Глава първа
Превод: darkness_angel Редакция: Vampire Lady
     Почти най-силното лунно стоене в среднощното небе и горещината от нея се извиваше във вените ми. Да бъдеш върколак по това време в месеца обикновено означава време за забава, защото ние празнуваме лунната фаза с чувствена седмица на интимност. Това включва много секс и много различни партньори. Въпреки че за мен имаше само един мъж и той нито беше обикновен човек, нито върколак – макар че е вампир, определено имаше достатъчно енергия да задоволи глада на всеки вълк.
     Разбира се, аз не съм просто вълк, но когато луната се разрасне в пълнота, тя беше тази която властва, въпреки останалата вампирска част от душата ми. Но аз съм също и пазител, и е злочестен факт, че лошите момчета в този свят нямат никакво уважение към луната, или нуждите на върколаците. Затова сега дебнех в безлюдните улички на Коларо, следвайки миризма, която беше смъртоносна и насилствена, отколкото да съм увита около вампира си, наслаждавайки се на ласките му.
     Нощта беше студена и аз имах случай с убиец, а бях настръхнала от студ. Ако имах времето, бих отишла у нас, за да си взема пуловер, но Джак – шефът ми и вампирът отговарящ за целия отдел Пазители – настоя, че не може да чака. Тези животи зависеха от мен, хващайки този идиот, преди отново да убие.
     Разбира се, трябва да отбележа, че той имаше истински камион със заловени убийци, стоейки в подземните етажи на Директората, като всеки един от тях жадуваше да бъде освободен. След което мило отбеляза, че ако на първо място не бях изгубила убиеца, нямаше да съм навън убивайки тази вечер. Довод, който трудно можех да оспоря, затова млъкнах, целунах Куин за довиждане и тръгнах към местопрестъплението. Само да открия друг мъртъв човек. Като тийнейджъра, който бе убит преди няколко нощи, на жертвата й беше изцедена кръвта. Но не вампир правеше това, защото техните гърла бяха разсечени, вместо хапани и вампирите рядко стигаха до такъв вид проблеми. Освен ако не смятат осакатяването на телата на жертвите си, като част от забавлението, във всеки случай. Освен това, вампирите рядко са прахостници, когато ставаше въпрос за кръв и докато тези двама тийнейджъра бяха пресушени, много кръв беше намазана около вратовете, лицата им и земята. Беше сякаш някой е разрязан и после се е опитал да погълне последвания изблик.
     Потреперих. Таз вечерната смърт бе по моя вина, защото аз пуснах проклетия убиец да ми избяга преди дни. И факта, че привидно изчезна в нищото не беше извинение. Бях трениран ловец-убиец и без значение колко много понякога се противопоставях на това, нямаше връщане назад за мен сега. Следователно трябваше да дам най-доброто от себе си. И оставяйки убиец на свобода, готов да убие отново, определено не беше най-доброто от мен.
     Издишах и изучих нощта. Злото бе някъде там, просто отвъд границите на зрението ми. Миризмата която последвах бе отвратително нещо, което висеше тягостно в студения нощен въздух, напомняйки ми странно на месо, оставено да гние на слънце. И нямах представа какво е, защото той определено не миришеше като всеки друг нечовек, на който някога съм се натъквала. Въпреки че не миришеше и като човек, дори от описанието, което получихме от свидетел, който съвпада с човек, който е записан като човек. Само че той беше много мъртъв.
Аз незабавно почнах да си въобразявам сценарии, с участието на убиец зомби, търсейки мъст, но Джак заяви, че гледам много филми на ужасите. Според него, докато

зомбитата могат да убиват, те не изпитват такова желание или нужда. Те не са способни на мисли или емоции и са малко повече от съдове за смъртоносните желания на другите. Което беше пъстър начин да кажеш, че някой друг е виновен и извършваше тези действия. Само че нямаше и следа от този друг човек, нито на местопрестъпленията или когато преследвах мъртвия човек.
     Ако има още един препъни камък, то тогава той би бил перфектният убиец. Такъв, който прави това, на което е научен, без въпроси или отклонения, след това е мъртъв на земята отново по-късно. Въпреки че този мъж, без значение дали зомби или нещо друго, не показва знаци за забавяне или умиране. Макар че със сигурност мъртвото тяло може да се движи само за толкова дълго време, преди да започне да се разпада или разлагането започне да става проблем. И считайки по миризмата, която следя, той определено беше на път към разлагането. Учудващо е, че може да се движи толкова бързо, без да си създаде сериозни щети.
     Потреперих и разтрих ръцете си, изведнъж доволна, че имах навик да пазя лазера си в колата. Тежестта му бе удобно присъствие в задния ми джоб. Преди време, мисъл като тази би ме уплашила, но преминах през много наскоро. Дори върколак се стремеше да не стане нехаен убиец, нуждаещ се от помощта на оръжие понякога.
     Продължих да вървя. В разстоянието, товарен влак изсвири, самотния звук се смеси със силния шум от трафика, който се движеше близо до улица Паское Вале. Малко минаваха през тези улици обаче, въпреки че имаше светлини на няколко от близките къщи. И миризмата на похот и секс, идваща от склада за стоки отсреща, бе толкова силна, че кръвта ми започна да ври.
     Чудих се дали ченгетата знаеха, че този спокоен азиатски склад за хранителни стоки сега е публичен дом. И то популярен, ако колите, паркирани отвън бяха някакъв знак. Разбира се, бордеите бяха законни в Мелбърн с години, но имаха стриктни указания, които да следват и обикновено трябваше да са разположени далеч от жилищни райони. Този район може да беше смесица от живущи и промишленост, но обикновения факт, че се криеше зад кулисите на склад за хранителни стоки, предполагаше, че не е нацяло законен.
     За цели две секунди си мислех да съобщя за него, после ме връхлетя безразличие и го подминах. Тези, които очевидно се наслаждаваха един на друг, зад мрачните бетонни стени, може да не бяха моята мишена тази вечер. Освен това, трудно можех да завиждам на другите, за това, което и аз исках да правя сега.
     Продължих, опитвайки се да игнорирам глада, който изгаряше тялото ми. Имаше лош човек за залавяне и убиване, и колкото по-скоро направех това, толкова поскоро можех да се прибера при моя вампир и облекча болката.
     Вдишах, ноздрите ми се разшириха, като изследвах ароматите, които се усещаха в студения въздух. Моят миришещ на смърт убиец се премести в странична улица. Последвах го, покритите ми с гуменки крака, издаваха лек шум срещу бетона. Вече се бях отказала да нося токчета, докато работех всеки ден. Дървените токове може и да ми бяха в полза, когато става въпрос за пробождане на случаен немирен вампир, но да тичаш с тях, през някои от местностите, които трябваше да прекосяваме, се оказа твърде опасно. Както токчетата и стълбите определено не си пасваха – както открих преди седмица, когато преследвах свиреп вампир. Спечелих си друг белег за това – този през горната част на лявата ми ръка. На същата ръка, на която й липсваше кутрето. Лошите момчета явно имаха тайна вражда срещу левите ми крайници.

     Мъртвата миризма ставаше по-силна, въпреки че все още нямаше следа от мъжа. Склада за стоки, който бе от другата страна на улицата, беше мрачен и тих, като единствения жив, бе една случайна котка. Улицата бе т-образна. Спрях, поглеждайки наляво, после надясно. Все още нямаше след от него в мрака. Премигнах, превключвайки на инфрачервено зрение, но нощта си остана лишена от топлина на живот. Което предположих, ако беше мъртъв, имаше смисъл.
     Водих се по носа си и се насочих наляво. Надолу в края на улицата имаше порта и зад нея, огромна кули от хартия и пластмаса. Завод за рециклиране, очевидно. Но защо мъртъв човек ще иска да отиде в завод за рециклиране? Няма да е толкова трудно да се отървеш от всякакви видове доказателства, защото ако е възнамерявал да го направи, нямаше да оставя осакатените тела на жертвите си на показ пред всеки, който случайно може да мине. Затова дали това бяха убийства, от някаква странна форма за отмъщение, както Джак предполагаше, или се случваше нещо наистина странно?
     Подозирам, че е второто, но може това да бяха само песимистичните ми черти. Все пак, съдбата имаше начин винаги да ми сервира проблеми, когато най-малко ги желаех или се нуждаех от тях. И лунната жега е най-категорично нежелано.
     Миризмата зави надясно, привличайки ме към малка уличка, едва достатъчно голяма, че да може камион да мине. Вятърът запълни вечерта с отчаяно стенание, когато се прокара през многото счупени прозорци, които изглежда доминираха в сградите тук и сенките станаха по-плътни с липсата на улично осветление. Не, че се нуждаех от светлина, особено когато луната грееше толкова ярко, но все пак е по-добре да има улична светлина, отколкото без нея. Особено когато бях сама и преследвайки… Бог знае какво.
     Мисълта ме накара да докосна ухото си, за да включа проследяващата част от свързващото устройство, което ми бяха сложили преди време. Всички служители на Директората имаха, независимо пазители или не, сега беше така. Джак и другите началници на отделите споделиха неприязънта си от загубата на хора и тези неща, не само осигуряваха незабавно местоположение, но и позволяваха комуникация, ако нещата станат неприятни.
     Разбира се, в моята работа, нещата да станат неприятни означава смърт. И почесто, отколкото никога, кавалерията знаеше да пристига твърде късно. Засега брат ми и аз бяхме късметлии, но имайки предвид насладата на съдбата да хвърля криви топки по пътя ни, често се чудех колко време ще трае, преди да ни подхвърли най-кривата.
     Смъртта не е нещо, на което наистина исках да се спра, но предполагам когато се занимавах с това ежедневно, беше трудно да не мисля, че може да се случи на брат ми, Роан. Особено когато любовникът му, Лиандър, едва успя да избегне края си, преди три седмици.
     Не искам да умирам. Също не искам и Роан да умира, но факт е, че смъртта вероятно щеше да дойде да ни преследва по-рано, отколкото по-късно. Няма начин да я избегнеш. Освен ако не искам да стана вампир и честно, наслаждавам се твърде много на слънцето. Не искам да чакам хиляда години, за да може отново да му се наслаждавам.
     От някъде горе напред, дойде лек тропот на метал. Преглътнах и се заслушах внимателно. Звукът не се повтори и косата на врата ми настръхна. Нещо несъмнено е на разстояние, нещо различно от ходещ мъртвец.

     Преместих се в по-плътните сенки, прегръщайки старите сгради. Вятърът продължаваше да стене и студа във въздуха изглежда нарастваше. Или може би, това е просто нарастващия страничен ефект от страха, заседнал като тежест в стомаха ми.
     Улицата свиваше в ляво. Имаше фабрики и от двете страни, но право напред имаше висока телена ограда. От другата страна беше завода за рециклиране. Не виждах плячката ми да се движи сред коридорите от хартия, но логиката – и лекия метален тропот, който чух – предполагаха, че е прескочил оградата и сега беше някъде там.
     И все пак… погледнах сградата от мое ляво. Както другия, склада за стоки на тази улица беше разрушен и изоставен. Ламарина покриваше покрива и вятъра свиреше през многото счупени стъкла. Можех да помириша, че нищо не е на мястото си и нямаше следа от топлина на живот в сградата – което само по себе си не означаваше нищо, имайки предвид, че преследвам мъртъв човек.
     Но той е мъртъв човек, без ясни мисли, затова очевидно прибяга в този район с причина. Имайки предвид, че беше действал бързо миналата нощ, за да ми избяга, обзалагам се, че е опитвал да направи същото нещо и тази вечер. Също се обзалагам, че по-вероятно би отишъл в склада за стоки, отколкото в по-очевидния завод за рециклиране.
     Както и да е, ако щеше да се среща със създателя си в този склад, защо не можех да ги видя? Беше ли защото очевидно няма източник на светлина в сърцето на сградата, или има нещо, което ме блокира? Въпреки че инфрачервеното ми зрение е далеч подобро от устройствата за нощно виждане, което използват военните, никое инфрачервено нямаше да работи правилно в този пълен мрак. И човека който е направил тези устройства, и вампирското зрение се нуждаят от някакъв вид топлинен, или светлинен достъпен източник.
     Ако бях хазартен човек, бих заложила пари на факта, че нещо ме блокираше. Все пак, склад за стоки, с толкова много счупени прозорци, определено нямаше да има толкова много чернота.
     Погледнах назад към оградата. Миризмата и металния тропот, който чух, подсказваха, че плячката ми е отишла по този път. Но повярвах на тези две неща преди и го изгубих. Вероятно е време да се доверя на чувствата си, които ме водеха към склада. Разбира се, ясновидството ми често е неясно нещо, което отказваше да ме снабди с по-точна информация. Джак и маговете от Директората, които накара да ме обучават, настояваха, че не само ще стане по-силно с времето, но и че ще се науча как да го използвам напълно. Засега доказваше обратното. Въпреки че, ако способността ми да виждам души е част от ясновидството ми, тогава може би не бяха толкова далеч от истината. Проклетите неща сега разговаряха с мен толкова лесно, както с живите, въпреки че това е една част от дарбата, с която можех да се справя и без нея.
     Студенината от нощта изглежда се увеличи, когато наближих порутената сграда. Игнорирах тръпките по гръбнака ми и последвах нарисуваната с графити стена, докато не открих главния вход. Вратата висеше от пантите и се люлееше малко, при лекия ветрец. Зад нея имаше разтрошени стъкла, счупени кутии и боклук. Въздухът бе пропит от миризмата на урина и нечисти тела, предполагайки, че това може да е сборище на бездомни, въпреки че не виждам никаква топлина от живот. Може би нещо ги е прогонило. Нещо, което прилича на ходещ мъртвец.
     Пресегнах се назад, за да си взема лазера, после го включих и пристъпих вътре, предпазвайки гърба си към стената, докато бързо сканирах първата стая. Полукръгло бюро се намираше в лявата част на стаята, което предполагаше, че това преди е било

основната рецепция на склада. Имаше два остъклени офиса, по протежение на стената зад бюрото, но нямаше нищо или някой, който да се крие в нито едно от тях. Никой, който мога да помириша или видя, във всеки случай.
     Имаше няколко врати, които водеха към тази стая и след кратко колебание, избрах тази, която е право напред. Там, където цареше огромна чернота и там, където вероятно щях да открия мъртвия ми човек – ако психическите ми чувства бяха верни и в действителност не беше минал през оградата, както по-обикновените ми сетива на миризма и слух предполагаха.
     Стъкла скръцнаха леко под краката ми, докато си проправях път през боклуците, лазерът ми беше в готовност и всяко осезание беше настроено за намек на движение или живот. Но там нямаше нищо. Единствените звуци бяха вятърът и собственото ми дишане, което не беше толкова балансирано, колкото бих искала да е.
     Вратата водеше към къс коридор и в далечния край, редица люлеещи се врати. Две други врати водеха към коридора, но нито една от тях не беше отворена. Запъвах се към люлеещите се врати, превключвайки на инфрачервено зрение и претърсвайки стаята. Още веднъж, нямаше нищо, което да предполага, че има някакъв вид живот – или неживот – стоеше в очакване, но тази чернота запълваше всичко.
     Минах през нея внимателно и тихо, хващайки вратата със свободната си ръка, преди да се върне назад и закачи другата врата. Колкото по-малко звуци издавах, толкова по-добре. Нямам представа какво може да е зад този мрак, но не възнамерявах да съобщавам за присъствието си, повече от необходимото.
     Въздухът в тази стая беше спокоен, недокоснат от вятъра, който вилнееше из останалата част от сградата. Въпреки по-ранното ми доверия, че вътрешната сграда трябва да има повече светлина, не беше така. Нямаше абсолютно никакви прозорци или тавански люкове. Беше малко повече от голяма, черна метална кутия. Кутия, която бе сърцевината на непрогледния мрак.
     Преместих се в дясно, запазвайки стъпките си тихи и гърба ми към стената. Въпреки че все още не получавах никакви знаци от инфрачервеното си зрение, имах някакво чувство, че нещо е близо. Вътрешния ми радар за мъртви неща се покачваше рязко. Дали беше моето зомби или нещо друго, нямах представа. Определено не можех да помириша нито зомбито, нито някой, който е напред.
     Стигнах до страничната стена. Имаше петна от ръжда и малки дупки по бетонния под – показвайки, че някога тук е стояла някаква машина. Миризмата от масло преобладаваше и деликатни петна покриваха стената. Миришеше леко на старост и гниене, карайки ме да се чудя какво се е произвеждало тук.
     Пазейки няколко инча между себе си и тази мръсна стена, тръгнах леко напред, слушайки внимателно за някакви звуци, които можеха да покажат, че приближавам към плячката си. Нямаше нищо. Ако „другите” ми сетива не настояваха, че нещо е наблизо, вероятно щях да си помисля, че отново съм го изгубила. Беше почти сякаш това петно в средата – каквото и да беше – поглъщаше всички звуци и движения.
     Плъзнах се по-близо. Сила започна да се плъзга по кожата ми – изтръпващо, почти прогарящо чувство, че някак се усещаше нечисто. Замръзнах, крачките ми се забавиха, докато мрака пред мен изглежда се уголемяваше – задълбочаваше – някак. Пресегнах свободната си ръка и усетих странен вид съпротивление при допира ми, преди да изчезне. Ръката ми с придвижи напред, вътре в този мрак и изчезна. Знаех, че ръката ми е там, но вече не я виждах.

Чудесно. Щях да се разкарвам в черна дупка и кой знаеше къде щях да излезна?
     Издишах, после увих сенките от стаята около себе си, използвайки вампирските ми умения, за да скрия тялото си от полезрение. Можеше и да се разкарвам в капан, но нямах намерение да го правя в ясен изглед.
     Пристъпих в мрака. Сякаш влязох в стена от лепило. Дръпна ме, правейки всяка стъпка сражение. Продължих напред, борейки се с лепкавата чернота, докато пот започна да капе, надолу по гръбнака ми. Точно когато започнах да си мисля, че чернотата може и да няма край, бях се освободила от нея – неочакваността ме накара да залитна няколко крачки напред, преди да възстановя баланса си.
     Чернотата за черната стена не беше толкова плътна, което означаваше, че мога отново да виждам. Пред мен беше зомбито. От двете му страни бяха две големи, черни кучета. Само където не мислех, че са обикновени кучета – не и ако миризмата на сяра не подсказваше нещо. Сярата беше миризма на демони. Срещала съм ги и преди, когато се опитвах – с помощта на Куин – да затворя демонска порта. Беше пазена от хрътка от ада и копелето едва не ме разкъса на парчета.
     Не си мечтаех и да се срещна с две от тях – не и без някакъв вид оръжие, което може да им навреди, като светена вода или сребро. Боже, беше изкушаващо – много изкушаващо – да отстъпя назад в лепкавата чернота и да изчезна.
     Само че имах работа за вършене и те явно не ме забелязваха. Бяха твърде заети да гледат нагоре, като зомбито. Последвах погледите им. Над тях, портална структура се бе разтегнала от единия край на стаята, до другия – ръждива метална конструкция, която изглежда бе доста по-стара и от самата сграда. На нея седеше гарван.
     Докато изглеждаше като обикновена ежедневна птица, се съмнявах, че имаше нещо просто или обикновено с нея, само защото каквото и да беше, имаше пълното и цялостно внимание на хрътките, и зомбито. Ако не беше шифтър, тогава несъмнено беше нещо много по-малко приятно и наистина не исках да разбирам какво. Особено с острия вкус на зло, който изглежда излизаше от него.
     Насочих лазера и натиснах спусъка. Гарванът трябва да е усетил изстрела в последния момент, защото се гмурна настрани – много не прилежно за гарван движение, ако някога съм виждала такова – и ярките изстрели на лазера минаха през крилото му.
     Отново стрелях. Изграчи и избегна лазера за втори път, движейки се по-бързо, отколкото бих си помислила че е възможно за нещо, различно от вампир.
     Изпсувах и вместо това стрелях към зомбито. Лъчът удари високо врата му, движейки се отляво-надясно. Главата му леко се търкулна надолу и направи мокър плисък, когато се удари в пода. Тялото му се разпадна и направи същото.
Потреперих. Наистина беше гниеща плът.
     Отново вдигнах поглед към тавана. Гарванът изграчи, дори когато се целех с лазера и двете адски хрътки се превърнаха като едно, мънистените им жълти очи блестяха в тъмнината и дебелите им кучешки зъби се оголиха.
Птицата определено е под контрола на зверовете.
     Натиснах спусъка, правейки последен изстрел към гарвана, после се обърнах и затичах към черното лепило. Вой разкъса въздуха, но звукът рязко спря, чернотата ме обгърна. Но знаех, че са зад мен. Можех да усетя, че плътния мирис на сяра дори се приближава. Изглежда чернотата не беше толкова голяма пречка за тях, колкото беше

за мен и пот изби по веждите ми, докато осъзнавах, че нямаше да се измъкна от това, преди те да ми налетят.
     После ръка дойде от нищото, увивайки се около ръката ми и теглейки ме никак внимателно нагоре.

Глава втора
Превод: Freena
Редакция: Vampire Lady
Приземих се на метална повърхност, която издрънча изпод теглото ми. Ръката ме пусна. Обърнах се без да съм сигурна дали бях спасена или вкарана в още по-голяма опасност, но готова да се бия. Миризмата на вълк ме обгърна, беше апетитна миризма на абсолютно превъзходен мъж. Беше и мирис, който разпознавах, макар че го бях усетила само веднъж и то за кратко.
Кай – мъжът, който Патрин, синът на вълкът-водач на глутницата ми и също голям кретен, беше наел за бодигард.
Не можех да го видя в тъмнината, но нямаше и нужда. Не и предвид колко близо беше. Можех да усетя топлината на тялото му по собственото ми, както и искрите на желание по кожата ми. Не добра реакция. Не и когато пълнолунието беше след няколко дни и особено, когато бяхме в такава опасна ситуация. Опасността беше нещо като афродизиак за вълците, а в момента хормоните ми нямаха нужда и от това.
Опитах се да отстъпя и да оставя някакво разстояние между нас, но ръката му ме хвана отново, дърпайки ме към себе си до степен, че бях толкова притисната до него, че можех да усетя аромата на всяка капка желание, което изпитваше. А миришеше наистина хубаво.
- Не говори – каза той – Вещицата може да чува през щита.
Пренебрегвайки желанията на тялото си, през мен премина шок. Как по дяволите мислите му можеха да минат през щитовете ми толкова лесно?Щитовете ми бяха като на вампир. Знаех го от опит, защото се упражнявах с Куин и Джак, които бяха много добри телепати. Ако те не можеха да преминат през щитовете ми, този мъж не би трябвало да е способен да го направи. По дяволите, според файловете му, които бях проверила след срещата ми с Патрин, нито той, нито другите от глутницата му имаха каквито и да е психични възможности.
И ето че бяхме тук и той успяваше да стори това, което двама могъщи вампира не можеха. Макар че като се замисля, той беше доста бърз в деня, когато го видях заедно с Патрин в апартамента ми за пръв път. Това може да не се дължи на психичен талант сам по себе си, но доказваше, че имаше нещо повече зад този мъж, отколкото пишеше в досието му. Нещо необичайно за някой, който се предполага да е просто върколак.
 - В досието ти не пише да си телепат – казах аз наум – как по дяволите успяваме да разговаряме по този начин?
 - В досиетата често не се съдържат всички данни. – Думите му бяха топли, което сякаш засили още повече горещината между нас – И не, не съм телепат.
- И този разговор, който водим сега, е само елемент от въображението ми?
Можех да усетя развеселеността му при думите ми, което накара хормоните ми да забушуват още повече. Сърцето ми туптеше силно и не бях сигурна дали е защото той ме държеше толкова близо до себе си или от страх към него. Което беше странна реакция предвид нещата, пред които се бях изправяла в последните няколко години.
 - Все едно зомбито, вещицата и жълтооките псета са плод на въображението ти? – каза той – Мисля, че знаеш отговора.

- Тези кучета са от ада и освен ако нямаш светена вода под ръка, нямаме много шанс срещу тях.
    - Нямам намерение да се бия с тях. Затова съм тук горе, а те – долу. - И какви са другите причини да си тук всъщност? – попитах. И защо по дяволите горещината на тялото му беше толкова приятна.
Отстъпих назад, освобождавайки се от ръцете му, но мирисът му остана по кожата и дрехите ми, дразнейки ноздрите ми и карайки пулсът ми да се ускори. Но сега, когато не бяхме долепени един до друг, успявах да дишам отново, успявах да се концентрирам.
- Следя убиец – каза той – Ами ти?
- Същото, само че легално.
Усмивката му беше като слънце след буря – топла и сияйна. - Ловците на глави са легални.
- Не и в този щат, приятел. Защо гониш зомбито? - Кой каза, че гоня зомбито?
Металната платформа, на която стояхме се залюля леко и трябваше да се хвана за една метална греда, за да задържа баланса си. Глупава реакция, предвид това, че можех да се превърна в чайка и да отлетя, но глупавият ми страх от височини явно не си беше отишъл напълно.
- Кучетата се връщат – добави той.
Погледнах надолу. Не можех да видя нищо освен тъмнина, а единственото, което можех да помириша беше мъжа до мен.
- Как по дяволите можеш да чувстваш и виждаш през това нещо? - Не ги виждам, усещам ги.
- Как?
Той се поколеба, но отговори:
- Талант.
- Още един талант, който не би трябвало да имаш?
-	Да.
Ароматът на този вълк може и да беше превъзходен, но упорството му в даването на информация за себе си почваше да ме дразни.
- Кажи ми защо си тук преди да се изкуша да получа информацията от теб насила.
- Не би го направила. Не си такъв тип.
–	Нямаш идея какъв тип съм, Кай.
–	Мисля, че знам.
Можех да усетя погледа му върху себе си и знаех без дори да го виждах, че изражението му беше замислено, напрегнато. Като на войник, който преценяваше опонента си и опциите си.

– Видях действията ти спрямо Патрин – продължи той – Предвид всичко, което е сторил на теб и брат ти, имаше право да го убиеш. И все пак е жив. Изплаши го до смърт, вярно, но го остави да живее. Това показва състрадание и може би дори малко глупост.
–	Как знаеш за историята ми с Патрин? И как знаеш за брат ми?
Това не беше нещо, което разгласявах наоколо, нито пък Патрин би го сторил. Не и след като го сплашихме. Но как иначе би разбрал Кай за всичко това? Може и да беше способен да чете повърхностните ми мисли, но не беше задълбал. За това бях сигурна.
– Откъде мога да знам? Патрин ми разказа преди ти и Роан да му покажете какъв е глупак да се заяжда с вас.
– Патрин е кретен. И как смее да казва на непознати, че аз и Роан сме близнаци! В работата ни това може да постави и двама ни в риск. Защо ти е казал за нас? Не би трябвало да е свързано с работата ти като негов бодигард.
– Разговорите за времето навън бяха станали скучни – отвърна той – а и Патрин не е от най-интелигентните събеседници, мога да ти кажа.
–	Какво по дяволите? – чу се женски глас, изпълнен с ярост, в тъмнината – Не
ми казвай, че сте изгубили следата.
Не последваха думи в отговор, но една от дяволските хрътки изскимтя.
Значи не само зомбито можеше да разбира гарвана, но вещицата разбираше хрътките. Или пък и тя беше телепат.
–	Миризмите не изчезват просто така – каза тя и спря сякаш се ослушваше –
Не приемам извинения. Приключвайте. Трябва да изчезваме оттук.
Погледнах към Кай. – Кой е това?
– Мишената ми. – Тя е гарвана? – Да.
– Кой те нае за нея?
– Бащата на първата й жертва. Той е мой приятел и ме помоли да се заема със случая.
– Първата жертва беше убита само преди няколко дни. Не ни е оставил много време да разрешим случая.
– Ако беше твоята дъщеря – отвърна ми той – нямаше ли да използваш всичките си ресурси, за да намериш убиеца й?
Той имаше право, но нямаше да му го призная.
– Значи сега си на лов? – попитах.
И имаше намерение да убива. Също като мен. Но аз би трябвало да съм от добрите, докато Кай работеше за някого и това не беше легално.
– Предвид това, че ловът на глави е забранен тук, мислиш ли, че ще си призная? – отвърна той.

Общо взето беше ясно. Което означаваше, че този вълк имаше малко страх от пазителите на Директората. Което пък значеше, че или е много опасен или пък много глупав и подозирах, че не е второто.
– Кай, това е случай на Директората. Трябва да те предупредя да държиш носа си настрани.
– Предупреждението го чух.
– И явно го и игнорира по начина, по който го каза.
     Чу се дращене и се наведох малко, макар че все още не можех да видя нищо, но се чудех какво ли прави вещицата.
– По дяволите – каза Кай – тъмнината се вдига.
     Беше прав, защото можех да виждам вече земята и старите ми страхове от височини се върнаха с пълна сила. Но тъмнината се вдигаше и скоро щеше да ни направи напълно видими. Не се боях от вещицата, а от хрътките.
     Пристъпих напред, увих ръце около Кай и го придърпах към себе си. Усетих как тялото му се напрегна и това ме развесели – значи беше окей за него да ме държи близо до себе си, но аз не можех да правя същото.
– Не се притеснявай, вълк – казах му – не ти налитам.
– Какво правиш тогава?
     Тялото му все още беше напрегнато, но въпреки тази му защитна реакция, можех да усетя и възбудата му. Което беше добре, означаваше, че не съм изгубила чара си в седмиците прекарани само с Куин.
– Аз съм полувампир, нали помниш. Мога да ни обгърна в мрак. – Патрин не е споменавал това.
– Патрин нищо не знае за нещата, на които аз и Роан сме способни. – О, мисля, че си е взел поука за това.
     Тялото му се отпусна малко, ръцете му също ме обгърнаха, притискайки ме към него. И когато тъмнината започна да се вдига, обгърнах и себе си и него в сенки, което отне малко повече усилие отколкото си мислех и усетих позната болка в дъното на лявото ми око. Но не можеше да се сравни с желанието, което преминаваше през тялото ми, желание, провокирано от топлината на мъжа да мен. Затворих очи, опитвайки се да игнорирам тези си мисли и да се концентрирам повече върху онова, което се случваше около нас. Нямаше много звуци дори и сега, когато тъмнината я нямаше. Но вещицата беше все още тук. Можех да усетя присъствието й.
     Помръднах леко, което ми причини голяма болка в главата. Иска ми се да можех да потъркам слепоочието си, за да успокоя болката, но не смеех да помръдна. Някъде наблизо двете адски хрътки ядяха останките от зомбито. Вещицата не се виждаше, но пентаграма, която не бях забелязала преди това, беше напълно унищожена, можех да различа само очертанията и и премахнатите свещи.
     Гарванът изкряка. Погледнах нагоре и го видях да седи на една града. Междувременно кучетата довършиха зомбито и от него остана само малко кръв по пода. Птицата отново нададе възглас и прелетя толкова близо до нас, че едва не се наложи да залегнем. След това изчезна, както и хрътките. Настана тишина.

     Издишах и отстъпих назад, пускайки и сенките от около нас. Болката в главата ми почти веднага олекна, но не и туптенето на сърцето ми. Макар че тъмнината я нямаше, в старата фабрика беше мрачно. Очите на Кай обаче искряха в полумрака, пълни с желание и нужда. Както и моите. Исках да го чувствам в себе си. Но в крайна сметка бях пазителка и трябваше поне да се опитам да се държа като такава и да не се отдавам на страстта.
– Какво можеш да ми кажеш за тази жена? – попитах аз, вероятно малко поостро отколкото трябваше. Не исках да го желая, но вълчата ми душа имаше друго мнение.
–	Тя е вещица и шифтър.
Гласът му изпрати желание през цялото ми тяло отново. Обичах това, че съм върколак, но понякога това наистина беше неудобство. Имах мъж вкъщи, който ме искаше. Нямах нужда от това изкушение сега, нямах нужда от друг в живота си. Или в леглото си. Последният път беше приключило болезнено.
–	Има ли адрес? Име?
–	Със сигурност – отвърна той – Но не ги знам още.
И той отново ме хвана, притисна ме към себе си и устните ни се сляха. Може и да не исках да го искам, но не можех да намеря сила в себе си, с която да го отблъсна. Не и когато исках да го опитам толкова силно. Обгърнах врата му с ръце и целувката ни продължи, изпълнена с нужда от страна и на двама ни. Бяхме толкова близо, че усещах мускулите на гърдите и корема му, когато дишаше, както и оръжието под едната му ръка. Исках го. Но някъде назад в съзнанието ми самоконтролът ми се обаждаше. И независимо колко много тялото ми копнееше, съвестта ми нямаше да остави нещата така. Не и тук, не сега, не и когато имахме убиец да хващаме.
– Кай, спри.
Гласът ми беше слаб. Имах доброто намерение да спра, но тялото ми не искаше.Ръката му се плъзна по гръбнака ми. Усетих кратка болка от нещо, нараняващо кожата ми.
–	Съжалявам, Райли.
–	Кай, наистина го мисля. Спри.
Успях да се откъсна от устните му, но не отстъпих назад. Дишането ми беше учестено, можех да видя пламъците в очите му,
–	Как проследи жената до тук?
–	По миризмата.
Усещах диханието му по устните си, когато го каза, но усещах как започвам да се ядосвам. Не само на него, но и на себе си. Може и да бях върколак, може и пълнолунието да наближаваше, но трябваше да имам повече самоконтрол.
–	Тя е птица – отвърнах – Миризмата й ще е изчезнала дълго преди вълчия ти нос да я надуши.
–	Нямах предвид физическата й миризма. Имах предвид магическата.
–	Какво?
Главата все още ме наболяваше и нямах абсолютно никаква идея какво имаше предвид с това.
Той вдигна рамене.

Явно нямаше намерение да ми обясни.
–	Не се бъркай в този случай, Кай. Това е работа на Директората. Той се поколеба, но погледът му остана фокусиран и пресмятащ.
– И също така е задача, възложена ми от приятел. Освен това така си изкарвам прехраната, с това се прехранвам и градя репутация. Няма да те оставя да ми го отнемеш.
–	Е това е лошо в такъв случай...
Думите спряха и ме обзе студено усещане, което накара стомахът ми да се обърне и коленете ми да се подкосят. Преглътнах, гледайки го и спомняйки си болката в гърба ми. Отблъснах ръката му и го хванах яростно за ризата, дърпайки го към себе си.
–	Какво направи, копеле?
– Каквото трябваше – гласът му беше студен и спокоен. Ако не беше желанието, все още горящо в очите му, нямаше да повярвам, че преди секунди сме се целували с такава страст – Както казах, не мога да те оставя да ме спреш, а ти явно имаше такова намерение.
Ръката му ме подхвана точно, когато коленете ми съвсем се подкосиха и залитнах. Искаше ми се да го ударя, да му счупя врата, но мускулите ми отказваха да се помръднат и силите ми ме напускаха.
–	Дрогата няма да трае дълго – добави той – Около час. Ще си добре тук.
–	Освен ако вещицата не се върне – думите ми бяха слаби и някак далечни.
–	Няма причина да го прави. Пентаграма й и създанията й ги няма. Ще започне някъде отначало.
–	Направи грешка, приятелче...
Той се усмихна и въпреки яда ми, трябваше да призная, че усмивката му беше завладяваща.
–	Няма да ми е за пръв път. - каза, слагайки ме да легна. Опитах се да се освободя от ръцете му, но нямах капчица сила.
–	До скоро, Райли. – каза, целувайки ме по челото. И си тръгна. Стъпките му отекнаха в далечината.
– Копеле – казах, докато тъмнината ме обгръщаше.
Райли?
Гласът беше остър и загрижен. Беше също много силен, изкарвайки ме от дебрите на несъзнаваното. Накара очите си да се отворят, но за няколко секунди не успявах да регистрирам нищо освен тъмнина. Спомените ми се възвърнаха и успях да се надигна и седна. Макар че главата ми искаше да експлодира при това ми движение.
–	Ох – промърморих, допирайки пръсти до слепоочията си и разтривайки ги. Не ми помогна много.
–	По дяволите, Райли, отговори ми.
Гласът на Джак кънтеше в главата ми, причинявайки ми такава болка, че очите ми се насълзяваха.

Тук съм Джак, няма нужда да викаш.
        Няма нужда да викам? Опитваме се да се свържем с теб от петнадесет минути.
–	Защо? - погледнах часовника си и установих, че съм била в безсъзнание за половин час
– Защото, според устройството, седиш на едно място от четиридесет минути и предвид, че никога не си успявала да седиш на едно място за толкова дълго време, Сал предположи, че нещо не е наред.
–	Сал е права.
Сал беше заела моето място на личен асистент на шефа ми Джак, когато бях приела да работя най-сетне като пазителка преди две години. Беше много добра в работата си и благодарение на нея не веднъж се беше случвало да бъдат спасени животи. Беше добре, че все пак ми пазеше гърба, въпреки че двете само се карахме и заяждахме една с друга.
–	Какво стана? – попита Джак.
–	Дълга история, но общо взето бях в безсъзнание.
–	Защо? Какво стана със зомбито?
Изправих се. Помещението сякаш се олюля около мен и трябваше да се хвана за парапета.
–	Зомбито го изядоха адски хрътки. Една вещица контролираше всичко това, но се превърна в гарван и отлетя.
–	Значи затова няма никакви следи при второто убийство. Гледали сме на земята вместо в небесата.
–	Да. Не можах да я огледам добре, но бих разпознала гласа й ако го чуя
отново.
Той изсумтя. Не беше доволен звук. –	И какво се случи после?
–	Кей Мърфи се случи.
–	Който е?
–	Ловец на глави. Пътищата
ни се пресякоха преди година, когато дойде
заедно с един от синовете на алфата на моята глутница като негов бодигард. –	Онзи, когото с Роан ступахте?
Изненадах се, че той знае и ми отне момент да измисля какво да му отвърна. –	Може би.
–	Не бъди толкова изненадана – засмя се Джак – няма много неща за служителите ми, за които да не знам.
Нещо, което трябваше да си го отбележа и да си взема поука, когато планувах да правя нещо зад гърба на Директората. Междувременно намерих стълба, която водеше надолу и започнах да се спускам. Когато най-сетне стигнах до пода поне страха ми от височини изчезна. Може сега да можех да летя, но този страх явно никога нямаше да си отиде.
Виж, Коул и неговият екип са почти при теб...

–	Изпратил си Коул за мен? – не можех да удържа изненадата в гласа си – Защо пращаш екип по почистване, а не пазител?
–	Те бяха най-близо, а и Коул и екипът му могат да се бият, вярвай ми. Той ще провери и останките от зомбито освен това.
–	Няма нищо повече от кръв тук, хрътките изядоха всичко останало.
–	Дори костите и черепа?
–	Да – тръгнах към вратата аз – Само защото бях неподвижна ли се опитваше да се свържеш с мен?
Още щом зададох въпроса бях стиснала палците си да получа верния отговор. След срещата ми с Кай имах нужда да се прибера у дома при моя вампир.
–	Не. Има нещо обичайно на един адрес, което искам да разследваш, но може да почака до утре сутрин. Ще ти пратя адреса.
Отдъхнах си. Утре сутринта беше почти дошло, но поне щях да успея да прекарам няколко часа с Куин преди да трябва да тръгвам отново.
–	Какво е толкова необичайно, което трябва да разследвам.
–	Става дума за стар мой приятел.
–	Колко стар?
–	Заедно ни превърнаха.
Което правеше приятелят му наистина стар, предвид това, че Джак беше на точно 860 години.
–	Мога да отида и сега ако предпочиташ.
Всъщност беше последното нещо, което исках, но дължах на Джак повече от няколко услуги. Освен това толкова стари вампири бяха рядкост, а и беше негов приятел. Джак се поколеба.
–	Не, би трябвало да е наред всичко. Армел смята, че има някакъв вид дух, който мести неща. Нищо голямо, малки размествания. Просто е любопитен какво става.
Ето я и причината защо искаше точно аз да отида. Той може да беше добър в много неща, но не можеше да вижда духове и души. За съжаление аз можех.
–	Защо е повикал теб, а не някой ясновидец или нещо такова?
–	Защото сме стари приятели и му дължа услуга.
Обаждане в Директората все още ми изглеждаше малко необичайно, но може би заради тази му предпазливост е живял толкова дълго.
–	Никой не е влизал в къщата предполагам?
–	Той не смята, че е влизано. Има добра охрана и не спи много. Би чул, ако някой беше прониквал в къщата.
Вече бях при колата и отварях вратата, но усетих миризма на вълк и птица. Разпознах ги веднага.
–	Коул и екипът му са тук.
–	Добре. След като изясните ситуацията отиди у дома да си починеш. Казах на Армел, че ще си при него утре в девет.

–	Е, мерси, че ме оставяш да спя, шефе.
–	Той искаше да си там в шест – каза Джак сухо – бъди благодарна.
–	Защо толкова рано по дяволите?
–	Той не вярва в прахосването на добрата дневна светлина.
–	Той е вампир. За вас няма добра дневна светлина, не е ли така.
–	Има, когато си достатъчно стар, за да й се наслаждаваш.
–	Нито ти, нито той сте чак толкова стари, така че защо тази припряност?
– Само защото не можем да излизаме за дълго не означава, че не й се наслаждаваме. И бъди внимателна като си там. Армел флиртува с всичко което има гърди, а и червенокосите са му слабост.
–	Вече имам два стари вампира в живота си. Нямам нужда от още един. Той се разсмя. Докоснах ухото си и изключих ком-линията и отидох при Коул. Хей - казах.
–	Толкова с надеждите ми да те спася – отвърна той сухо. – Винаги ти харесва да ми разваляш удоволствието, а?
–	Абсолютно – ухилих се – Особено когато това означава, че не лежа някъде полу-умряла.
Появи се и Добс. Както и Коул, който също беше въоръжен, носеше лазер, но за разлика от Коул не беше спокоен, погледът му непрекъснато проверяваше сенките. Можех да се обзаложа, че Добс можеше да се бие също толкова добре, колкото и Коул. Просто си личеше по движенията му, приличаше на хищник, дебнещ жертвата си. Погледнах към Коул отново и забелязах потта по яката на ризата му.
–	Какво, да не си тичал до тук вместо да вземеш кола?
–	Общо взето да. Е, аз тичах, Добс летеше.
Джак явно е бил обезпокоен, щом ги е накарал да пристигнат възможно най-бързо. –	Съжалявам, че се е наложило да идвате без причина.
–	Мисля, че ни дължиш по бира. – той ме погледна и вдиша аромата ми дълбоко – Надушвам друг вълк.
Не каза, че го надушва по мен, но това имаше предвид.
–	Знаеш ни нас вълците, можем да намерим партньор на най-странни места.
–	Сега не е ли тук?
–	Не – отстъпих назад – Но имаме останки от зомби и една унищожена пентаграма.
–	Вълкът ли направи пентаграмата?
–	Не, той дебнеше жената, която го стори. Тя имаше няколко адски хрътки под ръка, което създаде малко неудобство за мен и за другия вълк.
–	Значи го познаваш?
–	Срещнахме се преди година за малко. Бих го тогава
–	Но не и сега – той ме погледна развеселено – предполагам те е дрогирал?

– Да – казах, докато двамата стигнахме до пентаграмата – Може да си заслужава да дойде някоя магьосница да погледне за какво става дума тук. Може да ни каже за какво е използвана пентаграмата.
–	Нещо черно бих предположил.
Това беше ясно. В смисъл добрите вещици едва ли имат адски хрътки и зомбита на тяхно разположение. Поне нашите магьосници в директората нямаха.
–	Нашата вещица приема формата на гарван и отлетя.
Но ароматът й, когато беше в човешка форма беше останал и можех и сега да го подуша.
–	Ще проверя за пера.
–	Може да провериш и на предното местопрестъпление, освен ако не си проверил вече дърветата.
–	Нямахме причина да го правим – Коул се поколеба – Добре ли си? Очите ти са зачервени.
–	Резултат от дрогата и увиването в сенки.
–	Виждал съм те да се увиваш в сенки. Резултатът не е такъв.
–	Този път увих двама ни. Може и да е просто умора. Ще ми пратиш доклада, нали?
–	Както винаги – Коул погледна към Добс –Искаш ли да погледнеш отгоре? Имаме си работа с шифтър-птица.
Добс кимна.
–	Той вярва силно в малкото думи, а? – попитах развеселено.
–	Абсолютно – съгласи се Коул с усмивка – За разлика от някои пазителите, които харесват да чуват собствения си глас постоянно.
–	И това е лошо, защото...?
–	Може да си тръгваш ако искаш.
–	Едва сдържаш усмивката си и това разваля целия ефект, който се опитваш да постигнеш с думите си.
–	Райли, стига си се правила на умна и върви. И наистина си тръгнах.
Не отне много време докато стигна до Куин, но намирането на паркинг близо до хотела дори и по това време на денонощието беше трудно. Най/накрая се отказах и просто сложих знака на Директората на колата. Използваха се само при спешни случай, но и това беше спешно.
     В лобито на хотела нямаше никого, макар че можех да чуя гласове от близкия офис. Взех асансьора до стаята на Куин и в коридора извадих ключовете, но вратата се отвори преди да успея.
–Прибираш се рано – каза Куин с ирландския си акцент и глас, който ме караше да тръпна от удоволствие.
Затворих вратата след себе си. Куин беше пред мен гол както майка го е родила и не можех да сдържа усмивката си. Доскоро го мислех за традиционен, но това явно

важеше само за началото на връзките му. Щом опознаеше и се довереше, предполагам, на партньорката си, беше също толкова приключенски настроен и свободомислещ, колкото и един вълк. Освен това беше красив. Това не е дума, с която често бих описала един мъж, но за Куин просто важеше с пълна сила. Гъста черна коса, тъмни искрящи очи и лице, за което и ангелите биха му завидели, също и атлетично превъзходно тяло. И беше мой. Тази мисъл ми харесваше.
–	Мислех, че ще се забавиш повече.
–	Добре, че не се.
Той повдигна вежда с развеселен поглед и каза:
–	Ох, и защо?
Куин беше емпат и знаеше точно защо и точно какво чувствах. –	Заради това.
Допрях ръка до гърдите му и го притиснах назад към стената, после започнах да го целувам жадно докато миризмата на Кай не се махна от кожата ми и не беше заменена с аромата на Куин.
–	Уоу – промърмори той – преследването на лошите обикновено не провокира такава реакция. Не че се оплаквам.
–	Не само преследвах лошите, но видях един вълк. Сега млъкни и да караме по същество.
Той се ухили и се подчини. И беше великолепно. Не само начинът, по който ръцете му ме докосваха и събличаха дрехите ми, но и миризмата му, усещането за него самия. И ето че беше в мен, изпълваше ме. Имаше нещо толкова перфектно в начина, по който си пасвахме, нещо магично. И излизаше извън рамките на физическото, беше сякаш душите и телата ни си почти си пасват. Почти.
–	Беше фантастично – казах, опирайки челото си на него и вдишвайки.
–	Така е – каза, пускайки ме на земята. – Е, кой беше вълка, на когото трябва да благодаря за ентусиазма ти преди малко?
Ухилих се и прескочих дрехите си, отивайки към машината за кафе. Доскоро гласът на Куин би бил изпълнен с досада и неодобрение при задаването на подобен въпрос, но в последните седмици изглеждаше по-спокоен. Може би защото, въпреки че не се бях отказала напълно от вълчите си навици, ги бях ограничила все пак, но и също, защото прекарвахме време заедно, време извън спалнята и това помагаше да се разбираме един друг.
–	Името му е Кай Мърфи. Той е ловец на глави и е тръгнал след вещицата, която прави зомбитата.
– Изисква се доста силна черна магия, за да вдъхнеш живот на мъртва плът, което значи, че тя е магьосница, а не вещица, а също и че е много силна. Внимавай докато я гониш.
– Това се подразбира – налях си кафе, вдишвайки аромата на лешници и опияняващия мирис на мъжа зад мен – Ти си виждал Кай – той беше вълка-бодигард на Патрин.
– Ах, да – Куин ме обгърна с ръцете си и ме притисна отново към себе си, целувайки врата ми – Имаше нещо странно в него. Можеше да се движи бързо като вампир.

Също се и целуваше толкова добре, колкото вампир... но бързо разкарах тази мисъл от главата си, отпивайки от кафето.
–	Според досието му, той е вълк. Но изглежда има някои много интересни таланта, които не са във файловете му.
–	Значи го разследваш?
–	Разследвах го, когато беше пазач на Патрин. Сега просто го предупредих да стои настрана от случая.
–	Вероятно няма да те послуша. Повечето вълци проявяват такава тенденция. Усмихнах му се.
–	Това е много неуместна забележка към вълка, с който плануваш да правиш още секс тази нощ.
–	Не планувам секс. Планувам дълга нощ правене на любов.
–	Какво по дяволите чакаш тогава? – повдигнах вежда и сниших глас.
–	Държиш кафе и ставаш обикновено разярена ако се опитам да те накарам да го оставиш настрани.
Оставих чашата.
–	Така е само когато няма по-добра оферта. А ти определено си.
–	Радвам се, че мислиш така – взе ме в обятията си той и ме отведе към спалнята – Защото смятам да те направя своя в следващите четири часа.
–	Само четири. Май остаряваш.
–	Няма нищо общо с възрастта ми, вярвай ми. И го доказа в следващите четири часа.
     Трафикът сутрин беше ужасен. Успях да пристигна у Армел с десет минути закъснение, което беше цяло чудо, но Джак нямаше да е много доволен, предполагам. Разбира се, можех да прелетя и да си спестя задръстванията, но предпочитах шофирането. Превръщането на чайка имаше дори по-ужасен ефект върху дрехите ми от превръщането във вълк и нямах намерение да се срещна с този стар вампир с разкъсани дрехи.
     Слязох от колата и погледнах къщата на Армел. Не покриваше очакванията ми когато мислех за убежище на стар вампир. Беше също толкова голяма, колкото и къщите на милионерите в Турак, но имаше странни ъгли, много метал и големи стъклени прозорци. В градината нямаше трева, а бели камъчета и остро причудливо подрязани растения. Всичко беше някак си геометрично и ъгловато. Не беше място, на което вих искала да живея.
     Минах през портите по мраморната пътека като стъпките ми отекваха. Стигайки до самата къща бях заслепена от отразяващата се в нея светлина. Стигнах до голяма метална врата и натиснах звънеца, чувайки как звънът вътре отеква, напомняйки ми на църковни камбани.
     Изчаках няколко секунди, вслушвайки се в тишината и чудейки се дали въобще ще чуя вампира да се движи вътре. Вампирите можеха да се движат като духове, когато искаха, макар че повечето не си правеха труда. Самото присъствия на вампири често

плашеше хората, а и предвид това, че още не беше изяснено мястото им в обществото, допълнителното стряскане на човеците нямаше да помогне.
Никой не отвори вратата и позвъних отново. Без резултата.
     Отстъпих и погледнах през големия прозорец. Не бях сигурна какво точно търся, защото определено нямаше да видя вампира да седи и да ме гледа отвътре. Дори някой стар като Армел не можеше да издържи на светлината, минаваща през стъклата. Куин би могъл, но той беше с около 400 години по-възрастен от Армел, което не беше много за вамп, но явно правеше разлика що се отнася до слънчевата светлина.
Извадих телефона си.
–	Не ми казвай, че ще закъснееш – каза Джак вместо поздрав – няма да съм много доволен.
Не съм закъсняла...
Чудо на чудесата.
При Армел съм. Но той не отваря. Той те очаква, така че трябва да е там.
        Може би или пък спи – натиснах звънеца още веднъж – Какво да правя, шефе?
–	Опитай се да отвориш вратата.
Опитах. Бравата се завъртя в ръката ми и голямата врата се отвори почти без да издава звук.
–	Каква е фамилията му?
–	Ламберт.
–	Г-н Ламберт? Райли Дженсън е.
–	Някакъв отговор? – попита Джак.
–	Не – влязох навътре, вдишвайки въздуха и усещайки позната миризма – Мога да помириша кръв, Джак.
Той изпсува.
–	Проучи. Ще бъда там до двадесет минути.
–	Джак, минава девет.
–	Ще съм наред – отвърна и ми затвори.
Издишах и прибрах телефона в джоба си, пристъпвайки напред по дървения под. Никой не се появи. Къщата беше тиха като гроб. Надявам се да не беше такъв.
     Макар че стъпките ми бяха леки, отекваха в тишината. Ако имаше някой жив, някой освен мен щях да го усетя. Но не усещах и нищо умряло все още. Единствената причина да заподозра, че нещо не бе наред, беше мирисът на кръв.
     Минах по коридора, дневната, хола, трапезарията, библиотека. В края на коридора имаше стълбище за следващия етаж, откъдето идваше и миризмата. Тръгнах нагоре.
Г-н Ламберт, там ли сте?

Не очаквах отговор и не получих такъв. След момент колебание започнах да се изкачвам. На втория етаж имаше килим. Минах покрай няколко стаи без да си правя труда да поглеждам вътре, просто следвайки обонянието си. Стигнах до последната стая, която приличаше на кабинет. Или по-скоро го намерих.

Глава трета
Превод: Freena
Редакция: Vampire Lady
     Нямах съмнение, че този, който лежеше мъртъв на земята пред отворения сейф, беше приятелят на Джак. Изглеждаха на еднаква възраст горе-долу, лицето му беше ъгловато, а кожата му имаше тен, въпреки факта, че не би трябвало да е способен да издържа на слънчевата светлина. Приживе сигурно е бил внушителен, но сега изглеждаше малък и тъжен. Особено предвид това, че главата и краката му бяха отделени от тялото му.
     Кръвта, която бях надушила идваше предимно от краката му, но нямаше всъщност много кръв. Не и толкова, колкото би се очаквало. Някой трябва да ги е отрязал и източил преди да го убие. Това само по себе си не би го убило, защото вампирите можеха да понесат подобни рани. Дори и чупенето на врата му нямаше да го убие, макар че можеше да е смъртоносно, но пълното обезглавяване беше друго нещо. Никой вампир не можеше да се съвземе след това. Дори и стар като Армел.
     Огледах се наоколо. В отворения сейф имаше само няколко хартии, но иначе стаята беше непокътната. Прозорците бяха затворени. Нямаше хаос и безпорядък, но чувствах, че нещо не е както трябва. Не само смъртта, не само факта, че няма причина за нея, но нещо в самия въздух. Някаква енергия, която беше много могъща и много странна.
     Потреперих и потрих ръце. Армел може и да се беше обадил на Джак относно духове, но не смятах, че дух е способен да стори това. Как би отрязал нечии глава и крака? Това може да не беше започнало като истински случай на Директората, но сега със сигурност беше.
     Прескочих тялото и отидох към сейфа. Освен няколко листа нямаше друго. Съмнявах се, че Армел щеше да си инсталира сейф ако не беше възнамерявал да държи неща вътре, така че най-вероятно ставаше дума не само за убийство, но и грабеж. По сейфът нямаше следи от разбиване така че или Армел сам го беше отворил за крадците, или ги беше хванал по средата на обира. Но ако беше така, защо нямаше следи от борба? Никой вампир не би умрял без бой и не можех да си представя Армел да лежи докато някой реже краката и главата му. Какво по дяволите беше ставало тук?
     Отидох към прозореца. Трябваше да примижа срещу слънчевите лъчи, които влизаха в стаята. Треперейки се обадих отново на Директората. Сал вдигна.
Какво става, вълк?
Имам нужда от разчистващ екип.
За секунда не последва отговор, след което проговори със странна нотка в гласа. Армел е мъртъв?
Да. Познаваше ли го?
Беше един от любовниците ми.
Това ме изненада. Не фактът, че имаше повече от един любовник, вампирите не можеха да оцелеят, карайки на собствената си кръв, така че често имаха не само вампири - любовници, но държаха и харем от други раси. И макар че някой, като Куин, предпочитаха да държат харемите си на минимум, други не го правеха. Това, което ме изненада бе, че Армел беше любовник на Сал. Предвид, че тя харесваше Джак, бих

предположила, че оправянето на негов приятел е лоша идея. Приятелите не взимаха от приятели, а Джак беше по-голям традиционалист от Куин в това отношение.
Съжалявам, че трябваше да ти съобщя лошите новини, Сал.
        Предположих, че нещо е станало, когато Джак излезе толкова бързо – отвърна тя. – поне бързо ли е било?
Погледнах отново към обезглавеното тяло и кръвта при краката му. Не мисля.
Тя си пое дълбоко въздух и бавно издиша.
Хвани копелетата заради мен, вълк. Накарай ги да си платят. Мисля, че Джак също ще иска.
Смехът и беше изпълнен с контролирана болка.
 Със сигурност. Пращам Коул и екипът му. Джак ще иска най-добрите. Мерси, Сал.
Тя затвори. Прибрах телефона си и дръпнах пердетата, за да не може слънцето да увреди тялото на Армел докато Коул дойде.
     Тръгнах към коридора и там спрях. Въздухът тук не беше по-свеж, ароматът на кръв се разнасяше навсякъде, но не това ме спря. Подуших другите миризми, имаше една странна, която бях надушила и в кабинета. Не беше наред нещо. Миришеше на ненаред. Беше странно, че можех да отчета подобен вид миризма. Последвах отново обонянието си, който ме заведе до една от спалните. Трябваше да е тази на Армел, мебелировката беше като на мъжка стая, макар че леглото и нощните шкафчета – не напълно.
     Миризмата свърши в средата на стаята. Този, който я е излъчвал е стоял тук, вероятно е гледал към леглото, но не е тръгнал към него. Погледнах наоколо – на нощното шкафче имаше златен часовник, както и портфейл. Ако грабеж беше причината за убийството, защо не бяха взели и тези неща?
     Продължих към неоправеното легло. По възглавниците и завивките изглеждаше, че Армел не е бил сам, но не можех да подуша миризма на друг човек, но може би завари злостта, която витаеше във въздуха. Защото не можех да подуша и Армел, а би трябвало да е спал тук.
     Взех портфейла, който изглеждаше също ъгловат и странен, и погледнах вътре. Освен тлъстата пачка пари, там бяха всички АТМ-карти, както и лични и служебни визитки. Значи крадецът, който е дошъл до тук, взирал се е в леглото и накрая е оставил всичко това тук.
     Обърнах се и излязох от стаята, проверявайки останалите стаи, но не много резултатно. Не приличаше на грабеж. Единственото необичайно беше странната миризма наоколо. Отидох при входната врата, за да изчакам Джак. Той пристигна във ван със затъмнени стъкла след няколко минути. Шофьорът спря колкото се можеше поблизо и когато вратата на колата се отвори едва успях да видя Джак, който веднага изчезна от погледа ми, появявайки се пред прага. Отстъпих навътре и затворих вратата след него, спирайки слънцето.
Къде е тялото? – попита той. Лицето му беше розово заради изгарянията. Горе – поколебах се за секунда – шефе, не е красива гледка...

        Не съм и очаквал да бъде – погледна той нагоре към стълбите с мрачно изражение – Извика ли почиствателен екип?
Коул е напът.
        Трябва да отидеш до Директората и да напишеш доклад за вчера. И провери влизанията с взлом в този квартал, ако има някакъв патерн.
Обикновено бих започнала да споря с него, не само защото мразех да напускам местопрестъплението без да съм чула първите впечатления на екипа по почистване, но и защото не обичах бумащината в офиса. Но болката в зелените очи на Джак показваше, че той би искал да остане насаме с приятеля си. Обърнах се, за да си тръгна.
        Шефе, има странна миризма в двете спални и в кабинета горе. Може би трябва да се обадим на магьосниците да я проверят.
Той кимна и се качи нагоре без да продума.
     По пътищата все още имаше много трафик, така че отново ми отне доста време да стигна до Директората. Купих четири кафета от малкото кафене в близост до сградата ни и след това се отправих към долните етажи, където беше щабът на нашия дневен екип. Сал седеше на бюрото си в общата стая и когато минах и предложих кафе. Тя прие и вдишвайки аромата каза:
С лешник?
        Лекува всички болки, макар и временно – казах и продължих напред. Почти бях стигнала до вратата на стаята ни, когато я чух да казва.
Мерси, Райли.
Помахах й и влязох в стаята. Иктар и Кейд бяха там – конят-шифтър цъкаше нещо на компютъра, а гущерът седеше в ъгъла и очертанията на тялото му едва се открояваха в сенките. Беше малко странно, но Иктар предпочиташе така де чете досиетата и файловете и вече му бяхме свикнали. Почти.
     Дадох и на двамата по кафе и седнах на ръба на бюрото на Кейд, което естествено ми даде възможност да бъда по-близо до него и апетитния му аромат. Кейд може и да беше забранена територия според правилата на Джак и желанието ми да остана вярна доколкото мога на Куин, но това не ме спираше да гледам, особено когато пълнолунието наближаваше.
По-добре си провери очите, зачервени са.
        Не е от очите, от недоспиване е – каза, облягайки се назад – заради проклетите бебета. Те не спят.
        Е, ти си този, който не си е държал малките плувци в себе си. Не ти съчувствам, ама никак.
Кучка.
        А ти трябва да помагаш на кобилите. Двама създават бебе, двама трябва да се грижат за него.
        Цялата идея на това да имам голямо стадо е – каза той почти раздразнено – че ще имам много кобили, които да поемат нощните смени. Оплодителят няма нужда да бъде замесван и смущаван.
Сабле изкарва повече пари за седмица отколкото ти за година – отвърнах му.

        Това не е от значение – той отпи от кафето си и въздъхна от удоволствие – Това е хубаво.
        А Директоратът сигурно е спестил цяло състояние откакто отвориха кафето навън.
Определено не бяхме пили кафе от машината оттогава. Е, какво ново? – попитах.
        Коул е пратил предварителен доклад относно убийството на зомбито от вчера. Генерални впечатления и идентификация, нищо повече.
Бях учудена, че е успял да стори дори и това след повикването да ме спасява, а сега и Армел.
Някакви прилики с първото убийство?
        Освен, че са тийнейджърки, чиито гърла са прерязани и са били източени от кръв - не. – той се протегна и завъртя монитора така че да ми е удобно да виждам. На екрана имаше младо русо момиче, бързо погледнах данните й, докато той добави – Жертвата от вчера е дете от улицата с наклонности към наркотици и кражби.
Първата убита беше Ами Принц, 17-годишна, за която нямаше никакви криминални доклади.
Значи няма връзка между двете жертви?
        Нищо, което да можем да видим на пръв поглед поне. Не си приличат, сякаш са избирани случайно.
Но случайно не е нормално. Защо? – вдигна вежда Кейд.
        Защото тези убийства са били извършени от зомбита, а зомбитата не се появяват от само себе си – каза Иктар – Нито пък са водени от жажда за мъст. Само живите имат такива мотиви.
Погледнах към гущера, който все още четеше и изглеждаше отнесен, но явно не беше. Защо мислиш, че това са убийства за отмъщение?
Той ме погледна със сините си очи и странно тъмно лице.
        Зомбитата нямат чувства или мисли сами по себе си. Те са приемници за желанията на някой друг.
Е, и? – каза Кейд.
        Ами, ако бяха намислени случайни убийства, защо човекът зад тях да си прави труда да вдига зомбита? Има хиляди различни начини и оръжия, с които може да се направи, но тя явно е избрала този специален метод, което за мен значи, че тя не само иска нашето внимание, но също и че има голяма мотивация. Чувството за мъст е такава емоция.
        Значи е омраза или кръвожадност – промърморих без да мога да не се съглася с него. Тези убийства бяха свързани, можех да го почувствам и отмъщението беше възможна връзка. Но мъст за какво? – Защо някой би искал да привлича вниманието ни? Това е самоубийство.
        Не можем да знаем това докато не намерим този, който контролира зомбитата – вдигна рамене Иктар.

        Може би гледаме на това от грешен ъгъл – погледнах към Кейд – Може би трябва да проверим дали има връзка между зомбито и жертвата му.
        Пак би било трудно да установим свързващо звено между дете от улицата и бивша студентка.
        Уличните деца не са родени така. Може би са ходили в едно и също училище или нещо такова.
Нямаше да е за първи път да се борим срещу училищни истории. Лиандър, любовникът на брат ми, все още имаше белези от инцидента.
        Някой говорил ли е с познати на последната жертва? Кейд поклати глава.
        Те се изплашиха, когато се появих по-рано днес. Мисля, че приличах прекалено много на полицай и това ги подплаши.
Той изглеждаше толкова като полицай, колкото и аз. Вероятно беше фактът, че беше висок и голям и изглеждаше като човек, който е способен да се справи с каквото му се изпречи на пътя.
Значи може би това е, което трябва да направя сега.
Джак може и да ми беше наредил да пиша доклад, но разрешаването на случая беше много по-важно. Освен това говоренето с деца на улицата би ме изкарало от офиса и от опияняващата миризма на Кейд. Може и да имах силна воля, но не бях глупачка. Дори и най-праведният върколак можеше да се поддаде на изкушението при настъпващо пълнолуние, а аз дори не бях от най-праведните.
Ще ми направиш ли една услуга?
        Внимавай Кейд – вметна Иктар – Сега ще ни помоли да свършим нещо, което тя е трябвало да свърши.
Хей, донесох ти кафе, бъди добър – погледнах го накриво.
Той се ухили и белите зъби странно изпъкнаха на черното му лице.
Аз съм добър. Не му казах да откаже, макар че това е, което трябва да стори. Защо не си продължиш да си четеш?
Ако Кейд не искаше да се пъхне пак в леглото ти, би отказал – каза Кейд. Кейд знае, че няма шанс.
Не ме спира да се надявам – той ме погледна мило – Каква услуга?
        Би ли проверил обирите в Туурак напоследък? Един приятел на Джак е бил убит тази сутрин по време на обир и той иска да проследим дали има патерн.
Това обяснява гневът му когато излезе оттук по-рано днес.
Кейд, също като Куин беше телепат, но и кинет, което имаше своите преимущества в битка.
        И също означава, че ще е в лошо настроение в следващите дни. Още една причина за мен да съм по-малко в офиса, както знаете лесно го ядосвам.
        Тръгвай – кимна ми Кейд – и без това ще вися тук цял ден. Заедно с гущера трябва да проверим детайлите на всички членове в онова гнездо на емоционални вампири, на което се натъкна.

Те бяха голяма група от емоционални вампири, които бях разкрила при работата си по предния случай. За разлика от нормалните вампири, те се хранеха от емоции, което според Джак ги правеше още по-опасни от кръвопийците, защото можеха да подсилват гнева и омразата и да се хранят от настъпващия в следствие хаос. В това гнездо не бяха правили такова нещо досега, но нямаше да навреди да сме внимателни. Особено защото преди случайното ми натъкване на тях, не знаехме за съществуването им.
Гущерът си има име – каза Иктар – Мило е, ако го използваш.
Кейд се ухихи, харесваше му да дразни Иктар и имах чувството, че и на Иктар му харесваше да отговаря по такьв начин, макар че нямаше как да съм сигурна, тъй като лицето му издаваше малко емоции.
Ще спра да ти викам гущер, когато спреш да ме наричаш кон.
        Ей, спрете за пет минути, окей? – викнах им, отпивайки отново от кафето си – Какво ще стане ако намерите нелегални или непълнолетно емоционални вампири?
        От това, което каза Джак, отговорният за тях вампир ще получи официално предупреждение и вампирският съвет ще я държи изкъсо.
        Мислех, че вампирският съвет предпочита Директората да се занимава с подобни въпроси – повдигнах вежда. По дяволите ние им разчиствахме девиантните вампири, което преди е било тяхна работа.
Макар че ако се вярваше на Куин, Съветът и сега се занимаваше с подобни дела и то с вампири много по-лоши отколкото можехме да си представим. Което беше плашеща мисъл предвид психарите, с които ние си имахме работа обикновено.
        Ние не сме полицай във вампирското общество – каза Кейд – ние се занимаваме с онези, които убиват човеци.
        И нехора. Той кимна.
        Но от това, което съм виждал, рядко се занимаваме с вампири, които убиват вампири.
Сигурна съм, че сме го правили.
Но въпреки това не можех да си спомня и да дам пример и се почудих дали наистина не изпращахме подобни случай направо на Съвета.
        Както и да е – продължих аз, отпивайки от кафето – радвам се, че ти ще се занимаваш с бюрокращината, а не аз. Кажи ми когато докладът на Коул е готов.
Ще.
Тръгнах. Според доклада жертвата от предната вечер е била в банда от старата част на Фитцрой. Сградата е била някога работилница за машини, както и останалите фабрики наоколо. След това са били изкупени с проект за ново развитие, но проектът е бил застопорен и сградите са останали празни с години вече. Бездомните никога не са се колебали да се настанят в подобни изоставени помещения, това не беше рядкост.
     Заключих колата си и погледнах към сградата, анализирайки миризмите, които се носеха из въздуха. Повече от едно немито тяло живееше в сградата, също имаше и много нехора, което беше странно, тъй като повечето човеци все още имаха проблеми с приемането на другите раси и особено вампирите като съседи, но бездомните явно имаха друго отношение към тях. Сигурно помагаше фактът, че повечето вампири не се хранеха ‘у дома’, а от друга страна бяха много добри в защитаването на хората, които

живееха с тях. Бездомните деца им връщаха услугата като се грижеха за тях денем, когато вампирите спяха заради слънцето.
     Прибрах ключовете си и тръгнах натам. Най-силната миризма от немита човешка плът идваше от ъгъла на горния етаж на сградата, макар че имаше няколко силни миризми и от партера.
     Металните стълби скърцаха под тежестта ми, привличайки вниманието и предупреждавайки всички в сградата. Чувах отдалечаващи се стъпки, затваряне на врати и не можех да сдържа усмивката си. Дори полицаите-хора нямаше как да пропуснат подобни шумове.
     Слънчевата светлина се прокрадваше през прашните прозорци на горния етаж, позволявайки да се видят и прашинките, танцуващи във въздуха. Тази част от сградата определено са били офиси, но повечето бяха немебелирани, празни с разбити стени. Отправих се към дъното на коридора, към офис с две цели и две полустени, с изпочупени прозорци и вероятно беше единственото помещение в сградата, което предлагаше завет от вятъра.
     Три момчета ме чакаха, макар че сигурно не беше честно да ги наричам момчета. Може и да изглеждаха на 1 5-1 6, но ако се вгледаш в очите им можеше да се види колко е бил суров животът с тях. Едно от момчетата с кафява коса и сини очи пристъпи напред, казвайки:
        Какво искаш? Това място е наше и не обичаме непознати тук. Спрях и извадих картата си от джоба:
        Райли Дженсън от Директората – казах – Разследвам смъртта на Каз Мичъл и бих искал да задам няколко въпроса.
Ти си пазителка? – попита ме той, хвърляйки поглед на картата ми. Да.
Но не си вампир.
Защо си толкова сигурен? – повдигнах вежда.
Не миришеш на вампир.
Не можех да не се ухиля. Беше хубаво да знам, че не бях единствената на света, която смяташе, че вампирите смърдят.
А ти не миришеш на обикновен бездомник.
        Все още има вода тук, няма причина да не я ползвам – той ме огледа от глава до пети отново – Какво си ти тогава?
Върколак. Ти ли се шефа тук?
Зависи от това какво искаш – вдигна рамене той.
Бих искала да разбера всичко, което може да ми кажете за Каз. Защо?
        Защото този, който я уби, вече извърши още едно убийство и трябва да го спра преди да потрети.
        Под ‘да го спра’ имаш предвид да го убиеш – беше изказване, не въпрос. Кимнах.

Това е, което ние пазителите правим.
Той наклони глава малко настрани, казвайки:
Не ми изглеждаш много опасна.
Отново се ухилих. Харесваше ми поведението на хлапето.
Трябва да ме видиш ако мине един час без да съм пила кафе.
Той се ухили и развеселеността докосна очите му. Имах чувството, че въпреки крехката му възраст, той беше силен индивид. Поне що се отнасянето до пазенето на бандата му. И не се съмнявах, че онези, които бяха скрити наоколо, бяха готови да излязат и да се бият ако се наложеше.
Можеш ли да ми помогнеш?
        Не зная много – вдигна рамене той – Каз беше затворена, идваше само вечер да търси подслон.
Значи не е имала приятели?
Не – той се поколеба – Джо може да знае повече. Той се мотаеше с Каз. Къде мога да намеря Джо?
        Наоколо. Той работи по улиците денем. По-безопасно е отколкото нощем, макар и да не се изкарва много така.
Не бях много сигурна както имаше предвид под ‘работи’ – в смисъл на просене, проституция или кражби, но нямаше да питам.
Мислиш ли, че можеш да го навиеш да говори с мен?
Зависи.
Не попитах от какво, и двамата знаехме каква сделка иска.
Тук има двеста – казах – това са по двайсет за всеки тук.
Достатъчно пари да си купят храна за следващите няколко дни, ако бяха спестовни. Триста – каза той.
Поколебах се. Джак не би одобрил подобни разходи, така че тези пари идваха от собствения ми джоб. По принцип не бяха много, но имах брат, който обичаше да харчи повече отколкото имахме и аз трябваше да отговарям за парите за храна и кафе.
250.
Вие пазителите сте добре платени. Може да си позволиш повече. Споменах ли, че имам зависимост от кафе?
275 – ухили се той.
Трудно е да се пазари с теб човек.
Абсолютно – той протегна ръка – имаме ли сделка?
        Сделка – хванах ръката му. Момчето имаше здрава хватка за човек – ако ми доведеш Джо този следобед.
Ще ти го доведа след пет– ухили се той.
Което значеше, че Джо не беше по улиците, а вероятно се криеше наоколо. Този пред мен беше хитрец.

Имаш ли си име?
Майк – поколеба се той.
Свързах се с ума му набързо, проверявайки повърхността. Не виждах лъжи в мислите му, нито за името му, нито за друго.
Е, Майк, ще се върна след пет в такъв случай.
Кимнах на другите две децата зад него и излязох. В колата проверих за някакви нови съобщения и се облегнах назад, чудейки се какво да правя. Коул нямаше да е довършил доклада си за убийството на Армел все още, не исках да се връщам в офиса, Куин пък имаше бизнес-срещи днес, така че и той не беше на разположение. Дори приятелката ми Диа не беше на линия. Беше отишла до Куинсланд за месец на ваканция. Въздъхнах и запалих колата. Отправих се към вкъщи да хапна нещо поне.
     Лиандър седеше в хола с вестник в ръка и скръстени върху масичката крака. Слънчевите лъчи, влизащи през прозореца, правеха сребърната му коса да блести като лед, а обикновено бледата му кожа изглеждаше като златна. Най-накрая изглеждаше здрав. За известно време изглеждаше като призрак и се движеше като старец. Но раните, които имаше, биха причинили това на всеки.
        Някои хора си водят страхотен живот – казах, хвърляйки чантата си на масата преди да се отправя към кухнята и да разследвам какво има в хладилника.
        Някои хора мразят препоръките, които лекарите им отправят – отвърна той сухо – Има лазаня от вчера в хладилника, ако търсиш ядене.
Супер. Колко още ти казаха да почиваш? Докато не ми мине.
Вкарах чинията с лазаня в микровълновата и се подадох през вратата на кухнята да го видя.
Мислех, че ти е минало вече.
Той погледна към вестника си отново.
Е така е, но тогава с Роан опитахме някои неща и болките пак се върнаха. Тогава няма да те съжалявам. Искаш ли кафе?
Ако няма да ме караш да ставам да си го взимам сам.
Не съм толкова гадна.
Направих две кафета и му занесох едното, след което се върнах обратно за лазанята си и седнах на дивана при него.
Е, как е любовният живот? – попита ме след няколко минути той. Доста по-безопасен от твоя очевидно. – ухилих се.
Някакви проблеми с Куин.
Засега се държи като истински джентълмен.
        Това ще се промени щом отново почнеш да се държиш като нормален вълк – вдигна рамене той.
Аз се държа като нормален вълк.
Ходиш ли по клубове? Имаш ли други партньори?

        Знаеш, че не. Но съм щастлива така, Лиандър, Куин и аз споделяме нещо специално.
        Той не е вълк, скъпа моя, а вълчата ти душа копнее да намери половинката си, независимо колко си щастлива с Куин в момента.
        Не ми казваш нищо, което да не знам. Но не съм готова да се впусна в това отново.
Знаеш, ако видя Келън някога, ще си поговоря сериозно с него.
Да не си посмял. Той направи каквото беше най-добро и за двама ни.
Той въздъхна. Игнорирайки го продължих да си ям лазанята. Едно от страхотните неща откакто Лиандър живееше с нас, беше фактът, че винаги имаше нещо вкусно сготвено, защото аз и Роан определено не можехме да готвим. Отпих си от кафето и казах:
Имах интересна среща вчера.
Оу? – очите му светнаха – Разказвай. Помниш ли Кай? Бодигардът на Патрин.
Този, за който Роан смята, че е повече от вълк?
Да. Оказа се, че е ловец на глави и ми спаси задника вчера.
Хубав задник между другото.
Може би – ухилих се – но едва ли това беше причината.
Значи се натиска с него за благодарност?
Не нарочно. Беше заради пълнолунието и просто миришеше хубаво.
И целуваше хубаво, но това не беше идеята ми. – И не стигнахте по-натам?
        Трудно е да се концентрираш върху секса докато животът ти е застрашен от две адски хрътки, които искат да те разкъсат.
Предполагам. Мислиш ли да се виждаш пак с него?
Не. Всъщност не го харесвам и определено не му вярвам. Хей, и аз не харесах Роан първия път, в който се видяхме. Мислех си, че сте влюбени от пръв поглед.
        Не. Моето мнение за него беше, че има страхотно тяло и ужасно поведение. Така мислех и когато за първи път правихме секс след няколко дни. Но с ужасно поведение или не, той беше единственият. За щастие започна да се променя.
Никога няма да стане перфектен.
Дори и аз знаех това, а аз обичах брат си до смърт. Лиандър махна с ръка в знак на съгласие.
        Това което искам да кажа е, че не винаги се влюбваш от пръв поглед със сродната си душа.
        Не го и очаквам. Но ако срещна Кай отново, мисля да го арестувам, защото все още се меси в случая, който аз разследвам, а го предупредих.
Е, това може да охлади нещата между вас.

Абсолютно.
Довърших лазанята си и кафето.
Радвам се, че живееш с нас. – казах му.
        Мисля, че вие двамата имате голяма изгода – ухили се той – Имаш ли идея колко зле готвите и двамата?
        Абсолютно. Затова с Роан никога няма да заживеете само двамата заедно. Аз ще умра от глад в такъв случай.
Телефонът ми звънна и го измъкнах от чантата си.

–	Ало?
        Райли? Джак е. Имаше още една смърт на вампир. Гарисън Бовел. Изпсувах.
Не е твой познат, надявам се.
        Не го познавах лично, но съм го виждал из баровете няколко пъти – Джак звучеше уморен – Той беше шеф на счетоводна фирма, която се занимаваше с изчисляването на данъците на много умрели. Може да стане голям проблем ако някой се добере до счетоводството.
Ограбен ли е офисът му?
        Не, доколкото знаем, но се свързахме с партньорите му и им казахме да проверят.
Защо някой би правил това?
        Защото той е пазел счетоводството вече 300 години и е спечелил цяло състояние от това.
Сигурно много е обичал работата си, щом я е вършил толкова дълго.
Ще ти пратя адреса – продължи Джак – Мел и екипът й са вече там. Готов ли е докладът на Коил за Армел?
Още работи върху него, не смята, че има замесена магия. Магия? При грабеж и убийство? – повдигнах вежда.
        Трудно е да се каже. Тръгвай към Бовел веднага, трябва да овладеем ситуацията бързо преди да се разбуни вампирското общество.
Веднага.
Проблеми? – попита Лиандър, когато затворих на Джак.
        Още един мъртъв вамп. Кажи на Роан, че вероятно няма да се прибера за вечеря.
Добре.
Грабнах чантата си и тръгнах. Адресът беше дошъл на бордния компютър в колата ми и за рекордно време успях да стигна до Брингтън. Беше откъм страната на плажа, което беше запазено място за милионери и там живееха много стари вампири. В крайна сметка всеки вампир след определена възраст натрупваше повече пари отколкото повечето хора можеха. Което обаче не значеше, че са лесни жертви. Повечето вампири

защитаваха парите си и бяха много далновидни в управлението им. Грабежите на вампири бяха рядкост, освен ако не искаш да станеш кръвен донор.
     Отбих пред къщата на жертвата. И тази къща беше модерна, изглеждаше като голяма бяла кутия и все пак се изненадвах, че вампирите обичат да живеят в такива места. Бих предположила нещо готическо, тъмно като техен стил, но в днешно време и те разбиваха стереотипи. На паркинга беше спрял и тъмният ван на Директората, входната врата беше отворена и отпред някой вземаше отпечатъци. Май беше Джени, една от тима на Мел.
     Взех картата си и тръгнах натам, отчитайки всички движения вътре и извън къщата. Вътре имаше още хора.
Добър ден, Райли – каза Джени, виждайки ме.
Гласът й беше изненадващо богат и плътен, не знам защо очаквах нещо друго. Може би защото ми приличаше на насекомо. Спрях и огледах вратата. Нямаше видими отпечатъци.
Колко е зле положението?
        Виждала съм и по-лоши неща - каза тя. И аз, но това не ме улесняваше.
– Същото като при първото убийство?
Изглежда. Мел е вътре ако искаш повече информация. Ще я намериш на втория етаж.
Мерси.
Влязох. Вътре въздухът беше изпълнен с аромати – на рози, мирис на вампир, под тях се усещаше и кръв, но не можех да подуша нещо странно както при Армел. Не и на този етаж. Качих се нагоре. Мел си подаде главата от една стая:
        Би ли проверила спалнята в дясно? Има някакъв мирис там, който не мога да определя, но се чудя дали не е това, което си усетила и при Армел.
Кимнах й и отидох натам. Отвътре къщата беше в същия стил както и отвън. Спалнята му бе с бели стени с тъмно червени възглавници на леглото, което беше единственият друг цвят в стаята. Дори килимът беше бял – ужасен цвят за място, на което вампир се храни, би си помислил човек. Дори най-малката капка кръв би се виждала, но червеното легло поне имаше смисъл.
     Подуших въздуха, търсейки миризмата, която бях усетила при Армел. Тук беше, но бързо изчезваше. След още един-два часа и нямаше да се усеща, нямаше да съм способна да доловя нищо освен мирисът на секс и на вампир, който явно беше от къпещите се.
     Отидох в друга стая. Беше библиотека, а не кабинет, както при Армел, но също имаше сейф. Мел проверяваше за отпечатъци. Погледът ми се спря на хромираното стъкло на масичката, която беше покрита с прах за отпечатъци. Но не беше пудрата, която Мел ползваше, а ми напомни на прахта, която бях видяла по портфейла на Армел. Погледнах към Мел.
Взе ли проба от това?
Не знаех какво е, предполагам не е нормалната къщна прах, така че да. Сходна е с прахта, която видях у Армел.

Тогава ще я сложа за спешна обработка.
Мерси.
Най-накрая отправих поглед и към тялото. Гарисън, или това, което беше останало от него, седеше в плюшен кожен стол близо до масичката, на гърдите му лежеше разтворена книга и имаше чаша в дясната си ръка. Виното се беше разляло на килима, оцветявайки го в цвят близък до този от кръвта при краката му.
Къде са главата и края на краката му? – попитах, осъзнавайки, че ги няма.
        Не мога да предположа – погледна ме тя. Но има няколко доста големи добермана в задния двор, а прозорецът отзад е отворен.
Погледнах натам, после отново към нея.
        Не си ли проверила за остатъци все пак? Тя се усмихна.
        Имам двама птици-шифтъри и една котка-шифтър в екипа. Съжалявам, но проверката на кучета не е от любимите ни неща. Но ти може да опиташ.
Можех, но ако кучетата бяха навън, те явно пазеха останките от господаря си и нямаше да ги прекъсвам. Единствената причина вам да има няколко добермана би било за охрана и предполагах, че тези са много добре тренирани да нападат нечовеци. И найвероятно един върколак нямаше да ги уплаши, макар че имахме такъв ефект върху кучетата като цяло.
Извика ли ловец на кучета?
        Да. Но вампирските останки биха се превърнали в пепел ако са били изложени на слънчева светлина, а най-вероятно са били изхвърлени директно през прозореца.
        Някаква идея как тези хора са проникнали в къщата? Тя поклати глава.
        Маршал не може да открие никакви очевидни или прикрити методи за влизане. Но явно излизат пред главната врата след като приключат.
Трябва да са покрити с много кръв в такъв вслучай? – повдигнах вежда.
        Предполагам. Да отрежеш главата и краката на някого докато е все още жив си е кървава работа, дори що се отнася до тялото на вампир. Но освен кръвта при врата и краката на жертвата, нямаме нищо повече.
        Значи те предотвратяват кървенето по някакъв начин? Тя сбърчи нос.
        Съмнявам се. Струята на артериалната кръв при отрязване на главата е много силна, винаги биха останали следи.
Не покриват пода, защото нямаме да имаме никакви следи тогава. Именно.
Огледах се из стаята и отново огледах малкото кръв около тялото на Гарисън. Петната кръв не бяха никак големи, както би се очаквало.
Може би събират кръвта.

        Може би. Трудно е да си представя някой да седи спокойно, докато му причиняват всичко това, а явно не използват никакви сезиращи методи.
        Може ли да е магия? – попитах я – Коул смята, че може би има магични въздействия при убийството на Армел.
        Ако е така, не е вид магия, която съм надушвала досега и трябва да е някоя много силна магия, за да държи жертвата неподвижна докато я разфасоват на парчета.
Е, поне едно е очевидно – усмихнах се мрачно – Явно имат зъб на вампири.
И ако е така може би Армел и Гарисън не бяха първите им жертви. Може би имаше и предишни. Трябваше да се провери.
– Ще ми пратиш доклада си нали? Тя кимна.
        Няма да е довечера обаче. Прави се ремонт на лабораторията в момента и дори за спешните неща се чака повече от обикновено.
Когато успееш. Благодаря, Мел.
Тя кимна и се върна обратно към работата си по търсене на отпечатъци. Извадих телефона от джоба си и звъннах на Джак, докато се отправях към колата си отново.
Нещо ново? – каза той.
        Същата странна миризма като у Армел. Магьосниците ни провериха ли дома му?	В момента са там.
        Което означава, че трябва да почакаме още малко за отговор. Имам друга идея...
Това винаги е опасно.
Въпреки мрачността на гласа му, Джак явно си възвръщаше старото аз, щом намираше сили да си прави умни шеги. Е, старото аз, доколкото това е възможно след загуба на приятел.
        Може би е добре да проверим за сходни убийства в другите щати, за да видим дали няма подобен патерн. Тези убийства са добре организирани и изискват практика, Джак. Имаме си работа с професионалисти, не новаци.
        Сал вече се е захванала с това. Засега не излиза нищо, но ще отнеме още време търсенето в архивите. Нещо друго?
Погледнах часовника си. Беше все още 1 6 часа, а нямаше да ми отнеме толкова дълго да стигна до Фитцрой, за да се видя с бездомните деца. Но предполагах, че Джо е вече там, а ако не – щях да изчакам. По-добре така отколкото да се връщам в офиса и да попълвам доклади и документи.
        Ще се срещна с едно от децата, което е познавало последната жертва на зомбито.
А родителите й?
        Тя е живяла на улицата с години, съмнявам се родителите да могат да ни кажат нещо за нея.
        Щом приключиш там, напиши доклада си. Искам го на бюрото си до утре сутрин, Райли.

А ти ще ми кажеш, когато Коул е готов с неговия доклад, нали? Да.
Мерси, шефе.
Затворих и се отправих към Фитцрой. Стигнах там бързо и имах много време на разположение, взех си бургер и хапнах преди да се отправя към сградата. В мое отсъствие беше дошло едно сребристо лъскаво БМВ пред сградата и изглеждаше много подозрително пред изоставената сграда. Очевидно, който притежаваше колата, не я харесваше много, защото да е паркира така си просеше грабеж.
     Когато минах покрай нея докоснах капака й. Беше още топъл, което значеше, че не е паркирана от дълго време тук. Вътре нямаше нищо друго освен няколко папки. Може би колата беше на собственика на сградата, може би на бездомните деца щеше да им се наложи отново да живеят на улицата.
Минах през вратите на фабриката и тръгнах по стълбите. Имаше голяма разлика в миризмите, носещи се във въздуха от предния път. Децата не бяха сами.
Кай беше тук.

Глава четвърта
Превод: Freena
Редакция: Vampire Lady
Изкачих се бързо нагоре, децата отново бяха скупчени в ъгловата стая и Кай беше с тях. Кръстосаните му на гърдите ръце бяха уж случайно там, но можех да усетя напрежението в раменете му, което означаваше, че е готов да реагира светкавично на всяка провокация.
–	Какво по дяволите правиш тук Кай? Предупредих те.
–	Значи го познаваш този? – синеокото момче попита.
–	Да, той не е пазител, ако това ме питаш.
–	Не съм казвал, че съм – отвърна Кай със сух глас.
Той очакваше битка във всеки момент и всички в помещението знаехме това.
–	Значи не съм задължен да говоря с него? – попита момчето отново.
–	Не, не си – погледнах към Кай – Трябва ли да те арестувам?
Той се усмихна, което провокира хормоните ми, но те лесно се подаваха на провокации.
–	Може да опиташ.
Погледите ни се срещнаха. Нещо в дълбоките му очи проблесна, нещо отвъд желанието, породено от наближаващото пълнолуние, нещо древно, първично, нещо заложено дълбоко във вълчите ни души. Нуждата от битка. Нуждата да се докажеш. Аз го предизвиквах и алфата в него не харесваше това. Но аз бях направила доста повече, когато той работеше за Патрин, така че реакцията му сега беше малко изненадваща. Каквато и да беше причината, не исках да се бия с него. Може и да бях по-бърза и силна, но имах силното усещане, че Кай крие някой и друг трук в ръкава си.
–	Слез по стълбите, Кай. Това е работа на Директората, не трябва да си тук.
Той бе чувал от стълбите, и двамата го знаехме. Беше начин, по който и двамата цивилизовано да избегнем битка и да си набавим информация. Той продължи да ме гледа още малко и странният проблясък беше заменен от желание. Може би и той успяваше да се контролира също толкова зле, колкото и аз.
–	Това няма да приключи тук. Знаеш това.
Не му отговорих, просто защото не знаех дали има предвид предизвикателството или привличането между нас. И двете алтернативи бяха неприемливи. Той се обърна и тръгна. Погледнах отново към хлапето, същите две както и преди стояха от двете му страни, но в стаята усещах миризми на други деца, които не бях усетила преди.
–	Това беше напрегнато – синеокият лидер отбеляза, местейки поглед от мен към Кай – Май щяхте да се сбиете.
Не беше съвсем въпрос, така че не му дадох отговор.
–	Къде е Джо?
–	Къде са парите?
Усмихнах се и извадих пачката от джоба си. Той се опита да я вземе, но хванах ръката му преди да се доближи до парите ми.

–	Бърза си – каза той.
–	Върколаците сме. Искам да говоря първо с Джо.
–	Как да знам, че ще оставиш парите след това?
–	Не знаеш. Но ще го направя.
Той ме погледна за момент, преценявайки възможностите си. После направи жест и вратата зад мен се отвори.
–	Какво искаш ? – попита нов глас.
Обърнах се. Джо беше дребен, както повечето деца тук, слаб, имаше сиви очи, които изпъкваха на фона на тъмната му кожа.
–	Майк ми каза, че си бил приятел на Каз Мичълс.
Дето погледна отвъд рамото ми, за да се консултира с лидера си, както предполагах.
–	Да. Какво за нея?
–	Вижда ли я често в дните преди да умре?
–	Да. Тя спеше тук, както и аз.
–	Имаше ли нещо различно в поведението й напоследък? Нещо необичайно?
–	Ами, срещна се с една госпожа за работа, което беше странно, защото Каз не обичаше да работи.
–	Жената от наемодателна служба ли беше? – повдигнах вежда.
– Да бе, все едно на правителството му пука, че тук живеят бездомни и ще прати някой от наемодателна служба да ни предлага работа – изсумтя едно от момчетата зад мен.
Тогава коя беше тя?
–	Беше просто някаква госпожа – каза Джо – Добре изглеждаща, на средна възраст, носеше руса перука.
–	Перука?
–	Да. Имаше кичур кафява коса, който се подаваше изпод нея.
Това дете беше наблюдателно, но предполагах, че му се налагаше предвид живота, който води.
–	Значи си бил там наоколо?
–	Да, Каз не вярваше на никого.
И беше мъртва вероятно защото се беше доверила на грешен човек. – Каква беше работата?
–	Не зная, не бях достатъчно близо, за да чуя, но Каз каза, че щяла да искара десет хиляди.
Повдигнах вежди. В какво се беше забъркала, за да й предложат толкова много пари? За мен, това веднага означаваше нещо нелегално като например снимки в порнографски филми, които напоследък заливаха Мелбърн. Но Каз беше убита от зомби и се съмнявах филмовите продуценти да имаха силата да издигнат зомби. Ако беше така, нямаше да си губят времето в правене на нелегални филми, щяха да имат други цели.

–	Не й ли стана подозрително, че й предлагат толкова много пари?
–	Каз се тревожеше само да изкара пари. Би могла да направи много неща с тях – вдигна рамене хлапето.
–	Нещо друго, което можеш да ми кажеш за жената, което да ми помогне да я открия?
–	Ами, беше наконтена и имаше сякаш мъжки глас.
Което означаваше, че може да е била с устройство, променящо гласа.
–	Ще я разпознаеш ли, ако я видиш отново?
–	Да – той бръкна в джоба си и извади късче хартия – Това ще помогне ли?
Взех хартията и я разгърнах. Беше рисунка на жената с орлов нос и тънки устни. Погледнах към Джо изненадано.
–	Това е много добро.
Той вдигна рамене, сякаш не беше кой знае какво, но видях поласканост в очите му. –	Не зная нищо друго.
–	Благодаря ти за помощта. – обърнах се и подадох парите на Майк – И на теб благодаря.
Той ги взе и бърз ги прибра без да коментира допълните двадесет, които бях добавила. –	Удоволствие е да се прави бизнес с теб, Райли.
–	Ако чуете или видите тази жена с перука, бихте ли ми се обадили? – подадох си визитната картичка и той я прибра внимателно.
–	Ако са замесени пари, да.
–	Винаги ли се пазариш?
–	Хей, трябва да живеем някак.
Можех да предположа, че това хлапе щеше да се справи много добре в каквато и професия си избереше. Полицията щеше да си има големи проблеми, ако решеше да стане бандит.
      Тръгнах си, отивайки към Кай, който чакаше. Двамата излязохме без да продумаме от сградата. Спряхме при БМВ-то му и се обърнах, срещайки погледа му. Златната му кожа беше топла като слънцето и тъмно червената му коса блестеше. Очите му обаче бяха студени, макар да виждах как желанието гори в тях.
–	Последно предупреждение Кай. Стой настрана или ще докладвам присъствието ти на Директората.
Усмивката му беше арогантна. Може и да ме беше чул, но нямаше да ме послуша, нито вярваше, че ще го сторя.
–	Мислиш ли, че жената с перуката е тази, която ни трябва?
–	Защо да ти казвам?
–	Ти каза да седя настрана, не да не дискутирам. – каза развеселено той.
–	Границата е тънка. Влизай в колата си и изчезвай.
Усмивката му стана още по-широка, но не докосна очите му.
–	Отговори ми и ще си тръгна.

Въздъхнах раздразнено и то по-скоро на начина, по който аз реагирах на усмивката му, а не толкова на неговата упоритост.
–	Няма нищо, което да свързва жената с перуката с онази, която контролираше зомбито и адските хрътки.
–	Освен фактът, че една жена се е свързала с детето, а друга го е убила.
–	Джо каза, че жената с перуката е имала дълбок почти мъжки глас. Жената във фабриката нямаше.
–	Да си чувала за устройства за промяна на гласа?
–	Естествено – по-дяволите, бях и използвала такова – Но не мисля, че става дума за една и съща жена.
–	Защо? Защото не искаш да разследвам по-натам? И това.
– Не, повече от предчувствие е.
Той ме погледна преценяващо и имаше нещо в погледа му, което ме караше да се чувствам некомфортно. Все едно се опитваше да влезе в главата ми и да разбере всичко, макар че не го правеше наистина. Щях да усетя.
–	Често ли имаш такива предчувствия?
–	Понякога.
–	Често ли се сбъдват?
–	Понякога.
–	Не даваш лесно информация, а? – усмихна се отново той.
–	Ти си ловец на глави, убиец, който се меси в случая ми. Защо те изненадва, че не искам да ти дам информация.
–	Това не бяха въпроси, свързани със случая.
–	Защо бих ти дала каквато и да е лична информация? Нямаме нищо общо.
–	Освен, че и на двама ни ни се плаща да убиваме имаш предвид. Скръстих ръце и се въздържах да не коментирам, че аз поне го правех легално.
–	Освен това, да.
–	Е, освен това има и странно привличане между нас.
–	Кай, пълнолунието е след няколко дни, и двамата сме върколаци. Жаждата за секс е нещо натурално и за сведение, нямам намерение да й се поддам.
–	Няма да залагам на това.
Нито пък аз.
–	Влизай в колата и се махай или ще те накарам.
Нямаше нищо мило в усмивката му този път. Той ме погледна за още малко и докосна бузата ми бегло с пръсти, което го почувствах сякаш ме изгаря дълбоко, някъде в душата ми. Не бях сигурна дали е страх или привличане.
– Никога не ме заплашвай, Райли – каза го тихо, гласът му беше мек като коприна – Защото ако ми се наложи, ще те убия. Нищо лично, разбира се. Тук съм да си върша работата.

Отстъпих назад, но все още можех да усетя топлината на тялото му. Част от мен искаше да побегне, друга част от мен искаше да се впусне напред.
–	Нямаш представа на какво съм способна, Кай. Не си и помисляй, че можеш да ме надвиеш.
–	Да, но аз имам преимуществото да знам какво си. Ти нямаш ни най-малка представа какво съм аз, което ще ти създаде трудности.
И с това, той се обърна и се качи в колата си. Запали я и след секунди вече го нямаше. Остави ме да седя насред безлюдното място като някоя глупачка.
След секунда извадих телефона си и набрах Директората, отивайки към колата си. Сал вдигна.
–	Естествено, че ще си ти – каза тя – Почти ми свършва смяната.
–	Предпазвам те да не ти е скучно в последните минути, Сал – казах весело – Трябва да потърсиш нещо за мен.
–	Естествено. Кого?
– Кай Мърфи. Върколак, бодигард, ловец на глави. Роан и аз го бяхме проверили преди време, но ми трябва търсене по-надълбоко, искам всички клюки, тайни, семейство и т.н.
–	И защо ти трябва това?
–	Защото вече втори път се появява на местопрестъпление и винаги го прави преди Директората. Искам да знам как и откъде получава информация.
–	Може да го арестуваш.
–	Имам лошото предчувствие, че няма да е толкова лесно и затова искам повече информация за него. Той крие нещо и искам да знам какво.
–	Звучиш сякаш си си паднала по него – каза тя сухо.
–	Всички върколаци си падаме един по друг по време на пълнолуние, Сал. Това не е важно.
–	Ще започна търсене, но ще отнеме време докато събера повече информация.
–	Кажи ми, когато приключиш.
–	Добре.
Затворих и се качих в колата си, отправяйки се към вкъщи, за да напиша доклада. Нито Роан, нито Лиандър бяха там и намерих бележка на хладилника, че излизат да вечерят. Което накара стомаха ми да се разбунтува, тъй като имах нужда да хапна пак след бургера. Бързо написах доклада и го пратих на Джак, след което се обадих на Куин.
–	Чудех се кога ще звъннеш – каза той.
–	Не исках да прекъсвам важните ти бизнес срещи.
–	Всички бизнес срещи са важни и всички те могат да те отегчат ако не си намериш извинение за кратка пауза. Ще се видим ли довечера?
–	Зависи от това дали искаш да ме заведеш на вечеря или не. Дадох и последните си пари на едни бездомни деца и съм разорена докато не си получа заплатата.
–	Сигурен съм, че си имала добра причина. Само дето за по-рационалните от нас едва ли ще бъде много смислена.

–	Не приемам нападки от някой, който иска секс тази вечер.
–	Но когато плащам за вечеря, която ти не можеш да си позволиш?
–	Е, вярно е.
Той се разсмя.
–	Да запазя маса при Рен?
Рен беше новооткрито и нашумяло място в Мелбърн и имаше списък с резервации за месеци напред. За щастие Куин познаваше собственика и в повечето случаи успяваха да ни вмъкнат. Вече бяхме ходили около пет път, храната беше страхотна най-вече защото във Рен, за разлика от останалите места със скъпа храна, сервираха достатъчно големи порции, че да накарат един върколак да се почувства щастлив.
–	Ако ни намериш маса, ще те обичам завинаги.
–	Само ако можеше – каза отново със смях той. – По кое време?
Погледнах часовника си, беше малко след 1 8:30, а Рен беше в Туурак, което беше далечна дестинация.
–	Мога да съм там към 19:30.
–	Май си наистина гладна.
–	Може би не само за храна – казах съблазнително – Надявам се няма да си облечен в скъп костюм, защото смятам да ти разкъсам дрехите.
–	Може да го направиш, ще си заслужава.
–	Ще се видим след час.
Затворих и се отправих към банята, взимайки си бърз душ, изсуших си косата и се отправих към спалнята си. Рен беше луксозно място, затова облякох една черна пола с цепка отстрани и секси черно яке, за ми е топло. Якето беше късо, едва покривайки кръста ми и също оставяше деколтето ми открито, показвайки част от червения ми сутиен. Имах и бикини от същия комплект, но не ги сложих. Обух високи червени обувки с дървен ток най-вече защото Джак имаше навика да ме вика на работа в найнеподходящи моменти и дървените токове бяха винаги добро оръжие.
     Куин вече ме чакаше, когато пристигнах. Беше облечен в полуофициални черни панталони и много светлорозова риза, под която изпъкваха мускулите му. Изглеждаше невероятно. Погледите ни се срещнаха и той тръгна ъм мен, за да ме посрещне. Между нас веднага мина силна енергия на привличане.
–	Изглеждаш страхотно – каза той, предлагайки ми ръката си.
–	Точно същото си мислех за теб.
–	Тогава си подхождаме – мъжът пред заведението отвори вратата за нас и кимна на Куин – Франц не можа да ни намери маса днес.
Почувствах се разочарована, но видях, че очите му блестяха в очакване да продължи.
–	Усещам, че има ‘но’ в това ти изказване.
–	Но наех звездната стая за нас. Погледна го и се разсмях,
–	Звездната стая е огромна.

– Както, предполагам, и апетитът ти, защото вече поръчах всичко, което обичаш. Освен това каква е ползата да си милиардер ако не можеш да направиш нещо такова отвреме-навреме.
–	Тогава предполагам трябва да направим така, че парите ти да си заслужават. Погледът, с който ме дари, накара цялото ми тяло да усети желание.
Франц Рен, собственикът и главен готвач, дойде щом заехме местата си. Тя беше висока жена с перфектна руса коса и очи като сапфир. Освен това беше около 500 годишна, но не изглеждаше на повече от двадесет. Да си вампир си имаше преимущества.
–	Куин – каза тя, ирландският й акцент беше също като неговия – Хубаво е да те видя отново.
Той я дари с прегръдка и целувка по бузата.
–	Надявам се не те затруднявам с такова кратко предизвестие.
– Стаята не беше наета, така че не е проблем. Освен това ти дължа много повече от това – тя обърна вниманието си към мен с лъчезарна усмивка – Райли, приятно ми е да те видя отново.
–	Сигурна ли си, че звездната стая само за нас няма да е проблем? Тя отново погледна към Куин.
–	Рест ме увери, че няма да е проблем. Също ми каза, че става въпрос за живот или смърт.
–	Може би е прав – отвърнах.
–	Насам, моля – каза тя.
Поведе ни към уютен коридор с много светлина. Цветовете бяха меки и малко безлично, но храната на Рен беше невероятна и това вероятно беше тайната на успеха й. Качихме се по стълбите и стигнахме до едва осветено помещение. Декорът беше шикозен, златен килим, плюш по столовете и стените. Рен отвори още една двойна врата и ни поведе по коридор нататък, който също беше облицован с плюш. Имаше старинни картини. Стигнахме до зала, чиито три стени бяха масивни, а четвъртата, както и таванът бяха стъклени. Небето над нас се виждаше ясно. В самата стая нямаше много светлина, единствено от свещите в средата на масата. На нея вече ни чакаше бутилка отворено вино и две кристани чаши.
–	Яденето ще бъде готово след час – каза Франц с усмивка. – Надявам се да ви даде достатъчно време.
Изчаках докато излезе и се обърнах към Куин.
–	Достатъчно време за?
–	Да се насладим на виното, разбира се.
Той сложи ръка на гърба ми, водейки ме към масата. Тплината на докосването му караха тялото ми да тръпне.
–	Цял час за една бутилка вино? – казах, подпирайки се на ръба на масата, вместо да седна на стола.
–	Напротив, ако го пиеш правилно вместо да се наливаш – каза той, подавайки ми чаша и наливайки вино – Разкажи ми за деня си.

Той се подпря до мен, изтягайки дългите си крака напред, докосвайки ме нежно. Исках го толкова силно, че въздухът около нас беше изпълнен с жадуване и секс и това не идваше само от мен. Куин очевидно беше планирал цялото прелъстяване и въпреки че кръвта ми кипеше от желание, не бях в настроение да бързвам. Не и когато имахме голяма старовремска стая само за нас.
–	Познаваше ли Гарисън Бовел или Армел Ламберт?
–	Предвид миналото време, което използваш, предполагам са били убити?
Погледът му се насочи от лицето ми към гърдите ми. Зърната ми настръхнаха и едва се сдържах да не разкъсам дрехите си и да му предложа цялостна гледка към тях.
–	Да, убити са.
Той отпи от виното и остави чашата на масата.
–	Не познавах Бовел лично, но съм чувал, че се занимава с вносен бизнес. Армел пък беше един от старите, него го познавах.
Тонът му ме накара да повдигна вежди. –	Явно не си го харесвал?
– Той беше играч, поемаше рискове и доста често въвличаше и другите въпреки волята им в подобни рискове. От друга страна никога не съм предполагал, че червено бельо би отивало на червенокоска, но този сутиен изглежда наистина страхотно. Предполагам, не си с бикини?
Отпих от виното си. Богатият изтънчен аромат се разнесе из устата ми и ме накара да въздъхна от удоволствие.
–	Това само аз го знам, а ти ще имаш възможност да разбереш по-късно. Първо трябва да се насладим на виното и храната.
Въздишката му беше драматична, но накара очите му да блеснат. –	И няма нищо, с което мога да променя мнението ти?
Казвайки го, той се протегна и прокара пръсти по деколтето ми, следвайки линията на сутиена. Макар че допирът му беше много нежен, можех да усетя страстта, струяща от него. Потреперих от удоволствие.
–	Абсолютно нищо – казах – Мислиш ли, че някой би се ядосал до толкова на Ламберт, че да го убие?
–	Това е лесно – каза той, с поглед все още в пазвата ми – Но от това, което ми казваш, Бовел не е имал нищо общо с Армел, нито общи приятели, нито интереси.
Пръстите му се плъзнаха надолу по гърдите ми, изпращайки удоволствие през цялото ми тяло. Облизах устни, виждайки усмивката, която се разливаше по устните му. Той знаеше колко много ми коства да се въздържам, знаеше колко ме възбужда.
– Е, имат нещо общо – начина, по който са убити – отпих отново от виното си, но вкусът му вече се губеше сред другите усещания на тялото ми – И двамата са източени от кръв, обезглавени и с отрязани крака.
–	Би отнело голяма сила да направиш нещо такова на Армел. Той беше силен вампир – той започна да откопчава якето ми.
–	Нямаше следи от борба. Изглеждаше сякаш е хванал крадци насред обира им и те са го надвили.

Той разкопча и последното копче.
–	Красота. – промърмори той, започвайки да ме целува.
Затвориш очи, поддавайки се на усещането. Но исках да играем, да ме съблазнява, не исках да правим направо секс, така че го отблъснах и отстъпих малко настрани. Той се усмихна и в очите му можех да видя решителност, което означаваше, че няма да се откаже. Аз и не исках.
– Вярвай ми – каза, взимайки отново чашата с вино. – Някой като Армел не може да бъде просто надвит. Не само, че беше вампир, но беше ужасно силен телекинетик. Би преборил враговете си много лесно.
И аз отпих от виното, но това не успокои огъня, горящ в мен.
– Мислим, че може би е намесена магия.
–	Спонтанно направена магия не би успяла да удържи психичните възможности. Той отново се доближи до мен.

–	‘Не би’ е ключов израз – отн
–	Така е – усмихна се той – двамата ако искаш?
Мисля, че Джак вече се е за е Да, но той е по-млад от мен,

ово отстъпих малко настрани.
Мога да разпитам за някакви слухове относно тях
няма да събере толкова информация колкото аз.

Той застана пред мен, което ме накара да отстъпя назад, показвайки част от краката си, което накара желанието между нас да се засили още повече.
–	Армел беше приятел на Джак – казах, опитвайки се да запазя нормалността на гласа си – Мисля, че би се справил добре.
Куин продължи да върви към мен, а аз продължих да отстъпвам, отпивайки от виното си и усмихвайки се.
–	Това, което забравяш е, - каза той нежно – че вампирите си имаме йерархия дори и в днешно време. Той е ограничен, за разлика от мен.
Ударих се назад в стъклото достатъчно силно, за да разлея малко вино по ръката си. Той се приближи към мен, оставяйки само сантиметри разстояние, дразнейки всичките ми сетива.
–	Не ти ли казах за прозорците? – попита той.
–	Това са прозорци. Защо трябва да ми казваш за тях?
–	Защото са направени от специално стъкло, което реагира на топлина.
Значи реагираха и в момента, защото изгарях. Не беше само заради близостта му, но и заради диханието му, което усещах по устните си. Всичко, свързано с него, беше секси и всичко, което правеше, ме караше да го искам още повече. И на него не му трябваше дори да ме докосва, за да постигне този ефект.
–	И това е важно защото?
–	Защото, когато нещо топло се добре до тях, то става видимо за външния свят.
Сърцето ми започна да тупти още по-силно. Опасността може и да беше афродизиак за вълците, но същото се отнасяше и за ексхибиционизма.
–	А ще ги допира ли нещо топло? – попитах, шепнейки.

Той се усмихна и пое чашата от ръката ми, слагайки я заедно с неговата настрани и след това бавно откопча сутиена ми.
–	Мисля, че да – каза, продължавайки да ме докосва.
Чувството беше толкова хубаво. И решителността ми да се съпротивлявам и да удължа процеса на съблазняване вече клонеше към нула. Поех си въздух и се опитах да издържа още малко.
– Сестрата на Джак е една от най-старите. – тя беше и шеф на Директората в Австралия – Със сигурност тя ще може да...- думите ми се загубиха в стенанието, което излезе от устните му, когато той започна да си играе с гърдите ми и едва успях да довърша - . . .помогне.
–	Мадрилен Хънтър няма да се замеси в лични вендети дори и за собствения си брат – промърмори продължавайки да докосва гърдите и корема ми.
–	Тоест няма да му помогне. Не.
Ръцете му обгърнаха талията му и усещането беше толкова прекрасно, че за момент спрях да мисля, просто реагирах на тялото му, на допира му, на милувките му и го притисках към себе си. Той се усмихна и ме погледна за секунда, макар че същата страст гореше и в неговите очи. След секунда той успя да свали сакото и сутиена ми и ги пусна на пода. Целуна ме по рамото, казвайки:
–	Обърни се.
Така и направих и той ме притисна към студеното стъкло. Изведнъж можех да виждам улицата пред себе си и мен можеха да ме виждат.
– Искам всички да знаят, че това прекрасно тяло ми принадлежи – прошепна той в ухото ми, целувайки врата ми – Искам всички да видят колко си красива по време на секс.
Думите му ме караха да треперя в желанието си, но не можех да се обърна и да взема онова, което копнеех. Но това беше неговата игра. Моята можеше да почака. Пръстите му се плъзнаха по крака ми, карайки мускулите да се стягат в наслада и когато стигна до полата ми се поколеба. Затаих дъх в очакване. Нуждаех се от допира му, нуждаех се да продължи нагоре. Вместо това той повдигна полата ми нагоре и за няколко секунди не направи нищо освен да стои зад мен. Но можех да усетя погледа му върху тялото ми, можех да чуя учестеното му дишане, можех да помириша желанието му и това ме възбуждаше още повече, правейки страстта ми неудържима. Минутите течаха и по врата ми изби пот. Можех да усетя ерекцията му, което беше мъчително, защото той не предприемаше нищо. Най-накрая докосна раменете ми, след това спусна ръце към гърдите ми, тялото му се долепи до моето, карайки ме да изстена. Едната му ръка продължи надолу по корема ми, по бедрата ми. Беше ми трудно да дишам и се чувствах замаяна. Пръстите му минаха по вътрешната страна на краката ми и най-накрая стигнаха до клитора ми. Той усещаше влагата, вкарвайки пръст вътре в мен, което ме накара да свърша веднага. Това предизвика и неговия оргазъм и след това усетих зъбите му във врата си, което ме накара да свърша отново. В следващите няколко минути просто стояхме така, телата ни се докосваха, позволявайки на всички на улицата да ни видят. Няколко човека наистина гледаха насам. Ако имах енергията, щях да им помахам.
Това – казах най-накрая – беше страхотен начин да започнем вечерта. Съгласен.

Той ме целуна по рамото и отстъпи назад. Обърнах се, което опозволи на стъклото отново да се затъмни. Куин хвана лицето ми в шепите си и ме целуна нежно. Беше сладка целувка, но говореше и за страст. Той се наведе, за да вдигне чашите ни, отпих си наслаждавайки се на виното.
–	Е докъде бяхме стигнали с разговора? – попитах.
–	Мисля, че ти казах, че Мадрилен няма да помогне на брат си за тези убийства.
–	А, да. Защо я наричаш Мадрилен, когато всички други я знаем като Алекс?
Усмивката му беше колкото хубава, толкова и опасна. Той се подготвяше отново да ме прелъстява.
–	Най-старите вампири сменят имената си през годините. Когато я срещнах, тя беше Мадрилен и затова я наричам така.
–	А как те нарича тя?
–	Сиариан. Куин е производно на истинската ми фамилия О’Куин.
–	Сиариан О’Куинн. Подхожда ти.
–	Но не съм под това име вече.
–	А това с което си момента ще остарее ли някой ден?
– Трудно е да се каже, тъй като съществуването на нехората вече е официален факт. Преди бяхме повече като мит и ако останехме с едно и също име през вековете, това будеше сериозни подозрения. Но стига за мен. Разкажи за убийствата.
Усмихнах се. Да накараш Куин да говори за миналото си беше много трудна задача, но поне вече успявах да хвана някои парчета. Преди време нямаше да сподели дори и това.
–	Освен това си имаме няколко адски хрътки наоколо. Предполагам не ти се намира светена вода наоколо?
–	Не, не е нещо, което държа на нощното си шкафче – засмя се той – Но мога да ти намеря ако искаш.
–	Моля те – сложих ръката си върху гърдите му, допирайки тялото си отново до неговото. – Колко още ни остава докато ни донесат яденето?
Той погледна часовника си и ме обгърна с ръце, целувайки ме.
–	Достатъчно.
–	Хубаво.
Беше наистина хубаво.
Някой докосваше краката ми. Усещането беше като за пера, но беше дразнещо. Раздразнено се размърдах, но усещането продължи да ме преследва.
–	Махни се – промърморих без да отварям очи.
–	И това ще стане след около пет минути – каза Куин развеселен – Но ти трябва да ставаш.
–	Според кого? – хванах една възглавница и я прегърнах, за да прогоня реалността на сутринта и факта, че трябва да ходя на работа.
–	Нося кафе.

Ноздрите ми се разшириха.
–	Не и в ръката ти.
Той се разсмя отново, целувайки ме по бузата.
–	Не съм толкова глупав. Оставено е на масата, заедно с бекон, яйца и препечени ф илийки.
–	Не искам да ставам. – наистина бях уморена. Между секса в ресторанта и секса в хотела, не можах да се наспя достатъчно.
–	Нито пък аз. Не и когато си толкова топла и сладка. Но имам срещи и не мога да ги отменя.
А аз имам да преследвам убийци. Въздъхнах и отворих очи.
– Каква е тази припряност с твоите срещи? Бизнесът ти не е в опасност, нали?
- Не, но се опитвам да го преместя в Мелбърн, за да мога да виждам определени червенокоски по-често.
Той местеше бизнеса си заради мен? Това беше наистина знак, че нещата стават сериозни, което ме накара да се почувствам наистина щастлива и все пак малко егоистична. Не можех да му отвърна със същата всеотдайност, тъй като част от душата ми жадуваше за друго. Освен това и Келън беше направил същото за мен, но ето че нещата не се развиха добре.
Наистина?
–	Наистина. Разбира се преместването ще е постепенно, тъй като червенокоската продължава да държи опциите си отворени за други вълци.
–	Не е като да излизам по клубова всяка вечер.
–	Знам и го оценявам – той отново ме целуна – Но и двамата знаем, че ще дойде време, когато няма да съм достатъчен и това ще е изпитание и за двама ни.
–	Няма да навирам другите си любовници в лицето ти, Куин. Поне това мога да ти обещая.
Той се усмихна, но някак тъжно.
–	Зная. Проблемът е в моите инстинкти, не в твоите. Вампирите не обичат да делят.
–	Ами Аеда в теб?
Куин никога не е бил изцяло човек, дори преди да бъде превърнат във вампир. Аедите не бяха изцяло телесни същества от плът и кръв, бяха по-скоро енергия, която пазеше хората. Неговият баща беше жрец на Аед, чиято работа бе да пази света ни от навлизането на същества от други светове.
Куин се усмихна.
–	Аедът в мен е причината да мога да проявявам известна толерантност.
–	Тогава трябва да му благодаря – надигнах се и го целунах. Устните му бяха топли и имаха вкус на кафе – Жалко, че имаш среща.
–	Ние двамата също имаме довечера – той се освободи от прегръдката ми – Ставай сега или Джак ще ти се кара.

Промърморих нещо под носа си, но станах. Докато се изкъпах и облякох, Куин беше изчезнал. Яйцата бяха вече студени, но ги изядох, както и бекона и филийките. Изгълтах и кафето си и вече бях на вратата, когато телефонът позвъни.
–	На път съм, Джак – казах без дори да поглеждам дисплея.
–	Добре – каза брат ми – Защото е почти 9:30 и трябваше вече да си в Директората.
–	Значи Джак те е пратил да видиш къде съм?
–	Не. Е, да де. Той ме праща под прикритие днес, така че му казах, че първо искам да говоря с теб. Закуска?
–	Вече закусих.
–	Какво? Никога не си чувала за втора закуска? Никога няма да стане добър хобит от теб.
Ухилих се. Роан и Лиандър напоследък бяха на вълна ‘Властелинът на пръстените’ и рецитираха цитати непрекъснато. Роан не беше чел книга, а и Лиандър беше стигнал до първите няколко глави, но и двамата бяха гледали филмите по сто пъти.
–	Втора, трета, пета, закуската винаги звучи добре – казах аз.
Целият секс ме караше да огладнявам бързо. Освен това ми трябваше желязо, за да нямам проблеми, тъй като Куин пиеше от кръвта ми.
–	Ще се видим в Бийнс след десет минути тогава.
–	Добре.
Казах, влизайки в асансьора.
Ран вече ме чакаше, когато се добрах до мястото и ме прегърна с голяма братска прегръдка.
–	Хубаво е да те видя.
–	Казва вълка, който винаги е някъде с приятеля си.
–	Апартаментът ни става малко претъпкан когато и тримата сме там. Двамата седнахме, аз поръчах кафе и палачинки.
–	Е, кажи ми за работата си под прикритие. – попитах го аз.
–	В гейски стриптийз клуб.
Можех да видя развеселеността в погледа му. Както всички вълци и Роан беше ексхибиционист по природа и обичаше да се показва. Но също беше и зависим от секса, от опасния секс с мъже, които можеше да се окажат негови жертви. Може и да се беше обвързал с Лиандър, но когато ставаше дума за работа, не се беше отказал от това. Лиандър знаеше за зависимостта му и не се сърдеше.
–	Кой е целта?
–	Никой специален. Очевидно Армел го е посещавал често. Джак иска да проверя за слухове относно онова, което му се е случило.
–	Армел е бил бисексуален?
–	Очевидно повечето възрастни вампири са – кимна той – Предполагам, че ограничаването до единия пол е до време.

Така беше. Което ме накара да се замисля дали Джак и Куин бяха опитвали. Никой от тях не го беше споменавал, но предполагам, че не беше нещо, което биха казали просто така.
–	Защо не попита просто собствениците? Или не отиде сам и не провери умовете им.
Сервитьорката се появи с поръчките ни.
– Защото клубът не е много легален и се притежава от двама вампира, които ръководят клубове, подобни на вълчите. Джак се притеснява, че ако отиде, всички ще се покрият.
–	Тези вампири са по-стари от Джак?
–	Очевидно.
Тоест Куин имаше право за това, че ръцете на Джак са вързани в много отношения.
–	Говори ли с Лиандър за това?
–	Той първи научи. Сори, сис, и теб те обичам, но с него правя секс. Взех едно пакетче захар и го замерих.
–	Идиот. Нормално е да си му казал първи, той ти е гадже.
–	Да. Почвам май да свиквам.
–	Да и това е хубаво, защото вече не сме само двамата. Сега имаме и Лиандър.
–	Предполагам. Но понякога ми липсва спокойствието да сме само двамата с теб.
–	Защото Лиандър е с нас отскоро, а двамата с теб сме били заедно откакто се помним. Не почваш да съжаляваш нали? Ще те сритам ако е така.
–	Не, всичко е наред – разсмя се той – Просто се адаптирам още, както сама каза.
–	Представи си как се чувства Лиандър. Той се махна от страхотната си къща, за да дойде в нашия разхвърлян апартамент. Сигурно това е неговата представа за ада.
–	Никога не съм се замислял – каза Роан с храна в устата.
Усмихнах се. Брат ми винаги проявяваше тенденция да мисли за собствените си нужди, а не за чуждите. Беше може би семейна черта.
–	За колко дълго ще си под прикритие?
– Не знам. Идва пълнолуние, тогава няма да съм много от полза. Може би за седмица или по-малко – вдигна рамене той – Зависи от това дали ще чуя някакви клюки или не.
–	Значи Джак все още няма нищо конкретно относно убийството на Армел.
–	Не. Коул очевидно чака магьосниците да довършат техните доклади преди да завърши своя.
–	Бавят се доста.
–	Така е. Как върви със зомбито?
–	Както и всичко останало – казах, когато телефонът ми иззвъня – На колко се обзалагаме, че е Джак?
–	Не се хващам на бас. И аз казвам, че е Джак.
Наистина беше той и новините не бяха добри.
Това е Фен превод и принадлежи на преводаческият екип във форума http://vampire-ladies.forumotion.com

–	Още едно убийство от зомби – каза той – Салин ти праща детайли.
–	Не може да е същото зомби, шефе. То беше изядено от хрътките.
–	Тогава, който е направил предното зомби, е сътворил още едно. Идвай насам. И кажи на Роан да дойде, за да си научи самоличността под прикритие.
–	Ще. – казах и затворих, обръщайки се към брат ми – Чу го.
–	Да. Наглеждай Лиандър.
–	А ти се връщай бързо, бро.
Роан стана и тръгна. Аз довърших набързо кафето си и си взех още едно за из път след което тръгнах към местопрестъплението. Който и да седеше зад тези убийства, явно не подбираше местата. Първо Фитцрой, после Коолару, сега зеленият квартал на артистите, познат като Елтам. Паркирах зад вече дошлата кола на Директората. Това дете беше убито на една ливада близо до няколко дървета и както преди – гърлото му беше прерязано. Спрях не далеч от тялото.
–	Имала е оръжие? – казах, спирайки погледа си на Коул, а не на тялото лежащо на земята.
–	Да – той погледна към мен – Може да помогне за залавянето на зомбито. Отрязала е един от пръстите на създанието.
–	Жалко, че не е успяла да му отреже и главата. Можеше да ни спести много работа.
–	Не всички за убийци като вас пазителите.
–	Някой от нас се надяват да не станат наистина студенокръвни машини за убиване все пак.
–	Джак няма да е доволен да те чуе да говориш така. Ти си неговото протеже все пак.
–	Това не е работата, която исках да върша Коул, но съм принудена да го правя, така че се старая.
–	Дори пазителите могат да подадат оставка – повдигна вежда той.
–	Не и аз. Мога да избирам между Директората или военните.
–	Защо? Това е просто служба, не е обвързване до живот.
–	Може би не за всички вас, но за мен е така. Покани ме на питие и може да ти разкажа повече
Той се усмихна, което разведри лицето му.
–	Предполагам смяташ, че питието ще доведе до секс.
–	Върколаците не сме толкова лесни. Трябват ни поне две-три питиета. Той се разсмя.
–	Виждам, че си вдигнала летвата.
–	Съжалявам, че ти не си – ухилих се аз – Не знаеш какво изпускаш, Коул.
–	Ще оцелея и така.
Със сигурност.
–	Пръстът достатъчен ли е, за да вземем отпечатък?

Да – кимна той. – Пратил съм хора да огледат за още наоколо.
Намирането на части от зомбито няма да ни помогне да намерим създателя. Не знаем това.
Аз знаех. Жената, стояща зад всичко това не беше само могъща, но и умна. –	Намери ли нещо за предното зомби?
–	Не много – повдигна рамене той – не изглежда да има връзка между него и убитите.
–	Не, но и не зомбито стои зад убийството, а човекът, който го контролира. Там се крие връзката.
–	Няма очевидна връзка между първите две жертви и се съмнявам да открием подобна тук.
–	Трябва да има нещо. Просто още не го виждаме.
– Несъмнено. – той направи пауза, взимайки нещо черно от жертвата и слагайки го в найлонова торбичка. – Намерихме пера при стария склад. В лабораторията са за ДНК-проби. Интересно, но на гредата, на която е стоял гарвана, няма никакви следи.
–	Ако е била като гарван, няма и да има.
–	Гредата беше покрита с прах, щеше да има следи от нокти, но намерихме единствено пера.
–	Тоест тя няма крака?
–	Или те са безжизнени и само висят и следите от тях са били заличени от перата на тялото й.
Тоест ставаше дума за парализиран шифтър? Това беше рядко, защото промяната на формата можеше да излекува почти всяка рана.
–	Може просто да я е мързяло.
– Може. Ако отпечатъците не покажат нищо сега, може да потърсим информация в скорошните доклади за осквернени гробове. Който и да седи зад това, използва мъртви тела, които вероятно са били погребани и то наскоро, тъй като плътта им още помни какво е живот.
–	Мускулите не могат да помнят. Той ме погледна странно.
– Разбира се, че могат. Затова астронавтите прекарват толкова време в рехабилитация след полет в космоса. Мускулите им забравят какво е да се движат в атмосферни условия.
–	Но на космическите станции има изкуствена атмосфера и нямат проблем там.
–	Там има изкуствено създадено гравитационно поле, не атмосфера. Дали твоят вампир държи няколко?
–	Не знам – премигнах аз.
–	Жена, която не е проучила бизнеса и парите на вероятен партньор? Ти не си само един рядък върколак, но и рядка жена.
Думите му ме изненадаха, както и киселостта на гласа му.

–	Уоу. Нещо е станало в миналото ти, а?
–	Нека кажем, че научих няколко важни урока още като бях млад – каза той, поглеждайки настрани.
–	Ти си бил млад – казах леко подигравателно – А аз си мислех, че винаги си бил стар и сбръчкан.
–	Предпочитам термина ‘застаряващ’. А сега, ако нямаш още въпроси, имам работа.
–	Кажи ми ако намериш нещо.
–	Както винаги.
Върнах се в колата си и звъннах на Сал.
–	Мел и екипът й готови ли са с доклада за Гарисън?
–	Първоначалния доклад – да. Било е грабеж. Гарисън очевидно е държал колекция от редки монети и бижура в сейфа, а сега ги няма.
Щеше да е лесно крадците да се отърват от тях на черния пазар. –	Имаме ли лист с откраднатите неща от сейфа на Армел?
–	Общо взето същото. Редки монети и камъни. Той ми ги е показвал, много се гордееше с колекцията си – каза и гласът й за момент заглъхна.
–	Често ли показваше колекцията си?
–	Не, само на любовниците си.
А той очевидно е имал доста.
– Дали Гарисън също е показвал колекцията си на някого? –	Не зная, защо?
–	Може би това е връзката. Може би са делели любовник, който е имал нещо повече наум от просто правене на любов.
–	Армел винаги е бил много придирчив...
–	Но е имал и мъже-любовници, нали?
–	Да – каза тя – Но не смятам, че е делял любовници с Гарисън.
–	Защо не?
–	Защото Гарисън предпочиташе грубия секс, докато Армел беше нежен и внимателен.
–	Това не значи, че не е възможно да са делели любовник. Има хора, който правят и двата вида.
–	Да, но вампирите не делят лесно, те са много териториално-настроени. Това много добре го знаех.
–	Но ти си имала и други освен Армел.
–	Ние сме вампири, не можем да живеем на собствената си кръв, необходимо е да имаме други любовници.
–	Тогава наистина си го обичала? – попитах след известно колебание.
–	Така е – каза тя простичко.

–	Тогава, каква е тази страст към Джак?
Или беше плод само на въображението ми? Нямаше да е за първи път да сбъркам в преценката си за подобни неща.
–	Има разлика между желание и действие, Райли. Не че върколак би знаел това.
–	Ще хвана този, който седи зад всичко това.
–	Зная. Коул ми прати отпечатък от палец и намерих съвпадение. Искаш ли адрес?
–	Прати го.
–	Веднага.
–	Мерси. Може ли да направиш пълен списък на любовниците на Гарисън и Армел? Може би си заслужава да се прегледа за вероятна връзка.
–	Ще видя какво мога да направя – и с това тя ми затвори.
Поех си въздух. Със Сал може и никога да не сме били първи приятелки, но се чувствах зле за нея. Знаех какво е да загубиш някого, макар че в моя случай той си тръгна, а не беше убит и бе пожелавах никому такава болка. Чудех се дали тя има с кого да говори за това и на кого да се облегне. На мен определено ми помогна присъствието на Роан и Лиандър.
     Получих съобщението на бордовия компютър в колата. Беше адресът на последната жертва на зомбито и естествено беше в точно обратната посока от квартала в който се намирах. Вкарах адреса и запалих колата. Отне ми половин час да прекося Кобург и още десет минути за паркиране, тъй като това беше вечен проблем в Мелбърн.
     Когато доближих до къщата видях познатата ми вече сребриста кола да обикаля улиците, явно търсейки къде да паркира. Въздъхнах и тръснах глава. Трябваше да предположа, че няма да се отърва толкова лесно от Кай.

Глава пета
Превод: Freena
Редакция: Vampire Lady
    – Значи си тук да ме арестуваш както ме предупреди? – каза той, вървейки към мен с предизвикателно изражение и усмивка, което накара пулсът ми да се покачи.
    – Дай ми добра причина да не го правя – скръстих ръце и се опитах да игнорирам мислите си за това колко беше готин.
    Изтъркани дънки, бяла риза, черно спорно яке, което му придаваше ежедневен и същевременно класически вид. Имаше силни рамене и крака. Той спря на няколко крачки от мен, но беше достатъчно, за да мога да подуша аромата му. Неговите ноздри също се разшириха и златните му очи засияха, явно и той имаше проблеми с хормоните. Само дето на него явно повече му се отдаваше да ги контролира.
Той погледна към къщата.
    – Родителите са върколаци и може да не са доволни, че ще идваш да отведеш сина им за втори път.
– Много добре знам фактите. Директоратът не изпраща хората си на сляпо. Е, не се случваше прекалено често най-малкото.
Той се усмихна, но изражението му остана контролирано.
    – Но ето че си тук, сама и ще се изправиш пред двама родители върколаци и кой знае какво още.
    – Справяла съм се и с по-лошо – имах липсващ пръст, който го доказваше. Погледнах към къщата и видях да се спуска завеса. – Защо си тук? Зомбито едва ли ще може да ти каже нещо за господарката си.
    Ако предположим, че зомбито беше още тук. Нямаше как да знаем преди да сме влезли в къщата, но все пак ми изглеждаше нелогично и вещицата да е тук и да се крие заедно с творението си.
– Не можеш да знаеш това – отвърна той.
    – Но знам. Зомбито е мъртво. Чужда кръв тече във вените му, както и чужди мисли са в главата му и направляват действията му.
    – Значи наистина е ходещ мъртвец?
    – Опасявам се, че да.
    Той остана тих за момент, явно преценявайки дали да ми каже истина или да ме излъже.
– Но родителите могат да знаят нещо.
– Може и да не знаят.
Той кимна.
    – Не може да стоим тук цял ден. И дори да ме закопчаеш за колата, което уверявам те, няма да ти е лесно, пак няма да ме спреш да дойда вътре с теб.
Имаше право. Не исках да правя дандания или да хабя енергия, а точно това щеше да стане ако се опитах да го арестувам. А и какво щеше да ми донесе това? Дори и да го

арестувах, нямаше заради какво да го задържа в ареста, не че това щеше да спре Джак да го неутрализира ако наистина се превърнеше в проблем.
    – Освен това – добави той – имам официален пропуск, което означава, че мога да идвам и да говоря с родителите когато си пожелая.
    – С тяхно съгласие?
    – Ще им го взема, вярвай ми.
    Което значеше, че по един или друг начин, той щеше да си набави информация от тях, така че явно беше по-добре да дойде заедно с мен, защото така поне щях да имам известен контрол над онова, което говори или прави.
    – Предполагам може да дойдеш с мен стига да си затваряш устата и да ме оставиш аз да говоря.
    – Това го мога.
    – Да видим колко го можеш тогава.
    Той се усмихна и отвори малката метална врата към градината и докато минавахме през нея той допря ръка до гърба ми, можех да усетя топлината на пръстите му и трябваше да отстъпя от докосването му, което ми носеше такава наслада и желание. Почуках на червено боядисаната входна врата. Сякаш къщата беше празна. Нямаше отговор за няколко секунди, но имаше поне два върколака вътре. Можех да ги подуша, както и те нас. След малко се чуха стъпки и вратата се отвори, на прага се показа висок кафяв вълк с орлов нос.
– Да?
    – Г-н Хебшен? Райли Дженсън от Директората – показах служебната си карта аз – Възможно ли е да разговарям с вас и съпругата Ви относно Вашия син?
– Синът ни е мъртъв. Той се опита да затвори вратата, но аз опрях ръка и го спрях.
    – Г-н Хебшен, като пазителка, не ми трябва заповед, за да обискирам дома Ви, а ако откажете да сътрудничите, ще вляза вътре насила.
    Можех да видя гнева в очите му и за момент заплаха изпълни въздуха около нас. На Кай не му харесваше това и щях да заложа на него ако се стигнеше до бой. Не че щях да го допусна. Погледът на Хебшен мина от мен на Кай и обратно и той се насили да се отпусне.
– Тогава трябва да ви пусна явно – отвори вратата той – Първата врата в ляво.
    В къщата миришеше на застояло, на вълци и на мухъл. И беше ужасно студено. Може би, за да спрат разпадането на тялото на детето им. Поех дълбоко въздух, за да преценя миризмите в къщата по-добре. Имаше аромат на готвено, на прах и на нещо друго. Мъртва плът.
      Той беше тук. Погледнах към Кай. Дали и той го надушваше? Да. Той спря зад мен, заливайки ме с топлината си. Може би не беше толкова добра идея да го взимам с мен.
    – За какво е всичко това, госпожице Дженсън? – попита Хебшен, оставайки зад нас и блокирайки изхода.
    – Както казах тук сме във връзка със сина Ви.
    – Синът ни е мъртъв. Какъв интерес може да има Директората в това?

    – Синът Ви може и да е мъртъв, но имаме причина да вярваме, че е въздигнат от мъртвите.
    Той нито мигна, нито реагира по нормален учуден начин, но аз не му казвах нищо, което да не знае.
– Никой не може да въздига мъртвите, госпожице Дженсън.
– Определени магьосници могат.
– Магията не съществува.
    – Както и вампирите и върколаците – усмихнах се аз – г-н Хебшен, тялото не е Вашият син, просто неговите останки, контролирани от човека, който го е въздигнал.
    – Госпожице Дженсън, казах Ви, че синът ни не е тук.
    – Съгласна съм, че не е тук. Но плътта му е. Мога да го помириша.
    – И какво ако е така? – можех да видя напрежението в раменете и ръцете му и отново ме лъхна миризмата на ярост – Не е извършил нищо лошо, ние не сме извършили нищо лошо.
    Кай не отвърна на очевидната заплаха, която се четеше в позата на Хебшен, но можех да усетя как напрежението у него също растеше. Беше готов да действа.
    – Това нещо, което се опитвате да предпазите, уби вчера вечерта една тийнейджърка. Преряза гърлото й, изпи кръвта й.
Кръвта се дръпна от лицето му.
– Роб не би направил това.
– Роб най-вероятно не би, но както казах, това не е Роб. Вече не.
– Не ви вярвам, махайте се – каза със свити устни той.
– Опасявам се, че няма да си тръгнем без тялото на Роб.
– А аз няма да ви пусна да го вземете.
    Нямах шанс да отговоря, защото Кай мина покрай мен и се хвърли върху мъжа. Двамата се строполиха на пода в схватка.
– Върви – каза Кай, извивайки ръката на Хебшен назад.
    Тръгнах надолу по коридора, следвайки миризмата. Отведе ме към кухнята и оттам към стаята с пране. Миризмата на женска стана по-ясна, но нямаше никого в стаята. Пресегнах се да отворя задната врата и изведнъж осъзнах, че нещо се доближава със светкавична скорост към главата ми. Залегнах бързо. Брадвата, летяща към главата ми се заби в стената до мен. Обърнах се, използвайки крака си, за да подкося краката на жената зад мен. Тя изкрещя, падайки на пода, но беше вик на ярост, а не на болка. Хванах я за краката и я дръпнах, но тя продължаваше да размахва ръце, сините й очи бяха изпълнени с отчаяние и гняв. Вълк, защитаващ малкото си на всяка цена.
    – По дяволите – изкрещях, когато ноктите й се забиха в ръката ми- Това там не е синът ти, вие го погребахте, това са неговите останки, нищо повече.
    Тя продължи да се бие без да казва нищо. Отклоних един неин удар, след което я ударих. Не толкова силно, че да я нараня, но я нокаутирах за малко. Тялото й се отпусна, вдишах спокойно въздух и погледнах към сенките, от които беше дошла. Имаше малка тайна врата, която водеше към тъмно помещение и оттам идваше мирисът на умряло. За да съм сигурна, че майката няма да стане докато съм с гръб,

хванах една риза от близкия кош с пране и завързах и ръцете, и каката й. След това се отправих към тъмнината.
     Беше малко помещение с рафтове и полици, на които седяха прашасали бутилки вино, много от които бяха по-стари от мен. В средата на стаята имаше малка маса и столове, а в ъгъла – легло, на което лежеше зомбито. Приближих се. Беше облечен в току-що изгладени дрехи, доста по-чисти от него. Кожата му беше бледа и нездрава, вените му изпъкваха в тъмно синьо. По ръцете му си личеше най-много, че наистина не е жив. Пръстите му бяха черни, изгниващи. А също и очите му. Нямаше живот в сините му очи, нямаше разбиране, нямаше разсъдък. Просто празнота, взираща се в тавана.
     Поколебах се, но опитах да достигна до ума му по телепатичен начин. Нищо освен празното и сенките на смъртта.
Извадих телефона си и се обадих на Директората.
    – Сал? – казах,виждайки нейното лице на дисплея – Намерих зомбито. Искаш ли да пратиш магьосници тук? Може би ще успеят да проследят магията, която го е въздигнала. И колко горе-долу ще отнеме на някой да дойде тук?
    – Половин час.
    – Мерси.
     Тя затвори. Прибрах телефона си и се огледах, защото чух нещо да вибрира над мен.
– Какво по дяволите сте направили на жена ми? – крещеше Хебшен.
    – Нищо, г-н Хебшен – казах без да повишавам глас. Щеше да ме чуе – Тя просто е в безсъзнание, макар че би трябвало да я арестувам за опит за убийство на пазител.
    Всъщност технически можех направо да я убия ако исках. Тя възпрепятстваше разследване и се опита да ме обезглави с брадва и тъй като не беше човек, нямаше право на съд що се отнася до Директората. Тъжно, но вярно. Но Джак предпочиташе да арестува, а не да убива в такива ситуации и аз нямаше да споря с това. Макар че имаше хора в Директората, които биха.
     Хебшен се показа на вратата, но миг след това беше сграбчен от Кай, който изглеждаше като на лека тренировка вместо на битка с вълк, защитаващ семейството си.
    – Намери го, нали? – каза Кай с глас, който не издаваше никакво усилие, което би му причинил факта, че удържаше Хебшен. Той погледна към зомбито и после отново към него и видях как нещо преминава през погледа му – Не можеш да стигнеш до ума му?
    – Той няма разсъдък, Кай. Няма мисли, нито спомени, нито собствени импулси, той е просто плът, движеща се заради магията и чуждата кръв.
    – Това не е вярно... – започна да казва Хебшен, но Кей го притисна, така че да млъкне.
    – Мислех, че вещицата може би е оставила някаква отворена телепатична връзка, с която да я проследиш – каза Кай – Трябва да има някаква връзка към него в края на краищата.
    – Така е, но ако не е свързана в момента с него, няма как да я проследя. – погледнах към Хебшен – Кога разбра, че синът ти е изваден от гроба?

    – Вчера вечерта, когато се прибра у дома – той погледна колебливо към тялото на леглото – Беше гол, объркан и не каза нищо.
    Което означаваше, че вещицата го е накарала да си съблече дрехите преди да дойде тук.
– Бих предположила, че това ще предизвика доста паника у Вас.
    Или може би вещицата познаваше тези хора и знаеше, че те няма да оставят сина си, независимо дали е жив или мъртъв.
    – Жена ми беше прекалено щастлива да го види и дори не си спомни, че го е погребала преди седмици. Това е единственият ни син. Тя беше решена да не позволи нищо повече да му се случи.
    – Г-н Хебшен, със сигурност може да надушите разлагането. Може да го видите в пръстите на ръцете и краката му.
Той не каза нищо. Определено осъзнаваше истината.
– Пусни го, Кай.
    Кай повдигна вежда, но не започна да противоречи. Хебшен се добра до стола и седна, слагайки ръка на очите си.
– Ще я убие, ако го загуби отново.
    Искаше ми се да кажа, че в ситуацията няма ‘отново’, защото това на леглото не беше синът им, но нямаше смисъл.
    – Дали синът Ви е имал някакви нови запознанства в дните преди смъртта си? Някакви проблеми или инциденти, които може да си спомните?
    – Нищо – Хебшен поклати глава – Роб беше отворено дете, всички го харесваха.
    – Имаше ли непознати хора на погребението му? Някой, който беше странен?
    – Не познавах много от приятелите му и колегите от работата.
    – Къде работеше?
    – Колес. Подреждаше рафтовете на магазина.
    – Съмнявам се нашата вещица да работи в Колес – каза кай развеселено.
    – Вероятно не – погледнах го аз – Но все още се чудя дали това са случайни въздигания или имат нещо общо. – отново се обърнах към Хебшен – Къде беше погребан?
    – Фалкнер.
    И останалите зомбита бяха взети от гробища, но не бях сигурна дали точно това. Може би нямаше връзка. Може би вещицата просто минаваше през някое гробище и си избираше.
– Имаше ли обявление за смъртта във вестника? Той кимна.
    – Ако това, което казвате е вярно... – той спря и погледна останките от сина си, преглъщайки тежко – Кой би ни причинил това? Защо нашият син? Той не е направил на никого нищо. Не сме торили на никого нищо.
    – Който и да въздига тези хора, не го прави заради това.

– Значи Роб не е първото... зомби?.. което сте открили?
– Не, г-н Хебшен, но се надяваме да няма повече.
– Добре. Какво ще се случи с Роб сега?
    – Повиках магьосници от Директората. Те ще дойдат скоро и да се надяваме, че ще успеят да възстановят мира и спокойствието на сина Ви.
    – А жена ми?
    – Ако не продължи с нападките, няма да повдигна обвинение.
    – Може ли да я отвържа? Тя няма да причинява проблеми, обещавам.
    – Може би не, г-н Хебшен, но мисля, че е по-добре засега да остане така. Може да я сложим да й е по-удобно – погледнах към Кай – Може би е добре за теб да тръгваш.
    – Сигурна ли си, че ще се оправиш с двамата?
    Погледнах към Хебшен, който изглеждаше съкрушен. Разбира се, че би могъл да ме нападне, но се съмнявах. Все пак...
    – Както казах от Директората ще са тук след малко и освен ако г-н Хебшен не иска да бъде арестуван, няма да причинява проблеми.
    Кай ме погледна и му кимнах, след което той се обърна и си тръгна. Отидох с него до входната врата.
    – Наистина трябва да престанеш да си вреш носа в работи на Директората – отворих му вратата широко.
    Той спря и ми се усмихна по начин, който би разтопил сърцето на една жена. Със сигурност разтапяше моето.
    – И двамата знаем, че няма да спра, не и докато не хвана мишената си. – той докосна лицето ми с ръка – Ще трябва да ме арестуваш, за да ме спреш, Райли.
    Усещах топлината му, кожата му. Облизах устни и се опитах да успокоя сърцето си, тъй като всяко вдишване беше изпълнено с аромата му.
– Ще го направя, Кай. Не се съмнявай в това.
– Нямам съмнение, че ще се опиташ. – каза тихо и ме целуна.
    Не както преди, не отчаяно и страстно, а нежно. Все едно бяхме двама влюбени младежи, които се целуваха за първи път, несигурни в това което правим. Беше хубаво. И грешно. И не ми пукаше. Исках това да продължи, исках страстта да се разпали, но това беше нежна целувка напук на идващото пълнолуние. Двамата не казахме нищо. Просто се гледахме очи в очи, виждайки кой знае какво, усещахме диханието на другия и вкуса му по устните си. Усмивката му също беше сладка.
– Не мисля, че трябва да проучваме какво лежи зад тази целувка.
– Не – съгласих се аз.
    Нямах нужда от това в живота си, той не ми трябваше. По дяволите аз дори не го харесвах, но защо го целувах в такъв случай? Пръстите му се спуснаха по врата ми и той остави ръката си да падне надолу.
– До следващата ни среща – каза и си тръгна.
    – Ако се видим пак, ще си история – промърморих си под носа, гледайки го да се отдалечава.

    Имаше плавни движения, които ми напомняха вампир. Опасен вампир. Само дето това беше вълк.И ако не внимавах, щях да си навлека беля. След като той се качи в колата си и отпраши, влязох отново навътре, за да наглеждам зомбито и родителите му.
     Г-жа Хебшен седеше, облегната до пералната машина, ръцете и краката й все още бяха вързани. Съпругът й бе до нея, говорейки й нежно и очевидно опитвайки се да я успокои. Не беше много успешно, тъй като тя все още имаше ужасно разярен вид.
– Не отслабвай въжетата – казах и взех брадвата, забита в стената.
    Нямаше да й я оставя под ръка ако случайно се освободеше. Изнесох я навън и я хвърлих в багажника на колата им. Върнах се отново в къщата, когато вече колата на Директората отбиваше и три жени слязоха от нея. Познавах две по лице и знаех името на третата, тъй като с тях бяхме озъптили един разгневен дух.
    – Марг – казах, подавайки й ръка за поздрав – Съжалявам, че те извиках толкова набързо, но искам да знам дали можете да проследите магията, въздигнала това зомби.
    – Сал ни каза. Не мога да ти кажа преди да усетим типа магия, но се съмнявам да можем да я проследим. Най-доброто, което можем да направим е да я блокираме, за да може горкото момче да почива в мир.
    – Това би било по-добре от нищо.
    Отидохме към килера. Майката се опитваше да препречи пътя ни, но мъжът й успя да я озъпти.
– Какво й е? – попита Марг.
– Отказва да повярва, че това не е синът й.
    – Ще го повярва щом започне да се разлага и плътта да пада от костите. Повечето магии могат само да движат телата, но не ги предпазват от ефекта на времето.
    – И колко дълго е това?
    – Няколко дни – вдигна рамене тя.
    – А магията, която ги държи по-дълга ли е от това?
    – Да, но наистина е много могъща и тъмна кървава магия.
    Страхотно. Значи не само че си имах работа с поредния психопат, но този път беше и доста могъщ. Опрях рамо до стената, кръстосвайки ръце и гледайки я как протяга ръка към зомбито. Имаше само няколко сантиметра разстояние между нея и мъртвата плът, но виждах сияние.
    – Окей – каза тя, изправяйки се – не мога да проследя източника на магията. Който и да седи зад това, знае достатъчно, за да прикрие следите си. Можем да блокираме магията й, така че да не достигне отново до тялото му.
– Трябвам ли ви за това? Тя се поколеба и кимна.
    – Магьосницата ще почувства, че магията й е блокирана и може да се опита да спре блокажа.
    – Тогава оставам
    – Добре – тя погледна към другите две жени.

     Те извадиха кесиики от раниците си и започнаха да слага свещи и малки пакетчета на пода, които бяха пълни с кой знае какво. Марг коленичи до леглото и сложи ръце над тялото. Когато го направи, тялото се изви.
    – По дяволите – каза тя, дърпайки се назад толкова бързо и рязко, че падна – Райли, магьосницата се свързва с тялото.
    – Чрез магия?
    – Не мога да усетя магия.
     Тогава трябваше да е чрез ума му или онова, което беше останало от него. Вдигнах щитовете си възможно най-високо и се опитах да достигна до съзнанието му. Нямах идея колко силна е вещицата и нямах намерение да се оставя да ме атакува лесно. Преминах през тъмнината на разсъдъка му, както и преди, не можех да почувствам нищо освен смърт и празнота. Това същество може и да се движеше и да убиваше, но човечността му беше изгубена завинаги. Но когато навлязох още подълбоко чух шепот, думите се носеха из мрака първоначално неясни, но засилвайки се. Усетих болка между очите си и ме изби пот. Избърсах я и се опитах да задълбая още и още... отивах към гласа докато успях да различа думите. Те бяха ужасяващи.
     Убий я, убий я, прережи гърлото й, източи кръвта й. Не трябва да става грешка. Тя трябва да умре. Убивай, убивай, убивай.
     И това се повтаряше отново и отново и успях да разпозная гласа. Беше жената, която бях чула в складовете, онази, която се превръщаше в гарван.
     Но успях да усетя не само думите, но и да видя картина на младо момиче, тийнейджър.
     Достатъчно, помислих си и засилих присъствието си в ума му докато не го обгърнах изцяло, за да не може да го достигне нищо. Това явно предупреди вещицата, че нещо не бе наред, но поне това зомби вече беше непотребно. Поне докато държах мрежата.
– Хайде – казах на Марг – направи каквото е нужно, за да го деактивираш.
     Тя отново стъпи на крака и започна да прави нещо, което аз игнорирах, концентрирайки се върху зомбито и подсилвайки блокадата. Нещо удари силно по нея, тъмно усещане за злост се опитваше да проникне през бариерите ми. Болката в главата ми се засили, но успявах да устоя и постепенно опитите престанаха и усещах само магьосниците около мен.
– Окей – каза Марг – Може да го пуснеш.
     Когато го сторих усетих колко се бях изтощила. Не само чувствах главата си пламнала, но треперех и краката ми отказваха да удържат теглото ми. Останах на пода, затваряйки очи и поемайки си въздух докато светът около мен престане да се върти.
– Много си бледа – отбеляза Марг, предлагайки ми нещо за пиене.
     Взех чашата с благодарност и започнах да чувствам как силите ми се възвръщат щом течността се изля в гърлото ми.
– Това не е вода.
    – Не, но не се тревожи, няма да те отрови – тя ме погледна за момент и ме хвана за ръка – Пръстите ти са студени и си ужасно бледа. Възможно ли е да имаш недостиг на желязо.
– Ям много месо.

    Но също имах приятел вампир, който пиеше от кръвта ми и беше абсолютно възможно да имам недостиг на желязо. Може би яденето на месо не беше вече достатъчно. Макар че Куин имаше 1200 години опит зад себе си, със сигурност щеше да знае първите симптоми и да ми каже. Така че ако не беше недостиг на желязо, какво беше тогава? Надявах се да не е още един от ефектите на дрогата, на която дължах някои от психичните си таланти.
    – Може би е добре да приемаш таблети с витамини и желязо – Марг погледна към врата ми – И да говориш с вампира си.
    – Ще го направя.
    Потрих отново глава, все още ме болеше, но не толкова жестоко. Каквото и да ми беше дала Марг да изпия, действаше.
– Мисля, че ще се прибера да си почина. Може ли да се погрижиш за нещата тук.
– Няма проблем – каза тя.
    – Добре. – станах, но светът около мен отново се олюля – Не бих освободила майката докато тялото не бъде махнато оттук. Тя е върколак и е доста ядосана.
    – Тя е майка, защитаваща сина си или поне това, което вярва, че е синът й. Това е инстинкт.
    – Може би, но не й симпатизирам, преди малко щеше да забие брадва във врата ми.
    – Тя ще прозре истината рано или късно.
    Вярвах й. Марг не изглеждаше заплашителна по принцип, но имаше нещо силно у нея.
     Тръгнах си. Беше следобед, но леглото ме зовеше и нямах намерение да отлагам съня си.
    Джак се обади към осем вечерта. Бях вече будна от пет минути и бях успяла да пия вече кафе, което предполагаше, че мозъкът ми работеше.
    – Зомбито е блокирано чрез магия и спорим с родителите в момента дали да бъде погребано отново – каза той – И има още едно убийство.
По дяволите.
– Само не друг тийнейджър.
    Ох, дано не беше поредният тийн. Нямах нужда да се чувствам виновна и заради това.
– За какъв тийнейджър говорим? – каза Джак объркано.
    Не бях активирала видеовръзката, тъй като не исках той да разбира, че съм проспала целия следобед.
    – Онова момиче, което видях в ума на зомбито. Заради това го е въздигнала вещицата.
    – Прочела си ума на зомбито? – попита Джак изненадано.
    – Не, технически зомбитата са мъртви и нямат разсъдък, но когато вещицата се свърза с него, успях да видя нещо.

– Не би трябвало да си способна на това.
– На какво? Да докосна ума на вещицата и да разкрия намеренията й?
– Не, да се ровиш из ума на мъртвец. Дори вампирите не могат да влизат там.
    – Да, но вампирите като цяло нямат афинитет към мъртвите. Освен това не беше никак лесно и наистина се изтощих.
    Ако не е нормално да съм способна на това, значи замаяността ми след това не се дължеше на това, че Куин пие прекалено много кръв.
    – Това няма значение – каза той с видимо притеснение в гласа – Трябва да ти насрочим още тестове.
    – Тестваш ме на всеки няколко месеца. Не е ли достатъчно?
    – Не и ако си способна да четеш ума на мъртвите.
    Исках отново да подчертая, че не четях ума на зомбито, но в крайна сметка смених темата.
– Кой е умрял сега?
– Поредният вампир, но този не е много възрастен.
– Значи не го познаваш лично?
    – Не, лично не, макар че мисля, че Съветът го беше набелязал да бъде държан под око, тъй като се сдоби с много пари за кратко време.
    – Защо това би представлявало интерес за Съвета? – повдигнах вежда аз.
    – Тъй като не го е сторил по легален начин.
    – От това, което чувам, нелегалното е нещо нормално за вампирите – ухилих се аз. Дори Куин беше признал за някое и друго престъпление.
    – Днес се опитваме да не се набиваме на очи по този начин. Не се отразява добре на името ни.
    – Шефе, никога няма да промените мнението на хората за вас. Просто им е вродено да не вярват на същества, които ги ядат.
    – Хората някога вярваха, че вампирите, върколаците и всички нечовеци не са способни да се контролират.
    – Това не е идеята ми.
    Хората може и да бяха приели съществуването ни, но не означаваше, че им харесва. Не и на повечето. Може да имаше закони, които защитаваха и двете страни, но проблемите не бяха малко. И Директоратът не успяваше винаги да предотврати бъркотията.
    – Сега няма да спорим за това – каза Джак – идвай на местопрестъплението да видим дали ще надушиш нещо.
    – Кой е той?
    – Мартин Шор. 200-годишен плейбой с повече пари отколкото мозък.
    – Не го е направил Съветът, нали?
    – Не, биха ме информирали ако са те.

    Повдигнах вежди, чудейки се колко от нашите нерешени случаи в архивите бяха нерешени защото всъщност се дължаха на Съвета. Съвет, за който до скоро не знаех, че съществува, нито пък че Джак има връзка към него.
– Кога е открито тялото?
    – Около шест. Една от жените, с които е споделял апартамента си, е намерила останките му. Съмнявам се, че би могла да ти даде много информация, но говори и с нея.
    – Добре. Ще ти изпратя описанието на тийнейджърката, която видях в ума на зомбито. Явно тя е следващата жертва и трябва да я предпазим. Да се надяваме, че ще успеем да я намерим.
    – Ще се опитаме. Коул и Мел са готови с докладите си, ако искаш да минеш през офиса да ги прочетеш.
    – Шефе, почти пълнолуние е, да седя с Кейд в една стая не е добра идея.
    – Правила си го и преди.
– Защото пълнолунието не винаги ме удря толкова силно, колкото ще е сега. Най-вероятно нямаше да целуна Кай ако беше нормално пълнолуние.
– Адресът вече е пратен на бордовия ти компютър. Тръгвай бързо.
    Затворих, взех си бързо душ и след тридесет минути вече отбивах на паркинга до Кулата Еврика, което някога е било най-високата сграда на света. За разлика от другите стари сгради в града, дизайнът на тази все още успяваше да хване окото. Кулата имаше златен връх, който сияеше, когато беше слънчево.
     Мартин Шор живееше на 72-я етаж е един голям и скъп апартамент. Асансьорът ме качи нагоре, карайки стомахът ми да се преобърне още на ниските етажи. Спря бавно,но все пак нервите ми бяха опънати. Никога не съм харесвала високите сгради, това не се беше променило и сега когато имах криле.
     Можех да помириша кръвта веднага щом излязох от асансьора. Последвах носа си и намерих Коул и екипът му, които работеха.
– Не спите ли никога? – спрях на няколко метра от коленичилия Коул.
    – Напоследък не – гласът му беше уморен – Ако успееш да хванеш поне един от убийците, с които се занимаваме, ще ни е много по-лесно.
    – Ако беше толкова лесно, нямаше да има нужда с това да се занимаваме ние, пазителите. Ще издържите.
    Погледът ми се отправи към дивана, където беше голото тяло на жертвата. Плътта му беше бледа и контрастираше с кожения диван. Нямаше много косми, гърдите, краката и главата му, което лежеше до дивана като топка, бяха гладки като алабастър. Беше гадно да гледам това в смъртта му, съмнявах се да е било атрактивно и приживе. Но в днешно време може и да беше модерно. Ноздрите ми се разшириха, вдишвайки въздуха наоколо. Имаше аромат на рози, кръв, смърт и онази ненормална миризма, която бях надушила и на другите места.
– Определено е свързано с другите две убийства на вампири – казах.
– Помирисваш същото? – погледна ме Коул.
    – Да – кимнах към парчето порцелан, което той държеше в ръка – Намери ли нещо?

    – Отпечатък от палец. Вероятно е на някого, който живее тук, но може да имаме късмет.
Тръснах глава. Шансовете не бяха големи.
– Къде е приятелката?
– Втората спалня надолу по коридора. Името й е Анна.
    Обърнах се и тръгнах натам. Първата спалня беше определено тази на Шор – беше мъжка спалня с мебели от кафява кожа, тъмно дърво и легло с абсолютно черни копринени чаршафи. Защо някой би ги предпочел пред египетския памук не ми бе ясно. Помирисах стаята. Странната миризма тук бе по-силна, както и в спалните на останалите жертви. Това трябваше да е някаква следа. Просто трябваше да намерим ключа към загадката.
     Продължих нататък. Втората спалня определено беше женска – стените бяха в бледо сиво, по мебелите имаше розови краски. Слаба млада жена с червена коса и огромни гърди погледна нагоре, когато влязох в стаята. Сините й очи бяха зачервени, а устните й трепереха.
– Не зная нищо – каза тя – Наистина нищо.
– Анна? – когато тя кимна, не можах да не попитам – На колко си години?
– На седемнадесет – подсмъркна тя – Почти осемнадесет.
    Предполагах, че това ‘почти на осемнадесет’ беше доста широко понятие. Бих се изненадала дори ако беше на седемнадесет. просто не изглеждаше на толкова. Седнах на един стол до леглото и се опитах психически да достигна до ума й. Не толкова да го прочета, колкото да разбера дали вампирът я е държал насила тук. В края на краищата тя беше млада и беше човек и въпреки че на шестнадесет вече се водеше, че може да взима подобни решения, на вампирите не беше позволено да има връзка с по-млади от осемнадесет. Не че това ги спираше.
     В ума й успях да различа неговата намеса, явно си беше играл с ума й, което означаваше, че трябва да отиде до Директората за депрограграмиране. Може и да бях достатъчно силна, за да го направя сама, но не знаех точно как. Бях способна да чета умове и да ги контролирам, но как точно се поправяха щети, нанесени от друг, не знаех. Но бях права – тя не беше на седемнадесет, едва бе навършила шестнадесет.
– Откога живееш тук? – попитах я.
– От девет месеца. Той беше много мил – каза тя, избърсвайки носа си с ръка.
    Сигурно е било така, тъй като явно са станали любовници преди тя да навърши пълнолетие. Вампирското общество можеше и да не обръща внимание на такива неща, но само ако това не се знаеше и не вредеше на имиджа им. Насилие над малолетна определено би привлекло вниманието на медиите.
– Бяхте ли любовници?
– Да. И аз и Манди му бяхме любовници.
– Манди също ли е човек?
– Нейната стая е отсреща – каза след като ми кимна в съгласие.
– Но тя не беше тук, когато откри тялото?
    – Не – отвърна през сълзи момичето – Как може някой да му е причинил това? Защо?

     – Това се опитваме да разберем и ние – казах тихо и хванах ръката й. Беше студена, а пръстите й бяха почти сини. Исках да я попитам колко често Шор се е хранил с кръвта й. – Вие с Манди ли бяхте единствените му любовници?
– Нямаше как да сме само ние – тръсна тя глава – Той имаше голям апетит. Както повечето вампири. Но някой от тях се контролираха по-добре от други.
     – Спомняш ли си да си виждала някой нов в последните дни тук? Някой, който да се държи странно?
     – Не. В смисъл... той имаше нови любовници постоянно, но нямаше никоя, която да определя като странна.
     – Колко нови любовници имаше миналата седмица?
     – Може би две. Рита и другата беше Вики. Вики Кийли всъщност. Марти ни запозна. Тя беше млада.
     – Колко млада?
– На 15-16 – сви рамене тя – Изглеждаше нервна, сякаш не искаше да е тук. Което означаваше, че не е била под влиянието му.
– Ако доведем художник, ще можеш ли да ни опишеш и двете?
Тя кимна. Аз стиснах ръката й и я пуснах, връщайки се пак на стола си.
– Знаеш ли къде се е запознал с тези две жени?
– Вероятно в някой стриптийз клуб. Той харесваше да ходи по такива места.
     От тонът й беше ясно, че не одобряваше поведението му и ме напуши смях. Хората имаха толкова странни представи за секса. В смисъл – тя беше тук, на границата на легалното споделяше вампира с друго момиче, но се дразнеше, че той излиза по стриптийз клубове.
– Знаеш ли в кой?
– Не. Аз не мога да ги посещавам докато не навърша осемнадесет .
– Значи той не е споменавал да има любим клуб?
     – Имаше един. „Мен Хард”* (Бележка: Може да се преведе като „Твърди мъже”, „Надървени мъже” или „Твърда мъжественост”) или нещо такова.
     – „Мен хардґ? Сериозно?
     – Не зная. Никога не се слушах, когато говореше за клубовете.
     – Водил ли е някога жени от тези клубове?
     – Стриптизьорки? Да, няколко пъти. Харесваше му да ги гледа да танцуват. Все едно ние не знаем как да си сваляме дрехите.
     – В сравнение с професионални стиптизьорки, вероятно не.
Тя ме погледна.
– Мога да правя по-добър стриптийз от тях. И имам по-хубаво тяло. Исках да й кажа, че става въпрос не само за гърди и стриптийз, но се въздържах.
– Някоя от тези две жени правила ли е стриптийз пред всички ви?
– Не. Той просто ги заведе в спалнята си. Една от тях обичаше да крещи.

– Коя?
– Вики.
– И тя работеше в „Ман хардґ?
– Мисля, че там са се срещнали.
Значи трябваше да говоря с тази Вики от „Мен хардґ.
– Нещо друго, за което се сещаш?
– Не мисля.
Изправих се.
– Ако се сетиш за нещо, обади се в Директората.
    Тя кимна и отново избърса носа си. Излязох от стаята. Коул беше коленичил до главата на жертвата.
– Чувал ли си за стриптийз клуб Мен хард?
– Защо мислиш, че посещавам такива места? – каза без да поглежда.
– Ъм, ‘щото си мъж.
– Че съм мъж, не означава автоматично, че ходя по стриптийзклубове.
    – Е, че съм върколак не означава автоматично, че съм курва, но половината свят ме смята за такава.
    – Туше – ухили се той – Но не променя фактите. Не посещавам клубове, нито вълчи, нито стриптийз.
    – Значи водиш много самотен живот, Коул Рийс.
    – Само в сравнение с някой върколаци. По стандартите на вълците-шифтъри, съм доста отворен.
    Значи вълците-шифтъри имаха много различни стандарти от останалите нечовеци.
– Нещо интересно намери ли?
– Прах.
– Прах?
– Да. Не такава, каквато обикновено се събира в къщите. Изглежда различно.
– Такава имаше и при Армел и Бовел.
    – Да, имаше я и на трите местопрестъпления – кимна Коул – но не можем да гадаем преди лабораторните изследвания.
    – С какво е важна тази прах?
    – Не мога да кажа. Сейфът на Шор също е отворен, както и при другите, но това убийство не е толкова жестоко колкото предното.
    – Може би защото съседите са наблизо.
    – Може би.
    – Кажи ми ако намериш друго.
    – Знаеш, че можеш да прочетеш всичко в докладите ми като нормален човек.

– Но защо да го правя като мога да се наслаждавам на гласа ти – ухилих се аз.
– Дори не правим секс, нали знаеш?
– Не ме спира да опитвам.
– Хайде махай се и ме оставяй да работя – каза той с усмивка.
    Тръгнах. В колата потърсих адреса на стиптийзклуба, който Анна беше споменала. Нямаше нищо в базата данни, но това не означаваше, че клубът не съществува, просто не беше регистриран. Знаех точно кой би имал информация за това. Извадих телефона си и звъннах на Бен.
– Хей, как е любимата ми вълчица? – вдигна телефона си той с усмивка.
– Мислех, че това е сестра ти.
– Да, но с нея не мога да спя.
    Можех да видя сините му очи през видео връзката, което накара сърцето ми да подскочи. Бен и аз не бяхме стигнали по-надалеч от това да бъдем приятели, но опцията да бъдем и любовници винаги стоеше. Бен беше намерил и изгубил половинката си преди няколко години и сега може и да беше жив, може и да се наслаждаваше на секса, но никога нямаше да бъде истински щастлив.
– Мисля, че вампирът ми няма да се радва да спя с теб редовно.
– Ами какво ще кажеш за нередовно?
– И това май не става.
– Казала си му, че не съм заплаха, нали?
– Да, но той не вярва.
– Мисля, че наистина трябва да поговориш с него. Разваля ми удоволствието.
– И моето – засмях се аз.
– Кажи какво мога да направя за теб?
– Имам нужда от информация за един стриптийз клуб.
– Е, цената за подобна информация е да хапнем някъде заедно.
– Просто искаш да ме вкараш в леглото си.
– Без съмнение. Е какво ще кажеш?
– Съгласна за вечеря по късно, но не и секс. Кога си свободен?
– Имам почивка след 45 минути. Да се видим във Фъбалс.
    Фъзбал беше малко кафе недалеч от работното му място. Бяхме се виждали веднъж там за обяд и макар че нито кафето, нито храната бяха превъзходни, не беше чак толкова зле.
– Ще съм там.
– Ще те чакам.
    Затворих с усмивка. Почти веднага телефонът ми иззвъня, но не беше номер, който ми беше познат.
– Райли Дженсън на телефона.
– Райли, Майк е. Каза, че мога да ти звънна ако изникне нещо.

Отне ми момент да се сетя. Беше бездомното дете със сините очи.
– Да, така е. Какво става?
Той не заговори за пари, както очаквах. Вместо това бързо каза:
    – Имаше една жена, която питаше за Джо. Не беше онази, с която беше говорила Каз, но мисля, че може да го убие.

Глава шеста
Превод: Freena
Редакция: izabel777
– Тя не би могла да го открие, нали? – казах, разтревожена от паниката в гласа му.
    Майк беше дете, което напълно контролираше себе си и емоциите си. Не очаквах такава реакция от него.
    – Но тя можеше. Тя ми направи нещо. Не знам какво... – той замълча. Хвърли прах по мен и изведнъж не можех да спра да говоря. Отговорих на всичко, което ме попита. Беше нереално. – пое въздух. - Мислех, че е безобидна. В края на краищата беше в инвалидна количка.
    Инвалидна количка. Значи Коул беше прав относно причините защо птицата каца на корема си. Макар че промяната на формата можеше да излекува повечето наранявания, имаше неща, които не можеха да се поправят. Липсващите ребра не порастваха отново, счупените прешлени също. Нямах представа защо, тъй като останалите счупени кости можеха да заздравеят. Може би имаше нещо общо с прекъснатите нерви.
    – Виж, тази жена е вещица, така че вероятно е използвала някаква магия върху теб. Колко преднина има?
    – Може би пет минути. Тя каза, че ще избие всички ако мръдна или се опитам да предупредя Джо, но ти звъннах веднага щом можах.
    – Звънна ли на Джо?
    – Не. В смисъл не мога, той няма телефон, докато работи.
    – Мислех, че не работи нощем.
    – Обикновено не. Но тази седмица му върви и се нуждае от пари.
    Потиснах инстинкта си да попитам за какво му трябват пари, просто защото беше глупав въпрос. Дори бездомните деца имаха нужда от пари за някои неща. Въпреки че не смятах, че Джо е наркоман. Поне не все още.
– Къде е?
    – Работи по болниците. Не съм сигурен в коя е тази вечер, но вчера беше във Фреемасонс, така че сигурно довечера е в Епуорт.
Намръщих се. - Какво имаш предвид с това, че е по болниците?
    – Той е джебчия. Болниците са добро място за такава работа, защото никой не го очаква.
Така е, защото хората имаха респект към болниците все пак. Но бездомните деца,
    от друга страна, живееха на ръба на мизерията и имаха респект към оцеляването си.
– Ще видя какво мога да направя, но ми дължиш услуга.
– Става.
    Затворих и хвърлих телефона на седалката до мен и запалих двигателя. Не ми отне много, за да стигна до болницата, но заради удължените часове за посещения, паркирането беше трудно. Не си направих труда да гледам за място, просто паркирах в забранената зона и залепих знака на Управлението. Взех оръжието си и слязох.

     Във въздуха се носеха познатите миризми. Изтичах към сградата и уповавайки се на усещанията си, търсех нещо нередно.
     Хора влизаха и излизаха, но нито Джо, нито жена с руса перука, бяха тук. Поколебах се дали да отида към паркинга и да видя как е положението там или да остана в болницата. След малко, се придвижих към тъмната стъклена врата. Ако бях крадец, щях да отида някъде, където човек, обикалящ наоколо, нямаше да буди много подозрение, а това не би бил паркинга.
     Вратите се отвориха и усетих как миризмата на антисептик, болест, отчаяние, смърт, ме връхлетя. Комбинацията беше потискаща и коремът ми се преобърна. Мразех болниците откакто се помня и да вляза в някоя беше истинско изпитание на волята ми. Тук, както и на гробищата, имаше прекалено много духове.
     Спрях, изучавайки фоайето и чудейки се къде е най-доброто място за джебчия. Миризмата на пържена храна привлече вниманието ми и се отправих натам.
    Много хора проявяваха невнимание, докато бяха по кафенетата. Някой оставяха чантите си настрани по столовете, други слагаха портфейлите си в страничния си джоб и се превръщаха в лесна плячка за кражба. А Джо очевидно беше крадец.
     Повечето маси в кафенето бяха празни, но няколко близо до бара бяха заети. Кухнята явно вече затваряше, защото дрънченето на метал и звукът от парата при почистването на подносите, се смесваха лесно с бърборенето наоколо. Продължих напред и огледах, в случай, че има някое място, което не можех да видя и където не можех да доловя миризмата на Джо. Пулсът ми се усили, вълкът в мен се подготвяше за преследване. Последвах носа си, минавах покрай масите, тъй като помещението беше доста голямо. Навътре имаше повече хора, но повечето се движеха към изхода. Миризмата на Джо се губеше сред тази на останалите.
     Излязох през изхода, навън на улицата. Ароматът на Джо ме отведе наляво. Последвах я, надявайки се, че не се качил в някой трамвай или автобус, понеже така щях да изгубя следата му. Но миризмата се засилваше, смесвайки се с друга.
Не беше на жена, но беше добре позната. Разлагаща се плът.
     Вещицата може и да е рискувала, разговаряйки с Майк, но нямаше да остави нещата така с Джо. Беше в инвалиден стол, а във формата си на гарван не беше особено опасна. Но защо пращаше зомби, а не адските хрътки, които също й бяха на разположение? И какво беше видял Джо, което предизвика такава реакция у нея?
     Миризмата отново зави наляво, по една малка уличка. Вече тичах, душейки наоколо. Може би Джо се надяваше да успее да избегне онзи, който го преследваше, а тези улички бяха истински лабиринт. Отново завих наляво, отправяйки се към болницата, когато миризмата се засили внезапно. Намалих и извадих лазера от джоба си. Бях при стара сграда, чиито прозорци бяха счупени. Беше неизползван склад с миризма на старо и мухъл.
     Отворих металната врата с върха на пръстите си и пристъпих навътре, превключвайки на инфрачервено. Веднага различих две фигури в края на помещението. Джо очевидно се беше опитал да се скрие, без да осъзнава, че зомбито знае точно къде се намира и се доближава бавно към него. Затичах се през коридорите, пълни с боклук. Зомбито се приближаваше все повече към Джо и нямах време. Делеше ме една врата от тях. Блъснах я с рамо и тя подаде, успях да я избия от пантите й и тя се сгромоляса на пода.
Червеното петно, което беше Джо, подскочи. Зомбито не реагира.

    То изпълняваше нареждания и жертвата беше в полезрението му, нямаше нищо, което да го спре.
    Вдигнах лазера и в този момент чух крясък на гарван и зомбито се хвърли напред. Джо извика и се отдръпна, а аз стрелях. Ярката светлина разцепи полумрака, отряза металната кофа, зад която тийнейджъра се криеше и разряза зомбито на две.
    Когато тялото му се строполи пода на две парчета, вдигнах лазера и стрелях към тавана по шифтъра, който не можех да видя или усетя. Лазерът мина през тавана и след секунда чух шума от крилете й. Кучката отново избяга.
Прибрах лазера в джоба си и се сетих да приема формата на чайка. Докато се преобразявах успях да кажа:
– Джо, чакай тук. Веднага се връщам.
    След което излетях през дупката, която бях направила преди секунди. За щастие зрението на чайките беше по-добро от това на хората дори нощем и веднага видях целта си. Полетях след нея. Нощта беше ясна, изпълнена със светлини и буболечки, които дразнеха апетита ми, макар че умът ми се отвращаваше от тази мисъл. Концентрирах се върху голямата черна птица пред мен. Летях толкова бързо, че сякаш животът ми зависеше от това. Уроците по летене се отплащаха. Спуснах краката си, съжалявайки че нямам по-ефективно оръжие от ноктите си. Нещо като орлови нокти и клюн биха ми дошли много добре, защото щях да я грабна, макар че не знаех какво ще се случи, тъй като бе магьосница в крайна сметка. Бях само на няколко метра зад нея, когато тя се огледа и ме забеляза. Как разбра, че я преследвам, нямах си и на идея. Шифтърите можеха да надушват себеподобните си, но това не трябваше да значи, че я преследвам.
     Тя изграчи и насочи криле надолу, въздухът изсвистя и тя набра още скорост. Последвах я между сградите под нас. Зачудих се дали ще се опита да ми избяга между безбройните задни улички и дървета. Но тя не зави към тях, както очаквах, а се отправи към плажа. След секунди осъзнах защо. Наоколо летяха толкова чайки, че ми беше трудно да не се удрям в тях. Докато успях да се измъкна от ятото, тя вече бе изчезнала. Изпсувах, което прозвуча като силно грачене и се насочих към изоставения склад. Приземих пред главната врата, нагласих разпасаната си блуза и сутиен, преди да извадя телефона си и да вляза вътре.
    – Сал. Трябва ми защитено жилище за едно бездомно дете. Нищо специално, в противен случай може да открадне ценни неща.
    – Защо, по дяволите, се занимаваме да го защитаваме тогава?
    – Точно затова те харесвам Сал, толкова си мила.
    – А ти си кучка. Ще ти пратя адреса на компютъра. Ще идваш ли насам, за да се видиш с екипа?
    – Ами не. – погледнах часовника си, вече бях с 10 минути закъсняла за срещата с Бен и имах дете, което да заведа до защитено жилище. – Имам нужда от екип магьосници на мястото, където съм. Трябваше да разрежа зомби с лазера, за да не убие детето, но вещицата може да го съживи с магия.
    – Половин зомби не е голяма опасност.
    – Когато става дума за нещо магично, няма да рискувам.
    – Ще пратя Марг и екипа й.

– Благодаря, Сал.
    Прибрах телефона си и тръгнах към Джо, който още се криеше в сенките, зад един голям контейнер, от който се стичаше мазна течност навсякъде. Зомбито лежеше на пода безжизнено, но може би не напълно мъртво. Нямаше как да знаем преди магьосниците да се погрижат за него. Джо се изправи, когато се приближих. Облекчение беше изписано на лицето му.
– Хвана ли я? – попита той, бършейки ръце в дънките си.
    – Не, успя да избяга. – кръстосах ръце пред гърдите си. – Ще ми кажеш ли защо те преследва?
    – Нямам идея.
Извърна поглед, докато бършеше капките пот по челото си.
– Хубаво. – казах, обърнах се и си тръгнах.
– Хей. – извика той объркано. – Къде отиваш?
– Ако няма да ми кажеш истината, нямам причина да ти помагам.
– Но тя ще се върне!
– Това е твой проблем, не мой.
– Чакай!
Не спрях. След малко чух как той тича след мен.
– Добре, добре. – каза той. – Мисля, че май аз я повиках. Спрях и се обърнах. Можех да видя страха в очите му.
    – Повикал си я? – спрях и се обърнах към него. Страх и непочитание се смесваха в очите му.
    – Да. Първата жена даде на Каз визитка в случай, че не успее да свърши работата.
    – И ти открадна визитката?
    Той изглеждаше гузен, но вината се бързо махна от очите му. Изглежда старата поговорка за честта между крадците не важеше за уличните хлапета.
    – Не. Или поне, не в началото. Исках да задържа визитката в случай, че работата на Каз наистина се окаже доходоносна.
– И след нашия малък разговор реши да и се обадиш, за да й кажеш какво? Искри проблеснаха в очите му.
– Че съм я видял и че искам пари иначе ще отида при ченгетата.
– Майк знае ли за това?
– Не. Той би поискал своя дял, нали така?
    – Той ти спаси живота, като ми се обади. Следващият път помисли преди да действаш зад гърба му.
    – Не съм действал зад гърба му.
    – Това е защото ти осигурява храна и подслон, нали?
    – Е, добре, предполагам. – промърмори той.
    – Е, какво каза жената? – попитах с по-мек глас.

    – Съгласи се и каза, че ще се срещнем близо до улица Вале в 1 1, но това зомби дойде преди това.
    Наистина ли не беше очаквал нещо подобно? Всеки, който започваше да изнудва някого трябваше да е наясно, че на изнудвания това хич няма да му хареса и ще реагира. Но все пак Джо беше все още дете и не знаеше много неща, въпреки че бе живял на улицата.
– Жената, с която говори по телефона, не беше ли същата?
– Не мисля, но това лесно може да се подправи, нали?
    Така е, но наистина се съмнявах да има две замесени жени в тези убийства. Джо явно смяташе същото.
– Как те откри?
    – Не знам. Бях наоколо, набелязвайки жертви, когато чух стъпки зад мен. Огледах се и видях това нещо да идва към мен.
    – Как знаеше, че идва за теб?
    – В кафенето бяхме само аз и „жертвите” и когато побягнах, то ме последва. Продължих да тичам.
    Как го бе открило зомбито? Вещицата не би могла да се появи в болницата под формата на гарван, а дори да беше в човешка форма, как бе разбрала местоположението му. Имаше само един възможен отговор – магия.
– Къде е визитката, която жената е дала на Каз?
– Ето. – той бръкна в джоба си и я извади.
    В момента, в който я докоснах, усетих магията по нея. Не беше силна, но беше тъмна и лоша. Може би магията отслабваше. Самата картичка беше черна с прободено сърце в средата. На гърба й имаше телефонен номер и работно време. Предположих, че това не е постоянен телефон, а го проверяваше само от време навреме. Която и да беше тя, работеше внимателно. Почудих се дали бе дала подобни визитки на другите жертви, за да направлява по-лесно зомбитата да ги убият. Може би тази беше цяла, само защото Джо я беше взел.
    – Вероятно е използвала това, за да те проследи. – казах, размахвайки визитката. – Което означава, че не можем да я вземем с нас сега. Хайде.
    Върнах се и пуснах визитката до тялото на зомбито, след което с Джо излязохме навън. След като потеглихме, на компютъра вече беше дошъл адресът на защитеното жилище.
– Защо отиваме там? – попита Джо.
– Трябва да те пазим жив. Вещицата ще се опита да те убие отново.
– Но тя не може да ме открие сега, след като картичката не е в мен.
    – Не знаем това. Явно е открила Каз и без картичката. – замислих се. Може би магията се предаваше на онзи, който докосваше визитката, което означава, че и двамата с Джо бяхме проследими.
    – Предполагам. – каза и изведнъж лицето му светна. – На това място ще има ли телевизор, хладилник и баня?
    – Да и бихме искали и трите неща да са по местата си, когато хванем вещицата и бъдеш свободен да си ходиш.

– Не бих откраднал...
– Да бе.– прекъснах го. – Разправяй ги тия на някой, дето ще ти повярва.
    Той се ухили и се облегна на седалката, гледайки пътя и вероятно замисляйки следващия си обирджийски план. Закарах го до защитеното жилище, където Сал беше изпратила вече и охрана. Обадих се в Управлението, за да им кажа подозренията си относно визитката и се отправих към заведението, където имах среща с Бен.
     Разбира се, бях закъсняла ужасно, така че купих една бутилка вино от близкия магазин и отидох направо към офиса му.
     Нонпарейл – стриптийз бизнесът, който Бен ръководеше – беше разположен на първия етаж на тухлена сграда в средата на старата част на северен Мелбърн.
    Беше заобиколена от фабрики и във въздуха се носеше миризма на бензин, метал и хора. Не беше най-приветливото място на света, но знаех от опит колко по-уютно бе вътре. Отворих стъклената врата и влязох. Въздухът тук беше топъл и се разнасяше аромат на ванилия и вълци, вторият по-силен от първият. Не можех да се сдържа да не въздъхна щастливо. Нямаше нищо по-хубаво от тази миризма. Качих се по стълбите, държейки с ръка позлатения парапет, докато краката ми потъваха в червения плюшен килим.
      Фоайето беше в златни цветове, претруфено с шикозна мебелировка. В дъното на стаята имаше голямо махагоново бюро. Зад него стоеше вълк с изключително гладка кожа, който явно се казваше Голденрод или поне това бе псевдонимът му. Псевдонимът на Бен беше Сянката. Вълкът на рецепцията размаха пръст към бутилката, която носех:
– И си мислиш, че това ще те реваншира, задето върза тенекия на Сянката?
    Усмихнах се и откопчах няколко копчета на ризата си, повдигнах малко гърдите си и казах:
– Ами така?
    – Много по-добре. – отвърна той, почти шепнейки, след което натисна някакъв бутон на бюрото и вратата от дясно се отвори. – Той е в офиса си.
    – Благодаря ти.
    – Удоволствието е мое, – каза той с усмивка. – ако се умориш от него, знаеш къде да ме намериш.
    Усмивката ми се разшири, но не отговорих, а тръгнах към офиса, в дъното на коридора. Бен погледна към мен, когато влязох, а след това се облегна назад в стола си с широка усмивка.
– О, я да видим какво ни довя вятъра тук.
    Седнах на ръба на бюрото му и се опитах да не обръщам внимание на черния потник, с който беше облечен.
– Донесох вино.
– Какво?
    – „Вълча благословия”. – беше любимото му вино, макар че аз харесвах повече „Кафявите братя”.
    – Тогава ти прощавам. – той се изправи, предоставяйки ми цялостна гледка към високото му и стегнато тяло. Вдишах от аромата му, каращ хормоните ми да бушуват.
           – Трябваше да спася бездомно дете от едно зомби. – казах, отваряйки бутилката. Това е Фен превод и принадлежи на преводаческият екип във форума http://vampire-ladies.forumotion.com

Бен повдигна вежди, подавайки ми чашите.
– Бездомни деца и зомбита? Управлението е било заето.
    – Нямаш си и на идея. – налях вино в чашите и оставих бутилката на масата. – Наздраве за тази, която бързо залавя зомбита и убива вампири.
    – Що за тост е това. – каза той, усмихвайки се широко. – За красивите червенокоски, които рано или късно ще дойдат в леглото ми.
Разсмях се, докато чукнахме чаши.
– Твоето легло е последното място, на което трябва да бъда точно сега.
– Хей, аз съм склонен и на пода, на бюрото, където кажеш.
– Така си и мислех. – отпих от виното. – Кажи ми за Ман хард.
Въздишката му беше драматична, но ефектът се развали от искрите в очите му.
– Няма такова място Ман Хард, но има Мейнхард. Произношението е важно.
    – Ако толкова държаха на произношението, трябваше да си измислят по-лесно име.
    – Така е. Мястото е ново, на около 6 месеца, но върви добре.
    – Кой го ръководи?
    – Сигурна ли си, че не мога да те прелъстя?
    – Абсолютно. Но ще те черпя вечеря тази седмица, за да ти се реванширам за тенекията.
    – Отлично.– каза с пламъчета в очите той, което означаваше, че не се е отказал от идеята да продължи да ме съблазнява. Отпи от виното и добави. – Името на този, който ръководи мястото, е Брад Херът.
    – Но не той е собственикът?
    – Не, две жени го притежават, но не мога да ти кажа много за тях.
    – Защо? Със сигурност има клюки във вашия бизнес, не е ли така.
    – Не толкова, колкото хората си мислят. – разсмя се той. – Този бизнес се нуждае от дискретност.
    – Значи никога не си виждал собственичките.
    – Не.
    – Ами нещо за самия клуб?
    – Какво за него?
    – Само стриптийз или предлагат и секс.
    – Не стигат до там. – каза той с усмивка. - Въпросът е дали ти го правиш.
    – О, аз правя секс. Просто не с теб.
    – Засега. – каза с усмивка той.
    – Ако чуеш нещо необичайно за клуба, ще ми звъннеш, нали?
    – Информацията си има цена.
    – Всичко освен секс. – допих виното си аз.

Изражението му ми напомняше това на котка, която бе намерила мишка.
– О, има много неща, които можем да правим, които не включват наистина секс.
    – Знам, знам. – част от мен искаше, но трябваше да устоя. – Но държа на думата си.
    – Ще видим за това.
Ще видим. Засега не можех да залагам на това кой ще спечели тази малка битка.
– Ще ти се обадя тези дни за вечерята.
– Ще чакам с нетърпение.
    Побързах да си тръгна, докато все още успявах да се контролирам. В колата се обадих на Куин. С идващото пълнолуние и желанието, изгарящо тялото ми, нямаше да е много умно да ходя където и да било, освен в обятията на моя вампир. Просто беше прекалено голям риск да продължи с разследването тази вечер. Вече бях изпитвала състояние, в което не можех да се контролирам по време на пълнолуние и не исках да става така отново. Куин все още имаше белег на ръката оттогава.
    – Хей, секси, – каза той, което изпрати сладка тръпка през цялото ми тяло. – какво ще кажеш за един среднощен пикник.
    – Стига да има секс и кафе, навита съм.
    – Ела при зоологическата след двайсет минути.
    – Зоологическата е затворена.
    – Няма такова нещо, стига да имаш пари. О, и бъди гола.
    – Само ако и ти си. – разсмях се.
    – Това не е много практично, тъй като трябва да платя входа.
    – Защо тогава аз да съм гола?
    – Защото смятам да те полея с шоколад преди да влезем, а след това да го изближа всяка една част от тялото ти.
    – Шоколадът е храна. Храната и вампирите не сте съвместими.
    – Това е специален шоколад за вампири.
Което значеше, че не искам да знам какви са съставките му.
– Ще съм там до 18 минути.
– Не закъснявай.
Не закъснях. А пикникът беше всичко, за което един вълк би си мечтал.
    – Е, – каза Кейд, облягайки се назад в стола си и давайки ми игрива усмивка, когато влязох в стаята на следващата сутрин. – Ето един вълк, който изглежда много доволен от живота.
–Абсолютно доволен. – вдигнах чашата си с кафе аз.
    – Какво, пием гадно кафе от машина, вместо божествената течност от кафенето на Бийнс?
    – Бийнс е надул цените, а ние трябва да внимаваме с ресурсите си – налях две чаши, слагайки едната на неговото бюро.

– Няма да съм малък доволен кон, ако започнем пак да пием тази помия.
– При теб няма нищо малко, скъпи. Това го знам със сигурност.
– Така е. – ухили се той.
    Той отпи от кафето и се намуси. – Определено ще трябва да разпределя ресурсите си правилно.
– Какво става тук напоследък? – попитах аз.
    – Проверката на емо-хората продължава. Не можем да намерим нищо за четирима от тях.
    – Какво имаш предвид с това, не можем да намерим нищо за тях?
    – Точно това, нямат сертификати за раждане, нито за смърт, нито за прераждането им. Просто не съществуват, що се отнася до документация.
    – Е, документацията не винаги е вярна, – седнах на бюрото си. – Къде е Иктар?
    – Взе си почивен ден. Семейни ангажименти, – вдигна рамене Кейд. – Как върви разследването на убийствата?
    – Това щях да те питам и аз. – каза Джак, влизайки в стаята.
Той държеше една от чашите на Бийнс и богатия аромат на мока кафе се разнесе из стаята, карайки моето кафе да мирише още по-зле. Игнорирах въпроса му и попитах:
– Магьосничките готови ли са с доклада от склада вече?
    Джак се подпря на бюрото на Иктар и кръстоса крака. Изглеждаше нормално, ако не брояхме напрежението в раменете му и гневът в зелените му очи.
– Доколкото знам, не. Защо?
    – Защото жената, която стои зад зомбитата, се опита да убие приятел на една от жертвите на второто зомби вчера и смятам, че успява да ги проследи чрез визитната картичка, която им дава и която е пропита с магия. Оставих я при тялото на вчерашното зомби, за да я погледне Марг.
– Магията по визитката сходна ли е с тази при вампирските убийства? Поколебах се, след това поклатих глава.
– Въпреки че е тъмна, няма същите белези, като тази от случаите с вампирите.
– Магията няма лични белези, каквито имат ароматите.
– Може би няма за някого, чието обоняние не е остро, но повярвай, има разлика.
    – Значи имаме двама магьосници-психопати на свобода, – отпи той от кафето си и добави, – и ти не мислиш, че са свързани?
    – Между вампирските убийства и тези на тийнейджърките? По дяволите, не знам,
– не ми звучеше логично, но и по-странни неща се бяха случвали. Облегнах се на стола.
– Но може би има връзка между тези две жени и следователно, и случаите може да са свързани. Какъв е шансът две тъмни вещици да практикуват едновременно в града ни?
    – Случвало се е, макар и не често. Магьосниците, за разлика от вещиците, са много териториални и не обичат съперници.
    – Значи може би да посетим вещиците в града и да видим какво те знаят за черните магии напоследък.

– Нашите магьосници вече се занимават с това. Засега няма нищо.
    – Трябва да има все нещо. В смисъл няма ли някакви силови полета в града ни откъдето те черпят сили? Със сигурност биха усетили ако някой точи много енергия.
    – Повечето магьосници взимат енергия от кръв или лични магии, не използват енергията на земята както вещиците.
    – Вещиците не употребяват само енергия от земята.
    – Не, някой използват бяла магия, която взимат от личната си сила. Зависи от заклинанието, земната магия е дива и не всяка вещица може да я контролира.
– Някоя от нашите вещици способна ли е на това? – попитах любопитно. Той отпи от кафето си и кимна.
    – Ще пришпоря магьосниците ни и ще видя дали подозренията ти за визитката са верни. Какво плануваш да правиш сега?
    – Ще говоря с родителите на другите жертви, за да видя в какво са били забъркани децата преди смъртта им.
    – А приятелката на Шор даде ли някаква полезна информация?
    – Каза, че е посещавал стрийп клубове и е водил танцьорки вкъщи. Последните са били от Мейнхард.
    – Армел и Гарисон също посещаваха този клуб. – той погледна към Кейд – Ходи ли ти се на разузнаване довечера?
    – Шефе, всичко е по-добро от това да седя и да издирвам хора, които не съществуват – ухили се Кейд.
    – Само помни, че си там да набавиш информация, не да зяпаш момичетата.
    – Аз съм мултифункционален, мога да правя и двете.
Джан промърмори нещо в несъгласие и пак погледна към мен,
– Нещо друго?
    – Бен каза, че Мейнхард е отворил преди около 6 месеца, но не можа да ми каже кои са собствениците. Ще потърся имената им из регистрите и ще ги проверя.
    – Кажи ми ако излезе нещо – каза Джак и излезе.
    Въведох паролата си в компютъра и потърсих информация за последните две жертви на зомбито. Записах си адресите им и имената на родителите им, след което потърсих Мейнхард и докато програмата търсеше информация, погледнах към Кейд, който още беше захилен.
    – Какво би си помислила Сейбъл ако знаеше, че ходиш по стрийп клубове вместо да седиш да гледаш детето?
    – Това е по работа, тя няма думата. Освен това бебетата са женска работа.
    – Обзалагам се, че не би го казал пред нея.
    – Обичам секса прекалено много, за да го кажа пред нея, но това не променя истината.
    – Такъв си сексист по някога.
    – Абсолютно. Такъв е светът.

– Може би светът на конете-шифтъри, но не и истинският свят.
    – Вярвай ми, всеки мъж някъде дълбоко в себе си вярва, че ние сме по-висшият пол. – махна с ръка той.
    – Вярата в нещо и истината са две различни неща.
    – Зная. И затова не съм споделял вижданията си със Сайбел – ухили се той отново.
    – Умно.
     Понеже бях почти сигурна, че Сайбел беше една от онези кобили, които удряха добри шамари.
     Резултатът от търсенето бе готов. Мейнхард беше изненадващо популярно име на фирми, листата беше дълга. Натиснах най-новият линк и видях, че две жени го ръководят . Ханна Мейн и Джесика Хард. Две жени и два типа убийства напоследък. Случайност? Беше възможно, но не вярвах. Кликнах на следващия линк – същите две жени, същият тип клуб, различен щат. Явно двете имаха навика да продават бизнеса си след 9 месеца на едно място. Потърсих снимките им, принтирах ги, забелязвайки, че едната е инвалид. Може и това да беше съвпадение, но вече ставаха прекалено много. Потърсих дали някоя от тях има досие в Директората или другаде и също пуснах търсене на убийства на вампири в градовете, в които са пребивавали.
     Докато се търсеше информация, погледнах снимките. И двете жени бяха тъмнокоси, едната имаше зелени очи, а другата – кафяви, почти жълти. Бяха обикновени жени. Това, което ми направи впечатление беше, че едната – Хана Мейн, приличаше ужасно много на рисунката на Джо на жената, говорила с Каз. Което не означаваше автоматично, че е виновна, но я правеше много подозрителна и вероятно бях на правилен път.
     Прибрах снимките в джоба си и тръгнах навън. Родителите на третата убита тийнейджърка не бяха у дома, така че отидох на адреса на първата жертва. Чудех се дали Кай няма да се появи, тъй като тези хора бяха негови познати. Или и това беше лъжа?
     Домът им беше непретенциозна червена тухлена къща, каквито бяха и тези в съседство. В градината имаше увяхващи рози, а отпред жив плет, който служеше и като ограда на двора. Отворих порта, виждайки как някой поглежда през прозореца. Не беше лице на възрастен, а по-скоро на по-малко братче. Позвъних, Чух бързи стъпки към вратата.
– Какво? – чух гласче на дете без да се отваря вратата.
– Райли Дженсън от Директората. Трябва да говоря с родителите ти – казах аз.
– Не са тук.
– А къде са?
– Защо искаш да знаеш?
     Сдържах се да не му отговоря остро, спомняйки си, че е дете на 13-14 години, оставено само вкъщи. В крайна сметка, постъпваше правилно да не ме пуска, макар че, вратата нямаше да спре никого от нечовеците, освен вампирите, да влязат.
– Разследвам смъртта на сестра ти и трябва да ги питам някои неща.
– Какви неща?

    Добре, това дете беше много дразнещо, независимо дали постъпваше правилно или не.
– Бих предпочел да не говорим на вратата. Отвори я.
– Ще ми покажеш ли документ за самоличност?
    – Да. – Извадих картата си и я долепих до металната мрежа. – Ще ми кажеш ли как се казваш?
    След малко вратата се отвори. Детето беше слабо, с оранжева коса и сини очи, които напълно си пасваха с луничките, които бях забелязал по-рано.
    – Джош, – той отново погледна към картата ми. – Ти си пазителка? Мислех, че само вампирите са пазители.
    – Аз съм част от нов дневен екип, – казах, прибирайки картата си. – Кога ще се приберат родителите ти?
    – Мама след около час, татко около шест. Те няма да могат да ти кажат много.
    – Защо?
    – Защото Ейми никога не говореше с тях. Всъщност, тя смяташе да се изнесе следващата седмица.
    – При кого?
    – Някакъв тъпак, с когото беше.
    – Не вярваш, че са били влюбени?
    – Не и когато само говореше как ще спи с него.
    – Дали е споменавала нещо друго, освен гаджето си? – ухилих се аз.
    – Не, – сви рамене той, но погледът му се отклони настрани и бузите му пламнаха.
    – Много е важно да ми кажеш каквото знаеш. Може да ни помогне да заловим убиеца.
Той не каза нищо за няколко секунди, нито ме погледна.
– Обещах на Ейми да не казвам на никого.
– Мисля, че можеш да нарушиш това обещание. Нали искаш да хванем убиеца й? Не беше честно от моя стана, но имаше ефект.
– Предложиха й работа за много пари. Затова можеше да си позволи да се изнесе. Шансовете, работа да й я е предложила жена с руса перука, бяха големи.
– Каква работа?
Той се поколеба.
– Тя не беше нещо незаконно, просто й трябваха пари.
– Това го разбирам, Джош, но трябва да знам каква е била работата.
– Жената й плати 8 хиляди да изчука някакъв вампир.
Премигнах. Не беше отговорът, който очаквах.
– Често ли получаваше пари за подобни неща?
– Не. Не беше проститутка. Беше само веднъж.

– Предполагам, че не знаеш името на вампира, с когото е била?
    Ако го намерехме, можехме да разберем какво по дяволите става и защо тези деца бяха убивани.
– Беше някакво странно. Аркел? Нещо такова.
– Господи, Армел? – казах аз, задържайки дъха си.
– Да, това беше.
    Армел, който обичаше червенокоси. По дяволите, ето я връзката. Но нямаше начин тези тийнейджъри да са надвили вампирите, тогава защо им се плащаше толкова, за да ги прелъстят? Беше част от плана, но все още не виждах връзката.
– И само това трябваше да направи? Да спи с него и да си тръгне? Той кимна.
– Лесни пари. – каза той.
– Знаеш ли как Ейми се е запознала с вампира?
– В някакъв клуб.
    Майнхард, помислих си веднага, спомняйки си казаното от Ана за последните жени на Шор. Само дето, Ейми не беше на години, за да я допуснат в стиптийз клуб. Значи, някъде по линията, охраната на клуба и/или собствениците му, позволяваха достъп.
– И тя направи това, за което й бе платено?
– Да, без проблеми.
Освен, че не е доживяла, да си изхарчи парите.
– Къде срещна Ейми жената, предложила й работата.
    – В офиса на социалните служби. Ейми е чакала там за работа, когато жената просто я заговорила. Така е станало, предполагам.
    – Тя спомена ли как е изглеждала жената?
– Не, но имаше визитката й. Беше черна, с едно страхотно прободено сърце. Същата визитка, която и Джо ми даде. Изненада, изненада.
– Какво стана с визитката?
– Ейми я сложила вероятно в портмонето си. Не знам къде е.
    Сигурно зомбито или магьосницата я е взела и унищожила, защото иначе Коул щеше да я е споменал.
– Нещо друго, което може да ми кажеш?
– Не мисля. Ще хванеш ли убиеца?
– Определено мисли да го направим.
    – Добре. Наритай го от мен. Заслужава го. И се увери, че никой адвокат няма да го измъкне от затвора.
    – Повярвай ми, човекът, стоящ зад това, няма да се измъкне лесно. – Тъй като ще да е мъртъв, а не в затвора. – Я кажи, познаваш ли човек на име Кай Мърфи?
    – Да, приятел е на татко? Защо? В беда ли е?

Значи Кай казваше истината. Изненада.
– Не, просто проверявах. Мерси за помощта, Джош.
    Той кимна и затвори вратата с трясък. Прозорците са разклатиха леко. Тръгнах си, а луничавото лице ме наблюдаваше, докато се качвах в колата.
    Следващата ми спирка беше защитеното жилище, където да покажа снимките на Джо и да проверя, дали наистина това беше жената, макар че бях почти сигурна. Надявах се и магьосниците ни да са блокирали магията във визитката.
     Върнах се в Управлението за малко, търсенията, които бях пуснала все още течаха, което ме накара да въздъхна в негодувание. Джак влезе в стаята. Не изглеждаше доволен.
– По-добре да стигнеш до защитеното жилище бързо.
– Какво е станало? – казах разтревожено.
    – Друго зомби е било събудено и е нападнало защитеното жилище, където държиш хулиганчето.

Глава седма
Превод: Freena
Редакция: Vampire Lady
–	Преди колко време? – попитах, хващайки старото си кожено яке от облегалката на стола, макар че всъщност беше старото яке на Роан, вече си го бях присвоила.
–	Преди пет минути.
–	Какво е станало с Джо и пазителя с него?
–	Не знаем – изражението му беше мрачно – Джак не отговаря, нито си вдига телефона.
–	Как знаем, че са ги атакували тогава? – грабнах ключовете от колата си и вече бях тръгнала към вратата.
– Понеже за разлика от някой пазителите, Джак си включва интерлинията постоянно, когато е на работа. Успя да ни извести преди да изчезне сигналът. – Джак отстъпи, пускайки ме да мина и ме изпрати до асансьора – Две зомбита са разбили входната врата. Джак е убил едното, но оттогава нямаме никакви вести.
–	Но Джак е вампир, със сигурност е могъл да се справи с няколко зомбита?
–	Така бих предположил. По-големият въпрос е, как по дяволите са знаели къде да отидат?
Вратата на асансьора се отвори и влязох вътре. –	Ами бизнес картичките?
Джак сложи ръка на асансьорната врата, задържайки я.
– Докато Марж стигне до склада, магията беше изчезнала от визитката. Тя предположи, че същото би се случило с всяка форма на магията, прехвърлила се от картичката в хората.
–	Очевидно не, защото зомбитата намериха Джо. Между другото и аз пипнах картичката, така че теоретично тя може да проследи и мен.
–	Ще кажа на магьосниците да продължат работата по блокадата. В това време, включи си интеркома и ме уведоми, когато стигнеш до защитеното жилище.
–	Ще го сторя, шефе.
Той отстъпи назад, вратите се затвориха и бързо натиснах бутона към партера.
     За рекордно време успях да стигна до защитеното жилище, тъй като нямаше голям трафик по пътя. Паркирах отпред и изтичах натам. Веднага усетих миризмата на кръв, беше прясна и наситена с примес на злост и разлагаща се плът. Беше по-силна отколкото би ми се искало с моето обоняние.
     Може би зомбито все още беше тук. Върнах се към колата за лазера си, прибирайки го в джоба преди да затворя тихо вратата. Не виждах гарвани наоколо, така че зомбитата, ако бяха тук все още, може би не бяха функционални. Но нямаше да залагам на това. Кой знае как ги контролираше магьосницата. Минах пред колата, приближих се към къщата и надникнах през предния прозорец, след което тръгнах към вратата. Беше разбита и повалена на пода, което показваше колко силни са всъщност тези същества. Въздухът вътре беше тежък, изпълнен с кръв и злост. Смърдеше гадно и това го казвам при все това, че вълчата ми душа обичаше да се търкаля из гнилотии, за

да прикрива собствения си аромат при лов, когато бях във вълча форма. Успях да удържа корема си и огледах наоколо. Коридорът беше празен, но бях нащрек. Магия, смърт и злоба чакаха в стаята откъм лявата ми страна. Не чувах нищо освен тихото тиктакане на часовник, нямаше дишане, нямаше признаци на живот, само миризмата на прясна смърт. Но имаше нещо, което чакаше на това място. Нещо беше тук. Нещо повече от зомбитата.
     Може би Джак беше все още жив, може би Джо беше жив. Бездомните деца бяха умни що се отнасяше до оцеляването им. Но може би не беше никой от двамата. Може би беше магьосницата, чакаща да падна в капана й.
     Хванах лазера си и го включих. Ако имаше някой тук, той явно не се притесни от звука на включеното оръжие. Продължих тихо натам към хола, където спрях и подуших наоколо, за да уловя миризмите в стаята по-добре. Не беше много от полза - смърт, злост и кръв заливаха сетивата ми. Облизах пресъхналите си устни и внимателно влязох в стаята, държейки лазера пред себе си.
     Можах да различа останките. Както и предишните вампири, Джак също бе изгубил главата си, беше се търкулнала до дивана с цвят на шампанско, сините му очи бяха изцъклени и гледаха към остатъка от тялото му. За разлика от другите, тялото му беше цяло, кръвта му беше изтекла наоколо, създавайки голяма локва. Имаше също пръски по стената. Явно вещицата не е имала намерение да събира кръвта му.
     Не далеч от него лежеше зомбито. Главата му беше под странен ъгъл, ребрата му изглеждаха счупени. Но дори така продължаваше да мърда, пръстите му се свиваха, хващайки килима, сякаш се опитваше да се влачи. Може би не осъзнаваше, че партньорът му е довършил мисията си.
     Партньорът му беше близо. Усещах силната миризма на разложено, а и психичните ми сетива бяха нащрек и усещаха присъствие. Разбира се, те не ми казваха кой е в къщата, което би било доста полезно.
     Продължих натам, избягвайки кръвта. Погледът на Джак ме проследи, от което ме побиха тръпки. Колкото повече се доближавах до тялото, толкова повече надушвах злост. Сякаш се беше концентрирала около самия Джак, но не той таеше злоба. Бях го виждала, бях разговаряла с него много пъти в Директората, нито веднъж не бях усетила подобно нещо от него. Защо сега чувствах това?
     Погледът ми се плъзна по пода наоколо. Може би заради прахта. Беше на лицето му, разпиляна и на килима. Такава прах имаше и при другите вампирски убийства и явно имаше някакво значение. Но сега беше различно. Имаше друга миризма за разлика от тази при другите убийства. Но нямах време да стоя и да я проучвам. Трябваше да намеря Джо или кой още е в къщата.
     Минах през вратата и се намерих в кухнята. На барплота имаше зеленчуци и вода, кипяща на котлона. Миризмата на злоба тук беше по-слаба, както и на разложено, което означаваше, че то и този, който го контролира не беше стигнал до тук. Проверих и следващата стая за всеки случай, беше малко перално помещение. Върху пералнята имаше дрехи, които миришеха на Джо.
     Върнах се отново в кухнята и после в дневната и отново в коридора. Имаше стълбище, което водеше към горния етаж. Покачих се бавно, прилепвайки гръб до стената и държейки лазера си в готовност. Нищо не помръдна, нищо не ме нападна.
Но усещането, че има нещо или някой горе се усили и мускулите ми се напрегнаха. Стигнах горе и спрях. Коридорът горе беше изпълнен със сенки, но нищо

не чакаше в тях. Имаше четири врати – три от ляво и една от дясно. Отворих първата, заставайки на коляно, държейки лазера си насочен и готов докато огледам стаята. Беше спалня и миришеше повече на Джак отколкото на Джо. Не че той би използвал легло. Вампирите нямаха необходимост да спят дори през деня, просто не трябваше да се излагат на дневна светлина и затова бяха толкова добри пазителите в подобни ситуации. Стига да имаше какво да ядат, убийството на човека, който трябваше да пазят, не беше нещо толерирано.
     Продължих към следващата стая. Още една спалня, която миришеше на Джо, но той не беше там, нито пък източникът на злостта, който усещах. Още две стаи. Бяха една срещу друга. Това не ми харесваше. Не можех да усетя нищо живо в нито една от тях, не можех да усетя и нищо мъртво, макар че го подушвах. Магията тук беше посилна. Усещах я по кожата си. Нещо ме чакаше зад една от тези врати и не беше хубаво.
     За няколко секунди обмислих възможността да стрелям с лазера и по двете стаи, убивайки каквото и да е там, но нямах идея дали Джо не е жив в края на краищата и не можех да рискувам да го убия. Разтворих ноздри и вдишах дълбоко, но нямаше нищо ново, което да уловя. Значи шансът беше 50 на 50. Тръгнах на ляво, което най-вероятно беше баня. Сниших се, отваряйки вратата бързо, коленичейки и насочвайки лазера готова да стрелям. Нищо не ме нападна. Всъщност вътре нямаше никого... или пък не?
     Чувствайки нещо, погледнах нагоре. Имаше люк, по който виждах пресни отпечатъци, някой го беше вдигнал наскоро. Бездомно дете опитващо се да избегне смъртта? Пристъпих напред и усетих изведнъж вятър, каращ космите на врата ми да настръхнат. Бях избрала грешната стая. Обърнах се, но преди да успея да стрелям, зомбито се нахвърли върху мен. Наведох се автоматично. Усетих някаква развеселеност наоколо, но не беше нищо повече от прах. Дебел облак се разнесе около мен, замъглявайки погледа ми и полепвайки се по гърлото ми, карайки ме да кашлям. Беше отвратително нечисто усещане. Зомбито хвана ръката ми, хватката му беше изненадващо силна и изтръгна лазера от ръката ми, която беше почти безчувствена. Не усещах мускулите си. Беше странно усещане, част от мен искаше да заспи, друга част – да се бие.
     Лазерът падна на пода, мъртвите пръсти на зомбито се увиха около врата ми. Сълзите напираха в очите ми, можех да видя усмивката му, можех да усетя силата на жената, стояща зад това. Мислеше си, че ме е хванала заедно с творението си. Грешеше.
     Вдигнах ръка, махайки ръцете на зомбито от врата ми, блъснах го назад с колкото сила имах. То се опита да възвърне баланс, но когато падна част от месата му се разхвърчаха наоколо. Обърнах се, пускайки водата и пръскайки лицето си с вода. Макар че очите ми все още бяха замъглени, усещането малко се отми, беше малко подобре. Зад мен зомбито се изправи. Затичах се към него и скачайки го ударих с крака в гърдите. Токът на ботуша ми се заби в изгниващата плът и го запратих към стената, но то продължи да идва към мен, оставяйки парчета месо от тялото си наоколо. Все още се движеше, все още атакуваше. Магьосницата го контролираше.
     Огледах се и видях лазера в ъгъла. Изтичах към него, грабнах го докато съществото се приближаваше отново зад мен, обърнах се и стрелях без да гледам, минавайки през краката му. Това не го спря. Продължи да пълзи. Вдигнах лазера и го ударих силно, но не дръпнах спусъка. Този път атакувах психически, влизайки надълбоко в ума му, минавайки през тъмнината на това, което някога е било разсъдък и

чувствайки само смърт и празнота. Но вещицата беше някъде там и нашепваше командите си. Убий го , убий го, не заслужава да живее, убий го...
     Него? Определено не бях ‘него’, но нямаше значение, защото увих нещо като психично въже около присъствието й. Усетих шока й в тъмнината, тя се бореше като луда, главата ме цепеше невероятно силно, борейки се да я удържа, потта се стичаше по тялото ми като река.
–	Кажи ми коя си – казах на глас и наум – Кажи защо правиш това.
     Дори казвайки го, продължих да атакувам, опитвайки се да мина през щитовете й и да взема отговорите. Но да я държа отнемаше цялата ми сила, нямах енергия да пробия защитите й. Тя не отговори, просто продължи да се бие. Тогава нещо ме хвана за крака и ме разтърси силно. Извиках, падайки на дупето си, болката премина през целия ми гръбнак. Изгубих контрол над магьосницата и нея я нямаше в следващия момент, оставяйки ме със зомбито, програмирано да атакува. Изритах го в лицето, откъсвайки носа му. Взех лазера си и отсекох главата му с едно движение. Престана да се движи, но не мислех, че е мъртво като цяло, но все пак не беше опасно вече.
     Краката ми трепереха. Нямах представа каква беше прахта наоколо, но явно беше проектирана да ме спре някак си. Ако беше същата, каквато беше използвана върху Джак и останалите жертви, можеше да обясни защо не са се били преди да бъдат разфасовани. Но защо на мен ми се отрази само частично? Какво беше различното у мен, което ми позволи да продължа да се бия? Успях да се сетя само за една причина. Бях полувампир, другите бяха изцяло вампири. Благодарение на върколака в мен, прахта нямаше пълен ефект върху мен. Разбира се нямаше как да съм сигурна преди да говоря с магьосниците. Но само това имаше смисъл. Върнах се в коридора и проверих другата стая. Нямаше никого. Върнах се в банята и стъпих на ваната, подавайки се през люка на тавана.
–	Джо, тук ли си?
Не последва отговор, което не ме изненада. Всеки човек с половин мозък нямаше просто така да излезе от прикритието си дори и да чуе познат глас, не и след това, на което явно бе станал свидетел.
–	Джо, наистина съм аз – хванах картата си и я показах – Ето картата ми.
     За няколко секунди отново не последва отговор, но усетих движение и ме лъхна миризмата му. Беше Джо и беше добре.
–	Тези неща наистина ли са мъртви? – попита той.
–	Да – е, технически може би не бяха, не и докато не дойдат магьосниците.
–	Те убиха Джак.
–	Зная. Ще дойдеш ли?
Бледото му лице се подаде на люка, виждах напрежение в ясните му очи, което малко се успокои след като ме видя. Той се промуши през прозорчето и скочи на пода.
–	Не можах да му помогна – каза, слагайки ръце в джобовете – Просто не можах. Той не ме гледаше и изражението му беше смесица от защита и вина.
– Джак беше тук да те защитава, не обратното. Той умря по време на служба. Не е твоя вина, нито твоя отговорност. Освен това ако не се беше скрил, сега и ти щеше да си мъртъв.

Той потърка ръце.
Тези неща ли убиха Каз? Същия вид същества, да.
     Докоснах рамото му и го изведох към вратата. Той се поколеба в момента, в който видя зомбито на пода, но изправи рамене, прескочи го и продължи напред сякаш беше нещо, което виждаше всеки ден. От долу се чуха стъпки. Хванах Джо за рамото, за да спре и минах пред него. Нямаше нужда да се тревожа. Беше Коул и екипът му.
–	Какво имаме сега? – спря той в коридора, оглеждайки хола.
– Джак и едно зомби в хола, има още едно обезглавено горе. И двете трябва да ги погледне Марж преди да бъдат заровени отново. Също имаме още прах и разбрах за какво служи.
–	О, казвай!
–	Парализира вампири.
–	Това има логика – Коул погледна зад мен – Кой е това?
–	Джо, детето, което пазехме тук. Ще го закарам в Директората.
–	Наистина? – попита той с развълнуван глас.
–	Не е толкова интересно – каза Коул сухо.
–	Интересно е, когато аз съм там – отвърнах с усмивка. Той кимна на екипа си.
–	Да се залавяме, момчета. Имаме доста работа отново. Коул и Добс се отправиха към хола. Погледнах към Джо.
–	Хайде.
–	Ще бъде страхотно – каза той, почти тичайки по стълбите.
–	Да – казах, надявайки се и Джак да мисли така.
     Но Джак не беше. Нито пък Сал, на която й беше възложена задачата да се грижи за него. Но ако в сграда, пълна с пазители, това дете не беше на сигурно място, нямаше къде другаде.
–	Знаеш, че не обичам цивилни наоколо – каза Джак, подавайки ми нещо.
– Нямах друг избор, шефе – хванах предмета аз. Оказа се, че е гривна от усукано въже, направено от някакви растения. Имаше магия, но чиста, даваща усещане за безопасност. – Това е от Марж?
–	Да. Ще дадем и на хлапето. Това би трябвало да спре проследяващата магия. Сложих я на китката си и съблякох пуловера си, давайки му го.
–	Може би ще искаш да им го дадеш. Зомбито хвърли прах върху мен, който прах явно парализира вампири. Мисля, че понеже съм половин върколак, това ме спаси.
Той сгъна пуловера ми внимателно.
–	Ако е така, това обяснява защо не са се съпротивлявали.

–	Определено – отидох при бюрото си – арг намери ли нещо относно това как тези хора влизат и излизат от къщите?
–	Подозира, че става въпрос за някакъв вид транспортираща магия, но нямаме доказателства, нито начин да проследим такова заклинание.
–	Лошо.
–	Да – той погледна към часовника си – Днес е пълнолуние, нали?
–	Определено.
     Роан, Лиандър и аз планувахме да отидем в Мацедон, земя, която братътклонинг на Диа, Миша, ми беше оставил след смъртта си. Беше голямо и диво място и беше перфектно за върколаци да тичат на свобода без да се тревожат, че ще уплашат някого.
–	Безполезно е да те държа тук повече днес. Свършвай и се прибирай – каза, но преди да излезе от стаята се обърна и ме попита – Какви са ти танцувалните умения?
–	Аз съм върколак, танцуването е в кръвта ми.
–	Не такъв вид танцуване. Просто танцуване, без да е замесен секс.
–	Къде е удоволствието от това? – ухилих се докато неговият поглед помръкна – Но да, танцувам нормално също добре.
–	Достатъчно, че да те наемат в мъжки клуб?
Поколебах се. Никога не бях влизала в мъжки клуб и не знаех какво се очаква от мен да танцувам.
–	Познавам някой, който би ми дал препоръки.
–	Добре. Уреди го. Може да се наложи да те пратя под прикритие ако Кейд не надуши нищо тази вечер. – каза той и излезе.
     Включих компютъра си, за да проверя резултатите от търсенето. Оказа се, че нито една от жените, държащи Мейнхард няма досие в Директората или другаде, но имаше дузина нерешени убийства на вампири в градовете, в които бяха правили бизнес. Още съвпадения? Убийствата бяха ставали в пет други чата, така че не беше съвпадение. Препратих резултатите на Джак и звъннах на Бен да попитам дали някое от момичетата му би ми предало уроци по стриптийз. Записах адреса й, довърших кафето си и излязох.
     Лиандър и Роан ме чакаха вкъщи. Косата на Роан беше избръсната заради работата му под прикритие и голата му глава ми дойде малко като шок. Но странно е, че му отиваше, той имаше добре оформени челюст и лице. Тръгнахме към Мацедон, стигайки там точно когато слънцето залязваше. Съблякохме се, когато падна тъмнината на нощта и луната изгря. Усетих енергията и силата й по тялото си, сила, която не можех да контролирам днес. Промених човешкия си облик и с вой се затичах, наслаждавайки се на въздуха, нощта, свободата, лова.
     С изгрева дойде и умората, както и човешката ни форма. Скупчихме се един до друг и заспахме. След няколко часа звън на телефон ме събуди. Лиандър издаде недоволен звук, чувайки звъна, а Роан дори и не го отчете, продължавайки да хърка. Обърнах се, потрепервайки от студа на сутринта, изправих се и се разтършувах наоколо из дрехите, намирайки телефона си.

– Да? – казах, разтривайки очи и поглеждайки към синевата над мен. По слънцето можех да позная, че е около 10 сутринта.
–	Закуска след лунните ти приключения? – каза Куин с топлия си чувствен глас.
–	Би било хубаво, но сме в Мацедон.
Където има малко кафене, макар и не луксозно, но правят достатъчно големи порции, че да задоволят глада на един върколак. Облечи се, ще съм там след пет минути.
–	Ако беше върколак, щеше да си почти перфектният мъж.
–	Няма ‘почти’ при мен.
–	Ще те чакам при портите – ухилих се аз.
     Затворих и побързах да се облека, неуспявайки да сдържа усмивката си. Куин може и да не беше върколак и следователно не беше моята сродна душа, не беше онова, за което вълка в мен копнееше, но не можех да отрека, колко добре се чувствах с него. И колко много исках непрекъснато да съм с него. И колкото и да обичах Келън, връзката ни никога не е била толкова дълбока, което може би значеше, че просто съм била в любена в идеята да бъда с вълк, а не толкова в него. Той беше прав да си тръгне. Сега можех да го видя, макар че все още болеше.
     Облякох се и минах покрай Роан и Лиандър, нежно побутвайки Лиандър. Белезите му вече не изглеждаха толкова дълбоки и пресни, но все още ме побиваха тръпки от това, че можехме да го изгубим. Той не реагира на побутването ми и затова го бутнах отново, но по-силно.
–	Това не е човешки час за събуждане. Събуди ме след 5 часа.
–	Куин ще ме вземе и ще ходим на закуска. Оставям ключовете от колата в джоба ти.
–	Приятно изкарване – промърмори той, затваряйки очи.
     Което ме накара да се замисля дали въобще ще си спомня разговора ни, когато се събуди. Тръснах глава и минах покрай дърветата, вдишвайки от планинския въздух и аромата на евкалипт. Колкото повече време прекарвах тук, толкова повече оценявах подаръка на Миша. Това място беше свобода и щеше да е перфектно за семейни излети някога. Мисълта ми причини болка, тъй като може би никога нямаше да съм способна да имам деца, да имам това, за което винаги съм мечтала. Стигнах до портите, чакайки вампира си и неговото червено ферари.
Облегнах се назад с въздишка и дарих Куин с усмивка.
–	Уцели в десетката.
Той погледна надолу към масата, където стояха три изпразнени чинии и каза с усмивка:
–	Винаги съм се възхищавал на апетита на вълците.
–	А аз си мислех, че не одобряваш нашите апетити – подразних го аз.
–	Само когато апетитът е насочен в правилната посока.
Сложих ръце на масата. Носех изрязана тениска и навеждайки се напред, той почти можеше да види гърдите ми.
–	Правилната посока си ти, така ли? Ти и само ти?

–	В твоя случай, да – погледът му се спусна надолу и се задържа – И не можеш да ме обвиняваш, че искам да те задържа само за себе си. Всеки мъж би искал точно това.
Което ми позволи да заговоря за проблема с неговото хранене. има нещо, за което искам да поговорим.
Усмивката му замръкна и той ме погледна сериозно.
–	Звучи сериозно.
–	Така е.
–	Изчакай тогава да си взема кафе за подкрепа – каза, махайки на сервитьорката да му налее още кафе. Куин отпи от чашата и продължи – Хайде, стреляй.
–	Няколко човека напоследък ми казват, че изглеждам много бледа – казах аз.
–	Имаш вампир, който се храни често от теб. Нормално е да си по-бледа.
– Да, но проблемът не е само в бледостта. Няколко пъти вече ми се върти главата и засега съм щастлива, че не съм губила съзнание. – поколебах се и добавих – не съм изцяло сигурно, че това се дължи на твоето хранене, защото психичните ми таланти се развиват бързо и в интересни посоки, но мисля, че е важно да ог обсъдим.
–	Ако е заради мен, съжалявам, не мислех, че...
–	Не е твоя вината – казах бързо – Не изцяло. Трябваше да ти кажа още при първия случай, в който усетих, че ми се отразява.
– Не мисля, че моите хранения ти се отразяват – каза той, отпивайки от кафето си с неутрално отражение – Като цяло върколаците имате изключителни възстановителни способности и се възстановявате много по-бързо от смъртните.
–	Така е. Предполагам не много смъртни биха били способни да поемат 3-4 хранения на нощ няколко пъти подред.
– Не – той постави чашата в чинийката на масата и обви ръцете ми с неговите. – Проблемът е, че като правя секс, се храня. Не мога да не го правя. Това е част от смисъла за мен.
–	А казваш за нас, че сме пристрастени.
– Не е пристрастеност, а нужда – усмихна се, но очите му останаха сериозни – В момента ти си единственият ми партньор, Райли, следователно единственият източник на храна.
–	И тук се крие проблемът ни.
Стиснах ръцете му, след това отдръпнах моите от неговите и вдигнах чашата си с кафе. Въпреки нуждата ми да говоря с него за това, ръцете ми трепереха, част от мен се страхуваше от реакцията му за това, което имах да кажа. Преди бяхме в подобни ситуации и винаги някой от нас се ядосваше. Искаше ми се да вярвам, че и двамата сме над раснали тази фаза, но се съмнявах. Трудно можеш да контролираш реакциите си, когато са намесени силни емоции. А такъв беше случаят сега.
–	Не искам да съм с други партньорки, Райли – той ме погледна за минута и добави – А ти?
Повдигнах вежда, преструвайки се, че не развирам смисъла зад въпроса.

–	Дали искам да имаш други партньорки? Нямаше да го предложа ако го смятах за толкова ужасно.
Нещо премина през очите му. Раздразнение и може би нараненост.
–	Значи не ревнуваш дори малко? Не се чувстваш зле, че ще съм с друга жена?
Отворих уста, за да кажа не, но се замислих. Истината беше, че не знаех. Вълчата ми душа беше свободомислеща по отношение на секса, но вече от няколко седмици имах Куин само за себе си и истината беше, че ми харесва така. Повече отколкото предполагах.
– Никога не съм била в подобна ситуация с теб – казах – Никога не ми се е налагало да те видя с друга. Но в крайна сметка съм вълк, ти никога няма да си сродната ми душа независимо колко много означаваш за мен.
Усмивката му беше горчива.
–	За втори път днес го споменаваш.
–	Защото е важно. Това съм аз. Това е, което жадувам, независимо от всичко друго.
Той се облегна назад в стола си.
–	Значи сме отново в изходна позиция.
Подразних се, но не казах нищо. Не исках да влизам в спор. Той продължи да се взира в мен няколко дълги минути, лицето му остана безизразно, макар че тъмните му очи горяха. Или може би така ми се струваше.
–	Какво всъщност предлагаш?
– Да имаш други любовници, когато си в Сидни и да приемаш и синтетична кръв, когато си в Мелбърн. Не мога да си позволя да съм замаяна с моята професия, Куин. И двама знаем, че това може да се окаже фатално в един момент.
–	А ти? – каза с напрегнат глас.
– Никога не съм обещавала да бъда моногамна във връзката си с теб, тъй като все още желая да намеря сродната си душа – вдигнах ръка, за да го спра, тъй като той искаше да ме прекъсне в гнева си – Но не искам да бъда с всеки срещнат вълк, както предполагаш ти.
–	Нямаше да кажа това – по-спокойно отколкото очаквах.
– Е, това казваш обикновено – казах, усмихвайки се. Приведох се и отново хванах ръцете му – Виж, много ми харесва да съм с теб, в момента не искам никого друг физически и емоционално, но това не означава, че няма да се случи.
–	И когато това стане, не би искала да реагирам като ревнив съпруг
–	Да.
–	Не знам, Райли... – въздъхна той.
–	Имаш репутация на плейбой, така че не ми казвай, че ще ти е трудно да си намериш други жени.
–	О, това никога не е било проблем. Е, докато не срещнах теб – усмихна се той.
–	Какво? Моята невероятна визия те възпира да си с други?

–	Не точно – каза той целувайки пръстите на ръката ми – характерът ти ме кара да искам само теб.
Което означава, че се възбуждаш и от други жени.
Така е.
Значи няма проблем.
Физически не.
–	Тогава ще приемеш предложението ми да имаш и други жени?
–	Не искам да те видя мъртва, Райли, не искам да ти причиня това. Така че ако настояваш, ще приемам синтетична кръв...
–	Настоявам, защото е по-добре и за двама ни.
–	Окей, ще го направя, но само ако обещаеш да не ми разказваш за твоите мъже. Може да се случи, но не искам да знам за това, Райли.
– Никога не съм ти натрапвала другите си партньори. И само защото природата изисква от нас да сме с други, не означава, че не сме най-важните хора в живота на другия.
–	Докато не намериш сродната си душа.
–	И двамата знаем, че може да не се случи никога. Съдбата прави всичко възможно да съсипе мечтите ми за глутница и деца, сигурно ще е така и в този случай.
–	Въпреки това се тревожа. Както казах вече, не искам да те губя.
–	Не съм безсмъртна, Куин. Ще ме изгубиш рано или късно.
–	Ти, моя червенокоске, си върколак и вампир. Това, което знаем със сигурност е, че ще живееш повече от нормалните вълци.
–	О, - казах, преструвайки се на уплашена – Това значи, че ще слушам по-дълго време да ми натякваш за секса с други партньори?
–	Така е – каза с усмивка.
–	Хубаво. Сега бих искала да обсъдим още един важен въпрос.
–	Знаех си – той въздъхна – Стреляй отново.
–	Правил ли си някога секс в това готино червено ферари? Усмивката му стана широка, изпълнена с копнеж и страст.
–	Не, но винаги съм отворен за предложения.
–	Затова те обичам – изправих се аз – Готов за тръгване?
–	С теб, винаги.
Усмихнах се, хванах ръката му и го изведох навън.
      Окей, сексът във ферари не беше много удобен и практичен, но ако си с правилният човек, винаги беше хубаво. Усмивката ми не слезе от лицето, отивайки към къщата на жената, която щеше да ме учи на някои техники при танцуването в клуб. Което се оказа голямо забавление. Жената, която Бен ми беше препоръчал имаше медена кожа и огромни гърди и със сигурност можеше да си клати дупето. В

следващите няколко часа се да танцувам гола, което беше по-трудно отколкото изглеждаше и в края на обучението ми, тя каза, че биха ме наели в някой клуб със сигурност. Благодарих й и й платих стотачка за отделеното време.
Върнах се в колата и набрах Джак.
–	Хей, шефе, свърших с урока по танци, готова съм да вляза под прикритие.
–	Добре – каза той мрачно – Кейд каза, че в клуба става нещо нередно. Някои помещения са строго охранявани от пазачи, които не допускат неоторизиран персонал.
–	Предполагам той е пробвал.
–	Да и са го изхвърлили, така че ти си наред.
–	Има един проблем. Ако жената, която преследваше Джо държи или работи в клуба, може да ме разпознае.
Не смятах, че е успяла да ме огледа добре в човешката ми форма, беше прекалено тъмно в склада, но тя беше вещица и шифтър, нямах идея колко е добро зрението на гарваните. Не можех да си позволя риск.
–	Затова Лиандър те очаква у дома. Ще те преобрази.
–	Шефе, но аз харесвам как изглеждам сега.
–	Много жалко за теб. Когато Лиандър приключи, отивай към клуба. От вчера са с две стриптизьорки по-малко. Днес наемат персонал, в 6 имаш среща.
Погледнах към часовника си. Беше почти 3, така че нямах много време.
–	Не е ли малко странно да ме викат на интервю? Мислех, че просто се показвах, оглеждат те и те наемат.
– Този клуб се самоопределя, като ‘елитен’. Не наемат просто стриптизьорки, макар че това е бизнесът им. Всяка жена там хваната да проституира ще я заведат в полицията.
Което означаваше, че не може да се преспива с клиенти в рбаотно време, но можеха ли да посещават домовете им? Защото всички наши вампири бяха забърсали любовница оттам.
–	Полицията няма да ги арестува, не и при косвени доказателства.
–	От клуба дават записи от камери. Имало бе такъв инцидент вече и жената е била уволнена.
–	Ясно. А моят профил?
–	У Лиандър е. И Райли, дръж тракера включен.
–	Добре – казах, затваряйки и отправяйки се към дома.
Лиандър ме чакаше, беше извадил шишенца, кремове и мазила и ги беше подредил на кухненската маса. Едва влязох, а той веднага ми посочи банята.
Изкъпи се.
–	Не мириша лошо.
– Миришеш на секс и пот, което не е лоша миризма, но предпочитам да работя върху чисто платно. Освен това трябва да променя аромата ти, за да не те познае някой върколак. Ползвай сапуна, който оставих в банята за теб.

Почнах да се събличам, прекосявайки стаята.
–	Къде е Роан?
–	Пак е под прикритие. Може би за няколко дни този път.
–	Значи ще си сам тук?
–	Мога да се оправя да съм сам – каза той сухо – така съм живял много много години преди да се нанеса тук.
–	Но...
–	Добре съм, Райли. Наистина.
–	Значи без повече детегледачки?
–	Не. Но може да се грижиш за мен когато ти се прииска.
–	Ха. Ако се чувстваш добре, значи си член на семейството без преференции. Без глезотии и без никой да тича след теб.
–	Страхотно. Сега под душа.
Изкъпах се, наслаждавайки се на душа за по-дълго отколкото може би трябваше, но имах пръст под ноктите от тичането през нощта.
–	Е, какъв вид си ми предвидил този път? – казах, когато най-сетне седнах на стола му.
Едно от нещата на масата беше модулатор за глас, което ме накара да се намуся. Беше болезнено.
– Кафяво с червени и златни кичури – каза повдигайки косата ми и прокарвайки пръсти през нея, което от опит знаех, че означава подстрижка – Така че ще запазиш част от естествения си цвят.
–	Останалото ще се измие после нали?
Питах подобни въпроси всеки път, макар че отговорите винаги бяха едни и същи. Харесвах цвета на косата си, мразех боядисването. Лиандър въздъхна.
–	Разбира се, само защото ти би била непоносима ако не се, а сега деля апартамент с теб.
–	Много вярно – ухилих се аз – Оставам ли със сиви очи?
–	Не. Ще са зелени. И промяна на гласа, малко дрезгав.
–	Дрезгав? Защо?
–	Защото е секси и характерен, нещо към което клубът явно се стреми. Сега млъкни и ме остави да творя.
Оставих го да прави онова което умее и само го наблюдавах в отражението на огледалото как работи. Резултатът беше учудващо секси. Шоколадово кафява коса в заигравка с естествения ми цвят. Зелените ми очи изглеждаха невероятно. Беше поскъсил малко косата ми. Бях аз, но променена.
–	Време за модулатора – каза той, подавайки ми джаджата.
–	По дяволите, надявах се да забравиш.
–	Джак би ме уволнил. Отваряй уста, скъпа.

Направих го и той сложи чипа надълбоко в гърлото ми. Повърхността на предмета трябваше да е покрита със слой, който да го прави лесен за гълтане, както и аналгетик за болката, но въпреки това беше ужасно.
–	Защо винаги боли толкова? – попитах, изпробвайки новия си глас. Беше дрезгав и по-дълбок, което беше наистина секси.
–	Защо винаги се оплакваш за едно и също, след като знаеш отговорите? Ето ти новата ти идентичност.
Отворих файла с нетърпение. Директоратът беше измислил обаче някаква тъпа история.
–	Сиси Бътънс? – погледнах към Лиандър – Трябва да се шегуват с мен?
–	Сиси е работния ти псевдоним. Истинското ти име е Сесил Берг.
–	Е, това е малко по-добре – започнах да чета досието, запаметявайки го. За щастие това не ми беше трудно – Това са реални клубове предполагам?
–	Да. Собственичката на Лулу е приятелка на Джак и ще те препоръча много.
– О, чудо е, че ме е пуснала да си тръгна – казах, преглеждайки личната си история. Сиси беше сирак и е била бездомна. Каква изненада – Знаеш ли, някой път ще е хубаво да имам нормална семейна история. Трябва да има и стриптизьорки с нормални семейства, нали?
–	Да, но е по-лесно да се направи досие на сирак. – каза той, тупайки ме по рамото – Хайде, обличай се, дрехите са на леглото ти.
–	Ще ми харесат ли? – ухилих се, оставяйки папката на масата.
–	Мисля, че ще ги обикнеш. Много са изрязани.
Наистина ми харесаха – малка черна пола, червено потниче с надпис ‘секси върколак’ отпред и червени обувки на висок ток. Нямах подготвен сутиен, което най-вероятно беше нарочно. Облякох се и отидох отново в хола.
–	Е, мислиш ли, че ще ми дадат работата? Лиандър ме огледа от глава до пети.
–	Мисля, че думата тук е ‘готина’. Бих ти се хвърлил, ако бях хетеро.
–	Сигурна съм, че Роан няма да се възпротиви да се облече така.
–	Да, но краката му се прекалено космати за тази пола – той погледна към часовника си – По-добре да тръгваш, влакът ти идва след десет минути.
–	Какво? От Директората не са ми дали кола?
– Не – той взе една голяма червена чанта и ми я подаде – Сложих ти няколко прашки, жартиери и тоалетни принадлежности тук, сигурно ще искат да работиш още довечера. Сега тръгвай.
Тръгнах. Да се возя във влак след като вече бях свикнала с кола, беше много гадно. За щастие не беше блъсканица, макар да не беше съвсем празно. Миришеше на човеци, парфюми, пот. Слязох на Южния Кръст и хванах автобус до Лонсдейл. Един изненадващо малък знак сочеше към клуба, който отвън не беше нищо особено. Кафява тухлена сграда, червена врата, нищо набиващо се на очи.

      Фоайето беше голямо и топло с голям червен килим и тъмнозлатни стени. Една жена стоеше в другия край и с топла усмивка ми махна, когато влязох. Усмихнах й се, но продължих да се оглеждам, отивайки към нея. До стените имаше няколко дивана и няколко зеленикави растения в саксии. В двата далечни края на помещението имаше две голи фигури, което беше първата истинска индикация за ставащото в този клуб. Имаше и еротични картини по стените.
–	Мога ли да Ви помогна? – попита жената.
Тя беше висока, носеше зелена рокля, която беше доста разголена. Имаше и жичка за защита от психични въздействия около врата си. Което беше интересно. Това, което знаех за тази технология беше, че работи само когато двата края са свързани и се захранват някак си от топлината на тялото. Можеха да спрат повечето вампири, но не всички като например Джак , както и мен, макар че ми отнемаше доста концентрация и усилие, за да премина през щита. Странното беше, че тази технология не беше достъпна за населението, макар че вече ги имаше на черния пазар, въпреки усилията на Директората. Ако имаш много пари, можеш да си го позволиш, а служителите ти да го носят, означаваше, че много пари са наляти в това.
–	Имам среща с мениджъра в 6 – казах, поглеждайки часовника си. Беше 5:45 – Малко съм подранила.
–	Тук сте за работата на танцьорка? – изражението й стана наистина приветливо.
–	Да. В Мелбърн съм от няколко седмици, при върших парите. Тя натисна някакво копче и вратата в дясно се отвори.
–	Тук е приятно място за работа, парите са добри, а клиентелата обикновено се държи добре.
–	И ти ли танцуваш?
Тя кимна.
–	Най-вече през уикендите. Тогава идват по-заможните.
От вратата в дясно се подаде нисък дебел мъж в син костюм, който кимна в моя посока, казвайки:
–	Сесил Берг? – аз му кимнах утвърдително – Аз съм Матю. Насам, моля. Първата врата в ляво.
Той ми задържа вратата и аз пристъпих в дълъг коридор, постлан със същия килим. Първата врата в дясно беше стаята на охраната, имаше монитори, следящи камерите и няколко пазача, които ги наглеждаха. Следващите две врати бяха затворени. Първата врата в ляво беше офис. Щом влязох, усетих магия, беше слаба, но я усетих по кожата си. И беше зла. Също като във вампирските домове. Брюнетка със зелени очи ме погледна, когато влязох и се усмихна любезно.
–	Сесил Берг? Хана Меин. Аз съм мениджърът тук.
Една от собственичките. Но въпреки, че магията се увиваше около нея заедно с аромата на рози, не беше тя жената, която бях видяла в склада с адските хрътки и зомбитата. Но този мирис беше като в домовете на убитите вампири. И както и жената във фоайето и охраната, който ме доведе до тук, тя също носеше на ножица. Тя протегна ръка и се поздравихме любезно. Кожата й беше студена, не ме хвана нито прекалено силно, нито слабо, което според психолозите в Директората означаваше, че тя няма комплекса да доказва силата си.

Приятно ми е да се запознаем.
    Моля, седни – каза тя , посочвайки ми стола в дясно – Имате чудесни препоръки каза тя, когато заех мястото си.
–	Защото съм работила в чудесни клубове.
–	Проверихме препоръките от... – тя погледна в документацията – Лулу. Тя спомена, че не танцувате на пилон.
–	За да съм честна, не съм много добра там – казах след кратко колебание.
–	Собственичката на Лулу каза, че приемате и частни танци на специални клиенти.
–	Аз съм върколак. Това е рядкост за стрипклубовете и г-жа Ванденберг го разбираше добре.
Хана се усмихна, но изражението й остана неутрално. Не можех да прочета нищо от лицето й, нито усещах нещо на емоционално ниво. Нищо освен магията по кожата си.
–	Е, кажи ми, защо сте станала танцьорка на еротични танци в клубове с човешка клиентела след като сте върколак?
–	Защото съм вълк само наполовина – усмихнах се аз – И защото се изкарват добри пари стига границите на работата да са добре установени.
–	Мислите ли, че Мейнхард е такова място?
–	Нямаше да съм тук ако не смятах така. Тя кимна.
–	Никога не наемаме хора преди да видим на какво са способни. Бихте ли работили тук довечера?
–	Разбира се.
– Отлично. Танцьорките се редуват на 20тина минути, питиетата от бара не са за наша сметка. Ако решите да си поръчате, вие плащате за тях. Има главен бар, бар с танцуващи момичета, танцьорки при билярдните маси и стаи за фантазии. Танцьорките се редуват наоколо с изключение на бара с танцуващи момичета, там слагаме само найопитните. От Вас очакваме два танца на сцена в главната стая и танци в скут когато не сте там.
–	Имате ли частни стаи или сепарета?
–	Да, тях наричаме стаи за фантазии.
–	А охраната?
– Всички стаи са под наблюдение. Има стриктна политика за забрана на пипането в главните стаи. Контакт е позволен при билярда и в стаите за фантазии по ваш избор. Правилото без секс и дрога обаче няма изключения. При такова провинение ще бъдете заведена в полицията и обвинена.
Ясно. Относно облеклото?
–	На сцената – с костюм, прашки за останалите места. В стаите за фантазии позволяваме и голота ако клиентът плаща за това.
–	Звучи добре.
Тя се изправи и ми подаде ръка.

–	Успех довечера в такъв случай.
Аз също се изправих и хванах ръката й. Магията, която чувствах по време на цялото интервю внезапно се засили при допира и имах чувството, че хиляди хапещи насекоми са върху ръката ми. Устоях на желанието да дръпна моментално ръката си и след секунди усещането спадна. Хана пусна ръката ми и за момент видях изненада и любопитство в погледа й. Дали беше нещо хубаво или не, нямах представа.
–	Матю ще ти покаже съблекалните и останалата част от клуба.
–	Благодаря.
Мъжът със синия костюм стоеше на прага.
–	Насам, моля, Сесил.
–	Наричай ме Сиси, предпочитам да не използвам истинското си име на работа.
Той кимна и ме поведе по коридора. Вървях и чувствах облекчение, че вече не съм в една стая с Хана Меин. Тя беше плашеща и имаше нещо освен магията, което караше косите ми да настръхнат. Може би пустотата на очите й.
      Останалата част от клуба беше голямо помещение със същия цвят на пода и стените. В главната зала имаше няколко сцени в средата, около които бяха наредени столове. Маси и столове бяха разположени и в останалата част на стаята особено близо до бара в края, направен от червено дърво. Вече имаше няколко клиенти, някои гледащи към сцената, други пиещи питиета на бара и разговарящи с персонала. В ‘спортната част’ също имаше бар, билярдни маси и голям телевизор на стената. Там се разхождаха жени по прашки, които играеха билярд заедно с клиентите или просто седяха наоколо. Тук нямаше сцена.
      Стаята за шоута беше по-малка от главната, нямаше маси, а само една голяма сцена, заобиколена с места за сядане, които в момента бяха празни.
–	Шоуто не започва преди 10 – каза Матю, забелязвайки изненадата ми – Не пускаме клиенти тук докато не стане поне 9.
–	Танцьорките тук правят ли добри пари? – не че ми пукаше, но беше нормален въпрос, който Сиси би задала.
–	Много. Клиентите тук са готови да плащат много.
Той ме поведе към друго помещение, което беше по-голямо и имаше много врати с надписи ‘училище’, ‘арабски нощи’ и т.н.
– Това са стаите за фантазии – каза Матю – Те се запазват предварително, ако клиент иска частен танц, трябва да се качи до офиса, за да вземе стая и танцьорка по свои избор.
–	Предполагам се влиза с костюми.
–	Да, но тук има място, от което можеш да си ги купиш ако нямаш нещо подходящо под ръка.
–	Трябва ли да го направя за довечера?
– Ако танцуваш толкова добре, колкото пише в резюмето ти, мисля, че да – той отвори врата с надпис ‘само за персонал’ и започна да посочва към вратите наоколо – тук са съблекалните, шкафчетата ви, банята. Вратата в ляво води до офис и костюмите.

Може би отиди да огледаш тях първо. Когато си готова отиди в главната стая и питай за Кенди. Тя ще ти обясни останалото.
–	Благодаря ти.
Той кимна, но преди да успее да се обърне и да си тръгне някой зад нас каза:
–	Матю, защо ‘училището’ не е запазено за тази вечер и утре? Има ли проблем там?
Гласът беше женски, почти ядосан и за момент замръзнах. Не защото се стреснат от напрежението в стаята, а защото ми беше познат. Това беше жената, която чух да говори в склада, тази, която издигаше зомбитата, имаше хрътки и се превръщаше в гарван.
     Матю и аз се обърнахме. Щеше да е странно да си тръгна без да се обръщам, но тя ме беше виждала в склада и нейните създания преследваха Джо. Лиандър не беше променил вида ми чак толкова. Но неговата работа досега не ме беше подвеждала, така че си придадох неразтревожено изражение на лицето и дори любопитство. Жената, която на пръв поглед беше дребна, почти чуплива, имаше черна коса и странни нечовешки очи. Скулите й бяха остри, носът и дълъг и ъгловат, а устните тънки. Не беше жена, която често се усмихва. И беше в инвалиден стол. Като тази, за която ми беше казал Майк.
–	Няма проблем, г-це Хард – отвърна Матю – Хана ми каза да не давам стаята, очевидно има специален клиент, но тя не беше много сигурна за коя вечер.
Джесика Хард, другата собственичка на Мейнхард. В очите й все още се четеше отвращение и яд.
–	Не ми го е споменала – погледът й се спря върху мен – Коя си ти?
–	Сиси Бътънс, госпожо – казах, доволна че имам модулатор на гласа.
–	Тя е на проба тази вечер – обясни Матю – Амбър се обади, че е болна, Фреди е в отпуска за поне седмица.
Джесика продължи да гледа към мен, пръстите й тупкаха по стола с остри движения, какъвто беше и гласът й.
–	Познаваме ли се? Защото ми изглеждаш позната?
–	Тъкмо пристигам в Мелбърн, но съм работила по клубове в различни щати. Може би сте ме виждала там?
–	Съмнявам се – тя отново погледна Матю – Отвори ‘училището’ за резервации, аз ще говоря с Хана.
И с това тя си тръгна. Издишах с облекчение и погледнах към Матю. – Какво е специален клиент?
–	Обикновено стар извратен вампир, който харесва млади момичета. Плаща големи пари и Хана го позволява. На Джесика не й харесва.
Което ме караше да се чудя какво друго не харесва Джесика. Тази жена беше просто недоволна натура.
–	Колко млади са тези момичета?
–	1 8. Не можем да допуснем по-млади от това по закон, тези момичета са обикновено и най-неопитни в танцуването.

Можех да се обзаложа, че не са танцьорки изобщо, нито че са пълнолетни, както беше казала гаджето на Мартин Шор.
–	Като се замисля, имате ли стриптизьорка на име Вики Кийли?
–	Не мисля, защо?
–	Предишният ми шеф каза да я поздравя ако я видя – вдигнах рамене аз.
–	Не мисля, че сме имали момиче с такова име. Или поне не се сещам.
Погледнах набързо в мислите му, не можах да видя следи от лъжа. Което не значеше, че Вики не е била тук, а просто, че той не знаеше.
Той си тръгна и аз останах там за момент, вдишвайки въздуха, сортирайки миризмите наоколо. Носеше се аромат на парфюм, който почти прикриваше този на човеците. Някой си взимаше душ в банята, телевизорът работеше и малка група хора си говореха. Може би два мъжки гласа. Нямаше познати миризми, нищо необичайно и подозрително. Поне не за моите очи. Огледах отново стаята, имаше камери по ъглите.
 Явно ме наблюдаваха, тоест висенето на едно място не беше добра идея. Обърнах се и тръгнах към отделението с костюмите. Време беше да се залавям за работа.
      Танцуването може и да беше забавно на тренировките с приятелката на Бен, но след 8 часа танцуване на токчета и изкуствена усмивка на лицето, бях уморена до мозъка на костите си. Метнах чантата си на рамо и се отправих към изхода. Охраната там ми кимна и ми отвори вратата.
–	Ще си добре ли сама навън по това време? Ако искаш може някой да те изпрати до колата?
–	Ще съм добре, споко.
Той кимна и се прибра навътре. Тръгнах в тъмното. Естествено валеше, а аз нямах палто, но имах шапка, която си сложих, за да не намокри косата ми. Метнах си и един суитчър, който не топлеше много. Треперейки се отправих към спирката, надявайки се да си хвана такси или автобус, макар че за градския транспорт не работеше по това време. Когато се отдалечих достатъчно, натиснах бутона в ухото си.
–	Ужасен начин да свърша смяна. Кажи на Джак, че му благодаря задето нямам кола.
–	Характерът на Сиси не предполага да притежава кола, Райли, а Директоратът не отговаря за времето навън – каза Джак сухо – Как мина?
–	Пробите минаха добре, изкарах много пари и ми казаха, че съм наета.
–	Отлично. Разбра ли нещо?
– Ударихме джакпота. Едната от собственичките е гарванът, контролиращ зомбитата, другата мирише на такава магия, каквато надуших в къщите на убитите вампири.
–	Значи имаме две убийци в екип?
– Най-вероятно. Едната също прави ‘специални’ шоута за вампири – обясних за какво става дума и добавих – сближих се с повечето от жените, работещи тук и нито една не е правила такава ‘специална’ поръчка. За мен това значи, че Хана Мейн вкарва неопитни тийнейджърки да работят за специалните клиенти и ги предлага на вампирите. Явно са много млади също така.

– Армел нямаше да има против – промърмори Джак – Но не знам защо биха убивали момичетата след това. За парите, които явно са изкарали, те не биха проговорили.
–	Но мъртви е още по-малко вероятно.
Ако хана и Джесика седяха зад убийствата на вампирите, определено не можеха да си позволят никакви слухове по този повод. Директоратът нямаше да е единственият, който е по петите им. Кай определено беше.
–	Нещо друго? – попита Джак.
–	Да, повечето от мениджърския състав са с наножици и има блокиращи психични устройства във всяка стая.
– Това е сигурно заради клиентите вампири в случай, че решат да окажат въздействие върху танцьорките – каза Джак – Но е интересно, че носят жици. Вървят много скъпо на черния пазар.
–	Много са се охарчили.
–	А според финансовата им документация, това не би било възможно.
–	Освен ако не получават средства по друг начин. Като например тършуване из сейфовете на жертвите.
–	Би обяснило грабежите, но не и насилието. Успя ли да се доближиш до охраняваните помещения, за които спомена Кад.
–	Нямах извинение да го направя, не исках да правя нищо подозрително на първата си вечер тук.
Някъде пред мен се отвори врата и изтракаха токчета из дъждовната нощ. Спрях в сенките, гледайки русата жена, крачеща по улицата. Не я разпознах веднага, но миризмата й беше достатъчна. Самата Хана Мейн.
–	Трябва да вървя, Джак – казах тихо – Видях едната ни мишена.
–	Докладвай, когато е възможно.
Изключих звука и събух обувките си, слагайки ги в чантата си и тръгвайки боса. Жената пред мен се движеше бързо, русата й коса едва се различаваше над високо вдигнатата яка на палтото, токовете й се чуваха из тишината. Тя зави наляво по улица Бурк и я прекоси, минавайки на другия тротоар. Заради светлините от уличните лампи не можех постоянно да съм увита в сенки и минаващите отвреме-навреме коли, тъй като тя щеше да се усети, че я следят. Не че се оглеждаше. Изглежда бързаше и беше напрегната. Избърсах лицето си от капките дъжд, бях подгизнала вече. Накъде се беше запътила Хана? Автобусната спирка беше далеч, а и не ми приличаше на човек, ползваш градския транспорт. Палтото й определено беше скъпо и беше безумие да го съсипва така в дъжда. Макар че за човек, убиващ вампири, безумието беше явно нещо нормално.
     Прекосихме улицата и тръгнахме по друга, чувах музиката от клубовете наоколо. Тя не се оглеждаше, което беше странно ако беше намислила нещо нередно.
     Изведнъж осъзнах, че не съм сама. Не само жената пред мен беше следена. Устоях на порива да погледна назад и само разширих ноздри, вдишвайки въздуха и сортирайки миризмите във влажната нощ. Имаше аромат, който разпознавах. Вълк,

който определено искаше да бъде разкрит, тъй като знаеше всичко за това как вятъра отвява миризмите наоколо.
–	Знам, че си тук, Кай – казах тихо.
Той не беше близо, но щеше да ме чуе. Не последва отговор, нито чух стъпки, но усещането ми за него се засилваше до момента, в който беше до мен.
- Доста ти отне да го осъзнаеш.
Гласът му в ума ми беше секси, но присъствието му беше още по-секси. Чувствах, че все едно вървя до печка с цялата топлина, излъчваща се от него и исках да се сгуша в него и то не само защото ми беше студено.
- Иска ми се да мисля, че съм достатъчно дълго вече в тази професия, за да знам кога ме следят – казах ментално аз.
- Което май не е така, но може да продължаваш да си го вярваш. Можеше въобще да не разбереш, че съм тук, ако не беше миризмата – психическият му глас беше развеселен.
По дяволите, както имаше у този вълк? Не беше вече пълнолунието, защото то отмина. Защо хормоните ми тогава бушуваха, докато главата ми казваше, че не искам да го харесвам? Може би Лиандър беше прав. Може би вълчата ми душа беше търпяла достатъчно от въздържанието ми и просто си викаше своето.
- Може би пък се надявах, че като всяка друга лоша миризма, все някога ще се махнеш – казах аз в ума му.
- Не мириша зле и го знаеш.
Беше прав, но нямаше да го призная. - Какво правиш тук, Кай?
- Същото като теб, следя мишена.
- Тази жена пред нас не беше онази със зомбитата и хрътките, така че повторих въпроса си – какво правиш тук?
Той ме погледна, кехлибарените му очи бяха студени и преценяващи. Усетих напрежението му.
- Може би поради същата причина съм тук, поради която и ти. Подозирам, че е замесена в нещо, но нямам доказателство.
Ако имаше доказателство, щеше да я убие. Исках да потърках ръце при ужасната мисъл, но не го наптравих. У него виждах отражение на себе си, на убиеца, който Джак искаше аз да бъда. Кай беше всичко, което аз се опитвах да не бъда. И само заради това щях да се боря с привличането, което изпитвах към него. Нямах нужда от някого, който да ми напомня в какво бих могла да се превърна.
- Ако я убиеш, казах аз, чудейки се каква информация за нея има той, може никога да не се сдобием с доказателство.
- Което е причината само да я следя – отвърна той.
- Без убийства днес?
Той ме погледна отново, усмихвайки се накриво. Но не беше топла усмивка. - Без убийства днес.

 Добре. Значи ли това, че си тръгваш?
- Не, значи само, че си заклещена с мен докато разберем какво е намислила тя. - Пххх.
- Хубаво е да се чувствам приет.
О, той беше много приет. С отминалото пълнолуние си бях възвърнала част от контрола, не че това ми пречеше да го искам. А той явно се възползваше.
- Би трябвало да те арестувам – промърморих наум – вече беше предупреден многократно.
- Може да се опиташ, но мишената ще разбере, че нещо става. - И точно заради това не те арестувам на момента.
Освен това бях супер уморена. Той се усмихна и не каза нищо. Продължихме да вървим още една пресечка. Наоколо се чуваше смях от клубовете, силен бас и се разнасяше мирис на алкохол и човеци.
–	Тази вечер ми хареса представянето ти в клуба – каза той след малко. – Дори за върколак се движеше много грациозно.
–	Бил си там? – вдигнах вежда.
- Бях.
–	Под прикритие явно.
–	Явно, щом не ме забеляза.
–	Трудно бих те забелязала ако си променил миризмата и визията си.
– Така е – той ме погледна – Но ми отне само момент, за да разпозная теб. Миризмата и видът ти бяха различни така че не се осъзнах в първия момент. Повече ми харесва нормалният ти вид, между другото.
–	Тогава по-добре да остана с този – казах сухо – Планираш ли да идваш утре?
–	Разбира се – каза той.
И добави телепатично, сега като знам, че е работят двете заедно, мой дълг е да се оправя и с двете.
Ако го направеше, щях да го арестувам.
–	Ако те забележа утре, ще ти танцувам в скута.
–	Не бих приел.
–	Защо, и двамата знаем, че ще ти хареса.
–	Това е проблема. Не съм тук да се забавлявам.
Разбира се, че не беше. Беше тук да следи и убива. Точно като мен. Потрих ръце от тръпките, които ме побиха. Ако беше забелязал движението ми, Кай не го коментира, нито направи нещо кавалерско като например да ми даде якето си, както би сторил Куин. Наближихме Флиндерс и Хана внезапно смени посоките, поглеждайки наляво и надясно преди да прекоси. Дори не погледна към нас, а само към часовника си.
–	Май има уговорка – промърмори Кай, чиято ръка се допря за малко в моята.

Далеч напред една фигура стоеше и чакаше. Слабо момиче на 16-17. По дяволите.Спрях и в този момент хана се огледа. Кай реагира преди мен със скорост на вампир той ме притисна към стената и започна да ме целува. И каква целувка само. Беше страстна, изпълнена с всичко, което не искахме да показваме един на друг. За няколко секунди не съществуваше нищо друго в света, само целувката и тялото му, притиснато до моето. Тогава възвърнах контрол и се заслушах в гласовете. Спрях да го целувах и каза ментално.
Слушай. Слушам.
Той целуна врата ми, ухото ми, след това сложи ръце на талията ми и ме прегърна.
–	Какво включва работата? – попита момичето.
–	Нищо повече от това да спиш с вампира еднократно – гласът на Хана беше потънък отпреди, явно ползваше модулатор.
Подадох глава над рамото на Кай, за да виждам Хана и жертвата й. Както и останалите момичета, които бяха намерени мъртви, и тя беше слаба, но имаше големи гърди и родилен белег на лицето, спускащ се към врата й.
–	Десет бона да спя с кръвопиец за една нощ? Звучи прекалено добре. Каква е уловката?
–	Уловката е, че трябва да дойдеш до Мейнхард, за да се срещнеш с него.
–	Това не е ли стрипклуб?
– Предпочитаме термина клуб за джентълмени – каза Хана – и не се очаква от теб да се събличаш за никого освен за клиента. Той има фетиш към белези и мисля, че ще бъдеш по вкуса му.
–	Трябва да спя с него там?
–	Не. Ще приемеш покана за дома му.
–	И после какво? – все още имаше съмнение в гласа й, но и решителност – просто си тръгвам на сутринта?
–	С десет бона в ръката, да. И с това ще покриеш разноските за курса, за който говореше в офиса на онази наемодателка.
Нямах представа за какъв курс говореше Хана, но знаех, че момичето няма да доживее да го запише. То каза.
–	Направи ги 12 и съм навита.
–	Дванайсет тогава. – в гласа на Хана се четеше задоволство – Ето визитката, за да се свържеш с мен. Бъди зад Мейнхард в седем и ще те вкараме в клуба.
Момичето взе картичката и я сложи в джоба си, след което си тръгна. Хана гледа подире й известно време и после тръгна към нас. Кай отново ме целуна. Между нас пламтяха искри и ми отне известно време да се опомня, че Хана вече е отминала.
–	Май имаме трудна задача – каза той – да следим вещицата или жертвата?
–	Тя е магьосница – поправих го аз, дърпайки се от прегръдката му – и знаеш, че ще проследя мишената.
Той докосна бузата ми с ръка.

–	Хубава среща имахме тази вечер в такъв случай.
–	Не я убивай.
–	Дадох ти дума, че няма да я убия тази вечер, Райли. Държа на думата си.
–	Добре. До утре тогава.
–	Ако успееш да ме откриеш – каза той развеселено.
Беше предизвикателство и двамата го знаехме. Не отговорих, просто се обърнах и тръгнах след момичето преди да е изчезнало.

Глава осма
Превод: pearl
Редакция: Vampire Lady
     За мой късмет тя не хвана такси, а по-скоро късния автобус. Качих се след тях и се отправих към задната част на автобуса, потното ми и прилепнало облекло задържа няколко оценяващи погледа от мъжките пътници. Тийнейджърката беше се установила на половината път. Седнах две седалки назад, но от другата страна и се опитах да игнорирам миризмата на алкохол, идваща от хъркащата жена на мястото зад мен.
     Шофьорът беше пуснал класическа музика тихо и със синята интериорна светлина на автобуса беше едно спокойно пътуване. Дори пияницата спря да мирише толкова лошо – това или носът ми беше свикнал с нея.
     Тийнейджърката слезе на спирката Димбола роуд в Броудлидоус и започна да слиза по хълма. Последвах я, придържайки се достатъчно далеч, че дори ако автомобилните фарове разкъсах покритието от сенки по мен, тя не би разбрала, че е била следена. Не, че изглежда усещаше нещо друго, освен да се прибере в къщи. Нямаше как да я виня – беше жалка нощ.
   Тя се обърна наляво на улицата, пресече пътя и побягна към къщата. Изчаках на ъгъла, гледайки светлините да идват от вътре, след това натиснах бутона леко. -Там ли си още, шефе?
-Боя се, че да. Какво стана?
     -Хана Мейн, собственичката на Мейнхард, се свърза с друга тийнейджърка и я нае да спи с вампир за една нощ. Предполагам, че наистина намерихме нашите убийци.
     -И без съмнение означава, че тя ще направи още един обир с убийство. Някаква следа кой ще е?
     -Да. Вампир с вкус към необичайни белези по тялото. Това момиче имаше петно с винен цвят на лицето и врата си.
     -Това стеснява полето на търсене. Ще кажа на Сал веднага. – каза той. – Предполагам, че си проследила момичето?
Каза го все едно беше нещо лошо.
-Някаква причина да не го направя?
Той се поколеба.
-Не. Искам тези кучки да бъдат спрени, Райли, това е.
     -А аз работя по въпроса. Междувременно ще й вземем оръдията и може да осуетим да направят грешка.
Той изсумтя.
-Видя ли другата собственичка на клуба тази вечер?
     -Определено, да. – Замълчах, за да махна капките дъжд, стичащи се по бузите ми. – Може и да бях разчела погрешно, но тя ми изглеждаше ужасно замесена, шефе.
     -Добре, те знаят, че тези убийства биха привлекли вниманието на Директората. Къде живее тийнейджърката?
Дадох му адреса.
     -Тя има една от онези визитки, затова трябва да се уверим, че Мардж ще й осигури защита, преди да я преместиш.
-Разбирам това, Райли. Не съм новак в тази работа, нали знаеш.

Изхилих се на сухия му тон.
      -Съжалявам, шефе. Късно е и съм уморена. Ако не ти трябвам за нещо друго, ще се прибирам в къщи.
-Да не закъснееш за новата си работа утре вечер.
-Все едно ще го направя.
      Той издаде своя невярващ звук и аз изключих бутона на връзката. Обърнах се и се отправих обратно по Димбола роуд, питайки се дали имах енергия да летя до вкъщи или трябваше да хвана такси.
      Накрая летенето спечели, просто защото нямаше таксита на пиацата, а нямаше да се притеснявам да чакам да дойде едно. Така, че бях толкова близо до изчерпване на силите си, колкото никога де сега, когато най-накрая паднах с лице надолу в леглото.
      Когато се събудих няколко часа по-късно, беше от мириса на рози, кафе, сандалово дърво и мъж. Едната миризма беше определено по-изкушаваща от останалите и се насилих едва да отворя око. За да открия бледо розова роза, оставена на възглавницата.
      Протегнах се и внимателно я докоснах. Беше истинска, а не измислица на преуморения ми мозък.
-Благодаря. – измърморих аз.
      -Няма защо. – каза Куин. – Сега седни, за да те нахраня за закуска. Мисля, че технически би могло да бъде обяд, имайки предвид че е един следобед.
      Изправих се в леглото и му се ухилих. Той изглеждаше абсолютно божествено в избелелите дънки, които подчертаваха килата на краката му и бяла риза, на която ръкавите бяха грубо навити, разкривайки ръцете и раменете му. Косата му, обикновено толкова спретната, имаше този разбъркан, току-що станала от сън вид и комбиниран със секси усмивката – която правеше толкова добре – беше просто смъртоносно. Имах късмет, че наоколо нямаше други жени, защото той изглеждаше толкова секси и определено трябваше да се бия с тях.
-Та на какво дължа тази чест? – казах, като се протягах за кафето на подноса. Той го издърпа.
-Съжалявам, първо целувките.
      -Ох, щом трябва. – измърморих сърдито, след това се усмихнах и хванах лицето му в ръцете си, като го целунах нежно. Може и да не беше взривяваща, като целувката, която споделих с Кай предната нощ, но в някои отношения беше много по-добра.
-Сега си спечели кафето. – каза той като тъмните му очи блестяха с объркване.
      Поех чашата от таблата и вдишах аромата. Лешници. Погледнах доволно и топих глътка, след това съзрях беконът и яйцата на подноса.
-а какво трябва да направя, за да получа храната?
      -Нищо. За сега, все пак. – Усмихнах се като седна до мен и сложи подноса в скута ми. – Та как беше снощи?
      -Добре, ако някога се откажа да бъда пазител, мога да спечеля много пари като танцьорка в мъжки клуб.
-Това не ме учудва.

      Той се протегна малко, така че краката му докосваха моите. Усещаше се добре и не беше сексуално, а повече сигурно, правилно като вид чувство. Все едно той и аз бяхме предначертани да се спогодим така.
      -Всъщност съм учуден, че няма толкова вълци в клубовете да печелят пари, - продължи той. – Вълчиците са вродено секси и повечето имат страхотни тела.
      -Но не и страхотни бюстове. Като вид ние трябва да бъдем стройни и плоски. Аз просто съм странно изключение.
      -Не странно – възхитително. И не всеки мъж на планетата харесва големи бюстове.
      -Не, но големите печелещи в този клуб са по-надарените дами – били те естествени или с намесата на хирург.
      -Моят опит от последните години показва, че повечето мъже не се интересуват да ли е имало хирургическа намеса. Вие жените по-често се подигравате.
      -Имайки предвид кучките, които слушах в съблекалнята на клуба, това е вярно. – оставих кафето и започнах да хрупам закуската. – Намерих нашите чародейки. Те са собственици на клуба.
-Сигурна ли си, че и двете жени са замесени в убийствата?
      -Доста много. Една от жените определено наема тийнейджърки да спят с вампири – и предполагам, че пускат чародейките по някакъв начин в къщата – а другата използва зомбита и адски хрътки, за да убиват момичетата.
-Значи си имаш работа с две чародейки, адски хрътки и зомбита – не е добра
комбинация, ако питаш мен. Затова ти донесох светената вода, за която попита. -Превъзходно – дадох му една бърза целувка по бузата и грабнах малко бекон. -Също така се сдобих и със сребърен нож.
      Повдигнах вежди. Той знаеше, че аз и среброто не бяхме съвместими, затова изглеждаше малко странна придобивка.
-Защо?
      -Защото сребърният нож много по-лесно ще се плъзне през плътта и костите на адската хрътка, правейки по-просто обезглавяването й. Предлагам първо да ги ослепиш със светена вода.
      Ослепяването на някое друго същество можеше и да проработи, но адските хрътки нападаха повече по мирис, отколкото по поглед.
-Значи те са алергични към среброто, както и аз?
      -повечето магически създания имат проблем с чистото сребро. Просто е поразпространено когато става въпрос за върколаците.
      -Значи да им изгоря очите, след това да им отрежа главите. Лесна работа. – добавих с кисела усмивка. – Разбира се дори държането на сребърен нож би било проблем за мен.
      -Има костна дръжка. Ще можеш да го държиш достатъчно дълго, за да го използваш. Когато не го използваш, дръж го в калъфа. Има кожена подплата, която мисля че ще ти даде достатъчна защита.
-За стар човек, мислиш доста добре.
      -Не съм толкова стар, за да те науча на едно-две неща, моя красива млада вълчице.

-Така ли смяташ? – закачих го като вдигнах вежда. Той взе подноса и го остави на пода до леглото. -Очевидно ще трябва да го докажа.
-Очевидно. – съгласих се аз.
За мой късмет той го направи.
     Смяната ми в Мейнхард беше отново спокойна и се опитвах, но не можех да забележа Кай. Нямах съмнение, че той беше тук – дори сега усещането минаваше през кожата ми – но не можех точно да определя местоположението. Мъжът беше блуждаещ огън и очевидно нямаше желание да получи обещания танц в скута. Което, въпреки разочарованието, всъщност ме остави малко облекчена. Не бях напълно сигурна дали някой от нас би бил достатъчно силен да устои на толкова близка и интимна ситуация и никой от нас не би могъл да си позволи неприятностите, които щяше да ни докара, ако нещата излезнеха извън контрол.
     Бях видяла Джесика няколко пъти тази вечер и отново усетих тази странна аура от отчаяние около нея. Беше гняв и безнадеждност и разочарование в едно и беше посилно тази вечер, отколкото снощи. Хванах я няколко пъти да ме наблюдава, въпреки че наблюдаваше и другите изпълнения, така че може би просто бях нервна.
     Нямах много късмет да се доближа близо до заключените и охранявани врати, което беше дяволски разочароващо. Единственото нещо, което действително научих в хода на нощта беше, че камерите, наблюдаващи вратите бяха инфрачервени, което означаваше, че можеха да хванат вампир – или дори полувампир – скрит в сенките. Което навеждаше на мисълта, че трябваше да бъдат жизнено важни за тези, които движеха клуба.
     Разбира се можеше да бъде нещо просто, като жилищни квартири или броенето на парите или безопасни области, но инстинктът ми подсказваше, че имаше нещо много по-зловещо.
     Въпреки всичко, чародейките трябваше да подготвят магиите си някъде, защото не биха искали да правят нови пентаграми всеки път, когато някое зло трябваше да бъде покривано. А не усещах ласката на магия никъде другаде в частите на сградата до които имах достъп – освен каквото усетих когато Хана ме интервюираше.
     Беше почти един, когато се изкъпах, преоблякох се в топли дрехи – нямах намерение да свърша полу-замръзнала като снощи, така че този път си взех и яке с мен – и се отправих към задния вход. Беше събота вечер – или технически неделя сутрин – и Кинг стрийт беше много по-натоварена, отколкото предната нощ. Този път силното думкане на музиката беше смесено с дрезгавия звук на мъже, пеещи фалшиво и техният шум надделяваше грохота на колите, преминаващи покрай тази странична алея.
     Прибрах ръцете си в джобовете на якето и започнах да пея тихо заедно с пияниците, с глас толкова фалшив, колкото и мъжете отпред. Само дето не бях пияна, просто нямах музикален слух.
     След няколко минути това странно чувство на предупреждение ме заля отново и не можех да не се усмихна.
-Чудех се кога ще излезеш от скривалището си, Кай?
Той се появи от сенките от дясно и тръгна до мен.

-Мислих по-бързо или можеше да продължиш да пееш.
-Умник.
     -Някой трябваше да ти каже. Дори плъховете бягаха за живота си. – той ме погледна, очите му светеха като горящи въглени в тъмнината. – Та ще ме арестуваш ли?
Погледнах го.
-Какво ще направиш, ако го сторя?
Погледът му ме докосна леко – поглед, който беше почти безличен. Почти.
     -Боят би последвал, ако опиташ, а мразя да виждам натъртвания да развалят това сочно тяло.
     -Предполагаш, че ще имаш шанса да нанесеш първия удар. Повярвай ми това няма да се случи.
-Може би. Може би не. – той сви рамене, все едно не беше от значение.
     И наистина не беше, защото нямах намерение да го арестувам или да се замесвам в бой с него. Сал може и да не беше се върнала с някакви дълбоки и тъмни тайни за този човек, но всеки мой инстинкт предполагаше, че той беше опасен по начини, които дори не бих могла да си представя. Замесването с него по някакъв начин не беше на дневен ред – освен ако беше напълно наложително.
Просто исках вълкът в мен да можеше да получи това ясно съобщение. -Не ме намери тази вечер. – коментира той в тишината.
     -Имах твърде много мъже, които чакаха танц, за да си губя времето да намеря един самотен малък убиец.
     Забавлението на Кай се разля около мен, сгрявайки ме по начин който дори не бих могла да обясня – и определено не исках да изучавам.
-Значи си се оглеждала, но не си ме забелязала. Великолепно.
     Напред, близо до Кинг стрийт, нещо задраска тихо по бетона. Звучеше като нокти на куче или нещо подобно, въпреки че нямаше животни от никакъв вид, които ловуват в сенките или измъкващи се от изпадалите кофи за смет. Нямаше дори присъствие на плъхове – може би бяха избягали в следствие на фалшивото ми пеене.
     -Ще те намеря утре вечер, - казах аз, концентрирайки се повече на заобикалящия мрак, отколкото в това което говорех. – Забелязала съм, че неделите имат склонност да са по-бавни, затова имам повече време за танцуване.
-Ще ти дам хилядарка, ако ме намериш.
Погледнах към него и тръснах глава в лъжлива печал.
-Прекалената увереност ги дава всеки път.
-Ще трябва да ме намериш първо.
-Ще го направя.
Усмихна се с невярваща усмивка.
-Разбра ли какво има зад заключените врати вече?
     -А ти? – контрирах като погледът ми претърсваше нощта отново, но все още не намирах нищо. И сега безпокойствието ми растеше.
     Завихме по Кинг стрийт и се отправихме надолу по Флиндърс, както и снощи. Този път имах намерение да хвана такси за вкъщи – мускулите на ръцете ми все още боляха от полета предната нощ.

      -Всеки, който приближи тези врати, дори несъзнателно, е незабавно изхвърлен от клуба.
      Той докосна ръката ми, контактът ме наелектризира, когато ме дръпна към тротоара. Погледнах надолу, видях локва от повръщано и измърморих „благодаря”, преди да се освободя от хватката му. Но горещината от нея все още изгаряше кожата ми безогледно.
      -Не съм виждал блондинката от клуба също. – каза той. – Въпреки, че миризмата й е по-силна в тези стаи.
      -Видях и двете от тях. – не уточних къде, защото не исках да щурмува офисите и вероятно да предупреди нея и съучастничката й, че сме по следите им.
      Отново този странен дразнещ звук се дочу през тишината. Обърнах се и погледнах над рамото си. Нищо и никой не ни следеше и сега… сенките не изглеждаха толкова тихи и празни вече.
Нещо беше там, наблюдаваше ни.
      Кай спря внезапно, но погледът му беше повече в пътя отпред, отколкото към сенките зад нас.
-Какво? – казах аз, спирайки се до него.
-Магия - каза той тихо.
      -Магия? – намръщих се като оставих усещанията си да блуждаят напред, следейки за нещо не на място. Нямаше нищо веднага забележимо. Вече невидимите пияници изглежда не пееха толкова високо и странно напрежение са въртеше в мрака.
След това лъкатушещия вятър донесе позната миризма.
Сяра.
-Ох, мамка му.
-Какво? – каза той, погледа му още напред, тялото му напрегнато.
-Адски хрътки.
Той ме погледна.
-Онези, които бяха в склада с гарвана и зомбито?
      -Мисля, че да. Очевидно идват да довършат работата. – И Джесика ме беше подозирала много повече, отколкото си представях.
Извих чантата си и започнах да ровя в бъркотията от дрехи, за да намеря
малките контейнери със светена вода. Извадих два и подадох един на Кай. Той разклати контейнера след това ми отправи някак несигурен поглед. -Вода?
-Светена вода. Изгаря ги като киселина и ще ги ослепи, ако попадне в очите им. -Ти наистина си най-изненадващата жена, Райли Дженсън.
      Изражението му беше странна смесица от развеселеност, вълнение и глад. Ловецът беше готов за убийство – а аз не бях напълно сигурна кой всъщност беше неговата плячка. Както и не бях сигурна дали тръпката, минаваща по кожата ми беше възбуда или страх.
-Та как ще го убием? – продължи той.
-Тях. – поправих го, слагайки контейнера в джоба на дънките си, което освободи ръцете ми, но остави водата на лесно за грабване място. – Мисля, че са две – едно

отпред, едно отзад. И обезглавяването е единственият начин по който можем да се освободим от тях.
-Ще атакуваме ли или ще изчакаме да ни доближат?
     Той изглежда не се безпокоеше от никой начин, но все пак не беше се бил с тези неща преди. Аз бях и предпочитах да не минавам преживяването, ако можех да го избегна.
-Да продължим да се движим. Може и да не са тук заради нас.
-Не вярваш много на това, като мен.
     Добре де, не. И не можех да спра да се чудя защо ме дебнеха тази вечер. Ако са били в клуба през цялото време – а нямах съмнение, че господарката им би ги държала близо, за безопасност ако не за друго – тогава защо не дойдоха след мен снощи? Тя ме подозираше също и тогава.
     А хрътките не можеха да хванат миризмата ми в клуба, защото бях използвала специалният сапун на Лиандър и двата пъти…След това спрях и се проклех, че бях глупачка. Може и да бях ползвала сапуна на Лиандър преди смяната ми, но не го бях ползвала, когато взех душ след работа. Което означаваше, че бях отмила неутрализатора и бях изложила моята натурална миризма на показ.
     Ето защо те ме бяха намерили. Беше глупаво, глупаво нещо и трябваше да се уверя, че никога нямаше да го повторя. Ако се отървях от тази ситуация без проблем.
     Продължихме, стъпките ни отекваха по бетона. Колите профучаваха, техните фарове разкъсваха обграждащите сенки и разкриваха нищо по зловещо от изхвърлени кутийки от сода или стари обвивки от хамбургери.
     Отворих ноздрите си като се опитвах да хвана миризмата на сяра, но изглежда беше изчезнала толкова бързо, колкото и бързо беше дошла. Въпреки това те все още бяха там, още наблюдаваха. Можех да ги усетя като петно от зло, израстващо на хоризонта.
Кай спря отново.
-Чувството на магия току-що стана по-силно.
     Огледах улицата отново. Все още не можех да усетя нещо повече, отколкото бях усетила преди момент, но това не означаваше нищо.
-Чувствителен си към магии?
     -Да, нещо такова. – каза той с режещ глас. – Има хора, които също се движат по този път. Освен ако искаш да ги предпазиш, ще бъде добре да закараме това нещо на по-сигурно място.
     -А аз си мислех, че не те е грижа за никой и нищо, освен за теб. – казах аз, след това посочих Литъл Броук стрийт. – Там има няколко малки алеи, които не се използват нощем. Ще ограничи възможните щети върху другите.
-Да го направим, тогава.
     Той се отправи през улицата и надолу към първата алея. Миризмата на сяра се понесе отново, остра и близка, както преди. Все още не можех да усетя адската хрътка, но определено имаше една зад нас.
     Смрадта от гниенето и отпадъците от близките кофи изпълваше въздуха, притъпявайки всяка друга миризма. Докато се втренчвах в тъмнината, ровех в чантата си за ножа, измъквайки го от калъфа и вадейки го в мрака. Сребърното острие изглежда

блестеше със собствен син пламък и знаци, които не бях забелязала преди, се появяваха по дължината на острието. Но близостта му изгаряше кожата ми. Нямаше да мога да го държа дълго време, с костна дръжка или не.
   -Още магия, - каза Кай, с глас равен и изпълнен с опасност. Той гледаше повече в мен, отколкото в ножа. – Това е наистина интересно оръжие, което имаш. -Подарък е от загрижен любовник.
Нещо проблесна в очите му – нещо тъмно и много, много опасно.
      -Искам да се запозная с този твой любовник някога и да разбера, откъде го е взел.
-Сребърен е,Кай. Среброто и върколаците никога не са били добра комбинация. -Нито пък върколаците и вампирите, но изглежда това не те спира.
      Коментарът му ме изненада достатъчно, че за няколко секунди не можех да направя нищо друго освен да го зяпам, след това гневът се надигна и аз го излях. Той хвана удара в юмрука си, държейки го силно.
-Дори не се опитвай да ме удариш, Райли.
      -Дори не се промъквай в главата ми. – озъбих се в отговор, като издърпах юмрука си от неговия. Изненада проблесна за кратко в очите му, преди маската да се завърне отново. – Или ще ти изпържа мозъка.
      -Не е като да го искам, - каза той, с глас все още равен и вече звучащ странно разочарован. – Вярвай ми за това.
      -Ти си телепат. Имаш избор да се натрапваш или не. Вярвай ми, не-то е найдобрия вариант тук.
-Не съм телепат, Райли. Казах ти това…
Сложих ръка на устата му, спирайки отричането му. Не че му вярвах. -Слушай.
      За няколко секунди нямаше никакви звуци, освен обикновените за това време на нощта. След това дойде – тихо дращене на нокти по бетона.
Те идваха след нас.
   Но не просто идваха от главната улица. Едното от тях беше над нас, на покрива. Кай се изви наоколо и извади оръжие от палтото си. Горещината на среброто определено започна да става по-силна.
      -Носиш сребърни куршуми? – попитах, изхлузвайки чантата си от рамото и запращайки я далеч в сенките.
      -В определени ситуации, да. Гръб до гръб, Райли. Те ще дойдат към нас от две страни.
      -Благодаря, че ми го каза. Никога нямаше да се досетя. – казах саркастично, но той не отговори.
      Погледнах към покривите над нас. Сянката се движеше тихо и бързо и тогава скочи.
      -Залегни, - казах аз като правех точно това, опитвайки се да се свия във възможно най-малка топка. Когато хрътката прехвърча над нас, аз замахнах с ножа. Синият пламък на острието изглежда заблестя дори по-силно, когато разряза стомаха на съществото, изгаряйки през козината и плътта и вътрешностите. Кръв и бог знае

какво още избликна, гъсто и черно и гнило, се разпръсна по дрехите ми и загоря като киселина. Изругах и разкъсах якето си, но тогава съществото се обърна и скочи отново.
      Два изстрела се разнесоха в нощта. Съществото трепна и се изви далеч от нас. За момент си помислих, че изстрелите бях пропуснали, след това видях дупка от едната страна на челюстта, кръвта и костите се размазваха по близката стена.
      То се озъби, разкривайки лоши остри зъби. Кай се извъртя и стреля трети път. Уцели съществото в гърдите, разкъсвайки през плътта и костите, направо през тялото, размазвайки се в стената зад него. Създанието започна да вие и скочи.
      Грабнах Кай, дръпнах го на тротоара и двамата паднахме силно на земята. Отново съществото прехвърча към нас, но този път то удари. Нокти забиха в моята посока, разливайки топлина надолу по ханша ми.
      Преглътнах изскимтяването от болка и замахнах с ножа като пропуснах корема, но уцелих задния крак. Пръсти и бляскави нокти плеснаха на паважа до мен.
      -О, мамка му, ето идва и другото. – каза Кай, изправяйки се на краката си преди да се протегне надолу да сграбчи ръката ми и да ме изправи.
      -Използвай светената вода. Трябва да ги ослепим, ако искаме да имаме някакъв шанс.
      -Каквото и да са тези неща, те са хрътки. – каза той сърдито. – Те преследват по миризмата.
-Не могат, ако унищожим сетивния център.
Не изглеждаше убеден, че това ще сработи и често казано, аз също.
-Поеми наранената, - каза той.
-Кай… - но вече говорех на въздуха.
      Тихи приглушени стъпки отекнаха зад мен. Завъртях се наоколо, държейки ножа пред мен като пламтящо копие. Пожелах си да беше копие – дълго и силно и дяволски остро – защото това беше единствения начин да победя това нещо, без да се приближавам твърде близо.
      Кървящата адска хрътка дебнеше около мен, стъпките й премерени, погледа й в мен, светещ и смъртоносен. Страх сви стомаха ми, но го отблъснах. Бях побеждавала тези неща и преди. Можех да го направя отново.
      То скочи. Нямаше предупреждение, нито изпъване на мускулите. В един момент вървеше, в следващия беше във въздуха. Избегнах от пътя му, разсичайки меката плът на тила му, скачайки като отрязах нещо жизнено важно.
      Отново синия огън изригна от острието, но адската хрътка се премести в последния момент и ножът леко се плъзна по плътта на съществото.
      То ръмжеше и удряше с ноктите си. Наведох се назад, блъскайки се в няколко кофи и заливайки тротоара с боклуци. Възвърнах си баланса и се отдръпнах назад, отдалечавайки съществото от Кай, който изглежда нямаше по-голям късмет с неговото създание, отколкото аз с моето.
      Хрътката тръсна главата си, разпръсквайки капчици кръв, които паднаха по тухлените стени на сградите от двете ни страни и започнаха да съскат. Тези неща имаха киселина в кръвта си. Каква по дяволите беше тази хрътка? Поне другите хрътки, които бях срещала в миналото не притежаваха смъртоносни кръвни флуиди.

     То скочи отново. Когато бягах назад извън пътя му, извадих малкия контейнер от джоба си и отворих капачката. Но не го хвърлих, изчаквайки докато съществото удари паважа и си спусна отново. Когато беше достатъчно близо, за да можех да помириша вонящия му дъх, хвърлих светената вода. Течността прелетя във въздуха като сребърна лента, уцелвайки създанието в муцуната и разпръсквайки се в очите му.
     Адската хрътка изкрещя със звук толкова висок и режещ, че трябваше да устоя на желанието да притисна ръце към ушите си, за да го заглуша. Изместих се от пътя му, но беше твърде близо и се движеше твърде бързо. Удари с невероятна сила, повдигайки ме и запращайки ме назад.
     Разбих се в стената, удряйки главата си в тухлите и изпускайки дъха си от дробовете. Болката ме удари като камион и кръв избликна, запълвайки устата ми с металически вкус. Изплюх я и изпълзях по тротоара, избягвайки някак си размахващите се лапи на създанието. Странен буботещ звук разсече въздуха, смесен с миризмата на горяща плът. Светената вода си вършеше работата, но не достатъчно бързо за мой късмет.
     Обърнах се наоколо, с нож отново пред мен и видях кашата, която беше лицето на съществото. Не беше мъртво. Дори не спря. Обонятелните му сетива може и да бяха в процес на унищожение, но точно сега можеше още да ме помирише. И атакува – силно, бързо и тихо. Отскочих от пътя му, претърколих се на краката си и го разрязах във врата с ножа. Този път разреза беше дълбок и черна кръв избликна от раната на съществото, пръскайки по лицето и ръцете ми, жилейки като киселина.
     Изругах и лазих настрани, разкъсвайки ризата си и бързо изтрих кръвта. Направих малко повече от това да размажа вонящия черен флуид, но накрая жиленето намаля. Драскането на нокти по бетона се разнесе през нощта – съществото идваше отново към мен. Продължих да бягам, набирайки скорост и скочих, толкова високо и силно, колкото можех. Хванах улука на близката сграда и се издърпах нагоре към покрива.
     Съществото скочи след мен. Отдръпнах се и забих ножа силно надолу. Блестящото острие се плъзна през прът и кости с малко усилие и главата на адската хрътка падна в краката ми. За момент тялото летеше, след това се разби обратно долу на няколко стъпки. Сините пламъци се разстлаха бързо по остатъците, поглъщайки плътта му, докато не остана нищо освен пепел. Пепел, която вятъра бързо разпръсна. Дори размазаната кръв по ръцете ми изчезна.
Едно долу, едно остана.
     Прескочих останалите купчини от сажди и затичах по покрива. По-долу на алеята второто същество виеше и този път нямаше изстрел в отговор. Кай бягаше обратно, разсичайки съществото с къс нож, отчупвайки от ноктите които се опитваха да го разкъсат на две, но не правеше много да го спре.
     Лицето на адската хрътка беше съсипано, носът му гниеше и беше готов да падне, очите му повече бяха като дупки. Но нямаше значение, ориентираше се по звука, а ушите му бяха в перфектна форма. Спрях, поех дълбоко дъх и когато Кай стигна мястото ми, скочих.
Приземих се на гърба на създанието и обвих краката си около корема му. То ръмжеше и започна да рита, да се извива и се обърна. Задържах се, извадих ножа и го

забих толкова силно, колкото можех, мушкайки острието дълбоко в тила му преди да го завъртя силно. Когато едната страна на врата на създанието започна да се отделя от тялото му, извадих ножа и отрязах останалата кожа.
     Съществото се строполи на земята, повличайки ме със себе си. Кай скочи, грабна ръцете ми и ме освободи от създанието, но вече беше започнало да се разпада, синият пламък от ножа обвиваше тялото му, поглъщайки го докато не остана нищо друго освен пепел, издухана от бриза.
     -Наистина трябва да си взема един от тези ножове, - каза той, повдигайки ме с малко усилие. – Те вършат много по-ефикасна работа за адски чудовища.
     -Това правят. – отстъпих назад и се отправих към кофите, за да си прибера чантата. Ханшът ме болеше и кръв бликаше топло по крака ми. Но не можех да се преобразя, докато държах сребро, а и нямаше да го направя така или иначе. Кай може и да се биеше на моя страна, но не му вярвах. Въпреки, че не бях сигурна какво можеше да направи когато бях във вълча форма, което не би направил, докато бях човек. Прибрах ножа обратно в калъфа, взех чантата и якето си и замахнах.
     -Дали вещицата усети смъртта на хрътките си? – попита той като кръстосаните му ръце бяха размазани и кървяха почти колкото крака ми.
     Може би не ми вярваше достатъчно, за да си промени формата и де спре кървенето. Това беше и някак си ободряваща мисъл, само защото си мислех, че имаше повече, което да спре този вълк. Със сигурност адските хрътки не го вълнуваха.
     -От това което разбрах, чародейците използват много „лична” магия като тяхната собствена кръв, за да създадат магията, изискваща се за адските хрътки. Така, че да, тя трябва да е усетила смъртта им.
-Имаш в предвид, че може да дойде да разследва.
     -Съмнявам се. Каквито и да са тези жени, те не са глупави. А това би било глупав ход.
     -Все пак си заслужава да се остане да се провери. Ако лошите никога не правеха глупави неща, тогава ние добрите никога нямаше да ги хванем.
Изсумтях тихо.
-Силно се съмнявам, че можеш да се причислиш към добрите, Кай.
     -Зависи кой ми плаща в момента. – каза той без следа от насмешка. – Точно сега съм на страната на ангелите.
-Не мисля, че ангелите ще го оценят. – или биха го искали.
     -Грубо. – каза той, оставяйки ме да се чудя, дали отговаряше на изречения или премълчания коментар. Ако имах повече енергия можех да отвърна и да разбера, но точно сега исках само да се прибера в къщи, да се изкъпя и да поспя.
     -Ами, можеш да имаш това наблюдение изцяло за себе си. Все пак бих оценила да бъда уведомена, ако се случи нещо интересно.
-Ако нещо интересно се случи, ще ти се обадя.
-Ти ми нямаш номера. – а и нямаше да го получи.
     Той се усмихна. Беше такъв вид усмивка, предполагащ че получаването на такава информация нямаше да бъде проблем. И за някой като него, вероятно нямаше да е. По дяволите, вероятно вече го беше грабнал при подлите си мозъчни разходки. А как го правеше, когато се предполагаше, че имах щитове достатъчно силни да задържат

Куин и Джак – които бяха най-силните телепати, които някога бях срещала – беше едно от нещата, които исках да знам. Но не и сега, когато бях адски изморена.
-Не разрешавай на вампирите да хапят.
     -Защо не? – отговорих сладко. – Когато това само увеличава общото удоволствие? А вярвай ми тома е удоволствие.
     Той не каза нищо, но имаше проблясване в очите му, което направи нещо дълбоко вътре да трепне. Имах странното чувство, че се впуснах в предизвикателство с него и щях да съжалявам. Или дори по-лошо, нямаше да съжалявам.
     Прехвърлих чантата си през рамо и отминах преди да се бях въвлякла в голяма беда.
     Да хвана такси, когато изглеждах като нещо, все едно дърпано от куче, би било проблемно. Също такова беше и да летя до вкъщи, мъкнейки чанта пълна с дрехи, светена вода и голям сребърен нож. Което означаваше, че накрай вървях – не беше забавен и весел начин за завършване на нощта.
     Заспах като умряла когато се прибрах в къщи и беше малко след три, когато се довлякох отново в света на живите.
     Апартаментът беше тих, но аромата на кафе се носеше във въздуха, дразнейки вкусовете ми. Надявайки се Лиандър да беше оставил филтъра за мен, изритах одеялата и изскочих от леглото. Ханшът ми заболя като напомняне да внимавам и погледнах надолу. Три розови белега се простираха от върха на ханша до бедрото ми – силен спомен, колко близо бях до смъртта отново снощи. В някой от тези дни, късметът ми можеше да ми изневери.
     Потръпнах и прогоних мислите като влезнах в кухнята. Кафето беше още топло, а аз вдишах дълбоко, поемайки вкусния аромат, усещайки да преминава през тялото ми, събуждайки и ободрявайки.
     Кафе по поръчка, без да трябва да чакаш чайникът да заври, трябва да беше едно от големите удоволствия на живота. От всички добри неща, които Лиандър донесе в живота ни, машината за кафе трябва да беше най-доброто. Напълних си чаша, долях малко мляко, отпих няколко глътки, преди да сложа хляб в тостера. Телефонът ми иззвъня и знаех без съмнение, че беше Джак. Изглежда винаги избираше възможно найлошите моменти да се обади с новини.
     Отидох до дневната, извадих телефона си от чантата и натиснах бутона за приемане.
-Щях да се обадя за доклада след кафето, шефе. – казах аз.
-Не се обаждам за доклада. – каза той с глас равен и загрижен.
Което означаваше, че нищо хубаво не беше станало.
-Тогава какъв е проблема?
-Имаме друг мъртъв вампир и този път е наистина лошо.

Глава девета
Превод: pearl
Редакция: Vampire Lady
      -Мислех, че ще доведете тийнейджърката с рожденото петно, за да не бъде използвана. – казах с остър глас.
      -Направихме го. И затворихме пет вампира, които зная, че харесват телесни недостатъци. Това не е един от тях. Мисля, че е било непредвидено.
Или изливане на гняв, когато планът на чародейките беше провален.
-Та колко по-лошо от обезглавяване и разхвърляни части от тяло, може да бъде?
– казах аз, пожелавайки си да бях останала в леглото и да не бях вдигала телефона. -Много, от това което каза Коул. Той е там сега. Искам да се отправиш натам и
да видиш дали можеш да усетиш нещо.
      -Не бях усетила никакви души до сега, защо си мислиш, че ще усетя някоя при това убийство?
      -Защото този път са убили жената, която е била с него. Тя е била човек и просто може да е достатъчно объркана от смъртта си, за да е все още там.
   -Не знаем дали двете жени са замесени в убийствата на вампири. Мислиш, че Коул е намерил някакво доказателство използвано в последното убийство на мястото. -Не и ако е използвала формата си на врана.
-Най-лошото, което би могла да направи една врана е да изкълве до смърт. -Когато говорим за чародейки, всичко е възможно.
Предполагам, че това беше истина.
-Ще ми трябват петнадесет минути да се приготвя.
-Искам те до четири часа. – каза той и затвори.
      Погледнах към часовника си. Беше ми дал цели двадесет и пет минути. Колко великодушно от негова страна. Изпих си кафето и след това се отправих към банята.
      Въпреки, че се приготвих за рекордно време, пак ми отне тридесет и пет минути да мина през градския трафик до Брайтън.
      Коул се оглеждаше, когато влезнах в апартамента на третия етаж, след това погледна към часовника си.
-Закъсня.
-Майната ти, - измърморих, без настроение за фриволности точно сега. Металическият аромат на кръв беше изпълнил въздуха, но смрадта на магия
преобърна стомаха ми. Беше толкова силна, че по кожата ми полазиха тръпки. -Та кого са убили този път?
      -Нашия вампир е Джейсън Бърк. Има репутация на сваляч и току-що се е преместил от Куинсленд. Изглежда нещата там са станали малко разгорещени за него. – Коул млъкна и се усмихна. – От това, което чух е имало няколко съпрузи, въоръжени с подострени колове, тръгнали след него.
Не се усмихнах. Нямах сила.
-Къде са жертвите?
-В спалнята.
      Където бяха намерени и другите жертви, дори и да не бяха убити там. Поне това беше постоянно.

-По кое време са били убити?
-Приблизително към единадесет снощи.
      Джесика беше в клуба и ми отправяше злобни погледи по това време, така че тя не би могла да бъде замесена, без значение какво си мислеше Джак.
      -Някаква причина, защо Джак би казал, че тези убийства са по-лоши от предишните?
Коул изсумтя.
      -Защото са. Изглежда все едно са били разкъсани от кучета, въпреки че отпечатъците от зъби не съвпадат с никои кучета, които познавам.
-Нито дори с адски хрътки?
      -Нямам толкова голям опит с тях, но мисля че те всъщност не оставят парчета. Поглъщат всичко.
      -Изглежда е така. А жената, която контролира адските хрътки беше в клуба по време на убийствата.
-Това не означава, че не би могла да изпрати зверовете си тук.
-Или, че другата магьосница не би могла да използва нейните малки зверове.
      -Истина е. – погледа на Коул още беше върху мен, още съсредоточен. Въпреки, че не можеше да види нараняванията, които получих предната нощ, имах странното чувство, че все пак знаеше за тях. Подозрение, което потвърди с въпроса си. – Добре ли си?
      -Имах сблъсък със споменатите зверове снощи. Сега са пепел, отнесена от вятъра. – отправих му крива усмивка. – Но всъщност си мисля, че е от късната работа. Съсипва ме повече от усилието с адските хрътки. Ще съм доволна, когато тази работа приключи.
      -Да, нередовните часове на работа може да са гадни. – Протегна ръка към спалнята. – Добс и Дъсти са там в момента. Това няма да попречи на психическият ти радар, нали?
      Поклатих глава и грабнах чифт пластмасови покривки за обувки от малката кутия на масата. Щях да се нуждая от тях, ако това убийство беше толкова лошо, колкото всички казваха.
-Знаем ли коя е другата жертва?
      -Денита Лав. – каза Коул, внимателно вземайки коса и прибирайки я в найлонова торбичка. – Четиридесет и шест годишна жена със съпруг и две деца.
Значи Бърк беше продължил флиртовете въпреки проблемите в Куинсленд. -Уведомен ли е вече съпругът?
Коул тръсна глава.
      -Мисля, че Джак чака да намерим достатъчно от нея, за да направим официално разпознаване.
Намръщих се.
-Ако нямате достатъчно, откъде знаете коя е тя?
-Чантата до вратата.
-О. – Разбира се.
      Обърнах се и се отправих към спалнята. Нямаше нужда да отлагам повече. Между другото трябваше да се явя в клуба след час.

     Наситеното чувство от отвратителна магия ме удари в минутата, когато прекрачих в стаята. Тук беше по-силна отколкото при предишните убийства, но може би защото престъплението беше прясно. Но имаше и друга миризма, която се смесваше с чувството на магия – слабият дъх на рози.
Миризмата на Хана Мейн, не тази на Джесика.
     Самата стая беше бъркотия. Преди може и да е била боядисана в много светло синьо, но трудно се различаваше. Кръв беше размазана от единия край на стаята до другия и големи късове плът и кости бяха разпръснати върху всичко – леглата, лампите, осветлението на тавана, дори на рамките на картините. Беше в такова състояние, бе трудно можеше да ес каже коя част беше мъжка и коя женска.
     Тръпки ме полазиха и кожата ми настръхна. Може и да бях пазител, но миризмата на съсирена кръв и вътрешности като тази не беше нещо, което бях усещала до сега. А и се надявах да не усещам. Надявах се никога да не бъда преситена за безполезното, злонамерено разрушаване на живота.
  Потрих ръцете си, пожелавайки си да бях си взела якето и спрях когато енергията започна да докосва въздуха и странни тръпки се разляха по кожата ми. Имаше душа тук.
     Огледах се в стаята, но за няколко минути не видях нищо дори слабо „извънземно”. Вече по-острите тръпки от енергия ми подсказаха, че нещо чакаше.
     След това неясна тънка бяла струйка се появи в далечния ъгъл на стаята. Беше малко повече от виещ се дим, почти видим в ярката слънчева светлина, процеждаща се през прозореца. Разбира се не можеше да се определи като призрачно и лесно можеше да се сбърка с облак прах от близкия стол, който Добс местеше.
Но не беше.
     А силата, която се въртеше около мен като нарастваща тръпка във въздуха само го потвърди. Пробно се протегнах с мислите си и попитах:
„Какво ти се е случило?”
     Не толкова отдавна възможностите ми да усещам и чувам души се развиха до там, че сега можех да разговарям с тях телепатично – въпреки че не всички души имаха силата да говорят. Тези, които го правеха изглежда дърпаха допълнителна сила от мен, често оставяйки ме да се чувствам изцедена. Коул, който го беше виждал да се случва няколко пъти до сега, мислеше че беше опасно – душите можеха да ме издърпат в земите на мъртвите, ако не бях внимателна. Джак и магът не бяха убедени, че беше възможно.
     Не знаех кой беше прав, но не смятах да поемам повече рискове, отколкото беше нужно. Смъртта беше едно. Оставяйки в плоскостта на смъртта – или каквото и да беше, където отиваха тези души които бяха убити преди времето си – не беше на дневен ред в момента. Или в който и да е момент всъщност.
     Душата не отговори, въпреки че енергията във въздуха беше нараснала. Намръщвайки се попитах отново:
„Какво ти се е случило?”
     „Смъртта ми се случи”, дойде като отговор, с женски глас толкова силен и мощен, както и енергията която се разнесе около мен. „Какво искаш да знаеш?”

     Намръщих се. За разлика от повечето от тях, тази душа не беше объркана от това, което беше станало и дори не изглеждаше действително гневна. Което беше странно, имайки предвид съдбата й. А енергията, която се увиваше около мен, изглеждаше повече от обикновената енергия от смъртта – въпреки че как това беше възможно, не знаех.
     „Трябва да знам какво си видяла. Искам да спра този убиец преди тя да е убила някой друг.”
     Душата не отговори веднага. Чаках, гледах струйката дим, чудейки се какво ли минаваше през ума на новите мъртъвци. Тя изглеждаше спокойна, повече приемаща, отколкото някоя от другите души, които бях срещала, но имах подозрение че външността лъжеше.
     „Нямам време да ти кажа всичко, което видях,” каза душата накрая, „дори сега последното ми пътуване ме зове.”
„Тогава ми кажи каквото можеш.”
     „По-лесно е да ти покажа.” – струйката дим са размърда, измъквайки се от ъгъла и тръпките във въздуха се усилиха, докато започнах да треперя от тях.
     „Как смяташ да ми покажеш?” – но дори и като зададох въпроса, доста добре знаех отговора. И не бях напълно сигурна дали исках да го направя – дори и да не струваше толкова много – имах нужда от следа за нашия убиец.
Тя искаше да се слее с мен.
„Няма да бъде болезнено,” каза душата. „Само… различно. Вълнуващо.” „Не можеш да знаеш това.”
     „Да,” – каза тя, гласът й беше по-тих от преди, предполагайки че силата й избледняваше, въпреки че енергията, която пулсираше около нас беше все още диамантено светла. – „Мога. Правила съм го много пъти, когато бях жива.”
     Тя се носеше все по-близо и по-близо и трябваше да устоя на изкушението да отстъпя.
     „Ти си била ясновидка?” – попитах аз учудена. – „Как не можа да видиш, че това ще се случи?”
     „Аз общувах с мъртвите, като теб.” – каза тя. – „Можех да ставам едно цяло с тях, да виждам и запомням спомените им. Собственото ми бъдеще не беше нещо, което те – или аз – можеха да предвидят.”
     Ако можеха, дали щеше да избягва вампира? Или щеше да приеме съдбата си, защото беше предопределена? Подозирах, че втория отговор беше правилният.
     И тогава тя беше с мен, в мен, изпълвайки ме със студ от задгробния живот, изтръпвайки до кости, до душата ми. След това нямаше нищо друго освен картини и сетивни детайли – сцени, които преминаваха твърде бързо. Мъжко лице, тихо в резултат на правенето на любов. Чувството за пристигащо зло, заедно с носещия се аромат на рози. Изблика на страх, когато кълбо от мрак се оформя на края на леглото и лице на жена, чието тяло се сливаше с чернотата. Прах, хвърлен от бледи ръце, разпръсквайки се около леглото, утаяващ се в задушлив облак. Жената пристъпваше напред, разкривайки тъмна коса и зелени очи, които блестяха с искри на сила. Сила, която светна от пръстите й – ярка мълния и изключително бърза. Сила, която

разкъсваше без мисъл, без грижа, през плът и кост. Светът стана една болка, нищо освен болка, до облекчението от смъртта.
      „Това е всичко” – каза вещицата, гласа й завален и отслабващ. „Хвани я. Спри я.”
      Не отговорих. Не можех да отговоря. Енергията ми беше изцедена от душата и когато избледня, това направих и аз.
      Когато се съвзех, лежах на едно от кожените канапета в дневната. Коул беше близо до лявата ми страна с кървав парцал в едната ръка и чаша кафе в другата.
-Какво, по дяволите, стана? – каза той в минутата, когато видя че се събудих.
      -Липса на кофеин в системата ми. – измърморих, изправяйки се някак внимателно и протягайки се за кафето. Отпих, почувствах сила и горещина да протичат през тялото ми и изглеждах доволна преди да погледна косо към парцала, който държеше. – Защо държиш мокър парцал?
      -Защото припадна в локва от части от тяло и не смятах, че ще оцениш да останат по теб.
      Стомахът ми се преобърна при мисълта, въпреки че обясняваше защо дънките ми прилепваха по краката. Устоях на желанието да ги сваля и отправих на Коул изморена усмивка.
-Благодаря, за което.
Той кимна.
-Та какво стана?
-Душата се сля с мен.
-Какво?
      -Да, това адски ме изненада и мен. – направих гримаса. – Видях всичко, което беше видяла тя. Почувствах всичко, което беше почувствала тя. – потреперих при спомена.
-Хана Мейн го е направила.
-Значи можем да я задържим – каза Коул.
      -Освен, че нямаме твърди доказателства. – Може и да знаех, че Хана беше убила тази двойка – и вероятно другите вампири – но знанието и действителното доказване на убийството бяха две различни неща.
      Хана Мейн може и да беше чародейка, но тя също така беше записана като човек, а имаше голяма разлика в правилата за хората. Дори и хората да бяха лоши.
      Сега ако Джесика го беше направила, първо щеше да се убива, а после да се задават въпроси. Тя беше шифтър, значи всички уговорки отпадаха, когато ставаше въпрос за нейните престъпления. Може и да не беше правилно или честно, но все пак хората бяха създали законите в този свят и нямаше какво да направим, останалите от нас, докато сегашното статуквото в правителството не се променеше.
      -Доказвайки подозренията може и да не са от значение в случая. Не и когато една от жертвите беше близък приятел на Джак.
      -Тези жени бяха убивали вампири в други щати, вероятно от много дълго време. Не мисля, че някоя ще бъде лесна за убиване. Те ще вземат предпазни мерки по един или друг начин.

Той изсумтя, след това се изправи на крака.
-По-добре ли се чувстваш?
-Достатъчно добре, за да спреш да си гледачка и да се върнеш към работата си. -Добре. – но го каза с усмивка в сините си очи.
      Провесих краката си на пода и се изправих. Слабост ме заля и за момент стаята се завъртя. Вселяването на мъртвата беше взело повече, отколкото си мислех.
      -Сигурна ли си, че си добре? – Коул ме попита, стоейки далеч, но готов да ме хване, ако имаше нужда.
      -Добре съм. Наистина. – погледнах към часовника си и видях, че беше след пет. – Ще закъснея за новата си работа, ако не се размърдам.
      А не можех да не отида, дори ако Джесика ме подозираше. Имахме нужда от конкретни доказателства преди да предприемем нещо срещу двете жени, а за да ги получим, трябваше да бъда близо до тях. И най-малкото, ако наблюдаваше и се тревожеше от мен, нямаше да изпраща зомбита след невинни деца. Съмнявах се, че би опитала нещо в клуба. Имаше прекалено много вероятни свидетели.
      Коул хвана лакътя ми докато минавах и за радост ме задържа права, когато стаята отново се завъртя.
-Господи, това е неприятно. – измърморих аз.
-Може би не трябва да караш…
      -Ще се оправя. – прекъснах го отдръпвайки се от него. – Имам нужда от още кафе и малко храна.
      -Мислех, че можеш да имаш нужда от нещо за ядене, така че взех няколко хамбургера. До вратата са.
Усмихнах се и се повдигнах на пръсти, целувайки го леко по бузата.
      -Ако не си внимателен, вълчо, бих могла да си помисля, че действително ме харесваш.
      -Значи си мислиш грешно. – каза той като сините му очи блестяха. – Тръгвай, жено, за да мога да се върна към работата.
      Тръгнах като взех чантата с бургерите на излизане. Разбира се трафикът беше ужасен и ми отне цяла вечност да се прибера. По времето, когато се изкъпах, преоблякох и взех такси до клуба, бях закъсняла с цял час.
      Не бяха доволни, но смекчих нощния управител като му обещах да компенсирам времето като работя няколко часа повече в следващата по-натоварена петък вечер.
      Преоблякох се в почти не съществуващото си танцово облекло и лъскави остри токчета и се отправих към главната зала. Проверих списъка, за да видя времето си за излизане и видях, че смените ми бяха разпределени в главната зала и спортния бар. Което нямаше да ми предостави близък поглед към двете заключени врети, докато хвърлях око на нашите две убийци. Които според умовете, които леко претърсих, не бяха виждани през целия ден.
Съдбата явно ми даваше почивка за разнообразие.
      Тълпата в главната зала беше по-малка тази вечер, но не по-малко шумна и барманите изглежда не смогваха на поръчките за питиетата. Не можах веднага да забележа Кай, нито дори да усетя това вълнение на безпокойство, предполагащо че той беше наблизо – въпреки че не означаваше, че не е тук. Можеше да е в някоя от другите

зали. Говорех с различни постоянни клиенти, докато обикалях залата, танцувайки за някои и приемайки питиета, купени за мен от други – практика, насърчавана от управата, защото това бяха истински пари – проправяйки си път към заключената и охранявана врата.
      Имаше възрастен мъж, седящ на най-близката до вратата маса и за момент си помислих, че можеше да бъде Кай. Беше същата височина и имаше същите широки рамене, но косата на този мъж беше кестенява и вонеше на алкохол, застояла пот и човечност. Съмнявах се, че дори върколак толкова издръжлив като Кай би изтърпял този аромат много дълго. Между другото острото безпокойство, което винаги предупреждаваше за неговото присъствие, дори и да не определяше точното място, отсъстваше.
      По всяко друго време може и да отбегнех възрастният човек като чума, но той седеше на идеалното място, за да изучава вратата, достатъчно близо без да буди съмнение.
Заобиколих масата, така че бях отзад, дръпнах стол и седнах до него.
      -Не искам танц, - каза той, с остър и дрезгав глас. – Няма да ти платя нищо, момиченце, така че си свободна и да безпокоиш някой друг.
      Тъкмо щях да попитам стария свадливец, какво по дяволите правеше тук, ако не искаше персонално внимание, но пазачът надаваше ухо и се съмнявах, че щяха да бъдат щастливи с танцьорка, обиждаща клиент. Дори и свадливец, вонящ и стар.
Затова си събух обувката и разтрих стъпалото си.
      -Всъщност давам почивка на краката си. Но ако имате нещо против, ще се преместя.
Той прочисти гърлото си.
-Няма да ти купя и питие също. Не и при тези цени на бара.
      Продължих да разтривам крака си, тайно изучавайки заключената врата, както и преди. Не беше само с пръстови отпечатъци, имаше и сканиране на ирисите. Което само по себе си не беше проблем, освен това че всички пазачи носеха нано жици. Може и да бях в състояние да мина през тях и да го принудя да отвори вратата, но това означаваше съгласувано усилие от моя страна, а това определено беше опасно, имайки предвид, че камерите постоянно проверяваха залата. Танцьорка стояща и очевидно концентрирана в нищото, със сигурност привлича вниманието. Което означаваше, че трябваше да намеря начин да отклоня камерите първо – всички без да включвам алармата в охранителната стая.
Не беше лесна задача, поради което я обмислях.
      Извърнах се и погледнах стария мъж. Кафявите му очи още ме разглеждаха подозрително и имаше странен гладък вид в тях. Контактни лещи, помислих си без точна причина. И отново се чудех, дали това беше Кай.
      След всичко би било точно като него, да се преоблече, защото знае че ще ме отблъсне. И ми беше казвал много пъти, че не иска танц в скута.
      -Значи не идвате тук често? – облегнах се на масата, за да осигуря гледката му към гърдите ми, да не беше препречена от късото, мрежесто яке, което носех.

     -За първи път, - каза той, погледът му носейки се по тялото ми, след това го отклони внезапно. Червенина докосна бузите му. Ако това беше Кай, беше дяволски добър актьор.
-Забавлявате ли се?
     -Нищо против сценичното шоу. – Погледът му ме претърси отново и той си облиза устните. Не можех да подуша въодушевлението му. Не можех да подуша нищо, освен тази надделяла, немита, алкохолна миризма. – Не харесвам цялото внимание по масите.
     -Това е част от работата ни, да говорим с всички клиенти. – погледът ми се премести покрай досадния, стар пръдльо, когато един от касиерите тръгна в нашата посока. В другите клубове гишетата регулярно се изчистваха от големите суми – мислех си, че в резултат на това, че клубът е бил обиран през първите няколко седмици от отварянето си. Ако и този следваше същият план, може и сумите бяха по скоро зад врата номер едно, отколкото в някоя друга тайна магична стая.
  -Просто като част от работата ви да измъквате пари от тях, - каза стария човек. – Но няма да измъкнете нищо от мен, млада госпожице, така че не си губете времето. Показах му обувката си и си разтрих крака.
-Когато крака ми спре да боли, ще ви оставя намира.
-Ако имахте удобни обувки, отеклите крака не биха били проблем.
     -Удобните обувки не са привлекателни, - казах като вниманието ми беше повече на охраната, отколкото какво казваше стария човек.
     Касиерът беше приближил вратата и камерата над мен виеше, когато започна да се върти. Погледнах нагоре като я наблюдавах да прави пълен кръг на клуба. Когато завърши, охраната притисна ръката си, след това окото си на скенерите.
     Имаше пауза, след това няколко щраквания преди вратата да се отвори тромаво. Наклоних се малко настрани, за да хвърля поглед на коридора зад нея и видях старият мъж да прави същото.
Видях неговото решено изражение.
И знаех без съмнение, че това беше Кай.
Бях виждала тази решителност твърде често до сега, за да я объркам.
     Защо не усещах тази вълна от осъзнаване, нямах си на идея, но точно сега не беше важно. Да видя какво се намираше зад врата беше.
     Наведох се напред, поставяйки ръка на крака му, за да се подпра. Усетих мускулите и силата под изцапаните и раздрани панталони, когато вълната от електричество и чувственост, която беше слаба – премина през сетивата ми. Не бях сгрешила. Това определено беше Кай.
     -Дължиш ми стотачка. – казах тихо, правейки го да изглежда все едно шепнех нещо мило, докато през цялото време държах под око коридора.
     Не беше много. Просто малко бетонно място, водещо до друга широка врата от метал. Изба, а не чародейско тайно място за беди.
     Охраната се обърна и аз отправих поглед към Кай, който ме гледаше все едно бях луда.
     -Не зная за какво ми говорите, - каза той, все още звучейки като човек, който беше пил и пушил прекалено много. Гласов модулатор, очевидно.

Обух обувката и се изправих.
     -Разбира се, че знаеш, - казах минавайки покрай него, след това спрях, за да добавя тихо, - и вратата не е нашата цел. Ела в спортния бар към единадесет.
     Той не си провери часовника. Не направи нищо, освен да се намръщи. Усмихнах се и се отправих към сцената за моя номер.
     По времето когато свърших Кай беше изчезнал, но това не ме изненада. С отпадналата първа врата от състезанието, вероятно е беше преместил на позиция да провери врата номер две.
     Можех единствено да се надявам, че щеше да вони по-малко като го намеря отново или няма да имам възможност да говоря с него дълго, освен да изпълня обещания танц в скута.
     Въпреки, че сега когато знае, че бях след него, можеше много добре да се промени. Може и да преследваше целите си, но не мислех, че се грижеше за предизвикателствата в процеса.
     През следващите няколко часа си продължих смяната в главната зала, говорейки си с клиентите, танцувайки им в скута, печелейки пари, отблъсквайки обичайните сграбчвания. Когато приключих с второто си изпълнение на сцената, се отправих към стаята на персонала за почивката си и за подслушване на местните клюки.
     До сега темата на разговора се състоеше главно в оплакване от клиентите и много случайно и от другите танцьорки.
     Пиех си кафето и слушах само с едното ухо, когато една от цицестите блондинки каза:
     -Боже, не беше ли шефката в лошо настроение снощи? Радвам се, че не се появи тази вечер.
     Другата блондинка - която я знаех само със сценичния й псевдоним Сами – изсумтя тихо.
     -Можех да я чуя да вика по целия коридор към съблекалните. Знаеш ли какво е станало?
Блондинката подсмъркна.
     -Слухът е, че е имала специално нареждане и момичето не се е явило. Тя си изкарала недоволството на клиент в руга стая и го пребила доста лошо.
     -Задава се съдебен процес. – Сами разтърси главата си, въпреки че изражението й беше повече развеселено, отколкото отвратено. – Мислех си, че се е отказала от танцуването.
     -Очевидно обича да го държи под ръка. – блондинката се поколеба, след това се наведе напред заговорнически и прошепна. – Тя харесва младичките, така че винаги е на разположение да помогне, когато имаме някои млади самци.
     -Тя може да задържи младите. Те са с празни ръце и нямат пари. Беше ли извикала линейка?
     -Не. А и полицията не се появи, така че не би могло да е повече от няколко плесници.
-Тогава защо затвориха стаята? Явно почти цял ден е затворена.
Продължих да гледам вестника, но всъщност не четях нищо. Вместо това се протегнах телепатично, захващайки се леко за ума на блондинката. Ровех потайно, но

дълбоко в центровете й на паметта, прокрадвайки се бързо, докато хванах картините за които говореше. Обвих се около тях, дърпайки ги към мен, запомняйки ги, както тя ги беше запомнила – не само видяното и чутото, но и помирисаното.
Това, което подуших беше кръв. Много кръв.
Хана Мейн не беше обидила. Тя беше убила.
      Това означаваше ли, че двойката която беше избила, не беше нищо друго, а заместител в последната минута за специалното, което беше отложил? Или бяха просто друго освобождаване на гнева като мъжа, за който беше танцувала – и после убила?
      Продължих да минавам през спомените н блондинката, но тя всъщност не беше видяла нищо. Била е спряна до вратата и е получила информацията от охраната, застанал там.
Оттеглих се и обърнах страницата като отпих от кафето.
Блондинката сви рамене.
      -Беше затворена за преполиране. Сега има ново кресло и свежа боя по стените. – тя погледна часовника си и стана. – Отивам за кръщението на новите околности след пет минути.
-Дай му ада и го накарай да плати, - каза Сами с острота.
      -Винаги го правя, любов, винаги. – Блондинката постави целувка на бузата на другата жена и тръгна.
      Довърших си кафето, излях горчивата утайка в мивката, преди да се отправя към съблекалнята, за да се облека в другия ми костюм за вечерта – мека лента коприна, приличаща на нещо, което жокей би облякъл, само че не покриваше изцяло гърдите ми. Всеки път когато протегнех ръцете си, дори и леко момичетата изскачаха. И въпреки еи имаше няколко жени, които се разхождаха наоколо без горнища, от какъвто и да е вид, костюмът беше доказал популярността си сред мъжете, въпреки непрактичността си.
      Спортния бар беше полупълен, което не беше лошо, в предвид че беше понеделник вечер. Имаше доста мъже седящи на масите близо до екрана, гледайки някакъв боксов мач, но имаше много други, играещи билярд или просто говорейки си с различни танцьорки на другите маси. Същността на играта в тази зала не беше билярда или говоренето, а да накараш клиентите да харчат пари за питиета или да се заинтересуват достатъчно, за да похарчат много в стаите на фантазиите.
      Огледах стаята, докато обикалях в края, търсейки Кай в неговия костюм на свадлив стар човек. Но нямаше следа от него. Което не означаваше и, че не беше тук или че се беше преоблякъл, а аз залагах на второто.
      Бах изминала три-четвърти от обиколката на стаята, когато чувствеността от Кай се изля върху мен – кратка, остра милувка, която изчезна почти толкова бързо, колкото се беше появила. Обърнах се и видях рус мъж, с коса на бодлички, вървящ през стаята и после спря със скръстени ръце в сенките близо до вратата, погледът му към големия екран.
      Изглеждаше абсолютно различно от преди. Оръфаното сако беше изчезнало, както и прегърбената стойка и почти недоволното изражение. Сега стоеше широкоплещест, мускулест мъж, облечен с избелели смъкнати дънки и намачкана, бледо розова роза, подчертаваща златната му кожа и светлата коса. Приличаше повече на културист, отколкото на стрелец и въпреки че не можех да отрека тръпката на

привличането, едно нещо не можех да забравя – че той беше убиец. Това беше много опасно.
     Излязох от сенките. В момента когато го направих, той погледна в моята посока. Този път очите му бяха зелени и блестяха като светли смарагди в полуосветения бар.
     Нямаше нищо топло в погледа му, нищо приятелско в начина по който го отправи към мен и все пак тръпката, която премина през мен беше само горещина, само желание. Може би беше опасността, която той представляваше, която ме отблъсна толкова силно. Чувството, което всяка минута изпитвах с него можеше да бъде последното. Без значение колко силна бях, без значение колко бърза бях, този мъж можеше да го осуети. Можеше да го победи, ако попаднех в ръцете му.
     Опасността беше афродизиак за вълка, а моят вълк й реагираше, колкото пожестока беше.
     -Изглеждаш като човек, който има нужда да поиграе малко билярд, - казах тихо, когато спрях до Кай и го докоснах по ръката. Контактът беше наелектризиращ, както винаги и само служеше за потвърждаване на самоличността му.
Усмивка се прокрадна през устните му и той погледна покрай мен.
     -Има свободна маса там. – той кимна към заключената и охранявана врата. Не беше единствената свободна маса, разбира се, но беше най-добре разположеният ни избор. – Какво ще кажеш да я вземем?
     -Идеално. – пъхнах ръката си през неговата, оставяйки ханша си да докосва неговия, докато вървяхме. Напрежението премина през нас – изцяло сексуално – докато доста пращеше.
     Охраната дори не погледна към нас, когато спряхме до масата. Миризмата му подсказваше, че беше човек, така че не би могъл да подслуша някой разговор, докато говорехме тихо.
     Както и всички други пазачи на това място, той носеше жица, но също така имаше нещо, което приличаше на двустранно радио, около ухото му. Дори и сега той мърмореше нещо и камерата реагираше с движение.
     Нямаше да ме учуди, ако записваха разговорите, така че трябваше да хвърляме по едно око на позицията на камерата, за да се убедим, че не беше насочена към нашата посока. А докато говорехме телепатично можеше да изглежда подозрително, за някой който ни наблюдаваше.
  -Та какво стана със стария човек? – попитах тихо Кай, подреждайки топките. -Лежи в боклукчийска кофа, докато говорим. – той взе щеките и подаде една на мен. – Ще разбиваш ли?
     Погледнах нагоре след странното наблягане н „разбивам” и видях дразнещият, почти подиграващ се блясък, в зелените му очи. Извих вежда.
-Никога не разбивам, освен ако е напълно наложително.
     -Наистина? – каза той провлечено. – Може би трябва да изпробвам това малко изявление.
Взех щеката от него, наведох се близо и прошепнах:
-И това от човек, който не иска изобщо танц в скута.
     -О, все още н искам. Но все пак не съм единственият, който го боли от главата до краката, нали?

     -Ох, нима? – намазах с креда края на щеката и се настаних отдясно пред него, така че задникът ми се отъркваше в слабините му. Човекът определено не разбираше сегашното си ниво на желание.
     -Това определено изглежда много по-болезнено за мен, - промърморих, издърпах щеката назад и изпратих малката бяла топка да се върти към останалите. Цветни топки се разпръснаха навсякъде, но никоя не влезна в джоба. Ударената топка се върна близо до къде стоях, така че останах на място, карайки го да се доближи повече.
     -Мисля, че трябва да проверим една от частните стаи. – казах аз. Дъхът ми секна, когато той се наведе за удара и пръстите му докоснаха страната ми.
-И защо трябва да правим това, щом ти не си в опасност за разбиване?
     Той огледа избраната си цел, повече от мен и изчаках докато не беше готов за удар преди да кажа:
     -Защото Хана Мейн е убила някой в Арабската стая снощи и мисля, че трябва да проверим.
     Ударът му не пропусна голямата топка, но и той не вкара никоя в джоба. Усмихнах се. Той се отдръпна и си намаза щеката с креда.
     -И как, това което е правила в Арабската стая е свързано с това, което ни интересува болезнено?
Дръпнах се леко и поставих топката близо до далечния джоб.
     -Защото, ако някой е умрял, тогава тялото или все още се намира в стаята или има друг път за влизане и излизане. Никой не е видял нищо приличащо на тяло да напуска клуба.
     Приготвих се за удар, но секунда преди щеката да удари топката, ръката му се плъзна надолу по гърба ми и дупето, ласка толкова лека и толкова гореща, че направо изгаряше.
Излишно е да казвам, че пропуснах топката.
     Той се премести от другата страна на масата и започна да се приготвя за същата топка.
-Това все още не обяснява връзката с настоящия ни случай.
-Не бъди глупав.
     Той се усмихна и отдръпна щеката. Изчаках до последния възможен момент, след което дръпнах ръце, така че горнището ми извади гърдите ми и се облегнах на масата, предоставяйки му гледката.
Той пропусна топката, дори по-лошо и от мен. Прокле под носа си и каза:
     -Значи мислиш, че този скрит коридор, може да ни отведе до едната или и двете наши чародейки?
-Не са били виждани в клуба цял ден.
-Може би просто отпочиват в къщи.
     -Може би. С изключение на това, че мястото е посочено като техен постоянен адрес и имайки в предвид, че няма друг етаж, оставаме на възможността или да се зад заключените врати или има други скрити места. – Бързо прицелих топката и ударих преди да можеше да направи нещо, за да ме разсее. Имаше задоволителен звук, когато влезна в джоба.
-Играеш мръсно. – измърмори той.

-Не по-мръсно от теб, вълко, - отговорих. – Запомни го.
     Погледът му срещна моя за няколко секунди и беше трудно за разбиране, че той наистина го мислеше. И докато можех да минавам през ума му, това можеше д м остави отворена за умствена атака от него. Което не би трябвало да бъде възможно – имайки предвид щитовете ми и липсата му на телепатични умения – но този вълк продължаваше да прави неща, на които не трябваше да бъде способен. Което беше трън в задника. Имах лошото чувство, че наистина се нуждаех да разбера, какво ставаше в ума му.
Когато се усмихна само потвърди определените ми притеснения.
-Предполагам, че е по-добре да отида да резервирам стаята, нали?
-Мисля, че е добра идея. Винаги можем да се върнем тук, ако се провалим.
     -О, сигурен съм, че нещо ще се провали, ако не сме внимателни. – Погледът му се спря на бюста ми и желанието му нарасна толкова силно, че почти можех да го усетя. – Стаите се наблюдават, така че няма да имаме възможност да се оглеждаме без да предизвикаме съмнение.
     -О, сигурна съм, че умен вълк като теб, може да направи нещо за камерите, без да привличаме твърде много внимание.
     Погледнах към часовника си. Цели петнадесет минути бяха минали, откакто бях в стаята на персонала, значи срещата на блондинката в Арабската стая трябваше да е свършила до сега. Надявах се никой да не я беше резервирал междувременно.
-Ще видя какво мога да направя, - измърмори Кай.
     -Ами по-добре побързай, - казах аз, влагайки малко хапливост в гласа си. – Аз съм много търсена танцьорка, знаеш и някой друг може да ме грабне.
-Тогава ще трябва да го пребия, нали?
     -Това би проработило, - съгласих се мъдро. – Ти ще бъдеш изхвърлен, аз ще се вмъкна в стаята и ще разследвам без твоята намеса. Умно.
Усмивката му беше студена и премерена.
-Няма да свършиш нищо без мен, вълчице.
  И един поглед в очите му ме накара да осъзная, че той не говореше само за случая. Тръпка, която беше полу-очакване, полу-страх, премина през мен. Той си остави щеката.
-Ще отида да резервирам, после ще видя какво мога да направя за камерите. -Звучи като план.
-Ще се срещнем там. – той тръгна без да поглежда назад.
     Издишах, след което се усмихнах на нетърпелив млад мъж, който се втурна да вземе свободната щека и който не можеше да бъде по-голям от деветнадесет. Изиграх играта, давайки му много леки докосвания и гледки на бюст и дупе, оставяйки го възбуден и миришещ на желание. Но не спомена нищо за танц – нито частен, нито в скута – така че се отправих към бара.
-Има ли някакви резервации на картата ми? – попитах големия барман. Той натисна няколко копчета на компютъра, след това кимна.
-Една за дванадесет в Арабската стая.
     Дванадесет беше след цял час, значи или си даваше време да се успокои или щеше да му отнеме повече време, отколкото мислех, за да извади камерите от строя.

-Това ли е?
-Да, беше много бавна нощ, въпреки че клиентите пият добре.
Което беше добро за тях, но лошо за танцьорките.
-Благодаря.
     Той кимна и обслужи друг клиент. Огледах се, видях две момчета да играят на масата, която бях освободила и се отправих натам, за да ги заговоря и да държа вратата под око.
     Касиерът мина с часовия оборот, но не получих видимост на нещо повече от друг коридор. Не можах да видя сейф, само частни жилищни квартири.
     Но ако тези врати бяха ценни, тогава къде бяха чародейките? Трябваше да бъдат тук някъде, защото и двете жени действително живееха тук. Не можех да си представя, че биха искали да бъдат далеч от мястото си на дълбока магия.
     Точно преди полунощ се отправих надолу, за да се преоблека в „арабския” си костюм, който се състоеше от отворен корсет с помътнели ръкави и пола на парчета, съставено от самостоятелни шалове, които постепенно се отделяха, за да разкрият тънки украсени прашки. Разрових се в чантата си и грабнах останалите бутилки от светена вода и ги поставих под бюста си. Големите цици, помислих си с усмивка, определено имаха своите предимства, но криенето на малки бутилки под тях трябва да беше едно от многото необичайни неща. Затворих си шкафчето и тръгнах по коридора към частните стаи.
     Арабската стая беше любимата ми от всички стаи на фантазиите. Великолепни златни завеси опасваха четирите стени и обграждаха тава, така че придаваше чувството, че се намираш в някоя богата султанска палатка. Мебилировката усилваше това чувство, смесвайки богати дървесни тонове със златна боя и наситено червени дамаски. Килимът беше плътен, мек и цветен – перфектен да ходиш бос по него – а във въздуха имаше лек мирис на рози и канела.
Кай стоеше в средата на стаята, когато влезнах и каза телепатично:
„Та какво ще правим сега?”
     Очевидно вярваше на тънките като хартия стени, колкото и аз вярвах на него. Затворих и заключих вратата.
     „Ще се преструваме, че обсъждаме какво искаш, а всъщност щ говорим за това, за което сме тук. Колко време имаме преди да се изключат камерите?”
     „Десет минути след дванадесет. Мислех, че е по-сигурно да изглеждаме „заети”, когато лампите изгаснат.”
Повдигнах вежди и казах на глас:
-За колко време взе стаята?
     -Цял час. – даде ми порочна усмивка, която щеше да свали чорапите ми, ако бях обула такива. – По-добре да си струваш.
     Усмихнах се леко и разширих ноздри, когато желанието му нарасна. Толкова сладка, сладка миризма.
-Защо не се настаниш на канапето и да проверим.
-Изглежда по-скоро тясно, - каза той, почти поглеждайки към него.
     -Но е идеално, за това което ни трябва, - добавих телепатично: „И ако не седнеш скоро, може да си помислят, че нещо не е наред.”

      Когато седна, намалих светлините и пуснах музиката. С еротичната, екзотична музика, изпълваща тишината, тръгнах и прекрачих канапето – и него.
      -Сега виждам защо е по-тясно. – усмивка разтегна сочната му уста, когато той се облегна на канапето и ме погледна с гладни очи.
      -Би било ужасно трудно да бъде секси, когато нормалните канапета са значително широки, - съгласих се и бавно започнах да се движа в такт с музиката, танцът ми толкова чувствен и еротичен, като музиката.
      Аз само възседнах краката му за момент, предоставяйки му време да оцени тялото ми и движенията. Когато ритъма на музиката се увеличи, моя направи същото. Малко по малко се промъкнах по тялото му до чатала му.
      -Мога ли да попитам нещо? – каза след малко, гласът му няколко тона по-нисък от нормалното.
Толкова да бъдеш невъздействащ.
-Можеш да питаш всичко, което искаш. Дали ще отговоря е друг въпрос. „Какви са тези странни тръби под корсета ти или това е търговска тайна?” Усмихнах се.
      „Жената трябва да държи светената си вода, някъде близо и сигурно, защото никога не знае, кога друга адска хрътка ще изкочи за нея.”
Той изсумтя тихо.
      „Ти наистина си много интригуваща жена, Райли Дженсън. Срамота е, че работиш за този, за когото работиш.”
      „И защо е това?” – дръпнах, освобождавайки един шал и го метнах леко към лицето му. Той го хвана с усмивка, ноздрите му се разшириха, когато пое миризмата от него.
„Защото ти и аз бихме могли да направим доста добър екип.”
„Не, не бихме. Ние сме напълно различни.”
„И двамата сме убийци, Райли, дори и да не ти харесва да го признаеш.”
      „Това може да е истина, но аз убивам, за да спася други. Ти убиваш за печалба.”
„Ти убиваш, защото ти харесва да убиваш. Признай го.”
      „Убивам, защото научих по трудния начин, че другите страдат или умират, ако не го правя, не отричам че се наслаждавам на преследването, но убиването? Никога.”
   „Не ти вярвам. Твърде си добра в това което правиш, за да не е забавление.” Отворих уста, за да опровергая изказването му, но думите така и не излязоха, защото стаята стана по-студена.
По-студена по много познат начин.
Тръпки минаха по ръцете ми и погледнах настрани от Кай, погледа ми
обхождаше стаята. Нямаше дим, никакви съществени трептения, криещи се в някой от
ъглите и нямаше съмнение, че силните тръпки определено минаваха през въздуха. Имаше душа тук някъде и искаше да говори.
-Какво по дяволите? – каза той, главата му обръщайки се към десния ъгъл.
      Не се виждаше душа, въпреки че изглежда там беше главния източник на тръпките.

Но как мамка му, той ги усещаше?
      Погледнах към него остро, кратко спирайки танца, след това се насилих да продължа, когато си спомних охранителните камери.
„Какво почувства?”
      „Не знам.” – той се намръщи. – „Чувството е като смърт. Студена, студена смърт.”
А той трябваше да знае, поднасяйки я толкова често.
      „Как, мамка му, чувстваш това?” – Исках да го сграбча и да го разтреса – силно – и най-накрая да получа някои отговори от този проклет мъж. Той не беше ясновидец – по дяволите, той дори призна, че не е телепат – а сега беше такъв, телепат един ден и ясновидец на следващия. Той може и да нямаше психически талант, но определено нещо ставаше. И може би, само може би, знаех какво беше.
      „Имаш ли някаква странна възможност да поглъщаш талантите на другите?”
      Той ме погледна и въпреки че изражението му беше смутено, кимна кратко и отсечено.
„Кажи ми какво аз – ние – усещаме?”
      „Кажи ми, мамка му, за таланта ти.” – озъбих се в отговор. – „До къде се простира?”
Той не отговори. Стиснах и след това отпуснах краката си.
      „Кажи ми, Кай, или ще се обадя в Директората и ще вкарам задника ти в затвора. И вярвай ми, дори няма да раздухат тази операция повече, защото Директората има пазители, които могат да поемат контрола върху всеки мъж и жена на това място, без оглед дали носят жици или не. И дори няма да си спомнят.”
      Проклятие, аз дори можех да го направя, ако се заровех – Джак продължаваше да настоява, че съм най-силният телепат, който е имал, ако вложех малко повече от себе си.
      Точно заради това не го правех. Не исках такава сила. Каквото имах беше достатъчно страшно.
      За няколко дълги момента, Кай не отговори. Когато най-накрая го направи, беше с равен, неохотен глас.
   „Аз съм каквото наричат сайфър. Когато съм в присъствието на някой с психически талант, този талант става и мой за времето, докато съм до човека.” „Значи докато си с мен, ти си телепат.”
      „И мога да потъвам в сенките, защото това също е психически талант – който е много удобен за хващане на вампири.”
      Затова той беше убил ловец на вампири. Повечето вампири не биха очаквали върколак да може да потъва в сенките и докато чуят звука от сърцето му и разберат, че Кай е наблизо, вече беше твърде късно.
„А сега усещаш душата?”
„Това ли е?”
      „Да,” – озъбих се, смъквайки няколко шала и прекарвайки ги през лицето му. – „И си дръж шапката, защото ще става и още по-лошо.”
И с това се обърнах към душата и казах:

„Кой си ти?”
     Тръпките станаха по-силни, докато се усещаха като ледени пръсти, промъкващи се в душата ми. Не знаех защо винаги усещах, все едно тези души носеха тръпки от задгробния живот с тях. Може би беше защото бяха хванати между два свята, нито тук, нито в рая или ада – или където отиваха душите.
     Нещо се размърда срещу меката, златна светлина, вливаща се в ъгъла – струйка плътен въздух, който нямаше форма и дори не можеше да се определи като дим.
„Били. Били Кардуел.” – каза тя, с невеществен глас, млад и объркан.
     Продължих да танцувам, само наполовина концентрирана в музиката. Още един шал падна. Кай го хвана и го прехвърли на една страна, погледа му беше горещ, а изражението му съсредоточено. За света изглеждаше като мъж, който се наслаждаваше на танца си, но знаех че единственото нещо, в което беше съсредоточен беше разговора ми с душата.
„Знаеш ли какво стана, Били?”
     Душата се размърда леко, струйка без изображение и тяло, която внимателно се въртеше.
„Тя дойде въоръжена.” – отговори той. – „Тя ме нападна.”
„Знаеш ли защо?”
     За момент нямаше отговор, но енергията продължи да се събира във въздуха, давайки сила на душата да говори.
„Тя започна да крещи: кучка. Ще хвана кучката за това.”
Дали имаше предвид тийнейджърката, която не се беше появила? Или мен? „По кое време беше?”
Той не отговори за няколко секунди, след това каза:
„Резервирах стаята за седем и тридесет, значи беше точно след това.”
     Значи яростта – и последвалото убийство на Били – бяха станали преди да отиде на клането на Джейсън Бърк и любовницата му. Това означаваше, че яростта й или нуждата й да разкъсва, не бяха облекчени със смъртта на Били. Или може би си имахме работа с ум, който не беше наред.
„Това ли е всичко?”
     Енергията във въздуха все още нарастваше, докато косата на тила ми настръхна. Тогава думите дойдоха отново.
   „Тя каза нещо, че никой няма да я спре, да ги накара да си платят всички.” „Благодаря, Били.” – поколебах се, след това добавих: „Безопасно е да тръгваш. Ще се погрижим за нея заради теб.”
     Може би това беше, което чакаше да чуе, защото енергията внезапно изчезна и душата се разпадна, отлитайки към мястото, което й беше отредено в задгробния живот.
     Поех си дълбок, накъсан дъх, който малко прочисти залялата ме слабост в крайниците. Може би Коул беше прав. Може би енергията, която използваха тези души, за да говорят не идваше от въздуха около нас, а от мен.
     „Мамка му, това беше нереално,” – Кай измърмори, определено изглеждайки изцеден както и аз се чувствах. – „И се надявам никога да не съм с теб, когато друго от тези изкочи.”

     „О, не мисля, че това ще бъде проблем.” – отстъпих назад, макар че не бях напълно сигурна дали се дразнех повече от него или от себе си, че нямах здравия разум да се обадя в Директората и да заключат този мъж. Беше прекалено късно сега, имайки предвид предишната ми заплаха. Бяхме в края н играта и определено не можех да си позволя да спра точно сега.
     Трябваше да се надявам, че нежеланието ми да направя нищо за този мъж, няма да завърши с най-голямата грешка, която съм допускала в живота си.

Глава десета
Превод: pearl
Редакция: Vampire Lady
      След махането на последния шал –оставайки по украсения корсет и прашките – се наведох и разтърсих бюста си пред лицето му и казах:
„Колко още докато светлините изгаснат?”
      Когато зададох въпроса, светлините изгаснаха. Когато го направиха Кай обви ръка около тила ми, придърпа ме близо и ме целуна. Това не беше нежна целувка – беше жестока, гладна и много еротична. Обещание за каквото следваше, за каквото искаше.
      Той ме пусна внезапно и аз залитнах преди да възвърна равновесието си. Устните ми бяха подпухнали от силата на целувката му, а тялото ми беше във вълнение, желанието се бореше с обикновеното чувство, една част от душата ми се бореше срещу другата.
       „Нека да намерим тази врата, ако има такава”, каза той, с равен и контролиран умствен глас.
      Но той не беше. Можех да почувствам вълнението и желанието, минаващи през тялото му и беше почти толкова силно като моето. Този вълк можеше и да ме иска, но не искаше да ме желае.
Водехме една и съща борба и двамата я губехме.
      Не отговорих, просто тръгнах към вратата и я отключих. С изключени светлини и охранителни камери, те вероятно щяха да евакуират сградата, така може би щяха да си помислят, че бяхме напуснали стаята.
      Огледах се и мигнах, за да включа на инфрачервеното си вампирско зрение. Очертанието на вратата беше веднага забележимо, отвеждащо до далечния ляв ъгъл.
      Тук се разходих и отметнах завесите. Вратата беше кодирана с пръстови отпечатъци и ирисови. О, мамка му.
      Аварийните светлини премигнаха и светнаха. Генераторите очевидно бяха пуснати. „Дали тези врати също ще работят?”
„Вероятно.”
„Ами камерите?”
      Стъпки прозвучаха в коридора отвън, последвани от навъсени гласове. Бяха няколко стаи от нас, но времето ни изтичаше бързо.
       „Камерите вероятно няма да вземат под внимание, така че казвам не. Което сигурно е причината за евакуацията.” Той се наведе да погледне през ключалката. „Не можем да я заобиколим. Имаме нужда от пазач да я отвори.”
„Тогава да си намерим един.”
      Протегнах се телепатично към пазачите в коридора. С нано жиците, които всички носеха, все едно удрях тухлена стена. Продължих да натискам телепатично, удряйки нано жицата с всичко, което имах. Когато пот потече по слепоочието ми, съзнанието започна да пробива стената на жиците, докато определено преминах. Хванах ума на пазача, обвивайки го изцяло, оставяйки го да евакуира училищната стая преди да дойде при нас.

      Той отвори вратата и влезна в стаята и дори камерите да работеха, не биха хванали нищо нередно. Докосването ми тези дни беше толкова леко, че можех да контролирам ума и все още човека да изглежда и действа напълно нормално.
      -Страхувам се, че изгубихме мощност и евакуираме сградата, - каза той, погледът му обхождаше стаята, но действително не виждаше нищо важно. Той дори не ни виждаше да стоим до другата врата – бях се уверила в това.
Сръгах Кай и кимнах към пазача. Явно разбра какво исках, защото каза: -Времето ми не е свършило все още.
-Всички пари ще бъдат възстановени, сър.
      Той мина до вратата и натисна ръката си до скенера. След бипване, се наведе напред, поставяйки окато си на скенера. Имаше леко кликване и вратата се отвори. Обърнах го и го накарах да излезе от вратата. Когато напуснах ума му, оставих изображение как излизахме от стаята.
      Когато вратата към коридора се затвори, издишах и отметнах потен кичур коса от слепоочието си.
       „Значи ти си един от пазителите, които могат да влезнат в този клуб и да замразят ума на всеки мъж и жена в клуба” – каза Кай, гледайки ме със странно изражение.
      Както винаги определено ме окуражаваше. Не бях сигурна дали това беше добро или лошо.
       „В Директората има вампири много по-силни от мен” – отговорих разсеяно, погледът ми в коридора отпред. Беше малък, смолисто черен и миришеше на прах, влага и магия. Тъмна отвращаваща магия.
       „Което е достатъчно предупреждение, че дори и такъв като мен, никога не трябва да бъде на грешната страна на Директората. Или на ловците му.”
       „Ако искаш да продължиш да живееш свободен и лесен живот на наемен убиец, тогава това е много добра идея.”
„Не винаги убивам” – каза той меко. – „Понякога пазя.”
       „Пазачите убийци не са много високо ниво в йерархията.” – изхлузих токчетата си, след това мигнах на инфрачервено зрение и прекрачих в коридора. Избледняващ металически аромат на кръв изпълваше въздуха, както и зловонието на плът, започваща да гние. Може би не бяха имали време да погребат тялото на Били, все пак.
       „Ами, щом става въпрос за Блейк, твоят алфа на глутницата, трябва да се съглася.” – той затвори вратата и мракът ни обгърна. Не че имаше значение за мен.
       „Тогава защо прие работата?” – тръгнах напред предпазливо. Може и да ми беше възможно да виждам в тази мастилена черното, но магията се обвиваше около кожата ми, убождане от огън, изпращащо продължаващи тръпки на отвращение по мен.
       „Защото плати повече от обичаното и защото бях любопитен да срещна жената, която толкова го беше изплашила.”
Аз изсумтях тихо.
„Блейк никога не се е боял от мен.”
„Тогава защо ме нае?”
       „Знаеш защо – за да предпази скъпоценния си син, Патрин, от смъртните заплахи, които получаваше.”

Кай се усмихна. Завъртя се около сетивата ми.
„Никога не е имало смъртни заплахи. От теб и Роан се страхуваше.”
      Изсумтях тихо. Блейк и скъпоценните му синове прекараха по-голямата част от живота си да ни използват като боксови круши.
„Защо по дяволите, ще бъде уплашен от нас, преди да му изтупаме прахта?” „Защото се боеше какви можехте да станете – каквито станахте.” – той се
поколеба. – „Има магия пред нас. А Блейк ще търси отмъщение, за това което му
сторихте с Роан.”
       „Предполагахме това. Блейк не е от типа, който прощава – особено когато са го унижили. Та тази способност да усещаш магия, някой друг талант, който си го откраднал ли е?”
Усетих Кай да се усмихва отново.
„Не, това е талант наследен от глутницата.”
   „Това трябва да е глутница, която вероятно няма психически таланти?” „Такава е. Аз съм чувствителен от присъствието на магия, но не мога да го използвам като психически талант.”
„Но точно така проследи чародейката до склада?”
„Така и по миризмата на смърт.”
      Кимнах. Поне обясняваше как можеше да наблюдава чародейката от сенките от черната й стена, отколкото да върви през нея и да прескача, как аз направих.
      Но тогава не очаквах да намеря адски хрътки и чародейка – само ходещ мъртвец. Кай очевидно имаше по-добра представа за това какво ставаше, отколкото аз, когато влезна в склада.
      Колкото по-навътре влизахме в коридора, толкова въздухът беше по-застоял и аз имах странното усещане, че се спускахме в недрата на земята. Имаше тих звук, а тишината беше толкова тежка, все едно носеше товар, който не искаше, а ние не виждахме.
      Дъсченият под под краката ни отстъпи място на по-студения бетон, след това на смесица от прах и камъни. Пясъкът се набиваше между пръстите ми, принуждавайки ме да спирам и да го изтръсквам. Въпреки песъчливият под, стените и тавана все още бяха бетонни – макар, че изглеждаха груби, все едно напляскани набързо, без внимание.
      Завъртането на магията започна да става по-силно, докосването му жилеше като ядосани комари. Нещо плътно и бяло изникна в инфрачервеното ми зрение. Превключих на нормално и видях блещукащо златно горене, което започна да се просмуква през тъмнината. То обграждаше грубо изсечената арка, която беше само наполовина бетонна.
Не можех да видя някой или нещо да чака, но безпокойството ми нарасна.
       „Прилича на светлина от факла.” – коментира Кай. Въпреки че умственият му глас беше равен и без емоции, напрежението му ме обгърна, увеличавайки моето собствено.
   „Това е малко странен избор, когато сме под земята и има слаба вентилация.” „Въпреки, че не мога да надуша дим. А и не мисля, че нашите чародейки биха се притеснявали за качеството на въздуха. Или живота, има значение.”

      Защото не само магията ставаше по-силна. Вонята на кръв и смърт изпълваше въздуха, толкова силно, че вълчата ми душа сбърчи нос.
      Преминахме арката предпазливо. Прах се издигаше във въздуха при всяка стъпка, но изглежда малко се движеше.
„Не мога да усетя или подуша никой.” – каза Кай.
       „Не, но те може да са сложили капани от магически вид. Трябва да сме внимателни.”
„Тогава ти мини ниско, а аз ще мина високо.”
      Имаше шепот от движение и определено усетих изгаряне от сребро по кожата си.
       „Как, по дяловите, внесе оръжието незабелязано в клуба? И как не съм го усетила до сега?”
Той вдигна вежда.
„Имаш психическо усещане за оръжия?”
„Не алергична съм към сребро.”
„Всички сме. Ние сме върколаци.” – развеселеност се разля в умствения му тон. „Ами, да, но аз съм била уцелвана прекалено често с него и сега съм
свръхчувствителна към присъствието му. Така, че как укри оръжието?”
„Оръжието е в оловен кобур и ако знаеш на кого да платиш, можеш да внесеш
каквото поискаш в този клуб.”
„Та кого подкупи?”
Той се усмихна бляскаво.
       „Няма нужда от подкуп, когато управителят чука стриптизьорка, а жена му не знае нищо за това.”
„И как се случи за узнаеш това?”
„Защото го подслушах. Трябва да кажа, че беше интересен разговор.” „Перверзник.”
       „И като телепат, никога не си подслушвала мислите или разговорите на други хора.” – каза той сухо. – „Същото е, Райли.”
      Наближихме арката, така че не отговорих, просто придърпах сенките около мен и се придвижих с вампирска скорост до далечната страна. Тогава смъкнах сенките, погледнах към него и кимнах.
„Върви” – каза той. – „И ще се движим заедно към следващата стая.”
      Което действително беше пещера. Беше малка, влажна, а въздухът беше развален с аромата на кръв, смърт и гниеща плът. Факлите, разположени по стените и излъчващи блещукащата светлина, трябва да бяха на батерии, защото определено не бяха истински. Нито пък виждах някакви изхранващи изходи или електрически кабели. Но най-малкото излъчваха достатъчно светлина да се вижда, въпреки че наситена тъмнина все още обитаваше по-далечните ъгли. Без тях и без естествена светлина, дори инфрачервеното ми зрение щеше да бъде безполезно.
      Каменна маса се намираше в средата на пещерата, горната й част изцапана с тъмно червеникаво-черно и отстрани набраздена със същия наситен цвят. Нямах съмнение, че източника им беше кръв – кръв, която трябва да беше разливана през годините и години по-рано от няколкото месеца, през които те бяха в Мелбърн.

      Черни свещи бяха наредени около основата на масата, всяка една маркираща връх на пентаграм, който беше гравиран на каменния под.
Което означаваше, че това не беше скривалището на чародейките.
Това беше тяхното място за тъмна магия.
       „Добро устройство.” – каза Кай. Погледът му се спря на кървавата маса, след това погледна мен. – „Тук ли събуждат зомбитата?”
       „Усеща се като същия вид магия.” – спрях на края на широката рампа, вдясно на един от върховете на пентаграма. – „Изглежда от него не идва никаква магия, така че може би е неактивен, но стаята сама по себе си все още гореше от енергия. От смърт.”
      Погледът ми се премести покрай каменната маса до грубо изсечената стена в далечната страна. Дупки бяха издълбани в камъка и във всяка една седяха различни неща. Малък кичур коса и топка в една. Четка и спортна тениска в друга. Чифт Найк и шапка в трета. Всички неща можеха да бъдат притежание на мъже, не на жени.
      Дали тези неща принадлежаха на мъжете, събудени от мъртвите? Дали част от ритуала включваше вещо, което беше ценно за тях?
      Погледът ми се върна на масата. Всичко, което знаех за зомбитата беше от фантастиката и Холивуд, а имах опит от първа ръка, колко можеха да бъркат. Но имаше едно нещо, което оставаше напълно, без оглед на истините и полу-истините, които изобилстваха – и това беше фактът, че животът изискваше кръв.
Проклятие, дори неживотът изискваше кръв.
Въпросът тук беше, чия кръв използваше, за да съживява мъртвите си?
      Кай мина покрай мен, чистият му мускусен аромат като рай срещу мръсната воня на стаята. Въпреки, че внимателно отбягваше пентаграма и свещите, вниманието му изглежда беше приковано в земята.
Което възбуди интереса ми.
„Какво има?”
„Това.” – той клекна и показа с пръст през покрития с прах камък.
      Отправих се натам и спрях до него. Това, което всъщност показваше приличаше на следи от колела.
       „Това вероятно са следите от количката на Джесика.” – казах аз, отмятайки ги.
Той погледна нагоре към мен.
„Едната от нашите чародейки е парализирана?”
       „Съживителката на зомбитата е.” – ето защо тя лежеше по корем, когато беше във формата си на врана в склада.
      Поне обясняваше рампата в това място. Той се изправи и проследи следите в стаята.
   „Има много следи, тръгващи от пентаграма до тези дупки в стената.” „Означава, че това е нейното работно място, не на Хана.” – тръгнах към противоположната страна.
       „Може би.” – гласът му се задържа на ръба на съмнението. – „Проблемът е, че пентаграмът не е активен.”
„А може би трябва да сме благодарни за това.”

     Вонята на разлагаща се плът ставаше по-силна щом прекосих рампата отново и започнах да изучавам сенките внимателно. Не можех да видя нищо, приличащо на тяло, но имайки предвид миризмата, трябваше да бъде тук някъде. Между другото имайки предвид колко внимателни бяха тези жени, нямаше да се учудя, ако затваряха жертвите си в дупките в стената с магия.
     Пристъпих близо до стената на пещерата и усетих светкавичното докосване на магия по кожата си. Беше магия леко различна от другата, запълваща стаята, но веднъж преди я бях усещала.
     Протегнах ръката си в тъмнината и отново въздухът имаше консистенцията на лепило. Мрака се опъна около мен, съпротивляваше се, правейки всяка стъпка трудна и напредъка незначителен. Както и преди натиснах напред силно, колкото можах. Този път не ми отне толкова време да се освободя. Може би не беше толкова плътно.
     Зад нея бяха телата. Не едно, а няколко, всички в различни стадии на разлагане. Като трофеите, повечето от телата имаха собствени малки дупки, но никой от тях не беше натъпкан удобно. Някои лежаха завити в зародишна поза, докато други просто изглеждаха, все едно бяха напълнени в дупките си по стария начин, оставяйки кости да стърчат навън и телесни флуиди да цапат камъка. А за разлика от трофейните дупки, някои от тези оставаха празни. Макар, че девет кухини бяха издълбани в камъка, камо шест бяха заети. И имаше едно тяло все още проснато на пода.
     Клекнах долу до него и се опитах да не повърна от жалката миризма на разлагане, която по някаква странна причина, се усещаше по-силно близо до пода.
     Това тяло беше младо – може би не повече от осемнадесет или деветнадесетгодишно – и се кълна, че имаше знак на терор замръзнал на отпуснатото му изражение и широко отворени очи. Кръв имаше по тъмно кафявата му коса и пръски надолу по бялата му тениска. Тъмно сините му панталони бяха изцапани, но миришеха слабо на урина. Това трябва да беше Били. По изражението, горкото дете беше поело малко бой преди да умре.
     Но защо той беше тук, на пода, а не в една от дупките като другите? Дали имаше значение, че не бяха имали време да го натъпчат или бяха планували нещо друго за него?
     Имайки предвид, че това беше въпрос, на който не исках да получавам отговор, претърсих му джобовете, намирайки портфейла и ключовете му. Изглежда не бяха докосвани, въпреки че предполагах, че не можехме да бъдем сигурни, докато не ги занесохме в лабораторията за пръстови отпечатъци.
     Протегнах се напред и нежно затворих клепачите му. Когато докоснах кожата му, магия докосна пръстите ми. Беше магия от стаята, магия която изгори кожата ми и я накара да се вие от отвращение.
Може би Били не беше спокойно мъртъв, все пак.
     Може би никой от тях не беше. Може би това беше спешната доставка на тела за Джесика, природните богатства трябваше да започнат да съхнат някъде. По дяволите, от всичко което знаех, тези тела можеха да бъдат останки от междущатски убийства и ограбване на гробове. Някои от тях определено изглеждаха все едно бяха държани в това полу живо състояние известно време.

     Погледнах отново надолу към Били. Нямаше какво да направя, за да предпазя запазването на плътта му, ако всъщност това беше действието на магията. Това беше работа на маговете на Директората.
     Можех да го спра да бъде проблем, ако се съживеше, докато бяхме все още тук. Не беше нещо, което наистина исках да правя, но поне хлапето беше мъртво и духът му продължи. Никога нямаше да узнае – и вероятно нямаше да го е грижа – за това какво щях да направя със студената му нереагираща плът.
     Издишах, сграбчих десния крак на Били, с една ръка на глезена и една ръка точно на коляното. След това натиснах, колкото можех по-рязко – едната ръка надолу, другата нагоре. Капачката на коляното се разби, звукът ме накара да трепна. Направих същото и с левия крак, взех портфейла и ключовете му и се промуших през черната стена.
Кай стоеше в пентаграма, изследвайки кървавата маса.
„Намери ли нещо?” – каза той без да ме поглежда.
      „Източникът на миризмата на гниеща плът” – оставих нещата на Били на земята до рампата, след това измъкнах бутилките светена вода от под корсета си. – „Не мисля, че трябва да правиш това.”
„Да правя кое?”
      „Да стъпваш в пентаграма.” – отворих едната бутилка и започнах да пръскам водата върху пентаграма, гравиран на пода. Пара започна да се издига и камъкът от само себе си да бълбука.
„Магията не е активна.”
      „Но тук има магия, а нямаме идея как може да се активира.” – изпразних едната бутилка върху три четвърти от пентаграма, след това пристъпих в разваления кръг и отворих втората бутилка. Наклоних я над каменната маса, след това оставих водата да се стича по цялата й дължина.
     Когато камъкът започна да бълбука и да пуши, нещо изпищя. Висок нечовешки звук застърга по нервите ми и ме накара да пожелая да си запуша ушите. Завъртях се наоколо, оглеждайки се за източника на дяволския звук. Нищо всъщност не беше се променило. Бяхме сами в стаята, а сенките оставаха празни от живот или движение.
     И тогава… нещо се беше променило, но не можех да определя какво. Може би беше просто въздуха. Чувстваше се по-тежък. По-гневен, ако това имаше смисъл.
     Безпокойството, което се промъкваше в чувствата ми, когато пристъпихме в стаята, определено нарастваше и имах лошото предчувствие, че току-що бяхме преживели посрещането си.
      „Мисля, че трябва да се омитаме от тук.” – хвърлих бутилките под масата, след това се отдръпнах от нея.
     В този момент, магията прободе и стените експлодираха, изпращайки дъжд от мъртви каменни късове, рикоширащи през стаята.
     Изскимтях и се свих под масата, използвайки я като щит срещу някои от камъните, като покривах главата си с ръце и свивайки се, колкото можех, за да намаля целите. Късовете малки –и не толкова малки – не пропускаха да ме ударят, уцелвайки ръцете ми и тялото, пускайки кръв, където удряха.

      След няколко минути, възцарилата се тишина накара кожата ми да настръхне. Защото имаше нещо в тази тишина, нещо което се усещаше старо и беше изпълнено с магия. Същата магия, която изпълваше стаята преди експлозията.
      „Мисля че нещата станаха лоши и ще продължават да стават все по-лоши.” -каза Кай.
      Имах странното чувство, че не говореше за експлозията. Дръпнах си ръцете и отворих очи. Вече не бяхме сами в стаята. Поне дузина тела бяха освободени от разбитите останки на стените и се движеха към нас, движенията им ви напомняха на сомнамбули. Само дето предполагах, че тези ходещите бяха много по-опасни за нас, отколкото за себе си.
       „Мисля, че нашите чародейки не бяха много впечатлени от това, че унищожих пентагрма и масата.”
       “Предполагам, че не.” – каза Кай със спокоен умствен глас. Тръпка премина през мен. Имах чувството, че копчето беше дръпнато и той беше перфектния убиец. „Имам само шест куршума.”
       „Тогава не ги хаби. Куршумите няма да спрат зомбитата – можеш да направиш това като ги препрограмираш с магия.”
„Тогава какви са ни вариантите?”
„Ще ги спрем, което означава да им счупим крайниците. Всички крайници.” –
Ако Кай беше истински телепат, а не само поглъщач, можехме да опитаме да прекъснем връзката им с Джесика.
      Допускайки, че такъв опит би бил труден, имайки предвид колко много от тях имаше, но все пак можеше да бъде възможно. Но с Кай, който нямаше истински опит с телепатията, щеше да бъде безсмислено усилие. Той не отговори, само се спусна към най-близката група от ходещи мъртъвци, удряйки първо краката разчупвайки ги като гнило месо.
      Пръсти сграбчиха корсета ми и аз се обърнах, грабвайки ръката и блъскайки зомбито назад, колкото можех по-силно. След това избягах и скочих, ритайки едно зомби в главата преди да се приземя на земята и протягайки крак, удряйки второ в краката.
      Повечето от тях дойдоха към мен. Счупих пръстите на едно, след това отскочих, дърпайки го с мен и запращайки го към другите.
      Ръка се обви около врата ми и зловонен дъх на отдавна мъртва плът ме заля, повдигайки ми се. Опитах се да отдръпна пръстите му, но цялата му ръка беше покрита с нещо гъсто и лигаво и беше невъзможно да я хвана. Така, че паднах на колене и опитах да го прехвърля през главата си. Тялото премина, но ръката остана и все още стискаше, все по-трудно и трудно дишах. Протегнах се назад, сграбчих крайника и го издърпах от врата си. Плътта му беше изгнила, покрита с развалена смес от плът, телесни флуиди и бог знае какво още. Отхвърлих го с трепет и исках нещо, с което да обърша врата си. Можех все още да го усетя, още да усетя слузта по кожата си и беше отвратително.
      Още две ме сграбчиха. Ударих едното, разбивайки едната страна на лицето му и изпращайки го далеч от мен. След това се засилих, колкото можех по-силно и разбих второто зомби срещу стената. Имаше остро счупване на кости, но не се притеснявах да

се обръщам да видя какво се беше счупило. Приключих работата, счупвайки ръцете му, след това краката. Той падна на земята, но все още се опитваше да се добере до мен, подскачайки като риба на сухо.
     Отвращението мина през мен, но аз бързо го избутах на една страна, когато повече миризливци дойдоха към мен. Ритах и удрях със всичка сила, счупвайки крайниците на някои и трошейки гърбовете на други.
     Части от плът и кости хвърчаха, покривайки мен и пода с воняща слуз, докато зловонието ме накара да се отдръпна.
     А най-лошата част беше, че борбата ми не правеше нищо. Копелетата продължаваха да идват към мен.
     Издухах потни кичури коса от слепоочието си и хвърлих кратък поглед по посока на Кай. Той изглежда не се справяше по-добре. Имаше три зомбита, които се олюляваха на краката си, но все още имаше и други три, а тези същества изглеждаха толкова бързи и толкова силни като него. Може би те бяха нови.
     Прескочих създание, приземих се на земята и се завъртях, ритайки друго в изгнилия му задник. Скочих на краката му, смазвайки капачките му, след това се обърнах шибвайки друго. Въпреки скоростта с която се движех, просто не бях достатъчно бързо. Ударът се стовари отстрани на главата ми и ме запрати в стената.
     Няколко от тях ме удариха в гърдите и ме залепиха отново за стената. Пръсти сграбчваха тялото ми, гърлото ми, косата ми, докато единственото което подушвах и можех да усетя беше смърт. Писък се зароди в гърлото ми, но го потиснах силно.Последното нещо, от което имах нужда беше да алармирам някой, все още останал в клуба, че някой беше проникнал в един от техните защитени коридори.
     Макар, че вероятно го бях направила в момента, когато унищожих пентаграма и масата.
     Протегнах ръцете си и размазах техните настрани, след това паднах на земята и се свих, колкото бързо можех между краката им.
„Кай, мисля че трябва да се измитаме от тази пещера и да се прегрупираме.”
     Той не отговори веднага, отпращайки няколко зомбита далеч от себе си, преди да каже:
„Мисля, че това е дяволски добра идея.”
     Ударих леко и се завъртях, протягайки крак и ритайки едно зомби в друго. Поне в коридора не можеха да идват от всички страни.
     А това щеше да ни донесе предимство. Точно сега имаше прекалено много пътища за съществата да продължават да ни скачат. И въпреки, че намалихме бройката им, тези които останаха бяха гнили и по-силни. И просто нямаше да спрат.
     Сграбчих друга ръка и я извъртях, чувайки счупването на кост, когато сритах капачката на съществото. Тези неща може и да бяха мъртви, но някъде дълбоко в безмозъчните им черепи все още имаше инстинкт за самосъхранение, защото отскачаха настрани.
„Поеми водачеството.” – каза Кай. – „Аз съм точно зад теб.”
Тогава тръгнах. Наведох глава и затичах. Точно срещу зомби, събаряйки го силно на земята, скачайки върху него, докато се отправях към вратата. Кай се появи до

мен, покрит със слуз като мен и смърдящ до небесата. Наближихме рампата, стъпките ни се заглушиха от шума на идващите зомбита зад нас.
      На върха на рампата, сенките се размърдаха и миризмата на човечност – на жена – се разля върху мен.
      Джесика, не Хана. След това усетих изгаряне на сребро и чух тихо кликване на предпазител да се освобождава. Спрях. Кай направи същото, почти блъскайки се в гърба ми. Зомбитата зад нас се скупчиха близо, създавайки стена от плът, от която нямаше лесен изход. Не че имаше къде да отидем зад тях. Единственият ни път за навън беше тунела. Ако можехме да преминем Джесика, в каквато и форма да беше дошла.
      Тя излезна от сенките, като държеше неотклонно пистолет в ръцете си. Имаше зомби зад гърба й, което държеше второ оръжие.
      -Подцених те. – каза тя тихо, гласът й беше студен, но все още съдържаше остротата, която бях забелязала по-рано.
-Постарах се. – казах аз, като добавих телепатично към Кай:
„Оръжията са заредени със сребро.”
      -Кажи ми, Джесика, защо убиваш тези тийнейджърки? Няма смисъл, имайки предвид че Хана вече им беше платила достатъчно за мълчанието им.
      -Никакво парично плащане не гарантира мълчание на сто процента. Ако някоя от тях си беше отворила проклетата уста как е спечелила парите, играта на Хана приключваше.
      - Но защо изобщо те е грижа? Защо би си правила труда толкова много да защитаваш жена, която не е много наред с главата?
      -Наред или не, тя се грижеше за мен, когато никой друг не го правеше и затова съм й длъжница. – Тя ми даде изкривена полу-усмивка, която беше отчасти тъжна, отчасти разбираща. – Което означава, че трябва да почиствам грешките й и да я пазя.
      След това дръпна спусъка. Хвърлих се настрани, когато Кай ме бутна, загубвайки баланса си. Той се препъна и падна тежко долу. Имаше кръв по лицето му, кръв по косата му, кръв по рампата и нещо в мен се обърна.
      За няколко дълги секунди не можех да реагирам, да мисля. Само го гледах неподвижен и си мислех „Не, не не.”
След това движение привлече вниманието ми. Пистолет се прицелваше в мен.
      Завъртях се и се мушнах за оръжието, което беше паднало от ръката на Кай. Грабнах го и стрелях в една посока. Видях жената да трепва, след това да се отпуска, когато от раната на челото й започна да изтича кръв и мозък. Стрелях втори път, целейки се в китката на зомбито, което държеше оръжието, откъсвайки я от ръката му.
      Затворих очи за момент, поемайки дълбок, треперещ дъх. Но опасността не беше отминала още, разбрах го когато пръсти започнаха да докосват плътта ми. Завъртях се, изкопчвайки се, след това скочих настрани и мушках останалите, удряйки ги отпред и запращайки ги в полет.
      След това се обърнах и изтичах до Кай, падайки на колене до него и проверявайки пулса му. Беше там, бърз но силен и малко от напрежението, което ме свиваше се отпусна. Но само малко. Куршумът беше влезнал под ъгъл, разтрошавайки дясното му рамо преди да беше направил бразда отстрани на главата му и двете рани

кървяха обилно. Ако не се събудеше, нямаше да може да се промени и да спре кървенето скоро, той щеше да умре.
Притиснах меката му част на ухото, колкото можех по-силно и казах: -Кай, ставай.
     Зомби се блъсна в мен, аз се завъртях, помитайки го с крака си, счупвайки неговия, след това притиснах ухото на Кай по-силно.
-По дяволите, вълчо, събуди се. Трябва да се преобразиш.
     Той не отговори и страхът, който частично се беше укротил, когато осъзнах, че той беше все още жив, започна да се увеличава отново. Не ме интересуваше този мъж, не исках да се забърквам с него, но нещо дълбоко в мен не искаше да го види мъртъв. Но все пак, моят вълк имаше лошия навик да се лепва за – или по-скоро, да желае силно – напълно неподходящи мъже.
     Отбих още атакуващи зомбита, след това скочих на крака и грабнах Кай под мишниците. Очевидно Джесика беше дала последни заповеди на създанията си преди да я убия и не можех да се концентрирам в събуждането на Кай, когато зомбитата продължаваха да нападат от всички страни. Трябваше поне да намаля опциите им. Така че го изтеглих настрани и започнах да се изкачвам по рампата.
     И тогава осъзнах, че там имаше още някой в стаята. Някой, който беше жив и който дишаше и чиято миризма беше толкова позната.
Хана.
     Изместих захвата на Кай и се огледах, с пистолет в едната ръка и пръст на спусъка. Но за втори път тази нощ, не бях достатъчно бърза.
     Куршумът удари със силата на чук, забивайки се в рамото ми и размазвайки ме настрани от Кай, в стената.
Болката пламна, гореща и изгаряща и тогава знаех, че куршумът беше сребърен. След това мисълта отлетя и нямаше нищо.
Абсолютно нищо.

Глава единадесета
Превод: pearl
Редакция: Vampire Lady
     Събуждането беше бавен и болезнен процес. Главата ми туптеше толкова лошо, че ме караше да повърна, но беше малко в сравнение с болката в дясното рамо. Болка, която пулсираше надолу по ръката като вцепеняване.
     Страхът ме удари – страх, толкова дълбок, че за няколко секунди се борех за въздух.
Познавах това изгаряне. Познавах го твърде добре.
Бях простреляна със сребро и куршумът все още беше забит в плътта ми.
     Насилих се неохотно да отворя очи, нуждаейки се да знам къде бях и какво се беше случило, докато бях в безсъзнание. Белият таван се мержелееше високо над мен, което означаваше, че ме бяха преместили от пещерата. Но този таван не приличаше на някой от таваните на клуба. Ъглите бяха украсени, а тавана прекалено висок.
     Плюс това въздухът тук миришеше различно. Беше по-свеж, с нотки на печено и рози, не като наситения клубен аромат на алкохол и желание.
     Което не означаваше, че нямаше магия тук. Имаше, но не беше толкова силна. Беше повече тъмно докосване, което случайно зацапваше свежата миризма, отколкото да имаше нещо общо със заливащата и напълно нечиста.
     Обърнах се леко, опитвайки се да успокоя болката в ханша си и осъзнах, че лежах на нещо студено и твърдо. Размърдах пръстите на лявата си ръка и докоснах повърхността.
     Метал. И за разлика от масата в пещерата, тази не миришеше на кръв – въпреки че този аромат беше във въздуха, но отслабващ. Поех дълбоко дъх, пресявайки миризмите във въздуха, намирайки силни остатъци от дезинфектант, смесвайки се с дъх на стара кръв. Тази маса и тази стая бяха почиствани много, много пъти.
     Когато пълното безпокойство за почна да се завръща, също така осъзнах, че изгарящото вцепеняване в дясната ме ръка беше подобно – в по-слаба степен – на същото усещане като в двата глезена и лявата ръка.
     Завъртях главата си, видях сребърните окови и вериги, вързани за ръката ми и изругах тихо.
Някой зад мен се изкиска.
     -Радвам се, че се събуди, малка вълчице, - каза Хана, гласът й приятелски, почти заговорнически. – Толкова исках да видиш наближаващата ти смърт.
     -Това е още една грешка от поредицата, Хана. Винаги убивай пазителя, когато имаш шанс, защото не даваме втора възможност.
     -Ами този път лошите победиха, не пазителите. А кръвта ти ще осигури отлично гориво за магиите и отварите ми.
     Как ли пък не. Заобръщах се като се опитвах да я видя. Движението не само накара веригите да дръпнат китката ми и да се врежат силно в кожата ми, но изпрати пронизваща агония през тялото ми, като простреляното ми рамо протестираше на движението. Пот се появи по челото ми и дъхът ми изсвистя през стиснатите зъби. Отне няколко секунди да се изчистят сълзите, за да я видя.

      Хана стоеше зад мен висока, стройна жена, която изглеждаше много повъзрастна, отколкото в офиса. Може би това беше благодарение на грима или може би на факта, че единствените й аксесоари бяха светло зелена лента, прибираща тъмната й коса далеч от лицето и тънка нишка тел около врата й. Зелените й очи имаха див поглед и кожата й беше неестествено блестяща, все едно се беше покрила с някакво масло.
-Какво направи с Кай?
Тя повдигна вежда, зелените очи бяха студени и развеселени.
-Предполагам, че имаш предвид мъжа, който беше с теб?
-Да.
-О, вероятно вече е изкървял до смърт.
      Нещо вътре в мен искаше да се преобърне и да умре при мисълта. Беше странно – може и да имах желание към мъжа, но всъщност не го харесвах и ето сега, исках да страдам за загубата му. Вълчицата определено беше странна напоследък.
      -Срамота наистина, - продължи Хана, - да се пилее всичката тази хубава кръв, но преместването на три тела би изисквало твърде много сила и от двете – магията ми и от мен.
-Предпочиташ да го оставиш да умре, Хана.
   -О, бих се притеснявала малко повече за твоето здраве, ако бях на твое място. Притеснявах се, но съм била и в по-лоши ситуации от тази и бях оцелявала. А и нямах намерение да умирам днес.
      Друг въпрос беше дали съдбата щеше да се съгласи с моето решение, но не се притеснявах за това точно сега.
-Кажи ми, как се срещнахте с Джесика?
Това определено не беше въпроса, който очакваше, защото ме погледна учудена. -Защо искаш да знаеш?
      -Просто любопитство. – свих рамене, действието изпрати болка по цялата ми кожа.
      -Израснахме заедно. – каза тя след малко. – Като мен, тя имаше дарбата за тъмна сила и беше отлъчена от семейството си заради нея.
      Можех да си представя двете странни дребосъчета, придържащи се една за друга за сигурност и компания, защото много пъти това правихме заедно с Роан. Но защо бяха станали такива жестоки убийци?
-И ти се грижеше за нея, когато претърпя инцидента и се парализира? -Не беше инцидент, - каза тя, гласът й малко по-висок.
-Какво имаш в предвид?
      -Имам в предвид, - каза тя високо, - че богатото, младо копеле, което я парализира, първо прелъсти майка й, преди да ги пребие и да източи майка й до смърт.
      Предполагам, че това обясняваше защо тя преследваше предимно налитащи вампири, отколкото стари.
-Защо не е убил Джесика?
      -Гърбът й беше счупен – размазан – толкова лошо, че преобразяването не можа да я излекува. Тя е започнала да вика за помощ, съседите им чули и се обадили в полицията. Това е единственото, което я е спасило.

     -Значи си започнала да убиваш вампири за отмъщение, каквото й се е случило на нея? – извърнах главата си малко повече, докато ухото ми се притисна до твърдия камък.
     Не знаех дали това всъщност можеше да включи връзката, но поне трябваше да опитам. Оставих проследяването като заповед, но Директората нямаше да се втурне, ако не осъзнаеха, че бях в опасност. Сал може и да беше добра в отгатванията, когато се налагаше, но по начина, по който съдбата обичаше да си играе с мен, можех да се обзаложа, че единственият път, в който ми трябваше Сал да действа, тя нямаше да го направи.
     -Не беше единствената причина, - каза Хана, вниманието й беше повече върху каквото и да мачкаше в малка пръстена купа, отколкото върху мен.
     Когато забърканото беше готово, миришеше хубаво, напомняше ми на гора и билки. А това включи всички алармени звънци.
     Тъмна чародейка, забъркваща нещо, което ухаеше добре, когато всяка друга нейна магия миришеше толкова гадно? Трябва да беше някаква илюзия. И ако това беше, тогава всичко друго може би също беше.
     Огледах косо украсения таван, опитвайки се да видя блещукане или поклащане или нещо друго, което да подсказваше, че беше повече трик, отколкото реалност. Но упорито напомняше на обикновена стара мазилка. Всъщност, ако не беше факта, че това беше владението на тъмна чародейка, можех да се закълна, че бяхме в стая без прозорци на обикновена къща. Почти празна, предполагам, защото единствените мебели бяха масата, на която лежах, широка метална количка, която тя използваше и разхвърлян метален рафт, закачен на срещуположната стена на вратата.
     Дали чародейката извършваше кървавите жертвоприношения в средата на квартала?
     Но все пак, защо да не го прави? Една обикновена, незабележима къща би била добро скришно място за злото, както и всяка тъмна пещера.
     Погледнах отново към Хана, движението раздрънка веригите, които ме задържаха за масата и изпрати още стрели на блока през мен. Опитах се да я игнорирам, но беше почти невъзможно, както и да игнорирам болката в рамото. Или изтръпването в ръката ми, което скоро щеше да се разпространи по цялото ми тяло.
     Трябваше да се освободя от тези вериги, трябваше да извадя куршума от плътта си преди да започне да нанася съществени вреди. А и както бях чувствителна към сребро, нямаше да му трябва много време.
     Проблемът беше, че със среброто върху и във тялото ми, не можех да се трансформирам, така че единствените ми истински оръжия бяха силата ми и телепатията. Имайки предвид, че веригите бяха здрави, безсмислено беше силата да ме освободи. Което оставяше телепатията. А докато тя имаше нано-жица на себе си, това щеше да бъде битка. Така, че събрах силата си и я ударих умствено.
Този път не беше само все едно ударих тухлена стена.
Този път я ударих и отскочих от нея.
     Остави ме замаяна и за няколко секунди имах чувството, че главата ми щеше да избухне.

      -О, - каза вещицата, гласът й някак самодоволен. – Предполагам, че трябваше да те предупредя, че тази стая е обезопасена срещу телепатия по два начина, чрез магия и електронно.
-Как можеш да обезопасиш стая срещу телепатия чрез магия?
      Говоренето болеше. Всъщност думите все едно отскачаха от мозъка ми като остри малки ножове. Но трябваше да я накарам да говори. Колкото повече разберях за плановете й, щях да дам повече време на Директората да ме намери. А трябваше да се надявам, че те вече бяха на път, защото изглеждаше все по-трудно да се измъкна сама от това.
-Черната магия може да изпълни всичко, ако желаеш да платиш за него.
      -И какво си готова да платиш, Хана? – болката в главата ми намаля малко, което означаваше че болеше по-малко при говорене. Което можеше да бъде добре, ако горящата болка от сребро в рамото ми не се усили отново.
-О, аз започнах да плащам цената, много преди да влезна в черната магия.
      Тя все още смесваше билките и аромата започна да става по-силен. Носът ми потръпна и въпреки приятната миризма, не бях напълно сигурна дали реакцията ми беше от удоволствието. Тази миризма все още включваше алармите и въпреки че не бях сигурна защо, отдавна се бях научила да се вслушвам в тези предупреждения.
      Опитах се да извъртя китката си в белезниците и открих, че имаше достатъчно място да се движи – но бързо дръпване накара юмрука ми да го запуши бързо. Все пак може би, ако я направех достатъчно хлъзгава – достатъчно мокра – китката ми можеше да се изхлузи. Заслужаваше си опита, а дори и да не си заслужаваше, нямах друг вариант точно сега. Разбира се единственият начин, за да направя кожата си хлъзгава беше да я разкървавя и това нямаше да бъде приятно. Но определено щеше да бъде подобро от това, което планираше Хана.
      -Това ли е другата причина да убиваш вампири? Заради личната цена, която си платила?
      -Те са убийци, всеки един от тях. Богати, мъртви и убиващи преродени. Това е техен инстинкт и незаслужават нищо друго, освен истинска смърт. – гласът й стигна слабо пискливо ниво и тя бъркаше сместа толкова силно, че купата можеше да се счупи.
   Очевидно вампирите й бяха причинили много повече, отколкото само парализата на Джесика. А аз бях достатъчно любопитна, за да искам да знам какво. -Не всички вампири са лоши. – казах, все още дърпайки китката си.
      Веригите дрънчаха всеки път, когато го правех, но изглежда Хана не забелязваше. Можех само да се надявам да остане така. Кожата ми бързо стана хлъзгава – благодарение на острите ръбове на белезниците – и миризмата на свежа кръв изпълни въздуха. Добре, че аз бях единствения нечовек в стаята, така че с малко късмет тя нямаше да осъзнае, че се опитвах да се освободя, докато не беше твърде късно.
-Не всички вампири заслужават да умрат.
Тя пусна чукалото на масата толкова силно, че чак подскочих.
      -Работата ти е да убиваш вампири. Виждала си на колко злини са способни. Как, по дяволите, можеш да си мислиш, че някой от тях заслужава да живее?

     -Защото всяка раса има добри и лоши. Не можеш да съдиш останалите, от няколко лоши примера.
Тя изсумтя и се отправи към рафта.
-Всички пият кръв. Всички могат да стигнат твърде далеч.
     Както и хората, но не мислех, че щеше да оцени такава логика. Дръпнах китката си още веднъж силно и тя се хлъзна още малко през белезниците. Не достатъчно да се освободи, но достатъчно да ми даде надежда, че действа, ако продължавах да опитвам.
Ако тя ми дадеше време.
-Убийството не е само област на вампирите.
Тя се завъртя, за да ме види, изражението й беше чист гняв.
     -Не беше човек, който нападна Джесика и я прати в инвалидна количка или който откъсна главата на съпруга ми в яда си. Не беше човек, който открадна и превърна дъщеря ми.
Нещо в начина, по който го каза накара вътрешностите ми да се смразят. -Какво имаш в предвид с превърна?
     -Какво мислиш, че имам? – тръшна ножа и друга купа на масата. – Той я направи една от тях.
     Вампирите не можеха да превърнат човек само с ухапване. Беше малко повече от холивудски мит. Минава се през кръвна церемония и съгласие на човека да премине, така че ако дъщерята на Хана беше станала вампир, то го беше направила по собствено желание.
Въпросът беше само, колко лошо е реагирала Мама на решението на дъщеря си? Ако лудостта в очите й значеше нещо, отговорът можеше да бъде много лошо. -Какво мисли дъщеря ти за клането на нейните хора?
-Нейните хора?
     Гласът на Хана стана толкова писклив, че ушите ме заболяха. Тя вдигна една празна купа и я запрати към мен. Нямаше къде да отида и как да я отбягна, така че ме удари по главата – силно. Купата ме остави кървяща и зашеметена и повече от всякога решена да се отърва от тази луда кучка. Дръпнах китката си силно и я усетих да се хлъзга малко повече. След няколко дръпвания бях достатъчно свободна, за да се защитавам.
-Дъщеря ми беше човек, - изплю тя. – И умря като човек.
     Дори и да очаквах този резултат, думите й ме накараха да ми призлее. Как може една майка, колкото и да беше отчаяна, да убие собственото си дете? Имаше и други възможности. Винаги. Просто трябва да се протегнеш и да поговориш с някого.
     Въпреки, че предполагах за някой, който не беше с всичкия си, това беше малка част и превръщането на дъщеря й в едно от тези „чудовища”, трябва да е било изключително предателство.
     -Значи си убила собствената си плът и кръв? – продължих да дърпам китката си като острите метални ръбове се забиваха по-дълбоко и по-дълбоко в плътта ми. Адски болеше, но не ме интересуваше, защото каквото и да имаше намерение да прави тази луда жена със сместа в купата и този проклет дълъг нож, определено би боляло повече.
     -Не съм я убила, - опроверга тя, връщайки се пак към рафта. – Спасих я. Или по точно спасих душата й.

      -Как я спря от въздигане? – дръпнах за последно китката си и тя се хлъзна свободно.
      Веригите издрънчаха като аларма и аз грабнах диво белезниците, за да спра падането им на пода.
      С една свободна китка поне можех да се защитавам. Но всъщност, за да се махна от масата и от Хана щеше да бъде проблем. Изтръпването от сребърния куршум, все още заседнал в рамото ми, ми пречеше да движа другата си ръка, а дърпането на веригите на глезените ми не само щеше да създаде повече шум, но и щеше да бъде повидимо.
      -Зарових я в гроба, - каза Хана. – Струваше ми много това задължение, но поне можех да спя спокойно, знаейки че дъщеря ми е на сигурно място.
      Тя избра метална кутия от рафта и се върна обратно при масата. Вдигна ножа, сряза белязаната си длан и остави раната да кърви в малката купа. Сладкият горски аромат се промени, определено стана нещо по-дълбоко и тъмно и вече не толкова приятно.
-Изгори ли я? – попитах. – Отряза ли й главата?
Тя ми хвърли шокиран поглед.
-Разбира се, че не! За каква ме мислиш? Чудовище, като тях?
-О, мисля, че си нещо много по-лошо, госпожо.
      Думите излезнаха преди да можех да ги спра, но тя просто се засмя. Не беше нормален звук, но това не беше изненада.
      -Заради начина, по който ги убих? Повярвай ми само правя това, което те направиха на съпруга ми, на Джесика и на дъщеря ми.
      -Не ме интересува как си убила вампирите. – което беше лъжа, защото никой човек или нечовек, заслужаваше да умре по начина, по който бяха умрели тези вампири – дори и да бяха най-бруталните вампири, бродещи по земята. А никой от тях не беше.
      Разбира се не отричах, че понякога пожелавах по-ужасна смърт на копелетата, които преследвахме, но да пожелаеш и да го направиш бяха две неща, които никога не се срещаха. А пазителят, който действаше на принципа „око за око”, скоро се намираше изритан и сложен в списъка за най-издирвани.
      -Тогава защо ме мислиш за чудовище? – тя вдигна металната кутия и добави няколко щипки бял прах в сместа. Имаше проблясък като малка експлозия и определено тъмната горска миризма беше изчезнала. На нейно място беше нечистата, силна миризма, която ми напомняше смрадта на зомбитата, когато бяха върху мен.
      Но защо щеше да опита да ме вкочани отново като знаеше, че не ставаше? Или това беше по-силно от предишната смес?
      Боже, надявах се не. Може и да бях наполовина свободна, но поне можех да се защитавам, ако дойдеше по-лошо. Ако това нещо действително проработеше, бях в голяма беда.
Все едно вече не бях.
      -Чудовище си за това, което си направила на дъщеря си. Защото не си я убила, а вместо това си я заровила.
Тя ми се намръщи.
-Тя вече беше мъртва. Зарових я преди промяната, какъв е проблема?

Тя не разбираше. Определено не схващаше. Каква тъпа, тъпа кучка.
     -Заравянето на тялото не го спира от промяната и въздигането от мъртвите. Просто ги спира да се движат извън гроба или да се свържат за помощ със създателя си. Каквото си направила е да осигуриш на дъщеря си истински ад от неживот в ковчег, без надежда за изход. – тръснах глава в доволство. – Как можеше да не го знаеш това?
     Предполагах, че това беше още една бъркотия, която Директората трябваше да оправи. Въпреки, че дали дъщерята беше с всичкия си за спасението, след толкова години затворена в земята беше, беше друг въпрос – който не трябваше аз да решавам. Слава богу.
Имаше шокираща тишина, последвана от бурно:
-Не!
-Да, - отвърнах. – По-добре е било да я изгориш още в началото.
Тя гледаше в мен за няколко дълги минути и след това тръсна глава. -Не ти вярвам.
-Тогава върви при гроба й, Хана. Увери се сама.
     -Нямам нужда да го правя, вълчице. – гласът й беше равен. Тя отказваше да повярва, че можеше да греши, че беше обрекла дъщеря си на съдба по-лоша и от вампиризма. – Знам, че само лъжеш, за да се спасиш.
     Не знаех как лъжите за съдбата на дъщеря й биха направили нещо, за да ме спасят, но тя вероятно не мислеше ясно, затова нямаше смисъл да казвам нищо повече.
     Тя се отправи към рафта и взе по-украсен нож и друг голям контейнер, след това се върна до масата. Смени ножа с малката купа и се отправи към мястото където лежах. За мое щастие избра дясната страна, а не лявата и не забеляза, че имах една свободна ръка. Не, че щеше да ми помогне в момента, защото тя не беше достатъчно близо.
     Постави голямата купа на пода, разбърквайки я няколко пъти, докато беше доволна, след това се изправи и ме погледна.
-Не се ли чудиш как ще те убия?
Изсумтях тихо.
-Госпожо, смъртта е смърт, без значение по кой начин ще дойде.
     Все пак тя вече ми беше казала, че щеше да ме остави да кървя. Това говореше за нивото на разума й, щом не можеше да го запомни.
-Това за съжаление е много вярно.
     Не изглеждаше да съжалява. Определено изглеждаше възторжена. Тя вдигна малката купа и потопи пръстите си вътре, вземайки шепа от праха, преди да го хвърли по тялото ми. Отне ми целия контрол да не реагирам, да не показвам ръката си още. Истината беше, че тя все още не беше достатъчно близо. Трябваше само да се надявам, че праха нямаше да си свърши работата, както се очакваше.
     Плътен облак се разстели около мен, заслепявайки очите ми и дразнейки носа ми. И миришеше дори по-лошо от преди. Тялото ми започна да трепти, дори когато мускулите ми бяха в покой и ги чувствах странно отпуснати. Както преди, само че полошо. Размърдах пръсти, извих краката си. Реакцията беше слаба, но я имаше, поне за момент. Трябваше да се надявам да остане така.

     Тя взе друга шепа и я хвърли отново върху мен. Треперенето се усили и дълбоко в мен вълкът оголи зъбите си и изръмжа. Силата й ме изпълни, борейки се с умората на тялото ми, държейки я настрани, ако не можеше да я премахне.
     -Ако имаш въпроси по-добре ги задай бързо. Този път формулата е много посилна.
     Гласът й беше разговорлив – все едно бяхме най-добри приятелки, а не луда чародейка и нейната жертва.
     -Ти ми каза, че тази пудра не работи добре на хора и други нехора като вампири, така че предполагам е по-добре да е сигурно, отколкото да съжаляваме.
     Можех само да се надявам, че тя грешеше за силата на формулата. Но си зададох въпросите бързо, в случай че не грешеше.
  -Джесика каза ли ти, че е изпратила едно от съществата си след уличното хлапе? -Тя беше в стаята, когато малкото изнудващо копеле се обади. Лично бих желала да се погрижа за него.
Обзалагах се.
     -Тогава визитките, които даваше на тийнейджърките бяха изпълнени с някаква проследяваща магия?
-Разбира се. Как иначе щях да знам къде точно да се транспортирам?
     Тя ми отправи ведра усмивка, след това се обърна и се върна при масата. Размърдах крайниците си отново и бях облекчена да открия, че всичко което трябваше да се извива го правеше. Сместа може и да беше по-силна, можеше и да прави трептенето свирепо, но все още не беше ме вкочанило. Което ме накара да се зачудя дали сместа беше объркана или факта, че бях мелез проваляше реакцията.
     Тя се върна, носейки нож. Не помръднах, само я наблюдавах. За да имах някакъв шанс срещу жената, трябваше да се доближи. Имах нужда да грабна ножа и да го използвам към плътта й, а не към моята.
     Тя сграбчи дясната ми ръка и я дръпна от тялото ми. Ръката беше изтръпнала, така че се отпусна като мъртва плът и тя издаде звук на задоволство в гърлото си. Задържах езика си и не казах нищо, надявайки се да й дам впечатлението, че пудрата си беше свършила работата и беше откраднала силата ми да говоря.
     С ръката ми поставена на тази страна и навярно над купата, тя хвана украсения сребърен нож с две ръце и го вдигна над главата си.
     Страхът се разля през мен. Лудата кучка щеше да ми отреже ръката. Защо иначе се нуждаеше от такъв замах за разрязване на плът? Бърз разрез от лакътя до китката и би могло да се вземе нужното количество кръв – и да, върколаците бяха издръжливи, но и ние имаме кожа като нормалните хора, а не като носорога.
     Тя започна да мърмори непонятни думи. Може би беше чародейски говор, може би беше молитва на някой стар език. Всъщност не ме интересуваше, защото вниманието ми беше на блещукащия нож надвесен над тялото ми. Имах само един шанс да спра този нож. Когато осъзнаеше, че бях почти свободна, без съмнение или щеше да ме удари или да ме убие, а аз не горях от желание за някоя от двете опции.
Тя продължи да мърмори и напрежението премина през мен, изпълвайки мускулите ми и карайки стомаха ми да боли. Изглежда болката в рамото се беше

усилила, но не и изтръпването. Сега се беше отправила навън, промъквайки се към врата ми. Ако не махнех куршума скоро, щях да бъда в истинска опасност.
     Думите спряха. За момент ножа непомръдна, просто стоеше високо над мен, блестейки ярко от светлината на стаята.
Тогава то дойде.
Бързо.
     Почти го хванах. Дали от праха, който беше разпръснала по мен или от слабостта, разляла се по тялото ми, благодарение на среброто, фактът беше че острието остана на инчове от плътта ми, когато го спрях.
     И не го спрях при дръжката, а със самото острие и металът се плъзна по плътта ми, толкова леко като масло. Кръвта потече през вкочанените ми пръсти и започна да капе в купата под дясната ми ръка. Не ме интересуваше. Измъкнах оръжието от пръстите й, завъртях острието и я промуших.
     Но отново бях прекалено бавна. Тя се дръпна в последния момент и ударът , който беше предназначен да пробие сърцето й, мина в страни. Гадна рана, но не и смъртоносна.
     Тя изсумтя и се заклатушка назад, отново извън обсега ми. Хвана с една ръка раната, но не можа да спре кървенето.
-Заради това, - изсъска тя, - ще умреш ужасно.
     Тя вдигна свободната си ръка и сини искри започнаха да танцуват по пръстите й. Изтеглих ножа, прицелих се, знаейки че беше рисковано да загубя единственото оръжие, но имах малък шанс.
     Но преди да мога да запратя острието, нещо удари вратата – силно – и цялата рамка се разтресе.
     Хана се завъртя, когато вратата беше ударена отново и този път дървото се разби. Тя скочи към масата, пръстите й сграбчиха втория нож, когато още един удар уцели вратата и този път тя поддаде. Разкривайки мъжа, който мислех за мъртъв.
Кай.
     Той дори не влезе в стаята, протегна пистолета си и стреля с едно леко движение. Куршумът уцели Хана в челото и мина през него, раздробявайки задната част на главата й в стената зад нея.
     Когато тялото й се свлече на пода, аз затворих очи и въздъхнах с облекчение. Бях спасена. Може би не по начина, който очаквах – или от когото очаквах – но животът си беше живот и не трябваше да мърморя.
     -Някакви други проблеми, за които да знам? – каза той, все още стоейки с насочено оръжие до вратата.
     -Не и които знам. Но ти си чувствителен към магия. От това което знам, тази стая може да има скрити зомбита в стените.
     -Не мога да усетя такава черна магия и няма пентаграм на пода. – той смъкна оръжието и погледът му срещна моя. – Изглеждаш ужасно.
     Засмях се тихо и пуснах ножа на металната маса. Звънтенето беше като звънец, когато стиснах ръката си, опитвайки се да спра кръвта.
     -Казва човекът покрит с кръв и загубил кичури коса и плът от едната страна на главата си.

Той прибра оръжието си в кобура и тръгна към мен. Въпреки миризмата на кръв
и пот, която се носеше от него – или може би заради нея – той ухаеше добре. -Сребърни белезници? – каза той, поглеждайки белезниците внимателно. -И сребърен куршум в рамото ми. Първо трябва да го извадиш.
Той ме погледна, изражението му напълно спокойно.
-Боя се, че има само един лесен начин да направя това.
-Няма лесен начин и двамата го знаем.
Той ми отправи студена усмивка.
-И още веднъж грешиш.
-О, би ли спрял с глупостите и да се заемеш с работата?
-Както искаш, - каза той като протегна юмрук и ме удари силно.
Бях припаднала преди да мога да наругая копелето.
     Когато накрая се свестих бях във вълча форма, което означаваше, че куршума и белезниците бяха махнати. Студената метална повърхност на масата беше заменена от по-твърдия студен под. Козината ми може и да ме предпазваше от студа малко подобре от човешката ми кожа, но болката в костите ми предполагаше, че бях лежала тук от известно време.
     Въздухът сам по себе си също беше студен и наситен с миризмата на кръв, смърт и мъж – един мъж, не повече. Кай не се беше обадил за помощ и не бях сигурна защо бях помислила, че би го направил. Той беше наемен убиец. Помагайки на Директората и хората му по всеки вид или начин, би се взело под внимание, ако се покриваше със собствените му цели. Нямах съмнение, че ви беше помогнал, защото беше единственият начин да се добере до мишените си и да си вземе заплащането.
     А отстраняването на куршума? Ако не беше го направил, вероятно това щеше да ме убие, а последиците нямаше да бъдат добре за здравето му. Нямаше идея какво бях казала на Директората за намесата му в случая и беше достатъчно предпазлив да подозира, че щяха да го преследват, ако бях мъртва.
     Отворих очи. Тялото на Хана все още лежеше на пода близо до масата, изглеждайки по-крехка в смъртта, отколкото беше в живота.
     Кай беше клекнал до отсрещната стена, гледаше ме, изражението му беше на хищник, преценяващ противника. Неговата тъмно червена коса беше все още замазана с кръв, както и дрехите му и лицето му беше наранено и натъртено.
Исках го. И се мразех за това.
     Затворих очите си и се обърнах в другата си форма. Когато промяната беше преминала през тялото ми, седнах подпряна и притиснах колене близо до гърдите си. Близостта му накара вълнение да трепти по кожата ми и можех само да благодаря на бога, че горещината на луната беше минала. В противен случай лудите ми хормони можеха да бъдат трудни за контролиране.
     -Трябва да се обадя на Директората, - казах като гласът ми беше режещ. – Ако не искаш да се замесваш, по-добре напусни.
-Първо трябва да поговорим.
-Кай, няма за какво да говорим аз и ти. Нищо.

      Особено не и за жегата, която протичаше между нас или факта, че той спаси живота ми и сега му бях длъжница.
      Отклоних погледа си от него и се концентрирах върху въртенето на рамото си, опитвайки се да облекча сковаването в него. Поне можех да движа ръката и пръстите си отново, въпреки че ги усещах още малко изтръпнали. Имайки в предвид чувствителността ми към сребро, изненадващо беше, че последиците не продължиха много дълго. Все пак се чувствах изумително силна и въпреки кръвта, която бях изгубила от раната, това беше в реда на нещата.
-Има нещо много жизненоважно, което трябва да обсъдим и ти го знаеш.
      Гласът му беше равен, въпреки че имаше острота, която ме накара да погледна към него. Златните му очи горяха с горещина и страст и нещо друго, нещо което не можех да разпозная. За някой друг бих могла да кажа страх, но този мъж не се страхуваше. От никого и нищо.
-Наистина не знам за какво говориш, Кай.
      И все пак знаех. Той говореше за горещината и желанието, които още горяха. Това беше пламък, който ставаше по-силен, колкото по-дълго бяхме заедно. Беше все едно телата ни се зовяха едно към друго, нещо което никой от нас не искаше и с което не можеше да се бори.
-И наистина трябва да тръгваш. – добавих. Почти отчаяно.
-Не мога да тръгна преди да науча със сигурност.
      Той стана, когато го каза и част от мен искаше да се отдръпне и да поддържа разстоянието между нас.
-Няма нищо за научаване, Кай. Просто го остави и върви.
      -Не мога. – Думите бяха отчаяни като моите. Той не искаше това повече от мен и сега този мъж – този вълк, който беше студен и неемоционален, колкото един добър убиец би бил – беше безпомощен, колкото бях и аз.
      Той спря пред мен и ми предложи ръка. Аз я игнорирах, гледайки към него. Каквото видях там – не само горещина, не само желание или дори страх, но нещо посилно, по-дълбоко и по-страшно – накара сърцето ми да се запъне и кръвта ми да се развълнува.
Защото не беше нищо друго а съдбата, която ме гледаше от тези златни дълбини. И определено като него, аз също трябваше да знам.
      Поставих ръката си в неговите. Той ме издърпа в ръцете си. Почти нямах време да издишам от огъня на докосването, когато неговите устни бяха върху моите, целувката беше груба, жестока и о, толкова страстна. Силата от нея ме отблъсна назад, докато гърба ми удари стената. Почти излекуваното ми рамо пое удара от сблъсъка и болката премина през мен. Но не ме интересуваше, защото не беше нищо в сравнение с желанието, което започваше да се надига в тялото ми.
      Ръцете му бяха върху мен, милваха ме, щипеха ме, дразнеха ме. Беше само страст, само горещина и напрежение и потъвах в тях. Желаейки, лудувайки, докато всяка част от мен крещеше за напълно освобождаване и всеки мускул, всяка фибра бяха толкова силно обтегнати, че ги чувствах като разбити.
Той разкъса корсета ми, след това прашките. Аз разкопчах панталоните му и ги смъкнах, толкова настоятелно, колкото и той. Силните му ръце обвиха задника ми и ме

повдигнаха. Почти си бях обвила краката около кръста му, когато той беше в мен и Боже, беше хубаво. Повече от хубаво.
Защото не само плътта ни се съедини.
      Това беше танц на тяло и душа и стегна далеч повече от интимност, далеч повече от удоволствие.
      Това беше момента, който чаках по-голямата част от живота си, сега всичко което исках беше да плача.
Не исках да бъде точно този мъж. Наистина не исках.
      Тогава той започна да се движи и болката от откритието беше изместена, загубена в славата на момента. Богатото желание нарасна, ставайки калейдоскоп от усещания, които се разляха през всички краища на съзнанието ми. След това трептенето замря и се задъхах като сграбчих раменете му, дърпайки го към мен, натискайки го навътре. След това всичко се разтърси и беше толкова сладко, велико облекчение, което ме разплака. Въпреки, че повечето от сълзите не бяха от удоволствие и радост.
      За няколко секунди никой от нас не мърдаше, дишането ни безумно ехтеше като стояхме обгърнати един от друг. След това освободих захвата на кръста му и той ме пусна на пода. Изражението му беше толкова неутрално, колкото моето беше объркано, златните му очи се отклоняваха. Той вдигна ръка към лицето ми, протягайки я, но не достигна бузата ми, след това я отпусна и се отдръпна.
-Така, сега знаем.
      -Да. – гласът ми беше режещ. Исках да се изправя на крака и да говоря и беснея – срещу него и срещу съдбата – но нямаше абсолютно никакъв смисъл. Не беше негова вината, както и моя и нямаше абсолютно нищо, което можехме да направим.
-Не го искам това.
Смехът ми беше груб.
      -И мислиш, че аз искам? За бога, Кай, ти си последният мъж на земята, с който искам да прекарам живота си.
   Усмивката, която се появи в единия край на устните му беше горчива. -Иронично нали, че намерихме това, което повечето вълци търсят цял живот и никой от нас всъщност не го иска?
      -О, аз го искам. Просто не и с теб. – прокарах ръка през очите си. Те пареха, но сълзите не излизаха. Вероятно бях далеч от тях. – Така, какво правим?
      -Да правим? – той се протегна за панталоните си и ги обу. – Предполагам нищо. Нека оставим и да продължим да живеем животите си както до сега.
      Нямаше да бъде толкова просто, бях сигурна. Това беше връзка между нас сега, свързваща дълбоко душата. Но предполагам, че трябваше да опитаме. Не исках този мъж в живота си, сродна душа или не.
-Тогава се махай и не се връщай.
Той се усмихна, но беше студена усмивка, груба усмивка.
-Довиждане, Райли. Беше удоволствие, колкото и кратко да беше.
      Той ми се поклони леко, след това се обърна и тръгна. Издишах, смъкнах се по стената и придърпах коленете си близо до гърдите.
По дяволит, каква проклета бъркотия.

     Но предполагах, че трябваше да знам, че съдбата не би ми дала сродна душа без да добави своя гадна особеност. Трябваше да арестувам копелето, когато първия път имах тази възможност тогава може би нищо от това нямаше да се случи. Но не можех да върна миналото, без значение колко силно си го пожелавах. Трябваше да продължа напред.
И това означаваше да се сблъскам с по-голям проблем.
Какво, по дяволите щях да кажа на Куин?

Глава дванадесета
Превод: pearl
Редакция: Vampire Lady
       Два часа по-късно все още бях у Хана, но се бях преместила от вътрешността навън и бях паркирала задника си на бордюра. Там ме намери и Роан.
      -Така. – каза той, цопвайки до мен и подавайки ми кафе. – Чух, че всичко е минало, както очаквахме и си хванала твоите лоши момчета. Или момичета в случая.
       Вдишах от кафето и се усмихнах. Лешници. Роан вероятно знаеше, че имах нужда от ободряване, дори и да не знаеше защо.
      -Всъщност не мина точна по начина, който бях планирала... – което трябваше да бъде премълчаването на годината, - но ги спряхме и това е важното.
       Той отпи от кафето си и не отговори веднага, гледайки право в къщата от другата страна на пътя. Имаше три деца, които стояха на един от прозорците и малките им лица бяха практически залепени за стъклото от няколко часа. Нищо подобно на полугола жена и тълпи от коли и хора на Директората, не правеха ежедневието в квартала по-интересно, предположих.
-По-голямото хлапе там е станало на кокал, да те гледа. -Можеш да кажеш това от тук?
      -Биенето на сърцето му е силно и има много кръв, събрана в една определена област. – Смигна ми ухилен. – Въпреки, че би могъл да си фантазира и за мен.
      -И в двата случая, той е момче с изключителен вкус. – Махнах капака на кафето си и отпих, но пушещата теност не стопи леда, който се беше образувал дълбоко в мен.
      -Без съмнение. – той млъкна за нова глътка. – Джак изпрати екип да изрови дъщерята, но не мисли, че ще има голям шанс, тя да бъде с всичкия си.
-Колко дълго е била в земята?
-Била е обявена за мъртва преди осем години.
Смръщих се. Една година би била лудост. Осем бяха поредица от кошмари. -Какво смята да прави с нея?
-Вероятно ще я изпрати на вампирския съвет. Те решават от там нататък.
      -Мислиш ли, че могат да спасят ума, унищожен от заключване под земята толкова дълго?
      -Може би. – той сви рамене. – Магията трябва да я е държала жива, защото дори най-стария вампир не може да оцелее толкова дълго без кръв. Така, че може би е запазила някакъв разум.
       Всичко беше възможно, предполагах. Отпих от кафето и зачаках въпроса, който без съмнение следваше. Не трябваше да чакам толкова дълго.
-Та, кой беше с теб днес? -Кай. Спаси ми задника.
      -И след това правихте секс. – не беше въпрос. Без съмнение можеше да усети миризмата му по мен.
-Да.

-Мислиш ли, че това беше умно?
Изсумтях тихо.
-Братко, нямаш си на идея колко не умно беше тази малка случка.
       Гласът ми се счупи по средата и Роан обви ръка около рамото ми, гушвайки ме близо. Чувстваше се толкова сигурно и топло – все едно всичко беше наред, без значение колко лоши бяха нещата. Което беше всичко, което трябваше да чувствам със сродната си душа и всичко, което не чувствах.
-Кажи ми. – каза той нежно.
Поех дълбок, треперещ дъх и след това казах: -Кай е сродната ми душа.
       За няколко секунди той не реагира, но усетих изненадата му толково остро, все едно беше моя. След това избухна:
-Какво? Сигурна ли си?
       Засмях се, но беше груб почти луд звук. Преглътнах мъката и прокарах свободната си ръка през очите. Те все още боляха, въпреки сълзите, които се задаваха.
-Толкова сигурна, колкото ти беше, че Лиандър е твоята. -Мамка му.
-Меко казано.
       -Но... – той млъкна, все едно да събере разбърканите си мисли. – Как може сродната ти душа да бъде някой, който всъщност не харесваш? – той ме погледна. – Или го? Харесваш го, това ли е?
       -Той е последният човек на земята, с когото искам да бъда свързана. – Въпреки, че си мислех, че беше по-добър от някой като Готие, измамния пазител, който ме мразеше, колкото и аз него. Все пак беше мъртъв и вън от картинката. По дяволите, начина по който съдбата обичаше да си играе с живота ми, се изненадвах че не беше избрала него за единстевния.
-Тогава как по дяволите, може да бъде твоя сродна душа?
       -Не че някой някога се е опитвал да изследва правилата на сродните души. Просто е така.
       -Но никога не съм чувал, някой всъщност да не харесва сродната си душа. Със сигурност трябва да има някаква връзка между вас двамата, която ви привлича?
Още един горчив, остър смях. -О, има известно привличане.
       Затова много се съмнявах, че Кай щеше да стои настрана за дълго. Той не можеше, не и ако чувстваше това, което чувствах аз – студена празнина, която изглежда сграбчваше сърцето и го караше да боли.
Караше мен да боли.
       -Нямах предвид физическо привличане – това е очевидно. Имах предвид, че трябва да имате повече общо от просто физическо привличане.
Отпих от кафето и го погледнах.

-И къде в упътването го пише това? Той се намръщи.
        -Ами, просто има смисъл, нали? Тогава защо връзката ще е за цял живот? Трябва да има поне някаква обща основа между двамата замесени.
        -Има много култури по света, които все още вярват в уредените бракове, Роан. В тези ситуации, семействата избират годениците и често е без намесата на някой от страните. – млъкнах за още кафе. – И в повечето време се прави за социалното и икономическо израстване на семейството.
-Това е различно.
        -Не, не е, защото дори и участниците да нямат избор, решенията се вземат от родителите или от луната и съдбата.
        -По дяволите, това е грешно. Той е убиец – хладнокръвен убиец. Не може да бъде твоя сродна душа!
Усмихнах се и отново беше горчиво. -И двамата сме убийци, Роан.
        -Но ние убиваме поради правилни причини. Не се отдаваме под наем на найвисоката предложена цена.
        Не, но все пак убивахме и понякога невинни хора бяха наранени от нашите действия и може би това беше нашата пресечна точка. Единственото общо нещо между мен и Кай.
Потърках си очите отново.
        -Нищо от това няма значение, Роан. Такова е, каквото е и сега трябва да го приемем.
-Как го приема Кай?
-Толкова добре, колкото и аз. Не го иска повече от мен. -А къде е той?
        -Нямам идея. – и въпреки студенината дълбоко в мен, не се интересувах. Не исках да се интересувм. Не и за него, не и вече. – Вероятно е някъде и стреля по някого от яд, доколкото го познавам.
-Ако го прави, можем да го преследваме и...
        -И какво? – прекъснах го. – Да го убием? Знаеш системата, Роан. Убий него и убиваш мен.
Той ми хвърли поглед.
-Бен не умря, когато почина неговата сродна душа. -Но го искаше. Само сестра му го крепеше жив. -И мислиш, че аз не бих направил същото за теб? Поставих ръка на коляното му и стиснах леко.
        -Знам, че би. Но дори не искам да се сблъсквам с това решение или тази ситуация. По-добре е да е жив, някъде там.

Само не и пред мен. Или в живота ми.
       Но дали съдбата щеше да остави нещата така? Имах лошото чувство, че отговорът щеше да бъде не.
Той издиша и отпи от кафето си.
-Тогава какво ще правим?
-Точно сега ли?
-Точно сега и после.
-Ами, първото нещо, което трябва да направя е да отида и да говоря с Куин. -О, мамка му.
       -Да. – казах аз, овладявайки гласа си, въпреки че всичко вътре болеше. Или поне всичко, което не беше наполовина замръзнало.
-Какво по дяволите, ще му кажеш?
Изсумтях тихо.
-За какво мислиш, че седях тук последните два часа? -Трябва да му кажеш. Дължиш му това.
       -Но той не го заслужава. – никой от нас не го заслужаваше. Не и когато накрая всичко започна да си идва на мястото между нас.
       Той ме прегърна по-силно и за няколко минути не казахме нищо. Просто седяхме там, размисляващи върху жестокостта на вселената. Или поне това беше над, което размишлявах аз.
Изгълтах остатъка от кафето си и казах: -Има една малка искра надежда.
-За какво?
-Че аз и Куин не сме напълно приключили. Роан изсумтя.
       -Може и да не искаш Кай за сродна душа и може и той да не те иска, но повярвай ми, няма да бъде заинтересован и от подялба.
       -Куин е достатъчно стар и достатъчно силен, за да се погрижи за себе си, дори и срещу някой като Кай. – По дяволите, Куин е бил професионален убиец и то много подълго време от Кай. – Между другото Лиандър те споделя.
       -Лиандър е изумитлно търпелива и обичаща личност. Имам чувството, че Кай не е нито едно от двете. – Роан изпи кафето си, след това взе моето от пръстите ми и хвърли двете в близката кофа за боклук. – Между другото, кое те кара да мислиш, че Куин би искал да те споделя със сродната ти душа, знаейки че всеки момент може да те изгуби? Искаш много от него.
-Ами ако и той също ми е сродна душа? Роан ме погледна все едно бях луда. -За какво говориш?
Поех дълбоко дъх и го издишах бавно.

       -Диа веднъж ме попита, дали вълк с две души може да има само една сродна душа. Ами ако тя е права? Какво, ако е писано и двамата мъже да бъдат част от живота ми?
-Мисля, че си търсиш белята, само като размишляваш за това. -Всъщност не е като да искам и двамата мъже.
       - Не, но ти си вълк във всичко, освен по кръв. Това означава една сродна душа, а не две.
       - Значи не мога да имам две сродни души, - отдръпнах се, изблъсквайки ръката му, - но е нормално ти да имаш сродна душа и да се вихриш наоколо?
-Различно е, сестричке. -Не, не е.
       -Лиандър няма да тръгне да убива, защото знае без съмнение, че той е единственият, който означава нещо за мен. Няма споделени емоции с никой друг. Няма опасност, че мога да поискам да остана с някой друг. – Той докосна брадичката ми нежно и ме накара да го погледна. – Как можеш да обещаеш това на Куин, когато твоята вълча сродна душа е там някъде? Когато знаем колко отчаяно искаш да имаш деца и това е едно от нещата, което Кай може да ти даде, а Куин не може?
-Никога няма да имам деца, Роан...
       -Може би не можеш да ги износиш, но имаш замразени яйцеклетки и има сурогатни майки. Кай ти дава възможност. Куин не.
-Знам, но...
       -Не. Трябва да изясниш тези неща сега, преди да вземеш решения, за които ще съжаляваш.
Загледах се в него за момент. -Искаш Кай в семейството? Той изсумтя.
       -Боже, не. Искам да си напълно наясно в какво се забъркваш, преди да вземеш някакви решения за цял живот.
       -Кай не е решение за цял живот. – Той беше проблем, който никога не исках наоколо.
       -Действително, той е много повече свързан с живота ти сега, отколкото Куин. Той ти е сродна душа. Как можеш да обещаеш нещо на Куин, когато Кай е някъде там?
-Не мога, но...
       -Можеш, - той ме прекъсна. – Оставена си с възможността на двама мъже, които не искат да делят, единият от които вече доказа, че ще измине големи разстояния, за да те направи негова.
       Отдръпнах се от докосването му и се изправих на крака като направих няколко крачки, преди да спра. Поех дълбоко дъх, но все още това не успя да намали вълнението в мен.

        -Това може и да е спорен въпрос, все пак, - казах накрая, - защото може да не съм като теб. Може и де не искам никой друг сега, когато вълчицата ми си намери сродната душа.
        Проклятие, Бен трябва да е бил така. Той можеше да има други любовници сега, но със сигурност не и когато сродната му душа беше жива. А с игрите, които си играеше съдбата, щеше да бъде късмет да бъда повече като Бен, отколкото като брат ми – и резултатът щеше да бъде да загубя мъжа, който наистина исках, заради другия, който не исках.
        -Тогава това спорене е безмислено. Трябва да разбереш всички факти, преди да се притесняваш за последствията.
        Затворих очи. Беше момент, в който не исках да правя никакви открития. Защото, когато веднъж разберях, щях да се изправя пред най-трудното решение.
        -Ще става все по-трудно, колкото по-дълго го отлагаш, сестричке. – Роан каза тихо. – Просто го направи. Сега. Тогава ще знаеш, по един или друг начин.
-Добре, добре.
        Наистина нямаше смисъл да го отлагам по-дълго, а седенето тук и нервниченето определено не ме доближаваха до решението. Той беше прав. По-добре беше да знам, отколкото да се притеснявам дали е възможно или не. Обърнах се и протегнах ръка:
-Ще ми трябват ключовете ти.
Той затърси в джоба си, след това хвърли ключовете към мен. -Не искаш ли компания?
Засмях се, въпреки че беше бледа сянка на обичайната усмивка. -Мисля, че е нещо, което е по-добре да направя сама.
-Бъди внимателна тогава, нали?
-Куин няма да ме нарани.
        -Имам предвид, карай внимателно. Не мисля, че си в добро състояние на ума да се концентрираш върху пътя.
Този път усмивката ми беше по-топла.
-Няма да ти ударя колата, брат ми. Обещавам. Той изсумтя.
-Повече съм притеснен да не удариш себе си. -Това също няма да направя.
-Добре. Тогава върви.
Тръгнах, но с толкова много нежеление.
        Минах през вкъщи да се изкъпя и преоблека първо. Имах късмет, че Лиандър не беше там, защото последното нещо, от което имах нужда беше да минавам отново през обясняването на всичко. Просто исках да отида в Куин, да открия каквото трябваше да разбера и след това да взема решенията, които трябваше да взема.

        Беше все още много рано сутринта, така че трафикът не беше достигнал връхната си точка. Паркирах в подземния гараж на Лангхам хотел и се отправих към апартамента на Куин.
        Согато стигнах, извадих картата от портфейла си и я прекарах през слота. Ключалката изщрака и отворих вратата. Апартаментът беше тъмен, но можех да чуя тихия звук от дишане, идващ от спалнята. Съмнявах се, че той беше заспал. Не и сега, когато бях в стаята. Биенето на сърцето ми беше ритъм, който щеше да го събуди незабавно.
        Поех си дълбоко въздух като се опитвах да намаля напрежението, което минаваше през тялото ми. Не помогна – нищо нямаше да помогне. Не и докато нямах отговорите си. Насилих краката си да продължат, събличайки се докато вървях, като разхвърлях обувки и дрехи на плътния килим.
        Той се протегна за мен в момента, когато се плъзнах до него. Всеки мускул беше толкова силно обтегнат, че неговата ласка беше като издухване. Потреперих леко и се опитах да се успокоя. Но как можех да направя това, когато това което щеше да се случи в следващите минути, можеше да бъде края на връзката, която почти еше започнала да избуява?
        -Закъсня повече, отколкото трябваше, - каза той, целувайки бузата ми, врата ми, рамото ми. – Имаше ли проблеми с работата?
-Нека да кажем, че имаше някои разкрития, които създадоха огромни проблеми.
        Прокарах пръстите си надолу по бузата му и леко през устните му. Той целуна всеки пръст нежно. И отново почувствах избухване.
        -Много си напрегната. – коментира, като тъмните му очи бяха загледани в моите. – Искаш ли да ти приготвя ароматна вана?
        -Не. – Защото как можех да се отпусна, докато не разберях? – По-добре да бъда целувана чувствено, докато всичко друго изчезне.
Моля, нека всичко изчезне.
Моля, нека бъде както винаги е било.
        -Това също мога да го направя. – усмивка разтегна устните му, когато ме прибра в ръцете си.
        За няколко кратки момента, нещо в мен се бореше с това докосване. Бореше се с него. И страхът се усили.
„Не,” – помислих си аз. – „Не.”
        Тогава устните му бяха върху моите и се насилих да се отпусна. Да избутам страха настрани и да се концентрирам върху целувката, върху миризмата му, върху горещината на тялото му притиснато толкова близо до моето.
        Напрежението в мен изглежда се беше отпуснало малко и въпреки леда, който не се стопяваше, нямах никокво незабавно силно желание да го отблъсна.
Но трябваше ли да имам такъв подтик?
        Бен всъщност никога не обясни деликатните точки на секса, когато беше срещнал сродната си душа. Всичко, което беше казал беше, че просто не е искал друг партньор, докато тя е била жева.

       „Съсредоточи се,” – помислих си. – „Не мисли. Не се притеснявай. Просто го направи.”
Но беше по-лесно да се мисли, отколкото да се направи.
        Напрежението продължи да се завива през мен на вълни, но когато целувките и ласките му, слизаха по тялото ми и мечтаното чувство на удоволствие скоро се появи. Не беше горещината и огъня, които бяха маркирали много от нашите срещи, но все пак не трябваше и да бъде.
Бавното беше също добро.
        Той продължи да ме дразни, вкусва и да изучава всяка част от тялото ми с ръцете си и с езика си, карайки всеки инч от мен да трепти. Всеки инч от мен болеше от желание за него.
Искайки не само него, но и истината.
Имах нужда от отговор, повече отколкото се нуждаех от друго в целия си живот. -Моля те, - прошепнах със силно желание, което той не можа да разбере.
        Той се изсмя тихо, след това обви свободната си ръка около врата ми и ме целуна силно. Когато устата му намери моята, той се плъзна в мен. Чувстваше се хубаво и правилно, все едно в този единствен момент на едниство, душите ни се сляха и танцуваха като една – и единственото, което исках да правя беше да плача от облекчение.
        Може и да не беше толкова силно, както го почувствах с Кай, но беше там и беше истниско и означаваше, че имах избор. Че не трябваше да разрушавам нещо, което едва сега започваше.
        Тогава Куин започна да се движи и всичко друго изчезна, изгуби се в славния момент. Всимко, което можех да направя, беше да се движа с него, вкусвайки и наслаждавайки се на всяко малко чувство, минаващо през мен. Тръпнех, гърчех се, като сладкия натиск нарастваше, докато чувствах все едно щях да се разкъсам на части от силата му. След това всичко се разкъса и тялото му се тръшна до моето толкова силно, че разтърси леглото. Когато зъбите му навлезнаха във врата ми, всичко се увеличи отново и свърших за втори път. Когато накрая отново си поех въздух, взех лицето му в дланите си и го целувах дълго и бавно.
-Нямаш си и на идея, колко облекчаващо беше.
        Той се завъртя на една страна и ме придърпа близо. Чувствах го толкова правилно да бъда в ръцете му, че исках да заплача. Поне бях свободна да се наслаждавам на всичко това. Съдбата ми беше оставила това, ако не друго.
        -Няма нищо друго като добра доза правене на любов, за смъкване на напрежението. – каза той с усмивка в галаса.
        -Да. – поколебах се. Страхливата част от мен просто не искаше да признае какво беше станало и защо бях толкова напрегната, но това нямаше да бъде честно. Все пак той трябваше да знае, защото без съмнение щяхме да си имаме работа с последиците много скоро.
-Нали се сещаш за откритията, които споменах по-рано? -Да.
-Ами, те всъщност не бяха свързани с работата.

Той се намръщи леко – нещо, което по-скоро усетих, отколкото видях. -Тогава какво бяха?
-Лични. – поколебах се. – И големи, по много различни начини.
       Напрежеието премина през крайниците му в един момент и изчезна в следващия. Куин не беше нищо, ако не се контролираше.
-Каквото и да е, просто го кажи, Райли.
       Но не можех. Просто не можех да накарампроклетите думи да се откъснат от езика ми. Не и когато знаех, че щях да го нараня толкова силно. Вместо това казах:
       -Помниш ли когато Диа веднъж ме попита дали човек с две души, може да има само една сродна душа?
       -Да. – гласът му беше студен, толкова контролиран като остатъка от него. Но все още усещах вълнението му. Чувствах го като буреносен облак, набиращ сила отдалече.
-Ами, изглежда, че тя беше права.
       Въздухът определено оживя от енергия и емоции. За едни момент, се завъртя около мен, сграбчи дъха ми, тялото ми, налагайки го, причинявайки ми болка, все едно ме беше ударил. След това беше изчезнало, беше се скрило отново зад ледения му контрол.
-Значи си намерила вълчата си сродна душа. Изявление, а не въпрос.
-Да.
       Той си издърпа ръката от мен и се претърколи от леглото, заставайки гол до прозореца. За няколко момента, не правеше нищо , освен да диша дълбоко. Нямаше яд, нямаше емоция, нищо, което дори напомняше вълнение. Нищо, освен контролирано дишане.
Накрая той попита, със спокоен глас като дишането му. -Къде ни поставя нас това?
-Ти дори не ме попита кой е, Куин.
       -Не искам да знам. – той се озъби и за момент, спокойствието се пропука и гласът му стана мек. Стана смъртоносен сам по себе си. – Бях ти казал много отдавна, че съществото ми те изисква, Райли. Това същество иска да убива, за да те запази.
-Убиеш ли него, рискуваш да убиеш мен. Той не каза нищо. Може би не можеше.
       -Куин, не искам сродната си душа. Не го харесвам и не искам да прекарам живота си с него.
-Той е твоята слодна душа. Дали го харесваш или не, е наистина друго нещо.
       -Това може и да беше нормален случай, но аз не съм нормална. Цялата ситуация не е.
Той отново не отговори.
       -По дяволите, - избухнах. – Каквото и да изпитва вълчицата, тя не е цялата аз. А частта, която е вампир иска теб, не него.

       Най-накрая той се обърна, за да ме погледне. Имаше сълзи в очите му. Господи, сълзи. За мен. За нас.
       Измъкнах се от леглото и затичах към него. Той обви ръцете си околок мен и ме притисна толкова силно, че едва дишах, но не ме интересуваше.
Исках това. Исках него. Исках нас.
       -Трябва да се изправим пред това заедно, Куин. Не искам да продължавам без теб. Наистина не искам.
-Той е твоята сродна душа...
       -Но такъв си и ти! По дяволите, връзката е тук и е реална и не ме интересува, че не е толкова дълбока и силна, колкото чувството с моя вълк. Тя е там и смятам да направя всичко, за да я задържа.
Той се усмихна леко.
-Накрая може да няма значение, какво искаме ти или аз.
       -Може би не, но все пак може да опитаме. – Преместих главата си от рамото му, гледайки в славните емоционални дебри на тъмните му очи и прошепнах. – Моля те, кажи ми, че ще опиташ.
Той пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.
       -Боря се от много дълго време, за да те направя моя, Райли. Не ми е присъщо да се предавам сега, без значение колко невъзможни са изгледите.
       Облекчението, което се разля през мен беше толкова велико, че коленете ми щяха да се подкосят.
Той нямаше да се отдръпне. Щеше да остане в живота ми.
       Всичко, което трябваше да направя сега, беше да се моля съдбата да остави нещата така.
??

??

??

??