мама се пресегна за друг гирлянд. - Имаме спа центрове и хотели, в които се очаква вампирите да бъдат някак изолирани от останалата част от света, и в които можеш да контролираш кой влиза вътре. Назад във времето имахме мъжки и женски манастири, но сега е много трудно да се създаде такъв. Протестантските реформации сразиха някои – хугенотски тълпи, пожари и така нататък. Обитателите на манастирите не биха могли да обяснят, че не са католици, без да направят нещата по – лоши.* В наши дни предимно се придържаме към училища и клубове. 
Татко добави:
- Отварят фалшив рехабилитационен център в Аризона догодина. 
Представих си всички ни, пръснати из света, събирайки се на едно място само веднъж на века. Това ли беше начина да водя вечното си съществуване? Звучеше непоносимо самотно. Какъв беше смисъла да имаш безкраен живот, ако в него не съществува любов? Мама и татко бяха късметлии, че са се намерили и са прекарали заедно стотици години. Аз бях открила Лукас и го бях изгубила за няколко месеца. Опитвах се да си повтарям, че един ден това би ми изглеждало като нищо – че времето, прекарано с Лукас, ще бъде като „мигване с очи“ - но не можех да повярвам в това. 

Първата седмица от ваканцията си стоях предимно в стаята. Повечето време просто си лежах
в леглото. Веднъж си проверих имейла в сега опустелия компютърния кабинет, надявайки се въпреки безнадеждността, че Лукас ми е писал. Вместо това всичко, което получих, бяха най – разнообразни шегаджийски снимки с Вик на плажа, носещ слънчеви очила и шапка на Дядо Коледа. Почудих се дали да не пиша на Лукас, вместо да чакам той да ми пише, но пък какво можех да му кажа? Родителите ми ме мъкнеха на ваканционни занимания винаги когато имаха възможност, а аз се опитвах да продължавам напред. Беше си просто късмет, че бях единственото дете в историята на света с родители вампири, които пекат плодов кейк. От време на време ги хващах да се споглеждат. Очевидно разбираха колко съм нещастна и бяха на косъм да ме попитат какво става. Понякога исках да им споделя. Понякога исках да изстрелям цялата история и да плача в прегръдките им – и ако това беше незряло, не ми пукаше. Това, за което ми пукаше, беше фактът, че ако им кажех, те щяха да докладват на г – жа Бетани, а аз не вярвах, че г – жа Бетани няма да тръгне след Лукас и да му стъжни живота. За доброто на Лукас се налагаше да запазя мъката си за себе си. Можеше да продължава така цялата ваканция, ако не беше се появил следващия сняг два дни преди Коледа. Беше по – обилен от първия, покривайки земята с тишина, мекота и синеещо бял блясък. Винаги съм обичала снега и сега гледката как бе покрил пейзажа ме извади от депресията ми. Нахлузих дънките и ботушите си и облякох плътния си зелен пуловер с дебела плетка. Поставих внимателно брошката си на ревера на сивото си палто и слязох долу на разходка. Знаех, че ще измръзна до кости, но би си струвало, ако моите следи в снега бяха първите на двора и в горите. Когато стигнах до вратата, видях, че не бях единствената с подобно намерение. Балтазар ми се усмихна смутено над червения си шал. 
- Стотици години в Нова Англия** и все още се вълнувам при вида на сняг. 
- Знам как се чувстваш. - нещата помежду ни бяха неловки, но от учтивост предложих – Да се разходим заедно. 
- Да, да вървим. 
Отначало не говорехме много. И все пак не беше напрегнато. Снежинките и розово – златистите утринни светлини изискваха тишина и никой от нас не желаеше да чува нищо по – шумно от скърцащия под ботушите ни сняг. Пътят ни ни отведе през двора към горите – като маршрута, който бяхме избрали в нощта на Есенния бал. Вдишах и издишах и пред мен се разнесе пара от дъха ми. Очите на Балтазар се извиха в краищата сякаш се забавляваше или поне беше щастлив. Замислих се за всички векове през които е преминал и за факта, че все още не е открил някой, с който да ги сподели. 
- Може ли да ти задам един личен въпрос? 
Той премигна изненадано, но не и обидено. 
- Разбира се.
- Кога умря. 
Вместо да ми отговори веднага, Балтазар пристъпи няколко стъпки напред. Начинът, по който изучаваше хоризонта ме накара да мисля, че се опитва да си представи начинът, по който са изглеждали за него нещата преди. 
- 1691
- В Нова Англия? - попитах, спомняйки си по – раншното му изказване. 
- Да. Недалеч оттук, всъщност. Градът, в който израснах. Само че го напуснах сума ти пъти. - Погледът на Балтазар беше дистанциран. - Едно пътуване да Бостън. 
- Ако това те натъжава... 
- Не, всичко е наред. Не съм говорил за дома си отдавна. 
Един гладен гарван кацна на клона на близкия храст, чернеещ се и лъщящ между заострените листа, докато кълвеше плодовете му. Балтазар се взираше в дейността на птицата, вероятно, за да не ме поглежда в очите. Каквото и да беше това, което се приготвяше да ми каже, беше трудно. 
- Родителите ми се установиха тук рано. Не са плавали на Мейфлауър***, но и техния кораб не бил по - лош. Сестра ми Чарити се е родила по време на пътешествието. Била е на един месец преди да види за пръв път суша. Казват, че това я направило нестабилна, не била свързана със земята. - той въздъхна. 
- Чарити. Това е било пуританско име, нали? - Помислих си, че си спомням, че съм чела това в някаква книга, но не можех да си представя Балтазар облечен като Пилигрим**** по време на карнавалното шествие за Деня на благодарността. 
- По – възрастните не биха могли да кажат, че сме измежду набожните. Бяхме допуснати за членство в църквата защото... - Лицето ми трябва да беше издало объркването ми, тъй като той се засмя. - Средновековна история. По всички модерни стандарти, семейството ми бяха много религиозни. Родителите ми са кръстили сестра ми на един от свещените добродетели*****. Те вярваха в тези добродетели, сякаш са нещо достатъчно реално, че да бъде докоснато, по начина, по който ние вярваме в слънцето или в звездите. 
- Ако са били толкова религиозни, защо са те кръстили с име, толкова повърхностно като Балтазар? 
Той ми отправи поглед. 
- Балтазар е един от тримата мъдреци, които са занесли дарове на младенеца Христос. 
- О. 
- Нямах намерение да те накарам да се почувстваш зле. - една широка ръка зе задържа на рамото ми за минута. 
- Вече много малко хора учат децата си на това. В онези дни това беше всеобщо достояние. Светът се променя много, трудно е да си винаги в час. 
- Сигурно всички те ти липсват много. Семейството ти, исках да кажа. - Беше толкова неправилно. Какво ли трябваше да му е на Балтазар да не вижда родителите си и сестра си от векове? Дори не можех да си представя колко болезнено би трябвало да е това. (Какво би било да не видиш Лукас двеста години?) Не можех да понеса да си мисля отново по този въпрос. Вместо това се концентрирах върху Балтазар.
- Понякога си мисля, че съм се променил толкова много, че родителите ми трудно биха ме познали. А сестра ми... - Балтазар спря за момент, след това поклати глава. - Разбирам, че ме питаш колко различни са били нещата тогава. Но ние не се променяме. Това е страшното. И това е едната причина поечето тук да се държат като тиинейджъри, макар и да са на векове. Те не разбират сами себе си или света, към който трябва да се приспособят. Това е един вид като вечно юношество. Не е толкова забавно.
Обвих ръце около себе си, треперейки както от студ, така и от мисълта за всичките тези години, десетилетия и векове простиращи се пред мен изменящи се и несигурни. След това се разходихме малко, Балтазар беше потънал в своите мисли, а аз в своите. Краката ни подритваха преспите от пресен сняг, докато оставяхме единствените следи в неподвижното бяло море. Накрая събрах кураж да попитам Балтазар какво наистина се върти в умя му. 
- Ако можеше да се върнеш назад, би ли ги взел с теб? Семейството ти? 
Помислих си, че ще каже да, че би направил всичко, за да ги има до себе си. След това си помислих, че ще каже не, че не би могъл да се принуди да ги убие без значение защо. Всеки отговор би ми дал представа за това колко много мъка остава, колко дълго ще трябва да издържам нещастието от загубата на Лукас. Не очаквах Балтазар да спре хода си и да ми отправи тежък поглед. 
- Ако можех да се върна назад, - каза той, - бих умрял с тях. 
- Какво? - бях тъй зашеметена, че не успях да дам някакъв отговор. Балтазар пристъпи по – близо и постави обвитата си в кожена ръкавица ръка на бузата ми. Докосването му не беше любящо като това на Лукас. Той се опитваше да ме събуди, да ме накара да видя нещо. 
- Ти си жива, Бианка. Не можеш да оцениш какво означава да бъдеш жив. По – добре е от това да бъдеш вампир. По – добре е от всичко друго на света. Помня малко какво е чувството да бъдеш жив, и ако можех да се докосна до това отново, дори и за ден, би си струвало всичко на света. Дори и да умреш отново, завинаги. Всичките векове, през които съм минал, и всички чудеса, които съм видял, не могат да се сравнят с това, да бъдеш жив. Защо мислиш вампирите тук са така озлобени към човешките ученици? 
- Защото... Ами, те са сноби, предполагам. 
- Не е това. Завист е. - Гледахме един към друг за дълъг момент, преди той да добави – Радвай се на живота, докато можеш. Защото няма да се върне – нито за вампирите, нито за никого. - Никой никога не ми беше казвал нещо подобно. Родителите ми не биха желали да са все още живи, нали? Не бяха продумали и дума по този въпрос. А Къртни, Ерик, Патриция и Ранулф; нима всички те също желаеха да бъдат хора?
Вероятно разпознавайки съмненията ми, Балтазар отбеляза:
- Не ми вярваш. 
- Не става дума за това. Знам, че ми казваш истината. Не би ме излъгал за нещо важно. Ти не си такъв. 
Балтазар кимна и малка полуусмивка заигра на устните му, а аз се почувствах сякаш съм казала повече отколкото е трябвало. Обнадеждената светлина в очите му беше нещо, което не бях виждала от нощта на Есенния бал преди да го отрежа. И все пак това, което ме разтревожи повече, беше, че думите ми бяха самата истина. Балтазар наистина не би ме излъгал за нещо важно, дори и ако тази истина беше твърде трудна за чуване. Той беше личност, заслужаваща доверие – добра личност. Ще ми се и аз да бях толкова добра, да бях човек, който поставя интереса на другите над своя собствен, който да заслужава доверието на Лукас. Тогава си помислих, Може би не е твърде късно. 
След като се завърнахме в училището, оставяйки следите от стъпките си в двора, помахах за довиждане на Балтазар и хукнах към компютърния кабинет. За мое щастие вратата не беше заключена. Докато чаках компютърът да зареди, си спомних изображението но Целувката на Климт над леглото ми. Тези двама влюбени се прегръщаха във вечността. Две части на едно цяло преплетени заедно в мозайка от розово и златно. 
Ако обичаш някого, не можеш да допуснеш помежду ви да съществуват лъжи. Без значение какво се е случило, дори и да си загубил другия завинаги – дължите си един на друг истината. С треперещи пръсти написах имейл адреса на Лукас, а в полето за посочване на темата написах „И нищо друго освен истината“. И след това започнах да пиша, изливайки всичко, което бях премълчавала през цялото това време. Толкова бързо, колкото можех, простичко написах, че това, което е видял онази нощ е било истинско, че съм вампир, роден от други двама вампири, и съм орисана да стана като тях един ден. Че в Евърнайт е пълно с вампири и училището съществува, за да ни учи за променящия се свят и да ни предпазва от хората, които се плашат от нас, защото не ни разбират. Че го ухапах в нощта на Есенния бал не защото съм искала да го нараня, а защото съм искала толкова много да бъда близо до него. Думите се изливаха от мен. Наистина беше бъркотия. Никога не се бях опитвала да споделя тези тайни и продължавах да се повтарям, вмъквайки лошите неща, поставяйки въпроси, за чийто отговори не бях сигурна. Нямаше значение. Всичко, което имаше значение беше най – после да кажа истината на Лукас. За финал написах: „Не ти разказах всичко това, защото очаквам да се върнеш при мен. Знам, че не го заслужавам, не и след това, което направих, и въпреки, че не си в опасност в Евърнайт, предполагам, че не желаеш да се доближиш до училището никога вече. Предимно ти пиша, за да те помоля, моля те, да не казваш на никого какво си видял тук, недей. Не показвай на никого този имейл. Запази тази тайна заради мен. Ако истината излезе наяве, родителите ми и Балтазар, както и много други ученици ще бъдат в опасност и това ще е по моя вина. Не бих могла да понеса да съм отговорна ако някой бъде наранен. Не съм казала на никого, че си ме видял горе на покрива с Ерик. Замълчах, за да те предпазя. Можеш да направиш и ти това за мен, нали? Това е всичко, за което те моля. Може би е повече, отколкото заслужавам, но не става дума за мен. Става дума за тези, които могат да пострадат. Също така исках да знаеш, че ми пука достатъчно за теб, за да ти кажа истината. Съжалявам, че изчаках докато не стана прекалено късно. Но се надявам да означава нещо за теб когато разбереш как се чувствам наистина. Никога няма да спреш да ми липсваш. Сбогом, Лукас.“
Преди да успея да размисля, бързо натиснах „Изпрати“. Веднага щом го сторих, ме побиха тръпки. Ами ако Лукас не ме послуша? Ами ако имейла, който му изпратих не го убеди да запази мълчание, а вместо това го използва за доказателство? 
Може би трябваше да съжаля, но не го направих. Може и Лукас да не ми вярваше вече, но аз му вярвах. Не очаквах той да ми отговори. Но очакването е различно от надяването. Продължавах да проверявам имейла си отново и отново целия следващ ден, после на следващия, по време на Коледния ден всеки път, когато успявах да се измъкна от разопаковането на подаръци.
Никакъв отговор от Лукас. 
Новогодишния ден. Нищо. 
Казвах си, че истината си заслужава да бъде казана за негово собствено добро, и вярвах в това. Но така не ми беше по – лесно да се сблъскам с факта, че самопризнанията ми не означаваха нищо. Все пак Лукас си беше отишъл за добро.


Глава 12


КОГАТО УЧЕНИЦИТЕ СЕ ЗАВЪРНАХА в училище, аз стоях на входните стълби, надявайки се да срещна някое приятелско лице. Знаех, че Лукас няма да се върне. Въпреки че продължавах да си фантазирам, че съм го видяла, това беше просто въображението ми, правейки си номера с мен. По някакъв начин си казвах, че днес ще бъде повратната точка. Когато Лукас не се появеше, поне щях да бъда убедена. Вместо да се измъчвам с безполезни желания за нещо, което не можеше да стане, можех да се изправя пред тежките факти и да се насиля да продължа напред.
Ако щях да правя това се нуждаех от няколкото приятели, които все още имах в Евърнайт.
Зърнах Ракел, проправяща си път през тълпата блъскайки нервно хората. Осъзнах защо беше толкова нервна когато обърнах глава и видях Ерик да я гледа съсредоточено от върха на стълбите. Бързо отидох до нея и нарамих една от чантите й. – Ти се върна. – Казах й. – Не бях сигурна, че ще го направиш.
- Не исках да го правя – Ракел продължаваше да гледа в краката си. – Не се обиждай. Липсваше ми. Но не исках да го виждам отново. – Нямаше нужда да обяснява за кого говори.
- Не каза ли на родителите си? – Помислих си, че те биха звъннали на г-жа Бетани, разярени, че Ерик не е бил изключен и може би биха отписали Ракел от академията веднъж завинаги.
Тя сви рамене. – Те си помислиха, че правя от мухата слон. И все още го мислят.
Помня как разчувствах Ракел, когато й казах, че й вярвам; сега разбирах защо. – Съжалявам.
- Няма значение, върнах се. Трябва да се примиря. Освен това загубих любимата си гривна тук точно преди ваканцията. Трябваше да се върна поне за да я намеря. 
Погледнах през рамо към Ерик. Тъмните му очи оставаха заключени върху нас. Когато ме видя да го гледам, единият ъгъл на устата му се повдигна в самодоволна усмивка. Отвратена се обърнах към тълпата...
Лукас.
Не. Не можеше да бъде. Беше просто въображението ми, опитвайки се да ме измами отново, за да мога да възвърна надеждите си. Нямаше начин Лукас да се е върнал в Евърнайт отново, не и след това, което беше и видял и това, което му бях казала.
Тогава тълпата се раздели и го видях ясно, осъзнавайки, че съм била права. Лукас се беше завърнал.
Той беше на няколко стъпки. Изглеждаше по-развлечен отколкото беше преди – бронзовата му коса беше буйна, овехтелият му морски пуловер - по-износен отколкото униформата му от Евърнайт. Върху него изглеждаше зашеметяващо.
Засиях когато го видях; не можах да се спра. Скоро след като очите ни се срещнаха, Лукас се обърна, сякаш незнаейки какво друго да направи. Почувствах това като шамар по лицето.
Първият ми импулс бе да пусна чантата на Ракел и да избягам в тоалетните преди да започна да рева точно тук, на стълбите. Но в тази секунда размазаните очертания на шотландско наметало профучаха край мен и нападнаха Лукас в гръб. – Лукас! – изкрещя Вик. – Моето момче! Ти се върна!
- Слез от мен. – Засмя се Лукас, докато буташе Вик.
- Виж това. – Вик бръкна в раницата си и извади оригинална тропическа каска, като онези, които носеха в старите филми на сафари. Той я показа на мен и Лукас едновременно; очевидно Вик не беше осъзнал, че не бяхме заедно. – Колко е яко това, а?
- Никога няма да ти се отдаде да носиш това в час. – казах аз, преструвайки се, че всичко е наред. Може би Лукас също щеше да се преструва и това щеше да ми даде възможност да поговоря с него. –Позволяват ти да носиш кецове, но мисля, че тази каска ги надминава.
- Възнамерявам да я нося около Каса дел Лукас и Виктор. – Вик сложи каската на главата си за демонстрация. – За небрежна релаксация и време за учене. Какво мислиш, Лукас?
Никой не отговори. Лукас вече беше изчезнал в тълпата.
Вик се обърна към мен, напълно объркан от изчезването на съквартиранта си. Аз също бях объркана, но и не можех да си представя защо Лукас изобщо се беше върнал.
Очевидно щеше да му отнеме известно време преди да ми проговори отново. При положение какво беше научил за мен, Евърнайт и вампирите, си помислих, че той вероятно заслужава толкова време, от колкото се нуждае. Дотогава нямаше какво друго да направя освен да чакам.
Няколко дни по-късно, докато се приготвях за час, се преструвах, че съм наистина очарована от разказите на Патриция за ваканцията й в Швейцария.
- Винаги съм се шокирала от това, че има хора, които твърдят, че предпочитат да карат ски в Колорадо. – Патриция сбръчка нос. Наистина ли си мислеше, че всяко място в Америка е простовато? Или компенсираше за нещо, преструвайки се на по-опитна, отколкото всъщност беше? Сега, когато пазех толкова много тайни за себе си, бях започнала да не преценявам всеки по лицето му. – Швейцария е толкова по-цивилизована, отколкото си мислех. И срещаш много по-интересни хора.
- Не харесвам карането на ски. – Казах небрежно, докато почиствах грима си. – Сноуборда е по-вълнуващ.
- Какво? – Патриция ме зяпаше. Никога не бих посмяла да не се съглася с някое от мненията й преди. Дори за тема, която беше толкова маловажна, колкото и карането на ски срещу сноуборда, а очевидно не й харесваше да й се противоречи.
Преди да мога да изразя мнението си, вратата се отвори. Беше Къртни, която изглеждаше разчорлена... Къртни, която имаше идеално пригладена коса и безупречен грим, дори когато нахлуеш в банята й в два през нощта. – Виждали ли сте Ерик?
- Ерик? – Патриция вдигна веждата си. – Не си спомням да съм го канила в спалнята си. А ти Бианка?
- Във всеки случай не и снощи.
- Зарежете сарказма, става ли? – изкряска Къртни. – Мислех си, че бихте се заинтересували, че един от съучениците ви липсва. Някой е избягал, а вие се държите сякаш е голяма шега. Женевиев си изплака очите.
- Чакай, Ерик го няма? – Ракел се появи на вратата, заедно с някои от другите ученици, всички в разнообразни стадии на готовност за влизане в час. Новините пътуваха бързо.
- Познавате съквартиранта му, Дейвид? Той се е завърнал днес. – Забелязах, че загрижеността на Къртни не беше твърде задълбочена, че да й попречи да се забавлява да е в центъра на вниманието. Тя продължи с удоволствие. – Дейвид казва, че стаята на Ерик изглежда сякаш е била претърсена. Мястото е пълна бъркотия! И няма никаква следа от Ерик. Двамата с Женевиев трябваше да излизат този уикенд, а сега тя е съкрушена!
- От тук нататък ще се смеем тихо. – Обеща Ракел, очевидно не чак толкова разтревожена за Ерик. Кой можеше да я вини? Къртни ни се намръщи, след което изхвърча навън.
По- късно тази сутрин, на път за първия час, Ракел промърмори – Обзалагам се, че Женевиев я е яд, че пропуска тази първостепенна възможност за среща – изнасилване. 
- Предполагам, че Ерик се е уморил от училище. – Казах. – Чувам, че всяка година много ученици напускат преди срокът да е свършил. – Разбира се, знаех, че Ерик е бил просто един от дузините вампири, които идваха в Евърнайт, за да възстановят връзките си със съвременния ден, отегчил се е да се държат с него като с ученик и е изчезнал, за да се разсее някъде. Или може би г-жа Бетани и видяла в него опасността, която аз съзрях, и му е заповядала да напусне академията незабавно.
- Учениците, които бягат са умните. Което ме изненадва, че Ерик беше първият напуснал. – Ракел направи пауза. – Те изглеждат ужасно убедени, че той е избягал, въпреки че не е говорил с никого за това. А човек би си помислил, че би си бил камшика още по време на ваканцията ако се е канел да си ходи. Мислиш ли, че ченгетата идват? Би трябвало поне да ни питат няколко въпроса.
- Вероятно просто се е обадил на родителите си да дойдат да го вземат, да го отведат в някое друго луксозно училище. Г-жа Бетани знае всичко по въпроса, сигурна съм. Къртни просто е кралица на драмата.
- Да, това не би било изненада. А той е точно типът идиот, който разхвърля стаята си преди да си тръгне, за да направи бъркотия, която някой друг да чисти. – Но Ракел не изглеждаше убедена. – Въпреки всичко, би трябвало да задават въпроси. Учителите и дори ченгетата.
- Всички са разбрали. – Цялата тази тема ме смути. – Дай му време.
- Хората в това училище се преструват, че не е важно, когато ученик изчезне. – Поклащайки главата си, Ракел каза - Това което казах миналия семестър важи двойно повече сега. Никога няма да се върна тук следващата година.
Чудех се дали Ерик не си беше казал същото.
Всеки се държеше странно през остатъка от деня. Учениците бяха разсеяни в час, залагайки помежду си къде беше отишъл Ерик. Дейвид отбеляза, че Ерик е взел всичките си книги и вестници, но оставил дрехите си – точно обратното на обикновените му приоритети. Продължавах да чакам г-жа Бетани да обяви събиране и да предложи някакво обяснение, но тя не го направи.
Тази нощ се завъртях около стълбището на оръдейната кула, онази с тесните прозорци, широки колкото една тухла, които осигуряваха най-добрата гледка на чакълестата пътека, водеща от главния път към училището. Не очаквах да видя Ерик там, но всичко се повтаряше, чаках нещо.
- Е, предполагам,че полицията няма да дойде.
Извърнах се от прозореца, за да видя Лукас, застанал на няколко стъпки зад мен. Той носеше черната версия на униформата и светлината от съседния коридор изобразяваше силуета му толкова остро, че не можех да видя лицето му. Само очертанията му бяха ясни - широките му рамене, начинът, по който се беше опрял на каменната стена на стълбището. Целият ми страх се стопи от копнежа.
Когато му отговорих, думите излизаха леко задъхано. – Не. Г-жа Бетани няма да повика полицията. Ще привлече грешният вид внимание.
- Но няма място за тревога, че едно от... едно от „богатите деца” го е хванало.
- Не, Ерик беше толкова „богато дете”,колкото всеки един тук.
Лукас се приближи до мен и можех да видя лицето му въпреки сенките. Всичките часове, в които ми бе липсвал около Коледа, рязко се надигаха вътре в мен и поисках отчаяно да поставя ръката си на бузата му или да положа глава на рамото му. Но не го направих. Имаше бариера между нас сега. Бариера, която можеше никога да не се махне.
- Съжалявам, че не отговорих на имейла ти преди. – Каза Лукас. – Бях... в шок, предполагам.
- Не те виня. – Сърцето ми биеше учестено.
Лукас каза само – Трябва да поговорим. Насаме.
Ако ми вярвяше достатъчно, за да остане с мен сам, дори и знаейки, че аз бях тази, която го бе ухапала, тогава все пак имаше шанс за нас. Опитах се да звуча спокойно – Знам едно място. Ще дойдеш ли с мен?
- Ти водиш – каза Лукас и аз се осмелих да си позволя да се надявам.


Глава 13


- КЪДЕ ОТИВАМЕ? - ПОПИТА ЛУКАС ДОКАТО ГО ВОДЕХ към задното стълбище. 
- На северната кула. Над момчешките спални. Там горе има склад, където можем да се усамотим. 
- Няма ли някое друго място на което да можем да отидем? 
Сърцето ми пропусна удар. Може би не ми вярваше достатъчно, че да остане насаме с мен. 
- Мисля, че това е единственото място, на което можем да поговорим необезпокоявано. Ако предпочиташ... Не знам, да изчакаш да говорим през деня или нещо такова...? 
- Не, всичко е наред. - Лукас звучеше предпазливо, сякаш всъщност нищо не беше наред, но продължи да върви зад мен. Предполагам, че това беше повече, отколкото можех да се надявам. Учениците обикновено не използваха задното стълбище, вероятно защото то беше най – близо до апартаментите на преподавателите. А преподавателите, разбира се, бяха вампири – предимно много могъщи вампири. Може би ученици като Вик и Ракел не знаеха каква е разликата между учениците и преподавателите, но определено я усещаха. 
В старото ми училище учениците през цялото време взимаха на подбив учителите, но в Евърнайт всички – и вампири и хора – отдаваха уважение на преподавателите. Някои от учителите, като например родителите ми, живееха в другата кула, на повечето живееха тук. Подозирах, че двамата с Лукас бяхме първите ученици, преминали покрай апартаментите на преподавателите за цялата година. Стъпките ни тропаха по каменните стъпала, но изглежда никой не ни чуваше. Това беше последния разговор, който исках някой да послуша. 
- Откъде знаеш за това място? Да не идваш тук понякога? - Лукас все още се чувстваше неудобно. 
- Спомняш ли си като ти казах, че направих някои проучвания преди да започне училище? Това е едно от местата, които открих тогава. Не съм идвала тук от тогава, но се обзалагам, че никой друг не го е открил. - Когато се добрахме да врата в края на стълбите, натиснах дръжката й и я отворих внимателно. Миналата есен бях възнаградена за откритието си с душ от паяжини и прах. Паяците трябва да се бяха преместили, защото сега успяхме да пристъпим лесно вътре. Във вътрешността на помещението имаше стаи, разположени като в апартамента на родителите ми, но вместо да са пълни с уютна мебилировка, в тях бяха побити колони от кутии поставени една върху друга, от чийто капаци се подаваха ъгълчета пожълтяла хартия. Това бяха записките на Евърнайт – историята на всеки ученик, посещавал някога училището откак то е било основано през осемнайсти век. 
- Тук е студено. - Лукас издърпа ръкавите на пуловера си върху дланите на ръцете си. - Сигурна ли си, че не можем да си намерим някое друго място. 
- Необходимо е да поговорим за това. И е необходимо да сме сами. 
- Белведера...
- Е покрит с лед, Господин Тук – е – студено. Освен това могат да ни видят навън и да ни накарат да влезем вътре. И това няма да приключи с разговори. - Обърнах се към прозореца и така успях да видя звездите. Дори и сега те ме успокояваха. - И двамата сме твърде добри в избягването на темата. 
- Да, така е. - Лукас се предаде и седна на близката купчина. - Откъде да започнем? 
- Не знам. - Обвих ръце около себе си и се загледах в гаргойла на широкия перваз от външната страна на прозореца, който беше близнак на онзи, който се намираше от външния край на прозореца в спалнята ми. - Още ли се страхуваш от мен? 
- Не. Не се страхувам. Ни най – малко. - Лукас поклати бавно глава с очи, изпълнени с неверие. - Би трябвало да съм... По дяволите, не знам как би трябвало да се чувствам! Продължавам да си повтарям да стоя настрана. Да забравя за теб, защото всичко се промени. Но не мога. 
- Какво? - бях твърде слисана, за да се надявам. Гласът на Лукас беше дрезгав.
- Когато за първи път видях какво си горе на покрива... Бианка, почувствах се сякаш всичко в което съм вярвал не е било истинско. 
- Предполагам, че не е лесно да осъзнаеш, че вампирите наистина съществуват. 
- Всъщност не тази част ме порази. - Сега разбирах, че независимо колко бе откачил от разкритието си за вампирите, моите лъжи го бяха наранили по - лошо. 
- Каза ли на майка си? Каза ли на някого? 
Лукас се засмя отново. 
- Не, едва ли. - когато му отправих объркан поглед, той поясни – Не можеш ли да се сетиш за по – добър начин от това да завърша в младежко психиатрично отделение? 
- Не, - съгласих се, - вероятно щеше да ти даде еднопосочен билет към клиниката за душевноболни. 
Той добави рязко: 
- Освен това ти ме помоли да не казвам нищо. 
Беше прочел онова дълго писмо пълно с откровения, научавайки, че съм го излъгала, че съм нещо, което трябва да се смята за чудовище, Лукас все още е бил способен да прочете моите молби за пазенето на това в тайна и да ги изпълни. 
- Благодаря ти. 
- Нямаше да се връщам тук. Никога повече нямаше да те видя. Боли толкова силно, че си помислих, че единствения начин да спре някога да ме боли е ако се накарам да те забравя. - Той притисна ръце към слепоочието си, сякаш се уморяваше дори само от спомена за тази вътрешна борба. - Усилено се опитвах да забравя, Бианка. Не успях. Тогава се убедих, че е мой дълг да се върна в Евърнайт. 
- Дълг? - Това ме обърка. 
Лукас, очевидно в недоумение, сви рамене. 
- Да науча истината. Да видя как са нещата. Не знам. - изражението му се промени докато гледаше нагоре към мен. И беше по същия начин, по който ме бе гледал и преди, начинът, който караше коленете ми да омекват. Начинът, по който изглеждаше когато казваше, че мъжът от картината на Климт има едно единствено ценно нещо на света. - Но веднага щом те видях отново, разбрах, че все още имам нужда от теб. Че все още ти вярвам. Дори и да си вампир – или почти да си вампир – каквото и да си. 
Лукас все още изричаше думата вампир така, сякаш не можеше да повярва. - Няма значение за мен. Би трябвало да има, но няма. Не мога да направя нищо за това, което чувствам към теб. 
Повече не можех да стоя настрани. Отидох до Лукас и се свлякох на пода. Той обхвана лицето ми с ръце и цялото му тяло потрепери. 
- Искаш да бъдеш с мен? Въпреки, че те излъгах? 
Лукас стисна очи. 
- Никога не бих използвал това срещу теб. 
- Значи разбираш защо се налагаше да го запазя в тайна. - всички страхове и тревоги, които бях чувствала се изляха от мен набързо и поисках да обвия ръце около Лукас и да се разтопя насреща му. - Ти наистина разбираш. Никога не съм си мислела, че би могъл. 
- Не мога да повярвам, че искам това. - прошепна той. - Не мога да повярвам колко силно те искам. 
Лукас притисна устата си към моята за кратко. Може би е имал намерение да спре дотам, но не и аз. Плъзнах ръка по раменете му и го целунах отново. Спрях да се тревожа за всичко друго и си мислех само за Лукас и колко близо се намираше той до мен, за кедровия аромат на кожата му, за начина, по който дишахме заедно докато се целувахме, сякаш бяхме две части от едно цяло. Малки тръпки на удоволствие причиниха изтръпване в пръстите на краката ми, корема ми, навсякъде. 
- Би трябвало да бягам сякаш ада е по петите ми. - Дъхът му срещу ухото ми беше топъл. - Пръстите му се плъзнаха към колана на полата ми, използвайки го, за да ме издърпат по – близо до себе си. - Какво ми направи? 
Когато ме притисна към гърдите си, поисках да се отдръпна назад. Бях свикнала да се отдръпвам назад в този момент, защото се страхувах до какво може да ме докара желанието ми към Лукас. Сега бях очаквала Лукас да бъде уплашен, но той не беше. Той ми вярваше достатъчно, че да ме целуне, да се свлече на пода така, че сега коленичехме един срещу друг, и да затвори очи когато прокарах ръка през косата му. 
- Това е момента, в който ми е трудно да запазя контрол. - прошепнах, предупреждавайки го. 
- Да проверим колко контрол ни е нужен. - той набра яката на пуловера си, излагайки шията си на показ. Тази дързост, по същество, беше, за да докажа, че мога да се въздържам. Аз просто притиснах едната си ръка към отолената кожа и отворих устата си по – широко срещу неговата. Лукас нададе нисък звук, който направи нещо странно с цялото ми тяло, сякаш съм се изправила твърде рязко и съм се замаяла от това. Ръцете му бавно обходиха ръба на пуловера ми, тествайки реакцията ми. Целунах го по – силно. Така че Лукас набра пуловера ми нагоре по гърба ми и аз вдигнах ръце, за да му помогна да го съблече. Сега носех само тънка долна блуза и среднощносиния си сутиен, ясно различим изпод бялата блуза без ръкави.
Очите на Лукас бяха широки, а дишането му беше забързано и повърхностно. Сега целувките ни бяха по – отчаяни. Той свали своя пуловер и го разпростря на пода като одеало, след което ме наклони така, че да легна отгоре му, под него. Все още дишаше учестено, но се бореше за контрол. 
- Не тук, не тази нощ... но може би бихме могли да вземем някои неща, да си намерим друго място някоя нощ... 
Заглуших думите му с още една целувка, дълбока и страстна достатъчно да каже да. Лукас отвърна на целувката и ме притисна здраво, но не толкова здраво, че да не мога да ни претърколя, така че той беше с гръб към пода. Сега с Лукас лежеше под мен, а аз бях супер сетивна за всичко – бедрата му около моите, квадратната тока на колана му, притисната към коремната ми област, пръстите му, играещи си с презрамките на сутиена ми, отмествайки ги настрани. За секунда – само една секунда – се зачудих какво ли би било ако с Лукас бяхме дошли тук подготвени – с одеала и възглавници, музика и предпазни средства, и имахме цялата нощ да бъдем заедно. 
- Иска ми се да можехме, - изпъшках, - иска ми се да можеше да сме сигурни, че ще бъда способна да спра. 
- Може би... Може би няма значение 
- Какво? 
Очите на Лукас бяха ярки, а дъхът му срещу бузата ми беше горещ. 
- Ухапа ме веднъж и се спря навреме. Не е казано, че ще ме убиеш или промениш. Само да ме ухапеш. Ако това е всичко, тогава може би... О, Боже, добре. 
Той искаше това, което и аз исках. Гладът се разпали в мен и нямах причина да спирам. Притиснах Лукас кам пода и захапах дълбоко. 
- Бианка... - Лукас се бори само в първата секунда, докато екстазът не връхлетя и двама ни. Пулсът ми се вля в него докато кръвта му се вливаше в мен, по – мощно от всяка целувка, обвивайки двама ни заедно. Вкусът на кръвта му ми беше познат сега, но дори и още по – неустоим. Преглъщах, наслаждавайки се на горещината, живота и солта срещу езика ми. Той потрепери под мен и аз знаех, че ухапването е еднакво невероятно и за двама ни. Лукас изпъшка и се насилих да спра. Бавно се отдръпнах от Лукас. Той беше замаян и слаб, но бе в съзнание. Постави ръцете си от двете страни на лицето ми и внезапно се почувствах неловко. Устните ми бяха пропити с кръвта му а кучешките ми зъби все още бяха издължени. Как можеше Лукас да ме гледа като вампир с нещо друго, различно от погнуса? 
Вместо това той ме целуна с кръвта и всичко останало. 
Когато устните ни се раздалечиха, прошепнах: 
- Това е всичко. Обещавам. Така добре ли е? Ще можеш ли да го понесеш? 
- Искам да бъда с теб, Бианка. Без значение какво си. Без значение.


Глава 14


- МОЖЕШ ЛИ ДА СЕДНЕШ?
- Не още. – Лукас притискаше ръце около очите си, после ги спусна обратно на пода. – Нужна ми е още една секунда. 
- Опитах се да не вземам много кръв. – Наистина, наистина не ми се искаше да ми се налага да моля г-жа Бетани отново за помощ. – Даде ми разрешение, нали? 
- Така е. Не съм сигурен, че съм мислил трезво, но вината е моя, не твоя. – Нещо в мен, което досега беше прекалено стегнато, най-накрая се отпусна и отново можех да дишам дълбоко. Докато Лукас се чувстваше така, всичко щеше да е наред. – Казаха ли ти родителите или г-жа Бетани да го направиш?
- Да те ухапя?
- Знам за това. Имах предвид, да ми кажеш за училището?
- Точно обратното. Те искаха да те лъжа, и ето защо го направих в началото. – Тази част все още ме караше да се чувствам засрамена. – Съжалявам, Лукас. Мислех, че ще е най-безопасно и за двама ни, ако продължа да подкрепям историята, която г-жа Бетани измисли, за да прикрие часовете, които не помниш. 
- Странно е. Сега помня, че ме ухапа, но е замъглено. Също когато не можеш да си спомниш някой сън точно пет минути след като си се събудил. Ако не беше тук с мен през цялото време, държейки ме буден, сигурно щях да забравя и това. Мислех, че ухапването от вампир, ще е едно от онези неща, които остават в паметта ти. Знаеш, настрана от обичайното. 
- Забравата е част от ухапването. Не знам защо. Може би никой не знае защо. Не че има някакво научно обяснение за вампирите. 
Лукас вдиша дълбоко, после бавно се изтласка с лактите си докато седна. Подпрях рамото му със свободната си ръка, но той поклати глава.
– Добре съм, мисля. 
- Сега разбираш защо понякога, когато се целуваме, ми се налага да се сдържам.
- Сега разбирам. – Усмивката му изглеждаше малко смешна. – Тази част е известно облекчение. Бях започнал да си мисля, че трябва да си сменя пастата за зъби, или нещо подобно. 
Подсмихнах се и го целунах по челото.
– Не се притеснявай, не съм те превърнала във вампир. 
- Знам. Имам предвид, че сърцето ми бие. Значи не съм вампир. – Лукас извади кърпичка от джоба си и я постави на врата си. Трепна леко когато тя се докосна до раната. – Все още не мога да повярвам, че си родена вампир. Никога не съм чувал такова нещо. 
- Как може да си го чувал, като преди не знаеше, че съществуват вампири. 
- Права си. 
- Никога повече няма да те хапя, освен ако не ме помолиш. 
- Вярвам ти. – Лукас се засмя. Беше странен звук, сякаш се смееше на себе си поради някаква причина, която не разбирах. – Вярвам ти изцяло. Дори сега. 
Прегърнах го силно. За Лукас да каже това, след като беше научил как го бях излъгала... е, не можех да искам нищо повече. 
Превързахме Лукас толкова спретнато, че никой да не разбере, докато носеше тениската на униформата си, слязохме долу и успяхме да избегнем навреме изпускането на вечерния час. Той ме целуна нежно на входа на мъжкото общежитие и след това си тръгна без да намеква, че тази вечер е била по-различна от другите.

- Държиш се странно. - каза Ракел същата вечер, докато си миехме зъбите над мивките. – Знам, че нещата между теб и Лукас бяха напрегнати. Всичко наред ли е? 
- Супер сме. Имахме едно малко недоразумение по време на ваканцията, но сега всичко е наред. – Това, което тя приемаше като „странно държание” беше, че се опитвах да се прикрия, за да не види, че пастата за зъби, която плюех в мивката беше розова от кръвта на Лукас. - Ти как си? 
- Аз? Супер. – Каза го със истинско облекчение, което ме накара да я погледна с учудване. Ракел се разсмя. – Съжалявам. Сега, когато Ерик го няма, в Евърнайт изглежда наполовина търпимо. 
- Наистина ли? Чуй се само. До другата година ще си единствената мажоретка в Евърнайт. 
- Първо, ако пак ме наречеш мажоретка, ще избърша пода с теб. - отвърна Ракел с четката за зъби в уста. – Второ, няма да е много забавно да си мажоретна в училище, в което единствените спортове са конни състезания и фехтовка. Извинявай, но сме заклещени в Тъмните Векове. 
- По скоро в началото на 1800 година – Спрях кранчето за студената вода и й отправих самодоволна усмивка. – И забелязах, че не спомена, че няма да се връщаш следващата година. 
Това ми изпроси една захвърлена кърпа към главата ми, но успях да я избегна. 
Същата вечер, докато си лежах в леглото и Патриция се измъкна през прозореца за късна среднощна закуска, се опитах да си дам сметка колко съм хлътнала. Още веднъж бях усетила загадъчна близост към Лукас, но този път беше дори по-добре. Сега той знаеше, разбираше всичко. Не беше нужно да го лъжа повече, а това само по себе си беше необятно, реещо се облекчение. Нямаше значение нищо друго. 
Или поне така мислех до следващата сутрин. 
Събудих се със същите подсилени сетива, които бях усетила и преди. Родителите ми ми бяха казали, че ще свикна с усещането, но определено не бях все още. Захлупих глава под възглавницата в напразни опити да заглуша звука от певческия мадригал на Женевиев под душа, от чуруликането на птиците отвън и от някой, който вече остреше моливи долу. Калъфката на възглавницата изглеждаше груба в допир до кожата ми и миризмата от лака за нокти на Патриция изглеждаше непреодолима. 
- Трябва ли да си правиш педикюр всеки ден? - Отметнах завивките си. 
Патриция погледна надолу към голите ми крака, на които очевидно не им беше обръщано особено внимание напоследък.
– Някои от нас имат за по-висок приоритет хигиената и поддържането си от други. Въпрос на предпочитание е. Опитвам се да не го виждам като отражение на характера на някого. 
- Някой хора имат по-важни неща за правене от лакирането на ноктите си. – отвърнах. Тя ме игнорира и продължи да лакира кутрето си. 
Докато отида до долу, усетих че започвам да овладявам повишените си сетива. Това, което ме тревожеше беше напрегнатото очакване да видя Лукас. Въпреки че помоли да бъде ухапан, раната сигурно болеше. Ами ако това го беше уплашило? 
Когато слязох долу, той не ме чакаше. По принцип миналия срок, когато бяхме заедно, ме чакаше на входа на женското общежитие с раница на рамото си, но днес - нищо. Свих рамене и си казах, че пак се е успал. Понякога го правеше и след снощи нямаше спор че има нужда от почивка. 
По време на обяда се огледах за него наоколо. Нямаше го никъде. И все пак не казах нищо на родителите ми или на някой друг. Снощи Лукас беше казал, че ми вярва, а това означаваше, че и аз трябва да му вярвам. Дори когато влязох в часа по химия и видях, че го няма, продължих да си повтарям, че трябва да имам вяра в него. 
След часа Вик закрачи до мен в коридора, правейки жалък опит да се държи обичайно.
– Хей. Помниш ли, когато се промъкна в стаята ни? 
- Да точно преди Коледа. – Погледнах към него. – Защо?
- Мислиш ли, че ще можеш да го направиш отново? Нещо странно става с Лукас и не иска да каже какво е то. Помислих си, че ако някой може да го навие да отиде на лекар, то това си ти. 
Лекар? О, не. Поразена хванах ръката на Вик.
– Заведи ме там. Веднага! 
- Добре! – Той ме поведе към мъжкото общежитие, оглеждайки се плахо, за да види дали са ни проследили. – Не се паникьосвай. Не е като апандисит или нещо такова. Лукас просто се държи странно. По-странно от обикновено, това е. 
Всички бяха на нокти след изчезването на Ерик, затова не ми беше лесно да се промъкна там. Вик трябваше да разузнае всеки коридор, изчаквайки да се опразни и после да жестикулира обезумяло към мен. След това бързах към следващия коридор и се криех в някой ъгъл докато Вик го проверява. Най-накрая стигнахме и влязох в стаята им. 
Лукас лежеше на леглото си с ръце на стомаха, сякаш му беше лошо. Когато ме погледна, видях изненада, последвана от облекчение. Радваше се да ме види и, въпреки всичко, това ме направи щастлива и се усмихнах.
– Хей. – казах, коленичейки до леглото му. – Боли те корема? 
- Не мисля, че това е проблема. – Той затвори очите си и аз погалих няколко кичура, спускащи се по потното му чело.
– Вик, може ли да ни дадеш няколко секунди насаме? 
- Разбира се. Просто закачи вратовръзката си на вратата ако се разгорещите тук. По принцип нямам нищо против порното на живо, но...
- Вик! – Изпротестирахме и двамата в хармония. 
Той държеше ръцете си нагоре и отстъпваше назад, хилейки се.
– Добре, добре. 
В секундата, когато вратата се затвори се обърнах към Лукас. – Какво има? 
- Още от сутринта е като... Бианка, мога да чувам всичко. Всичко в цялото училище. Хората да говорят, да ходят, дори да пишат. Химикалките да драскат по хартията. Толкова е шумно. – Беше ми толкова познато, че ме побиха тръпки. Лукас примигна сякаш светлината беше прекалено силна за очите му. – Миризмата е също толкова силна. Всичко е толкова... увеличено, предполагам. Нетърпимо е. 
- И на мен ми се случи, след като те ухапах. 
Клатейки глава, Лукас настоя:
- Не може да е от ухапването. Последния път не се чувствах така. Събудих се при г-жа Бетани, с нещо катозамаяност, но само толкова. 
- Повече от веднъж. – Прошепнах, като си спомних какво ми беше казала майка ми. – Не можеш да станеш вампир, ако не си бил ухапван повече от веднъж.
¬Лукас се изправи, за да може да се облегне на лицевата дъска на кревата си.
– Уоу, уоу. Не съм вампир. Аз съм жив. 
- Не не си вампир. Но сега можеш да станеш вампир. Възможно е за теб. И може би, може би щом е възможно, организма ти започва да се променя.
Той направи гримаса.
- Шегуваш се, нали?
- Не бих се шегувала за нещо подобно! 
- Е, може ли да обърнем ефекта? Да го оправим, така че да не стана вампир? 
- Не знам! Не знам как работят тези неща.
- Как може да не знаеш? Не ви ли изнасят лекции за вампирските факти в живота? 
Лукас отново намекваше, че родителите ми са скрили важните факти от мен. Все още го намирах за дразнещо, но осъзнах, че можеше и да е прав.
– Казаха ми как мога да стана вампир. Подготвиха ме за собствената ми промяна. Не за твоята. 
- Знам, знам. – Ръката му, която беше около моята, беше успокояваща, и се мразех, за това че той трябваше да успокоява мен, докато самият него го беше страх и се чувстваше некомфортно. – Трудно ми е да го побера в ума си. 
- Значи ставаме двама. 
Защо до сега не бях осъзнавала колко малко разбирам от това да си вампир? Никога преди не ми се беше струвало, че трябва да задавам въпроси. Може би родителите ми не са криели изцяло тайната от мен, може би са изчаквали докато съм напълно готова. Досетих се, че това можеше да е и истинската причина, заради която настояха да посещавам Академията Евърнайт. Вероятно са се опитвали да ме подготвят за цялата истина. 
Ако работата е била такава, постигнаха желанието си.
– Ще се опитам да разбера нещо по въпроса. Трябва да има книги в библиотеката. Или пък мога да попитам някой, който не би станал подозрителен – да кажем Патриция. Знам, че Балтазар ще ми каже, но той може да се досети, че отново съм те ухапала. Може да не каже на родителите ми, но може и да каже ако сметне, че е за твое добро. 
- Не поемай никакви рискове. - каза Лукас – Ще го измислим някак си. 

Да науча истината се оказа по-трудно отколкото смятах. 
- Виждаш ли колко е лесно? – Патриция беше щастлива, че я бях помолила да ме научи на изкуството на педикюра, човек би си помислил, че й плащам за частните уроци. – Утре ще сменим на цвят, който е по-подходящ за кожата ти. Кораловия цвят изглежда малко слаб. 
- Супер. Имам предвид, че ще е супер. – Нямах намерение да си лакирам ноктите отново поне до края на учебната година, но ако можех да науча нещо полезно, би си заслужавало. – Сигурно преди е било трудно, да ги поддържаш, преди още лакочистителя и другите неща да са били открити. 
- Е, нямахме лакочистител. Но чистенето си беше предизвикателство. Талковата пудрата помагаше много. – Патриция въздъхна с мила усмивка на устните си. – Вода Флорида. Също и ароматизирани билкови торбички и малки парфюмирани салфетки, които можеш да пъхнеш в деколтето на роклята си. 
- И това привличаше момчетата? – Когато тя кимна продължих да разпитвам. – Толкова, че да можеш да ги ухапеш?
- Понякога. – Лицето й се измени, преминавайки в изражение, което рядко бях виждала от Патриция: гняв. – Знаеш ли, мъжете които срещах не бяха кавалери. Те наддаваха по тържищата. Купувачи. Търговете, на които ходех преди Войната между Щатите бяха с хора от смесен произход. Дори не знаеш какво е това, нали? 
Поклатих глава. 
- Момичета като мен, които са наполовина бели, наполовина черни, достатъчно бели за собствениците на плантации, за да ни считат за привлекателни. Мнозина от нас бяхме изпратени да живеем в Ню Орлиънс, отнасяха се с нас като с подходящи млади дами. Почти можехме да забравим, че сме роби. – Патриция се загледа към полу лакираните си нокти, три от които все още блестяха неизсъхнали. – Когато станеш достатъчно голяма, трябва да отидеш на смесено тържище, за да могат белите мъже да те огледат и да те купят от собственика ти, нещо като незаконна съпруга. 
- Патриция, това е ужасно. – Никога не бях чувала за нещо по-отвратително. 
Тя вдигна главата си и каза тихо. – Бях променена в нощта преди първият ми търг. Прекарах целия сезон от мъж на мъж. Мислеха си, че ще ме използват, но вместо това аз ги използвах. След това бягах. 
За първи път Патриция споделяше нещо с мен, поне нещо реално. Колкото и да исках да я оставя да продължи да говори, за да може да разкрие повече за миналото си, трябваше да променя темата, за доброто на Лукас.
– Някога пила ли си повече от един път от един и същи мъж? 
- Моля? – Патриция изглеждаше така, сякаш се връща от много далеч. – О, да. Бюрогард. Дебел. Надут. Можеше да изгуби литър и нещо, без дори да усети, което беше от полза. 
- Стана ли нещо с Бюрогард? 
- В нощта преди последния сезон, той падна от коня и си счупи врата. Може би защото беше замаян от загубата на кръв, но най-вероятно е бил пиян. - Мислиш ли, че тъмнолилавият цвят отива на кожата ми? 
- Тъмнолилавото ти отива. 
И просто ей така, разговорът приключи. По-зле от безполезно. Би трябвало да има книги за вампири в училище, предназначено за вампири, нали? Но не. Единствените книги, които имаше в библиотеката бяха романи на ужасите (подредени в Хумористичния отдел) и научни трудове по фолклор, повече измислица отколкото истина, като тези които четяхме в часа на г-жа Бетани. Изглежда нямаше книги написани от вампири за вампири. Докато се ровех в купа от енциклопедии, се зачудих дали някой ден ще мога да пробия на пазара. Това ми помогна с потенциалния ми избор за кариера, но не свърши много работа за положението на Лукас. 
За щастие той се почувства по-добре след няколко дена. Повишените му сетива се нормализираха по-бавно отколкото моите, но накрая се върнаха към нормалното и това повече не беше проблем. Но имаше и други промени, такива, които бяха по-трудни за разбиране, които ми бяха по-познати. 
- Погледни. - каза Лукас, когато излязохме на двора през почивните дни. Наблюдавах го докато скачаше към най-близкия боров клон и го хвана, висейки безпроблемно от клоните. След това бавно се изтласка с крака, променяйки хватката си около клона, докато се изтегляше все по-нагоре и по-нагоре, завъртайки се около клона и най-накрая изпъвайки тялото си нагоре и задържайки се само на ръце, докато се оказа с крака нагоре в нещо като челна стойка. 
- Предполагам не си истински Олимпийски гимнастик? – пошегувах се аз.
- Ах, по дяволите, разкри тайната ми.
- Веднъж те видях на една кутия от Wheaties*. 
- Сериозно, във форма съм, но не би трябвало да съм способен на това в никакъв случай! И слизането сигурно ще боли, но... – Лукас скочи надолу, падна и се приземи твърдо на краката си - ...не е проблем. 
- И аз мога да го направя, - споделих. – Но само след като се нахраня. Родителите ми могат да правят неща като тези по всяко време. 
- Значи казваш, че това е вампирска сила. – Можех да кажа, че на Лукас не му се нравеше тази мисъл. – Че съм по-силен от човек, може би по-силен и от теб, въпреки, че не съм вампир.
- И аз не намирам смисъл, но е възможно. 
Докато Януари се превърна във Февруари, открихме и други промени в Лукас. Тичахме заедно из провинцията и аз не се спирах. Тичахме по-бързо от който и да е човек, понякога дори часове наред. Можехме да го правим, макар че това изморяваше и двама ни. Нощно време се промъквахме на двора или на покрива и изпитвах Лукас върху това, което можеше да чуе. Можеше да чуе бухането на бухал от половин километър или чупенето на клонките. Слухът му не беше остър колкото моя и никой от нас не беше усещал нещата толкова кристално ясни, колкото веднага след като пих от кръвта му, но все пак си оставаше свръхчовешко. 
Не предприехме повторно пътешествие към върха на северната кула. Въпреки, че повече от всякога исках да съм с Лукас и знаех, че и той се чувства по същия начин, и двамата бяхме предпазливи. Имахме си достатъчно проблеми с контрола над глада ми, ако нещо се променеше дълбоко в Лукас, можеше да има и други опасности ако започнехме да се целуваме и се отнесяхме. Сега разбирате колко отчаяно исках да открия някакви отговори. 
Една вечер реших, че трябва да опитаме крайния тест. 
Срещнах се с Лукас при белведера с термос в ръце.
– Какво е това? – попита той, очевидно неподозиращ. 
- Кръв. 
- Оу. – Изражението му беше странно. – Ако си гладна, не ми обръщай внимание. – Докато пристъпваше от крак на крак, Лукас избягваше погледа ми. Очевидно все още не беше свикнал с мисълта, че пия кръв, което не вещаеше нищо добро за експеримента, който се канех да направя. 
- Не е за мен, - започнах – за теб е. 
Ужасен, той отговори:
- Няма начин.
- Лукас, примири се. Когато те ухапах втория път, нещо дълбоко в теб се промени, може би завинаги. Ако съм те направила полу-вампир или като мен, трябва да сме наясно. 
Той изглеждаше блед и придърпа дългото си палто, сгушвайки се в него.
– Наистина ли мислиш, че това е станало? Защото, Бианка, не мога да приема факта, че съм се превърнал във вампир. Никога. 
Откровения му отговор към идеята болеше; вече бях започнала да си мечтая как двамата преминаваме заедно през вековете, вампири които са завинаги млади и красиви, и как се следваме един друг, точно като майка ми и баща ми. Очевидно Лукас не беше стигнал толкова далеч. Беше разочароващо, но останах концентрирана върху теста. Носех сиви ръкавици без пръсти, за да мога по-лесно да развинтя капачката на термоса.
– Трябва да разберем как реагираш на кръв. Знаеш, че е така. Просто отпий една глътка и да се свършва.
- Това не е от човек, нали? 
- Не! Кръв от крава е. И то свежа. 
Лукас изглеждаше така, сякаш предпочита да го съблекат в мразовитата нощ. Но пое въздух, прие чашата и успя да не прави много гримаси докато наливах струйка кръв. Дадох му само глътка, която да е достатъчна, за да може да каже. Лукас повдигна чашата с гримаса към устата си, наклони я и отпи... 
...и изплю кръв по земята.
- Господи, това е ужасно!
- Сега вече ще знаем. – Мръщейки се сложих отново капачката на термоса. Стоплих кръвта и я опитах собсвеноръчно, за да съм сигурна че е вкусна. Щом на Лукас не му харесваше, значи изобщо нямаше апетит към кръвта.
– Не си като мен. Различен си. 
- Как, по дяволите, ще разберем? – Лукас избърсваше уста с опакото на ръката си, опитвайки се да премахне всяка следа от кръвта. – Нямаме указания; и нито един от нас не се е сблъсквал с такова нещо преди. Преди да си попитала, не няма нищо по въпроса в Уикипедия. Толкова много се отчаях, че проверих. Нищо. Абсолютно нищичко.
Искаше ми се Лукас да спре да говори така, сякаш знае нещо за вампирите, беше досадно. Все пак току що опита нещо наистина гадно, затова реших този път да го оставя. – Имам предложение. Няма да ти хареса, но ако го обмислиш ще разбереш, че е най-добрия начин. 
- Добре, кажи ми предложението, което няма да ми хареса. 
- Да попитаме родителите ми. 
- Беше права, че няма да ми хареса. – Лукас прокара ръце през косата си, сякаш искаше да я отскубне от корените й от отчаяние. – Просто... да им кажем? Да кажем на вампирите какво не ми е наред?
- Спри да мислиш за тях като за „вампири”, а започни да ги възприемаш като мои родители. – Знаех, че ще му отнеме време да направи тази крачка, но не възнамерявах да го притискам. Беше се научил да ме вижда такава, каквато съм. Рано или късно, можеше да направи същото с мама и татко. – Ще те изслушат и ако могат да помогнат, ще го направят. – Лукас поклати глава. – Ако ще са ядосани на някой, то това ще съм аз. Аз съм тази, която те ухапа повторно и започна всичко това. 
- Значи не трябва да те вкарваме в неприятности. 
- Ако имаш нужда от помощ, значи само това има значение. Нищо друго. – погледнах го решително. – Помисли, Лукас. Щом узнаят, ще можем да говорим открито. Ще получим отговорите на моите и твоите въпроси. Ако ти е писано да си вампир... 
Той потръпна.
– Не знаем това. 
- Ако, казах. Трябва да знаеш всичко за нас, нали? Дори и историята и силата, за която не знам все още. Можем заедно да узнаем за нея. – И вероятно Лукас би харесал, това което чуе и би решил да се присъедини към мен като вампир завинаги. Можех да се надявам, нали? – Щом си един от нас – по не знам си кой начин – ще могат да говорят открито. Можеш да попиташ каквото си поискаш. И може би това ще накара родителите ми да разберат, че сега съм достатъчно голяма, за да чуя цялата истина. Повече няма да сме объркани или изгубени. Ще научим това, което трябва, ще научим всичко. Не разбираш ли? 
Лукас замръзна. За първи път изглеждаше сякаш разбира какво му казвах и каквото и да се беше случило с него, щеше да му позволи да стане част от Евърнайт. Въпреки ненавистта му към училището, усещах че иска да научи повече за него, толкова много че това изненада и двама ни. Може би все пак Лукас имаше нужда да принадлежи някъде. 
Или започваше да обмисля превръщането си във вампир и оставането с мен завинаги.
- Не ме моли да го правя, - каза Лукас тихо. – Не ми давай този шанс. 
- Страх те е, че ще ти хареса това което чуеш? – Предизвиках го. 
Той не отговори. Накрая кимна бавно.
– Да говорим с тях сега. 
Предчувствах, че мама и татко ще са разстроени, но не бях познала и наполовина. Първо мама ми чете конско, че съм игнорирала предупрежденията им. После татко искаше да разбере какво си е мислел Лукас като е завел едно младо момиче на върха на северната кула. 
- Почти на седемнайсет съм! – Извиках аз. – Все ми казвате, че трябва да взимам зрели решения, и точно когато направя такова, вие ми се карате! 
- Зрели решения? – Баща ми беше толкова бесен, че всеки момент очаквах кучешките му зъби да се издължат. – Разкриваш всичките ни тайни само защото харесваш някакво момче и искаш да си говорим за зрели решения. Стъпваш на тънък лед, госпожице. 
- Адриан, успокой се. – Мама постави ръце на раменете му. Мислих, че се застъпва за мен, докато не добави - Ако Бианка иска да прекара следващите хиляда години изглеждайки прекалено млада, за да си намери работа или да си наеме кола, или другите основни неща, които помагат в житова, тогава не можем да я спрем.
- Не това искам! – Дори не можех да си представя да бъда особнячка за цяла вечност. – Не съм го убила. Не съм се променила. Разбрахте ли? 
Татко каза:
- Била си на косъм и го знаеш.
- Не, не го знам! Никога не ми обяснихте какво ще стане ако ухапя човек и не го убия! Не ми обяснихте на следващия ден какво ще знаят или няма да знаят хората! Има толкова много неща, които никога не сте ми обяснявали, и сега най-накрая разбирам как през годините сте ме държали в неведение. 
- Извини ни, че не знаехме как да се справим с това! Шепа са децата вампири родени всеки век. Не е като да сме имали към кого да се обърнем за съвет. – Мама изглеждаше прекалено ядосана, за да отмести косата от лицето си. – Но да, Бианка, в този случай съм съгласна с теб. Очевидно, някъде сме сгрешили. Ако не бяхме, сега щеше да се държиш разумно, вместо да показваш подобно поведение! 
Лукас се опита да ме защити от кушетката на родителите ми, където му бяха казали да стои:
– Голяма част е моя вина.
- Ти да мълчиш. – Гневния поглед на баща ми може да разтопи метал. – Възнамерявам с теб да си поговорим на дълго и широко по-късно. 
Точно когато си мислех, че не може да стане по-зле, майка ми каза:
- Трябва да кажем на г-жа Бетани. 
- Какво? – Не можех да повярвам на това, което чувах. Очите на Лукас бяха широко отворени. – Мамо, не!
- Майка ти е права. – татко тръгна към входната врата. – Казала си тайната за Евърнайт на човек. Трябва да обясним на г-жа Бетани, което трябваше да осъзнаеш още в началото. 
Когато вратата се трясна зад него, мама добави по-тихо:
– Тайната ни ни защитава, Бианка. Един ден ще го разбереш. 
Почувствах се така, сякаш никога нямаше да разбера нищо от това. Потънах на кушетката до Лукас, за да можем поне да сме заедно, когато паднеше тежкия гръм. За няколко минути и тримата седяхме в потискащо мълчание и изведнъж навън се чуха стъпки по каменните стълби. Звукът ме накара да потреперя. Г-жа Бетани беше близо. 
Връхлетя вътре така, все едно притежаваше това място, а останалите бяхме просто натрапници. А баща ми зад нея, би могъл да й бъде сянка. Ароматът на лавандула я следваше, променяйки обстановката от наша към нейна. Тъмните й очи веднага се концентрираха върху Лукас, който се изправи срещу нея решително, но не каза нищо. 
- Край на обещания самоконтрол, г-це Оливър. – Дългата й пола се влачеше по пода, докато се приближаваше. Тази вечер тя носеше на яката си сребърна карфица, която бе тъй светла, че отразяваше светлината. Дългите й нокти бяха лакирани във възможно най-тъмното лилаво, но не скриваше дълбоките вдлъбнатини на всеки нокът. – Знаех си, че ще се стигне до тук рано или късно. Изглежда стана рано. 
- Вината не е на Бианка, - каза Лукас – а моя. 
- Колко смело от ваша страна, г-н Рос. Но мисля, че е повече от очевидно чия е вината тук. 
Тя дръпна яката от врата му, странно интимен жест от страна на учител към ученик. Лукас се стегна и аз си помислих, че ако тя си сложи ръката на врата му, той ще се счупи. Самообладанието му значително се понижи. Вместо това тя просто погледна розовите белези, които бяха останали от преди две седмици. – Два пъти си бил ухапан от вампир. Знаеш ли какво означава това? 
- Как е възможно да знае? – попитах. – Допреди няколко месеца той дори си нямаше и на представа, че вампирите съществуват.
Г-жа Бетани въздъхна.
– Напомни ми в час да повдигна значението на понятието „реторичен въпрос”. Както казвах г-н Рос, сега сте белязан като един от нас. 
- Белязан. - повтори Лукас. – Имате предвид като Бианка? 
- Първоначално промяната е лека. – Тя минаваше бавно покрай Лукас, изучавайки го от главата до петите. – Сега го усещам, но само защото привлякохте вниманието ми върху него. След време, обаче промяната ще стане по-явна. Останалите вампири около теб ще разберат. Накрая няма да могат да го игнорират. Отдал си се на вампир и то повече от един път. Това те доведе до състоянието да се превърнеш в един от нас. 
Лукас я прекъсна:
- Това означава ли, че трябва да стана вампир на всяка цена? – Размърдах се, неспособна да скрия изцяло надеждата си. Майка ми ме погледна и ме накара да стоя мирна. 
Г-жа Бетани поклати глава.
Не е задължително. Можеш да продължиш да имаш дълъг живот и да умреш по други причини, ако това го приемаш като повод за празнуване. Обаче скоро ще си все повече привлечен от г-жа Оливър, на която й липсва дисциплина. – Татко направи крачна напред сякаш щеше да ме защити, но майка ми сложи ръка на рамото му, за да го спре. – Другите вампири ще те намират за все по-привлекателен, въпреки че забраната да преследват плячката на чужд вампир, ще те спаси, поне за известно време. Накрая г-н Рос, ще сте привлечен към нея толкова, колкото и тя към вас. Ще го желаете много повече отколкото можете да си представите. Това е жажда, която нито един човек никога няма да може да разбере. Когато това време дойде, най-вероятно ще избереш да се присъединиш към нас. 
Ако Лукас щеше да загуби контрол, то си помислих че това ще е моментът. Но той остана спокоен.
– Това означава ли, че съм... по средата? Като Бианка? 
- Не точно като нея, но достатъчно близо. – Строгия вид на г-жа Бетани, стана по-мек, и осъзнах че тя почти се усмихваше. – Бързо се учите г-н Рос. 
- Бих искал да узная повече. - Каза той, завладян от нейното одобрение. – Искам да разбера тези... усещания. Способности. Сили. 
- И също така ограничения. Тези неща се внедряват по-бавно в хората, отколкото нашите сили, но ще се появят. Не бива да забравяте това. – Г-жа Бетани го обмисли за няколко секунди и после кимна. – Нямах такива намерения, когато отворих училището за човешки ученици, но го очаквах. Ще ви пратя някои книги, които могат да ви помогнат. Стари писма, изследвания, неща отнасящи се за тези, които са били в твоята ситуация и са избрали да следват нашите стъпки. Просто запомнете тога г-н Рос: Нашата тайна сега е и ваша. Колкото повече научавате, толкова повече принадлежите към нас. Вече не можете да предадете Евърнайт без да предадете себе си. От сега нататък, ще ви наблюдавам от близо. 
- Вярвам ви. Няма да кажа и дума на никого за вампири. – Той ме погледна косо. – Е, поне не и на някой, който все още не знае. 
Стиснах ръката му щастлива и облекчена. Сега нямаше значение какво ще ни кажат родителите ми или колко дълго щях да бъда наказана. Единственото, което имаше значение беше, че истината излезе наяве и Лукас щеше да е добре. И може би, само може би, да е мой за винаги. 
Не след дълго същата вечер, осъзнах, че г-жа Бетани не беше казала на Лукас какво щеше да се случи ако не избере да стане вампир. Тя не го предложи като вариант. Чудя се дали беше, защото просто нямаше друг избор, или защото нямаше да му бъде позволено да избира. 


Глава 15


С МАРТ ДОЙДЕ ДЪЖДЪТ, ПОРОИ, замъглявайки стъклата на прозорците и превръщайки земята в кал. За пръв път паркът не можеше да ни послужи за бягство. Но за първи път ние нямахме и нужда от него. Двамата с Лукас учехме за Евърнайт. Превръщахме се в част от него.

- Виж това. – Лукас побутна към мен една от тежките, черни, подвързани с кожа книги на г-жа Бетани, докато стояхме заедно в един от усамотените ъгли на библиотеката. Единственият друг звук беше трополенето на дъжда по прозореца. Страниците на книгите бяха пожълтели от годините и мастилото беше избледняло, така че трябваше да се приближа, за да видя думите. Четях, докато Лукас обясняваше. – Продължават да говорят за “Рода”. Някаква по-стара група вампири. Тук има ли някой от този Род?

- Никога преди не съм чувала за Рода. – Никога не съм си представяла колко е сложно ученето за вампири; родителите ми никога не са ми казвали за нищо от това. – Но какво имат предвид под по-стари? Баща ми е почти на хиляда години. Със сигурност това е достатъчно старо.

- Не и ако всички са безсмъртни. Трябва да има вампири два, три, десет пъти по-стари от него. Древни римляни. Древни египтяни. Които са дошли преди тях. Къде са те? Не тук, не мисля така.

Той беше прав. Най старият вампир в Евърнайт вероятно е Рейнулф, който е умрял през седми век. Разбира се, някои вампири са умрели завинаги; ако не си пил кръв месеци и месеци, или ако не си пил кръв известно време и си бил изложен на слънце – това може да те убие. Родителите ми ми изясниха това, когато бях малко дете, което не иска да довърши чашата си с козя кръв. Всеобщият ужасяващ кошмар беше огънят, който убива вампирите дори по-бързо, отколкото хората. Въпреки всички тези опасности, много вампири би трябвало да са оцелели дори по-дълго от Рейнулф.

- Мама и Татко казваха, че някои хора изчезват, - промърморих. – Губят следите от времето и човечността. Академията Евърнайт е била построена, за да могат вампирите да не попадат в този капан. Мислиш ли, че това са имали предвид родителите ми? Може би Родът са всички вампири, които са изчезнали. Те са отшелници и уединени, без досег до човечността. – Мисълта ме накара да потреперя.

- Това ужасява ли те?

- Да, малко.

Лукас прокара палец по бузата ми. – Искаш ли да направим почивка?

Осъзнах, че донякъде вече го правех. – Трябва да уча по история. Достатъчно трудно е да изкараш шестици, когато си оценяван от хора, които всъщност са свидетелствали за половината данни в книгите. Сега Мама ме държи по-здраво от всякога.

- Продължавай. – Той вече беше върнал вниманието си на книгата за вампирското знание. – Аз ще съм точно тук. – Лукас не вдигна глава от книгата през следващият час, а когато прибрах нещата си, за да сляза долу, ме остави да тръгна без него, така че да може да продължи работа, докато не затвори библиотеката. (Не можеше да занесе книгите в стаята си; съгласихме се, че Вик може да беше разсеян, но не беше глупав, и оставянето на истинска информация за вампири там, където Вик можеше да я види, би било лудост.)

Постоянно се питах дали Лукас има друга причина да се заравя в книгите на г-жа Бетани. Но винаги избутвах мисълта на страна почти моментално. Предимно го окуражавах, мислейки, че ще се доближи още повече до превръщането във вампир – и да остане с мен – завинаги.

Не всички одобряваха идеята, разбира се. Кортни сякаш охладня, след като ухапах Лукас за пръв път, очевидно разбирайки, че сега съм “в клуба”. Както и да е, тя не искаше Лукас в клуба при нас, което означава, че когато слухът за второто ухапване се разпространи из училището, тя беше в настроение на супер кучка.

- Можеш ли да си представиш да бъдеш с това момче сто години? – оплака се шумно на Женевиев в часа по Модерна Технология един ден, докато г-н Йee беше в ъгъла и обясняваше нещо на вечно обърканият Рейнулф. – Имам предвид, иуууу. Една училищна година с Лукас Рос е прекалено много. Ако си мисли, че ще приема жалкото му съществуване за няколко десетилетия, докато се опитва да се подмаже на всички хора, които е обиждал тук, може пак да си помисли.

Балтазар, който беше съсредоточен върху програмата за микровълновата, която беше урокът ни за деня, неочаквано се обади, - Хей, Кортни, опресни ми паметта. Миналият ден си мислих, че съм те видял в Френски Индокитай, но после осъзнах, че не е точно така. Беше различна… колко… преди петдесет години?

- Ъм. – Кортни изведнъж стана много заинтригувана от края на опашката си. – За това.

- Чакай, не. Не петдесет. – Челото на Балтазар се набръчка, сякаш микровълновата много го обърка, въпреки че виждах, че вече е разбрал механизма. – Беше… не, не беше `78-ма… 1987, нали?

- Не! – Бузите й станаха розови. Женевиев се взря в приятелката си; не беше чувала това преди и изглеждаше ужасена. Кортни отговори. – Беше 1984г.

- Оооо. 1984. Три години по-рано. Точно след като французите напуснаха Индокитай. Моя грешка. – Балтазар сви рамене. – Прости ми, Кортни. Десетилетията някак се сливат за тези от нас, които са били наоколо по-дълго.

Преструвах се, че не подслушвам, но не можах да не се усмихна, когато Балтазар триумфално натисна Старт и микровълновата започна да върти чаша с кръв. Годините значеха статус: Всеки, който не беше изкарал поне половин век беше новак, така че всички преструвки на Кортни бяха напълно разбити. Двамата с Лукас принадлежахме към училището, точно колкото и тя…

… което беше странно, но беше и вярно. Може би можехме да се върнем тук след четиридесет години, или след четиристотин. Може би щяхме да се върнем, за да учим как се е променил човешкият живот и да посетим мястото, където сме се срещнали за пръв път. Все още ме плашеше мисълта за необятността на годините, разпънати пред нас. Плашех се по малко всеки път, когато си помислех колко много ще ми трябва да се адаптирам към свят, който се е променил толкова, колкото се е променил за баща ми от Норманското Завоевание. Усещане, което много ми прилича на страха от високо – далеч от падането.

Но, когато си представях да се изправя пред тези години с Лукас до себе си, не се боях.




Най-лошата буря от всички се разрази около средата на Март, съботна нощ, толкова ветровита, че чак дебелото, антично стъкло на училищните прозорци хлопаше в рамките. Светкавиците осветяваха небето толкова често, че понякога, за минута или повече, навън беше като ден. С абсолютно всички, затворени вътре, всяка една обществена стая беше претъпкана. За щастие, аз и няколко приятели имахме начин за бягство.

- Добре, как може да имате толкова Дюк Елингтън и никакъв Дизи Джилеспи? – Балтазар попита баща ми. Той стоеше на земята с кръстосани крака, прехвърляйки албумите в търсене на музика, която да слушаме. Можех да взема няколко CD-та и плеър, но това означаваше да напусна мястото си на дивана до Лукас. Той беше сложил ръката си на рамото ми, така че нямаше да мърдам.

- Имах няколко на Дизи, - каза Татко. – Изгубих ги в пожар през `65-та.

Патриция, която стоеше в близкия стол, въздъхна. – Преживях ужасен пожар през 1892г. Ужасяващо е.

- Не съм и помислял, че ще имаш нещо против да пазаруваш за изцяло нов гардероб, - пошегува се Лукас. Всички го зяпнаха. – Какво казах?

- Огънят е едно от малкото неща, които могат да ни убият, - обясни Мама, с кръстосани пред гърдите й ръце. Тя и Татко още бяха внимателни с Лукас, но се стараеха да направят най-доброто. Също като г-жа Бетани, те разсъдиха, че колкото повече знае Лукас, толкова по-малък е шансът за друга ужасна грешка. – Това прави огънят страшен.

Изражението на Лукас помръкна и за момент нямах представа какво си мисли или чувства. Най-вече бях доволна, че Мама каза “нас”, сякаш Лукас вече беше един от нас.

Тогава Лукас каза рязко, - Всъщност, ние се чудихме за това миналия ден. Какви са другите начини? Как могат да умрат вампирите, имам предвид?

- Е, да видим. – Татко плесна с ръце, сякаш трябва да си го спомни след хилядолетие. – Доста кратък списък, всъщност.

- Колове, - каза твърдо Лукас. – Това поне показват по телевизията.

- Идиотска кутия. – Патриция явно смяташе телевизията за прекалено модерна, за да заслужи вниманието й. Но тя благоволи да говори на Лукас за това да си вампир. Надявах се, че ще се отвори малко, както пред мен за живота си в Ню Орлианс, но за сега се придържаше предимно към твърди факти. – Коловете ни “убиват”, но само временно. Когато колът бъде изваден, ще се оправиш за нула време.

Балтазар пусна албума на Били Холидей, като добави, - Само трябва да се увериш, че имаш приятел, който да те изрови и да се погрижи.

- Най-вече огън и обезглавяване. – Мама отметна тези две възможности на пръстите си.

- А светена вода? – попита Лукас.

- Трудно. – Баща ми не си правеше труда да крие презрението си към предположенията на Лукас. – Хвърляли са светена вода към мен няколко пъти. Ако е имало някакво разлика между нея и дъждовната вода, не съм я усетил.

Лукас гледаше скептично, но кимна. – Добре. Съжалявам, знам, че това са глупави въпроси.

- Има много за поемане, - каза Патриция. От нея, това беше невероятно великодушно, така че й се усмихнах като опрях глава в рамото на Лукас. Проливният дъжд се стичаше по прозорците, непрестанният шепот от дрезгавия глас на Били.

Мама трябва да е забелязала гушването ми в Лукас, защото бързо хвана баща ми за рамото. – Добре, Ейдриън. Размотавахме се достатъчно. Сигурна съм, че децата предпочитат да си говорят без нас.

- Деца? Спести това за класната стая. Ние сме почти на една възраст! – разсмя се Балтазар. Беше прав, което беше невероятно странна мисъл. – Трябва да останете.

- Нямам нищо против. – Патриция сви рамене.

Двамата с Лукас се спогледахме. Ние някак си имахме нещо против, но в един идеален свят Мама и Татко щяха да отведат Балтазар и Патриция със себе си, така че да можем да се натискаме на дивана. Това нямаше да се случи.

Използвайки зловещите си телепатични способности, Мама въздъхна съчувствено. – Предполагам, че има моменти, когато липсата на лично пространство от родителите е достатъчна, а?

- Евърнайт със сигурност е предизвикателно място за срещи, - съгласи се Лукас. Балтазар изведнъж стана много заинтригуван от обложката на албума на Били Холидей.

Сещайки се как отрязах Балтазар, се зачудих за начин да улесня положението за него и се сетих за забавна история, която можех да кажа. – Хей, поне не е толкова лошо за нас, колкото е било за прадядо ти. Нали, Лукас? – Лукас ме погледна с празен поглед. Лицето му пребледня, сякаш бях казала нещо страшно. Сигурно мислеше за грешното нещо.

- Това семеен анекдот ли е? – попита Мама. – Тези обикновено са най-добрите. – Сега всички ни слушаха.

- Един от предците на Лукас дошъл в Евърнайт, прадядо или нещо такова, преди около сто и петдесет години. Хайде, ти го разказваш по-добре! – Сръчках с лакът Лукас, но сега тялото му беше напълно напрегнато, твърдо като дъска. Той беше казал, че историята е тайна, но трябва да се е шегувал, нали? История от преди сто години не можеше да бъде тайна. Може би Лукас смяташе, че това го излага, но не виждах защо трябва да се чувства засрамен от нещо, което в действителност няма нищо общо с него. – Както и да е, той дошъл тук да учи. Влязъл в дуел с един от другите ученици, може би заради момиче, и се сбили направо в голямата зала. Така се е счупило едно от цветните стъкла на прозореца – знаехте ли това? Никой от тях не умрял, но го изключили и…

Гласът ми заглъхна като видях, че родителите ми и Балтазар са напълно застинали. Бяха се втренчили в Лукас. Пръстите му се бяха впили в рамото ми.

Единственият друг в стаята, който изглеждаше толкова объркан, колкото се чувствах аз, беше Патриция. – Те са допускали хора и преди?

- Не, - каза Балказар остро. – Никога.

- Имал си предшественик, който е бил вампир? – бях изненадана. – Лукас, никога ли не си знаел? Това възможно ли е?

- Не мисля, че това е въпросът. – Баща ми стана бавно. Той не беше много висок, но нещо в начина, по който ни погледна на дивана беше невероятно заплашителен. – Изобщо не си го и помислям.

- Преди сто и петдесет години. – Гласът на Мама потрепери. – Това беше, когато… единственият път, когато те…

Татко не свали поглед от Лукас. – Да.

Тогава той сграбчи Лукас за врата.

Изпищях. Татко побъркваше ли се? Изведнъж Лукас изблъска баща ми, поваляйки го, и после заби юмрука си в носа на Татко. Текна кръв, мокри капки ме удариха по лицето.

- Спете! Какво правите? Спрете! – проплаках.

След това всичко стана невероятно бързо. Балтазар ме издърпа от боя, силно, така че се спънах и паднах на пода. Той също посегна да удари Лукас, но Лукас го избегна. Патриция уви ръце около мен, пищяща оглушително, и заради това неспособна да мръдна. Мама удари един от дървените столове в пода, толкова силно, че той се счупи. Отначало си помислих, че се опитва да привлече вниманието на момчетата, да разбере какво по дяволите се случва, но вместо това тя взе в ръка един от краката на стола, държейки го като кол, и го заби в гърба на Лукас.

Той извика от болка, но незабавно се завъртя, разваляйки захвата на Мама, и оставяйки я да държи ръката си. Татко и Балтазар бяха върху Лукас, опитвайки се да го победят, но той беше бърз колкото тях, блокирайки всеки удар. Спомних си пицарията и боят там. В сравнение с това, онова не беше нищо. Това беше как наистина можеше да се бие – достатъчно силен да победи два вампира наведнъж.

Бях достатъчно силна, за да се бия с тях, но не исках да се бия с родителите си заради Лукас, или с Лукас заради родителите си, не и докато не разберях какво по дяволите се случва.

- Какво правите? – изпищях. – Спрете, всички, спрете!

Не спряха. Баща ми се завъртя около Лукас, и когато Лукас го избегна, изглеждаше, че пада назад – но се преструваше, навеждайки се да вземе крака на стола, който майка ми беше изтървала. Моментално Татко и Балтазар се отдръпнаха и осъзнах, че Лукас е пронизан от кол. Може би не можеше да убие никой от тях завинаги, но можеше да ги извади от строя.

Патриция изпищя в ухото ми, когато Лукас хвърли кола към гърдите на Балтазар. Балтазар се отдръпна, едва избягвайки удара. Можех да видя раната на скулата му от юмрука на Лукас. Тогава, за мой ужас, Лукас видя баща ми. Той действително се опитваше да прободе Татко.

- Лукас, недей! – примолих се. – Мамо, кажи му да… Къде е Мама? – Беше изчезнала внезапно, докато бях разсеяна от боя.

- Изтича долу за помощ. – Думите на баща ми дойдоха като ръмжене. – Г-жа Бетани ще е тук скоро и ще се погрижи за това.

Лукас се поколеба само за секунда. – Бианка, съжалявам. Толкова съжалявам.

- Лукас?

Очите му срещнаха моите. – Обичам те.

И след това избяга, през вратата, надолу по стълбите. От начало всички бяхме твърди зашеметени, за да направим каквото и да е, но след това Татко и Балтазар хукнаха след него. Обърнах се към Патриция, която се беше свлякла на пода до мен. – Разбра ли нещо от това?

- Не. – Тя прокара ръце по гладката си, сплетена коса, сякаш можеше да изтрие предишната си паника като оправи вида си. Нищо друго нямаше значение за нея.

Въпреки треперещите си крака, станах и хукнах след тях, спъвайки се по стълбите. Можех да чуя виковете на Балтазар да отекват в камъните: “Спрете го! Спрете го веднага!”

Тогава се чу ужасен сблъсък, ясният звук от строшено стъкло, рикоширащо в пода и стените, и ругатните на баща ми. Сърцето ми биеше толкова силно, че се почувствах сякаш ще умра ако не спра да тичам, но щях да умра ако спрях, защото Лукас бе в опасност и трябваше да съм с него.

Полу тичах, полу падах последната спирала от стълбите, докато не видях Балтазар, Татко и още няколко ученици, стоящи наоколо, да се взират в чистото стъкло на прозореца на голямата зала. Прозорецът беше разбит и аз осъзнах, че Лукас беше използвал крака на стола да го счупи и да избяга. Не е имал дори минутата, която би отнело, да пробяга половината разстояние до вратата на залата. Родителите ми вероятно бяха спрели да го преследват, само заради множеството човешки деца в стаята, откачили и на път да започнат да задават сложни въпроси.

Майка ми влезе в голямата зала, държейки китката си. Няколко стъпки зад нея беше г-жа Бетани, чиито тъмни очи проблясваха от едва подтискан гняв.

- Какво по дяволите става? – Ракел слезе по стълбите зад мен. – Да нямаше… да нямаше бой или нещо такова?

Г-жа Бетани се изпъна. – Това не е ваша грижа. Всички обратно по стаите си.

Ракел ме стрелна с поглед, докато се изкачваше обратно към нашия етаж. Очевидно искаше да й обясня, но как бих могла? Цялото ми тяло стана горещо, после студено с всеки удар на сърцето и не можех да дишам. Трябваше да са минали само пет минути откакто стоях до Лукас, докато се смеехме на шегите на родителите ми.

Мама, Татко и Балтазар не помръднаха, когато другите се раздвижиха, така че и аз останах. Веднага щом всички останали излязоха, исках да попитам Татко какво означава това, но нямах възможност. Г-жа Бетани нареди, - Какво стана?

- Лукас е част от Черния Кръст, - каза баща ми. Очите на г-жа Бетани се разшириха – не сякаш беше уплашена, но определено изненадана, първият път, когато съм я виждала да покаже някаква уязвимост изобщо. – Току що го открихме.

- Черния Кръст. – Тя сви ръцете си в юмруци и се взря в счупения прозорец. Дъждът влизаше през нащърбените отвори с поривите на вятъра и гръмотевиците трещяха отвън отново. – Какво може да имат предвид с това?

- Трябва да тръгнем след него незабавно. – Татко изглеждаше готов да хукне навън още същата секунда. Мама постави здравата си ръка на ръката му.

Много спокойно тя каза, - Винаги ще има ловци. Нищо не се е променило.

Г-жа Бетани се обърна срещу нея, с вирната глава и с присвити очи. – Съжалението ти ни е безполезно, Силия. Разбирам желанието ти да спестиш болката на дъщеря си, но ако ти и твоят съпруг бяхте по-бдителни, тя нямаше да е в това положение сега.

- Това дете е дошло тук с цел. Той нарани дъщеря ни, за да я постигне. Настоявам да открием каква е. – Татко се вгледа в мрака. – Той не може да се движи толкова бързо в бурята, колкото можем ние. Трябва да тръгнем сега.

- Трябва ни време да сформираме екип, - настоя г-жа Бетани. – Г-н Рос ще призове помощ възможно най-бързо, което означава, че не можем да бъдем сигурни, че ще го открием сам. Г-н и г-жо Оливър, и двамата, елате с мен да намерим и въоръжим останалите.

- Аз също съм в екипа. – Балтазар беше непоколебим.

Очите й го измериха от горе до долу. – Много добре, г-н Мор. За сега предлагам да наглеждате г-ца Оливър. Обяснете й грешката й и я накарайте да мълчи.

Мама задържа ръка към мен. – Аз трябва да говоря с нея.

- Като й дадеш благословията си да пренебрегне сериозните факти, мисля, че е по-добре да оставим това на някой по-неутрален. – Г-жа Бетани посочи към стълбището.

Почти очаквах Мама да каже на г-жа Бетани къде може да си завре мнението, но Татко я хвана за здравата ръка и я издърпа нагоре със себе си. Вдигнала дългата си пола в ръце, г-жа Бетани ги последва.

В момента, когато останахме сами, се обърнах към Балтазар. – Какво се случи преди малко?

- Шшш, Бианка, успокой се. – Той постави ръце на раменете ми, но аз не ги задържах.

- Да се успокоя? Вие нападнахте приятеля ми, който също ви нападна. Не го разбирам, нищо от това! Моля те, Балтазар, просто ми кажи… кажи ми, о, Боже, какво? Даже не знам какво да попитам! – Толкова много въпроси се надигаха в мен, че заседнаха в гърлото ми, задавяйки ме.

Балтазар каза спокойно, - Била си лъгана. Всички ние сме били лъгани.

Един въпрос се извиси над останалите. – Какво е Черния Кръст?

- Ловци на вампири.

- Какво?

- Черният Кръст е група от ловци на вампири, които ни преследват още от Средновековието. Проследяват ни. Отделят ни от другите от вида ни. И ни убиват. – Балтазар избърса капките от кръвта на баща ми от лицето ми толкова нежно, сякаш бяха сълзи. – Опитаха се да проникнат в Академията Евърнайт и преди. От време на време, хорските клюки или подкупи им проправяха път насам, а те го толерираха като начин за привличане на вниманието. Един от тези хора излезе, че е член на Черния Кръст.

- Преди около сто и петдесет години. – Историята, която разказах горе, онази, която Лукас разкри при първата ни среша, внезапно придоби смисъл. – Боят в разказа – не е бил дуел, нали?

Балтазар поклати глава. – Не. Операцията на Черния Кръст беше разкрита и сразена. Същото се случи и тази нощ.

Черният Кръст. Ловци на вампири. Лукас не беше споменал да ги е открил в книгите, които му беше дала г-жа Бетани; осъзнах, че го е крил от мен.

Лукас е дошъл тук да преследва и убива създания като мен. Дори ме убеди да го ухапя отново – и да му дам силата и мощта наистина да се отбранява. Използвал ме е, за да стане по-ефикасен убиец, а после се опита да убие родителите ми и е лъгал за всичко, през цялото време.

В началото, преди Лукас да разбере, че съм вампир, той продължаваше да се опитва да ме защити. Мислех, че се грижи за мен, защото бях самотна, но въобще не е било това. Мислил е, че съм човек, заобиколен от вампири, и за това е продължавал да ме наблюдава.

Но след като е открил каква съм в действителност, той ме е използвал, за да се добере по-дълбоко до Евърнайт. За да получи силите ни. За да получи каквото иска. Накара ме да се чувствам виновна, че го лъжа, докато той ми е казвал дори по-голяма лъжа.

Това, което изглеждаше като любов, е било предателство.


Глава 16


СТОЯХ ВЦЕПЕНЕНО ПО СРЕДАТА НА стълбището, слушайки разнасящата се наоколо шумна подготовка. Отборът на госпожа Бетани се състоеше само от пет вампира: тя самата, родителите ми, Балтазар и господин Айвърбон. Всички те носеха дъждобрани и прикрепени с ремъци към прасците и ръцете си ножове. 
- Трябва да си набавим оръжия. - Отбеляза Балтазар. - За да се справяме с подобни ситуации. 
- За повече от двеста години сме изпадали в подобни конфронтиращи ситуации едва два пъти. - гласът на госпожа Бетани бе по – вледеняващ от всякога. - Способностите ни са повече от задоволителни, за да можем да се справяме с хората. Или не се чувствате способен за подобна задача, господин Мур? 
Лукас е ловец на вампири; той дойде тук, за да убива създания като родителите ми. Каза ми да не им се доверявам; вероятно си е мислел, че са ме отвлякли като бебе. Опита се да отвори пропаст помежду ни. Мислех си, че просто е бил невъзпитан, но вероятно наистина се е канел да ги убие. 
- Мога да се грижа за себе си. - отвърна Балтазар. - Но е вероятно Лукас да се е въоръжил. Той е от Черния Кръст. Няма начин да е дошъл тук неподготвен. Някъде в сградата си е скътал някакви запаси. Можете да се обзаложите, че сред тях се намират оръжия. 
Бяхме се качили заедно по стълбите на северната кула, а той бе протестирал през целия път. Тогава си мислех, че се страхува от мен, както и от всички вампири, но не в това се е криела причината. Дори и докато се натискахме на пода, той беше поискал да бъдем отново заедно някъде другаде. 
- Стаята на върха на северната кула. - Гласът прозвуча толкова странно, че едва го разпознах като своя собствен. - Там са. 
Госпожа Бетани се наежи. 
- Знаела си за това?
- Не, просто така подозирам. 
- Да проверим. - Балтазар ми подаде ръка, за да ми помогне да се изправя. - Хайде. 
Стаята не ми изглеждаше по някакъв по-различен начин от онази нощ, в която с Лукас бяхме дошли в нея. Госпожа Бетани затвори очи в изумление. 
- Стаята със записките! Ако той е бил тук горе, е изчел почти всичко от нашата история. Скривалищата на толкова представители на нашия вид сега ще станат достояние на Черния Кръст! 
- Повечето от тази информация не е актуална от десетилетия. - изтъкна татко. - Информацията от близките години е в компютъра. 
- Мисля, че се е докопал и до нея. - вмъкнах, спомняйки си онзи ден, в който спипах Лукас да се промъква в офиса на госпожа Бетани. 
Гореспоменатата се завъртя към мен, като челото й ясно показваше, че е преминала границата си. 
- Видяла си Лукас Рос да нарушава правилата, но въпреки това не си предупредила никой, притежаващ правомощията да се погрижи за това. Оставила си член на Черния Кръст да беснее из Евърнайт месеци наред, госпожице Оливър, не си мисли, че ще забравя за това! 
Винаги, когато ми говореше така, аз се свивах. Но този път й се изрепчих. 
- Вие сте тази, която го е допуснала по начало! 
След това за миг никой не продума. Бях проговорила само за да се защитя, но сега осъзнавах, че госпожа Бетани се беше издънила – беше се издънила много сериозно – и опита й да ми прехвърли вината също беше претърпял провал. Вместо да ме удуши, госпожа Бетани се завърна вцепенено към претърсването на стаята. 
- Отворете всяка кутия. Проверете всеки ъгъл и всяка ниша. Искам да знам всяко едно нещо, което господин Рос е държал тук горе. 
Заляха ме спомените с Лукас за времето ни заедно, но се концентрирах по-специално на един от тях. Когато за първи път дойдохме в тази стая, Лукас беше побързал да седне на сандъка, намиращ се срещу близката стена. Бях си помислила, че просто иска да седне, но може би го бе направил по друга причина: да не го отворя случайно. Балтазар проследи погледа ми. Не каза нищо на глас, но повдигна едната си вежда въпросително. Кимнах му и той отиде до сандъка, повдигайки капака му. 
Ве можех да видя какво се намира вътре, но майка ми изхриптя, а професор Айвърбон изруга под носа си. 
- Какво има? - запитах
Госпожа Бетани пристъпи по-близо и се наведе над сандъка. Изражението й остана надменно и хладнокръвно докато тя се спусна на колене и извади от вътрешността му един череп. 
Изпищях, след което незабавно се почувствах тъпо заради реакцията си. 
- Това би трябвало да е доста старо, имам предвид, вижте го само! 
- Когато умрем, телата ни се разлагат много по-бързо, госпожице Оливър. - Госпожа Бетани продължи да оглежда черепа от всичките му ъгли. - По-точно казано, разлагат се до състоянието, което трябва да са достигнали по времето на човешката си смърт. Макар да няма плът, по черепа могат да се забележат остатъци от кожа, което предполага, че е принадлежал на вампир, който е умрял преди десетилетия, може би дори век. 
- Ерик. - продума внезапно Балтазар. - Той веднъж спомена, че е умрял по време на Първата световна война. А и двамата с Лукас винаги са си имали вземане-даване. Ако Лукас го е склонил да се качи тук горе, а Ерик си е нямал и представа, че си има работа с ловец на вампири от Черния Кръст, то не би имало спор какво се е случило. 
- Не и ако Лукас е разполагал с едно от тези. - баща ми отвори една от другите, намиращи се наблизо кутии и извади от нея един нож – не, по скоро, мачете – Тези неща могат да ни довършат по бързата процедура. 
Балтазар подсвирна тихо, наблюдавайки острието. 
- Те двамата често се сбиваха, но Ерик винаги е бил по-добър от Лукас. Но е възможно и Лукас нарочно да се е провалял в сбиванията им, опасявайки се, че ако покаже на какво е способен, ще го разкрием. 
Изпротестирах: 
- Мислех си, че Ерик е избягал. - Определено това трябваше да е истината. Двамата с Лукас си имаха дрязги, но Лукас не би го убил. 
- Всички си мислехме така, но сме грешали. - Госпожа Бетани пусна безцеремонно черепа на Ерик обратно в сандъка. - Продължавайте да търсите. 
Останалите направиха каквото им бе казано. Аз се приближих към сандъка треперейки, за да погледна намиращото се в него. Там имаше купчина кости и прашна Евърнайт униформа, а в ъгъла – светлокафяв обръч. С разтърсване осъзнах, че това бе кожената гривна на Ракел, онази, която беше изчезнала. Лукас не би й я откраднал. Не, Ерик я е задигнал и я е носел на ръката си когато е умрял. Когато Лукас го е убил. 
- Бианка? Скъпа? - майка ми дойде до мен. Тя носеше дънки и ботуши. Обикновено отказваше да се облича в, както още мислеше за тях, мъжки дрехи, но за да хване Лукас, направи изключение. - Трябва да отидеш в апартамента ни. Не ти е необходимо да виждаш повече от това. 
- Да отида в апартамента и да правя какво? Да чета някоя хубава книга? Да слушам плочи? Не ми се вярва. 
- Би трябвало да можем да го проследим въпреки дъжда. Не трябва да казваш на никой друг в това училище какво е излязло наяве тази вечер. - госпожа Бетани се втренчи в мен над рамото на Айвърбон. 
Затворих бавно капака на сандъка. 
- Аз също идвам. 
- Бианка? - майка ми поклати глава. - Не се налага да го правиш. 
- Да, налага се. 
- Недей. - Балтазар пристъпи към мен. - Досега не си правила нищо подобно, а от Черния Кръст са добри. Смъртоносно добри. Лукас може да е млад, но знае какво прави. Това е очевидно. 
- А онова, което Балтазар е твърде учтив, за да изрече е, че е опасно. - татко изглеждаше бесен. Носът му беше зачервен и подут, най вероятно бе счупен. Дори и на нараняванията на вампирите им отнемаше известно време, за да се излекуват. - Лукас Рос би могъл да те нарани, дори и да те убие. 
Потреперих, но не отстъпих. 
- Той би могъл да убие всеки един от вас. И все пак вие отивате. 
- Ще се погрижим за всичко. - настоя Балтазар. - Най-лошото от всичко, Бианка, е това, което ти причини той. Родителите ти няма да позволят да му се размине, нито пък аз. 
Госпожа Бетани повдигна вежда. Очевидно тя не считаше разбитото ми сърце за „най-лошото от всичко“ и зачаках да ме закопае както обикновено. Вместо това каза:
- Тя може да се присъедини към нас. 
Майка ми се вторачи в нея. 
- Тя е още дете! 
- Беше достатъчно голяма да ухапе човек. Достатъчно голяма да му даде сили. Това я прави достатъчно голяма да се сблъска с последствията от действията си. - Погледът й се отправи към мен. - Изисквате ли оръжие, госпожице Оливър? 
- Не. - Не можех да си се представя как забивам нож в тялото на Лукас. 
Госпожа Бетани не ме разбра правилно-вероятно нарочно. 
- Е, предполагам, че може тази вечер да завършиш трансформацията си. 
- Тази вечер? - извикаха родителите ми в един глас. 
- Всички деца трябва да пораснат рано или късно. 
Тя иска да ухапя Лукас отново. Този път обаче иска да го убия. Щяха да изгорят тялото преди да е успял да се въздигне като вампир. И Лукас би си отишъл завинаги. 
Госпожа Бетани отиде до вратата и я отвори. Балтазар наметна един от дъждобраните на раменете ми и се заборих да мушна ръцете си в дългите му ръкави. 
- Да вървим. 
Започнахме пътешествието си надолу по стълбите в мрак. 
Родителите ми ми бяха споделили, че са вампири веднага щом бях достатъчно голяма, че да мога да пазя тайни, така че този факт беше толкова обичаен за мен, колкото и това, че косата на майка ми беше с цвета на карамел, или пък, че татко си падаше по джаза от петдесетте. Те пиеха кръв на масата за вечеря наместо храна, и обичаха да се отдават на спомени за плавания с кораби и пътешествия с колесници, а, в случая на татко, и за времето когато е видял Уилям Шекспир да участва в една от собствените си пиеси. Но това бяха дреболии, повече забавни и умилителни, отколкото плашещи. Никога не съм си мислела за тях като за свръхестествени. Веднага щом започнахме преследването осъзнах колко малко ги познавах. Движеха се по-бързо от мен, по-бързо от всяко човешко същество. С Лукас си мислехме, че удължаваме силите си, когато бягахме по тези земи преди няколко седмици, но това беше няма нищо в сравнение с тази скорост. Майка ми, баща ми, Балтазар и въобще всички бяха устойчиви въпреки калта и способни да виждат пътя си в тъмнината. А аз трябваше да разчитам на светкавиците и на гласовете им, за да се ориентирам накъде да се движа. 
- Оттук! - нигерийският акцент на професор Айвърбон беше по-плътен, когато той беше развълнуван. - Момчето е минало оттук. 
Откъде можеха да знаят това? Видях ръката на професора отпусната върху клонките на един храст. Когато аз самата го докоснах, почувствах меките напъпили нови листа срещу премръзналата си длан. Една от клонките беше счупена. Лукас я бе прекършил бягайки покрай храста.
Той бяга за живота си. Би трябвало да е толкова уплашен. 
Каза ми, че ме обича. 
Една светкавица озари небето, правейки всичко наоколо светло като ден за части от секундата. Успях да видя профила на госпожа Бетани срещу тъмната гора и разпознах пейзажа достатъчно, за да разбера, че се намираме в близост до реката. Това беше първият път, от известно време насам, в който имах някаква представа къде се намираме, защото дъждовните облаци закриваха звездите. 
- Това не е някой от пътищата, по които учениците поемат обикновено. - каза госпожа Бетани. - Черният орден го е обучил достатъчно добре, за да разполага с план за бягство. Което означава, че си е маркирал този маршрут предварително. 
Една гръмотевица разцепи небето над нас и заглуши думите на професор Айуърбон. Издърпах изморено краката си от калта, в която бяха затънали. Балтазар подхвана лакътя ми за баланс докато открия по-солидна земя, на която да стъпя. 
През цялото време си бях мислила, че Лукас ме защитава, но вместо това той ме е поставял в опасност. Как беше възможно да е истина? Изведнъж пръстите на Балтазар се затегнаха около рамото ми. 
- Оттук. Насам. 
Когато в небето се появиха разклоненията на поредната светкавица видях какво е забелязал Балтазар: мръсни следи от човешки крак в пръстта, водещи право към реката. Лукас е бил принуден да издърпва краката си от калта като мен. Въпреки новите сили, които споделяхме, той не беше толкова бърз или нечовешки грациозен като по-старите вампири, намиращи се около мен. Лукас просто беше един човек, бягащ с цялата бързина, на която е способен през ужасяващата буря с ясното съзнание, че ако бъде заловен най-вероятно ще загине. 
Валеше прекалено силно, за да е възможно подобни следи да се задържат прекалено дълго, преди да бъдат отмити. Вече почти се бяхме добрали до него. 
Беше ме лъгал от самото начало. Още от онзи първи ден. Всичките ми страхове за тайните, които пазех от него, а през цялото време ме е правел на глупачка всеки път, когато ме бе целувал. 
- Побързайте! - пришпори ни госпожа Бетани. Въпреки дългата си пола тя беше по-бърза от всички. Влачех се отзад дишайки тежко и премръзнала до костите, но бях достатъчно близо, за да чувам капките дъжд падащи по дъждобраните им. 
- Сигурно е прекосил реката. Там ще изгубим време. 
Реката. 
През целия ми живот родителите ми се бяха шегували за това, колко е ужасяваща течащата вода. Когато поемахме на пътешествие те винаги се опитваха да уредят нещата така, че по пътя да не пресичаме реки. Ако се налагаше, можеха да го направят, но отнемаше известно време. Татко отбиваше с колата встрани веднага щом се изправехме пред някой мост, майка ми започваше притеснено да си гризе ноктите, а аз се спуквах от смях през целия половин час и повече, който им беше необходим, за да си възвърнат самообладанието. И двамата описваха пътешествието си с кораб до Новия Свят като най-лошото преживяване през цялото си съществуване. 
Вампирите имаха затруднение с преминаването през течаща вода. 
Някои от човешките ученици се чудеха защо придружаващите ни до Ривъртон учители пътуваха отделно от нас, но аз винаги бях знаела, че те искаха да прекосят моста сами, без да разкриват колко лошо понасят това. Сега разбирах, че Лукас също е наясно с това и разчита на факта, че по този начин би спасил живота си. 
Продължихме да вървим докато другите не спряха пред мен. Вече не се нуждаех от светкавица, която да ми показва пътя. Дишайки тежко аз продължих да вървя, подминавайки професор Айвърбон, Балтазар и родителите ми изравнявайки се с госпожа Бетани, която беше застанала само на няколко сантиметра от моста. 
- Чакай ни тук. - заповяда тя. - Ще процедираме кратко. 
Стисна устни, вероятно желаейки да овладее собствената си слабост. 
- Той ще се измъкне. - минах покрай нея. 
- Госпожице Оливър! Спрете незабавно! 
Стъпих на моста. Дървените греди, хлъзгави от дъжда, бяха по-лесни за преминаване от гъстата кал. 
- Бианка! - извика баща ми. - Бианка, чакай ни! Не можеш да се справиш сама! 
- Напротив, мога! - започнах да бягам, а капките дъжд се забиваха в лицето ми и крайниците ми ме боляха от напъване, докато мокрия дъждобран натежаваше все повече върху раменете ми. Всичко, което ми се искаше, бе да се строполя на моста и да избухна в плач. Тялото ми нямаше сили за това. И все пак тичах. Тичах, макар краката ми да тежаха като олово, а гърлото ми да бе стегнато от непролятите сълзи, и родители, учители и приятели да крещяха подире ми да се върна обратно. Тичах въпреки всичко и с всяка следваща крачка ставах все по-бърза. 
Откакто бях дошла в Евърнайт – не, всъщност през целия си досегашен живот – бях разчитала на други да решават проблемите ми. Никой не можеше да се погрижи за това вместо мен. Трябваше да се изправя срещу него сама.
Не знаех дали преследвам Лукас или бягам заедно с него. Знаех само, че трябва да бягам. След като прекосих реката нямах проблеми с проследяването на Лукас. Беше тъмно, а аз не притежавах свръхсетивните зрение и слух на вампирите. И все пак беше очевидно, че се е отправил към Ривъртон и от тази гледна точка имаше много маршрути, по които можеше да поеме и които да го отведат бързо до крайната му цел. Лукас щеше да е наясно, че няма време за губене и щеше да иска да се измъкне възможно най-бързо. 
Бях прекарала известно време на автогарата с Ракел преди тя да замине за коледната ваканция, по времето, когато Лукас вече бе заминал. Макар тя да бе горяла от нетърпение да се разкара от академията, семейството й нямаше да се прибира преди късно вечерта, така че бяхме чакали късния автобус – онзи, който тръгваше за Бостън в осем часа и осем минути. Сега беше осем. Бях убедена, че Лукас ще се опита да хване този автобус. Следващият вероятно беше не по-рано от поне два часа, а той не разполагаше с толкова време. Госпожа Бетани и останалите щяха да го докопат със сигурност до тогава. Автобусът за Бостън беше единственият му реален шанс да избяга. Центърът на града беше почти изцяло безлюден. Нямаше коли по улиците, а няколкото магазина, които се бяха осмелили да останат отворени изглеждаха празни. Никой не би искал да е навън в нощ като тази. С коса, залепнала на скалпа ми от дъжда, не можех да ги виня. Погледнах в някои от отворените магазини, включително и в онзи, в който бяхме открили брошката. Лукас не беше там. Не, осъзнах аз. Той знае, че това са местата, на който те биха проверили най-напред. Тогава разбрах, че имам предимство пред госпожа Бетани и родителите си, нещо, което дори и техния вековен опит и свръхестествените им сетива не можеха да им дадат. Аз познавах Лукас. Което означаваше, че знаех какво ще направи. 
Те също най-вероятно биха се досетили, че той не би се опитал да се скрие на публично място. Дори можеха да стигнат и до следващото ми заключение, че Лукас щеше да се скрие възможно най-близо до автогарата, за да не е изложен на показ пред града твърде дълго преди да успее да се качи на рейса и да се измъкне оттук. Автогарата беше разположена в околния център на града.Заобикаляха я дузина магазини и доколкото те можеха да предположат, Лукас можеше да се скрие във всеки един от тях. 
Лукас беше отишъл с мен да гледаме стар филм и ми беше купил брошката във винтидж магазина. 
И ми беше казал, че ме обича. 
Което значеше, че може би, само може би, бе вероятно да е избрал същото скривалище, което и аз бих избрала. 
Минах покрай магазина за антики на югоизточния ъгъл на площада, прескачайки локвите по пътя си. Всички съмнения, които бях имала за своето предчувствие изчезнаха веднага щом се доближих до задната врата на магазина и видях, че е оставена леко открехната. Отворих я бавно. Пантите й не изскърцаха и аз пристъпих внимателно на дървените дъски на пода. След като светлините бяха от вън, тъмнината вътре бе почти непрогледна. Едва можех да различавам формата на странните предмети, които ме заобикаляха. От начало не повярвах на очите си. Рицарски доспехи, препарирана лисица, един прилеп... Осъзнах, че бъркотията не е безсмислена. Тези предмети бяха излишния инвентар на магазина, стоки, които малко хора биха изявили желание да купят. Почувствах се нереално, сякаш някак си бях попаднала в лош сън, докато съм с широко отворени очи. 
Първо се опитах да запазя тишина, но докато пристъпвап навътре, осъзнах, че това можеше да се окаже опасно. Лукас вероятно би наранил всеки друг, тръгнал да го преследва, но все още вярвах, че не би наранил мен. 
- Лукас? 
Никакъв отговор. 
- Лукас, знам, че си тук. - все още нищо, но сега можех да кажа, че съм наблюдавана. - Сама съм. Те не са много далеч. Ако имаш да ми казваш нещо, по-добре го направи сега. 
- Бианка. - Лукас го изрече като въздишка, така, сякаш е твърде уморен, за да я задържа повече. 
Взрях се в мрака, но не успях да го видя. Знаех само, че гласът му дойде някъде отпред. 
- Истина ли е? Това, което казват за теб? 
- Зависи какво казват. - сега чувах стъпки, приближаващи се бавно към мен. Поставих треперещата си ръка до предмета, намиращ се най-близо до мен – стол, покрит с износен велур за да се уравновеся. 
- Казват, че си член на група, наречена Черният Кръст. Ловци на вампири. 
И че си м... ни лъгал през цялото време. 
- Самата истина. - Лукас звучеше по-уморен от когато и да било. - А ти истината ли каза, когато ми спомена, че си сама? Не бих те винила ако не си. 
- Излъгах те веднъж. Не бих го сторила отново. 
- Веднъж? А аз мога да се сетя за доста пъти, в които пропусна да споменеш, че си вампир. 
- Както и ти не спомена, че си ловец на вампири! - можех да го зашлевя. Яростта ми изобщо не го трогна. 
- Предполагам. Предполагам, че това е същото в края на краищата. 
- Казах ти цялата истина в онзи имейл! Не скрих нищичко!
- Защото беше разкрита. Знаеш, че не се брои. 
Защо ли толкова претендираше, че сме квит? 
- Аз не съм избирала да бъда това, което съм. А вашата организация планира как да убие семейството и приятелите ми...
- Аз също не съм си го избирал, Бианка. - гласът му беше груб, така, сякаш се е задавил, и гневът ми се стопи, преминавайки в друга емоция която не можех да назова. Лукас направи още няколко крачки напред. Когато се взрях в мрака, забелязах силуета му на няколко сантиметра от мен. - Нито кой или какво съм, нито дори идването си в Евърнайт. 
- Избра си да бъдеш с мен. - Макар, че се бе опитал да ме държи настрана от това, нали? Едва сега разбирах защо. 
- Да, така е. И знам, че те нараних. Съжалявам за което. Ти си последният човек на света, който бих желал някога да нараня. 
Той звучеше напълно искрено. А аз исках да му повярвам по-силно от каквото и да било друго в живота ми. Но след снощните разкрития бях приключила с приемането на нещата за чиста монета. 
- Не може ли просто да ми кажеш защо? 
- Дълго е за обяснение, а не разполагаме с много време. 
Автобусът от осем часа и осем минути за Бостън. Хвърлих поглед към часовника си. Светещите му стрелки ми показваха, че не ни остават повече от пет минути. 
Тръгнах към Лукас с ръка, протегната напред, за да мога да усещам пътя си. Пръстите ми докоснаха щраусови пера, покрити с прахоляк от годините и нещо дълго, твърдо и студено, вероятно месингова рамка за легло.
Лукас се отмести наляво, зад някакъв панел – но не, можех да виждам малко през него. Докато се приближавах към него осъзнах, че панела всъщност е зацапано стъкло на прозорец. Там се намираше главната стая на античния магазин, която беше по-малко претъпкана и малко по-светла. 
Въззелената бледа светлина от уличните лампи се процеждаше към нас. Лукас се застоя зад зацапания прозорец. Беше ли уплашен от мен? Засрамен да застанем лице в лице? Вместо да заобикалям панела, аз отидох към срещуположната му страна така, че да можем да се видим през затъмненото стъкло. Лицето на Лукас беше обаглено в четири различни цвята, а очите му бяха тъмни и призрачни. 
За момент никой от двама ни не знаеше какво да каже. След това Лукас ми отправи тъжна усмивка. 
- Хей. 
- Хей. - Аз също му се усмихнах, а после почти се разплаках. 
- Моля те, недей. 
- Няма. - изплъзна ми се един хлип, но след това преглътнах тежко и прехапах езика си. 
Както винаги вкуса на кръв ми даде сили. 
- Грози ли ме опасност?
Лукас поклати глава. През стъклото лицето му изглеждаше с цвета на скъпоценен топаз, сапфир и аметист. 
- Не и от моя страна. Никога от моя страна.
- Кажи го на Ерик. 
- Значи си разбрала. - Лукас не звучеше ни най-малко разкаяно. - Той дебнеше Ракел, не помниш ли? Когато я чух да споменава изчезналата си гривна, разбрах че й остава малко време. Кражбата на вещи е класически знак за вампир – преследвач, подготвящ се да нанесе удар. Ерик искаше да я убие и при първа възможност щеше да го стори. Мисля, че дълбоко в себе си си наясно с това. 
Това, че му помярвах ме уплаши. Ако не бях опитала кръвта на Ерик и не бях видяла сама злонамереността му, вероятно не бих. Но бях видяла злото, вкоренено в съзнанието на Ерик и подозирах, че Лукас казва истината поне за това. 
- Все още ми е трудно да мисля за това. 
- Осъзнавам това. Знам, че вероятно ти е трудно да разбереш. 
- Кажи ми какво е нужно да разбера. 
Лукас се смълча за момент и не бях сигурна дали ще ми отговори. И все пак в момента, в който бях готова да се откажа, той захвана: 
- В началото те лъгах по същата причина, по която и ти мен. Черния Кръст беше тайна, която съм пазил през целия си живот, нещо, в което майка ми ме е записала от момента, в който съм се родил. - гласът на Лукас сега беше дистанциран, изгубен в спомените му. - Те ме обучаваха да се бия. Научиха ме на дисциплина. Изпратиха ме на мисия веднага щом бях достатъчно голяч да държа кол в ръце. 
Спомних си как преди време Лукас ми беше споменавал за строгостта на майка си и за това, как понякога се чувствал сякаш не му се полага да взима свои собствени решения. Сега, доста по-късно, осъзнавах какво бе имал предвид. Дори когато е бил на пет години и е избягал от дома си, си е носел оръжие. 
- Отначало си помислих, че си от човешките ученици в училището. Когато ми каза за родителите си, реших, че те са убили истинските ти родители и са те осиновили. Мислех, че не си наясно какви са в действителност. - Очите му срещнаха моите през зацапаното стъкло и той се усмихна тъжно. - Повтарях си да стоя настрана за твое добро, но не успях. Чувствах се сякаш си част от мен почти от втория път, в който се срещнахме. Черния Кръст би ми казал да те отблъсна, но се бях уморил да отблъсвам всички от себе си. За пръв път в живота си просто исках да бъда с някого, без да се интересувам какво смята Черния орден по въпроса. Да живея като обикновен човек поне за малко. - След първия разговор, който проведохме, би ли повярвала ако ти бях казал, че си такова свястно, нормално момиче? 
Това беше едновременно най-смешното и най-тъжното нещо, което бях чувала. 
- Сега знаеш по-добре. 
- Това, което си – за мен няма значение. Вече ти го казах и не те излъгах. - Той се обърна към прозореца и успях да видя профила му, върху който безспокойството беше дълбоко вкоренено. - Има още какво да се каже, но автобусът ще потегли... Майната му, може и да успея да хвана по-късен... 
- Не! - притиснах едната си ръка към прозореца. Дори и все още да не бях убедена, че някога ще мога да му вярвам отново, но сега бях наясно, че никога не бих могла да го нараня, още по-малко пък да стоя настрана докато г-жа Бетани и останалите го убиват. - Лукас, останалите не са твърде назад, не чакай! Върви! 
Би трябвало веднага да хукне. Вместо това той се втренчи в мен през стъклото и постави ръката си на него точно срещу моята, пръст срещу пръст, длан срещу длан. И двамата се приближихме един към друг така, че да ни разделят само няколко сантиметра. Дори и през мръсния прозорец, беше толкова интимно, колкото всяка целувка, която бяхме споделяли. 
Той изрече тихо:
- Ела с мен. 
- Какво? - премигнах, неспособна да асимилирам това, което ми предлагаше. - Имаш предвид да избягам от вкъщи? Наистина ли? Както ми каза в онзи първи ден? 
- Просто за да мога да ти разкажа всичко, което се случи и... и да можем да си вземем сбогом както подобава, а не... - Лукас преглътна и аз за пръв път осъзнах, че бе толкова разстроен и уплашен, колкото и аз. - Имам достатъчно пари да купя билети и за двама ни. По-късно ще взема още пари, за да те изпратя обратно тук, ако искаш. Можем да избягаме на мига. Да изтичаме през улицата и да се метнем на автобуса. Ще се измъкнем оттук заедно. 
- Ще ме предадеш ли на Черния орден? 
- Какво? Не! - Лукас звучеше откровено сякаш никога не бе обмислял тази идея. - Доколкото всеки човек би могъл да каже, ти си човек. Ще се грижа за теб ако дойдеш с мен. 
Бавно изрекох: 
- Кажи ми само нещо преди да ти отговоря. 
Лукас изглеждаше предпазлив. 
- Добре. Питай. 
- Каза, че ме обичаш. Това беше ли истина? 
Ако беше излъгал за всичко друго, дори и за името си, можех да го понеса, поне ако знаех. Той издиша – нито като смях, нито като ридание. 
- За Бога, да, Бианка, обичам те толкова много! Дори и ако излезем оттук и попаднем на засада, а ти се присъединиш към родителите си, винаги ще те обичам! 
По средата на всичките лъжи, най-накрая имах нещо, което беше истинско. 
- И аз те обичам. Трябва да бягаме!


Глава 17


ДОКАТО СЕ ОТПУСКАХ НА СЕДАЛКАТА, ТРЕПЕРЕЙКИ от изтощение казах, – Успяхме.

Лукас поклати глава. – Все още не.

Автобусът потегли рязко, движейки се бавно по пътя. Ние бяхме последните пътници, които се качиха;още три минути и щяхме да изгубим шанса си за бягство. – Знам, че родителите ми са бързи, но не мисля, че могат да настигнат автобус на магистралата.

Една възрастна дама, седяща няколко седалки напред погледна към нас, като очевидно се чудеше за какво по дяволите говорехме. Лукас я дари с най-чаровната си усмивка, което накара тръпчинката й да се повдигне и да се върне обратно към романа си. Тогава той пое ръката ми и ме поведе към задната част на почти празният автобус, където можехме да говорим свободно, без други пътници да подслушват разговори за вампири.

Лукас се плъзна на седалката до прозореца. Помислих си, че може да ме вземе в ръцете си, но той остана напрегнат, гледайки към замъгленото стъкло. – Не сме се измъкнали от тук, докато не успеем да пресечем надлеза. На три мили извън града.

Нямах представа за какво говореше. Очевидно Лукас беше направил съвършено тактическо оцеляване за измъкване от района, за разлика от мен. – Какво мислиш, биха сторили? Да застанат на средата на пътя и да накарат автобуса да спре?

- Госпожа Бетани не е глупава. – Той не отмести очите си от прозореца. Подминатите уличните лампи го осветяваха в нежно синьо, след това потъмняваха, докато ги задминавахме, хвърляйки ни отново в сянка. – Да, възможно е да са ме проследили в града. Но тя може да се е досетила, че смятам да взема автобуса. Ако се е досетила, ловният й купон ще бъде да чака при надлеза. Ще скочат върху автобуса, измъквайки ме навън, оставяйки на ченгетата да обяснят на пътниците по-късно.

- Не биха го направили!

- За да спрат ловец на Черния Кръст? Можеш да заложиш задника си, че биха го сторили.

- Ако си с Черния Кръст, защо дойде в Академията Евърнайт?

- Бях изпратен, за да проникна в училището. Това беше моята задача. Не отказваш задачите на Черния Кръст. Или ги изпълняваш, или умираш опитвайки се.

Сигурността, с която Лукас каза това, ме изплаши толкова много, колкото нищо друго свързано с вампири някога. – Скоро ли научихте за училището?

- Черният Кръст знае какво е Евърнайт, почти откакто е създадено. Тези места, където вампирите живеят...

- Където ние живеем.

- Както и да е. Там вампирите нанасят най-малко вреди. Никой не иска да направи сцена или да направи хората наблизо подозрителни; вампирите винаги се контролират в тези райони. Не ловуват, не причиняват беди. Ако вампирите се държаха така през цялото време, нямаше да има нужда от Черния Кръст.

- Повечето вампири не ловуват, – настоях аз. 

Автобусът уцели дупка и ни разтърси, а страхът ме накара да издишам силно. Лукас постави ръка на коляното ми, за да ме успокои, но завъртя очите си обратно към прозореца. Бяхме почти извън Ривъртън, приближавайки се до границата с всяка секунда. – Помниш ли какво ми каза в магазина за антики? – измърмори той. – Кажи го на Ерик. Абсолютно съм убеден, че преследваше Ракел.

Как можех да го накарам да разбере? Мислех за пример, който можех да използвам. – Харесваш хамбургери, нали?

- Трябва сериозно да поговорим за правилните и неправилните случаи за разговори. Вечерно парти, да. Пет минути от засада на вампир, не.

- Изслушай ме. Би ли ял хамбургер, ако нямаше шанс да те удари в лицето?

- И как хамбургер би ме ударил в лицето?

- Просто приеми, че е възможно. – Нямаше време да споря за метафори. – Би ли се разтревожил? Или би изял нещо друго?

Лукас обмисли това за няколко секунди. – Оставяйки настрана странното, че хамбургер може да атакува - което си е доста странно, за да се оставя настрана – не, предполагам, че не бих.

- Ето защо повечето вампири не атакуват човеците. Човеците отвръщат. Крещят. Мятат се. Звънят на 911 от мобилните си телефони. По един или друг начин, хората причиняват повече беди, отколкото си заслужава. Много по-лесно е да си купиш кръв от месарските магазини или да ядеш малки животни. Повечето хора избират лесният начин, Лукас. Знам, че си достатъчно циничен, за да разбереш поне това.

- Добро и практично. Обзалагам се, че ми го каза, както родителите са ти го казали. Но никога не каза, че убиването на хора е неправилно.

Мразех, когато разпознаваше, че обясненията бяха на родителите ми, а не мои. Мразех, че имах само тяхната дума, за да продължа. – Не е нужно да се казва.

- Не, за много вампири не е необходимо. Това, което казваш има смисъл, но не е толкова успокоително, колкото мислиш. Един от нас греши за това, колко вампири убиват хора, но знам, че много хора са убити. Виждал съм го. А ти?

- Не, никога. Родителите ми... те не са такива. Никога не биха наранили някого.

- Само, защото не си го виждала, не значи,че не е истина.

- А ти виждал ли си го? – предизвиках го.

Стомахът ми се сви, докато кимваше. Тогава каза най-лошото нещо, което можеше да изрече. – Хванаха баща ми.

- О, Господи.

Лукас се втренчи през прозореца, дори по-напрегнат отпреди. Трябва да бяхме много близо до надлеза. – Не бях там. Бях просто малко хлапе. Дори едва си го спомням. Но съм виждал вампири да атакуват други хора и съм виждал телата, които оставят. Ужасно е, Бианка. По-ужасно отколкото мисля, че разбираш, може би дори по-ужасно отколкото можеш да си представиш. Родителите ти винаги са ти показвали само хубавата страна. Има и грозна също.

- Може би си виждал само грозната страна. Може би ти си този, който не разбира истинският баланс. - Стомахът ми се преобърна, а пръстите ми се впиха в облегалката на празната седалка пред мен. Трябваше ли да се борим за животите си? – Ако родителите ми са скрили цялата истина от мен, може би и твоята майка е скрила цялата истина от теб.

- Майка ми не крие много неща. Повярвай ми. – Лукас издиша. – Приготви се.

Автобусът направи остър завой, поклащайки няколкото пътници. През мъглата от дъжд, можех да видя светлините на надлеза да се появяват. Присвих очи срещу тъмнината, опитвайки се да открия някакъв силует или движение, някакъв намек, че г-жа Бетани може да ни чака.

Лукас си пое дълбоко въздух. – Обичам те.

- И аз те обичам.

След две секунди автобусът избуботи под надлеза. Нищо не се случи. Въпреки всичко, г-жа Бетани беше пуснала групата в града.

- Успяхме. – прошепнах аз.

Той ме притисна в прегръдките си. Докато Лукас се беше облегнал на рамото ми, за първи път осъзнах колко изтощен беше и колко уплашен беше всъщност. Разресах мократа му коса с пръстите си, за да го успокоя. Имаше време за спорове по-късно, да говорим за Евърнайт и Черния Кръст и всичко останало, което ни разделяше. За сега, всичко, което имаше значение бе, че бяхме в безопасност.



Не съм била в Бостън, откакто бях много малка. Слабо помня какво беше да си в голям град, а не в провинцията – шум и боклуци,асфалт и светофари вместо почва и дървета, и светлини навсякъде, достатъчно ярки, за да скрият звездите завинаги. Въпреки че ме беше стегнала на вид неизбежна паническа атака, отидохме до нашата дестинация – район в покрайнините на града и толкова далеч, колкото можех да кажа за един от кварталите – беше късно, а ние бяхме изтощени. Не бях изплашена; бях само вцепенена.

- Трябва да измислим какво да правим тази вечер. – Това бяха първите думи, които Лукас ми бе казал откакто слязохме от автобуса. Ръцете ни все още бяха здраво стиснати, движехме се покрай хитро изглеждащите личности. Те носеха дрехи, които бяха прекалено големи, смеейки се прекалено високо и поглеждаха остро всяка кола, която заобикаляше уличните ъгли. – Ще стане сутрин преди някой да ни вземе.

- Да ни вземе? Кой ще ни взима?

- Някой от Черния Кръст ще дойде. Когато влязох в магазина за антики, използвах телефона, оставих съобщение, че съм се насочил тук. Ще им се обадя отново и ще им кажа откъде да ни вземат.

- Не искам да се разхождам около този квартал твърде дълго. – Хвърлих подозрителен поглед към счупения прозорец.

- Бианка, помисли. – Лукас спря и за първи път през цялата вечер, изглеждаше както преди. – Кой трябва да е изплашеният тук? Ние или те?

Защо тези хора трябва да ги е страх от мен? Тогава ме удари, шегата на живота ми: Аз съм вампир.

Започнах да се кикотя и Лукас се присъедини. Когато изгубих контрол, сълзи забликаха от очите ми, той уви ръцете си около мен и ме прегърна силно.

Аз съм вампир. Всеки е изплашен от мен.От МЕН. А Лукас? Той е единственото момче, което може да изплаши вампири. Всички тези грубо изглеждащи хора... ако знаеха... щяха да бягат, за да спасяват животите си.

Когато можех да дишам отново, отстъпих от Лукас и опитах да проуча ситуацията спокойно. Беше трудно да мисля за нещо друго освен за него, въпреки това, че бяхме изгубени. Флуоресцентната улична светлина пресуши целия блясък от бронзовата коса на Лукас и сега изглеждаше обикновено кафяво. Може би изтощението бе направило лицето му толкова бледо и изсушено; само можех да си представям колко изморена изглеждах.

- Почти полунощ е. Къде ще отседнем? – Бузите ми пламнаха, докато осъзнавах какво бях казала... което прозвуча като покана към Лукас и мен да прекараме нощта заедно. И отново, не бяхме ли избягали заедно? Може би беше естествено за него да приеме, че ще си легнем. Може би трябваше да е естествено за мен да приема това, а и имаше моменти, когато съм искала да бъда с него прекалено отчаяно, за да заспя. Тази вечер, на върха на всичко, което се бе случило, очакването ме накара да се почувствам само неловко и нервна.

Лукас изглежда осъзнаваше затруднението ни в същия момент, в който и аз. – Не съм си взел кредитната карта. Оставих я в бързането. Току-що похарчихме последните пари, които имах в джоба си.

- Единственото нещо, което взех беше фенерче. – Прекалено ярките знаци от няколкото отворени магазина ме накараха да присвия очи. – Щяхме да сме по-добре с дървена прашка и бисквитки Ореос.

Дъждът, който вилнееше в Ривъртън не стигна до тук, така че не трябваше да се тревожим дали ще се намокрим, докато вървим, опитвайки се да измислим какво да правим. Бяхме влажни и изтощени, несигурни един в друг и направихме слабо изпълнение да се държим небрежно, докато минавахме покрай магазини за алкохол. Прекарвайки нощта, свити по различни пейки в някой западнал парк не беше трогателна перспектива.

За успокоение, вдигнах ръката си към пуловера, под ключицата ми, където бях забола брошката си тази сутрин. Като че ли бяха минали хиляди години. Но брошката беше все още там, издълбаните, блестящи ръбове на всяко венчелистче разхлаждаха пръстите ми.

В този момент минавахме покрай заложна къща, три златни сфери очертаваха в неон над вратата и аз осъзнах какво трябваше да сторя.

- Бианка, недей, – Лукас възрази, докато го бутах към пълният малък магазин. Рафтовете бяха затрупани с произволно скупчени вехтории, всички неща, от които хората е трябвало да се оттърват, като ярко оцветени кожени палта, очила с метални рамки и високо технологична електроника, която вероятно е била открадната. – Можем да се върнем на автобусната спирка.

- Не, не можем. – Откопчах брошката от пуловера си, усилено опитвайки се да не я поглеждам. Ако уловях гледката на прекрасните черни цветя, щях да изгубя контрол. – Това не е, за да ни бъде удобно, Лукас. Това е, за да бъдем в безопасност и да има място да говорим. И... – И да си кажем сбогом, помислих си, но не можех да го изрека.

Лукас помисли за това секунда преди да кимне.

Вероятно и двамата изглеждахме напълно обезсърчени, докато вървяхме към собственика на заложната къща, но не изглеждаше да го е грижа. Слаб мъж с тениска от полиестер, той едва ни обърна внимание. – Какво е това? Пластмаса или нещо друго?

Бързо казах, – Това е истински Whitby jet.

- Не познавам Уитби. – Собственикът докосна с нокът издълбаните листа. – Това нещо е доста старомодно.

- Това е, защото е антика. – каза Лукас.

- Чувал съм това – собственикът въздъхна. - Сто долара. Вземайте или изчезвайте.

- Сто долара! Това е само на половината от истинската му цена! – lъзразих аз. И беше толкова по-ценно от парите. Щях да я нося във въображението си всеки ден с месеци напред, видимият символ на любовта, която чувствах към Лукас. Как би могъл този човек да гледа толкова студено към нея?

- Хората не идват тук, за да получават най-добрите доходи от инвестициите им, сладкишче. Те идват тук, за да получат някакви пари. Искаш парите? Приемаш офертата ми. Иначе изчезвайте от тук и не ми губете времето.

Лукас по-скоро искаше да вземе брошката обратно, отколкото да я даде за по-малко отколкото струваше. Можех да кажа това от упоритото положение на челюстта му. Бях научила, че Лукас често би направил нещо, когато е решен, дори да не е правилният ход..., а за нас запазването на брошката не беше правилният ход. Непоколебимо разтворих ръката си с дланта нагоре. – Тогава нека са сто долара.

За нашата жертва, получихме пет банкноти от двадесет и пет долара и касова бележка, която ни обещава, че можем да си върнем брошката по-късно, ако някак си натрупаме състояние в следващите няколко дни. – Ще взема парите – настоя Лукас, докато излизахме и се обърнахме към един мотел, който можахме да видим. – Ще ти я върна.

- Каза, че си бил богат, когато ми купи брошката. Вярно ли беше?

- Ъ...

Вдигнах веждата си. – Не точно?

- Имам достъп до парите на Черния Кръст, а там има прилична сума. Но трябва да ги пестя, за да има средства. Необходими неща. – Той потрепери. – Не бижута.

- Попаднал си в беда, за да ми купиш това.

Лукас бутна юмруците си в джобовете си, а настроението му се помрачи. - Казах им, че работя за тях, горе-долу. Но не получих заплата или вредни, така че докато имам нужда, те са ми задължени. Точно това ще им кажа, когато им обяснявам, че съм си купил брошката обратно. Защото е твоя, Бианка. Тя принадлежи на теб, по точно.

- Вярвам ти. - Поставих ръцете си от двете страни на лицето му. – Но това не е най-важното нещо, окей? Най-важното нещо е, че сме в безопасност, че ме заедно и имаме шанс да изясним всичко.

- Да. – Лукас се обезсърчи, измачканата му коса беше приятна срещу пръстите ми и той затвори очи, когато я побутнах назад. - Сега нека да намерим място, където да останем.

Трябваше да преминем само още около няколко блока, преди да намерим евтин хотел. В централния офис, малка стая, в която миришеше да бира и цигари, Лукас се убеди, че със сигурност ще вземам стая с две легла, което накара секретаря да ни погледне насмешливо през бронираните стъкла. Опитах се да не се замислям за скъпоценната брошка, с която щеше да бъде платено за една нощ в малка стая с разнебитени две легла и тъмньо-сини завеси, през които само светлината от малка порцеланова лампа може да проникне. Не се докоснахме, когато вървяхме, дори не държахме ръцете си, но аз бях достатъчно наясно с факта, че щяхме да сме сами, заедно в една спалня. Той запали лампата между леглата ни, но това не ме отпусна. Вместо това, забелязах себе си да оглежда бялата тениска на Лукас, полепнала по тялото му, заради дъжда. През почти прозрачния памук изпъкваха мускулите на гърба му.

- Искаш ли да се съблечеш в банята? – попита Лукас внимателно. – Ще се мушна в завивките. Изгаси лампата. По времето, когато си тук, няма да съм способен да видя нищо.

Засмях се, така освободено, но и нервно. - Имаш част от нашите сили сега. А някой от нас могат да виждат в тъмното.

- Не и аз. Кълна се. – усмихна ми се.

Така че отидох в малката баня и махнах подгизналите си дрехи една по една. Поне тениската и бельото ми бяха напълно сухи. Измих лицето и преместих назад влажната си, заплетена коса; от другата страна на вратата можех да чуя как Лукас дишаше плитко, след затварянето на телефона. Без съмнение, беше оставил съобщение на Черния Кръст къде да ни намери. 

Тогава се взрях в себе си в отражението на огледалото. Не беше сякаш никога преди не съм обръщала внимание на тялото си, но никога не съм се заглеждала в себе си, за да се чудя как някой друг би ме видял. Лукас щеше да ме види, всеки момент. Щеше ли да си помисли, че съм красива? Осъзнах, че се чувствам красива, че искам той да ме види. Прокарах ръце през корема си, а след това по бедрата си, почти чувствителни към собственото ми докосване. През цялото време Лукас беше просто от другата страна на вратата. Събличайки се. Чакайки ме. 

Сребърната светлина от другата страна на банята изчезна. Поех си дълбоко дъх, изгасих лампата и отворих вратата. Само слабото сияние на градските светлини преминаваше през завесите, осветявайки стаята ни. Взирайки се в мрака, можех да видя Лукас в сенките; беше заел най-отдалеченото от банята легло. Той вече беше под завивките, само една гола ръка и рамото му се виждаха.

Поех си няколко пъти дъх и отидох до леглото на Лукас. Той погледна към мен, невярващ, но вдигайки завивката подканящо.

- Само ще спим. – Думите ми излязоха като шепот. Пулсът ми гърмеше във вените и гласът ми звучеше тънък и странен, дори и за мен. Почувствах топлина навсякъде, дори между пръстите на ръцете и краката си.

- Само ще спим. – обеща той. Не бях сигурна дали вярвам на някого от нас. 

Така че се плъзнах в леглото и Лукас прехвърли одеялото върху двама ни. Сведох главата си върху възглавницата, само на няколко инча от неговата. Двойното легло беше толкова тясно, че не можеха да ни помогнат да не се докоснем - моите нозе се докоснаха с неговите, боксерките му се срещнаха с бедрата ми, гърдите ми достатъчно близки, за да почистват телесната температура на голите му гърди.

Очите на Лукас не изпуснаха моите. - Трябва да знам, че ми вярваш, че правя правилните неща.

И аз смятах така. - Смятам, че правиш това, което мислиш, че е правилно.

- Достатъчно близко. – каза той уморено.

- Обичам те.

- И аз те обичам.

В този момент исках само да се притисна в него, така че да можем да се потопим един в друг и да забравим за всичко останало. Не се интересувах дали сме в безопасност, дали ще се видим отново, дори и това, че щеше да бъде първия ми път. Но преди да успея да помръдна, Лукас лесно постави сгънатите ми ръце срещу него, сякаш готов да се моли. - Не може да се местим. – промърмори той. Очите му изгаряха срещу моите, сякаш нямаше нищо друго в света, което да иска повече от това да се премести. 

Гласът ми потрепери, осмелих се, - Може би можем.

Ръцете му обгърнаха моите, и нещо в мен заигра в отговот. Все още, Лукас не помръдваше, за да ме целуне. - Не можем. – Каза го така сякаш се опитваше да убеди и себе си и мен. – И двамата сме прекалено близко да се превърнем във вампири. Ако само един от нас загуби контрол… ако и двамата го направим… Знаеш, че може да се случи, Бианка.

- Това ли би било най-лошото нещо?

- Да, така мисля. - Преди да започнем отново да спорим кои вампири бяха добри и кои лоши, Лукас добави. – Освен това, имаме среща с група ловци на вампири сутринта. Може би е лошо време да ставаме вампири.

Добре, това имаше смисъл. Това не означаваше, че ми харесва. - Добре. – промърморих. – Но, Лукас…

- Да?

- Някой ден.

Гласът му беше груб, но отговори. - Някой ден.

Затворих очи и отпуснах лицето си така, че пръстите му да докосват бузата ми. Вече можех да заспя. Можех да повярвам, че всичко ще е наред. Може би беше само друг сън, но ние бяхме на място, където можехме да мечтаем.



- Лукас?

Дочух глас на жена през мъглата. Първоначално се замислих защо Патриция говори за Лукас, но тогава осъзнах, че това не беше Патриция.

Стресната се изправих. Събития от предишната нощ изплуваха в паметта ми, дразнейки ме, сякаш бях изложена на внезапна светлина. Вместо да се събудя в стаята си в общежитието, лежах в легло до Лукас, който избута себе си нагоре и прокара ръка през измачканата си коса… а жена на около четиридесет стоеше на прага на нашата хотелска стая, взирайки се в нас.

Лукас преглътна, след което се ухили. - Здравей, мамо.


Глава 18


- ДОБРЕ, В ДВАДЕСЕТ И ПЪРВИ ВЕК СМЕ, ТАКА ЧЕ никога не съм и мислила, че ще чакаш до сватбата. – Майката на Лукас се облегна на рамката на вратата и скръсти ръце пред гърдите си. – Но сериозно, Лукас. Знаеше, че идвам. Наистина ли трябваше да ми го навираш в лицето?

- Не е това, което изглежда, - каза Лукас. Как може да е толкова спокоен? Вместо да мънка извинения и обяснения, както бих сторила аз, той просто постави ръка на рамото ми и се усмихна. – Бианка и аз си поделихме стаята, защото сме разорени. Трябваше да заложим нещо, за да вземем дори тази. И никой не те е карал да влизаш така. Така че по-спокойно, става ли?

Тя сви рамене. – Почти на двадесет си. Взимаш собствени решения.

- Ти си на двадесет? – промърморих.

- Деветнадесет и нещо. Това важно ли е?

- Предполагам, че не е. – В сравнение с всичко останало, което научих за Лукас през последните дни, какво значение има, че беше три години по-възрастен от мен?

Лукас плавно стана от леглото. Какъв късмет: Първият път, когато го виждам само по боксерки и не мога дори да се отпусна, за да се порадвам на гледката. – Бианка, това е майка ми, Кейт Рос. Мамо, това е момичето, за което ти говорех, Бианка.

Тя ми кимна приятелски. – Казвай ми Кейт.

Сега, когато бях достатъчно будна, за да фокусирам, можех да видя колко много прилича на Лукас. Беше висока – дори може би повече от Лукас – със златисто-кестенява коса до брадичката, само нюанс по-светла от неговата, и същите тъмнозелени очи. Също като на Лукас, лицето й беше остро: квадратна челюст и остро брадичка. Носеше избелели дънки и риза на Мaroon Henley, достатъчно тясна, за да очертае мускулите на ръцете й. Не съм мислила, че някога ще срещна някого, който по-малко да прилича на майка. В смисъл, коя майка намира сина си в леглото с гаджето му и само се усмихва?

Тогава победи нейното спокойствие. Вдигнах ръка в непохватен поздрав. – Здравей.

- Здравей и на теб. Трябва да сте имали тежка нощ. Нека да си вземем малко кафе и да видим как да помогнем на Бианка. – Кейт кимна към улицата. Лукас вече прокарваше ръце през косата си и взимаше дънките си, невъзмутим пред майка си. Исках да се увия в покривката на леглото или нещо такова, но това би било още по-унизително; вместо това скочих от леглото и стигнах до банята на две крачки.

Веднъж стигнала вътре, възвърнах малко от достойнството си като се облякох. Дрехите ми бяха вече сухи, макар и смачкани. Разпуснах плитката, с която бях спала и косата ми се спусна около лицето в меки вълни. Не е кой знае какъв трик, но така са се справяли през седемнадесети век. С болка си спомних как мама ми показваше. – Да вървим.

Лукас ме стрелна с поглед, когато излязохме през вратата, вероятно опитвайки се да прецени до колко се държа. Кейт може и да беше заблудена от фалшивата ми смелост, но той ме познаваше по-добре. Вдигнах гордо брадичка, така че да знае, че съм твърдо решена да направя най-доброто за все по-обърканата ни ситуация.

Кейт ни заведе до очукан стар пикап от 1950г., онзи с обелената боя и фарове с формата на двигателите на кораба Ентърпрайс. През цялото време тя се оглеждаше около нас, сканирайки всеки случаен минувач. – Мислите ли, че са ви проследили? Учителите не гледат добре на бегълците.

- Не са се отдалечили от Ривъртън, не и преди да тръгнем, - казах бързо, намествайки се в средата, с Лукас до себе си. – Течащата вода ги спря.

Тя замръзна, с ръка на ключа в стартера. Втренчи се в Лукас, не обикновения разстроена-майка поглед, онзи който красноречиво казва, че си на две секунди от наказанието. Този беше по-сериозен… начинът, по който си представях, че гледа предводителя в армията, когато изпраща предател на разстрел. – Казал си й?

- Мамо, трябва да изслушаш за секунда. – Лукас си пое дълбоко въздух и задържа ръце така, сякаш наистина можеше да я удържи. – Бианка вече знаеше истината за Евърнайт. Обясних й само за Черния Кръст, защото трябваше. Не е като да не е знаела, че вампирите съществуват. Ясно?

- Не, не е ясно. Грешката ти може и да е разбираема, но все пак е грешка. Трябваше да си го разбрал до сега. – Тя отметна бретона си назад, изучавайки ме по-внимателно, отколкото преди. Неофициалните й маниери бяха забравени. – Как разбра за тях?

Отначало помислих, че има предвид Черния Кръст. Отне ми секунда да осъзная, че под “тях” има предвид “вампирите”. Лукас не й беше казал каква към в действителност – и осъзнах, когато се размърда в седалката до мен, че е криел истината, за да ме защити. Без съмнение не беше споменал и факта, че сега самият той притежава някои вампирски сили.

Така че направих това, в което бяхме най-добри: излъгах. – Имаше всякакви улики. Фактът, че училището не сервира никаква храна за учениците, така че всички ядат насаме… мъртвите катерици наоколо… това, че толкова много хора имат маниери и идеи, които идват от други векове. Не беше толкова сложно да се досетя.

- Не звучи като много доказателства. – Кейт, не убедена, запали двигателя и ускори, извеждайки ни от градската част. – Никога преди не си се сблъсквала със свръхестественото и се досети само от това?

- Бианка скри част от истината, за да не те уплаши, - каза Лукас. – Тя беше тази, която ми помогна след като се случи това. – Той внимателно издърпа яката на ризата си. Там, все още тъмно розови, бяха белезите от второто ми ухапване.

- О, Боже мой. – Кейт веднага се пресегна през мен, за да докосне ръката на Лукас. Значи, въпреки всичко, все пак беше майка, макар и да не го показваше винаги. – Знаехме, че това може да се случи… знаехме го… но си казвах, че няма.

Лукас се отдръпна засрамен. – Мамо. Добре съм.

- Избягал си. Как успя?

- Убих един от тях – вампир на име Ерик, онзи, който заплашваше другите човешки ученици. Скарахме се. Той беше най-лошият от всички. Това е всичко, което има за казване.

Талантът на Лукас да лъже беше достоен за възхищение, когато не аз бях лъганата. Естествено, гениалното беше в това, че всъщност Лукас не си измисляше нищо. Всяка дума, която каза на майка си, беше истина. Той просто разкриваше онези факти, които щяха да накарат майка му да повярва в последователността от доказателства, това че Ерик го е ухапал и аз бях сладкото, умно, напълно нормално момиче, което му е помогнало да се възстанови след това.

- Видяла си срещу какво сме изправени. – Кейт ми заговори по-почтително от преди. Всеки, който е помогнал на сина й явно беше добър в очите й. Тя не свали очи от пътя, докато караше по зле павирана улица, насочвайки ни към малко предградие, което изглеждаше по-старо и доста западнало. – Това е опасна работа и ти не си готова за нея, но осъзнавам, че отговаряме за безопасността ти. Ако този демон г-жа Бетани разбере, че помагаш на член на Черния Кръст, животът ти няма да струва нищо.

Винаги съм знаела, че г-жа Бетани би направи много, за да предпази тайната си, но все още не мога напълно да повярвам, че би била склонна на убийство, особено да убие мен.

- Всичкото това време, целият този риск, и за какво са били? Защото не предполагах, че би могъл да откриеш голямата тайна, - каза Кейт на Лукас. – Изглежда като нещо, което би споменал в някой от отчетите си, ако беше.

Лукас уморено поклати глава. – Не я открих. Така че по-кротко, става ли?

- Тайна? – Зачудих се дали не е нещо, което родителите ми са споменавали. Ако можех да помогна на Лукас, ако имаше някаква информация, която бих могла да разкрия, така че да не нараня родителите си или Балтазар, бих го сторила. – Какво си се опитвал да откриеш за Евърнайт?

- Това е първата година, в която допускат хора като нормални ученици. Войнът от Черния Кръст, който беше влязъл преди, един от шепата хора през годините – това бяха специални случаи, изключения, които вампирите от Евърнайт правеха, за да сложат ръка на много пари и да избегнат вниманието. Каквото и да правят сега, то е различно. Допуснали са най-малко тридесет човека. Защо е тази промяна?

Г-жа Бетани беше казала, че “новите ученици” са допуснати в Евърнайт, за да можем да добием по-добра перспектива за света. В действителност това беше най-малкото, което искаше. Да, учениците бяха там, за да учат повече за света, но г-жа Бетани имаше нещо друго на дневен ред – и за това присъствието на човешки ученици в Евърнайт беше риск. Ракел разбираше, че нещо не е наред, дори и да не знаеше какво точно, а примерът с Лукас беше красноречив. Вампирите бяха принудени да крият същността си на едно то малкото места на света, където можеха да очакват да се отпуснат и да бъдат себе си. Само силен мотив би могъл да накара г-жа Бетани да позволи такова нещо – но какъв? – Не знам, - признах.

- Как би могла? – Кейт сви рамена, докато ни отвеждаше в сянка. Къщите на тази улица изглеждаха занемарени, а една или две от тях изглеждаха изоставени. Тя пое към един, както изглеждаше, заден вход на една от изоставените сгради, въпреки че бързо осъзнах, че не беше дом. Беше старомоден дом за богослужение, от тези, които почти всеки град в Нова Англия е имал, въпреки че никой не беше водил богослужение тук поне от десетилетия. Бялата боя беше олющена и на петна от водата, а най-малко половината прозорци бяха счупени. – Само фактът, че си запазила главата си, след като си научила за кръвопийците, е повече, от колкото много хора могат да постигнат. Лукас е професионалист. Щом не е успял да открие нищо, значи са заровили тайната на дълбоко.

- Професионалист, а? – Лукас се ухили, докато слизахме от пикапа. Имах чувството, че майка му не го хвали много, но се възползва, когато го направи.

Тя кимна, и за пръв път видях, че усмивката й е същата като на Лукас. – Професионалист, който вече закъснява, опасявам се. Чака ни работа.

Чудех се какво има предвид с това. – Закъснява?

Кейт се усети. – Нямах в предвид теб, Бианка. Ти направи достатъчно и винаги ще съм ти длъжница. Винаги. Да помогнеш на Лукас да излезе от тинята… може би да му спасиш живота… - Тя ми се усмихна, докато вървяхме към задната врата на къщата. – Няма да се отплатя като те изложа на опасност. Оставаш тук. Стой в безопасност. Ние ще се погрижим за всичко друго.

- Под “ние” имаш предвид…

- Черният Кръст.

С това Кейт завъртя ключа в ключалката и отвори вратата. Пристъпихме в мрака и почувствах слаби тръпки от притеснение, но очите ми бързо свикнаха, позволявайки ми да видя сцената вътре. Почти дванадесет човека се бяха събрали в дългата, тясна, правоъгълна стая с дървен под, толкова стар, че дъските се бяха разделили. Няколко стари пейки очертаваха стените, дървото беше толкова меко и старо, че се белеше. Оръжия бяха оставени на всяка пейка като за инвентаризация: ножове, колове и дори брадви. Хората вътре бяха разнообразни, всеки беше колкото се може по-различен от останалите: високи и ниски; дебели, кльощави и мускулести; облечени в десетки различни видове ежедневни облекла. Високо, чернокожо момиче, не по-възрастно от Лукас, носеше огромен суитчър и стоеше до стар мъж с къса, прошарена коса, който носеше провиснала сива жилетка и очила за четене, които висяха на кафява връзка. Единственото, по което си приличаха беше как въздъхнаха от облекчение, когато разпознаха Лукас.

Лукас взе ръката ми в своята и каза, - Здравейте, хора.

- Успя. – Това беше момичето със суитчъра, което се оказа, че има голяма усмивка с един крив зъб, който някак си я правеше да изглежда малко по-сладка. – Не точно на време, освен ако не ги хванат през Март.

- Схванах, Дана. Не успях цяла година, което означава, че ти печелиш баса. – Лукас сви рамене. – Вампирите ми взеха портфейла, така че, опасявам се, трябва да се задоволиш с моралната победа.

- Изглежда си взел най-важното нещо. – Дана ми подаде ръка. Не исках да пусна Лукас, но се здрависах с лявата ръка. – Аз съм Дана. Двамата с Лукас се връщаме назад. Ти трябва да си Бианка.

- Чувала си за мен?

- Не говори за нищо друго цялата Коледа. – Дана се засмя. Погледнах към Лукас, чиято срамежлива усмивка ме накара да се почувствам горда и – дори сред непознати – уверена в себе си.

- О, това ли е младата ти дама? – Сивокосият мъж дойде при нас. – Аз съм г-н Уотанейб. Познавам Лукас от както беше…

- Достатъчно дълго, за да се срамува, - прекъсна го някой друг, висок мъж с тъмна коса и мустаци. Той ме разстрои по някакъв начин, който е трудно да определя, а двата белега на дясната му буза го правеха да изглежда страшен, дори когато се усмихваше. Кейт го прегърна с една ръка, когато застана пред нас. – Аз съм Едуардо, вторият баща на Лукас.

- Вярно. Здравей. Приятно ми е да се запознаем. – Лукас никога не е споменавал, че има втори баща. Очевидно Лукас не гореше от желание да го приеме като част от семейството.

Усмивката на Лукас беше слаба. – Трябваше да отведа Бианка. Знам, че наруших протокола като й казах за Черния Кръст, но й вярвам.

- Надявам се Лукас да е прав за теб, Бианка. – Очите му се присвиха, съсредоточавайки се върху мен преди да се стрелнат към Лукас. Очевидно имаше предвид, че по-добре аз да се надявам Лукас да е прав. Издаването на тайните не беше нещо, което тази група приемаше леко – особено Едуардо и Кейт, които явно бяха лидерите. – Нямаме много време за обяснения, не и ако ще се местим.

Всички останали започнаха да говорят на Лукас за бягството му. Знаех, че аз също трябва да говоря с тях, за да помогна на Лукас да покрие историята, ако не за друго. Все още бях объркана. Целият ми живот се променяше всяка секунда, отдалечавайки ме от света, който познавах, че почувствах някакъв психологически удар. И имаше нещо повече от това. Усетих някакво бръмчене, толкова тихо, че в действителност не можеше да се долови звук, като леко вибриране в земята. Пренебрегвайки факта, че не бях яла от почти един ден, стомахът ми се преобърна. Нещо беше сбъркано с това място, много сбъркано.

Тогава погледнах към стената и видях форма там, където мазилката беше по-ярка, отколкото където и да било другаде, където нещо беше висяло с години и спирало светлината. Беше формата на кръст.

Твърде късно осъзнах, че това не беше просто изоставен дом за богослужение. В ранните векове много такива домове са изпълнявали и други функции. През седмицата те са били зали за дебати или са изпълнявали обществени функции или понякога дори съдебни зали. Тогава, в Неделя, са ставали църкви.

Църква – ъгх. Вампирите не избухваха в пламъци, когато докоснеха кръст, както във филмите на ужасите, но това не правеше църквите приятно място. Почувствах се замаяна и извърнах глава от формата на кръста.

- Бианка? – Пръстите на Лукас помилваха бузата ми. - Добре ли си?

- Не мога да остана тук. Има ли друго място където мога да отида?

- За теб не е безопасно да бъдеш на вън точно сега. – За мое учудване Дана беше тази, която проговори. – Забрави копелетата от Евърнайт. Имаме лоши новини в града и тя е достатъчна, за да ни притесни.

Трябваше да попитам кои бяха тези “лоши новини” или да се преструвам, че имам безопасно място, на което да отида или нещо от този род. Но бръмченето в мозъка ми се усилваше – святата земя ми казваше да си тръгвам. Реакцията ми беше само бледа сянка от опита на родителите ми в църкви, но беше достатъчно, за да ме обърка и да ме отслаби. – Не може ли да се върна в хотела? Не сме освободили стаята.

- Хотел? О, Боже. – Г-н Уотанейб изглеждаше объркан. – Растат толкова бързо в последно време.

- Трябва да държим Бианка в безопасност. – Острият глас на Кейт се превърна от обикновено предложение в команда. – Трябва да се концентрираме, а предполагам Лукас няма да може да го направи с нея наоколо.

- Добре съм. – Очевидно за Лукас коментарът на Кейт звучеше като критика. – Бианка ми помага да мисля правилно. По-добър съм, когато съм с нея.

Г-н Уотанейб му се усмихна. Аз също бих, ако не исках да напусна църквата толкова силно. – Всичко е наред, - заклех се. – Можеш да ме намериш по-късно. Трябва да се върна в хотела.

Едуардо поклати глава. – Вампирите могат да те проследят до там. Трябва да те заведем на безопасно място. Какво ще кажеш за дома ти?

Простият въпрос ме остави без дъх. Домът ми – Мама и Татко, телескопът ми и картината на Климт, старите плочи и дори гаргойлът – изглеждаха ми като най-сигурното място на света и най-далечното. Рядко съм се чувствала така изгубена. – Не мога да отида там.

- Ако се притесняваш за историята, можем да ти помогнем с това, - бързо каза Кейт, не желаейки да бъде разубедена. – Само трябва да те заведем при семейството ти. Къде са родителите ти?

Задната врата се отвори с трясък, пропускайки светлина и студен въздух в стаята. Подскочих, но бях единствена – всички бойци на Черния Кръст, включително и Лукас, бяха в готовност, с оръжия в ръце, за да се изправят срещу враговете, които бяха на вратата. Вампирите.

Стоящи пред всички останали бяха Мама и Татко.


Глава 19


- БИАНКА!
Гласът на баща ми и този на Лукас се извисиха по едно и също време, всеки от тях в опит да ме предупреди за другия, и аз се почувствах така, сякаш съм разкъсана на две. Другите започнаха да крещят, застъпвайки думите си, а бръмченето в мозъка ми се смеси с паниката и не можех да позная никой от говорещите. 
- Пуснете я!
- Изчезвайте от тук!
- Отстъпете или сте мъртви, така стоят нещата. 
- Ако се опитате да я нараните...
. Бианка? Бианка!
Това беше майка ми. Фокусирах се върху нея и само върху нея. Тя стоеше на прага, протегнала ръка към мен, а слънцето изпъстряше карамелената й коса с лъчите си и образуваше нещо като ореол над главата й. 
- Ела тук, съкровище! - тя протегна ръце толкова широко, че всеки мускул и сухожилие се изпънаха напрегнато, толкова широко, че това би трябвало да боли. - Просто ела тук!
- Тя няма да отива никъде! - Кейт пристъпи напред, заставайки между мен и майка ми с ръце на кръста си. Единият от пръстите й беше поставен на дръжката на ножа, затъкнат в колана й. - Приключихте с лъжите към това момиче. Всъщност, бих казала, че приключихте завинаги. 
- Имате десет секунди. - изръмжа им баща ми. 
- Десет секунди докато какво? Докато нахлуете вътре и ни довършите ли? - Кейт протегна ръка, жест, с който посочваше всичко наоколо, включително очертанията на кръста, намиращи се на стената. По-слаби сте в Божия дом. Знаете го толкова добре, колкото и аз. Така че, давайте. Втурнете се вътре. Направете нещата по-лесни за вас, за да ви убием. 
Всички членове на Черния Кръст около мен бяха въоръжени. Едуардо държеше един огромен нож, а Дана – брадва, която явно знаеше как да използва. Дори и дребният г-н Уатанаби беше хванал в ръце един кол. Как беше възможно хора, изглеждащи толкова приятелски настроени, да се окажат за секунди готови да убият онези, които обичам?На прага зад родителите ми можех да забележа профила на Балтазар. Той беше приел това, че го отхвърлих, беше ми станал приятел и дори бе рискувал живота си, за да ме защити. Заслужаваше нещо по-добро от това. Както и Лукас. Беше толкова ясно за мен, а така невидимо в очите на другите. 
- Ние няма да влизаме вътре. - Усмивката на баща ми беше изкривена и странна – счупеният му нос променяше в известен смисъл лицето му. - Вие ще излезете навън. 
- внимавайте. - Лукас постави ръка на рамото ми, но явно не се обръщаше към мен. Какво беше видял?
Внезапно Балтазар нарами един арбалет, движейки се скоростно, давайки време на майка ми само колкото да щракне с една сребърна запалка до върха на стрелата. След това стаята бе озарена от една огнена светкавица, излъчваща топлина, която се заби в отсрещната стена, карайки я веднага да избухне в пламъци. Огън. Едно от малкото неща, които можеха да ни убият – едно от малкото неща, от които всички ние се страхувахме. И все пак Балтазар продължи, изстрелвайки стрела след стрела в църквата, без да се цели в нито един от навеждащите се и отстъпващи членове на Черния Кръст, или пък където и да било целенасочено, просто разпалвайки огъня. Майка ми стоеше до него, създавайки всяка пламтяща стрела със своята запалка, без дори да трепне. Една стрела се заби в полилея над нас, запращайки стъклени парчета на всяка страна, а огънят се плъзна и по тавана. Всичко около нас, целият лесно запалим материал, от които беше изградено мястото за богослужение, лумна в пламъци, разраствайки се все повече в изпепеляващ пожар. Вече се беше появил гъст черен пушек, замъгляващ всичко наоколо. 
- Бягайте! - извика Кейт, обръщайки се към широката входна врата, която г-н Уатанаби тъкмо отваряше. Но когато вратата се отвори, там чакаха други – г-жа Бетани, професор Айвърбон, г-н Йее и друга част от учителите стояха в мрачна заплашителна редица. 
Никой от тях не размахваше оръжие. Не им се налагаше за да направят заплахата по-явна. 
- Почакайте! - Дана пусна брадвата си, грабвайки нещо, изглеждащо като голяма бутилка. - Ще ги поизкъпем!
- Светена вода? - гласът на г-жа Бетани се извиси над пукащите пламъци. Не можех да я видя добре, не и със смъдящите си от парливия пушек очи. - Безполезно. Можете да ни залеете с вода от всяка една църква в целия християнски свят и пак не би свършило работа. 
- Повечето свещеници могат да правят светена вода. - Съгласи се Едуардо. Обезпокоителното беше, че той звучеше сякаш се наслаждава на това. - Повечето проповедници от всяка религия не са истински Божии слуги. Но такива слуги съществуват. Както сте на път да се уверите. 
Дана развъртя капачката и запрати струя от вода към учителите. Г-н Йее и професор Айвърбон изкрещяха и залитнаха назад, сякаш залети от киселина. 
- Това е! - извика Кейт, но когато Дана запрати следващата си струя, тя не успя да нанесе никакви щети. Въздухът беше така нагорещен, че водата се изпаряваше на мига. 
Дървесината над нас пращеше злокобно. Можех да чуя как професор Айвърбон крещи от болка, а господин Уатанаби кашля от пушека. 
Дъските под краката ми започваха да се нагорещяват. Вече не се чудех от коя страна ще загинат. Вече се чудех дали няма всички да загинем. 
- Отивам! - извиках. - Излизам навън! 
- Бианка, недей! - лицето на Лукас беше озарено от огъня в червени и златисти цветове. 
- Ако не го сторя, ще умреш. Всички ще умрете. 
Очите ни се срещнаха. Никога преди не си бях представяла как казвам сбогом на Лукас. Нещата бяха изглеждали сякаш няма сбогуване за нас. Той не беше просто част от живота ми – той беше част от мен. Да го изоставя беше сякаш да отрежа собствената си ръка, прерязвайки я през сухожилия и кости – кърваво, ужасно и кошмарно. Но за Лукас можех да направя всичко, което се налагаше. Включително и това. 
- Не. - прошепна Лукас с почти недоловим глас през пращенето на огъня. Черния Кръг се отправяше към центъра на стаята, създавайки защитен кръг. - Трябва да има друг начин!
Поклатих глава. 
- Няма. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. Лукас, съжалявам. Съжалявам!
Той направи една крачка към мен и аз пожелах да се метна в прегръдките му и да го притисна до себе си поне още един път. Но знаех, че ако си позволя това, никога нямаше да бъда способна да го пусна. За доброто и на двама ни трябваше да бъда силна. 
- Обичам те. - След като казах това се обърнах и хукнах към родителите си. 
Ръцете на баща ми хванаха рамената ми докато двамата с майка ми ме издърпваха навън. 
- Бианка! - майка ми ме прегърна силно и аз осъзнах, че тя плачеше. Тялото й се тресеше с всяко ридание. - Моето детенце, о, детенцето ми, не мислехме, че ще те видим отново! 
- Съжалявам! - прегърнах я, докато задържах едната ръка на баща ми. Можех да видя натъртеното му чернооко лице над рамото й. - Обичам и двама ви толкова много! 
- Скъпа, добре ли си? - попита татко. 
- Добре съм, честна дума. Моля ви, пуснете ги! Заради мен. Пуснете ги. 
Родителите ми кимнаха, а ако Балтазар беше против, то не го каза на глас. Всички се отправихме към входната врата на сградата. Гъстия пушек от тавана се извиваше на талази нагоре на тъмни спирали. Една жена на отсрещната улица вече крещеше по телефона от колата си. Пожарните коли щяха да са тук скоро. Докато пристъпвахме към тротоара, тримата все още бяхме сгушени един в друг, а Балтазар вървеше зад нас. Госпожа Бетани се отправи бързо към нас с пола, развяваща се зад нея.
- Какво правите? - поиска да знае тя. - Пазете задната врата! Не ги оставяйте да се измъкнат! 
- Не! - извиках аз – Не може да постъпвате така! Не може просто да ги убиете! 
- Те постъпват така с нас. - Сопна се г-жа Бетани и тъмните й устни се извиха в неестествена усмивка. Мама си пое дълбоко въздух. 
- Не, пуснете ги. - Татко отправи поглед към нея, но не възрази. 
- Чухте ме! - Пристъпвайки по-близо, г-жа Бетани фиксира тъмните си очи върху мен подобно на ястреб, спускащ се към своята жертва. - Да не би да оспорвате властта ми? Аз съм директорката на Евърнайт! 
Балтазар беше този, който й отговори, нарамвайки небрежно арбалета си на рамо, така, че той се оказа насочен към г-жа Бетани. В интерес на истината, той не я заплашваше директно, но беше достатъчно ясно че няма никакво намерение да отстъпи. Когато тя погледна нагоре шокирано, той й каза провлачено:
- Сега не сме на училище. 
Г-жа Бетани се намръщи, но не каза нищо и не помръдна, дори когато чу врявата откъм задния вход, която можеше да идва само от членовете на Черния Кръст, проправяйки си път към бягство. Затворих очите си плътно и ми се прииска да чуя сирените на пожарните коли, които да заглушат звука от стъпките на Лукас докато той си отива от мен завинаги. 

- Родителите ти твърдят, че си била отвлечена. 
Г-жа Бетани стоеше зад бюрото си в офиса си, онзи, намиращ се в караваната в Евърнайт. Седях срещу нея в неудобен дървен стол. Дрехите ми бяха покрити със сажди и разпокъсани. Бях измръзнала до кости, изтощена и гладна едновременно и за кръв и за храна. Последните лъчи от деня се процеждаха в оранжеви цветове през стъклото на прозореца. Дори не се бяха изнизали и двайсет и четири часа откак света ми се бе обърнал с краката на горе, когато истината за Лукас излезе наяве. Сякаш бяха минали хиляда години. 
- Точно така. - Казах глухо. - Лукас искаше да отида с него. 
Тя издърпа златния медальон от врата си и го завъртя напред-назад по верижката му така, че да се чуе триенето в звената й. За разлика от мен, г-жа Бетани бе абсолютно уравновесена и съсредоточена, а накъдрената дантела около врата й беше запазила своя официален вид. Само че миришеше на пушек, а не на лавандула. 
- Интересно е, че не си успяла да се защитиш. В края на краищата си вампир. 
Така ли? Вече не бях сигурна дори в това. Казах само:
- Той е от Черния Кръст. Има някои от нашите сили. Веднъж победи татко и Балтазар. Какъв шанс имах аз? 
- Знаеш как да отговаряш на трудните въпроси с още въпроси. - Г-жа Бетани въздъхна тежко и за пръв път видях в очите й да проблясва следа от мрачен хумор. - Както виждам, вече не си онази срамежлива теменужка. Поне научи нещо тази година. 
Спомних си какво ми каза Лукас преди – за това, че г-жа Бетани е променила вековни традиции като е поканила човешки ученици да учат в Евърнайт. Той не беше успял да разбере защо, а аз не можех да се досетя. Докато я гледах знаех само, че е по-възрастна, по-силна и по-непочтена отколкото някога си бях представяла. И все пак вече не се страхувах от нея, защото бях разбрала, че дори тя е уязвима. Ако беше допуснала човешки ученици в Евърнайт, значи имаше нещо, от което силно се нуждаеше. Това значеше, че има слабост, а това само по себе си не я отличаваше от останалите нас. Сега, знаейки това, можех да се изправя срещу нея. 
Без да й искам разрешение, се изправих от стола си. 
- Лека нощ, г-жо Бетани. 
Очите й проблеснаха заплашително, но тя само ме отпрати с махване на ръка. 
- Лека нощ. 
Тази вечер родителите ми бдяха над мен така, както не го бяха правили откак бях малка – намериха ми топли чорапи и мека възглавница, стоплиха ми на микровълновата чаша с кръв до телесна температура... Не ги попитах дали наистина мислят, че съм била отвлечена от Лукас. Те бяха по-умни от това. Знаех, че не ме разбират истински, защото всяка симпатия, която бяха имали към Лукас бе заличена от омразата им към Черния Кръст. Но дори да не бяха съгласни с моите избори, можеха да ми простят за тях. Това беше повече от достатъчно, за да ми припомни колко бях обичана. Те дори се побиха от двете ми страни в леглото, пуснали плочата на Розмари Клууни в другата стая, и ми разказваха стари истории за начина, по който житните поля са изглеждали преди в Англия – сладки, хубави истории, които не съдържаха опасности или промени, само красота. Говореха ми дълго време, докато умората да надделее над нещастието и аз най-накрая да заспя. 
Тази нощ отново сънувах бурята и ужасяващият жив плет, който нарастваше като горски пожар около Евърнайт, както и мистериозните венчелистчета, чернеещи се под пръстите ми. Дори и в съня си знаех, че съм виждала всичко това и преди. Бях била предупредена дори преди Лукас да се появи, че цветето не беше за мен, но се протегнах към него въпреки тръните и бурята. 
- Пак ли си се размечтала? 
Думите на Ракел ме върнаха в реалността. Бяхме навън, по покрайнините на горите, възможно най-близо до двора, под нови, бледозелени листа, които бяха толкова меки, че се закъдряха в краищата си. Бях стояла неподвижно с ръка върху единия клон, без да мога да кажа за колко минути. Тя беше достатъчно добра приятелка, за да ми осигури лично пространство, когато се нуждаех от него и достатъчно умна, за да ме върне обратно в реалността. 
- Съжалявам. - Започнахме да вървим отново с лениви стъпки, които не ни отвеждаха в никаква конкретна посока. - Не мислех. 
- Мислеше си за Лукас. - Ракел не беше от онези, които се лъжат лесно. - Минаха почти шест седмици, Бианка. Трябва да го забравиш. Знаеш, че е така. 
Ракел знаеше само това, което знаеха и другите ученици – че Лукас е нарушил правилата и е избягал, нападайки баща ми по пътя си навън. Това най-вероятно се вписваше идеално в нейната тъжна гледна точка за света, в който всяка тайна беше прикритие на някакво насилие. Беше ме предупреждавала за Лукас дузина пъти. Защо да не повярва, че би атакувал някого? Но пък никога не спомена и смътно нещо, подобно на „Нали ти казах“.
Ракел беше твърде добра за това. 
Вик г прие тежко. Лукас беше най-добрия му приятел в академията, и сега в живота му имаше празнина, която беше отвъд силите ми, за да я запълня. Уверих го по възможно най-добрия начин, без да му разкривам нито една тайна, че това само би го изложило на опасност, че Лукас беше добро момче, но си е имал своите причини да избяга. 
Мисля, че Вик ми повярва, но вече ве се смееше толкова често. Някоя от усмивките му би ми била от полза. 
Вампирите – учители и ученици – бяха малко по-наясно с истината. Те знаеха, че Лукас е член на Черния Кръст и сега притежава вампирска сила благодарение на мен. 
Преди Къртни и тайфата й ме презираха умерено; сега чисто и просто ме мразеха. Но за моя изненада свитата на Къртни беше малобройна. Родителите ми, разбира се, ми простиха, а Балтазар обвини Лукас за всичко и започна да се отнася още по-нежно с мен, за да се реваншира за предполагаемата жестокост на Лукас. Но и от страна на други също получих утеха и подкрепа – Професор Айвърбон беше предложил няколко лекции извън темата на занятията, в който говори за заплахата, който Черния Кръст представлява, размахвайки бинтованата си ръка; или пък Патриция, която настоя, че нито едно момиче не трябва да бъде обвинявано, за своята първа любов. 
Подозирах, че за тях битката с Черния Кръст означаваше, че е по-сигурно да съм на тяхна страна. Да съм повече вампир, отколкото съм била преди.
Аз бях единствената, която знаеше цялата истина за Лукас – кой беше той наистина и какво чувствахме един към друг. 
- Би трябвало да влезем вътре. - Ракел ме побутна с лакът, което беше възможно най-близо до проява на привързаност от нейна страна. Светлокафявата кожена гривна се изпъна по ръката й. Бях й казала, че съм я намерила случайно. - Пощата ще дойде скоро. 
- Колет ли очакваш? - родителите на Ракел може да я разочароваха често, но затова пък знаеха как да готвят. - Ако ще има още овесени бисквитки...
- Трябва да са там като отворя пакета и ще ги излапам всичките преди да си разбрала. 
- Упражнявай самоконтрола си. - Усетих една рядка усмивка да си прокрадва път през лицето ми докато се отправяхме обратно към двора. За пръв път бях способна да мина покрай белведера, без да тая надежди, че Лукас ще ме очаква там. 
- Самопознанието е по-добро от самоконтрола винаги. - Каза Ракел непоколебимо. - А аз се познавам достатъчно добре, за да знам как действам, когато наоколо има бисквитки. 
Завърнахме се в голямата зала точно когато първите опаковани в кафяво пакети и пликове започнаха да си проправят път през тълпата. Както беше намекнала, Ракел получи голям пакет и двете хукнахме по стълбите към спалнята й, за да унищожим бисквитките. Но точно когато крака ми стъпи на първата стълба, една ръка ме хвана за лакътя. 
- Бианка? - Вик отмести пясъчнорусия бретон от очите си и се усмихна неуверено. - Може ли да поговорим за минутка? 
- Разбира се, какво има? 
Той пристъпи от крак на крак. 
- Ами, насаме?
Надявах се, че Вик не възнамерява да ме покани на среща в някакъв остроумен опит да ме изкара от депресията ми. 
Със свиване на рамене погледнах обратно към Ракел и й казах:
- По-добре да намеря някакви бисквитки когато дойда. 
- Не давам никакви обещания. - Тя се потътри по стълбите и аз реших да побързам. 
Вик ме отведе към отдалечения ъгъл на голямата зала, в близост до онзи прозорец, който не беше остъклен – онзи, който беше счупен от Лукас, а още по-отдавна и от друг член на Черния Кръст. 
Вместо в своята обичайна прегърбена стойка, Вик стоеше напрегнато и малко странно. Имам предвид по-странно от обикновено. Попитах:
- Хей, добре ли си? 
- Аз ли, аз съм добре. - Той се огледа наоколо, уверявайки се, че сме абсолютно сами, след което се ухили. - А ти ще бъдеш много по-добре, благодарение на нещо, което открих в колета си. 
- Какво имаш предвид под... - Гласът ми се изгуби, когато той пъхна нещо в джоба на якето ми. 
Писмо. Лукас трябва да бе наясно, че всяко писмо за мен се проверява по два пъти, но не и писмата на Вик. Ако Лукас искаше да достигне до мен, това е начина, по който би го направил. 
Поставих ръка върху джоба, който сега се издуваше от дебелия плик. Вик кимна бързо. 
- Е, добре, всичко е наред сега. Радвам се, че го нагласихме. До скоро. Докато той се отдалечаваше си поех въздух дълбоко. Сърцето ми биеше в гърдите ми, но се качих спокойно в апартамента на родителите ми. Те не си бяха у дома – най-вероятно бяха долу, съставяйки тестове за финалните изпити. 
Отидох в спалнята си, затворих вратата и, след миг на колебание, спуснах завесите, за да не може дори и гаргойлът да надникне вътре. 
Едва тогава, с треперещи пръсти, отворих плика. Когато го отворих един хладен и тъмен предмет се плъзна в дланта ми – брошката ми. Черните листенца блестяха отново в ръката ми перфектни и красиви както винаги. 
Той обеща. Лукас обеща, че ще я откупи за мен и го беше сторил. Спази думата си. За миг, не можех да мисля за нищо друго, освен за брошката. Исках веднага да я забода на яката си, точно както я носех и преди, но вече ве можех да си го позволя. Твърде много хора знаеха, че я нося като подарък от него, а ако някой разбереше, че поддържаме контакт, г-жа Бетани и онези, които й бяха лоялни щяха да използват това, за да го прилъжат. Не, за доброто на Лукас трябваше да я крия, да я държа на сигурно място. Може би никога повече нямаше да получа нищо от него, но с иимах това, за да ми напомня за истината, която никой друг не разбираше. 
Лукас и аз се обичахме истински и винаги щяхме да продължаваме. 
Внимателно завих брошката в един от шаловете си и я поставих в чекмеджето си за дрехи. След това почти изхвърлих плика, за да скрия уликите, но точно тогава осъзнах, че в него има още нещо – картичка. От онези, скъпите, които продават в музеите – от плътна, бял картон, с картина на изкуството, изобразена на предната страна – Целувката на Климт. Погледнах нагоре, за да видя идентичната картина, намираща се над леглото ми. Същата картина, която беше видял, докато бяхме тук и се смяхме, говорихме си и се целувахме през онези кратки месеци, в които бяхме заедно. Почтително отворих картичката и прочетох написаното. 
„Бианка, налага се да съм кратък. Трябва да унищожиш тази картичка веднага щом я прочетеш, защото ако г-жа Бетани я открие, това може да те постави в опасност. Познавам те – ако пиша твърде много, ще искаш да я запазиш завинаги, без значение колко е опасно...“
Усмихнах се. Лукас ме познаваше добре. 
„... Добре съм, както и майка ми и приятелите ми, благодарение на теб. Ти беше по-силна, отколкото аз бих могъл онзи ден. Нямах куража да ти кажа сбогом. Но и сега не ти казвам сбогом. Ще бъдем заедно отново, Бианка. Не знам къде, кога и как, но го знам без всякакво съмнение. Не би могло да бъде по друг начин. Трябва да повярваш в това. Защото аз вярвам в теб.“
- Вярвам, Лукас. -прошепнах. Ще се намерим отново и всичко, което трябваше да направя е да издържа докато този ден дойде. 
Някой ден с Лукас щяхме да открием начин да сме заедно отново. 
Притиснах картичката към гърдите си. Щях да я изгоря след няколко минути. Но още не. Все още не.