Превод от английски Александър Маринов           Всички права запазени. Нито книгата като цяло, нито части от нея могат да бъдат възпроизвеждани под каквато и да е форма. Оригинално заглавие The Blackthorn Key Text copyright © 2015 by Kevin Sands All rights reserved Превод Александър Маринов Редактор Стоян Меретев Коректор Павлина Върбанова Дизайн и илюстрация на корицата Стоян Атанасов Издава „Егмонт България“ ЕАД 1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9 www.egmontbulgaria.com Електронно издание, 2015 ISBN 978-954-27-1669-3 Предупреждение Рецептите и лекарствата в тази книга действително се използвали от аптекарите. И не е случайно, че вече не са в употреба. Някои имат странични ефекти, други са опасни, а няколко са откровено смъртоносни. Така че, както се казва: „Не опитвайте това вкъщи“. Наистина.             Четвъртък, 28 май 1665 г. Възнесение Господне       Открих я. Майстор Бенедикт каза, че това изобщо не го учудва. Каза още, че през изминалите три години няколко пъти бил почти сигурен, че най-сетне съм я открил. И все пак ми просветна едва в деня преди четиринайсетия ми рожден ден – толкова ясно, че реших, че сам Господ Бог шепне в ухото ми. Майстор Бенедикт смята, че моменти като този трябва да се помнят. Затова – по негова заповед – записах формулата си. Заглавието е по негово предложение.   Най-тъпата идея във Вселената   От Кристофър Роу, чирак на майстор Бенедикт Блекторн, аптекар   Метод на изработка: Преровете личните бележки на своя майстор. Намерете рецепта, чието съдържание е скрито с таен шифър, и я дешифрирайте. После отмъкнете нужните съставки от запасите на майстора си. Накрая – това е най-важната стъпка – отидете при най-добрия си приятел, момче с дързък нрав и нездравомислещо точно като вас, и изречете следните думи: „Хайде да си направим оръдие“.       Първа глава – Хайде да си направим оръдие – казах. Том не ме слушаше. Изключително съсредоточен, прехапал език между зъбите си, той се стягаше за битка с препарираната черна мечка, която владееше предната част на дюкяна на майстор Бенедикт. Том съблече ленената си риза и я метна геройски върху антимоновите1 чаши, които проблясваха на витрината до огъня. После грабна от най-близката дъбова полица гледжосания капак на един аптекарски буркан – „Лек на Блекторн против брадавици“ според написаното на етикета – и го вдигна пред себе си като миниатюрен керамичен щит. Точилката в дясната му ръка се заклати заплашително. Том Бейли, син на Уилям Пекаря, беше най-ловкият престорен боец, когото бях срещал. Беше едва два месеца по-голям от мен, но вече около педя по-висок, с телосложение на ковач, ако и малко пухкав вследствие на редовните набези из пекарната на баща му. В дюкяна на майстор Бенедикт, далеч от ужасите на битката – смърт, болка, дори и от благия укор, – смелостта на Том не знаеше граници. Той изгледа свирепо препарираната мечка и пристъпи към зловещо закривените ù нокти. Дъсченият под проскърца. Том бутна стъкленото шкафче настрана и месинговите везни задрънчаха. След това той вдигна покритото си с брашно оръжие за поздрав. Застиналият звяр изрева безмълвно в отговор през дългите цели три сантиметра зъби, които вещаеха смърт. Или поне няколко минути досадно лъскане. Аз седях на щанда в дъното, провесил крака над пода, и потропвах с кожените подметки по резбования кедър. Знаех що е търпение – често ми беше необходимо с Том, чийто ум работеше по свой маниер. – Не мисли, че ще позволя да отмъкнеш овцата ми, господин Мечок! – рече той. – Днес няма да видиш милост от мен. Внезапно Том се закова на място, а устремената напред точилка застина във въздуха. Направо можех да видя зъбните колелца, които се задвижиха в черепа му. – Чакай… Какво? – той ме изгледа смаяно. – Какво каза? – Хайде да си направим оръдие – повторих. – Какво значи това? – Точно каквото си мислиш, че значи. Ние двамата. Да направим оръдие. Сещаш ли се? – разперих ръце. – Бум? – Няма да стане – повдигна вежди Том. – Защо? – Защото не може някой ей така да направи оръдие, Кристофър. Говореше, сякаш обясняваше защо огънят не се яде, на малко, глупаво дете. – И как според теб се появяват оръдията? – настоях аз. – Някой ги прави. Да не мислиш, че Господ ни ги праща от небесата за Великите пости? – Знаеш какво имам предвид. Скръстих ръце. – Не разбирам как така подобна идея не предизвиква поне малко въодушевление у теб. – Вероятно защото никога досега не си прал пешкира след някоя от твоите измишльотини. – Измишльотини? Не се занимавам с измишльотини. – Цяла нощ повръщах след онази „отвара за сила“, която измисли – отвърна той. Вярно, днес сенките под очите му като че бяха малко по-тъмни. – О… Да. Извинявай – смутих се аз. – Май прекалих с черния охлюв. Трябваше да сложа по-малко. – Трябваше да сложиш по-малко – потвърди Том. – Ама че си лигльо – подхвърлих аз. – А и повръщането е полезно. Възстановява равновесието на телесните течности. – Моите телесни течности са си добре – тросна се той. – Този път обаче имам рецептата. Грабнах пергамента, който бях подпрял на везната за монети2 на щанда, и го размахах пред очите му. – Истинска рецепта. От майстор Бенедикт. – Моля? Рецепта за оръдие?! – Не е за цялото оръдие. За барута е. Изведнъж Том притихна. Огледа бурканите около себе си, сякаш търсеше лек, който да го измъкне от ситуацията, сред стотиците отвари, билки и прахчета, с които беше затрупан дюкянът. – Това е против закона. – Да знаеш, рецептата не е против закона – рекох аз. – Но да я приготвиш е. Вярно беше. Само майсторите, при това онези с кралска грамота, имаха разрешение да правят барут. А аз определено не бях нито едното, нито другото. – Освен това лорд Ашкомб днес е по улиците – добави Том. Е, това накара и мен да се замисля. – Видял си го? Том кимна. – На „Чийпсайд“, след църковната служба. С двама кралски стражари. – И как ти се стори? – Страховит. „Страховит“ беше точно както си го представях и аз. Лорд Ричард Ашкомб, барон на Чилингъм, беше верен генерал на крал Чарлз и кралски наместник за Лондон. Обикаляше града в издирване на банда убийци. В последните четири месеца петима души бяха открити мъртви в домовете си. Бяха ги вързали и измъчвали, а накрая им бяха разпорили стомасите и ги бяха оставили да умрат от загуба на кръв. Трима от загиналите бяха аптекари – факт, поради който всяка вечер в сенките ми се привиждаха главорези. Не се знаеше какво точно искат убийците, но намесата на лорд Ашкомб издаваше, че кралят е твърдо решен да ги спре. Лордът се славеше като човек, който знае как да се отърве от враговете на короната – обикновено набиваше главите им на кол на градския площад. И все пак беше излишно да бъдем чак толкова предпазливи. – За какво му е да идва тук – опитах се да успокоя колкото Том, толкова и себе си. – Не сме убивали никого. А се съмнявам кралският наместник да се отбие в дюкяна за свещички. – А твоят майстор? – попита Том. – Той не се нуждае от свещички. Том облещи очи. – Имам предвид, той няма ли да дойде? Наближава време за вечеря. Долових известен копнеж в думата „вечеря“. – Майстор Бенедикт току-що си купи новото издание на определителя за билки на Кълпепър3 – отвърнах аз. – И двамата с Хю отидоха в кафенето. Надали ще се върнат скоро. Том долепи керамичния щит до гърдите си. – Това е лоша идея. Скочих от щанда и се ухилих.   За да станете аптекар, трябва да проумеете едно: рецептата е всичко. Не е като печенето на сладкиш. За отварите, кремовете, мазилата и прахчетата, които приготвяше майстор Бенедикт – с моя помощ, – се изискваше изключително точна ръка. Една лъжичка по-малко селитра, една щипка анасон в повече… и неотразимият ви нов лек за воднянка ще се пресече и ще се превърне в безполезна зеленикава слуз. Новите рецепти обаче не падаха от небето. Някой трябваше да ги открие. Процесът отнемаше седмици, месеци, дори години упорит труд. Също така не беше евтино: съставки, инструменти, въглища за огъня, лед за охладителната ваничка. Преди всичко обаче беше опасно. Буйни пламъци. Разтопени метали. Еликсири със сладък мирис, способни да изгорят вътрешностите на човек. Разтвори, на вид безобидни като бистра водица, но изпускащи невидими смъртоносни пари. При всеки следващ експеримент залагахме живота си на карта. Така че успешните формули бяха по-ценни и от злато. Стига да можеш да ги разчетеш.     Том се почеса по бузата. – Мислех, че ще бъде по-скоро с думи или нещо подобно. – Зашифровано е – обясних аз. – Защо винаги всичко е с шифър? – въздъхна той. – Защото останалите аптекари са готови на всичко, за да откраднат тайните ни. Когато отворя свой собствен дюкян – рекох гордо, – също ще зашифровам всичко. Никой няма да може да отмъкне моите рецепти. – Никой няма да иска твоите рецепти. Освен отровителите може би. – Нали се извиних? – А може би е зашифровано – продължи Том, – защото майстор Бенедикт не иска никой да го прочете. И под „никой“ имам предвид теб. – Учи ме на нови шифри всяка седмица. – На този научи ли те? – Сигурен съм, че е възнамерявал да го направи. – Кристофър! – Аз обаче го разчетох. Виж – посочих съчетанието   M08 . – Това е шифър със заместване: всеки две цифри отговарят на една буква. Това тук дава насока как да ги заместиш. Започваме с 08 и го заместваме с „М“. И продължаваме да броим напред. Съответно 08 е „М“, 09 е „Н“ и така нататък. Ето. Показах му таблицата, която бях направил. А Б В Г Д Е Ж З И Й К Л М Н О 26 27 28 29 30 01 02 03 04 05 06 07 08 09 10 П Р С Т У Ф Х Ц Ч Ш Щ Ъ Ь Ю Я 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25   Очите на Том заподскачаха от шифъра към редовете с цифри в началото на листа. – Значи ако заместим числата с точните букви… – … ще получим текста. Обърнах пергамента и му показах разшифровката, която бях написал с мастило отзад.   Барут Една част въглен. Една част сяра. Пет части селитра. Стрий поотделно. Смеси.   Което и направихме. Настанихме се край по-голямата витрина встрани от огнището – Том разумно отбеляза, че барутът и пламъците не са приятели. Той разчисти лъжиците за пускане на кръв от масата и донесе хаванчетата и чукалата от витрината до мечката. Аз пък се заех да търся бурканите със съставки по полиците. Стрих въглена. Облаци сажди блъвнаха във въздуха и се смесиха с дъха на земя от сушените корени и билки, окачени по гредите на тавана. Като хвърляше тревожни погледи към входната врата, притеснен да не би майстор Бенедикт да се върне, Том се зае със селитрата и взе да троши кристалите, на вид като обикновена трапезна сол. Сярата вече беше на ситен жълт прах. Оставих Том да забърка съставките в едно, а аз намерих в килера отзад парче месингова тръба, запечатана от единия край. До затворения край имаше дупчица, която разширих с един пирон. Пъхнах вътре парченце плетен, пепеляв на цвят шнур. Том повдигна вежди. – Майстор Бенедикт разполага с фитил за оръдие? – Използваме го, за да палим разни неща от разстояние – обясних аз. – Като се замислиш – подхвърли той, – може би това, че трябва да си на разстояние, когато палиш нещо, означава просто, че не бива да го палиш. В крайна сметка получихме безвредна на вид смес – просто ситен черен прах. Задържах тръбата изправена, а Том изсипа праха през отвора. Отстрани се посипа тънка струйка и зрънцата въглен се разпиляха по пода. Натъпках барута в тръбата с помощта на памучна тапа. – Какво да използваме вместо гюле? – рече Том. В дюкяна на майстор Бенедикт не открихме нищо, което да пасне плътно в тръбата. Най-доброто, което намерих, бяха шепа оловни сачми, от които отлюспвахме по малко за лечебните си смеси. Сачмите изтракаха в месинга и тупнаха глухо върху памука на дъното. Сега ни трябваше мишена, при това бързо. Подготовката отне доста повече от очакваното и въпреки уверенията пред Том, че майстор Бенедикт няма да се прибере скоро, знаех, че поведението му не беше много предсказуемо. – Няма да го палим навън – отсече Том. Имаше право. На съседите нямаше да им се понрави, ако из трапезарията им засвистяха оловни сачми. Препарираният бобър на камината беше изкушаваща мишена, но и майстор Бенедикт надали щеше да погледне с добро око, ако подемехме война с животните в дюкяна. – Какво ще кажеш за това? – посочих аз. На тавана до огнището бе закачено малко желязно котле. – Може да стреляме по дъното. Том разбута антимоновите чаши на другата маса и направи място за котлето. Вдигнах оръдието и го притиснах о корема си, за да не мърда. Том откъсна парче пергамент от разшифрованата ни рецепта и го задържа над огъня, за да пламне. После запали фитила на оръдието. Засвяткаха искри и пламъкът се втурна към тръбата като огнен стършел. Том залегна зад щанда и надникна отгоре. – Гледай само – ухилих се аз. Последва гърмеж, от който тъпанчетата ми едва не се пръснаха. Проблесна огън и изскочи облак дим, след което тръбата даде откат като побеснял вол и се заби точно между краката ми.     1 Антимон – сребристобял метал. – Бел. прев. 2 В миналото измервали дали монетите отговарят на определеното им тегло. – Бел. прев. 3 Никълс Кълпепър (1616–1654) – английски ботаник и лекар, автор на медицински и билкарски трудове. – Бел. прев. Втора глава Стоварих се на дъските като чувал с брашно. Оръдието издрънча на пода до мен и се изтърколи встрани. От единия край все още се точеше дим. Някъде отдалече чух глас, който питаше: – Добре ли си? Свих се на кълбо, притиснал с шепи слабините си, и се опитах да не повърна. Всичко беше потънало в дим и сякаш самият въздух беше посивял. Том изникна в облака, като размахваше ръце и кашляше. – Кристофър? Добре ли си? – Мммнннгффф – отвърнах аз. Том огледа дюкяна за някакъв цяр, който би могъл да ми помогне, но за съжаление нямаше „Компрес на Блекторн за болки в интимните части“. Внезапно Том се обади прегракнало: – Кристофър? Присвих очи сред пушека. И изтръпнах. Не само аз го бях отнесъл в десетката. По котлето, в което се бях прицелил толкова внимателно, нямаше и драскотина. Мечокът в ъгъла обаче вече имаше сериозни основания да се гневи. Оловните сачми от оръдието ни бяха направили козината между краката му на дреб. Той ни се блещеше в тих гняв, докато сламените му вътрешности се сипеха на купчинка между лапите му. Том залепи длани на бузите си и възкликна: – Майстор Бенедикт ще ни убие. – Спокойно – отвърнах аз, а болката взе да заглъхва пред кълбото ужас, в което се сви стомахът ми. – Чакай. Ще го поправим. – Как? Да не би в килера да имаш резервни слабини за мечка? Том стисна бузи и изстена. – Просто… Остави ме да помисля малко – рекох му аз. Естествено, майстор Бенедикт избра именно този момент, за да се прибере. Дори не беше прекрачил прага, когато застина на място. Беше доста висок и се налагаше да се приведе, за да мине през вратата. Майсторът просто се закова на входа прегърбен. Вечерният ветрец се заигра с дългите тъмни къдрици на перуката му. Той стискаше в длъгнестите си ръце пред гърдите голяма книга в кожена подвързия: новото издание на определителя за билки на Кълпепър. Под тъмното кадифено палто се виждаше широкият цяла педя виненочервен пояс, омотан около кръста му. Поясът беше обсипан с джобове, не много по-големи от човешки палец. Във всеки джоб беше затъкната стъкленица, запушена с коркова тапа или с восък. Имаше и кесийки, пълни с всякакви полезни неща: кремък и прахан, пинсети, сребърна лъжица с дълга дръжка. Майсторът сам беше измислил пояса, за да носи съставките и лековете си – поне онези, които не мъкнех аз, когато тръгнехме на домашно посещение. Майстор Бенедикт се вторачи в месинговото оръдие, което се беше изтъркаляло точно в краката му. От дулото все още се виеше тънка струйка дим. Очите му се стрелнаха от тръбата към нас двамата на пода и се свиха в тесни цепки. – Няма ли да влизаме, Бенедикт? – прогърмя нечий глас зад него. – Навън е студено. Широкоплещестият мъж избута майстора с рамо, влезе и отупа праха от обшитото си с кожа наметало. Беше Хю Когсхол, който беше завършил като чирак на майстор Бенедикт преди петнайсет години. Хю вече беше майстор и притежаваше частна работилница в съседния квартал. Хю сбърчи нос. – Мирише на… Погледът му се спря на нас двамата с Том и гласът му секна. Той покри уста с ръка и хвърли кос поглед към майстор Бенедикт. Надигнах се от пода внимателно и се изправих пред него. Том застана до мен, скован като статуя. На челото на майстор Бенедикт бе избила тъмна, дебела вена. Той проговори с леден глас: – Кристофър? Преглътнах сухо. – Ддда, майсторе? – Да не би, докато ме нямаше, тук да се е водила война? – Не, майсторе. – Тогава някаква свада? Или спор за дворцовата политика? – думите му бяха просмукани от сарказъм. – Да не би пуританите отново да са окупирали парламента и да са свалили нашия наскоро завърнал се крал4? Лицето ми гореше. – Не, майсторе. – В такъв случай – рече той и скръцна със зъби – би ли ми обяснил защо, за бога, си гръмнал мечока ми? – Не беше нарочно – отвърнах аз. До мен Том закима трескаво. – Стана грешка. Това явно го вбеси още повече. – Какво, целил си се в бобъра, но не си улучил? Не събрах сили да проговоря. Посочих котлето, все още килнато настрани във витрината до огнището. Майстор Бенедикт замълча за миг, а после отрони: – Стрелял си с оловни сачми… по желязно котле… от два метра? Погледнах Том. – Аз… Ние… Да? Майсторът затвори очи и се хвана за челото. После се наведе към нас и рече: – Томас… Том потръпна. Зачудих се дали няма да припадне. – Да, сър? – Отивай си вкъщи. – Да, сър. Той се измъкна настрани, като не спираше да се кланя непохватно. Взе ризата си от витрината, изскочи на улицата и хлопна вратата след себе си. – Майсторе… – започнах аз. – Мълчи – отсече той. Млъкнах. Обикновено в такива случаи чиракът – в този случай аз – би получил един здрав, хубав пердах. За трите години, които бях прекарал с майстор Бенедикт обаче, той не ме беше удрял – нито веднъж. Това бе толкова необичайно, че беше необходима цяла година под негова опека, за да осъзная, че явно наистина нямаше намерение да ме удря – когато и да било. Том, който се срещаше с тежката ръка на баща си всеки ден, намираше това за нечестно. Аз пък смятах, че е съвсем честно, понеже бях прекарал първите единайсет години от живота си в сиропиталището „Крипългейт“, където възпитателите раздаваха шамари като сладки на празник. Понякога обаче ми се искаше майстор Бенедикт да ме удря от време на време. Вместо това, когато направех нещо не както трябва, той ме поглеждаше някак особено. Разочарованието му започваше да ме гризе като червей, загнездваше се в сърцето ми и отказваше да излезе оттам. Както стана и сега. – Гласувам ти доверие, Кристофър – каза майстор Бенедикт. – Всеки ден. Дюкянът. Домът ни. Така ли се отнасяш с него? Сведох глава. – Аааз не исках… – Оръдие! – пламна майсторът. – Можеше да си изгориш очите. Тръбата можеше да избухне. А ако беше успял да улучиш котлето – явно Господ пази глупаците, защото за мен е непонятно как си го пропуснал, – щеше да се наложи да те стържа от стените от сега до Коледа. Нямаш ли поне капка разум? – Съжалявам – промърморих. – И си гръмнал проклетия ми мечок. Хю не се сдържа и прихна. – Не го окуражавай – скастри го майстор Бенедикт. – Доста съм се напатил и от теб! Хю вдигна ръце помирително. Майсторът се обърна отново към мен и попита: – И откъде изобщо намери барут? – Направих го – отвърнах аз. – Направил си го? Той най-сетне забеляза бурканите по масата. После видя и пергамента с шифъра, който бяхме оставили до тях с Том. Майстор Бенедикт се взря в него и го обърна. Изражението на лицето му беше неразгадаемо. – Разшифровал си това? – запита той. Кимнах. Хю взе листа от ръката му и го огледа. После погледна него. Двамата като че се разбраха тихомълком, но не схванах за какво точно. Внезапно ме обзе надежда. Може би щеше да се зарадва, че се бях справил сам със загадката. А може би не. Майстор Бенедикт ме мушна с кокалестия си пръст в ребрата. – Щом си толкова изобретателен, искам да напишеш рецептата за днешното си приключенийце. Трийсет пъти. След това я препиши още трийсет пъти – на латински. Първо обаче ще подредиш дюкяна. Всичко да си иде на мястото. После ще изтъркаш пода. На дюкяна, на работилницата, както и всички стъпала в къщата. Тази вечер. Чак до покрива. До покрива? Сега вече наистина ми се доплака. Вярно, тази вечер не се бях проявил като ангелче, но чираците и без това бяха подложени на труд до изтощение. Майстор Бенедикт може и да беше по-благ от останалите майстори, но не ми спестяваше задълженията. Дните ми започваха, преди петлите да пропеят в шест. Ставах първи и приготвях дюкяна, после трябваше да упътвам клиентите, да помагам на майстора в работилницата, да се упражнявам и сам, да уча и прочее, при това доста след залез слънце. После трябваше да прибера всичко, да приготвя вечеря и да почистя дюкяна, преди да легна да спя на сламеника, който ми служеше за легло. Имах почивка само в неделите и на някой друг празник. А тази година имаше двоен празник, което се случваше веднъж на десетилетие: днес беше Възнесение, а утре – Кралска дъбница5. Бях чакал тази почивка цяла година. Чирашките ми документи гласяха, че майстор Бенедикт нямаше право да ме кара да работя на празник. Според същите тези документи обаче аз нямах право да крада от запасите му, да правя барут и да гърмя по препарирани мечки. Или по каквито и да било мечки. Затова просто отпуснах рамене и рекох: – Да, майсторе.   Върнах бурканите и съставките по полиците. Майсторът взе оръдието ни и го скри в работилницата отзад. Следващите няколко минути прекарах в събиране на омазаните в сажди оловни сачми, пръснали се по всички кьошета на дюкяна. След това се зачудих какво да правя с бедния мечок. След като беше окачил зад щанда аптекарския си пояс с шишенцата със съставки и лекове, майстор Бенедикт се беше скрил отзад. Преместих поглед от пояса към мечока в ъгъла. Дали ако не зашиехме няколко джоба на някакво одеяло и не го увиехме около кръста на мечока… – На твое място не бих го направил. Хю се беше отпуснал в стола до огнището и прелистваше новия билков определител на майстора. Дори не ме гледаше. – Нямах намерение да ползвам същия пояс – рекох оправдателно. – Но не мога да го оставя така – замислих се. – Дали да не му сложим едни бричове? Хю поклати глава. – Доста странно момче си. Преди да отвърна, входната врата се отвори със скърцане. Подуших посетителя, преди да го видя – остра воня, смес от парфюм с розова вода и миризмата на телесата му. Беше Натаниъл Стъб – аптекар, чийто дюкян се намираше през две улици. Вясваше се веднъж в седмицата, за да ни отрови въздуха. Целта му беше да шпионира най-близката конкуренция, доколкото „конкуренция“ беше точната дума. Ние предлагахме истински лекарства. Той печелеше от продажбите на хапчетата „Ориенталска панацея на Стъб“, които лекували всяка болест от шарка до чума – според листовките, които лепеше на всеки ъгъл. Доколкото знаех, единственият доказан ефект от хаповете на Стъб беше намаленото тегло на кесията. И все пак клиентите му ги купуваха с шепи. Стъб не се свенеше да демонстрира благосъстоянието си: дебелите му пръсти бяха обсипани с тежки пръстени със скъпоценни камъни, в ръката му се поклащаше бастунче със сребърна змийска глава, а над лъскавата копринена риза беше наметнал жакет от брокат. Долният край на ризата стърчеше нелепо от отворения му дюкян – уж по последната мода. На мен ми изглеждаше, сякаш си е натъпкал гащите с целувки. Стъб махна на Хю отсечено с бастунчето. – Когсхол. Хю кимна в отговор. – Къде е? – попита Стъб. Отговорът на Хю ме изпревари: – Бенедикт е зает. Стъб опъна жакета си и огледа дюкяна. Както обикновено, погледът му се задържа на полиците зад тезгяха, където стояха най-ценните ни съставки, например диамантеният прах и златните прашинки. Накрая все пак забеляза, че стоя до него. – Ти ли си чиракът? Беше празник и бях свалил синята престилка, която чираците бяха задължени да носят. Нищо чудно, че не ме беше разпознал – все пак живеех тук едва от три години. Кимнах. – Да, майстор Стъб. – Ами отивай да го доведеш тогава – нареди той. Заповедта ме накара да се замисля. Принципно от мен се очакваше да изпълнявам само командите на собствения си майстор. От друга страна, проявата и на най-малкото неуважение към друг майстор би могло да ми навлече сериозни проблеми пред Гилдията на аптекарите, а Стъб не беше от хората, с които да си пробваш късмета. Въпреки това нещо в отношението на Хю ме наведе на мисълта, че е по-добре да спестя на майстор Бенедикт срещата със Стъб тази вечер. И така направих втората си грешка за вечерта – поколебах се. Стъб ме удари. Фрасна ме отстрани по главата с края на бастунчето. Зъбите на сребърната змия се впиха в меката част на ухото ми с пронизваща болка. Залитнах към шкафчето и притиснах ухо с ръка, като извиках – колкото от болка, толкова и от изненада. Стъб избърса бастунчето в ръкава на жакета си, сякаш досегът с мен го беше омърсил. – Казах да го доведеш. Лицето на Хю потъмня. – Казах ви, че Бенедикт е зает. А момчето не е ваше. Внимавайте с ръцете. На лицето на Стъб се изписа отегчение. – Момчето не е и ваше, Когсхол. Вие пък внимавайте с приказките. Майстор Бенедикт се появи на вратата зад щанда. Бършеше ръце в един парцал. Огледа ни и повдигна вежди. – Какво искаш, Натаниъл? – попита. – Не чу ли? – отвърна Стъб. – Станало е ново убийство – той се ухили. – Или пък вече знаеш за него…   4 През 17-и век пуританите, предвождани от Оливър Кромуел, арестуват и обезглавяват крал Чарлз I (1649) и основават де факто република; след смъртта на Кромуел през 1658 г. крал Чарлз II (1630–1685) получава покана да се завърне на трона на Англия след дългогодишно изгнание във Франция. – Бел. прев. 5 Кралска дъбница (англ. Royal Oak Apple Day) – празник в чест на възстановяването на монархията в Англия. – Бел. прев. Трета глава Хю сложи пръст между страниците на книгата, която четеше, и я затвори. Майстор Бенедикт постави внимателно парцала на щанда и бавно опъна краищата му. – Кой? – каза накрая. „Поредният аптекар“, помислих си аз и сърцето ми учести ударите си. Този път обаче не беше аптекар. – Преподавател, от Кембридж. Стъб мушкаше майстор Бенедикт с всяка своя дума като с игла. – Бил наел къща в Ривърдейл за лятото. Името му било Пемброк. Хю стрелна майстора с очи. – Открила го перачката – продължи Стъб. – С разпорен корем, като останалите. Ти го познаваш, нали? Стъб напомняше котка, хванала мишка натясно. Очаквах всеки миг да замърка. Майстор Бенедикт го изгледа спокойно. – Кристофър. – Аз? – Иди да почистиш гълъбарника – рече той. Разбира се. За какво да оставам? Все едно ме беше еня, че някакъв мъж, когото моят майстор познавал, току-що се простил с живота си. На чираците обаче не им беше разрешено да спорят. Затова просто излязох, като мърморех под нос.   На приземния си етаж нашата къща имаше две помещения, пригодени за работата на майстор Бенедикт. Отпред беше дюкянът, а отзад се намираше работилницата. Именно тук преди три години за първи път научих какво е да чиракуваш. В онзи ден не знаех какво да очаквам. В „Крипългейт“ по-големите момчета обожаваха да плашат по-малките с разкази за жестокостите, на които майсторите подлагали чираците си. „Все едно си затворник в тъмниците на Кулата6. Оставят те да спиш само по два часа на нощ. Единствената ти храна е половин комат мухлясал хляб. И те бият, дръзнеш ли да ги погледнеш в очите.“ Първата ми среща с майстор Бенедикт далеч не беше успокоителна. Когато посочи мен сред скупчените едно до друго момчета в дъното на Главната зала на Гилдията на аптекарите, се запитах дали не се бях паднал при най-страховития майстор от всички. Лицето му не излъчваше злост, но беше абсурдно висок. Щом се надвеси над мен – по онова време бях едва единайсетгодишен, – ме обзе чувството, че току-що съм срещнал говореща бреза. Докато крачех след майстор Бенедикт към новия си дом, в ума ми непрекъснато се въртяха разказите на сираците от приюта, от които стомахът ми се свиваше. „Новият ми дом.“ Цял живот бях мечтал от дъното на душата си да напусна сиропиталището. Е, желанието ми беше на път да се сбъдне, но аз бях по-уплашен от всякога. Беше пладне и слънцето прежуряше безмилостно, а от купчините животински фъшкии в канавките се носеше най-отвратителната смрад, която лондончани бяха подушвали от години насам. Аз обаче бях потънал в собствените си мисли и миризмата почти не ми правеше впечатление. Майстор Бенедикт, изглежда, също беше потънал в своя собствен свят – не обръщаше внимание на абсолютно нищо. Някой изля близо литър и половина урина от нощното си гърне през прозореца на втория етаж на една къща и течността плисна на сантиметри от краката му, но той дори не трепна. Един файтон едва не го прегази – обкованите с желязо колела изтракаха по паважа, а конете преминаха толкова близо, че усетих мускусния им мирис. Майстор Бенедикт просто спря за миг, след което продължи към дюкяна, сякаш беше излязъл на разходка в Кларкънуел Грийн7. Дали пък наистина не беше дърво? Сякаш нищо не му правеше впечатление. За мен не можеше да се каже същото. Щом майсторът отключи входната врата на дюкяна, стомахът ме присви. Над входа на две сребърни вериги се поклащаше избеляла дъбова табела.   БЛЕКТОРН ЛЕКОВЕ ЗА ВСЯКАКВИ ЗЛОВРЕДНИ БОЛЕЖКИ   Яркочервените букви бяха обрамчени от резбовани бръшлянови листа, оцветени в топъл тъмнозелен цвят. Отдолу с дебели златисти щрихи беше изрисуван рог от еднорог, общоприетият символ на аптекарите. Майстор Бенедикт ме преведе през входа към работилницата в дъното. Извих шия, за да огледам дюкяна: препарираните животни, витрините, плътно натъпканите полици. При вида на работилницата обаче направо се заковах на място и зяпнах. На всеки сантиметър от тезгясите, във всяко кьоше по полиците и под разнебитените табуретки се криеха стотици аптекарски буркани, пълни с листа и прахове, с течности и кремове. Между тях се търкаляха безброй инструменти и уреди: чудати стъкленици над пламъка на маслени лампи; бълбукащи течности, изпускащи странни миризми; малки и големи котлета и казани от желязо, мед и калай. Пещта в ъгъла бълваше изпепеляващи кожата вълни горещина от зеещата си паст, широка около три метра и половина и висока към метър и двайсет. Десетки експерименти къкреха на трите поставки в нея; в единия край имаше само нажежени въглени, в другия огънят гореше диво. Пещта беше с формата на сплескана глава лук и гладките ù, плавно заоблени черни стени се извиваха нагоре към комина – огънат кюнец, който бълваше изпаренията през задната стена и обогатяваше вонята на боклук, нечистотии и тор, понесла се над лондонските улици. Останах на място със зяпнала уста, докато майстор Бенедикт не тикна една тенджера от ковано желязо в ръцете ми и не нареди: – Сложи вода да заври. После махна към табуретката в края на средния работен плот, близо до задната врата, водеща до малката лехичка с билки в уличката зад къщата. Застанах пред три празни калаени чаши и малък стъклен буркан, пълен със стотици малки, черни семенца, подобни на бобчета. Всяко беше колкото половин калинка. – Това е луда ябълка – обясни майсторът. – Разгледай ги и да видим какво ще откриеш. Притеснено извадих едно от семенцата от буркана и го завъртях между пръстите си. Имаше лек дъх на гнили домати. Докоснах го с върха на езика си. Вкусът му не беше по-добър от мириса – горчиво и мазно, леко пикантно. Устата ми пресъхна почти мигновено. Споделих какво съм усетил с майстор Бенедикт. Той кимна. – Добре. Сега счукай три от семената и ги сложи в първата чаша. Във втората сложи шест, а в третата – десет. После ги залей с врялата вода и ги остави да се накиснат. Направих каквото ми нареди. Докато сместа се запарваше, той попита: – Знаеш ли какво е астма? – Да, майсторе – отвърнах. Няколко деца в сиропиталището страдаха от тази болест. Едно лято саждите и зловонията във въздуха натежаха прекомерно и астмата умори две момчета само за ден – собствените им дробове отказаха и те се простиха с живота пред безсилните погледи на възпитателите, неспособни да им помогнат. – В малки дози – обясни майстор Бенедикт – лудата ябълка е полезна за лечението на астма. Той побутна първата чаша към мен. Парченцата от трите счукани семена се въргаляха на дъното в потъмнялата вода. Миришеше отблъскващо. – Това е правилната доза за човек с обикновено телосложение. После ми подаде и втората чаша. – Това количество луда ябълка предизвиква ужасни халюцинации, същински кошмари в будно състояние. След края на кошмарите тялото на пациента ще бъде разкъсвано от болка в продължение на дни. Накрая ми връчи и третата чаша. – Това ще те убие. Изпий го – и след пет минути си мъртъв. Втренчих се в чашата. Току-що бях направил отрова. Удивен, вдигнах очи към майстор Бенедикт. Той ме наблюдаваше с интерес. – Е? – рече той. – Какво научи току-що? Отърсих се от изненадата и се заставих да помисля. Очевидният отговор бяха свойствата на лудата ябълка и рецептите, които можех да приготвя от семената ù. От начина, по който ме наблюдаваше майстор Бенедикт, обаче останах с впечатлението, че очаква да чуе нещо повече. – Аз нося отговорността – отвърнах. Веждите му подскочиха нагоре. – Така е – кимна той. Звучеше доволен. Махна към билките, маслата и минералите около нас. – Тези съставки са дарове от Господа. Те са инструментите на нашия занаят. Никога не забравяй това – те са просто инструменти. Могат да излекуват, могат да причинят и смърт. Изборът никога не е в самия инструмент. Той е в ръцете – и в сърцето – на онзи, който борави с него. От всичко, на което ще те науча, Кристофър, няма по-важен урок от това. Разбираш ли? Кимнах малко смаян – и уплашен – от доверието, което ми бе засвидетелствал току-що. – Добре – рече той. – Тогава да излезем да се поразходим, за да научиш и последния си урок за днес. Майсторът хвърли в ръцете ми тежка кожена чанта и опаса пояса с шишенцата около кръста си. Вторачих се удивено в пояса. Той ме изведе обратно на улицата. Презрамката на чантата се впи в рамото ми. Майстор Бенедикт спря пред имение в северния край на града. За момче от „Крипългейт“ то ми се стори като двореца на самия крал. Прислужникът с ливрея ни въведе в огромно антре и ни помоли да изчакаме. Опитах се да не се заплесвам по заобикалящия ни лукс: сатенените дамаски по обрамчените със златен корниз стени; полилеят над главите ни, чиито стъкълца блестяха на слънчевите лъчи, нахлуващи през кристалните прозорци; таванът над тях, изрисуван с коне, препускащи през гори под безоблачно, лазурно небе. Накрая една кръглолика камериерка ни поведе по вито мраморно стълбище към всекидневната. Там ни очакваше жена на средна възраст, облечена с изрязан жълт корсаж върху яркооранжева рокля от копринен сатен, извезана с цветя. Полите на роклята се разтваряха в долната си част и разкриваха набрана на волани изумруденозелена фуста. Дамата се беше изтегнала на кадифена кушетка и хапваше череши от сребърна купа. Високото ù чело се набръчка и тя изплю една костилка. – Господин Блекторн, нямате милост. Очаквах ви в страдание. Майстор Бенедикт се поклони леко. След което ме накара да подскоча, тъй като ù кресна, сякаш слухът ù изневеряваше. – Извинете за закъснението, лейди Люси. Позволете да ви представя Кристофър. Той се отдръпна встрани. Лейди Люси ме огледа критично. – Малко си млад за аптекар, не мислиш ли? – рече тя. – Ъъ, не, милейди. Искам да кажа, да, милейди – оплетох се аз. – Аз съм чирак. Тя повдигна вежди. – Расъл ти рак? Момче, какви ги бръщолевиш, за бога? Погледнах майстора, но лицето му беше безизразно. Опитах отново, като този път последвах примера му и викнах. – Аз съм чирак. – Ами така да беше казал! Хайде, какво чакаш. Гърбът ми мира не ми дава. Камериерката взе да развързва връзките на корсажа на лейди Люси. Отклоних поглед смутено. – Не ставай смешен – рече тя. Дамата се обърна с гръб към мен и притисна коприната към гърдите си, а камериерката разтвори корсажа отзад. Кожата покрай гръбнака ù беше червена и възпалена. Даваше вид, че сърби непоносимо. Отново обърнах очи към майстор Бенедикт, несигурен какво се очаква да направя. Този път той посочи чантата на рамото ми. Надникнах вътре и съзрях дебел керамичен буркан, чийто широк отвор беше запушен с коркова тапа. Извадих я и се отдръпнах ужасèн. Вътре имаше тъмнокафяв крем на бучки, който изглеждаше като съдържанието на използвана бебешка пелена. Миришеше по същия начин. – Нанеси един слой върху обрива – рече майстор Бенедикт тихо. – Колкото да го покрие, но не по-дебело. Пъхнах пръсти в слузта и потръпнах. Помолих се да не е онова, на което приличаше. Размазах шепа от крема по гърба на лейди Люси. За мое учудване тя не само не се оплака, а видимо се отпусна с облекчение, щом слузта покри кожата ù. – Далеч по-добре – въздъхна тя. – Благодаря ви, господин Блекторн. – Ще дойдем пак утре, мадам – изкряска той и камериерката ни изведе. Когато пъхнах аптекарския буркан обратно в чантата, забелязах на дъното ù сгънат вълнен парцал. На улицата го извадих и се заех усърдно да бърша противната кафеникава смес от пръстите си. – Е? – рече майстор Бенедикт. – Какво научи сега? Отвърнах, без да се замислям: – Винаги носи памук, за да запушиш носа си. На мига си дадох сметка как беше прозвучало това, и се свих в очакване да ме удари за наказание за наглостта ми, както биха сторили възпитателите в „Крипългейт“. Вместо това майсторът премигна насреща ми, след което отметна глава и избухна в смях – топъл, звучен смях. Спомням си, че тогава за пръв път си помислих, че всичко ще бъде наред. – Точно така – рече той. – Но ако това ти се е сторило гадно, почакай да видиш какво ще те уча утре – той се изхихика. – Е, хайде, Кристофър. Да се прибираме вкъщи.   На другия ден майстор Бенедикт действително ме научи на още неща, както и всеки следващ ден след това. Представата ми за аптекарството беше за живот, затворен в дюкяна. В действителност работилницата отзад се превърна в истинския ми дом. Тук майсторът ми показваше как да смесвам електуарий8 от корен от бяла ружа и мед за болно гърло; как да стривам върбова кора и да правя запарка с нея като болкоуспокоително; как да съчетая шейсет и четири съставки в продължение на четири месеца, за да получа венецианска мас – противоотрова при ухапване от змия. Разкри ми и своите собствени тайни рецепти, както и шифрите, с които ги предпазваше. В това помещение открих бъдещето си, създавайки чудеса чрез сътвореното от самия Господ Бог. Поне в някои дни беше така. Днес щях да боравя единствено с малко пшеница, една кофа и лопатка за курешки. Докато майсторът и Стъб разговаряха в съседната стая, аз взех каквото ми бе нужно и излязох. Вратата срещу гигантската фурна водеше към горните етажи; стръмните стъпала бяха толкова стари, че и при най-леката стъпка врещяха като подплашено магаре. На втория етаж бяха кухнята – малка, но удобна – и килерчето, в което държахме по малко хляб, някоя и друга пита сирене, пушена риба и една-две бъчонки ейл9. Останалите стаи бяха препълнени със запаси за работилницата. Част от третия етаж също служеше като склад, но за другата страст на майстор Бенедикт – книгите. Единственото, което съперничеше на манията му да открива нови рецепти, беше лудостта му по издирването на нови книги. Зарази с нея и мен. Освен всекидневните ни уроци очакваше от мен да уча и самостоятелно – не само за рецептите и реакциите между отделните съставки, а и от безспирно увеличаващата се негова колекция от издания. От тях се учех на философия, история, теология, езици, природни науки и на всичко останало, което палеше искрицата на въображението на майстора ми по време на седмичните му посещения при неговия приятел, книжаря Исак. Площадката на върха на стълбището водеше до личните покои на майстор Бенедикт. И тук стените бяха обсипани с книги и за да стигне до вратата, човек трябваше да се промуши покрай парапета. Стълбата срещу покоите на майстора водеше до капак в тавана. Отворих резето, покатерих се и излязох в привечерния хлад. Къщата ни беше с плосък покрив. Обичах да излизам горе в жежките летни нощи, тъй като въздухът тук беше по-прохладен, а и високо над паважа острите улични миризми не се долавяха толкова силно. За нещастие, тази вечер нямах късмет: северозападният вятър довяваше смрадта на варена мас и урина от сапунджийския дюкян през четири улици от нас. На покрива, в голяма клетка от дърво и тел в задния южен ъгъл на терасата, държахме птиците си. Щом отворих куката на вратата на клетката, те запърхаха шумно с криле. Няколко от по-смелите занадничаха около ръкавите на ризата ми, след като влязох, но щом установиха, че кофата е празна, загубиха интерес. Един от гълъбите – охранена женска на черно-бели петна, се спусна от кацалката и ме клъвна по пръстите на краката. – Здравей, Бриджит – рекох ù. Тя изгука. Пуснах лопатката на земята и я взех в ръце. Беше топла, а перата ù бяха меки на допир. – Изгониха ме – оплаках ù се. – Пак. Бриджит отърка глава в палеца ми със съчувствие. Гушнах я в свивката на лакътя си и извадих шепа ечемик от джоба си. Загледах отнесено как кълве зърната от дланта ми. В ума ми все още се въртеше разговорът, поради който ме бяха изгонили. Стъб открай време се държеше противно, но след новото убийство начинът, по който оглеждаше дюкяна ни, караше стомаха ми да се свие. Не беше тайна, че работите на моя майстор вървяха добре, както не беше тайна, че Стъб не обича конкуренцията. Знаех, че няколко години по-рано беше опитал да купи дюкяна ни. Майстор Бенедикт беше отказал да му го продаде, а Стъб го беше обвинил, че е откраднал рецептите му. Никой не беше взел обвиненията насериозно, но днес се замислих – докъде беше готов да стигне човек като него, за да получи онова, което иска? А и защо беше дошъл да дразни майстор Бенедикт с убийствата? Знаеше ли нещо за тях? Съсечените жертви вече наброяваха шест. Трима бяха аптекари… А последната жертва беше познат на моя майстор. „Все по-близо“, мина ми през ума. Сякаш се затягаше примка. Потръпнах, но не от студ. Долу се говореха важни работи. А аз бях тук, пропъден на покрива! Е, майстор Бенедикт можеше да ме отпрати, щом това беше желанието му. Но ако свършех със задачите си тук, щеше да се наложи да се върна в дюкяна. – И ако случайно подочуя нещо – рекох на Бриджит, – вината няма да е моя, нали? Приех мълчанието ù за съгласие и се залових за работа. Подът на клетката беше покрит с плътен слой сиво-белезникава нечистотия. Бриджит подхвръкваше от едното ми рамо на другото и клъвкаше косъмчетата зад ушите ми, докато аз остъргах горния слой курешки от земята и го събрах в кофата. Щом приключих, вдигнах Бриджит от яката ми и я сложих далеч от течението, в сламата в дъното, където щеше да ù е топло и уютно. – Ще ти донеса закуска утре сутрин – рекох. Тя поклати глава срещу мен и изгука на сбогуване.   Гледахме птиците не само за забавление. Курешките от гълъби бяха ценни. Понякога продавахме по малко на градинарите от пазара – бяха особено благотворни за отглеждането на аспержи. Произвеждахме от тях обаче и нещо доста по-ценно от тор. Върнах се в работилницата и отворих една бъчва в ъгъла. Отвътре ме заля вълна смрад, заради която едва не загубих съзнание. Задавих се, но все пак изсипах събраното в бъчвата, след което увенчах процеса, като разкопчах панталона си и се изпиках върху сместа – поредното задължение на чирака. Затворих плътно бъчвата. Щеше да остане така в следващите три месеца, а после щях да изкарам гнусната смес отвътре и да я изсипя в тави на слънцето. След като изсъхнеше на слънцето, тя щеше да стане на бодливи, бели кристали – селитра. Когато най-сетне свърших, пропълзях до вратата и долепих ухо до дървото, изпълнен с опасения, че разговорът е приключил. Темата обаче явно беше от изключителна важност, защото Стъб все още беше вътре, на ръба да се разкрещи. – Задават се промени, Бенедикт – каза той. – И е по-добре този път да застанеш на правилната страна. – Аз не вземам страни, Натаниъл – отвърна майстор Бенедикт. – Подобни дрязги не ме интересуват. – Може би ще те заинтересува златото? С правилните връзки и с точната подкрепа може да натрупаме цяло състояние… – Въпросът не е в парите – отсече майстор Бенедикт. – Не искам да имам нищо общо с това. Дошъл си при грешния човек. Стъб се изкикоти. – Преструвай се колкото си искаш. Ще направиш избора си – по един или друг начин. Настъпи мълчание. – Това заплаха ли е? – попита майстор Бенедикт. Гласът на Стъб прозвуча мазно като олио. – Разбира се, че не, Бенедикт. В крайна сметка какво общо имам аз с подобна долна афера? Нищо. Абсолютно нищо. Чуха се тежките стъпки на Стъб, след което входната врата изскърца и се хлопна. За момент се възцари мълчание. След това Хю заговори на майстора – толкова тихо, че се наложи отново да прилепя ухо до дървото, за да го чуя. – Какво ще правим сега? – Ще внимаваме – отвърна майстор Бенедикт. – А ако Пемброк е проговорил? – Не би го направил. – Не всички издържат на мъченията – рече Хю. – Вярно е, но така или иначе е изключено Натаниъл да знае каквото и да било. Просто гадае. – Е, отдава му се. – Проблемът не е у Стъб – продължи майстор Бенедикт. – Трябва да сме нащрек с чирака. Повдигнах вежди. Какъв чирак? Какво искаше да каже? – Трима от шестимата бяха точните хора, Бенедикт – каза Хю. – Не може повече да се самозалъгваме, че всичко е съвпадение. Ако Стъб подозира за плановете ни, значи е въпрос на време да се досети и някой друг. Саймън вече напусна града. – Къде е? – Във Франция. Мисля, че в Париж. Не иска да има нищо общо с нас. Отново мълчание. – А ти би ли заминал? – Знаеш, че не бих го направил – отвърна Хю. – Но не можем да продължаваме вечно. Стъб е прав в едно – ще трябва да направим избор, при това скоро. Майстор Бенедикт въздъхна. – Знам.   Майсторът отвори вратата на работилницата, а аз се престорих, че тъкмо привършвам с бъчвата. – Съжалявам, но днес няма да вечерям с теб – рече той. – Налага се да изляза. Това не беше нещо необичайно. Майстор Бенедикт често излизаше вечер и се прибираше доста след като заспях. – Да, майсторе. Той усети разочарованието в гласа ми и рече: – Какво има? Обиден си за преди малко ли? Ела насам. Обгърна раменете ми с ръка. – Съжалявам, че ти се ядосах, Кристофър – каза. – Но Бог ми е свидетел, понякога се чудя дали ще заваря дюкяна, когато се прибера. Трябва да обмисляш действията си, преди да предприемеш нещо. – Знам, майсторе. Бяхте прав. Не се сърдя за това. Макар че все пак не исках да търкам подовете. – Какво има тогава? – Какво искаше Стъб? – попитах. – Майстор Стъб – натърти той с лек укор – искаше същото, което иска винаги. Лесен път към забогатяването. – Защо тогава повдигна темата за убийствата? – Аха… Ето какво те тревожи. След като изплюх камъчето, останалото се изля като река Темза след топенето на снеговете напролет. – Навън бродят банда убийци, които никой не може да спре, а Том смята, че са католици, докато според майка му са пуританите, пък аз мисля, че е нещо по-лошо и от двете и че дори и кралят е уплашен. Вие познавате последната им жертва, а те убиват аптекари… – поех си въздух. – Е? – рече майстор Бенедикт. – Ами… ние сме аптекари. – Ние? – изгледа ме учудено. – Вярно! Колко удобно. – Майсторе! Той се засмя с умиление. – Убийствата не бива да те тревожат, момче. От толкова въображение ще ти спре сърцето. Няма никаква „банда убийци“. Никой не преследва аптекарите. А Натаниъл Стъб е безобиден. „Та той ви заплаши!“, едва не извиках аз, но осъзнах, че ще издам, че ги бях подслушал. Зачудих се какво да кажа и накрая се спрях на: – Значи сме в безопасност? – Като бричовете на краля – отвърна той. – Хайде, успокой се. Не ме грози опасност. И ако обещаеш да не правиш повече огнестрелни оръжия, ти също си в безопасност. Не се тревожи – той ме потупа по рамото. – Вярвай ми.   Искаше ми се да му вярвам, но не бях сигурен, че е така. В крайна сметка все някой беше убил тези нещастници. А и Хю също ми се беше сторил притеснен. „Трима от шестимата бяха точните хора – беше казал. – Не може повече да се самозалъгваме, че всичко е съвпадение.“ Какво означаваше това? Нищо добро, без съмнение. Но каквото и да беше, очевидно нямаха намерение да го споделят с мен. Ако исках да разбера, щеше да се наложи да поподслушвам още малко. Така или иначе, тази вечер не можех да направя нищо повече по въпроса. Бях гладен, затова за вечеря отрязах парче сирене от питата в килера и го прокарах с чаша бира. После се заех с наказанието. Преписвах рецептата за оръдието на английски и на латински, докато не ми изтръпна ръката, след което изтърках подовете и стъпалата, чак до покрива. Приключих три часа след мръкване, залостих входната врата, пуснах кепенците на прозорците, пропълзях под щанда до сламеника и заспах като пън. Събуди ме някакъв шум. Отначало реших, че идва от улицата. После го чух отново, от другата страна на щанда. Един от керамичните буркани изтрополи на полицата. Преди да си легна, бях заключил дюкяна. Не бях пуснал резето на задния вход на работилницата, за да може майстор Бенедикт да влезе. Все пак бях заключил и там – само той и аз знаехме къде е скрит ключът. А и той винаги влизаше вкъщи през работилницата и се качваше направо горе. Никога не минаваше през дюкяна. Отново се чу шум. Стъпка. Дъските проскърцаха едва чуто. Вътре имаше някой.     6 Кулата на Лондон (англ. Tower of London) е замък, построен около средата на 11-и век, по време на норманското нашествие. От 1100 г. до 1952 г. служи като затвор. – Бел. прев. 7 Район в Лондон. – Бел. прев. 8 Електуарий – медицинска паста, получена от смесването на стрити на прах билки и лековити вещества с мед или сироп. – Бел. прев. 9 Ейл – вид бира, произвеждан главно във Великобритания. – Бел. прев. Четвърта глава Бръкнах под сламеника и затършувах за ножа си. Сърцето биеше бясно в гърдите ми. План… Трябваше ми план. През ума ми минаха няколко. Можех да изскоча и да ги изненадам. Или да се измъкна и да повикам помощ. Или да остана, където бях, и да се подмокря. Замислих се сериозно над план номер три. Но ако в дюкяна имаше обирджия, той щеше да мине зад щанда. Най-ценните лекарства, с които разполагахме, бяха тук, по полиците, на сантиметри над главата ми. А ако беше наемен убиец… Стиснах ножа, сякаш беше Екскалибур. Всъщност острието му бе дълго пет сантиметра, дръжката му едва се крепеше и беше тъп като воденичен камък. Беше трудно да нарежеш дори ябълка с него. Надигнах се на колене и надникнах над щанда. Въглените в огнището все още хвърляха меки отблясъци наоколо. Не виждах натрапника, но той хвърляше сянка върху стената на слабата червеникава светлина. Беше огромна. Същински великан. Невероятно, невъзможно висок. Ами добре тогава. И дума не можеше да става да се опитвам да го преборя. А и подмокрянето не беше план. И така: избор номер две. Да се промъкна до входа, да сваля резето, да изтичам навън и да се разпищя като момиченце. „Ами Майстор Бенедикт? – сепнах се. – Ако се е върнал?“ Не можех да го зарежа просто така. Великанът се отдръпна от полиците. Стискаше в ръце доста непохватно керамичен буркан. Запремята го с мучене, след което го стовари шумно на масата до огнището. Застана по-близо до кехлибареното сияние на жаравата и успях да го огледам по-добре. Оказа се, че не е великан. Вярно, висок беше, но ръстът му си беше човешки. И въпреки че сянката му изглеждаше широкоплещеста, всъщност беше доста хърбав. На практика имаше точно същото телосложение като моя… – Майсторе? – казах. Майстор Бенедикт се облегна на масата. – Да. Лягай си. Изключено. Сърцето ми все още думкаше като кралската артилерия. Какво правеше с този буркан посред нощ? – Добре ли сте? – попитах аз. – Да, Кристофър. Добре съм. Отивай да спиш. Отидох до огнището и използвах въглените, за да запаля фитила на лампата. Пламъкът грейна, а аз едва не изпуснах лампата. Майстор Бенедикт сякаш току-що се беше завърнал от война. Перуката му бе изчезнала, разкривайки късата му, сива коса, сплъстена и мръсна. Дрехите му бяха толкова оцапани с кал, че синият цвят отдолу беше далечен спомен. Цялата дясна страна на лицето му беше омазана в нещо черно. Напомняше сажди. – Да не ви е нападнал някой? – попитах. – Стъб? – потръпнах. – Или убийците? – Не. Опита да се извърне, но движенията му бяха тромави и несигурни. Хванах го за ръката. – Нека ви помогна. – Добре съм – отсече той. – Моля ви, майсторе. Ще ви заведа в стаята ви. След миг мълчание той кимна. Преметнах дясната му ръка през рамо. Той изстена от болка. Забелязах, че палтото му е разкъсано на рамото. Преведох го отзад и по стълбите, като си светех с лампата. С изскърцването на всяко следващо стъпало като че ставаше все по-тежък. Горе бутнах вратата с хълбок и го внесох вътре. В стаята на майстор Бенедикт се носеше слабо ухание на египетско благовонно масло. Край стената до огнището имаше тясно легло с груби кафяви чаршафи от памук и една-единствена възглавница. До него седеше проста маса с един по-къс крак, подпрян със сгъната овча кожа. Край бюрото до отворения прозорец имаше стол от бряст, резбован с рози, а върху него се мъдреше нощно гърне. Бюрото беше отрупано с документи и пепел от маслото, раздухвана от нощния ветрец. Из цялото помещение бяха струпани книги – купчина до купчина, всяка с поне дузина издания. „Книжарят Исак сигурно се къпе в злато“, мина ми през ума. Излъкатуших заедно с майстора между книгите и го положих внимателно на леглото. Загледах се в него и се зачудих как да постъпя. „Ти си ученик на майстор Бенедикт – казах си. – Готов си.“ Това ме успокои. Запалих фенера на масата от моя, затворих капаците на прозорците и разрових тлеещата жарава в огнището, за да се постопли. После го прегледах. Долу ми се беше сторило, че палтото му е скъсано, но на по-силната светлина овъглената, втвърдена вълна и почернялата кожа отдолу ми разкриха истината. Беше обгорен. Сърцето ми също пламна в огън към онзи, който му беше сторил това. – Починете си, майсторе – рекох му. Изтичах долу в работилницата и напънах ум да си спомня всичко, което ме беше учил за лечението на изгаряния. Замъкнах две кофи вода до стаята му. После се върнах долу и затършувах по полиците за лекарствата, които ми бяха нужни. Едно от тях, кремът със сребро на прах, вече беше извадено – именно него беше взел майсторът, когато ме събуди. Награбих бурканите в ръце, сложих отгоре им малка калаена тенджерка с вода и една чаша и се върнах горе. Майстор Бенедикт се беше отпуснал на възглавницата и дишаше тежко. Проследи как поставих тенджерката над огъня и как наредих бурканите на масата до него. Опитах се да съблека палтото му, но щом вдигнах ръцете му, той потръпна, затова разрязах плата по шевовете с ножа. Дрехата и без това беше съсипана и ставаше само за парцали. С облекчение установих, че въпреки мехурите по кожата на рамото, изгарянето не беше тежко. Отмих саждите и от лицето на майстора. Загребах сушен мак от един от бурканите, пуснах го във врящата на огъня вода и след минута сипах отварата в чашата до леглото. Макът беше най-доброто болкоуспокоително, дарено ни от Господа, а отварата щеше и да го отпусне. Майстор Бенедикт засърба чая, а аз се залових за работа. Намазах изгореното място с крема от сребро, за да попреча на плътта да загние. После го омотах с парче плат, вързах го под ръката му и свалих и останалите мърляви дрехи. Изглеждаше толкова крехък. Никога не ми се беше струвал стар, но тази вечер всяка година си личеше по старата му кожа и кокали. Въпреки това явно нямаше други наранявания, с изключение на дланите, които бяха напукани и ожулени. Раните като че не бяха от изгаряне, затова ги намазах щедро със сок от алое и ги превързах както рамото. – Научил си много – рече той тихо. Поруменях от притеснение, но и от гордост. – Благодаря, майсторе. Той понечи да каже още нещо, но думите му приседнаха. Очите му се навлажниха и зачервиха. Сърцето ми се сви. Досега не го бях виждал да плаче. – Мога ли да помогна с още нещо? – попитах. Той се пресегна, докосна ме по бузата с връхчетата на пръстите си и рече: – Ти си добро момче. Не знаех какво да отвърна. Просто склоних глава и се облегнах на топлата му ръка. Клепачите му взеха да се затварят. Чаят от мак подейства. Помогнах му да се намести и дръпнах завивките отгоре му. – Лека нощ, майсторе. Угасих фенера на масата. Взех другия и тръгнах към вратата, но гласът му ме спря: – Чакай. Той се втренчи в пламъка на фенера. Премигваше, а пипалата от дим играеха над стъклото. – Утре е Кралска дъбница – каза. – Утре… да. Рожденият ден на краля. – И твоят. Не беше забравил. – С Том събрахте ли дъбови вейки10? – попита. – Тази сутрин. Зачудих се защо ме беше спрял с подобен въпрос, но той рече почти шепнешком: – Твърде взискателен ли съм към теб? Не разбирах за какво говори. – Майсторе? – Никой не ти е давал правото на избор – продължи той. – В сиропиталището са те карали да учиш. В Гилдията са те подложили на изпит. Аз те доведох тук. Никой не те е питал какво искаш ти – взря се в очите ми. – Ако реша да те отпратя, по друг път, някъде, където ще си в безопасност, където няма да пострадаш… Би ли го предпочел? Въпросът му ме свари неподготвен. Нима майсторите можеха да дадат право на избор на чираците си? Спомних си тайния им разговор с Хю. „Трябва да направим избора си, при това скоро.“ Убийствата бяха започнали преди четири месеца и двамата с Том се шегувахме, че убийците ще дойдат и за нас. Шегите не продължиха дълго, тъй като постепенно осъзнахме какво тегне над града ни. До тази вечер, сам в мрака, не бях изпитвал толкова силен страх. И все още бях уплашен. Отчасти действително исках да замина – да ида някъде в безопасност, далеч от Стъб и от убийците, на място, където нямаше причини да се страхувам. Но ние бяхме едно. Да изоставя майстор Бенедикт? Не можех. Не бих. Изрекох го решително, за да убедя и него. – Не, майсторе. Благодарен съм ви за живота, който ми дадохте. Каквото и да се случи, искам да остана с вас. Той не каза нищо. Застанах на прага, без да знам дали иска да го оставя. Обзе ме усещането, че и той самият не е сигурен. Накрая проговори: – Искам да ти дам нещо. Посочи малък пакет върху една от купчините книги, увит в ленено платно. – Какво е това? – попитах. – Подарък. Бях поразен. Последните две години на Кралска дъбница майстор Бенедикт се беше прибирал с любимото ми прясно печено свинско за вечеря. Хапваше малко, а после се забавляваше да ме гледа как тъпча бузи с крехкото бяло месо и облизвам маста от пръстите си. Бях решил, че свинското е специалитет за празника. Сега ми хрумна, че може би го беше купувал за мен. Но това… Досега не бях получавал подарък. – Може ли… може ли да го отворя? – Предполагам, че вече е минало полунощ. Така че утре вече официално е днес – той кимна. – Хайде, давай. Дръпнах плата. Той падна. Дъхът ми секна. Отдолу имаше полиран сребрист куб, малко по-голям от дланта ми. Отгоре му с правилни, гладки линии бяха гравирани поредица кръгове.     Обърнах го с треперещи пръсти. На всяка от останалите страни беше гравиран по един символ – общо пет:     – Прекрасно е – казах. – Разпознаваш ли метала? Почуках по едната страна на куба с нокът. Не беше сребро. Не приличаше и на калай. Подхвърлих го в шепа. Беше малко по-тежко от слива. – Антимон? – Браво. Известен още като? – Черният дракон. Според някои хора притежава мистични свойства. Но ако го погълнеш, предизвиква гадене. – Отлично. Притиснах куба до гърдите си. – Благодаря ви много. – Не прекалявай с вълнението – очите му проблеснаха. – Това е само половината от подаръка. Ченето ми падна. – Има още? – Ще получиш останалото, ако успееш да го отвориш. Отначало не схванах думите му. После осъзнах, че говори за куба. – Отваря ли се? Приближих го до фенера. На половин сантиметър под ръба минаваше едва забележима тънка линия. Опитах да я разтворя, но капакът не помръдна. – Как се… Той се усмихна. – Казах ти. Ще получиш остатъка… ако успееш да го отвориш. Разтърсих куба. Вътре нещо издрънка. – Какво е? – Така ще развалим изненадата, не мислиш ли? Но ми се струва, че малко помощ няма да ти е излишна. Беше почти заспал и заваляше думите. – Слушай какво ще ти кажа. Ключът е долу, някъде в дюкяна. А това… – посочи книгата, върху която беше поставил куба – ще ти помогне да го откриеш.   Петък, 29 май 1665 г. Кралска дъбница       10 На Кралска дъбница празнуващите трябвало да се закичат с дъбова клонка или с шикалка; в противен случай рискували да бъдат замервани с яйца или парени с коприва. – Бел. прев. Пета глава Блъскането по входната врата ме накара да подскоча. За миг реших, че нападателите на майстора са се завърнали, за да довършат започнатото. Макар че те надали бяха от хората, които чукат. Завъртях се в стола, с пръсти върху страниците на книгата, която ми беше дал майстор Бенедикт. Капаците на прозорците все още бяха затворени, резето на вратата не беше вдигнато. Изчаках. Отново блъскане. И после: – Кристофър! Там ли си? Пусни ме. Отворих. На прага стоеше Том, прегърбен в палтото си, за да предпази от дъжда пакет, увит във вълна. Бях потънал в редовете и бях загубил представа за времето. По небето се стелеха гъсти, тъмносиви облаци, но все пак личеше, че вече се е съмнало. Том се измуши покрай мен и влезе на топло в дюкяна. – Време беше. – Колко е часът? – попитах. – Не знам. Осем? Девет може би? Петлите пропяха в шест доста отдавна – той потръпна. – Уф! Мразя студа. Изтръска палтото си и по пода изтракаха ледени парченца. – Градушка? – удивих се аз. – В края на май? – Това е знамение. Той застана до огнището, в което тлееше самотен пън. Остави на масата пакета, който носеше, и протегна ръце към пламъка, за да се сгрее. – Снощи е имало ново убийство. – Знам. Разказах му за посещението на Стъб и за състоянието, в което се беше завърнал майсторът през нощта. Том се опули. – Кой го е нападнал? – Не иска да каже – отвърнах. – Но не мисля, че са били обикновени крадци. Беше обгорен. – Може да са били убийците – рече Том. – Мама каза, че участват в някакъв култ. Ококорих се насреща му. – Култ? Къде го е чула? – От госпожа Мълънс. Мъжът ù е чиновник и тя казала, че той казал, че така се говорело в кралския двор. Казала, че убийствата вероятно са човешки жертвоприношения – Том потръпна и кръстоса пръсти11. – Освен това се носи слух, че в западните енории вилнее чума. Казвам ти, времето е знамение. Градът е в беда. Може би беше прав. Градушка почти през юни действително звучеше като знамение. Но ми се щеше предупрежденията на Господ да бяха малко по-ясни. Надали бе кой знае колко трудно за Всемогъщия да изпише НЕ КРАДЕТЕ КИФЛИЧКИ СЪС СЛАДКО на облаците или нещо подобно. Бутнах пакета, който Том беше донесъл. – Какво е това? Той се усмихна и забрави за тревогите. – Отвори го. Разгърнах вълната. Щом платът се разтвори, потънах в аромата на топла ябълка и канела. Вътре имаше прясно изпечен пай с накъдрени, покафенели ръбчета, а над коричката все още се издигаше пара. – Честит рожден ден – рече Том. Денят ставаше все по-прекрасен. Прегърнах го. И май оцапах ризата му с лиги. След това ми просветна. – Нали не си откраднал пая от пекарната на баща ти? Том успя да си докара обиден вид. – Разбира се, че не. – Честно? – Е… Да речем, че го взех назаем. – Назаем? Значи трябва да го върнем? Той се замисли. – Да, в известен смисъл. – А ако баща ти научи? Ще ядеш бой! Том повдигна рамене. – Така или иначе, ям бой. Поне да хапна малко пай. – Том! – Шегувам се – ухили се той. – Мама позволи да го приготвя за теб. Хайде да хапнем. Взехме да тъпчем сладкото лакомство с цели шепи в устите си. Запазих едно парче за майстора, който обичаше вкусен пай почти колкото мен; останалото погълнахме сами. Това вероятно беше най-страхотният пай, който бях опитвал някога – при това не само защото беше приготвен специално за мен. Том беше абсолютен вълшебник в кухнята. Когато наследеше семейната пекарна, със сигурност щеше да засенчи дори баща си. Облизах последните трохички от пръстите си. Том се оригна земетръсно. Опитах да направя същото… и се изложих. – Жалък опит – обяви той. После забеляза книгата, която бях оставил отворена на стола до огнището, и неодобрението му нарасна. – Смрадливите чорапи на Сатаната! Да не би да учиш? Навръх рождения си ден? – Не е за работа – обясних аз. – Част от подаръка на майстор Бенедикт е. С гордост му показах антимоновия куб. Том беше впечатлен. – И ти го подари? Сигурно струва цяло състояние – той го разклати и се заслуша в подрънкването. – Какво има вътре? – Именно над това работех. Виж. Обърнах куба с горната част към нас.     – Какво е това? – попита Том. – Вселената. Слънцето, Земята и останалите пет планети12. Всеки от кръговете изобразява орбита. – Аа. Аа, разбирам. Въртят се наоколо – той прокара пръст по фигурата в центъра. – За какво са тези връхчета на Земята? Планини ли са? – Това не е Земята – обясних. – Слънцето е. – А защо е в центъра? – Защото там му е мястото. – Наистина? – Том повдигна вежди. – Според кого? – Според този човек – подадох му книгата. Той присви очи към корицата. – Sys… System… Какво е това? – Systema cosmicum – отвърнах. – На латински е. Означава „Космичната система“. Вътре пише, че Слънцето е в центъра на Вселената и всички планети се въртят около него. Том запрелиства книгата със скептично изражение и накрая отгърна на заглавната страница. – „От Галилео Галилей“. Звучи ми като католик – рече той с неодобрение. – Виж… Просто това обяснява изображението, схващаш ли? Слънцето е в центъра, а шестте планети се въртят около него. Меркурий е най-близко, после са Венера, Земята – виж, кръгчето на третия пръстен сме ние, – после Марс, Юпитер и Сатурн. Това са всички. Том завъртя куба. – А какво значат тези символи? – Това са планетите. Извадих парчето пергамент, което беше мушнато отвътре на задната корица на книгата, изписано с равномерния, познат почерк на майстор Бенедикт.   Символи на планетите   Меркурий    Венера    Земя    Марс    Юпитер    Сатурн      Том премести очи от пергамента върху куба.     – Тук обаче има само пет символа – забеляза той. – Юпитер, Венера, това е Сатурн, Земята… Марс. Меркурий липсва. – Така е – рекох аз. – Сега отново погледни отгоре. Първото кръгче, най-близо до Слънцето. Черната точка на него, на мястото, където би трябвало да е Меркурий. Том се вторачи в точката. – О! Има дупчица. – Мисля, че в нея влиза ключът. А липсващият символ е подсказка. Посочих полицата зад нас. Един от керамичните буркани на нея беше по-малък от околните. – Би ли свалил онзи буркан? Том се отзова начаса и грабна буркана с една ръка. На лицето му се изписа изненада. – Тежи! Взех една празна чаша от рафта зад тезгяха, отворих капака и обявих: – Това е живак. Наклоних внимателно буркана над чашата и отсипах. Отвътре потече лъскава сребриста течност. Том беше впечатлен. – Как успя да го разтопиш? – Вече е разтопен. Не е горещ – потопих пръст вътре. – Виж, можеш да го пипнеш. Том протегна пръст предпазливо. Едва докосна живака и се отдръпна. Само за миг по повърхността затрептяха вълнички. Той опита отново, този път по-дълбоко. – Странно. Сякаш не чувствам нищо. Сякаш няма нищо. За какво се използва? – За лечение на някои болести. От най-лошите, които поразяват… сещаш се. Но на нас ни трябва за… ключа! Обърнах буркана с дъното нагоре. Не последва нищо. – Очаква се да ръкопляскам ли? – попита Том. Надникнах в буркана и повдигнах вежди. – Вътре няма нищо. – Защо реши, че ще има нещо? – Защото се предполага, че ключът е в живака. Разклатих чашата, за да проверя дали нещо не се е изсипало вътре заедно с течността. – Това е другото му име. „Меркурий“. А дупчицата е на мястото на планетата. – Умно – рече Том и погледна куба, – но не мисля, че можеш да пъхнеш ключ тук. Дупчицата е твърде тясна. И е кръгла. А кръгли ключове няма. Прав беше. Кръглият ключ би бил безсмислен – не би имал зъбци. Майстор Бенедикт обаче твърдеше, че ключ има, както и че е в дюкяна. И тогава ми просветна. – Том! Ти си гений. – Така ли? Посочих дупчицата. – Какъв ключ може да влезе тук? – Казах ти, никакъв. Твърде тясно е. Трябва ти нещо, което да може да мине през… – очите му се разшириха, а аз разклатих чашата и живакът се раздвижи. – Течен ключ? Нима е възможно? – Да проверим. Том хвана куба в ръце. Аз наклоних внимателно чашата. Три капки от течния метал паднаха отгоре и забързаха по гравираните кръгове като малки сребърни мъниста. Насочиха се към дупчицата и паднаха вътре. Но не последва нищо. – Пробвай да сипеш още – обади се Том. Сипах пак, после още веднъж. Щрак! Цепката под ръба се разшири – едва забележимо. Повдигнах внимателно капака и надникнах вътре. И онемях.   11 Суеверен жест, призоваващ Бог на помощ. – Бел. прев. 12 Уран, Нептун и Плутон са открити съответно през 18-и, 19-и и 20-и век. – Бел. прев. Шеста глава Том се приведе към мен. – Какво има вътре? Какво? Извадих го и го сложих на тезгяха. Монета от лъскаво сребро. Истинско сребро. Том се облещи. – Шилинг. Получи шилинг! Шилинг. Цели дванайсет пенса13. Бях богат. Монетата беше чисто нова, а в средата ù беше отпечатан профилът на краля. Около него беше изписано: CAROLUS II DEI GRATIA. „Чарлз II, по божията воля.“ Кралска дъбница, денят на коронацията му, рожденият му ден. И моят. Направо засиях. Том взе шилинга, за да му се полюбува. Аз пак надникнах в куба загадка. – Виж – рекох. Вътрешността му също беше от антимон, с изключение на стената срещу пантата. Тя беше от стъкло и разкриваше ключалката. Едно каналче отвеждаше живака от върха до съдче отпред, под което имаше ръчка. Щом сипаното от нас количество живак бе станало достатъчно, съдчето бе натежало, беше бутнало ръчката надолу и бе отворило резето. – Гениално! – възхити се Том. Наистина беше гениално, дори нещо повече. Майстор Бенедикт обожаваше да крие нещо в нещо друго. Шифри в други шифри, загадъчни ключалки. Както и в случая: втори подарък в подаръка за рождения ми ден. А в дъното на всичко – урок за значението на символите. „Не – помислих си, – не просто урок.“ Снощи, преди да ми връчи подаръка, майстор Бенедикт се беше поколебал. Беше ме попитал дали искам да остана с него, независимо на каква опасност беше изложен. Дори и след като отговорих с „да“, колебанието му не се беше разсеяло. Беше приготвил подаръка за мен, но до последния момент се колебаеше дали да ми го даде. Кубът, книгата, думите му, загадката… бяха нещо повече от урок. Бяха изпит. За какво обаче? Прокарах връхчето на пръста си по жлебовете на куба. Том бе казал, че сигурно струва цяло състояние. Това не ме интересуваше. Независимо от причините, поради които ми го бе подарил майстор Бенедикт, той беше подарък и означаваше далеч повече. Дори да гладувах на улицата, не бих го продал. – Чакай тук – казах. Качих се в стаята на майстора. Той все още спеше – гърдите му се повдигаха и спускаха бавно. Не го събудих. Просто оставих на масичката до леглото парчето ябълков пай, което му бях запазил. Върнах се в дюкяна и сложих отворения куб на тезгяха до книгата на майстор Галилео, на място, където майстор Бенедикт нямаше как да не ги види. Том все още подмяташе шилинга. – Какво ще го правиш? – Не знам – отвърнах. – Мисля да потърся някой добър приятел, с когото да го похарча. – Аз съм добър приятел. – Аха? Ами тогава какво предлагаш да направя с него? – Да купиш сладолед? – отвърна той с копнеж. – Днес? Навън е такъв студ! – Обожавам студа. – Току-що каза, че ненавиждаш студа. Том ме стрелна с очи възмутено. – Не съм казвал подобно нещо! – Добре. Очите му светнаха като огън. – Но трябва да ни остане едно пени. – За какво? – попита той. – За какво според теб? – ухилих се аз. – За яйца.   Един шилинг е сериозна сума, но на празник не стига за кой знае какво. Към края на сутринта дъждът вече беше спрял. Паважът все още лепнеше от гъстата кал, а валежите бяха задръстили и без това запушените канали, така че във въздуха се носеше отблъскваща воня. Облаците обаче се прокъсаха и топлите слънчеви лъчи озариха лицето на града. Навсякъде между балконите висяха опънати пъстроцветни ленти, украсени с ярко изписания кралски герб. Навред по улиците се тълпяха хора, излезли да видят забележителностите, градините, артистите: жонгльори, акробати, музиканти, дори един танцуващ кон. И въпреки че официално денят беше почивен, уличните търговци работеха и се надвикваха като врани, разчитайки на доброто празнично настроение, за да поискат нелепо високи цени за лакомства, които иначе никой не купуваше. Не бях купувал нищо в живота си – никога не бях имал пари. Няколкото лири, които бях наследил като бебе, бяха запазени от възпитателите в сиропиталището, за да покрият таксата ми при постъпването ми като чирак, а чираците не получаваха заплата. Колкото до Том, семейните им пайове се харчеха добре, но той също нямаше пари, тъй като баща му бе стиснат като епископски задник. И така, шилингът замина. Първите четири пенса похарчих за два сладоледа с портокалова вода, както бях обещал. Сладкарят дори ни позволи да си ги направим сами – Том завъртя бясно ръчката, която бъркаше сметаната, млякото и захарта с портокаловата вода в една кофа, отрупана със солен лед. Толкова беше вкусен, че купих трети сладолед и си го поделихме, този път поръсен с мед и лимон. После се разделих с по едно пени за всеки за захаросани сливи с орех и за шепа гума за дъвчене, внесена чак от Новия свят; следващите два пенса отидоха за обяд: горещо, прясно изпечено агнешко с пикантни картофи и грах, намазано с подлучено масло. Останаха ми само две медни монети; едната дадох за половин дузина развалени смрадливи яйца, а другата остана самотна в джоба ми. Яйцата, разбира се, не бяха за ядене. На Кралска дъбница всички носеха дъбова клонка в знак на почит към завръщането на нашия крал Чарлз II, Веселия монарх14, чийто живот Господ бе пощадил, позволявайки му да се скрие от изменниците пуритани високо в клоните на един дъб. След десет години заточение и преследване кралят си беше възвърнал полагащото му се по право място през 1660 година – след смъртта на тиранина Оливър Кромуел и след краха на управлението на жестоките, безрадостни пуритани. След това в Лондон отново разрешиха празненствата и увеселенията. Днес само най-скучните хора си оставаха по домовете… или пуританите, мисля си, за които гледката на деца, танцуващи около прътите с цветя, както и момичето най-отпред, размахващо дебел дъбов кол с потракващ, избелял от слънцето пуритански череп на върха, може би беше малко смущаваща. Колкото до останалите, добре беше всеки да има дъбова шикалка на ревера, иначе рискуваше да бъде подложен на обстрел. Плодовете бяха доста популярни, а имаше и кал в изобилие. Аз обаче открай време смятах, че истината е в развалените яйца. Проблемът беше, че за петте години от завръщането на краля насам всички си бяха взели поука. Никой не дръзваше да излезе на улицата неподготвен. По-рано съдбата насмалко да ни се усмихне – шикалката на един джентълмен се откачи от палтото му, но докато стигнем до него, той успя да я измъкне от калта, след като се запозна отблизо с четири домата и една глава лук. В късния следобед взех да ставам нетърпелив. – Това е ужасно! – възнегодувах. – Какво да правя половин дузина развалени яйца? – Може да ги сложиш в някое лекарство – предложи Том. Тъкмо се канех да го затапя, когато се заковах на място. – Какво става? – попита той. „Ставаше“ Натаниъл Стъб. Бях го видял на отсрещната страна на „Ломбард Стрийт“. Провираше се през тълпата и размахваше бастуна си към децата, ако се приближаха твърде много. Кръвта ми кипна. Майстор Бенедикт твърдеше, че нападението над него не било дело на Стъб. Не бях сигурен, че му вярвам – а и честно казано, не ми пукаше. Исках мъст. И щях да я получа от онзи господин там. В този миг видях яката му. Не можех да повярвам на късмета си. Още един подарък за рождения ден, този път от самия Господ. Сграбчих Том за ръката. – Не носи шикалка! – рекох. – Не е вярно – посочи той. Посърнах. Наистина: на палтото на Стъб висеше абсурдно малка – направо нелепа – шикалка. Беше се смъкнала надолу по карфицата и сега висеше хлабаво под ревера му. Хлабаво? Том разгада блясъка в очите ми. – Не, не, не. – Да, да, да – отвърнах аз. – Това не е честно. – Само Господ може да отсъди – пропях аз. – Хайде, иди да я събориш. Той ме изгледа с паника. – Аз? Забрави! – Аз не мога – знае кой съм. Всъщност вероятно вече ме беше забравил за пореден път, но все пак… – Ако познава теб – рече Том, – може да разпознае и мен. Не става. – Моля те – измрънках аз. – Моляаа. Ще се измъкне. Том обаче скръсти ръце и не помръдна. Внезапно ме озари идея. Блестяща идея. Побягнах напред, а Том ме последва с неохота. На ъгъла три бедни момчета на около девет, може би десет години си играеха на рицарски турнир – тичаха едно срещу друго с по един крив клон от явор в ръка. Едно момиче на около дванайсет седеше на навеса на близката рибарска сергия, очевидно без да се смущава от миризмата. Загледано в момчетата, то въртеше един кичур от кестенявата си коса около пръста си и галеше сивата улична котка, свила се в скута му. – Как е? – казах аз. Момчетата спряха да играят и ни измериха недоверчиво с очи: мен – заради яйцата в ръцете ми, а Том – просто защото стърчеше над всички. Едно от момчетата, слабо и жилесто, се изпъчи срещу нас в странно съчетание от смелост и страх. – К’во искаш? Посочих Стъб през улицата. – Свалете му шикалката и всеки ще получи по едно яйце за замерване. Признавам, че момчето го обмисли. За съжаление обаче широкият замах на сребърния бастун се оказа по-убедителен. – Не. Ще ме фрасне. – Не и ако действате бързо – подхвърлих аз, но той поклати глава. Ама че неописуема досада! Обърнах се да си ходя. – Знам те кой си – обади се нечий тънък глас. Отново се завъртях. Момичето на навеса беше проговорило. – Беше в „Крипългейт“ – рече тя. Това ме изненада. В „Крипългейт“ нямаше много момичета, а и живееха отделно. Виждахме ги основно по време на хранене, когато по-големите деца имаха задачата да помагат на възпитателите и да се грижат за по-малките. Мен ме бяха разпределили в кухнята – варях бульони под надзора на главния готвач Седли, който имаше навика да пердаши с дълга дървена лъжица подопечните си по челото при всяко провинение. По черепа ми бяха прокънтели доста удари, докато накрая не бях станал доста вещ в подправянето на супата. Всъщност супите бяха основната причина да бъда предложен за чирак на аптекар. От време на време в приюта идваха високопоставени гости. Една неделя – бях деветгодишен – трима членове на Съвета на Гилдията на аптекарите дойдоха на вечеря в „Крипългейт“. Докато сервирах супата, един от тях – Осуин Колтърст, ме привика. Изпитвах искрено страхопочитание към аптекарите. От малкото, което бях чел за тях, ми се струваше, че талантът им граничи с магията. А и начинът, по който нашият директор, преподобният Талбът – който се отнасяше към всички посетители с презрение, – се умилкваше около Съвета на Гилдията, ме накара да проумея, че имам пред себе си изключително влиятелни господа. Осуин беше най-младият член на Съвета, но на мен ми се стори и най-интересният от тримата. Главата му беше обръсната до кожа и – противно на модата – не беше с перука. Той ме огледа с интелигентен поглед и рече: – Чувам, че на теб трябва да благодарим за вкусната вечеря. Стараех се да не се вторачвам в кубето му. – Само за супата, майстор Колтърст – заекнах в отговор. – Супата беше най-вкусното. Имаш дарба с билките. Може би просто се държеше мило с едно сираче – човек в неговото положение вероятно се беше хранил на далеч по-хубави места от столовата на „Крипългейт“, – но от похвалата сърцето ми запърха. – Благодаря ви, майсторе. Преподобният Талбът се наведе към нас и рече: – Кристофър разполага със скромна сума, останала му в наследство. Възнамеряваме да похарчим парите, като го пратим да чиракува при някой готвач. – Щом има средства – подхвърли Осуин, – защо по-добре не го изпратите в Гилдията? Преподобният Талбът се изненада не по-малко от мен самия. Осуин го измери с усмивка. – Мислите, че само високопоставени хора могат да станат аптекари? – продължи той. – Нищо подобно. Изисква се само подреден ум, отношение към природата и искрено желание за учение – Осуин ме посочи с лъжицата си. – Всъщност Гилдията се нуждае точно от момчета като Кристофър: обикновени, непринудени англичани, научени на труд от малки – той продължи да се храни. – Помислете си, преподобни – рече накрая и тази невинна вметка предреши съдбата ми. Още на следващия ден уроците ми, както и – за мой ужас – пердахът, който получавах при грешен отговор, се удвоиха като обем. Преподобният Талбът беше решен да не допусне да посрамя неговото училище с провал на приемния изпит в Гилдията на аптекарите. Вгледах се в лицето на момичето на навеса. Бях напуснал сиропиталището преди три години, когато тя вероятно е била на около девет. Беше с големи зелени очи и леко чип нос, обсипан с лунички. Интересното беше, че всъщност си я спомнях. Появи се в „Крипългейт“ няколко години преди да напусна сиропиталището – родителите ù бяха загинали по време на търговско пътуване до Франция. Бях помогнал на медицинските сестри с грижите за нея в последната си зима там – давах ù пилешки бульон три седмици, докато не пребори тежкия грип, който я бе налегнал. Името ù беше… Сузана? Сара? Сетих се. – Сали. Бузите ù поруменяха – стана ù приятно, че си я спомнях. – Какво стана с теб? – попита тя. – Чиракувам. При майстор-аптекар Бенедикт Блекторн – заявих с гордост. Тя кимна, сякаш отговорът я задоволяваше. – На теб колко още ти остава? – попитах на свой ред. – Няколко месеца може би. Опитват се да ми намерят работа. Но… – тя повдигна рамене. Много добре я разбирах. Възпитателите правеха всичко по силите си да намерят място за сираците, преди те да навършат тринайсет, но не всеки получаваше работа или място на чирак. За онези, които не можеха да си намерят място, на което да идат, преди да пораснат… животът на улицата не беше лек. Особено за момиче. Спомних си, че в „Крипългейт“ имах съвсем малко: на практика нищо, освен крехката надежда за нещо по-добро. Сали може би нямаше дори и това. Бръкнах в джоба си и извадих последното си пени. Подадох ù го. Тя се ококори. Трите сирачета също зяпнаха. Едно от тях дори пристъпи напред, но Сали се метна от навеса преди него. Котката скочи от скута ù и се изстреля зад ъгъла, като събори една плетена кошница по пътя си. Сали стисна монетата в шепа и се втренчи в кокалчетата си, сякаш се страхуваше да не би петачето да изтече между тях. Аз се обърнах да си ходя. – Чакай. Сали посочи с брадичка Стъб, който беше спрял посред улицата и нетърпеливо чакаше шествието ярко оцветени овце пред него да се източи. – Защо си му ядосан? – Заплаши майстора ми – отвърнах аз. Тя протегна ръка. – Дай едно яйце. Хвърлих един поглед на сребърния бастун на Стъб. Бях го опитвал и преди. – Не си длъжна да го правиш. – Но искам. Подадох ù едно от яйцата. Тя го завъртя в ръка, без да ме поглежда в очите. – Супата ти беше вкусна – рече тихо, след което се запровира по улицата. Трите момчета гракнаха, че и те искат яйце. Всички заедно се запромъквахме напред и се прикрихме зад една карета, спряна край пътя. Том изостана – хвърляше ни укорителни погледи и мърмореше нещо за правила и тем подобни. Ако не бях гледал внимателно, нямаше да разбера как го направи. Сали се шмугна в обсега на бастуна му и небрежно събори шикалката му. Тя полетя надолу и се търколи по паветата. След миг тя викна: – Този няма дъб! За миг Стъб явно не можа да осъзнае какво става. После си даде сметка, че всички гледат него. Вдигна ръце към ревера си, но пръстите му напипаха само острия връх на празната карфица. Той се заоглежда трескаво по земята. Аз хвърлих пръв. Яйцето се разби в рамото му и плисна жълтеникавата си слуз право в ухото му. Той подскочи, сякаш го бяха простреляли с мускет. Яйцето на Сали попадна на врата му и се разтече по целия му рюш15. След това дойде ред на трите момчета. Едното не улучи и яйцето му се пръсна в една и без това раздразнена овца. Другите двама бяха безпогрешни – ръката и хълбока. Oстаналите минувачи също се включиха и взеха да замерят Стъб кой с каквото имаше. Най-впечатляващо се прояви Том. Беше изостанал толкова назад, че дори не бях сигурен, че ще успее да запрати яйцето си толкова далеч, но то прелетя между вдигнатите ръце на побягналия Стъб и го закова право в темето. Закикотих се като луд. Дори Том изглеждаше доволен. Затичахме се, а аз викнах възторжено: – Да живее кралят!   • • •   Запровирахме се през тълпата, за да се отдалечим от суматохата. Забавлението си беше забавление, но не исках да ни спипат, след като бяхме отмъстени. Дъбница или не, Стъб беше майстор в Гилдията, а аз – прост чирак. Ако се стигнеше до спор, определено нямаше да спечеля. И все пак изпитах особено удовлетворение, задето бяхме купили яйцата, с които го бяхме оплескали, с шилинга, изкаран с труда на моя майстор. – Това е най-прекрасният ден в живота ми! – рекох. Том огледа тълпата, за да провери дали някой не ни гони. – Сега какво? – Не знам. Облегнах се задъхано на капаците на един стъкларски дюкян, за да си поема дъх. – Парите ни свършиха. В парка може и да има двубой. Или пък да се върнем до Кулата, за да видим пак менажерията на краля? Не! Чакай. Осъзнах, че бягството ни беше отвело точно извън границите на нашия квартал. Домът на Хю беше наблизо. – Майстор Хю излезе с Бенедикт снощи – обясних на Том. – Може би знае кой го е нападнал. – Предатели! – проехтя нечий дрезгав глас зад нас. Врътнах се ужасèн, че Стъб все пак ни беше проследил. Вместо патравия аптекар обаче съзрях някакъв луд с набръчкано, изпечено на слънцето лице. Не носеше перука, а косата му беше рошава. Разпокъсаните му дрипи едва покриваха обсипаните му със струпеи крайници. Той се оцъкли насреща ми и повтори: – Предатели! После се хвърли напред и ме сграбчи за ръцете. Между почернелите му зъби се носеше дъх на гнило месо. – Сред нас има предатели! Усетих погледите на тълпата върху себе си. Опитах се да се измъкна, но мъжът ме стискаше в желязна хватка. – Пусни ме! – рекох. – Познавате ли ги? Виждате ли? – той ме разтърси. – Култът на архангела е тръгнал на лов. Кой ще стане негова плячка? Том се опита да се вклини между нас и стисна мърлявия жакет на натрапника в яките си ръце, но не можа да го откъсне от мен. Побърканият навря лице още по-близо. От вонята взе да ми се гади. – Не са това, което си мислите – прошепна той, като хвърляше крадешком погледи към любопитната тълпа. – Това не са лицата им. Том най-сетне успя да го отблъсне. Онзи се просна на паважа и неговите и без това мръсни, изтъркани бричове се покриха с кал. – Пазете се! – изграчи той предупредително. – Задават се промени. Гневът господен ще погълне всички ни. Вижте! Неговият пълководец се задава! Той посочи зад нас, но Том реши да сложи край на представлението. Той ме дръпна, за да ме прикрие в тълпата, която започна да сипе подигравки към лудия на земята. – Благодаря – рекох му и разтърках ръце – все още ме болеше на местата, където ме беше стискал. Том се обърна през рамо, за да се увери, че онзи не ни е последвал. – Добре ли си? Честно казано, доста се бях стреснал. – Какво беше това? – Кое по-точно? Просто някакъв откачен. – Не чу ли думите му? „Култът на архангела“… Денят беше топъл, но аз потръпнах. Сетих се за изгореното рамо на майстора и за посещението на Стъб в дюкяна снощи. „Задават се промени.“ Аптекарят беше казал точно същото. – Е, и? – рече Том с насмешка. – Чудя се как пропусна да ни осведоми, че луната е направена от сирене. В тълпата около нас се надигна жужене. Отначало реших, че се дължи на лудия, но после установих, че идва от противоположната посока. Том изви шия и надникна над главите на хората. После рязко ме сграбчи за лакътя. – Гледай! Качих се на една щайга и проследих погледа му. Съзрях двама войници със снаряжение от подплатена кожа; на единия си хълбок носеха широк меч, на другия – пищов кремъклия. На гърдите на бежовите им туники беше изрисуван кралският герб. Тълпата беше доста гъста, но двамата я разблъскваха грубо, за да направят път за мъжа след себе си. Облеклото му беше фино изработено, явно дело на майстор-шивач. При все това плътно прилепналият сатен не му прилягаше – сякаш някой се беше опитал да издокара пантера. Подобно на кралската стража пред себе си, той също беше въоръжен: с тежък, очукан в битките меч и пищов с перлена дръжка. Обаче онова, което накара тълпата да притихне при преминаването му, бяха очите – бездънни черни кладенци. По лявата си буза имаше плетеница от белези – кожата между носа и врата му беше плътно покрита с тях. – Ето го! – прошепна Том. – Лорд Ашкомб! – той ме дръпна за ръката. – Хайде! Последвахме го, като Том ни проправяше път през тълпата с едрото си тяло. Войниците отведоха лорд Ашкомб до една уличка, която кривваше зад редица огромни къщи и извеждаше на продълговато, открито пространство. Мястото беше заградено почти отвсякъде с висока ограда от ковано желязо с орнаменти. Зад нея имаше добре поддържана частна градина. Петима мъже чакаха на каменната пътека. Стояха до разкопана цветна леха под провисналите клони на върба, пред голямата статуя на ангел. Един от мъжете бе хванал лопата, друг крачеше наоколо, трети държеше повода на ловно куче, чиито муцуна и лапи бяха покрити с кал. Кучето лаеше бясно към земята – изглежда, беше открило нещо. Щом лорд Ашкомб стигна до портата, един мъж с пояс на квартален пристав се изпъна за поздрав. – Отворете – нареди лорд Ашкомб. Гласът му беше пресипнал, като демонски шепот. Приставът завъртя ключа в катинара, с който беше затворена портата. Лорд Ашкомб влезе. Приставът затвори портата след него, а проследилата го тълпа се залепи за оградата. Промуших се отпред и се хванах за решетката. Том успя да стигне зад мен и се залови за раменете ми с ръце, за да не бъде изтласкан от немирната тълпа. Лорд Ашкомб се приближи към останалите. След сутрешния дъжд цветната леха тънеше в кал. Мъжът с лопатата беше довършил започнатото от кучето – беше изкопал продълговат трап в земята. Каменният ангел зад тях беше свел очи, свил криле, със скръбно изражение на лицето. Кралският наместник проследи погледа му, после приклекна и бръкна в дупката. Когато се изправи, държеше в ръка нещо като окалян клон. Но не беше клон. Лорд Ашкомб изтръска пръстта. Мъжете около него отстъпиха, а тълпата притихна. Лицето на лорд Ашкомб остана безизразно – също като на ангела. Държеше ръка. Човешка ръка, откъсната от тялото, обезобразена, почерняла и изгорена.     13 В миналото паричната система в Англия се състояла от паунд (лира), който съдържал в себе си 20 шилинга, а шилингът на свой ред съдържал 12 пенса. – Бел. прев. 14 Прозвището на Чарлз II е свързано, от една страна, с лековатата атмосфера в кралския двор по негово време, от друга – с радостта от възстановяването на монархията след суровото управление на Кромуел. – Бел. прев. 15 Рюш – характерна за епохата набрана яка, т.нар. воденичен камък. – Бел. прев. Седма глава Двамата с Том влетяхме в дюкяна, като се препъвахме един в друг. – Майсторе! – рекох аз. – Отново са убили няк… Млъкнах. Майстор Бенедикт беше клекнал до щанда и се опитваше да събере покритите с крем глинени парчета от един счупен буркан с превързаните си ръце. Втори, по-малък буркан беше паднал до първия и се беше пукнал на дъното. Последните капки глиганска кръв се процеждаха през дупката. Червената течност, опръскала и коленете на бричовете му, се стичаше на струйки в цепките между дъските на пода. Приближих се. – Добре ли сте? Той вдигна ръце. От дебелата превръзка стърчаха само върховете на пръстите му. – Тази превръзка категорично не е практична. Клекнах до него. – Аз ще почистя, майсторе. Вие трябва да си почивате. – Нищо ми няма – той продължи да събира хлъзгавите парчета, докато не сложих ръце върху неговите. Тогава въздъхна и кимна. – Ще трябва да набавим още крем против изгаряне. – Ще го приготвя довечера – кимнах аз. Заех се да събирам парчетата от счупените буркани. Том ми се притече на помощ, като отбягваше глиганската кръв, която течеше по пода, сякаш нарочно устремена към обувките му. – Ще донеса пясък – рече той. – По-добре стърготини – посъветвах го. – В едно каче до печката в работилницата са. Тежкото каче се оказа далеч по-лек товар за Том, отколкото за мен. Загребахме с шепи от стърготините и ги посипахме по пода. Купчинките на мига попиха кръвта, станаха на бучки и почервеняха. Майстор Бенедикт ни наблюдаваше с любопитство. – Затова ли събираш стърготини? Кимнах. – Научих го от възпитателите в сиропиталището. Действат по-добре от пясъка. Поемат и миризмата. Което си беше благословия, когато петдесет болни деца започнеха да изригват телесни течности от всички възможни краища. Впечатлението, което стърготините направиха на майстор Бенедикт, ми се стори забавно. Почистването на разлети течности беше задължение на чирака, така че той не се беше замислял по въпроса, откак бях постъпил при него. Въпреки това да заместиш пясъка със стърготини беше нещо съвсем обичайно; стана ми странно, че постъпката ми го беше заинтригувала толкова. Беше проста техника, с която бях отраснал. Мислех си, че той знае всичко. Майсторът се загледа през прозореца, потънал в мисли. После очите му се разшириха и той ме сграбчи за раменете. – Майсторе? – стреснах се аз. Той ме разтърси. – Великолепно, момче! Отлично! Абсолютно брилянтно! Без дори да почисти крема от ризата си, той грабна палтото от куката, наметна го и изскочи на улицата. – Чакайте! Майсторе! Трябва да сменя превръзката! – извиках след него, но майстор Бенедикт вече се беше шмугнал зад един трополящ файтон и се беше стопил в тълпата празнуващи. Не взе дори пояса с лекарствата – той все още висеше на куката си зад щанда. Том ме изгледа озадачено и промърмори: – Днес всички са полудели. Както никога, трябваше да се съглася с него.   Събота, 30 май 1665 г. Празник на изгарянето на еретичката Жана д’Арк16       16 Жана д’Арк (1412–1431) – френска национална героиня, оглавила съпротивата срещу англичаните по време на Стогодишната война. – Бел. прев. Осма глава Не знаех какво да правя. След като разчистих разлятото, приготвих нова доза от „Успокояващия крем на Блекторн за изгаряне“, както бях обещал. После двамата с Том се качихме на покрива и седнахме, преметнали крака през стрехата, всеки с шепа царевица. Половината дадохме на Бриджит, която скачаше ту на моето, ту на неговото рамо. Останалите зърна хвърлихме долу, като се опитвахме да ги вкараме в перуките на минаващите под нас джентълмени. Когато стана време Том да се прибира, аз се свих край огъня в дюкяна с книгата на майстор Галилео, очаквайки завръщането на собствения си майстор. Явно се бях унесъл, защото се събудих в стола си, когато петлите пропяха в шест. Огънят отдавна беше изгаснал и студът се беше просмукал в костите ми. Гърбът ме болеше, сякаш бях прекарал нощта окован за най-неудобния нар в цялата Кула. Приготвих дюкяна за предстоящия ден – изметох вече засъхналата кал от вчера, проверих запасите и отбелязах какво трябва да купим от понеделнишкия пазар. После се качих на покрива, за да нахраня гълъбите. На слизане ме загриза някакво съмнение. Вчера цял Лондон беше излязъл навън заради празника и паважът беше покрит с плътен слой кал. По стълбите обаче нямаше пресни следи. Вратата към покоите на майстор Бенедикт беше затворена. – Майсторе? – повиках го аз. Никакъв отговор. Почуках лекичко. – Майсторе? Съмна се. Пак никакъв отговор. По принцип бих го оставил на мира. По принцип обаче майстор Бенедикт никога не се успиваше в работен ден. Влязох вътре. Стаята му беше празна, а леглото – оправено. Не се беше прибирал. Почуках на съседите, у сладкаря Синклер, както и от другата страна, у шивача Гробъм, но нито майсторите, нито чираците го бяха виждали. Сервитьорите в кръчмата „Отрязаният пръст“, отсреща на улицата, където вечеряше понякога, също не го бяха мяркали. Стомахът ми се сви от тревога. Сетих се за трупа, който бяхме видели с Том вчера, изгорен и заровен под ангела в частната градина. Все пак се взех в ръце и си припомних, че го бях видял доста след като онзи нещастник се беше простил с живота си. Нечий глас ме откъсна от мрачните ми мисли. – Момче! Момче! Пред затворения дюкян беше цъфнала дундеста жена в избеляла зелена рокля, която размахваше керамичен буркан към мен. Разпознах я – Маргарет Уилс, една от прислужниците на барон Кобли. – Трябва да ми го напълниш – изкряка тя. Сироп от ипекакуана, предизвиква повръщане. Пресякох улицата, мърморейки наум. Имах си по-големи тревоги от стомашните несрети на барон Кобли. Пуснах я в дюкяна, сложих синята престилка и напълних буркана. Вписах я в търговския тефтер, като добавих сумата към сметката на барона, която вече беше колкото кит. Канех се да затворя и да продължа да диря майстора, но Маргарет тъкмо си тръгна, когато се появи кръчмарят Франсис с доста зловещ обрив на задните части. Погрижих се и за него… така де, за рецептата – с нанасянето можеше да се справи и сам; после пък влезе Джонатан Кожаря и преди да се усетя, в дюкяна беше пълно. И после, най-най-най-сетне майстор Бенедикт изникна на прага на работилницата. Имах чувството, че от гърба ми се беше свлякъл чувал с олово. Беше невредим. Всъщност, ако не броим торбичките под очите, изглеждаше наистина доволен. Не успях да говоря с него. Едва-що стъпил в дюкяна – и тълпата го погълна. Той успя само да ми се усмихне уморено и се залови за работа. Към обяд бяхме свели ордите посетители до петима души; аз обслужвах Уилям Фиц и забралото му ухо, майстор Бенедикт се занимаваше с отока на ръката на лейди Брент, а други трима пациенти чакаха реда си преди обедната почивка. Тъкмо бях записал сметката на господин Фиц в тефтера, когато чух лейди Брент да пита: – Слушате ли какво ви говоря, господин Блекторн? Майстор Бенедикт се беше изправил зад тезгяха и се взираше в улицата пред дюкяна през рамото ù. Опитах се да видя какво гледа, но един от пациентите закриваше прозореца: набито момче на около шестнайсет години, също в синя престилка, което се пулеше пред все още незакърпения мечок в кьошето. – Господин Блекторн? – повтори лейди Брент. Той премига. – Момент, госпожо. Трябва да проверя в склада. Върна се след минута. Беше пребледнял. – Е? – настоя лейди Брент. – Ще можете ли да го направите? Майстор Бенедикт избърса чело. – Да. Да, разбира се. Ще е готово в понеделник. Определено не изглеждаше добре. Опитах се да уловя погледа му, но очите му като че ме прескачаха. Обърна се с гръб, огледа полиците, след което застана пред тефтера на щанда и излая: – Кристофър! Подскочих. – Ела тук! Минах зад щанда. Майсторът вече не изглеждаше просто зле. Изглеждаше бесен. Заби костеливия си пръст в тефтера. – Да си обслужвал барон Кобли сутринта? – Да, майсторе – заекнах аз. – Една от прислужниците му. – А не те ли бях помолил – два пъти – да прибереш дължимото при следващото ù посещение? Беше ли? – Аз… Съжалявам, майсторе. Не си спомням… Той ме удари. Зашлеви ме отстрани по челюстта с отворена длан; шамарът изплющя като гръм. Блъснах се в полицата с такава сила, че бурканите издрънчаха. – Безполезна твар – изсъска той. Останах на място, превит до рафтовете. Бузата ми гореше. Отвътре болеше още повече. Усещах очите на всички пациенти върху себе си; лейди Брент гледаше с любопитство, а момчето край входа се забавляваше с безплатното представление зад щанда. – Няма ли поне веднъж да направиш нещо като хората? – сгълча ме майстор Бенедикт. После загреба шепа пенита и няколко очукани шилинга от касата. – Иди до борсата и купи всичката природна сода17, която имат. И не се връщай, преди да го направиш. – Но… Присвитите му очи ме накараха да млъкна. – Да, майсторе. – И донеси електуария на лейди Брент. И лимоновия сок. Донесох бурканите. Той изпухтя и рече: – Моля да извините чирака ми, лейди Брент. – Не е необходимо, господин Блекторн – отвърна тя. – С прислугата е нужна строгост. Съпругът ми си купи бамбуков камшик от Ориента специално за тази цел. – Случайно да е купил и слон? За да се поправи този тук, е нужен слонски ритник. Тя се разсмя. Той също. Излязох навън.   Едва виждах къде ходя. Не гледах пред себе си и насмалко да налетя на едно по-голямо момче, два пъти колкото Том на ръст, което играеше на зарове с дългокосия си приятел в уличката зад нашата къща. Измърморих някакво извинение и го заобиколих. Стъпките ми отекваха в съзнанието ми. Той ме беше ударил. Бузата ми все още пареше. Ръката също ме болеше. Сведох поглед – бях стиснал толкова силно монетите, които ми беше дал, че бяха разкъсали кожата ми. Не разбирах. Бях готов да се закълна, че не ми беше заръчвал да вземам парите по сметката на барон Кобли. А и тази история с природната сода… Веществото се продаваше в сряда. Досега щяха да са изчерпали запасите си. Нещо не беше наред. И преди бях виждал майстор Бенедикт ядосан, бях го ядосвал и сам, но никога не се беше държал по подобен начин. Исках да се върна, да поговоря с него, да го помоля да ми каже в какво се бях провинил. Той обаче ми нареди да не се връщам. И ме удари. Избърсах очи с ръкава си.   На Кралската борса беше претъпкано. Търговците, наблъскани рамо до рамо, грачеха цените си, крещяха, пазаряха се, караха се. Обиколих всички сергии, но отвсякъде получавах един и същи отговор. – Нямаме днес, момче. Ела следващата сряда. Търсих с часове. Дори се замислих дали да не ида до някой друг аптекар, но там щяха да вдигнат цената, а това нямаше да се услади на майстор Бенедикт. Накрая се отказах и се запътих към вкъщи, докато все още беше светло. Страхувах се от реакцията на майстора, но трябваше да разбера какво не беше наред. Освен това исках да поговорим, да му се извиня и нещата да тръгнат постарому.   Влязох през работилницата – беше ме страх да се появя в дюкяна с празни ръце. За мое учудване задната врата не беше заключена, а капаците на прозорците отзад бяха спуснати. Гаснещите въглени в печката изпускаха слаба светлина, колкото да се вижда наоколо. Машата беше зарязана в пепелта. Повдигнах вежди и понечих да я извадя, но дръпнах рязко ръка и изругах. Засмуках пръсти. Машата беше нажежена. Явно стоеше в огъня от цяла вечност. До печката имаше отворен малък стъклен буркан. Капачката му се търкаляше на пода. Наоколо бяха пръснати шепа малки черни семена с формата на бъбрек. Взех едно и го завъртях между пръстите си. Имаше слаб мирис на гнили домати. Луда ябълка. Първата билка, на която ме беше научил майстор Бенедикт. В малки дози помагаше на болните от астма да дишат. В по-големи ставаше смъртоносна отрова. Защо обаче бурканчето беше отворено? От дюкяна не долиташе говор. Светлината, нахлуваща през отворената врата, не беше по-ярка от тази тук. Отново повдигнах вежди. До залез оставаха няколко часа. Не беше нормално в дюкяна да е тихо. Насочих се към вратата и изпод обувките ми долетя жвакане. Вдигнах крак; в отъпкания пръстен под беше попила локва течност. От нея тръгваха ивици – продълговати тъмни следи, сякаш някой беше издърпал нещо тежко, напоено с течността. Последвах следите. Капаците на дюкяна бяха затворени, а огънят и в това огнище гаснеше. Предната врата беше заключена, резето беше пуснато. На дъсчения под мръсната следа преминаваше в червено. Помещението беше изпълнено с топла металическа миризма. А по средата му беше майстор Бенедикт. Бяха го оставили да се свлече пред щанда; китките и глезените му бяха вързани с въже. Ризата му беше разкъсана. Стомахът – също. Отворените му очи се взираха в мен, но не ме виждаха. Нямаше да ме видят никога повече.   17 Самороден натриев карбонат. – Бел. прев. Девета глава Събраха се всички. Синклер Сладкаря, Гробъм Шивача, Франсис Кръчмаря и прислугата му. Дойдоха и други, съседи и непознати. Наблъскаха се вътре. И взеха да грачат. Още преди да заприиждат, бях срязал въжетата, с които беше вързан майстор Бенедикт, и го бях положил на пода. Парчетата въже се търкаляха около тялото му, до вълненото одеяло, вече изпъстрено с червени петна, с което го бях покрил. Аз също се бях изцапал с кръв, когато го вдигах. Сега седях до него, положил ръка върху одеялото на гърдите му. Останалите стърчаха прави около нас, безполезни. Точно като мен самия. Синклер се наведе. – Хайде, момче – рече той загрижено. – Не трябва да оставаш тук. Блъснах ръката му. Не ги исках тук. Това беше нашият дом. Бяха толкова много. И зяпаха. Идеше ми да легна, да потъна в дъските, да заспя. И никога да не се събуждам. Някой друг разчисти помещението вместо мен. Лошите новини се носят като вятъра. Беше кралската стража – същите двама войници, които бях забелязал вчера. Разблъскаха тълпата. Следваше ги същият мъж. Всички пристигнаха. Лорд Ашкомб пристъпи напред и застана до мен. Отблизо белегът на бузата му напомняше карта на ада. Той наклони глава към тълпата и рече: – Марш. За миг никой не помръдна. Той се обърна и хвърли бегъл поглед през рамо. Нямаше нужда да повтаря. Аз останах до своя майстор, докато другите се затътриха навън. Един от стражарите сложи ръка на яката ми. Миришеше на промазана кожа и пот. – Остави го – обади се лорд Ашкомб. Войникът застана до своя другар на пост до вратата. Лордът приклекна и дръпна вълненото одеяло. Очите му зашариха по тялото на майстора, по лицето му, по кръвта. Аз зачоплих дъската под себе си с нокътя на палеца. – Ти ли го намери? – попита той. Кимнах. – А ти си…? – Кристофър Роу – отвърнах. – Той ми беше майстор. Кралският наместник огледа въжето, което бях срязал от тялото на майстор Бенедикт. Разнищените краища на парчетата вече бяха започнали да се напояват с кръв. – Защо си ги срязал? Стрелнах го с очи. – А какво се очакваше да направя? Той замълча за миг. После: – Кажи какво знаеш. Казах му. Поне по-голямата част. Как отворих дюкяна. Завръщането на майстор Бенедикт. Как ме бе изпратил за природна сода. Моето завръщане. Премълчах, че ме беше ударил. Не споделих и последните думи, които беше изрекъл. Лорд Ашкомб огледа стаята, както клечеше до мен. Тялото му излъчваше топлина. – Майсторът ти често ли не се прибираше по цяла нощ? – Никога не го правеше – отвърнах. – В повечето вечери излизаше, но винаги се прибираше около полунощ. – Защо не го направи вчера? – Не знам. – Да се е карал с някого? – С Натаниъл Стъб – отговорих аз. – Аптекарят. Той иска да получи нашия дюкян. Заплаши майстор Бенедикт. Разказах му за посещението на Стъб в четвъртък вечер. – Същата вечер го нападнаха. Дръпнах превръзката от рамото на майстора, за да покажа изгореното място отдолу. Кожата му беше толкова студена. – Майсторът вярващ ли беше? – попита лорд Ашкомб. Въпросът ме изненада. – Ами… да. Водеше ме на служба в неделя, почиташе и празниците. – Англиканец18? – Разбира се. – А какво беше отношението му към Негово Величество? Ядосах се. – Беше му верен. Винаги. Като всеки истински англичанин. Лордът се изправи. Пристъпи към полиците и бавно прокара пръст по гърбовете на книгите. После застина. – Не каза ли, че майсторът е от англиканската църква? – Да. Той дръпна една книга от полицата. Голяма, подвързана в светлокафява кожа. Обърна я така, че да видя корицата: „Светците на римокатолическата добродетел“. Майстор Бенедикт ми я беше дал да я прочета преди три месеца. – Това е просто книга – казах. – Част от обучението ми е. Ние сме от англиканската църква. Попитайте преподобния Райт. Той разгърна страниците и се загледа в илюстрациите. – Има ли и други религиозни трудове? – попита той. – Или за отвъдния свят? За рая, за ада? – Майстор Бенедикт има книги за всичко. „Имаше“, помислих си. Не „има“. Вече не. – Разговаряше ли с теб за книгите, които четеше? – Всеки ден. Лорд Ашкомб вдигна очи от книгата. – А някога да е споменавал Култа на архангела? Думите на лудия отекнаха в главата ми. „Култът на архангела е тръгнал на лов.“ Сложих длани на раменете си. Оцапаната ми с кръв риза лепнеше влажно на гърдите ми. Вътре в мен се надигна горчилка. Лорд Ашкомб беше защитник на Негово Величество. А кой щеше да защити нас? Къде беше кралският наместник, когато се нуждаехме от него? Защо бяха избрали нас? Защо бяха решили да наранят майстора? И къде се бях загубил аз, докато той беше брал душа? Когато майстор Бенедикт е имал нужда от мен? Сведох глава. – Е? – подкани ме лордът. – Майстор Бенедикт не вярваше в съществуването на Култа – отвърнах. Той изсумтя, сякаш току-що бях изрекъл някаква пълна глупост. Предвид че бях седнал до очевидното дело на Култа, вероятно имаше право. – Значи – рече той, – лейди Брент е последната пациентка, която си видял, преди той да те отпрати? – Не – отговорих аз. – Уилям Фиц също беше вътре, както и Самюъл Уолтъм. Имаше и още двама души. Не ги познавам. – Опиши ги. Опитах се да си ги припомня. – Имаше един чирак, на около шестнайсет. Малко по-висок от мен. Едър. Мускулест, не дебел. Червеникава коса. Другият беше мъж, някъде около трийсетгодишен. Честно казано, не го огледах добре. Струва ми се, че беше богаташ. Имаше хубаво палто. И дълга черна перука, от онези с къдриците покрай ушите. И гърбав нос, сякаш беше чупен. – Навън чакаше ли още някой? Някой да е оглеждал дюкяна? Не си спомнях подобно нещо. Но все пак на излизане не бях обърнал внимание на каквото и да било. Бях твърде зает със самосъжаление. Сега се чувствах толкова засрамен. – Нямало те е цял следобед – рече лорд Ашкомб, а после кимна. – Значи може да се е появил и някой друг. Внезапно замръзнах. – Тефтера. Той ме изгледа с недоумение. – Водим записки за всичко, което продадем – обясних аз. – Ако е имало и други пациенти… – замлъкнах. – Какво има? – Тефтера – рекох. – Няма го. Нямаше го на щанда. Мастилницата все още беше на мястото си, отпушена. Отстрани по дървения щанд също се беше стекла кръв, вече изсъхнала на кафява коричка. С изключение на това щандът беше празен. Заобиколих го, за да проверя да не би тефтерът да беше паднал отзад, но го нямаше и там. Видях само сламеника и възглавницата си, с куба загадка и ножчето ми отгоре, както и празната каса. Обърнах я. – Взели са парите ни – казах. Лорд Ашкомб посочи: – Какво е това? Ето го. Тефтерът лежеше на една от полиците, под буркана с лимонов сок, същия, който майстор Бенедикт ми беше наредил да му донеса, преди да изляза. Перото беше върху кожената корица. Така де, върху парчетата – някой го беше счупил на две. Във въздуха все още се носеше цитрусов дъх на лимон. Лордът огледа тефтера за миг и обяви: – Не мога да го разчета. Не го и очаквах. Майстор Бенедикт нанасяше имената и лековете в тефтера със стенографски19 знаци, при това често на латински. Беше ме научил на този шифър. Ползвахме го отчасти защото беше по-бързо, отчасти защото беше поредният начин да опазим тайните на професията. Повечето записи от деня бяха мои. Последните три бяха изписани с ръката на майстора.     Облещих се. Лорд Ашкомб ме наблюдаваше. – Нещо не е наред ли? – попита той. – Хм… не – усетих, че лицето ми започва да пари. – Това са… бележки. Напомняне да купим съставките, които са свършили. Витриол20 и… други. Числата означават количеството – ръката ми остана на страницата. – Не е записал какво е купила лейди Брент. Нито някой след нея. Бездънните черни очи на лорд Ашкомб ме пронизаха. „Знае – помислих си. – Знае, че лъжеш.“ Той тъкмо понечи да заговори, когато предната врата се открехна със скърцане. Лордът се обърна. Стражарите също. Без да мисля, стиснах с пръсти страницата и дръпнах в мига, в който затворих тефтера. Покрай суматохата около вратата и шума от улицата навън, сякаш никой не забеляза, че я откъснах.   18 Англиканец – последовател на Църквата на Англия. – Бел. прев. 19 Стенография – писмена система за бързо писане с опростени знаци и съкращения. – Бел. прев. 20 Друго име на сярната киселина. – Бел. прев. Десета глава Пъхнах ръце зад гърба си и сгънах листа. После повдигнах ризата и мушнах омачканата страница под пояса си. През вратата с куцукане влезе възстар мъж, подпиращ се на чепат дървен бастун. Един от войниците сложи ръка на гърдите му и го спря. Мъжът зачака спокойно. Листът от тефтера се плъзна по-надолу по гърба ми. – Пуснете го – нареди лорд Ашкомб. Разпознах стареца, както и двамата души, които го последваха, въпреки че не ги бях виждал в последните три години. Бяха членовете на Съвета на Гилдията на аптекарите. Куцукащият старец, с жилетка и бричове от изумруденозелена коприна, беше сър Едуард Торп, грандмайстор на аптекарите. Заемаше поста начело на Гилдията ни още отпреди моето раждане. Носеше се мълва, че все още бил жив, защото открил еликсира на младостта. Ако наистина беше така, вероятно беше скитал по Земята още от времето на Мойсей, тъй като изглеждаше поне на няколко хиляди години. Дори перуката му беше сива. Мъжете с него бяха настоятелите на Гилдията – Валънтайн Грей и Осуин Колтърст. Почти не познавах Валънтайн – бях чувал само слухове за него. Беше секретар на Гилдията и се говореше, че е най-богатият аптекар в града. И действително, златната верига около врата му бе толкова дебела, че сигурно се виждаше и от небесата. Освен това му се носеше славата на кавгаджия. Кисело увисналите му устни ме накараха да заподозра, че наистина беше така. Осуин помнех добре. Той беше човекът, подтикнал директора на сиропиталището да ме изпрати в Гилдията на аптекарите. Освен това се бях явил при него на приемния изпит за Гилдията. Предвид че предложението да ида беше негово, очаквах да прояви снизхождение. Вместо това се бях озовал разтреперан пред него, докато той – със строгия си глас и пронизващите си очи – ме печеше на шиш по наука, математика, история, теология и особено по латински. Надеждата му беше да ме издъни по последното, но в сиропиталището бях изял достатъчно бой и вече говорех латински като Юлий Цезар. Навремето, докато се потях над изпита, си бях казал, че този човек е тиранин. След като преминах обаче, Осуин се беше усмихнал и ме беше приветствал с „добре дошъл“ в Гилдията, докато сър Едуард и Валънтайн просто бяха кимнали за поздрав. Днес нямаше усмивки. Осуин ми кимна с тъга, след което се присъедини към останалите от Съвета край тялото на майстор Бенедикт. Валънтайн прошепна „Бог да ни пази“ и се прекръсти. Осуин скръсти ръце и се обърна. Сър Едуард поклати тежко глава и заговори лорд Ашкомб с плътен глас, какъвто не очаквах да излезе от старото му тяло. – Гилдията ни е подложена на атака, Ричард. Молим за помощта на Негово Величество. – Затова и съм тук, Едуард – отвърна лорд Ашкомб. – И какво точно правите? – попита Осуин с пропит с негодувание глас. Отговорът на лорд Ашкомб не му отстъпваше по враждебност. – Работя, пуританино. Бях забелязал, че лорд Ашкомб се беше смръщил при вида на Осуин. Сега вече знаех защо. Не знаех, че Осуин е пуритан. Облеклото му определено беше простовато в сравнение с това на другите двама членове на Съвета – семпло кафяво вълнено палто върху обикновена ленена дреха; обръснатата му глава без перука несъмнено го отличаваше от останалите. Маниерите му също бяха подчертано строги: хапливите му укори при всеки мой грешен отговор на приемния изпит за Гилдията на аптекарите ме бяха жегнали по-болезнено и от най-свирепите юмруци на преподобния Талбът. Когато поговорихме след това обаче, бях осъзнал, че строгостта му към мен не се дължеше на чиста проклетия. Просто се беше опитал да се увери, че съм готов да стана чирак. – Мнозина тук няма да са доволни, че в средите им се е появил сирак – беше ми казал и беше посочил другите момчета и майсторите из залата. – Ще дебнат за всеки твой провал. Но не се съмнявай в себе си, Кристофър. Качествата на човека нямат нищо общо с произхода му. След тези думи отношението ми към това, че бях отраснал в „Крипългейт“, се беше подобрило значително. И така, пуритан или не, за мен той не изглеждаше толкова ужасен. И все пак предполагах, че лорд Ашкомб – който беше прекарал девет години в изгнание с крал Чарлз във Франция и в Холандия – има достатъчно основания да изпитва други чувства. При завръщането на краля лордът беше оглавил чистката на пуритани от позиции във властта. Всички, чиято измяна беше доказана – а и някои, за които не беше сигурно, – бяха екзекутирани. Гневният поглед, който той хвърли на Осуин, ме наведе на мисълта, че кралският наместник на драго сърце би добавил още една глава на коловете на Лондонския мост. Сър Едуард докосна Осуин по ръката успокоително. – Прости остротата на моя колега, Ричард. В думите му обаче има истина. Бенедикт Блекторн е четвъртата жертва от нашата Гилдия. – Значи е време някой от вас да ми разкаже за Култа на архангела – рече лорд Ашкомб. Сър Едуард повдигна вежди. – Смяташ, че убиецът е аптекар? – Членовете на Гилдията са почтени хора – рече Валънтайн и успя да си докара още по-кисел вид. – И са верни на короната. – Някои – подметна лордът. Осуин се вкамени. Преди да отговори, вратата се отвори с трясък и вътре влетя Натаниъл Стъб. В гърдите ми се надигна гняв и кръвта ми кипна. Появата на този плъх в дома ни завъртя ножа, който вече беше заседнал в гърлото ми. Кралските стражари го сграбчиха. – Пуснете ме! – дръпна се той. – Кой е този? – попита лорд Ашкомб. Стъб се опита да се отскубне. – Тук съм, за да предявя претенции към имуществото на дюкяна. – Не сега, Натаниъл – каза Осуин с раздразнение. – Имам правото – отвърна онзи. Знаех, че не трябва да се обаждам, особено пред Съвета на Гилдията. На чираците не беше разрешено да говорят без позволение. Но нещо в мен се пречупи. А може би беше пречупено отдавна. – Тук нямате никакви права – изсъсках. Представителите на Съвета ме изгледаха втрещено. Дори лорд Ашкомб повдигна вежда. – Как смееш! – рече Стъб и се обърна към кралския наместник. – Арестувайте го, сър! Момчето ме нападна. – Какви ги приказваш? – намеси се Осуин. – Вчера. Заедно с някакви малки хулигани ме нападнаха на улицата. Всички заковаха очи върху мен очаквателно. Явно Стъб все пак ме беше видял с яйцата. – Нямаше шикалка – промърморих аз. Щом прозряха за какво говоря, майсторите от Гилдията всъщност като че се смутиха. При нормални обстоятелства щях да закъсам, но над трупа на моя майстор това звучеше нелепо. Особено на лорд Ашкомб. – Значи това е Стъб – той се обърна към аптекаря. – В четвъртък сте влезли в пререкание с Бенедикт Блекторн. – Какво говорите? Пуснете ме! Стъб най-сетне успя да се измъкне от войниците. Сбърчените им носове издаваха, че и те не настояват да го държат. Стъб явно бе полазил по нервите и на Валънтайн. – На какво основание предявявате претенции към дюкяна? – попита той и повдигна вежди. – Спорът ми с Бенедикт е известен на всички, сър. Той крадеше тайните ми. По законите на нашата Гилдия ми се полага справедлива компенсация. – Лъжец – обадих се аз. Ченето на Валънтайн падна. – Внимавай какво приказваш, момче! – Всички да млъкнат. Сър Едуард проговори тихо, но дори Стъб, с почервеняло като домат лице, притихна. – Пределно наясно сме със собствените си закони, майстор Стъб. Вие обаче не забравяйте, че всяка претенция към имуществото на даден член се решава от Съвета – той го изгледа гневно и Стъб се сви пред погледа му. – Първо ще трябва да определим кой е собственик на имота сега. – Завещанието на Бенедикт би трябвало да е в архива ни – рече Осуин. – Ще наредя на чиновниците да го издирят. – Короната одобрява ли? – попита сър Едуард. Лорд Ашкомб повдигна рамене. – Вашите взаимоотношения не ме интересуват. Сър Едуард се обърна към мен. – Вие… Ъъ… – Кристофър Роу – помогна му Осуин. – Явете се в Палатата на аптекарите в понеделник, Роу. Ще разгледаме случая ви, ако ни остане време. Идеше ми да избухна срещу всички тях. Но все пак ми беше останал достатъчно здрав разум, за да осъзная, че да се развикам на грандмайстора би било много, много груба грешка. Затова просто стиснах зъби и отговорих: – Разрешете да кажа нещо, грандмайсторе. – Ще имате позволение да говорите в понеделник – отвърна той. – И когато го направите, чирако, ще бъде във ваша полза да знаете мястото си – той се огледа из дюкяна. – За момента трябва да ви намерим дом. Стомахът ми се сви. Докато седях до майстор Бенедикт на пода, в дъното на съзнанието ми ме беше загризал един долен и срамен въпрос. „Какво ще стане с мен?“ Реших, че знам отговора. – Блекторн е моят дом. – Не може да останеш тук, момче – обади се Валънтайн и махна с ръка към тялото на майстора. – Не и с това… зло. – Но… – отчаяно затърсих оправдание. – Аз… трябва да храня гълъбите – това беше най-доброто, което успях да измисля. – Някой от Гилдията ще се погрижи за тях – рече Осуин. – Този дюкян вече не е твоя грижа. Очите му се стрелнаха от мен към грандмайстора като предупреждение. „Дръж си езика зад зъбите.“ Наложи се да го прехапя, за да го послушам. Тихомълком минах зад щанда и взех куба загадка. – Какво прави? – попита Стъб. – Спрете го! Лорд Ашкомб се вслуша в думите му. – Какво е това? Показах му. – Майстор Бенедикт ми го подари за рождения ден. – Иска да го открадне – обади се Стъб. – Той ми го подари! – викнах аз. – Мой е! Валънтайн протегна ръка. – Дай да видя! Секретарят на Гилдията го огледа, след което го подаде на Осуин, който го завъртя в ръце с любопитство. – От сребро ли е? – попита сър Едуард Валънтайн. – Мисля, че е калай. Осуин поклати глава: – От антимон е. Ако Стъб се докоснеше до него, щях да се разкрещя. – Мой е – повторих. Сър Едуард ме изгледа строго. – Чираците не притежават нищо – той взе куба ми от Осуин и го сложи на щанда. – Ще остане тук. Завещанието ще разкрие чие притежание е. Беше прав. Според закона всичко, дори оцапаните ми с кръв дрехи, принадлежеше на майстора. С горчивина се зачудих дали няма да ме изхвърлят гол на улицата. Стъб явно не би имал нищо против. – Претърсете го. Може да е взел още нещо. Застинах. В гнева си бях забравил – наистина бях взел още нещо. Внезапно листът хартия, който се плъзгаше надолу под пояса ми, сякаш се превърна в острие, опряно в кожата ми. Ако го откриеха, щяха да последват въпроси, на които нямаше да мога да отговоря. А лорд Ашкомб щеше да опита да ме накара да го направя. В тъмницата в Кулата. С горещи въглени. Съветът на Гилдията обаче явно се възмути и от самото предложение на Стъб. – О, няма ли да млъкнеш, Натаниъл! – рече Осуин. Поех дъх. Нямаше да се озова в Кулата. Но Култът на архангела ми беше отнел майстор Бенедикт. А сега Съветът ми беше отнел и дома.   Единайсета глава Бащата на Том се изправи на прага и скръсти покритите си с тесто ръце. – Изключено! – Ама татко… – започна Том. Уилям Бейли опъна подобния си на наденичка палец към петте момиченца, които надничаха иззад гърба му. От това цялото му тяло се затресе. – Имам си достатъчно гърла за хранене! Има ли с какво да си плати подслона? Ще работи ли? – Няма да намериш по-работлив от него – рече Том. – Да, ама на мен не ми трябват повече помощници. Сърцето ми се сви. Нищо чудно, че с Том рядко се завъртахме у тях. Баща му си беше откровен гадняр. По-малките сестри на Том подръпнаха набрашнената престилка на баща си. – Моля те, татко, нека остане, моля те. Бяха мили деца, като Том. Бяха се метнали на майка си. Освен това знаеха, че ако остана, ще им чета приказки преди лягане. Всъщност решението взе майката на Том. Мери Бейли беше наполовина на ръста на съпруга си, но не му отстъпваше по закръгленост. Тя се подаде през прозореца на третия етаж и изви: – Пусни го, Бил. Можем да си позволим тази добрина. Християнско е. Бащата на Том посочи надолу по улицата. – Църквата е ей там. Един мокър парцал се приземи с плясък на рамото му. – Уилям Бейли! Как не те е срам! – майката на Том ми щракна с пръсти. – Качвай се горе на мига, Кристофър. Уилям Бейли ме изгледа ядно, но ме пусна да вляза. Том получи перване по темето.   Качих се в спалнята на родителите на Том, следван от върволица малки представители на семейството. Госпожа Бейли изпъди хихикащите се момичета надолу по стълбите и ме сложи да седна на масата до прозореца. До стената беше долепено старо дървено легло със сплескан от годините дюшек. В единия ъгъл имаше изтъркано кадифено диванче, а в другия – олющен жълт скрин с чекмеджета. Масата пред мен беше единственият признак на заможност – беше с изящно резбовани черешови крака, които се извиваха нагоре и носеха дебела плоча от бял камък. Отгоре ù имаше тенекиен леген; до него – груба шарена кърпа. В дъното беше подпряно сребърно огледало. – Тъкмо се канех да се мия – обясни майката на Том. – Може да ползваш водата – огледа ме преценяващо. – Още не съм изхвърлила старите дрехи на Том. Все някоя от тях трябва да ти стане. Тя излезе и ме остави сам. Свалих чирашката престилка. Кръвта по нея беше засъхнала на коричка. Пуснах и ризата – също съсипана – на пода до нея. Сгънатият лист, който бях откъснал от тефтера, се измъкна от пояса ми и се изтърколи до дрехите. Взрях се в огледалото и кръстосах поглед с отражението си. Изглеждаше толкова спокойно и притихнало, сякаш ми казваше: „Всичко е наред“. Отражението ми обаче също беше покрито с кръв по бузата. Спомних си колко меки ми се бяха сторили гърдите на майстора, когато отпуснах глава на тях. Топнах пръст в легена и по повърхността пробягаха вълнички. Вдигнах ръка и прекарах черта през червеното. Една капка окървавена вода се спусна по дланта ми и се откъсна на китката. Оттам се пръсна на мрамора и остави грозно розово петно. Бях сам. За пръв път, откакто го бях намерил, бях сам. Не можех да говоря. Не можех да дишам. Можех единствено да се разхлипам. Отчаянието ме погълна като демон. То взе да вие в ума ми, да притиска гърдите ми, да впива остри нокти в душата ми и да дърпа. „Ела – казваше. – Тук ще намериш мир.“ Исках да ида. Исках да умра. Толкова горещо желаех от Култа да бяха покосили и мен. От прозореца подухна ветрец и косата ми докосна клепачите. В краката ми прошумоля хартия. Откъснатият лист от тефтера. Вятърът го бе подгонил и той се търкаляше и шумолеше по дъските. Отчаянието напяваше, протягаше ръце към мен, зовеше ме. „Не“, казах. Ударих по масата силно и ударът отекна като чук. Кожата на кокалчето на средния ми пръст се сцепи. Покапалата кръв се смеси с тази на майстора на каменната маса. Ръката ми пулсираше. Болката ме върна към живота. „Защото ти си жив, Кристофър. Той запази живота ти. Затова те отпрати. И ти остави послание.“ Хартията потръпна на вятъра, после утихна. Изправих се на стола и се облегнах. Дъбовата облегалка беляза гърба ми с черти. Исках да заспя. Да заспя завинаги и отново да видя майстора си. И щях да го направя. Но не още. Майстор Бенедикт неслучайно ми беше оставил съобщението в тефтера. Написаното на листа беше толкова важно, че беше останал, за да го напише, вместо да избяга и да се спаси. Имаше нужда от мен. Преди три години аз се нуждаех от него и той ме беше спасил, беше ме взел в „Блекторн“, беше ми осигурил първия ми истински дом. Сега с този живот беше свършено – бяха ми го отнели заедно с неговия. Но това нямаше значение. Той имаше нужда от мен, дори и мъртъв. Избърсах очи. Сърцето ми все още гореше. Изкрещях през пламъците, така че да ме чуе чак на небето. „Кълна се, майсторе. Ще изпълня всичко, което искате. Няма да плача. Няма да се откажа. Няма да се проваля. Ще намеря вашия убиец. И ще го накарам да си плати. Кълна се, пред Господ и всички светци.“ На вратата се почука и отвън се обади майката на Том. – Кристофър? Всичко наред ли е? Погледнах се в огледалото. Отражението ми проговори: – Всичко е наред.   Дванайсета глава Майката на Том оправи яката ми и рече: – Готово! Не е зле. Том растеше толкова бързо, че ù се беше наложило да потърси сред дрехите му отпреди цели три години, за да намери нещо, подходящо за мен. Беше ме издокарала в чифт кафяви вълнено-ленени бричове и бяла ленена риза с тъмночервено петно на ръкава. Спомнях си я. Том беше с нея в деня, когато се запознахме. Това стана три месеца след като бях започнал като чирак. Майстор Бенедикт ми беше връчил една книга по древно военно дело. Бях прочел за катапултите и ми беше щукнало, че трябва да си направя един. За целта майстор Бенедикт ми предостави няколко парчета дърво от работилницата и наръч сурови клони от явор. След службата в неделя бях изтътрузил миниатюрната си обсадна машина до полето Бънхил на север, за да я изпробвам. Бях се заредил и с муниции – куп гнили плодове в зебления чувал на рамото ми. Оказа се, че катапултът изстрелва отлично заряда си. Просто не беше много точен. С ужас проследих как първото, което изстрелях – един извънредно презрял нар, – занесе твърде наляво, фрасна едно доста едро момче по темето и цвръкна сок по цялата му риза. Стреснато, момчето вдигна поглед към небето, сякаш учудено защо Бог е решил да го замерва с нарове. После съзря малкия ми катапулт в тревата. Насочи се към мен, стиснал в ръце съвсем малко момиченце. То се забавляваше искрено със ситните червени семена, които капеха от косата на момчето във врата му. Първата ми мисъл беше, че трябва да си плюя на петите на мига. В „Крипългейт“ бях отраснал в компанията на по-големи момчета, така че очаквах сериозен пердах. Вместо това момчето заговори доста спокойно, особено предвид факта, че в момента вонеше на компост. – Защо ме замерваш с плодове? – попита той. – Много съжалявам – рекох аз (в последвалите три години ми се налагаше често да прибягвам до тази фраза). – Не исках да те уцеля, честно. Момиченцето в ръцете му разпери юмручета във въздуха и се провикна през смях: – Иска пак! Посочих клона, който бях сложил като рамо на катапулта. – Трябваше да се движи по права линия. Мисля, че по пътя насам се е счупил. Момчето огледа кривото рамо. – Това явор ли е? Кимнах. – Само с това разполагах. Сигурно щеше да е по-добре да го направя от тис. Момчето кривна глава и се замисли. – Край гробището има тисове – рече той. – Имаш ли нож? Сменихме рамото на катапулта с новия клон от тис, докато момиченцето – Моли, най-малката сестра на Том – ровеше с пръсти в тревата наоколо. След това изстреляхме и останалите плодове, като и тримата надавахме бурни възгласи при всеки изстрел. Накрая се затичах към вкъщи, за да покажа катапулта си на майстор Бенедикт и да му разправя за новия си приятел Том. Помня, че той ме изслуша, усмихна се и накрая рече: – Чудесно. Извърнах се – не исках майката на Том да види лицето ми.   Когато се върнах долу, бащата на Том вече беше въдворил децата обратно по работните им места. Момичетата бяха в съседната стая и перяха, плискайки пекарските си престилки със сапунена вода. Сесили, на дванайсет, най-голямата от момичетата, духна пяна в косата ми, когато минах покрай тях. Останалите се разсмяха и сами загребаха с шепи от пяната. Претичах през прага, преди да ме засипят с мехурчета. Том беше на задния вход и търкаше стъпалата. Щом видя с какво съм облечен, поклати глава. – Трябваше да избягам. – От мен или от катапулта? – попитах. – Ти си катапултът – пошегува се той сухо, след което въздъхна. – Наистина съжалявам за майстор Бенедикт. Беше добър човек. – Беше те страх от него. – Да. Но с теб се държеше добре – Том огледа лицето ми, след това изпусна още една въздишка, по-тежка, и рече: – Добре. – „Добре“ какво? – Ще помагам. – Ще помагаш за какво? – За каквото там си намислил да правиш. Извадих листа от тефтера от джоба си и го разгънах. – Ще намерим убийците на майстор Бенедикт.   Том се вторачи в последните три реда на хартията.     Бяхме влезли да ги прочетем вътре – пригладихме листа върху един празен тезгях в пекарната. Работата за деня беше приключила, но уханието на прясно изпечено тесто все още се стелеше из помещението като облак. – Това е съобщение – казах аз. – За мен. Майстор Бенедикт го е написал, преди… – нещо ми приседна в гърлото. „Престани – порицах се наум. – Нали каза, че няма да плачеш. Закле се.“ Прочистих гърло и продължих: – Явно майстор Бенедикт е познавал убийците си. Написал го е за мен, щом е разбрал, че ще умре. Том се ококори. – Това са имената на убийците? – Мисля, че да. Все още не съм го разчел. Шифрите… – Чакай – прекъсна ме Том. – Ако пише кои са убийците, защо не даде листа на лорд Ашкомб? – Майстор Бенедикт ми каза да не го правя. – Как така? – С последния ред – посочих аз. Том зачете. Или поне опита. – Nemi… ъъ… какво? Това дума ли е? – Две думи. На латински са. Пише: nemini dixeris. Майстор Бенедикт не го е зашифровал, така че в мига, в който го видя, да разбера какво да правя. – Да откраднеш страничката? – Да я запазя в тайна. Nemini dixeris означава „не казвай на никого“. – И защо е решил да запази имената на убийците си в тайна? – Не знам – отвърнах аз. – Но ако ми намериш малко хартия, ще разберем.   Започнахме с първия ред на съобщението. Беше зашифровано с един от първите шифри, на които ме беше научил майстор Бенедикт.     – Що за драскулки? – възкликна Том. – Всъщност са думи – отвърнах аз. – Най-обикновени думи. Той повдигна вежди. – Виждам някои думи. „Не“… „ти“… „пет“. И „вит“. – Именно в това е работата. Изглеждат ти като думи, но всъщност са сложени, за да те объркат. Както е и с точките и другите знаци. Единственото, което е важно, е стрелката. Тя указва какво трябва да направим. Той посочи наляво. – Да тръгнем натам? – Да. – Не схващам. – По реда – обясних аз. – Тръгни в тази посока по реда. На Том му просветна. – Тоест да чета наобратно. – Точно така. Не обръщай внимание на точките и на главните букви… Написах го.   яаранетитропетевовълдопюхвит4ан   – … след което го прочети наобратно…   на4тивхюподлъвоветепортитенарая   – … и ще получиш думите – завърших.   На 4-ти в Хю под лъвовете портите на рая   Том явно беше впечатлен. Но рече: – Нима това значи… значи, че майстор Хю го е убил? – Моля? – застинах аз. – Разбира се, че не! – Ама нали каза, че майстор Бенедикт ще ни посочи имената на убийците. Макар че очаквах по-скоро нещо от типа на „Извърши го Артър Куакенбъш, да му изтекат очите.“ – Не пише само „Хю“. Пише „На 4-ти в Хю“. – На четвърти кой в Хю? – удиви се той. – И какви са тези лъвове? Онези от кралската менажерия? В Кулата? – Не съм сигурен – казах. – Може би обяснява във втория ред.     – Сещам се – рече той. – Това е същият шифър като онзи от рецептата за барута. Но не трябваше ли да има и числа? – Има – вдигнах листа. – Помириши. Том ме изгледа объркано. – Ти занасяш ли се? – Говоря сериозно. Той се наведе напред и недоверчиво подуши хартията. – Това не е ли…? – и се изпъчи. – Лимон. Мирише на лимон. – Преди да ме отпрати от дюкяна – обясних аз, – майстор Бенедикт ме помоли да му донеса лимоновия сок. Не разбрах защо, тъй като с лимонов сок се лекува скорбут, а никой от пациентите вътре не беше болен от скорбут. По-късно намерих тефтера, мушнат под буркана със сок на полицата. Едва когато видях съобщението, осъзнах какво е направил. Написал е числата с лимонов сок. Скрил е и самия шифър. – И защо? – поинтересува се Том. – Защото не иска абсолютно никой освен мен да прочете написаното – каквото и да е то. – И как ще го прочетем? – С огън – отвърнах аз. – От горещината лимоновият сок ще се опече. Трябва ни свещ или нещо подобно. Том запали една восъчна свещ на все още тлеещите въглени в пекарската пещ. Наредих му да я държи, без да мърда. – Ако изгорим хартията… Той стисна свещта толкова здраво, че се притесних да не я смачка. Аз също се съсредоточих, доближих хартията и я задържах над пламъка. Започнах бавно да я движа над него. Усетих мириса на изгорял цитрус. Като по магия на страницата изплуваха тъмнокафяви числа.     Известно време просто зяпахме листа. После написах и ключа за шифъра.   А Б В Г Д Е Ж З И Й К Л М Н О 26 27 28 29 30 01 02 03 04 05 06 07 08 09 10 П Р С Т У Ф Х Ц Ч Ш Щ Ъ Ь Ю Я 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25   Разшифровахме съобщението и се отпуснахме в столовете си. – И какво значи това? – попита Том.   Тринайсета глава Втренчих се в писанието. – Хм… Не знам.   ЙТШШЪЪЛШФЕМИШЩЕУ   Том се почеса по главата. – Да не е на латински? – Няма как – отвърнах аз. – В латинския липсва буквата J. Както и U21. – Или пък е поредният шифър, както каза ти? Може би този вече е наистина, ама наистина таен. Нов шифър звучеше логично. – Как обаче да го разгадая? Къде е ключът? – Ами… може би символите означават нещо. Тези в началото.   †Δ   – Това кръст ли е? – попита Том. Взрях се в символа. – Мисля, че е меч. – Меч? О! – Том посочи края на втория ред. – Ето – „меча.под“. Ето още един меч. Меч. Триъгълник. Втори меч. Четвърти. Хю. Лъвове, порти. И неразбираема бърканица букви. Това беше съобщението. Бъкел не разбирах.. Майстор Бенедикт ми беше показал писането наобратно още първото лято, когато постъпих при него. Знаеше, че бях разгадал шифъра с числата от рецептата за барут. И нарочно беше насочил вниманието ми към лимоновия сок. Очевидно очакваше да разгадая съобщението. В момента обаче нямах ни най-малка представа какво да правя. Отпуснах се на стола си. Том сложи ръка на рамото ми. – Не се тревожи, ще го разгадаеш. Майстор Бенедикт имаше вяра в теб. Идеше ми да повърна.   • • •   Помогнах на Том да изтъркаме задните стълби, преди баща му да се върне. Той не спираше да бъбри, но аз не го слушах. Мислех си за думите му от по-рано. След като Съветът на Гилдията ме изхвърли от вкъщи, първата ми мисъл беше веднага да ида у Хю. Последният ред в съобщението на майстор Бенедикт ме беше спрял. „Не казвай на никого.“ Когато видях страничката в тефтера за първи път, реших, че на нея майстор Бенедикт назоваваше убийците си. След всичко, което разгадахме двамата с Том обаче, не бях толкова сигурен, че е това. Зад шифрите се криеше нещо друго. Което ме объркваше. Замисълът на шифрите беше да заблуждават незапознатите, както беше станало с лорд Ашкомб. Хю не беше незапознат. Той също беше чиракувал при майстор Бенедикт. И щеше да разгадае съобщението далеч по-бързо от мен. Защо тогава майсторът не ме беше изпратил при него? Поклатих глава. Беше изключено Хю да е в Култа на архангела. Той не беше убиец. Бях убеден в това. Иначе майстор Бенедикт би ме предупредил. Но дали пък не го беше направил? „Не казвай на никого.“ Свърших с търкането и седнах на стъпалата. Нямах избор. Скритото в съобщението беше по-важно за майстор Бенедикт от собствения му живот. Означаваше всичко за него. За да го разгадая, се нуждаех от помощта на Хю. Реших да не му казвам за съобщението. Щях да подходя по заобиколен път, може би споменавайки някой от символите. Можеше да кажа, че съм се натъкнал на него в някоя книга или нещо подобно. Трябваше да поема риска. Който и да беше този „четвърти“, Хю Когсхол беше единственият, който знаеше какво значи.   Хю не държеше дюкян. Още като чирак при майстор Бенедикт се сприятелил с Никълс Ланг, чирак в Кралския медицински колеж. Според майстора двамата били неразделни, почти като нас с Том. И двамата станали калфи в една и съща година, оженили се за почти еднакви момичета и взели тапия за майстори няколко години по-късно. Като лекар доктор Ланг се нуждаел от човек, който да изпълнява рецептите за пациентите му, затова наел своя приятел Хю като свой личен аптекар. По този начин се сдобил с доверен производител на лекове, а Хю – който обожавал всеки миг, прекаран в работилницата, но ненавиждал работата в дюкяна – нямало нужда никога повече да застава зад щанда. Освен това договорът донесъл на Хю и доста пари, което било добре дошло. Домът му на „Челси Стрийт“ – до този на Никълс Ланг – не беше просторен, но притежаваше стил. Намираше се в тухлена сграда, с един етаж по-висока от повечето къщи наоколо. Работилницата му беше на приземния етаж, а жилището му се разполагаше на трите етажа над нея. Двамата с Том застанахме пред вратата – лъскав, лакиран дъб, стегнат в извита рамка от ковано желязо. Въпреки че вече се смрачаваше, в къщата не светеше – не гореше дори огнище. Том надникна през прозореца. – Май го няма. Почуках. Не получих отговор, затова почуках пак, по-силно. Отвори се врата, но не тази, пред която стояхме. От къщата до нас изникна доктор Ланг в компанията на съпругата си. И двамата бяха издокарани за вечер навън. – Доктор Ланг! – притичах да го настигна, преди да се качи в чакащия край тротоара файтон. – Доктор Ланг! Той се обърна и побутна назад дългата си кафява перука, свлякла се над очите му. – Да? О… Хм… – той размаха пръст в опит да се сети кой бях. – Кристофър Роу, сър – обявих. – Чиракът на Бенедикт Блекторн. Запознахме се миналата Коледа в дюкяна му. – Да, разбира се – той повдигна вежди. – Добре че попаднах на теб! Да си виждал Хю? – Не – отвърнах изненадано. – Канех се да ви питам същото. Той изпухтя. – И аз не съм. И честно казано, съм доста ядосан по този повод. Хю трябваше да вечеря с нас на Кралска дъбница, но така и не се весна. Агнешкото изстина – каза го, сякаш му се беше наложило да дъвче бучиниш22. – Още по-лошото е, че днес имах няколко рецепти за изпълнение. Наложи се да пратя пациентите си при онзи идиот в Корнхил. Не е ли при господин Блекторн? Очевидно доктор Ланг все още не беше научил новината. Просто поклатих глава. – Значи не сте виждали майстор Хю от четвъртък? Той се почеса по брадата. – Да, май така излиза. Закусвахме заедно на Възнесение. Ако е отишъл да посети съпругата си, без да ме уведоми, ще яде бой – той тикна пръста си в лицето ми. – Кажи му го, когато го видиш.   На връщане към дома на Том тътрех крака по паважа. Том отбягваше погледа ми. – Не го е извършил майстор Хю – рекох. Том вдигна ръце. – Не съм казвал нищо. – Мога да прочета мислите ти. – Добре – рече той. – Вярвам ти. Но къде е той тогава? Дали пък доктор Ланг не беше прав? Съпругата на Хю не понасяше шумотевицата – а и миризмите – на града. Често прекарваше по цели няколко месеца с двете им дъщери в къщата на Хю в провинцията. Може би беше отишъл да се види със семейството си. Спомних си подслушания в четвъртък вечер разговор. Хю, тревожно: „Саймън вече напусна града“. Майстор Бенедикт, примирено: „И ти ли искаш да заминеш?“ След което го бяха нападнали. Може би това бе преляло чашата за Хю. И беше избягал. Но в такъв случай не би ли убедил майстор Бенедикт да тръгне с него? Всъщност не. Майстор Бенедикт беше решен да остане. А и въпреки многото му други качества, „податлив на убеждаване“ не беше сред чертите на характера му. Поклатих глава. Ако Хю вече беше напуснал Лондон, нямаше как да разбера какво означава съобщението от майстора. Стигнахме до улицата на Том, но вместо да свием по нея, той ме преведе по тясната уличка, която минаваше зад дома им. Майка му ни чакаше на задния вход с чувал от зебло в ръка. – Съобщихте ли вестта на майстор Когсхол? – попита тя. – Нямаше го вкъщи – отвърнах. – Жалко. Винаги е за предпочитане да научиш подобна вест от някой приятел – тя подаде чувала на Том. – Вечерята е след пет минути. Понечих да я последвам вътре, но Том ме спря. – Трябва да изчакаме. – Какво? В чувала имаше самун твърд хляб, още един вкочанен от ръж и няколко сладки кифли. – Това ли ще вечеряме? – Не – той кимна към края на уличката. Пред очите ни изплува мъж. Отдалече изглеждаше, като че е заможен, което ме учуди – макар и да не беше някоя западнала улица, задната уличка не беше място, на което човек би се натъкнал на някой богаташ. Когато мъжът се приближи обаче, установих, че далеч не е това, за което го бях взел. Навремето дрехите му са били изискани, но вече не бяха такива. Перуката му напомняше свраче гнездо. Тънкият му вълнен жакет беше опърпан и разнищен по ръбовете. По ризата му имаше толкова петна, че първоначалният ù цвят отдавна не личеше, а бричовете от мека еленска кожа бяха толкова изтънели, че коленете му прозираха през тях. Това беше доктор Парет. Навремето се отбиваше в нашия дюкян. Миналото лято обаче домът му изгоря. Той не го поправи, но не се и премести. Все още живееше там, сам, сред овъглените греди и пепелта от предишния си живот. – Хубава вечер, доктор Парет – рече Том. – Хубава вечер, Том. И на теб… – той наклони глава, сякаш се вслушваше в нещо – … Кристофър. Приближи се. Тялото му не беше по-чисто от дрехите. – Радвам се да ви видя отново, сър – рекох аз. Той ме изгледа с тъга. – Много съжалявам за майстора ти, момче. Ако имаш нужда от нещо, моят дом е и твой дом, за колкото време е нужно. А и Джеймс ще се зарадва на компанията ти. По гръбнака ми пробягаха тръпки. Джеймс – дванайсетгодишният син на доктор Парет – беше загинал в пожара. – Много мило – заекнах в отговор. Том му подаде чувала. – Заповядайте, сър. Хляб и сладки кифли. – Джеймс ще остане доволен – каза доктор Парет. – Обожава сладките ви кифлички. Направо не мога да го накарам да яде друго – той потупа прокъсаните си джобове. – Ах… опасявам се, че отново съм забравил да си взема портмонето. Бих могъл да ида… – Не се притеснявайте – спря го Том. – Ще го впишем на сметката ви, както обикновено. Доктор Парет взе чувала с трепереща ръка, притисна го към гърдите си като бебе и рече тихичко: – Благодаря ви. – До понеделник. Изпратихме го с очи. На влизане Том ме хвана за ръката. – Не казвай на татко – продума той.   Том повика сестрите си. След секунда и петте затрополиха надолу по стълбите. Седнахме да вечеряме. В друга обстановка щях да се насладя на божественото печено телешко с пипер и салвия, но при всяка моя хапка бащата на Том стискаше устни, сякаш поглъщах бъдещето му. Освен това бедният доктор Парет не ми излизаше от главата. Беше ме стреснал. Аз също бях изгубил всичко. Дали след година нямаше да бъда в неговото положение? Да живея сред отломките от живота си, просейки остатъци, въобразявайки си, че майстор Бенедикт е все още жив? След вечеря с Том получихме нареждане да почистим масата и да изстържем тенджерите. По принцип момичетата в семейството също получаваха по някоя задача, но бащата на Том явно беше решил, че ще избия парите от престоя си у тях, ако въртя цялото домакинство. Освободени от обичайните си задължения, момичетата решиха да останат в кухнята и да се позабавляват за наша сметка. Въодушевена от неочаквания обрат, Сесили реши, че тя ще раздава задачите. Докато работехме, тя ни заливаше с постоянен поток от заповеди: обясняваше, че трябвало да изтъркаме тази тенджера още малко, а онази се чистела еди-как си. Пухкавата, засмяна Изабел седеше на плота, клатеше крака под воланите на оранжевата си фуста и не спираше да дърдори – някаква история за патицата, която се сприятелила с овцата, – като явно не се смущаваше от това кой я слуша и кой – не. Останалите три – Катрин, Ема и малката Моли – намериха кълбо прежда и захванаха игра, която нарекоха „фрас-прас“. Така и не разбрах какви са правилата, но явно момичетата печелеха точки всеки път, щом кълбото удареше мен или Том. Резултатът се удвояваше, ако ни уцелеха по главите. Щом с Том приключихме с тенджерите, трите най-малки момичета се вкопчиха в краката ми, обявиха, че съм им пленник, и отказаха да ме пуснат, докато не платя за свободата си с някоя приказка. И така, качихме се в тяхната стая, където семейство Бейли държеше единствената си книга – разръфано издание на Le Morte d’Arthur23. Скупчихме се на леглото на Сесили, а аз разтворих кориците. Сесили седна до мен и като че се забавляваше повече с това да сплита перца в косата ми, отколкото да слуша историята, която четях. Изабел се забавляваше, като мажеше руж по ушите ми и се кискаше до забрава. Останалите три слушаха, наострили уши като вълчета – зачетох легендата „Крал Артур и великанът от Сен Мишел“. Великанът вилнеел из околността, избивал местните хора и опустошавал земите им, докато най-сетне селяните не помолили крал Артур за помощ. Когато великанът погълна дванайсет деца като печени пилета на шиш, Моли, най-малката – на четири години, – зарови лице в скута ми. Двете със свенливата Ема се вкопчиха в китката ми по време на последната битка, щом двамата врагове се затъркаляха надолу по хълма към морето, докато накрая Великият крал на Британия не прониза чудовището с камата си. Сесили отпусна крехкото си телце върху моето, облегна глава на врата ми и рече тъжно: – Иска ми се да беше тук. – Крал Артур? – Аха – тя сложи брадичка на рамото ми и ме прегърна през гърдите. – Той щеше да спре Култа на архангела. И твоят майстор нямаше да пострада – изпусна въздишка. – Но това е просто приказка. Тя не помръдна, а Моли и Ема отгърнаха на следващата страница и взеха да ми се молят да им почета още. Том, застанал на прага, ги усмири и ги сложи по леглата. – Достатъчно забавления за днес. Утре ще чуете още една приказка. Двамата с него духнахме свещите, излязохме навън и седнахме на добре изтърканото стъпало към задната уличка. Той ми подаде вълнен парцал, за да избърша ружа от бузите си. Докато се чистех, ме дебнеше с крайчеца на окото. – Какво? – попитах. – Доста си мълчалив – отвърна той. – Наистина? – Аха – и въздъхна. – Е, в какво ще ме забъркаш този път? – Какво искаш да кажеш? – Блясъкът в очите ти ми е познат. Явно нямаше да успея да запазя плана си в тайна. Сесили бе права – крал Артур беше просто приказка. Никой нямаше да дойде и да ме спаси. Това обаче не означаваше, че трябва да позволя да ми отнемат всичко, за което милея. Може и да не знаех как да разгадая гатанката на майстор Бенедикт, но знаех какво мога да свърша тази вечер. Култът на архангела ми отне майстор Бенедикт. Съветът на Гилдията на аптекарите ми отне дома. От целия ми живот ми беше останало едно-единствено – кубът загадка. Бях готов да горя в огньовете на ада, но нямаше да позволя някой да ми вземе и него.   21 В английския оригинал безсмисленото съчетание от букви съдържа J и U; действително двете букви се появяват едва през Средновековието и отсъстват в класическата латинска азбука. – Бел. прев. 22 Бучиниш – силно отровно тревисто растение, ползвано и като билка. – Бел. прев. 23 „Смъртта на Артур“ – сборник предания за легендарния крал Артур, изготвен от сър Томас Малори през 15-и век; въпреки че заглавието е на френски, книгата е на английски. – Бел. прев. Четиринайсета глава – Това е пълна лудост! – изсъска Том. – Вече ми го каза – прошепнах аз. – И въпреки това, ей ни на, продължаваме. Така че, ако обичаш: това е пълна лудост. Имаше основание. Да се промъкваш по задните улички на Лондон посред нощ не беше най-умното нещо на света. В най-добрия случай можеше да се натъкнеш на цяла тълпа пияници. В най-лошия нямаше да дочакаш изгрева. А ако срещнеш патрулиращ квартален пристав, имаше еднакви шансове той да ти пукне черепа или да те разпита, тъй като би приел, че намеренията ти надали са почтени. По улиците нямаше фенери: градската наредба забраняваше употребата им след девет вечерта. Имаше момчета с факли, които човек можеше да наеме, за да му светят по пътя, но това очевидно не беше за нас. Вместо това разчитахме на полумесеца, окъпал града в бледа сребриста светлина. За щастие домът ми не бе далеч, само на три преки от този на Том. Шмугнахме се зад раздрънканата кола на нощните чистачи24, стрелнахме се по съседната уличка, прескочихме една каменна ограда и се озовахме пред задния вход на работилницата на Блекторн. – Как ще влезем? – поинтересува се Том. – Нали от Съвета на Гилдията ти взеха ключа? Така беше. Обаче не знаеха, че майстор Бенедикт държеше и един скрит ключ – а аз не им бях казал къде е той. В задния ъгъл на къщата една напукана колона от тухли се издигаше около комина. Прокарах пръсти по нея, търсейки символа. Открих го изчегъртан на височината на очите отляво, почти незабележим върху естествената шарка на тухлите.     Том наклони глава. – Това не е ли планета? Прав беше. Символът означаваше Марс. Зачудих се защо ли майстор Бенедикт беше използвал точно него, за да отбележи мястото на ключа. Замислен над това, не усетих как нещо запърха лудо в лицето ми. Подскочих. Том изпищя тънко – неочакван звук за момче с неговия ръст. Беше най-обикновен гълъб. Сърцето ми възобнови ударите си, а птицата размаха криле и кацна до мен. На лунната светлина ми трябваше малко време, докато я разпозная. – Бриджит! Тя изгука. Клекнах и я взех в шепи. Тя мушна човка между пръстите ми. – Какво правиш тук? – попитах. Том посочи нагоре. – Гледай. Точно над нас, над ръба на стрехата, вратата на гълъбарника се клатеше отворена на вятъра. Изругах. Идиотът, когото бяха пратили от Съвета на Гилдията да нахрани гълъбите, не беше затворил след себе си. Вероятно всичките ни птици бяха отлетели. А на свобода Бриджит можеше да пострада. Тя се разшава в ръцете ми, стресната от гласа ми. Спрях с ругатните и погалих перата ù успокоително. Тя продължи да се цупи. Том се огледа разтревожено. – Не може да стоим тук цяла нощ. Пак беше прав. Прехвърлих Бриджит в едната си ръка и дръпнах тухлата със символа на Марс. Тя се измъкна навън, като стържеше по зидарията. Зад нея имаше малка ниша. Ключът за къщата беше вътре. Когато застанах пред задната врата обаче, я заварих отключена. Същият идиот, който беше изгубил птиците ни, дори не беше заключил къщата на излизане. Идеше ми отново да избухна в ругатни, но щом прекрачихме вътре, онемях. Работилницата беше ограбена. Слабият огън, който гореше в печката в ъгъла, хвърляше достатъчно светлина, за да видим пораженията. По масите бяха пръснати тенджери и съдове. Разтворените книги бяха разхвърляни наоколо като боклук. Керамичните буркани бяха преобърнати, а по пръстения под грееше цяла палитра от разсипани прахове. Дори вратата на избата за лед на пода зееше – ценните ледени блокове бяха оставени да се разтопят. Глухият вик на Бриджит ме накара да осъзная, че я стискам твърде силно. Том ме дръпна за ръкава. – Да изчезваме. Аз обаче не можех да си тръгна. Въпреки протестите му пристъпих напред и влязох разтреперан в дюкяна. Очаквах да е зле. Но не чак толкова. Половината буркани не бяха по полиците: някои бяха съборени, други – счупени, а навсякъде беше засипано с билки и прахове. И тук книгите бяха разкъсани и помещението сякаш беше засипано с бяла покривка от намастилен сняг. Дори препарираните животни не се бяха отървали. Всички бяха разпорени и купчините наоколо бяха покрити и със слама. Раменете ми се разтресоха. Отвратителни, гнусни чудовища! Нима искаха да унищожат всичко, на което държах? За миг реших, че ще се срина. Но не наруших обета си. Просто избърсах очи, изтласках буцата надолу в гърлото си и я оставих да разпали гнева ми. Поясът на майстор Бенедикт лежеше в кьошето, поръсен с листа от къпина. Пуснах ключа на щанда, а до него сложих и Бриджит. Вдигнах пояса. Все още се долавяше леко ухание на египетски благовония, което засили спомена за майстора. Изтръсках листата и го увих около кръста си. Стегнах го плътно. Не се бях върнал заради него, но нямах намерение да го оставям тук. Не и сега. Вързах го над ризата си. След това се заех да претърся бъркотията, като ровех с пръсти разноцветните зърна, докато най-сетне не съзрях онова, което търсех, скрито под купчинка драконова кръв25 на пода. Моят куб загадка. Подаръкът за рождения ми ден от майстор Бенедикт. Моят подарък. Претеглих го в ръка – тежеше. За кратък миг ме обзе усещането, че всичко отново е наред. – Може ли да яде това? – обади се Том. Обърнах се. На щанда Бриджит кълвеше от купчинка ситни бели кристалчета. – Бриджит! Не! Спуснах се към нея, а тя отстъпи встрани и запляска с криле. Пъхнах пръст във веществото и го доближих до връхчето на езика си. Усетих сладост и си отдъхнах облекчено. Обикновена захар. Безвредна, слава богу. Макар че си представях какво би казал майстор Бенедикт, ако ме свареше да храня гълъб със скъпоценната захар. И тогава ми просветна. Наистина беше скъпоценна. Захар, листа от къпина, селитра, драконова кръв… аптекарски съставки, които струваха цяло състояние на пазара. Дори и обирджиите да не си даваха сметка за точната стойност на всяка от тях поотделно, имахме буркани със злато и сребро на прах – очевидно апетитна плячка. В момента обаче ние стърчахме посред същинско съкровище, пръснато по пода като смет. Внезапно осъзнах още нещо. Из дюкяна бяха разпилени сухите съставки. Прахове, минерали, листа. Всичко. По полиците нямаше и един буркан с твърдо съдържание. Останалите, които съдържаха течности, бяха невредими. Разкъсани книги. Разпорени препарирани животни. Изсипани сухи съставки. Хората, обърнали дюкяна, не бяха дошли, за да крадат. Търсеха нещо. Нещо конкретно, скрито от майстор Бенедикт. Нещо толкова ценно, че бяха готови да зарежат съставки на стойност стотици лири, за да го открият. Освен това можеха да разчетат етикетите на бурканите. Пъхнах куба под пояса и взех Бриджит. – Трябва да тръгваме. – Именно това казах и аз – отвърна Том раздразнено. Той почти се затича към вратата на работилницата. Последвах го и се блъснах в гърба му. Бриджит изкряка и накокошини пера. Отстъпих. Том остана като замръзнал. – Какво… – започнах аз, но той вдигна ръка, ококорил широко очи. В същия миг го чух и аз.     24 Служба, която преди въвеждането на канализация в Лондон събирала човешките нечистотии и ги предлагала като тор. – Бел. прев. 25 Яркочервена смола, добивана от няколко различни вида дървета; ползвала се в медицината като благовоние и като боя. – Бел. прев. Петнайсета глава Протяжно проскърцване от стълбите на втория етаж. Стъпка в прахта. Глас, нисък и дрезгав. – Кой е там? – попита той. Дръпнах Том за ризата. Скрихме се под втората маса с експонати, възможно най-далеч от огъня. До прага се доближиха бавни, предпазливи стъпки. – Майсторе? Вие ли сте? Онзи направи още една крачка напред. Ботушът му беше покрит с кал и малки бели зрънца. За тока беше залепнало парче пергамент. Крачолът на сивите вълнени бричове беше затъкнат в ботуша. Собственикът им се приближи още и най-сетне успях да зърна лицето му. Светлината не беше силна, но бе достатъчна, за да го разпозная. Близко разположени очи, скосено чело. Рижа коса, мускулест. На около шестнайсет години. Този път – без синя престилка. Чиракът. Същият, който беше в дюкяна тази сутрин. Същият, който закриваше половината прозорец и се беше изсмял, когато майсторът ме бе ударил. Дръпнах се още по-назад към краката на масата. Едва виждах плахо свилия се Том под другия край на масата. Помолих се това да значи, че все още сме в сянка. Също така се помолих Бриджит да не издаде звук. Тя се беше сгушила в мен и потръпваше. Зачудих се дали усеща страха ми. От работилницата долетя шепотът на още някого. – Уот? Къде си? – Тук – обади се чиракът. Вторият мъж влезе в дюкяна. – Ти ли остави задната врата отв… – той млъкна рязко. Познавах този глас. И то добре; разпознах го още преди мъжът да излезе на светлото. Принадлежеше на Натаниъл Стъб. Той изпъшка ужасено при вида на бъркотията. – Уот! Да те вземат мътните, какви си ги свършил? – Каквито ми наредихте – рече Уот с отегчение. – Търсих проклетия огън. Стъб го плесна по ухото. – Това тук струва цяло състояние! – той се опули. – Това шафран ли е? Идиот такъв! Стъб се измуши до щанда и взе да дели златистите ивички шафран от драконовата кръв, с която се беше смесил. Не забеляза погледа, който му хвърли Уот. Нито пък това, че пръстите на момчето се свиха около дръжката на широкото, извито острие на колана му. – Поне намери ли нещо? – възмути се Стъб. – Или просто съсипваш дюкяна за удоволствие? – Не е тук – процеди Уот през зъби. – Трябва да е тук! Ако не беше убил Бенедикт толкова бързо, щеше да ти каже къде е. Думите му ме пронизаха в сърцето като стрели. Вътрешно вече подозирах, че Стъб има нещо общо със смъртта на моя майстор. И въпреки това ме заболя, когато го чух. – Не съм виновен аз! – сопна се Уот. – Успя да вземе отровата, преди да изкопча каквото и да било. – Да, защото ти се издаде. – Не е вярно! Стъб вирна нос. – О, разбира се. Убеден съм, че майстор-аптекар Бенедикт Блекторн е сдъвкал лудата ябълка неволно. Лудата ябълка. Бях забравил за нея. Спомних си черните семенца с форма на бъбрек, пръснати около стъкления буркан в работилницата, преди да открия тялото на майстора. Бях решил, че вероятно от Култа на архангела ги бяха взели, за да ги използват за бъдещите си врагове. Всъщност майстор Бенедикт беше отровил сам себе си. Умът ми заработи трескаво. Защо би направил подобно нещо? За да се отърве от мъченията, на които би го подложил Уот – както останалите жертви на Култа? Или имаше още нещо? Уот беше обърнал наопаки дюкяна ни в търсене на нещо. Дали майстор Бенедикт не се беше отровил, за да не каже на момчето къде е то? Сетих се за скритото съобщение, което майсторът ми беше оставил в тефтера. Бях оставил листа в дома на Том, скрит дълбоко навътре под дюшека на леглото му. Казах си, че това вероятно е била най-умната ми постъпка за целия ден. Защото, каквото и да търсеха, тайната за откриването му беше поверена на мен. Стъб като че прочете мислите ми. – Защо поне не остана да разпиташ чирака? – рече той. Гърдите ми се сковаха. Уот скръсти ръце. – Той не знае нищо. Блекторн го ненавиждаше. Надали би го научил дори да си обърше задника. В тъмнината вдигнах ръка към бузата си. Майстор Бенедикт ме беше нарекъл „безполезна твар“ и ме беше зашлевил. През цялото време обаче бе знаел, че Уот го наблюдава. Беше ме ударил пред Уот, за да ме спаси, за да отклони вниманието на чирака от мен. Горчилката от спомена се изпари и остави след себе си само болезнена празнота. „О, майсторе – извиках му. – Защо останахте, след като знаехте, че ще ви убият? Защо не дойдохте с мен? Защо не ме хванахте за ръка и не побягнахте?“ – Отношението на Бенедикт към чирака не ме интересува – рече Стъб. – Момчето може да е видяло, чуло или прочело нещо. Намери го и го разпитай. После се отърви от него, както стори с останалите – независимо дали знае нещо за огъня, или не. Рисковано е да го оставяме жив. Имах чувството, че съм замръзнал. Том също май беше престанал да диша. Уот повдигна рамене, измърмори едно „Хубаво…“ и тръгна да излиза. – Не сега, глупако! – тросна се Стъб. – Как ще разбереш къде е отишъл посред нощ? Остави го за утре. Сега продължавай с книгите. Уот се смръщи. – Знаете ли колко книги има тоя дядка! Стъб вдигна ръка, за да удари момчето. – Мери си приказките! Двамата впиха очи един в друг. За миг бях сигурен, че Уот ще извади ножа си. Вместо това той се пресегна бавно и вдигна едно подвързано в кожа томче от пода. Тръсна го на щанда и във въздуха се вдигна облак оранжев прах. Стъб се закашля. Уот навири нос, след което разгърна книгата. Стъб отново се зае с шафрана, решен да спаси каквото може. И двамата бяха с гръб към нас. Което нямаше да продължи вечно. Трябваше да се измъкнем оттук. Незабавно. Стъб беше запречил вратата към работилницата. Предната врата зад мен беше затворена с резе. Можех ли да го махна и да я отключа, преди да се обърнат? Едва не изпълзях изпод масата, но осъзнах, че бях направил ужасна грешка. Ключът! Бях оставил ключа от дюкяна на щанда. Все още беше там – парче потъмняло сиво желязо в купчинката захар. Изругах. Можеше и да успея да пропълзя до другия край на помещението, без да ме забележат, но да се добера незабелязано до щанда беше невъзможно. Имаше само един изход. Трябваше да накарам Стъб да се отмести от входа на работилницата. Напънах мозък. Един от ръбовете на куба загадка, пъхнат под пояса на майстор Бенедикт, ме бодеше в стомаха. Размърдах се, за да се наместя. До мен Том се сви на още по-плътно кълбо. Изглеждаше толкова уплашен, сякаш скоро щеше да заплаче. Знаех точно как се чувства. Именно заради вида му обаче ми хрумна нещо. Подадох му Бриджит. Той я пое с треперещите пръсти на едрите си внимателни ръце и я притисна до тялото си. После ме видя да изпълзявам и се опули. Заобиколих масата, така че да остане между мен и двамата натрапници. В средата на помещението имаше празнина, която трябваше да прекося, но се надявах, че няма да ме забележат, ако се придържам в сенките. Пропълзях бавно до другата маса до огнището. Сърцето ми биеше бясно. Свих се зад витрината и взех да ровя в пояса на майстор Бенедикт. За щастие, когато Уот го беше хвърлил на земята, шишенцата не се бяха изпочупили. Наложи се да извадя половината и да изчета етикетите им, преди да открия трите, които търсех. Сяра. Въглен. И селитра. Докато ровеше из книгите на майстор Бенедикт, Уот беше осеял всичко наоколо с парчета хартия. Реших да се възползвам от това. Тихичко извадих корковите тапи и изпразних шишенцата на един лист. Постарах се да омеся добре барута с пръсти. Без хаванчето ефектът нямаше да бъде същият, както при оръдието ни. Помолих се наум все пак да свърши работа. Бях много близо до огъня и имах няколко секунди, за да осъществя плана си. Сложих листа с барута до огнището. Взех друго парче хартия и го сложих отгоре му, така че единият край да бъде върху барута, а другият – в огъня. Хартията пламна на мига. Огънят взе да я поглъща по-бързо от очакваното. Стрелнах се през средата на помещението и се шмугнах зад масата, зад която се криеха Том и Бриджит. Стъб се врътна на пети и присви очи. – Какво беше тов… Внезапно огнището избухна. Разнесе се ужасяващо съскане, след което измежду камъните изригнаха пламъци, а въздушната струя пръсна наоколо горящи листа хартия. – Пожар! – изпищя Стъб. – Угаси го! Угаси го! Той трескаво заоглежда полицата зад щанда за вода. Уот претича през дима до огнището и взе да тъпче огъня в отчаян опит да спре пламъците, преди да са се прехвърлили върху още нещо. Сграбчих Том за яката, дръпнах го и се втурнахме да бягаме.   • • •   Том препускаше през нощен Лондон, стиснал в ръце уплашената Бриджит. Аз тичах по петите му, като на всеки ъгъл извръщах глава, за да проверя дали ни преследват. Или им се бяхме измъкнали, или не ни бяха забелязали, защото стигнахме до уличката зад дома на Том без помен от Уот или от Натаниъл Стъб. Едва не се сплескахме на прага на задния вход – или по-точно Том едва не сплеска мен, – защото опитахме да се натъпчем вътре едновременно. Пуснах резето зад себе си и се превих над масата задъхан. Том се облегна на стената и се спусна на пода, дишайки шумно. Бедната Бриджит се въртеше в ръцете му. Наложи се да я взема в своите и да я вдигна до лицето си, докато се успокои. Гълъбицата беше жилаво птиче – укроти се далеч преди нас двамата. Отидох до прозореца. Огледах се за отблясък, за дим, за нещо, което да издаде, че барутът, който бях запалил, се беше разгорял неудържимо, и че бях изгорил собствения си дом до пепел. Но нямаше нищо подобно. Безспорно, ако огънят се беше разгорял, досега щяха да са обявили тревога. И все пак продължих да гледам в очакване. Том застана до мен на прозореца, облегна ръка на рамото ми и попита: – В безопасност ли сме? Не знаех какво да му отговоря.     Неделя, 31 май 1665 г. Посещение на Блажена Дева Мария       Шестнайсета глава Не можех да заспя. Не само заради гората от трески, с която бе покрит подът в стаята на Том. Или пък заради страха, който все още свиваше стомаха ми. Том се беше уплашил не по-малко от мен и при все това десет минути след като подуши възглавницата, вече хъркаше по-гръмовно от колела на каруца по паважа. Не можех да заспя, защото бях научил кой бе убиецът на майстор Бенедикт. И защото убийците му сега търсеха мен. А аз не знаех какво да предприема. Искаше ми се да ида при лорд Ашкомб и да му разкажа видяното. Но не можех. Дори и да ми повярваше – а кралският наместник май не беше от най-доверчивите хора, – нямах веществени доказателства, че Стъб и Уот бяха убили майстор Бенедикт. Моята дума срещу тази на Стъб… Не беше нужно богато въображение, за да си представя как би свършило това. Той беше майстор, а аз – чирак. Никой нямаше да се вслуша в думите ми. Разбира се, Том можеше да ме подкрепи, но и него нямаше да вземат по-сериозно от мен. Освен това бяхме извършили сериозно престъпление. Влизането с взлом в нечий дом – нищо че беше моят собствен – беше тежко провинение само по себе си. Това, че бяхме взели куба и пояса – вече скрити под леглото на Том заедно с листове от тефтера, – беше кражба. Наказанието за кражба бе смърт. И двамата щяхме да увиснем на бесилото, независимо дали от Култа щяха да ни намерят, или не. Вратата на стаята на Том се открехна с проскърцване. По-малката му сестра Моли изшляпа с босите си крака вътре, сви се на пода и се гушна в мен, увита в любимото си одеяло. Заслушах се в дишането ù, докато лежах буден и размишлявах. За да видя Стъб и неговия чирак на бесилото заради престъпленията им, щеше да се наложи да се явя пред лорд Ашкомб с веществени доказателства или с подкрепата на човек на по-висок пост от Стъб. Човек, когото уважаваха и чиято позиция го нареждаше над простолюдието. Не знаех как да набавя първото. Но с второто можеше и да се справя.   • • •   На зазоряване изпълзях между ръцете на Моли и се измъкнах от къщата. В повечето дни по това време по улиците вече беше оживено: дюкянджии, тръгнали на поредния работен ден, търговци, каращи стока на пазара, кочияши, които ругаеха пешеходците. Днес обаче беше неделя, свят ден за почивка. Макар че се намериха няколко души, които да ми пожелаят добро утро, в града беше пусто. Въпреки това не се чувствах в безопасност. От една страна, по празните улици можех по-лесно да забележа Стъб или Уот – който от двамата беше тръгнал по петите ми. От друга, наоколо имаше по-малко минувачи, които да обезкуражат евентуалния ми нападател. Най-смислено беше да се държа настрана от улиците около аптеката на Стъб. Надявах се, че след цяла нощ тършуване из нашия дюкян двамата щяха да посветят сутринта на съня. Бях взел пояса на майстор Бенедикт със себе си – вързах го под ризата, така че да не се вижда. Взех също и листа от тефтера, а джобът ми беше издут от куба загадка. Онова, което исках да взема най-много, бе Том. И Бриджит. Беше се наложило да я пусна, преди да си легнем, защото, ако бащата на Том надушеше пернато у дома си, щеше да го опече на пай. Гълъбицата бе излетяла към грейналата луна в нощта, след което се беше скрила зад един покрив в далечината. Докато крачех, мятах по някой поглед в небето с надеждата да се появи. Отне ми известно време да достигна целта си. Знаех, че къщата, която търсех, се намираше в Корнхил, но не бях сигурен коя точно беше. Помолих един вехтошар, преметнал мазен чувал през рамо, да ме упъти. Той ме прати зад ъгъла. Спрях и потропах на вратата на грандмайстор-аптекар сър Едуард Торп. – Не може да те приеме – рече длъгнестата млада прислужница, която ми отвори. – Кога мога да говоря с него? – попитах аз. Тя ме прецени с очи. „Никога“, четеше се в погледа ù. Не бях намерил време да се спретна след снощи. Вероятно изглеждах като просяк. – Моля ви, госпожице! Тук съм по важен въпрос, засягащ Гилдията. Аз съм чирак. Тя стисна устни, но все пак отговори: – Отиде в Палатата. Това ме изненада. – В неделя? Тя повдигна рамене. – Не ми е работа да разпитвам. Побързах да отстъпя, преди носът ми да се запознае с вратата отблизо.   Не бях идвал в Палатата на аптекарите от три години. След приемния ми изпит майстор Бенедикт ме отведе в новия ми дом и нито аз, нито той се бяхме връщали тук. Това не беше нещо необичайно в моя случай. На практика чираците все още не бяха членове на Гилдията, така че, ако не се бяха провинили или не бяха зачислени към лабораторията тук, нямаха работа в Палатата. Понякога обаче се чудех защо и с майстор Бенедикт беше същото. Той нямаше много приятели. Само Хю ни посещаваше у дома. Разбира се, майсторът дружеше и с Исак книжаря, но него не бях виждал никога. Дори нямаше да подозирам за съществуването му, ако не бяха купчините с книги у дома, които растяха като стъбла царевица. Веднъж бях попитал майстора защо не ходи в Палатата. – Политиката ми е досадна – гласеше неговият отговор. Щом пристигнах, се зачудих дали не го е отблъсвала вонята. Палатата се намираше близо до Темза, в ниската част на „Блакфрайърс Лейн“. От реката се носеше отвратителна смрад, особено при отлив, когато тинята край брега миришеше на разложено… ами всичко. Положението по улиците не беше по-добро, благодарение на старанието, с което посетителите на близкия театър – актьори, драматурзи и друга подобна сган – извираха от мрачните кьошета, за да се облекчат и да задръстят каналите с нечистотии. Самата Палата обаче беше внушителна. Навремето била манастир – обител на Черното братство, откъдето идваше и името на улицата26, – което личеше по тъмните тухлени стени, високи три етажа. При първото си посещение тук бях застанал отпред и се бях вгледал в продълговатите, тесни прозорци. Проследих влизащите и излизащите хора и се мъчех да си представя какъв живот живеят – с надеждата, че скоро и аз ще заживея същия. Разглеждах лицата им, чудейки се кой ли ще стане моят майстор, като се молех да бъде един и се опасявах да не бъде друг – без друга причина, освен външния им вид. Спомних си първата ни среща с майстор Бенедикт – все още руменеех след успешно взетия изпит. Той беше протегнал ръка с думите: „Радвам се да се запознаем, Кристофър Роу“. Все едно бях истински човек. И входната врата. Онзи път входът на Палатата ме беше притеснил. Представляваше величествена дъбова изработка, два пъти колкото мен на височина, обградена от две колони със свод отгоре. ПОЧЕТНО ДРУЖЕСТВО НА АПТЕКАРИТЕ, гласеше надписът, а над него бе изрисуван синият щит на емблемата на Гилдията. Върху щита Аполон, гръцкият бог на лечението, се беше надвесил над черния дракон на болестите, стъпил на два златни еднорога. Под тях на разгънат свитък беше изписано мотото на аптекарите: OPIFERQUE PER ORBEM DICOR – „По целия свят ме смятат за помощник“. Днес масивната врата беше затворена. Задумках с юмрук отгоре ù. Измина цяла минута, преди да се открехне. Млад мъж с тъмносиви очи подаде глава и обяви: – Палатата на Гилдията е затворена в неделя. Кандидат-чираците да се обръщат към писаря през седмицата. Младежът понечи да затвори. – Чакайте – спрях го аз. – Аз вече съм чирак. Трябва да говоря с грандмайстор Торп. – Няма значение. Ела утре. Тогава ще те изслуша. – Става дума за убийството на Бенедикт Блекторн. Младежът ме огледа от главата до петите. За пореден път се разкаях, че не се бях спретнал. – Момент – каза той и затвори вратата. Върна се чак след няколко минути. – Ела с мен. Поведе ме през сводестия коридор към открития вътрешен двор, павиран с камъни. В средата му беше кладенецът, който осигуряваше вода за лабораториите и работилниците на Гилдията. Покрай стените, пред прясно боядисаните в жълта охра стени, стояха железни пейки. Прозорците на кабинетите по горните етажи надничаха отгоре. Както можеше да се очаква в неделен ден, всички изглеждаха празни. В южния край на двора, вдясно, имаше стълбище нагоре. Водеше към кабинетите на майсторите и към Главната зала, в която бях положил изпита. Входът към лабораториите се намираше пред нас. За миг реших, че мъжът ме е повел именно към тях. Вместо това обаче той зави в края на вътрешния двор. Тръгнахме на север и влязохме в антре с врата към кабинетите на писарите, с няколко прости стола в него. Той махна към един от тях. – Ще се занимаем с теб след малко. Зачаках.   Нечия ръка ме разтърси и ме събуди. Премигнах. В просъница видях голата глава на Осуин Колтърст, който се беше надвесил над мен. – Тече ти лигата – рече той. – Извинете. Обърсах уста с ръкав. Ризата ми все още миришеше на барут. Осуин скръсти ръце. – Ако си спомням добре, Кристофър, наредихме ти да се явиш тук в понеделник. Нали разпознаваш дните от седмицата? Изправих се. – Моля за извинение, майстор Колтърст. Налага се незабавно да говоря с грандмайстора. Осуин съумя да добие едновременно отегчено и развеселено изражение от моята самонадеяност. – На стария Бенедикт май не му е било лесно с теб – рече той и се погали по темето. – Сър Едуард не е тук. – Казаха ми, че е тръгнал към Палатата. – Преди час тръгна за неделната служба. Очаквам го тук следобед. А теб очаквам утре. Той сложи на рамото ми приятелска, но твърда ръка и ме побутна към изхода. – Почакайте, майсторе, моля ви – казах. – Става дума за убийството на майстор Бенедикт. Знам кой е убиецът. – Всички знаем кой е убиецът – въздъхна той. – Култът на архангела. – Да, майсторе, исках да кажа, знам кой точно е бил. Осуин спря изненадано. – Слушам? – Натаниъл Стъб. Той зяпна насреща ми. След това ме сграбчи за ухото, изви го и отвори вратата на кабинетите на писарите с челото ми.   26 Блакфрайърс Лейн (англ. Blackfriars Lane) – букв. „Улица на Черните братя“. – Бел. прев. Седемнайсета глава Осуин явно бе останал удовлетворен от представянето на черепа ми на първата врата, защото си послужи с него, за да отвори и следващата. След това ме повлече по тесен коридор и ме натири в една празна стая. Залитнах към бюрото и съборих керамичната гъска преспапие. – Ти съвсем ли се побърка? – изсъска той. – Стъб е майстор. Ако чуе думите ти, ще поиска да те изхвърлят от Гилдията. И да те набият с камшик. В интерес на истината, самият аз трябва да го направя. Хванах се за челото. Срещите с дъба определено бяха болезнени. – Говоря истината. Притесних се да не би този път Осуин да реши да отвори с главата ми прозореца. Той обаче само изпухтя и рече: – Нелепо! Натаниъл Стъб може да е лисица, но не е убиец. Не е достатъчно мъж за целта. – Не го е направил сам – отвърнах аз. – Дело е на чирака му. Осуин се втрещи. – На чирака? – Беше в дюкяна точно преди смъртта на майстор Бенедикт. Казва се Уот. Описах го. Той повдигна вежди. – Това не е чиракът на Стъб. – Обръщаше се към Стъб с „майсторе“. И беше със синя престилка. – „Майстор“ е просто титла. А и всеки може да облече синя престилка. – Но… – Натаниъл Стъб има двама чираци – прекъсна ме той с раздразнение. – Едгар Рали и Адам Хорват. Едгар е на тези години, но е с черна коса, не рижав, а и само слепец би го описал като „мускулест“. Адам е около година по-малък от теб и е с една глава по-нисък. Стъб няма други чираци. Знам го със сигурност, тъй като – както несъмнено си спомняш – лично изпитвам всички кандидат-чираци вече десет години. Кой ти пълни главата с подобни щуротии? – Чух ги лично – отвърнах аз. – Снощи. В дюкяна на майстор Бенедикт. – И какво, в името на светия Бог, търсеше в дюкяна на своя майстор? Бузите ми пламнаха. Постарах се да не свеждам очи към издутината в джоба си. Или към пояса под ризата, който също я издуваше доста. Нямаше значение. – Върнал си се заради оня куб, нали? – рече Осуин. Гузният ми вид беше достатъчен отговор. Той въздъхна. – Ех, Кристофър. Какво ще те правя? Подкани ме с жест да седна. – Е, добре. Разказвай. Описах му обърнатия наопаки дюкян. Новината за загубените ни птици не го впечатли. Но се заинтригува от разговора, който бях подслушал. Беше потресен. – Защо му е на Натаниъл да убива Бенедикт? Толкова зле ли са станали нещата между тях? – Търсеше нещо – добавих аз. – Уот го нарече „огъня“. – „Огъня“? Това да не е някой цяр на твоя майстор? – Не знам – отвърнах. – Никога не го е споменавал. Осуин ми се стори объркан. – Има „гръцки огън“. Но всеки аптекар знае рецептата за него – той се потупа по брадичката замислено и повдигна вежди. – Хммм. – Майсторе? – Завещанието на Бенедикт е изчезнало – рече той. – Внесъл е ново в архива преди три месеца. Някой го е взел от трезора. Поредната несправедливост. – Кой би сторил такова нещо? – Предполагам, че написаното вътре не се е понравило на някого. – А какво ще стане с дюкяна? С нашия дюкян! – Бенедикт закупи имота от Гилдията преди около трийсет години. Без завещание и без роднини дюкянът ще се върне във владение на Гилдията. Претенциите към него от страна на Стъб вероятно ще бъдат отхвърлени, но той беше най-прекият съперник на Бенедикт и има повече от нужното злато, за да го купи. Ако иска „Блекторн“, ще го получи. Призля ми. – Обаче единственото, от което се интересува Стъб цял живот, са парите – добави той. – Сигурен ли си, че не е търсел пари? Запаси, скрити някъде от майстор Бенедикт? Поклатих глава. – Тогава трябва да приемем, че това действително е поредният удар на Култа на архангела. – Майстор Бенедикт ме уверяваше, че такъв култ не съществува – рекох аз. – Но не е бил прав, нали? – О, не. Въпреки че Стъб в Култа… – Осуин премигна. – Дори не мога да си го представя. – Защо правят това? Какво искат? Той повдигна рамене. – Същото като всички останали. Сила. – Не разбирам. Той се надигна от стола си. – Кажи… откъде идват лечебните свойства на нашите лекове? Сякаш отново бях на единайсет и се потях на приемния изпит за аптекар. – От Бог. – Правилно – кимна Осуин. – Билките, маслата и мазилата, които смесваме, сами по себе си нямат сила. Те са просто каналът, по който може да протече светата господна благословия. Но нашите лекове – макар и чудни, – са извлечени чисто и просто от истините, с които Бог е дарил човешкия род. Съществуват и други истини, по-велики истини, които нашият Господ пази единствено за своето небесно войнство. Такива чудеса, Кристофър, че нашите земни трикове биха се скрили някъде засрамени. – Ето какво търсят от Култа на архангела – продължи той. – Силата на самия Господ Бог. Каквото и да представлява този „огън“, явно го смятат за ключа, който води към нея – той присви очи. – Ето защо от Култа измъчват жертвите си. Това не са жертвоприношения, а разпити. Явно смятат, че въпросните хора знаят къде се намира огънят. – И какво ще сторят, когато го открият? – попитах аз. – Каквото би сторил всеки с подобна сила в ръцете си. Ще преустроят света, както намерят за добре те самите. „Ще преустроят света“, повторих наум. Спомних си лудия мъж на Кралска дъбница. „Култът на архангела е тръгнал на лов. Кой ще стане негова плячка?“ Спомних си и как лорд Ашкомб ме разпитваше за майстора в дюкяна. „А какво беше отношението му към Негово Величество?“ Сега ми просветна. – Крал Чарлз – рекох. – Опитват се да го свалят от трона. Осуин кимна. – Борбата за короната се води открай време, но напоследък е особено ожесточена, както и сам добре знаеш. Ако убият краля и заставят парламента да им се подчини, Англия ще бъде тяхна – той въздъхна. – Всъщност не е толкова неразбираемо. Ние с теб може да сме верни на короната, Кристофър, но народът ни определено не е цвете за мирисане. Твоят майстор беше добър човек и не търпеше благородниците, които все кроят нещо, така че ти е спестил най-лошите случаи. Трудно ще ми бъде да ти опиша каква поквара царува в управляващата прослойка. Дори в нашата собствена Гилдия, която уж е посветена на знанието и лечението, подобни неща не са изключение. Нищо чудно, че има хора, които смятат, че биха се справили по-добре – той изви вежда. – Често пъти това са именно онези, които се кълнат във вярност най-гласовито. Замислих се за майстор Бенедикт. Той вярваше в Бог и търсеше изконните истини за живота, но никога не беше жадувал за сила или да властва над другите. Обичаше знанието само по себе си. Липсваше ми. – Да оставим това – опомни се Осуин. – Имаме по-спешни задачи. Нужен ни е някой, който да потвърди разказа ти. Не можех да му кажа за Том. Това щеше да насочи вниманието на Култа върху него, колкото и върху мен. Така или иначе, той не можеше да помогне. Осуин се нуждаеше от възрастен свидетел, не от чирака на някакъв си пекар. – Бях сам – рекох. Той стисна устни. – В такъв случай имаме проблем. При първата ни среща ти споделих, че Гилдията се нуждае от повече хора от скромен произход. Не всички споделят това гледище. Грандмайсторът е почтен човек, но малко недовижда, когато се наложи да съзре истината за определени наши членове. Освен това да не забравяме и срама, който би донесло подобно разкритите. Просто няма да пожелае да повярва, че аптекар е замесен в Култа на архангела. Освен това ти вече си затънал доста дълбоко. Сър Едуард не се зарадва, когато се обади без разрешение вчера. Да изругаеш срещу майстор е още по-зле. Валънтайн смята, че трябва да те набият с камшик – той ме изгледа предпазливо. – Моля те, кажи ми, че не си очернил името на Стъб повече от това. Не и след убийството. – Не, майсторе. Кълна се. – Тогава все още имаме надежда – той се изправи. – Ще изпратя някой да наглежда дюкяна на Бенедикт. И ще говоря със сър Едуард този следобед – в отсъствието на Валънтайн. Тоест около четири часа. Ако от Култа наистина те търсят, по-добре не излизай по улиците дотогава. Може да се скриеш тук – той размаха пръст пред лицето ми строго. – И наистина имам предвид тук, Кристофър, в този кабинет. Не излизай наоколо. Ако Стъб те търси, като нищо може да дойде и в Палатата. Преглътнах. Изобщо не се бях сетил за това. – Да, майсторе. – След като говоря с грандмайстора, ще те помоля да споделиш с него видяното. Накратко. И почтително. Не разказвай нищо освен простите, сигурни факти. И в името на благословения ни Спасител, този път владей емоциите си. Ясен ли съм? – Да, майсторе. Той пое към вратата. После внезапно спря и присви очи. – Ако ме лъжеш, момче… Вдигнах ръка. – Кълна се, майстор Колтърст. Всичко, което казах, е пълна истина. Добре. Вярно де… Излъгах веднъж.   Осемнайсета глава Всъщност два пъти. Протегнах шия през вратата и проследих с очи отдалечаващата се фигура на Осуин. Той спря на стъпалата във вътрешния двор, за да каже нещо на писаря, който ме беше пуснал вътре. Онзи кимна, след което тръгна нагоре. Осуин излезе през главния вход. Изчаках колкото можах – тоест по-малко от минута, след което се втурнах след него на улицата. Забравете за обещанието ми пред него. Улиците може и да не бяха безопасни, но Палатата звучеше още по-зле. Беше пълна лудост, че бях дошъл тук, без да се замисля, че Стъб също може да се появи, дори и в неделя. „Той също е аптекар – наругах се сам. – Има по-голямо основание да бъде там от теб.“ Освен това беше предобед. До срещата ми със сър Едуард имаше поне шест часа. А трябваше да свърша нещо.   На връщане от църковната служба семейство Бейли ме завариха седнал пред входа. Момичетата ми се зарадваха и по-малките се завъртяха, за да ми покажат неделните си рокли, но майката на Том не беше доволна. – Не знам какви ги е вършил твоят майстор, Кристофър, но ако смяташ да останеш в нашата къща, ще ходиш на църква, както приляга на всеки християнин. – Съжалявам, госпожо Бейли – рекох аз. – Трябваше да се обадя на майсторите в Палатата на Гилдията. Ще ида на службата в дванайсет в „Сейнт Питър“. Ще разрешите ли на Том да ме придружи? Това като че я накара да омекне. – Разбира се. Още една доза от Христовата мъдрост ще му се отрази добре. Том повдигна вежди. Щом останахме сами, той рече: – Не искам втора доза. Преподобният Стилс е страшно досаден. – Няма да ходим на църква – помолих за прошка наум с надеждата Господ да прояви разбиране. – Връщаме се у майстор Хю.   Домът на Хю беше заключен, а кепенците бяха спуснати – също като вчера. Надявах се да се е върнал, но в действителност не го очаквах. – Тогава защо сме тук? – попита Том. – Трябва да претърсим къщата – обясних аз. – Но нали няма кой да… – той скръсти ръце. – Кристофър… Няма да влизаме с взлом. – Ако влезем с ключ, смята ли се за взлом? – Да! – той повдигна вежди. – Чакай малко. Откога имаме ключ? Още нямахме, но всеки момент щяхме да си го осигурим. Поведох го зад къщата, до колоната от тухли на комина. Огледах я и прокарах пръсти по повърхността, докато не го открих.     Точно като в дюкяна на моя майстор. Извадих ключа иззад тухлата и го размахах доволно пред Том. На него гледката явно не му се нравеше. – А ако майстор Хю се прибере? – въздъхна той. – Не мисля, че е в града. – Не мислиш. А ако е… – Том се опули. – О, не. Не, не. Не, не, не. – Успокой се – казах му. – Не е вътре. Убеден съм. Е, бях почти убеден. Съществуваше известен риск Хю също да беше убит. Но не смятах, че беше така. Хората от Култа убиваха… показно, да речем. Сякаш искаха всички да видят какво бяха извършили. Ако бяха посегнали и на Хю, щяха да го направят по зловещ и явен начин, както беше с всички останали. Поне така си мислех. Стараех се да не го показвам пред Том, но и мен ме беше страх поне колкото него. Далеч не исках да откриваме още един труп. Не… не можех. Но нямах избор. Дръпнах Том към задния вход. Наложи се да дръпна и самия себе си.   В къщата беше тъмно. Процеждащите се през цепнатините в кепенците тънки слънчеви лъчи осигуряваха светлина, колкото да можем да огледаме. Тук приземният етаж не беше разделен на предно и задно помещение, както беше у нас. Представляваше едно цяло продълговато, претъпкано пространство, което служеше за работилница на Хю. Тук не беше тършувал никой. И – слава на благословения Младенец – нямаше и накълцан труп. Иначе работилницата беше подредена точно като тази на майстор Бенедикт – дори пещта в ъгъла бе с формата на лукова глава. Замислих се за бъдещето, за което си бях мечтал – да имам свой собствен дюкян. Разбира се, че и аз щях да го подредя по същия начин. „Ако все още имам бъдеще“, добавих наум. Работилницата не беше използвана скоро. И огнището, и пещта бяха студени като камък. – Какво търсим? – обади се Том. – Четвъртия в Хю – измъкнах листа от тефтера изпод пояса на майстора. – Както пише в съобщението. – Четвъртия какво? Нямах представа. Майстор Бенедикт явно очакваше сам да намеря отговора, но той беше гениален в това отношение. И понякога пропускаше, че останалите – особено аз – не бяхме толкова добри в разгадаването на загадки като него. Още по-лошото бе, че мозъкът му често поемаше в неочаквана посока. Надявах се, че с попадането ми тук разрешението щеше някак да изплува в съзнанието ми. Но освен леко стъписващото усещане, че вече съм бил тук, виждах единствено обикновена стара работилница. Тъй като нищо не предизвика вниманието ми, се качихме горе. На втория етаж се намираха покоите на съпругата на Хю. Имаше още кухня, полупразен домакински килер и трапезария. На масата имаше една-единствена купа. Лъжицата вътре беше залепнала за вкоравелите остатъци от някаква кафеникава яхния на дъното. От свещта бе останало само крайчето; лилавият восък се беше разтекъл по полираната орехова маса. На третия етаж имаше три спални и шивашко ателие. Две от стаите бяха пълни с кукли и дантелки – явно принадлежаха на дъщерите на Хю. Третата беше проста и тясна; предположих, че е за прислужницата на госпожа Когсхол. Не ми се вярваше онова, което майстор Бенедикт очакваше да открия, да е тук. На последния етаж имаше още две спални. Едната не беше толкова момичешка като стаите долу, но също беше пълна с дантели; леглото беше с балдахин, покрито с кадифе в аквамарин. Другата очевидно беше на Хю. Подобно на работилницата, стаята беше подредена почти по същия начин като тази на майстор Бенедикт. Просто легло, нощна масичка, бюро до прозореца, покрито с книжа. Дори мебелите сякаш бяха дело на същия дърводелец. И тук от дъските на пода, подобно дървета, никнеха купчини книги – въпреки че далеч не бяха толкова много. Чаршафите бяха омачкани. До един нестабилен стълб от книги на пода лежаха няколко корички хляб. Почуках ги с нокът. Чу се ясен звук – бяха твърди като камък. – Никой не е влизал от дни – обяви Том и се загледа в листовете по бюрото. – Трябва ли да прегледаме всичко това? Нямаше по-подходящо място, от което да започнем. Седнах на бюрото и започнах да разлиствам документите на Хю. Том претърси дрехите в гардероба, като обръщаше джобовете им. Имаше безброй бележки, рецепти и общи размисли относно билките и смесите. Тъй като търсех „четвъртия в Хю“, огледах всяка четвърта страница, четвъртия ред на всяка страница, четвъртата дума. Нищо не улови вниманието ми. Взех да се разсейвам. Кубът в джоба ми ме ръгаше в крака, а и въпреки че ми беше приятно да нося пояса на майстор Бенедикт, шевовете започнаха да протриват кръста ми. Поясът беше предвиден да се носи отгоре, а не скрит направо върху кожата. Развързах го и го пуснах на леглото. След снощи Том също се беше привързал към него. – Забележително нещо – рече той, седна на пода разкрачен, все едно още беше малко дете, и започна да избутва навън шишенцата едно по едно. Стомахът му къркореше като разярен тигър. – Не вярвам някое от тези да става за ядене? – рече с надежда. – Това да – рекох и кимнах към шишенцето, което държеше в момента. – В известен смисъл. С рициново масло е. Той сбърчи вежди. – От него се продрисквам. – Това е идеята. Оставих настрана документите на Хю и се взрях в листа от тефтера. – До него пък има ипекакуана, ако предпочиташ. От нея всичко ще излезе от другия край. – Ако се опитваш да ми развалиш апетита – рече Том, – не се получава. Аз също бях гладен. Бях излязъл от дома на Том твърде рано и не бях закусил, а сега бяхме изпуснали и обяда. Мина ми през ум, че мога да потършувам в килера на Хю, но си наложих да остана на бюрото и продължих да препрочитам листа от тефтера. Докато четях, осъзнах, че все още не бяхме установили какво значат някои от посланията. В частност почти не бяхме обърнали внимание на думите „меча.под“ на втория ред. Майстор Бенедикт не би го написал без причина. Явно беше част от шифъра. Въпросът беше как да го дешифрираме. Точката може би разделяше думите – поне така изглеждаше. Но можеше и да значи нещо друго, например отправна точка, заместител за запетая или съкращение. Възможно беше дори да не означава нищо: трик, който да отклони вниманието на някой шпионин в погрешната посока. Меча под. Доп ачем. Под меча. Под. меча. „Подобно меча“? „Подай меча“? На кого? Кой меч? – Какво има тук? – запита Том с любопитство. Беше извадил от пояса на майстор Бенедикт шишенце с прозрачна жълта течност. За разлика от останалите, отворът ù беше запечатан с восък и вързан здраво с канап. – Витриол – отговорих аз. – Нещо като рициново масло ли е? – той взе да чопли канапа. – Не го пипай! – извиках. Том замръзна. – Не става за ядене – обясних. – Витриолът може да разяде и желязо. Той премигна. – Сериозно? – Или пък човешка плът. Ако се покапеш, ще разяде тялото ти. Той дръпна рязко пръсти от тапата, но все пак попита: – Може ли да пробваме на нещо? – Ако искаш. Зареях поглед през прозореца, унесен в мисли. От стаята на Хю на четвъртия етаж – с един етаж по-високо от къщите отсреща – се разкриваше прекрасна гледка към града. Можех да надникна дори в горскозелените дебри на частна градина, скрита край една уличка на две пресечки от тук. А на перваза бе изникнал гълъб. – Какво, по… – възкликнах. Том вдигна очи. – Бриджит – удивих се аз. Тя поклати глава и чукна с клюн по стъклото. – Проследила ни е дотук? – повдигна вежди Том. – С какво я храниш тази птица? Махнах райбера. Прозорецът се отваряше навън и нагоре и започна да я избутва от перваза. Тя запърха укорително с криле. – Не мога да го отворя, ако не се преместиш – обясних. И застинах. Грабнах листа от тефтера. Препрочетох съобщението на майстор Бенедикт. Сърцето ми заскача.   На 4-ти в Хю под лъвовете портите на рая.   – Какво има? – попита Том. – Мисля… май разгадах какво значи „четвъртият в Хю“. – Какво? – Това – отвърнах. – Това тук. Мястото, на което сме. – Стаята на Хю? – На кой етаж сме? Том преброи. – На четвъртия – изгледа ме изненадано. – На четвърти етаж, в Хю. Откъде обаче си сигурен? Посочих през прозореца. – Гледай. Бриджит опита да мушне глава през процепа отдолу. Том проследи погледа ми над нея, към частната градина в далечината. Между нея и уличката имаше стена с каменни колони с желязна ограда помежду им. Върху колоните се издигаха две статуи, обърнати с гръб към нас. Опашките им бяха навити в основата. Том ме погледна озадачено. Тикнах листа в ръцете му. Той го прочете, после отново вдигна глава към градината. Очите му се разшириха. – Статуите. Кимнах. – Лъвове са.   Деветнайсета глава Завих зад ъгъла и се заковах на място. Облещих се срещу тухлената стена, която се беше изпречила на пътя ни. За пореден път. – Трябваше да завием наляво – подметна Том. Огледах се в посоката, от която бяхме дошли. Виждах единствено тухли. – Наляво щяхме да излезем на улицата. – Не, улицата е надясно. Наляво са къщите. – Това е същински лабиринт – въздъхнах. – Струва ми се, че това е замисълът. Определено имаше логика. Бяхме излезли от къщата на Хю и се бяхме насочили към уличката, която водеше до лъвските статуи. Очаквахме да се озовем на чудесна права алея. Вместо нея някой беше издигнал между къщите объркваща плетеница от високи близо пет метра стени, изпъстрена с остри завои и задънени краища. Отгоре на стените имаше железни шипове, които пречеха на човек да прескочи. – Това е по-усукано от бретцел. – Какво е „бретцел“? – опули се Том. – Тестена закуска; готвачът в сиропиталището я правеше. Топи се в масло и… няма значение. Да пробваме надясно. – Пътят е наляво – настоя Том. – Надясно. Бриджит изпърха над главата ми и полетя наляво. Том ме изгледа свирепо. – Добре де – отстъпих аз. – Наляво е. Той скръсти ръце. – По-добре да поверим командването на пилето.   Пилето излезе право. Завихме наляво и се озовахме на път през лабиринта, който излизаше точно пред колоните. Зад оградата от ковано желязо зеленееше частната градина, доста подобна на онази, в която лорд Ашкомб беше намерил заровения труп на Кралска дъбница. И тази порта беше затворена, но поне не беше заключена с катинар. Каменните лъвове върху колоните от двете ù страни бяха обърнати с лице към имението в далечината, вдигнали по една лапа. – И сега какво? – попита Том. Извадих листа.   под лъвовете портите на рая   Той ме изгледа. – Което значи…? Между лъвовете имаше порта. Това ли бяха портите на рая? Не бяха нищо особено. Колоните бяха от големи сиви камъни, слепени с мазилка. Прокарах пръсти по повърхността им. Да. Големи сиви камъни, слепени с мазилка. Зад оградата тръгваше пътечка от напукани каменни плочи, която се разклоняваше и обикаляше от двете страни обрасла с бръшлян кубична постройка от гранит, висока два метра и половина и широка близо четири. На върха се мъдреше прост каменен кръст. Бриджит ни чакаше там и чистеше перата на изпънатото си крило. Пътеката свършваше пред задния вход на имението. Тревата от двете страни на плочите беше избуяла. Храстите, навремето поддържани, бяха изгубили формата си и клоните им стърчаха във всички посоки. Вдигнах резето на портата. – Да проверим. – Не може да влизаме – възпротиви се Том. – Това е частен имот. Прозорците на къщата тъмнееха. Единственият звук в градината идваше от Бриджит, която ни гукаше от върха на кръста. – Не мисля, че някой е влизал тук в близките седмици. Тръгнахме по пътеката и заобиколихме каменната постройка, която се оказа мавзолей. На фасадата, обърната към къщата, имаше дървена врата с желязно мандало. Отстрани също се виеха лиани, покрити с яркобели цветове във формата на боен рог. Над вратата беше поставена месингова плочка, позеленяла през вековете.   IN MEMORIAM GWYNEDD MORTIMER A. D. 1322 REQUIESCAT IN PACE   Повдигнах вежди. – „Мортимър“. Откъде ми е познато? – Хенри – обади се Том. – Лорд Хенри Мортимър. Третият човек, убит от Култа – той се приближи до имението и надникна през прозореца. – Дали къщата е негова? Бриджит кацна на тревата. Взех я в ръце, а тя завря човка между пръстите ми в търсене на храна. – Не нося нищо – рекох ù. – Кристофър. Том беше кривнал глава настрани и се беше втренчил в посоката, от която бяхме дошли. – Ела насам – рече ми. Послушах го. Той ме завъртя, така че да се озова с лице към градината. – Виж. От мястото ни мавзолеят закриваше по-голямата част от желязната порта, която водеше към лабиринта. Лъвовете отгоре на колоните обаче се виждаха. Бяха разположени така, сякаш охраняваха ъглите на гробницата. Зад къщите, чийто заден край гледаше към градината – направи ми впечатление, че всички прозорци по стените бяха зазидани – се виждаше прозорецът на стаята на Хю, откъдето за пръв път съзряхме тайната градина. Зад него пък имаше църковна камбанария. Дори и от това разстояние можех да различа статуята на върха. Брадат мъж с ореол, вдигнал дясната си ръка за благословия, а в лявата стиснал ключ. – Свети Петър – рече Том. – Пазителят на портата от бисери27. Свети Петър бе надвиснал точно над мавзолея, а лъвовете се падаха от двете страни в краката му. Вратата беше обрамчена с лиани, покрити с ярки, бели цветове. Под лъвовете, портите на рая. Бяхме ги открили.   • • •   Вътре в мавзолея беше тясно и мрачно. В средата лежеше мраморен саркофаг, дълъг метър и осемдесет. Отгоре му нямаше нищо освен петна от вода и надпис на латински отстрани.   DOMINUS ILLUMINATIO MEA.   „Господ е моята светлина.“ В три от стените имаше ниши. Във всяка ниша имаше статуя. Бяха високи четиридесет и пет сантиметра, изработени от същия мрамор като саркофага. Отляво – мъж с обло лице и нацупени устни, хванал кула в едната си ръка и книга в другата. Вдясно, срещу него – плешив мъж с дълга брада, хванал лапата на лъва, легнал спокойно в краката му. С учудване осъзнах, че разпознавам и двамата. Бях видял портретите им в книгата, която майстор Бенедикт ми беше дал да чета преди три месеца, същата, за която ме разпитва лорд Ашкомб в дюкяна. Бяха католически светци: Тома Аквински отляво и Йероним отдясно. Светците покровители на знанието и науката. Статуята срещу входа беше на ангел. Изсечените скули и безизразните очи бяха обрамчени с дълга чуплива коса. Ангелът беше с разперени криле; всяко перо беше издялано толкова изящно, че изглеждаше почти като истинско. В дясната си ръка той държеше насочен надолу меч, чийто връх почти докосваше камъка. Другата му ръка беше разтворена, с дланта навън, с насочени надолу пръсти. Бриджит пъхна глава на входа на мавзолея и стъпи предпазливо в мрака с едното краче. Том се приведе и взе да разглежда лъва в краката на свети Йероним. Аз не можех да откъсна очи от ангела. Меча под. Заобиколих саркофага. Прокарах пръсти по меча на статуята до върха му. Под меча? Дръпнах внимателно камъка, за да не счупя статуята. Побутнах връхчето на меча и се вгледах в дръжката му. Без да помръдва, ангелът ме следеше с безжизнени очи. Том се присъедини към мен и пипна отворената му длан. – Сякаш се опитва да ти покаже нещо. Под статуята имаше единствено груб каменен под. Погледнах към саркофага зад нас. Някакво очертание в дъното на ковчега привлече вниманието ми в приглушената светлина. – Том – рекох. Той се обърна и се втренчи в същото място. Всеки друг би го възприел за поредното влажно петно на мрамора. На нас обаче този символ ни беше познат.     Клекнах, за да огледам от по-близо. Около символа нямаше цепки, нищо, което можеше да помръдне. Прокарах пръсти отгоре му и проследих линиите върху овехтелия камък от край до край. Жлебът описваше съвършен кръг. Натиснах го. Каменната окръжност се плъзна навътре. Чу се тихо изщракване. В помещението се разнесе глухо стържене. Залитнах назад, а Том ме сграбчи за яката. Бриджит плесна с криле и излетя на светло. Саркофагът се измести с осем сантиметра към свети Йероним. И спря. В пода под ковчега имаше дупка.   27 Тоест на райските порти. – Бел. прев. Двайсета глава Надникнах в мрака. Миришеше на мухъл. – Това не ми харесва – обади се Том. – Това ми харесва – рекох аз. Той поклати глава. – Определено не ми харесва. Не виждах нищо, но гласът ми потъваше в празнотата по начин, който сочеше, че каквото и да имаше под нас, беше голямо. Не можеше да няма начин да проникнем вътре. Бриджит се върна и надникна в дупката. Поместих я встрани и бутнах ковчега към свети Йероним. Помести се с още сантиметър-два. – Помогни ми. Том се приближи с неохота и налегна саркофага. Камъкът застърга по пода и накрая се закова на място. Отдолу имаше квадратна дупка, широка деветдесет сантиметра. На ръба откъм ангела беше облегнато дърво с изсечени стъпала, които чезнеха в мрака. – Трябва ни светлина – рекох аз. – Няма да слизаме – каза Том. – Нали затова дойдохме? Той взе да ръкомаха. – Не очаквах да намерим ковчег с яма отдолу! В ъгъла до вратата висеше угасена факла. Извадих кремъка и праханта от пояса на майстор Бенедикт и запалих напоения с катран връх. Факлата лумна ярко и освети тясното помещение. Надвесих я над дупката, но едва успях да видя дъното. – Около шест метра – прецених. – Хайде. Стъпих на стълбата. Бриджит пристъпваше около дупката, надничаше вътре и рошеше пера. Изгука тревожно. – Послушай птицата – рече ми Том. Продължих надолу. С всяко следващо стъпало въздухът ставаше значително по-влажен. Том ме последва с мърморене. Бриджит остана горе да марширува покрай ръба с тревожен вид. Озовахме се в нещо като древна крипта. Имаше широк близо два и половина метра коридор, който се отдалечаваше от стълбата по посока на къщата. По тесните козирки, издялани в скалата по двете стени, лежаха скелети. Том слезе от стълбата. – Е, разбира се, може ли да няма трупове! Тленните останки явно бяха тук от цяла вечност. Дрехите и плащаниците се бяха разпаднали и по посивелите от времето кости имаше единствено по някоя и друга ръждясала тока. – Криптата явно е била построена преди няколко века – отбелязах аз. – Да видим накъде отива. Том стисна ръце една в друга и замърмори молитва. – Исусе, дари ни с милостта Си и закриляй глупците като нас. Амин. Коридорът със скелети от двете страни продължи около петнайсет метра, след което направи остър завой наляво. После се стесни, колкото да мине един човек, и свърши в квадратна камера с гладки стени. За разлика от коридора, вещите тук бяха нови. От двете страни имаше работни плотове. На този вляво имаше около трийсет стъклени кани с течност, всяка с етикет: вода, живак, aqua vitae28, антимоново масло и други. На другия имаше същия брой по-малки стъклени буркани с етикети, пълни с прахове. Сол, природна сода, детелина; всичко ми беше познато. Вниманието ми обаче се закова върху гледката срещу нас. Стената срещу входа бе украсена със стенопис. В горната ù част имаше ангел, промушил с меча си търбуха на змей. Змеят се гърчеше и виеше, ревеше от болка и се опитваше да нагълта малка черна сфера. Под звяра имаше още два змея, навили на кълбо люспестите си тела; те също бяха захапали по една сфера, същата като тази горе. Картината беше обрамчена от огромна змия с червен гръб и зелен корем. Главата ù се падаше над ангела; беше захапала собствената си опашка. Том ме дръпна за ризата толкова силно, че едва не отпра ръкава. – Да изчезваме, Кристофър. Да изчезваме. Насмалко да падна. – Какви ги вършиш?! – Не виждаш ли къде сме? Това е бърлогата на Култа на архангела. – Не е вярно – рекох аз. Той изпъна пръст към стенописа. – Култ… После към фигурата на върха. – Архангел… И ме разтърси с ръце. – Хайде, напъни си мозъка! Толкова ли е трудно? – Не вярвам това място да е свързано с Култа – отвърнах аз. – Майстор Бенедикт ме изпрати да го търся. Не би ни въвел в свърталището на убийците си без никакво предупреждение. Не можех да повярвам подобно нещо. Том явно се колебаеше, но поне се отказа от опитите да ми откъсне ръката. – Тогава… какво е това място? Някакъв таен аптекарски дюкян? – Не е дюкян. Нямаше друго оборудване освен съставките в бурканите. Имаше единствено няколко стъклени мензури с дълъг чучур на плота с течностите и метална лъжица с дълга дръжка на другия. – По-скоро е склад. – За какво? Не бях сигурен. Имаше доста съставки, но всички се намираха лесно в коя да е аптека. Не можех да си обясня защо някой би решил да ги крие тук долу. Без да отлепя очи от стенописа, Том ме придърпа към себе си и прошепна в ухото ми: – А ако някой ни наблюдава? – Том – рекох аз, – това е картина. – Тогава за какво са дупките? Трябваха ми няколко секунди, за да проумея за какво говори. После проумях. Отначало бях взел черните сфери в устите на змейовете за боя, за част от фреската. Когато се вгледах обаче, установих, че всяка представлява малка дупка в стената. Трите заедно оформяха ъглите на правилен триъгълник. Надникнах през дупката в устата на змея вляво, но дори и с факлата беше прекалено тъмно, за да видя каквото и да било. Въпреки протестите на Том пъхнах пръст вътре. Не напипах нищо. Зад стената имаше отвор, но беше поне толкова дълъг, че пръстът ми не стигаше края му – ако изобщо имаше такъв. Все пак обаче усетих нещо. Гладките стени на дупката и хладната ù на допир повърхност издаваха, че не е от камък. Беше желязо. Отблизо стенописът беше още по-забележителен. Около змейовете бяха изписани стотици фигури и символи. Някои бяха прости, например кръгове и квадрати. Други напомняха забравени букви от азбуката на изгубен език. Докато се взирах в тях, ми направи впечатление, че някои символи в близост до всяка от дупките в устите на змейовете бяха очертани с ивица злато, толкова тънка, че почти не се забелязваше. Позлатеният символ до влечугото горе беше триъгълник с черта през средата, като покрит със сняг планински връх.     Около змея пред Том имаше три очертани символа: триъгълник, обърнат с върха надолу; стълба с интересна форма със зигзаговидна линия в долния край; и кръг с водоравна черта през средата.     До последния змей пред мен имаше един-единствен символ.     Застинах. Него го бях виждал и по-рано. Това беше символът на планетата Меркурий. Върнах очи на плотовете и съставките, наредени отгоре им. Извадих куба загадка от джоба си и го завъртях. – Какво има? – попита Том. Докоснах стената. – Май се досещам какво е това. Не е просто стенопис. Прокарах пръсти от змея до дупката. – Мисля, че е врата.   28 Aqua vitae (лат.) – концентриран воден разтвор на етанола; букв. „водата на живота“. – Бел. прев. Двайсет и първа глава Том се отдръпна от стената. – Врата? Посочих символите над дупките. – Вероятно съставките по масите са за това. Течностите и праховете, мензурата с чучур, лъжицата. Като моя подарък. Извадих антимоновия куб. – Сипваш правилното вещество и отваряш. – А кое е правилното вещество? – Ами този символ е за Меркурий, така че тук трябва да е живак. В един от бурканите на масата имаше огромно количество живак – досега не бях виждал толкова много на едно място. Взех една от мензурите и сипах част от метала в нея. Стигнах до отбелязаната черта и стъкленицата натежа. Чучурът на мензурата пасна точно в дупката в устата на змея на вратата. Наклоних я и металът потече надолу. Щом се изцедиха и последните няколко капки, зад стенописа се чу леко щракване. – Ще стане – обяви Том. Да, но не се случи нищо друго. Натиснах стената. Том се присъедини към мен и облегна рамо на камъка. Вратата обаче не помръдна. Чу се ново изщракване – сякаш нещо се върна обратно на мястото си. Отстъпих назад и посочих: – Има още две дупки. Сигурно трябва да сложим по нещо във всяка, за да отворим. Съдейки по изщракването, което бяхме чули току-що, имахме не повече от минута да го направим. Вратата се отключваше посредством веществата, които се криеха зад символите. Подобна изобретателност беше впечатляваща – ключът бе далеч по-надежден от обикновените ключове от желязо или месинг, които можеха да бъдат изгубени или откраднати. В случая това, че някой те беше допуснал да стигнеш до тази врата, означаваше, че ще знаеш как да я отключиш. Само че ние не знаехме. – А останалата част от съобщението? – обади се Том. – Написаното с лимонов сок? Може пък то да разкрива какви вещества ни трябват. Извадих пергамента с шифъра от джоба си.   ЙТШШЪЪЛШФЕМИШЩЕУ   – Виж – посочи Том. – Да речем, че буквата „М“ бележи „меркурий“, тоест живака. Значи „Й“ може да е за… ъ-ъ… „Йосиф“. Или нещо друго. С изключение на момента с „Йосиф“ идеята не беше лоша. При все това ни оставаха само две дупки с общо четири символа, докато в съобщението на майстор Бенедикт беше събрана почти цялата азбука. Дори и Том да беше прав, комбинациите, които трябваше да изпробваме, бяха неизброими. Бяхме в безизходица. За пореден път.   Върнахме се горе и избутахме саркофага на място. Бриджит я нямаше. Отчаяно копнеех да остана долу още малко, но и аз не можех да си го позволя. Следобедът беше към края си и трябваше да се връщам в Палатата на аптекарите. По път се отбихме в дома на Том. С неохота оставих куба загадка в неговата стая. Ризата ми успяваше да скрие горе-долу пояса на майстор Бенедикт, но кубът бе твърде голям, за да го разнасям незабелязано, а последното, от което се нуждаех, беше грандмайстор Торп да се заинтригува какво имам по джобовете си. Задържах у себе си листа от тефтера и парчето хартия с превода – втъкнах ги на сигурно място под пояса. На излизане от стаята на Том, на прага на стаята на момичетата се появи Сесили. В ококорените ù очи проблясваше страх. – Бягай! – прошепна тя. Малката Моли се промуши пъргаво покрай сестра си. Къдриците на главата ù подскачаха като живи. Тя ме прегърна, завря глава в скута ми и се разплака. Погледнах Том объркано. Той клекна до сестра си. – Моли? Сесили? Какво става? Месест юмрук сграбчи Моли за роклята отзад и я дръпна настрани. Тя падна по гръб и се разпищя. Том вдигна очи ужасèн. – Татко! В същия миг Уилям Бейли сграбчи мен. Досега не ме бяха влачили за косата, нито пък надолу по стълбите. Катрин и Изабел, които си играеха в преддверието, изпуснаха куклите и се шмугнаха зад майка си. Тя проследи с очи как съпругът ù ме извлече навън. Том изтича след нас. – Татко! Татко, моля те! Престани! Уилям Бейли отвори входната врата с шут и ме изхвърли на улицата. Изтъркалях се по паважа. Ризата ми – ризата на Том – се разпра на рамото. Кожата отдолу – също. Лежах в канавката, скован от болка, неспособен да стана. Притиснах длан към одраната си ръка, почервеняла от кръв. В корените на косата си усещах пронизваща болка – сякаш бащата на Том беше оскубал достатъчно коса, за да ме направи плешив като Осуин. Том понечи да ми помогне. Баща му стовари пестник в бузата му още преди да прекрачи прага. Моят приятел се блъсна в стената и се хвана за лицето потресен. Уилям Бейли се надвеси над мен. – Подигра се с доверието ми, малкия! Вярно, че ми беше позволил да остана у тях, но не бях убеден, че причината беше доверието му към мен. – Какво съм сторил? – изграчих. – Приставът дойде да те търси. Приставът? Занареждах възможните причини наум, но никоя не беше по добър повод. Дали някой ни беше видял как се промъкваме в дома на Хю? Или пък беше разбрал, че съм взел куба? И пояса? Бащата на Том завря дебелия си пръст в лицето ми пред любопитните погледи на съседите. – Каза, че лорд Ашкомб те търси. И че чул, че си отседнал тук. Обясних му, че не пускаме непознати вкъщи. Не те познаваме. Не искаме да те познаваме. Да не си припарил до сина ми. Той се врътна и закрачи обратно към къщата. Том изтича вътре пред него. Чух спречкване, след което краката му изтрополиха нагоре по стълбите. Майка му излезе на прага. Не изглеждаше ядосана, по-скоро тъжна. – Съжалявам, Кристофър. Мъжът ми е прав. Трябва да се грижа за семейството си. Моля те, не се връщай тук. И затвори вратата.   Двайсет и втора глава Няколко месеца след дванайсетия си рожден ден едва не си разбих черепа. Играехме с топка на полето Бънхил, едно момче ме спъна и аз се забих с главата напред в дървото срещу мен. Не само не можех да ходя, а дори не се държах на краката си, затова се наложи Том да ме отнесе чак до дюкяна. Той ме положи на сламеника, а майстор Бенедикт се надвеси над мен. Неспособен да осъзная къде се намирам, се опитах да избягам, обзет от ужас. Майстор Бенедикт ме задържа внимателно върху сламеника и ми рече: – Всичко е наред, Кристофър. – Аз съм. Аз съм. Опомних се и рекох, все още треперейки: – Реших, че отново съм в сиропиталището. – Вече няма нужда да се тревожиш за това – успокои ме майстор Бенедикт. – Домът ти е „Блекторн“. И винаги ще бъде така. Това обещание обаче не успя да спази. А сега щеше да се разпадне и всичко останало. Рамото ме болеше, сякаш ме бяха нажилили дузина стършели. Том вероятно щеше да получи стабилен пердах от баща си. Никога повече нямаше да му позволят да се види с мен. Аз пък бях загубил и покрива над главата си. Мина ми през ума да се оставя на благоволението на Гилдията, но не знаех мога ли изобщо да разчитам на нея. Ако грандмайстор Торп не повярваше на историята ми, щях да остана съвсем сам – без дом, без храна, без приятели, сам срещу Култа на архангела. Съмнявах се да има нещо по-страшно от това. Но ако лорд Ашкомб наистина ме издирваше, моят разпадащ се живот се бе влошил още повече. Призля ми.   Мъжът с каменносивите очи ме пусна обратно в Палатата на аптекарите. Повторната ми поява като че го отегчи. – Хайде, влизай – рече той и махна нетърпеливо с ръка покрай себе си. Пристъпих вътре предпазливо, от което той се ядоса още повече. – Стъб… хм, майстор Стъб тук ли е? – попитах аз. Мъжът сложи резето на вратата зад гърба ми и се отдалечи. – Не се е появявал днес. Изпитах облекчение, но това, че разбра за кого говоря, означаваше, че Стъб идва често тук. Можеше да цъфне всеки момент. Помолих се наум срещата ни да започне скоро. Прекосих вътрешния двор с намерението да се върна в кабинета, в който ме беше оставил Осуин сутринта. На главното стълбище към горните етажи се разтакаваше чирак с дълга черна коса – подхвърляше малка кама във въздуха и я хващаше неумело. Загледах го с притеснение, убеден, че всеки момент някой пръст ще падне на земята. Хвърлячът на ками беше на около шестнайсет. Забеляза, че го гледам, докато камата беше във въздуха. Острието се размина с пръстите му и отскочи от синята му престилка точно на мястото, където никой не би искал да попадне една кама. Момчето се свъси, надигна се и попита: – Кой си ти? – Трябва да говоря с грандмайстор Торп – отвърнах аз. – Майстор Колтърст ми нареди да се явя в четири часа на среща с него. Чиракът хвърли един поглед към прозорците. – Аха. Ами, добре. Тогава изчакай в кабинета на майстор Колтърст. – Не знам къде се намира. Онзи пъхна камата в колана си. – Ще те заведа. Каменните стъпала във вътрешния двор ни отведоха до зала с полиран под от черешово дърво. Не бях влизал тук от три години, когато бях положил приемния си изпит в главната зала. По стените висяха същите фино тъкани гоблени от онова време. От едната страна беше синият щит на Гилдията на аптекарите. От другата – картина на мъж, който събираше билки под погледа на еднорог, осветен от лъч светлина, пробил през облаците. Чиракът ме преведе през площадката, на която се намираше Главната зала, и продължи нагоре към третия етаж. Докато се изкачвахме, ме обзе мъглявото усещане, че съм го виждал и преди. Зачудих се дали не беше присъствал, когато полагах приемния изпит. Прецених, че е твърде голям, за да се е явил на изпита заедно с мен, но би могъл да е зачислен в Палатата постоянно. – Ти ли си чиракът на майстор Колтърст? – попитах го. – Аз? Не. Той отметна коса от лицето си и ме поведе по дълъг коридор с облицовка от кестеново дърво. В дъното стигнахме до простовата врата, от чиято ключалка стърчеше ключ. Чиракът почука и се заслуша. След като отвътре не дойде отговор, той отвори. – Чакай тук – рече ми. – Ще уведомя майсторите, че си дошъл. Прекрачих прага. Той затвори зад мен и резето щракна. Е, ето ме в кабинета на Осуин. Беше подредено – както можеше да се очаква от пуритан, – но помещението беше по-малко, отколкото в моите представи. В средата имаше обикновено бюро. Зад него – неудобен на вид дървен стол, обърнат с гръб към прозореца към вътрешния двор. От другата страна на бюрото имаше същия стол. Самото то беше отрупано със спретнати купчинки документи. По един от свитъците имаше петна от масло от угасения фенер, сложен в близкия ъгъл. Измазаните стени бяха голи и безцветни, украсени единствено с ред листове от велен29, окачени по тях – някои изписани, други с изображения на различни фигури и символи. В единия ъгъл бяха наредени няколко празни съда, в другия – половин дузина книги. Седнах на стола срещу бюрото и зачаках. На стената до мен имаше интригуваща скица. Двама мъже и две жени, яхнали магични създания: грифон, мантикора, кентавър и крилат кон. Всяка от фигурите имаше надпис на латински с един от четирите основополагащи елемента на съзиданието. Aer, ignis, aqua, terra. Въздух, огън, вода, земя. Създанията на рисунката напомняха стенописа под дома на Мортимър. Замислих се за тайната ключалка зад него, за криптата под саркофага и за статуите на светците в нишите. „Тайни, скрити в други тайни – мина ми през ума. – Шифри, скрити в други шифри.“ Смъртоносната операция на Култа на архангела бе започнала преди четири месеца. Месец по-късно майстор Бенедикт ми беше показал книгата със светците. Тогава постъпката му ме беше объркала. Католически свещеници? – Важно е да вникнеш в историята – каза ми той. – Не се знае кога ще ти потрябва. И действително ми беше потрябвала. После ми беше връчил куба загадка. Той не беше просто невероятен подарък за рождения ден. Беше урок по символика и течни ключове. Бях се сблъскал и с двете отново – на стенописа под криптата. Започна да ми просветва. Майстор Бенедикт ме беше обучавал. Не беше преставал да ме обучава, макар и тайно, воден от надеждата, че ще успея да открия камерата в криптата. Беше ме довел дотук стъпка по стъпка. За целта ме беше научил на всичко необходимо, с изключение на една основна подробност: какво означаваха символите на стенописа. Нямаше съмнение, че е бил наясно, че няма да ги разпозная. Но не би ме довел до прага само за да ме остави там. Беше изключено да не ми е дал отговора. Нямаше къде да е, освен в съобщението от тефтера. Долепих ухо до ключалката на вратата на Осуин и се заслушах за миг. Не чух никакви стъпки, така че се върнах до бюрото и извадих листа от тефтера и парчето хартия изпод пояса. Ето го. Редът – единственият, който не можех да разбера.   ЙТШШЪЪЛШФЕМИШЩЕУ   Какво ми убягваше? Огледах оригиналното съобщение в цялост.     Всеки ред криеше нещо различно. Първият – с меча и триъгълника, които не разбирах – ми беше разкрил как да намеря криптата, където се бях натъкнал на сходни и също толкова непонятни символи. Последният ред беше предупреждение на латински да запазя всичко в тайна. Оставаше редът по средата, от който двамата с Том бяхме извадили бърканицата от букви. Ключът към разгадаването на символите трябваше да бъде там. Осъзнах, че все още не бяхме проумели какво значи „меча.под“. Вероятно имаше връзка с предходния надпис. „Меча под“. Как това можеше да ми помогне да дешифрирам текста? Напоследък се бях сблъскал с доста мечове: символа на първия ред от съобщението, статуята на ангела в мавзолея, стенописа върху желязната врата под земята. Дали не бях пропуснал нещо по тях? Или имаше и още някакъв меч, който не бях успял да открия? Тръснах глава с усещането, че смисълът ми убягва. Тук нямаше място за мечове. Редът беше шифър. Под него се криеха думи. Меча под. Под меча. „Под“? Под какво? Под този ред от съобщението? Какво толкова специално имаше под този ред? „Nemini dixeris“, гласеше надписът. „Не казвай на никого.“ Замислих се. Предупреждение. Две думи, изписани като една. На латински. Латински… Майстор Бенедикт, аптекар. Латински, езикът на аптекарите. Тайни, скрити в други тайни. Шифри, скрити в други шифри. Да не би шифърът да беше на латински? Повдигнах вежди. Том вече ме беше питал дали съобщението не е на латински. Бях отвърнал, че е невъзможно. В латинската азбука имаше само двайсет и три букви. Нямаше J, навсякъде се ползваше I. Нямаше и U; на негово място се използваше V. Нямаше и W30. Тоест JULIUS CAESAR се изписваше IVLIVS CAESAR. Никъде нямаше J. И застинах. Грешка. Бях направил грешка. Никъде нямаше J. Защото тази буква я нямаше в азбуката. Бях прехвърлил съобщението с увереността, че е на английски. Ако беше на латински обаче, значи бях объркал разшифроването от самото начало. След като в азбуката имаше разлики, последователността на буквите щеше да се промени. Грабнах едно перо от бюрото на Осуин. Изписах шифъра, като отново започнах с 08 за М, но този път с азбуката на латински.   A B C D E F G H I K L M 20 21 22 23 01 02 03 04 05 06 07 08 N O P Q R S T V X Y Z   09 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19     Заех се с новия превод. След пет букви пръстите ми се разтрепериха. Наложи се да ги стисна с лявата си ръка, за да не мърдат. Получих новото съобщение и се вторачих в написаното.   ISAACCLAVEMHABET   Том беше излязъл прав. Наистина беше на латински. Пишеше: Isaac clavem habet. Ключът е у Исак.     29 Велен – вид фин пергамент. – Бел. прев. 30 Виж бележка 21. – Бел. прев. Двайсет и трета глава Закрачих из кабинета на Осуин. Подметките ми шляпаха по дъсчения под, а мислите ми препускаха трескаво. „Ключът е у Исак.“ Исак книжарят, приятелят на майстор Бенедикт, чиято физиономия не бях виждал. Никога не се бях срещал с него, но майсторът ми беше казвал къде се намира магазинът му. Идеше ми на мига да се втурна натам, но не можех. Трябваше да се изправя пред Съвета на Гилдията. Така или иначе, нямаше смисъл да ходя сега – беше неделя и магазинът на Исак щеше да бъде затворен. Въпреки всичко нетърпението ми не намаля. Крачех все по-бързо и неспокойно около бюрото на Осуин. Чувствах се като овчарско куче, гонещо овце. При поредната обиколка зърнах нечий силует във вътрешния двор през прозореца. Друг чирак, който тъкмо излизаше през входа към лабораториите. Мислех си, че Том е едър. Младежът долу беше два пъти колкото него, същински гигант. Синята престилка едва побираше масивния му гръден кош. Той закрачи по камъните подобно на някой слон, избягал от менажерията на краля. Чиракът се тръшна на една от пейките пред стъпалата към Главната зала. Металът изстена под тежкия товар. Подобно на дългокосия чирак, Слона също ми се стори познат. Отново се замислих за изпита, но реших, че не може да е оттам. Имах усещането, че съм го виждал някъде неотдавна. Напънах се да се сетя къде. Докато се мъчех да си спомня откъде познавам момчето, във вътрешния двор влезе Осуин. Държеше стария грандмайстор за лакътя и му помагаше да слезе по главното стълбище. Сър Едуард изглеждаше разстроен. Осуин също. Говореха нещо, но ми беше трудно да различа думите на два етажа по-високо, през затворения прозорец. – … дюкян… опустошен… – каза Осуин. – Стъб… търси… изчезнал. – … мислих… – рече сър Едуард. – трябва да престане… намери лорд Ашкомб… Осуин кимна. – … вече пратих… Кристофър… убийствата… Култ… Той поведе сър Едуард през двора. Потропването на бастуна на грандмайстора по камъните се чуваше по-добре от думите им. Отворих прозореца, за да чуя и останалото от разговора им, но двамата вече се бяха обърнали с гръб към мен и се бяха насочили към входа на Залата. С досада установих, че отново чувам само неясни откъслеци. – … архангела… – рече Осуин. – … не мога да повярвам… нали? – … Стъб… – каза грандмайсторът. – … чирак… Вятърът отнесе останалата част от разговора им. Двамата се скриха под свода на изхода към „Блакфрайърс Лейн“, той грейна на слънчевата светлина, щом външната врата се отвори, а после отново помръкна. Премигах. Нима току-що напуснаха Палатата? Съсредоточен в опитите да чуя за какво говорят, не бях осъзнал какво правят. Изчаках малко с надеждата да се върнат. Не се случи. Дългокосият чирак уж отиде да извести Осуин и грандмайстора, че съм дошъл. Дали не ги беше открил? Тръгнах да ги догоня, но спрях като закован. Вратата на кабинета на Осуин не се отваряше. Заблъсках я, но дръжката не помръдваше, а резето беше плътно вътре в касата. Надникнах в ключалката, за да проверя дали ключът не е заял. Вместо него обаче видях ясно отсрещната стена. Ключът не беше заял. Просто го нямаше. Чиракът ме беше заключил. За миг останах вторачен във вратата, а сърцето ми взе да учестява ударите си. После изтичах обратно до прозореца. Слона все още седеше на желязната пейка и разсеяно замерваше с камъчета ятото лястовици, събрали се до кладенеца. Понечих да му извикам за помощ, но начинът, по който хвърляше камъчетата, отключи нещо в паметта ми. Зарове. Ето къде бях виждал Слона преди това. Едва не се бях спънал в него вчера, когато изскочих от дюкяна, след като майстор Бенедикт ме удари. Играеше на зарове в уличката зад нашата къща. С него имаше още едно момче. Не бях видял лицето му, но беше с дълга черна коса. Бях толкова разстроен, че не им бях обърнал внимание. Сега обаче си спомних и двамата. Намираха се в уличката зад дюкяна ни точно преди убийството на майстор Бенедикт. Слона и дългокосият чирак, който ме доведе тук. Стомахът ми се сви. Чиракът не беше известил сър Едуард и Осуин за появата ми. Вместо това ги беше накарал да напуснат сградата. Бяха излезли, без дори да си дадат сметка, че съм тук. А аз бях в капан. Най-сетне проумях защо майстор Бенедикт не беше опитал да избяга онзи ден. И той беше попаднал в капан, заобиколен от същите врагове, които бяха по дирите на тайната му. Ако беше побягнал заедно с мен, щяха да ни заловят – ако не направо на улицата, то по-късно, след като проследяха къде щяхме да се скрием. Най-умното, което можеше да направи майсторът, беше да ме отпрати. Беше пожертвал живота си, за да спаси моя. Влизайки в кабинета на Осуин обаче, аз бях пропилял този шанс. Бях им позволил да хванат и мен в капан, точно както него. Раздвижването в двора накара обсебилото ме отчаяние да ме поотпусне. Беше Валънтайн Грей, третият член на Съвета, същият, който явно смяташе, че трябва да ме бичуват заради дързостта ми. Той бързаше надолу по стълбите, а огромната златна верига подскачаше на корема му. Грей се закова в основата на стълбището и се обърна задъхано към Слона: – Къде е сър Едуард? Чиракът посочи изхода. – Току-що излезе, майсторе. Като придържаше веригата на врата си, Валънтайн се спусна по петите на останалите двама членове на Съвета и подобно на тях, също изчезна под свода и не се върна. Майсторите си бяха тръгнали. Помолих се наум да греша и всичко това да е някакво недоразумение. Под свода отново просветна и затаих дъх. „Върнаха се,“ помислих. После видях кой беше. Уот. Той закрачи през двора, развързвайки синята си престилка. Хвърли я на пейката до Слона. – Чиракът на Блекторн е тук – рече гигантът. Пръстите на Уот играеха по дръжката на ножа му. – Къде? – Мартин го отведе нагоре. Дългокосият чирак – Мартин – се появи на върха на стълбите. – Къде е? – повтори Уот. – Заключих го в кабинета на майстор Колтърст – отговори Мартин. Тримата вдигнаха очи към отворения прозорец. Отскочих встрани с надеждата, че не са ме видели – сякаш в момента имаше някакво значение. – И за чий дявол го заведе там? – чух думите на Уот, по-ядосан от обичайното. – Каза, че търси майстор Колтърст – оправда се Мартин. – Какво трябваше да направя? – Да го скриеш някъде. Никой не бива да го вижда. Представи си, че майсторите се бяха качили горе. – За какво им е да ходят в кабинета? – Стига – прогърмя гласът на Слона. – Няма значение. Майсторите излязоха. Сега вече никой няма да го намери. – Ами тогава да приключваме с това – рече Уот. Бях готов да се закълна, че чух как острието му излиза от ножницата. – Не още – обади се Слона. – Портиерът все още е тук. Иди да се отървеш от него. Не, не по този начин. Изпрати го да свърши нещо, което ще го забави известно време. Ние с Мартин ще проверим останалата част от Палатата, за да сме сигурни, че не е дошъл още някой. – Не може ли просто да попитаме портиера? – намеси се Мартин. – Той ще знае. – Майсторът ми нареди да сме внимателни – отвърна Слона. – Така че ще се справим сами. Щом проверим Палатата, доведете Кристофър в мазето. Ще се разправяме с него там. Желязната пейка изскърца, след което по камъните прошумоли кожа. – Така или иначе, няма къде да избяга.   Двайсет и четвърта глава Сърцето ми думкаше бясно и кънтеше в туптящите ми слепоочия. Всеки удар подчертаваше един-единствен въпрос. Как можах да проявя подобна глупост? Само да не бях потънал толкова дълбоко в собствените си мисли. Само да бях задържал очи върху тези двамата пред дюкяна за миг повече. Само да не бях тръгнал така слепешката след Мартин тук. Все пак нали знаех, че Стъб не е единственият член на Култа? Тръснах глава. Укорите можеха да почакат. В момента трябваше да се измъкна оттук. „Прозореца“, помислих си. Надникнах крадешком навън. Вътрешният двор бе празен. Подадох глава още малко, за да проверя дали мога да се спусна отвън. Никакъв шанс. Намирах се на третия етаж, а земята под мен беше покрита с твърд камък. През прозореца нямаше да избягам – щях просто да си счупя краката. Мина ми през ума да се развикам за портиера. Щях да го направя, но се усетих, че Уот на драго сърце би го убил, за да го накара да замълчи. Вместо това се върнах до вратата на кабинета, натиснах дръжката и я разтресох с всички сили. Никакъв ефект. Касата беше от масивен дъб, а резето – от желязо. Така щях само да счупя дръжката. Огледах се наоколо за нещо, което да използвам като оръжие. Столовете бяха здрави и от тях щеше да излезе добра сопа, но в кабинета на Осуин беше толкова тясно, че нямаше достатъчно място, за да замахна. Книгите бяха безполезни, освен ако не решах да прережа вратата с ръба на някой лист. Ами фенерът? Основата от масивен месинг можеше да нанесе сериозни поражения с тежестта си. Фенерът беше пълен с масло, тоест ставаше още по-опасен. За съжаление, не разполагах с нищо, с което да го запаля. В следващия миг ми просветна: можех да го запаля. Всъщност можех да направя доста повече. Поясът на майстор Бенедикт все още беше на мен. В него имаше не само кремък и прахан, а и какви ли не други полезни материали. Вдигнах ризата си и огледах десетките шишенца, чиито коркови тапи се подаваха над ръбовете на джобчетата. Първо ми хрумна отново да направя барут и да опитам да взривя ключалката. Шишенцата с нужните ми съставки обаче бяха празни – бях ги употребил, за да избягаме от Стъб и Уот, и не се бях сетил да ги презаредя в дюкяна на Хю. Обърнах пояса в търсене на нещо друго. И ето: тапа, запечатана с восък и завързана с връв. Извадих шишенцето от пояса – същото, което беше направило такова впечатление на Том в спалнята на Хю. Сярна киселина. Магическата течност, която разтапяше желязо – от каквото бе направена ключалката на вратата на кабинета на Осуин. Трябваше да побързам. Скъсах връвта около восъка и счупих печата. Над шишенцето се понесе кисел мирис на сяра. Резето се виждаше между вратата и касата, но не можех да мушна шишенцето в пролуката. Откъснах една от скиците на Осуин от стената и отчаяно се помолих да ми прости, че бях осквернил кабинета му. Направих от пергамента фуния и я мушнах в процепа. После внимателно – много внимателно, – сипах от рядката жълтеникава течност и тя потече към метала. Желязото засъска на мига. Гърлото ми пресъхна от невидимите изпарения, които изпускаха мехурчетата, и се задавих. Наложи се да отстъпя, кашляйки, докато сярната киселина разяде резето. Оставих няколкото капки, които бях сипал, да подействат за около минута, след което сипах още малко. Резето се разяждаше бавно – твърде бавно, – но се страхувах да сипя повече. Пластината не беше кой знае колко дебела, но не разполагах с много сярна киселина и не можех да си позволя разхищение. Вече бях загубил малко от течността на пергаментовата фуния, която се разяждаше по-бързо от желязото. Веленът беше материя, която не пропускаше вода и се надявах, че ще издържи достатъчно дълго, за да приключа. Преди да дойде време за третата доза обаче, той се разпадна на люспи почерняла кожа. Посегнах към стената за нова страница. Внезапно ме озари по-добра идея. Извадих сребърната лъжица от майсторския пояс и я пъхнах между вратата и касата. Дръжката щеше да послужи като канал, по който да мине киселината. Как не се бях сетил за това, преди да съсипя работата на Осуин! Разбира се, канех се да разбия вратата на кабинета му, което също нямаше да го зарадва. Не получех ли шанс да обясня какво се беше случило, щях да изгубя и последния си надежден съюзник. Резето продължаваше да се разяжда. Изпразних шишенцето. От желязото беше останала тънка проядена ивица. Не можех да направя нищо повече. Сграбчих дръжката с две ръце и дръпнах. Резето не помръдна. „Стига де“, помислих си аз. Опрях крак в стената, напънах цялото си тяло и опитах отново. Пръстите ми затуптяха и изтръпнаха от болка. Пластината се огъна. Още веднъж. Дръпнах с всички сили. Молех се със същото усърдие, леейки наум една-единствена молитва към небето. „Моля те, Господи. Моля те, майсторе. Моля те, помогни ми.“ Тряс! Резето се спука с металически звук. Разяденото парче изскочи от касата и изтрополи глухо на пода, сипейки малки жълти капчици след себе си. Аз залитнах назад и се стоварих тежко настрани, при което болката в одраното ми рамо се пробуди отново. Това нямаше значение. Бях свободен. Или не. От другата страна на прага Мартин се беше вторачил в мен с опулени очи. – Как успя… – започна той. Скочих на крака и грабнах най-близкия стол. Преди да го запратя към Мартин, той се стрелна към мен. Стисна ме за ръцете и ме блъсна назад към бюрото. Ръбът се вряза в гръбнака ми точно под ребрата. Болка. Невероятна, непоносима болка. Дървото като че ме промуши – беше се врязало в гърба ми като копие. Паднах на земята с вой. Мартин се прекатури заедно с мен и изкара въздуха от гърдите ми с тежестта на тялото си. За миг останах неспособен да помръдна. Просто лежах и стенех в агония. Отворих очи точно навреме, за да видя юмрука на Мартин, понесъл се към челюстта ми. Кокалчетата му се врязаха в зъбите ми и главата ми се блъсна в пода. Усетих киселеещия метален вкус на кръв. – Малък плъх – процеди той. Ударът му ме зашемети, но той не беше приключил. Замахна, за да ме удари отново. Бръкнах в пояса на кръста си – по-скоро инстинктивно. Хванах напосоки някакво шишенце и го забих в бузата му. Стъклото се пръсна в шепата ми и назъбените парчета разсякоха лицето му. Той се развика, а аз прокарах счупеното стъкло надолу до брадичката, сипейки наоколо умбра31 на прах. Докато дърпах, извих ръка и усетих пронизваща болка и в собствения си пръст. Мартин ме блъсна настрана и се изтъркаля на пода, стиснал в длани лицето си. Изтъркалях се на другата страна. Той се обърна към мен, стиснал с пръсти окървавената си буза, с необуздана ярост в очите. В шишенцето имаше още малко прах. Запратих го право в лицето му. – Ааа! – изкрещя той и падна назад, опитвайки се да прикрие очите си с ръце от лютия прах. Хвърлих и парчето стъкло по него. То отскочи от синята престилка, без да го нарани. Полетелите след него яркочервени капки от пръста ми оцапаха с кръв дъсчения под. За момента бях успял да се отърва от Мартин, но главата ми все още се въртеше. Подпрях се на падналия настрани стол и се надигнах. Залитнах замаяно и забих коляно в дъбовите му крака. Гърбът ми потръпна болезнено и се уплаших, че ще се сецна. Мартин лежеше на пода, а по посипаните му с умбра на прах бузи капеха сълзи. Очите му бяха силно зачервени. Раната, която му бях нанесъл, кървеше силно и челюстта и яката му бяха обагрени в яркочервено. Той също започна да се надига. Ръката му затършува в колана за ножа. Сграбчих фенера на Осуин, който се беше преобърнал на бюрото. Замахнах широко. Мартин залегна. Фенерът профуча край него, без да го закачи, но го накара да загуби равновесие за миг. Той залитна и падна в ъгъла. Побягнах. Бях намислил да се върна по пътя, по който дойдох. Но се заковах на място – на десетина метра от мен надолу по коридора беше Слона. Той също спря. Втренчихме се един в друг като че за цяла вечност. Фенерът на Осуин висеше в ръката ми. В неговата имаше вързано въже. Обърнах се и побягнах в другата посока.   31 Умбра – кафяв минерален пигмент. – Бел. прев. Двайсет и пета глава В мига, в който минах покрай вратата, Мартин излетя от кабинета на Осуин с бяс в очите и покрито с кръв лице. Продължих напред към края на коридора. Точно до кабинета имаше друга врата. Нямах представа накъде води, но „накъде“ означаваше „някъде другаде“, а това определено беше по-добре от „тук“. Сводестата врата водеше към тясно вито стълбище. Затрополих надолу възможно най-бързо, като при всяка стъпка удареният ми гръб изтръпваше от болка. Мартин се спусна след мен. Кожените му подметки шляпаха по камъка, а някъде отзад долитаха и тежките стъпки на Слона. Докато тичах, осъзнах, че фенерът в ръцете ми не е особено полезен като оръжие, но можех да го употребя за нещо друго. На половината път до долу го хвърлих зад себе си. Стъклото се пръсна, заливайки всичко наоколо с масло. Кехлибарената течност закапа по стъпалата. Ефектът беше по-добър от очакваното. Мартин скочи към мен, за да ме настигне по-бързо. Петата му се подхлъзна на маслото. Той се изпързаля по стъпалата и заби лице в парапета от ковано желязо. Разнесе се звън, сякаш някой беше ударил камбана. Мартин се свлече на пода. Не спрях да гледам. За момента той беше извън строя, но Слона все още беше по петите ми. В края на стълбището на втория етаж тесният коридор се вливаше в друг, ориентиран на север. Спуснах се по него, като пробвах да отворя всяка врата. Всички бяха заключени. Зад мен се разнесоха гласове: ругатните на Мартин и виковете на Слона. Свих надясно по някакъв коридор, после наляво по друг. Стигнах до ново стълбище и поех по него. Озовах се на приземния етаж, в помещение, което познавах. Кабинетите на писарите, където ме беше оставил Осуин. Зад тях беше вътрешният двор. Изскочих навън, но мигновено застинах на място. На входа на Палатата чакаше Уот. Замръзнах. Той приклекна, готов да се спусне след мен. Но не го направи. Вместо това огледа празните прозорци и се развика: – Тук е! Тук долу! В двора! Отне ми миг да съобразя защо не хукна да ме гони – нямаше нужда. Беше завардил единствения изход. Сега трябваше просто да изчака Мартин и Слона. Нямаше да му се наложи да чака дълго. Стъпките им приближаваха по стълбите. Нямаше накъде да бягам. Обърнах се и се втурнах в лабораторията. Бях попадал в нея само веднъж досега, след изпита, когато майсторите ни бяха развели из Палатата на Гилдията. Главният вход към лабораторния комплекс водеше до три помещения. В централното – за обща подготовка – имаше няколко работни плота, покрити с кофи, бъчви, бурета и тръби. Вратата вдясно водеше към дестилационната; през нея се просмукваше мирис на спирт. Вратата вляво беше към пещите. Спомних си, че във всяка от трите главни зали имаше по един по-малък склад, в който се съхраняваха различните запаси. Онова, което за съжаление не бях запомнил, беше, че нито едно от помещенията нямаше прозорци, през които бих могъл да се измъкна. Светлината в работилницата се дължеше основно на почти догорелите свещи по стените. През вратата към пещите се процеждаше повече светлина. Спуснах се натам с надеждата, че ще заваря някого. Не извадих късмет. Единственият признак за живот бяха огньовете, лумнали в дванайсетте огромни пещи. Преди почивния си ден майсторите бяха оставили на скарите да къкрят тенджерите с отвари, за чието приготовление трябваше много време. Бях сам. И отново бях в капан. – Ей там! – долетя викът на Уот. – Влезе в лабораторията! Всичко свърши. Бяха ме сгащили. Дадох си сметка, че все още нося тайната на криптата в джоба си. „Ключът е у Исак.“ Извадих парчето хартия с разшифрования текст изпод пояса на майстор Бенедикт и го хвърлих в най-близката пещ. Листчето се сгърчи и за миг се превърна в пепел. Едва не хвърлих и листа от тефтера, но не го направих. При вида на почерка на майстор Бенедикт на хартията просто… просто не можах. Натъпках листа обратно под пояса и отчаяно се огледах за някакво оръжие. Тук поне имах по-голям избор, отколкото в кабинета на Осуин. Например нажежена метална плоча над огъня. Или ръжен, който можеше да послужи като бухалка или копие. Поклатих глава – колко бях наивен! Та аз не бях крал Артур. Днес нямаше да съсичам великани. Слона можеше да ме смачка само с мисъл. Дори и да успеех да се измъкна от него и Мартин, Уот все още пазеше изхода с нож в ръка. Нямах шансове да се спася с бой. Нуждаех се от нещо, което да отвлече вниманието им, както последния път, когато се бях измъкнал на Уот. Е, намирах се в лаборатория. И ако имаше нещо, в което бях добър, то беше да отвличам вниманието. Притичах до склада в дъното на помещението с пещите. Беше претъпкано с припаси и едва успях да вляза. Досега не бях виждал подобно изобилие. Стъклени дамаджани по пет, десет, двайсет галона32, с течности във всички цветове на дъгата. Огромни керамични делви, сякаш предназначени за китове. Първо трябваше да си осигуря време. Намерих две съставки: захар и селитра. В съчетание едно с друго се превръщаха в най-доброто средство за отвличане на вниманието на света. Издърпах делвите в залата с пещите. Глинените дъна застъргаха по каменния под, а аз опитвах да не обръщам внимание на свирепата болка в гърба си. Планът ми щеше да проработи по-добре, ако можех първо да разтопя съставките, но нямаше време. Затова просто наклоних делвите до прага на залата за подготовка и смесих изсипалото се съдържание с пръсти. От главната зала долетяха гласове. – Счупи ми зъба – скимтеше Мартин. – Тихо! – излая Слона. – Ще убия тоя червей! – Да не си го пипнал! Сега млъквай и ме остави да слушам. Промъкнах се до близката пещ и хванах един нажежен въглен с машата. – Играта свърши, Кристофър – рече Слона. – Излизай. Предпазливите им стъпки приближиха вратата. Пуснах въглена върху бялата купчинка на пода. Разнесе се съскане. – Какво става? – обади се Мартин. В следващия миг прахът избухна в пламъци. Над купчинката се събра пушек, след което отгоре изригна розовочервена огнена стена, която свистеше като демон. – Назад! – извика Слона в другото помещение. – Пази се! Паднах на камъните и се дръпнах, не по-малко стреснат от останалите. Досега не бях смесвал захар и селитра в подобни количества. Адската смес запръска горещи карамелени капки по обувките ми. Накрая се изчерпа и остави обгорено петно на каменните плочи. Помещението се изпълни с гъст като мъгла бял дим. Виждах само на няколко сантиметра от лицето си. – Пресвети Боже! Този подпали Палатата – възкликна Мартин. – Кристофър! – викна Слона. – Излез оттам! Ще се убиеш. Не беше далеч от истината. Целта ми беше да получа дим; облакът щеше да ме скрие и да ги забави минута-две. Пушекът обаче плъзна навсякъде, залютя на очите ми и задръсти дробовете ми. Задавен, притичах обратно до килера и разблъсках делвите. Докопах една престилка и я омотах около главата си, покривайки носа и устата си с надеждата платът да спре поне част от дима. Получи се донякъде, но не можех да остана вътре твърде дълго. И все пак си бях осигурил малко време за действие. С удоволствие бих направил още някое оръдие, но бях изгорил всичката селитра. Вече не можех да направя барут. Трябваше ми нещо друго. Очите ми бяха толкова насълзени от изключително гъстия дим, че едва успях да прочета етикетите по съдовете. И все пак сред другите вещества успях да намеря природната сода. А от другата страна, в един двайсетгалонен стъклен съд, имаше оцет. Свалих втора чирашка престилка от закачалката, изсипах содата в нея и усуках краищата ù, така че да получа тежка торба. После наклоних съда с оцета и оставих половината му съдържание да изклокочи на пода. Той покри всичко, намокри обувките ми, просмука се в редицата зеблени чували с брашно до вратата и ги обагри в тъмночервено. „Ако се измъкна жив оттук – мина ми през ума, – всички майстори в Гилдията ще искат да ме наложат с камшик.“ Киселият дъх на оцета се смеси с дима и закашлях още по-силно. Натъпках вързопа със сода в широкия отвор на съда с оцет. После затъкнах дебелата тапа така, че да защипе крайчето на престилката на гърлото. Бутнах я с крак, за да я закрепя по-стабилно. След секунда оцетът, останал в дамаджаната, започна да се просмуква през плата. Течността започна да съска. – Кристофър – обади се Слона, който все още ме чакаше на входа към централната зала. – Няма как да се измъкнеш. Хайде, излез. Просто искаме да разберем едно-две неща. Няма да ти сторим нищо, ако ни кажеш онова, което ни интересува. Нима изглеждах толкова глупав? Той обаче имаше право за едно – време беше да изляза. Дамаджаната нямаше да издържи още дълго; корковата тапа вече напираше да изскочи. А и от изпаренията ми се виеше свят. Вдигнах дамаджаната и болката отново прониза гърба ми. Добре… единственото, което ми липсваше, беше някакво оръжие. Въпреки мъглата успях да го открия на огъня: малка тенджерка с дълга дръжка, в която къкреше лепкава кафява слуз, смрадлива като сатаната, след като е преял с боб. Свалих я от огъня. Металното дъно изтрака по решетката. – Кристофър! – повтори Слона. От тежестта на тенджерата ръката ми затрепери и болката от нараняванията ми се поднови. Промъкнах се до вратата, която водеше обратно в централната зала, стиснал в другата ръка дамаджаната със сода и оцет. Всичко тънеше в сивота. Не можех да ги видя. А трябваше. Прокашлях се. – Обещавате ли, че няма да ми правите нищо? – Заклевам се – каза Слона. Ето къде. Хвърлих врящата слуз по посока на гласа му. Чух я как плисна върху ленената му дреха. Той изкрещя. Изскочих през вратата. В едната ръка държах дамаджаната, в другата – вече празната тенджерка. Тук димът беше достатъчно рядък и ми позволи да видя, че слузта бе попаднала точно в целта. Слона лепнеше – гърдите и вратът му бяха покрити с мазно кафяво петно. Той мучеше и размахваше ръце в опит да отлепи дрехите си от изгорената си кожа. Мартин, чиито разкъсани буза и устна все още кървяха, отстъпи уплашено от своя другар. Той забеляза, че се задавам през дима, но твърде късно. Замахнах с тенджерата към главата му и металът така издрънча в черепа му, че изпуснах съдинката и тя шумно се търкулна по каменния под. Мартин се свлече като чувал с картофи. „Това е за майстор Бенедикт“, помислих си аз. Претичах през залата за подготовка и отново излязох на двора. Вече носех дамаджаната в две ръце, но мускулите на цялото ми тяло – особено на гърба – стенеха от тежестта. Оцетът вътре вече се беше превърнал в мехуреста розова пяна. Тапата се надигаше все по-нагоре в гърлото. Уот ме чакаше. Извади ножа си, с дълго, хищно извито острие. Аз обаче нямах намерение да се бия с него. Когато стигнах в средата на двора, напънах сетни сили и запратих дамаджаната към него. Уот проследи полета ù с изненада. Не я бях хвърлил силно и не беше трудно да отстъпиш от пътя ù. Той го направи, точно както се надявах. Метнах се встрани, плъзнах се по камъните и спрях зад кладенеца, така че той се озова между мен и Уот. Дамаджаната се удари в земята. И избухна. Стъклото се пръсна с оглушителен трясък, който би надминал и най-мощното оръдие на света. Огромното налягане, произтекло от смесването на оцета и содата, изстреля парчетата стъкло толкова далеч, че те задрънчаха по прозорците на третия етаж и обсипаха тухлените стени на двора като хиляди сарацински33 стрели. Лежах в безопасност зад кладенеца, а около мен се сипеха парчета стъкло, опръскани с розова пяна. Надникнах над ръба, за да видя резултата. Уот се гърчеше на земята, все още стиснал ножа в ръка, и стържеше с острието по камъните. Дясната му страна беше обагрена в червено от главата до петите. Не знаех дали е от оцета, или е кръв, а и не останах, за да проверя. Изтичах покрай него, отворих входа на Палатата и изскочих на улицата. Беше ми ясно, че след пораженията, които бях нанесъл, никой нямаше да допусне да се върна тук.   32 Галон – мерна единица за обем, равняваща се на 3.78 литра. – Бел. прев. 33 Сарацини – разпространено в Античността и в Средновековието название на арабите и мюсюлманите. – Бел. прев. Двайсет и шеста глава Тичах, а дробовете ми изгаряха отвътре. Имах усещането, че цял Лондон ме гледа, докато препускам, умирисан на дим и оцет, с кашлица поради парещото гърло. И все пак не спирах, на ръба на паниката, с една-единствена мисъл в ума си. „Блекторн“. Домът ми. Беше без значение, че дюкянът вече не е мой. Не знаех къде другаде да ида. Дори и да не беше неделя, книжарницата на Исак беше твърде близо до Палатата на аптекарите, за да я посетя точно сега. Освен това не знаех доколко мога да му се доверя. А у Том не бях добре дошъл. Намерих си извинение да се върна вкъщи: съставките. Бях употребил още две от шишенцата от пояса на майстор Бенедикт по време на бягството си. Без тях и онези в лабораторията, в момента Уот щеше да ме корми като коледно прасе. Това не беше единственото ми извинение. Домът на Том беше на път към вкъщи от Палатата на Гилдията. Може би той щеше да е отвън и щях да го видя за малко насаме. Беше си навлякъл неприятности заради мен. Исках да го видя и да му се извиня. И да се сбогуваме. Трябваше да бъда предпазлив. Само при мисълта какво би ми сторил бащата на Том, ако ме видеше, потръпвах. Трябваше да бъда още по-предпазлив при прибирането си вкъщи. Имаше сериозна вероятност дюкянът да е под наблюдение. Уот и другите още бяха в Палатата, но Стъб не беше. А днес бях научил доста добре урока, че всеки – който и да било – можеше да участва в Култа. В суматохата бях забравил, че лорд Ашкомб също ме търси. Но скоро си го припомних.   Когато наближих дома на Том, бях толкова задъхан, че едва ходех. Гърбът ми негодуваше и се свиваше в спазми на всяка крачка. „Само още няколко пресечки“, казах си; след това можех да си почина. Толкова се бях съсредоточил върху това да остана на крака, че едва не връхлетях право в лапите на лъва. Том действително беше пред къщата, но не сам. Лорд Ашкомб беше с него. Едва не паднах на паважа. Залитнах и се прикрих във входа на близкия златарски дюкян. Притиснах гръб о дървото и задишах тежко, с горящи от болка дробове. Лорд Ашкомб не говореше. Том, от друга страна, не спираше да дърдори. Бях твърде далеч и не чувах нищо, но изглеждаше ужасèн. Лорд Ашкомб беше заковал в него пронизващите си черни очи. Наведох глава и се промъкнах в близката уличка, между дюкяна на златаря и железарията до него. Тук бях по-скрит и си позволих отново да надникна към тях. Лорд Ашкомб все така слушаше, а устата на Том продължаваше да мели. Един от кралските стражари излезе от дома му с нещо в ръце и го подаде на лорд Ашкомб. Кралският наместник го показа безмълвно на моя приятел. Предметът от сребрист метал проблесна на слънчевата светлина. В ръцете си лорд Ашкомб държеше моя куб загадка. Том се ококори. После поднови дърдоренето си, по-бързо от преди. Лорд Ашкомб бавно протегна празната си ръка и го сграбчи за косата. Усука я и го принуди да падне на колене. Майката на Том изскочи от къщата, клекна в калта до сина си и взе да умолява лорд Ашкомб, като приказваше не по-бавно от Том. Появи се и баща му, със зачервено, потно лице, и започна да ръкомаха ядосано надолу по улицата в посоката, в която бях тръгнал, след като ме беше изгонил. Кралският наместник не им обърна особено внимание; просто не отлепяше очи от тези на моя приятел. Лорд Ашкомб със сигурност знаеше, че куба бях отмъкнал аз, а не Том. Според закона обаче това нямаше значение. Беше го открил в дома на Том, което превръщаше него в крадец. Наказанието за кражба беше смърт. Склоних глава. Не можех просто да оставя Том в ръцете на лорд Ашкомб. Щом кралският наместник държеше да накаже виновника за кражбата, трябваше да накаже мен. Излязох на улицата. – Здравей, Кристофър – рече тъничък гласец. Идваше от уличката зад мен. Обърнах се. Беше Моли. Усмихваше ми се от сенките, а рошавите ù меки къдрици се вееха пред очите ù. Като всяко дете на четири години, все още се затрудняваше с някои звуци. „Здлавей, Клистофъл.“ – Моли? – премигнах аз. Тя се усмихна още по-широко и рече: – Трябва да тръгваме. „Тлябва да тлъгваме.“ – Аз… не мога – отвърнах аз въпреки неистовото желание да я послушам. – Брат ти е загазил. Трябва да му помогна… – Не. Моли протегна малката си нежна ръчичка и обви пръсти около моите. После ме дръпна. – Трябва да тръгваме. Трябва. Том каза. – Не мога. – Том каза. Тя ме задърпа с всички сили, но аз дори не помръднах. – Том каза. Не. Неее! Направих крачка към лорд Ашкомб, но тя ревна на мига. – Обещах! Том каза! В далечината лорд Ашкомб пусна косата на Том, който изглеждаше, сякаш всеки момент ще загуби съзнание. Майка му явно взе да сипе благодарности към кралския наместник. Той не ù обърна внимание. Каза нещо на Том и той закима като луд. Кралските стражари вече разговаряха със съседите. Някои от тях сочеха в посоката, в която бе посочил и бащата на Том – същата, в която бях тръгнал по-рано. Изглежда, Том беше успял да убеди лорд Ашкомб, че наистина не знае къде съм. Предвид момиченцето, което ме дърпаше за пръстите на ръката, явно беше излъгал. – Хайде – настоя Моли. – Том каза. Изчаках още миг, за да се уверя, че лорд Ашкомб няма да промени мнението си и все пак да поведе Том със себе си. Когато той най-сетне пое надолу по улицата, въздъхнах. – Добре.   • • •   Настроението на Моли се промени в мига, в който приех да я последвам, както става с малките деца. Горещите сълзи бяха заместени от мила усмивка, която не слезе от лицето ù, докато крачеше пред мен по задните улички на Лондон. Тя взе да си тананика и от време на време подскачаше за няколко крачки, увлечена в неизвестна за мен игра. – Какво търсеше в уличката? – попитах я. – Теб – тя ме погледна гордо. – Том ни прати да те търсим, когато видя мъжа с белеговете. Обаче аз те намерих първа. Прегърнах я през раменете и я притиснах до себе си. – Изключителна си! Тя грейна за миг, облегнала глава на бедрото ми, после забеляза една пеперуда във въздуха и се спусна след нея с подскоци в опити да я хване. Отначало реших, че Моли ще ме преведе по някакъв заобиколен път до задния вход на дома им – макар че и Господ Бог нямаше да ме опази, ако родителите им ме забележеха. Обаче останах с впечатлението, че се скитаме безцелно от уличка в уличка. Продължителната обиколка, без да наближим дома на Том, взе да идва в повече на гърба ми. – Знаеш ли къде отиваме? – попитах. – Аха – Моли огледа небето с надеждата пеперудата да се появи пак. – Том каза да те заведа до Къщата с черното. – Къщата с черното? – името не ми беше познато. – Черното какво? Моли се изкиска. – Не черното какво, глупчо. Черното. – Ясно – рекох аз, макар че отдавна се бях отказал да търся логика в думите на четиригодишните. Не след дълго нещата се изясниха. В последната от безбройните улички се изправихме пред… Не знаех как да го нарека. Вече не беше къща. Навремето тук се беше издигала най-голямата къща на цялата улица. Миналото лято я беше изпепелил пожар. От най-горния етаж нямаше и помен. Вторият беше наполовина изгорял – бяха станали само голи, почернели стени и овъглени греди, щръкнали в небето като гигантски клечки за зъби. В единия си ъгъл къщата се беше сринала до земята – купчина камъни и нацепени дъски. Къщата с черното. Сесили крачеше наоколо в уличката и подръпваше лавандуловолилавата си рокля в очакване. Щом ни съзря с Моли, хвърли един поглед към задната врата на къщата, увиснала хлабаво на една-единствена усукана панта. Вратата се поклащаше напред-назад зад чакащия ни мъж. Доктор Парет се усмихна и рече: – Добре дошли.   Двайсет и седма глава Отвътре къщата беше не по-малко пострадала. Опалените от пламъците греди, които някак успяваха да поддържат втория етаж, бяха покрити с дебел слой сажди. По всички етажи имаше засъхнала кал, толкова дебела, че сякаш все още бяхме на улицата; в строшена рамка над камината висеше съсипана картина на отдавна забравен пейзаж – боите се бяха разтопили, а платното беше сбръчкано. Доктор Парет. Бедният, луд доктор Парет, чието семейство беше загинало в пожара миналото лято, а той все още живееше тук с духа на своя син Джеймс. Моли явно изобщо не се притесняваше в къщата. Тя оглеждаше захласнато руините наоколо, твърде малка, за да осъзнае какво означават. Сесили беше по-неспокойна. Тя ме хвана за ръка и се притисна в мен. Долепих се до нея с неясна тревога и се зачудих дали духът на Джеймс наистина все още витае тук. – Синът ми спи – прошепна доктор Парет, – а утре трябва да се занимае с уроците си. Затова не стойте до късно. Той размаха пръст пред мен благодушно. – Обещавам – казах аз и едва се сдържах да не се прекръстя. – Може да спиш при Джеймс в неговата стая. Отзад е. Той вдигна фенера от камината и ни поведе към малка стаичка без врата в задната част на къщата. В единия ъгъл имаше оправено легло със сламеник. Сламата беше прясна и за разлика от останалата част на къщата, тук нямаше кал. Всичко друго беше обгоряло. Опушената дамаска висеше на парцали от напуканите стени. Сцепената табла на леглото беше овъглена. Единият крак на леглото липсваше и бе заместен от две тухли. В горната част имаше оцапана със сажди възглавница, а до нея стоеше стара плетена кукла на рицар с липсващо копчено око. – Ако ти потрябва нещо, само кажи – рече доктор Парет, усмихна се и излезе. Моли начаса грабна куклата, тръшна се на дъските и не след дълго двамата с плетения рицар потънаха в разговор за това къде се е дянал конят му. – Как се досетихте къде да ме намерите? – попитах Сесили. – Не сме се досещали – тя се сгуши в мен и огледа почернелите стени. – Когато Том видя задаващите се стражари, се притесни, че може да се върнеш в къщата. Затова изпрати сестрите ми да се оглеждат за теб. Моята задача беше да убедя доктор Парет да те подслони. Охлузеното ми тяло превъзмогна страха от това, че се намирам в стаята на Джеймс, независимо дали той присъстваше, или не. Полека се отпуснах на сламеника. Първоначалният вой на гърба ми постепенно се успокои до тих стон, след като напрежението спадна. Сесили ми помогна да легна с разтревожен вид. Заех се да преценя състоянието си. Бузата ме болеше и бе подута от удара на Мартин. Кожата на рамото ми под разкъсаната на паважа риза беше одрана и пареше. Пръстът ми, срязан на шишенцето, което счупих в кабинета на Осуин, туптеше безмилостно, въпреки че поне кървенето беше престанало. Раната на пръста ми не беше най-болезнената от всички – гърбът ми с лекота печелеше това звание, – но беше най-опасната. Ставата вече беше зачервена и подпухнала и болеше при всеки допир. Ако не я обработех, застрашаваше да се възпали и да отрови телесните ми течности. За щастие, поясът на майстор Бенедикт все още ми беше подръка. Опитах се да вдигна ризата, за да го извадя. Движението не се понрави на гърба ми. – Как да помогна? – попита Сесили. Подръпнах ризата. – Помогни ми да я сваля. Тя го направи и внимателно я изхлузи през главата ми, докато аз стисках зъби. Покрих раната на пръста си с паяжина от едно от шишенцата в пояса, след което я намазах и с алое от друго. Откъснах ивица плат от ръба на ризата за превръзка и Сесили омота пръста ми здраво. После превърза и охлузеното ми рамо. Накрая седна на сламеника зад мен и огледа мястото, на което ръбът на бюрото се беше забил в гърба ми. – Много е зачервено – отбеляза. – Може ли да го натиснеш? Трябва да проверя дали имам нещо счупено. – Няма ли да боли? – Да – въздъхнах аз. – Ще боли. И наистина ме заболя, но с изключение на яркочервения триъгълник колкото пъпеш над гръбнака ми, явно не бях счупил нищо. Все пак следващите дни със сигурност нямаше да бъдат приятни. Отчаяно си мечтаех за цяла кофа чай от мак, но предвид че в момента по петите ми бяха както Култът на архангела, така и лорд Ашкомб, не исках да притъпявам сетивата си. Вместо това извадих шишенцето с върбова кора и погълнах половината от нея. Горчивият прах ме накара да сбърча лице. След това просто се отпуснах на сламеника и се примирих с болката.   Том се появи по залез. В едната си ръка носеше малка торба от зебло и кожена кесия. На лицето му имаше лилаво петно – на мястото, където го беше ударил баща му, вече се оформяше синина. Моли скочи от пода и изтича до брат си, без да изпуска вълнения рицар. – Открих го! – рече тя с гордост и ме посочи. Надигнах се. – Справи се чудесно – похвали я Том, отметна къдриците от очите ù и я погали по бузата. Сесили седеше на сламеника до мен, обвила колене с ръце. – Някакви проблеми? – попита я Том. Тя поклати глава. – Доктор Парет е много мил. – Ще заведеш ли Моли вкъщи? Тя се изправи. – Разбира се. Моли ми подаде рицаря, след което ме прегърна. Гърбът ми отново изстена, но ми стана приятно. – Благодаря ти за помощта – казах ù, след което насочих превързания си пръст към Сесили. – Благодаря и на теб. Тя ми се усмихна свенливо, след което прегърна сестра си през раменете и я изведе. Щом излязоха, се обърнах към Том и рекох: – Съжалявам. Добре ли си? Той повдигна рамене. – Виждал съм и по-лошо от татко. Тревожех се повече за лорд Ашкомб. – Ще се върне ли да те търси? Видях, че намериха куба ми... – Лорд Ашкомб не се интересува от твоя куб. Вземи. Том ми подаде торбата, която носеше. Вътре имаше две кифлички със сладко. Видът им беше достатъчен, за да се почувствам отново човек. Том забеляза как потръпнах, когато се облегнах на очуканата табла на леглото. – Какво ти се е случило? – попита той. Зафъфлих с пълна с кифли уста и му разказах за Палатата, за капана на Мартин, Уот и Слона и за това как бяха отпратили сър Едуард и Осуин. Очаквах, че историята ми ще го шокира, но той като че едва я чуваше. Съобщих му и за откритието си. – Ключът за стенописа в криптата е у Исак – рекох. – Така ли? – не изглеждаше заинтригуван. Махна с ръка към обгорялата стая на Джеймс. – Съжалявам за това. Не успях да се сетя за друго място. Реших, че надали някой ще те потърси тук. Сложих вълнения рицар на Джеймс седнал до мен. – Благодарен съм ти и за това. Наистина. – Кралските стражари имат заповед да следят градските порти. Може би ще успея да установя какви са патрулите им, и ще можеш да се промъкнеш на пристанището и да избягаш. Той ми подаде кожената кесия. Поех я в ръце и отвътре се чу подрънкване. Развързах връвта. На светлината на пламъците проблеснаха мед и сребро. Преброих три шилинга и поне дузина пенита. Гледката ме изуми. – Откъде ги намери? – Бяха в касата на татко, в пекарната – отвърна той. – Полудя ли?! Баща ти ще те убие. Не мога да ги взема. Подадох му кесията. Той сложи ръце зад гърба си и отстъпи. – Превозът ще струва поне шилинг – обясни. – Че и повече, ако усетят, че си в безизходица. Един от редовните ни клиенти има лодка. Мисля, че ще можем да го подкупим. Ще го попитам дали би те откарал. – Къде? – Казах ти. Извън града. Не можеш да останеш тук – той се взря в мен. – Осъзнаваш го, нали? – Но… слушай, мисля, че разгадах какво става. Един от членовете на Съвета на Гилдията на аптекарите, Валънтайн Грей, днес беше в Палатата. Не мисля, че останалите от Съвета знаеха, че е там. После го видях да говори със Слона. Много е вероятно двамата с Мартин да са негови чираци. Ако е така, значи и Валънтайн е в Култа. Ако кажа на лорд Ашкомб… – Изключено е да ходиш при него. – Знам, че все още нямам свидетели, но ако обясня… В крайна сметка лорд Ашкомб беше с нас в събота, знае защо не искам да се разделям с куба… – За Бога, Кристофър – изпръхтя Том. – Понякога изобщо не слушаш. Лорд Ашкомб не се интересува от проклетия ти куб. Според него ти си виновен за смъртта на майстор Бенедикт. Ченето ми падна. – Аз? Но… как? – Отсъствал си от дюкяна точно по времето, когато онези от Култа са нападнали. Това се сторило подозрително на лорд Ашкомб. Когато тази сутрин се върнал за повторен оглед там, забелязал липсващата страница от тефтера. Знае, че си излъгал за написаното от майстор Бенедикт. Убеден е, че на листа има някакви улики, както и че ти си ги взел, за да попречиш някой да ги прочете. Стомахът ми се сви на камък. – Това все още не обяснява защо бих го убил. – Не е сигурен. Мисли, че вероятно сътрудничиш на Култа на архангела. Облещих се насреща му. – Това… е пълна лудост. – Освен това спомена, че не е изключено да си докарал смъртта на майстор Бенедикт да изглежда като дело на Култа, така че всички да обвинят тях вместо теб. Смята, че може би просто си искал да отмъстиш на майстор Бенедикт за това, че те е биел. Замръзнах. – Той никога не ми е посягал! Внезапно осъзнах: беше ми посегнал. Веднъж, само веднъж. – Лейди Брент – добавих. Том кимна. – Лорд Ашкомб я е разпитал. Заявила, че майстор Бенедикт те бие редовно. Казала, че се държал жестоко с теб, а ти си го ненавиждал. Затова се върнал в дюкяна, за да провери листа от тефтера. Казах му, че не е вярно, но той мисли, че лъжа – само за да те предпазя. Майстор Бенедикт ме беше ударил и ме беше наругал, за да ме спаси от Уот и останалите от Култа. Беше изиграл ролята на жестокия майстор достатъчно добре, за да ме спаси, поне за момента. Уот обаче не беше единственият свидетел. Думата на лейди Брент би била достатъчна на всеки съдия, за да ме осъди. Призля ми. – Майстор Хю – сепнах се внезапно. – Той знае истината. А и е майстор в Гилдията. Не може да не му повярват. Ако успеем да го открием, той ще се застъпи за мен. Том впи очи в пода. – Майстор Хю е мъртъв – промълви тихо той. Застинах на място. Минаха няколко мига, преди да проговоря. – М… Моля? – Лорд Ашкомб ми го каза. Трупът, заровен в градината, онзи, който видяхме на Кралска дъбница. Бил е майстор Хю. Мислех, че подобна новина ще ме срази повече. А просто изтръпнах. Може би беше, защото не можех да си представя нещо по-ужасно от обвинението, че съм убил собствения си майстор. Или пък защото дълбоко в себе си предчувствах, че Хю не беше напуснал града. Че и той като мен не би изоставил майстор Бенедикт. – Значи… От Култа все пак са ги нападнали в четвъртък вечерта. – Всъщност – рече Том объркано – лорд Ашкомб не е сигурен, че това е дело на Култа. Тялото на Хю не е било разпорено като останалите. Освен това гробът е християнски. Погребан е на свята земя. Повдигнах вежди. Кой убиец се занимаваше да погребва жертвите си по християнски? Това нямаше смисъл. – Сигурно обвинява мен и за неговата смърт – подметнах с горчилка. – Не каза такова нещо. Но те вини за Стъб. – Какво имаш предвид? Том ме погледна с изненада. – Не си ли чул? Стъб също е мъртъв. Отново зяпнах. – Моля? – премигнах. – Той… Не е възможно. – Намерили го у дома му днес следобед. И той, и чираците му са убити точно както останалите жертви на Култа. Новината плъзна навред по улиците. Мислех, че знаеш. Мозъкът ми забръмча. Стъб… беше мъртъв? Не разбирах. Майстор Бенедикт, Хю, а сега и Стъб? Защо от Култа на архангела им трябваше да убиват Стъб? Той беше един от тях. Замислих се за Уот. Следобеда Мартин и Слона дебнеха в Палатата на аптекарите. Уот се беше появил отвън. Дали той беше убиецът на Стъб? Оттам ли беше дошъл? Убийствата определено звучаха като дело на Уот, а и момчето очевидно ненавиждаше майстора. Дали не беше изпуснал юздите? Дали не беше убил Стъб от чиста злоба? Или пък изпълняваше заповеди на някого отгоре? Не разбирах. – Кристофър. Вдигнах очи. Не бях осъзнал, че Том беше продължил да говори. – Сега вече ти е ясно, нали? – рече той. – Трябва да напуснеш Лондон. От Култа премахват всички по пътя си. Единственият човек, който може да ги спре, мисли, че си част от тях. Не можеш да се изправиш срещу тях, а не можеш да потърсиш и закрилата на лорд Ашкомб. – И къде да ида? – попитах аз. – Не знам. В някой друг град. Намери си нова работа. Всеки майстор би се зарадвал на чирак като теб. – Ново място като чирак ще струва паунди – казах аз. – А и за някой като мен няма работа. Знаеш какво се случва с децата на улицата. Потръпнах при мисълта какво я чакаше Сали, ако не си намереше работа. Спомних си децата, които бяха пораснали твърде големи, за да останат в „Крипългейт“. Късметлиите все още бродеха по улиците – просеха, джебчийстваха или се занимаваха с далеч по-ужасни неща. Повечето обаче просто изчезваха от лицето на земята. Истината беше, че нямаше къде да отида. Том просто си мечтаеше. За миг и аз се размечтах. Затворих очи и избягах някъде в безопасност, на място, където майстор Бенедикт все още беше жив. Без болка, без смърт. Но това бяха само мечти. – Какво ще правиш? – попита Том тихо. Имах ли избор? – Ще ида да се видя с Исак. И ще намеря ключа за стенописа. С надеждата майстор Бенедикт да ми помогне да намеря някакъв изход. – Но… вече не можеш да обикаляш по улиците. Лорд Ашкомб ще обяви награда за залавянето ти. При това голяма – пет-десет лири. Всички в Лондон ще се втурнат да те търсят. Прокарах пръсти по шишенцата в пояса. – Имам идея как да се справя с това. Ти иди да върнеш монетите, преди баща ти да сложи теб в гроба – подадох му кесията. – И не се връщай тук. – Ще дойда с теб – отвърна Том изненадано. – Няма да стане – отсякох аз. – Твърде опасно е. Той ме изгледа с отегчение. – Ти не си ми майстор. Не можеш да ми нареждаш какво да правя. – Утре си на работа – припомних му аз. – В понеделник баща ми ме праща за брашно на пазара. Отнема ми няколко часа. Ще дойда, след като пропеят петлите в шест. – Том… Той вдигна ръце към небето. – Няма ли най-сетне да млъкнеш? Млъкнах. – Няма да те пипнат – рече той. – Култът, лорд Ашкомб… който и да било. Няма да вземат и теб. Той се насочи към вратата, но на прага спря и рече: – Лека нощ, Кристофър. После излезе.     Понеделник, 1 юни 1665 г. Празник на свети мъченик Юстин34       34 Юстин (100–165 г. след Христа) – раннохристиянски философ. – Бел. прев. Двайсет и осма глава Почти не спах. Бях смазан, но гърбът ме болеше при всяко движение и беше достатъчно да мръдна и сантиметър, за да се ококоря от болка. В шест нечии викове ме накараха да се разсъня окончателно. Беше глашатаят, който повтаряше името ми. – Внимание! Внимание! Отваряйте си очите, добри хора! Кристофър Роу, убиецът на Бенедикт Блекторн, е на свобода! Ядосан от жестокостта на своя майстор, младият Роу се забъркал с Култа на архангела! Негово Величество предлага награда от двайсет лири за залавянето на момчето. Гласът на глашатая кънтеше ясно из полусрутения дом на доктор Парет, но все пак се зачудих дали бях чул добре. Двайсет лири? – Добро утро. Едва не паднах от леглото. Доктор Парет стоеше на прага, стиснал в ръка някаква кофа. – Извинявай – рече той. – Не исках да те стряскам. Донесох ти вода. Той сложи кофата до крака на леглото и водата вътре се разплиска. – Добре ли си? Джеймс казва, че сънят ти е бил тревожен. Вторачих се в него, в износените му, разкъсани дрехи, в тялото под тях, измършавяло от коричките, които получаваше като милостиня. Не можеше да не е чул глашатая. Двайсет лири. Дръпнах одеялото пред гърдите си. – Доктор Парет… това, което казват… Аз не съм… – Не ги слушай – прекъсна ме той ядно. – Лъжци! Те… Той се задави в собствените си думи. За миг действителността като че успя да пробие през лудостта му и стигна до мъката, която тлееше в очите му. После разумът го напусна и докторът премига, за да пропъди истината. – Тук си у дома си, с нас. Може да останеш, колкото се наложи. Имам малко хляб за закуска, когато си готов. Искаш ли нещо друго? Помолих го само за едно. Той кимна и излезе. Погълнах последната доза върбова кора – макар и малко, все пак помагаше. После пренесох кофата и се заех за работа.   • • •   Когато Том ме видя, едва не побягна. Очите му взеха да се стрелкат из стаята на Джеймс, сякаш в изкорубената гробница можеше да се е скрил още някой. После зяпна. – Кристофър? Разперих ръце и се завъртях. – Какво ще кажеш? За миг той само помръдваше устни. – Какво се е случило с теб? Косата ми вече беше гарвановочерна, боядисана с мастило от сепия. Бях свалил старите дрехи на Том и бях заел от доктор Парет нови. Бях нахлузил чифт от неговите опърпани бричове, твърде големи за мен, и една от ленените ризи на сина му, която ми беше твърде малка. За да вдъхна допълнителна достоверност на образа на улично хлапе, взех червена боя от стрити охлювени черупки, смесих я с останалото мастило от сепия и изрисувах по лицето си тлъсти кафеникави пъпки. Подутата ми от удара на Мартин буза също допринасяше за автентичността ми, макар че не си струваше болката. – Изглеждаш, сякаш току-що си прекарал шарка – Том сбърчи нос. – И миришеш другояче. За пръв път от няколко дни изпитах слаба надежда. Щом маскировката ми бе успяла да заблуди Том – макар и само за секунда, значи можеше и да свърши работа. – Не позна за наградата – обявих аз. – Струвам двайсет лири. Той се облещи. – Не го забравяй, преди да ми вгорчиш живота още.   • • •   Маскировката работеше на моменти прекалено добре. На улицата не един и двама търговци вдигнаха бастун и ме наругаха, щом се приближих твърде близо, за да опазят стоката си от пъргавите ми пръсти на крадец. Том ме следваше неотлъчно – дърпаше празната си количка за брашно сред хората малко по-назад. Кралските стражари бяха навсякъде. Три пъти се разминах с двойки пешаци толкова близо, че можех да ги докосна. Сложили ръце на мечовете и пищовите си, те оглеждаха понеделнишката тълпа. Очите им се плъзваха по мен, без да ме разпознаят, но при всяка среща затаявах дъх чак до следващия ъгъл. Присъствието им обещаваше поне едно – че дори и Уот и останалите да ме забележеха, надали биха ме нападнали посред бял ден. И въпреки това бързах. Не биваше да се задържам по-дълго на едно място, за да не привличам внимание. Книжарницата на Исак беше закътана на „Сейнт Бенетс Хил“, тясна уличка близо до реката, притеснително близо до Палатата на аптекарите. Нямаше фасада или прозорци. Входът беше в средата на стара каменна постройка, заобиколена от товарни складове. Върху дебелата, тежка дъбова врата, обкована с желязо, беше закована дървена табелка.   РЕДКИ ИЗДАНИЯ СОБСТВЕНИК ИСАК ЧАНДЛЪР ВСЕКИ, ТЪРСЕЩ ЗНАНИЕ, Е ДОБРЕ ДОШЪЛ   В камъка над вратата беше изсечен още един надпис, този път на латински.   FIAT LUX   Нека бъде светлина.   Зад вратата на Исак ме очакваше гледка, която напомняше повече библиотека, отколкото магазин. Помещението беше малко, не повече от два квадратни метра. Стените бяха плътно покрити с полици, с изключение на каменната камина с горящ огън, чиято топлина прокуждаше сутрешния хлад. Полиците бяха пълни с книги, някои толкова тежки, че кедровите дъски бяха провиснали в средата. В единия ъгъл бяха струпани още книги на високи колони, които стигаха почти до тавана – лабиринт от хартия и кожа, който скриваше тясното стълбище към горните етажи. Видът им предизвика толкова силен спомен за майстор Бенедикт, че очите ми се наляха със сълзи. Двамата с Том не бяхме единствените тук. Зад малкия дървен щанд точно срещу вратата седеше възрастен мъж с рядка бяла коса и заострена брадичка, спокойно отпуснат на табуретката със затворени очи. Собственикът Исак Чандлър. Гласът му беше благ като шепот. – Мога ли да ви помогна? – Искам да науча нещо – рекох аз. Той махна с ръка към стотиците книги наоколо. Явно трябваше да бъда по-конкретен. – Нужно ми е да разбера значението на някои символи – добавих. Той отвори очи. – Приближете се, моля. Очите ми изневеряват. Отидох до щанда. Том беше плътно зад мен. Щом се приближихме, разбрах за какво говореше Исак. Очите му бяха започнали да помътняват, сякаш сутрешната мъгла се беше прокраднала под клепачите му. – Проклятие за любителя на книги – рече той. – Предпочитам да загубя сърцето си. Обаче Бог явно никога не пита – въздъхна той. – Кой сте вие? Том застина. Въпросът свари и мен неподготвен. Заради глашатая не можех да използвам истинското си име. – Аз съм… Джеймс Парет – казах и усетих как лицето ми пламва. – Чирак съм на… Андрю Чърч, в Палатата на аптекарите. Майсторът ме изпрати да проуча няколко символа, на които се натъкнал в някакъв стар текст. – Забравил си престилката си. Огледах костюма си на уличен нехранимайко. Вярно, нямах синя престилка. – Аз… ъъ… съсипах я в лабораторията. Залях я… със сярна киселина. – Опасно вещество – рече Исак. – Но полезно в някои случаи – той кимна. – Много добре. Какви са символите? Честно казано, надявах се просто да кажа „Търся книга за символите“, а той да посочи и да отвърне: „Разбира се, ето онази книга е точно за теб“. Майстор Бенедикт ме беше изпратил при Исак за ключа, но в същото време ме беше предупредил да не казвам на никого. Не бях сигурен дали предупреждението се отнасяше и за книжаря. Реших да му доверя само част от истината. – Става дума за няколко символа – започнах. – Насочен надолу меч. Триъгълник с върха нагоре. Още един триъгълник с черта през средата, подобно на планина със заснежен връх. И други подобни. За миг се зачудих дали мисли, или просто не ме беше чул. След което той заяви: – Символите могат да означават почти всичко. Важен е контекстът. Явно очакваше нещо. – Символите се отнасят за съставки – рекох аз. – Съставки. – Да. Изчаках. Той не отвърна, затова добавих: – Ключ. За миг Исак не каза нищо. После се размърда на табуретката си. – Не мисля, че мога да ти помогна. Сърцето ми се сви. – Но… майсторът каза, че единствено вие сте в състояние да ми помогнете. – Обучаваш се за аптекар – прекъсна ме той. – Да. – Значи четеш на латински. – Да. Той посочи нагоре. – Какво пише там? Зад него, в дървесината на най-горната полица беше прогорен надпис. Прочетох го. „Et cognoscetis veritatem, et veritas liberabit vos.“ – Какво означава? – Цитат от Библията. Евангелие от Йоана: „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“35. Той кимна. – Ето го и отговора ти, млади… Извинявай, слухът ми също не е като едно време. Как каза, че ти е името? Измерих го с очи. – Казах, че е Джеймс Парет. Той замълча очаквателно. – Но не беше истината – довърших. Том ме стисна за ръката. – Недей! Отърсих се от хватката му. – Истинското ми име е Кристофър Роу. Исак закова замъглените си очи върху моите. – Познавах твоя майстор. – Да. – Бенедикт ми беше приятел. Често говореше за своя чирак. Дори и да не го беше направил, пак щях да разпозная името ти след обявлението от тази сутрин. Кристофър Роу, убиец, надигнал се срещу жестокостта на своя майстор. – Не съм наранявал майстор Бенедикт – казах аз. – Никога не бих го сторил! – Защо да ти вярвам? Идваш тук под чуждо име, не твоето, както и – струва ми се – с чуждо лице, не с твоето. Разказваш ми някакви измишльотини, след което очакваш да ти се доверя. Защо да ти вярвам, Кристофър Роу? Замислих се за някаква причина, за нови истории, които да заразказвам. Оправдания. Лъжи. Бях отчаян. Трябваше да го убедя някак, или дирята щеше да свърши дотук. Вгледах се в себе си. Единственото, което видях, бе лицето на майстор Бенедикт. И в него открих отговора. – Аз съм сирак – започнах. – Възпитателите, които ме прибраха, ме хранеха, учеха и ми даваха подслон. Винаги ще им бъда благодарен за това. Сиропиталището обаче не беше приятно място. Възпитателите бяха строги и имаха тежка ръка, винаги готова да раздаде правосъдие. Колкото до останалите момчета, някои от тях бяха дори по-лоши. Вярно, живеехме заедно, но истината е, че всеки всъщност растеше сам. Когато майстор Бенедикт ме прие при себе си, светът ми се промени. Той държеше на мен – гласът ми се разтрепери. – Показа ми нещо ново, нещо, за чието съществуване не бях подозирал. Беше странен – като всеки човек. Но никога не изневери на грижовността си. Беше ми баща, истинският ми баща, във всичко, което имаше значение. А аз го обичах. Обърсах очи в ръкава си и размазах няколко лилави пъпки. – Нямате причина да ми вярвате – казах. – И не е нужно. Но ако наистина сте били приятели с майстор Бенедикт, значи знаете, че никога, за нищо на света, не бих го убил. Защото той не би могъл да бъде жесток – никога, за нищо на света. Исак премигна бавно, втренчил очи в мен. Том беше застинал като статуя. После книжарят се облегна на проскърцващата табуретка и се надигна. Дръпна връвта около врата си и извади сребърен ключ изпод робата. Подаде го на Том. – Заключи предната врата. Том ме изгледа с притеснение, но се подчини. Исак се обърна към полиците с надписа отгоре и издърпа напред три книги на различни места. Щом издърпа последната, от полиците долетя звучно изщракване и библиотеката внезапно се отвори. От мрака отзад лъхна хлад. Исак взе ключа от Том и вдигна фенера на плота. Запали го и прекрачи през тайната врата. Бледият пламък освети началото на стълбище, което чезнеше надолу. Исак се обърна и попита: – Е? Идвате ли, или не?     35 Йоан 8:32. – Бел. ред. Двайсет и девета глава Броих стъпалата до сто, след което се отказах. Стълбището се виеше спираловидно надолу, без никакви белези за местоположението ни. По извитите каменни стени нямаше нито изображения, нито поставки за факли, само безбройни пукнатини в мазилката. Единствената промяна – с изключение на болките в гърба ми – беше въздухът, който изстиваше все повече с всяка крачка. Най-сетне достигнахме края на стълбището. Малкото помещение пред нас се разгръщаше, за да побере огромна двойна врата, пред която входът на Аптекарската палата изглеждаше като клечки за зъби. Върху всяко от дъбовите крила имаше резбован кръст. И четирите му рамена бяха с еднаква дължина, разширени в краищата. Все още личаха люспи боя – бяло около кръстовете, червено в самите тях, златисто наоколо. Исак натисна една от полираните месингови дръжки. – Би ли ми помогнал, млади Томас? Том пристъпи напред отзивчиво и се облегна с рамо на вратата. В следващия миг застина и опули очи. – Откъде знаете името ми? – Веднъж Бенедикт спомена, че чиракът му имал приятел… Томас Бейли бил толкова верен, че независимо колко абсурдна била поредната измишльотина, винаги бил неотлъчно до него. Сега издирват Кристофър за убийство. За главата му е обявена награда от двайсет лири, при това кралските стражари не са единствените копои по петите му. И въпреки всичко ти си с него. Кой друг би могъл да бъдеш? Почервенях. Том се обърна към мен победоносно. – Казах ти, че са измишльотини.   Гигантската врата се отвори със скърцане и се завъртя на дебелите близо два сантиметра панти. При вида на намиращото се зад нея едва не ми се подкосиха краката. Намирахме се в пещера. Беше толкова обширна, че светлината от фенера ни не достигаше края ù. Цялото пространство беше заето от полици: стотици, ред след ред, толкова големи, че сякаш бяха създадени за титаните на Древна Гърция36. Полиците стигаха чак до тавана – на петнайсет метра над нас, толкова високо, че за да ги достигнеше, човек се нуждаеше от стълба с височината на цяла къща. А такива стълби имаше – изработени от дебели греди, с колела в основата, закрепени на релси в пода. Никога не бях виждал такова количество книги. Полиците стенеха под тежестта им и заплашваха да се разцепят и да засипят всичко с лавина от хартия. При това нямаше само книги. На една полица имаше свитъци, подредени на пирамиди, пожълтели и крехки от възрастта си. На друга бяха подпрени каменни плочи, в чиято повърхност бяха изсечени странни на вид символи. Един от редовете съдържаше потъмнели червени плочици, покрити с тайнствени линии и клинове, застинали в глината преди хилядолетия. Том отстъпи назад към мен и опря ръка в рамото ми. – Къде сме? – Дълбоко под града, в подземие, изградено от рицарите тамплиери – обясни Исак. – Тук трупали плячкосаните съкровища, докато папа Климент не разтурил ордена им и не изпратил всички членове на кладата37. Подземието било завещано скришом на семейство Мортимър преди триста и петдесет години. И преди да попиташ, не знам какво се е случило със златото на тамплиерите. То обаче е без значение. Напълнихме подземието с нещо далеч по-ценно. – Пред очите ви е пълната колекция на произведенията, събрани от мен и братята ми. Тук са натрупани векове познание – от всяка култура от всяко ъгълче на света. На разположение е за всеки, които търси чистата истина. За съжаление, подобни хора са съвсем малко. – Все говорите за „нас“ – обадих се аз. – И майстор Бенедикт ли беше един от вас? – Да. Бяхме общо седем. Всички с изключение на мен или са мъртви, или напуснаха града. – И кои сте вие? – Алхимици сме – обяви Исак. – Хората, които превръщат оловото в злато? – Те не са ли просто мошеници? – изтърси Том, след което осъзна, че не е много умно да обижда човека, в чието тайно подземие дълбоко под земята се намираше. Исак обаче не се обиди. – С повечето е така. И… правилно, Кристофър, превръщането на олово в злато е сред тайните, които алхимиците се опитват да разбулят. След векове измами обаче е трудно да отговорим на въпроса защо. Исак пристъпи напред. Последвахме го. Тракането на подметките ни по каменния под ехтеше в пещерата. Спряхме пред стълбата, до една етажерка осем реда по-навътре. Исак я бутна и я подкара по пода на скрибуцащите колелца. – Пречистването на основните метали – и превръщането на олово в злато – е само средство за постигането на целта – каза той. – Онова, което търсим всъщност, е светото познание на Самия Господ Бог. Опитваме се да открием Prima Materia, изконната материя, суровата енергия, от която Нашият Господ сътворил вселената, с надеждата тя да ни помогне истински да вникнем в преходния ни свят. Стълбата измина с трополене една трета от дължината на полицата и спря. Исак прокара пръсти по гърбовете на книгите на втората полица над пода – уповаваше се повече на чувството си за допир, отколкото на очите. Извади едно томче, подвързано в тъмна кожа, и ми го подаде. На корицата беше гравирана змия, захапала собствената си опашка. Двамата с Том се спогледахме. Рисунката беше същата като змията, опасала стенописа в криптата. – Това е „уроборос“ – рече Исак. – Символът на прима материята. Според нас, както той описва кръг с тялото си, така и прима материята е в сърцето на цялата вселена. Всички неща, всичко живо произлиза от изконната материя. Ако човек получи достъп до нея, ще се сдобие с възможността да я направлява. Това е истинската цел на алхимиците. Аптекарите вече са разкрили много от по-нисшите изражения на силата Господна. Лечебните свойства на среброто. Успокоителния ефект на алоето. Разяждащата сярна киселина. Всичко това обаче е бледа сянка на прима материята. Представете какви лекове бихме могли да правим, ако знаехме тайните ù. Току-виж се окаже възможно да предотвратим дори смъртта. – Това търсеше майстор Бенедикт… – обадих се аз. – Така е. Ти също, струва ми се. Думите му ме изненадаха. – Нямам и понятие от темата. – Все още не. Но щом Бенедикт те е изпратил тук, значи е искал да разбереш. – Той ни показа как да намерим вратата под… – започнах аз, но Исак вдигна ръка и ме прекъсна: – Замълчи. Не е моя работа да знам къде е работил Бенедикт. Не съм аптекар, отговарям само за библиотеката. Някои тайни не споделяме с никого, дори помежду си. По този начин браним братството от онези, които искат да злоупотребят с находките ни. Замислих се за жертвите на Култа. Бяха ги измъчвали за информация, но ако всеки знаеше само парченце от пъзела, убийците щяха да се сдобият само с фрагменти, неясни насоки към следващия човек. Това не ги беше спряло, но ги беше забавило с месеци, докато най-сетне не бяха стигнали и до майстор Бенедикт. А той се беше самоотровил именно за да не допусне да го принудят да каже на Уот онова, което момчето искаше да научи. Беше запазил последната си тайна само за мен. – Не ви ли е страх, че ще научат за вас? – попитах аз. Исак повдигна рамене. – Тази библиотека е смисълът на живота ми. Не мога да я изоставя. Както винаги, бъдещето е в ръцете на Господ Бог. Ако ме намерят, значи така било писано. Не и ако зависеше от мен. – Намерихме една тайна врата. Майстор Бенедикт каза, че ключът е у вас. Исак отново бутна стълбата и продължи надолу между редовете. – Символите, които ми описа по-рано, са алхимически. Представляват указания, написани с шифър, за да запазят тайната от любопитните очи. С изключение на първия символ, който спомена – сочещия надолу меч. Той не е указание. Това е емблемата на Михаил, архангела. Том потръпна. Аз също. – Тоест… Алхимиците ли са Култът на архангела? – пророни той. – Култът на архангела не съществува – отвърна Исак. Погледнах Том. И той като мен изглеждаше объркан. – Но… не е възможно. Убийствата... – … са дело на жестоки люде. Но целите им нямат нищо общо с какъвто и да било култ. Поне не в смисъла, в който хората горе използват думата – той махна с ръка към книгите около нас. – Стремежът да запазим в тайна откритията си не е единствената причина да работим скришно. В миналото алхимиците са били обвинявани в зловещи престъпления: измяна, еретизъм, вещерство. Но ние, които търсим даровете на Бога за Неговите раби, не сме убийци. Самите убийци поругават името ни, пръскат страх и лъжи и обвиват святото ни дело в някаква злокобна обвивка. И така успяват да прикрият истинските си подбуди. Спомних си думите на Осуин. – Казахте, че алхимиците дирят познанието, за да направят света по-добро място. А на мен ми казаха, че Култът – убийците – се домогват до силата. – Точно така – Исак спря да бута стълбата и вдигна очи. – Ето там. На третия ред от горе надолу. Книгата със син гръб. Хайде. Покатерих се на стълбата, извадих от полицата книгата, която ми беше показал, и слязох долу. – Отвори я – рече той. Под задната корица беше скрито парче пергамент с таблица, изписана с почерка на майстор Бенедикт. На хартията бяха нарисувани редици символи, а срещу всеки имаше обяснение. – Това е ключът, който търсиш – каза Исак. – Вземи го. Това е подаръкът на Бенедикт за теб. Най-сетне успех. Бях открил последната част от съобщението на майстор Бенедикт. Загледах пергамента със смесица от страхопочитание, гордост… и страх. Исак сложи ръка на рамото ми, при което едва не подскочих. – Внимавай, Кристофър. Захванал си се с опасно дело. Не беше нужно да ми припомня колко много хора искат да ме видят мъртъв. Той обаче нямаше това предвид. – Този завет носи със себе си избор, който трябва да направиш – продължи книжарят. – Познанието може да ни донесе велики чудеса, но и голямо страдание. Бенедикт цял живот така и не можа да намери решението какво да прави с познанието. В крайна сметка може би единственият начин да спечели тази битка се е оказал да прехвърли избора си на теб. Премигнах. – Ннне… не разбирам. Исак въздъхна. – Човекът, който ти е казал, че убийците се стремят към сила, не те е излъгал. Архангел Михаил е пълководецът на Господ. Той предвожда небесните армии в безкрайната битка срещу силите на ада. Исак отвори книгата с уробороса на корицата и ни показа една рисунка на страниците ù. Ангел с дълга коса и разперени криле, намушил с меча си змей. – За да го възвеличае – продължи той, – Господ дарил Михаил с уникална способност. Отгърна книгата на друга страница. На нея архангелът се извисяваше над сгърчени, превити изчадия от ада. Беше вдигнал високо ръка и от нея струеше свещен плам. Демоните в краката му изгаряха с писъци в светлината господна. – Точно както лечебните средства на аптекарите могат да бъдат различни на вид, така и изконната материя може да приеме много форми. Архангелският огън е суровата есенция на прима материята. Необузданата мощ на Господ. Исак се обърна към мен. – Преди малко ти казах, че всъщност култ няма, че това са само убийци, които се крият зад името му. И търсят именно това изражение на прима материята: архангелския огън. Престъпленията, които са извършили досега, са ужасни, но ако го намерят, положението ще стане далеч по-лошо. – Защо? – попита Том разтревожено. – Какво мислят да правят? – По бойните полета на Англия навремето било пълно с рицари – Исак разпери ръце, сякаш за да ни обрисува картината. – Покрити в брони, те били несразими, истинските владетели на тези земи, апогеят на пет хилядолетия военно дело. Но кажете – кога за последно сте виждали рицар в броня? – той се облегна на полиците. – Огнестрелното оръжие изтласка рицарите от бойното поле. Бронята им – тайната на силата им – се оказа безполезна срещу обикновения войник, въоръжен с черния прах. – Сега си представете да влезете в битка със съюзник като Михаил на ваша страна. Барутът няма да бъде нищо особено: не по-голяма заплаха от камък, изстрелян от прашка. Онзи, който открие Огъня, би могъл да промени света. Но ако той попадне в ръцете на неправилните хора… Исак се загледа в нищото. – Армията, на чиято страна застане Архангелът, ще бъде непобедима.   36 Титани – първото поколение богове в древногръцката митология, деца на Уран и Гея; създания с огромен размер на тялото. – Бел. прев. 37 Става дума за папа Климент V; описваните събития се случили през 1312 г. след Христа. – Бел. прев. Трийсета глава Върнахме се в криптата под мавзолея в градината на Мортимър. Факлата бе у Том. Аз носех пергамента, ключа от майстор Бенедикт. След всичко, което ни показа Исак, двамата с Том погледнахме на стенописа с нови очи. Видяхме уробороса, изконната материя, змията, захапала собствената си опашка. Вече разбирахме и фигурите вътре. Пълководецът на Господ, архангел Михаил, промушил с меча си сатаната – змея, докато слугите на Дявола се гърчеха отдолу и поглъщаха мрака. Въоръжени с ключа на майстор Бенедикт, най-сетне разбрахме с каква отрова трябва да ги напоим.   VOCABULARIUM ALCHEMIAE38   – Вече знаем, че това е живак – рекох аз и посочих дупката вляво. – Тази отгоре е за…     – … въздух? – рекох с недоумение. Том се пресегна и мушна пръст в дупката. – Тук вътре вече няма ли въздух? – Може би в това е хитрината – обърнах се към плотовете със съставките. – Вътре не трябва да слагаме нищо. Ако ключът обаче не е у теб, би сложил различни неща вътре в опита си да отвориш ключалката. И не би се получило. „Доста хитро“, казах си наум. – Добре – рече Том. – А какво е нужно за последната? Трябваше да намерим три символа.       Триъгълник с върха надолу. „Вода“. Чудата стълба със странна зигзагообразна линия в долния край. „Смес“. Кръг с водоравна черта през средата. „Сол“. Вода, смес, сол. – Това да не значи… солена вода? – зачуди се Том. – И аз така бих предположил – рекох аз. Въздух най-горе, живак вляво, солена вода вдясно. Заехме се с приготовленията. Сипах вода до резката в една от мензурите. Взех лъжицата от другата маса, напълних я със сол и я пуснах във водата. Разбърках мътната белезникава течност. Том държеше втората мензура, пълна с живак. Застанахме пред змейовете и му кимнах. Той бавно изсипа живака. Иззад стената долетя леко тракване. Наклоних мензурата и солената вода потече в дупката. Нищо. – Дали… Щрак! Стената се разпечата. От вътрешната страна на уробороса се появи процеп и факлата затрептя от нахлулия през него въздух, който зашептя в ушите ни като дъх. Средата на стенописа се отвори. Архангел Михаил ни приветстваше. Пристъпих вътре. Зад вратата започваше нов широк коридор. В стените тук нямаше нито издълбани ниши, нито древни кости – имаше само плътен камък. След шест метра коридорът спря пред дървена врата. – Виж! – обади се Том. Беше впил очи в задната страна на стенописа. Подобно на изработката на моя куб, и тук стената беше стъклена, така че можехме да видим механизма на ключалката. Отдясно живакът беше притиснал надолу ръчката, свързана със страничното резе. Горе, където бяхме оставили само въздух, имаше друга ръчка. Ако бяхме сипали нещо вътре, тя щеше да задвижи една тежест, която блокираше резето в заключено положение. Най-удивителната част обаче се намираше срещу живака. Солената вода, която бях изсипал, се беше събрала в керамичен съд. Между двата метални пръта отгоре му прескачаха искри – по-ярки от тези от кремък, като миниатюрни светкавички. Всяка искра беше придружена от пукане, като новоизлюпена гръмотевица. Том се прекръсти. – Какво, за бога, е това? Продължихме да гледаме с интерес, но светкавиците траяха само още няколко секунди. Солената вода изтече през малки дупчици в дъното на керамичния съд, потече в медната тръба надолу покрай стъклото и се събра в плоска тепсия зад вратата. Искрите изчезнаха и резето щракна обратно на място. Друга тръба отведе живака в стъклен буркан до тепсията. Когато механизмът олекна и не можеше да задържи ръчката надолу, тя се върна в изходна позиция. Притесних се, че може да останем затворени зад стенописа, но забелязах, че от тази страна имаше дръжка. Не се нуждаехме от съставки, за да излезем навън. Спуснахме се по коридора до последната врата. Тук нямаше загадки, нямаше и ключ, само обикновено желязно резе на проста дървена врата. Отворих я. Светлината от факлата ни изпълни работилницата от другата страна на прага и сърцето ми запърха. Почувствах се отново у дома си. В ъгъла имаше пещ точно като нашата: метална плоскост, извита във формата на сплескан лук, огромни купчини дърва и въглища отстрани, комин, който се скриваше в каменния таван. Срещу пещта имаше спиртоварен казан, под който стоеше огромна кана за дестилата. По работните плотове имаше недовършени експерименти. Полиците до стените бяха отрупани с книги, книжа и свитъци, част от които бяха изпопадали по земята. В каменните плочи на пода до казана имаше дупка за лед, а на поставката до нея тиктакаше часовник с махало. Скръстих ръце пред гърдите си и се потопих в присъствието на майстор Бенедикт. Не всичко беше същото. Имаше допълнителни стаички, по една откъм всяка от трите останали стени. Съдейки по съдовете вътре, тези вдясно и вляво бяха складове за съставки. От мястото си в момента не можех да видя какво има в помещението срещу входа. – За какво са тези? – обади се Том. На камъка зад нас бяха закрепени дъски с наковани в редица пирони. От тях висяха няколко страници, изписани с думи, чертежи и символи. През повечето имаше дебела черна черта. – Рецепти – обясних. – Провалени рецепти. Чертата значи, че не са проработили. Повечето от листовете бяха изписани от майстор Бенедикт, с няколко изключения. На някои рецепти личеше почеркът на Хю – с дебели, завити букви. Имаше и писания от други хора, чийто почерк ми беше непознат: поне още трима, съдейки по разликите в изписването. – Това е била тайната им лаборатория – рекох аз. – Ето къде е ходел майстор Бенедикт всяка нощ! Под дъските с пирони имаше още листове хартия, цели купчини. Подобно на дъската, повечето листове в първата от тях бяха с почерка на майстор Бенедикт. Разгледах и останалите и установих, че почеркът е друг, а пергаментът става все по-крехък. Преброих поне двайсетина различни почерка, преди да се откажа. Намирахме се пред резултата от дългогодишен труд, цели десетилетия. Може би и столетия. – Кристофър! Том се беше вторачил в помещението срещу входа. На каменния под пред него тъмнееха кафеникави ивици. До тях имаше кофа, пълна с парцали, всички изцапани с подобни петна. Кръв. Засъхнала кръв. Много. Вратата към помещението зееше, а стените около нея бяха опушени. Вътре помещението също беше черно от саждите, а на места в камъка липсваха парчета. В средата на стаята имаше покрита с вдлъбнатини метална маса. Върху нея се мъдреше тежка стъклена кана, чието гърло беше запушено с коркова тапа. Каната беше пълна до обозначението за три четвърти с жълтеникава течност. Взех я в ръце. Течността вътре се раздвижи – беше гъста. – Какво е това? – попита Том. Поклатих глава. – Не знам. Той се вгледа в течността, а аз наклоних каната. По стените бавно плъзнаха капки. – Прилича на някакво олио. Отворих тапата и бръкнах с пръст. На усещане също беше като олио. Имаше леко плодов мирис с екзотична нотка, подобно на бананите, които внасяха от тропическите острови. Близнах връхчето на пръста си. – Сладка е – установих с изненада. Накара езикът ми да изтръпне, като сироп от лют пипер. Досега не бях опитвал подобно нещо. Върнах тапата на мястото ù и подадох каната на Том, който започна да изследва течността отблизо. Върнах се на работния плот. Навсякъде бяха пръснати листове, изписани с почерка на майстор Бенедикт. До тях имаше дълго парче фитил за оръдия. Под плота бяха прибрани още две рула фитил; никога не бях виждал подобно количество в нашия дюкян. Очите ми се върнаха на помещението, от което бяхме извадили каната, и обходиха опушените стени. Дали майстор Бенедикт не беше горил барут тук? От другата страна на плота имаше къс цилиндър, висок около осем сантиметра, с диаметър два и половина сантиметра. Беше увит в парче тънък, омазнен пергамент. Отгоре беше затъкнато парче фитил, дълго към шейсет сантиметра. Напомняше някаква чудата, мазна свещ. На пода до нея имаше кофа със стърготини. Спомних си за Кралска дъбница. След като лорд Ашкомб откри тялото на Хю, двамата с Том се бяхме прибрали у дома. Аз бях попил свинската кръв със стърготини. Майстор Бенедикт беше проследил действията ми с интерес. А сега – ето ги тук. Пергаментът беше загънат над върха на цилиндъра. Разтворих го. Вътре имаше влажни, лепкави стърготини, пропити със същата мазна слуз като в каната. Разрових книжата на бюрото. Изведнъж се натъкнах на нещо, написано с почерка на майстор Бенедикт. Тук-там имаше зачеркнато и всички страници бяха изпъстрени с поправки, но събрани заедно, редовете, които не бяха задраскани, образуваха рецепта.   Архангелски огън   Напълни кана със загрята aqua fortis. Потопи каната в ледена вана. Изключително внимателно добави загрят витриол. Добави още лед във ваната до почти пълно замръзване. Добави – задължително само на малки капки – сладкия сироп от дървено масло и глеч. Бъркай изключително внимателно една четвърт от часа. Пресипи във вода. Сместа ще се утаи на дъното. Вземи я и я добави на малки капки към природна сода. Повтори три пъти. На вид и допир получената течност ще прилича на дървено масло.   Беше успял. Майстор Бенедикт беше открил суровата есенция на прима материята. Погледнах Том, стиснал каната в ръце. Сърцето ми закънтя като камбана. Той отстъпи назад. – Какво става? – Ето го – посочих каната. – Това е архангелският огън. Той се вторачи в течността. – Как… как действа? Пие ли се? – Не съм сигурен. Бях го опитал и езикът ми все още гореше. Сега се беше появило и главоболие – глух бумтеж, от който слепоочията ми пулсираха. Дали не си бях навредил? Усещането на огъня ли се дължеше? Отворих ръка подобно на архангел Михаил на рисунката, която ни беше показал Исак. От дланта ми не излизаха лъчи. – Мисля, че е по-добре да я върнеш на място – рекох. Том очевидно изпита облекчение, че ще се отърве от каната, но в същото време беше и разочарован. Разбирах го. Не всеки ден човек вземаше божествената мощ в ръцете си. Продължих да ровя в книжата. Съдържаха основно бележки по експериментите на майстор Бенедикт. Успях да открия и отделна рецепта за приготовлението на „сладкия сироп от дървено масло и глеч“. На листа имаше бележка и от Хю – предполагаше, че сиропът вероятно е подходящ за лечебни дражета. Обърнах листовете и забелязах още нещо. На гърба на един от тях майстор Бенедикт беше нахвърлял още няколко бележки. Позната дума привлече вниманието ми към последната бележка в края на листа.   Стърготините са разковничето. Щом се смесят с архангелския огън, летливостта на сместа се укротява от меката структура на стърготините и архангелският огън се стабилизира. След това мощта му може да бъде освободена само с помощта на огън. Внимавай, защото това е единственият начин човек да се докосне до божествената мощ безопасно.   Повдигнах вежди с недоумение. Майстор Бенедикт пишеше, че за безопасното боравене с архангелския огън са нужни стърготини. Те обаче не бяха включени в първоначалната рецепта. И не присъстваха в сместа в каната. Това ме обърка. Зачетох листа от първата бележка. Майстор Бенедикт беше написал предупреждение с разтреперана ръка.   Прекомерно мощно е. Архангелският огън не е предназначен за смъртните. И най-лекото разклащане ще навлече божия гняв върху носителя. Какво сторих?   Изправих се, потръпвайки, стиснал листа в ръка. До бележката имаше малки кафеникави петънца – същата засъхнала кръв, с която беше изцапан подът до помещението, в което намерихме каната – и в което беше Том в момента. Пробна камера. Ето какво беше стаята. Главата ми щеше да се пръсне – главоболието се усилваше с всяка секунда. Белезите по камъка, обгорената врата, кофата, кръвта… Дръпнах се от плота. Табуретката се прекатури и изтропа на пода. – Том – гласът ми трепереше. Изтичах в пробната камера. – Том! Той беше поставил каната на очуканата метална маса. Все още беше приведен и я разглеждаше отблизо. При вика ми подскочи стреснато. – Какво става? – попита и бутна с крак масата. Каната се плъзна към една от вдлъбнатините. За миг се заклати, след което се килна на една страна и се затъркаля все по-бързо към ръба. Кръвта на пода. Обгореното рамо на майстор Бенедикт. Тялото на Хю, намерено в християнски гроб в онази градина на Кралска дъбница, овъглено, почерняло и разкъсано. Сграбчих Том за яката и го дръпнах с всичка сила. Той залитна назад заедно с мен. Паднахме извън пробната камера и се проснахме на земята. Каната се претърколи през ръба. Опитах се да затворя вратата с ритник. В този миг божествената мощ се изсипа върху ни.     38 Vocabularium alchemiae (лат.) – алхимически речник. – Бел. прев. Трийсет и първа глава Усетих камък на лицето си. Беше студен. „На пода съм“, помислих си. Опитах се да си спомня как се бях озовал тук. Книжа. Четях нещо. Нещо лошо. Дясната ми ръка беше притисната под тялото. Беше изтръпнала и сякаш лежах върху парче дърво, не върху крайник. Помръднах се и я издърпах отдолу. Животът се върна в нея и по кожата ми пробягаха иглички. Надигнах се и се закашлях. Вдишах кисел пушек, по-неприятен от това, което бях изкашлял. В главата ми се беше заселило джудже, което безмилостно млатеше по наковалнята с чука си. Долепих ръка до слепоочието си и я дръпнах – беше покрита с нещо червено, топло и влажно. До мен лежеше момче. Беше се свило на кълбо и хленчеше. Стори ми се малко голямо, за да хленчи. Чакай. Том. Това беше Том. Бях го дръпнал заедно с мен точно преди взрива. В ъгъла проблясваха пламъци. Някакъв фенер се беше съборил, беше се счупил и маслото се беше запалило. Надигнах се несигурно. На мига се стоварих на колене. „Опитай пак“, заставих се. Този път успях. Пресегнах се към дръжката на вратата на пробната камера, но нея я нямаше. Всъщност цялата врата липсваше. Лежеше до Том. В касата беше останала само една тънка ивица, увиснала на горната панта. Ушите ми пищяха. Трябваше да угася огъня. В ъгъла имаше кофа пясък. Изсипах го върху горящото масло, което беше по-малко, отколкото ми се беше сторило от пода. Огънят изчезна, но помещението все още беше пълно с дим. – Том! – повиках го; беше престанал да хленчи. – Добре ли си? Той се претърколи и изгъргори с неравен глас: – Имаш кръв по главата. – Добре съм. Седнах на плота, бутнах книжата настрани и сложих буза на дървото.   • • •   Барут. Сярна киселина. Луда ябълка. Често казвах, че да си аптекар е опасна работа. Но откритото от майстор Бенедикт беше засенчило всичките ни досегашни занимания – както бе предположил Осуин. Архангелският огън беше оставил нови следи по стените, откъртвайки парчета колкото юмрук. Вече знаех чия беше кръвта по пода. На Хю. Не го бяха убили. Беше станал жертва на божия пълководец – разкъсан по време на инцидент, подобен на този, който едва не беше коствал живота на двама ни с Том. Спомних си набързо надрасканото тъжно признание на майстор Бенедикт. „Архангелският огън не е предназначен за смъртните. Какво сторих?“ Представих си го как погребва своя приятел – доколкото бе могъл – в светата земя под каменния ангел. Майстор Бенедикт, сам в мрака, неспособен да довери случилото се на когото и да било. Сърцето ми се сви съчувствено. И въпреки всичко, обсебен от идеята, че може да намери форма, в която прима материята да е полезна за човечеството, майстор Бенедикт се беше върнал тук. Дори и след случилото се с Хю не се беше отказал: от търсенето на начин да пречисти архангелския огън, от стремежа да го превърне от оръжие за унищожение в лечебно средство, както алхимиците превръщаха оловото в злато или аптекарите използваха отровата на лудата ябълка като лек за астма. И – поне отчасти – беше успял. Стърготините – моите стърготини – бяха променили природата на архангелския огън и бяха укротили божия гняв. Взривът беше съборил от плота цилиндъра с фитила, но той не беше избухнал при удара в земята. Майстор Бенедикт беше прав. Смесено със стърготини, оръжието се нуждаеше от огън, за да освободи мощта си. Мощ. Тази дума достатъчна ли беше, за да опише зловещия дар от Бога? „Не казвай на никого“, беше ме предупредил майсторът. Сега ми се изясни какво беше имал предвид. Спомних си въпроса му дали искам живота, който ми беше дал – предоставяше ми възможност да се откажа. За миг се зачудих какво ли би направил, ако бях постъпил иначе, но нямаше смисъл да си губя времето. Никога не бих избрал друг път, никога не бих го изоставил. Дори и сега, въпреки потреса ми, изпитвах изключителна гордост, че ми се беше доверил. „Този завет носи със себе си избор, който трябва да направиш“, беше казал Исак. Сега и неговите думи ми се изясниха. С решението си да ме прати тук, майстор Бенедикт беше оставил окончателното решение за архангелския огън в мои ръце. Какво се очакваше да направя с откритието му? Да го изследвам, както беше сторил майстор Бенедикт, за да постигна още по-сериозни промени в природата му и да отключа лечебната божия мощ? Да го скрия и да не позволявам никой да научи за него? Или да го унищожа, за да не попадне никога в ръцете на хората? Майстор Бенедикт беше тръгнал да търси суровата мощ на вселената, решен да я пригоди за усъвършенстването на човека, а вместо това беше открил свръхестествено оръжие. То беше довело до смъртта на неговия приятел Хю, както и до тази на още десет души, убити от преследвачите на откритието им. Първият урок, на който ме бе научил майстор Бенедикт, беше, че нашите рецепти са просто инструменти, управлявани от сърцето и ръцете на хората, които си служат с тях. Убийците вече ни бяха показали какво представляват техните сърца. Ако този инструмент попаднеше в техните ръце, щеше да се стигне до далеч повече жертви. „Армията, на чиято страна е Архангелът, ще бъде непобедима.“ А смъртният ù предводител би бил способен на каквото си пожелае. Кой би могъл да го спре? Кой би могъл да се опълчи срещу Всемогъщия? В човешките възможности беше някой да свали от трона Негово Величество Чарлз и да се провъзгласи за новия крал. „Ако убият краля и заставят парламента да им се подчини, Англия ще бъде тяхна“, гласяха думите на Осуин. И после какво? Останалата част от света? Предстоеше ни нова война. Архангелският огън можеше да я превърне в същинско клане. Взривът беше разтърсил главата ми, но беше и освежил паметта ми. Спомних си Уот в синята чирашка престилка; Уот, който се обръщаше към Стъб с „майсторе“; Уот, който заговорничеше с Мартин и Слона в Палатата на аптекарите. И разбрах. Разбрах истината за убийците, истината за Култа на архангела. И в главата ми се оформи план.   Том надничаше през рамото ми, стиснал бузи в ръце, докато аз пишех второто писмо. – Ти съвсем полудя! – каза той. – Този огън ти разбърка мозъка. Сгънах двете писма и покапах ръба на листовете с восък, за да ги запечатам. – Съмняваш се, че ще стане? – Ако под „стане“ имаш предвид да загубиш главата си, тогава съм убеден, че ще стане. – Ако всичко мине както трябва – рекох аз, – дори няма да се наложи да се връщам в лабораторията. Никой не трябва да научава за нея. – Ама разбира се. Всеки твой план и без това се увенчава с безспорен успех. Написах имената на прясно запечатаните писма. – Просто ги занеси – казах. – И каквото и да правиш, не се връщай тук. – Моля? Не. Вече ти казах: нямам намерение да те оставя да… – Не и този път. Говоря сериозно, Том, чуваш ли? Вече направи повече, отколкото бих дръзнал да си мечтая. Изключително съм ти благодарен. Но сега наистина трябва да се пазиш. Става ли? Той понечи да възроптае, но аз го прекъснах. – Моля те, Том. Не се връщай. Обещай ми. Той потърка пода с обувка, навел глава. – Обещавам. Подадох му писмата и посочих часовника с махалото. Архангелският огън беше напукал стъклото. – Не забравяй, утре сутрин… – Да доставя първото писмо в девет, а второто в единайсет. Запомних. Преди да излезе, той се обърна и ме стисна в прегръдките си толкова силно, че дъхът ми секна.   Съставките, от които се нуждаех, бяха в складовете. Майстор Бенедикт вече беше приготвил голяма доза от сладкия сироп и го беше сипал в една петгалонна кана на работния плот отсреща. Сега ми оставаше просто да следвам рецептата. Не бях правил по-трудно нещо в живота си. Беше необходима сериозна концентрация, за да накарам ръцете си да спрат да треперят – тресеше ме неукротим, неизмерим страх. Стрелките на часовника като че пощуряха. Докато приключа с формулата, вече беше станало полунощ. Докато подготвя помещението, стана близо седем. Но всичко беше готово. Още няколко часа. Това беше всичко. Само още няколко часа и всичко щеше да приключи – по един или друг начин. Излязох от лабораторията и се качих над земята, на слънцето, което вече надничаше в семейната градина на Мортимър. Седнах на тревата като невинно агънце и зачаках появата на вълците.   Вторник, 2 юни 1665 г. Празник на свети Еразъм39, закрилник       39 Еразъм Формийски – християнски светец и мъченик, живял във втората половина на 3-ти век след Христа. – Бел. прев. Трийсет и втора глава Затворих очи. Избуялата трева ме докосваше по врата, а широките ù листа ме гъделичкаха по кожата. Пладнешкото слънце сгряваше лицето ми. Чух гукане. Надигнах се и забелязах ято гълъби, накацали по оградата в дъното на градината. Потърсих Бриджит, но не беше сред тях. Не я бях виждал вече два дни. Зачудих се какво ли ù се беше случило, и се притесних. „Няма какво да направя.“ Въздъхнах и присвих очи към небето. В последния половин час от имението зад мен се бяха дочули звуци. Сърцето ми се разтуптя, но не можех да направя нищо и по този въпрос. Трябваше просто да чакам, да се чудя и да се тревожа. Изведнъж от уличката долетя нов шум – пляскането с криле на ято подплашени птици. Часът бе ударил.   От лабиринта излезе силует. Мъжът мина през портата и покрай лъвовете и тръгна по пътеката. Пред мавзолея спря, облегна рамо на камъка и рече: – Целият град те търси. – Значи май е добре, че тук отдавна не живее никой – подметнах аз. – По-скоро е жалко. Домът на Мортимър е доста хубава сграда. Сърцето ми учести ударите си. – Известна ли ви е? Осуин се поусмихна. – Бил съм тук и преди. Но не бях влизал в градината – той наклони глава. – Вчера следобед някой е разбил ключалката на кабинета ми. Ти ли беше? – Съжалявам, майстор Колтърст. Заключиха ме вътре. – Как се измъкна? – С молитва – отвърнах. Усмивката на Осуин грейна по-широко. – Бенедикт е направил добър избор с теб. Не отговорих нищо. – Получих писмото ти – той вдигна листа, който му бях пратил. – Пишеш, че нямаш нищо общо с Култа на архангела и не си извършил убийствата, в които те обвинява Ричард Ашкомб. – Така е – рекох. – Пишеш още, че си открил нещо важно и се нуждаеш от помощта ми. Това ме изненада – меко казано. Предвид последните събития очаквах вече да си напуснал Лондон. – Първо трябваше да се погрижа за нещо. – Сигурен съм в това – той се изправи. – Е? Какво искаш от мен? Дъхът заседна в гърдите ми. Напънах цялата си воля, за да се успокоя. – Открих огъня – обявих. – Сериозно? – Това са търсели Стъб и Уот в дюкяна на майстор Бенедикт. – Помня. – Майсторът беше скрил рецептата в куба загадка, който ми подари. – Така значи – Осуин се почеса по бузата. – И? – Аз… мислех, че ще искате да го видите. – Откъде накъде би ми хрумнало подобно нещо? – Ами… Това бе причината Стъб да убие майстор Бенедикт. Това търсят и от Култа. – И какво общо има това с мен? Премигнах и езикът ми се заплете. Осуин се разсмя. – Надяваше се да се втурна след рецептата. – Не, аз… – И после какво? Щеше да ме надхитриш, за да разкриеш, че именно аз съм търсел архангелския огън през цялото време? Така и така съм започнал, сигурно очакваш да призная, че съм убил и Бенедикт? Усетих как лицето ми пламва. – Кристофър… – Осуин поклати глава. – Опитваш се да играеш играта, но дори не знаеш как се движат пешките. – Аз… не… – заекнах аз. – Ако искаш да победиш, ще ти се наложи да мислиш с няколко хода напред. Ето, нека ти покажа – Осуин повиши глас и думите му отекнаха в стените. – Да, аз убих твоя майстор. Не можех да помръдна. – Аз убих и Натаниъл Стъб – продължи той. – И чираците му, и Хенри Мортимър, и Оливър Пемброк, и още много, много други. Не собственоръчно. Но аз пратих хората, които го извършиха – той отново заговори нормално: – Това ще свърши ли работа? Дъхът заседна в гърлото ми. „Не – помислих си. – Няма.“ Зад мен вратата на имението се отвори с трясък. Лорд Ашкомб изскочи навън, стиснал в ръка пищов кремъклия. След него изтрополиха четирима пешаци с насочени копия. Разпознах в двама от тях стражарите, които го следваха неизменно. – Здравей, Ричард – каза Осуин с усмивка. – Каква изненада. – Осуин Колтърст, арестуван сте – рече лорд Ашкомб. Осуин отстъпи назад. – Да, виждам. „Това беше прекалено лесно.“ Погледът ми се плъзна покрай Осуин и портата към тухлената стена на лабиринта отзад. – Лорд Ашкомб… – започнах аз. – Няма къде да избягаш, пуританино! – изръмжа той. Осуин направи още една крачка назад. – Наистина ли, Ричард? Ако побягна към лабиринта, ще… какво? Ще ме пресрещнат стражарите, които си скрил там, за да пресекат пътя ми за бягство? Лорд Ашкомб присви очи. – Милорд, почакайте – рекох аз, но Осуин ме прекъсна. – Няколко хода напред, Кристофър – рече той и се шмугна зад мавзолея. А от лабиринта изскочи армията му.   Трийсет и трета глава На страната на Осуин имаше седем души, всеки въоръжен с пищов. На коланите им висяха и други, по-страшни оръжия. Сред тях беше и Слона, със зачервен врат с обелена кожа, както и Мартин, с разкъсана устна и разбити зъби. Предвождаше ги Уот, с надупчена буза, стиснал по един кремъклия във всяка ръка. Лорд Ашкомб реагира мълниеносно. На мига изпразни пищова си с мощен гръм и облак дим. Един от хората на Осуин се строполи с дупка в гърлото. Бойците на аптекаря отвърнаха на огъня. Прозвучаха шест оглушителни гърмежа и от тъмносивия облак пред нас пръсна олово. Една сачма за мускет откъсна кичур от косата ми, след което се вряза в рамката на прозореца отзад и ме засипа с дъжд от трески. Покрай ушите ми изсвириха още три куршума – единият пръсна стъклото, другите се забиха в камъка. Нови два заряда улучиха: коляното на един от войниците се пръсна и той се срина на земята. Окото на втория се преобрази в червена пихтиеста каша. Залегнах в тревата и покрих глава, сякаш ръцете ми бяха в състояние да спрат свистящите оловни късчета. Лорд Ашкомб също залегна, но твърде късно. Уот стреля с втория си пищов. Тялото на кралския наместник отскочи назад и той изсумтя, пусна пищова си и се хвана за дясната ръка, точно над лакътя. Между пръстите му изби кръв. Хората на Осуин захвърлиха празните пищови и се втурнаха насреща ни. Успях да изпълзя встрани от пътя им, но те не гонеха мен. Двама от войниците на лорд Ашкомб бяха повалени и врагът имаше сериозно числено превъзходство. Един от стражарите успя да забие копието си в гърдите на един от главорезите на Осуин, след което падна под ударите на остриетата. Другият стражар бе сразен мигновено – още преди да вдигне оръжие, в черепа му се заби една бухалка. Той се олюля, а вторият удар в главата го събори окончателно. Дори и ранен, лорд Ашкомб беше същински лъв. Той извади с лявата си ръка ножа от колана си, хвърли го и острието се заби във врата на един от хората на Осуин. После вдигна от земята едно копие и го запрати право в гърдите на друг от враговете. Мартин се спусна към него с високо вдигнат меч. Лорд Ашкомб изтръгна копието от един от повалените си бойци, финтира и намушка острието в целта. Върхът на копието потъна дълбоко в корема на Мартин и чиракът се свлече с опулени очи. При падането му копието се измъкна от ръцете на лорд Ашкомб. Той посегна към меча на колана си, но дръжката се изплъзна от омазаните му с кръв пръсти. В този миг го връхлетя Уот. Брадвата му изсвистя във въздуха. Първият удар беше ниско долу, косо – в ръката, с която лорд Ашкомб държеше меча. Два от пръстите му паднаха на земята заедно със счупената дръжка на оръжието. Вторият удар беше от горе надолу и попадна в бузата му. Кралският наместник се сви на тревата и притисна ръка до лицето си. Уот седна на гърдите му, ухили се и вдигна брадвата с две ръце. – Чакай! Осуин изскочи иззад мавзолея и се насочи към нас. Ухилената физиономия на Уот помръкна. – Чакай, проклет да си! – повтори Осуин. – Не го убивай! – той дръпна чирака настрани. – Не още. Уот издърпа ръката си от хватката на Осуин. Стражарят с разтрошеното от сачмите коляно пълзеше към задната врата на имението, оставяйки в тревата зад себе си блестяща кървава диря. Уот се спусна отгоре му и заби брадвата в гърба му. Онзи спря да се движи. Всичко свърши за секунди. Лежах неподвижно на тревата. На шейсетина сантиметра от мен проблясваше захвърлен меч. Осуин се приближи, без да ме изпуска от очи, пъхна небрежно крак под острието и го изрита встрани. Мечът се превъртя няколко пъти и падна в един избуял храст, твърде далеч, за да ми бъде от полза. – В случай, че ти хрумне някоя дивотия – рече той. Лорд Ашкомб дишаше с тежко хриптене. Лявото му око го нямаше. Лявата буза с белега беше разпорена и отдолу се подаваха зъбите му, обагрени в червено. И все пак той си оставаше лъв. – Изменник! – изсъска той. – Аз? – Осуин се изсмя сухо. – Онази отрепка, която наричате „крал“, пропива дните си на трона, а после предателят съм аз? Английският народ е потънал в разврат и поквара, а предателят съм аз? Ти си предателят, Ричард. Ти, заедно с всички, които му се подчиняват. И ще бъдеш съден за простъпките си. – Тогава ме изпрати пред Бога. Ще те чакам, за да ти предам какво е отсъдил Той. Осуин се наведе напред. – На драго сърце, Ричард. Но не и преди да станеш свидетел на смъртта на своя крал. И на титулуването ми като новия лорд-протектор40. – Никога няма да коленича пред теб! – пророни лорд Ашкомб. – Напротив – Осуин приглади елечето си. – Готов съм да ти отрежа краката, ако е нужно. Слона клекна до Мартин. Момчето беше измъкнало копието и беше притиснало стомах с ръце, за да не изтекат червата му. Плачеше. – Помогни ми. Моля те, помогни ми. Осуин погледна Слона. Едрият младеж отдръпна ръцете на Мартин, за да огледа раната, и поклати глава. Аптекарят кимна и великанът мушна острието си зад ухото на Мартин. Чиракът застина, после замлъкна и насълзените му очи угаснаха. Осуин кимна към мен. Слона се изправи. Аз запълзях заднешком, като драпах с пръсти в тревата. Главата ми се удари в стената на имението. – Спокойно – рече Осуин. – Просто ще те претърси. Слона метна ножа си, острието потъна в земята и затрепери. Той се приведе и ме сграбчи в лапите си. Бях твърде уплашен, за да му се противопоставя. – Какво направихте с войниците на Ашкомб в лабиринта? – попита Осуин Уот. Младежът избърса острието на брадвата си в наметалото на един от стражарите. – Убихме ги. – А труповете? – Още са вътре. Никой не ни видя. Ръцете на Слона напипаха пояса на майстор Бенедикт под ризата ми. Той го отпори от кръста ми и го подхвърли на Осуин. – Само това. Осуин го разгледа с любопитство. – Това си е направо преносима аптека. Внезапно ме стрелна с поглед изненадано. – Сярна киселина. На резето. Така си се измъкнал от кабинета ми! Да, оттам се бях измъкнал, но сега нямаше накъде повече да пълзя. – Откъде разбрахте за лорд Ашкомб? – рекох с треперещ глас. – Как се досетихте, че ще ви чака? – О, имам шпионин сред приближените му от месеци – повдигна рамене Осуин. – Не всеки, който носи цветовете на краля, служи на личността. Някои хора вярват в по-висшите идеали. Макар че и сериозното количество злато също упражнява влияние. Той се обърна към лорд Ашкомб в очакване на реакция, но кралският наместник запази мълчание. Осуин повдигна рамене и продължи: – Щом Ричард излезе от Кулата с хората си, моят шпионин проводи вестоносец да ме предупреди, че си изпратил писмо на лорда, в което предлагаш план за залавянето на предводителя на Култа на архангела. Когато получих писмото ти в Палатата, вече знаех защо искаш да дойда тук; знаех също, че хората на лорд Ашкомб ще чакат в засада в лабиринта. Не беше трудно да планирам ответен удар и да наклоня везните в друга посока. Всъщност ти направо ми помогна. От известно време ми се щеше да се отърва от кралския наместник. Ти ми поднесе идеалния случай да го направя. С един куршум – два заека, както се казва – той се усмихна. – Разбираш какво имам предвид, Кристофър, нали? С няколко хода напред. Той прокара пръсти по шишенцата в пояса. – По-интересно е как разбра ти? Когато избяга от Палатата в неделя сутринта – след като ти казах да изчакаш, – реших, че си ме разкрил. Ти обаче се върна същия следобед, така че явно си осъзнал, че зад убийствата стоя аз, в някакъв по-късен момент. Как се издадох? – Уот беше – отвърнах аз. Осуин стрелна гневно с очи кръвожадния младеж, който разпери ръце, сякаш за да отхвърли обвинението. – Казахте, че сте проверили всички чираци в Гилдията. И че никога не сте чували за Уот. След това обаче той се появи в Палатата. Наум си ударих един плесник. Бях стигнал до истината с ден закъснение. – Когато се появих онази сутрин – продължих, – портиерът отказа да ме пусне, дори и след като разбра, че съм чирак. Никога не би пуснал и Уот в неделя, освен ако нямаше право да бъде в Палатата. Значи Уот е част от Гилдията. А вие го отрекохте. Имаше само една причина да го направите… Той не е чирак на Стъб – рекох. – Вашият чирак е. Очаквах Осуин да се ядоса. Вместо това той направо грейна. – Бях планирал да поръчам убийството ти онази сутрин – рече ми. – Бях решил да се отърва и от Стъб. Както несъмнено вече си се сетил, той работеше за мен, но беше станал прекалено ненадежден. Златото му беше от полза за каузата ни – с него плащахме на шпионина, а и не само, – но той взе да прекалява с претенциите си, а и това, че беше допуснал да подслушаш разговора му в дюкяна на твоя майстор, беше непростимо. Трябваше да го елиминирам. Колкото до теб, когато избяга от Палатата, много ме ядоса. Сега обаче съм доволен. Въпреки че знаех, че този момент ще настъпи, въпреки че бях опитал да се подготвя за него, аз се разтреперих. – Защо? – Защото аз всъщност те харесвам, Кристофър. И още по-важно – у теб има нещо, от което имам нужда – той клекна до мен. – И този път възнамерявам да го получа.   40 Лорд-протектор – титла, използвана във Великобритания за благородник, заемащ самостоятелно поста на регент в случаите, когато монархът не е в състояние да управлява по една или друга причина. – Бел. прев. Трийсет и четвърта глава – Нямам нищо – заекнах аз. – Казах го само за да ви накарам да дойдете. Осуин ме изгледа разочаровано. – Под достойнството и на двама ни е да се престоря, че бих те взел за толкова глупав. Бъди така любезен да ми отвърнеш с подобаващо уважение. Къде е рецептата за архангелския огън? – Майстор Бенедикт не ми е казвал нищо за нея. – На това вярвам. Не би те изложил на опасност, освен ако не е станало крайно наложително. – В куба загадка нямаше никаква рецепта – опитах се да овладея треперещия си глас. – Просто исках да ви накарам да признаете. – О, да, знам. – Значи знаете, че не разполагам наистина с… Той ме прекъсна: – Ти напусна Палатата. В неделя, след като ти наредих да не говориш с никого, след като те предупредих, че Стъб може да се появи, след като ти заповядах да ме изчакаш, ти все пак си тръгна. След като не си искал да избягаш от мен, обяснението може да бъде само едно. Бенедикт трябва да ти е дал нещо, преди да загине. Ако не самата рецепта за огъня, то някаква следа, която да те отведе до нея. Писмо. Съобщение. Карта. Сега ти ме извика в дома на Мортимър. Когато заловихме Хенри Мортимър преди три месеца, той заяви, че не знае нищо. След смъртта му хората ми претърсиха дома му от тавана до мазето. Търсихме с дни. Не открихме нищо. И все пак – ето те тук. Нали не очакваш да повярвам, че е съвпадение? Не знаех какво да отговоря. – За какво изобщо ви е този огън? – попитах. – Опитах се да ти обясня в Палатата. Искам да превърна света в едно по-добро място. Опулих се насреща му. Бях толкова уплашен, че едва удържах да не подмокря бричовете, в противен случай бих се изсмял. Осуин повдигна вежди. – Ти все още си млад, Кристофър, затова крал Чарлз ти се струва очарователен. Наричате го „Веселия монарх“ – и ти, и останалите му псета, които се задоволяват с огризките от трапезата му. Защо се прекланяш пред тези плъхове? Какво им дължиш – особено ти, който си израснал без нищичко? Нима не можеш да прозреш що за паразити са? Те са покварени, опорочени из основи. При все това имат наглостта да се поставят над почтените, честни хора, докато в това време нашият крал – той изплю думата като отрова – тъне в упадък. Но накъдето и да тръгне тази отрепка, хората го следват. Лорд Ашкомб се размърда и опря гръб в стената на имението. Кървеше толкова обилно, че не бях сигурен дали не е издъхнал. – Знаех си, че си с изменниците на Кромуел – рече той, като заваляше думите поради раната си. – Не трябваше да слушам грандмайстора. Трябваше да те обеся в деня, в който Негово Величество се завърна. – Грешка, която няма да можеш да поправиш – Осуин отново се обърна към мен. – Тази паплач се кичи с титли, Кристофър, но никой от тях няма право да управлява. Властта принадлежи на истинските англичани, на хората като теб и мен. Кромуел започна революцията, но не получи възможност да я доведе до край. Ние ще го направим. Ще създадем нещо по-добро и спасението ни се крие именно в дара на архангела. Англия ще се промени според нашата воля. Или ще опожарим домовете им и ще ги прогоним с огъня. – Вие сте луд – казах аз. – Кристофър… – Не – просъсках. – Мислите се за много благороден. Правите се, че ви е грижа за хората, докато всъщност убивате всеки, изпречил се на пътя ви. Майстор Бенедикт ме е научил да бъда по-добър. Приказвате за почтеност и честност, но всъщност ви интересува само властта. Вие сте просто поредният тиранин. Той поклати глава. – Ядосан си ми, което е разбираемо. Съжалявам за смъртта на Бенедикт. Наистина. Но нямах избор. Той никога не би ми дал огъня. Не прави същата грешка, Кристофър. В нашето бъдеще все още има място за теб. – Казах ви: не зная нищо – рекох разтреперано. Уот прокара нокът по острието на ножа си. – Оставете на мен, майсторе. Осуин се врътна ядосано. – Млъквай! Ако не беше толкова некадърен, вече щяхме да сме се сдобили с онова, което търсим – той посочи облегналия се на стената лорд Ашкомб. – Вържи го. Момчето оставù на мен. – Не знам нищо – повторих аз. Той огледа пояса на майстор Бенедикт. – Свали си ризата. Все още бях с нелепите одежди, които ми беше осигурил доктор Парет. Увих ги около тялото си по-плътно от всичко, което бях имал досега. Уот и Слона свалиха коланите на мъртвите стражари и вързаха с тях лорд Ашкомб. Когато приключиха, Осуин посочи към мен. Запълзях отчаяно. Слона ме хвана. Уот извади ножа, с който беше убил майстор Бенедикт, разряза ризата ми и я дръпна встрани. Осуин най-сетне намери в пояса шишенцето, което търсеше. Тапата беше по-нова от останалите, запечатана наскоро. Бях напълнил шишенцето в лабораторията под земята. – Знам, че това ти е познато. С тези думи той дръпна връвта, счупи червения восък и извади тапата. – Моля ви… – простенах аз. Осуин протегна отвореното шишенце над гърдите ми. Долових киселия мирис на съдържанието му. – Моля ви – повторих. – Кажи ми къде е рецептата, Кристофър. Не проговорих. Той наклони шишенцето. Една… две… три капки паднаха на гърдите ми и се пръснаха точно над сърцето ми. Отначало не усетих нищо. Беше като вода – хладни капки по кожата ми на пролетното слънце. После взе да пари.   Цяла вечност! Сякаш измина цяла вечност, преди сярната киселина да престане да разяжда плътта ми. Не погледнах надолу. Не исках да виждам. – Можеш да сложиш край на това, Кристофър – рече ми Осуин. – Кажи ми къде си скрил рецептата. – Не! – отвърнах аз. Осуин поклати глава. – Не можеш да прозреш. Той вдигна шишенцето и закри слънцето с ръката си. – А ако не можеш да прозреш – продължи той, – за какво са ти очи? Отново наклони шишенцето, бавно, точно над лицето ми. Сярната киселина потече към гърлото. Не можах. Просто не можах. Казах му.   Трийсет и пета глава Саркофагът в мавзолея се плъзна встрани. Осуин надникна в мрака под него и посочи овързания лорд Ашкомб, преметнат през рамото на Слона. – Първо пуснете него. – Просто го хвърли – обади се Уот. Осуин го изгледа отегчено. – Ако исках да го убия, нямаше ли вече да съм го направил? Слона заслиза по стълбата. Кръвта, която се стичаше от лорд Ашкомб, капеше по гърба на огромната му туника. Уот взе нацупено факлата от поставката на стената и ги последва надолу в дупката. Аз стоях на ръба, притиснал разпраните краища на ризата пред тялото си. Обезобразените ми гърди под нея все още пареха. Осуин положи ръка на гърба ми учудващо грижовно и ме поведе към стълбата с думите: – Иска ми се аз да те бях избрал.   Осуин беше впечатлен от металната врата зад стенописа. Възхищението му нарасна, щом му показах как действа. Той се вторачи в стъкления ù гръб и ме засипа с въпроси за механизма. За миг изглеждаше, сякаш е забравил истинската цел на посещението си. Скоро обаче ни поведе напред към лабораторията. Водеше Уот. Той блъсна дървената врата навътре и тя се удари в бъчвата с оцет, която бях сложил вдясно така, че донякъде запречваше входа. Слона положи полуживия лорд на единственото възможно място – вляво до стената, близо до огромната пещ. Прекрачих встрани и застанах до него. Осуин огледа оборудването, плотовете, бележките, покриващи всичко. Забеляза пергамента, окачен на дъската с пироните, както и купищата листа под него. – Толкова години… – прошепна той. Примъкнах се още по-близо до пещта. Той се обърна към мен. – Къде е? Замръзнах. – На… на работния плот. Сред книжата. Той се насочи натам, но спря и потупа брадичка с палец. – Иди да провериш – нареди на Уот. Уот застана в средата на лабораторията и разбута стъклените съдове с дебелите си пръсти. Осуин не ме изпускаше от очи. – Там ли е? Уот повдигна рамене. – Има доста бележки. Едва разчитам написаното. Той огледа листовете хартия, преметна ги в ръцете си и ги хвърли настрани. – Не я виждам. Направих още крачка назад. Рамото ми опря в пещта. Осуин присви очи. – Какво правиш? Не мърдай. Думите му накараха и Слона да насочи вниманието си върху мен. Бързо се наврях в отвора на пещта и грабнах цилиндъра, който бях скрил вътре. Не бях достатъчно бърз. Преди да направя каквото и да било, Слона заби крошето си в стомаха ми. Прониза ме болка, която пламна с нов огън, по-ярък от изгарянето на гърдите ми. Мускулите на тялото ми се сковаха до един. Задъхах се, неспособен да си поема въздух. Уот притича до нас и се вкопчи в ръката ми. Удари я в метала веднъж, после втори път. Пръстите ми изтръпнаха и цилиндърът се изплъзна и падна на пода. Търкулна се встрани, оставяйки мазна следа след себе си, като мяташе фитила си подобно на камшик. Осуин го вдигна и го взе в ръце като бебе. Уот ме хвана за косата и вдигна юмрук. – Не – спря го аптекарят. – Все още не съм приключил с него. Уот ме блъсна на земята, до лорд Ашкомб. Дробовете ми най-сетне проработиха и си поех отчаяна глътка въздух. Уот ме ритна в тялото за всеки случай. Свих се на кълбо, притиснал пострадалата си китка към тялото. Слона претърси пещта за други изненади. – Няма нищо друго. Осуин се взираше в цилиндъра и дишаше все по-учестено. Разгърна пергамента, в който бе увит, и пъхна пръст в съдържанието му. Извади го – беше влажен. Разтри мазното вещество между пръстите си. Подуши го, после и фитила. – Фитил за оръдия – той привика чираците с жест. – Почистете този ъгъл. Донесете ми фенера. Слона се зае да изпълнява нарежданията. – Недейте – казах аз. Те впиха очи в мен. – Не го палете – примолих се. – Ще умрем. – Това е просто голям фишек – изпухтя Уот с презрение. – Не е. Осуин отново присви очи, но този път огледа лабораторията. Спря поглед на пробната камера отсреща – на очуканите, почернели стени и строшената врата. – Не разбирате – продължих аз. – Това надхвърля и най-смелите ви очаквания. Ние сме просто хора, смъртни хора. Архангелският огън не е предназначен за нас. Осуин ме изгледа. – Моля ви, майстор Колтърст – рекох му. – Ако запалите фитила, всички ще загинем. Той застина и се замисли. За миг реших, че може и да ме послуша. След това обаче той връчи цилиндъра на Уот и посочи пробната камера. – Запали го вътре. Уот го грабна, сякаш беше най-обикновена свещ, внесе го в пробната камера и го сложи на очуканата метална маса. После запали фитила с пламъка на фенера. Шнурът запращя и искрите затанцуваха към мазното вещество. Бавно се плъзнах назад по плочите. Стиснах туниката на лорд Ашкомб на гърдите. Отдолу усетих ударите на сърцето му. Уот излезе от пробната камера, без да отлепя очи от цилиндъра. Осуин и Слона се приближиха към прага. Дръпнах лорд Ашкомб за туниката. Той ме погледна. – Ставайте – прошепнах. Кралският наместник премигна. И пак. После събра крака под тялото си и се надигна. Помогнах му да се изправи. Фитилът изчезна зад хартията. За секунда не се случи нищо. – Казах ви – обади се Уот. След което светът избухна в огън. Взривът сякаш разцепи земята. Стените се затресоха. Парче от стената на пробната камера изхвърча навън, а от тавана се посипаха камъни. Бурето с масло за лампите – същото, което бях изтикал до прага на пробната камера, преди да изляза горе в градината – се пръсна. Горивото в него плисна навън със съсък, сякаш някой бе отворил вратите на ада. Вълната нажежен въздух блъсна Уот в работния плот и подгони листата хартия като огнени снежинки. Слона падна по гръб на пода. Ударната вълна ме притисна към тялото на лорд Ашкомб, който се беше облещил, затаил дъх. Осуин стоеше в средата на помещението. Едно назъбено парче от разбитата метална маса изсвистя покрай лицето му. Той почти не помръдна. Беше застинал като статуя, приковал очи в лицето на Господ. Грохотът погълна всичко, а пламъците се извиха в адски вихри до тавана. След като секнаха, оставиха след себе си съскане, сякаш от цяла армия змии. Уот задращи назад по пода и взе истерично да тупа пламъците, лумнали на ръкава му. Слона остана на земята със зяпнала уста. Осуин пристъпи напред с блеснали очи и изграчи: – Великолепно… Великолепно! Димът ме задави. Отново дръпнах туниката на лорд Ашкомб. Той ме стрелна с поглед. Осуин заговори на останалите с разтреперан глас: – Претърсете стаята. Навсякъде. Открийте рецептата – после се обърна към мен, сгушен край пещта до лорд Ашкомб и рече: – Благодаря! Прозвуча искрено. Чираците му не помръднаха от местата си. Уот най-сетне беше успял да изгаси пламъците и се беше сврял задъхан в ъгъла. Слона се взираше ужасено в разбитата пробна камера. – Хайде! – подкани ги Осуин. Във въздуха все още се носеше жужене. Пак дръпнах лорд Ашкомб за туниката и завъртях многозначително очи към отворената паст на пещта. Той проследи погледа ми, след което върна очи на моите. Кимнах лекичко, без да съм сигурен дали ме е разбрал. Слона повдигна вежди. – Майсторе? – Какво има? – попита все още потръпващият Осуин. – Таванът гори – посочи едрият младеж. Залепеният на камъка над главите ни фитил гореше със съскане и наближаваше цилиндъра, намазан със сива пепел, за да не личи, и залепен за тавана с брашно и сушено яйце. Осуин огледа помещението. На още четири места по тавана съскаха фитили, запалени от пламъците на архангелския огън. В края на всеки чакаше по един цилиндър, залепен здраво за тавана. Майсторът се облещи. Стиснах тялото на лорд Ашкомб и го дръпнах. Със сетни сили той се хвърли в пещта. Аз се покатерих след него, опрях глава в неговата и закрих ушите и на двама ни. Горящите фитили достигнаха целта си. – Мили Боже… – отрони Осуин. И този път Бог му отговори.   Трийсет и шеста глава „Лош сън.“ Клепачите ми трепнаха. „Това е всичко – помислих си. – Просто лош сън. Заспивай.“ „Не – дочу се познат глас. – Събуди се, Кристофър.“ „Майсторе? – главата ми щеше са се пръсне. – Вие ли сте?“ „Да – отвърна той. – Сега трябва да се събудиш.“ „Моля ви, майсторе. Само още няколко минути. След това ще приготвя дюкяна.“ „Не, Кристофър – той ме смуши в гърба: болка. – Трябва да ставаш. Веднага. Побързай!“ Изстенах. Главата ми щеше да се пръсне. Отворих очи. Поне така ми се стори. Беше тъмно. Буден ли бях? Жив ли бях? Всичко ме болеше. Не знаех, че е възможно, когато човек умре. Ушите ми пищяха, сякаш бях прекарал нощта в камбанарията на „Сейнт Пол“41. Всички кости в тялото ми сякаш бяха изпотъпкани от слон. Истински слон. Претърколих се. Наполовина изпълзях, наполовина паднах на каменния под от отвора на пещта. Тялото ми тупна на камъка и се разтърси от нова агонизираща болка. За миг останах легнал, неспособен да помръдна. Очите ми смъдяха. Носът ми беше задръстен с дим и бакър. Нещо ме прониза в гърба като кама на мястото, където ме беше смушил майстор Бенедикт. Извих ръка зад тялото си и потърсих с пръсти… Парче камък, забило се в кожата ми като стрела. Извадих го. Първият звук, който нададох, беше вой. Появи се светлина, или някакво нейно подобие. Във въздуха висеше облак прах от камъни, забулил всичко в сива мъгла. Огледах останките от лабораторията. Таванът се беше срутил и беше разбил изстрадалите работни плотове под себе си. Навсякъде имаше листове хартия. Някои летяха във въздуха, други горяха, трети бяха обсипани със ситни парченца стъкло, които проблясваха като диамантен прах. Купчина пергаменти тлееха лениво в единия ъгъл. Надникнах в пещта, подслонила ни срещу петте пръчки архангелски огън, които бях залепил на тавана. Лорд Ашкомб лежеше вътре и гърдите му се повдигаха и спадаха бавно. Металната повърхност беше посивяла от пепел. Едната ù страна беше вдлъбната навътре, сякаш ударена от огромно гюле – точно на мястото, където беше главата ми допреди малко. Пипнах се по косата. Болезнен спазъм прониза черепа ми. Свих се на пода задъхан, докато туптенето не утихна. Опитах се да се изправя, но краката не ме слушаха, а по плочите под главата ми покапаха червени капки. Отне ми минута да осъзная, че падат от мен: ушите ми кървяха. Кръвта ме подсети, че не бяхме сами. А може би вече бяхме. Прахолякът се поуталожи, но не виждах останалите. На мястото на Осуин и Слона имаше само купчина камъни. Имаше и още нещо, помислих си. Още някой. Причината, поради която ме беше събудил майстор Бенедикт. Уот. Преди взрива той беше пропълзял в ъгъла и беше избегнал сриналия се таван, макар и не без поражения. Сега лежеше отпуснат край купчина камъни, а лявата му ръка висеше безжизнено от рамото. Лявата страна на лицето му беше почерняла и обезобразена. На обгорения ръкав на ленената му риза все още трептеше пламък. Дясното му око – единственото здраво, – гледаше право в мен. После мигна. „Хайде, Кристофър – казах си, – време е да станеш.“ Уот обаче се раздвижи пръв: надигна тяло от отломките, олюля се, след което падна на колене. Изпухтя и се изплю на камъните. Но не ме изпусна от поглед нито за миг. „Кристофър. Ставай.“ Уот отново се изправи несигурно на крака. Пристъпи. После пак. Почернелите му пръсти се сключиха около ножа. Не можех да повярвам, че ножът му още е там. Закрещях наум. Не можех да помръдна. Лорд Ашкомб се размърда и се подаде от отвора на пещта, но и той не беше в състояние да спре момчето. Забих нокти в напуканите плочи в опит да изпълзя настрани. Без успех. Той опря крак в хълбока ми, обърна ме по гръб и ме възседна. Главата му се люшкаше, сякаш все още не се беше опомнил. Обаче явно виждаше достатъчно добре – вдигна ножа си. И изведнъж, напълно неочаквано, с крайчеца на окото си забелязах точилка. „Наистина сънувам“, помислих си. Точилката – наситено черешовочервена, дълга колкото цяла ръка и дебела колкото дърво – фрасна Уот по черепа. Окото му угасна. Вторият удар отгоре на темето му изкънтя мощно и плътно. Той се свлече на земята. Вторачих се тъпо в отпуснатото му тяло. Над мен се надвеси Том. Той сложи ръка на гърдите ми и на лицето му се изписа тревога. – Ооо еее иии? – попита той. Звучеше, все едно е под вода. Тръснах глава, за да заглуша камбаните вътре. Лоша идея. Обърнах се по корем и повърнах. Стомашна течност, смесена с каменна пепел. Горчиво. Повърнах отново. Том ме вдигна. Този път успях да го разбера въпреки пищенето в ушите. – Добре ли си? – питаше той. – Ти се върна – изхриптях аз. – Много ясно. Онова обещание беше пълна глупост. – Съжалявам – отпуснах се върху него и попитах: – Вярно ли си донесъл точилка? Той поруменя. – Единственото оръжие, с което знам да си служа.   • • •   По-късно Том ми разказа, че съм се изкатерил по стълбата сам. Не си го спомнях. Помнех, че той носеше лорд Ашкомб на рамо и че когато ни изведе на улицата, една колесница с четири коня едва не ни прегази. Кочияшът опъна юздите и колесницата спря. Един от конете ме бутна раздразнено с муцуна по главата и напълни ухото ми с лиги. Кочияшът ни заля с водопад от ругатни. Потният благородник вътре се надвеси от прозорчето и се включи в ругатните. След това съзря кръвта и човека, когото носеше Том. Лорд Ашкомб отвори единственото си око и изхъхри: – Към Кулата. Благородникът пребледня, а струйките пот прераснаха в реки. Той изскочи от колесницата, спъна се в стълбичката и се просна на паважа. Том ни натовари вътре. Кочияшът плесна с камшика и подкара конете с шеметна скорост по улиците в посоката, в която му бе заръчал лорд Ашкомб. Стражарят на входа на Кулата с любопитство следеше как Том сваля кралския наместник от колесницата, но щом осъзна кого носи приятелят ми, изпусна копието. Дузина кралски стражари се спуснаха да му помогнат. Лорд Ашкомб ме посочи в полусъзнание. – Този ми го доведете – нареди той, след което загуби съзнание. Груби ръце сграбчиха тялото ми от всички страни. Не се съпротивявах. Така или иначе, не бях в състояние.   Кралските стражари ме завлякоха в една празна стая. Двама от войниците ме блъснаха на един твърд стол и се изпъчиха да чакат заедно с мен. Не бях сигурен колко време мина – имах чувството, че е повече от час, – преди да се появи някакъв придворен, облечен във фин бял лен. Той ме огледа от горе до долу изпод перуката си и заяви: – Елате с мен. Изправих се с усилие. Наложи се стражарите да ми помогнат да изкача стъпалата. Стълбището беше толкова дълго, а краката ми толкова отслабнали, че когато стигнахме горе, стражарите направо ме носеха. Лененото човече ни въведе през дървена врата с обков в една от спалните в Кулата. Стражарите ме пуснаха. Струящите през прозореца слънчеви лъчи разливаха топлината си наоколо. Пред празната камина имаше два стола със сини плюшени възглавници, в тон с коприната на балдахиновото легло. На чаршафите бяха разстлани изумруденозелена риза – също копринена – и тъмносини памучни бричове. На пода под тях бяха сложени ботуши от мека еленска кожа. На масивната дъбова маса имаше кристална купа, пълна с плодове: ябълки, портокали, нарове, грозде. – Лорд Ашкомб нареди да останете в Кулата заради собствената ви безопасност – обяви лененото човече. – Надявам се тези покои да ви се понравят – той посочи вратата вляво. – В съседната стая има вана. Вече е приготвена. Изпод вратата нахлуваше аромат на розова вода. Той се смеси с бакърения дъх на кръвта по кожата ми. – Кралските лекари ще се заемат с раните ви веднага щом приключат с лорд Ашкомб – добави лененото човече. – Желаете ли още нещо междувременно? Гласът ми хрущеше като пясък. – Къде е Том? – Кой? – Моят приятел. Тук ли е? Невредим ли е? Лененото човече повдигна рамене. – Лорд Ашкомб спомена единствено вас. Усетих топлите, меки нишки на килима под краката си. Погледнах надолу. Някъде по пътя бях загубил ботушите си. Обърнах се към купата с плодове. – Може ли да си взема един? – Разбира се – отвърна придворният. – Сигурно умирате от глад. Веднага ще донеса подобаваща храна. Той спази думата си и двайсет минути по-късно се появи с четирима прислужници, които наредиха няколко сребърни чинии на масата. Имаше печена гъска, задушено говеждо със сос, сушена риба, мариновани зеленчуци с бял сос и половин ягодов сладкиш. Над намазаната със зехтин гъска се издигаха ароматни пари. Когато останалите излязоха, избухнах в плач.   41 „Сейнт Пол“ – катедрална църква в центъра на Лондон; в съвременния си вид е построена по-късно от описвания период, след като предишната църква изгоряла в Големия лондонски пожар през 1666 г. – Бел. прев.   3-ти до 21-ви юни 1665 г. Краят на пролетта     Трийсет и седма глава Три дни след като ме бяха затворили в Кулата, ме заведоха при лорд Ашкомб. Той лежеше на леглото в стая, подобна на моята, а наоколо се суетяха кралските лекари. Дебелата бяла превръзка, увита около главата му, покриваше лявата половина на лицето му. През средата ù, на бузата, се беше просмукала червена ивица. Дясната му ръка също беше превързана, като и тук имаше червени петна на мястото на пръстите, които Уот беше отсякъл с брадвата си. Лорд Ашкомб пропъди лекарите, сякаш бяха мухи, и ми направи знак да се приближа. После измуча нещо през превръзките. – Ннне… не разбирам – казах аз. Той ме изгледа с отегчение, макар че не можах да разбера дали заради мен, или заради превръзката през лицето си. Опита отново, като говореше по-бавно през памучния плат. – Напрàви… капан. Наведох глава. – Съжалявам, милорд. Не целях да пострадате. Исках просто майстор Колтърст да признае, за да разберете, че той е убиецът. Не знаех, че ще доведе толкова хора със себе си. Той прекъсна извиненията ми с ръка. – Не. В… подземието… Архангелския огън. – Да, милорд. Не можех да рискувам Осуин да го намери и да се измъкне. – Капанът ти… Знаел си… че ще се хване… ако… слезе долу. – Надявах се. – И въпреки това… първо… го остави… да те изтезава… с онази… течност. Положих пръсти на гърдите си. Преди кралските лекари да превържат раните ми, бях видял разтопената си плът. Моята лична карта на ада, завинаги запечатана на кожата ми. – Така е. – Защо? „Няколко хода напред“, беше казал Осуин. Аз обаче вече бях научил този урок – от човек, който беше по-велик, отколкото Осуин би могъл да мечтае, че ще стане някога. Тайни, скрити в други тайни. Шифри, скрити в други шифри. Капани, скрити в други капани. – Осуин знаеше, че обичам майстор Бенедикт – заговорих. – Беше му ясно, че след като той се беше постарал толкова много да опази архангелския огън, мисълта да го предам в ръцете му – в ръцете на когото и да било – би била предателство към всичко, на което ме е научил майсторът. Ако просто му бях казал за лабораторията, можеше да заподозре, че има и втори капан. Не можех да поема подобен риск. Трябваше да го убедя, че ме е надвил. Трябваше да повярва, че е спечелил сам. Лорд Ашкомб наклони глава. – Използвал си… характера му… срещу него… самия. Кимнах. Той задържа очи върху мен за миг. После отпусна глава на възглавницата и затвори око. Отведоха ме обратно в моята стая.   Останах в Кулата още две седмици, докато бавно възстановяващият се лорд Ашкомб ръководеше от леглото си издирването на всички, свързани със заговора на Осуин да свали краля. Той откри още няколко души, замесени в кроежите на пуритана, в това число още двама аптекари, трима негови съмишленици и един дук, единайсети подред на опашката за трона. Разбира се, заловиха и предателя от кралската стража – всъщност неговият разпит доведе до залавянето на останалите. Лененото човече ми довери, че всички – с изключение на кралския стражар, който беше издъхнал по време на разпитите – ще бъдат съдени публично на градския площад северно от Кулата. Каза, че можели да ме заведат да гледам, ако искам. Не исках. На този ден чувах тълпата на площада – вой, жаден за кръв, който прерастваше в триумфални викове при всяко нейно проливане. Затворих прозореца, но напразно. Легнах на леглото и запуших уши в опит да спра звука. С изключение на този ден, престоят в Кулата не беше неприятен. Така или иначе, нямаше къде другаде да се дяна. Лененото човече ми съобщи, че глашатаят е огласил из целия град, че съм невинен, но се съмнявах това да беше променило мнението на бащата на Том за мен. А Том ми липсваше. Попитах дали не мога да го видя, но стражарят изсумтя само: „Без посетители“. Държах прозореца отворен с надеждата Бриджит да ме открие, но тя също не се появи. През цялото време ме хранеха добре и ме осведомяваха за новините навън. Някои бяха добри – след обявяването на война на холандците неотдавна английската флота беше влязла в битка с над сто вражески кораба близо до Лоустофт и им беше нанесла сериозно поражение, – но с тревога слушах за зачестилите случаи на чума в западните квартали на Лондон. Досега нямаше сведения за случаи на болестта зад градските стени, но жертвите в предградията наброяваха четиридесет мъртви, а броят им се покачваше всяка седмица. Опасявах се, че във все по-голямата юнска жега нещата щяха да се влошат значително. Така или иначе, можех единствено да чакам. Когато най-сетне ме пуснаха, кралските стражари ме изпроводиха до един файтон пред портата. Кочияшът каза, че е получил заповед да ме закара право в Палатата на аптекарите. Съветът на Гилдията беше организирал обсъждане, на което да реши какво да прави с мен. – Но днес е неделя – учудих се аз. Кочияшът повдигна рамене. – Просто следвам заповедите – и ми махна нетърпеливо да се качвам отзад. Подготвих се за лашкането по паважа.   Обсъждането се състоя в Главната зала. При последното ми посещение в нея Осуин седеше на внушителната маса и ме пронизваше с въпроси под надзора на другите аптекари, насядали в редици отстрани. Този път в центъра седеше грандмайстор сър Едуард Торп с изморен и измъчен вид. Седналият вдясно от него секретар на Гилдията Валънтайн Грей изглеждаше по-свъсен и от последния път, когато го бях видял. Столът вляво от тях беше празен. Сър Едуард пристъпи направо към въпроса. – Обсъдихме твоя случай – рече той. – Членовете приемат, че са се отнесли зле с теб. Като компенсация те възнаграждаваме с десет лири, които ще ти бъдат връчени в края на тази среща. Допълнително ще платим и такса на стойност до още десет лири за приемането ти като чирак в друга гилдия. Но… – Какво стана със старото ми място като чирак? Сър Едуард се прокашля. – Членовете решиха, че предвид обстоятелствата е препоръчително обучението ти за аптекар да бъде прекратено. Стомахът ми се сви. Опасявах се от най-лошото. Изглежда, това и щях да получа. – Моля ви, грандмайсторе… искам единствено да стана аптекар. Моля ви, позволете ми да остана. – Твоята отдаденост ти прави чест – рече той, – но не може да допуснем Гилдията да остане свързана с… неотдавнашните… инциденти. – Те не бяха по моя вина – казах. – Не съм направил нищо! – Въпреки това сме на мнение, че така ще бъде най-добре за всички. А и честно казано, господин Роу, няма къде да ви сложим. В момента няма майстори, които да се нуждаят от чирак. Разбирате. Огледах залата. Няколко от аптекарите отстрани ме разглеждаха с любопитство. Повечето отбягваха погледа ми. Топката в стомаха ми натежа като олово. Наистина разбирах. Беше ги страх. Ако някой дръзнеше да ме вземе за чирак, щеше да излезе, че се стреми към онова, което знаех за архангелския огън. Поради заговора на Осуин – и чистката на лорд Ашкомб – никой не искаше да ме доближи. – Тогава… какво ще стане с „Блекторн“? – попитах. – Дюкянът ще се върне във владение на Гилдията – отвърна сър Едуард. – Ами завещанието на майстор Бенедикт? – Не можем да го открием. – Да, защото Осуин го отмъкна – повиших глас аз. – Нямаме доказателства за това – обади се Валънтайн. – Компенсацията, която ви даваме, е повече от достатъчна, за да… – Не искам парите ви! – извиках аз. – Искам да си върна живота! Валънтайн почервеня. Понечи да каже още нещо, но тежката врата зад гърба ми се открехна със скърцане. Той отмести очи от мен с досада. – Какво има? – Простете, майстори – рече чиновникът на прага и избърса чело. – Двама граждани искат да се обърнат към Съвета – той хвърли притеснен поглед зад себе си. – Единият е лорд Ашкомб. Сър Едуард стрелна с очи Валънтайн, който се изправи от стола си, все още силно зачервен. – Чудесно. Кралският наместник пристъпи в залата. Превръзките му ги нямаше. Над липсващото си око беше сложил семпла черна превръзка. На бузата му все още имаше шевове – конците обхващаха зачервената линия от края на очната превръзка до ъгълчето на устата му и го извиваха встрани. Съсечената му ръка беше скрита в ръкавица. Зад него ме чакаше още по-неочаквана изненада. Исак книжарят влезе с внимателни стъпчици, от които рехавата му бяла коса се поклащаше, и застана пред Съвета. В ръка носеше свитък пергамент. Той ми хвърли бегъл поглед със замъглените си очи, след което застана до кралския наместник. Сър Едуард кимна. – Ричард. И… Исак, нали? Добре дошли. С какво можем да ви помогнем? – На мен? – каза лорд Ашкомб. – С нищо – от резката през бузата му гласът му като че беше станал по-дрезгав и от преди. – Тук съм от името на Негово Величество Чарлз Втори, по божията воля крал на Англия, Шотландия, Франция и Ирландия, защитник на вярата. И преди в залата беше тихо. Сега обаче не се чуваше дори дишане. – Разбирам – рече сър Едуард. – Какво можем да направим за Негово Величество? – Кралят държи да подчертае, че Кристофър Роу, чирак в Гилдията на аптекарите, е истински приятел на короната. Освен това Негово Величество разбира, че Осуин Колтърст е действал без знанието на Гилдията. Той потвърждава добрите взаимоотношения с всички вас, които вярно го подкрепихте срещу пуританите изменници при завръщането му от Франция. Сър Едуард кимна бавно. – Благодарни сме за доверието на Негово Величество. – Също така кралят се надява, че новият майстор на Кристофър ще управлява имуществото му също така вещо, както почитаемият Бенедикт Блекторн. Валънтайн премигна. – Имущество? Исак вдигна свитъка, който носеше. – Ако разрешите, сър Едуард? – той изкуцука напред и връчи пергамента на грандмайстора. – В последните месеци Бенедикт се опасяваше, че го грози опасност. Знам, че е депозирал ново завещание в Гилдията на аптекарите. Но остави едно копие и на мен – Исак се усмихна. – За всеки случай. Сър Едуард го прочете на глас. – С настоящото завещавам цялото си материално имущество на своя чирак Кристофър Роу от „Блекторн“. Нека то остане под грижите на Хю Когсхол до деня, в който Кристофър стане свободен гражданин на града. Ченето ми падна. Валънтайн също отказа да повярва. – Дайте да видя – той грабна свитъка от ръцете на сър Едуард и се вторачи в него. – Как да сме сигурни, че е законно? – Има свидетели според правилата – Исак посочи подписите в края на листа. – А именно Хю Когсхол и лорд Хенри Мортимър. И двамата са мъртви. – Негово Величество е готов да потвърди завещанието – намеси се лорд Ашкомб. – Ако е необходимо. Сър Едуард се размърда в стола. – Убеден съм, че можем да приемем достоверността на документа. Въпреки това остава един проблем. Както посочи Валънтайн, Хю е мъртъв. Вдовицата му, която по закон трябва да приеме настойничеството, не е член на Гилдията и не може да ръководи аптека. А Кристофър… – той направи пауза – … все още е чирак. Сърцето ми посърна. – Негово Величество е наясно с проблема – отговори лорд Ашкомб. – Предложението му е да поеме опеката на дюкяна и да стопанисва надеждно приходите, докато Кристофър достигне пълнолетие. Същевременно той на драго сърце ще плати щедра стипендия, която да покрие надницата на новия майстор на Кристофър. – И кой ще бъде той? – попита сър Едуард. Лорд Ашкомб повдигна рамене. – Това трябва да решите вие. Негово Величество не би си позволил да се намесва в работата на Гилдията. Не очаквах, че Валънтайн може да почервенее още повече. Сър Едуард се усмихна сухо. – Да – рече той. – Разбира се, че е така.   Облегнах глава назад, затворих очи и оставих слънцето да сгрее лицето ми. – Кристофър! С грейнало лице Том притича между файтоните пред Палатата на аптекарите. После заобиколи стадото прасета, задръстили улицата, и ме сграбчи в мечешките си прегръдки. – Ууф – изпъшках аз и той ме пусна. – Как разбра, че съм тук? – Исак ми прати съобщение – каза той. – Какво стана? Разказах му. И на него му се стори невероятно. – Дюкянът е лично твой? – Е, все още не е точно мой. Все пак още чиракувам. Ще стана собственик едва след няколко години. – Значи ще ти изберат нов майстор? Кой? – Не знам. Мисълта ме притесняваше. Чудех се дали някой като Валънтайн – или още по-зле, като Натаниъл Стъб, който за щастие вече бе покойник – нямаше да приеме задачата напук. – Бре-бре – Исак прекрачи през високите врати на Палатата, облегнал ръка на лакътя на лорд Ашкомб. – Двата стожера на неприятностите. Кралският наместник бръкна в колана си и извади нещо сребристо. – Мисля, че това е твое. Вече и официално – рече той и ми подаде куба загадка. Притиснах го към гърдите си. – Благодаря ви – казах. – Благодаря и на двама ви – вдигнах очи към лорд Ашкомб. – Толкова съм благодарен за постъпката ви. Той изсумтя. – Не мисля, че е нужно. Не ти спечелих приятели вътре. – Но… Негово Величество каза… – Е, никой не би предприел нещо срещу теб, не и открито. Някои хора ще се завъртят около теб с надеждата да спечелят благосклонността на Негово Величество. Други ще те ненавиждат и ще направят всичко възможно да те очернят. Освен това, възможно е в Гилдията все още да има хора, които са били във връзка с Осуин. Ще се наложи да внимаваш много кого наричаш „приятел“. Обърнах се към Том, който се опитваше да избегне групичката квичащи прасета, после към Исак, който кимна и рече: – Съветите му винаги са верни, за съжаление – книжарят се обърна към лорд Ашкомб: – Бих искал да поговоря с Кристофър, милорд. Лорд Ашкомб кимна, а Исак сложи ръка на рамото ми и ме отведе на няколко крачки встрани. – Наложи се да погребем Бенедикт, докато ти беше в Кулата – рече той тихо. – Но ми се струва редно да организираме закрит помен. Само за онези от нас, които държахме на него. Кимнах с благодарност. – Много бих се радвал. – В такъв случай се отбий при мен утре и ще го направим – Исак се усмихна. – Искам да ти разкажа това-онова, мисля, че ще те заинтригувам. Той се сбогува с трима ни и пое към дома си. При мисълта за помена за майстор Бенедикт отново се зачудих кой ли щеше да бъде новият ми майстор. Думите на кралския наместник преди малко ме разтревожиха още повече. – Наистина ли мислите, че в Гилдията все още се крият поддръжници на Осуин, милорд? – попитах. – Такива хора ще има винаги – отвърна той. – Без значение кого точно следват. А и знаеш, че Уот все още е на свобода. Всъщност не знаех това. От новината по гърба ми пробягаха тръпки. – Но… Войниците ви отидоха да го заловят, докато беше в несвяст в лабораторията. – Така е. Но когато се върнали там, Уот бил изчезнал. Очите ми се стрелнаха към улицата. – Мислите ли, че ще се върне? „… за отмъщение“, премълчах. Лорд Ашкомб повдигна рамене. – По-вероятно е да е напуснал града. Не е лесно да останеш незабелязан, когато половината ти лице липсва – кралският наместник прокара пръсти по собствения си зловещ белег. – Което ме подсеща. Уот не беше единствената причина да се върнем в лабораторията. Някои книжа оцеляха след взрива. Кралските аптекари в момента ги преглеждат. Преглътнах. – Наистина ли, милорд? – Но изглежда, не могат да открият рецептата за архангелския огън. Лицето ми пламна. – Беше на работния плот – рекох. – Точно където беше застанал Осуин. Може… може да е изгоряла след експлозията. Лорд Ашкомб впи очи в мен. – Спомням си, че Уот каза, че я няма там. – Уот не беше особено умен. – Така е – рече лорд Ашкомб и присви очи. – Вероятно си прав. До мен Том се размърда с неудобство. – Убеден съм, че ще ме известиш, ако се натъкнеш на нещо – рече лорд Ашкомб. Кимнах. Не посмях да проговоря. – Колкото до теб, момче – рече кралският наместник на Том, – добре въртиш точилката. Дойде ред и на Том да се изчерви. – Ббблагодаря ви, милорд – заекна той в колебанието си дали да се гордее или да се срамува. – Отбий се в Кулата, ако решиш да се научиш да ползваш истинско оръжие. Том се опули. – Искате… имате предвид… войник? Аз? – Ако издържиш тренировките. Том зяпна двамата кралски стражари, които чакаха лорд Ашкомб. Те отвърнаха на погледа му развеселено. – Аз? – повтори Том, почервенял от гордост. – Ще се справиш страхотно – рекох му и се обърнах към лорд Ашкомб: – Трябва да видите как се справя с препарираните мечки. Лорд Ашкомб тръгна по пътя си, поклащайки глава. – Дори не искам да знам какво значи това.   Табелата все още висеше над входната врата. „БЛЕКТОРН – пишеше на нея – ЛЕКОВЕ ЗА ВСЯКАКВИ ЗЛОВРЕДНИ БОЛЕЖКИ“. Дървото се нуждаеше от нова боя. Трябваше да боядисам и избелелия рог от еднорог, изложен от години на прищевките на лондонските стихии. Освен това нямах намерение да променям нищо. Никога нямаше да променя нищо. Все пак дюкянът се нуждаеше от основно почистване. Не беше потребно да чакам новия си майстор, за да науча чия работа бе то. Още щом влязохме, Том се захвана да ми помага – помете сламата, изсипала се от разкъсаните препарирани животни. – Кристофър? – рече той. – Да? – Не беше вярно, нали? Онова по-рано. Което каза на лорд Ашкомб – той престана да мете и се облегна на дръжката на метлата. – Рецептата за архангелския огън не е била на работния плот. Поклатих глава. – Не исках да я оставям някъде, където Осуин би я видял. – И какво направи с нея? – Сложих я зад съда за лед. Преди да се кача в градината, я увих в намаслена кожа и я скрих отзад, под тухлите. Том се ококори. – Значи още е там? – Не знам – отвърнах аз. – Ледът вече се е разтопил. Ако водата е проникнала през кожата, мастилото се е разтекло – погледнах през прозореца. – Наистина не знам. Архангелският огън. Не бях се сещал за него от няколко седмици. Не бях мислил за нищо от случилото се в онзи ден. Исках единствено животът ми да потръгне постарому. През деня да работя до майстор Бенедикт и да слушам гласа му. Нощем да чета край огъня. В този дюкян. В нашия дом. Огледах се. Дюкянът беше в почти същото състояние, както когато бяхме избягали от Стъб и Уот в онази ужасна нощ. На мястото, на което бях запалил огъня, чернееше петно, а в пръснатите по пода съставки имаше няколко следи от стъпки. Не исках дори да виждам хаоса, който цареше в работилницата. Постройката обаче беше невредима. Някои съставки и част от оборудването вероятно можеха да бъдат спасени. Освен това щях да купя нови стоки, с които да заместя съсипаното. И всичко щеше да си върне предишния облик. „Не – помислих си. – Не всичко.“ Погледнах зад празния щанд, където бях окачил пояса на майстор Бенедикт. Очите ми плувнаха. „Все още ми липсвате – рекох със сърцето си. – Но опазих вашата тайна. И спрях убийците ви. Добре ли се справих? Гордеете ли се с мен?“ Нещо почука по прозореца. Обърнах се. На перваза навън се разхождаше охранена черно-бяла гълъбица. Тя поклати глава и удари по стъклото с човка. Изтичах до входната врата и отворих. Бриджит махна важно с криле, скочи от перваза, прекрачи прага и изгука. Взех я в ръце и я опрях в бузата си. Усетих меките ù пера и ударите на мъничкото ù сърце. Обърнах се с лице към нашия дом и му проговорих за последен път. „Благодаря ви, майсторе.“       Няколко исторически бележки По времето на Кристофър в английския език нямало стандарт за правопис. Например било напълно възможно да видите Clerkenwell Green изписано като Clarkenwell Greene или Clerkenwelle Grene, или какъвто и да било друг вариант, сторил се правилен на пишещия. При изписването на английските имена, титли и места в романа се следват съвременните правила. (Между другото, много от местата, споменати тук, съществуват и до днес, така че ако някога се озовете на (вече не павираните) улици на Лондон, бихте могли да потърсите някои от местата, по които се скита Кристофър.) Друга промяна засяга календара. През 1665 г. в Англия все още се използва старият Юлиански календар (въведен през 46 г. преди Христа от римския пълководец и държавник Юлий Цезар), докато преобладаващата част от Европа вече е преминала на по-новия Григориански календар (въведен през 1582 г. след Христа от папа Григорий XIII – календарът, който ползваме и до днес). Двата са почти еднакви, но има две основни разлики. Първо, в Англия календарната година според Юлианския календар започвала на 25 март, а не на 1 януари. Второ, поради системата за добавяне на дни във високосна година в Юлианския календар, от въвеждането му той изостанал от Григорианския с десет дни (например лятното слънцестоене на 21 юни би се паднало на 11 юни според юлианския календар). Ненужно е да подчертаваме, че подобни различия биха могли да доведат до сериозно объркване. Например някой би могъл да предприеме четиридневно пътуване по море от Ротердам до Лондон, да замине от Холандия на 28 март 1665 г. (григориански стил) и да пристигне в Англия на 22 март 1664 г. (юлиански стил) – повече от година преди заминаването си! За да избегнем подобно объркване и разминаване с календара, който ползваме понастоящем, всички дати се посочват според (съвременния) григориански стил.         БЛАГОДАРНОСТИ Зад кулисите се твори истинско вълшебство. Бих искал да благодаря на следните вълшебници: На моя агент Дан Лазар – Лъва, както и на Сесилия де ла Кампа и Тори Дохърти-Мънроу. На редактора ми в „Аладин“ Лиза Ейбрамс – Батманката, и на Мара Анастас, Мери Марота, Джон Андерсън, Латрин Девъндорф, Карин Папроцки, Джули Доблър, Ема Сектор, Джоуди Хокънсмит, Майкъл Селек, Гари Ърда, Кристина Пекорали и на целия екип шампиони от отдел „Продажби“: Люсил Ретино, Каролин Суърдлоф, Мишел Лио и Стефани Ворос. На редактора ми в „Пъфин“ във Великобритания Бен Хорслън – Похитителя на храмове, и на Франческа Дау, Уенди Шекспир, Джаки Макдона, Хана Малоко, Каролин Макглон и на останалите изкусни доставчици на приключения в „Пъфин“. На моите сънародници от „Саймън и Шустър Канада“, с които работих, а и не само: Кевин Хансън, Шара Алекса, Мишел Блакуел, Ейми Кормиър, Ейми Джакъбсън, Лорейн Кели, Брендан Мей, Дейвид Милар, Нанси Пърсел, Фелисия Куон, Андреа Сито, Марта Шарп и Рита Силва. На издателите по целия свят, които избраха „Ключът на Блекторн“. На отзивчивите хора от Дискусионния форум за латински, особено на Pacis puella; както и на Тери Бейли и Алма за помощта им с по-дългите преводи. Ако някъде са останали грешки, те са само мои. И най-накрая – но най-вече, – на теб, скъпи читателю, за когото разказах тази история. Благодаря ти, че даде дом на Кристофър.