Глава първа
Превод: darkness_angel Редакция: Vampire Lady
     Приех факта, че съм пазител. Дори ще призная, че ми харесва да залавям престъпните свръхестествени елементи, които тормозят хора и нехора.
Но това не означава, че няма моменти, в които абсолютно да мразя работата си.
     Да получа обаждане в 3 сутринта в ужасно студена зимна нощ определено е един от тези моменти. Особено когато това обаждане ме изпрати в зона, бързо получила репутация като място за кръвни курви – което беше често срещан термин за хора, пристрастени към удоволствието от вампирско ухапване.
     Обикновено нямам проблем с хора, доставящи си удоволствие по всякакъв начин, но за хората – а това изглежда оказваше влияние само върху хората, не и върху останалите от нас – да се пристрастиш към кръвта на вампир определено е един от бързите начини да си осигуриш смърт. Просто нямат силата, скоростта и дори волята да се борят срещу вампира, ако нещо се обърка. По дяволите, много други свръхестествени същества също ги нямаха.
     И докато повечето вампири обикновено са почтени и взимат толкова кръв, колкото да задоволят пристрастения, винаги се намираха и такива, които злоупотребяваха, а винаги се намираха вампири, които да услужват.
А понякога това означаваше смърт.
     В последните месеци това се превърна в такъв проблем, че правителството постави мозъчни тръстове, за да намери начин да контролира нарастващия брой пристрастени във вампирските барове. Дори имаше идея тази практика да се забрани със закон – въпреки че как, по дяволите, някой можеше да бъде арестуван за това, нямах представа. Не беше като нормалните ченгета да имат много надежда да проследят и арестуват вампири, а от нас, пазителите, просто нямаше достатъчно. Не и ако искаха от нас да вършим истинската си работа.
     Аз лично смятам, че шанса да спрат това е точно толкова, колкото и шансът да се спрат всички наркотици, които постоянно се намират на улицата. Ако някой пристрастен си иска дозата, тогава ще си я намери без значение колко трудно или нелегално ще направи това правителството. И поне всички курви бяха на легална възраст – вампирските „пласьори” внимаваха за това. Трябваше да бъдат внимателни, защото иначе щеше да им се наложи да се разправят с Директората. Нормалните пласьори на дрога получаваха най-малко затвор.
     Разбира се, нямаше доказателство, че убийството, за което бях повикана тази нощ, беше още някой натегач, който просто е отишъл твърде далеч. Джак ми каза само да си закарам задника там веднага, а остротата в гласа му ме накара да се запрепъвам до дрехите си и да не задавам въпроси. Но убийството се бе случило в старата част на Фицрой в паркинг зад „При Данте” – а този клуб бе основната локация за пристрастените и вампирите им.
     Намалих колата, като минах покрай Смит Стрийт, после завих наляво към Бъд Стрийт. Няколко от уличните лампи не светеха и мракът обви колата. Сградите тук бяха предимно стари фабрики и складове, тухлените им стени бяха мрачни и покрити с графити. Няколкото къщи, сгушени между по-големите сгради, бяха тъмни – без графити по стените, а с боклука пред вратите им беше трудно да се каже дали бяха

заети, или не. Но аз бях дампир – наполовина върколак, наполовина вампир – и бях получила много дарби от двете си линии. Вампирската част от душата ми виждаше топлината от телата в тези сгради – въпреки че за разлика от близнака ми, не можех да чуя сърцата им.
     И бях дяволски доволна от това, защото това означаваше, че съм лишена от вампирския глад за кръв. Роан не беше, но той нямаше зъби, а гладът му за кръв се появяваше само при пълнолуние.
     Отбих зад вана на Директората и видях местопрестъплението. Като излязох от колата, студените пръсти на вятъра удариха задната част на врата ми, и припряно закопчах ципа на якето си, после вдигнах яката. Не помогна много. Може и да бях върколак, следователно предполагаемо и имунизирана срещу зимата, но със студа никога не сме били приятели.
     Пъхнах ръце в джобовете си и тръгнах през паркинга. Мигащите сини светлини на колата на екипите размазваха нощта и няколкото наблюдатели в призрачен блясък, но доколкото можех да видя или усетя, в околността нямаше истински духове. И ако това беше просто хранене, стигнало прекалено далеч, тогава вероятно не би имало. Доколкото знаех, душите, които оставаха след смъртта, обикновено са тези, преживяли насилствен край, или имат недовършена работа преди да преминат. А кръвните курви не пасваха в нито една от тези категории, защото са си докарали смъртта, знаейки в какво се забъркват, без да им пука от последствията.
     И това вероятно беше което ме дразнеше най-много. Тези хора флиртуваха със смъртта и въпреки това когато тя отговореше, всеки ставаше праведен и морален и искаше вампирът да бъде заловен и убит. И пазителите бяха задължени да се подчинят, защото такъв бе законът. Но да убиеш кръвна курва не беше просто акт на убийство. Защото беше по взаимно съгласие, а това повдигаше нови проблеми. И въпреки че аз смятах, че вампирите, въвлечени в това, трябваше да бъдат наказани, мислех, че убийството е прекалено драстична мярка. По-голямата част от вампирското общество се съгласяваше.
     Което означава, че най-лошата част от цялата ситуация бе фактът, че преследването ни на тези вампири ни навличаше лоши чувства от страна на свръхестествената общност. А местните вампири да са ни ядосани можеше да свърши само зле. Те бяха много повече от нас и колкото и добре тренирани да сме пазителите, нямаме шанс, ако вампирите сметнеха, че сме проблем за тях.
     Разбира се, двамата вампири, които доминираха животса ми – Куин, любимият ми, и Джак, шефът ми – смятаха, че изкарвам от мухата слон. Джак дори се опита да ме увери, че вампирският консул държи положението. Не го вярвах – нито на тях. Те не бяха на улицата и не се разправяха с гадното чувство всеки ден. Те просто не разбираха колко лошо ставаше положението.
Аз обаче разбирах и нямах против да си призная, че това ме плашеше.
     На паркинга имаше няколко коли. Имаше няколко облечени мъже и през мен премина облекчение, когато мярнах проблясък сребриста коса. Коул може и да беше нашият най-добър човек, когато станеше въпрос за разследване на местопрестъпление, но също така мразеше ранните обаждания колкото мен. Това означаваше, че ще даде всичко от себе си да намери уликите и да се махнем оттук възможно най-скоро.

     Като минах под синята лента, обграждаща целия паркинг, едно от ченгетата, което държеше под око тълпата, пристъпи към мен. Грабнах баджа си и му го показах, потрепервайки леко от вятъра.
     Ченгето кимна и се обърна. Пристъпих над корените на малко дърво, което се бореше да оцелее, после наострих ноздри, потапяйки се в миризмите на нощта.
     Най-силната миризма беше на кръв и това ме изненада. Повечето вампири мразеха да хабят кръвта си, затова може би това убийство не беше толкова просто, колкото бях предположила.
     Коул вдигна поглед, когато се приближих, лицето му бе уморено, а под сините му очи имаше сенки.
- Отне ти време.
- А ти изглеждаш ужасно. – Спрях до него и погледнах жертвата.
     Беше мъж, вероятно в средата на четиридесетте, съдейки по посивелите му коси. По тялото му нямаше видими рани и много малко от кръвта по предната част на дрехите му. Ръцете му бяха сплетени над гърдите, почти сякаш бе заспал, а не мъртъв. Но някой бе отделил главата от врата му, а дори вампир не би преживял това.
Кръвта образуваше езерце около мястото, където е трябвало да бъде главата му.
     - Ти поглеждала ли си се в огледало скоро? – Коул махна кървавите си ръкавици и ги хвърли в най-близкото кошче.
     - Опитвам се да ги избягвам. Между дневните смени и обажданията през нощта, торбичките под очите ми са станали толкова големи, че мога да си прибера обяд в тях. Коя е жертвата?
     - Грант Хейвън, местен вампир, който притежава кафе на Смит Стрийт. – Коул ми подаде чифт протектори за обувките. – Очевидно е затворил в един и се е запътил към „При Данте” за леко хранене.
     - Няма свидетели? – Нахлузих протекторите, после пристъпих напред, избягвайки кръвта, докато изучавах отделената плът. Раната не беше чиста. Всъщност ръбовете бяха нащърбени, сякаш убиецът е използвал някакво назъбено острие.
     - Никакви свидетели не са се появили – каза Коул. – Но има много хора, които очакват да бъдат разпитани.
     - Бъзикаш се с мен. – Погледнах го. Сините му очи бяха пълни с веселие и усмивка докосваше ъгълчетата на устните му. Дългата ми нощ току-що се бе превърнала в безкрайна. – Ти си копеле.
- Това бяха нарежданията на Джак, не моите.
Тогава Джак беше копеле. Господи, знаеше, че мразя да разпитвам тези идиоти. - Никога няма да получим нещо ползотворно от тях. Всички ще са надрусани.
     Въпреки че да си кажем истината, друсането с вампирска кръв не продължаваше много – точно както удоволствието от секса. И като секса, повечето хора издържаха няколко дози преди да отслабнат и да заспят.
     Предполагам, бяхме късметлии, че нехората не се пристрастяваха, защото се съмнявах, че в Мелбърн има достатъчно вампири, които да се погрижат за глада на върколака.

- Ако помага, клиентите не са много. Вторник очевидно е слабата им вечер. Е, да благодаря на Господ за малките милости. Кимнах към жертвата. - Кой е докладвал?
Той посочи към „При Данте”.
     - Обаждането е анонимно, но проследихме линиите и локацията. Мобилният принадлежи на Манди Джоунс, а обаждането е дошло от вътре от клуба.
Което означаваше, че тя сигурно още е там.
     - Очевидно не знае много за практиките на Директората, ако е смятала, че ще остане ано нимна.
Коул се усмихна.
     - Не мисля, че Директоратът разпространява факта, че проследява всеки един сигнал, идваш отвътре или отвън.
     Това беше вярно. Открих го само защото по времето, когато бях асистентка на Джак, си пъхах носа навсякъде, и често минавах през компютърните системи, за да видя какво ще открия.
- Знаем ли кой е собственикът на „При Данте”? - Неизненадващо, вампир на име Данке Старк. - Какво знаем за него?
Коул сви рамене.
     - Носи му се слава, че предпочита сам да си решава проблемите. Освен това, ще трябва да провериш системата.
     „Предпочитам сам да си решава проблемите” вероятно означаваше, че мрази ченгета. И пазители. Страхотно.
- Какво е използвано за врата на жертвата?
     - Назъбен трион. Дъсти го намери в едно от кошчетата зад клуба. Но е изчистено от всичко полезно.
     Погледнах наоколо и видях въпросния шифтър да снишава над нещо, което изглеждаше като петно от масло. Другият асистент на Коул, Добс, не се виждаше – но имайки предвид, че тримата обикновено се движеха заедно, знаех, че е някъде наоколо.
- Нов или стар трион?
- Чисто нов. Етикета с цената още стои.
- Някакъв шанс да се проследи от кой магазин е купен?
     - Може би. Но дори да намерим точния магазин, не мисля, че ще е от голяма полза. Вероятно продават стотици такъв всяка седмица.
     - И все пак си струва да опитаме. – Намръщих се на тялото на вампира. – Не изглежда да се е борил.
     - Изобщо, което ме навява на мисълта, че вероятно е бил дрогиран. Ще направим пълна токсикологична картина, когато се върнем в лабораторията.

      - Значи досега няма индикации кой може да е убиецът ни? - Е, да прережеш врата на жертвата изисква сила, така че вероятно търсим голям мъж или нечовек.
- Господи, това стеснява кръга.
      - Най-доброто, което имам към момента – каза Коул, слагайки нови ръкавици. – Сега, ако само това имаш, наистина трябва да се връщам на работа. Чакат ме легло и любима.
      Повдигнах вежда. Доколкото знаех, той бе свободен от връзки, така че жената, която е привлякла вниманието му трябва да е някоя наистина специална.
      - Сигурно е нова, защото никой, запознат с работата ни, не би си правил труда да чака. – По дяволите, Куин не беше. Беше промърморил нещо за студа незабавно се бе върнал към спането. Всеки би си помисли, че съм похабила вампира. – Е, познавам ли я?
      - Не. – Усмивката му разцъфна. Човече, много го беше хванала любовната калинка. – И не, няма да споделям детайли. Сега иди да свършиш малко работа.
- Нали осъзнаваш, че сега съм официално заинтригувана? Той изсумтя.
- Отивай да разследваш. Не искам да я плаша.
Ухилих се, махнах протекторите и ги хвърлих в кошчето. - Райли, недей. – Той почти звучеше притеснен.
      - Да не какво? – повдигнах вежда, преструвайки се на невинна, което вероятно не беше сполучливо, заради ухилването, което не можах да скрия.
      - Не се прави на невинна. Толкова далеч си от това, колкото някой изобщо може да бъде.
Имаше право.
- Искам само да защитя интересите ти. Бих направила същото за всеки приятел. - Тогава, моля те, приеми ме за враг.
Потупах рамото му, като минах покрай него.
      - Съжалявам, имам да интервюирам заподозрени. По-късно ще продължим разговора. На кафе.
      - Такава си кучка – промърмори той, но блясъкът в очите му премахна жилката. – А и би направила всичко за безплатно кафе, нали?
- Абсолютно – казах и го оставих.
      На входа на „При Данте” бяха разположени двама униформени, както и мъж с потъмнели очи, който изглеждаше, сякаш има сериозна нужда да се нахрани. Стоеше от едната страна на вратата, под синята светлина, което придаваше на чертите му дори позловещ блясък. Очите му не бяха спокойно, прескачащr от ченгетата на мен, после около улиците.
Показах значката си на полицаите и срещнах погледа на мъжа. - Кой сте вие?

- Валънтайн Смит. Аз съм на смяна тук.
     Не изглеждаше като да може и да накара котенце да излезе от вратата, камо ли някой по-голям. Но пък ако беше вампир – а имайки предвид пикантния аромат, който излъчваше, не можеше да бъде друго – външният му вид би бил подвеждащ. Дори наймършавите вампири бяха по-силни от средностатистическия нечовек. И много повече от всеки човек.
- От колко време си тук?
     - Тъкмо дойдох на смяна. Шефът ме помоли да помогна на полицаите в случай, че някой клиент бъде задържан.
     Погледнах полицаите. По-възрастният кимна потвърдително. Отново погледнах Валънтайн. Той не гледаше към мен. Изучаваше улицата, сякаш очакваше да се случи нещо. Предполагам, че да имаш мъртъв вампир на задната врата и полицаи на предната е достатъчно да те направи нервен.
- Колко души има вътре в момента?
Той сви рамене.
- Може би около двайсет клиенти плюс още половината от тази бройка вампири. Интересно, че вампирите не се смятаха за клиенти.
- И кой е управникът тази вечер?
- Данте Старк.
- Шефът?
Погледът на мъжа се премести за кратко върху мен, после отново продължи. - Той живее тук.
     Това ме изненада. Старият склад беше мрачен и порутен като останалите сгради в околността. Със сигурност заможен бизнесмен би предпочел.... е, ако не пищна, то може по-безопасна зона, където да се настани. Но може би ключовата дума беше „заможен”. Той може и да беше вампир, може и да притежаваше клуб, но това не означаваше непременно, че е богат.
- Може ли, ако обичаш, да кажеш на господин Старк, че искам да говоря с него.
     Той отново ме погледна, после кимна. Погледът му стана леко разфокусиран и енергия докосна въздуха. Сигурно беше по-нов вампир. Всеки вампир с повече от пет години опит се беше научил да не позволява на другите да разберат кога използва телепатия.
     Преминах покрай ченгетата и отворих вратата на клуба. Миризмата ме удари незабавно. Беше комбинация от глад и похот, хора и вампири, всички преплетени с миризмите на пот, пиене и кръв. Сбърчих нос от отвращение. Обикновено харесвах миризмата на похот, когато беше във въздуха, но това беше различно. Тук имаше почти отчаян примес.
     В което имаше смисъл след като клубът бе за пристрастените към вампирски ухапвания.
     Пристъпих в тъмнината. Вратата се затвори зад мен, карайки сенките в клуба да изглеждат дори по-неприятелски.

      Това чувство идваше от вампирите в стаята, не от хората. Хората бяха или заети да пият, или да си взимат дозата.
     Прегледах стаята, забелязвайки черните стени и килими – зачудих се дали са избрали този цвят, защото прави следите от кръв по-малко забележими. По три от стените имаше кабинки, някои със завеси, други без. Около петнайсет от тях бяха заети и от тях се носеше най-силен аромат на похот. Малък дансинг изпълваше предната част на стаята, но на него нямаше почти никого. Пред бара стояха няколко вампири. Никой от тях не изглеждаше да пие, но всички бяха мрачни.
     Усещах го – усещах топлината, която потъркваше краищата на мислите ми. Не се опитваха да влязат в ума ми, просто споделяха недоволната си вибрация.
Това ме накара да се радвам, че Коул и екипът му бяха отвън. Тръгнах към бара. Появи се барманът, дъвчейки дъвка. - Какво мога да направя за теб?
Показах му баджа си.
- Вярвам, че шефът ти е бил уведомен, че трябва да говоря с него.
     Лека пауза и въпреки че не усетих енергията, знаех, че той комуникира със споменатия шеф. След момент той кимна и каза:
- Ще бъде тук след минута. Питие?
- Не още. – Въпреки че определено можеше да пийна след като приключех тук.
     Обърнах се и прегледах стаята още веднъж. Хората, които пиеха вместо да пият от тях, бяха прострени из целия бар. Повечето бяха жени, а всички изглеждаха недоволни колкото и вампирите.
     Въпреки че не чух стъпки, предупреждение премина по кожата ми. Преместих поглед и видях мъж със златна коса да се приближава към мен – въпреки че „плава” би бил по-подходящият термин, защото краката му не докосваха килима. Но пък той нямаше откъде да знае какво е разливано по него.
- Данте Старк – каза той, спирайки на няколко крачки от мен.
     Ароматът му се изви около мен и въпреки че очаквах да мирише лошо като клуба, той не миришеше така. Миришеше на портокалов цвят и тъмни подправки, комбинация, елегантна като самия мъж – и комбинация, която прогори желание дълбоко в стомаха ми. Дори Куин не миришеше толкова добре.
     Натиках мисълта встрани и се концентрирах върху вампира, а не върху прекрасния му аромат. Ако Стар беше бедняк, то костюмът му със сигурност не издаваше това. Виждала съм достатъчно от костюмите на Куин, че да разпозная Зена, а те със сигурност не са нещо, което Джо би си купил в някой скапан магазин. Но колкото и елегантен да беше сивият костюм, мъжът, който го носеше, привличаше окото. Той беше сила, страст и красота, оградени от рамка метър и деветдесет, и изглеждаше тотално не на място в тази дупка.
     Игнорирах предложената му ръка, защото не исках да докосвам плътта му, когато вътрешният ми вълк забелязваше толкова много неща, и му показах баджа си.
- Разследваме убийството на паркинга зад клуба ви.

     - Така бях информиран. – Той скръсти ръце с отегчено изражение. И въпреки това златните му очи бяха нащрек и гладни, напомняйки ми на хищник, държащ под око жертвата си.
     Тръпка премина през мен, въпреки че не бях напълно сигурна дали е страх, или нещо друго. По дяволите, аз бях върколак, намерил сродната си душа, така че технически не трябваше да изпитвам нищо към никого освен към мъжа, с който бях отредена да прекарам остатъка от живота си. Но разбира се за мен нещата никога не са толкова прости. Не само че имах Куин за любовник, но и не исках Кай – сродната ми душа – никъде около себе си.
     А сега изглежда, че бях привлечена от този мъж. Или вампир. Или каквото, по дяволите, беше той.
     Понякога ми се искаше съдбата да се придържа към правилата, когато станеше въпрос за живота ми. Това щеше да улесни нещата.
- Как мога да помогна на Директората, госпожице Дженсън?
     Гласът му беше като мед, равен и богат. Облизах устни и се опитах да се отърся от похотта в мислите си.
     - Искам да ви задам няколко въпроса, след това бих искала някъде на по-тихо място да разпитам клиентите ви.
     Една златна вежда се повдигна и част от мен закопня да се наведе и да я целуне. По дяволите, това беше странно.
- Всъщност нямате нужда от разрешението ми за което и да е от двет енеща.
     - Не, но имайки предвид сегашната обстановка, открих, че любезността прави нещата по-лесни.
Усмивка докосна устните му.
     - Предполагам, че може и да сте права. – Той помаха с елегантната си ръка към вратата зад бара. – Офисът ми е там. Това би ли било подходящо?
- Идеално. Благодаря.
     - Добре. – Пръстите му докоснаха гръбнака ми, насочвайки ме леко към вратата. Топлина се разнесе надолу чак до пръстите ми. – Борис, бутилка шампанско за двама ни, моля те.
     - Не за мен. На работа съм. – Отворих вратата и пристъпих напред далеч от докосването му.
- Директоратът не позволява на пазителите си да пийнат глътка или две?
     - Шефът ми е по-скоро старомоден, когато стане въпрос за смесване на алкохол и работа.
     Кабинетът беше малко обзаведен, с бюро с книги и документи и метален шкаф, кожен стол, който е виждал и по-добри дни, както и закачалка. Единственото луксозно нещо бяха два плюшени кадифени фотьойла. Прекосих стаята и седнах на по-близкия до вратата.
Това не ме накара да се почувствам по-малко в капан.

     Господи, какво беше това в този мъж, което достигаше до мен? По дяволите, бях се изправила пред бога на смъртта. Един златен вампир не би трябвало ни най-малко да ме притеснява.
И въпреки това го правеше.
     - А, но това дори не е алкохол – каза той меко, прелъстително, - а по-скоро найдобрата амброзия, правена някога.
Свих рамене.
- Пак би го класифицирал като непозволено.
     - Трагично. – Той седна и кръстоса крака по елегантен начин. Една лъсната обувка докосна прасеца ми за секунда и тръпка на удоволствие премина по крака ми.
Частично се преместих. Веселие докосна устните му. - Какво желаете да знаете, госпожице Дженсън? - Какво знаете за вампир на име Грант Хейвън?
     Старк не отговори незабавно, изчака барманът да остави бутилката с шампанското и двете чаши на масата. След като си тръгна, Старк взе бутилката, махна тапата с абсурдна лекота и започна да налива.
- Моля, недейте да сипвате на мен.
     - Госпожице Дженсън, абсолютно нецивилизовано е да стоите тук без да пробвате едно от най-големите удоволствия. – Той ми подаде чашата със златната течност, погледът му срещна и задържа моя. Гладът в тези бдителни дълбини беше посилен и внезапно не бях напълно сигурна дали говореше за шампанското. – И отказвам да отговарям на въпроси, докато поне не отпиете.
- Мога просто да закарам задника ви в Директората и там да ви разпитам.
     - Можете – съгласи се той спокойно, - но това ще увеличи гадното чувство, което толкова отчаяно опитвате да избегнете.
     Хвана ме. Така че приех чашата, внимавайки да не докосна пръстите му в процеса. Деликатните нотки на лимон и грозде подкачиха ноздрите ми и накара устата ми да се изпълни със слюнка. Бях се превърнала в нещо като пристрастена към шампанското след като започнах да се мотая с Куин и Болинджър, свежият му вкус на плодове се превръщаше в един от любимите ми. Отпих.
- Ето – казах. – Уважих ви. Сега отговорете на въпросите. Той се усмихна отново и стомахът ми се сви в отговор.
- Хейвън е един от редовните тук. той обслужва гостите ми. - Значи вампирите тук са наети?
     - Не всички, не. Хейвън не беше, но това място беше близо до кафенето му и подходящо за нощни забавления. – Той отпи от шампанското, после въздъхна. Беше звук на чисто удоволствие и се уви около мен като нежна ласка. – Няма по-сладък вкус от нектара на боговете.
     - О, мога да се сетя за едно-две неща, които са по-добри – каза, опитвайки се да поддържам лек разговор. Опитвайки се да игнорирам мрежата от глад, която той сякаш хвърляше около мен. – Лешниково кафе например. Бих умряла без дневната си доза.

      - Доброто кафе е задължително, въпреки че не съм сигурен, че лешниковото може да се класифицира като добро. – Погледът му срещна моя отново и нещо горещо се изви в мен. – Въпреки че мога да се съглася, че в живота има неща, чиято сладост е равна на тази на шампанското. Например енергията на жена по време на екстаз.
      Думите едва бяха излезли от устата му и аз вече си го представях между краката си, облизващ, вкусващ и наслаждаващ се. Мигнах и картината изчезна, оставяйки ме копнееща и жадуваща.
- Ще спреш ли с това? – попитах остро.
      - Да спра с кое? – попита той, невинността в гласа му контрастираше със злобната усмивка на устните и опасния блясък в очите.
      - Разпръсването на прелъстителната мрежа. Тук съм, за да намеря убиец. Нищо повече, нищо по-малко.
- Не разпръсвам мрежа. Само подсилвам това, което вече е там.
      - Не можеш да го подсилиш, защото не е там, затова започни да се концентрираш върху отговорите. – Гласът ми беше остър. – Иначе ще те арестувам и ще завлека задника ти в Директората.
      Той само сви рамене. Което означаваше, че беше приключил, но сигурно нямаше да се откаже.
- Какво друго искаш да знаеш?
      Кръстосах крака и отпих отново от шампанското. Студената течност не направи много да успокои горенето в мен.
      - Защо наемаш някои вампири, а други не? Нямаш ли достатъчно вампири тук, които да се погрижат за нуждите на човешките клиенти?
      - Клубът не е един от популярните, но все пак имаме доста хора през уикенда. – Лека усмивка докосна устните му. – Вампирите, които не наемам, са онези, на които имам доверие, че няма да стигнат прекалено далеч. Има няколко проблема в тази насока. Останалите помагат, когато нуждата нарасне.
- Значи Хейвън никога не се е държал като един от твоите служители? - Не.
      - Тогава някога обслужвал ли е някого и стигал ли е до прекалено далеч? Малката усмивка се превърна в голяма и пръстите на краката ми се извиха в отговор. По дяволите, това беше една секси усмивка.
      - Въпреки начина, по който изглежда установяването ни, държим подреден клуб. Имаме само няколко проблема.
      Отново отпих от шампанското и реших, че Куин наистина трябваше да се поучи от това нещо.
- Това не отговаря на въпроса ми.
      - Не, никога не е причинявал проблеми. Всъщност през последните няколко седмици беше във ваканция. Тази вечер се предполагаше, че ще е първата му обратно на работа. – Той направи пауза, за да отпие. – Никога не съм знаел, че има красиви пазители. Намирам го доста освежаващо.

      - Имайки предвид, че повечето пазители са вампири, които не се къпят много, това не е комплиментът, който си мислиш, че е.
Изражението му стана разкаяно, но не му повярвах и за секунда.
      - Много небрежно от моя страна да направя такава забележка тогава. Ще трябва да ти се реванширам.
      - Не си прави труда. Знаеш ли дали Хейвън е имал проблеми в личния живот? Старк повдигна вежди.
      - Защо си мислиш, че знам – или че ми пука – за интимните детайли от личния живот на приятелите ми?
- Защото изглеждаш типа вампир, който обича да знае такива неща.
      - Може и да си права. – Той ми се усмихна игриво и чувствено. – Всъщност точно сега мога да ти кажа две истини.
- Е, аз не съм тук да слушам лъжи, Старк.
      Той остави чашата на масата, после се наведе напред, така че дългото му златно тяло да е само на сантиметри от моето. Напрежение премина през мен, и въпреки това мога честно да кажа, че беше готовност за битка. Част от него – малка тъмна и глупава част – беше сексуална.
      - Знам например – продължи той с гладък като коприна глас, - че ако те взема в ръце и те целуна точно сега, ще се възпротивиш. Накрая. Но преди това ще има няколко момента, когато ще се разтопиш от целувката и ще се насладиш на страстта й.
      Не си направих труда да го опровергавам. Не и когато сърцето ми биеше лудо само при мисълта за целувката.
- А втората истина?
      Думите ми излязоха някак без дъх, той се пресегна напред, пое свободната ми ръка в своята, обърна я и леко докосна китката ми. Кожата му беше гладка срещу моята, пръстите му топли. А ласката...
Тръпката, която премина през мен, беше нагорещено желание.
      - Втората истина – каза той меко, повдигна китката ми до устните си и я целуна възможно най-нежно – е, че това не е първото обезглавяване, случило се в тази зона.

Глава втора
Превод: darkness_angel Редакция: Vampire Lady
Отместих ръка, но целувката му сякаш се пропи в кожата ми. Китката ми изгоря.
     - Какво имаш предвид с това не е първото обезглавяване? – Тайничко погледнах към китката си, но нямаше следи на нея, освен чувството.
Той се облегна на стола си и вдигна чашата си.
- Просто това. Намръщих се.
- Не сме имали получавали сигнали за други инциденти.
     - Не, защото слънцето изгряваше по времето, когато беше намерен. Тялото му бе погълнато от пламъците.
- Което означава, че е бил много млад вампир.
     - Така би предположил човек. Старите души като мен могат да издържа поне няколко часа на слънце.
Ако можеше да издържи няколко часа, значи е поне на осемстотин години. - Кога се е случило това?
- Преди вам дни.
- Случайно да знаеш името на жертвата?
     Ако имахме още едно убийство, Джак щеше да иска да проверя и него, дори да нямахме тяло.
     Старк поклати глава и отново премести крака си. Сигурно тайничко бе преместил стола си, защото въпреки че краката ми сочеха далеч от него, той успя да прокара върха на крака си нагоре и надолу по глезена ми. Вероятно носеше лъскави кожени обувки, но имах чувството, че сме кожа до кожа.
И тъмната част от мен искаше да бяхме.
     - Както споменах – каза той меко с веселие, играещо отново по ъгълчетата на устата му, - той беше вече пепел, когато пристигнах.
Повдигнах вежди.
- Бил си на местопрестъплението?
     - Мъжът, който сигнализира, беше леко пиян. Помислих си, че вероятно клиент просто е паднал.
- И защо не прати някой от лакеите си да разследват?
     - Служители – поправи той меко. – И бяхме претъпкани тази нощ. Не можех да си позволя да изведа някого дори само за няколко минути.
- Значи ти лично не обслужваш курвите?
     - Не. – Той още галеше глезена ми, а това движение, макар нежно, беше изключително еротично. – Предпочитам да получавам това, от което се нуждая, по старомодния начин.

      И със сигурност е дяволски добър в това, помислих си, после изтиках мисълта надалеч, когато погледът му срещна моя. Усмихна ми се зловещо.
      Въпреки че не четеше мислите ми – щях да разбера, ако се опиташе, - имах усещането, че знаеше точно какво си мислех.
      Благодарих на Господ, че пълнолунието не беше близо. Иначе сигурно вече щях да съм върху него. Самоконтролът ми и така едва се крепеше.
- Знаеш ли името на мъжа, намерил тялото?
- Името му е Хенри Гейтуей. Той е нещо като редовен посетител. - Човек?
- Вампир. Не е от служителите ми, но имам адреса му.
      Това поне беше начална точка. Но това не обясняваше коментара на Стар за „пияния”.
- Вампирите не се напиват.
      - Ако консумира достатъчно, всеки вампир може да се опияни. Довери ми се. А Гейтуей обикновено не пие, но наскоро загуби близък приятел. – Свиването на раменете му бе елегантно.
Намръщих се.
- Няма ли да е опасно пиян вампир да обслужва клиентите?
      - Той е изключително популярен сред клиентите ни. – Старк помаха с ръка, странно чувствено движение. – Предполагам има общо с тъмният му красив външен вид и френския акцент. Ако пие, го следим отблизо.
- А имаш адреса му, защото...?
      - Защото, както казах, е добър за бизнеса. Плаща ми се да го държа цял. – Той изпи чашата си, после се изправи. – Присъствието ми е необходимо отвън. Имате ли още въпроси, госпожице Дженсън?
      Той стоеше точно пред мен, което означава, че зяпах директно в семейните му скъпоценности. Бяха впечатляващи, ако се съдеше по издутината. Насилих се да вдигна поглед и видях смеха му.
      - Не, но ще оценя, ако започнете да изпращате хора вътре. Колкото по-скоро ги разпитам, толкова по-скоро ще могат да се приберат у дома си.
      - Повечето не биха бързали – каза той, после се поклони леко. – За мен беше удоволствие, госпожице Дженсън. Ако дойдете да ме видите преди да си тръгнете, ще имам адреса, който ви трябва.
- Ако го оставите на бармана, ще бъде удобно.
- Какво, и да пропусна да видя за последно красотата ви? Никога. Извъртях очи.
- Нали знаете, сладките приказки няма да ви докарат доникъде. - О, но вие копнеете, а това е начало.
      - Аз съм върколак. Копнежът идва с територията. Но повярвайте ми, ние можем доста добре да се контролираме.

Дори моят самоконтрол да висеше на косъм.
- Все пак ще е забавно да опитвам.
      - А аз мисля, че ще е забавно да изпращате хора в Директората и да ги разпитвам. Но съм склонна да се откажа от удоволствието си, ако вие се откажете от вашето.
Той се засмя – топъл звук, който отекна по гръбнака ми.
      - Ако имаше повече пазители като вас, госпожице Дженсън, вярвам, че в обществото няма да има такова безпокойство.
      Той тръгна без да чака коментар и аз въздъхнах облекчена. Сега поне можех да се концентрирам върху работата и намирането на свидетеля.
      Дългата ми нощ наистина се превърна във вечна. През последните шест часа бях консумирала две чаши от шампанското на Стар, после минах на кафе. Няколко чаши по-късно пак се чувствах отвратително.
      Може и да бяха сама от трийсет души за разпитване, включително служителите на Старк, но всички говореха неохотно.
      Облегнах се на стола и извъртях врата си, опитвайки се да успокоя напрежението в мускулите, но не помогна много.
      Отпих още една глътка кафе, когато висока брюнетка влезе в стаята. Дрехите й изглеждаха скъпи, а по врата и китките й имаше доста злато, което я отделяше от останалите, които бях разпитала. Но точно като тях тя седна с решителна липса на елегантност, избута краката си пред себе си и скръсти ръце.
      - Отне ви твърде дълго – каза тя с тръпчив, но не неясен глас. Сигурно бе единствената трезва в това място. – Никой от нас няма нищо общо с това обезглавяване, така че това е просто загуба на време.
      - Извинявам се за забавянето – казах, вдигайки телефона и включвайки го отново на запис. – След като отговорите на няколко въпроса, сте свободна да си ходите.
Изсумтя, но звукът беше доволен.
- Заради записа, ще ми кажете ли името и адреса си?
- Законно ли е да записвате без да ме попитате преди това? - Да.
Тя изсумтя.
- Името ми е Манди Джоунс и живея на Лайтън Стрийт 14, Елууд.
      Което означаваше, че най-накрая бях открила анонимния свидетел – а ми бе отнело само половината проклета сутрин.
- От колко време сте в клуба, Манди?
      Тя сви рамене, после пъхна кичур коса зад ухото си, разкривайки китка със следи от ухапвания.
- Приключих работа и дойдох направо тук, така че по-голямата част от вечерта. - И не сте напускали изобщо?

Тя поклати глава.
- Тъкмо щях да си тръгвам, когато ни заключихте тук.
     Отпих отново от кафето. Беше с ванилия и канела вместо с лешници, но пак беше по-добро от нормалното кафе. Чудех се дали Старк не бе отворил личните си запаси, защото не си представях да сервират подобно кафе в бара. Беше прекалено нетрадиционно за този вид заведение.
     Манди изглежда не забеляза провлечената тишина. Нито се помръдна, просто продължи да ме гледа.
Или беше добра актриса, или наистина нямаше какво да крие.
     - Тогава как разбрахте, че на паркинга е имало обезглавено тяло, щом не сте напуснали изобщо клуба?
- Защото той ми плати да се обадя.
     Което означаваше, че този случай не бе толкова прост, колкото ми изглеждаше. Защо ли не се учудвах?
- Кой ви е платил?
Тя отново сви рамене.
- Беше висок, рус и със зелени очи. Обаче бяха лещи. Повдигнах вежди.
- Откъде сте толкова сигурна?
Тя помаха ръка пренебрежително.
- Аз съм очен лекар. Разбирам от такива неща.
     Може и така да беше. Но защо този мъж – без значение дали бе убиецът, или не, - бе платил на някой, за да се обади? И ако това бе убиецът, защо му е да звъни изобщо? В това нямаше смисъл.
- Даде ми петстотин долара, за да се обадя – продължи тя. – Не оспорих.
     Петстотин долара ми се струваха прекалено много и се зачудих дали не бе направено нарочно, за да привлече интерес. Въпреки че за какво му е на убиец да привлича внимание върху престъплението си? Освен, разбира се, ако не е от онези откачалки, които харесват известността.
- Взехте ли парите?
     - Разбира се. – Тя се пресегна в джоба си и извади пачката. – Накарах го първо да ми плати.
- Не ви ли мина през ума, че може да взимате пари от убиец? Тя се намръщи.
- Естествено, че не беше убиец. По него нямаше кръв.
     Не си направих труда да изказвам очевидните дупки в тази логика. Имам предвид, че не би било трудно да се преоблече преди да влезе в клуба. Пресегнах се телепатично и прегледах спомените й. Нахлуха картини – проблясъци на лица и зъби, примесени с удоволствие. Беше говорила с няколко мъже през нощта и бе получила удоволствие от много. Оттеглих се, после попитах:

- Нещо друго в нещо, което да се отличаваше? Нещо странно? Тя поклащаше глава дори преди да довърша.
- Беше нормален. Очите му бяха това, което ме накара да го запомня.
      - Мислите ли, че ще си спомните достатъчно от него, че да направим скица? – Имайки предвид видяното в ума й, се съмнявах, че си спомня повече от това, което каза, но си струваше да опитаме.
- Може би. – Тя сбърчи нос. – Обаче не съм много голям художник. Усмихнах се.
- Ще ви изпратим някого. Вие трябва само да опишете това, което си спомняте. - С това ще се справя – каза тя, кимайки.
- Познавате ли мъж на име Грант Хейвън? – не можах да не попитам. Тя поклати глава.
      - Защо? Той ли е този, който е загубил главата си? - Страхувам се, че да. Очевидно е работел тук.
- Сигурно. Не питам за имената им, нали знаете.
      Ако бях аз, щях да искам да знам името на мъжа, на когото се доверявах да ме хапе. Но пък обикновените пристрастени в повечето случаи не знаеха имената на доставчиците си. Имаше значение само дозата.
- Тогава това е засега. Ще се свържем с вас, за да направим изображението. Тя кимна и се изправи на крака.
- Значи мога да тръгвам?
- Разбира се. – Изчаках да отвори вратата и добавих: - О, и още нещо. Тя направи пауза и повдигна вежда, когато ме погледна.
- Да?
      - Защо това място? Очевидно можете да си позволите да отидете в по-добро заведение.
По изражението й премина изненада, после се усмихна унило.
      - Ако отида на друго място, може да попадна на хора, които познавам. – Тя сви рамене, а в очите й имаше сенки на недоволство. – Изглежда не мога да се отърва от жаждата си. Искам, но не мога. Затова идвам тук, където няма да попадна на някой, когото познавам.
- Благодаря, Манди.
      Тя кимна и излезе, въпреки че напълно очаквах да си вземе още една доза преди да напусне клуба. В очите й беше онзи гладен поглед, въпреки тъгата, която зърнах.
      Останалите двама клиенти не можаха да ми кажат повече. Нито единият не разпозна името на жертвата, а изглежда не им и пукаше, че някой бе убит близо до тях. Единственото, което ги интересуваше, бе неудобството, в което ги поставяхме.
      Оставих ги да си ходят, после изключих записа и пъхнах телефона си в джоба. Беше време да се прибера и да поспя.

     Изправих се на крака и се запътих към вратата. Интериорът на клуба още бе тъмен, въпреки факта, че бе близо единайсет часа. Очевидно всички прозорци бяха затъмнени,
     Отидох до бара и помахах на бармана. Бизнесът сигурно вървеше бавно, защото той още дъвчеше дъвка и полираше чаши.
- Шефът ти щеше да ми остави адреса на Хенри Гейтуей. Той повдигна вежда и каза след секунда:
- Шефът отново е долу.
     По дяволите. Нямах нужда от още една среща с този вампир, когато енергийните ми запаси бяха толкова малко, но Старк вече вървеше към мен, тялото му - -дълго, силно и красиво, кожата му блестеше, сякаш запалена от самото слънце.
Мигнах и картината се разпадна. Но не и желанието.
     Внезапно се почудих дали не беше емоционален вампир. Те живееха от емоциите, а не от кръвта и имаха способността да увеличават емоциите, за да подхранват собственото си удоволствие. Със сигурност нощен клуб, обслужващ гладовете на другите, е подходящо място за хранене за един емо вампир – и също така щеше да обясни необичайната ми реакция. Направих си умствена бележка да проверя произхода му, когато се върна в Директората.
     Предложи ми лист хартия. На него беше адресът на Гейтуей. Живееше наблизо, което означаваше, че можех да отида до дома му преди да се прибера. Сгънах хартията и я прибрах в задния джоб на дънките си.
- Предполагам, че нямате охранителни камери тук, нали?
     - За съжаление, не. Клиентите ми предпочитат да няма доказателства за присъствието им. – Той направи пауза, устните му мърдаха съблазнително. – Ами вие, госпожице Дженсън? Харесва ли ви да имате записани завоеванията си за бъдещи удоволствия?
     - Предпочитам удоволствията ми да бъдат на момента – казах. После, когато искрата на желание загоря по-дълбоко в очите му, добавих бързо: - Благодаря ви за съдействието, господин Старк.
- По всяко време, скъпа госпожице. По всяко време.
     Изсумтях и се изнесох оттам. Яркото слънце накара очите ми да сълзят след мрака в клуба и замигах няколко пъти, за да отпратя сълзите, после си поех дълбоко дъх и прочистих дробовете си от кръвта, отчаянието и сладкия вампир. После се завъртях на тока си и се запътих към паркинга.
     Коул и екипът му вече си бяха тръгнали и въпреки че лентата още стоеше, нямаше полицаи, които да охраняват периметъра. Очевидно Коул е взел всичко необходимо и някой просто е забравил да махне лентата.
     Мушнах се в колата и набрах адреса на Гейтуей на бордовия компютър. Живееше само на няколко улици оттук, така че не ми отне много да стигна.
     Къщата на Гейтуей, както и много от останалите в околността, имаше порутена фасада. Но малкото тревичка пред къщата беше спретната, а около оградата имаше здравец. Очевидно имаше малко повече гордост, отколкото останалите в околността.

     Затворих вратата и тръгнах към къщата. Нямаше звънец, затова почуках, кокалчетата ми разпръскваха прах с почукването. Изчаках няколко минути, после почуках отново. Получих отговор само от кучето в далечния край на къщата. Увих пръсти около дръжката и се опитах да я завъртя. Вратата бе заключена, а аз нямах реална причина да нахлуя вътре в къщата – въпреки че това преди не ме е спирало. Но нахлуването щеше да ми докара още за писане, а наистина нямах енергия за това в момента. Трябваше да се върна по-късно – или да се върна в клуба и да го хвана там. Което не бе нещо, което исках да направя, въпреки развълнувания отговор от пулса ми.
     Като тръгнах обратно към колата, лаят на кучето стана по-силен. Не беше „махай се оттук, това е моето място” лай, който използваха кучетата по цял свят, когато непознат се приближеше до вратата. Беше по-скоро лай тип „нещо не е наред, имам нужда от помощ”.
     Надигна се любопитство. Пристъпих в малката градинка и погледнах през предния прозорец. Стаята зад него беше спалня, но съдейки по праха, покриващ възглавниците и леглото, никой не спеше там от доста време. вратата на спалнята бе отворена, но не можех да видя много в сенките на коридора.
     Имаше малка метална врата от дясно на къщата, затова я отворих и влязох. В тази част на къщата имаше няколко прозореца, но завесите бяха спуснати. Не беше изненадващо предвид, че собственикът бе вампир. Лаят стана по-силен, като приближих края на старата къща. Като завих зад ъгъла, малък кафяво-бял териер се хвърли в краката ми, после затича обратно към вратата. Може и да не можеше да говори, но даваше всичко от себе си да ми каже, че нещо вътре сериозно не е наред.
     Надзърнах през прозореца, но не виждах повече от пералнята и зад нея кош с дрехи. Сбърчих ноздри, вдишвайки въздуха, минавайки през всички различни аромати. Отново нищо не ми се стори извън обичайното.
И въпреки това малкото куче беше откачило.
     Вдигнах го и го хванах с една ръка, после отворих мрежестата вратата и пробвах дръжката на главната врата. Както и предната, и тази бе заключена. Удар в дръжката скоро реши проблема, но когато вратата се отвори, миризмата ме удари.
Нещо вътре бе мъртво.
     Или някой, предвид реакцията на териера. Сега, когато го държах, се бе успокоил малко, но още усещах напрежението в малкото му телце.
     Минах покрай пералнята машина. Часовник тиктакаше меко в тишината, въздухът беше топъл – факт, който нямаше да помогне в съхраняването на мъртвия.
     Малкият коридор бе затъмнен. Отляво имаше тоалетна, а отдясно отворена врата. Източникът на миризмата изглежда също идваше от тази посока.
     Когато влязох в голямата кухня, териерът започна да се гърчи. Хванах го малко по-здраво, защото не желаех да се измъкне и да повреди доказателствата.
     От прозореца над мивката влизаше слънчева светлина, разсейваща мрака. Малката маса бе подготвена за закуска – което за този вампир беше пакет синтетична кръв, която смърдеше, и чаша кафе, което отдавна е изстинало. В хладилника имаше мляко и още синтетична кръв. Очевидно Гейтуей не обслужваше достатъчно клиенти в клуба, че да се поддържа нахранен.
Затворих вратата на хладилника, после последвах носа си и намерих тялото на Гейтеуей, лежащо по корем на пода. Беше бос и с хавлиена кърпа около кръста, което

предполагаше, че тъкмо е излязъл от душа. Кожата му бе бледа, а тялото слабо, ребрата и гръбнака му бяха изцяло видими. Погледът ми се вдигна нагоре и стомахът ми потъна. Някой бе отделил главата от тялото му, а кръвта бе образувала езерце като тъмно червен ореол.
Което означаваше, че тук няма дух, който да стои след смъртта.
     Изпсувах меко и се извъртях, тръгнах към кухнята и затворих вратата зад себе си преди да изпусна малкия териер и да извадя телефона си. Малкото куче се извъртя и задраска по вратата и аз се обадих на шефа си.
- Райли – каза Джак. – Как върви разследването?
     - Никой не е видял нищо, никой не е чул нищо и никой нищо не знае. И за нещастие си имаме още един обезглавен вампир.
Той изпсува. - Къде?
     - В къща на няколко пресечки от клуба на Старк. Името на жертвата е Хенри Гейтуей и е мъртъв от няколко дни, ако се съди по кръвта.
Джак направи пауза. - Не го познавам.
     Нещо в начина, по който го каза, събуди инстинктите ми. Джак може и да не го познаваше лично, го знаеше. Така че защо каза това?
- Обслужвал е кръвни курви в ”При Данте”
Джак изсумтя.
- Е, ако има един вампир, който нямам против да видя мъртъв, то е това копеле.
     - Познаваш Старк? – Това ме изненада, въпреки че не бях сигурна защо. Може би бе заради факта, че Старк изглежда не харесваше вампирите, които идваха под контрола на Директората. Но не знаех много за вампирите и тяхното общество, така че много лесно можеха да се познават на друго ниво.
     - Има дълга история в прелъстяването на жени и ръководене на не много главни заведения – каза Джак с видно отвращение. – Всъщност се учудвам, че някой не е махнал неговата глава. Би имало повече смисъл, отколкото фокусирането върху тези, които работят за него.
- Значи е кръвен вампир?
- Да. – Джак направи пауза. – Защо?
     - Защото има доста силно вампирско моджо. Достатъчно, че да се зачудя дали не е емоционален вампир.
Джак изсумтя.
     - Не е емо, но е надарен с така наречения сексуален блясък. Съчетай го с външния му вид и би могъл да съблазни и тухлена стена, ако си го науми. – Той направи пауза. – Не е успял с теб, нали?
- Не, но някой можеше да ме предупреди.
- Съжалявам. Не ми мина през ума, че ще имаш проблеми.

      - Джак, аз съм върколак. Сексът е като храна за нас. – А той беше късметлия, че Куин ме държеше добре нахранена.
      - Както и да е, според Старк, Гейтеуей твърди, че има друг случай на обезглавен вампир от преди два дни, но слънцето е унищожило доказателствата преди някой да успее да иде, за да потвърди.
- Трябвало е да ни уведоми.
      Не си направих труда да отговарям. Това, което е трябвало да се случи и това, което се е случило, чест оса две много различни неща. Особено при вампирите.
- Три обезглавявания в три дни – продължи Джак. – Това не е добре.
      - Не. – Имахме си достатъчен проблем с популацията на вампирите. Нямахме нужда да се ядосват заради това, че някой тича наоколо и ги обезглавява. – Нали не смяташ, че имаме работа с нова антивампирска организация?
      - Напълно възможно е – каза Джак с уморен глас. – Но няма слухове за подобна група в действие.
- Ако продължават така, скоро със сигурност ще има.
      - Ако продължават така, ще имаме да се притесняваме за повече неща от бандата.
      Да, като например вампири, формиращи собствена група. Случвало се е веднъж – за щастие доста преди появата ми в Директората, - но съм чувала слуховете и съм виждала снимки. Доста близо е до расова война, а от това, което съм чувала, само късметът – както и доста тежки разговори с директор Хънтър – са спряли кървавата баня.
- Коул върна ли се в щаба?
- Не. Още е на път. Ще го пренасоча. - Искаш ли да изчакам?
Той се поколеба.
      - Не. довърши разследването си, после иди да поспиш. Обаче искам доклада на бюрото си до пет.
      Което означаваше, че по-добре да го направя преди да заспя, защото освен ако нямаше друга смърт, възнамерявах да спя много след пет.
- Мислиш ли, че някой се опитва да си върне на Старк чрез служителите му? - Надявам се, защото другата версия не искам да я обмислям.
Особено предвид неспокойството във вампирското общество.
- Тогава докладът на Коул ще го прави сам?
- Да. Ще бъде готов до осем довечера.
Дотук с връщането на Коул в топлото легло и чакащата го любима. - Тогава в осем.
      Затворих, после вдигнах още дращещия териер и се върнах в коридора. Носът ми се сбърчи при миризмата на гниеща плът, която се уви около мен, но не си направих труда да дишам през устата. Трябваше да разуча миризмите тук. Освен това опитът ми

ми казваше, че така или иначе нямаше да помогне. Прескочих тялото му и разгледах стаите. Освен праха, имаше мръсни дрехи в банята и четка за зъби на мивката, заедно с паста за зъби. Очевидно е щял да си мие зъбите преди да е бил прекъснат. Поех си дъх, сортирайки миризмите, като намерих мухъл и още нещо. Нещо, прекалено мъгляво, за да се определи, и въпреки това прекалено странно не на място.
     Намръщвайки се, се извъртях и се насочих към другата стая. Беше всекидневна и въпреки малкото мебели, очевидно тук Гейтуей бе прекарвал повечето си време. На дивана имаше вестници, а по масичката за кафе имаше дистанционни. Останалата част от стаята беше учудващо чиста. По телевизора дори нямаше прах, което е нещо, което не можех да твърдя за собствения си апартамент. Помръднах завесите, за да проверя прозорците, но и те бяха непокътнати.
Което ме остави със спалните.
     Вървях към предните стаи, когато малкото куче започна внезапно да лае. Подскочих леко и погледнах към вратата, когато се приближи сянка. Но когато се пресегнах за дръжката на вратата, го усетих.
     Позната – и напълно неприветлива – тръпка премина през мен, през всяка фибра, усещане. Изпращайки огън в душата ми.
Само един мъж имаше такъв ефект върху мен. Сродната ми душа.
Кай.

Глава трета
Превод: darkness_angel Редакция: Vampire Lady
Ръката ми замръзна на дръжката.
Не исках да се изправям срещу него. Не исках дори да го виждам.
     Не го бях виждала откакто си тръгна преди шест месеца и ако не ми се наложеше никога повече да го видя, нямаше да имам нищо против.
     Може и да бях прекарала по-голямата част от живота си, копнеейки по сродната си душа, но реалността не бе каквато се надявах да бъде.
     Кай бе наемен убиец – мъж, който не се интересуваше кой го наемаше или кого убиваше. За него имаха значение само парите, тръпката от преследването и удоволствието от свършването на работата възможно най-бързо. Не бе човек, който иска семейство и жена или някакъв вид оплитане. Той бе всичко, което не исках да бъде сродната ми душа.
     Но не можех да отрека, че беше, нито да променя факта – без значение колко много ми се искаше да е иначе.
- Ще отвориш ли вратата, или не, Райли?
     Гласът му бе като добро червено вино – богат и гладък – и докосна места дълбоко, които никой, дори Куин, не можеше да достигне. Затворих очи, поех си дълбоко дъх, после отговорих.
     Той стоеше под ореол от слънчева светлина, златната му кожа блестеше с топлота, а тъмно червената му коса се подчертаваше. Той бе златен мъж с успокояващи кехлибарени очи, поставени на лице, което бе красиво и в същото време незаинтересовано.
Но не и безчувствено.
     Защото усещах глада му. Усетих го как раздира тялото ми преди да се настани ниско долу. Беше яростен и нежелан копнеж, който нямаше нищо общо с желанието на сърцето, а с върколашката ми душа. Но докато тя искаше това усещане, не искаше този мъж. Това направи малко по-лесно игнорирането на жаждата.
И ако продължавах да си го повтарям, накрая можеше и да го повярвам.
     - Какво правиш тук, Кай? – Захватът на вратата, от който бяха побелели кокалчетата ми, опроверга спокойния ми тон.
     - Бих могъл да те попитам същото. – Той погледна към лаещото куче в ръцете ми. – Намерила си си домашен любимец, а?
     - Той принадлежи на собственика на къщата. – Погледнах надолу към почти ужасения териер и погалих главата му. – А и той не изглежда доволен да те види.
     - Нито пък ти – каза той със сух глас. – Бих си помислих, че поне ще се усмихнеш при вида на мъжа на съдбата ти.
- Съдбата може да ме цуне отзад.
Той се засмя. Мек, прелъстителен и напълно опасен звук. - О, Райли, радвам се да видя, че не си се променила.

- Не, още съм пазител, а ти още се бъркаш в делата на Директората. Той повдигна вежди.
     - И каква работа би имал Директората с вампир, който е мъртъв очевидно от няколко дни?
     Отворих уста да попитам откъде знае, че Гейтуей е мъртъв, после я затворих отново. Кай беше върколак, така че можеше да подуши разложението, дори да не можеше да види трупа.
     - А въпросът ми към теб би бил: защо си тук да го видиш, и имаш ли нещо общо със смъртта му?
     Внезапната му усмивка накара стомахът ми да се свие и дадох всичко от себе си, за да не пусна кучето и да не падна в прегръдките на Кай. Те щяха да ме чакат въпреки външните различия и разстоянието, което стоеше помежду ни.
     - Вампирите като него трудно се нуждаят от моят стил на убиване. – Той кръстоса ръце и се облегна на касата на вратата, кожата на якето му се опъваше съблазнително по раменете му. – Освен това, от това, което чух, напоследък е бил прекалено зает да се дави в алкохол, че да си заслужи да бъде ловуван.
     Защото за мъже като него ловът беше почти толкова важен, колкото и хонорара. Почти.
- И откъде знаеш, че е пиел прекалено? Той повдигна вежда, веселие в очите му. - Подушвам пиенето.
     - Лъжец. – Алкохолът беше едната миризма, която я нямаше в къщата. Гниещ вампир, неизмито куче и малко мухъл, може би, но не и пиене.
     Усмивката още флиртуваше с устните му и доста по-голяма част от мен закопня да го целуне.
     - Тогава може би знам, че пиеше, защото си правя домашното, когато проследявам следа.
     - Каква следа? – Погледнах към още треперещото куче и се зачудих дали напрегнатата му реакция идваше заради другия мъжки или беше нещо по-зловещо. Каквото и да бе, галенето на главата му изглежда не го успокояваше вече. Отстъпих назад, сложих го в предната спалня и бързо затворих вратата. Той продължи да лае и започна да дращи вратата.
     - Това куче наистина не те харесва – добавих, кръстосвайки ръце и поглеждайки Кай отново.
Той сви рамене.
- Алфата винаги защитава територията си.
     Остротата в гласа му внезапно ме накара да се зачудя дали аз не бях една от тези територии, които трябва да бъдат защитавани. Затова ли се бе появил отново така внезапно? За да възвърне това, което е негово?
     Мисълта ме накара да потрепна. Погледът му ме проследи, после се спря на устните ми. Гладът му се уви около мен, плътен и силен, по гръбнака ми избиха малки капчици пот.

Исках го. Боже, как го исках.
     Стиснах юмруци малко по-силно, забивайки нокти в дланите си, използвах болката, за да разсее желанието ми.
     Беше безполезно, наистина, защото той бе върколак, а ние бяхме свързани на повече от основно ниво.
     - Преследвам изчезнал човек – каза той меко. – Вампирът вътре самоубил ли се е, или някой му е помогнал?
- Не знам. И откога си започнал да издирваш изчезнали хора?
     - Там съм, където са парите. Не си играй игри с мен, Райли. В бизнеса си от достатъчно време, че да се правиш.
- Случаят е на Директората, Кай. Не мога да го обсъждам. - Не, няма да го обсъждаш. Не и с мен, при всички случаи. Беше прав.
- От колко време си в града?
- Защо? Липсвах ли ти?
     - Не. – Да. Имайки предвид, че забиването на ноктите не вършеше работа, стиснах пръсти, но и това не помогна да успокои напрежението в мен. – Защо си тук, Кай?
     - Както казах, просто следвам следата. Нищо повече, нищо по-малко. – Но погледът му срещна моя отново и в тези златисти дълбини, видях жаждата. Собственичеството. Вълк, който се бореше да контролира същите неща, с които и аз се борех. Това се подигра с думите му и бе гледка, която изпрати тръпки през сърцето ми.
Не исках това. Не исках него.
     Дори и душата ми да копнееше от нуждата за целувката му, за докосването му, за тялото му.
     Но вълкът не беше същността ми и колкото и да копнееше за Кай, в живота ми имаше друг мъж. Мъж, за когото ме беше грижа, когото обичах. И до тази част от мен се пресегнах сега, за да ме държи силна.
- Каквото и да правиш – казах с твърд глас, - увери се, че ще стоиш далеч от мен.
     Той се засмя. Беше мек, студен звук, който изпрати тръпки по гръбнака ми и горещина по тялото ми.
- Нещата не са се променили, а, Райли? Думите ти казват едно, тялото ти друго. - Не съм единствената, която играе тази игра.
- Не – съгласи се той. – Така че какво предлагаш да правим?
     - Точно каквото правим. Игнорираме и отричаме. Между нас с теб няма никога да се получи, Кай, и двамата го знаем.
     Той отпусна ръце и се пресегна, пръстите му докоснаха бузата ми. Кожата ми затрепери от нагорещения контакт, а дъхът ми замръзна в гърлото ми.

     - Но ще стане. Трябва. Ние сме съдбата на другия, дори нито единият от нас да не го иска.
     - Както казах преди, съдбата може да ме цуне отзад. – Отместих се от ласката му и погледнах часовника си. – Сега, ако искаш да избегнеш Директората, предлагам ти да си тръгваш.
- Значи Гейтуей е бил убит?
     Той ме изучава спокойно с малка усмивка на устните и се зачудих дали отново не четеше мислите ми. Кай беше сифон, което означаваше, че може да взима психическите таланти на другите и да ги използва самият той. Така че, когато беше с мен, бе телепат. И въпреки факта, че имах психически щитове, достатъчно силни да държат дори най-силните вампири надалеч, Кай изглежда бе способен да се промъква между тях и да хваща неохраняваните ми мисли.
     Въпреки че ако можеше да се провре между смута, който причини появяването му, вероятно заслужаваше да хване една-две неохранявани мисли.
- Трябва да знам какво се е случило с него, Райли – добави.
      Гадно беше автоматичният ми отговор, но знаех, че не бива да го казвам. Можех със същия успех да размахам червено знаме пред бик. Исках Кай вън от живота си, не преследващ ме в опити да получи необходимата му информация.
     - Ще отнеме на доклада 24 часа. Обади ми се. – Не си направих труда да му давам номера. Нямах намерение да го улеснявам.
Той кимна и се отблъсна от вратата.
- Тогава ще се чуем по-късно.
Не отговорих, само го гледах как се обръща и тръгва.
     И се опитвах да не мисля за начина, по който дънките очертаваха задника му или за секси начина, по който ходеше.
     След като излезе през портата и изчезна от погледа ми, издишах облекчено и затворих вратата. Малкото куче най-накрая бе спряло да лае, но в минутата, в която отворих вратата на спалнята, той излезе и взе за кратко разстоянието до мъртвия си господар. Хванах го.
- А какво ще правим с теб тогава?
     Той ме погледна и изхленчи. Наистина беше сладко малко нещо и докато не можех да го оставя тук, не ми се искаше и да го оставям в приют. Което означаваше или да го взема с мен, или да му намеря дом.
     Куче и глутница вълци не беше много добра идея и въпреки че изглежда нямаше проблеми с мен, реакцията му към Кай предполагаше, че същото ще се случи и с Роан и Лиандър.
Трябваше му дом. Щеше да е хубаво ако можех да му намеря друг вампир. Мисълта се оформи и аз се усмихнах.
Познавах идеалния човек.
Да кажа, че Сал бе изненадана да ме види на вратата си, щеше да е омаловажаването на годината. Двете с нея имахме много да се изясняваме на

професионално ниво – тя бе заела моята позиция като асистентка на Джак и в общи линии поемаше голяма част от обажданията ми, - но не бяхме приятелки и никога нямаше да бъдем.
- Райли – каза тя със студен тон. – Във ваканция съм. От теб и Директората.
     - Знам. Просто си помислих, че ще можеш да помогнеш на приятел – казах, кученцето още бе наполовина скрито под якето ми.
Погледът й се сбърчи.
- И защо мислиш, че ще искам да помогна на някой от приятелите ти?
     - Защото господарят му тъкмо бе убит, а не ми се иска да го оставям в приют. – Измъкнах кученцето и й го предложих. – Предишният му собственик бе вампир, затова не се страхува от нас, нечовеците.
     Той потвърди това, като замаха с опашка и започна да се върти щастливо. Очевидно с Кай имаше проблем.
     - Господи, какво е сладурче – каза Сал и само дето не го издърпа от ръцете ми, като го взе в своите и го прегърна. После погледът й се смръщи. – Каква е уловката?
     - Никаква. Просто реших, че има нужда от добър дом, а знаех, че ти обичаш кучета.
     - Благодаря – каза тя, после добави остро: - Но не си мисли, че можеш да ми носиш всяко бездомно куче, на което попаднеш. Не съм дом за изоставени.
     - Разбрах – казах, знаейки, че появя ли се с друго куче, Сал нямаше да го върне. Може и да беше твърдоглава кучка, когато се разправяше с мен, но станеше ли въпрос за истински кучета, беше най-голямата душичка наоколо. А това я правеше добър човек в очите ми – дори да не й го бях казвала.
     - Радвам се, че се изяснихме – каза тя и отмести косата си от лицето. – Сега се махай.
     Ухилих се и си тръгнах. Никой не беше у дома, когато пристигнах, но знаех, че и Лиандър, и Роан ще се върнат за вечеря, затова им оставих бележка и отидох да спя.
     Изглежда точно когато легнах върху възглавницата, нещо твърдо ме удари в главата. Отворих едно око и видях, че гледам в обувка. За да бъда конкретна, мръсна и потна обувка.
     - Познавам тази миризма и предпочитам да не стои на възглавницата ми – промърморих, махайки обувката от леглото ми. – Махай се и ме остави сама.
     - Ти си тази, която поиска да бъде събудена за вечеря – каза Роан с весел тон. – Лиандър тъкмо ще сервира.
     - Колко е часът? – Опитах да погледна часовника, но той бе към прозореца, а не към мен, а нямах силата да се пресегна и да го обърна.
     - Шест и половина – каза той, появявайки се до мен и взимайки обувката си. Носеше стари панталони, които се впиваха в слабите му мускулести крака и синя тениска, която бе потъмняла от пот. Носът ми се сбърчи, подушвайки познатия му аромат, и усетих как сигурност се обви около мен като старо, но много обичано одеало. Всички вълци имаха нужда от глутниците си, но от много години двамата с Роан имахме само един друг. И докато сега и Лиандър и Куин споделяха живота ни, бяхме толкова дълго само двамата.


     Което беше причината сега Лиандър да живее Куин да прекарва все повече време тук и причината голямо място. С четиримата тук, беше леко претъпкано
     - Няма ли да се изкъпеш преди да ядеш? възглавницата по-близо в последен опит да поспя още. отвратително. Сънища безпокояха спането ми и имах починала.
в нашия апартамент, причината да обмисляме да си вземем по-.
– промърморих, придърпвайки Не исках да ставам. Чувствах се чувството, че изобщо не съм си

Леглото се разклати, когато потния Роан седна на него.
     - Лиандър харесва миризмата на тежката работа, така че, не, не още. Написа ли си доклада за Джак?
Очите ми се ококориха, ченето ми падна и изстенах. - Господи, не. напълно го забравих.
     - Което обяснява раздразненото обаждане, което получихме преди малко. Не мисля, че точно в момента си любимият му пазител.
     - Някога изобщо да съм му? – промърморих и се изправих. Всеки мускул в тялото ми протестира срещу движението. Всеки би си помисли, че съм минала дванайсет рунда на ринга или съм имала нощ на бурен секс.
     - Изглеждаш отвратително – каза Роан, поглеждайки ме намръщено. – Какво се случи снощи?
     - Нищо извън обичайното и със сигурност нищо напрегнато. – Потърках очи. – Просто се чувствам изтощена.
- Колко си спала? - Почти шест часа.
     - Може би ти има нещо. – Погледът му отиде на врата ми, въпреки че ако търсеше следи от ухапвания, нямаше да намери. Напоследък заздравявах необичайно бързо. – Куин не взима прекалено много кръв отново, нали?
     - Куин още замества кръвта ми със синтетична няколко дни седмично, така чче, не, не взима прекалено много. – Прозях се. – Може би просто имам нужда от кафе и храна.
- Може би. – Роан се изправи на крака. – За вечеря има печено агне.
     Агнето беше сред любимите ми и обикновено го пазехме за специални поводи, просто защото цената бе прекалено висока напоследък.
- Какво празнуваме?
     - Нищо – каза той с блестящи очи и само дето не затанцува, като излезе през вратата.
     Измъкнах се от леглото и се облякох. Нещо ставаше и трябваше да разбера какво. Лиандър поставяше чинии на масата, но вдигна поглед, когато влязох, усмивка, която не можеше напълно да контролира, затанцува върху устните му.
     - Добре – казах, поглеждайки ту единия, ту другия. – Какво сте намислили? - Нищо – каза Лиандър. Днес косата му бе чисто сребро – никакви блестящи подчертавания, никакви искри. Изостряше чертите му и караше сребърните му очи да блестят. – И всичко. Сядай за вечеря.

      Той изчезна обратно в кухнята, оставяйки ме със странно еуфоричния ми брат. Това ме озадачи, защото трябваше да е нещо голямо, щом се държат така, и въпреки това знаех, че има само едно нещо, което можеше да направи Лиандър толкова щастлив. Само че това бе нещо, което смятах, че брат ми никога няма да направи.
Срещнах погледа му и рекох:
- Не ми казвай, че най-накрая си се съгласил да се отдадеш напълно на Лиандър? Силно сумтене отекна от кухнята. Роан само се ухили.
      - Тогава за какво, по дяволите, сте толкова весели? – Друга причина ме озари и стомахът ми се сви. – Господи, не сте си намерили по-голямо място, нали?
Част от щастието му увехна.
 - Нали не смяташ наистина, че ще ти причиним това? Поех си дълбоко дъх, за да успокоя биещото си сърце. - Не.
      - Добре, защото не бихме. Никога. И не си мисли, че двамата с Куин може да се измъкнете от нас. Сега сме глутница, без значение дали му харесва, или не.
      - Цялото това изравняване с глутница не се приема лесно от вампир – дойде и сухият коментар на Куин, - но бавно свиквам с идеята.
      Сърцето ми подскочи при звука от меките му тонове и се извъртях. Той стоеше на вратата с една ръка на дръжката и усмивка на устните. Погледът му срещна моя и както винаги се почувствах изгубена в тези тъмни дълбини. Той бе моята нощ и моят ден, и сърцето ми и не исках да го загубя.
      Но тази възможност се промъкваше зловещо на фона на всичко, което направихме, всичко, което планирахме.
Заради Кай.
      Защото никой от нас не знаеше дали привличането, което вътрешният ми вълк усещаше към сродната си душа, ще бъде по-силно от това, което изпитвах към Куин.
      Той затвори вратата зад себе си и тръгна към мен, тъмнокоса версия на мъжка перфектност в сив костюм. Скокнах към него и увих ръцете си около му. Той се наведе и обви прекрасните си устни в моите. Беше прекрасно.
- Липсваше ми – каза той меко, когато най-накрая се отделихме.
- А ние пропускаме вечерята – каза Роан сухо, - така че идвайте тук и яжте.
      - Няма да го оставиш да изяде масата – казах, ухилвайки се, докато Куин уви ръка около мен и ме поведе към масата. Пръстите му докосваха гърдите ми, изпращайки малки вълнички желание през тялото ми и за миг се почудих дали да не го заведа в спалнята.
После миризмата на агне удари ноздрите ми и гладът ми спечели.
      - Това е защото не е учтиво да получаваш оргазъм на масата за вечеря, ако няма да споделиш усещането – каза Лиандър, поставяйки чиния с храна пред мен и синтетична кръв пред Куин. – А Куин продължава да настоява, че не го прави с момчета.
- Не и освен ситуацията не е абсолютно на живот и смърт – съгласи се Куин.

Повдигнах вежда, когато той издърпа стола, за да седна.
- Значи си го правил с момчета?
     - Както казах, не е предпочитаната ми версия. – Той целуна носа ми преди да седне.
- Не това попитах.
Усмивка докосна ъгълчетата на изкусителните му устни.
- Да, пил съм кръв от мъже. Не, никога не съм правил секс с тях. - Но не е ли това предпочитаният ти начин на хранене?
     Той повдигна вежда към мен, забавлението, което изкривяваше устните му, найнакрая докосна и дълбините на очите му.
- Ти предпочиташ мъже, но това не те е спирало да целуваш жени, нали? - Това е различно...
     - Как? – прекъсна ме той. – И двамата правим каквото трябва, когато е необходимо. Това не означава, че се наслаждаваме.
     Предполагам, беше прав. Бях целунала Вини, за да получа информация, която можеше да помогне в разрешаването на случай и да спаси животи, а той се хранеше от хора, за да оцелее. Неговото може и да бе по-необходимо от моето, но и двамата правехме каквото трябва.
     Погледът му се премести от мен на двамата мъже на отсрещната страна на масата.
     - Сега, какво ще кажете вие двамата да обясните силно заредените вълни, които получавам от двамата?
     Започнах да си режа агнето. Месото се разтопи в устата ми и изстенах от удоволствие. Куин ме погледна, мислите му се пресегнаха към моите. Нали осъзнаваш, че планирам да те накарам да стенеш така по-късно.
За съжаление и на двама ни в осем трябва да съм на работа. Той погледна часовника си. Мога да го направя бързо.
     Наведох се и целунах бузата му, после казах с умствено ухилване: Бързо би било добре.
     Лиандър постави останалите чинии на масата, после седна до Роан. Усмивката му бе широка цяла миля, а по ъгълчетата на очите му блестеше щастие. Роан бе почти толкова зле.
     - Е – каза брат ми, взимайки ножа си и срязвайки агнето. – Имаме да правим изявление.
- Леле, че изненада – казах сухо, сдъвквайки още агне.
Усмивката на Роан порасна, въпреки че не мислех, че това е възможно. - Решихме да имаме деца.
     Задавих се с агнето. Местото заседна някъде по средата на гърлото ми и започнах да кашлям. Куин ме удари няколко пъти силно по гърба, което не помогна много. Докато се успокоявах и бършех сълзите от очите си, Куин посочи очевидното.

      - И двамата сте мъже. Никой от вас не може да износи дете, а и единият е стерилен.
      - Осъзнаваме това – каза Лиандър с блестящи очи. – И тук се надяваме да се включи Райли.
- Аз? – изписках. – В случай, че си забравил, аз съм безплодна, колкото е и Роан.
      - Може да си безплодна, но имаш замразени яйцеклетки – каза Роан. – Ние сме близнаци, Райли, което означава, че си най-близкото, което Лиандър ще получи, като дете от мен.
Погледнах от единия на другия. - Сериозни сте, а?
Лиандър кимна.
      - Сестра ми се съгласи да износи детето. Това е шансът ни да имаме дете, Райли. – Той направи пауза. – Но ако не ти е удобно, няма проблем. Ще си изберем друг донор. Не искаме да изглежда, сякаш си ти или нищо.
      - И в двата случая – добави Роан меко, - това ще остави на Лиандър нещо, за което да се държи, ако се случи най-лошото по време на работа.
      Нещо в мен се надигна – желание, познато отдавна, и в същото време принудено да се махне. Пръстите ми започнаха да треперят – всъщност, всичко в мен трепереше, - затова оставих ножа и вилицата на масата и се облегнах в стола си. Куин хвана ръката ми, пръстите му толкова стабилни и топли срещу моите. Стиснах ръката му, поблагодарна от всякога, че е тук.
      - Ние сме от различни глутници – промърморих, повече за да пречупя тишината, отколкото от някакви истински грижи за това чие име ще носи детето.
      Дете. На Лиандър и мен. Господи, искаше ми се да стана и да танцувам и въпреки това в същото време стомахът ми се бе свил от страх.
      След всичко, което съдбата бе хвърлила на пътя ми, бе трудно да повярвам, че съществува такаава възможност. По дяволите, част от мен не искаше да повярва, че може наистина да се случи, защото не исках да се изправям пред болката от още разочарования.
      - Казах ти, че така ще каже – промърмори Роан, после се наведе напред, ръцете му кръстосани на масата. – Ще създадем нова глутница. Дженсън-Муур, която в момента се състои от три върколака и един вампир. Споменатият вампир се очаква да бъде чичо и да сменя пелени както всички останали.
      - Споменатият вампир – каза Куин сухо – не се радва много на перспективата. Фамилното име не е включено и има изключителни задължения. Не очаквах да е доволен от идеята.
      - Няма да поемаш среднощните задължения, въпреки че обикновено по това време си буден – каза Роан, поглеждайки ме. – Е, какво мислиш?
      - Мисля, че съм прекалено шокирана, че да мисля – промърморих, после се наведох напред и ги изучавах. Въпреки че бе хубаво да ги видя двамата толкова развълнувани – толкова щастливи – гадният страх в стомаха ми не ми позволяваше да се предам на щастието. Може би защото съм била там, където са те сега – имах

надежди за нещо хубаво, само за да ми бъде отнето изпод носа – и не исках и те да преживяват същата болка.
     - Нали знаете, че няма да бъде лесно – казах бавно. – Яйцеклетките ми са осъществими, но никой не може да каже какъв ефект, ако изобщо има, ще окажат наркотиците, които Талон ми даваше, върху тях.
     - Наясно сме с това, Райли – каза Лиандър, преплитайки пръсти с тези на брат ми. – Готови сме да поемем риска.
     Да, но бях ли аз? Тези наркотици още ме променяха и нямахме представа къде ще свърши всичко. Имах ли правото да подложа дете на това?
     И въпреки това яйцеклетките не можеха да стоят замразени цяла вечност. Докторите вече ме бяха предупредили, че няма гаранция дали ще останат оплодими повече от няколко години. Ако изобщо исках мои деца, това може би беше единствената ми възможност.
     Но бях ли готова за дете? Бях ли готова за болката, която можеше да дойде с това? Защото точно сега тези яйцеклетки бяха надежда. Ами ако накрая се окажеше, че яйцеклетките не са достатъчно силни – или са променени от наркотиците прекалено много, за да могат да се превърнат в дете?
     Объркване, надежда и страх се надигнаха в мен. Не знаех какво да правя. Наистина не знаех. а и стисках ръката на Куин толкова много, че вероятно можех да счупя пръстите му, и въпреки това, това бе спасението ми.
     - Не искаме от теб да вземеш решение на секундата – каза Роан меко. – Знаех, че това вероятно те удари като тон тухли. Искаме само да си помислиш и да ни кажеш.
Поех си дълбоко дъх и издишах бавно.
- Питали ли сте някой друг за яйцеклетки?
     - Не, но имаме няколко варианта. Както казах, не се чувствай длъжна да участваш в това, ако не искаш. Няма проблем ако кажеш не.
Да, но за мен?
- Но друг донор ще направи детето от твоята линия, не твое и на Роан.
     - В крайна сметка кръвната линия няма значение, само детето – каза Роан. После усмивка се разля на устните му. – Разбира се, може да се опитаме да имитираме Талон и да пробваме да клонираме, но намирането на лаборатория и учен би било скъпо и голяма бъркотия.
Усмихнах се, каквото бе и намерението на брат ми. - Кога ви трябва отговор?
     - Сестра ми каза, че ще е готова до няколко месеца. Дотогава собствените й кученца ще са минали периода с памперсите и ще има повече енергия за бременност.
     - И сте седнали с нея и сте й обяснили опасността? – Погледът ми се местеше между двамата. – Осъзнава ли, че това може да не бъде нормална бременност във всеки вид и форма просто защото никой не знае какво ще направят яйцеклетките ми след като се фертилизират?
     - Тя знае – каза Лиандър с мрачно лице. – Не бих рискувал живота на сестра си, като й спестя тези подробности, Райли. Но тя наистина иска да го направи за нас.

      Значи е слънчице. Но предполагам, бих направила същото за брат си, стига да можех да износя дете.
      - Добре. Ще ви кажа скоро. – Поколебах се, после се ухилих. – Разбирате, разбира се, че седмица печено агне ще ускори процеса.
Роан изсумтя.
- Докато имаш стомах, ще можеш да бъдеш подкупена.
      - Абсолютно. – Задъвках доволно още месо. – Мисля, че и закуска трябва да се включи в уравнението.
Лиандър погледна брат ми.
- Виждам, че ще разтегли това възможно най-много.
Роан ми се усмихна топло с щастлив блясък в очите.
- Това лесно можем да го оправим. Просто ще започна аз да готвя. Само дето не повърнах при мисълта.
- Господи, не. Всичко, само не и това.
Усмивката му стана по-широка.
- Готвя добре, като теб.
      - Да, от това се страхувам. Ако това се случи, Куин ще трябва да започне да плаща за повече вечери.
Въпросният вампир изсумтя меко.
- Дори аз ще се боря да подкрепям апетита ти.
Срещнах погледа му с чувствена усмивка на устните.
- О, не знам – казах лукаво. – И сега се справяш доста добре.
      Той се наведе напред и ме целуна. Устните му бяха толкова топли, толкова подканващи и съблазнителни, че целувката бързо се задълбочи, превръщайки се в чувствително изследване, което ме накара да копнея.
- О, вие двамата, намерете си стая – каза Лиандър сухо. Усмихнах се, преплетох пръсти с тези на Куин и се изправих. - Добра идев.
      Завлякох го в спалнята ми, затворих вратата и го целунах отново, този път яростно. Ръцете му се увиха около мен, придърпвайки ме по-близо, докато тялото ми не бе прилепнало за неговото и не усещах слабия ритъм на вампирското му сърце и дъха му. Може и да не бе човек във всеки смисъл на думата, може и да не бе върколак, нито мъжа, за когото бях копняла през половината от живота си, но той бе мъжът, от когото се нуждаех най-много в живота си. Вампира, с когото исках да прекарам останалата част от живота си.
      И без значение какво бе планирала съдбата, щях да се боря за това. За нас. Може и да ми бе отнело много време да осъзная какво означава този вампир за мен, но сега нямах намерение да го пускам да си отиде.
- Мога да си те представя като майка – промърмори той, пръстите му се плъзнаха под тениската ми, изпращайки съблазнителни тръпки на желание по кожата

ми, когато повдигна блузата ми и я свали през главата ми. – Мисля, че ще бъдеш добра майка.
Погледът ми затърси неговия.
- Но виждаш ли себе си като един от бащите? Веднъж каза, че не понасяш деца.
      - Райли, това ще бъде твоето дете, както и най-близкото до мое собствено. Това прави разликата. – Той се усмихна. Беше толкова сладка, топла усмивка, че сърцето ми направо се разтопи. – А ти носиш прекалено много дрехи за вкуса ми.
      - И това от мъж, облечен в костюм – казах, проследявайки копчетата на ризата му. Когато всички бяха откопчани, опрях леко ръце в кожата му, оставяйки ги да почиват на стомаха му, потапяйки се в удоволствието просто да го докосвам. После бавно плъзнах пръсти нагоре, наслаждавайки се на твърдостта на тялото му, на начина, по който мускулите му подскачаща при докосването ми.
      Ръцете ми се плъзнаха под материала на раменете му, пръстите ми плъзнаха и ризата, и сакото му бавно по раменете. Само за да спра на кръста му.
      - По дяволите – казах, вдигайки поглед към неговия със смях, бълбукащ в мен. – Забравих копчетата на ръкавите.
      - Във филмите никога не се случва, нали? – каза той със забавление на устните, когато разкопча проблематичните копчета.
      - Магията на големия екран – казах, наблюдавайки играта на мускулите му, когато свали ризата и сакото си. Наслаждавайки се на начина, по който погледът му задържа моя, пълен с обещания и с желание.
      - Но това никога не си го виждала на големия екран. – Той се наведе и с едно плавно движение ме хвана в ръцете си.
Ухилих се и увих ръце около врата му.
      - Главният герой пренася героинята до леглото и я люби до безсъзнание във всички романси.
Той повдигна вежда, дяволски блясък играеше в погледа му. - Но прави ли това?
      При това той ме подхвърли. Като хвръкнах във въздуха, изскимтях, после се засмях от удоволствие, когато паднах на леглото и се оттласнах няколко пъти.
      - Не мисля, че има много мъже, които могат да хвърлят жените си с такава лекота.
- И не много жени имат апетит, силен като твоя. - Знаеш това от опит, а?
- Да. Не забравяй, че съм бил наоколо доста дълго време.
      - Много, много дълго време – съгласих се тържествено. – Изумена съм, че още успяваш да го вдигнеш.
Той замахна към мен, но аз успях да се извъртя със смях. - А тъкмо щях да добавя нещо много мило.
Повдигнах вежда.

- Какво?
      - Като например, че всеки ден благодаря на съдбата, че постави такава упорита, секси и прекрасна върколачка в живота ми.
Нещо в мен простена сантиментално.
- Заради това може даже да те оставя да захапеш врата ми.
      - Може да се възползвам от това. – Той се наведе от другата страна на леглото и се пресегна за дънките ми. Извих се, за да направя ципа по-лесен за достигане, и усмивката му стана по-широка.
      - Такова нетърпеливо кученце – промърмори той, смъквайки дънките и гащичките надолу по крака ми.
      - Е, не мога да те чакам цяла вечност да си свършиш работата. Не забравяй, че трябва да ходя на работа скоро.
- След като съм бил на земята хиляда и двеста години мисля, че съм отвъд това.
      Той пусна дрехите ми на пода, после се оправи и със своите. Когато тялото му се разкри, усмивката ми порасна, погледът ми се плъзгаше от краката му към твърдостта на ерекцията му.
      Този мъж бе самото желание и ми отне всичката воля, за да не му скоча точно сега.
      - Всеки мъж е непохватен – коментирах сухо, - защото всеки мъж понякога оставя малката глава да мисли, вместо голямата.
      Той се качи на леглото на ръце и колене, обкръжавайки тялото ми, но не докосвайки плътта ми. Ароматът му, желанието му изпълни всеки дъх, карайки тялото ми да гори и сърцето ми да копнее.
      - Само два пъти в живота си съм оставял желанието за секс да надвие преценката ми – каза той сухо, тъмният му поглед загоря срещу моя със сериозно изражение. – А вторият случай е най-хубавото нещо, което ми се е случвало.
      После устните му се плъзнаха върху моите и ме целуна. Но беше повече от просто целувка, повече от просто допир на устни и желание. Това бе сърцето, ако не душата, и бе единственото място, на което исках да бъда, сега и завинаги.
      От този момент нататък нямаше говорене, само докосване, целувки и удоволствие. Изучавах тялото му изцяло. Той ме остави да се наслаждавам, оставяйки удоволствието да расте и да расте, докато нямах усещането, че тялото ми тяло ще се пречупи. После влезе в мен и всичко се разпадна, силата на оргазма ми ме захвърли като листо в буря. Когато зъбите му влязоха във врата ми, свърших втори път, удоволствието от това действие се просмука през мен като прилив.
      А по-късно, когато отново можех да мисля, осъзнах, че за мен никога няма да бъде просто ухапване. То бе това – горещият и сладък резултат, докато лежах изтощена в ръцете му, - най-пристрастяващото нещо.
Кръвните курви нямаха представа какво пропускаха наистина.

Глава четвърта
Превод: amelya_
Редакция: Vampire Lady
      -Къде по дяволите е доклада ти?-изрева Джак в минутата, в която влязох в тесните лични помещения на дневното разделение на Директората.
      Разбира се, да се наричаме дневно разделение беше грешно название, като се има предвид, че работим през всички часове, не само дневните.
      -Пратих го преди да се прибера у дома.-казах аз, изваждайки кафето от картонената табла, която държах и му го подадох.
      Той помириса кафето и някакси се укроти. Бях научила, че въпреки че Джак харесва всякакво кафе—хубаво или лошо—само хубавите неща от Бийнс ще свършат работа когато съм в лошата му книга.
      -Трябваше да го изпратиш до пет.-каза той малко по-тихо.-Този път може да стане гадно, Райли. Трябва да стоим отгоре му.
      -Знам.-ухилих се на Кейд, докато му подавах неговото кафе, след това извадих моето и изхвърлих картонената табла в кошчето.-Коул намерил ли е нещо необичайно в аутопсията?
-Не. Тялото и триона са чисти.
Намръщих се докато вървях до бюрото си и седнах. -Това почти означава професионален удар.
      -Ако имаме трима мъж обезглавени по един и същи начин, значи да, мисля, че си имаме работа с професионалисти.
-Значи смъртта на Хенри Гейтуей е свързана с тази на Хейвън?
      -Знаеш ли, можеш да прочетеш доклада и да разбереш сама.-каза Джак суховато.-Но да, Гейтуей е убит по същия метод като Хейвън, въпреки че не със същия трион, и все още не сме намерили този използван върху Гейтуей.
      -Това е особено брутален начин да убиеш някой.-коментира Кейд.-На мен ми изглежда сякаш убийците са искали не само да убият, но и да привлекат внимание.
      Погледнах го. Острата флуоресцентна светлина придаваше на обикновено топлата му червено-кафява кожа жълтеникав цвят, и имаше тъмни кръгове под очите му. Веселие набъбна в мен. Още няколко кобили от стадото му бяха родили наскоро— което означаваше, че той до сега има общо девет деца—но изглежда, че да имаш наймалките в къщата си отнема жертви.
      -Ако си имаме работа с банда, която иска да вдигне проблеми между вампирите и хората,-казах аз.-тогава е много възможно да искат внимание.
      -Затова заключих пресата за момента.-Джак отпи от кафето си и добави:-И затова искам решение за това убийство колкото се може по-бързо.
      -Трудно е да намериш убиец, който не оставя следи.-измърморих аз, включвайки се в компютъра и накланяйки се напред, за да може системата да сканира ретината ми.-Предполагам, че не знаеш дали има връзка между тримата убити мъже?
Погледнах го, докато го казвах и видях лекото колебание. Което означаваше, че има връзка, но той нямаше да я разбули. Което ме накара да се зачудя дали вампирския

съвет е замесен някакси. Джак може да отговаряше на сестра си, но тя отговаряше на съвета. Тя беше в него.
      -Все още разглеждаме тази възможност.-каза той накрая. Което означаваше, че все още чака разрешение дали да го обсъжда с плебейте.
-Колкото по-скоро знаем толкова по-добре.
      Поне ако знаехме връзката, можехме да спрем следващото убийство. Но Джак знаеше всичко това—той е бил в тази игра много по-дълго от мен.
Джак изсумтя.
-Намери ли нещо полезно от свидетеля?
Потиснах порива да му кажа, че е в доклада ми и казах:
      -Е, тя не е била наистина свидетелка, по-скоро осигурител на информация. И мъжа, който и е платил, за да се обади очевидно беше покрит, така че това не помага много.
-Провери ли записите от охраната?-попита Кейд.-Може да покажат нещо. -Старк каза, че не използва електронна охрана.
      -Значи копелето лъже.-каза Джак.-Клупове трябва да имат пълна охрана според закона. Искай записите.
      -Да ги поискаш може да не е разумно.-каза Кейд.-Ако той искаше Директората да ги види, щеше да ги спомене. Да го попиташ за тях официално може само да му даде време да се отърве от тях.
      Погледнах Кейд мръснишки, което само го накара да вдигне вежди и да изглежда развеселен. Предполагам, че не знаеше, че да се изправим срещу Старк—или по-точно да се изправим пред откритата му сексуалност—беше нещо, което не исках точно сега. Не и след първото ми бягство от него с едва цялостна гордост.
      -Това определено е възможно. Отиди да видиш записите, Райли.-нареди Джак.-Ако Старк опита да отрече съществуването им, кажи му, че съм готов да проведа разговор с него.
-Това го кара да звучи сякаш има много история между теб и Старк, шефе.
      -Нека просто да кажем, че сме се засичали няколко пъти през годините и да го оставим така.-той се оттласна от бюрото, на което се беше облегнал и добави:-Но преди да говориш със Старк, искам ти и Кейд да отидете до Кийлър. Жена на име Рената Бейли беше намерена мъртва в дома си преди няколко дена, и полицията ни викна.
      -Значи подозират, че е замесен не-човек?-попита Кейд, внезапно изглеждайки много по-заинтересован в работата. Може би работата в офиса го изморяваше—нещо, което напълно разбирах, и беше причината, поради която я избягвах когато бе възможно.
      -Те не знаят какво да подозират.-каза Джак.-Ускориха аутопсията и не намериха вътрешни или външни причини. Тя просто е умряла.
      -Хората не просто умират.-казах аз.-Трябва да има причина, дори ако е проста като старост.

      -Тя е била на двайсет и в добро здраве, така че старост и повреда на органите отпада, както и наркотиците и други вещества. Както казах, няма очевидни причини за смъртта й.
      -Защо е било ускорено за нас?-попитах аз.-И защо внезапно е приоритет пред обезглавяванията? Ако аутопсията не може да намери причината за смъртта, и полицията не може да намери нещо подозрително, защо мислят, че ние може да решим случая?
      -Ускорено е защото жената, която е умряла е племенница на губернатора и той ни иска вътре.
      -Политическия парцал е невероятен когато са злоупотребили с него.-измърмори Кейд, откликвайки точно на мнението ми.
      -Злоупотребен или не, ще го видим. И ти, скъпа Райли, си в случая защото си единствената, която вижда души. Ако тя е наоколо и е бъбрива, може бързо да решим това и да се върнем на важните престъпления.
      Сякаш нещата някога са били толкова лесни. Погледнах Кейд, докато Джак излизаше от стаята.
-Имаш ли време да отидем сега?
      -Да, мамка му.-каза той, като стана и се протегна.-Малко свеж въздух ще е добре.
      Погледа ми се плъзна по дължината му, спирайки за малко на големите му коремни мускули, които вдигнатата блуза откриваше, преди да продължа към широките му рамене и мускулести ръце. Ръце, които можеха да държат едно момиче точно както трябва, въпреки че не са ме държали от доста време вече. Правилото на Джак за не-общуването и задължението ми за връзката с Куин бяха довели до това.
      - Какво ти е възложил Джак сега?-преместих погледа си от великолепното му тяло и извадих доклада от аутопсията на Коъл. Не го погледнах, само го пратих за колата ми, за да мога да го прегледам по-късно.
      -Някакъв глупав вампир се храни от деца в Луна парка.-Който беше един от местните увеселителните паркове. Кейд заобиколи бюрото и ми предложи ръката си.-Джак иска да го спрем преди да е отишъл твърде далеч. Прекарах целия шибан ден преглеждайки доклади на свидетели.
      Усмихнах се и сложих ръка през неговата, позволявайки му да ме придвужи до асансьора. Аромата му се завъртя около мен, богат и свеж, запомняйки ми на слънчева светлина и свежо окосена трева.
      -Харесвам новия афтършейв.-казах аз, след това добавих:-Тогава защо не разпитваш свидетелите сам?
      -Ще отнеме много време и просто ще е повторение на това, което ченгетата вече са направили.
      -Ако докладите не са показали нищо на ченгетата, значи надали ще покажат нещо на теб.
Той вдигна рамене.
 -Джак каза да ги прочета, така че ги прочетох. Честно.

-Значи този вампир още не е убил?
      -Не, но се е приближил. Миналата седмица атакува няколко девет годишни, които тъкмо излезли от влака на духовете, и е завлякъл едно в сенките, за да се нахрани. Писъците на другите деца са привлекли помош, но до тогава вампира избягал.
      Което обясняваше защо имаше запоед за убийство на вампир, който още не е убил. Все достатъчно тъп вампир, че да нападне деца заслужава да умре.
      -Ако всичките нападения са били в Луна парка, значи може той се е скътал наблизо.
      -Направих цялостен преглед на мястото, и не намерих нищо наподобяващо на вампирско леговище.
      -Да.-казах аз, натискайки бутона за гаража, докато вратите се затваряха и ни задвижиха надолу.-Но ти си с нормални сетива—
      -Всъщност не.-прекъсна той.-Аз съм емпат, помниш ли? Обаче не мога да го усетя.
      -Но някой трябва да изразява чувствата си, за да ги усетиш, нали? И ако той е бил заспал и не е чувствал, не би могъл да го усетиш.
      -Вярно е.-той ме погледна.-Сигурен съм, че биеш на някъде с тези въпроси, но проклет ще съм, ако знае накъде.
Ухилих се.
      -Лесно е. Аз ще ти помогна да намериш нападателя си, и ти ще ми помогнеш да намеря глупака, който маха вампирски глави.
-Сделка—въпреки че Джак може да не одобрява.
-Джак иска да свършим с този случай бързо. Съмнявам се, че ще шикалкави. -Очевидно не си виждала запаса от случаи, които имаме.
      -Опитвам се да избягвам запасите.-казах аз със сериозен глас, но веселие докосна устните ми.-Те са лоши за здравето.
-Здравето ти ще се обърне надолу, ако Джак чуе това. Погалих ръката му леко.
      -Но той няма да чуе, нали? Защото иначе ще каже на Сейбъл, че флиртуваш със секретарката на девети етаж отново.
      -Работата на един жребец е да флиртува.-каза той с блясък в очите, докато ми отваряше вратата от страната на шофьора и ме въведе вътре.
-Не и когато си се съгласил да държиш номера на стадото на петнайсет.
      -Кой е казвал нещо за прибавяне към стадото?-усмивката му беше дяволита.-Аз просто и предлагах да покажа предимствата от това да бъдеш с жребец.
      Като вкусила от това удоволствие, не можех да не завидя малко. Може и да имах Куин, и може да имах сродната си душа, но това не спираше вълчицата от време на време да гладува за удоволствията, които е намирала в ръцете на други. Можех да последвам желанията й, ако исках, но само защото не бях заклела любовта си към луната за нито един от мъжете. Въпреки че само един беше мъжа, с който ще поема тази стъпка, и това определено не беше сродната ми душа.

-Ти си непоправим.
      -Затова всички ме обичат толкова много.-съгласи се той, затваряйки вратата и отивайки на седалката до шофьора.-И всеки път когато искаш да преразгледаш миналите удоволствия само кажи.
      -Джак ще ни убие.-запалих колата и дадох на заден ход.-И никакви количество секс-без значение колко прекрасен—си заслужава яростта му.
      -Той ще бъде още по-яростен, ако удариш шибаната кола отново. Знаеш ли, аз би трябвало да карам.
-Не съм претърпявала инцидент от повече от месец. Напълно в безопасност си.
      Той ме погледна с пълно недоверие, след това се наведе напред и включи системата. След като се идентифицира, той изтегли докладите за Рената Бейли.
      -Добре, тя живее на „Хоуп стрийт”, 1 3. Тръгни по магистралата и аз ще те насочвам когато сме там.
Кимнах.
-Нищо просветително в доклада?
      -Нищо повече от това, което Джак ни каза.-той се намръщи.-Разпитвали са колегите й, които са казали, че не е спяла както трябва последната седмица. Очевидно в резултат на това е изглеждала изморена и изтощена, но нищо повече от това.
-Ако не е била болна, може би се е наслаждавала на твърде много секс.
      -Напълно възможно, ако е имала любовник. Но според доклада, последната й връзка е приключила преди шест месеца и не се е виждала с никой.
      Което не означаваше, че не е правила секс. Въпреки че сигурно щеше да е споменато в доклада, ако се е претъркулвала с някого скоро.
-Ако се е изморила до край, аутопсията щеше да го отчете, нали?
      -Така мисля.-той се облегна на седалката и вдигна рамене.-Понякога хората просто умират. Случва се.
-Да, но очевидно не може да се случи на племенницата на губернатора.
      Движехме се в тишина и бързо стигнахме „Хоуп стрийт”. Паркирах в алеята за коли и излязох. Въздуха бе свеж и пълен с миризмата на близките акации. Самата къща бе неопределима—просто още една огромна, кафяво-тухлена, двулицева къща на улица пълна с такива. Единствената разлика беше цвета на керемидите.
      -Тя е умряла преди четири дена.-каза Кейд, качвайки се по стълбите и отваряйки мрежестата врата.-Не виждам как като дойдем тук ще реши случая.
      -Мисля, че въпроса е да ни видят. Джак може и да мрази политиците да използват Директората така, но тези мъже подписват чековете, така че той прави каквото трябва.
      Държах мрежестата врата, докато той извади както изглеждаше малка черна кутия от джоба си и я допря до ключалката. Секунда по-късно тя изсвири и вратата се отвори.
      -Виждам, че още носиш нелегални електронни отварачки на врати.-казах с безизразен глас.

      -За разлика от теб, аз предпочитам да не разбивам врати.-той застана на една страна и ми махна навътре.-След теб, сладурано.
      Изсумтях и минах покрай него. Коридора беше тъмен и въздуха имаше миризмата на стаи, които са били заключени твърде дълго. Което беше странно като се имаше предвид, че Рената е умряла само преди четири дни.
      Погледнах през първата врата. Беше спалня, но очевидно не главната, освен ако Рената не е спала в легло за един. Което се съмнявах, защото не миришеше на използвано. Продължих.
 -Спалнята й е следващата от ляво.-каза Кейд. Погледнах го през рамо.
-Как позна?
-Има отклик на екстаз от нея.
-Екстаз? Значи е правила секс преди да умре? -От това, което усещам, да.
      Влязох в стаята и спрях до края на леглото. Бледите чаршафи бяха смачкани и оставащата миризма на човечност и смърт се излъчваше от тях. Не можех да помириша нищо друго—определено не секс или дори екстаз.
      -Рената е била сама в леглото когато е умряла. Щях да го помириша, ако не бе така.-Огледах стаята. Не беше плюшена или момичешка, но по-скоро бих я нарекла „плажна”. Мебелите й бяха прости и елегантни, в бледо-слънчеви отенъци сдвоени с натурално, неутрални тъкани. На скрина и имаше няколко рафтове, които бяха пълни с обици и пръстени, и кутийката за бижута беше отворена, откривайки доброкачествени златни верижки и висулки. Каквото и да е станало тук, определено не включваше обир. Бял прах за отпечатъци лежеше върху всичко, дори парфюмените шишенца. Полицията е огледала добре стаята.
      -Ако усещането на екстаз е достатъчно силно, за да се е застояло, защо не е забелязан факта, че е правила секс?-попитах аз, премествайки поглед на леглото.
      -Не знам.-той стоеше зад мен с ръце на ханша, гледайки към леглото.-Но въпреки факта, че не е, аз съм напълно сигурен, че си е изкарала много добре преди да умре—и не е било само за една нощ. Усещането е твърде силно.
      -Значи може би някой е изчистил преди да е докладвал за смъртта й?-забелязах чантичката й на нощното шкафче и отидох да го видя.-Или може би е било лесбийка, което би обяснило липсата на сперма.
      -Възможно е, въпреки че ако е била с жена в леглото, ти щеше да го помиришеш, нали?
      -Да. Не получавам никакви вибрации от ясновидството, така че душата й не е останала, за да си побъбрим.
 -Което означава, че е било естествена смърт? Вдигнах рамене.
      -Може би. Или е била смърт, към която е отишла доброволно.-Душите не оставаха, ако е бил такъв случая също.

     Отворих чантичката й и я прегледах. Имаше повече от сто долара вътре, както и няколко кредитни карти. Имаше също и половин дузина бизнес карти, всичките от тях за вампирски клубове—висшите, а не клупове като „При Данте”. Извадих едната и я показах на Кейд.
Той повдигна вежда.
-Полицейския доклад не споменаваше, че е кървава курва.
     -Може би губернатора ги е накарал да млъкнат.-Определено нямаше да бъде първия път когато това се бе случвало.-Имало е достатъчно преса около тях наскоро, за да го направят неприятна връзка за някой в сила.
Кейд изсумтя.
     -Да, но той също иска и решения на смъртта й, и това трудно ще стане, ако нямаме всички факти.
-Значи няма споменати вампирски ухапвания в доклада?
-Не. Ако е била курва, не е ходила в клубовете от известно време.
     -От това, което съм чувала, за една курва е толкова трудно да остави клубовете, колкото за наркоман, да остави злоупребяването с вещества.
-Не знаем дали е пристрастена.
     -Тя има шест бизнес карти в чантичката си. Това означава повече от обикновен интерес.-сложих чантичката отново на масата.-Може би този, с който е била е разбрал за пристрастяването и е намерил обиколен начин да се отърве от нея.
     -Може би.-гласа му беше мързелив, но изражението му беше съсредоточено, докато заобикаляше леглото. Не казах нищо, само го гледах. След момент, той добави:-Има още нещо тук.
Повдигнах вежда. -Какво?
     -Не знам. Много е слабо.-той се поколеба, след това отиде до огледалото на скрина.-Идва от тук.
-През огледалото?
Той ме погледна.
-Усещането е най-силно тук.
     Аз прекосих и отидох до него, разширявайки ноздрите си и вкусвайки въздуха за миризми. Не можех да намеря нищо, което да задейства умствените ми или физически аларми.
-Нищо.-измърморих.-Каквото и да усещаш, не го хващам. -Наистина не е нищо, което да мога да определя.
     Той премести огледалото, за да види зад него. Надникнах под ръката му, но нямаше нищо освен прах.
-Джак ще иска, така че по-добре опитай.

     -Струйка на сила, усещане за възраст.-мръщенето му се задълбочи.-Както по дяволите е това същество, че може да идва през огледала и да напада хора? И защо Рената не е била ужасена?
-Два хубави въпроса, на които не мога да отговоря. Той се ухили внезапно.
-А аз си мислех, че имаш отговори на всичко. -Бъркаш ме с Джак.
     -Ах.-каза той с дяволит блясък в топлите си кафяви очи.-Но ти си малкото протеже на Джак.
     Изсумтях и го ударих по ръката. Удара бе достатъчно силен, за да го накара да се залюлее.
-Внимавай какво говориш или няма да дойда на вампирски лов с теб.
-Да, ще го направиш, защото искаш моята помощ повече отколкото аз твоята.
     Имаше право. Вървях след него, докато той излезе от спалнята и прегледа другите стаи. Останалата част от къщата също бе в неутрални цветове, с лесни и удобни мебели. Не можех да почувствам нищо от мястото и нищо не изглеждаше докоснато или взето.
     -Не мисля, че има нещо друго за намиране.-коментирах след последната стая.-А ти?
     -Единствената стая с миризма е спалнята й. Ще кажа на някой от офицерите за свръзка да разгледа огледалните същества.-той ме погледна с усмивка на очакване върху устните.-Междувременно, нека да ловим вампири.
     Виковете и смеха на децата на влакчетата заедно със свиренето на музиката и миризмата на пържена храна и човечност, създаваха атмосфера, която бе едновременно интригуваща и странно отвратителна.
     Затворих вратата и погледнах голямото лице с отворена уста, което представляваше входа на парка. Въпреки че лицето би трябвало да се смее, аз винаги съм си мислела, че граничи с маниакалното. Но това може да е нормалното за възрастния върколак отвращение, което включваше затворени в малък участък твърде много хора.
     Обаче хората изглежда нямаха проблем. Въпреки факта, че беше почти девет, парка бе пълен с хора. И повечето от тях изглежда си прекарваха добре—ако се игнорират високите писъци на малките, които или бяха изморени, или не получаваха каквото искат от родителите си.
Нещо, което би станало, ако се съглася на плановете на Лиандър и Роан.
     Невярващата ми страна беше длъжна на добави, че зависи дали всичко станеше по план, и бременността и раждането станат без проблеми.
И наистина, какво в живота ми е ставало без проблеми?

      Захапах леко долната си устна, след това избутах загрижеността настрани, докато вървях с Кейд. Сега не беше времето за такива мисли. Първо работа, после бебета.
      -Е, кога е била последната атака?-попитах аз, гледайки влакчето над главата ми, виковете на хората се задържаха дълго във въздуха, след като вагоните минаха.
      -Миналата събота. Изглежда действа само уикендите.-Кейд показа значката си на жената при билетите, но тя му махна да минава, без дори да го погледне. Което не означаваше, че не гледа Кейд—и веселото трепване на устните му подсказваше, че той беше наясно с това.
      -Не ми казвай, че жената на билетите е още едно завоевание.-казах аз със суховат тон.-Джак няма да е доволен, ако се шляеш наоколо насред разследване.
      Той може и да харесваше използването на секс за информация, но много се съмнявах да вярва, че продавачката на билетите би му дала информация, която не може да се вземе по по-лесни начини.
      -Все още няма да се шляя.-каза той весело.-Но тя определено беше полезна през разследването и определено е възможност след този случай.
Поклатих глава невярващо.
-Как може стадото ти да не задоволява сексуалните ти нужди?
      -Задоволяват ги.-каза той с дяволит блясък в очите.-Но винаги има място за забавление отвън. Поддържа малкия мъж заинтересован.
Изсумтях.
-Няма нищо малко в твоя мъж.
-Напълно вярно.-той завъртя вежди към мен.-Искаш ли хот-дог? -Не, но може да ми купиш захарен памук. Розовия.
      Купи ми, и аз изстенах от удоволствие, докато отхапвах от прекалено сладката навита захар. Беше рай.
      -Така,-казах аз, облизвайки захарната вкусотия отстрани на устата си.-какво ще правим? Само ще се размотаваме и ще го чакаме да атакува? Или ще проверим корема на това място и ще видим какво ще намерим?
-Проверил съм всяко влакче и не можах да открия нищо.
      Което не означаваше, че аз няма да мога, дори само заради предимството на инфрареда, който можеше да види температурата на тялото. И, разбира се, вампирите имаха телесна температура, независимо как са илюстрирани във филмите и литературата. Можеха да станат студени само ако не са се хранили достатъчно.
Но Кейд знаеше това, така че не го казах.
-Какво те кара да мислиш, че живее в парка, а не идва с тълпите за уикенда?
      -Хората за поддръжката са докладвали, че нещо се мърдало след като е затворени, но очевидно каквото—който—и да е изчезва преди някой да го проследи.
      -Никой от хората по поддръжката не е нападнат?-Кейд поклати глава и аз се намръщих.-Това е странно, нали?
Той вдигна рамене.

     -Може би е стар вампир, който има нужда да се храни само няколко пъти през седмицата.
     Куин беше почти толкова стар колкото ставаха, и въппреки че можеше да изкара дълго време без да се храни, той наистина имаше нужда да взима кръв всеки ден, за да задържи нивото си на способност и сила. Или този вампир беше на диета—и дори не можех да си представя вампир да мине през това доброволно—или взимаше хапванията си от нещо, което не беше човешко. Като гълъби. Определено бяха достатъчно наоколо—въпреки че ще трябва доста, за да задоволи вампир. Все пак...
-Предполагам, че няма докладвани смърт на доста гълъби, нали? Той премигна.
-Гълъбите няма да имат достатъчно кръв, за да задоволят вампир.
     -Не, но ако си имаме работа с малък вампир, то няколко пресушени гълъби може и да го поддържат. Може и да обясни защо не преследва възрастни. Може и да е посилен от човек, но може би разликата в размера го плаши.
-Имаш право. Ще питам. Кимнах.
     -Вампира също има нужда от защита от слънчевата светлина, и аз мисля, че единствените такива места тук са местата за поддръжка, където се ходи редовно.-И въпреки че вампирите могат да се увиват в сенки и ефективно да изчезнат от човешкото зрение, те всъщност не стават сенки. Ако някой мине покрай тях, ще го почувстват.-Освен това, ти каза, че не си почувствал нещо, което очевидно изглежда като свърталище.
     -Не, но не означава, че няма. Или той може само да си обикаля, пред хората по поддръжката.
     Беше възможно. И предполагам, че стари увеселителни паркове като този—дори ако са били оборудвани с нови влакчета и съоръжения—все още имаха стари влакчета, които можеха да се използват като дупки, за тези, които не искат да бъдат намерени.
     -Е, нека се поразходим из старите влакчета и аз ще мина с инфраред отвътре, и ще видя дали има телесна температура където не трябва.
     -Звучи ми като план.-Той отхапа от хот-дога си, изглеждайки спокоен сред шума и тълпата.
     Хапнах още малко от захарния памук и ми се прииска да имам същото спокойствие. Сигурно излъчвах някаква тревога, защото тълпата се разделяше около мен, давайки ми пространство и намалявайки чувството „затворен-вътре”.
Докато някой не пристъпи до мен.
Някой, който караше кожата ми да засърби и вълчицата ми да завие.
     -Какво по дяволите правиш тук, Кай?-каза аз, без дори да си правя труда да го поглеждам.
     Което не означаваше, че не го усещах. Миризмата му се уви около мен, буйна и мускусна, и горещината на тялото му ме прободе, карайки косъмчетата на ръцете ми да настръхнат. Беше почти сякаш се протягаха към него.

      -Преследвам те.-каза той с веселие в гласа. Той се протегна през мен, не достатъчно да ме докосне, но достатъчно, че да няма разлика, и подаде ръка на Кейд.-Аз съм Кай Мърфи. Предполагам, че ти си коня-шифтър, Кейд.
      -Правилно.-избоботи Кейд, поглеждайки ме с леко вдигната вежда и опасен блясък в очите.
      Поклатих глава на неизказания въпрос. Внезапната поява на Кай може да е проблем в повече от един случай, но не исках Кейд да се замесва. Като начало, много се съмнявах че Кейд, въпреки размера му и впечатляваща физика, ще може да надвие Кай, и второ, не ни трябваше да правим сцена, която може да разтревожи плячката ни.
      -На работа за Директората сме.-казах аз, хвърляйки захарния памук в найблизката кофа. Внезапно бях загубила апетита си за сладки неща. Или по-скоро вкусовете ми вече желаеха друг вид сладост. Вид, който включваше горещина и плът и похот...
Измъкнах мислите си от тази насока и прибавих: -И ти определено навлизаш.
      -Обикновено е така.-каза той, веселието толкова явно в гласа му, че беше толкова лесно да си представя вдигането на устните му. Но не погледнах. Не смеех.-Но мисля, че ти и аз ловим същия убиец, и нашето събиране предишния път постигна желаните резултати.
      Погледнах го остро. Глад се промъкваше дълбоко в яркостта на очите му. Но той не говореше, че сме победили вещиците. Имаше предвид секса.
      Потръпнах. Може и да гладувах за докосването му, но се страхувах почти толкова. Страхувах се какво ще означава за мен и Куин, и за всичко друго правилно до сега в живота ми.
      -Защо някой ще наеме убиец с твоята репутация, за да убие вампир, който дори не е убил все още?-погледнах го кисело.-И двамата знаем, че никой няма да го направи, така че не ме лъжи, Кай.
      Той се усмихна. Беше ледена, твърда усмивка, която въпреки това накара вътрешностите ми да се разтреперят от желание. Беше в природата на вълчицата да гледа за най-силния партньор и Кай определено беше това.
      -Нямах предвид кретена, който напада деца. Това определено не си струва времето ми.
-Тогава защо си тук?
      Мръднах малко по-близо до Кейд, надявайки се топлата ми миризма да затъпи привлекателността от присъствието на Кай. Но тя дори не проби в усещането, което ме въвличаше.
      -Както казах, преследвах те. Понякога най-добрия начин да преследваш целта си е да загърбиш другите си разследвания.-той ме погледна с вдигнати вежди.-Освен това, не е ли нормално да искаш да си до сродната си душа?
      Кейд направи странен звук и започна да кашля. Ударих го няколко пъти по гърба и той кимна в благодарност.
Кай погледна от мен към Кейд и обратно.

      -Това е малък детайл, който очевидно си пропуснала да споменеш на подчинения ти пазител.
-Разбира се, че го направи.-изхриптя Кейд.
      -Никой от нас не е възторжен от факта.-измърморих аз.-Така че защо по дяволите да го разгласявам?
      -Защото си чакала цял живот, за да намериш сродната си душа?-каза Кай, сарказма липсващ в изражението му, очевиден в гласа му.
-Поне аз желая нещо повече от следващото убийство.-изстрелях обратно.
      -О, аз желая много повече от това.-измърмори той, с поглед върху моя, твърд и студен, и все пак някакси разгорещен.-И аз винаги взимам каквото искам.
      Стомаха ми затрепери. Господи, как беше възможно да желаеш някого толкова много и все пак да го мразиш толкова много?
      -Тогава е време някой да те накара да осъзнаеш, че не винаги можеш да имаш каквото искаш.-сопнах се аз и все пак дори аз усетих лекия трепет в гласа си—трепет възникнал от задъхването в мен.
      Той само се усмихна. Не трябваше да казва нищо. И двамата знаехме, че думите ми бяха малко повече от крехка фасада. Всичко, което той трябваше да направи е да се протегне и да ме докосне, и борбата ще свърши. Поне докато сексуалното удоволствие е достигнато.
      Каквото и количество любов да изпитвах към Куин, никога нямаше да облекчи глада на вълчицата ми за партньора й, и рано или късно тази нужда щеше да смаже цялата съпротива, целия здрав разум.
      -Колкото и пленителен да е този разговор,-каза Кейд с нормален глас и все пак съдържащ оттенък на стомана.-мисля, че намерихме плячката си.
Спрях.
-Усещаш ли нещо?
-Повдигащ се глад.-той посочи към влакчето на духовете.-И идва от там.
      -Някой ще влезе в истинска битка като промяна.-измърмори Кай. Той раздвижи пръсти, с вдигащо вълнение, което се уви около мен сладко като докосване, карайки сърцето ми да подскочи и да се забърза.-Отиваме ли да намерим вампира?
      Обърнах се бързо, срещайки погледа му с моя, докато се опитвах да подтисна растящото желание да притисна устни в неговите.
      -Няма „ние”. Това е работа на Директората.-погледнах през рамо и видях, че Кейд е на телефона, след това добавих с по-мек глас:-Махни се от пътя, Кай, или ще те арестувам. Имам го в предвид.
      Нещо блесна в очите му. Нещо опасно и игриво. Тогава той грабна ръката ми, мъкнейки ме към него, и ме целуна.
      Не беше мила целувка. Беше толкова брутална и груба, колкото и мъжа, и все пак сърцето ми се разтуптя бързо и тялото ме заболя, и аз осъзнах че отвръщам на целувката нетърпеливо, вълчицата ми отчаяна за всичко, което може да има.
И мразех това. Наистина го мразех.

     Но той ме пусна толкова внезапно колкото ме беше хванал, целувката толкова кратка, че се съмнявах, че някой е забелязал. Гледахме се един друг, толкова близо, че бързите ни дихания се сливаха. Нямах съмнение, че желанието и гнева в очите му се отразяваше в моите.
     Той се усмихна. Беше горчива и студена както целувката, която току-що бяхме споделили, обаче вълчицата ми все още беше гладна.
     Насилих се да се отдръпна. Внезапното разстояние между нас не помогна на болката.
     -Мениджъра закрива влакчето, но ще загаси светлините. Да се надяваме, че вампир няма да забележи, че сме за него.-каза Кейд, пъхайки телефона в джоба си. Той погледна от Кай към мен и вдигна вежда. Както е емпат, сигурно усещаше всякакви луди емоции, но каза само:-Ще осигуря вампира да не излезе от задния изход. Искаш ли да отидеш на предния вход и да го изчистиш?
     Кимнах, завъртях се на пети, и отидох до влакчето. Кай остана където беше, и не бях напълно сигурна дали съм облекчена или разтревожена. Може и да го бях предупредила, но поне ако останеше с мен, можех да го наблюдавам.
     Или може би целувката ме беше разтърсила повече отколкото си мислех, защото да исках да наблюдавам Кай беше ненормално. Този мъж беше опасен по много причини, и да бъде наблизо донасяше повече беди.
     Влакчето на духовете беше единична сграда покрита с череп, който носеше шапка и мегафон на устата си. Беше лесно да си представиш как кани всички да опитат на влакчето, въпреки че не излизаха думи от устата му. Имаше голяма опашка от хора отпред, въпреки че съдейки по разсърдените лице, беше съобщено че влакчето се отлага. Качих се на металния парапет, който разделяше влакчето от тълпите, и показах значката си на ръководителя. От сградата се чуваха дрънчене, писъци, стенания, и няколко други призрачни звуци, всичко заедно със звука на вагоните движещи се по дървените релси.
     -Последния вагон минава сега.-каза ръководителя, докато още един вагон спря на спирката и двама тийнейджъри излязоха, и двамата изглеждайки някакси отегчени.-Когато той излезе, може да влезеш.
-На всичките ли ваши хора им е казано да излязат? Той кимна.
-Само ни кажи когато крайбрежието е чисто.
     Изчаках, докато и последния вагон не излезе, след това натиснах ухото си за двупосочната връзка, която беше вкарана в него и казах:
-Влизам, Кейд.
     -Работниците ги няма.-каза той, топлия му глас сгря ухото ми.-Мястото е празно от живот.
     Но може би не е празно от смърт. Усмихнах се стегнато на ръководителя, след това минах през подобието на входа на парка—само дето този път усмихващото се лице определено имаше нещо злобно—и влязох в сенките граничещо с влакчето.
Вратите се затворих зад мен, но не настана тишина. Работниците може и да ги нямаше в сградата, но ефектите все още бяха пуснати. Стоях там в тъмнината,

слушайки шума, опитвайки се да забележа шепота на движение. Нещо, каквото и да е, което подсказваше, че вампира се движи.
Нямаше нищо.
     Мръщейки се последвах дървените релси надясно, премигвайки от инфраред на нормално зрение, но нямаше живот и на двете. Затворено в клетка пиано—завършено с фалшиви отрязани ръце, които бяха на клавишите—се появи. Тогава, когато релсите завиха наляво отново, имаше серия от странни, предполагаеми призрачни портрети и стенописи. Усмихнах се и поклатих глава. Беше чудо, че някой се плашеше от тези неща и все пак аз си спомнях как крещях от тях като дете с брат ми на рождения ни ден.
     Или може би съм крещяла заради мисълта, че съм затворена в парк с толкова много хора.
     Тъмнината се затвори отново и аз продължих по релсите. Привидение на призрак се появи на стълбите на стенописите, и ми отне едно сърцебиене, за да осъзная, че привидението не беше заради светлините, а червена температура на живот кацнала на бледите произведения.
И не беше в човешки размери. Беше в птичи.
     Или тази птица имаше странни спални навици, или нашия вампир е бил шифтър преди да е бил променен. Определено обясняваше защо Кейд не е могъл да намери нищо. заспала птица сигурно няма да излъчва много емоции, и Кейд не би гледал за нещо в такива размери.
     Протегнах се в задния си джоб и извадих лазера си, включвайки го, докато оръжието се настани в ръката ми. Докато го направих, птицата изграчи и започна да лети. Не далеч, а право към мен. Вампира имаше кураж, това трябваше да му го призная—особено когато гълъба не е толкова заплашителен колкото грабливите птици.
     Измъкнах се от връхлитането му, след това се завъртях и стрелях. Червения лъч проблесна, давайки ми за малко сянка на страховит блясък, когато удара попадна в крилете на птицата. Пера паднаха надолу, докато той изграчи и неудобно се опита да прелети по-надолу по коридора. Стрелях отново, но птицата падна в неподходящ момент, и лазера мина през краищата на танцуващ скелет. Изругах леко и тръгнах след птицата.
     -Кейд,-казах аз, гледайки съществото, но не стрелях.-той бяга. Той също е и гълъб.
     -Гълъб? Господи, това е почти толкова зле колкото и чайка. Не се учудвам, че е станал вампир.
     Нямаше да ме накара да споря. Чайката може и да беше една от формите ми тези дни, но аз имах някаква любов-омраза връзка с нея.
     -Той ще трябва да се промени, за да мина през тези врати.-продължи Кейд.-Готов съм и чакам.
     -Както винаги.-казах аз, накланяйки се от призрачните пипала на изкуствени паяжини.
     Вампира изпищя и падна на земята, приземявайки се не особено елегантно на дървените релси. Спрях и прицелих лазера върху него.

     -Директората.-казах аз, с остър и нисък глас.-Който и да си, смени форма или ще умреш като птица.
     Той се завъртя, докато не ме гледаше, черните му манистени очи ме гледаха някак пагубно.
     -Не мърдай.-казах аз, притискайки пръст на спусъка. Стенанието на зареждащо се оръжие разряза заобикалящата тишина, и гълъба скочи назад изненадан.
След момент, блясък на злато мина през кървавите му пера, криейки формата му, променяйки я, докато това, което стоеше пред мен беше прикрито от човешка кожа.
     Само дето не беше мъж, а момче. Дете. Сладко, ангелско дете със златна коса и големи сини очи.
     Дете с такива размери определено би оцеляло на диета от гълъби и чайки, обаче как никой не е забелязал толкова много мъртви птици?
     Тогава сладкото изображение се разкъса, когато той изръмжа, оголвайки зъби, които бяха дълги и остри и определено вампирски. Той дойде към мен, бърз и яростен, и въпреки че пръста ми беше на спусъка, не натиснах.
Не можех.
     Беше дете, и аз не можех да застрелям дете. Не исках да застрелям дете—дори ако беше подивял вампир, който нападаше други деца.
Сигурно имаше надежда за него. Сигурно имаше шанс...
     Подскочих когато изстрел избумтя през тъмнината. Бриза му мина покрай ухото ми, показвайки че куршума е сребърен, след това малкия вампир падна. Задната част на главата му изчезна, цапайки с бъркотия от кръв и кости и земя по някаква страховита колекция от кукли с въртящи се глави.
     За момент само гледа, със страх и отказ да повярвам обръщайки се в стомаха ми. След това се завъртях. Кай стоеше няколко ярда зад мен, с безизразно изражение, но с ледена ярост в очите.
     -Никога не се колебай.-предупреди той меко.-Стават лоши неща когато се колебаеш.
-Беше дете.-извиках аз.-За бога, Кай, ти застреля дете.
     -Това дете беше вампир, който нападаше други деца. Спомни си кой се опитвахме да спасим, Райли.
     Лазера изстена, докато пръстите ми трепваха по него. Беше изкушаващо, толкова изкушаващо, просто да вдигна оръжието и да застрелям безсърдечното копеле. Вместо това го изключих. Колкото и да исках да застрелям Кай, пазител, който е убил без причина няма да остане много на тази земя. Освен това, той беше сродната ми душа, и да го убия означаваше да убия себе си. И все още не бях готова да умра.
-Детето не беше убило все още.-изплюх аз.-Можеше да бъде спасено.
     -Не може да рискуваш това.-погледа му мина по мен, последван остро от глада му. Наполовина очаквах да мина разстоянието между нас и да ме целуне, но той поклати глава и отстъпи назад.-Ти си пазителка, Райли. Защитника на човеците, не на вампирите.
-Не ми казвай как да си върша работата.

      -Някой трябва да го направи.-той погледна зад мен, след това ми даде бегъл поздрав.-Считай това за заплащане на информацията, която ми дължиш. И ти ще ме срещнеш с информацията, която имаш иначе ще предприема други стъпки.
      Нещо в мен се вледени. Идвайки от наемен убиец, тези така наречени „стъпки” можеха да означават само едно нещо.
-Ако докоснеш някой—
      -О.-каза той вежливо.-Няма да докосна никой. Да застрелям обаче е друг въпрос. И днес видяхме точно колко добре среброто работи върху вампирите.
      Налудничава ярост мина през мен. Свих ръце, забивайки нокти в дланите си срещу импулса да ги използвам върху него.
-Няма да посмееш.
Той само повдигна вежда. Яростта в мен се засили.
      -Той е толкова моя сродна душа колкото и ти, Кай. Ще рискуваш ли да го застреляш, без да знаеш как ще се отрази на теб?
-Ще рискуваш ли, че няма да го направя?
      Знаеше, че няма. Виждаше се в победоносното трепване на устните му. Мразех го. Исках го. Господи, всичко ли трябваше да е толкова объркано?
-Къде и кога?
      -Файв Проксимити Драйв, Бруклин. В един.-той ме дари с още едно от ледените му полу-усмивки.-Дори ще предоставя хапване след полунощ.
Гладния блясък в очите му подсказваше за какво хапване говореше.
      -Не си прави труда, защото не искам нищо, което можеш да ми предложиш. Сега си разкарай от тук.
      Той ме погледна за момент, погледа му равен и все пак толкова горещ, пращайки променливи изблици на желание и раздразнение бутащи се в мен. След това се завъртя и изчезна в тъмнината.
      -Защо му позволи да си тръгне?-каза Кейд зад мен.-Можеше да го задържиш с такава заплаха.
      Сложих лазера в джоба си и се обърнах. Погледа ми падна на останките на ангелското лице в краката ми, и всичко, което чувствах беше безпомощен гняв. Кай беше прав за едно—колебанието ми беше фатално. Само че не за мен.
      -Не се съмнявам, че Кай има стадо адвокати, които могат да го измъкнат от такива обвинения на минутата. Не си струваше кавгата.
-Можеше просто да го застреляш. Щях да подкрепя, че куршума е бил оправдан.
      Усмихнах се. Сигурно в изглеждала толкова тънка и безрадостна колкото я чувствах.
 -Той е сродната ми душа. Може направо да взема оръжие и да се застрелям. Кейд се намръщи.
      -Мислех, че цялото умираш-когато-сродната-ти-душа-умре нещо е само когато вълците са заклели любовта си пред луната.

      -Тогава смъртта е сигурна. Има случаи когато незаклели се вълци са оцелели когато сродните им души са умрели, но точно сега, не искам да поемам риска.
      -Правилно. Не мисля, че брат ти ще приеме смъртта ти добре.-Това беше омаловажаването на века. Кейд погледна надолу към малкото отпуснато тяло.-И не само ти би се поколебала.
Не беше много, но поне ме накара да се почувствам по-добре. -Благодаря.
Той погледна нагоре и се усмихна.
      -Пазителите трябва да правят повече отколкото първо да стрелят и после да задават въпроси. Без значение какво Джак или този нещастник, на който казваш партьор, проповядват, винаги ще има случаи, който да те накара да се поколебаеш.-той самия се поколеба и добави:-Предполагам, че ще трябва да проследим кой го е създал.
      -Надявам се някой друг да се занимае с това.-Поне защото не мислех, че ще сдържа гнева си, ако намеря вампира отговорен за създаването—след това зарязването—на дете.
      -Има закони, които би трябвало да предотвратяват такива неща от възникване.-каза Кейд с мрачен тон.-Не мисля, че създателя му ще избяга от последствията.
      -Хубаво.-Беше казано яростно. Поех дълбоко дъх и го изпуснах бавно. Въпреки че не помогна на гнева, се почувствах малко по-малко разтърсена. Но не по-малко тъжна за малките вампир, който не получи шанс.
Погледнах към часовника си, след това казах:
      -Наистина трябва да отида да видя тези записи. Можеш ли да се обадиш на почистващия екип?
Той повдигна вежди.
-Бях под убеждението, че искаше да помогнеш с това.
      -Исках, но сигурно ще отнеме малко повече време на екипа да дойде, и Джак няма да е щастлив, ако не видя записите преди полунощ.-поколебах се, след това прибавих:-Когато имаш шанса, можеш ли да прегледаш докладите от обезглавяванията? Ще те ускори и може да намериш нещо, което съм пропуснала.
Той кимна.
-Само Джак да не ми даде друг случай когато се върна.
      Като се има предвид запасите от случаи, които имаме, това беше възможно, но познавах Кейд достатъчно добре, за да знам, че той все пак ще погледне през моите файлове.
      Което ще е добре. Имах лошото чувство, че ще ми трябва помощ, ако искам да разреша този случай.

Глава пета
Превод: amelya_
Редакция: Vampire Lady
     Беше точно преди единайсет когато пристигнах в „При Данте” и мястото беше препълнено. Затворих вратата на колата и сложих ключовете в джоба си, докато вървях към покритата с графити сграда. Звука на бас, който беше едновременно тежък и привличащ раздра ноща, заедно с миризмите на желание и кръв. Въпреки разстоянието, от това, което ставаше в сградата, пулса ми подскочи и се ускори. Аз съм вълк и желанието беше толкова сладка миризма за нас, колкото кръвта за вампирите.
     Ако влизах в „Синята луна” вместо в „При Данте”, щях да бъда изкушена да своднича на тази вълна на желание. Но нямах намерението да преследвам тази прищявка тук—и не само защото не вярвах на странни вампири.
     Не, този път беше защото не вярвах на себе си, ако Данте се опиташе сериозно да ме съблазни. Заредената атмосфера, и силата на самия мъж бяха твърде опасна комбинация.
     Показах значката си на охраната и той се намръщи, докато отваряше вратата. Внимателно навлязох в мислите му, докато минавах покрай него. Омраза прогоря в ума ми—омраза и гняв. Този вампир беше от онези, които не бяха особено доволни защото Директората уби няколко вампири хванати за убийства на кървави курви.
     Което ме накара да се замисля дали ще ми помогне, ако стане беда вътре— въпреки че не си представях Старк да е щастлив, ако не го направи. Все пак, като се има предвид бизнеса, който върти, сигурно ще иска да остане от добрата страна на Директората—без значение какво мисли лично за нас.
     Вече вътре, изчаках очите ми да привикнат с тъмнината, след това тръгнах към бара. Същия дъвчещ дъвка барман дойде бавно да ме обслужи—обаче този път кърпата, с която изсушаваше чашите беше много по-чиста.
-Какво мога да направя за вас, г-це Дженсън? -Шефа ти наоколо ли е тази вечер?
Той се поколеба.
-Да, но е на среща и не иска да бъде безпокоен.
     Част от мен искаше да използва това за извинение, за да се махна от мястото, но това щеше да означава да дойда тук за трети път.
     -Трябват ми записите на охраната, които шефа ти смята, че няма. Можеш ли да уредиш това, Борис?
Той вдигна една бледа вежда, а очите му съдържаха доста веселие.
     -Шефа каза, че ще се върнеш за тях. Остави съобщение да бъдеш заведена в охранителния офис и да ти бъде дадено доброто кафе.
Изсумтях меко.
-Сякаш това ще го измъкне, от това, че е шикалкавел.
     И като се има предвид очевидната история между Джак и Данте, единствената основателна причина да направи това, е за да ядоса Джак.
Дъвчащата усмивка на Борис се разшири.

      -Той също каза, че ако си все още тук след полунощ, ще ти даде по-лично извинение.
      Погледнах часовника си. Значи имах петдесет и осем минути да се разкарам от тук.
 -Предполагам записите са готови? Той кимна.
      -Охраната е червената врата от другата страна на бара. Ще им звънна, за да ги предупредя, че отиваш. Кафето ще дойде след пет минути.
      -Благодаря.-Тръгнах към червената врата. Тъмнината сякаш ставаше по-дълбока колкото повече вървях. Много от човеците, които бяха в стаята се разхождаха наоколо като изветрели духове, израженията им граничеха с безпокойство или удоволствие, в зависимост дали бяха сред техния кръг. Преситената миризма на кръв и екстаз смесена с оттенъка на глад, който идваше от многото вампири в стаята, и въпреки отвращението ми от всичко, което ставаше тук, накара пулса ми да подскочи отново. Желание—дали за кръв или секс—беше силна емоция, и никой вълк нямаше имунитет срещу ефектите му. Няколко вампира, които се бяха облегнали на бара надолу по стаята, станаха внезапно, погледите им се завъртяха около мен и зъбите им изпъкнаха от вълнение. Миризмата на свежа, достъпна кръв правеше това на вампир.
Извадих значката си и я вдигнах. Може и да беше тъмно, но те щяха да видят. -Съжалявам, момчета, тук съм на официален бизнес.
      Изблика им на вълнение беше притъпен почти веднага. Главния вампир—слаб мъж, с кафява коса, момчешко лице и древни очи—ме огледа отгоре до долу, свивайки устни в отвращение.
-Значи си една от онези. Какъв срам. -Това че съм по силна от вас ли?
      Суровото му изражение казваше, че не вижда нищо смешно в отговора ми. Очевидно нито и другите трима, които наобиколиха водача си и сгънаха разнообразните си мускули. Повдигнах вежди, чудейки се дали са толкова глупави, че да нападнат пазител.
      -Отдръпнете се, момчета.-каза бармана, с глас, който носеше удар на заповед. Очевидно безгрижното държание беше фасада.
      Мъжа с кафявата коса изръмжа, след това се обърна и закрачи в сенките. Приятелите му го последваха. Три секунди по-късно всичките имаха жени в ръцете си.
Поклатих глава и погледнах бармана.
 -Всичката тази безплатна достъпна кръв сигурно ги прави малко луди. Той се ухили.
      -Те не искат да навредят. Освен това знаят, че шефа не търпи неприятности в сградата.
      И ги беше страх повече от Старк отколкото от пазител. Или може би просто се страхуваха, че Старк ще им отреже лесното хапване.

      Продължих до червената врата и почуках с кокалчетата си силно—въпреки че звука почти се изгуби заради думкането на музиката от високоговорителите на три крачки от мен.
Но вратата се отвори, показвайки висок черен вампир с изненадващи зелени очи. -Ти си пазителя?
-Да.-извадих значката и я показах отново.
Той отстъпи настрани и ме пусна.
      -Записите са готови за пускане на последния компютър. Шефа каза, че ще искаш да ги видиш след един часа.
      Към един Грант Хейвън е бил свършил работа и е тръгнал за „При Данте”, само че е бил посрещнат от някой, който е притежавал трион. Защо просто е позволил на този някой да махне главата му беше въпрос, който бях забравила за попитам Джак, което означаваше, че ще трябва да прочета доклада по-късно.
      Но Манди Джоус е съобщила за смъртта му в един и двайсет, така че няма да има планини от записи за гледане.
-Перфектно.-отидох до бюрото и седнах.
Вампира затвори вратата, след това се приближи бавно.
      -Натисни този бутон за „начало”, този за „бавни обороти”, и този за „пауза”. Ако искаш да принтираш някой кадър, просто натисни този.
-Благодаря.
      Той кимна и отиде пак към екраните си. Натиснах бутона НАЧАЛО и се облегнах в стола, гледайки как компютъра работи през различните записи. Бармана дойде с кафето ми, докато бях стигнала на половината, и миризмата на канела и лешник изпълни стаята.
-И аз искам едно от тези.-каза големия вампир без да маха очите си от екраните.
      -Тогава може да си го вземеш когато свърши смяната ти.-каза бармана, затръшвайки вратата когато излезе.
      -Такъв чаровник е.-измърмори черния.-Осъзнаваш, че прави това само, за да влезе в панталоните ти, нали?
      -Всъщност, шефа ти иска да направи това.-отпих от топлата течност и въздъхнах от удоволствие.-От колко време работиш тук?
Той вдигна рамене. -Година и половина.
      Таймера отиваше към един и двайсет, така че се концентрирах върху екрана за няколко минути, но не можех да видя нито Манди нито непознатия, който и беше платил, за да съобщи за убийството. Докато камерата за наблюдение се смени, аз казах:
-И харесва ли ти?
 -Да. Условията тук са доста добри. Погледнах го.

      -Така ли? Това място ми изглежда доста порутено и предполагам, че любезността на персонала е същия.
      Той ми се ухили, показвайки редици от блестящи бели зъби, но не и кучешки. Не се възбуждаше от това, което виждаше на екраните, но пък предполагам, че ако беше така, нямаше да е полезен за тази работа.
      -Повечето клубен персонал въобще не са любезни, без значение колко висока класа твърдят че са.
-Тогава защо не работиш в някой с по-добра репутация? -Защото тук плащат над средната заплата.
      -Защо? Не се обиждай, но това не изглежда като трудна работа и това място не е имало много неприятности. Не е ли така?.-Поне не са привличали вниманието на полицията или намесата на Директората. Поне до скорошните обезглавявания на задния вход.
      -Може би няма неприятности защото шефа ни плаща достатъчно добре, за да осигури да няма.
      Вярно. Отпих от кафето няколко пъти, гледайки отливите и заливите на кръвното привличане на екрана. Таймера отново приближаваше един и двайсет. Облегнах се напред, гледайки екрана отблизо.
      Изведнъж Манди се появи на екрана. Висок вампир, с тъмна коса я придружи до сенчестия ъгъл, вдигна ръката й и оголи зъбите си. Поглед на чист екстаз мина през лицето й, докато зъбите му минаваха през кожата й и той започна да пие.
-Какъв е Данте като шеф?
Той вдигна рамене.
-Придържа се към себе си, повечето. Виждаме го само когато има неприятности.
      -Ами дамите? Представям си, че има няколко излизайки и влизайки в спалнята му.
      Той се засмя. Беше изненадващо висок звук—сякаш глава му беше на ръба на пречупване. Накара ме да се замисля колко годишен е бил когато са го превърнали. Бандитската му фасада ми напомняше някакси на тийнейджър, но не всички вампири бяха със схванати мускули. Точно обратното всъщност.
      -С външността му и с това моджо, което прави? Да, мамка му. Практически има парад от жени горе, за да бъдат с него.
      -Значи избира тези, с които спи от жените в клуба?-Данте всъщност не изглеждаше като типа, който харесва кървавите курви. Но пък защо би притежавал такъв клуб, ако не беше такъв?
      -Не.-той се поколеба.-Но някои от тях изглеждат като негов тип. Имат онзи поглед, ако се сещаш какво имам предвид.
      Сещах се. Но ако Старк не взимаше жени в леглото си от клуба, означаваше ли това, че задължително ги взима от други клубове? Ако беше така, тогава защо ще ги води обратно тук?
      Беше ли някакъв странен метод за повече клиенти за неговия клуб, или ставаше нещо друго?

     Като прищявка извадих телефона си, влезнах в компютъра на колата ми, и извадих снимка на Рената Бейли.
-Тази не е била една от жените, нали?
Обърнах екрана, за да види. Той погледна бързо, след това поклати глава.
     -Не съм я виждал, но не съм тук двайсет и четири часа. Но тя изглежда твърде елегантна за място като това.
-А дамите на Старк не са ли?
     -Не. Те може и да не са курви, но изглеждат също като дамите тук. Долнопробни.
     Чудех се как ли Манди Джоун ще реагира на това, че някой я нарича долнопробна. След това се сетих за отчаяното съзнание в очите й и осъзнах, че сигурно ще се съгласи.
     На екрана, уговорената среща на Манди с вампира й в сенките свърши. Той се поклони леко, след това изчезна от екрана, очевидно с намерение да намери следващата си мишена. Друг мъж се появи. Той носеше черно палто, което прикриваше фигурата на тялото му, но раменете му бяха широки, и той ходеше с грацията на дългите крака, която не само ми напомняше на дебнеща котка, но и ми беше твърде позната.
     Погледа ми се премести на косата му. Беше руса, не тъмно червената, която почти очаквах, но това не означаваше нищо. Лицето под косата го владееше подут нос и остри бузи. Но в миналото Кай беше доказал невероятния си опит в прикритието.
     Непознатия отиде при Манди и започна да й говори. Остана с гръб към камерата, и не можах да видя дали бяха разменени пари. Той си тръгна и три секунди по-късно друг рус мъж отиде при нея, този също беше с широки рамене, но походката му беше по-тежка и накуцваше леко. Камерата отново беше в погрешния ъгъл, за да се види какво става, но той си тръгна толкова бързо колкото и беше дошъл.
     Превъртях записа, принтирах кадри и от двамата мъже, след това погледах часовника си. Оставаха ми девет минути. Брилянтно.
-Мисля, че е това.-каза аз, взимайки принтираното.-Благодаря за помощта. Той кимна.
-Кажи на лудото копеле зад бара, че все още си чакам кафето.
     -Той винаги ми казва това.-той ми се ухили, определено момчешки.-Но той харесва мъже почти толкова силно колкото и жени, и наистина иска да влезе и в моите панталони. Винаги е добър в края.
-Което означава, че в края на краищата ще трябва да се отплатиш.
-О, ще се отплатя. Но и ще го накарам да чака. Това ги кара да желаят силно. Ухилих се.
-Ние вълците не се тревожим за чакането.
     -Е, не е нещо, което правя като става въпрос за кръв, но връзката е различна.-той ми махна бегло и обърна вниманието си отново към екраните.
     Затворих вратата и отидох към бара. Бармана—който беше без кърпата си—се появи бавно.

-Готова ли си?
     Плъзнах празната чаша за кафе към него, след това прибрах принтираните кадри и ги сложих в джоба си.
-Да. Благодари на шефа си от мен.
-Ако изчакаш няколко минути, сама може да му благодариш.
Ухилих се.
-Ще се въздържа от това удоволствие.
Неговата усмивка се разшири.
-Трябва да кажеш това с малко по-малко сарказъм, ако искаш да ти повярвам. -Следващия път когато искам да ми повярвам, мога да опитам.
     Той изсумтя меко, след това ми кимна и отиде да обслужи друг клиент. Тръгнах си. Охраната не беше на входа когато излязох, което беше необичайно. Може би има някаква неприятност вътре. Не бях забелязала нищо, но сигурно затова Старк има толкова много пазачи в персонала—за да премахне пламъците от битката преди да станат твърде горещи.
     Бях на около дузина крачки от колата си когато осъзнах, че не съм сама. Две фигури се появиха от сенките на къщата отпред. Врата ми ме засърбя, предупреждение, че има още двама мъже зад мен. Общо четирима—същите четирима, с които се изправих в клуба по-рано.
Разширих ноздри, вкусвайки гнева в гранясалите им миризми. Тези момчета бяха толкова глупави колкото и изглеждаха.
     Спрях и вдигнах ръце. Крачките на двамата мъже зад мен бяха мек шепот, и с бриза, който минаваше през мен, беше трудно да кажа колко са близо. Но аз имах повече от обикновените усещания, и държах на тях. Все още бяха извън обсега на удар.
-Момчета, наистина не искате да правите това.
Водача с лешниковите очи леко се усмихна подигравателно.
     -Четирима вампири срещу един пазител, жено. Мисля, че нещата са на наша страна.
     -А аз си мисля, че всичките шибани идиоти.-преместих краката си малко, слагайки теглото си на десния крак. Мъжете зад мен бяха почти достатъчно близо. Почти.-Да атакуваш пазител ще те въвлече в повече неприятности отколкото можеш да си представиш. Наистина не искаш да правиш това.
Той раздвижи пръсти и ми се ухили зъбесто.
     -Вие пазителите убихте кръвен брат. Единственото му престъпление бе, че се подчини на желанията на курва, и беше наказан заради това.
     -Срещу закона е да изсмучеш докрай човек. Може и да не ви харесва, но е закон и ние трябва да го прилагаме.-Когато кожата ми започна да гори от близостта на двамата вампири, аз се завъртях, вдигайки крака си нагоре и на обратно. Удара попадна в брадичката на първия вампир и в гърдите на втория, бутайки ги назад. Последвах ги с юмрук, удряйки носа на първия вампир, пращайки кръв и сополи и Господ знае какво още. Той падна като камък на паважа, и аз се завъртях, гледайки за втория вампир. Той вече беше извън обсег.

И все пак, трима срещу един беше по-добре засега.
     Но имах твърде малко време да се наслаждавам, защото другите двама нападнаха. Бяха бързи и силни, и идваха от различни места, и аз се отдръпнах от яростната атака на юмруците и краката им. Едва избегнах връзката между едно-две крушета с лицето ми, почувствах бриза от приближаването на друг и се отдръпнах, само за да видя мъглата на приближаващ се крак. Хвърлих се назад, завъртайки се, паднах на четири крака и се изправих. Един от тях кацна на гърба ми, тънките и дълги ръце се увиха около тялото ми, и зъбите му разкъсаха рамото ми. Писък мина през гърлото ми, но аз стиснах зъби срещу него, насила концентрирайки се върху другите двама вампири, които идваха към мен.
     Паднах, профучавайки с един крак—движението бе някакси непохватно и неловко заради глупака на гърба ми. Вампира избегна удара, след това се втурна към мен. Завъртях се, удряйки нагоре, молейки се да си бях обула дървените ками. Определено щях да са полезни—въпреки че удара в слабините въпреки всичко премахна още един нападател. Просто не беше толкова задоволяващо колкото нанизването щеше да бъде.
     Тогава юмрук удари брадичката ми и ме изпрати назад. Паднах на четири крака, грубата улица раздра дланите ми, докато се търкалях няколко крачки. Поклатих глава, опитвайки се да я прочистя, опитвайки се да игнорирам болката и просто да стана. Вампира на гърба ми все още се вървеше като пиявица, и миризмата на кръв опетни въздуха, напрягайки цялата ситуация.
     Крачките на друг вампир се задаваха огромни. Трябваше да мръдна или цялата ситуация щеше да стане много лоша.
Тогава друга миризма ме удари—цвят на портокал и тъмен оттенък. Старк.
     Крачките на третия вампир спряха внезапно, и сърцебиене по-късно се чупеха кости. Грабнах палците на пиявицата на гърба ми, бутайки ги назад—силно. Докато той крещеше, аз паднах на земята, удряйки главата му в мястото край улицата и го смачках под мен.
Старк се появи пред мен, златните му очи горяха с такава ярост, че сияеха.
     -Моля приеми извиненията ми.-каза той, подавайки ръка.-Охраната на вратата би трябвало да предотвратява такива неща и е подходящо наказан за грешката си.
     Измъкнах се от ръцете и краката, които все още ме държаха, след това сложих ръка в тази на Старк и му позволих да ме дръпне нагоре. Той го направи с малко усилия и, изненадващо, ме пусна веднага след това.
     Което не означаваше, че лекото му докосване нямаше ефект. Всъщност, точно обратното.
     -Не е твоя вината, че тези четиримата решиха да са глупаци.-Едва потиснах желанието да изтрия горещината от докосването му в дънките си. Той беше спасил живота ми, така че поне можех да не го обиждам като покажа такава външно нежелана реакция към докосването му.-Или че охраната важи повече омразата си отколкото работата си.
     Той се усмихна, но нямаше нищо топло и внезапно бях щастлива, че този поглед не е за мен. Джак може и да нямаше високо мнение за този вампир, но се обзалагах, че е много по-опасен, отколкото показваше.

      -Дали тай яд срещу пазителите или не, не би трябвало да има нещо общо. Беше нает да върши работа и аз очаквах да я върши.
      Не можех да споря с него. Погледнах покрай него. Вампира, който беше спрял— който беше водача на малката групичка от глупаци—сега лежеше на земята, гърба му изкривен под странен ъгъл. Което означаваше, че е счупен. Въпреки че това не беше фатална рана за вампирите, определено оздравяването беше бавно и болезнено. Не можех да кажа, че съжалявам. Въпреки че ако приятелите му не го разкараха от улицата преди изгрев, нямаше да трябва да се тревожи за болката. Щеше да изгори от слънцето.
Не можех да кажа, че съжалявам и за това.
      Погледнах пак Данте. Гняв все още гореше в очите му, но горещината му се беше намалила малко, и беше заменен от горещина, която беше повече от сексуалната природа. Изненадващо, че нямаше искра на жажда за кръв в по-дълбоките дълбини— странно като се има предвид, че кръвта още течеше по гърба ми. Но може би сега се е хранил. Срещата, която бармана бе споменал може да е била код за хранене.
      Зачудих се дали се храни по време на секс, като Куин. Не помирисвах секс на него, само вкусния аромат на желанието. Беше вълна на горещина, която докосваше кожата ми като допир, и изпрати малки бодежи на желание треперещи по кожата ми.
      Този вампир беше опасен, така беше—и не само по причините, които си бях мислела преди няколко минути.
      Отстъпих, опитвайки се да премахна силата на усещанията си, внезапно щастлива, че не всеки вампир има сексуално обаяние. Не-човеците и човеците щяха да са в голяма беда, ако беше така.
Той се усмихна и скъси разстоянието между нас отново.
      -Колко лошо те рани вампира на гърба ти?-попита той, погледа му местейки се на вампира зад мен. Беше добре, че е в безсъзнание, защото ако погледите можеха да правят нещо, той щеше да изтърпи съдба по-смъртоносна от счупен гръб.
      -Била съм и по-зле.-Беше истина. Обаче и без това трябваше да се променя скоро, иначе Куин щеше да забрави за храненето следващия път когато правим любов. Отстъпих още по-далеч, но това не премахна глада ми за златния вампир.
Веселие заигра по сочните му устни.
      -Защо не дойдеш в клуба и не се изчистиш? Обещавам да не надничам, докато се събличаш.
Да, повярвах му.
-Страхувам се, че ме очакват в Директората—
      -И ти и без това нямаше да останеш, дори ако ти предложа любимото ти кафе.-той направи пауза, изучавайки ме.-Намирам го за странно върколак да има такова нежелание към преследването на такова привличане.
      -И двамата знаем, че това не е привличане, а сексуално обаяние, което използваш върху мен.
-Ах. Знаеш да това.
-Да, така че спри.
Той размаха ръце, и някакси успя да изглежда тъжен.

-Ако можех. Но уви, то е част от грима ми, така че е неконтролируемо.
      -Другите жени може и да се връзват на това. Аз не.-извадих принтираното от джоба си.-Предполагам, че не познаваш някой от тези мъже, нали?
      Той взе снимките от мен, пръстите му успяха да докоснат моите и още един трепет на удоволствие мина през мен.
      -Този, не.-каза той, давайки ми онзи, който предполагах, че бе прикрития Кай.-Този мъж не е редовен, но съм го виждал наоколо преди. Мисля, че името му е Люк. Люк Джонсън.
-Вампир ли е?
      -Човек. Няколкото пъти, в които е бил в клуба, се хранеха от него, не той.-той ми върна принтираното.-Ако искаш, мога да разпитам наоколо и да видя дали някой от персонала ми не го познава.
      -Искам.-сгънах отново снимките и ги сложих в джоба си.-Ако намериш нещо, просто се обади на Директората.
-Ако намеря нещо, ще настоявам ти да дойдеш и да го вземеш. Все пак, аз спасих живота ти, така че не можеш да ме лишиш от още един поглед към красотата ти.
Изсумтях леко.
-Такива глупави комплименти вършат ли ти работа?
Внезапната му усмивка накара хормоните ми да затичат развълнувано. -Напълно. Всъщност и сега работи—обаче ти не искаш да го признаеш. Беше прав.
-Отново, благодаря за помощта.
      -Удоволствието е мое.-каза той. След това, движейки се със скоростта на светлината, той хвана ръката ми и ме привлече към дългото си, силно тяло. Свободната му ръка се плъзна под пуловера ми, докосвайки кожата ми, пращайки трепети на удоволствие по гърба ми.-Сигурна ли си, че не искаш да се върнеш? Тази рана кърви обилно и наистина трябва да се погрижиш за нея.
      Устните му бяха толкова близо, че дъхът му докосваше моя, и внезапно всичко, което можех да не направя, бе да застана на пръсти и да го целуна.
-Старк, моля те пусни ме или ще те ритна в топките.
      И това щеше да боли, като се има предвид настоящето твърдо положение на това място.
-Само се опитвах да помогна— -Глупости. Сега ме пусни.
      Той въздъхна драматично и направи това, което помолих. Отстъпих назад и се опитах да игнорирам ударите на сърцето ми. И порива да стъпя отново в топлата му прегръдка.
-Не опитвай това отново, Старк, или ще има неприятности. Веселие заблестя в ярките му очи.

     -Неприятностите и аз сме спътници. Наслаждавам се на вкуса им.-погледа му се плъзна по мен, след това се вдигна, за да ме погледне отново. Желанието му беше посилно от преди, изгаряйки кожата ми.-Както ще се наслаждавам да те вкусвам.
     Той ми се поклони леко, след това си тръгна преди да успея на кажа нещо, походката му безгрижна и секси.
     Господи. Умствено махнах похотливото изображение, след това се промених и се дотътрих до колата. Променена в човешка форма, махнах кървавия си пуловер и разкъсан сутиен, хвърлих ги в колата, и взех тениската си, която бях оставила за спешни случаи.
     Докато се качвах в колата, телефона ми иззвъня. Превъртях ключа на запалителя, за да стопля двигателя, след това отговорих на обаждането.
-Райли.
-Райли? Лиандър е. Роан е бил застрелян.
     Сърцето ми спря. За няколко минути не можех да мисля, не можех да говоря, не можех да направя нищо. Роан е бил застрелян. И аз не го бях почувствала. Дори не бях знаела, че е в беда.
     -Той е добре.-добави Лиандър бързо.-Куршума го е одраскал, нищо повече. Почти свършиха със зашиването на раната и изглежда добре.
Ако е в болница, значи е повече от одраскване. Трябваше да отида там. -Къде е?
-В болницата „Албърт”. Но няма нужда да идваш—срещни ни вкъщи. -Лиандър, не мога—
     -Райли.-прекъсна Лиандър със строг глас.-Той е добре. Пускат го, но ще отнеме поне един час да свършим тук и да се приберем у дома, така че е най-добре да ни срещнеш там.
     Поех дълбок, треперещ дъх. Той беше добре. Знаех това, но порива да изтичам до близнака си беше инстинкт, който не можех лесно да премахна.
-Добре, ще се срещнем там. -Добре.
     Натиснах бутона КРАЙ, след това погледнах надолу когато телефона иззвъня отново. Този път беше съобщение. Отворих го.
      Как е брат ти? Гласеше то. Сребърните куршуми могат да правят толкова неприятни рани.
Само това. Нищо друго.
Но аз нямах нужда от повече, защото знаех от кой е. Кай беше мъртъв.

     След като Роан беше в безопасност и Лиандър ми препорича да се срещнем у дома вместо в болницата, беше лесно решение да отида при Кай. Вече имах среща с него, и застрашаването на живота на Роан ме направи нетърпелива да отида.
Което сигурно беше причината да застреля Роан.
     „Проксимити Драйв” в Бруклин се оказа, че е улица с тромави складове. Номер пет беше обградена с жици, но за разлика от другите на улицата, не беше обграден от градски светлини. Седеше в сенките—дълга, тънка сграда, която изглеждаше не на място сред по-големите си връстници.
     Карах до портите, но преди да успея да сваля прозореца и да натисна бутона на интеркома, портите започнаха да се отварят. Облегнах се напред и забелязах камерата сложена на стълб. Кай сигурно ме е гледал. Не беше изненадващо.
     Поех въздух, който не помогна много на гнева, който се въртеше в мен, след това махнах крака си от спирачката и тръгнах напред. Самотна лампа светеше на половината на дългата бяла сграда, осветявайки тежка стоманена врата.
     Паркирах в нишата до вратата, след това пратих доклада от компютъра на телефона и излязох от колата. Имаше още една камера сложена на вратата, и вратата се отвори когато се приближих.
     -Следвай коридора.-дойдоха инструкциите на Кай, сякаш от никъде, защото не виждах високоговорители.-Аз съм във втората стая от дясно.
     Вратата се затвори след мен. Единствената светлина сякаш идваше от полузатворената врата в края на коридора. Въздуха беше свеж и студен, и зърната ми набъбнаха в отговор. Кръстосах ръце—въпреки че не облекчи много студенината—и тръгнах напред.
Отне целия ми контрол да не затичам.
     Неизненадващо, втората врата от дясно беше тази, от която идваше светлината в коридора. Сложих пръсти върху студения метал и бавно я отворих. Не бях сигурна какво да очаквам, но определено не беше стрелбище.
     Кай стреляше в цел в другия край на стаята, но в минутата, в която влязох, той се обърна. Оръжието беше дълго и лошо-изглеждащо и беше прицелено към сърцето ми.
Спрях. Може и да исках да го убия, но не исках да умра в процеса. -Ти застреля брат ми.
     Оръжието не помръдна. Както и вълните на веселие идващи от него. Беше облечен и дънки и тясна черна тениска, и част от мен не можеше да не се наслаждава как очертаваше гърба му и прилепваше към бицепсите му.
     Очевидно вълчицата ми беше толкова откачена, колкото и мъжа на когото се възхищаваше.
     -Мислех си,-каза той, глава му равен и толкова контролиран.-че имаш нужда от напомняне за срещата ни тази вечер.
     -Той е пазител, Кай. Ти си извършил престъпление, за което може да бъдеш арестуван.
-Арестувай ме и брат ти, и партньора му ще са мъртви до час.

Ярост закипя в мен, но беше придружена от горчиво объркване.
     -Защо направи това? Той ми е близнак—всичко, което му причиниш може да ти се върне през мен.
Той повдигна вежда.
-И мислиш, че ме интересува? Не знаех какво да мисля.
     -И без това щях да дойда тук. Не трябваше да го застрелваш, за да го подчертаеш.
-И двамата знаем, че беше забравила за срещата ни.
     Беше прав—бях забравила. Но как по дяволите е знаел за това, понякога можеше да чете мислите ми, но досега не бях осъзнала, че е явление и през дълго разстояние.
-Ще те убия, ако направиш нещо такова отново.
     Накрая той вдигна поглед от прицела на пушката и ми даде студена, твърда усмивка.
     -Не, няма. Разликата между теб и мен, Райли, е че ти имаш хора, за които те е грижа. Аз нямам.
Нито дори мен, жената, която му беше сродна душа.
     И въпреки че трябваше да ме ощастливи, това само уголеми гнева ми. Към него, към мен, и тази цялата ненормална ситуация.
     Раздвижих пръсти опитвайки се да премахна напрежението от тялото си. Не помогна. Не и когато ставаше въпрос за този мъж и перверзните му игри.
     Най-лошото беше, че не можех да направя нищо. Беше прав за едно нещо—беше ме грижа за някои хора, и нямаше да рискувам животите им. Дори ако означаваше да приемна този мъж в живота си.
     -Искаш ли да практикуваш стрелбата си?-каза той и силата на погледа му накара стомаха ми да заподскача.-Винаги съм се чудел кой от нас е по-добър. И по-силен.
     -Да ми дадеш оръжие сега може да не е най-разумното нещо.-казах аз, отчаяно опитвайки се да задържа гнева. Да не се предам и да отида до този мъж и да дам на тялото си каквото желаеше. Мамка му, той застреля брат ми.
Но точно сега, вълчицата ми сякаш не я интересуваше.
-Какво си правел в „При Данте” в ноща, в което Грант Хейвън е бил убит?
     Той вдигна вежда, след това разглоби пушката, бързо изчисти различните части, след това ги постави в луксозно подплатени куфарче. Само когато всичко беше в безопасност, отговори.
-Защо миришеш сякаш си покрита с кръв?
     -Аз зададох въпроса си първа.-Което звучеше детинско, но този мъж правеше невъзможно лесно да се държа така.
     Но нямаше нищо детинско в начин, по който ме гледаше. Нищо детинско в ефекта, който имаше върху мен.

      Сочните му устни се завъртяха в полу-усмивка, докато вървеше напред. На всеки друг мъж, усмивката би била непоносимо секси. На Кай, беше просто опасна.
-Следвах следа. Нито повече, нито по-малко.
      Той спря на ръка разстояние от мен. Достатъчно близо, че миризмата и горещината му да ме обградят. Достатъчно близо, за да се протегна и да го докосна, ако исках.
Не го докоснах, но не означаваше, че не исках.
Облизах устни, и видях как погледа му се снижи да проследи движението.
      -За какво говори с Манди Джоунс?-Изненадващо, гласа ми звучеше почти нормално. Като се има предвид желанието бушуващо в мен, очаквах да е дрезгав.
      -Говорехме за няколко от мъжете, с които е била. Оказа се, че не предоставя полезна информация.
-Значи не си говорил с нея за обезглавените вампири пред клуба? -Не.
-Ще проверя.
      -Проверявай колкото искаш. Не те лъжа.-погледа му се плъзна по мен, след това се покачи, заклещвайки ме.-Твой ред.
Вдигнах рамене.
-Четири вампира усетиха нуждата на направят малко възмездие. -Очевидно си ги пребила.
      -Не и без малко помощ. Стана пред „При Данте” и собственика дойде да ме спаси.
      -Така ли?-имаше крайност в гласа му, която ме изненада. Беше почти сякаш е ядосан. Яростен даже.-Целуна ли те?
Намръщих се.
-Защо?
-Защото чух похвали, че веднъж след като целуна жена, тя е негова до смъртта.
      И аз не можех да бъда на Данте когато бях негова. Изсумтях. Този вампир беше контролиращ ненормалник.
      -Опита се, но аз го заплаших да извадя топките му през задника, и това свърши работа.
      Въпреки че, ако наистина беше опитал, щях ли да бъда толкова устойчива? Някакси се съмнявах.
Той сякаш се отпусна малко. -Колко лошо си ранена?
      -Един от тях имаше някакъв плътен фетиш. Отхапа ми рамото преди да започне да се храни.-вдигнах рамене отново.-Просто още един белег към листа.
-Покажи ми.
-Кай, добре е. Промених се—

      Той се раздвижи, дясната му ръка се стрелна, нещо остро и сребърно заблестя в ръката му. Сърцебиене по-късно, предницата на блузата ми беше разкъсана, ножа късаше сякаш през масло, но не докосна кожата ми.
-Ако не искаш и останалата част от тениската разкъсана, ще ми покажеш раната.
      Гласа му беше леден и твърд, напълно противоположен на очите му. Отговорих на погледа му, искайки да размажа арогантността от лицето му и да си тръгна, и все пак не бях способна да го направя. Може и да го мразех, но се нуждаех от това. Нуждаех се от него. Не само сексуално, но по по-дълбок, по-съществен начин. След шест месеца разделени, той беше толкова важен за вълчицата ми колкото въздуха.
      Без думи, аз махнах останките от тениската и се обърнах. Не чух стъпки, но миризмата му се завъртя по-силно около мен—чувствено и горещо докосване, което накара ноздрите ми да се разширят и тялото ми да загори.
      Тогава пръстите му докоснаха кожата ми и всичко, което трябваше да не направя бе да се притисна в докосването му.
      -Ще остане много гаден белег.-измърмори той, гласа му равен и безизразен, докато пръстите му се плъзгаха по гърба ми.-И панталоните ти са пропити с кръв. Найдобре не давай на вампир да те хапе за няколко дена.
      -Каквото вампира и аз правим не е твоя работа.-завъртях се преди ножа да успее да се стрелне и дънките ми да имат същата съдба като тениската.-Откъде извади това?
      -Това?-той завъртя оръжието на пръстите си, острието беше като мъгла от сребърен огън.-От калъфа на кръста ми. И грешиш, че не е моя работа.
Игнорирах последното от коментара му и казах: -Острието е сребърно, значи калъфа е с олово? Той вдигна вежда.
-Защо те интересува?
      -Не ме.-просто бях любопитна. Среброто беше смъртоносно за вълците, и беше необикновено някой от нас да го носи толкова близо. Но пък той имаше и сребърно куршуми в оръжието си. Очевидно не се тревожеше, че оръжията му ще се използват срещу него. Извадих телефона от джоба си.-Дай ми номера си, и ще ти пратя файла, който искаше.
      -Защо просто не ми кажеш важните неща.-Острието изчезна толкова бързо колкото се бе появило. Този вълк беше страховито бърз.
      -Знаеш ли, колкото и да ми се иска да остана тук и да си бъбря за случая...-тона ми беше суховат и усмивка докосна краищата на устните му	факт е, че не съм чела доклада все още.
-Сарказма е нещо като авариен път за теб, нали? -Както и убийството за теб. Искаш ли файла или не?
      -Искам файла.-гласа му беше мек и усмивката все още беше на устните му. Опитах се да я игнорирам, но мамка му, погледа ми пак падаше надолу.-Искам и това.
      Ръката му се стрелна и се уви около врата ми, дърпайки ме към устните, който отчаяно се бях опитвала да избегна.

     Целувката му беше гореща и твърда, и беше всичко, което желаех, всичко, което исках. Предадох се на силата й, увивайки ръце около врата му, вкопчвайки се в него, вкусвайки го толкова цялостно колкото той мен.
     Той изръмжа дълбоко в гърлото си и внезапно бях бутана назад. Гърба ми удари стената и аз изпъшках от удара, все още целувайки го, вълчицата ми отчаяна за вкуса и докосването му след толкова дълго отсъствие.
     Ръцете му хванаха гърдите ми, стискайки и дразнейки, докато устните му оставиха моите, целувайки лицето ми, врата ми, гърлото ми. Потреперих, с внезапно слаби крака, коленете ми заплашваха да поддадат от удоволствието, което бушуваше в мен.
     Хванах блузата му и я разкъсах в средата, показвайки красотата на гърдите и корема му. Плъзнах ръце по коремните му мускули, чувствайки трепета им, показвайки силата на желанието толкова ясно там.
     Той отвори копчето и ципа на дънките ми, след това ръката му се плъзна под еластичността на бельото ми, към мястото, което беше толкова влажно и готово за докосването му. Изстенах когато той докосна клитора ми, бутайки се напред в докосването му, искайки повече. Той се засмя меко и тласна пръстите си дълбоко в мен.
     Но колкото и хубаво да беше—колкото и отчаяно да исках още—здравия разум заблестя някъде дълбоко вътре.
     Без значение колко много желаех това, не можех да продължа. Само щеше да засили връзката между нас.
Така че сложих ръце на гърдите му и го бутнах толкова силно колкото можех.
     Той излетя назад, но твърде бързо възвърна баланса си, ръката му инстинктивно посегна към ножа на гърба му. Преместих позицията си, готова за всичко, дъхът ми малко повече от задъхване във въздуха.
Погледа му срещна моя и той отпусна ръка. Но не се отпусна, както и аз. Този вълк беше експлозия, която чакаше да стане.
-Не дойдох тук за секс, Кай. И няма да се предам на това.
     -Нямаш избор.-гласа му все още беше груб от неотложната нужда между нас.-Никой от нас няма.
     -Не сме животни, Кай, и аз ще контролирам това.-наведох се и взех телефона си от пода, въпреки че не помнех да съм го пускала.-Телефонния номер?
     Той изплю числата. Пратих му файла, след това пъхнах телефона в джоба и оправих дънките си.
-Ще си вървя. Няма нужда да ме изпращаш. Той се усмихна. Беше студено, твърдо нещо. -Не мисли, че ще се измъкнеш от това лесно.
Дори не го погледнах, само се обърнах и тръгнах към вратата.
-Искам да те видя отново, Райли.
Игнорирах ги и продължих да вървя. Беше най-трудното нещо в живота ми.

     -Обяд утре, в „При Франклин” на улица „Ла Троб”. Носи нещо хубаво. Те имат стриктен код за вход.
Завъртях се на това. Нямаше как.
-Искаш шибана среща? Защо, когато никой от нас не иска тази връзка?
     -Може и да не искам връзка, Райли, но искам теб, и искам информация за този случаи. И аз винаги получавам каквото искам, Райли. По един, или друг начин.
     Погледнах го, мразейки го повече от всякога, и все пак се страхувах какво може да направи. Той беше убиец без съвест, и заплахата над тези, който обичам се изправяше пред мен.
-Това е изнудване над опит за убийство, Кай. Вече мога официално да те убия.
     Той се раздвижи със страховита скорост. Една минута ръката му беше празна, на следващата вече имаше оръжие в нея. Мисля, че го извади от кобур на глезена, но не бях сто процента сигурна.
     -И това е заредено със сребърни куршуми. Не мисли, че ще се поколебая да те убия, ако трябва, Райли.
     Ръцете ми се бяха свили толкова силно, че ноктите ми дълбаеха в дланите. Насила се отпуснах и кимнах остро отново.
-Тогава обяд в „При Франклин”.
Обърнах се и си тръгнах. Но бях почти до вратата, когато той добави: -И, Райли? Стой далеч от Старк.
Не попитах защо. Просто се разкарах от там.

Глава шеста
Превод: amelya_
Редакция: Vampire Lady
Роан и Лиандър бяха вкъщи когато пристигнах.
     -Добре съм, сестричке.-каза Роан, в минутата, в която отворих вратата.-Наистина, просто рана в рамото.
     -Което не означава, че не бях изплашена.-увих ръце около него и го стиснах здраво, обливайки се в миризмата и силата му.-Може би ти и Лиандър имате нужда от ваканция някъде на хубаво място, докато се оправиш.
     Част от мен искаше да го предупреди за Кай и за заплахата, която поднесе, но знаех, че когато го направя, Роан ще стане оскърбителен. И това може да бъде опасно за всички ни. Точно сега, най-добрата опция сякаш бе мълчанието. Докато продължавах да играя игрите на Кай, всички, за които ме е грижа ще са в безопасност.
Роан изсумтя.
     -И мислиш, че Джак ще ми позволи?-той размаха превързания си крайник.-Ще бъда добре до един ден.
-Знам, но—
Той сложи пръст на устните ми, заглушавайки ме.
-Добре съм. Всъщност, аз изглеждам много по-добре от теб. Защо така?
     -Сбих се с някакви вампири.-Отстъпих назад, не исках да казвам факти от случилото се и в „При Данте” и в склада. Твърде много се бе случило в твърде кратко време, и трябваше да подредя всичко. Да разбера какво по дяволите щях да правя.-И сега имам нужда от дълго, горещо изкъпване.
-Тогава отивай. Ще те чака кафе, когато излезеш.
     Наклоних се, целунах го по бузата, след това тръгнах към банята. Час по-късно, се чувствах много по-чиста, но всъщност не по-мъдра, завъртях се пред огледалото, опитвайки се да видя раната, която вампира ми беше нанесъл. Въпреки че вече се лекуваше, щеше да остави гаден белег. Дайте ми още една година в тази работа, и няма да имам небелязано място по тялото си.
     Все пак и да напусна работа—и това беше опция, която нямах—нямаше какво да се направи. Колкото повече се биех с лошите, толкова повече нещата отиваха на зле. И някой ден, това зле ще означава смърт.
     Което е добра причина да кажа „да” на молбата на Роан и Лиандър. Поне част от мен ще продължи да живее.
     Но пък, имаше и хора, които биха използвали каквото и да е дете като пионка срещу мен. Мамка му, Кай нямаше угризения, че използва безопасността на Роан и Лиандър, за да гарантира покорството ми, и той беше шибаната ми сродна душа.
     Изпуснах безсилна въздишка, след това хвърлих кърпата си в коша за пране, взех кафето си, отидох до спалнята си, и се покатерих между завивките.
     Съня ми отново бе неспокоен, но този път микса беше от тревожност и желание, с появяващо се необуздано удоволствие. Този път сънищата бяха ясни и истински, а не просто неспокойни усещания. Сънувах, че ме целуват и докосват, за ръце плъзгащи се и

дразнещи, за гореща кожа докосваща моята, взимайки ме, докарвайки ме до задоволство, отново и отново.
     Моя любовник в сънищата нямаше лице и нямаше миризма. Можеше и да е Куин, можеше и да е Кай, или пък двамата в едно. Нямаше значение. Просто се наслаждавах, въпреки че дълбоко навътре ми се искаше да е истина, а не въображение.
И тогава стана истина.
     Миризмата на Куин изпълни дробовете ми, докато той се плъзна до мен, ръцете му плъзгайки се надолу по тялото ми, където то беше топло и влажно.
     Изстенах леко, бутайки се в докосването му, докато се протегнах сънено и го придърпах по-близо. Целунах го, устните ми меки върху неговите, докато ръцете ми забродиха по топлата, твърда дължина на тялото му.
     И точно като в съня, тялото му се допря до моето, плътта му се сля с моята, толкова гореща и твърда. Беше толкова хубаво, че ми се доплака. Тогава удоволствието се засили и аз свърших, както и той, с името ми на уста преди зъбите му да проникнат във врата ми, взимайки течността, която беше важна част от действието за него и давайки ми още повече удоволствие.
     Лека, мека мъгла от задоволена умора се завъртя около мен, той се обърна на една страна и ме взе в ръцете си. Сгуших се до голите му гърди, вдишвайки миризмата му, желаейки деня и неговите проблеми просто да изчезнат и да остана тук завинаги.
     Пръстите му махнаха потните кичури от лицето ми, след това устните му заеха тяхното място.
-Добро утро, любима.
     -Единственото добро на това утро е твоето появяване в леглото ми.-измърморих аз, искайки да заспя отново.
     Усмивката му съдържаше топлина, която почувствах дълбоко в мен, дори ако не я виждах.
-Изглеждаше сякаш си имала гадна вечер.
     -Омаловажаването на годината.-отказах се от намерението да спя и се протегнах, тялото ми притиснато топло до неговото.-Предполагам, че няма кафе наблизо, нали?
     -Само чаша от изстинала кал, която предполагам си забравила снощи. Но пуснах кафе машината преди да дойда в спалнята.
-Какъв умен вампир.-обърнах се и го целунах леко.-Работил си до късно. -Не работих. Стар приятел дойде в града и отидохме на питие. Повдигнах вежди.
-Стар приятел? Трябва ли да ревнувам?
     -Ще ми се да беше.-Въпреки че се усмихна, имаше повече от малко тъга в очите му. Може и да беше свикнал с нещата на върколаците, но част от него все още желаеше една връзка. Беше нещо, което не можех да му дам, особено когато сега сродната ми душа се появи на сцената.-Разкажи ми за съня ти.
-Върти се около секс. Той се засмя.

-Това обяснява защо беше толкова влажна и готова когато се качих в леглото. Ухилих се.
-Аз съм върколак. Ние винаги сме влажни и готови.
-Е, кой беше любовника в съня ти? Или този въпрос ще ме накара да ревнувам?
      -Нямаше лице или миризма. Може да е бил всеки.-сбръчках нос.-Странно беше, наистина.
      Дори само защото се чувствах сякаш съм прекарала цялата нощ правейки любов, а не сънувайки. Тялото ми беше изтощено и сънливо—въпреки че може да е резултат от твърде скорошното хранене на Куин, след като бях загубила толкова много кръв след атаката.
      -Има ли някаква причина, поради която сънуваш секс?-той се намести по-нагоре, рамото му докосващо моето. Можех да почувствам внезапното напрежение в него. Беше почти сякаш знаеше, че нещо важно се е случило.
Което сигурно беше така.
      Той имаше връзка с мен, по същия начин като Кай, и въпреки че тази връзка може да не беше толкова силна колкото вълчата, все още си беше там. Сигурно му даваше подозрения, които дори не можех да започна да предполагам.
И нямаше лесен начин да му кажа за Кай, така че просто го направих. -Кай е в града.
Той беше тих за момент, след това попита с по-мек глас:
-И си го виждала?
-Виждала, да. Правила секс с него, не.
Той ме погледна, погледа му изучаваше чертите ми, сякаш търсеше лъжа. -Но ще правиш.
Не беше въпрос.
      -Опитвам се да не го правя, но отричането на природата си е най-трудното нещо, което съм правила. Не мога да обещая, че няма да се случи, Куин. Наистина не мога.
      Той погледна настрани. Гърдите му се движеха, докато си поемаше дълбоко въздух, въпреки че вампира няма нужда от въздух, за да оцелее. Той го изпусна бавно, тиха въздишка, която някакси изразяваше толкова напрежение и мъка.
-Искам твърде много, нали?
      Протегнах се и хванах ръката му. Пръстите му се увиха около моите, топло и стабилни.
-Същото е като аз да те помоля да задържиш порива да вземеш кръв след секс. -Да задържа, не да спра. Има разлика.
Грешеше, но нямаше да го кажа. Нямаше смисъл да спорим за това.
      -И двамата знаехме, че този момент ще дойде евентуално.-продължи той.-Ще се боря за нас, но в същото време ти не може да продължиш да се бориш с това, което си. Не трябваше да те моля за това.

      Облекчение се завъртя в мен, толкова силно, че насълзи очите ми. Но имаше и ярост. Кай щеше да ме притисне за връзка, нямах съмнения в това. Както нямах съмнение, че когато правим любов, връзките между нас ще се станат по-дълбоки и посилни. Как може това да не повлияе на връзката ми с Куин? Нямах идея дали връзката между нас е достатъчно дълбока, за да издържи атаката от обвързването с вълчата ми сродна душа.
Беше отговор, който щях да разбера скоро, и беше пълен със страх. -Куин—
      Не бях напълно сигурна какво възнамерявах да кажа, и нямаше значение, защото той вдигна ръката си и я сложи на устните ми.
-Когато стане, не искам да знам. И ако го видя, ще го пребия.
-Само ако обещаеш да го удариш веднъж-дваж за мен, съм съгласна. Той се засмя меко, след това се обърна когато се почука на вратата.
      -Съжалявам, че прекъсвам.-каза Роан, отваряйки вратата и надниквайки.-Но Джак е на телефона. Ядосан е отново. Очевидно си изключила телефона си отново.
      Изругах леко. Щях да го включа когато се прибрах, но бях толкова разстроена от раната на Роан и близката ми среща с Кай, че ми се бе изплъзнало от ума. Целунах леко Куин, след това изпълзях от леглото, взех телефона и бързо изтичах до банята.
-На път съм, шефе.-казах аз, пускайки душа и чакайки за топлата вода да дойде. -Заклевам се, Райли, някой ден ще ме притиснеш твърде далеч.
Вдигнах вежди на острото напрежение в гласа му.
-Какво е станало?
-Ако гледаш местните новини, ще знаеш.
-Шефе, работих до късно—
      -И изключи телефона и ком-връзката в процеса. Колко пъти трябва да ти повтарям за това?
      Водата накрая се стопли. Сложих телефона на високоговорител, сложих го в легена, и влязох под душа.
-Съжалявам. Няма да се повтори.
      Той изсумтя. Очевидно вярваше на това, колкото и в Дядо Коледа и Великденския Заек.
      -Имаме още една мъртва жена без очевидна причина. Искам да се срещаш с Кейд там в най-скоро време.
      -Ще бъда навън след пет минути.-поколебах се, чудейки се дали да бутам мечката, но реших че искам отговор.-Нещо друго освен тази смърт има, нали?
      -Някакъв глупав репортер се е добрал до вампирските обезглавявания и сега е навсякъде по медиите. Заглавието е „Супер геройска банда избива вампири”.
-Което може и да е така.
      -Да, но ние не искаме вампирите да си мислят това, и определено не искаме хората да се въоръжават срещу отмъщение. Повярвай ми, вече се говори и за това.

      -Предполагам, че Директор Хънът е съобщила за вампирския съвет за ситуацията?-И сигурно вампирския съвет ще успее да сложи капак на общото вампирско население? Поне за малко.
      -Разбира се, но с напрежението от нашето справяне със ситуацията за кървавите курви, това само ще налее масло в огъня.
-И улиците няма да бъдат приятно място за стоене. -Да. Бъди внимателна, Райли.
      Ако Джак прибавяше такова предупреждение, значи беше наистина разтревожен. Което означаваше, че оръжието ми и аз ще станем много близки спътници. Някога въобще не исках да използвам шибаното нещо, но се научих по трудния начин, че понякога силата и бързината не са достатъчни.
      -Имам възможна следа за обезглавяванията.-казах аз, разказвайки бързо за Люк Джонсън и информацията, която бях събрала от записите на охранителните камери— въпреки че не му казах, че другия мъж, който е говорил с така наречения ни свидетел е Кай. Той нямаше да проследи изображението до Кай, и колкото по-малко хора знаеха, че е отново в града, толкова по-добре за здравия ми разум.-Ще ти изпратя снимките, за да може някой да намери информация за тях.
-Ще ги дам на Бенсън когато дойде.
      Бенсън беше един от новите ни сержанти по връзките, и въпреки че беше толкова експедитивен колкото и Сал, беше много по-малко забавно да го дразниш.
-Благодаря, Джак.-казах аз и той затвори.
      Бързо свърших с душа, след това изтичах в спалнята, за да се облека. Куин не беше там, но миризмата на мъж и кафе ме заведе към кухнята, където намерих и двете. Той ми подаде димяща чаша за пътуване, след това ме целуна леко по устните.
 -Бъди внимателна. Може да стане лошо. Повдигнах вежди.
-Чул си разговора с Джак?
Той поклати глава.
-Аз съм съветник на съвета, както и Джак.
      -Два факта, за които не бях наясно до сега.-изучих го за момент, чудейки се дали се разбера всичко, което има да се разбира за него.-Мога да разбера защо Джак е съветник, като се има предвид, че е началник на разделението на пазителите и сестра му е в съвета, но защо ти?
      -Някога бях казадор и съм един от малкото, които са оцелели.-той вдигна рамене.-Аз съм този, който викат за съвет когато нещата отидат на зле.
      Казадорите бяха буквално наемните убийци вампири. От малкото, което Куин беше казал за тях, те работят за съвета и убиват всеки, който е нарушил правилата на съвета или е станал наистина лош. Тоест повече отколкото Директората може да смогне, и ние можем да смогнем доста лоши неща.
-Значи не са те викнали за съвет още?
      -Не.-изражението му стана сериозно.-И се моли да не го направят, защото това ще означава, че сме пред война.

-Мислиш ли, че нещата ще станат толкова зле?
Той се поколеба.
     -Ако Директората успее да спре спекулацията в пресата и хване този, който е зад обезглавяванията бързо, тогава съвета ще успее да контролира ситуацията, по вампирския начин.
-Ами смута затова, че Директората се е справил с кървавите курви?
     -Съвета ще състави указ за това, и той главно ще подкрепя закона както е в момента.-той вдигна рамене.-Нямат избор, наистина, въпреки че решението не е единодушно.
     Ако той знаеше как се гласува в съвета за решение, значи беше нещо повече от съветник.
-Значи се съгласяваш с гласуването?
Той се усмихна и докосна с пръст носа ми.
-Аз не гласувах, ако това искаш да знаеш. Като съветник, не мога. -Но си бил свидетел.
     -Да, но само защото съм нагоре в йерархията. Мое право е—и често мой дълг— да присъствам на всички решения на съвета.
-Тогава защо не си в самия съвет? Предполагам, че можеш да бъдеш? -Да, можех. Но не искам.
-Защо не?
-Джак не ти ли каза да бързаш за някаква сцена на убийство?
И казваше, че не е слушал разговора.
-Да, но ако си тръгна сега, може никога да не намеря отговори на въпросите си. -Проблема с теб и въпросите ти, е че те никога не спират.
Ухилих се.
-Тогава ти не трябва да си толкова мистериозен и няма да имаме този проблем. Той завъртя очи.
-Добре.
     -Как ходиш на срещи на съвета, ако постоянно си в Сидни? Имах впечатлението, че съвета се събира всеки ден.
     -Всеки щат има собствен съвет и те всеки ден се справят с вампирското население. Най-високите в ранга участници от всеки съвет правят големия съвет, който се събира в Мелборн. Аз присъствам на тези събрания, и те се състоят веднъж месечно, освен ако няма проблем.
-Значи има някакъв световен съвет?
Той се усмихна.
-Не мога да кажа.
Което означаваше, че няма да каже, но има.

      -Значи големия съвет ще се справи с нещата, като недоволството от разправата на Директората с убийствата на кървавите курви и обезглавяванията.
      -Да. Мъжа, с който излязох снощи дойде специално за срещата на големия съвет. Отидохме на пийнем след това.
-Ще се срещна ли с този приятел? -Това е втори въпрос.
      -Ти си такъв трън в задника, вампире.-наведох се и го целунах. Леко. Сладко.-Нямам идея кога ще се прибера вкъщи.
Той се усмихна.
      -Нито пък аз. Жулиен изяви желание да посети няколко вълчи клубове, за да види защо съм толкова погълнат с културата им.
Нещо в мен щракна. Ревност? Господи, надявах се, че не. И все пак...
      Не можех да отрека, че някаква част от мен не искаше той да ходи по клубове без мен.
      Което беше напълно глупаво, като се имаше предвид, че не беше сигурно дали срещата ми с Кай няма да свърши със секс.
И все пак...
-Но ти мразиш културата.
      -Вярно е. Така че сигурно той се надява да плени своя прекрасна червенокоса.-той се наведе и ме целуна отново.-Сърце не ми даваше да му кажа, че моята червенокоска е изключително и прекрасно съкровище, което никога няма да дам.
Думите му накараха сърцето ми да се разтанцува. Засмях се меко. -Само заради това, мога да ти позволя да ме ухапеш отново тази вечер.
      -Ще те ухапя сега, ако не раздвижиш сладкия си задник.-той удари задника във въпроса леко.-Тръгвай, преди Джак да се обади отново.
      Новата сцена на убийство беше в Крейгибърн, което беше в северните покрайнини на Мелбърн. Карах в противоположната страна на главния трафик, така че не ми отне много време да стигна до там през околовръстното шосе и магистралата.
      Кейд беше там когато пристигнах. Паркирах зад колата му и спрях двигателя, след това взех лазера от скривалището му под седалката и излязох.
      -Лазер?-веселие докосна устните му и шоколадовите му очи блестяха със смях.-Мислиш, че някой дух ще излезе и ще се сбиете?
-Просто не трябва да ходя никъде невъоръжена в момента.
      -Ах, врявата във вестниците правят така наречената банда отговорна за обезглавяванията.-той направи пауза.-Не мислиш, че вампирското население ще се притесни от това, нали?
      -Двама стари вампира ме предупредиха да бъда внимателна тази сутрин. В момента внимавам. Все още не използвам телекинезата като оръжие като теб.-пъхнах оръжието в задния си джоб и му махнах да върви.-Джак казал ли ти е детайлите?

      Той ми беше пратил файла, но острите тонове на компютъра ме бяха из дразнили, така че го изключих и вместо това се концентрирах върху пътя и пиенето на кафето.
      -Да, изглежда метода на операция е същия като миналия път.-каза Кейд, отваряйки входната порта и водейки ме навътре.-Името на жертвата е Джанет Кроули. Разведена към средата на четиридесетте—без деца, без семейство, без любовници. Жената, с която е споделяла къщата я е намерила тялото й снощи.
 -Значи аутопсията още не е направена? Той поклати глава.
      -Но полицията казва, че няма видими следи за боричкане в стаята или върху тялото, и няма следи за насилствено влизане в къщата. Защото и без това вече бяхме взели случая на Рената Бейли, хвърлиха този право към нас.
-Въпреки че може да няма връзка?
      -Начина на смъртта може и да не се знае, но всичко друго е същото.-той вдигна рамене.-Предполагам, че не искат да рискуват.
      Изсумтях и отворих мрежестата врата. Кейд почука на здраво-изглеждащата входна врата. Звука отекна вътре, подсказвайки че къщата е празна. Той почука втори път, след това извади електронния отключвател. Вратата се отвори, и въздуха който излезе беше пълен с вонята на смърт и гниене.
Набръчках нос и се опитах да дишам през устата.
      -Предполагам, че съквартирантката не само не е стояла тук, но не я е намерила веднага?
      -Не. Тъкмо се е прибрала от двумесечна ваканция. Първоначалните доклади казват, че Кроули е умряла поне преди месец.
-Значи много преди Рената Бейли.
      Последвах Кейд вътре, но не затворих вратата след нас. Къщата отчаяно се нуждаеше от свеж въздух. Минахме през всекидневната и малката кухня в задната част на къщата, следвайки миризмата. Заведе ни до малък коридор отзад на къщата, след огромна спалня и баня, преди да ни докара до втора, по-малка спалня.
      Вкуса към мебели на Джанет Кроули беше напълно противоположен на този на Рената Бейли. Леглото й беше за един, и размачканите завивки и чаршафи изглеждаха овехтели и износени. Скрина и страничните шкафчета бяха от тиково дърво, но и двете бяха виждали по-добри дни, както и малкото бюро, което стоеше под полу-прозореца. Миризмата на гнило беше обхваната стаята, и много се съмнявах, че ще има останала емоция, да не говорим за душа.
      Спрях близо до вратата, отчаяно опитвайки се да игнорирам миризмата, докато гледах как Кейд се движи из стаята, голямата му форма обхващаща пространството.
 -Нищо.-каза той след момент. Той погледна през рамо.-Ти? Поклатих глава.
      -Минал е месец. Повечето души изгубват енергия след няколко дена, така че дори да беше тук, може да не успея да я усетя.
Той се намръщи и се обърна, погледа му обикаляйки стаята.

-Джак щеше да знае това, тогава защо те е пратил?
      -Защото продължавам да правя неочаквани неща, и той се надява на лесен начин да сглобим този пъзел.-вдигнах рамене—движение, което той не можеше да почувства защото ходеше към огледалото в коридора.
-Срещуположно е на леглото, точно като това на Рената Бейли.-коментирах аз.
      -Това си мисля.-той вдигна огледалото и погледна зад него.-Не мога да усетя нищо, но както ти каза, минал е месец.
      Погледа ми огледа стаята, забелязвайки чантичката на скрина. Мръщейки носа си срещу натрупаната воня на смърт, аз отидох и го взех. Каква изненада, още бизнес карти за вампирски клубове.
      -Имаме връзка.-казах аз, вдигайки картите.-Знаеш ли, изглежда малко странно кървавите курви да идват като връзка между два напълно различни случая.
      Кейд остави огледалото и се приближи. Той взе картите от пръстите ми, и ги разгледа критично.
      -Обезглавяванията станаха до курвенски клуб. И никоя от тези жени не изглежда да са ходили до „При Данте”.
      -Просто защото нямат карта не означава, че не са ходили. Поне двама от обезглавените са обслужвали „клиенти” в „При Данте”.-Като се има предвид склонността на случаите, които са били преплетени в миналото, нямаше да игнорирам възможната връзка сега. Не и ако означаваше бърз край на единия или двата случая.
      Разбира се, за да разбера дали някоя от жените е ходила в „При Данте”, трябваше да разпитам самия мъж—и това не беше нещо, което исках да правя. Мъжът беше сексуален динамит, и аз наистина не исках да поемам риск с него, повече от необходимото.
      -Не мога да усетя някакъв емоционален или магически белег на картите, така че не мисля, че са свързани.-той ми ги подаде, след това пъхна ръце в джобовете си, с безсилно изражение.-Трябва да има друга връзка между тези жени освен клубовете.
Погледа ми мръдна към леглото и се намръщих.
      -Може би има. Нека речем, че Кроули е умряла по същия начин като Бейли. Значи ако е намерена достатъчно бързо, щеше да има усещане на екстаз в стаята, нали?
-Да.
 -Е, емо вампирите се хранят от такива емоции, нали? Той се намръщи.
-Да, но емо вампирите не могат да пътуват през огледала.
      -Доколкото знаем.-срещнах топлия шоколад на очите му.-Дори ако не могат, те все пак са вампири и териториални. Първото убийство беше на тревата на Вини. Те със сигурност ще знае, ако някой е нахлул.
      Бях разбрала за съществуването на Вини от известно време, и тя беше временно под наблюдение, благодарение на факта, че богатството й растеше необичайно бързо и защото имаше няколко непълнолетни, не индефицирани, ново превърнати вампири под грижите си. Директората—и съвета, очевидно—не харесваха да не знаят нещо сред тях.
-Тогава най-добре да говорим с нея.

Ухилих се.
      -И няма ли Вини просто да те обожава? Затова по-добре да се разделим. Аз ще говоря с Вини. Ти отиди да разследваш клубовете.-размаха му бизнес картите.
Той повдигна вежди.
-Не вярваш на контрола ми?
      -Не, не вярвам на Вини. Аурата й е толкова сила, че ме накара да я целуна, и аз определено не съм привлечена от жени. С теб ще може да прави каквото си иска.
Устните му се свиха безсрамно.
      -Никой не може да прави с мен каквото си иска когато съм в ръцете му. Както ти трябва да знаеш.
Усмивката ми се разшири. -Помня този факт много добре.
      Той пристъпи напред, увивайки ръка около кръста ми, придърпвайки ме към дългото си, силно тяло.
-Искаш ли напомняне?
Жребеца вече беше полу-вдигнат. Въздъхнах тъжно, след това поклатих глава. -Страхувам се, че имам достатъчно мъже в чинията си за момента.
      -Какъв срам.-измърмори той, и се наведе да ме целуне по устните. Беше приятелска целувка, а не такава между любовници. Той се закачаше, а не се опитваше да съблазнява.
      И все пак, нямаше да отнеме много преди да стане по-сериозно, затова се измъкнах от захвата му и отстъпих назад.
-Ще се срещнем в Директората.
      -Някой ден ще премахна тези граници и ще се наслаждавам на прекрасното ти тяло още веднъж.
-В мечтите ти, приятелю.
      -О, ти не знаеш за мечтите ми, повярвай.-Кейд мина покрай мен и тръгна към входната врата.
      Аз вървях след него, наслаждавайки се на гледката. Може и да не можех да пипам, но не означаваше, че не мога да гледам. И той винаги носеше дънките невероятно добре.
      В колата ми се включих в главния трафик, след това натиснах ком-връзката на ухото си и казах:
-Ехо, ехо, има ли някой?
      -За разлика от някой, който няма да споменавам, аз не се изключвам.-каза дълбокия глас на Бенсън. Очевидно е взимал уроци от Сал.-Какво мога да направя за теб, Райли?
-Джак пусна ли искане за информация за Люк Джонсън? -Да, и го направих. Човек е.

-Също и възможен източник на информация. Трябва ми детайли. -Оправям ги сега. Нещо друго?
      Компютъра в колата изсвири, докато информацията се пращаше. Погледнах го за малко, след това казах:
-Намери ли нещо за другия мъж?
-Все още нищо. В момента минаваме през информацията за разрешително. -Благодаря, Бенсън.
-Удоволствието е мое.-каза той и изключи.
Взех адреса на Джонсън от компютъра и тръгнах през града до мястото.
      Оказа се, че Люк Джонсън е мъртъв по повече от един начини. Той отвори вратата гол, и мършавото му тяло вонеше на алкохол, цигари и секс. По врата му имаше остатъци от стари вампирски ухапвания и имаше нездрав, жълтеникав вид на кожата му—което означаваше, че се поддава на избрания си наркотик твърде често.
      -Да.-каза той, присвивайки сините си очи и накланяйки се леко напред, сякаш не ме виждаше добре.
      -Люк Джонсън?-показах си значката.-Посещавал ли си клуба „При Данте” преди две нощи?
      Той се намръщи и хвана рамката на вратата малко по-здраво, въпреки че не спря залитането му.
-Така мисля. Защо?
-Помниш ли да си говорил с тази жена?
      Извадих снимка на Манди и я вдигнах. Той пристъпи напред, присвивайки очи още повече.
-Да. Тя не е вампир.
-Не, не е. За какво говори с нея?
      -Мислех, че не е вампир, нали?-той се залюля назад, задържането на вратата и рамката го държаха изправен.-Не беше.
-Говори ли с нея за нещо друго? -Не. Намерих си вампир, нали?
      Което ме оставяше с Кай и той вече беше отрекъл да е говорил с жената за мъртвите вампири пред клуба.
Защо би излъгал? Защото очевидно беше. Бях виждала парите в портмонето на Манди и не бях намерила лъжа—или психично намесване—в мислите или спомените й.
-Благодаря за помощта, г-н Джонсън.
      Той кимна и затвори вратата. Стъпките му се отдалечиха, връщайки се към този, който споделяше леглото му. Можех само да ги съжалявам.
Върнах се в колата си и тръгнах към мястото на Вини.
Тя все още живееше в една от онези високи сгради с тухли и стъкла, които правителството е настояло да се построят преди петдесет години. Намерението е било

да се облекчат кризите с ниско-доходните къщи, но крайния резултат не е нито хубав, нито наистина функционален. Прибави и наемателите, които не им е пукало за мястото, и остава практическо голяма колиба. С много разбити прозорци и врати, и декорирана с многоцветни графити.
     Сградата на Вини е била освободена едновременно от правителството и наемателите преди години, и според докладите на Директората, тя го е купила изцяло. Беше интересно да забележиш, че счупените стъкла и графитите ги нямаше.
     Отидох до входната врата. Както преди, миризмата на вампирите се увеличаваше с всяка крачка, докато преситената,, нездрава миризма беше всичко, което ме заобикаляше.
Очевидно не е пуснала водата в долния край.
     Отворих стъклените врати и влязох вътре. Стъпки прошепнаха през сенките— звуците толкова леки, че обикновен слух не би ги чул.
     -Райли Дженсън от Директората.-казах аз вдигайки тона си леко.-Тук съм, за да видя Вини.
     Млада жена в късните си тийнейджърски години излезе от сенките от дясно. На закръгленото й лице имаше размазана мръсотия, но иначе беше невероятно хубава—и много здраво изглеждаща. Което беше огромна промяна от мършавите, недохранени фигури, които бях видяла на този етаж миналия път. Вини очевидно ги хранеше добре, ако долните етажи изглеждаха така добре.
-Тя те очаква.-каза вампира, ниския й глас бръмчеше от вълнение.
     Което беше тревожно. Вълнение сред гнездо от емо вампири може да не е хубаво за здравето ми. Хубаво беше, че носех лазера. И че можех да летя, а те не.
-Може да използваш асансьора.-продължи момичето.-Сега работят.
     -Благодаря, но предпочитам да ходя.-Поне защото не вярвах на Вини да не ме затвори в някое от тези неща. С нея имахме променлива връзка—въпреки че да го наричам връзка беше погрешно название. Беше по-скоро предпазливо общуване— формирано когато намерих леговището й, докато работех по случаи.
     Тя беше полезна, и до сега разумно щастлива да помага на Директората когато трябва, но нямах съмнение, че ще ни предаде, ако така й скимне. Единственото нещо, за което Вини се тревожеше беше Вини.
     Хванах парапета и започнах да се изкачвам. Неизмитата миризма на вампирите изчезваше с качването, така че докато стигнах до осмия етаж, беше изчезнала. На това място беше богатата свежест на пролетта—миризма добита от няколко червени свещи, които седяха в стилизирани, във формата на рози, тикви по стената.
     В долния край чакаше жена. Като повечето вампири по долните етажи, тя беше малка и бандитска. Но за разлика от тях, русата й коса скоро бе мита и светеше като бледо злато в трепкането на свещите.
     Тя не беше непозната. Тя беше охрана на вратата през няколкото пъти, в които бях идвала тук заради Директората. Тя не говореше много, но бях разбрала името— Роуз.
Тя беше една от онези, които не можехме да идентифицираме. -Добро утро, Роуз.-казах аз, докато се приближавах към нея.

Тя кимна, тъмния й поглед поглеждайки ме в дължина.
-Въоръжена ли си?
-Да и този път ще си остане така.
Тя отвори уста, но не получи шанс да оспорва, защото добавих:
-Вини, ако исках да те застрелям, щях да го направя много лесно от тук.
     Нещо трепна в очите на момичето и момент по-късно тя отвори вратата. За разлика от мизерията, в която живееше гнездото й, Вини се наслаждаваше на удобството. Стаята отзад можеше да се нарече пищна. Стените бяха покрити с плътни кадифени завеси, които бяха в тъмно, драматично червено, и килима беше в цвета на богат пясък, достатъчно дебел, за да покрие пръстите ти. Два големи полилея висяха от тавана, пращайки пръски в цветовете на дъгата през сенките.
     Влязох вътре, погледнах зад дебелите черни кожени столове и чувственоизглеждащите дивани, към малкия кръг от хора в края на стаята.
     Половин дузина покрити с тога момчета и момичета—отказвах да мисля за тях като нещо друго, защото никой от тях не изглеждаше по-голям от седемнайсет—стояха около махагонов и кожен шезлонг. В който седеше Вини.
     Сила и чувственост извираше от нея, и, както винаги, силата им ме накара да се поколебая, но само леко.
     Тогава сочните й устни трепнаха и раздразнение мина през мен. Беше предупредена достатъчно често да не пробва номерата си върху член на Директората, но на нея й харесваше да дразни. И като се имаше предвид, че в момента беше повече помощ от пречка, нямаше какво да направя.
     Тръгнах напред. Вини ме гледаше. Тя беше нормално изглеждаща жена с кафява коса, кафяви очи, средна на ръст и стройна, но нямаше нищо нормално в това, което можеше да прави. Като емо вампир, който е водач на голяма група—която беше единствената, за която знаехме в Мелбърн—тя беше по-опасна отколкото изглеждаше. Имаше аура близка до тази на върколак, и можеше да съблазни всеки, който си избереше, желаещ или не. Беше стигнала близо до моето съблазняване, и дори си беше спечелила целувка от мен—въпреки че това беше повече заради отчаяната нужда от информация отколкото емо.
     Миризмата на цъфтене и пролет се увеличаваше колкото повече се приближавах към шезлонга й, и беше смесена с тежката миризма на желание вдигаща се във въздуха. Покритите с тога тийнейджъри ме гледаха със замечтани изражения, зениците им разширени. Което означаваше, че скоро са се хранили и сега пращат вибрациите към останалите от гнездото. Което обясняваше бумтенето на вълнение, което бях почувствала долу.
     Спрях на десет крачки между нас. Толкова близо, кожата на Вини изглеждаше почти блестяща, сякаш самото богатство на луната грееше от дълбоко в нея...
Премигнах. Мамка му, пак го правеше. -Вини.-предупредих меко.
     Тя се засмя—богат звук, който прати топли тръпки по гърба ми—и разкрачи краката си от подгъва на дългата си рокля. Обувките й бяха червени и бляскащи, напомняйки ми на Дороти от „Магьосникът от Оз”.

-Какво мога да направя за теб, Райли?
     -Имаме две убити жени на ръцете си.-казах аз без встъпление.-И двете са умрели от незнайни причини, и в двата случая желание и похот са останали в стаята.
     -Което означава, че са правили секс преди да умрат.-тя направи пауза със смях блещукайки в шоколадовите й очи.-Късметлии. Но защо трябва да знам за тези смъртни случаи?
-Защото подозираме, че емо вампир от група може да е виновен. -И аз имам единственото гнездо, за което знаеш в Мелбърн. -Точно.
     Тя стана бавно, самите й движения бяха грация. Дългата й пола беше на вълни около нея—облак от бледа органза, която сякаш хващаше пръските на цветовата светлина от полюлейте и светеше като черупка на стрида. И тези пръски на светлина танцуваха по кожата й, оставяйки светлинен...
     Забих нокти в дланите си, използвайки болката, за да се преборя с докосването на аурата й, колкото и лека за беше в момента.
     -Загуба е да убиеш любовник.-каза тя меко, движейки се около мен, тялото й толкова близо, че можех да усетя горещината.-Мъртъв любовник не е нужен на гнездото.
-Нужни са, ако ти завещават имуществото си.
     Тя се засмя, и дъха й вдигна косъмчетата на врата ми. Насилих се да остана неподвижна, и тя се появи от лявата ми страна. Полите й се увиваха около краката ми. Беше толкова сладко колкото и докосване.
Размърдах пръсти и игнорирах копнежа да се разкарам от там.
-Мога да получа това без да ги убивам.-каза тя.-Само трябва да поискам. -Срещу закона е да използваш способностите си за парични печалби, Вини. Тя се засмя отново и спря пред мен.
     -Всеки, който ми е завещал вещите или парите си, го е направил доброволно. Само ги попитай.
-Направили сме го.
Нещо трепна в очите й. Може би раздразнение.
-Тогава знаеш, че не съм направила нищо грешно. Тогава защо си тук?
-Има ли други емо вампири или групи в Мелбърн? Групи, за които не знаем? -Не.
     Беше казано равно и не можех да усетя лъжа в думите й. Разбира се, Вини беше толкова добра лъжкиня, че сигурно не можех. И въпреки че в друга ситуация бих опитала да прочета мислите й, телепатията беше безполезна в това място. Тази стая беше като голяма дупка, като ставаше въпрос за психична енергия. Нямаше огради, нито пък някакви естествени психични ограничения. Беше просто дупка. Или може би беше по-скоро черна дупка, защото сякаш изсмукваше всякакъв мислен отглас.
     Джак беше размишлявал дали има нещо общо с емо контрола върху енергията, но Вини определено нямаше да отрече или признае.

-Ще знаеш ли, ако има друго емо или група в града?
-Да.
-Ще ни кажеш ли, ако има?
Тя се усмихна.
-Може би.
Което означаваше, че ако има нещо и за нея. Стъпих към по-хладния въздух. -Ако чуеш нещо, кажи ни.
     -Ако чуя нещо и ти кажа, очаквам нещо за моите неприятности.-тя наклони глава настрани.-Защо вкуса ти е толкова напрегнат?
-Страхувам се, че е заради компанията. Тя махна с ръка на коментара.
      -Онова напрежение е част от забавлението да си тук. Това е различно.-тя ме изгледа за момент.-Душата ти е изтощена. Бори се, и все пак е изморена от борба. Има напрежение в теб, което не съм усещала преди.
     И нямаше да го усети пак, само ако намерех начин да разкарам безопасно Кай от живота си.
-Не знам за какво говориш.
Тя се усмихна отново.
-Лъжеш, малка пазителке, но ценя усилието. Вкуса му е сладък.
     Страхотно. Сега пък се хранеше от емоционалните ми вибрации, без значение колко се стараех да пускам малко.
     -Време е да си тръгвам.-казах аз дрезгаво, отдръпвайки се още.-Запомни, свържи се с нас, ако научиш нещо.
Тя само се усмихна, така че аз се обърнах и се разкарах от там.
     Едва бях стигнала на приземния етаж, когато телефона ми звънна. Знаех без да гледам, че ще е Джак. Беше просто такъв ден.
Извадих го от джоба си и казах:
-Какво има, шефе?
-Искам веднага да отидеш до „При Данте”. Стомаха ми падна.
-Не още един обезглавен вампир?
     -Не. Този път е човек. Изцеден човек и много грозна тълпа от зрители.-гласа му беше мрачен.-Това лайно е ударило вентилатора доста гадно.

Глава седма
Превод: amelya_
Редакция: Vampire Lady
Лайното, както Джак ловко каза, наистина беше гадно.
     Паркирах половин улица далеч от „При Данте”, но дори и от там, когато излязох от колата звуците ме достигнаха. Беше гласове и гняв и гадост в едно, и наистина се надявах да има повече от едно ченге там. Коул и екипа му можеха и да се защитят, но не би трябвало. Те просто си вършат работата.
Както и аз.
     Но това не спря някакъв глупак да хвърли празна бирена бутилка право към главата ми, докато ченгетата бързо разчистваха тълпата за мен. Хванах я с една ръка и срещнах погледа на пияния глупак, който я беше хвърлил. Сините му очи бяха пълни с гняв, изражението му ме предизвикваше да му я хвърля обратно. Вдигнах я, но вместо това я счупих с една ръка—надлъж, а не в средата. Очите му се разшириха малко. Очевидно не беше мислел, че жена може да е толкова силна. Ченгетата отвориха бариерите, за да ме пуснат и аз отидох до трите фигури заобикалящи малко окаяно тяло.
     Коул вдигна поглед когато се присъединих към тях. Имаше сенки под очите и много се съмнявах, че са от прекараното време с новата му любима.
-Не е вампирско убийство. -Какво? Но Джак каза—
     -Да, знам. Доклада казва това, но не е.-той се протегна и размести врата на мъжа, показвайки две чисти дупки.
     -Определено ми изглежда като ухапване.-поколебах се и се наведох по-близо.-Само че няма червенина, и няма реакция на кожата.
-Точно.-Коул каза тежко.-Имитация е. Добра, но все пак е. Клекнах до него.
-Което означава, че ще намерим друга рана по тялото. -Сигурно. Не може да сме сигурни преди аутопсията.
     Изучавах крехкия стар мъж за момент, чудейки се дали е бил избран защото гледката към него би разпалила повече гняв и симпатия отколкото някой от млад. Погледа ми падна на левия му крак. Лека следа от кръв се носеше във въздуха и имаше някаква издутина около горната част на бедрото му под панталоните. Обзалагах се, че е превръзка.
-Съблечи го тук.
Коул ме погледна сякаш бях луда.
-На тълпата ще й хареса.
-Тълпата е причината, поради която предлагам. Направи го.
Коул размени поглед с Дъсти и Добс, след това кимна рязко. Докато го събличаха, аз станах и отидох до тълпата. Все още не се бяха притиснали до

барикадите, но хвърляха ругатни и отпадъци по ченгетата, които стояха зад тях. Нямаше да отнеме много, за да изригне цялата ситуация.
      -Ти, ти и ти.-казах аз, сочейки към тримата мъже, които изглеждаха водачите на тълпата.-Елате тук.
Те пристъпиха напред войнствено—големи, красиви мъже с грозно отношение.
      -Какво?-каза този в средата. Той беше най-високия от тях с поне три инча и ме надминаваше с пет.
-Мислиш, че вампир е направил това?
-Знаем го. Както казахме на хората тук, видяхме колата. Беше вампирска кола.
      Което означаваше, че стъклата всичките са били затъмнени срещу слънчевата светлина.
 -И знаеш със сигурност, че вампир е карал или е бил каран? Той се намръщи.
-Кой друг би карал тези неща?
      -Разбирам.-пристъпих напред, хванах го за блузата, сложих другата си ръка на слабините му, и не твърде елегантно го вдигнах над бариерата. Той не беше дребен мъж и отне усилие, но постигна желания ефект. Тълпата млъкна.
      -Вие двамата,-каза аз, слагайки непознатия на краката му и сочейки към двамата му приятели.-присъединете се.
Те го направиха. Бързо.
      С захвата ми още на блузата на мъжа, аз го завлякох до тялото. Другите мъже последваха без да ги питам.
      Коул и мъжете му бяха съблекли мъжа и развиваха превръзката му, когато пристигнахме.
      -Какво по дяволите?-попита големия мъж със зачервено лице. Не бях сигурна дали е гняв заради държанието ми или че е бил довлечен толкова близо до труп. Някои хора са такива.-Няма нужда да гледаме това.
-Ах, но е нужно, защото не ни трябва да разгласявате клюки.
      Спрях го когато Коул премахна и последната част от превръзката. Раната върху стария мъж бе очевидна—чиста, свежа линия, която минаваше от бедрото до коляното му. Кожата се разтвори, докато Коул мърдаше крака на стария мъж, показвайки слоеве на мазнина и мускули и след това кости. Имаше малки съсиреци в раната и раната леко се бе по тъмнила, сякаш някой рязко е измил мястото.
-Какво мислиш, че е това?-казах аз на мъжа. -Рана от нож.-измърмори той.
      -Рана от нож, която минава през важни артерии и го е изцедила до смърт.-отвърнах рязко.-Не мога да си представя вампир да похаби кръв по такъв начин. А ти?
      -Може би, който го е направил е искал да мислим, че не е вампир.-каза един от мъжете зад него с агресивен тон.
Пуснах мъжа и грабнах приятеля му. Той из грачи когато го дръпнах близо, ходейки около тялото, докато не стигнахме до главата. Коул послушно премести врата

на мъжа, за да са по-ясни белезите. Можех да почувствам вълните на веселие идващи от него, обаче никога нямаше да познаеш от изражението му. Дъсти и Добс старателно избягваха да поглеждат всички.
-Изглеждат ли ти като истински вампирски ухапвания?
      -Не знам.-измърмори той, сивия му поглед се местеше от тялото към тълпата, сякаш не можеше да гледа към стария мъж за повече от секунда.-Не съм експерт по вампирски ухапвания.
      -Е, тези мъже са. Искаш ли да чуеш какво казват или просто искаш да вдигаш ненужни неприятности?
-Не искам неприятности. Никой от нас не иска.
-Успя да ме заблудиш.-Тълпата зад нас все още беше много тиха.-Коул?
      Коул прочисти гърло, трепването на устните му беше единствения знак за веселието, което все още усещах.
      -Когато вампир захапе плът, аналгетичните елементи в слюнката реагират с кожата, причинявайки подуване около раната. Върху мъртъв, това подуване не спада. Тези рани изглеждат прободени в кожата от тънка игла или край на нож. Аутопсията ще покаже отговора.
      -Което означава,-казах аз, разклащайки малко мъжа.-че някой е искал идиоти като вас да мислят, че този мъж е убит от вампир.
-Е, ние не знаехме, че не е.-изхленчи по-големия мъж войнствено.
      Гласа му беше висок, разнасяше се лесно, и шум мина през тълпата. Напрежението и гнева, които бяха започнали да се разсейват, сега се смалиха още.
      -Затова е опасно да прибягваш до заключения.-казах аз.-Сега, защо всички не си тръгнете, преди да реша да арестувам задниците ви?
-Какво?-попита някой.-Не може да направиш това!
      Което беше вярно. Не можех, защото те всички бяха човеци, и правилата, които важаха за не-човеците, не важаха за тях. Но очевидно те не бяха най-острия уред в навеса, така че малко извъртане на истината нямаше да навреди. Не и ако се въздържаха следващия път, когато видят тяло оставено на улицата.
      -Директората има много повече сила от полицията и вие тримата подбуждахте насилие срещу членове и на полицията и на Директората. Считайте се късметлии, че се чувствам великодушна днес.
      Започнаха да се отдалечават. Когато стигнаха до бариерите, тълпата се беше разпръснала. Издишах облекчена въздишка.
      -Това беше добре свършено.-каза Коул меко, давайки ми усмивка, която стигна до хладните му сини очи.-Дори ако повечето се счита като разтягане на истината.
-Хей, по-добре това отколкото да ти огорчена тълпа да те срита по главата.
      -Твърде права си.-измърмори Дъсти, след това ми се усмихна и намигна. Имаше хубава усмивка, в редките случаи, в които я показваше.-Въпреки че сританите глави щяха да бъдат техните, не нашите, и шефа мрази това.
      Ухилих се и погледнах часовника си. Беше почти единайсет и половина, което означаваше, че ако не си размърдах задника, щях да закъснея за срещането с Кай.

Отказвах да го наричам среща. Не и когато той ме изнудваше да бъда там. Погледнах Коул.
     -Можеш ли да ми изпратиш детайлите за колата когато е намерена? Обзалагам се, че е крадена, но Джак ще иска да я проследя.
Той кимна.
     -Пратих го до главното управление, така че не би трябвало да отнеме много време.
-Благодаря.
     Той кимна и се върна на работа. Аз станах и отидох до колата си. Беше време да се прибера и да се преоблека, защото дънки и горнище не биха се счели за „нещо хубаво”. Обаче отказвах да нося и нещо секси, защото проклетия мъж не заслужаваше и това.
     Разбира се, да намеря нещо, което се счита за хубаво и не е твърде секси беше друг въпрос. Аз съм върколак. Ние бяхме секси.
     Накрая избрах много обикновена шарена рокля и я комбинирах с топла зимна вълнена жилетка и черен кожен колан, който си пасваше добре с белите и черни цветове. Елегантна и добре оформена, въпреки че цветовете бяха миналогодишен стил. Не че на Кай ще му пука.
Тогава защо на мен ми пукаше?
     Направих гримаса заради собствената си суетност, и, игнорирайки малкия трепет на вълнение, грабнах другите дрехи и излязох.
     „При Франклин” се оказа, че е в края на улица „Ла Троб”, точно под „Ексибишън”. Беше красива, синя двуетажна сграда с прекрасна украса и извисяващи се прозорци. Стъклото беше огледално, внушавайки че е еднопосочно, и имаше много малко знаци за възрастта й отвън—което ме накара да се зачудя какъв вид ресторант е това, освен че не е лесно намираем.
     Паркирах на едно от местата по-надолу, след това се върнах, токчетата ми щракаха бързо по бетона—ритъм, който откликваше на пулса ми.
     Нямаше дръжка на двойните врати отвън, само дискретен звънец. Това разгорещи предпазливостта ми.
     Беше много изкушаващо просто да се обърна и да си тръгна, но не вярвах, че Кай няма да изпълни заплахата си.
     Освен това, част от мен искаше да знае какво е това място. Мрачна и напълно глупава част.
Натиснах леко звънеца, и момент по-късно страстен женски глас каза: -„При Франклин”. Как мога да ви помогна?
-Райли Дженсън. Имам уговорена среща с Кай Мърфи.
-А, да, г-н Мърфи ви чака. Моля влизайте.
     Вратата се отвори, и аз влязох в малко фоайе с тъмен мрамор и златни принадлежности. Имаше малко бюро от дясно и плюшен златен диван и няколко растения от ляво. Дребничката блондинка зад бюрото ми се усмихна топло.

     -Добър ден, г-жо Дженсън.-каза тя и махна с елегантната си ръка към друга врата.-Ако отидете там, Кристин ще ви покаже масата.
     Направих каквото ми беше предложено, но секундата, в която влязох в другата стая, разбрах, че това не е просто ресторант.
     Леката музика, която докосваше въздуха беше чувствена и еротична—мелодия създадена, за да релаксира и съблазнява сетивата. Въздуха беше разгорещен като музиката и богат с миризмата на похот и секс и богата, ароматна храна. Въпреки опасенията си, аз поех дълбоко въздух, позволявайки на атмосферата да се просмуче в порите ми, точно към костите. Откликващ трепет на вълнение мина през мен. „При Франклин” беше вълчи клуб—много дискретен вълчи клуб. Клуб, който очевидно се грижеше само за определено ниво клиенти. Определено не бях чувала за такъв клуб преди, но предполагам, че не беше изненада, защото те не се целеха в такива като мен. Беше изненадващо, че се целеха в такива като Кай, но предполагам, че можеше да си позволи колкото и да струваше това място. Все пак, той беше начело на наемните убийци в страната.
Вратата се затвори зад мен, и друг дребна блондинка се появи. -Райли Дженсън?
     Кимнах, погледа ми минаващ покрай нея, изучавайки тъмните винени стени. Без камери, без прегради, никаква охрана, доколкото можех да видя, но сигурно имаше. Ако на това място се грижеха само за клиенти от висока класа, не можех да си позволя да не бъда внимателна.
     Блондинката ми даде усмивка, която накара очите й да светнат. Очевидно беше жена, която си харесваше работата.
-Г-н Мърфи ви чака в зелената стая. Насам, моля.
     Тя ме придружи по дълъг коридор, който беше целия в бледо златно и зелено. Не се опитваха да е секси, само топло и гостоприемно, и успяваха. Имаше врати от ляво и от дясно, и миризмите идващи от тях бяха микс от храна, алкохол и похот. Но без секс. Миризмата на секса сякаш идваше отгоре, въпреки че не чувах звуци, който да напомнят за сливане. Очевидно имаха добре звукоизолация.
     Блондинката спря пред последната врата от дясно, точно преди извиващи се златни и стъклени стълби. Докато тя пъхаше карта в слота, аз се наведох и погледнах нагоре по стълбите. Две големи врати стояха отгоре. Величествен вход към величествен дансинг може би.
-Готово, г-жо Дженсън.
     Усмихнах й се стегнато и влязох. Стаята беше малка, но пищно обзаведена. Стените бяха в богато, тъмно кремаво и покрити от трите страни с картини, които представляваха различни сцени в гора, в която голи хора тичаха. Четвъртата беше покрита с зелени кадифени завеси, и пред тях стоеше кожен диван, толкова добре подплатен, че изглеждаше сякаш ако седнеш, ще те погълне. Черна маса отнемаше останалото от стаята, столовете добре подплатени и в същия богат зелен цвят като завесите и дивана. От края беше за двама, въпреки че на цялата маса можеха да седят осем.
Кай се беше облегнал до рамката на камина, въпреки че огъня не беше запален. Което беше добре, като се имаше предвид топлината на стаята. Но въздуха не беше

нищо в сравнение с горещината, когато погледите ни се срещнаха. Беше като удар в корема и аз спрях, за момент без дъх.
      Той изглеждаше добре. Много добре. Черните му панталони пасваха на дългите му крака отлично и подчертаваха хубавия му задник. Блузата му беше грубо навита в ръкавите, откривайки мускулестите му ръце. Цвета беше тъмнозелен, и контрастираше с златните му очи, правейки ги да изглеждат още по-ярки.
Или пък може би беше само заради горещината в тях. Желанието.
      Погледа му мина по тялото ми—докосване, което ме остави гореща и потна. Свих ръце, забивайки с нокти в дланите, използвайки острата болка като заглушител за нуждата.
      Не исках да искам този мъж, но съдбата беше отнела този избор от мен. Но проклета да бъда, ако се предам в ръцете му без борба.
      -Защо е преструвката за храната, Кай? Защо не спестиш пари и да опиташ това съблазняване в някой от обикновените клубове?
      -Защото рядко ходя някъде публично тези дни. В моя бизнес това може да е опасно.
-Което означава, че някой иска главата ти? -Все още не, но не вярвам в рискуването.
      -Тогава се маскирай. Много добър си в занаята.-отидох до масата, сипах си вино, след това прибавих хапливо:-Всъщност, много си добър и в лъжите.
Той вдигна вежда.
-И защо би казала това?
      -Защото е истина.-Отпих от виното и почти въздъхнах от удоволствие заради сладкия вкус.
Въпреки че не исках да знам, дали той знае, че е едно от любимите ми. -Може и да е истина, но съм любопитен защо реши да го споменаваш сега. -Защото ме излъга за разговора ти с Манди Джоунс.
Той се усмихна. Горещината й ме прогори дълбоко.
      -Помолих я да докладва за мъртвия вампир само защото, ако аз го бях докладвал, ти нямаше да дойдеш.
-Можеше да бъде всеки пазител пратен там.
-Тогава щях да пропусна да видя сладкото ти лице, нали? Изсумтях.
      -Престани с глупостите, Кай.-махнах жилетката си, след това взех облегалката на стола и го измъкнах, за да седна.-Какво искаш?
-Теб.
-Не можеш да ме имаш.
      Той само се усмихна и този път нямаше нищо чувствено или разгорещено. Трепет раздра кожата ми.

     Обаче не намали нуждата. Тъкмо напротив. Вълчицата ми воюваше и го искаше—горещина, лед, опасност и всичко.
     -Припомни си, Райли...-гласа му беше мек и без интонация. Вълк в найсмъртоносното си състояние	че имаш хора, за които те е грижа и аз нямам. Ще получа каквото искам, по един или друг начин.
-Ако нараниш някой когото обичам, ще те убия.
     -Не, няма. Ти дори не можеш да застреляш бебе вампир.-изражението му беше подигравателно.-Освен това, ти обичаш живота твърде много, за да застреляш сродната си душа.
     Да, обичах живота, но ако той наранеше Роан или Лиандър, или Куин, тогава щях да застрелям копелето и да се тревожа за ефектите след това. Това, че той не го знаеше, показваше колко малко той наистина ме разбира.
-Ще те имам.-прибави той меко.
      Защо? Беше въпроса, който се надигаше в устните ми, но не го казах на глас, защото подозирах, че знам отговора.
Предизвикателството, което представлявах. Нищо повече.
     Което означаваше, че най-доброто решение бе да се предам на горещината и да се надявам, че когато получи каквото иска, ще ме остави намира.
     Разбира се, да се предам щеше да донесе допълнителни проблеми, и наистина не исках това сега.
     -Можеш да ме имаш физически. Не мога да отрека, че пламъка е там.-Изучавах го за момент, забелязвайки мързеливата полу-усмивка, решителния блясък в очите му. И внезапно осъзнах, че предизвикателството, което представлявах беше по-дълбоко от колкото бях мислела.
     -Но ти не искаш само тялото ми, нали, Кай?-добавих меко.-Ти искаш целия пакет. Искаш каквото давам на Куин.
     Той не каза нищо, но знаех, че съм предположила правилно. Усмихнах му се леко гадно.
     -Казвам ти сега, без значение какво правиш, ти никога няма да имаш това. Може да имаш душата ми, но само това ще получиш.
     Гняв се разпали в очите му, но бързо изчезна. Контрола беше силата на този мъж, и той нямаше да го загуби заради добре насочена закачка. Той се отдръпна от рамката на камината и дойде до масата. Преместих се, докато той сядаше, кръстосвайки краката си и слагайки ги далеч от него, за да не се докоснах колената ни. Не бях сигурна, че хормоните ми щя издържат на това докосване, без значение дали е леко или инцидентно.
     Но той беше достатъчно близо, че вкусната му миризма и горещината на тялото му се завъртяха около мен, дразнейки усещанията ми и карайки пулса ми да забие бързо. Отпих голяма глътка от виното. Не направи нищо, за да утоли пожарите.
     -Мислех, че ще си гладна след усилията пред „При Данте” тази сутрин, така че вече поръчах обяд.-каза той разговорно.-Надявам се да харесваш печено агне.
     Облегнах се на стола си и се чудех с кой е говорил. Две от любимите ми неща в менюто беше твърде много съвпадение.

-Защо си бил пред „При Данте” тази сутрин?
Той ми даде усмивка, която беше пълна с чар на акула.
-Следвах следа.
-Да и утре армиите в другия край на света ще хвърлят ръце и ще живеят в мир. -Да се надяваме не. Ако всички живеят в мир, няма да имам работа. -Каква е работата ти този път?
     -Да ти създавам проблеми.-той се обърна когато вратата се отвори и влезе сервитьор.-Ах, перфектно време. Благодаря, Джоузеф.
     Очевидно идваше тук доста, ако говореше на първо име със сервитьорите, защото те не носеха табелки с имената си.
-Не отговори на въпроса. -Да, отговорих.
     Безсилие се завихри в мен, но аз задържах дръзкия си отговор и се усмихнах на сервитьора, докато той поставяше чинията пред мен. Богатата миризма на агнешко се зави нагоре, и въпреки раздразнението ми, устата ми се напълни със слюнка.
     Взех вилицата и ножа си и започнах да ям. Може и да не исках да съм тук, но нямаше да прахосвам вкусно ядене. Особено когато не плащах да него.
Поне не с пари.
     Тишината се разтегна между нас. Единствените звуци мърдащи във въздуха бяха меката музика и щракането на приборите до порцелана. Но въпреки че не говорехме, аз бях твърде наясно с всяко негово движение. С начина, по който погледа му беше върху мен, докато ядеше. С ударите на сърцето ми и задълбочаващата се болка в тялото ми.
     Накрая свърших и бутнах чинията си с въздишка, която беше от части удоволствие и от части съжаление. Яденето беше свършило. И оставаше другото.
     -Добре.-казах аз, взимайки виното и наливайки чашата си отново.-Какво искаш наистина, Кай?
Той се усмихна и се облегна в стола си. -Имаш ли някакви следи за обезглавяванията? Отблъснах въпроса му с мой.
-Защо си бил пред „При Данте” тази сутрин?
     Той повдигна вежда, погледа му плъзгайки се леко по мен, и спря на кръстосаните ми крака. Той се пресегна и грабна единия ми крак преди да успея да реагирам, след това махна обувката и я захвърли. Бързите му, умели пръсти започнаха да масажират стъпалото ми и трепети на удоволствие се качиха по крака ми. Облизах устни, разкъсана между желанието да се наслаждавам и знанието, че това само ще доведе до усложнение, които се бях опитвала да избегна.
     -Бях зает от отчаян съпруг.-каза той меко, погледа му върху моя, докато продължаваше да разтрива и милва крака ми.-Жена му е кървава курва и това заплашва репутацията му. Нае ме да я намеря и да се погрижа за нея.
-Като имаш предвид погрижване, значи убийство.

      -Не директно, това ще съсипе репутацията му точно толкова колкото и кървава курва да му е жена. Така че ще направя инцидент, който тя няма да оцелее.
      Той го каза толкова равно, толкова нормално—и не знаех защо бях изненадана, но бях. Може би нещо дълбоко в мен—глупавата тъмна част от мен, която искаше този мъж толкова че болеше—се надяваше, че има някаква искра човечност в него. Би направило нещата между нас по-приятни.
Но можех да се моля за сняг по средата на пустиня.
      Взех крака си от него и преместих краката си далеч от него. Веселие заблестя в очите му. Както и решителност.
      -Току-що си призна, че планираш убийство. Ако стане, задника ти ще бъде в затвора по-бързо отколкото мога да кажа „Благодаря на Бога”.
Той се засмя. Беше богат, мек звук, който мина по кожата ми.
      -Има, по последна сметка, поне дузина млади богаташки, който посещават клуба „При Данте”. Знам осем от тях, които са женени и слагат рога на съпрузите си, и три от тези пият толкова много, че чакат инцидентите да станат. Никога няма да разбереш дали моята мишена е истински инцидент.
      Което няма да ме спре да опитам, ако случайно има инцидент във високата класа.
      -Технически те не слагат рога на съпрузите си. Кървавите курви дават на вампирите от кръвта си. Клубовете се грижат за това, не за секс.
      -Повечето клубове се придържат към правилата. Някои, като „При Данте”, не. Половината от горния етаж е от частни стаи и курвите плащат щедро, за да получат пълно обслужване.
      -И така се надяваш да хванеш жената на клиента си? Сложил си устройства в стаите и записваш станалото?-Обясняваше защо е и толкова възбуден. Воайорството беше част от вълчата култура—и голямо възбуждане за повечето от нас.
      -Да, но тя не е била там от дни, следователно затова стоях там и видях действията ти.
-Значи си бил там на засада когато Грант Хейвън е бил обезглавен?
      -Вече знаеш, че е така. Докладвах—или казах на онази жена да докладва— престъплението.
-И все пак твърдиш, че не си видял нищо.
      Той взе празната си чаша и се заигра с нея лениво, завъртайки в между пръстите си като с ножа в склада.
 -Ти всъщност никога не ме попита какво съм видял онази нощ. Мамка му...
-Кай,-казах аз язвително.-какво по дяволите си видял онази нощ?
      Той беше тих за момент, продължавайки да играе с чашата. Гледах движенията, бързината на пръстите му, и се зачудих какво могат да правят тези пръсти, ако играят по кожата ми.
-Може би,-каза той меко.-няма значение какво съм видял, а какво знам.

      -Какво аз знам е че едва потискам порива да завлека задника ти в центъра, да намеря някакво гадно убийство, което да ти лепна, и да хвърля умната ти уста в затвора.
Той едва се усмихна.
      -Грант Хейвън беше част от вампирския съвет на Мелбърн. Има слух, че вампира, който беше обезглавен и изгорен два дена преди Хейвън също е бил част от съвета.
-А Хенри Гейтуей?
 -Не съм намерил потвърждение дали е така, но подозирам, че и той е бил. Намръщих се, разглеждайки го, разглеждайки информацията.
      -Защо трима мъже от местния съвет ще посещават място като „При Данте” когато има по висококласни места?
      Той се усмихна. Беше прекрасно, гладно нещо, което се плъзна по усещанията ми топло като докосване.
      -Както има хора, които не искат пристрастяванията им да се знаят, има и такива вампири. Освен това, самия Данте е част от съвета може би са се почувствали побезопасно там.
      Очевидно не са били. Но предполагам, че ако си от съвета, когато главното вампирско население беше напълно не харесваше клубовете и законите, които ги заобикаляха, това можеше да те направи мишена, особено ако са изглеждали като лицемери защото са били клиенти на клубове с кървави курви. Тогава какво ставаше? Възмездие от редиците?
      Може би това, че трите убийства са били близо до „При Данте” е някакво предупреждение към него. Може би е ядосал неправилния човек—което, според Джак, не би било трудно.
      Все пак, ако беше така, защо би атакувал другите съветници първо? Защо не направо него?
      -Как знаеш всичко това?-казах аз, отпивайки пак от виното и усещайки как мекотата нарастваше. Опасна ситуация, като се има предвид компанията. Оставих чашата и добавих:-И защо си бил там първоначално? И двамата знаем, че оборудването ти за наблюдаване няма да бъде близо до „При Данте”.
      Дори ако е взел от охранителните камери на „При Данте”, никоя от тях не показва паркинга.
      -Разпитвам всичките редовни клиенти в усилие да взема по-ясна картина от държанието на целта ми.-той вдигна рамене, обикновено движение, което не пасваше с интензивността в погледа му.
      -От това, което видях в клуба, това е много безсмислено занимание. Курвите не ги е грижа за нищо друго освен следващата им доза.
Той вдигна рамене.
 -Да не оставям нищо на шанса, е закон с който живея. И нещо, което ще запомня.

      -Как може да си сигурен, че трите жертви и Данте са—бяха—част от вампирския съвет?
      -Аз съм сифон, помниш ли, и засадите са отегчаващи. Нека просто да кажем, че когато съм в клуба, се развеселявам като гледам колко информация мога да взема от вампирския ум без той да забележи.-той ме съзерцаваше за момент.-Защитите на Хейвън не бяха дори близо до силата на твоите.
      Старк ми беше казал, че Хейвън е бил на ваканция и това е била първата му нощ, когато е бил убит. Което означаваше, че или Старк или Кай лъже. Но кой? Точно сега, нямах идея.
-Видя ли нещо от ноща, в която Хейвън умря?
      -Караща бързо кола. Син Форд, цветни прозорци. Не можех да видя шофьора, но взех регистрационния номер.-той бръкна в джоба си, извади лист хартия, след това го плъзна по масата към мен.
Игнорирах го за момент, срещайки погледа му и го задържах. -Ти ли уби Грант Хейвън?
      -Не, не го убих.-Нямаше трепване в кехлибарените му очи. Нищо, с което да усетя лъжа. Част от мен искаше да му вярва—вярваше му—обаче знаех, че този мъж е професионален убиец и можеше да излъже и в ада.
      Имаше един начин да разбера със сигурност обаче не можех насила да направя тази стъпка. Освен факта, че е сифон и може да открадне защитите ми, наистина не исках да влизам в мислите му и да разбера какво чувстваше към мен наистина.
      Бях твърде голяма страхливка, за да погледна реалността на това. Беше много по-добре за емоционалната ми стабилност да продължавам да мисля, че това не е нищо повече от предизвикателство—игра—за него.
      Сервитьора дойде от вратата и започна да чисти масата. Взех листа, гледайки да не докосна пръстите на Кай. Почерка му беше чист, внимателен—доста като самия мъж. Взех го и го пъхнах в чантичката си.
 -Искате ли десерт?-попита сервитьора, след като изчисти чиниите. Кай ме погледна с вдигнати вежди. Поклатих глава.
-Не, благодаря. Наистина трябва да тръгвам.
Усмивка трепна върху сочните устни на Кай, но всичко, което каза бе: -Просто го направи както обикновено. Благодаря, Джоузеф.
      -Така да бъде, сър.-сервитьора си тръгна, затваряйки вратата леко зад себе си. Музика изплува от тишината, темпото се смени от нежния, еротичен ритъм, който беше през вечерята, към нещо по весело и танцувално. Започнах да тропам с крак и го спрях рязко.
      -Нещо друго за което трябва да знам?-Когато опасен—и секси—блясък заблестя в очите му, аз добавих:-Нещо друго, което може да си видял или чул и си забравил за споменеш?
-Нищо, за което си спомням. -Тогава трябва да тръгвам.

     Станах и отидох за вдигна обувката си. Но когато се наведох за да я взема, той се плъзна зад мен, ръката му около ханша ми и ме придърпа към дългото му, силно тяло.
     -Танцувай с мен.-измърмори той, дъхът му размърда косата ми и погъделичка врата ми.
     -Не.-казах аз, но излезе задъхано, когато другата му ръка дойде около ханша ми и остана на корема ми. Докосването му беше толкова горещо, че сякаш ме гореше, и пожарите, които горяха бавно през яденето, избухнаха от живот.
     Бавно, ритмично, той започна да ме върти в такт с музиката, тялото му притиснато до моето, водейки ме, дразнейки ме. Затворих очи, знаейки че трябва да се отдръпна, ако не исках това да се задълбочи и все пак бях неспособна да се спра от движението с музиката и тялото му.
     Разумната част от природата ми може и да не искаше това, но вълчицата ми не беше винаги разумна, и тя се нуждаеше от докосването му толкова много колкото аз имах нужда от кафе.
     Устните му докоснаха врата ми и дъхът ми спря. Той ме целуна отново, устата му лека като пеперуда, но все пак изгаряше дълбоко. Недей, недей, недей, крещеше част от мен. Обаче аз нямах волята да се отдръпна.
     Дясната му ръка се качи нагоре, плъзгайки се леко по мекия материал на роклята ми, докато не стоеше на извивката на гърдата ми. Той спря, дишането му се учести на врата ми, съответствайки с моето. За няколко секунди се движехме по музиката, тялото ми треперещо, чакайки докосването му да се покачи, нуждаейки се да се покачи. Но вместо това, той премести ръката си долу отново. Трепета, който мина през мен беше от неизпълнено желание. Пръстите му докоснаха корема ми, върху ръката, която ме държеше до него толкова здраво, след това продължи, докосвайки леко срамното ми хълмче, пращайки още един трепет от удоволствие през тялото ми. Но докосването му не остана, а се плъзна надолу по бедрото ми. Когато вече не можеше да се протегне, започна да вдига материала, подръпвайки подгъва на роклята, докато не докосна кожа. Бавно, сигурно, той започна да се покачва нагоре отново, пръстите му докоснаха вътрешната страна на бедрото ми, горещината на докосването му ме изгаряше, караше ме да заболи, да треперя. Стенание се изплъзна когато той хвана хълмчето ми и умелите му пръсти се заиграха по коприната на бельото ми.
     И продължавахме да танцуваме, движейки се по музиката, телата ни слети заедно, екерция му до задника ми, толкова гореща колкото и останалата му кожа. Исках тази горещина. Нуждаех се от нея.
      Не, вътрешния глас изкрещя, не прави това. Но гласа на съпротивлението беше по-слаб, давещ се под безброй усещания избливайки в мен.
Исках това. Бях дошла тук за това. И двамата го знаехме.
Дори ако не го бях приела до сега.
     Ръката на корема ми се придвижи по-нагоре, пръстите му намериха края на роклята ми отгоре и се плъзнаха отдолу, докосвайки леко настръхналото ми зърно. Потръпнах и се извих към него. Той се засмя меко и целуна ухото ми, врата ми, рамото ми. Зъбите му хванаха кожата ми, хапейки леко, игриво. Трепет мина през мен и дълбоката болка се уголеми.

       Ако не можеш да си тръгнеш, каза онзи вътрешен глас, тогава го съблазни. Не му позволявай да бъде нападателя. По този начин той печели.
      И аз не можех да му позволя да спечели дори тази малка битка. Не и по неговите правила.
      Раздвижих се, махайки ръцете му от тялото си, след това се обърнах в обятията му. Хващайки лицето му в ръце, аз докоснах устните му с моите, вкусвайки го, дразнейки го. Трепет мина през него и ръцете му се стегнаха около мен, придърпвайки ме по-близо, слабините му се потъркаха в моите. задълбочих целувката, изучавайки устата му с езика си, бутайки го назад към масата.
      Задната част на коленете му удариха стол, и аз го бутнах в него. Наведох се към него, взимайки друга целувка, докато докоснах с пръсти горната част на панталоните му, след това продължих, минавайки по ципа му, чувствайки как пениса му подскочи под ограничението на материята. Направих го отново, по-силно този път, и чух как съскането на въздух се изплъзна от устните му, когато тялото му се стегна в реакция.
      Третия път когато го направих, той изстена. Със самодоволна усмивка, аз махнах горното копче, след това ципа. Пениса му се освободи, плътен и твърд, върха бляскав с течност. Минах с ръце по дължината, гледайки очите му, наслаждавайки се на трепетите, който го разтърсваха, спешността, която се покачваше в него.
      Когато почти стигна до края, аз се усмихнах и се отдръпнах, погледа ми задържа неговия, докато се протегнах за ципа на роклята и бавно го свалих. Той ме гледаше жадно, гладно. Горещина и похот се завъртяха около мен—неговите и моите—карайки тялото ми да затрепери и малки капки пот да се появят по кожата ми.
      Плъзнах роклята, след това сложих пръсти под бельото си и бавно го свалих, тялото ми движейки се в такт с музиката. Дъхът му се забърза и пръстите му се стегнаха, сякаш се бореше с импулса да се протегне за мен.
      Усмихнах се и хвърлих бельото си при роклята, след това пристъпих напред и го обкрачих. Увих ръце около врата му, след това бавно се спуснах, докато върха на пениса му беше едва в мен.
-Това ли искаш?-казах аз, устните ми докосващи неговите, докато говорех.
      -Да. Господи, да.-той изстена, ръцете му се качиха на кръста ми в опит да ме бутне надолу.
      -Колко го искаш?-Бедрата ми трепереха от усилието да се съпротивлявам на силното напрежение на захвата му и да остана над него. Особено когато всичко, което исках бе да потъна в него.
      -Много.-излезе като малко повече от съскане във въздуха. Разкъса устните ми, с вкус на глад и желание. – Моля те.
      Тези две думи бяха много сладки. Мъжа, който контролираше всички в живота си, молеше мен да свърша каквото той беше почнал. Обрата беше много възбуждащ.
      Бавно се плъзнах надолу, треперейки от удоволствието. Горещината му ме изпълни, завърши ме, и все пак не беше само плътно. Както се страхувах, беше също и среща на душите, укрепване на връзките между нас.
      Част от мен просто искаше да стане и да избяга, но беше твърде късно за това. Така че опитах да игнорирам горещината му в ума си, вместо това се концентрирах на горещината на плътта му и на въртящото се удоволствие. Дишането му беше накъсано,

остро, тялото му повдигайки се под моето. Яздех го здраво, блъскайки се в него, наслаждавайки се на спешността, усещайки задоволителната изпънатост да расте и расте, докато цялото ми тяло не затрепери от силата й. Тогава се разби и аз свърших, треперейки и тресейки се и стенейки от дълбочината—дълбочина, която беше телесна и душевна. Момент по-късно той ме последва в сладката забрава, тялото му силно в моето, докато той свърши, силно.
След това приключи.
     За момент не направих нищо освен да седя там. Тялото ми беше наситено, задоволено, обаче сърцето ми беше разкъсано. Исках това, нуждаех се от това— нуждаех се от него—но в същото време го мразех. Мразех нуждата—мразех него.
     Мразех себе си, че не бях достатъчно силна, за да се съпротивлявам на желанията на душата си.
     Отдръпнах се от него, взех дрехите си, и тръгнах към вратата. Ръката ми беше на дръжката когато той каза:
-Значи по същото време утре.
Не казах нищо, само отворих вратата и излязох. Но знаех, че когато дойде утре, щях да се върна.

Глава осма
Превод: amelya_
Редакция: Vampire Lady
     Намерих банята и бързо се измих, след това се облякох. Рецепционистката весело ми каза довиждане, докато излизах, и някакси успях да се усмихна и да кимна, докато минавах през вратата.
     Вече в колата, треперенето започна и за няколко секунди не можех да направя нищо освен да хвана волана срещу реакцията. Господи, как щях да премина това без да унищожа всичко скъпо? Наистина не знаех и това ме изплаши повече от всичко, което съдбата ми е пращала досега.
     Трябваше да говоря с някой. Някой, който стоеше извън малкия ми кръг, но ме познаваше достатъчно, за да разбере. И имаше само един човек, който отговаряше на този критерии.
Диа.
     Взех телефона и бързо набрах номера й. Тя не отговори, но телефона й се включи на гласова поща, и странния й глас каза: „С клиент съм в момента, така че моля оставете съобщение. Райли, ако имаш нужда да говорим, ще се срещнем на обичайното място в пет и половина.”
     Усмихнах се, докато затварях. Диа беше силен—и известен—медиум, и това не беше първия път, в който е усещала, че искам да говоря с нея. Очевидно, каквито и вибрации да съм изпращала на вселената, са били достатъчно силни, за да ги усетя тя.
     Хвърлих телефона си в чантата, след това включих колата и тръгнах към Директората.
Кейд ме огледа със закъсняла реакция, когато влязох в офиса.
     -Е,-каза той, облягайки се в стола си и хилейки ми се.-изглеждаш вкусно. За кой си се нагласила?
     -Никой специален.-хвърлих чантата си на бюрото и седнах на стола.-Как мина в клубовете?
     Той вдигна рамене, погледа му се задържа на краката ми, когато ги кръстосах, и се облегна напред към моето бюро.
     -Изглежда никоя от жените не е била редовен клиент в един и същи клуб. Кроули е предпочитала „Шейдтс”, и Бейли е била редовна в „Тъмносини желания” и „Тъмните изкуства”.
     Не бях чувала никое от тях, но пък аз не бях част от този отчаян малък свят. Наклоних се, за да може скенера да провери окото ми, след това влязох в системата, за да проверя регистрационния номер, който Кай ми беше дал.
     -Предполагам, че шефовете не са забелязали нищо особено в жените в последната седмица преди смъртта им?
     -Така стана в единия.-той се премести, кликна с мишката, след това добави:-Отидох и до „При Данте”. Собственика не беше там, но говорих с бармана. Той не е виждал някоя от жените.
-Което не означава, че няма връзка между твоя случай и моя.

      -Все още мисля, че не е повече от случайност.-той погледна отново към екрана.-Как мина при Вини?
      -Тя твърди, че не знае нищо за смъртните случаи и че убийството на източниците й на енергия не е нищо повече от хабене на време върху съблазняване и усилия.
Той повдигна вежда.
-И ти й повярва?
Поколебах се и сбърчих нос.
      -Не знам. Тази жена е ненадмината лъжкиня, и не мога да използвам телепатия в леговището й.
-Значи да продължим да я наблюдаваме?
-Да, въпреки че трябва да се изясня с Джак първо.
-Какво да изясниш с мен?-каза Джак, докато влизаше в стаята.
      Изражението му беше мрачно и стомаха ми се сви. Определено означаваше, че още едно убийство е станало, и наистина не ни трябваше това сега.
      -Искам сегашното наблюдение над Вини да стане постоянно. Тя твърди, че не е свързана с неразгаданите смъртни случаи, но не съм сигурна дали й вярвам. Мисля, че трябва да видим кой влиза и излиза от леговището й.-Защото може й да беше вампир и да има ограничения със слънчевата светлина, но тези ограничения не означаваха, че не е свързана с тези убийства.-Дори ако убийствата не са работа на Вини, те стават на нейна почва, и не вярвам, че тя не знае за тях.
      Или че не използва знанието в нейно предимство. Все пак Вини искаше да се изкачва по финансовата стълба. И ако някой беше тук с нейното позволение, те си плащаха за привилегиите.
      -Ще трябва да организираме дневната смяна между теб, Кейд и Иктар. Роан е върху друг случаи сега и не можем да си позволим да го махнем от него. И бъди сигурна другите разследвания да не плащат заради наблюдението ти.-той спря пред кафе машината, взе чаша, и започна да я пълни. Миризмата на полуизпечени зърна изпълни въздуха и аз сбърчих нос. Джак сякаш не го интересуваше, когато отпи глътка и се обърна към нас.-Какъв прогрес имаме с обезглавяванията?
      -Аз имам още един възможен свидетел. Той ми даде регистрационния номер на кола, която е видял да излиза от мястото по време на убийството.
      -Това е начало.-Джак направи пауза, гледайки ме в очите.-Коул ми каза за бъркотията в „При Данте” тази сутрин. Добре си се справила.
      -Благодаря.-погледнах към компютъра когато търсенето най-накрая извади името и адреса на собственика. Пратих информацията към полицейските доклади и започнах проверка, просто за да видя дали усещането ми, че колата е открадната е вярно.-Чух че нашите обезглавени жертви—и Данте Старк—са членове на вампирския съвет в Мелбърн. Вярно ли е?
Той ме изучи за секунда, зелените му очи не издаваха нищо. -Къде чу това?
Повдигнах вежди.

-Източника няма значение, нали?
-Куин ли ти го каза?
      -Не. Той ми даде главното за съвета, но не и специфични неща. Знам, че е съветник, както и ти.
-Така ли?-каза Кейд с изненада в гласа.
      -В положението си като директор на отдела за пазители, да.-погледа на Джак се премести от Кейд обратно към мен.-Кой е в местния или големия съвет не е нещо, което съобщаваме. Има няколко извън кръговете, които знаят.
      -Както ти каза, членовете на съвета знаят и тази информация е достъпна в умовете им за тези, които знаят как да я вземат.
-Е, кой я е откраднал и ти е казал?
Поколебах се, знаейки че отговора няма да го ощастливи. -Кай.
-Е, това обяснява официалната рокля.-измърмори Кейд.
      Погледнах го мръснишки, но гадината ми се ухили неразкаяно и знаех, че ще бъда подложена на разпит по-късно.
-И какво по дяволите е правил той около „При Данте”?
-Той работи за мъж, който не е твърде щастлив, че жена му е кървава курва. -Предупреди ли го да не убива жената?
-Да.
      -Хубаво. Ако убийството стане, ще го пипнем. Поне означава, че има с едно помалко чудовище на улиците.
      Не казах нищо. Не бях казала на Джак, че Кай е сродната ми душа, но беше интересно, че той използва „пипнем” вместо „убием”. Може би Куин го е споменал.
      -Това не обяснява как копелето знае, че жертвите ни—и Данте—са членове на съвета.-продължи Джак.
Вдигнах рамене.
      -Очевидно се е отегчил по време на засадата и е започнал да чете вампирски мисли. Хейвън е бил един от тях.
      -И вярваш, че е направил само това? Защото е голяма случайност, че имаме наемен убиец, който се върти около „При Данте” в същото време, когато имаме и изрив на обезглавявания.
-Той отрече да ги е обезглавявал. Вярвам му.
-И си потвърдила отричането му с четене на мислите му? Поколебах се.
      -Всъщност не мога. Той се сифон, не помниш ли, така че той краде силите на защитите ми.
      Не споменах, че дори не съм се опитала—че съм била твърде уплашена да опитам. Джак никога не би разбрал причината.

      -Което означава, че не може да си сто процента сигурна.-Джак поклати глава.-Искам да знам движенията му. Вземи проследяващо устройство за кожа от изследванията и му го сложи.
-Той ще намери—
-Няма да намери това.
Не бих се обзаложила, но нямаше да споря. Не и когато Джак гледаше така.
      -Ако жертвите ни са членове на съвета защо не ни каза? Сигурно има някакво значение?
 -Защо? Никой не знае кои са членовете на съвета, за да не станат мишени. Намръщих се.
      -Как върви бизнеса на съвета през деня? Трябва да има някакво публично лице за съвета, нали?
      -Има главен офис, ако хората искат да покажат нещо на съвета. Всичките решения се пращат чрез телепатия от старите.
      Куин беше стар. Беше ли той един от доверениците за информация? Някакси не можех да си го представя. Изглеждаше твърде пасивно за някой, който е бил казадор.
-Но не са били само Хейвън и Гейтуей. Има още един—
      -Който мислим, че е Норман Гарет. Той не докладва в събранието снощи, и не е виждан от няколко нощи.
-Значи имаме трима мъртви членове на съвета. Това ми изглежда като схема.
      -Сега когато още един от тях—Харви Бастиъл—е намерен обезглавен, подозирам, че си права.-той отпи от питието си и направи гримаса. Но подозирах, че не беше от вкуса на кафето. Въпреки че предпочиташе висококачественото, не го интересуваше какво е, само да беше горещо.-Коул и екипа му са на път. Искам да ги последваш. И икономката на Бастиъл е убита.
Което означаваше, че може душата й да е останала за да поговорим.
      -Предполагам, че ти—или големия съвет—в момента предупреждавате останалите от съвета в Мелбърн, че може да има психопат след тях?
-Те знаеха след първото обезглавяване.
      Срам беше, че ние не знаехме. Изпуснах дъх и погледнах надолу когато компютъра изсвири. Колата е била открадната. Собственика сигурно не би казал повече от това, което беше в полицейския доклад, но предполагам че все пак трябваше да се провери. Взех химикал и записах името и адреса й.
      -След като отида до Бастиъл, ще отида при Вини и ще започна да наблюдавам, но имам среща с Диа в пет и половина. Можем ли да сложим един от нощната смяна за след пет?
Той се намръщи.
-Не съм сигурен, че Диа може да ни помогне да такъв вид случаи. -Точно сега, без солидни следи, бих пробвала.
      -Само не стой там пиейки кафе и говорейки за времето.-каза той тежко.-Или ще взема от заплатата ти.

Ухилих се.
-Сякаш бих направила това.
Той из пуфтя и излезе. Погледнах към Кейд.
-Свободен ли си за наблюдение утре?
Той направи гримаса.
     -Знаеш, че не е от любимите ми неща. Освен това, мислех, че исках помощ с обезглавяванията. Не мога да правя и двете.
     Можеше, ако искаше—до дори докато мисълта минаваше през ума ми, знаех че наистина не съм честна. Той имаше толкова нерешени случаи в чинията си колкото и аз, и Джак щеше да се ядоса, ако оставеше всичко, за да ми помогне.
Освен това той имаше семейство и бебета, при които да се прибере, а аз нямах. Все още не, помислих си аз с вътрешно потрепване.
     Господи, как това би променило живота ми? Как щеше да промени държанието ми към тази работа и рисковете в нея?
     Беше ми отнело доста време, за да приема, че ми харесва да съм пазител, но преследването и опасността бяха много привързващи. Беше в кръвта ми сега и да се откажа не би било лесно.
     Но да оставя една мечта заради друга също не би било лесно, и да имам бебе беше последната ми. Единствената, която имах шанс да изпълня.
Би трябвало да е лесен избор, простичък. Но не беше.
     Харесваше ми това, което правя. Обичах, това което правя. Бяхме различни, и това правеше рисковете и опасностите да си струват. И колкото и да се бях борила срещу това да съм пазител, то ме караше да се чувствам сякаш накрая съм намерила нещо, за което съм била предназначена.
     И все пак, не исках моето дете да порасне без любовта на глутницата около него—или нея—и тази глутница трябва да бъде повече от само Лиандър, колкото и да се грижи той за нашето поколение когато стане най-лошото. Аз и Роан сме имали само майка ни когато пораствахме, и колкото и да ни е обичала, това не беше глутница. Никога не бяхме приемани като глутница, и тази изолация ни беше повлияла във връзките както като деца, така и като възрастни.
Не исках тази самота—чувството, че никога не принадлежиш—за никое мое
дете.
-Земята вика Райли. Върни се, Райли.
Премигнах и погледнах Кейд.
-Какво?
-Казах, че ще остана няколко часа, но само толкова мога да успея. -Страхотно. Как е по обяд?
Той повдигна вежда.
-Още една гореща среща с един определен върколак?

      -Не е среща.-По-скоро битка на волите.-Не искам никой убит, Кейд, така че ще играя игрите му, докато не се измори от тях, или докато не намеря начин да го накарам да си седне на задника и да се разкара.
      -Сигурен съм, че ако кажеш на Джак за заплахата, той ще се справи със ситуацията подходящо.
-Може би, но предпочитам сама да се справя.
      -Тогава просто ще се надявам никой, за който те е грижа да не свърши наранен, защото не вярвам на този мъж.
      -Не се тревожи, аз също.-взех чантата си, след това отидох до бюрото му и го целунах по бузата.-Предполагам, че не искаш да ми помогнеш с още едно нещо?
      Погледа му се плъзна от лицето към гърдите ми, които се виждаха добре, благодарение на факта, че горнището на роклята се бе отворила когато се наведох.
      -Ако включва да се справя с тези красиви дами, които висят пред мен, определено.
Ухилих се и му дадох листа с адреса на Хариет Морган.
      -Можеш ли да отидеш да говориш с тази жена вместо мен? Колата й е излизала от мястото на обезглавяване, но тя е обявила колата си за открадната предишния ден. Някой трябва да говори с нея и да провери историята й.
      Той едва погледна към листа преди да го сложи на бюрото. Големите му ръце хванаха гърдите ми, държейки ги едва ли не благоговейно.
 -Сигурна ли си, че тези красавици нямат нужда от добър масаж? Засмях се и нежно се отдръпнах.
-Сигурна съм.
Той въздъхна драматично.
-Знаеш ли, те ми липсват.
-Не си ги имал—или мен—толкова често.
 -Знам. Това е най-непростимото нещо в цялата ситуация. Поклатих глава и взех ключовете си.
-Ти си непоправим.
      -Напълно.-той ми даде усмивка, която беше едновременно весела и секси.-Ще те взема в ръцете си отново някой ден. Знаеш това, нали?
      -Когато ада замръзне, или Джак ни позволи. И ти знаеш кое би се случило първо.-казах аз, след това махнах и тръгнах към вратата и надолу, за да разследвам.
      Харви Бастиъл живееше в Хемптън—плажно предградие надолу от Брайтън, но без високо класната репутация на Брайтън или цените. Което означаваше, че имотите тук се продаваха за смирените един милион, вместо за два или три отгоре.
      Къщата на Бастиъл беше няколко улици по-нагоре от плажа, но беше красиво старо калифорнийско бунгало, намиращо се в „стилния район”, така че цените бяха високи тук с къщите, които притежаваха гледка към плажа.

     Паркирах зад вана на Коул и излязох. Морския въздух се завъртя около мен, свеж и солен, и аз поех дълбоко въздух. Не премахна умората от системата ми, но пък добро нощно спане сигурно беше единствения лек за това.
     Отворих дървената порта и вървях по пътека с кремави нарциси. Сладката им миризма се завъртя около мен, но беше заменена от аромата на свежа кръв и изпарения на смърт от отворената врата. Имаше напрашени отпечатъци на вратата и на рамката, и Добс беше клекнал няколко крачки навътре, внимателно премахвайки части от плът от яркия дървен под. Той вдигна поглед когато влязох и ми се усмихна напрегнато.
-Икономката беше застреляна, но Бастиъл е убит като другите. -Някакъв знак за насилствено влизане?
Той поклати глава.
     -Изглежда икономката е дошла в къщата, видяла е какво става, и е избягала. Застреляна е в дневната.
-Защо е тичала към дневната? Защо не право към вратата? Той вдигна рамене.
-Хората не винаги мислят трезво когато някой се опитва да ги убие.
     Предполагам, че беше истина. И да бъдеш посрещнат с въоръжен мъж на работното ти място, не беше всекидневно явление за повечето хора като за нас.
-Кога е била убита?
     -Изчислихме приблизително между пет и седем тази сутрин, но няма да сме сигурни, докато не се върнем в лабораторията.
Към пет беше много рано да дойде икономка.
-А Бастиъл? Той къде е убит?
-В леглото си.-той посочи с брадичката си към коридора.-Коул е там сега.
     Внимателно пристъпих около малките топчици, след това тръгнах към коридора, стъпките ми отекваха високо по дъските. Главната спалня беше по третия коридор.
     Коул вдигна поглед когато пристъпих в стаята. Грубото му лице не показваше знаци за умора.
-Имам странно чувство на дежа вю.
     -Защо?-погледнах покрай него към тялото на леглото. Ако не беше факта, че белите чаршафи бяха червени, почти можеше да се вярва, че Бастиъл е заспал, а не мъртъв.
     -Заради това.-Коул махна към тялото на теглото.-Вампири лежащи спокойно, докато някой им отрязва главата. Имахме такъв случаи преди няколко месеца, помниш ли?
     Как можех да забравя? Този случай ме доведе до Кай и цялата мъка заедно с него.
     -Но аз мислех, че каза, че няма нищо в токсикологичните доклади или клетъчните проби от другите жертви, които да показват някакви наркотици. Няма ли вещерския прах да се покаже в лабораторията?

      -Това би се показало, защото го анализирахме и знаем съдържанието му. Ами ако е нещо подобно и се състои от съставки, които не сме срещали? Ако са естествени, не е задължително да са маркирани.
     -Предполагам, че е възможно.-И означаваше, че тези убийства са планирани от доста време. Не беше лесно да намериш вещица в този град—не и такава, която се занимава с тъмните изкуства.
     Разширих ноздри и премахнах богатата металическа следа на кръвта и подълбокия и пикантен аромат на Коул. Другите аромати въртящи се във въздуха бяха богати на миризмата на вампир, човек, полирани мебели, и изгорено дърво. И имаше нещо друго—нещо, което беше малко повече от мъглява мърсотия, която погъделичка гърлото ми и ми се прииска да се закашлям.
     -Има нещо странно тук.—поех дълбоко въздух, но миризмата остана дразнещо неуловима и неопределима. В самата стаята нямаше следи какво може да е. Погледа ми попадна на малкото прах зад нощното шкафче.-Може да вземеш проби от праха в стаята, за всеки случаи.
     -Вече го направих.-той направи пауза, взимайки нещо, което изглеждаше като марля и слагайки го в синтетичен плик.-Тази странна миризма, която спомена— помирисвала ли си я след другите убийства?
     Намръщих се, спомняйки си. Бях помирисала нещо странно при Гейтуей—нещо, което беше мъгляво и не на място. Но Кай се беше появил малко след като го бях помирисала и беше премахнал всякакъв спомен от него.
До сега.
-Имаше подобна миризма при Гейтуей.
-Защо не си го споменала в доклада?
-Защото не можех да съм сигурна, дали не е заради мухала в банята.
     И ако се бях върнала в банята, сигурно пак нямаше да повика спомените ми, защото просто не миришеше като другия вещерски прах.
     Огледах се в стаята отново. Нищо не изглеждаше докоснато. Имаше голям златен часовник и портмоне пълно с пари на скрина, и няколко много скъпи картини по стените. Единствената връзка между тримата—сега четиримата—обезглавени мъже беше факта, че са членове от съвета на Мелбърн.
     Така че трябваше да намеря точно кой са вбесили съвета наскоро. И много се съмнявах, че ще бъде лесно. Нямах представа кой са членовете—освен Данте, и аз наистина не исках да говоря с мъжа отново—и Джак не беше показал намерение да споделя информация за останалите. Може би е мислел, че не трябва да знам повече отколкото вече знаех, или просто факта, че не му е позволено да ми каже. Все пак той беше съветник. Може би му трябваше позволение от големия съвет, за да разкрие такава информация. И това че контролират хора по света, не го прави лесно да се стигне до тях.
Въпреки че убийците никога нямат проблем.
     Единствената ми опция бе да говоря с Куин. Той може да не ми бе казал много за съвета, но беше казал много повече от Джак, така че може да бъде убеден да ми каже още едно име. Ако можех да говоря с някой—някой който не беше ходещ секс—можех да имам истински шанс да спра тоз проклет случаи.

Обърнах вниманието си към Коул
-Някакъв признак как убиеца ни е влязъл в къщата?
     -Задната врата беше разбита. Убиеца би трябвало да се е движил много бързо, защото изглежда, че Бастиъл не е направил нищо, освен да е махнал чаршафа от лицето си.
Намръщих се.
-Единствената раса, която може да се движи толкова бързо е друг вампир.
     -Има няколко шифтъри, които могат да се движат почти толкова бързо колкото вампир, и в този случай биха били също толкова бързи. Вампирската реакция по принцип е по-бавна когато излизат от дневната си дрямка.
     Затова, според човешката история, тези, който са били заподозрени че са вамири, са били намушквани през деня. Ако убиеца е бил човек, това им дава шанс за борба. Разбира се, да отвориш леговището на млад вампир на слънчева светлина би било достатъчно, но хората предпочитаха да са сигурни.
     -Не обяснява защо другите са били хванати. И двамата са били будни и в съзнание.
Коул направи гримаса.
     -Виждала си вещерския прах в действие, така че ми кажи—действа ли достатъчно бързо, за да спре вампир от атакуване?
     Смръщих нос, спомняйки си как зомбито хвърли прахта в лицето ми и точно колко бързо изсмука устойчивостта. Бях късметлийка—че повечето прах беше за вампирите, не дампирите, и върколашката ми кръв ме спаси.
-Да.
     -Тогава това е отговора ти. Просто трябва да намерим съставката за бъдещи справки.-той ми се усмихна изтощено.-Ако можеш да си спомниш да вземеш проба когато хванеш убиеца, това ще е в голяма помощ.
Изсумтях и махнах с ръка към тялото.
     -Предполагам, че убиеца не е човек. Не би трябвало да е лесно да отрежеш така главата на вампир.
     -Не-човек определено по-лесно ще я махне от човек, без значение колко е силен човека.
     -Значи, основно търся не-човек ядосан на вампирския съвет. Това би трябвало да е лесно за намиране.
Коул повдигна вежди.
-Всичките ни жертви са от вампирския съвет на Мелбърн?
     -Да. И Джак мисли, че вампира изгорен преди първото обезглавяване също е от вампирския съвет.-направих пауза.-Защо не ти е казал?
Коул изсумтя.
     -Съветите са група тайни копелета, затова. Съмнявам се, че Джак дори може да намекне, че знае кой кой е, без са попита за позволението им.
Което беше каквото бях открила.

-Не прави работата ни по-лесна, обаче.
      -Би било хазартна игра да предположим, че това не е тяхна голяма грижа.-той подсмъркна—презрителен звук.-Може на думи да спазват правилата на Директората и хората като цяло, но смея да кажа, че си имат свои методи за справяне със ситуации като тази.
Да и преди са ги наричали казадори. Как ги наричат сега, никой не знае.
      -Но ние се справяме с телата и пресата, и обществото, би си помислил, че ще са по-услужливи—особено когато искат този убиец хванат толкова колкото и ние.
      -Кога вампирите са услужливи, ако не им е изгодно?-изсумтя Коул меко.-Директор Хънър, Джак и Куин са изключения, не правилото.
Изучавах го силно за момент, след това казах:
 -Това е много свирепо държание, като се има предвид за кого работим и с кого. Той вдигна рамене.
      -Просто защото мисля, че главатарите са арогантни нещастници, не омаловажава това, което правим в Директората. Ние сме различни, и ние стоим между хищниците и плячките им. Това покрива възраженията, които имам срещу тези, с които работя понякога.
      -Значи се държеше с мен така когато започнах да работя като пазител, защото съм толкова вампир колкото и върколак?
Той се ухили. Това заличи умората от лицето му и ярките му очи заблестяха.
      -Определено. Но ти не си и наполовина толкова лоша, като се има предвид, че имаш лоша кръв и от двете части.
Сложих ръка на сърцето си.
-Успокой се сърце мое—това почти звучеше като комплимент.
      -Да бе.-усмивката му падна малко, но остатъците все още затопляха края на очите му, и малко от напрежението в него сякаш го нямаше.-Сега, ако нямаш нищо против, имам си работа, така че разкарай тези твой разсейващо дълги крака в друга стая.
      -Това звучи повече като Коул, който познавам и обичам.-махнах му бегло за довиждане и се подчиних.
      Останалата част от къщата не показа много. Бастиъл може и да е бил в съвета, но офиса му не подсказваше никакви указания като например къде или кога се срещат. Може би такава информация се пращаше по телепатичен път към съответните членове. Отворих шкафчето на бюрото му, но то не съдържаше нищо повече от няколко чеккнижки и нетбук. Последното имаше инсталирано ключалки с пръстови отпечатъци, така че дори да има информацията, която търся, беше повече по частта на Коул отколкото моята. Кухнята и дневната в задния край не съдържаха някакви разкрития също—освен че Бастиъл е бил някакъв маниак по чистота. Всичко блестеше, и нямаше петънце прах никъде.
Ходех по коридора към кабинета, когато въздуха внезапно стана леден. Усещането беше твърде познато. Имаше душа тук и тя искаше да говори.

     Трепети раздраха кожата ми, докато се приближих бавно. Дъсти беше клекнал до тялото на жената, внимателно взимайки коса от синята й вълнена жилетка. Той погледна нагоре, когато влязох в дневната, след това погледа му се напрегна и той стана бързо.
-Усещаш нещо?
-Душата й е тук.
-Искаш ли да изляза?
     -Не.-казах аз, опитвайки се да усетя откъде идваше студенината. Изненадващо, не идваше от близо до тялото, а от големия лавров прозорец.-Какво е името на икономката?
-Хелън Хилс.
-Хелън,-казах меко.-защо си тук? Какво трябва да кажеш или направиш?
     Способността ми да разговарям с мъртвите беше станала много по-силна през последните месеци, и тяхната способност да получават форма и да се покажат достатъчно дълго, за да проговорят в присъствието ми беше пораснала. Изглеждаше, че теорията на Коул, че те се нуждаят от силата ми, за да приемат форма е вярна—и тези дни само действието от разговора с духовния свят ме оставяше много по-слаба отколкото ми се искаше да призная.
     Хладнината във въздуха стана по-силна, докато не се почувствах сякаш лед се впива в костите ми. Никой не можеше да обясни защо душите водеха с тях студенина от подземния свят, но главното единодушие бе, че има нещо общо това, че са в средата—не тук, но пък не и в рая или ада, или където отиват душите.
     Нещо се раздвижи срещу слънчевата светлина идваща през прозореца. Тънка струя от по-плътен въздух, който нямаше форма и дори не можеше да се определи като дим.
-Хелън?-повторих аз.-Трябва ли да говориш с мен? Имаш ли да кажеш нещо?
     Душата й беше малко повече от струйка бяла мъгла, без черти и без тяло. Но мислите й достигнаха все пак.
Защо? Каза тя. Защо трябваше да умрем?
     -Не мога да ти кажа това, Хелън. Не и докато не хвана този, който причини това на теб и шефа ти.
     За момент нямаше отговор, но студенината стана по-силна, докато пръстите и носа ми не заболяха от свирепостта й. Енергия заплува през мен, извън мен, струейки въздуха, давайки на душата силата да говори.
Но няма смисъл. Г-н Бастиъл беше добър мъж, въпреки че беше вампир.
     -Добрите хора умират през цялото време, Хелън. Често не изглежда, че има смисъл или че е правилно.-направих пауза, когато треска от слабост натисна мускулите ми. Тя сякаш изсмукваше повече енергия от душите в миналото и това означаваше, че е по-добре да побързам, преди да ме изцеди прекалено. Затова се страхувах да правя това—тези души могат да ме завлекат в дълбочините на сенките, ако не съм внимателна.-Какво можеш да ми кажеш да мъжа, който влезе в къщата и ви уби?
Не беше един мъж. Бяха двама.

      Изненада мина през мен. До сега нямаше следа, че двама мъже са били забъркани в убийствата. Но пък ние имахме много малко следи.
-Сигурна ли си?
       Да единия стоеше назад, с кръстосани ръце. Имаше камера в ръката си, но не я използваше. Другия имаше трион. Тя направи пауза, и ако имаше физическо тяло, щеше да потръпне. Така, ужаса й се завъртя в ума ми, рязък и брутален. Той режеше врата на г-н Бастиъл. Имаше кръв...
Прекъснах, несигурна, че ще мога да оцелея през още един кръг от ужас. -Можеш ли да опишеш някой от мъжете, Хелън?
Тя не отговори, енергията й изсмукваше моята, докато не прибави:
       Единия беше вампир. Мога да ги усещам, знаеш ли? не знам за другия, защото не бях достатъчно близо, за да усетя миризмата му. Но той беше висок и добре изглеждащ. И двамата бяха.
Нищо от това не беше полезно при залавянето на убийци. -И не можеш да ми кажеш нищо друго за тях?
      Енергията в стаята се покачи още малко, карайки косъмчетата на врата ми и ръцете да настръхнат. Треперенето в мускулите ми ставаше по-силно.
      Накрая, тя каза, Вампира не беше такъв, който взима кръв. Те миришат поразлично от този.
      Което означаваше, че си имаме работа с емоционален вампир? В този случай както и в другия? Какви бяха шансовете това да стане без някаква връзка?
      Което означаваше, че наблюдението ми над Вини стана много по-важно. Тя може и да не беше замесена в тези убийства, но определено знаеше кой е. Вампирите— каквито и да бяха—бяха много териториални. Ако имаше друг емоционален вампир на територията на Вини, тя щеше да знае. И щеше да спечели от това по някакъв начин.
-Има ли нещо друго, което можеш да ми кажеш?
       Е, и двамата бяха много добре изглеждащи. И добре облечени. Гласа й изглеждаше по-мек, но може би беше заради моето изтощаване. Но всичко стана толкова бързо, разбираш ли? видях ги и изтичах. Опитах се да стигна до телефона в дневната, за да звънна на полицията, но имаше изстрел. Тогава това...
-Можеш ли да ми ги опишеш?
      Нямаше отговор. Енергията около мен спадаше с моята сила. Може би тя вече не можеше да отговори.
      -Благодаря за помощта ти, Хелън.-поколебах се, след това добавих:-Можеш да продължиш, ако искаш.
      Въздишката й отекна в ума ми, след това крехката й форма изчезна и останалата енергия изгаряща въздуха изчезна с нея.
      Хванах шкафа за книги, когато краката ми се поддадоха и поех няколко дълбоки глътки въздух в усилие да изчистя напрежението и умората, които все още се движеха в мен. Не помогна особено.
      -Ето.-каза Дъсти грубо, и пъхна димяща чаша с кафе пред мен.-Помислихме, че можеш да се нуждаеш от това, ако говориш с душата.

      -Мисля, че те обичам.-увих ръце около чашата, опитвайки се да възвърна топлината в пръстите си.-Хелън Хилс върколак ли е била?
-Не сме проверявали. Защо?
      -Защото говореше за помирисване на хора.-огледах се наоколо, когато Коул влезе в стаята, изражението му загрижено, докато ме гледаше. Той се успокои малко, когато видя, че нямам външни рани от разговора с душата, и това ме стопли повече от питието.-Душата каза, че двама мъже са замесени. Единия е вампир.
-А другия?
      -Тя каза, че не е била достатъчно близо, за да усети миризмата му, но е носил камера която не е използвал. Вампира е вършел обезглавяването.
      -Е, това ще пусне котка сред вампирските ни гълъбчета, нали?-той се намръщи.-Защо по дяволите ще вземат камера и няма да я използват?
      -Ще попитам лошите когато ги хвана.-отпих от кафето. Горещината му се плъзна го стомаха ми и трябва да подтисна порива да въздъхна от удоволствие. Отпих още веднъж, след това добавих:-Това поне може да успокои напрежението по улиците. Не човек прави това, така че вампирското население може да спре да бъде толкова надуто.
      -Нормалния ми отговор е, че вампирите са родени надути, но познавам няколко човека, който са същите.
-Да и много от тях са журналисти.
Той се ухили.
-Изглежда не съм единствения с гадно държание. Джак няма да одобри.
      -Самия Джак понякога не му харесва как някои репортери предизвикват поголяма сензация в такива случаи. И ако те не бяха ненарушили закона на медията, нямаше да бъдем изправени пред тази тълпа.
      -Вярно е.-Коул направи гримаса и мина с ръка през косата си.-И които и да са нашите двама убийци, те са много добри, защото не намираме много улики.
Което означаваше, че сега беше по-важно от всякога да говоря с някой от съвета.
      -Е, имаме вампири замесени в убийствата, и имаме членове на съвета като жертви, така че не е трудно да разбереш каква е връзката. Само трябва да разберем „защо”-то зад връзката.
-Късмет с това.-измърмори Дъсти.
      -Ще ми трябва.-изпих кафето на няколко глътки, колкото да опаря устата си. Не ме интересуваше, защото горещината ме опари надолу, премахвайки последните остатъци от студенината.
Само да можех да премахна и слабостта така.
      Отдръпнах се от шкафа за книги. Стаята се завъртя малко, но краката ми ме задържаха добре, въпреки че мускулите ми все още трепереха.
      -Вземи си бургер преди всичко друго.-коментира Коул.-Все още изглеждаш бледа.
-Ще бъде първото ми повикване, д-р Рийс. -Идиот.-каза той и излезе от стаята.

      Кимнах на хилещия се Дъсти за довиждане и тръгнах към колата си. Което ми отне повече време отколкото исках да приема. С треперещи ръце, извадих телефона от чантата си, натиснах бутона за видео, и набрах Куин.
      Той отговори на второто позвъняване, но обаждането остана само гласово. Което означаваше, че той не е в офиса си.
-Хей, прекрасна лейди, това е приятна изненада.
      -Не можех да изкарам още една секунда без да чуя сладкия ти ирландски тон.-отговорих аз с трепваща усмивка на устните.
      -Колкото и да ми се иска това да е истина, знам че не е. Какво мога да направя за теб?
-Освен да ме заведеш на вечеря?
-Хеликоптера ще е готов и ще те заведа някъде на екзотично място. Усмивката ми се разшири. Едно от предимствата да имаш много богато гадже. -Мислех, че имаш среща с приятеля си Жулиен тази вечер?
      -Но не до единайсет. Той не иска да отива в клубове по-рано, защото не мисли, че става нещо интересно преди това.
      -Тогава наистина трябва да посети вълчи клуб.-Те бяха интересни по всяко време, денем и нощем.-И ти се обаждам защото искам помощ за случаи.
      Той не отговори веднага. На заден фон се чуваха отварящи се врати, след това ехото на бързите му стъпки. Знаех този звук—тъкмо влизаше в сградата на офиса си.
-Какъв вид помощ?
      -Тримата обезглавени вампири са част от вампирския съвет в Мелбърн. Трябва да говоря с някой член от съвета, за да видя какво решение са взели наскоро, че да ядосат някого толкова много.
Той се поколеба.
-Това няма да е лесно.
-Така и предположих, когато Джак не го предложи.
      Още врати се затвориха, и електронен глас започна да изброява номера на етажи. Сигурно беше в експреса до петнайсети етаж—асансьор, който мразех. Шибаното нещо се движеше твърде бързо.
-Поради добрата причина, че сигурно сам ще го направи.
      -Може би е така, но все пак предпочитам сама да говоря с някого. Той трябва да е уважителен. Аз не.
      -Ще трябва, ако искаш да отидеш близо до членове на съвета. Те са дори по старомодни от мен.
      -Да.-каза суховато.-Толкова са старомодни, че ходят в клубове, за да служат на кървави курви.
-Бастиъл не ходеше. Повдигнах вежди. -Вече си чул за това?

      -Лошите новини бързо се разпространяват.-гласа му беше суховат като моя.-Предполагам, че вече знаеш за Данте?
-Да, и искам да го избягвам колкото мога. Този мъж е сексуален хищник.
      -Върколак, който се отдръпва от друг хищник?-изненада и веселие минаха в гласа му.-Не мислех, че ще доживея да видя този ден.
 -Това означава ли, че искаш да го видя? Той се засмя.
      -Не. Ще говоря с друг член на съвета и ще видя дали ще се съгласи. Не мога да обещая повече от това.
-Благодаря, че опитваш.
      -Както казах, без обещания. Ще свърша работа към шест. Къде искаш да се срещнем?
-Ще се срещам с Диа на обичайното ни място в Брънсуик в пет и половина. -За работа или удоволствие.
      -Главно удоволствие, но е от времето на Джак, така че ще я питам официално няколко въпроса.
      -Тогава ще се срещнем в Есендън в седем и половина.-каза той.-Трябва да е достатъчно време, за да се прибереш, преоблечеш и да се срещнем.
      С глупава усмивка на очакване върху лицето си, аз затворих, след това включих колата и тръгнах към Вини. Взех няколко бургера от местния МакДоналдс, след това заобиколих, докато не намерих разумно незабележимо място, но да мога да наблюдавам предната врата, и зачаках.
Оказа се голямо чакане.
      Нищо не стана. Никой не влезе, никой не излезе. Някакво дете с мърлява руса коса и отегчено изражение се опита да влезе в колата ми, докато ръмжането ми не му показа, че съм вътре. Изражението му и последвалото бягство разнообрази отегчението малко.
      Когато стана около пет, станах малко неспокойна, чудейки се дали Джак е забравил да се обади на някой да ме замести. Мисълта тъкмо беше преминала през ума ми, когато телефона ми иззвъня.
      -Райли,-каза Бенсън.-Джак каза, че ако не започнеш да включваш ком-връзката, докато работиш, той ще го смени с такъв, който не може да се изключва.
Бързо включих ком-връзката, но не се извиних.
-Какво е станало?
-Нищо. Талвин е при Вини, ако искаш да тръгнеш за срещата си с Диа. -Благодаря, че ми каза.
-Не трябва да ми благодариш, че си върша работата.
      Но тона му подсказа, че го оценява. Затворих, след това хвърлих телефона си в чантата и тръгнах към Брънсуик. Намерих място няколко улици по-надолу по ресторанта и се върнах. Масите на тротоара бяха пълни и Диа не беше на някоя от тях. Което означаваше, че Риса сигурно е с нея, защото ресторанта се хвалеше с безопасно

място за игра за деца в задната част на главната стая. Едва бях минала през вратата, когато малкото момиче, за което става на въпрос излезе от сенките, белите й плитки се разлетяха, когато тя се втурна към ръцете ми.
      -Хей, маймунке.-казах аз, хилейки се когато пухкавите й ръце се увиха около врата ми и тя ме целуна лигаво по бузата. Миришеше на сапун и пудра, и всичко хубаво в света.-Как беше плуването днес?
Невероятно ярките й лилави очи заблестяха с палавост. -Плуването не струва!
     Задуших се от смеха си. Диа щеше да ме убие, че съм я научила да това изражение.
-Мислех, че обичаш водата? -Водата не струва.
     Скрих хиленето си, докато вървях през ресторанта. Диа беше в крайния ъгъл, седейки в сепарето до голямото място за игра. Тя беше, както обикновено, едновременно безупречна и прекрасна. Косата й, като тази на дъщеря й, беше белезникаво сребърна и блестеше с почти неестествен блясък, и когато се комбинира с сините й очи и пасващата яркостта на роклята й, беше трудна за изпускане.
     Разбира се, нито синьото в очите на Диа или път сребърното в косата й бяха естествени. Диа не беше само медиум, а клонинг с гени на шифтър от глутницата Хелки, и тя можеше да променя външността си, както аз можех да се променям във вълк. Сребърното и синьото вървяха повече в бизнеса й на медиум—и и позволяваха да използва истинската си форма, когато не иска да я забелязват.
     Цветовете на малката Риса бяха естествени, и очевидно са дошли от баща й, въпреки че Диа никога не е говорила за него. Нито път е споменато за него в акта за раждане на Риса.
     Погледна на Диа среща моя, докато се приближавах към масата. (пропуснато), благодарение на присъствието на същество, известно като Фравардин—невидим защитен дух, който беше до нея винаги когато тя излезе от къщата си. Като се свърже леко с ума на съществото, Диа можеше да се движи със спокойствие и грация, които опровергаваха пречката й. Нямах идея къде е съществото сега, но като се има предвид как ме гледаше, сигурно беше наблизо.
-Ти,-каза тя тежко.-създаде чудовище.
      -Кой знае, че ще приеме думата с такова удоволствие?-вмъкнах се в сепарето във формата на U и разплетох ръцете на Риса от врата си, слагайки я на мястото до мен.
-Кола?-каза тя с надежда.
-Не мисля, че майка ти одобрява.-казах аз. Особено не и сега.
     Наполовина очаквах малкото момиче да каже безсмъртното „Мама не струва”, но тя се наведе към масата и даде на Диа най-сладката усмивка.
-Моля те, мамо?-каза тя, долната й уста трепереща малко.
     Детето наистина знаеше как да работи. Ухилих се и се облегнах в седалката си, гледайки как Диа се опитва да контролира усмивката си.
-Малка.-каза тя.-И само ако си играеш за известно време.

      Риса се втурна към Диа, даде й лигава целувка, след това се отдръпна и отиде при съоръженията за игра.
      -Това дете ще бъде толкова опасно за мъжкото население когато порасне.-казах аз, слагайки раницата си в седалката до мен.
      -Особено когато си мисли, че ти си перфектния модел за подражание.-каза Диа суховато.
      -Е, нека го признаем, може да си избере много по-лош модел за подражание. Поне аз работя на страната на ангелите.
      -Да.-изражението на Диа стана мрачно.-Обаче не съм сигурна, че тя ще е на тяхна страна.
Намръщих се.
-Имала си видение за бъдещето й?
Тя кимна.
-Малко е объркано. Има ангели и демони и бог знае какво друго.
      -Ангели?-Нямах проблеми с вярването, че демоните съществуват—все пак бях пресичала пътя на демонски хрътки няколко пъти, и те очевидно се класифицират като нисши демони—но поради някаква причина, не можех да повярвам, че ангелите съществуват. Но може би беше липсата на солидно доказателство. Наистина не бях вярвала в демоните също—докато един от тях не се беше опитал да ме разкъса.
      Но ангелските същества са съществували, и са се наричали Аед. Бащата на Куин е бил жрец на Аед, и въпреки че Куин не е получил криле, той има много от способностите им. Въпреки че колко много—и какви са—беше нещо, което той никога не е обяснявал.
      Обаче това не беше изненада. Той може и да беше по-отворен през последните няколко месеца, но моя секси стар вампир все още имаше много, много тайни.
-Затова трябва да говоря с теб.-каза Диа.
      -Мен?-погледнах нагоре когато сервитьорка се появи на нашата маса. Когато поръчахме, добавих:-Страхувам се, че не знам много за мъже с криле.
Тя се усмихна.
-Обаче знаеш повече от мен. Или всъщност, Куин знае. Повдигнах вежда.
-Значи бащата на Риса е Аед?
-Ако така наричате тези мъже с крилете, да.
      -Дори не знаех, че все още съществуват.-измърморих.-Как по дяволите си го срещнала?
Тя се усмихна отново, но изведнъж имаше нещо напрегнато в изражението й. -Понякога има лични бонуси когато говориш с духовния свят.
-И лични заплащания?-казах меко.
      -Да.-тя направи гримаса.-Може и да получих дъщеря си, но видях смъртта си. Не беше хубаво.

-Но Фравардин те защитава.
-Има някои неща, с които дори Фравардин не може да се мери.
      Като доказания факт, че Миша—клонинга брат на Диа—беше убит въпреки защитата на неговия Фравардин.
Изучавах я за момент, загрижена. -Няма да стане скоро, нали?
-Не. Риса ще е голяма когато стане.
      -Поне това е нещо.-Въпреки че би било ад да живееш с това знание. Лично аз предпочитах да не зная.-Е, как се среща неуловим Аед?
-Аз срещнах моя в бар.-тя вдигна рамене.-Една нощ и бях бременна. -И не си го виждала от тогава?
      -Не, но талантите на Риса растат с необикновена скорост. Тя има нужда от повече управление от това, което мога да й дам.
-И тук идва Куин.
-Да.-погледа й се премести на лицето ми.-Мислиш ли, че ще има нещо против?
      Не мислех, че децата бяха в топ десет неща, които Куин искаше да преживее, но той не беше против идеята за мое дете в живота му, така че може би моя вампир свикваше с идеята.
-Ще попитам и ще разбера.
      -Благодаря.-тя стисна ръката ми и малко от напрежението в раменете й изчезна.-Сега, как да ти помогна?
      Сега когато момента да говоря за Кай беше дошъл, осъзнах, че нежелаех да го правя. Сякаш като го пазя в тайна, това ще направи ситуацията по-добра. С огорчена усмивка, заради глупавото си увъртане, аз казах:
-Знаеш да обезглавяванията?
      -Мисля, че ще трябва да живееш в затворена кутия, за да не знаеш за тях.-тя кръстоса ръце на масата.-Този случаи ли разследваш?
      -Да, за съжаление.-усмихнах се за благодарност на сервитьорката, която ни донесе питиетата и банановия кейк.
      Риса се появи от нищото, качвайки се на майка си в бързината да вземе колата си. С сламка в уста и пухкави блестящи бузи, тя беше картина на щастие, докато изпиваше напитката си.
      Взех лъжица от вкусния ми кейк и сигурно съм имала същото изражение на блаженство върху лицето си.
-Наистина нямаме много, но трябва да свършим с този случаи—и то бързо. -Непременно преди вампирите и хората да започнат да се избиват. -Да, за предпочитане. Обаче не човек извършва убийствата, а друг вампир. Диа вдигна бледата си вежда.
-Наистина? Това не казват във вестниците.

-Затова не трябва да вярваш на това, което четеш.
Тя се намръщи.
-Защо информацията не е пусната? Определено ще разпръсне ситуацията.
     -Тъкмо го разбрахме. Мисля, че следващото, което Джак ще направи е конференция в пресата.
     -Но все още ви трябва бързо решение, в случаи че обществото реши че не ви вярва?
     -Точно.-отхапах още един път.-Точно сега нямам никаква следа и ще пробвам всичко.
Изненада прелетя през светлите й очи. -Ще ми позволиш да те прочета?
     Поколебах се. Може и да говорех за случая, но наистина бях дошла тук заради Кай. И да й позволя да ме прочете може да разкрие много повече за сродната ми душа отколкото искам да знам. Обаче какъв избор имах? Ако тя можеше да намери нещо полезно за спирането на тези убийства, значи да разбере повече за Кай беше малка цена.
-Приложи обикновените ограничения. Не искам да знам бъдещето. -Знаеш, че не винаги контролирам накъде отиват виденията.
     -Знам. Просто не искам да чувам за неприятните детайли за това, какво може да стане в любовния ми живот в бъдеще.-размахах лъжицата пред нея.-Предпочитам да се мърдам с моята си скорост.
     -Разбирам, като се има предвид какво бъдеще съм виждала.-тя отпи от кафето си след това го бутна на една страна.-Дай ми ръката си.
     Тя протегна ръка с дланта нагоре. Отпих голяма глътка от кафето, за да се подсиля, след това сложих ръка в нейната. Очите й се затвориха и пръстите й се увиха около моите. пръстите й бяха студени първоначално, но скоро изблика електричество, подскачайки от нейната ръка към моята, и плъзгайки се като огън. Накара косъмчетата на ръцете ми да настръхнат и пулса ми да се учести, и беше сякаш същността й някак си се сля с моята. Беше сношение, което бе едновременно метафизично и духовно, и по-силно от всичко, което бе правила преди. Вълчицата в мен инстинктивно оголи зъби, готова да се бори с нарушителя, но това беше сила, която бях поканила, и не можех да се окажа от нея.
Тя потръпна.
-Виждам убийствата. Вестниците не са пуснали дори и половината, нали?
     -Не.-отговора ми беше мек. Знаех от опит, че ако говоря твърде силно, ще я изтръгна.
     -Има много омраза в тези убийства. И честно отмъщение.-тя направи пауза.-Виж във вампирския съвет, стари решения. Започнало е преди седем месеца, не е наскоро.
-Не можеш да кажеш какво или кой е започнал това?
-Не.-тя наклони леко глава и добави:-Трябва да си внимателна. -Диа, недей—

Захвата й се стегна въпреки че не направих движение, за да се измъкна.
      -Има играч в живота ти в момента. Той е по-опасен отколкото знаеш или мислиш.
Нямаше смисъл да предполагам кой е. -Знам—
      -Не, не знаеш.-каза тя с жесток глас.-Той е мъж без сърце, без съвест, и той заплашва хора, за които те е грижа. Той ще убие. Трябва да вървиш меко около него, и никога не му вярвай.
-Не го правя. Повярвай ми.
Ярките й очи се отвориха и ме заклещиха.
-Трябва да се отдръпнеш от него. Сега, преди да в твърде късно.
      Тя всъщност звучеше уплашена, и това уплаши мен. Какво е видяла? Може и да бях казала, че не искам да знам, но не знанието беше ли по-добре? Внезапно не мислех така.
-Не мога, Диа. Той е сродната душа на вълчицата ми.
      -О, Господи.-пръстите й бяха здраво около моите, този път без енергия освен напрежението в нея.-Съдбата наистина не ти се дава лесно, нали?
      Засмях се. Не можах да се сдържа. Бях си го казвала толкова много пъти, че звучеше забавно да го чуя от чужди устни.
-Да, така е.
Усмивката на Диа не стигна до очите й.
      -Дръж се до това, което имаш с Куин. Използвай го като връзка, за да се бориш с вълчата. Ще ти даде сила, която повечето вълци нямат в такава ситуация.
Повдигнах вежди.
-Има ли други вълци, които мразят сродните си души?
      -Може би не омраза, но определено има разочаровани.-тя вдигна рамене.-Всички ние имаме мечти и желания, и съдбата не винаги ги доставя.
      Както бях разбрала това отново и отново. Поколебах се, и след това попитах въпроса, от който се страхувах най-много.
-Кой ще убие? Погледа й потъмня.
      -Не видях. Просто трябва да си внимателна около него. Той играе игра и въпреки че не мога да видя крайната му цел, усещам, че е опасно за теб.-пръстите й смачкаха моите.-Моля те, моля те, внимавай.
-Ще внимавам. Обещавам.
      -Добре.-пръстите й стиснаха моите за последно, след това ме пусна и взе кафето си. Беше страшно да видя как ръката й още трепереше в реакция на това, което беше видяла.
Което означаваше, че е видяла много повече отколкото някога ще признае.

     Внезапно загубих апетит към кейка си и взех кафето. Не помогна много за внезапната ми студенина.
     Обаче когато се съгласих за разчитането, знаех че това може да стане. И тя ме предупреждаваше достатъчно, че не може да задържи каквото вижда.
Обаче сега го правеше, и това беше най-страшното.
     Погледнах към часовника си и видях, че е почти шест. Беше време да тръгвам, иначе щях да закъснея за срещата с Куин. Изпих остатъка от кафето, опарвайки вътрешностите си за втори път днес, след това извадих кредитната си карта от чантата.
     -Трябва да вървя.-казах аз, пъхайки кредитната карта през слота, след това вкарах номера на нашата маса.-Имам вечеря с Куин, така че ще го питам дали ще вземе Риса под крилото си.
     Малкото момиче погледна нагоре при споменаването на името си и се усмихна весело.
-Риса струва.
Диа завъртя очи.
-Точно така.
Засмях се и станах.
-Както обикновено следващия четвъртък?
     -Да. И този път, аз черпя. Ти плащаш достатъчно и знам, че не винаги е за сметка на Директората.
Вдигнах рамене и се наведох през масата, за да целуна бързо Риса по главата. -Чао, маймунке.
     -Чао.-каза тя, ентусиазирано махайки с ръка за три секунди, преди да хване сламката си и да започне нападение на останалото от колата й.
     Ухилих се и излязох от сепарето. Но едва бях направила стъпка, когато Диа каза меко:
-Райли, бъди сигурна, когато стреляш, да е изстрел за убийство. Беше отклик на предупреждението на Кай, и ме смрази до костите.
     Но не спрях, за да попитам защо. Просто се разкарах от там преди да каже нещо друго.

Глава девета
Превод: amelya_
Редакция: Vampire Lady
     Куин се беше облегнал от едната страна на черно Порше, когато пристигнах на летище Есендън. Беше облечен нормално—в сини дънки и бяла риса с грубо запретнати ръкави—но нормалното върху този мъж беше адски секси.
     Но означаваше, че няма да ходим на публично място, затова беше хубаво, че бях избрала разумен, но обикновен външен вид вместо бляскав.
     Паркирах до колата му след това отидох до него. Ръцете му се увиха около мен и ме придърпаха по-близо, целувката му топла и приветлива.
-Хммммм.-казах след известно време.-Това беше хубаво.
     -Така е.-съгласи се той, тъмните му очи блестящи срещу моите.-И ти изглеждаш много хубаво.
     -Благодаря.-погледнах покрай него, разучавайки черния покрив.-Какво стана с червеното Ферари? Бях пристрастена към него.
Секси усмивката му накара коленете ми да омекнат. -Или пристрастена към нещата, които правихме в него? -Точно така.
     Той се засмя, и ръката му се плъзна по моята, докато пръстите ни не се преплетоха с моите.
     -Наема за шестте месеца свърши.-каза той, водейки ме към чакащия хеликоптер.-Реших да направя малко промяна, за да не се отегчиш.
     -Никога не бих се отегчила, докато правя любов на седалките на червено Ферари.
     -Ах, но не си правила любов на седалките на черно Порше, от къде знаеш, че това няма да ти хареса повече?
Ухилих се.
-А аз си мислех, че си улегнал стар вампир когато става въпрос за секс.
     -Не улегнал. Само не твърде приключенски, докато не опозная и се доверя на партньора си.-той се поколеба и изражението му стана малко по-сериозно.-Говорих с един от членовете на съвета. Той с нежелание се съгласи за среща, но под определени обстоятелства.
     Да се срещаме с условия беше дразнещо, но можех да разбера защо е предпазлив като се има предвид, че има някой, който има намерение да избие съвета на Мелбърн.
-И какви ще са тези обстоятелства?
-Да стане тази вечер и да е извън Мелбърн.
     Разочарование потрепна в мен. Но не можех да се оплаквам, че вечерята ни е компрометирана, щом аз го помолих да организира това.
-Защо бърза толкова?

      -Защото много от членовете на съвета са решили да излязат от щата, докато всичко това не се разреши.
      Но не и Данте, обзалагах се. Той просто не изглеждаше като типа, който би си тръгнал при първия знак за тревога.
-Масовата евакуация може само да накара убиеца ни да се скрие под земята.
      -За това спорих когато го спомена. Отговора му беше, че предпочита главата му да си е на тялото.
-Какво казва големия съвет за това?
      -Съмнявам се, че знаят, но няма да одобрят.-погледа му ме обхвана, топлина, която усетих, а не видях.-Изглеждаш изморена.
-Малко.-съгласих се аз.-Последните дни бяха стресиращи. -В работата? Или има друга причина да си под стрес?
      Беше казано леко, но и двамата знаехме какво пита. Както и знаехме, че ако му дам отговора, който иска, това ще развали вечерта ни.
      -Работейки на два случая, които имат потенциала да избухнат в лицето ми е достатъчно стресиращо.-казах честно.-И ти каза, че не искаш да знаеш как са—или не са—нещата с Кай.
Усмивката му беше печална.
      -Откривам, че да не знам е почти толкова трудно колкото да знам. Изглежда имам богато въображение когато става въпрос за теб и този вълк.
Спрях и го обърнах, за да ме погледне.
      -Когато правя нещо с Кай, ще бъде защото трябва, не защото искам. Фиксирай се върху това—и факта, че ти имаш сърцето ми—ако не нещо друго.
      -Лесно е да го кажеш.-той се наведе и ме целуна отново, бързо и леко.-Веднъж бях влюбен във върколак, и тя разби сърцето ми когато срещна сродната си душа.
      -Но както ти продължаваш да ми напомняш, аз съм наполовина вампир. Половините от душата ми имат различни нужди.-докоснах с ръка лицето му, позволявайки на палеца си да докосне леко топлите му устни.-И не искам да говоря за Кай повече отколкото е нужно, така че може ли да отидем в хеликоптера и да вземем нещо за ядене? Умирам от глад.
      Той се засмя и напрежението в него се махна толкова бързо колкото беше дошло. Той ме бутна напред отново.
-Значи е добре, че поръчах голяма кошница за пикник.
      -Е, къде отиваме?-Не че наистина ме интересуваше, като се има предвид, че където и да отидем, щях да бъда в компанията на един сериозно секси мъж.
      -Мой приятел притежава голяма част земя в местността Маунтин Бей и гледа точно към язовира Аелдън. Има прекрасен изгрев и е перфектно за пикник.
-Страхотно.
      -Ако всичко върви по план, така би трябвало да е.-той спря до хеликоптера и ми помогна да вляза, след това се качи до мен. След като оправи както трябва колана ми и сложи предпазител за ушите ми, той направи сигнал на пилота да тръгва.

      Може и да имах глупавия си страх от височини, но и без това беше освежаващо—въпреки че прекарах половината време със затворени очи. И много се радвах, че кацнахме безопасно и можех да стъпя на солидната земя.
Гледката направи всичко да си струва.
      Земята на приятеля му беше на хълм, и имаше прекрасен изглед през водата и планините отзад. И тишината—беше почти страховита, след като си свикнал на постоянното бръмчене в града.
      Куин взе кошницата за пикник и одеяло от задната част на хеликоптера, след това слезе малко надолу по хълма. Махнах обувките си и го последвах. Докато той постелеше одеялото на тревата, хеликоптера потегли.
      -Ще вземе Лиън.-каза той, очевидно видял изненадата ми. Погледна към часовника си.-Имаме малко повече от час да ядем и говорим.
И точно това направихме. Даже го питах за Риса.
      -Определено.-отговора му беше толкова бърз, че вдигнах вежди. Той се усмихна.-Усетих силата й първия път когато я видях. Тя има нужда от обучение и има само няколко от нас тези дни.
-Ти ми каза, че Аед са изчезнали.
-Излъгах.
Каква изненада.
-Обзалагам се, че не си мислел, че ще ти се върне и ще те захапе по задника.
      -В минутата, в която видях Риса, знаех, че ще стане.-той вдигна рамене, след това ми се усмихна дръзко, и това премахна всякакво моя раздразнение.-Жреците вече не съществуват. Аед съществуват обаче, въпреки че са рядко срещани и разпръснати. Но винаги е имало повече мъже отколкото жени, така че повечето от нас са полуродове, а не чистокръвни.
-Защо бащите не са оставали, за да учат поколенията си? Усмивката му беше почти ледена.
      -Защото Аед не са хора. Семейството им е чуждо. Те сеят семето си, след това си тръгват. Прави се защото е задължително, а не от желание.
Повдигнах вежди отново. -Задължително?
      -Когато края на живота на Аед идва, тя стават фертилни и плодородни. Ако няма на разположение женска Аед, намират друг източник.
Което означаваше всяка друга жена, човек или не, очевидно.
-Ако бащите не се застояват, как поколенията им се учат? Ти как си се научил?
      -Жреците са отглеждали и инструктирали поколенията. Въпреки че вече ги няма, все още има учители. Повечето са полу-родове като мен.
      Обаче неговия баща е бил жрец, така че не само него е познавал, но и сестра му. Намръщих се.
      -Ако баща ти е бил в края на живота си, когато е получил теб и сестра ти, тогава как те е обучил?

      -Защото края на живота на Аед може да се мери във векове, не само години. Аз бях на десет когато той умря. Другите жреци ме учиха след това.-той се поколеба.-Възможно е Риса да живее няколко стотин години, въпреки че човешката й част ще осигури остаряването, докато не стане към средата на двайсетте.
      Значи Риса беше късметлийка. Представи си да останеш такъв на тези години естествено? Хората биха убили за такова ДНК.
-Защо Аед учителите не са се свързали с Диа? -Защото аз съм тук и се пада на мен.
 -Което означава ли, че Аед не са прегрешили още? Той се поколеба.
      -Има друг полу-Аед в града—мисля, че май има и няколко чистокръвни. Но аз съм най-стария и съм учен като жрец. Задачата е моя.
      Хъх. А пък аз се чудех как ще се справи с възможността за дете в къщата, докато той е чакал да влезе в живота на Риса, за да й помогне да порасне—и учи.
-Диа ще намери ли нейния Аед? Или по-скоро е мъртъв?
      -С това не мога да ти помогна.-той махна към чиниите пред нас.-Защо не се концентрираш над яденето вместо да ме разпитваш?
      Исках да задам още въпроси, но го познавах достатъчно добре, за да знам, че повече няма да получа от него сега. Така че направих каквото ме попита. Когато храната я нямаше, аз напълних чашата си с вино и се облегнах на гърдите му, гледайки как слънцето изпълва небето с ивици от червено и златно, докато се качваше към хълмовете. Беше един от най-спокойните и тихи моменти в живота ми от години.
Така че, както обикновено, съдбата трябваше да препречи нещата. Острото иззвъняване на телефон ме накара да подскоча.
      -Някой избира не особено подходящо време.-измърморих аз, отдръпвайки се от Куин, за да може да извади телефона от джоба си.
Той погледна номера, след това каза: -Жак е.-преди да отговори.
      Жак беше пилота на хеликоптера. Намръщих се и погледнах часовника си. Беше почти девет, така че той и хеликоптера би трябвало почти да са тук. Може би нежелаещия член на съвета се е измъкнал в последния момент.
Куин направи няколко остри коментара, след това затвори.
-Какво става?-попитах, въпреки че имах идея от слушането на разговора им.
      -Лиън току-що е станал жертва на бързо обезглавяване.-каза с мрачен тон.-Жак е видял атаката и бързо е звъннал на Директората, но е станало толкова бързо, че не е могъл да помогне на члена на съвета.
Повдигнах вежди.
      -Ако вампир го е убил, значи си имаме работа с някой много стар. Слънцето все още не е изчезнало напълно.
-Жак каза, че определено вампир е убил Лиън—кожата му е станала розова когато е отворил вратата на колата. Някой друг е карал, но не е успял да види кой.

Куин пъхна телефона отново в джоба си.-От каквото разбрах, вампира не е бил на слънчева светлина много дълго.
-Но да махнеш главата на някой с трион не става бързо.
      -Убиеца е имал меч, не трион. Очевидно Лиън е вървял към хеликоптера когато колата се е появила. Той се е отдръпнал от пътя й, но колата била спряла. Следващото нещо, което Жак е видял, Лиън е бил на земята и меча се бил завъртял. Жак е взел регистрационния номер.
      Което сигурно е безполезно, защото колата най-вероятно е била открадната или наета. И наемателя без съмнение ще използва фалшиви документи—освен ако не е пълен глупак, но тези убийци изглеждат много по-интелигентни.
      -Ако са го убили преди да се качи в хеликоптера, това означава, че вече са го наблюдавали.
      -Или че са следили телефонните разговори и знаят за срещата.-той изпи виното си и погледна към часовника.-Жак е на пет минути разстояние. Бих се обзаложил, че Джак ще ти се обади скоро.
      Нямаше да се обзаложа. Шума на приближаващия се хеликоптер навлезе в спокойствието. Куин стана и ми предложи ръка. Хванах пръстите му и му позволих да ме изправи.
      -Знаеш, че няма шанс някой от съвета да се съгласи да говори с теб сега.-каза той, придърпвайки ме по-близо, след това увивайки ръце около ханша ми.-Много се съмнявам, че ще говорят и с мен след това.
      Знаех, че един от съвета ще желае да говори с мен, но подозирах, че Данте ще иска сексуална отплата, и наистина не исках да му се отдам по този начин. Имаше нещо в този мъж, което ме дразнеше. Но може би беше факта, че използва сексуалното си обаяние без ограничение, докато нас върколаците ни заплашваха с всякакви наказания, ако дори флиртуваме с намерението да използваме аурите си.
      Увих ръцете си около Куин и се притиснах още по-близо. Тялото му беше топло и силно до моето, и въпреки умората си, малка част от мен искаше да бяхме правили повече от ядене и говорене.
-Защо членовете на съвета ще откажат да говорят с теб? Ти не си убил Лиън.
      -Не, но факта, че е говорил с мен и няколко часа по-късно е станал следващата жертва, ще разубеди останалите.
      -Но как ще знаят за разговора? И защо ще мислят, че ти си замесен по някакъв начин?-поклатих глава.-Предполагам, че като се има предвид ситуацията, те ще наблюдават хълмове и гледат планини, но определено биха осъзнали, че казадор може да намери по-неочевиден начин на убийство.
      Той се усмихна и ме притисна още по-близо, така че да почувствам и наймалкото му движение. Беше много хубаво усещане.
      -Повечето от съвета в Мелбърн не знаят историята ми. Само тези с главния съвет.
Шума на хеликоптера стана по-висок и зад рамото му, черно петно започна да става видимо. Малкото ми време за спокойствие свършваше и точно сега възнегодувах.

     Мразех, че трябва да се върна към дългите часове на разследвания и ненормалниците, които убиваха. Но най-много не исках да се върна и да се изправя пред Кай.
Защото много се съмнявах, че ще чака до утре на обяд, за да ме види отново.
     Отблъснах трепета, който беше от части гняв и от части вълнение, настрани и казах:
-Няма да се вкараш в неприятности с главния съвет, че си ми помогнал, нали?
     Усмивката му беше топла, но имаше нещо много студено в очите му. Беше бързо напомняне, че моят прекрасен, топло сърдечен вампир е много старо—и много опасно—същество.
     -Има само трима, които биха—или могат—да ме порицаят. И като се има предвид ситуацията, съмнявам се че ще посмеят.
Не мислех, че ситуацията ще ги спре. По-скоро мъжа. Или каквото е бил.
     Той се наведе и ме целуна, устните му все още нежни. Както всички други целувки, които си разменихме тази вечер, тази беше сладка, и странно изпълнена с емоция. И въпреки че го нямаше внезапното изгаряне на желанието, самия факт беше странно успокоителен. Бяхме преминали просто похотта, и тези целувки показваха това.
     Хеликоптера кацна, правейки вихър от вятър, който разхвърли косите ни и дрехите преди перките да се успокоят. Куин взе кошницата и одеялото, след това ме придружи до птицата.
     Едва бяхме кацнали в Мелбърн когато телефона ми иззвъня. Каква изненада, беше Джак.
     -Знам за обезглавяването на Лиън.-казах аз, потрепвайки леко когато излязох от хеликоптера. Морски бриз идваше от залива и въпреки че летището Есендън не беше близо до морето или залива, температурата все пак изглеждаше няколко градуса помалко от хълма.
-Е, фантастично, но не за това се обаждам.
-Тогава какъв е проблема? Няма повече мъртви жени, нали? -Не. За наблюдението над Вини е.
     -Излезе ли нещо?-гледах как Куин отиде до колата и хвърли кошницата на предната седалка. Част от мен искаше мен да ме хвърли там и да ме закара някъде извън телефонните граници.
     Не беше защото бях изморена от работата си, а просто бях изморена. Сега когато ноща беше дошла, умората изглеждаше по-зле. Имах нужда от сън, обаче се и страхувах. По-точно се страхувах да сънувам отново.
Страхувах се, че ще направи връзките ми към Кай по-силни.
     -Не, нищо не е станало при емо лагера,-каза Джак.-но махам пазителите от несъществените задължения, за да ги инструктирам за убийствата. Номер едно приоритет на нощната смяна е да следят за този убиец, така че Вини вече няма наблюдател.
Поне трима от нас бях пропуснали инструкциите. Поне за тази нощ.

-Значи ако искам наблюдател, трябва да го правя сама?
      -Страхувам се, че да. Съжалявам, Райли. Знам, че трябва да се прибираш, но наистина трябва да намерим кой стои зад тези обезглавявания.
-Ами ако има връзка между двете убийства? Той направи пауза, след това каза предпазливо: -Какво те кара да мислиш, че има връзка?
      О, мамка му. Не бях пратила доклада и той не знаеше. И Коул не го е споменал, защото му казах единствено, че единия е вампир.
-Първоначалния доклад на Коул споменава, че говорих с душата, нали?
      -Беше споменато в бележките.-гласа му беше пълен с неодобрение.-Обаче ще чакам и твоя доклад.
      -Щях да го пратя от вкъщи.-Което беше лъжа и двамата го знаехме. Истината беше, че напълно бях забравила.
-Препоръчвам ти да го направиш колкото бързо можеш.
      -Ще го направя.-Все пак, трябваше да правя нещо, за да остана будна, докато наблюдавах.-Но душата спомена, че вампира, който е обезглавявал не е миришел като обикновен вампир. Не знам колко различни видове има, но мисля, че е малко вероятно да е съвпадение, че имаме емоционални вампири в и двата случая.
-Не сме сигурни, че емоционален вампир е замесен с жените.
Не бяхме сигурни за нищо и в двата случая и това беше вбесяващо. -Но предвид обстоятелствата, е най-вероятно.
Той изсумтя—дали беше в съгласие или не, никой не знаеше.
      -Емоционалните вампири живеят на групи, не по единично като нас кръвните. Дори по принцип се хранят групово.
      -Което не означава, че не може да имаме побеснял, или че Вини не знае за него. Затова трябва да я наблюдаваме, шефе.
Той беше тих за момент, след това каза:
      -Добре, наблюдавай я за няколко часа, докато аз инструктирам всички, след това ще пратя заместник, докато ти почиваш. Но искам доклада на компютъра ми преди да си отидеш вкъщи.
-Ще е готов.
      Той изсумтя и затвори. Пъхнах телефона в джоба си и дарих Куин с полуусмивка.
-Страхувам се, че се връщам на работа.
      -Чух.-той ме прегърна след това целуна главата ми.-Мога да откажа останалите неща за ноща, и да дойда да ти правя компания, ако искаш. Поне мога да наблюдавам нещата, докато ти поспиш.
      Беше изкушаващо. Толкова изкушаващо. Но не исках Куин да се замесва повече отколкото вече беше, дори само заради възможността в посредственост да се приближи до Кай. И той вече ме беше предупреди, че това няма да е хубаво.

Така че само се усмихнах и казах:
     -Ще напиша само доклада. До тогава Джак ще е свършил с инструктирането и ще прати заместник.-дадох му дълга и бавна целувка, след това въздъхнах изпълнена с копнеж и прибавих:-Ходи да се забавляваш. Ще те видя утре сутрин.
     -Просто бъди внимателна.-той се поколеба, и секси усмивката му заблестя, карайки корема ми да потрепне.-И се опитай да не сънуваш секс отново. Наистина имаш нужда от сън.
-Просто се притесняваш, че ще си изкарам прекалено добре без теб.
     Усмивката му избледня леко и внезапно осъзнах дълбокото значение на каквото бях казала.
-Куин—
-Всичко е наред.-каза той нежно.-Върви на работа. Ще се видим по-късно.
     Тръгнах. Намерих място няколко места по-надолу от предишното, след това бутнах огледалата за обратно виждане нагоре, за да не блестят в очите ми светлините на идващите коли и да развалят нощното ми виждане. След като се огледах, за да не шокирам чувствителността на някой, се преоблякох е дънките и пуловера, които бях оставила в колата по-рано. Оставих обувките. Като се има предвид къде съм и какво можех да преследвам, можеха да са полезни.
     Писането на доклада отне половин час. Пратих го на Джак, след това започнах да чакам. Не стана нищо особено. Около дузина от русите, призрачни ново излюпени на Вини излизаха и влизаха в сградата, ходейки по оградите на другите сгради и източваха емоциите на тези в тях. Нищо интересно не стана и не мина много време преди очите ми да натежаха повече и повече. Отваряйки прозореца и позволявайки на студения въздух да влезне не помогна.
     Не бях сигурна какво бе събуди. Нощта беше тиха. Седнах по-изправено на седалката и разтърках очите си, мигайки глупаво към сградата на Вини. Ново излюпените бяха изчезнали. Въпреки че трепереше светлина на горните етажи, останалата част от сградата лежеше в тъмнина. Никой не мърдаше и ноща беше тиха.
И все пак...
     Имаше присъствие. Не можех да го видя, не можех да го помириша, но беше там. Дърпаше усещанията ми и дразнеше спомените ми—сърбеж, който не можех да почеша.
     Намръщих се и излязох от колата. Въздуха беше свеж и хладен и бриза, който идваше от сградата на Вини беше плътен с миризмата на вампир. Не тях усещах. Беше нещо друго.
Някой друг.
     Заключих вратата, след това промених форма и излетях в небето като чайка. Като не знаех какво беше, това изглеждаше най-безопасно. Може и да бях способна да се увивам в сенки, но това не криеше миризмата или температурата на тялото ми, и не можех да рискувам да забележат някое от тях. И повечето свръхестествени не гледаха в небето за сенки.
Спуснах се около сградата, опитвайки се да забележа местоположението на странното усещане. Не получих нищо, освен факта, че идваше от сградата на Вини.

Завъртях се и отидох на най-близкото дърво, кацвайки на един от дебелите средни клона, за да може краката на чайката да стоят по-лесно.
     Едва кацнах, когато странното усещане стана по-силно, изгаряйки кожата ми. Чувството беше като горещината на похотта, но беше сякаш имаше някаква преграда между мен и усещането; можех да го усетя, но не бях потърпевша.
     За това можех да се радвам. Само веднъж бях чувствала такава горещина и тогава нямаше преграда...
     Мислите ми замръзнаха. Бях чувствала това усещане преди, и то повече от един път.
     Първия път беше в леговището на Вини, когато тя бе опитала емоционалните си хитрини върху мен.
И другите пъти.
     Не Кай беше причината за неспокойната, необуздана похот, която притесняваше съня ми и взимаше от силите ми. Беше емоционален вампир, който някакси се хранеше от мен от разстояние. Не беше чудно, че се чувствах толкова изморена—не беше липсата на сън, а енергията, която губех докато сънувах.
     Дали вампира отговорен за това беше непознат, или някой друг, нямах идея, но определено щях да разбера. И да го спра, преди да ме убие.
Както е направил с другите жени.
     Усещането се заостри и, момент по-късно, мъж излезе от сградата на Вини. Беше слаб и висок, с тъмна коса и бледа кожа. Но ходеше с походката на хищник, въпреки че ръцете му бяха дълбоко в джобовете и раменете му бяха наведени.
     Той тръгна по паважа и изчезна надолу по странничката уличка. Излетях, следвайки го от безопасно разстояние, не желаейки да рискувам емоционален вампир да ме усети. Нямах идея на какво са способни, и въпреки че кръвните вампири не могат да усетят сърцебиенето на чайка толкова високо, не знаех дали емоционалния има същите ограничение, като става въпрос за емоции.
     Той зави по друга улица, стъпките му преднамерени и дълги. Вампир, който беше сигурен в себе си, въпреки външния образ, с който изпъкваше.
     Зави по още една странична уличка и се качи в синя кола. Свалих се надолу, за да запомня регистрационния номер, след това продължих да го следвам. Той не натисна с крака си, така че беше лесно да го следя.
     Не бях напълно изненадана когато паркира на две улици от „При Данте”. Нишките, които събираха двата ни случая става по-плътни и силни.
     Прелетях към паважа, променяйки се няколко крачки от земята и кацвайки неудобно, изтичвайки напред, за да възвърна баланса си. Поне не кацнах на носа си— това беше главно действие през първите ми месеци на летене.
     Пуловера ми преживя станалото—или поне можеше да се носи—но сутиена ми, както обикновено, беше разкъсан. Махнах го и ми се прииска да намеря някакъв, който да оцелее промяната ми в чайка. Или Джак да одобри желанието ми да плаща заместители в Директората. Все пак бяха загубени посред работа.

     Хвърлих останалата коприна в най-близкото кошче и последвах обекта си. Той тръгна право към „При Данте” и влезе вътре, но аз спрях в сенките на улицата. Не исках да се срещам със собственика на „При Данте” точно сега.
     А може би и не трябваше. Не и ако Кай беше там, наблюдавайки и чакайки за целта си. Може и да не исках да виждам копелето, но щях да го използвам, ако можеше да реши тези случаи.
     Обърнах се и се отдалечих от сградата. Кай сигурно използваше най-новата технология, което означаваше, че няма да е близо, като се има предвид, че обхвата на техниката за шпиониране тези дни беше невероятен.
     Като повечето в Мелбърн, тези улици в местността бяха подредени в малки изискани квадрати. Ходих около тях, постепенно уголемявайки търсенето. Бях пет улици далеч от клуба, когато усетих познатия сърбеж от присъствието му.
     Спрях, разглеждайки ноща, опитвайки се да разбера мястото му. Въздуха съдържаше миризмата на идваща буря, но нямаше значение. Душата ми знаеше къде е той—само трябваше да позволя на инстинктите си да се реят свободно.
И това не исках да рискувам.
     Поех дълбоко въздух и го изпуснах бавно. Да пуска вълчицата си напълно, за да го намеря би било опасно. Глада й за него беше по-силен от всякога, и веднъж изпуснала контрол, се страхувах, че няма да го получа обратно.
     Простия факт беше, че двете части от мен бяха във война. Без значение коя част спечелеше, аз щях да загубя.
     Захапах леко долната си устна и тръгнах напред, опитвайки се да усетя местоположението му без да отпускам ловеца. Присъствието му беше неуловимо— усещането му можеше и да гори кожата ми, но не беше достатъчно силно, за да го хвана и да го задържа.
     Накрая нямах избор. Или щях да отида в клуба и да видя Данте, или да пусна вълчицата и да видя мъжа, който можеше да разруши всичко скъпо за мен.
     Това говореше много за нехаресването ми към Данте, щом втората опция изглеждаше по-добра.
     Поех дълбоко въздух, след това се промених във вълча форма. Веднага въздуха се оживи с безброй вкусни миризми, който дразнеха усещанията ми и караха душата ми да иска да ловува. И най-вкусната не беше миризма, а привличането на една дива душа към друга.
     Обърнах се и се затътрих по страничната уличка. Три къщи по-надолу го намерих.
     Превърнах се отново в човек, след това отворих портата и се качих по стълбите. Вратата се отвори преди да се приближа и той стоеше там, с разкопчани риса и дънки, показвайки плоската равнина на корема си и дразнещи желанието проблясъци на косъмчета. Спрях, гледайки го, никой от нас не каза нищо. Но очите му бяха диви и гладни. Ловеца в него беше свободен, точно както моя.
Гладен колкото моя.
     Минах две стъпки и бях в ръцете му. Ръцете му се увиха около ханша ми, докато устните му се разбиха в моите, целувката му силна и насиняваща и страстна. Изстенах дълбоко в гърлото си и разкъсах ризата му, позволявайки на ръцете си да проучат

горещата ширина на кожата му, показвайки как кожата му подскачаше и трепваше под докосването ми. Той ме бутна към рамката на вратата толкова силно, че изгрухтях от шок и болка. Превърна се в ахване от удоволствие, когато ръцете му се плъзнаха по пуловера ми и докоснаха зърната ми.
     Той се засмя дълбоко в гърлото си, след това взе краищата на пуловера, махайки го през главата ми и хвърляйки го на пода. След това устата му беше върху гърдите ми, алтернативно целувайки и хапейки, карайки ме да потръпна, да горя. Отпуснах глава назад, наслаждавайки се на усещанията, които разтърсваха тялото ми, искайки да се задържат и искайки повече от него. Целия.
     Плъзнах ръце от страни на него, след това хванах края на дънките му и боксерките и ги бутнах надолу. Той ги изрита, устата му местейки се от гърдите ми към устата, глада му още по-жесток, докато пръстите му махаха копчето на дънките ми, след това ципа. Дънките и бельото ми бързо се прибавиха към неговите на пода. Той притисна тялото си здраво до моето, докато твърдостта и горещината му не ме покриха толкова добре колкото завивка.
     Тогава той отвори очи и за кратък момент погледите ни се срещнаха. И дълбоко под глада в златните му очи, дълбоко под горещината, която ги караше да светят като огън, имаше едновременно гняв и решителност. И нужда, също толкова силна.
Кой знае какво е видял в моите очи.
     Той хвана ръцете ми и ги сложи над главата ми, държейки ги здраво с една ръка, докато вдигаше дупето ми с другата. След това се блъсна силно в мен и чувството беше толкова хубаво, че ударих глава към вратата и завих.
     Това не беше нежно сливане. Движенията му бяха силни, груби, тялото му се удряше в моето, докосвайки точната точка отново и отново, докато не можех да дишам, да мисля, да чувствам. И Господи, беше хубаво. Свърших, силно, вик на удоволствие се откъсна от устата ми и звучеше подозрително като името му.
     Той свърши също толкова силно, тялото му потръпна рязко, докато семето му се изпразни в мен, лицето му се изкриви сякаш в агония.
     След това всичко свърши, и удоволствието намаляваше, докато не остана нищо освен пот, битка за дъх, и ужасяващото осъзнаване, че без значение какво съм си казвала, бях дошла тук за това.
Може и да виня вълчицата, но тя, както и вампира, не беше същността ми.
     И ако имаше две части от мен във война, то не бяха вълка и вампира, а душата и сърцето.
Точно сега, заклещена в прегръдката на този мъж, не бях сигурна кое печелеше. Или коя част исках да спечели.
И това беше страховита мисъл.
-Е.-каза той, веселие докосна леко края на очите му.
     Погледнах към тъмнината на улицата и видях, че имаме наблюдатели. По принцип нямаше да ме интересува, но поради някаква странна причина, този път ме интересуваше.
Може би част от мен беше засрамена от действията ми.

      Сложих ръце между нас и го отблъснах. Той настоя за момент, след това се усмихна и отстъпи.
       -Защо си тук?-той се обърна, докато говореше, стъпи през дрехите ни, и тръгна гол по коридора.
      Погледа ми се плъзна по задника му, след това поклатих глава, взех дрехите си и го последвах.
-Все още ли имаш устройствата си в „При Данте”?
      Всички врати бяха отворени, но освен леглото в една от стаите, къщата беше празна. Нямаше никаква охранителна техника, която можех да видя.
       -Да, но не е тук. Защо?-той отвори врата и влезе. Последвах го, погледа ми се плъзна по малката основна кухня, преди да се върне върху Кай, плъзгайки се по V-то на гърба му и спря на стегнатия му задник. Свих ръце срещу нуждата да го докосна.
       -Защото заподозрян, който преследвах влезе в „При Данте” и предпочитах да не го последвам.
Той спря по средата на правенето на кафе и погледна през рамо.
       -Защо нежелаеш да ходиш в „При Данте”? ти си много неща, Райли, но страхлива не е едно от тях.
Кръстосах ръце и се облегнах на плота.
-Не харесвам Старк.
Той повдигна вежда.
-Мислех, че да не харесваш някой е нещо като игра на карти за пазителите. -И аз имам навика да избягвам тези, които не харесвам, ако е възможно. Той продължи да прави кафе.
-Значи този малък танц във фоайето беше, за да омекна?
-Не, това беше неконтролирана нужда. Ще се постарая да не се случи отново. Той се засмя—звук толкова остър и студен, че прати тръпка по гърба ми. -Ние сме създадени да бъдем едно, без значение дали ни харесва или не. И на него не му харесваше. Въобще. Поне имахме нещо общо.
       -Ако толкова си решен да се бориш срещу това, защо продължаваш да настояваш да дойда при теб?
      Той погледна през рамо, очите му заклещени с моите. Имаше нещо много хладно в тези топли кехлибарени дълбочини.
       -Защото, за да го контролирам, трябва да се изправя пред него. Затова съм тук— и ще остана—докато не обуздая това. Нас.
      О, Господи, о, Господи... аз нямах силите да продължа да се боря с това. Не можех. Не и когато бях толкова гладна.
       -Връзките между нас стават по-силни когато сме заедно. Ще е по-добре, ако просто си тръгнеш—
Ръката му се удари в плота, силата толкова голяма, че раздели камъка.

-Няма да се откажа от това. Ще го контролирам.
Само можех да го гледам. Този мъж наистина беше луд.
     След момент, той се обърна и ми даде чаша кафе. Избухналия гняв може и да го нямаше, но остатъците от него все още горяха в очите му.
     Взех чашата и отпих. Богатата миризма на лешник дразнеше ноздрите ми и това само уголеми смута.
     -Имам само няколко малки работи с момента, така че мога да се концентрирам върху това.-погледа му пак срещна моя и разумната ми страна затрепери. Не от страх от мъжа, но страх от това, което виждах в него. Този вълк можеше да иска да контролира ситуацията и мен, но нямаше намерение да ме пусне.-И докато съм тук, ще получа това, което е мое.
-Никога няма да съм твоя, Кай.
-Ако се протегна към теб сега, ще си моя. И двамата го знаем, Райли.
     Беше прав. Колкото и да исках да го отрека, колкото и да исках да се боря, той притежаваше тялото и душата ми. Но не и сърцето ми. Него ще го защитавам и с живота си.
     Отпих от кафето си и не казах нищо. След няколко минути той се усмихна. Беше откачена и горчива.
-Кога заподозрения ти влезе в „При Данте”?
Погледнах часовника си.
-Преди двайсет и три минути.
Погледа му се стесни малко.
-Беше ли мъж с тъмна коса, който ходи прегърбен и като хищник? -Да.-поколебах се.-Мислех, че оборудването ти за наблюдение не е тук.
     -Не е. Това не означава, че нямам достъп към него тук. Телефоните могат да правят невероятни неща тези дни.
Предполагам, че да.
-Какво те накара да го забележиш?
-Факта, че не изглежда като обичайните клиенти, които Данте пуска. -Значи можеш да ми осигуриш негова снимка от системата ти?
     -Мога да направя повече от това. Мога да ти дам информацията му.-той направи пауза, изучавайки ме.-Но ако я искаш, има цена.
Изсумтях.
-Сякаш съм очаквала да ми дадеш нещо от добро сърце. Усмивката му беше жестока.
-Аз нямам сърце. Ще е добре да го помниш.
     -О, повярвай ми, помня го.-сложих чашата на плота и кръстосах ръце.-Каква е цената ти? Още едно чукане?
Господи, само мисълта ме караше да треперя в очакване.

Съдбата трябваше да е застреляна.
      -Да и не.-гласа му беше равен, но имаше странен намек на веселие на устата му. Накара ме да поискам да го целуна отново и мразех това. Мразех себе си, че го искам.-Искам да останеш с мен.
 -Какво?-погледнах го за момент.-Защо? Той вдигна рамене.
      -Може би защото е последното нещо, което искаш. Или защото искам вампира ти да разбере какво е да знае, че партньорката му е в ръцете и леглото на друг.
Беше копеле. Копеле.
Обаче това не беше ново откритие.
-Няма да прекарам ноща с теб.
-Тогава няма да получиш информацията и рисуваш още хора да умрат.
      -Може би просто ще се обадя в Директората и ще конфискувам цялата ти система.
      -И може би аз ще се обадя на мъжа, който следи партньора на брат ти и ще му кажа да се по упражнява на целенето си.
      Гняв и страх бяха в еднакво количество, и аз се втурнах. Въпреки че се движех с вампирска скорост, движенията му бяха почти толкова бързо, и удара едва докосна брадичката му. Но дори така, имаше достатъчно сила в него, за да го прати назад.
      Пристъпих напред, искайки да го довърша, искайки да го накажа за всичко през което ме е подложил, но някакси потиснах порива под контрол и спрях на няколко инча, с стиснати юмруци и тяло треперещо от ярост.
-Ако го заплашиш така отново—
      Той се надигна и силата на гнева му ме удари като тон тухли. Едва успях да не стъпя назад, припомних си че този мъж беше само вълк и че не държеше дори половината заплаха колкото други врагове, които съм срещала.
Но докато го гледах в очите, той изглеждаше много по-лош.
      -Аз съм ти сродна душа.-каза той равно. Ледено.-Ще направя всичко, за да притежавам и контролирам това, което е мое. И ако означава да унищожа всичко, което ти е скъпо, тогава ще го направя.
      -Но ти не ме искаш. Не искаш това.-гласа ми се повдигна, докато почти му виках.-Така че какъв е шибания смисъл?
Той се усмихна отново. Отново беше остро и студено.
-Смисъла е, както казах, битката. Спечелването срещу емоцията. Контрола.
      Погледнах го за няколко секунди не мислейки, не чувствайки, ума ми замръзнал и думите му отекващи в празнината на мислите ми.
      Никога нямаше да спечеля тази битка, защото той искаше борбата, наслаждаваше се. Без значение какво правех, щях да изгубя.
Ако искаше контрол, щях да му го дам. Или поне, илюзията за него.

Отдръпнах се, обърнах се и взех кафето си.
-Добре.-казах аз.-Печелиш. Ще прекарам ноща с теб.
Изненада трепна в очите му.
-Наистина? Предаваш се, просто така? Някакси не вярвам на това, Райли.
     -Не ми пука на какво вярваш.-разтрих очи и внезапно се почувствах сто години по-стара.-Искаш ме, можеш да ме имаш. Просто е.
Той вдигна вежда, отказа да повярва много очевиден, след това протегна ръка. -Добре. Ела с мен сега.
     Поколебах се, след това сложих пръсти в неговите. Захвата му беше топъл, жесток и—Господ да ми е на помощ—трепет на очакване мина по гърба ми. Той се усмихна, очевидно усещайки глада, който не можех да контролирам, след това ме изведе от кухнята, надолу по коридора, и в спалнята му.
     Където правихме любов, отново и отново, докато телата ни не бяха изтощени и вълците ни доволни и всичко, което исках бе да заплача.
     Но успях да сложа проследяващото устройство на врата му, точно близо до косата, както ми беше казано, така че поне ноща не беше напълно напразна.
     Когато накрая заспахме, не беше в ръцете си, а по отделно—физически знак на разстояние, което никога няма да се свърже, без значение колко много съдбите и душите ни искат.
Когато се събудих, бях сама.
     Лежах в леглото с чаршафите увити около тялото ми, слушайки тишината, давейки се във въздуха.
Кай не беше тук.
Не е бил от няколко часа, съдейки по премахващия му се аромат.
     Част от мен искаше да се надява, че като съм се предала, съм спечелила войната, но знаех, че е грешна надежда. Кай не беше повярвал на това, което казах, така че щеше да се върне. И сигурно когато най-малко очаквам.
     Махнах завивките от краката си и седнах. Въпреки дългите часове на силен и често груб секс, се чувствах освежена. Може би защото когато спах, не бях сънувала.
     Огледах стаята, забелязвайки за първи път, че не предлагаше много удобства. Освен леглото и малък, някакси изяден от молци шкаф, имаше малко неща в стаята. Без лични дребни украшения, без картини или огледала, без дрехи разпилени наоколо. Намръщих се и отидох до шкафа. Беше празен.
     Разходката около къщата даде малък резултат. Кай не само беше оставил леглото, беше оставил и другите помещения—ключалка, ръкохватка и хубаво кафе.
     Изругах себе си, че съм идиотка и вярвах, че ще спази неговата частта от сделката, и отидох до банята, за да се изкъпя. Нямаше начин да напусна тази къща смърдяща на него.
     И там, стоейки отгоре на чиста хавлия, която беше до легена, бяха няколко листа. Бърз преглед показа, не само разпечатка на заподозрения ми, но и информацията, която Кай беше намерил за него.

Не бях сигурна дали да съм раздразнена или развеселена.
Изкъпах се и се облякох, след това взех листовете, и тръгнах към вратата. Само за да се блъсна в гърдите на брат ми.

Глава десета
Превод: amelya_
Редакция: Vampire Lady
      -Ау.-казах аз, разтърквайки носа си, докато отстъпвах назад.-Какво по дяволите правиш тук, Роан?
      -Тъкмо щях да ти задам същия шибан въпрос.-той сложи ръце на кръста си и ме изгледа свирепо.
Намръщих се и се зачудих какво по дяволите става. -Взимам информация за случая. Защо?
      -Защото колата ти е намерена изоставена близо до Вини, ком-връзката ти е изключена, и не отговаряш на телефона.-той мина с пръсти през косата си и за първи път забелязах напрежението в него.-Помислихме си най-лошото.
Повдигнах вежди.
-Защо ще мислите това? Винаги си знаел когато съм в сериозна беда преди.
      -Сериозна беда, да, но е имало времена когато си била наранена и в беда, и аз не съм усещал нищо.-той се поколеба и изглеждаше смутен.-Предполагам, че се паникьосах.
      -Каквато и игра да играе Кай, в нея не се включва да ме нарани физически.-Поне все още не.-И ком-връзката ми не е изключена. Поне не напълно. Мога да чуя Джак. Просто той не може да ме чуе.
      Като се има предвид какво правих миналата нощ, това беше много разумно решение.
      -Е, Директората не получава нищо от ком-връзката ти, само странно изключване. След това се паникьосахме.-погледа му ме огледа, сякаш се уверяваше, че съм добре, след това се качи отново нагоре. Намръщи се.-От кога започна да носиш обица?
-Не съм.
      Той се протегна и извади нещо от лявото ми ухо. Беше малко и кръгло, със син камък в средата.
-Сега мога да те усетя.
      Едва чувах какво казва, защото благодарение на факта, че когато махна обицата, гласа на Джак отекна високо в главата ми.
      -Джак, по-бавно, не мога да разбера и една дума.-казах аз, след това прибавих бързо, преди да успее да ми се скара.-Изглежда имам някакво електронно устройство, което блокира ком-връзката и може би дори телепатията.
      -Няма устройство способно на това.-гласът му беше сърдит, но не само от гняв. Имаше и загриженост, и това ме стопли.
      -Тогава по-добре да проверим устройството, което Роан туко-що извади от ухото ми, защото започнах да те чувам след като го махна.
Кай ли ми го беше сложил? Не можех да си спомня дали го е правил, но пък снощи си игра с тялото ми като маестро и е имал много възможности да сложи нещо на

тялото ми без да съм осъзнала. Все пак, аз бях направила същото с него. Но защо му е? Със сигурност е трябвало да знае, че изолирана така ще доведе кавалерията на бегом и те ще намерят устройството или каквото и да беше, рано или късно. Особено като се има предвид колко очевидно беше то.
      Може би просто не е осъзнал, че ком-връзката е също проследяващо устройство. Или просто се наслаждава на мисълта, че създава хаос.
      -Има няколко добри новини, които да покрият лошите.-добавих аз.-Успях да сложа проследяващото устройство на Кай—
      -Страхотно.-прекъсна Джак.-Когато прегледаме източниците на сигнала, ще можем да следим движенията на копелето. И ще знаем, ако е някъде наблизо, ако имаме друго убийство.
      Вярно. И наистина се надявах да не е, защото това ще създаде по-голяма бъркотия отколкото сега.
      -Имам и едно име за проверка.-погледнах надолу към листовете, които Кай ми беше оставил.-Карлос Мартинес, роден в Испания преди двайсет и девет години, имигрирал в Австралия когато е бил на девет. Имам няколко негови снимки, които мога да изпратя, но не и лични детайли.
      Въпреки че защо Кай не е дал това, когато е получил името не се знаеше. Може би не искаше да ме улеснява.
Сякаш нещата някога бяха лесни като ставаше въпрос за него и мен. -И защо преследваме този мъж?
      -Защото го видях да излиза от Вини снощи и е някакъв вид емоционален вампир.-Поколебах се, след това реших да не споменавам, че бях получила няколко нощни посещения от него. Джак само щеше да се вбеси, че не съм го споменала— въпреки че като се има предвид, че до снощи не бях подозирала, че секси сънищата ми са повече от сънища, не можеше да ме обвинява, че не съм казала. Освен това, докато не разбера кой го правеше и защо, беше по-добре да не рискувам. Знаех само, че не беше Вини и чувството не беше като за нея.-Всъщност мисля, че той е зад убийствата на жените. Интересно, снощи когато го следях, той изчезна в „При Данте”.
 -Това не означава, че двата случая са непременно свързани. Не означаваше и че не са.
      -Знам. И нямам улики, които да го свързват към убийствата. Но мисля,че трябва да говорим с него и Вини.
-Ще кажа на Бенсън да търси.
-Стигна ли до някъде със съвета? Някой от тях иска ли да говори с нас?
      -Като се има предвид, че желанието ти да говориш с Лиън Гордън му струваше главата, отговора определено е не.
-Дори Данте?
      -Данте е много неща, но глупак не е едно от тях. Няма да рискува да говори с теб, ако другите отказват. Ще му се отрази зле.
      Обзалагах се на стотачка, че ще говори с мен, ако исках—но цената ще е секс, а не исках да тръгвам по тази пътека.

-Трябва да знаем какво са направили, за да ядосат някой толкова много. -Осъзнавам това, Райли, и се работи.
     Което означаваше, че сестра му—която е главатаря на Директората—работеше по това.
-Хубаво. Кажи ми, ако намериш нещо.
-Не, Райли, ще запазя информацията за себе си. Изсумтях. Саркастичен беше по-добре от ядосан. -Благодаря, шефе.
Той изсумтя и изключи. Изпуснах дъх и погледнах брат си.
-Закусва ли ти се? На моя сметка, щом съм те подложила на такъв стрес.
Той се ухили и се обърна, предлагайки ръката си. -Знаеш, че никога няма да откажа такава оферта. -Хубаво, защото трябва да си поговорим.
-Това звучи сериозно.
     -Така е.-Той ме поведе по стълбите. Колата му беше на улицата и двойно паркирана, блокирайки трафика и от двете страни. Имаше няколко коли чакащи да минат и сигурно само знаците на Директората ги спираха от показване на недоволството си.
     Роан ми отвори пасажерската врата, след това заобиколи от страната на шофьора и се качи.
-И,-каза той, включвайки колата и потегляйки.-какъв е проблема?
Поех дълбоко въздух и го изпуснах бавно.
-Кай.
Роан ме погледа, сивите му очи преценяващи.
-Това беше негово място, нали?
-Да.
-И си прекарала ноща с него?
-Да.
-За бога, Райли, мислех, че си по-разумна.
Усмихнах се горчиво.
     -Кажи ми, Роан, колко успяваш да държиш далеч лапите си от сродната си душа?
-Различно е—
     -Не, не е. Независимо дали ми харесва или не, този мъж е част от мен, както Лиандър е част от теб. Не мога да го игнорирам и не мога да се отдръпна от него. Трябва да се справя с него—и цялата ситуация—както мога най-добре.
     -И най-добре е да спиш с него?-той изсумтя.-Това не е точно справяне с проблема. Това е да му се предадеш.

      -Да, така е. И има добра причина за това, така че не ме гледай от високо, братко, или ще ти сплескам носа.
Той се ухили.
-Това са бойни думи, скъпа. Срамота, че ги похабяваш за мен вместо за него.
      -О, повярвай ми, и за него похабих.-И виж колко добро свършиха.-В какво е замесен Лиандър в момента?
      Той не отговори веднага, но напрежението в колата внезапно се качи няколко градуса.
-Заплашил е Лиандър?
-Да.
-И ти вярваш, че ще го направи?
-Той те застреля—само за да подчертае нещо.
      Той не изглеждаше изненадан. Но студенината в очите му означаваше, че Кай не би искал да го среща някъде на улицата. И това беше причината, поради която не му казах по-рано.
-Копеле.
-Дам.
Той изпусна дъх и стегна ръцете си около кормилото. -Значи трябва да го изкараме от Мелбърн. Веднага.
      Знаех, че има предвид Лиандър, а не Кай, въпреки че щях да се радвам да разкара и Кай от Мелбърн.
      -Ти ще го изкараш. Аз трябва да остана тук и не само да хвана двама убийци, но да се справя и с копелето.
      Той зави към Мак Доналдс за коли и ни поръча закуска. Когато платих и взехме храната, тръгнахме към Вини.
-На Лиандър няма да му хареса.
-Кажи му, че не може да е татко ако е мъртъв. Той ме погледна остро, с горяща надежда в очите. -Това означава ли, че ще се съгласиш на сурогатия?
      -Не мога да се съглася на нищо, докато всички не оцелеем сегашните заплахи. Да се концентрираме над това първо.-отхапах от яйцето и бекона МакМъфин.
      -Според Кай го следят постоянно, така че трябва да си сигурен дали не те преследват.
      -Не биха искали да опитват.-тона му беше равен, смъртоносен, и тръпка мина по гърба ми. Можеше и да ми е брат, и може и двамата да сме малко повече от разпуснати убийци, но понякога ме плашеше. Той се превключваше, а аз не. Можеше толкова лесно да стане това, срещу което се борех—студенокръвен, безчувствен убиец.
Кай, в друга форма.

     Изгълтах малко от кафето, но не се почувствах по-топло. Може би защото знаех, че някой ден, и аз ще се превключвам така. Беше неотложно, ако останех пазител—и нямах друг избор.
     -Може да е хубаво да предупредиш и Куин.-добави Роан.-Въпреки че това ще бъде рисковано. Той става малко раздразнителен когато някой го заплашва. И в този случаи, това няма да е на добре.
     Не и когато беше заплашил да пребие Кай. Свърших с МакМъфина, след това започнах картофените крокети.
-Ако не ядеш по-бързо, ще свърша с останалото.
     Той взе едни от кутията и напъха цялото нещо в устата си. Поклатих глава в отвращение, след това подскочих когато телефона ми звънна. Извадих го от джоба с и видях, че е Джак. И не изглеждаше щастлив.
     Стомаха ми се сви. Очевидно е още едно убийство. Натиснах бутона „отговори” след това казах:
-Кой е мъртъв този път?
     -Надявам се никой.-гласа му бе мрачен.-Сал току-що натисна бутона за спешни случаи. Ти и Роан трябва да отидете при нея незабавно.
-Опита ли да се свържеш с нея по ком-връзката?
-Да. Не отговаря.-гласа му беше мрачен.-Карайте бързо. Така и направихме
     Сал живееше в двуетажна тухлена кафява тераса близо до най-горещото място за човеците в сърцето на улица Брънсуик. Което означаваше, че има повече нощни клубове тук, отколкото някъде другаде. Повечето от свръхестествените избягват мястото, само заради многото човешко население, но вампирите го обожаваха. Предполагам, че да си близо до източника ти на кръв си има своите привилегии. Интересното беше, че нямаше клубове за кървави курви. Може би е било твърде модерно и не достатъчно далеч за тях.
     Роан паркира няколко къщи преди тази на Сал, след това отвори багажника и ми подаде лазер. Сложи си и един за него, след това хвана пушка. Според брат ми, никога не може да имаш достатъчно оръжия.
-Отпред или отзад? Поклатих глава.
     -Това са терасни къщи. Трябва да заобиколиш блока, за да отидеш отзад.-Ако имаха заден вход въобще. Някой по тези места нямаха.-Нека просто влезем отпред заедно.
     Той кимна и тръгна напред, пушката готова отстрани. Ловец готов за лов. Включих лазера и го последвах. Лекото пищене на оръжието беше много по-високо от нашите стъпки.
Бледожълтата ограда, която обикаляше предната градина на Сал откъм улицата, се показа. Ярко червени макове се показваха от оградата и констратираха остро с тежко

сините зюмбюли. Имената ги знаех само защото майка ни обичаше градините на малките къщички когато бяхме деца.
     Вратата—тежко дървено нещо с подпори по дължината му—изглеждаше недокосната, както и предните прозорци. Погледа ми се вдигна. Един от прозорците на първия етаж беше отворен. Дантелено перде изскачаше навън, мърдайки се леко от бриза.
Роан отвори входната порта и изтича леко като муха.
     Поклати глава, след това посочи прозореца на долния етаж. Натиснах безопасността на лазера, пъхнах го в джоба си, след това се промених. Като чайка, излетях до прозореца и влязох в къщата.
     Когато кацнах, се промених в човешка форма, но останах клекнала, плътния кафяв килим мек под коленете ми. Къщата беше тиха и миришеше леко на куче и вампир. Нямаше намек за кръв във въздуха, нито на смърт. И поне в тази стая, нямаше знак за насилие.
     Станах, взех завивката от леглото, и пуснах единия край от прозореца. Роан взе края и бързо се качи.
     Тръгнахме към вратата. След преброяване до три на пръсти, излязохме—той отгоре, аз отдолу. Нямаше никой в коридора. И никой в останалите две спални и бани.
     Което остави само ниската част на къщата. Преминах на инфраред и сканирах веднага под стълбите. Нямаше знак за температура на кръв, нито на живот. Въпреки че не означаваше, че няма на неживот, означаваше, че Кай не е тук.
     Въпреки че Джак щеше да спомене ако беше. Но предполагам, че това зависеше дали са хванали сигнала.
Погледнах Роан.
-Нещо?-измърморих аз.
Той поклати глава.
-Къщата е празна, доколкото мога да кажа.
     Което подкрепяше намереното от мен. Тръгнах надолу. Стъпалото изскърца леко и аз спрях, ослушвайки се. Тишината остана, нищо не помръдна, обаче... внезапно не бях сигурна, че сме сами.
     Слязох няколко стълби надолу, лазера готов и мускулите подскачащи от напрежение. Къщата остана тиха, без необичайно звуци или миризми.
     Стигнахме до долу. Облегнах гърба си до стената, забелязвайки стъклото по коридора. Някой е хвърлил огледало—то лежеше счупено на парчета до входната врата.
     Тръпки минаха по кожата ми, докато гледах счупените остатъци. Две жени са били убити от нещо, което е дошло от огледалата им, бях го видяла в сънищата си, и сега имахме счупено огледало тук. Случайност? По-скоро не.
     Бърз оглед на предните две стаи не показа нищо необичайно. Обърнахме се и тръгнахме по коридора, стъпките ни тихи като къщата.

     Но когато се приближихме към задната врата, усещането ме удари—неудобна и твърде позната горещина. Горещина, която идваше от похот. Горещина, която бях почувствала когато следвах мъжа, който беше излязъл от сградата на Вини снощи.
     Спрях внезапно. Роан ме погледна, една вежда вдигната въпросително. Показах му, че усещам някой вътре и той поклати глава, казвайки че той не го усеща. Което беше странно, но не ме накара да се съмнявам в това, което усещах. От дълго време се бях научила да вярвам на усещанията си. Може и да не ми даваше по-малко проблеми, но ме предупреждаваше.
     Той вдигна ръка и започна да отброява. Когато и последния пръст падна, аз паднах бързо, на един крак, докато гледах стаята с готов лазер.
     Видях мъжа бързо—мъжа, който Кай индефицира като Карлос Матинес—и после го нямаше, тялото му избухна в бъркотия от гърчещ се, кипящ дим, който тръгна настрани. Следвах го с лазера, видях огледалото. Стрелях.
Но беше твърде късно.
     Дима, който беше мъж, се удари в частицата секунда преди лазера, остатъците му изчезвайки в границите на огледалото, точно преди да се счупи. Станах и изтичах до там, но стъклото беше празно от всичко, освен отражението ми.
-Какво по дяволите беше това?-каза Роан.
     Погледнах го. Той стоеше близо до вратата, погледа му оглеждайки стаята и оръжието му все още готово.
     -Това,-казах тежко.-сигурно беше вампира отговорен за убийството на две жени. Също сигурно е зад вампирските ни обезглавявания.
     -Вампирите не могат просто да изчезнат в дим.-той огледа стаята за последно, след това се успокои малко и свали оръжието си.-И определено не изчезват в огледала.
-Не мисля, че си имаме работа с обикновен вампир.
     -Но дори ако е емоционален вампир, същото важи. Не може да изчезват в огледала.
     -Освен ако не са били нещо, което може преди да станат вампир.-сложих лазера в джоба си и започнах да вдигам парчета стъкло. Ако можеше да изчезва прею огледала, значи можеше и да се появява, и нямаше да рискувам засада.
-Какво гледа толкова внимателно?-каза Роан, ходейки леко около стаята.
     -Не знам.-станах и тръгнах по коридора, отваряйки входната врата и хвърляйки останките от огледалото в градината. На се надяваме, че слънчевата светлина ще го спре от връщане през останките. Направих същото с огледалото, което беше счупено в коридора, след това на път за кухнята, проверих другите стаи. Намерих огледало в, каквото изглеждаше, главната спалня, и го изхвърлих цяло и непокътнало отвън. Изглеждаше старо и можеше да е наследство. И въпреки че ми харесваше да се заяждам със Сал, нямаше да унищожа нещо ценно за нея.
Роан беше клекнал където вампира бе стоял, но вдигна поглед когато влязох. -Това е люк.
Повдигнал вежда.
-Сал има паник стая?

     -Много разумно нещо за вампир.-коментира той.-Особено като се има предвид недоверието на хората като става въпрос за вампири.
     -Основно не е толкова зле тези дни.-Самата врата не беше голяма—достатъчна, за да влезе тяло, но не и нещо друго. Беше и метална, и изглеждаше достатъчно силна, за да оцелее и бомба.
     -Кажи това на вампирите изгубили главите си.-каза Роан с огорчен глас.-Или хората, които искат да те изпържат.
     -Това е различно.-клекнах до него и минах с пръсти по студения метал, гледайки за нещо, което може да е ключалка или ключ за да се влезе.-Освен това, не хора обезглавяват вампири. Как ще отворим това нещо?
     Доколкото виждах, нямаше ключалка. Дори нямаше достатъчно пространство от вратата и металната рамка, за да пъхнеш пръсти и да я отвориш.
     -Не мисля, че е направено за отваряне.-той вдигна юмрук и заблъска по вратата. Звука отекна в тишината отдолу, и, както изглежда много далеч, куче излая.
     Ухилих се. Знаех този лай. И ако малкия териер, който бях спасила беше там, значи и Сал беше.
     -Сал,-извиках, накланяйки се напред малко.-ние сме Райли и Роан. Заплахата я няма. Безопасно е да излезеш.
     -Господи.-каза Роан, трепвайки, докато размърдваше ухото си откъм моята страна с една ръка.-Предупреди следващия път когато ще правиш това.
     Нямаше отговор веднага от стаята под нас, но развълнувания лай стана по-силен. Две секунди по-късно, имаше изсъскване на въздух—подобно на изпускане на въздух—след това вратата щракна нагоре и бавно се отвори, показвайки стълба.
     -Райли?-Сал почти звучеше облекчена, което определено означаваше, че ситуацията е била лоша.
-Да.-казах.-Къщата е чиста. Безопасно е да излезеш.
     -Добре.-звука на стъпки по метални стъпала отекна, след това тя се появи, изглеждайки доста разрошена и носейки бяла сатенена нощница, която показваше перфектност на фигурата й. Малкия териер беше безопасно пухнат по ръката й, въпреки че се мърдаше колкото можеше и се хилеше глуповато на всички.
Тя го пусна когато излезе, след това погледна право в очите ми. -Благодаря.
Повдигнах вежда.
     -Само си вършим работата. Джак нямаше да иска да изгуби втория си най-добър сержант, който е имал.
Огорчена усмивка докосна краищата на устните й.
-Не, имам предвид благодаря, че ми даде кучето. То спаси живота ми.
     -Как?-погледнах песа. Той тичаше развълнувано около краката на Роан, лаейки колкото можеше, спирайки само когато Роан се наведе да го погали.-Имам предвид, той е страхотно куче, но не е наистина заплашителен, и определено не е помогнал на първия си господар.
Сал се усмихна и вдигна малкото куче когато той изтича до нея.

      -Събудих се от лаенето му. Когато отидох долу да видя, той се беше побъркал. Туптенето на живот беше по-силно от другата страна на вратата, и който и да беше носеше много силна нановръзка, която не можех да пропусна. Нарушителя избяга когато се приближих към вратата, но остави малка камера на ключалката. Унищожих я, но беше твърде късно.
Повдигнах вежди. -Твърде късно за какво?
      -Да я спра.-тя погали малкото куче отново.-Фред ме предупреди когато започна да лае към огледалото. Тогава забелязах оформящия се дим.
      Нарекла го е Фред? Жена без въображение, когато става въпрос за хубави кучешки имена.
-И знаеше ли какво е?
      -Да. Срещала съм други огледални призраци и съм виждала какво могат да правят.
-Значи счупи огледалото и избяга в безопасната стая?
      -Да.-тя се усмихна, въпреки че не беше особено весела.-Те могат да минават само през огледални покрития, така че неполирана стомана е перфектното отблъскване за тях.
-Защо просто не унищожи другите огледала в къщата?
      -Защото не знаех колко дълго мъжа на вратата е използвал камерата или колко от къщата е видял.-тя вдигна рамене.-Беше по-безопасно да се скрия.
      -Ако тези неща могат да минават през огледала,-каза Роан.-защо ще използва някой да прави снимки през ключалка?
      -Защото не могат да се появяват през непознати огледала. Първо трябва физически да ги видят, преди да ги използват.
      Което обясняваше изказването на икономката, че втория мъж е носел камера, но не я е използвал. Означаваше и, че нашите две женски жертви са имали среща с призрака преди да ги е посещавал през ноща.
      Обаче приятелите и семействата им твърдяха, че нито една не е имала любовник. И въпреки че не казваш такива неща пред семейството си, повечето жени клюкарстваха с приятели
-Как ти знаеш за тези неща, а Джак не?
      -Защото идваме от различни краища на земята. Винаги има еволюционни регионни различия.-тя вдигна рамене.-Въпроса е, защо призрака идваше за мен?
Повдигнах вежда.
 -Предполагам, че не си имала сериозни сексуални сънища напоследък, нали? Тя ме погледна.
      -Това е първия път, в който призрак се опитва да влезе в къщата ми. Така че, не, не съм.
-Ами вампирския съвет на Мелбърн? В него ли си?-попита Роан, отивайки до най-близкия прозорец и поглеждайки навън. Оръжието му все още беше готово,

въпреки че се съмнявах, че престъпника ни ще рискува да се върне толкова бързо. След това забелязах, че ръката му е до ухото и има връзка с Джак.
      -Не, не съм.-тя се намръщи.-Въпреки че ми бе възложена работа наскоро, когато мой приятел замина. И трябва да кажа, че повечето от членовете на съвета са арогантни идиоти.
      Идвайки от Сал—която беше толкова арогантна колкото най-добрите от тях— това беше много. Облегнах се на кухненския плот и кръстосах ръце.
 -Тези идиоти биват убивани. Тя кимна.
      -Чух, но наистина не мислех, че ще бъда замесена, като се има предвид, че службата ми беше толкова за кратко.
      -Как Джак не знае за това?-Не е знаел, иначе щеше да го спомене. Джак може да е много неща, но не беше високомерен с животите на хората си, и поне щеше да й прати защита.
      -Защото съм присъствала само на няколко събрания, и името ми не беше в постоянния списък.
-И кога си била там вместо приятеля ти?
      -Почти преди шест месеца.-тя пусна кучето отново, след това отиде до филтъра и започна да подрежда чаши.-Както казах, повечето беше отегчителни, всекидневни неща. Нали знаеш, някой чакащ да си сформира група, някой друг иска помощ с ново превърнати...-тя спра и се намръщи, докато натискаше копчето за филтъра. Машината започна да цъцри и съска и богатия аромат на кафе изпълни въздуха.-Имаше едно искане, което съвета отказа. Мъж дойде с искане за помощ за няколко ново превърнати, който не се справяха с превръщането. Както стана, той всъщност не беше поискал позволение за група, така че беше наказан. Беше добре порицан и групата беше унищожена.
      -И как се унищожава група?-Отговора беше много очевиден, като се има предвид метода приложен върху членовете на съвета, но въпроса трябваше да бъде зададен.
-Обезглавяване, след това телата им са изгаряни на слънцето. -Това би било достатъчно, за да ядосаш някой.
      -Да.-тя ми подаде кафето, след това отиде до прозореца и подаде и на Роан.-Но беше преди шест месеца. Ако е искал отмъщение, щеше да го е направил до сега.
      -Ако съм научил нещо в тази работа, то е че лошите момчета никога не правят каквото очакваш.-каза Роан.-И шест месеца не е дълго време когато живееш вечно.
      -Вярно е.-съгласи се тя и отпи от кафето си.-Обаче той не изглеждаше особено ядосан на решението на съвета. И той стоя и гледаше разрушаването без да каже дума.
      -Може би е бил толкова ядосан, че не е могъл да реагира.-поех дълбоко дъх, събирайки божествената миризма излизаща от чашата, след това отпих. Беше точно каквото обещаваше аромата. Дори бях изкушена да кажа, че свежата плодовитост и крем кокоса бяха точно толкова добри колкото любимото ми, лешниково.-Какво стана с него след това?
-Не знам. Просто изчезна от радара.

-И съвета не намери това за обезпокоително?
Усмивката на Сал беше горчива.
      -Ако съвета се обезпокои всеки път когато вампир реши да се скатае, много бързо ще станат нервни ненормалници.
-Мислех, че вампирите си остават на собствените територии? Тя повдигна вежда.
-Ако правехме това, нямаше да има никой в Австралия, нали?
      Това определено беше истина. Австралия нямаше същата история като Англия, Европа, и дори Съединените щати. И като ставаше въпрос за място за настаняване—и следователния приток на свръхестествени—беше едно от последните места за населяване.
      -И така,-казах аз, след още една глътка.-Този мъж пред съвета, какъв вид вампир беше?
Тя вдигна рамене.
      -Трябва да призная, че бях отегчена и наистина не приемах много от нещата в процеса. Но името му беше Амън. Амън Насър, мисля.
      Поне беше начало. Извадих снимката от компютъра на Кай от джоба си и я показах.
-Това Насър ли е?
Тя се намръщи срещу принтираното, след това поклати глава. -Насър е висок, с остра кафява коса и странни очи.
-Как така странни?
Тя се поколеба.
      -Беше почти сякаш цвета е непостоянен. Сменяше се постоянно. Беше много странно.
И така звучеше.
-Огледалните призраци вампири ли са?
      -По принцип, не, но като всеки друг човек роден на света, те могат да изберат да станат такива.-тя отпи от кафето си с пресметливо изражение.-И използва огледала много добре, така че бих казала, че е бил много стар призрак, когато се е превърнал.
-Какво те кара да кажеш това?
      -Защото призраците имат някои ограничения с огледалата, като вампирите със светлината. Способността да използват огледала става пълна, докато стареят.
      -Откъде знаеш толкова много за призраците?-попита Роан, гласа му пълен с любопитство.
Усмивката й бе горчива.
      -Защото преди много години, един от тях уби семейството ми. Отне ми много време да го намеря, но го постигнах.
Затова е станала вампир. Не го каза, но нямаше смисъл.

-Как се убиват?
      -Най-добре е да ги хванеш в човешка форма. Тогава можеш да ги отпратиш по всички начини като нормален човек. В димяща форма, обаче, те са неудържими— въпреки че са ми казвали, че ако можеш да ги задържах в огледалото и го счупиш на слънчева светлина, ще умрат.
-Това не звучи точно лесно.
      -Не, затова аз избрах стария метод.-погледа и се плъзна по тялото ми и тя се усмихна когато видя, че нося сандали с дървени токчета.-Бих препоръчала по-силни колове. Тези няма да влязат в сърцето на повечето вампири.
      Те не бяха направени за повече освен да ти причиняват голямо неудобство, но Сал знаеше това. Тъкмо се връщаше към нормалното си гаднярско състояние. Което беше хубаво.
      -Можех ли да дадеш на Джак лист с членовете на съвета?-прибавих аз.-Наистина трябва да ги защитим.
Или поне да ги предупредим да махнат проклетите огледала в къщите си. Тя се поколеба, след това кимна.
      -Само Джак да обещае да ги пази в поверителност. Ще ми сритат задника, ако знаят че съм аз.
Не можех да не се ухиля.
      -Мисля, че ще намериш доста желаещи в Директората, готови, склонни и можещи да защитават задника ти.
Една вежда се дръпна нагоре.
-О, Райли, това комплимент ли беше?
-Господи, задуши ме с лъжица, ако някога направя това! Тя се засмя—гърлен, топъл звук.
-Разбира се. Колко глупаво от моя страна.
      -Райли.-каза Джак в ухото ми.-Отиди до Вини и вземи каквато можеш информация за този мъж от снощи—и под каквато и да е, имам предвид каквато е нужна. Ще трябва да летиш, защото искам Роан да доведе Сал до базата.
      Джак очевидно използваше връзката, за да говори с всички ни, защото Сал каза веднага:
-Мога сама да се доведа.
      -Да, знам, но отказвам да изгубя още членове на съвета—или такива, които са били за малко—особено ако човека е от моите. Така че ще правиш каквото кажа.
      -Шефе,-казах аз.-успя ли да намериш сигнала на проследяващото устройство на Кай?
      -Тъкмо го намерихме. Не е в околността.-Което не означаваше, че не е бил. Размърдай се, Райли.
-Когато свърша с кафето си.-Което беше наистина глупаво нещо за казваше.

     -Сега, Райли.-каза той с тон, който казваше, че по-добре да го направя, иначе ще си платя.
     Изпуснах въздух, изпих колкото можех топла течност, отново прогаряйки вътрешностите си в процеса, след това направих каквото ми беше наредено и се разкарах от там.
     Разбира се, може да ми беше наредено да взема информация от Вини, но не означаваше, че съм толкова глупава, за да отида сама. Веднъж се бях срещала с нея така, и беше благодарение на факта, че Куин беше там като помощ, и затова с Роан се измъкнахме недокоснати.
     Когато прелетях до колата си—която, изненадващо, беше игнорирана от вандалите и бандитите, в тази по принцип престъпническа околност—взех телефона си, натиснах бутона за видео, и набрах Куин.
     -Е, здравей.-каза той в мек ритмичен глас, който накара пръстите ми да искат да се свият.-Чудех се кога ще те чуя.
     -Съжалявам, ноща беше ужасна.-Ако под нощ с определено нежелан мъж, който е сродната ти душа, е ужасно, значи е така.-Имаш ли нещо важно за правене?
-Защо?
     Начин по който го каза, ми каза, че няма значение и да има. Ще бъде при мен, без значение от какво имам нужда. Господи, наистина обичах този мъж—въпреки че ми бе отнело доста време да го осъзная.
-Трябва да отида да разпитам Вини, и подозирам, че няма да хареса темата— -И искаш присъствието ми като мотивация.-довърши той.
Ухилих се.
-Е, тя стана много мотивирана последния път когато ни придружи.
     -Това е защото, каквато и да е, тя има разумното уважение към същества, които са много по-стари и силни от нея.-той спря и вкусно чувствена усмивка докосна устните му.-За разлика от някой върколаци, които ще останат неспоменати.
Засмях се.
-Както си отбелязвал често, върколаците нямат разум.
     -По-вярно нещо не е било казвано.-той погледна часовника си.-Ще бъда там след двайсет минути.
-Ще те чакам.
-Да се надяваме да остане така.-каза той и затвори преди да успея да кажа нещо. Накара ме да се почувства по-ужасно отколкото вече се чувствах.
     Потърках очите си с опакото на ръцете и ми се прииска всичко да стане лесно. Прииска ми се проблема, който Кай представляваше да изчезне и да се върнем само на мен и Куин.
     Но това никога нямаше да стане, и трябваше да се науча да се справям—без значение колко болка това причиняваше на мен и тези, които обичах.

     Разбира се, Куин никога нямаше да разбере начина, по който се бях справила снощи. Той беше старомоден когато ставаше въпрос за секс, и да се предам на изнудване беше нещо, което нямаше да разбере никога.
Или да прости.
     Не че щеше да научи за това. Не и ако зависеше от мен. Може и да го обичах, но знаех на какво е способен и нещото, за което се притеснявах бе да убие Кай заради гняв. Или—по-лошо—заради ревност.
     Той можеше и да знае за връзката между върколаци, които са сродни души, но се съмнявах, че разбираше истинската дълбочина. Съмнявах се, че вярва, че може оцелелия партньор да умре, въпреки че беше видял опустошението на Роан когато Лиандър почти умря.
     Облегнах се на облегалката за глава и пуснах музика. Но това не спря мислите ми, които се въртяха отново и отново в главата ми като котки, които преследваха опашките си. Не намали и тревогата ми, че рано или късно всичко това ще избухне в лицето ми.
     Петнайсет минути по-късно, Джак ми звънна. Взех телефона от седалката и натиснах бутона за отговор.
     -Ако се чудиш защо не се мърдам, чакам Куин. Имам чувството, че ще ми трябва помощта му, ако искаме Вини да говори.
-Добра идея.-каза той.-Но не за това се обаждам.
Остротата в гласа му накара сърцето ми да затупти в гърлото. -Нищо не е станало с Роан или Сал, нали?
     -Не, те безопасно карат към Директората. Но проверихме Карлос Мартинес и разбрахме, че е умрял преди пет години и половина в катастрофа.
-Е, изглежда много добре за мъртвец.
-Очевидно си имаме работа с някой, присвоил индентичността му.
     Дали Кай е знаел, че истинския Карлос е мъртъв когато ми е дал името му? И ако е така, защо не ми е казал? Дали беше просто още една негова игра? Някаква форма на твърдение за контрол върху мен?
-Карлос е записан като човек или вампир? -Вампир.
-Тогава как е умрял в катастрофа?
     -Лесно. Сблъскал се е в задната част на кола, която е изгубил контрол и го е обезглавила.
-И определено е било инцидент?
     -Да. Има свидетел.-той направи пауза.-Интересното е, че свидетелката е млада жена, която в момента пребивава групата на Вини.
-Колко удобно
-Да.-гласа му беше натежал от сарказъм.-Направихме и предварителен преглед на Амън Насър. Нямаме доклади за него, че е влязъл в страната, но нищо необичайно,

като се има предвид, че записваме само тези дошли легално. Помолих главния съвет за детайли, но може да отнеме време.
      -Знаеш ли, те не точно си умират да ни помогнат, и това е странно, като се има предвид, че техните хора са избивани.
      -Имаме си работа с много стара, много съществена организация, Райли. И има процеси на мястото по добра причина, независимо дали те ядосва или не.
Ухилих се.
 -Хей, техните вратове са на линия, не моя, така че не ме интересува. Той изсумтя.
-Включи ком-връзката, за да можем да чуем разговора с Вини.
      -Това ще е първия ми приоритет.-Което беше пълна лъжа, защото първия ми приоритет беше да целуна Куин добре.
Което беше точно каквото направих когато пристигна осем минути по-късно. -Закъсня.-измърморих, когато накрая си поехме въздух.
Той се усмихна и леко докосна с пръст добре целунатите ми устни.
      -За съжаление трафика беше по-зле от обикновено. Съдейки по новините, катастрофа с четири коли.
      Целунах края на пръста му и една потиснах желанието да го пъхна в устата си и да го засмуча. Това щеше да доведе до действия, за които нямахме време.
      -Ще влизаме ли?-каза той, дори когато миризмата на желание започна да излиза от него. Предполагам, че след цялото време прекарано заедно, ще знае накъде отиват мислите ми.
      -Да.-завъртях се и тръгнах. Той ходеше до мен, не ме докосваше физически, но беше достатъчно близо, че миризмата му, горещината му се за вихриха около мен— завивка от топла защита, в която исках да се завъртя. Но това беше малко вероятно за следващите няколко часа.-Нашата скъпа Вини пази тайни от нас. Ще наблегнем върху нея, за да ги разберем.
      -Винаги съм харесвал старото добро „наблягане”.-каза той с веселие в гласа.-Но тя е станала по-силна от предишното ни идване и понеже си мисли, че знае на какво съм способен, няма да бъде толкова послушна.
      -Дори аз не знам на какво си способен.-казах аз горчиво.-Така че тя е глупачка, ако си мисли, че знае всичко, което има да се знае.
И Вини беше много неща, но глупава не е едно от тях.
      Телефона ми иззвъня когато получих съобщение, и аз го извадих от джоба си и погледнах надолу. Сърцето ми пропусна няколко удара, когато видях че е от Кай.
      Обяда се отлага, казваше то. Имам среща с клиент, ще се свържа с теб покъсно.
      Надежда избликна. Може би снощи—и решението ми да спра да се боря и да му дам каквото иска—започваше да се отплаща. Без предизвикателство, може би—само може би—той ще се махне.
Беше малка надежда, но трябваше да се държа за нея.

-Нещо важно?-попита Куин с безгрижен глас.
Погледнах го, забелязвайки внезапната усамотеност на лицето му. Той знаеше.
-Просто отменяне на обяд.-пъхнах телефона си обратно.-Нищо важно. -Аха.-каза той, глава му все още уклончив.
     Исках да се протегна и да взема ръката му в моята, но това щеше да потвърди страховете му. И въпреки че страховете бяха истински, не исках да му причинявам повече болка отколкото вече бях.
     Минахме през вратите на високата сграда на Вини и започнахме да се катерим по стълбите. Бумтене на вълнение започна да докосва въздуха, ставайки по-силно когато се качвахме по-нагоре. Натиснах ком-връзката, осигурявайки да е пусната.
-Вини знае, че сме тук.-каза Куин с веселие в гласа.-Вълнува се от това. Погледнах назад към него.
-Затова ли въздуха е толкова зареден?
-Да. Нашата господарка на емоциите предизвиква пълномощието ни. -Значи е глупачка.
Той се усмихна, но този път нямаше нищо топло.
     -Всички по-млади предизвикват пълномощие през живота си. Но повечето избират целта си много разумно.
     Стигнахме до горния етаж. Различно момиче пазеше вратата, но като предишното, беше облечена нормално, но с подозрителна издутина на дясното бедро. И това момиче изглеждаше арогантно. Уверено.
     Ако новите следваха господаря си, значи Куин беше прав. Вини беше станала много уверена. Защо беше внезапната промяна? Имаше малко показатели за това държание, когато говорих с нея вчера.
     Дали мъжа, който я посети снощи има нещо общо с това? Ако е така, сега беше най-важно да го намерим. И тя да ни помогне.
     -Тук сме, за да видим Вини.-казах аз, спирайки малко повече от крачки от охраната.
-Ти може да влезеш, но стария остава тук—
     -Името му е Куин и ще ме придружи или ще застрелям задника на Вини и ще я заведа в Директората.-повдигнах гласа си малко.-Така че извикай кучето си, Вини.
     Погледа на охраната стана празен за момент, след това тя каза, с няколко октави по-нисък глас от преди момент:
-Тя не иска проблеми с Директората, но не иска стария в убежището си.
     -Стария може да разкъса малкия ти скъп свят независимо дали е вътре или вън, Винсента.-въпреки че гласа на Куин беше кротък, имаше намек на стомана под него, достатъчен за някой разумен.-Но може би ти трябва демонстрация?
Вълната на сила, която внезапно изгори усещанията ми не беше като нищо, което съм усещала преди. Беше тъмно, опасно, и някакси нечисто, и изпрати тръпки по

кожата ми. Погледа ми скочи към Куин, и за момент той не изглеждаше цял или истински, а същество на сянката и въображението.
     И някъде вътре в мен трепна спомен. Бях го виждала да прави това преди, но тогава го беше направил, за да спаси живота ми.
     От вътрешността на стаята се чу странен разкъсващ, пукащ звук, след това започна викането. Високо, ужасно викане.
Господи, казах телепатично. Какво направи?
     Показах им на какво е способен стария. Мисля, че Винсента няма да ти създава повече проблеми.
     Трябваше ли да убиеш някой от тях, за да го направиш? Но дори докато го казвах, знаех че е глупав въпрос. Ако Вини започнеше да тества контрола и пълномощието на Директората, тогава да, трябваше да се направи нещо драстично. И независимо дали го приемах или не, главното пълномощие на Директората в този град—и другите—беше знанието, че правим всичко, което трябва за да заловим този, който се е изпречил на правилата.
     Вини беше емоционален вампир, и методите й за въстание бяха много поковарни—и сигурно опасни—от тези на кръвните вампири. Не можехме да си позволим да ни показва мускулите си, когато града беше вече в размирица.
     Убих този, въоръжен със сребро, който се криеше в сенките на завесите на стената. Не беше един от главните й наложници.
Сигурна съм, че Вини ще оцени съображението.
     Сарказма в умствения ми глас накара устните му да трепнат за малко, но нямаше никакво веселие в гласа му когато погледна към бледата охрана и каза:
-Отвори вратата или аз ще я отворя вместо теб.
Охраната пристъпи и отвори вратата. Куин протегна ръка и добави:
-Дай ми оръжието и допълнителните куршуми.
     Имаше тон на заповед в гласа му и момичето се подчини без въпроси. И тези куршуми бяха сребърни. Усетих пламъка им, докато Куин ги прибра с оръжието.
     Влязох в топлата стая, погледа ми мина през кадифената пищност преди да се спре на нещо, което можеше да се определи само като експлозия на плът, кръв и ивици. Нямаше кости, нямаше части от тяло, просто сълзлива, ужасна бъркотия.
Беше я изпарил.
Господи. Просто... Господи.
     Как по дяволите можеш да причиниш това на друго същество? Погледа ми отиде към Вини и удобството й в края на стаята. Ако бях шокирана, имаше добра причина.
Мамка му, Куин, как си крил тази малка способност от мен?
     Роден съм с нея. Дар е, той направи пауза, след това прибави мрачно, или проклятие от моя баща Аед. Не го използвам много, защото си има последици.

      Да. Гледах към остатъците от тях. И все пак... Виждала ли съм те да правиш това преди?
Той се поколеба.
      Да, преди известно време, когато започна да се срещаш с Келън. Един от хамелеоните от лабораториите на Старк тръгна след теб.
      Хамелеоните бяха рядко кръстоски от не-човеци, които могат да се заведат на каквато и да е обстановка и буквално да станат част от нея. Бяха и свирепи плътоядци и много трудни за убиване.
Как така чак сега си го спомням? Или това е глупав въпрос?
Връзката ни все още беше много слаба, каза той нежно, не исках да те изплаша. Казах ти да стоиш далеч от ума ми.
И е така. Както казах, беше преди известно време. Преди да ме опитомиш.
      Изсумтях. Сякаш имаше някаква надежда да опитомя този вампир. Може и да беше изтънчен и полиран отвън, но отвътре все още беше барутен погреб—и също толкова опасен, ако го хванеш от неправилната страна
Обаче се чувствах по-безопасно с него отколкото с Кай.
      Продължих да вървя напред. Вини беше заедно с обичайната си група облечени в тога тийнейджъри, но този път дрехите на тези близо до завесите, бяха омазани с останките на това, което някога е било човек. Или нечовек. Лицата им бяха зелени, и предполагам, че само обаянието на Вини ги задържаше в стаята. Нямаше докосване на кожата на господаря им, без мудни очи или тайни усмивки. Всичко беше унищожено от показа на силата на Куин.
      Вини определено беше пребледняла и нормално съблазнителните й устни бяха малко повече от тънки цепки, но унизителния терор, който бях почувствала по-рано го нямаше. Тя среща очите ми направо и имаше намек на стомана в кафявото на очите й.
Може и да умираше от страх но нямаше да го покаже на новаците й или на нас. И за това й се възхищавах.
      Спрях на няколко крачки от нея, с Куин точно зад мен, дъха му мърдайки косъмчетата на врата ми.
-Преди ти казах да не се мешаш с Директората, Вини. Сега знаеш последиците.
      Тя ме погледна злобно за момент, след това посочи с брадичката си към мъжа зад мен.
-Той не е от Директората.
      -Той е съветник, това го прави един от нас.-поколебах се, след това казах:-Един новак е по-добре от цяла група. И повярвай ми, това е опция, ако съвета на Мелбърн разбере за скорошните ти действия.
-Нямам идея за какво говориш.
      Лъжеше. Можех да го усетя, дори ако не можех да го видя в изражението й. И въпреки че на лицето й се виждаше малко, облечените в тога тийнейджъри зад нея започнаха да се мърдат нервно. Бледи пръсти се протегнаха и започнаха да докосват ръцете и раменете на Вини, нежно бучене на енергия иззвъня във въздуха.

      Чудех се дали успокояваха себе си или Вини, но не ме интересуваше достатъчно, за да попитам. Не и когато имаше по-важни въпроси.
-Говоря за връзката ти с мъж, който се нарича Карлос Мартинес. -Нямам идея кой—
      -Вини, той е видян да напуска сградата ти снощи, и всички знаем, че не може да влезе тук без позволението ти.
-Той само даваше уважението си. Няма нищо лошо в това, пазителко.
      Тя сменяше тактиките коварно, като тигър змия, и сигурно също толкова смъртоносно. Или щеше да бъде, ако Куин не стоеше до мен.
-Освен факта, че Мартинес току-що се опита да убие част от Директората.
-Не би направил това. Грешиш. -Бях там, Вини. Видях го.
Веселие пламна леко в очите й.
-Ако си била там, трябваше да го спреш.
-Трудно е да спреш някой, който може да избяга през огледало.
      -Ако си дошла за информация как да унищожиш такъв човек, нямаш късмет. Нямам идея.
      Куин не помръдна, но силата му излезе отново. Този път беше удар на телепатия. Някъде зад нас се удари врата, звукът отекна в тишината.
      -Кажи на хората си да не се опитват да ни изненадват.-каза Куин кротко.-Няма да ми е приятно да убивам още от наложниците ти.
Пръстите на Вини се стегнаха. С очевидно усилие, тя ги отпусна.
-Вече казах, че не мога да помогна, така че не разбирам защо все още си тук.
      -Скъпа Вини, дори не сме започнали.-пристъпих напред, хванах предницата на роклята й, и я извадих от шезлонга й, далеч от докосващото, успокояващо влияние на тийнейджърите. Тя изви и се бори леко, бледите й ръце летяха. Отдръпнах се от ударите и я разтърсих малко повече.-Карлос Мартинес е умрял преди пет години. Кажи ми кой е взел идентичността му.
-Аз не—
Разтърсих я отново,, достатъчно силно, за да се разтракат зъбите й.
      -Един от новаците ти е бил свидетел, така че знаеше, че Мартинес е мъртъв. На кой си дала тази информация?
-Не мога.-каза тя, ярост смесена със страх в очите й.-Той ще ме убие.
      -И Директората ще те убие, ако не го направиш.-коментирах аз.-Така че избери на коя страна си, Вини, защото игрите ти стават малко изморителни.
Нещо трепна в очите й. Змията се въртеше отново.
-Той е създателят ми. Нямам избор освен да правя каквото каже.
      Вярно ли е? Попитах, без да се обръщам да погледна Куин. Без пълното ми внимание, змията, която държах можеше да нападне, дори с Куин зад гърба ми.

      До някъде, да. Силата на създателя към новака избледнява с времето, но Вини не е достатъчно стара, за да е свободна от обаянието му.
-Дай ми име, Вини.
Тя се поколеба, след това каза: -Амън Несър.
      Мъжът, който съвета са унищожили. Очевидно трябва да прилича на Мартинес, за да поддържа измамата за толкова дълго.
-И защо в дошъл тук?
      -Защото това е територията ми. Намира се за любезно да изложиш намеренията си когато влизаш в територията на друг.
      Досега всичко е истина, каза Куин. Вампирите позволяват на други вампири да влизат в земите им, ако не причиняват неприятности.
      Знаех, че сте териториални, но не мислех, че имате предвид определени територии.
      Защо мислиш, че има такова разпространение на вампири? За разлика от върколаците, ние не можем да живеем в нечии сенки.
      Което сигурно правеше живота в група интересен. Очевидно емоционалните вампири нямаха такива проблеми. Казах на Вини:
      -Би ли дори казала на него, че си създала група, като се има предвид, че си от създанията му?-изненада блесна в очите й, и се усмихнах мрачно.-Да, знаем всичко за това. Съвета не е толкова улегнал и вглъбен, че да не кажат на Директората информацията за този, който ги избива.
      Да, определено няма да кажат, каза Куин, веселието му мина през ума ми— река на топлина, от която ми се прииска да се усмихна.
      -Предупредих го за тази опасност.-каза Вини, сериозността й почти убедителна. Почти.-Опитах се да го откажа от плановете му, но без успех.
 -Тогава защо е чакал шест месеца за отмъщението си? Тя изсумтя.
      -Защо мислиш? Ако бе започнал веднага, виновника ще е очевиден. Той е много неща, но глупак не е едно от тях.
 -И какво е правил през шестте месеца, откогато съвета е убил групата му? Тя вдигна рамене, бутайки се в захвата ми.
      -Не попитах, не ме интересуваше да питам. Той стои далеч от пътя ми— повечето време—и аз от неговия.
-Но знаеш ли къде е отседнал?
      -Не. Както казах, Насър не е глупак.-леката й усмивка беше развеселена.-Очевидно, не ми вярва.
Очевидно, Насър е наясно, че е отгледал змия.
 -Той огледален призрак както и емоционален вампир ли е? Тя се усмихна. Беше на ръба на нервите ми.

-Да. Изненадана съм, че си го разбрала, защото дори съвета не знае това. -Защо не?-попитах аз, повече любопитно отколкото наистина важно. -Защото дойде в тази страна нелегално, и го няма в списъците на съвета.
      Нямаше да има значение, ако беше, каза Куин. Съвета нямаше да сподели информация с теб.
Съвета са голям трън в задника. Казах на Вини: -Защо Насър дойде снощи тук?
-Прибавя към храненето си като се храни от нас. Повдигнах вежди.
-И ти му даваш?
      -Нямам избор.-тя изплю думите.-Той е стара и гладна душа, която не може да се задоволи като се храни от една или две жени. Трябва му енергия от група.
      Може би затова групата на Вини се увеличи значително през последните месеци, коментира Куин. Подкрепяла е нуждите на създателя си както и нейните.
      Използва го като извинение. Иска собствено имущество и ще го уголеми колкото бързо може. Казах на Вини:
-Значи се е хранел отделно от групата?
-Да.-нещо трепна в очите й. Веселие може би. Или хитрина. -И способен ли е на убийство?
      Хитрината в очите й се заостри, и внезапно осъзнах, че иска създателя си извън от пътя. Ще ни даде каквото искаме—не само за да спаси кожата си, но за да се избави от неговата.
      -Ако ме питаш дали храненето му е убило Рената Бейли и Джанет Броули, тогава отговора е да. Похвали се.
-И защо ще го направи щом знае, че си достоверна като змия? Усмивката й беше горчива, твърда.
      -Защото бе запомняне какво може да прави и че ще го направи с тази група, ако изляза извън линията.
Намръщих се.
-Как може един мъж да убие цяла група? Дори ако ти е създател?
      Можеше да убие Вини, но все още имаше да се справя с цяла група, и дори на Куин със силите му на Аед няма да му е лесно.
      -Защото ми е създател, затова може да го прави. Не мога да му откажа да се храни от нас и той може, ако иска да ни източи, докато не умрем.
Следователно желанието й да се избави от господаря си. -И нямаш идея къде е отседнал?
-Не. Щях да ви кажа, ако знаех, но наистина не знам. Казва истината? Попитах Куин.

За съжаление, да.
      Изсумтях и отпуснах Вини. Движението толкова внезапно, че те се спъна назад и падна на шезлонга. Облечените в тога тийнейджъри веднага започнаха да докосват кожата й, и тихото звънене от преди се възстанови.
-Оценявам помощта ти, Вини.
Беше казано саркастично, и старата арогантност пламна на лицето й. -И аз ще оценя, ако си тръгнеш и не се върнеш никога.
       -Страхувам се, че това никога няма да стане. Това е цената, която плащаш за империята си.
      Тя не каза нищо. обърнах се и тръгнах към вратата—и се чувствах безопасно само защото Куин беше зад гърба ми. Ако бях сама, сигурно щях да имам дузина сребърни куршуми в него преди да стигна до там.
      Охраната отвън отвори вратата когато се приближихме, но преди да успея да изляза, Вини каза:
-Райли?
Спрях и се погледнах.
-Какво?
       -Има нещо друго за Насър, което може да искаш да знаеш. Нещо много важно, ако се надяваш да го намериш.
Срещнах погледа й и видях хитростта в него. -Няма да ти платим за информацията, Вини. -О, приеми го като безплатно.
Изсумтях.
       -Трудно е, като се има предвид, че като убием създателя ти, ти вършим голяма услуга.
       -Това е така.-тя се усмихна мило. Не повярвах и за секунда.-Огледалните призраци имат две способности. В димна форма, могат да използват огледални повърхности, за да преминават, и това ги освобождава от обикновените ограничения на кръвните вампири.
Което обяснява как е успял да атакува Сал през деня. -И второто?
       -Второто ще направи лова ти по-интересен.-тя направи пауза—само за да бъда дразнеща, сигурна бях.-Виждаш ли, те са плъто-променящи. Тe могат да формират кожата си наподобяваща на всеки човек, който докоснат.

Глава единадесета
Превод: amelya_
Редакция: Vampire Lady
      -Е, това изкривява малко нещата.-измърморих, когато излязохме от сградата на Вини.-Той може да е всеки и няма да знаем.
      -Мисля, че ще знаеш.-каза Куин.-Спречквала си се с него няколко пъти вече, и дори ако е в друга форма, ще го помиришеш.
      Може би, може би не. Имаше начини да покриеш главната си миризма, и ако той е стар вампир—или призрак—значи може и да намали енергийните си „вибрации” или каквото там беше.
      -Поне обяснява как е успял да използва идентичността на Мартинес за толкова време без да го хванат.
-Очевидното място за проверка е „При Данте”. Там започнаха убийствата.
      -И там отиде Мартинес когато го проследих снощи.-дигнах ръце към сутрешното слънце, позволявайки му да стопли лицето ми.-Може дори да е Данте.
      Но може ли емоционален вампир, който е и огледален призрак, постоянно да отделя толкова сексуално обаяние като Данте? Вини може да съблазни всеки, но това беше сила, която можеше да включва и изключва, и я изцеждаше след известно време—освен ако не се хранеше, докато я ползва. Данте просто беше „включен” през цялото време.
-Това е много възможно.
      За първи път имаше нотка на умора в гласа на Куин и аз го погледнах. Нормалната му светлокафява кожа беше по-червена от обикновено, което означаваше, че слънчевата светлина го изгаряше, въпреки че обедното време—опасната част на деня за него—все още предстоеше. Докоснах леко ръката му. Въпреки цвета му, кожата му беше хладна, което беше необикновено, като се има предвид, че това се случваше само като не се чувства достатъчно добре.
-Добре ли си?
Той кимна.
-Както казах преди, използването на способностите на Аед си има последици. -Това означава ли, че те изцежда?
      -Зависи колко ги използвам, може да ме изцеди до безсъзнание. За щастие, този случай не е такъв.
      Мисълта накара друг трепет да мине през мен. Беше страшно да знам, че този мъж може да съдържа толкова много сила...
Господи, Риса.
      -Да.-каза Куин, преди да задам въпроса.-Риса ще притежава способността, затова толкова бързо се съгласих да я тренирам. Ако не знае как да го контролира, може да е заплаха за всички около нея.
      -Може би затова Диа е толкова отчаяна за помощта ти. Може би е видяла нещо в сънищата й.-И да се надяваме, че смъртта, която е видяла за себе си, не е причинена от малкото й момиченце.-Имаш ли нужда да се нахраниш?

Той се поколеба, след това поклати глава.
-Да, но Джак ще ми откъсне главата, ако те взема от това разследване сега.
       -Ти си по-стар от Джак, и по-опасен. Не мисля, че си в опасност от него— метафорично или по принцип.
       -Джак не е някой, който можеш да премахнеш лесно.-каза Куин изморено.-Особено, ако слуша.
       -Хей, той знае, че го обичам и уважавам. Той просто не може да прави каквото ти току-що направи.-И слава богу за това, добавих безмълвно. Едно и половина разкъсващи същества в света ми бяха достатъчни.
       -Не мисля, че искам детайли за това каквото Куин е направил току-що.-каза Джак в ухото ми, потвърждавайки, че е слушал.-Но съм съгласен с Куин, че трябва да почнем с „При Данте” и собственика му. Мислиш ли, че Кай все още наблюдава мястото?
-Нямам идея.
       -Тогава разбери и ми кажи. Ако не е, значи трябва да поставим камери и подслушвателни устройства на мястото.
       -Можем просто да отидем и да говорим със Старк.-След това скритото послание под думите му ме удари, и добавих:-Маркирал си го като заподозрян, нали?
       -Старк е най-доброто начало, щом си имаме работа с плъто-променящ. Истинския Данте Старк може да се разлага обезглавен в някое мазе.
       -Някой щеше да го помирише до сега, ако беше така.-поколебах се, след това добавих:-Емоционален вампир ще има ли същото сексуално обаяние като Старк? Защото този Старк, с който съм се срещала е динамит.
       -Ако е стар, да. И ако е усъвършенствал методите си, няма да знаеш ако се храни. Ще чувстваш само похот.
       Е, това определено го чувствах около Старк. И ако той беше нашия призрак, значи ме е и посещавал. Което представяше друг проблем.
       -Има само един проблем—нито Рената Бейли, нито Джанет Кроули са имали любовник, но Сал твърди, че призраците могат да минават само през огледалото, които са виждали физически. Как ги е изцеждал през ноща, ако никога не е бил в къщите им?-Определено не е бил в моята.
       -Не знам достатъчно за призраците, за да отговоря на този въпрос.-каза натежало Джак.
Куин и аз стигнахме до колата ми и спряхме.
-Ще искаш ли да отида когато разбера дали има устройства или не? -Ела до офиса.
       -Добре.-изключих ком-връзката и взех ръцете на Куин в моите.-Ще можеш ли да караш, или искаш да те оставя някъде?
-И да оставя Поршето тук около вандалите? Отхапи си езика, жено. Ухилих се.
-Не че не можеш да си позволиш друго. Или още сто.

-Не съм станал богат като съм пилеел. -Не, станал си богат като си крал.
      -Това го правих за кратък период от живота си. Повечето от парите ми са спечелени честно.
      -Хей, виждала съм цените на билети, които предлага авиокомпанията ти. Няма нищо честно в това.
      Той се усмихна, след това се наведе и ме целуна. Устните му бяха леко върху моите, целувката му нежна и все пак влияеща.
      -Бъди внимателна когато си имаш работа с душевния призрак.-каза той, устните му толкова близо, че дъхът му затопли моя.-Все още ли имаш онзи нож, който ти дадох?
-В кутията за оръжия в колата.
-Тогава го носи. Работи на повече от демони—и за повече от плътните.
      Значи ще го нося. Всичко, което ми даваше някакво предимство беше хубаво нещо в момента. Минах с пръста си по брадичката му.
-Обичам те. Знаеш това, нали?
Той повдигна вежда.
-И какво предизвика това внезапно твърдение?
-Понякога мисля, че не го казвам достатъчно често.
Той се усмихна.
-Е, хубаво е да го чувам от време на време, дори ако знам, че е истина.
      Не го спираше да се страхува от Кай, обаче, или какво той можеше да ни причини. Може и да не го казваше, но онази тъмнина беше в очите му. И нищо, което кажа не можеше да премахне тези страхове, защото те бяха и мои.
Целунах го набързо отново. -Ще се видим довечера.
      -Бъди сигурна.-той се поколеба, погледа му изучавайки лицето ми, запомняйки го.-Стреляй, за да убиваш, Райли. Не се колебай.
      -Защо хората продължават да ми казват това?-измърморих, докато тръпки минаха по кожата ми. Беше сякаш всички около мен имаха предчувствия за надвиснала гибел.-Аз съм пазител. Ще направя, за каквото ми се плаща. Мисля, че съм го доказала.
-Знам. Това не ме спира да се тревожа.
      Поне не се опита да ме спре, или не ме попита да спра да бъда пазител. Това го направи много по-добър мъж отколкото Келън някога е бил.
      -Намери си храна.-поколебах се, след това се ухилих и добавих:-Само не се наслаждавай на преживяването твърде много.
      Той се засмя. Звука беше толкова по-различен от този, който бях чула преди момент, но все пак, по свой собствен начин, все толкова силен.
-Това харесвам в теб, Райли. Минаваш право през глупостите.

       Обаче имаше тонове от тях в живота ми. И в момента говорех с главния източник.
-Все още ли имаш подслушвателните устройства и камерите в „При Данте”? Той се поколеба.
-Не, махнах ги тази сутрин. Защо?
Игнорирах въпроса и казах:
       -Надявам се това да не означава, че си свършил със случая си, защото ако е така, ще арестувам задника ти.
       -Това, което ще се случи, е само че съпруга ще мине към по-зелени пасища.-той направи пауза и гласа му се свали с няколко октави, когато добави:-Въпреки че наистина ще искам да видя как се опитваш да ме арестуваш. Може да стане интересно.
       Начин по който наблегна на „интересно” прати тръпка по гърба ми и не беше напълно от леда на страха.
       -А аз не искам да правя нещата интересни за теб.-казах остро.-Така че може би ще пратя някой друг.-Някой, който той не можеше да съблазни.
       -Не искам да бъда хванат от някой друг освен теб.-той направи пауза.-Предполагам, че сега не искаш да ме разпитваш и арестуваш, нали?
       -Не.-казах бързо. Въпреки че обикновено глупавата част от мен искаше да искам.-Имам по-важни неща за правене с времето си. И мислех, че имаш среща с друг клиент?
-Свърши.-усмивката му блесна.-Предполагам, че не искаш да знаеш кой е? -Не.-Да.
-Срамота, защото е някой, с който имаш дълго сдружение.
       Знаех за кой говори веднага, и стомаха ми се сви. Защо по дяволите се е срещал с водача на глутницата ми?
-Да не е Блейк?
-Същия.
-Можеше да ми направиш услуга и да го застреляш.
       -И защо бих направил това? Освен, ако разбира се не ми платиш да го направя.-усмивката му отново блесна. Очевидно се чувстваше добре тази сутрин. Дали имаше нещо общо с маратона ни снощи или със срещата с Блей, никой не знаеше.-И от теб,-прибави той.-ще приема друго заплащане освен паричното.
Обзалагах се.
       -Той се опита да ме нарани веднъж. И двамата знаем, че иска да го направи отново.
       -Вярно е. И повярвай ми, ако направи нещо за да застраши живота ти, ще го убия, безплатно.-той направи пауза.-Аз ще те убия, Райли, никой друг.
       -Убий ме и ще убиеш себе си.-сопнах се аз.-И ти не ми изглеждаш като само убийствения тип.
Луд, да. Само убийствен, не.

Той се засмя. Нямаше нищо топло или утешително в него. -Наистина нямаш идея на какво съм способен, Райли. Това определено беше истина.
-Блейк ли ти даде устройството, което ми сложи снощи?
       -Може би. И не беше устройство, а преграда.-той направи пауза отново.-Защо ти трябват камери и устройства в клуба? Данте заподозрян ли е?
Отблъснах въпроса му с мой.
-Защо не служи устройството някъде по-сложно? Той се усмихна.
       -Може би исках да знаеш какво е намислил Блейк. Или може би е направено като обица и нямах избор. Твой ред е да отговориш.
-В момента всеки е заподозрян.
-Дори аз?-веселие се прокара в гласа му.-Райли, ранен съм. Изсумтях.
       -Всички знаем, че двама са включени в тези убийства, така че няма причина да не си един от тях.
       -Това е вярно.-каза той весело.-Е, идваш ли да ме арестуваш? Може да се разгорещим, докато ме разпитваш.
       -Съжалявам, ще трябва да контролираш изобретателните си фантазии малко подълго. Трябва да подслушвам клуб.
-Така и не обясни защо Данте и клуба му са заподозрени.
       -Не, не го направих. Срамота.-добавих весело, след това затворих, качих се в колата си и тръгнах към Директората.
Джак вдигна поглед когато влязох в иначе празното отделение. -Някакъв късмет с устройствата?
       -За кои устройства говорим? Това върху мен или тези дето Кай е сложил? Лабораториите казват ли нещо за моето устройство?
       -Само че е от черния пазар и нещо, за което дори не сме чули шепот.-изражението му беше мрачно.-Което ме кара да се чудя защо го е оставил върху теб.
       -Той каза, че е предупреждение. И че не можел да го скрие по-добре, защото е направено като обица.-Не бях сигурна, че вярвам на която и да е причина.
Той изсумтя.
-А оборудването за наблюдаване, което е оставил в клуба? -Той каза, че целта му е продължила и че ги е махнал. Джак вдигна вежди.
-Това саркастична нотка ли е, което чувам в гласа ти?
-Аз? Саркастична? Никога.-отидох до кафе машината и си налях от ужасното нещо. Зърната бяха претъпкани и беше по-добре от нищо. Но само малко, помислих си

аз, трепвайки когато отпих.-Мисля, че е малко удобно. Или е извършил убийството и покрива задника си, за да не го арестуваме когато и ако намерим тялото, или нещо друго става.
-Не мислиш, че е включен в убийствата, нали?
       -Честно? Нямам идея. Факта, че е толкова полезен подсказва, че не е—и нямаме никакви доказателства, че е—но той е побъркан, и може да му достави огромно удоволствие да гледа колко близо ще се приближим.
       -Другия мъж, за който душата ти каза, не е бил вампир, така че е възможно да е върколак.
       -Но е възможно да е друг вид шифтър.-отпих пак и се зачудих зали го защитавам. Не че исках да му помогна. Но не исках да видя обвинен невинен мъж— дори ако е толкова отвратителен като Кай.-Е, какво следва?
Той направи гримаса.
       -Кейд говори с жената, чиято кола бе открадната, но тя не ни даде нищо ново. Той е долу и избира подходящи устройства за клуба. Направихме така, че прекъсването да тока да стане...-той погледна часовника си	дванайсет и четиридесет и пет. Ще получим обаждането им, за да сме сигурни, че звънят на нашите хора и да им кажем че имаме коли на мястото. Обяда изглежда заето време за тях, така че няма да гледат какво правят електротехниците, защото ще имат цяла стая с хора.
Намръщих се.
-Данте сигурно ще бъде там и той не пропуска много.
 -Знам. Затова ти ще отидеш за разпит с него към дванайсет и половина. О, страхотно.
-Шефе—
       -Не ми викай „шефе”, Райли. Ще говориш с него.-Което означаваше, че каквото се бях опитвала да избегна, сега ми беше наредено да направя. Той продължи:-Нуждаем се там да има устройства—и този случаи да се реши—колкото може по-бързо.
Намръщих се повече от напрежението в гласа му.
       -Защо подозирам, че има повече от обикновената настойчивост зад тази заповед?
       -Защото съвета на Мелбърн—каквото е останало от тях—имат събрание тази вечер—против съвета ни, бих добавил—и това ги прави по-сочна цел.
 -Защо ще правят това? Мислех, че излизат от щата, докато кризата не премине. Изражението му беше мрачно.
 -Наредено им е от главния съвет, които планират да ги използват като примамка. Премигнах.
-Като говорим за жестоки методи да хванат мъжа!
       -И ако хванат неточния мъж, нещата могат да станат много гадни за всички ни.-той посочи с химикалката си към мен.-Така че ще носиш нещо хубаво в „При Данте” и ще разсееш Старк.

      Погледнах към часовника си. Беше след единайсет, така че наистина нямах време да се прибера и да се изкъпя.
      -Трябват ми чисти дрехи, ако ще разсейвам Старк. И трябва да ми кажеш, в минутата, когато Кейд и хората му са свършили, за да се разкарам от там.
      -Ще го направя. Сега върви. И не очаквай Директората да ти дава много пари за дрехи.
      -Ще се опитам.-изпих останалото от ужасното кафе, след това тръгнах по стълбите и после по улицата към Директ Фактъри Аутлет Център, за да намеря нещо за обличане.
      Беше точно дванайсет и половина когато пристигнах в „При Данте”. Излязох от колата, след това оправих полата си, приглаждайки тесния материал около бедрата си. Бях изкушена да нося дънки и тениска, но Джак беше заповядал пълно разсейване.
      Тясната черна пола с цепка, която стигаше до бедрото ми и тъмнозелено горнище с копчета, което почти—но не точно—прозираше, определено беше разсейващо. И бяха разкопчани достатъчно копчета, за да показват леко гърдите ми. Дразнещо, но не пълно шоу.
      Сега само трябваше да оцелея пълната сила на „разсейването” му и да се опитам да не правя секс.
      Разбира се, облеклото правеше ножа и калъфа му, които бяха в началото на кръста ми, някакси очевидни, но нямаше да отида на това място без някакво оръжие. Всъщност, имах няколко, защото в чантичката ми имаше лазер заедно с ключовете ми—и в правилните ръце, тези малки части метал също можеха да са опасни.
Особено когато имаха силата на дампир в тях.
      Погледнах часовника си, видях че е време и тръгнах към „При Данте”. Охраната беше нов—поне доколкото знаех—и ме погледна стремително, изражението му не издаваше нищо.
      -Трябва да говоря с Данте Старк.-казах аз, изваждайки значката си от чантичката и показвайки я.-Тук ли е в момента?
Погледа му мина към значката, след това кимна. -Един момент и ще видя дали е свободен.
      Погледа му стана празен, което означаваше, че той, както предишната охрана, беше нов вампир. Може би Старк не можеше да си позволи по-стар персонал.
      -Той каза, че ще се срещне с теб в офиса му след малко.-той отвори вратата и аз влязох в мрака на клуба. Отново миризмата нападна усещанията ми, и аз спрях. Миризмата на глад и похот, заедно с миризмите на човечност, вампир, пиене и кръв, накара стомаха ми да се преобърне. Обаче отново, малка част от душата ми беше възбудена от това.
      Отидох до бара. Същия мъж беше там, дъвчейки дъвка и изглеждайки недосегаем.
      -Хей, изглеждаш наистина специално днес.-каза той, погледа му плъзгайки се по тялото ми и се задържа върху бедрото ми.-Шефа е щастливец.
      -Това облекло не е заради шефа ти, а за мъжа с който ще се срещна след този разпит. Така, че ако кажеш да шефа ти да се размърда, ще го оценя.

       -Ако знаех, че такова вкусно нещо ме чака,-каза Данте, гласа му идвайки от зад мен и увивайки се около мен съблазнително като докосване.-определено щях да те приема.
       Обърнах се. Той стоеше на четири крачки и дори не го бях чувала да се приближава. Златната му коса беше разрошена и тясната му блуза беше измъкната и не напълно закопчана, показвайки дразнещи части от златни къдрици. Носеше черни панталони, които бяха спретнато намачкани и подчертаваха размера му, и краката му бяха боси.
       Тъкмо идва от леглото, помислих си аз, и се опитах да махна изображението от ума си.
       -Както казах, вкусното не е за теб.-може и да ми беше заповядано да го разсейвам, но внезапната промяна в държанието щеше да вдигне подозрителност— особено ако той беше нашия мъж.-Имам само няколко въпроса, след това ме няма.
       -Съкрушен съм.-каза той, с унило изражение, но очите му блестяха.-Борис, бутилка от най-хубавото ни.
       -Знаеш, че не мога да го пия.-кръстосах аз ръце, приближавайки гърдите си една до друга, правейки го очевидно, че не нося сутиен.
       -Разбира се, че не можеш.-съгласи се той, погледа му минавайки за кратко към гърдите ми, но горещината в него се покачи значително—пламвайки горещо, след това също толкова бързо изчезна, сякаш я контролираше плътно.-С две чаши, моля.
       Борис се ухили и отиде където са сложили хубавите неща. Старк махна с ръка към офиса.
-След теб, сладкишче.
       Изсумтях и тръгнах, опитвайки се, но не точно успявайки да сложа разстояние между нас.
       -Този нож е интересна добавка към облеклото ти.-из коментира Старк, гласа му нисък и нежно съблазнителен.-И слага интересен обрат на това, което наричаш гореща среща.
       -Този нож е за теб.-увих ръка около дръжката на вратата и я отворих.-И ако започнеш да пипаш много, ще го използвам.
Той се засмя. Звука избоботи задоволяващо по кожата ми. -Считам се за предупреден.
Но очевидно не и застрашен.
       Офиса не беше по-малко мебелно разпръснат от преди, въпреки че едно нещо беше добавено наскоро. Както и два плюшени, кадифени стола, имаше и голям шезлонг.
Съобщението му беше очевидно.
       Махнах изображенията на златна кожа и твърди тела слети задоволително, раздразнено и накарах краката си да тръгнат към столовете. Седнах, кръстосвайки краката си и осигурявайки доста открита кожа от цепката на полата. Както и, ако той се загледа достатъчно добре, факта, че носех дантелено черно бельо. Погледнах към часовника си и видях че е дванайсет и четиридесет. Тока щеше да спре всеки момент.

       -Просто трябва да задам няколко въпроса.-казах бързо, кръстосвайки пръсти и слагайки ги на скута си. Погледа му проследи движението и се задържа на разголената кожа.-Не би трябвало да отнеме много.
       -Моля, имаш цялото време, което ти трябва.-той приближи другия стол и седна, действията бяха самата грация.-Наслаждавам се на гледката.
Направих лек опит да оправя полата. -Предпочитам да не беше.
       -А аз предпочитам да беше гола и да правя с теб каквото си искам, но всички не могат да получават каквото искат, нали?
-За щастие, в този случаи, не.
       Той се усмихна, и ме докосна по прасеца с крака си. Удоволствие затрептя по крака ми, разгорещявайки ме по начини, които дори не можех да обясня.
       Преместих се, така че докосването му да се отдалечи. Веселието му нарасна, докосвайки устните му.
-Познаваш ли мъж на име Кай Мърфи?
       Той се намръщи, правейки се че обмисля въпроса, докато тъмните му очи се спряха на гърдите ми, след това се върнаха на краката.
-Трябва ли?
-Знаем, че е бил в клуба.
Той повдигна бледата си вежда.
       -И как ще знаеш това? Надявам се да не си сложила устройства. Това би било неделикатно, като се има предвид че съм ти помогнал.
       -Работата на Директората е да са неделикатни—особено когато преследваме убиец.-направих пауза и позволих на малка усмивка да докосне устните ми.-Но не сме те подслушвали. Видях го когато гледах записите на камерата.
       -О, разбира се.-той сплете пръстите си и ги постави в скута си—привличайки погледа ми към големината, която представляваше слабините му. Трябва да кажа, че сега беше още по-впечатляваща от преди. Но пък ако този беше плъто-превръщач, значи можеше да променя тялото си както поиска, нямаше да си слага малки части, нали?
       Точно в този момент светлините се изгасиха, затулвайки ни в тъмнина. Вдишах въздишка на облекчение. Поне нещата ставаха по план.
Поне за сега.
       Няколко секунди по-късно, светлините проблеснаха и се включиха отново, но този път яркостта им беше много по-затъмнена. Очевидно помощния генератор пускаше светлините за спечен случай.
       Имаше почукване на вратата и когато Старк каза, „Влез”, Борис отвори вратата, с поднос от Болинджър и две чаши в ръка.
       -Тока спря, шефе.-каза той, слагайки подноса на малката масичка до стола на Старк.

       -Тогава го оправете.-каза Старк.-и осигури да не ме обезпокояват, докато г-ца Дженсън е тук.
-Което няма да е за дълго.-успокоих и двамата.
       Бармана се усмихна. Старк изглеждаше развеселен. Когато Борис излезе и вратата се затвори, той каза:
-Защо този Мърфи ти е интересен?
-Защото е наемен убиец и не вярваме на причините му да е в града.
       Някакси крака на Старк докосваше прасеца ми отново, и желание започна да се разпростира в мен. Но не преместих крака си, само защото беше допрян до облегалката на стола.
       -Значи подозираш, че е зад обезглавяванията?-Старк напълни двете чаши с Болинджър и ми подаде едната, пръстите му задържайки се леко до моите.
Отдръпнах ръката си и сложих чашата на пода. Той изцъка.
       -Хайде де, г-це Дженсън, знаеш правилата. Няма да отговоря на въпросите, ако ще хабиш нектара на живота.
-Мислех, че кръвта е нектара на живота за вампирите?
       -Само за тези, които нямат хубав вкус или пари, за да си позволят истинската необходимост.
-Което е кръвта за вампирите.
       -Само за някои. За мен, единственото нещо по-сладко от Болинджър е жена изпълнена с желание.
       Погледа му среща моя и направи всякакви бъркотии с дишането ми. Протегнах се, взех чашата, и се опитах да контролирам дишането си. Бавно навътре, бавно навън. Беше просто, наистина.
Само че ума ми се съсредоточи върху думите му и внезапно започна да си представя други неща влизащи бавно и излизащи бавно. И това причини още бъркотия.
       Отпих от вкусната хладна течност, но не спря искрите, които щеше да се превърнат в огън.
       Господи, ако този мъж не беше призрака, значи беше нещо също толкова опасно. Мамка му, използването на върколашките аури беше забранено от закон, и това също трябваше да е.
Прочистих гърло и казах:
-Е, за Кай Мърфи.
Той вдигна рамене. Беше елегантно движение.
       -Може и да е идвал тук. Не познавам всичко, който влизат в заведението ми. Но може би описание може да помогне?
       -Той е няколко инча по-висок от мен, с тъмно червена коса, златни очи, и силна фигура.
-И е върколак като теб?
-Да.-отпих още една глътка от шампанското.

      -Тогава се съмнявам.-внезапната му усмивка беше игрива.-Ние не се грижим за пристрастяването им.
      -Харесваме секса, но не е пристрастяване.-може и да е нужно по пълнолуние, но тогава беше различно. Погледнах тайничко към часовника си. Малко повече от десет минути бяха минали. Времето очевидно беше решило да се влачи. Надявах се Кейд и екипа му да не възнамеряват да правят същото.
      -Значи признаваш, че харесваш секса, обаче отказваш да го правиш с мен. Намирам това за разочароващо.
-Работя. И споменах ли горещата ми среща?
Той се усмихна. Беше мързелива, арогантна, и толкова секси. -Просто си помислих, че мога да те направя готова и заредена.
      Бях заредена и готова да си тръгна сега, и ако не направех нещо, за да разсея този мъж—или каквото беше—щях да отида точно където той ме искаше. Гола в ръцете му.
      Но имаше само за едно нещо да го питам, и ако той беше плъто-превръщач, то щеше да го предупреди, че сме за него.
      Обаче по-добре да е предупреден, отколкото да правя секс с него. Това беше единствената ми възможност точно сега.
Смених питието си с чантичката и извадих снимката, която Кай ми беше дал. -Предполагам, че тогава не познаваш този мъж?
      Той се протегна, пръстите му докоснаха леко кълката ми преди да вземат хартията. Трепет мина през мен и аз отпих голяма глътка от шампанското. Ако Кейд не се разбързаше, никога нямаше да свърша с това.
      Или бях много улегнала в старите си години, или той просто беше прекалено опасен, за да може вълчицата ми да се справи с него.
      Или може би най-накрая бях осъзнала, че истинската радост в секса не е само движенията и удоволствието, а емоциите, които изпитваш, когато си с този специален човек.
      Разбира се, аз имах двама специални хора, с които да се задоволявам, но това беше само защото съдбата е кучка.
      -Мисля, че съм го виждал наоколо няколкло пъти.-размишляваше Старк, гледайки принтираното.
-И можеш ли да ми кажеш нещо за него?
      -Може би.-веселие трепна по устните му.-Но не мога да кажа нищо без нещо в замяна.
      -Няма да съм гола и потна с теб.-отпих от питието и осъзнах, че съм свършила чашата.-Вече имам план да правя това с някой друг.
Избухна пълно ухилване. Беше заслепяващ. -Искам само да махнеш две копчета. -Две копчета?

       -Да.-той взе шампанското и напълни чашата, коленето му докосвайки се леко и чувствено до моите.-Само две малки копчета.
       Направих се, че го обмислям за момент, след това ловко махнах двете копчета. Повърхностната блуза се отвори, показвайки тъмните розови краища на чашката.
-Прекрасно.-измърка той.-Просто прекрасно. -Информацията, Старк.-казах суховато.
       -Разбира се.-той напълни неговата чаша, след това прибави:-Той не е редовен тук, но съм го виждал няколко пъти.
Повдигнах вежда.
-Защо ще го забележиш, щом не си забелязал някой като Мърфи?
       -Защото този мъж не дойде тук, за да се храни или да се хранят от него. Той изпи няколко питиета на бара, след това излезе. Това забелязахме.
       -Кога за последно в бил тук?-отпих от Болинджъра и приятно жужене изпълни главата ми. Шампанското—и повечето друг алкохол—не влияеха на вълците като на хората, благодарение на високия метаболизъм, но осигуряваше щастлива лекота преди метаболизма да се намеси.
Старк каза:
-Мисля, че беше снощи. Остана час, след това си тръгна отново.
       Изучавах го, неспособна да кажа дали говори истината или играе опасна игра. И двете бяха възможност, като се има предвид веселието в очите му.
       -Райли.-каза Джак в ухото ми, гласа му изчезвайки и появявайки се, сякаш имаше някакво прекъсване.-Имаме нужда от теб в офиса веднага—
       Останалото от изречението му беше прекъснато, но нямаше значение защото бях чула главното. Облекчение се плъзна по мен. Никога преди не съм била толкова щастлива, че ме викат в Директората.
       Свърших с питието си на няколко неженствени глътки след това взех чантата си и станах.
       -Страхувам се, че бях извикана в офиса, така че останалите ми въпроси ще изчакат.
       -Значи без гореща среща, също?-той стана грациозно на крака, приближавайки се твърде близо.-Срамота е да се прахосва толкова секси облекло.
       -Научила съм се да живея с разочарования.-усмихнах му се арогантно.-Ти също трябва.
       -О, аз се опитам да не се уча.-той взе ръката ми и я вдигна към устата си, целувайки я нежно.-И не мисля, че и ти трябва.
С това, той ме удари.
       Не физически, не умствено, а с пълната сила на аурата си или моджото или каквото беше.
       Реакцията ми беше инстинктивна. Хвърлих собствената си аура, опитвайки се да я използвам като защита, както в миналото. Но беше същото като да използвам кърпичка, за да спра буря.

И тази буря беше внезапна, пламтяща нужда.
Беше дълбока и яростна и боляща. Буквално боляща.
      Той се усмихна и захвата на ръката ми се затегна, бутайки ме назад. Не към шезлонга, а към бюрото. Борех се, наистина се борех, но нуждата беше обхващаща.
      Тялото ми трепереше от безполезен гняв и уголемяващ се пукот от похот, но поне мислите ми—въпреки че бяха малко разбъркани—бяха моите. Може и да не бях достатъчно силна, за да се боря с него—и кой би си помислил, че върколак ще каже това?—но поне не бях на пълна автоматизация.
Не че това правеше ситуацията по-добра.
      Задника ми се удари в бюрото и захвата му на ръката ми ме накара да седна отгоре. Свободната му ръка се плъзна по бузата ми, пръстите му толкова горещи до кожата ми, че беше като огън.
      -Толкова прекрасна.-измърмори той, погледа му следвайки пътуването на пръстите му. По врата ми, през лопатката ми, и в меката извивка на гърдата ми. Единия му пръст леко докосна зърното и аз не можех да се боря извиването на гърба си—стара покана за повече. Част от мен може и да крещеше в ярост и безсилие, но тази част беше бълха бореща се с ураган.
      Той се засмя меко и докосването му продължи надолу. Останалите копчета се откопчаха и блузата беше напълно отворена.
      Пръстите му продължиха пътешествието си надолу и кожата ми трепваше и гореше, удоволствие и болка заедно в едно. Той мина с ръце по бедрата ми след това грабна края на полата, разкъсвайки я нагоре, така че цепката да се разкъса до слабините ми.
      -Много по-добре.-каза той, търкайки палците си от външната страна на бедрата ми преди да ги раздалечи. Господи, бях толкова влажна, толкова влажна от нуждата за него, че когато той стъпи между краката ми, изстенах. И мразех факта, че го направих.
      -Желаех да направя това наистина.-измърмори той, потвърждавайки, че е посещавал сънищата ми и е нашия призрак. Пръстите му се плъзнаха нагоре по бедрата ми.-Отдавна желая да знам какво е да съм в теб, гореща кожа до гореща кожа.
      Не казах нищо. не можех да говоря, хваната между очакване и екстаз. Докосването му мина леко през дантелата на бельото ми, след това вдигна дупето ми с една ръка и го свали по краката ми. Хвърли го настрани, след това се протегна и направи същото с блузата, така че бях гола.
      След това докосването му се плъзна дълбоко в мен, карайки ме да настръхна и за изстена.
-Толкова влажна.-каза той, почти благоговейно.-Тръпна в очакване.
      Той не беше единствения. Мозъка може и да не искаше това, но тялото беше роб на умствените му игри и нямаше какво да направя, за да го спра.
      Той отстъпи и започна да се съблича. Тялото му беше толкова прекрасно колкото си бях представяла, изваяна златна плът заедно с плътен, изправен пенис, който сякаш ставаше по-голям пред очите ми.
      И аз едновременно копнеех и бях отвратена от него. Или може би бях отвратена от факта, че това беше насилствено.

      Тогава той пристъпи между краката ми отново, ръцете му държаха дупето ми и ме задържаха здраво, докато това прекрасно, изправено парче плът се плъзна дълбоко в мен.
      Дълбок звук на удоволствие избоботи в гърлото му, след това започна да се движи, първоначално бавно, но постепенно по-бързо, по-силно докато сливането ни не стана дива бъркотия от ярост, похот и необуздано удоволствие. Гореща кожа се удряше в гореща кожа, дарявайки ми задоволство, отново и отново, въпреки че самия той не стигна до върха.
Продължи отново и отново, колкото повече ме изцеждаше.
      Нямах съмнение, че ще ме изцеди, докато не ме убие, ако не го спра. Защото дори ако не мислеше, че го подозираме, той знаеше, че сме близо до едната му личност, благодарение на въпросите ми по-рано.
И тогава си спомних ножа в гърба си.
      Все още беше там, все още плътно до гърба ми. Или Старк беше забравил за него, или не вярваше, че е истинска заплаха.
Лоша грешка.
      Но аурата му все още ме заобикаляше и не бях сигурна, че ще мога да призова достатъчно сила, за да мръдна ръката си...
      Тогава, като слънце през буря, силата беше там. Не беше моя, но я взех и без това, пъхайки ръка отзад, увивайки пръсти около дръжката, изваждайки го.
Старк не забеляза движението. Беше твърде зает с изцеждането ми.
      Преместих се леко. Тогава, когато осъзнаването, че не съм вече под влиянието на аурата му го удари, забих ножа в гърба му.
      Син огън изригна от ножа и се разнесе като светкавица по кожата му. Старк изкрещя и се изви, кожата му се пенеше и кипеше и се променяше—ставаше нещо не толкова златно и много по-малко реално.
      Тогава вратата на офиса падна от пантите си, и Кай стоеше там, дива смесица от похот и гняв в очите му, и голямо сребърно оръжие в ръката.
      Той стреля преди да успея да помръдна, и главата на Старк избухна в дъжд от плът и кръв и Господ знае какво друго.
      Докато тялото на Старк падаше на пода, погледа на Кай срещна моя. дишането му беше остро—като моето—и той миришеше на секс и похот и гняв.
      Той е бил източника на внезапната сила, осъзнах аз. Връзката между нас е станала толкова силна, че съм успяла да извикам неговите запаси, за да подсиля моите.
Била е и достатъчно силна, че е разбрал какво ми правят и кой ми го прави.
      Достатъчно силна, за да почувства всяка усещане и желание, което минаваше през мен.
-Кай, сега не е. ..-казах аз.
      -Няма по-хубаво време.-прекъсна той безжалостно.-Никой не взима това, което е мое. Никой.
      Никога няма да бъда твоя, исках да кажа, но думите замряха в гърлото ми при следващия му удар.

Тази нужда беше колкото за контрол толкова и от желание.
      Той затвори вратата и тръгна към мен. Тогава пръстите му се оплетоха в косата ми и устните му се разбиха в моите, целувайки ме диво, докато ръцете ми намериха път до дънките му, махайки копчето и ципа, преди да ги сваля по бедрата му.
      След това той беше в мен, взимайки ме и беше невероятно. Защото това беше истинско и солидно, среща на плът и душа—въпреки че мъжа, който ме искаше беше толкова нежелан колкото и Старк.
      Той ме изчука по-диво и пълноценно от Старк, и чувството беше толкова правилно, че сълзи се появиха в очите ми. Свърших секунда преди него, тялото ми трепнещо и въртящо се, докато неговото тяло избликна и горещината от семето му се плъзна в мен.
После нямаше нищо освен пълна умора.
      Той сложи челото си на моето, пръстите му заключени в косата ми и острия му дъх пронизваше устните ми. Бавно, сигурно, дъхът и мислите ми се възстановиха и намерих силата да попитам:
-Защо хората на Старк не разбиват вратата, след изстрела?
      Накрая той пусна косата ми, плъзгайки ръце на ханша ми вместо това, държейки ме плътно до него. Вълкът очевидно не беше свършил с мен. Но пък снощи бях научила, че се възстановява невероятно бързо и има огромен сексуален апетит. И въпреки че не го исках в живота си, той все още беше сродната ми душа, и не можех да отрека колко беше хубаво да го държа до себе си така.
      -Защото има казах, че Директората са на път, и ако ценят животите си, ще се разкарат от тук.
Повдигнах вежда. -И те ти повярваха?
      -Защо да не ми повярват?-той започна да се движи нежно, тялото му продължи да се втвърдява в моето. Част от мен искаше да го бутне и част от мен искаше да го използва всеки инч от него, за да премахне всяка секунда от времето ми със Старк.-Ти вече си тук, и може да е било първата част от план.
Имаше смисъл, но все пак...
      Не знаех какво е, но нещо ме дразнеше. Интуицията ми не му вярваше, и аз не можех да я игнорирам.
      -Но това няма смисъл.-направих пауза, дъхът ми спря в гърлото, докато пениса му—твърд отново—се плъзна толкова дълбоко в мен, пращайки вълна на удоволствие, която се завъртя по кожата ми. Облизах устни и някакси казах:-Доколкото те знаят, ти си просто един ненормалник, който се опитва да прави зло.
      -Те си помислиха, че съм ядосан съпруг.-думите му бяха разсеяни.-Как мислиш първоначално се качих до горе, за да сложа устройствата си?
      И ако беше оставих тези устройства на място, щеше да направи работата ни много по-лесна.
-Защо Старк ще те пусне тук, но ще дойде да ме види долу?

      -Не го направи. Подкупих бармана и няколко от охраната да ми дадат няколко минути.
      Ума ми трудно се концентрираше срещу вкусното нападение върху тялото ми. Но не можех да пусна въпроса. Това щеше да означава да се предам напълно на нуждите на тялото ми и вече го бях направила.
-Не трябваше да убиваш Старк. Трябваше да го питаме за партньора му—
      Думите замряха когато устните му се разбиха в моите, спирайки всякакви намерения от моя страна за продължаване на разговора.
      Признах се да преборена и затворих очи, наслаждавайки се на докосванията и целувките му, докато бавния пламък на желанието не избухна и свършихме отново.
Той ме целуна за последно, меко и бавно, след това каза: -Той трябваше да умре, заради това, което правеше.
      -Кай, той само ме чукаше. В голямата схема на нещата, това наистина няма значение.
      Гняв избухна, завъртайки се около мен, огнена буря, която не можеше да се опитоми.
      -Той не те чукаше.-каза той, златните му очи блестящи.-Той взимаше това, което е мое, и те изцеждаше.
-Справях се—
      -Да.-избухна той.-Видях колко добре се справяше. Повярвай ми, не бях впечатлен.
      -Той не свърши с нож в гърба магически.-отвърнах аз, и сложих ръка на гърдите му, опитвайки се да го отблъсна.
Той стегна захвата на бедрата ми и не помръдна.
-Предупредих го.-изръмжа той.-Казах му да не—
Той спря.
О, боже мой, помислих си аз.
Бях здраво изчукана не от само от един убиващ кучи син днес, а от двама.
      -Ела сама.-каза той и преди значението на думите му да се регистрира, той удари юмрука си в челюстта ми.
Бях в безсъзнание преди главата ми да се удари в бюрото.

Глава дванадесета
Превод: darkness_angel Редакция: Vampire Lady
     Събудих се от усещането за лед, притиснат към челюстта ми. Не помагаше много за болката в лицето ми, но поне означаваше, че има някой около мен, загрижен достатъчно, че да опита.
     Ароматът на слънце, който подкачи ноздрите ми, ми каза, че е Кейд, но мускусните аромати, които се преплитаха с неговия, ми казаха също така, че не е сам. Както и приглушените разговори.
     Кай не беше тук. Ароматът му още беше, но нагорещеното изтръпващо предупреждение, което усещах всеки път, когато бе наблизо, липсваше.
Очевидно бе избягал.
     Част от мен се надяваше да тича бързо и надалеч, защото така нямаше да ми се налага да се изправям пред него.
     Но другата част – частта, която бе толкова ядосана за това, че бе напълно използвана и заблудена, - искаше да се изправи пред него.
И да си го върне. И да попита защо.
     Повърхността под бедрата ми бе мека, не като твърдото дърво на бюрото, а хлъзгащият се материал по кожата ми ми каза, че вече не съм почти гола.
Отворих очи. Кейд коленичеше.
     - Кавалерията пристигна – из коментирах, потръпвайки при малкия акт на говорене, който причини остра болка в челюстта ми. Не че това щеше да ме спре. Избутах езика си от лявата страна – един загубен зъб и няколко, които на усещане бяха като синините по челюстта ми. – Но пристигна твърде късно, както обикновено.
     - Е, все се забъркваш в ситуации, в които кавалерията няма как да пристигне навреме – коментира Коул. – Следващият път ни предупреди и ще сме навреме.
     - Ще пробвам да го запомня – казах сухо и се изправих. Освен натъртената челюст, се чувствах доста добре. Но пък добрият секс и много оргазми имат навика да правят така. – Откъде знаеше, че имам нужда от помощ?
Не беше като да се бях обаждала.
     - Не знаехме. – Кейд махна торбичката с лед и седна. – Когато ком-линкът прекъсна отново – този път по средата на изречението, - Джак се притесни от найлошото и ни изпрати.
     Което означаваше, че Кай не само носеше заглушител, подобен на този, който бе сложил на мен, но и че има доста голям обхват. Връзката на ком-линка бе прекъсната доста преди той да влезе в стаята.
     И това бе плашеща мисъл, защото имаше огромни последици за Директората. Можеше да се стигне до смъртоносни ситуации с хората на улицата.
- Кой те удари? – попита Кейд.

       - Кай. – Поколебах се, микс от гняв, болка и объркване премина през мен. Част от мен – вълчата без съмнение – още не можеше да приеме факта, че сродната ми душа бе един от убийците. Къде, по дяволите, поставяше мен това? Какви опции имах? Ако той още нямаше заповед да го убие, скоро щеше да има. Защото аз не можех – и нямаше – да приема истината. И въпреки това, ако го убиеха, най-вероятно щяха да убият и мен. – Той не е бил тук, когато сте пристигнали?
      - Не. – Той ме изгледа отблизо със загрижено изражение. Като емпат, той усещаше всяка частица от изкривените, измъчени емоции, които преминаваха през мен. – Защо му е да е тук?
      - Защото е едната половина от обезглавяващия ни отбор и дойде тук да предупреди клиента си, че Директоратът знае няколко от самоличностите му. – Разбира се, самият Кай ни бе дал една от тези самоличности и нямаше как да не се почудя защо.
      - О, мамка му – каза Коул. Очевидно Кейд бе споделил новините за това кой точно е сродната ми душа. – Какво, по дяволите, ще правиш? Погледнах над широките рамене на Кейд към него. Изражението му бе ужасено. Той може и да не бе върколак, но бе наясно с вълчата култура и разбираше идеално какво значеше това.
- Не знам.
Изражението на Кейд бе определено объркано.
      - Защо това да е лошо? Той е хладнокръвен убиец – сама си го казвала много пъти. Така че го премахваме и той се маха от живота ти завинаги. Което е каквото искаш, нали?
      - Той е сродната й душа, Кейд – каза Коул, сякаш това обясняваше всичко. И го обясняваше – за тези, които бяха наясно.
Но Кейд очевидно не разбираше пълното въздействие на връзката.
      - Връзката на сродната душа е неразрушима – обясних. – Ако едната половина умре, в повечето случаи другата я следва.
Намръщването му стана по-дълбоко. - Бен не е.
      Бен бе голям черен вълк, който бях срещнала, докато разследвах случай преди няколко месеца. Оттогава станахме добри приятели и въпреки че правеше постоянни опити да ме прелъсти, никога нямаше да прерасне в нещо повече от сексуално удовлетворение. Сродната душа на Бен бе умряла много преди да го срещна, а той, по своите собствени думи, съществуваше. Нищо повече, нищо по-малко.
      - Това е рядкост. Не искам да поемам риска. – Не и след начина, по който съдбата обича да играе игрички с мен.
      - Е – каза Кейд. – Не можем да го убием. Ами ако само заловим копелето, пребием го, после го хвърлим в някоя готина тъмна килия, където да изгние?
      - Не мисля, че Джак ще се навие. – Или по-скоро, не бях сигурна, че съветът – висок или нисък – ще го остави да направи така. – Но със сигурност е решение, което привлича животинската част от мен.
Кейд повдигна вежда.
- Животинска? Или предадената любов?

       - Те са една и съща част – промърморих. – А преди да говорим за пребиването му и изхвърлянето на ключа, трябва да го намерим.
      - Сигналът от преследвача е непостоянен. Имайки предвид буболечката, поставена върху теб, предполагаме, че има други в неговото владение, които се намесват със сигнала – каза Джак в ухото ми. – Но в момента сме в процес на разбиването му. Наредих да затворят всички летища, така че няма да може да се измъкне по този начин.
- Има доста частни писти, а той има парите, за да ги използва.
      - Частните самолети трябва да регистрират детайлите около полета, иначе се принуждават да кацат. А след като разрешим проблема с проследяващото устройство, няма да има значение.
      Така или иначе не смятах, че ще има значение, защото Кай нямаше да направи очевидното. Умът му просто не работеше по този начин.
      - Искаш ли да се върнем в офиса, или да изчакаме тук? - Не тук – промърмори Коул с презрителен глас, но забавлението бе видно в очите му. – Не искаме да компрометираме местопрестъплението повече от необходимото.
      - Върнете се – съгласи се Джак. – Ако през това време получим локацията, ще уведомим и двама ви.
      - Добре. – Изправих се на крака. Кейд се изправи с мен с пръсти под лакътя ми. Не ме подкрепяше точно, но беше готов да ме стабилизира, ако наистина имам нужда от това. – Изглежда желанието ти се изпълни, Коул.
- Понякога съдбата има милост над мен – промърмори той.
Не можех да не си пожелая съдбата да има и над мен милост от време на време. - Хей, когато приключиш със сребърния ми нож, си го искам обратно. Коул повдигна вежда.
- Какъв сребърен нож?
- Онзи, който оставих да стърчи от гърба на Старк, когато го прободох. - Когато пристигнахме, нямаше такъв нож.
- Тогава копелето го е взело.
- Предполагам, че говорим за Кай? – попита Кейд.
Кимнах.
      - Беше подарък от Куин и имаше няколко необичайни характеристики. Не искам да го загубя.
      - Тогава преди да го набием, ще го върнем – каза Кейд весело. – Не ти ли се иска всички проблеми да се решаваха толкова лесно?
      Със сигурност. Промуших ръка в неговата и го оставих да ме изведе навън. Не ми се караше, затова се качих на пасажерското място в колата на Кейд.
- Благодаря, че си ме облякъл – казах, след като бяхме на пътя. Той ме погледна странно.
- Не съм. Когато пристигнахме, си беше напълно облечена.

     Затворих очи. Кай е бил онзи, който ме е изчистил и е покрил голотата ми. И някак това направи цялата ситуация дори по-лоша.
     По дяволите, защо му е било да го прави? Защо е поел тази работа и е рискувал живота и на двама ни?
Но знаех отговора, дори когато попитах въпроса.
Всичко бе заради контрола. Да контролира мен и да контролира ситуацията.
     Освен това силно подозирах, че бе и заради риска. Знанието, че всичко бе заложено и че само един грешен ход може да приключи всичко.
Буквално.
     Познавах тази тръпка, но не бях пристрастена към нея. Но Кай, както подозирах, беше.
     Каква шибана каша се оказа всичко това. И се обзалагах, че съдбата си умираше от кеф да гледа как плановете й се разгръщат.
     Не стигнахме до Директората. Джак се обади на телефона ми, когато бяхме на десет минути оттам. Вдигнах и включих високоговорителя.
- Имаш местоположението?
     - Да. Сигналът му идва от стара фабрика за бисквити близо до Броудмийдълс. Бенсън изпраща сигнала на Кейд в момента.
     Компютър бийпна, като Джак каза това. Въведох адреса в навигаторската система. Кейд погледна надолу, после кимна, обръщайки и натискайки газта.
- На път сме.
     - Повиках Иктар от ваканцията му, но няма да успее да дойде преди три и половина.
     Погледнах часовника си. Това бе след почти един час, което означаваше, че Иктар бе в планините близо до Тарадел.
     По един или друг начин, действието щеше да свърши преди десет. Което оставяше мен и Кейд сами срещу професионален наемен убиец.
     Залозите би трябвало да са в наша полза. Ние бяхме също толкова добре обучени – или дори по-добре – от него. И въпреки това в мен се надигна несигурност.
Или може би спомена за последните ми думи. Ела сама.
     Той трябваше да знае, че не съм толкова глупава. През последните няколко дни връзката между нас бе станала доста по-силна, и аз нямаше да се доверя на способността си да изпълня присъдата.
     - А Роан? – попитах Джак. Част от мен искаше брат ми да е там, но това бе риск, който не исках да поемам. Кай знаеше, че да спре Роан означаваше да спре мен, и ако това бе разликата между това да избяга и не, значи щеше да стреля смъртоносно.
     - Роан очевидно е в процес на ескортиране на Лиандър извън града. Ще се върне възможно по-скоро. – Джак направи пауза. – Бъдете внимателни, вие двамата.
- Винаги сме внимателни – промърмори Кейд със забавлението на устните. Джак издаде презрителен звук.

       - Ти може и да си, но партньорът ти има определена тенденция към небрежността.
      - Възмутена съм – казах, после се намръщих, когато добавих: - Шефе, ако Кай още е с тези заглушители, може да загубите връзка с единия или с двама ни, когато стигнем обхвата му.
      - Знаем. Наредих почистващите ни екипи да са на линия и ще са готови да тръгнат, ако загубим връзка за повече от пет минути.
- Екипи? Няма да е чак толкова голяма каша.
      - Може би не, но екипите са тренирани да се защитават и могат законно да влязат въоръжени, ако ситуацията го изиска.
      Което означаваше, че Джак ни изпращаше помощ по единствения законен начин, по който можеше, но също така ни даваше възможност първи да си свършим работата, докато се опитваме да избегнем застрашаването на живота на мъже и жени, които не са тренирани убийци.
- О. Благодаря.
      - Просто внимавайте – каза той и затвори. Потърках очите си с ръка и се почудих дали някога щях да се събудя от този кошмар.
      Убиец бе на свобода, а животите на непазители бяха заложени на карта заради мен.
      Защото не бях способна наистина да повярвам, че Кай може да бъде толкова студен и безмилостен, както сам се бе описал. Защото не можех да премина през собствените си изкривени чувства към него.
      - Райли – каза Кейд меко, - не бъди толкова строга със себе си. Никой от нас не подозираше наистина, че Кай може да е замесен. Вината е толкова наша, колкото и твоя, че той е на свобода.
      - Но аз бях с него доста време през последните няколко дни. Знаех, че играе някаква игра, но аз...
Той постави ръка на голото ми коляно и стисна леко.
- Достатъчно. Направила си каквото си могла. Никой не може да иска повече. - Джак може.
      - Джак не е поискал повече. Единственият човек, който ти е ядосан, си ти самата, а не заслужаваш да се само наказваш. Освен това, ти си убила единия от убийците ни.
- Това бе по-скоро Кай, не аз.
      Това може и да бе истината, но Кай не бе дошъл там, за да ме спаси. Той бе дошъл тук, за да защити идеята си за контрол. Той бе мъж, който държеше изкъсо всеки малък аспект на живота си, и имаше нужда да ми докаже – и на себе си, - че никой и нищо не може да премине през него.
      Затова и правихме любов. Той може и да ме искаше, но това също така бе друг начин да докаже, че аз бих се съгласила с желанията му, без значение каква е ситуацията.
      Което обясняваше защо вероятно сега не бяга. Това би било каша. Кай не оставяше каши, нито недовършена работа след себе си.

     Това можеше само да означава, че планира по-личен край на всичко това. Може би затова ме бе предупредил да дойда сама. Мъжът, който имаше нужда да контролира всеки малък аспект на живота си, планираше всичко да свърши по неговия начин.
А неговият начин означаваше оръжия и смърт.
     - Райли – каза Кейд меко, стискайки коляното ми отново. – Стига. Говоря сериозно.
- Ти си толкова сладък мъж, но... Той изсумтя меко.
     - Нямаше да мислиш така, ако знаеше колко точно е хубаво усещането за кожата ти под пръстите ми, или какво точно се случва в мислите ми.
Ухилих се.
- Веднъж жребец, завинаги жребец.
- Твърде вярно, скъпа моя. – Той въздъхна тъжно и оттегли ръката си.
     Компютърът избибка отново. Натиснах още един бутон и планът излезе на екрана. Изучавах го за момент, после казах:
     - Изглежда имаме два главни входа и пожарен изход. Има два етажа и няколко пристройки.
- Той ще бъде в главната сграда. Там има повече опции за бягане и криене. Нито едно от двете не си представях Кай да направи.
- Избягал е там с причина.
     - Разбира се. – Кейд зави по пътя към Паско Вейл Роуд и намали преди светофара, проверявайки трафика преди да излезе и да натисне газта отново. – Професионалистите винаги имат своите маршрути, планирани предварително, и бих бил много изненадан, ако Кай няма очакванията да се измъкне оттук.
А аз бих била много изненада, ако бе така. Ако бе нещо, то Кай бе реалист.
     Твърде скоро бяхме на няколко сгради от тази, в която подозирах, че е Кай. Кейд се измъкна от колата и отвори багажника. Вътре имаше цял арсенал.
     - И таз добра – казах, преглеждайки пушките, лазерите, пистолетите и коловете, които бяха подредени там. Джак знае ли, че си имаш такъв запас? - Не – каза той весело. – А и един мъж никога не може да има достатъчно огнева мощ.
Изсумтях меко и се пресегнах за лазера. Той удари ръката ми.
     - Вземи си пистолет. Лазерите не стрелят веднага, а не можеш да си позволиш да дадеш на мъж като Кай дори секунда преднина.
     Имаше право. Пресегнах се за браунинг просто защото беше по-лек от останалите, а и пасваше в ръката ми.
     - Е, какъв е планът? Промъкваме се отпред и отзад и го сгащваме в средата? – попита Кейд, скривайки няколко различни пистолета и ножове около тялото си, преди да вземе пушка, после затвори багажника.
- Ти минаваш отзад. Аз ще вляза от предната врата. Той се намръщи.

- Наистина не смятам, че...
     - Кейд, ние сме сродни души. Той ще знае, че съм тук в секундата, в която вляза в сградата. – И това в случай, че вече не бе наясно, че съм тук. – Така че е безсмислено да увъртаме. Но ако направим очевидното, това може да ти даде възможността да се приближиш достатъчно и да го повалиш.
     - Последната част от плана ми харесва, но първата определено е неприятна. – Той прокара пръст по бузата ми, докосването му бе топло и изобщо не сексуално. – Той е мъж, който ще иска да си отиде с фанфари, което може да включва това да се присъединиш към него.
     - Довери ми се, повече от наясно съм с тази възможност. Но мен ме е тествал Готие, най-добрият пазител, който е имал Директоратът, и аз съм единственият човек, който може да отбележи срещу него. Довери се на умението ми, ако не друго.
     Но въпреки това, дори така не бях убиецът, който бе Кай, а това със сигурност поставяше предимството на негова страна.
Изправих се на пръстите на краката си и целунах Кейд.
- Моля те, бъди внимателен. Не искам да обяснявам смъртта ти на Сейбъл.
     - Ти също. – Ярката му усмивка се показа, но също толкова бързо изчезна. – И двамата знаем, че тази работа е ходеща смъртна присъда. Рано или късно ще се случи, Райли, без значение какви предпазни мерки взимаме.
     - Е, няма да умреш на моята шибана смяна – казах и го ударих. – Така че бъди внимателен.
     - О, имам още доста кобилки в конюшнята за обслужване, така че недей да тревожиш малката си красива главица. – Той ми се усмихна нахално. – Ще се видим по средата, сладурче.
     Гледах го как тръгва, поех си дълбоко дъх, успокояващ дъх, който не мръдна и на йота да успокои топката в стомаха ми или треперенето в крайниците ми, после тръгнах към предната врата.
     Беше отключена, както и предните стъклени врати, които водеха към стара офис зона. Спрях и замигах, сменяйки зрението си на инфрачервено. Нямаше следи от горещина на тяло в офисите, както и нищо в зоната непосредствено след люлеещите се врати. Но огромна тъмнина ми пречеше да погледна по-навътре във фабриката.
     Намръщих се и тръгнах, избутах вратите и ги оставих да се затворят след мен. Звукът отекна, изпълвайки мрачната тишина.
     Продължих да вървя, кликването на токовете ми по бетона дращеше по нервите ми. По един или друг начин исках това да свършва вече.
     Тъмнината, която блокираше инфрачервеното ми зрение, се оказа метални машини и големи контейнери. Изглеждаха още в използваемо състояние, въпреки паяжините и прахта по тях. Може би фабриката не бе затворена от толкова отдавна, въпреки всички изпочупени прозорци.
     Отворих други люлеещи се врати, но спрях на прага, погледът ми прегледа стаята и сетивата ми се изостриха. Тази стая беше с двойна височина, но както преди машините ограждаха линия на пода. Но също така имаше складове или офиси, както и пешеходна пътека по целия периметър.

     Не се появи познатото топло чувство от присъствието на Кай, но така или иначе предполагах, че е наблизо. Това бе идеалното място за сваляне на картите.
- Кейд? – казах меко. – Във втората машинна зала съм. Предполагам, че е тук.
     - Тъкмо влязох отзад – каза Кейд. – Копелето е сложило някакви жици, така че ще трябва да се придвижвам внимателно напред. Печели време, ако можеш, Райли.
     - Добре. – Поколебах се, после добавих: - Само помни, че връзката ще се разпадне, доближа ли го.
- Поне така ще разбера, че играта е започнала.
     Пристъпих напред и затворих вратите. Те се удариха една в друга и острият звук ме накара да подскоча.
     Прегледах стаята с инфрачервеното зрение, докато вървях напред, но продължаваше да има стотици декари тъмнина както на този етаж, така и на горния. Кай можеше да се крие навсякъде.
     Бях на половината на стаята, когато го почувствах. Топлината, която се разля по кожата ми, после се настани някъде дълбоко в мен. Спрях и се обърнах, обхождайки с поглед вратите, през които бях влязла. Не го виждах нито с нормалното зрение, нито с инфрачервеното, не го подушвах, но въпреки това беше тук някъде.
- Спри да се криеш и се покажи, Кай.
     За един удар на сърцето, нищо не се случи. После се появи на прага с подкачаща усмивка на лицето и пистолет в дясната ръка.
Доста като мен – и в двете отношения.
     - Тук си по-скоро, отколкото очаквах – каза той, спирайки на крачка от парапета. Позата му бе отпусната, златистите му очи бяха топли и въпреки това ми напомни на хищник, който е напът да нападне.
     - Винаги е лош ход да подцениш Директората. – Пръстите ми бяха започнали да се потят срещу металната дръжка на браунинга, а в стомаха ми започваше да се оформя гадно кипящо усещане.
     Исках да се приключва вече и въпреки това не исках, защото това означаваше да действам срещу мъжа, който е другата ми половина.
     - Никога не подценявам никого, Райли, най-малкото Директората. – Той ме изучава за момент и усмивката му порасна. Стомахът ми се сви от красотата на усмивката му. – Подслушвала си ме, нали?
- Не е типично за някой, който подслушва, да потвърди или отрече. - Което значи, че си. Добра си, защото не съм заподозрял.
Нито пък аз, когато ми сложи заглушитела, така че предполагам, сега сме квит.
     - Защо го направи, Кай? Защо прие работата от Старк – или каквото, по дяволите, е истинското му име, - когато знаеше, че това ще те изправи срещу мен?
     Усмивката му бе мързелива и нагла, и толкова секси, че дъхът ми заседна в гърлото.
- Сама си го казвала милиони пъти – ходя там, където са парите, а Насер ми предложи доста, за да снимам и охранявам, докато той убива. Освен това, ако бях

отказал, нямаше да имам възможността да се насладя на времето, прекарано с любимата ми сродна душа.
Игнорирах сарказма в думите му и казах:
     - А защо не избяга, когато имаше възможност? Какво искаш? Защото не ми остави друга възможност, освен да те арестувам.
- Знаеш какво искам.
     - Нямам ни най-малка представа какво искаш. Никога не съм имала. – Но имах и това ме плашеше дяволски.
- Странно, защото преди няколко дни спомена точно това.
     - През последните няколко дни казах много неща. – А някои от тях дори ги говорех сериозно. – А ти каза дори повече – като не повярвах на нито едно от тях. Така че, какво сега, Кай?
     - Същото нещо, което винаги съм искал. – Погледът му потъмня. – Искам теб. Теб. Сърце, тяло и душа. Не за една нощ, не с преструвки, а наистина.
     - И отговорът е същият, който постоянно ти давам. Имаш душата ми, може да имаш тялото ми, но никога няма да имаш сърцето ми. Никога.
- Не мога да приема това.
     Защото нуждата му да контролира всичко не би се съгласила с нещо по-малко от всичко.
- Това е твой проблем, не мой.
     В очите му загоря гняв. Гняв и заплаха. Стомахът ми се сви и стиснах свободната си ръка, опитвайки се да успокоя напрежението. Но това бе невъзможна задача.
Защото конфронтацията, от която се страхувах, предстоеше. - Кай – добавих меко, - пусни оръжието и слез от пътеката. - Знаеш, че не мога да го направя.
- Ако не дойдеш с мен, има заповед за главата ти.
- Ако дойда с теб, пак ще бъда убит.
     - Не. Джак знае, че си сродната ми душа и няма да рискува да ме загуби, като те убие.
     - Ако наистина смяташ така, значи си най-големият глупак на земята. – Той поклати глава, сякаш невярващо. Слънчевите лъчи проблеснаха в червената му коса, превръщайки ги в богато разтопено злато. Дълбоко в мен нещо беснееше – срещу съдбата, срещу това, което щеше да се случи, срещу пепелта, в която се превръщаха мечтите ми. – Той е вампир, Райли. Може да управлява Директората по честен начин, но истинската му вярност винаги ще бъде към съвета – и сестра му. А те ме искат мъртъв.
- Грешиш.
     - Много рядко греша, Райли. – Кратката му усмивка бе толкова тъжна и нежна, че душата ми закопня. – Предполагам, това ни оставя само с една опция.
Нещо в мен се стегна и за секунда ми бе трудно да дишам, камо ли да мисля.

- Това не е опция – успях да кажа някак. – Това е самоубийство. - Самоубийство е само ако загубя.
Не го прави, исках да моля. Не ни унищожавай.
      Но нямаше наистина „нас”, което да унищожи. Просто двама души, които съдбата никога не е трябвало да изправя един срещу друг.
      - Как да го изиграем, Райли? – продължи той меко. В очите му имаше странна светлина – радостна светлинка. Маниакална. – Като старомодното стоене и стреляне, или котка и мишка в този огромен капан за мишки?
Капан е ключовата дума, имайки предвид казаното от Кейд. - Няма опция номер три, а?
      - Не – каза той, после вдигна пистолета, движението толкова бързо, че бе почти размазано.
      Скочих в дясно, хвърляйки се зад машината и приземявайки се на четири крака, премазвайки пръстите на ръката, с която държах оръжието. Изпсувах, но думите се загубиха в звука от изстрелите му. Надзърнах над върха на метала над главата ми и изпратих искри към сенките.
      - Бърза си като всеки вампир, срещу когото съм се изправял – каза той, гласът му идваше от дясната ми страна. Вдигнах оръжието, но не стрелях просто защото се движеше.
      - Това е защото отчасти съм вампир. – Отговорих повече заради Кейд – ако бе достатъчно близо, че да чуе, - за да знае, че съм добре, а не от някакво желание да говоря с мъжа, който се опитваше да ме убие. – И това е причината никога да не получиш каквото искаш, Кай.
      Смених позицията си, но задържах машината зад гърба си, докато преглеждах пътеката над мен. Сянка проблесна между единия и другия офис, и натиснах спусъка. Изстрелът отекна и сърцето ми замръзна, чакайки момента на смъртта на душата, който да индикира дали съм се прицелила точно.
Не се появи и въздъхнах тихо от облекчение.
      Бог да ми е на помощ, не исках да го правя. Не исках да убивам сродната си душа без значение колко решен бе той да ме убие. Без значение какво бе казала Диа, без значение казаното от самия Кай, просто не исках да го правя.
      - Ако това, което имаш с вампира, бе наистина силно, нямаше да продължаваш да се връщаш при мен – каза той. Гласът му идваше от сенките от ляво на вратата. Вдигнах пистолета, устата ми бе толкова суха, че ме болеше, и стрелях.
      Чаках като че ли цяла вечност, докато куршумът прелетя разстоянието между нас и се заби в стената.
      Въздъхнах отново облекчено, когато нямаше знаци, че съм ударила нещо, камо ли плът.
      Изтичах към следващата машина, криейки се под защитата й. Въпреки че усещах присъствието му в стаята, нямах представа къде точно е. Сякаш заглушителят, който носеше, някак блокираше най-основните ми сетива, както и психическите, и електронните.

     Превключих на инфрачервено зрение и прегледах бързо горния етаж. Нямаше издайнически червени мъглявини, но това можеше само да означава, че се крие зад плътен мрак, през който зрението ми не може да пробие.
     - Това, което имам с моя вампир, задоволява едната част от душата ми, но аз съм същество с две различни души, Кай. – Въпреки че бях прекарала по-голямата част от живота си, отричайки, че вампирската ми половина има нужди, силни като тези на вълчата. – Може да не съм способна да отрека привличането от връзката със сродната душа, но това не означава, че тази връзка е целият ми живот.
     Дори да бях прекарала по-голямата част от живота си в желание за точно това нещо.
     Плъзнах се през малката дупка между пода и машината и излязох от другата страна, движейки се тихо към следващата машина.
     Още не го усещах. Въздухът бе богат на миризми на машинно олио, прах и метал, но остана чист от мъжа, който се криеше над мен. Освен когато говореше, нямах представа къде се намира, а това бе плашещо. В подобни ситуации разчитах толкова много на сетивата си, че като ги нямах, се чувствах почти безпомощна.
Мразех това чувство. Напомняше ми прекалено много на годините, в които растях, в които бях захвърляна от Блейк, мъжа, който сега водеше глутницата Дженсън.
     Изтиках мислите за него от главата си, като се почудих защо мислех толкова за него напоследък, после прегледах стаите над мен отново.
Нищо.
Беше толкова разочароващо. Знаех, че е там някъде, но не можех...
     Замръзнах, когато предупредително настръхване пробяга по гръбнака ми. Изправих се и се извъртях с пистолет на височината на рамото, пръст на спусъка и толкова, толкова близо до натискането му.
     Кай стоеше близо до машината с вдигнато оръжие, златистите му очи бяха толкова студени, че смразиха душата ми.
Не можех да дръпна спусъка. Просто не можех. Не исках да унищожа мечтата.
     - Мисля, че това, което имаме тук, се нарича равен резултат – каза той със спокоен глас и студено изражение.
     И въпреки това усещах горещината му, желанието му. Чух отговорът дълбоко в мен
     - Пусни оръжието и се предай, Кай. – Моля те, пусни оръжието. – Така и двамата ще живеем.
     Той се усмихна. Отново бе тъжна и закопняна и разкъса сърцето ми. Сърцето, което се предполагаше, че не принадлежи на Кай.
- Избягай с мен. Замигах.
- Какво?
     - Избягай с мен – повтори той меко. – Двамата с теб сме добър екип. Можем да сме щастливи заедно.

       - Аз не съм убийца, Кай. Не мога да правя това, с което ти си изкарваш прехраната.
- Вече го правиш.
      - Не. Аз преследвам хора като теб, хора, които унищожават останалите за забавление. Парите може и да са разликата в твоя случай, но и двамата знаем, че не това е мотивацията ти.
      - Тогава умираме – просто е. – Той ми се усмихна. – Дръпни спусъка, Райли. Предизвиквам те.
      Зяпнах го. Държах оръжието толкова здраво, че ръката ме болеше, но без значение какво правех, не можех да се накарам да дръпна спусъка.
      Просто не можех да убия мечтата, без значение в какъв кошмар се бе превърнала.
Сниших пистолета.
      - Ако ще ме убиваш, просто дръпни проклетия спусък и да приключваме. – Гласът ми бе уморен и въпреки това пълен с гняв и болка.
Той се усмихна.
      - Никога не съм казвал, че искам да те убия. Исках само да контролирам ситуацията.
      - Някои неща никога няма да бъдат контролируеми, Кай, без значение колко се стараеш. – Особено когато станеше въпрос за нещо толкова мъгляво, като любовта ни.
      - Досега не съм се изправял пред такава ситуация. Ти, от друга страна, изпусна няколко добри положения. Вземи например много омразния ти водач на глутницата. Когато постави страха от Господ над него, вместо да го убиеш както трябваше да направиш, постави контрола обратно в неговите ръце. – Погледът му се смръщи леко. – Да знаеш, това ще ти се върне и ще те удари отзад. Той има сериозен копнеж да си отмъсти и плановете му вече се разгръщат.
      - Точно сега не ми пука. Ако не искаш да ме убиеш и не искаш да бъдеш арестуван, тогава какво, по дяволите, искаш? – Направих пауза, после добавих разпалено: - И не казвай мен, защото вече отговорих на това.
- Исках – той направи пауза и ноздрите му се сбърчиха.
      Поех си дълбоко дъх, пробвайки въздуха. Кейд беше наблизо. Богатият му мирис на лято идваше зад мен.
      - Райли – каза Кай с равен глас, който бе изпълнен с разочарование. – Казах ти да дойдеш сама.
      - И наистина си помисли, че ще го направя? – Надявах се Кейд да слуша, надявах се да е наясно, че е бил усетен. – Не съм толкова глупава, Кай. Нито Директоратът.
      - Това бе между теб и мен – каза той и нещо в маниерите му се стегна. Мирисът му запрати тръпки по плътта ми и накара косъмчетата по врата ми да настръхнат. – Не трябваше да е така. Не беше нужно да свършва така.
      Оръжието ми бе вдигнато срещу главата му преди дори да е приключил да говори.

      - Последно предупреждение, Кай. Пусни шибаното оръжие и вдигни ръце във въздуха.
Той се усмихна. Не бе тъжна, изпълнена с копнеж усмивка, нито красива. - Казах ти преди, че лоши неща се случват, когато се колебаеш, Райли.
     Това бе предупреждение, което бях чувала прекалено много пъти, и внезапно се почувствах зле.
     Оръжието му стреля. Хвърлих се встрани, но знаех, че няма да бъда достатъчно бърза. Дори когато тялото ми преряза въздуха, чаках момента на метал и плът, момента на смъртта.
Но той не искаше моята смърт.
Куршумът премина покрай ухото ми и намери дома си.
     Ударих цимента, извъртях се на крака и се обърнах с вик на отрицание в гърлото. Видях Кейд да стои на пътеката зад нас, видях дупката в гърдите му, тъмната кръв, която започна да тече от раната. Видях бъркотията от плът и кръв на стената зад него. Знаех, че бе мъртвец.
     Погледът му срещна моя за кратко и се усмихна – топка усмивка на копнеж. Усмивка, която говореше за всички неща, които бяхме правили и които повече нямаше да правим, после животът напусна очите му и той падна, тялото му падна на парапета.
Не видях да удря пода. Дори не си спомням обръщането и стрелянето.
     Видях само изненадата на лицето на Кай миг преди куршумът да експлодира в мозъка му.
     После болката, като нищо, което бях изпитвала през живота си – болка, която бе в тялото, душата и сърцето ми – ме удари. Пуснах пистолета и се заборих за въздух, за живот.
     Не можех да намеря нито едното и се строполих на пода. Обкръжи ме мрак, а после нямаше нищо.
Нищо, освен нуждата да напусна.

Глава тринадесета
Превод: darkness_angel Редакция: Vampire Lady
Съществувах в мрака.
     Нуждата да си тръгна от всичката болка, всичките рани и безсмислената ярост от това, което съдбата бе направила, може и да бе силна, но имаше едно нещо, което бе по-силно.
     Другата част от душата ми, онази, която се бе борила да остане разсъдлива под тежестта на вълчите нужди и желания, жадуваше да оцелее и нямаше да ме остави да се предам.
Но нямах и сила да се събудя.
     Събуждането би означавало да се изправя срещу болката и света без вълчата си сродна душа.
     Събуждането би означавало да се изправя пред факта, че неспособността ми да убия Кай, когато имах възможността, бе довела до смъртта на добър човек. Човек, за когото ме бе грижа, човек, който заслужаваше много повече от прецакания партньор, с който се бе озовал.
     Бях предупреждавана толкова много пъти и просто нямах силата да се изправя пред такава вина.
     Затова съществувах в тъмнината, нито жива, нито мъртва, не чувах нищо, не усещах нищо, не правех нищо.
     От време на време гласове пробиваха. Гласове, за които ме бе грижа, на хора, които обичах. Куин бе най-силният от тях и въпреки това нито неговия глас, нито отчаяните молби да се върна, не можеха да пречупят сенките, които се бяха сключили около мен.
     Продължих да съществувам, да оцелявам, но това не бе положение, което щеше да издържи вечно. Накрая мракът започна да става по-плътен, по-дълбок и през него можех да усетя присъствието на още някой. Не някой, когото познавах, а непознат. Непознат, който чакаше момента на края.
Водачът ми към мястото, на което се бе запътила пречупената ми душа.
     Част от мен му изкрещя да се разкара, че не съм готова, че още имах много неща за правене и за постигане, но думите се извиха в бездната и сенките станаха по-силни, знаех, че тялото ми се предава.
     Че глупавата настоятелна част от мен, която се бореше да оцелее, губеше решителната битка.
Непознатият се приближи. Протегна ръка.
     После друг глас влезе в сенките. Тънък доволен глас, който се заигра със сърцето ми и накара душата ми да копнее.
     После сенките около мен се разбъркаха, станаха по-слаби, докато сребърна светлина под формата на среброкосо момиченце с виолетови очи се появи пред мен.

      Райли, каза тя, гласът й съдържаше чувство на порицание, което я накара да изглежда по-възрастна от годините й. Не можеш да си тръгнеш със Смъртта.
      Въздъхнах. Звукът прошепна през сенките, разсейвайки ги. Мъжът, който бе Смъртта, нито се помръдна, нито се оттегли, просто продължи да стои с протегната ръка.
Беше изкушаващо.
Толкова изкушаващо.
Погледът ми се върна на светлината, която бе Риса. Смъртта е по-лесният избор, малка маймунке.
      Смъртта не те обича. А аз да. Не можеш да тръгнеш. Сълзи изпълниха очите й и малкото и личице се сбърчи.
      Моето собствено разбито сърце сякаш се разбиваше на още по-дребни парченца. Риса...
      Не. Тя тропна с крак, изражението й бе пълно с упоритост. Тя бе дете, което не разбираше това, за което молеше – дете, което просто искаше това, което искаше, и действията й сега го доказваха. Не можеш да ме оставиш, Райли. Няма да ти позволя.
Не е толкова лесно, маймунке...
      Лесно е. Ние те обичаме. И внезапно тя изчезна, мракът изчезна, а аз виждах болнична стая. Не през моите очи, а през нейните, защото аз бях там на леглото, заобиколена от апарати, които не само ме поддържаха жива, но и проследяваха прогреса към смъртта. Роан, Лиандър и Куин бяха там, всички изглеждаха мрачни, сиви, и притеснени. Диа беше там, бледа и недоволна. Дори Джак и Сал бяха там, седяха на фона, чакайки търпеливо решение.
      Хора, за които ме бе грижа, хора, които ги бе грижа за мен, дори да не бяха точно приятели.
      Хора, от които не исках да си тръгна завинаги, дори това да означаваше да се изправя през всичката скръб и болка от загубата.
      Картината се изви и сенките се завърнаха. Светлината, която бе Риса, подаде ръка.
Моля те, Райли, умоляваше тя. Ела обратно с мен.
      Поколебах се. Обърнах се да погледна към сенките, които бяха Смъртта. Изучавах протегнатата му ръка.
Моля те, Райли, каза малкото гласче.
      Обърнах се и положих ръка в нейната. Малките й пръстчета се увиха около моите и внезапно мракът изчезна. На негово място се появи миризмата на антисептици, вълк и вампир, смърт и недоволство. Дълбоко, дълбоко недоволство.
      Но най-преобладаващият аромат от всичко бе този на сапун и пудра, на всичко добро в този свят.
Риса.
      Отворих очи. Малкото момиченце на Диа стоеше на леглото точно пред мен, усмивката й засия, стопляйки разрушената ми душа по начин, който малко неща можеха да го направят в момента.

       - Райли е решила да живее – каза тя доволна и се хвърли в ръцете ми, малките й ръчички ме стиснаха в прегръдка, която заплашваше да ми отнеме въздуха.
И не ми пукаше изобщо – увих ръце около нея и я стиснах здраво.
      В секундата, в която помръднах, Роан ахна и излетя от стола си. Но това бе нищо, абсолютно нищо, сравнено с бурята от любов, облекчение и чиста неподправена обич, която Куин изпрати към ума ми. Сграбчих я и я прегърнах с моята, изпълвайки мрачните празни места дълбоко. Използвах я като щит, бариера, която да държи всичката болка и нужда от опрощение – поне временно.
      Срещнах погледа му и се усмихнах. Проста усмивка и въпреки това толкова сълзи се надигнаха в очите му.
      После погледът ми отиде върху брат ми и в тези познати дълбини видях сянката на смъртта. Той знаеше точно колко близо бях.
Усмихнах се и протегнах ръка, хващайки неговата.
      - Трябваше да се върна – казах с дрезгав глас. – Защото не бях дала отговор на двама ви с Лиандър.
- Отговор? – попита той, объркване се разстла по лицето му.
      - Да – казах и погледнах Лиандър. – Да го направим. Да създадем собствена глутница.
??

??

??

??