[Kodirane UTF-8]

	Катрин Кер
	Магия за дракон


	В този изпълнен с напрежение роман за Девери колелата на Уирда започват да се въртят още по-бързо и неумолимо. Невин остава в Елдид, където води своите битки за поддържане на мира, а Джил и Саламандър поемат по неясните следи на Родри. Деомерският талант на Джил, подхранван от мъката и гнева й, се изявява в опасна форма. Необходима е помощта на майстор, но единственият учител, с когото разполага младата жена, е магьосникът Саламандър. Неговите знания не са достатъчни и създават много възможности за грешки…

	Никой друг не може да преразкаже келтската митология така живо и достоверно, както го прави Катрин Кер.
	Джудит Тар

	Това е последната книга от тетралогията, започнала с „Магия за кинжал“.


	{img:magija_za_drakon_karta.png}


	Пролог
	Елдид, 1063



	Крави в обора, пиво в купата.
	Пороят заля бързотечния брод и направи
	пътеките хлъзгави. Измяна: душата кипи…
	Хлуарх Предтечата



	През целия ден тъмните облаци стояха надвиснали толкова ниско над земята, та човек да се чуди дали ходи в гъста мъгла, или го вали ситен дъждец. Но в свещената дъбрава отвъд градските стени на Аберуин древните дървета сияеха със собствена светлина, потънали в есенното великолепие на своите кървавочервени и златисти листа. Няколко искри от този пламък бяха изпърхали надолу, за да полегнат в калния гроб, подобно златисти дароприношения, наред с подредения вече там погребален инвентар: гърнета с медовина и масло, самуни хляб, чудесен меч в позлатена ножница, глинени статуетки, изобразяващи любимите коне на гуербрета; всичко това — подредено около бойна колесница от плетена тръстика. Още преди хиляда години деверийците бяха престанали да се бият на колесници, но споменът оставаше и великите мъже биваха погребвани в тях, но легнали; не ги подпираха, сякаш се сражават — както правеха предтечите им — пародия на действие, която изглеждаше недостойна за новото съзнание.
	Ловиан, тиеринка на Дън Гуербин, регент на гуербретство Аберуин, стоеше край гроба и гледаше как жреци на Бел с бръснати глави газят из калта, полагайки в последен покой тялото на Рийс Мелуейд, най-големия й син. Обредите отдавна бяха приключили и повечето опечалени си бяха отишли, но тя все още се бавеше, неспособна да ридае, и уморена до смърт, гледаше как подреждат върху тялото на покойника великолепна карирана наметка в цветовете на Аберуин — сребърно, синьо и зелено. Реши да си тръгне, когато започнат да запълват гроба. Виждала бе как мократа пръст пада върху лицата на други обични мъже — съпруга й, втория син Ейдри, третия, мъртвороден, който така и не получи име; не искаше отново да види всичко това.
	Невин, който стоеше до нея, сложи ръка на рамото й. Беше висок, с гъста бяла коса, пронизващи сини очи, кожа, набръчкана като паднало листо, и ръце, осеяни със старчески петна — но имаше изправена стойка и ходеше енергично като млад воин. Всеки, който го познаваше, смяташе енергията му за някакво чудо, но Ловиан беше сред малцината запознати с истината — той владееше деомера на светлината и беше един от най-великите магьосници, живели в Девери. Едва неотдавна постъпи на служба при нея като съветник, но както самата подозираше, всъщност тя обслужваше конкретните му искания. Обаче това нямаше значение, защото не само му се доверяваше, но и целите им съвпадаха, поне за момента.
	— Тук е студено, Ваша светлост — рече той, изпълнен с нежно съчувствие.
	— Много добре зная, благодаря. Скоро ще тръгнем.
	Жреците прикрепяха към наметката на покойния гуербрет огромна златна брошка с форма на пръстен и я закопчаваха около врата. Двама души бутаха към гроба натоварена на количка плоча. Надгробният надпис вече беше изсечен — стихове, възхваляващи владетеля на Аберуин, загинал при злополука на лов, без, разбира се, да се споменава злият деомер — истинската причина за смъртта му. Тя потрепери, спомняйки си деня, когато излязоха заедно да ловуват със соколите си. Препускаха спокойно в тръс по пътя край реката; внезапно конят на Рийс пощръкля, започна да мята къчове и да се изправя на задните си крака, докато накрая падна, смазвайки под себе си своя ездач. Тогава злополуката й изглеждаше необяснима, но по-късно научи, че майсторите на черния деомер бяха довели животното до това състояние и така бяха убили Рийс. Защо? Никой не знаеше.
	Жреците се изкатериха от гроба и дадоха знак на копачите. Ловиан изпрати въздушна целувка на мъртвия си син.
	— Спи спокойно, мъничък мой — прошепна тя, сетне се обърна. — Хайде всички да тръгваме. Да се връщаме в дъна.
	Невин взе ръката й, малката група пажове и прислужнички ги последваха и те безмълвно стигнаха до края на дъбравата, където я чакаше ескортът. Двайсет и пет воини от бойния отряд на Рийс и петнайсет от нейния собствен бяха застанали, изпънати почтително до конете си. Когато приближи, Кълин от Кермор, нейният капитан, доведе красивата й златиста кобила със сребриста грива и също такава опашка. Изчака я, докато Ловиан възседна и нагласи дългите си поли на дамското седло.
	— Благодаря, капитане. — Взе поводите от него и се обърна да се увери, че останалите от свитата са готови да потеглят. — Е, добре. Да си вървим у дома.
	По даден от капитана знак шествието потегли. Начело яздеха Ловиан и Невин, следвани непосредствено от жените и пажовете, а зад тях идваха бойците. Когато приближиха високите градски стени, пазачите на портите се изпънаха мирно, но, потопена в скръб, тиеринката едва ги забеляза. Много, прекалено много й се беше събрало. Но в сърцето си знаеше, че ще може да го понесе, че все отнякъде ще намери сили за предстоящите трудни месеци. Много благородни дами имаха живот, който им позволяваше лукса да изпадат в истерия, без от това никой да пострада — с пристъпи на плач, потопени драматично в покоите си, под съчувствието на половината кралство; тя обаче винаги трябваше да потиска скърбите и да се издига над слабостите си. Понякога, както например сега, под смразяващия дъждец, въставаше срещу това, но дори и в своя бунт знаеше, че боговете я бяха дарили с по-добра съдба.
	Докато шествието се виеше по хлъзгавия калдъръм на Аберуин, гражданите излизаха от къщите, магазините и работилниците да изразят спонтанно своето уважение към тиеринката, която харесваха още от времето, когато беше съпруга на тогавашния гуербрет Тингир, преди синът й Рийс да наследи рана. С голи на дъжда глави мъжете се кланяха, жените приклякаха, а тук-там по някой се провикваше: „Скърбим за вас, Ваша светлост“ или „Скърбим заедно с вас“.
	Ловиан пък я болеше за тях. Ако двамата с Невин не успееха, войната скоро щеше да опустоши благоденстващите улици на града и тези хора щяха да жалят за много повече от нейната скръб.
	Гуербретският ранг представляваше нещо странно в деверийската подредба на нещата. Макар по времето на Ловиан длъжността да минаваше от баща на син, в миналото, по времето на Зората, това са били изборни магистрати, наречени на тогавашния език „вергобретес“. Остатък от онова време продължаваше да съществува — наречен Съвет на избирателите. Събираше се да определи новия гуербрет в случаите, когато предишният умреше без наследник. Длъжността носеше много почести, богатство под формата на данъци и недвижима собственост. Затова, ако линията на унаследяване се прекъснеше, всеки голям клан, а и някои оптимистично настроени по-дребни се състезаваха помежду си да бъдат избрани. Най-често, след като подкупите и политиканстването не дадяха резултат, съперничеството се превръщаше в открита война. Веднъж след като членовете на Съвета тръгнеха да се сражават помежду си, кръвопролитието продължаваше с години, защото дори кралят не можеше да го прекрати. Всеки самодържец, който потеглеше с войската си против законите, щеше да си донесе дълги години на недоволство и бунтове. Най-многото, което Негово величество би бил в състояние да направи, бе да използва почетното си място в Съвета и настоява за мир, ако е склонен на това, или да политиканства заедно с всички останали в полза на предпочитания от него кандидат. Обикновено се случваше второто.
	Тъй като Рийс умря бездетен, членовете на Съвета вече се боричкаха за изгодна позиция. Ловиан знаеше много добре, че образуват тайни съюзи, приемат подаръци и ласкателства, които си бяха чисти подкупи. Ядосваше се, но някак уморено, защото Рийс наистина нямаше синове, но остави законен наследник, белязан с одобрението на самия крал. Това бе Родри, по-младият брат и най-малък неин син. Ако Родри си бе у дома, в Аберуин нямаше да възникне потребност от заседания на Съвета, прикрити като ходене на гости, но преди няколко години, в чист пристъп на ревност, брат му го прокуди в изгнание. Сега, след като постановлението на краля за връщането му беше оповестено и цял Аберуин чакаше да посрещне наследника, той сякаш потъна в земята, разпиля се като утринна омара на горещото обедно слънце. В своята прокламация отпреди няколко дни Негово величество определи срока, през който да го чакат — година и един ден, така че те разполагаха само с толкова, за да намерят наследника и го върнат у дома. Всъщност вече по-малко, защото Рийс умря преди цяла седмица.
	Беше убедена, че Невин знае нещо, но старецът не искаше да й каже. Всеки път, когато го питаше, той отклоняваше отговора си, заявявайки, че някой бил тръгнал на път да върне Родри у дома и нищо повече. Ловиан разбираше прекрасно, че синът й е застрашен от някаква сериозна опасност. Опитвайки да й спести тревоги, Невин я караше още повече да се тревожи, или поне тя смяташе така, защото притесненото й съзнание съчиняваше по-големи опасности. Подозираше, че някои от претендентите за Аберуин са отвлекли младежа, и живееше в ужас, че ще го убият, преди тайнственият спасител на Невин да успее с мисията си. Но ако знаеше истината, щеше да разбере колко мъдро постъпва старецът, като запазва мълчание.


	През нощта дъждецът се превърна в истинска зимна буря, която зави продължително от юг и започна да носи бръснещ дъжд. Както Невин добре разбираше, тя беше само първа от многото; зимата обещаваше да е лоша и дълги месеци Южното море щеше да остане непроходимо. В неговите покои, високо горе в главния брох на Дън Аберуин, вятърът дърпаше капаците на прозорците и те тропаха въпреки закопчалките, а фенерите гаснеха от течението. Мангалът беше нагорещен до червено, но старецът бе облякъл тежка вълнена наметка с островърха качулка, за да го пази от пронизващия студ.
	Гостенинът му се чувстваше още по-зле. Илейно беше бардекец, висок близо седем стъпки и много масивен. Тъмната му кожа изглеждаше едва ли не синкавочерна, като мастило. Явно би се чувствал далеч по-добре в горещ климат, отколкото тук. Седеше омотан в две наметки и вълнени бриги, ушити специално за него. Дори и при това положение, при всеки порив на вятъра тракаше със зъби.
	— Как вие, варварите, оцелявате в този забравен от боговете климат? — каза Илейно и придърпа още малко стола към мангала.
	— Всъщност с големи усилия. Но трябва да си доволен, че сме на брега, а не например високо горе, в Кергоней. В Елдид поне рядко вали сняг. Само след месец там ще са заровени в него, ще е стигнал над главите им.
	— Знаеш ли, че не съм виждал сняг? И не бих твърдял, че се топя от мъка заради това.
	— Аз също няма да се разстроя, ако повече не видя отново това отвратително нещо. Дяволски съм благодарен, че остана да зимуваш тук.
	— Не е необходимо непрекъснато да го повтаряш.
	— Благодаря, но тези дни се чувствам безкрайно уморен. Колко много зависи от нашия Родри, а той е чак в Бардек, не можем да стигнем дотам преди пролетта и само боговете знаят какво става с него. Когато мисля за най-лошите възможности…
	— Не мисли за тях. Просто недей. Сега сме безсилни, затова не се замисляй. Но, трябва да призная, по-лесно е да се каже, отколкото направи.
	С въздишка Невин напълни лопатката с дървени въглища и ги пръсна върху мангала, където Дивите на огъня танцуваха и се забавляваха върху розовочервените въглени. Предполагаше, че Родри е отвлечен от кървава бардекска гилдия, една от многото, които непрекъснато решаваха дребни проблеми, като например премахване на съперници за наследство, стига човекът, прибягнал до тях, да има достатъчно пари. Оставаше му само да се надява, че момчето е все още живо и, ако е така, не са го подложили на… той решително отклони мисълта си. Всички знаеха, че кървавите гилдии се забавляват с пленниците си по начини, които направо не бяха поносими за мислене. Отекна далечен гръм и той подскочи като изненадана котка.
	— Не съм те виждал така притеснен досега — забеляза Илейно.
	— От близо сто години не се е случвало нещо да ме разтревожи така много.
	— Все забравям колко дълго си живял.
	— Без съмнение, не е лесно човек да помни такова нещо. Понякога забравям и аз. Но ще ти кажа едно от многото неща, до които води дългият живот — след известно време всичко започва да се слива в паметта ти.
	— Разбирам — Илейно дълго се колеба дали да зададе глождещия го въпрос. — Знаеш ли, често съм се питал какво ти е дало… искам да кажа защо… Е, това едва ли ми влиза в работата.
	— Хъм. Не съм ли ти казвал? Виждаш ли какво имам предвид, като говоря за прастарото си съзнание? Мислех, че знаеш, а всъщност съм забравил, че не съм ти казвал. Преди да изминат всички тези дълги години, когато бях млад, а както и да изглеждам сега, наистина някога бях млад, обичах жена на име Брангуен и двамата се сгодихме. Но сметнах, че обичам изучаването на деомера повече от нея — Невин се надигна от стола си и закрачи край мангала. — Тази история има много подробности, повечето от които съм забравил, но в последна сметка я предадох. Заради мен Брангуен загина, а също така — нейният брат и един невинен мъж, който също я обичаше. Ето тази част никога няма да забравя. На мен се падна да изкопая гроб и да я погреба. В онзи ден ме изпълваше чувство за вина и скръб, направо не бях на себе си от срам. И дадох обет, че няма да намеря мира, докато не поправя нещата. Оттогава, та до днес съм правил всичко, което ми е по силите, за да го изпълня, а от своя страна Брангуен и останалите се прераждаха многократно и пресичаха пътя ми, но всеки път се провалях, затова така и не можах да намеря почивка.
	— Да не искаш да кажеш, че Великите са приели такъв обет?
	— Приеха го. Е, аз наруших един обет, нали? Предполагам, искали са да разберат дали мога да спазя новия — засмя се, но в смеха му нямаше веселие. — Чудесно ли ти се вижда да живееш повече от четиристотин години?
	— Не, особено след като долавям умора в гласа ти.
	— Добре. Ще отидеш далеч в деомера, Илейно — Невин отново седна и въздъхна, напълно изтощен. — Но този обет аз ще изпълня. Брангуен принадлежи на деомера и в името на всички богове на небето този път ще я накарам да го разбере или ще загина, опитвайки се — о, пъклите да го вземат, каква тъпа шега успях да съчиня.
	— Този път ли?
	— Преродила се е в Джил, дъщерята на Кълин от Кермор.
	Илейно зяпна.
	— Същото момиче, което сега е със смахнатия Саламандър — продължи Невин. — На път за Бардек, по следите на Родри. Съвсем същата, да.


	След като валя два безкрайни дни, бурята отмина. Всички се радваха, че са се отървали от принудителното безделие през дългите сънливи часове, прекарани свити край огнищата в голямата зала, и тази сутрин, когато Кълин излезе ей така, за да се поразходи и да подиша измития от дъжда въздух, дворът на дъна кипеше от оживление. Докато крачеше, запътен към главната порта, не за друго, просто за да има някаква цел, спря на половината път, защото му направи впечатление нещо странно, което забеляза, а в първия момент не беше в състояние да определи за какво точно става дума. Някой, с когото се размина при пералнята, някак не беше на мястото си. Обърна се и видя младеж, за когото смътно си спомняше. Казваше се Брик и беше помощник-коняр, но сега носеше наръч дърва за горене и в походката му нещо не беше както трябва — не се тътреше, нито пък вървеше забързан като слуга, а пристъпваше с уверената походка на боец. Кълин се поколеба само за миг, преди да го последва. И наистина Брик пренесе наръча дърва, които не му бяха работа да мъкне покрай пералнята, а след това подмина и кухнята. Вече нямаше друга сграда, закъдето да ги е понесъл.
	Кълин проследи момчето, докато то подмина покрай оръжейната, след това се пъхна в нея, изтича до вратата в другия край и я открехна, за да погледне. Интуицията на капитана не го беше подвела. Брик наистина се озърташе да види дали някой не го следи, но така и не забеляза вратата, която беше съвсем леко открехната. Когато тръгна да заобикаля една барака по посока на броховия комплекс, Кълин се измъкна и го последва на значително разстояние, като се придържаше към сенките на сградите. Момчето така и не погледна отново назад, докато стигна до ниската тухлена стена, която отделяше официалната градина на гуербрета от другата част на двора. Кълин се скри до една врата и видя как Брик безцеремонно изсипа наръча си дърва, огледа се предпазливо, сетне прескочи стената. Кълин го последва, а в това време момчето забързано пресече поляната, където на известно разстояние от тях Рода, незаконната дъщеря на Родри, играеше с кожена топка, а бавачката й Тевила седеше и шиеше на малка каменна пейка. Нямаше никаква причина Брик да е в градината.
	Кълин изпсува, изтегли меча и се втурна напред. Прескочи оградата тъкмо когато онзи понечи да грабне детето. Тевила изпищя и се хвърли с ножичките си за шев в ръка. Не го засегна, но той трябваше да се наведе и така изгуби ценни мигове. Докато препускаше през поляната, Кълин забеляза, че Брик държи кинжал и замахва с него надолу.
	— Бягай, Рода!
	Тя се изви и отскочи, а Брик се извъртя, видя Кълин и хукна да бяга. Тевила грабна кожената топка и я хвърли в краката му. Момчето се строполи тъкмо когато капитанът стигна до тях. Сграбчи Брик за ризата, вдигна го и счупи китката му с плоското на меча си. Камата се завъртя във въздуха и падна на тревата. Той я ритна извън обсега на пленника.
	— Слава на боговете! — рече Тевила и я грабна. — Кълин, толкова се радвам, че дойде навреме.
	— О, не съм убеден. Струва ми се, че се справяше доста добре и сама.
	Тевила му отправи малко уморена усмивка, прибра камата в престилката си и вдигна Рода. Детето от своя страна беше странно спокойно, само леко пребледняло. За миг впери поглед в спасителя си, сетне се обърна към хленчещия Брик.
	— Вижте му сметката — рече то в празното пространство. — Той е лош.
	Момчето изпищя, изви се в ръцете на капитана, сетне се замята ту на една, ту на друга страна и очевидно го болеше, защото продължи да пищи. Напълно сепнат, Кълин го пусна; Брик се просна на земята, започна да се гърчи и още повече да крещи.
	— Престанете! — Това беше Невин, който тичаше през поляната. — Веднага престанете всичките! Рода, ти си едно проклето малко зверче!
	Разплакан и задъхан, Брик се преобърна на корем и скри лице в свитите си длани. Кълин видя, че ръцете и лицето на момчето бяха издрани и кървят, сякаш върху му се бяха нахвърлили сто котки. Тевила отстъпи ужасена, а Рода се кикотеше, докато Невин не я застави с гневния си поглед да млъкне.
	— Никога повече не прави така — каза старецът.
	— Но той беше лош, дядо.
	— Зная. Видях всичко от прозореца. Но ти изчака да стане безпомощен, а това никак не е почтено. Е, не беше ли така?
	Детето наведе засрамено глава.
	— Каква сладка малка кукличка ви е поверена, госпожо Тевила — обърна се Невин към бавачката. — Няма съмнение, че е дъщеря на Родри.
	— Понякога с нея не е никак лесно, истина ви казвам, но, добри ми господине, нали не искате да кажете, че тя е направила всичко това? — Тевила посочи с палец към кървящия на земята човек.
	— Ще трябва да приемете на доверие, че го е направила, а и ти, капитане. Хайде, Рода. Искам да поговорим, а след това ще отидем при баба ти. Кълин, завлечи младото псе в голямата зала.
	Невин тръгна и Тевила понечи да го последва, но старецът й махна раздразнено с ръка да не идва. Леко разтреперана, сякаш реагираща едва сега на преживяния шок, тя остана да гледа как Кълин коленичи, хвана Брик за раменете и го преметна като уловена риба. Момчето извика от болка и впери объркан поглед в капитана. Нещо не беше наред с очите на Брик, или поне така помисли Кълин. Не му се бе случвало да види човек, който изглежда толкова смутен, съвършено сащисан и объркан, сякаш самите му очи бяха замъглени до степен, че гледаше, без да вижда.
	— Хей, момче, да не ослепя?
	— Съвсем не, капитане, но къде се намирам? Китката ми? — стенейки от усилието, той вдигна счупената си ръка и се загледа в течащата от нея кръв. — Паднал ли съм? Кучетата ли ми сториха това? Какво е станало? — гласът му постепенно достигна истеричен писък. — Кажете ми, в името на боговете? Какво правя тук на това дередже?
	Кълин го сграбчи отново, но този път спокойно.
	— Мълчи, момче. След мъничко ще ти обясня. Трябва да отидем при стария Невин.
	— Билкарят ли? О, наистина — той едва шепнеше. — Сякаш бях заспал, а сетне се събудих.
	— Така ли? Добре, ела с мен. Сега си в безопасност.
	Рече го, без да мисли, но после внезапно изстина, разбирайки, че Брик е бил в опасност не по-малко от детето.
	Сепната, Тевила пое дъх.
	— Как си, жено? — попита я Кълин.
	— Бива ме, капитане. Току-що си спомних нещо.
	— И какво беше то?
	— Няма да го кажа на друг, освен на Невин, но ми се чини, че трябва веднага да му го съобщя.
	Тъй като положението й на регент включваше задължението да раздава правосъдие съгласно законите на гуербретството, Невин убеди Ловиан да устрои закрито заседание в съдебната зала. Сред великолепното помещение присъстваха едва неколцина. На стената висяха знамена с драконите на Аберуин, както и златният меч на правосъдието; масивната дъбова маса и столът на гуербрета с високата си облегалка стояха в средата на залата, постлана с цепен камък, като плочите бяха инкрустирани така, че да образуват сводести очертания. Но Ловиан седеше на ръба на стола, взела Рода в полите си, а Невин накара Брик да седне на самата маса, за да може да превърже китката му, докато останалите даваха своите показания. Тевила седеше на ниска пейка от дясната страна на Ловиан, а Кълин се навърташе зад нея. След като изслуша показанията, тиеринката притисна леко внучката си в прегръдката си и рече:
	— О, богове! Изглежда съвсем очевидно, че това момче се е опитало да убие Рода, но нещо ме кара да се съмнявам във вината му.
	— Точно така, Ваша светлост — обади се Невин. — Или по-точно неговото тяло е използвано за този опит, но душата и съзнанието му нямат никаква вина. Е, Тева, каква е тази история, която трябва да разкажеш веднага?
	— Тази сутрин, милорд, на събуждане имах един много странен сън. Чували ли сте за такива сънища, когато смяташ, че си напълно буден? Нашата стая, малкото легло на Рода, огнището — всичко изглеждаше точно както трябва и през прозореца влизаше светлината на зората, но когато се опитах да мръдна, не можах и тогава разбрах, че все още спя.
	— Има такива сънища — Невин свърши да превързва китката на момчето и се обърна да я погледне. — И какво стана после?
	— Сънувах, че в стаята при мен има вещица. Мама казваше, че вещицата можела да ти изтегли душата от тялото и да я пъхне в малко гърненце. Тогава се смеех, но тази сутрин усещах точно това, сякаш някой се опитваше да ми открадне душата.
	Невин изпита някакво досадно раздразнение, каквото изпитва човек, когато разбере, че са се потвърдили и най-лошите му очаквания.
	— Как се пребори с вещицата?
	— Не зная — Тева изглеждаше дълбоко смутена. — Не бях в състояние да мръдна, за да направя знака, дето предпазва от магия, а дори и не можех да видя къде точно се намира вещицата. Само разбирах, че е там при мен. — Така че… е, по някакъв начин се стараех да я изтласкам. Призовах Богинята да ме пази и бутах вещицата назад. Разбирате ли нещо от думите ми, милорд?
	— Разбирам ви, госпожо Тева. Но ми кажете само едно. По-вероятно е вещицата да е била мъж, а не жена. Видите ли, враговете ни са се опитвали да направят с вас онова, което в последна сметка са направили с Брик. Те са способни, ако даден човек е достатъчно слаб, да завладеят за известно време тялото му и да си служат с него като със свое собствено.
	Брик простена, а в очите му бликнаха сълзи.
	— Ваша светлост — обърна се към тиеринката, — никога не бих го направил. Никога не бих навредил на момиченцето. Моля ви да ми повярвате.
	Ловиан метна изпълнен с въпрос поглед на Невин.
	— Аз му вярвам, Ваша светлост. Сега, след като зная какво целят, мога да сложа край на опитите им. Позволявате ли да направя предложения, Ваша светлост?
	— Разбира се.
	— Две неща. Брик трябва да бъде изпратен някъде — но нали разбирате, не защото е виновен, а за собственото му добро — той се обърна към покрусеното момче. — Сега вече са установили връзка с теб, момко, и нищо чудно да се опитат отново да я използват. Ако успеят, този път ще те убият. Нали разбираш? Ще те използват, а след това ще те захвърлят.
	Пребледнял, Брик кимна в знак на съгласие.
	— Другото е отсега нататък капитанът да стане телохранител на детето. Винаги, когато излизате навън, госпожо Тевила, ще го вземате със себе си. Не мога да си представя как някой ще успее да завладее съзнанието на Кълин.
	— И аз не мога — обади се Кълин. — Съгласен съм с Невин, Ваша светлост. След като не са успели с гадните си номера, те могат да изпратят някого с меч в ръка.
	— Така да бъде! — Ловиан кимна решително на двамата поотделно. — Колкото до теб, Рода, отсега нататък ще се подчиняваш на заповедите на капитана.
	— Ще слушам, бабо!
	Всички се усмихнаха, разнежени от хубавичкото малко момиченце, защото то им донесе желаното облекчение сред мрачните неща, които ги заобикаляха. Само Невин знаеше, че детето е надарено и благодарение на елфическата кръв, която беше наследило от баща си, не само виждаше Дивите, но и можеше да им заповядва. Изподраното и насинено лице на бедния Брик даваше ясно да се разбере, че Рода проявява и голяма склонност към елфическа отмъстителност. Независимо от всичките си притеснения Невин разбра, че трябва да намери мъничко време за нея.
	Тази вечер тревогите силно го притискаха. Точно след залез се качи в стаята си и отвори капаците, за да пусне вътре хапливия есенен въздух. Вечерта беше кристално ясна и той виждаше далеч отвъд града, долу до пристанището, където призрачната бяла пяна на вълните отразяваше звездите, които изгряваха на кадифеното тъмно небе. Чу отдалеч да отеква бронзовата камбана в храма на Мананан, която оповестяваше, че хората на гуербрета вдигат желязната верига, за да затворят пристанището за през нощта. В града няколко кучета излаяха в отговор, тук-там отблясъци от светлината на фенер, който подскачаше по улицата, пронизваха тъмнината или я разсичаше светлина, хвърлена от прозорец. При вида на звездите и изгряващата луна умората му се оттече и той остана там още няколко минути, облегнат на перваза, почти без да мисли, докато не го сепна тихо почукване. Илейно промърмори някакво извинение и се пъхна вътре, затваряйки вратата тихо зад себе си. Невин не преставаше да се чуди как огромният бардекец е в състояние да се движи грациозно и безшумно, като същинска котка.
	— Току-що надникнах да видя нашия затворник лорд Перин — рече Илейно. — Днес изглежда много по-добре. Дяволски бързо се възстановява. Треската, от която страдаше, би убила обикновен човек… Е, не съм някакъв хирург, разбира се.
	— О, съгласен съм напълно с диагнозата ти. Погледна ли аурата му?
	— Огледах я и тя определено изглежда доста по-здрава. Не мога да възприема необикновения й цвят, такъв един зеленикав, на странни лилави ивици и петна.
	— Истина ти казвам, досега не съм виждал подобно нещо. Хайде да слезем при него! Ако е достатъчно добре, ще се опитаме да поработим. Почакай само да взема някои неща, от които имам нужда.
	Въпросният затворник обитаваше малка стая в една от ниските кули, струпани около главния брох. Пред вратата му стоеше пазач, защото до залавянето си лорд Перин от Алобри се бе подвизавал като един от най-умелите конекрадци в кралството — престъпление, което се наказваше с публично обесване след публично бичуване. Беше извършил и още едно, по-тежко престъпление, но Невин го пазеше в тайна по няколко основателни причини. Предишното лято Перин отвлече и изнасили Джил, единствената дъщеря на Кълин от Кермор, но го стори с някакъв объркан деомер, при такива необикновени обстоятелства, че Невин нямаше представа дали е престъпник, или жертва на странна магия. Преди да стигне до някакво заключение, трябваше да проучи по-задълбочено този въпрос, но ако Кълин разбереше, лордът нямаше да живее достатъчно дълго, за да бъде изучен. Всъщност той едва не загина от охтика, защото бе злоупотребявал с инстинктивната си магическа способност.
	Тази вечер обаче изглеждаше много възстановен, нещо само по себе си странно. Както каза Илейно, заболяването му беше достатъчно тежко, за да убие всекиго. Невин започваше да подозира, че Перин далеч не е обикновено човешко същество, дори въобще не е такова. Възвисокият Перин беше мършав, безличен млад мъж, с мътночервена коса и сини очи, възплосък нос и прекалено голяма уста. В момента беше смъртно бледен, очите му все още сълзяха. Седна на леглото и се изкашля в стар парцал. Когато двамата майстори на деомера влязоха, той вдигна поглед, изхлипа под нос и се присви назад върху купчината възглавници, на които се бе облегнал.
	— Продължава ли да има кръв в храчките ти? — попита Невин.
	— Никаква, милорд. Е, ъ-ъ, това добре ли е?
	— Всъщност много добър признак. Ще престанеш ли да трепериш и да подсмърчаш като някаква скапана полска мишка? Няма да ти сторя зло.
	— Но кога ще дойдат, за да ме… ъ, нали разбирате… да ме бесят?
	— Докато не им кажа, няма да дойдат и ако правиш точно онова, което искам от теб, може въобще да не те обесят.
	Перин се опита да изпише на лицето си усмивка, но се получи нещо съвършено неубедително.
	— Виждам, че добре си хапнал. Какво ще кажеш да станеш и да се облечеш?
	— Както искате, милорд.
	— Искам да зная как се чувстваш.
	— Ами в такъв случай достатъчно добре — Перин отметна завивките, извъртя се и седна на ръба на леглото. В дългата си бяла нощница приличаше на невероятно нескопосан щъркел. — Ъ-ъ, малко ми се вие свят.
	— Това може да се очаква. Илейно, бъди така добър да му подадеш дрехите.
	След като Перин се облече, Невин го накара да седне на стол до мангала, върху който бяха натрупани пламтящи въглени. Беше донесъл със себе си малка платнена торбичка, пълна с трески от кедър, хвойна и някакво бардекско дърво със сладък, но чист аромат, наречено сандалово. Небрежно пръсна треските над жаравата и те започнаха да димят със смесен аромат.
	— Това е само за да прочистим спарените неща от въздуха — излъга безсрамно той. — Охо, имаме хубава жарава. Винаги съм обичал да гледам в огън. Все ми се е струвало, че в него човек може да вижда образи, ти как мислиш?
	— Точно така — Перин погледна неволно към трепкащите пламъци, сякаш дворци от злато и рубини сред струпаните клечки и чепове. — Когато бях момче, виждах в огъня да пълзят дракони. Майка ми знаеше много разкази за дракони, елфи и такива разни. Ще ми се да са истина.
	— Наистина щеше да е хубаво.
	Кимайки леко, Перин впери очи в мангала, а в същото време сладкият дим се стелеше мързеливо из помещението. Когато Невин отвори второто си зрение, забеляза с известна доза професионална гордост, че аурата на младежа се бе издула до нормалните си размери, и си спомни каква спаружена я виждаше преди. Седемте звезди пламтяха ярко, но бяха до една странно оцветени и леко отместени от полагащото им се място. Изпрати лъч светлина от собствената аура към звездата, която се носеше над челото на Перин, и я накара да се завърти, тъй както дете шиба пумпал с камшик. Сетне прошепна:
	— Сега виждаш картини в жаравата, нали, момчето ми? Кажи ми какво виждаш. Кажи всичко, което виждаш.
	— Просто огън. Буен огън. — Гласът на Перин звучеше така, сякаш беше пиян. — Големи цепеници. Сигурно е зима.
	— Кой е наблизо? Кой седи до огнището?
	— Мама и татко. Мама изглежда много бледа. Няма да умре, нали?
	— На колко си години?
	— На четири. Тя наистина ще умре. Чух чичо Беноик да крещи на знахаря снощи. Не искам да живея при него.
	— Тогава се върни назад в есента на същата година. Виждаш ли майка си? По-добре ли изглежда?
	— По-добре.
	— Тогава се върни назад, върни се още по-назад, към пролетта.
	— Виждам поляната и сърните. Ловците идват. Трябва да им помогна, да ги предупредя.
	— Ловците ли?
	— Сръндакът. Той ми е приятел.
	Перин потръпваше в транса си, устата му се гърчеше; сякаш се впусна да тича по тази поляна и прогони сърните, преди да са дошли ловците. Невин предположи, че тази негова детинска жалостивост му е струвала и хубав пердах. Поведе го по-назад, към предишната зима и още по-нататък, докато Перин не видя лицето на дойката, когато му поднася гърдата си за първи път. И още по-назад, към болката от раждането, и още по-назад, когато душата му се е втурнала в нероденото тяло. И отново назад, назад, докато той внезапно изкрещя, загърчи се и, полузадавен, заговори на някакъв език, който Невин не беше чувал дотогава.
	— В името на всички богове! — изсъска Илейно. — Какъв е този език?
	Невин вдигна ръка, за да го накара да замълчи. Перин продължи да говори, гласът му се задъхваше, докато преживяваше последната си смърт. Чертите на лицето не се бяха променили и на йота, но не приличаше вече на слабичкия младеж отпреди мигове. Сега беше някак по-силен, очите му блестяха с древна омраза, докато направо изплюваше старинните думи. Накрая тялото трепна, надигна се от стола, сетне падна назад, а гласът му пресекна. Невин го хвана за раменете и разтърси, но нежно, като повтаряше името му, докато се събуди.
	— Извинете ме — разпелтечи се Перин. — Докато съм гледал в огъня, трябва да съм заспал или съм се унесъл. О, богове, а сънят беше отвратителен.
	— Така ли? Я ми разкажи.
	— Набучиха ме на едно копие, което мина през тялото ми и ме прикова към земята, а враговете се гавреха с мен. Ужасни, ужасни — приличаха на таласъми или нещо такова — гласът му се сниши до шепот. — Имаха такива едни големи носове и рошави вежди, съвсем черни и настръхнали. Сигурно съм си спомнил някои от нещата, които мама ми е разказвала.
	— Най-вероятно, най-вероятно. Виж, момчето ми, навярно съм те поизмъчил. Легни си пак и почивай. Ще опитаме да те вдигнем отново утре.
	След като настаниха Перин и пазачът отново застана на вратата, Невин и Илейно се върнаха в стаята на стареца в главния брох. Седнаха на по половиница греяно пиво, за да обсъдят видяното.
	— Предполагам, че убийците му се струваха грозни, защото вече е свикнал с човешки същества — обади се Илейно.
	— Охо! Приемаш, че това са били неговият вид хора.
	— А ти?
	— Изкушавам се наистина, но също мисля, че никак няма да е разумно да правим каквито и да е предположения за Перин.
	— Е, с това съм повече от съгласен. Ха! Големи носове и рошави черни вежди. Предполагам, че са таласъми или великани човекоядци от най-различни стари приказки, били те от островите, или от вашето кралство. Наистина е странно как нашите народни приказки толкова много си приличат — с магьосници, дракони и всякакви зли същества.
	— Само дето това не е приказка, а спомен.
	— Вярно е — Илейно отпи замислено от половиницата, която държеше в огромните си длани. — Е, ако не са били неговите хора, тогава ще да е бил от някаква раса, която е живяла близо до нашите приятели с големите носове.
	— Ясно е, че е умрял насилствено, обхванат от ярост и омраза. Това е било достатъчно душата му да побегне в момента на смъртта, като се отклони толкова, че да се озове хваната в неподходящ родилен водовъртеж.
	— Така изглежда. И е имала лошия късмет, че утробата, в която е попаднала, е била сродена с тиерин Беноик.
	— А от всичко, което ни е известно, той е бил последният мъж в кралството, способен да разбере каква необикновена риба е хванала в мрежата си сестрата на жена му — Невин поклати объркано глава. — Добре, когато укрепне, ще опитаме отново с огнените видения, но според мен е добре да почакаме няколко дни.
	— Не би могъл да понесе напрежението сега. Как върви другият лов?
	— За нашия подбудител към убийство ли? Право да ти кажа, много зле. За известно време мислех, че съм по следите му, но изчезна. Какво гадно нахалство от негова страна, да се опита да нападне детето! Ако ми падне в ръчичките, ще го разкъсам парче по парче. Кълна се!
	— Без съмнение — и той го знае. Когато разбере, че го търсиш, вероятно ще избяга да се скрие някъде — Илейно помисли малко. — Е, може би, ако го изплашим както трябва, ще ни остави на мира.
	— Винаги си бил изпълнен с надежда и неподправен оптимизъм, нали? Положително за известно време ще се притаи, но след това ще се върне. Такива като него винаги постъпват така. Те са като проклятие на вещица.


	След като обслужва краля в продължение на два дълги месеца, едновременно бранейки каузата на братовчед си Родри и вършейки своя работа, Блейн, гуербрет Кум Пекл, отпътува с огромно облекчение за собствения си град Дън Хирейд. След есенната жътва там постъпваха дължимите му данъци и той прекара няколко приятни дни да играе ролята на шлифован провинциален лорд, застанал в двора на дъна си с шамбелана и бирниците; да брои прасетата и пилетата, сиренето и буретата с ябълки, чувалите брашно (от пшеница и ечемик), бъчвите пиво и медовина, както и понякога сухата пара, която трябваше да получи. Той разговаряше поотделно и се шегуваше с всеки човек, дошъл да си предаде данъците, независимо дали ставаше дума за шамбелана на някой лорд, който яздеше начело на няколко натоварени волски каруци, или за местен фермер, понесъл плетена клетка със зайци на гръб и чувал брашно в ръцете си.
	Все пак много скоро той остави данъците на своя изключително вещ персонал и реши вместо това да наобиколи васалите си. Много от лордовете не беше виждал от пролетта, когато те се събираха при него за големия празник Белтейн, а обичаше да държи лично под око склонните към кавги и недоволство измежду тях. Освен това имаше наум и да потърси подходящо парче земя, в която да има поне десет ферми, за да го дари на Джилиън, жената на Родри и дъщеря на Кълин от Кермор, заедно с документите, които й даваха благородническа титла. Разбира се, след като половината от владенията му представляваха пустош, нямаше да е никак трудно да намери земя. Съвършено друго беше да подмами свободни селяни, които да я обработват. Но в случая значение имаше само това Джил да разполага със земя и собствена титла, защото след като се оженеше за Родри, а той заемеше мястото си в Аберуин, приходите от нейната собственост нямаха да имат никакво значение.
	Тъй като съпругата му Канифа беше бременна, Блейн я остави да управлява дъна и рана вместо него и взе като почетен ескорт само двайсет и пет войскари от бойния си отряд. Първо отидоха на север и се отбиха в Кей Лабрад, дъна на тиерин Ридерк. По случай посещението на гуербрета първата вечер имаше голям гуляй, а на следващия ден ходиха на лов. На третия обаче Блейн заяви на тиерина, че иска просто да поязди из рана му, без да го придружават. Взе за охрана само петима от бойците си и потегли рано сутринта. Вместо обаче да огледа нивите и горите на тиерина, се насочи право към града.
	В самите околности на Кей Лабрад, няколко мили по брега на един от притоците на Канавер, имаше пивоварна, известна като най-добрата в цял Кум Пекл. Зад ниска, обрасла с трева пръстена стена се виждаха няколко кръгли къщи, прясно варосани и с добре поддържани сламени покриви — жилището на пивоваря; мястото, където приготвяха малца, сушилнята и самата пивоварна; складовите бараки и встрани от тях кочина и краварник. Когато Блейн свърна от пътя и поведе хората си натам, те до един го приветстваха спонтанно и от сърце.
	Над вратата на основната сграда висеше груба метла от брезови клонки, напоена със силно пиво — знак, че посетителите могат да си купят половиница или бъчва, както им е угодно. Докато Блейн и хората му слизаха от конете, навън излезе и приклекна пълна сивокоса жена с дълга бяла престилка върху сините поли.
	— О, божке, о, божке, та това е самият гуербрет! Ведин, излизай! Дошли са гуербретът и хората му! О, божке, о, божке! Ваша светлост, това е наистина голяма чест. Трябва на всяка цена да опитате нашето ново тъмно пиво, а има и буре с горчиво, о, майчице, майчице!
	— Стига трепери, жено! Богове! Ще подлудиш Негова светлост — Ведин, висок и слаб мъж, с орлов нос и напълно плешив, се приближи, без да бърза и небрежно се поклони. — Поласкан съм, Ваша светлост. Какво ви носи насам?
	— Жажда, най-вече жажда, добри ми Ведин. Ще имаш ли достатъчно половиници за мен и моите хора?
	— Що за пивоварна ще е тази, която не може да обслужи шестима пътници, Ваша светлост? Само вържете конете и заповядайте вътре.
	Блейн даде на своя капитан шепа сребро да плати за бирата, накара хората си да влязат вътре, сетне остана на двора с Тудила, докато Ведин — последва останалите вътре. В момента, когато останаха сами, тя забрави възбудата си.
	— Предполагам, че Негова светлост е дошъл да чуе вести, нали?
	— Това, а също и да нагледам Камдел, бедното момче. По-добре ли е?
	— Всъщност доста по-добре, но след всичко, което са му причинили, никога повече няма да е наред в главата — тя сплете пръсти в знака, предназначен да отклони зла магия. — В момента се валя в краварника, така че, обзалагам се, Негова светлост не иска да…
	— О, в името на боговете, за мен няма значение на какво мирише. Хайде да се отбием там, а?
	Всъщност намериха Камдел да седи зад краварника на вехт дънер и да обядва парче хляб и резени кашкавал, наредени спретнато върху стара ленена салфетка. Когато видя Блейн, той стана и му се поклони, но изяществото на дворцовия похват никак не отговаряше на мръсната риза и кафявите бриги. В неговите очи за миг трепна нещо, което говореше, че разпознава Блейн, но трябваше да му кажат името на гуербрета. Все пак беше отново физически здрав и някак щастлив, защото се усмихваше, докато говореше за тихия си живот в пивоварната. Блейн остана много доволен. Последния път, когато видя Камдел, той представляваше тресяща се и крещяща развалина, слаб като вейка и съвършено полудял от мъченията на онези, които следваха пътя на тъмния деомер.
	А сега, както му бяха казали, любимият братовчед Родри се намираше в ръцете на същите тези зли хора. Обикновено беше в състояние да сдържа мислите си, но когато най-малко очакваше, например докато разговаряше с някой васал, просто вървеше по коридора или надничаше небрежно от прозорец, споменът се надигаше като убиец и го пронизваше. Може би Родри страдаше така, както е страдал и Камдел. При тази мисъл гърлото го стягаше от ярост, а когато поемаше дъх, тя опалваше дробовете му и той отново се кълнеше да отмъсти; ако тези зли магьосници бяха карали братовчед му да страда дори и толкова време, колкото кукурига петел, тогава нищо на този свят, било то крал или деомер, не би го спряло да събере войска и да налетят на Бардек като ято орли, даже ако се наложи да разори рана си и поиска всеки дълг на чест и обещание за съюз, който бе получавал. А тъй като беше дал този обет на боговете, залагайки честта на своя клан, не ставаше дума за празна хвалба.
	Би се изненадал, ако разбереше, че Тъмните братства знаеха за неговата ярост, но и доволен да научи, че се бояха от него.


	По онова време централното плато и особено планинската част в Югоизточна Суртина, най-големия остров от Бардекския архипелаг, представляваше рядко заселена, просторна вълниста местност, която се спускаше от острия хребет на млада планинска верига. Официално тя попадаше под юрисдикцията на архонтите на Пастедион и Вардет, които отделяха и даряваха, когато им скимне, земя на своите поддръжници, тъй като на ястребите и полските мишки, които я обитаваха, не им минаваше и през ум да спорят по въпроса. Земевладелците на свой ред отдаваха под наем парцели за земеделски или скотовъдни стопанства, а дори в няколко отделни случая — за вили и провинциални имения на богатите. Приходите от даренията бяха мършави, но престижът — огромен. Като допълнителни облаги — архонтите и законите бяха много далеч, така че получилите дарения можеха да живеят в тях както си щат, до голяма степен като деверийски лордове.
	Горе, в сърцето на планинската местност, току под надвисналата, тъмна с боровете си планина, беше разположено имение, купено и застроено седемдесет години преди това от пенсиониран държавен служител на име Тондало. Той получаваше наеми от някои свободни животновъди, но собствените му роби отглеждаха достатъчно храна, лен и т.н., така че той в максимална степен задоволяваше сам всичките си потребности. Много рядко по някой от робите се показваше на пазара в местния град Гонджало; още по-рядко пред портите му се появяваше посетител. Тъй като малцината съседи бяха прекалено заети да обработват собствената земя, за да си пъхат носовете в неговите дела, всеки приемаше за дадено, че имението се управлява от трето поколение наследници на Тондало. Щяха да бъдат шокирани, ако разберяха, че самият старец продължава да е жив, но не поради добро здраве.
	Всъщност, разбира се, Тондало нямаше как да има наследници, защото беше евнух, кастриран като момче, за да няма семейство и по този начин да сведе интересите си единствено до държавните дела на Бардек. Тъй като обладаваше блестящата способност да обръща внимание на всяка подробност, той се бе издигнал високо и бе взел активно участие в политическите борби в своя град, ставайки достатъчно богат, отначало да откупи свободата си, сетне — внушителна къща в града, и накрая — това самотно имение. Сега, вече на повече от сто и шейсет години (всъщност не си спомняше точно кога е роден), живееше в необходимото уединение. Беше станал не само неимоверно тлъст (по-скоро омразна последица на кастрацията, отколкото от привързаност към удоволствията и доброто похапване) и едва ли можеше да пътува, но освен всичко се нуждаеше от спокойствие за работата си. Толкова отдавна и така дълбоко се бе потопил в изкуството на тъмния деомер, че беше станал водач на Братството, доколкото обреклите се на хаоса можеха да понесат някой да ги води. За тези хора той вече нямаше име. Познаваха го просто като Стария.
	Разбира се, в повечето случаи не изпитваше потребност да пътува. Поддържаше връзка с други членове на Тъмния съвет, сканирайки в мастилница, пълна с черна течност. Направо виждаше картини от делата на различните си съюзници и подчинени из цяла Суртина. От време на време по някой куриер пристигаха книги и материали, необходими за различните му магически занимания. (Разбира се, куриерите повече не се връщаха или поне не се връщаха живи.) Когато целият Съвет заседаваше, това ставаше във въображаем храм на астрално равнище, а не из планините или градовете на Бардек. В някои случаи обаче искрено желаеше да има как да пътува по важни задачи, вместо да поверява изпълнението им на по-млади ученици, все още усвояващи тъмното изкуство. Поради самото си естество изучаването на тъмния деомер прави човека напълно недостоен за каквото и да е доверие.
	Такъв бе случаят с Родри Мелуейд. Да можеше, Стария би отишъл лично в Девери, за да надзирава как ще стане това ключово отвличане и как ще се постъпи с неговата жертва. Но тъй като, от една страна, трябваше да повери работата на свой ученик, а от друга — на наети убийци, непрестанно се притесняваше, питайки се дали всичко е направено както трябва. Нямаше начин да ги сканира, тъй като всички важни действия се бяха развили в самото Девери или на друг остров, а дори и най-великите деомерски съзнания на света не бяха в състояние да сканират през големи, открити водни пространства. Дъхът на първичната сила, особено над самия океан, направо потулваше образите като в мъгла. Нямаше как да пътува над него в светлинно тяло, защото вълните и блъскането на същата тази сила биха пречупили неговата астрална форма, причинявайки смъртта му.
	Затова можеше единствено да седи във вилата си, да чака и тъне в мрачни мисли. Онова, което особено го тревожеше, бе самата сложност на плана. Ако не друго, от дните, прекарани в държавната администрация, бе научил, че колкото по-сложно е дадено начинание, толкова по-голяма е вероятността да не успее, а в този случай то имаше безброй извивки и обрати, досущ плетеница на деверийска украса. Ако разполагаше с няколко години, той би мислил и медитирал, докато не състави план, ясен и прост като острието на меч, но нямаше никакво време, а заплахата беше прекалено голяма, за да си позволи лукса да се бави. През изминалите десетилетия различни следовници на тъмната пътека бяха работили много, за да установят сигурно предмостие в Девери, особено в двора на върховния крал. Тъкмо когато плановете им даваха плодове, Невин ги разкри и за едно отвратително лято съсипа голяма част от постигнатото. Старецът представляваше заплаха за самия тъмен деомер и в много други отношения, да не говорим, че беше и омразен личен враг на Тондало. Докато премисляше всички тези неща предишната зима, Стария реши, че Невин трябва да умре.
	Разбира се, лесно е да се реши, а трудно — да се осъществи. Преди всичко не можеше да се довери на никого за помощ. Онези от членовете на Тъмното братство, които бяха хвърлили око на мястото и престижа му, бяха повече от способни да го предадат в последния момент на Невин просто за да се отърват от него. Ако искаше надеждни съюзници, трябваше да плати суха пара и да запази в тайна действителното си намерение. По островите имаше изключително добре подготвени убийци, които бяха на разположение, стига човек да знае къде да ги потърси. Предишното лято нае една от гилдиите — така наречените Ястреби на Братството, която да осъществи част — но само част — от плановете му.
	Тъй като да изпратиш обикновен убиец срещу човек с мощта на Невин би било направо смешно, Стария измисли план да го подмами на островите. Тук той нямаше да разполага със силата, която му даваха деверийските душа и земя, а и би бил далеч от мирската помощ на такива като гуербрет Блейн. По законите на магията в Бардек Стария щеше да нанася удари от силна позиция, така да се каже, от командна височина, особено като се имаше предвид, че Невин сякаш работеше сам и най-вероятно щеше да дойде лично.
	Докато се оглеждаше да намери примамка за капана си, той се спря на Родри, който беше важен за бъдещето на варварското кралство, както и личен приятел на Невин. Отначало смяташе, след като го използва за фалшива следа, просто да убие момъка, но разбираше, че Невин би могъл да работи на най-високо равнище и да разбере, че Родри е мъртъв. Крайно трудно би могъл да си представи, че Господаря на ефира ще се втурне през океана, за да му осигури достойно погребение или нещо подобно. От друга страна, когато Невин дойдеше да души по следата на примамката, би било също опасно да държи затворника във вилата си. Стария не изпитваше желание да хукне да се спасява като подплашен язовец от дупката си.
	Не, изглежда бе най-добре Родри да бъде доведен в Бардек, да се изтрие паметта му, така че да не е в състояние да отиде направо при някой от спазващите законите архонти и да съобщи кой е всъщност. Сетне да го пусне, скрит пред очите на всички, като роб, който се носи накъдето го повлече съдбата. Рано или късно Невин щеше да дойде. И тогава Стария щеше да го чака…


	Част първа
	Бардек
	Есен, 1063



	Ясно небе, морски птици крещят;
	дълга вълна напоява брега.
	Едно сърце се свива от хирейд.
	Хлуарх Предтечата



	Повечето деверийци смятаха, че Бардек е едно цяло, като тяхната страна, но всъщност той представляваше архипелаг и само най-малките острови бяха под единно управление. По-големите, като Бардекина и Суртина, се деляха на множество градове държави. Някои от тях се състояха само от град и толкова обработваеми земи, колкото едва-едва да го изхранят; други упражняваха контрол над стотици квадратни мили територия, а и градове, които бяха техни колонии, или подчинени държави. По времето, за което говорим, Милетон, който се намираше на Бардекина, представляваше един от най-големите градове държави, като освен това управляваше град Валант и около половината от острова. Беше красив, кацнал високо на една крайбрежна канара, надвиснала над тясно пристанище. Минеше ли през портите в чисто белите градски стени, човек сякаш се озоваваше в гора.
	Навсякъде дървета очертаваха широките прави улици и ги покриваха със сенчести навеси от преплетени клони; край всяка жилищна или друга сграда растяха нагъсто палми както от високия тип, който дава фурми, така и от ниските декоративни видове, евкалипти с ароматни листа, джакаранди с лилави цветове; също — един храстовиден вариант, известен само в Бардек и наречен бенато — с мънички червени цветчета, сякаш посипали с прах листата. Около дърветата се виеха и цъфтяха пълзящи растения, като заплашваха да задушат всевъзможните дървени и мраморни статуи, пръснати из малките площади и по кръстовищата. Сред зеленината се издигаха правоъгълни къщи с извити като преобърнат корпус на кораб покриви, някои пазени от високи статуи, изобразяващи предтечите на техните обитатели, други — от чифт весла, предназначени сякаш за великан.
	По улиците хората ходеха, без да бързат, или отиваха от къща в къща — непрекъснат поток от мъже и жени, до един облечени в туники и обути в сандали. Мъжете обаче имаха на бузите си нарисувани в ярки цветове фигури, докато жените носеха украшения, закачени в грижливо накъдрените и вдигнати високо коси; неща, които показваха към коя „къща“ или клан принадлежи съответният човек. По онова време животът беше толкова спокоен, че децата тичаха необезпокоявани по улиците, или пък бяха погълнати от сложни игри сред площади и градини, без да е необходимо някой да ги наглежда; никой не им се караше или причиняваше и за момент някакво притеснение.
	Разбира се, цялото това великолепие се плащаше скъпо: Милетон беше център на търговията с роби на северните острови. Стига да имаше достатъчно пари и малко търпение, купувачът щеше да намери роби с всякаква подготовка: писари, акушерки или черноработници, а също така и по някой варварин от Девери, макар те да представляваха рядкост. По този въпрос законите бяха изключително строги — деверийците можеха да се продават в робство само за определен, ограничен брой простъпки срещу държавата, например за големи дългове, разрушаване на обществена собственост в голям мащаб или за хладнокръвно, предумишлено убийство. Архонтите на различните градове държави не желаеха да видят бойната флота на кръвожадните варвари, поела към земите им под претекст да спаси някой несправедливо третиран сънародник.
	Следователно беше добре подобни екзотични покупки да не се правят на обществените пазари и край пристанището, където военнопленниците, престъпниците и децата на робите, собственост на държавата, се продаваха на търг съгласно установен ред за наддаване — а в по-малки, частни заведения, пръснати около Милетон. Такова имаше недалеч от пристанището, от другата страна на Правителствения площад, там, където между стените на задни дворове се виеше тясна, лишена от дървета уличка. Колкото повече я следваше човек, толкова по-ниски ставаха зидовете, докато напълно изчезнеха, а къщите — по-малки и по-бедни, докато не се превърнеха в лабиринт от колиби и зеленчукови градини, тук-таме с по някоя кочина, обитавана от дребни сиви прасета.
	След едно последно кривване уличката излизаше на открит площад, по който между нарядко поставения калдъръм избуяваха бурени и се почесваха кокошки, като от време на време кудкудякаха на играещите дечица. От другата страна имаше висока стена, която очевидно обграждаше някакъв комплекс. В средата се открояваше обкована с желязо врата. Върху мекото й дърво не беше издълбан никакъв знак, нито пък име, обаче запознатите с тези неща хора знаеха, че това е пазарът на Бриндемо. А онези, които не знаеха, щяха да направят добре да стоят настрана от него.
	И все пак вътре в комплекса обстановката не беше мрачна и зловеща като в къща на ужасите. Дворът бе обрасъл с мършава трева и запуснати цветни лехи, сред които през деня робите можеха да стоят на слънце; имаше спретнати спални помещения, където единствените ценни предмети представляваха леглата, чисти, макар и овехтели; имаше и баня, в която можеха да се къпят, когато поискат. Храната в никакъв случай не бе от такова качество, че да присъства на богатска трапеза, но робите ядяха до насита, а домакинът и семейството му се хранеха наравно със стоката. В известни кръгове Бриндемо беше известен с това, че купува роби, които други търговци биха отказали — такива, чиито договори за продажба не са съвсем наред, или идваха при него упоени и неспособни да протестират, че са поставени в такова положение — ето такива неща, може би законни, но най-вероятно — не. От време на време някое просяче без семейство, влязло при Бриндемо за парче хляб, повече не се е виждало.
	За строгостта на законите, които регулираха продажбата на варвари, може да се съди по това, че когато при него се появи такъв, чийто договор не беше напълно в ред, Бриндемо се поколеба дали да го продава. Обикновено веднага би предложил такава ценна стока на някоя от големите къщи в Милетон и би поискал за нея много висока цена. Варваринът беше малко над двайсет години, изключително красив, с гарвановочерна коса и сини като метличина очи; държеше се с аристократично изящество и, най-хубавото, вече знаеше доста бардекски, като допълваше познанията си със скорост, подсказваща рядка способност за научаване на езици. Тоест щеше да е великолепен лакей, с възможност след време да се издигне с работа до домоуправител, ценен член на домакинството, който един хубав ден щеше да получи свободата си и да бъде осиновен в клана.
	За нещастие съществуваха договорът за продажба и изключително неудобният факт, че робът дори не помнеше името си. Предишните му собственици го бяха нарекли Талиейсин, но той без колебание признаваше, че това име не означава нищо за него. Не си спомняше нищо — семейство, роден град, — нищо за живота преди деня, в който е бил продаден. Тъй като, за да го държат в подчинение, предишните собственици му бяха давали опиум, Бриндемо се погрижи той да получава изобилна и добра храна и да спи, колкото си ще. За съжаление доброто отношение не даваше ефект; младежът не беше в състояние да си спомня повече от преди.
	— Ти ме изваждаш от търпение, Талиейсин от Пирдон — каза една вечер на деверийски Бриндемо. — Но пък не се съмнявам, че и себе си изкарваш от търпение.
	— Разбира се — робът се усмихна със странната си, пленителна усмивка. — Кой не би искал да знае истината за себе си?
	— Ами! Има много хора, които я крият дълбоко в сърцето си, за да не се изправят никога пред нея. Може да си един от тях. Дали не заради нещо така ужасно, че за да го забравиш, си изтрил напълно паметта си?
	— Кой знае? На такъв ли ти приличам?
	— Не, макар че според мен, въпреки твоя чар, си опасен човек. Не бих ти дал меч или кинжал.
	Талиейсин отклони бързо поглед, очите му се замъглиха, сякаш мислите му бяха направили странен обрат.
	— Кинжал — прошепна Бриндемо. — Означава ли тази дума нещо?
	— Донякъде — говореше бавно, почти насила. — Не мога да открия спомена. Думата само някак подръпна паметта ми.
	Бриндемо въздъхна с пресилен драматизъм.
	— Двайсет и пет зотара! Спокойно мога да те продам за двайсет и пет златни зотара, стига да успеем да открием истината. Знаеш ли колко струва един зотар?
	— Право да си кажа, не.
	— С тях мога да купя десет прасета, а дори пет от тях ще са заплодени… ай!
	— Кръв капе от сърцето ми за теб.
	— О, сарказъм значи, но бих ли могъл да ти се сърдя? Това е добър признак. Съзнанието ти се връща за живот. Но ще ти кажа, че чакам гостенин тази вечер. Той би могъл да те познае или да пришпори с нещо съзнанието ти. Нямам сили повече да понасям това. Двайсет и пет зотара, а ти стоиш тук и не мога да те продам. Както казват в твоята родина, сърцето ме боли.
	Докато чакаха Ариано, Бриндемо учеше роба как трябва да налива вино и да сервира чаши от поднос. Талиейсин се учеше сериозно и с интерес, който не беше лишен от известен чар — до голяма степен като умно дете, което е решило да върши нещо, макар и да му се струва смешно, за да направи удоволствие на родителите си. Но Бриндемо винаги съзнаваше, че робът е покорен само защото си е изгубил паметта. Талиейсин се движеше като състезател в бой с ножове (професионалните бойци на арената бяха единственото нещо, с което Бриндемо можеше да свърже тази особена походка, сякаш плъзгане по земята и привидно отпуснатата стойка, докато всъщност човекът беше непрестанно нащрек), до положение, че изпитваше неудобство, като го гледаше как се върти около сребърния поднос — досущ лъв с каишка около шията, който ходи след господарката си като домашна котка. Не биваше да го купувам, мислеше злощастно той; трябваше да кажа „не“ на Барума. Но по този начин мъката му само се задълбочи, защото знаеше повече от добре, че не е в състояние да откаже каквото и да е на Барума.
	Ариано дойде точно когато камбаните на храма отбелязваха часа на залеза. Бриндемо го посрещна лично на вратата, след което го въведе в главната зала — дълго помещение с бели и сини плочки на пода и тъмнозелени стени. В единия край имаше нисък подиум, по който около месингова масичка се търкаляха разхвърляни шарени възглавници. След като се настаниха на нея, Талиейсин им поднесе чашите с вино, сетне приседна почтително на ръба на подиума. Ариано беше сбръчкан дребен мъж, който криеше плешивостта си под бяла ленена шапчица. Той го огледа с лека, но не враждебна усмивка.
	— Така значи, Талиейсин — заговори той. — Бриндемо казва, че произхождаш от Пирдон.
	— Така ми казаха, господарю.
	Една от рошавите вежди на Ариано подскочи нагоре.
	— Говори ми на деверийски. За какво… а, сетих се. Опиши стаята.
	Докато, малко озадачен, Талиейсин покорно изреждаше мебелите и описваше цветовете в стаята, Ариано слушаше с наведена на една страна глава. Сетне прекъсна изброяването с рязко махане на ръка.
	— Пирдон ли? Друг път! Ти си от Елдид, момче. Готов съм да се обзаложа на много; при това от брега на Елдид — обърна се към Бриндемо и заговори на бардекски. — Там имат ясно изразен начин на говорене. Както би могло да се очаква, Барума те е лъгал като скорпион.
	— Дано нозете на боговете го смажат! — Бриндемо усети как по гърба му се стича пот. — Едва ли познаваш този предполагаем роб.
	— За да ти кажа как всъщност се казва ли? Не, не го познавам. От начина, по който се движи, и всички останали неща, по-скоро смятам, че принадлежи към тяхната аристокрация.
	— Какво? Аз пък мислех, че е състезател с нож, боксьор или някакъв вид изпълнител от този род.
	— Мили мой стари приятелю, ти забравяш, че в Девери всички аристократи са бойци. Започват да ги обучават за това още като малки деца.
	Бриндемо простена, но хлипането не му донесе облекчение. Талиейсин слушаше с добре разбираемо напрежение.
	— Благородник значи, а? — проговори робът най-накрая. — Но онзи Барума каза, че съм бил син на търговец.
	— Барума лъже със същата тази лекота, с каквато пада дъждът — отвърна Ариано. — На твое място бих престанал да бърборя за зотари и бих се отървал от този човек колкото се може по-скоро, но с добър господар, нали ме разбираш? Ако роднините му се появят тук с кръв във варварското си съзнание…
	— Зная, зная — Бриндемо едва говореше, смазан от алчност поради осуетената си печалба. — Все пак двайсет и пет зотара! Ай!
	— Дали всичкото злато на този свят ще е в състояние да ти зашие главата обратно на врата, ако…
	— О, я престани! Разбира се, че си прав. Барума искаше да го продам в мините или на галерите, но за това не може да става и дума, щом човекът е аристократ.
	— Така смятам и аз! Дано сфинктерът на Барума зяпне, а мъжкото му да се откачи!
	— И дано един ден болни маймуни да му ядат сърцето. Добре тогава. Ще го продам, щом намеря подходящ купувач. Ако чуеш за някого, кажи ми — разбира се, срещу комисионна.
	— Разбира се — Ариано протегна ръка. — Още вино, Талиейсин.
	Робът поднесе виното точно както го бяха учили, със съответните жестове, но свирепият, мрачен поглед в очите му накара Бриндемо да се чувства изключително разтревожен. „Най-добре е, заради самия себе си, да го махна по-скоро оттук — помисли той — и все пак… Ай! Двайсет и пет зотара!“


	Бяха дали на Талиейсин малка стаичка, защото Бриндемо се страхуваше да го остави на приказка с останалите роби. Ако Барума се върнеше, не биваше да разбере, че са се опитвали да разкрият тайната.
	Стаичката едва побираше един сламеник, а в стената имаше мъничка ниша за лампа. След като го заключиха за през нощта, Талиейсин седя дълго на сламеника, премисляйки чутото от Ариано. Маслото в лампата се беше свършило, но той виждаше съвършено ясно на лунната светлина, която струеше през прозорчето. Дойде му наум, че е наистина странно да вижда в тъмното. Преди това го приемаше за дадено.
	Появиха се Диви, по няколко наведнъж; група гномчета, до едно шарени — на сини, сиви и лилави пръски, различни от онези в Девери, поне доколкото си спомняше. В момента не беше особено склонен да вярва в каквото и да е за себе си. Кой би могъл да знае, че това е истина, или някоя от лъжите на Барума? Но имаше ясен спомен за плътно оцветени гномчета, а най-вече за едно сиво, което беше някакъв приятел. Очевидно от много време е бил в състояние да вижда тези същества.
	От онова, което знаеше за деверийските аристократи, способността да се сприятеляват с духове им беше дотолкова неприсъща, че известно време предъвква този необикновен факт. Не си спомняше много за себе си, но общото му познание за света сякаш оставаше непокътнато. Със сигурност знаеше, че един обикновен лорд няма да се занимава с Дивите. Но тук имаше едно особено смело гномче, мърлявозелено и сивкаволилаво на цвят, със смайващ брой брадавици, които се спускаха по гръбнака му. То се покатери в скута му и го потупа по ръката с мъничката си ноктеста лапичка, сякаш това беше най-естественото нещо на света.
	— Е, добър вечер, малки братко!
	Гномчето се ухили, разкривайки ярки лилави зъби, сетне се намести в скута му като коте. Докато небрежно го галеше и почесваше от време на време зад ушите, Талиейсин усети нещо да боде съзнанието му, досущ тресчица, която се стреми да излезе навън от пръста, в който се е забила. Дивите и самият израз „малки братко“ означаваха нещо много важно, което би му дало важен ключ да разбере кой е, стига да успее да намери ключалката! Това беше тайна, много дълбоко заровена тайна, може би скрита дори и от Барума.
	— Ще ми се да можехте да говорите, момчета. Знаете ли кой съм аз?
	Всички едновременно закимаха утвърдително.
	— А дали знаете името ми?
	Този път отговорът беше отрицателен.
	— Но по някакъв начин ме познавате, така ли?
	Още един утвърдителен отговор. Замисли се дали някога е бил обърнат навътре към себе си човек, но най-вероятно не, след като напомня воин или състезател с нож. Частиците истина, които откриваше, бяха лишени от смисъл повече от всички лъжи. Значи благородник или състезател, но и в двата случая виждаше Дивите, а те го смятаха за приятел. И отново това придърпване на съзнанието. Приятел или един от тях? Космите на врата му настръхнаха, когато го изрече на глас.
	— Или един от тях! Трябва да зная какво означава това, всички дяволи чак до третия ад да го вземат!
	Но не успяваше да си спомни. Изведнъж се вбеси, вбеси се на съзнанието си, на Барума, на изкривената съдба, която му беше отнела собственото аз и го бе пуснала тук — парче човешки боклук от пазара на Бриндемо. Удари с все сила по стената. Болката и яростта се сляха и внесоха кратко прояснение в осакатеното му съзнание. Западняците, Елкион Лакар, елфите. Те виждаха Дивите, те ги наричаха „малки братя“. Някога беше познавал елфите, нали? Не беше ли ходил да воюва с някои от тях като свои съюзници? Някога, много отдавна.
	— Или един от тях — прошепна той, изпускайки дъх.
	Изстина до мозъка на костите си в топлата нощ. В края на краищата никак не е лесно за един човек да осъзнае, че не е напълно човек.
	Талиейсин остана за продан още два дни, прекарани в сънлива досада. Правеше всичко възможно, за да проникне в съзнанието си, но тази работа вървеше много трудно, което потвърждаваше собственото му становище, че никога не е обръщал особено внимание на себе си.
	И все пак си спомни една дреболия: ставаше дума за някакво украшение. Не можеше да възстанови точно какво, но оставаше съвършено сигурен, че Барума му е откраднал ценна сребърна скъпоценност, някаква реликва, дадена му от член на неговия клан, или човек, на когото се е възхищавал — не беше сигурен кое от двете. Но знаеше, че да загубиш това украшение, е нещо срамно и ще бъде завинаги опозорен, ако не намери Барума и не си го върне. Срамът подхранваше омразата, докато не започна в продължение на часове да си представя как го убива по един или друг страховит начин.
	Сутринта на третия ден вече преваляше, а той седеше на тревистия двор, когато Бриндемо доведе клиент да го види. Беше висок мъж, съвсем тъмен, с ниско остригана къдрава черна коса и два зелени диаманта, нарисувани върху лявата буза. Изправената стойка подсказваше, че в някакъв момент от живота си сигурно е бил воин, а проницателните тъмни очи често хвърляха по някой изпълнен с презрително недоверие поглед към търговеца, докато онзи неспирно дърдореше, възхвалявайки достойнствата на Талиейсин и едновременно с това изграждайки негова невярна биография.
	— Много изискани маниери, господине, син на търговец, говори много добре, но за съжаление проявил ужасна страст към комара, попаднал в Мангорио на лоша компания и…
	— Умееш ли да се оправяш с коне? — прекъсна го клиентът, говорейки направо на Талиейсин. — Повечето деверийци ги бива за това.
	— Умея, сър. Цял живот съм яздил — казвайки го, той си спомни друга частица от предишния живот — изящното черно пони, което обичаше много като дете. Споменът беше толкова ясен, толкова ценен, че докато търсеше опипом и се бореше да си спомни как се казваше дребното животно, пропусна следващите думи на клиента.
	Изведнъж човекът замахна към него, ударът му беше насочен право към лицето на Талиейсин. Без да се замисли, той парира с лявата си китка и понечи да отвърне. Ужасеният писък на Бриндемо го накара да дойде на себе си. Можеха да го бият до кръв, задето е замахнал срещу свободен човек, но клиентът само се засмя и приятелски го плесна по рамото.
	— Смятам, че ставаш. Ще водя керван в планините. Един от мулетарите ми се разболя, а нямам време да наема свободен човек на негово място.
	— Какво, почитаеми господине? — Увисналите бузи на Бриндемо се тресяха от възмущение. — Такъв ценен варварин да бъде използван като мулетар!
	— Само за известно време. Убеден съм, че ще мога да го продам по-късно с печалба. Ариано ми каза, че трябвало да изчезне заради теб, както и заради самия него — а аз мога да свърша тази работа.
	— Какво ти бил казал? — гласът на търговеца се извиси в отчаян писък.
	— Можеш да ми се довериш. Осем зотара.
	— Намислил си да ме ограбиш! Искаш да ме разориш!
	Пазарлъкът започна съвсем на сериозно. Дълго време те обсъждаха мотивите и прадедите си, колкото им глас държи, докато накрая се споразумяха на шестнайсет зотара. Появи се първоначалният договор за продажба, който новият господар на Талиейсин прегледа набързо с горчиво изкривена уста, сякаш остана смаян от нескопосаната фалшификация.
	— Разбира се, ще направя нов договор — рече Бриндемо.
	— Разбира се. Името ми е Зандар от Данмара.
	Когато Бриндемо се потътри в къщата, за да напише новия договор, Зандар скръсти ръце на гърдите си и огледа Талиейсин внимателно и хладно.
	— Ако си честен към мен, момчето ми, аз също ще съм честен с теб. Когато роднините ти ни настигнат, ще те продам за малко повече от платеното, стига да работиш упорито и да не създаваш неприятности. Споразумяхме ли се?
	— Да. Сигурно свободните хора тук не стискат ръката на роб, иначе бих я подал.
	— Тук никой не си стиска ръцете, както у вас, затова не го приемай като обида. На мен винаги ми се е струвало лошо от гледна точка на хигиената да пипаш дланта на някого, когото едва познаваш. Ще получиш тояга, както останалите ми хора. Готов ли си да се закълнеш, че няма да я обърнеш срещу мен?
	— В боговете на моя народ.
	— Добре. Повече няма да говорим за това.
	Въпреки всичко Талиейсин изпита неволно уважение към този мъж. Щеше да го харесва, ако се бяха срещнали при други обстоятелства. Зандар продължи бавно да оглежда придобивката си.
	— Сребърен кинжал — рече внезапно той. — Това говори ли ти нещо, момче?
	Талиейсин усети как отмята глава като стреснат елен.
	— Помислих, че това може да ти говори. Имаш такъв вид. Това би съвпаднало с малкото, което зная за странните обстоятелства около теб.
	— Наистина ми говори. О, в името на всички богове! — той се извъртя на пета и започна да крачи напред-назад, обхванат от възбуда, докато спомените се струпаха на ръба на съзнанието му. Усещаше тежестта на кинжала в ръката си, идеалното му равновесие, виждаше дръжката с трите сребърни възела, знака, гравиран на острието — нападащ сокол. Изведнъж в очите му бликнаха сълзи, защото в съзнанието си видя друга картина — мрачното и осеяно с белези лице на мъж с прошарена руса коса и студени като лед очи; студен мъж, корав като стомана, но този човек го бе обичал. — Струва ми се, спомних си баща ми, и пъклите да го вземат, той не беше търговец.
	— Всички бяхме сигурни в това, момче. Как се казваше той? Помисли! — гласът му стихна до шепот. — Опитай се да си спомниш името му.
	— Не мога — усети как стомахът му се сви болезнено, защото загуби надежда. — Е, ако съм бил сребърен кинжал, няма защо да смяташ, че роднините ми ще дойдат да ме откупят. Без съмнение ще се радват, че завинаги са се отървали от мен.
	— Трябва да знаеш, че мнозина са успели с труд да се освободят от робство. Необходими са само малко проницателност и готовност да поемаш допълнителна работа, след като свършиш онази, която са ти възложили.
	Талиейсин кимна в знак на съгласие, но всъщност едва го чу. Спомни си отново за кинжала и вече знаеше какво му е откраднал Барума, знаеше, че трябва да си го върне, дори това да му струва живота. Никога нямаше да навреди на Зандар, но не се беше заклел да не избяга при първия случай, който му се удаде. Можеха да го късат на парчета като избягал роб, но първо щеше да отмъсти и да умре, знаейки, че си е възвърнал мъжкото достойнство.
	От другата страна на Милетон, далеч от пристанището, градът продължаваше покрай широка, но плитка река. До водата беше разположена плетеница от тесни улички, порутени складове и дървени пристани, край които стояха вързани и се подмятаха на течението ярко боядисани плоскодънни лодки. Отвъд този неподреден квартал се простираха пасища, където стануваха търговските кервани с товарни животни. Керванът на Зандар го чакаше, разположен на лагер около две кръгли, оградени с камъни огнища и настанени между въжета животни. Беше голям — трийсет товарни мулета и дванайсет ездитни коне, за които се грижеха девет свободни мъже и, разбира се, един роб.
	Допълвайки с жестове и пантомима познанията на Талиейсин по езика, мъжете го въведоха в новия живот. Конете бяха негово задължение, както и всичката работа, недостойна за свободните хора: да сече дърва за огъня, да носи вода, да нарежда багажа и да сервира храната. Всички се отнасяха добре с него, но никой не го заговаряше, освен когато му даваше заповед. Бидейки роб, той оставаше почти невидим, също като инструмент или съд за готвене, окачен настрани, когато не се използва.
	На вечеря Талиейсин получи последен храна и седна на почетно разстояние зад останалите. След това, докато те се търкаляха около огъня, той изжули съдовете за готвене и изми паниците. Няколкото дни, прекарани при Бриндемо, му бяха помогнали донякъде да се възстанови, но продължаваше да е много отпаднал поради дългата си одисея на кораба, така че към края на вечерта му се виеше свят от изтощение. На заспиване осъзна, че ще мине известно време, преди сериозно да помисли за бягство.
	На следващата сутрин вдигнаха лагера и керванът се насочи на югоизток, следвайки извивките на реката. След като изминаха няколко мили, Талиейсин разбра защо Зандар не изглежда разтревожен от възможността новият му роб да избяга. Минаваха през абсолютно равна, абсолютно безлична местност, миля след миля монотонността нарушаваха единствено дребни ферми, само с по няколко дървета за сянка. Преди пладне завиха встрани от реката, отправяйки се право на юг, скоро оставиха зад себе си фермите и започнаха да следват тесен кервански път през саваната. Избягалият роб не би имал къде да се скрие, нямаше да намери храна, нямаше да има път, който да следва. Е, в името на боговете на моя народ, мислеше си Талиейсин, значи ще трябва да почакам и да видя какви възможности ще ми дадат планините.


	По това време на годината, когато из Девери вече виеше зимата, Южното море така бушуваше, че малката платноходка беше принудена да проправя мъчително пътя си до Бардек. Случваше се сутрин, понесена от силен западен вятър, да се отклони на мили от правия курс и се върне с труд към него следобеда, при друга посока на вятъра. Навсякъде наоколо океанът се простираше зимносин и самотен — безкрайно развълнувано пространство чак до обвития със сива мъгла хоризонт. Като се има предвид сезонът, едва ли съществуваше съмнение, че това е единственият кораб в открито море. Парцаливият екипаж от петнайсет моряци мърмореше срещу решението на своя капитан да направи това пътуване, но пък, от друга страна, те вечно мърмореха за едно или друго. Ходеха въоръжени с мечове и като самите ветрове непрекъснато се спречкваха помежду си, но се държаха с уважение към двамата пасажери. Винаги, когато гертдин Саламандър и личната му охрана, млад сребърен кинжал с предполагаемото име Гилин, излизаха да подишат морския въздух или пък стояха сутрин до перилата на кораба, пиратите се кланяха учтиво, напускаха палубата, за да ги оставят насаме, и в същото време правеха знака, който предпазва от магия. Ако можеха да видят малкото сиво гномче, което подскачаше между двамата, направо щяха да побегнат.
	— О, зовът на морето — отбеляза една мразовита сутрин Саламандър. — Безкрайното, гонено от ветровете море, а сетне, далеч пред нас, една екзотична страна с необикновен климат. — Облегнат на перилото, той се загледа във водата, разпенена от носа на кораба. — Ободряващ солен въздух, скърцането на въжетата и платната — о, наистина колко чудесно е това.
	— Дяволски се радвам, че смяташ така — озъби се Джил. — Мен да питаш, винаги бих предпочела да имам под себе си кон.
	— Говориш като истински сребърен кинжал, мила ми гургулице, но пренебрегваш голямото преимущество, което дава животът на кораба — свободното време. Време да планираме, да кроим, да тънем в мрачни мисли как да отмъстим за злините, сторени на нашия Родри; но най-хубавото от всичко — време да учиш бардекски.
	— Трудно ли е да се научи?
	— О, съвсем не! Първия път, когато бях там, го научих за две седмици.
	Но Саламандър забравяше, че е не само наполовина елф, с естествена склонност към езиците, но освен това човек с изключително подготвено и дисциплинирано съзнание. За Джил ученето беше влудяващо. Тя се подчиняваше на безкрайните упражнения със Саламандър, но след часове, прекарани в задушната кабина, упорството й започна да го дразни. Само след два дни неговото търпение се изчерпи.
	— Виж какво, малка глупачке! — изръмжа една сутрин той. — Трябва да слагаш прилагателните преди съществителните! Ако речеш „орно маното“, все едно казваш „кучета десет“. Десет кучета са „маното орно“.
	— Защо тези идиоти не могат да говорят, както си му е редът? Ако Кралят не възразява да слага онези, как им рече, при-работи след името, би трябвало и те да не възразяват.
	Саламандър въздъхна пресилено дълбоко и рече:
	— Може пък да имаме нужда от малко почивка. И без това исках да видя колко от щедрата подкрепа на гуербрет Блейн ни е останала. Тези пирати са същински животни, отвратителни при това, но никак не са евтини.
	Джил залости вратата, двамата събраха парите си и ги преброиха. С трептящо носле гномчето приклекна, вперило очи в скъпоценното злато. Когато Саламандър отдели втората част от парите за наетия кораб, купчинката, която остана, изглеждаше наистина доста невзрачна.
	— Дори веднага да намерим Родри, ще трябва да останем в Бардек цяла зима — обади се Джил. — Там скъпо ли е?
	— Скъпичко е, но където и да живеят, хората обичат да слушат хубави разкази. Ще въртя скромния си занаят, макар и на изисканите острови да изглежда прекалено скромен. Богатите не дават пари за разказвач, защото го смятат подходящ единствено за селяни и роби.
	— Е, не е нужно да живеем в лукс, стига да имаме какво да ядем.
	— Може би ти нямаш нужда да живееш в лукс — Саламандър въздъхна с дълбока печал и монетите започнаха да изчезват в скрити джобове по дрехите му. — Освен това, ако не съм богат, как бих могъл да купя един екзотичен роб варварин?
	— Какво? Кой ще купува роби?
	— Ние, гургулице моя, ние ще купуваме Родри. Какво мислиш да направим? Да си го поискаме със сила, да го откраднем с меч в ръка? Това е цивилизована страна. Не можеш току-така да отнемаш чуждата собственост.
	— В името на всеки мазен косъм от черния задник на Адовия властелин, тръгнала съм да търся отплата, а не да се пазаря на мегдана.
	— Искаш ли да те арестуват за въоръжен грабеж? Джил, моля те, в името на всеки бог и на двата наши народа, когато стигнем там, изпълнявай заповедите ми. Ако създадем някакви неприятности, ще има да гнием с години в затвора, а това няма да помогне ни най-малко на нашия Родри.
	След като скри монетите, Саламандър се отпусна върху тясната койка и започна разсеяно да гали одеялото с дългите си нервни пръсти, премисляйки нещо. Изведнъж се засмя и сивите му очи се разтвориха широко от удоволствие:
	— Сетих се, сладка моя, орле мое! Ще бъда магьосник, а не гертдин — махна театрално с ръка и от пръстите му затанцува и заискри син огън. — Крисело, варварският магьосник от Далечния север! — Щракна отново с пръсти и от тях изхвърчаха ярки червени искри. — Елате всички, елате до един да видите чудесата на северните страни! Доведете децата, доведете престарелите си баби и вижте дали това се прави с помощта на огледала и прахове, или пък варварският магьосник е наистина онова, което твърди, че е — Саламандър размаха и двете си ръце, през кабината премина лилав пламък на златни ивици и се разпръсна, без да повреди стената. — Пъклите да го вземат, ще ни замерят с шепи монети.
	— Не се съмнявам, тъй като ще виждат истински деомер. Но какво ще каже за това Невин?
	— Става ли за подметка кожата на елф? Нека дълбоко се надяваме Невин никога да не разбере за това представление, или въпросът ми ще получи отговор. Но не разбираш ли колко съвършено ще бъде това, Джил? Враговете ни няма да подозират нищо, защото и за момент няма да им мине през ума, че някой ще представя истински деомер насред мегдана — потри весело ръце, предизвиквайки малък фонтан от сребърни пламъци. — Да видим сега… аха, може да си моята красива варварска асистентка. Елате да видите красивата Джилиана, дивата принцеса от далечно Девери! Вижте я как носи меч като мъж! Ще ги привлечеш със своята хубост.
	— Покорно благодаря. Струва ми се, ще е по-добре да съм известна като твоето любимо момче.
	Саламандър изтри усмивката от лицето си и я изгледа за момент.
	— Извинявай, Джил. Зная, че сърцето ти се къса от тревога. Задачата ни е много трудна, но ще спасим Родри. Опитай да не се потапяш в мрачни мисли.
	— Да не се потапям в мрачни мисли ли? О, богове, как само бих могла, като зная, че той е в ръцете на Ястребите?
	— Може и да не е. Пиратът Снилин съвсем ясно каза, че щели да го оставят жив, а сетне да го продадат.
	— Така са казали на Снилин.
	— Вярно е, права си.
	Между тях се спусна хладен страх, сякаш от морето повя вятър. Саламандър се отърси като куче и се откъсна от приближаващото се отчаяние.
	— Сега ще те позабавлявам, гургулице моя. Великият Крисело ще направи добре да упражнява своя смайващ репертоар от чудеса.
	Оказа се, че с помощта на Дивите на огъня и ефира Саламандър бе в състояние да постави смайващо представление от истинска магия, предрешена като лъжлива. Правеше танцуващи топки от син и завеси от червен пламък, водопади от ярки искри и ослепителни мълнии. След като отрепетира визуалните ефекти, той добави пукот, гърмежи, грохот и цвъртене, прибягвайки до услугите на въздушните Диви. Накрая изхвърли златен огнен водопад над главата си и докато го спускаше надолу, предизвика миниатюрен тътен на гръмотевица. Когато грохотът стихна, на вратата кротко се почука. Джил я отвори и намери пред нея пребледнял пират.
	— Ами такова — рече той, облизвайки нервно устните си. — Тук всичко наред ли е?
	— Наред е. Защо?
	— Чухме едни такива звуци…
	— Просто моят господар се занимаваше с тъмното си изкуство. Смееш ли да му попречиш?
	Пиратът изпищя, обърна се и побягна. Джил затвори вратата и Саламандър избухна в див смях.
	— Точно така — изхълца той между два пристъпа. — Смятам, че военната ни хитрост ще успее.


	Търговецът Барума стоеше облегнат върху перваза на прозореца в хана и гледаше навън, към осветения от залеза Валант. Далеч надолу по склона последните лъчи на слънцето искряха по широката река; светлината на фенери разцъфваше по прозорците на къщите, пълзеше от дърветата на градините. От далечните улици до него достигаха звуците на магарешки звънци.
	В тази чудесна вечер Барума беше доволен и в добро настроение. Не само приключи успешно задачата, поставена му от Стария, но и неговите дела се развиваха добре. В подгъва на туниката му бяха пришити диаманти, далеч по-лесно преносими от злато. Той търгуваше със стоки, които не можеше да продава на всеки пазар, нито в салона на който и да е еснаф. Но те носеха висока печалба за човек, който знаеше къде да ги предложи, а и отровите на Барума бяха все от най-високо качество. За да е сигурен в тях, лично ги изпробваше върху роби. Докато премисляше кого от подбраната група клиенти да посети, се чешеше по косматия корем, търсейки разсеяно мъничките черни бълхи, които бяха една от бедите, свързани с пътуванията из островите. Дошло бе време да напусне Бардекина и да премине на Суртина; крайната му цел се намираше на онзи остров, далеч горе в планината, където живееше Стария.
	Когато вечерта напредна и навън захладя, Барума затвори капаците и се обърна към стаята — луксозна, с бели стени и покрит със сини и зелени плочки под, по който бяха пръснати възглавници и мънички маслени лампи. В единия ъгъл стоеше струпан багажът му и двете завити в зебло бали, които никога не изпускаше от погледа си. Всеки митнически чиновник, който претърсеше стоките му, щеше да намери богато бродирани ленени покривки за маса и салфетки, декоративни ленти за туники и други красиви неща, изработени от варварите в Девери, за да бъдат продавани на богатите дами в Бардек. Онези, които ги произвеждаха, не знаеха обаче, че щом тяхната стока пристигне в Бардек, претърпява недоловима за погледа промяна. Вместо етикети Барума използваше различните традиционни мотиви, за да означи с тях името на отровата, в която е била потопена тъканта. Сложеше ли я човек във вода или вино, тя отново се превръщаше в отрова, неподозирана от служителите на архонта.
	В една от дисагите си търговецът носеше сребърния кинжал на Родри. Задържа го без специална причина, по-скоро като сувенир от онези донесли му изключително удоволствие часове, в които пречупи съзнанието и волята на пленника. От друга страна, кинжалът улесняваше сканирането. Барума го извади преди всичко от скука, сетне седна на огромна възглавница и съсредоточи мисълта си, загледан в пламъка на една лампа. Тъй като това беше полумагичен предмет от голямо значение за Родри, образът бързо се изгради. На жълтата светлина Барума видя младежа, седнал близо до лагерен огън, да яде яхния от дървена купа. Изглеждаше уморен, но далеч не изтощен, освен това не носеше вериги нито на ръцете, нито на краката, очевидно добре третиран участник в нещо, което приличаше на голям керван. Пламналата ярост пропъди образа. Глупакът Бриндемо! Защо не е продал Родри в мините или на галерите, както му заповяда? Почти без да съзнава какво прави, Барума заби кинжала във възглавницата.
	Фактът, че изпусна контрол над себе си, го принуди да се изправи. Прибра кинжала и помисли, че Бриндемо ще трябва да плати за провала си. Братството щеше да покаже на тлъстия търговец на роби какво се случва с онези, които застават срещу тъмните сили. Колкото до самия Родри, тъй като Стария не беше казал нищо за това къде трябва да се продаде, Барума предполагаше, че си е свършил добре работата. (Агонията в мините или на галерите беше негово хрумване.) Сетне си спомни сребърния кинжал, застанал върху палубата на кораба, студената омраза в очите му и неговия глас, който казваше, че някой ден ще го убие. Просто глупаво перчене: тук, в Бардек, робите никога не бягат. И все пак усети как студеният страх се спуска по гърба му. Родри беше точно от онзи тип отчаяни мъже, които са способни да рискуват всичко заради отмъщението, просто защото хич не ги е еня дали ще живеят, или ще умрат след това.
	За миг се поколеба дали да не проследи Родри лично, но Стария изрично му беше забранил да убива варварина. Щом Барума искаше варваринът да умре, трябваше да се погрижи никой да не разбере, че самият той има дял в това. Сигурно би могъл чисто и просто да откупи обратно роба от новия му господар и лично да го продаде в мините, но опасностите бяха прекалено очевидни, имайки предвид законите.
	Най-голямата заплаха обаче беше Стария. Той щеше да се освободи от бившия си ученик, започнеше ли да го смята за безразсъден и следователно ненадежден. По начин, спрямо който продължителните, бавни методи на екзекуция, практикувани от архонтите, щяха да изглеждат милост небесна. Барума предпочиташе да се справя със скъсалия каишката си и добре въоръжен Родри, отколкото присъдата на учителя си. Оставаше нахалството на сребърния кинжал. Щеше да изпита известно удовлетворение, ако го видеше подходящо наказан.
	Долу във Валант, близо до реката, в глуха тясна уличка се издигаше порутена от времето къща. Декоративната мазилка на външната стена беше напукана и изронена, а дворът — дотолкова обрасъл заради запустялата градина, че статуите на предтечите въобще не се виждаха. Самата постройка беше загубила много от дървените си покривни плочки, а на места външните стени бяха пропукани. Живеещите наблизо граждани смятаха, че принадлежи на стар търговец, загубил богатство и единствен син, жертва на пирати. Поради последвалата лудост стопанинът не се виждаше с когото и да е извън двамата си роби, древни като самия него.
	Барума знаеше друго. Късно същата вечер той отиде там и почука на разнебитената врата по начин, известен на малцина. След няколко мига портата се открехна предпазливо. Престарял роб се вгледа в него с фенер в ръка.
	— Искам да говоря с господаря ти. Кажи му, че е дошъл Барума от Аделион. Идва от Девери.
	Робът кимна.
	— Вътре ли е? Ще ме приеме ли?
	Старецът сви рамене, сякаш за да каже, че не знае.
	— Отговори ми, невъзпитан глупак такъв!
	Отвори си устата и показа покрит с белези остатък от език, отрязан много отдавна. Барума махна с ръка:
	— Е, добре, трябваше да се сетя. Позволено ли ти е да ме поканиш?
	Робът кимна и го пусна в задушаващата се от бурени градина. Минаха предпазливо по пътека, чиито плочи бяха напукани и коварно разкривени, влязоха в къщата и тръгнаха по плесенясал коридор с потънали в паяжини статуи — всичко това беше декор за съседите и търговците, които биха могли да проникнат дотам. Действителните покои на Майстора бяха във вътрешността. Робът махна с ръка на Барума да влезе в стая с висок таван, ярко осветена от лампи, обзаведена с тапицирани мебели и червено-златисти килими, постлани върху покрития с плочки под. На една стена имаше фреска, която представяше пони и варварка, погълнати от странно занимание; заплеснат в изучаването й, Барума внезапно осъзна, че вече не е сам. Побърза да се обърне и откри, че Майстора е надвиснал над него. Събра всичката си воля да не изпищи от страх. Като видя това, Ястребът се засмя. Беше висок мъж със синкавочерна кожа, облечен в проста бяла туника, с глава, скрита под качулка от възможно най-изящната червена коприна. Около китката му беше татуиран спускащ се за удар ястреб.
	— Ако беше някой друг, щеше да си мъртъв, Барума. Да предлагаш стока ли си дошъл? Много се интересувам да я видя.
	— Поласкан съм от това. Тогава може би ще сключим сделка. Видите ли, един дребен плъх, от онези, които щъкат, където ние пожелаем, не ме е послушал. Не мога да се върна в Милетон, за да се погрижа лично за него, но трябва да бъде наказан. Не става въпрос да бъде убит — нека получи болезнен урок.
	— Това може да се уреди повече от лесно — Майстора се поколеба за миг. — Значи този глупак е в Милетон?
	— Търговецът на роби Бриндемо.
	На трепкащата светлина Барума не можеше да види друго от лицето на Майстора на Ястребите, освен най-общото му очертание, но остана с впечатление, че го изучават. При тази мисъл космите на врата му настръхнаха от напълно основателен страх.
	— Един от моите хора те придружи във варварското кралство — рече накрая Майстора. — Според мен се наричаше Гуин.
	— Да. Не съм знаел, че е свързан с точно тази гилдия.
	— Не му е било работа да ти казва — в гласа на домакина се долавяше някакъв хумор. — Разбира се, той направи пълен доклад за онова, което е станало.
	Страхът на Барума се засили. До болка му беше ясно, че никой на този свят не знае къде се намира в момента и че може да изчезне завинаги, ако така реши Майстора.
	— Родри от Аберуин ме интересува много — рече Ястреба, като сплете върховете на пръстите си и сякаш се зае да ги изучава. — Гуин и Мерик са убедени, че е благородник, но ние знаем малко за него. Питам се защо Стария го е сметнал за толкова важен.
	— И аз се питам същото.
	Нямаше начин да разбере дали онзи му е повярвал или не. След мъчителна пауза от няколко минути домакинът отново заговори:
	— Ти скоро ще завършиш третия кръг от подготовката си, нали? — Тонът му беше съвсем обикновен, което, макар и странно, плашеше много повече, отколкото, да кажем, зловещ шепот или нещо подобно. — Човек като тебе ще има полза от подкрепа в Братството.
	— Положително — Барума подбираше внимателно думите си, като се чудеше дали онзи не го проверява доколко е устойчив. — Когато човек тръгне по пътеката на властта, трябва да знае кой върви зад него.
	Майстора се засмя студено и остро.
	— Харесва ми начинът, по който се изразяваш, приятелю, а и казваш самата истина. Какво ще речеш, ако предложа себе си за твой поддръжник?
	— Разбира се, ще съм поласкан повече, отколкото бих могъл да мечтая, но такава подкрепа е прекалено ценна, за да я получа безплатно.
	— Точно така — червената коприна прошумя, защото Майстора кимна. — Някои от нас в различните гилдии се питаме какво е намислил Стария. Много се питаме. Той е страшно стар, приятелю, най-малкото далеч над стоте, а може би и над двестате. Човек няма как да разбере. Питаме се как годините са се отразили на мозъка му. Виждал ли си го скоро?
	Нямаше смисъл да лъже.
	— О, да, наскоро. Изглеждаше остър и гладък като добре наточен бръснач. Разбира се, физически е много муден. Но съзнанието му ми се стори… как да кажа? Страховито.
	— Аха. Наистина добре подбрани думи. Нека бъде ясно едно — не искам да направя каквото и да е на Стария. Ако кръвните гилдии искаха да се отърват от него, нямаше да рискуваме да ти се доверим. Разбрано ли е?
	— Съвършено. И все пак нещо ви притеснява, а?
	— О, да. Защо е искал Родри от Аберуин да бъде отвлечен, сетне да бъде пуснат без посока из островите?
	— Честно казано, не зная.
	— Боях се, че не ти е казал. Той наистина работи върху нещо много усукано и странно — Майстора рязко се изправи. — Подушвам опасност — започна да крачи напред-назад на фона на стенописа. — А никой не достига моето положение в някоя кръвна гилдия, ако не разпознава опасността, когато я подуши. Единственото, което искам от теб, е да продължиш към вилата на Стария, точно както имаше намерение да направиш и да се опиташ да разбереш нещо за тази тайнствена работа. Това е всичкото засега — просто информация. По-късно, кой знае? Но ти обещавам следното, ако някой ще се изправи срещу Стария — това съм аз, не ти.
	— Много добре, защото знаете прекрасно, че не мога да му се опълча.
	— Точно така — начинът, по който се размърда качулката, остави впечатлението, че Майстора се усмихва. — А в замяна на това ще те предложим на Вътрешния кръг. Нашата поддръжка има голяма тежест, нали разбираш?
	— О, да и, както казвам, съм поласкан повече, отколкото съм мечтал — по ребрата на Барума се стече тъничка струйка студена пот, но той се насили да се усмихне. — И предполагам, че някой ще тръгне по следите на този тайнствен Родри, нали?
	— Разбира се. Всъщност човекът, който ти е познат като Гуин. Той е логичният избор. Нали знае как изглежда робът и въобще.
	Барума се поколеба, чудейки се дали Гуин е наистина достоен за доверие, когато става дума за Родри, но да спори с Майстора на Ястребите беше много далеч в списъка на приятните забавления.
	— Чудесно. Имам основания да вярвам, че Родри е много по-опасен, отколкото съзнава Стария.
	— Нима? Защото се е заклел да те убие ли?
	Насмешката в тона на Майстора накара Барума да побеснее, но той се застави да говори равно и спокойно.
	— Трябваше да се сетя, че Гуин ще спомене този дребен инцидент. Е, да, отчасти и заради това. Вините ли ме? Знаете също като мен, че варварите са повече от готови да загинат, ако по този начин ще спасят скъпоценната си чест. Никой разумен, цивилизован човек не би се опитал да избяга от своя собственик, но Родри от Аберуин не е цивилизован, нито пък разумен.
	— В онова, което казваш, има смисъл, нали? Може би ще е по-безопасно ние да държим Родри в ръцете си, отколкото да броди из островите с този търговец на подправки.
	Сърцето на Барума прескочи един удар. Майстора на Ястребите вече знаеше далеч повече, отколкото си беше представял.
	— Съгласен съм, разбира се — рече той. — Предполагам, че за вашите хора ще е съвсем лесно да го хванат жив. Стария беше непоколебим — трябваше да го оставим жив.
	— Охо, така ли? Това е интересна вест. Много добре, тогава ще го отвлечем. Още утре сутринта ще пусна по следите му Гуин и някои от хората ми. Вероятно ще научим много неща просто като зададем на Родри подходящите въпроси. Може би няма да е готов да отговори, но пък в такива случаи ние знаем как да се справяме с упоритите.
	— Наистина е така, да — Барума вече беше обхванат изцяло от страха, но знаеше, че трябва да каже истината сега, а не да остави Майстора да я открива по собствени пътища по-късно. — Но той не може да ви каже нищо, Стария ми нареди да унищожа съзнанието му.
	Майстора се извъртя и впери поглед право в него. Светлината на лампата падаше под ъгъл на качулката, като по този начин даваше възможност на Барума да получи впечатление за присвити очи и извити подигравателно устни. Да прояви страх или да започне да угодничи щеше да е фатално.
	— Разбира се, изпълних каквото беше заповядано. Ще ми се да бяхте направили предложението си преди това.
	— И на мен — тонът на Майстора беше по-скоро ироничен, отколкото гневен и Барума започна да диша по-спокойно. — Предполагам, няма начин да се възстанови паметта му.
	— Никакъв. Нито едно човешко същество не би могло да развали магията, която му направих. Колкото и дълго да живее, никога няма да си спомни дори истинското си име.
	— Жалко, но ще трябва да се оправим въпреки това.
	— Чакайте да си помисля. Мъжът, който се наричаше Мерик, е все още в Елдид, нали?
	— Да, и работи много добре, ако се съди по последното му писмо.
	— И ние знаем поне това, че Родри произхожда от Аберуин.
	— Знаеш ли, приятелю, двамата с теб бихме могли да работим много добре заедно. Разсъждаваш и това ми харесва. Проклето да е това зимно време! Отсега нататък в продължение на месеци корабите спират, а това означава, че няма да имаме новини от Мерик до пролетта. И все пак, какво мислиш за сделката ни?
	Тъй като би било подозрително да отговори твърде бързо, Барума се престори, че разсъждава. В края на краищата подкрепата на Стария съществуваше само хипотетично, докато предложението от Майстора на Ястребите беше съвсем реално — за добро или зло.
	— Смятам, че това е ключов обрат в съдбата ми и ще съм глупак, ако откажа! — А също и мъртвец, добави наум. — Как ще го подпечатаме?
	— Тъй както се подпечатват тези неща, приятелю — с кръв.
	— Много добре — той се смръзна, но успя да придаде, на гласа си увереност. — Кога ще пожелаете да започнем?


	Керванът на Зандар си проправяше път през планинската местност в посока югозапад, следвайки гръбнака на острова. И от двете страни на прашния път в долините се гушеха градина след градина с тъмнозелени зеленчуци, пресечени в различни посоки от мънички напоителни вади, в които искреше вода. Когато керванът минаваше, селяните, превели гръб, вдигаха глави, протягаха се и вперваха поглед в дългата верига от товарни мулета и коне. Талиейсин, който яздеше най-отзад в обвитата в прах редица, ги гледаше и им завиждаше — макар и селяни, те бяха свободни хора.
	Към пладне керванът стигна до една река или по-скоро до широка равнина, из която бяха пръснати камъни и храстчета, докато водата течеше в средата като малък мътен поток. Там, на мястото, където имаше все пак някакво течение, се издигаше огромно водно колело, по ръба на което бяха накачени кофи. Потейки се на слънцето, двама роби въртяха ръчката, подканяни от бича на надзирателя, а кофите се потапяха, изваждаха скъпоценната вода и я изпразваха в дървен улей, който се спускаше, подпрян на греди, към главния напоителен канал. Като видя белезите по гърбовете на робите, Талиейсин си помисли, че има късмет.
	Когато Криблано, свободният мъж, който работеше като охрана на кервана, изостана да язди до него, Талиейсин го попита за името на реката.
	— Ен-гидал. Сега е пресъхнала наистина, но скоро ще започнат дъждовете, а с тях — и пороите. За наш късмет обаче дотогава ще сме си у дома.


	Тази нощ керванът разположи лагера си в подножието на спретнато село, наречено Деблис, с петдесетина квадратни варосани къщи, всяка с ниска дървена ограда около зеленчукова градинка отпред и кокошарник отзад. На залез Зандар взе Талиейсин и Криблано със себе си за вечерния пазар. Сред разцъфналите като цветя светлини на маслените светилници дребни търговци и местни занаятчии клечаха на земята, наредили спретнато стоката пред себе си върху тръстикови рогозки, но жителите на селото по-скоро стояха наоколо и бъбреха, отколкото да купуват.
	Стоките на Зандар обаче бяха нещо различно. След като Талиейсин ги разопакова и разстла, селските жени надойдоха и започнаха да се пазарят за малките гърненца и пакетчета от пресована кора, които съдържаха скъпоценните подправки.
	След около час, когато работата понамаля, Зандар изпрати Талиейсин и Криблано да му купят вино и бидейки щедър господар, даде на последния пари да купи по чаша за себе си и роба. След известно лутане из селото откриха мъничка кръчма. Тя представляваше осветено от димящи маслени светилници помещение, част от жилище с наредени до стената ред по ред жълти стомни. Повечето посетители се бяха изсипали на уличката. Докато отпиваха от плоските чаши сладкото червено вино, Криблано започна разговор с двама местни жители, но Талиейсин стоеше малко зад него и не говореше с никого.
	Докато се връщаха към пазарния площад, Криблано спря за миг и се пъхна в една странична уличка да се облекчи в тъмнината. Понесъл стомната с вино за своя господар, Талиейсин чакаше на улицата, която беше почти също толкова тъмна, и предъвкваше вечния си тревожен проблем: кой съм аз в края на краищата? Зад гърба му проскърца сандал, той се обърна и видя двама души да се приближават. Ходеха толкова целенасочено и при все това толкова тихо, че застана нащрек. Сетне зърна в ръката на единия мъничък кинжал; другият носеше тънко копринено въже. Когато стоманата проблесна към него, Талиейсин отскочи и ритна човека, но усети как острието одра ръката му. Хвърли стомната с вино в лицето на нападателя и сграбчи за ръката втория, който носеше въжето, като го накара да се обърне. Когато онзи направи лъжливо движение, Талиейсин нададе боен вик и блъсна пленника си, който опитваше да се освободи, право срещу острието. Мъжът в ръцете му изкрещя, свлече се и от него бликна кръв. Вторият се обърна и побягна, а в това време Криблано притича, викайки колкото му глас държи, докато уличката се изпълни със селяни, привлечени от крясъците. Те хукнаха да се справят с бягащия убиец, а Криблано дойде до Талиейсин и сграбчи кървящата му ръка, за да огледа раната.
	Всички говореха толкова бързо, че Талиейсин трудно хващаше по някоя и друга дума, но изведнъж осъзна, че раната му гори и че повече не може да фокусира очите си. На светлината на маслените светилници, която просветваше и трептеше като огромни капки пламък, видя Зандар да си проправя път през тълпата, придружен от пълен сивокос мъж. Внезапно му стана много трудно да долавя гласовете наоколо. Чу как Криблано крещи уплашен, последва мъглива сива тишина и накрая пълен мрак.
	В тъмнината гореше светлина. Отначало му се стори, че е слънцето, но когато приближи, разбра, че гори с червен пламък, като лагерен огън. Наистина виждаше огън, но някак странен, защото насред пламъците беше приклекнал мъничък червен дракон. Около огъня стояха черен мъж, който държеше ръката на бяла жена, и застанала сама черна жена. Когато го видяха, се засмяха и му замахаха. Инстинктивно разбра, че трябва да се присъедини към кръга и да съедини участниците. Направи го и всички започнаха да танцуват — въртяха се в кръг, все по-бързо и по-бързо, докато накрая се сляха в прилив на сребърна светлина, а драконът се изду, израсна огромен и застрашителен сред ревящите пламъци и го завика, завика го по име…
	— Родри.
	Изрече името на глас и се събуди. Лежеше на одеяло под сянката на едно дърво в края на лагера. Съдейки по положението на слънцето, разбра, че е близо пладне. В пресъхналата си уста усещаше езика, залепен за небцето, а одраскването от предишната нощ все още пареше. Но се почувства добре, съвсем не като човек, който е получил отровна рана, пък и главата му не се маеше. Когато произнесе отново името, Зандар забеляза, че е буден, и дойде, носейки мях с вода.
	— Значи си жив, така ли? Добре.
	— Спомних си истинското име — макар и устата му да беше съвършено суха, схващаше, че новината е толкова важна, та чак го болеше. — То е Родри.
	— Ами! Слава на боговете и малките им прасенца! Добре, добре за теб. Ето. Пий първо, после ще говорим.
	Талиейсин пи колкото успя да погълне, изчака няколко мига, сетне установи, че може още да пие. Зандар клечеше до него и го гледаше със същата съпричастност, която търговецът изпитва към стоката си.
	— На това острие е имало някаква отрова — рече той, — но едва ли ще да е била много силна — знахарката на селото беше сигурна.
	— Не смятам, че е било отрова. Не мислиш ли, че е било просто упойка — да ме зашемети и превърне в лесна плячка?
	— Ако е било така, много лошо са се провалили. Мъжът, когото държеше в ръцете си, беше мъртъв.
	Изведнъж Родри се вцепени, защото си спомни, че е роб.
	— И трябва ли да умра заради това?
	— Не. Той те е нападнал, а освен това главатарят на селото ми е приятел. Онова, което всички искаме да знаем, е _защо_ те е нападнал? — Зандар му се усмихна мрачно. — Или, позволи ми да направя догадка, ти не си спомняш дали имаше врагове, които искат да ти отнемат живота, така ли?
	— Не мога да си спомня, господарю. Съжалявам. Ще ми се да можех.
	— Разбира се. Е, главатарят ще нареди другият разбойник да бъде екзекутиран и с това ще се свърши. Смяташ ли, че можеш да яздиш днес?
	— О, да. Чувствам се чудесно. Затова мисля, че е било упойка, а не отрова.
	— Аха — Зандар помисли за момент, сетне сви рамене. — В такъв случай да се махаме от това място и да тръгваме на път. Така твоите тайнствени врагове може да изгубят следите ти. Платил съм за теб твърде много и няма да оставя да те заколят пред очите ми — и все пак поспря за момент, опитвайки се да произнесе някакви срички. — Родри, значи, а? — Името му прозвуча по някакъв странен начин, без придихание и почти без търкалящо се „р“. — Кажи на останалите, ако обичаш. Поне е по-кратко.


	Пет дни по-късно Великия Крисело и красивата му варварска прислужница се озоваха в един от най-скъпите ханове в Милетон. Тъй като ханджията имаше богат опит с пътуващи изпълнители, поиска да му се плати предварително, но когато Саламандър извади щедра шепа сребърни монети, изведнъж започна да сервилничи, въведе ги лично в апартамента, кланяше се непрекъснато и мърмореше нещо, което Джил си преведе като: „Надявам се, че скромните ми помещения са подходящи за вас“, както и поредица други любезности. Момчето на ханджията качи багажа им и го нареди върху нисък сандък, сетне се оттегли, поглеждайки, преизпълнено със страхопочитание, към светлите коси и очи на гостите, които бяха такава рядкост в Бардек, че сами по себе си представляваха цяло представление. Саламандър заяви, че е доволен, особено от купищата възглавници и лилавия диван, но Джил реши, че квадратната форма на стаята я притеснява, а ечащият, покрит с плочки под и чисто белите стени усилват неприятно всеки произведен от тях звук. Близо под тавана минаваше фриз с цветя и плодове, нарисувани изключително реалистично. Би могла да се закълне, че ако посегне, ще откъсне някое цвете или плод от стената. Гномчето се появи и подуши из ъглите като куче.
	— Слушай какво, Джил — рече Саламандър. — Днес, когато отидем на пазара, ще трябва да вържеш меча си по някакъв миролюбив начин с каишка или хората на архонта ще го конфискуват.
	— Какво? Ама че нахалство! Що за място е това? Ами ако ни нападне крадец?
	— Тук нямат такива крадци благодарение на същите тези хора на архонта. Видиш ли, ако някой ти измъкне нещо от джоба, подаваш жалба, хората на архонта издирват крадеца вместо теб и го арестуват.
	— Излишно пилеене на държавни средства, след като съм напълно в състояние да прережа гърлото на крадливото копеле.
	— Боя се, че Бардек ще се окаже голямо изпитание за теб… както и ти за Бардек.
	— Така да бъде. Смяташ ли, че Родри е тук, в Милетон?
	— Как ми се ще животът да ни се усмихне толкова топло, орленце мое мъничко. Все пак съм готов да се обзаложа, че е минал оттук, защото градът е център на търговията с роби. Всеки, който разполага със скъпа стока като нашия Родри, ще трябва да е побъркан, ако я продаде другаде. Само се надявам, че е станало чрез наддаване пред хора. Те записват всяка продажба и за няколко медни монети ще можем… Искам да кажа, ще ми бъде разрешено да прочета регистрите им.
	— В някой от тези дни сигурно ще трябва да науча буквите. Струва ми се толкова скучно човек да ги разпознава.
	— Но не и след като веднъж се научиш, а ти наистина би трябвало да го направиш… Сега, след като вече сме отново на твърда земя, ще се опитам да открия следите на Родри.
	В ъгъла на стаята, поставен върху солидна на вид бронзова поставка, стоеше правоъгълен мангал от ковано желязо с наредени върху него боровина и дървени въглища. Саламандър махна с ръка и го запали, сетне впери очи в мъничките бледи пламъчета. Джил се разтрепери от страх. Не можеха да знаят дали Родри въобще е бил продаден, или продължава да страда в ръцете на Ястребите от Братството. Когато гертдинът простена театрално, тя скочи на крака, мислейки, че е видял Родри мъртъв или осакатен.
	— Продаден е наистина на някакъв керванджия — каза Саламандър. — И определено изглежда, че с него се отнасят добре.
	— О, богове, бърборлив елф такъв! — Тя усети очите си замъглени от сълзи и потърси спасение в гнева. — Защо тогава трябваше да издаваш такива печални звуци?
	— Защото се движат през саваната, упътени към безличните, с нищо неотличаващи се и досадно безинтересни планини, които заемат половината от острова, както и голямо парче от следващия. Нямам никаква представа къде се намират.
	Джил промърмори под нос поредица от мръсотии, а Саламандър продължи:
	— За наш късмет ще имаме възможност да прибегнем и до други средства извън деомера. Например — гореспоменатите държавни регистри, а също така можем да разпитаме частните търговци. Скъп варварин като Родри сигурно ще се помни.
	— Добре. Да тръгваме.
	— Няма да е зле, о, Джилиън с горещата кръв. Освен това трябва да отидем на пазара да купим туй-онуй и да вземем разрешение. Тази вечер даваме първото си представление.
	Въпреки непрестанната тревога, която заливаше съзнанието й, тъй както вълните — пристанището под тях, Джил намери Милетон великолепен с продълговатите си къщи, изрисувани стени на градините, цъфтящите дървета. Когато стигнаха на пазара, тя остана двойно по-впечатлена. Огромният площад беше покрит с море от ярко оцветени сенници, които се ветрееха над стотиците щандове, пръснати около фонтаните. Тук-там имаше малки сцени, където изпълнители се бореха да привлекат вниманието на тълпата. Саламандър й каза, че по пладне пазарът ще бъде затворен и всички ще отидат да спят през горещия следобед; сетне, на смрачаване, отново ще го отворят. Тръгнаха да скитат между щандовете, хапвайки сладкиши, които полепваха по ръцете, тъй като бяха покрити с някакъв сладък бял прашец, като едновременно с това оглеждаха купищата ковано сребро и бронз, лампи, коприни, парфюми, скъпоценности, ножове с необикновена форма и декоративни изделия от кожа. Саламандър се разрови сред най-ярко оцветената стока и направи своите покупки; накрая се натовариха с два бронзови мангала, пакети дървени въглища и разни видове благовония, много червен плат, дълга сърмена туника, станала корава от богато избродираните върху нея цветни мотиви за Джил, и многоцветна роба от брокат, която могъщият магьосник щеше да носи на сцената. Докато пазаруваше, той не спираше да бърбори, но на Джил й направи впечатление, че по този начин успява да измъкне много информация, като се започне от това къде могат да се купят най-добрите коне, до текущите политически настроения в града и, което беше най-съществено, имената на няколко частни търговци на роби заедно с новината, че на последното публично наддаване не е бил предлаган за продажба варварин.
	Първият търговец, когото посетиха, ги осведоми тъжно, че не е виждал варварин от година, но ги насочи към мъж на име Бриндемо, който говорел езика на варварите и поради тази причина него го предпочитали хората, разполагащи с варварин за продаване. Отбиха се набързо в хана да се разтоварят и, следвайки сложните обяснения, накрая успяха да открият с нищо непредразполагащия комплекс. Когато почукаха, вратата им отвори слаб момък, който беше прекалено млад, за да пусне брада. Докато ги поздравяваше, очите му щъкаха насам-натам. Саламандър му се поклони и заговори на деверийски.
	— Къде е Бриндемо?
	— Много е болен, милорд. Аз съм синът му. Ще ви услужа вместо него.
	— Болен ли? Да няма треска във вашия комплекс?
	— Няма, няма — момчето поспря и прокара език по устните си. — Много странно. Може би развалена храна.
	Саламандър гледаше изпитателно момчето, а то се гърчеше и очите му се въртяха навсякъде, само не и към гертдина.
	— Добре — рече най-сетне Саламандър. — Предай моите смирени извинения на многоуважавания си баща, но настоявам да го видя. Зная много странни неща, разбираш ли. Може би ще съм в състояние да му препоръчам лек — направи пауза за ефект. — Аз съм Великият Крисело, Варварският магьосник от Севера.
	Младежът започна да стене и се гърчи още повече, но отвори широко вратата и ги пусна в затревения двор. Там, близо до кладенеца, седяха отпуснати една до друга две млади жени с потъмнели от отчаяние очи. Джил осъзна, че вижда хора, които са стока за продаване, сърцето й се сви и тя извърна поглед.
	— Ще видя дали баща ми е буден.
	— Ще дойдем с теб и ние да видим.
	Момчето издаде изпълнен с искрен страх стон и ги поведе край продълговата къща към странична врата, която, както се оказа, водеше право в спалнята на родителите му. Бриндемо, който лежеше сред купчина възглавници на ивици върху нисък диван, вдигна като пиян глава и ги загледа с мътни очи. Тъмната му кожа беше придобила пепеляв цвят от страх и треска. Дебелата му жена седеше вцепенена в ъгъла със свити върху устата ръце. Бриндемо я погледна и лавна една-единствена дума; тя побягна от стаята. Саламандър се приближи гордо до леглото.
	— Виж светлата ми коса. Знаеш, че съм от Девери. Имал си варварин за продаване, така ли е?
	— Вярно е — гласът на търговеца излизаше като дрезгав шепот от изгореното от отрова гърло. — Казах вече на вашите хора. Продадох го. На търговеца на подправки Зандар от Данмара. — Поспря и се изкашля по ужасяващ начин. — Да не сте дошли да ме убиете?
	— Нищо подобно. Подушвам отрова в потта ти и зная каква е. Гълтай с лъжици мед, размесен с прясно масло или някакъв друг вид мазнина. Това ще облекчи болките и ще попие отровата. Тъй като растението бен-мароно убива бързо, а ти си жив, можем да заключим, че са ти дали по-малка от фаталната доза.
	— Благодаря. Ай! Барума е един от вашите северни демони, кълна се.
	— Най-малкото е син на един от тях.
	С голямо усилие Бриндемо вдигна глава и впери поглед в очите на Саламандър.
	— Ти! — просъска търговецът. — Ти не си един от тях, нали?
	— Един от кои?
	Бриндемо се отпусна назад, задъхан от усилието си, и погледна встрани. Саламандър нежно се усмихна.
	— Няма да измъквам истини от теб, приятелю. Ако имаш предвид онова, което подозирам, положително ще те убият. Но в замяна няма да ти кажа и думичка за себе си, за да не са в състояние да я измъкнат от теб.
	— Сделката е добра — за момент Бриндемо остана да лежи неподвижен, събирайки сили отново да заговори. — Ако можеш, задоволи любопитството на един болен човек, добри човече. Варварчето, онзи, когото наричаха Талиейсин, кой е всъщност той?
	— Не ти ли каза?
	— Не знаеше. Паметта му си беше отишла, напълно отишла.
	Джил промърмори неволно мръсна псувня.
	— Разбирам — Саламандър стана мрачен. — Е, добре, приятелю, ти си имал честта да храниш много важен човек. Той е Родри Мелуейд, гуербрет Аберуин, отвлечен и продаден от враговете си.
	Бриндемо издаде дълбок, хъркащ звук, задави се и се закашля. Докато се гърчеше в спазми, от порите му бликна пот.
	— Успокой се — рече му Саламандър. — Не ти е била известна истината и затова няма да те сполети по-голяма беда. Приемам, че знаеш къде е Аберуин.
	— Не зная — Бриндемо едва успя, давейки се, да изрече думите си. — Няма значение. Зная какво е гуербрет. Ай, ай, ай.
	— Този Барума — обърна се Джил към сина на Бриндемо. — Кажи ми как изглежда. Баща ти не може да говори вече. Трябва да си почине.
	— Той е дебел мъж, според мен на вашия език бихте казали пълен човек. Много, много странна кожа, много гладка, а черната му коса и брада винаги лъщят и са намазани с мазнина. Освен това носи сребърна щипка за брада, а очите му са като на змия, много тесни, лъскави и зли.
	— Какво си спомняш за роба на име Талиейсин? — обърна се Саламандър към момчето. — Казвай всичко, което знаеш.
	— Не зная много, сър. Смятахме, че е благородник, защото се движеше като боец с нож, а всички ваши лордове са воини. Спомни си, че е бил нещо, наречено сребърен кинжал, но нищо друго за себе си — той погледна към баща си, който прошепна името на Зандар. — О, точно така, керванът. Отиваше на юг. Беше преди десет дни. Зандар обикаля всички села и местности до южния бряг. Продава подправки на готвачите — замисли се за момент, очевидно борейки се с недотам познатия му език. — Името на наркотика на вашия език е… хъм, точно така, опиум! Барума му беше давал опиум. Освен това Талиейсин беше много отслабнал, когато го купихме.
	— Барума ще плати за всичко това — рече тихо Джил. — Ще плаща и плаща, и плаща, докато започне да скимти, да пищи и да ме моли да го убия, за да сложа край на мъките му.
	— Джил! — Саламандър ахна искрено шокиран.
	Бриндемо се засмя и смехът му прозвуча като мъчителен шепот.
	— Имаш моята благословия, момиче — прошепна той. — Най-смирената ми и честна благословия.
	Саламандър тръгна към вратата, сетне се обърна и погледна отново Бриндемо.
	— И един последен въпрос. Защо ти причини това Барума?
	— Не му се подчиних. Каза ми да продам Талиейсин в мините или на галерите. Вместо това го продадох на добър господар.
	— Разбирам. Е, добре, това милостиво дело ти е струвало скъпо, но аз ти благодаря за него.
	През целия път на връщане към хана Джил пламтеше от ярост и това се предаде на нейното зрение, докато наистина започна да й се струва, че по улиците пред тях танцуват колони от пламък. Саламандър не каза нищо, докато не се върнаха в стаята си и не залостиха здраво вратата зад себе си, но непрекъснато й хвърляше тревожни погледи. Веднъж озовали се вътре, я сграбчи за раменете и разтърси.
	— Стига вече! Дори не зная какво правиш, но веднага го прекрати! Усещам как от теб се излива мощ.
	— Аз просто… ами отново виждах разни неща. Не зная как да го спра.
	Разтърсването и съвсем действителният му страх вече бяха върнали внезапно съзнанието й към по-нормално състояние. Всичко в стаята продължаваше да сияе със сребриста енергия, но пламъците ги нямаше.
	— Тогава въобще не започвай! — Саламандър я пусна. — Джил, прекалено много си потънала в тежки размисли и трябва да имаш предвид, че наистина не те виня за това. Но… е, как да ти обясня? Така привличаш сила, защото, колкото и да го отричаш, имаш деомерско съзнание. Повечето хора в подобно състояние виждат картини или чуват гласа, който смятат за своето аз, но това си остава там, където му е мястото, в съзнанието. Когато тази сурова сила се излее в теб, ти започваш да виждаш картини и всичко останало извън съзнанието си, нали?
	— Така е — тя направи признанието с неудоволствие. — Видях по улицата пред нас да тече огън.
	— Е, добре, това е дяволски опасно. Ние, деомерците, също виждаме образи и работим с тях, но сме се научили да ги контролираме. Ако продължаваш да се луташ така слепешката, можеш да полудееш напълно и окончателно. Около теб по собствена воля ще идват и ще си отиват образи и няма да си в състояние да ги спреш.
	При мисълта за такава възможност Джил се смрази, тъй като и сега едва ги контролираше. Саламандър въздъхна драматично и се просна на тапицирания диван.
	— Храна — рече внезапно той. — Когато човек яде, това обикновено помага. Ужасно трудно е да правиш какъвто и да е деомер на пълен стомах. Пиенето също притъпява съзнанието. Но се съмнявам дали ще е достатъчно. Нямам право да се занимавам с подобни работи, но ще трябва да те науча на някои чирашки номера в областта на възвишеното изкуство.
	— А какво те кара да смяташ, че искам да ги науча?
	— Твоето елементарно желание да останеш със здравия си разум и жива, ето какво. Не ставай глупава, Джил! Ти приличаш на ранен човек, който се страхува и не позволява на хирурга да спре кървенето му, защото от притискането на раната може да го заболи — замлъкна и започна да разглежда въздуха около нея. — Добре, сега си прекалено напрегната, за да се опитвам да ти преподавам урок. А какво всъщност ще кажеш да хапнем? Великият Крисело умира от глад. Ако нямаш нищо против да приемеш образа на красива варварска прислужничка, слез долу и поръчай на ханджията да изпрати поднос с меса и плодове. А също и шише с вино.
	— И аз съм гладна — рече Джил и се насили да се усмихне. — О, могъщи майсторе на тайнственото изкуство!
	Саламандър наистина се оказа прав за въздействието на храната върху нейното състояние. Още щом хапна няколко парченца месо и препечен хляб, почувства определена промяна — едно притъпяване, както го нарече той, от което имаше такава голяма необходимост. Цветовете в стаята продължаваха да й се струват необикновено ярки, но постоянното трептене изчезна. Две чаши сладко бяло вино окончателно ликвидираха неволното й състояние на деомер.
	— Кога тръгваме на път? — попита тя. — Нямам нищо против да потеглим сутринта, да речем, когато отварят градските порти на разсъмване.
	— Зная, че пламтиш от нетърпение, Джил, гургулице моя, но трябва да помислим какво ще направи по-нататък Зандар, принцът на търговията с подправки. Може да се е насочил към дома си в Данмара, а може и да пътува нагоре-надолу из страната, отървавайки се от стоките си с помощта на настроената за покупки общественост. Ако е така, бихме могли да вървим в една посока, когато той е тръгнал в друга. Ако отидем в Данмара и го изчакаме, нищо чудно да висим там със седмици. От друга страна, не можем да седим тук, без да правим нещо, докато зли магьосници кроят пъклени планове, вършат злини или просто манипулират. Накъдето и да тръгнем, ще трябва да пътуваме бавно, да спираме често за представления, както подобава на изпълнители, за каквито минаваме.
	— Е, прав си. Трябва все пак да посъберем малко пари, преди да отидем където и да е. Не мога да си представя колко много си похарчил.
	— Добрите коне не са евтини в тази изключителна и изискана страна.
	— А ние все още ги нямаме, нещастни прахоснико. Хубаво ще е представлението ни тази вечер да мине добре или съвсем сме загазили.
	От неколцина жонгльори Саламандър беше научил, че всеки изпълнител е свободен да дава представление на обществените площади, стига да предаде на хората на архонта една четвърт от полученото. Когато се стъмни, те помъкнаха новопридобития си сценичен реквизит на пазара, който току-що започваше отново да се оживява в хладовината. Сред ярките чадъри и знамена проблясваха фенери и хвърляха цветни сенки върху белите сгради, докато търговците и клиентите им стояха на малки групички, говореха, шегуваха се, отпиваха вино от чашите си и похапваха закуски, които представляваха подправени зеленчуци, завити в прясно изпечени тънки питки. След като поразпитаха насам-натам, Джил и Саламандър се настаниха на една тераса пред обществена сграда, до която се стигаше по стълбище. Джил сложи дървени въглища в мангалите и ги поръси с благовония, а в това време Саламандър просна шарения килим, сетне взе сърмената драперия и започна да прави номера с нея, като я караше да пърха във въздуха и да улавя светлината или пък внезапно да се вкоравява и да се издува като платно на вятъра. Под тях започнаха да се събират хора.
	— Аз съм Крисело, Варварският магьосник от Далечния север. Гледайте чудесата, които правя, и се смайвайте! — той подхвърли драперията за последен път, сетне я остави да падне върху стъпалата. — Двамата с Джилиана, моята прекрасна варварска асистентка, сме дошли отдалеч, от другата страна на моретата, от чудното кралство Девери, за да ви забавляваме и объркваме с магия, каквато вашият иначе прекрасен град не е виждал.
	В основата на стълбището вече се бяха насъбрали петдесетина души. Саламандър вдигна бавно ръка и посочи към първия мангал. Пламъкът избухна в ароматна кула, сетне се сниши и остави въглищата да горят червени, а благовонните смоли да пушат. Тълпата зяпна откровено изненадана, притичаха и други хора. Саламандър изчака публиката да се умири и едва тогава запали втория мангал.
	— Да продължавам ли със скромното си представление, о, добри жители на Милетон?
	Публиката се разсмя, хората бръкнаха в кесиите си и хвърлиха дъжд от медни монети. Джил ги събра и зае място встрани. Сивото гномче изпълни възбудено някаква джига, сетне скочи на рамото й и се приготви да гледа. В същото време всевъзможни Диви заприиждаха на импровизираната сцена и се трупаха около Саламандър.
	Саламандър извади дълъг копринен шарф от въздуха (или поне така изглеждаше) и започна да върши обикновени номера, които бяха по силите на всеки илюзионист. Шарфът изчезна и се появи от косите на Джил; сетне заприлича на птица, която кацна на рамото му; раздели го на три, развъртя парчетата около главата си, после ги показа, но по някакъв тайнствен начин се бяха навързали в едно. През цялото време пееше откъси от различни плачливи елфически бойни напеви, деверийски балади и откъси на някакъв гърлен език, който според Джил би могъл да е джуджешки. След няколко минути премина към фокуси със сребърни монети. И отново това бяха обикновени панаирджийски номера. Искаше да внуши на публиката, че е само изпълнител и нищо повече, да посее в съзнанието им представата, че за всичко, което виждат, трябва да има някакво рационално обяснение.
	Накрая, когато зрителите започнаха да стават нетърпеливи, Саламандър разпери ръце и от въздуха се посипаха многоцветни искри. Докато падаха, образуваха две дъги; публиката закрещя и се струпа по-близо. На трептящата светлина зрителите приличаха на море от потни лица. Надавайки вик на елфическо задоволство, Саламандър накара през сцената да се понесат големи червено-зелени вълни на сребърни и златни петна, които бяха последвани от миниатюрни светкавици и гръмотевици. Представлението продължаваше ли, продължаваше: взривяваха се цветя от многоцветна светлина, сипеха се лилави каскади, а публиката въздишаше и си поемаше рязко дъх, докато Саламандър редуваше песните с шеги. Когато съобщи, че вече се е поизморил, зрителите хвърлиха друг дъжд от монети, като повечето от тях бяха сребърни, а тук-там имаше и златни. След като изпълни няколко жонгльорски номера с кокоши яйца, той поднесе на публиката още една поредица действителни магии, сетне оповести, че този път наистина се е уморил и представлението свършва. И отново към тях полетяха много монети.
	Публиката започна бавно да се разотива и зрителите продължаваха да обсъждат видяното, а един от хората на архонта — на бузата му беше нарисуван гербът на града — дойде да прибере полагаемата се на бюджета част. Докато Джил навиваше килима и сгъваше сърмата, Саламандър седна с чиновника близо до единия от мангалите, за да преброят събраното.
	— Това беше най-доброто представление, което съм виждал от година, магьоснико. Кажи ми как го правиш? Някакъв барут ли има в тези мангали?
	— О, съвсем не. Всичко е истинска магия, на каквато ни учат във варварските кралства.
	— Е, не е честно от моя страна да си пъхам носа в тайните ти. Ако знаех как правиш номерата си, нямаше да се забавлявам така. И все пак се обзалагам, че тази твоя асистентка пръсва най-различни химикали, докато всички те гледат как жонглираш. Виждам, че по робата ти има хубави дълбоки джобове.
	Саламандър просто се усмихна, но Дивите се начумериха и изплезиха езичета, сякаш се питаха как човек може да е толкова сляп.
	Събраха толкова много пари, че Саламандър злорадстваше през целия път към хана. Когато се прибраха в покоите си, започна да танцува елфически танци, тананикайки елфически мелодии с отхвърлена назад глава и вдигнати неподвижно на височината на раменете ръце; поклащаше се и потропваше сред купищата сценичен реквизит по пода. Джил не можа да не се посмее заедно с него.
	— Това ти доставя удоволствие — рече тя. — Всички тези изпълнени с обожание женски очи, вдигнати към теб.
	— Разбира се — той спря, леко задъхан. — Слушай, какво ще кажеш, о, прекрасна варварска прислужнице, дали да не грабнеш шепа от тези монети и да не отидеш да купиш кана с вино? Великият Крисело гори от жажда, а трябва и да отпразнуваме успеха на нашата военна хитрост.
	И все пак, когато виното беше донесено и налято, тя установи, че отново мисли за Родри, питайки се дали е в безопасност, дали някога ще й прости, дори да успеят и го спасят.
	— Отново потъна в мрачни мисли — обади се внезапно Саламандър. — Това не носи никаква полза на никого.
	— О, зная го, но нямам капчица елфическа кръв и никак не мога да съм безсърдечна.
	— Какъв лош език! Я слушай! Ако наистина бях безсърдечен, щях ли да тичам из цял Бардек да търся Родри?
	— Нямаше. О, прости ми, наистина съжалявам. Просто съм разнебитена.
	— Разбира се — той взе каната и намръщен се загледа в нея. — Почти е празна. След малко ще отида да купя още, но първо ще изпием каквото е останало. По този начин поне ще сме се насладили на последната чаша, ако магазинът е затворен или си счупя врата по несигурните стъпала на нашия ханджия. Така правят елфите, Джил, и нима смяташ, че е безсърдечно да се радваш днес, след като никой не знае какво зло може да му донесе утрешният ден?
	— Не е. Би трябвало да съм благодарна, че двамата с Родри сме прекарали толкова хубави мигове, дори ако ме засипе с презрение, когато се срещнем.
	— Няма да те презре! Хъм, съдейки по мрачния ти поглед, ако продължа да приказвам, ще ме удушиш, което ще попречи много на нашите планове. Великият Крисело ще направи върховна саможертва и ще си държи езика зад зъбите.


	Тъй като спираше във всеки град и село, на кервана му бяха необходими няколко седмици, за да стигне до Дарадион, град под южния връх на Бардекина. Оттам, както научи Родри, щяха да вземат един от специалните шлепове за кервани (които напомняха повече кораби за добитък, отколкото платноходи), за да стигнат до остров Мартина и техния роден Данмара. Пристигнаха в пристанищния град тъкмо преди залез и затова устроиха лагер извън северните порти, на общественото място за стануване. Докато връзваха животните, към тях се присъедини малък керван, в състава на който имаше младеж, облечен в скъпа бяла туника на златни и пурпурни райета, с тока от чисто златна корона. Водеше със себе си момче, което приличаше на личен роб, и три мулета, натоварени, както се оказа, с личен багаж. Зандар приветства младежа — Помейо — като стар приятел и го покани край огъня на вечеря.
	След като се нахраниха, Зандар накара Родри да донесе кана с вино и да налее на всички. Докато работеше, той забеляза, че Помейо го наблюдава, и разбра защо след няколко минути, когато онзи се обърна към Зандар.
	— Деверийският роб? Колко ще искаш за него?
	— Всъщност мислех да го задържа. Той разбира от коне.
	— Скъпи ми стари приятелю, никога не си бил човек с нюх, нали? Наистина ли ще държиш такова ефектно нещенце в обора? Мога да си представя безкрайно по-подходящи начини да бъде използван. Ще ти дам трийсет зотара.
	— Не ми е за продаване.
	— Тогава петдесет.
	— Не се пазаря. Истина ти казвам.
	За момент Помейо се поколеба дали да не се разсърди, нацупен като дете, на което никога не са отказвани дреболии или играчки. След това бръкна в туниката си, измъкна кесия, в която дрънкаше много злато, и извади отвътре огромна монета — един от приказните бардекски зиали, който струваше номинално сто зотара, но тъй като беше изключителна рядкост, вървеше малко по-скъпо при сделки. Останалите свободни хора сдържаха дъха си, но Зандар просто сви рамене. Помейо се намръщи още повече.
	— Да се славят крилете на Бащата на вълните! — Зандар му се усмихна. Усмивката трябваше да мине за знак на помирение, но се получи изпълнена с подозрение. — Всъщност за какво ти е притрябвал, че да си готов да платиш толкова много?
	И Родри се питаше същото.
	— Като подарък за една много важна приятелка. Убеден съм, че ще изпадне във възторг от това, че на входната й врата ще стои екзотичен варварин.
	— Охо — Зандар изведнъж се засмя. — Значи продължаваш да ухажваш вдовицата Алейна, така ли?
	— Не разбирам защо ти е толкова смешно, но отговорът е да, всъщност отивам да я посетя.
	— А за да хванеш в капана богата жена, ти трябва богат подарък, така ли?
	Помейо отвърна с бардекска фраза, която Родри не знаеше, макар и да се досети за общото й звучене по това, че останалите едновременно трепнаха и се закискаха. Ухилен, Зандар стана, даде знак на Родри да го последва и се отдалечи на няколко крачки.
	— Наистина ми е странно, че трябва да се оправдавам пред роб, но започнах да те харесвам, момчето ми. Ще приема предложението, защото според мен по този начин ще си в по-голяма безопасност. Всеки може да открие, че живея в Данмара. Откъде да зная дали хората, които искаха да те спипат, не стоят и не чакат да им влезеш в капана. По този начин много ще ги объркаме. Освен това в къщата на вдовицата Алейна ще живееш добре и ще имаш много възможности да печелиш бакшиши. Не пропилявай парите на комар и за пиене и рано или късно ще можеш да се откупиш — той плесна Родри приятелски по рамото. — Пожелавам ти късмет.
	Заради Зандар Родри се насили да се усмихне, но вътрешно кипеше при мисълта, че ще послужи за подарък на жена. Ако положението му позволяваше да го направи, щеше да псува много дълго време.
	Към сделката Зандар добави коня, язден от Родри; дрехите и одеялата, които беше използвал. Докато му помагаше да премести багажа в лагера на новия си господар, младото момче роб Мико не спираше да говори, при това бързо, така че Родри успя да разбере само половината от казаното. Схвана обаче, че Помейо бил труден човек, склонен да бие робите си, ако не правели нещата точно така, както е наредил. Осъзна, че ако иска да се озове в домакинството на вдовицата, ще трябва здраво да се сдържа; отвърнеше ли на удара, щеше да изпита бичовете на архонта. Не можеше да си спомни конкретно защо, но знаеше, че никога преди не се е сдържал и нямаше да му е лесно.
	По-късно същата вечер Помейо напусна лагера на Зандар и се върна при собствения си огън. Докато Мико решеше косата на господаря си и му сваляше боите за през нощта, Помейо изнесе на Родри кратка лекция на забележително добър деверийски. Оказа се, че е пътувал няколко пъти до Девери по търговия с чичовците си.
	— И така, елдидец значи и продаден като роб на островите? Зандар ми каза, че ставало въпрос за дългове на комар, но се съмнявам. Разбира се, това не чини и свинска пръдня, стига отсега нататък да се държиш добре.
	— А имам ли някакъв избор?
	— Никакъв, разбира се. Сега слушай какво. Ще отидеш на чудесно място, в сравнение с което вашите варварски дънове приличат на кочини. Ще имаш точно определени задължения и други роби, които ще имат грижата да ги изпълняваш правилно. Ако науча, че създаваш и най-малките неприятности на госпожа Алейна, лично ще те бия с бич. Разбираш ли ме?
	— Разбирам, господарю.
	Родри кимаше, изпълнен с уважение, докато в същото време мислеше как да удуши Помейо и да остави тялото му край пътя. Глезеното попикано подобие на истински мъж! На лов за богати вдовици! Да се надяваме, че бедната старица ще има достатъчно ум в главата си да го разбере що за змия е!


	— Знаеш ли каква е цялата тайна на деомера? — попита внезапно Саламандър. — Да създаваш картини в съзнанието си. Само това и почти нищо друго — да създаваш каквито трябва картини и да казваш съответните думи, които вървят с тях. Как ти се струва?
	Сепната, Джил вдигна поглед от закуската си.
	— Сигурен ли си, че не се шегуваш с мен?
	— Не се шегувам, макар и нищо чудно да ти звучи така. Има една книга, която всички изучаваме — в края на краищата ще трябва да се научиш да четеш, гълъбчето ми, — която е известна като „Тайната книга на Кадуалон Друида“, макар да са ми казвали, че била кратки пасажи и афоризми, нахвърляни от различни майстори на деомера в течение на годините. Но както и да е, в момента от нея ми идва наум едно нещо: „Можеш да отидеш на пазара и, също като гертдин, на висок глас да проповядваш тайните на деомера и никой няма ни най-малко да помъдрее.“ Знаеш ли защо? Защото е толкова просто, че всички ще се присмеят. Или за да съм точен: просто за описване, дяволски трудно за правене.
	— Ще призная, че се боря с порива да ти се присмея, ако говориш само за поредица от картини.
	— Аха, разпознавам предизвикателството, когато ми бъде хвърлено. Много добре — той вдигна своя пищно украсен със скъпоценни камъни нож за маса. — Погледни това за момент. Сетне си затвори очите. Опитай се да го видиш също така ясно, както би го видяла с отворени очи, нещо като запомнена картина.
	Джил впери продължително очи в кинжала, но го направи с празен поглед, сякаш можеше да го попие, тъй както парцалът попива разлято пиво. Щом затвори очи, образът изчезна и колкото и да се бореше с паметта си, не успя да възстанови ясна картина. Изруга, погледна отново и този път активно се опита да си спомни подробностите, но можа да запази само най-общо впечатление, не виждаше кинжала, а по-скоро подобна на кинжал форма.
	— По-трудно е, отколкото звучи, нали? — Саламандър се смееше на нейния неуспех.
	— Така е.
	— Когато свършиш чирашката си работа, ще си в състояние да влезеш в една стая, която преди не си виждала, да останеш там само няколко минути и въпреки това ще можеш да извикаш картината на стаята съвсем ясно и ще си готова да се закълнеш, че се намираш в нея. Освен това, преди да си свършила работата, ще я проклинаш, защото да се научиш да боравиш с образи, е най-скучното нещо на този свят. Гледай на него като на изпитание, мъничка ми чинке. Бардовете разказват, че за да постигне деомерско майсторство, човек трябва да понесе тайнствени изпитания както сурови, така и наситени, но готова ли си да ти стане досадно до смърт? Това е истинското изпитание за всеки чирак.
	— Когато баща ми ме учеше да въртя меча, стигаше дотам, че накрая ми се щеше да се разплача. Хвърлял ли си се отново и отново срещу бала сено на горещото слънце? Имаше дни, когато го правех по сто пъти, а той стоеше и критикуваше стойката ми, положението на ръката и какво ли още не.
	— Богове, съмнявам се, че в мое лице ще намериш суров учител, какъвто е бил Кълин от Кермор. Да видим сега. Някак си е по-лесно да се започне с картина, отколкото с твърд предмет. Можем да потърсим на пазара изрисуван свитък.
	— О, я стига, да не очакваш на пазара в Милетон да намерим случайно някоя книга за деомер, а?
	— Разбира се, че не очаквам, но пък и няма да търся подобна рядкост. Имаме нужда от нещо такова, което жената на търговец би сложила в приемната си, за да забавлява гостенки — малък свитък с четири-пет оцветени рисунки на него, може би картини на прочути храмове или крайбрежни изгледи — такива едни най-обикновени работи. Обучени роби ги копират със стотици, затова едва ли ще ни е трудно да открием някоя подходяща. Необходима е достатъчно сложна картинка, за да държи съзнанието ти будно, докато правиш гадните упражнения.
	— Както кажеш. А какво идва, след като се научиш да задържаш картини в съзнанието си?
	— О, продължаваме с основната работа. Може би ще започнем с промяна на някои подробности в картината, която мислено виждаш: добавяш облаци на небето или, да речем, дърво. След това, чакай сега… Ами, ъ-ъ… в последна сметка трябва да си представиш, че се намираш в самата картина и оглеждаш различните и части… Зная, че правехме това — думите му увиснаха във въздуха.
	— Всъщност не си спомняш всичко, нали?
	— Ако желаеш, можеш да ме наречеш загубен и съвсем лекомислен елф, тъй като за съжаление, за зла беда и така нататък говориш истината. Но си спомням началния ритуал на прокуждане, а това е наистина важно за човек в твоето душевно състояние.
	— Е, добре тогава. Какъв е той?
	— Нямаме време да се занимаваме с него точно сега. Ако ще купуваме коне, трябва да отидем на пазара, преди да е затворил по пладне, затова да почакаме, докато тръгнем на път. Но ми напомни да ти го покажа!
	На Джил й дойде на ума, че обучението по деомер при Саламандър щеше да има свои забавни страни.
	Преди да отидат на пазара, Саламандър извърши обикновеното си утринно сканиране. С присвити очи и напълно съсредоточено лице, наведен над нажежените въглени в мангала, той се загледа в необикновените образи, които се движеха сред тях. Изведнъж се усмихна и зашепна.
	— Най-сетне! Той се приближава към град, гургулице моя, така че можем — чакай, чакай, какво е това? Ледовете на ада и всички гадни телесни течности! Родри е бил отново продаден! Проклятие! Виждам го да язди зад нов господар — замълча продължително. — Аха, най-сетне! Влизат в портите на града, виждам герба, о, радост, о, възторг, великолепния градски герб! Дарадион, долу на южния бряг. Ох, о, богове! Проклети да са, проклет да съм и аз, шарка да ни тръшне и па`рите на миазмата да ни обвият всичките! Отиват на пристанището. О, мили, мили мои богове, не на кораб! — Издаде някакъв прегракнал звук с гърлото си, сетне продължи да гледа мълчаливо още дълго. — Нека топките на Адовия властелин атрофират и да му паднат! Този скапан глупак се пазари със собственик на кораб за някакво пътуване! — Отметна глава, вдигна очи и изтри видението. — Поне успях да прочета името на кораба. То е „Сивият керкенез“, така че ще можем да попитаме началника на пристанището закъде е заминал.
	— Когато стигнем там. О, богове, на какво разстояние е това място?
	— Повече от две седмици езда за съжаление. Имаме прекрасния избор да пътуваме направо и бавно през планините или по околен път, но по-бързо покрай брега. Няма да мога да сканирам, докато те пътуват, поради…
	— Проклетите първични… какво беше там… воали от астрална сила?
	— Това откъде го знаеш?
	— Самият ти ми го каза, глупчо.
	— Не бъди толкова проклета. Виж какво, поне ще знаем, че сме на вярна следа. Можехме да бродим и въобще да се мотаем безцелно насам-натам.
	— Прав си и ме извини, задето ти се озъбих. Просто защото този негов нов собственик може да го заведе боговете знаят къде.
	Чертите на Саламандър се отпуснаха в отчаяние, подобно омекнал восък.
	— За съжаление си право, орленце мое мъничко. За щастие през защитеното Вътрешно море цяла година пътуват кораби, така че ще можем да ги последваме, където и да отидат. Достатъчно сме се бавили. Хайде да си събираме багажа и да насочим стъпките си към великолепния Дарадион, който има платна вместо крила и т.н. Милетон достатъчно дълго се е наслаждавал на удоволствието от нашето присъствие.


	По време на бавното плаване по Вътрешното море до остров Суртина Родри беше настанен в трюма, при конете и мулетата, но му позволяваха да се качва на борда за храна. Той нямаше нищо против, защото така можеше да мисли далеч от Помейо с неговия злобен характер. Или поне се опитваше; повечето време спеше, дремеше в топлата слама, а около него Дивите се трупаха като глутница кучета. Хрумна му, че вероятно е бил воин, защото тялото използваше всяка възможност да натрупа сън. Но колкото и да се стараеше, прозрението не му дойде отново.
	Слязоха от кораба в Рахатон и още два дни яздиха на северозапад към планинския град Вилинт, където живееше вдовицата Алейна. Помейо беше толкова нагъл и претенциозен, че когато най-сетне стигнаха там, Родри беше дошъл до заключението, че срамът да бъде поднесен в дар на жена ще му се стори нещо дребно в сравнение с удоволствието да се отърве от него.
	Вилинт с чистите си бели мазилки на стените и цъфнали дървета беше разхвърлян по група възвишения и обкръжен със стени от розов камък. Помейо плати таксата при градските врати и поведе миниатюрния си керван към дълъг нисък хан в центъра на града, където нае апартамент. Основната стая беше постлана със сини и зелени плочки, а в центъра й мързеливо плискаше водоскок. Двама роби изнесоха планините от багаж, сетне Помейо даде на Мико поредица от заповеди, докато Родри разгъна върху леглото неговите бродирани одеяла на мястото на обикновените завивки на ханджията.
	— Отивам на пазара — рече господарят. — Родри, прави каквото ти каже момчето.
	Заповедите на Мико бяха съвсем добре дошли. Очевидно господарят му се готвеше да го подари още същата вечер и желаеше той да има представителен вид. Родри беше повече от готов да слезе в ъгъла на банята, отделен за робите, и за първи път от седмици да се изкъпе както трябва. Дори позволи на момчето да му подстриже косата с минимум мърморене. Помейо се върна от пазара скоро след това, а когато няколко минути по-късно пристигна един роб с товар от покупки, Родри забеляза с известен интерес, че господарят наистина даде две медни монети бакшиш на човека. Той порови из пакетите, сетне подхвърли единия на Родри.
	— Облечи това. Няма да си голям подарък с твоите дрехи, целите напоени с конска пот.
	Вътре имаше обикновена на вид, но висококачествена бяла туника и нов чифт сандали, гребен за косата и, за голяма изненада на Родри, хубав бронзов бръснач в обикновен калъф.
	— Е, ще трябва да се бръснеш всеки ден — рече господарят, очевидно забелязал изненадата на Родри, тъй като не му минаваше през ума, че дава на един роб потенциално оръжие. — Като домашен роб от теб ще се иска да се поддържаш чист, а не да се валяш като варварин сред животните. По всяко време говори смирено и изпълнявай точно онова, което ти казва шамбеланът. Ако аз не съм там да те набия с бич, ще го направи деверът й. И се опитай да оправиш това деверийско поведение на масата, чу ли? Другите й роби са цивилизовани хора и трябва да се хранят заедно с теб.
	Напуснаха хана веднага след залез. Понесъл фенер, Мико вървеше няколко крачки напред по широки прави улици, обточени с палмови и жасминови дървета. Минаха през пазарния площад, където започваха да палят светилници, които премигваха като вечерни звезди, сетне изкачиха една стръмнина и стигнаха до друг квартал. Там, зад измазани с бяла мазилка стени, сред просторни дворове, се издигаха огромни къщи. Трудно можеше да види ясно на светлината на фенера, но успя да различи сложни стенописи, нарисувани върху всяка от тях. Накрая стигнаха до стена с изрисувана върху нея селска сцена, която имаше за фон къщичка с истински дървен под. Помейо подвикна, отвори възрастен роб и ги въведе вътре.
	В предния двор сред сплетен жасмин и прецъфтели рози струеше и плискаше водоскок. Самата къща, правоъгълна, с чифт кръстосани весла отпред, се издигаше в дъното. При постлания с плочки главен вход им се поклони ниско робиня, която ги отведе през фоайето в голяма, проветрива стая с под в синьо и бяло. По стените изкусно бяха изрисувани клони, листа и птици с ярки пера, сякаш помещението се намираше в гора, при това високо по дърветата. Дузини маслени светилници сияеха в ниши и върху полици, хвърляйки отблясъци по сребърни дреболии и стъклени вази с цветя. В единия край имаше нисък подиум, отрупан с кадифени възглавници. На тях се беше отпуснала една от най-красивите жени, които Родри бе виждал в живота си.
	Не беше много висока, но стройна. Кожата й с цвят на мед изпъкваше върху фона на черната коса, която се къдреше плътно около лице с безукорен овал. Огромните й тъмни очи наблюдаваха Помейо с точно необходимата доза подигравателно презрение, докато дългите тънки пръсти си играеха с копринен шарф. На светлината на лампите приличаше на момиче, но съдейки по движенията и израза на очите, Родри реши, че трябва отдавна да е надхвърлила трийсетте. Помейо удари Родри с юмрук, за да го накара да коленичи пред подиума, сетне започна дълга и цветиста реч, която всъщност се свеждаше до това, че скромният му дар бил недостоен за голямата й красота. През ума на Родри мина мисълта: „Значи това е бедната стара вдовица, така ли?“ Той намери сили у себе си отчасти да прости на временния си господар. Тихичко смеейки се, Алейна хвърли шарфа настрана и стана да огледа Родри.
	— О, колко мило! За мен ли е той? Не трябваше да го правите!
	Помейо приседна на края на подиума и арогантните му черти се разтвориха в обезумяла от любов глуповата усмивка. Алейна потупа Родри по главата като куче, изкиска се, когато вдигна нежната си кафява ръка, за да я сравни с цвета на неговата кожа, сетне подвикна на слугинята да донесе светилник. Двете впериха поглед в очите му.
	— Виж, Дисна! — рече господарката. — Те са сини.
	Когато Дисна се изкиска на свой ред и му хвърли кос поглед, Родри осъзна, първо, че робинята беше почти толкова красива, колкото господарката, и второ, че може би ще намери някакво утешение в робството си. Алейна се обърна към Помейо и му поднесе ръка да я целуне. Очевидно подаръкът пожъна голям успех.
	Мико остана да налива вино на господарите, а Родри последва Дисна в огромната кухня, покрита с кафяви и червени плочки. В единия й край имаше кирпичено огнище, където три жени работеха усилено, за да приготвят вечерята, а в другия — куп гърнета и дървени бурета. Между тях бе разположена ниска маса, която, макар и леко надрана, не отстъпваше на много маси в залите на деверийски лордове. До нея седяха изпълнен с достойнство мъж на около шейсет и момче на около дванайсет години. Заливайки се в кикот, който предизвика остра забележка от възрастния човек, Дисна обясни кой е Родри. Мъжът стана и му се усмихна сдържано, мило.
	— Казвам се Порто и в Девери, струва ми се, бихте ме нарекли шамбелан. Тук ме наричат вареко. Не го забравяй!
	— Да, господине — Родри познаваше властта, когато тя прозвучеше в гласа на човека. — Казвам се Родри.
	— Хубаво. Не ми създавай неприятности и ти самият няма да имаш неприятности. Разбра ли ме?
	— Да, господине.
	— Много добре. Е, и без това имаме нужда от още един мъж. Ела с мен.
	Качиха се по тясна, извита стълба на най-горния етаж, под покрива, където жегата от деня продължаваше да се усеща: задушно и спарено. От едната страна на коридора беше стаята на жените, от другата — на мъжете, с четири тесни одъра, разположени в ниши. Само на два имаше одеяла, но Порто се разрови в дървен сандък, извади още две и ги подхвърли върху едното от празните легла. Жестовете му бяха по някакъв странен начин толкова познати, че Родри се опита да си спомни нещо, без съмнение място — или не, поредица от места, до голяма степен едни и същи. Накрая тръсна глава и се отказа. Порто го гледаше внимателно.
	— Не се ли чувстваш добре?
	— Извинявайте. Просто от горещината. Все още не съм свикнал с нея.
	— Горещина ли? — Старецът направи пауза и се усмихна. — Почти е зима, момче. Ако искаш горещина, почакай да дойде лятото.
	Родри прекара остатъка от вечерта в кухнята. След като сервираха вечерята първо на Алейна и Помейо, сетне на робите, той извади вода от кладенеца вън и помогна да измият съдовете за готвене под внимателното наблюдение на готвачката. Веднага осъзна, че Винсима е втори център на власт сред робите. Жена на петдесет години, с толкова тъмна кожа, че лъщеше в кафяво-черно, тя беше висока, с широки бедра, мускулести като на воин ръце и съответните рефлекси. Веднъж, когато младото момче каза нещо нахално, тя го цапна толкова силно по главата с дървена лъжица, че то извика от болка. Погледът, който хвърли на Родри, говореше, че ако не внимава, следващият ще е той.
	След като свършиха работата, всички насядаха около масата, за да обсъдят събитията от деня. От време на време прозвънтяваше малко звънче, с което господарката викаше Дисна да донесе още вино или поднос със сладкиши. Когато се върнеше, тя докладваше какво става в другото помещение. Очевидно никой от робите не искаше Алейна да се ожени за Помейо; след като в продължение на няколко дни бе търпял този човек, Родри нямаше как да не се съгласи. Постепенно научи имената на всички и започна да установява йерархията в домакинството. На върха стояха Порто и Винсима, макар че Дисна, която се радваше на лично благоволение, имаше известна независимост. Най-долу в стълбицата бяха носачите, четирима млади мъже, които живееха зад къщата и ги хранеха навън като кучета. Родри изпита пълен шок по повод на момчето, което се казваше Сион и се оказа личен роб на Порто. Купен с парите от бакшиши, той вършеше работата, която не беше по вкуса на Порто, като например да лъска огромната колекция от сребърни фигурки на животни на господарката. Родри просто не проумяваше как един роб може да притежава друг, но от разговора му стана ясно, че тази, както й казваха, служба е нещо съвсем обикновено.
	На няколко пъти Родри улавя Порто, че го изучава, защото беше нов и следователно неизвестна величина в тази сложна йерархична система. Домоуправителят положително се питаше дали ще се окаже добър работник или размирник. В това проучване имаше нещо толкова познато, че докато се опитваше да спи на новото си, тясно и на буци легло, Родри се чудеше откъде го помни. Изведнъж на повърхността на съзнанието му изплава парче памет и му донесе поток от информация. По същия начин го оглеждаха капитаните на бойните отряди, когато беше сребърен кинжал в Девери. Спомни си няколко лица, няколко имена, дори и няколко дъна, в които беше престоявал за кратко време. Информацията толкова го развълнува, че остана буден половината от нощта, за да я предъвква.
	За нещастие Порто го събуди точно на зазоряване. Прозявайки се и препъвайки се, Родри слезе в кухнята, където намери Винсима да меси огромен куп тесто на мраморна плоча.
	— Дърва за горене, момче. Къси, дебели колкото ръката ти и много — за печенето. Бараката с дървата е вляво от вратата — тя посочи към една полица на стената. — Там е брадвата.
	За своя изненада Родри видя тежка дърварска брадва с хубаво стоманено острие, опасно оръжие в ръцете на човек, който знае как да борави с нея. Взе я и излезе, намери лесно бараката за дърва и се залови за работа, а докато цепеше на ситно подпалките, се запита защо са оставили подобно оръжие там, където могат да го вземат робите. След няколко минути се появи, без да бърза, Порто и застана да гледа, отпивайки от изпускаща пара чаша с горещо мляко. Накрая даде знак на Родри да почине за малко.
	— Виждам, че си свикнал здравата да работиш. Да ти там един съвет, момче. Бъди мил с приятелките на господарката. Усмихвай се непрекъснато и прави онова, което поискат от теб. Повечето от тях са по-възрастни от нея, всъщност куп дърти квачки, които ще изпитват удоволствие да подхвърлят по някоя и друга монета на един хубав млад мъж.
	— Разбирам. А вашата… искам, да кажа, нашата господарка много ли гости има?
	— О, да, а освен това ще бъдеш неин лакей. Тя има нужда от придружител, когато излиза, а аз съм затрупан с прекалено много неща, за които трябва да се грижа тук.
	— Ще правя всичко, стига да ми обяснявате за какво става дума. Не разбирам всички обичаи в тази страна.
	— Отскоро си тук, така ли?
	— Да, господине — Родри се сети, че трябва да предложи някаква удобна история. — Дойдох тук като телохранител на богат търговец и затънах до уши в дългове на комар. Беше само преди няколко месеца.
	— Твоят търговец не откупи задълженията ти, така ли?
	— Не, господине. За него аз нямах никакво значение, само един наемен воин, наречен сребърен кинжал. Чувал ли си за тях?
	— Не, но доколкото разбирам, те не се радват на някакво положение. Е, лоша работа — той спря, загледан с проницателен поглед към брадвата. — Нека ти кажа нещо, момче. Знаеш ли какво се случва на един роб, ако убие господаря си?
	— Издирват го и измъчват до смърт.
	— О, да, но освен това те избиват всички останали роби от домакинството, независимо дали имат нещо общо с убийството или не.
	— Какво?!
	— Измъкват ги навън и им прерязват гърлата, като оставят неколцина и ги измъчват, та да дадат показания пред съда. — Гласът на Порто стана монотонен и мек. — Веднъж видях как става това в една къща от другата страна на улицата, на която съм роден. Господарят беше звяр, садистично животно и всички го знаеха, но когато един от робите му го уби, хората на архонта изклаха цялото домакинство, извлякоха ги пищящи на площада и избиха всички до един, дори бебето на готвачката. Все още го виждам в кошмарите си, макар и да стана преди петдесет години — той се отърси като мокро куче. — Не мога да си представя как човек може да вдигне ръка срещу нашата господарка Алейна, но щом приеме Помейо, той ще стане лорд и господар тук. Предупреждавам те: ако някога ми се стори, че дори ти минава през ума да прибегнеш до насилие, ще те предам лично на архонта. Разбра ли ме?
	— Да, господине, но както казваме в моята родина, не си го туряй на сърце. Никога не бих направил нещо, което да ви изложи на риск.
	— Смятам, че го казваш от сърце, и трябва да знаеш, Родри, че според мен си поначало добро момче. Много лошо е това с комара, истина ти казвам. Чувал съм, че вие, варварите, сте прекалено привързани към заровете.
	— Варвари ли? Варвари казваш, така ли? О, богове, ако съдя по онова, което ми каза току-що, вашите закони ми се струват доста диви.
	— Диви ли? Не, просто практични. На островите робите много рядко убиват господарите си — и въпреки това извърна поглед, защото в очите му се надигна голяма печал.
	Сутринта преваляше, когато Родри опита за първи път новите си задължения, защото Алейна реши да отиде на гости, преди Помейо да се върне в къщата й. Порто му даде жезъл от абаносово дърво с тежка сребърна топка на върха и малък кожен бич. Бичът беше предназначен за робите носачи, а жезълът — за просяците и всякаква друга паплач, която би могла да препречи пътя на дамата. Когато носилката се появи на двора, той най-сетне видя онези животински отрепки на робството — четири момчета, на не повече от петнайсет години, които се свиха при вида на камшика. По-светли от повечето бардекци, те имаха странни жълти очи с необикновена форма и гледаха втренчено. Стреснат, Родри се запита дали нямат в жилите си елфическа кръв. Сякаш дочули това, се появиха няколко Диви и очите на момчетата ги последваха, докато те се разхождаха нагоре-надолу.
	— Те произлизат от Анмурдио — обясни Порто, като, разбира се, имаше предвид не Дивите, а робите. — Било отвратително и първобитно място, купища малки островчета, до едно покосени от болести. Казват, че тамошните хора били канибали — той сви рамене, отминавайки както островната група, така и нейните обитатели. — Ето ти парцал. Вземи го и обери праха по носилката. Господарката е почти готова.
	Носилката беше красива, изработена, също както и жезълът, от абаносово дърво, изрисувана с цветни гирлянди на тъмносин фон. Кабината, в която се возеха двамата пътници, беше украсена с лят бронзов обков във формата на маймуни, чиито лапи и опашки се събираха, за да оформят пръстена, в който бяха нанизани прътовете. Вътре имаше още от лилавите кадифени възглавници, каквито дамата сякаш предпочиташе. Тъкмо Родри върна парцала на Порто, когато се появи Алейна, облечена в дълга до коленете туника от брокат, с множество смарагди на врата и шарф от зелен копринен газ, завит около главата, та слънцето да не грее лицето й. На силната светлина тя определено изглеждаше някъде около трийсет и пет, но въпреки това си оставаше красива. Когато Родри й помогна да влезе в носилката, тя лекичко го потупа по бузата. Последва я веднага Дисна, която носеше украсено с резба, квадратно дървено сандъче с дълги близо две стъпки стени, но дълбоко едва два инча. Когато и на нея помогна да влезе, сякаш бе истинска дама, тя го награди с блестяща усмивка.
	Порто изкаканижи дълга поредица от упътвания, но Родри щеше да се загуби, ако не бяха момчетата, които носеха носилката — те очевидно бяха следвали този маршрут много пъти. Той вървеше напето и се мръщеше на минувачите, а най-близкият от носачите му подвикваше с треперещ от страх глас, когато трябваше да завиват. На Родри му хрумна, че благодарение на строгата йерархия сред робите, ако се загубеха, щяха да бият с бич момчетата, а не него. Реши, че ще се опита да им осигури допълнително ядене тази вечер; не можа да си представи каква друга награда би имала смисъл в ужасния им живот.
	Целта, към която се бяха упътили, се намираше на не повече от миля разстояние и представляваше друго великолепно имение, по чиито външни стени бяха нарисувани подводни сцени — риби сред коралови рифове. Родри остави носилката и носачите на грижите на вратаря, но придружи господарката си и Дисна вътре, понесъл дървеното сандъче. Престаряла прислужница им се усмихна широко с беззъбата си уста, поклони се и ги въведе в къща, която беше по-луксозна от тази на Алейна.
	В централното помещение, където стените бяха нарисувани с пълзящи рози, а сред бродираните възглавници се гонеха четири котета, на ниска маса чакаха три жени. Макар и да не ги беше виждал преди, Родри разбра веднага, че са майка и две пораснали дъщери, защото момичетата имаха същите красиво оформени кафяви очи и пълни устни, както и определен начин да си накланят главите и да се усмихват. Те станаха да приветстват Алейна с поток от бърборене, който Родри трудно следваше, тъй като по-голямата част от него сякаш бе свързана със съседи и приятели, за които нищо не знаеше. Сетне една от дъщерите забеляза Родри и издаде лек, подобаващ на дама, писък.
	— Варварин, Лейн! Откъде го намери?
	— Всъщност от скучния Помейо. Ужасно е досаден, когато говори непрекъснато за себе си, но наистина знае как да купува подаръци — тя му даде знак да се приближи. — Вижте му очите. Сини са.
	Дъщерите зяпаха и се кикотеха, докато майката просто се усмихна с обич и Родри се изчерви — реакция, която ги накара още повече да се кискат. Накрая, след като задоволиха любопитството си, всички коленичиха на възглавници около масата. Алейна взе от Родри дървената кутия и извади от нея комплект малки плочки от слонова кост, нарисувани с цветя, птици и неща от този род. Жените започнаха да ги обръщат с лицето надолу и да ги смесват, произвеждайки тропот, който наподобяваше гръмотевица. Сякаш по предварително уговорен сигнал се появиха двама слуги с бронзови подноси, отрупани със сладкиши, и ги сложиха в ъглите на масата. Когато понечиха да напуснат, Алейна даде знак на Дисна да ги последва, но с властен жест накара Родри да остане до подиума.
	— Можеш да седнеш зад мен.
	— Благодаря, господарке — той определено остана с впечатление, че не се е наситила на подаръка си, досущ малко момиченце, което не желае дори за миг да остави новопридобитата си кукла.
	Плочките очевидно бяха вече разбъркани както трябва, защото останалите три жени спряха да стържат по масата с тях и вдигнаха очаквателно поглед към Алейна. По няколко наведнъж, наоколо се струпа малка тълпа от Диви, вперили също поглед в масичката, но поне доколкото можа да прецени, друг освен него не ги виждаше, дори когато едно синьо гномче се престраши да сложи мършав пръст върху една от плочките.
	— Искаш ли да си първа, Малина?
	— Да дадем път на възрастта пред красотата ли? — каза, без да се притеснява, майката. — Моята е винаги най-скучна, затова нека свършим първо с нея.
	Другите се засмяха, а Малина започна да взема една по една плочки, като ги нареждаше, все още с лицето надолу във формата на звезда. Родри се досети, че онова, което смяташе за игра, всъщност се оказа средство за предсказване на бъдещето. Изпита известно леко презрение, всъщност снизхождение, защото не можеше да си представи как тези глупави жени могат да вярват в подобни щуротии, когато навсякъде около тях имаше истински деомер? Внезапно изстина. Какво имаше предвид под истински деомер? Как знаеше, че такова нещо съществува, как можеше да е по-сигурен в това, отколкото в собственото си име? Почувства се като човек, който се е блъснал право в стената, докато е говорил през рамо със спътника си — едновременно объркан и някак глупаво. Единственото, което можеше да послужи като доказателство, бяха Дивите, насядали по пода и незаетите възглавници, за да гледат как Алейна се привежда напред и обръща с лицето нагоре първите три плочки — показа се меч между две цветя.
	— Любовник значи, а? Тъй, тъй, тъй — какво имаше предвид, като каза, че твоята била винаги скучна?!
	На това се засмяха и четирите, издавайки остри кратки викове, подобно на птици в птичарник, а Дивите запляскаха с ръце и започнаха да се хилят. Алейна си взе един сладкиш, който представляваше нещо правоъгълно и желирано, покрито с матовобял прах. Докато изучаваше плочките, тя замислено отхапа от него, сетне се обърна, даде на Родри знак и му поднесе сладкиша като на куче. Той отвори уста, за да откаже любезно, а тя подхвърли парчето вътре и го потупа по бузата. Родри нямаше избор и трябваше да го сдъвче, но беше толкова сладко, че едва не се задави. За щастие Алейна така и не забеляза, тъй като насочи вниманието си отново към своите плочки. Всички ледове в пъклите да го вземат, помисли си той, колкото по-скоро избягам и започна да издирвам Барума, толкова по-добре! Бих предпочел да умра, отколкото да съм галено кученце, дори и на хубава жена като нея. Сетне се зае с трудната задача да не заспи, докато дългата сънлива утрин се точеше ли, точеше.


	Когато напуснаха Милетон, Джил и Саламандър избраха да тръгнат напряко, право на юг от града, макар оттам да беше по-трудно, и вече в продължение на седмица пътят им се виеше през планинска местност. Тъй като пътуваха бавно и скучно, а упражненията с образите й помагаха да не мисли за Родри, Джил се отдаде на работата, бързо напредна и Саламандър трябваше да признае, че е впечатлен. На тръгване наистина намериха свитък с картини за уроците й. Висок около стъпка и дълъг пет, той се отваряше от дясно на ляво, съвсем наопаки от гледна точка на Саламандър. За Джил посоката не беше от особено значение, тъй като никога не беше чела деверийска книга или свитък. Тя хареса доста самите рисунки — три сцени от историята на Милетон, които показваха как първите колонизатори основават новия град, прочутата приливна вълна, дошла около сто години по-късно, и накрая избора на архонта, известен като Манатаро Добрия. Всяка от тях беше претъпкана с дребни, сръчно подредени подробности и й се струваше, че пред себе си има обемно изображение.
	И въпреки това, след като дни наред непрекъснато гледаше прочутата историческа приливна вълна и работеше да я види като нещо истинско в съзнанието си, направо започна да й се повдига от свитъка и упражненията. Саламандър безмилостно я караше да работи, но все пак ритуалът за прокуждане й се струваше по-поносим, защото виждаше пряката полза от него — контрол над пороя от образи, които заплашваха да я залеят, когато се ядосаше. Първо, трябваше да ги изгражда в съзнанието си, сякаш бяха практически уроци, а след това да ги пропъжда със знака на пламтящата петолъчка. Понякога не й се удаваше и огньовете на яростта продължаваха да се вихрят неовладени около нея, но всеки път, когато успяваше да го направи, усещаше как става все по-изкусна и с течение на дните неконтролируемите образи започнаха все по-рядко да я посещават.
	Всичко сякаш се обърка в онзи следобед, в който стигнаха до средата на острова. Първо се препъваше с думите на ритуала и предизвикваше присмеха на гертдина. После, когато се опита да запомни нова картинка от свитъка, успя да получи само най-общо очертание на архонт Манатаро и започна да й се струва сякаш всичките й усилия са отишли напразно. Когато се оплака на Саламандър, той се усмихна по своя най-вбесяващ начин.
	— Нали не искаш да се откажеш, а? Или пък ти се ще да започнеш бавно, но неизбежно да полудяваш?
	— Разбира се, че не искам! Изпълнявам каквото кажеш, тъй както изпълнявах каквото казваше тате, когато ме обучаваше в изкуството на меча. Само не мога да разбера защо тези скапани картини са толкова важни. Искам да кажа, че с тате винаги можех да го проумея — едно упражнение укрепва ръцете ти, друго прави стойката ти по-добра, но всичко това сега е много особено.
	— Аха. Е, онова, което правиш сега, е също както упражненията на татко ти; просто укрепваш умствените си мускули. Виж какво, когато бардовете пеят за деомера, те винаги говорят за странни способности, нали? Откъде според теб са дошли тези способности? От боговете ли?
	— Определено не от боговете. Аз смятам, че човек просто ги има. Това е деомер, нали? Ето какво го прави магичен — опъна се тя, но внезапно проумя, че думите й звучат глупаво. — Искам да кажа, магичните неща просто се случват.
	— Всъщност не се случват, макар и всички така да мислят. Могъщите сили и необикновени магии идват до една от съзнанието, човешко или елфическо, каквото и да е. Деомерът е въпрос на умствени способности. Знаеш ли кои са те?
	— Не.
	— Когато се научиш да четеш, а започвам да си мисля, че ще е най-добре да започнем уроци и по това, ще ти намеря една книга, написана от Мейл Мъдреца, един славен предтеча на Родри, която се казва „За рационалните категории“. В нея той дава определение за нормалните способности на хората. Повечето от тях, като зрението, слуха и всички други физически сетива, а също и логическото мислене, интуицията и още много други, включително — самата способност за категоризиране и обобщение, на което умение не бива никак да се гледа с лекота или да се приема за дадено, важат и за елфите, папагалче мъничко. Това са, както той ги нарича, рационалните способности, установени и добре известни сред елфи и хора, макар че елфите имат няколко в повече от хората, като например да виждат Дивите. Следват заровените, скрити или окултни способности, които съществуват в съзнанието като пилета в току-що снесеното яйце. Всеки елф и всеки човек имат потенциално най-различни от тях, много малко са родени с вече развити способности. Ако желаеш, можеш да ги наричаш „сили“, макар това да звучи прекалено възвишено за най-обикновени естествени явления. Разбираш ли идеята за категорията „естествени“? Противоположната на „свръхестествени“?
	— Ъ, какво? Ами, ъ…
	— Виждам, че книгата на Мелуейд се превръща в необходимост.
	— Добре де, но какво общо имат гадните картинни упражнения с всички тези великолепно звучащи неща?
	— Охо! Вярно е, че наистина малко се отклоних. Ами ако искаш да събудиш тези спящи сили, използваш най-вече картини, както и имена, а понякога и музика, която да ги съпровожда. Веднъж събудиш ли ги, после си в състояние да ги използваш многократно. Размисли — нали след като си се научила да мислиш логично, можеш да призовеш тази способност винаги, когато имаш да решаваш някакъв проблем, съгласна ли си? Разбира се. По същия начин, когато развиеш способността, да речем, да сканираш, можеш всеки път, когато пожелаеш, да я извикваш с помощта на подходящи образи и думи. Ако е въпрос, голям майстор като Невин вече не се нуждае от имена и образи. При него окултните способности са се проявили…
	Кратката му лекция беше толкова трудна за разбиране, че Джил се почувства пълна глупачка (когато ставаше дума за логически способности, тези на Саламандър едва ли бяха най-добрите в Анун), но всичко онова, което той каза, резонира в душата й като нещо повече от намек — едно обещание, че в това се крие ключ, способен да отвори ракла със съкровища.
	— Но ще ти кажа нещо, червеношийке сладкогласна моя, сега вече ако желаеш, можеш да опиташ ново упражнение. Вместо да използваш свитъка, изгради свой образ и се опитай да го постигнеш ясно в съзнанието си. Нямам предвид да го нарисуваш или нещо подобно, и без това не разполагаш с мастило — само си науми нещо простичко и се опитай да го видиш, като например хан, в който си отсядала, или коня ти Изгрев, онзи, дето сега хапва от изобилния овес на краля, нещо от този род.
	— Е, добре, ще го направя. Стига да е редно да подскачам така насам и натам.
	— О, богове! Чирачеството всъщност не е същински деомер. Просто се научаваш да използваш някои полезни средства. Не мога да си представя как от това може да произлезе нещо лошо.


	Последната вечер преди заминаването на Помейо от Вилинт двамата с Алейна се скараха. Тъй като прислужваше на масата, Родри чу всичко; изглежда обръщаха толкова внимание на присъствието му, колкото и на останалата част от мебелировката. Веднага след като сервира вечерята и наля виното, той се оттегли в кухнята, където откри Дисна и Винсима да се ослушват при вратата за далечния звук на гласовете с повишен тон.
	— Нещата вървят на добре — изтърси Родри. — Тя отказва да му даде каквото и да е обещание, а той я обвинява, че има други кандидати. Има ли?
	— Само един и той е на повече от седемдесет години — рече Дисна. — Така че наистина изглежда върви много на добре.
	— Все още не мога да се успокоя — рече Винсима. — Ами ако уредят нещата с куп целувчици? Е, трябва да се сервира десертът, момче, така че имаш прилично извинение отново да влезеш.
	Когато Родри внесе позлатената чиния с малки, напоени със сироп сладкиши, те се оказаха единственото сладко нещо в стаята. Седнали изпънати на възглавниците си, Алейна и Помейо се гледаха гневно през малката масичка.
	— Махни тези сладкиши! — отсече Алейна.
	— Да, господарке.
	— Само че това са любимите ми сладкиши — рече Помейо с леден глас. — Донеси ги.
	Родри се поколеба.
	— Казах да си вървиш!
	— Да, господарке.
	Той побърза да излезе тъкмо когато Алейна осведомяваше своя гостенин, че не му е работа да дава заповеди на когото и да е от нейните роби. Само половин час по-късно вратарят се втурна в кухнята да съобщи, че Помейо си е тръгнал вбесен. Но на следващата сутрин се появи Мико с дълго писмо от господаря си, което, според думите на Дисна, било пълно с мазни извинения. Господарката го чела на глас, докато слугинята й решела косата. За голямо отвращение на Дисна, в отговор Алейна написала примирителна бележка.
	— А сега трябва да отида бързо до скапания му хан и да я предам, преди да тръгне. Е, поне няма да го има цяла зима. Не е от онези, които пътуват в дъжд.
	— Значи нашата господарка може да чете и пише, така ли? — попита Родри, искрено изненадан.
	— Разбира се, че може — Дисна набръчка нослето си. — Твоето варварско кралство трябва да е много първобитно, повече няма да кажа. Изненадваш се от най-обикновени неща.
	— Е, да, изненадвам се. Надявам се, че това не те кара да мислиш лошо за мен.
	В отговор Дисна му се усмихна — много бавно, намеквайки за много неща, сетне побърза да тръгне, за да изпълни възложената й работа.
	Същия следобед Алейна привика Родри до себе си. Когато влезе, тя седеше, кръстосала крака на една възглавница до ниската масичка, облечена в проста бяла туника и гледаше намръщено към своите гадателски плочки. Веднага там се материализираха две обсипани в брадавици кафяви гномчета и му се ухилиха.
	— Ето те и теб. Сега, след като разполагам с време, ще започнем да се обучаваме — тя помете от масичката плочките и вдигна очи да го огледа. — Не си много зле, когато сервираш храна, но трябва да се научиш как се носи ветрилото ми и други подобни неща. Освен това се налага да оправим начина, по който говориш. Акцентът ти е ужасен и ще трябва да отделим известно време да го подобрим.
	Родри се надяваше, че Алейна ще се умори да го учи на съмнителни умения от рода на това как се сгъват шарфове и се подреждат възглавници, но тя гледаше на всяка подробност много сериозно и той скоро осъзна, че господарката му чисто и просто скучае. Благодарение на наследеното богатство не й се налагаше да работи или да чака за каквото и да било, а макар и да разбираше чудесно финансовите въпроси, и то в подробности, един от многобройните й девери вършеше цялата действителна работа, свързана с управлението на имотите, които й принадлежаха. Два пъти седмично този Динварбало идваше на обяд. По време на продължителното угощение, включващо много изтънчени блюда, те обсъждаха капиталовложенията й в земя и търговски предприятия; тя задаваше проницателни въпроси и правеше още по-проницателни предложения, докато той записваше желанията й върху покрита с восък дървена плочка. Щом си отидеше, бодрият дух отново напускаше Алейна и тя привикваше Родри за поредния му урок. Освен това обикновено ставаше и много раздразнителна, като го пляскаше по лицето и за най-дребната грешка и дори го отпращаше с порой от обиди. Но следващия път, когато го повикаше, макар и строга, беше мила.
	Порто и Дисна му разказаха донякъде нейната история. Родила се второ дете от общо десет в семейството на беден продавач на зехтин в Ронатон; живеели в такава нищета, че едва не я продали за робиня, за да нахранят останалите. Но красотата я спасила, защото й хвърлил око богат търговец, който, вместо да я купи, се оженил най-почтено за нея. Но той бил на петдесет и две години, а тя — на четиринайсет, и бракът им далеч не бил щастлив, макар поради страданията в детството да имала желание да бъде идеална съпруга. Нямали деца по-скоро защото той не бил в състояние, отколкото поради някакви други причини. Умрял на седемдесет и четири години след продължителна съсипваща болест, по време на която тя се грижела лично за него. Сега, макар далеч да не била изпълнена с желание да се обвърже с друг съпруг, тя съзнавала също така, че красотата й няма как да не повехне, по-вероятно рано, отколкото късно. Затова утрините й бяха изпълнени с козметични занимания, по време на които вземаше вани с билки. Често изпращаше Родри на пазара рано, за да купи листенца от цвета на рози, прясна сметана и пчелен восък, а след това двете с Дисна се затваряха като алхимички в помещението за къпане.
	За голяма своя изненада Родри установи, че започва да я съжалява. Искаше да я мрази за това, че държи свободата му заключена върху късче хартия в ковчежето си за украшения, но просто сърце не му даваше. Освен това дойде време, когато осъзна една горчива истина за себе си. Веднъж сутрин, когато въздухът беше свеж и хладен и се усещаше миризмата на задаващия се дъжд, а последните летни цветове на дърветата се издигаха ярки над изрисуваните огради, той тичаше от пазара към къщи с козметични средства и подправки. Усети се, че пее. Изпаднал в шок, осъзна, че в момента се чувства щастлив, че е започнал да приема новия си живот. През целия ден забелязваше и други неща: колко доволен остана, когато Порто го похвали, как се смееше на шегите в кухнята, как се усмихна, когато Алейна му даде сребърна монета в знак на благосклонност. Помисли, че ако някой ден заеме мястото на Порто на доверен вареко, ще се радва на сигурно положение, независимо за кого ще се ожени господарката.
	Преди се питаше защо робите не се вдигат на открит бунт, а сега започна да разбира. Ако бяха в неговото положение, животът им не беше толкова жесток, че да рискуват. Онези, които работеха, да речем, в калаените мини, можеха да бъдат доведени до отчаяни постъпки, но те бяха дамгосани, оковани и полугладни, а животът им — прекалено кратък за дългосрочни планове. Всеки роб като него, който имаше твърда търговска цена, разполагаше с всички необходими за живота неща, някои удобства дори, както и възможността, макар и под въпрос, някой ден да си спечели свободата. Реши, че ако си спомняше предишния живот, би се чувствал различно, без съмнение изпълнен с копнеж по свободата, с хирейд, подобаващ на човек, роден свободен, но на практика за него Девери представляваше място, изпълнено със сенки и откъслечни спомени. Единствено беше сигурен, че е бил сребърен кинжал, презрян парий, без клан или дом, опозорен човек без чест, осъден да се бие безкрай в различни дребни вражди между лордове, докато не го сполети ранна смърт. Много пъти му се струваше, че да бъде лакей на Алейна, е по-добър житейски зар.
	Но имаше едно нещо, което пречеше задоволството да го хване в капана си. Барума. Всеки следобед, когато цялото домакинство, роби и господарка, спяха или поне почиваха на леглата си, Родри си напомняше, че дължи на Барума кървава смърт, макар и това да коства собствения му живот. Какво е направила тази свиня с моя сребърен кинжал? Въпросът се превърна в мания, сякаш самото оръжие, тези няколко унции джуджешко сребро съдържаха самата му чест така, както тялото съдържа душата. От време на време сънуваше да убива Барума и си връща кинжала, а след такъв сън оставаше цяла сутрин мълчалив, погълнат от себе си и забелязваше, че всички останали, включително и господарката, го избягват.
	После, един следобед, възстанови друг спомен от изгубения си живот, който прониза сърцето му. След една сива утрин най-сетне заваля — мразовит ситен дъждец, който накара всички да мърморят. Тъй като нямаше как да работи навън, Родри отиде да прислужва на господарката си, която, както обикновено, беше вперила поглед в гадателските си плочки. Известно време Родри просто седеше до нея и й подаваше парченца сушени кайсии и захаросани бадеми, когато тя поднесеше нетърпеливо ръка. Дъждът продължаваше да барабани, кандилата премигваха, а Алейна нареждаше плочка след плочка, но след това ги помиташе сприхаво настрана и започваше отначало. Когато накрая му проговори, той почти беше заспал.
	— Това ми омръзна и престани да се прозяваш.
	— Смирено се извинявам. Да ги прибера ли, господарке?
	Алейна сви рамене, нацупи се и поднесе ръка. Родри й подаде сушена кайсия и тя започна да отхапва по малко от нея, докато размисляше.
	— Сетих се — изведнъж тя се усмихна. — Ще гледам на теб. Седни от другата страна и започни да размесваш плочките.
	Толкова пъти беше гледал тази игра на гадаене, че знаеше какво трябва да прави. След като ги разбърка, избра на посоки 21 от 76-те и ги нареди във формата на звезда. Алейна си взе един бадем и го яде, докато оглеждаше фигурата.
	— Тук, разбира се, става дума само за миналото, защото преди не ти е гледано на плочки. Понякога, преди нещата да тръгнат напред, се получават няколко прочита назад. Не зная защо. В свитъка, който придружаваше комплекта, нищо не се казваше — направи пауза, за да помисли. — Славен да е подгъвът на дрехата на Богинята! Не съм знаела, че си бил воин. Виждам много битки в миналото ти.
	— Това е съвсем вярно, господарке — Родри се примъкна по-близо, внезапно изпитал интерес към тази игра. Ами ако откриеше други неща за него, такива, които той не знаеше?
	— Сражавал си се на много различни места — тя посочи плочка с две кръстосани копия. — Това показва, че си бил наемник, а не гражданин доброволец.
	— Наистина съм бил такъв.
	— Всъщност това е много странно, защото, както изглежда, си роден във високопоставено семейство — тя допря с лакирания си нокът плочката с асо злато. — Много високопоставено. Но, о, да, ето го — имал си неприятности със закона и си бил прокуден или просто си избягал. Истина ти казвам, Родри, много лошо от твоя страна! Пак ли е било поради комар?
	Тъй като не можеше да си спомни, той само се усмихна, жест, който тя прие за потвърждение.
	— Едно обаче е сигурно — че никога не си знаел какво да правиш с парите си. Изтегли още две плочки.
	Когато й ги подаде, тя ги обърна с лицето нагоре и ги постави до двойката злато.
	— Никак не си ги ценял — засмя се тя. — Виждам те как раздаваш богати дарове на всеки, който пожелае.
	— Така постъпват деверийските лордове, господарке. Трябва да са щедри или ще се обезчестят в очите на всички останали.
	— Значи наистина си благородник. Склонна бях да го мисля, но Помейо рече, че това било глупава идея и да я забравя. Честно ти казвам, Родри, сигурно е страшно да паднеш толкова ниско само защото не можеш да устоиш на заровете — загледа се отново в плочките, сетне се усмихна дяволито. — Имало е и други неща, на които не си можел да устоиш. Виж как Принцът на мечовете има по една Принцеса на цветята от двете си страни. Имал си много любовни похождения.
	Родри реши, че е изключително несправедливо това, че не си спомня за нито една.
	— О, я гледай тук! Ти имаш и дете в родината си.
	— Така ли? — Шокът, който изпита, го накара да забрави робската си маска.
	— Не си знаел, значи? Как си постъпил? По всяка вероятност си потеглил с войската си, преди да е разбрала, че е бременна — Алейна избухна в смях. — Е, по някои основни неща мъжете в Девери наистина си приличат с мъжете в Бардек, нали? Боя се, че плочките не са в състояние да ми кажат дали е момче или момиче — все така усмихната, тя взе още една кайсия и я изяде бавно, докато размишляваше. — Чудя се каква е тази дама с мечове отгоре. Там като че ли не й е мястото. Изтегли още две.
	Те се оказаха асо копия и гарван.
	— Я виж ти! — Алейна се задави в искрен шок. — Колко тъжно! Тя е била единствената ти истинска любов, но всичко е свършило трагично. Какво се случи? Както изглежда и нея са я продали в нещо като робство или е била оженена против волята си за друг мъж.
	Внезапно Родри си спомни Джил, спомни си името, което принадлежеше на красивата руса жена, която понякога го навестяваше в паметта и сънищата, спомняйки си в прилив на чувства как я е загубил някъде по дългия път. Смътно си спомни, че е започнал да я търси из тъмните гори…
	— Родри, ти плачеш.
	— Извинете ме, господарке — той преглътна сълзите си и обърса лице с ръкава на туниката. — Простете ми. Обичах я много и тя наистина беше принудена да тръгне с друг мъж.
	Вдигна поглед и я видя да го наблюдава с израз на изненада, сякаш току-що се бе материализирал като някой от Дивите.
	— Не, ти ме извини. Забравих, че не винаги си бил роб — тя погледна надолу към плочките, сетне прокара ръка през фигурата. — Само бъди така добър да вземеш тези плодове. Прави каквото искаш до вечеря.
	Тъй като нямаше другаде къде да остане насаме, Родри се качи в помещението за мъжете и легна на своя одър, сложи ръце под главата, впери поглед в тавана и се заслуша в дъжда. Постепенно сглоби част от спомените си, но само част. Знаеше, че е обичал, че продължава да обича с ожесточение, което го стресна, жената на име Джил, но коя беше тя, къде я бе срещнал, защо му е била отнета — това все така си оставаше мистерия. Отново заплака, но само за малко и тези няколко сълзи бяха по-скоро от безпомощност, отколкото от сърдечна болка.
	Алейна не спомена повече за инцидента, но от този следобед нататък Родри усети някаква промяна в отношението й към него. Понякога я улавяше как го наблюдава леко смръщена от учудване, сякаш за нея той представляваше задача за решаване. На пръв поглед нищо не се беше променило; прекарваше следобедите си с нея, както и преди, изучаваше протоколните поздрави и обявяване на гостите от различен ранг. И като че ли, с изключение на Дисна, никой нищо не забелязваше. Внезапно Родри установи, че прислужницата се държи студено с него; винаги, когато й правеше комплимент, го поглеждаше с едва доловима усмивка или направо го стрелваше лошо. Когато се опитваше да обърне всичко на шега и да я закачи, не пожелаваше да отговори, а отминаваше бързо с вирнат нос, карайки го да се пита дали не е било съдено всички тези любовни похождения, появили се на плочките, да си останат само в миналото.
	След няколко дни дъждът спря и Алейна излезе на пазар. Тъй като, както си личеше, всички в града бяха там, за да наваксат с покупките и клюките, оставиха носилката в странична улица, дадоха пари на един продавач в магазин да я наблюдава и отидоха пеша до самия пазар. Понесъл своя абаносов жезъл, Родри следваше на няколко крачки господарката си, докато тя минаваше от сергия на сергия и се заглеждаше преди всичко в бижутерията и коприните, а търговците й угодничеха. Накрая му даде знак да се приближи и посочи няколко сребърни брошки, украсени с полускъпоценни камъни.
	— Искам да купя подарък на Дисна. Смяташ ли, че ще хареса онази с големия тюркоаз?
	— Нямам никаква представа, господарке. Нищо не разбирам от бижута.
	— Трябва да се научиш. Помага да прецениш хората, когато ги срещаш за първи път, искам да кажа, какъв вкус имат, а не само колко пари могат да похарчат. Но не смятам, че тези ще свършат работа — продължи нататък, давайки му знак да върви до нея. — Разбира се, у дома имам купища неща, които Помейо ми е давал, и някои от тях са съвсем хубави, но… — внезапно тя се усмихна по своя дяволит начин. — Не, тях ще използвам за нещо друго. Ела насам. Там виждам още един бижутер.
	Въпросният бижутер беше тлъст мъж, който напомни на Родри за Бриндемо. На двете си ръце носеше смайваща колекция от пищни пръстени, а в допълнение беше накачил на врата си поне дузина различни колиета. Сред предлаганата стока имаше игла, която изглеждаше толкова различна от останалите, че сякаш се обади на Родри. Представляваше мъничка роза, изработена от фино сребро, не по-голяма от един инч, но изключително жива, сякаш листенцата й потрепваха от лекия ветрец. Алейна я взе в ръка.
	— Какво странно нещо — рече на търговеца тя. — Що за сплав е тази? Прекалено е корава, за да е чисто сребро.
	— Не зная, о, възвишен и красив модел на женственост. Всъщност я спечелих на зарове от един човек, който ми каза, че произхождала от варварското кралство.
	— Така ли? И колко искаш за нея?
	— За такава хубава жена ще струва само два зотара.
	— Разбойник! Ще ти дам десет сребърника.
	Пазарлъкът започна на сериозно. Накрая Алейна придоби иглата за двайсет сребърника, което представляваше около една шеста от първоначално поисканата цена. Тя не пожела човекът да я увие, а се обърна и я забоде върху туниката на Родри, близо до яката.
	— Варварска дреболия за един варварин — рече усмихната тя. — Получава се нещо, което доста ми харесва.
	— Благодаря ви, господарке. — Родри беше научил, че такива подаръци си оставаха за него и дори някой ден, стига да реши, може да ги обърне в пари. — Поласкан съм, че мислите така добре за мен.
	— Знаеш ли от какъв метал е това нещо?
	— Ами да. Някога имах кинжал от такова нещо. В деверийските планини има малки човечета, наречени джуджета, които живеят в тунели и правят скъпоценни предмети от метали като този вид сребро. Някои от техните украшения са свързани с магия. Може би казаното се отнася и до това, но няма да разберем, ако то само не пожелае да ни се покаже.
	— Колко очарователен си, когато пожелаеш — тя се засмя и вдигна ръка да го потупа по бузата. — Каква сладка история! Сега да отидем да намерим нещо за Дисна.
	Накрая Алейна откри чифт дълги златни обеци, оформени като мънички весла, и ги обяви за подходящи. Родри взе пакета и понечи да я последва, докато излизаше от пазара, но тя отново го накара да върви до нея.
	— Всичко това беше забавно, но сега отново ми стана досадно — тя тихо въздъхна. — Според теб трябва ли да се омъжа за Помейо?
	Въпросът толкова го стресна, че той не можа да намери подходящо подбрани думи, за да отговори. Направо зяпна срещу нея, а тя на свой ред се засмя.
	— Е, според мен ще е зъл по отношение на теб и прекалено много ще се интересува от Дисна — рече накрая тя. — Затова може би няма да се омъжа за него. Освен всичко друго, когато си науми, той е в състояние да бъде възможно най-досадното нещо на този свят.
	Когато се върнаха у дома, Алейна се затвори в спалнята си с Дисна, а Родри отиде в кухнята да донесе нацепени дърва за вечерята. След около половин час Дисна се втурна вътре. Увиснали на ушите й, обеците блестяха и образуваха изключително привлекателна рамка за нейното лице.
	— Познайте какво стана? В края на краищата господарката няма да се жени за онзи ужасен Помейо. Вместо това ще помоли госпожа Малина да й намери други възможни кандидати.
	Персоналът нададе сдържани приветствени викове.
	— Благодаря на свещения Зейос, на всички Богини на многозвездното небе и на Бащата на вълните — рече Винсима. — Който и да е от семейството на госпожа Малина ще бъде справедлив и щедър мъж.
	— Според мен можем да пием допълнително вино на вечеря — обади се Порто. — Ако не за друго, то за да вдигнем тост за боговете, че ни се усмихнаха по този начин. Момиче, иска ли нещо господарката?
	— Да — Дисна погледна към Родри и по някакъв странен начин усмивката й внезапно изчезна. — Иска да свършиш нещо. В момента се намира в спалнята си.
	Родри сметна, че ще трябва да отнесе бележка до Малина, но когато влезе в помещението, намери господарката да седи на пода пред ковчежето със скъпоценности, безгрижна като момиче. Когато, несигурен, застана пред нея, тя му даде знак да седне, като посочи пода с мъничката си ръка. До нея на една възглавница бяха натрупани без ред смарагдови огърлици и две тежки златни гривни.
	— Подарявал ми ги е Помейо. Искам да ги отнесеш в храма на Селента като дар за жриците. Те поддържат сиропиталище и могат да ги продават една по една, когато имат нужда от пари.
	— Много добре, господарке. И мен ли ще ме дадеш?
	Алейна избухна в смях, като по този начин даде музикален израз на забавлението си.
	— Не, всъщност нямам такова намерение — тя се пресегна и допря длани от двете страни на лицето му. — Ами ела насам. Целуни ме.
	По-скоро сащисан, отколкото с удоволствие, Родри я целуна по устата.
	— Правиш го много по-добре от Помейо. Да, смятам, че определено харесвам повече роба, отколкото глупавия господар — хвърли поглед на скъпоценностите до себе си. — О, това може да почака!
	Нямаше съмнение какво искаше да каже, но Родри се поколеба, почти изпаднал в паника. Цялата му интуиция изкрещя, че и за двамата ще бъде много лошо, че един роб не бива да има любовна връзка с господарката си, независимо колко обикновено нещо е мъжете да спят с робини. „И без съмнение ще е по-лошо за роба — помисли той. — Нямам желание да ме бият с бич на площада или нещо от този род.“
	— Как можеш да изглеждаш толкова смутен? — Тя му се усмихваше широко, по своя дяволит начин. — Ами всички онези жени, които видях в плочките ти?
	— Те не са стояли толкова над мен, както вие. Вие ме притежавате телом и духом.
	— Тогава ще е най-добре да правиш каквото искам, нали?
	Този път тя посегна и го целуна. Жадните й устни, меката топлина на тялото й, начинът, по който се притисна до него — всичко се съчета, за да го накара да забрави, че някога е сметнал идеята за опасна.
	От тази вечер нататък Алейна често го викаше в спалнята си под един или друг предлог, или му нареждаше да се измъква от леглото нощем и да ходи при нея. Но през по-голямата част от времето се отнасяше с него точно както преди — като към екзотичен слуга, който често се нуждаеше от як шамар за поука. Родри се радваше на половото задоволяване, което му осигуряваше, но честно желаеше тази връзка никога да не бе започвала. От една страна усещаше, че неговото любене е просто още едно от задълженията на добре обучения лакей, докато, от друга, знаеше, че то застрашава сигурното му място в домакинството. Ами ако се умореше от него и решеше да се отърве от нещо, което й създава неудобство? Алейна съзнаваше нежеланието му, но то по-скоро я забавляваше, отколкото да я дразни. Харесваше й да му заповяда да легне при нея, а веднъж озовал се там, той повече не можеше да й откаже.
	Тъй като нощем се измъкваше от помещението, в което спяха заедно с Порто, Родри не се съмняваше, че той знае точно какво се случва в спалнята на господарката му, също както и Дисна, макар нито един от двамата да не го издаваше с нищо, дори с една дума или изкискване. Един-два пъти дочу как Порто прави остра забележка на някого от останалите роби с очевидното намерение да задържи скандала в строго ограничени рамки. Накрая Родри се почувства достатъчно отвратен от чувството на срам, което изпитваше, за да извади въпроса наяве. Един ден, докато пренареждаше дървата в бараката, Порто дойде да му съобщи, че за вечеря ще има гости.
	— Свършил си добра работа тук, момче, а се боя, че тази барака имаше нужда от такова нещо. Вече съм прекалено стар за това. Ти се справяш добре с всичката си работа.
	— Благодаря. Убеден съм, че е така. С всичката.
	Порто замръзна и започна да премигва.
	— О, в името на Зейос и всичките ви богове! — избухна Родри. — Да не смяташ, че ми допадат тези иди ми-дойди ми? Умирам от страх.
	— Разумен си, момчето ми. По-разумен от бедната ни мъничка господарка.
	— Бъди така добър да ми кажеш нещо. Какви неприятности могат да се случат по този повод? Не искам да ме бият до смърт на пазарния площад просто за да дам добър пример на всеки роб от проклетите ви острови!
	— Чакай, чакай, съмнявам се, че ще се стигне дотам. Алейна е толкова богата, че никой няма да се намеси, дори и онзи неин девер. Без комисионната, която му плаща, не би живял много богато. Но ако хората разберат, ще тръгнат лоши приказки, а такива неща винаги излизат по един или друг начин наяве, нали? — Порто въздъхна и поклати глава. — Ще направиш добре да се молиш на всички Свещени звезди да не чуе Помейо. Разбира се, един хитър човек е в състояние да помогне на богините да отвърнат на молитвите му.
	— Като си държи устата затворена и винаги внимава какво върши.
	— Точно така. И като прави така, че другите много да го харесват. Ако някоя от приятелките на господарката ти даде бакшиш, би могъл да похарчиш част от него за Винсима.
	— Добре тогава. А Дисна няма никога да носи тежък товар нагоре по стълбите, поне не докато аз съм наоколо.


	В един лепкав от хладния дъждец ден Джил и Саламандър пристигнаха в пристанищния град Дарадион. Беше прекалено късно да питат началника на пристанището за „Сивия керкенез“, затова наеха стая в някакъв хан, а още веднага след като дъждът престана, излязоха на вечерния пазар. Джил намираше дъждовното време за много приятна промяна, затова остана изненадана да чуе как гражданите горчиво се оплакват от студа и влагата. Пазарът беше почти пуст, половината от сергиите стояха празни и само шепа клиенти бързаха да свършат енергично работата си.
	— По всичко личи, че тази вечер няма да има голяма полза да устройваме представление, какво ще кажеш? — забеляза Саламандър с известна тъга. — Бях забравил как хората в Бардек се оплакват от времето.
	— Правичката да ти кажа, човек би помислил, че е завила снежна буря — тя направи пауза, за да сграбчи гномчето си, което плискаше в някаква гадна и отвратителна канавка. — Как сме с парите?
	— Имаме достатъчно да си платим пътуването до Суртина, но не и за първа класа.
	— Това едва ли е от значение.
	— От значение е, разбира се. Проклет да съм, ако прекарам дни наред, натъпкан в трюма заедно с разни ми ти търговци и всевъзможна друга паплач.
	— Тогава ще трябва да помислиш за представление на дневна светлина, как смяташ?
	— Ето това, красива моя асистентко, е великолепна идея. Хъм. Ще свършат работа оцветени пушеци. И ще накарам някоя и друга силфида да разнася шарф из въздуха — ще изглежда, сякаш лети по своя собствена воля. А какво ще кажеш за тайнствена музика, която идва от неизвестни източници? Има възможности, наистина виждам възможности.
	През останалата част от вечерта Саламандър премисляше новото си представление. От време на време издаваше тревожни звуци или изпълваше стаята с огромни червени и зелени пушеци, но преди всичко остави Джил да си върши работата.
	Тя вече контролираше със забележителна лекота образите — достатъчно добре, за да бъде принудена да признае естествената си дарба. Веднъж след като заковеше по памет някакъв предмет в съзнанието си, беше в състояние да го обръща, оглежда от всички страни и мести така, сякаш го гледа първо отгоре, сетне — отдолу. Тази вечер тя се натъкна, без да иска, на особено интересен номер. Визуализираше малката кожена кесия, в която Саламандър държеше парите им, и мислено я сложи отворена на масата, за да надникне в нея. Изведнъж се почувства само няколко инча висока и, застанала на масата, надникна в зейналата й паст като в пещера. Изненада се и тутакси изгуби образа, но станалото й се стори достатъчно важно, за да наруши спокойствието на Саламандър, който създаваше ефект на облачен залез върху тавана. Той остави илюзията да се разпръсне и внимателно я изслуша.
	— Отбелязала си истински напредък, гургулице моя. Започваш да стигаш до важната част от работата, затова не губи кураж.
	— О, хич не се безпокой. В живота си не съм правила нещо по-интересно.
	Той остави челюстта си да увисне от искрена изненада.
	— Значи го смяташ за интересно, така ли? О, богове, ти действително си белязана за деомера!
	— Абе не самите упражнения. Разбирам как направо са те карали да полудяваш от досада. Всъщност имам предвид всичко онова, което ми се случи това лято. Започвам да разбирам къде… Толкова дяволски трудно е да го облека в думи! Но където и да ме заведе работата, която върша със съзнанието си, то е… ами то е същото, както когато татко ми дойде и ме взе от село. Пред мен, надолу по пътя, се простираше цял един свят, а аз въобще не го разбирах.
	На другата сутрин Джил и Саламандър слязоха на пристанището, което изглеждаше така, сякаш някакъв великан беше отхапал полукръгла хапка от брега. Скалите се спускаха право надолу към тясна ивица бял плаж, а дъжда и облаците вече ги нямаше.
	Покрай ръба на пропастта бяха безразборно струпани сергии и щандове, сякаш нароени от огромна дървена къща със статуи, която обрамчваше пазара.
	— Това храм ли е? — попита Джил, сочейки продълговатата постройка.
	— Точно така, храм на Далей-о-Контремо, бог на морето. Всъщност той е бог на най-различни други неща, включително и, по някаква необяснима причина, на несправедливо третираните роби.
	— Значи в законите се предвижда подобно нещо, така ли?
	— Разбира се. Нима крепостните селяни в Девери нямат права, които техният лорд не може да пренебрегва?
	— Така е, но пък крепостните не са роби.
	— О, я стига! — Саламандър изсумтя презрително. — Вярно е наистина, че не могат да бъдат продавани и отделяни от земята и семействата им, но пък нима са свободни? Ти сигурно се шегуваш, гургулице моя. Разбира се, в Девери вече не са останали много крепостни, затова без съмнение никога не си се замисляла за тях.
	— Да, това, което казваш, е истина. Я слушай, някога те много ли са били?
	— Имало ги е във всяко владение на лорд, или поне така са ми казвали. Сега, общо взето, само кралят държи крепостни. Не зная защо са се променили нещата, но дяволски се радвам, че е станало така. Знаеш ли защо робството е толкова лошо, гургулице моя?
	— Ами то е дяволски несправедливо.
	— Нещо повече от това. То кара хората да свикват на жестокост и да намират оправдание за нея. Този път води неизбежно към злото.
	Каза го толкова тихо и спокойно, без привичните си шеги или преструвки, че Джил беше принудена да си спомни действителната мощ, която се крие зад неговите закачки и суетност.
	Лесно установиха, че кораб на име „Сивия керкенез“, собственост на някой си Галейтрано, се е върнал току-що от пътуване до Ронатон, на Суртина, тъй като излизането и завръщането на всеки кораб се обявяваше публично пред помещенията на пристанищния началник. След известно търсене откриха самия Галейтрано — огромен мъж с бронзов цвят и права черна коса. Той седеше с някои членове на своя екипаж в една винарна в края на пазарния площад. Връщал се утре в Ронатон, имал достатъчно място за още двама пасажери и два коня, особено след като бяха готови да платят за първа класа. Саламандър поръча вино за всички, разказа две от не особено деликатните си историйки и успя да предизвика разговор за живота въобще и за този на корабите. Едва ли не съвсем случайно, или поне така изглеждаше, самият капитан започна да им разказва за някой си Помейо, един от редовните му пасажери, който при последното си пътуване водел със себе си рядък роб варварин.
	— Каза ми също, че е платил двойно на онова, което струвал този човек, само и само да може да го подари на някаква жена. Доколкото мога да преценя, дамата, която иска да спечели, е наследила голямо богатство.
	— О, затова е тръгнал толкова далеч — само и само да намери съпруга — рече Саламандър небрежно. — Тя сигурно живее тъкмо в Ронатон, а?
	— Ами не — капитанът внезапно се разсмя. — Знаеш ли какво? Той така и не ни каза къде живее тя. Току-що го осъзнах. Голям хитрец се оказа. Ако познаваш богата вдовица, трябва да я пазиш за себе си.
	— Не го виня за това, разбира се, но пък не е никак хубаво — Саламандър погледна съвсем безразлично към Джил. — Бихме могли да използваме още един варварин в представлението си. Ще изглежда добре на сцената, особено ако е също рус.
	— О, робът имаше черна коса — рече Галейтрано. — Но разбирам какво искаш да кажеш, защото ще е наистина ефектно. Знаеш ли, че е наистина много странно. Ти си вторият човек, който ме пита за роби варвари напоследък.
	— Така ли?
	— Беше преди последното ми пътуване до Ронатон, обаче този другият беше от островите. Чакай да помисля, но според мен въобще не спомена името си, което е наистина малко странно. Във всеки случай се интересуваше само за да го купи и препродаде. Беше от Тондио. Така, струва ми се, каза. Във всеки случай не тръгна с моя кораб, затова и не съм се замислял повече за него.
	След като поръчаха още вино за всички, този път за сметка на капитана, Саламандър обяви, че двамата с прислужницата му ще трябва да се приготвят за вечерното представление, покани всички да дойдат да го видят и си тръгна при всеобщо добро настроение. Джил успя да остане усмихната, докато стигнаха улицата, но не повече от това.
	— Дано този Помейо мръзне в третото пъкло!
	— Ще призная, че съм смутен, раздразнен и въобще ядосан на нашия ухажор. Но другата вест, която ни съобщи капитанът, е дори по-неприятна.
	— Онзи така наречен търговец на роби, който разпитвал за варвари ли?
	— Хареса ми твоето „така наречен“, гургулице моя. Излиза, че знаеш как да слушаш какво се говори. Вестта хич не ми допада. Разбира се, може и да е някакво съвпадение.
	— Също както беше съвпадение, че са отровили Бриндемо в деня, преди да пристигнем в Милетон?
	— За съжаление това, което казваш, е съвършено вярно. Знаеш ли, че няма да е зле, ако като се върнем в хана, се поогледам.
	— Защо? Че щом искаш да се поогледаш в града, защо ще се връщаш в хана?
	— Понякога има по-добри начини за придвижване, отколкото да ходиш с краката си, скъпо мое бекасче. Виждала ли си Невин да изпада в транс?
	— Да, виждала съм. Искаш да кажеш, че и ти можеш да изпадаш в транс, така ли?
	— Мога, а скоро без съмнение и ти ще се научиш да го правиш. Това е един от основните способи в нашия занаят.
	Джил изстина до мозъка на костите си, отчасти уплашена, но пък и от възбуда. Беше смятала, че способността на Невин да работи в състояние на транс е достояние само на високопоставен майстор, а не на обикновен калфа.
	Трансът на Саламандър със сигурност не беше много интересен за гледане. Той легна на дивана в ханската им стая и кръстоса ръце на гърдите си. От едната му страна беше коленичила Джил, а от другата се бяха струпали куп любопитни Диви. След миг изглеждаше дълбоко заспал, със затворени очи, дишаше бавно и тихо, с леко отворена уста. Джил го гледа известно време, след което вниманието й се отклони дотолкова, че нададе изненадан писък, когато той внезапно стана и заговори.
	— Джил, това не ми харесва. Въобще не ми харесва.
	— Какво стана?
	— Нищо. Но имаше… ох, как да ги опиша? Всъщност наистина не мога. Да ги наречем следи и белези — това ще трябва да е достатъчно. И видях един-единствен конкретен дух, който можеше да е свързан само с тъмен господар, жалко разкривено нещо — лицето му потъмня от ярост. — Исках да му помогна, но горкият беше толкова изплашен, че не успях да го доближа. Очевидно свързва човешките и получовешките души с нещо повече от болка. О, богове, как мразя тези свине! — Той отметна глава и стана, протегна се, сетне се усмихна, скривайки се отново зад маската на идиот със слънчев характер. — Има ли вино, о, прислужнице прекрасна? Магьосникът е завъдил неутолима жажда.
	— Ще отида да взема, но нима искаш да кажеш, че тъмните майстори са тук, в Дарадион?
	— Нищо подобно, гугутке. Само една-две от по-ситните слузести гадинки са преминали оттук преди няколко дни. Но въпреки това си мисля, че отсега нататък ще трябва да сме от хитри, по-хитри.
	Дълго след като си легнаха, Джил не успя да потъне в сън и съзнанието й се намираше в състояние непосредствено преди заспиване. Случайно си спомни за Тъмното слънце, елфическата богиня, която двамата със Саламандър призоваха за свидетелка на клетвата им да отмъстят за Родри. Сякаш бяха минали години, а не само месеци, откакто дадоха смъртен обет с чашки медовина. Богинята разполагала с вълци на смъртта, или поне така й каза тогава Саламандър, и клетвата призоваваше тези зверове да тичат пред тях в кървавия им лов. Харесваше клетвата, харесваше образа, който тя събуждаше в представата й — за висока богиня, застанала с дълъг елфически лък в ръце, с колчан на бедрото, а в нозете й — свити два вълка.
	В тази въображаема сцена един от вълците обърна глава и погледна право към нея. С лек писък тя се събуди напълно, раздразнена на себе си, че е позволила на собственото съзнание да й погажда номера. И все пак си спомняше идеално картината, а когато дойде време да прави упражненията с мислено изграждане на образи, тя избра вълка, но за съжаление без да каже на Саламандър какво има намерение да прави. Образът имаше древно ядро от мощ на астрално равнище и се изграждаше със забележителна бързина. Тъй като с него лесно се работеше, тя реши за известно време да продължи да го използва в упражненията си.
	Тъкмо след зазоряване в един мразовит дъждовен ден „Сивият керкенез“ напусна кея в Дарадион и потегли бавно. Имаха благоприятен вятър, така че само след час и нещо сушата вече не се виждаше от бавно поклащащия се фериботен шлеп, но пък ги налегна скуката — поне що се отнася до Джил. Тя прекарваше по-голямата част от спокойното им плаване, работейки със своя образ на вълк, докато Саламандър угощаваше екипажа и другите пасажери със своите истории, песни и жонгльорство.
	Накрая, през последната вечер на борда, за миг Джил остана с чувството, че огромният вълк лежи до нея върху койката и че едва ли не го вижда. Когато направи обикновените жестове за пропъждане в края на упражнението си, той си отиде сякаш с нежелание.
	Стигнаха Ронатон посред слънчева утрин и веднага поеха на югозапад покрай брега. Яздиха в продължение на около два часа, докато тъкмо по пладне стигнаха до група дървета и поток, чието корито беше направено по-дълбоко; а след това, по нареждане на архонтите на града — облицовано с камък, за да го ползват пътниците. Разположиха се на лагер там, за да починат конете и мулето, които бяха все още изнервени и уморени от непрекъснатото стоене в обора на кораба. Джил разтовари добитъка и го остави да се поотъркаля, а в това време Саламандър мръдна на няколко ярда встрани и застана, загледан в морето. Когато се върна, поклати неудовлетворено глава.
	— Е, сканирах Родри, макар че това няма да ни свърши някаква особена работа. Намираше се в нещо като зимник и нареждаше до стената големи пръстени гърнета, които ми се сториха пълни с осолена храна, и още по-големи амфори с вино. С него имаше и един по-възрастен мъж, който сякаш ръководеше работата. О, богове, надявам се, да не останат там цял ден!
	Двамата вече бяха свикнали с бардекския обичай да дремват следобед, затова проснаха завивките и легнаха да починат някой и друг час. Саламандър направо заспа. Както често ставаше, Джил помисли за Родри и избухна в плач, повече от безсилие, отколкото от мъка; една спъната ярост, предизвикана от всички тъмни и магични събития, които ги бяха разделили.
	След като пристъпът на плач отзвуча, тя започна да изгражда мислено образа на вълка. Успя бързо и си представи как рунтавото животно лежи в краката й. Както я бе учил Саламандър, при изграждането на образа да използва всичките си сетива: представи си, че може да го помирише, да почувства тежестта и топлината през тънкото одеяло. Изведнъж усети как нещо щракна и се намести в съзнанието й. Вълкът се появи там, където си го представяше, малко мъгляв и слаб наистина, но сякаш действително беше там и съществуваше независимо от волята й. Положи усилия да го постави на фокус, направи го по-плътен, отдели внимание на лъскавата му козина и тя стана по-гъста, представи си зъбите и изплезения език. Забеляза, че носи златна яка с елфическа украса, и внезапно се изплаши, защото не беше създавала такова нещо. Голямата глава се обърна към нея и тъмните очи я огледаха. Едва тогава осъзна, че някаква тънка, мъглява нишка свързва нейния слънчев сплит с вълка; но колкото пъти се опитваше да погледне направо към нея, тя избледняваше.
	Животното стана и се протегна като същинско куче. Опита се веднага да започне ритуала по пропъждането, но думите и жестовете не носеха никаква сила, защото макар и изплашена, оставаше очарована от своето създание. Във всеки случай вълкът не обърна внимание на обреда, а само подуши Саламандър и одеялата му със смайващо истински влажен нос.
	— Наистина жалко, че не си действителен. Можех да те изпратя по следите на Барума.
	Вълкът обърна глава и я погледна. Джил установи, че разговаря с него, изля объркано цялата си омраза към Барума, всички частици познание за това как изглежда, но по някакъв начин разбираше, че физическият вид няма каквото и да е значение за звяра. Той отметна глава, прескочи я, препусна към дърветата и изчезна…
	В този момент тя се събуди или поне така й се стори. Внезапно изпита усещането, че е паднала право по гръб от няколко инча височина. Очите й бяха отворени за слънчевата светлина, която изпълваше лагера. „О, в името на боговете и съпругите им! — помисли си тя. — Значи това е било сън, така ли? Може и да е за хубаво.“ Надигна се и докато ровеше за храна в дисагите, забрави за станалото. Беше напълно изтощена и изпитваше усещането, че кръвта й е изтекла от жилите, но го отдаде на дългите месеци напрежение.
	Саламандър се събуди след няколко минути с унесен поглед и започна да се прозява, после се приближи, олюлявайки се, до потока. Коленичи там, потопи глава в студената вода, изпръхтя, закашля се и се разпсува, сетне, усмихнат, вдигна поглед; от косата му потече вода и намокри ризата.
	— Много по-добре — съобщи той. — Ще се опитам отново да сканирам Родри. Рано или късно трябва да напусне глупавия зимник. Ела да го направим заедно, да видиш каквото можеш.
	Водата се надигаше безшумно и се бръчкаше, плискайки леко о стените на басейнчето, а след това изтичаше от преливната тръба. Когато Саламандър посегна и я притегли в приятна близост, тя усети не неговото физическо докосване, а аурата му и първичната сила, бликаща от самото му същество, тъй както водата извира от земята.
	— Съсредоточи се върху вълничките и направи така, че очите ти да са леко не на фокус. Сетне помисли за Родри.
	Дълго време не виждаше нищо, освен подобната на стъкло, надигаща се към камъка вода. После внезапно различи неясна разпокъсана картина върху набръчканата повърхност: Родри, който вървеше из нещо, което приличаше на пазар. В несъвършеното й видение сергиите и продавачите се поклащаха и потрепваха подобно веещи се знамена, но неговият образ беше солиден и не мърдаше. Отначало, докато той вървеше с широки крачки, дори усмихнат и поздравяваше от време на време някого, когото изглежда познаваше, й се стори съвсем добре, загорял и в добро телесно здраве. Продължи да го гледа с жадно любопитство и изпита усещането, че се приближава, докато имаше чувството, че се носи до него. В един момент той обърна глава, погледна, сякаш тя действително беше там и тогава забеляза промяната. Беше наистина трудно доловима — леко отпусната уста, известно объркване в погледа. Като че ли дори когато се усмихваше, нещо липсваше. Къде беше животът, който гореше в очите му, широката му усмивка, която беше в състояние да накара мъжете, изпълнили цяло помещение, да се засмеят в отговор? Или — лекото отмятане на главата, гордо изпънатите му рамене, които говореха, че е воин, опасен мъж, но човек на честта, роден да командва? Изпита физическа болка в стомаха си, когато осъзна, че психическата му травма е също така ясна и доловима като рана в тялото.
	— Знам къде е това — прошепна Саламандър. — Всички тези измазани и нарисувани стени, розовият пясъчник и изгледът на планините от пазарния площад, това е… Вилинт, слава на боговете!
	Победният му грак прекъсна видението. Той я пусна, приседна на пети и я погледна с широка усмивка, която изведнъж замръзна, като видя израза на лицето й.
	— Саламандър, нали ще се оправи? Можем да направим нещо за него, нали? Можем да го излекуваме. Нали можем?
	Той остана безмълвен дълго време и устните му бяха също така безизразни, както и тези на брат му.
	— Саламандър!
	— Не зная, гургулице моя. Наистина не зная. Ако не друго, можем да го отведем у дома при Невин, а там е и Адерин, който съм убеден, че ще дойде в Елдид да помогне — и отново настъпи мрачно мълчание. — Но не съм сигурен.
	Джил зарови лице в дланите си и заплака. Когато потеглиха, на седлото с нея яздеше и желанието за отмъщение.
	Вилинт беше само на около шейсет мили разстояние, около три дни път с кон, но Саламандър реши, че ще е най-добре, ако стигнат до него по обиколен път. Първия следобед вървяха право на запад, следвайки реката до малкия градец Андира, който можеше да се похвали само с два хана, за ужас на Саламандър и облекчение на Джил, с умерена цена и качество. Обаче представлението им постигна голям успех, тъй като през Андира рядко минаваха пътуващи изпълнители. Лично главата на местния търговски еснаф ги покани да се срещнат в къщата му с някои от видните хора в града, където беше поднесена пищна вечеря, а това предостави на Саламандър прекрасна възможност да задава небрежно въпроси за наличието на екзотични роби варвари. Домакинът не знаеше да има такива, но спомена, че предишната седмица съвсем същия въпрос му задал някакъв търговец на роби, който минавал на път за Тондио.
	Още щом се прибраха в стаята си в хана, Джил попита Саламандър дали според него тайнственият търговец е същият човек, на чиято следа се бяха натъкнали в Дарадион.
	— Готов съм да се обзаложа на добра сума пари, повярвай ми. Но всичко е много странно! Щом задава въпроси на търговци, той не знае да сканира. Освен ако, разбира се, никога не е виждал Родри преди, но защо Тъмното братство ще изпрати човек като него?
	— А може да е просто търговец. Може и да не е от Тъмното братство.
	— Тогава откъде се е взел бедният малък дух, който видях в Дарадион? Не зная, Джил! О, богове, имам чувството, че съм селянка, която прибира кокошките си в курника и на мястото на всяка вкарана вътре две изскачат навън!


	Първия път, когато видя вълка, Барума не му обърна внимание, защото беше отседнал в хан, чийто собственик държеше няколко ловни кучета. По това време той пътуваше през планините на Северна Суртина, приближавайки се все повече към изолираното имение на Стария. Не бързаше, за да даде възможност на кървавата гилдия да залови отново Родри. Беше спрял да прекара нощта в малък градец на няколко мили източно от Вардет. Тъкмо по свечеряване пресичаше двора, упътен към стаята си, когато видя в далечния край на комплекса голямо черно куче, което стоеше, вперило поглед в него. Събитие без каквото и да е значение или поне така сметна тогава. По-късно същата вечер чу за малко по вратата му да драска лапа и кучешко скимтене, но не му обърна внимание. И наистина след няколко минути чу по коридора да се задават човешки стъпки и при приближаването им драскането престана, сякаш кучето си бе отишло със своя господар.
	Но следващия път осъзна истината. Беше стигнал във Вардет и отседнал в скъп хан в центъра, близо до Правителствения площад, заведение, където кучетата далеч не са добре дошли. И отново на свечеряване пресичаше оградената със стени градина, когато видя черното същество да пие от покрития с плочки фонтан. Този път видя ясно, че не е куче, а огромен вълк. Когато звярът вдигна глава и го погледна, от челюстите му не капеше вода. Веднага Барума вдигна ръка и очерта сигла за прокуждане, но вълкът не й обърна внимание. Той отхвърли глава, сякаш нададе беззвучен вой, след което дотича при него, тракна с челюсти и изчезна също така тихо, както беше дошъл. Леко разтреперан, Барума побърза да се върне в апартамента си. Тъкмо залостваше вратата зад себе си, когато се огледа и видя вълка да се търкаля на дивана.
	— Вън!
	Тук, останал сам в стаята си, той имаше възможността да извърши пълен ритуал за пропъждане и този път вълкът наистина изчезна при последната му заповед, но се върна с настъпването на зората. Когато отвори очи, го намери, застанал на неговите гърди, да ръмжи беззвучно в лицето му. С едва сподавен писък стана и започна да прави знаците на обреда. Докато го отхвърляше от себе си, усети, че вълкът е много тежък, и разбра, че е дело на истински майстор в тъмните изкуства, защото в мисловната форма имаше вложен голям магнетизъм. Беше убеден, че е изпратен от някой враг в кръговете на посветените или кандидатите за посвещение, които се навъртаха около тъмния деомер като мухи около тор; в края на краищата съперниците му искаха да го отстранят от състезанието, тъй както той — да излезе по-силен от тях. Съсредоточи се за пълно прокуждане, а когато свърши, наложи над себе си астрални печати.
	Въпреки това на свечеряване вълкът се върна. През следващите няколко дни го преследваше, където и да отидеше, без да обръща внимание на страховитите му проклятия с Тъмните имена и заплахите с демони и унищожение. Не се опитваше да му нанесе телесна вреда, но въпреки това го плашеше, показвайки се едва ли не иззад всеки ъгъл, или пък пристъпвайки безшумно по тъмните улици. Понякога навестяваше сънищата му; друг път деомерските му действия. Накрая му хрумна, че вълкът може да е шпионин, изпратен от друга фракция на вечно намиращото се в състояние на кавга Тъмно братство. След като Майстора на Ястребите искаше да знае какво е намислил Стария, същото биха могли да желаят и други. Тази нощ извади гърненцето с осветено черно мастило, наля го в специално предназначената за това сребърна мастилница, по която бяха изрисувани нечестиви сигли, и се залови да влезе във връзка със Стария и да му разкаже за нежелания си спътник.
	Барума все още не беше станал член на Вътрешния кръг, но не беше и някакъв окаян начинаещ, затова установи почти веднага връзка. На повърхността на мастилницата се разстла лицето на Стария, леко потрепващо от парализата, която го нападаше в студено време. Докато Барума му разказваше своята история, Стария слушаше с полузатворени очи.
	— Правилно постъпваш, че ми докладваш за това — рече накрая той. — От известно време подозирам, че някой друг върви по следите на Родри и това го потвърждава.
	— Така ли? — Барума леко изстина, защото би трябвало да знае, че дори и един Майстор на Ястребите не би могъл да скрие предателството си от Стария. — Ами тогава е логично същите да са изпратили вълка.
	— Той може да е вълк, но те самите са кучета — дори кутрета — стори му се, че Стария се изсмя. — Погрешно са ме преценили, приятелю, защото изглеждам като тлъст гол охлюв върху лист в градината и смятат, че прекарвам дните си, пълзейки из тинята. Ха. В тази гнусна обвивка продължава да живее могъщ човек, както без съмнение рано или късно ще разберат.
	— Ъ, господарю? Как смятате, може ли този вълк да идва от нашия стар враг, онзи „никой“, а?
	— Не, не и не, глупако! Идиотите, които следват префърцунения деомер на светлината, не биха направили подобно нещо — от съзнанието му се процеди презрение. — Те с техните дребнички правила, подходящи за жени и роби, и за никого другиго! Но достатъчно! Щом имаме врагове, ще е добре да не рискуваме да ни подслушат. Ела бързо при мен, но се погрижи никой да не те проследи. Предпочитам да изчакам, отколкото по петите ти да дойдат онези, които не трябва.
	— Разбира се. Ще бъда много, много дискретен.
	Барума прекъсна видението и си позволи да се усмихне. Да бъде предпазлив, така ли? Стария сам му даде основателна причина да забави отиването си във вилата. Почувства приказно самодоволство — до момента, когато се обърна и видя вълка, който гризеше една от пътните му торби. Барума подскочи като подплашено агне и изпищя.


	Джил и Саламандър пристигнаха във Вилинт късно на следващия следобед и едва имаха време преди залез да наемат апартамент в най-добрия хан, който предлагаше селището. Същата вечер, когато отидоха да уговарят представление с хората на архонта, Джил непрекъснато се оглеждаше за Родри. Тя искаше да тръгне от врата на врата във всяка къща, но Саламандър настоя за търпение.
	— Имам план, гургулице моя, съвършено тънък, потаен и, поне аз така се надявам, безукорен.
	— Слушай, елф такъв! Имам известен опит с твоите скапани планове и те винаги са се размотавали безкрайно дълго, докато стигнат края си.
	— Не безкрайно. Просто един достатъчен период от време. Джил, довери ми се още веднъж, моля ти се. Ако прибързаме, можем всичко да съсипем. Досега не сме имали и най-малката причина да смятаме, че тъмният деомер знае за присъствието ни в този достопочтен архипелаг, докато ние от своя страна сме предупредени за тяхното. Колкото по-дълго положението остане такова, толкова по-щастливи и в по-добро здраве ще се запазим.
	— Е, казаното е вярно. Но ако не го намерим до една седмица, ще започна да разпитвам за него.
	— Справедливо казано. Да бъде седмица.


	Поне два пъти седмично някоя от приятелките на Алейна я канеше да й гадае. Всички жени от нейната компания се занимаваха с астрология, но само тя имаше дарбата да чете по плочките и да използва други форми на ясновидство. Жените приемаха сеансите съвършено сериозно, макар че им предсказваше само дребни събития, като например писмо от стар приятел и посещение на роднина. Надяваха се да види възможност за романтично преживяване, защото в Бардек богатите съпруги често имаха сантиментални любовни истории и никой не ги винеше за това, стига да не зарязваха децата и да не навираха любовниците си в лицата на своите съпрузи. Тъй като това беше основното им забавление, те клечаха в продължение на часове над плочките, докато Алейна ги изучаваше и търсеше в тях предзнаменования за любовни романи.
	Сега, след като обядваха с Малина и Елдани, матрона на същата възраст, Алейна избра плочките си, за да й гледат. Малина се мръщи дълго време над тях, сетне изрече няколко очевидно наизустени фрази:
	— Вале птици е добър късмет, но точно до него е тройка спатии, който пречат това да се сбъдне. Съжалявам, Алейна, нямам твоята дарба.
	— Необходима е практика, а освен това е добре да съчиниш и разказ. Можеш да включиш в него неща, които знаеш за мен, нали разбираш, просто за да му придадеш пълнота.
	Малина отново се намръщи, загледана в плочките, произнесе още няколко колебливи клишета, сетне въздъхна:
	— Просто не мога да измисля никакъв разказ. Чувствам се толкова себична. Ти винаги ни гадаеш, а на теб никой. Или пък можеш да си гадаеш сама, а?
	— Не много добре.
	— Може би този магьосник от пазара гадае — намеси се Елдани. — Чували ли сте дали го прави?
	— Аз дори не знаех за него — рече Алейна.
	— Доколкото разбирам, представлението му е много забавно. Съпругът ми го е гледал снощи, на път за заседанието на гилдията. Бил някакъв смешен мъж в дълга червена одежда, но можел да върши всевъзможни слисващи номера.
	— Чух за това — рече Малина. — Готвачката беше много развълнувана, когато се прибра от покупки. Магьосникът можел да направи така, че от ръцете му да изскача огън — рече тя — и светлини във всевъзможни цветове. Очевидно било, че го прави с някакъв вид прахове и химикали, но според нея ефектът бил много приятен.
	— Вечер положително ще е така — рече Алейна. — Може да отида.
	— Алейна! — Малина беше скандализирана. — Не можеш да отидеш там вечер, сред тълпата простаци!
	— А защо не? — усмивката на Елдани стана прекалено прозрачна. — Нашата Лейн обича предизвикателствата.
	— Защо не? Прекалено съм млада, за да седя и да рисувам като теб рогозки по цял ден и цяла нощ, миличка.
	Малина се приведе напред и размаха ръце:
	— Да отидем всички с придружители и тогава няма да е предизвикателно.
	— Вероятно — рече Елдани. — Алейна ще вземе да доведе своя лакей?
	Родри изпита чувството, че са го ритнали в корема. Малина придоби толкова свирепо изражение, че Елдани се сви уплашена.
	— Ако не друго — продължи темата Малина, — това ще ни предложи нещо ново, за което да мислим.
	— Да, разбира се — Елдани си наложи да се усмихне нормално. — Или ето какво ми хрумна — да устроим прием и наемем магьосника с представлението?
	— Чудесна идея! — Малина се хвана за тази възможност да промени темата. — Ако не вали, той може да направи представлението вън, в градината, и ще стане просто прекрасно. Сигурна съм, че ако му предложа добра сума, ще дойде.
	— Това положително ще накара Танилан да се изяде — рече Алейна. — Помниш ли онези ужасни акробати, които нае за последния си прием?
	— Поне си спомням колко се надуваше след това.
	Забравили плочките, трите жени се приведоха напред над масата и започнаха да кроят планове.


	— Направо ме е подлудил, казвам ви! — макар и да се опитваше да си придава вид, че е спокоен и овладян, Барума знаеше, че има озъбен вид. — Където и да се обърна, виждам този създаден от демони вълк да ръмжи насреща ми.
	— Може ли да ти навреди? — помисли в отговор Стария.
	— Не зная. Не се поддава на нито един от опитите ми да го прокудя.
	Образът на Стария, който се носеше върху тъмното мастило, придоби замислен вид.
	— Значи го е изпратил могъщ човек, а не някой твой конкурент калфа. Боях се от това. Някои от съперниците ми в Братството знаят, че съм се заловил с важна работа, и очевидно се опитват да ми попречат. Е, когато се върнеш, ще направим магия и ще проследим вълка до бърлогата му. Вероятно ще бъде много интересно да открием кой живее наблизо. Междувременно гледай на това като изпитание на смелостта ти.
	Стария махна с ръка и прекъсна връзката; както и да се опитваше, Барума не можа да я възстанови.


	От няколко дни в къщата на Алейна пристигаха бележки от Малина. Да, магьосникът ще даде представление; да, той наистина гадае бъдещето, между другото Малина ще носи синя рокля, така че ще е много мило от страна на Алейна да облече нещо в друг цвят. В деня преди приема господарката изпрати Родри на пазара да напълни шишенце с обичайния й парфюм. Докато вървеше между сергиите, той чу да се говори много за Великия Крисело и приказното му представление.
	— Да пукна, ако мога да разбера как го прави — рече парфюмеристът. — Но има асистентка, която ми прилича по-скоро на съдружник, както и два големи мангала, бълващи благовония. Сигурно използва химикали.
	— Сигурен съм, че е така — обади се продавачът на плодове от съседната сергия. — Казват, че ако отидеш на големите пазари по брега, ще намериш странни стоки. И все пак не можеш да не се слисаш, като го гледаш как изстрелва сини пламъци от върховете на пръстите си. Мен ако питаш, това е доста рисковано.
	— Нямам нищо против да видя това нещо — рече Родри. — Трябва добре да припечелва.
	— О, да се слави брадата на Господаря на вълните! Дали припечелва добре ли? Той и неговото варварско девойче са отседнали в хана „Седемте лампи“, ето колко печели.
	Тъй като внушението беше съвсем ясно, Родри подсвирна тихичко, сетне случайно погледна надолу и видя на няколко крачки от себе си сиво гномче. Дребното същество беше вперило очи в него, а когато той си тръгна оттам, отначало се поколеба, сетне го последва, докато накрая се втурна, сграбчи го за подгъва на туниката и започна да подскача възбудено. Родри се огледа, видя, че никой не гледа към него, сетне приклекна привидно да намести каишките на сандала си.
	— Изглеждаш ми познат, истина ти казвам, малък братко. Дали не съм те виждал за последен път в Девери? Сигурно е така, но не си спомням къде.
	Гномчето се хвана злочесто за главата, сетне изчезна.
	На залез-слънце в деня, когато щеше да се състои приемът, Родри придружи носилката на своята господарка до имението на Малина. Там вече имаше пет носилки, а носачите им клечаха до тях под бдителния поглед на портиера и един от лакеите. Родри би предпочел да остане при тях, далеч от любопитните погледи на дамите от обществото, но Алейна му заповяда да влезе вътре с нея. Малина беше надминала себе си. Навсякъде из пищната й градина блестяха мънички кандила, а към последните цветя за сезона бяха добавени снопове от преплетени панделки. Хората се разхождаха, разговаряха и се смееха или вече бяха насядали на малките пейки близо до импровизираната, накичена с червено-златисти знамена сцена, на която вече стояха приготвени два бронзови мангала. Родри забеляза, че не един или двама от гостите внимателно го оглеждат, и страшно се притесни, защото се боеше, че господарката му ще настои да я придружи като свободен човек. Докато минаваха покрай групичка любопитни, тя се погрижи да му каже ясно и високо, че трябва да отиде да помогне на готвачката за вечерята. Преди да е сварила да му даде друга, противоречаща на тази заповед, той побърза да отиде право в помещенията на робите и се скри там.
	Кухнята беше същинска лудница, из която се носеха на талази приказни аромати. В един ъгъл двама роби панически месеха кръгли питки и ги стоварваха с плясък върху нагрятата до крайна степен плоча за печене. На огнището къкреха огромни тенджери с подправени зеленчуци и докато тичаше напред-назад да ги разбърква, като опитваше от една тенджера, добавяше нещо в друга, готвачката неспирно крещеше заповеди през рамо. Други роби режеха на ситно плодове и пълнеха с тях съдове, ръсеха малки сладки със захар и подреждаха на подноси ядки и бонбони. Непосредствено отвън видя двама души да пекат цяло прасе на открит огън. Готвачката погледна към Родри, махна мократа си от пот коса от челото и посочи към една висока четири стъпки амфора близо до вратата.
	— Изнеси виното при масата за сервиране. Чашите вече са там. Черпаците са на малката полица.
	С помощта на едно момче роб той помъкна амфората навън и заби острото й дъно в лехата близо до масата. Веднага се появиха гости, подавайки нетърпеливо ръце. През следващия час беше прекалено зает да сервира вино, за да го е грижа за приличието. Но успя да забележи, че около него се е струпала цяла орда от Диви. Те бяха в пълна истерия по някакъв повод, подскачаха непрекъснато, дърпаха го за туниката, тичаха насам-натам под масата и дори от време на време пощипваха някого от гостите. След като вечерята беше наредена и всички обслужени, той напълни сребърен черпак с вино и тръгна да долива чашите. Намери Алейна да разговаря с девера си и неговата съпруга. Докато им наливаше, тя му поднесе широката си чаша автоматично, почти без да го погледне. Той отмина заедно с Дивите, които танцуваха около него.
	Изведнъж отекна гонг. На сцената пристъпи с лека усмивка съпругът на Малина и оповести, че Великият магьосник Крисело от Далечния север е вече готов да започне. Гостите насядаха по пейките със смях и суетня. Родри се върна на масата за сервиране, близо до сцената, макар и встрани. Наля си чаша вино, сетне приседна в ъгъла на масата сред тълпа Диви тъкмо когато червено-златистите завеси се дръпнаха и се появи строен мъж в дълга червена дреха. Косата му беше светла като лунен лъч, а очите — опушеносиви. Като го видя, Родри изпсува високо и прошепна на деверийски:
	— Слава на боговете! Та той е поне наполовина елф.
	Дивите закимаха в знак на съгласие и се струпаха още по-близо, а в същото време на сцената се материализираха още куп от тях, толкова внезапно и драматично, че Родри се огледа, сякаш очакваше, че са ги видели и всички останали.
	— Аз, Крисело, макар и велик магьосник, съм смирен просяк в сравнение на издигнатото и високопоставено положение на събраните тук — изпълнителят се поклони дълбоко. — Поласкан съм повече, отколкото някога съм се надявал, че ще склоните и ми разрешите да представя пред вас малките си чудеса — изправи се и махна с ръка към първия мангал. Над него избухнаха червени пламъци, извисиха се, а после се снишиха и се превърнаха в розово сияние. Една жена простена и потисна писъка си. — Не се страхувайте, възвишена госпожо. Вие виждате просто представянето на дребни варварски магии от далечния, далечен север — той махна отново с ръка и от втория мангал лумна златист пламък. — А сега, позволете ми да ви представя моята красива варварска асистентка, принцеса Джилиана.
	Чуха се ръкопляскания, червената завеса се разтвори и навън пристъпи руса жена, облечена в обточена със златна сърма туника от брокат, прихваната през кръста с колан, от който висяха истински меч и сребърен кинжал. Когато последният проблесна на светлината, Родри разпозна дръжката. Когато се насили да погледне към лицето на Джил, дъхът му секна, главата странно натежа. Веднага разбра, че по някакъв начин през цялото време е очаквал на сцената да застане Джил. Тя също търсеше отчаяно с проницателните си сини очи, с празна усмивка. Все така се усмихваше ли, усмихваше при кратките реплики на магьосника, докато той караше шарфове да се носят насам-натам, но сега се обърна и погледна право към него; и за момент усмивката й замръзна и тя на свой ред мъчително се опита да поеме дъх, преди, все така усмихната, да отклони погледа си.
	Родри започна да трепери. Можеше да спре да се тресе също толкова успешно, колкото да обясни коя е тази жена и защо, независимо дали си спомня коя е, я обича. С тръпките дойде и студената пот, която вече се стичаше по гърба му. Свлече се от ръба на масата, отиде, олюлявайки се, до стената на градината и приседна на земята, където никой нямаше да го види как трепери, а Дивите се струпаха наоколо, потупваха го, галеха го със загрижено зяпнали разкривени личица. Тъкмо започна да се взема в ръце, когато на сцената лумна светлина и го накара да вдигне поглед. Крисело танцуваше и се виеше по подиума с вдигнати над главата ръце, а над него струяха, трещяха, изливаха като водопад цветни светлини — червена, златиста, виолетова, небесносиня, изпъстрени до една със сребърни искри и ослепително бели стрелички. Зрителите си поемаха рязко дъх и въздишаха като деца, докато Дивите подскачаха по сцената в такт с музиката на магьосника, с неговите пискливи, плачливи напеви от елфически бойни песни.
	Родри започна отново да се тресе, но беше хипнотизиран, усещаше как се е вкаменил, а очите му са принудени да стоят заковани върху мъничката сцена, където елфическият деомер кипеше и заливаше света с изкуствени звезди и огромни дъждовни дъги, носеха се на талази мъгли с чисти цветове, просветваха и трещяха мълнии. Чу как в съзнанието му високо крещеше някакъв глас: това е действително, всичко това е истински деомер! Не разбираха ли тези глупаци какво виждат? Очевидно не, защото публиката се смееше и ръкопляскаше, подвикваше думи за възхвала и се кискаше, а магьосникът танцуваше и тъчеше магиите си, превърнал сцената в пламтящ ад от червени и златисти пламъци. Сред всичко това Джил стоеше, без да мръдне, скръстила ръце на гърди, вече без да се усмихва, със сковани в едва сдържана ярост устни, вперила поглед отвъд градината, сякаш виждаше нещо там. По едно време видя около нея да се навърта гигантски вълк; сетне звярът изчезна във вълна от тюркоазен пушек. Родри не можеше повече да гледа. Сведе глава на коленете си и остана да трепери така, докато представлението най-сетне свърши с оглушителен смях и ръкопляскания.
	Когато аплодисментите спряха, той чу раздразнени гласове, които искаха вино, но той можеше единствено да стиска ръце около коленете. В своя ужас си спомни една друга нощ, когато се бе свил и треперил по същия начин. Знаеше, че едва не е загинал заради Джил, че по някакъв начин, докато я е бранел от оскърбление, едва не е бил обесен, но подробностите съвсем не му идваха наум. Сетне чу женски глас, изпълнен със загриженост.
	— Алейна, ела тук! — Над него се беше надвесила Малина. — На лакея ти му е прилошало. Чуй ме, момче, кажи ми какво те боли. Коремът ли?
	Самата идея, че може да го боли корем, беше толкова абсурдна, че развали магията. Усещайки как бузите и вратът му са облени в студена пот, Родри успя да вдигне глава и да я погледне.
	— Не съм болен, господарке Малина — от гърлото му излезе по-скоро хрип, отколкото глас. — Не разбирате ли? Това беше истинска магия. Всичко беше истинско.
	— О, да са славни пръстите на краката на Баки! — се чу неясен мъжки глас и човекът се изсмя. — Бедното момче се е вцепенило от страх! Мисли си, че някой от техните варварски магове е правил магии на сцената. Не се бой, момче. Няма да му позволим да те замеря с огън.
	Всички се разсмяха и Родри опита да се изправи на крака, но Малина го натисна надолу с изненадваща сила.
	— Не се подигравай на момчето, Тралино! Той няма да се оправи, ако му се присмиваш. А, хубаво, ето я Прина! Ей, Прина, чуваш ли ме? Ела тук и наливай вино, момиче. Гостите чакат. Хайде, Родри, няма такова нещо като истинска магия, ти си в пълна безопасност.
	— Да, глупчо! — това вече беше Алейна, която му се усмихваше, свела поглед с чаша вино в ръка. — Почини малко. Във всеки случай скоро ще си ходим у дома. Няма никаква опасност.
	— Мои скъпи гости, вървете да ви налеят вино и да хапнете десерт! — гласът на Малина изплющя като команда. След като хората се пръснаха, прошепна на Алейна: — Бедното момче! Чудя се каква е причината за станалото? Имал ли е някакви пристъпи на епилепсия?
	— Не. Аз…
	С дъх на тамян и парфюм и шумолене на дълга копринена дреха в техния кръг се озова магьосникът Крисело. Светлата му коса лъщеше, прилепнала от пот.
	— Скъпи мои дами! — той неспирно се усмихваше и кланяше. — Изглеждате притеснени! Какво се е случило? Аха, виждам девериец; и бедничкият изглежда ужасе`н! Той разбира какво е това истинска магия, когато я види.
	— О, в името на богините! — озъби се Малина. — Бъдете така добър и не го карайте отново да започне. Моля ви се, кажете му, че сте правили само номера!
	— Мадам, ще сторя нещо по-добро.
	Когато магьосникът коленичи до него, Родри го погледна право в лицето и заговори на деверийски.
	— Ти ли си мъжът, който ми е отнел Джил?
	— Така — отговори другият на същия език. — Значи си спомняш нещичко? Не съм. Кълна ти се в боговете на своя народ, че съм само приятел на Джил и нищо повече. Сега ти ще забравиш известно време за нея. Ще забравиш, докато не видиш слънцето утре сутринта. Тогава ще си спомниш всичко. Всичко.
	С чиста усмивка Крисело постави една длан с дълги пръсти върху челото на Родри. Последният почувства топлина — осезаема, гъста топлина, която сякаш се просмука в съзнанието му през пространството между очите, протече надолу по врата, гръбнака и встрани, към раменете. Престана да трепери и се усмихна, питайки се какво ли е станало, та така се е притеснил. С доволно кимане Крисело вдигна дланта си.
	— Прости ми, господарке — запелтечи Родри. — Не зная какво ме прихвана.
	— Ужас, момче, ужас и суеверие — Малина му се усмихна майчински. — Ако достатъчно дълго и много вярваш в нещо, за теб то става действителност. Сигурно твоята майка ти е пълнила главата с приказки за вещици и магьосници, а във вашата първобитна страна те са изглеждали напълно приемливи. Алейна, наистина трябва да отида, за да съм сигурна, че десертът е сервиран както трябва.
	И бързо се отдалечи, сякаш да избяга от въпроса как точно един уж-магьосник е могъл да успокои роба по такъв магичен начин. Но Алейна остана, стискайки здраво чашата вино с две ръце, загледана в Крисело. Той й се поклони и коприната по него прошумя.
	— Госпожо, уведомен бях, че сте изпълнена с желание да ви бъде разгадано бъдещето. Дали бих могъл да ви посетя утре сутринта?
	— Да — гласът й отново беше нормален и в него се долавяше сдържано весело настроение, което влизаше в противоречие със сащисания поглед в очите. — Два часа преди пладне ще бъде чудесно, стига да ви е удобно.
	— Госпожо, моето определение за удобно е да задоволя и най-дребната прищявка на жена като вас! — той отново направи поклон, сетне се обърна и изчезна сред публиката.
	За момент Алейна остана да гледа подире му, сетне се обърна към Родри:
	— Можеш ли вече да ходиш?
	— Така смятам, господарке. Наистина се извинявам за…
	— Не е необходимо да ми се извиняваш — гласът й загуби отракания си тон. — И аз се изплаших. Вярвам ти, Родри. Според мен това беше истинска магия. Само говорех така пред Малина.
	Изненадан, той се изправи на крака. И осъзна, че лечението на магьосника е свършило чудесна работа — не се чувстваше ни най-малко уморен от продължителния си пристъп на ужас и повече от всякога се изпълни с убеждението, че магията на този човек е истинска.
	— Ти определено си необикновен кораб, появил се на хоризонта — продължи Алейна. — Кораб, който води след себе си всевъзможни, дори още по-странни неща — тя се огледа, видя хората в другия край на градината, както става при увеселенията, и се вдигна на пръсти да го целуне. — Искам да се прибирам.
	Когато го целуна за втори път, жадната й страст беше както плашеща, така и възбуждаща.
	— Както искаш, господарке, разбира се. Да отида ли да приготвя носилката?
	— Да. А когато се приберем, не чакай прекалено дълго, за да дойдеш в стаята ми.
	— Моля те, не говори такива неща тук!
	— Не бъди досаден — тя го зашлеви през лицето. — Приготви носилката. Ще се видим при портите.
	Когато стигнаха у дома, там на крак беше само сънливият вратар, който ги чакаше. Родри го изпрати да си легне, заключи носачите за през нощта, прибра абаносовия жезъл и камшика в кухненския шкаф. За момент остана така в тъмното помещение, загледан в мътното сияние на оградения с пепел огън, радвайки се за малко на мир, преди да отиде, бавно и неохотно, в спалнята на господарката си.
	При вида й част от неохотата му си отиде. Тя беше приседнала на ръба на леглото и решеше къдриците си с гребен от слонова кост, облечена само по една долна риза от лека прозрачна тъкан. На светлината на кандилата медночервената й кожа сияеше като същински огън. Когато той затвори вратата, Алейна вдигна поглед, усмихна се и хвърли гребена на пода.
	— Мислиш ли, че съм хубава, Родри?
	— Разбира се, че мисля — почувства се като участник в обред; всеки път, когато се любеха, тя го питаше същото. — Не съм виждал красива като теб жена.
	Седна до нея, хвана лицето й с двете си длани и я целуна по устата. Тя сплете ръце зад врата му, целуна го бавно и пресметливо, сетне изведнъж се дръпна, за да разгледа лицето му. Би могъл да се закълне, че се изплаши от нещо, което видя там.
	— Какво не е наред, господарке?
	— Нищо, о, нищо. — И все пак тя се поколеба, поглеждайки ту насам, ту натам, преди да заговори, и изсипа поток от задъхани думи. — Родри, такава нужда имам от теб. Толкова самотна бях. Тревожа се какво би могло да ни се случи, но изпитвам голяма нужда от теб.
	Тогава той осъзна, че най-сетне вижда не внимателно подредената повърхност, а самата нея.
	— Ами ето ме — този път я целуна с всичкото си желание. В ръцете му тя се превърна в алчно животинче, което го дразнеше, уж се противопоставяше, а той се смееше, целуваше, прегръщаше я.
	Събуди се тъкмо когато маслениците догаряха и разбра, че има само час, час и нещо до разсъмване. Всички в къщата знаеха за връзката им, но нямаше никакво желание, когато Дисна влезе там сутринта, да го намери в леглото на господарката. Предпазливо и бавно се освободи от отпуснатата й прегръдка, измъкна се от леглото, грабна дрехите си и се облече в коридора.
	Вече беше напълно буден и обхванат от някакво тревожно чувство, което нямаше нищо общо с опасната му любовна връзка. Пристъпвайки тихо на боси крака, отиде в кухнята, взе тежкия жезъл и се измъкна навън да обиколи комплекса от сгради. На сивата светлина в градината нищо не помръдваше, освен листата на сребристите евкалипти, които трептяха на хладния ветрец; от улицата или от спящия квартал не идваше никакъв звук. Но когато стигна до портата, Дивите се появиха, задърпаха полите на туниката му и го загледаха с тревожни очи.
	— Нещо опасно ли има отвън?
	Те кимнаха утвърдително и тогава той подхвърли жезъла на плоския покрив върху павилиона на вратаря, стъпи на сандъчето с цветя и се покатери горе. Къщичката беше висока, колкото да се облегне със скръстени ръце върху дебелата външна стена. От другата страна на улицата, в сенките на две дървета, стоеше, завит в лека наметка, мъж и наблюдаваше къщата. Родри се чувстваше вече дотолкова сигурен в своето положение в домакинството, че без да се замисли особено, викна:
	— Ей, ти! Какво правиш там?
	Човекът се обърна, драсна по улицата, шмугна се в една странична пресечка и изчезна. Първият порив на Родри беше да се развика и да вдигне тревога, която би довела хората на архонта, но реши първо да събуди Порто и да поиска съвета му. Освен това осъзна, че у човека, когото видя, имаше нещо познато… Гуин? Гуин, в името на боговете! Той изстина до мозъка на костите си, благодарейки на своя късмет, че направо не е отворил портите и не е хукнал след него. Сетне скочи долу и изтича в къщата да събуди Порто и му каже какво се е случило, но по някаква причина, която не можеше да формулира с думи, не спомена името на Гуин.
	— Е, който и да е бил, най-вероятно вече е далеч оттук — каза накрая Порто. — А освен това хората на архонта тъкмо приключват дежурството си. По-късно ще отида в участъка, за да кажа на началника им, и утре вечер ще направят така, че техен патрул да минава на редовни интервали покрай нас. Да видим какво има да се прави тази сутрин. Някакви посетители?
	— Магьосникът от пазарния площад ще идва да гадае бъдещето на господарката около два часа преди пладне. Снощи на приема го покани.
	Порто простена отвратен.
	— Парите са си нейни, но защо не вземе направо да ги хвърли в калта, след като иска да ги пропилее? Когато дойде, ще отида при архонта. Не мога да търпя такива глупости. Ти стой наблизо, докато е тук, момче. Не искам да установя, че нещо от среброто ни е изчезнало, докато е бил у нас.
	— Ще стоя до вратата и няма да го изпускам от очи.
	— Добре. Зората се разпука. Ти отиди да нацепиш дърва за Винсима, а аз ще събудя останалите.
	Родри излезе навън през кухнята. Още щом пристъпи през вратата, изгряващото слънце хвърли светлина върху лицето му. Той примига и изруга, обърна гръб и си спомни. Джил. Беше я видял, тя беше там, на приема, жената, която обичаше, жената, която по някакъв начин беше загубил отдавна в Девери — в Кергоней. Заради лорд Перин, онази попикана претенция за благородна свиня, когато и двамата се сражаваха в кръвната вражда на някакъв лорд. Тогава беше сребърен кинжал и се озова в обсада. Първо дойде Джил с войска и победиха; сетне се оказаха разделени. Как? Защо я бе оставил в дъна на тиерин Греймин? Защото идваше кралският хералд! Тръгна да приветстват пратеника с човека, който го беше наел — лорд Нед, а когато се върнаха, Джил я нямаше, открадната, или поне те така казаха, от проклетия грозен братовчед на Нед. Той отметна глава, засмя се високо и там, при бараката за дърва, изигра няколко стъпки от джига. Спомни си как намери Перин и изтънченото удоволствие, което изпита, когато го преби до безсъзнание. После той… после… — мъглата отново се вдигна и закри всички спомени за онова, което се бе случило, след като остави Перин окървавен до стената на обора. Не помнеше също каквото и да било преди онзи слънчев ден, когато двамата с Джил пристигнаха в рушащата се къща на лорд Нед — колко отдавна? Нямаше представа.
	— Родри! — крясъкът на Винсима го извади от мрачните му мисли. — Къде са подпалките? Какво ти става, не се ли чувстваш добре?
	— Хиляди извинения! Ето, идвам.
	Докато работеше, продължи да предъвква онова, което си беше спомнил. Имаше нещо особено важно, свързано с кралския хералд, но колкото и да опитваше, не можеше да го възстанови и в края на краищата се отказа, смятайки усилията си за безнадеждни. Прекарваше непрекъснато през съзнанието си останалите скъпи нови спомени, за да ги запечата в него, когато му хрумна да се запита какво ги е върнало. Едва тогава си спомни как магьосникът Крисело оповестява, че ще си спомни „всичко“, когато види отново слънцето.
	— О, богове, така и стана.
	По няколко наведнъж, Дивите се материализираха около него, две кафяви и виолетови гномчета, изящно бледо спрайтче с остри като игли зъбки и сивото гномче, което беше видял там, на пазара.
	— Гномчето на Джил!
	Мъничкото същество скочи високо, изигра няколко стъпки от победен танц, сетне изчезна заедно със събратята си. Родри се разтрепери. Изведнъж подуши свобода, а сега, след като беше видял Джил, тя отново придоби смисъл. Осъзна, че по някакъв начин заедно със спомените беше умряла цяла една личност и че онова, което наричаме човешки характер, е нещо повече от сбора от спомените му. Мисълта го накара да изтръпне и да изпита чувство, близко до паника. Отскочи встрани, подобно на кон, който вижда усойница на пътя.


	Мъжът, който използваше името Пирало, беше нисък, бледен и тлъст, с дебел врат и пълни бузи. С годините те щяха да се надуят, да увиснат, докато заприлича на жаба. Лицето му беше покрито с младежки пъпки, които, също с времето, щяха да се превърнат в белези и осеят цялата кожа като петна на крастава жаба. Мъжът, известен като Гуин, установи с изненада колко дълбоко го мрази. В края на краищата през своите трийсет и две години беше видял много по-гнусни неща от него, но може би сега се чувстваше по този начин, защото разбираше, че Пирало е колкото партньор, толкова и шпионин. Съзнанието, че някой наблюдава всеки техен ход и използва магия, за да докладва на Майстора на Ястребите, би хвърлило в ужас повечето хора в гилдията; но Гуин по-скоро се дразнеше, защото не даваше и пукната пара за това дали ще живее, или ще умре. Другото нещо, което го изненадваше през тези дни, бе фактът, че всъщност толкова малко го е еня. Можеше да се самоубие по всяко време, но да го направи, му се струваше прекалено голямо усилие, без да е сигурен, че смъртта ще е награда — също както съмнителната радост, че продължава да е жив, бе твърде малко поощрение, та да угодничи пред човек, изпратен да преценява доколко е достоен за доверие. Дори беше готов да направи може би фаталното признание, че направо се е провалил в задачата си в село Деблис, вместо да скимти и да измисля извинения, както биха постъпили повечето Ястреби. Стига да беше в състояние да го направи пред самия Майстор, вместо пред крастава жаба като Пирало. Беше въпрос на гордост, онази мъничка гордост, която бе единственото нещо, останало му в този живот.
	След като зърна Родри, Гуин напусна града и се отправи на север. Около три часа след зазоряване се присъедини към спътниците си, но когато пристигна краставата жаба, все още спеше. Бяха се разположили на около дванайсет мили извън Вилинт заедно с малък керван за прикритие, с което да обикалят островите. В някои случаи Пирало твърдеше, че е търговец на роби, но да водят със себе си роби беше прекалено опасно, защото те имаха очи да виждат и уста да дрънкат; вместо това се движеха с двайсет и няколко коня за продан и двама души да се грижат за тях, които всъщност бяха дребни, посветени в гилдията. Самият Гуин минаваше за собственост на Пирало просто защото, притежавайки един роб варварин, краставата жаба имаше причина да търси да купи друг и това прикритие неспирно го глождеше, защото където и да отидеше дамгата, че е роден роб, му личеше, дори сред следващите тъмни пътища. До предишното лято се изправяше срещу й и понякога побеждаваше, а когато не успяваше, извличаше някакво извратено удовлетворение. Краткото пътуване из Девери обаче преобърна нагоре с главата възгледите му за живота и за самия него. Прекара много време в мисли за тази промяна у себе си и я прие като следствие на живота му сред свободни хора, но всъщност много по-силно, отколкото съзнаваше, му въздействаха неща от по-дълбоките равнища на душата и паметта. Гуин не беше истински варварин — с баща бардекец и майка деверийско момиче, — но по някакъв странен начин гледаше на Девери като на своя родина и без да го съзнава, живееше с чувството, че цял живот са го държали в изгнание далеч от нея и че, разбира се, това негово изгнание ще продължава все така, без каквато и да е друга надежда.
	Едно от утешенията му през тези дни беше усещането, че другите двама Ястреби ненавиждаха Пирало не по-малко от него. В края на краищата, ако тяхната крастава жаба шпионин настроеше Майстора срещу тях, Бриноно и Вандар щяха също да умрат. Онази сутрин тримата седяха край изстиналия огън и хапваха баят хляб и зеленчуци от предишната вечер, докато Пирало хъркаше в палатката си в другия край на лагера. Дори Вандар изрече на глас онова, което и тримата мислеха — дали все пак тлъстият глупак няма да свърши някаква дивотия и да направи така, че да го убият или арестуват, когато стигнат във Вилинт.
	— За нещастие не е много вероятно — рече Гуин. — Той наистина си знае работата.
	— Нали не мислиш, че сега ни сканира, а? — подскочи Бриноно. — И слуша какво говорим?
	— Много се съмнявам — Гуин си позволи да се усмихне, но се получи нещо криво. — Знаете ли къде е голямата му слабост? Толкова обича себе си, че и през ум не му минава как могат другите да го мразят.
	— Във всеки случай готов съм да се обзаложа, че той не обладава способност за сканиране — вметна Вандар. — Вечно се перчи, да, но защо се скитаме навсякъде из островите и разиграваме тази сложна игра, ако наистина може да сканира Родри? Зная, че не е виждал варварина, но ти си го виждал, а един истински майстор може да работи през очите на друг човек.
	— Само ако този човек е готов да го остави да смаже собствената му воля — Гуин усети как гласът му стана монотонен. — В името на Козокраките, ако се опита да сложи жабешката си лапа на врата ми, ще го ударя така, че ще стигне наполовина път до пъклото и според мен той го разбира — след това се засмя, иронизирайки сам себе си. — Но не защото го е страх от мен и това го кара да се въздържа. Не, когато пристигна, той рече, че имал нови заповеди от Майстора. Имал причина да смята, че би било прекалено опасно да сканира твърде често или дори да използва много деомер. Не ми съобщи защо.
	— Може Майстора да не му е казал — обади се Бриноно.
	— Може и да не е — Вандар се изправи и се протегна. — Но най-вероятно ситният скотоложец е излъгал. Е, ще отида да напоя добитъка. По всичко личи, че след като дъждът отмина, денят ще бъде топъл.
	Двамата се отдалечиха заедно, а Гуин остана до огъня да мисли за тях. Със сигурност щяха да кажат на Майстора всичко, което са чули, особено ако трябва да спасяват собствените си кожи, но беше убеден, че няма да изпуснат нищо пред Пирало. Гуин умееше добре да преценява мъжете, затова познаваше искрената омраза, когато се натъкнеше на нея.


	— Саламандър — попита Джил, — можеш ли да гадаеш?
	— Мога, но не бих използвал истински деомер за такава тъпа игра.
	— Просто се чудех.
	— За плочките, с които се забавляват жените в Бардек ли? Всъщност онова, което те постигат, е да съсредоточат интуицията си. Ще измисля някакви пищни, гъделичкащи и доставящи удоволствия брътвежи за господарката Алейна, които повече или по-малко съвпадат с доловеното от мен по интуиция, а в тази ароматна яхния ще вплета всички късчета информация, събрани на приема.
	— Да вплетеш неща в яхния ли?
	— Права си, че това не беше най-блестящата ми формулировка — Саламандър отхвърли несполучливата си езикова фигура с небрежно махване с ръка. — Въобще не бих гадал, само дето това е идеален начин да проникна в къщата й. Би било невероятно просташко от моя страна да почукам на вратата и да я попитам дали ще ми продаде екзотичния си роб. Първо ще спечеля доверието й; сетне, много лукаво, преливащ от коварство, ще завъртя разговора така, че да стане дума колко много ми трябва още един варварин за нашето представление.
	— Нека да е така. Досега се оказа прав, поне в повечето случаи.
	— Аз винаги съм прав — отпуснат на възглавниците, Саламандър я поздрави с пълната си чаша вино. — Но какво точно от моята правота те кара да ме възхваляваш?
	— Че намери Родри, разбира се. Дължа ти извинение. Смятах, че да стоиш в най-добрия хан и се докарваш пред богати жени са чисти глупости, но всъщност през цялото време си бил прав.
	— Аха. А кой би могъл да си позволи такъв роб, освен някое богато домакинство?
	— Така е, сега разбирам.
	Саламандър се усмихна, сетне посочи пищната закуска от студено месо и подправени зеленчуци.
	— Ще ядем, гургулице моя.
	— Не мога.
	— Опитай. Тревогата е като червеите — вирее най-добре на празни черва.
	Без да ще, Джил се засмя. Тя си взе резен свинско с подправки, зави го в питка и насила преглътна няколко хапки.
	— Не бой се, ще измисля нещо. След около час отиваме в нейния палат, но преди това ще се изкъпем и облечем в най-пищните си и скъпи одежди. В края на краищата трябва да се грижим за своята варварска репутация.
	Когато Джил и Саламандър се представиха пред вратаря на Алейна, облечени в червено-златиста коприна и брокат, старецът изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото впечатлен, но веднага ги пусна в градината, където една хубава слугиня чакаше, за да ги заведе в приемната. Джил обикновено не харесваше бардекския стил в изкуството, но остана очарована, когато видя изобразените дървета и ярко оцветени птици. Освен това стенописите й се сториха познати и тя внезапно си спомни за рисуваните палатки в Елкион Лакар. Но преди да успее да попита Саламандър за приликата, от една странична врата при тях влезе Алейна.
	Облечена в туника от прост бял лен, на чийто фон изпъкваше една-единствена огърлица във формата на верига, която изглеждаше от чисто злато, домакинята ги приветства много любезно и покани да седнат с нея на подиума. След като се настаниха върху кадифените възглавници около ниската масичка, прислужницата внесе плата със сушени плодове, бонбони и сладко вино.
	— И кутията с плочките, Дисна — нареди Алейна.
	— Да, господарке — момичето отиде до един шкаф от абаносово дърво. — Те са тук, където обикновено ги оставя Родри.
	Като чу името на лакея, господарката придоби странно напрегнато изражение и преди да се усмихне с безразличие, погледна едва ли не потайно към Саламандър. Дисна донесе кутията, сложи я и махна капака.
	— Сега можеш да си вървиш — заповяда Алейна. — Кажи на готвачката да направи оранжада. Това вино е твърде силно да се пие сутрин.
	— Възвишената красавица е прекалено мила с един скромен магьосник — обади се Саламандър.
	— Скромният магьосник беше така мил да дойде по нейно искане. Дисна, казах ти да вървиш.
	Когато момичето, което се навърташе, тръпнещо от любопитство, побърза да се измъкне, Алейна изсипа плочките от кутията и започна да ги размесва с грохот, който говореше за голям опит.
	„Има прекрасни ръце“ — помисли Джил. И наистина — те бяха тънки и грациозни, с дълги нокти, изискано боядисани в оранжево-червено с помощта на семена от анато, полирани до съвършенство; това накара Джил да скрие в полите си своите мазолести пръсти с изпохапани нокти. Тя забеляза как, докато дамата подреждаше избраните от нея плочки във фигура с формата на звезда, Саламандър я наблюдаваше с топла оценка, която показваше, че одобрява не само ръцете й.
	— Аха — рече той и се приведе над масата. — Виждам много неща: тъмни, скрити, неясни, време на болка, последвано от ликуване; смях, следван от сълзи; слънчеви лъчи, които пробиват през облаци; бури, следвани от мир.
	Алейна потрепери очарована и впери поглед в плочките.
	— Виждам, че стоите на кръстопът в живота, о, любимке на Звездните девици. Вижте как сред копията цъфтят цветя. Гарванът грачи, но ще бъде накаран да замълчи. Преди всичко — той направи пауза и сложи пръст на десетката цветя — имате много верни приятели, които се грижат за вашето благо. Те са разтревожени за вас — разтревожени, като ви гледат как се ядете отвътре, изгубили живец, докато, без съмнение, се питате дали да се омъжите повторно, или да изчакате каквото донесат вълните на живота върху вашия бряг. Винаги се съмнявате дали ви обичат заради самата вас. Заобиколена сте от ухажори, които по-скоро искат да се оженят за вашите капиталовложения, заради връзките ви с големите търговски къщи.
	— Това е съвършено вярно! — в задъхания й глас се четеше нотка на детска възбуда. — Някои от тях са толкова безочливи в това отношение, добри ми човече, че направо да не повярваш доколко са лишени от такт.
	— За жалост се боя, че прекрасно ви разбирам, тъй като познавам много добре сърцата на хората — той се намръщи в продължение на дълъг драматичен момент. — Тук виждам млад мъж от друг остров, той е хубав, но пък е много арогантен.
	— Ами да!
	— Младостта, както и неговата мъжественост са били съблазнителни, защото голямата мъка на живота ви е, че така и сте останали без деца.
	— Да — гласът на Алейна потрепери от истинска болка. — Това също е вярно. Но той имаше други слабости.
	— Виждам ги съвсем ясно. Не се бойте — взели сте правилното решение. Но сега за жалост вашата мисъл се лута ту в една, ту в друга посока и се чудите дали животът ви няма просто да се изниже, тъй както потокът потъва в пустинята, погълнат от пясъка. Но като се има предвид вашето богатство, малцина ще ви пожалят.
	— Трудно ми е да съжаля сама себе си, добри магьоснико. Била съм много бедна и точно зная колко голям късмет имам сега.
	— И въпреки това нещо ви яде, някаква празнота. Хъм, виждам, че тя ви кара понякога да се отчайвате. Я да видим какво е това? Виждам голяма опасност от скандал, но не мога да определя причината за него.
	Точно в този момент влезе Родри с поднос стъклени чашки и стъклена кана с оранжада. Погледна към Джил, сетне към Алейна с някаква мъчителна безнадеждност, после пламна червен.
	— Ужасен, ужасен скандал — говореше Саламандър. — Виждате ли Кралицата на магическите пръчици? Сигурно сте като нея, изпълнена с чувство за собствена правота, че никой не може да оспори онова, което правите, тъй като сте много силна и можете да отстраните враговете само с едно перване на пръстчето си.
	Родри остави подноса, отстъпи безшумно назад и побягна от стаята. Алейна така и не показа с нищо, че е забелязала присъствието му, но Джил беше сигурна, че само желязното самообладание на домакинята й попречи да се изчерви. Вдигна поглед и махна неопределено с ръка към каната:
	— Джилиана, ще бъдеш ли така добра да налееш в чашите? Просто не мога да се откъсна от гадаенето на Крисело.
	— Разбира се, милейди — Джил би предпочела да й пререже гърлото, но се усмихна, а когато поднесе чашите, отново се усмихна.
	— После, след като отмине неприятността — а тя ще отмине, обещавам, о, видение на женственото съвършенство, — виждам да идват щастливи времена. Има хора, които ви обичат заради самата вас. Виждам мъж, срамежлив, изпълнен със смирение, който се въздържа да проговори, единствено защото е изпълнен с убеждението, че не е достоен за вас. Чакайте! Виждам двама такива — единия почти не познавате; другият е стар приятел. Приятелят пътува през зимата, както изглежда надалеч, макар и плочките да не могат да ми кажат къде. Новият познат се навърта много по-наблизо, отколкото бихте си помислили.
	— О, слава на звездите! Питам се кой ли… — Алейна прехапа долната си устна и дълбоко се замисли. — Продължавай, добри магьоснико.
	Саламандър успя да разточи гадаенето с внимателен подбор от празни приказки и приумици. Алейна зададе няколко въпроса, после насочи разговора към пътешествията му из страната. Както обикновено, Саламандър се опияни от възможността да разкаже една дълга и сложна история, бродерия от истина и чисти лъжи, особено след като тя слушаше с ласкаещо напрежение.
	— Но нямаш ли си собствен дом? — рече накрая тя. — Там, във варварското кралство?
	— Не, о, връх на очарователността и грацията. Всички пътища и развълнуваното море са мой дом. Придружава ме Джилиана, която весели самотните ми часове и работи редом с мен.
	— Разбирам — Алейна й се усмихна съвършено приятелски. — Трудно ли ти е?
	— О, не. Обичам да скитам.
	— Това е хубаво — господарката насочи отново вниманието си към магьосника. — Но в известен смисъл сигурно е тъжно непрекъснато да си събираш нещата и да вървиш по-нататък.
	— Всъщност всичко това е свързано с много тежък труд. Мислел съм си, дали след като кариерата ми напредва така добре, да не си купя роб, яко момче, което да товари конете и така нататък. Разбира се, онова, от което имам нужда, е някой варварин като нас.
	— Моя няма да го получиш! — гласът й приличаше на детско озъбване; сетне придоби покрусен вид. — О, прости ми! Толкова съжалявам, че бях груба! Само дето всички непрекъснато се опитват да купят моя лакей, а аз просто не го продавам — успя да се усмихне. Наистина става толкова досадно, след като всички питат за него.
	— Сигурно е така и, да си призная, бих предпочел да чуя вашите резки думи, отколкото милите приказки на други жени. Във всеки случай се питам откъде ли сте го купили. Този търговец би могъл да има и други.
	— Родри ми беше подарен от арогантния млад мъж, когото видя в плочките ми, но не зная откъде го е намерил. Човек не пита, когато му правят подаръци — тя вдигна каната със съвършено спокойна ръка. — Още оранжада?
	Побъбриха известно време, преди Саламандър да заяви, че трябва да си вървят, защото, след като хапнат по пладне и дремнат следобеда, са канени в други къщи — не една изискана дама искала да й гадаят бъдещето. Когато си тръгнаха, доста по-богати благодарение на Алейнината щедрост, Джил се питаше как да направи така, че да не заспива, докато седи из парфюмирани стаи и слуша брътвежи. Каза му го направо, след като се върнаха и останаха насаме в „Седемте лампи“.
	— Брътвежи били! — Саламандър изглеждаше сериозно наранен. — Според мен тази сутрин дадох едно от най-добрите си представления.
	— Е, тя наистина остана много доволна. Всичко това снощи на приема ли го научи?
	— Точно така, вярно е. Странно е като си помислиш, нали? Хората, които плащат, за да им гадаеш, сякаш никога не съзнават колко е лесно да научиш предварително всичко за тях. Но този скандал? Той дойде право от плочките! Е, предположих, че всяка жена, стига да е красива като нея, положително ще преживее поне един скандал.
	— Без съмнение, кучката запенена!
	— Джил!
	— О, богове, ти сляп ли си? Разбира се, че е затънала до ушите в скандал! Или изисканото общество на островите почита жените, които лягат с робите си?
	Саламандър изобрази спазъм на учудване, премина към откровен шок и накрая — някаква лукава радост:
	— Тя мачка чаршафите си с моя мил брат? По-хубаво от това не би могло и да бъде!
	Джил грабна кана с вино и я запокити по главата му. Той нададе вик и едва успя да се наведе, а сребърният съд пукна една плочка на стената и падна подвит на пода.
	— Хиляди извинения, о, свирепа орлице планинска. Трябва да съм забравил как ли изглежда от твоя гледна точка, разбира се — гласът му леко трепереше. — Моля те да приемеш извинението ми. Нали повече няма да хвърляш съдове по мен?
	— О, разбира се, но съжалявам, че не те уцелих, безсърдечно диване такова!
	— Тук не става въпрос за някакво безсърдечие, а че помирисвам победа. Не разбираш ли? Точно това е лостът, от който имаме нужда, за да отскубнем Родри. Брей, брей, брей — наистина скандал и също така голямо облекчение за чувствителната ми етика. Като измъквам екзотичния варварин от нейната къща, всъщност й правя услуга — махам го от града, преди същият този град да се изпълни с приказки за хубавата вдовица и нейния лакей!
	— Това, което казваш, е вярно, но я ми обясни как ще я убедиш?
	— Въпросът ти е добър, мъничка моя гълъбице. Наистина много добър. Какво ще кажеш, докато размишлявам, предъвквам и медитирам по този въпрос, да вземеш и донесеш обяда ни? Никога не съм бил в състояние да мисля добре на празен стомах.
	Няколко часа преди залез те се представиха пред портите на Малина. Тъй като следобедът беше топъл и не духаше вятър, господарката на дома и двете й дъщери ги приеха в градината, на една маса, в сянката на пълзящи растения с бледорозови цветчета. Докато Саламандър предричаше, че дъщерите ще се оженят великолепно, и намекна за възможни кандидати, Джил почти дремеше над чашата вино. После Малина отпрати момичетата, за да може да й гадае насаме. След няколко общи приказки Саламандър нанесе своя удар:
	— Мила моя госпожо, трябва да ви кажа, че това тук не ми харесва! Четворка мечове е прекалено близо до двойка цветя. Страшно се боя, че някаква ваша приятелка… о, не, нещо повече — някаква много близка и ценена от вас жена ще бъде засегната от мъчителен скандал.
	Джил напълно се събуди. Малина беше леко пребледняла около устата.
	— Плочките казват също така, че се притеснявате от нещо много неприятно. Бих ли могъл да допусна, че двете неща са свързани помежду си?
	— Да, проницателно предположение. Хъм, предполагам, че не би казал на никого какво си видял в чужди плочки?
	— Обикновено не бих, но дълбоко съжалявам за Алейна.
	Малина трепна.
	— Толкова е уязвима, нали? — продължи мисълта му дамата. — А градът е пълен със завистливи клюкари, които с удоволствие говорят ужасни неща за нея. Животът й щеше да е различен, ако имаше деца. Нейният съпруг беше много по-възрастен, разбирате ли? О, в името на Огнената планина! Да бяхте я видели, когато Нинелдар я доведе у дома! Беше само на четиринайсет години, слаба като вейка, дете, което би трябвало да си играе с кукли. Като гледах това красиво лице над мършаво телце, направо ми идваше да се разплача. Приличаше на цвете върху стеблото си. Нинелдар не беше лош човек, само прекалено самотен; съжалил я искрено, като разбрал, че се предлага за продан. Доведе детето и ме помоли да го обуча за съпруга.
	— Без съмнение този брак е бил далеч не… задоволителен, така ли?
	Малина удари с двете си длани по масата.
	— За какво точно намекваш, гадателю?
	— Не е време за шикалкавене, нали? Чух тревожни слухове и ги отхвърлих, наистина — те просто бяха слухове. Но когато видях в плочките й един ужасен скандал, започнах да се питам дали не са плод на нещо повече от завист и волни езици.
	— Слухове за какво?
	— За онова красиво варварче.
	Малина се разплака — две тънки струйки, които тя почти незабавно овладя.
	— Нинелдар я разглези, опитвайки се да компенсира нещата. Тя е свикнала да получава всичко, което пожелае, дори забраненото.
	Саламандър я изгледа право в лицето с едно толкова искрено изражение, че даже Джил едва не му повярва.
	— Опитах се да откупя от нея момчето за моето представление. Не пожела да ми го продаде. Това ме накара да се запитам дали слуховете не са верни.
	Малина отвърна поглед, с леко отпуснати устни, отдадена на собствените си мисли.
	— Ще отида да й говоря — рече накрая. — И ще разговарям с нея дълго и твърдо. Има още няколко други неща, до които дори не сме се докоснали, нали, мили ми магьоснико?
	— Боя се, че не ви разбирам.
	— Ето точно това просто не го вярвам. Но нека бъде твоето; не те виня за това, че искаш да скриеш в почтено мълчание собствения си скандал. Ще изпратя един от моите роби в хана и ще ти съобщя какво точно е станало. Сега можеш да си вървиш. Колкото по-скоро говоря с нея, толкова по-добре.


	Цяла сутрин след като магьосникът си отиде, Алейна крачеше из градината. От време на време викаше Родри и го оглеждаше напрегнато, сякаш да запамети лицето му; сетне го целуваше или пляскаше по лицето. Накрая, когато всички се оттеглиха за следобеден сън, тя го накара да остане.
	— Господарке, но това наистина е опасно — тук и посред бял ден.
	— Ти за кого се мислиш, че спориш с мен?
	— Само се опитвам да ти спестя неприятностите. Онзи магьосник видя в плочките скандал, нали така?
	Този път тя го зашлеви достатъчно силно:
	— Ти и твоят скапан магьосник!
	Сетне избухна в сълзи. Тъй като не успя да измисли нещо друго, Родри я отнесе, ритаща и протестираща, в спалнята й. След като я люби, заспа в ръцете му толкова дълбоко, че той можа да се измъкне и отиде в собственото си легло в помещенията на робите. Порто се направи, че хърка силно, макар и да беше ясно, че е чакал да види дали Родри ще се прибере. Но младежът вече беше толкова изтощен, че заспа веднага.
	Много по-късно го събуди Дисна, която го друсаше и повтаряше, че господарката иска да отиде при нея. Той седна и разтри лицето си със звук, който беше нещо средно между прозявка и стенание.
	— Иска да наливаш вино в приемната. Родри, нещо не е наред. Малина е тук.
	— Че Малина е тук всеки ден.
	— О, зная, но този път е друго. Тревожа се за теб.
	Изведнъж той беше напълно буден и на крака, без всъщност да си е дал сметка. Дисна го гледаше със сълзи в очите.
	— Само се надявам, че няма да те бият.
	— Мислех, че не можеш да ме понасяш.
	— Мъже! Мъже от островите, мъже варвари — всички сте слепи!
	Тя побягна от стаята, изтрополи надолу по стълбището.
	Обхванат от студена паника, Родри се втурна в кухнята да вземе подноса с чаши и виното. Когато влезе в приемната, намери Алейна и Малина да седят до ниската масичка — една срещу друга и леко пребледнели. Той сложи подноса и понечи да се оттегли заднишком, но Малина посочи с властен жест към една възглавница.
	— Седни, момче. Това те засяга.
	Погледна към господарката си, но тя не му обърна внимание и той седна.
	— Много добре — Малина се обърна към Алейна. — Виждаш ли какво имам предвид, мила? Всичко излиза извън контрол, ако някакъв пътуващ изпълнител чува всичко, което има да се чуе, не другаде, а на пазарния площад.
	— Откъде знаеш, може да лъже.
	— А защо ще лъже?
	Алейна се поколеба, извръщайки се да погледне Родри, сетне отново се обърна към Малина, чиито очи проблеснаха като на кадвридок, когато отдава жестоки заповеди.
	— Разбираш го, нали? Е, ще направиш ли нещо почтено — да го продадеш обратно на семейството му или не? Неговият брат наистина е дошъл много отдалеч да го търси.
	— Не ме интересува. Робът е мой и никой не може да ме накара да го продам.
	— Говоря за морал, а не за законност.
	Родри се вцепени от изненада. Неговият брат ли? В този момент той смътно си спомни, че в онзи свой предишен живот е имал няколко братя. Трябва да е бил един от тях, но не можеше да си спомни достатъчно. Малина се обърна към него.
	— Е, момче, нали ти е брат?
	— Да, господарке.
	— Сега слушай, Алейна, скъпа моя, просто няма какво друго да правиш, освен да го продадеш. Освен всичко кой почтен мъж би се оженил за теб, ако клюките тръгнат навсякъде?
	— Не ме интересува! Тогава въобще няма да се омъжвам. Във всеки случай харесвам роба си повече, отколкото глупавите островни мъже.
	— Достатъчно ли го харесваш, за да имаш дете от него? Колко ужасно би било! Бедното същество по всяка вероятност ще има сини очи и това ще бъде достатъчно доказателство за всекиго. Искаш ли да видиш Родри, бичуван до смърт на пазарния площад, а детето му продадено?
	— Тогава ще го направя свободен. Ако е свободен човек, никой нищо не би могъл да ни направи, а щом гадните, проклети, злобни хора искат да приказват зад гърба ми, нека!
	— Това е чудесно, само дето приемаш за дадено, че той ще пожелае да остане.
	Алейна се извърна и го погледна с ясен въпрос в очите и полуотворените устни. Родри онемя. Каквото и да кажеше, щеше да е погрешно. Мълчанието обаче беше повече от ясно — то каза всичко. Алейна зарови лице в ръцете си и захлипа.
	— Не смятам така — гласът на Малина беше непоколебим и леден. — Бременна ли си вече?
	— Съмнявам се — вече по-скоро подсмърчаше, отколкото да хлипа. — Ще зная със сигурност след два-три дни.
	— Е, ако си, то има разумен начин да се оправи проблемът и ти ще го направиш.
	Алейна кимна безмълвно.
	— И ще продадеш Родри обратно на брат му, ще го направиш още тази вечер.
	— Не искам да го продавам. Ще го подаря на проклетия му брат. Не искам и един глупав зотар за него.
	— Много добре. Родри, извикай Порто и му кажи да донесе хартия и мастило. Ще напиша документа за дарението веднага и ще накарам господарката ти да го подпише.
	Родри побягна от стаята, а сърцето му блъскаше възбудено, но не толкова пред перспективата да бъде свободен. Най-сетне щеше да научи истината за себе си. И тогава изведнъж изпита страх, питайки се каква ли може да е тази истина.


	— Вече почти се стъмни — обади се Джил. — Скапаното съобщение би трябвало скоро да дойде.
	— Не бих нарекъл залеза „почти се стъмни“, о, чапло моя неспокойна, но наистина мога да разбера защо в теб кипи нетърпение — охо! Чувам как по коридора разцъфтяват стъпки.
	Работата се състоеше в това, че сега Джил се почувства парализирана. Придвижвайки се по-бързо, отколкото някога го беше виждала, Саламандър скочи от дивана, втурна се към вратата и я разтвори тъкмо когато някой почука на нея. Там стоеше Родри, преметнал омотаните си завивки през рамо, с кутия за писма в ръка. От своето място, приседнала върху перваза на прозореца, Джил го гледаше, едва ли не алчно, едва ли не изплашена, че е извикала образа му на упражнение по визуализация. Родри погледна към нея, сетне се озърна из стаята с объркан от нервно изтощение поглед.
	— Значи тя е готова да те продаде? — попита Саламандър.
	— Не е, но ме подарява — Родри подаде писмата. — Странно нещо е да си собственост на собствения брат.
	— О, богове! Значи ти знаеш?
	— Жените са го забелязали, а когато се погледнах в огледалото, им повярвах. — Родри се усмихна с болезнена самоирония. — Не мога да лъжа, че те помня, но в живота си не съм бил по-щастлив да видя роднини. Така поне предполагам. Не мога и в това да се закълна, дори ако ще ми струва живота. Слушай, знаеш ли какво се е случило с мен?
	— Може би по-добре от теб, братко мой. О, богове, колко съм щастлив да те видя свободен!
	Когато, едва ли не разплакан, Саламандър го сграбчи за ръката и го дръпна силом в стаята, Родри хвърли завивките на пода, сетне изведнъж вдигна поглед и се усмихна на Джил. Усмихваше се, сякаш призрак на някогашното му аз, но, макар и само сянка, тя беше хвърлена от познато слънце.
	— А не се ли предполага, че трябва да се втурнем в прегръдките си и да заговорим един през друг, като в разказите на гертдин, любов моя? Струва ми се дяволски скучно да влезна ей така и да подам документа за свобода!
	Тя се засмя и почувства как в съзнанието й се пречупи някаква мъничка грозна магия. Изсули се от перваза и влетя в отворените обятия на Родри. Прегръдката му беше толкова позната — как я притисна, а ръцете му започнаха да се движат по гърба й. Понечи да крещи и вие от смях, като истерично дете. Вместо това го целуна и усети неговите устни като докосване до стар приятел, когото отдавна не беше виждала. Сетне усети нещо мокро по лицето си, вдигна поглед и видя неговите сълзи.
	— Помня те, Джил. Нито за момент не съм те забравял напълно, дори в най-тежките си мигове — искам да го знаеш. Е, добре, помня повече, отколкото каквото и да е друго, но в името на всички богове и техните коне, не си спомням всичко — той направи пауза, подсмръкна като дете и я остави да избърше лицето му с ръкава на туниката. — Дори не си спомням как сме се срещнали.
	— Помниш ли как се разделихме?
	— Донякъде само. Кажи ми едно — искаше ли да тръгнеш с Перин?
	— В никакъв случай! Кълна се в боговете на нашия народ!
	— Това е най-хубавото нещо, което някога съм чувал!
	Той я сграбчи и отново я целуна, и този път се смееше, смееше се със стария си налудничав кикот под нос, сякаш целувката беше достатъчно магична, за да му върне миналото. После изведнъж я пусна, тази частица от старото му аз изчезна досущ като парче лед, който се стопява в локва.
	— Какъв беше Перин? — той погледна към Саламандър. — Някакъв магьосник като теб ли?
	— Нещо като магьосник, така е, но не като мен — ни най-малко, благодаря! Ела седни, братко. Имаме да обсъждаме много сериозни неща и не на последно място кой всъщност си ти.
	За един кратък миг Джил се ядоса, чувствайки се повече от пренебрегната и унизена. Внезапно й стана ясно, че в продължение на месеци е репетирала наум тази сцена, тънейки във вина и кроейки различни планове как да измоли от Родри да й прости. А сега установи, че вече е простил, само трябва да му каже простата истина и той ще приключи с въпроса веднъж завинаги. Без бесни упреци, без сцени на опрощаване. Почувства изключително облекчение и в това чувство откри първата си надежда, че един ден той ще бъде излекуван. Колкото и да се бе напъвал, Барума не беше успял да прекърши честта в душата на своята жертва.
	Когато насядаха около ниската маса, а Саламандър започна да налива вино, премисляйки какво да каже, Джил осъзна още нещо — че всъщност имаха далеч по-важни въпроси за обсъждане от нейната история в Девери или дори неговата в Бардек. Усети как по гърба й пробяга студена тръпка, деомерско предупреждение. След като откри Родри, сърцето и съзнанието й дотолкова бяха изпълнени, че не виждаше опасността. Намираха се на стотици мили от дома, в чужда страна, изправени пред врагове, които бяха както напълно покварени, така и изцяло безскрупулни. Много се съмняваше, че те просто ще останат настрана, махайки за сбогом, докато двамата отвеждат Родри отново вкъщи. Очевидно същата мисъл стоеше и в съзнанието на Саламандър:
	— Не ми е приятно да прекъсвам вълнуващото събиране, но остава досаден тъжният факт, че сме замесени във възможно най-лоши опасности, беди, примки, капани и така нататък, пред каквито всеки от нас е бил изправен, а Тъмното слънце знае, че имаме склонност и вкус към ужасни неприятности. Нежните чувства трябва да почакат…
	— И дърдоренето също — промърмори Джил.
	— И дърдоренето наистина, за жалост. Виж какво, по-млади братко. Имаме един и същи баща, но не една и съща майка. Помниш ли твоята?
	— Не я помня, не помня нищичко за нашия клан или моя дом — нищо. Какво сме ние? Две копелета, създадени от някакъв могъщ човек ли?
	— Ами как да ти кажа — Саламандър замълча и потри брадичката си. — В известен смисъл е така. Когато става въпрос да се признае дете в клана на нашия баща, никой не си дава зор да устройва някаква скучна церемония.
	— Аха. Той значи е елфът, не майка ми.
	— О, богове! Както излиза, ти си изровил голям куп тайни, а? Наистина скандално! Е, той е точно такъв и е великолепен бард сред Елкион Лакар. Работата е там, млади мой братко, че никой освен него, майка ти и ние тримата не знае, че той е действителният ти баща. В същото време съществуват някои съвършено настоятелни и нетърпящи отлагане причини това да си остане тайна.
	— Съпругът й е още жив, така ли?
	— Не, мъртъв е и сега ти си неговият законен наследник. Най-вероятно — единственият — той погледна към Джил. — Освен това се съмнявам дали Рийс е още жив. Той пострада много жестоко тази есен.
	Родри леко се намръщи, когато чу името.
	— Спомняш ли си го, любов моя? — попита Джил.
	— Не, но името ми прозвуча някак познато. Той друг брат ли е?
	— Да, той ти е брат, син на майка ти от мъжа, който всички смятат за твой баща.
	— О, пъклите да го вземат! — Родри се изсмя и смехът му прозвуча като остро излайване. — На какво прилича това? Имам чувството, че съм се озовал в лабиринти от жив плет, дето ги има в парка на Върховния крал… Или чакай, бил ли съм в кралския дворец? Сякаш си спомням доста за него.
	— Би трябвало, защото си бил там доста често — отвърна Саламандър. — Знаеш ли кой е съпругът на майка ти, мъжът, когото трябва да наследиш? Тингир, гуербрет на Аберуин. Спомняш ли си какво е гуербрет?
	Точно в този момент Аберуин едва не загуби последния си наследник. Родри се задави с глътка вино, едва не я изплю през масата, успя в последния момент да я преглътне, сетне отново се задави, стана яркочервен, закашля се, а Саламандър започна да го удря по гърба, сериозно разтревожен. Накрая овладя кашлицата си и постепенно възвърна нормалния си цвят.
	— Да не искаш да кажеш, че съм Аберуин?
	— Точно това искам да ти кажа.
	Все така с виното в ръка, той се изправи, остана там замаян за миг, сетне отиде при прозореца, остави чашата на перваза и се облегна с две ръце. Джил понечи да тръгне след него, но Саламандър я спря с ръка.
	— Аберуин има страшна нужда от теб — проговори гертдинът. — По всички повели на честта ти не си истинският му наследник, но пък си единственият, с когото разполага. Ако абдикираш, по полета и улици ще рукне кръв.
	— Зная какво става, когато няма наследник за богат ран — той замълча. — И все пак лъжата си е лъжа.
	— Родри! — възкликнаха едновременно Джил и Саламандър.
	Той сви рамене и се обърна облегнат. Усмивката му беше мъчителна гледка, защото бе изпълнена с подигравка и умора.
	— Да ме чуе човек, все още проклет роб, как говоря за чест. О, богове, не разбирате ли? Можете да ми пълните главата с всички хубави думи на света, а аз все още не зная кой съм всъщност.
	— Не ни ли вярваш? — попита Джил.
	— Разбира се, че ви вярвам! Но това са само думи. Истината е, че не си спомням и едно-единствено проклето нещо. Не _чувствам_ кой съм! О, богове, опитай се да ме разбереш!
	— Ще се опитам, любов моя. И те моля да ме извиниш.
	Той отметна глава и се върна да седне, протегна ръка, хвана нейната и я стисна.
	— Знаеш ли, Джил, спомням си изгнание и позор, как пътувам гладен и лежа ранен, а сега ми казвате, че съм гуербрет — та пъклите да го вземат, дори не някакъв беден провинциален лорд или придворен без земя, а гуербрет!
	— Хъм, така е — Саламандър отново потри брадичката си. — Наистина мога да разбера с какво ще трябва да свикваш. Но се опитай, братко мой. О, в името на всички богове, опитай се и вземи проклетия ран, защото ако не го направиш, Смъртта ще акостира в пристанището на Аберуин и ще потегли по неговите пътища.
	— Това е вярно — внезапно Родри едва не се разплака. — И най-зле ще пострадат обикновените хора, нали така? Когато лордовете вземат синовете им за войници, когато обсадят градовете и смачкат посевите, те ще започнат да гладуват и мизерстват. Да, наистина ще страдат. О, пъклите да го вземат! Може да съм незаконнороден и роб, но проклет да съм и дважди по-проклет, ако допусна това да стане.
	Джил направо зяпна. Никога преди не беше чувала него или друг благороден лорд да говори така. Въпреки прословутото си чувство за чест Родри не бе показвал с нищо, че дава и пукната пара за стоящите по-долу от него. Разбира се, винаги беше щедър с просяците, но нали от един благороден лорд се очаква да е щедър; уважаваше бойците си, но пък те бяха воини и като такива ги смяташе за равни. Селяните, занаятчиите, търговците, дори жреците — за него те едва ли означаваха повече, отколкото конете — същества, за които да се погрижи, когато може, и използва, когато му потрябват.
	— Нещо да не е наред? — попита Родри.
	— Няма нищо. Само дето напоследък пътищата, по които вървим, са доста необикновени.
	— Точно така, колко вярно — той се обърна към Саламандър. — Е, по-стари братко, тъй като изглежда знаеш твърде много, кажи ми как в края на краищата съм се озовал на тези проклети острови? Помня само, че се събудих в трюма на един кораб в бардекско пристанище. Там имаше мъж на име Гуин, който сякаш ми беше приятел, и друг на име Барума, който беше враг, сякаш заченат от демони в третия ад. Плавахме малко, а сетне ме продадоха в Милетон на човек с име Бриндемо.
	— Вече се срещнахме с този грозен и ерудиран търговец на роби. Накарахме го да ни каже, каквото знае, за печалната ти история — Саламандър замълча и се намръщи, загледан в чашата си. — За Гуин не зная нищо, но Барума — а, Барума! Джил научи за него за първи път в „Керморското Дъно“, където очевидно са те заловили. Спомняш ли си нещо оттам?
	— Нищо не помня.
	— След това са те натоварили на кораб и отвели в Слайт, тайно пиратско убежище в Аудглин. И това се съмнявам да помниш.
	— Всичкият лед в пъклите да го вземе, дори не си спомням, че съм бил в Кермор или защо съм отишъл там.
	— Дяволски неприятно, защото любопитството ме гризе отдавна. Във всеки случай в Слайт ти и ужасните хора, които са те пленили, сте се качили на друг кораб и сте отплавали за Бардек. Някъде по пътя Барума — защото подозирам, че онзи от гаден, по-гаден Барума е отговорен за това — те е омагьосал и надробил паметта ти на малки късчета.
	— Донякъде си спомням — Родри се изправи, потрепери конвулсивно. — Не беше приятно.
	— Без съмнение — гласът на Саламандър стана нежен. — Без никакво съмнение.
	Родри поклати глава и приближи до прозореца. Джил искаше да отиде при него, но се съмняваше дали ще понесе нейното съчувствие. Потънала в мрачни мисли за болката, която Барума му е причинил, тя позволи на яростта да се надигне и разгори като треска в кръвта й.
	— О, богове! — просъска Саламандър. — Това пък какво е?
	В ъгъла стоеше вълкът, доста плътен на вид, макар че просветваше, и махаше леко с опашка, а езикът му висеше от муцуната, досущ куче, което очаква заповедите на господаря си. Но Джил се изненада най-много от това, че и Родри го виждаше. Той се дръпна, сетне сви рамене и поднесе ръката си. Вълкът я подуши, продължавайки да маха с опашка, сетне погледна отново към Джил.
	— Ами — рече тя, — всъщност той е мой. Аз, ъ, такова, го изградих една нощ по време на упражненията си.
	— И както гледам, добре си го изградила — очевидно Саламандър беше бесен. — С какво го нахрани, с омраза и ярост ли?
	— А защо да не го направя след всичко, което се случи на Родри? Мислех за отмъщение, за вълците на смъртта от Тъмното слънце и…
	— Това го виждам, идиотка такава! Какво стана после?
	— Ами, той сякаш… такова… си отиде сам.
	— Наистина ли сам си отиде? — В гласа на Саламандър се долавяше студена стомана.
	— Абе, как да кажа, аз, такова, го изпратих подир Барума.
	Когато чу името, вълкът скочи и изчезна през прозореца. В продължение на една дълга минута Саламандър руга на няколко различни езика.
	— Извинявай, гълъбице, защото когато чиракът направи някаква наистина ужасна грешка, вината е на учителя. О, в името на боговете и всичките им цицки!
	— Какво толкова е станало?
	Саламандър я изгледа, понечи на няколко пъти да заговори, сетне просто поклати глава.
	— В тези неща, гълъбице, има някаква етика и ти просто си отишла против всички нейни повели, щом си пуснала такова нещо по света. Не си знаела, така че обвинявам себе си и поемам всичката вина, която друг би пожелал да хвърли върху ми. И все пак си сторила злина. Освен всичко — опасна, защото Барума разполага с дяволски повече мощ от теб и ако реши да последва вълка при притежателя му — е, тогава ще ни намери съвсем сигурно.
	Като чу това, Джил изтръпна до мозъка на костите си. „Етика“ беше нова и непозната за нея дума, но от опасност разбираше. Изведнъж Родри се разсмя и за миг напомни предишния си вид — с разцъфтяла по устните усмивка на берсеркер.
	— Да заповяда — рече той. — Нека ни проследи, ако смее. Когато Барума се готвеше да ме продаде, аз дадох обет, че някой ден ще му прережа гърлото. Слушай, Джил, можеш ли да ми простиш? В копелето е моят сребърен кинжал. Той ми го отне и нищо не можех да направя.
	— Да ти простя ли? Няма за какво да ти прощавам, но ме заболя сърцето. Спомняш ли си човека, който ти го даде? Кълин от Кермор? Моят баща?
	— Не си го спомням, или чакай — смятам, че си спомням лицето му и че съм го уважавал повече от всеки друг мъж, когото съм срещал. И в името на топките на Адовия властелин! В такъв случай повече от всякога си искам обратно кинжала — гласът на Родри беше съвършено спокоен, сякаш ставаше дума за заем от две медни монети, но прословутата усмивка се открои, изрязана още по-дълбоко върху лицето му. — Наистина имам много голяма нужда от него, затова нека дойде подире ни, ако ще. Ще го чакам.
	Когато Джил се разсмя с отмъстителен грак, Саламандър погледна ту единия, ту другия, а очите му се изпълниха с притеснение и лек страх.
	— Трябва да ви кажа, че двамата сте чудесна двойка — рече гертдинът най-накрая. — И определено не бих желал който и да е от вас да връхлети някой нещастник. Боговете са били предвидливи, когато са ви събрали.
	Всички се разсмяха, опитвайки се отчаяно да обърнат на шега мрачните неща, които бяха обсъждали, но Джил се почувства странно хладна и уморена при тази шега. Разбира се, че принадлежим един на друг, си каза тя. Никога няма отново да напусна моя Родри, никога! И все пак дълбоко в сърцето си тя се питаше къде ли ще я отведе пътят на деомера. Сега, когато беше прекалено късно за връщане назад.
	Известно време, докато вечерният мрак се сгъстяваше и изпълваше помещението със сенки, те разговаряха, опитвайки да сглобят случилото се в Девери. Няколкото месеца оттогава им се струваха цял век. Стана все по-трудно и по-трудно да следват нишката, неизменно стигаха до ужасни неща, до болка и мъчения; до самия тъмен деомер. Защото някои хора бяха превърнали деомера на светлината в най-голямото възможно извращение, в мрак и смърт. Накрая всички се смълчаха, загледани безцелно някъде из стаята. Излизаше, че бяха готови да гледат към всичко останало, освен един към друг. Джил стана, запали една борина в мангала, сетне запали кандилата, за да има какво да прави, но сълзите й напираха, защото усещаше, че Родри никога не е бил по-далеч от нея. След няколко мига лепкаво мълчание Саламандър прояви такт, какъвто Джил не беше и подозирала, че притежава. Той се изправи, протегна се мързеливо и оповести, че слиза долу в кръчмата.
	— И както си мисля, ще посетя не една кръчма тази вечер. Не ми харесват всички тези мрачни и кисели предупреждения за злия деомер, който е навсякъде около нас, но не смея и да сканирам. А за да събираме вести, слухове, намеци за странни хора и зловещи дела, ще трябва да виждаме и чуваме онова, което виждат очите ни и чуват ушите ни без помощта на могъщи магии.
	— Безопасно ли е това? — попита Родри.
	— Да, защото не забравяй, че съм добре известен, а също така и популярен — прочутият забавен магьосник, забавлявал града не една и две щастливи вечери. Смяташ ли, че тези добри люде ще стоят настрана и ще гледат как ме колят или похищават? Където и да отида, ще събирам около себе си куп хора, а това ще бъде щит, който нито един въоръжен мъж няма да е в състояние да преодолее.
	— Наистина си прав — обади се Джил. — Докога няма да те има?
	— О, часове наред. Ако не се върна на разсъмване, тръгнете да ме търсите, но дотогава не се притеснявайте. Ние, варварските вещери и магьосници, сме известни с това, че се веселим по цяла нощ.
	Саламандър грабна червената си наметка, подплатена със сатен в цвета на злато, който съответстваше на одеждите му от брокат, и излезе, покланяйки се изискано и на двамата. Джил затвори вратата зад него, сетне се обърна и видя как Родри стои при прозореца, стиснал перваза с две ръце, вперил празен поглед навън. За миг се изпълни със състрадание към него, сякаш беше болник, при това от много дълго време, та вече не може да се каже дали ще се възстанови въобще. Накрая той въздъхна и се обърна към нея. Мълчанието течеше край тях като вода, дълбока и заплашителна.
	— Не зная какво да кажа — изтърси накрая Джил.
	— Нито пък аз. О, пъклите да го вземат, във всеки случай достатъчно съм слушал смрадливи думи за една вечер.
	Когато обгърна раменете й и я целуна, тя усети как пропастта между тях се затваря. Каквото и да бе станало с неговото съзнание, тялото му я помнеше, а и нейното го разпознаваше, независимо от промяната. Докато беше в прегръдките му, опитваше да се прави, че нищо не се е обърквало, а от отчаяния начин, по който я любеше, разбираше, че при него е същото.
	На сутринта се събудиха от шума, който вдигаше Саламандър, докато се щураше насам-натам и хвърляше разни неща в конски дисаги и денкове за муле. Докато работеше, пееше под нос, но фалшиво и някак изнервено. Когато излязоха от стаята си, той ги посрещна с властно движение на ръката и оповести:
	— Ще хапнем по пътя. Сега искам да се махаме от града, преди на нашата хубава Алейна да е дошъл друг акъл или пък враговете ни да предизвикат някакви неприятности.
	— Ще бъдем ли в безопасност по пътя? — попита го Джил.
	— Разбира се, че не, но пък и тук едва ли е по-сигурно, затова по-добре да видим нещо повече от тези великолепни острови. Не ме замеряй с лампата, Джил, гълъбице моя! Просто се пошегувах, това е всичко. Всъщност имам наум един съвършено коварен и притворен план. Ще трябва рано или късно да направим Родри свободен, а това не е просто нещо: клетвени заявления пред жреци, декларации, които да бъдат записани от градски писар, и т.н., и т.н. На пъпа на този остров има високо плато, насред него се издига град — красивият и прославен Пастедион, а пък посред него се намира особено великолепен храм на Далей-о-Контремо, Бащата на вълните, същият, който защитава несправедливо третираните роби. Отиваме там, искаме убежище и официално завеждаме съдебен иск срещу нашия Барума — за това, че е продал свободен варварин с лъжливи документи. Архонтите са длъжни да направят разследване и докато вършат своите мудни дела, ние сме в относителна безопасност. Кой знае? Ако успеят да намерят Барума, биха могли дори да го замъкнат в съда.
	— Охо, наистина ли? — рече Джил. — Значи тези архонти все пак стават за нещо, така ли?
	— Ще видиш, яребичке дребна, преимуществата на цивилизования начин на живот. Имаме силни доказателства, защото разполагам с първоначалния договор за продажба, който изглежда подправен, поне за моите очи на елф. Помниш ли как посетихме прекрасния Бриндемо в личните му покои? Зърнах документа в ъгъла на писалището и го отмъкнах, докато ти разговаряше със сина му — искам да кажа, договора за продажба, а не писалището, което е твърде голямо, за да го скрие дори изпечен магьосник като мен.
	— Ама че цивилизован начин на живот!
	— Има една дреболия — намеси се Родри, без да се усмихва. — Заклел съм се да му прережа гърлото и ще спазя този обет, дори да ми струва живота. Разбираш ли? Гуербрет или не, няма да напусна Бардек, докато не го видя да умира, дори после хората на архонта да ме мъчат до смърт. Ей Богу, това е цена, която съм се заклел да платя.
	В стаята настана дълбока тишина. Накрая Саламандър въздъхна.
	— Знаеш ли, любими мой братко, може спокойно да ти се удаде възможността да го убиеш, преди да сме стигнали Пастедион, ако гадният ни скапан късмет е същият и враговете ни настигнат по пътя. Ако не, ще се постараем първо да стигнем на сигурно място, а сетне да убиваме Барума. Съгласен ли си?
	Родри се усмихна, устните му се извиха горчиво и грозно, но нищо не рече. Джил реши, че няма смисъл да спори с него, поне за момента.
	— Ще направим най-добре да отидем дотам по обиколен път — обади се тя. — Колкото по-дълго се правим на пътуващи магьосници, толкова по-добре.
	— Права си, бухалчето ми. Първо ще тръгнем обратно към брега и ще показваме чудесата си из пристанищните градове на север. Знаеш ли, сякаш започвам да свиквам със занаята на магьосника. Идват ми всевъзможни нови идеи за представление.


	Великият магьосник и прясно набъбналият му екип имаха вече един ден път зад гърба си, когато вестта най-накрая стигна до пазара на Вилинт: при една от внезапните си прищевки вдовицата Алейна продала красивия си роб варварин на Крисело за бъдещите му представления. Естествено, трябва да й е предложил огромна сума пари, значи — както всички подозираха — изпълнителят е богат като архонт. Местните клюкарки бяха възмутени, защото виждаха как вкусният им скандал съвсем се е провалил; положително Алейна не би го продала, ако, както се говореше, има интимна връзка с момчето. Гуин и Пирало бяха не по-малко раздразнени, когато научиха тази новина, разбира се, по свои собствени съображения.
	— Колко лошо стана, че не побърза — рече Гуин с далеч не мила усмивка. — Ако беше направил своя ход още щом го намерих, можехме да сме го купили ние.
	— Дръж си гадния език! Ще ги настигнем по пътя, а ако този глупав жонгльор не го продаде миром, ще умре.
	— Охо? И сигурно ще ми посочиш накъде са тръгнали, така ли?
	Пирало понечи да каже нещо, сетне се изправи с целия си ръст.
	— Разбира се! Но имам нужда от спокойствие, за да работя. Ти и останалите да не сте се мярнали около мен, докато свърша.
	Гуин го гледаше как гордо се отдалечава и бе убеден, че Пирало ще ги поведе в грешна посока. И откри с изненада, че се радва на това.


	Част втора
	Девери/Бардек
	Зима, 1063



	Сняг покрива планинските върхове;
	стърчат голи мачти по застиналите кораби;
	плете ли, плете страхливецът заговори.
	Хлуарх Предтечата



	Извън голямата зала на гуербрет Блейн валеше и снегът се спускаше от тъмното небе, досущ дебели въжета, които вятърът поклащаше. Светлината на хиляда свещи проблясваше върху сребърните чаши за медовина и обсипаните със скъпоценни камъни ножове за маса. Огньовете в двете големи огнища пламтяха буйно; в надпревара с вятъра отвън из огромното помещение отекваха приказки и смях. Стотина благородници пируваха на дълги маси, а встрани воините от техните ескорти и собственият боен отряд на Блейн хапваха същата изискана храна. В най-краткия ден на годината, който всъщност не беше истински празник, като например Самейн или Белтейн, лорд Блейн винаги даваше голямо пиршество в чест на слънцето просто защото така бе правил преди него баща му. От своя страна последният бе възприел идеята от съпругата си Грейка, сестра на Ловиан; като момичета двете бяха живели на елдидската граница, където възприели поредица странни обичаи от онези, които наричаха Западняците.
	От време на време Блейн поглеждаше надясно, където съпругата му стоеше начело на своята маса. Безпокоеше се за нея, тъй като бременността на Канифа ясно се забелязваше. Но тя бъбреше с гостенките и се смееше като момиче, съвсем отпусната и очевидно изненадана колко добре върви всичко, сякаш не бе прекарала безумни дни в планиране на подробностите за пиршеството с шамбелана, управителя и главната готвачка. Освен това, за да е сигурна, че пиенето ще е също така добро, както и печеното, Канифа нае временен персонал в лицето на пивоварката Тудила. За голяма изненада на всички, два дни преди празненството снегът внезапно спря, така че Тудила и съпругът й триумфално докараха в града натоварената с бурета каруца.
	В момента майсторката надзираваше няколко от тези, вече добре настанени в извивката на стената бурета, отгребваше половиница след половиница и ги даваше да се разнасят. Блейн псуваше наум изящно изтъканата мрежа от благороднически привилегии, които го караха да седи в своя край на залата; много му се искаше да поговори с нея, но колкото и да кипеше, нямаше какво друго да направи, освен да изчака.
	След като сервираха меденките и последните ябълки за годината, бардът засвири, представяйки новосъздадена декламация в чест на Блейн. Гостите седяха, все още смълчани от преяждане, после се разбъбриха и той премина към добре известния разказ как крал Бран основава Свещения град, а накрая, когато шумът съвсем нарасна, се отказа напълно от поезията, махна с ръка и при него дойдоха свирач на арфа, друг — на рог, и чирак с мъничък мек барабан. Когато засвириха, слуги и благородници се втурнаха да преместят масите до стените и отвориха място за танците.
	В бъркотията Блейн най-сетне успя да се измъкне от гостите и намери майсторката на бирата. Тя надзираваше група пажове, които караха с количка следващото буре.
	— Не го тръскайте толкова много, момчета — нареждаше Тудила. — Та то едва е имало време да се умири след пътуването дотук. Внимавайте, внимавайте!
	Наложи се Блейн да изчака, докато пълното буре не застана до празните си събратя. Ведин го отвори и зае за известно време поста на съпругата си. Гуербретът и майсторката на деомера тръгнаха заедно по задния коридор, който обикаляше голямата зала, и се прикътаха в една уединена, макар и хладна от теченията, ниша. На тръгване Тудила беше грабнала охлузената си стара наметка, но Блейн трепереше и се опитваше с воля да не обръща внимание на студа.
	— Има ли някакви вести, добра жено?
	— От Бардек никакви и няма да има до пролетта, Ваша светлост. Но Невин казва, че в Елдид е неспокойно.
	— Не се и съмнявам. О, Богове, как искам да зная, че Родри е жив!
	— Ваша светлост, с цялото си сърце вярвам, че ако Родри беше мъртъв, Невин щеше да разбере. Същото смята и самият той — тя му се усмихна окуражително с почти беззъбата си уста. — Въпросът е какво ще стане, когато нашата Джил го доведе у дома? Ние може да сме убедени, че Родри е жив, но повечето хора в Елдид вече са го погребали. Мъжете, които желаят да получат неговия ран, харчат много пари, за да осъществят кроежите си. Как ли ще приемат истинския наследник, когато той изведнъж пристигне да вземе онова, което си е негово?
	— Без съмнение зле, плъховете му гадни! Какво трябва да направя, дали да тръгна с войската си за Елдид, щом се оправи времето?
	— Може би така ще е най-добре, Ваша светлост, но пък и може да е прекалено рано. Кой знае кога ще се върнат през Южното море? Не ми е удобно да ви моля да зарежете своите дела заради делата на братовчед си.
	— Е, ако залогът беше само наследството на Родри, може би щях да мърморя, но не е така. Виж какво, ако в Елдид се стигне до открита война, Върховният крал ще бъде принуден да се намеси. А какво ще стане, ако Негово величество бъде убит, ранен или нещо такова? Или какво ще стане, ако войната се проточи с години и започне да обезкървява кралството? Аз съм първо и преди всичко човек на краля, добра жено. Затова нека се поставя на ваше разположение.
	— Всички ще сме благодарни, ако го направите, Ваша светлост — тя приклекна с изненадваща грация. — Освен това лорд Мадок ще се радва, ако се отбиете и побъбрите с него, след като Дън Девери ви е повече или по-малко на път.
	— Не ми е чак толкова на път, но той ще ме види, още щом пътищата станат проходими — Блейн замълча, осенен от внезапна мисъл. — Надявах се да съм тук, когато дойде време съпругата ми да ражда.
	— О, ще си бъдете, Ваша светлост. Синът, който носи, ще дойде две седмици по-рано, но въпреки това — напълно здрав; тя ще го роди лесно, защото няма да е много едър.
	— Е, чудесно. Аз… я слушай, откъде знаеш… да не се шегуваш с мен?
	— Ни най-малко, Ваша светлост. Аз самата се притесних за лейди Канифа, затова попитах Дивите. Те знаят за тези неща — не ми е известно как, но ги знаят. Повярвайте ми.
	Колкото и да не му се щеше, Блейн трябваше да признае, че наистина й вярва.


	По същото време на другия край на кралството, в Елдид, при това чак на северната граница на гуербретството, имаше съвсем различна сбирка. Тиерин Дарил от Тренрид, владение на могъщия Мечи клан, седеше на масата с двама верни приятели, Гуарик от Дън Гамил, по-малък брат на гуербрет Савил от Каминуейн, и Талид от Белглейд. С тях беше и човек от Бардек, който твърдеше, че името му било Алянтано, но желаел да е известен в Девери като Алян, за да им е лесно да го произнасят. Толкова важен беше разговорът на тази вечеря, че Ама, съпругата на Дарил, приемаше жените отделно. Тъй като жената на Талид бе останала у дома, а Алян твърдеше, че няма своя, Ама домакинстваше на много интимна вечеря, защото в нея участваха само тя, слугините и Вода, съпругата на Гуарик и нейна по-голяма сестра. Вода беше загладена блондинка, една от онези жени със заспал поглед и чувствена притъпеност, зад които се крие будно, даже кипящо съзнание. Тя бе един от основните организатори на кликата, която подтикваше съпруга й към завладяване на Аберуин, но, за да бъдем справедливи, мотивите й отиваха далеч отвъд дребното желание да харчи събраните данъци за бардекска коприна. Майка им Линед беше живяла отвратителен живот, пълзейки из коридорите и стаите на Дън Аберуин, като често пренебрегваната любовница на гуербрет Тингир и далеч по-немощна съперница на лейди Ловиан. Линед беше мъртва (безмилостните клюкари се шегуваха, че е умряла, за да се отърве колкото от лорда, толкова и от съпругата му), но сестрите си спомняха много добре дните, прекарани от тях в двора.
	— Ловиан винаги беше толкова мила — отбеляза Вода, когато сервираха печения глигански бут. — Според мен по-лошо от нейната милост нямаше.
	— Особено след като мама умря — Ама взе нож с дълго острие и го подметна рязко с върха нагоре. — Да режа ли?
	Когато остатъкът от глигана се появи върху масата на мъжете, шамбеланът го наряза, напълни и поднесе едно плато на гостите, след което седна начело на масата за служители благородници, недалеч от почетната. Мъжете около лорд Дарил се хранеха мрачно, почти без да усетят вкуса на храната, и продължаваха да разговарят.
	— Работата е там — рече Дарил, — че не можем да съберем достатъчно войска, за да завземем Аберуин. Тук, на север, няма достатъчно мъже и коне.
	— _Ако_ се стигне до война — подхвърли Талид и сам се чу колко нервно звучи.
	— Е, разбира се, ако се стигне — Дарил му се ухили и избърса мустаци с опакото на ръката си. — Нещо не е наред ли, Тал? Ти беше човекът, който вдигна дивеча от бърлогата. Сега какво, взел си да се притесняваш посред лов ли?
	— Никога не съм си представял, че ще въоръжаваме тълпа скапани селяни да се бият вместо нас — Талид хвърли убийствен поглед към Алян, но в отговор очите на бардекеца останаха безизразни и невъзмутими. — Това не ми харесва.
	— Милорди — Алян се изправи и надвисна над тях. Кожата му лъщеше, синкавочерна на светлината на огъня. — Аз не съм благородник, а само един от служителите на Мечия клан. Позволете ми да ви оставя, за да обсъждате проблемите си насаме.
	Дарил се поколеба, сетне даде знак на един слуга да пренесе тарелката и чашката на бардекеца на масата на шамбелана.
	— Доволен ли си, Талид? — рече Гуарик и леко подсмъркна. Беше много настинал, затова неясните му сиви очи и дългият като на див заек нос бяха доста влажни.
	— Даро, не съм имал намерение да оскърбявам твоя човек, но не се отказвам от онова, което казах. Не ми харесва идеята да въоръжавам глутница голтаци с дълги копия и да ги уча да се бият като проклети островитяни.
	— Добре де, в противен случай каква друга надежда имаме? Нямаш голям успех в усилията си да привлечеш съюзници от юг.
	— Това е така, но все още е рано, много рано. Ако наесен в Аберуин няма гуербрет, ще видиш как ставаме повече.
	— Може и да е така — Гуарик подсмъркна. — Но виж, Тал, не придобивай толкова опечален вид. Ако съм единственият сериозен кандидат, много е вероятно Съветът на избирателите да уреди въпроса спокойно и миролюбиво.
	— Съветът има пълното право да те отхвърли и призове други кандидати.
	— В такъв случай би ли приел гласуването на Съвета? — сопна се Дарил. — Ами ако той е срещу нас?
	— Ще го приема, а те съветвам, приятелю, и ти да го направиш. Не зная какво означава за теб придобиването на тази територия, но…
	— Гуербретите я държат без право! — Дарил тропна с юмрук по масата и половиниците подскочиха.
	— И това продължава вече стотици години — отвърна Талид. — Така че честта на клана ти няма да се срине, ако я подържат още някоя и друга.
	— Така ли? Не чувам да говориш толкова спокойно, когато става дума за Дън Брудлин.
	Талид усети как лицето му пламна от яд, но успя да се овладее:
	— Имам намерение да се придържам към резултата от гласуването на избирателите, дори и да ми струва онова, което по право би трябвало да ми принадлежи.
	— И то само заради моите копиеносци, така ли?
	Вместо да отговори, Талид шумно въздъхна и отпи дълга глътка от половиницата, за да си успокои нервите. Гуарик издуха носа си силно в някакво парче плат.
	— Онова, което не мога да разбера — обади се кандидатът за гуербрет, — е защо се караме по този начин помежду си. Сякаш съвсем изведнъж ни прихвана, като този проклет катар.
	— Прав си — рече Талид. — Извини ме, Даро. Напоследък съм нервен като котка край огън от смолисти дърва.
	— Аз също — Дарил се замисли над проблема, леко намръщен. — И аз ти се извинявам, Тал.
	— Няма смисъл да се караме за това кой жокей да наемем, преди да има надбягване с коне — продължи Гуарик. — Зная, че и двамата много ви се иска да ме видите на гуербретския стол, а тези дни жена ми почти не приказва за друго, но аз не съм убеден, че Родри Мелуейд е мъртъв.
	— Съвсем сигурно е мъртъв — Дарил говореше със спокойна убеденост, а очите му се отклониха към другата маса, където Алян се шегуваше с барда. — Преди да тръгне от Бардек, Алян е чул за това. Родри е засегнал някакъв могъщ човек на островите, а там имат начини да отстраняват хората, които са ги засегнали. Имало някаква платена гилдия или поне така аз разбрах.
	— Скапани варвари — промърмори Талид.
	— Може и да е така, но понякога върши работа — отвърна Дарил. — Във всеки случай Алян дойде тук преди всичко защото Родри Мелуейд е мъртъв. Когато враговете го прокудили, бардекецът дошъл в Аберуин, защото предположил, че ще има някой и друг лорд, който да се нуждае от услугите на истински военен. Имал стари връзки и един от търговците го изпрати на мен, нещо като услуга и за двама ни.
	— Да, бе, истински военен! Паплач — да набучва благородници на шиш като прасета — това ли наричаш истински военен?
	— Дръжте си езиците! — Гласът на Гуарик изплющя заповеднически. — Във всеки случай нищо няма да стане в продължение на месеци. Независимо дали Родри е жив, или мъртъв, в кралската прокламация се казва, че има година и един ден да се върне за наследството си, а дотогава Съветът няма дори да се събере.
	— Ама наистина, той има нахалството, имам предвид краля, да се бърка в делата на Съвета! — очите на Дарил потъмняха. — От стотици години съществува споразумение, в което се казва, че кралят ще направи добре да не се пъха с алчните си лапи, където не му е работа! Ха, как няма да се дразниш? И колко закони досега бяха изкривени заради проклетите Мелуейдовци? Кралят винаги ги е фаворизирал.
	Талид не можа да си спомни такива случаи повече от деветдесет и девет години, но нищо не каза. С Дарил не можеше да се разговаря смислено, започнеше ли веднъж да предъвква древните несправедливости по отношение на неговия клан. Тази вечер, докато пиеха мълчаливо, Талид усети как в съзнанието му започва да изплува една грозна истина. Че когато тръгна да снове насам-натам, за да опипва недоволството срещу Мелуейдовци само и само защото не можа да понесе това, че за собственик на Дън Брудлин определиха другиго, е вдигнал далеч повече пушилка, отколкото бе имал намерение, и че тя е достатъчно гъста, за да ги задуши всички.
	Освен това установи, че наблюдава Алян с неговите изискани маниери, лекотата, с която се шегуваше, пълното отсъствие на преструвки, и се запита защо този човек така силно го дразни. В собствената си страна бардекецът беше командвал полкове, но разбираше, че сега е само нищо повече от нает инструктор. Той зависеше, както и мнозина други, прокудени преди него, от милостта на някой благороден лорд, склонен да го използва за нещо. Талид трябваше да признае пред себе си, че дори когато става дума за подготовка на копиеносци, Дарил едва ли е първият отчаян лорд, увеличавал броя на бойците по този начин, не разполагайки с достатъчно конници да защити каузата си. Веднъж отминали извънредните обстоятелства, копиеносците обикновено се разпускаха и благородниците се връщаха към традиционния почтен начин да решават свадите си, възседнали коне и застанали лице срещу лице.
	Въпреки всички тези разумни доводи дълбоко в сърцето си Талид презираше Алян. Сега му хрумна и нещо друго. Може би Алян наистина да е чул за смъртта на Родри по някакъв обикновен канал, тъй като са били по едно и също време в Бардек. Но откъде може да е знаел, толкова далеч оттук и толкова късно в сезона за корабоплаване, че Рийс, братът на Родри, е умрял без наследник?
	Заради честта си Талид не разви по-нататък тази мисъл. Защото, както се изрази Дарил, той първи погна елена от укритието му и даде дума пред приятелите, че ще ги поддържа, докато тече ловът, а що се отнася до него, с това въпросът приключваше.


	Като регент на Аберуин и господар на собствените си големи владения, тиеринката Ловиан имаше да се занимава с много други неща, освен да се тревожи за изчезналия си син. На Тевила й се струваше, че когато вижда тук-там за по някоя и друга минута своята господарка, кичурите сиви коси са станали по-големи, а бръчките около очите — по-дълбоки. Въпреки притесненията Ловиан все намираше по някоя мила дума за бавачката и неизменно отделяше време за внучката си. Всъщност тогава Рода вдъхваше сякаш нови сили на тиеринката, която не смяташе за унизително да седне на пода и поиграе на кубчета или на кукли с детето, докато някой обезумял служител не дотича да съобщи за нова криза.
	Тъй като у дома в Дън Гуербин прекарваше по няколко часа на ден с любимата си баба, Рода естествено ненавиждаше новото положение на нещата. Винаги, когато нещо измъкваше Ловиан от играта, Рода започваше да крещи и беснее в продължение на час, независимо какво правеше Тевила, за да я успокои. Бавачката започна да се пита дали всичко е наред с детето. Не че беше глупаво или ненормално, далеч не. Макар и само на три години, говореше гладко и знаеше толкова думи, колкото обикновено дете на шест или седем; всъщност проявяваше неутолим апетит за думи и вечно досаждаше на бардове и писари да й кажат какво означава някоя от тях и как би трябвало да я употребява. Но наред с този ранен интелект от време на време изпадаше в пристъпи на ярост и, което беше още по-странно, меланхолично цупене. Дори се случваше да си разкъса дрехите. Тогава хлипаше жалостиво и казваше, че иска да отиде да живее в горите при Дивите.
	Такива пристъпи подлудяваха Тевила, но тя откри неочакван съюзник в лицето на Невин. Той не само й даваше добри съвети, но и започна да извежда детето на разходка поне веднъж на ден, както казваше, да си поговорят. Тъй като Рода обичаше да отива с него, Тевила предаваше повереното трудно дете и с чиста съвест оставаше около час насаме.
	— Трябва да призная, че съм изненадана, милорд — рече му една сутрин. — Смятах, че учен съветник като вас ще стои над тези неща.
	— О, детето има великолепен ум. Компанията ми е много приятна, особено след като съм прекарал часове с благородни лордове.
	След шегата лицето му придоби такъв хитър израз, че Тевила не можа да не се изкиска.
	— Днес ще видим гномчетата — оповести Рода.
	— Така ли, мила? Колко интересно — Тевила реши, че детето и старецът играеха някаква сложна игра. — Е, аз пък през това време ще отида при готвачката да поклюкарстваме.
	За да стигне до кухненската барака, Тевила пресече голямата зала и докато минаваше покрай масата на капитана, едно младо момче, което се беше отпуснало в края на пейката, я хвана за ръката с влажна от бирата длан.
	— Хубава жена си, нали? Защо все се криеш в залата за жените?
	Преди Тевила да реагира, Кълин скочи на крака и със светкавично движение така зашлеви войскаря през лицето, че в очите на момчето бликнаха сълзи.
	— Дръж си езика, Лук! — гласът на капитана беше нисък и абсолютно равен. — Говориш на вдовица и майка на син.
	Лук се сви като бито куче назад, притисна длан върху подуващата се буза, а очите му виновно поглеждаха към лицето на Тевила. Кълин й се поклони.
	— Извинявайте. Повече няма да чуете лоша дума от моите палета, повярвайте ми.
	— Не се съмнявам — Тевила приклекна в отговор. — Благодаря, капитане.
	Докато се отдалечаваше, забързана към вратата, видя как две от слугините при буретата с бира гледат Кълин с нескрит копнеж. Тъй като хубавичката руса Нона и Дегуа, момиче с остри черти, можеха да й бъдат дъщери, тя спря и ги сгълча:
	— Ако бях на ваше място, нямаше да зяпам по бойния отряд. Щях да си гледам работата, преди някой да каже на готвачката, че сте тръгнали на лов за опасен дивеч.
	— О, много ви моля, госпожо Тева, не й казвайте. — Нона си придаде най-привлекателния израз, на който беше способна. — Трябва да признаете, че е наистина великолепен. Вижте как ви защити.
	— Честно да си кажа, направо ме е страх от него, а освен това е прекалено стар за теб. Сега вървете обратно в кухненската барака.
	Когато стигна в кухнята, тя веднага каза на готвачката за момичетата. Бейна също беше забелязала тяхното увлечение по капитана.
	— Говорила съм за това с малките пачаври. Но по-добре той, отколкото някой от младите му безделници. Кълин е почтен по отношение на жените, ако беше някой друг, вече щяха да са надули корема.
	— Смяташ ли капитана за почтен човек?
	— Да. А ти не го ли смяташ?
	— Не съм сигурна. Ето че от месеци насам едва ли не всеки ден прекарвам известно време с него, а имам чувството, че почти не го познавам. В слънчеви дни, когато излизаме с Рода, той идва с нас и трябва да знаеш, че рядко казва две свързани думи, освен ако няма да ми съобщи нещо за сина ми. Или пък се случва, като напуснем женските покои, той просто да изниква отнякъде, да се увери дали всичко е наред. Движи се толкова тихо за едър човек като него, че наистина може да ти изкара ума, когато не го очакваш.
	— Съвсем добре те разбирам. А детето как го приема?
	— Твърде добре. Трябва да ти кажа, че не си разиграва коня, когато капитанът е наоколо. Започне ли да става неспокойна, той й хвърля един от мрачните си погледи и тя отново се превръща в кротко агънце. А въпреки това никога няма нещо против той да идва с нас.
	— Е, та той е отгледал собствена дъщеря, нали. Жена му е умряла много млада, или поне така съм чувала.
	— Така ли? Направо ме изненадваш! Не бих помислила, че може да е такъв човек. Сега момичето му женено ли е?
	— Онази, която пътува с младия Родри.
	— О! Не съм знаела.
	— И не си представям как бедното момиче е в състояние да обикаля с него по този начин.
	— Наистина ужасно! Но се надявам, че скоро ще намерят момчето. Бедната ни лейди Ловиан се съсипва от тревоги по него.
	— Да, така е. Мен ако питаш, Родри винаги е бил разглезено зверче. Виж как първо е прелъстил майката на Рода, а сетне бедната Джил! Но правичката да ти кажа, предпочитам на гуербретския стол да седне той, вместо някой натрапник, който дори не е Мелуейд. Майка ми беше главна готвачка тук преди мен, и нейната майка преди нея, така че ние винаги сме служили на Мелуейдовци. Не бих искала друг клан вместо тях. Ами ако са стиснати или с лош характер? Човек никога не знае какъв може да е един благородник.
	Около час по-късно Невин се появи на вратата на кухнята, а Рода и капитанът го следваха.
	— Трябва да отида да помогна на тиеринката, Тева — съобщи старецът. — Но Рода далеч не е готова за следобедния си сън.
	— Значи ще трябва да се поразходим. Виждам, че с вас е нашият телохранител.
	Кълин й се усмихна кисело. Тя много се изненада, като осъзна колко различно гледа на него сега, след онова, което й разказа готвачката. По някакъв начин, като знаеше, че капитанът има дъщеря, той се превърна в човешко същество. „А за какво съм го смятала преди? — запита се с известно раздразнение. — За някой демон от ада ли?“
	Поведоха със себе си и четиригодишния син на главния коняр, взеха кожена топка и две криви пръчки, които вършеха работа за нещо като игра на хокей. Докато децата тичаха насам-натам и удряха по топката, Тевила и Кълин приседнаха на ниската каменна стена и ги загледаха. По това време на годината ливадата беше все още зелена, но имаше печален и измършавял вид, а западният ветрец караше Тевила да потръпва под вълнената си наметка. Когато погледна на юг, видя как на хоризонта се събират облаци, готови да атакуват дъна.
	— Градинарят ми каза, че според него тази вечер ще имаме неприятна слана или дори малко снежец. Казва, че признаците са налице.
	— Така ли? Това ще е дяволски неприятно — изведнъж той се разсмя. — Да ме чуе човек само. Размекнал съм се и разглезил, откакто живея отново на брега. Няколкото превалявания от сняг, които имаме тук, са нищо в сравнение, да речем, с Кергоней.
	— Така съм чувала. Вие наистина сте пътували из цялата страна, преди да постъпите на служба при тиеринката, нали?
	— О, доста при това.
	Внезапно той отново се смълча, загледан разсеяно към поляната с очи, които сякаш виждаха съвършено друга гледка.
	— Обидих ли ви? Извинявайте.
	— Какво? — той се обърна и устните му потръпнаха в нещо, което при него минаваше за усмивка. — Съвсем не. Само си спомних за дългия път и дяволски се зарадвах, че вече не вървя по него.
	— Разбирам. Сега сигурно се тревожите за Джил.
	— Не съм спрял да се тревожа от онзи злощастен ден, когато тръгна с нашия млад господар, но какво можех да направя? Тя винаги е била прекалено своенравна и не успявах да се справя с нея — този път той истински й се усмихна. — Знаете ли какво казваше жена ми? Когато пожелаела, Джил била инат като мен и два пъти по-проклета.
	Двамата се засмяха, но Тевила изпита тъга, тъй като помисли за съпруга си, починал преди много години. В подобни моменти й се струваше повече странно, отколкото мъчително, че на нейните трийсет години повечето жени мислят за кого да омъжат най-големите си дъщери, докато тя има само един син и той вече е в мъжкия свят на бойния отряд. Едно време, когато беше хубавата дъщеря на мелничаря, животът сякаш й предлагаше много повече от оскъдни остатъци, които накрая й подхвърли.
	— Нещо не е ли наред? — попита внезапно Кълин.
	— О, сетих се за мъжа си.
	— Всъщност от какво умря той? Стига да не възразявате, че питам.
	— Треска в кръвта. Стъпи на гвоздей в оборите и дори Невин не успя да го спаси.
	— И моята жена умря от треска. Аз воювах на много мили и тогава не бях при нея.
	Старата болка в гласа приличаше на белега върху лицето му, зараснала, но съвсем не забравена рана. Тя неволно сложи ръка върху неговата.
	— Много съжалявам.
	— И аз.
	Тъкмо тогава момчето на коняря падна по лице и се разплака, както можеше да се очаква от него. Докато успее да го успокои, беше станало достатъчно студено. И макар така и да не заваля сняг, дъждът се проточи и в продължение на няколко дни не можеха да излизат с капитана.


	По-скоро обичайно, отколкото по необходимост в Дън Аберуин поставяха постове всяка нощ — четири смени от по двама души на всяка от портите и още четири по дванайсет на бойниците. Но тези верни бойци щяха бая да се изненадат, ако знаеха, че в същото време имаше друга охрана, странна при това, която се осъществяваше в апартамента на кулата от Невин и Илейно.
	При всеки залез, когато приливът на водния елемент потичаше на астралното равнище, в полунощ, щом отстъпеше на земното, и на разсъмване, когато се надигаше ефирът, двамата майстори на деомера изграждаха навсякъде около дъна магическа сфера от синя светлина и я затваряха с печати във формата на пламтящи петолъчни звезди. През деня можеха да почиват, защото приливите на огъня и въздуха са дотолкова враждебни на тъмния деомер, че дори и най-големите негови майстори рядко са в състояние да ги преодолеят. Правеха своето бдение цяла есен, но дори и сега, когато зимата беше встъпила изцяло в правата си, Невин не виждаше причина да отслаби наблюдението.
	— Не мога да повярвам, че нашите врагове просто са побягнали от бойното поле след една нищо и никаква битка — забеляза той една вечер.
	— Нито пък аз — присъедини се Илейно. — По-скоро се опитват да приспят бдителността ни. Някой беше омагьосал конярчето и пратил срещу дъщерята на Родри, а това съвсем не е обърнат в бягство дух.
	— Точно така. Но търсих навсякъде из проклетото астрално равнище, а зная, че и ти си го правил, но нито един от нас не намери дори следа от деомерски заклинания.
	— Те чисто и просто са се притаили. Когато решат, че сме се отказали да търсим, ще се нахвърлят.
	— Но нали междувременно те все някъде трябва да живеят, проклети да са! Накарах регентката да изпрати съобщения на своите верни хора и ги помоли да са нащрек за подозрителни чужденци. Но враговете няма просто да пристигнат в града и оповестят, че отварят работилница за тъмен деомер.
	Илейно все пак успя да се засмее на шегата.
	— Продаваме проклятия! — подвикна той, подражавайки на уличен продавач. — Елате да купите от нашите чудесни горещи любовни настойки! Продават се проклятия! Но всъщност местните лордове нямат необходимото зрение, за да измъкнат нашите гадни приятелчета от бърлогите им. Трябва да кажа, че у нас тези неща сме ги уредили по-добре. О, това ми напомни нещо. Смятам утре да посетя гилдията на корабните капитани. Може да знаят дали някой мой сънародник се е настанил напоследък в Аберуин.
	— Няма причина да смятаме, че нашите врагове са непременно бардекци.
	— Разбирам, че е така, но нали все отнякъде трябва да започнем?
	По това не можеше да има спор. На сутринта, след като приливът на огъня протичаше достатъчно чист и силен, за да се противопостави на който и да е майстор на тъмния деомер, Илейно напусна дъна. Докато го чакаше, Невин отиде в кулата да види своя пациент затворник.
	По това време Перин се беше повъзстановил, макар и далеч да не се чувстваше добре. В онези дни лечението на охтиката беше тънка работа. Невин го караше да прекарва по цял ден в леглото, а по-голямата част от нощта — опитвайки да укрепи дробовете му — завит в кожи на покрива, за да диша мразовития въздух. Макар и лечението да протичаше великолепно отчасти благодарение на неестествено голямата жизненост на Перин, все пак Невин го следеше отблизо. Освен това твърде много се боеше от неблагоприятни обрати, за да рискува повече магични опити да открие същинската природа на този човек. Точно в този следобед, когато влезе в стаята му, първото нещо, от което се оплака Перин, беше, че се чувства неспокоен.
	— Просто не мога вече да спя, милорд. Това е, защото съм непрекъснато вътре. Започвам да полудявам, истина ви казвам.
	— По-добре луд, отколкото мъртъв. Имал съм случаи, когато охтиката пламва отново, след като е изглеждала излекувана от седмици вече.
	Перин въздъхна и се тръшна обратно върху купчината възглавници, загледан в тавана.
	— Ъ, а, ами такова, искам да ви кажа, че се чудя нещо. Защо се стараете толкова упорито да ме спасите, ако така и така ще увисна на въжето? Или трябва да се оправя само за да може Кълин от Кермор да ме накълца на парченца? Него няма да успея да победя, независимо дали съм здрав или болен, затова би могъл да си свърши кълцането тук и сега.
	— О, я стига, не бъди толкова мрачен.
	— Мрачен ли? Та нали вие бяхте онзи, който нареди да ме заловят и заключат тук.
	— Да, аз го направих. Но колкото повече те изучавам, толкова повече се убеждавам, че не си престъпник — поне що се отнася до Джил. От друга страна, наистина е трябвало да помислиш, преди да откраднеш всички тези коне. Да крадеш е нещо лошо.
	— Точно същото ми казваше и Джил — Перин придоби напълно объркан вид. — Обаче ъ, да де, тя така и не можа да обясни защо.
	— Така ли? Има много причини, но помисли само за една от тях, момче. Когато откраднеш нечий кон, може да отнемеш на човека нещо, от което той наистина да има нужда един ден.
	— Но аз съм ги вземал само от лордове, които имаха по много.
	— Точно така, но откъде можеш да знаеш какво биха могли да им донесат бъдещето и техният Уирд? Възможно е да дойде ден, когато конят, който си отнел, да е последното останало нещо и той да загине в битка, защото не разполага с него, а от тази смърт да произтекат огромни и неподдаващи се на ничий контрол последици. Трябва обаче да призная, че всичко това сигурно звучи прекалено теоретично, но човек никога не знае. В това се състои ключът — че човек никога не знае.
	Перин не остана убеден.
	— Ще дам един пример, който трябва да ти е достатъчно близък. Помисли за Джил и Родри. Когато си му я отнел, дори не си знаел, че той е наследникът на Аберуин, нали? Ако не беше преследвал през всичкото това време из дивотията на Кергоней вас двамата с Джил, неговите врагове трудно щяха да го отвлекат. Сещаш ли се, че може би Джил щеше да ги спре? Тя е дарена с деомер, а освен това Дивите можеха да я предупредят или тя сама щеше да усети опасността. Във всеки случай би могла да помоли за помощ — мен или Саламандър, или просто чичо ти, а и някой друг местен лорд.
	Перин скочи и се изпъна на леглото, а лицето му пребледня.
	— Милорд, чух пазачите да си приказват. Казаха, че щяло да има война, защото Родри го няма.
	— Съвършено са прави.
	— Но благородниците в тази част на кралството се бият на коне. Ако има война, ще бъдат избити цели табуни коне.
	— А и хора, бих могъл да добавя.
	Но Перин остана глух за допълнението на Невин. Той се загледа в пространството, а очите му се изпълниха със сълзи.
	— Всички тези коне — прошепна той. — О, богове, съжалявам!
	— Така ли? Тогава ти предлагам да помислиш за онова, което ти казах.
	Илейно се върна доста късно след обяда от посещението си в гилдията на морските капитани. Когато го посрещна на стълбите, Невин току-що бе върнал Рода в женската зала след всекидневната им разходка. Лицето на бардекеца беше наистина мрачно.
	— Трябва да поговорим насаме.
	— Носиш някакви вести, така ли?
	— Е, би могло да се каже.
	Отидоха в стаята на Невин, той се настани в тапициран стол, но Илейно остана да крачи неспокойно напред-назад, докато говореше.
	— Човек, който се наричал Алянтано и твърдял, че произхожда от Ористина, минал през Аберуин и гилдията преди няколко месеца. Зададох редица въпроси и накрая разбрах за кого става дума. Наистина той никога не е бил свързан с тъмния деомер в пълния смисъл на думата, но въпреки това е прогнил като заседнал корабен корпус. Произлиза от град Наралион, истинското му име е Лерано и е известен като Касапина от Прохода на лешоядите.
	— Определено чудна титла. Как се е сдобил с нея?
	— Ами командвал два полка, които излезли на обикновени учения — преди колко… ами според мен преди около година. Тъй като само най-общо знам клюката, не съм сигурен в подробностите. Всъщност заповядал на сто мобилизирани граждани да минат по въжен мост, за който бил предупреден, че не е сигурен. Мостът се откъснал, всички мъже загинали и той бил — чакай да видя, вие в Девери нямате такива думи, но бил съден на специален маловер от други офицери и намерен за виновен по всевъзможни престъпления. Някои от съдиите настоявали за смъртна присъда, но работата свършила с това, че го прокудили.
	— И сега той е тук, така ли?
	— Тук е, а когато пристигнал в Аберуин, имал ужасно много суха пара за един изгнаник. Питам се дали някой не му я е дал, да речем, да свърши определена работа. Сега бил на служба при някой си лорд Дарил.
	— Да не искаш да кажеш Дарил от Тренрид?
	— Този същият.
	— А за какво му е на него прокуден бардекски генерал?
	— Ами неколцина души от гилдията смятаха, че имал намерение да подготви войска от въоръжени с копия селяни, в случай че се стигне до война. В това има някакъв смисъл.
	— Грозна работа. Питам се доколко такава войска би била резултатна срещу обикновените бойни отряди.
	Илейно сви рамене и вдигна безпомощно ръце.
	— Въпросът беше риторичен, приятелю — каза Невин, широко усмихнат. — Не зная много повече за военните похвати от теб. Според мен ще трябва да разговарям с Кълин.
	Когато Невин му зададе въпроса, капитанът имаше готов отговор.
	— О, копиеносците ще бъдат съвсем резултатни, ако са добре подготвени. Виж, милорд, аз никога не съм ходил в Бардек, но от онова, което съм чувал, техните копиеносци се упражняват в продължение на месеци преди битката. Носят, разбираш ли, такива едни големи, извити щитове, с формата на страничната част на кожена бутилка, по-дълги, отколкото широки, и вървят в стегнати редици, така че образуват нещо като стена на бойното поле. Докато удържат позицията си, за кавалерията е дяволски трудно да атакува, а точно в това се състоят упражненията. Обикновеният деверийски гражданин ще се обърне и побегне, когато конете започнат да се приближават, но не и бардекците.
	— Разбирам. А какво ще стане, щом полетят метателните копия?
	— И за това съм чувал. В Бардек не използват метателни копия, но имат стрелци с лъкове, а понякога и стрелци с прашки. Затова когато тези неща започнат да валят, бойците от втората редица вдигат и накланят своите щитове, за да прикрият част от себе си и момчетата отпред, и така до края на строя. По този начин стената от щитове си остава здрава, стига бойците да имат силата да удържат прикритието и тогава ще е доста трудно да бъдат разбити. Наричали това „костенурка“.
	— Аха. Предполагам, че стрелците с лък на елфите ще могат да се справят с тях.
	— Съмнявам се, милорд. Съмнявам се много, дори и с дългите си лъкове.
	Подобно на внезапно паднал сняг, по гърба на Невин пробяга деомерско предупреждение. Стресна го така, че той пропусна напълно следващите думи на Кълин и трябваше да се извини.
	— Би ли повторил това, което каза?
	— Казах само, че ако ще използваш копиеносци, трябва да ги снабдиш с добри оръжия. Евтините щитове от сурова кожа няма да спрат стоманени остриета. Питам се дали Дарил от Тренрид има достатъчно пари или занаятчии да въоръжи за бардекски стил на бой толкова копиеносци, че да наклони везните.
	— Не зная. Но имам злощастното чувство, че има намерение да провери на практика идеята си, ако Родри не се върне скоро.
	— Това е така — очите на Кълин станаха странно безизразни, сякаш темата му стана досадна, но Невин го познаваше достатъчно, за да знае, че прикрива някакво дълбоко свое чувство. — Сигурно няма никакви вести от Бардек?
	— Боя се, че няма. Дори деомерът има граници на възможностите си, приятелю мой, а ние няма да научим нищо от Бардек до пролетта. Само се моли Джил и Родри да не пострадат.
	— Това и правя. През всичкото време, милорд, през всичкото време.
	След като остави капитана, Невин помисли за странното предупреждение, което получи. Отникъде, би казал, стига да не знаеше добре една малка подробност — деомерските предупреждения никога не идват ей така, отникъде. Тъй като точно в този момент стана дума за елфите и елфическия начин на бой, то Невин можеше да е до голяма степен сигурен, че предупреждението беше свързано с делата на чуждата раса. По какъв начин? Далеч от възможностите му бе да разбере, тъй като Уирдът на Елкион Лакар беше извън неговата територия. Още същата вечер се свърза чрез огъня със стария си ученик Адерин и предаде проблема в негови ръце.
	— Не съм сигурен какво точно означава — образът на Адерин имаше съвсем мрачен израз, докато се носеше над пламъците. — Но имам някаква идея. Идвам в Елдид.
	— Много добре тогава. Кога ще пристигнеш?
	— Боя се, че ще минат седмици, преди да стигна до вас. В момента се намираме много далеч на запад, но ще тръгна утре със зората.


	В продължение на няколко седмици Великият Крисело, Кралят на загадъчното, и неговата умосащисваща трупа невероятни варвари пътуваха по североизточния бряг на Суртина, като даваха отделни представления в селата и по някоя и друга вечер в градовете, докато най-накрая стигнаха Пардидион — град, разположен в тясната ивица равнина между океана и планините. Тъй като това беше една от най-богатите търговски държавици от източната страна на острова, те изнесоха чудесна поредица от три представления на пазарния площад, както и едно на частно увеселение, дадено лично от архонта.
	— Но всички великолепия ще трябва да помръкнат и всички слънца да потънат на запад, за голяма жалост и още по-голямо съжаление — обяви Саламандър. — Смятам, че достатъчно се правихме на шутове. Време е да обърнем лицата си към прекрасния Пастедион.
	— Според мен ще е дяволски повече от навреме — сопна се Джил. — Как ще стигнем дотам?
	— Работата е в това, че съществува кервански път, заради който най-вече дойдохме тук. Трябва да знаеш, че преди години колонисти от Пардидион са населили Пастедион и двата града непрекъснато търгуват. По пътя има и някои по-малки селища, които биха могли да послужат добре за подслоняване на магьосници.
	На следната сутрин, още щом се отвориха градските врати, те потеглиха, насочвайки се най-общо на северозапад към град Албара. Бардекските предпланини се оказаха истинска изненада за Джил, тъй като беше свикнала с напояваните низини. Покрити с диви треви, те бяха мъртвешкокафяви, толкова изсъхнали и избелени, че на ярка слънчева светлина приличаха на хълмове от ковано злато. В долините, където през цялата година течаха подземни води растяха зелени дъбове и кожестите им листа бяха толкова тъмнозелени, че наподобяваха черни мехури, попаднали в златистите клисури. В някои каньони и урви, чак до равния път, се изсипваше гъста плетеница от храсти и всевъзможни бодливи растения, но останалата част оставаше напълно лишена от дървета. Освен това там беше горещо, една суха и безветрена горещина, която караше пътищата да блещукат, а въздухът да танцува над огромните пясъчни канари, подали върховете си през тънката почва.
	Спряха да обядват в една долчинка, по средата на чието каменисто корито протичаше мъничко водица, достатъчно чиста за конете. Човеците пиха разредено вино от Пардидион.
	— Според мен ще направим добре да подминем обикновената следобедна дрямка — забеляза Саламандър. — Не мога да се отърва от чувството, че някой върви по петите ни.
	— Нито пък аз — съгласи се с него Джил. — И не желая да ни хванат тук, когато няма никого наоколо.
	— Това е така. Е, в Албара ще сме на сигурно място. Ако имаме много късмет, бихме могли дори да намерим някой последен керван, тръгнал на север, и да се присъединим към него, но се съмнявам. Прекалено близо е сезонът на пороищата, които човек трудно може да си представи.
	— По тези острови има ли сребърни кинжали? — поиска да знае Джил. — Искам да кажа, нещо подобно, хора, които могат да се наемат за телохранители.
	— Не съм чувал за съжаление. Може би ще трябва да… Я чакай! Сребърен кинжал. Защо тези думи сякаш искат да ми кажат нещо… о, богове, почти съм забравил за скапания пръстен!
	— Какво?
	— Един сребърен пръстен, подарък за теб, по-млади братко, от нашия многоуважаван баща — Саламандър извади кожената кесийка, която държеше скрита в туниката си, разсипвайки шепа дребни монети и кремък в полите си. — Ето го.
	Той подаде на Родри плосък сребърен пръстен, с ширина около половин инч, върху който имаше гравирано нещо.
	— Рози — Родри го вдигна. — Ето ти странна поличба. Какво е това вътре?
	— Елфическо писмо. Ако озвучиш буквите в него, се получава „ар-сос-а сот-и лор ес-о-аз“. Какво би могло да означава това, никой не знае, дори майсторът на елфическата наука, дори майсторката на деомера, нито пък бардовете, още по-малко жреците на Ум — сигурен съм в това, защото ги питах.
	Родри сви рамене и сложи пръстена на безименния пръст на дясната си ръка, където той идеално се лепна.
	— Защо розите да са странна поличба? — попита Джил.
	— Ами моята господарка Алейна ми подари едно дребно украшение. Чакай да видя дали го нося със себе си — Родри взе дисагите, които лежаха до него на земята, и започна да рови из тях, докато не намери сребърна игла с формата на една-едничка роза. — Направена е от джуджешко сребро, точно както този пръстен и сребърните кинжали. Появи се на пазара във Вилинт.
	— Става все по-странно и по-странно — обади се Саламандър. — Може да са направени от една и съща ръка или най-малкото в една и съща работилница. Във всеки случай преди много години някакъв тайнствен непознат е дал на нашия баща този пръстен и му е казал, че е за единия от синовете му. Най-различни гадания са го определили за теб. Тъкмо се опитвах да те намеря, за да ти го предам, когато взеха, че те отвлякоха.
	Родри седеше вторачен в пръстена, изпаднал в пълно объркване.
	— Имаме ли и други братя? — поиска да знае той накрая.
	— Един, той е чистокръвен елф, а освен това имаме сестра, която също е чист елф. Много неприятно, че ни е роднина, защото е най-красивата жена, която някога съм виждал, разбира се, с изключение на присъстващата.
	— Ласкателствата са излишни — каза усмихната Джил. — Никога не бих могла да си представя, че мога да съм толкова красива, колкото жена елф.
	— О, определено си толкова красива, колкото повечето от тях, но те до една завиждат на нашата Меларио. А ти, по-млади братко, си имал трима братя по женска линия. Двама са за съжаление съвсем сигурно мъртви, а третият, по-голям от теб, най-вероятно вече е преминал през портите на Отвъдното, защото последното, което чух за него, е, че паднал много лошо от коня си. Ако правилно си спомням, бедното животно се е претърколило върху него.
	— Е, това ме натъжава — Родри придоби разстроен вид. — Ако доживея да стигна Аберуин, ще осигуря вдовицата му, разбира се.
	— Хубаво ще е от твоя страна, любов моя — намеси се Джил. — Но трябва да знаеш, че всъщност мразеше брат си Рийс. А е съвсем сигурно, че и той те мразеше. Всъщност Рийс беше човекът, който те прокуди.
	— Така ли? А, да бъде славен черният космат задник на Адовия властелин! Не можете да си представите как дяволски странно е да чуваш частици и откъси от живота си, сякаш са клюки за друг човек. Слушай, по-стари ми братко. Ти си магьосник, при това дяволски добър. Не можеш ли да направиш нещо, за да излекуваш съзнанието ми?
	— Не мога, макар и нищо да не ме е наскърбявало така, както моята некомпетентност, неспособност и чиста липса на познания в този момент — Саламандър се опита да се усмихне весело. — Но не се бой! В края на краищата ще те заведем при невероятно изкусен лечител, с огромна слава в Елдид, майстор на деомера, който прави моите номера да изглеждат… глупави, каквито всъщност са си. Той съвсем сигурно ще те излекува.
	— Лъжеш — тонът на Родри беше съвсем спокоен. — Нищо не може да се направи. Такава е истината, нали?
	Саламандър понечи да каже нещо, сетне само погледна настрана с продължителна въздишка.
	— Да потегляме. Щом и двамата сте толкова сигурни, че имаме зад себе си врагове, аз например не бих желал да седя тук и бърборя, докато дойдат. Дано знам как да си служа с новия меч, който ми купи. Проклет да съм, ако оставя Джил да се сражава заради всички ни.
	Джил затаи дъх и леко изръмжа.
	— Какво има? — попита я Родри.
	— Току-що си спомних меча, твоя меч. Върху предпазителя на дръжката имаше изкован дракон и ти беше подарък от съпруга на майка ти, който те смяташе за свой син.
	— Е, тогава по-добре, че се е загубил. По-стари братко, ще ти платя стойността на новия, когато стигнем в Аберуин.
	— Няма да имаш тази възможност, защото ти го подарявам. Никога преди не съм разбирал толкова ясно, че два меча са по-добре от един.


	Когато Гуин и хората му напуснаха Вилинт, в продължение на няколко дни Пирало ги водил на юг по фалшива следа. Не срещнаха човек, който да е виждал или чувал за магьосника, но краставата жаба продължи да настоява, че е прав. Накрая Гуин му каза, че или ще се върнат обратно, или ще го изпрати право в ада да се срещне с Козоногите още същата вечер. Пирало проклинаше и се ежеше, но в последна сметка даде заповед да потеглят на север. Все пак, тъй като Крисело не пропускаше да дава представления в различните градове по пътя, малкият керван на бардекците догони неговия, стигайки в Албара само няколко часа след варварите.
	Когато устроиха лагера си на обществената земя, отделена за пазар, нямаше и следа от магьосника. Всъщност разполагаха почти с целия терен, а търговците, дошли от града да продават стоките си, не само бяха чували за Крисело, но знаеха, че се е настанил в единствения класен хан в града. Докато купуваше припаси, Гуин разбра, че магьосникът е обявил представление същата тази вечер.
	— Истинско чудо или поне така съм чувал — забеляза продавачът на плодове. — Прави го с различни благовония и прахове, но е много убедително.
	— О, ще дойдем в града да погледаме — каза усмихнат Гуин. — За нищо на света не бих го пропуснал.
	Когато отидоха в града да видят представлението, Гуин носеше чифт високи ботуши за езда, които се връзваха с връзки отпред — стил, повлиян, но не и копиран от варварите, скроени широко, така че в тях оставаше достатъчно място за много тънък и тесен стоманен кинжал. Носеше по един във всеки ботуш. Нощта бе хладна и кристално ясна, звездите блестяха, без да трепкат, луната приличаше на сърп от лед. Пазарът беше наполовина пуст, но имаше голямо множество, струпано под терасата, където се очакваше магьосникът Крисело да изпълнява номерата си. Дори вече бяха поставени мангалите му за благовония и червено-златистите драперии. Докато си намерят място, Гуин и Пирало чуха хората възбудено да шептят за представлението. Някои местни търговци, гледали варварите в Пардидион или Ронатон, бяха донесли със себе си описание на „магиите“. Един от тях, тлъст мъж в червена наметка, стоеше вляво от Гуин, а многобройните пръстени по ръцете му святкаха, докато жестикулираше и крещеше на мършава жена, облечена в много пластове богата коприна.
	Пирало сръга спътника си в ребрата по начин, който го вбеси, и прошепна на ористински диалект, който хората тук, в Албара, трудно биха разбрали:
	— Може би няма да успеем да се доближим до тях в множеството.
	— Не би трябвало и да се опитваме тази първа нощ — отговори Гуин по същия начин. — Искам само да ги проследя до хана им, за да видя къде са се настанили.
	— Това вероятно е добра идея.
	— Само вероятно ли?
	— Запомни, че сега аз съм онзи, който взема окончателните решения. Ти си много добър в твоята област, но след случилото се в Деблис…
	Пирало дори се усмихна. На Гуин му се стори невероятно, че краставата жаба е толкова глупава да дразни един от най-добрите убийци на острова. Хрумна му, че Майстора на Ястребите изпитва способностите на Пирало, а не само на останалите. Намери мисълта за интригуваща, но не остана време да я доразвие, защото магьосникът и другите двама варвари излязоха на терасата. Когато навалицата се скупчи по-близо и започна да ръкопляска в очакване, Крисело се поклони с предвзет жест, момичето приклекна с усмивката на изпечен изпълнител, а Родри просто стоеше отзад и се мръщеше, сякаш намираше всичко това за унизително. Сърцето на Гуин се скъса, като го видя отново.
	— Добре дошли на моето скромно, недостойно представяне на варварски чудеса. Добре дошли, о, вий възвишени жители на Бардек — Крисело се поклони отново, преди да продължи. — Нека кажа първо, че чух някои дебелашки и достойни за презрение клюки, до една клевети, че правя своите магии с химикали, черни жици, прахове, скрито намазани с лепило места и други видове долнопробни и вулгарни трикове, недостойни за вашите великолепни очи. Не, не, не, сто пъти не! Всичко, което ще видите тази вечер, е истинска магия, варварска вещерска магия, учена в дивите планини на Девери.
	Когато тълпата се разкиска, Крисело се поклони, усмихвайки се.
	— От него струи искреност, нали? — промърмори Пирало. — Този човек е великолепен изпълнител.
	Гуин само сви рамене; площадните забавления не означаваха нищо за него. Но когато Крисело посочи със замах към единия мангал, който избухна в кула от златен пламък, Гуин пое дълбоко дъх, не по-малко шумно от останалата публика.
	— Сяра — каза дебелият търговец на съпругата си. — Познава се по цвета.
	Пирало кимна самодоволно в знак на съгласие, когато другият мангал кипна в жълт дим и червени пламъци. Внезапно магьосникът започна да пее необикновена плачлива песен на някакъв език, който Гуин не можа да познае (предполагаше, че са чисти безсмислици), жонглирайки с вързани копринени шарфове, които се втвърдяваха във въздуха и пляскаха като птичи крила над главата му, преди да се върнат в ръцете му. Този път тлъстият мъж забърбори за споменатите преди това черни жици. Когато песента свърши, шарфовете изчезнаха и Крисело вдигна със замах двете си ръце над главата, така че да сочат към небето.
	— Гледайте чудесата на Далечния север!
	На десет стъпки над него избухна огромно огненосиньо цвете и за малко остана така, преди да се разпръсне. Зрителите възкликнаха със страхопочитание и се притиснаха един към друг. Гуин усещаше лакътя на тлъстака да го мушка в ребрата и едва овладя желанието да го удари. Магьосникът отново размаха ръце; избухнаха огромни облаци от златисточервен огън. Обаче тълпата не можеше да види как докато сред пламъците разцъфваше цвете след цвете, извираха Диви: силфиди тичаха насам-натам, гномчета танцуваха и се хилеха по цялата сцена, саламандри скачаха сред огньовете и дъждовните дъги, които се виеха около магьосника.
	Проблесна светкавица, отекна гръм; тълпата ахкаше и крещеше, а Крисело пееше и скачаше по сцената, играеше с Дивите, докато изпълняваше чудесата си. Когато Гуин срещна погледа на Пирало, краставата жаба изричаше някакви думи; не беше възможно да чуе какви са те, но предполагаше какво казва. Истинска магия. Това не можеше да бъде нищо друго, освен истинска магия. Сред запотената, притискаща се публика той усети как изстива като буца лед. Бяха следили този изпълнител в продължение на седмици и нито веднъж не се бяха запитали кой би могъл да е той. Пред очите им бяха силите на Светлината, който танцуваха, пееха и се правеха на пълни глупаци.
	Ярки светлини оцветяваха хорските лица, а Гуин отчаяно се мъчеше да разработи план и съзнанието му препускаше насам-натам подобно плетеницата от златни ветрове из въздуха. Както можеше да се очаква от една презряна крастава жаба, Пирало се тресеше до него.
	Внезапно на сцената всичко се смълча, Крисело направи уморен поклон и оповести, че е прекалено изтощен, за да продължава. Със смях и подвиквания множеството забърка в кесии и джобове, за да изпрати дъжд от сребърни монети, които затропаха по сцената. Докато варварското момиче ги събираше, магьосникът стоеше настрана, бършеше си лицето в парче плат и пиеше вода от мях.
	— Разбираш ли какво означава това? — изсъска Пирало.
	— За какъв ме мислиш, че съм сляп като вонящото стадо около нас ли? Мога да виждам духове не по-зле от теб. Пред този човек трябва да забравиш за своите дребни, жалки магийки. Остави го на мен и хладната стомана.
	— Не оскърбявай моята мощ, куче, родено в робство! Впрочем няма да правим нищо, докато не вляза във връзка с Майстора. Още щом се върнем в лагера, ще му се обадя чрез черното огледало и ще докладвам. Може би ще пожелае да дойде лично.
	Гуин не каза нищо, но си помисли, че страхливата крастава жаба е може би права.
	Виейки от смях, Крисело се върна наперено в средата на сцената и разпери ръце, изпращайки от тях дъжд от сребърни искри. С кратки радостни викове публиката го подканяше, а той изпълни въздуха с оранжеви и сини пушеци като пера, които сияеха отвътре. Гуин се огледа и видя как Родри стои близо до червените завеси в дъното на терасата. Променящата се цветна светлина пречеше да се разгадае изразът му, но той като че ли се усмихваше леко на варварското момиче. Изведнъж Гуин проумя коя трябва да е тя — жена му от Девери, доколкото си спомняше името й, Джил. Тя бе пропътувала всичкото това разстояние, за да намери своя мъж, но щеше да загине, когато Ястребите отново потърсеха жертвата си.
	Той наистина не желаеше да мисли за онова, което щеше да се случи с Родри, щом попаднеше в ръцете на Майстора. Не можеше да не си представи, независимо дали щеше да му го предаде сам, или оня щеше лично да го хване. Във всеки случай Гуин също трябваше да участва в мъченията само за да се докаже пред Майстора и гилдията. За един много кратък миг се вцепени от отвращение, сетне внезапно се раздвижи. Изпита чувството, че е застанал до себе си и гледа как собственият му крак се вдига съвсем леко, ръката му съвсем незабелязано посяга и дългата кама се озовава в пръстите му. На сцената Крисело направи тройна дъга, която внезапно се превърна във фигура на дракон. Докато всички наоколо въздишаха и гледаха със зяпнали усти, Гуин вдигна камата и я заби между ребрата на Пирало, направо в сърцето. Измъкна и я прибра в ножницата още преди тънката струйка кръв да се е процедила през туниката на жертвата му.
	В скупченото множество Пирало остана прав, с леко отпусната назад глава, сякаш вторачен в дракона, който се гънеше из небето. Гуин отстъпи; тлъстият човек автоматично мръдна встрани да заеме мястото му и, съвършено несъзнателно, да подпре един труп. Убиецът си проправи път назад през зрителите, мърморейки извинения и кимайки угоднически, докато накрая се озова на почти опустелия пазарен площад. Отначало вървеше нехайно; после, когато се озова отново в тъмните улици, се затича, но не прекалено бързо, а така, сякаш бе роб, изпратен да свърши някаква работа. Главният път до обществения терен за лагеруване вървеше все нагоре, така че, когато мина през портите, погледна назад и можа да види далеч зад себе си сияйните цветя на огньовете, подпалени от Крисело.
	Веднъж стигнал до пътя, той спря да тича. Вървеше бързо, без да мисли за нищо, докато видя пред себе си лагерния огън на лъжливия им керван. Едва тогава истински осъзна какво е направил. Защо — за него си оставаше по-голяма загадка, отколкото всеки деомер, — но знаеше, че трябва бързо да измисли някаква история.
	— Ето те и теб — подвикна Вандар. — Къде е Пирало?
	— Мъртъв е. Убих го.
	— Какво си направил? — викна Бриноно и скочи на крака.
	— Убих го. Всъщност го прободох с кама — Гуин замълча, изпусна продължителна въздишка и разтри лицето си с две ръце. — Кучето лочеше вино на представлението и езикът му се развърза. Вонящите копита на Козоногите да го вземат! Навсякъде из пазара имаше хора на архонта! Ами ако го бяха чули да се хили и хвали, че след като си свършим работата, ще минем под ножа му? Имал намерение да докладва тази вечер на Майстора, а аз знаех, че няма да съобщи нещо хубаво за нас, затова го наръгах.
	Те го зяпаха с широко разтворени очи продължително време.
	— Вземам един кон и тръгвам сам. Искате ли да ме спрете, или ще посмеете да ме проследите? Да ме догоните, предадете и спечелите някаква слава в гилдията — ако успеете?
	— Не говори като малоумен! — сопна се Вандар. — И заспал да си, можеш да убиеш и двама ни.
	— Въпросът е защо все още сме живи — обади се Бриноно. — Носиш две ками.
	Гуин се засмя, но остана нащрек.
	— Ако искате да се присъедините към моя план, бих могъл да се възползвам от помощта ви. Тримата можем да пленим Родри по пътя и да сключим истинска сделка.
	— Как? — попита Вандар. — Не виждам как Майстора ще се унизи да разговаря с предатели.
	— Кой говори за него? В Братството няма само една фракция, нали така?
	— Разбира се, че има не една, а са много — Бриноно се разсмя, а смехът му прозвуча като острия лай на подплашена лисица. — Добре, тръгвам с теб.
	— И аз — съгласи се Вандар. — А ти знаеш защо можеш да ни имаш доверие. Защото нямаме никакъв друг избор, нали? Ако не намерим някой, който да ни приеме, каквото и да правим, ще умрем бавно в ръцете на гилдията.
	— Съвършено си прав — Гуин усети, че се усмихва, почувства се замаян, сякаш беше пиян. — И да се молим на всички демони в Ада, че ще успея да измисля някакъв хитър начин да влезем във връзка с враговете на Майстора на Ястребите, или Козоногите скоро ще похапват с душите ни за вечеря.
	Работейки колкото се може по-бързо, те събраха багажа, навързаха заедно добитъка и още същата нощ се насочиха на север от Албара, преди хората на архонта да са разпознали трупа на Пирало и потърсили така наречените му слуги.
	Тъй като единственият път през града вървеше от изток на запад, а Крисело беше дошъл от изток, Гуин се досещаше какъв маршрут ще избере магьосникът. Беше за първи път в тази част на острова, но не се съмняваше, че рано или късно ще намери добро място за засада. Разбира се, като знаеше вече, че Крисело е точно онова, за което претендираше — истински магьосник, — трябваше да роди някакъв хитър план. Не можеше просто да изскочи насред пътя и изкрещи срещу един майстор на деомера: „Да не сте мръднали! Предайте се!“
	Колкото до това какво ще прави, след като веднъж е хванал Родри, е, щеше да измисли някаква сделка, която да защити не само тях, но и пленника им. Хрумна му също така, че може да не се наложи да търсят други фракции в Тъмното братство. Защото най-вероятно те вече ги търсеха.


	Далеч на север, горе в планината, Стария разгада, че се е появил някакъв произволен фактор. Тази нощ работеше на дванайсетия етаж в неговия Храм на времето — изучаваше най-новите символи, които бе създал, за да отразява плановете по унищожаването на Невин. Храмът представляваше нещо много странно: с годините статуите бяха придобили известен деомер, в основата си той беше само умствен градеж, наподобяващ дворците на спомена, използвани от търговците и чиновниците навсякъде из островите. В съзнанието си бе построил висока квадратна кула от бял камък на въображаем връх. Едната й страна се осветяваше напълно от слънцето, за да представя известното минало и настояще; другата — от лунната светлина — за далеч по-малко известното бъдеще. След години работа символите бяха така развити, че трябваше само да помисли за кулата, за да я види цяла и непроменена; след също толкова дълги години практика на умствена концентрация можеше да влезе и да я оглежда, като да бе истинска сграда.
	Кулата имаше четири входа, а в центъра й се виеше стълбище от петдесет и две стъпала, което водеше до дванайсет нива, а на всяко от тях се отваряха по седем прозореца. На дванайсетия етаж беше поставил статуи и предмети, които показваха как ветровете на Съдбата и Бъдещето въздействат върху сложните му кроежи, тъй както ветропоказателят върху покрива на селската плевня сочи посоката на вятъра и по този начин понякога и промените във времето. Бе си поставил дългосрочната цел да унищожи елфите като раса и затова около стълбището имаше наредени четири статуи на елфи — двама мъже и две жени. Надяваше се да види как започват да стареят или заболяват, но до момента те си оставаха упорито здрави и млади. Понякога даже ги улавяше да му се присмиват.
	Близо до елфите стояха други статуи, едната от тях трябваше да символизира Джил, макар че, разбира се, Стария нямаше представа как изглежда тя, а другата — на Родри, съблечен гол и в окови. Съвсем наблизо се намираше статуята на Невин, когото познаваше прекалено добре, и която не му даваше мира. Щом Невин стъпеше на Суртина, статуята щеше да оживее и претърпи малки промени, по които Стария да разбере плановете на Господаря на ефира.
	Сред тези основни образи бяха пръснати различни други, по-малки — статуи на Диви, дълъг елфически лък и различни предмети, които имаха известно емоционално значение. През последните няколко месеца те се бяха променили, тъй както се бе надявал. Точно преди Барума за първи път да влезе в контакт с него например, се появи каменен вълк, който лежеше в един ъгъл и наблюдаваше стълбището. След разговора с Барума разбра, че това означава шпионин и враг. От време на време виждаше друга статуя — нещо неясно, но очевидно мъж и елф, която стоеше близо до тази на Джил, но досега не бе успял да я изучи; винаги, когато се опитваше да го направи, тя изчезваше.
	Сега, щом влезе в помещението, откри промени, които страшно го разтревожиха. Оковите на Родри ги нямаше. Каменният вълк беше станал на крака, космите на врата му бяха настръхнали, зъбите — оголени. В ръцете си Джил държеше гургулица и сякаш я бранеше от котка или някакъв подобен хищник. От всички възможни птици тази най не си е на мястото, помисли той. И какво може да означава това? Но не обърна особено внимание на фигурата, защото в края на краищата ставаше дума само за една жена. Сви въображаемите си рамене и отиде до единия прозорец откъм осветената от лунната светлина страна. Необходима беше голяма смелост, за да погледне човек навън, през него. Понякога там се появяваха необикновени същества и още по-необикновени видения, защото, макар и кулата да бе започнала живота си като обикновен мисловен трик, по някакъв начин бе привлякла астралното ниво, прехвърлила бе мост към него — каквато метафора бихте пожелали да употребите за такава странна връзка. Макар че вливаше сила в деомерските занимания, които се вършеха там, тя носеше и опасност.
	Стария погледна и отначало не видя нищо, освен гъста и влажна мъгла, която се кълбеше около кулата. Изчака, загледан навън, намръщен от усилието да се съсредоточи, докато най-сетне нещо сякаш се раздвижи, приближи, издигна се като гмуркач от морето. Мъглата се стичаше по него като вода, то придобиваше позната донякъде човешка форма, но лицето се издуваше и свиваше като огнени пламъци. Наоколо, досущ покарали филизи в плътна почва или дълги мъхове, се виеше зеленикавокафява коса. Когато заговори, Стария усети как покрай него се изви силен повей студен въздух, независимо че думите прозвучаха само в съзнанието му:
	— Подпали повече зло, отколкото можеш да си представиш, и някой ден ще тлееш в пламъците му.
	После, преди да успее да отговори, видението изчезна. Стария отскочи от прозореца и се втурна към стълбището. Докато препускаше надолу, чуваше музика, някакви необикновени дисхармонични ноти, сякаш не друг, а самият вятър дърпаше струните на арфа.
	Същата вечер, докато премисляше видението, настанен удобно в частния си кабинет, той стигна до заключението, че някой е призовал силите на Първичните крале срещу него. Логично бе да предположи, че този някой ще е Невин. Колкото до статуята на Родри, очевидно Невин е много близо до освобождаването му. По-точно щеше да е очевидно, ако образът на стареца се беше променил или поне проявил някакъв признак на живот. Тъй като нямаше такова нещо, значи друг майстор на деомера е призовал Кралете. Например — един от многобройните му съперници за върховенство в гилдията, може би същият онзи, който е изпратил вълка подир Барума. Стария познаваше собствените си сили и своята магия: когато пристигнеше Невин, статуята щеше да разкрие идването му също така сигурно, както тъмните облаци предизвестяват, че се задава дъжд. Беше положителен. Всъщност — просто не желаеше да повярва в друга възможност. Разбира се, за себе си оставаше съвършено прав.
	След време щеше да осъзнае колко скъпо му е струвала тази ограниченост, но тогава щеше да бъде късно да поправи грешката си. За момента съсредоточи всичките си усилия да разработи сложен метод на сканиране, опитвайки да подплаши своя враг в гилдията и да го накара да излезе от бърлогата си.


	След като напуснаха Албара, Великия Крисело и двамата му прислужници варвари тръгнаха на север към планините. Пътят минаваше по ръба на пресъхнало плитко дере, широко двайсет и дълбоко дванайсет стъпки, по средата на което протичаше тънка струйка застояла вода. Но когато на втория ден се събудиха, установиха, че реката тече бистра, а небето е застрашително сиво. Докато потеглят, върховете на планината изчезнаха, обвити в гъстата сива пелена на зимния облак.
	Валя цял ден, но това беше просто някакъв ситен мрачен дъждец. Те оставаха относително сухи, като от време на време отърсваха водата от намазаните с мазнина вълнени наметки. Но реката се надигаше, със скоростта на ходещ кон напълни дерето от край до край, сетне стана по-дълбока, докато към пладне водата вече се носеше, запенена от спускането си надолу по склоновете на далечната планина. Към средата на следобеда Джил видя как покрай нея бързо преминаха цял дървесен ствол и нещо, което приличаше на част от тараба. Посочи ги на Саламандър, който придоби угрижен вид.
	— Според мен тази вечер ще направим добре да се разположим на лагер много встрани от пътя. Зимните порои са в пълен ход, гургулице моя, и нямам никакво намерение да се събудя, плувайки.
	— Ако се събудиш достатъчно навреме — обади се Родри. — Слушал съм доста за тези проклети порои и трябва да ви кажа, че не ми се харесва идеята да пътувам с тях.
	— На мен още по-малко, скъпи братко. За съжаление обаче нямаме друг избор. Единствено ни остава утешението, че в продължение на две седмици, докато нещата донякъде се уравновесят, пътищата ще са на наше разположение — Саламандър изглеждаше направо съсипан. — Дотогава ще пътуваме мокри, мръсни, измръзнали и, общо взето, по-зле само ако наистина се разболеем. За беда и за съжаление, за зла врага и т.н.
	— Сигурно можем да се подслоним за няколко дни в някой град — рече Джил.
	— От тук до централното плато няма повече градове, поне не достатъчно големи, за да разполагат с хан. Пък и трябва да се движим. Нещо не е наред, усещам го в проклетата си кръв.
	— А откъде знаеш, че не вървим право към някаква неприятност, която ни очаква?
	— В това отношение наистина имаш много право. Когато устроим лагер, ще трябва да поставим охрана. И без това едва ли ще сме в състояние да спим много в скапаната кал.
	Тъкмо преди залез ситният дъждец се сгъсти и образува подобие на вертикална мъгла, докато облаците летяха сякаш на една ръка разстояние над пътя. Оставяйки назад кафявата река, тримата поведоха животните нагоре към студения и ветровит склон.
	— Това няма да го бъде — простена Саламандър. — Ще вземем всички да измрем от пневмония за радост на враговете.
	— Ей там има някакви скали и храсти — посочи Джил. — Нека спънем конете в тревата и опитаме да намерим по-сухо място между скалите.
	— Да, бе, да опитаме. Харесва ми подборът на думите ти.
	Макар и да беше сребърен кинжал, закален по пътищата, тази нощ Джил се чувстваше не много по-добре от Саламандър. Канарите — огромни бледи грамади пясъчник — се подаваха от склона, струпани върху малка естествена тераса, на около трийсет стъпки от билото. Те наистина осигуряваха прикритие от вятъра сред бодливите храсталаци и високите бурени, но свободните пространства между и около тях бяха тесни, а почвата — толкова мокра, че влагата проникваше през одеялата. Накрая решиха, че единственият начин бе да спят седнали, завити с одеяла и наметки. Джил искаше да поеме своята част от бдението, но Родри изтъкна, че докато той и Саламандър виждат в тъмното, в такава безлунна нощ тя ще е сляпа като къртица.
	— Почивай, колкото можеш, любима моя — рече той. — Ще те събудя точно преди зазоряване. Тръгваме много рано. Ако не друго, то поне като се движим, ще ни стане по-топло.
	Когато последните лъчи на залеза избледняха, Джил осъзна, че наистина да стои на пост би било чиста загуба на време. В дъжда-мъгла, който се носеше, едва различаваше хоризонта, още по-малко — нещо от пресечената местност наоколо. По всяка вероятност, стига да има късмет и гледа право нататък, би могла да види голямо животно или човек, който се приближава, стига да е светло на цвят и при това — шумно. Завита в две одеяла и наметка, с меча в ножницата до нея, тя се намести под две леко надвиснали скали и се запита дали някога ще заспи. На няколко стъпки встрани виждаше как Родри (сива форма, която мърда из тъмното) рови наоколо и търси друго сухо местенце.
	— Саламандър ли е на пост? — попита тя.
	— Да, близо до билото, за да може да държи и конете под око.
	Ако се съди по стържещия звук, който произвеждаше, Родри сякаш разчистваше дребни камъни и клечки от избраното място. Накрая се настани, облегнат на една скала, и остана толкова неподвижен, че тя едва можеше да различи къде се намира. Подслонена и завита, Джил започна постепенно да се стопля, успя да забрави тежестта в краката и се унесе. По едно време почти се събуди и установи, че Родри се отдалечава, пълзейки тихо нагоре по склона, за да поеме дежурството; някак отдалеч чу нещо, което би могло да е Саламандър, който му шепне. Освен това разбра, че дъждецът е отслабнал. Размести се малко по-удобно и отново заспа.
	… За да се събуди от подръпване на косата и усещане за малка лапичка, която я тупа по лицето. По гърба на Джил се спусна студената тръпка на опасността. Тя отхвърли одеялата и в същото време разпозна смътната форма на сивото гномче да се очертава като силует в нощта.
	— Нещо не е наред, така ли? — прошепна тя.
	Стори й се, че дребното същество кима утвърдително. Джил застана на колене, опипвайки наоколо за меча си. Пръстите й тъкмо се свиваха около дръжката му, когато някъде под себе си чу шум и провличане на крак. Гномчето за последен път я дръпна за косата и изчезна. Тя стисна дръжката с една ръка, ножницата с другата и измъкна наполовина острието. Внезапно горе на билото на склона запръхтя и зацвили уплашен кон.
	— Родри! Пази се!
	С крясък Джил скочи на крака с готовия меч. Докато опитваше да се измъкне от скалите, с крайчеца на окото зърна едва доловимо движение и се обърна рязко натам. Смътно, на фона на тъмното небе, успя да различи някакво петно, сетне ново раздвижване. Горе на склона конете цвилеха и се мятаха. Покрай лицето й просъска нещо подобно на разгневено насекомо. Тя пристъпи напред с вдигнат меч, нещото я убоде по бузата, не по-болезнено от ухапването на пчела. Тя се приведе, вдигна свободната си ръка да отпъди дразнителя и усети, че краката й се подкосяват. С бързо съскане тъмният свят наоколо потъна в мътно сиво мълчание.


	Седмиците, прекарани в удобната къща, бяха размекнали Родри достатъчно, за да направят спането му, заклещен между студени скали, невъзможно. На няколко пъти се унесе, но накрая реши, че няма да може, и се отказа. Напусна убежището сред скалите, за да се присъедини към Саламандър при билото на възвишението. Нощта беше толкова тъмна, че елфическото му зрение вече не можеше да вижда цветове или подробности, но беше в състояние да различава достатъчно добре очертания и форми. Намери брат си, седнал с кръстосани крака, да киха в тревата, наблюдавайки конете и мулето, които стояха скупчени на влагата и дъжда, с наведени глави и уморени.
	— Можеш да отидеш и се опиташ да заспиш, ако желаеш — рече Родри. — Аз съм съвършено буден.
	— И аз също. Буден и окаян. И още безнадежден, смазан, жалък, отчаян, с натежало сърце. Ах, как копнея за палатката на нашия баща, за топлия огън, меките възглавници и преди всичко водоустойчивия покрив и стени! Като си помисля, не бих възразил да бъда заобиколен от няколко хиляди елфи с лъкове и стрели.
	— Нито пък аз. Смяташ ли, че трябва да се върнем в Албара на сутринта?
	— Право да ти кажа, изкушавам се да го направим. Питам се дали… я чакай, какво е това?
	Те се смълчаха, седнали съвършено неподвижни, тъй както могат само елфите. Недалеч от тях Родри чу много лек звук, прекалено неясен поради вятъра и дъждеца, за да го различи. Внезапно конете отметнаха глави и зацвилиха. Двамата скочиха на крака, а Родри държеше изтеглен новия си меч, без да е осъзнал, че е посегнал за него.
	— Родри! Пази се!
	Това беше гласът на Джил, който идваше откъм скалите. Ругаейки под нос, той се понесе към нея тъкмо когато конете и мулето пощръкляха; изведнъж се замятаха, задърпаха въжетата, на които бяха вързани, и заритаха във въздуха с предните копита. Във вид на смътни сенки, Родри виждаше същото, което и конете — към тях се хвърляха отвратителни, разкривени Диви с огромни зъби и червени пламтящи очи.
	— Пази се! — изкрещя Саламандър.
	Конете скъсаха въжетата и се понесоха право към тях. Родри изкрещя на свой ред, блъсна Саламандър на земята и едва свари да се претърколи с него встрани по склона. Край него проблеснаха подкови, усети пръски кал по лицето. Препускащите коне се разделиха над тях, а после се втурнаха обратно към пътя.
	— Нека Адовия властелин им изяде червата и топките наведнъж — ахна Саламандър, почти изгубил дъх. — Не конете имам предвид. А който направи това.
	Родри можеше само да предположи кой може да е бил този някой и опасността, която представляваше.
	— Джил!
	Той се вдигна на крака и хукна към канарите, следван от псуващия и ругаещ Саламандър. Нещо го хвана за глезена — предположи, че ще е някой от злите Диви — падна, претърколи се и скочи с плавно движение.
	— Джил!
	Не получи отговор, всъщност не чу никакъв звук, ако не се смятат далечното съскане и кикот на придошлата река. Очевидно дори и конете бяха толкова далеч, че не се чуваха. Леко задъхан, Саламандър се присъедини към него на ръба на терасата с канарите, където нищо не мърдаше.
	— Смяташ ли, че е вероятно да водят със себе си стрелец с лък или нещо подобно? — прошепна Саламандър. — Мога да запаля светлина, ако няма да ни превърне в мишени.
	— Светлина в тази мокротия? Да не си откачил? Никой не би могъл… о, разбира се, извини ме. Е, ако са искали да ни набучат като прасета за печене, досега да са го направили. — Родри отметна глава и изкрещя колкото му глас държи. — Джил!
	Във въздуха над тях разцъфтя светложълта светлина и разкри блясъка на метал до купчина струпани одеяла. Родри се втурна натам, препъвайки се от време на време, и вдигна меча й, гравиран с нападащия сокол, но по него сега течеше само вода, а не кръв. От очите му рукнаха горещи сълзи.
	— Отвлекли са я — едва можеше да говори. — Не зная защо, но копелдаците му мръсни са я отвлекли.
	— И аз се питам защо, по-млади ми братко, но нека да не се отчайваме. Забравяш, че имаме под наша команда огромна, макар и не могъща армия.
	— Какво? Да не си откачил?
	Саламандър подсвирна тихичко и щракна с пръсти. Навсякъде около тях на бледата светлина изникваха Диви, гномчета, спрайтчета и силфиди — всички те наистина бяха мънички, но пък наброяваха стотици. Струпани около тях: сиви и кафяви, шарени и моравочерни, устничките им бяха разтеглени и разкриваха остри като игли зъбки, очите им, жълти, червени и зелени, искряха от ярост и възмущение, а ръчичките, стиснати в ноктести юмручета, стояха вдигнати във въздуха. Бяха призрачно тихи, но от реката долу Родри чу гласове, които ги зовяха.


	Джил се събуди внезапно и видя, че е светло и лежи на твърд под. Бузата й пламтеше като огън, болеше я всеки мускул на тялото, което трепереше, свито в ъгъла върху някакви пресовани кирпичени плочки. Опита да се протегне и разбра, че ръцете й са вързани зад гърба, а глезените — пристегнати един към друг. Движейки се много внимателно и съвсем бавно, успя да седне и се подпре в ъгъла на мъничката гола стая. Стените бяха варосани и там, където едната от тях се съединяваше с тавана, имаше тесен прозорец. През него се виждаше не само небе, но и земя, затова реши, че сигурно се намира в нещо като мазе, а съдейки по миризмата и по чувалите от зебло, пръснати наоколо, предположи, че в тях държаха някакви корени. Шептейки тихичко, по-скоро мислейки, отколкото изричайки думите, тя призова своето гномче. То се появи веднага, водейки със себе си двама едри, черно-морави събратя с остри зъбки и големи уши.
	— Можете ли да развържете ръцете ми?
	По-големите гномчета поклатиха печално глави в знак на отрицание, сетне се заеха да прегризат въжето. Щом се освободи и започна да разтрива с изтръпнали ръце болезнените си китки, нейното гномче и приятелите му отново изчезнаха, като я оставиха да си развърже сама краката. Дълго време работи върху това и накрая успя да стане, ругаейки и тъпчейки на място, докато кръвообращението се възстанови, пробождайки я с хиляди иглички. Пред прозореца се чу стържене и суркане. Вдигна очи и видя как куп моравочервени гномчета избутват през отвора малко пакетче, после нещо падна и тупна на пода. Тя скочи да го вземе — беше сребърният й кинжал в кожената си ножница.
	— Благодаря ви, приятели. Нека вашите богове или онези, на които служите, да ви благословят за това.
	Внезапно отвън долетяха гласове и тя пъхна кинжала в ризата си, така че да не се вижда. Разнесе се силен звук от нещо метално, долетя някоя и друга ругатня (някакъв мъж се бореше с ключалката), после вратата се отвори и влязоха двамина, единият от които носеше дисаги, а другият — изваден меч. Тъй като онзи с готовия меч беше типичен бардекец, висок повече от шест стъпки и с огромни ръце, а другият също носеше меч на колана си, Джил просто се отдръпна до срещуположната стена. Човекът, който с бледия си тен и правата черна коса приличаше на девериец, я гледаше с отворена уста. Когато най-сетне успя да проговори, думите му бяха на бардекски.
	— Развързана си!
	— Разбира се, че съм. Не си ли виждал номера, при които изпълнителят връзва някого, бута го в чувал или сандък, но само минутки по-късно човекът изскача отвътре и маха на публиката?
	И двамата се разсмяха, но това беше по-скоро мрачно подсмиване.
	— Този път ни изиграха, Гуин — рече бардекецът.
	— Признавам. Отсега нататък ще трябва да държим повече под око нашата малка пътуваща изпълнителка — той вдигна нагоре дисагите. — Ето тук има хартия и мастило. Ще трябва да напишеш писмо, точно както ти кажа аз, а след това ще получиш храна и вода. Ако не го напишеш, няма нищо да получиш.
	— В такъв случай скоро ще умра от жажда. Не зная да чета и пиша. Аз идвам от Девери, не си ли спомняш?
	Гуин изпсува на някакъв неразбираем за нея език.
	— Най-вероятно говори истината. Трябваше да се сетя. Може ли Родри да чете?
	— Кой?
	— Не ми се прави на глупава. — Гласът му беше много тих и нежен и от него по гърба й пробягаха тръпки. — Няма да е разумно, момиченце. Знаеш ли кой съм аз?
	— Очевидно Ястреб на Братството — необходима беше цялата воля, която имаше, за да остане гласът й спокоен. — И да, зная какво правите със затворниците си.
	Той се усмихна, но съвсем за малко, очевидно имайки намерение да я изплаши, но тя се застави да го погледне право в лицето и да му се усмихне в отговор, улови погледа му и го задържа, решена да го накара първи да погледне встрани и по този начин да спечели една малка победа — единствената без съмнение, която щеше да постигне. За миг той на свой ред впери поглед в нея, с извити подигравателно устни. Внезапно лицето му сякаш омекна, замъгли се, очите промениха цвета си, черните ириси засияха, сетне отново станаха леденосини, като зимно море. Стори й се, че се е озовала в друго помещение — тя почти беше видяла зад гърба му светлината на огън, почти си спомни истинското му име, можеше да си спомни също така защо му е завиждала за нещо много по-важно от собствения й живот.
	— На бардовете не се разрешава да четат и пишат — рече тя. — Знаеш го.
	Той откъсна с мъка очи от нея и отметна глава настрана. Вече вместо тя трепереше той; лицето му стана пепелявосиво, очите — отново черни; и те се мятаха ту в една, ту в друга посока. Бардекецът с меча пристъпи напред.
	— Какво става тук?
	— Нищо — Гуин отново отметна глава, преглътна мъчително и с усилие заговори спокойно, но все още леко пребледнял. — Нашата заложница е много по-ценна, отколкото сме смятали, нищо повече — произнесе го така кротко, че Джил не заподозря какво й се готви, а той се извъртя и я зашлеви, така че от силния му шамар тя отхвръкна към стената. — Какво искаш да ми кажеш, че Родри е бард ли?
	— Съвсем нямах това предвид — установи, че мисли за шамарите на баща си, когато изпадаше в пристъпите си на ярост, и се застави да остане също така неподвижна, както и тогава. Само едното й око я издаваше, защото започна да отича и сълзи. — Колкото до онова, което съм казала, ти също като мен можеш да го прозреш.
	Гуин вдигна ръка, но се поколеба, Джил знаеше, че той се страхува, и по някакъв неясен начин дълбоко в душата си разбра, че го е обърнала в бягство и може да продължи натиска, стига да подбира верните думи. Без съмнение беше докарала човека близо до срив. Около нея се материализираха Диви — едно неспокойно ято, което гледаше яростно хората, които я бяха отвлекли, размахваше мънички юмручета и разтягаше устни в беззвучно ръмжене. Когато Гуин кресна поредица от думи на някакъв непознат език, част от Дивите изчезнаха, други се присвиха до нея изплашени, но някои храбро заръмжаха срещу него.
	— Няма да ти се подчинят — каза Джил. — Но ще ги отпратя, за да не се наранят — вдигна ръка и ги разпръсна повече с мисъл, отколкото с жест. Сивото й гномче остана последно, зъбейки се като куче, докато тя не го пропъди, тропайки с крак.
	— Коя си ти? — този път се обади бардекецът, който шептеше тихо, а тъмното му лице беше посивяло.
	— Знаеш коя съм.
	Това беше тържествен блъф и нищо повече, но Гуин отстъпи рязко назад. Не от страх — тя внезапно осъзна, че устните му мърдат с искрено усилие, сякаш отчаяно се опитва да си спомни, че е близо до сълзи. Като че беше добавила шок към някаква лична мъка, чиято тежест повече не можеше да понася. Бардекецът местеше поглед от единия към другия с присвити очи.
	— Гуин, какво означава всичко това? — озъби се той, леко повдигна меча си с напрегнати рамене. — Започвам да се питам дали си ни казал истината, или…
	Мечът му беше изваден, но внезапно Гуин се раздвижи, проблесна стомана, чу се стон и бликна кръв. Бардекецът се олюля, направи крачка, изпусна меча и падна по лице на пода. С дълга, изцапана с кръв кама в ръка, Гуин се извъртя на пета и улови погледа й. Вдигна рязко оръжието и я изгледа яростно над върха му. Джил се вкамени и видя насреща си чиста лудост.
	— Бих могъл да те убия, без да се напъвам — прошепна той.
	— Сигурно — дори още по-лесно.
	Той се усмихна и наведе камата, но само с няколко инча. Тя усети как между гърдите й се спуска тънка струйка студена пот, а друга се стича по гърба й. Зад него се материализираха нейното сиво гномче и два моравозелени негови събратя, и тримата бяха широко усмихнати и танцуваха, сочейки към света извън прозореца. С огромно усилие на волята тя гледаше само в лицето на Гуин, но този път той не допусна да надникне в очите му.
	— Красива си за вещица — отбеляза той и тонът му беше толкова обикновен, че вдъхваше страх. — Но аз зная един-два номера срещу женски магии. Няма отново да ме омагьосаш.
	През прозореца до нея стигна някакъв шум, може би от ботуш. Тя побърза да заговори, за да отвлече вниманието му:
	— Въобще не съм те омагьосвала. Дори не зная какво се случи, когато надникнах в очите ти, истина ти казвам.
	— Охо, след като те победих, ще започнеш да скимтиш и се измъкваш, така ли? — усмивката му беше ужасяваща, студена и скована, като че принадлежеше на труп, но той така и не отпусна камата, държейки я без никакво напрежение на равнището на кръста си.
	— Казвам ти простата истина. Зная само, че отнякъде по някакъв начин си ми познат.
	Той отметна глава като подплашен кон, налудничавата усмивка изчезна:
	— Помислих същото за Родри, когато за първи път го видях. Знаеш ли къде беше това? В Кермор, в една воняща кръчма, наречена „Дъното“, където Мерик и Барума го бяха приклещили, както ловци елен, с половин дузина негодници около него — и той се разсмя. Един човек с меч срещу шестима и той се разсмя, сякаш участваше в най-хубавата шега на този свят — гласът на Гуин стана нежен. — Това по някакъв начин накара сърцето ми да се скъса. Тъкмо както каза и ти: отнякъде, по някакъв начин — похитителят се отърси, камата проблесна и той отново се ухили, пристъпвайки две крачки към нея. — Да не мислиш, че не съм ги чул и аз да идват? Да не ме смяташ за глупак, момиче? Ти ще бъдеш моят щит.
	Със свободната си ръка посегна към рамото й, без съмнение с намерението да я стисне пред себе си с нож на гърлото. Джил я отбягна, приведе се, изви се, докато ставаше, и го ритна с все сили в корема. Отново се приведе, сграбчи свободната му китка и го преметна през рамо така, че той отхвръкна и се блъсна много силно в стената. Камата изхвърча извън неговия досег. Тя извади кинжала от ризата, измъкна го от ножницата му и зае бойна поза, докато той се надигна с мъка, с изваден въздух, но ни най-малкото объркан от удари, които биха оставили обикновен човек обезсилен и задъхан на пода. За да прикрие внезапния си страх, Джил се засмя.
	— Не съм вещица, Гуин, но и аз съм била наемен убиец като теб.
	В отговор той също се разсмя, един налудничав тих кикот, който й напомни по някакъв ужасен начин Родри.
	— Наистина може да си била такава и вероятно заслужавам да загина затуй, че съм те подценил. Да видим кой от двама ни ще излезе победител, какво ще кажеш?
	Когато той зае също бойна поза, с широко разтворени колене, с идеално уравновесена тежест между тях, от начина, по който се усмихваше, докато кръжеше около нея, Джил осъзна, че е добър боец, при това много по-опасен — нищо, че тя имаше кинжал. Тогава чуха Родри да крещи името й, стъпки, които се приближаваха с тропот към тях, но нито един от двамата не проговори, само се въртяха в кръг, като Гуин водеше все по-близо и по-близо до своята кама. Тя усещаше как сърцето й блъска с все сила, докато чакаше за онази частица от секундата, с която щеше да разполага — тогава, когато той се наведеше да грабне оръжието си. Все по-близо и по-близо, а навън Родри крещеше като обезумял. И ето че Гуин се препъна, изруга и падна, изричайки ужасяващи клетви, притиснат от вълнуващ се куп Диви. С триумфален вой Джил скочи, възседна го изотзад, докато Дивите се пръснаха, и с едната си ръка го сграбчи за косата, за да му дръпне главата назад. Сега нейният кинжал беше опрян до гърлото му.
	— Джил, недей! — Родри се втурна в помещението, а вратата се блъсна зад него. В ръката си държеше окървавен меч. — Не го убивай!
	Едва тогава тя осъзна, че се готвеше да направи тъкмо това. Застина, вперила поглед в Родри. Той не я молеше, той й заповядваше, очите му хвърляха мълнии, докато пристъпваше в стаята. Тя пусна Гуин и се изправи, отстъпвайки от него.
	— Разбира се, както заповяда Негова светлост.
	Долавяйки ръмженето в тона й, Родри се обърна към нея смутен.
	— О, пъклите да го вземат, любов моя, не съм имал намерение да те командвам. Само дето беше наполовина обезумяла и исках да съм сигурен, че си ме разбрала. Ти знаеш, че думите нямат някакво особено значение за обезумелите, нали?
	— Е, това е вярно.
	Гуин продължаваше да лежи проснат на пода. Много бавно той се претърколи и седна, предпазливо оглеждайки се за Дивите, които се тълпяха наоколо или се носеха над него във въздуха.
	— Защо не я остави да ме убие, Родри? — Този път той заговори на деверийски.
	— Защото ти дължа достатъчно много, та ако трябва да умреш, ще те убия лично аз, защото така ще е честно.
	Гуин го гледаше вторачено, устните му бяха леко разтворени, очите му се изпълваха със сълзи и беше нещо ужасяващо да гледаш такава мъка в един толкова студен и корав мъж като него.
	— Такава чест мога да разбера — прошепна той. — Благодаря ти, Ваша светлост. Значи тази възвишена титла ти принадлежи, така ли? Кой си ти? Така и не съм го знаел.
	— Родри Мелуейд, гуербрет Аберуин — това го каза Саламандър, който се присъедини към тях в помещението, трепвайки при вида на присвития труп. — Знаеш ли какво означава да вдигнеш ръка срещу гуербрет?
	— О, лайната на Козоногите да го вземат! Че как да не зная, в името на всички прокълнати от боговете демони от трите пъкъла! Съвсем както може да се очаква от Стария, дето смуче гадости, нали, да ни наеме да рискуваме скапания си живот и дори да не ни каже колко е голям гадният му риск! Свинеебецът му със свинеебец! Аз него… — Гуин замълча, устните му се разтегнаха в присъщата му подигравателна усмивка. — Е, всъщност няма да мога нищо да му направя, освен ако не се върна като призрак или нещо подобно — изправи се на крака бавно, държейки ръцете си встрани, където всички можеха да ги виждат. — Ако някога съм ти направил някаква услуга, Ваша светлост, когато беше на вонящия кораб, моля те да ме убиеш бързо и леко. Това е всичко.
	Застави се да застане гордо усмихнат, с отметната като на истински воин глава, но очевидно не можеше да направи нищо, с което да се овладее и спре да трепери от главата до петите. Джил осъзна, че не беше от страх; погледът му вече беше прекалено мъртъв, за да изпитва страх от смъртта. Родри постави острието на меча си до гърлото на Гуин така, че само с отмятане на китката си би могъл за един миг да убие Ястреба, но Гуин просто го погледна право в лицето — и продължи да се тресе.
	Джил, която само преди минути беше готова лично да го убие, пристъпи напред:
	— Кажи ми нещо! Какво предпочиташ, да умреш или да живееш?
	— Не зная — Гуин се усмихна отново, изпълнен с веселие, което накара сърцето й да изстине. — Наистина не зная, а вече от дни наред си задавам този въпрос. Предпочитам да умра, вместо да живея като Ястреб — поне така предполагам. Всъщност и в това не съм съвсем сигурен.
	— Време е да решиш. Ако си останеш Ястреб, съвсем сигурно ще умреш. Ела на наша страна и дай дума за това, а аз ще помоля гуербрета да ти пощади живота.
	Гуин се разтрепери толкова силно, че острието одраска кожата му. Родри отмести леко меча, сетне я изгледа с поглед, който показваше, че може би я разбира по-добре, отколкото тя самата себе си. Саламандър нищо не каза, но по напрежението, което излъчваше позата му — едва ли не като на боец, — тя проумя, че тук залогът е много по-голям. Даде си сметка, че ако не друго, то ставаше въпрос за душата на един човек и при тази мисъл потръпна.
	Изведнъж Родри свали меча, погледна старата кръв върху него и се наведе да изтрие острието върху туниката на мъртвеца. Прибра го и произведеният при това звук отекна като шамар в стаилото дъх помещение. Застанал там в калните си дрехи, небръснат и мокър, загубил половината от паметта си и с пречупен живот, тя го видя внезапно като гуербрет, владетелят, който щеше да бъде — не, какъвто вече беше въпреки всичко. Тогава разбра съвсем сигурно, че Рийс е мъртъв и че Уирдът е взел заровете, за да ги хвърли отново.
	— Няма да те убия, Гуин — каза той. — Можеш да дойдеш с нас като пленник или като мой човек. Какво избираш?
	Гуин потрепери конвулсивно за последен път.
	— Родри — можа да каже само това, защото ридаеше.
	Саламандър сграбчи Джил за ръката, но не беше необходимо да я издърпа; тя бързаше не по-малко от него да се измъкне от помещението и да ги остави сами. Първите няколко крачки ги изведоха в кален, гол селски двор, между продълговата варосана къща и квадратна сграда, която би могла да е плевня или хамбар. Близо до кладенеца лежеше още един мъртвец, а на ливадата бяха вързани на въженца двайсет и пет коня — сред тях и техните. Небето беше надвиснало, студено и сиво, раздвижвано от вятър.
	— Това, което направи там вътре, беше нещо чудесно — каза Саламандър.
	— Дали? Ако ни е излъгал, съм поставила всички ни в опасност.
	— Гуин ли? Фъшкии на куп, той в никакъв случай не лъжеше. Ти може да не си виждала преди мъж, смазан, превърнат в нищо, но аз съм виждал. О, той ще следва Родри и ще умре за него, това ще направи, защото след всичко станало го боготвори.
	Вятърът се засили, Джил потръпна и за първи път се огледа с наистина виждащи очи.
	— Къде се намираме?
	— Чифлик в планината. По време на пороите наемателите, които държат такива изолирани земи, се приютяват при земевладелците в големите вили. Когато Гуин и неговите бивши, съвсем неожалени приятели са имали нужда от място да се скрият, е трябвало само да дойдат тук и да се настанят като у дома си.
	Джил кимна, но почти не го слушаше. Спомняше си очите на Гуин, които ставаха ту черни, ту сини, и светлината на огъня, която сякаш гореше зад него в нейното видение. Малки влажни пръстчета докоснаха бузата й — дъжд, първите тлъсти капки на задаващия се порой.
	— О, Богове! — изръмжа Саламандър. — Бягай да се скрием!
	Втурнаха се през двора и се вмъкнаха в отворената врата на селската къща само миг преди да се излее страхотен дъжд.
	— Когато в тази благословена страна вали, наистина вали! — рече Саламандър, отмятайки глава и пръскайки капки вода от косата си. — Това ще превърне пътуването в нещо съвършено неприятно, мъничка моя водоплаваща птичке. Бихме могли да останем тук за някой и друг ден. Гуин и наскоро повалените му другари са изкъртили вратата направо от пантите, затова ще трябва да оставим на добрия фермер някоя и друга монета за нанесените вреди. Няма да е зле и още няколко като наем.
	— Смятам, че трябва да потеглим и използваме дъжда в своя полза.
	— Полза ли? Каква полза? Може би виждаш полза в това да яздим мокри, наквасени, влажни, накиснати и подгизнали, да не говорим за това колко ще ни е студено, мразовито, вледеняващо, ледовито или…
	— А какво ще кажеш за това да пътуваме невидими?
	Саламандър спря своя лексикографски рецитал насред дума и замига насреща й.
	— Нямам предвид невидими за обикновения взор. Ти си онзи, който непрекъснато говори как астралните вибрации на водата пречат при сканиране — Джил махна с ръка към леещия се навън дъжд. — Е, а това какво е?
	— Наистина може да свърши работа. Ако не друго, те ще бъдат страшно затруднени да получат ясни образи с дребни подробности, като например къде се намираме и кой е с нас.
	— Точно това имах предвид. Ще бъде трудно за конете, но не е необходимо да се придвижваме бързо. Ако успеем да напуснем този път и потънем в планините, преди да ни сканират, те всъщност няма да знаят къде се намираме. Помниш ли как, когато се опитваше да откриеш Родри, саваната навсякъде изглеждаше една и съща?
	— Всъщност планините не са много по-разнообразни, дървета и канари, канари и дървета, тук-там очарователна малка урвичка, пълна със змии. Като си помисли човек, те са особено вкусни по това време на годината, затова могат да са съвършено добре дошли за нас.
	— Какво? Да ядем не друго, а змии?
	— Какво? Да пътуваме мокри ли? — той се ухили насреща й. — На всички ни предстои неприятно време, мъничко мое конопарче, но ти обещавам — далеч по-приятно, нещо повече, ще бъде все едно сме из чудните зали на Бел от Отвъдното, в сравнение с това да лежим по масите за изтезания на Ястребите.
	— Странно — рече Джил, — през главата ми минаваха мисли, които доста приличаха на твоите. На какво разстояние от Пастедион се намираме сега?
	— Хм, ами, ако отидем право там, около четири нощи или може би пет, като се има предвид, че ще газим в кал. Ако се придържаме към планината, ще бъдем в по-голяма безопасност, но пък ще ни отнеме повече време.
	— Да се придържаме към по-безопасното, какво ще кажеш?
	— Изцяло съм съгласен с теб. Много добре тогава, да речем, около седмица, в зависимост от времето и разни други неща. Хайде да викаме Родри и Гуин. Колкото по-скоро приложим плана ти в действие, толкова по-добре.


	Същата вечер Барума се опита да ги сканира. През изминалите няколко седмици минаваше за юридически пратеник, за да може да пътува със съответния керван. Тъкмо когато започнаха зимните дъждове, стигна Индила, не много далеч от крайната цел. Отседна в удобен хан, чудейки се дали вече не е време да се присъедини към Стария. Страх го беше да отиде, но не по-малко — да стои настрана. Ами ако Стария започне да подозира, че служи на двама господари? Знаеше съвършено добре, че обикновено повече никой не вижда онези, които отиваха там. Подозираше, че Стария не би направил нещо толкова елементарно, като например просто да убие бедните нещастници. От друга страна, ако се отклони от задължението да шпионира за Майстора на Ястребите, положението би станало дори по-опасно. Опитвайки да събере полезна информация, Барума извади сребърната мастилница с черно мастило, разви сребърния кинжал на Родри, за да го използва като фокус, и се настани на масата да сканира. При положение, че Майстора на Ястребите вече бе отвлякъл варварския пленник, спокойно можеше да е прекалено зает, за да се занимава с делата на Барума.
	Видението дойде веднага, но беше неясно, изкривено; премигваше и подскачаше, сякаш вятър браздеше повърхността на мастилото. Благодарение на болезнената зла връзка помежду им виждаше съвършено ясно Родри и успя да различи коне — много коне или поне така му се стори от образите, които получаваше много кратко. Опита да разшири видението, за да включи мястото, където се намира Родри, но не видя повече от канари и огромен поток сребриста, бързо протичаща ефирна сила — някаква река или изпълнена с порой клисура. В мъглата различи няколко човешки фигури, които се движеха насам-натам. Извън това не можа да разбере нищо.
	Видението изчезна. Дълго време Барума седя на масата и гледа как ръцете му треперят, докато си мислеше за съдбата, която сполетява житното зърно, попаднало между два воденични камъка.
	Накрая се успокои достатъчно, за да изсипе черното мастило обратно в специалното шишенце. Въздъхна още веднъж дълбоко, сетне стана и видя вълка, който се бе отпуснал на леглото и ближеше лапите си. В пристъп на безпомощна ярост грабна шишенцето с мастилото и го изпрати право срещу главата на видението. Образът изчезна, но беше забравил да сложи тапата. Изричайки всички гадни ругатни, които знаеше, грабна един парцал и започна да попива мръсотията, после реши да извика ханджията. Отвори със замах вратата, която водеше към външната стая на апартамента, и установи, че там го чакат трима мъже; единият — с червена копринена качулка.
	— Никак не внимаваш, Барума.
	— Не съм знаел, че трябва да внимавам — той успя да се усмихне. — Бихте могли да почукате.
	Майстора на Ястребите се подсмихна под нос, а двамата мъже се усмихнаха, оголвайки зъби като животни.
	— Можех, но не го направих. Защо не си отишъл все още при Стария?
	— Подозира предателство. Разсъждавах дали да отида при него, или не.
	— Така ли? О, така ли? И не си ми казал и думичка за това досега?
	Барума се смръзна до болка от страх, но опита да говори със спокоен тон, независимо че стомахът му се свиваше и ръцете трепереха:
	— Как бих могъл да се свържа с теб? Би ли ти харесало да се обадя, когато всеки може да чуе? Трябваше ли да изпратя официален куриер с писмо?
	— Е, ще трябва да призная, че е така. Освен това не би могъл да знаеш, че той ни е нанесъл удар.
	— Какво е направил? — Барума усети как гласът му изтъня, но по това време вече се тресеше прекалено силно, за да е в състояние да го овладее.
	— Изпратил е свои хора срещу моите. Няма кой друг да стои зад това, трябва да е той. Никой друг не би посмял да ме предизвика.
	Сякаш по някакъв предварително уговорен знак двамата други Ястреби пристъпиха напред. Единият му изви ръцете зад гърба; другият сложи длан на устата му.
	— Ти ли предупреди Стария, мъничък мой Барума? — попита Майстора. — Един от хората ми е мъртъв. Не мога да вляза във връзка с останалите. Това по твоя вина ли е станало, прасенце такова?
	Тъй като човекът го държеше прекалено здраво, за да направи нещо друго, Барума се опита да поклати глава в знак на отрицание. По гърба му се стичаха струйки, на челото избиха едри капки пот.
	— Не зная дали да ти вярвам, гадино такава. Опитваше да тъчеш на два стана, нали така? Да не си се смятал достатъчно хитър, за да заблудиш едновременно както Стария, така и мен?
	Барума издаде някакъв сподавен хрип, който трябваше да мине за отрицание.
	— Ще те вземем с нас, прасенце. Ще те накараме да отговориш на въпросите ми. Чувал съм, че си майстор да причиняваш болка. Питам се, колко добре си в състояние да я понесеш?
	Майстора на Ястребите протегна ръка и хвана лакътя на Барума между палец и показалец, пръстите му се заровиха надолу, разделяйки мускулите, а сетне притиснаха много силно оголения нерв върху костта. Писъкът на Барума се събра в гърлото му и проби път към запушената уста, подобен на хъркаща, гъста кашлица, която го накара да се сгърчи.
	— Разбира се, освен ако не ми кажеш истината. Остави го да говори, Карало. Той разбира, че ако крещи за помощ, ще умре на място.
	Когато Ястребът си махна ръката, Барума овладя гласа си с влажни хлипания.
	— Не съм те предал. Не съм могъл. Аз престъпих заповедите на Стария, когато те въвлякох в това, не е ли така? Той изрично каза да продам Родри и да оставя Съдбата да се погрижи за него. Аз исках той да умре или да стане твой пленник. Нали така? Нали така?
	Вместо отговор Майстора вдигна ръка и свали копринената си качулка. С известен шок Барума осъзна, че мъжът беше красив; кожата му беше лъскава, синьо-черна като на хората от Ористина, устните бяха меки и пълни, черните очи — широко поставени и с хубава форма. Винаги си бе представял, че Майстора трябва да е някакво покрито с белези грозилище.
	— Вече си видял лицето ми, мъничък Барума. Знаеш ли какво означава това? Единственият начин, по който можеш да ме напуснеш отсега нататък, е като умреш. Разбираш ли ме? О, ти имаш тебеширения цвят на развалено сирене, така че според мен разбираш. Единствената причина, поради която оставаш жив, е, че мога да те използвам. Ти си, виждал този тайнствен Родри, а това означава, че мога да сканирам през твоите очи. Бил си във вилата на Стария, значи можеш да ме заведеш там. Ще овладея волята ти, ако и да е див кон, и ще те яздя като животното, което представляваш. Докато си полезен, ще живееш. Само да си ми причинил и най-малката неприятност — болките ти ще продължават не с часове, а със седмици, преди Козоногите да ти изядат душата.
	Барума усети как по краката му потече гореща урина. Майстора се разсмя, сетне го сграбчи за рамото и запрати в същата изгаряща агония, както преди. Този път пленникът не смееше да издаде какъвто и да е звук, който би могъл да привлече вниманието на другите хора в хана, защото разбираше, че викът за помощ щеше да е повече от напразен; че Ястребите ще го отмъкнат далеч, преди някой да се е притекъл на помощ, и ще започнат да го изтезават бавно още същата нощ, вместо в някакво неопределено бъдеще. Докато болката отминаваше, Майстора заби поглед в очите му и Барума усети как загубва волята си, а това беше най-силната от всички болки. Обхващаше съзнанието му, досущ коренчетата на отровно растение, които ровеха дълбоко във всяка пукнатина на паметта и разсъдъка, а през това време пареха и хапеха, и въпреки всичко не можеше да отмести поглед встрани.
	— Подчинявай ми се и след време ще престанеш да си животно, а ще започнеш да се превръщаш в слуга. Това е едничката надежда, която имаш. За един храбър мъж никога не би била достатъчна, но за страхливец като теб ще стигне да те държи послушен; пълзящ в краката ми, но жив.
	Барума усети някакво замайване — из това тренирано и дисциплинирано съзнание, с което толкова се гордееше и перчеше, с което властваше над обикновените хора. Сега то се въртеше и олюляваше, както и самият той, защото Ястребите го бяха пуснали. Направи няколко стъпки, политна напред и падна на колене в краката на Майстора.
	— Съберете му багажа — нареди той на останалите. — Ще го прегледаме на някое по-безопасно място. Ставай, прасенце такова. Ти ще носиш този товар, за да спестиш сили на истинските мъже.
	Барума стана послушно, олюлявайки се, все още замаян. Хвана ръба на масата да си възвърне равновесието и замайването мина. Около него Ястребите отново разговаряха; думите им идваха и си отиваха от съзнанието му като почти неразбираема песен.
	— Кинжал, направен от сребро — нещо ритуално, предполагам… Не, деверийско… Това сега няма значение — имаме работа да вършим. Малка изненада за хората на Стария!
	Когато думите избледняха като повей на вятър, Барума осъзна едновременно, че е бил омагьосан и че Майстора му е запазил достатъчно съзнание, за да знае колко малко всъщност му е оставил. Макар и дълбоко заровена, тази последна частица съзнание да кипеше от ярост, той знаеше, че страхът от смъртта и мъките, с които ще бъде съпроводена тя, ще го накарат да се подчинява. Благодарение на което щеше да се мъкне подир господаря си така, както пумпал пред дете, което го шиба с камшик.


	Долу в Аберуин, недалеч от пристанището, имаше кръчма, която съществуваше на самия ръб на почтеността. Ако нейната собственичка вдовицата Сама не работеше така упорито, „Трите лебеда“ отдавна, още преди години, щяха да са се плъзнали надолу по склона. Тя ставаше, преди да се пукне зората, подклаждаше огъня и изтриваше масите; беше на крак по цял ден, готвеше солидна храна за почтени хора и сервираше хубава бира на добра цена, а късно нощем пред гаснещия огън и евтината лоена свещ метеше пода и слагаше овесената каша да се задушава за следващата сутрин. Целият този изтощителен труд й бе дал възможност да спестява шепа монети, които отделяше, по няколко наведнъж, като зестра за три от четирите си хубави дъщери, така че сега вече те бяха почтени омъжени жени, вместо да висят из кръчмата и печелят пари с нещо друго. Всички в махалата, включително и неженените млади докери, уважаваха вдовицата за нейната добродетелност и дори в моменти на най-голямо пиянство не им минаваше през ума да направят кавга в нейната кръчма, където можеха да счупят скъпоценна чаша или да обърнат скъпо струваща маса и по този начин да направят трудната съдба на вдовицата още по-тежка.
	Най-младата и най-хубавата дъщеря обаче все още живееше с майка си. Сама й бе дала името Хелед, но я наричаха Гломер, тъй като била твърда като буца въглища до мозъка на костите си, както твърдяха всички, а защо Богинята е сметнала за подходящо да дари така дете на добра жена като нея — те знаеха, че никога няма да проумеят.
	Гломер беше вече на шестнайсет години, а трябваше още преди две да се е задомила, но бе отхвърлила двама почтени кандидати, заявявайки, че момчето на кожаря прекалено воняло, а това на бояджията имало страшно много брадавици по ръцете си. Онова, за което Гломер копнееше от сърце, бе да работи в дъна на гуербрета. В онези дни да си слуга на щедър клан като Мелуейдовци представляваше добро положение за едно бедно момиче; то щеше да яде и пие до насита, да получава нова рокля всяка година, да спи на топло и наблюдава вълнуващи събития. Освен това, когато споделяш труда си с безброй слуги, наети просто заради самия статут на дъна, действителната работа става много по-лека, отколкото да сервираш по масите и да жулиш тенджери в някаква кръчма.
	За беда, за да получиш място в дъна, трябваше да познаваш някого, който вече е работил там. А единственият човек, когото Гломер познаваше, беше слугинята Нона, която два пъти в месеца слизаше с кръшна походка да посети родителите си грънчари. Те живееха малко по-надолу, от другата страна на улицата, до медникарите. Облечена в най-новата си рокля, Нона носеше на близките си остатъци от някакъв префърцунен гуербретски сладкиш, сетне сядаше до огнището като изискана дама и гощаваше съседите с всички последни клюки и новини. Всеки път, когато Гломер се опитваше да я помоли да каже някоя дума за нея, Нона вирваше нос и правеше хапливи забележки, преди всичко за предполагаемия й мързел. Идеше й да я проследи и удуши в някоя тъмна уличка, докато се връща в дъна.
	Напоследък разказите, които носеше Нона у дома, бяха наистина вълнуващи. Рано през есента от Кермор пристигнал някакъв тайнствен затворник, благородник, и слугинята беше дочула двама от войниците да казват, че доколкото можело да се разбере, той съвсем не бил човек, а демон в човешка форма. Те се позоваваха на нещо, което старият Невин, за когото казваха, че бил вълшебник, бе споменал една вечер, когато излизал от охраняваната стая. А сега пък всички твърдели, че огромният бардекски капитан също бил вълшебник, защото заловил затворника и го довел. Във всеки случай скоро след това Кълин от Кермор, капитанът на регентката, попречил на конярчето Брик да убие единствения наследник на лорд Родри. Всички (включително и самият Брик, преди да се върне във фермата на баща си) казвали, че момчето било омагьосано. Нона никак не се съмняваше, че за това е виновен затворникът от Кермор.
	— Сигурно Невин не иска да убие червенокос демон, защото може да използва способностите му. Искам да кажа, че може, защото се обзалагам, че старецът е много по-могъщ от някакъв скапан демон. Трябва да го видите и да надникнете в очите му. Ох, те са като лед и се обзалагам, че може да омагьоса всекиго само като щракне с пръсти или нещо подобно. Всички се страхуват от него, с изключение, разбира се, на Кълин от Кермор. Обзалагам се, че той не се бои от никого.
	Слушателите в кухнята на грънчаря закимаха мъдро в знак на съгласие.
	Може би подобни истории караха Гломер да се отнася с огромно подозрение към амбулантния търговец Мерик. На пръв поглед беше съвсем обикновен — мъж на около трийсет и пет години с тъмна коса и орехова кожа, която говореше за бардекска кръв в жилите му. Държеше се любезно и беше винаги готов да пусне някаква шега — неща, присъщи на един пътуващ търговец, които му помагат да преживее, като продава панделки и конци за бродерия, парчета дантела и мъниста. Майка й определено му повярва, когато каза, че има нужда от място, където да преживее няколко месеца, докато отмине най-тежката зима, и може отново да тръгне на път. Разбира се, тя винаги изпитваше голяма нужда от клиенти, така че преценката й бе позамъглена от хубавите медни монети, които той даваше всяка седмица за стаята и храната. Само дето според Гломер у него имаше нещо, което съвсем не беше наред — мазната му усмивчица може би или начинът, по който гледаше дупето й, докато минаваше край него. Освен това се случваше да чуе от стаята му необикновени звуци, сякаш даваше заповеди на големи плъхове, които припкаха да ги изпълняват.
	— Ще ми се да го отпратиш, мамо, наистина много ми се ще — забеляза Гломер един следобед, когато техният наемател беше излязъл на разходка. — Убедена съм, че е тук, за да причини някакво зло.
	— О, я се чуй какво говориш! И какво зло — да ни открадне чудесния комплект сребърни съдове или всичките великолепни скъпоценности?
	— Нямам предвид зло на нас. Аз, такова… О, без съмнение си права, просто си въобразявам разни неща.
	Сама се обърка от това, че дъщеря й наистина се съгласи с нея. Мърморейки под нос и клатейки глава, тя излезе в задния двор да нахрани кокошките. Но Гломер остана в кръчмата да трие масите, докато Мерик не се върна и помоли любезно за половиница червено. Тя му я подаде и за мъничко се забави.
	— И как мина разходката ти из града?
	— Беше малко влажничко, но пък приятно.
	— Ходи ли горе до дъна?
	— Не. Такива като мен нямат работа там.
	Но отговорът му й се стори прекалено готов, тонът му — твърде мазен, също като усмивката.
	В дървена колиба след завоя на улицата, току до медникаря, живееше вдовицата Дакра. Всички твърдяха, че била вещица, но тя си изкарваше прехраната, като продаваше най-обикновени билки и понякога — като прилагаше съчетание от горещи бани, медовина и кора от бряст, за да предизвика аборт на някоя от местните проститутки. На следващата сутрин, вече с наченките на план в главата си, Гломер напълни кожена манерка със смесено пиво и отиде при нея. Намери Дакра, хубава сивокоса жена, да рови по масата си из сушен пчелинок, докато в същото време на огъня къкреше гърне с мед и вода.
	— Тази година има много кашлица — забеляза тя. — Момчето на ковача е зле, майка му заръча отвара.
	— Дойдох да те помоля за една услуга — Гломер сложи манерката с пиво на масата.
	— Така ли? Намерила си някое момче да ти запретне полите, а после да те остави?
	— Не съм непразна! Това няма да ми се случи, много благодаря, поне няма да ми се случи, докато не се оженя.
	— Аха. Обикновено такива, дето са много придирчиви като теб, малка ми Гломер, накрая се търкалят с всякакъв боклук. Помисли за това, а? Преди да станеш на двайсет години и започнеш да пъшкаш, че не си намерила мъж.
	Ако Гломер нямаше нужда от съвет, би запратила манерката право по главата й. Но се насили да се усмихне.
	— Наистина ще помисля. Сега исках само да те попитам нещо. Да речем, че някой е зъл магьосник? Как човек би могъл да разбере? Искам да кажа, дали имат демонски белег на дланта, или нещо от този род?
	— Какво? В никакъв случай няма да е толкова лесно и бързо, момиченцето ми хубаво. Защо искаш да знаеш?
	— О, просто ме гризе любопитство.
	— Нима? Едва ли щеше да крадеш от бирата на майка си само за да задоволиш любопитството си?
	— Не съм я откраднала! Просто се тревожа и заради нея.
	Дакра я погледна замислено за момент с проницателните си сиви очи.
	— Е, виждам, че наистина си разтревожена. Да не е този ваш наемател?
	— Точно той. Откъде знаеш?
	— Че кой друг е идвал от много месеци насам?
	— Вярно. Но има нещо у него, което не си уйдисва.
	Дакра хвърли голяма шепа начупени листа от пчелинок в гърнето с мед и вода, сетне разбърка бавно и внимателно сместа с дървена лъжица.
	— Е, права си — обади се накрал билкарката. — Въпреки че не зная що за човек е. По-скоро убиец, отколкото вещер, но можеш ли да знаеш? — тя свали гърнето от огъня и го сложи да изстива върху каменната плоча в единия край на масата. — Когато дойде да се настани, сигурно е донесъл торби и пакети със себе си.
	— Точно така. Донесе раница на амбулантен търговец, а още и дисаги.
	— Дисаги за човек, който ходи пеша, за да си изкара прехраната ли? Наистина много странно — Дакра разбърка за последен път гърнето, сетне отиде до един шкаф и започна да рови из него. Извади оттам мъничко квадратче пергамент. — Преди време една старица ми даде това като амулет за късмет. Виждаш ли? На него има петолъчна звезда, а отвън е този кръг от някакви думи. Е, старата жена ми каза винаги да държа този пергамент така, че звездата да има само един лъч отгоре. Два лъча носели нещастие, а освен всичко това били знак за зла магия. Ако добре си спомням, тя ми каза, че всеки вещер ще притежава магически неща, белязани със знак за зло.
	— Мерик непрекъснато излиза да прави продължителни разходки.
	— Така ли? Но бъди внимателна, ама много внимателна, малка ми Гломер. Не ми се ще да те видя превърната в камък или пък душата ти — затворена в бутилка.
	Гломер го искаше още по-малко. Тя изчака до следобед, когато Мерик излезе на обикновената си дълга разходка преди вечеря, тогава взе голяма кошница с плетени капани за плъхове и шепа стари парченца кожа от сланина. Сложи няколко капана в помещението, което делеше с майка си, и още два в коридора, преди да влезе в стаята му. Последната представляваше малко помещение, отрязано от кръглата къща точно до извивката на стената, с прозорец, който гледаше към улицата. Близо до вратата, там, където не духаше, имаше тясно легло и паянтов дървен скрин, който някога беше служил да събира зестрите на сестрите й. Гломер сложи един капан между него и плетената стена, но не си даде труд да го отваря. Сигурна беше, че магьосникът вероятно е прекалено хитър да скрива злите си магии в такова явно място.
	Оказа се, разбира се, че е съвършено права. Тя така добре познаваше къщата на майка си, че веднага откри скривалището. Таванът представляваше свързани помежду си плетени панели, наклепани е евтина мазилка и варосани, а точно на мястото, където се съединяваше със стената, един от тях беше провиснал. Като дете криеше между увисналото и сламата на покрива медни монети и други съкровища, намерени на улицата; там откри дисагите на Мерик. Дълго време не смееше да ги докосне. Врътна се, заложи втори капан, напъха и в двата кожа от сланина за примамка, като непрекъснато поглеждаше през прозореца да не би да се върне наемателят, докато най-сетне събра кураж. Наистина би било глупаво, реши тя, след като си е дала целия този труд, да не погледне.
	Но когато се опита да измъкне двойката кожени торби от укритието им, те се запънаха. Имаше чувството, че някой стои от другата страна и ги дърпа назад. Тя писна, но потисна желанието да се разкрещи, като запуши устата си с две ръце и едва не побягна от стаята, казвайки си, че в края на краищата се беше убедила в най-лошото. И все пак бяха необходими по-убедителни доказателства за магьосничеството на Мерик от някакво предполагаемо заклинание, което спокойно би могло да се окаже крив пирон, закачен в един от шевовете. Този път тя внимателно пъхна ръката си покрай дисагите, намери кокалената закопчалка, която държеше капака затворен, и разви ремъчето, без да се опитва въобще да отваря дисагите. Хитрината й успя; момичето си пъхна ръката до дъното на торбата. Погледна нервно за последен път през прозореца, сетне започна да вади едно по едно нещата на Мерик.
	Отначало намери съвършено обикновени вещи — чорапи, шило за поправка на кожени неща, от каквото всеки амбулантен търговец би могъл да има нужда, кесия с дребни монети, — сетне пръстите й се натъкнаха на метален диск, мазен като олово на пипане. Самото докосване до него я накара да се почувства неспокойна; когато го извади, едва не изпищя отново. Той висеше от кожено ремъче, така че беше повече от ясно кое е горе и кое — долу, а върху него имаше гравирана, обърната наопаки, петолъчна звезда. Звездата на злото. Тя бутна всичко обратно на мястото му, сетне побягна от стаята, изтрополи надолу по дървеното стълбище и се понесе навън, тичайки с все сили към обществения кладенец, за да си измие ръцете в отвореното корито, и продължи да се търка, въпреки че водата беше студена, а не разполагаше със сапун.
	Вече се стъмваше, когато Гломер се почувства достатъчно чиста. Тя побърза да се върне в кръчмата на светло и на топлината на огъня, запален от майка й.
	— Къде беше? — попита я Сама.
	— Залагах капани за плъхове, мамо.
	— Е, благодаря ти, сладка моя. От дни насам ги чувам как шумолят.
	Гломер се опита да се усмихне и приклекна до огнището да сложи камъни за печене върху жаравата. Мерик се върна след не повече от пет минути и мина през кръчмата на път към стълбището.
	— О, Мерик? — викна го Сама. — Трябваше да заложим капани за плъховете горе. Внимавай да не попаднеш на тях.
	— Ще внимавам. Зимното време сякаш ги гони вътре.
	— Точно така е, наистина точно така.
	Дори и при това положение Гломер прекара цялата вечер силно разтревожена, питайки се дали той няма да забележи, че някой му е пипал скритите дисаги, но Мерик не каза нищо.
	На сутринта се изправи пред най-трудната част от своя план. В момента, в който видя гърба на майка си, грабна от горния етаж старата си кърпена наметка и се измъкна в задната уличка, без някой да я забележи. Още щом стигна до главната улица, престана да бърза и тръгна спокойно нагоре по възвишението към гуербретския дън. Когато стигна, се поколеба за последен път, защото там стояха на пост войници и крачеха напред-назад пред отворената порта.
	— Ей, момиче! — обади се единият от тях. — Какво желаеш?
	Много й се дощя да драсне назад, но се принуди да отиде при него и да приклекне.
	— Моля ви се, господине, аз съм приятелка на Нона, която работи в кухнята; нейната майка ме помоли да предам важно съобщение.
	— О, тогава добре. Минавай. Виждаш ли главния брох? Кухненската колиба е съвсем отзад, до кладенеца.
	Докато пристъпваше в двора, сърцето на Гломер блъскаше като галопиращ кон. Много пъти бе идвала при портите, за да наднича вътре, но никога преди не й бяха позволявали да влезе. И въпреки това в известен смисъл дънът я разочарова, защото със струпаните в него колиби и навеси, забързаните слуги, кокошките в курниците и прасетата в кочините не представляваше нещо повече от продължение на града. С труд намери кухнята, но питайки за Нона, най-накрая се озова при задната врата на голямата зала, където, застанала в извивката на стената, приятелката й лъскаше с един парцал половиници. Голямата зала с постланите с цепен камък подове, огромни огнища и маси с резба по тях отговори малко повече на нейните очаквания и за момент тя просто зяпна към всичкото това великолепие. Когато я видя, Нона побърза да дойде при нея.
	— Какво правиш тук? Нещо случило ли се у дома?
	— Не, не е, но, Нона, моля те да ми помогнеш. Помниш ли амбулантния търговец, който се е настанил у нас? Той е зъл магьосник. Видях доказателства. Мисля, че онзи човек на име Невин, за когото винаги говориш, би…
	— О, той няма да има време за такива като теб!
	— Добре, тогава не може ли да говоря с капитана?
	— Няма да му губя времето с твоите невероятни истории.
	— Но ако ме заведеш при Кълин, ще имаш възможност и ти да говориш с него, нали?
	На това изкушение Нона нямаше как да устои. Тя се изкиска, огледа се из залата и пъхна ръка под тази на Гломер.
	— Хайде ела. Той седи на масата.
	Видът на Кълин, висок и свиреп, с разцепено от белег лице, се оказа едва ли не достатъчен, за да се върже езикът на Гломер в устата й, но тя успя да приклекне прилично пред него, докато Нона му я представяше като приятелка от града. Кълин се обърна на стола си и се намръщи.
	— Казвай, момиче. Какво те води при мен?
	— Мама има кръчма, сър, и при нас има на квартира един мъж. Казва, че е амбулантен търговец, но всъщност е магьосник. Докато залагах капани за плъхове, намерих в дисагите му украшение с гравирана на него звезда на злото.
	Изтърси всичко това и се почувства като последна глупачка, дрънкаща за магьосници пред такъв важен човек, но Кълин тихичко подсвирна.
	— Аха, така значи? Ела с мен, момиче. Най-добре ще е да отидем право при Невин. Нона, благодаря ти. Върви си гледай работата!
	Изчервена и изпълнена със завист, Нона направи точно това, а Гломер последва капитана, който излезе от голямата зала и отиде в една странична кула. Докато се качваха по виещата се желязна стълба, момичето зяпаше по висящите от стените гоблени и великолепно отлетите сребърни дръжки за факли, защото никога преди не беше виждала толкова чудесни неща на едно място. Най-сетне стигнаха до една площадка и дървена врата. Кълин почука и я отвори старец, чиито пронизващи очи със син цвят на лед и щръкнали вежди, застинали в ядна гримаса, накараха капитана да се превърне в кротко и нежно агънце.
	— Сега пък какво има? — озъби се той. — О, извинявай, Кълин. Мислех, че е някой от пажовете. Вече цялата проклета сутрин прекъсват работата ми. Какво ми водиш?
	— Девойче, което има да каже нещо интересно, милорд. Мисля си, че ще направите добре да го изслушате — Невин ги въведе в приемната си и настоя Гломер да седне на тапицирания стол до прозореца, докато той взе обикновен, а Кълин остана прав до вратата. Тъй като никога не се бе качвала толкова високо в живота си, гледката навън и долу към пристанището я накара да се почувства замаяна; затова след един бърз поглед тя категорично не желаеше повече да поглежда натам. Започна с пристигането на Мерик, разказа им за сигурния признак за лоша магия, който й беше казала вдовицата Дакра, и завърши с това как е открила оловния диск в багажа му.
	— Зная, че не беше редно да ровя из нещата му, милорди, но бях много изплашена. Не мога да обясня с какво толкова много ме разтревожи, но просто така стана, а ние с мама сме съвсем сами и въобще…
	— О, постъпила си правилно, девойче — успокои я Невин. — В това няма никакво съмнение. Капитане, върви вземи, моля ти се, две от твоите момчета и ще се срещнем долу при предната порта. Според мен ще направим най-добре да арестуваме Мерик.
	— Той наистина е зъл магьосник, така ли? — попита с изтънял гласец Гломер.
	— Такъв е. Ти какво? — усмихна й се Невин. — Досега не можеше да го повярваш, така ли?
	Тя поклати отрицателно глава и осъзна, че е останала съвсем без сили и се чувства някак странно. Невин наля от каната на масата в една чашка медовина и настоя момичето да я преглътне. Парещата течност я накара да се задави. След като престана да кашля, се почувства много по-добре.
	— Хубаво, девойче. Заведи ни с капитана в кръчмата на майка ти и остави другото на нас. Ще се погрижа също така да получиш награда за твоята бдителност.
	— О, моля ви, милорд — ето в това се състоеше разковничето на плана и Гломер се постара да се усмихне смирено. — Единственото, което наистина бих желала за награда, е да получа работа тук, в дъна. Бива ме да сервирам на маси, да мия съдове и неща от този род.
	— Така ли? Е, добре, убеден съм, че ще получиш такава работа. А сега да вървим да сложим този пор, дето минава за магьосник, в клетката.


	На излизане Кълин се отби в оръжейната и взе два здрави кожени ремъка, сетне отиде в голямата зала и поведе със себе си Амир и Прейд, които играеха на зарове, като залагаха сламки и отпиваха от сутрешните си половиници с пиво. Заведе ги при главните порти, където вече чакаха Невин и момичето от града.
	— Искаме всичко да мине някак по-тихичко, нали така? — рече старецът. — Във всеки случай би било хубаво, стига да може, капитане.
	— О, смятам, че ще успеем да го измамим, милорд. Амбулантен търговец, така ли? Всеки знае, че ако нещо бъде откраднато, тях първи ги подозират. — Кълин се обърна към момичето. — Смяташ ли, че ще е там, когато стигнем?
	— Би трябвало да е там. Мама винаги сервира ядене то това време.
	Щом стигнаха до улицата, където се намираше кръчмата „Трите лебеда“, Кълин остави момичето с Невин при обществения кладенец, изпрати Прейд, който беше доста як и едър, на задната врата, а двамата с Амир минаха отпред. В задимената стая имаше доста посетители: пълна маса с моряци, които пиеха до вратата, двама докери, хранещи се с хляб и бекон до огнището заедно със сивокоса жена, която един час преди пладне вече изглеждаше изпита и бледа от изтощение. На една маса седеше сам мъж, който отговаряше на описанието, получено от Гломер. Още щом видя през вратата да влизат двамата войскари на регентката, той стана и тръгна към задната врата, но я намери изпълнена от Прейд, който стовари двете си масивни лапи върху раменете му и го задържа така, докато капитанът дойде при тях. Докерите се изсмяха, а моряците до един се приведоха напред да виждат по-добре.
	— Тръгвай с нас, момче — рече Кълин. — Един търговец от улицата на златарите казва, че някой отмъкнал някаква дреболия.
	— Е, не съм бил аз — озъби се Мерик. — Зная, че чужденците винаги ги обвиняват за всичко, но от никого нищо не съм вземал.
	— Само ще ти задам няколко въпроса. Ела послушно и тихо и ще се върнеш за вечеря.
	Мерик се остави да бъде избутан през задната врата. Той се зъбеше и ругаеше, докато Кълин връзваше ръцете му зад гърба, но остана само с шумотевицата, поне отначало.
	— Добре, Амир. Върви доведи Невин, а сетне отиди горе със стареца да вземеш багажа на този човек.
	Мерик нададе вълчи вой и се хвърли на една страна, отчаяно опитвайки да се отскубне от ръцете на Прейд. Гърчеше се и скрибуцаше като плъх в челюстите на териер, докато Кълин измъкна меча си, обърна го и удари с дръжката мъжа силно по главата. Прейд положи загубилия свяст човек на земята и коленичи да му върже глезените.
	— Когато свършиш, върви питай докерите дали искат да спечелят две медни монети — нареди капитанът. — Проклет да съм, ако понеса това копеленце нагоре до дъна.
	Докерите се оказаха готови, така че след като Невин и Амир взеха нещата на арестувания, се отправиха вкупом да отведат вещера при правосъдието. Тъй като по пътя си събраха любопитни деца и някой друг възрастен безделник, Мерик беше въведен в гуербретския дън и стоварен в здрава килия в затвора на гърба на броха — едва ли не от тържествено шествие. Невин плати на докерите, отпрати децата с тях, сетне коленичи на мръсната слама до плячката им.
	— Надявам се, че не съм го цапнал прекалено силно — обади се Кълин.
	— О, ще доживее до съдебния процес. Донесете, моля ви, кофа вода от кладенеца.
	В момента, в който водата плисна върху лицето му, арестантът започна да стене и да се мята насам-натам, но когато отвори очи и видя, че над него се е привел Невин, се вцепени, загледан в стареца като пословичното зайче в змията.
	— Според мен знаеш кой съм — рече старецът с мрачна усмивка. — Хубаво. Можеш да сключиш сделка с мен, момчето ми. Всичко, което знаеш, в замяна на живота ти.
	Мерик се усмихна за момент, отвърна поглед и се загледа към тавана.
	— Аз съм верен на думата си, момче.
	— Зная го и без съмнение си готов да ме пожалиш — за да гния в гуербретския дранголник, докато не дойдат от собствената ми гилдия да ме очистят. Дори да ме пуснеш, те рано или късно ще ме намерят. Винаги да бягам и чакам ножа — що за живот е това? А друго не можеш да ми предложиш.
	— Тогава, ако те накараме да се разприказваш?
	— О, и да не очакваш от мен да ти повярвам, че ще ме опариш даже с едно-единствено нагорещено желязо? Ти префърцуненият, мекушав Властелин на ефира? Нямаш смелост за това и го знаеш, старче.
	Кълин изпсува на глас, като чу към Невин да се обръщат без каквото и да е уважение, но старецът леко изкриви устни в тъжна усмивка и каза:
	— Това е вярно — после приседна на петите си и се загледа замислено към вързания човек. — Но е наистина жалко, че не можеш да разбереш защо.
	— Гилдия ли рече той? — намеси се Кълин. — Не разбирам за какво говори.
	— Убийци. Хайде де, докато си бил сребърен кинжал, трябва да си чувал за Ястребите от Бардек.
	— Ами така е. Тогава той е съвсем прав, милорд. Ще има толкова шанс, колкото запалена свещ в трите пъкъла.
	— О, съгласен съм. Само ми е тъжно, това е — старецът се изправи, изтупа коленете на бригите. — Ще отида да говоря с тиеринката. Остави, ако обичаш, Прейд и Амир да пазят.
	— Ще го направя. Имахте ли досега възможност да прегледате багажа му?
	— Просто надникнах — но това е достатъчно да го обесим.
	Преди да напуснат килията, Кълин развърза Мерик и го остави седнал в единия ъгъл, с глава на коленете като непослушно дете. Невин не се задоволи просто да залости вратата отвън; той настоя пазачът да донесе един от редките си скъпоценни катинари и верига, за да се привърже резето към скобите. Сетне дръпна Прейд и Амир настрана.
	— Правете каквото правите, но не го поглеждайте в лицето, момчета. Ще се опита да ви накара да го направите. Отначало ще ви предизвиква, сетне може би ще се престори, че му е лошо или умира, но не му обръщайте внимание. Ако по някаква странна случайност вземе да умре, то тогава просто ще ни спести усилието да го бесим и, бих казал, още по-добре. Когато дойде време да му давате храна и вода, ме повикайте, преди да отворите килията. Всъщност ще ви се наложи — аз отмъкнах ключа, когато надзирателят не ме гледаше.
	— Милорд? — поиска да знае Амир. — Какво ще стане, ако го погледнем?
	— Ще се опита да ви омагьоса, разбира се.
	Устните на Амир се отвориха, сякаш за да изрече „о“, но звук не се чу.
	Докато Невин отиде в броха да намери регентката, Кълин изпъди последните безделници от двора и отпрати слугите да си гледат работата, но позволи на Гломер да чака в кухненската колиба с Нона. Колко лошо, помисли той, че Нона няма и половината от здравия смисъл на приятелката си, и четвъртинка от ума й, за да остави мъж като мене на мира. Не беше сляп и разбираше, че момичето флиртува с него, колкото сили има. Реши по-късно да поговори с готвачката и тръгна обратно към голямата зала.
	— Кълин, Кълин! — това беше Тевила, която тичаше през двора, вдигнала поли като селско момиче. — Рода е потънала някъде!
	— О, богове! Кога?
	— Току-що. Играеше с баба си, когато влезе Невин, и бедното дете толкова се ядоса, че нашата господарка тръгна с него, че се втурна навън, преди въобще да съм разбрала какво става. Накарах всички пажове и слугини в дъна да я търсят из броха, но съм готова да се обзаложа, че излезе навън. Когато нещо се притесни, винаги тича на открито.
	— Това е така. Конюшните са добро място — тя обича конете.
	Но докато бързаха през двора, на Кълин му хрумна, че Рода веднъж вече е станала обект на тъмния деомер и че в дъна има точно такъв майстор.
	— Хайде! Ела насам!
	Той се затича леко, а тя хукна, за да върви редом с него. Двамата заобикаляха множеството навеси и бараки в двора на дъна. Тъкмо когато стигнаха оръжейната, която се намираше близо до затвора, видяха Амир, който се втурна към тях.
	— Капитане, трябва да извикаме Невин. Става нещо наистина странно.
	— Невин е в съдебната зала с тиеринката — рече Тевила, задъхана леко от тичането. — Побързай, момче!
	Килията на Мерик се намираше в края на един тесен коридор. Докато тичаше по него, Кълин видя как Прейд псува и се гърчи, нанасяйки удари във въздуха, сякаш го бяха нападнали огромни и невидими оси. Катинарът и веригата дрънчаха бясно, мърдаха ту на една, ту на друга страна върху лоста, но естествено той не се освобождаваше, затворен от скобите.
	— Старият Невин е далновиден човек — забеляза Кълин. Едва ли не против волята си, той си спомни времето, когато Джил беше малко момиче и бърбореше за това, че вижда Дивите. Ако не друго, поне си струваше да опита.
	— Спокойно, Прейд. Тук съм. Дръж се още малко.
	Той сложи ръце на кръста си и впери яростен поглед във въздуха до главата на момчето:
	— Всички до един престанете веднага или Невин страшно ще се ядоса, а също и аз.
	Прейд издаде един последен стон и се отпусна, облегнат на стената.
	— Вече го няма, капитане. Каквото и да беше, вече го няма. Ей сега спря.
	— Добре. Сега се махни от вратата. Повече нямаш какво да направиш. Излез отвън и чакай там стареца.
	Той се притисна до стената, за да даде възможност на Прейд да се промъкне покрай него, сетне отиде до края на коридора. От килията чу яростен вой и на мъничкия, преграден с решетка, отвор се появи лицето на Мерик. Помнейки какво беше казал Невин, Кълин впери поглед в носа на затворника и не го мръдна оттам. Миг по-късно Мерик изръмжа като куче.
	— Няма да ме омагьосаш, момче — рече капитанът спокойно. — А сега кажи къде е детето! Кажи ми или ще ти изпотроша лично костите на колелото, една по една. Нямам скрупулите на Невин.
	— Какво те кара да смяташ, че зная къде се намира то?
	— Кажи ми или смъртта ще те сполети малко по малко и толкова бавно, колкото ми е по силите.
	— В бараката, която се намира точно отзад. Пълна е с чували ряпа. Това е всичко, което мога да видя през очите й, но зная, че е наблизо.
	Тевила издаде звук, нещо между възклицание и стон, после се втурна по коридора и навън, където едва не връхлетя върху Невин, ако се съди от поредицата бързи набързо изречени извинения. Докато старецът идваше по коридора, Кълин се обърна бавно и внимателно с гръб към Мерик. Чу как майсторът на злия деомер ръмжи отново от безсилна ярост, но Невин се усмихваше широко.
	— Пъклите да го вземат, капитане. Като съдя по онова, което ми разказа Прейд, излиза, че Кълин от Кермор всява страх дори у Дивите на въздуха.
	— Не е така, милорд. Заплаших ги с вас.
	Старецът се засмя и звукът, който издаде, беше някакво ръждиво хихикане, напомнящо скърцането на стара порта, сетне подаде големия железен ключ, така че Кълин да отключи катинара и да махне веригата. Когато отвориха вратата, видяха Мерик, свит в ъгъла, скрил лице в дланите си. Кълин го дръпна рязко напред за китките, обърна го и му изви ръцете зад гърба, а в това време затворникът крещеше и кълнеше на бардекски. Тогава Невин пристъпи и го погледна в очите, преди онзи да успее да ги затвори. Кълин наблюдаваше втрещен как старецът впери поглед, просто впери поглед в очите на Мерик, сигурно като нагорещено желязо за затворника, който забърбори и се загърчи, извивайки се в ръцете на капитана като пиле, което вижда върху пъна сатъра на готвачката. После внезапно се вцепени, стана неподвижен и тих.
	— Готово — рече небрежно Невин. — Сега можеш да ми го предадеш. Ако нямаш нищо против, ще използвам Амир и Прейд да заведат пленника в съдебната зала. Нека Тевила и детето дойдат при нас.
	— Слушам, милорд. Надявам се, че Тева вече е намерила момиченцето.
	Тя наистина го беше намерила и чакаше отвън с ужасеното дете в ръце. Рода вече тежеше прекалено много за бавачката, затова Кълин я взе и остави да хлипа на рамото му, докато вървяха бавно към броха. Зададе й един-два въпроса, но тя успя само да каже, на пресекулки между две хлипания, че лошият човек имал дълги, дълги ръце, които щипели. Невин обясни нещата много по-ясно в съдебната зала.
	— Мерик е направил с нея онова, което направи с Брик миналата есен. Хванал я е с помощта на Дивите. Искал е чрез нея да използва и тях, нали разбирате… всъщност вероятно не разбирате, но във всеки случай това е станало. Затова и заключих вратата. Дивите могат да вдигнат лост от скобите му, но не могат да отворят катинар без ключ.
	— Аха — тиеринка Ловиан имаше много странен израз, сякаш искаше да й се позволи лукса да изпадне в истерия. — Е, каквото кажеш, ще ти повярвам, Невин. О, Богиньо мила, толкова се надявах, че Рода ще бъде… е, хъм, сега това няма значение. Какво ще правим с този?
	Мерик беше коленичил на пода между смръщения Амир и Прейд, който изглеждаше напълно готов да го убие. Раздуващите се белези по лицето на войника правеха казаното от Невин за Дивите много по-разбираемо. Докато старецът обясняваше, Мерик въобще не поглеждаше нагоре, но сега бавно вдигна глава и отправи поглед към тиеринката.
	— Ще молиш ли за милост? — попита го тя.
	— Не бива, а освен това не мога да отрека онова, което каза старият.
	— Много добре. Ще изпратя за жрец на Бел, след това можем да изслушаме страните. Невин, необходимо ли е детето да остава?
	— Не, нито госпожа Тевила. Кълин?
	Капитанът кимна и изнесе детето от съдебната зала. Докато вървяха по дългия коридор към стълбището, Тевила се обърна към него:
	— Благодаря ти, капитане.
	— Винаги можеш да разчиташ на помощта ми, но бъди така добра да се обръщаш към мен на име. Ти не си войскар от бойния отряд.
	— Е, и това е вярно — смущението направи усмивката, която му дари, още по-очарователна. — До утре тогава.
	След като видя жената и детето да влизат през вратата, Кълин отиде на двора. Рано отиващият си ден хвърляше дълги сенки от множеството кули на Дън Аберуин.
	Докато капитанът вървеше към казармата, всички го поздравяваха с уважение. Благородниците кимаха, слугите и слугините се покланяха или приклякаха, войскарите от двата бойни отряда — този на гуербрет Рийс и другия, доведен от Ловиан — изричаха „сър“ и се изпъваха. Хрумна му, че ако някой не направи жеста, който се очаква от него, ще се почувства оскърбен — не друг, а той, който в продължение на толкова години немил-недраг яздеше по дългия път. Бе окончателно приел, че има уважавано място в живота, че като капитан на Ловиан очаква не само легло, на което да спи, и място на масата, но и съответното признание на важна личност в тиеринството. Същата тази вечер му дойде и друго наум, и то за първи път — че нещо му липсва в новия живот. Когато мислеше за майката на Джил, мъртва вече от толкова години, той почти не си спомняше лицето й. Пъклите да го вземат, каза си, наистина щеше да е хубаво отново да имам и аз съпруга.


	Жрецът на Бел, пълен мъж с обръсната глава и тежка зимна наметка върху ленената туника, пристигна скоро след като Кълин отведе Тевила и Рода. Невин се питаше как ли ще приеме приказките за деомер, но Ловиан заобиколи проблема.
	— Прейд, Амир, накарайте тази невестулка да застане както трябва! Може да прояви известно уважение към жреца. Е, Ваша святост! Това е човекът, който се опита да убие тази есен внучката ми. Невин доказа пред мен всичко, но вие трябва да ме посъветвате за закона.
	Невин се обърна към жреца.
	— Ваша святост, какво е обикновеното наказание за такова престъпление?
	— Обесване, разбира се. Нищо, че детето е незаконно. В него тече същата кръв и следователно всяко посегателство е не само опит за убийство, но и направо държавна измяна — жрецът сви вежди, ровейки из паметта си. — „Едикти на крал Кинан“ съдържа най-прясното постановяване на този принцип, но има и по-ранни прецеденти, като може би най-ясния от тях ще намерите в законите на Марин Първи от девети век.
	— Много добре, Ваша святост — постанови Ловиан. — Утре сутринта ще свикам официално маловер. Да речем, два часа преди пладне. Дали ще ви бъде удобно?
	— Напълно, Ваше сиятелство. До това време ще съм изготвил пълно изложение на прецедентите — възрастният човек насочи проницателните си тъмни очи към Мерик, който стоеше скован между пазачите си. — Желаеш ли да говориш с мен, синко, или с някой друг жрец от нашия храм? Време е да подготвиш душата си за съдебната зала на Великия Бел.
	Мерик бегло се усмихна, сетне плю на пода. Докато мъкнеха престъпника навън, Прейд го шамароса.
	Невин и Ловиан се качиха в приемната на нейния апартамент. Вятърът виеше и блъскаше по стъклата на прозорците и от време на време изплюваше дим от огнището. Треперейки в карираната си наметка, Ловиан застана до огъня и започна да трие ръце.
	— Така е по-добре — обяви накрая. — В заседателната зала е много студено по това време на годината. О, в името на Богинята, Невин, усещам се толкова стара и уморена! Досега не съм осъждала човек на обесване, а освен това, предполагам, че ще трябва да присъствам и на самото бесене — тя потрепери отново. — Е, никой няма основание да се тревожи, че бих пожелала да присвоя рана, както са го правили много регенти, вместо да го запазя за истинския му наследник — шегата не прозвуча особено весело, защото очите й бяха хлътнали от тревога. — Може би трябваше да добавя — ако това време наистина дойде.
	— Ще дойде, Ваша светлост. Ще дойде.
	Но той долови умората и колебанието и в собствения си глас.
	След вечеря Невин се върна в покоите си, придружен от Илейно. Застана на прозореца и се загледа навън, надолу към далечното пристанище, където разпенени вълни се плискаха монотонно и караха съдовете около кейовете да подскачат. Задава се буря, реши той, но дори и без силен вятър, морето щеше да си остане неспокойно през цялата зима. Копнееше да иде в Бардек, но трябваше да изчака пролетта.
	— Е, вероятно нищо друго не може да се направи — забеляза той. — Или може би си чувал някога кораб да е пресякъл морето през зимата от тук, да речем, до Суртина?
	— Никой не е успявал — Илейно се замисли върху проблема и добави: — Правичката да ти кажа, не съм чувал някой дори да се е опитвал.
	— Би било глупаво, дори чиста лудост, а?
	— Точно така. Даже и да не налети на голяма буря, а това „даже“ е под много голям въпрос, вълните ще направят кораба на парчета или ще го отвее толкова встрани от курса, че екипажът ще измре от глад, преди да е стигнал до суша. У нас имаме стара поговорка: Вятъра не може да го командва ни човек, ни демон.
	— И е съвършено права — изведнъж Невин беше осенен от една мисъл. — Но да го помолиш за услуга, би било нещо съвършено различно.
	По-късно същата нощ, когато дънът заспа, той се зави в две наметки и излезе. Докато вървеше през поляните, тревата скърцаше под краката му; лунната светлина проблясваше върху заскрежените тъмни купчини на завитите със слама розови храсти и фонтаните с дракони. Когато намери завет в едно ъгълче, което не се виждаше от броха, изгради мисловно огромна петолъчна звезда от синя светлина; после си я представи така ясно, че тя сякаш заплава във въздуха пред него. Много тихо, но в същото време толкова напрегнато, че цялото му тяло сякаш вибрираше със звука, изрече гласно имената на Кралете на въздуха. Само миг преди призива нощта беше съвършено тиха, но сега от центъра на звездата вятърът влетя с рязък порив и го задуха така, че наметката заплющя около тялото му. (Погледна наоколо и видя, че нищо друго в парка не помръдва.) Тържествено сияещи, яхнали вятъра, се появиха Кралете. Разбира се, те говореха само с картини и чувства, но след известно време Невин успя и ги накара да разберат какво иска от тях — за кратко време да преведат един кораб до островите. Изпускайки снизходително дъх, те се съгласиха и отлетяха, като го оставиха, треперещ от студ, в притихналата градина; правеха му компания само една-две силфиди. Побърза да прибере звездата в себе си — искаше да се върне край огнището и изпие половиница греяно пиво.
	Остатъка от нощта прекара, седнал там, премисляйки своите планове и борейки се със страховете си, докато накрая, когато се зазори, успя да поспи два часа и се събуди тъкмо навреме за маловера на регентката. Въпреки опасенията си от предишната вечер, когато дойде време да произнесе присъдата за обесване, гласът на Ловиан беше непоколебим. Бардекецът остана потънал в себе си, толкова погълнат от собствените си мисли благодарение на някаква мрачна дисциплина, че понякога приличаше повече на свое скулптурно изображение, сякаш вече бе напуснал настоящия момент, за да застане в градината на някакъв свой хипотетичен потомък, сред статуите на техните общи предтечи. Невин предположи, че, както му беше казал Саркин навремето си, действителната смърт щеше да се стори само един незадоволителен завършек на Мерик.
	— Ето едно от нещата, които може би най-много мразя в тъмния деомер — сподели по-късно с Илейно той. — Това как взема наистина надарени и духовни хора, пречупва ги и ги разкривява, за да служат на гнусните му цели. Срещал съм не един и двама от тези чираци — всички до един са били разкривени и грозни като жалките Диви, които се навъртат около тях.
	— Бих казал, че хората са много по-зле. Далеч по-лесно е да се излекуват бедните Диви.
	— Съвършено си прав. Според мен е дошло време за мъничко разплата от наша страна. Като намерим Джил и Саламандър и — да се надяваме — Родри, ще се погрижим Тъмното братство да плати за престъпленията си.
	— Добре. Ще съм щастлив веднъж да дойде пролетта, повярвай ми.
	— Пролетта ли? О, разбира се, все още не съм имал възможност да ти кажа! Тръгваме веднага за Бардек. Помолих вятъра и той се съгласи да ни заведе право там, без опасност от разни ми ти бури и други подобни.
	Илейно понечи да каже нещо, въздържа се, затвори си устата, помисли малко, после издаде някакъв сподавен звук дълбоко в гърлото си.
	— Нещо не е наред ли? — попита го Невин.
	— Нищо. Че какво може да не е наред? Щом вятърът се съгласява, кой съм аз да споря с него? Просто ще издиря първия си помощник и ще му кажа да събере екипажа. Приемам, че регентката ще ни осигури необходимото, нали?
	— Без съмнение. Хъм, все още не съм разговарял с нея, така че ще е най-добре веднага да го направя. Колко време ще ти отнеме да подготвиш кораба?
	— Два-три дни, в зависимост от това колко хора ще отдели Нейна светлост да ни помагат.
	— Ще се погрижа да имаш всичко, което ти е необходимо, можеш да разчиташ.
	Разбира се, Невин каза на Ловиан истинската им цел, но тя се съгласи, че трябва да се спретне мъничка заблуда. Оставиха двора да смята, че Илейно ще отплава за Кермор, за да подготви отрано търговията през следващата година. Едно доста опасно пътуване, но възможно, стига корабът да се придържа близо до брега. Самият Невин щял да пътува с него, за да разговаря с гуербрет Кермор за сложната политическа ситуация в Елдид. Ладоик от Кермор беше сродник на Родри откъм страната на Мелуейдовци и, макар не много близък роднина, все пак оставаше възможен съюзник в тази необявена война за рана.
	— Ще вземеш със себе си нови дрехи — рече Ловиан. — И един от второстепенните пръстени печати на Аберуин, както и пари, колкото успея да събера. Най-добре е, Невин, да отидеш като мой съветник, а не просто приятел. Знайно е, че бардекските архонти започват кариерата си като търговци и, готова съм да се обзаложа, те разбират колко важна е търговията с Аберуин. Освен това са изпълнени с желание за добри отношения с тукашния владетел.
	— Точно така. Смятате ли, че сред хората на Родри ще има желаещи да дойдат с мен? Мога да ги представя като почетна стража, а се боя, че ще ми трябва някой и друг добър меч, преди да свършим с тази битка. Бих взел Кълин, но вие имате по-голяма нужда от него. Обесването на Мерик не означава, че Рода е в безопасност. Готов съм да се обзаложа, че той не е единственият плъх в хамбара.
	— За съжаление трябва да се съглася с теб. Що се отнася до бойците, наистина се съмнявам, че ще има недостиг на доброволци. Най-добре е да вземеш само десет, повече от това ще е подозрително.
	— Тогава ще накарам Кълин да ги подбере.
	— Хубаво. И си измисли ново име, ако обичаш, тъй като ще ти дам да носиш официални писма и т.н. „Никой“ просто няма да върши работа. Не прибягна ли до друго име, когато дойде кралският хералд? То истинското ли беше? Имах странното чувство, че е така.
	— Съвършено сте права. Макар че по-късно изпълненият ми със злоба баща реши да го промени, майка ми ме е нарекла Галрион.
	— Колко древно звучи!
	— Значи идеално ми подхожда, защото ако някога някой човек е бил жива реликва, това съм аз. Много добре, Ваша светлост. Ще направим всичко, което е по силите ни, за да ви върнем Родри.
	— Не на мен, лорд Галрион. На Елдид.
	Този следобед, докато Илейно и първият му помощник работеха по кораба, Невин отиде на кулата за последно посещение при Перин, или поне с такова намерение. Затворникът беше вече физически здрав, но продължаваше да прекарва дълги часове в леглото, загледан в тавана, или пък седнал до прозореца, вперил поглед в небето. Намери го да гледа как от югоизток се задават намръщени облаци.
	— Как е дишането ти днес?
	— О, ъ, а, е, струва ми се — съвсем чисто.
	— Добре, добре. Оттук нататък непрекъснато ще се възстановяваш.
	Перин кимна и отново се загледа в облаците.
	— Хайде, момче — Невин възприе най-веселото, но твърдо отношение към пациента, на което беше способен. — Трябва да знаеш, че няма да те бесят или нещо подобно. Време е да се замислиш какво ще правиш оттук нататък с живота си.
	— Но, хъм. Искам да кажа, ъ, а, е, все още продължавам да мисля за Джил.
	— Съжалявам, но тя е завинаги недостъпна за теб.
	— Зная го. Разбирате ли, не това исках да кажа. Аз, такова, ъ, е, мислех си за онова, дето го рекохте преди няколко седмици. Как не трябвало да се крадат разни неща, защото по този начин, а, как да кажа, не се знае какво ще се случи в резултат на това. Спомняте ли си?
	— Спомням си и, трябва да призная, се радвам, че мислиш по този въпрос.
	— Истина ви казвам, че си го мисля и ме боли, като виждам колко съм бил глупав за, ъ, е, знаете нали, хъм, е, за Родри, искам да кажа. Мразех го, защото Джил го обичаше, а ето как се оказа, че той е бил доста, ъ… важен.
	— Боя се, че е малко късно да се тревожиш за това сега.
	— Точно затова ме боли. Искам да се отплатя по някакъв начин, но нямам нищо, затова не знам… Някой и друг гологан, един кон — е, ъ, предполагам, че всъщност той не е мой — но седлото и разните му там неща са си мои. Не се събира дяволски много, нали?
	— Прав си, че не се събира. Може би ще можеш да се отплатиш на Аберуин с някаква услуга, макар да не те виждам как ще се сражаваш във война, ако се стигне дотам.
	— Мога да стана коняр или да се подготвя за налбантин. Ще го направя с удоволствие, стига с това да помогна.
	— Е, добре. Ще говорим за това, когато се върна.
	— Чух слугите да казват, че тръгвате за Кермор. Мога ли да дойда с вас? Сърцето ми се свива от страх, като помисля какво ще направи с мен Кълин, ако не сте тук да ме покровителствате.
	— Той дори не знае какво си направил.
	— Може да открие.
	— Чакай, чакай, аз… — Невин се поколеба, напъвайки се да се сети нещо, което Перин му бе споменал веднъж за себе си. — Виж какво, момче, след като се срещна с Родри, ти отново тръгна по следите на Джил. Как знаеше накъде е поела?
	— Ами просто това е нещо, което мога да правя. Също като, ъ, да омагьосвам коне. Просто го мога.
	— Много добре, но какво всъщност правиш?
	— Избирам нещо, което обичам, например дом, братовчед си или Джил. Това е едно такова усещане. Когато вървя в правилната посока, се чувствам чудесно, а когато тръгна не натам, накъдето трябва, започвам да се чувствам отвратително до дъното на сърцето си.
	— Я виж ти? Знаеш ли, че това може много да ни послужи. Ще ти кажа какво, момче, в последна сметка ще те взема на плаването със себе си.
	— Плаване ли? — гласът на Перин се извиси в писък. — На кораб ли? Чак до Кермор? Ще се чувствам зле през целия скапан път. Бих предпочел да застана срещу Кълин, отколкото отново да ме тръшне морската болест, истина ви казвам!
	— Много лошо. Ти беше онзи, който говореше преди малко за компенсации, нали? След време ще свикнеш с движението на кораба.
	От чисто съжаление Невин пропусна да му каже закъде всъщност тръгват. Бардек беше отдалечен на много повече дни плаване от Кермор.


	Зората ги завари в пълно безветрие. Тъй като Невин нямаше желание да призове вятъра близо до брега, където щеше да го гледа цял Аберуин, Илейно не остави на мира началника на пристанището, докато не осигури необходимите докери, разкрещя се на началника на гуербретския флот и накрая взе две галери за влекачи. Отнякъде изтормозените чиновници намериха достатъчно въжета, дебели колкото човешка ръка, и също такива прътове. След като осигуриха необходимото, първият помощник показа как да вържат търговския кораб за галерите. Илейно и Невин се отстраниха и застанаха на задната палуба на кораба, който носеше името „Харбан датзолайн“ или, преведено най-общо, „Гарантирана печалба“.
	— Не мога да си представя защо толкова се опъват — забеляза Илейно. — Всяко пристанище в Бардек разполага с влекачи и всичко необходимо за дни като този. Макар и да е мъртвешки тихо в пристанището, човек все може да хване мъничко ветрец в открито море.
	— Така ли? Е, боя се, че зная твърде малко за кораби и корабоплаване.
	— Не ти е и необходимо. Ти ми осигури вятъра, аз ще те отведа в Суртина. Между другото, вързал съм Перин долу в трюма. Веднъж да излезем от пристанището, ще го освободя, но не ми се щеше да скочи през борда в последния момент.
	Проблеснаха гребла, импровизираните влекачи потеглиха, въжетата простенаха и тежкият търговски кораб се раздвижи с помощта на докерите, които го изблъскаха с прътове от кея. Невин се настани върху няколко сандъка на кърмата и вдигна поглед към върха на мачтата, където синьо-сребристият флаг с дракона на аберуинските гуербрети висеше отпуснат в мразовитото безветрие. Докато отдаваше заповеди на първия си помощник, сякаш съвършено случайно Илейно застана пред стареца, закривайки го резултатно с огромното си туловище. Невин изключи от вниманието си гласовете им, отпусна се в близко до транс състояние и се съсредоточи, призовавайки мислено Кралете на въздуха. Флагът горе на мачтата се размърда и заплющя. Илейно вдигна поглед и кресна на моряците да са готови за изхвърляне на въжетата далеч от кораба. Невин си представи пламтящата петолъчка и я разположи в края на кърмата. А сега, помисли той, нека идва вятърът!
	С рев и писък шквалът се втурна — един канал от вятър, широк не повече от трийсет фута, който се понесе над морето и набразди водата по пътя си. Платната изплющяха, изпънаха се, а корабът подскочи напред като ритнато куче.
	— Хвърлете въжетата! — изрева Илейно. — Хвърлете ги далеч встрани или ще влачим проклетите галери със себе си до Бардек.
	Мъжете се напънаха и изхвърлиха въжетата тъкмо когато корабът се втурна бързо между двете галери и изскочи извън пристанището. Всички на борда, освен Илейно, се вцепениха безмълвни. Стояха, вперили очи в правата като стрела следа, оставена от кораба, или се озъртаха потайно наоколо. Илейно ги накара да се размърдат, като ревеше заповеди, придружени от поток гнусни псувни. Едни се втурнаха нагоре по мачтите да нагласят платната, други — долу, за да разместят баласта и товара. След като направи някои корекции в посоката и скоростта на вятъра, Невин стана и се протегна. Далеч назад Елдид вече се превръщаше в някакво размазано петно на хоризонта.
	— В името на Свещените звезди — прошепна първият помощник. — В живота си не съм виждал такъв вятър.
	— Наслади му се — рече Илейно. — Бъди сигурен, че друг път няма да го видиш.


	От дни вече буреносните облаци стояха надвиснали като стригани руна над предпланините на Суртина. Дори когато не валеше, гъста мъгла закриваше гледката и се полепваше по мокрите наметки на Великия, макар и Безнадеждно Опечален Крисело и кихащата му група варвари, а вятърът не спираше да духа, толкова мразовит, че според Джил високо в планините валеше сняг. Единственото му хубаво бе, че я караше да се чувства ужасно злощастна и не й позволяваше да си мисли за Ястребите. Сякаш целият свят се бе съсредоточил в непрекъснатия напън да продължава да върви напред в мокротията и студа. Тъй като минаваха встрани от пътя, теренът беше почти невъзможен за придвижване — там, където ги имаше, пътеките представляваха всъщност дълбока кал, а затревените склонове бяха дотолкова подгизнали, че чимовете се пукаха под копитата като презрели плодове. От време на време по някой от конете падаше и паниката се разпространяваше по цялата редица животни. За да ги успокоят, прахосваха скъпоценно време — дотам, че Джил с радост би натирила цялото стадо да се оправя както може. Колкото и странно да й се стори, не друг, а Саламандър винаги настояваше да запазят всички коне колкото се може по-дълго.
	През нощта лагерите не носеха същинска почивка. Отново трябваше да се трепят, за да намерят прилична паша за конете и да запазят оскъдните си провизии сухи. И въпрос не можеше да става да палят огън, защото, въпреки деомера на Саламандър, светлината щеше да оповести на възможните врагове къде се намират, да не говорим, че чисто и просто нямаше сухи дърва. Нощем никой не можеше да спи както трябва в мокрите одеяла; не съществуваше естествен подслон, ако не се смятат сплетеният и бодлив храсталак или по някоя група канари. До един започнаха да говорят все по-малко и по-малко, тъй като всяка дума се превръщаше в озъбване, сопване, а от това произлизаха кавги.
	През цялото време Джил не изпускаше от поглед Гуин, макар предаността му към Родри до такава степен да наподобяваше кучешка, че направо й се повдигаше. Един късен следобед, докато двамата със Саламандър привързваха конете на колчета и останалите не можеха да ги чуят, Джил сподели подозренията си:
	— Дори и да не ни предаде, как мога да зная дали Ястребите не продължават да го използват? Не могат ли да установят връзка със съзнанието му и да го следват като маяк?
	— Биха могли, но не са, гълъбице подозрителна моя. Изследвах го съвсем издълбоко и нищо не открих.
	— Сигурен ли си?
	— Сигурен ли? Сигурен, положителен, убеден и съвсем, ама съвсем непоколебим — той спря да работи и я огледа с проницателен поглед. — Ревнуваш, а?
	— Какво искаш да кажеш, елф скапан?
	— Само онова, което чу. Където и да мръдне наш Родри, там е и Гуин, който го гледа с обич, вслушва се във всяка негова дума и се усмихва като любовник. А пък самият Родри, независимо дали е поласкан или не, не му казва да престане.
	За миг Джил изпита желание да го удари, чисто и просто затова, че й сочеше онова, което се опитваше да не види.
	— На твое място и аз бих ревнувал — продължи Саламандър, малко забързано. — Трябва да имаш предвид, че не те подценявам. Но искам да ти предложа, врабченце прозорливо мое, да помислиш върху следното. Гуин не е влюбен в Родри, а в собственото си спасение. О, богове, помисли как ли се чувства той! За първи път в живота си има надежда, има бъдеще, има чест… и, разбира се, ще е очарован. Но не може да го разбере, защото в края на краищата Ястребите не са обучени да преценяват тънкостите на мисленето. Затова смята, че дължи всичко на Родри и го обожава.
	— Да, бе, разбирам какво искаш да ми кажеш. Но…
	— Във всеки случай това те измъчва по някакъв начин, нали? Моля ти се, не хвърляй по мен колчето, защото ще остави много грозен белег.
	На шестото зазоряване слънцето най-сетне проби през облаците. Докато мъглата отстъпваше назад, успяха да видят, че пътеката, която следват, се превръща в клисура, а освен това пътят на архонта се намира само на половин миля надолу по склона и на запад от лагера им. След кратък спор Джил се съгласи, че ще е по-добре да излязат на пътя и развият малко по-голяма скорост. Тъкмо по пладне небето взе да се разчиства, защото вятърът, който духаше в южна посока, подгони облаците. Заедно с това полека-лека се разведри и настроението им. Джил, както всички останали, се радваше на перспективата да се изсуши, но се притесняваше за водния щит около тях. Когато избърза с коня си напред при Саламандър, тя установи, че на свой ред и той е разтревожен.
	— Надявах се, че ще успеем да се скрием в дъжда, докато стигнем Пастедион, гургулице моя, но за съжаление случаят не е такъв.
	— На какво разстояние от нас са враговете ни според теб?
	Вместо отговор той просто сви рамене. От лявата им страна склоновете се издигаха стръмно нагоре, но тук пътят се виеше равен по ръба на каньона, който оставаше отдясно. На около петдесет ярда под тях, през дърветата, се виждаше разпенената до бяло вода.
	— Утре ще се озовем в Пастедион — рече Саламандър внезапно. — Разбира се, ако стигнем дотам. Усещам опасността като гъста воня около нас.
	— И аз. Мислех дали не можем да работим с Гуин, може би ще успеем да сканираме враговете си.
	— Хареса ми множественото ти число, мое най-магично свраче. Е, може би бихме могли, но право да ти кажа, доста голям страх изпитвам пред самата идея за това. Да установя връзка с очарователното съзнанийце на Гуин, едва ли ще се окаже възможно най-приятното преживяване.
	— А нима да умрем в ръцете на Ястребите ще се окаже по-приятно?
	— Хъм, такова, и ти си права. Колко ясно и сбито си в състояние да излагаш нещата! Ще видим дали ще успеем да го убедим.
	— Добре тогава. Скоро ще трябва да спрем за обяд и да оставим конете да починат. Бедните животни на свой ред бяха подложени на страхотно изпитание през тази седмица и нещо.
	— Съвършено си права, но искам да изминем още около миля, преди да спрем. — Саламандър придоби изключително дяволит вид. — Там има нещо, което ми се ще да видиш.
	В момента яздеха през огромна долина с формата на буквата V, която свършваше на равен терен, там, където реката се плискаше в долната точка на V-то, а пътят се придържаше към лявата страна, някъде по средата на склона. След няколко минути Джил дочу необикновен звук, като бръмченето на огромен рояк пчели, все по-силен и по-силен, колкото повече се приближаваха, докато накрая прерасна в рева на водопад. Пътят направи последна извивка и те внезапно се озоваха извън клисурата, върху равно пространство земя на върха на скала, а някъде по-долу, от дясната им страна, каньонът просто свършваше изведнъж, сякаш исполин бе отсякъл канарата. Обвит в дантела от дъждовни дъги, водопадът ревеше и трещеше, хвърляйки се право надолу, където на хиляди стъпки под тях се простираше дълга, открита долина. Джил изкрещя, едновременно стресната и очарована, и вдигна ръка да спрат. С пръхтене и суетня изтощените животни застанаха на едно място, а когато най-сетне се умириха достатъчно, Родри и Гуин приближиха. Тя се обърна и видя, че половината от купола на склона зад нея беше разрязан от ножа на същия онзи хипотетичен исполин. От другата страна на долината, скрита отчасти в мъгли, се издигаше още една отвесна канара, разсечена също така майсторски. Отвъд виждаше планините, които се извисяваха надалеч с искрящите си бели върхове.
	— Кой е направил тази долина? — изкрещя тя на Саламандър. — Деомер ли?
	— Не зная — изкрещя в отговор той. — Дивите казват, че причината е лед, много лед преди много години, но това не е възможно.
	Крещейки, за да надвикат гръмовния шум на водата, те слязоха от конете и разпределиха последното зърно на яздитните и товарните животни, докато конете, които бяха в повече, трябваше да се задоволят с мършавата трева. Колкото и да се боеше от преследвачи, Джил реши, че няма как да не дадат почивка на добитъка, защото единственият път надолу по канарата представляваше зигзагообразна пътека, изсечена грубо в самата скала, широка не повече от четири стъпки. Не й се мислеше за държавните роби, принудени да свършат тази работа; без съмнение през това време доста от тях са загинали.
	Дъвчейки парче суха питка, тя отиде до водопада и се загледа в пелената от мъгла, която по-скоро се носеше из въздуха, отколкото да пада надолу. Реката, която следваха, течеше от север на юг и се вливаше в друга, виеща се в западна посока. Долината се простираше с мили покрай втората река, чиито краища не се виждаха. По бреговете имаше струпани дървета, останалото бе обикновена бардекска степ. По това време тревата позеленяваше от корените нагоре, подобно на златист воал, положен върху зелена коприна, а дърветата, измити от дъжда, лъщяха на слънчевата светлина като малахитени мъниста. След малко Саламандър дойде при нея. Той посочи надолу към пътеката и широко се усмихна:
	— Надявам се, че не се плашиш от височините!
	Тя поклати отрицателно глава.
	— Ела с мен — продължи той — да ти покажа още нещо.
	Назад, където пътят излизаше от планината, наклонът беше по-лек и им даваше възможност да се покатерят донякъде. Скоро получиха изглед към долината, като едновременно с това се скриха от водопадите достатъчно, за да се чуват.
	— Всъщност исках да поговорим насаме — каза Саламандър.
	— Така реших и аз. Гуин сигурно се опъва и не желае да работи с нас, така ли?
	— Боя се, че е така. Очевидно възприема това да отстъпи волята си, дори за най-краткия възможен миг, като тежко поражение и оскърбление. Трябва да имаш предвид, че не ни обвинява, защото с разума си разбира, че би трябвало да помогне, но намира идеята прекалено отблъскваща и се съмнявам, че ще е в състояние да го направи.
	— Е, значи това е краят! Ще трябва да разчитаме на Дивите. Досега те свършиха добра работа, като ни предупреждаваха.
	— Да разчитаме на Дивите, яребичке моя малка, е един от най-сигурните начини да преживеем горчиво разочарование.
	— О, прав си, но пък нямаме какво друго да правим.
	— Е, за съжаление има и още един начин, казвам за съжаление, защото е невероятно опасен — Саламандър леко се бе задъхал от катеренето. — Искам да кажа за мен, човекът, който ще го направи, ако въобще решим да го правим.
	— Да сканираш в транс ли?
	— Дори по-лошо. Да полетя. Като Адерин.
	— Не съм знаела, че можеш да го правиш.
	— Та аз едва съм го научил. И затова е много опасно.
	— Без теб останалите сме осъдени. Това не е времето за излишни геройства.
	— Точно това се надявах да кажеш.
	Двамата се усмихнаха и умълчаха, за да запазят силите си за катеренето. Накрая стигнаха до билото, на около петстотин стъпки над ръба на канарата, и получиха възможност да погледнат към дългата долина в западна посока. Джил изруга високо, виждайки още едно чудо — скътано езеро, около миля дълго и широко; до болка синьо, сякаш приклещено между дърветата късче небе. Освен това беше кръгло, толкова правилно кръгло, че тя отново си помисли за държавните роби. Саламандър махна с ръка към него и заговори с тържествен магьоснически глас:
	— Вижте Пъпа на света!
	— О, богове. Така ли го наричат бардекците? Защо са си дали толкова зор да изкопаят такова езеро?
	— Не са си давали никакъв зор. То си е било тук открай време, или поне така ми казаха жреците. Дивите твърдят, че е образувано от грамаден камък, който паднал от небето, след като ледът издълбал долината. Това имам предвид, гургулице моя, когато обсъждахме дали човек може да вярва на Дивите и въобще на духовете. Те са добронамерени, но нямат разсъдък. Ако не знаят истината за нещо, измислят някаква фантастична история само защото страшно много искат да помогнат на приятелите си.
	— Разбирам. Е, и кучетата нямат разум, но лаят достатъчно силно, когато някой се покаже пред портите.
	— Така е и това носи някаква надежда. А, както рече ти, нямаме какво друго да правим. Когато тази вечер устроим лагер, двамата с теб ще помолим мъничките си приятелчета да бдят вместо нас.
	— Ако доживеем да стигнем до дъното на долината. Тази пътека ме плаши.
	— Всъщност и преди съм се спускал по нея. Трябва да се доверим на конете. На тях им се живее не по-малко, отколкото на нас, и те са онези, които ще стъпват сигурно.
	— Щом така казваш. А къде се намира Пастедион?
	— От другата страна на езерото, не се вижда от мъглата. Тоест не се намираме много далеч от нашето убежище. Ако не искаме нашите коне да окуцеят и изпочупят краката си, ще трябва, щом стигнем дъното на долината, да им дадем почивка до края на деня като същински лордове.
	Не след дълго потеглиха, като Джил яздеше начело, следвана от Родри, после — от Гуин; най-отзад щеше да диша праха Саламандър, но пък той познаваше пътеката. Джил трябваше да подканя коня си надолу, но веднъж потеглил, той повече не се опъваше, сякаш по свой собствен несъзнателен път бе стигнал до заключението, че е най-добре да се свърши с тази мъка. Другите коне го следваха неотклонно. Пътеката се оказа едва три стъпки широка, освен на местата, където сменяше посоката. Там тя се разширяваше подобно разлива при завоите на река и достигаше ширина от осем стъпки, колкото беше необходимо на един умен кон да се обърне. От време на време скалата се издуваше и Джил трябваше да поляга върху врата на животното, защото наклон встрани и навън щеше да е много опасна маневра. И все пак се оказа, че слизането е много по-лесно, отколкото беше очаквала, стига човек да не поглежда надолу през ръба.
	На дъното, където пътеката се разширяваше до истински път, насочен успоредно на реката, имаше висока каменна плоча, покрита с бардекски думи. Джил отмина няколко ярда, сетне спря и се обърна на седлото да наблюдава останалите, един разбираем порив, който се оказа донякъде погрешен. Направо й прилоша, когато видя как Родри слиза и конят му пълзи като муха по стената. Стисна до болка рога на седлото, питайки се какво я е прихванало, за да тръгне по такъв път. Повече не погледна натам, докато и тримата не бяха вече в безопасност. Родри дойде при нея.
	— Не можех да те гледам как слизаш надолу, любов моя — рече той. — Но при мен не беше толкова зле.
	— Трябва да ти кажа, че и аз се чувствах по същия начин. Саламандър иска да останем тук на лагер до довечера.
	— Добре. О, богове, това слънце направо е чудесно.
	Усмихнат широко и мързеливо, той се протегна на седлото и обърна лице към небето, радвайки се с истинска наслада на простото усещане за топлина. Жестът беше чисто елфически и тя още повече осъзна настъпилата промяна — загубвайки паметта си, той бе лишен от самата му представа за себе си като идеален воин и лорд — по същия начин, по който захвърляше доспехите след битка. „Но какво ще прави, когато отново трябва да тръгне на война като кадвридок?“ — запита се тя и при самата мисъл за това я стегна смразяващ страх, защото вече не беше сигурна дали той е все още мъжът, необходим на Аберуин. Когато Гуин дойде при тях, Джил едва ли не изпита облекчение от появата му.
	— Край реката ли ще лагеруваме? — Гуин гледаше само към Родри. — Тук няма разливи.
	— В такъв случай може би ще е по-добре така — Родри погледна към нея. — Какво ще кажеш, любов моя?
	— Звучи чудесно.
	Тя погледна Гуин, очите им се срещнаха и той побърза да се усмихне, но не достатъчно навреме, за да прикрие израза на лицето си, който би могла да определи единствено като на човек, готов да убие.
	„Всъщност не аз съм изпълнената с ревност, нали? — помисли си тя. — Ще бъде добре да го кажа на Саламандър.“


	Същата вечер, тъкмо след залез, в хан на около петдесет мили от Пастедион, надолу по реката, в апартамент с изписани стени Майстора на Ястребите похапваше свинско печено с подправени зеленчуци и пийваше великолепно бяло вино. Свит в краката му, Барума лапаше парчетата, които господарят подхвърляше от време на време. Когато до него падна резен свинско, той го грабна, но се озова лице срещу лице с ръмжащия вълк. Очите на звяра представляваха две сияещи сфери червеникава светлина.
	— Махай се! — озъби се човекът. Беше толкова гладен, че не би се спрял да се пребори за това парче свинско дори с някой демон от Третия ад. — Това е за мен.
	Вълкът оголи бели зъби, изтегли уши назад.
	— Какво? — Майстора се обърна на стола си. — Какво е това нещо?
	— Вълк, господарю. Той ме мрази. Следва ме, където и да отида.
	— Това не е действително животно, глупако. Кой го е изпратил подире ти?
	— Не зная — Барума се замисли, насилвайки замъгленото си съзнание до краен предел. — Някакъв враг.
	— Да не би според теб да съм си помислил, че е приятелски дар? — Майстора го ритна леко в корема. — Преди колко време се появи?
	— Преди седмици. След като те посетих във Валант. Спомням си, че се питах дали не си го изпратил ти.
	— Не, не съм. Това е наистина интересно. Стария да е направил шпионин?
	— Казва, че не е. Може и да ме е лъгал.
	— Точно така. Смятам, че ще открием откъде идва. Яж храната, но бавно. Задръж вниманието му. Изглежда, че онзи, който му е вдъхнал душа, го е направил да изглежда като истинско животно. Да видим доколко е така.
	Когато Майстора на Ястребите се изправи, вълкът обърна глава и го загледа, но без някакъв особен интерес. Барума използва случая и задъвка месото. Вълкът го гледаше втренчено, оголил зъби, от устата му течеше малко лига, но изчезваше, преди да е докоснала пода. Чуваше Майстора да нарежда и скоро пред отнесения му поглед се появи кръг от бледосиня светлина, която се завъртя обратно на часовниковата стрелка около него и вълка. Тъкмо когато пръстенът се затвори, вълкът се озъби и скочи. Прекалено късно — блъсна се в невидима стена, която излизаше от пламъците подобно прозрачен като стъкло пушек; нададе вой, скочи отново и отново срещу стената, докато накрая падна, задъхан в центъра на кръга. С отдръпнати назад уши, настръхнал, сниши главата си и оголи бели, влажни и лъщящи зъби, пристъпвайки с изпънати крака. Барума изпищя.
	— Глупак такъв! — изсъска Майстора. — Към мен е тръгнал — аз се намирам точно зад тебе.
	Туниката му прошумя, когато коленичи зад Барума и положи масивна длан върху врата му. Ръката го стисна и сякаш проникна в мозъка му, насилвайки съзнанието да танцува и се олюлява, докато светът се сви и останаха само червените очи на вълка.
	— Протегни ръка — нареди господарят му. — Докосни го.
	— Не, о, моля те, не.
	През врата — сякаш нагорещен шиш — нахлу болка и го накара да изпъшка. Когато протегна трепереща ръка към вълка, съществото го захапа и заби зъби в пръстите му. Той хленчеше, но без болка — само някаква студенина, която тръгна нагоре и започна да го сковава. Достигна врата, пропълзя по лицето и накрая премина през очите. Стаята се промени — стана цялата размазана и синя, а той заплава над безсъзнателното си тяло сред кълбо от сребърна светлина. Огромен, вълкът се издигаше над него. От пъпа му се простираше сребърна нишка, която пробиваше кълбото и отиваше някъде много далеч. Когато господарят заговори, гласът сякаш идваше през вода.
	— Възседни вълка!
	Барума се настани върху гърба на съществото. Сграбчи шепа козина от извития врат и осъзна, че ръката му е синя и прозрачна. Въпреки това пръстите сякаш докоснаха нещо твърдо и се впиха в него, когато сребърната сфера избледня. С ръмжене вълкът скочи, проби стените на стаята и се озова навън. Нощта изглеждаше гротескна заради звездите — огромни, застрашителни, сребърни, те бяха надвиснали ниско над земята. Стори му се, че може да ги докосне с ръка, но техните лъчи се забиваха като късчета счупено стъкло в очите му. Проплака, а сетне, когато погледна надолу и видя призрачно синята панорама под себе си, продължи да хленчи, без да спре. Вълкът не му обърна внимание; носеше се със скокове по небето, следвайки сребристата нишка, която го водеше все по-напред и по-напред.
	Накрая спря, вдигна глава, сякаш душеше вятъра, сетне се спусна надолу в дълга долина, изсечена в огромни сребърни стени от трептяща мъгла. Сега вече Барума беше прекалено изтощен, за да хленчи; той чуваше собствения си глас как бърбори — описва всичко, което вижда, — когато стигнаха до земята, близо до една стена от сребриста мъгла, подобна на пушек. Тук всичко беше ярко ръждивочервено, дърветата приличаха на колони от пламък, тревата сияеше и пулсираше с растителна сила. Вълкът тичаше, а съзнанието на човека виждаше рояци размазани червени и жълти като пчели точки, а недалеч от тях — две яйцевидни форми от сияйна светлина, едната златиста, другата червена с черни петна — и два огромни сребърни пламъка. Те все повече и повече приближаваха, докато Барума най-накрая осъзна, че вижда аурите на стадо коне, две човешки същества и две… какво? Очертанията в сребърните пламъци бяха човекоподобни, но нито един мъж или жена нямаше аура, подобна на онези, които виждаше.
	Внезапно срещу него като стрели налетяха Диви — армия от гномчета и спрайтчета, — струпаха се наоколо, щипеха го, блъскаха, хапеха, докато той отново не изпищя; пищеше и ридаеше, молейки за милост, но вълкът продължи да се носи със скокове напред, без да обръща внимание на нападението. Видя как единият от сребърните пламъци скочи и запрати огромно копие от светлина право към него. Сетне небето сякаш се взриви. Тях вече ги нямаше — Диви, вълк, аури, пламъци, — всичко си бе отишло и той падаше, падаше дълго надолу, докато не се събуди с действителен писък и внезапна болка, която прониза цялото му тяло. Загърчи се и застена, отвори очи и видя, че лежи, проснат на пода в ханската стая, а над него е наведен Майстора на Ястребите.
	— Жив си значи, така ли? Хубаво. Ти се оказа наистина много полезен, мъничък Барума — господарят приседна на петите си, сетне посегна нагоре и взе чаша с вино от масата. — Пий това.
	Барума седна и изгълта сладкото вино; колкото и да беше странно, вместо да замъгли, то проясни главата му.
	— Сребърните пламъци бяха елфически аури — рече Майстора.
	— Но единият от тях беше Родри!
	— Охо, нима? — Майстора стана и взе чашата. — Заради тази информация ще ти дам още да пиеш. Позна ли някой друг?
	— Гуин. Гуин беше там.
	— Мислех си дали не са го взели в плен. Щях да зная, ако са го убили. Кои бяха другите? Те обладават магия, страшно силна магия и би трябвало да ги познаеш. Сигурно са членове на Вътрешния кръг.
	— Жената на Родри. Нея познах. Тя също беше там. А другият елф използва срещу мен деомер. Той изпрати копието от светлина.
	Майстора на Ястребите продължи да пълни чашата, лицето му не трепна, но през връзката, която го приковаваше към господаря, Барума усети неговия страх.
	— Това е деомерът на светлината, нали, господарю? — прошепна той. — Те съвсем не са от гилдията. Те служат на деомера на светлината, нали?
	— Млъквай! — Майстора запрати чашата с вино право в лицето му.
	Барума започна да се смее. С последната частица здрава мисъл, скътана в някакво ъгълче на съзнанието му, той се питаше дали се смее, защото някой щеше да отмъсти заради него или от чиста истерия. Давеше се, виеше и се гърчеше на пода, докато ритниците на господаря му не го накараха смирено да млъкне.
	— Е, добре тогава — рече Майстора на Ястребите и гласът му беше съвършено спокоен. — Сега поне зная кои са враговете ни. Тях положително не ги е изпратил Стария, нали? По-късно ще видя дали мога да уредя преговори с него, но сега да дадем на онези, дето са пленили Гуин, материал за размисъл. Тази вечер вълкът ще се върне окончателно у дома.


	Родри току-що се бе прибрал в студения лагер, след като нагледа конете, когато видя как роякът Диви се вдигат и понасят на запад подобно подгонени от вятъра мъртви листа. Изведнъж Джил писна от изненада и скочи на крака; Саламандър кресна още по-силно и също скочи, размаха ръце във въздуха и занарежда на някакъв странен език. Над лагера разцъфтя сребърна топка от светлина и онова, което Родри успя да види, беше как цяла орда Диви се нахвърлиха върху нещо, напомнящо мъглява и недобре очертана фигура на вълк, и едно, дори още по-неясно очертание, което яздеше върху гърба му. Сетне видението изчезна, а Саламандър стоеше прав и псуваше като пират. Всичко стана толкова бързо и беше толкова тайнствено, че Родри се усети да стои с глупаво отворена уста, досущ селянин, зяпнал изложен на панаир подправен череп на еднорог. Искрено се изненада, като видя, че Гуин е побелял и целият трепери.
	— Хайде — рече автоматично той. — Вече няма опасност.
	— Да, бе — сопна се Гуин. — Не ми е ясно какво точно се случи, но зад него стои Майстора на Ястребите. Трябваше да зная, че няма да се отърва от него, поне не задълго.
	— Е де, е де, не се безпокой вече — намеси се Саламандър. — В последна сметка ще се отървеш, дори и ако за това ни се наложи да го убием, което, като си помисля, май се налага. Каквото и да е, питам се дали е търсил конкретно теб, или просто разузнава. Разбира се, ако наистина е бил той, в което се съмнявам, защото нашият ездач на вълци изглеждаше безкрайно нещастен — всъщност направо си беше напълнил бригите, а се съмнявам, че човек може да стане Майстор, като се поддава на страха.
	— Ох — лицето на Гуин възстанови цвета си. — Но може би е изпратил… Козоногите да го вземат, положително е изпратил друг да шпионира вместо него. Той стои над такива дреболии.
	— Та откога сканирането на ефирно равнище е дреболия? — попита Саламандър. — Е, предполагам, че един Ястреб ще гледа на него по този начин.
	— В името на всички богове — озъби се Родри. — Вие двамата ще ми кажете ли какво става?
	— Извини ме, по-млади ми братко. Двамата с Джил погледнахме нагоре и видяхме някаква фигура, наподобяваща човек, яхнал вълк, която множество Диви се опитваха да избутат. Не е необходимо да ви казвам, че според нас видяното беше тревожно, нали, гургулице моя… О, богове! Джил!
	Родри се обърна рязко и я видя да стои на около пет стъпки от него. Съвършено неподвижна, скована, вдигнала ръка пред себе си, сякаш за да се предпази от удар — тя беше вперила поглед в един вълк, свит пред нея; устните му бяха разтеглени в беззвучно ръмжене, погледът — втренчен в нейните очи. За миг помисли, че е действителен, после осъзна, че вижда през него. Благодарение на светлината, хвърляна от Саламандровия деомерски фенер, Родри успя да различи също сребърната нишка, която водеше от пъпа на вълка към нейния, и странните вълни от сила, протичащи като вода назад и напред между тях. Втурна се напред, но Саламандър го сграбчи и дръпна:
	— Тя трябва да свърши сама тази работа. Джил! Чуй ме — помъчи се да го прибереш. Съсредоточи волята си върху нишката! Изсмучи живота на това нещо през нишката!
	Тя кимна едва доловимо с глава и продължи да стои, втренчена в очите на вълка. Не помръдваше, но той внезапно скочи на четири крака и опъна назад уши, а устата му се отвори в безмълвен вой. Когато тръгна рязко към нея, Джил бързо вдигна ръка с дланта навън и го закова на място. За миг се гледаха яростно, вълкът, показал всичките си зъби и свел глава, готов за нападение, тя — мрачно съсредоточена и безмилостна. Внезапно опашката му започна съвсем плахо да маха, той заскимтя, вдигна лапа, загледан нагоре към нея, умоляващ, сетне се просна и се претърколи по гръб, скимтейки като кутре. Родри видя как енергията протича по сребърната нишка в нейна посока, изсмуквайки живота на съществото, докато то молеше и отчаяно се подмилкваше в краката й, все повече отслабвайки — стана по-малко, сетне избледня и остави след себе си спомен за скимтене.
	Джил зарови лице в ръцете си и се разрида. Този път, когато понечи да тръгне към нея, Саламандър му позволи. Родри я прегърна, притисна към себе си, остави я да надава болезнени викове — между риданията, породени от искрена мъка. Не се беше чувствал толкова объркан от деня, когато се събуди в трюма на кораба и видя Барума да злорадства над него. Внезапно Джил се отдръпна и го изгледа, лицето й беше мокро и подпухнало от сълзите.
	— Аз го обичах — прошепна тя. — Той беше част от мен.
	Сетне припадна, толкова внезапно, че ако не я държеше, щеше да се свлече на място. Докато коленичеше и полагаше Джил на земята, чу брат си да псува. Саламандър приклекна до него и положи дългите си пръсти върху лицето й.
	— Ах, всички вонящи демони във всички вонящи пъкли да го вземат, тя е изстинала като лед! Гуин, донеси одеяло. Извини ме, Родо, но тя трябваше сама да го убие. Не можех нищо да направя.
	— Дано казваш истината, защото иначе ще ти одера кожата и ще си направя от нея дисаги.
	— Боях се, че ще го приемеш по този начин. Благодаря ти, Гуин. Махни се, ако обичаш, по-млади братко, остави я на мен и свежия вечерен въздух.
	Кипящ от нежелание, Родри стана и отстъпи назад, докато Саламандър я завиваше с одеялото. Тълпа разтревожени Диви, които се носеха из въздуха, наобиколиха Джил; катереха Саламандър, стрелкаха се покрай главата на Родри, а две спрайтчета дори кацнаха замалко на раменете му. Когато обаче Гуин приближи зад него, изчезнаха със съскане.
	— Той ще я оправи — каза той. — В живота си не съм виждал човек с деомера на брат ти или като на жена ти.
	Едва тогава Родри осъзна, че е станал свидетел на магия и тя е била извършена именно от Джил. Почувства се така, сякаш вече разнебитеният му свят отново се е преобърнал, като го е оставил да си стъпи на краката. Както изглежда, Гуин разбра погрешно мълчанието му.
	— Слушай, Саламандър знае какво прави. Той излива в нея достатъчно магнетизъм, за да оздрави слон, при това от собствената си аура.
	— Това според теб добре ли е?
	— Разбира се, че е добре! Хайде, не е необходимо да ревнуваш от собствения си брат!
	Последните думи прозвучаха на Родри толкова безсмислено, че той поклати глава, сякаш да ги пропъди като бръмчаща муха. По-късно, когато Джил седна, мъртвешки бледа, но все пак способна да се усмихне, и тревогата му се уталожи до положение, че можеше да разсъждава ясно, той си спомни странната забележка, но този път тя го прободе право в сърцето. Джил и Саламандър бяха пътували в продължение на седмици из цял Бардек, за да го търсят. Установи, че ги наблюдава отблизо, докато седяха под магическата сребърна светлина, събрали глави, шептейки неща, които той не разбира — и се запита защо преди така и не е забелязал колко интимни изглеждат.


	Може би ако Джил беше в нормалното си състояние, щеше да забележи веднага, че с Родри става нещо, но прибирането на вълка я изтощи, а чувството за опасност й пречеше да се отпусне и почине. Цяла нощ спа на пресекулки, будеше се често, за да премисля необикновените сънища, които сънуваше: хилещи се магьосници с горящи тъмни очи; огромни вълци, който идваха от въздуха и посягаха да прехапят гърлото й. Накрая, около час преди разсъмване, когато небето избледня и стана светлосиво, тя се предаде, измъкна се от одеялата си, оставяйки Родри, здраво заспал и хъркащ, с ръка, преметната през лицето. На около двеста ярда от лагера, кацнал върху жълтеникавокафява скала, Саламандър стоеше на пост. Препъвайки се и прозявайки се, тя отиде при него.
	— Би трябвало да спиш — отбеляза той.
	— Не мога. Чувствам се така, сякаш Адовият властелин ме е влачил в продължение на двайсет мили зад колесницата си, но не мога да спя.
	— По-точно как се чувстваш? Обезсилена, може би зле, слаба, немощна или направо болна?
	— Само уморена, благодаря. Или е… — тя се поколеба, мислейки. — Нещо не е наред, но не мога да установя какво. Не е главоболие или нещо подобно, а… нещо липсва.
	— Липсва ли?
	— Липсва. Сякаш заедно с вълка е умряла и част от мен. Продължавам да мразя тъмния деомер и всичко, което той представлява, но не го мразя вече по същия начин. Сега всичко е изстинало. Разбираш ли нещо от това, което говоря?
	— Разбирам, а освен това е за добро. Помисли непредубедено, бухалчето ми. Да предположим, че някой отиде при хирург с тумор, който се е издул под мишницата му, и в омразата си към заболяването хирургът започне да крещи, да псува и боде с ножа злощастното образувание. Това ще бъде ли добре за пациента?
	— Естествено, че няма да е добре. Виждам какво имаш предвид — да преследваме злото хладнокръвно, да режем, внимателно, но дълбоко.
	— Точно така. Точно така.
	Саламандър щеше да каже още нещо, но Джил се прозя така силно, че потрепери. Той сложи разтревожен ръка на рамото й и впери поглед в очите й.
	— Уморена си наистина, гургулице моя. Погледни натам и виж как зората прогонва с розови пръстчета гарваните на нощта, като ги обстрелва с бойните си стрели от слънчеви лъчи, така че според мен е време да се върнем в лагера и събудим останалите. Колкото по-бързо тръгнем на път, толкова по-скоро ще хапнем истинска храна.
	Докато се връщаха заедно, Родри излезе да ги посрещне. Начинът, по който я огледа — със студени очи и свити устни, — я накара да се почувства неудобно, затова го попита:
	— Какво има, любов моя?
	— А има ли нещо да не е наред? — той се обърна към Саламандър. — Всъщност, какво правихте там?
	— Аз пазех, както се бяхме уговорили.
	Родри понечи да каже нещо, но само сви рамене и тръгна заедно с тях. Ще поговоря с него по-късно, помисли тя, сега съм прекалено уморена. В лагера намериха Гуин да събира багажа за тръгване. Родри отиде да му помага без дума повече.
	— Ще започна да оседлавам конете — рече Саламандър.
	— Ще ти помогна.
	— Недей. Бъди така добра малко да си починеш.
	Джил покорно последва Родри в лагера и седна на земята до дисагите си. Той спря да работи и я изгледа за момент с хладен и оценяващ поглед.
	— Вече съм добре, наистина съм добре. Само малко съм уморена.
	— Колко дълго прекара там с брат ми?
	— Какво? Не много дълго.
	— Добре — той внезапно отклони погледа си. — Ти имаш нужда от почивка, нали знаеш.
	— Зная — едва потисна прозявката си тя. — Днес стигаме в Пастедион. Само Богинята знае колко ми се ще гореща баня и меко легло.
	— Във всеки случай се надявам да стигнем дотам — рече Гуин, който бавно приближи до тях. — Щом Ястребите знаят къде се намираме, а след изминалата нощ изглежда, че знаят, едва ли ще ни пожелаят добър път.
	— В Пастедион има ли гилдия? — попита Родри.
	— Не зная, но пък, от друга страна, и да има, никой не би ми казал, нали? — той се усмихна, устните му помръднаха горчиво. — Те никога не казват на товарните коне повече, отколкото трябва да знаят.
	Джил притвори очи и помисли върху проблема. Усети как наоколо й се струпаха Диви, почувства тяхната буйна енергия и някакъв хладен вятър над нея, около нея…
	Вдигна я внезапно и тя полетя високо, сред облак от преизпълнени с радост Диви — красиви, кристални форми, блестящи със светлина и цвят. Сивото гномче дойде при нея като трептящ възел от маслинени и лимонови кристални ивици, обсипани с кафяво-червени искри, които се издуваха и спадаха, докато летяха заедно високо над ръждивочервената земя. В сребристия фонтан от сила, която се изливаше нагоре от кръглото езеро, приветствено танцуваха и се носеха като почетен караул бляскави сини същества.
	Далеч под тях Джил видя нещо, което приличаше на купчина едри дървени въглища или чугунени отливки, струпани по ръба на водата. Край тях пълзяха мънички точки светлина, общо взето, с яйцевидна форма, в множество различни цветове. По-надолу видя очертанията на прави улици и осъзна, че това е Пастедион с къщите му от дърво и камък.
	Обхваната от внезапно отвращение, се понесе отново нагоре, обратно към долината, а гномчето я следваше отблизо. Долу под тях пътят на архонтите вървеше прав — грозен черен белег сред червеникавата аура на тревата, която пулсираше с нов живот след летните дъждове. Никога в живота си не се бе чувствала толкова свободна, толкова щастлива, както сега, докато се спускаше надолу и пърхаше през обхванатото от светлината на зората небе.
	Изведнъж Дивите трепнаха предупредително и изчезнаха. Право към нея се носеше, издуваше и извисяваше сребърен пламък. Обхваната по инстинкт, тя падна право надолу и тогава до съзнанието й достигна Саламандър:
	— Скапано дебелоглаво женско муле! Какво правиш тук? Не съзнаваш ли колко си уязвима? Върни се! Веднага се връщай!
	Тя усети подръпване в корема и като погледна, видя сребърната нишка, която се опъна, сви, притегляйки я към тялото й. В мига, когато си спомни, че имаше тяло, усети притеглянето му като неустоима похот, то я грабна, дръпна я от небето надолу, надолу и със звук, който напомняше пляскането с ръка по дърво, Джил се събуди. Лежеше на земята и цялото тяло я болеше, сякаш по него имаше хиляда натъртвания. Опита да седне и простена. До нея беше коленичил Саламандър, а през рамото му видя изпънатото от страх лице на Родри.
	— Много се извинявам — промърмори тя. — Никога преди не съм имала навика да припадам като дворцова дама. Сигурно се дължи на лошите приятели, с които съм се събрала.
	— Без съмнение е така — рече Саламандър с продължителна въздишка на облекчение. — И аз ти дължа извинения, защото за известно време ще те боли, като че си била дъвкана и изплюта. Трябваше да те върна в тялото ти, при това бързо.
	Джил изстина; приседна бавно, гледайки изпитателно магьосника с надеждата, че се шегува, но като никога той беше сериозен.
	— Какво искаш да кажеш? — прошепна тя.
	— Знаеш какво искам да кажа. Ще говорим за това по-късно. Съжалявам, яребичке моя, но трябва да тръгваме. Можеш да ме кълнеш, докато яздиш.
	И наистина го кълнеше, защото се оказа, че натъртванията й не са въображаеми, а действителен резултат от прибързаното трясване във физическото тяло. Беше изключително болезнено да се държи върху гърба на коня. След няколко мили нямаше повече сили за нищо, освен да размества тежестта си на седлото, напразно опитвайки да облекчи болезнените мускули и стави, особено при сътресенията, когато конят стъпеше особено рязко или леко се препънеше. Саламандър и Родри се опитваха да разговарят с нея, но тя им се зъбеше по един и същи начин, докато накрая престанаха да я закачат. Гледката наоколо изобщо не стигаше до нея — само с част от съзнанието си забеляза, че минават през обработени земеделски земи — сигурен признак, че наблизо има град.
	Минаха, както й се стори, седмици на агония, когато в един след пладне стигнаха Пастедион. За обикновеното й зрение градът беше приятен, изграден преди всичко от светъл жълто-кафяв камък и осеян с пищни градини. Докато водеха конете по павираните улици, чуха звънка симфония, която отекваше нежно в топлия, изпълнен с мирис на цветя въздух; глухо ехтящи храмови камбани; сопранов звън от накачените с пискюли такъми на малките сиви магаренца, които мнозина от минувачите водеха след себе си.
	— Трябва да си купим едно от тези — оповести Саламандър.
	— Защо, в името на всички богове, ни е притрябвало скапано магаре? — озъби се Джил. — Само това ми липсва — още една проклета четирикрака тревога, която да върви след мен.
	— Мила ми гургулице! Колко зла си станала! Ако не беше тръгнала, противно на желанията на учителя си, да се рееш из пространството, нямаше да си така натъртена.
	— Учителят ми може и да доживее лятото, ако престане да дърдори толкова много.
	Докато вървяха, около тях започнаха да се трупат хора без работа, деца, жени с пазарски кошници. От време на време някой подвикваше по най-приятелския възможен начин, за да им каже, че със седмици са закъснели за големия пазар на коне. В центъра на града откриха голям площад с калдъръм и два фонтана. От едната страна беше резиденцията на архонта, или поне така каза Саламандър, а от другата — храмът на Далей-о-Контремо. Зад измазаните стени, изписани с богове, плаващи на кораби по нощното небе, се издигаха извитите покриви на група продълговати сгради и върхове на статуи, изобразяващи видни предтечи. Насред стената имаше дървена врата с чифт кръстосани весла над трегера. Саламандър заблъска с все сила по нея.
	— Да се надяваме, че ще ни пуснат — промърмори Родри. — Наистина приличаме на най-долни отрепки.
	Ако не ги пуснеха в храма, нямаше друго сигурно място за тях. Джил внезапно осъзна колко са мръсни и изпоцапани от пътуването, Родри и Гуин не бяха бръснати и стояха начумерени като крайпътни разбойници, но на Саламандър сякаш никога не му никнеше брада, нито пък се случваше да изпадне в лошо настроение. Конете, натоварени с окалян багаж, бяха мършави и опръскани с кал, краката им се подвиваха, а главите висяха от изтощение.
	Вратата се отвори и показа млад, висок и строен жрец, в безукорно чиста тъмносиня одежда и пристегната с катарама от чисто злато гъста къдрава коса.
	— Брей, брей, колко странни неща изхвърля приливът на брега! — рече той по бардекски на Саламандър, усмихвайки се като на отдавна чакан роднина. — Каква приятна изненада! Влизайте, влизайте! Негова святост ще се радва да ви види. — После се поколеба, надничайки зад него. — Но не съм сигурен, че имаме място за всичките тези коне.
	— По-късно ще ги заведем в обществени конюшни или ще измислим нещо — рече Саламандър, също на бардекски. — Но ни пусни веднага, брат Мерано, защото инак ще ни убият на улицата.
	Като чу това, жрецът нададе вик и други млади мъже в сини одежди изтичаха да въведат конете в комплекса, като едновременно ги държаха настрана от оградените с цветни лехи апетитни поляни. Саламандър и Родри се хвърлиха сред бъркотията, сграбчиха поводи и завикаха на дърпащите се животни, а Джил застана в рамките на вратите, за да не пречи. Беше толкова уморена, че усещаше мускулите си като водна каша, която се плиска из кожата й. Прозя се, облегната на стената, за да не падне. Всъщност докато не видя Гуин. Той въвеждаше последните няколко коня или по-скоро се опитваше, защото всеки път, когато приближеше към прага, внезапно спираше разколебан, сетне отстъпваше и отново се опитваше. Съдейки по израза на лицето му, всеки момент щеше да се разплаче, досущ мъничко детенце, което, мобилизирайки цялата си воля, напира да се преметне презглава, както по-големият брат, но всеки път пада.
	— Какво става? — подвикна Джил.
	— Не зная. О, фъшкии, всъщност зная. Те са издигнали преграда за такива като моя милост. Щеше да е по-добре да ми беше прерязала гърлото в проклетата ферма, където ме намерихте.
	— Какво искаш да кажеш? — тя се отлепи от стената, получила нов прилив на енергия. — Някой чака ли те вътре?
	— О, не това. Хората, от които се страхувам, нямат достъп до такова място. Работата е там, че то не е достъпно и за мен самия.
	Тя побърза да излезе от портите и тогава се появи сивото й гномче, което сочеше с мършаво пръстче към въздуха над външната стена. Джил вдигна очи и отначало не видя нищо, но когато ги присви, успя да забележи едно блещукащо изкривяване, сякаш гледаше през стъкло. С увиснала челюст Гуин бе втренчил поглед в същото празно място. Джил внезапно осъзна, че би могла да използва това като извинение и да го изпрати с конете в някакъв хан или конюшня, където… Където какво? Където той най-вероятно щеше да стане лесна плячка на старата си гилдия.
	— Саламандър! — кресна тя. — Нещо не е наред!
	Придружен от купчина жреци, Саламандър дойде бегом навън, видя Гуин, погледна нагоре и изпсува под нос по възможно най-нерелигиозен начин. Брат Мерано очевидно оцени по същия начин проблема, макар и да не споделяше подобни езикови вкусове.
	— Да се славят веслата на Бащата на вълните! Питам се, какво предизвиква тази неприятност? Той роб ли ти е?
	— Не, освободен човек. Белязан е от… е, да речем, лоши другари в младостта си, или поне така предполагам — Саламандър изгледа Мерано с многозначителен поглед. — Той се е поправил. Ще ти се закълна на олтара, ако трябва.
	— Това няма да е необходимо. Въпросът е как ще го вкараме вътре.
	Гуин рязко се обърна и макар изражението му да не издаваше нищо, Джил предположи, че се бори със сълзите си.
	— Едва ли бихме могли да извършим церемония тук, насред улицата — продължи Мерано.
	— А защо да не можем? — Саламандър изведнъж се усмихна широко. — Ще се откажем от кълбетата благовонен пушек, литаниите, прекрасните ленени одежди, ехтящите гонгове и все пак ще извършим церемония — ела тук, гургулице моя, и хвани лявата ми ръка. Добре. Сега сложи твоята лява ръка на рамото на Гуин, ей така, небрежно, сякаш искаш да му кажеш нещо насаме. Сега ще сложа другата си ръка на другото му рамо по същия начин и ето че сме готови!
	Още щом Саламандър затвори кръга, докосвайки Гуин, Джил усети как през тримата започна да се носи сила. Космите на ръцете и врата й настръхнаха; рояк Диви се гмурнаха в протичащата сила като плувци в река; Гуин отметна глава и дъхът му шумно секна. Този път, когато вдигна поглед, Джил видя преградата — сияйна сфера от сила, която похлупваше комплекса, цялата изпъстрена със странни сигли и пламтящи петолъчни звезди.
	— Аха, ето къде е бедата — промърмори Саламандър. — Копелетата скапани са му белязали аурата.
	Джил погледна Гуин отново и видя във въздуха над главата му да се носи обърната петолъчка. В този черноват, мъжделив белег имаше нещо толкова гадно и изкривено, че — би могла да се закълне — замириса на развалено. Изведнъж той пламна и изгоря, сбръчка се и се превърна в сгърчена пепел и малко вонящ дим.
	— Това е — обяви Саламандър. — Хубаво, Гуин. Гледай сега какво става.
	В мига, когато Джил пусна ръката му и отстъпи назад, преградата изчезна от зрението й, а Дивите се пръснаха, изпълнени с разочарование. Гуин взе поводите на конете, тръгна към вратата, пое дълбоко дъх и премина през нея. Брат Мерано си позволи да възликува. За миг Гуин едва не се разплака, изтри енергично очи с опакото на ръката.
	— Благодаря ти — обърна се той към Саламандър. — Твой съм до края на живота си.
	— Всъщност бих предпочел да си не мой, а свой, но винаги мога да поискам услуга от теб. А сега, след като всички сме тук, може би ще направим добре да затворим портите, брате Мерано. Имам да разкажа на твоя ръководител една съвършено странна, екзотична, призрачна и въобще — необикновена история.
	— Разказите ти са все такива, зная — рече Мерано, усмихнат широко. — Затова всички толкова се радваме да те видим.


	Още щом влезе в храмовия комплекс, Родри усети как мрачното настроение се разнесе също така осезаемо, като че някой беше свалил влажна наметка от раменете му. Дори когато погледна назад и видя как Джил държи ръката на Саламандър и разговаря интимно с Гуин, не му мина нищо друго през ума, освен че се опитваха да решат какво да правят с повече от двайсетте допълнителни коне, защото те се превръщаха в досадна неприятност, и ако зависеше от него, би се лишил с удоволствие от тях. Когато кръгът се разпадна, той подвикна на Саламандър:
	— Всички вече са вързани на колчета. Засега това стига.
	Саламандър му махна с ръка и влезе бавно вътре, разговаряйки с Гуин, а Джил ги следваше. Родри се уплаши, като видя колко уморена изглежда, с тъмни кръгове под очите и олюляваща се походка. Младият жрец, който се представи като брат Куитано, също беше забелязал състоянието й.
	— Жената с вас? Тя болна ли е?
	— Само много уморена. Яздихме ужасно дълго през планините, докато стигнем до вас.
	— Тогава нека я отведем да поспи в къщата за гости, където ще бъдете настанени всички. Еван може да говори достатъчно за всички и вероятно ще го направи.
	На Родри му трябваше малко време да осъзнае, че казвайки Еван, жрецът има предвид Саламандър. Освен това си помисли с известно раздразнение, че би трябвало веднага да се сети за действителното име на брат си още преди това.
	Джил се опита да твърди, че се чувства прекрасно и не е ни най-малко уморена, но не продължи да настоява дълго, Родри я подхвана с една ръка, за да я крепи, докато следваха жреца през лабиринта от сгради и колиби в огромния комплекс. Къщата за гости се оказа приятна дървена постройка, варосана отвътре и отвън, с три стаи и много легла. В централното помещение имаше дори рафт с около десет свитъка, а край тях стоеше стойка за четене.
	— По това време на годината ще бъдете съвсем сами — рече Куитано. — През лятото идват много гости, повечето от тях по правни проблеми. — Той отиде до един скрин и започна да рови из него. — Да, тук има достатъчно чисти одеяла. Вземете каквото ви е нужно. След това всички можете да посетите нашата баня, ако желаете.
	— Искам от дъното на сърцето си — отвърна Родри. — Джил, ти ще направиш по-добре първо да се наспиш.
	— Няма да споря с теб, любов моя — тя приседна на края на леглото и се прозя, разтърквайки лицето си с ръце. — Едно одеяло ще е съвсем достатъчно, благодаря.
	Куитано заведе Родри до една от големите продълговати постройки, които беше видял от улицата, и го въведе в типична бардекска приемна зала, по чиито стени имаше изписани сцени, представящи богоподобни същества, които основават градове и раздават свитъци със закони на угоднически кланящи се човеци. Горе, на покрития с червени и сини плочки подиум, седяха, кръстосали крака, Саламандър и Гуин. Саламандър говореше с един възрастен мъж, облечен в дълга червена одежда. Изглеждаше много стар, тъмното му лице, изпъстрено с бръчки и торбички, беше заобиколено от чисто бяла къдрава коса, но седеше изправен и черните му очи излъчваха властна сила.
	— Негова святост Такитон — прошепна Куитано. — Поклони му се, като приближиш.
	С най-голямо удоволствие Родри направи пред върховния жрец възможно най-ниския поклон и бе възнаграден с усмивка и махване на една сбръчкана ръка, с която старецът му нареждаше да се качи на подиума. Настани се малко зад Саламандър и до Гуин, който седеше стиснал устни като човек, решен да не издава своя ужас.
	— А, Родри — рече Такитон, — брат ти ми разказа за теб.
	— Наистина ли, Ваша святост? — тъй като двамата със Саламандър бяха обсъдили какво трябва да се говори по време на пътуването, той знаеше какво се очаква от него да каже. — Смирено се надявам, че ще намерите добротата да ми простите за нарушаването на свещените закони на вашите острови.
	— Добре казано, но ти не си първият и без съмнение няма да си последният младеж, който е изгубил свободата си на комар. Онова, което ме безпокои, е този подправен договор за продажба — Такитон вдигна вече много смачкания лист хартия от дървена кора на светлината, която падаше през високите прозорци. — Еван, двамата с теб ще обсъдим това насаме по-късно. Но още този следобед можем да започнем законната процедура по освобождаването на брат ти.
	— Благодаря, Ваша святост — отвърна Саламандър. — Според вас колко време ще отнеме?
	— О, най-вероятно немалко. Архонтът има свой начин да върши нещата, а предстоят и няколко официални празника, които ще трябва подходящо да се отбележат.
	Родри погледна към Саламандър и видя, че той кима с невъзмутима усмивка в знак на съгласие, но Гуин още повече се напрегна. Той стисна ръцете си, докато кокалчетата на пръстите му побеляха в скута. Самият Родри усети как го пробожда остър страх — враговете им бяха съвсем наблизо, а ето че щяха да са принудени да седят в този храм и да чакат, докато бъдат догонени.


	Ден след ден, нощ след нощ деомерският вятър не спираше да духа. Съпроводен от симфония на скърцащи въжета и пъшкащи платна, „Гарантирана печалба“ се носеше право и сигурно, като банкер, тръгнал по следите на длъжник. След като няколко дни се шегуваха с късмета си, както моряците, така и войскарите, които беше взел Невин от Аберуин, станаха неестествено спокойни, вършеха си работата, без да казват повече от най-необходимото на началниците си, но шепнеха помежду си, когато сметнеха, че никой няма да ги види. От време на време Невин виждаше погледи на страхопочитание и чист ужас, но се усмихваше кротко и не обръщаше внимание на знаците против магия, които правеха всеки път, когато ги срещаше лице в лице. Тъй като корабът беше малък и тесен, ръцете сигурно ги боляха от непрекъснатото преплитане. Колкото до Перин, той така и не забелязваше странния вятър, а само лежеше в трюма и стенеше между кратките промеждутъци сън.
	Една сутрин, към края на втората седмица, когато стана от сън, Невин видя, че над кораба кръжат и крещят чайки, а покрай борда се носят водорасли. Горе на кърмата Илейно и първият помощник гледаха втренчено напред и обсъждаха какво да правят, когато приближат пристанището. Щом видя Невин, помощникът се изпъна мирно и леко побледня.
	— Предполагам, че вятърът е прекалено силен, за да влезем и да пристанем — рече Невин.
	— Така е — отвърна Илейно. — Без съмнение обаче той ще отслабне, когато трябва. Ще видим земя след около половин дежурство, а до пристанището ще стигнем, да речем, след още половин.
	— Тогава ще се погрижа за каквото трябва.
	Първият помощник промърмори някакво извинение и побягна.
	— Ще успееш ли отново да събереш екипаж? — заинтересува се Невин. — Искам да кажа, когато тази история се разнесе.
	— Въпросът ти е добър. Виж, плащам добри пари и винаги са ме смятали за справедлив човек, така че има на какво да разчитам. Слушай, сигурен ли си, че трябва да слезем в Сурат? Това е едно от най-оживените пристанища на островите и съществува голяма вероятност враговете ни да го наблюдават.
	— Може да го наблюдават, а може и да не го наблюдават. Ако бяха на мое място, биха се промъкнали на брега в някое отдалечено място, затова нищо чудно да ги заблудим, като се появим направо тук. Но трябва да знаеш, че няма никакво значение. Каквото и да правя, те много скоро ще разберат, че съм пристигнал.
	Към пладне Невин вече видя белите скали на Суртина, които се издигаха рязко и ясно на блестящата светлина. Той седна върху един сандък на кърмата, представи си пламтяща петолъчка и призова Кралете на въздуха. С един порив на вятъра те дойдоха, излъчващи достолепие. Стига да желае, и друг път би могъл да върже вятъра и го използва, за да върне Дракона на Аберуин у дома при своите. Невин им благодари искрено и от дъното на сърцето си, тъй както става между принцове. След няколко мига вятърът отслабна и тъмната ивица, която оставяха след себе си, изчезна. Завиха около един нос, насочиха се навътре към сушата и той се превърна в обикновен морски бриз; стана приятно свеж и задуха точно така, както биха желали, но си оставаше най-обикновен бриз. Разпрострян зад широкия и плитък залив, град Сурат приличаше на смарагд върху златистия плаж. Когато го зърнаха, моряците се развикаха, изпитвайки искрено облекчение.
	Невин стана и отиде към средата на кораба, където намери Амир да го чака. Младият воин се усмихваше широко, сякаш от веселие лицето му се бе разцепило.
	— Изглежда се радваш, че ще слезеш на брега, момко — забеляза Невин.
	— Всички сме така, милорд, и съм готов да го повторя. Освен това сме си приготвили вече багажа. Исках да ви попитам, искате ли да изведем затворника от трюма?
	— Кого да изведете? О, Перин! Наистина искам, благодаря. Виж и дали не можеш да му намериш една чиста риза. Отивам и аз да се преоблека. Не забравяй — сега съм лорд Галрион, а ти и момчетата сте почетна стража на един много важен човек. За да измъкнем гуербрет Родри от тази скапана каша, ще трябва всички да се научим да лъжем като разбойници.
	— Готово, лорд Галрион — Амир му направи един доста приличен поклон. — Да изпратя ли някого от вашите смирени слуги да се погрижи за багажа ви?
	— Точно така, момко! А като си помисля, малко помощ няма да е зле. Регентката ме натовари с най-различни дрънкулки.
	В тези дрънкулки влизаха красиво изработени дрехи и знаци за положение в двора — риза, бродирана с драконите на Аберуин, чифт бриги с карето на рана, нова солидна наметка със закопчалка, украсена със скъпоценни камъни във формата на пръстен. В две гравирани сребърни тръби за послания лежаха писма от регентката, а освен това в подплатена с кадифе кесия се намираха всичките пари, които Ловиан можа да събере за този кратък срок. Две дървени сандъчета съдържаха вторите по значение сребърни чашки на клана Аберуин, както и абсолютно най-хубавия, изработен от сребро и позлатен супник, превърнати набързо в подаръци за архонти. Невин облече дрехите, окачи кесията с монетите около врата си и предаде останалото заедно с дрехите, които обикновено носеше, и денковете за муле, пълни с билки и лекарства, на човека, определен от Амир за тази работа.


	Върна се на палубата, където Илейно разигра голяма сцена, правейки се, че не може да го познае, а всички моряци останаха с отворени уста, като видяха как капитанът смее да се задява с човек, способен да командва вятъра.
	— О, значи вие сте лорд Галрион? — каза Илейно и се поклони. — Е, милорд, почти стигнахме до сушата. Вашата почетна стража и опитоменият ви язовец чакат, събрани на кърмата.
	— Благодаря, капитане — Невин се усмихна широко. — Къде ще минем през митницата? Отдавна не съм бил в Сурат.
	— Е, всъщност митничарите вече идват при нас. Вижте — онова там не е ли служебен кораб?
	И наистина към тях се носеше стройна малка галера с прибрани платна и гребци на веслата. На носа седеше сивокос мъж. Кожата му имаше цвят на мед, а върху бузата му бяха изрисувани двата триъгълника на Сурат, което означаваше, че е държавен чиновник. Когато се изравниха с тях, хората на Илейно хвърлиха въжета и след няколко изпълнени с напрежение мигове галерата беше безопасно привързана към борда на търговския кораб. Въпреки посивялата си коса чиновникът беше сръчен мъж; той прецени на какво разстояние се намира и скочи от едната на другата палуба с грацията на човек, който цял живот е прекарал по корабите. Илейно се поклони; Невин се поклони; чиновникът се поклони и на двамата.
	— По флага ви съдя, че идвате от Аберуин, добри ми господа. Как в името на Свещените звезди сте успели да преминете през морето?
	— С късмет — отвърна Илейно. — И поради спешна необходимост в служба на гуербрета. Можем ли да акостираме?
	— Разбира се — чиновникът погледна с присвити очи нагоре към върха на мачтата, където на бриза се вееше флагът с дракон в сребърно и синьо. — Право да ви река, когато видях герба, реших, че очите са започнали да ми изменят. Е, капитане, ще можете да изкарате цяла зима без пари по кръчмите, разказвайки тази история.
	Докато привържат кораба за кея и платят пристанищните такси, стана прекалено късно за официално посещение при архонта, затова Невин, Перин и почетната стража прекараха нощта във великолепен хан като официални гости на град Сурат. Още щом мина, олюлявайки се, по прехвърлената към кея дъска и стъпи на сушата, Перин започна да се възстановява, а докато стигнаха хана и ги настаниха в огромен апартамент, вече беше повече от весел. По собствена инициатива той прие ролята на Невинов лакей, грабна багажа от готовите да му го връчат войскари и последва ханджията, който с френетични жестове и сипейки най-много двайсетина научени деверийски думи, му показа спалнята и скриновете за дрехи.
	— Бедният ви слуга изглежда е понесъл много тежко плаването — забеляза ханджията на бардекски пред Невин.
	— Много. По това време на годината е направо ужасно в открито море.
	— Да. Наистина е така — човекът се поколеба, направо гърчещ се от любопитство, но беше прекалено опитен в своята професия, за да разпитва. — Ще ви изпратя кани с вино, лорд Галрион. Аха, за вашата охрана? Има ли опасност виното да ги хване?
	— Ще се погрижа вашата собственост да бъде в безопасност във всякакъв възможен смисъл, добри човече.
	Ханджията се поклони толкова дълбоко, че едва не допря с чело пръстите на краката си, сетне побърза да се измъкне.
	На вечеря останалите гости в трапезарията се струпаха около чужденците с любезни, но и настойчиви въпроси за чудотворното преминаване на океана, а някои от местните търговци дойдоха специално за целта. В град, който живееше от морската търговия, това пътуване имаше привкус на легенда, подвиг на герой от времето на Зората. За щастие Невин можеше да разчита на искреното си невежество по морските дела, за да ги отклони.
	— Когато наехме този капитан, ни казаха, че бил най-добрият на Ористина, и очевидно е така. Имаше моменти, когато наистина смятах, че сме осъдени, но той неизменно ни измъкваше. Него би трябвало да черпите, господа, а и да му задавате въпросите си.
	Не изпитваше каквото и да е съмнение, че на сутринта, когато Илейно слезеше на сушата, те ще направят точно това. Също така непоколебимо вярваше, че корабният капитан е способен да лъже достатъчно добре, за да ги убеди, че пътуването е било толкова нормално, колкото може да бъде едно ужасяващо преминаване на океана.
	Когато се върна в стаята си, Невин намери Перин, седнал на подиума в приемната. Осветена от кандилата, червената коса на лорда блестеше, прясно измита и с цвят на мед.
	— Тук имат великолепни бани, Невин. Един слуга ми показа къде е нашата и се почувствах чудесно, когато смъкнах вонята на онзи проклет кораб — той се вгледа с укор в стареца. — Но, ъ, бихте могли да ми кажете, че ще изминем целия този гаден път до Бардек.
	— Забравил ли съм? Е, сигурно така трябва да е станало. Напоследък много ми се струпа на главата.
	— Е, поне Кълин не може да ме докопа тук и това е най-важното за мен — Перин въздъхна и се загледа с празен поглед във фонтана със синьо-белите плочки, който бълбукаше в средата на помещението. — Джил се намира на североизток оттук.
	— Сигурен ли си?
	— Сигурен съм. Това е нещо като… е, ъ, а, като сърбеж всъщност — той се изправи и бавно се завъртя като парче магнетит, който се обръща, за да посочи юг. — Когато застана така, имам чувството, че чеша сърбежа, а Амир ми каза, че посоката, към която гледам, е североизток.
	— Така да е. Чудесно, момчето ми. Докато бяхме в Аберуин, говореше за обезщетение и наистина това е един великолепен начин да го изплатиш. Ако намерим Джил, при това без сканиране, това страшно ще обърка враговете ни.
	— Врагове ли?
	— О, я виж, сигурно съм забравил да ти кажа и това. Нещо като че ли започвам да остарявам. Трябва да знаеш, че хора, които владеят злата магия, се опитват да открият Джил и Родри преди нас. Трябва да ги спрем, защото са злокобни убийци.
	Перин го погледна, понечи да каже нещо, сетне направо се срина в безсъзнание. Невин въздъхна и си каза, че отсега нататък трябва да внимава какво говори. Повика Амир и двамата пренесоха Перин в леглото.


	Няколко часа след полунощ, когато промяната в астралните приливи се уталожи, Стария отиде в Храма на Времето и установи онова, което отдавна чакаше — статуята на Невин беше оживяла. Когато влезе в помещението, студеният сив камък се бе превърнал в жива плът и пронизващите сини очи сякаш гледаха към него.
	— Много добре, враг мой — рече в мислите си Стария. — Скоро ще се сражаваме за последен път — ти и аз!
	Но преди това трябваше да се погрижи за нещо друго. През последните няколко дни той прибягна до различни обреди и методи за сканиране, като се започне от гледане на шепа пръст и се свърши с действително астрално пътуване, опитвайки се да открие кои точно могат да са враговете му в Тъмния съвет. Нищо не откри. Тъй като беше далеч по-опитен в изтръгването на сведения, отколкото всеки отделен член на Братството — в укриването им, оставаше само да предположи, че неколцина са обединили силите си срещу него. Освен това беше изгубил Барума; всеки път, когато се опитваше да влезе във връзка с ученика си, получаваше само най-смътна представа от съзнанието му, хванато в капан и вързано от мощна магия. Вероятно би могъл да пробие защитата, но предпочиташе първо да разбере кой е врагът.
	В най-тъмната нощ, когато астралните сили се оттичат и умиряват под председателството на Земята, Стария реши да извърши ритуал в тайното помещение, в сърцето на вилата. Събуди един от домашните роби и накара изплашеното момче да донесе от клетките в конюшнята два тлъсти заека, вързани, но все още живи, сетне го отпрати да спи. Понесъл зайците в една ръка, а фенера — в друга, той се потътри и запуфтя по малкото стълбище, задвижи механизма на тайната врата и влезе в тъмната като катран стая. Стените, таванът, подът — всичко беше боядисано в черно, както и олтарът, който се намираше на северната страна, под един гоблен с обърната петолъчна звезда.
	Стовари зайците на олтара, където те започнаха да се борят и да пищят, доведени до пълен ужас от самата атмосфера на помещението, но той взе обредния нож с дългото острие и ги заудря по главите с тежката, обсипана със скъпоценни камъни, дръжка, докато не се отпуснаха неподвижни. По-късно щяха да умрат, сега имаше нужда от тишина, за да се съсредоточи. Докато обикаляше стаята по посока, обратна на часовниковата стрелка, за да запали черните свещи в поставките, закачени на стената, започна да нарежда под нос зла песен, по-стара от времето на Зората — остатък от едно изкуство, познато и презирано още далеч преди предтечите на бардекците и деверийците да напуснат тайнствените си родни страни.
	Макар че смесеният произход на името отдавна беше забравен, Стария призова Рогатия Сет да отвори портите на отвъдните земи и освободи духа, с когото желаеше да говори. Използването на това име с подобна цел беше само по себе си светотатство.
	След като запали свещите, Стария духна фенера. Димът се смеси, пушекът скоро се сгъсти и превърна в лека мъгла. Макар че покрай вратата влизаше по малко чист въздух, всъщност стаята нямаше прозорци. Все така пеейки, Стария отново приближи олтара, взе ножа и започна да призовава сто зли неща, сили и символи в прокълнатото помещение. Накрая млъкна, вдигна високо ножа и то спусна надолу. Преряза гърлата на зайците, разпори коремите им и остави кръвта да се излива по олтара и капе на пода. С подготвеното си съзнание видя как кръвта освобождава черния магнетизъм, как се надига и блика мъгла от чиста жизнена сила.
	Подклаждано от дима и излъчванията, чистото ефирно вещество започна да се стича и сгъстява над олтара. Привлечени от него като гладни кучета на месо, се появиха всевъзможни духове, трупаха се наоколо, налитаха на храната, скимтяха и мяукаха, когато Стария ги разгонваше с осветения нож и могъщи проклятия. Най-накрая над мъглявината се оформи слабо лице с тесни очи, които искряха под надвисналите вежди и жестоки, изкривени в озъбена гримаса устни.
	— Позволи ми да пия, Тондало — прошепна то.
	— О, с удоволствие, майсторе — Стария се ухили, една пародия на сервилно подмазване. — Не се ли радваш, че ме научи така добре на Тъмното изкуство?
	Духът оголи зъби и се стрелна към мъглявината, но бе отпъден от острието на ножа:
	— Обещай да отговориш на въпросите ми и след това ще пиеш!
	— Обещавам, неблагодарно изчадие адово.
	Стария отдръпна ножа и остави духа да се засища с жизнена сила. Мъглявината избледняваше, а формата на съществото се сгъсти, докато накрая се превърна в стария учител по нечисти дела, застанал на олтара, бършейки уста с опакото на ръката си.
	— Хайде — рече Стария. — Имам враг.
	— Нима? Каква изненада!
	— Някой работи срещу мен. Спомняш ли си въпроса, по който се посъветвах с теб? За смъртта на Господаря на ефира.
	— Не помня нищо, освен болка.
	— Това няма значение. Някой работи срещу мен. Някой осуетява всичките ми опити да го сканирам. Той трябва да извлича сили от местата, където живееш ти. Кой е той?
	— Никой не работи срещу теб в Тъмнината на Тъмнината, поне не и в жалкия вонящ ъгъл, където си ме заврял.
	— Лъжеш!
	— Не мога да излъжа.
	Това, разбира се, беше вярно, донякъде все пак.
	— Наистина е така, но би могъл да изкривиш истината. Видял си някой да работи някъде другаде, нали? Кой е той и къде се намира?
	Духът разтегли устни, сякаш изръмжа, но звук не се чу.
	— Не го познавам — рече накрая той. — Трябва да е придобил сили, след като напуснах земята. Начинът, по който действа, ме кара да го смятам за Майстор от Ястребите, но нямам как да зная от коя гилдия. Колкото до това къде работи, защо не потърсиш на обикновените места вместо по пътя на майсторството? От време на време продължаваш да си толкова глупав, като търсиш с прекалено изтънчени средства, Тондало.
	— Мой скъпи майсторе! Трябва да призная, че заслужавам упрека. Сега да те няма.
	Когато разпери ръце, за да направи ритуалния жест, и размаха ножа, духът побягна, хленчейки и кълнейки, обратно към капана на мъченията в Тъмнината на Тъмнината, която се разполага под злокобните места по света.
	Стария пропъди различните сили и освободи духовете, хванати, без той да иска, от заклинанията му, сетне взе мъртвите зайци и ги изхвърли от помещението, за да се занимае с тях по-късно някой роб. Докато гасеше свещите, му хрумна, че най-вероятно може да се сети кой е този коварен Майстор от Ястребите. Единственият наемник (за такива смяташе Ястребите), който можеше да знае, че се занимава с някаква важна работа, беше онзи, когото нае преди година от валантската гилдия. Сега, след като знаеше, че неговият враг не е нещо по-страшно от ръководител на гилдия от убийци, щеше да е относително просто да сканира по обикновения начин и да види дали предположението му е вярно. След като помисли, реши, че най-вероятно той държи Барума. Оставаше въпросът дали си струваше да спасява незначителния глупак.


	На сутринта, когато дойде време да посети архонта, Невин взе четирима войскари за почетна стража, както и Перин в ролята на слуга, за да носи сандъчето с вторите по хубост чаши на Аберуин. Градският дворец беше построен на една от най-високите точки в местността — плоско възвишение, където бяха настанени също съдът, храмовите центрове и полигонът за подготовка на милицията, както и резиденцията на гражданския ръководител.
	Архонтът Клемико ги посрещна в ехтяща зала, постлана със сини и светлозелени плочки. В единия край се издигаше подиумът, по който бяха пръснати достатъчно възглавници за двайсет души, а в другия плискаха водите си четири фонтана с лилави плочки. На стената зад тях беше изобразен Далей-о-Контремо в образа на албатрос. Като непрекъснат поток се точеха роби с храна и вино, докато Невин и архонтът бъбреха на бардекски за невероятното пътуване по море. Накрая, когато донесоха, а после и прибраха купичките с разтворен във вода лимонов сок и пешкирите, Клемико плесна с ръце и освободи робите.
	— Е, лорд Галрион, сигурно имате някаква невероятно важна задача, за да поемете такъв риск.
	— Да, боя се, че е много по-важна, отколкото ми се иска да си мисля. Известно ми е, че между вашия и нашия град съществуват отдавна сключени договори и съюзи, но въпреки това съм задължен да ви кажа колко високо оценявам гостоприемството, което проявявате по отношение на такива внезапни и досадни посетители.
	— Всяка услуга, която мога да направя на вашия гуербрет, за мен ще представлява само удоволствие.
	— Ще ми се да е така, Ваше превъзходителство, но се боя, че тя е свързана със значителни неприятности. Трябва да ви съобщя, че гуербрет Рийс умря внезапно през есента.
	— Сърцето ми е прободено с копие при вестта за смъртта на вашия владетел. На два пъти съм се срещал с лорд Рийс и той винаги е бил олицетворение на любезност и снизходителност.
	Амир и останалите войскари размениха невярващи погледи, но за щастие Клемико не ги видя.
	— За нас това беше ужасно сътресение — рече любезно Невин. — А което е още по-лошо, линията на унаследяване, която остави зад себе си, е в най-добрия случай объркана, а в най-лошия — неясна. Той нямаше синове, нали ме разбирате.
	— Аха — Клемико сбърчи чело, сякаш се опитваше да си спомни странните за него обичаи, свързани с унаследяваните длъжности. — О, разбира се, а дъщерите няма да свършат работа, нали? Има ли братя, или пък чичо, струва ми се, това върши работа?
	— Не, чичо няма, но има по-млад брат, който наистина трябва да наследи неговите имоти. За нещастие този брат е изчезнал. За последен път са го видели тук, на островите.
	— Ето, това вече е много странно! — Клемико си позволи да се усмихне. — Да не би по-младият брат да се е заловил с търговия, за да подобри положението си? Много рядко може да се очаква от някой ваш лорд да бъде дотолкова просветен.
	— Как ми се ще да е бил толкова разумен! Боя се, че не знам с какво всъщност се е занимавал, но се обзалагам, че едва ли ще да е било нещо достойно. Бих допуснал, че става дума за момичета и комар.
	— Разбирам, вашите младежи не са чак толкова различни от нашите — Клемико отклони погледа си, а тъмните му очи изразиха болка. — Един от синовете ми изпитва задълбочен интерес към танците или поне така твърди. Според мен той се свежда преди всичко до младите жени, които ги изпълняват, отколкото до самото благородно изкуство. Наистина съм в състояние да ви съчувствам — той въздъхна и се върна на конкретния въпрос. — Смятате ли, че се намира в Сурат?
	— Нямам представа, но едва ли ще имам такъв голям късмет. Онова, от което имам нужда, Ваше превъзходителство, е някакъв документ, който ще ми позволи да пътувам с почетната си стража. Зная, че на островите имате строги закони, които забраняват човек да пътува, открито въоръжен, но моите хора, всъщност трябва да съм точен — хората на новия гуербрет, — няма да харесат това.
	— Вероятно няма наистина. Забелязал съм, че всеки мъж във вашата страна много се обижда, ако някой дори само му предложи, от чиста любезност, да се разоръжи. Е, това определено може да се уреди. Тъй като новият гуербрет е военен владетел, се разбира от само себе си, че почетният му ескорт също ще бъде въоръжен. Мога да ви дам поредица от документи и вие ще ги използвате, тъй както намерите за добре. А вероятно също ще имате нужда от коне?
	— Да, тези хора са кавалеристи.
	— Аха. Е, ще ви подарим няколко от конюшните на градската милиция.
	— Ваше превъзходителство, вашата щедрост е смайваща.
	— Това е нищо между приятели, чиста дреболия. — Клемико си позволи да се усмихне. — Разбира се, ако споменете името на нашия град пред новия гуербрет, когато го намерите.
	— Можете да не се съмнявате в това, Ваше превъзходителство, ще го спомена, при това не веднъж.
	Когато се върнаха в хана си, Невин намери Илейно да го чака, крачейки напред-назад с чаша вино в ръка.
	— Как мина?
	— Великолепно. Клемико определено иска да се радва на благоволението на новия гуербрет. Сякаш всички знаят, че върховният крал е дал на Аберуин по-големия дял от търговията с Бардек, и имах чувството, че зад всеки негов комплимент отеква думата „монопол“. Между другото, не му казах истината. Измислих някаква история, че Родри е прекалено привързан към комара, жените и въобще към буйния живот.
	— Добре. Никой архонт от островите не би желал в негово присъствие дори да се спомене за Ястребите. Това би могло да означава, че ще трябва да предприеме нещо срещу тях.
	— Наистина ли Братството има такава голяма власт?
	— Не бих я нарекъл точно власт — те не са в състояние да прокарват в своя полза закони и официални държавни договори. От време на време един или друг от архонтите ги наема, но това, разбира се, не се обявява пред обикновените гласоподаватели. Доста влиятелни хора, които прибягват до услугите им, не биха искали Ястребите да бъдат отстранени от съществуващата подредба на нещата. Но онова, което всъщност ги брани, е простият страх. Ако човек обяви война на гилдия, пълна с убийци, едва ли ще доживее да се наслади на победата, нали?
	— Все пак рано или късно някой ще трябва да го направи, иначе островите няма още дълго да са цивилизовани.
	— Наистина е така. Благодаря на всички богове, че гилдиите така и не са стъпили на Ористина.
	— Как е станало това?
	— Нашите ръководители биха предпочели да загинат, но не и да бъдат сплашвани — Илейно се усмихна напрегнато. — И гадните копеленца го знаят.


	Като корабен капитан Илейно притежаваше голяма колекция от карти на различните острови, както и добри познания по навигация. Той беше онзи, който се сети, че може да използва още по-добре необикновената способност на Перин. Първо накара Перин да застане в двора на хана и посочи точното направление, в което се намира Джил; изведе го извън северната порта на града, на около две мили от хана, и отново го накара да направи същото. Сетне се върнаха и излязоха от източната порта за последен опит. Тъй като Илейно така и не си даде труд да му обясни какво става, Перин беше объркан, смятайки, че по някакъв начин първите два пъти не е помогнал, но по-късно, когато се върнаха обратно в хана при Невин, всичко стана ясно. Илейно просна картата, начертана върху хартия от кора, и използва тъпия край на една лъжица и ръба на кинжала си, за да начертае прави линии, всяка от които тръгваше от мястото, където бяха отчели показанията на вътрешния му компас. Като по магия, или поне така се стори на Перин, линиите се събраха в централното плато на Суртина.
	— А Джил трябва да се намира някъде тук — Илейно заби пръста си в една точка. — Най-близкият град до мястото, отбелязано от мен, е Пастедион.
	— Много добре — рече Невин. — А сега ти, Перин, ми кажи: можеш ли да разбереш дали днес Джил е по-близо или по-далеч, отколкото когато за първи път слязохме на брега?
	— Ъ, ами, а, бих казал, че въобще не е мръднала оттам.
	— Така ли? Това е интересно. Надявам се, това означава, че се намират на безопасно място, а не че са пленени.
	— О, я стига, не бъди така мрачен — намеси се Илейно. — Ти щеше да знаеш, ако момичето се намира в някаква гнусна опасност.
	— Без съмнение щях или поне се надявам, че щях. Във всеки случай тръгваме тази вечер. Какво мислиш, Илейно? Да отплаваме до Индила, а оттам да тръгнем по суша, а?
	Перин се застави да задуши стенанието си.
	— Колко кирливи коне ти даде архонтът? Дванайсет, а също и товарните мулета? — Илейно помисли, потривайки брадичката си. — Е, предполагам, че ще мога да събера няколко в трюма, а останалите ще вържем на палубата — ако хората ти пазят. Корабът ми е търговски, а не някакъв вонящ шлеп за добитък.
	— Е, ами, хъм, милорд? Не можем ли да тръгнем по суша и да не цапаме кораба на капитана?
	— Много си ми ясен, Перин — отвърна Невин. — Ако отплаваме за Индила, можем да спестим най-малко една нощ, а трябва колкото може повече да бързаме. Боя се, че ще тръгнем отново по море, но този път няма да е за дълго.
	Когато започна да събира багажа на Невин, Перин си помисли, че отплащането се оказа много по-мъчително, отколкото предполагаше, докато се намираше на сигурно място в приятния затвор в Елдид. За първи път също му хрумна да се запита какво ли ще каже или ще му направи Джил, когато отново се срещнат. Хванат в капан от ужас и желание, започна да трепери толкова силно, че трябваше за миг да приседне и поеме дълбоко дъх.


	Предвиждането на върховния жрец, че архонтът ще забави някой и друг ден случая с Родри, се оказа прекалено оптимистично. Дни наред Джил и приятелите й оставаха в храмовия комплекс, чезнеха там, както предпочиташе да си мисли тя, докато Саламандър и брат Мерано притичваха между храма и двореца на архонта, за да подкупват най-различни държавни чиновници, да уреждат срещи с този или онзи чиновник. През останалото време чакаха да се върнат съобщения, че този и този е приел смирения им дар, или че е възможно еди-кой си писар да се намира в своя кабинет в определено време. За Джил единственото добро в цялото това туткане беше, че разполага с предостатъчно време, за да работи върху упражненията си по деомер.
	Следобеда, когато Невин напусна Сурат на път към Индила, Саламандър се довлече в къщата за гости, притиснал театрално едната си ръка към челото.
	— Чудотворящият вещер от далеч-далечния Север има главоболие, от каквото заслужава да страда най-големият демон в най-дълбокото пъкло — оповести той. — Моля те, о, прекрасна варварска прислужнице, бъди така добра да ми налееш вино от онова шише.
	С тези думи се просна по гръб върху леглото си и запъшка, докато тя не му наля, но пък намери сили да седне и вземе чашата. Раздразнени, Гуин и Родри гледаха представлението, но Джил разпозна симптомите на Саламандър.
	— Какво не е наред? — сопна се тя.
	— Всъщност не съм сигурен дали има нещо, което да не е наред. Само е невероятно досадно — направи пауза, за да отпие наведнъж половината от виното. — Най-накрая разполагаме с адвокат и брат Мерано ме уверява, че бил най-добрият, който можем да намерим.
	— Какво сме имали? — поиска да знае Родри.
	— Юридически съветник. Човек, който познава законите и може да говори вместо теб в маловера на архонта.
	— Защо да не говоря самият аз? Или това е така, защото продължавам да съм роб?
	— Тук, в маловерите, никой не говори сам за себе си, о, братко мой.
	— А защо?
	— Защото така! Такъв е обичаят. Наемаш човек, така както, ако искаш да промениш цвета на някакъв плат, го отнасяш в гилдията на бояджиите. Като се стигне до процес, адвокатите знаят всички номера в занаята и убеждават хората да гласуват за техния клиент. Ако арестуват Барума, той ще има също адвокат. Трябва да знаеш, че архонтът произнася окончателната присъда по дадено дело, но всъщност не той го гледа. Избират с жребий сто свободни граждани, които влизат в състава на нещо, наречено жури, и след като се свърши с приказките, точно те с гласуване решават достойнствата на едната или другата страна.
	— Какво? — Родри беше изключително вбесен. — В живота си не съм чувал нещо по-глупаво и недостойно! Защо трябва да приемам отсъждането на куп хора от простолюдието за закон?
	— Защото нямаш друг избор, безумецо! — Саламандър свърши с виното и протегна чашата си. — Моля те, асистентко моя, до ръба. Някак си знаех, че ще е много трудно.
	— Щом нямам друг избор — тогава нямам — продължи Родри. — Но не съм длъжен да ми харесва.
	— Точно така. Моля те само едно — когато разговаряш с адвоката, дръж своето благородническо възмущение здравата сграбчено в най-дълбоката част на сърцето си. Той ще дойде тук след вечеря да чуе нашия разказ, което означава, че ти и аз ще направим добре да се затворим и да репетираме нещо убедително. Помни, че не бива да споменаваш и дума за тъмен деомер, Ястреби и прочее, и прочее. Такива неприятни истини са най-нежеланите посетители за ушите на нашите многоуважавани островитяни.
	Когато адвокатът пристигна, Джил реши да не присъства на разговора, но вместо да седи сама с Гуин в къщата за гости, се разходи из парка. Току-що беше стигнала до цветната градина при външните порти, когато се появи нейното сиво гномче, което махаше възбудено ръце, танцуваше и подскачаше.
	— Случило ли се е нещо?
	То кимна утвърдително и посочи на югозапад.
	— Не разбирам.
	То се хвана за глава и затропа раздразнено. Джил коленичи на калдъръма, а то изтича на няколко крачки, сетне започна бавно и тържествено да върви към нея, като едновременно с това сочеше на запад.
	— Някой идва към града покрай реката ли?
	То кимна утвърдително, с очевидно облекчение, сетне сгърчи личице, опитвайки се да мисли.
	— Лоши хора ли идват?
	Очевидно не, ако се съдеше по отговора му, после то продължи да мисли.
	— Приятели тогава?
	Този път получи ново потвърждение. Но Джил не можеше да си представи и един-единствен човек от островите, който да отговаря на такова определение.
	— Я слушай — рече най-накрая тя. — Можеш ли да изиграеш по някакъв начин името на този човек?
	Опечалено, гномчето поклати отрицателно глава.
	— Там е бедата, така ли? Той няма някакво лесно име, като Блейн или Родри, което да е свързано с определено значение.
	Точно така, ако се съди по начина, по който поклати глава, нямаше.
	— Бардечка ли е или бардекец?
	Не беше.
	— Някой от Девери?
	Гномчето кимна утвърдително, но тя просто не можеше да повярва.
	— Как биха могли да дойдат тук през зимата? Че никой не би могъл… о, разбира се! Да не искаш да кажеш, че идва Невин, а?
	Усмихнато, гномчето заподскача високо и запляска с ръце, кимайки утвърдително. Джил се разплака, преизпълнена с облекчение, а в същото време съществото се покатери в скута й и започна да я потупва по бузата.
	Когато Саламандър научи вестта, след като адвокатът си отиде, реакцията му се оказа не по-малко силна. Гертдинът седеше и подсмърчаше, а Джил за първи път осъзна как се е страхувал и колко упорито се е старал да поддържа маската си на бърборещ глупак. Най-накрая той избърса очи, изсекна се в копринена носна кърпичка и изписа на лицето си една от своите типични глупави усмивки:
	— В такъв случай много хубаво, мое най-магично свраче. Както излиза, може би ще доживеем да помъчим боговете още малко. Каза ли гномчето на какво разстояние се намира старецът?
	— Разстоянията не значат нищо за Дивите.
	— Точно така. Надявам се да е наблизо, защото се съмнявам, че сканирането ще бъде безопасно. По-добре да изчакаме тук той да ни намери, както съм убеден, че ще направи — надявам се, по-рано, отколкото късно, или пък прекалено късно. О, най-възторжена радост! Както излиза, бил съм прав да приложа моята най-последна, съвършено хитра и потайна военна хитрост.
	Джил простена.
	— О, Адовият властелин да го вземе! Какви пак си ги забъркал, а?
	— Нищо ново. Искам да кажа — наех адвоката и настоях да се отправят официални обвинения срещу Барума. Сега имаме основание да останем на сигурно място в храма, колкото си искаме. Джил, гургулице моя, от мен да знаеш — няма по-добър начин да пропилееш много време, от това да започнеш съдебно дело.


	Хората на архонта нямаше откъде да знаят, че човекът, когото търсеха да му връчат призовка, се намира само на десет мили от Пастедион, макар че Барума не беше, честно казано, на себе си по смисъла на закона.
	Високо в планините на изток от града Майстора на Ястребите и двамата му калфи се бяха подслонили от непрестанните дъждове в обществен кервансарай, осигурен от архонтите на Пастедион. Тъй като през лятото често валеше, това място за почивка можеше да се похвали с дълъг навес, издигнат върху каменни колони вместо стени, а отдолу имаше плочник, който се спускаше от средата към краищата, така че дъждовната вода изтичаше веднага обратно. Докато стояха на високото, оставаха относително сухи. Ястребите бяха свикнали на физически несгоди, така че за тях навесът представляваше лукс, но всички мускули на Барума бяха сгърчени; той се намираше в окаяно състояние, напълно изтощен. Съзнанието му обаче беше започнало борба срещу това да стои омагьосан.
	Нямаше собствена воля в истинския смисъл на думата, но притежаваше ядро от омраза, скътано в някакво тайно кътче. Самите физически мъки я подхранваха и поддържаха жива — ужасът от Майстора на Ястребите я пазеше скрита. Често господарят го изпращаше в ефира да шпионира над Пастедион и защитения храм, за да търси следи от групата варвари. От време на време Барума виждаше сребърната пламтяща аура на магьосника елф, придружена от една или две обикновени, яйцевидни човешки аури, но така и не видя Родри, жената или Гуин. Майстора на Ястребите особено се притесняваше за последния, но не от някаква благородна грижа за своя човек, разбира се, а чисто и просто от страх да не би да издаде гилдията, като избърбори всичките й тайни по време на мъчения. В прикътаното си местенце скритата омраза на Барума се надяваше да стане точно така.
	Една нощ, когато избледняващата луна се издигна само за няколко часа преди разсъмване, Майстора на Ястребите изпрати Барума по-далеч от обикновено и го накара да хвърчи във все по-разширяваща се спирала, която имаше за свой център Пастедион. Тук, в тази рядко населена местност, той не виждаше нещо повече от диви чукари, които се разстилаха в ръждивочервеникавото сияние на избуяващата трева до планинските върхове, сребристосини и мрачни, обвити във вечен сняг. Тогава почувства как волята на неговия господар заговори в съзнанието му и го накара да върви на юг покрай реката. Отначало Барума хленчеше и се съпротивяваше, понесен нагоре, сякаш с пороищата, които надигаха физическата река. От водата бликаше сребърен воал от първична сила — действителна опасност за слаба душа, водена по чужда воля. Но шепотът на Майстора обещаваше изтезания и в последна сметка Барума полетя на юг.
	Там, където успяваше, той се дърпаше встрани от застрашителната пелена с нейните пипала от мъгла, които сякаш съзнателно се пресягаха да го впримчат и дръпнат към сигурна гибел. Затова оставаше дотолкова погълнат от реката, че мина известно време, преди да осъзнае, че има призрачен спътник. С ъгълчето на окото, тъкмо зад него и отляво, зърна мъглява форма, която го следваше. Винаги, когато обръщаше глава да види по-добре, фигурата се отклоняваше и изчезваше. Страхът започна да се надига също като пелената на водната сила и той чу собствения си глас да докладва на господаря.
	— В такъв случай ще направиш добре да се върнеш — никога преди това омразният глас не му се бе сторил толкова добре дошъл.
	Барума направи завой встрани от реката и започна да описва кръг назад, но се озова срещу огромна тъмна фигура: раздиплена черна дреха със сияещи по нея червени сигли, привързана с низ отрязани глави, а лицето почти не се виждаше под надвисналата качулка. Когато нададе уплашен вик, фигурата вдигна призрачната си ръка, отметна назад качулката и откри мрачните очи на Стария.
	— И така, значи намерих своето врабче?
	Барума беше в състояние само да издърдори объркан поток от мисли. Чу гласа на Майстора на Ястребите, в който се долавяше страх и сякаш идваше много, много отдалеч.
	Симулираната фигура на Стария вдигна двете си ръце и между тях се появи тясна ивица от сивкава светлина. Той ги замаха напред-назад, ивицата се удвои, сетне се изви като змията на хвърлено въже и ги обгърна. Веднъж стабилизирана, тя нарасна, избуя нагоре и се смъкна надолу, докато накрая се превърна в стена, която ги обгради отвсякъде — трескава, с пламтящи на мръсния фон петна.
	— Онзи, в чиито ръце си попаднал, няма да успее да проникне през това — Стария истински се забавляваше. — Разбира се, щом се върнеш в тялото си, той ще те разпита. Кажи му истината. Искам да му кажеш точно пред какво е изправен. Надявам се, че кучето мръсно ще има защо да се погърчи.
	— Господарю, моля те да ме спасиш!
	— По-нататък. Може би. Сега си ми полезен там, където се намираш. Къде те залови?
	— В Индила. Бях на път към теб.
	— Какво иска?
	— Родри.
	— Така ли?! Какво иска, идиотът му с идиот, да прави с Родри Мелуейд?
	Някак смътно Барума разбираше, че пълното име на Родри беше важно, но в ужаса и омагьосаното си състояние можеше само да гледа като безумец.
	— Не зная, господарю — рече най-накрая. — Или чакай! Иска да знае какво правиш. Нещо такова, не разбирам.
	— Без съмнение не е споделил дълбоките си замисли с теб, о, не! — изведнъж лицето на фигурата се усмихна; усмивката представляваше призрачна гримаса, едно разтегляне на безкръвни устни и отваряне на куха пещера от тъмнина вместо лице. — Много добре, мъничък Барума. Кажи му всичко, което знаеш, а също му кажи, че Господаря на ефира е тук, в Бардек. Нека пръснем всички остри тръни сред неговите завивки и му пожелаем приятни сънища!
	Проблесна ослепителносиньо сияние и Стария изчезна. Стената от мръсна светлина вися неподвижна още миг, сетне се разтвори в нищото. Там стоеше и чакаше огромният симулиран образ на Господаря на Ястребите. По неговото лице беше изписана ярост, която сякаш издуваше кървавочервената му одежда.
	— Това беше Стария, господарю.
	В кътчето, където бе скътал потайно своята омраза, Барума се разсмя, защото видя как Майстора на Ястребите се сви на ефирно равнище. От страх. Сетне фигурата се изду и стана по-голяма от обикновено, надвисна над него и го принуди да коленичи.
	— Така значи! — гласът на Майстора отекна гръмовно в синята светлина. — Война ли ми е обявил?
	— Не, господарю, не. Каза ми да ти кажа истината. За Родри Мелуейд, за всичко. И за Господаря на ефира.
	Образът на Майстора увисна вцепенен и чуплив, като да беше направен от порцелан.
	— Господаря на ефира ли?
	— Такъв беше планът — да го примамим тук и го убием. Той вече е дошъл, така че планът се изпълнява. Сега ми заповяда да ти кажа всичко, господарю, всичко. Не ме изтезавай! Моля ти се, не ми причинявай болка.
	— Няма, прасенце такова. Тръгвай обратно с мен да поговорим, дълго и сериозно.


	Със съдействието на Кралете на въздуха „Гарантирана печалба“ стигна до Индила за смайващо кратко време, за голямо облекчение на конете, а и на Перин. Докато надзираваше разтоварването на животните, Невин забеляза доброволния си слуга потайно да коленичи и целува твърдата почва под краката си, галейки камъка като любимо куче. Както се случваше от време на време, въпросът за истинската природа на Перин се събуди отново, защото не беше виждал човек с такава инстинктивна антипатия към стихията на водата. Но той отстрани категорично проблема от съзнанието си. Лукс като този да търси познание, трябваше да остане за времето, когато се върне в Девери.
	— Това беше последното от бедните животни — рече Илейно, който бавно се приближи. — Ще трябва да купим кон за мен от пазарния площад.
	— Всъщност си мислех, че ще е най-добре да останеш тук.
	— Какво?! И да изпусна битката ли?
	— Може да се окаже, че не е така. Слушай, щом измъкна Джил и останалите от бедата, в която са изпаднали, имам намерение да се оттегля колкото мога по-бързо. Трябва първо да приберем Родри у дома, а сетне да смажем нашите гадни врагове. Не ми се иска, като се върна тук, да открия, че корабът ти е изгорял или съсипан по някакъв друг начин, а никой от капитаните в пристанището по някаква тайнствена причина не желае да ни вземе.
	— Разбирам какво имаш предвид — Илейно сложи огромната си ръка върху дръжката на меча. — Ние с момчетата сме се сражавали и преди с пирати. Ще бъдем готови да го направим отново, ако се налага.
	— Добре. Може и да се наложи. Освен това не пропускай да слагаш астрални печати. Ако не друго, това поне ще вбесява враговете, защото няма да знаят какво става.
	Тъй като бяха пристигнали скоро след разсъмване, Невин реши да поведе още същия ден малкия си боен отряд. Отидоха до пазара и купиха припаси, но той пропусна да направи официалното и отнемащо много време посещение при архонта на Индила, така че излязоха от северната порта тъкмо около пладне. Дотогава Перин се бе възстановил достатъчно и можа с абсолютна сигурност да установи, че Джил продължава да се намира повече на север, отколкото на юг от Индила.
	— Този път ще ни отведе право в Пастедион, но той върви покрай реката — рече Невин. — Пречи ли ти това, че ще пътуваме толкова близо до вода?
	— Не, милорд. Ъ, хъм, защо да ми пречи?
	— Така е при деомера.
	— Но аз нямам в себе си деомер.
	— Знаеш ли, започвам да мисля, че си съвършено прав. А точно с какво разполагаш, е най-голямата загадка, пред която съм се изправял от много години насам.
	Вместо отговор Перин придоби нещастен вид, сякаш се обвиняваше заради странната си умствена нагласа. Невин прие това като наследство от чичо му Беноик и затова не продължи да обсъжда болезнения въпрос.


	Когато прецени, че Майстора на Ястребите е премислял достатъчно дълго горчивите истини, пред които е изправен, Стария се свърза с Барума, вместо да срещне врага си на ефирно равнище, където съществуваше възможност за някаква засада. Установи, че съзнанието на бившия му ученик е дотолкова замъглено, че нямаше проблем да го превземе просто през огледалото за сканиране, проглеждайки през очите му. Доколкото можеше да прецени, Барума стоеше коленичил върху купчина одеяла, от онези, които се слагат под седлата, и подхранваше с вейки малък огън. Наблизо двама мъже — Стария ги сметна за Ястреби — играеха на кости за тресчици, докато третият, Майстора на Ястребите, когото бе наел предишната година, седеше, кръстосал крака под себе си с гръб към останалите, и гледаше с празен поглед към измития от дъжда склон отвъд грубия каменен навес. Може би медитираше или изпълняваше някакво умствено упражнение, но каквото и да правеше, беше грубо стреснат.
	Стария накара главата на Барума да се обърне натам-насам и се огледа, но не видя нищо интересно извън каменните колони и дъжда. Бавно и предпазливо, той застави тялото на бившия си ученик да се изправи; то се олюляваше известно време, докато придоби пълен контрол върху него. При това движение и двамата Ястреби вдигнаха инстинктивно поглед, сетне се върнаха към играта си. Майстора така и не помръдна, дори не трепна, но Стария бе готов да се обзаложи, че съвършено добре знае какво е станало. Понесъл тялото на Барума като доспехи, той се отправи бавно към края на навеса и се върна няколко крачки, за да бъде сигурен, че контролира заетото физическо средство. С част от съзнанието си усещаше Барума, който хленчеше и се свиваше ужасен, задето е бил принуден така внезапно да излезе на ефирно равнище, но намесата му беше прекалено слаба и можеше да не й обръща внимание.
	Когато се почувства готов, той се върна уверено при огъня и с проклятие, изтъкано от зли имена, принуди саламандрите да се вдигнат, образувайки колона от пламък. И тримата Ястреби скочиха на крака, обърнати рязко към него, а в ръцете им внезапно се появиха оръжия.
	— Аз съм Стария, не Барума. Ако умъртвите това тяло, ще умре той, а не аз.
	Майстора на Ястребите махна с ръка; оръжията на неговите съучастници изчезнаха в гънките на дрехите им. Бавно, с внушително пренебрежение той пъхна своето в скритата ножница.
	— И преди съм чувал, че се правят такива неща. За какво си дошъл тук?
	— Да поговорим. И сключим сделка може би. Господаря на ефира ще бъде труден за ликвидиране. Може би имам някакъв интерес отново да те наема.
	— Разбирам — Майстора на Ястребите си позволи за малко да се развесели — засмя се кратко, сякаш излая. — Във всеки случай, разбира се, ако пожелая да взема проклетите ти пари. Благодарение на твоето хубаво планче загубих трима от най-добрите си хора, а един е заловен.
	— Моето планче ли? Да не съм искал от теб да измъкнеш примамката от капана ми? Ти преследваше варварското момче по свои собствени съображения. Не се опитвай да ми казваш друго. Не обвинявай мен, ако са се провалили собствените ти планове.
	— Тогава много добре, няма да ти казвам. Но за теб е също толкова опасно, колкото и за мен.
	— Ако не беше така, щях ли да съм тук да се пазаря с теб? В тази работа е замесен и друг майстор на деомера, нали?
	— Точно така — онзи, който всъщност измъкна Родри. И съм съгласен, че ще е по-добре заедно да работим. Ако ще убивам Господаря на ефира, ми трябва всичката информация, с която разполагаш.
	— Да убиеш? — за първи път от години Стария се разсмя, разсмя се дълбоко, чак от корема и заетото от него тяло се разтресе така, че едва запази контрола си над него. — Ти, безкрайно нагъл идиот такъв! Да убиеш ти Господаря на ефира по пътя, сякаш си обикновен бандит, а той — амбулантен търговец? Смаян съм. Зашеметен съм. Това надминава всичко, което човек може да си представи.
	Лицето на Майстора на Ястребите придоби зловещ оттенък в лилаво.
	— Ако мога да убия архонт насред двореца му, когато всички врати и прозорци, дори всяка пукнатина в тавана гъмжат от охрана, аз мога също така дяволски добре…
	— Ти не можеш да направиш нищо на Господаря на ефира. Него остави на мен. Ела във вилата ми; Барума Знае къде се намира. Там ще устроим капан.
	Постепенно Майстора на Ястребите възстанови цвета на лицето си и се усмихна.
	— О, наистина ще дойда. Но ще донеса със себе си главата на Невин. Знам и аз как се залагат капани.
	— Глупак!
	Стария се измъкна от тялото на Барума и позволи душата на собственика да се втурне обратно в него тъкмо когато Майстора на Ястребите пристъпи напред и го зашлеви през лицето. Хленчейки и умилквайки се, Барума падна на колене, а Стария се върна с помощта на огледалото в собственото си тяло, отпуснато на стола в удобния му кабинет.
	Щом се събуди напълно, той отново се засмя. Майстора на Ястребите беше нагълтал въдицата, тъй както Стария беше разчитал. Ако по някакъв невероятен, свръхчудотворен начин наистина убиеше Невин, тогава Стария можеше лесно да го елиминира, когато сметнеше за добре. Много по-вероятно обаче беше Ястребите да успеят единствено при спътниците на стареца, включително по-незначителния майстор на деомера, преди Невин да предприеме действия и ги унищожи. Тогава положението му щеше да е значително отслабено; щеше да е сам, без съюзници, в чужда страна и Стария можеше да се заеме с ликвидирането му.


	След като Стария се оттегли, яростта, която Майстора на Ястребите разигра, изчезна също така внезапно. Значи древният глупак реши, че може да го подтикне към подобно рисковано нападение, сякаш е някакъв обикновен чирак, така ли? Щеше да остане много изненадан, когато Ястребите се появят пред портите му, съвършено невредими, при това със съюзници до себе си. Дълго крачи напред-назад, размишлявайки, докато Барума се свиваше и хленчеше, а другите го наблюдаваха в безмълвно очакване, сякаш разбираха, че предстоят големи събития.
	Трябва да съм много предпазлив, казваше си той, за да не стане така, че амбициите да надминат възможностите ми. От години вече Тъмното братство трупаше като в скрито съкровище познанието за деомера, подобно на тлъст богаташ, който злорадства над множеството си увиснали гуши и продължава да се тъпче, като подхвърля само незначителни огризки от сух хлебец и жили на просяците пред вратите му. Ястребите вършеха работа и затова им подхвърляха огризки; но тъй като едновременно с това бяха опасни, не получаваха нищо друго. Във вилата на Стария обаче имаше книги и осветени вещи, дори може би пленени духове, които щяха по команда да говорят за тъмни магии. Ако Майстора на Ястребите ги притежаваше, нямаше ли всеки убиец от островите да се умилква в краката му за някакъв дял? Нямаше ли да му платят със злато, а и с обожание, за да научат онова, което той знае? А след като веднъж Ястребите станеха учени и силни в тъмните изкуства, тогава нямаше повече да има Братство. Щяха да останат само Ястреби.
	Преди никой не смееше да нападне Стария, боейки се от възмездие, но сега той бе довел опасен враг на островите. Останалите членове на Братството щяха да се съгласят, че всеки, който е довел на главите им съзнателно Господаря на ефира, а и, както излизаше, един от учениците му, трябва да е оглупял и изкукуригал. Без съмнение Братството нямаше да се съгласи Ястребите да разполагат с книгите на Стария, но стига веднъж да паднат в ръчичките на Майстора, то можеше колкото си ще да не е съгласно. Членовете му щяха да са добре дошли да си ги вземат, ако посмеят.
	Оставаше, разбира се, проблемът с Господаря на ефира. Макар че Майстора на Ястребите нямаше никакво отношение към него, той можеше да се погрижи, щото никой на много мили наоколо да не помогне нито нему, нито на ученика му. В един момент двамата най-големи щяха да се срещнат на бойното поле и независимо кой щеше да победи, Майстора на Ястребите щеше да спечели. Или Стария щеше да е изгубил битката и мъртъв, или щеше да излезе победител, но сериозно отслабен.
	Ако спечелеше Невин, Ястреба чисто и просто щеше да ограби вилата и изчезне. Или — ето тук беше най-изящната част от плана му — ако успееше да убие изтощения от битката Невин, Братството положително щеше да изпитва още по-голям страх от него и спокойно да го остави при книгите на Стария.
	Оставаше обаче една последна голяма трудност — ами ако така и не успееше да намери Невин след последната битка? Майстора на Ястребите беше чувал, че Господарите на магията могат да се убиват на ефирно равнище, когато телата им се намират на много мили разстояние едно от друго. А той искаше да ги срещне физически, където да се нахвърли върху победителя. Затова трябваше да остави някаква трудно доловима диря, водеща Господаря на ефира направо пред вратата на Стария. Всичко звучеше съвършено логично на дъжделивия склон, логично и, което беше още по-важно, изключително печелившо.
	Усмихвайки се на себе си, Майстора на Ястребите нареди:
	— Отведете Барума надалеч в гората… Не, не му правете нищо! Прибери ножа, идиот такъв! Просто го дръжте надалеч, така че да не може да ме чува. Барума е много важен за нас. Той знае пътя до вилата на Стария. Всъщност, прасенцето ми, тази вечер ще се погрижа да хапнеш както трябва и колкото щеш.
	Докато надничаше през замъглените си очи, Барума се усмихна от ухо до ухо и от устата му потече лига. Майстора на Ястребите го погали по главата, сетне даде знак и другите се задействаха. С помощта на черното мастило се готвеше да намери възможни съюзници — в тази част на острова гилдията имаше няколко предни поста, а той не смяташе да сподели това със Стария.


	Същата вечер, след залез, Саламандър отново се върна с главоболие от съда. Гуин и Родри бяха отишли да цепят дърва, за да има с какво да си запълват времето. Джил беше сама в къщата за гости, когато магът влезе и се просна на леглото си. Без да чака молба, тя му наля вино.
	— Имали сме неудача, нали?
	— Колко проницателна си, о, яребичке на мъдростта. — Саламандър отпи голяма глътка и избърса уста с ръкава си. — Говорят, че искат да призоват Бриндемо за свидетел.
	— Но това може да отнеме месеци!
	— Точно така. Ако нашият тлъст приятел въобще доживее да стигне до съда. Мисля, че ще ни принудят да оттеглим иска — той довърши останалата половина от виното в чашата си и отново я поднесе. — Мъдрият архонт на този красив и изпълнен с фонтани град изглежда преизпълнен с нежелание да съди Барума.
	— Без съмнение го е страх от Ястребите.
	— Разбира се. Многократно ме уверяваха, че ако ставаше въпрос за нещо толкова просто като свободата на Родри и да си вървим по живо, по здраво, въпросът ни би могъл да се реши с пословичното мигване на окото. Имаше дори намеци за значително намаляване на обикновените такси заради необикновено дългото време, което сме били принудени да прекараме в очакване на решаването на един — ето тук от всички присъстващи чиновници ми се разиграва същинска пантомима от многозначителни намигвания и изпълнени с послания погледи — съвършено рутинен въпрос.
	— Копелдаци! — Джил също си наля вино. — Не мога да си представя, че Родри ще е доволен, ако оттеглим иска. Той е решил лично да убие Барума.
	— Колко прост трябва да изглежда животът за такива като любимия ми по-млад брат! — Саламандър се усмихваше, но пръстите му се бяха впили толкова силно в чашата, че Джил се уплаши да не счупи столчето й. — Но според мен нямаме голям избор.
	— Защо? Доколкото разбрах, целта на това съдебно дело е да се печели време.
	— Точно така, но да пилееш време, не означава да пропиляваш още един човешки живот. Ако архонтите поискат Бриндемо да се яви пред съда, Ястребите ще го убият по един или друг начин ако не в Милетон, то някъде по пътя. И моля ти се — дори не се опитвай да ми кажеш, че си го заслужава, защото колкото и да е корумпиран, той все пак душа носи, дете на боговете е и т.н., и т.н.
	— Освен това не е пожелал да изпрати Родри в мините. Това ми стига.
	— Ама ти си до мозъка на костите практична душичка, нали? Е, добре тогава. Утре ще помоля Негова святост тържествено да обяви освобождаването на Родри вдругиден — защото трябва да изчакаме едно денонощие след това, нещо, добре дошло за предстоящото ни рисковано начинание — ще го регистрираме при архонта, а тогава… е, добре, тогава смяташ ли, че можем вече да сканираме Невин?
	— Ще разберат ли Ястребите, ако го направим?
	— Най-вероятно.
	Джил отпи от виното и се размисли над мрачните алтернативи. С последна въздишка Саламандър стана и все още стиснал чашата, отиде до поставката за четене, където стоеше дълга и дебела колкото детска ръчичка свещ, набодена върху железен шип. Той щракна с пръсти и я запали, намръщи се, щракна отново и я изгаси, сетне размаха ръце във въздуха и извика образ на свещ от чиста златиста светлина, която увисна над свитъка, разтворен върху поставката.
	— За какво ти е сега да четеш това глупаво нещо? — сопна се Джил. — Трябва да мислим за бедата, в която сме изпаднали.
	— Какъв зъл нрав имаш! Вече съм помислил за бедата и стигнах до заключение, че такова няма, искам да кажа, заключение. Също както в древната приказка за овчаря, хванат между лъва и вълка — независимо накъде се обърнем, ще се превърнем в нечия вечеря.
	— Има моменти, когато изпитвам желание да те удуша.
	— В това не се и съмнявам — Саламандър стоеше, приведен над свитъка, но Джил не можеше да прецени дали наистина чете. — Има моменти, гургулице моя, когато дърдоренето ми започва да дразни и самия мен. Това е един такъв случай.


	Първата нощ след заминаването им от Индила Невин и хората му прекараха благодарение на попътен късмет в едно градче с малък хан и голямо пространство насред площада, където да се разполагат керваните. Втората нощ обаче той имаше наум конкретна цел — един храм на Далей-о-Контремо горе в планината, който не беше действащ, а по-скоро място за уединение на възрастни жреци. Намираше се на двайсет мили от Пастедион (един ден път с кон), достатъчно встрани, за да гарантира уединението на обитателите му, но и достатъчно близо до големия градски храм, за да могат по-младите жреци да проверяват дали по-възрастните им братя имат нужда от нещо.
	Храмът представляваше комплекс от ниски, разлати бели сгради сред голям парк, увенчаващ върха на една канара на около триста ярда над реката източно от крайречния път. До него се стигаше по зигзагообразна пътека, изсечена в самата скала. Слънцето тъкмо залязваше, когато Невин и хората му пристигнаха в основата на пътеката. Той погледна нагоре, чудейки се как уморените коне ще се изкатерят дотам, и видя, че сградите са залети от розова светлина. Внезапно замръзна, защото тя се превърна в потоци от кръв — такова беше видението, което му се яви.
	— Какво не е наред, милорд? — попита Амир. — Пребледнял сте като чаршаф.
	— Все още не зная, момчето ми. Но съм готов да се обзаложа, че нещо никак не е наред. Ще оставим повечето хора тук с конете, а двамата с теб ще се качим да видим какво става.
	— Смятате ли, че горе ни чакат врагове?
	При този въпрос в краката на Невин се появиха тълпа яки лилаво-черни гномчета. Бяха очевидно възбудени, сгърчили от страх личица, и подскачаха непрекъснато, но клатеха глави отрицателно в отговор на въпроса, поставен от Амир. За по-сигурно Невин взе и Прейд. Пуфтейки и пъшкайки, те се заизкачваха, а гномчетата тичаха напред и се връщаха. Накрая тримата застанаха пред портите на храмовия комплекс и докато си поемаха дъх, погледнаха надолу към мъничките фигурки на мъжете и конете.
	Когато Невин потропа на портата, тя се отвори няколко инча под напора на юмрука му и те видяха проснат на земята възрастен мъж с разкривено от агония лице. Едната му ръка беше протегната към портата в отчаян опит да стигне до нея. Около него имаше локва кръв, която засъхваше и сплъстяваше бялата му като сняг коса.
	— О, богове! — Невин не толкова извика, колкото простена тихичко. — Стягайте се, момчета.
	Бутнаха портата и влязоха бързо в покрития с калдъръм централен двор, заобиколен от лехи, в които цъфтяха червени и жълти цветя. Други двама бяха паднали навътре, при входа на светилището, в дъното на двора. И тримата бяха намушкани. Водени от Дивите, Невин и хората му намериха още двама отзад, при банята, а последните трима — в кухнята, където, както изглеждаше, заедно са приготвяли скромна вечеря от хляб и задушени зеленчуци. Докато търсеха, Невин се почувства странно изтръпнал, може би малко изстинал, но спокоен.
	Тъй като знаеше, че жреците биха искали да са близо до свещения олтар, накара хората си да ги пренесат в тясното белосано светилище и положат върху покрития с плочки под, пред огромния блок от полиран камък. Върху стената отзад беше изрисувана фреска с Бащата на вълните. Той се носеше ведър и волен над позлатения от слънцето океан, тъй както, или Невин поне така се надяваше, сега се носеха душите на убитите в Единната истинска светлина. Докато успеят да покрият всички жертви с одеяла, взети от килиите им, нощта бе паднала. Амир и Прейд сякаш не забелязаха, когато Невин направи така, че над олтара засия кълбо от златиста светлина. Двамата млади мъже бяха бледи и се тресяха от ярост.
	— Попиканите му курвенски копелета! — избухна Амир. — Да изколиш старци! Престарели, та кокалите им скърцат, милорд! Та те са имали също толкова възможност да се съпротивяват, колкото свещ да оцелее в Третия ад!
	— Сърцето да ти се скъса! — изръмжа Прейд. — Ще имаме ли възможност да ги ударим, милорд?
	— Искрено се надявам, момчета. Готов съм да се обзаложа на каквото пожелаете, че тези хора са били изколени само за да не ни дадат подслон.
	Едва тогава скръбта го настигна заедно с ярост и смазващото чувство за вина, че тези мъдри и кротки възрастни хора са загинали заради него и проблемите му. Но не само, напомни си той, а по-скоро поради бездънното зло, което се вихреше из островите и ги разяждаше като гниене в корабни греди. Усети, че трепери, почувства се студен и корав като изсечен от лед меч. Дивите на ефира се струпаха около него като лятна буря — пращяха и съскаха във въздуха, препускаха нагоре-надолу по стените и ги покриваха със завеса от сини пламъци.
	— Кълна се в своите свещени обети, че онези, които са изклали тези невинни души, ще заплатят със същата монета.
	Когато гласът му отекна в смълчаното светилище, над олтара проблесна ослепителна бяла светкавица и се разнесе острият дъх на гръмотевица. Амир и Прейд се отпуснаха на колене, обхванати от страхопочитание и ужас.
	— Бог стана свидетел на обета ми. Така да бъде!
	Тогава в светилището изтрещяха и отекнаха три гръмовни, мощни удара.
	Както беше обхванат от свещен гняв, Невин би извървял на един дъх разстоянието до Пастедион, но трябваше да се погрижи за хора и за добитък. Всички прекараха неспокойна нощ в лагер с гръб към канарата; дори конете сякаш бяха доловили, че нещо не е наред. Хората успяха да поспят, но Невин остана на крак, сновейки напред и назад, бдейки в не един свят.
	Сутринта никой не промърмори, когато настоя да тръгнат рано. Напрягайки сили, успяха да стигнат Пастедион преди залез, тъкмо когато градът се пробуждаше от следобедна дрямка и неговите жители започваха да се стичат към пазарния площад, за да хапнат нещо и разменят по някоя и друга клюка. Всички се обръщаха да зяпат групата от добре въоръжени и мрачни конници, които трополяха по пътя към палата на архонта.
	Слязоха от конете в покрития с плочи двор, украсен от кипариси и мраморни фонтани. Когато двамина притеснени слуги се втурнаха навън и оповестиха, че архонт Графейо не приема посетители, Невин сграбчи най-близкия за туниката и почти го вдигна във въздуха.
	— Кажи му, че лорд Галрион от Аберуин е тук по спешен за гуербрета въпрос и че носи ужасяващи новини. Възрастните жреци, които служеха на Бащата на вълните нагоре по речния път, са избити. Разбра ли?
	Робът изскимтя и енергично закима в знак на съгласие.
	— Добре. А сега върви го доведи.
	Скимтейки, робът се втурна в двореца, сякаш демони го щипеха по задника. Невин се усмихна, скръстил ръце.


	Освобождаването на роб е радостно събитие на островите, а от бившия господар се очаква да просне весела трапеза за приятели и роднини. Но след кратката церемония, която върна свободата на Родри, Джил и останалите нямаха желание да празнуват. Те седяха мрачни до един в къщата за гости и обсъждаха какво да правят. Разговорът ту затихваше, ту се съживяваше, когато брат Мерано влезе забързан и донесе вестта:
	— Родри, в двореца на архонта е дошъл девериец, който се представя за твой служител. Някой си лорд Галрион.
	— Кой? — Родри погледна към Джил, която само сви рамене озадачена. — Не съм чувал това име преди.
	— Звучи така, сякаш идва от древна хроника или нещо подобно — допълни Саламандър.
	— Не зная нищо по въпроса — рече Мерано малко сопнато. — Но е довел със себе си група въоръжени мъже и архонтът се страхува, че ще започне да сече глави, ако не отидеш там и не го успокоиш.
	— Е, ако можем да съдим по това, наистина става дума за елдидец — Родри стана и се засмя. — Добре тогава. Да вървим!
	Разстоянието от храма до двореца беше само около двеста ярда, но на Джил й се стори, че няма край. За всеки случай поставиха Родри помежду си, но тя беше убедена, че във всяка сянка и на всеки покрив дебнат убийци, които чакат там, за да лишат Аберуин от законния му наследник. Нервите й още повече се опънаха, когато стигнаха в двореца и установиха, че архонтът е извел шепата си въоръжени гвардейци. На портите стояха двама копиеносци, а други двама пазеха вратата на великолепната каменна къща. При вида им Гуин се вцепени, но само за много кратък миг. Саламандър сложи приятелски ръка на рамото му и прошепна:
	— Може ли някой тук да те познае?
	— Не би трябвало. Но човек никога не е сигурен.
	— Добре тогава, ако трябва да се лъже, остави на мен. Аз съм майстор на това изкуство.
	Гуин успя да се усмихне. Въведоха ги в приемната зала на архонта — ечащо, пищно, покрито с виолетови и златисти плочки помещение. На пода под подиума седяха десетина деверийци, неудобно накацали по възглавниците, и отпиваха вино от непривичните за тях чаши. Джил хвана ръката на Родри и я стисна:
	— Всички тези войскари служат на теб. Прави се, че ги познаваш. Русият с белег над едното око е Амир. Погрижи се да го назовеш по име.
	После тя погледна към подиума и добрите съвети застинаха на гърлото й.
	— Невин!
	Докато се усети, тя тичаше като дете през дългата стая, без да мисли за възпитание и протокол. Старецът се засмя с привичния му смях, който звучеше като скърцане на врата, и слезе от подиума точно когато тя се хвърли в прегръдките му.
	— О, Невин, Невин, просто не знаеш колко се радвам да те видя!
	— Смятам, че мога да си представя, детето ми. Стига, стига, не плачи. Ще се сражаваме и ще победим.
	Малко шокирана, Джил осъзна, че наистина ридае. Когато си избърса очите с ръкав, Невин извади от джоба на бригите един отвратителен стар парцал и го подаде вместо носна кърпичка, нещо дотолкова познато и обикновено, че й подейства като мощен талисман, който излъчваше здрав смисъл и кураж сред тъмните магии. Дотолкова, че почти не й се щеше да му го върне.
	— Сега няма да е зле да отделим внимание на формалностите — рече Невин.
	Той я хвана за ръка и двамата се качиха на подиума, където стоеше архонтът, видимо озадачен. Войскарите на Родри бяха също на крака, струпани около него, до един изпълнени с непреодолимото желание да докоснат гуербрета и се уверят, че е истински, жив и там заедно с тях. Някои ридаеха открито, но повечето мълчаха единствено с огромно усилие на волята. Сред цялата тази бъркотия Джил забеляза Гуин, който стоеше настрана; никога нямаше да забрави болката в лицето му — на външен човек, прокуден от всичко почтено и нормално. В сърцето си тя намери място за жал към него.
	— Извинете ме, сър — рече Невин на архонта. — Това е внучката ми и годеница на гуербрета, а точно зад нея е полубратът на гуербрета.
	Когато Графейо, пълен и дребен, по-скоро светъл мъж, й се поклони по деверийския обичай, Джил успя да приклекне в отговор. Саламандър се усмихваше така нагло, че нямаше как да се разсърди на киселата гримаса на архонта.
	— Добре познавам тази личност, лорд Галрион — избоботи Графейо. — А къде е самият гуербрет?
	— Ето ме — Родри отиде с широка крачка до подиума и скочи с едно плавно движение трите стъпки височина.
	— И така, през последните няколко седмици чувах често да се споменава името ви, уважаеми.
	Подтикнати да се сдържат, войскарите започнаха да ръкопляскат, един безмълвен крясък на безкрайно облекчение. Заразени от духа на момента, различните роби и слуги се присъединиха към тях, като аплодираха от местата си, докато Графейо не вдигна две ръце във въздуха за тишина.
	— Радвам се да ви приветствам в скромния си дом, лорд Родри от Аберуин — усмивката на подпухналото му лице напомняше вълк. — И тъй като вашите слуги са тук, за да ви придружат до дома, разчитам, че повече няма да чуем за това странно съдебно дело.
	През остатъка от следобеда и до късно вечерта, след като робите запалиха сто маслени лампи в искрящото от светлини и отблясъци помещение и сервираха импровизирана гощавка, Джил стана свидетел на най-странния турнир, който някога беше виждала. Рунд след рунд следваха странни сблъсъци; битката се водеше само с думи, при това много малко от тях — обикновени. Тя бе шокирана, като разбра какъв майстор на двусмислиците може да е Невин, когато реши, а съвсем естествено архонтът никога нямаше да е избран, ако не беше лукав като лисица. Минаха няколко часа, преди да разбере, че тази битка не се води поради принципи, а от страх. Ако Ястребите и Братството не съществуваха и животът на Графейо не беше застрашен, той с удоволствие би помогнал на гостите да се приберат у дома и отмъстят за убитите жреци, но съзнанието му винаги бе нащрек. Не че архонтът споменаваше за тях; той говореше повече за обстоятелства, за които трябва да се съжалява, и за недоволството на избирателите. Но всички знаеха какво има предвид, тъй както си даваха сметка, че и според него зад престъплението в храма стояха те.
	— Разбира се — рече Невин в един момент. — Когато се разпространи вестта за клането, сред избирателите ще се надигне недоволство — а това без съмнение вече става. Моят слуга сега е в конюшните и пази конете ни.
	— О, добри ми господине, без съмнение това би се разпространило много бързо, независимо какво ще направим двамата с вас — Графейо елегантно подкопа малката победа на майстора на деомера. — Не се безпокойте. Ще направя всичко по силите си да уверя хората, че въпросът се разглежда.
	— Хъм, трябва да се служи на справедливостта, нали? — Невин вдигна чашата си за поздрав. — Дори и когато силите са немощни.
	Графейо пламна.
	— Справедливостта във всички случаи ще възтържествува, господине. По един или друг начин.
	Невин задържа чашата на половината път към устата си и огледа архонта над ръба й. Под щръкналите вежди сините му като лед очи изглеждаха изпълнени с необикновено съчувствие.
	— Наистина по един или друг начин — той наведе чашата си. — Разбира се, съзнавам, че сте поставен в много трудно положение и трябва да се съобразявате, да претегляте и уравновесявате толкова много фактори и фракции. Колко жалко, че няма човек, който да свали това дребно бреме от раменете ви — разбира се, неофициално, докато официалното разследване продължава.
	— Ах! — Графейо взе сушена фурма от един сребърен поднос и се загледа в множеството й извивки. — Наистина жалко. Да беше възможно такова нещо, който свърши тази работа, ще се радва на безкрайната ми благодарност.
	— Разбира се — Невин отпи от виното и погледна небрежно към един стенопис, който представяше как Звездните богини връчват на героично представена фигура компас. — Колко хубав стенопис! Сигурно художникът е добре известен.
	— О, известен е, много известен. Имахме късмет, че успяхме да го наемем.
	— А спомня ли си някой имената на чираците, които са бъркали мазилката и смилали боите, или на калфата, който ги е нанасял върху стената?
	— Наистина защо ли пък да ги помни някой? — архонтът се усмихна кротко, разбирайки какво му се казва.
	— Прав сте. Помощниците на великите хора никога не се помнят, макар и голяма част, как да кажа, от недотам приятната работа да се пада на тях.
	— Наистина в известен смисъл трябва да се съжалява за това — архонтът взе сребърен поднос. — Мога ли да ви предложа сладко, лорд Галрион?
	— Благодаря ви.
	Когато Невин взе шепа бадеми, Джил проумя, че току-що пред очите й е сключена сделка, макар и да не разбираше точно каква.
	Останаха още известно време за приличие, след което Невин побърза да избяга сред поредица от поклони и заявления за взаимно възхищение. Докато чакаха в осветения двор да доведат конете им, Саламандър не беше на себе си — едва ли не играеше джига на място.
	— О, изключително блестящ ход, лорд Галрион! — той говореше на деверийски, а в планинската част на островите това беше равносилно на шепот. — Наистина много добре изиграно.
	— Дръж си езика, бъбрив елф! — тонът на Невин беше уморен. — Не злорадствай за нещо, което може да донесе смъртта на всички ни.
	— Но аз не разбирам — обади се Джил. — Какво получи от него?
	— Разрешение да тръгнем след Ястребите. Ако не успея, това няма да е негова работа, но пък ако успея, няма да се повдига въпрос за отговорността ми пред закона.
	— Но как разбра? Всичко беше дяволски неясно за мен.
	— Мила ми гургулице — намеси се Саламандър, — не говорим въобще за определена дума или фраза — същността се състои в сбора от цялата вечер. Не съм виждал преди отстъпка, изтръгната по-добре от тази. Нашият Невин е толкова лукав, дори потаен, че започвам да се питам дали в края на краищата не е елф.
	— Зная, че с това смяташ, че ми правиш комплимент, но престани да тържествуваш! — сопна се Невин. — Не си видял клането в храма…
	— Е, това наистина е вярно, майсторе. Засрами ме.
	Чу се тропот на копита и дрънчене на такъми по калдъръма. Слугите водеха конете иззад ъгъла. Начело, съвършено плахо и умилквайки се с отворена уста, вървеше Перин. При вида му Джил изръмжа буквално като куче и стисна дръжката на меча си. Когато той изпищя и се сви, отвращението й се надигна така, че едва не я задави. Това грозно създание, това мършаво животинче, което приличаше повече на гном, отколкото на мъж, този нещастник я беше насилвал със странния си, нечист деомер! Без повече да мисли, тя отиде до него, зашлеви го с едната ръка през лицето, а с другата го удари, колкото сила има, с юмрук в корема. Той простена и се преви на две.
	— Стига! — Невин хвана китката й изотзад.
	— Но, милорд! След всичко онова, което ми стори! Ще го убия.
	— Няма да го убиеш, понеже аз ти заповядвам. Каквото и да ти кажа, няма да успея да те разубедя, така че го остави на мира, защото ти заповядвам.
	Това тя беше в състояние да приеме, макар и много трудно. Освободи се от ръката на стареца и отиде при Родри, който стоеше начело на войскарите си, наблюдавайки я с лека, одобрителна усмивка.
	— Помниш ли тази воняща, недорасла невестулка? — попита тя.
	— Прекалено добре. Трябва да знаеш, че го хванах, след като сте се разделили. Сивото гномче ме заведе право при него, сетне му избих и демоните от сърцето, и гадостта от червата. Това е един прекрасен спомен, повярвай ми.
	— Защо не го уби?
	— Дадох обет, че няма — Родри се намръщи, дълбоко замислен. — Сега не си спомням дори пред кой бог съм го направил. Но обетът си е обет.
	— Това е наистина така. Хубаво тогава, аз такова… просто се питах.
	— Разбира се, че си се питала. Но нали разбираш, любов моя, аз се правя на човек, който има памет, но това не означава, че наистина имам такава. Онзи старец, Галрион, човекът, когото наричаш „никой“? Кой по дяволите е той?
	Тя изпита чувството, което сигурно е изпитал Перин, когато юмрукът й залепи червата му към гръбнака. Цялото й отчаяние отново я заля и отново започна да се пита дали Родри някога ще е отново на себе си, след като не можеше да си спомни дори и Невин?
	— Човек, на когото можеш да довериш живота си; най-големият магьосник в цяло Девери — това като начало — тя успя да се усмихне окуражително. — За останалите му дарби ще ти разкажа допълнително.


	Тъй като беше съгласен с брат Мерано, че жреците на Далей-о-Контремо достатъчно дълго са търпели въоръжени варвари между стените си, Невин изпрати Саламандър, Перин и Прейд обратно в храма да съберат багажа и конете, оставени там, сетне отведе всички в един хан, който младият жрец препоръча — голям и чист, собственост на набожен мъж, а и нещо още по-хубаво — заобиколен от висока стена с железни шипове отгоре. За техен късмет по това време на годината можеха да разполагат с комплекса едва ли не изцяло и Джил, за голяма изненада на Невин, извади смайващо много суха пара, за да плати на ханджията.
	— Откъде е всичкото това сребро?
	— Ами — за миг тя стана потайна. — Всъщност го спечелихме, но е най-добре да попиташ Саламандър как.
	— Много добре. Амир, виж какво! Ти и другите войскари ще спите в общото помещение горе. Настани ги, сетне излез тук да изчакаш Саламандър и останалите. Кажи на Перин да спи при конете в конюшнята. Не се тревожи, че може да се опъва, той ще предпочете така.
	Там щеше да е също и в по-голяма безопасност, помисли малко мрачно той — от Джил, разбира се. Когато поведе Перин със себе си, въобще беше забравил, че Джил едва ли ще е очарована да види човека, когото смяташе за свой мъчител. Разбираше чувствата й, но едновременно с това нямаше никакво желание да види как пребиват до смърт Перин пред очите му.
	Когато Саламандър се върна, Джил, Родри и Гуин насядаха на пода в мъничката приемна, докато Невин остана да крачи нервно напред-назад. Знаеше, че очакват да заговори, но му беше трудно да започне, защото всички разчитаха да реши проблемите, а вече му беше ясно колко объркано е станало положението. Накрая реши да започне с най-лесната за разплитане нишка от паяжината и посочи към Гуин.
	— Кой си ти, момко?
	Гуин облиза нервно устни, погледна към Родри.
	— Той беше Ястреб, милорд — каза Родри, — но сега е мой човек и гарантирам за него.
	Невин се обърна към Гуин и улови погледа му, като включи деомерското зрение, което можеше да проникне дълбоко в душата. За момент пред него премигаха други очи, сини, корави и студени, но в основата си някак объркани и с това откъслечно видение дойде стон от ридаещ мъж — мъж, който не е скърбял от години. Образът избледня и го остави озадачен, докато ужасеният Гуин, свит в своя ъгъл на мъничката стая, се опитваше да говори, но устните му само мълвяха беззвучни думи.
	— Няма да ти навредя, момко. Щом Родри казва, че си минал на наша страна, аз му вярвам.
	Гуин преглътна тежко, въздъхна и намери гласа си.
	— Ще ви кажа всичко, което зная за Ястребите. Бях само калфа, а не майстор, но с удоволствие ще ви разкажа онова, което зная.
	— Добре. По-късно двамата с теб ще си поговорим отделно. О, я недей да изглеждаш толкова уплашен. Ще бъде доста по-лесно от посвещението ти, убеден съм в това — Невин внезапно се почувства уморен и седна на ръба на миниатюрната платформа. — Разбирам, че преди да взема трудните решения, които ми предстоят, трябва да получа повече информация. Родри, момчето ми, да започнем с теб. Какво се случи, след като приключи онази глупава свада в Кергоней? Защо тръгна към Кермор?
	— Не мога да ви кажа, милорд. Не си спомням. О, разбира се, вие все още не знаете. Те ми отнеха паметта. Спомням си само различни частици от живота си, преди да ме доведат в Бардек. Един Ястреб на име Барума…
	— Той не е Ястреб! — сопна се Гуин. — Член е на проклетото гнусно Тъмно братство.
	— Добре тогава. Този гнусен, заченат от демони блатен червей на име Барума ме взе пленник и ми разсипа на късчета съзнанието — доколкото мога да разбера, естествено.
	Тонът му беше толкова спокоен, че на Невин му трябваха няколко мига, за да проумее казаното. Сетне изруга и в него отново се надигна яростта, която изпита при вида на изколените жреци — нова и жарка, като изригване на вулкан.
	— О, значи така, а? — гласът на стареца прозвуча като нажежен шепот, който накара всички да се свият. Пое дълбоко дъх и се застави да говори с по-нормален тон. — Е, това слага капак на всичко. От тези хора нищо повече няма да понеса. Ще имам нужда от всичката информация, с която разполагате, преди да планирам нападението, но вече реших. Когато всички сте в безопасност на път към Елдид, ще се върна тук да изтрия тази тиня от лицето на земята.
	— Ще помоля за вашето извинение, милорд — обади се Родри и в гласа му прозвуча стоманеният звън на повелителя. — Но аз няма да тръгна оттук, докато не ви помогна да го направите. Дал съм обет да убия Барума и ще го убия дори ако загина, а Аберуин потъне в пламъци без мен.
	Невин отвори уста да спори, сетне се поколеба. По него пробяга деомерски студ и той разбра, че ще му е необходима помощ в работата, която сам се бе наел да свърши. Умееше да схване кога излишно си губи времето.
	— Много добре, а предполагам, че никой от останалите няма да побегне, независимо колко дълго ще настоявам. Но помни, Родри, момчето ми. Ти може да си гуербрет Аберуин, но аз съм Господаря на ефира. Това е моя война и в нея аз ще бъда кадвридок. Ще се сражаваш под мое командване или въобще няма да се сражаваш!
	— В такъв случай готово. Имате моята дума.
	Нощта преваляше и се задаваше зората, когато Невин успя да си легне. Първо изслуша онова, което Саламандър, Джил и Родри имаха да разкажат за времето, прекарано в Бардек, сетне изгони навън всички останали и се затвори в продължение на часове с Гуин. Бившият Ястреб така и не се бе издигнал високо в йерархията на гилдията убийци, защото не обладаваше особена деомерска дарба, но беше прекарал по-голямата част от живота си там, още откак се бе натъкнал на съществуването й като избягал роб — момче на десет години. Знаеше имена и места, тайни знаци и ритуали; беше чул частици от планове и подробности за вражди в рамките на Братството; освен това беше готов да разкаже всичко и докато седеше на пода в стаята на Невин, претърсваше всяко кътче от добре подготвената си памет. Беше отдал своята вярност на нов кумир, също така безжалостно и докрай, както преди бе извършвал убийства, но Невин виждаше, че тази промяна нямаше нищо общо с чест, а още по-малко с морални принципи. Гуин само знаеше, че животът му е бил възел от страдания и обичта към Родри, едно чувство както сляпо, така и мъдро, остава единствена възможност да разсече възела и спечели свободата си. Невин беше повече от готов да използва всяко нещо, което би освободило човек от злото, също така, както не би пренебрегнал никое лекарство, което би спасило пациент само защото за него не се споменава в най-добрите ръководства за билколечение. Накрая рече:
	— А сега това е най-важното. Знаеш ли къде живее Стария?
	— Те не казват на някакъв второразреден калфа като мен всички подробности. Но знам, че е получил имението си от архонтите на Вардет.
	— О, богове! Та това не е много далеч оттук.
	— Точно така. Знаете ли, милорд, все мисля, че той някак ни е притеглил насам. Че сме се мислили за много хитри, а през всичкото време ни е примамвал като паяк, който придърпва мухата, хванала се на една от нишките му.
	— Прекарал си твърде много време около Саламандър и яркото му въображение.
	— Може и така да е. Но човек чува всички тези слухове за Стария. Дори моят майстор във Валант обикновено казваше, че половината от чутото няма как да е вярно, но не може да различи лъжливата от вярната част. От друга страна пък вонящото Братство никога не ни е казвало повече от най-необходимото, за да си вършим работата.
	— Знаеш ли, че не съм съзнавал колко Ястребите мразят Братството. В Девери винаги сме смятали, че работите ръка за ръка.
	— Само когато ни плащат, милорд. Казват, че Братството е основало Ястребите преди стотици години, по времето, когато на островите върлувала чума и всичко представлявало пълна каша, а архонтите били прекалено объркани, за да се тревожат за съществуването на някоя и друга Тъмна гилдия, но не зная дали е вярно, или не. Ако е, те твърде скоро са се разделили.
	— Нещо, което по всяка вероятност е било неизбежно.
	— Най-вероятно — Гуин вдигна поглед, очите му преливаха от болка. — Милорд, можете ли да излекувате Родри? Можете ли да поправите онова, което онази свиня му стори?
	За един кратък миг Невин се поколеба дали да не каже някаква успокоителна лъжа.
	— Не зная. Няма да зная, докато не съм опитал, а няма да съм в състояние да опитам, докато не се отървем от Стария. Ще имам нужда от време, ще трябва да се съсредоточа. Ако само се питам дали от небето върху вас няма да паднат убийци или служители на злия деомер, това никак няма да помогне.
	Гуин се усмихна, всъщност устните му само трепнаха.
	— Гуин, ти трябва да си видял какво е станало. Приемам, че Барума е използвал преди всичко физическа болка, за да срине защитите на Родри.
	— Точно така, но освен това се опитваше да използва срама като оръжие. Той започна да измъчва Родри, докато все още се намирахме в Слайт и всички пирати стояха наоколо да гледат. Смятаха, че е много забавно да видят колко болка може да понесе сребърният кинжал. Те, видите ли, правеха облози за това колко дълго ще издържи.
	— Родри разбираше ли го?
	— Разбираше го. Той ги предизвикваше — о, богове, милорд! Той имаше куража да лежи там и се подиграва, казвайки им да правят високи облози, защото ще ги направи богати, като издържи всичко, на което го подложи Барума. Смятам, че тогава разбрах… аз, такова, не можех да издържам на онова, което правеше Барума с него — лицето на Гуин стана мрачно. — Не го изтезаваше наведнъж дълго, най-много час, но по няколко пъти на ден. Караше Родри да мисли за онова, което му предстои, а едновременно с това желаеше да удължи забавлението си. Но тогава проумях, че ситният свинеебец се страхува от мен. Затова сядах там, където можеше да ме вижда, и само го гледах втренчено, така че бързаше да свърши сеансите. След като се качихме на кораба и потеглихме от Слайт, той наистина започна да се поти. После пречупи Родри и искаше да продължи, но му казах, че ако не престане, ще го убия. И щях да го направя, но корабът беше пълен с пирати, а той беше онзи, който им плащаше. Моля ви да го знаете, милорд. Наистина щях да го убия, стига да можех да го направя.
	— Вярвам ти.
	— Благодаря. Ако бяха ме убили, щяха да убият и Родри и по този начин нямаше нищо да се спечели — той отново погледна встрани. — Смятате ли, че съм луд? Джил така смята.
	— Според мен ти си живял живот, който би накарал повечето хора да полудеят, но си стигнал до портите на здравия разум.
	— Добре казано. Значи от мен зависи дали ще ги отворя и вляза, или не?
	— Точно така. Бързо се учиш, Гуин.
	— Най-вероятно затова, защото съм около Родри. И поради всичкия деомер, който се намира около мен — този път, когато се усмихна, в очите му проблесна живот. — Мога ли да говоря откровено, милорд? Като слушах Джил и Саламандър да говорят за вас, ми се смръзваше сърцето, защото преди не бях виждал сила като тяхната, но те все казваха, че вие сте същинският майстор.
	— Много ласкателно от тяхна страна. Значи си видял, че Джил има своя собствена сила?
	— Та кой не би видял, милорд? Искам да кажа, всеки, който има поне малко познание за това, трябва да е сляп да го пропусне. Например как беше вдъхнала душа в онзи деомерски образ на вълка и го бе пуснала след Барума — или тя не ви е казала за това? Според мен се получи един наистина чудесен номер, но Саламандър съвсем не изглеждаше доволен от нея, че го е направила.
	За момент, след като осъзна какво има предвид Гуин, Невин не беше в състояние да говори от накърнени чувства. Ето че Джил най-сетне изучаваше деомера, а въобще не му бе казала! Гуин трепна, приемайки неправилно мълчанието му.
	— Не съм искал да ви кажа нещо, което Джил не е желаела да се знае, милорд, наистина не съм искал.
	— Не е там работата — мислено сграбчи нараненото си сърце в ръце и го накара да се подчинява. — Само дето е направила нещо много опасно. Бих казал, че Саламандър не го бива много за учител. Какво има, момко? Изглеждаш разстроен.
	— Просто не разбирам как при вас стават нещата. Искате ли да ви казвам какво правят?
	— Какво? В никакъв случай не желая! Забравям как риторичен въпрос като този би могъл да прозвучи на човек, който е бил Ястреб. Виж какво, аз ще разговарям със самата Джил по въпроса, но не ме е яд на нея или на Саламандър. И право да ти кажа, не е твоя работа какво правят или не правят те.
	— Много благодаря. Мъчно ми беше, защото се питах какво трябва да кажа.
	— Без съмнение. Виж какво, ще направиш добре да вървиш да си лягаш. Достатъчно късно те задържах, нали? Ако си спомниш нещо друго за старата ложа, винаги можеш да ми кажеш сутринта.
	Всъщност Невин желаеше да остане насаме с болката си, която, макар и покорена, беше жива и се зъбеше в оковите си. Бе изненадан и немалко разочарован от себе си, че може да се почувства като отхвърлен любим. Сякаш е прекарал стотици години да готви великолепен подарък, да речем, някакъв сложно обработен и полиран скъпоценен камък само за да види как Саламандър се вмъква и й поднася купен от някакъв пазар дубликат, без дори да съзнава неговата стойност. „Не бъди глупак! — каза си. — Онова, което има значение, е Светлината, а не слугата, който ще заведе ученика при нея.“ Въпреки това отиде до прозореца, отвори капаците и остана дълго, загледан в нощта, в луната, като размишляваше единствено за своя хирейд.
	На вратата се почука и влезе Джил. Разбра още преди да се обърне, че това е тя, набързо облечена и прозяваща се на примигващата светлина от маслените лампи. Той вдигна нагоре ръка и направи кълбо от златиста светлина, а тя примига като сънливо дете и рече:
	— Ти си нещастен. Просто по някакъв начин го разбрах. Смятах да ти кажа за изучаването на деомера по-рано, но просто нямахме време за това.
	Той усети как в очите му залютяха сълзи и се прокле като изкукуригал стар глупак. Тя побърза да отиде при него и да сложи ръка на неговата.
	— Какво толкова лошо е станало?
	— О, нищо, нищо.
	— Преди повече умееше да лъжеш.
	— Хъм, колко неприятно се изрази! — той се покашля и избърса очите си с ръкав. — Прости ми, дете мое. Зная, че е празно самолюбие, но винаги съм искал аз да съм онзи, който ще те учи на деомер.
	— Добре, а не смяташ ли, че е било точно така? Ако не те познавах и при мен дойдеше Саламандър да ми бърбори за омагьосване и разни ми ти други такива неща, щях да му се изсмея в лицето, а можеше и да го шамаросам. Още през онова първо лято, когато се срещнахме, ти се опитваше да ми покажеш с какво бих могла да разполагам, стига да имам достатъчно разум да го пожелая. Необходимо беше да стане нещо ужасяващо, за да ме накара да погледна натам, накъдето ми сочеше ти, но най-сетне това стана.
	Хирейдът се разчупи и се пръсна на парчета като изпусната кана.
	Той реши, че идиотската усмивка, която усети да разтегля устните му, е съвършено недостойна и за двамата, но не можа да я спре.
	— Наистина ли?
	— Наистина. Онова, което направи Саламандър, беше, че просто разкри упражненията, от които имах нужда, обясни ми няколко принципа и т.н. И съм му изключително благодарна, но трябва да знаеш, че той е направо ужасен учител. Невин, веднъж ми каза, че винаги бих могла да те помоля за помощ. Наистина ли го мислеше? Би ли ме научил повече, когато с това се свърши?
	— Разбира се! Дете мое, нищо няма да ми достави по-голяма радост от това да те науча на всичко, което знам. Защото, предавайки го на теб, ако не друго, ще го запазя за бъдещето — но колкото и да беше очарован от момента на толкова дълго отлагания си триумф, той усети как дългът го подтиква. — Всъщност да започнем още веднага. Какво е всичко това, което чувам за деомерския вълк?
	Джил трепна и побърза да отклони поглед, опитвайки се да намери извинения… Разговаряха до зори, разглеждаха всяка почти несъзнателна стъпка, която бе предприела, за да създаде и унищожи вълка, докато накрая тя проумя до една грешките, които бе направила, но макар и да се гърчеше при неговите въпроси, оставаше съсредоточена. Невин проумя, че съзнанието й наистина се е превърнало във внушително оръжие, до известна степен поради вродената дарба, но повече от суровата подготовка, която бе минала под ръководството на баща си в изкуството на боя, също и от опасния живот, воден досега.
	Много по-късно, насред цялата бъркотия, докато събираха багажа, за да напуснат града, едва ли не между другото му дойде наум, че най-сетне е изпълнил обета си. Скоро щеше да е свободен да умре. Почувства деомерския студ като зла магия и се зачуди колко ли скоро ще стане това.


	— Между другото, о, по-млади ми братко, какво ще правим с другите коне? Онези от гнусната група на Гуин.
	Родри престана да събира нещата в дисагите си и приседна на пети да огледа приклекналия до него Саламандър, който изглеждаше искрено объркан.
	— Остави нещастните животни на собственика на конюшнята да ги продаде — отвърна той. — Те не бяха нищо повече от една проклета досада.
	— Какво? Не можем да оставим ей така двайсет и четири съвършено добри коне.
	— Можем и ще ги оставим.
	— Но това е все едно да хвърляш пари на боклука.
	Изведнъж Родри разбра.
	— О, по-стари ми братко, та ние не се намираме из пасищата. Не можем да пазим всяка окуцяла кранта, която сме срещнали по пътя си.
	— Какво значение има къде се намираме?! И ако ги оставим тук, ще се върнем ли после да си ги приберем?
	— Кога, глупчо глупав? — това рече Невин, който влезе в стаята. — Откъде да зная, та ние можем да отиваме към смъртта си, а ти си се загрижил за допълнителни коне? О, богове!
	— Ами ако ни се случи някаква катастрофа и имаме нужда от нови коне?
	— Без съмнение ще можем да ги купим в някой град. Вие с Джил сякаш сте пълни с пари. Което ми напомня да те питам. Как точно вие двамата сте спечелили всички тези пари?
	— О, давахме представления на пазарищата — отвърна Саламандър, пребледнял като платно. — В края на краищата аз съм гертдин, а Джил беше добро допълнение, като играеше ролята на русо варварско момиче.
	При произнасянето на думата „пазарища“ се появиха множество Диви: във въздуха заскачаха спрайтове, гномчета подскачаха и танцуваха, а Дивите от ефира изразиха присъствието си, образувайки трептяща завеса от морава светлина. Отекна далечна гръмотевица.
	— Не си го направил! — Невин се нахвърли върху него като обезумял.
	— Аз, такова… Е, не мога да те излъжа. Направих го.
	— Дано Великите разкъсат душата ти! Ти глупав, дърдорлив елф! Истински деомер на пазарището! — Невин млъкна и се задави от ярост.
	— Но, милорд! — намеси се Родри. — Та това спаси живота на всички нас. Гуин ми каза, че Ястребите така и не са разбрали кой е Еван, преди да е станало прекалено късно.
	— Е, тези ти думи, Родри, момчето ми, просто спасиха живота на твоя непрокопсан брат — що се отнася до мен. Все пак имам още какво да кажа по въпроса. Саламандър, тръгвай с мен, хайде!
	Тъй като Невин го сграбчи за лакътя с ръка, която не падаше по-долу от ковашки клещи, на гертдина не му оставаше голям избор. Карайки му се, старецът го извлече в коридора и Родри дълго чуваше гласа му, преди да се отдалечат достатъчно.
	Когато събра багажа, Родри слезе в двора на хана, където се навъртаха в очакване на заповеди Амир, Гуин и останалите войскари. Все още не разпознаваше бойците от Елдид, но с помощта на Джил бе научил техните имена и достатъчно дреболии, за да прикрие изчезването на паметта си. Поне Амир би трябвало да помни, защото младият боец му бе спасил живота преди няколко години в битка, но Родри не си спомняше нищо от това. Все пак, макар че не можеше да възстанови конкретни подробности, като имена, места или сражения, той помнеше, че е лорд — точно както сега, когато разполагаше отново с чифт панталони, усещаше колко удобно и мъжествено бе вместо туника да носи бриги. Тъй като отново водеше боен отряд, чиито членове се отнасяха към него с изключително преклонение, си възвърна старите усещания, като се започне от естествената гордост и се свърши с грижата за сигурността на хората. Също — как да застава и си държи главата, дори как да се усмихва, нещо, което робът Родри никога не би могъл да си позволи, нещо повече — нямаше да помни.
	Когато Амир излезе напред с поклон, Родри се усмихна и вдигна ръка — жест, който му се стори привичен, макар и да не си спомняше. Хрумна му, че по някакъв начин подражава на съпруга на майка си, който го беше отгледал.
	— Потегляме ли днес, милорд? — попита Амир.
	— Потегляме. Амир, засега ти ще бъдеш капитан. Никога не забравяй, че тръгваме да водим най-странното сражение в живота си. Ако забележиш, че някой се държи необикновено — унася се или говори нещо, което не можеш да проумееш, — казвай веднага на Невин. От онова, което ми разказа Джил, нашите врагове могат да въздействат върху съзнанието на хората много отдалеч.
	— Е такъв случай, милорд, ще бдя. Да заповядам ли на хората да оседлаят?
	— Направи го.
	Когато останалите се разбързаха, Родри забеляза Гуин, който стоеше настрана и изглеждаше малко объркан, сякаш нямаше представа как ще намери мястото си в новата обстановка.
	— Гуин? Мислих по въпроса. Няма никаква причина да вървиш с останалата част от бойния отряд, защото ти всъщност нямаш място в него. Би ли станал мой телохранител отсега нататък?
	Гуин кимна в знак на съгласие, за миг заби поглед в земята, сетне вдигна очи и му се усмихна с обич, която отиваше много по-далеч от преклонението на един воин пред лорда, на когото се е клел. Родри знаеше, че Гуин е влюбен в него; понякога се трогваше, друг път се чувстваше неудобно, но неизменно помнеше, че има много причини да му бъде благодарен. Плесна го приятелски по рамото:
	— Ще дойдеш ли да яздиш до мен?
	— Ще дойда. Благодаря.
	— Няма за какво. Ако ще трябва да бдиш над мен, ще се наложи да си начело на колоната.
	Гуин отново се усмихна и за миг те останаха така заедно, радвайки се на взаимната си компания и на още нещо. Сетне Родри вдигна поглед и видя Джил, Невин и един много притихнал Саламандър да слизат заедно по външните стълби. При вида на годеницата си, както той мислеше за нея напоследък, изпита някакво необикновено чувство за вина, но и нещо повече — яд, че я вижда да върви заедно с магьосници. Понякога оставаше с чувството, че тя се отдалечава бавно от него — носи се с някакъв тайнствен прилив по безбрежно море, все по-далеч и по-далеч, отвъд възможностите му да я призове обратно при себе си.
	— Какво става? — попита Гуин. — На теб сякаш едва не ти прилоша.
	— Нищо, нищо, само си мислих. Прекалено дълго стоях затворен, това подкопава нервите ми.
	Следван от Саламандър и Джил, Невин долетя при тях. Старецът се хилеше като същински берсеркер.
	— Готови ли сте за тръгване, момчета?
	— Готови сме — отвърна Родри. — Но знаеш ли накъде тръгваме?
	— Зная… най-общо казано. Вилата на Стария се намира на изток, горе във високата планина. Сетих се нещо съвсем очевидно и попитах Дивите. Те я знаят добре — за да я избягват.
	— О, Козоногите да го вземат! — изтърси Гуин. — Могат ли да ни отведат право там?
	— Дивите никога не са водили право донякъде. Ще направя всичко по силите си да измисля нещо по-добро, но засега те са единствените водачи, с които разполагаме.


	През Пастедион минаваше път, който водеше горе-долу на изток, но не беше много широк, нито пък покрит с чакъл или отводнен. В обратната посока — бяха казали жреците — се стеснявал до козя пътека, достигаща някакво незначително селце, но на изток се виел през планините, покрай Вардет и Вилинт — чак до другия край на острова. Невин се сети, че ако след освобождаването на брат си Саламандър беше поел този път, съвсем спокойно е щял да отиде право във вилата на Стария, стига, разбира се, тя да се намира източно от Пастедион, но на запад от Вилинт. На материално равнище Дивите лесно се объркват; за тях такива абстрактни представи като изток и запад са неразбираеми, да не говорим за действителни абстракции, като например време и разстояние, а без тях те могат единствено да следват пътища, по които са минавали преди, дори да са възможно най-дългите. Невин нямаше как да знае дали гномчетата, които се опитваха да му помогнат, по някое време не са тръгнали на изток, след това — в друга посока, дали дори не са се върнали обратно, или пък не са прескачали от връх на връх през цяла Суртина, за да стигнат до вилата на Стария. Ако се опитваше да намери някакъв обикновен човек или място, той би пуснал Дивите напосоки из местността, но не желаеше да ги изпрати близо до нещо толкова опасно като Стария, също както не би изпратил Саламандър да лети в прясно научената си и нестабилна птича форма.
	— Между другото — попита той гертдина същата сутрин, — когато летиш, каква птица ставаш?
	— Ще се смееш.
	— Какво?
	— Ами човек не може да избере точно птицата, чиято форма иска да приеме. Деомерът сам избира такава, която да отразява неговата природа. Това е все едно да замразиш вода в пръстен съд. Когато счупиш съда и ето ти лед във формата на съда.
	— Така е, така е, но каква е птицата?
	— Може би ще е най-добре да призная и да се свърши с това, о, Господарю на ефира. Колкото и да опитвам някаква по-благородна форма, винаги се превръщам в сврака.
	Невин се разсмя.
	— Виждаш ли? Хората се смеят.
	— Извини ме, Ебани. Свраката лети наравно с всички.
	— Колко мило. Но вярно, независимо че е жалко. Готов съм да променя формата си, ако имаш нужда от това. Стария никога няма да заподозре, че една гигантска сврака е способна на деомер. А пък е много възможно да се разсмее толкова силно, че да не успее да ми навреди.
	— Ето това е един облог, в който не бих заложил и пукнат гологан. Много се съмнявам дали Стария се е смял от петдесет години насам. Аз сам ще мина в ефирното пространство, но няма да позволя на един чирак нещо толкова опасно.
	— По-опасно ще бъде за теб, защото Стария те очаква.
	— Ако се налага, ще поема този риск.
	— Нека се молим да не се наложи. Знаеш ли, тук, на островите, имат една поговорка, че който сключи договор с Козоногите, неизменно бива предаден накрая. Значи, ако го направим, може би те ще ни отведат право при своя древен слуга. Или… О, извинявай! Доколкото съдя по израза на лицето ти, моят нескопосен опит да се пошегувам съвсем не е забавен.
	— О, просто съм в такова настроение. Мисля за онова, което каза Гуин. Той се боеше, че Стария ни кара да отидем при него с някакви магични средства.
	— Ами, може ли да е така?
	— Разбира се, че не може! Не ставай суеверен глупак! Но това е една интересна мисъл. Нека предположим, че по някаква причина е искал да ме привлече тук, доколкото го познавам, най-вероятно за да ме убие. Не би ли бил Родри идеалната стръв за тази цел?
	— Ето на това преспокойно е могъл да заложи.
	— Хъм. Ще трябва да помисля по този въпрос. Чудех се откъде политическите врагове на Родри биха могли да намерят гилдия Ястреби, а може би през цялото време съм ги набеждавал. Така и не видях някакъв смисъл във всичко това. Ще трябва да разбера от Гуин какви точно заповеди е получил.
	— Знаеш ли, о, възвишени майсторе на нашето общо изкуство, има нещо, което отдавна искам да те питам. Гледай например Гуин. Той най-вероятно е избил дузини мъже и жени, а пък ми се струва достоен за съжаление. Ето ти го, от друга страна, Перин, който е изнасилил Джил, макар и несъзнателно наистина, при това с огромни поражения за собственото си здраве и без дори да я нарани, а пък ми се струва изключително отблъскващ. Дали причината е, че Джил ми е любима приятелка, докато жертвите на Гуин остават хипотетични и съвършено абстрактни?
	— Отчасти, но преди всичко затова, защото, макар и наполовина елф, ти имаш обща човешка същност с Гуин, докато Перин може да има човешко тяло, но душата му съвсем не е човешка.
	За първи път през всичките тези години, през които го познаваше, Невин изпита удовлетворението да види Саламандър лишен от дар слово. Остави го да разсъждава и подкара коня си напред, към челото на колоната, където Джил и Гуин яздеха от двете страни на Родри.
	— Гуин, ела за малко с мен, ако обичаш. Искам да те питам нещо.
	Гуин наистина си спомняше заповедите, които беше получил, когато двамата с Мерик са били изпратени в Девери. Доколкото можеше да прецени, още от самото начало било ясно, че Стария е поръчал на Барума да наеме гилдията, макар никой да не знаел точно защо. Невин се изпълваше с все по-голяма увереност, че може да предположи причината. Той каза на Гуин да върви обратно при Родри и продължи сам, отивайки на около половин миля пред колоната, но без да изпуска от поглед прашния облак, който му показваше къде се намират. Ако Стария готвеше удар срещу него, той беше готов да му даде възможност. Преди да напуснат Пастедион, беше наложил астрални печати над цялата група, за да я скрие от евентуалното му сканиране, но винаги съществуваше възможност врагът им да рискува с пътуване на ефирно равнище в светлинно тяло, за да ги проследи. Нямаше как да е сигурен дали ги наблюдават по този начин, без да изпадне в пълен транс. Така можеше да усети знаците за опасност, които щеше да предизвика присъствието на Стария.
	Пътят се виеше през безкрайните гънки на зеленеещите възвишения и тъмните ивици на гъсто обраслите с дървета долини. От време на време по някое малко ято силфиди или тълпа гномчета се появяваха и сочеха разпалено на изток, сетне отново изчезваха. Вече беше доста късно следобед, без да се случи нещо неблагоприятно. Невин изкачи един особено стръмен склон и проумя, че се е отдалечил опасно от останалите — опасно за тях. Ами ако Стария реши да нападне онези, които бяха най-малко способни да се защитят! Проклинайки се като късоглед глупак, обърна коня и се върна в тръс, за да застане до Джил начело на колоната.
	— Случи ли се нещо неприятно, докато ме нямаше?
	— Нищо. Или всъщност предполагам, че това едва ли е нещо сериозно.
	— Казвай веднага.
	— Все имам чувството, че ни наблюдават.
	— Без съмнение някой се опитва да ни сканира. Поставил съм печати, които би трябвало да поизпотят Стария.
	— Чудесно. Кажи ми нещо. Дали същите печати ще държат настрана и Майстора на Ястребите? Онзи, чиято собственост е бил Гуин.
	— Би трябвало. Защо?
	— Не зная. Казах ти как отпрати вълка обратно при мен. Не мога да си представя, че след това си е събрал партакешите и се е прибрал.
	— Без съмнение си права. Е, просто ще трябва да му видим и на него сметката.
	Но още докато го произнасяше, почувства как по гърба му пробяга деомерски хлад, който го предупреждаваше да не бъде самонадеян. Потъна в размисъл какво ли означава това. Дали не предстои да бъде въвлечен в ситуация, където ще трябва да използва нещо, от което изпитваше най-голям ужас — насилието. При това — по своя собствена преценка, вместо волята на природните закони. Или пък ще трябва да се принесе в жертва — сега, след като времето му на този свят изтича? Самата мисъл го доведе до ръба на сълзите — че ще изгуби Брангуен толкова скоро след като я е върнал към нейния Уирд. Но знаеше, че каквото и да стане, пред всичко останало ще постави Светлината — дори пред жената, която бе обичал в продължение на четиристотин години — и ще се подчини на Нейната воля.
	Но въпреки всичко решението го потискаше, а това не беше нещо, което би могъл да сподели с Джил или дори със Саламандър. През нощта, когато всички в лагера с изключение на тримата въоръжени постови спяха, отиде встрани на върха на едно възвишение и седна с кръстосани крака във високата трева. Нощното небе над него беше толкова ясно, че голямата пряспа на Снежния път надвисваше, сякаш на една ръка разстояние. Докато забавяше дишането и отпускаше съзнанието си, Дивите се струпаха наоколо, особено гномчетата, които плахо потупваха с лапички ръката му, сякаш желаеха да го утешат.
	— Боя се, че нищо не можете да направите, приятели мои. Ако трябва някой да се принесе в жертва, то това съм аз.
	Долови тревогата им като някакво тъжно излъчване, което го обви и смеси със собствената му меланхолия, та едва не заплака. Отметна глава и отхвърли мрачното настроение — имаше да върши работа; независимо дали тя щеше да му струва живота, щеше да я свърши.
	— Ако ще загина, нека загина — рече той на глас. — А сега да видим дали можем да намерим Стария. Пазете тялото ми, приятели, и ме събудете, ако нещо се обърка.
	Още щом прехвърли съзнанието си в светлинното тяло, Невин разбра, че не е сам; чувството за друго магично присъствие беше толкова силно, че изпращаше вълни през синята светлина така, както прави хвърлен в локвата камък. Той се издигна сред носещите се сини талази високо над планината, сетне се остави да бъде носен и обръщан ту насам, ту натам, опитвайки да види врага си. По-високо горе, далеч над спящия лагер, забеляза петолъчна звезда — сребърна форма, която плаваше в светлината. Кръвта му се смръзна, защото тя не беше изградена от побърканото съзнание на Стария, а представляваше красив талисман, с връх нагоре, както е естествено и свято, а в центъра й сияеше златиста светлина. Тя се изливаше от някакво равнище далеч отвъд обикновения ефир. Невин се вдигна към нея, преизпълнен със страхопочитание, дотолкова, че впрегна цялото си изкуство, за да не позволи на светлинното си тяло да се разпадне и го пусне безцеремонно обратно на физическо равнище.
	Там, наредени в цялото си великолепие около петолъчката, бяха Кралете на стихиите: на ефира, огъня, въздуха, водата и земята. Всеки от тях представляваше стълб от ярък многоцветен пламък, пулсиращ на един от върховете на звездата. В центъра долови присъствие, което, ако въобще имаше някаква конкретна форма, не можеше да се види поради изливащото се оттам златисто сияние. Макар и да усещаше присъствието като мъжко и по този начин, свързано със световете на формите, те се намираха много далеч един от друг, за да установят връзка с думи или конкретни мисли. Стори му се, че присъствието заговори — много нескопосна дума, но друга за това няма — на Кралете, а те на свой ред отвърнаха с вълни от чувства и образи, на моменти — с по някоя откъслечна мисъл. Той си даваше сметка, че разбира какво му се казва: укор и обещание. Гордостта, неговата долна гордост на принц, отново го бе препънала и накарала излишно да страда. Кой беше той да смята, че ще е жертвоприношението, онзи, чийто неизказано благороден отказ от живота би спасил всички около него? Невин беше необходим, да. Имаше да се вършат неща, които само човек като него би могъл да свърши. Но имаше и такива, които щяха да бъдат направени вместо него. Самите Крале на стихиите дадоха думата си.
	Веднага след като прие обета им, звездата премига и изчезна, но Кралете останаха, давайки му знак да ги следва през синята светлина. В безопасност, след като беше придружен от тях, той летя дълго време на изток и леко на север, докато стигнаха до градец на име Ганджало или поне така го нарече Кралят на земята. Направиха широк завой около мястото (явно трябваше да се избягва), а сетне го поведоха на север, докато накрая видя под себе си огромен комплекс. Кралете изпратиха силна вълна на отвращение и веднага стана ясно — това беше вилата на Стария… Когато се върна в тялото си, знаеше също, че може да я намери отново и при това скоро, защото се намираше на не повече от два дни път на кон.


	Стария стоеше в своя Храм на времето и разглеждаше статуите на дванайсетия етаж. През изминалата нощ те се бяха умножили бързо и бяха придобили много живот, по което разбра, че плановете му приближават към своята развръзка. При единия прозорец стоеше Невин, огромен и надвиснал; в краката му като играчки се бяха скупчили фигурите на дузина конници начело с Родри, около два пъти по-голям от останалите. От едната му страна в човешка големина стояха Джил и мъж, когото не познаваше, макар и да беше готов да се обзаложи, че е ученик на Невин. При друг прозорец, от другата страна на помещението, стоеше огромната статуя на Майстора на Ястребите и отново в краката му се бяха свили купчина придружители, сред които Барума. Тъй като имаше намерение да срази Невин на ефирно равнище, където и двамата не можеха да използват въоръжени бойци, Стария особено се заинтересува кои бяха хората, придружаващи Майстора на Ястребите. Когато сканира през очите на Барума, беше видял само двамина други Ястреби. Сега преброи дванайсет. Предателство? Може би. Стария беше готов да предположи, че Майстора на Ястребите е привлякъл подкрепление срещу Господаря на ефира. Но не беше изпълнен с желание да го попита направо.
	Прибра се от храма, пропъди умозрителната конструкция и отвори очи. Седеше в любимата си стая. На тавана имаше изрисувана зодиакалната карта, а пред него се намираше писалището му, отрупано с ръкописи и листове от кора на дърво. Сред бъркотията имаше малък бронзов гонг. Когато го удари, вратата се отвори и вътре пристъпи Пачела, робиня на средна възраст, която управляваше домакинството му.
	— Искате ли да ядете, господарю?
	— Не. Какво правиш при вратата ми? За това стига едно момче.
	— Имам да ви показвам сметки, когато намерите време за това.
	— Ще трябва да почакат, може би до утре. Изпрати някого тук, да не пуска никого. Имам да върша важна работа.
	Тя се поклони и излезе, затваряйки тихо вратата след себе си. Той изчака, докато чу, че робът, който трябваше да застане на пост, дойде пред вратата, сетне извади осветеното си огледало с черен емайл за сканиране. Веднага след като изпрати съзнанието си да търси, видя образа на някогашния си ученик да премигва на повърхността. Тъй като Барума спеше, бяха необходими само няколко мига, за да присвои тялото му. След като получи власт над него, имитира събуждане — протегна се с прозявка, отваряйки телесните си очи.
	Установи, че седи на голата земя в малка долинка. Недалеч от едната му страна гореше лагерен огън; около него бяха насядали шепа мъже, въоръжени и мрачни. От другата страна на Барума Майстора на Ястребите вървеше напред-назад и разговаряше с човек, когото Стария мразеше от все сърце — Дарго, Майстор на Ястребите, който управляваше гилдията от Индила. Омразата към този именно майстор го бе накарала да наеме убийци от друг остров (освен, разбира се, поради необходимостта от секретност). Сега двамата обсъждаха сведения, които бяха събрали оттук-оттам, а се оказа, че те са наистина твърде много.
	— Оставям диря, която да отведе Невин право във вилата на Стария. Ако стигнем първи там, още по-добре.
	— Точно така — съгласи се Дарго. — Стига Стария да е мъртъв или обезсилен. Пещерата е удобно място за засада, но не и ако я делиш с разярена мечка.
	И така, значи ставаше въпрос за предателство. Гневната вълна, която го връхлетя, наруши концентрацията му и внезапно го изхвърли от тялото на Барума. Щом се върна, той наистина започна да ръмжи, подобно на мечката от образното сравнение на Дарго, и заби нокти в дървените подлакътници на стола си. Така значи! Смятаха, че могат да висят като чакали и да получат плячката, която лъвовете оставят след себе си; нима? Щяха да останат много изненадани, като усетят мощта на Козокраките, които щеше да им изпрати. Стария реши да унищожи първо тях; в края на краищата това беше по-лесната задача и нещо, което можеше да постигне, като извърши обред.
	Дълго време тази вечер седя, потънал в мрачни размишления, докато стаята бавно се изпълни с мрак и маслото в светилниците изгоря, а висящият на тавана зодиак се изгуби в сенки. Накрая, няколко часа преди разсъмване, когато приливът на Земята е високо, се надигна и удари гонга. Щом робът донесе фенер, се надигна от стола с помощта на момчето и бавно тръгна към помещението за обреди. Отпрати роба, преди да отвори тайната врата към стаята — черен кладенец. Потътри се вътре, където върху него се разля вълна от застояли благовония и отдавна засъхнала кръв. Изпълни се с усещането за нещо удобно и познато.
	Но още в момента, в който сложи фенера на олтара, разбра, че нещо не е наред. Дълги години в това помещение той и различни негови ученици бяха вършили толкова много магии и толкова много човешки същества, да не говорим за животни, се бяха простили с живота си, че самото то имаше свой собствен злокобен живот. Влизайки, всеки би усетил, стига, разбира се, да има чувство за подобни неща, че сякаш самият въздух трепти с надеждата, че тук ще се пролее кръв и излъчи сила. В известен смисъл заклинанията и ритуалите на Стария бяха превърнали цялата стая в талисман, който вибрираше със злите му страсти и ги излъчваше обратно към него. Но тази нощ почувства, че тя е мъртва — така изпразнена от съдържание, както всеки друг пречупен талисман — да речем, разтрошен кристал или стопен бронзов диск. Тя представляваше просто черна стая със странни знаци по стената, мръсна и опушена, воняща на кисело и спомени за смърт — нищо повече.
	— Невин! — изръмжа той. — Това може да е дело само на Невин.
	Нито един майстор от Ястребите не би имал необходимата сила или пък познания да очисти от зла магия едно обредно помещение, още по-малко от голямо разстояние. Всъщност Стария нямаше абсолютно никаква представа как Невин е могъл да направи подобно нещо, тъй като то не беше по силите на който и да е човек или елф, дори той да има властта и познанията на Господаря на ефира. Дълго време крачи напред-назад и нарежда най-гадните възможни псувни и проклятия, които човек би могъл да чуе на пазарището и в отходните канали, докато накрая, разтресен и задъхан, застана пред олтара и вдигна поглед към знамето с обърнатата петолъчка. На трепкащата светлина тя сякаш се изду и заблестя. Изведнъж Стария изпита страх; усети как около него се събира някаква сила, която никога не е призовавал. В централния петоъгълник от звездата на злото засия светла точка, разпространи се като пламтяща мъгла и докато той гледаше, вцепенен от ужас, в нея се появиха образи.
	Те бяха особен вид същества, видимо неземни, без да са чисти духове — просто нечии присъствия с очертания, зад които не стоят истински тела. Тъй като той беше майстор на магията, разбираше, че вижда само отражения или проекции на тези същества от някакво равнище, отдалечено от астралното, и да се опитва да влезе в пряка връзка с тях, би било напразно усилие. Отначало прие, че сигурно са същества на Голямото зло, тъй като се появяваха на терен, подготвен за зла магия, но сетне си спомни, че обредното му помещение е мъртво и празно, а знамето с козята звезда не е нищо повече от изпразнен от съдържание символ. Той едва пое дъх, прободен от страха, който го прониза.
	Точно тогава прогърмяха три много силни тътена — отекнаха из стаята и разтресоха стените. Олтарът, на който се беше облегнал, се разцепи от край до край със звук на огромен гонг, в трептящия въздух се вдигна облак прах от камъка. Стария изпищя и политна напред, но успя да мобилизира духа си — докато падаше, грабна фенера и изгаси пламъка, в противен случай помещението щеше да се подпали. Посред грохота и тътена чу или му се стори, че чува глас — една-единствена дума, кънтяща като гръмотевица:
	„Нечист!“
	Както лежеше в тъмнината, Стария отново изпищя; разля се ту на едната, ту на другата страна, опитвайки да стане, приклещен като обърната по гръб костенурка. Усещаше как блъска древното му сърце, как кръвта напъва във врата и слепоочията. За момент помисли, че смъртта ще го разпука отвътре, тъй както се разпуква растение, за да даде път на семето си. Сетне вратата, която така и не бе затворил както трябва, рязко се разтвори и вътре нахлуха роби. Появиха се фенери, разцъфна светлина; чу гласа на Пачела, която отдаваше заповеди, и усети много ръце да го сграбчват и вдигат на колене.
	— Земетресение — задави се той. — Сигурно е било земетресение.
	— Да, господарю — по гласа й разбра, че е изпаднала в паника и в същото време е озадачена. — Всички го почувствахме. Можете ли да виждате?
	Тогава той разбра, че според нея е получил удар.
	— Да, да. Това беше само шок.
	С помощта на робите се изправи на крака и с ужас осъзна, че половината от прислугата му е тук, в забраненото помещение. Трябваше всички да измрат, но какво щеше да прави, ако я нямаше Пачела да се грижи за него? Разбра също така, че робите бяха изплашени от онова, което смятаха за природна катастрофа. Никой не проявяваше ни най-малка следа от необузданата паника, която помещението предизвикваше у жертвите си. Все още задавен и объркан, той оправи туниката си и освободи ръцете, които го държаха прав. Олюля се, но успя да остане на крака. Когато обаче се огледа, едва не падна отново, сега вече самият той обхванат от паника. Не само че олтарът беше пръснат на парчета по пода, но го нямаше и гоблена с петолъчката — не просто сбръчкан, скъсан или отпорен от стената, а го нямаше. Само един правоъгълник от опърлена, вече изстинала боя показваше къде е висял преди.
	Студеното острие на истината го прониза: беше напълно сигурен, че вече е загубил започнатата от самия него война. Оставаше само враговете да платят за победата си.


	— Ето, господарю — Барума ровеше с несръчни пръсти из дисагите, за да намери сребърния кинжал на Родри. — Това беше негово. Използвах го за сканиране.
	Майстора на Ястребите взе кинжала и опита тежестта му, сетне се взря в гравирания на острието ястреб.
	— Това какво е? Някакъв магичен символ ли?
	— Не, господарю. Вероятно неговият знак. Варварите не могат да четат.
	— Аха — Майстора чукна с пръст по острието, което зазвуча съвсем тихо. — Е, това определено е сплав, която не се намира на островите. Добре, прасенце мъничко. Това ще послужи великолепно за последната ни следа — той повика с ръка един от Ястребите. — Занеси го на пазара в Ганджало и го продай. Постарай се този, който го купи, да те запомни.
	Когато онзи тръгна да свърши работата, Майстора насочи отново вниманието си към Барума, който клечеше до изстиналия лагерен огън и тъпчеше с две ръце храна в устата си. Представляваше противна гледка — лигав и мляскащ; едва не го уби на място, но се въздържа. Това удоволствие щеше да остане за по-късно, когато превземеха витата на Стария.
	— Престани за малко да се тъпчеш и ми отговори. На какво разстояние се намираме от твоя господар?
	— Сега залез ли е, или зора?
	— Зора.
	— Ще яздим цял ден. След това ще сме там.
	— Добре, ще изчакаме в планината, докато Господаря на ефира е наблизо, а след това ще заложим капана.


	На Стария му бяха необходими цял ден и голяма част от нощта, за да се възстанови. Докато лежеше, мъчейки се да поеме въздух, от усилието дробовете му свиреха и той осъзна, че тялото му е стигнало до края на неестествено удължената си издръжливост. Дори ако успееше да избие всичките си врагове — както Невин, така и Ястребите, — все едно, скоро ще трябва да умре. Отначало бесня и кле; после плака и трепери; накрая остана да лежи кротко, с изтощени емоции, опитвайки да обмисли положението. Явно Козоногите го изоставяха; рано или късно те неизменно постъпваха така, за да разберат дали черният маг ще устои без помощта им. Едва тогава можеше да мине в живота, който се нарича смърт.
	Наистина бе дошло времето, макар че съжаляваше за това. Без съмнение неговите врагове живееха с убеждението, че физическата смърт ще означава край на неговата мощ; смятаха, че веднъж след като убият отвратителната черупка, която го притискаше надолу, ще се отърват завинаги от него. Но той знаеше, че само отива на друго място, където ще получи неограничената власт да отмъсти.
	— Глупци! — прошепна Стария. — Някой ден ще се върна да пресуша душите им.


	— Невин? Защо ми се струва, че знаеш точно къде отиваме? — попита Джил.
	— Да, знам. Боя се, че съм бил самонадеян глупак, когато опитвах да направя всичко точно по моя начин. За щастие имах достатъчно мъдрост да приема помощта, когато ми предложиха.
	— Дивите ли?
	— Техните крале и повелители. Те са същества със завършено съзнание — силно различно от нашето, но въпреки това истинско. Те се намират в същите взаимоотношения с Дивите, както Великите с нас.
	— Не зная защо, но изпитвам ужас винаги когато заговориш за Великите.
	— Чудиш се защо ли? Защото си разумен човек, ето защо. Те не са само мили и приятни.
	Яздеха начело на колоната малко пред останалите, така че можеха да разговарят, без да ги чуват. Тази сутрин, когато напуснаха лагера, Невин ги поведе встрани от пътя с аргумента, че не вижда причина да подплашва до смърт града, и се насочиха направо през дивите планини. Сега следваха поток, който течеше препълнен и подивял от пороищата и който, или поне така каза Невин, щял да ги отведе право до имението на Стария.
	— Защо Стария не се опитва да ни спре?
	— Не зная, но подозирам, че се готви да бяга, за да се спаси. Или всъщност това не е точно начинът, по който би трябвало да се изразя. Слушай, Джил, ще разбереш много скоро. От теб искам само едно — каквото и да ти кажа, прави го. Не ме интересува колко ще ти бъде мъчително — прави го.
	— Разбира се. Аз обещах и така ще правя.
	Към пладне Невин даде почивка. Докато Джил се гризеше вътрешно от любопитство и крачеше напред-назад, той отиде на един близък връх и седя в тревата близо час. Когато се върна, съобщи, че комплексът на Стария лежи точно пред тях. Вече изминаваха последните няколко мили, когато Джил забеляза колко тих е Невин, който седеше отпуснат на седлото, сякаш потънал в мисли. В този момент й напомни за баща й; изглеждаше също толкова изпълнен с досада и резервиран, както и Кълин, когато предстоеше да се втурне в битка срещу много превъзхождащи ги сили. На хребета на едно последно възвишение спряха запотените си задъхани коне, Невин се вдигна на стремената и прислони очи, за да се огледа.
	— Ето я.
	Вилата лежеше скътана в една зелена долина, като диамант на длан. Бели измазани стени отделяха парка от сградите — правоъгълна къща, конюшни, пръснати четвъртити бараки, до една покрити с обикновени дъсчици от червеникаво дърво. От наблюдателната им точка Джил видя, че там не помръдва нищо, дори животно.
	— Невин? — попита Джил. — Над комплекса има ли наложени астрални печати?
	— Както излиза, ти наистина си учила. Има, но сега веднага ще направя нещо по въпроса.
	Невин се хвана здраво с две ръце за рога на седлото, затвори очи и се отпусна, привеждайки се към врата на коня. Няколко минути сякаш нищо не се случваше; след това главата му се вдигна рязко нагоре, но очите останаха затворени, докато цялото му тяло мърдаше и се тресеше.
	— Готово — изведнъж той отново беше буден. — Е, прав съм бил в едно — Стария го няма. Предполагам, че ще е проблем отново да бъде намерен.
	— Да не искаш да кажеш, че сме победили?
	— Би ми се искало. Там има малка армия от Ястреби, изпокрити и спотаени в очакване.
	— Ще атакуваме ли портите, милорд? — Родри бе приближил до тях. — Аз и хората ми сме готови.
	— Твоите хора, а също Гуин и Перин ще останат тук горе с конете. С мене можете да дойдете ти, Джил и Саламандър, ако обещаете да не ми се пречкате и да оставите сражението на мен.
	— Какво? Да не си мръднал?
	— Ни най-малко. Във вилата има нещо, с което на всяка цена ще трябва да разполагам, за да проследя Стария.
	— На мен ми се струва глупаво да влезеш в гнездо от убийци и просто ги помолиш…
	— Това без съмнение е така, но всъщност аз няма да моля, а по-скоро ще се пазаря.
	— Невин — намеси се Джил. — Усещам се вледенена. Отвсякъде сме заобиколени с опасност.
	— Разбира се. Признавам, че това е донякъде хазарт. Ако смятах, че ще ни убият в мига, когато отворя вратата, не бих отишъл, но те ще искат първо да ме видят, ако не друго, то за да злорадстват. Разбираш ли, готов съм да се обзаложа, че са повече от убедени в моята пълна безпомощност пред въоръжената сила. Онези от нас, които изучават деомера на светлината, общо взето, ще предпочетат по-скоро да загинат, отколкото да причинят смъртта на друг човек, и тези глупави, попикани, набедени магьосници винаги са приемали това като знак за слабост — Невин дори се разсмя и проявата на добро настроение прозвуча като скърцане на ръждиви панти. — А сега, Родри, тук ли оставаш, или идваш при моите условия?
	— Идвам — ако не за друго, то поне ще браня Джил.
	— Е, добре тогава. Помни какво съм заповядал.
	Невин слезе от коня, подхвърли поводите на сепнатия Гуин и тръгна с широка крачка надолу по склона, оставяйки другите да го догонят, както могат. Настигнаха го едва когато вече чукаше на предната врата — спокойно, като амбулантен търговец, дошъл да продава дрънкулки. Джил взе да се пита дали Родри не е прав, старецът започва да губи разсъдъка си.
	— Ами, милорд, да не смятате, че те просто ще ни отворят, преизпълнени с учтивост? — попита тя.
	— Не съм чукал по вратата с това наум.
	Вдигна двете си ръце над главата, задържа ги за момент там, сетне с едно плавно движение бавно ги свали, докато пръстите му сочеха право към обкованата с желязо двойна порта на комплекса. С рев и свистене, силен вятър се стовари като таран върху нея. Видяха как дървото се разцепи, железният обков се разхвърча; една от портите се срина още веднага, другата отхвърча отворена и се пръсна в стената, която срещна. През рева и трясъка Джил чу ужасени мъже, че и жени да пищят, да се молят и да хлипат.
	— Хайде, да вървим — отсече Невин. — Няма защо да се мотаем тук.
	Той пое през сринатите порти, последван от другите. В пищната градина дърветата продължаваха да се поклащат и шумят от вятъра; статуите на предтечите лежаха, изпотрошени на земята. Робите на Стария се бяха скупчили в средата на квадратния двор, а навсякъде наоколо, сякаш за да ги охраняват, се бяха струпали множество Диви. Преди Джил не беше виждала толкова много: едри, яки гномчета, застанали мрачни и изпълнени с внимание, орди от спрайтове, които се носеха във въздуха като оси, по-малки гномчета, които танцуваха и показваха острите си като игли зъбки.
	— Бягайте всички, до един! — викна Невин. — Бягайте да спасявате живота си, веднага! Тичайте в града и молете за помощ, вървете се скрийте в планината, но бягайте.
	Той махна с ръка — сред дърветата се заби и изтрещя ярка, въображаема светкавица. Робите се разпищяха и, блъскайки се един друг, се понесоха пред него покрай продълговатата къща към задната порта. Като объркана глутница ги следваха Дивите, щипеха, ръчкаха и хапеха бедните хорица, подканяйки ги напред, за да се спасят. Невин отиде до предната врата, блъсна я, установи, че е отворена, и я отметна настрана. Джил пое рязко дъх, очаквайки отвътре да полети стрела или нож. Нищо не помръдна; шумящите допреди малко дървета бяха безмълвни; нямаше предизвикателства, подвиквания, нищо.
	— Много добре, тогава да ги намерим.
	Докато вървяха по дългия коридор, Дивите се върнаха — материализираха се във въздуха и полетяха надолу като капки от течащ покрив.
	Джил беше толкова сигурна, че влизат в капан, че едва си поемаше дъх, когато се озоваха в скромна приемна — с изписани увяхващи цветя по стените, подиум, покрит с плочки в успокояващ окото син цвят, и синьо-морава драперия по краищата. На стол с ниска облегалка върху подиума седеше огромен човек с червена копринена качулка и тъмната кожа на ористинец; около китката му беше татуиран ястреб, устремен надолу, за да нанесе удар. В краката му се свиваше Барума, чиято черна коса и брада бяха много пригладени, сякаш намазани с масло.
	— Барума — просъска Родри.
	Когато бардекецът вдигна глава, Джил видя, че около врата си носи халка, закачена на верига. Другият подръпна веригата и се усмихна, сякаш прочете и потвърди нейната мисъл.
	— Поздрави, Господарю на ефира — рече Ястребът на бардекски. — Колко тъжно е това, че се срещаме само за да си кажем сбогом.
	— О, недей така! — отвърна Невин на същия език. — Да не би да смяташ, че твоите нищожни разбойници са в състояние да ме убият?
	— А какво ще ги спре? Ти остави едничката си надежда горе на възвишението. Робите може да бягат от твоите номера с вятъра, но не и моите хора.
	— Без съмнение, без съмнение. И наистина трябва да си много по-силен, отколкото те смятах, след като си успял да прогониш Стария от бърлогата му — Невин огледа стаята. — Не съм си представял, че той ще има толкова добър вкус по отношение на мебелировката. По-скоро очаквах нещо прекалено ярко и нездраво. Нещо като твоята маска.
	Майстора на Ястребите се поколеба, сетне сви рамене.
	— Перчи се колкото си щеш, старче. Ти тръгна подир примамката ми и влезе право в капана. Трябва да признаеш — проследи ме точно така, както аз исках.
	— Всъщност нищо подобно не е станало. Моите духове ми показаха къде живее Стария, а ти си просто между другото. Но хайде казвай, след като си дал зор да залагаш някакъв несполучил капан, сигурно преследваш определена цел. Нека предположа: ако направя нещо за теб, ти ще позволиш на спътниците ми да си отидат.
	— Това беше сделката, която имах наум, така е. Дори ще се погрижа да стигнат до кораба, без някой да им създаде каквито и да е неприятности. Нали знаеш, когато Ястребите се спазарят, те държат на думата си. Ние не сме като Братството. Никой не би ни наел, ако не спазвахме договорите.
	— Чувал съм го и ти вярвам. Какво искаш от мен?
	Гласът му прозвуча спокоен, като на селянин, който се пазари за цената на зелка. Джил щеше да изпищи само и само да наруши напрежението. Застанали от двете й страни, Саламандър и Родри се бяха вцепенили като статуи. Страшно пребледнели, с дива ярост в очите, те напомняха повече елфи, отколкото хора.
	Майстора на Ястребите се усмихна и отпусна назад, за да вдигне глезена на единия си крак върху коляното на другия:
	— Няма да е нещо, което да смути съвестта ти, Господарю на ефира. Ти дойде тук, за да убиеш Стария, нали? Е, и аз дойдох за това, но той е избягал. Кажи ми къде се намира. Достатъчно е да ми кажеш накъде е побягнал. Можеш да умреш доволен, като знаеш, че ние ще довършим работата ти.
	— Това наистина ми звучи като честна сделка.
	— Невин, недей! Не бива да го правиш! — Джил усети как самообладанието, което бе постигнала толкова трудно, се свлича от нея като взета на заем наметка, оставяйки я да скимти и трепери. — По-скоро съм готова да умра, отколкото да те видя…
	— Млък! — сопна се Невин. — На всекиго му идва времето. Моето е дошло сега. Отведи Родри обратно в Елдид. Заклевам те, възлагам ти тази задача и настоявам да я изпълниш в името на самата Свещена светлина. Ще ми обещаеш ли?
	Обляна в горещи, ослепителни сълзи, тя кимна в знак на съгласие. Саламандър отвори уста, за да каже нещо, но Невин го изгледа страшно и заплаши Родри с шамар. Сетне се обърна към Майстора на Ястребите горд и изправен; в момента изглеждаше по-висок, по-млад, осветен от някаква неестествена светлина, а навсякъде около него се бяха струпали Диви, които му даваха своята сила и див нрав.
	— Много добре. Ще намеря Стария — усмихна се Невин на Майстора на Ястребите. — Но имаш ли нещо негово, което мога да използвам за фокусиране? Нещо, с което е правил деомер?
	— То е тук, приготвено за теб.
	Майстора щракна с пръсти, Барума взе един пакет, завит в черно кадифе, и се потътри до края на подиума. Скимтейки през цялото време, поглеждайки, обхванат от неописуем ужас към Родри, той връчи пакета на Невин, а сетне, дрънкайки с веригата, се втурна обратно в краката на господаря си. Родри го проследи с очи, но изражението на пълно безразличие така и не напусна лицето му. Невин разви пакета и от него се показа сребърен потир, гравиран с куп странни символи и сигли, по който имаше тук-там капки засъхнала кръв.
	— Робите на Стария не са внимавали, когато са почиствали среброто — рече Невин и отново зави потира. — Това ще свърши чудесна работа.
	— Разбирам донякъде от тези неща — Майстора на Ястребите се усмихна, сякаш бе получил комплимент. — Сега ще направиш добре да отпратиш спътниците си.
	— Само ще ги изпратя до вратата.
	Потънали в мълчание, което изглеждаше лепкаво и студено като морска вода, Джил и останалите последваха Невин до вратата на помещението. Точно отвън, препречващи коридора, стояха двамина мъже, въоръжени и готови. Невин се наведе и я целуна по бузата.
	— Убийте тези хора без каквото и да е угризение! — прошепна той на деверийски, сетне заговори с нормален глас и смени езика. — Сбогом, дете. Нека сърцето ти не ме забравя.
	Надежда прониза душата на Джил.
	— Винаги, милорд — отвърна му тя. — И нека боговете вървят с теб в последното ти пътешествие.
	— Добре казано, нали? — подвикна Майстора на Ястребите. — Много добре, хайде всички вие. Вземете останалите си хора и тръгвайте на път към Индила. Никой няма да ви навреди. Дал съм думата си и ще я спазя. Невин, колкото до теб, връщай се тук. Време е да направиш последния си номер.
	— О, с удоволствие — Невин се обърна с лице към него и вдигна едната си ръка, мек жест, сякаш се готвеше да посочи някаква дребна грешка в разговора. — Какво ще речеш за малък трик с огън?
	Копринената качулка пламна със съскане.
	— Ти може да си спазиш думата — рече спокойно той. — Но аз не съм давал моята. Ще намеря Стария, когато си мъртъв.
	По стените лумнаха пламъци, запращяха и се разпространиха с деомерски вятър, втурвайки се към подиума. Майстора на Ястребите изпусна веригата на Барума, скочи и с панически писък се втурна към една странична врата, пръскайки искри, които падаха и подпалваха пръснатите по подиума възглавници. Плочките по стената започнаха да се пукат и пръскат с трясъци и взривове, достойни за представленията на Саламандър. Тъкмо когато Майстора стигна вратата, Барума се втурна след него. Държейки с две ръце веригата, той я завъртя и стовари върху главата на господаря си, запращайки го в пламтящата стена. Огромният Ястреб сграбчи горящите завеси и падна, повличайки ги след себе си така, че заедно образуваха пламтяща, гърчеща се купчина. Страничната стена се разтресе и се срина отгоре.
	— Таванът ще пламне след минута — кресна Невин. — Дивите палят стаите на горния етаж, няма спасение за онези, които се намират там, затова да се махаме.
	Още докато се обръщаше, за да хукне през кълбящия се пушек, тя изтегли меча си. Крещейки проклятия, двамата убийци налетяха на тях, но тя се извъртя встрани, пусна своя човек да я отмине и го съсече по врата, докато той се опитваше да възстанови равновесието си. Мъжът се стовари с пъшкане в краката й тъкмо когато неговият другар падна върху му. С окървавен меч в ръка, Родри я хвана за рамото.
	— Барума! — изкрещя, за да надвика рева на пламъците. — Къде е Барума?
	— Няма време! Да се махаме оттук! Виж, Невин и Саламандър вече ги няма.
	Той се понесе по дългия коридор и Джил го последва, смятайки, че се е насочил към портите навън от комплекса.
	Когато пламъците на горния етаж започнаха да обгарят тавана на приемната, Невин и Саламандър се втурнаха през помещението и излязоха в голям разхвърлян двор зад къщата. Докато се въртяха между навеси и складови бараки, завиваха зад празните конюшни и пресичаха зеленчуковата градина към задните порти, които стояха широко отворени след бягството на робите, Невин стискаше здраво с две ръце скъпоценния фокус за сканиране. Той се огледа, за да се увери, че Дивите са изпълнили заповедите му да изгонят на сигурно място различните животни, които положително бяха част от едно такова имение, сетне поведе Саламандър навън, през портата. Отвъд стените на вилата се гънеха свободните, обрасли с трева възвишения, които водеха към далечните планини. Докато тичаха далеч от горящия комплекс, на Невин му се стори, че нещо се придвижва през възвишенията.
	— Ето го! Можеш ли да го видиш?
	— Нищо не виждам — рече задъхан Саламандър. — А елфът съм аз!
	Едва тогава Невин осъзна, че вече потъва в лек транс, и видя в съзнанието си малка група хора, понесла нещо голямо и клатещо се нагоре по склона.
	— Това е Тондало в носилка. Този отвратителен потир практически пулсира в ръцете ми, толкова е свързан с него. Е, добре тогава. Пази тялото ми, защото ще изпадна в пълен транс. Ако този скапан нещастник смята, че може да избяга от мен тъй лесно, както е заблудил Ястребите, той е не само зъл до мозъка на костите си, но и много глупав отгоре на това.


	Задъхани и олюляващи се под тежестта на носилката, робите едва пъплеха нагоре по склона. Вътре, мятан насам и натам, Стария се хващаше, без да подбира, ту за рамката на прозореца, ту за завесата и мислено се подготвяше. Срещу него Пачела стенеше; беше стиснала подплатено сандъче в едната си ръка, а с другата се държеше за рамката на носилката. Посивяла коса се измъкваше на големи кичури от коафюра й. Внезапно движението на носилката донякъде се успокои, защото робите бяха стигнали билото.
	— Спрете! — викна Стария. — Свалете ме тук.
	Носилката се стовари на земята, а вратата й се отвори сама. Първа от нея се извлече Пачела, сетне помогна на Стария да надигне туловището си. Далеч долу под тях от горящата вила се издигаше дим, подобен на мазно петно. Той се обърна към робите, струпани около килнатата на една страна носилка.
	— От този момент нататък сте свободни, макар че това в никакъв случай няма да ви донесе добро. Извади шишенцето с отровата. Взел съм и чаша за вино, така че, ако не се е счупила, бих могъл да умра с някакво достойнство. А сега бягайте оттук! Бързо! Вървете в града и казвайте на всички, че вилата е била нападната от бандити. Ако имате късмет, ще повярват, преди да са ви докопали Ястребите.
	Те забързаха по склона като бити кучета, мъчейки да запазят равновесие. Стария се отпусна на тревата и потупа земята с една ръка. Под изсъхналата като пергамент кожа усещаше тревата плъзгава и някак мазна. И тогава с известна изненада осъзна, че не е бил навън, заедно с тялото си, вече повече от петдесет години. Тресяща се от страх, Пачела отвори приготвения разтвор и го наля във виното. Стария вдигна нагоре стъклената чаша и накара тъмночервената течност да се завърти. Беше от Милетон, достатъчно остро и тръпчиво, та да покрие парливия вкус на отровата. Далеч под него мазното перо на пушека беше достигнало небето.
	— Пачела, вече можеш да си вървиш. Виждам, че Невин е отмъстил вместо мен — той пое първата голяма глътка вино. Майстора на Ястребите е — всъщност беше — много глупав човек, без съмнение умеещ да си служи с ножове, но не и с разум.
	Той отпи бавно втората глътка и се огледа, за да отбележи подробностите на този ден от ранната пролет: изгледа към далечните планински върхове, чисти и блестящи на топлото слънце, самата Пачела, някога красиво момиче с пленителни черни очи, а сега пълна посивяла матрона, която вървеше бавно, с достойнство, надолу по склона към горящите развалини на единствения живот, който някога бе имала. Без съмнение се радваше, че той умира. Отпуснат на мекото слънце, тук, където вятърът се засилваше, хладен и с аромат на цветя, не можеше да й се сърди.
	— Всичко тече — промърмори той. — Това е проклятието на този свят — че всичко се променя. Но аз… аз отивам отвъд него.
	Ръката му се подчини бавно; трепереше непрекъснато, но той вдигна чашата до устните си и изгълта остатъка. От ъгълчето на неговата уста потече струйка, но когато автоматично направи опит да я изтрие, ръката му се сви в спазъм и запрати стъклото към земята, където то се разби на парченца.
	— Време е.
	Очите му се затвориха сами, но мисълта остана будна в умиращата купчина плът. След няколко минути светлинното му тяло щеше да е безполезно, но той го призова като мост към ефирното равнище и прехвърли съзнанието си в простата мисловна форма на строен мъж с обикновена туника. Облекчението от това, че най-накрая се е освободил от огромното си деформирано тяло, беше толкова голямо, че се понесе нагоре към небето и изпърха веднъж около склона. Виждаше Пачела като смътна сянка, обгърната от бледа аура, която бавно се придвижваше през високите до кръста вълни на тревата. Полетя на север. Сребристата нишка, която го свързваше с тялото му, стана много тънка и бледа. Време беше да смени нивата, докато все още е жив и владее напълно волята си.
	Представи си кръг, разделен на четири сектора, всеки в различен цвят: масленозелен, ръждивочервен, лимоненожълт, а в дъното — черен. Задържа образа, докато стане ясен и стабилен, сетне го приплъзна навън, така че кръгът увисна пред него като огромна завеса. Тъкмо тогава усети как сребристата нишка се скъса. Подобно парчета несъшит плат, по него се смъкваха късове от светлинното му тяло, оставяйки незащитената синкава форма да се носи сред надигащите се вълни ефирна енергия. Съсредоточи цялото си внимание към кръга, който сега се промени — на мястото на сякаш нарисуваната фигура вече имаше солиден диск. В неговите очертания черното се вълнуваше като дим в затворено помещение. Само мисловно Стария призова имената на Властелините на люспите и корите. Между световете мислите прозвучаха като удари на гонг. Докато звукът все още трептеше и отекваше, той се пъхна напред през тъмната вихрушка в Земята на земята — най-ниската точка на света, която познава Светлината.
	Усети я повече като мирис, отколкото пространство — плътен, наподобяващ мъгла мирис на гнило, но съвършено благ, може би извикващ спомен за листата, които се разпадат, за да оплодят добрата почва. Докато се вкопаваше все по-дълбоко, усети натиск, сякаш земята го сграбчваше в коравите си ръце. Ставаше все по-трудно и по-трудно за придвижване, макар сега да бе само едно съзнание, което се провира, подобно къртица, в астралното ниво. Съществото му се изпълни с желание, силно желание да спи, да почива завинаги в лепкавата тъмнина, но цели сто години бе подготвял волята си точно за този момент. Докато ровеше напред, си представяше как слиза надолу, как прокопава път през тъма, която се намира под Вселената, и се докосва до нея само в една точка. Земята на земята започна да му се съпротивява, сякаш нейният крал бе открил по някакъв начин пъкленото му намерение. Тъмнината стана кристална и твърда, за миг проблесна някаква мазна медночервена светлина, неясни лица и ръце го стискаха, шепнейки едно и също: „Върни се! Върни се към Светлината!“ Но беснеейки и ругаейки, той си пробиваше път напред, като блъскаше лицата и пречупваше ръчичките с огромните стоманени тояги, които мислено създаде вместо оръжия.
	Измъкна се с последен, яростен вой. Виждаше всичко много конкретно, тъй като съзнанието му оставаше все още привързано към земните представи. Беше мъничка човешка фигурка, увиснала на пръсти от дъното на огромно тъмно кълбо. Под него, безкрайно и гонено от бурен вятър, се мяташе черно море. Нямаше звезди, само потоци по-голяма тъмнина, нямаше истински форми, а само променящи се бледи образи, които ту го викаха, ту заплашваха. Обхвана го ужас, подобен на хапещ студ, с остра воня. Това беше вратата към Тъмата на тъмата, света на люспите и корите. Тук, ако успееше със зъби и нокти да се издигне до власт, щеше да съществува вечно като отделна душа, недостъпна за присъдата на Великите, отвъд всякаква смърт, а също и отвъд всякакъв живот. През всеки миг от неестествено дългото си пребиваване на земята той бе готвил, планирал и копнял за този момент, но сега се поколеба, зашеметен от отвращение…
	Заради тези неподвластни на времето мигове той искаше да се върне. Земята на земята би го приела; дори сега, когато помисли за това, усети как много по-сигурно се държи за кълбото, сякаш нещо се бе пресегнало и го бе хванало за китките, за да го задържи. Но да се върне — към какво? Невин ли? Тази среща Стария би понесъл може би, но зад варварския майстор на деомера стояха Великите и крайната заплаха, която те представляваха — пълното унищожаване на нечиста душа като неговата. Освен това го обладаваше и някаква заинатила се тъмна чест. Цял живот бе копнял за мъжеството, което му бе отнел ножът на роботърговеца, за власт, с която да го замени, а също така бе копнял за отмъщение. Какво да направи сега? Да се върне към Невин като скимтящо кутре и да се умилква пред Властелините на светлината?
	— Никога! Заклех се да благоденствам от злото и ще се придържам към този обет!
	Пусна се от кълбото и започна да пада. Но когато вече почти докосваше огромните тъмни вълни, които заплискаха, готови да го приемат, той видя как бурното небе пропусна надолу фигура от сияйна светлина, устремена към него. Пламна огромна блещукаща мрежа. Стария нададе бесен вой и опита да се отклони встрани, но беше прекалено късно. Мрежата го догони и обхвана отвсякъде. В изблика на триумф, който отекна над вълните, усети докосването на Невиновото съзнание. Морето, бурите, самото кълбо — всичко изчезна във взрив от светлина, той усети как се върти в кръг, сетне го освободиха от мрежата и той полетя, очертавайки арка, която също беше триумфален вик. Въртеше се през сребристи вълни от астрална светлина все по-нататък и по-нататък, за да се озове най-сетне на някакво неясно място.
	Стоеше — нощем — на върха на странно познато възвишение и гледаше надолу към мъглява долина. Над него висеше пълна луна, раздута до огромни размери, пламтяща с болезнен за очите сребрист блясък. Луната го наблюдаваше. Убеден беше в това, защото внезапно се бе превърнала в едно злокобно око. Отвращението при вида на Тъмата на тъмата заприлича на детски трепет от чута приказка за призраци — пред ужаса, който изпита. Беше осъден. Невин бе разгадал намеренията на Тондало, беше го пресрещнал, хванал в капан и сега го връщаше в света, където нямаше как да избяга от Великите. Нямаше да се радва на безкраен живот, в който да твори зло, докато се промъква в тъмното. Нямаше въобще да има живот.
	Сгърчен от неописуема паника, се обърна рязко. Пред него, съвсем наблизо, се извисяваше магическият Храм на времето, но сега всичко беше залято от лунната светлина и слънцето не осветяваше своята половина. Той изтича, или по-скоро побягна към бялата кула и когато се втурна през отворената врата, видя всичките си символични фигури, изпочупени на парчета и пръснати по пода. Побърза към стълбището, препускаше все по-нагоре и по-нагоре, като се задържаше само за момент на всеки етаж, но навсякъде пред очите му се разкриваше същият хаос, цялото му дело — сринато и превърнато в развалини. На най-горния етаж изпита най-големия си шок, защото там не бе останало и най-малкото късче, ако не се смята статуята на Невин, загледана през прозореца така, както я бе оставил. Стария застана горе на стълбището и опита да се овладее, защото в съзнанието си все още имаше някакво тяло, питайки се за значението на този последен символ. Когато Невин се извърна от прозореца и му се усмихна, той изкрещя.
	— Чаках те. Помоли за милост и ще я получиш!
	Надавайки отново вик, Стария се хвърли надолу по стълбите и полетя навън от вратата на кулата тъкмо когато храмът се срина съвършено безшумно — проблесна за миг, а след това вече го нямаше. Понесе се надолу по склона из мъглите, но макар че опитваше да тича, само се носеше ту насам, ту натам. Тогава осъзна колко далеч е стигнал в смъртта си. С последен спазъм на сила, сякаш се вдигна, хвана повей светлина и тя бавно го отнесе — все по-далеч и по-далеч.
	Стори му се, че е отново момче, млад роб, който се готви за чиновник. Пред него се издигаше школата, изградена сред парк около приятен, измазан отвътре скрипториум. Там беше щастлив, хранеха го хубаво и за първи път в живота му се отнасяха добре с него; справяше се с работата, учителят го хвалеше, а другите момчета го ухажваха. После видя скрипториума. Сводестата врата водеше към дълго бяло помещение, цялото осветено от пламтящи маслени лампи.
	Стройното подрастващо момче заподскача към вратата. Усещаше как чехлите му плющят по плочките и долавяше мириса на ароматизираното масло. Веднъж да стигне вратите и ще бъде в безопасност. Учителят Кина никога нямаше да допусне някой да навреди на най-добрия му ученик. Вмъкна се през вратите и се озова в дълго помещение, където в спретнати редове стояха малки писалищата, а маслените светилници проблясваха в златиста светлина, прогонвайки настъпващия мрак. Горе на катедрата някой разучаваше провесен от нея ръкопис.
	— Учителю Кина! Аз съм Тондало. Върнах се.
	Фигурата вдигна глава и отметна качулката на одеждата си — Невин. Скрипториумът изчезна. Стояха, застанали лице срещу лице в бялата мъгла.
	— Умори ли се от бягане? — изваяните черти на Невин в неговата мисловна форма бяха лишени от изражение — нито озъбен, нито усмихнат, нищо. — Върви където щеш, но всички пътища ще те отвеждат отново тук, при мен.
	Стария се почувства, сякаш все още имаше тяло и то бавно се отпуска на колене. Помещението се завъртя пред очите му, размаза се от движението, което се превърна във водовъртеж от неясна, пронизана от злато, бяла светлина.
	— Давам ти последна възможност — Невин се завъртя във водовъртежа, за да стигне до него. — Отречи се от Тъмнината и се предай на Светлината.
	— Проклет да си! Да си проклет ти и всичките ти злощастни роднини!
	Невин изчезна. Стария усети единствено някакво раздвижване, почувства се като мъничка точица съзнание, която се върти, издига, вече хваната във водовъртежа, дави се, носи се с него, избледнява и все така шеметно в кръг…
	После нищо.


	— Искаш да знаеш какво стана със Стария ли? — попита Невин. — Къде отива пламъкът на свещта, щом го духнеш, а?
	Когато осъзна, че наистина разбира какво му се казва, Саламандър потрепери до мозъка на костите си. По това време пламъците се бяха разпространили из цялата вила, обхванали и сградите около нея; нагоре се стелеше мазен дим, който се разпръсваше по небето и оцветяваше светлината в някаква пъклена пародия на залез. Прозявайки се и въздишайки, като всеки друг старец, който се събужда от дрямка, Невин седна, протегна ръце над главата си, сетне бавно се изправи на крака.
	— Да намерим останалите и да тръгваме. Когато робите стигнат в града, архонтът ще изпрати хора да проучат какво е станало. Точно в момента не съм в настроение да бъда задържан.
	— Точно така, възвишени учителю. О, богове, ти наистина ме изплаши там вътре! Искрено смятах, че ще загинеш, за да спасиш нашия жалък и недостоен живот.
	— Ти не си единственият, който може да изнесе добро представление на пазарния площад. Гледай, ето ги Гуин и войскарите, които идват да ни търсят. Без съмнение са малко разтревожени. Но, о, в името на Богинята! Къде са Джил и Родри?
	Саламандър изруга и отново изстина до мозъка на костите си, когато осъзна, че двамата не са сред тях. Без дори да се замисли, се затича към почернелите и пламтящи развалини на вилата. Ругаейки непрекъснато под нос, Невин го последва.


	Джил и Родри изскочиха от къщата и установиха, че дървените статуи на предтечите вече горят сякаш огромни цепеници в огнището на великан — по тях подскачаха и ги обвиваха пламъци. Наоколо се изсипваше и виеше пушек от горящия покрив, обгръщайки ги с водовъртеж от тъмнина, а горещината пареше и караше живите дървета и цветя да треперят. Над пукота и рева на пожара Джил чуваше писъците на мъже, хванати в капан на горния етаж на вилата. Задавена и кашляща, тя се втурна към портите във външната стена, но осъзна, че е изгубила Родри. Обърна се моментално и го видя да заобикаля отдясно ъгъла на къщата и се понася нататък по тесния коридор между нея и външната стена.
	— Родо! Спри! Върни се!
	— Той тръгна насам! — отвърна Родри, без да спира да тича. — Чух веригата да дрънчи.
	За много кратък миг тя остана на мястото си, скована от страх. С рева на хиляда демони над покрива избухна пламък и се извиси нагоре, изсипвайки водопад от златисти искри.
	— Родри!
	Проклинайки го наум, Джил хукна подире му. Свръщайки ту насам, ту натам, за да избегне искрите, задушена от дима, в един момент тя се препъваше, в друг прескачаше купчини пламтящи развалини по коридора, докато накрая, в последния миг, изскочи от него сред струпаните зад къщата бараки. Покривите вече димяха и почерняваха, а из тях се вихреха Дивите, обладани от оргия на разрушението. В дима едва различи Родри, който се колебаеше до задната стена.
	— Хайде! — изкрещя му тя. — Навън през задните порти!
	— Не. Няма как да е отишъл далеч. — Той внезапно избухна в смях, стария му берсеркерски вой на потресаващо удоволствие. — Барума! Помниш ли какво ти обещах?
	Виейки радостно, отново се понесе като вихър около една барака, далеч от задните порти и спасението. Обзета от инстинктивна ярост, Джил се втурна след него. Отзад обхванатите в пламъци празни конюшни се сринаха и изригнаха горящи въглени из целия двор. Една барака се подпали с воя на деомерски вятър. Дворът беше пълен с черен мрак и пламъци. Но Родри продължаваше да тича, а Джил го следваше по петите и не спираше да крещи проклятия и да го моли да се върне. Накрая затича по-бързо и видя отпред, задъхан и пуфтящ, Барума, който се опитваше да избяга с тежката си верига. С вой на банши Родри се втурна след него тъкмо когато Барума се шмугна през малка врата. Джил се поколеба и погледна назад. Стените в далечния край на комплекса се сриваха сред гъст дим, тъй като носещите греди пламваха само от горещината в двора.
	— Родри! Върни се!
	Единственият отговор, който получи, беше нов водовъртеж от дим и пламъци, защото покривът на къщата рухна. Тя се обърна и продължи, махайки с ръце, за да отпъди насрещните искри. Внезапно изскочи в оградена градина. Пламъците вече пълзяха през опърлените цветя, а в далечния ъгъл като факла гореше дърво. Въздухът трептеше и сияеше покрай изцапаните със сажди стени; тя усещаше как сграбчва лицето й като животно, което дере с лапите си. В дима пред тях бе сгащен Барума, въоръжен с тежката верига, която въртеше с две ръце, за да държи Родри и меча му на разстояние.
	Нямаше време. Джил извади сребърния кинжал, хвана го за върха, прицели се и го хвърли. Точен като елфическа стрела, той профуча и се заби в целта си — дясното око на Барума. Последният изпусна веригата и се олюля назад, а Родри се метна и нанесе удар, като му разсече гърлото, задушавайки се от смях.
	— Родри, тръгвай! Веднага!
	Той издърпа камата й тъкмо в момента, когато дървената порта зад тях беше обхваната в пламъци. Озоваха се в капан. Видя как, когато го осъзна, пристъпът на берсеркерски унес напуска очите му.
	— О, богове! Любов моя, съжалявам!
	Кинжалът в ръката му пламтеше с деомерска светлина, защото магията реагираше на елфическа кръв. През ума на Джил премина налудничавата идея, че поне ще умрат двамата заедно; сетне на повърхността на съзнанието й избликна новооткрита сила. Надавайки на свой ред вой, тя вдигна двете си ръце над главата.
	— Крале на огъня! В името на Светлината, чуйте ме!
	Тя по-скоро ги почувства, отколкото видя, като огромни надвиснали форми в светлината на пламъците, едно трайно присъствие в момент, когато всичко около тях подскачаше и проблясваше, един прилив на мощ и царственост, подобно хладен вятър, който се надига от пушека.
	— В името на Господаря на ефира, спасете ни! Моля ви като служител на Светлината.
	Те се раздуха с разгръщането на пламък и за миг помисли, че ще откажат. Сетне се появи вятър, който съскаше и пълзеше, разтваряйки пламъците, тъй както носът на кораб цепи морето. Оставяше след себе си кипяща, златисточервена от горящите отломки димяща пътека.
	— Родри, следвай ме! Не спирай и не поглеждай назад! Крале на огъня, нашият живот е в ръцете ви.
	Джил пое дълбоко дъх, защото въздухът внезапно беше станал чист, и се втурна напред, разбирайки инстинктивно, че ще разполагат с безопасната пътека само няколко кратки мига, независимо от желанието на Кралете. През рева и пукането на пламтящата къща не чуваше нищо, нямаше как да знае дали Родри я следва или не, но не можеше да отдели и секунда, за да погледне назад и провери. Светът се беше свел до един тунел, който се отваряше през плътната чернилка на дима. Тя изскочи от оградената градина, шмугна се през горящите колиби и навеси, втурна се по посока на внезапно отворилия се проход през обхванатите от пожара външни стени, докато наоколо и над нея искрите и носещите се във въздуха пламтящи парчета отлитаха, сякаш невидими ръце ги отбиваха настрани. Дробовете й бяха опалени от горещината, а въздухът отново стана отровен, но с последно усилие на волята тя скочи навън и олюляваща се, препусна бясно, като пияна, през тревата.
	Нещо я хвана за ръката и когато погледна надолу, видя сивото гномче, което танцуваше, обхванато от радост, и я дърпаше напред. През едно кълбо от дим пред нея се очертаха още форми — още гномчета, покрити целите със сажди и триумфиращи.
	— Родри! — изпъшка тя. — Ти…
	— Ето ме — той се давеше и кашляше. — Тук съм, невредим — гномчетата се струпаха и го помъкнаха напред.
	Сред множество Диви двамата изкачиха с последни сили билото на едно възвишение и се проснаха по гръб, като все още продължаваха да кашлят. Стените на комплекса се сриваха навътре, изпускайки мазен черен дим. Из въздуха хвърчаха искри и големи пламтящи отломки, но зелената трева не се подпали и пламъкът не стигаше до тях.
	Джил се обърна към Родри и избухна в истеричен смях, защото дори сред тези чутовни действия на деомера, сред всички могъщи магии, изтръгнати от душата на Вселената, кинжалът й продължаваше вярно да сияе.
	— О, ще ми се Ото да види това! — тя се давеше, смееше и хлипаше едновременно. — Никога не вярвай на елф, ми каза той. Само ще те вкара в беда, бъди сигурна, ми каза той. О, богове! Прав е бил, прав е бил!
	Родри заби кинжала в земята, за да загаси сиянието, и я привлече в обятията си. Те се притискаха един към друг и ту плачеха, ту се смееха, когато Невин и Саламандър изтичаха горе на възвишението при тях.
	— Пострадахте ли? — попита Невин.
	— Не. Но вероятно сме опърлени.
	— Не виждам да имате някакви вежди. И двамата сте целите в сажди като вътрешността на мангал — гласът на Невин толкова силно трепереше, че трудно можеше да се каже дали е на ръба на сълзите, или на истеричния смях. — Можете ли да яздите? Трябва да се махаме оттук.
	Родри се надигна и хвана Джил за ръка, за да й помогне да стане. Тя се олюля, едва не падна и тогава си даде сметка колко всъщност е изтощена, при това не така, както винаги й се е случвало досега. Едва тогава осъзна и още нещо, че онова, което направи там, в горящата градина, не е било упражнение или случайно получил се номер, а истински деомер, магичен акт, при това много мощен.


	Късно същия следобед Родри поведе нестройната си колона от изплашени мъже и неспокойни коне нагоре по затревения склон. Под тях видя прикътана долина, където по чиста скала течеше поток и зеленееше рядка дъбрава — идеално място за лагеруване. Но когато се обърна на седлото, все още виждаше дима от горящата вила, който се чернееше, макар и далеч назад. Невин се приближи до него с думите:
	— Време е да се разположим на лагер за нощуване.
	— Не можем да спираме тук. Все още сме в опасност.
	— Да, така е — от изтощение гласът на Невин сякаш се проточваше в края на всяко изречение. — Рано или късно останалите Ястреби ще разберат какво се е случило.
	— Нямах това предвид, милорд. Робите, които пропъдихте! Те положително вече са стигнали до някакъв град. Властите ще съберат местната милиция. Димът от пожар е като фар в морето, а стигнат ли веднъж до вилата, ще трябва да са слепи, за да не забележат следите ни.
	— Точно така. Това е една от причините, поради която подпалих скапания огън. Гуин те е направил да разсъждаваш като Ястреб, Родри, момчето ми. Веднъж като ни арестуват, ще бъдем в безопасност — старецът потупа кожените торби, които висяха от рога на седлото му. — Имам писма от архонта на Пастедион, които да показвам, когато се наложи. Като си помисля, имам също писма от архонта на Сурат.
	За миг Родри изпита желание да кресне на стареца. Изпита го като физическо чувство, остро и горчиво — искаше му се да се озъби на Невин и да оповести, че тук командва той и ще лагеруват, когато той прецени и нито миг по-рано.
	— Джил трябва да си почине — продължи Невин. — Тя е съвършено изтощена. Дори не може вече да се държи на седлото.
	Чувайки стареца да споменава името й, още повече се разгневи, особено след като не се беше сетил сам да провери как е тя.
	— Много добре — рече. — Ще обявя почивка.
	Родри дръпна рязко юздата, обърна коня и тръгна към края на колоната, отдавайки заповеди към хората, докато накрая се изравни с Джил, която яздеше до Саламандър. За миг изпита такава ревност към брат си, че му се дощя да го зашлеви; сетне осъзна, че не Саламандър го прави подозрителен, а Невин. Едва не се разсмя на глас. „Не ставай глупак! — си каза. — Че старецът трябва да е най-малко на осемдесет години!“
	И въпреки това по-късно същата вечер, когато видя как Невин и Джил седят до лагерния огън и разговарят шепнешком, свели един към друг глави, а навсякъде около тях са се струпали Диви, ревността му го заяде дълбоко, сякаш тя флиртуваше с най-красивия мъж в цяло Девери. Отиде при тях, седна до нея и взе ръката й в своята. Невин му се усмихна толкова топло и открито, че внезапно се почувства пълен глупак, особено след като Джил се премести близо до него и облегна глава на рамото му с лекотата на отдавнашна близост. Разбира се, аз съм онзи, когото тя обича, напомни си той и отново се почуди защо трябва непрекъснато да си го напомня.
	— Случило ли се е нещо? — попита старецът. — Или всъщност това беше глупав въпрос след всичко онова, което преживяхме.
	— Всичката тази магия наистина изнервя човека — отвърна Родри. — Макар че не зная защо продължавам да се изненадвам…
	— Необходимо е известно време, за да свикне човек — тонът на Невин прозвуча като спокойното самодоволство на гордата домакиня. — Дори да е такъв, който е обиколил кралството като теб.
	Внезапно Родри си спомни нещо, което някак на заден план гризеше съзнанието му.
	— О, пъклите да го вземат! Моят сребърен кинжал!
	— Какво е станало с него? — Джил вдигна глава и го погледна.
	— Така и не го намерих, а беше на баща ти. Заклех се да му го върна.
	— Е, любов моя, ако е бил в онази къща, вече се е превърнал само в локвичка сребро.
	Родри изпсува толкова гадно, че повечето Диви изчезнаха.
	— Не се притеснявай — обади се Невин. — Кълин няма да съжалява. За него той е бил само знак на позор.
	— Вярно е, но съм се заклел да го намеря.
	Невин погледна към сивото гномче на Джил.
	— Знаеш ли къде е?
	Гномчето сви отрицателно рамене и започна да се чеше под мишницата.
	— Стопил ли се е? — поиска да знае Джил. — Чакай, виждам, че това не го разбираш. Дали среброто се е превърнало във вода и се е разляло?
	Този път отрицанието беше категорично.
	— Тогава какво, пъклите и фъшкиите да го вземат, са направили с него? — изръмжа Родри.
	Гномчето сви рамене и изчезна.
	— Мислиш ли, че отиде да го търси? — попита Родри.
	— Съмнявам се, любов моя. Според мен то няма толкова ум — Джил се размисли сериозно. — Ако трябва да се върне при теб, кинжалът ще намери начин да го направи.
	— И какво точно означава това, което казваш?
	— Не зная. Просто онова, което казах, предполагам — тя се прозя с лек трепет. — Трябва да си лягам. Веднага. В живота си не съм била толкова изморена.


	Цяла нощ Джил сънува странни сънища. Така и не успя да си ги възстанови ясно след това, но си спомняше, че върви по покрити със скъпоценни камъни коридори и влиза в огромни помещения, които сияеха с цветна светлина, излъчвана сякаш от елмази и рубини; разговаря с великолепни същества, облечени в злато и обгърнати от сребристи огнени кръгове. Тя въобще не беше сигурна дали бяха хора, или зверове, както и не можеше да си спомни смайващите тайни, които й съобщиха. Но никога нямаше да забрави как внезапно се събуди. Слънцето я заслепяваше, до нея бе клекнал войник — висок черен мъж, който носеше върху туниката си броня от специално оформена кожа, а от едната му ръка висеше шлем с перо. С другата се крепеше, облегнат на дълго копие, чийто стоманен връх проблясваше опасно. Тя сподави вика си, а той се усмихна:
	— Прости ми, че те стреснах, момиче, но вече си в безопасност. Доколкото мога да разбера, те спасяваме от нещо или някого.
	— Аха? Е, добре, в такъв случай много благодаря и т.н., но о, богове! — прозявайки се и триейки очи, тя седна и се огледа. Целият лагер беше пълен с въоръжени мъже. — Как съм спала, докато е ставало всичко това?
	— Право да си кажа — и аз се питах. Да не са те упоили случайно?
	— Не, съвсем не.
	Но когато понечи да стане, се почувства толкова замаяна, че за миг й мина през ум дали Невин не й е дал някакво приспивателно. Тъй като не успя да си спомни да е пила нещо подобно, й оставаше единствено да приеме, че нейният отчаян магически напън от предишния ден я е докарал до опасно изтощение. Войникът (тя все още не знаеше дали той е спасител, или част от отряд, който ги е заловил) галантно я хвана за лакътя:
	— Дядо ти е там, разговаря с офицерите. Сигурно е важен човек, а?
	— Много важен — тя прекара набързо пръсти през косата си, за да я приглади. — Къде е Родри?
	— Чернокосият варварин ли? При офицерите. Ще можеш ли да яздиш?
	— Разбира се. Къде отиваме?
	— Доколкото мога да разбера, ще ви придружим до Индила и тамошното съдилище. Всички извън дядо ти и тебе са арестувани.
	При толкова много конници, товарни коне и пешаци маршът надолу към Индила отне три дни. Тъй като офицерите бяха решили, че Джил и Невин са жертви, а всички останали — престъпници, тя така и не получи възможност да разговаря с Родри или Саламандър по време на пътуването. Не можеше да им каже даже „Добро утро!“. Но дори от разстояние разбираше, че Родри е потънал в едно от мрачните си настроения и не завиждаше на Саламандър, на когото се бе паднала задачата да го развеселява. Накрая, около два часа преди залез на третия ден, стигнаха Индила и се натъкнаха на изненадващо посрещане. Джил се страхуваше, че Родри и хората му ще бъдат отведени в затвора, но вместо това при портите ги очакваше лично архонтът със символичен ескорт от градски стражи. Тук бе и Илейно, облечен в елегантни одежди със златни скъпоценности, които съответстваха на положението му — собственик и капитан на търговски кораб.
	— Разбираш ли, влязох във връзка с него още когато ни арестуваха — промърмори Невин на деверийски. — В края на краищата той има влияние на островите и реших, че би могъл добре да го използва.
	Това влияние, съчетано с различните официални писма на Невин направиха своето. Вместо в затвора на архонта ги ескортираха до чудесен хан близо до пристанището — всъщност в съвсем удобна близост с кораба на Илейно — и им казаха, че разходите ще бъдат понесени от държавата, защото се водело разследване, а затворът бил много малък. Логика, която пренебрегваше неудобния факт, че предполагаемите престъпници бяха настанени заедно с жертвите им. Но градските стражари, които стояха по четирима на всяка врата и по двама на всеки прозорец, си бяха съвсем истински, а горчивото вайкане на ханджията в никакъв случай не бе празен маскарад. Освен това още същата вечер там се появи личният писар на архонта, за да извика Невин и Илейно на заседание с различни чиновници. Джил слезе долу с тях до оградения със стена двор около хана.
	— Ще наемете ли и адвокат? — попита тя.
	— Ще наемем — каза Невин. — Но само за прах в очите. Не изглеждай толкова уплашена, детето ми. Нещата вървят в наша полза, независимо дали изглеждат по този начин.
	— Щом така казваш. Просто е трудно да повярва човек, че сме наистина в безопасност и опасността е отминала.
	— О, та аз не съм казвал такова нещо! Това ще стане, когато се приберем у дома, а освен всичко трябва да видя дали мога да направя нещо с паметта на Родри.
	Джил живееше с такава увереност, че Невин е в състояние да излекува без усилие Родри, че се почувства зашеметена, сякаш й зашлеви шамар. Старецът хвърли тревожен поглед през рамо към секретаря на архонта, който стоеше и чакаше нетърпеливо на вратата.
	— Ще разговаряме по-късно — сега трябва да тръгвам. Но пък, Джил, наистина се опитах да те предупредя.
	— Това е така, прав си. Извинявай.
	След като охраната ги изведе на улицата, Джил се върна в дневната на хана, където маслените лампи примигваха и хвърляха светли точки върху покрития с плочки под и изрисуваните стени. На маса в единия ъгъл Родри и Саламандър играеха на зарове, докато Гуин и воините от бойния отряд стояха наоколо и гледаха с чаши вино в ръка. С течение на времето, мислеше тя, Родри ще научи онова, което му трябва, като например имената на важните хора в рана и обичайните закони. Но все пак липсва нещо много по-ценно — онази изключителна виталност и усет към живота, които винаги го бяха правили привлекателен като пламтящ огън в мразовита нощ. Няма да престане да го обича, но неговите поданици биха се разочаровали, ако го намерят така странно променен.
	„Родри има нужда от мен през цялото време“, мислеше още тя и в този момент усети как за сърцето я хвана някаква студена ръка. Ако продължи да изучава деомер, ще има нужда от време — часове и часове наред, при това без никой около нея. Трябваше да продължи. Знаеше по-добре от всякога, че ако сега престане, душата й просто ще се сгърчи, грозно огорчена. Обичаше деомера колкото Родри, а дали не и повече? Думата сякаш прогори съзнанието й. До този миг не бе и помисляла, че може да обича нещо повече от нейния чудесен, красив Родри, който имаше такава необходимост от нея сега. Никога няма да го изостави, никога!
	Но все пак разбра, че деомера също не може да изостави, не и след като бе открила това най-велико изкуство.


	Невин очакваше с известен страх официалното посещение в двореца на архонта, но Негово превъзходителство, чието име беше Гурта, ги посрещна така пищно, че даде ясно да се разбере каква услуга са направили на цял Бардек, подпалвайки вилата на Тондало.
	Когато най-сетне успяха да избягат от яденето, пиенето и музиката, бледата луна беше надвиснала ниско на небето. Невин обикновено спеше не повече от няколко часа на нощ, но сега падна на леглото още щом се добра до стаята си и остана там, докато яркото обедно слънце влезе през цепнатините в капаците на прозорците.
	Фактически го събуди Джил с плахо почукване на вратата. Невин се обади сънливо и тя влезе вътре, носейки поднос, на който имаше чиния с топли меки питки и дървена половиница.
	— Пиво! Тук имат пиво, Невин. Не е много добро, но все пак е пиво.
	— Чудесно! Дай го насам — наистина много ти благодаря.
	Питието беше слабо и някак странно сладко, но както обяви Джил, поне беше направено от ечемик, а не от грозде. Той отпиваше бавно, за да се наслаждава по-дълго, като едновременно с това отхапваше по мъничко от хляба. Джил отвори капаците, давайки път на топлия пролетен въздух и слънчевата светлина, после седна, скръстила крака върху купчина възглавници.
	— Мислих усилено за онова, което не е наред с Родри — рече след малко тя. — Той ми каза неща, които ти и Саламандър може да не знаете.
	— Аха, така смятах и аз.
	— Но то не съвпада с онова, което ми казахте вие двамата със Саламандър. Той по-специално смяташе, че Родри никога няма да се оправи. Но фактически сам е възстановил доста от спомените си.
	— Какво? — Невин изпита първата истинска надежда. — Кажи ми всичко, което си разбрала от него — Родри имам предвид. Определено не Саламандър, защото нямам цели седмици за губене.
	— Ами преди всичко името. Барума му е дал лъжливо име, но Родри си е спомнил собственото насън — упоен, когато Ястребите се опитали да го отвлекат. След това най-сетне го догонихме и Саламандър му внуши, че ще си спомни кой е, когато слънцето изгрее на следващата сутрин. Така и станало. Сега като уби Барума, той си спомни за Аберуин, Рийс и как изглежда майка му — или по-скоро как е изглеждала, защото по описанието Ловиан имаше трийсет години.
	— Великолепно! О, наистина великолепно! Този сън, който е имал упоен? Разказа ли ти за него?
	— Нещо за танцуване в кръг с трима други около огън, който се превърнал в дракон.
	— Червен или черен дракон?
	— Червен. Има ли значение?
	— Има и нямам думи да ти кажа колко съм щастлив, че звярът не е бил черен. Щеше да е най-добре бял, но и червен стига.
	— Невин, смяташ, че има надежда, така ли? Мога да го доловя в тона ти.
	— Е, така смятам, но ще трябва да се помолим на всички възможни богове. Барума трябва да е бил несръчен чирак в тази ужасяваща работа. Е, логично е да се очаква, че, убивайки човека, който го е омагьосал, Родри е освободил определено количество енергия и излекувал малка част от пораженията, но не би трябвало да възстанови каквито и да е спомени, докато Барума е бил жив.
	— Барума не е бил глупак или любител — гласът на Джил стана студен и равен. — Гуин даде ясно да се разбере. Известен е бил с това, че пречупва хора. Вероятно това е причината Стария да изпрати него.
	— Без съмнение. Съжалявам, че трябва да мислиш за тези ужасни неща, дете мое.
	— Защо? Ако не застана лице в лице с тях сега, ще си мисля за тях всеки ден, докато съм женена за него.
	— Точно така и много те моля да ме извиниш. Но аз не… ама, разбира се! О, богове, трябваше още преди това да го проумея! Според мен Барума не е имал представа, че Родри е половин елф.
	— Това има ли значение?
	— Всъщност — много голямо. Но нищо не обещавам. Не мога да зная дали ще съм в състояние да го излекувам. Но защо просто не издириш Негова светлост и му кажеш, че искам да го видя? Време е да разчистим тази ужасна каша!
	Мина известно време, преди да влезе Родри; от нахакано изправените му рамене и мрачния израз около устата Невин веднага се сети, че нещо не е наред. За първи път наистина разполагаше с достатъчно време и спокойствие да разбере, че Родри не си спомня за него, нито му има доверие. Почувства се засегнат, като баща от неблагодарен син, макар и с разума си да съзнаваше, че за това са отговорни магиите на Барума.
	— Родри, мога да ти помогна, ако ми позволиш.
	— Така ми каза Джил. Защо да не ти позволя!
	— Не зная. Всъщност има ли причина?
	— Никаква причина.
	— Така ли?
	Родри сви рамене и отиде до прозореца. На силната слънчева светлина изглеждаше ужасно изморен, около очите му имаше тъмни кръгове, сякаш се беше състарил с десет години вместо с една, откак е напуснал Девери.
	— За първи път те видях, когато беше около осемгодишен — продължи Невин. — Съмнявам се дали си спомняш. А сетне още веднъж, когато беше на около шестнайсет, беше много болен и те излекувах — но само с билки, без деомер.
	— И това не си спомням.
	— Разбира се, че не си спомняш. Опитвам се само да кажа, че ако си спомняше, щеше да имаш по-голямо доверие в мен.
	— Кой казва, че сега не ти се доверявам?
	Невин само го погледна. След миг Родри остави прозореца, упъти се към вратата, поколеба се, сетне се обърна и се облегна на нея.
	— Джил ще се омъжи за мен!
	— Разбира се, че ще се омъжи. Това какво общо има?
	Той отново сви рамене и погледна надолу към пода.
	— Ти я ревнуваш от деомера, млади глупчо! Не от мен или Саламандър!
	Родри пламна и за миг Невин помисли, че младежът ще се обърне и побегне, но вместо това той вдигна очи и дори успя да се усмихне, макар и не много сполучливо.
	— Е, може и така да е — за последен път Родри се поколеба дали да се реши или не; после въздъхна, или по-скоро изпусна рязко въздух. — Можеш ли да ме излекуваш, Невин?
	— Не мога, но мога да ти помогна сам да се излекуваш. Разсъждавах, момчето ми, за оплесканата работа на Барума. Неговата магия се разваля и с време, кой знае? Би могла изцяло да се развали и изчезне.
	— Нямам прекалено много време, след като ще управлявам в Аберуин.
	— Точно така. А дори и магията му да е била сбъркана, Барума съвсем сигурно е оставил белези по теб. Какво ти направи?
	— Не си спомням.
	— Не желаеш да си спомниш!
	Родри вдигна очи и избухна гневно:
	— Не мога!
	— Нима? Тогава никога повече няма да си върнеш остатъка от живота. Барума е насадил бодлив плет в съзнанието ти. Трябва да пробиеш през него и да го стъпчеш.
	— Не мога, нали ти казвам!
	— Ти се боиш да си спомниш всичката тази болка, която си понесъл. Имай предвид, че не те обвинявам за това. И аз на твое място бих се страхувал.
	Яростта в очите на Родри стана убийствена.
	— Родри, момчето ми, това е въпрос на чест. Ще го оставиш ли да спечели сражението?
	— По-скоро бих умрял.
	— Аха, и аз така смятам. — Невин вдигна ръка. — Ела и седни, момко. Ще бъда заедно с теб при всяка стъпка, която ще направиш.


	След като Родри отиде в стаята на Невин, Джил се опита да чака във всекидневната, но шумът и смехът, самата гледка как бойците се забавляват с игра на зарове, както и невероятните истории на Саламандър я пропъдиха навън, в относителната тишина на ханския двор. Отиде до предната порта и стражите я предупредиха да не излиза по улиците без ескорт. Направиха го по възможно най-дружеския начин, но тя изпита желание да им се разкрещи — без съмнение можеше да се оправи в непознат град по-добре от тях. Върна се в малката градинка за гости, седна в сянката на един от предтечите на ханджията и се почуди какво ли прави Невин с Родри, всъщност дали може да направи нещо. В тишината й се стори, че ги чува да разговарят или поне получаваше впечатление от думите им. Остана напълно неподвижна, ослуша се, вцепенена като преследван заек, но не успя да разбере повече. Въпреки това усещаше вълни от емоции, които съвършено очевидно идваха извън нея — болка и горчивина, ужасяващ страх, отново болка, сенки от мъчителна физическа агония. В един момент й се стори, че чу Родри да хлипа като дете. Дощя й се да изтича в стаята на Невин и се намеси, като всъщност пощади себе си, а не толкова Родри. Накрая си спомни за уроците; мислено очерта защитен кръг и го запечата с петолъчки. Веднъж след като го визуализира около себе си, шепотът и сенките на болката изчезнаха.
	Въздъхна с облекчение и видя как Перин стои, вперил поглед в нея от около двайсет крачки разстояние, дебнещ, или поне тя така си помисли, между два евкалипта.
	— Какво желаеш, гадинка хленчеща такава?
	— Ъ, а, ами, хъм…
	— Казвай, или ще ти прережа гърлото!
	— Джил, извинявай! Това е всичко.
	Тя установи, че се е изправила и държи сребърния си кинжал. Само споменът за обещанието, което даде на Невин, я накара да го прибере в ножницата и отново да седне.
	— Не съм имал намерение да те нараня — проплака Перин. — Аз те обичах.
	— Фъшкии! Слушай какво, плъх такъв. Знаеш ли защо все още си жив? Невин ми заповяда да не те закачам. Ако не беше това, щях да те убия. Разбра ли?
	Перин нададе последен вопъл, досущ призрак на разсъмване, обърна се и хукна към конюшнята и любимите си коне. Джил усети яростта си като пламък, който се вдигна до небето, като облизваше магичния кръг и заплашваше да го пробие. С върховно усилие на волята го призова обратно и отново си представи петолъчките, за да го затвори в тях. Кръгът пак стана плътен и тя вече не се страхуваше от Перин, а от онова, което би сторила с него, ако даде простор на чувствата си. В тази промяна видя най-приятния подарък, който беше получавала от години.
	Още около час Джил остана в относително спокойната градина. Опитваше да прави деомерските си упражнения, но беше прекалено разсеяна; всеки няколко минути установяваше, че се пита какво ли става с Родри. Накрая влезе в дневната, където Саламандър забавляваше множеството, дори нацупения ханджия, като разказваше мръсни истории и в същото време жонглираше с яйца и портокали. Повечето хора биха го сметнали за безчувствен, но по прекалено веселия тон на бърборенето му Джил разбираше, че страшно се тревожи за брат си. Седна в един ъгъл и се загледа в него, без да го слуша, защото беше погълната от онова, което ставаше между Родри и Невин. Тъй като беше развалила кръга, усещаше как съзнанията им работят, но болката вече не беше така силна, макар и да оставяше след себе си горчива празнота. Докато часовете на следобеда се точеха и накрая слънцето се спусна ниско, а ханджията се залови да подрязва фитили за лампите си, гласовете напълно изчезнаха.
	След една последна шега Саламандър остави аудиторията си, взе кана вино и две чаши, после приседна до нея с пресилена въздишка. Джил наля и за двамата.
	— Уморен ли е Великият Крисело?
	— Дръж си езика, асистентко варварска! След онова, което ми наговори Невин, не искам повече да чувам това име — но въпреки думите си се усмихна. — Но пък беше великолепно, нали?
	— Съвършено си прав. В известен смисъл ще ми липсва.
	— И на мен. Е, добре, ще трябва да се върна към смирения занаят на гертдина — той вдигна чашата си за поздрав, сетне здравата отпи. — Какво ли прави Невин горе? Рошавият задник на Адовия властелин да го вземе, това трае безкрайно.
	— Според мен най-лошото мина. Аз някак усещах как стават разни неща, но вече престанаха.
	— Някак ли? Неща ли? Е, вероятно не бих желал да зная повече от това.
	— Да, по-добре.
	Когато Родри влезе в дневната, ханджията палеше маслените лампи с треска от огнището. Джил стана, смятайки, че по някаква причина нейният любим ще има нужда от физическа подкрепа, подобно на човек, който се възстановява след дълга болест. Поколеба се, внезапно изплашена, докато неясната светлина от лампите придобиваше сила и накрая сякаш лумна около него. Не беше виждала човек, обхванат от такава ярост. Гневът се изливаше, както светлината от запаленото в лампите масло, пламтяща и опасна, и въпреки това — някак чиста в горенето си.
	— Според мен той си спомня какво са му правили — обади се Саламандър с нотка на потрес в гласа. — И не смятам, че се радва на това.
	Когато Родри огледа втренчено помещението, всички млъкнаха, войскарите се обърнаха, сетне побързаха да отклонят погледите си, докато накрая той се раздвижи и ги освободи от магията. Отправи се с широка крачка към Джил, отбеляза присъствието на Саламандър с кимване и грабна наполовина пълната й чаша с вино от масата.
	— Давам обет, любов моя — не говореше, а ръмжеше. — Веднага след като седна на престола в Аберуин, ще събера флот и изгоря Слайт с всички вонящи пирати в него — вдигна чашата над главата си. — Нека боговете са ми свидетели! Тази дяволска бърлога ще изгори до основи!
	Сетне се обърна и запрати чашата в огнището с такава сила, че тя се пръсна. Виното съскаше сред горящите въглени, но колкото и да беше парадоксално, пламъците подскочиха нагоре и лумнаха. Джил видя сред тях да се извисяват Господарите на огъня, които приемаха обета.


	Кълин и тиеринката Ловиан бяха сред първите будни хора всяка сутрин в Дън Аберуин. Прозявайки се и далеч не напълно събуден, капитанът обикновено влизаше бавно в голямата зала тъкмо когато регентката слизаше по витото стълбище. Докато сънлив паж им донасяше по една купа мляко с подправки, а слуга разпалваше огъня в огнището, те седяха на почетната маса и обсъждаха официалните дела в дъна. След като дадеше на Кълин заповедите си за деня, Ловиан винаги правеше една и съща забележка:
	— Невин замина много отдавна, капитане.
	— Така е, Ваша светлост — отговаряше той. — Но пролетта се задава и времето ще е добро за плаване по море.
	— Е, прав си. Във всички случаи всичко е вече в ръцете на боговете — тя кимваше с някаква бледа усмивка и го освобождаваше.
	Тъй като тази сутрин Ловиан нямаше някакви спешни за изпълнение заповеди, Кълин отиде до портите на дъна и остана да побъбри с постовите. Денят беше топъл, но небето приличаше на мрамор, осеяно с облаци, които бавно приближаваха от юг — знак, че предстои да вали, както отбеляза той.
	— Точно така, капитане — отвърна един от постовите. — Като че ли зимата беше дълга тази година, но може би това е просто защото чакаме. Смятате ли, че лорд Родри е все още жив?
	— Смятам.
	— Е, наистина се надявам да сте прав, капитане. Повярвайте ми, всички се надяваме. Когато гуербрет Рийс беше жив, трябваше да мразим всекиго, когото той мразеше, но сега нещата са различни.
	— Така ли? А аз се питах дали е така.
	— Така е. Ако лорд Родри е гуербрет, всички ние ще го следваме до смърт. Ако не друго, поне е Мелуейд.
	— Така си е и много се радвам, че виждаш толкова ясно нещата.
	— Аз… я виж, кои са тези?
	Кълин погледна накъдето сочеше войскарят и видя двама пътници, които се качваха по склона — старец, завит в обикновена наметка с вдигната качулка, и младеж, който носеше късо наметало и широкопола кожена шапка. Те водеха два красиви ездитни коня със златистия цвят на прясно изкопана крайречна глина, както и як ореховокафяв кон, който теглеше два дълги пръта, между които беше натоварен багаж.
	— О, косматият задник на Адовия властелин да го вземе — промърмори Кълин. — Е, това сигурно ще се окаже интересно. Добре, момче, виждаш ли стареца? Отнасяй се с него като към принц, защото е приятел на Невин и е същият като него, ако разбираш какво искам да кажа. Колкото до другия с него, е, виж, всички в дъна ви очаква голяма изненада — той замаха на приближаващата се двойка и изтича да ги посрещне. — Адерин, милорд, много се радвам да ви видя отново. Калондериел, каква приятна изненада! Какво правиш толкова далеч от проклетите си пасища?
	— Пазя Мъдрия от вас, скапаните кръглоухи — ухилен, елфът го тупна приятелски по рамото. — Искаше сам да дойде, но аз не пожелах и да чуя за такова нещо.
	— И аз на твое място не бих пожелал — Кълин се обърна към Адерин. — Какво ви води при нас, милорд?
	— О, просто лична дреболия. Може ли да накараш някой паж да поеме конете, Кълин? Трябва веднага да говоря с Невин.
	— Но него го няма, милорд. Той отплава преди седмици за Бардек.
	— Какво е направил? — Адерин зяпна, едва ли не комично, от изненада.
	— Отплава за Бардек с Илейно, капитана от Ористина. Не ви ли е предупредил, милорд? Искам да кажа, че според мен вие имате начин да си предавате съобщения много по-бързо, отколкото с конни куриери.
	— Това е така, това е така, но той въобще не е влизал във връзка с мен. Смятах, че има някаква опасност, но очевидно не е било това. О, богове, Кълин, най-вероятно просто е забравил! Започвам да се питам дали старецът не е започнал малко да изпуска нещата, истина ти казвам.
	През това време около тях вече се бяха събрали множество любопитни безделници. Кълин предаде конете на един слуга, изпрати паж да предупреди тиеринката и въведе гостите в дъна. Когато осъзна колко много се радва да види Адерин, той не можа да не се разсмее сам на себе си. Само допреди няколко години би се подигравал на всекиго, който заявеше, че вярва в магьосници, а сега — ето как направо изпитва облекчение да види отново майстор на деомера в дъна. Когато стигнаха в голямата зала, тиеринката стана от мястото си начело на почетната маса и се обърна към тях. За миг изглеждаше ужасена, но когато приближиха и коленичиха пред нея, се отпусна и поздрави двамата с благосклонна усмивка.
	— Калондериел, нали така? — рече тя. — За миг отдалеч ви помислих за другиго. А кой може да сте вие, добри човече?
	— Името ми е Адерин, Ваша светлост. Може би Невин ви е споменавал за мен?
	— Споменавал е и трябва да знаете, че сте повече от добре дошли в моя дън, колкото и време да пожелаете. Паж! Тичай кажи на готвачката да приготви нещо за хапване. Гостите идват отдалеч. Донеси и медовина. Между другото ще трябва да извадиш най-хубавите чашки. Обикновените са… е, това няма значение сега!
	— Нейна светлост е много любезна — обади се Адерин. — И искрено ви казвам, че стига да има някаква нужда от мен, съм на разположение.
	Очите на Ловиан се изпълниха със сълзи на облекчение, но тя ги избърса и успя отново да се усмихне.
	— Ще приема предложението ви, изпълнена със смирена благодарност, добри ми Адерин. След като двамата с вашия приятел си починете, може би ще можем да поговорим насаме в моите покои — тя погледна към Кълин. — Вероятно сега ще имаме някакви новини. Полудяла съм да се питам какво ли върши Блейн. Присъединете се към нас, капитане. Зная, че Калондериел ви е приятел.
	Когато се настаниха на почетната маса, Калондериел си спомни какво изисква възпитанието и свали кожената си шапка, пускайки я небрежно на масата тъкмо когато пажът се върна с поднос, на който имаше чашки и кана с медовина. Момчето направо зяпна към дългите му уши, които се събираха в изящен връх подобно на раковина, а също към виолетовите му котешки очи, докато Кълин не се приведе напред и се намеси:
	— Имаш работа да вършиш, момко. Върви си я върши.
	Момчето побягна. Калондериел взе чашката и отпи от медовината.
	— Сладка и лека, но добра, Ваша светлост — рече той, вдигайки чашката, за да поздрави тиеринката. — Благодаря за гостоприемството, но не смятате ли, че ще направя добре да си тръгна, след като Мъдрия е вече в безопасност тук? Както изглежда, притеснявам поданиците ви.
	— Те ще трябва рано или късно да свикват с вас и вашия народ, добри човече — Ловиан звучеше някак странно уморена. — Определено имам чувството, че като се върне Родри да получи рана си, вие винаги ще сте добре дошли.
	— Несъмнено — намеси се Адерин. — Ваша светлост, в ход са много сериозни неща, може би надминаващи всичко, което всеки от нас би могъл да проумее.
	Думите му накараха Кълин да се почувства необикновено хладен и тържествен. До края на живота си щеше да помни онзи миг на почетната маса — Ловиан, приведена напред, сините й очи, потънали дълбоко; Калондериел, с полуотворени устни, обърнат към нея, изразявайки подкрепа; самият Адерин с бялата му коса, отметната от челото и образуваща два върха, подобно на бухал, и огромните му тъмни очи, сякаш вперени далеч в бъдещето… И все пак в този момент Кълин по някакъв странен, инстинктивен начин надникна в това бъдеще и остана с чувството, че някой ден двамата с военачалника на елфите ще имат да играят важна роля в него. Той попита майстора на деомера:
	— Значи са задвижени големи неща, така ли?
	— Така е. Ще говорим по-късно, капитане, но ще ми трябва вашата помощ.
	— Разбира се — ще я имате — Кълин кимна на тиеринката, надигна се и й се поклони. — Милейди, с ваше разрешение, имам нещо, за което трябва да се погрижа.
	— Разбира се, капитане.
	— Благодаря, милейди. Кал, ще се видим след малко. Ела да вечеряш на моята маса, какво ще кажеш?
	— С удоволствие. Аз съм стрелец с лък, а не боец на кон, но винаги се чувствам по-добре сред боен отряд.
	Кълин напусна масата с широка крачка, упътен към стълбището за женските покои. Разбираше, че скоро ще трябва да пътува в служба на гуербрет Родри из половината Елдид, а имаше нещо, което желаеше да свърши, преди да замине. Беше стигнал едва до първата площадка, когато срещна Тевила да слиза, хванала с едната си ръка Рода, а с другата — кошница.
	— Тъкмо щях да те търся — рече тя. — Двете с Рода смятахме да обядваме навън.
	— Чудесна идея. В такъв случай ще направя добре да дойда с вас.
	Денят беше слънчев и достатъчно топъл, ако човек намереше завет, затова отнесоха кошницата с парчета сладък хляб и гърне с меко сирене в заслонена градина, разположена в извивката между две малки кули. По това време розите представляваха просто подрязани клечки, но поляната отново беше зелена и Рода с радост се настани на земята, за да „сподели“ храната с нейните въображаеми приятели гномчета. Кълин и Тевила седнаха на каменна пейка близо до нея. Сега, след като се изправи лице срещу лице с проблема, езикът на Кълин напълно се върза, докато Тевила не му даде възможност да заговори.
	— Как е моят Мердин тези дни? Както излиза, напоследък вече не мога да го видя, освен отдалеч.
	— Труди се упорито и съм доволен от него, но те моля да не му споменаваш какво съм казал. Има усет за меча и смелост — достатъчно за сражение, но не толкова много, че да върши глупости в боя.
	Тя трепна. Капитанът вметна:
	— Е, извинявам се, едва ли някоя майка иска синът й да става боец.
	— Така е, поне аз не познавам такава. Според мен ти омагьосваш младите бойци, Кълин. Те до един искат да са точно като теб, а така и не помислят за всички рискове, които си поел, докато станеш такъв мъж.
	— Говориш истината и това ме наскърбява. Но момчетата са си момчета. Докато не навърши поне двайсет години, човек не си представя, че може да е сред загиналите в сражение, а дотогава, как да кажа, познава единствено бойния отряд. Но виж какво, не съм искал да те тревожа за бъдещето му.
	— Тактът никога не е от силните ти оръжия, нали? — въпреки думите си тя му се усмихна.
	— Това е така, никога. Не ме бива много в приказките. И сега донякъде съжалявам за това.
	— Така ли? Защо?
	Той сви рамене, за да спечели малко време. Искаше да измисли някаква елегантна фраза и съжаляваше, че не е попитал някого от бардовете за съвет. Та нали жените обичаха да им говориш красиви неща. Тя го гледаше с наклонена на една страна глава.
	— Знаеш ли, вдовишкият траур не ти отива — успя да каже Кълин.
	— Нима? Е, нали разбираш, че не го нося по свой избор?
	— Ако си жена на капитана — ще го свалиш и готово.
	Тя се вцепени, с полуотворена уста, изненадана така, сякаш бе излаял като куче срещу й. Тъй като разчиташе, че ще отговори по един или друг начин, сега той започна да се чувства малко притеснен и затова продължи:
	— Ъ, ами смяташ ли, че ще можеш да ме понасяш? Според мен едва ли сме толкова лоша двойка. И двамата сме преживели прекалено много неща, за да бърборим за любов и други подобни.
	— Това, което казваш, е истина.
	Продължително време те стояха, вперили поглед един в друг, и едва чуваха Рода, която пееше на Дивите. Кълин се напъна да измисли още нещо, сетне отчупи парче хляб и й го предложи, така както би го поднесъл мъж на съпругата си. Тя се поколеба само за миг, преди да наведе глава и го вземе от пръстите му. Той се усмихна и усети, че слънцето е станало изведнъж по-топло.
	— В такъв случай днес следобед ще помоля тиеринката за разрешение — рече той. — Питам се, дали ще мога да намеря златар да ми продаде веднага брошка за теб. Трябва да побързаме. Пролетта вече почти е дошла.
	— Смяташ ли, че в рана ще има война? — Тя неволно сложи ръка на гърлото си.
	— Не зная. Много могъщи мъже работят за запазването на мира. Във всеки случай вярвам, че нищо няма да ми попречи да се оженим, каквото и да става.
	— Разбирам. Знаеш ли, че това е по свой начин по-ласкателно, отколкото всякакви красиви думи или поезия, които някога съм чувала.
	Той се усмихна широко, мислейки, че с положителност е направил правилния избор.


	Тевила винаги бе смятала капитана за човек на делото, но остана изненадана от безжалостната скорост, с която уреди всичко. Още същия следобед тиеринката Ловиан я повика в частните си покои да я поздрави за предстоящата сватба.
	— Ще вземем някое момиче да ти помага с Рода — рече тя. — Сега ще ти трябва време и за съпруг.
	— Благодаря, Ваша светлост. Какво ще кажете за онова, новото момиче, Гломер? Направи ми впечатление на умна.
	— Всъщност по-умна, отколкото предполагаш. Тя е наистина подходящ избор. Ще бъдеш ли така добра да поговориш с нея днес?
	— Ще го направя, милейди. О, знаете ли къде се е запилял Кълин?
	— Слезе в града да говори с жреците за сватбата.
	— Разбирам — Тевила приклекна. — Отивам да намеря Гломер. Очевидно скоро ще ми е необходима.
	Откри я след известно търсене в една складова барака до задната стена. Пазейки деликатно равновесие върху купчина дървени сандъци, момичето развързваше лук от дълга връзка и пълнеше една кошница с него. Беше повече от доволна да слезе долу и да чуе за новата си работа, която посрещна с писък на удоволствие.
	— В самия брох ли? О, това е великолепно, госпожо Тевила! Обещавам да работя наистина здраво.
	— Добре. Да кажем на готвачката, а сетне можеш да дойдеш в женската зала и да се запознаеш с Рода. Оставих я със слугините и вероятно вече ги е докарала до лудост.
	Докато заобикаляха кухненската барака, видяха Калондериел, който триеше със сплетена слама златистия си кон. Гломер отвори широко очи и направи знака за предпазване от магия. Тъй като Тевила бе отраснала в Дън Гуербин, елфите не я стряскаха, но не можеше да отрече, че я изнервяха.
	— Тевила? — шепотът на Гломер бе едва доловим. — Това един от демоните на Невин ли е?
	— Не е демон, а човек от плът и кръв. При това съвсем истинска плът и кръв. Слушай какво, момиче. Аз лично не мога да разбера защо, но много жени харесват мъжете на западняците, тъй както котката е луда по валериан; те пък нямат никаква представа за чест, когато става въпрос за жени. Остави го на мира или ще трябва да гледаме още едно бебе.
	Тевила пъхна ръка под тази на момичето и го отведе безапелационно, но един или два пъти Гломер погледна потайно назад, без да иска, сякаш не можеше да устои. На Тевила й оставаше само да се надява, че Калондериел не е забелязал.
	Кълин се върна в късния следобед с две неща. Едното беше сребърна годежна брошка, направена от две жици, които бяха така умело преплетени и навити, че изглеждаха като една нишка. Освен това водеше със себе си жрец на Бел, който още същата вечер оповести годежа в голямата зала, докато бойните отряди и служителите на двора си допиваха пивото. Когато капитанът забоде брошката върху роклята на Тевила, хората му започнаха да аплодират, всички останали се присъединиха и я накараха да се изчерви като момиче. Кълин обаче изглеждаше някак странно разсеян, лицето му беше безизразно. Той гледаше с резервиран поглед как новата му съпруга си сваля черната забрадка и отмята глава, сякаш физически отхвърля товара на вдовството. По-късно, когато го опозна по-добре, Тевила си спомни този израз на пълна скука и осъзна, че тогава е преливал от радост като пълна до ръба чаша с медовина.
	— Ако някой мъж или жена има причина да възрази против този брак — извика жрецът, надвиквайки общия шум, — нека пристъпи напред сега или да дойде насаме при мен в храма утре рано сутринта. В противен случай сватбата ще се състои по пладне.
	— По пладне ли? — изтърси Тевила. — Утре ли?
	— А защо не? — попита я Кълин. — Не сме малки деца, че да се сбогуваме с майките си.
	Това я накара да се разсмее и се почувства много по-добре. Все пак в момента, когато имаше възможност да се измъкне, без да направи лошо впечатление, тя отиде в кухненската барака да си поговори с Бейна, която разтрошаваше препечен овес в хромел за утрешната каша. Без да се замисли, Тевила взе дървена лъжица и започна да прехвърля готовото в един котел.
	— Толкова се радвам за теб, Тева, наистина много ти се радвам.
	— Благодаря. Веднъж като си намисли нещо, наш Кълин не си губи времето.
	— Точно така. Но е свестен мъж. И за него се радвам — Бейна замълча и остави тежкото каменно чукало, за да прибере кичурче коса под кърпата си за глава. — Преди малко ме извика регентката. Утре ще имаме хубаво угощение.
	— О, не е необходимо да си отваряш прекалено много работа. Струва ми се глупаво — толкова много шум за някакъв втори брак.
	— Аз пък не смятам така и работата никак няма да ми дотежи, бъди сигурна. Напоследък всички имаме нужда от малко забавление, за да си повдигнем настроението, и това е самата истина.
	Тъй като трябваше да инструктира Гломер какви ще са новите й задължения, следващата сутрин мина бързо за Тевила, която почти не се сещаше за предстоящата сватба. Но докато гледаше как момичето играе с мъничката Рода, си спомни за деня, в който се омъжи за първи път. Тъй като баща й го беше избрал от друго село, тя почти не познаваше съпруга си и прекара цялата сутрин, като ту повръщаше, ту се кискаше истерично. Сега, когато Кълин се появи на вратата, само му се усмихна.
	— Време ли е да тръгваме?
	— Време е. Защо да караме жреца да чака?
	Докато го следваше надолу по дългото вито стълбище, тя за миг се поколеба, но когато излязоха от броха и той й подаде ръка, тя я взе също така доверчиво, както винаги беше правила Рода.
	— Искаш ли да слезем пеша? — попита я той. — Мога да си взема коня, ако предпочиташ да яздим.
	— О, чудесно ще е да походим, сутринта е великолепна, нали?
	Беше топло и ясно, сякаш заплашителните облаци от предишната вечер си бяха отишли, за да им подарят един чудесен ден. Долу в пристанището тюркоазеното море беше в отлив и на светлия плаж се плискаха мързеливи вълни.
	— Кажи ми нещо — попита Тевила. — Искаш ли да имаш друго дете? Няма да е зле да имаме.
	— Ами всъщност искам. О, богове, едва ли някога съм искал нещо повече от син. Предполагам, че това е, защото остарявам. Не че няма да се радвам на друго момиче, нали ме разбираш, но ще трябва да ми попречиш, ако ужасно го глезя.
	— Ще направя каквото мога, но не ми се струваш човек, който обича да оспорват думите му.
	— Може би ще е добре, ако се науча.
	— Добре, защото ще ти се наложи.
	Усмихнаха се отново един на друг и тогава Тевила почувства, че са се оженили. Церемонията при жреца щеше да бъде само една формалност.
	Но когато се върнаха в дъна, там ги очакваше изненада. Смеейки се неистово и надавайки викове като на бойното поле, двата отряда изскочиха от броха и се понесоха през градината. Орда млади мъже се нахвърлиха върху тях, пляскайки Кълин по гърба, целувайки ръцете на Тевила. Сетне Калондериел си проби път през тълпата с чашка в ръка:
	— Оставете дамата да диша, момчета!
	Когато Тевила се измъкна и присъедини към застаналите близо до главната врата жени, Калондериел плисна медовината в чашката право в лицето на Кълин. При дадения сигнал сякаш отвсякъде заваля медовина и измокри новия й съпруг като лятна буря. Надавайки заедно вик, бойците от отряда сграбчиха борещия се и ругаещ Кълин и го отнесоха към едно декоративно езерце встрани от броховия комплекс. Със смях и подвиквания жените се забързаха след тях, а ярко оцветените им рокли се издуваха и развяваха на вятъра. С последен див вик момчетата хвърлиха Кълин в езерцето и го потопиха два пъти още докато опитваше да се измъкне навън. Когато най-сетне го пуснаха, от него струеше вода, но той се смееше, замахваше на шега към хората си и обещаваше да ги накълца на парченца за храна на кучетата. Правейки се пресилено на ужасени, те отстъпваха от него. Тиеринката се появи разсмяна и започна да въвежда ред.
	— Оставете капитана да си смени дрехите — заповяда тя. — Нали знаете, че предстои угощение и медовина за всички?
	Мъжете спонтанно изръкопляскаха.
	Вечерята включваше цяло печено прасе и други изискани гозби, но, общо взето, имаше много малко суетня, тъй както искаше Тевила. Когато Кълин й подаде първата хапка от тарелката, от която се хранеха заедно, бойците ги аплодираха, също и когато споделиха първата чашка медовина; тя отпи няколко малки глътчици и остави на него останалото.
	Накрая Тевила имаше намерение да се оттегли с останалите жени, като го остави да пие с бойците си, но когато стана от масата, той тръгна с нея и я хвана за ръка.
	— Момчетата могат да се напият до смърт и без мен — забеляза усмихнат.
	Толкова се зарадва, като чу това, че внезапно осъзна колко много го желае. Но заедно с това почувства някакъв свян — почти не го познаваше — едно последно нежелание да го допусне близо до себе си по такъв необратим начин. Тогава проумя, че първоначалният й страх от него всъщност е бил, защото не е искала да си позволи да обикне прекалено много този мъж, един воин, чийто занаят бе в състояние да го отдели от нея месеци наред и когото смъртта би могла да пожелае всеки миг. А сега взе, че се омъжи за него тъкмо когато провинцията беше на ръба на открита война. Сякаш чу уморения глас на майка си: нямаш ли ум, момиче? Нямам — отвърна — и се гордея с това.
	В стаята й, необикновено тиха без Рода, сред локва вода на земята лежаха хвърлени мокрите му дрехи. Вдигна ги, доволна, че има причина да не гледа към него, наведе се навън от прозореца, изстиска водата от тях, сетне ги просна на перваза да съхнат.
	— Извинявай — рече той. — Дяволски бързах да се върна долу.
	— О, няма нищо.
	— Тази вечер се отърва от Рода и ще ти трябва друг човек, на когото да си бавачка.
	Тевила се обърна с лице към него. Пое златистата му, наполовина прошарена коса, той се усмихваше с толкова доброта, че смущението й изчезна.
	— Бавачка ли? Не бих го нарекла така.
	Кълин я хвана за раменете и целуна с отворена уста, само веднъж, а после се дръпна — това беше първата им целувка. Тя развърза фустата си и я сложи внимателно на масата, изглаждайки пищната везба. Съблече горната си рокля, а той разкопча колана на меча, метна го на масата и позлатената ножница притисна под тежестта си бродираните цветя. Жената усети някаква умора, може би предзнаменование. О, нищо, помисли тя, ще поживеем хубаво, преди да ми се наложи отново да нося черно. Кълин я изгледа толкова тържествено, че Тева очакваше да каже нещо, но той я вдигна като дете и отнесе в леглото им.


	В хана „Летящата риба“, близо до пристанището на Индила, Джил прекара три дни, работейки повече от всякога в живота си. Не само защото представата на Невин за умствени упражнения беше далеч по-строга от тази на Саламандър, но освен това старецът я караше да запаметява и познания. Докато се бореше да запомни наименованията и характерните белези на десетте тайни равнища на Вселената и трийсет и двете пътеки между тях, Родри и бойците му прекарваха времето си в пиене и игра на зарове в кръчмата долу, а Саламандър ги забавляваше. Какво може да е правил Перин, тя не знаеше и не искаше да знае.
	Сутринта на четвъртия ден архонтът привика Невин в двореца си и Джил тръгна с него, до голяма степен като награда за упоритата работа. Гурта ги прие в частните си покои и накара робите да проснат пищна трапеза и да налеят от най-доброто вино. Заедно с тях обядваше огромен, страховит мъж, който им беше представен като Хано, капитан на градската стража. След малко любезни приказки за обществените дела Гурта съобщи, че датата на съдебния процес била насрочена.
	— Боя се, че е след две седмици. По това време на годината съдилищата са винаги претоварени, защото зимата оставя на хората много време и те измислят за какво да се съдят — Гурта погледна към Хано. — Две седмици са доста време. Трябва много да внимаваш, капитане, да не избягат арестуваните варвари.
	— Разбира се, господине. Че как биха могли да избягат, като хората ми пазят хана? Разположил съм ги навсякъде наоколо.
	— Това е така. От друга страна, тази вечер, когато приливът достигне най-високата си точка, ще има шествие в чест на Звездната богиня. Ще ти се наложи да намалиш стражата в хана.
	— Хъм, така ще бъде. Но ще трябва да оставим няколко души там.
	— Ами ако започнат от скука да пият и от виното им се замотаят главите?
	— Никога не е било. След като съм там, за да ги наблюдавам.
	— Но тази вечер може да ти се отклони вниманието.
	— Това е вярно — Хано се усмихна на Невин и намигна на Джил. — Каква ужасна мисъл.
	— Така е, така е — Гурта поклати тъжно глава. — Но не можеш да се сърдиш на хората, че от време на време правят грешки.
	— Не, не можеш — обади се Невин. — Случва се и на най-добрите сред нас.
	Тази вечер, докато чакаха да мине приливът, те си устроиха нещо като празненство в хана. Ханджията се навърташе изнервен край масата, докато отвън хората на архонта обикаляха напред-назад, поглеждайки през прозореца да видят дали не е време да пренебрегнат задълженията си и оставят арестуваните. Тъй като всички останали клиенти се хранеха в стаите си, за да не седят заедно с престъпници, деверийците имаха на свое разположение цялото ечащо помещение. В тази далеч не весела атмосфера Родри бързо се нахрани, напусна масата и отиде при вратата да побъбри с началника на стражата. Един-двама минувачи трябваше да го видят и помислят, че по някакъв начин е успял да разсее Хано.
	Докато си отчупваше парче хляб, Невин обсъждаше последните няколко логистични проблема.
	— Трябва да продадем конете, които ни даде архонтът на Сурат. О, а това ми напомня, че така и няма да можем да се върнем за нещастните животни, които оставихме в Пастедион, както и казах на гертдина, че най-вероятно ще стане. Е, когато ги конфискуват, това ще покрие известна част от разходите, направени за нас.
	— С ваше разрешение и прочее, и прочее, о, майсторе на нашия занаят — обади се Саламандър, — бих желал да ги получа, както и онези, които имаме тук.
	— Че за какво са ти?
	— За да мога да се направя на Еван, пътуващ търговец на коне от далечното варварско кралство, известно с жребците си. Всички вие ще отплавате за родината на сутринта, но моята работа тук за съжаление не е свършена.
	— Какво? — Невин изглеждаше разкъсван между раздразнение и любопитство. — Сега пък каква глупост си намислил?
	— Намислил съм не глупаво, а милосърдно дело, или поне така се надявам. По време на пътуванията се натъкнах на личност, която прояви някаква малка дарба за деомер, но тя не е имала никаква възможност да я развие. Тъй като е много пристрастена към гадаенето на бъдещето, боя се, че ако не й се помогне да различава златото от слюдата, ще попадне под влияние на безскрупулни типове. Тя е богата и около нея се трупат такива. Но тъй като по това време Ястребите се спускаха, за да забият във всички нас напоените си с кръв нокти, нямах свободно време за продължителни и цивилизовани разговори по въпроса.
	Когато Джил осъзна какво иска да каже, се изпълни с невероятна радост, че Родри вече беше станал от масата.
	— Хъм, е, разбирам какво имаш предвид — каза Невин. — Щом има пари, с които да привлича лъжливи глупаци и мошеници, тази жена наистина би могла да изпадне в голяма беда. Е, добре тогава, но моля те, не се забърквай в повече неприятности тук. Няма пак да моля стихиите, за да те измъкна от беда.
	— Имаш моето обещание, о, Господарю на ефира, че ще бъда самото благоразумие.
	Джил вдигна очи и видя, че хората на архонта й махат през прозореца.
	— Според мен те започват да се напиват на постовете си — каза тя. — Саламандър, след като не идваш с нас, ще направиш добре да се качиш горе и се измъкнеш от някакъв прозорец.
	— Разбира се, гургулице моя. — Той стана, поклони се на масата, сетне целуна леко Джил по темето. — Ще се видим отново. Ще ми простиш ли, че няма да пея на сватбата ти?
	— Ще ти простя. Но бъди така добър и се пази.
	— Имаш моето обещание. — Той се поколеба, придобивайки разстроен вид. — Кажи сбогом на брат ми от мен, моля те. Ще изчезна, докато го няма, за да спестя и на двама ни една неприятна сцена.
	Джил се опита да каже нещо, но установи за своя изненада, че гърлото й е задавено от сълзи. Саламандър махна с ръка и изтича към стълбището, поколеба се там, обърна се, махна отново, сетне се втурна нагоре и изчезна.
	Останалите събраха багажа и се измъкнаха отзад, през кухнята. Минаха само покрай един пазач, но той беше зает с огромна чаша вино, тъй като след това Хано щеше да помирише дъха му.
	Дори и при това положение Джил установи, че не само бърза в тъмното по виещите се улички, но гони и останалите. Колкото по-скоро океанът застанеше между тях и Ястребите, толкова щеше да е по-спокойна и щастлива. Най-после стигнаха пристанището и намериха верния кей. Илейно ги чакаше със запален фенер и крачеше напред-назад по палубата.
	— Точно навреме — избоботи той. — Приливът тъкмо се обръща, момчета. Качвайте се на борда и да тръгваме!
	Колкото и да протестираше Родри, Илейно настоя да отстъпи личната си кабина на гуербрета. Тя беше неголяма, с тясна койка на едната стена, вградена пейка — от другата; по средата стоеше закована за пода масичка с големината на треска. Илейно обаче беше толкова едър, че на онова, което за него беше единична койка, всъщност можеха да се настанят двама души, стига да се обичат. Първата нощ, в която бяха заедно под висящия фенер, хвърлящ неспокойни сенки, Джил установи, че в това помещение, не по-голямо от гардероб, те бяха най-после насаме от седмици насам. Предполагаше, че е дошло време да си кажат важни неща, но се боеше да произнесе на глас дори най-малкото си съмнение, за да не се излеят навън — досущ бардекски порой — и всички останали.
	От своя страна Родри беше тъжен и тя го попита какво се е замислил само защото беше по-лесно да слуша, отколкото да говори за себе си.
	— О, някакви дяволски странни мисли, любов моя, за дългия път и т.н. Знаеш ли, че ще ми липсва? Наистина много малко, разбираш ли, но ще ми липсва.
	— Какво? Никога не съм предполагала, че след като непрекъснато пъшкаше и стенеше за своето изгнание, ще те чуя да казваш такова нещо.
	— Напълно си права и ти дължа извинение, че съм те карал да ме слушаш. Но бяхме свободни, нали — отивахме, където искаме, и не се връщахме повече в някой град, ако не ни харесаше. И никога не се налагаше да увъртаме, да се кланяме или ухажваме онези, които мразехме и които сърдечно ни ненавиждаха, или пък да поддържаме благоразположението на хора заради евентуалната им подкрепа и всичко останало.
	Изведнъж той се разсмя.
	— Ах, проклет да е Рийс! Това е съвсем в негов стил — никога не беше в състояние да свърши нещо като хората, дори не можа да остарее! — Замълча усмихнат, а пръстите му галеха дракона, извезан на ризата му. — Ох, съвсем сигурно е, че драконът ме държи в ноктите си. И теб заедно с мен, любов моя. Отсега нататък той ще бъде онзи, който ще лети, а ние ще го следваме.
	За миг Джил го мразеше просто заради скапаното му елфическо красноречие, което бе изрекло най-лошите й страхове по много по-добър начин, отколкото някога би могла тя.
	— Слушай, любов моя, защо изглеждаш натъжена?
	— Сигурно защото съм съгласна с теб. В края на краищата досега не съм познавала друго, освен дългия път, тъй като от дете пътувах с тате. Е, като се изключат онези окаяни седмици, преди да те прогонят. Родри, мразя да съм в двора.
	— Да, но тогава беше само моя любовница и, трябва искрено да ти кажа, хич не ми беше приятно, че те поставих в такова ужасно положение. О, нещата сега ще са различни, само почакай и ще видиш. Сега, когато влезе лейди Джилиън, съпругата на гуербрета, никой няма да се подсмихва и да гледа снизходително. О, вече няма да го правят! Вместо това ще падне кланяне и „Ще разрешите ли?“. Или пък всички ще се трупат около Нейна светлост да питат какво й се ще, какво мисли и т.н. Защото ще имаш повече влияние над гуербрета на Аберуин от когото и да е другиго в кралството, бил той човек или елф. В някои случаи, особено когато съм на война или неща от този род, ти ще ме заместваш…
	Стомахът на Джил се сви от студ, но се усмихна, защото Родри толкова искаше да й достави удоволствие.
	— Но, Родо? Има нещо, за което трябва да поговорим. Знаеш, че съм започнала да изучавам деомера и…
	— Е, и кой ще каже една дума срещу това, дори да го открият, а, доколкото разбирам от думите на Невин, щом си чирак, трябва да го пазиш в тайна. Любов моя, ти не разбираш. Единственият човек на света, който би могъл да ти каже какво можеш или не можеш да правиш, е Върховният крал, а съдейки по онова, което ми каза Невин, Негово величество знае колко дяволски полезен може да бъде деомерът.
	— Не това ме притеснява, а времето.
	Той се вторачи в нея, леко примигвайки.
	— Трябва да разполагам с много часове на ден, за да върша тази работа. Време и възможност, при това — сама, за да успея да се съсредоточа точно когато ще съм длъжна да забавлявам гостите ти или пък при мен ще се втурват пажове да питат каква помия да сервират.
	— Аха. Хъм, разбирам — той дълго мисли, прехапал долната си устна. — Е, добре, ще трябва да ти осигурим необходимото спокойствие, например вечер, след вечеря, или нещо подобно. Отначало ще бъде трудно, любов моя, но скоро нещата ще се наместят, особено през зимните месеци.
	Дощя й се да извика, да му се разкрещи — това съвсем не е достатъчно! Но прехапа устни и преглътна гневните думи, защото знаеше, че веднъж като се понесат, те няма да спрат и ще я доведат безмилостно до решението, което отказваше да вземе. Няма да напусна Родри, няма! — повтаряше ли, повтаряше наум тя, сякаш мълвеше молитва към Богинята. А на златистата светлина от фенера той изглеждаше толкова красив, усмихнат от ухо до ухо, осъзнал, че най-сетне почтено получава онова, което му се полага по право; любовта й нарасна и я обгърна, докато започна да й се струва, че без него направо би умряла.


	Тази вечер, докато Тевила слагаше Рода да спи, Кълин се покатери върху тясната пътека, която обикаляше крепостната стена на Дън Аберуин, за да се порадва на гледката. Далеч на запад последните слънчеви отблясъци бяха надвиснали над ниви и ферми, докато долу, на пристанището, вълните се плискаха, съвършено посребрени от чезнещата светлина. Вечерта беше хладна, затова се бе завил в добро вълнено наметало. Пролетта скоро щеше да дойде, а заедно с нея — и благоприятното за плаване време. Почуди се дали регентката ще издържи и изчака търпеливо Невин, или ще изпрати галера с военни моряци отвъд Южното море. Ако го направеше, той имаше намерение да бъде на нея, независимо че щеше да страда, ако остави новата си съпруга.
	— Кълин? Можем ли да поговорим?
	Той се обърна, погледна надолу и видя Адерин заедно с Калондериел в основата на стълбата.
	— Разбира се, милорд, когато пожелаете.
	Ловък като паж, старецът се покатери горе, следван по петите от елфическия пълководец. Когато Адерин подуши вятъра и вдигна наплюнчения си пръст, за да провери откъде духа, Кълин си спомни, макар да би предпочел да е забравил, че когато пожелаеше, майсторът на деомера можеше да се превръща в огромен сребърен бухал и да лети.
	— Имам лоши новини — оповести Адерин. — От достоверен източник. Гуербрет Блейн от Кум Пекл е на път за Елдид.
	— Братовчедът на Родри ли? — попита Кълин. — Ето това звучи интересно.
	— Интересно, и то колко! Утре тръгва от Кермор с кораб за Абернауд. Искам да го срещнем там и отклоним. Едва ли ще бъде уместно точно сега да влезе с хората си в Аберуин.
	— Дарил и Гуарик биха го приели погрешно. Ще помислят, че най-вероятно е шпионин на краля, и ще се засегнат, колкото си щат.
	— Точно така, особено след като Блейн води със себе си войска. И нещо друго — когато Родри се прибере, ще е може би по-добре да слезе в Абернауд или дори в някое тихо малко пристанище като Морлин, вместо да доплава право в гнездото на осите. С което стигам до основното. Питах се дали би искал да дойдеш с мен? Трябва да вземем и останалите хора на Родри, ако регентката разреши. Биха могли да ни дотрябват.
	— Наистина биха могли и, разбира се, ще дойда, ако моята господарка ми разреши — Кълин се обърна към Калондериел. — Но не съм сигурен какво да правим с теб. Може би да те заключим някъде, докато ни няма. Жена ми рече, че нейното момиче Гломер те намира прекалено интересен…
	— Детето има великолепен вкус по отношение на мъжете — ухили се Калондериел. — Зная, че в Абернауд ще надигнат вой, като ме видят, но искам да поздравя Родри, когато слезе на брега. Помисли какъв ефект би имало това — един западняк го приветства като гуербрет и съюзник.
	Кълин подсвирна под нос.
	— И то какъв — каза Адерин и гласът му прозвуча някак странно мрачен. — Е, във всеки случай стига Родри да слезе на брега. Моля се на всички богове да се намери начин за предаване достоверни съобщения през океана! Ще трябва да се напъна и измисля нещо. Блейн също ще иска да знае къде се намира братовчед му, а гуербретът не е от хората, които обичат да чакат.


	Макар и да разбираше, че за човек с неговия ранг и известност би било невъзможно да пътува инкогнито, Блейн се опитваше да предотврати вдигането на голям шум около идването си в Елдид. Съгласно условията за мир в кралството всеки имаше право да пътува където си иска из него, независимо дали е обикновен човек, или гуербрет, но на практика гуербретите бяха значително по-ограничени от простолюдието, особено когато водеха със себе си почетен ескорт от двайсет и пет войскари. Блейн нямаше никакво желание да засяга Середик, гуербрет Абернауд, влизайки с въоръжени войскари в неговите владения; от друга страна, не желаеше да пътува без тях, защото не можеше да предвиди как ще бъде посрещнат в Аберуин. При положение че Родри бе наистина мъртъв, трябваше да напусне Елдид много бързо, не дай си, Боже, преследван от някого. Дълго преди да замине от Кермор, изпрати куриер до Середик, за да му каже ясно, че не очаква абсолютно никакви церемонии и гуербретско великолепие, и ще се задържи само за малко в Абернауд, в дъна на своя братовчед лорд Сибир, който живееше на около две мили извън самия град.
	Затова когато каботажният кораб пристана меко към главния кей на Абернауд, остана изненадан при вида на малката група хора, очевидно войскари от боен отряд; още повече — като установи, че те носят герба с червения лъв на Дън Гуербин. Следван от своя капитан Комин, Блейн отиде до носа на кораба, докато моряците го връзваха за кнехтите.
	— Това е Кълин от Кермор, нали? — забеляза той.
	— Не бих могъл да кажа, Ваша светлост. Никога не съм го виждал.
	— Аха. А аз съм го виждал и бих могъл да се закълна, че това е той. Разбира се, много по-възрастен от последния път, когато го срещнах. От известно време той е капитан на тиеринката Ловиан. Какво ли прави тук?
	Мистерията беше разгадана, когато гуербретът слезе на сушата и Кълин побърза да дойде и коленичи пред него.
	— Радвам се да ви видя, Ваша светлост. Един приятел на Невин ме изпрати да ви посрещна.
	Отново магия. Блейн въздъхна примирен, а освен това вече доста свикнал.
	— Е, добре, капитане. Можете да станете. Къде е този приятел на Невин?
	— Настанен е в града, Ваша светлост, и чака да му отделите време за разговор.
	— В такъв случай ще е най-добре това да стане колкото се може по-бързо. Готвя се да отида при моя братовчед лорд Сибир. Той живее малко по-надолу по пътя, който води на север. Върви при магьосника, капитане, и го доведи при мен — Блейн се поколеба, вдигайки поглед да провери положението на слънцето — около пладне, бих казал. Дотогава би трябвало да сме свършили с всички формалности.
	— Готово, Ваша светлост. О, и ако мога да си го позволя, искам да ви поздравя с раждането на вашия син. Кралският хералд мина през Аберуин да съобщи за това преди три седмици.
	— Благодаря — Блейн си позволи лека усмивка. — Ще призная, че и аз съм доволен.
	Дънът на лорд Сибир беше малък и не кой знае колко добре укрепен — нисък вал от пръст обгръщаше каменния брох и няколко външни сгради — всичко това на около два акра земя. Тъй като Сибир дължеше своята преданост пряко на Абернауд и във време на война би се оттеглил в града си, а освен това приходите му идваха от недвижими имоти, пръснати из целия ран, не беше необходимо да живее в укрепление. На практика дънът напомни на Блейн имота на някой търговец — изящна кула, изградена от вносен розов камък, и две също изящни по-малки кули до нея, заобиколени от красив парк. Когато гуербретът и войскарите му слязоха от конете в покрития с калдъръм двор пред главния брох, Блейн се почуди дали да не се настани в някой хан, за да спести безпокойството на братовчед си. Но Сибир побърза да излезе, за да го поздрави, и посрещането му беше съвършено топло. Висок строен мъж с венец от посивяла коса около добре оформения си череп, Сибир разтърси енергично ръката на Блейн и кресна на пажовете да излязат и се погрижат за хората му.
	— Влизай, братовчеде, влизай! Много се радвам да те посрещна в нашия скромен малък дом. Не съм те виждал от сватбата ти, нали?
	— Толкова ли отдавна? Да, наистина е така. Предполагам си чул, че…
	— За новия наследник ли? Чух и те поздравявам.
	Голямата зала на Сибир беше също така луксозна, както и паркът. Подът беше покрит с мозайки в бардекски стил, а по стените висяха накачени гоблени от островите. Седнаха върху тапицирани столове на почетната маса и пиха бяло вино, сервирано в сини стъклени чашки.
	— Сигурно през града минава голяма част от търговията с Бардек — отбеляза Блейн.
	— Така е, но с новата харта Върховният крал даде на Аберуин по-голям дял.
	— Аха. И това сигурно дразни някои от местните търговци?
	Говореше нехайно, но Сибир се напрегна, навеждайки на една страна глава, за да се вгледа в братовчед си, сякаш се питаше какво точно иска да каже с това.
	— Не съм искал да те обидя — рече Блейн, хладно любезен.
	— Не съм го приел така, но някои биха могли. Търговията с Бардек носи благоденствие не само на търговците в Абернауд.
	Блейн се усмихна и отпи от великолепното вино. Така значи. Имаше лордове, които биха се радвали на неприятности в Аберуин. Въпросът беше, дали щяха активно да го подкрепят, или просто щяха да се правят на разсеяни? Но такъв въпрос не би задал открито, особено на човек, който го беше приел на масата си.
	— И колко време ще имаме честта да си при нас? — попита Сибир.
	— Честно казано, не знам. Но не толкова дълго, че да досадя, убеден съм в това. Всъщност чакам вести и би трябвало да ги получа някъде около пладне. Позволих си да кажа на онзи, който ще ги донесе, че може да ме намери тук. Надявам се да нямаш нищо против?
	— Разбира се, че нямам. Гледай на къщата ми като на своя собствена.
	Точно по пладне влезе Кълин от Кермор, водейки със себе си дребен човек със снежнобяла коса, която образуваше над челото му два върха, наподобяващи рогата на сребърен бухал. Сибир съвсем любезно им предложи да седнат на почетната маса, но Блейн успя да намери място настрана, малко нагоре по централното стълбище и зад ъгъла на площадката, където можеха да разговарят, без да ги чуват.
	— Това е Адерин, Ваша светлост — представи го Кълин. — Наистина доверен приятел на Невин.
	— В такъв случай за мен е чест да се запозная с вас, добри ми господине — каза Блейн и направи на стареца лек поклон. — Какви вести имате за мен?
	— Не са много, що се отнася до Родри, Ваша светлост. Имам определено силното чувство, че той е в безопасност и на път за дома, но не мога да съм сигурен в това. Що се отнася до ситуацията в Елдид, трябва да ви кажа, че нещата са много объркани, но не смятам, че това е мястото, където можем да ги обсъдим.
	— Несъмнено си прав. Но къде точно? Предполагам, че бих могъл да дойда в хана, където си отседнал.
	— Така сигурно ще е по-добре, Ваша светлост. Ние самите току-що пристигнахме, а се надявам, че утре ще мога да ви кажа нещо повече за Родри.
	— Ами ако в момента е на път, право в Аберуин ли ще слезе? Ще разберем ли предварително кога ще пристигне?
	— Надявам се да слезе тук, Ваша светлост, а колкото до предупреждението, ще знаем за това няколко часа по-рано.
	— Няколко часа ли? Щеше да е по-добре, ако имахме едно денонощие.
	— Разбира се, милорд, но и без това е достатъчно уморително — Адерин придоби наскърбен вид, сякаш го бяха обидили. — Трябва да разберете, че вече не съм толкова млад.


	По време на плаването от Бардек до Девери Джил имаше чувството, че „Гарантирана печалба“ не пътува през океана, а се движи из препълнен град. От една страна, деомерският вятър беше пълен със силфиди, които се трупаха като рояк около мачтите и играеха между платната, от друга — гномчетата и спрайтовете се тълпяха по палубата, а морските русалки се скупчваха около корпуса и в следата, която корабът оставяше след себе си, подобно на множество граждани, струпали се да гледат парад. Нощем духовете на Ефира се настаняваха на мачтата, сияеха и проблясваха със сини пламъчета. Когато не беше с Родри или не работеше върху упражненията си по деомер с Невин, тя седеше с часове на носа и наблюдаваше Дивите. Обикновено нейното сиво гномче идваше да се намести в скута й или тичаше насам-натам около нея като палаво дете.
	Рано една сутрин, когато Невин се бе заел да изнася на Родри лекция за различните политически проблеми в новия му ран, а Джил седеше на носа, тя видя особено голямо ято силфиди, летящи неколкостотин ярда пред тях. Те се въртяха, спускаха надолу и кръжаха около невидим център, подобно морски птици над рибен пасаж. Стана и засенчи очи. Докато се взираше към ятото, й се стори, че вижда в средата му огромна птица — може би албатрос? Не, беше прекалено голяма и сребристосива. По-скоро приличаше на бухал, но нито един бухал не би полетял над морето.
	— Адерин! — Джил заподскача и размаха ръце. — Адерин! Ето ни! Насам!
	С уморено махане на криле бухалът направи кръг и се плъзна право към кораба. Когато приближи, тя видя, че държи в ноктите си платнена торба. Мина над тях, пусна торбата на палубата, сетне грациозно кацна върху едно навито въже.
	— Адерин, Адерин, толкова се радвам да те видя! Можеш ли да говориш в такава форма? Не си спомням.
	— Донякъде — гласът му наподобяваше безизразен разкривен крясък. — Доведи Невин.
	Когато се обърна към входа за подпалубното пространство, Джил осъзна, че много моряци бяха видели бухала. С пребледнели като тесто лица, те отскочиха, втурнаха се към кърмата и се скупчиха около кормчията, който гледаше към небето с израз на човек, зает да нарежда с бясна скорост молитви.
	Очевидно Невин я беше чул, защото се покатери на палубата, следван непосредствено от Родри, още преди тя да бе стигнала до отвора.
	— Адерин е тук — Джил подскачаше очарована. — Той сигурно носи новини.
	Когато изтичаха към носа, Адерин не само беше придобил отново човешка форма, но и нахлузил чифт бриги, които носеше в торбата, а в момента през главата си обличаше риза.
	— Така е по-добре — оповести той. — Трябва да кажа, че вятърът е студен. Ти ли го призова, Невин?
	— Всъщност по-скоро помолих. Наистина много се радвам да те видя. Какво е положението в Елдид?
	— Объркано, много объркано, но все още не се пролива кръв. Трябва да говорим с капитана, защото ще е най-добре да слезете в Абернауд, а не в Аберуин. Родри, Блейн е там и те чака.
	— Чака ме значи? — Родри се усмихна широко. — Дяволски ще се радвам отново да го видя.
	— Е, това ще стане, и то скоро, защото вече не сте много далеч от сушата. О, богове, ръцете ме болят! Летя вече дни наред от брега насам — докато говореше, започна да разтрива дясната си ръка. — Трябва да побързаме, защото е хубаво да се върна и да предупредя Блейн, че пристигате.
	— Можеш да използваш деомерския вятър, докато се прибираш — рече Невин. — А, хубаво, ето го и Илейно. Да поговорим с него.
	Когато останалите побързаха да слязат под палубата, Джил остана на мястото си. Тя приседна върху навитото въже, вдигна сивото гномче и го настани в скута си, едва ли не разплакана. Около нея накацаха силфиди и спрайтове, докосвайки лицето й с ръчички, като повей на вятър — опитваха да я успокоят, но единственото, за което мислеше тя, бе, че ако не се бори да ги задържи, ще ги изгуби. Ако дворцовите дела я погълнат, Дивите щяха да се измъкнат, по няколко наведнъж, докато накрая повече нямаше да ги види.
	Преди Адерин да тръгне, Невин втри загряваща смес в болезнените му ръце и рамене. Бившият му ученик отлетя, махайки уморено криле, обратно към Абернауд — огромен сребърен бухал, вонящ на мента и камфор. Джил му маха, докато не се загуби от погледа й, а когато се обърна, видя зад себе си Невин. Очевидно Родри и Илейно бяха слезли долу.
	— Невин, ще се върнеш с нас в Аберуин, нали? Искам да кажа — ще живееш в двора, нали?
	— Ако така иска милейди, разбира се, ще дойда. Не забравяй, дете мое, че сега ти издаваш заповедите. Не мога да ти нареждам или пък да искам прекалено много очевидни услуги.
	— О, да го вземе черният космат задник на Адовия властелин! В такъв случай най-смирено моля лорд Галрион да дойде и бъде личен мой съветник в двора на съпруга ми.
	— Благодаря, милейди. За мен ще бъде огромно удоволствие и чест да ви служа — Невин й се поклони изящно, но остана широко усмихнат. — А първият ми официален съвет е да престанете да ругаете, използвайки долните части от анатомията на Адовия властелин, особено в смесена компания. Нито ти, нито Родри можете да си позволите да звучите като казармено копеле. Което ми напомня за нещо. Заедно с всички разкошества, които тиеринката Ловиан стъкми и ми даде да нося, тя е изпратила рокли и бижута за теб. Предлагам да ги облечеш за пристигането. Нали разбираш, че ще ни посрещнат Блейн и всевъзможни други видни личности.
	— А как, много бих искала да зная, ще скоча от този скапан кораб с рокли по себе си?
	— Няма да стане. Ще трябва Родри да те вдигне.
	— О, я зарежи тая работа.
	— Мила лейди Джилиън!
	— Извинявай! Ами ако ме изпусне?
	— Няма. Разбери, че него от малко момче са го готвили за такива неща, като да помага на дамата да слезе от дамското си седло или пък я храни на официални вечери.
	— Не ме интересува! Трябва да почака, преди да се упражнява с мен, и толкова. Ще се навлека в тези неща, когато влизаме в самия Аберуин, но да съм проклета и да пукна, ако го направя сега.
	— О, недей така, наистина ли подобни дреболии толкова много те притесняват? Или нещо друго?
	— Е, много неща ме притесняват, на… Ами, хъм, мислех си…
	Тя се поколеба, внезапно и дълбоко засрамена. Каза си: о, я стига! Независимо от всичко останало Невин е лечител. Внезапно думите й се изсипаха като порой:
	— Невин, смяташ ли, че съм ялова? След всички тези години първо с Родри, а сетне с онзи глупав конекрадец нито един от двамата не успя да ме заплоди. Ами ако съм ялова и Родри ще трябва да ме отстрани в името на Аберуин? По-скоро бих умряла, отколкото да ме унизят по този начин.
	— Няма да се стигне дотам, защото съм сигурен, че въобще не си ялова. Помисли какъв живот си водила, дете мое — обиколила си на кон цялото кралство, сражавала си се, спала си на земята, яла си каквото ти падне и в повечето случаи — най-евтината кръчмарска храна. След като двамата с Родри се събрахте, женските ти течности трябва напълно да са пресъхнали! А колкото за времето с Перин, е, мила ми Джил, щях да съм много изненадан, ако беше заченала. Трябва да знаеш, че той всъщност не е истински човек, в много по-малка степен човешко същество от един елф. Хрътка за глигани и овчарско куче могат да създадат съвсем добри кутрета, но представи си дали ще стане нещо, ако събереш котка със заек. Нали няма да получиш котета с дълги уши?
	— Как отвратително се изразяваш!
	— Извини ме, че засегнах нежните ти чувства — старецът й се усмихваше от ухо до ухо. — Но не съм си представял, че милейди е толкова деликатна.
	— О, не ме дразни! — тя усети как лицето й пламва от червенина. — Но наистина ли смяташ, че мога да раждам деца?
	— Съвсем искрено вярвам. Като прекараш около половин година в дъна, спиш на меко легло, радваш се на много топлина и свободно време, ядеш най-добрата възможна храна, пиеш най-чистата вода — почакай и ще видиш. Скоро ще носиш наследник на Аберуин.
	— Ох. Това е чудесно. Аз, хъм… много се радвам.
	Невин вдигна въпросително едната си рошава вежда и я огледа с питащи очи. Тя му обърна гръб, загледа се във водата, която се пенеше при носа, и не каза нищо. След малко го чу да въздъхва и се отдалечава.
	Но за слизането в Абернауд Джил направи компромис. Тъй като бяха близо до сушата, Илейно й позволи да реквизира остатъка от прясна вода на борда, за да си измие косата и изкъпе, доколкото беше възможно в тези условия. Тя отказа да облече тясна и ограничаваща движенията долна фуста, но сложи върху бригите истинска рокля и дори метна отгоре каре в червено, бяло и кафяво, което принадлежеше на Червения лъв, клана на Ловиан, предвидливо изпратено от регентката. Щеше да го носи до сватбата си, тъй като бе дъщеря на Кълин. Можеше да слезе от кораба, като повдигне коравата златиста коприна, също — да язди на мъжко седло, след като тръгнеха по суша. Отказа да носи украшенията, защото драконът на Аберуин беше вплетен във всяко от тях — в брошката, гривничката и медальона. Ако ги сложеше, щеше да се почувства дамгосана с тях.
	Когато се облече, Родри не спря да я уверява, че изглежда страшно хубава. Знаеше, че само се опитва да й помогне, но му се вбеси.
	Тъкмо преди обяд Невин освободи деомерския вятър и, тласкан от обикновен бриз, „Гарантирана печалба“ се плъзна в пристанището с най-необикновения товар, който някога бе носил. Илейно бе поел управлението от кормчията още щом навлязоха в залива с форма на фуния. От мястото си на носа Джил виждаше голяма група хора на главния кей.
	В чиста риза и карирана наметка в цветовете на Аберуин, прикрепена на рамото, с огромна брошка във формата на пръстен, Родри застана до нея и я прихвана около кръста.
	— Ето го Блейн, любов моя. Можеш ли да го различиш? Онзи отпред с червено-златистото каре.
	— Едва го виждам. Ти си елфът от семейството.
	— Знаеш ли, че ще трябва да престанем да се шегуваме с това, как мислиш? Ако някой открие кой всъщност е баща ми, това може да съсипе всичко.
	— Това е повече от вярно. Отсега нататък ще внимавам. Слава на Богинята, та там има много хора! Кого другиго виждаш?
	— Адерин. Середик, гуербрет на Абернауд. И — та това е баща ти, Джил! Кълин е тук!
	Тя едва не се разплака от радост. Щом корабът се плъзна на мястото си, воден безукорно от ръката на Илейно, Джил беше обхваната от същото нетърпение като всеки от Дивите, които танцуваха около нея на носа. Но след като корабът бе привързан здраво за кея, трябваше да се изчака церемонията.
	Невин слезе първи на брега, за да оповести завръщането на Родри пред другите двама гуербрети, и поиска разрешение от Середик неговият господар да слезе на брега. То бе дадено и войскарите от бойния отряд на Родри излязоха напред, за да образуват почетна стража, преди господарят им да скочи на кея. Когато Джил започна да се катери през борда на дълбоко потопения търговски кораб, той настоя да я хване и вдигне до себе си. Новият гуербрет пристъпи напред и всички присъстващи мъже — а това бяха двайсет и петте войскари на Родри, също толкова, доведени от Блейн, ескортите на Середик и Сибир; най-различни капитани и зяпачи — започнаха да аплодират, викайки неговото име и това на Аберуин. Засмян, надавайки своя берсеркерски вой, той вдигна ръце за тишина и след миг или два те утихнаха.
	— Добре дошъл у дома, братовчеде! — каза Блейн.
	— Благодаря, Ваша светлост. Дяволски странен път изминах. Ще ти разкажа после за него.
	— Ще го направиш, нали? Между другото нашият общ братовчед ти предлага гостоприемството си тук.
	— Благодаря, лорд Сибир — Родри се обърна към него. — Радвам се да те видя.
	— И аз теб, Ваша светлост.
	Всички наоколо се кланяха и усмихваха, а Джил приклякваше в отговор на всеки отправен към нея поклон, но през цялото време гледаше над множеството, търсейки Кълин. Когато най-сетне го откри, застанал настрана, той й намигна — жест, който я накара да се почувства по-спокойна, отколкото от много дни насам. „В края на краищата до мен там ще бъде тате — помисли тя, — значи мога да преживея всичко това.“ Тъкмо в този миг тълпата се раздели да пропусне мъж с лъскава светла коса. Необходимо й беше малко време, за да познае Калондериел, тъй като беше облечен по-пищно, отколкото някога бе виждала елф: високи до коленете ботуши и панталони по крака от най-фина бяла еленова кожа, ленена туника, станала корава като кожа от извезаните по нея цветя, които следваха виещи се ярки извивки. Колчанът на бедрото му лъщеше с апликации от чисто злато, лъкът, който носеше, очевидно церемониално оръжие, беше инкрустиран със злато и скъпоценни камъни. Всички наоколо зяпнаха и хлъцнаха, когато той се поклони на Родри и му подаде ръка.
	— Аз, Калондериел, банадар на Източната граница, съм дошъл да предложа моята дружба и съюз на гуербрет Аберуин.
	Родри сграбчи предложената му ръка между двете си длани и я стисна здраво.
	— Родри, гуербрет Аберуин, приема от все сърце и душа. Кал, копеле такова! Банадар значи, така ли? И да не ми кажеш досега!
	— Тогава още нямаше причини да го направя — Калондериел се обърна към Джил и широко й се усмихна. — Ще обяснявам след това, но в името на Тъмното слънце, радвам се да те видя!
	— И аз! Винаги съм си мислела, че един ден трябва да тръгна на запад. Не съм си представяла, че ти ще дойдеш на изток.
	— Нито пък аз, но това идва само да докаже старата мисъл: не можем да знаем какво ще ти донесе Уирдът!
	Сякаш по предварително уговорен сигнал Блейн и останалите благородници надойдоха, заобиколиха Родри и Калондериел, за да ги отведат, едно пищно множество от важни личности, всички разговарящи сериозно, свели глави един към друг и изключили простолюдието. За миг Джил се поколеба между тях и бойните отряди, но до нея се появи Кълин и я хвана под ръка.
	— Хайде да вървим, сладка моя. Чакат ни коне.
	— Могат още да почакат. О, тате, колко е хубаво, че те виждам.
	— А ти просто не можеш да си представиш колко се радвам, че сме заедно — той я хвана за раменете и се усмихна от ухо до ухо. — Ти си дяволски нагла, Джил — препускаш през две кралства в продължение на три дълги години и да не изпратиш на престарелия си баща едно-едничко писъмце!
	Тя се разсмя, хвърли се в ръцете му и заплака, а той я притисна силно до себе си. Сълзите бързо отминаха, но когато вдигна поглед нагоре, тя установи, че и неговите очи са подозрително влажни.
	Множеството се разпръсна и войскарите побързаха да вземат конете и да застанат в колона зад благородниците, а те тръгнаха бавно, ръка за ръка.
	— Наистина ли са минали три години, тате?
	— Дори малко повече. Глупаво е да го кажа, но трябва да го направя — променила си се, сладка моя, много си се променила и не смятам, че това се дължи само на изминалото време.
	— Така е. Тате, трябва да ти призная нещо. Изучавам деомера.
	Очакваше някакво театрално стенание или ругатня, но той само кимна замислено.
	— Не мога да кажа, че съм изненадан.
	— Наистина ли?
	— Наистина. Ти винаги си била странно дете, Джил. Говореше с Дивите, имаше необикновени сънища, виждаше предзнаменования във всеки скапан облак или пламък — той леко потрепери, като си спомни. — Но тук не е място да разговаряме за това. Ето лорд Родри е възседнал вече коня и ни маха да вървим. По-късно ще поговорим.
	Но при цялата бъркотия, свързана с пристигането в дъна на Сибир и настаняването на толкова много войскари за през нощта, Джил намери време да поговори насаме с баща си чак след залез. Стъкмената набързо вечеря беше свършила — нищо повече от хладно обещание за предстоящо пиршество. Тя отиде в стаята си, свали роклята и навлече удобната стара риза. Кълин я чакаше с тенекиен фенер. Двамата се качиха на земния вал, приседнаха на затревената височина в топлата пролетна вечер. Дълго време нищо не казваха, само се радваха взаимно, но мълчаливо на присъствието си.
	— Твоят стар баща има да ти съобщи нещо — обади се накрая Кълин. — Отново се ожених.
	— Тате! Че това е великолепно! Коя е тя? Как изглежда?
	— Казва се Тевила и е на служба при тиеринката. Беше вдовица — съпругът й бил ковач, но умрял от треска. Има син, когото подготвям за бойния отряд. Добро момче е. Тева е разумен човек, с жив ум, но пък и трябва да е такава, за да се омъжи за мен.
	— Хубава ли е?
	Кълин се замисли за миг, леко усмихнат.
	— Хубава е — каза накрая той. — Наистина може да се каже така.
	— Толкова се радвам за теб.
	— Наистина така звучиш — той се обърна леко, за да се вгледа в лицето й на трепкащата светлина на фенера.
	— Нима мислеше, че няма да се радвам? — за миг се озадачи, но после разбра накъде бие. — Е, наистина трябва да призная, че едно време — когато все още вървяхме заедно по дългия път и т.н. — щях да се гърча от ревност, но не и сега. В края на краищата предстои да се омъжа и аз.
	— Така си е. Знаеш ли, сладката ми, много е странно. Чувам те да споменаваш за този брак вече няколко пъти и…
	— И какво?
	— Ах, ти вече няма да искаш съвета на стария си баща. Не ми е работа. Трябва да се науча да не си завирам дългия нос в твоите работи.
	— Хайде, кажи ми. Какво имаш предвид, тате?
	— Не звучиш така, сякаш много се радваш, това е всичко. Има нещо в гласа ти.
	Сълзи, горещи и срамни, заплашиха да бликнат от очите й. Той я прегърна и притисна до себе си, същият стар успокояващ баща, който миришеше на пот и коне, както винаги.
	— Страхуваш ли се? — попита тихо той. — Тези ми ти изискани дами, които ситнят предвзето наоколо и чакат да забият ноктите си в любимката на гуербрета? Или интригите, благородните лордове, техните свади и боричкане за благосклонността на гуербрета и въобще…
	— И двете. Не съм като Ловиан и съпругата на Блейн. Те са били родени за всичко това. А аз не съм. Но… не че се страхувам — на сигурно място в прегръдката на баща си, за първи път от седмици тя беше в състояние да мисли ясно. — Работата е там, че ненавиждам това. Дворцовите дела ми се струват много дребнави, тате, след като започнах да изучавам деомера. Благородниците са като деца, които се боричкат за играчки и чупят разни неща, когато не става тяхното, а в същото време си вирят носа, смятайки се за любимци на боговете — отдръпна се малко, за да може да вдигне очи към него. — Спомняш ли си тиерин Брейд и войната по повод храната за прасетата преди толкова много години — първото лято, когато ме взе със себе си?
	Той се замисли.
	— Наистина си спомням — отвърна и се засмя. — Знаеш ли, сладка моя, ти винаги си приличала дяволски много на мен. Надявам се, че това е преимущество, а не недостатък, наистина много се надявам.
	Отначало тя се разсмя; сетне леко изстина, когато осъзна, че всъщност той е съгласен с мнението й за дворцовия живот. Щеше да каже и още, но изведнъж той я пусна и се заслуша с наведена на една страна глава. След толкова много седмици, прекарани в страх от убийци, тя неволно посегна към меча си, но беше само Невин, който бързаше да дойде при земния вал.
	— Кълин, Джил, вие ли сте там?
	— Да, милорд — викна в отговор Кълин. — Нещо лошо ли се е случило?
	— Може би да, а може би и не. Виждали ли сте Перин?
	— Не съм, от вечерята насам — Кълин погледна към Джил, която поклати отрицателно глава. — И Джил не го е виждала, милорд. Ето ще слезем. Да не би ситното копеленце да е избягало?
	— Наистина така изглежда, макар и да не бих го нарекъл бягство. Що се отнася до мен, той вече не е затворник.
	— А той знаел ли го е? — намеси се Джил.
	— Най-вероятно не го е знаел. Съвсем в негов стил е да се измъкне през нощта — като гадна невестулка!
	Около час тримата издирваха около дъна, но така и не намериха следа от него или одеялата му. Накрая Джил се сети да провери малката вратичка в портата и наистина — тя зееше, откачена отвътре, така и незатворена. Бърза проверка от главния коняр и неговия непосредствен помощник показа, че липсва кон.
	— Ето това е върхът на всичко — рече Невин с доза отвращение. — Беше свободен, разбира се, но би могъл да ми се остави още няколко дни за изучаване.
	— Чудесно, че сме се отървали, бих казала аз — промърмори Джил под нос.
	— Знаете ли — обади се Кълин. — Аз така и не разбрах какви обвинения са отправени към него.
	— Ами той беше конекрадец. По едно време го смятах за шпионин на тъмния деомер — отвърна Джил, за да спести на Невин една лъжа. — Но съм бъркала. Беше просто човек без значение — изведнъж тя се усмихна. — Наистина, вече без каквото и да е значение.


	— Новини, всевъзможни новини — рече внезапно Блейн. — Нещата се развиват много бързо, братовчеде, след като вече се прибра у дома.
	— Добре — отвърна Родри. — Колкото по-скоро се уреди този въпрос, толкова по-добре за Аберуин.
	Середик, Сибир, Невин, Калондериел, Адерин, Кълин, няколко по-дребни лордове, които Родри не разпозна — всички мъже около масата кимнаха мрачно. След една прекалено обилна за вкуса на Родри закуска всички те седяха в изпълнената със слънчева светлина голяма зала на Сибир, пиеха пиво и обсъждаха тревожното положение в рана Аберуин.
	— Време е да тръгнеш към къщи и това съобщение е съвършено добра причина да го направиш — Блейн вдигна навит пергамент. — След пет дни лорд Талид урежда турнир и всички бъдещи бунтовници ще бъдат там до един. В това писмо лорд Едар пише, че ако реша да присъствам, за него ще бъде чест да подслони мен и моите хора, а не бих се изненадал, ако се зарадва, като види и теб.
	Родри отметна глава назад и се разсмя.
	— Никога не съм бил по-радостен от някаква покана, братовчеде. Добрият стар Едар! Чакай да видим, ако си спомням правилно, дънът му се намира на около шейсет мили оттук. Три дни път на кон — идеално.
	— Но по-добре е да не вземате всички тези войскари — вметна Сибир, като се наведе напред. — Нали искате да предотвратите войната, а не да я започнете?!
	— Точно така — Родри му кимна. — Само по двайсет и пет за мен и за Блейн, ескортът, който ни се полага съгласно свещените закони, а също и Калондериел, Гуин и неколцина други служители. Останалите могат да продължат за Аберуин и да ни чакат там.
	— Планът ми се струва смислен — рече Блейн. — Един последен въпрос. Как искаш да отидеш — открито или ще се опиташ да не вдигаш много шум?
	— Бих предпочел без много шум. Откъде да зная дали нашите кандидат-бунтовници нямат шпиони из цял Елдид, но дори и да имат, с удоволствие ще устроя най-голямата изненада в грозното им дребно съществуване.


	Независимо дали бунтовниците имаха шпиони, лорд Предир и лорд Слигин, двама от най-лоялните васали на Родри, определено разполагаха с такива, макар че трудно можеха да се нарекат професионалисти — каквито изникват по време на продължителни войни. Главният коняр на Предир имаше брат, който обработваше свободна ферма близо до Белглейд, а един роднина на Слигин имаше близки в тази част на рана. С помощта на бързотечния канал на клюките и двамата лордове научиха по едно и също време за турнира и решиха да присъстват ако не за друго, то да подразнят съвестта на Талид. Правейки доста нескопосен опит да не се разбере, че действат заедно, те решиха да отидат поотделно и в различно време. Предир трябваше да пристигне първи, напълно преднамерено, докато Слигин щеше да се престори, че е посетил роднината си и съвсем случайно чул за турнира.
	Тъй като дънът на зет му се намираше на мили от Белглейд, беше час или дори повече след пладне, когато Слигин и неговият ескорт от петима души пристигнаха там. Качиха се по ниското изкуствено възвишение и намериха Предир да ги чака пред портите.
	— О, богове, направо е отвратително! — избухна Предир, без дори да каже добро утро. — Почакай да видиш Гуарик, който се перчи така, сякаш вече е станал гуербрет, а наоколо се трупат ласкатели да му ближат ръцете.
	— Охо, нима? Слушай, човече, обещах ти да си държа езика и ще направя всичко по силите си, но…
	— Ако ни съсекат тук, Аберуин ще се лиши от двама верни хора, които да се сражават за него. Не можеш ли да го запомниш? Този турнир гъмжи от бунтовници.
	— Ъ, съвсем си прав. Ще си държа езика.
	Дори в състоянието на ярост, в което се намираше, Слигин трябваше да признае, че Талид бе надминал себе си. Самият дън беше накичен със знамената на Белглейд в сребристо и жълто, а имаше и други знамена с цветовете на различните благородни гости, накачени по дърветата или на колове около мястото на празненството. Районът около Белглейд бе известен с красивите си ясени, а зад дъна на Талид, където малък поток се виеше през широка ливада, имаше една особено хубава горичка. Сред дърветата слугите бяха наредили маси с храна: нарязани подправени меса, сиренета, пресен хляб на комати, както и престоял, превърнат в пудинг, мариновани зеленчуци в бардекски стил, печени и желирани лястовици, а в центъра на всичко — цял печен глиган. Имаше пиво с бурета и медовина с мехове и никого не връщаха, дори последните просяци от селото на Талид, които бяха дошли до един — не само заради храната, но и да гледат боевете. Слигин дори видя двамина сребърни кинжали, които се смесваха с множеството и си хапваха от изобилието на лорда, без никой нищо да им каже.
	От другата страна на ливадата, на съвсем безопасно разстояние от пиршеството, се намираха два терена за боевете, оградени с панделки в зелено и златно — цветовете на лорд Гуарик от Дън Гамил. На единия от тях се бяха състояли основните серии от привидни боеве, водени най-вече между войскари от различните бойни отряди. Няколко обеднели по-млади синове на местни велможи бяха оставили гордостта си настрана, вземайки участие в боевете. Тримата лордове домакини бяха обявили щедри награди: трофейни кинжали и сребърни монети за победителите от всяка битка, а големият приз бе подготвен за битки красив червеникавокафяв кон, с малко кръв на западен ловец, ако можеше да се съди по широките му гърди и дългите крака. Когато Слигин пристигна обаче, всички предварителни турове на това великолепно съревнование бяха свършили.
	— Последният рунд ще се състои на онова, другото място — обясни Предир. — Оставили са го недокоснато, за да могат финалистите да имат идеален терен. Няма награди, но ще е забавно да се гледа.
	— Забавно ли? Стига онези, които трябва да си счупят вратовете, да мислят същото. Какво ще речеш, а?
	— Ако си кажем молитвите както трябва, боговете може би ще се намесят. Разбира се, Гуарик е в списъка. Според мен идеята е той да излезе победителят. Имай предвид, че великолепно владее меча и без помощ, но не бих се изненадал, ако някои от противниците му се погрижат да не го победят. Само за да може представлението да се развие по план.
	През целия си живот Слигин беше проявявал склонност към перчене, ругаене и гневно ръкомахане, но никога преди не бе изпитвал хладна ярост — онова неестествено спокойно състояние, при което целият свят изглежда ясен, но пък много отдалечен, а каквото трябва да направиш, е също така ясно, но съвършено близко. В този момент той изпадна в него и това доста му хареса.
	— Къде е разпоредителят? Онзи, дето държи списъците?
	— При буретата с пиво, там го видях последния път. Лорд Амвал. Но чакай, нали няма да се записваш?
	— Ще се запиша. Сигурно ще ме елиминират във втория или третия кръг, но в името на всички небесни богове ще се опитам да разваля скапаната, нагласена, попикана победа на оня, който се опитва да мине за благороден лорд, дори ако позорно се прибера, покрит със синини.
	Когато предвиди, че ще бъде отстранен във втория или третия рунд, Слигин не скромничеше, а съвършено точно оценяваше обикновеното си равнище в боевете с тъпо острие и щит от преплетени клонки. Правилата бяха прости, но достатъчно изкуствени, за да попречат на мъж като него, свикнал да блъска и сече, докато си пробива път в сражение. Противниците тръгваха от двата края на бойното поле, приближаваха се един към друг и започваха да обикалят, за да заемат благоприятна позиция, сетне се фехтуваха и правеха лъжливи движения, докато един от двамата отбележи три докосвания или изтика противника си в лентите, очертаващи игралното поле. На синините не се обръщаше внимание, но ако удряш много силно и нанесеш рана, победата се присъждаше на противника ти. В стила на Слигин никога не влизаше да се въздържа и от двете.
	Но той нямаше представа колко полезна може да е студената ярост. Спечели с лекота първия рунд, тъй като противник му беше несръчният лорд Кинван, сетне и втория. Когато дойде време за третия, излезе на игралното поле, взел в ръце кръвожадния порив, който го изпълваше, а срещу него застана внушаващият страх лорд Гуион, над чието огнище висяха трофейни кинжали, спечелени в Дън Девери. Когато Слигин го победи без усилия, всички, включително и той, приеха, че Гуион е бил свръхуверен до глупост. Подобно обяснение обаче не можеше да се използва при четвъртия, когото победи — също така изкусен лорд, освен всичко — близък приятел на Гуарик. В този момент множеството започна да се притеснява. Когато следващата група състезатели заеха мястото си, за да завършат четвъртия кръг, много зрители престанаха да ги гледат; мъжете се събраха на малки групички и коментираха, като от време на време хвърляха разтревожени погледи към Слигин.
	Колкото до него самия, той се чувстваше така, сякаш цялото му тяло се е превърнало в оръжие в ръцете на справедливия гняв. Докато чакаше ред за петия рунд, той само отпиваше студена вода вместо пиво и гледаше гневно към Гуарик, който стоеше на повече от петдесет ярда от него, заобиколен от последователи. Но въпреки разстоянието Гуарик изглежда усещаше присъствието му, защото от време на време вдигаше очи и го търсеше с поглед, тъй както езикът търси счупен зъб. Слигин забеляза и двойката сребърни кинжали: единият рус, а другият с тъмна кожа, която говореше за бардекска кръв във вените му, които го наблюдаваха, но от суровите им и безразлични лица трудно можеше да прецени какво мислят. От друга страна, Предир, който вече играеше ролята на негов секундант, носеше му мокри кърпи да си бърше лицето и вода с кани, не беше на себе си, изпълнен със свещен възторг.
	— Карай все така, човече! Ще се моля на който бог пожелаеш, само и само да караш все така! Гледай израза на онова предателско копеле, дето се чуди какво се случва с измисленото от жена му планче! Боже мой, колко е самолюбив този човек!
	Думите му вдъхваха повече вдъхновение от песен на възхвала, съчинена от най-добрия бард в кралството. Носен върху техния гребен, Слигин спечели петия рунд, а и шестия, докато накрая — между срещата му със самия Гуарик, който, както и очакваха, беше преминал съвсем лесно през рундовете — оставаше само предпоследният. За нещастие негов противник сега беше лорд Ретик от Гадбрун, известен в цял Елдид заради изтънченото си боравене с меча. Слигин тръгна срещу него, утешавайки се с мисълта, че преди да претърпи неизбежното си поражение, поне е накарал Гуарик здравата да се уплаши. Както изглежда, повечето от поддръжниците на Гуарик споделяха същото мнение, защото бяха съвсем спокойни и стояха усмихнати встрани, докато техният представител раздвижваше огромното си тяло, въртейки непрекъснато тъпото острие около главата си. Но тогава боговете се намесиха или поне всички в Елдид видяха нещата по този начин. По-късно Невин щеше да каже, че свръхестественият гняв въздейства на околните — върху техните аури и съзнание, но в онзи момент всички зрители видяха в това предзнаменование и мълвата се разпространи под тази форма.
	Когато започна боя, Ретик тръгна самоуверено, но не свръхуверено към Слигин — беше се възползвал от болезнения урок с Гуион по-рано. Няколко мига се проучваха — тъпите остриета блъскаха по плетените щитове със странен, влажен звук. Само яростта, която го изпълваше, помогна на Слигин да отбележи едно докосване; после Ретик направи лъжливо движение встрани, отдръпна се, плъзна напред и бързо, едно след друго, отбеляза две докосвания. Но още докато се усмихваше широко и победоносно, той отслаби вниманието си съвсем леко и Слигин на свой ред отбеляза второто си докосване. Вече равни, те се въртяха, правеха предпазливо заблуждаващи движения от една или друга страна, отдръпваха се леко, опитваха се да привлекат противника, сетне много деликатно се приближаваха отново, когато другият не се хващаше на предизвикателството. Околовръст, назад и напред — но продължителността на боя започваше да оказва влияние върху Слигин, който беше над дванайсет години по-възрастен от Ретик. Той вече се задъхваше леко, когато мушна рязко… и тогава Ретик се подхлъзна. Левият му крак чисто и просто поддаде под него и той се стовари, размахвайки ръце и псувайки, върху панделките от лявата страна.
	— Дисквалифициран! — кресна най-близкият съдия.
	И макар че хич не им беше приятно да го направят — това се виждаше по лицата им — и другите двама извикаха:
	— Дисквалифициран! Победител е лорд Слигин.
	С бесен вик на радост Предир се втурна като паж да вземе меча и щита. Слигин чуваше как войскарите на Предир и неговите викат радостно и предлагат облози, докато той излизаше от игралното поле, а двамата сребърни кинжали също се бяха присъединили към тях в радостта. Сега оставаха двамата с Гуарик. Ако не се смята мъничката група привърженици на Слигин, цялото множество зрители, лордове и войскари вече стояха странно мълчаливи, поглеждайки ту към Гуарик, ту към Слигин и мърмореха стари поговорки — за това как боговете не гледат с добро око на хорската самонадеяност. В този момент съдиите оповестиха продължително прекъсване, за да позволят и на двамата състезатели да починат, а на слугите — да изравнят игралното поле. Никой не се съмняваше, че забавянето ще позволи също на Гуарик и неговите поддръжници да се прегрупират и да възстановят увереността си след предизвиканото от боговете поражение.
	— Да отидем навътре между дърветата — каза Предир. — Почини на сянка, а аз ще ти налея студена вода от потока.
	— Благодаря ти. Трябва да призная, че имам нужда от малко почивка. Ха, копелетата му с копелета! Собственото им забавяне работи срещу тях, какво ще кажеш?
	Когато Слигин седна относително насаме в ясеновата горичка, той осъзна, че изпитва болки по цялото тяло и силите му бързо се изчерпват. Е, в името на боговете, ти стресна копелето, си каза той. Даде му урок да не устройва представления като някакъв скапан гертдин, нали? Тогава видя русия сребърен кинжал, който бавно се приближаваше към него, и сърцето му прескочи един удар. Джил! Прокле се, чудейки се как е могъл да е толкова сляп, че да не я разпознае по-рано. Ухилен от ухо до ухо, изрева приветствено, опитвайки се да стане, но тя изтича до него и коленичи.
	— Не толкова високо, милорд! Приготвили сме малка изненада за нашия приятел Гуарик и приятелите му.
	— Охо, нима! — Слигин положи големи усилия да говори по-ниско. — _Той_ тук ли е?
	— Тук е и искам да те попитам дали би могъл да заеме твоето място в последния кръг.
	Слигин едва овладя навреме дивия си вой на радост.
	— Разбира се, че може, в името на всички богове! Я слушай, онова другото момче, което беше заедно с теб — него също не го познах. Да не е…
	— О, не, не, просто наш приятел. _Той_ е с Блейн и всъщност с още много хора, скрити в гората нагоре по пътя. Гуин отиде да ги доведе.
	— Предир ще трябва да направи някакво официално извинение пред съдиите на състезанието, а? Или просто нашият господар ще се появи там?
	— О, нека направо се появи, бих казала аз. Не е необходимо да увъртаме. Скоро ще разберат, че драконът е долетял у дома си. А и Невин с един негов приятел са наблизо. Искат да не се показват, докато мине шумотевицата.
	— Вероятно така е най-добре, макар и да не съм съвсем убеден, защото старецът може да прави силно впечатление, когато си науми. Ами баща ти?
	— Той е тук. Не би пропуснал това, дори да му предложат в замяна трона на Върховния крал.
	Когато се върна с водата, Предир едва не се разплака, като видя Джил. Щом научи какво се готви, той изтича да събере своите войскари и тези на Слигин, за да ги доведе между дърветата под претекст, че ще вземат още пиво и храна. Сега, след като нямаше да се бие, Слигин можеше най-сетне да изпие една хубава, разпенена половиница пиво и докато си доставяше това удоволствие, беше обладан от чувството, че боговете са в небесните си дънове и сипят справедливост над света.
	Състезанието се забави още когато Блейн и отрядът му от петдесет души и двама капитани се появи иззад дъна. Те слязоха от конете и подвиквайки приятелски поздрави и шеги, ги поведоха към множеството. Талид се зарадва на появата им толкова, колкото мелничар, открил гъгрици в брашното си, но лордът нямаше какво друго да направи, тъй като не желаеше да оскърби един гуербрет, като забрани на него и хората му да присъстват на открит турнир. Слигин тревожно оглеждаше множеството около Блейн и се опитваше да зърне Родри, когато усети приятелска ръка на рамото и се извъртя да види кой е. Наметнал охлузена стара наметка, пред него стоеше той, с леко отметната глава и лице, пламнало от полупобърканата му берсеркерска усмивка, която Слигин толкова добре си спомняше. Непосредствено зад него стоеше Кълин от Кермор.
	— Ваша светлост — Слигин внезапно установи, че с труд произнася думите. — Ваша светлост!
	— Недей да коленичиш! — Родри го сграбчи тъкмо навреме за ръката. — Блейн ги разсейва и те все още не са ме видели.
	— Точно така. Разбира се. Ъ! — Слигин грабна една влажна кърпа, изсекна се силно и избърса очи с ръкав, преди отново да заговори. — Това ще им даде да разберат на тия копелета, нали? Какво излезе от дяволските им сплетни и интриги?!
	Тъй като войскарите на Блейн веднага се нахвърлиха върху храната и питиетата, отклонявайки вниманието на всички, никой не бе забелязал Родри, който стоеше сред войскарите на Слигин и Предир. Когато съдиите призоваха състезателите, Слигин тръгна начело на своята група, сред която вървеше Родри. Гуарик вече беше там и крачеше напред-назад в своя край на игралното поле. Когато Слигин тръгна към своя, съдиите пристъпиха напред, за да разгледат меча и щита му, както изискваха правилата. Той им връчи и двете с лек поклон.
	— Милорди, на мое място ще се бие друг. Както всички много добре знаете, независимо дали вашите дребни сърчица го признават или не, аз бях негов представител. Е, в името на черния задник на Адовия властелин, ето кой!
	Когато Родри проби път през групата около себе си и застана до Слигин, за да вземе тъпия меч и щита, съдиите станаха мъртвешки бледи. Той бе отхвърлил наметката си, за да разкрие риза, станала твърда като кора от гъсто избродираните върху нея дракони и плетеници, и бриги в синьо-зелено-сребристото каре на Аберуин.
	В своя край на игралното поле Гуарик крачеше в щастливо невежество, докато Родри не излезе напред. Настъпи миг мълчание; хората замърмориха, един тътен от шепот, сетне заговориха на глас и накрая се чуха приветствени викове от верните на Родри мъже и благоразумните сред враговете му, тъй както става, когато започне да се руши изграденият от селянина бент от пръст — отначало водата потича като тънка струйка, изведнъж пробива и се понася с рев като порой по коритото на потока. За миг Слигин се възхити от Гуарик. Лордът отметна гордо глава, тръгна изправен да пресрещне врага си и го поздрави. Разговорите и приветствията стихнаха.
	— Ваша светлост — заяви Гуарик. — Желаете ли да заменим тези неща с истинска стомана?
	— Не желая, защото не си ми причинил зло, поне не достатъчно, за да умреш — Родри вдигна меча и го поздрави. — И за да не си помислиш, че само се перча, да започваме, а?
	Хладнокръвно и нагло Родри обърна гръб на лорда и се отправи към своя край на състезателното поле, като по този начин не му остави друг избор, освен да направи същото, защото в противен случай завинаги щяха да го сметнат за страхливец. Съдиите се навъртаха наоколо, облизвайки нервно устните си, поглеждайки един към друг, докато Слигин не можа повече да издържи.
	— Е, започвайте, в името на боговете! Стига сте подсмърчали! Започвайте!
	Двамата състезатели тръгнаха към центъра, множеството се струпа наоколо със спотаени въздишки. Приклекнал леко за бой, Гуарик се движеше предпазливо и кръжеше, но макар и да държеше меча си готов, Родри само се въртеше на място, за да остане с лице към него. Гуарик се поколеба за миг, сетне направи лъжливо движение на една страна, върна се на място и се хвърли напред с рязък удар. Родри не отскочи, а по-скоро пристъпи встрани — плавно, едва ли не мързеливо. Когато Гуарик се завъртя и втурна пак, Родри отново го нямаше там — беше се отместил няколко ярда надолу по полето и се усмихна весело, когато противникът му изтича покрай него. Лесно можеше да отбележи три докосвания и по този начин да свърши състезанието, но той изчака, докато другият схване грешката си. Като пълен глупак Гуарик се хвърли срещу него и повтори целия малък фарс. Сега вече тълпата се подсмиваше.
	— Проклет да сте! — изръмжа Гуарик. — Бийте се!
	— Добре, де. Ето ме!
	Родри свали върха на меча си така, че той започна да се влачи мързеливо по тревата, хвърли щита на десет крачки встрани и се усмихна. Гуарик погледна на едната, сетне на другата страна, смръщен като човек, който осъзнава, че са го направили за смях пред всички тъкмо когато повече няма как да го избегне:
	— Е, идвай, де — подкани го Родри. Нали искаше да се възползваш от безпомощен противник, а? Хайде, нанеси удара си!
	Ако бе проявил повече съобразителност, като хвърли собствения щит и застане срещу него при равни условия, може би щеше да спаси част от честта си, но вместо това Гуарик просто нападна, замахвайки силно откъм незащитената страна на Родри. Последният отскочи леко назад и по този начин се озова във фланг на Гуарик, който се опитваше да спре инерцията си, но прекалено късно. Родри го тупна три пъти по задника, сякаш пляскаше непослушен паж. Тълпата избухна в смях, а Гуарик хвърли меча и щита си на земята и напусна игралното поле. Пред него множеството се разтвори да даде път, но все още се смееше, а много от предишните му приятели се втурнаха да поздравят победителя.
	— Ето колко струва тяхната вярност, какво ще кажеш? — обърна се Слигин към Предир.
	— Прав си, разбира се. О, това е наистина ден, който заслужава да бъде разказван на внуците!
	В бъркотията хората започнаха да се въртят насам-натам, да крещят и се смеят или да се измъкват с подвита опашка. Множество от неотдавна присъединилите се правеха опити да доближат новия гуербрет, за да говорят с него, неколцина с очевидно искрено съжаление и смиреше, но повечето — фалшиво усмихнати, сякаш открай време се бяха надявали на връщането му. Родри от своя страна поздравяваше всекиго с голяма любезност, усмихваше се и кимаше в знак на съгласие дори когато го лъжеха. Слигин видя, че Джил стои настрана в края на тълпата със странна, тъжна усмивка, и си проби път до нея.
	— О, от него ще излезе чудесен владетел на Аберуин — каза той. — Виж го само какъв е дипломат, а? Добро момче, добро момче. А кога между другото ще бъде сватбата?
	— Сватбата ли? — попита Джил сепнато.
	— Точно така. Хайде недей така, всички знаем, че момчето ще се ожени за теб, нали? Ако Блейн не те е дарил със земя и титла, друг някой ще го направи.
	— О, да! — тя погледна безцелно встрани. — Прав си за Блейн. Вече притежавам собствена земя в Кум Пекл, сега представлявала пустош, но той ми каза, че щяла да послужи за целта.
	— И така ти си лейди Джилиън, а? — Слигин я тупна по гърба. — Добре, добре. Голямо пиршество ще падне, когато настъпи щастливият ден, нали?
	Джил се усмихна, но меланхолията й беше почти осезаема, сякаш излъчваше някаква не толкова ярка светлина.
	Множеството около гуербрета се разпръскваше; наистина верните бойни отряди бяха отишли да приберат конете си, а ласкателите се измъкваха. Недалеч стоеше Кълин и слушаше как Блейн говореше ли, говореше с чашка в ръка, докато сребърният кинжал, когото Джил бе нарекла Гуин, стоеше точно зад Родри. По-нататък при масите изплашени слуги бързаха да разчистят храната и питиетата под надзора на Талид. От Гуарик и бойния му отряд нямаше следа, някои от поддръжниците се навъртаха наоколо, опитвайки да придадат благоприличие на нещата, или поне така предполагаше Слигин. Сред тях беше бардекецът на име Алян, който отпиваше от половиницата и се усмихваше малко зашеметено, сякаш все още не можеше да повярва на онова, което се бе случило с каузата на работодателя му. Той допи пивото си, сетне се отправи бавно към трескаво работещите слуги, като половиницата му висеше в едната ръка, сякаш искаше за последен път да му налеят, преди да са изтъркаляли буретата вътре. Когато стигна до струпаните около новия гуербрет хора, поспря, сякаш за да чуе какво се говори, сетне пусна половиницата и скочи.
	Джил внезапно изпсува и хукна към групичката мъже тъкмо в момента, когато някой подаде тревога. Замръзнал от изненада, Слигин видя как Родри едва успя да се извие навреме, как стоманата проблесна покрай него и наоколо отекнаха викове. Като по магия Алян бе извадил кинжал и нанасяше удар, когато Родри вдигна ръка, за да се запази.
	— Пази се! — Гуин скочи между убиеца и лорда.
	Кинжалът се заби в рамото му и от него бликна ярка кръв, а в същото време той хвана с една ръка врага за носа, а другата мушна под брадичката му. Чу се изпукване, ужасяващо изпукване, сякаш клечка се бе счупила под ботуш. Когато Гуин го запрати на земята, Алян се отпусна мъртъв. Слигин така и не разбра кога е започнал да тича; пробиваше път през струпващото се множество, за да застане до гуербрета тъкмо когато Родри хвана Гуин за ръка и го спря.
	— Не е тежка рана, Ваша светлост — рече Гуин, вече спокоен.
	— Все пак е по-добре да извикаме хирург — избоботи Слигин. — Къде е онзи скапан Талид? Проклет да е, не е особено добър домакин, а?
	И беше искрено изненадан, когато всички се разсмяха.


	Беше късна вечер, когато Родри и неговата свита се върнаха в дъна на лорд Едар. Невин остана в голямата зала само колкото да чуе, че онези, които бяха готвили бунт, са били засрамени както трябва, сетне настоя Гуин да се качи в неговата стая, за да се погрижи за раната му. Джил също дойде, беше превързала на място рамото му нескопосно, но достатъчно здраво — и наряза нови бинтове, докато Невин проми раната и я заши. Колкото и болезнена да е била без съмнение процедурата, по лицето на Гуин не трепна и мускулче. Невин го отпрати в голямата зала със заповедта да изпие две чашки медовина, сетне помогна на Джил да разчисти.
	— Изглеждаш натъжена, детето ми. Смятах, че от възторг ще танцуваш тази вечер.
	— О, аз много се радвам заради Родри.
	— Но не и заради себе си, така ли? Хайде, хайде, скоро ще има великолепна сватба и ти ще станеш най-могъщата жена в цял Елдид.
	— Никой не спира да говори за скапаната ми сватба. Не ти ли е идвало на ума, че Родри дори не е поискал ръката ми? Той просто приема, че съм готова да го направя и това се отнася до всички, а вие двамата с Блейн сте най-лоши, защото не желая да съм скапаната най-могъща жена където и да е, проклети да сте до един!
	За момент му се стори, че Джил ще се разплаче, но вместо това тя остана с отворена уста, стресната от собственото си избухване. Самият Невин толкова се изненада, че трябваше да мине време, докато каже нещо.
	— Нима? А какво искаш тогава?
	— Искам да изучавам деомера, а в същото време да имам и Родри.
	— Няма причина да нямаш и двете.
	— О, престани да се отнасяш с мен като към дете или малоумна!
	— Не съм смятал, че се отнасям с теб по такъв начин.
	— Тогава ми отговори честно — тонът й отново беше спокоен, дори студен. — Ако се омъжа за Родри, ще мога ли да овладея деомера? Нямам предвид някакво знание или някой и друг умствен трик. Искам да стана майстор като теб, а и да служа на кралството също като теб. Преди няколко месеца не бих го казала, защото щеше да ми се струва самонадеяно, но сега съм на различно мнение. Сега искам да постигна това, но ако се омъжа за Родри и бъда превърната в негова икономка, домоуправителка, майка на наследниците му и Богинята знае още какво, ще мога ли да го постигна?
	— Право да ти кажа, няма — той се възпря да добави: поне не в този живот. Тя трябваше да го попита, за да има право да й разкрие тази тайна. — Просто няма да имаш достатъчно време.
	— Така си и мислех. Но мога ли да го изоставя? Той има нужда от мен.
	За миг стаята се завъртя около него. Лицето му сигурно беше пребледняло, защото Джил се втурна към него и го хвана за ръката:
	— Какво стана? На сърцето ли ти има нещо? Я седни! Точно зад теб има голям сандък.
	С въздишка Невин приседна и се облегна на стената за опора.
	— Благодаря ти, нищо ми няма на сърцето. Просто ме изненада, а аз наистина започвам да остарявам, нали разбираш? Искрено ли мислиш да напускаш Родри?
	— Да. Предполагам ме смяташ за глупачка. Повечето жени биха ме сметнали за такава. Или пък за вещица — за такава ще ме помислят повечето мъже.
	— Честно казано, няма да те сметна за нито едното от двете. Ще кажа само, че решението трябва да вземеш ти и никой друг.
	— Е, знаех си, че така ще кажеш — тя се усмихна, сетне се обърна и закрачи неспокойно. — Но не бих възразила да получа някой и друг съвет. Имам ли право да го изоставя и да поставя деомера на първо място?
	— Аз съм най-неподходящият човек в цялото кралство, на когото би могла да зададеш този въпрос. Някога, преди много време, трябваше да направя наистина същия избор. И направих грешка.
	— Избра деомера вместо жената, която си обичал, така ли?
	— Не точно вместо. Можех да имам и двете. Само че бях толкова алчен и нетърпелив да получа власт, че я видях като пречка — каквато тя в никакъв случай нямаше да бъде — и като истински самонадеян глупак я изоставих.
	— Разбирам. Но аз не бих могла да имам и двете, нали?
	— Това е съвсем вярно.
	— Много ли й беше необходим?
	— Много й бях необходим, просто поради ужасните обстоятелства, при които беше родена. Без мен за нея нямаше никакъв живот.
	— Да, но Родри е гуербрет и има пред себе си повече перспективи от всеки друг с изключение на Върховния крал. Все повтарям, че има потребност от мен, но всъщност не е така. О, богове, всяко момиче в кралството би се хвърлило в краката му, за да има шанса да се омъжи за него; има стотици момичета, които са по-подходящи от мен да станат съпруги на владетел. Как мога да се посветя на скапания му ран, когато през цялото време ще ми се иска да изучавам своето изкуство?
	— Всичко това е вярно и звучи изключително логично, но как ще понесеш това, ако го оставиш?
	Тя остана неподвижна, напълно неподвижна, само сълзите в очите й се надигнаха и потекоха на две тънки ручейчета по страните й.
	— Невин, непрекъснато имам чувството, че се давя. Дори не става въпрос за самия Родри. Става дума за неговото положение, ранг, Аберуин и всичко останало. Това е като някаква река и ако й позволя, тя просто ще ме понесе — внезапно Джил отметна глава и сложи ръка на гърдите си. — То и сега понякога имам чувството, че не мога да дишам. Смяташ ли, че съм оглупяла?
	— Не смятам. Според мен виждаш нещата ясно. Но ти така и не отговори на въпроса ми. Можеш ли да понесеш раздялата?
	Сълзите бликнаха отново и тя заби за дълго време очи в пода, преди да отговори.
	— Мога и трябва да го направя. Ще го сторя тази вечер — вдигна поглед. — Или никога няма да мога да го направя.
	— Ще бъда тук — буден.


	Тя понечи да каже нещо, сетне кимна разсеяно, за да покаже, че е разбрала, и излезе от стаята. Дълго време Невин гледа втренчено към затворената врата, а ръцете му трепереха — беше обхванат от надежда, която не си позволяваше нито веднъж през дългите четиристотин години, откак даде прибързания обет.


	Разбира се, шамбеланът на лорд Едар предостави на гуербрета най-луксозната спалня в броха — голяма клинообразна стая с огромно легло, заобиколено от бродирани завеси и покрито с бродирани одеяла. Когато влезе, Джил установи, че в сребърните халки по стените горят свещи, а Родри седи с кръстосани крака в центъра на леглото и чете дълъг пергамент. Той го хвърли настрана и широката му усмивка накара сърцето й да се скъса.
	— Условията за лоялност на Едар към Аберуин. Не виждам причина за промяна, но той искаше от мен да ги прегледам, за да е сигурен, така че го направих. О, любов моя, толкова е хубаво, че сме за миг насаме с теб. Чувствам се като хрътка на каишка. Всеки път, когато се опитам да се измъкна, някой ме дърпа обратно.
	Тя не каза нищо, а спря, колебаейки се, до леглото и усмивката му изчезна.
	— Станало ли е нещо, любов моя?
	— Не мога да се омъжа за теб — изтърси го така, че започна да се презира. — Трябва да те оставя.
	— Не съм чувал друг път шега, която по-малко да ми е харесвала.
	— Не е шега, Родо. Не искам да си отивам, но трябва. Заради деомера.
	— Какво? Смятах, че сме се разбрали по този въпрос. На кораба на Илейно — не си ли спомняш?
	— Спомням си, но тогава не казах всичко. Сега го казвам. Трябва да уча, а не мога, ако съм омъжена за теб, затова те напускам. Още утре.
	— Я не говори така! Няма да направиш нищо подобно. Ако ти е необходимо време за обучение, тогава добре. Ще го имаш това време. Аз… двамата, де, ще уредим някак нещата. Все още не зная как, но ще го направим.
	— Зная, че го казваш с най-искреното желание на света, но няма как да стане. Бъди честен. Знаеш, че няма. Винаги ще възниква едно или друго, за което ще трябва да се погрижа, а ако не го направя, тогава всички придворни ще започнат да клюкарстват, а това също няма да ти харесва. Ами ако започнат да мърморят, че съм вещица? Премислила съм всичко, Родо. Какво ще стане, ако откажеш на някой лорд нещо, което смята, че трябва да получи, и той започне да разправя как жена ти те е омагьосала?
	— Не е там работата!
	— А къде е тогава?
	— Не искам да си отиваш. Джил, как можеш да ми причиниш такова нещо? О, богове, рискуваш живота си, тичайки след мен, а тъкмо когато сме най-сетне в безопасност и мога да те обсипя с удобства и привилегии, казваш, че искаш да си тръгваш.
	— Не искам, а трябва да си тръгна.
	— Само за да изучаваш куп плесенясали стари книги с Невин ли? Какво, ще обикаляш из кралството на муле и ще пробиваш циреите на фермерите ли?
	— Ако трябва, ще го правя. Не е лошо призвание да лекуваш болежките на хората.
	— Ти си се смахнала.
	— Просто не можеш да разбереш какво означава деомерът…
	— Разбира се, че не мога да разбера — тонът му непрекъснато се повишаваше. — Няма какво да разбирам извън това, че си наумила нещо смахнато и не искаш да слушаш, като ти се говори разумно.
	— Родри, сърцето ме боли, че те наранявам по този начин.
	Той понечи да каже нещо, сетне се въздържа. Стана от леглото, отиде при нея и я хвана за раменете. Ръцете му бяха толкова топли и приятни, че й се доплака.
	— Моля те, не си отивай, Джил. Такава нужда имам от теб.
	— Ти нямаш нужда от мен. Ти само ме желаеш.
	— Е, та това не е ли достатъчно? Обичам те повече от собствения си живот и това не е достатъчно, така ли?
	— И аз те обичам, но деомерът…
	— О, проклет да е! Не давам и свинска пръдня за деомера! Тебе искам.
	— И аз те желая, но не мога да имам и теб, и деомера…
	— Така значи, аз съм на второ място за теб, така ли?
	— Не съм искала да кажа такова нещо! Пъклите да го вземат, ти си упорит като муле и два пъти по-проклет! Защо не чуваш какво ти говоря?
	— А ти защо не кажеш нещо разумно?
	По-късно на Джил й се струваше, че са спорили половин вечност. Дори тогава тя разбираше, че се кара само за да овладее болката, че отчаяно търси някаква причина да го мрази или поне презира, но това само по себе си не беше достатъчно да я спре. Предполагаше, че Родри е наистина вбесен; поне така й се искаше. Те се въртяха ли, въртяха около едни и същи доводи, дори повтаряха едни и същи думи, докато не започна да се чуди какво всъщност иска от него и защо проточва тази агония, вместо просто да си тръгне. Накрая осъзна, че очаква от него съвсем просто да каже, че я разбира, а това бе нещото, което никога не би направил.
	— Престанала си да ме обичаш, така ли? — гласът му вече беше пресипнал. — Кажи ми истината. Сигурно причината е някой друг мъж, нали така?
	— О, не ставай пълен глупак! В живота си никого освен теб не съм обичала.
	— Тогава защо искаш да си тръгнеш?
	— Заради деомера…
	— Виждаш ли? Той означава повече от мен.
	— Не! Повече от самата любов.
	— Това е смешно! Няма жена, която да смята така. Кой е той? Не може да е Невин, Саламандър е в Бардек, а…
	— Родри, не давай воля на лошия си език! Няма друг човек. Само се опитваш да утешиш наранената си гордост.
	— Боговете да те прокълнат! Едната гордост ми остана. Аз съм онзи, който ще трябва да оповести пред цял Аберуин, че дъщерята на един сребърен кинжал не ме е сметнала достатъчно достоен за себе си.
	Изведнъж тя видя изход. Представляваше лъжа, разбира се, пълна и неподправена лъжа, но в момента отчаяно искаше да прекъсне веригата от взаимни обвинения и болка, която ги обвиваше.
	— А аз нямам ли си гордост и как смяташ, че ще живея опозорена, когато един ден ме отхвърлиш?
	— Джил! Та аз никога няма да направя подобно нещо! Не си ли чула и една проклета дума от онова, което говорих?
	— Има нещо, което не знаеш — тя се извърна, засрамена, че е паднала толкова ниско.
	— Какво е то? — тонът му се промени и стана страшно разтревожен. — Какво толкова лошо има?
	— Ялова съм, глупчо. Не можа ли да се сетиш сам за това? След всички тези години така и не си ме заплодил, а у вас те чака малката Рода, за да ти каже „татко“.
	Той остана мълчалив толкова дълго, че най-накрая тя се принуди да го погледне. За първи път през тази ужасна вечер той плачеше. Усети вкуса на лъжите като зловоние в устата си, но се насили да продължи:
	— Трябва да мислиш за Аберуин, Родри. Какво ще се случи с рана след двайсет години, когато все още няма да има наследник за него? Не мога да причиня това на Аберуин и народа му, дори не и заради мъжа, когото обичам, а аз те обичам с цялото си сърце и душа.
	— Ти все пак би могла… — той преглътна бликналите думи, поколеба се, сетне избърса сълзите си, преди да продължи. — Прости ми. Готвех се да кажа, че все пак би могла да бъдеш моя любовница, но не е така. След всичко, което сме преживели заедно, след всички битки, които сме водили, ти не би могла да живееш по този начин.
	— Благодаря на Богинята, че най-сетне ме разбра. Отказвам да се умилквам пред жена ти, да я чувам как злорадства всеки път, когато роди бебе.
	— О, любов моя — той едва успя да проговори. — Разбира се, че не би могла. А, в името на всички богове на небесата! Извинявай, че те заставих да стигнеш дотам. О, богове, простете ми и вие, че проклех горчивия Уирд, който сте ми определили!
	— Разбираш защо си отивам?
	— Разбирам.
	Той я прегърна и притисна към себе си. Двамата хлипаха в обятията си, но тя плачеше, изпълнена с ненавист към себе си, задето го бе излъгала. Прибягна до военна хитрост, присъща на един сребърен кинжал, каза си, но нали всъщност това представляваш, все още не си нищо друго освен един скапан сребърен кинжал.
	— Никога няма да обичам друга жена — каза Родри. — Това ти го обещавам.
	— Не се обвързвай с такъв обет! Не бих поискала такова нещо от теб. Но можеш да ми обещаеш едно — никога да не обикваш жена като мен, а аз ще ти обещая на свой ред, че никога няма да обичам друг мъж като теб.
	— Съгласен съм.
	Той се наведе да я целуне, но тя се отдръпна.
	— Моля те да не ме целуваш, любов моя. Така ще стане само по-лошо.
	Преди да успее да й отговори, тя се обърна и побягна. Бягаше не само от него, но и от своята лъжа. Тя отвори вратата със замах и изскочи в коридора, но там налетя право на Гуин. Хвана го за яката и го блъсна в стената.
	— Шпионираше ли ни?
	— Не разбирах и дума от онова, което говорехте. Чувах само, че гуербретът крещи, а нали божем съм му телохранител, вещице такава?!
	Джил го пусна и осъзна, че само поради някакъв невероятен късмет не е успяла да отвори раната на рамото му. Пое дълбоко дъх, за да се успокои.
	— Съжалявам много, повярвай ми. Ще направиш добре да влезеш. Той ще има нужда от човек, на когото да говори — тръгна по коридора, сетне се поколеба. — О, Гуин, моля те, пази го добре! Ще има голяма нужда от теб през следващите няколко седмици.
	Сетне побърза по пътя си, като го остави да зяпа озадачен след нея и се пъхна на сигурно място в покоите на Невин. Старецът стоеше при отворения прозорец и тогава забеляза, дълбоко стресната, че първите намеци за изгрев вече оцветяваха небето на изток в сиво.
	— Невин, трябва да се махам оттук. Не можем ли да си съберем багажа и веднага да тръгнем?
	— Можем. Бедната ми Джил, аз…
	— О, не ме съжалявай! Не бих могла да понеса това, а и не заслужавам. Аз го излъгах, Невин. Гледах го в очите и му говорех, че съм ялова, и това е причината, поради която не мога да се оженя за него.
	— И какво толкова лошо си направила? Без съмнение той е трябвало да разполага с причина, такава, която би могъл да разбере и за която да се улови.
	— Но лъжата е отвратителен начин да започнеш нов живот.
	— Така е, но едно са лъжите, а друго — превръзките за наранената душа.
	Зората се бе пукнала, пищна и златиста, когато Джил и Невин оседлаваха конете си в двора, а Кълин излезе от казармата, за да се присъедини към тях. Той погледна към натовареното муле и кимна с разбиране.
	— Няма да се омъжваш за Родри — това не беше въпрос.
	— Няма, тате. Просто не мога. Заради деомера.
	— Аха.
	Той огледа двора, погледна към калдъръма, сетне се обърна към конюшните.
	— Ще ви изпратя донякъде. Само да си взема коня.
	Когато се отдалечи, Джил осъзна, че и него ще го остави завинаги. За миг решителността й се разклати, сетне улови погледа на Невин, който я наблюдаваше.
	— Права беше — каза той. — Колкото по-бързо тръгнем, толкова по-добре.
	Поеха на юг от Белглейд и се насочиха към крайбрежния път, който водеше към същинско Девери, тъкмо когато слънцето започна да напича с обещание за лято. Сетне, след около час, Кълин спря и съобщи, че ще се връща. Невин продължи още малко, за да ги остави да си кажат някоя дума насаме. Кълин поведе Джил по една странична алея, която водеше към ябълкова градина. Клоните на дърветата бяха надвиснали над варосана дървена ограда, натежали с бели цветове, така че изглеждаха яхнали конете си сред пухкави облаци.
	— Е, сладката ми, избрала си необикновен път, по който да вървиш.
	— Той ме избра, тате, при това много отдавна.
	Той кимна, за да покаже, че е съгласен с нея, а очите му не изразяваха нищо. Слънцето стигаше до тях на снопове от лъчи през ароматния облак, който ги обвиваше.
	— По-добър път от моя — рече най-сетне той, надигна се на стремената, хвана един клон и откъсна от него китка ябълков цвят. — Искаш ли?
	Той разчупи китката на две, подаде й едната вейка, сетне забоде другата зад ухото си, като се засмя на изненадата, изписана върху лицето й.
	— Воинът е като тези цветове, Джил. Също като тях ние се радваме на великолепието си през пролетта, но тя свършва дяволски бързо. Аз имах късмета да преживея и своето лято, но то не се отнася до повечето от нас. Не го забравяй, когато ти идва наум за мен.
	— Няма, тате. Обещавам.
	Гледаше я с обич как мушва вейката зад ухото си, сетне изведнъж се обърна и препусна, без да каже дума повече. Очите й се напълниха със сълзи, но ги изтри, знаейки, че последният спомен от него ще бъде с цветя в косите му.


	Родри се прибра в Аберуин в ден, уреден сякаш от боговете като идеален фон за спектакъла — слънцето блестеше ярко, но пък не беше горещо заради лекия пролетен ветрец, който караше знамената да плющят, а конските гриви да се развяват. Навсякъде покрай пътя тревата и пролетната пшеница бяха израсли високи и зелени; дърветата искряха с новите си листа. Докато шествието минаваше, селяни и лордове тичаха навън, за да аплодират и махат с ръка на новия господар. При градските порти ги чакаше цяла тълпа доброжелатели. Докато вървяха по виещите се улици към самия дън, жени хвърляха цветя, а деца тичаха след бойните отряди, превръщайки шествието в нестроен парад.
	— По всичко личи, че се радват да ви видят, Ваша светлост — забеляза Кълин.
	— Без съмнение — Родри му се усмихна от ухо до ухо. — Това означава, че няма да има война. Биха приветствали самия Адов властелин, стига да има ясни наследствени права върху рана.
	И по леката иронична усмивка на Кълин разбра, че капитанът е съгласен с него.
	При масивните порти на Дън Аберуин ги чакаше лейди Ловиан в наметка с карето на Аберуин, за да покаже ролята си на регент; но полата й бе изтъкана в кафяво и червено — цветовете на Клу Кок, което напомняше, че по собствено право е и лорд. Носеше също церемониалния меч на гуербретите, преметнат през рамо (беше прекалено ниска, за да го сложи на обикновен колан). Родри слезе от коня и тя тръгна да го пресрещне. Позлатената дръжка на меча просветваше и скъпоценните камъни искряха на слънчевите лъчи.
	— Дали съм добре дошъл тук, регентке? — попита Родри.
	— Винаги, милорд, за онова, което по право ви принадлежи — със замах, който говореше за известна практика, Ловиан изтегли меча и му го подаде с дръжката напред. — Радвам се да ви приветствам с добре дошъл у дома.
	Родри вдигна меча над главата си така, че всички да го видят, и множеството неистово закрещя. Кълин пристъпи напред и ловко изтегли собствения меч на Родри, така че да има свободна ножница, в която да прибере позлатения, сетне тръгна след него, когато двамата с Ловиан влязоха в дъна. Пътят им минаваше между слуги и войскари — всички аплодираха и махаха с ръце, а от двете страни на вратата знамената с драконите се вееха на вятъра, сякаш и те приветстваха наследника. При вратата на дъна стоеше красива тъмнокоса жена, сложила ръце върху раменете на хубаво момиченце, измито и сресано, облечено в дрехи, не по-малко великолепни от тези на възрастните.
	— Съпругата ми, Ваша светлост — подсказа Кълин. — И дъщеря ви.
	От начина, по който множеството го наблюдаваше, Родри разбра, че от него се очаква величествен жест; простото признаване на бащинството щеше да е прекалено нищожно в светлината на обстановката. Затова той коленичи пред детето, чиито огромни виолетови очи го изучаваха с надменността на високопоставена дама. Наоколо се трупаха множество гномчета и спрайтове, а във въздуха над нея се носеха две силфиди. Тя излъчваше такова усещане за диво, че да я гледа човек, бе все едно да пристъпи в девствена гора.
	— Знаеш ли кой съм аз? — попита Родри.
	— Моят татко.
	— Точно така — о, богове, мислеше си той, какво съм създал? Тя е повече елф и от мен! — Искаш ли да седнеш на почетната маса с мен?
	— Искам.
	Когато протегна ръце, тя му позволи да я вдигне, а докато я носеше през голямата зала, гномчетата танцуваха радостно в краката му.


	Поради всички тържества и церемонии на Ловиан не й се удаде възможност да разговаря насаме с Родри същия ден. Първо всички служители благородници трябваше да приветстват Мелуейд по случай връщането му у дома, след това се появиха васалите, за да положат клетва за вярност, и всичко завърши с огромно пиршество, което продължи до късно през нощта. Тъй като тя си легна далеч преди празнуващите, когато на следващата сутрин слезе долу, очакваше да намери голямата зала празна, но Родри седеше сам начело на почетната маса, отпивайки от половиница пиво, загледан в торфа, който тлееше в огнището.
	— Негова светлост е станал рано — рече Ловиан.
	— Негова светлост никога не се е нуждаел от много сън — той стана и леко се поклони. — Ела да седнеш, мамо. Имам много неща, за които да ти благодаря.
	Появи се слуга с топло мляко, мед и панер пресен хляб и масло — нещата, с които тя обикновено закусваше. Родри взе едно парче и отхапваше по малко от него, докато обсъждаха текущите дела на рана, пролетните данъци и враждуващите помежду си лордове, които биха могли да се обърнат към него по техните спорове. Ловиан се изненада, че синът й слуша съвършено сериозно, молейки я често да обясни някоя подробност или да препоръча служителя, който знае повече по въпроса. Накрая й се усмихна:
	— Като че ли те чувам да си мислиш: о, богове, колко много се е променил!
	— Е, наистина си се променил. Не съм те виждала три години, всъщност дори малко повече.
	— Помниш ли, мамо, как ми казваше, че не съм отгледан да властвам? Съвсем беше права, а сега и аз го разбирам. Предстои ми много работа, но ти обещавам, че ще си я свърша.
	— Радвам се да го чуя, Ваша светлост. Поне можеш да четеш и пишеш. Настоявах да стане така, макар баща ти да смяташе, че това е просто губене на време за един по-малък син.
	— Несъмнено е смятал така — за миг Родри придоби странно разсеян вид, сетне се усмихна. — Има нещо, което е особено спешно за момента. Трябва да се оженя, при това скоро.
	— Точно така — тя дълго се колеба. — Не искам да ти причинявам болка, но какво стана с Джил?
	— Напусна ме. Това би трябвало да е дяволски очевидно.
	— Добре тогава. Не е необходимо да зная защо.
	— О, след година-две ще ти кажа. Когато раната престане да кърви.
	Той стана и закрачи нервно към огнището, а тя го последва, готова да остави темата за известно време, за да му спести болка, но той продължи да говори по нея:
	— Ще се оженя за момиче извън рана.
	— Така ще бъде най-добре. Когато чух, че си в безопасност, започнах преговори с тиерина на Елрид. Дъщеря му е хубава, а също така — умна.
	— Много лошо, защото ще трябва да ги прекратиш. Изпратих Блейн да поиска вместо мен ръката на Ейда, сестрата на Игуимир от Аудглин. Не давам и свинска пръдня как изглежда. Искам да спечеля този съюзник.
	— Какво? Родо, виждала съм това дете в двора и го смятам за възможно най-лошия избор, който би могъл да направиш! Тя е хубавичка и чудесно умее да се държи, но е съвършено глупава и кротка, колкото полска мишка.
	— Никакво значение…
	— Родри!
	Голямата зала вече се изпълваше с хора — сънливи лордове и войскари, които идваха да закусват. По мълчаливо споразумение те отидоха в приемната й — просторно помещение с отворени прозорци, за да влиза вътре мекото пролетно слънце. Застанаха един срещу друг в изпъстрен с прах сноп светлина.
	— Ако Негова светлост поне ми беше изпратил вестител, нямаше нищо да кажа по въпроса — рече Ловиан, подбирайки внимателно всяка своя дума. — Но при това положение нещата стават прекалено неудобни…
	— Ако Нейна светлост беше поне почакала да говори с мен, нямаше да се стигне до каквито и да е неприятности. Съжалявам, мамо, но ще трябва да се оправиш с Елрид и да ги отклониш. Хайде, теб те бива за такива неща. Ти без съмнение ще изпиташ удоволствие от всичкото политиканстване и пазарлъци.
	Ловиан потисна импулса да го зашлеви, така както би направила преди. И отново почувства, че си има работа с непознат.
	— Не вярвам, че Блейн, колкото и да е добронамерен, е подходящият човек, който да уреди един важен брак.
	— А аз не съм съгласен. Но във всеки случай вече е прекалено късно. Неговият бърз вестител трябва да е стигнал при Игуимир с писмо, което иска от него ръката на сестра му.
	— Родри, ти не си виждал момичето. А аз съм го виждала.
	Той сви рамене, отиде до прозореца и погледна надолу.
	— Защо толкова държиш да бъдеш свързан с Аудглин? Просто не разбирам.
	— Извини ме, мамо. Има нещо, което не знаеш — той се обърна към нея с една от характерните му нечовешки слънчеви усмивки. — На брега на Аудглин има град, именуван Слайт. Да си чувала за него? Разбира се, не — повечето хора не са чували. Той е убежище на пирати, а Игуимир знае това от години и не прави нищо по въпроса. Защо ли? Защото не разполага с флот. Когато омъжи сестра си за мен, ще може да използва моя, защото в замяна на това ще получа правото да плавам в неговия ран и да изгоря до основи тази гадна, воняща дяволска бърлога.
	Продължаваше да се усмихва, но погледът му беше ужасяващ. Това не беше берсеркерска ярост, на каквато бе ставала свидетел много пъти преди, а някаква ледена ненавист, осъзната и убийствена. Неволно отстъпи няколко крачки назад.
	— По всички сведения от Ейда ще излезе прилична съпруга — продължи Родри. — След като единствената жена, която желая, не е достъпна за мен, всяка друга ще свърши работа — стига да е роднина на гуербрет Игуимир.
	— Разбирам — искаше да каже още нещо, но разумът сякаш я напусна и за първи път в живота си тя наистина почувства, че остарява. — Е, значи излиза, че нищо не мога да направя по въпроса, така ли?
	— Нищо — той отново се усмихна по-нормално и смекчи тона си. — Ах, мамо, извини ме. Ще облекчим наранените чувства на Елрид с добро парче злато, а след година-две всичко ще бъде забравено и приключено. След като момичето му е такава красавица, подире й ще тръгнат много по-свестни мъже от мен.
	— Ето точно това определено не е вярно.
	Когато чу стоманената нотка, която прозвуча в гласа й, усмивката му изчезна.
	— След като Негова светлост така добре се е погрижил за нещата — продължи тя, — скоро ще се прибера в Дън Гуербин, ако всъщност Негова светлост има намерение да остави онзи ран в мои ръце.
	— О, всички богове да ми бъдат свидетели! Какво смяташ, че ще направя, ще ти открадна наследственото право заради някаква подобна дреболия?!
	— Не става дума за дреболия, Родри. Ето това не желаеш да разбереш. Несполучливият брак може да отрови целия живот на човек като теб, а и управлението му. Имаш нужда от партньор, а не от мишка. Защо не можеш да организираш някакъв обикновен военен договор с Игуимир?
	— Тъй като той е завистливо, подозрително копеле и няма сила в трите пъкъла, която ще го накара да ме пусне в земите си, ако не съм му роднина. Мамо, повече няма да разговарям по това.
	— Тогава чуй едно последно нещо, което ще кажа. Ако съм опознала Ейда добре, тя ще те намрази, а ако това стане, ще трябва добре да се погрижиш, за да си сигурен кой е бащата на по-малките ти синове.
	Той замълча дълго — с устни, застинали в най-необикновената усмивка, която бе виждала на лицето на мъж — сащисан, развеселен, сякаш невярващ на ушите си. После истински се засмя и отметна глава, едно абсолютно елфическо поведение, което накара сърцето й да замръзне, защото проумя какво може да означава тази усмивка.
	— О, без съмнение! — каза Родри. — Мамо, по този въпрос ще се доверя на онова, което казваш — повече, отколкото на клетвите на хиляда жреци, повярвай ми.
	Времето за увъртане бе отдавна минало.
	— Тогава знаеш истината, така ли? — тя се насили да говори спокойно.
	— Да, зная. Но трябва да имаш предвид, че за нищо не те обвинявам.
	— Благодаря — бавно и колкото се може по-нехайно, тя намери един стол и седна. — Знаеш ли, че не съм ти казвала за баща ти, защото се боях, че ще абдикираш. Ти имаш такова изтънчено чувство за чест, Родо, а по някакъв начин винаги съм знаела, че ранът ще има нужда от теб.
	— Такъв бях, а и той наистина има нужда от мен, и ти си била съвършено права, нали? — внезапно той въздъхна и прокара пръсти през косата си. — Но всичко това е вече минало, мамо. Аберуин е мой и да съм проклет, и дважди проклет, ако се откажа от него.
	Сега вече, след като всичко беше приключило, тя можа да се усмихне, мислейки си, че го е възпитала добре.
	— Кога смяташ, че Ейда ще пристигне за сватбата? Би ли искал да я подготвя?
	— Хиляди благодарности, мамо. Нищо повече не желая.


	Епилог
	Бардек/Девери
	Лято, 1064



	Множество пчели, птичките пронизително пеят —
	ден без роса… Разсъмването е
	червена роза на облечен в бяло склон.
	Хлуарх Предтечата




	1

	От седмици вече Алейна не можеше да спи. Всяка сутрин ставаше преди слънцето да е изгряло, мяташе на раменете си ленена риза, излизаше в нощната си градина, преливаща от аромата на жасмин и орлови нокти; крачеше безцелно напред-назад сред статуите на предтечите, докато тъмното небе посивееше. Понякога присядаше върху ръба на мраморния фонтан и прокарваше по детински длан по повърхността на водата, като в същото време се питаше дали някога ще чуе нещо за нейното момче варварче. Сега, когато неговата хубост не блестеше наоколо, тя беше доволна, че така и не забременя, нито пък го задържа. Да се оженя за освободен роб, щеше да е най-голямата грешка в живота ми, мислеше тя, но се надявам, че е в безопасност.
	Когато слънцето изгрееше, Алейна бързаше да се върне вътре, където беше сумрачно и хладно, и вземаше гадателските си плочки. Никога не излизаше нещо определено, но тя се взираше в тях, често в продължение на часове, с отчаяната надежда да види каквото и да е, което би нарушило скуката, която тегнеше над нейния ден, пък дори било то поносима беда. Така и не откриваше друго по-вълнуващо от хорските любовни връзки и далечните новини.
	И все пак обикновените гадания се оказаха верни по впечатляващ начин — или поне тя така го схвана. В един особено горещ следобед се бе отпуснала на възглавниците и от време на време хвърляше поглед към наредените плочки, когато на вратата се появи Порто.
	— Господарке? Иска да ви види един мъж от Девери, казва се Еван, търговец на коне. Твърди, че носел новини, които ви интересуват.
	— Така ли? Някой стар приятел на съпруга ми или човек, когото трябва да познавам?
	— Не. Никога преди не съм го виждал.
	— Добре, покани го да влезе и накарай Дисна да донесе вино.
	Посетителят носеше чифт сиви деверийски панталони и бродирана риза вместо одеждите в червено и златисто, нямаше пръстени и бижута, но Алейна го позна в мига, когато небрежно влезе в помещението.
	— Търговец на коне, няма що! Или пък сам си си направил заклинание, магьоснико?
	— Представяте ли си, че вие сте единственият човек в този град, който ме позна? — той се качи на подиума и седна на една виолетова възглавница до нея, без да чака покана. — Всички останали си спомнят моята пищност, а не лицето ми, което, трябва да призная, е наистина много добре. За това пътуване поне предпочитам да ме знаят като проницателен търговец, а не като театрален шут.
	— Никога не съм те смятала за шут.
	— Нима? В такъв случай маскировката ми не е била непроницаема.
	Влезе Дисна с виното и постави подноса на ниската масичка. Тя погледна към така наречения Еван с обикновено любопитство — очевидно не успя да разпознае в него магьосника от предишната есен.
	— Аз ще налея, Дисна. Можеш да си отиваш.
	Но Еван взе каната, преди Алейна да свари да посегне към нея, и наля в двете чашки. Когато вдигна поглед с ленива, нежна усмивка, тя усети как топла тръпка се разлива в тялото й просто защото устните му й напомняха толкова много за Родри.
	— Добре ли е той?
	— Съвсем определено. Знаеш ли кой е Родри? Гуербретът на Аберуин. Отвлечен от политическите си врагове и продаден в робство, един напразен опит за отстраняването му.
	— О, не!
	— О, да, о, наистина да, така че, образец мой на всичко красиво, не бих си дал зор да се срамувам на твое място. Тук може да е бил роб, но не и в родината си.
	— По обществено положение ли? Определено — тя отпи малка глътка вино. — Каква невероятна история! А аз все си мисля, че с мен нищо интересно не става.
	— Макар че обикновено не бих желал да поправям жена, красива като теб, в този случай трябва да посоча, че наистина си грешала. Не само че се е случило нещо много интересно веднъж, но може да ти се случи нещо още по-интересно в бъдеще.
	— Охо! — тя изобрази ленива усмивка, която да съответства на неговата. — Нима той ще дойде отново насам?
	— Съмнявам се. Вероятно вече е съвсем в безопасност и оженен за Джил, жената, която се представяше за моя робиня.
	— Само се представяше ли?
	— Само се представяше. През цялото време си оставаше сгодена за Родри.
	— Очарователно! Много мило от твоя страна, че дойде да ми кажеш — че Родри е в безопасност, искам да кажа. По работа ли минаваш оттук?
	— Не, дойдох специално да те видя.
	— В такъв случай много, много мило.
	— Мило ли? Може би, но по отношение на самия мен. Би трябвало да съм прекалено жесток, за да си откажа удоволствието, след като веднъж съм те видял, да не те видя отново. Цяла зима съм мислил за красивата Алейна и тази стая, изпълнена с теб, като някакъв рядък аромат.
	Алейна се усмихна деликатно, докато Саламандър отпи вино, като просто я наблюдаваше. Всъщност той има същия ранг, както и братът на някой архонт, мислеше тя — много важен мъж. И какво от това, че наистина е магьосник? Спомни си колко бе уплашена, като гледаше чудесата му, и колко възбуждащ се оказа този страх.
	— Ще вечеряш ли с мен довечера, Еван? Никога преди не съм споделяла яденето си с магьосник.
	— Ще бъде чест за мен. Не съм споделял нищо с толкова красива жена като теб.
	Той вдигна чашката си, тя се чукна с него и за миг пръстите им се докоснаха.


	2

	След като се измъкна от гуербрета и хората му в Абернауд, Перин тръгна на север, като се движеше встрани от главните пътища, повече към селските и целините. Отначало пътуваше трудно. Беше свикнал да бъде на път, често седмици наред, но не разполагаше с обикновените си неща: дърварски топор, чайник, рибарска корда и капани за зайци. Окаяният му запас от медни монети намаляваше с все по-голяма скорост, като купуваше оскъдните си провизии от различни ферми. Тъй като дори не разполагаше с кремък и чакмак да си запали огън, спеше на студено под живите плетове или покрит с листа в горичките. Поученията на Невин оставаха все още свежи в съзнанието му и затова се противопоставяше на всички дребни съблазни, които Уирдът изправяше по пътя: пилета, избягали от кокошарника си, и никакъв селянин наоколо, баници с месо, оставени да се охладят върху перваз на прозорец, топор, зарязан небрежно върху купчина дърва. Накрая, когато стигна в Елрид, прясно придобитата му почтеност беше възнаградена — намери керван, поел на север към Пирдон и нуждаещ се от човек за конете. От този момент нататък започна да се храни прилично и страдаше много по-малко от студа.
	Докато пътуваха на север, Перин се опитваше да не мисли за бъдещето си, но когато оставиха зад себе си Елдид и се насочиха към Лок Дру, въпросът нямаше как повече да бъде отклоняван. Със смазваща душата досада осъзна, че всъщност няма къде другаде да отиде, освен при братовчеда Нед и чичо си Беноик. Знаеше, че ще беснеят и ругаят, но ще го приберат. В продължение на месеци, може би дори години щеше да е обект на отвратителни шеги и унизителни намеци, щяха да се отнасят с него като с пример на глупост и безчестие, но — нищо ново. Можеше да го преживее, също както ставаше и преди.
	В Дън Друлок разпуснаха кервана и водачът щедро плати на Перин полагащите му се надници — гологани на стойност четири сребърника, които бяха достатъчни в тази бедна откъм суха пара област, за да успее да си възстанови необходимите неща и осигури достатъчно провизии за дългото пътуване до Кергоней. От разговорите с местната търговска гилдия, където съществуваше подобие на карта, Перин пресметна, че ако поеме на североизток, през провинция Аркод, ще трябва да измине около триста и петдесет мили, за да стигне Прен Глудан, града на чичо си. Местните жители обаче му предложиха да тръгне по по-дългия маршрут, като се насочи отначало право на изток към Авер Требик, която щеше да го отведе до Белавер, а после да я следва право на север до Кергоней.
	— Ако отидеш на север, ще вземеш да се загубиш, момко — казаха търговците до един, кимайки тържествено с глава. — Пътищата не са твърде добри и има обширни пространства, където няма нищо друго, освен гора. Хората от Аркод наричат скапаната си дивотия провинция, но в нея има два истински града, а и те са много далеч един от друг.
	Перин не си даде зор да им обясни, че по онова, което чува за Аркод, той му се струва същински рай. Когато потегли, тръгна на север, отклонявайки се на изток, когато хорските пътища и пътеките на дивеча му позволяваха, като следваше вътрешния си компас, сочещ мрачно и неумолимо към неговите роднини и онова, което можеше да представлява сърдечно посрещане.
	През първите четири дни Перин въобще не зърна човешко същество. Скоро обаче стигна до ферми и оградени ливади, където, следени внимателно от млади момчета с кучета, пасяха бели крави с ръждивочервени уши. Всеки, който го срещнеше, питаше откъде идва, но любезно, а когато разберяха, че идва от юг, го гледаха с почуда, защото беше пътувал много дълго, без да се загуби. Освен това, тъй като пролетта се разпукваше и заплахата от глад през зимата беше отминала, всички бяха щедри, предлагайки храна за него и овес за коня му.
	Перин избягна и двата града на Аркод. Те бяха разположени на около сто мили един от друг, следвайки един приток на Авер Бел, който местните жители наричаха Авер Клин, Лунната река. Той я прекоси горе-долу на около половината път между тях. Хората от едно село, което започваше да се превръща в малък град, се бяха обединили и построили дървен мост на място, където тя се стесняваше. Срещу такса от една медна монета те не само му позволиха да го използва, но освен това в замяна на вести от Пирдон го почерпиха половиница пиво в местната кръчма. Когато тръгна на североизток и навлезе отново в пустошта, осъзна със свито сърце, че вече е изминал поне една трета от пътя си. Мислено вече чуваше обвинителния рев на Беноик.
	Вечерта се настани на лагер в мъничка долчинка, където един поток с чиста като стъкло вода скачаше по камъните и се събираше във вир под върбите. Хвана две пъстърви, напълни ги с диви гъби и мащерка, сетне ги зави в чисти листа и сложи да се пекат на жаравата. После се окъпа, задъхан и пухтящ в студената вода. След като горе-долу изсъхна, навлече ризата и бригите, изрови вечерята от жаравата и отново разпали огъня. Псувайки заради опарените си пръсти, разтвори обгорелите листа и отвътре се вдигна облак чуден аромат на билки. За един кратък миг се почувства щастлив, но си спомни какво го чака и простена, изпускайки продължителна въздишка на отчаяние.
	— Какво не е наред?
	Гласът беше тих, женски и прозвуча толкова близо до него, че нададе изненадан вик. Както изглеждаше, дори конят не бе чул нищо, за да изцвили предупредително. Вдигна поглед и сред върбите видя момиче на около шестнайсет години, в дълга мръсна риза, с разпусната червена коса, която падаше по гърба. Никой не би могъл да я нарече красива, защото устните й бяха твърде пълни, носът — прекалено сплескан, а ръцете — загрубели, но имаше хубави зелени очи, големи и диви като на котка. Двамата се оглеждаха продължително един друг, сетне момичето погледна към рибата.
	— О, ъ, е, ами — обади се Перин. — Гладна ли си? Две са.
	Без да каже и дума, тя седна до огъня, на безопасно разстояние от него и прие едната от пъстървите върху чиния от листа. Хранеше се изящно, деликатно, като късаше с палец и показалец късчета нежно месо от костите и от време на време спираше, за да оближе върховете на пръстите си с розов, говорещ за добро здраве език. Слънцето вече слизаше надолу и хладният вечерен вятър започна да се засилва, мърдайки листата на върбите и дългите масури на косата й, лъскава и чиста, макар и ужасно оплетена. Сети се, че не може просто, ей така, да я пусне да си ходи сама в студената нощ. Ако не друго, то в тази част на страната имаше мечки — гладни, раздразнителни мечки, излезли от зимните си бърлоги.
	— Ъ, такова — обади се Перин. — Тук ли живееш?
	— Да. С татко ми.
	— В такъв случай той трябва да е фермер.
	Тя поклати отрицателно глава и започна да подхвърля печени гъби в лакомо отворената си уста.
	— Ъ, ще е добре, когато свършиш с рибата, да те заведа при него. Вечерта ще е студена.
	— Студът не ми пречи.
	— А, о, такова…
	В последна сметка ги намери баща й. Бяха изяли рибата и по едно парче хляб, а сега пиеха вода от потока с една чаша, когато Перин чу далеч от тях мъжки гласове и лай на куче. Тя застина, присви се като заек в папрат и въздъхна:
	— Тъкмо започвах да се забавлявам.
	Виковете се приближаваха, звучаха пронизително, изпълнени с тревога и страх.
	— Кейта! Кейта, обади се! Кейта, къде си?
	Тя отново въздъхна, стана, отметна ръце нагоре, протегна се и разтърси глава, така че косата й падна назад, в светлината на огъня.
	— Ето тук, тате! Тук съм!
	След няколко минути трима мъже и една черно-кафява хрътка затрополиха и се засуркаха надолу по стръмния бряг. Двама от тях изглеждаха двайсетгодишни и имаха вид на благородник и войскар. Носеха ризи, избродирани с листа от самодивско дърво, но многократно кърпените бриги на единия бяха карирани. Третият, строен мъж с медночервена коса, силно побеляла по слепоочията, и съответна сребристочервена брада, беше облечен в дълга и широка риза, набрана, но чиста, спретнато подгъната върху чифт сиви панталони. На кръста имаше колан, пристегнат с позлатена тока във формата на елен, на кожена каишка от него висеше малък златен сърп. Когато дойдоха в кръга светлина, който хвърляше огънят, Кейта се приближи бавно към него и му се усмихна прелъстително, той я прегърна, а около тях хрътката започна да танцува, радостно олигавена.
	— Мъничка мошеничка такава! Пак го направи, а обеща, че няма повече! Гледай — отново измъкна лорд Норик и бедния Баджър от огнището и, дяволите да го вземат, Кейта, ти обеща вече да не изчезваш по този начин.
	— Нима съм обещала? — рече момичето и се смръщи притеснено. — Е, добре, сигурно съм обещала. Съжалявам, тате. Извинявайте, лорд Норик. Но пък Баджър изглежда се радва, че е трябвало да ме търси.
	Хрътката махаше неистово с опашката си сякаш в знак на съгласие.
	— Не е там работата! — изръмжа бащата.
	— Зная, тате. Е, добре, разбираш ли, че трябваше да дойда тук. Има човек, с когото исках да се срещна.
	Баща й леко я разтърси, сетне я пусна, обърна се и изгледа Перин, сякаш сега за първи път го видя, че стои там.
	— Ъ, а, беше гладна. Затова й дадох нещо да вечеря. Исках да я заведа у дома, но тя не пожела да ми каже кой сте вие.
	— Без съмнение, добри човече. Тя е дивичка, истина ви казвам, и малко глуповата, както без съмнение сте забелязали.
	— Там е работата, че не съм. Дива е наистина, но ъ, такова, не ми изглежда глуповата.
	И тримата впериха очи в него, явно давайки му същата „титла“.
	— Е, добре, казвам се Мидир и, както без съмнение сте се досетили, това е дъщеря ми — той се обърна към Кейта. — Какво искаше да кажеш с това, че трябвало да се срещнеш с някого?
	Тя сведе поглед и започна да чертае с палеца на босия си крак линия в праха.
	— Просто знаех — рече накрая момичето. — Почувствах, че е там.
	Мидир погледна към Перин, установи, че той изглежда не по-малко объркан от него, и сви рамене, преставайки да мисли по въпроса.
	— Благодаря ти, млади човече, а също така те и благославям. Разбираш ли, аз съм тукашният жрец на Керун.
	Перин възкликна с чиста радост и това прозвуча като звука, който би издало малко дете при вида на току-що извадени от пещта меденки. Усети как очите му се изпълват със сълзи.
	— О, на Керун ли, добри човече? Та аз смятах, че жреците, които го почитат, отдавна са измрели. Аз, такова, не искам да ви обиждам, но там, откъдето идвам, вече ги няма.
	— И без съмнение в по-голямата част от кралството. Вероятно съм последният, колкото и да ме боли, когато го казвам. Изглеждате силно развълнуван, добри човече.
	— Та аз наистина съм развълнуван! Аз го обожавам, разбирате ли? Искам да кажа, че той е моят бог. Другите не са. Не зная защо.
	Мидир наведе на една страна глава и дълго го оглежда, а в очите му се появи някаква странна надежда. Лорд Норик се покашля почтително:
	— Такова, Ваша святост… Като че ли става прекалено студенко тук, за да стоим и обсъждаме теологията.
	— Ами да, и затова много ви се извинявам. Сега вече можем да си ходим у дома. Много съм ви задължен, милорд, че изведохте кучето си.
	— О, Баджър винаги бързо я намира — Норик се усмихна на Перин. — Тя може да е глуповата, но удивително умее да се разбира с животните. Мога да се закълна, че разбират какво им говори. Не само кучетата, а и конете.
	Сърцето на Перин тупна силно. Докато милордът, кучето и войскарят се приготвиха да тръгнат, Кейта гледаше само към Перин, очите й имаха наситен и жив цвят — зеленият цвят на пролетна папрат в гората. Когато пое риска да й се усмихне, в отговор тя направи същото — с магична топлота, която обви неговата душа. Сърцето му започна силно да бие — нима наистина беше същата като него?
	— Е, добри пътнико — обади се Мидир. — Можем ли да ти предложим нашето гостоприемство? Имаме малка къща недалеч оттук, в гората, току до светилището на Керун. Ако не друго, то без съмнение ще пожелаеш да се помолиш на олтара на бога.
	— Ще пожелая. Благодаря, Ваша святост. Нека само да заровя огъня и оседлая коня си. Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да ви гостувам тази вечер.
	Това гостуване се проточи още една нощ, после още няколко, сетне седмица-две. Перин започна, почти без да се замисля или пита някого, да помага на Мидир, докато той работеше по имота и светилището. Местният благороднически клан беше дал на жреците четири големи ферми, които да издържат храма, както и голямо пространство дива гора около самото светилище, но тук горе, в тази бедна местност, наемите и задълженията от имотите не биха стигнали, за да изхранят овдовелия жрец, дъщеря му и двамата им слуги. Перин помагаше на Мидир с конете, прасетата или работеше заедно с Кейта в зеленчуковата градина. Тя много обичаше да засажда и се грижи за живи неща, а познанията й за билките бяха удивително задълбочени за едно младо момиче, затова на него бързо му стана ясно, че тя не е селски идиот или някаква си там малоумна.
	Но имаше своите прищевки. Не искаше да носи каквото и да е на краката си, било то обувки или налъми, ако снегът не беше прекалено студен, така че обикновеният човешки крак би замръзнал здраво върху него. Колкото до косата, не даваше да я подрежат или срешат. От време на време изпадаше в пристъпи на страховита ярост и тогава хвърляше из кухнята дърва за горене или железни съдове, сетне се втурваше навън и свличаше на тревата, ридаейки. В такива случаи не допускаше другиго до себе си, включително Мидир и дори домашните котки, към които иначе се отнасяше като с бебета — гушкаше ги и им подаваше храна с пръсти.
	Вечер, след работа, Мидир разказваше на Перин онова, което знаеше за Керун, и то не празни приказки или разкази. Той разработваше някакъв момент от разказа за божеството, сетне разпитваше Перин за онова, което е чул, търпеливо поправяше прилежния си ученик, докато той запамети идеално всяка отделна подробност. Понякога се грижеха за самото светилище, бършеха каменния олтар, мажеха с масло и лъскаха дървената статуя на божеството, докато тя започваше да блести. Мидир му разказваше и по нещо за храма, но в това отношение бе потаен, като подаваше само онези подробности, които би могъл да чуе непосветен човек.
	Когато първата житна реколта придоби златист цвят, Перин осъзна, че никога няма да поиска да си тръгне. Но пък, от друга страна, беше съвсем сигурен, че ще престане да е желан, защото с него винаги ставаше така, дори и когато живееше при роднини. Една хладна вечер двамата с Мидир седяха на кръглата маса до кухненското огнище, обсъждайки как Керун се е родил в пустошта и бил откърмен от сърна, която му била доведена майка. Наблизо Кейта сортираше зрял боб, а около краката й имаше шест котки — всъщност рижавият котарак обичаше винаги да спи, сложил глава върху пръстите на краката й — и се мръщеше, докато работеше. Косата й беше в обикновеното състояние на бодлив плет, чиста и лъщяща в светлината на огъня, но оплетена на дебели пухкави възли около врата й. При една пауза в разговора Перин събра онова, което му беше останало от чувството за приличие, и изломоти:
	— Ъ, а, такова. Исках нещо да кажа. Постъпих много невъзпитано, е, ъ, като ви се натрапих по този начин. Аз, такова, време е да потеглям.
	Кейта вдигна очи и нададе такъв вой, че котките побързаха да се пръснат.
	— Не мога да остана тук завинаги — рече Перин, усещайки, че сълзите напират в очите му. — Да ям храната на баща ти и така нататък.
	Тя запокити купата с боба в другия край на помещението, скочи на крака, нададе отново вой и се втурна навън.
	— Оставам с определеното впечатление — проговори Мидир, като си разтри бузата с мазолеста ръка, — че тя би желала да останеш. Боя се, че аз съм онзи, който ти се натрапвам, момчето ми. Нали разбираш, че Кейта е единствената ми дъщеря, а не съм я виждал толкова спокойна и щастлива, както през последните няколко седмици. Що се отнася до мен, ти си добре дошъл да останеш, колкото пожелаеш. Ако искаш — завинаги.
	— Наистина ли?
	— Наистина. Кой ще стане жрец след смъртта ми? Ти си единственият мъж, който съм срещал да се интересува от обредите на Керун.
	— О! — Перин помисли за момент. — О, ъ, а, такова. Благодаря ти. Ще ми е много приятно да остана. Наистина ти казвам. Е, такова, хъм.
	Погледна надолу и видя как възмутените котки яростно го фиксират.
	— Да видя къде отиде Кейта — рече Перин, отново ломотейки. — Не ми се ще да побегне.
	Изпълнен с радост от поканата да остане, той изтича през вратата навън, където пълната луна бе потопила вечерта в сребро. Стопанският двор беше притихнал, но вратата на обора мърдаше и той се досети къде се намира Кейта, защото, също като него, намираше утешение край конете. Вътре тя се беше проснала върху купчина сено и хлипаше в тъмното. Той приседна до нея, а тя вдигна поглед и му изсъска.
	— Ъ, разбираш ли, в края на краищата няма да си тръгвам.
	Хлипането престана, докато тя премисляше чутото.
	— Никога ли?
	— Никога.
	На лунната светлина, която се разливаше от един близък прозорец, виждаше дългата й заплетена коса, в най-бледото възможно сребристочервено, нещо като степано одеяло. Погали я леко, после, като тръгна от близо до кръста, започна да я разплита. Отначало вцепенена, Кейта бавно се отпусна, докато, малко по малко, той стигна до тила, правейки дългия кичур гладък и сресан. Когато започна да оправя съседния, тя се примъкна малко по-близо, сетне все по-близо, докато той влезе в ритъма на работата. Внезапно Перин проумя, че наистина има ритъм, че изпълнява някакъв обред, нещо, което наполовина си спомня, наполовина знае, изхождащо от най-дълбоките равнища на душата му. Кейта се протягаше блажено и триеше о него, сякаш и тя знаеше ритуала. Гърбът започна да го боли, защото бяха нужни часове, за да приведе в ред тази грива, но и през ум не му мина да спре.
	Накрая можеше да прокарва пръсти през косата й, без да срещне друга съпротива, освен парченце слама. Тя седна, усмихната, протегна се отново, сетне сложи ръце върху раменете му и започна да ги мачка като котка. Топлината на усмивката й беше съвършено осезаема и той имаше усещането, че седят на слънце по пладне.
	— Ъ, такова, ще направим добре да се оженим. Преди другото, искам да кажа. Е, а, такова, в края на краищата баща ти е жрец, нали?
	Тя скочи, зашлеви го през лицето, но докато тичаше през вратата навън, се кикотеше. Той я последва, питайки се защо преди не е забелязвал колко красива е всъщност.
	Макар в селото хората да се подсмиваха и говореха колко хитър е излязъл Мидир, намирайки съпруг за малоумната си дъщеря и свой приемник с един щастлив удар, Перин разбираше, че Керун най-сетне е чул молитвите му и го е довел у дома.


	3

	В Северозападен Кантрей, по бреговете на алер Кан, е разположен градец на име Брин Торейдик, кръстен на една необикновена височина, издигаща се насред ливадата, около две мили на юг от града. Горе, върху скалистия хребет на затревената могила, има пролом — дълбока цепнатина, права и гладка — сякаш някакъв великан я е разцепил с меч. Ако отидете по тези места, хората от града ще ви разкажат, че някога зъл демон си построил дън върху могилата и повел война с боговете, докато накрая Бел го поразил с мълния. Демонът потънал в Третия пъкъл през цепнатината, която и до ден-днешен отвежда долу, в Отвъдните земи — стига да събереш смелост… Дори и сега, когато демона вече го няма, там продължават да се случват необикновени неща, или поне така казват: на лунна светлина танцували сини светлини, нощем натам-насам пробягвали неясни сенки, чували се плачливи звуци, скърцане и трополене.
	По времето на Джил и Невин градът представляваше само мъничко селце, което се намираше на около пет мили от тора. Тъй като тя винаги си бе представяла, че Невин ще живее сред обикновените хора, не се изненада, когато й каза, че имал дом там.
	— Или, по-скоро бих казал, близо до селото — допълни той. — На човек с нашата работа му се иска да не го безпокоят. Ще видиш, когато стигнем. То аз не съм се връщал от петнайсет години у дома, но изпратих преди нас Дивите да проветрят. Интересно ми е какво ли са свършили.
	Един горещ летен следобед стигнаха тора. Под яркото, безоблачно небе той изглеждаше сякаш посипан с детелина, приличаше на мрачен, стар великан, превърнат в камък, а цепнатината представляваше белег от сражение. Докато го приближаваха, Джил виждаше Дивите, струпани около нея. Конят й също ги виждаше — той танцуваше и хапеше нервно юздечката, докато Невин не го успокои с няколко кротки думи.
	— Ще трябва да водим конете нагоре. Прекалено стръмно е — забеляза той.
	— Я чакай! Нима живееш тук?
	— Живеех допреди петнайсет години. Признавам, че ми е приятно отново да съм си у дома.
	Цепнатината беше широка около шест стъпки, като от едната страна стената й представляваше естествена канара, набита с пръст и трева. Другата обаче беше изградена от огромни гладко изсечени каменни блокове и в тях имаше дървена врата с голяма желязна халка по средата. Дивите ги пресрещнаха: силфиди, които наподобяваха сгъстявания на въздуха, гномчета с мършави личица и дълги ръчички танцуваха и се трупаха около Невин като деца, които посрещат завърналия се у дома баща. Едно синьо спрайтче, чиято уста беше изпълнена с остри зъбки, се материализира на рамото на Джил и й дръпна толкова силно косата, че я заболя. Сепната, тя нададе вик и го перна настрана.
	— Престани — рече Невин на спрайтчето. — И Джил вече ще живее тук.
	То погледна сърдито и изчезна, леко раздвижвайки въздуха.
	— Сам съм направил тази врата — продължи Невин. — Един дърводелец сигурно ще се смее, но се отваря и затваря достатъчно добре.
	Сякаш за да й покаже, той отвори широко вратата и влезе, а конят и мулето го последваха страхливо. Джил въведе след него своя кон и се озова в конюшня, която представляваше голямо каменно помещение с четири ясли до едната стена и струпано прясно сено при другата. Някъде наблизо чу звука от течаща вода. На стената беше прикрепена желязна халка с наполовина изгоряла дървена факла. Наложи се Невин два пъти да щрака с пръсти, за да запали старото влажно дърво, но накрая от него право нагоре се издигна дим, който изчезна през някакъв скрит отдушник. Като се има предвид, че това все пак беше пещера, въздухът се оказа забележително чист и свеж.
	— Дивите са свършили добра работа — обади се Невин. — Но се боя, че сеното е откраднато от някой фермер. Ще трябва да открия кой и да го обезщетя.
	Разседлаха добитъка и пренесоха багажа по един къс тунел в някакво огромно помещение, което се простираше напред и ехтеше в тъмното. Майсторът на деомера се придвижи пипнешком; после в едно огромно огнище от изсечени под прав ъгъл каменни блокове лумна огън. За разлика от външните горещини в пещерите си беше направо студено. Стените на помещението — изсечен гладък камък — бяха дълги по около сто стъпки всяка, а равният таван се извисяваше на повече от двайсет стъпки над тях. Сгушени близо до огнището, стояха дървена маса с две пейки, тесен одър, голям шкаф и дървено буре.
	— Ето и крадено пиво — отбеляза старецът с въздишка. — Ще трябва да ти осигурим собствен одър. В селото има дърводелец.
	— Засега мога да спя на пода върху купчина слама. Ти ли си построил това място?
	— Съвсем не — той направи пауза и се ухили тайнствено. — Но го изкопах с помощта на едно-две гномчета. Хайде да пийнем малко от краденото пиво и ще ти разкажа историята.
	Невин се зарови в шкафа, който беше натъпкан с книги, готварски уреди, пакети остарели билки, парчета плат и няколко прашни дреболии. Накрая измъкна две половиници от пютер, избърса праха и ги напълни с пиво. Двамата се настаниха до огъня, настрана от студа, който изпълваше огромното помещение. Няколко минути старецът се оглеждаше с обич наоколо, като търговец, който след дълги години, прекарани на път, се е върнал у дома при собственото си огнище.
	— Виж какво — започна най-после той. — Този тор не е естествена могила. Доколкото мога да разбера, някога той е бил село — наистина много отдавна, преди времето на Зората. Хората изхвърляли боклука си на улицата и строели нови къщи върху развалините на старите, като по този начин селото се издигало все по-високо и по-високо над поляната. Сетне, по някаква неясна причина, го напуснали, далеч преди народът на Бел да дойде в Девери. Вятърът навявал върху него прах, а тревата растяла. Сетне, някъде около времето на Зората, някой построил върху могилата дън, за да се брани от нашите кръвожадни предтечи. Но който и да е бил — не е видял хаир от това. Отзад, от другата страна на могилата, намерих помещение с обезглавени скелети. Винаги съм ги смятал за човешки, но след като се срещнах с Перин, вече не съм толкова сигурен. По-голямата част от дъна е била срината, но този негов ъгъл беше останал недокоснат, когато го намерих. А после народът на Бел слязъл обратно на брега, вятърът и тревата се върнали обратно и с времето всичко се покрило отново с пръст, а могилата станала по-висока от всякога. Както виждаш, единственото, което съм направил, е, че съм си разчистил място за живеене.
	— Ами проломът?
	— О, той минава покрай старата външна стена. Може би някога там е имало защитен ров, но каквато и да е причината, земята се е слегнала покрай стената. Стана така, че един ден, когато минавах оттук, се качих нагоре да проуча. Ето как се натъкнах на уличката в тора — усмихна се за момент. — Копая като същинска къртица. Забавлявам се с това през дългите зими. Прокопал съм тунели навсякъде; понякога намирам грънци и украшения. Всички са в онзи шкаф — въздъхна тежко. — Някой от тези дни ще трябва да разчистя проклетото нещо.
	— Ще го направя аз. Нали сега съм ти чирак.
	— Така си е — гласът на Невин се сниши до шепот. — О, богове, наистина е така.
	Благодарността, която долови в гласа му, събуди онова непрестанно, необикновено чувство у Джил, че го е познавала и преди, много отдавна, в някаква друга страна. То бе придружено от още едно — че цял живот се е стремила към това, наполовина заровено под земята, наполовина издигнато над нея помещение. Побърза да стане и донесе храна от дисагите. В огнището Дивите на огъня играеха, триейки гърбовете си в цепениците, тъй както котката трие своя в рамката на вратата. Невин се загледа в пламъците, а в това време Джил наряза хляб и сирене и нареди парчетата в голяма дървена чиния.
	— Ще ми бъде интересно да те обучавам — обади се Невин. — Преди всичко ще трябва да разплетем кашата, която е набил в главата ти бърборливият елф. Трудно ми е да повярвам, че в уроците му е имало много ред и логика.
	— Наистина е така, но сякаш това нямаше никакво значение. Колкото и да е странно, но оставам с чувството, че и преди съм изучавала деомера.
	— Охо, нима? — той леко се усмихна. — Брей, брей, ти да видиш.
	Не каза нищо повече по време на вечерята, само се хранеше разсеяно и гледаше огъня. Против волята си, противно на всички усилия да се възпре, Джил започна да мисли за Родри. След мъчителното им сбогуване се опитваше да забрави, сякаш споменът е място, от което да заминеш завинаги. През деня успяваше, но спомените се връщаха вечер по това време, когато преди двамата с Родри сядаха да се хранят и разговаряха за изминалия ден — в залата на някой лорд или край лагерния огън по пътя. Изненадваше се, защото бе смятала, че ще й липсва най-вече в леглото.
	„Истински го обичах — мислеше тя, — но винаги съм разбирала, че деомерът иска своята цена.“ Виждаше го толкова ясно в мисълта си, застанал до някакво огнище, обърнал към нея красивата си слънчева усмивка и очите със синия цвят на метличина…
	И въпреки всичко веселието и шегите представляваха трескав опит да скрие колко е нещастен. Носеше изящна ленена риза, на която бяха бродирани със сребърен конец драконите на Аберуин, хвърлящи отблясъци от светлината на огъня. Един паж му донесе сребърна чашка с медовина и Родри я глътна прекалено бързо. Внезапно видението се разшири. Джил видя, че луксозното помещение беше изпълнено с хора в карираните бриги на благородници. На един стол близо до него седеше млада жена, стройна като тръстика и също така крехка на вид, но красива, с дълга тъмна коса и широки тъмни очи. Изящните й ръце бяха здраво стиснати върху тъмносинята рокля. Стресната, Джил осъзна, че фустата й беше в цветовете на Аберуин. „О, пъклите да го вземат — помисли тя, — тази ли са му намерили за жена?“ Но когато момичето обърна глава, за да погледне към полупияния си нов съпруг, изпълнена с ужас от онова, което боговете и собственият й брат бяха стоварили в нейното легло, Джил намери сили да съжали детето. Внезапно бузата й пламна като огън. Опита да се разтрие и отстрани болката, но установи, че е напълно парализирана, тъй като тя се беше върнала и Невин стоеше наведен над нея, с вдигната за нов шамар ръка. Като пияна, Джил се огледа и видя стените на подземното помещение.
	— Извини ме, че те ударих — каза Невин. — Но това беше най-бързият начин да те върна. Какво сканираше? Родри ли?
	— Него самия. Трябва да е в Дън Девери. Видях навсякъде по стените и мебелите гербовете с двукракия дракон.
	— Положително кралят е искал да огледа що за човек е този нов негов васал.
	— О, без съмнение. Видях жена му. Тя не е нищо повече от едно мишле, изпратено да забавлява котките.
	— Я се чуй какво говориш!
	Джил сви рамене и извърна поглед. Усети как в гърлото й се надигат сълзи. Невин въздъхна и седна до нея на пейката.
	— Дете мое, изпълнен съм със съчувствие към теб — гласът му беше странно нежен. — Зная, че обичаш своя Родри.
	Джил кимна жално в знак на съгласие.
	— Трябваше да продължиш обучението си — продължи Невин. — Не виждаш ли какво става? Използваш деомера, но само на парче, затова не можеш да го владееш, и всъщност не разбираш какво правиш. Седиш тук, копнеейки по Родри, представяш си го мислено и хоп — изпадаш в транс.
	— Дори не го осъзнавах — Джил се стресна, като премисли нещата. — Какво щеше да ми се случи, ако не бях дошла с тебе…
	— Не зная точно, но много е вероятно да беше полудяла.
	— Но ако поисках, ти щеше да ми позволиш да остана с Родри.
	— Щях да съм там да те наглеждам, но независимо от цената, трябваше свободно да избереш.
	Огънят догаряше. Джил стана, сложи две цепеници и се загледа в тях, докато Дивите им се нахвърлиха като огнен дъжд. Призракът на някакъв спомен преследваше съзнанието й — абстрактен, без образ или дума — за някакво време, когато не е могла да избира; белязана за деомера, но на пътя й застанали други неща. Не можеше да си спомни точно — друг мъж може би, когото е обичала колкото Родри. Внезапно й стана ясно, че трябва да си спомни, трябва да види ясно своя Уирд. Седеше мълчаливо, докато споменът избледня, но сетне отново се надигна — един неспокоен дух от отвъдните земи на душата.
	Времето, когато е трябвало да избира, времето, когато личният Уирд е бил грабнат от нея. Времето, когато седящият до нея мъж е трябвало да я доведе до този Уирд.
	— Галрион — проговори Джил. — Така се казваше тогава, нали?
	Споменаването на името извика спомен за един образ. Образът на Невин като много млад мъж.
	— Ти въобще не си умирал — каза тя. — Ти не си умирал от онзи ден, та до днес.
	— Че как бих могъл да съм умрял и да съм тук? Когато човек умре, не е ли това неговият край?
	Гласът му беше изпълнен с хумор. Когато разбра, че разбира шегата, тя изстина и стана да си стопли ръцете на огъня.
	— Всичко това беше преди много време — каза Джил.
	— Беше.
	— И колко живота съм изживяла оттогава досега?
	— Значи ти знаеш истината, нали?
	— Зная я — Джил обърна гръб към огъня и застана с лице срещу него. — Колко живота са били?
	— С течение на времето ще си спомниш всичките. Само ще кажа, че ми се сториха прекалено много, както и годините…
	Невин се загледа в огъня и по някакъв начин Джил разбра, че и той си спомня. Тя изпита чувството, че след като е живяла в дълбока долина, стои навръх планината. Най-сетне виждаше как светът се разстила наоколо и разбра, че е по-просторен, отколкото някога си го е представяла. Спомените нахлуха в съзнанието, призраци се струпаха около нея, за да разкажат своите истории. После Невин вдигна поглед.
	— Брангуен? — обърна се той към нея. — Прощаваш ли ми?
	— Никога не съм ти се сърдила за каквото и да било.
	— Тогава толкова много ме обичаше. Аз те предадох от фалшива гордост и небрежност, но все едно, че те удавих с ръцете си.
	Джил си спомни тъмната нощна река, студената вода, която я покрива, дави я… Потръпна и се приближи към огъня.
	— Е, може и така да е — каза тя. — И наистина твърде много те обичах — поколеба се, търсейки думи, питайки се дали е достатъчно мъдра, за да каже такива неща. — И затова е трябвало да те изгубя. В онази сляпа, кучешка любов нямаше място за деомер. О, богове, исках да се погреба в теб, да се _удавя_ в теб! За станалото съм виновна не по-малко и аз!
	— Това, което казваш, е вярно. Но ако ти бях признал честно какво се готвя да направя, вместо да дебна наоколо като крепостен селянин, само да бях ти дал да разбереш, че бягаш към свободата, а не към живот в изгнание — нямаше ли да намериш начин да избягаш от дъна на брат си?
	— Е, положително щях. Тогава щях да видя избора между живота и смъртта, вместо само между теб и Герейнт.
	— Щеше. Та ти не беше глупава, Гуени — само млада, много млада — Невин замълча дълго. — Но прощаваш ли ми?
	— Да. Съвършено спокойно.
	— Е, тогава ти благодаря — гласът му измени, докато изричаше тези думи.
	Джил седна отново до него. Дълго време седяха мълчаливо, гледайки как Дивите играят в огъня и как светлината танцува по стените, светлина и сянка, безкрайно движение, безкрайна промяна, превръщане от едно в друго и отново обратно.


	Речник

	__Абер__ (деверийски) — Устието на река, делта.
	__Авер__ (дев.) — Река.
	__Алар__ (елфически) — Група елфи, обикновено (но не винаги) свързани с родство, които са решили да бродят заедно за неопределен период.
	__Алардан__ (елф.) — Среща на няколко алара, обикновено повод за бурно пиршество.
	__Ангвид__ (дев.) — Неизследван, неизвестен.
	__Анун__ (уелски; буквално означава „никъде“) — Името на света, в който са се преселили деверийците.
	__Архонт__ (превод от бардекското атзенарлен) — Изборен ръководител на град-държава (бардекски ат).
	__Астрална плоскост__ — Сферата на съществуване, която се намира непосредствено „над“ или „отвъд“ ефирната. В други магически системи бива наричана __Акашки хроники__ или __Съкровищница на образите__.
	__Аура__ — Полето от електромагнитна енергия, която изпълва всяко живо същество и се излъчва около него.
	__Банадар__ (елф.) — Военачалник и магистрат за дадена група алари, избран от членовете й за срок от сто години. Нови алари могат да решат да се поставят под юрисдикцията му по всяко време след избора, но изтеглянето от нея е сериозен въпрос, който изисква съгласието на всички останали групи под негова власт.
	__Бара__ (елф.) — Частица в сложносъставните елфически думи, която показва, че предходната съставка е определение на следващата, като например в кан + лапа + мелим — Дива река (дива + частица за име + река).
	__Бел__ (дев.) — Върховното божество в деверийския пантеон.
	__Бел__ (елф.) — Частица, подобна на бара по своите функции, с изключение на това, че се използва, когато първата съставка е произволна от глагол, както например Дарабелдал — Течащото езеро.
	__Бриги__ (дев.) — Широки вълнени панталони.
	__Брох__ (дев.) — Масивна кула, която служи както за отбрана, така и за жилище. Първоначално, в Старата родина, тия кули са имали голямо огнище в средата на приземния етаж и много малки стаички покрай стените, но по времето на нашия разказ този архитектурен стил вече е заменен от нормалните етажи с огнища и комини от двете страни на сградата.
	__Великите безплътни духове__ — Някога те са били хора. Сега съществуват в недостъпно висока сфера на битието и са се посветили на целта да просветят всички мислещи същества. При будистите са известни под названието бодхисатва.
	__Гейс__ (дев.) — Нещо като табу, забрана за някаква дейност. Нарушаването му представлява ритуално оскверняване и предизвиква неприязън (не винаги наказание) от страна на боговете. В обществата, които имат подобни вярвания, нарушителят трябва да извърши определено покаяние, инак, в повечето случаи, умира от тежка депресия или подсъзнателно предизвикан нещастен случай.
	__Гертдин__ (дев.) — Буквално преведено, „музикален човек“. Скитащ артист и музикант с много по-ниско обществено положение от истинския бард.
	__Гуербрет__ (дев.) — Най-високопоставеният благородник, по ранг непосредствено под кралското семейство. Гуербретите (на деверийски гуербретион) изпълняват функциите на върховни магистрати в своите райони и дори кралете се въздържат да отменят техните решения поради древните традиции.
	__Дал__ (дев.) — Езеро.
	__Деомер__ (превод от деверийското дуъндейвад) — В тесен смисъл — магическа система, целяща постигане на духовно просветление чрез хармония с вселената на всички нейни равнища и във всички нейни проявления; в простонароден смисъл — магия, вълшебство.
	__Духове__ — Живи, но безплътни същества, обитаващи различни сфери на битието. Само първичните духове, например __Дивите__ (превод от деверийското елкион гойкл), могат да се проявяват пряко на физическото равнище. Всички останали имат нужда от посредник — скъпоценен камък, благовонен дим или магнетизъм, излъчван от прясно откъснати растения или пролята кръв.
	__Дън__ (дев.) — Крепост.
	__Елкион Лакар__ (дев.) — Елфите; в буквален превод означава „светли духове“.
	__Енглин__ (уелски) — Стихотворна форма, която се състои от три стиха, свързани с алитерация по правила, които са прекалено сложни, за да можем да ги изложим тук. Всички епиграфии в тази книга са енглин.
	__Ефирен двойник__ — Човешката същност; електромагнитната структура, която крепи тялото и приютява съзнанието.
	__Ефирно равнище__ — Равнището на съществуване, което се намира непосредствено „над“ физическото. С магнетичната си субстанция и течения то държи физическата материя в невидима матрица и е всъщност източникът на онова, което наричаме „живот“.
	__Инис__ (дев.) — Остров.
	__Кадвридок__ (дев.) — Пълководец. За разлика от генерала, в съвременния смисъл на думата кадвридокът обикновено се вслушва в съветите на своите подчинени лордове, но има право на решаващата дума.
	__Капитан__ (превод от деверийското пендейли) — Вторият по власт военачалник във войската след самия лорд. Интересно е, че думата тейли (видоизменено дейли) в различен контекст може да означава както войска, така и семейство.
	__Конабер__ (елф.) — Музикален инструмент, подобен на панфлейта, но с доста по-скромно звучене.
	__Копие__ (превод от деверийското пикекл) — Тъй като употребяваното в Девери оръжие е дълго само около три стъпки, не бива да гледаме на него като обикновено копие или пък като някой от грамадните уреди, които се използват в съвременните олимпийски игри.
	__Кум__ (дев.) — Долина.
	__Лъд__ (дев.) — Кръвен откуп, обезщетение за убийство; характерно за Девери е, че кръвният откуп не се определя категорично от закона, а при известни обстоятелства може да бъде предмет на преговори.
	__Мелим__ (елф.) — Река.
	__Маловер__ (дев.) — Официален съд с участието на жрец на Бел и гуербрет или тиерин.
	__Мисловна форма__ — Обемно изображение, обикновено създавано от ефирна или астрална субстанция чрез мисловните усилия на обучено съзнание. Ако в тази дейност се включат повече и по-добре подготвени хора, тя може да съществува известно време сама за себе си в зависимост от вложената енергия. (Подобен процес често бива наричан одухотворяване.) Виденията на богове и светци обикновено са мисловни форми, забелязвани най-често от деца или хора с наченки на второ зрение. Понякога голям брой необучени умове могат да създадат мъгляви или зле очертани мисловни форми, например НЛО или видения на дявола.
	__Мор__ (дев.) — Океан, море.
	__Омагьосване__ — Постигане на хипнотичен ефект чрез пряко въздействие върху аурата на даден човек. (Обикновената хипноза въздейства само върху съзнанието на жертвата и поради това не дава толкова силен ефект.)
	__Пан__ — Частица, подобна на описаната по-долу фола, с единствената разлика, че предходното съществително е в множествено число, например Карапанмелим — Реката на бухалите. Не бива да се забравя, че в елфическия език множественото число винаги се обозначава чрез прибавяне на полунезависима морфема.
	__Пекл__ (дев.) — Далечен.
	__Ран__ (дев.) — Област с единна политическа власт, например тиеринство или гуербретство, т.е. владение на даден тиерин или гуербрет. Размерите на различните ранове се движат в доста широки граници, зависещи не толкова от правната страна, колкото от случайностите на многовековни войни и прехвърляния по наследство.
	__Светлинно тяло__ — изкуствена мисловна форма, създадена от майстор на деомера, за да пътува с нея през по-висшите равнища на съществуване.
	__Сигла__ — Абстрактен магичен знак, който най-често означава даден дух или определена енергия. Тези знаци обикновено имат геометрична форма и се съставят по сложни правила или чрез използване на магически диаграми.
	__Синя светлина__ — Друго название на ефирното равнище.
	__Сканирам__ (превод от деверийското скрай) — Изкуството да виждаш отдалечени места и хора с помощта на магия.
	__Теир__ (дев.) — Страна, област.
	__Тиерин__ (дев.) — Благородник, който стои по-горе от обикновен лорд, но по-долу от гуербрет.
	__Уирд__ (превод от деверийското тингед) — Участ, съдба; неизбежни проблеми, които едно същество наследява от предишното си въплъщение.
	__Фола__ (елф.) — Частица в сложносъставните елфически думи, която показва, че предходното съществително служи за име на следващата част, като например Корафолапелим — Реката на бухалите.
	__Хирейд__ (дев.) — Типична за келтските народи дълбока печал, свързана с безнадежден копнеж по нещо недостъпно; по-специално — носталгия.


	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/5878
	__Издание:__
	Катрин Кер. Магия за дракон
	Американска, първо издание
	Редактор: Иван Н. Хаджиев
	Първа корица: Момчил Митев
	Географска карта: Калин Николов
	Коректор: Антоанета Петрова
	ИК „Аргус“, София, 1999
	ISBN: 954-570-061-0