Касандра Клеър

   РЕЛИКВИТЕ НА СМЪРТНИТЕ

   Град на изгубени души

   Книга пета

   Пролог

   Саймън се взираше поразен във вратата на къщата си.
   Не познаваше друг дом. Това бе мястото, където родителите му го бяха довели след като се
   бе родил. Беше израснал между стените на тази обикновена бруклинска къща. През лятото
   си беше играл на улицата под сянката на разлистените дървета, а през зимата се беше
   пързалял върху „шейни”, направени от капаци на кофи за боклук. В същата тази къща след
   смъртта на баща му семейството беше съблюдавало седемдневния траур. Тук бе целунал
   Клеъри за първи път.
   Никога не си бе представял, че ще настъпи ден, когато вратата на тази къща ще бъде
   затворена за него. При последната им среща майка му го беше нарекла чудовище, заклевайки
   го да си върви. С помощта на магически прах той я бе накарал да забрави, че синът й е
   вампир, но не беше сигурен колко дълго ще трае въздействието на магията. Не достатъчно,
   даде си сметка сега, докато стоеше на улицата в хладния есенен ден и се взираше в къщата
   пред себе си.
   Вратата бе покрита с най-различни символи — звезди на Давид бяха изрисувани с боя, Хай,
   знакът на живота, бе вдълбан в дървото. От бравата и чукалото висяха тфилини, шпионката
   бе покрита с хамса*, Божията ръка.
   *Тфилин, хамса — защитни амулети в юдаизма. — Бел. прев.
   Като вцепенен, Саймън докосна металната мезуза*, прикрепена от дясната страна на
   вратата. Видя струйката дим, издигнала се от мястото, където ръката му се бе докоснала до
   свещения символ, ала не почувства нищо. Никаква болка. Единствено ужасяваща празнота,
   която бавно се превърна в хладен гняв.
   *Мезуза — в юдейската традиция — кутия, съдържаща началото на дневната молитва Шема
   Израил, която се прикрепя към рамката на входната врата. — Бел. прев.
   Изрита вратата и чу как ехото от удара се разнесе из къщата.
   — Мамо! — провикна се той. — Мамо, аз съм!
   Единственият отговор, който последва, бе звукът от пускане на резета от другата страна на
   вратата. Изостреният му слух долови стъпките на майка му и дишането й, ала тя не каза
   нищо. Дори през дървото, Саймън усети киселата миризма на страх.
   — Мамо! — Гласът му изневери. — Мамо, това е нелепо! Пусни ме да вляза! Аз съм,
   Саймън!
   Вратата потрепери, сякаш майка му я беше изритала.
   — Махай се! — Подрезгавял от ужас, гласът й звучеше съвсем различно. — Убиец!
   — Не убивам хора. — Саймън облегна глава на вратата. Знаеше, че най-вероятно може да я
   изкърти с един ритник, но каква полза от това? — Нали ти казах. Пия само животинска кръв.
   — Ти уби сина ми. Уби го и го замени с чудовище.
   — Аз съм твоят син…
   — Имаш неговото лице и говориш с неговия глас, ала не си той! Ти не си Саймън! — Гласът
   й се извиси почти до писък. — Махай се от къщата ми, преди да съм те убила, чудовище!
   — Беки — промълви той. Лицето му беше мокро; вдигна ръце, за да го докосне, и когато ги
   свали, видя, че са почервенели. Плачеше с кървави сълзи. — Какво каза на Беки?
   — Стой далеч от сестра си.
   От вътрешността на къщата се разнесе трополене, сякаш нещо бе паднало.
   — Мамо — опита той отново, ала този път гласът му изневери — думите излизаха като
   дрезгав шепот. Ръката му започна да тупти. — Трябва да знам… Беки там ли е? Мамо,
   отвори вратата. Моля те…
   — Стой далеч от Беки!
   Тя се отдалечаваше от вратата — чуваше го съвсем ясно. А после долови така добре
   познатото изскърцване на кухненската врата и шума от стъпките й върху линолеума. Звук от
   отваряне на чекмедже. Внезапно си представи как майка му грабва един от ножовете.
   Преди да съм те убила, чудовище.
   Тази мисъл го накара да се олюлее. Ако тя му посегнеше, знакът щеше да се задейства и да я
   унищожи така, както бе унищожил Лилит.
   Саймън свали ръка и бавно отстъпи назад. Слезе по стълбите, като се препъваше, прекоси
   тротоара и се облегна на едно от големите дървета, които засенчваха улицата. Остана там,
   загледан във вратата на своя дом, обезобразена от символите на майчината му ненавист.
   Не, напомни си той. Тя не го мразеше, а го смяташе за мъртъв. Онова, което ненавиждаше, в
   действителност не съществуваше. „Не съм това, което тя казва”
   Кой знае колко дълго щеше да остане там, взрян в къщата, ако телефонът в джоба на якето
   му не бе започнал да вибрира.
   Когато инстинктивно посегна да го извади, забеляза, че символът на мезузата (преплетени
   звезди на Давид) се е отпечатал върху дланта му. Смени ръце и долепи слушалката до ухото
   си.
   — Ало?
   — Саймън? — разнесе се задъханият глас на Клеъри. — Къде си?
   — Вкъщи — отвърна той и млъкна. — Пред къщата на майка ми — поправи се след малко.
   Дори в собствените му уши гласът му прозвуча кухо и далечно. — Защо не си в Института?
   Всички добре ли са?
   — Точно там е работата. След като ти си тръгна, Мерис слезе от покрива, където Джейс
   трябваше да чака. Там нямало никого.
   Саймън се размърда. Без напълно да осъзнава какво прави, като кукла с механизъм, чието
   ключе някой бе навил, той пое по улицата към станцията на метрото.
   — Как така нямало никого?
   — Джейс бил изчезнал. — В гласа на Клеъри ясно се долавяше напрежение. — Също както и
   Себастиан.
   Саймън се закова под сянката на едно дърво с оголели клони.
   — Но Себастиан е мъртъв. Мъртъв е, Клеъри…
   — Ти ми кажи тогава защо тялото му го няма. — Гласът на Клеъри най-сетне се прекърши.
   — Там горе няма нищо друго, освен кръв и натрошени стъкла. И двамата са изчезнали,
   Саймън. Джейс е изчезнал…

   Първа част
   Единственият зъл ангел

   „Любовта — какъв добър дух! Любовта — какъв подъл дявол! Да, любовта е единственият
   зъл ангел, известен в природата!”*
   Уилям Шекспир, „Напразни усилия на любовта”

   *Превод Валери Петров. — Бел. прев.

   1.
   Последният Съвет

   Две седмици по-късно
   — Как мислиш, колко ще отнеме произнасянето на присъдата? — попита Клеъри.
   Нямаше представа от колко време чакат, но й се струваше, че са изминали поне десет часа. В
   подчертано женствената спалня на Изабел, издържана в черно и ярко— розово, нямаше
   часовници, само камари дрехи, същински кули от книги, куп оръжия, тоалетна масичка,
   отрупана с гримове, използвани четки и отворени чекмеджета, преливащи от дантелено
   бельо, копринени чорапогащници и шалове от пера. Стаята създаваше усещането, че си зад
   кулисите на някой музикален театър, ала през последните две седмици Клеъри беше
   прекарала в нея достатъчно време, за да намира лъскавата бъркотия за успокоителна.
   Изабел, застанала до прозореца с Чърч в ръце, разсеяно погали котарака по главата. Чърч я
   изгледа с опасни жълти очи. Зад прозореца бушуваше поредната ноемврийска буря и дъждът
   се стичаше по стъклата като прозрачна боя.
   — Няма да отнеме много — бавно отвърна Изабел. Не носеше никакъв грим, от което
   изглеждаше по-млада, а тъмните й очи — по-големи. — Може би още пет минути.
   Клеъри, която се бе настанила на леглото на Изи между купчина списания и подрънкваща
   камара от серафимски ками, с мъка се опита да преглътне горчилката, надигнала се в
   гърлото й. Сега се връщам. Пет минути.
   Това бяха последните думи, които бе казала на момчето, което обичаше повече от всичко на
   света. Като се замислеше, навярно бяха последните думи, които изобщо щеше да му каже.
   Прекрасно си спомняше всичко. Градината на покрива. Кристалната октомврийска нощ и
   леденобелите звезди, греещи върху безоблачното черно небе. Плочите с черните руни по тях,
   опръскани от кръв — демонска и човешка. Устните на Джейс върху нейните —
   единственото топло нещо във вледеняващия свят. Как стисва пръстена на Моргенстърн,
   висящ около шията й. Любовта, която движи слънцето и другите звезди. Как се обръща, за да
   го погледне, докато асансьорът я отнася, всмуквайки я обратно в сенките на сградата. Беше
   се присъединила към останалите във фоайето, прегърнала бе майка си, Люк, Саймън, ала
   част от нея, както винаги, бе останала с Джейс, реейки се над града върху онзи покрив,
   двамата с Джейс съвсем сами в студения, ослепителен електрически град.
   Мерис и Кадир бяха онези, които се качиха в асансьора, за да отидат при Джейс на покрива
   и да видят останките от ритуала на Лилит. След около десетина минути Мерис се върна.
   Сама. Когато вратите се отвориха и Клеъри зърна лицето й — пребледняло и ужасено — тя
   разбра.
   Онова, което последва, й беше като в сън. Ловците на сенки се бяха втурнали към Мерис;
   Алек се бе отдръпнал от Магнус, а Изабел бе скочила на крака. Лъчи бяла светлина бяха
   прорязали мрака като мекото припламване на фотоапарати на местопрестъпление, когато
   една след друга серафимски ками бяха огрели сенките. Пробивайки си път напред, Клеъри
   бе чула историята някак разпокъсано — градината на покрива била празна, Джейс го
   нямало. Стъкленият ковчег на Себастиан бил строшен, навсякъде имало парчета стъкло.
   Кръв, все още съвсем прясна, се процеждала от пиедестала, където доскоро бе стоял
   ковчегът.
   Ловците на сенки бързо бяха започнали да съставят планове — да се разпръснат наоколо и
   да претърсят района около сградата. Магнус беше там — с проблясващи в синьо ръце, той бе
   попитал Клеъри дали има у себе си нещо на Джейс, с чиято помощ да го намерят. Като
   вцепенена, тя им бе дала пръстена на Моргенстърн и се бе отдръпнала в един ъгъл, за да се
   обади на Саймън. Едва бе затворила телефона, когато гласът на един от ловците се бе
   извисил над останалите: „Да го издирим? Ще се получи само ако е още жив. При всичката
   тази кръв е малко вероятно…”
   Това се бе оказало последната капка. Продължителното измръзване, изтощението и шокът
   най-сетне си казаха думата и краката на Клеъри се подкосиха. Майка й я улови преди да
   падне на земята, а след това всичко потъна в непрогледна мъгла. Събуди се на следващата
   сутрин в леглото си у Люк и рязко се изправи с разтуптяно сърце, сигурна, че е сънувала
   кошмар.
   Ала завяхващите рани по ръцете и краката, както и липсващият пръстен, говореха друго.
   След като навлече анцуг с качулка и нахлузи чифт дънки, се отправи залитайки към
   дневната, където завари Джослин, Люк и Саймън с мрачни лица. Нямаше нужда да пита, но
   въпреки това го направи:
   — Откриха ли го? Върна ли се?
   Джослин се изправи.
   — Миличка, все още го няма…
   — Но не е мъртъв? Не са намерили тяло? — Тя се свлече на дивана до Саймън. — Не… не е
   мъртъв. Щях да знам.
   Помнеше как Саймън бе взел ръката й в своята, докато Люк й разказваше какво знаят — че
   Джейс все още го няма, също както и Себастиан. Лошата новина бе, че кръвта по пиедестала
   бе на Джейс, а добрата — че бе по-малко, отколкото си бяха помислили в началото, тъй като
   се бе смесила с водата от ковчега, създавайки впечатлението за повече кръв, отколкото
   всъщност беше пролята. Сега смятаха, че е напълно възможно Джейс да е преживял
   случилото се.
   — Но какво се е случило? — настоя Клеъри.
   Люк поклати глава, сините му очи бяха сериозни.
   — Никой не знае, Клеъри.
   Струваше й се, че някой бе заменил кръвта във вените й с ледена вода.
   — Искам да помогна. Искам да направя нещо. Не искам просто да си седя тук, докато Джейс
   го няма.
   — На твое място не бих се тревожила за това — мрачно каза Джослин. — Клейвът иска да те
   види.
   Невидим лед изпука в ставите и сухожилията на Клеъри, когато тя се изправи.
   — Добре. Все тая. Ще им кажа всичко, което поискат, ако ще открият Джейс.
   — Ще им кажеш всичко, което поискат, защото имат Меча на смъртните — в гласа на
   Джослин отекнаха отчаяни нотки. — О, миличка, толкова съжалявам.
   А сега, след две седмици, изпълнени с даване на показания, след като бяха призовани
   десетки свидетели, след като бе държала Меча на смъртните поне дузина пъти, Клеъри
   седеше в стаята на Изабел и чакаше Съветът да се произнесе за съдбата й. Като от само себе
   си, мисълта й се върна на усещането от това да държи Меча на смъртните — сякаш в кожата
   ти се впиват миниатюрни рибарски кукички и измъкват истината от теб. Беше коленичила с
   Меча в ръце в кръга на Говорещите звезди и беше чула собствения си глас да разказва на
   Съвета абсолютно всичко — как Валънтайн беше призовал ангела Разиел и как тя бе изтрила
   името му от пясъка и написвайки своето бе станала господар на кръга. Разказала им бе за
   желанието, което ангелът бе предложил да й изпълни и как тя бе поискала от него да върне
   Джейс от мъртвите; как Лилит бе обладала Джейс и как бе възнамерявала да използва
   кръвта на Саймън, за да възкреси Себастиан, брата на Клеъри, на когото демонът гледаше
   като на свой син. Как знакът на Каин върху челото на Саймън бе съкрушил Лилит и как бяха
   повярвали, че е сложил край на Себастиан и заплахата, която той представляваше.
   Клеъри въздъхна и извади телефона си, за да види колко е часът.
   — Вътре са вече цял час — каза тя. — Това нормално ли е? Или е лош знак?
   Изабел пусна Чърч, който измяука в знак на протест, и като се приближи до леглото,
   приседна до Клеъри. Изглеждаше по-крехка от обикновено (също като Клеъри, и тя бе
   отслабнала през последните две седмици), ала елегантна както винаги във впитите си черни
   панталони и тясната блуза от сиво кадифе. Около очите й имаше размазана спирала, от
   което би трябвало да прилича на миеща мечка, но вместо това й придаваше вид на френска
   филмова звезда. Изи протегна ръце и гривните й, изработени от злато и сребро, звъннаха
   мелодично.
   — Не, не е лош знак — отвърна тя, като си играеше с пръстена на Лайтууд. — Просто
   означава, че имат много неща за обсъждане. Всичко ще е наред. Не си нарушила Закона.
   Това е важното.
   Клеъри въздъхна. Дори топлината на рамото на Изабел, допряно до нейното, не бе в
   състояние да разтопи леда във вените й. Знаеше, че строго погледнато не бе нарушила никой
   от Законите, ала освен това знаеше, че Клейвът й е бесен. За един ловец на сенки беше
   недопустимо да връща някого от мъртвите, но тази забрана не важеше за ангелите. Въпреки
   това, да помоли Джейс да бъде възкресен, бе нещо огромно и двамата се бяха съгласили да
   го запазят в тайна от всички.
   Ала ето че истината беше излязла наяве и това бе разтърсило Клейва из основи. Клеъри
   знаеше, че искат да я накажат, ако не за друго, то защото изборът й бе имал толкова
   катастрофални последици. Част от нея искаше наистина да я накажат. Да строшат костите й,
   да изтръгнат ноктите от пръстите й, да оставят Мълчаливите братя да ровят на воля из
   мозъка й с острите си като ножове мисли. Нещо като сделка с дявола — нейната болка в
   замяна на връщането на Джейс, здрав и невредим. Щеше да й помогне да се справи с вината,
   задето го бе оставила сам в градината на покрива, макар Изабел и другите да й бяха казали
   поне сто пъти колко нелепо е това — те всички бяха вярвали, че Джейс е в безопасност там
   и че ако Клеъри бе останала с него, най-вероятно сега също щеше да е в неизвестност.
   — Престани — обади се Изабел.
   За миг Клеъри не бе сигурна дали говори на нея или на котарака. Както често правеше,
   когато го пуснеха неочаквано, Чърч лежеше на пода, вирнал четирите си лапи във въздуха, и
   се преструваше на умрял, за да предизвика угризения у собствениците си. Ала в този миг
   Изабел отметна черната си коса назад и по сърдития й поглед Клеъри разбра, че не
   котаракът, а тя е тази, на която се карат.
   — С кое да престана?
   — Да си представяш с нездраво удоволствие всички ужасни неща, които ще ти се случат или
   които искаш да ти се случат, защото си жива, а Джейс… е изчезнал. — Гласът на Изабел
   секна за миг, като прескачаща грамофонна плоча. Тя никога не говореше за Джейс сякаш е
   мъртъв или дори изчезнал — двамата с Алек отказваха да го приемат. Освен това никога не
   бе упрекнала Клеъри задето бе скрила нещо толкова огромно от тях. Всъщност, през тези две
   седмици Изабел бе нейната най-непоколебима защитничка. Всеки ден я посрещаше пред
   заседателната зала, хващаше я за ръка и уверено я превеждаше покрай групичките ловци на
   сенки, които си шушукаха и ги държаха под око. Търпеливо изчакваше безкрайните разпити
   и мяташе смразяващи погледи на всеки, осмелил се да изгледа Клеъри накриво. Клеъри беше
   изумена. Между тях никога не бе съществувала кой знае каква близост, защото и двете бяха
   от онези момичета, които се чувстват по-добре сред момчета, отколкото в женска компания.
   Ала ето че сега Изабел не се отделяше от нея и Клеъри бе едновременно объркана и
   благодарна.
   — По-силно е от мен — каза Клеъри. — Ако можех да изляза на патрул… ако можех да
   направя каквото и да било… мисля, че нямаше да е толкова зле.
   — Не съм сигурна.
   Изабел звучеше уморено. През последните две седмици и двамата с Алек бяха с посивели
   лица, изтощени от шестнайсетчасовите издирвания и патрули. Когато Клеъри научи, че й е
   забранено да излиза да патрулира или да търси Джейс по какъвто и да било начин, докато
   Съветът не реши как да постъпи с оглед на това, че го бе върнала от мъртвите, тя изрита
   вратата на спалнята си толкова яростно, че проби дупка в нея.
   — Понякога ми се струва толкова безполезно — добави Изабел.
   Ледени пръсти плъзнаха по костите на Клеъри.
   — Искаш да кажеш, че според теб е мъртъв?
   — Не, не мисля, че е мъртъв. Имах предвид, че според мен няма начин все още да са в Ню
   Йорк.
   — Но те претърсват и други градове, нали? — Клеъри вдигна ръка към шията си, забравила,
   че пръстенът на Моргенстърн вече не е там — Магнус все още се опитваше да открие Джейс
   с негова помощ, макар и без никакъв успех.
   — Разбира се. — Изабел любопитно протегна ръка и докосна изящното сребърно звънче,
   което висеше около врата на Клеъри сега. — Какво е това?
   Клеъри се поколеба. Звънчето беше подарък от кралицата на феите. Не, не беше точно така.
   Кралицата на феите не правеше подаръци. То имаше за цел да я призове, в случай че Клеъри
   някога се нуждае от помощта й. И докато дните си минаваха без никаква следа от Джейс,
   Клеъри все по-често се улавяше, че посяга към сребърното украшение. Не го бе използвала
   досега единствено защото знаеше, че кралицата на феите никога не дава каквото и да било,
   без да очаква нещо ужасно в замяна.
   Преди Клеъри да успее да отговори, вратата се отвори. Двете момичета рязко се изправиха, а
   Клеъри стисна една от розовите възглавници на Изи толкова силно, че кристалчетата по нея
   се впиха в кожата на дланта й.
   — Здрасти.
   Стройна фигура пристъпи в стаята и затвори вратата след себе си. Алек, по-големият брат на
   Изабел, носеше черната, украсена със сребърни руни роба на Съвета, сега разтворена, така че
   отдолу се виждаха дънки и черна тениска с дълъг ръкав. От цялото това черно бледата му
   кожа изглеждаше още по-бледа, а ясносините му очи — още по-сини. Косата му, също като
   тази на сестра му, беше черна и права, ала беше по-къса от нейната и бе подстригана точно
   над линията на челюстта му.
   Устните му се бяха превърнали в една— единствена тънка ивица и Клеъри усети как сърцето
   й се свива. Алек не изглеждаше доволен. Каквато и новина да носеше, тя не беше добра.
   Изабел бе тази, която проговори първа.
   — Как мина? — тихичко попита тя. — Каква е присъдата?
   Алек седна на стола пред тоалетката, обкрачвайки го, така че да вижда Изи и Клеъри над
   облегалката. По всяко друго време гледката би била комична — Алек беше много висок, с
   дълги като на танцьор крака и от начина, по който се беше прегънал неудобно, столът
   изглеждаше като изваден от кукленска къщичка.
   — Клеъри — каза той. — Джия Пенхалоу прочете присъдата. Не си виновна в никакво
   престъпление. Не си нарушила никакви Закони, а Джия смята, че вече си понесла
   достатъчно.
   Изабел шумно изпусна дъха си и се усмихна. За миг облекчение проби ледената покривка,
   сковала чувствата на Клеъри. Нямаше да бъде наказана, затворена в Града на тишината,
   хваната като в капан, неспособна да помогне на Джейс. Като представител на върколаците в
   Съвета, Люк бе присъствал на прочитането на присъдата и бе обещал да се обади на
   Джослин веднага след приключването на заседанието, ала въпреки това Клеъри извади
   телефона си — възможността поне веднъж да съобщи на майка си добра новина бе твърде
   изкушаваща.
   — Клеъри — каза Алек, когато тя отвори капачето на апарата. — Почакай.
   Тя го погледна. Изражението му все още бе като на погребален агент. С внезапно лошо
   предчувствие, тя остави телефона на леглото.
   — Алек, какво има?
   — Не присъдата ти отне толкова дълго време. Трябваше да обсъдим още нещо.
   Ледът се завърна. Клеъри потрепери.
   — Джейс?
   — Не точно. — Алек се приведе напред и сплете ръце върху облегалката на стола. — Рано
   тази сутрин пристигна доклад от Института в Москва. Вчера на остров Врангел магическите
   бариери са били разкъсани. Изпратен е екип, който да ги възстанови, ала един толкова дълъг
   пробив на такова важно място не може да не е приоритет за Съвета.
   Бариерите, доколкото Клеъри го разбираше, бяха нещо като стени между световете,
   издигнати от първите ловци на сенки. Макар и да не бе невъзможно, на демоните им бе
   трудно да ги преодоляват, така че те възпираха масирано нашествие на демони на земята.
   Спомни си какво й бе казал Джейс сякаш преди години: „Преди инвазията на демоните в
   нашия свят беше по-малка и можеше лесно да бъде овладяна. Но съм свидетел как броят на
   преодолелите стените между световете нараства все повече.”
   — Това не е хубаво — каза Клеъри. — Но не виждам какво общо има с…
   — Клейвът си има своите приоритети — прекъсна я Алек. — През последните две седмици
   това беше издирването на Джейс и Себастиан. Ала те претърсиха навсякъде и в нито едно
   долноземско свърталище няма и помен от тях. Никоя от магиите на Магнус не подейства.
   Елоди, жената, която отгледа истинския Себастиан Верлак, потвърди, че никой не е опитвал
   да се свърже с нея. Не че очаквахме нещо да изскочи оттам. Никой съгледвач не е докладвал
   за необичайна активност сред известните членове на някогашния Кръг на Валънтайн. А
   Мълчаливите братя така и не можаха да разберат какво представлява ритуалът на Лилит и
   дали е успял. Всички са единодушни за едно — Себастиан (разбира се, те го наричат
   Джонатан) е отвлякъл Джейс, но това вече си го знаехме.
   — Е? — попита Изабел. — Какво означава това? Още издирвания? Още патрулиране?
   Алек поклати глава.
   — Не говорят за разширяване на търсенето — тихо отвърна той. — Ще го понижат по
   значимост. Минаха две седмици, без да открият абсолютно нищо. Специално свиканите
   отряди от Идрис ще бъдат изпратени обратно. Сега на първо място по важност е ситуацията
   с бариерите. Да не говорим, че се намират в период на деликатни преговори, че обновяват
   Законите, така че да променят структурата на Съвета, че трябва да назначат нов консул и
   инквизитор, да решат какво да бъде новото отношение към долноземците — не могат да си
   позволят напълно да изоставят всичко това.
   Клеъри го зяпна.
   — Не искат изчезването на Джейс да ги отклони от промяната на някакви си глупави, стари
   закони? Предават се?
   — Не се предават…
   — Алек — рязко се обади Изабел.
   Алек си пое дъх и закри лицето си с ръце. Имаше дълги пръсти, също като Джейс… покрити
   с белези, пак като тези на Джейс. Окото, знакът на ловците на сенки, украсяваше опакото на
   дясната му длан.
   — Клеъри, за теб… за нас, от самото начало ставаше дума да намерим Джейс. За Клейва
   обаче това е преди всичко издирване на Себастиан. На Джейс също, ала най-вече на
   Себастиан. Той е истинската заплаха. Той унищожи бариерите около Аликанте. Той е масов
   убиец. Джейс е…
   — Просто още един ловец на сенки — довърши Изабел. — Да изчезваме или умираме е нещо
   съвсем обикновено за нас.
   — Е, той е малко повече, задето е герой от Войната за реликвите — каза Алек. — Ала в края
   на краищата Клейвът бе съвсем ясен — издирването ще продължи, но за момента не могат
   да сторят друго, освен да чакат. Разчитат Себастиан да направи следващата стъпка. А
   дотогава търсенето е трето в списъка на приоритетите им. Ако не и по-надолу. Очакват да се
   върнем към нормалния си живот.
   Нормалния си живот? Клеъри не вярваше на ушите си. Нормален живот без Джейс?
   — Същото ни казаха и след смъртта на Макс. — Черните очи на Изи бяха сухи, ала в тях
   гореше гняв. — Че сме щели по-бързо да надмогнем скръбта, ако се върнем към нормалния
   си живот.
   — Предполага се, че е добър съвет — обади се Алек иззад пръстите си.
   — Кажи го на татко. Той изобщо дойде ли от Идрис за заседанието?
   Алек поклати глава и свали ръцете си.
   — Не. Ако това е някаква утеха, доста хора се изказаха разпалено в подкрепа на това
   издирването на Джейс да продължи все така упорито. Магнус, разбира се, както и Люк,
   консул Пенхалоу, дори брат Закарая. Но в крайна сметка не беше достатъчно.
   Клеъри го изгледа изпитателно.
   — Алек, нищо ли не чувстваш?
   Сините очи на Алек се разшириха и потъмняха. За миг Клеъри си припомни момчето, което
   изобщо не я бе харесало, когато тя за първи път дойде в Института, момчето с изгризани
   нокти, окъсани пуловери и предизвикателно, враждебно държание.
   — Знам, че си разстроена, Клеъри — остро отвърна той, — но ако намекваш, че с Из ни е
   грижа за Джейс по-малко, отколкото теб…
   — Не говорех за това — прекъсна го Клеъри. — Имах предвид връзката ви на парабатаи.
   Четох за церемонията в Кодекса. Това, че сте парабатаи, ви свързва. Можеш да усетиш някои
   неща за Джейс. Неща, които ти помагат, когато се биете. Та си мислех… можеш ли да
   усетиш дали все още е жив?
   — Клеъри. — В гласа на Изабел се долавяше тревога. — Мислех, че ти не…
   — Жив е — предпазливо отвърна Алек. — Смяташ ли, че щях да се справям толкова добре,
   ако беше мъртъв? Че нещо не е наред, усещам съвсем ясно. Ала все още диша.
   — Може това усещане, че нещо не е наред, да означава, че е пленен? — с усилие попита
   Клеъри.
   Алек погледна към прозореца и плътната сива завеса на дъжда.
   — Възможно е. Дори не мога да обясня точно. Никога досега не съм изпитвал нещо такова.
   — Но е жив.
   Сега вече Алек я погледна в очите.
   — Сигурен съм.
   — Тогава Съветът да върви на майната си. Ще го открием сами — заяви Клеъри.
   — Клеъри… ако беше възможно… не смяташ ли, че вече щяхме… — започна Алек.
   — Преди просто правехме онова, което Клейвът искаше от нас — намеси се Изабел. —
   Патрули, издирвания. Има и други начини.
   — Други начини да нарушим Закона, искаш да кажеш — рече Алек. В гласа му се долавяше
   колебание. Клеъри се надяваше, че не се кани да повтори мотото на ловците на сенки, когато
   ставаше дума за Закона: Dura lex, sed lex. Законът е суров, но е закон. Просто не смяташе, че
   е в състояние да го понесе.
   — Кралицата на феите ми предложи помощта си — каза Клеъри. — На тържеството с
   фойерверките в Идрис. — Сърцето й се сви при спомена за онази нощ и за това колко бе
   щастлива тогава и тя трябваше да спре за миг и да си поеме дъх. — Даде ми начин да се
   свържа с нея.
   — Кралицата на феите винаги иска нещо в замяна.
   — Знам. Какъвто и да е дългът, аз ще го поема. — Клеъри си припомни думите на феята,
   която й бе дала звънчето: „Ти би направила всичко, за да го спасиш, каквото и да ти струва
   това, каквото и да се наложи да обещаеш на Ада или на Рая. Нали?” — Просто искам един от
   вас да ме придружи. Не ме бива особено да чета между редовете на онова, което казват
   феите. Ако сте с мен, поне ще ограничите щетите, доколкото е възможно. Но ако тя е в
   състояние да направи нещо…
   — Идвам с теб — обади се Изабел начаса.
   Алек я изгледа мрачно.
   — Вече говорихме с феите. Съветът ги разпита изключително подробно. А те не могат да
   лъжат.
   — Съветът ги попита дали имат представа къде се намират Джейс и Себастиан — каза
   Клеъри. — Не дали са съгласни да ги потърсят. Кралицата на феите знаеше за баща ми и за
   ангела, който той призова и плени, знаеше истината за кръвта ми и тази на Джейс. Мисля, че
   на света има много малко неща, за които тя не знае.
   — Така е. — В гласа на Изабел се промъкна едва доловима нотка на оживление. — Наясно
   си, че за да получиш полезна информация от една фея, трябва да й зададеш точния въпрос,
   Алек. Въпреки че не могат да лъжат, те са изключително трудни за разпит. Една услуга
   обаче е нещо друго.
   — А опасностите, които крие — неограничени — отвърна Алек. — Ако Джейс узнае, че съм
   позволил на Клеъри да отиде при кралицата на феите, ще…
   — Не ме е грижа — прекъсна го Клеъри. — Той би сторил същото за мен. Кажи ми, че не е
   така. Кажи ми, че ако аз бях изчезнала…
   — Той би изгорил света да основи, за да те изрови от пепелта, знам — уморено рече Алек.
   — По дяволите, не мислиш ли, че на самия мен ми идва да изгоря света до основи? Просто
   се опитвам да бъда…
   — По-голям брат — довърши Изабел. — Ясно ми е.
   Алек изглеждаше така, сякаш се бори за контрол.
   — Ако нещо ти се случи, Изабел… след Макс… и Джейс…
   Изи се изправи, прекоси стаята и го прегърна. Тъмните им коси, които имаха съвсем еднакъв
   цвят, се смесиха, когато тя прошепна нещо в ухото му. Клеъри ги гледаше с немалка доза
   завист. Винаги бе искала брат. И ето че сега го имаше. Себастиан. Беше все едно да си
   мечтаеш за кученце и вместо това да получиш хрътка от ада. Видя как Алек подръпна
   лекичко косата на сестра си в израз на обич, кимна и я пусна.
   — Ще отидем заедно — заяви той. — Но поне на Магнус трябва да кажа какво сме
   намислили. Не би било честно да не го сторя.
   — Искаш ли да използваш телефона ми? — попита Изабел и му протегна очукания розов
   апарат.
   Алек поклати глава.
   — Той е на долния етаж с останалите. Ще трябва да измислиш някакво оправдание за пред
   Люк, Клеъри. Сигурен съм, че очаква да се прибереш у дома с него. Освен това казва, че
   цялата тази история никак не понася на майка ти.
   — Тя държи себе си отговорна за съществуването на Себастиан. — Клеъри се изправи на
   крака. — Въпреки че през всички тези години го е смятала за мъртъв.
   — Не тя е отговорна. — Изабел откачи златния си камшик от стената и го уви около китката
   си, така че той заприлича на въжена стълба от лъскави гривни. — Никой не я вини.
   — Това няма никакво значение — каза Алек. — Не и когато се обвиняваш сам.
   Без да говорят, тримата поеха по коридорите на Института, непривично пълни с ловци на
   сенки, някои от които бяха част от специалните отряди, изпратени от Идрис, за да се
   справят с положението. Никой от тях не гледаше Изабел, Алек или Клеъри с особено
   любопитство. В началото Клеъри непрекъснато имаше чувството, че всички я зяпат, а и
   толкова пъти бе чула прошепнатите думи „дъщерята на Валънтайн”, че бе започнала да
   изпитва ужас, когато трябваше да отиде в Института. Ала вече толкова пъти се бе изправяла
   пред Съвета, че интересът на останалите бе започнал да изчезва.
   Слязоха с асансьора. Огрян от магическа светлина, а също и от обикновени свещи, нефът бе
   пълен с членове на Съвета и техните семейства. Люк и Магнус разговаряха на една пейка, а
   до Люк седеше висока синеока жена, която изглеждаше досущ като него. Някога сивата й
   коса сега беше боядисана в кафяво и накъдрена, ала Клеъри веднага я разпозна — сестра му,
   Аматис.
   При вида на Алек, Магнус се изправи и се приближи към тях. Изи явно забеляза някой
   познат на една пейка в другия край на стаята и както обикновено се стрелна забързано
   натам, без да си дава труда да им каже къде е тръгнала. Клеъри отиде да поздрави Люк и
   Аматис. И двамата изглеждаха уморени, а Аматис потупваше съчувствено брат си по рамото.
   Виждайки Клеъри, той се изправи и я прегърна. Аматис я поздрави, задето Съветът я бе
   оправдал, и Клеъри кимна; струваше й се, че е тук само наполовина — по-голямата част от
   нея беше вцепенена, а останалата караше на автопилот.
   С ъгълчето на окото си зърна Магнус и Алек. Двамата си приказваха и Алек се бе привел
   към Магнус така, както много двойки често правят, когато говорят, сякаш се намират в своя
   собствена вселена. Гледката на щастието им я радваше, ала едновременно с това й
   причиняваше болка. Зачуди се дали някога и тя отново ще има същото… и дали изобщо ще го
   пожелае да го има. Спомни си гласа на Джейс: „Нито пък искам да искам друга освен теб.”
   — Ехо, земята вика Клеъри. — Беше Люк. — Ще се прибираме ли? Майка ти няма търпение
   да те види, а и много й се иска да си поговори с Аматис, преди тя да се върне в Идрис утре.
   Мислех си, че може да вечеряме навън. Ти избери ресторанта.
   Колкото и Люк да се опитваше да я скрие, Клеъри ясно долови тревогата в гласа му.
   Напоследък почти не ядеше и дрехите започваха да й стават широки.
   — Не съм в особено празнично настроение — отвърна тя. — Не и след като Съветът реши,
   че има по-важни неща от издирването на Джейс.
   — Клеъри, това не означава, че ще престанат да го търсят — увери я Люк.
   — Знам. Просто… то е същото, като да чуеш, че спасителната операция е прекратена и на
   нейно място ще бъде предприето издирване на тленни останки. Точно така ми звучи. — Тя
   преглътна мъчително. — Както и да е, мислех си да вечерям в „При Таки” с Изабел и Алек.
   Просто… просто за да правим нещо обикновено.
   Присвила очи, Аматис погледна към вратата.
   — Навън вали доста силно.
   Клеъри усети как устните й се обтягат и се запита дали усмивката й изглежда толкова
   неестествена, колкото я чувстваше тя.
   — Няма да се стопя.
   Люк й пъхна някакви пари в ръката, очевидно облекчен, че тя иска да стори нещо толкова
   нормално, като това да излезе с приятелите си.
   — Само ми обещай, че ще хапнеш нещо.
   — Добре.
   Въпреки жегналото я чувство за вина, тя успя да го дари с някакво подобие на усмивка,
   преди да се обърне.

   Магнус и Алек ги нямаше там, където бяха допреди малко. Клеъри се огледа наоколо и
   разпозна дългата черна коса на Изи в тълпата. Беше застанала до голямата двукрила врата на
   Института и разговаряше с някой, когото Клеъри не можеше да различи. Клеъри се запъти
   натам и когато ги наближи, с изненада разпозна Ейлийн Пенхалоу в малката групичка.
   Лъскавата й черна коса бе стилно подстригана над раменете. До Ейлийн стоеше стройно
   момиче с къдрици с цвят на бяло злато, отдръпнати назад така, че разкриваха леко
   заострените връхчета на ушите й. Беше облечена в одеждите на Съвета и когато Клеъри се
   приближи още малко, видя, че очите й имат ярък и необикновен синьо— зелен цвят, от
   който пръстите й, за първи път през последните две седмици, закопняха да стиснат молива.
   — Сигурно е адски странно майка ти да е новият консул — тъкмо казваше Изабел на
   Ейлийн, когато Клеъри се присъедини към тях. — Не че Джия не е много по-добра от… Хей,
   Клеъри. Ейлийн, нали помниш Клеъри?
   Двете момичета си кимнаха. Веднъж Клеъри бе заварила Ейлийн да целува Джейс. Тогава
   усещането бе ужасно, ала сега споменът не й причини никаква болка. Тъкмо обратното — би
   изпитала огромно облекчение, ако можеше да завари Джейс да се целува с някого. Това би
   означавало, че е и жив.
   — А това е приятелката на Ейлийн, Хелън Блекторн — натърти Изабел и Клеъри я изгледа.
   Да не би да я имаше за пълна глупачка? Освен това прекрасно помнеше обяснението на
   Ейлийн, че била целунала Джейс само за да провери дали изобщо някой мъж е неин тип.
   Очевидно отговорът беше „не”. — Семейството на Хелън ръководи Института в Лос
   Анджелис. Хелън, това е Клеъри Фрей.
   — Дъщерята на Валънтайн — каза Хелън; изглеждаше учудена и мъничко впечатлена.
   Клеъри потръпна.
   — Опитвам се да не мисля много за това.
   — Извинявай. Прекрасно те разбирам. — Хелън се изчерви. Кожата й бе много светла и
   имаше съвсем слаб перлен блясък. — Между другото, аз гласувах издирването на Джейс да
   остане приоритет за Съвета. Съжалявам, че бяхме малцинство.
   — Благодаря. — Тъй като не искаше да говори за това, Клеъри се обърна към Ейлийн. —
   Поздравления, че майка ти стана консул. Трябва да е страшно вълнуващо.
   Ейлийн сви рамене.
   — Сега е много по-заета. — Тя се обърна към Изабел. — Знаеш ли, че баща ти се
   кандидатира за инквизитор?
   Клеъри усети как Изабел се вцепени до нея.
   — Не. Не го знаех.
   — Бях доста изненадана — добави Ейлийн. — Мислех, че е отдаден на управлението на
   тукашния Институт… — тя не довърши и се загледа покрай Клеъри. — Хелън, мисля, че
   брат ти се опитва да направи най-голямата локва от разтопен восък ей там. Май няма да е
   лошо да го спреш.
   Хелън въздъхна нетърпеливо, промърмори нещо за дванайсетгодишните момчета и потъна в
   тълпата тъкмо когато Алек излезе от нея. Прегърна Ейлийн за поздрав (понякога Клеъри
   забравяше, че семействата Пенхалоу и Лайтууд се познават от години) и се загледа след
   Хелън.
   — Това приятелката ти ли е?
   Ейлийн кимна.
   — Хелън Блекторн.
   — Чувал съм, че във вените им има елфическа кръв — каза Алек.
   Аха, помисли си Клеъри. Това обясняваше заострените уши. Кръвта на нефилимите бе по-
   силна и детето, родено от съюза между фея и ловец, би било ловец на сенки, но понякога
   кръвта на феите намираше необикновено изражение, дори и след поколения.
   — Мъничко — отвърна Ейлийн. — Виж, Алек, исках да ти благодаря.
   Алек я погледна недоумяващо.
   — За какво?
   — За онова, което стори в Залата на Съглашението. Задето целуна Магнус така. Това ми даде
   тласъка, от който се нуждаех, за да кажа на родителите си, че харесвам жени. А ако не го бях
   сторила, съмнявам се, че когато срещнах Хелън, щях да се осмеля да направя нещо.
   — О! — Алек изглеждаше сепнат, сякаш никога не се бе замислял за ефекта от постъпките
   си върху някой, който не беше от семейството му. — А родителите ти… как го приеха?
   Ейлийн извъртя очи.
   — Правят се, че нищо не е станало, сякаш ако не говорят за това, то ще изчезне от само себе
   си. — Клеъри си припомни какво й бе казала Изабел за отношението на Клейва към
   хомосексуалните си членове. “Ако все пак се случи, не се говори за това” — Но би могло да
   е и по-зле.
   — Определено — в гласа на Алек се промъкна мрачна нотка и Клеъри го изгледа
   изпитателно.
   По лицето на Ейлийн се разля съчувствие.
   — Съжалявам — каза тя. — Ако твоите родители не…
   — Приемат го — обади се Изабел, малко по-рязко, отколкото трябваше.
   — Е, както и да е. Не трябваше да казвам нищо точно сега, когато Джейс го няма. Сигурно
   ужасно се тревожите. — Тя си пое дълбоко дъх. — Знам, че сигурно сте се наслушали на цял
   куп празни приказки за него. От онези, които хората говорят, когато всъщност не знаят
   какво да кажат. Аз просто… исках да ви кажа нещо. — Тя нетърпеливо се отдръпна от един
   минаващ наблизо човек и като се приближи още мъничко до тях тримата, понижи глас: —
   Алек, Изи… спомням си как веднъж дойдохте да ни посетите в Идрис. Аз бях на тринайсет,
   а Джейс трябва да е бил на дванайсет. Той искаше да види гората Брослинд, така че един ден
   взехме назаем коне и поехме натам. Естествено, загубихме се. Брослинд е непроходима.
   Притъмня, дърветата ставаха все по-гъсти, а аз бях ужасена. Мислех, че там ще си умрем.
   Ала Джейс не се уплаши нито за миг. Беше напълно сигурен, че ще намерим пътя. Отне ни
   часове, но в крайна сметка успя. Изведе ни оттам. Толкова му бях благодарна, а той ме
   изгледа така, сякаш съм луда. Сякаш от само себе си се разбираше, че ще ни изведе от там.
   Възможността да се провали просто не съществуваше за него. Опитвам се да кажа, че и този
   път ще намери начин да се върне при вас. Сигурна съм.
   Клеъри не бе сигурна дали някога е виждала Изабел да плаче и определено се опитваше да
   не го стори и сега. Очите й бяха отворени широко и подозрително блестящи. Алек се
   взираше в обувките си. Клеъри усети как в гърдите й се надига същински извор от болка,
   която искаше да изригне навън, ала тя я преглътна; не можеше да мисли за
   дванайсетгодишния Джейс, изгубен в мрака, защото тогава щеше да се замисли за Джейс
   сега, изгубен кой знае къде, пленен, нуждаещ се от помощта й, очакващ тя да се появи. А
   стореше ли го, щеше да рухне.
   — Ейлийн — каза, след като й стана ясно, че нито Изабел, нито Алек са в състояние да
   говорят. — Благодаря ти.
   Ейлийн се усмихна срамежливо.
   — Наистина го мисля.
   — Ейлийн! — Беше Хелън, здраво стиснала за китката по-малко от тях момче, чиито ръце
   бяха изцапани със син восък. Явно си беше играл със свещите в големите свещници, които
   украсяваха стените на нефа. Изглеждаше на около дванайсет и имаше дяволита усмивка и
   същите поразяващи синьо— зелени очи като сестра си, само дето неговата коса беше
   тъмнокестенява. — Ето ни и нас. Най-добре да си вървим, преди Джулс да е изравнил
   мястото със земята. Да не говорим, че нямам идея къде са се дянали Тибс и Ливи.
   — Ядяха восък — услужливо я осведоми момчето, Джулс.
   — О, Господи! — простена Хелън и придоби извинително изражение. — Не ми обръщайте
   внимание. Имам шест по-малки братя и сестри, както и един по-голям. При нас винаги е
   като в зоологическа градина.
   Джулс премести поглед от Алек към Изабел, а после към Клеъри.
   — Колко братя и сестри имате вие? — попита той.
   Хелън пребледня.
   — Трима сме — отвърна Изабел забележително спокойно.
   Джулс задържа очи върху Клеъри.
   — Не си приличате.
   — Не сме роднини — обясни Клеъри. — Аз нямам братя и сестри.
   — Нито един? — Гласът на момчето прозвуча изумено, сякаш току— що му бе казала, че
   има ципи между пръстите на краката. — Затова ли изглеждаш толкова тъжна?
   Клеъри се замисли за Себастиан с неговата леденобяла коса и черни очи. „Де да беше така
   — помисли си. — Ако наистина нямах брат, нищо от това нямаше да се случи.” Мимолетен
   прилив на омраза пробяга през нея, сгрявайки вледенената й кръв.
   — Да — меко изрече на глас. — Затова съм тъжна.

   2
   Тръни

   Саймън чакаше Клеъри, Алек и Изабел пред Института, под една каменна арка, която не
   успяваше да го опази съвсем от силния дъжд. Когато те излязоха навън, Саймън се обърна и
   Клеъри видя, че тъмната му коса е залепнала за челото и врата му. Той отметна мокрите
   кичури и я погледна въпросително.
   — Оправдаха ме. — При тези думи Саймън понечи да се усмихне, но Клеъри поклати глава.
   — Ала издирването на Джейс вече не е от първостепенна важност за Съвета. Почти… почти
   съм сигурна, че го смятат за мъртъв.
   Саймън сведе поглед към мокрите си дрехи (дънки и измачкана сива тениска, върху която с
   големи букви пишеше ОЧЕВИДНО Е, ЧЕ ВЗЕХ НЯКОИ КОФТИ РЕШЕНИЯ) и поклати
   глава.
   — Съжалявам.
   — Клейвът си е такъв — каза Изабел. — Май не би трябвало да очакваме нещо друго.
   — Basia coquum* — рече Саймън. — Или както там им е мотото.
   * Basia coquum (лат.) — „Целуни готвача”, несъществуваща латинска фраза, преведена
   буквално от английския израз. — Бел. прев.
   — Всъщност е „Descensus Averno facilis est”. „Пропадането в ада е лесно” — поправи го
   Алек. — Това, което ти каза, означава просто „целуни готвача”.
   — По дяволите — каза Саймън. — Знаех си, че Джейс си прави майтап с мен. — Мократа
   кестенява коса отново му падна в очите и той я отметна с толкова нетърпелив жест, че
   Клеъри успя да зърне за миг знака на Каин на челото му. — А сега какво?
   — Сега отиваме да се видим с кралицата на феите — отвърна Клеъри и като докосна
   звънчето, което носеше около врата си, му обясни за посещението на Кейли при Люк,
   реакцията на Джослин, както и обещаната помощ от страна на кралицата.
   Саймън не изглеждаше убеден.
   — Онази червенокосата, с гадното отношение, която те накара да целунеш Джейс? Не я
   харесвам.
   — Това ли си спомняш за нея? Че е накарала Клеъри да целуне Джейс? — Изабел звучеше
   подразнено. — Кралицата на феите е опасна. Тогава просто си играеше. Обикновено й
   харесва да докара поне няколко човека до пълна лудост още преди да е закусила.
   — Аз не съм човек — отвърна Саймън. — Вече не. — Той погледна Изабел само за миг, а
   после сведе очи и се обърна към Клеъри. — Искаш ли да дойда с теб?
   — Мисля, че няма да е лошо да те вземем с нас. Дневен вампир, знака на Каин — все трябва
   да има неща, от които дори кралицата на феите да се впечатли.
   — Не бих се обзаложил — каза Алек.
   Клеъри погледна покрай него и попита:
   — Къде е Магнус?
   — Каза, че е по-добре да не идва. Очевидно между него и кралицата на феите е имало нещо.
   Веждите на Изабел подскочиха.
   — Не е това, което си мислиш — подразнено каза Алек. — Някаква вражда. Въпреки че —
   добави той, понижавайки глас, — като се има предвид как е хойкал, преди да срещне мен, не
   бих се учудил.
   — Алек! — Изабел се отдръпна назад, за да говори с брат си, а Клеъри рязко отвори чадъра
   си. Беше й подарък от Саймън, който го бе купил преди много години от Музея на
   естествената история, и бе украсен с динозаври. Развеселеното му изражение, когато го
   разпозна, не убягна от вниманието й.
   — Да се поразходим? — попита той и й предложи ръката си.

   *

   Дъждът се лееше все така упорито — малки ручейчета шуртяха в канавките, а колелата на
   минаващите таксита хвърляха пръски. Странно бе, помисли си Саймън, че макар и да не
   изпитваше студ, усещането да е мокър и лепкав все още го дразнеше. Бавно погледна към
   Алек и Изабел през рамото си. Откакто бе излязла от Института, Изабел така и не бе
   срещнала очите му и той се зачуди какво ли се върти в главата й. Явно искаше да поговори с
   брат си и когато спряха на ъгъла на „Парк Авеню”, я чу да казва:
   — Е, какво мислиш? За това, че баща ни се е кандидатирал за инквизитор?
   — Мисля, че ми звучи като страшно скучна професия. — Изабел държеше чадър —
   прозрачен и украсен с пъстри цветя. Беше една от най-момичешките вещи, които Саймън бе
   виждал някога и той изобщо не винеше Алек, задето бе излязъл изпод него, предпочитайки
   да рискува с дъжда. — Не разбирам защо му е да се нагърбва с това.
   — Не ме интересува дали е скучно — тихо изсъска Изабел. — Ако приеме, непрекъснато ще
   бъде в Идрис. Ама непрекъснато. Не може да ръководи Института и да е инквизитор. Не
   може да върши и двете едновременно.
   — В случай че не си забелязала, Из, той и така непрекъснато е в Идрис.
   — Алек…
   Остатъкът от думите й бе удавен от шума на колите, устремили се напред сред облак от
   леденостудени пръски, когато светофарът светна зелено. Клеъри успя да избегне един
   същински гейзер и замалко да се блъсне в Саймън. Той я улови за ръка, за да й помогне да
   запази равновесие.
   — Извинявай — каза тя. Ръката й бе малка и хладна в неговата. — Не внимавах.
   — Знам. — Саймън се опита да прикрие тревогата в гласа си. През последните две седмици
   тя „не обръщаше внимание” на нищо. Първоначално плачеше през цялото време, а после я
   обзе гняв — задето не можеше да вземе участие в патрулите, издирващи Джейс, заради
   непрестанните разпити на Съвета, задето едва ли не се намираше под домашен арест, задето
   Клейвът се съмняваше в нея. А най-вече се гневеше на себе си, задето така и не успяваше да
   открие руна, която да помогне. Нощем прекарваше часове наред на бюрото си, стиснала
   стилито толкова здраво, че пръстите й побеляваха, а Саймън се боеше, че ще го счупи.
   Опитваше се да накара мозъка си да й покаже образ, който да й разкрие къде се намира
   Джейс. Ала нощ след нощ нищо не се случваше.
   Изглеждаше пораснала, помисли си Саймън, докато влизаха в парка през една дупка в
   каменната ограда на Пето авеню. Не по лош начин, просто беше различна от момичето, с
   което бе прекрачил прага на клуб „Пандемониум” в онази нощ, която завинаги промени
   всичко. Беше станала по-висока, но не беше само това. Изражението й бе по-сериозно, в
   походката й имаше повече грация и сила, по-съсредоточени, зелените й очи не танцуваха
   насам— натам. С внезапен прилив на изненада, Саймън си даде сметка, че тя все повече
   заприличва на Джослин.
   Клеъри спря в кръг от дървета, от които се процеждаха капки; клоните им спираха по-
   голямата част от дъжда и Клеъри и Изабел облегнаха чадърите си на две близки дървета.
   Клеъри разкопча верижката около шията си, остави сребърното звънче да се плъзне в дланта
   й и ги огледа един по един със сериозно изражение.
   — Съществува известен риск — каза тя. — И съм почти сигурна, че поема ли го, връщане
   назад няма да има. Така че ако някой от вас не иска да дойде с мен, няма проблем. Ще го
   разбера.
   Саймън се пресегна и сложи ръка върху нейната. Нямаше какво да премисля — където бе
   Клеъри, там бе и той. Бяха преживели твърде много заедно, за да не е така. Изабел последва
   примера му, а след нея и Алек; от дългите му черни мигли като сълзи се процеждаха
   дъждовни капки, ала по лицето му се четеше решимост. Четиримата здраво стиснаха ръце.
   Клеъри разлюля звънчето.
   Светът се завъртя около тях. Клеъри си помисли, че не бе същото като да бъдеш запратен в
   портал, когато все едно скачаш в сърцето на мощна вихрушка — това бе по-скоро като да се
   намираш на въртележка, която се върти все по-бързо и по-бързо. Замаяна, останала без дъх,
   тя изведнъж почувства как всичко спира и ето че отново стоеше неподвижна, стиснала
   ръцете на Изабел, Алек и Саймън.
   Те се пуснаха и Клеъри се огледа наоколо. Познаваше този тъмнокафяв, облян в светлина
   коридор, който сякаш бе изваян от кехлибар. Подът беше гладък, изтъркан от краката на феи, прекосявали го в продължение на хиляди години. От късчетата злато по стените струеше
   светлина, а в края на коридора имаше многоцветна завеса, която се поклащаше напред—
   назад, сякаш раздвижвана от невидим полъх, макар че в подземието нямаше никакъв вятър.
   Когато се приближи малко, Клеъри видя, че завесата е съшита от пеперуди, някои от които
   все още бяха живи и борбата им да се отскубнат караше завесата да потрепва, сякаш
   разлюляна от лек повей.
   Клеъри мъчително преглътна горчилката, надигнала се в гърлото й.
   — Ехо? — провикна се тя. — Има ли някой?
   Завесата се отмести настрани и елфическият рицар Мелиорн пристъпи в коридора. Носеше
   същите бели доспехи, които Клеъри си спомняше, ала сега върху гърдите му имаше
   магически символ — същите четири букви, които украсяваха одеждите на Люк и говореха,
   че е член на Съвета. Нов беше и белегът върху лицето му, точно под очите му с цвят на
   листа. Той я изгледа студено.
   — Кралицата на феите не се поздравява с варварското човешко „ехо”, все едно викаш слуга.
   Правилният поздрав е „добра среща”.
   — Но ние не сме срещнали никого — възрази Клеъри. — Дори не знам дали е тук.
   Мелиорн я изгледа укорително.
   — Ако кралицата не беше тук, готова да те приеме, звънчето нямаше да те доведе при нас. А
   сега ела с мен и вземи спътниците си със себе си.
   Клеъри се обърна, за да даде знак на останалите, а след това последва елфа през завесата от
   изтезавани пеперуди, свивайки рамене с надеждата, че никоя част от крилцата им няма да я
   докосне.
   Един по един четиримата пристъпиха в покоите на кралицата. Клеъри примигна
   изненадано. Мястото бе съвършено различно от предишния път, когато бе дошла тук.
   Кралицата се бе излегнала върху златисто— бял диван, а около нея, като гигантска шахматна
   дъска, се разстилаше под на бели и черни квадрати. От тавана се спускаха опасни на вид
   шипове, всеки един от тях — пронизал малки тресавищни духчета, чиято обикновено
   ослепителна светлина потрепваше, докато те умираха. Цялата стая блещукаше от тяхното
   сияние.
   Ако не се броеше Мелиорн, който отиде да застане до кралицата, в стаята нямаше други
   придворни. Кралицата бавно се надигна. Беше все така красива в прозирната си златисто—
   сребърна рокля и косата с цвят на розова мед, чиито кичури тя внимателно подреди над
   бялото си рамо. Клеъри се зачуди защо изобщо си прави труда. От всички в стаята
   единственият, на когото красотата й можеше да въздейства, бе Саймън, а той я
   ненавиждаше.
   — Добра среща, нефилими, дневни вампире — поздрави тя и им кимна. — Дъще на
   Валънтайн, какво те води при мен?
   Клеъри разтвори ръка. Звънчето проблесна върху дланта й като безмълвно обвинение.
   — Изпратихте своята прислужница при мен, за да ми каже да позвъня, ако някога се нуждая
   от помощта ви.
   — А ти отвърна, че не искаш нищо от мен — каза кралицата. — Че имаш всичко, което
   желаеш.
   Клеъри отчаяно се замисли за онова, което Джейс бе казал по време на предишната им
   аудиенция при кралицата, как я бе ласкал и очаровал. Сякаш изведнъж се бе сдобил със
   съвсем нов речник. Хвърли поглед през рамо към Изабел и Алек, ала Изабел само направи
   подразнен жест, за да й покаже да продължи.
   — Нещата се променят — заяви Клеъри.
   Кралицата протегна крака с видимо блаженство.
   — Много добре. И какво искаш от мен?
   — Искам да откриете Джейс Лайтууд.
   Възцари се тишина, нарушавана единствено от едва доловимите предсмъртни стонове на
   духчетата. Най-сетне кралицата проговори:
   — Явно ни смяташ за наистина могъщи, ако мислиш, че феите могат да успеят там, където
   Клейвът се провали.
   — Клейвът иска да намери Себастиан. А мен не ме е грижа за него. Искам единствено
   Джейс — заяви Клеъри. — Освен това ми е ясно, че знаете повече, отколкото показвате.
   Предсказахте, че това ще се случи. Никой друг не подозираше, ала не вярвам, че ми
   изпратихте това звънче в същата нощ, когато Джейс изчезна, без да сте знаели, че се крои
   нещо.
   — Може и да е така — отвърна кралицата, наслаждавайки се на проблясващите нокти на
   краката си.
   — Забелязала съм, че феите често пъти казват „може би”, когато има истина, която искат да
   скрият — рече Клеъри. — Това ви помага да избегнете да дадете недвусмислен отговор.
   — Може би е така. — По устните на кралицата пробяга развеселена усмивка.
   — „Не е изключено” също не е лош израз — предложи Алек.
   — Или пък „негли” — намеси се и Изи.
   — Аз пък не виждам нищо лошо с „възможно е” — обади се Саймън. — Може да е малко по-
   модерно, но е достатъчно ясно.
   Кралицата махна с ръка, сякаш отпращаше рояк досадни мухи, жужащи около главата й.
   — Нямам ти доверие, дъще на Валънтайн — заяви тя. — Имаше време, когато исках услуга
   от теб, ала това време отмина. Мелиорн вече е в Съвета. Не съм сигурна, че имаш какво да
   ми предложиш.
   — Ако наистина мислехте така, нямаше да ми изпратите звънчето.
   За миг двете кръстосаха погледи. Кралицата беше красива, ала в лицето й се криеше нещо,
   което напомняше на Клеъри за костите на дребно животинче, избеляващи под лъчите на
   слънцето. Най-сетне кралицата проговори:
   — Много добре. Може и да съм в състояние да ти помогна. Но ще искам нещо в замяна.
   — Каква изненада! — промърмори Саймън. Беше мушнал ръце дълбоко в джобовете си и
   гледаше кралицата с омраза.
   Алек се разсмя.
   Очите на кралицата припламнаха. Миг по-късно Алек извика и се олюля. Вдигнал ръце пред
   себе си, той с изумление гледаше как кожата им се набръчква, пръстите му се свиват, а
   ставите се подуват. Прегърби се, косата му посивя, сините му очи отслабнаха и хлътнаха,
   заобиколени от дълбоки бръчки. Клеъри ахна — там, където допреди малко беше Алек, сега
   стоеше старец, превит одве, с побеляла коса и треперещо тяло.
   — Колко бързо повяхва наистина красотата на смъртните — злорадо каза кралицата. —
   Погледни се, Александър Лайтууд. Виж как ще изглеждаш само след пет— шест
   десетилетия. Какво ще каже възлюбеният ти магьосник за твоята красота тогава?
   Гърдите на Алек се повдигаха яростно. Изабел бързо се приближи до него и взе ръката му в
   своята.
   — Няма нищо, Алек. Това е просто магически прах. — Тя се обърна към кралицата. —
   Махнете го от него! Махнете го!
   — Ти и приятелите ти ще се отнасяте с мен с подобаващото уважение. Тогава може и да
   размисля.
   — Ще го направим — побърза да се намеси Клеъри. — Извиняваме се, ако сме били груби.
   Кралицата изсумтя.
   — Вашият Джейс определено ми липсва — заяви тя. — От всички ви той бе най-красивият и
   най-възпитаният.
   — На нас също ни липсва — тихо каза Клеъри. — Нямахме намерение да бъдем
   невъзпитани. Ние, хората, понякога ставаме жлъчни в мъката си.
   — Хм — изсумтя кралицата, но все пак щракна с пръсти и освободи Алек от магическия
   прах. Той отново си стана същият, макар лицето му да беше пребледняло и да бе придобило
   шокирано изражение. Кралицата му отправи поглед на превъзходство и насочи вниманието
   си към Клеъри.
   — Има един комплект пръстени — заяви тя. — Принадлежаха на баща ми. Искам да си ги
   върна, защото те са изработени от елфи и притежават забележителна сила. Те ни позволяват
   да разговаряме помежду си без думи, телепатично, така, както правят вашите Мълчаливи
   братя. От сигурен източник знам, че в момента са изложени в Института.
   — Май съм виждала нещо такова — бавно каза Изабел. — Два елфически пръстена в
   стъклен шкаф на втория етаж на библиотеката.
   — Искате да открадна нещо от Института? — учудено попита Клеъри. Това определено не
   беше начело в списъка на услугите, които би могла да очаква да й бъдат поискани от
   кралицата.
   — Не искам да ги откраднеш — поправи я кралицата, — а да ги върнеш на законните им
   собственици.
   — И тогава ще откриете Джейс? — попита Клеъри. — И не ми отговаряйте с „може би”.
   Какво точно ще направите?
   — Ще ви помогна да го намерите — отвърна кралицата. — Давам ти думата си, че помощта
   ми ще бъде неоценима. Мога например да ти кажа защо никоя от издирващите ви магии не е
   успяла. Мога да ви кажа в кой град е най-вероятно да бъде открит…
   — Но Клейвът ви разпита — прекъсна я Саймън. — Как успяхте да ги излъжете?
   — Така и не ми зададоха правилните въпроси.
   — Но защо ви е да ги лъжете? — настоя Изабел. — На кого сте верни в цялата тази
   ситуация?
   — Никому. Джонатан Моргенстърн би могъл да бъде могъщ съюзник, ако преди това не го
   превърна в свой враг. Защо да го излагам на опасност или да си навличам гнева му, без да
   спечеля нищо от това? Феите са древна раса; не вземаме прибързани решения, а изчакваме
   да видим накъде ще задуха вятърът.
   — Ала тези пръстени значат за вас достатъчно, за да рискувате да го разгневите? — попита
   Алек.
   В отговор кралицата просто се усмихна — ленива усмивка, пълна с обещания.
   — Смятам, че за днес стига — каза тя. — Върнете се с пръстените и тогава отново ще
   говорим.
   Клеъри се поколеба и погледна Алек и Изабел.
   — Вие съгласни ли сте? Да откраднем от Института?
   — Ако това ще ни помогне да намерим Джейс — каза Изабел.
   Алек кимна.
   — Всичко, каквото е необходимо.
   Клеъри отново се обърна към кралицата, която я наблюдаваше очаквателно.
   — В такъв случай — споразумяхме се.
   Кралицата се протегна и по устните й се разля усмивка на задоволство.
   — На добър час, малки ловци на сенки. И едно последно предупреждение, макар с нищо да
   не сте го заслужили. Ще сторите добре да премислите доколко е разумно да търсите своя
   приятел. Защото както често се случва, когато изгубите нещо скъпоценно, откриете ли го, то
   невинаги е такова, каквото го помните.

   Беше почти единайсет часът, когато Алек застана пред вратата на Магнус в Грийнпоинт.
   Изабел го бе убедила да вечерят в „При Таки” заедно с Клеъри и Саймън и макар в началото
   да се опъваше, остана доволен, че се съгласи. Нуждаеше се от няколко часа, за да въведе ред
   в чувствата си след случилото се в двора на феите. Не искаше Магнус да види колко силно го
   е разтърсил магическият прах на кралицата.
   Вече не беше нужно да звъни на Магнус, за да го пусне в сградата, тъй като имаше ключ —
   нещо, от което се гордееше, без сам да е сигурен защо. Отключи вратата и пое по стълбите,
   минавайки покрай съседа на Магнус от първия етаж. Въпреки че никога не бе виждал
   обитателите на просторния апартамент, те очевидно изживяваха страстна любовна история.
   Веднъж по цялата площадка бяха пръснати нечии вещи, заедно с бележка, прикрепена към
   ревера на едно сако и адресирана до „Лъжещия лъжец, който лъже”. Тази вечер на вратата
   беше залепен букет цветя, в който беше втъкната картичка с надпис „СЪЖАЛЯВАМ”.
   Типично за Ню Йорк — човек винаги знаеше за живота на съседите си повече, отколкото му
   се искаше.
   Вратата на Магнус беше открехната и в коридора долиташе тиха музика. Днес беше
   Чайковски. Алек усети как напрежението в раменете му се изпарява, когато вратата на
   апартамента се затвори зад гърба му. Никога не бе сигурен как ще изглежда мястото (този
   път декорът беше минималистичен, с бели дивани, червени масички и приковаващи погледа
   черно— бели снимки от Париж по стените), но бе започнал да се чувства все по-комфортно
   в него, сякаш се прибираше у дома. Миришеше на онези неща, които той свързваше с
   Магнус: мастило, одеколон, чай „Лапсанг Сушонг” и прегоряла захар — дъхът на магия. Той
   вдигна Председателя Мяу, който бе задрямал на перваза, и се отправи към кабинета.
   Магнус вдигна поглед, когато Алек прекрачи прага. Носеше дънки и черна тениска с капси
   по яката и ръкавите — подчертано сдържано облекло за него. Черната коса падаше около
   лицето му, разрошена и щръкнала тук— таме, сякаш безброй пъти бе прокарвал пръсти през
   нея в раздразнение; котешките му очи бяха натежали от умора. При появата на Алек той
   остави химикалката и се усмихна широко.
   — Председателят те харесва.
   — Той харесва всеки, който го почеше зад ушите — каза Алек и намести котарака в ръцете
   си, така че мъркането му отекна в гърдите му.
   Магнус се облегна в стола си и се прозя, от което мускулите на ръцете му се обтегнаха.
   Масата беше осеяна с късчета хартия, покрити със ситни, сбити букви и рисунки — най-
   различни разновидности на символа, който бяха открили на пода в градината, от която бе
   изчезнал Джейс.
   — Как е кралицата на феите?
   — Както обикновено.
   — Истинска кучка, а?
   — В общи линии.
   Алек му разказа накратко какво се бе случило при феите. Биваше го в това — да казва само
   необходимото, без излишни думи. Никога не бе разбирал хората, които бърбореха неспирно,
   нито дори любовта на Джейс към ненужно сложните игри на думи.
   — Тревожа се за Клеъри — каза Магнус. — Безпокоя се, че е на път да нагази във води,
   които са твърде дълбоки за малката й червенокоса главичка.
   Алек остави Председателя Мяу на масата, където той незабавно се сви на кълбо и потъна в
   сън.
   — Иска да открие Джейс. Нима можеш да я виниш за това?
   Очите на Магнус омекнаха. Той провря пръст под ръба на дънките му и го привлече към себе
   си.
   — Да не се опитваш да ми кажеш, че би сторил същото, ако аз бях изчезнал?
   Алек извърна лице и погледна към листовете, които Магнус бе оставил на масата при
   влизането му.
   — Отново ли ги разглеждаш?
   Магнус го пусна с леко разочарован вид.
   — Не може да няма ключ за разгадаването им — каза той. — Някой език, който съм
   пропуснал. Може би някой древен език. Това е стара черна магия, която не прилича на нищо,
   което съм виждал досега. — Той отново погледна листовете и наклони глава на една страна.
   — Ще ми подадеш ли онази кутия за енфие? Сребърната, на ръба на масата.
   Алек проследи накъде му сочи Магнус и в другия края на голямата дървена маса видя
   сребърна кутийка. Пресегна се и я вдигна. Тя приличаше на миниатюрно метално ковчеже с
   малки крачета, а върху извития й капак с диаманти бяха инкрустирани инициалите „У. С.”
   „У” помисли си той. „Уил?”
   „Уил”, отвърнал бе Магнус, когато Алек го попита за името, с което Камила го беше
   дразнила. „Господи, колко време мина оттогава.”
   Алек прехапа устни.
   — Какво е това?
   — Кутия за енфие — отвърна Магнус, без да вдига поглед от листовете. — Нали ти казах.
   — Това пък какво е? Някаква отрова?
   Магнус го погледна и се засмя.
   — Обикновен тютюн. През седемнайсети и осемнайсети век беше доста популярно. Сега
   използвам кутията, за да си държа разни дреболии в нея.
   Той протегна ръка и Алек му подаде кутията.
   — Някога питал ли си се… — започна Алек, ала после спря и опита отново: — Не те ли
   тревожи, че Камила е някъде там? Че успя да се измъкне?
   “И че вината беше моя?” обави наум, но не го изрече на глас — не беше нужно Магнус да го
   знае.
   — Тя винаги е била някъде там — каза Магнус. — Знам, че Клейвът не прелива от щастие,
   но аз съм свикнал да си я представям как живее своя живот, без да ме търси. Ако ме е
   тревожело, то е било много отдавна.
   — Но някога си я обичал.
   Магнус прокара пръсти по диамантите върху капака на кутията.
   — Мислех, че я обичам.
   — А тя още ли те обича?
   — Не вярвам — сухо отвърна Магнус. — Последният път, когато я видях, не се държа
   особено приятно. Разбира се, може и да беше, защото аз имам осемнайсетгодишно гадже с
   руна за издръжливост, а тя си няма.
   Алек едва не се задави.
   — Тъй като аз съм онзи, който току— що бе третиран като сексуален обект, държа да
   отбележа, че възразявам срещу това описание.
   — Тя открай време си е ревнива — ухили се Магнус и Алек си каза, че наистина страшно го
   бива да сменя темата. Магнус бе дал да се разбере, че не обича да говори за отминалите си
   любовни връзки, но незнайно как по време на разговора им спокойното, уютно усещане, че
   си е у дома, се бе изпарило. Колкото и млад да изглеждаше Магнус (а точно сега, босоног, с
   щръкнала във всички посока коса, той сякаш бе на осемнайсет), двамата бяха разделени от
   истински океан от време.
   Магнус отвори кутията, извади няколко кабърчета и забоде листа, който разглеждаше, за
   масата. Когато вдигна глава и видя изражението на Алек, се сепна.
   — Добре ли си?
   Вместо отговор, Алек се пресегна и взе ръцете му в своите. Магнус се остави Алек да го
   издърпа на крака и го погледна изпитателно, но преди да успее да каже каквото и да било,
   Алек го притегли към себе си и го целуна. Магнус издаде тих звук на задоволство и сграбчи
   ризата му, повдигайки я лекичко, така че хладните му пръсти сега почиваха върху гръбнака
   на Алек, който се долепи още по-плътно до него, притискайки го между масата и тялото си.
   Не че Магнус имаше нещо против.
   — Хайде — прошепна Алек в ухото му. — Късно е. Да си лягаме.
   Магнус прехапа долната си устна и погледна през рамо към листовете върху масата и
   древните букви на непознатия език.
   — Ти върви. Аз идвам след малко… пет минути.
   — Добре. — Алек се изправи. Прекрасно знаеше, че когато Магнус потъне в проучванията
   си, петте минути много лесно се превръщат в пет часа. — Ще се видим там.

   — Шшт.
   Клеъри долепи пръст до устните си, преди да даде знак на Саймън да мине преди нея през
   входната врата. Всички светлини в къщата на Люк бяха угасени, дневната тънеше в тишина и
   мрак. Клеъри побутна Саймън към стаята си и тръгна към кухнята, за да си вземе чаша вода.
   Не бе изминала и половината разстояние, когато замръзна на място.
   От дъното на коридора се носеше гласът на майка й. Ясно долови напрежението в него.
   Също като Клеъри, чийто най-голям кошмар бе да изгуби Джейс, така и майка й изживяваше
   своя най-голям ужас. Мисълта, че синът й е някъде там, способен на всичко, я раздираше
   отвътре.
   — Но те я оправдаха, Джослин. — Клеъри чу отговора на Люк, чийто глас ту се повишаваше
   леко, ту отново се снижаваше до шепот. — Няма да има никакво наказание.
   — Вината е моя. — Думите на Джослин звучаха приглушено, сякаш бе заровила лице в
   рамото на Люк. — Ако не бях дала живот на… на онова създание, сега Клеъри нямаше да
   преживява всичко това.
   — Не би могла да знаеш… — гласът на Люк се превърна в шепот и макар Клеъри да знаеше,
   че е прав, за миг я обзе мимолетен, гузен пристъп на гняв против майка й. Джослин
   трябваше да убие Себастиан още в люлката, та никога да не бе имал възможност да порасне
   и да съсипе живота на всички им, помисли си тя и начаса се ужаси от себе си. Обърна се и
   забързано се отправи към другата част на къщата, втурвайки се в стаята и затваряйки вратата
   след себе си така, сякаш някой я гонеше.
   Саймън, който се бе настанил на леглото и играеше на някаква видео игра, изненадано
   вдигна глава.
   — Всичко наред ли е?
   Клеъри опита да се усмихне. Саймън бе толкова позната гледка в тази стая — докато
   растяха, неведнъж бяха преспивали у Люк. Беше направила всичко по силите си, за да
   превърне това място в своята стая, вместо в спалня за гости. В рамката на огледалото над
   тоалетката безразборно бяха втъкнати снимки: на тях със Саймън, на семейство Лайтууд, на
   нея и Джейс, на майка й. Люк й бе подарил чертожно табло и пособията й за рисуване бяха
   прилежно подредени в шкафчето до него. Беше окачила и плакати от любимите си аниме
   поредици — „Fullmetal Alchemist”, „Rurouni Kenshin”, „Bleach”.
   Навсякъде се виждаха и доказателства за живота й на ловец на сенки — дебелият Кодекс на
   ловците на сенки с надраскани в полетата бележки и рисунки, лавица с книги за окултното и
   паранормалното, стилито й върху писалището, както и нов глобус, подарък от Люк, върху
   който бе отбелязан Идрис със златни граници насред Европа.
   А Саймън, седнал по турски върху леглото, бе едно от малкото неща, които принадлежаха
   както на стария, така и на новия й живот. Той я гледаше с тъмните си очи, които се
   открояваха върху бледото му лице, а знакът на Каин едва забележимо проблясваше на челото
   му.
   — Майка ми — обясни Клеъри и се облегна на вратата. — Всичко това определено не й
   понася.
   — Не изпитва ли облекчение? Задето те оправдаха, имам предвид.
   — Не може да престане да мисли за Себастиан. Обвинява себе си.
   — Не тя, а Валънтайн е отговорен за това, в което се е превърнал Себастиан.
   Клеъри не отговори. Беше си припомнила ужасната мисъл, която й бе минала през главата
   преди малко — че майка й е трябвало да убие Себастиан още като бебе.
   — И двете — продължи Саймън — се обвинявате за неща, за които не сте отговорни. Ти се
   укоряваш, задето си оставила Джейс сам на покрива…
   Клеъри рязко вдигна глава и го погледна изпитателно. Не помнеше да го е казвала на глас,
   макар наистина да бе така.
   — Никога…
   — Правиш го — настоя Саймън. — Ала аз също го оставих. Изи го остави, Алек го остави…
   а Алек е неговият парабатай. Нямаше как да знаем. Пък и можеше да е и по-лошо, ако бе
   останала с него.
   — Възможно е.
   На Клеъри не й се говореше за това. Избягвайки погледа на Саймън, тя се отправи към
   банята, за да си измие зъбите и да нахлузи пухкавата си пижама. Избягваше да се поглежда в
   огледалото — ненавиждаше колко бе бледа и какви сенки имаше под очите. Тя бе силна,
   нямаше да позволи това да я пречупи. Имаше план. Дори и той да бе леко безразсъден и да
   предполагаше кражба от Института.
   Изми си зъбите и докато излизаше от банята, връзвайки вълнистата си коса на опашка, видя
   Саймън да прибира в раницата си бутилка, за която бе почти сигурна, че съдържа кръвта,
   която си бе купил от „При Таки”.
   Приближи се до леглото и разроши косата му.
   — Можеш да я държиш в хладилника, ако искаш. В случай че не я харесваш със стайна
   температура.
   — Всъщност, леденостудената кръв е по-гадна от тази със стайна температура. Най-хубава е
   топла, но мисля, че на майка ти няма да й се хареса особено, ако взема да си я претоплям в
   тенджерите й.
   — Джордан наистина ли няма нищо против? — попита Клеъри, чудейки се дали Джордан
   изобщо си спомня, че Саймън живее при него. През последната седмица Саймън бе прекарал
   всички нощи у тях. Първите няколко дни след изчезването на Джейс Клеъри не можеше да
   заспи. Натрупваше пет завивки отгоре си и въпреки това не успяваше да се стопли. Лежеше
   будна, зъзнеше и си представяше как през вените й бавно се процежда замръзнала кръв, а
   ледени кристали се увиват като мрежа от корали около сърцето й. Сънищата й бяха пълни с
   черни морета, огромни късове лед, замръзнали езера и Джейс. Така и не успяваше да види
   лицето му, скрито от сенки, пелени от облаци или от собствената му лъскава коса, когато се
   извърнеше от нея. От време на време се унасяше, само за да се събуди след няколко минути,
   винаги със същото отвратително чувство, че се дави.
   Първият ден, след като я разпитваха в Съвета, тя се прибра у дома и се пъхна в леглото. Лежа
   там, напълно будна, докато откъм прозореца се разнесе почукване и Саймън се мушна вътре,
   при което едва не тупна на пода. Без да каже нито дума, той се покатери върху леглото и се
   опъна до нея. Кожата му бе студена от хладната нощ навън и от него се носеше дъх на
   градски въздух и приближаващия зимен мраз.
   Клеъри бе допряла рамото си до неговото, разтопявайки частица от напрежението, стиснало
   тялото й като в железен юмрук. Дланта му беше студена, ала въпреки това позната, като
   допира на кадифеното му сако до ръката й.
   — Колко дълго можеш да останеш? — прошепнала бе тя в мрака.
   — Колкото поискаш.
   Тя се бе обърнала на една страна, за да го погледне.
   — Изи няма ли да има нещо против?
   — Именно тя настоя да дойда. Каза ми, че не можеш да спиш и че ако присъствието ми ти
   помага, мога да остана. Поне докато заспиш.
   Клеъри бе въздъхнала облекчено.
   — Остани цялата нощ. Моля те.
   И той го бе сторил. Тази нощ Клеъри не сънува кошмари.
   Докато Саймън беше там, тя спеше дълбоко, без да сънува — същински океан от мрак и
   безпаметност. Забрава, в която нямаше болка.
   — Джордан не го е грижа за кръвта — отвърна Саймън. — Интересува го единствено това да
   се чувствам удобно в собствената си кожа. Да приема вампира в себе си и тям подобни
   дрънканици.
   Клеъри се настани на леглото до него и прегърна една възглавница.
   — А вампирът в теб различен ли е от онзи, когото виждаме?
   — Определено. Той настоява да нося тениски, които разкриват корема ми, и федора. Но аз
   се съпротивлявам.
   По устните на Клеъри пробяга бегла усмивка.
   — Значи вътрешният ти вампир е Магнус?
   — А, това ми напомни нещо. — Саймън бръкна в раницата си, извади две книжки с манга и
   ги размаха тържествуващо, преди да й ги подаде. — „Magical Love Gentleman”, брой
   петнайсет и шестнайсет. Изчерпани във всички книжарници, с изключение на „Мидтаун
   комикс”.
   Клеъри ги взе и погледна пъстрите корици. Някога сигурно би изпискала от радост, ала сега
   едва успя да се усмихне на Саймън и да му благодари. Все пак го беше направил за нея,
   напомни си тя — жест на истински приятел, макар точно сега да й се струваше немислимо
   да се развлече с тях.
   — Страшен си — каза и го побутна приятелски с рамо. След това се облегна на
   възглавниците с мангата в скута. — И благодаря, че дойде с мен при кралицата на феите.
   Знам, че мястото трябва да е събудило гадни спомени, но… винаги се чувствам по-добре,
   когато си до мен.
   — Ти беше чудесна. Справи се с кралицата като професионалист — заяви Саймън и се
   изтегна до нея. Раменете им се докосваха, докато двамата гледаха тавана с познатите
   пукнатини и блещукащите в тъмното звезди, които отдавна бяха престанали да светят. — Е,
   ще го направиш ли? Ще откраднеш ли пръстените?
   — Да. — Клеъри изпусна дъха, който беше задържала. — Утре. По обяд има заседание.
   Всички ще присъстват. Ще го направя тогава.
   — Не ми харесва, Клеъри.
   Клеъри усети как тялото й се напряга.
   — Кое не ти харесва?
   — Да се забъркваш с феите. Те са лъжовна раса.
   — Та те не могат да лъжат.
   — Знаеш какво имам предвид. „Феите са измамливи” звучи изтъркано, ала е така.
   Клеъри завъртя глава и го погледна, опряла брадичка на ключицата му. Саймън автоматично
   вдигна ръка и обгърна раменете й, притегляйки я към себе си. Тялото му беше хладно, ризата
   — все още влажна от дъжда. Обикновено правата му коса бе изсъхнала в навити от вятъра
   къдрици.
   — Повярвай ми, и на мен не ми е приятно да се забърквам с тях. Но бих го сторила за теб —
   каза тя. — Ти също би го направил за мен, нали?
   — Разбира се. Въпреки това си остава лоша идея. — Саймън завъртя глава и я погледна. —
   Знам как се чувстваш. Когато баща ми умря…
   Тялото на Клеъри се напрегна.
   — Джейс не е мъртъв.
   — Знам. Не се опитвах да кажа, че е мъртъв. Просто… Не е нужно да казваш, че се чувстваш
   по-добре, когато съм с теб. Защото аз винаги съм с теб. Скръбта те кара да се чувстваш сама, но не е така. Знам, че не вярваш в… в религията, така, както аз, но поне можешда повярваш, че си заобиколена от хора, които те обичат, нали?
   Очите му бяха широки, пълни с надежда. Бяха тъмнокафяви, както винаги, но и някак
   различни, сякаш към цвета им бе прибавен още един слой, така, както и кожата му
   изглеждаше едновременно прозрачна и без пори.
   „Вярвам го”, помисли си Клеъри. „Просто не съм сигурна дали има някакво значение.”
   Тя нежно го побутна с рамо.
   — Мога ли да те попитам нещо? Малко е лично, но е важно.
   В гласа на Саймън се промъкна предпазлива нотка.
   — Какво?
   — Сега, като носиш знака на Каин, означава ли това, че ако случайно те изритам през нощта, някаква невидима сила ще ме ритне седем пъти по кокалчетата?
   Почувства как той се разсмя.
   — Лека нощ, Фрей.

   3
   Ангели на злото

   — Човече, реших, че си забравил, че живееш тук — каза Джордан в мига, в който Саймън
   пристъпи в дневната на малкия им апартамент, стиснал подрънкващите ключове в ръка.
   Обикновено Джордан можеше да бъде открит изтегнал се върху футона им, провесил
   дългите си крака навън и стиснал контролера на игровата конзола. Днес също беше на
   футона, но седеше изправен. Широките му рамене бяха приведени напред, ръцете —
   пъхнати в джоба на дънките му, а контролерът не се виждаше никъде. Звучеше облекчен, че
   Саймън се е прибрал и само след миг Саймън разбра защо.
   Джордан не беше сам. В пълното с бучки, тапицирано с оранжево кадифе кресло насреща му
   (не може да се каже, че мебелите на Джордан си подхождаха особено) седеше Мая, сплела
   необуздано къдравата си коса в две плитки. Последният път, когато Саймън я бе видял, тя
   беше страхотно издокарана за парти, ала сега носеше обичайните си дрехи — дънки с
   оръфани ръбове, тениска с дълъг ръкав и кожено яке с карамелен цвят. Изглежда се
   чувстваше също толкова неловко, колкото и Джордан, както седеше с изправен гръб, зареяла
   поглед към прозореца. При появата на Саймън тя облекчено се изправи на крака и го
   прегърна.
   — Здрасти — поздрави тя. — Отбих се да видя как я караш.
   — Добре съм. Така де, доколкото е възможно с всичко, което се случва.
   — Нямах предвид това с Джейс. Говорех за теб. Ти как си?
   — Аз? — слиса се Саймън. — Аз съм добре. Тревожа се за Изабел и Клеъри. Нали знаеш,
   Клейвът я разследваше…
   — Чух, че са я оправдали. Това е добре. — Мая го пусна. — Но си мислех за теб. И за
   случилото се с майка ти.
   — Откъде знаеш? — Саймън погледна към Джордан, но той поклати едва забележимо глава.
   Не го беше научила от него.
   Мая подръпна една от плитките си.
   — Ако щеш вярвай, срещнах Ерик. Той ми каза какво е станало и че заради това през
   последните две седмици не си свирил с „Хилядолетен мъх”.
   — Всъщност, те си промениха името — обади се Джордан. — Сега се казват „Среднощно
   бурито”.
   Мая му хвърли подразнен поглед и той се сниши на мястото си. Саймън се зачуди какво ли
   бяха обсъждали, преди да се прибере.
   — Говорил ли си с някой друг от семейството си? — меко попита Мая. В кехлибарените й
   очи се четеше загриженост и макар да знаеше, че е глупаво, Саймън си даде сметка, че не му
   харесва да го гледат така. Сякаш от нейната тревога проблемът ставаше реален и той не
   можеше да се преструва, че нищо не се е случило.
   — Аха. Със семейството ми всичко е наред.
   — Нима? Защото си забрави телефона тук — Джордан вдигна апарата от масата — и сестра
   ти от вчера звъни през пет минути.
   Вътрешностите на Саймън се вледениха, докато поемаше телефона от Джордан.
   Седемнайсет неприети повиквания от Ребека.
   — По дяволите — изруга той. — Надявах се да се размина с това.
   — Е, тя ти е сестра — каза Мая. — Рано или късно все трябваше да ти се обади.
   — Знам, но досега успявах да се измъкна — оставях съобщения, когато знаех, че не си е
   вкъщи, такива работи. Просто… май се опитвах да избегна неизбежното.
   — А сега?
   Саймън остави телефона на перваза.
   — Ще продължа да го избягвам?
   — Недей. — Джордан извади ръце от джобовете си. — Трябва да говориш с нея.
   — И какво ще й кажа? — Въпросът прозвуча по-рязко, отколкото бе възнамерявал.
   — Майка ти все трябва да й е обяснила нещо — отвърна Джордан. — Сигурно се тревожи.
   Саймън поклати глава.
   — След няколко седмици ще се прибере у дома за Деня на благодарността. Не искам да се
   забърква в онова, което става с майка ми.
   — Тя вече е забъркана. Нали ти е сестра — каза Мая. — А и онова — случващото се с майка
   ти и всичко останало — е животът ти.
   — Е, значи искам да стои далеч от него. — Саймън си даваше сметка колко нелогично
   звучи, но то беше по-силно от него. Ребека беше… специална. Различна. И принадлежеше
   към част от живота му, която досега бе останала незасегната от цялата тази бъркотия. Може
   би единствената такава.
   Мая махна отчаяно с ръце и се обърна към Джордан.
   — Кажи нещо. Нали си неговият пазител.
   — O, я стига — рече Саймън, преди Джордан да успее да отвори уста. — Някой от вас
   двамата поддържа ли връзка с родителите си? С когото и да било от семейството си?
   Джордан и Мая си размениха бързи погледи.
   — Не — бавно отвърна Джордан. — Ала никой от нас не беше в добри отношения с тях и
   преди…
   — Нямам какво повече да кажа — заяви Саймън. — Ние сме сираци. Сираци на бурята.
   — Не можеш просто да пренебрегваш сестра си — настоя Мая.
   — Само стой и гледай.
   — А когато тя се прибере и открие, че къщата ви е заприличала на декор от „Заклинателят”?
   И че майка ти не може да й даде никакво обяснение за местонахождението ти? — Джордан
   се приведе напред, облегнал ръце на коленете си. — Сестра ти ще се обади в полицията, а
   майка ти ще я затворят в лудница.
   — Просто не мисля, че съм готов да чуя гласа й — опита Саймън, но и сам разбираше, че е
   изгубил спора. — Сега трябва да излизам, но обещавам да й пратя съобщение.
   — Добре — каза Джордан. Гледаше Мая, докато го изричаше, сякаш се надяваше тя да
   забележи, че е постигнал напредък със Саймън, и да остане доволна. Саймън се зачуди дали
   не се бяха срещали през последните две седмици, в които той рядко се прибираше. Ако се
   съдеше по неловката атмосфера, която бе заварил, когато си дойде, би предположил, че не
   са, но с тези двамата бе трудно да си сигурен. — Пак е някакво начало.

   Потракващият златен асансьор спря на третия етаж на Института и като си пое дълбоко дъх,
   Клеъри пристъпи в коридора. Точно както Алек и Изабел й бяха казали, мястото бе пусто и
   потънало в тишина. Трафикът по „Йорк Авеню” долиташе едва— едва. Клеъри си представи,
   че чува шумоленето на акарите, които танцуваха в светлината от прозореца. По стените
   имаше закачалки, където живеещите в Института окачваха палтата си, когато влезеха вътре.
   Едно от черните якета на Джейс все още висеше там, а празните му ръкави имаха някак
   призрачен вид.
   Клеъри потрепери и пое по коридора. Спомни си първия път, когато с Джейс бяха
   прекосили тези коридори, докато мекият му глас й разказваше за ловците на сенки, за
   Идрис, за целия таен свят, за чието съществуване тя дори не беше подозирала. Беше го
   гледала, докато той говореше (скришом, както си мислеше тогава, макар сега да знаеше, че
   той бе забелязал всичко) — нежните отблясъци на светлата му коса, бързите движения на
   изящните му пръсти, потръпването на мускулите на ръцете му, докато жестикулираше.
   Стигна до библиотеката, без да срещне никого, и бутна вратата. От стаята все още я побиваха
   тръпки, точно както и първия път, когато я видя. Кръгла, защото беше построена в кула, тя
   имаше галерия с перила, издигната по средата на стените, там, където свършваха рафтовете.
   Дъбовото писалище, което в мислите на Клеъри все още бе писалището на Ходж, си стоеше в
   средата на стаята; плотът му, изработен от едно— единствено парче дърво, почиваше върху
   гърбовете на два коленичили ангела. Част от Клеъри едва ли не очакваше Ходж да се
   надигне иззад него с гарвана Хюго на рамото си.
   Пропъждайки спомена, тя забързано се отправи към спираловидната стълба в другия края на
   помещението. Носеше дънки и маратонки с гумени подметки, а на глезена си имаше руна за
   беззвучност; докато изкачваше тичешком стълбите, тишината беше почти зловеща. Тук също
   имаше книги, но те бяха заключени в стъклени шкафове. Някои от тях изглеждаха много
   стари — с оръфани корици и страници, придържани само от няколко нишки. Други
   очевидно съдържаха опасни или дори черни магии — „Неописуеми култове”, „Демонска
   чума”, „Практическо ръководство за съживяване на мъртвите”.
   Имаше и стъклени шкафове, които съдържаха редки предмети с прекрасна изработка —
   изящен стъклен флакон, чиято запушалка представляваше огромен изумруд; корона с
   диамант в средата, която надали би станала на чиято и да било човешка глава; медальон във
   формата на ангел, чиито крила бяха часовникарски колелца и зъбци. А в последния шкаф,
   точно както Изабел й беше казала, проблясваха два златни пръстена, оформени като извити
   листенца; елфическата им изработка беше деликатна като бебешки дъх.
   Разбира се, шкафът беше заключен, но руната за отваряне (Клеъри бе прехапала устни,
   докато я рисуваше — трябваше много да внимава да не я направи прекалено силна, та
   шкафът да се строши и шумът да привлече внимание) се справи с ключалката и Клеъри
   предпазливо вдигна капака. Чак когато пъхна стилито в джоба си, се поколеба.
   Наистина ли щеше да го направи? Да открадне от Клейва, за да плати на кралицата на феите,
   чиито обещания, както й беше казал Джейс веднъж, бяха като скорпиони, с жила на
   опашките?
   Поклати глава, сякаш за да прогони съмненията… и се вцепени. Някой отваряше вратата на
   библиотеката. Съвсем ясно чу изскърцването на дървото, приглушени гласове, стъпки. Без да
   му мисли, тя се хвърли на земята и се прилепи до студения дървен под на галерията.
   — Прав беше, Джейс — разнесе се глас, хладно развеселен и ужасяващо познат. — Наистина
   няма никого.
   Ледът във вените на Клеъри сякаш изкристализира, приковавайки я на място. Не беше в
   състояние нито да помръдне, нито дори да си поеме дъх. Не беше преживявала по-голям
   шок, откакто бе видяла баща си да забива меч в гърдите на Джейс. Много бавно тя пропълзя
   до ръба на галерията и погледна надолу.
   И яростно прехапа устни, за да не изпищи.
   През високите прозорци на сводестия таван струяха слънчеви лъчи и осветяваха част от
   пода, досущ както прожекторът осветява сцената. Клеъри ясно виждаше инкрустациите,
   оформени от късчета стъкло, мрамор и полускъпоценни камъни — ангела Разиел, Бокала и
   Меча. Стъпил точно върху едно от разперените крила на ангела, стоеше Джонатан
   Кристофър Моргенстърн.
   Себастиан.
   Значи така изглеждаше брат й. Така изглеждаше в действителност — жив, движещ се,
   говорещ. Бледо, изсечено лице и високо, стройно тяло в черни дрехи. Косата му беше
   сребристобяла, не тъмна, както първия път, когато го видя, боядисана като косата на
   истинския Себастиан Верлак. Естественият й цвят му отиваше повече. Очите му бяха черни
   и искряха от живот и енергия. Последния път, когато Клеъри го видя да плува в стъкления
   ковчег като Снежанка, една от ръцете му представляваше превързано чуканче, ала ето че
   сега тя беше здрава. Около китката проблясваше сребърна гривна, но по нищо не личеше, че
   някога е била ранена, още по-малко пък — че е липсвала.
   А до него, със златиста коса, проблясваща на бледите лъчи, стоеше Джейс. Не Джейс,
   какъвто й се бе явявал безброй пъти през последните две седмици — пребит, окървавен,
   страдащ, умиращ от глад, заключен в мрачна килия, крещящ от болка или зовящ името й. Не,
   това бе онзи Джейс, когото си спомняше (когато си позволеше да си спомни) — пращящ от
   здраве, преливащ от енергия, красив. Беше пъхнал небрежно ръце в джобовете на дънките си,
   а белезите прозираха под бялата му тениска, върху която бе наметнал сако от жълтокафяво
   кадифе, което Клеъри не беше виждала и което прекрасно подчертаваше златистия оттенък
   на кожата му. Отметнал глава назад, той като че ли се наслаждаваше на слънчевата милувка.
   — Аз винаги съм прав, Себастиан — заяви той. — Би трябвало вече да си го разбрал.
   Себастиан го изгледа преценяващо и по лицето му се разля усмивка. Клеъри зяпна.
   Изглеждаше съвсем истинска. Но пък какво ли знаеше тя? Някога Себастиан се бе усмихвал
   и на нея, а ето че то се бе оказало една огромна лъжа.
   — Е, къде са книгите за призоваване? Има ли някакъв ред в този хаос?
   — Не съвсем. Не и азбучен ред, а специалната система на Ходж.
   — Онзи, когото убих ли? Неприятно — каза Себастиан. — Може би ще е по-добре, ако аз
   претърся горния етаж, а ти — долния.
   Той се насочи към стълбите, отвеждащи до галерията, и сърцето на Клеъри задумка от
   уплаха. Тя свързваше Себастиан с убийства, кръв, болка и ужас. Знаеше, че веднъж Джейс се
   бе изправил срещу него и го бе победил, ала едва не бе загинал. Тя никога нямаше да надвие
   брат си в ръкопашна схватка. Можеше ли да скочи от галерията, без да си строши някой
   крак? А и дори да го стореше, какво щеше да стане тогава? Какво щеше да направи Джейс?
   Себастиан вече бе сложил крак на първото стъпало, когато Джейс го повика:
   — Почакай. Ето ги тук. Заведени са под „Магия, несмъртоносни”.
   — Несмъртоносни? Че какво им е забавното? — проточи Себастиан, но все пак свали крак
   от стъпалото и се върна при Джейс. — Библиотеката си я бива — отбеляза той, четейки
   заглавията, покрай които минаваше. — „Отглеждане на духчета като домашни любимци”,
   „Разбулени демони”. — Той извади последната книга и се изсмя, ниско и продължително.
   — Какво има? — Джейс вдигна глава и ъгълчетата на устата му подскочиха.
   Клеъри толкова отчаяно копнееше да се втурне по стълбите и да се хвърли в прегръдките му
   че отново трябваше да прехапе устни. Болката беше остра като киселина.
   — Порнография — отвърна Себастиан. — Виж. „Разбулени демони”.
   Джейс се приближи зад него, слагайки длан на ръката му, докато четеше над рамото му.
   Беше като да го види с Алек — някой, с когото се чувстваше толкова удобно, че можеше да
   го докосне, без да се замисли… ала ужасно, неправилно, обърнато с главата надолу.
   — Добре де, как изобщо разбра?
   Себастиан затвори книгата и лекичко го тупна с нея по рамото.
   — За някои неща знам повече от теб. Е, взе ли книгите?
   — Да. — Джейс вдигна тежка наглед купчина от близката маса. — Имаме ли време да
   отскочим до моята стая? Мога да си взема някои неща…
   — Какво ти трябва?
   Джейс сви рамене.
   — Най-вече дрехи, както и някои оръжия.
   Себастиан поклати глава.
   — Твърде е опасно. Влизаме и се измъкваме възможно най-бързо. Можем да вземем само
   най-наложителните неща.
   — Якето ми е повече от наложително — настоя Джейс. Сякаш разговаряше с Алек или с
   някой друг от приятелите си. — Също като мен, то е готино и приятно за гушкане.
   — Виж, имаме предостатъчно пари — каза Себастиан. — Купи си дрехи. А и нали след
   няколко седмици ще командваш това място. Можеш да окачиш любимото си яке на пилона и
   да го използваш като знаме.
   Джейс се засмя — мекият, плътен звук, който Клеъри толкова обичаше.
   — Предупреждавам те, че това яке е страшно секси. Институтът като нищо може да лумне в
   секси пламъци.
   — Няма да му се отрази зле. Ама че отвратително място. — Себастиан хвана Джейс за
   рамото и го подръпна. — Да вървим. Гледай да не изпуснеш книгите.
   Той погледна към десницата си, където върху един от пръстите му проблясваше тънка
   сребърна халка. С палеца на ръката, с която не държеше Джейс, той завъртя пръстена.
   — Хей — каза Джейс. — Мислиш ли, че…
   Той не довърши и за миг Клеъри си помисли, че я е видял (лицето му беше вдигнато нагоре),
   но още докато тя си поемаше уплашено дъх, двамата изчезнаха, разтапяйки се като мираж
   във въздуха.
   Клеъри бавно отпусна глава върху ръката си. Устната й кървеше там, където я беше
   прехапала — усещаше металическия вкус върху езика си. Знаеше, че трябва да се размърда,
   да се изправи, да избяга. Нямаше работа тук. Ала вените й бяха толкова вледенени, че я бе
   страх да не се пръсне на късчета, ако се раздвижи.

   Алек се събуди, защото Магнус го побутваше по рамото.
   — Хайде, сладкишче — казваше той. — Време е да ставаш и да посрещнеш новия ден.
   Алек сънливо се измъкна от полога от възглавници и завивки и примига насреща му.
   Въпреки че почти не беше спал, Магнус изглеждаше дразнещо свеж. Капчици се процеждаха
   от мократа му коса върху раменете на бялата му риза и я правеха прозрачна. Беше обут в
   дънки с дупки и оръфани ръбове, което обикновено означаваше, че се кани да прекара деня
   без да излиза.
   — Сладкишче? — повтори Алек.
   — Реших да опитам.
   Алек поклати глава.
   — Не.
   Магнус сви рамене.
   — Ще продължа да търся. — Той му подаде нащърбена синя чаша, в която имаше кафе,
   точно както Алек го обичаше — черно, със захар. — Събуждай се.
   Алек седна в леглото, разтърка очи и пое чашата. Първата горчива глътка изпрати поток от
   енергия към нервните му окончания. Спомни си как миналата нощ бе останал да лежи
   буден, в очакване Магнус да дойде, ала най-сетне изтощението го беше надвило и той бе
   заспал към пет часа сутринта. — Днес мисля да пропусна заседанието на Съвета.
   — Знам, но имаш среща със сестра си и останалите в парка, до Езерото на костенурките.
   Каза ми да ти напомня.
   Алек преметна крака през ръба на леглото.
   — Колко е часът?
   Магнус пое внимателно чашата от ръката му, преди кафето да се е разляло, и я постави върху
   нощното шкафче.
   — Няма страшно. Имаш цял час. — Приведе се напред и долепи устни до тези на Алек; Алек
   си спомни първия път, когато се бяха целунали, в същия този апартамент и му се прииска да
   обвие ръце около приятеля си и да го притисне до гърдите си. Ала нещо го задържа.
   Отдръпна се от Магнус, изправи се и отиде до скрина. Имаше си чекмедже, където държеше
   дрехите си. Място за четката си за зъби в банята. Ключ за входната врата. Заемаше прилична
   част от живота на някой друг, но въпреки това не можеше да пропъди хладния страх в
   стомаха си.
   Магнус се беше излегнал върху кревата и го наблюдаваше, сгънал ръка под главата си.
   — Сложи си ей този шал — каза той и посочи синия кашмирен шал, който висеше от една
   закачалка. — Отива ти на очите.
   Алек погледна натам и усети как изведнъж го изпълни гняв — към шала, към Магнус и най-
   вече към самия него.
   — Не ми казвай — рече той. — Шалът е на сто години и ти е подарък от кралица Виктория,
   малко преди да умре, за специални заслуги към английската корона или нещо такова.
   Магнус се надигна.
   — Какво ти става?
   Алек го изгледа продължително.
   — Аз ли съм най-новото нещо в този апартамент?
   — Мисля, че тази част се пада на Председателя Мяу. Той е само на две години.
   — Казах „нов”, не „млад” — сопна се Алек. — Кой е У. С.? Уил.
   Магнус тръсна глава, сякаш имаше вода в ушите.
   — За какво говориш, по дяволите? Кутията за енфие? У. С. е Улси Скот. Той…
   — …е основоположник на Претор Лупус. Знам. — Алек си нахлузи дънките и вдигна ципа.
   — Споменавал си го и преди, а освен това е историческа фигура. А кутията му за енфие е в
   чекмеджето ти за дреболии. Какво друго държиш там? Нокторезачката на Джонатан, ловеца
   на сенки?
   Котешките очи на Магнус бяха хладни.
   — Откъде се взе всичко това, Александър? Никога не съм те лъгал. Ако има нещо за мен,
   което искаш да узнаеш, просто попитай.
   — Не ми ги пробутвай тия — рязко каза Алек, докато си закопчаваше ризата. — Ти си мил и
   забавен, и имаш още цял куп страхотни качества, ала открит определено не си, сладкишче.
   Цял ден можеш да приказваш за чуждите проблеми, но не и за себе си и за миналото си, а
   когато все пак те попитам, започваш да го увърташ като червей, закачен на рибарска
   кукичка.
   — Може би е защото не си в състояние да зададеш въпрос за миналото ми, без да се стигне
   до кавга за това как аз ще живея вечно, а ти — не — сопна се Магнус. — Може би е защото
   безсмъртието бързо се превръща в третия човек във връзката ни, Алек.
   — Във връзката ни не би трябвало да има трети човек.
   — Именно.
   Гърлото на Алек се сви. Имаше хиляди неща, които му се искаше да каже, но за разлика от
   Джейс и Магнус, него не го биваше с думите. Вместо това грабна синия шал от закачалката и
   предизвикателно го уви около врата си.
   — Не ме чакай — заяви. — Тази нощ може да отида на патрул.
   Докато затръшваше вратата зад себе си, чу как Магнус извика подире му:
   — И ако искаш да знаеш, шалът е от „Гап”. Купих го миналата година!
   Алек извъртя очи и се втурна по стълбите към фоайето. Самотната електрическа крушка,
   която осветяваше мястото, беше изгоряла и сумракът беше толкова гъст, че за миг не видя
   качулатата фигура, която се плъзна към него от сенките. Когато най-сетне я забеляза, така се
   стресна, че изпусна ключовете си и те издрънчаха на пода.
   Фигурата все така се носеше към него, а той не можеше да различи нищо за нея — нито
   възраст, нито пол, нито дори дали е човек или не. Гласът, разнесъл се изпод качулката, бе
   нисък и някак припукващ.
   — Имам съобщение за теб, Алек Лайтууд — каза той. — От Камила Белкор.

   — Искаш ли да патрулираме заедно? — малко рязко попита Джордан.
   Мая се обърна и го погледна изненадано. Беше се облегнал на кухненския плот, подпрял
   лакти зад себе си. Нехайството в позата му беше твърде добре отиграно, за да е искрено.
   Това беше проблемът, когато познаваш някого толкова добре, помисли си Мая. Трудно е да
   се преструваш пред него или да се правиш, че не забелязваш, когато той се преструва, дори и
   ако така би било по-лесно за всички.
   — Да патрулираме заедно? — повтори тя.
   Саймън беше в стаята си и се преобличаше. Беше му казала, че ще отиде до метрото с него,
   но сега й се дощя да не го бе правила. Знаеше, че е трябвало да се свърже с Джордан след
   последната им среща, когато доста неразумно го беше целунала. Ала тъкмо тогава Джейс
   изчезна и целият свят сякаш рухна около тях, давайки й тъкмо оправданието, от което се
   нуждаеше, за да избегне въпроса.
   Разбира се, да не мислиш за бившето си гадже, което е разбило сърцето ти и те е превърнало
   във върколак, е далеч по-лесно, когато то не стои точно пред теб, облечено със зелена риза, която подчертава лешниковите му очи и прилепва по стройното му, мускулесто тяло точно
   където трябва.
   — Мислех си, че патрулите за Джейс са отменени — каза тя, отклонявайки поглед от него.
   — Е, не точно отменени. По-скоро намалени. Но аз съм претор, не съм от Клейва. И сам
   мога да търся Джейс.
   — Така е.
   Джордан си играеше с нещо върху плота, подреждаше го, ала вниманието му все още бе
   насочено към Мая.
   — Ти… така де… Преди учеше в Станфорд. Още ли ходиш на лекции?
   Сърцето на Мая прескочи един удар.
   — Не съм мислила за колежа, откакто… — Тя се прокашля. — Откакто се преобразих.
   Бузите му пламнаха.
   — Ти щеше… искам да кажа, винаги си искала да отидеш в Калифорния. Щеше да учиш
   история, а аз щях да се преместя там и да карам сърф. Помниш ли?
   Мая напъха ръце в джобовете на коженото си яке. Чувстваше, че би трябвало да е ядосана, но
   не беше така. Дълго време обвиняваше Джордан, задето бе престанала да мечтае за
   обикновено бъдеще като човек — да отиде в колеж, а един ден да има къща и може би —
   семейство. Ала в глутницата на полицейския участък имаше вълци, които не се бяха
   отказали от мечтите си. От изкуството си. Бат, например. Тя сама бе решила да прекъсне
   всичко в живота си.
   — Помня — каза на глас.
   Бузите му отново пламнаха.
   — За тази вечер. Никой не е претърсил Бруклинската корабостроителница, та си мислех…
   ама не е особено забавно да го правя сам. Но ако не искаш…
   — Не — отвърна Мая; гласът й се стори чужд, сякаш принадлежеше другиму. — Искам да
   кажа — защо не. Ще дойда с теб.
   — Наистина ли?
   Лешниковите му очи грейнаха и Мая изруга наум. Не трябваше да подклажда надеждите му,
   не и когато сама не бе сигурна какво изпитва. Просто й бе трудно да повярва, че толкова го
   беше грижа.
   Медальонът на Претор Лупус проблесна на врата му, когато той се приведе напред. Мая
   долови познатия дъх на сапуна му, а под него — миризмата на вълк. Повдигна очи към него
   в същия миг, в който Саймън се показа от стаята си, навличайки анцуг с качулка. Той се
   закова на прага, местейки очи между двамата, и бавно повдигна вежди.
   — Знаеш ли, и сам мога да отида до метрото — каза той на Мая, едва доловима усмивка
   подръпваше ъгълчетата на устните му. — Ако предпочиташ да останеш тук…
   — He. — Мая рязко извади ръце от джобовете си, където ги бе натъпкала в нервно свити
   юмруци. — Не, идвам с теб. Джордан, ще… ще се видим по-късно.
   — Тази вечер — извика той след нея, ала тя не се обърна да го погледне, забързана след
   Саймън.

   Саймън бавно се катереше по полегатия склон на хълма. Виковете на играещите фризби на
   поляната зад него долитаха като далечна музика. Беше ясен ноемврийски ден, хладен и
   ветровит; лъчите на слънцето разпалваха листата, които все още не бяха паднали, в ярки
   алени, златисти и кехлибарени багри.
   Върхът на хълма беше осеян с камъни — виждаше се как дърветата и камъните на дивото
   някога място бяха превърнати в парк. Изабел седеше на един скален къс, облечена в
   бутилковозелена копринена рокля, върху която носеше бродирано палто в черно и
   сребристо. Когато Саймън се приближи, тя вдигна глава и отметна дългата черна коса от
   лицето си.
   — Мислех, че с Клеъри ще дойдете заедно. Къде е тя?
   — Тъкмо си тръгва от Института. — Саймън се настани на камъка до Изабел и пъхна ръце в
   джобовете на анорака си. — Изпрати ми съобщение. Скоро ще е тук.
   — Алек също идва насам… — започна Изабел, но спря, когато джобът му избръмча. Или по-
   точно — когато телефонът в джоба му избръмча. — Май имаш съобщение.
   Саймън сви рамене.
   — Ще го прочета по-късно.
   Изабел го изгледа изпод дългите си мигли.
   — Както и да е, тъкмо казвах, че Алек пътува насам. Идва чак от Бруклин, така че…
   Телефонът на Саймън отново избръмча.
   — Добре, това беше! Ако ти нямаш намерение да вдигнеш, аз ще го направя.
   Изабел се приведе към него и въпреки протестите му, бръкна в джоба му. Връхчето на
   главата й го докосна по брадичката и Саймън усети парфюма й с дъх на ванилия и уханието
   на кожата й под него. Когато Изабел извади телефона и се отдръпна, той изпита
   едновременно облекчение и разочарование.
   Изабел се намръщи срещу апарата.
   — Ребека? Коя е Ребека?
   — Сестра ми.
   Тялото на Изабел се отпусна.
   — Иска да се срещнете. Казва, че не те е виждала, откакто…
   Саймън издърпа телефона от ръката й и затвори капачето, преди да го натъпче обратно в
   джоба си.
   — Знам, знам.
   — Не искаш ли да се видите?
   — Повече от… почти всичко на света. Но не искам тя да знае. За мен. — Саймън вдигна
   една пръчка и я запрати надалеч. — Виж какво стана, когато майка ми научи.
   — Ами тогава се срещни с нея на някое обществено място. Където няма да може да изпадне
   в истерия и да се развихри. Далеч от вас.
   — Дори и да не изпадне в истерия, нищо няма да й попречи да започне да ме гледа като
   майка ми — тихо каза Саймън. — Сякаш съм чудовище.
   Изабел лекичко го докосна по китката.
   — Майка ми изхвърли Джейс от къщи, когато мислеше, че е син на Валънтайн и шпионин…
   но после се разкая ужасно. С баща ми започват да свикват с мисълта, че Алек има връзка с
   Магнус. Рано или късно майка ти също ще приеме случилото се с теб. Привлечи сестра си на
   своя страна. Това също ще помогне. — Тя наклони глава на една страна. — Мисля си, че
   понякога братята и сестрите проявяват по-голямо разбиране от родителите. Те просто нямат
   същите очаквания. Аз никога, за нищо на света не бих могла да се откажа от Алек. Каквото и
   да стори. Нито пък от Джейс. — Тя стисна ръката му за миг. — Малкият ми брат умря и
   никога вече няма да го видя. Не допускай сестра ти да преживее това.
   — Да преживее какво?
   Беше Алек, който се изкачваше по склона, ритайки нападалите листа от пътя си. Както
   обикновено носеше раздърпан пуловер и дънки, ала този път около шията си бе омотал
   тъмносин шал, който му отиваше на очите. Трябва да бе подарък от Магнус, помисли си
   Саймън. На Алек никога не би му хрумнало да си купи нещо такова. Идеята за съчетаване на
   облеклото определено надхвърляше възможностите му.
   Изабел се прокашля.
   — Сестрата на Саймън…
   Така и не можа да довърши. Силен порив на вятъра раздвижи студения въздух и вдигна
   вихрушка от мъртви листа. Изабел закри лицето си с ръка, за да се предпази от прахта,
   докато въздухът заблещука с прозрачност, която не можеше да бъде сбъркана — отварящ се
   портал. Миг по-късно Клеъри застана пред тях, със стилито в ръка и мокро от сълзи лице.

   4
   И безсмъртие

   — И си напълно сигурна, че беше Джейс? — Клеъри имаше чувството, че Изабел й задава
   този въпрос поне за четирийсет и седми път.
   Тя прехапа и бездруго разранената си устна и преброи до десет.
   — Това съм аз, Изабел. Сериозно ли мислиш, че не съм в състояние да разпозная Джейс? —
   Вдигна очи към Алек, който стоеше над тях, а синият му шал се развяваше като флагче на
   вятъра. — Би ли могъл да сбъркаш Магнус с някой друг?
   — Не. Никога — отсече той, без изобщо да се поколебае. Сините му очи бяха угрижени,
   потъмнели от тревога. — Просто… питаме те, защото в това няма никаква логика.
   — Може да го държат като заложник — предположи Саймън, облягайки гръб на един камък.
   От есенното слънце очите му бяха придобили цвета на кафеени зърна. — Възможно е
   Себастиан да го заплашва, че ако отказва да се подчини, ще нарани някой от близките му.
   Всички погледи се насочиха към Клеъри, но тя поклати глава подразнено.
   — Не ги видяхте заедно. Никой не се държи така, когато е заложник. Той изглеждаше
   напълно щастлив да е там.
   — Значи трябва да е обладан — заяви Алек. — Както стана с Лилит.
   — И аз първо това си помислих. Ала докато беше обсебен от Лилит, той беше като робот.
   Непрекъснато повтаряше едно и също. А това в библиотеката си беше Джейс. Шегуваше се
   като Джейс. Усмихваше се като него.
   — Може би е развил Стокхолмски синдром — подхвърли Саймън. — Нали се сещате, когато
   ти промиват мозъка и започваш да изпитваш симпатия към онзи, който те държи в плен.
   — За това са необходими месеци — възрази Алек. — Как изглеждаше? Ранен, болен?
   Можеш ли да опишеш и двамата?
   Не за първи път я питаше същото. Докато вятърът навяваше изсъхнали листа около краката
   им, Клеъри им повтори как бе изглеждал Джейс — преливащ от здраве и енергия. Както и
   Себастиан. Двамата й се бяха сторили съвършено спокойни. Дрехите на Джейс бяха чисти,
   елегантни, обикновени. Себастиан носеше вълнено палто — дълго, черно и скъпо на вид.
   — Като зловеща реклама за луксозно мъжко облекло — подхвърли Саймън, когато Клеъри
   приключи с разказа си.
   Изабел му хвърли кос поглед.
   — Може би Джейс има план — каза тя. — Може би се опитва да заблуди Себастиан. Да
   спечели доверието му и да разбере какви са плановете му.
   — Не мислиш ли, че ако беше така, все щеше да открие начин да се свърже с нас? — възрази
   Алек. — А не да ни остави да се поболяваме от тревога. Това е прекалено жестоко.
   — Освен ако не е имало как да рискува да изпрати съобщение. Той би очаквал да имаме вяра
   в него. И аз наистина му вярвам. — Гласът на Изабел се повиши. Тя потрепери и уви ръце
   около себе си. Дърветата от двете страни на чакълената пътечка, на която стояха, разлюляха
   голи клони.
   — Може би трябва да съобщим на Клейва — чу се да казва Клеъри, гласът й прозвуча така,
   сякаш някой друг говореше. — Не… не виждам как ще се справим с това сами.
   — Не можем да го направим — твърдо отсече Изабел.
   — И защо не?
   — Ако в Клейва решат, че Джейс е съучастник на Себастиан, ще заповядат да бъде убит на
   място — обясни Алек. — Такъв е Законът.
   — Дори ако Изабел е права? Дори ако той само се преструва пред Себастиан? — В гласа на
   Саймън прозвуча нотка на съмнение. — Ако си дава вид, че е на негова страна, за да получи
   информация?
   — Няма начин да бъде доказано. А ако заявим, че планът му е такъв, и това по някакъв
   начин достигне до ушите на Себастиан, той най-вероятно ще го убие — каза Алек. — Ако
   Джейс е обладан, Клейвът собственоръчно ще го убие. Не бива да им казваме нищо —
   решително отсече той и Клеъри го погледна учудено; обикновено Алек бе онзи, който най-
   строго се придържаше към правилата.
   — Говорим за Себастиан — обади се и Изабел. — Няма друг, когото Клейвът да мрази
   повече, с изключение на Валънтайн, а той е мъртъв. На практика всички имат поне един
   близък, загинал във Войната за реликвите, а Себастиан бе този, който разби стените между
   световете.
   Клеъри разсеяно риеше чакълената настилка с маратонката си. Всичко това й се струваше
   като сън, от който всеки момент можеше да се събуди.
   — Какво ще правим тогава?
   — Ще говорим с Магнус. Да видим какво ще каже той. — Алек подръпна крайчеца на шала
   си. — Няма да отиде в Съвета. Не и ако го помоля да не го прави.
   — Да се надяваме — възмутено каза Изабел. — В противен случай би бил най-
   отвратителното гадже на света.
   — Нали казах, че няма…
   — Сега има ли смисъл да се виждаме с кралицата на феите? — попита Саймън. — След като
   вече знаем, че Джейс е обладан, или пък си има свои причини да се крие…
   — Не може да пропуснеш среща, определена ти от кралицата на феите — твърдо заяви
   Изабел. — Не и ако си харесваш кожата такава, каквато е.
   — Но тя просто ще вземе пръстените от Клеъри, а ние няма да научим нищо — възрази
   Саймън. — Днес знаем повече от вчера. Имаме различни въпроси. Ала тя няма да им
   отговори. Вместо това просто ще отговори на старите. Така действат феите. Те не правят
   услуги. Да не мислите, че ще ни позволи да идем да се посъветваме с Магнус, а после да се
   върнем?
   — Няма значение. — Клеъри потърка лице; ръцете й си останаха сухи — слава Богу, по
   някое време сълзите й най-сетне бяха спрели. Не бе изгаряла от желание да се изправи пред
   кралицата на феите с вид, сякаш току— що си е изплакала очите. — Пръстените не са у мен.
   Изабел примига насреща й.
   — Какво?
   — След като видях Джейс и Себастиан, бях твърде разтърсена за да ги взема. Просто
   изхвърчах от там и отворих портал, за да дойда при вас
   — Значи не можем да се срещнем с кралицата — каза Алек. — Адски ще се ядоса, ако не си
   направила онова, което е поискала от теб.
   — Меко казано — обади се и Изабел. — Нали видя какво направи с Алек миналия път. А то
   беше само малко магически прах. Току— виж превърнала Клеъри в омар или нещо такова.
   — Тя знаеше — каза Клеъри. — Помните ли думите й: „Когато изгубите нещо скъпоценно,
   откриете ли го, то невинаги е такова, каквото го помните.” — Гласът на кралицата отекна в
   главата на Клеъри и тя потрепери. Разбираше защо Саймън толкова силно мрази феите. Те
   винаги изричаха точно онези думи, които най-силно се запечатват в съзнанието — като
   треска, забила се болезнено в ума, за която не можеш нито да престанеш да мислиш, нито да
   извадиш. — Тя просто си играе с нас. Иска пръстените, но не мисля, че наистина ще ни
   помогне.
   — Добре тогава — отстъпи Изабел, ала в гласа й се долавяше съмнение. — Но ако е знаела
   толкова много, нищо чудно да знае и още. А и кой друг ще ни помогне, след като не можем
   да отидем в Клейва?
   — Магнус — каза Клеъри. — Той от самото начало се опитва да разгадае магията на Лилит.
   Може би ще му е от полза, ако му разкажа какво видях.
   Саймън извъртя очи.
   — Добре, че познаваме гаджето на Магнус — подхвърли той. — Защото ми се струва, че в
   противен случай през цялото време щяхме да се размотаваме, чудейки се как да постъпим.
   Или мъчейки се да изкараме пари, за да му платим, като продаваме лимонада.
   Алек изглеждаше само подразнен от тези думи.
   — Единственият начин да изкараш пари, за да наемеш Магнус, като продаваш лимонада, е
   ако слагаш метамфетамини в нея.
   — Това е просто израз. На всички ни е ясно, че гаджето ти взема скъпо. Просто ми се ще да
   не тичахме при него при всеки изникнал проблем.
   — Както и на него — каза Алек. — Днес Магнус има друга работа, но довечера ще говоря с
   него и ще видим дали утре не може да се съберем в апартамента му.
   Клеъри кимна. Дори не можеше да си представи как ще се събуди на следващата сутрин.
   Знаеше, че колкото по-скоро говорят с Магнус, толкова по-добре, но се чувстваше така
   изцедена и уморена, сякаш бе оставила цял литър от кръвта си на пода в библиотеката.
   Изабел се приближи до Саймън.
   — Предполагам, че това ни оставя следобеда свободен. Да идем ли в „При Таки”? Може да
   си поръчаш кръв.
   Саймън хвърли поглед към Клеъри, видимо притеснен.
   — Искаш ли да дойдеш?
   — Не, всичко е наред. Ще си взема такси до Уилямсбърг. Трябва да прекарам известно
   време с майка ми. Това със Себастиан бездруго й се отрази ужасно, а сега и…
   Черната коса на Изабел се развяваше от вятъра, докато тя местеше поглед между двамата.
   — Не можеш да й кажеш какво си видяла. Люк е в Съвета. Ще е принуден да им съобщи, а не
   можеш да искаш от майка си да го скрие от него.
   — Знам. — Клеъри погледна трите чифта разтревожени очи, приковани в нея. „Как се
   стигна дотук?”, помисли си тя.
   Тя, която никога не бе имала тайни от Джослин (не и истински тайни), се канеше да се
   прибере у дома и да скрие нещо огромно както от майка си, така и от Люк. Нещо, за което
   можеше да говори единствено с хора като Алек и Изабел Лайтууд и Магнус Бейн — хора, за
   чието съществуване само допреди шест месеца дори не беше подозирала. Странно как само
   за миг светът ти можеше да се завърти около своята ос и всичко, на което си вярвал,
   изведнъж да се обърне надолу с главата.
   Поне все още имаше Саймън. Верният, постоянен Саймън. Целуна го по бузата, помаха им за
   довиждане и се обърна. Съвсем ясно усещаше разтревожените погледи, с които тримата я
   проследиха, докато прекосяваше парка, а последните мъртви листа пращяха под
   маратонките й сякаш бяха миниатюрни костици.

   Алек беше излъгал. Не Магнус имаше работа този следобед, а той.
   Знаеше, че онова, което се кани да направи, е грешка, но то бе по-силно от него — беше като
   наркотик, тази нужда да научи повече. И ето го тук, под земята, с фенерче в ръка, чудейки се
   какви, по дяволите, ги върши.
   Като всички станции на нюйоркското метро, и тази миришеше на застояла вода, ръжда,
   метал и разложение. Ала за разлика от всички други станции, където Алек бе бил, тук
   цареше злокобна тишина. Като се изключеха пораженията от влагата, стените и перона бяха
   в добро състояние. Над него, с арки, облицовани със зелени плочки, се издигаха сводести
   тавани, от които на равни интервали висяха лампи. Върху плочки по стените с големи букви
   пишеше „ОБЩИНСКИ СЪВЕТ”
   Станцията на общинския съвет бе затворена от 1945 г., макар че градската управа все още я
   поддържаше в добро състояние като забележителност; понякога влаковете минаваха през
   нея, за да обърнат, но по перона отдавна нямаше хора. За да стигне дотук Алек бе пропълзял
   през една заобиколена от храсталаци шахта в парка на общинския съвет, тупвайки на пода от
   височина, от която един мундан най-вероятно би си строшил краката. И ето че сега стоеше
   под земята, вдишваше прашния въздух, а сърцето му биеше лудешки.
   Именно това бе мястото, където го бе изпратило писмото, връчено му от вампирския слуга.
   Първоначално Алек бе решил никога да не се възползва от информацията в него, но така и
   не бе успял да си наложи да го изхвърли. Беше го направил на топка и го бе напъхал в джоба
   на дънките си и през целия ден, дори когато беше в Сентрал Парк, мисълта за него
   непрекъснато го глождеше.
   Беше досущ като връзката му с Магнус. Просто не можеше да престане да се тревожи, като
   човек, който има развален зъб и не може да спре да мисли за него, макар така само да
   влошава нещата. Магнус не бе сторил нищо лошо. Не беше негова вината, че бе на стотици
   години и че и преди се беше влюбвал. И все пак това продължаваше да разяжда душевното
   спокойствие на Алек. А днес, когато знаеше едновременно повече и по-малко от вчера за
   ситуацията на Джейс, вече не можеше да издържа. Трябваше да говори с някого, да отиде
   някъде, да направи нещо.
   Ето как се беше озовал тук. Също както и тя, сигурен бе в това. Бавно тръгна по перона. От
   големия прозорец върху сводестия таван влизаше светлина от парка над тях и караше четири
   реда плочки да блестят като паешки крачка. В края на перона имаше къса стълба, която се
   губеше в мрак. Алек долови присъствието на магически прах — всеки мундан, погледнал
   нагоре, би видял единствено бетонна стена, но не и той. Над него имаше отворена врата и
   той безмълвно пое по стъпалата.
   Озова се в сумрачна стая с нисък таван, на който имаше прозорец с аметистово стъкло,
   пропускащ малко светлина. В сенките на един от ъглите бе поставен елегантен диван с извит
   позлатен гръб и там седеше Камила.
   Беше точно толкова красива, колкото Алек си я спомняше, макар и последния път да не я бе
   видял в най-добрата й светлина — мръсна и окована за тръба в една строяща се сграда. Сега
   Камила носеше елегантен черен костюм и червени обувки на високи токчета, а къдриците й
   бяха разпилени по раменете. В скута си имаше отворена книга — „La Place de” от Патрик
   Модиано. Алек знаеше достатъчно френски, за да си преведе заглавието — „Мястото на
   звездата”.*
   *Всъщност заглавието означава „Звездният площад” или «Площад Етоал” — предишното
   име на площад „Шарл дьо Гол“ в Париж, в центъра на който се намира Триумфалната арка.
   — Бел. прев.
   Погледна го така, сякаш бе очаквала появата му.
   — Здравей, Камила — каза Алек и миглите й изпърхаха.
   — Александър Лайтууд. Разпознах стъпките ти по стълбите.
   Камила докосна бузата си с опакото на ръката си. Сдържаната усмивка, която му отправи,
   притежаваше цялата топлина на шепа прах.
   — Предполагам, че не ми носиш съобщение от Магнус.
   Алек не отговори.
   — Разбира се, че не — продължи тя. — Колко глупаво от моя страна. Та той дори не
   подозира, че си тук.
   — Откъде разбра, че съм аз? — попита Алек. — Докато се качвах?
   — Ти си Лайтууд. Семейството ти никога не се предава. Знаех си, че след това, което ти
   казах онази нощ, няма да оставиш нещата на мира. Днешното съобщение целеше само да те
   подсети.
   — Нямам нужда от напомняне за онова, което ми обеща. Или то беше просто лъжа?
   — Онази нощ бих казала всичко, само и само да се измъкна — отвърна Камила. — Но не
   лъжех. — Тя се приведе напред, очите й бяха едновременно тъмни и горящи. — Ти си
   нефилим, от Клейва и Съвета. Те искат главата ми заради убитите от мен ловци на сенки. Но
   знам, че не си тук, за да ме предадеш на Клейва. Тук си, защото търсиш отговори.
   — Искам да знам къде е Джейс — каза той.
   — Така е — съгласи се Камила. — Но освен това си наясно, че няма причина да знам
   отговора на този въпрос и наистина е така. В противен случай бих ти казала. Той е отвлечен
   от сина на Лилит, а аз нямам никаква причина да й бъда вярна. Тя е мъртва. Известно ми е,
   че са ме търсили патрули, за да разберат дали разполагам с някаква информация. Нека ти
   кажа още сега — не знам нищо. Бих ти казала къде е приятелят ти, стига да знаех. Нямам
   причина допълнително да настройвам нефилимите против себе си. — Тя прокара пръсти
   през гъстата си руса коса. — Но не затова си тук, нали Александър?
   Алек усети, че пулсът му ускорява. Беше мислил за този миг, докато лежеше буден до
   Магнус, заслушан в дишането му и броейки. Всяко поемане на дъх неумолимо го тласкаше
   към старостта и смъртта. С всяка нощ се приближаваше още мъничко към края.
   — Увери ме, че знаеш начин да ме направиш безсмъртен — рече Алек. — Начин, по който
   двамата с Магнус завинаги да бъдем заедно.
   — Нима? Колко интересно.
   — Искам да ми го кажеш. Още сега.
   — Ще го направя — заяви Камила, оставяйки книгата до себе си. — Но ще искам нещо в
   замяна.
   — Не — отсече Алек. — Аз те освободих. Ще ми кажеш онова, което искам да знам. Ако ли
   не, ще те предам на Клейва. Те ще те оковат на покрива на Института и ще изчакат изгрева
   на слънцето.
   Очите на Камила станаха сурови и хладни.
   — Не обичам да ме заплашват.
   — Тогава ми дай онова, което искам.
   Тя се изправи и прокара ръце по костюма си, изглаждайки гънките му.
   — Ела и си го вземи, ловецо на сенки.
   Изведнъж всичкият гняв, страх и отчаяние на последните седмици изригна от Алек. Той се
   хвърли към Камила в същия миг, в който тя тръгна към него, оголвайки вампирските си
   зъби.
   Алек едва успя да извади серафимската си кама, преди тя да го нападне. Не за първи път се
   биеше с вампир; силата и бързината им бяха изумителни. Беше като да се изправиш срещу
   торнадо. Той се метна на една страна, претърколи се и изрита една паднала стълба към нея;
   това я забави достатъчно, за да може той да вдигне оръжието си и да прошепне:
   — Нуриел.
   Светлината на камата лумна като звезда и Камила се поколеба… а после отново се нахвърли
   върху него. Дългите й нокти се забиха в бузата му и се спуснаха чак до рамото му. Алек
   усети топлата влага на кръвта си. Завъртайки се, той замахна към нея, но тя се отдръпна
   само толкова, колкото той да не я достигне, като се смееше и го дразнеше.
   Алек се втурна към стълбите, отвеждащи до перона. Камила се спусна след него; той
   отскочи настрани, завъртя се и като се оттласна от стената, се метна към нея тъкмо когато
   тя стори същото. Сблъскаха се във въздуха: тя — като крещеше пронизително и се опитваше
   да впие нокти в него, той — стиснал ръката й с всичка сила, дори когато се строполиха на
   пода с такава сила, че Алек едва не остана без дъх. Ключът към спечелването на схватката бе
   да я задържи на земята и той мислено благодари на Джейс, задето го бе накарал да
   упражнява премятания отново и отново, докато не се научи да използва почти всяка
   повърхност, за да се задържи във въздуха поне миг— два.
   Докато се търкаляха по пода, той замахваше с камата си, ала Камила отклоняваше ударите
   му с лекота и с такава бързина, че движенията й се сливаха в едно. Изрита го с високите си
   токчета и върховете им се забиха в краката му. Алек сгърчи лице и изруга, на което тя
   отвърна с впечатляващ порой от вулгарности, които включваха сексуалния му живот с
   Магнус, нейния сексуален живот с Магнус и навярно още куп неща, ако не бяха стигнали до
   средата на стаята, където таванският прозорец бе образувал кръг от светлина на пода.
   Сграбчвайки китката й, Алек изтика ръката й под слънчевите лъчи.
   Тя изпищя и по кожата й се надигнаха огромни бели мехури. Алек буквално усети
   горещината, излъчваща се от бълбукащата й ръка. Преплел пръсти в нейните, той рязко я
   дръпна обратно в сенките. Камила изръмжа и оголи зъби насреща му. Той заби лакът в
   лицето й, разцепвайки устната й. Вампирска кръв — искрящочервена, по-светла от тази на
   хората — се стече от ъгълчето на устата й.
   — Това стига ли ти? Или искаш още? — грубо каза той и отново задърпа ръката й към
   светлината; тя бе започнала да се оправя — червената кожа, покрита с мехури, вече
   порозовяваше.
   — Не! — ахна Камила, закашля се и затрепери; конвулсии разтърсиха цялото й тяло. След
   миг Алек си даде сметка, че тя се смее — смееше му се през кръвта. — От това наистина се
   почувствах жива, малки нефилиме. Такава хубава схватка — не знам как да ти се
   отблагодаря.
   — Като отговориш на въпроса ми — запъхтяно каза Алек. — Или ще те превърна в пепел.
   Писна ми от игричките ти.
   Устните на Камила се разтегнаха в усмивка. Раните й вече бяха зараснали, макар че лицето й
   все още бе изцапано с кръв.
   — Няма как да станеш безсмъртен. Не и без помощта на черна магия или ако бъдеш
   превърнат във вампир, а ти вече отхвърли и двете възможности.
   — Но ти каза… каза, че има и друг начин да бъдем заедно…
   — О, така е. — Очите й затанцуваха. — Може и да няма как да си спечелиш безсмъртие,
   малки нефилиме, поне не по начин, който да намираш за приемлив. Ала можеш да отнемеш
   безсмъртието на Магнус.

   Клеъри седеше в стаята си у Люк, с молив в ръка и лист хартия, разстлан на бюрото пред
   нея. Слънцето бе залязло и чертожната лампа хвърляше светлина върху руната, която Клеъри
   рисуваше.
   Беше я осенила, докато се прибираше вкъщи със скоростния влак, взирайки се невиждащо
   през прозореца. Не беше нещо, което вече съществуваше, така че когато слезе от влака,
   Клеъри се втурна към къщи, докато образът все още беше свеж в главата й, и като отбягна
   въпросите на майка си, се затвори в стаята и взе молива…
   На вратата се почука и тя побърза да мушне хартията, върху която чертаеше, под един бял
   лист, миг преди майка й да влезе в стаята.
   — Знам, знам — каза Джослин, вдигайки ръка, когато Клеъри понечи да протестира. —
   Искаш да бъдеш сама. Ала Люк сготви вечеря, а ти трябва да хапнеш.
   Клеъри я изгледа.
   — Както и ти.
   Също като дъщеря си, и Джослин губеше апетит, когато беше под стрес, и сега лицето й беше
   изпито. Тези дни тя би трябвало да се готви за медения си месец, да опакова куфари, за да
   отиде на някое далечно и красиво място. А вместо това сватбата бе отложена незнайно за
   кога, а нощем Клеъри я чуваше да плаче в стаята си. Прекрасно познаваше този плач —
   роден от гняв и угризения, сълзи, които казваха „вината е само моя”.
   — Ще хапна, ако и ти го направиш — Джослин се насили да се усмихне. — Люк приготви
   спагети.
   Клеъри завъртя стола си и се обърна, така че тялото й да закрие бюрото от погледа на майка
   й.
   — Мамо, може ли да те помоля за нещо?
   — Какво?
   Клеъри захапа връхчето на молива — лош навик, който бе придобила откакто бе започнала
   да рисува. — Когато бях в Града на тишината с Джейс, Братята ми казаха, че при раждането
   на ловците на сенки се извършва ритуал, който ги предпазва. Правят го Мълчаливите братя и
   Железните сестри. И се чудех…
   — Дали тези защити са положени и върху теб?
   Клеъри кимна.
   Джослин изпусна дъха си и прокара пръсти през косата си.
   — Да — отвърна тя. — Извършихме ритуала. Уредих го чрез Магнус. Присъстваше един
   Мълчалив брат, заклет да пази тайна, както и магьосница, която зае мястото на Желязната
   сестра. Почти бях решила да не го правя — не исках да вярвам, че те грози опасност от света
   на свръхестественото, след като те бях скрила толкова добре. Но Магнус ме убеди да го
   направя. И беше прав.
   Клеъри я погледна заинтригувано.
   — Коя беше магьосницата?
   — Джослин! — долетя гласът на Люк откъм кухнята. — Водата изкипя!
   Джослин целуна лекичко Клеъри по главата.
   — Извинявай. Кулинарна авария. Ще се видим след пет минути, нали?
   Клеъри кимна и майка й забързано излезе от стаята, а тя отново се обърна към бюрото.
   Руната, която създаваше, все още бе там, глождейки мислите й, и тя отново се залови за
   работа. Когато свърши, се облегна назад и се загледа в онова, което бе нарисувала. Мъничко
   приличаше на руна за отваряне, но не беше същата. Шарката бе простичка като кръст и
   едновременно нова като току— що родено бебе, и съдържаше спотаена заплаха, усещането,
   че е плод на яростта й, чувството за вина и безплодния й гняв.
   Беше могъща руна. Ала макар Клеъри да знаеше точно какво означава и как може да бъде
   използвана, изобщо не виждаше как би могла да им е от полза в настоящата ситуация. Беше
   като да закъсаш на някой безлюден път и докато ровиш отчаяно в багажника на колата си,
   триумфално да извадиш електрически кабел, вместо кабел за захранване.
   Имаше чувството, че собствените й сили й се надсмиват. Изруга и като остави молива на
   бюрото, зарови лице в ръцете си.

   Отвътре стените на старата болница бяха старателно варосани и това им придаваше зловещо
   сияние. Повечето прозорци бяха заковани, ала дори на тази бледа светлина острото зрение
   на Мая различаваше подробностите — ситния гипсов прашец, който покриваше пода в
   коридорите, следите от работните прожектори, парченцата жици, залепени за стените с боя,
   мишките, драскащи в тъмните ъгли.
   Зад гърба й се разнесе глас.
   — Претърсих източното крило. Нищо. Ами ти?
   Мая се обърна. Джордан стоеше зад нея, облечен с тъмни дънки и черен пуловер,
   полузакопчан над зелена тениска. Тя поклати глава.
   — И в западното крило няма нищо. Имаше някои доста поразклатени стълбища. Добре
   изпипани архитектурни детайли, в случай че те интересуват такива неща.
   Джордан поклати глава.
   — Тогава да се махаме оттук. От това място ме побиват тръпки.
   Мая се съгласи, доволна, че не тя го беше предложила, и двамата поеха по едно стълбище,
   чийто парапет изглеждаше затрупан от сняг заради силно изронената мазилка. Не беше
   сигурна защо се бе съгласила да излезе на патрул с него, но не можеше да отрече, че са добър
   екип.
   Джордан бе приятна компания. Въпреки случилото се между тях малко преди изчезването
   на Джейс, той се държеше тактично, без да й се натрапва, но и без да я кара да се чувства
   неудобно. Ярка лунна светлина ги обля, когато излязоха от болницата, внушителна
   постройка от бял мрамор, със заковани прозорци, които приличаха на незрящи очи. Едно
   криво дърво, ронещо последните си листа, се бе превило до входа.
   — Е, това беше загуба на време — заяви Джордан и Мая го погледна.
   Той се взираше в старата военноморска болница, точно както на Мая й харесваше.
   Предпочиташе да го съзерцава, когато той не я гледаше. По този начин можеше да се
   наслади на линията на челюстта му, на начина, по който тъмната коса се къдреше на тила
   му, на извивката на ключицата по V— образното деколте на тениската му, без да има
   чувството, че той очаква нещо от нея, задето го гледа.
   Когато се запознаха, той беше готино момче, ъгловато и с дълги мигли, ала сега изглеждаше
   по-голям, с белязани кокалчета и мускули, които се движеха плавно под впитата зелена
   тениска. Кожата му бе запазила маслинения си оттенък, който напомняше за италианското
   му потекло, а и лешниковите очи бяха онези, които тя помнеше, макар сега зениците им да
   имаха златния ореол на ликантропията. Същите зеници, които виждаше и тя, когато се
   погледнеше в огледалото сутрин. Зениците, които дължеше на него.
   — Мая? — Джордан я гледаше въпросително. — За какво мислиш?
   — О! — Тя примига. — Аз, ъъъ… Не, не мисля, че имаше особен смисъл да претърсваме
   болницата. Честно казано, не разбирам защо изобщо ни изпратиха тук. Бруклинската
   корабостроителница? За какво му е на Джейс да идва тук? Не е като да си пада кой знае
   колко по лодките.
   Въпросителното изражение на Джордан бе изместено от нещо много по-мрачно.
   — Труповете, изхвърлени в Ийст Ривър, често пъти се озовават тук. В
   корабостроителницата.
   — Мислиш, че търсим труп?
   — Не знам. — Джордан сви рамене и пое през изсъхналата корава трева, която скърцаше
   под ботушите му. — Може би съм стигнал дотам да търся, защото ми се струва грешно да се
   откажа.
   Крачеше бавно, без да бърза; двамата вървяха един до друг и раменете им почти се
   докосваха. Мая не откъсваше очи от силуета на Манхатън от другата страна на реката —
   ярка, бяла светлина, която се отразяваше във водата. Когато приближиха плиткия залив,
   видяха арката на Бруклинския мост и осветения правоъгълник на пристанището Саут Стрийт
   от другата страна. Мая долови миризмата на нечистата вода, която се бе пропила във
   въздуха, усещаше и мириса на мръсотия и нафта откъм корабостроителницата, като и този
   на древни животинки, шаващи из тревата.
   — Не мисля, че Джейс е мъртъв — заяви тя най-сетне. — Според мен просто не иска да бъде
   открит.
   Сега вече Джордан я погледна.
   — Да не се опитваш да кажеш, че трябва да престанем с търсенето?
   — Не. — Мая се поколеба. Бяха стигнали до реката и сега поеха покрай невисока стена; тя
   прокарваше пръсти по ръба й, докато вървяха. От водата ги разделяше единствено тясна
   асфалтова ивица. — Когато избягах от къщи и дойдох в Ню Йорк, не исках да бъда открита.
   Но би ми било приятно да знам, че някой ме търси толкова упорито, колкото всички
   издирват Джейс Лайтууд.
   — Харесваше ли го? — Тонът на Джордан бе неутрален.
   — Дали го харесвах? Не и по този начин.
   Джордан се засмя.
   — Нямах това предвид. Макар всеобщото мнение да е, че той е поразително привлекателен.
   — Да не се опитваш да ми излезеш с номера, че понеже си хетеросексуален, не можеш да
   прецениш дали някой мъж е привлекателен или не? Джейс и косматият тип от деликатесния
   магазин на Девето авеню — и двамата ти се струват еднакви, така ли?
   — Е, косматият тип има брадавица, така че Джейс е с едни гърди напред. Ако си падаш по
   русокоси, с изваяни черти, бих— могъл— да— съм— модел— на— луксозно— мъжко—
   облекло… — Той я погледна през мигли.
   — Открай време предпочитам тъмнокоси момчета — тихо отвърна Мая.
   Джордан погледна към реката.
   — Като Саймън.
   — Ами… да. — От доста време не беше мислила за Саймън по този начин. — Предполагам,
   че да.
   — И освен това си падаш по музиканти. — Той се пресегна и откъсна едно листо от клона,
   надвиснал над главата му. — Искам да кажа, че аз съм певец, Бат беше диджей, а Саймън…
   — Обичам музиката. — Мая отметна косата от лицето си.
   — Какво друго харесваш? — Джордан накъса листото на парченца. После, след миг
   колебание, седна върху ниската стена и се обърна с лице към Мая. — Искам да кажа, има ли
   нещо, което толкова харесваш, че би могла… ами, да си изкарваш хляба с него?
   Мая го погледна изненадано.
   — Какво имаш предвид?
   — Помниш ли кога си ги направих?
   При тези думи той разкопча пуловера си и го свали. Тениската, която носеше отдолу, беше с
   къси ръкави. Около бицепсите му на санскрит бяха изписани мантрите Шанти. Мая ги
   помнеше много добре. Беше му ги нарисувала приятелката им Валъри, в продължение на
   часове и без да им вземе пари, в своето студио за татуировки в Ред Банк. Мая направи крачка
   към него. Както бе седнал, а тя бе права, очите им бяха почти на едно ниво. Пресегна се и
   колебливо прокара пръсти по буквите, изрисувани върху лявата му ръка. При допира й
   Джордан затвори очи.
   — Води ни от неистинското към истинското — прочете тя на глас. — Води ни от мрак към
   светлина. Води ни от смърт към безсмъртие. — Кожата му бе гладка под пръстите й. — От
   Упанишадите.
   — Идеята беше твоя. Ти беше тази, която непрекъснато четеше и която знаеше всичко… —
   Джордан отвори очи и я погледна. Очите му бяха с един нюанс по-светли от водата зад него.
   — Мая, каквото и да искаш да направиш, аз ще ти помогна. Спестил съм повечето от
   заплатата си на претор. Мога да ти дам парите… сигурно ще покрие таксата в Станфорд. Е,
   поне по-голямата част от нея. Ако все още искаш да отидеш.
   — Не съм сигурна — отвърна тя, в главата й препускаха безброй мисли. — Когато се
   присъединих към глутницата, мислех, че не можеш да бъдеш едновременно върколак и нещо
   друго. Мислех, че глутницата е всичко и че преставаш да бъдеш отделна личност. Така се
   чувствах по-сигурна. Ала Люк си има свой живот. Притежава книжарница. Ти пък си член
   на Претор Лупус. Значи… можем да бъдем повече от едно нещо.
   — Ти винаги си била — гласът на Джордан беше нисък, прегракнал. — Помниш ли какво
   каза преди малко — че когато избяга от къщи, си искала да знаеш, че някой те търси. — Той
   си пое дълбоко дъх. — Аз те търсех. Никога не се отказах.
   Мая срещна погледа на лешниковите му очи. Той не помръдваше, ала кокалчетата на
   пръстите му, стиснали коленете му с всичка сила, бяха побелели. Мая се приведе напред,
   достатъчно близо, за да види едва наболата брада по линията на челюстта му и да долови
   уханието му — миризма на вълк, паста за зъби и момче. Тя сложи ръце върху неговите.
   — И ме намери.
   Лицата им бяха на сантиметри едно от друго. Почувства дъха му върху устните си, преди той
   да я целуне, и се притисна в него, затворила очи. Устните му бяха точно толкова меки,
   колкото ги помнеше, и нежният им допир я накара да потръпне. Вдигна ръце, за да ги обвие
   около врата му, да прокара пръсти през тъмните му къдрици, да докосне лекичко голата
   кожа в основата на тила му и ръбчето на износената яка на ризата му.
   Джордан я придърпа още по-близо до себе си. Той също трепереше. Мая усети горещината,
   която се излъчваше от силното му тяло, когато ръцете му се плъзнаха по гърба й.
   — Мая — прошепна, без да откъсва устни от нейните, докато повдигаше ръба на пуловера й;
   сега пръстите му почиваха на голия й кръст. — Обичам те. Никога не съм преставал да те
   обичам.
   Ти ми принадлежиш, винаги ще ми принадлежиш.
   С разтуптяно сърце, Мая се отскубна от него и дръпна пуловера си надолу.
   — Джордан… спри.
   Той я погледна замаяно и притеснено.
   — Съжалявам. Не ти ли хареса? Не съм целувал друга освен теб, не и откакто… — той не
   довърши.
   Мая поклати глава.
   — Не, просто… не мога.
   — Добре. — Изглеждаше толкова уязвим, както си седеше върху стената, с лице, по което се
   четеше смущение. — Не е нужно да правим каквото и да било…
   Мая се мъчеше да открие подходящите думи.
   — Просто е твърде много.
   — Беше само една целувка.
   — Каза, че ме обичаш. — Гласът й трепереше. — Предложи ми спестяванията си. Не мога да
   го приема.
   — Кое? — В гласа на Джордан звъннаха огорчени нотки. — Парите или любовта ми?
   — Нито едното, нито другото. Просто не мога, ясно? Не и с теб, не и точно сега. — Мая
   отстъпи назад. Той се взираше в нея с полуотворени устни. — Моля те, не тръгвай след мен.
   С тези думи тя се обърна и забързано се отдалечи по пътя, по който бяха дошли.

   5
   Синът на Валънтайн

   Отново сънуваше пейзажи, сковани от лед. Сурова тундра, която се простираше, докъдето
   стигаше поглед, ледени късове, носещи се върху черните води на Арктическо море, планини
   със заснежени върхове и градове, изваяни от лед, чиито кули проблясваха като демоничните
   кули на Аликанте.
   Пред замръзналия град имаше замръзнало езеро. Клеъри се пързаляше по стръмния склон, за
   да стигне до него, макар и сама да не бе сигурна защо. Насред вледенената вода се
   открояваха два тъмни силуета. Когато дойде по-близо до езерото, плъзгайки се по склона, с
   ръце, пламнали от допира на леда и обувки, пълни със сняг, видя, че единият бе момче с
   черни гарванови крила на гърба и коса бяла като леда, който ги заобикаляше. Себастиан. А
   до него стоеше Джейс. Златистата му коса бе единственото в замръзналия пейзаж, което не
   бе черно или бяло.
   — Джейс — прошепна Клеъри.
   И ето че той бе до нея. Помогна й да се изправи на крака, обгърна я с криле и по
   вкочаненото й тяло плъзна топлина — от сърцето по вените и чак до пръстите на краката, тя
   я съживи, изпращайки по тялото й иглички, които бяха едновременно болезнени и приятни.
   — Клеъри — каза той, като я галеше нежно по косата. — Обещай ми, че няма да викаш.

   Клеъри отвори очи. За миг бе толкова объркана, че светът сякаш препускаше около нея, все
   едно го гледаше от въртележка. Беше в стаята си у Люк — с познатия футон под себе,
   гардероба с пукнатото огледало, прозорците, които гледаха към Ийст Ривър, съскащия и
   плюещ радиатор. Мътна светлина се процеждаше през прозорците, а от противопожарната
   аларма над дрешника долиташе слабо червеникаво блещукане. Клеъри лежеше на една
   страна под цял куп завивки и гърбът й бе приятно затоплен. Нечия ръка бе преметната през
   тялото й и за миг, в онази полуосъзната неяснота между съня и пробуждането, тя си
   помисли, че Саймън се бе вмъкнал през прозореца, докато тя спеше, за да легне до нея,
   както правеха, когато бяха деца.
   Ала Саймън нямаше телесна топлина.
   Сърцето прескочи в гърдите й. Напълно будна, тя се завъртя под завивките. До нея, изтегнат
   на една страна и подпрял глава на сгънатата си ръка, лежеше Джейс и я гледаше. Бледите
   лъчи на луната превръщаха косата му в ореол, а очите му проблясваха в златисто. Беше
   напълно облечен и все още носеше бялата тениска, с която го беше видяла в библиотеката.
   Руните, изрисувани по двете му ръце, ги обгръщаха като пълзящи растения.
   Клеъри рязко си пое дъх. Джейс, нейният Джейс никога не я бе гледал по този начин. Беше я
   съзерцавал с желание, ала никога по този ленив, хищнически, всепоглъщащ начин, който
   накара сърцето й да забие неравномерно в гърдите й.
   Отвори уста — дали за да изрече името му или за да извика и сама не знаеше. Така и не успя
   да открие, защото Джейс реагира толкова бързо, че не можа да проследи движението му. В
   един момент лежеше до нея, а в следващия беше отгоре й, запушил устата й с ръка. Обкрачи
   бедрата й и тя почувства как стройното му мускулесто тяло се притисна в нейното.
   — Няма да те нараня — каза той. — Никога не бих те наранил. Но не искам да викаш.
   Трябва да говоря с теб.
   Клеъри го изгледа свирепо.
   За нейна изненада Джейс се разсмя с онзи смях, който тя така добре познаваше, макар сега
   да бе приглушен до шепот.
   — Мога да чета по лицето ти, Клеъри Фрей. В мига, в който сваля ръка от устата ти, ще се
   разкрещиш. Или ще използваш обучението си и ще ми счупиш китките. Хайде, обещай, че
   няма да го сториш. Закълни се в Ангела.
   Този път Клеъри извъртя очи.
   — Добре де, имаш право — съгласи се той. — Няма как да се закълнеш със запушена уста.
   Ще я махна. А ако извикаш… — Той наклони глава на една страна и кичур бледозлатиста
   коса падна над очите му. — Ако извикаш, ще изчезна.
   И той свали ръка. Дишайки тежко, Клеъри остана неподвижна, с натиска на тялото му върху
   нейното. Знаеше, че е по-бърз от нея и че тя не може да направи никакво движение, което
   Джейс да не изпревари, ала за момента той като че ли гледаше на случващото се между тях
   като на игра. Приведе се още по-ниско към нея и тя си даде сметка, че потничето й се беше
   вдигнало — усещаше мускулите на гладкия му корав корем върху голата си кожа. Лицето й
   пламна.
   Ала въпреки пламналите си бузи, Клеъри имаше чувството, че по вените й потекоха остри
   късчета лед.
   — Какво правиш тук?
   Той се поотдръпна с леко разочарован вид.
   — Това не е точно отговорът на въпроса ми. А и очаквах възторжени възклицания, като
   алелуя или нещо такова. Така де, не всеки, ден гаджето ти се връща от мъртвите.
   — Вече знаех, че не си мъртъв — каза Клеъри с изтръпнали устни. — Видях те в
   библиотеката. С….
   — Полковник Мастърд?*
   *Герой от „Улика” — популярна игра на дъска. Тъй като целта е да се разкрие кой, как и в
   коя стая е убил един от „участниците”, местонахождението на всеки от героите е от голямо
   значение. — Бел. прев.
   — Себастиан.
   Джейс се изкиска тихичко.
   — Знаех си, че си там. Почувствах го.
   Клеъри усети как тялото й се напрегна.
   — Остави ме да вярвам, че си изчезнал. Преди това. Мислех, че… наистина вярвах, че е
   възможно да си… — Тя не довърши; просто не бе в състояние да го изрече. Мъртъв. —
   Непростимо е. Аз никога не бих ти причинила нещо такова…
   — Клеъри. — Той отново се приведе към нея; ръцете му около китките й бяха топли, дъхът
   му милваше ухото й. Тя усещаше всеки сантиметър, където голата им кожа се докосваше и
   това ужасно отвличаше вниманието й. — Трябваше да го направя. Беше твърде опасно. Ако
   ти бях казал, щеше да ти се наложи да избираш между това да съобщиш на Съвета, че съм
   жив и да ги оставиш да ме преследват, и това да го запазиш в тайна, което в техните очи би
   те превърнало в съучастница. А после, когато ме видя в библиотеката, трябваше да изчакам.
   Трябваше да знам дали все още ме обичаш. Дали ще кажеш на Съвета какво си видяла. Ти не
   го стори и аз разбрах, че за теб аз съм по-важен от Закона. Така е, нали?
   — Не знам — прошепна тя. — Не знам. Кой си ти?
   — Все още съм си Джейс. И все още те обичам.
   Горещи сълзи изпълниха очите й. Тя примига и те потекоха по лицето й. Джейс нежно се
   наведе и я целуна по бузите, а после по устата. Клеъри усети солените си сълзи, докато той
   ласкаво отваряше устните й със своите. Познатият му вкус и усещането от допира му я
   обгърнаха и за частица от секундата тя се притисна в него, съмненията й — удавени от
   сляпата нужда на тялото й да го задържи до себе си, да го задържи тук… И тогава вратата на
   стаята се отвори.
   Джейс я пусна и тя инстинктивно се отдръпна от него, като си оправяше потника. Джейс се
   надигна с лениво изящество и се ухили на онзи, който стоеше на прага.
   — Знаеш ли, това май е най-ужасната проява на умението да избираш правилния момент,
   откакто Наполеон решил, че най-подходящото време да нахлуе в Русия е посред зима.
   Беше Себастиан.
   Толкова отблизо Клеъри още по-ясно видя разликите от времето, когато го познаваше в
   Идрис. Косата му беше бяла като лист хартия, а черните му очи приличаха на непрогледни
   тунели, засенчвани от мигли, дълги като паешки крака. Носеше бяла риза с вдигнати нагоре
   ръкави, които разкриваха червен белег, разсичащ дясната му китка като назъбена гривна.
   Върху дланта му също имаше белег — скорошен и суров на вид.
   — Ако не си забравил, тази, която се каниш да поругаеш, е сестра ми — заяви той, спирайки
   черните си очи върху Джейс. Лицето му имаше развеселено изражение.
   — Съжалявам — каза Джейс, ала изобщо не изглеждаше като че съжалява. Облегнал се на
   завивките, той приличаше на котарак. — Поувлякохме се.
   Клеъри си пое дъх. Звукът отекна рязко дори в собствените й уши.
   — Махай се — каза тя на Себастиан.
   Той се облегна на рамката на вратата с лакът и хълбок и Клеъри бе поразена от това колко
   много жестовете му наподобяваха тези на Джейс. Двамата не си приличаха, но се движеха
   по един и същи начин. Сякаш…
   Сякаш бяха обучени от един и същи човек.
   — Хайде сега, така ли говориш с по-големия си брат?
   — Трябваше да оставя Магнус да те задържи като закачалка — изплю думите тя.
   — О, виждам, че не си забравила! Смятам, че тогава си прекарахме чудесно. — Той се
   подсмихна и Клеъри с болезнено свиване на стомаха си припомни как Себастиан я бе отвел
   при изпепелените останки от къщата на майка й и я бе целунал насред развалините, като
   през цялото време знаеше за кръвната връзка между тях и се наслаждаваше на това, че
   Клеъри дори не подозира.
   Тя хвърли кос поглед към Джейс. Той прекрасно знаеше за целувката — Себастиан го бе
   подразнил с това и Джейс едва не го бе убил. Ала сега изобщо не изглеждаше ядосан — само
   развеселен и мъничко подразнен, задето ги бяха прекъснали.
   — Трябва да го направим отново — подхвърли Себастиан, разглеждайки ноктите си. — Да
   прекараме малко време заедно, като семейство.
   — Не ме е грижа какво мислиш. Ти не си ми брат — отсече Клеъри. — Ти си убиец.
   — Не виждам как едното изключва другото — отбеляза Себастиан. — Както не го
   изключваше при добрия стар татко. — Погледът му се спря лениво върху Джейс. — По
   принцип не обичам да преча на любовния живот на приятелите си, обаче никак не ми е
   приятно да вися в коридора кой знае докога. Особено при положение че не мога да запаля
   лампите. Скучно е.
   Джейс се надигна и придърпа ризата си надолу.
   — Дай ни пет минути.
   Въздъхвайки пресилено, Себастиан затвори вратата и Клеъри се взря в Джейс.
   — Какво, по дя…
   — Внимавай с ругатните, Фрей. — Очите на Джейс танцуваха. — Успокой се.
   Клеъри махна сърдито към вратата.
   — Чу какво каза. За деня, когато ме целуна. Знаеше, че съм му сестра. Джейс…
   Нещо проблесна в златистите му очи и те потъмняха, но когато проговори, беше като че
   думите й се бяха блъснали в тефлонова повърхност, отскачайки без никакъв ефект.
   Клеъри се отдръпна от него.
   — Джейс, слушаш ли ме изобщо?
   — Виж, разбирам, че се чувстваш неловко, като знаеш, че брат ти стои в коридора отвън.
   Нямах намерение да те целуна. — Той се усмихна широко, по начин, който във всяка друга
   ситуация Клеъри би намерила за очарователен. — Просто ми се стори добра идея в момента.
   Клеъри скочи от леглото и впери поглед в него. Посегна към халата, който висеше на таблата
   на кревата, и го уви около тялото си. Джейс я наблюдаваше, без да се опитва да й попречи,
   макар че очите му проблясваха в сумрака.
   — Аз… изобщо не разбирам. Първо изчезваш, а сега пък се появяваш с него, държейки се
   така, сякаш не би трябвало да забележа, нито да ме е грижа, нито дори да си спомням…
   — Нали ти казах. Трябваше да съм сигурен в теб. Не исках да те поставям в положението да
   знаеш къде съм, докато Клейвът все още те разследва. Мислех, че ще ти е трудно…
   — Щяло да ми бъде трудно? — Тя едва не се задави от възмущение. — Изпитите са трудни.
   Игрите за издръжливост са трудни. Изчезването ти едва не ме уби, Джейс. Ами Алек?
   Изабел? Мерис? Замислял ли си се какво им е на тях? Можеш ли изобщо да си представиш?
   Да не знаем, да търсим…
   Лицето му отново придоби онова странно изражение — сякаш едновременно я чуваше и не я
   чуваше.
   — О, да, канех се да те питам. — По устните му се разля ангелска усмивка. — Наистина ли
   всички ме търсят?
   — Дали всички… — Клеъри поклати глава и се загърна още по-плътно в халата. Внезапно я
   обзе желание да се прикрие — от него, от свойското му държание, от красотата му, от
   прекрасната хищническа усмивка, която красноречиво говореше, че е готов да направи
   каквото си поиска с нея, на нея, независимо кой стои в коридора.
   — Надявах се, че ще разлепят обявления със снимката, както правят за изгубени котки —
   подхвърли той. — В неизвестност: поразително привлекателен тийнейджър. Отговаря на
   името „Джейс” или „Ей, секси”.
   — Не мога да повярвам на ушите си.
   — Не ти ли харесва „Ей, секси”? Какво ще кажеш за „Сладурче”? Или пък „Кифличке”? Е, с
   това последното май ще се поизсилим, макар че, строго погледнато, семейството ми е
   британско и…
   — Млъкни — прекъсна го свирепо Клеъри. — И се махай.
   — Аз… — Беше наистина слисан и тя си припомни колко учуден бе пред имението, когато
   го бе отблъснала. — Добре де, добре. Ще бъда сериозен. Клариса, тук съм, защото искам да
   дойдеш с мен.
   — Да дойда с теб къде?
   — Да дойдеш с мен — каза той и се поколеба — и Себастиан. Тогава ще ти обясня всичко.
   За миг Клеъри се вцепени, неспособна да откъсне поглед от него. Сребристата лунна
   светлина очертаваше извивките на устата му, очертанията на скулите му, сянката, хвърляна
   от ресниците му, линиите на врата му.
   — Последният път, когато „дойдох някъде с теб”, свърших в безсъзнание и въвлечена в
   ритуал на черна магия.
   — Не бях аз. Беше Лилит.
   — Онзи Джейс Лайтууд, когото познавам, никога не би стоял в една стая с Джонатан
   Моргенстърн, без да го убие.
   — Вярвам ще откриеш, че това само би ми навредило — подхвърли Джейс нехайно, докато
   си обуваше ботушите. — Ние сме свързани, той и аз. Нарани го и ще пролееш моята кръв.
   — Свързани? Какво искаш да кажеш с това свързани?
   Джейс отметна русата си коса назад, без да обръща внимание на въпроса й.
   — Това е по-голямо, отколкото си в състояние да разбереш, Клеъри. Той има план. Готов е
   да работи, да се жертва. Ако ми дадеш възможност да ти обясня…
   — Той уби Макс, Джейс! По-малкия ти брат.
   Джейс потръпна и в продължение на един миг на безумна надежда Клеъри повярва, че
   думите й са улучили в целта… но после изражението му се изглади, сякаш някой бе изпънал
   намачкан лист хартия. — Това… това беше нещастен случай. Освен това Себастиан е също
   толкова мой брат.
   — Не, не е — поклати глава Клеъри. — Той е мой брат. Бог ми е свидетел, че ми се иска да
   не беше така. Изобщо не е трябвало да се ражда…
   — Как можеш кажеш такова нещо! — Джейс свали крака от леглото. — Никога ли не ти е
   хрумвало, че нещата не са толкова черно— бели, както си мислиш? — Той се наведе, за да
   вдигне колана с оръжията си, и го закопча. — Бяхме във война, Клеъри, и някои хора
   пострадаха, ала… тогава нещата бяха различни. Сега знам, че Себастиан никога не би
   наранил умишлено някого, когото обичам. Той служи на по-висша кауза. Случва се да има и
   косвени жертви…
   — Ти наистина ли току— що нарече брат си „косвена жертва”? — Невярваща на ушите си,
   Клеъри извиси глас почти до вик. Струваше й се, че не може да си поеме дъх.
   — Клеъри, ти не ме слушаш. Това е важно…
   — Както и Валънтайн смяташе онова, което прави за важно, така ли?
   — Валънтайн грешеше — каза Джейс. — Прав бе за това, че Клейвът е корумпиран, ала
   сбърка в начина, по който се опита да оправи нещата. Но Себастиан е прав. Ако само ни
   изслушаш…
   — Нас? Господи, Джейс…
   Той я гледаше от леглото и макар сърцето й да се късаше, умът й работеше забързано,
   опитвайки се да си спомни къде бе оставила стилито си, чудейки се дали би успяла да
   извади джобното ножче от чекмеджето на нощното шкафче. И ако да — дали би намерила
   сили да го използва.
   — Клеъри? — Джейс наклони глава на една страна, изучавайки лицето й. — Ти… ти още ме
   обичаш, нали?
   — Обичам Джейс Лайтууд — отвърна тя. — Не знам кой си ти.
   Лицето му се промени, но преди да успее да отговори, тишината бе разцепена от силен
   писък. Писък и звук от трошене на стъкло.
   Клеъри веднага разпозна гласа. Беше майка й.
   Без да си даде труда да погледне към Джейс, тя изскочи от стаята, втурна се по коридора и
   връхлетя в просторната дневна. До дългия плот, който я делеше от кухнята, стоеше Джослин
   по анцуг и раздърпана тениска и с коса, вдигната в небрежен кок. Очевидно бе дошла в
   кухнята, за да си вземе нещо за пиене — в краката й лежеше строшена чаша, а водата бавно
   попиваше в сивия килим.
   И последната капчица кръв се бе отцедила от лицето й и то имаше цвета на бял пясък.
   Взираше се в другия край на стаята и още преди да обърне глава натам, Клеъри вече знаеше
   какво гледа.
   Сина си.
   Себастиан се бе облегнал на стената, близо до вратата, а ъгловатото му лице бе напълно
   безизразно. Притворил очи, той наблюдаваше Джослин през миглите си. Стойката и
   цялостното му излъчване го караха да изглежда сякаш бе слязъл от снимката на
   седемнайсетгодишния Валънтайн, която Ходж им бе показал.
   — Джонатан — прошепна Джослин.
   Клеъри още стоеше като вцепенена, когато Джейс дотича от коридора, огледа сцената пред
   себе си и се закова на място. Лявата му ръка беше върху колана с оръжията, дългите му
   пръсти — на сантиметри от дръжката на една от камите, ала Клеъри знаеше, че може да я
   извади само за секунди.
   — Сега се наричам Себастиан — заяви братът на Клеъри. — Реших, че не искам да задържа
   името, което сте ми дали ти и баща ми. И двамата ме предадохте, затова колкото по-малко
   неща ме свързват с вас, толкова по-добре.
   Водата от счупената чаша в краката на Джослин бавно се разливаше в тъмен кръг. Джослин
   пристъпи напред, а изпитателният поглед на очите й обхождаше лицето на Себастиан.
   — Мислех, че си мъртъв — прошепна тя. — Мъртъв. Видях как костите ти се превръщат в
   пепел.
   Себастиан я гледаше, присвил черните си очи.
   — Ако беше истинска майка — заяви той, — добра майка, щеше да знаеш, че съм жив.
   Веднъж чух някой да казва, че майките носят със себе си ключа към душите ни през целия си
   живот. Ала ти изхвърли моя.
   От гърлото на Джослин се откъсна задавен звук. Облягаше се на плота за опора и на Клеъри
   й се искаше да изтича при нея, но краката й сякаш бяха залепнали за пода. Каквото и да се
   случваше между брат й и майка й, то нямаше нищо общо с нея.
   — Не ми казвай, че не се радваш поне мъничко, задето ме виждаш, майко. — Макар думите
   му да бяха умоляващи, гласът му бе съвършено равнодушен. — Не съм ли всичко, което би
   могла да искаш от един син? — Той разпери ръце. — Силен, красив, същинско копие на
   добрия стар татко.
   Джослин поклати глава; лицето й бе посивяло.
   — Какво искаш, Джонатан?
   — Онова, което искат всички — отвърна Себастиан. — Онова, което ми се полага. В случая
   — наследството на Моргенстърн.
   — Наследството на Моргенстърн е единствено кръв и разруха — каза Джослин. — Тук няма
   никой от това семейство. Нито аз, нито дъщеря ми. — Тя изпъна рамене. Ръката й все още
   стискаше кухненския плот, ала Клеъри видя как в изражението на майка й се завръща
   някогашният огън. — Ако си отидеш още сега, Джонатан, няма да кажа на Клейва, че си
   идвал. — Очите й се стрелнаха към Джейс. — Нито пък ти. Ако разберат, че работите
   заедно, ще убият и двама ви.
   Клеъри инстинктивно застана пред Джейс, който погледна над рамото й към Джослин.
   — Нима те е грижа дали съм жив? — попита Джейс.
   — Грижа ме е какво би причинила смъртта ти на дъщеря ми — отвърна Джослин. — А
   Законът е суров… твърде суров. Онова, което се е случило с теб… кой знае, може би има
   начин да бъде поправено. — Погледът й отново се върна върху Себастиан. — Но за теб,
   Джонатан, вече е твърде късно.
   И тя вдигна ръката, с която стискаше кухненския плот. Между пръстите си държеше
   кинжала на Люк. Сълзи блестяха по бузите й, ала хватката й бе сигурна.
   — Изглеждам точно като него, нали? — каза Себастиан, без да помръдне. Сякаш едва
   забелязваше ножа. — Като Валънтайн. Затова ме гледаш по този начин.
   Джослин поклати глава.
   — Изглеждаш така, както си изглеждал винаги, от мига, в който те видях за първи път. Като
   демонско изчадие. — Гласът й бе пропит с болка. — Толкова съжалявам.
   — За какво?
   — Задето не те убих, когато се роди — каза тя и излезе иззад плота, въртейки кинжала в
   ръка.
   Клеъри се напрегна, но Себастиан дори не трепна. Тъмните му очи проследиха майка му,
   която се приближаваше към него.
   — Това ли искаш? Да умра? — Той разпери ръце, сякаш се канеше да я прегърне, и пристъпи
   напред. — Давай тогава. Убий собствения си син. Няма да ти попреча.
   — Себастиан — намеси се Джейс и Клеъри го изгледа невярващо. Наистина ли бе
   разтревожен?
   Джослин направи още една крачка напред. Ножът в ръката и се бе превърнал в размазано
   петно, толкова бързо се движеше. Когато най-сетне спря, връхчето му бе насочено право в
   сърцето на Себастиан, който и този път не помръдна.
   — Направи го — меко каза той и наклони глава на една страна. — Ала способна ли си?
   Имаше възможност да ме убиеш, когато се родих. Но не го стори. — Той понижи глас. —
   Може би си разбрала, че не съществува родителска обич, която да не е безусловна. Може би,
   ако ме обичаше достатъчно, би могла да ме спасиш.
   За миг двамата, майка и син, се взряха един в друг, леденозелени и въгленовочерни очи се
   срещнаха. В ъгълчетата на устните си Джослин имаше остри линии, които ги нямаше преди
   две седмици, готова бе да се закълне Клеъри.
   — Преструваш се — гласът на Джослин трепереше. — Не чувстваш нищо, Джонатан. Баща
   ти те е научил да симулираш човешките емоции така, както можеш да научиш папагал да
   повтаря думи. Папагалът не разбира какво казва, нито пък ти. Ще ми се… о, Господи, ще ми
   се да не беше така. Ала…
   Кинжалът описа мълниеносна изчистена дъга. Съвършено премереният замах би трябвало да
   я забие между ребрата му, така че острието да потъне в сърцето му. Така и щеше да стане,
   ако Себастиан не бе реагирал по-светкавично и от Джейс — обърна се и отскочи назад, така
   че оръжието остави само незначителна драскотина върху гърдите му.
   Все още до Клеъри, Джейс рязко си пое дъх и тя се обърна да го погледне. Върху ризата му
   се бе появило червено петно, което бързо нарастваше. Той го докосна и пръстите му
   поаленяха. Ние сме свързани. Нарани го и ще пролееш моята кръв.
   Без да се замисли, Клеъри се втурна напред, хвърляйки се между майка си и Себастиан.
   — Мамо! — ахна тя. — Спри.
   Джослин все още държеше кинжала, без да откъсва очи от Себастиан.
   — Клеъри, махни се.
   Себастиан се разсмя.
   — Колко трогателно! Малката сестричка защитава големия си брат.
   — Не защитавам теб. — Клеъри не сваляше очи от лицето на майка си. — Всичко, което се
   случва на Джонатан, се случва и на Джейс. Разбираш ли, мамо? Убиеш ли го, Джейс също ще
   умре. Вече е ранен. Мамо, моля те.
   Джослин все още стискаше ножа, ала по лицето й се беше появило колебание.
   — Клеъри…
   — Мили Боже, колко неловко — отбеляза Себастиан. — Интересно ми е да видя как ще
   разрешите този проблем. В крайна сметка, нямам причина да си ходя.
   — Всъщност — разнесе се глас откъм коридора, — имаш.
   Беше Люк — бос, облечен с дънки и стар пуловер. Беше разчорлен и без очилата си
   изглеждаше някак по-млад. На рамото си бе опрял пушка с рязана цев и се бе прицелил
   право в Себастиан.
   — Това е помпа „Уинчестър”, дванайсети калибър. В глутницата я използваме, когато
   трябва да умъртвим някой вълк, който се е отцепил и излязъл от контрол — каза той. —
   Дори да не те убия, мога да ти натроша краката, сине на Валънтайн.
   Всички в стаята сякаш си поеха рязко дъх… всички, освен Люк. Както и Себастиан, който се
   обърна и тръгна към него, усмихнат до уши, сякаш изобщо не забелязваше оръжието.
   — “Сине на Валънтайн” — повтори той. — Така ли мислиш за мен вече? Ако
   обстоятелствата се бяха стекли по различен начин, сега можеше да си ми кръстник.
   — Ако обстоятелствата се бяха стекли по различен начин — отвърна Люк, докато поставяше
   пръст върху спусъка — сега можеше да си човешко същество.
   Себастиан се закова на място.
   — Същото може да се каже и за теб, върколако.
   Светът сякаш се движеше на бавни обороти. Люк се прицели. Себастиан все така стоеше на
   мястото си, широко усмихнат.
   — Люк — обади се Клеъри. Беше като един от онези кошмари, в които искаше да изкрещи,
   ала от гърлото й излизаше единствено мъчителен шепот. — Люк, недей.
   Доведеният й баща бавно натисна спусъка… и тогава Джейс се хвърли напред, прескочи
   дивана и се блъсна в Люк в същия миг, в който пушката изтрещя.
   Куршумът полетя настрани и един от прозорците се строши. Загубил равновесие, Люк
   политна назад. Джейс изтръгна оръжието от ръцете му и го хвърли. То изхвърча през
   счупения прозорец, а Джейс се обърна към по-възрастния мъж.
   — Люк… — започна той.
   Люк го зашлеви.
   Дори в светлината на всичко, което Клеъри знаеше, да види как Люк — добрият, мил Люк,
   който безброй пъти се бе застъпвал за Джейс пред майка й, пред Мерис, пред Клейва — му
   удря шамар, бе така шокиращо, като да бе зашлевил нея. Хванат напълно неподготвен,
   Джейс политна назад и се блъсна в стената.
   Себастиан, който досега не бе демонстрирал нищо друго, освен насмешка и отвращение,
   изръмжа… и извади от колана си дълга, тънка кама. Очите на Люк се разшириха и той
   понечи да се извърне, ала Себастиан беше по-бърз от него. По-бърз от Джейс, по-бърз от
   всеки, когото Клеъри бе виждала, той заби камата в гърдите на Люк и я завъртя рязко, преди
   да я извади, поаленяла до дръжката. Люк се олюля, блъсна се в стената и пред ужасените
   очи на Клеъри бавно се свлече по нея, оставяйки кървава диря.
   Джослин изпищя. Звукът бе по-страшен от трясъка, с който куршумът бе строшил прозореца,
   макар на Клеъри да й се стори, че идва от много далеч… или пък изпод вода. Не бе в
   състояние да откъсне очи от Люк, който бе рухнал на пода, а килимът около него бързо
   почервеняваше.
   Себастиан отново вдигна камата… и Клеъри се втурна напред, блъсвайки се в рамото му с
   цялата си сила, мъчейки се да го събори. Успя само да го помръдне едва— едва, но той все
   пак свали камата. Обърна се към нея и Клеъри видя, че устната му е разцепена, макар да
   нямаше представа защо… поне докато Джейс не се появи и тя зърна кръвта на устата му там,
   където Люк го беше ударил.
   — Достатъчно! — Джейс сграбчи Себастиан за гърба на якето. Беше пребледнял и избягваше
   да погледне както Люк, така и Клеъри. — Престани. Не затова сме тук.
   — Пусни ме…
   — Не. — Джейс се пресегна покрай Себастиан и улови ръката му. Очите му срещнаха тези
   на Клеъри, устните му оформиха беззвучни думи… а после проблесна сребриста светлина —
   пръстенът на Себастиан — и двамата изчезнаха, изпарявайки се напълно само докато човек
   си поеме дъх. В същия миг металическо сияние проряза въздуха там, където те стояха
   допреди малко, и се заби в стената.
   Кинжалът на Люк.
   Клеъри се обърна към майка си, която го бе хвърлила. Ала Джослин не я гледаше. Тя се
   втурна към Люк, коленичи върху окървавения килим и взе главата му в скута си. Очите му
   бяха затворени, алена струйка се процеждаше от ъгълчето на устата му. Камата на
   Себастиан, изцапана с кръвта му, лежеше на няколко крачки от тях.
   — Мамо — прошепна Клеъри. — Той…
   — Камата беше сребърна. — Гласът на Джослин трепереше. — Няма да се оправи толкова
   бързо, колкото обикновено. Не и без специално лечение.
   Тя докосна лицето на Люк с връхчетата на пръстите си. Гърдите му се вдигаха и спускаха,
   облекчено забеляза Клеъри, макар дишането му да бе повърхностно. Усети вкус на сълзи в
   гърлото си и за миг бе поразена от спокойствието на майка си. Ала все пак това бе същата
   жена, която някога бе стояла насред останките от изпепелената си къща, заобиколена от
   овъглените тела на семейството си, в това число родителите и сина й… и го беше
   превъзмогнала.
   — Донеси няколко кърпи от банята — нареди Джослин. — Трябва да спрем кървенето.
   Залитайки, Клеъри се изправи и почти слепешком отиде в малката облицована с плочки
   баня. Откачи сивата хавлия, която висеше на вратата и се върна в дневната. Джослин
   подкрепяше главата на Люк с една ръка, а в другата държеше мобилен телефон. Когато
   Клеъри се приближи, тя пусна телефона и взе кърпата. Сгъна я надве и я притисна към
   раната върху гърдите на Люк. Пред очите на Клеъри крайчетата на сивата тъкан започнаха
   да се напояват с кръв.
   — Люк — прошепна тя. Той не помръдна, лицето му имаше ужасен сивкав цвят.
   — Обадих се на глутницата — каза Джослин, без да я поглежда, и Клеъри си даде сметка, че
   не й бе задала нито един въпрос за Джейс и Себастиан, нито пък защо двамата с Джейс се
   бяха появили от стаята й и какво бяха правили там. Цялото й внимание бе насочено към
   Люк. — Имат няколко членове, които патрулират наблизо. Веднага щом дойдат, се махаме
   оттук. Джейс ще се върне за теб.
   — Не можеш да си сигурна… — думите едва излизаха през свитото гърло на Клеъри.
   — Мога — прекъсна я Джослин. — Валънтайн се върна за мен след петнайсет години.
   Всички мъже от рода Моргенстърн са такива. Никога не се отказват. Той ще дойде за теб.
   Джейс не е Валънтайн. Ала думите замряха върху устните на Клеъри. Искаше да коленичи,
   да вземе ръката на Люк в своите, да я стисне и да му каже, че го обича. Вместо това си
   спомни допира на Джейс в стаята й и не го стори. Тя беше виновна. Не заслужаваше да
   утешава Люк. Нито себе си. Заслужаваше болка и угризения.
   Откъм верандата се разнесе шум от стъпки и гласове. Джослин рязко вдигна глава.
   Глутницата.
   — Клеъри, иди и си събери нещата. Вземи каквото ще ти трябва, но не повече, отколкото
   можеш да носиш. Няма да се върнем в тази къща.

   6
   Никое оръжие на този свят

   Подранили ситни снежинки се сипеха като пух от оловносивото небе, докато Клеъри и
   майка й бързаха по „Грийнпоинт Авеню” навели глави срещу бръснещия вятър, долитащ
   откъм Ийст Ривър.
   Джослин не бе казала нито дума, откакто бяха оставили Люк в изоставения полицейски
   участък, който служеше за щаб на глутницата. Всичко бе станало като на сън — глутницата,
   пренесла своя водач там, комплекта за първа помощ, Клеъри и майка й, мъчейки се да
   зърнат Люк, докато вълците сякаш бяха затворили редиците си срещу тях. Клеъри знаеше
   защо не могат да го откарат в мунданска болница, но въпреки това бе невъобразимо трудно
   да го оставят в онази стая с варосани стени, която им служеше за лечебница.
   Не ставаше въпрос за това, че вълците не ги харесваха, просто годеницата на Люк и нейната
   дъщеря не бяха част от глутницата и никога нямаше да бъдат. Клеъри се бе огледала за Мая,
   съюзник сред върколаците, ала нея я нямаше. Най-сетне Джослин я бе изпратила да чака в
   коридора, тъй като стаята беше препълнена, и Клеъри се бе свлякла на пода, прегърнала
   раницата в скута си. Беше два часът сутринта и тя никога не се бе чувствала толкова
   самотна. Ако Люк умреше…
   Почти не помнеше живота си без него. Именно благодарение на него и на майка си знаеше
   какво е да те обичат безрезервно. Един от първите й спомени бе как Люк я вдига, за да я
   настани върху удобния клон на ябълковото дърво във фермата му на север. В лечебницата
   той хъхреше мъчително, докато третият в глутницата, Бат, отваряше комплекта за първа
   помощ. Хората хъхрят, когато издъхват, припомни си Клеъри. Не можеше обаче да се сети
   какво бе последното, което бе казала на Люк. Не трябваше ли да можеш да си спомниш
   какво е последното, което си казал някому, преди той да умре?
   Най-сетне Джослин излезе от лечебницата с изтощен вид и й подаде ръка, за да й помогне да
   стане.
   — Той… — започна Клеъри.
   — Стабилизираха го — отвърна майка й и се огледа наоколо. — Трябва да вървим.
   — Къде? — слиса се Клеъри. — Мислех, че ще бъдем тук, с Люк. Не искам да го оставяме.
   — Нито пък аз. — Джослин бе категорична. Клеъри се замисли за жената, която бе обърнала
   гръб на Идрис и всичко, което някога бе познавала, и си бе тръгнала, за да започне нов
   живот сама. — Но не можем да доведем Джейс и Себастиан тук. Не е безопасно за
   глутницата и за Люк. А това е първото място, където Джейс ще те потърси.
   — Тогава къде… — започна Клеъри, но се досети още преди да довърши и затвори уста.
   Къде отиваха напоследък винаги, когато се нуждаеха от помощ?
   Сега напуканият паваж на улицата бе заснежен, сякаш някой го беше поръсил с пудра захар.
   Преди да си тръгнат от къщата на Люк, Джослин си бе облякла дебело палто, ала отдолу все
   още носеше дрехите, напоени с кръвта му. Устните й бяха стиснати, очите й не се откъсваха
   от пътя пред нея. Клеъри се запита дали бе изглеждала по същия начин, докато си отиваше
   от Идрис, с пепел, полепнала по ботушите и Бокала на смъртните, скрит под палтото й.
   Клеъри поклати глава, за да я проясни. Беше започнала да си фантазира, да си въобразява
   неща, които не бе видяла, навярно защото мозъкът й се опитваше да избяга от ужаса на
   онова, което бе видяла.
   Непоканен, в съзнанието й изникна образът на Себастиан, забиващ камата в гърдите на Люк,
   последван от познатия, обичан глас на Джейс, който казваше „косвени жертви”
   „Защото както често се случва, когато изгубите нещо скъпоценно, откриете ли го, то
   невинаги е такова, каквото го помните”
   Джослин потрепери и вдигна качулката, за да скрие косата си, върху чиито яркочервени
   кичури бяха започнали да се открояват бели снежинки. Продължаваше да мълчи, докато
   крачеха по осеяната с полски и руски ресторанти, бръснарници и козметични салони улица,
   опустяла в жълто— бялата нощ. Пред очите на Клеъри пробяга спомен — този път истински,
   а не плод на въображението. Майка й я водеше забързано по потънала в мрак улица, между
   преспи мръсен сняг. Навъсено, оловносиво небе…
   Беше виждала тази сцена и преди, първия път, когато Мълчаливите братя бяха проникнали в
   мозъка й. Сега си даде сметка какво представлява — нощта, в която майка й я бе завела при
   Магнус, за да промени спомените й. Трябва да е било посред зима, ала въпреки това успя да
   разпознае „Грийнпоинт Авеню”.
   Най-сетне тухлената сграда, в която живееше Магнус, се издигна пред тях. Джослин бутна
   стъклената врата и двете влязоха в преддверието. Докато майка й натискаше звънеца —
   веднъж, два, три пъти за Магнус — Клеъри се опитваше да диша през устата. Най-сетне им
   отвориха и те забързаха по стълбите. Магнус се бе облегнал в рамката на зейналата врата и
   ги очакваше. Носеше яркожълта пижама, а на краката си бе надянал зелени пантофи, върху
   които бяха изрисувани лица на извънземни със стърчащите антенки. Черната му разчорлена
   коса бе щръкнала във всички посоки, а златисто— зелените му очи примигваха уморено
   насреща им.
   — Добре дошли в приюта на Свети Магнус за безпризорни ловци на сенки — каза той
   басово и махна с ръка. — Спалните за гости са натам. Но първо си изтрийте подметките.
   И той се дръпна в апартамента, оставяйки ги да минат пред него, след което затвори вратата.
   Днес мястото бе издържано в псевдо— викториански стил, с дивани с високи облегалки и
   масивни позлатени огледала, пръснати навсякъде. Светлини във формата на цветя обвиваха
   колоните.
   Надолу по късия коридор, извеждащ от хола, имаше три свободни стаи. Клеъри напосоки си
   избра една от дясната страна, която се оказа боядисана в оранжево, също като старата й
   спалня на Парк Слоуп. В нея имаше разтегаем диван и неголям прозорец, който гледаше към
   тъмните прозорци на затворена закусвалня. Председателят Мяу се бе свил върху дивана,
   мушнал нос в опашката си. Клеъри се настани до него и го погали зад ушите; мъркането
   караше цялото му телце да вибрира. Докато го милваше, забеляза ръкава на пуловера си.
   Беше потъмнял от засъхнала кръв. Кръвта на Люк.
   Изправи се и яростно го свали, а после извади чисти дънки и топла черна блуза с V—
   образно деколте от раницата си и се преоблече. За миг се погледна в прозореца — беше
   пребледняла, мокра от снега, косата й висеше безжизнено, а луничките й изпъкваха върху
   лицето като петънца от боя. Не че имаше значение как изглежда. Спомни си как Джейс я
   беше целунал (имаше чувството, че оттогава са минали дни, а не само няколко часа) и
   стомахът я заболя, сякаш бе глътнала миниатюрни ножчета.
   В продължение на един дълъг миг остана така, стиснала ръба на дивана, докато болката
   премине, а после си пое дълбоко дъх и се върна в дневната.
   Майка й седеше на стол с позлатена облегалка, обвила изящните си пръсти около чаша топла
   вода с лимон. Магнус се бе отпуснал на един бонбоненорозов диван, вдигнал зелените си
   пантофи върху малката масичка.
   — Глутницата успя да го стабилизира — тъкмо казваше Джослин уморено. — Само че не са
   сигурни докога. Мислиха, че острието трябва да е било поръсено със сребърен прах, но явно
   е било нещо друг. Върхът му… — Тя вдигна поглед, видя Клеъри и замълча.
   — Всичко е наред, мамо. Достатъчно съм голяма, за да чуя какво е състоянието на Люк.
   — Ами и те не са сигурни — меко каза Джослин. — Връхчето на острието се е счупило в
   едно от ребрата и се е забило в костта, но не могат да го извадят. То… то се движи.
   — Движи се? — Магнус изглеждаше озадачен.
   — Когато опитаха да го извадят, то потъна още по-надълбоко в костта и едва не я строши —
   обясни Джослин. — Той е върколак и се възстановява бързо, но това парченце е вътре в
   тялото му, дращи органите му и пречи на раната да зарасне.
   — Демонски метал — каза Магнус. — Не сребро.
   Джослин се приведе напред.
   — Можеш ли да му помогнеш? Колкото и да струва, ще ти…
   Магнус се изправи. Пантофите с извънземни и разчорлената му коса изобщо не отговаряха
   на сериозността на положението.
   — Не съм сигурен.
   — Но нали изцели Алек — намеси се Клеъри. — Когато Великият демон го рани…
   Магнус бе започнал да крачи напред— назад.
   — Тогава знаех какъв е проблемът. А сега не знам точно за какъв демонски метал става
   дума. Мога да опитам различни целебни магии, но това не е най-бързият начин да му
   помогнем.
   — Тогава кой е? — попита Джослин.
   — Претор Лупус. Вълците пазители. Познавах човека, който я основа, Улеи Скот. Заради
   някои… произшествия той силно се интересуваше от всякакви подробности за ефекта на
   демонските метали и вещества върху ликантропите, по същия начин, по който Мълчаливите
   братя водят архиви на начините за лекуване на нефилимите. С течение на времето Претор
   Лупус стана доста затворена и потайна организация, за съжаление. Но информацията е
   достъпна за членовете й.
   — Люк не е член — каза Джослин. — А списъкът с имената им се пази в тайна…
   — Ами Джордан? — обади се Клеъри. — Джордан е един от тях. Той може да провери. Ще
   му се обадя.
   — Аз ще му се обадя — възрази Магнус. — Не мога да проникна в щаба на Претор Лупус, но
   мога да предам съобщение, което ще има някаква тежест. Ей сега се връщам.
   И той се отправи към кухнята с мека стъпка, а антенките на пантофите му се поклащаха
   лекичко като водорасли, полюшвани от течението.
   Клеъри се обърна към майка си, която се взираше в чашата с топла вода. Това бе една от
   любимите й тонизиращи напитки, макар че Клеъри изобщо не проумяваше как на някого
   може да му харесва да пие топла, кисела вода. Снегът се бе просмукал в косата на майка й и
   сега, когато изсъхваше, тя бе започнала да се накъдря, точно както правеше и косата на
   Клеъри, когато беше влажно.
   — Мамо — каза тя и Джослин вдигна глава. — Ножът, който хвърли… у Люк… в Джейс ли
   се целеше?
   — В Джонатан. — Майка й за нищо на света не би го нарекла Себастиан, знаеше Клеъри.
   — Просто… — Клеъри си пое дълбоко дъх. — То е почти същото. Нали видя. Когато
   прониза Себастиан, на Джейс му потече кръв. Сякаш двамата са… отразени един в друг.
   Порежеш ли Себастиан, проливаш кръвта и на Джейс. Убиеш ли го, убиваш и Джейс.
   — Клеъри… — Джослин разтърка уморените си очи. — Може ли да не го обсъждаме точно
   сега?
   — Но ти каза, че той ще се върне за мен. Джейс, имам предвид. Трябва да съм сигурна, че
   няма да го нараниш…
   — Е, няма как да си. Защото няма да ти обещая нищо такова, Клеъри. Съжалявам. — Майка
   й я гледаше с нетрепващ поглед. — Видях ви да излизате от стаята ти.
   Клеъри се изчерви.
   — Не искам да…
   — Какво? Да говориш за това? Е, много съжалявам. Ти повдигна темата. Имаш късмет, че
   вече не съм в Клейва. Откога знаеш къде е Джейс?
   — Не знам къде е. Днес за първи път говорих с него, откакто изчезна. Вчера го видях в
   Института със Себ… с Джонатан. Алек, Изабел и Саймън знаят, но не можех да кажа на
   никой друг. Попадне ли в ръцете на Клейва… не, не мога да го допусна.
   Джослин вдигна зелените си очи.
   — И защо не?
   — Защото това е Джейс. Защото го обичам.
   — Само че това не е Джейс. Точно там е цялата работа, Клеъри. Той вече не е онзи, който
   беше. Не виждаш ли…
   — Разбира се, че го виждам. Не съм глупава. Но имам вяра. И преди съм го виждала обладан
   от демон, но той се освободи. Мисля, че Джейс все още е някъде вътре и че има начин да
   бъде спасен.
   — Ами ако няма?
   — Докажи го.
   — Не можеш да докажеш отрицателно твърдение, Клариса. Разбирам, че го обичаш. Винаги
   си го обичала… и то прекалено силно. Мислиш ли, че не обичах баща ти? Мислиш, че не му
   давах шанс, отново и отново? И виж какъв бе резултатът. Джонатан. Ако не бях останала с
   баща ти, той нямаше да съществува…
   — Нито пък аз — каза Клеъри. — В случай че си забравила, аз съм дошла след брат ми, не
   преди него. — Тя погледна майка си пронизващо. — Може би искаш да кажеш, че си струва
   никога да не съм се раждала, ако това би означавало да го няма и Джонатан?
   — Не, аз…
   Разнесе се изщракване на ключалка и входната врата се отвори. Беше Алек. Носеше дълго
   кожено яке върху син пуловер, а по черната му коса бяха полепнали снежинки. Бузите му се
   бяха зачервили като ябълки от студа, ала иначе лицето му беше бледо.
   — Къде е Магнус? — попита той. Когато се обърна към кухнята, Клеъри видя, че под ухото
   си има синина с размера на палец.
   — Алек! — Магнус изхвърча от кухнята и му изпрати въздушна целувка. Беше събул
   пантофите и сега беше бос. Котешките му очи грееха, докато гледаше Алек.
   Клеъри познаваше това изражение. По същия начин и тя съзерцаваше Джейс. Алек обаче не
   отвърна на погледа му. Свали си палтото и го закачи на стената, видимо разстроен. Ръцете
   му трепереха, широките му рамене бяха напрегнати.
   — Получи ли съобщението ми? — попита Магнус.
   — Да. Без друго бях само на няколко преки оттук. — Алек погледна първо Клеъри, а после
   Джослин; тревога и несигурност се бореха за надмощие върху лицето му. Въпреки че го бяха
   поканили на приема на Джослин, а се бе срещал с нея още няколко пъти, те в никакъв
   случай не се познаваха добре. — Вярно ли е това, което Магнус ми каза? Отново си видяла
   Джейс?
   — Както и Себастиан — потвърди Клеъри.
   — И той… Джейс… как изглеждаше?
   Клеъри знаеше точно какво се мъчи да я попита — като никога двамата с Алек се разбираха
   по-добре от всички други в стаята.
   — Не се преструва за пред Себастиан — тихо отвърна тя. — Наистина се е променил.
   Изобщо не прилича на себе си.
   — В какъв смисъл? — настоя Алек; в гласа му се долавяха едновременно гняв и уязвимост.
   — Как точно се е променил?
   На коляното на дънките й имаше дупка и Клеъри разсеяно започна да си играе с нея,
   чоплейки кожата отдолу.
   — Начина, по който говори… вярва в Себастиан. В онова, което той прави, каквото и да е то.
   Напомних му, че Себастиан уби Макс, но него сякаш въобще не го беше грижа. — Гласът
   замалко да й изневери. — Каза, че Себастиан е точно толкова негов брат, колкото и Макс.
   Алек пребледня и двата червени кръга на бузите му изпъкнаха като кървави петна.
   — Каза ли нещо за мен? Или за Изи? Попита ли за нас?
   Клеъри поклати глава; изражението на Алек й причиняваше физическа болка. С крайчеца на
   окото си виждаше, че Магнус също го наблюдава с пребледняло от мъка лице. Зачуди се дали
   все още ревнува от Джейс или страда заради Алек.
   — Защо е дошъл у вас? — Алек поклати глава. — Просто не разбирам.
   — Искаше да тръгна с него. Да се присъединя към тях със Себастиан. Предполагам, че иска
   злото им дуо да се превърне в трио. — Тя сви рамене. — Може би е самотен. Съмнявам се,
   че Себастиан е особено забавна компания.
   — Няма откъде да сме сигурни. Може страшно да го бива на скрабъл — подхвърли Магнус.
   — Той е психопат и убиец — глухо каза Алек. — И Джейс го знае.
   — Само че Джейс сега не е Джейс… — започна Магнус, но не можа да довърши, защото
   телефонът иззвъня. — Аз ще вдигна. Откъде да знае човек кой друг може да се крие от
   Клейва и да си търси място, където да остане? Не е като в града да има хотели.
   И той се запъти към кухнята.
   Алек се строполи на дивана.
   — Твърде много работи — каза той, проследявайки приятеля си с разтревожен поглед. —
   Цяла нощ не е спал, мъчейки се да разшифрова онези руни.
   — За Клейва ли работи? — поиска да узнае Джослин.
   — Не — бавно отвърна Алек. — Прави го заради това, което Джейс означава за мен. — Той
   вдигна ръкава си и й показа руната за парабатаи от вътрешната страна на ръката си.
   — Ти знаеше, че Джейс е жив — обади се Клеъри, чийто ум бе започнал да отмята
   различните мисли като по списък. — Защото сте парабатаи, заради онова, което съществува
   между вас. И също така усети, че нещо не е наред.
   — Защото е обладан — каза Джослин. — Това го е променило. Валънтайн каза, че
   почувствал, когато Люк станал долноземец. Усетил, че нещо не е наред.
   Алек поклати глава.
   — Ала когато Джейс беше обладан от Лилит, аз не го почувствах. — Сега обаче долавям, че
   нещо… не е наред. — Алек сведе поглед към обувките си. — Разбираш, когато твоят
   парабатаи умре — сякаш между вас е имало осезаема връзка, която внезапно се е скъсала и
   ти пропадаш. — Той вдигна очи към Клеъри. — Веднъж го усетих, в Идрис, по време на
   битката. Но беше толкова мимолетно… а когато се върнах в Аликанте, Джейс беше жив.
   Убедих сам себе си, че съм си въобразил.
   Клеъри поклати глава, мислейки си за Джейс и пропития с кръв пясък край езерото Лин.
   „Не си си въобразил.”
   — Онова, което изпитвам сега, е различно — продължи той. — Сякаш Джейс отсъства от
   света, но не е мъртъв. Не е и пленен… просто го няма.
   — Именно — каза Клеъри. — И двата пъти, когато го видях със Себастиан, те просто се
   изпариха. Без никакъв портал или нещо такова. В един момент бяха там, а в следващия ги
   нямаше.
   — Когато говорите за тук и там — обади се Магнус, връщайки се в стаята като се прозяваше,
   — за този и онзи свят, всъщност става дума за различни измерения. Има само няколко
   магьосници, които владеят магиите на измеренията. Старият ми приятел Рейгнър беше един
   от тях. Измеренията не лежат едно до друго — те са прегънати заедно, като хартия. Там,
   където се пресичат, се образуват гънки, които пречат да бъдеш открит с магия. Така че в
   крайна сметка не си тук, а там.
   — Може би точно затова не успяваме да го открием? Затова Алек не може да го почувства?
   — предположи Клеъри.
   — Възможно е. — Магнус прозвуча едва ли не впечатлено. — Това би означавало, че на
   практика няма как да ги намерим, ако те не искат да бъдат намерени. А ако някой все пак
   успее да ги открие, няма да има как да съобщи на останалите. Това е сложна и скъпа магия.
   Себастиан трябва да има връзки…
   Входният звънец издрънча и те подскочиха. Магнус извъртя очи.
   — Успокойте се, де — каза той и изчезна в коридора.
   Върна се миг по-късно с мъж, облечен в дълга роба с пергаментов цвят, върху която отпред и
   отстрани с тъмно, кафеникавочервено мастило бяха изрисувани руни. Въпреки че качулката
   му бе вдигната, хвърляйки сянка върху лицето му, новодошлият изглеждаше напълно сух,
   сякаш по него не бе паднала нито една снежинка. Когато той я отметна назад, Клеъри
   разпозна (без изобщо да се учудва) лицето на брат Закарая.
   Джослин рязко остави чашата си върху малката масичка, вперила поглед в Мълчаливия брат.
   Макар да бе свалил качулката, лицето му си оставаше в сянка, която скриваше очите му, така
   че Клеъри виждаше само тъмната му коса и високите скули, белязани от руни.
   — Ти… — Гласът на Джослин заглъхна за миг. — Но Магнус ми каза, че никога няма да…
   Неочакваните събития налагат вземането на неочаквани мерки.
   Гласът на брат Закарая се разля в съзнанието на Клеъри, а по израженията на останалите тя
   разбра, че и те са го чули.
   Нито Клейвът, нито Съветът ще научат каквото и да било за случилото се тук тази вечер. Ако
   имам възможност да спася последния от кръвната линия на Херондейл, това е по-важно от
   верността, която дължа на Клейва.
   — Значи се разбрахме — каза Магнус. Двамата с Мълчаливия брат изглеждаха странно
   заедно: единият — пергаментово бял в бледите си одежди, а другият — облечен в яркожълта
   пижама. — Някакъв напредък с руните на Лилит?
   Изучавах ги много внимателно и изслушах всички показания, дадени пред Съвета. Вярвам,
   че ритуалът им има две страни. Първо, тя е използвала ухапването на дневния вампир, за да
   пробуди съзнанието на Джонатан Моргенстърн. Тялото все още е било твърде слабо, ала
   умът и волята му са били живи. Вярвам, че когато Джейс Херондейл е останал на покрива
   сам с него, Джонатан е почерпил сили от руните и го е принудил да прекрачи магическия
   кръг, с който е бил обграден. В този момент волята на Джейс е била подчинена на неговата.
   Вярвам, че е почерпил от кръвта на Джейс силата, от която се е нуждаел, за да се възправи и
   да избяга от покрива, вземайки Джейс със себе си.
   — И по някакъв начин това е създало връзка между тях? — предположи Клеъри. — Защото
   когато майка ми прониза Себастиан, Джейс също бе ранен.
   Да. Онова, което Лилит е направила, е нещо като съединяващ ритуал, наподобяващ нашата
   церемония за създаването на парабатаи, макар и по-могъща и опасна. Сега двамата са
   неразривно свързани. Умре ли единият, същото ще сполети и другия. Никое оръжие на този
   свят не е в състояние да нарани само един от тях.
   — Когато казвате, че са свързани неразривно — обади се Алек, привеждайки се напред, —
   това означава ли… имам предвид, Джейс ненавижда Себастиан. Той уби брат ни.
   — А и не виждам как Себастиан може да харесва Джейс. През целия си живот му е завиждал
   безумно. Мислел го е за любимец на Валънтайн — добави Клеъри.
   — Да не говорим пък — напомни Магнус, — че Джейс го уби. Това би отблъснало всекиго.
   — А Джейс сякаш не си спомня всичко това — ядосано каза Клеъри. — Не, не е това… по-
   скоро сякаш не вярва, че се са се случили.
   Спомня си ги. Ала силата на свързването е такава, че мислите му заобикалят или прескачат
   подобни факти, както реката тече над камъчетата в коритото си. То е като магията, която
   Магнус направи на ума ти, Клариса. Всеки път, щом видеше късчета от незримия свят,
   мозъкът ти ги отхвърляше, отвръщаше се от тях. Няма смисъл да се опитваш да спориш с
   Джейс за Джонатан. Истината не може да разкъса връзката им.
   Мисълта на Клеъри се върна към реакцията на Джейс, когато му бе припомнила, че Макс бе
   умрял от ръката на Себастиан — как лицето му се бе навъсило за миг, само за да се изглади
   миг по-късно, сякаш бе забравил думите й толкова бързо, колкото тя ги бе изрекла.
   Поне имате утехата, колкото и да е малка, че Джонатан Моргенстърн е също толкова здраво
   свързан, колкото и вашият Джейс. Не може да го нарани, а и не би искал да го стори —
   добави Закарая. Алек разпери ръце.
   — Значи сега се обичат, така ли? Станали са първи приятели? — В гласа му ясно се долавяха
   нотки на болка и ревност.
   Не, станали са едно. Всеки от тях вижда така, както и другият. Знаят, че не могат един без
   друг. Себастиан е водещият във връзката им. В каквото вярва той, в това вярва и Джейс.
   Каквото иска той, същото иска и Джейс.
   — Значи е обладан — отсече Алек.
   Когато си обладан, често пъти частица от истинското ти съзнание остава недокосната.
   Онези, които някога са били обладани, след това разказват как са наблюдавали действията
   си отстрани, крещейки за помощ, ала оставайки нечути. Джейс е изцяло в тялото и ума си.
   Вярва, че е напълно здравомислещ и че прави точно това, което иска.
   — За какво тогава съм му аз? — попита Клеъри с разтреперан глас. — Защо дойде в стаята
   ми? — Като се надяваше да не се е изчервила, тя опита да пропъди спомена за целувката му,
   за натиска на тялото му върху нейното в леглото й.
   Все още те обича — безплътният глас на брат Закарая бе учудващо мек. — Ти си онова,
   около което се върти светът му. Това не се е променило.
   — Ето защо трябваше да се махнем — напрегнато каза Джослин. — Той ще се върне за нея.
   Не можехме да останем и в участъка. Не знам къде бихме били на сигурно място…
   — Тук — заяви Магнус. — Мога да издигна магически бариери, които Джейс и Себастиан
   няма да успеят да преминат.
   Клеъри видя облекчението, нахлуло в очите на майка й.
   — Благодаря ти — каза Джослин. Магнус махна с ръка.
   — За мен ще е чест. Обичам да отблъсквам ядосани ловци на сенки, особено когато са
   обладани.
   Той не е обладан — напомни им брат Закарая.
   — Да не издребняваме — рече Магнус. — Въпросът е какви ги вършат онези двамата? Какво
   планират?
   — Клеъри каза, че когато ги видяла в библиотеката, Себастиан подхвърлил, че Джейс много
   скоро щял да управлява Института — обади се Алек. — Значи определено кроят нещо.
   — Най-вероятно продължават започнатото от Валънтайн — предположи Магнус. — Долу
   долноземците, да убием всички непокорни ловци на сенки, дрън, дрън, дрън.
   — Може би. — Клеъри не бе толкова сигурна. — Джейс спомена, че сега Себастиан служел
   на по-висша кауза.
   — Само Ангелът знае какво предвещава това — каза Джослин. — Години наред бях женена
   за фанатик и ми е ясно какво означава „висша кауза”: да изтезаваш невинните, да сееш
   смърт, да обърнеш гръб на някогашните си приятели и всичко това — в името на нещо, което
   смяташ за по-голямо от себе си, но което не е нищо друго, освен алчност и детинщина,
   украсени във фамозни фрази.
   — Мамо! — Клеъри не бе свикнала да чува такава злъч в гласа на майка си.
   Ала Джослин гледаше към брат Закарая.
   — Каза, че никое оръжие на този свят не може да рани само единия. Никое оръжие, за което
   си чувал…
   В очите на Магнус изведнъж припламна огън, като котешки очи, уловили лъч светлина.
   — Мислиш, че…
   — Железните сестри — заяви Джослин. — Никой не разбира от оръжия повече от тях. Може
   би те ще имат отговор.
   Железните сестри, както Клеъри знаеше, бяха женски орден като този на Мълчаливите
   братя. Те не зашиваха устите и очите си като братята, но за сметка на това живееха почти
   напълно изолирани в кула, чието точно местонахождение се пазеше в тайна. Те не бяха
   воини, а творци — ръцете, които изработваха оръжията, стилитата и серафимските ками, с
   чиято помощ ловците на сенки оставаха живи. Имаше руни, които единствено те можеха да
   издълбаят и само те знаеха как да изваят сребристобялото вещество, наричано адамас, в
   демонични кули, стилита и рунически камъни. Трудно бе да ги види човек, тъй като не
   присъстваха на заседанията на Съвета, нито пък ходеха в Аликанте.
   Възможно е — реши брат Закарая след дълга пауза.
   — Ако Себастиан може да бъде убит… ако съществува оръжие, което е в състояние да
   отнеме неговия живот, но не и този на Джейс… това означава ли, че Джейс ще се освободи
   от влиянието му? — попита Клеъри.
   Последва още по-дълга пауза, преди брат Закарая най-сетне да отговори.
   Да. Това е най-вероятният изход.
   — Значи трябва да отидем при сестрите. — Изтощение обгръщаше Клеъри като плащ,
   затваряше клепачите й, вгорчаваше вкуса в устата й. Тя потърка очи в опит да го прогони. —
   Още сега.
   — Аз не мога — каза Магнус. — Само жени, и то ловци на сенки, могат да прекрачат прага
   на Елмазената цитадела.
   — Ти също няма да ходиш — заяви Джослин на Клеъри с възможно най-строгия си глас,
   същия, който използваше за забрани от рода на „не, няма да обикаляш по клубовете със
   Саймън след полунощ”. — Тук, зад магическите бариери на Магнус, ще си в по-голяма
   безопасност.
   — Изабел — обади се Алек. — Изабел може да отиде.
   — Имаш ли някаква представа къде е? — попита Клеъри.
   — Вкъщи, предполагам — сви рамене Алек. — Мога да й звънна…
   — Аз ще се погрижа — намеси се Магнус, като извади телефона с едно движение и написа
   съобщение с умение, плод на дългогодишна практика. — Късно е и няма защо да я будим.
   Всички се нуждаем от почивка. Ако ще ви пращам при Железните сестри, ще трябва да го
   направим утре.
   — Аз ще я придружа — каза Джослин. — Никой не търси точно мен, а е по-добре да не ходи
   сама. Вече не съм ловец на сенки, но някога бях. Нужно е само един от нас да е с
   ненакърнена репутация.
   — Не е честно — възпротиви се Клеъри.
   Майка й отказваше да я погледне.
   — Клеъри…
   — През последните две седмици на практика се превърнах в затворник. — Тя се изправи на
   крака, гласът й трепереше. — Клейвът ми забрани да търся Джейс. А сега, когато той дойде
   при мен — при мен — ти не ми разрешаваш да отида с теб при Железните сестри…
   — Не е безопасно. Джейс най-вероятно те следи магически…
   Тук вече Клеъри не издържа.
   — Всеки път, когато се опиташ да ме предпазиш от нещо, съсипваш живота ми!
   — Не, колкото повече се сближаваш с Джейс, толкова повече сама съсипваш живота си! —
   също толкова рязко отвърна майка й. — Всеки риск, който си поемала, всяка опасност, на
   която си се излагала, са били заради него! Той опря нож в гърлото ти, Клариса…
   — Не беше той — каза Клеъри с най-тихия и опасен глас, на който бе способна. — Смяташ
   ли, че бих останала и за миг с момче, което ме заплашва с нож, дори да го обичах? Може би
   твърде дълго си живяла в света на мунданите, мамо, но магия съществува. Онзи, който ме
   нарани, не беше Джейс. Беше демон с неговото лице. Онзи, който ме търси сега, също не е
   Джейс. Но ако умре…
   — Отива си и шансът някога да си върнем Джейс — довърши Алек.
   — Ако изобщо има такъв — рече Джослин. — Господи, Клеъри, само погледни
   доказателствата. Мислеше, че сте брат и сестра! Пожертва всичко, за да го спасиш, а един
   Велик демон го използва, за да се добере до теб! Кога най-сетне ще приемеш, че не ви е
   писано да бъдете заедно?
   Клеъри се олюля, сякаш я бяха зашлевили. Брат Закарая стоеше неподвижен като статуя, все
   едно никой не крещеше, а Магнус и Алек ги гледаха с широко отворени очи. Бузите на
   Джослин бяха пламнали, очите й горяха от гняв. Неспособна да говори, Клеъри рязко се
   обърна, прекоси коридора и затръшна вратата на стаята за гости зад себе си.

   — Е, добре, ето ме — каза Саймън. На покрива духаше студен вятър и той мушна ръце в
   джобовете на дънките си. Не че усещаше студа, просто му се струваше, че така трябва да
   постъпи. Когато отново заговори, повиши глас: — Дойдох. Къде си?
   Градината на покрива на хотел „Гринич” (който в момента бе затворен и поради това —
   празен) бе направена в английски стил, с грижливо оформени миниатюрни дръвчета,
   елегантно разпръснати мебели от ракита и от стъкло, както и чадъри, които плющяха на
   вятъра. Голи в зимния студ, решетки за увивни рози осейваха каменните стени, които
   обграждаха покрива и над които Саймън виждаше светлините на Ню Йорк.
   — Тук съм — разнесе се глас и от един ракитен стол се надигна строен силует. — Бях
   започнал да се чудя дали изобщо ще се появиш, дневни вампире.
   — Рафаел. — В гласа на Саймън прозвуча примирение. Той тръгна по дървената настилка,
   която лъкатушеше между цветните лехи и изкуствените езерца, обградени с лъскав кварц. —
   И аз се чудех същото.
   Приближи се малко и сега вече го видя съвсем ясно. Саймън имаше прекрасно нощно зрение
   и единствено умението на Рафаел да се слива със сенките му бе попречило да го види по-
   рано. Другият вампир носеше черен костюм, а на китките му проблясваха копчета за
   ръкавели с формата на окови. Все още имаше ангелско, момчешко лице, ала погледът, който
   спря върху Саймън, бе студен.
   — Когато те повика Люис, предводителят на манхатънския вампирски клан на вампирите,
   не може да не се отзовеш.
   — И ако не го сторя? Ще ме пронижете с кол ли? — Саймън разпери ръце. — Давай. Прави
   с мен каквото поискаш. Развихри се.
   — Dios, ама че си досаден — каза Рафаел; зад него, подпрян на стената, Саймън забеляза
   хромовия блясък на вампирския мотор, с който бе дошъл дотук.
   Той свали ръце.
   — Ти си този, който ме повика.
   — Искам да ти предложа работа — заяви Рафаел.
   — Сериозно? Закъсали сте го за персонал в хотела ли?
   — Нуждая се от телохранител.
   Саймън го изгледа изпитателно.
   — Да не си гледал „Бодигард”? Защото не възнамерявам да се влюбя в теб и да те нося насам
   — натам в силните си обятия.
   Рафаел го изгледа кисело.
   — Ще ти платя допълнително, ако не си отваряш устата, докато си на работа.
   Саймън го зяпна.
   — Ама ти говориш сериозно?
   — Нямаше да се хабя да се срещам с теб, ако не бях сериозен. Ако бях в настроение за шеги, щях да си прекарам времето с някого, когото харесвам. — Рафаел отново седна в ракитения
   стол. — Камила Белкор е на свобода в Ню Йорк. Ловците на сенки се интересуват
   единствено от онази тъпа история покрай сина на Валънтайн и няма да си дадат труда да я
   издирят. Тя представлява непосредствена заплаха за мен, тъй като иска да си върне контрола
   над манхатънския клан. Повечето от тях са ми верни, така че най-лесният начин да се изкачи
   до върха на йерархията е като ме убие.
   — Ясно — бавно каза Саймън. — Но защо точно аз?
   — Ти си дневен вампир. През нощта има кой да ме брани, но ти можеш да ме защитиш през
   деня, когато повечето от нашата раса са безсилни. Освен това носиш знака на Каин. Ако ти
   стоиш между мен и нея, тя няма да посмее да ме нападне.
   — Всичко това е така, но няма да го направя.
   Рафаел го изгледа невярващо.
   — Защо не?
   Думите направо изскочиха от устата на Саймън.
   — Ти майтапиш ли се? Защото откакто станах вампир не си направил абсолютно нищо за
   мен. Тъкмо обратното, положи всички усилия да ми вгорчиш живота и да му сложиш край.
   Така че, ако предпочиташ да се изразя като вампир — за мен е огромно удоволствие,
   господарю мой, да ви кажа: Вървете на майната си.
   — Не е разумно да ме превръщаш в свой враг, дневни вампире. Като приятели…
   Саймън се изсмя, неспособен да повярва на ушите си.
   — Я чакай! Значи досега сме били приятели? На това ти му казваш приятелство?
   Рафаел оголи вампирските си зъби и Саймън си даде сметка, че наистина е ядосан.
   — Знам защо ми отказваш, дневни вампире, и не е заради някакво престорено чувство, че си
   бил отритнат. Толкова тясно си свързан с ловците на сенки, че се имаш за един от тях.
   Виждали сме те с тях. Вместо да посвещаваш нощите си на лов, както би трябвало, ти ги
   прекарваш с дъщерята на Валънтайн. Живееш с върколак. Ти си срам за вампирите.
   — Така ли провеждаш всичките си интервюта за работа?
   Рафаел отново оголи зъби.
   — Трябва да решиш дали си вампир или ловец на сенки.
   — В такъв случай избирам ловец на сенки. Защото от досегашния си опит с вампирите, вие
   определено не струвате.
   Рафаел се изправи.
   — Правиш огромна грешка.
   — Вече ти казах…
   Другият вампир го прекъсна с махване на ръка.
   — Надига се мрак. Той ще залее земята с жупел и черни сенки, а когато всичко свърши, от
   скъпоценните ти нефилими няма да е останало нищо. Ние, децата на нощта, ще оцелеем,
   защото живеем в тъмнина. Ала ако продължиш да се отричаш от истинската си същност, ти
   също ще бъдеш унищожен и никой няма да си мръдне пръста, за да ти се притече на помощ.
   Инстинктивно, Саймън докосна знака на Каин на челото си и Рафаел се изсмя беззвучно.
   — А, да, знакът, с който Ангелът те беляза. Във времената на мрак ангелите също ще бъдат
   погубени. Силата им няма да ти помогне. И ще сториш добре да се молиш да не го изгубиш,
   преди войната да е избухнала. Защото ако това се случи, готви се за същинска опашка от
   врагове, чакащи реда си, за да се разправят с теб. А аз ще бъда начело.

   Клеъри дълго лежа по гръб върху разтегаемия диван на Магнус. Чу как майка й мина по
   коридора и влезе в една от празните спални за гости, затваряйки вратата зад себе си. През
   вратата на своята стая чуваше как Магнус и Алек разговарят тихичко в дневната.
   Предполагаше, че би могла да ги изчака да заспят, но Алек бе споменал, че напоследък
   Магнус стоял буден до малките часове на нощта, изучавайки руните, и макар брат Закарая да
   бе казал, че ги е превел, не можеше да е сигурна, че двамата ще си легнат скоро.
   Тя седна в леглото до Председателя Мяу, който издаде неясен звук на недоволство, и
   затършува в раницата си. Извади прозрачна пластмасова кутия и я отвори. Вътре бяха
   цветните й моливи, няколко парченца тебешир… и стилито й.
   Клеъри стана, мушна стилито в джоба на якето си и взе телефона си от бюрото. Написа
   съобщение (ДА СЕ ВИДИМ В „ПРИ ТАКИ”), изпрати го успешно, след което прибра апарата
   в джоба на дънките и си пое дълбоко дъх.
   Не беше честно спрямо Магнус, знаеше го. Беше обещал на майка й, че ще се грижи за нея, а
   това не включваше тя да се измъкне тайно от апартамента му. Само че тя си бе държала
   устата затворена. Не беше обещала нищо. И освен това — ставаше дума за Джейс.
   „Ти би направила всичко, за да го спасиш, каквото и да ти струва това, каквото и да се
   наложи да обещаеш на Ада или на Рая. Нали?”
   Извади стилито си, насочи връхчето към оранжевата стена и започна да рисува портал.

   *

   Силно тропане събуди Джордан. Той рязко седна и се изтърколи от леглото, заемайки
   приклекнала поза на пода. Годините обучение с Претор Лупус му бяха създали мълниеносни
   рефлекси и навика да спи леко. Бързо подушване и оглеждане на стаята не разкри нищо,
   освен лунните лъчи, осветяващи пода пред него.
   Тропането се повтори и този път той го разпозна. Някой блъскаше по входната врата.
   Понеже както обикновено си бе легнал само по боксерки, той си нахлузи дънки и тениска,
   отвори вратата на стаята си и отиде в коридора. Ако бяха тумба пияни колежанчета, които се
   забавляваха, като чукаха по всички врати в сградата, чакаше ги близка среща с разгневен
   върколак.
   Посегна към вратата… и се поколеба. В мислите му отново изникна образът, преследвал го в
   дългите часове, докато успее да заспи — на Мая, побягнала от него в корабостроителницата.
   Изражението й, когато се бе отдръпнала. Беше я притиснал, знаеше си го; беше поискал
   твърде много от нея, твърде рано. С което най-вероятно тотално бе прецакал всичко. Освен
   ако… ами ако беше премислила? Нали някога връзката им се състоеше именно от пламенни
   караници и също толкова пламенни сдобрявания.
   Той отвори вратата с разтуптяно сърце. И примига. На прага стоеше Изабел Лайтууд.
   Лъскавата й черна коса се спускаше почти до кръста й; носеше високи до коленете велурени
   ботуши, впити дънки и червена копринена блуза; познатият червен медальон проблясваше
   мрачно около врата й.
   — Изабел? — Не можа да скрие изненадата в гласа си, нито пък, подозираше той —
   разочарованието.
   — Е, и аз не търсех теб — заяви тя и като мина покрай него, влезе в апартамента. Под
   мириса на ловец на сенки (като стоплено от слънцето стъкло), се долавяше парфюм с розово
   ухание. — Исках да се видя със Саймън.
   Джордан присви очи насреща й.
   — Два часът през нощта е.
   Тя сви рамене.
   — Той е вампир.
   — Аз обаче не съм.
   — Нима? — Ъгълчетата на червените й устни се извиха. — Да не би да те събудих? — Тя се
   пресегна и разкопча най-горното копче на дънките му, при което връхчето на нокътя й
   одраска плоския му корем. Джордан усети как мускулите му се стегнаха. Не можеше да
   отрече, че Изи изглежда страхотно. Освен това бе леко плашеща. Той се зачуди как изобщо
   скромният Саймън успява да се справи с нея. — Няма да е лошо да си закопчаваш дънките
   догоре. Между другото — готини боксерки.
   Тя го заобиколи и се отправи към стаята на Саймън, а Джордан я последва, като си
   закопчаваше дънките и мърмореше как нямало нищо странно в това на бельото ти да са
   щамповани танцуващи пингвини.
   Изабел надникна в стаята на Саймън.
   — Няма го. — Тя затръшна вратата зад себе си и като се облегна на стената, погледна към
   Джордан. — Нали ми каза, че било два през нощта?
   — Аха. Сигурно е при Клеъри. Напоследък често спи там.
   Изабел прехапа устни.
   — А, да. Разбира се.
   Джордан бе завладян от усещането (както му се случваше понякога), че е казал нещо
   неуместно, без сам да е сигурен какво точно.
   — Има ли причина да си тук? Искам да кажа, да не се е случило нещо? Какво не е наред?
   — Какво не е наред ли? — Изабел разпери ръце. — Искаш да кажеш, освен че брат ми
   изчезна и най-вероятно мозъкът му е промит от злия демон, който уби другия ми брат, че
   родителите ми се развеждат, а Саймън е с Клеъри…
   Тя млъкна рязко и като го заобиколи, се върна в дневната. Джордан забърза след нея. Докато
   я настигне, тя бе отишла в кухнята и тършуваше из шкафовете.
   — Имаш би нещо за пиене? „Бароло”? „Сагрантино”?*
   *Скъпи италиански вина. — Бел. прев.
   Джордан я улови за раменете и внимателно я изкара от кухнята.
   — Седни. Ще ти сипя текила.
   — Текила?
   — Само това имаме. Текила и сироп за кашлица.
   Изабел се настани на един от високите столове край кухненския плот и махна с ръка.
   Джордан би очаквал да има съвършено оформен маникюр, лакиран в червено или розово, за
   да си отива с останалата част от нея, ала не — нали беше ловец на сенки. По ръцете й имаше
   белези, ноктите й бяха късо изрязани и изпилени. Руната с отвореното око проблясваше в
   черно върху дясната й ръка.
   — Става.
   Джордан грабна бутилката с текила, свали капачката и напълни една малка чашка. Побутна
   я към Изабел, която я изпразни на един дъх, намръщи се и я тресна върху плота.
   — Не е достатъчно. — Тя взе бутилката от ръката му, отметна глава назад и отпи веднъж,
   два, три пъти. Когато остави шишето на плота, бузите й бяха пламнали.
   — Къде си се научила да пиеш така? — Джордан не бе сигурен дали би трябвало да е
   впечатлен или уплашен.
   — В Идрис позволената възраст за употреба на алкохол е петнайсет години. Не че някой
   изобщо обръща внимание. Още като малка пиех вино, разредено с вода, заедно с родителите
   си — сви рамене Изабел; в жеста й липсваше малко от обичайната плавна координираност
   на движенията й.
   — Ясно. Е, искаш ли да предам нещо на Саймън или…
   — Не. — Тя отново отпи голяма глътка от бутилката. — Почерпих се порядъчно и дойдох да
   говоря с него, а той, разбира се, е при Клеъри. Защо ли се учудвам.
   — Мислех, че ти си тази, която му каза да отиде при нея.
   — Аха. — Изабел започна да си играе с етикета на бутилката. — Така беше.
   — Ами тогава му кажи да престане — предложи Джордан, съвсем разумно според него.
   — Не мога да го направя — изтощено обясни Изабел. — Задължена съм й.
   Джордан се облегна на плота. Чувстваше се малко като барман в някой телевизионен сериал,
   раздаващ мъдри съвети.
   — Какво й дължиш?
   — Живот.
   Джордан примига. Барманските му умения в даването на съвети не се простираха чак дотук.
   — Клеъри ти е спасила живота?
   — Не моя, този на Джейс. Можеше да поиска всичко от Разиел, ала тя спаси брат ми. На
   много малко хора в живота си съм имала доверие. Имам предвид — истинско доверие.
   Майка ми, Алек, Джейс и Макс. Вече изгубих един от тях. Именно благодарение на Клеъри
   не изгубих още един.
   — Мислиш ли, че някога ще си в състояние да се довериш напълно на някого, с когото
   нямаш кръвна връзка?
   — С Джейс нямам кръвна връзка. Не и в действителност. — Изабел избегна очите му.
   — Знаеш какво имам предвид — отвърна Джордан с многозначителен поглед към стаята на
   Саймън.
   Изи се намръщи.
   — Ловците на сенки живеят според код на честта, върколако — заяви тя и за миг придоби
   онази арогантност на нефилимите, заради която толкова долноземци ги мразеха. — Клеъри
   спаси от смърт един Лайтууд. Дължа й живота си. И след като не мога да й го дам (пък и не
   виждам каква полза би имала от него), значи ще й дам онова, което ще я направи по-малко
   нещастна.
   — Не можеш да й дадеш Саймън. Той е човешко същество, Изабел. Ходи, където си поиска.
   — Е, да. Определено няма нищо против да ходи там, където е тя, нали?
   Джордан се поколеба. Нещо в думите на Изабел не му се струваше съвсем правилно, но пък
   не можеше да каже, че тя греши напълно. В отношенията на Саймън с Клеъри имаше лекота,
   каквато той не показваше с никой друг. Джордан, който през целия си живот бе обичал (и
   все още обичаше) само едно момиче, не смяташе, че притежава необходимия опит да раздава
   съвети в тази област… макар да помнеше киселото предупреждение на Саймън, че гаджето
   на Клеъри било същинска атомна бомба. Дали зад думите му се криеше ревност Джордан не
   бе сигурен, така, както не бе сигурен, че някога изобщо можеш да забравиш първото момиче,
   което си обичал. Особено ако си с него всеки ден. Изабел щракна с пръсти.
   — Ей! Слушаш ли ме изобщо? — Тя наклони глава на една страна, издуха кичур коса от
   лицето си и го изгледа изпитателно. — Както и да е, я кажи какво става с теб и Мая?
   — Нищо. — Малката думичка бе по-изразителна и от най-дългата реч. — Струва ми се, че
   никога няма да престане да ме мрази.
   — Нищо чудно — заяви Изабел. — Има основателна причина.
   — Благодаря ти.
   — Не очаквай неискрени утешения от мен — каза Изи и побутна бутилката с текила
   настрани. Тъмните й, пълни с живот очи се спряха върху него. — Ела тук, върколако.
   Беше понижила глас и сега той бе мек, изкусителен. Джордан преглътна мъчително —
   гърлото му изведнъж бе пресъхнало. Спомни си какво си бе помислил онази вечер пред
   „Айрънуъркс” когато я видя в червената й рокля: „Това е момичето, с което Саймън е
   излизал зад гърба на Мая?” Никоя от двете не оставяше впечатлението, че можеш да й
   изневериш и да останеш жив.
   Също както никоя от тях не бе момиче, на което можеш да откажеш. Много предпазливо, той
   заобиколи кухненския плот и се приближи. Беше на няколко крачки от нея, когато тя го
   улови за китките и го придърпа към себе си. Пръстите й се плъзнаха по ръцете му, по
   коравите му бицепси, по широките му рамене. Пулсът на Джордан се ускори. Ясно долавяше
   топлината, която се излъчваше от тялото й, примесена с мириса на парфюма й и сладкия дъх
   на текила.
   — Страшно си привлекателен — каза тя. Ръцете й се спуснаха надолу и се долепиха до
   гърдите му. — Знаеш го, нали?
   Джордан се зачуди дали може да усети биенето на сърцето му през ризата. Виждал бе как
   доста момичета (а и някои момчета) го зяпат на улицата, виждал бе и отражението си в
   огледалото, ала никога не му бе отдавал кой знае какво значение. От толкова отдавна
   мислеше само за Мая, че го беше грижа единствено дали тя ще го сметне за привлекателен,
   ако някога отново се срещнат. Много пъти го бяха сваляли, ала далеч не толкова често
   момичета като Изабел и никога — толкова безцеремонно. Зачуди се дали ще го целуне.
   Откакто стана на петнайсет години, не бе целувал друга, освен Мая. Ала Изабел бе вдигнала
   големите си тъмни очи към него, отворила лекичко ягодовочервените си устни. Джордан
   неволно се запита дали и на вкус щяха да бъдат като ягоди.
   — И въобще не ме е грижа.
   — Изабел, не мисля… Чакай малко, какво?
   — Би трябвало да ме е грижа — каза тя. — Имам предвид, че заради Мая така или иначе не
   бих ти свалила дрехите, без да му мисля. Дори и да исках. Работата е там, че не искам. Което
   е необичайно.
   — А. — Джордан бе обзет от облекчение, примесено с мъничка доза разочарование. —
   Ами… това е добре, нали?
   — Непрекъснато мисля за него — продължи тя. — Ужасно е. Нищо такова не ми се беше
   случвало досега.
   — Имаш предвид Саймън?
   — Кльощаво мунданско копеле — каза Изабел и свали ръце от гърдите на Джордан. — Само
   дето вече не е. Кльощав, имам предвид. Нито пък мундан. А и ми е приятно да съм с него.
   Той ме разсмива. Освен това ми харесва как се усмихва. Нали знаеш, едното ъгълче на устата
   му се вдига преди другото… Е, нали живееш с него, не може да не си забелязал.
   — Не бих казал.
   — Липсва ми, когато не е наблизо — призна си Изабел. — Мислех… Не знам, след
   случилото се онази нощ с Лилит, нещата между нас не са същите. Но сега той непрекъснато
   е с Клеъри. А аз не мога дори да й се разсърдя.
   — Ти изгуби брат си.
   Изабел вдигна очи към него.
   — Какво?
   — Ами той прави всичко по силите си, за да накара Клеъри да се почувства по-добре, след
   като изгуби Джейс — обясни Джордан. — Ала Джейс ти е брат. Не би ли трябвало Саймън
   да прави всичко по силите си, за да помогне и на теб да се почувстваш по-добре? Може и да
   няма как да се разсърдиш на нея, но можеш да се разсърдиш на него.
   Изабел го изгледа продължително.
   — Само че ние не сме си никакви. Той не ми е гадже. Аз просто го харесвам. — Тя се
   намръщи. — По дяволите. Не мога да повярвам, че го казах. Май съм по-пияна, отколкото си
   мислех.
   — Вече се бях досетил от нещата, които наговори преди това — усмихна й се Джордан.
   Изабел не отвърна на усмивката му, но притвори очи и го изгледа през миглите си.
   — Не си толкова лош — отбеляза тя. — Ако искаш, мога да кажа на Мая някои хубави неща
   за теб.
   — Не, благодаря. — Джордан не бе сигурен какво точно разбира Изи под „хубави неща” и се
   боеше да открие. — Знаеш ли, когато преживяваш тежък период е нормално да искаш да
   бъдеш с онзи, когото… — Беше на път да каже „обичаш”, но си даде сметка, че тя никога не
   бе използвала тази дума и я смени. — Онзи, на когото държиш. Само дето не мисля, че
   Саймън знае какво изпитваш към него.
   Изабел отново отвори очи.
   — Говори ли изобщо за мен?
   — Мисли, че си много силна. И че изобщо не се нуждаеш от него. Според мен се чувства…
   излишен в живота ти. В смисъл, какво може да ти предложи, при положение че ти вече си
   съвършена? Защо ти е някой като него? — Джордан примига няколко пъти; не беше
   възнамерявал да изприказва всичко това, а и не беше сигурен колко от него се отнасяше до
   Саймън и колко — до тях с Мая.
   — Значи мислиш, че трябва да му кажа какво чувствам? — тихичко попита Изабел.
   — Да. Определено. Кажи му какво изпитваш.
   — Добре. — Тя грабна бутилката с текила и отпи голяма глътка. — Още сега ще отида при
   Клеъри и ще му кажа.
   Зрънце тревога покълна в гърдите на Джордан.
   — Не можеш. Почти три часът през нощта е.
   — Ако почакам, ще ме дострашее — обясни тя с онзи убедителен тон, който може да се чуе
   само от много пияни хора, и отпи нова глътка. — Ще отида там, ще почукам на прозореца и
   ще му кажа какво изпитвам.
   — Знаеш ли изобщо кой е прозорецът на Клеъри?
   Изабел присви очи.
   — Неее.
   Плашещата представа как пияната Изабел събужда Джослин и Люк изплува в главата на
   Джордан.
   — Изабел, недей.
   Той посегна да й вземе бутилката, ала тя я дръпна към себе си.
   — Май започвам да си променям мнението за теб — заяви тя полузаплашително, но ефектът
   би бил по-голям, ако беше в състояние да фокусира погледа си върху него. — Вече не те
   харесвам толкова.
   Изправи се, погледна към краката си с изненадано изражение… и политна назад.
   Единствено благодарение на бързите си рефлекси Джордан успя да я улови, преди да е
   паднала на пода.

   7
   Трансформация

   Клеъри пиеше третата си чаша кафе в „При Таки”, когато Саймън най-сетне се появи.
   Носеше дънки, червен анцуг с качулка (защо да си губиш времето да се хабиш с вълнени
   палта, когато не усещаш студ?) и рокерски ботуши. Хората се обръщаха след него, докато си
   проправяше път между масите. Външният му вид определено се беше подобрил, откакто
   Изабел бе започнала да му прави забележки за дрехите, които носи. Клеъри го гледаше как
   се приближава към масата й. В тъмната му коса имаше снежинки, но докато бузите на Алек
   бяха поаленели от студа, лицето на Саймън си оставаше все така бледо. Той се настани
   срещу нея и я погледна, замислените му тъмни очи грееха.
   — Звъняла си ми? — каза с дълбок, плътен глас, от който прозвуча като граф Дракула.
   — Ако трябва да сме съвсем точни, ти изпратих съобщение. — Тя отвори менюто на
   страницата за вампири и го плъзна към него. Беше му хвърлила един поглед преди идването
   на Саймън, ала от мисълта за кървав пудинг или пък кървав шейк я бяха побили тръпки. —
   Надявам се, че не съм те събудила.
   — Ни най-малко. Няма да повярваш къде бях… — Гласът му заглъхна при вида на
   изражението й. — Хей. — Сложи пръсти под брадичката й и повдигна главата й. Смехът се
   изпари от очите му, отстъпвайки място на загриженост. — Какво е станало? Да няма още
   новини за Джейс?
   — Избрахте ли си? — Беше Кейли, синеоката фея, която бе дала на Клеъри звънчето на
   кралицата и която работеше като сервитьорка в „При Таки”. Тя погледна Клеъри и се
   усмихна широко — усмивка на превъзходство, която накара Клеъри да настръхне.
   Тя си поръча парче ябълков пай, а Саймън си избра горещ шоколад с кръв. Кейли отнесе
   менютата и Саймън спря разтревожен поглед върху Клеъри. Тя си пое дълбоко дъх и му
   разказа за случилото се тази нощ, до последната ужасна подробност — появата на Джейс и
   думите му, сблъсъка в дневната и онова, което бе сполетяло Люк. Разказа му какво бяха
   научили от Магнус за гънките в пространството, за различните светове и как нямало начин
   нито да проследиш някой, скрил се в такава гънка, нито да му изпратиш съобщение. С
   напредването на разказа й, очите на Саймън все повече потъмняваха; докато Клеъри свърши,
   той бе уловил глава в ръцете си.
   — Саймън? — Кейли бе дошла и си бе отишла, донасяйки храната им, която си стоеше
   недокосната. Клеъри внимателно сложи ръка на рамото му. — Какво има? За Люк ли…
   — Аз съм виновен. — Той най-сетне я погледна; очите му бяха сухи. Вампирите плачеха с
   кървави сълзи, спомни си Клеъри, беше го чела някъде. — Ако не бях ухапал Себастиан…
   — Направи го заради мен. За да живея. — Гласът й бе нежен. — Спаси живота ми.
   — А ти си спасила моя шест или седем пъти. Изглежда ми справедливо. — Гласът му се
   прекърши и Клеъри отново го видя как повръща черната кръв на Себастиан, коленичил в
   градината на покрива.
   — Да се обвиняваме с нищо не ни помага — заяви тя. — А и не те повиках тук само за да ти
   разкажа за случилото се. Имам предвид, така или иначе щях да ти кажа, но можех да
   почакам до сутринта, ако не беше…
   Той я погледна предпазливо и отпи от чашата си.
   — Ако не беше какво?
   — Имам план.
   Саймън простена.
   — От това се боях.
   — Плановете ми не са ужасни.
   — Ужасни са плановете на Изабел. — Той размаха пръст пред нея. — Твоите са
   самоубийствени. И то в най-добрия случай.
   Клеъри се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.
   — Искаш ли да го чуеш или не? Но трябва да го пазиш в тайна.
   — По-скоро бих си избол очите с вилица, преди да издам тайните ти — заяви той и
   изведнъж придоби разтревожен вид. — Чакай малко. Мислиш ли, че ще се стигне дотам?
   — Не знам. — Клеъри закри лицето си с ръце.
   — Е, казвай. — Гласът на Саймън прозвуча примирено.
   С въздишка, Клеъри извади малка кадифена торбичка от джоба си и изсипа съдържанието й
   върху масата. Два златни пръстена паднаха върху плота с мек звън.
   Саймън ги погледна озадачено.
   — Искаш да се оженим?
   — Не ставай идиот. — Тя се приведе напред и понижи глас. — Саймън, това са пръстените.
   Онези, които кралицата на феите ми поиска.
   — Нали каза, че не си ги взела… — Той не довърши и вдигна поглед към нея.
   — Излъгах. Взех ги. Но след като видях Джейс в библиотеката, вече не исках да й ги дам.
   Имах чувството, че един ден може да ни потрябват. Освен това си дадох сметка, че няма да
   получим никаква полезна информация от нея. Пръстените ми се сториха по-ценни,
   отколкото още един рунд с кралицата.
   Саймън ги взе в шепата си, скривайки ги от погледа на минаващата наблизо Кейли. —
   Клеъри, не можеш просто да си присвояваш неща, които кралицата на феите иска. Тя е
   много опасен враг.
   Клеъри го изгледа умолително.
   — Не може ли поне да видим дали действат?
   Саймън въздъхна и й подаде един от пръстените; беше лек, но едновременно с това мек като
   истинско злато. За миг Клеъри се уплаши, че няма да й стане, ала в мига, в който го надяна
   на десния си показалец, той пасна съвършено към пръста й, точно под кокалчето. Видя, че
   Саймън се взира в дясната си ръка и разбра, че същото се бе случило и с него.
   — А сега разговаряме, предполагам — заяви той. — Кажи ми нещо. Нали се сещаш, наум.
   Клеъри се обърна към него. Обзе я нелепото усещане, че от нея се очаква да изпълни роля в
   пиеса, без да е научила репликите си. Саймън?
   Саймън примига.
   — Мисля, че… Може ли да го направиш още веднъж?
   Този път Клеъри се съсредоточи, мъчейки се да насочи всичките си мисли към Саймън —
   към неговата „саймъновщина”, начина, по който разсъждаваше, усещането от звука на гласа
   му и от близостта му. Шепота му, тайните му, начина, по който я разсмиваше.
   Е, помисли си тя, сякаш водеше разговор, сега, когато съм в ума ти, искаш ли да видиш голи
   образи на Джейс?
   Саймън подскочи.
   — Чух го! И не, не искам.
   Вълнение се разля по вените на Клеъри; действаше.
   — Помисли си нещо в отговор.
   Отне по-малко от секунда. Чу Саймън по същия начин, по който чуваше и брат Закарая —
   беззвучен глас вътре в съзнанието й.
   Виждала си го гол?
   Е, не напълно. Но…
   — Достатъчно — заяви той на глас и макар че гласът му беше едновременно развеселен и
   обезпокоен, очите му грееха. — Действат. Мили Боже. Наистина действат.
   Клеъри се приведе напред.
   — Е, мога ли да ти кажа идеята си?
   Саймън прокара връхчетата на пръстите си по деликатните очертания на пръстена и
   жилките на листата, гравирани в гладкия метал.
   Давай.
   Клеъри се залови да му обясни, ала той я прекъсна още преди да бе свършила, този път на
   глас.
   — Не. В никакъв случай
   — Саймън, планът си е много хубав.
   — Планът, в който отиваш в някаква напълно неизвестна гънка в пространството заедно с
   Джейс и Себастиан, като двамата с теб поддържаме връзка с помощта на пръстените, за да
   може ние, които сме в нормалното измерение, да те проследим? За този план ли говориш?
   — Да.
   — Не — отсече той. — Изобщо не е добър.
   Клеъри се облегна в стола си.
   — Не можеш просто да ми откажеш.
   — Аз също съм част от него, така че мога да ти откажа. Не.
   — Саймън…
   Саймън потупа мястото до себе си, сякаш там седеше някой.
   — Позволи ми да ти представя добрия си приятел на име Не.
   — Може да направим компромис — предложи Клеъри и отхапа от пая си.
   — Не.
   — САЙМЪН.
   — „Не” е вълшебна думичка — заяви той. — Нека ти обясня как действа. Ти идваш при мен
   и ми казваш: „Саймън, имам напълно налудничав, самоубийствен план. Искаш ли да ми
   помогнеш да го осъществя?” На което аз отговарям: „Как ли пък не.”
   — Въпреки това ще го направя.
   Саймън се взря в нея през масата.
   — Какво?
   — Ще го направя със или без помощта ти — каза тя. — Дори ако не мога да използвам
   пръстените, пак ще отида при Джейс и ще се опитам да ви съобщя къде е, като се измъкна,
   намеря телефон, каквото и да е. Стига да е възможно. Ще го направя, Саймън. Просто с
   помощта ти ще имам по-голям шанс да оцелея. А за теб няма никаква опасност.
   — Не ме е грижа за това дали е опасно за мен — изсъска той, привеждайки се напред. —
   Грижа ме е какво ще се случи с теб! По дяволите, та нали на практика съм неуязвим. Нека да
   ида аз. А ти остани тук.
   — О, да. На Джейс това изобщо няма да му се стори странно. Просто му кажи, че през
   цялото време си бил тайно влюбен в него и не си издържал да бъдете разделени.
   — Бих могъл да му кажа, че съм размислил и съм напълно съгласен с вижданията им, поради
   което съм решил да се присъединя към тях.
   — Та ти дори не знаеш какви са вижданията им.
   — Е, тук си права. Май имам по-голям шанс за успех, ако му кажа, че съм влюбен в него.
   Той така или иначе смята, че всички са влюбени в него.
   — Само че аз наистина съм влюбена в него — напомни му Клеъри.
   Саймън я изгледа продължително и безмълвно над масата.
   — Говориш сериозно — промълви най-сетне. — Наистина ще го направиш. Без мен… без
   спасително въже.
   — Няма нещо, което не бих направила за Джейс.
   Саймън облегна глава назад; знакът на Каин проблясваше в сребристи оттенъци върху
   кожата му.
   — Не казвай това.
   — Нима ти не си готов на всичко за хората, които обичаш?
   — Бих направил почти всичко за теб — тихо отвърна той. — Бих умрял за теб и ти го знаеш.
   Но дали бих убил някого? Дали бих отнел невинен живот? Много невинни животи? Ами
   целия свят? Наистина ли е любов да кажеш някому, че ако трябва да избираш между него и
   живота на всички други на планетата, би избрал него? Това… не знам, това изобщо морална
   любов ли е?
   — Любовта не е нито морална, нито неморална — каза Клеъри. — Тя просто е.
   — Знам. Ала постъпките ни в нейно име — те са морални или неморални. И обикновено
   това няма значение. Обикновено (колкото и Джейс да ме дразни), той никога не би поискал
   от теб да сториш нещо, което противоречи на природата ти. Нито заради него, нито заради
   когото и да било. Само че той вече не е Джейс, нали? И аз просто не съм сигурен, Клеъри.
   Не съм сигурен какво може да поиска от теб.
   Клеъри подпря лакът на масата, обзета от внезапна умора.
   — Може и да не е Джейс, ала е най-близкото подобие на Джейс, което имам. Няма начин да
   си върна истинския Джейс без него. — Тя вдигна очи и срещна погледа му. — Или искаш да
   ми кажеш, че няма надежда?
   Възцари се дълго мълчание. Клеъри виждаше как вродената честност на Саймън се бори с
   желанието му да защити най-добрата си приятелка. Най-сетне той проговори:
   — Никога не бих казал подобно нещо. Макар и да съм вампир, но освен това съм и евреин. В
   сърцето си все още помня и вярвам, дори и в думите, които не мога да изрека. Г… — Той се
   закашля и преглътна с усилие. — Той сключи завет с нас, също както ловците на сенки
   вярват, че Разиел е сключил завет с тях. И ние вярваме в обещаното от него. Ето защо никога
   не бива да губиш надежда — ха тиква* — докато я поддържаш жива, тя ще поддържа и теб
   жив. — Саймън придоби леко смутен вид. — Моят равин ми казваше така.
   *Надеждата (иврит) — така се нарича и химнът на Израел. — Бел. прев.
   Клеъри се пресегна през масата и сложи ръка върху неговата. Той рядко обсъждаше
   религията с нея, пък и с когото и да било, макар тя да знаеше, че е вярващ.
   — Означава ли това, че си съгласен?
   Той простена.
   — Според мен означава, че успя да сломиш духа ми и да ме прекършиш.
   — Фантастично.
   — Разбира се, наясно си, че ме поставяш в положението да трябва да съобщя на всички — на
   майка ти, Люк, Алек, Изи, Магнус…
   — Май не трябваше да казвам, че за теб не съществува опасност — мекушаво каза Клеъри.
   — Именно. И когато майка ти започне да ръфа глезена ми като освирепяла мечка, на която
   са й отнели мечето, не забравяй, че съм го направил за теб.

   Джордан едва бе успял да заспи за втори път, когато на вратата отново се потропа шумно.
   Той се претърколи и изстена. Часовникът до леглото показваше четири сутринта в
   примигващи жълти цифри.
   Още блъскане. Джордан се изправи неохотно, нахлузи си дънките, излезе в коридора със
   залитане и отвори вратата с все още замъглени от съня очи.
   — Виж…
   Думите застинаха върху устните му. Пред него стоеше Мая. Носеше дънки и кожено яке с
   карамелен цвят, а косата й бе вдигната с помощта на бронзови пръчици. Една— единствена
   къдрица падаше върху слепоочието й. Джордан копнееше да се пресегне и да прибере кичура
   коса зад ухото й, ала вместо това напъха ръце в джобовете на дънките.
   — Готина риза — подхвърли Мая, хвърляйки сух поглед към голите му гърди. През рамото
   си бе преметнала раница и сърцето на Джордан прескочи един удар. Да не би да се махаше
   от града? За да е по-далеч от него? — Виж, Джордан…
   — Кой е? — Гласът, разнесъл се зад гърба му, беше дрезгав и сънлив, сякаш собственичката
   му току— що бе изпълзяла от леглото. Мая зяпна и когато погледна през рамото си,
   Джордан видя Изабел, облечена в една от тениските на Саймън и нищо друго, да стои зад
   него, разтърквайки очи.
   Мая рязко затвори уста.
   — Аз съм — каза тя, не особено дружелюбно. — Ти… при Саймън ли си дошла?
   — Какво? А, не, Саймън го няма.
   „Млъкни, Изабел”, помисли си Джордан отчаяно.
   — Той… — Изабел направи неопределен жест — …е навън.
   Бузите на Мая се зачервиха.
   — Тук мирише на бар.
   — Евтината текила на Джордан — махна с ръка Изабел. — Нали знаеш…
   — И тениската ли е негова? — поиска да узнае Мая.
   Изабел се погледна, а после отново вдигна очи към Мая.
   Чак сега, макар и със закъснение, осъзна какви мисли се въртят в главата на другото момиче.
   — О! Не. Мая…
   — Значи първо Саймън ми изневерява с теб, а сега вие с Джордан…
   — Саймън — напомни й Изабел, — изневери и на мен с теб. Както и да е, между нас с
   Джордан не се е случило нищо. Дойдох да се видя със Саймън, но него го нямаше, затова
   реших да пренощувам в стаята му. Където смятам да се върна още сега.
   — Не — рязко я спря Мая. — Недей. Забрави Саймън и Джордан. Ти също трябва да чуеш
   онова, което имам да ви казвам.
   Изабел се вцепени с ръка върху вратата на Саймън, а кръвта бавно се отцеди от зачервеното
   й от съня лице.
   — Джейс — досети се тя. — Заради това ли си тук?
   Мая кимна и краката на Изабел се подкосиха.
   — Той… — Гласът й се прекърши и тя опита отново. — Да не са намерили…
   — Върна се — каза Мая. — За Клеъри. — Тя замълча за миг. — Заедно със Себастиан.
   Имало е схватка и Люк е ранен. Умира.
   От гърлото на Изабел се откъсна задавен звук.
   — Джейс? Джейс е наранил Люк?
   Мая избягваше да срещне погледа й.
   — Не знам какво точно се е случило. Знам само, че Джейс и Себастиан са дошли за Клеъри и
   е имало битка, при която Люк е пострадал.
   — А Клеъри…
   — Добре е. Сега е у Магнус заедно с майка си. — Мая се обърна към Джордан. — Магнус ми
   се обади и ме помоли да дойда да те видя. Опитал е да ти позвъни, но не е успял. Иска да го
   свържеш с Претор Лупус.
   — Да го… — Джордан поклати глава. — Не можеш просто да им се обадиш. Не е като да
   имат номер за връзка с клиента.
   Мая скръсти ръце.
   — Е, как тогава контактуваш с тях?
   — Имам някой, който отговаря за мен. Той се свързва с мен, когато му трябвам, или пък аз
   му се обаждам, ако има нещо спешно…
   — Това е спешно. — Мая пъхна палци в гайките за колан на дънките си. — Люк умира, а
   Магнус твърди, че в Претор Лупус имат информация, която би могла да го спаси. — И тя го
   погледна с широко отворени тъмни очи. Джордан си помисли, че би трябвало да й каже как
   членовете на Претор Лупyc не обичат да се забъркват в работите на Клейва; как предпочитат
   да гледат своите дела и своята мисия — да помагат на новите долноземци. Нямаше никаква
   гаранция, че ще се съгласят да им съдействат, но за сметка на това съществуваше доста
   голяма вероятност искането за помощ да ги разгневи.
   Ала Мая го молеше. Ето че имаше възможност да стори нещо за нея… нещо, което би могло
   да се окаже стъпка по дългия път към изкупването на онова, което й бе причинил.
   — Добре — заяви той. — Да вървим в щаба им и да говорим с тях очи в очи. Той се намира
   доста далеч оттук — в северния край на Лонг Айлънд. Може да вземем пикапа ми.
   — Добре. — Мая намести раницата на гърба си. — Предположих, че ще трябва да отидем
   някъде, затова си взех нещата.
   — Мая. — Беше Изабел. Толкова дълго не бе проговорила, че Джордан почти бе забравил за
   присъствието й. Той се обърна и видя, че се е облегнала на стената до саймъновата стая,
   обвила ръце около тялото си, сякаш й беше студено. — Той добре ли е?
   Мая трепна.
   — Люк ли? Не…
   — Джейс. — Гласът на Изабел бе тих като въздишка. — Джейс добре ли е? Ранен ли е, или
   пък заловен, или…
   — Добре е — глухо отвърна Мая. — Отново изчезна. Заедно със Себастиан.
   — Ами Саймън? — Изабел хвърли бърз поглед към Джордан. — Нали каза, че е при
   Клеъри…
   Мая поклати глава.
   — Не е бил там. — Пръстите й здраво стискаха презрамките на раницата. — Обаче научихме
   нещо, което никак няма да ти хареса. Джейс и Себастиан са свързани по някакъв начин. Ако
   нараниш Джейс, нараняваш и Себастиан. Убиеш ли го, Себастиан също ще умре. И
   обратното. Лично Магнус ми го каза.
   — Клейвът знае ли? — начаса попита Изабел. — Не са казали на Клейва, нали?
   Мая поклати глава.
   — Още не.
   — Те ще разберат — рече Изабел. — Цялата глутница знае. Все някой ще проговори и тогава
   Клейвът ще хвърли всичките си усилия в преследването на двамата. Ще го убият само, за да
   убият и Себастиан. Ще го убият дори без причина. — Тя зарови пръсти в гъстата си черна
   коса. — Трябва да се видя с брат си. Трябва да говоря с Алек.
   — Чудесно — отвърна Мая. — Защото след като ми се обади, Магнус ми изпрати съобщение.
   Имал предчувствие, че си тук и ме помоли да ти предам нещо. Иска веднага да отидеш в
   апартамента му в Бруклин.

   Навън бе сковал такъв студ, че дори с руната за топлина, която си бе нарисувала, както и
   тънкото яке, което бе задигнала от гардероба на Саймън, Изабел зъзнеше, когато отвори
   входната врата и се шмугна в сградата на Магнус.
   Пое по стълбите, прокарвайки ръка по паянтовия парапет. Част от нея копнееше да се втурне
   нагоре, при Алек, който щеше да разбере как се чувства, ала друга част, онази, която през
   целия й живот бе крила тайната на родителите им от своите братя, искаше да се свие на
   кълбо върху площадката и да остане сама с болката си. Онази част от нея, която
   ненавиждаше да разчита на когото и да било (защото нямаше ли те рано или късно да те
   разочароват?) и която се гордееше с това, че Изабел Лайтууд не се нуждае от никого, и
   напомни, че е тук, защото те я бяха помолили. Те имаха нужда от нея.
   Изабел нямаше нищо против да се нуждаят от нея. Всъщност дори й беше приятно. Именно
   затова й бе отнело повечко време докато обикне Джейс, когато той за първи път прекрачи
   портала от Идрис, слабовато десетгодишно момче с печални бледозлатисти очи. Алек начаса
   го беше харесал, но на Изабел не и бе приятна сдържаността му. Когато майка им й бе
   казала, че бащата на Джейс е бил убит пред очите му, Изабел си го бе представила облян в
   сълзи да идва при нея за утеха и дори за съвет. Ала той сякаш не се нуждаеше от никого.
   Дори на десет години вече бе надарен с язвително, отбранително остроумие и рязък нрав.
   Всъщност, слисано си бе помислила Изабел, той страшно приличаше на нея.
   В крайна сметка да се сближат им бе помогнало това, че и двамата бяха ловци на сенки —
   общата им любов към хладните оръжия, искрящите серафимски ками, болезненото
   удоволствие от жигосването на знаци, умопомрачителната бързина на битката. Когато Алек
   бе поискал да излезе на лов без сестра си, само с него, Джейс се бе застъпил за Изабел:
   „Нуждаем се от нея; тя е най-добрата. Освен мен, разбира се.”
   Беше го обикнала дори само заради това.
   Вече бе стигнала апартамента на Магнус. През пролуката под вратата се процеждаше лъч
   светлина, чуваха се и гласове. Изабел бутна вратата и бе обгърната от топла вълна. Обзета от
   благодарност, тя пристъпи навътре.
   Топлината идваше от огъня, пращящ зад решетката на камината… макар сградата да нямаше
   комини, а пламъците да имаха синьо— зелен магически оттенък. Магнус и Алек се бяха
   настанили на един от диваните край камината. При влизането й Алек вдигна очи и когато я
   видя, скочи на крака и както си беше бос (носеше само черен анцуг и бяла тениска с
   прокъсана яка), забърза да я прегърне.
   За миг Изабел остана в обятията му, заслушана в биенето на сърцето му, докато той я
   милваше малко непохватно по гърба и косата.
   — Всичко ще е наред, Из. Всичко ще е наред.
   Тя се дръпна от него, бършейки очите си. Господи, мразеше да плаче.
   — Как можеш да го кажеш? — сопна се тя. — Как може каквото и да било да е наред след
   всичко това?
   — Изи. — Алек преметна косата й над едното й рамо и ласкаво я подръпна. Жестът му й
   напомни за времето, когато носеше плитки, а той ги дърпаше… далеч не така нежно, както
   сега. — Бъди силна. Имаме нужда от теб. — Той понижи глас. — И освен това, знаеш ли, че
   миришеш на текила?
   Изабел погледна към Магнус, който ги наблюдаваше от дивана с непроницаемите си
   котешки очи.
   — Къде е Клеъри? И майка й? Мислех, че са при вас?
   — Спят — отвърна Алек. — Решихме, че се нуждаят от почивка.
   — За разлика от мен, така ли?
   — Може би и твоят годеник или доведен баща едва не е бил убит пред очите ти преди
   броени часове? — сухо попита Магнус. Носеше пижама на райета, върху която бе наметнал
   халат от черна коприна. — Изабел Лайтууд. — Той се понадигна и сплете ръце пред себе си.
   — Както Алек ти каза, нуждаем се от теб.
   Изабел изпъна рамене.
   — За какво?
   — За да отидеш при Железните сестри — обясни Алек. — Трябва ни оръжие, което да
   раздели Джейс и Себастиан, така че да могат да бъдат ранени поотделно… Е, знаеш какво
   имам предвид — така че да можем да убием Себастиан, без да пострада и Джейс. Въпрос на
   време е Клейвът да научи, че Джейс не е пленник на Себастиан, а работи с него…
   — Това не е Джейс — възпротиви се Изабел.
   — Може и да не е — обади се Магнус, — но ако той умре, вашият Джейс ще умре с него.
   — Както знаеш, Железните сестри разговарят единствено с жени — продължи Алек. — А
   Джослин не може да отиде сама, защото вече не е ловец на сенки.
   — Ами Клеъри?
   — Тя още не е приключила обучението си. Няма да знае нито как да се обърне към тях, нито
   какви въпроси да им зададе. Ала вие с Джослин ще знаете. Освен това Джослин каза, че е
   била там и преди, така че ще може да те води, когато с помощта на портал те изпратим до
   магическите бариери около Елмазената цитадела. Отивате още тази сутрин.
   Изабел се замисли над чутото. Беше си облекчение най-сетне да има какво да прави, нещо
   определено и важно. Би предпочела задача, която да предполага убиването на демони или
   пък отсичането на краката на Себастиан, но това бе по-добре от нищо. Легендите за
   Елмазената цитадела я обрисуваха като далечно, непристъпно място, а Железните сестри
   можеха да бъдат видени по-рядко и от Мълчаливите братя. Изабел никога не бе срещала
   някоя от тях.
   — Кога тръгваме?
   За първи път, откакто бе дошла, Алек се усмихна и посегна да разроши косата й.
   — Това е моята Изабел.
   — О, я стига!
   Изабел се отдръпна от ръката му и видя Магнус да се подсмихва от дивана. Той се изправи и
   прокара ръка през черната си коса, която и бездруго стърчеше драматично във всички
   посоки.
   — Имам три спални за гости — каза той. — Клеъри е в едната, а майка й в другата. Ще те
   заведа в третата.
   Стаите се намираха в тесен коридор без прозорци, извеждащ от дневната. Две от вратите
   бяха затворени, така че Магнус и Изабел прекрачиха прага на третата. Озоваха се в стая с
   боядисани в яркорозово стени. От сребърните корнизи над прозорците висяха черни
   пердета, вързани с белезници. Покривка на тъмночервени сърца беше метната върху леглото.
   Изабел се огледа наоколо. Беше неспокойна и притеснена и изобщо не й се лягаше.
   — Готини белезници. Ясно ми е защо не си настанил Джослин тук.
   — Трябваше ми нещо, с което да задържа пердетата прибрани — сви рамене Магнус. —
   Имаш ли какво да си облечеш за лягане?
   Изабел кимна — не изгаряше от желание да му признае, че е взела тениската на Саймън от
   апартамента му. Вампирите всъщност не миришеха, но от тениската все още се долавяше
   слабият дъх на сапуна му за пране.
   — Не е ли странно — подхвърли тя, — че ме повикахте да дойда незабавно, само за да ми
   кажете да си лягам и че тръгваме утре.
   Облегнат до вратата, Магнус я гледаше с котешките си очи, скръстил ръце на гърдите си. За
   миг й заприлича на Чърч, само дето вероятността да я ухапе беше по-малка.
   — Обичам брат ти — каза той. — Знаеш го, нали?
   — Ако искаш позволението ми да се омъжиш за него, имаш го — заяви Изабел. — Есента е
   хубав сезон за сватба. Можеш да носиш оранжев смокинг.
   — Той не е щастлив — продължи Магнус, сякаш тя изобщо не беше проговорила.
   — Разбира се, че не е — сопна се Изабел. — Джейс…
   — Джейс — повтори Магнус и ръцете му се свиха в юмруци. Изабел се взря в него. Винаги
   бе мислила, че той няма нищо против Джейс и че дори го харесва, след като въпросът за
   чувствата на Алек беше изяснен веднъж завинаги.
   — Смятах, че двамата с Джейс сте приятели.
   — Не става дума за това. Има някои хора, които… на които вселената сякаш е отредила
   изключителна съдба. Изключителни дарби и изключително страдание. Господ знае, че
   всички сме привлечени от онова, което е красиво и сломено и аз не съм изключение. Ала
   има хора, които е невъзможно да бъдат спасени. Или ако е възможно, то е само с помощта на
   такава обич и саможертва, които биха унищожили онзи, от когото идват.
   Изабел бавно поклати глава.
   — Не те разбирам. Джейс ни е брат, но Алек… Алек е и негов парабатаи.
   — Знам какво означава това — отвърна Магнус. — Познавал съм парабатаи, които са били
   толкова близки, че сякаш бяха едно цяло. Когато единият от тях умре, знаеш ли какво се
   случва с другия…
   — Престани! — Изабел си запуши ушите с ръце за миг, преди бавно да ги свали. — Как
   смееш, Магнус Бейн! Как смееш още повече да влошаваш положението!
   — Изабел. — Магнус разтвори юмруци; очите му бяха разширени, сякаш и той самият беше
   изненадан от изблика си. — Съжалявам. Понякога забравям… че при всичкия ти
   самоконтрол и сила, ти си също толкова уязвима, колкото и Алек.
   — У Алек няма и капчица слабост — възрази Изабел.
   — Не — съгласи се Магнус. — За да обичаш както сърцето ти повелява, е нужна сила.
   Работата е там, че ми трябваш тук заради него. Има неща, които аз не мога да направя за
   Алек, неща, които не мога да му дам. — За миг самият Магнус придоби странно уязвим вид.
   — Познаваш Джейс също толкова отдавна, колкото и той. У теб той може да открие
   разбиране, каквото аз не мога да му дам. И освен това те обича.
   — Разбира се, че ме обича. Нали съм му сестра.
   — Кръвта невинаги означава обич. — В гласа на Магнус се прокраднаха горчиви нотки. —
   Само попитай Клеъри.

   Клеъри се изстреля през портала като през дулото на пушка и изхвърча от другата страна.
   Преметна се и като никога се приземи на крака. Това трая само миг — прекалено замаяна от
   пътуването през портала, за да се съсредоточи, тя не можа да запази равновесие и падна.
   Раницата пое удара и като въздъхна (все някой ден обучението й щеше да си каже думата!),
   тя се изправи, отупвайки прахта от дънките си.
   Намираше се пред къщата на Люк. Реката блещукаше зад рамото й, а отвъд нея градът се
   издигаше като гора от светлини. Къщата на Люк изглеждаше точно така, както я бяха
   оставили преди няколко часа — заключена и потънала в мрак. Застанала на чакълестата
   пътечка, водеща към входните стъпала, Клеъри преглътна мъчително.
   Много бавно тя докосна пръстена на дясната си ръка.
   Саймън?
   Отговорът долетя незабавно:
   Да?
   Къде си?
   Отивам към метрото. Ти вкъщи ли си?
   У Люк съм. Ако съм права и Джейс се върне, ще ме потърси тук.
   Тишина. А после:
   Е предполагам, че знаеш как да се свържеш с мен, ако ти трябвам.
   Така мисля. Клеъри си пое дълбоко дъх. Саймън?
   Да?
   Обичам те.
   Пауза.
   Аз също те обичам.
   Това беше. Нямаше изщракване като от затваряне на телефон — Клеъри просто почувства, че
   връзката се разпадна, сякаш някой бе срязал нишка в главата й. Зачуди се дали Алек бе имал
   нещо такова предвид, когато бе споменал за разкъсването на връзката между двама
   парабатаи.
   Тя тръгна по пътечката към къщата и бавно изкачи стъпалата. Това беше домът й. Ако
   Джейс възнамеряваше да се върне за нея, както бе подхвърлил, щеше да дойде тук. Клеъри
   приседна на най-високото стъпало, сложи раницата в скута си и зачака.

   Застанал пред хладилника в апартамента си, Саймън отпи за последно от студената кръв,
   докато споменът за безмълвния глас на Клеъри бавно избледняваше. Току— що се беше
   прибрал. Беше тъмно, хладилникът бръмчеше шумно, а в апартамента се носеше странна
   миризма на… текила? Може би Джордан беше пил. Така или иначе вратата му беше
   затворена. Не че Саймън го винеше, задето бе заспал — все пак беше четири сутринта.
   Той пъхна бутилката обратно в хладилника и се отправи към стаята си. За първи път от една
   седмица насам щеше да спи у дома си. Беше свикнал да дели леглото си с някого, да има до
   кого да се притисне нощем. Харесваше му как Клеъри сякаш си пасваше с тялото му, свита
   на кълбо, опряла глава на ръката си, а ако трябваше да бъде откровен, му харесваше и това, че тя не можеше да спи, ако той не беше до нея. То го караше да се чувства потребен и
   незаменим… макар очевидното безразличие на Джослин дали той спи в леглото на дъщеря й
   или не, да подчертаваше факта, че според нея той не представлява по-голяма сексуална
   заплаха от някоя златна рибка.
   Разбира се, двамата с Клеъри и преди бяха спали в едно легло — откакто бяха петгодишни,
   докато станаха на около дванайсет. Това може и да имаше нещо общо, каза си той, докато
   отваряше вратата на стаята си. Повечето от тези нощи бяха прекарвали в бурни занимания,
   като например състезания по това кой ще изяде по-бавно една— едничка бисквита с
   фъстъчено масло. Или пък вмъкваха тайно DVD плейър в стаята и…
   Саймън примига. Спалнята му си изглеждаше същата — голи стени, пластмасови полици с
   дрехи върху тях, китарата му, окачена на стената, и дюшека на пода. Ала върху леглото
   имаше лист хартия — бяло квадратче на черния фон на раздърпаното одеяло. Нечетливият
   почерк с големи завъртулки му беше познат. Изабел.
   Той вдигна бележката и зачете:

   Саймън, опитах да ти се обадя, но телефонът ти явно е изключен. Не знам къде си. Не знам
   дали Клеъри вече ти е казала за станалото тази нощ. Аз обаче трябва да отида у Магнус и
   много би ми се искало и ти да си там.
   Никога не се страхувам, ала този път се боя за Джейс. Боя се за брат си. Никога не съм
   искала нищо от теб, Саймън, ала сега те моля. Ела, моля те.
   Изабел

   Писмото падна от безчувствените пръсти на Саймън. Още преди да бе докоснало пода, той
   беше изхвърчал от апартамента и тичаше по стълбите.

   Когато Саймън влезе в апартамента на Магнус, там цареше тишина. Зад решетката на
   камината гореше огън, а Магнус стоеше пред него върху един мек диван, вдигнал крака върху
   малката масичка. Алек бе заспал с глава в скута му и магьосникът си играеше с кичур от
   черната му коса, зареял невиждащи очи към пламъците, сякаш гледаше назад към миналото.
   Саймън неволно си спомни какво му беше казал Магнус за вечния живот една вечер:
   „Ще дойде ден, когато ще останем само ти и аз.”
   Саймън потрепери и Магнус вдигна очи.
   — Изабел те помоли да дойдеш, знам — каза тихо, за да не събуди Алек. — Стаята й е ей
   там — първата врата вляво.
   Саймън му кимна и пое по коридора. Беше необичайно нервен, сякаш се готвеше да излезе
   на първа среща. Доколкото си спомняше, Изабел никога не бе търсила нито помощта, нито
   присъствието му; по никакъв начин не бе показвала, че се нуждае от него за каквото и да
   било.
   Бутна първата врата вляво и прекрачи прага. В стаята цареше мрак, лампите бяха угасени.
   Ако нямаше вампирско зрение, вероятно нямаше да види нищо, освен тъмнина. Сега обаче
   различи очертанията на гардероб, столове с нахвърляни върху тях дрехи и легло с отметната
   покривка, върху което Изабел спеше, легнала на една страна, с разпиляна по възглавницата
   коса.
   Саймън не можеше да откъсне очи от нея. Никога досега не я бе виждал заспала.
   Изглеждаше някак по-млада, лицето й бе отпуснато, дългите й ресници докосваха върховете
   на скулите й. Устата й бе полуотворена, краката й — свити под нея. Беше само по тениска…
   при това негова — износена синя тениска, върху която пишеше: „ПРИКЛЮЧЕНСКИ КЛУБ
   „ЛОХНЕСКО ЧУДОВИЩЕ”. ОТКРИВАМЕ ОТГОВОРИ И ПРЕНЕБРЕГВАМЕ ФАКТИТЕ”.
   Саймън затвори вратата зад гърба си. Беше по-разочарован, отколкото очакваше. Не му бе
   хрумнало, че може да я открие вече заспала. Искаше му се да поговори с нея, да чуе гласа й.
   Свали си обувките и легна до нея. Тя определено заемаше повече място, отколкото Клеъри.
   Изабел бе висока (на ръст бе почти колкото него), но костите й, когато я докосна по рамото, бяха фини под допира му. Саймън прокара пръсти по ръката й.
   — Из? Изабел?
   Тя измърмори нещо и зарови лице във възглавницата. Саймън се наведе малко по-близо… и
   долови мириса на текила и парфюм с дъх на рози. Е, това решава нещата. Беше си мислил да
   я вземе в прегръдките си и да я целуне нежно, но „Саймън Люис, който опипва припаднали
   от препиване жени” определено не беше епитафията, с която искаше да бъде запомнен.
   Отпусна се по гръб и се загледа в тавана. Напукана мазилка и петна от влага. Магнус
   определено трябваше да повика някой, който да направи нещо по въпроса. Сякаш доловила
   присъствието му, Изабел се обърна и се долепи до него, меката й буза се допря до рамото му.
   — Саймън? — замаяно каза тя.
   — Да. — Той лекичко докосна лицето й.
   — Ти дойде. — Изабел преметна ръка през гърдите му и облегна глава на рамото му. —
   Мислех, че няма да го направиш.
   Пръстите му описваха фигурки по ръката й.
   — Разбира се, че дойдох.
   — Извинявай, че съм заспала — изрече Изабел във врата му.
   Саймън се усмихна сам на себе си в тъмното.
   — Няма проблем. Дори да искаше просто да дойда тук и да те държа в прегръдките си,
   докато спиш, пак щях да го направя.
   Усети как тя се напрегна за миг, а после се отпусна.
   — Саймън?
   — Да?
   — Ще ми разкажеш ли нещо?
   Той примига.
   — Какво?
   — История, в която добрите побеждават, а лошите губят. И си остават мъртви.
   — Приказка, значи? — Саймън си напрегна ума. Всички приказки, които познаваше, знаеше
   единствено във версиите на Дисни и първият образ, който изникна в съзнанието му, беше
   Ариел, с банския си от мидени черупки. Когато беше на осем, беше влюбен в нея, не че сега
   бе най-подходящият момент да го спомене.
   — Не. — Думата прозвуча като въздишка. — Изучаваме приказки в училище. Голяма част от
   магията в тях е истинска… но както и да е. Не, искам нещо, което не съм чувала досега.
   — Добре тогава, имам точно каквото ти трябва. — Саймън я помилва по косата; миглите й
   погалиха шията му, когато тя затвори очи. — Преди много години, в една далечна
   галактика…

   Клеъри нямаше представа колко дълго е седяла на стъпалата пред къщата на Люк, когато
   започна да се разсъмва. Слънцето се издигна зад къщата и обля небето в розов цвят, а реката
   се превърна в стоманеносиня лента. Клеъри потрепери. Всъщност, зъзнеше толкова отдавна,
   че цялото й тяло сякаш бе застинало в една— единствена вкочаняваща тръпка от студ. Беше
   използвала две сгряващи руни, ала те не бяха помогнали особено; Клеъри имаше чувството,
   че треперенето е повече на психологическа основа, отколкото нещо друго.
   Щеше ли да се появи? Ако вътре в него все още се криеше толкова от Джейс, колкото Клеъри
   предполагаше, щеше да го направи. Когато й каза, че ще се върне за нея, тя бе сигурна, че
   възнамерява да го стори възможно най-скоро. Джейс не беше от търпеливите. И не играеше
   игрички.
   Ала тя не можеше да чака до безкрай. Рано или късно слънцето щеше да изгрее, новият ден
   щеше да започне и майка й отново щеше да я държи под око. Щеше да й се наложи да се
   откаже от Джейс, поне за един ден, ако не и за по-дълго.
   Клеъри затвори очи срещу ярките лъчи на слънцето и подпря лакти на стъпалото зад себе. В
   продължение на един миг се остави да бъде отнесена от фантазията, че всичко си е
   постарому, че нищо не се е променило, че ще види Джейс на следобедната практика, или
   пък на вечеря, че той ще я прегърне и ще я разсмее, както винаги.
   Топлите пипала на слънцето докоснаха лицето й и тя неохотно отвори очи.
   И ето че той бе там — изкачваше стъпалата, котешки тих, както винаги. Носеше тъмносин
   пуловер, от който косата му приличаше на слънчеви лъчи. Клеъри се изпъна, сърцето й
   биеше лудешки. Спомни си онази нощ в Идрис, когато фойерверките огряваха небето, а тя си
   бе помислила за ангели, падащи в пламъци.
   Когато стигна до нея, Джейс й протегна ръце; Клеъри ги пое и му позволи да й помогне да
   стане. Бледозлатистите му очи я гледаха изпитателно.
   — Не бях сигурен, че ще си тук.
   — Откога се съмняваш в мен?
   — По-рано беше страшно сърдита. — Той взе лицето й в шепа. Върху дланта му имаше
   грапав белег и Клеъри го усети върху кожата си.
   — Какво щеше да направиш, ако не бях тук?
   Джейс я привлече към себе си. Той също трепереше, а вятърът рошеше светлите му къдрици.
   — Как е Люк?
   При звука на това име по тялото на Клеъри пробяга нова тръпка. Мислейки, че й е студено,
   Джейс я притисна още по-плътно до себе си.
   — Ще се оправи — предпазливо отвърна тя. “Вината е твоя, твоя, твоя”
   — Изобщо не съм искал да пострада. — Ръцете на Джейс я обгръщаха, пръстите му бавно
   чертаеха линия по гръбнака й, нагоре, надолу. — Вярваш ли ми?
   — Джейс… Защо си тук?
   — За да те помоля отново. Да дойдеш с мен.
   Клеъри затвори очи.
   — И няма да ми кажеш къде искаш да отида?
   — Вяра — меко каза той. — Трябва да имаш вяра. Но също така трябва да знаеш, че дойдеш
   ли с мен, връщане назад няма да има. Не и за доста време занапред.
   Клеъри се замисли за мига, в който бе излязла от „Джава Джоунс” и го бе видяла да я чака
   отвън. В този миг животът й се бе променил необратимо, веднъж завинаги.
   — Никога не е имало връщане назад — каза тя на глас. — Не и с теб. — И като отвори очи,
   заяви: — Да вървим.
   Усмивката на Джейс бе ярка като слънцето, показало се иззад облаците, и Клеъри почувства
   как тялото му се отпусна.
   — Сигурна ли си?
   — Напълно.
   Той се приведе и я целуна. Докато вдигаше ръце, за да го прегърне, Клеъри усети нещо
   горчиво върху устните си, а после ги обгърна мрак, като театрална завеса, спуснала се, за да
   оповести края на действието.

   Втора част

   Като загадка

   “Аз те обичам тъй, както обичат загадка”*
   Пабло Неруда, сонет XVII

   *Превод Николай Христозов. — Бел. прев.

   8
   Огънят изпитва златото

   Мая никога преди не бе стъпвала на Лонг Айлънд, но в представите й той доста приличаше
   на Ню Джърси — предградие, в което живееха хора, работещи в Ню Йорк и Филаделфия.
   Беше метнала раницата си в пикапа на Джордан… който се бе оказал изненадващо различен.
   Докато бяха гаджета, Джордан караше очукана червена тойота, която винаги бе пълна със
   смачкани картонени чаши и пликове от ресторанти за бързо хранене, а пепелникът
   преливаше от изпушени до филтъра угарки. Купето на този пикап обаче беше сравнително
   чисто, единствените отпадъци бяха купчина вестници на мястото до шофьора. Той ги бутна
   безмълвно настрани, когато Мая се качи.
   Бяха прекосили Манхатън и бяха излезли на магистралата към Лонг Айлънд, без никой от
   тях да проговори, и накрая Мая бе задрямала, долепила буза до хладното стъкло на
   прозореца. Събуди се едва когато минаха през някаква неравнина на пътя и колата подскочи,
   запращайки я напред. Тя примига и разтърка очи.
   — Съжалявам — извинително каза Джордан. — Мислех да те оставя да поспиш, докато
   стигнем.
   Мая се изправи в седалката и се огледа. Движеха се по асфалтов път с две ленти, а небето
   над тях тъкмо започваше да просветлява. От двете им страни се простираха ниви, от време
   на време се виждаше по някоя фермерска къща или силоз, или пък дървени вили, обградени
   с дъсчени огради.
   — Красиво е — с изненада установи тя.
   — Аха. — Джордан смени скоростите и се прокашля. — След като така и така си будна…
   Може ли да ти покажа нещо, преди да сме стигнали?
   Мая се поколеба само за миг, преди да кимне.
   И ето че сега се друсаха по еднопосочен черен път, обграден от дървета. Повечето от тях
   бяха голи, земята бе разкаляна и Мая свали прозореца, за да помирише въздуха. Дървета,
   солена вода, бавно гниещи листа и дребни животинки, притичващи през високата трева. Тя
   отново си пое дъх, в същия миг, в който свърнаха от пътя и спряха върху неголямо място за
   обръщане. Пред тях се простираше плажът, а отвъд него — тъмната, стоманеносиня вода.
   Небето имаше почти люляков цвят.
   Мая погледна към Джордан, който се взираше напред.
   — Често идвах тук, докато се обучавах в Претор Лупус. Понякога само за да погледам водата
   и да си проясня главата. Изгревите тук… Всеки от тях е различен, ала до един са прекрасни.
   — Джордан.
   Той все още не я поглеждаше.
   — Да?
   — Съжалявам за по-рано. Нали се сещаш, задето избягах така. В корабостроителницата.
   — Няма нищо. — Той бавно изпусна дъха си, ала по напрежението в раменете му и начина,
   по който стискаше скоростния лост, Мая разбра, че има нещо. Опита се да не забелязва как
   напрежението кара мускулите на ръката му да изпъкват и подчертава извивката на бицепса
   му. — Дойде ти твърде много. Разбирам. Просто…
   — Мисля, че трябва да караме по-бавно. Да се научим да бъдем приятели.
   — Не искам да бъдем приятели — каза той.
   Мая не можа да скрие изненадата си.
   — Не искаш?
   Джордан премести ръка от скоростния лост върху колана. Топлата струя от радиатора се
   смесваше с хладния въздух, нахлуващ през отворения прозорец на Мая.
   — Не би трябвало да го обсъждаме сега.
   — Аз пък искам — възрази тя. — Да го обсъждаме сега. Не искам това да ни тежи, докато
   сме при Претор Лупус.
   Джордан се свлече на седалката, дъвчейки долната си устна. Разчорлената му кестенява коса
   падаше върху челото му.
   — Мая…
   — След като не искаш да бъдем приятели, какво тогава? Искаш отново да станем врагове?
   Той се обърна към нея, опрял буза в облегалката за главата. Очите му бяха точно такива,
   каквито Мая си ги спомняше — лешникови, прошарени с пръски зелено, синьо и златисто.
   — Не искам да бъдем приятели, защото все още те обичам. Мая, знаеш ли, че откакто се
   разделихме дори не съм целувал друга?
   — Изабел…
   — Искаше само да се напие и да говори за Саймън. — Той свали ръце от волана и ги
   протегна към нея, ала после ги отпусна в скута си, а по лицето му се изписа поражение. —
   През целия си живот съм обичал единствено теб. Именно мисълта за теб ме подкрепяше по
   време на обучението ми — мисълта, че един ден ще съм в състояние да изкупя вината си към
   теб. И смятам да го сторя, по всеки начин, на който съм способен, с изключение на един.
   — Няма да ми бъдеш приятел.
   — Няма да ти бъда просто приятел. Обичам те, Мая. Влюбен съм в теб. Винаги съм бил и
   винаги ще бъда. Да ти бъда само приятел би ме убило.
   Мая погледна към океана. Крайчецът на слънчевия диск тъкмо се показваше над водата и
   лъчите му оцветяваха морето в лилави, златни и сини багри.
   — Толкова е красиво.
   — Точно затова идвах тук. Не можех да спя и идвах, за да гледам изгрева. — Гласът на
   Джордан беше мек.
   — А сега можеш ли да спиш? — Тя отново се обърна към него.
   Джордан затвори очи.
   — Мая… ако смяташ да кажеш „не” ако не искаш да бъдем повече от приятели… просто го
   направи. Бързо и отведнъж — все едно сваляш лепенка, става ли?
   Изглеждаше така, сякаш бе събрал цялата си сила в очакване на удара. Ресниците му
   хвърляха сенки върху скулите. Върху маслинената кожа на шията му имаше бледи белези…
   белези, които тя му бе оставила. Мая откопча колана и се примъкна по-близо до него. Чу как
   той си пое рязко дъх, но не помръдна, когато тя се приведе към него и го целуна по бузата.
   Ароматът му изпълни ноздрите й — същият сапун, същият шампоан, но този път без мирис
   на цигари. Същото момче. Целувките й се спуснаха надолу по бузата му, стигнаха до
   ъгълчето на устните му, докато накрая, притискайки се още по-плътно до него, тя го целуна
   по устата.
   Устните му се разтвориха под нейните и от гърдите му се откъсна гърлено ръмжене.
   Върколаците не бяха особено нежни един с друг, ала ръцете му, когато я повдигна и я сложи
   в скута си, бяха неимоверно ласкави. Той я прегърна и целувката им стана по-дълбока.
   Допирът му, топлината на ръцете му, покрити с кадифе, ритъмът на сърцето му, вкусът му и
   сблъсъкът на устни, зъби и език отнеха дъха на Мая. Тя плъзна ръце около врата му и едва не
   се разтопи, когато почувства под пръстите си гъстите му меки къдрици — точно такива,
   каквито ги помнеше.
   Когато най-сетне се отдръпнаха един от друг, очите на Джордан гледаха замаяно.
   — Чакам това от години.
   Мая прокара пръст по ключицата му. Усещаше биенето на собственото си сърце. За мъничко
   те не бяха двама върколаци, тръгнали на мисия при смъртоносна тайна организация, а двама
   тийнейджъри, които се целуваха в паркирана на плажа кола.
   — И отговори ли на очакванията ти?
   — Беше много по-хубаво. — Крайчето на устните му се изви. — Това означава ли…
   — Е — заяви тя, — това не е нещо, което правиш с приятелите си, нали?
   — Така ли? Май трябва да кажа на Саймън. Той ще остане сериозно разочарован.
   — Джордан! — Мая го удари лекичко по рамото, ала се усмихваше, също като него —
   нетипична, широка усмивка се бе разляла по лицето му. Тя се наведе и зарови лице в
   извивката на шията му, вдишвайки уханието му, заедно с утринния въздух.

   Биеха се върху замръзналото езеро, а леденият град грееше като факла в далечината. Ангелът
   със златните криле и ангелът с крила като черен огън. Клеъри стоеше върху леда, а около нея
   се сипеха пера и кръв. Златните пера я изгаряха като огън, когато се докоснеха до кожата й, а
   черните бяха вкочаняващо студени.
   Клеъри се събуди. Сърцето й биеше лудешки, беше се оплела в завивките. Надигна се и
   отметна одеялата до кръста си. Намираше се в непозната стая. Стените бяха покрити с бяла
   мазилка, а тя бе в легло, направено от черно дърво, все още облечена в дрехите, които
   носеше предишната вечер. Стана от леглото и стъпалата й докоснаха студен каменен под.
   Огледа се за раницата си и бързо я откри, облегната на черен кожен стол. Стаята нямаше
   прозорци — единствената светлина идваше от издължен абажур, изработен от черно стъкло.
   Клеъри бръкна в раницата си и установи с неудоволствие, ала без изненада, че някой вече бе
   преровил съдържанието й. Нямаше я кутията с пособията й за рисуване, включително и
   стилито й. Бяха й оставили само четката за коса, чист чифт дънки и бельо. Поне златният
   пръстен все още беше на показалеца й.
   Тя го докосна лекичко и мислено повика Саймън.
   Вътре съм.
   Нищо.
   Саймън?
   Отговор не последва. Клеъри преглътна тревогата си. Нямаше представа нито къде се
   намира, нито откога е тук. Саймън можеше да е заспал. Не биваше да се паникьосва и да
   реши, че пръстените не действат. Трябваше да превключи на автопилот. Да разбере къде е,
   да научи колкото се може повече. По-късно отново щеше да опита да се свърже със Саймън.
   Пое си дълбоко дъх и опита да се съсредоточи върху онова, което я заобикаляше. В стаята
   имаше две врати. Отвори първата и установи, че води към малка баня, издържана в стъкло и
   хром, с медна вана, стъпила върху крака с хищнически нокти. Тук също нямаше прозорци.
   Клеъри се изкъпа набързо, избърса се с пухкава бяла кърпа и се преоблече в чисти дънки и
   пуловер, преди да се върне в спалнята, да си вземе обувките и да опита втората врата.
   Бинго. Ето я и останалата част от… къщата? Апартамента? Намираше се в просторна стая,
   половината от която бе заета от дълга стъклена маса. От тавана висяха още от черните
   абажури като този в стаята й и хвърляха танцуващи сенки по стените. Всичко беше много
   модерно — от черните кожени столове до голямата камина с хромираната си рамка. В нея
   гореше огън, така че все някой трябва да си бе вкъщи или най-малкото бе излязъл току— що.
   В другата половина на стаята имаше голям телевизор, ниски кожени дивани и лъскава черна
   масичка, върху която бяха пръснати видео игри и контролери. Стъклена спираловидна
   стълба водеше нагоре и след като се огледа наоколо, Клеъри пое по нея. Стъклото бе
   съвършено прозрачно и тя имаше чувството, че се изкачва в небето по невидима стълба.
   Горният етаж доста приличаше на долния — бели стени, черен под и дълъг коридор с
   няколко врати. Първата водеше към стая, която несъмнено бе основната спалня. Огромно
   палисандрово легло с ефирен бял балдахин заемаше по-голямата част от помещението. Тук
   обаче имаше прозорци и Клеъри се приближи, за да надникне навън.
   За миг се зачуди дали не се е върнала в Аликанте. Над канала, който течеше отвън, тя се
   взираше в друга сграда, чиито прозорци бяха закрити от зелени капаци. Небето бе сиво,
   водата в канала имаше тъмен зеленикавосин цвят, а над нея минаваше мост, който Клеъри
   едва успяваше да види. На моста стояха двама души. Единият от тях държеше фотоапарат и
   правеше снимка след снимка. Значи не беше Аликанте.
   Може би Амстердам? Венеция? Клеъри се огледа, търсейки начин да отвори прозореца, но
   такъв като че ли нямаше; заблъска по стъклото и извика, ала онези, които прекосяваха моста, не забелязаха нищо. След няколко минути от тях нямаше и следа.
   Клеъри отново насочи вниманието си към стаята. Отиде до най-близкия гардероб и го
   отвори. Сърцето й прескочи един удар. Вътре беше пълно с дрехи… женски дрехи. Разкошни
   рокли — купища дантела, сатен, мъниста и цветя. В чекмеджетата имаше бельо, памучни и
   копринени блузи, поли, ала никакви дънки или каквито и да било панталони. Имаше дори
   обувки — прилежно подредени сандали и обувки на високи токчета, както и сгънати
   чорапогащници. За миг Клеъри зяпна, чудейки се дали в къщата има и друго момиче. А може
   би Себастиан бе развил фетиш към носенето на женски дрехи? Само че дрехите до една все
   още имаха етикети и до една бяха горе— долу в нейния размер. И не беше само това, бавно
   осъзна тя. Те бяха точно такива (и като цветове, и като модели), каквито най-много биха й
   паснали — синьо и зелено, и жълто, до една ушити за миньонче. Най-сетне извади една по-
   семпла блуза с къси ръкави — тъмнозелена и поръбена с дантела отпред. Хвърли износения
   си пуловер на пода, облече новата дреха и се погледна в огледалото, което висеше в
   гардероба.
   Пасваше й съвършено и подчертаваше дребничката й фигура, като лягаше плътно на кръста й
   и подсилваше зеления цвят на очите й. Откъсна етикета, без да погледне цената (не искаше
   да знае колко струва) и побърза да излезе от стаята. По гръбнака й пробяга тръпка.
   Следващата стая очевидно бе на Джейс. Разбра го в мига, в който прекрачи прага.
   Миришеше на него — на одеколона и сапуна му, и уханието на кожата му. Съвършено
   оправеното черно легло бе застлано с бели чаршафи и завивки. Мястото бе също толкова
   спретнато, колкото и стаята му в Института. До леглото имаше купчинки с книги на
   италиански, френски и латински. Сребърната херондейлска кама с гравираните птици бе
   забита в стената и, установи Клеъри, когато се приближи, прикрепяше снимка. Снимка на
   тях двамата с Джейс, направена от Изи в един ясен ден в началото на октомври, който
   Клеъри прекрасно си спомняше. Джейс седеше на стъпалата пред входа на Института с
   книга в скута си, а тя самата бе едно стъпало над него и се привеждаше, с ръка на рамото му, за да види какво чете. Джейс бе сложил длан върху нейната, почти разсеяно, исе усмихваше.
   В онзи ден Клеъри не можеше да види лицето му и не знаеше, че се бе усмихвал така. Научи
   го едва сега и побърза да излезе със свито гърло, мъчейки се да си поеме дъх.
   Не биваше да реагира така, строго си напомни тя. Сякаш всеки път, щом видеше Джейс в
   сегашното му състояние, някой я удряше в корема. Трябваше да се преструва, че няма
   значение, че не забелязва никаква разлика. Отиде в следващата стая — спалня, която доста
   приличаше на предишната, само дето тук цареше пълен безпорядък. Леглото бе същинска
   бъркотия от черни копринени чаршафи и одеяла; бюрото, изработено от стъкло и стомана,
   бе отрупано с книги и хартия; навсякъде бяха разпилени момчешки дрехи. Дънки, якета,
   тениски и бойно облекло. Сребристи отблясъци върху нощното шкафче привлякоха погледа
   й и тя се приближи, неспособна да повярва на очите си.
   Беше малката кутия с инициалите Дж. К. Онази, която майка й изваждаше веднъж в
   годината, всяка година и над която плачеше беззвучно, а сълзите се стичаха по лицето й и
   мокреха ръцете й. Клеъри знаеше какво има вътре — кичур коса, мек и бял като пух от
   глухарче; късчета детска ризка; бебешка обувчица, толкова малка, че се побираше в шепата
   й. Все спомени от брат й, нещо като колаж на детето, което майка й бе искала да има и за
   което бе мечтала, преди Валънтайн да направи каквото бе направил и да превърне
   собствения си син в чудовище.
   Дж. К.
   Джонатан Кристофър.
   Стомахът на Клеъри се сви и тя трескаво отстъпи назад… само за да се блъсне в жива стена.
   Две ръце се обвиха около нея и я прегърнаха здраво — тънки и мускулести, те бяха покрити
   със светли меки косъмчета. За миг Клеъри си помисли, че е в обятията на Джейс и започна
   да се отпуска.
   — Какво правиш в стаята ми? — прошепна Себастиан в ухото й.

   Изабел бе обучена да се събужда рано, независимо от всичко, и един лек махмурлук не бе
   достатъчен, за да й попречи да го стори и този път. Тя се надигна бавно и примига срещу
   Саймън.
   Никога досега не бе прекарвала цялата нощ в едно легло с някой друг, ако не се брояха онези
   пъти, в които се бе покатервала в леглото на родителите си, когато бе на четири години и се
   боеше от гръмотевици. Затова сега не можеше да престане да зяпа Саймън, сякаш бе някакво
   екзотично животно. Той лежеше по гръб, полуотворил устни, а косата падаше върху очите
   му. Обикновена кестенява коса, обикновени кафяви очи. Тениската му се бе вдигнала
   лекичко. Не беше мускулест като ловец на сенки. Коремът му бе плосък, но нямаше плочки,
   а в лицето му все още имаше далечен намек за детска мекота. Какво беше това у него, което я
   пленяваше така? Сладък бе, вярно, но Изабел бе излизала със страхотни елфически рицари,
   сексапилни ловци на сенки…
   — Изабел — проговори той, без да отваря очи. — Стига си ме зяпала.
   Изабел въздъхна подразнено и стана от леглото. Порови в раницата, извади нещата си и
   тръгна да търси банята.
   Тя се оказа малко по-надолу по коридора. Вратата бе открехната и Алек тъкмо излизаше,
   обвит в облак пара. Имаше хавлия около кръста си и една върху раменете, с която яростно
   бършеше косата си. Не бе странно, че го вижда — също като нея, и той бе обучен да става
   рано.
   — Миришеш на сандалово дърво — каза вместо поздрав; ненавиждаше мириса на сандалово
   дърво. Самата тя предпочиташе сладки аромати — ванилия, канела, гардения.
   Алек я погледна.
   — На нас сандаловото дърво ни харесва.
   Изабел направи физиономия.
   — Или си възприел кралския маниер да говориш за себе си в множествено число, или
   двамата с Магнус се превръщате в една от онези двойки, които си мислят, че са едно цяло.
   „Ние харесваме сандалово дърво”, „Ние обожаваме класическа музика”, „Надяваме се да
   харесате нашия коледен подарък”… което, мен ако питаш, си е чиста проба стиснатост и
   начин да се избегне купуването на два подаръка.
   Алек примига с влажните си ресници насреща й.
   — Ще разбереш…
   — Ако ми излезеш с това, че съм щяла да разбера, когато се влюбя, ще те удуша с хавлията.
   — А ако ти продължаваш да ми пречиш да си отида в стаята и да се облека, ще накарам
   Магнус да призове малки духчета и да им заповяда да навържат косата ти на възелчета.
   — О, я се махни от пътя ми. — И Изабел го изрита по глезена, докато той преспокойно пое
   по коридора.
   Имаше чувството, че ако се обърне, ще види, че се е изплезил зад гърба й, затова не погледна
   назад. Вместо това се заключи в банята и пусна душа докрай. След това огледа рафтовете с
   продукти за баня и от устните й се откъсна дума, която ни най-малко не подхождаше на една
   дама.
   Шампоан, балсам за коса и сапун с дъх на сандалово дърво. Гадост.
   Когато най-сетне излезе от банята, облечена и с вдигната коса, Алек, Магнус и Джослин я
   чакаха в дневната. Имаше понички, които не искаше, и кафе, което искаше. Разреди го с
   щедро количество мляко и като седна, погледна към Джослин, която за нейна изненада също
   носеше униформа на ловец на сенки.
   Странно, помисли си Изабел. Често й казваха, че прилича на майка си, макар самата тя да не
   го забелязваше, и сега се запита дали приликата им е същата като тази на Клеъри и
   Джослин. Еднакъв цвят на косата, така е, но също така еднакви черти, еднаква извивка на
   главата, една и съща упорита челюст. Едно и също усещане, че човекът насреща ти може и да
   изглежда като порцеланова кукла, ала под тази външност се крие стомана. Макар че на
   Изабел й се искаше и тя да бе наследила сините очи на родителите си, както Клеъри бе взела
   зелените на майка си — в крайна сметка синьото бе много по-интересно от черното.
   — Също като с Града на тишината, има само една Елмазена цитадела и много врати, през
   които може да бъде открита — каза Магнус. — Най-близката до нас е старият августински
   манастир на Граймс Хил в Статън Айлънд. Двамата с Алек ще ви придружим до там с
   помощта на портал и ще ви изчакаме, но не можем да отидем с вас до края.
   — Знам — отвърна Изабел. — Защото сте момчета. Въшки.
   Алек размаха пръст.
   — Приеми го сериозно, Изабел. Железните сестри не са като Мълчаливите братя. Те са
   много по-недружелюбни и не обичат да ги безпокоят.
   — Обещавам, че ще се държа безукорно — заяви Изабел и постави празната си чаша върху
   масата. — Да вървим.
   Магнус я изгледа подозрително, ала после сви рамене. Днес бе оформил косата си във
   формата на милион стърчащи иглички, а размазаното черно около очите му им придаваше
   още по-котешки вид от обикновено. Като мърмореше нещо на латински, той мина покрай
   Изабел, за да застане пред стената; много скоро познатите очертания на портала, обрамчени
   от проблясващи символи, започнаха да приемат форма. Надигна се вятър, студен и остър, и
   отвя косата на Изабел от лицето й.
   Джослин първа пристъпи напред и мина през портала. Донякъде бе като да видиш как някой
   е погълнат от вълна — сребриста мъгла я обгърна, притъпявайки цвета на червената й коса,
   и тя се изгуби в нея с едно бледо проблясване.
   Изабел я последва. Свикнала бе с начина, по който преминаването през портал караше
   стомаха й да се свива. Беззвучен рев отекваше в ушите й, в дробовете й нямаше и глътка
   въздух. Затвори очи и ги отвори едва когато вихрушката я пусна и тя се строполи насред
   изсъхнали храсталаци. Изправи се, изтупвайки сухата трева от коленете си, и видя, че
   Джослин я гледа. Майката на Клеъри отвори уста… но я затвори миг по-късно, когато Алек
   тупна в храстите до Изабел, последван от Магнус. Проблясващият портал, който едва се
   виждаше, се затвори зад него.
   Дори пътуването през портала не бе развалило прическата на Магнус и той гордо подръпна
   една от игличките.
   — Виж само — похвали се на Изабел.
   — Магия?
   — Гел за коса. 3,99 долара от „Рики”.
   Изабел извъртя очи и се огледа наоколо. Намираха се на хълм, чийто връх бе обрасъл със
   сухи храсталаци и повехнала трева. По-надолу имаше потъмнели от есента дървета, а в
   далечината Изабел зърна безоблачно небе и най-горната част на моста Веразано— Нероуз,
   свързващ Статън Айлънд и Бруклин. Обърна се и видя манастирът да се издига над
   умърлушените листа — голяма сграда от червени тухли с изпочупени или заковани
   прозорци, нашарена тук— таме с графити. Няколко лешояда, обезпокоени от тяхната поява,
   летяха в кръг около порутената камбанария.
   Изабел присви очи, чудейки се дали има магически прах, през който погледът трябваше да
   проникне. Ако имаше, значи бе доста силен, защото колкото и да се мъчеше, виждаше
   единствено разнебитената сграда пред себе си.
   — Няма магически прах — обади се Джослин, който стоеше до нея. — Виждаш го такова,
   каквото е.
   И Джослин пое натам, мачкайки изсъхналата трева по пътя си. След миг Магнус сви рамене
   и я последва, Изабел и Алек сториха същото. Нямаше пътека; клоните над главите им се
   преплитаха, тъмни на фона на ясния въздух, а сухата трева пращеше под краката им. Когато
   се приближиха до манастира, Изабел забеляза, че на доста места имаше обгорени кръгове,
   където не растеше нищо и където някой беше нарисувал пентаграми и рунически кръгове.
   — Мундани — отбеляза Магнус и отмести един клон от пътя й. — Играят си на магия, без
   изобщо да я разбират. Често ги рисуват на места като това — средоточия на сила — без сами
   да знаят защо. Пият, мотаят се и драскат по стените, сякаш е възможно да оставиш човешки
   знак върху магията. — В този миг се озоваха пред закована врата в тухлената стена. —
   Пристигнахме.
   Изабел се вгледа изпитателно във вратата. И този път не усещаше да има магически прах,
   макар че като се съсредоточи силно, май зърна едва забележимо проблясване, като слънчеви
   лъчи, отразяващи се във вода. Джослин и Магнус се спогледаха, а после Джослин се обърна
   към нея:
   — Готова ли си?
   Изабел кимна и без да губи нито миг, Джослин пристъпи напред и се изгуби между
   напречно закованите дъски. Магнус погледна Изабел очаквателно.
   Алек се наведе към нея и тя усети ръката му върху рамото си.
   — Не се тревожи — каза той. — Всичко ще бъде наред, Из.
   Изабел вирна брадичка.
   — Знам — заяви тя и последва Джослин през вратата.

   Клеъри рязко си пое дъх, но преди да успее да отговори, по стълбите се чу шум от стъпки и в
   дъното на коридора се появи Джейс. Себастиан начаса я пусна, обърна я към себе си и
   разроши косата й с вълча усмивка на устните.
   — Радвам се да те видя, сестричке.
   Клеъри бе останала без думи. Същото обаче не можеше да се каже за Джейс. Босоног и
   облечен в черно кожено яке, дънки и бяла тениска, той идваше безшумно към тях.
   — Ти да не прегръщаше Клеъри? — Погледът му към Себастиан бе пълен с изумление.
   Себастиан сви рамене.
   — Тя ми е сестра. Радвам се да я видя.
   — Ти не прегръщаш никого — напомни му Джейс.
   — Е, нямах време да сготвя нещо в нейна чест.
   — Не беше нищо особено — махна с ръка Клеъри. — Спънах се и той ме улови, за да не
   падна.
   Дори да бе учуден, че тя го защитава, Себастиан изобщо не го показа. Лицето му бе напълно
   безизразно, когато Клеъри отиде при Джейс, който я целуна по бузата; пръстите му върху
   кожата й бяха хладни.
   — Какво правиш тук горе? — попита той.
   — Търсех те — сви рамене тя. — Събудих се и не те открих. Реших, че може би спиш.
   — Виждам, че си намерила запасите от дрехи — подхвърли Себастиан и посочи блузата й.
   — Харесват ли ти?
   Джейс му хвърли бърз поглед.
   — Бяхме навън за храна — каза той на Клеъри. — Нищо кой знае колко специално. Просто
   хляб и сирене. Искаш ли да обядваш?
   Ето как няколко минути по-късно Клеъри седеше край голямата маса от стъкло и стомана.
   От продуктите, подредени пред нея, се досети, че второто й предположение трябва да е
   вярно. Намираха се във Венеция. На масата имаше хляб, италиански сирена, салам и
   прошуто, грозде и смокиново сладко, както и бутилки италианско вино. Джейс се бе
   настанил насреща й, а Себастиан седеше начело. Това я върна към нощта, когато срещна
   Валънтайн, в „Ренуик” в Ню Йорк — той също бе седнал начело на масата, между нея и
   Джейс, беше им предложил вино и им бе казал, че са брат и сестра.
   Клеъри погледна скришом към истинския си брат и си спомни лицето на майка й, когато го
   бе видяла. Валънтайн. Само че Себастиан не бе съвършено копие на баща им. Беше виждала
   снимки на Валънтайн, когато е бил на тяхната възраст. Върху лицето на Себастиан суровите
   черти на баща й бяха омекотени от красотата на майка й; той бе висок, но не така
   широкоплещест, по-жилав и котешки гъвкав. Имаше скулите на Джослин и нейните изящни,
   меки устни, както и тъмните очи на Валънтайн и бялорусата му коса.
   В този миг Себастиан вдигна глава, сякаш усетил, че тя го гледа.
   — Вино? — Той й предложи бутилката.
   Клеъри кимна, макар че никога не бе харесвала особено вкуса на виното, а след онази нощ в
   „Ренуик” направо не можеше да го понася. Прокашля се, докато Себастиан пълнеше чашата
   й.
   — Е, това място твое ли е?
   — Беше на баща ни — отвърна Себастиан и остави бутилката на масата. — На Валънтайн.
   То се движи между световете — нашия и другите. Той го използваше и като убежище, и като
   начин да пътува. На няколко пъти доведе и мен и ми показа как да влизам и излизам и как да
   го накарам да се мести.
   — Няма входна врата.
   — Има, стига да знаеш как да я откриеш — обясни Себастиан. — Татко беше страшно
   изобретателен с това място.
   Клеъри погледна към Джейс, който поклати глава.
   — Никога не ми я е показвал. Аз също не бих предположил, че изобщо има врата.
   — Има много… ергенско излъчване — каза Клеъри. — Никога не съм си представяла, че
   Валънтайн…
   — Би могъл да притежава телевизор с плосък екран? — Джейс се ухили насреща й. — Не че
   хваща някакви канали. Но можеш да гледаш DVD— та. В имението имахме стара кутия за
   лед, захранвана с магическа светлина. Тук имаме свръхмодерен хладилник.
   — То е заради Джослин — поясни Себастиан.
   Клеъри вдигна глава.
   — Какво?
   — Цялото това модерно обзавеждане. Уредите. Както и дрехите. Като например блузата,
   която носиш. Били са за майка ни. В случай че реши да се върне. — Тъмните очи на
   Себастиан срещнаха тези на Клеъри и тя усети, че мъничко й прилошава. „Това е брат ми и
   говорим за родителите ни”. Зави й се свят — случваха се твърде много неща, твърде бързо, за
   да може да ги възприеме. Никога не бе имала време да мисли за Себастиан като за своя жив
   брат, дишащ същия въздух като нея. Докато разбере кой е в действителност, той вече бе
   мъртъв.
   — Съжалявам, ако е малко странно — извинително се обади Джейс и посочи блузата й. —
   Може да ти купим други дрехи.
   Клеъри лекичко докосна ръкава. Платът беше гладък и деликатен, видимо скъп. Е, това
   обясняваше защо всичко бе в размер, близък до нейния и в цветове, които й отиваха. Нали
   изглеждаше точно като майка си.
   Пое си дълбоко дъх.
   — Няма проблем. Просто… Какво точно правите? Пътувате в този апартамент и…
   — Опознаваме света? — безгрижно довърши Джейс. — Не е чак толкова лошо.
   — Но не може да го правите до безкрай.
   Себастиан не бе хапнал почти нищо, но за сметка на това бе пресушил две чаши вино. Сега
   пиеше третата и очите му блестяха.
   — И защо не? — попита той.
   — Ами защото… защото Клейвът ви търси и не може вечно да бягате и да се криете… —
   Гласът на Клеъри заглъхна, докато тя местеше очи между двамата. Те си размениха
   погледи… погледи на двама души, които единствени знаят нещо. Поглед, какъвто Джейс
   много отдавна не си бе разменял с другиго пред нея.
   Себастиан проговори меко и бавно:
   — Въпрос ли задаваш или отбелязваш факт?
   — Тя има право да знае плановете ни — каза Джейс. — Дойде тук, знаейки, че не може да
   се върне.
   — Забележителна проява на вяра. — Себастиан прокара пръст по ръба на чашата си. Клеъри
   бе виждала съвсем същия жест у Валънтайн. — В теб. Обича те и именно затова е тук. Нали?
   — И какво ако е така? — попита Клеъри. Предполагаше, че би могла да се престори, че има
   и друга причина, но очите на Себастиан бяха тъмни и пронизващи и тя се съмняваше, че ще
   успее да го заблуди. — Имам доверие на Джейс.
   — Но не и на мен — допълни Себастиан.
   Клеъри подбра следващите си думи изключително внимателно.
   — Ако Джейс ти се доверява, значи аз също искам да го сторя. Освен това си ми брат. Това
   би трябвало да има някакво значение. — Лъжата остави горчив вкус в устата й. — Но просто
   не те познавам достатъчно добре.
   — Тогава може би няма да е лошо да отделиш малко време на това да ме опознаеш — заяви
   Себастиан. — И тогава ще ти разкажем за нашите планове.
   Ще ти разкажем. Нашите планове. В мислите на Себастиан имаше само той и Джейс, но не и
   Джейс и Клеъри.
   — Не ми харесва да я държим в неведение — възрази Джейс.
   — Ще й кажем след една седмица. Какво значение има една седмица?
   Джейс го изгледа.
   — Преди две седмици ти беше мъртъв.
   — Е, нали не предложих две седмици — каза Себастиан. — Това би било лудост.
   Джейс погледна към Клеъри, а едното ъгълче на устните му подскочи.
   — Готова съм да чакам, докато ми повярвате. — Клеъри знаеше, че това са правилните,
   разумни думи. Ала й бе противно да ги изрече. — Колкото дълго се наложи.
   — Една седмица — отсече Джейс.
   — Една седмица — съгласи се Себастиан. — Което означава, че ще стои тук, в апартамента.
   Никаква връзка с когото и да било. Никакво отключване на вратата за нея. Никакво
   излизане.
   Джейс се облегна в стола си.
   — Ами ако я придружавам?
   Себастиан го изгледа продължително изпод сбърчени вежди. Лицето му бе придобило
   преценяващо изражение — очевидно решаваше какво точно да позволи на Джейс, даде си
   сметка Клеъри. Опитваше се да претегли колко да отпусне каишката, на която държеше
   „брат” си.
   — Добре — заяви той най-сетне, с глас, преливащ от снизхождение. — Ако ти си с нея,
   може.
   Клеъри сведе поглед към чашата си с вино. Чу как Джейс му отговори тихичко, но не бе в
   състояние да го погледне. От мисълта за Джейс, комуто позволяваха да прави това или онова
   — на същия Джейс, който винаги правеше каквото си поиска — й се повдигаше. Искаше й се
   да скочи и разбие винената бутилка в главата на Себастиан, ала знаеше, че е невъзможно.
   „Порежеш ли единия, проливаш кръвта и на другия.”
   — Харесва ли ти виното? — Себастиан дори не се опитваше да скрие развеселения си тон.
   Клеъри пресуши чашата си, макар че горчивият вкус я задави.
   — Прекрасно е.

   Мястото, в което Изабел се озова, бе като от друга планета. Наситенозелена равнина се
   разстилаше пред нея под прихлупено сиво— черно небе. Изабел вдигна качулката на
   униформата си и надникна очарована. Никога досега не бе виждала небето да надвисва
   толкова внушително над такава огромна равнина, която блещукаше като осеяна със
   скъпоценни камъни и имаше цвят на мъх. Направи крачка напред и осъзна, че това наистина
   беше мъх, избуял около и върху черните камъни, осеяли земята с цвят на въглен.
   — Вулканична равнина. — Джослин стоеше до Изабел, а вятърът вадеше червеникаво—
   златисти кичури от стегнатия й кок. Толкова приличаше на Клеъри, че бе направо плашещо.
   — Някога това са били корита, в които е текла лава. Най-вероятно цялата местност е
   вулканична в една или друга степен. Тъй като работят с адамас, сестрите се нуждаят от
   невероятна горещина за своите ковашки пещи.
   — В такъв случай човек би очаквал да е малко по-топло — промърмори Изабел.
   Джослин й хвърли суховат поглед и тръгна нанякъде. Изабел имаше чувството, че е избрала
   посоката напълно произволно, но въпреки това я последва.
   — Понякога толкова приличаш на майка си, че чак се учудвам, Изабел.
   — Ще го приема като комплимент. — Изабел присви очи — никой нямаше право да говори
   лошо за семейството й.
   — Не го казах като обида.
   Изабел не откъсваше поглед от хоризонта, където тъмното небе се сливаше с блестящо
   зелената земя.
   — Колко добре си познавала родителите ми?
   Джослин й хвърли кос поглед.
   — Достатъчно добре, докато бяхме заедно в Идрис. След това не ги бях виждала дълги
   години, до съвсем наскоро.
   — Познаваше ли ги, когато са се оженили?
   Пътят, който Джослин бе избрала, започна да се изкачва, така че отговорът й бе леко
   запъхтян.
   — Да.
   — Бяха ли… влюбени?
   Джослин се закова на място и се обърна да я погледне.
   — Изабел, за какво става дума?
   — Любов? — отвърна Изабел след моментна пауза.
   — Не знам защо смяташ, че съм специалист в тази област.
   — Е, нали през целия му живот си успяла да държиш Люк до себе си, без да му дадеш
   категоричен отговор, преди най-сетне да приемеш да се омъжиш за него. Това е
   впечатляващо. Ще ми се и аз да имах такава власт над някой мъж.
   — Ти също я имаш — отвърна Джослин. — Такава власт, имам предвид. А и то не е нещо, за
   което си струва да мечтаеш. — Тя прокара пръсти през косата си и Изабел почувства
   мимолетен шок. Колкото и голяма да бе приликата на Джослин с дъщеря й, дългите й, тънки
   ръце, изящни и гъвкави, бяха досущ като тези на Себастиан. Изабел съвсем ясно си
   спомняше как бе отсякла една от тях в онази долина в Идрис, как камшикът й се бе впил в
   кожата му, прорязвайки и плът, и кости. — Родителите ти не са съвършени, Изабел, но кой
   на този свят е? Те са сложни личности. И току— що изгубиха едно от децата си. Така че ако
   говориш за това, че баща ти остана в Идрис…
   — Баща ми изневери на майка ми — избъбри Изабел на един дъх и едва не закри устата си с
   ръка. Беше го пазила в тайна години наред и да го изрече на глас пред Джослин й се
   струваше предателство, въпреки всичко.
   Лицето на Джослин се промени — сега по него се четеше съчувствие.
   — Знам.
   Изабел рязко си пое дъх.
   — Всички ли знаят?
   Джослин поклати глава.
   — Не. Само няколко души. Аз… аз бях в позиция, която ми позволи да науча. Не мога да ти
   кажа повече от това.
   — Коя е тя? — настоя Изабел. — С кого е изневерил на майка ми?
   — Не е някой, когото познаваш, Изабел…
   — Не знаеш кого познавам! — повиши глас Изабел. — И престани да изричаш името ми по
   този начин, сякаш съм малко дете.
   — Не съм аз тази, която трябва да ти каже — отсече Джослин и отново пое напред.
   Изабел забърза след нея, дори когато пътеката стана още по-стръмна — същинска зелена
   стена, издигаща се към буреносното небе.
   — Имам право да знам. Те са ми родители. И ако не ми кажеш…
   Тя спря и рязко си пое дъх. Бяха стигнали върха на билото и незнайно как пред тях бе
   изникнала крепост, като бързо разцъфващо цвете, избуяло от пръстта. Беше издялана от
   сребристобял адамас и отразяваше облаците. Кули с върхове от златно— сребърна сплав се
   възправяха към небето, обграждаше я висока стена от адамас, в която имаше една—
   единствена врата, направена от гигантски остриета, забити в земята под такъв ъгъл, че
   приличаха на чудовищна ножица.
   — Елмазената цитадела — обяви Джослин.
   — Благодаря — сопна се Изабел. — И сама се досетих.
   Джослин издаде звук, който Изабел неведнъж бе чувала и от собствените си родители и
   който според нея означаваше „тийнейджъри” на езика на родителите. Джослин пое надолу
   по хълма и Изабел, на която й бе писнало да я догонва, избърза и я изпревари. Беше по-
   висока от майката на Клеъри и имаше по-дълги крака, така че не виждаше причина да я
   изчаква, след като Джослин държеше да се отнася с нея като с дете. Спусна се по склона,
   мачкайки мъха с ботушите си, мина между подобната на ножица врата…
   И се вцепени. Намираше се върху малка скална издатина, а земята се губеше далеч под нея, в
   страховита пропаст, на дъното на която кипеше река от златисто— червена лава и обвиваше
   крепостта. От другата страна на пропастта, на разстояние, което дори един ловец на сенки
   не би могъл да прескочи, бе единственият видим вход към крепостта — падащ мост, който
   сега бе вдигнат.
   — Някои неща — обади се Джослин до нея, — не са така прости, както изглеждат.
   Изабел подскочи, а после я изгледа сърдито.
   — Това не е най-подходящото място да се промъкнеш зад гърба на някого.
   В отговор Джослин просто скръсти ръце на гърдите си и повдигна вежди.
   — Ходж без съмнение те е научил какъв е правилният начин да се приближиш до
   Елмазената цитадела. В крайна сметка, тя е отворена за всички ловци на сенки, стига да са
   жени и да имат добра репутация в Клейва.
   — Разбира се, че ме е научил — високомерно отговори Изабел, докато трескаво се опитваше
   да си спомни. Само онези, в чиито вени тече нефилимска кръв… Вдигна ръка и извади една
   от металните пръчици от косата си. Завъртя основата й и тя изщрака и се издължи в кама,
   върху чието острие имаше руна за безстрашие.
   Изабел вдигна ръце над бездната.
   — Ignis aurum probat — изрече тя и с помощта на камата поряза лявата си длан; болката бе
   светкавична и заслепяваща и от раната покапа кръв — рубинена струйка, която опръска
   пропастта под тях. Проблесна синя светлина, последвана от протяжно скърцане — мостът
   бавно се спускаше.
   Изабел се усмихна и избърса камата в униформата си. Още едно завъртане и оръжието
   отново се превърна в метална пръчица, която тя пъхна обратно в косата си.
   — Знаеш ли какво означава това? — попита Джослин, докато гледаше падането на моста.
   — Кое?
   — Онова, което каза току— що. Мотото на Железните сестри.
   Мостът бе почти водоравен.
   — Означава „Огънят изпитва златото”.
   — Точно така — каза Джослин. — И нямат предвид само ковашки огнища и метал. Имат
   предвид, че трудностите изпитват силата на характера. В тежки времена, в мрачни времена
   някои хора блестят.
   — Нима? — рече Изабел. — Е, на мен пък ми писна от тежки, мрачни времена. Може би не
   искам да блестя.
   Мостът изтрещя пред краката им.
   — Ако дори съвсем малко приличаш на майка си — заяви Джослин, — то ще се окаже по-
   силно от теб.

   9
   Железните сестри

   Алек вдигна нависоко рунически камък, насочвайки яркото сияние, струящо от ръката му, ту
   към един, ту към друг ъгъл на станцията на Общинския съвет. Подскочи стреснато, когато
   една мишка изцвърча и пробяга по прашния перон. Беше ловец на сенки и като такъв бе
   виждал не едно и две мрачни места, ала в изоставения въздух на тази станция имаше нещо,
   от което го полазваха тръпки.
   А може би беше усетил вледеняващите пръсти на чувството за измяна, задето бе напуснал
   поста си на Статън Айлънд и се бе отправил към ферибота в мига, в който Магнус си бе
   тръгнал. Дори не се бе замислил какво върши, просто го бе направил, сякаш бе минал на
   автопилот. Сигурен бе, че ако побърза, ще успее да се прибере преди Изабел и Джослин да
   са се върнали, преди някой изобщо да е разбрал, че го е нямало.
   Той повиши глас:
   — Камила! Камила Белкор!
   В отговор между стените отекна ефирен смях. Миг по-късно тя се появи на върха на
   стълбите, просто един силует — толкова силна бе магическата светлина в ръката му.
   — Александър Лайтууд — каза тя. — Качи се тук горе.
   Камила изчезна, а Алек, воден от магическата светлина, пое по стъпалата. Откри я там,
   където и преди — в преддверието на станцията. Беше облечена по модата на отминало време
   — дълга кадифена рокля, пристегната в кръста, с яркочервени устни и грижливо оформени,
   високо вдигнати бялоруси къдрици. Алек се досещаше, че е красива, макар самият той да не
   бе най-добрият познавач на женската привлекателност, а и това, че я ненавиждаше,
   определено не помагаше.
   — Какъв е този маскарад? — поиска да узнае.
   Камила се усмихна. Кожата й бе много гладка и бяла, без тъмни линии — наскоро беше пила
   кръв.
   — Маскен бал в града. Нахраних се чудесно. Защо си тук, Александър? Зажаднял си за
   интересен разговор?
   Алек си помисли, че на негово място Джейс щеше да знае точно какво да й отговори —
   някоя хитра игра на думи или пък умело прикрита обида. Той обаче само прехапа устни и
   каза:
   — Каза ми да се върна, ако се интересувам от онова, което ми предлагаш.
   Камила прекара пръсти по облегалката на дивана, единствената мебел в помещението.
   — И ти реши, че се интересуваш?
   Алек кимна и тя се изкиска.
   — Наясно ли си за какво ме молиш?
   Сърцето на Алек биеше толкова силно, че той се зачуди дали Камила може да го чуе.
   — Каза, че си в състояние да направиш Магнус смъртен. Като мен.
   Пълните й устни се присвиха.
   — Така беше. Трябва да призная, че се съмнявах в интереса ти. Тръгна си толкова
   безцеремонно.
   — Не си играй с мен — заяви той. — Не искам това, което ми предлагаш, чак толкова
   отчаяно.
   — Лъжеш — нехайно подхвърли Камила. — Иначе не би бил тук. — Тя се плъзна по дивана,
   приближавайки се към него; очите й обхождаха изпитателно лицето му. — Така отблизо не
   приличаш на Уил толкова, колкото си мислех. Имаш същия цвят на кожата, ала формата на
   лицето ти е различна… линията на челюстта ти като че ли е по-безволева…
   — Млъкни — прекъсна я той. Добре де, отговорът му може и да не беше остроумие на
   нивото на Джейс, но пак беше нещо. — Не ми се слуша за Уил.
   — Много добре. — Камила се протегна лениво като котка. — Беше преди много години,
   когато двамата с Магнус бяхме любовници. Бяхме в леглото след една особено страстна
   вечер. — Тя видя как Алек потръпна и устните й се извиха в усмивка. — Нали знаеш как е с
   разговорите след секс. Човек разкрива слабостите си. Магнус ми разказа, че съществува
   магия, която би могла да лиши един магьосник от безсмъртието му.
   — Тогава защо просто не открия каква е тя и не я направя? — Алек повиши глас, който
   заплашваше да му изневери. — За какво си ми ти?
   — Първо, защото си ловец на сенки и нямаш никаква представа от заклинания — спокойно
   отвърна Камила. — И второ, защото ако го направиш, Магнус ще разбере, че си бил ти. Ако
   аз го извърша, той ще реши, че съм го сторила, за да си отмъстя. От злоба. Мен не ме е грижа
   какво мисли Магнус. Същото обаче не може да се каже и за теб.
   Алек я погледна изпитателно.
   — И ще го направиш безвъзмездно?
   Смехът на Камила бе като песента на звънчета.
   — Разбира се, че не. Ти ще ми направиш услуга и аз ще ти се отплатя със същото. Така стават
   тези неща.
   Алек толкова здраво стисна руническия камък в шепата си, че ръбовете се врязаха в дланта
   му.
   — И каква услуга искаш от мен?
   — Много е просто. Искам да убиеш Рафаел Сантяго.

   Мостът, който се издигаше над пропастта около Елмазената цитадела, бе осеян с ножове. Те
   бяха забити с острието нагоре на различни разстояния, така че човек трябваше да се движи
   много бавно и внимателно да си подбира пътя. За Изабел това не беше никак трудно, но тя
   остана доста изненадана като видя с каква лекота се справя Джослин, която от петнайсет
   години не бе ловец на сенки.
   Докато Изабел стигне до другия край на моста, руната й за ловкост бе избледняла, оставяйки
   едва забележима бяла следа върху кожата й. Джослин бе само на една крачка зад нея и
   колкото и да й се дразнеше понякога, Изабел изпита истинска благодарност за присъствието
   й, когато майката на Клеъри вдигна ръка и руническият камък в дланта й освети мястото.
   Стените пред тях бяха издялани от сребристобял адамас, така че от тях сякаш струеше бледо
   сияние. Подът също бе от демонски камък, а в средата му, обграден от черен кръг, бе
   вдълбан символът на Железните сестри — сърце, пронизано от острие.
   Разнеслият се шепот накара Изабел да откъсне очи от пода и да вдигне поглед. В една от
   гладките бели стени се бе появила сянка, която постепенно ставаше все по-ясна и по-близка.
   Изведнъж част от стената се плъзна настрани и една жена пристъпи към тях.
   Беше облечена в дълга, широка бяла роба, пристегната около китките и под гърдите със
   сребристобяла лента — демонска струна. Лицето й бе едновременно младежки гладко и
   древно. Би могла да бъде на всякаква възраст. Дългата й тъмна коса падаше на тежка плитка
   върху гърба й. Върху слепоочията и около очите й (оранжеви, като лумнали пламъци) бе
   татуирана маска от сложни заврънкулки.
   — Кой търси Железните сестри? — разнесе се гласът й. — Кажете имената си.
   Изабел погледна към Джослин, която й даде знак да проговори първа. Тя се прокашля.
   — Аз съм Изабел Лайтууд, а това е Джослин Фр… Феърчайлд. Дойдохме да ви помолим за
   помощ.
   — Джослин Моргенстърн — поправи я жената. — Може и да се родена Феърчайлд, ала
   съвсем не е така лесно да изтриеш покварата на Валънтайн от миналото си. Нима не обърна
   гръб на Клейва?
   — Вярно е — каза Джослин. — Аз съм изгнаница. Но Изабел е дъщеря на Клейва. Майка й…
   — Ръководи нюйоркския Институт. Тук може и да сме откъснати от света, ала ние също
   имаме своите източници на информация. Не съм глупачка. Казвам се сестра Клеопа и съм
   Съзидателна. Оформям адамаса, за да могат другите сестри да го ваят. Познавам камшика,
   който така ловко си увила около китката си. — При тези думи тя посочи Изабел. — Що се
   отнася до дрънкулката около гърлото ти…
   — След като знаете толкова много — намеси се Джослин, докато Изабел вдигаше ръка към
   рубина на врата си, — знаете ли и защо сме тук? Защо сме дошли при вас?
   Сестра Клеопа притвори очи и по устните й бавно се разля усмивка.
   — За разлика от немите ни братя, тук в Крепостта не можем да четем мисли. Ето защо
   трябва да се уповаваме на мрежа от информация, по-голямата част от която е наистина
   достоверна. Предполагам, че посещението ви има нещо общо със ситуацията на Джейс
   Лайтууд, тъй като сестра му е тук… и с твоя син, Джонатан Моргенстърн.
   — Изправени сме пред сложен проблем — каза Джослин. — Джонатан Моргенстърн крои
   планове срещу Клейва, също като баща си. Ето защо Клейвът му издаде смъртна присъда.
   Ала Джейс — Джонатан Лайтууд — се радва на силната обич на семейството си, което не е
   извършило никакво престъпление, както и на обичта на дъщеря ми. Проблемът е, че сега
   Джейс и Джонатан са свързани от древна кръвна магия.
   — Кръвна магия? Каква кръвна магия?
   Джослин извади сгънатите бележки на Магнус от джоба си и ги подаде на Клеопа, която ги
   разгледа много внимателно с пронизващите си огнени очи. Изабел неволно се сепна при
   вида на дългите й пръсти — не изящно, а гротескно дълги, сякаш костите им бяха
   разтегнати, така че сега приличаха на паешки крака. Ноктите й бяха изпилени, а на
   заострените им връхчета имаше златно— сребърна сплав.
   Клеопа поклати глава.
   — Сестрите нямат нищо общо с кръвните магии.
   За миг огненият цвят на очите й сякаш стана по-наситен, а после потъмня; миг по-късно зад
   прозрачната повърхност на стената се появи още една сянка. Този път Изабел гледаше по-
   внимателно, докато новата фигура се присъединяваше към тях — беше като да види как
   някой изниква от облак бяла мъгла.
   — Сестро Долорес — каза Клеопа и подаде бележките на Магнус на новодошлата сестра,
   която доста приличаше на нея — същата висока, стройна фигура, същата бяла роба, същата
   дълга коса, макар тази на сестра Долорес да бе сива, а двете й плитки да бяха вързани със
   златна нишка. Въпреки посребрялата коса, по нейното лице също нямаше бръчки, а очите й с
   цвят на огън бяха ясни. — Можеш ли да разбереш нещо от това?
   Долорес хвърли бърз поглед на листата.
   — Магия за обвързване — заяви тя. — Доста подобна на нашия ритуал по създаване на
   парабатаи. Само че в този случай връзката е демонична.
   — Какво я прави демонична? — поиска да узнае Изабел. — След като заклинанието за
   парабатаи е безвредно…
   — Но дали наистина е? — каза Клеопа, ала Долорес я накара да замълчи с поглед.
   — Ритуалът за създаване на парабатаи свързва двама души, но техните воли си остават
   свободни — обясни Долорес. — Тази магия също свързва двама души, но така че единият да
   е подвластен на другия. Подчиненият вярва в онова, в което и доминиращият; иска същото,
   което и доминиращият. На практика това заклинание отнема свободната воля на подчинения
   партньор и точно затова е демонично. Защото именно свободната воля ни прави небесни
   създания.
   — Друго последствие е, че ако единият бъде ранен, същото се случва и с другия — обади се
   Джослин. — Прави ли сме като предполагаме, че това важи и за смъртта?
   — Да. Никой от тях не би преживял смъртта на другия. Което също не е част от нашия
   свързващ ритуал, защото е твърде жестоко.
   — Въпросът, който имаме към вас, е следният — каза Джослин. — Съществува ли оръжие,
   вече изковано или във възможностите ви да създадете, което би могло да нарани само
   единия, без от това да пострада и другият? Или пък да разкъса връзката между тях?
   Сестра Долорес сведе поглед към бележките, а после ги върна на Джослин. Ръцете й, също
   като тези на Клеопа, бяха дълги, слаби и бели като сняг.
   — Никое оръжие, което сме изковали, или пък сме в състояние да изковем, не би могло да
   стори това.
   Ръката на Изабел, отпусната покрай тялото й, се сви в юмрук, толкова здраво, че ноктите се
   забиха в дланта й.
   — С други думи — абсолютно нищо?
   — Нищо от този свят — каза сестра Долорес. — Оръжие от Рая или Ада, би могло да се
   справи. Например мечът на архангел Михаил, с който Исус Навиев се би в Иерихон, защото е
   напоен с небесен огън. Съществуват и оръжия, изковани в непрогледния мрак на Пъкъла,
   които са достатъчно могъщи, макар да не знам как бихте могли да се сдобиете с някое от
   тях.
   — А дори да знаехме, Законът не би ни позволил да ви кажем — рязко добави сестра
   Клеопа. — Давате си сметка, предполагам, че ще трябва да съобщим на Клейва за
   посещението ви…
   — Ами меча на Исус Навиев? — прекъсна я Изабел. — Можете ли да го вземете? Или пък
   ние?
   — Само някой ангел би могъл да ви го даде — обясни Долорес. — А да призовеш ангел,
   означава да бъдеш поразен с небесен огън.
   — Но Разиел… — започна Изабел.
   Клеопа сви устни, така че те заприличаха на права линия.
   — Разиел ни остави Реликвите на смъртните, за да можем да го повикаме в час на най-
   страшна нужда. Тази възможност бе пропиляна, когато Валънтайн го призова. Никога вече
   няма да можем да впрегнем могъществото му за собствените си цели. Да се използват
   Реликвите по този начин беше престъпление. На Клариса Моргенстърн не бе потърсена
   отговорност единствено защото не тя, а баща й призова Разиел.
   — Съпругът ми призова и друг ангел — тихо се обади Джослин. — Итуриел. Години наред
   го държа в плен.
   Двете сестри се поколебаха, преди Долорес да проговори:
   — Да плениш ангел е най-долно престъпление. Клейвът никога няма да го одобри. Дори да
   можехте да призовете някой ангел, никога няма да успеете да го подчините на волята си.
   Никоя магия не е в състояние да го направи. Невъзможно е да принудите един ангел да ви
   даде меча на архангела; може да го отнемете насила, ала няма по-страшно престъпление от
   това. По-добре е вашият Джонатан да загине, отколкото някой ангел да бъде омърсен.
   Тук Изабел, която постепенно се ядосваше все повече и повече, най-сетне избухна.
   — Това ви е проблемът — и на вас, и на Мълчаливите братя. Каквото и да правят с вас, за да
   ви превърнат от ловци на сенки в това, което сте, то унищожава чувствата ви. У нас може и
   да има ангелска кръв, но освен това сме и хора. Вие не разбирате какво е любов, нито на
   какво са готови хората в нейно име…
   В оранжевите очи на Долорес лумнаха пламъци.
   — Някога имах семейство — каза тя. — Съпруг и деца, до един убити от демони. Не ми
   остана нищо. Открай време ме биваше да създавам неща с ръцете си, затова станах Желязна
   сестра. Душевният мир, който това ми донесе, не бих могла да открия никъде другаде.
   Именно по тази причина избрах да се нарека Долорес, „скръб”. Така че не дръзвай да ни
   казваш какво знаем или не знаем за болката или за това какво означава да бъдеш човек.
   — Нищо не знаете — рязко отвърна Изабел. — Корави сте като демонски камък. Нищо
   чудно, че сте се заобиколили с него.
   — Огънят калява златото, Изабел Лайтууд — заяви Клеопа.
   — О, я стига. Страшна помощ ни оказахте, няма що!
   И като се завъртя на пети, тя пое по моста, като почти не забелязваше къде ножовете го
   превръщаха в смъртоносен капан, оставяйки обученото си тяло да я води. Достигна другата
   страна, мина през портата и когато се озова навън, най-сетне рухна. Свлече се на колене
   между вулканичните камъни и мъха под сивото небе и се остави на безмълвните спазми,
   които разтърсваха тялото й; сълзи обаче така и не потекоха.
   Струваше й се, че са минали векове, когато чу меки стъпки зад себе си; Джослин коленичи
   до нея и я прегърна през раменете. Колкото и да бе странно, Изабел установи, че няма нищо
   против. Въпреки че никога не бе харесвала Джослин особено, в докосването й имаше нещо
   толкова изначално майчинско, че тя се отпусна в прегръдката й, почти против волята си.
   — Искаш ли да знаеш какво казаха, след като си тръгна? — попита Джослин, когато Изабел
   престана да трепери.
   — Сигурна съм, че е било нещо от рода на това как съм позор за всички ловци на сенки по
   целия свят и така нататък.
   — Всъщност Клеопа заяви, че от теб би станала чудесна Желязна сестра и ако проявяваш
   интерес, да се свържеш с тях. — Джослин я милваше леко по косата.
   Въпреки всичко Изабел с мъка успя да потисне смеха си. После вдигна поглед.
   — Е, кажи ми.
   Ръката на Джослин застина.
   — Какво да ти кажа?
   — Коя е била. Жената, с която баща ми е имал връзка. Не разбираш — всеки път, когато
   видя жена на годините на майка ми, се чудя дали не е била тя. Сестрата на Люк. Консулът.
   Ти…
   Джослин въздъхна.
   — Беше Анамари Хайсмит. Загина при нападението на Валънтайн над Аликанте. Съмнявам
   се, че си я срещала.
   Изабел отвори уста, после отново я затвори.
   — Никога не съм чувала това име.
   — Хубаво. — Джослин прибра един кичур от косата на Изабел зад ухото й. — Е, чувстваш ли
   се по-добре сега, когато знаеш?
   — Да — излъга Изабел, без да вдига очи от земята. — Чувствам се много по-добре.

   Когато се наобядва, Клеъри се върна в спалнята на долния етаж с извинението, че е
   изтощена. След като затвори вратата зад гърба си, отново опита да се свърже със Саймън,
   макар да си даваше сметка, че при часовата разлика между Италия и Ню Йорк, той най-
   вероятно щеше да е заспал. Или поне се молеше да е заспал. Тази надежда бе многократно за
   предпочитане пред възможността пръстените да не действат.
   Беше стояла в стаята не повече от половин час, когато на вратата се почука.
   — Влез — извика и се облегна на ръцете си, свивайки пръсти, сякаш можеше да скрие
   пръстена.
   Вратата бавно се отвори и Джейс я погледна от прага. Клеъри си спомни една друга вечер,
   лятна жега, почукване на вратата й. Беше Джейс. Чист, с джинси и сива тениска, митата му
   коса образуваше ореол от мокро злато около главата му. Синините по лицето му бяха
   започнали да избледняват от лилаво към светлосинъо. Беше скрил ръце зад гърба.
   — Здрасти — поздрави той. Този път не криеше ръцете си и бе облечен в мек пуловер с
   бронзов цвят, който подчертаваше златото на очите му. По лицето му нямаше синини, а
   сенките, които Клеъри почти бе привикнала да вижда под очите му, си бяха отишли.
   „Дали е щастлив така? Наистина щастлив? И ако е, от какво точно си тръгнала да го
   спасяваш?”
   Клеъри пропъди тънкото гласче от главата си и се насили да се усмихне.
   — Какво става?
   Джейс се ухили — опасна усмивка, която накара кръвта на Клеъри да потече малко по-бързо
   във вените й.
   — Искаш ли да излезеш на среща?
   — К— какво? — заекна тя, хваната напълно неподготвена.
   — Среща — повтори Джейс. — Може да означава „колективна игра със спортен характер”,
   но в този случай е „предложение за вечер, изпълнена със спираща дъха романтика в
   компанията на моя милост”.
   — Нима? — Клеъри не бе сигурна как да разбира всичко това. — Спираща дъха?
   — Е, все пак става дума за мен — заяви Джейс. — За повечето жени дори това да ме гледат
   как играя на скрабъл е достатъчно, за да им омекнат коленете. Само си представи какъв е
   ефектът, когато реша да положа някакво усилие.
   Клеъри седна в леглото и се погледна. Дънки, зелена копринена блузка. Спомни си
   козметичните продукти в онази странна, подобна на светилище спалня. То бе по-силно от
   нея — наистина й се искаше да си сложи малко гланц за устни.
   Джейс протегна ръка.
   — Изглеждаш невероятно. Да вървим.
   Клеъри пое ръката му и му позволи да я изправи на крака.
   — Не съм сигурна…
   — Хайде де. — Гласът му прозвуча по онзи самонасмешлив, съблазнителен начин, който
   Клеъри помнеше от времето, когато все още се опознаваха и той я бе завел в оранжерията, за
   да й покаже цветето, разтварящо се точно в полунощ. — Намираме се в Италия. Венеция.
   Един от най-красивите градове на света. Срамота е да не го разгледаме, не мислиш ли?
   И Джейс я придърпа напред, така че тя се опря в гърдите му. Усети мекия му пуловер под
   пръстите си и долови познатото ухание на сапуна и шампоана му. Сърцето й сякаш потъна
   някъде много дълбоко.
   — А може да си останем и вкъщи — предложи Джейс с леко задъхан глас.
   — За да ми омекват коленете, докато те гледам как печелиш на скрабъл, като си изсмукваш
   предпотопни думи от пръстите? — Макар и с усилие, Клеъри се отдръпна от него. — И ми
   спести шегите свързани със смучене.
   — По дяволите, жено, направо ми четеш мислите — каза той. — Има ли изобщо някоя
   неприлична игра на думи, която да не можеш да предвидиш?
   — Това е специалната ми магическа сила. Да ти чета мислите, когато вземат мръснишки
   обрат.
   — Значи — в около деветдесет и пет процента от времето.
   Клеъри изви глава назад, за да го погледне в лицето.
   — Деветдесет и пет процента? И за какво си мислиш през останалите пет?
   — О, нищо особено — демони, които бих могъл да убия, руни, които трябва да науча, хора,
   които са ме издразнили наскоро, хора, които са ме издразнили не толкова наскоро, патици.
   — Патици?
   Джейс махна с ръка.
   — Както и да е. Я виж това.
   Той я улови за раменете и нежно я завъртя, така че сега и двамата гледаха в една посока. Миг
   по-късно (как точно, Клеъри нямаше никаква представа) стените около тях сякаш се стопиха
   и тя стъпи на калдъръмена уличка. Ахна, но когато се обърна, зад себе си видя единствено
   стара каменна сграда, от която високо над нея гледаха прозорци. Редици от подобни къщи се
   издигаха покрай канала, до който стояха Джейс и Клеъри. Ако извиеше глава наляво, Клеъри
   можеше да зърне как каналът се влива в друг, още по-широк канал, около който се издигаха
   величествени сгради. Въздухът бе пропит с миризма на вода и камъни.
   — Готино, а? — гордо се обади Джейс.
   Клеъри се обърна и го погледна.
   — Патици? — повтори тя.
   Усмивка подръпна крайчетата на устните му.
   — Мразя патици. Не знам защо, но винаги съм ги мразел.

   Когато Мая и Джордан пристигнаха в централата на Претор Лупус, утрото вече бе
   настъпило. Подскачайки и дрънчейки, пикапът се носеше по дългата бяла алея, лъкатушеща
   през грижливо поддържаните морави пред внушителната къща, която се издигаше в
   далечината като нос на кораб. Зад нея Мая видя редици от дървета, а зад тях — сините води
   на пролива Лонг Айлънд.
   — Тук ли си се обучавал? — попита тя. — Това място е невероятно!
   — Не оставяй външният вид да те подведе — отвърна Джордан с усмивка. — Това си е
   казарма и то от най-строгите.
   Мая му хвърли кос поглед. Все още се усмихваше. Май изобщо не бе престанал да се
   усмихва, откакто тя го бе целунала на плажа. Част от нея имаше чувството, че някаква ръка я
   бе пренесла обратно в миналото й, когато обичаше Джордан по-силно, отколкото вярваше,
   че е възможно; на друга част обаче й се струваше, че е била повлечена от течение и се бе
   събудила в напълно непознато място, далеч от досегашния й живот и топлината на
   глутницата.
   Беше много странно. Не по лош начин, помисли си. Просто… странно.
   Джордан най-сетне спря пред къщата, която, както видя Мая най-сетне, бе построена от
   блокове златни камъни с жълтеникавокафявия цвят на вълча козина. Масивно каменно
   стълбище отвеждаше до двукрила черна врата. В средата на кръгообразната алея за коли се
   издигаше внушителен слънчев часовник, който показваше седем часа сутринта. По ръба на
   каменното му лице бяха вдълбани думи: ОТБЕЛЯЗВАМ ЕДИНСТВЕНО ЧАСОВЕТЕ, КОИТО
   ГРЕЯТ.
   Мая скочи от колата в същия миг, в който входната врата се отвори и се разнесе глас:
   — Претор Кайл!
   Джордан и Мая погледнаха натам. По стълбите слизаше мъж на средна възраст, облечен в
   тъмносив костюм. В русата му коса се забелязваха посивяващи кичури. Джордан придаде на
   лицето си напълно безизразен вид и се обърна към него:
   — Претор Скот. Това е Мая Робъртс от глутницата Гароуей. Мая, това е претор Скот. Може
   да се каже, че той ръководи Претор Лупус.
   — От деветнайсети век насам организацията винаги се е ръководила от член на семейство
   Скот — каза мъжът и хвърли поглед към Мая, която наведе глава в знак на подчинение. —
   Джордан, трябва да призная, че не очаквахме да те видим отново толкова скоро.
   Положението с дневния вампир в Манхатън…
   — Е под контрол — побърза да го увери Джордан. — Не затова сме тук. Става въпрос за
   нещо съвсем различно.
   Претор Скот повдигна вежди.
   — Ето че събуди любопитството ми.
   — Доста е спешно — намеси се Мая. — Люк Гароуей, водачът на нашата глутница…
   Острият поглед на претор Скот я накара да замълчи. Макар да нямаше своя глутница, той
   беше алфа — в това държанието му не оставяше никакво съмнение. Очите под гъстите му
   вежди бяха сивозелени, около врата му, под яката на ризата, проблясваше бронзовият
   преторски медальон, с отпечатъка от вълча лапа върху него.
   — Претор Лупус сам решава кое е спешно и кое не — заяви той. — И освен това не сме
   хотел, отворен за неканени гости. Джордан рискува като те доведе тук и много добре го знае.
   Ако не беше един от най-обещаващите ни възпитаници, като нищо щях да отпратя и двама
   ви.
   Джордан пъхна палци под колана на дънките си и сведе поглед към земята. Миг по-късно
   претор Скот сложи ръка на рамото му.
   — Ала ти си един от най-обещаващите ни възпитаници. А и изглеждаш изтощен; виждам, че
   цяла нощ не си мигнал. Ела да поговорим в кабинета ми.
   Кабинетът му се оказа в дъното на дълъг и криволичещ коридор с елегантна ламперия от
   тъмно дърво. Къщата жужеше от гласове, а до стълбището, отвеждащо на горния етаж, беше
   окачен списък с правила.

   ПРАВИЛА НА ДОМА:

   • Никакво преобразяване по коридорите.
   • Никакъв вой.
   • Никакво сребро.
   • Облеклото е задължително по всяко време. ПО ВСЯКО ВРЕМЕ.
   • Никакви сбивания. Никакво хапане.
   • Надписвайте храната си, преди да приберете в общия хладилник.

   Във въздуха се носеше ухание на приготвяща се закуска и стомахът на Мая изкъркори.
   — Ако сте гладни, мога да накарам някой да ви напълни чиния с разни неща за хапване —
   развеселено предложи претор Скот.
   — Благодаря — промърмори Мая. Междувременно бяха стигнали до края на коридора и
   претор Скот отвори една врата, на която пишеше ОФИС.
   — Руфъс — каза той, повдигайки вежди. — Какво правиш тук?
   Мая надникна покрай него. Кабинетът се оказа просторна стая, в която цареше уютен
   безпорядък. От другата страна на огромен правоъгълен прозорец се разстилаше ливада,
   върху която групички предимно млади хора изпълняваха нещо, което приличаше на строева
   подготовка, облечени в черни анцузи и тениски. По стените на стаята имаше купища книги
   за ликантропията; повечето от тях бяха на латински, но Мая разпозна думата „lupus”.
   Писалището представляваше внушителен мраморен блок, поддържан от статуите на два
   ръмжащи вълка.
   Пред него имаше два стола, в единият от които седеше мъж — върколак — прегърбен,
   стиснал ръце пред себе си.
   — Претор Скот — каза той с дразнещ глас. — Надявах се да поговорим за инцидента в
   Бостън.
   — Онзи, в който счупи крака на повереника си ли? — сухо попита пазителят. — Определено
   ще го обсъдим, Руфъс, но не точно сега. В момента имам по-спешна работа.
   — Но, претор…
   — Това е всичко, Руфъс — прекъсна го Скот с категоричния тон на алфа вълк, чиито
   заповеди не можеха да бъдат оспорвани. — Не забравяй, че това е място за рехабилитация.
   Което включва да се научиш да уважаваш правилата.
   Като си мърмореше под носа, Руфъс се надигна от стола. Едва тогава Мая осъзна и реагира
   на огромния му ръст. Той се извисяваше и над нея, и над Джордан, гърдите му издуваха
   черната тениска, а бицепсите му заплашваха да скъсат ръкавите. Главата му бе ниско
   избръсната, а върху едната му буза имаше дълбоки следи от нокти, като бразди в мека почва.
   С един кисел поглед към Мая, той мина покрай тях и излезе в коридора.
   — Разбира се — промърмори Джордан, — при някои от нас този процес е по-лесен,
   отколкото при други.
   Докато тежките стъпки на Руфъс заглъхваха по коридора, Скот се настани в стола с висока
   облегалка зад бюрото и натисна копчета на странно модерен за подобно място интерком.
   След като поръча закуска със строг глас, той се облегна назад и скръсти ръце зад главата си.
   — Целият съм в слух.
   Докато Джордан разказваше и излагаше молбата им пред претор Скот, очите и мислите на
   Мая блуждаеха другаде. Зачуди се какво ли би било да бъде възпитана тук, в тази елегантна
   къща на правила и строги порядки, вместо в относително безконтролната свобода на
   глутницата. След известно време върколак, облечен изцяло в черно (това явно беше
   униформата на членовете на Претор Лупус), им донесе калаен поднос с парчета ростбиф,
   сирене и протеинови напитки. Мая погледна храната с немалка доза учудване. Вярно бе, че
   върколаците се нуждаеха от много повече белтъчини от обикновените хора, но ростбиф за
   закуска?
   — Ще откриеш — подхвърли претор Скот, докато Мая предпазливо отпиваше от
   протеиновия шейк, — че рафинираната захар е вредна за върколаците. Ако за известно
   време престанеш да я консумираш, организмът ти ще спре да я иска. Нима водачът на твоята
   глутница не ти го е казал?
   Мая опита да си представи как Люк, който обичаше да прави палачинки в най-причудливи и
   забавни форми, я поучава за вредата от захарта… но не успя. Сега обаче не беше моментът
   да го споменава.
   — Разбира се, че ми го каза — заяви тя. — Но в моменти на стрес имам навика да, ъъъ, се
   връщам към някои от старите си пороци.
   — Разбирам тревогата ти за водача на твоята глутница. — Около китката на Скот проблесна
   златен ролекс. — Обикновено спазваме строга политика на ненамеса, когато се касае за
   неща, които нямат отношение към новосъздадени долноземци. Всъщност, за нас
   върколаците нямат предимство пред останалите долноземци, макар в организацията да се
   допускат единствено ликантропи.
   — Ала именно по тази причина се нуждаем от помощ — обясни Джордан. — Глутниците по
   природа са винаги в движение, непрекъснато се променят. Те нямат възможността да
   създадат неща като библиотеки, съдържащи събирано с години познание. Не казвам, че не
   притежават мъдрост, но всичко се свежда до устни традиции и всяка глутница знае различни
   неща. Бихме могли да обикаляме от глутница на глутница, докато открием някой, който да
   ни каже как да излекуваме Люк, само че нямаме време. Това — при тези думи той махна с
   ръка към книгите по стените, — е най-близкото подобие на архивите на Мълчаливите братя
   или Спираловидния лабиринт, с което върколаците разполагат.
   Скот не изглеждаше особено убеден. Мая остави протеиновия си шейк върху подноса.
   — А и Люк не е просто водач на глутница — каза тя. — Той е представителят на
   ликантропите в Съвета. Ако ни помогнете да го излекуваме, ще знаете, че Претор Лупус
   винаги може да разчита на глас в Съвета в своя полза.
   Очите на претор Скот проблеснаха.
   — Интересно. Много добре, тогава. Ще погледна в книгите. Сигурно ще отнеме няколко
   часа. Джордан, предлагам, ако ще се връщаш в Манхатън, да си починеш малко преди това.
   Последното, от което се нуждаем, е да блъснеш пикапа си в някое крайпътно дърво.
   — Аз ще карам… — започна Мая.
   — Ти изглеждаш също толкова уморена. Джордан, както знаеш, за теб винаги ще има стая
   при нас, въпреки че вече завърши. А Ник е на мисия, така че има легло и за Мая. Защо и
   двамата не си починете, а аз ще ви повикам, когато съм готов. — И той обърна стола си, за
   да огледа книгите по стените.
   Джордан кимна на Мая — това бе знак да си вървят. Тя се изправи, изтръсквайки трохите от
   дънките си. Почти бе стигнала до вратата, когато претор Скот поговори:
   — И още нещо, Мая Робъртс. — В гласа му ясно дрънна предупредителна нотка. — Наясно
   си, надявам се, че когато даваш обещания от чуждо име, отговорността те да бъдат
   изпълнени, пада върху теб.

   Саймън се събуди все още уморен и примигна в мрака. Дебелите черни завеси не пропускаха
   почти никаква светлина, ала от вътрешния си часовник разбра, че вече е ден. От него, както
   и от факта, че Изабел я нямаше — завивката й бе отметната, а чаршафите в нейната
   половина на леглото — намачкани.
   Беше ден, а той не бе говорил с Клеъри, откакто бе тръгнала. Саймън извади ръка изпод
   завивките и погледна изящния златен пръстен, върху който бяха гравирани някакви символи,
   или пък думи, изписани на азбука, която той не познаваше.
   Стискайки зъби, той седна в леглото и го докосна.
   Клеъри?
   Отговорът бе незабавен и съвършено ясен. Саймън едва не падна на пода от облекчение.
   Саймън. Слава Богу.
   Можеш ли да говориш?
   Не. Той по-скоро усети, отколкото чу напрегнатата разсеяност в гласа на ума й.
   Радвам се, че се обади, ала сега не е удобно. Не съм сама.
   Но си добре, нали?
   Да. Все още нищо не се е случило. Опитвам се да събера информация. Обещавам да ти кажа
   веднага щом науча нещо.
   Добре, пази се.
   Ти също.
   И тя изчезна. Саймън преметна крака през ръба на леглото и след като се опита да приглади
   разчорлената си коса доколкото бе възможно, отиде да види дали в апартамента няма и
   други будни.
   Имаше. Алек, Магнус, Джослин и Изабел седяха около масата в дневната. Алек и Магнус
   бяха по дънки, докато Джослин и Изабел носеха униформи, а Изабел бе увила камшика
   около дясната си ръка. Когато той влезе в стаята, тя вдигна поглед, но не се усмихна; в
   раменете й се усещаше напрежение, устните й приличаха на тънка линия. И четиримата
   стискаха чаши с кафе.
   — Има причина ритуалът за Реликвите на смъртните да е толкова сложен. — Магнус накара
   захарницата да се понесе във въздуха към него и си сипа малко захар в кафето. — Ангелите
   действат по божията повеля, а не по тази на хората… дори да са ловци на сенки. Призовете
   някой от тях и най-вероятно ще се окажете поразени от божия гняв. Истинското
   предназначение на Реликвите не бе да позволи на някого да повика Разиел, а да защити
   призоваващия от гнева на ангела, когато той се появи.
   — Валънтайн… — започна Алек.
   — Да, Валънтайн успя да призове и друг, много по-низш ангел. И той не му каза нито дума,
   нали? Не му даде и зрънце надежда, макар Валънтайн да вземаше кръвта му. И дори така
   Валънтайн без съмнение е трябвало да използва неимоверно могъщи магии, само за да го
   държи под контрол. Доколкото знам, по някакъв начин е споил живота му с имението на
   Уейланд, така че когато ангелът умрял, то се сринало до основи. — Той почука по чашата
   кафе с оцветения си в синьо нокът. — А Валънтайн сам се проклел. Независимо дали вярваш
   в Рая и Ада, той със сигурност се проклел. И когато призовал Разиел, Ангелът го поразил на
   място. Отчасти и като отмъщение за онова, което Валънтайн сторил на неговия брат.
   — Защо обсъждаме призоваването на ангели? — попита Саймън, докато се настаняваше в
   края на дългата маса.
   — Изабел и Джослин отидоха да се видят с Железните сестри — обясни Алек. — За да се
   опитат да открият оръжие, което бихме могли да използваме срещу Себастиан, без да
   нараним Джейс.
   — Но то не съществува, така ли?
   — Не и на този свят — отвърна Изабел. — Но може да е по силите на някое райско
   оръжие… или пък на оръжие с могъща демонична енергия. Тъкмо обсъждахме първата
   възможност.
   — Да призовете ангел и да му поискате оръжие?
   — Случвало се е и преди — каза Магнус. — Разиел дал Меча на смъртните на Джонатан,
   ловеца на сенки. А според древните истории, в нощта преди битката за Иерихон един ангел
   се явил пред Исус Навиев и му дал меч.
   — Хм — подхвърли Саймън. — Пък аз си мислех, че ангелите са по мира, не по оръжията.
   Магнус изсумтя.
   — Ангелите не са просто пратеници. Те са и воини. За Михаил се говори, че разгромил цели
   армии. Освен това ангелите не се славят с търпение. Особено към човешката изменчивост.
   Всеки, опитвал се да призове Разиел без помощта на Реликвите, най-вероятно е бил
   поразяван на място. По-лесно е да бъде повикан демон. Те са далеч по-многобройни и доста
   от тях не са особено могъщи. Разбира се, един слаб демон надали би бил от кой знае каква
   полза…
   — Не може да призовем демон — ужасено го прекъсна Джослин. — Клейвът…
   — Мислех, че от години не те е грижа какво мисли Клейвът за теб — каза Магнус.
   — Не става дума единствено за мен. Ами вие? Люк. Дъщеря ми. Ако Клейвът узнае…
   — Е, те няма да узнаят, нали така? — В обикновено кроткия глас на Алек сега се долавяха
   корави нотки. — Освен ако ти не им кажеш.
   Джослин премести поглед от неподвижното лице на Изабел към въпросителното изражение
   на Магнус и най-сетне — към упоритите сини очи на Алек.
   — Вие сериозно го обмисляте? Да призовете демон?
   — Е, не кой да е демон — отвърна Магнус. — Азазел.
   В очите на Джослин лумна огън.
   — Азазел? — Тя обходи лицата им с поглед, сякаш търсеше подкрепа, но Изи и Алек се
   взираха в чашите си, а Саймън просто сви рамене.
   — Нямам представа кой е Азазел — обясни той. — Не беше ли котаракът от „Смърфовете”?
   Обърна се към останалите, ала в отговор Изабел вдигна поглед и извъртя очи.
   Клеъри? — повика я той мислено.
   В гласа й, отекнал начаса в съзнанието му, се прокрадваше тревога.
   Какво има? Станало ли е нещо? Да не би майка ми да откри, че ме няма?
   Още не е. Азазел котаракът от „Смърфовете” ли беше?
   Последва дълга пауза.
   Това е Азраел, Саймън. И повече никакво използване на пръстените за въпроси относно
   смърфовете.
   И тя изчезна. Саймън вдигна очи от ръката си и видя, че Магнус го наблюдава изпитателно.
   — Не е котка, Силвестър — заяви той. — А Велик демон. Пълководец в Ада и ковач на
   оръжия. Някога бил ангел, който научил хората как да правят оръжия — дотогава
   единствено ангелите притежавали това познание. Именно по тази причина бил низвергнат и
   сега е демон. „Но земята бе осквернена от нечестивите съвети на Азазел. И той трябва да
   отговаря за всичките престъпления.”
   Алек го погледна изумено.
   — Откъде знаеш всичко това?
   — С него сме стари приятели — обясни Магнус, но при вида на израженията им въздъхна.
   — Е, всъщност не сме. Но това го пише в Книгата на Енох*.
   *Апокрифен текст от Стария Завет. — Бел. прев.
   — Струва ми се опасно — намръщи се Алек. — Звучи ми така, сякаш той е над Великите
   демони. Нещо като Лилит.
   — За щастие, вече е окован — каза Магнус. — Ако го призовеш, духът му ще ти се яви, но
   тленната му форма ще си остане прикована към зъберите на Дудаел.
   — Към зъберите на… О, все тая — заяви Изабел, навивайки дългата си коса на кок. — Той е
   демонът на оръжията. Чудесно. Аз казвам да опитаме.
   — Не мога да повярвам, че изобщо го обсъждаме — каза Джослин. — От деянията на
   съпруга ми с очите си видях до какво може да доведе призоваването на демони. Клеъри… —
   Тук тя млъкна, сякаш усетила погледа на Саймън върху себе си, и се обърна към него. —
   Саймън, мислиш ли, че Клеъри вече е будна? Оставихме я да се наспи, но вече е почти
   единайсет.
   Саймън се поколеба.
   — Не знам. — Това, убеждаваше сам себе си той, беше вярно. Където и да се намираше
   Клеъри, възможно бе да спи. Макар че току— що бе разговарял с нея.
   Джослин изглеждаше объркана.
   — Но нали беше в стаята при нея?
   — Не. Бях в… — Той не довърши, давайки си сметка за капана, в който сам бе паднал. В
   апартамента имаше три стаи за гости. Джослин се бе настанила в една от тях, Клеъри — в
   другата. Което очевидно означаваше, че той трябва да бе пренощувал в третата, заедно с…
   — Изабел? — повдигна вежди Алек. — Спал си в стаята на Изабел?
   Изабел махна с ръка.
   — Няма защо да ми се правиш на голям брат. Нищо не се случи. Разбира се — добави тя,
   когато Алек видимо се отпусна, — аз бях потънала в толкова дълбок пиянски сън, че той
   може да е сторил с мен каквото си поиска, без изобщо да се събудя.
   — О, я стига — каза Саймън. — Единственото, което направих, бе да ти разкажа целия
   сюжет на „Междузвездни войни”.
   — Мисля, че не си спомням абсолютно нищо — заяви Изабел и си взе бисквита от чинията
   на масата.
   — Така ли? Кой е най-добрият приятел на Люк Скайуокър от детските му години?
   — Бигз Дарклайтър — без колебание отвърна Изабел, а после удари по масата с длан. —
   Хей, това не беше честно! — Въпреки това му се усмихна широко над бисквитата си.
   — А — обади се Магнус. — Любовта на социално непохватните. Тя си има своята красота,
   макар да е предмет на присмех от страна на по-изтънчените от нас.
   — Достатъчно. — Джослин се изправи. — Отивам за Клеъри. Ако смятате да призовавате
   демон, не искам да присъстваме нито аз, нито дъщеря ми.
   И тя се отправи към коридора. Саймън й препречи пътя.
   — Не можеш да го направиш.
   Джослин го погледна решително.
   — Знам, че ще ми кажеш как този апартамент е най-безопасното място за нас, Саймън, но
   ако ще се призовава демон, аз просто…
   — Не е това. — Саймън си пое дълбоко дъх, но то не му помогна, тъй като в кръвта му вече
   нямаше никакъв кислород. Усещаше, че лекичко му призлява. — Не можеш да я събудиш,
   защото… защото нея я няма.

   10
   Дивият лов

   Някогашната стая на Джордан в къщата на Претор Лупус изглеждаше досущ, като която и да
   е стая, в което и да е студентско общежитие. Имаше две легла с железни рамки, всяко от тях
   — долепено до различна стена. През прозореца, който ги делеше, се виждаха зелените
   морави, ширнали се три етажа под тях. Половината на Джордан беше сравнително гола —
   той като че ли бе взел по-голямата част от снимките и книгите си в Манхатън, макар че на
   стената все още висяха няколко пейзажа (плажове и океана), а в ъгъла беше подпряна дъска
   за сърф. Мая усети как по тялото й пробяга тръпка при вида на снимката в златна рамка
   върху нощното шкафче — тя и Джордан в Оушън Сити, с крайбрежната алея и плажа зад тях.
   Джордан премести поглед от снимката към Мая и се изчерви. Пусна раницата си върху
   леглото и си свали якето с гръб към Мая.
   — Кога ще се върне съквартирантът ти? — попита тя в неочаквано неловката тишина. Не
   беше сигурна защо и двамата са смутени. Не беше така, докато пътуваха насам, ала сега,
   когато бяха в стаята на Джордан, годините, през които не си бяха говорили, сякаш се бяха
   настанили между тях и ги разделяха.
   — Кой знае? Ник е на мисия, а те са опасни. Може и изобщо да не се върне. — В гласа на
   Джордан се долавяше примирение. — Защо не полегнеш за малко? — предложи, докато
   мяташе якето си на един стол. — Аз ще си взема душ.
   И той тръгна към банята, която, с облекчение установи Мая, беше свързана със стаята.
   Последното, от което се нуждаеше в момента, беше обща баня в дъното на коридора.
   — Джордан… — започна, ала той вече бе затворил вратата зад гърба си.
   До ушите й достигна звук от течаща вода и като въздъхна, тя си събу обувките и се изтегна
   върху леглото на отсъстващия Ник. Одеялото беше на тъмносиньо каре и миришеше на
   борови шишарки. Мая вдигна поглед и видя, че таванът е облепен със снимки, от които й се
   усмихваше все същото русокосо, около седемнайсетгодишно момче. Ник, предположи тя.
   Изглеждаше щастлив. Дали и Джордан е бил щастлив тук, в дома на Претор Лупус?
   Мая се пресегна и обърна към себе си снимката, на която бяха те двамата. Беше направена
   преди години, когато Джордан все още бе кльощав, с големи лешникови очи, които
   изпъкваха върху слабото му лице. Загорели от слънцето, те се прегръщаха и изглеждаха
   щастливи. Летните лъчи не само бяха потъмнили кожата им, но и бяха изсветлили кичури в
   косата на Мая; Джордан беше полуобърнат към нея, сякаш се канеше да й каже нещо или пък
   да я целуне. Тя не можеше да си спомни кое от двете. Вече не.
   Замисли се за момчето, върху чието легло седеше и което може би никога нямаше да се
   върне. Замисли се за Люк, който бавно умираше, за Аларик и Гретел, и Жюстин, и Тео, и
   всички други от глутницата й, които бяха изгубили живота си във войната срещу Валънтайн.
   Замисли се за Макс и за Джейс — двете момчета на Лайтууд, изгубени завинаги… защото
   дълбоко в себе си не вярваше, че някога ще успеят да си върнат Джейс. И накрая се замисли
   за Даниел, брата, за когото никога не бе скърбила, и за своя изненада усети как очите й се
   изпълниха със сълзи.
   Надигна се рязко. Имаше чувството, че светът се накланя все по-застрашително, а тя се е
   вкопчила безпомощно, мъчейки се да не полети в черната бездна, зейнала под нея.
   Струваше й се, че я обгръщат бързо сгъстяващи се сенки. С Джейс и Себастиан там някъде,
   нещата можеха единствено да се влошат. Чакаха ги нови загуби и още смърт. Трябваше да
   признае, че от седмици не се бе чувствала по-жива от онези мигове на зазоряване, когато
   целуваше Джордан в колата му.
   Като насън, тя се изправи, прекоси стаята и отвори вратата на банята. Зад матираното
   стъкло на душ кабината различи силуета на Джордан. Надали можеше да я чуе над шума на
   водата, докато тя си сваляше дънките, пуловера и бельото. Пое си дълбоко дъх, отиде до душ
   кабината, плъзна вратата настрани и пристъпи вътре.
   Джордан рязко се обърна, отмятайки мократа коса от очите си. Водата беше гореща и лицето
   му се бе зачервило, от което очите му грееха. А може би не само топлата струя караше
   кръвта да се качва в главата му, докато я изпиваше с поглед… всеки сантиметър от тялото й.
   Мая отвърна на погледа му без следа от притеснение. Медальонът на Претор Лупус
   проблясваше във влажната вдлъбнатинка на шията му, по раменете и гърдите му имаше
   сапунена пяна, докато той се взираше в нея, примигвайки заради водата, която влизаше в
   очите му. Беше красив, но Мая открай време си го знаеше.
   — Мая? — колебливо проговори той. — Ти…
   — Шшт. — Мая постави пръст върху устните му, докато с другата си ръка затвори вратата на
   кабината. След това се приближи и го прегърна, оставяйки водата да отмие мрака от телата
   им. — Не говори. Просто ме целуни.
   И той го стори.

   — Какво, в името на Ангела, искаш да ми кажеш с това, че Клеъри я няма? — попита
   Джослин с пребледняло лице. — Откъде знаеш, след като току— що си се събудил? Къде е
   отишла?
   Саймън преглътна мъчително. Докато растеше, Джослин му бе почти като втора майка.
   Свикнал бе със закрилническото й държание към Клеъри, но в това отношение тя винаги го
   бе смятала за свой съюзник, някой, който също като нея бе готов да застане между Клеъри и
   опасностите на света. А ето че сега го гледаше като враг.
   — Снощи ми изпрати съобщение… — започна той, но спря, когато Магнус му даде знак да
   се върне на масата.
   — Най-добре седни — каза Магнус; от двете му страни Изабел и Алек следяха с разширени
   очи разиграващата се пред тях сцена, ала магьосникът не изглеждаше особено изненадан. —
   Разкажи ни какво става. Имам чувството, че ще отнеме известно време.
   Така и стана, макар и не толкова, колкото Саймън се бе надявал. Когато приключи с
   обясненията, свит в стола си и забил очи в надрасканата маса пред себе си, той най-сетне
   вдигна глава и видя, че Джослин го наблюдава с поглед, студен като Ледовития океан.
   — Оставил си дъщеря ми да отиде… с Джейс… на някакво неоткриваемо място, където
   никой от нас не може да се свърже с нея?
   Саймън сведе поглед към ръцете си.
   — Аз мога. — Той вдигна десницата си, на която носеше златния пръстен. — Нали ви казах,
   че тази сутрин се чух с нея. Добре е.
   — Изобщо не е трябвало да й позволяваш да отиде!
   — Не съм й позволявал. Тя щеше да отиде, независимо от всичко. Реших, че ще е добре да
   има поне някакво спасително въже, след като така или иначе не можех да я спра.
   — Ако трябва да сме справедливи — обади се Магнус, — не мисля, че изобщо някой би
   могъл да я спре. Клеъри винаги прави каквото си науми. — Той погледна към Джослин. —
   Няма как да я задържиш в клетка.
   — Имах ти доверие — сопна му се тя. — Как е успяла да излезе?
   — Отворила е портал.
   — Но нали каза, че имало магически защити…
   — За да задържат опасността навън, не да попречат на гостите ми да излизат. Джослин,
   дъщеря ти не е глупачка и върши онова, което смята за правилно. Не можеш да я спреш.
   Никой не може. Тя страшно прилича на майка си.
   Джослин го изгледа в продължение на един дълъг миг с леко отворена уста и Саймън си
   даде сметка, че разбира се, Магнус трябва да е познавал майката на Клеъри като по-млада,
   когато бе предала Валънтайн и Кръга и едва не бе загинала във Въстанието.
   — Тя е малко момиче — заяви най-сетне Джослин и се обърна към Саймън. — Значи си
   говорил с нея? С помощта на тези… тези пръстени? След като е отишла?
   — Тази сутрин — отвърна Саймън. — Каза, че е добре. Че всичко е наред.
   Вместо да я успокои, това като че ли още повече разгневи Джослин.
   — Естествено, че това е казала. Саймън, не мога да повярвам, че си допуснал да го направи.
   Трябваше да й попречиш…
   — Как, като я вържа ли? — Саймън не вярваше на ушите си. — Да я окова с белезници за
   масата в закусвалнята?
   — Ако не е имало друг начин. По-силен си от нея. Разочарована съм от…
   Изабел се изправи.
   — Добре, достатъчно. — Тя изгледа свирепо Джослин. — Абсолютно несправедливо е да се
   караш на Саймън за нещо, което Клеъри сама е решила да направи. И какво, ако Саймън все
   пак я беше завързал? До края на живота й ли щеше да я държиш вързана? Рано или късно
   щеше да ти се наложи да я пуснеш и тогава? Тя би изгубила доверието си в Саймън, така,
   както вече няма доверие и на теб, задето си откраднала спомените й. Което, ако не си
   забравила, е било в опит да я предпазиш. Може би ако не я беше пазила толкова много, тя
   щеше да знае по-добре как да разпознава опасностите и не би била толкова потайна… нито
   толкова безразсъдна!
   Всички зяпнаха Изабел и Саймън изведнъж си припомни какво му бе казала Клеъри веднъж
   — че Изабел рядко държала речи, но когато го сторела, си струвало да бъдат чути. Лицето на
   Джослин бе пребледняло около устните.
   — Отивам в участъка, за да бъда с Люк — заяви тя. — Саймън, на всеки двайсет и четири
   часа ще очаквам да ми докладваш, че дъщеря ми е добре. Ако пропуснеш някоя вечер, ще
   отида при Клейва.
   И тя излезе от апартамента, затръшвайки вратата толкова силно, че мазилката край касата се
   пропука.
   Изабел отново седна, този път — до Саймън. Той не каза нищо, но й протегна ръка и тя я
   улови, преплитайки пръсти в неговите.
   — Е — наруши най-сетне мълчанието Магнус. — Кой е готов да призовем Азазел? Защото
   ще ми трябват цял куп свещи.

   Джейс и Клеъри прекараха целия ден, скитайки по криволичещи улички, които минаваха
   покрай канали, чиято вода имаше най-различен цвят — от наситенозелено до мътно—
   синьо. Проправиха си път между туристите на площад „Сан Марко” и по Моста на
   въздишките и пиха еспресо — силно, налято в малки чашки — в кафене „Флориан”*.
   Объркващият лабиринт на улиците мъничко напомняше на Клеъри за Аликанте, макар в
   Аликанте да липсваше усещането за елегантен упадък, което се излъчваше от Венеция. Тук
   нямаше широки пътища и автомобили, само лъкатушещи тесни улички и мостове,
   надвиснали над малахитовозелени води. Небето над тях започна да придобива тъмносиния
   цвят, който имаше вечерният сумрак на късната есен, и в града припламнаха светлинки — в
   миниатюрни бутици, в барове и ресторанти, които сякаш изникваха от нищото и отново
   потъваха в него в мига, в който двамата с Джейс ги отминеха, оставяйки смях и светлини зад
   себе си.
   *Прочуто кафене във Венеция; отворено през 1720 г., то е едно от най-старите кафенета в
   Европа. — Бел. прев.
   Когато Джейс я попита дали е готова за вечеря, тя кимна решително. Започнала бе да се
   чувства виновна, задето все още не бе изкопчила никаква информация от него и задето
   всъщност се забавлява. Докато отиваха към Дорсодуро, една от по-тихите части на града,
   далеч от тълпите туристи, Клеъри реши, че тази нощ на всяка цена ще научи нещо. Нещо,
   което да си струва да съобщи на Саймън.
   Джейс здраво я държеше за ръка, докато прекосяваха последния мост и вървяха по уличката,
   която ги изведе на голям площад до канал с размерите на истинска река. От дясната им
   страна се издигаше базилика с куполовиден покрив. От другата страна на канала градът
   озаряваше вечерта и хвърляше лъчите си върху водата, която се полюшваше и блещукаше под
   тях. Ръцете на Клеъри я сърбяха за въглен и моливи, копнееше да нарисува гаснещата
   светлина в небето, потъмняващата вода, неравните очертания на сградите и бавно
   избледняващите им отражения в канала. Всичко сякаш бе окъпано в стоманен лазур. Някъде
   в далечината биеха църковни камбани.
   Тя стисна още по-здраво ръката на Джейс. Чувстваше се откъсната от всичко в живота си по
   начин, който не бе усетила дори в Идрис. Също като Аликанте, Венеция като че бе извън
   времето, извадена от миналото, сякаш Клеъри се бе озовала в картина или пък в страниците
   на книга. Но освен това бе и реално място — израснала бе, знаейки за него й мечтаейки
   някой ден да го посети. Хвърли кос поглед на Джейс, който съзерцаваше канала.
   Стоманеносинята светлина падаше и върху него, потъмнявайки очите му, сенките под
   скулите, очертанията на устните му. Усетил погледа й, той се обърна и й се усмихна.
   Двамата заобиколиха църквата, слязоха по няколко покрити с мъх стъпала и поеха по уличка
   покрай канала. Навсякъде миришеше на вода и мокри камъни, влага и старост. Небето над
   главите им бързо потъмняваше. Изведнъж нещо се раздвижи в канала, само на няколко
   крачки от Клеъри. Разнесе се плясък и тя се обърна тъкмо навреме, за да види как една
   зеленокоса жена се показва от водата и й се усмихва широко; беше красива, ала имаше зъби
   като на акула и жълти рибешки очи. В косата й бяха сплетени перли. Миг по-късно тя
   изчезна под водата, без да остави дори вълничка след себе си.
   — Русалка — каза Джейс. — Има стари родове, които от векове живеят във Венеция. Малко
   са странни. За тях е по-добре да плуват в чисти води, далеч в открито море и да се хранят с
   риба, вместо с отпадъци. — Той вдигна очи към залеза. — Целият град потъва. След стотина
   години водата ще покрие всичко. Само си представи какво би било да плуваш в океана и да
   докоснеш върха на базиликата „Сан Марко”. — При тези думи той махна към другата страна
   на канала.
   Клеъри усети как я жегва скръб при мисълта, че цялата тази красота ще изчезне.
   — Нищо ли не може да се направи?
   — Да се повдигне цял град? Или да се удържи океана? Не може да се направи кой знае
   какво. — Бяха достигнали стъпала, отвеждащи нагоре. Откъм водата повя вятър и се заигра
   със златистата коса на Джейс. — Всичко се стреми към ентропия*. Цялата вселена се
   разширява, звездите се отдръпват една от друга и бог знае какво пада в пролуките между тях.
   — Той замълча. — Добре де, това прозвуча малко налудничаво.
   *Величина, характеризираща подредеността (или хаоса) в една система. — Бел. прев.
   — Може би е от всичкото вино, което изпи на обяд.
   — Да не мислиш, че не мога да нося на пиене? — Те свърнаха зад един ъгъл и сякаш се
   озоваха в приказна земя от светлини. Клеъри запримигва, докато очите й свикнат. Беше
   малко ресторантче с маси, разположени и вътре, и навън; между тях, като гора от магически
   дървета, бяха разпръснати нагряващи лампи, окичени с коледни светлини. Джейс пусна
   ръката й за малко, само колкото да намери маса, и много скоро двамата седяха до канала,
   заслушани в плискането на водата в камъните и звука на малките лодки, полюшвани от
   лекото вълнение.
   Умора бе започнала да залива Клеъри на талази, като вълничките, миещи стените на канала.
   Тя каза на Джейс какво иска и го остави да поръча на италиански, а когато келнерът се
   отдалечи, с облекчение се приведе напред, облегна ръце на масата и положи глава върху тях.
   — Май пътуването между измеренията ми се отразява — подхвърли тя.
   — Нали знаеш, че времето също е измерение — отвърна Джейс.
   — Педант. — Клеъри го замери с една троха от кошничката с хляб на масата и той се ухили.
   — Онзи ден се мъчех да си спомня всички смъртни грехове — каза той. — Алчност, завист,
   лакомия, ирония, педантизъм…
   — Почти съм сигурна, че иронията не е смъртен грях.
   — Аз пък съм почти сигурен, че е.
   — Похот — заяви Клеъри. — Похотта е смъртен грях.
   — И пляскането.
   — Смятам, че това се включва в похотта.
   — Аз пък смятам, че заслужава отделна категория — възрази Джейс. — Алчност, завист,
   лакомия, ирония, педантизъм, похот и пляскане. — Белите коледни светлинки се отразяваха
   в очите му. Изглеждаше по-красив отвсякога, помисли си Клеъри, и едновременно с това —
   по-далечен, по-труден за достигане. Тя си спомни думите му за потъващия град и
   разстоянието между звездите и в съзнанието й изникнаха стиховете на една от песните на
   Ленард Коен*, която групата на Саймън изпълняваше (не особено добре):
   *Прочут канадски поет и музикант; цитатът е от песента „Химн”. — Бел. прев.
   „Всяко нещо си има пролука,
   Именно така се промъква светлината.”
   И в спокойствието на Джейс трябва да имаше пролука, начин да бъде достигната истинската
   му същност, която, сигурна бе Клеъри, все още се криеше някъде там.
   Кехлибарените очи на Джейс я гледаха изучаващо. Той сложи ръка върху нейната и на
   Клеъри й трябваха няколко секунди, докато си даде сметка, че докосва златния й пръстен.
   — Какво е това? Не помня да си имала елфически пръстен.
   Тонът му бе нехаен, ала сърцето на Клеъри прескочи един удар. Да го лъже в лицето не бе
   нещо, в което имаше кой знае какъв опит.
   — На Изабел е — отвърна, като сви рамене. — Изхвърляше всички подаръци, които някога
   бе получила от бившето си гадже, елфа Мелиорн — този пръстен ми хареса и тя каза, че
   мога да го задържа.
   — А пръстенът на Моргенстърн?
   Клеъри реши, че тук е по-добре да каже истината.
   — Дадох го на Магнус, за да може да те открие с негова помощ.
   — Магнус — Джейс изрече името, сякаш ставаше дума за някой непознат, и изпусна дъха си.
   — Все още ли смяташ, че постъпи правилно като дойде тук с мен?
   — Да. Радвам се, че съм с теб. Пък и… винаги съм искала да видя Италия. Никога не съм
   пътувала много. Дори не съм излизала от Америка…
   — Нали беше в Аликанте — напомни й той.
   — Добре де, ако не се броят магическите страни, невидими за обикновените хора, не съм
   пътувала много. Със Саймън крояхме планове. След като завършехме гимназия,
   възнамерявахме да обиколим Европа на палатки… — Гласът на Клеъри заглъхна. — Сега
   звучи толкова глупаво.
   — Не, не е. — Джейс се пресегна и прибра кичур коса зад ухото й. — Остани с мен. Можем
   да обиколим целия свят.
   — С теб съм. Няма да си отида.
   — Има ли някое място, което особено много искаш да видиш? Париж? Будапеща?
   Наклонената кула в Пиза?
   „Само ако се стовари върху главата на Себастиан” помисли си Клеъри.
   — Ами Идрис? Имам предвид, апартаментът може ли да ни отведе там?
   — Не може да проникне през магическите бариери. — Пръстите му прокараха пътечка по
   бузата й. — Знаеш ли, наистина ми липсваше.
   — Искаш да ми кажеш, че не си ходил на романтични срещи със Себастиан, докато си бил
   далеч от мен?
   — Опитах — отвърна Джейс. — Но той е от тези, които отказват да ти пуснат, колкото и да
   ги наливаш с алкохол.
   Клеъри посегна към чашата си с вино. Започваше да свиква с вкуса му. Усети как то опари
   гърлото й, сгря вените й и придаде на нощта усещане за нещо приказно. Беше в Италия с
   красивия си приятел, в красива нощ и хапваше вкусна храна, която се топеше в устата й.
   Беше точно от онези мигове, които помниш цял живот. Ала за Клеъри те само се докосваха
   до истинското щастие — всеки път, щом погледнеше Джейс, радостта я напускаше. Как
   можеше едновременно да бъде и да не бъде Джейс? И как можеше да си едновременно
   съкрушен и щастлив?

   Лежаха върху тясното легло, предвидено само за един човек, притиснати един в друг под
   памучния чаршаф на Джордан. Мая бе положила глава в сгъвката на ръката му, а лъчите,
   влизащи през прозореца, топлеха лицето и раменете й. Облегнат на лакът, Джордан се бе
   привел над нея и прокарваше другата си ръка през косата й, оставяйки къдриците й да се
   плъзгат между тях.
   — Липсваше ми косата ти — каза той и я целуна по челото.
   Мая усети как някъде дълбоко в нея се надига бълбукащ смях — смехът, който идва с онова
   увлечение, което опиянява и те кара да се чувстваш лек като перце.
   — Само тя ли?
   — Не — усмихна се Джордан; лешниковите му очи грееха със зелена светлина, кестенявата
   му коса бе разрошена. — Очите ти. — Той ги целуна, първо едното, а после и другото. —
   Устата ти. — Той целуна и нея, а Мая провря пръсти през верижката на медальона, който
   висеше на голите му гърди. — Всичко у теб.
   Тя уви верижката около пръстите си.
   — Джордан… съжалявам за преди. Задето ти се сопнах за парите и Станфорд. Просто ми
   дойде така изведнъж.
   Очите на Джордан потъмняха и той наведе глава.
   — Знам колко си независима, наистина. Просто… исках да направя нещо хубаво за теб.
   — Знам — прошепна Мая. — Знам, че се безпокоиш дали се нуждая от теб, но ние трябва да
   сме заедно не защото се нуждая от теб, а защото те обичам.
   Очите му грейнаха — невярващи, пълни с надежда.
   — Ти… искам да кажа, мислиш ли, че е възможно отново да изпиташ същото към мен?
   — Никога не съм преставала да те обичам, Джордан — заяви Мая и той я притегли към себе
   и я целуна толкова страстно, че почти я заболя. Тя се притисна до него и нещата бяха на път
   да вземат същия обрат като в банята, когато на вратата рязко се почука.
   — Претор Кайл! — извика някой отвън. — Ставайте! Претор Скот иска да ви види в
   кабинета си.
   Джордан изруга тихичко, без да пуска Мая от прегръдките си. Тя се засмя и бавно плъзна
   ръка по гърба му, заравяйки пръсти в косата му.
   — Мислиш ли, че претор Скот може да почака малко?
   — Мисля, че има ключ за тази стая и няма да се поколебае да го използва.
   — Е, нищо — промълви тя и устните й докоснаха ухото му. — Разполагаме с много време,
   нали? Цялото време на света.

   Потънал в дълбок сън, Председателят Мяу се бе опънал на масата пред Саймън, вирнал и
   четирите си лапи във въздуха. Което, помисли си Саймън, си беше постижение. Откакто бе
   станал вампир, животните не го харесваха — ако можеха, го избягваха, а ако той се
   приближеше твърде много — съскаха или лаеха. За Саймън, който открай време обичаше
   животни, това бе тежка загуба. Но ако си домашен любимец на магьосник, предположи той,
   навярно се научаваш да приемаш разни странни същества в живота си.
   Както се оказа, Магнус изобщо не се беше пошегувал за свещите. Саймън си бе взел няколко
   минути почивка, за да изпие чаша кафе. Тя му се отрази добре, а кофеинът поотслаби
   наченките на глад, който бе започнал да го мъчи. Цял следобед бяха помагали на Магнус да
   приготви всичко необходимо за призоваването на Азазел. Бяха обиколили кварталните
   магазинчета и се бяха запасили с цял куп свещи (както чаени, така и молитвени), които
   грижливо подредиха в кръг. Сега, по инструкции на Магнус, Алек и Изабел ръсеха дъските
   около кръга със смес от сол и изсушена беладона, докато четяха на глас от „Забранени
   ритуали: наръчник на черния магьосник от петнайсети век”.
   — Какво си направил с котарака ми? — Магнус се появи в дневната, понесъл кана с кафе,
   докато няколко чаши се въртяха около главата му, като модел на планетите, обикалящи
   около слънцето. — Изпил си му кръвта, нали? А уж каза, че не си гладен!
   Саймън едва не се задави от възмущение.
   — Разбира се, че не съм му изпил кръвта. Нищо му няма! — Той мушна Председателя в
   корема. Котаракът се прозя. — И после, ти ме попита дали съм гладен, когато поръчваше
   пица. Казах, че не съм, защото не ям пица. Просто се опитвах да бъда възпитан.
   — Това не ти дава правото да се нахраниш с котарака ми.
   — Котаракът ти си е съвсем добре! — Саймън посегна да вдигне Председателя, който се
   изправи възмутено и скочи от масата. — Видя ли?
   — Все тая. — Магнус се тръшна върху стола начело на масата; чашите се приземиха с
   дрънчене пред него и в същия миг Алек и Изабел се изправиха, приключили най-сетне със
   задачата си. Магнус плесна с ръце. — Хей, съберете се! Време е за среща. Сега ще ви науча
   как се призовава демон.

   Претор Скот ги очакваше в библиотеката. Все още седеше в същия въртящ се стол, а на
   бюрото между тях почиваше малка бронзова кутия. Докато двамата с Джордан се
   настаняваха срещу него, Мая неволно се запита дали върху лицето й е изписано какво са
   правили допреди малко. Не че пазителят ги гледаше с кой знае какъв интерес.
   — Вътре има мехлем — каза той, побутвайки кутията към Джордан. — Намажете ли раната
   на Гароуей с него, това би трябвало да пречисти кръвта му от отровата и да позволи
   демонското острие да бъде извадено. До няколко дни ще оздравее.
   Сърцето на Мая се разтуптя — най-сетне добра новина. Тя изпревари Джордан и отвори
   кутията. Вътре наистина имаше тъмен, подобен на восък мехлем, от който се излъчваше
   силна билкова миризма, като стрити дафинови листа.
   — Аз… — започна претор Скот и погледна към Джордан.
   — По-добре тя да го занесе — рече Джордан. — Близка е с Гароуей, пък и е част от
   глутницата. Имат й доверие.
   — Да не искаш да кажеш, че нямат доверие на Претор Лупус?
   — Половината мислят, че Претор Лупус е просто легенда — обади се Мая, добавяйки едно
   „сър”, сякаш едва сега се бе сетила.
   Претор Скот изглеждаше подразнен, но преди да успее да отговори, телефонът на бюрото
   иззвъня. Той се поколеба, но после вдигна слушалката до ухото си.
   — Скот — каза той и след малко: — Да, така мисля. — Докато връщаше слушалката на
   мястото й, по устните му плъзна не особено приятна усмивка. — Претор Кайл, радвам се, че
   реши да се отбиеш точно днес. Остани още малко. Това донякъде те засяга.
   Мая се сепна при тези думи, но не толкова, колкото миг по-късно, когато нещо заблещука в
   един от ъглите на стаята и там изникна фигура. Беше като да гледаш как някой проявява
   филм — очертанията на фигурата ставаха все поясни и не след дълго пред тях стоеше
   младеж с къса и права тъмнокестенява коса. Около мургавата кожа на врата му проблясваше
   златен медальон. Изглеждаше крехък и деликатен, като момче от църковен хор, ала в очите
   му имаше нещо, което го караше да изглежда по-възрастен.
   — Рафаел — позна го тя начаса. Тялото му беше някак прозрачно и Мая си даде сметка, че е
   проекция. Беше чувала за тях, но никога не ги бе виждала отблизо.
   Претор Скот я погледна изненадано.
   — Познаваш водача на нюйоркския вампирски клан?
   — Срещали сме се веднъж, в гората Брослинд — обясни Рафаел, като й хвърли мимолетен,
   незаинтересован поглед. — Приятелка е на дневния вампир, Саймън.
   — Онзи, за когото ти отговаряш — подхвърли претор Скот на Джордан, сякаш той можеше
   да е забравил.
   Джордан сбърчи чело.
   — Да не му се е случило нещо? Добре ли е?
   — Не става дума за него — каза Рафаел, — а за Морийн Браун.
   — Морийн? — възкликна Мая. — Но тя е само на колко… тринайсет?
   — Един отцепил се вампир си остава отцепник — заяви Рафаел. — Освен това Морийн
   здравата се е развихрила в Манхатън. Цял куп ранени и поне шестима убити. Успяхме да
   замажем нещата, но…
   — Ник отговаря за нея — свъси вежди претор Скот. — Но досега не е намерил и следа от
   нея. Може да се наложи да изпратим някого с повече опит.
   — Силно ви съветвам да го сторите — каза Рафаел. — Ако точно сега ловците на сенки не
   бяха така погълнати от собствените си… проблеми, отдавна да са се намесили. А
   последното, от което кланът се нуждае след случилото се с Камила, е неодобрението на
   ловците на сенки.
   — Да разбирам ли, че Камила все още е в неизвестност? — намеси се Джордан. — Саймън
   ни разказа какво се е случило през нощта, когато Джейс изчезна, и по всичко личи, че
   Морийн е действала по заповед на Камила.
   — Камила не е преобразена наскоро, следователно не е наша отговорност — заяви Скот.
   — Знам, но мен ако питате, намерите ли я, ще намерите и Морийн — каза Джордан.
   — Ако е с Камила, не би убивала толкова безразсъдно — възрази Рафаел. — Камила би я
   спряла. Тя е кръвожадна, ала познава Клейва и Законите и би се погрижила Морийн да не им
   се набива на очи. Не, държанието на Морийн показва всички признаци на подивял вампир.
   — Тогава си прав. — Джордан се облегна в стола си. — Ник ще има нужда от подкрепление,
   иначе…
   — Иначе може да му се случи нещо? Може би това ще ти помогне за в бъдеще да изпълняваш
   задачите си малко по-съвестно — каза претор Скот.
   Джордан зяпна.
   — Саймън не беше отговорен за превръщането на Морийн във вампир. Нали ви казах…
   — Знам, знам — махна с ръка претор Скот. — В противен случай щеше да бъдеш повикан
   обратно, Кайл. Но повереникът ти все пак я ухапа и то докато беше под твоя надзор. И
   именно връзката й с него, независимо колко далечна, в крайна сметка доведе до
   превръщането й във вампир.
   — Дневният вампир е опасен. — Очите на Рафаел пламнаха. — Открай време го казвам.
   — Не е опасен — яростно възрази Мая. — Има добро сърце.
   При тези думи Джордан й хвърли кос поглед, толкова мимолетен, че тя се зачуди дали не си
   е въобразила.
   — Дрън, дрън, дрън — пренебрежително каза Рафаел. — Вие, върколаците, никога не
   можете да се съсредоточите върху истинския проблем. Доверих се на Претор Лупус, защото
   новосъздадените долноземци са ваша отговорност. Но да допуснете Морийн да се развилнее
   така, говори лошо за целия ми клан. Ако не я откриете в най-скоро време, ще се обърна за
   помощ към всички вампири, с които разполагам. В крайна сметка — усмихна се той и
   изящните му зъби проблеснаха, — в правото си сме да я убием.

   След като се нахраниха, Клеъри и Джейс поеха обратно към апартамента в обгърнатата от
   мъгла вечер. Улиците бяха пусти, водата в каналите блестеше като стъкло. Свърнаха зад
   поредния ъгъл и се озоваха пред тих канал, обграден от къщи със спуснати капаци на
   прозорците. Лодки във формата на черни полумесеци се полюшваха във водата.
   Джейс се засмя лекичко и пристъпи напред, подръпвайки Клеъри след себе си. На
   светлината от уличните лампи очите му изглеждаха златни и още по-големи. Той коленичи
   край канала и Клеъри зърна сребрист отблясък — стилито му. След миг една от лодките се
   откъсна от веригата, с която бе завързана, и се понесе по водата. Джейс мушна стилито
   обратно в колана си и скочи, приземявайки се леко върху дървената седалка в предната част.
   След това протегна ръка на Клеъри:
   — Ела.
   Тя премести поглед от него към лодката и поклати глава. Беше съвсем мъничко по-голяма от
   кану и боядисана в черно, макар че боята беше влажна и се лющеше. Изглеждаше лека и
   чуплива като играчка и Клеъри си представи как се преобръща и двамата с Джейс се
   озовават в ледено— зелената вода.
   — Не мога. Ще я обърна.
   Джейс поклати нетърпеливо глава.
   — Разбира се, че можеш. Нали аз съм те обучавал.
   И за да я убеди, той направи крачка назад и застана на ръба, точно до ключа за греблото.
   Погледна я и устните му се извиха в полуусмивка. По всички закони на физиката, помисли
   си Клеъри, лодката би трябвало да се преобърне на една страна. Ала Джейс стоеше там,
   изпънал гръб, и сякаш бе направен от дим. Зад него се виждаха вода и камъни, канали и
   мостове и нито една съвременна сграда. Със светлата си коса и стойката си, спокойно
   можеше да мине за някой ренесансов принц.
   Той отново й протегна ръка.
   — Забрави ли? Можеш да бъдеш толкова лека, колкото си поискаш.
   Не беше забравила. Часове, прекарани в тренировки — как да пада, как да пази равновесие,
   как да се приземява както Джейс бе направил преди малко — сякаш си късче пепел, реещо
   се плавно надолу. Задържа дъха си и скочи. Зелената вода прелетя под нея и тя се приземи
   върху носа на лодката. Олюля се за миг, ала после си възвърна равновесието.
   Изпусна дъха си с въздишка на облекчение и чу как Джейс се засмя, докато скачаше обратно
   на дъното на лодката, което очевидно беше пробито, тъй като дървото бе покрито с тънък
   слой вода. Беше по-висок от нея с поне двайсет сантиметра, така че сега, когато Клеъри бе
   стъпила върху мястото за сядане, лицата им бяха на едно ниво. Той сложи ръце около кръста
   й.
   — Е, къде искаш да отидем?
   Клеъри се огледа. Бяха се отдалечили доста от брега.
   — Да не смяташ да откраднем лодката?
   — „Кражба” е толкова грозна дума — отбеляза той.
   — Е как тогава искаш да го нарека?
   Той я вдигна и я завъртя във въздуха, преди да я пусне да стъпи.
   — Краен случай на вземане назаем.
   Притегли я към себе си и Клеъри настръхна. Краката й се хлъзнаха и двамата тупнаха върху
   дъното на лодката, което беше равно, влажно и миришеше на вода и мокро дърво.
   Клеъри се озова върху Джейс, коленете й — от двете страни на бедрата му. Водата се
   просмукваше в ризата му, ала той като че ли нямаше нищо против. Сложи ръце под главата
   си, при което ризата му се повдигна.
   — Буквално ме повали със силата на страстта си. Готино, Фрей.
   — Падна само защото го искаше. Нали те познавам — отвърна тя. Лунните лъчи го
   осветяваха като прожектор, сякаш на света съществуваха само те двамата. — Ти не губиш
   равновесие толкова лесно.
   Джейс докосна лицето й.
   — Равновесие може и да не губя, ала същото едва ли може да се каже и за сърцето ми.
   Клеъри усети как пулсът й се ускори и трябваше да преглътне, преди да успее да отговори
   нехайно, сякаш той се шегуваше:
   — Някой хваща ли се на такива захаросани фрази?
   — Защо мислиш, че е просто фраза?
   Лодката се разклати; Клеъри политна напред и трябваше да сложи ръце върху гърдите му, за
   да запази равновесие. Бедрата й се притиснаха в неговите и тя видя как очите му се
   разшириха — дяволито проблясващото злато на ирисите потъмня, погълнато от черните му
   зеници, в които Клеъри виждаше отразени и себе си, и нощното небе.
   Джейс се надигна на лакът и сложи ръка на тила й. Тя усети как тялото му се извива в дъга, за да се долепи до нейното, но когато устните му докоснаха нейните, се отдръпна лекичко,
   сякаш не бе съвсем сигурна дали да допусне целувката. Желаеше го, желаеше го толкова
   силно, че се чувстваше празна, сякаш копнежът я бе изгорил отвътре. Независимо какво й
   казваше умът — че това не е Джейс, не и нейният Джейс — тялото й си го спомняше,
   помнеше очертанията и допира му, уханието на кожата и косата му… и си го искаше
   обратно.
   Усмихна се с устни, допрени до неговите, сякаш просто го дразнеше, а после се претърколи
   на една страна и се сви до него върху мокрото дъно. Джейс не се възпротиви и вместо това
   обви ръка около раменете й; под тях лодката се полюшваше леко и успокояващо. На Клеъри
   й се искаше да сложи глава на рамото му, но не го стори.
   — Носим се по течението — отбеляза тя.
   — Знам. Искам да ти покажа нещо. — Джейс съзерцаваше небето. Белият сърп на луната
   приличаше на издувано от вятъра платно. Гърдите на Джейс се повдигаха и спускаха
   ритмично, пръстите му си играеха с косата й. Клеъри лежеше неподвижно до него, гледаше
   как звездите отминават, като астрологически часовник, и се питаше какво ли чакат. Най-
   сетне го чу — шуртящ звук като от вода, изливаща се от пукнат бент. Небето потъмня и
   сякаш закипя от безброй препускащи фигури. Клеъри едва успяваше да ги различи през
   облаците и разстоянието, ала като че ли бяха мъже с дълги коси, като перести облаци,
   възседнали коне с копита, чиито копита алеенеха, като окъпани с кръв. Ек на ловджийски
   рог прокънтя в мрака, звездите потрепериха и нощта сякаш се сви, когато мъжете изчезнаха
   зад луната.
   Клеъри бавно изпусна дъха си.
   — Какво беше това?
   — Дивият лов. — Гласът на Джейс звучеше някак далечно и приказно. — Хрътките на
   Габриел. Дивото войнство. Имат много имена. Това са елфи, които презират земните
   съдилища. Те яздят нашир и надлъж по небето, впримчени във вечен лов. Веднъж в годината
   към тях може да се присъедини и някой смъртен… ала включиш ли се в Лова, не можеш
   никога да го напуснеш.
   — Защо тогава някой би го направил?
   Джейс се завъртя и изведнъж се озова върху Клеъри, притискайки я към дъното на лодката.
   Тя почти не забелязваше влагата — усещаше горещината, която струеше на вълни от тялото
   му, очите му горяха. Джейс притежаваше умението да се подпре над нея така, че да не я
   притиска с цялата си тежест, ала едновременно с това тя усещаше всеки сантиметър от
   тялото му — очертанията на бедрата му, копчетата на дънките му, белезите му.
   — Има нещо привлекателно в идеята напълно да изгубиш контрол — каза той. — Не мислиш
   ли?
   Клеъри отвори уста, за да отговори, но преди да успее да отговори, той вече я целуваше.
   Беше го целувала толкова пъти — нежни, ефирни целувки, както и настойчиви, отчаяни
   целувки; мимолетно докосване на устните им, за да си кажат довиждане и такива, които
   сякаш продължаваха часове… и тази не беше различна. Точно както споменът за
   обитателите на една къща може да остане дълго след като те са си отишли, като
   свръхестествен отпечатък, така и тялото й си спомняше Джейс. Помнеше вкуса му,
   извивката на устните му върху своите, усещането от белезите му под пръстите си. Захвърли
   всички съмнения и посегна, за да го привлече към себе си.
   Без да я пуска, Джейс се претърколи на една страна. Лодката се разклати и Клеъри чу
   плисъка на водата, докато ръцете на Джейс се спускаха към кръста й, за да помилват
   нежната кожа в основата му. Зарови пръсти в косата му и затвори очи, обгърната от мъгла и
   от звука и мириса на вода. Минаха безброй векове, в които съществуваха единствено устните
   на Джейс върху нейните, полюшването на лодката и ръцете му върху кожата й. Най-сетне,
   след часове или пък броени минути, до ушите й долетяха викове — сърдит италиански глас
   се надигна и проряза нощта.
   Джейс се отдръпна, лицето му имаше лениво и извинително изражение.
   — Най-добре да се махаме.
   Клеъри го погледна замаяно.
   — Защо?
   — Защото това е мъжът, чиято лодка задигнахме — обясни Джейс и придърпа ризата си
   надолу. — И той всеки момент ще повика полицията.

   11
   И той трябва да отговаря за всичките престъпления

   Магнус им бе казал, че не могат да използват никакво електричество по време на
   церемонията по призоваването на Азазел, така че апартаментът бе осветен единствено от
   свещи. Подредени в кръг в средата на стаята, те имаха различна големина и яркост, но до
   една грееха с един и същ синкавобял пламък.
   Във вътрешността на кръга с помощта на пръчка от самодивско дърво Магнус беше начертал
   пентаграма, прогаряйки очертанията на припокриващите се триъгълници върху пода. В
   разстоянията, оформени от пентаграмата, бяха нарисувани символи, каквито Саймън не бе
   виждал никога преди — не бяха съвсем букви, но не бяха и руни, и въпреки топлината от
   пламъчетата на свещите, от тях се излъчваше смразяващо усещане за заплаха.
   Навън вече бе тъмно — онзи мрак, който идва с ранните залези на наближаващата зима.
   Изабел, Алек, Саймън и Магнус (който четеше напевно от „Забранени ритуали”) бяха
   застанали на основните места около кръга. Гласът на Магнус ту се издигаше, ту спадаше;
   латинските думи приличаха на молитва, ала обърната наопаки и зловеща.
   Пламъците подскочиха и символите, издълбани върху пода, започнаха да горят в черно.
   Председателят Мяу, който ги наблюдаваше от един ъгъл, изсъска и се скри в сенките.
   Синкавобелите пламъци отново се извисиха и сега Саймън едва успяваше да види Магнус
   през тях. В стаята ставаше все по-топло, а напевът на магьосника — все по-бърз; по скулите
   му проблясваха капчици пот, от влагата и горещината косата му започна да се накъдря.
   „Quod tumeraris: per Jehovam, Gehennam, et consecratam aquam quam nunc spargo, signumque
   crucis quod nunc facio, et per vota nostra, ipse nunc surgat nobis dicatus Azazel!“
   От средата на пентаграмата лумна огън, надигна се гъст, черен облак, който бавно се разсея
   из стаята и накара всички, с изключение на Саймън, да се задавят и разкашлят, преди да се
   завихри и отново да се слее в средата на пентаграмата, приемайки формата на мъж.
   Саймън примига. Не беше сигурен какво точно бе очаквал, но определено не беше това.
   Висок мъж с кестенява коса, нито млад, нито стар — лице без възраст, нечовешко и студено.
   Широкоплещест, облечен в добре ушит черен костюм и лъскави черни обувки. Около всяка
   от китките му имаше тъмночервена резка, следа от окови или въжета, впивали се в кожата
   му в продължение на дълги години. В очите му горяха червени пламъци.
   — Кой призовава Азазел? — Гласът му прозвуча като стържене на метал върху метал.
   — Аз. — Магнус най-сетне затвори книгата, която държеше. — Магнус Бейн.
   Азазел бавно изви глава към него. Тя се въртеше някак странно на врата му, като змийска
   глава.
   — Магьоснико — каза той. — Знам кой си.
   Веждите на Магнус подскочиха.
   — Така ли?
   — Онзи, който призовава. Който пленява. Унищожителят на демона Марбас. Син на…
   — Хайде сега — побърза да каже Магнус. — Няма нужда да се връщаме на това.
   — Напротив. — Азазел говореше съвсем рационално, дори развеселено. — Ако се нуждаеш
   от пъклено съдействие, защо не призовеш баща си?
   Алек гледаше Магнус с отворена уста и Саймън усети, че му съчувства. Те всички май
   смятаха, че Магнус не знае нищо за баща си, освен това че е бил демон, накарал майка му да
   повярва, че е съпругът й. Алек очевидно не знаеше повече от тях, което, предполагаше
   Саймън, нямаше как да му е приятно.
   — Двамата с баща ми не сме в особено добри отношения — заяви Магнус. — Бих предпочел
   да не го замесвам в това.
   Азазел вдигна ръце.
   — Както кажеш, господарю. Ти ме държиш в кръга. Какво ще поискаш?
   Магнус не отговори, ала по изражението на демона бе ясно, че разговаря с него безмълвно,
   ум с ум. Пламъците в очите на Азазел подскачаха и танцуваха като нетърпеливи деца,
   заслушани в приказка.
   — Много умно от страна на Лилит — каза той най-сетне. — Да вдигне момчето от мъртвите
   и да осигури живота му, като го привърже към някого, когото не сте в състояние да убиете.
   Винаги се е справяла с манипулирането на човешките емоции по-добре, отколкото повечето
   от нас. Навярно защото някога тя бе почти човек.
   — Има ли начин? — настоя Магнус нетърпеливо. — Да разкъсаме връзката между двамата?
   Азазел поклати глава.
   — Не и без да убиете и двамата.
   — Ами начин да нараним само Себастиан, без от това да пострада и Джейс? — Беше Изабел,
   също толкова нетърпелива; Магнус й хвърли поглед да замълчи.
   — Не и с някое от оръжията, които притежавам или бих могъл да създам. Аз изработвам
   единствено оръжия с демонична сила. Мълния, изпратена от ръката на ангел, навярно би
   успяла да изпепели злото в сина на Валънтайн и така да прекъсне връзката между двамата
   или да я направи не така зловредна. Ако позволите да ви предложа нещо…
   — О — каза Магнус, — на всяка цена.
   — Сещам се за просто решение, което да раздели двете момчета, да опази вашето живо и да
   обезвреди другото. А в замяна ще поискам нещо съвсем малко.
   — Ти си мой слуга — напомни му Магнус. — Ако искаш да излезеш от тази пентаграма, ще
   правиш каквото ти наредя, без да искаш услуги в замяна.
   Азазел изсъска и от устните му изскочи пламък.
   — Ако не съм пленен тук, съм окован там. За мен няма особена разлика.
   — Защото това е ад, а аз не съм излязъл от него* — каза Магнус с вид, сякаш цитираше стара
   поговорка.
   *Цитат от пиесата „Трагичната история на доктор Фауст” от английския драматург
   Кристофър Марлоу. — Бел. прев.
   По лицето на Азазел плъзна металическа усмивка.
   — Може и да не си горд като стария Фауст, магьоснико, но за сметка на това си нетърпелив.
   Сигурен съм, че готовността ми да остана в пентаграмата ще трае по-дълго от желанието ти
   да ме пазиш, докато съм в него.
   — Не съм толкова сигурен — заяви Магнус. — Винаги съм имал доста смел вкус по
   отношение на вътрешния дизайн, а присъствието ти тук определено прибавя нещо уникално
   към излъчването на стаята.
   — Магнус — намеси се Алек, който очевидно не беше възхитен от идеята в апартамента на
   гаджето му да се нанесе безсмъртен демон.
   — Ревнуваш ли, малки ловецо на сенки? — Азазел се усмихна широко. — Магьосникът ти не
   е моят тип и освен това нямам никакво желание да си навлека гнева на неговия…
   — Достатъчно — прекъсна го Магнус. — Кажи ни какво е това малко „нещо” което искаш в
   замяна на плана си.
   Азазел потри ръце… силни ръце, калени в работа, с цвят на кръв и черни нокти.
   — По един щастлив спомен от всеки от вас. Нещо, което да ме развлича, докато съм
   прикован като Прометей към своята скала.
   — Спомен? — изумено повтори Изабел. — Искаш да кажеш, че той ще изчезне от главите
   ни? Ще го забравим завинаги?
   Азазел присви очи, за да я види през пламъците.
   — Какво си ти, малката? Нефилим? Да, ще взема спомена ви и той ще стане мой. Вече няма
   да помните, че то ви се е случило. Ала ще ви помоля да не ми давате спомени, в които
   посичате демони под лунната светлина. Това не е нещо, което ми доставя удоволствие. Не,
   искам спомените ви да бъдат… лични. — Той се усмихна широко и зъбите му проблеснаха
   като решетка на крепостна врата.
   — Аз съм стар — каза Магнус. — Имам много спомени. Ако се налага, ще се простя с един
   от тях. Не мога обаче да отговоря от ваше име. Никой не бива да бъде принуждаван да се
   откаже от нещо такова.
   — Ще го направя — начаса заяви Изабел. — За Джейс.
   — Аз също, разбира се — потвърди Алек и ето че беше ред на Саймън. Той сякаш отново
   видя как Джейс порязва китката си и му дава от кръвта си в тясната стаичка на кораба на
   Валънтайн. Как рискува живота си, за да го спаси. Дълбоко в себе си може и да го бе сторил
   заради Клеъри, но въпреки това Саймън си оставаше негов длъжник.
   — Съгласен съм.
   — Чудесно — каза Магнус. — А сега се опитайте да мислите за хубави моменти от
   миналото си. Трябва да са наистина щастливи. Нещо, споменът, за което ви дарява
   удоволствие. — Той хвърли кисел поглед към самодоволния демон в пентаграмата.
   — Готова съм. — Изабел бе затворила очи, изпънала гръб, сякаш очакваше да я заболи.
   Магнус се приближи до нея и положи пръсти на слепоочията й с тих шепот.
   Стиснал устни, Алек погледа какво прави Магнус със сестра му, а после затвори очи.
   Саймън побърза да стори същото и се опита да призове някой щастлив спомен… нещо
   свързано с Клеъри, може би? Ала толкова много от спомените му с нея бяха примесени с
   тревога дали е добре. Нещо от времето, когато бяха съвсем малки? В съзнанието му изплува
   образ: горещ летен ден на Кони Айлънд, баща му го носеше на раменете си, а Ребека тичаше
   зад тях, стиснала няколко балона в ръка. Той гледаше към небето, опитвайки се да открие
   форми в облаците, а майка му се смееше. „Не” помисли си. „Не и това. Не искам да изгубя
   този…”
   В този миг почувства хладен допир върху челото си. Отвори очи и видя Магнус да сваля
   ръка. Саймън примига объркано насреща му.
   — Но аз не мислех за нищо — възпротиви се той.
   Котешките очи на Магнус бяха тъжни.
   — Напротив.
   Саймън се озърна замаяно наоколо и видя, че останалите изглеждат по същия начин, сякаш
   се пробуждат от странен сън. Улови погледа на Изабел — черните й ресници потрепваха и
   той се зачуди за какво ли си бе помислила, от кой ли щастлив спомен се бе отказала.
   Нисък тътен откъм пентаграмата отвлече вниманието му от Изи. Азазел стоеше до самия ръб
   на кръга, а от гърлото му излизаше ниско, гладно ръмжене. Магнус се обърна към него и по
   лицето му се изписа отвращение. Беше стиснал ръката си в юмрук и нещо блещукаше между
   пръстите му, сякаш държеше магическа светлина. Той хвърли към пентаграмата онова, което
   бе скрил в шепата си и Саймън го проследи с вампирското си зрение. Приличаше на
   мънисто от светлина, което се разтвори, докато летеше, образувайки кръг, изтъкан от много
   образи. Саймън зърна късче син океан, ъгълчето на сатенена рокля, която се издуваше,
   докато онази, която я носеше, се въртеше в кръг, лицето на Магнус, както и момче със сини
   очи… и тогава Азазел разпери ръце и обръчът от картини изчезна в тялото му, като парче
   боклук, всмукано от реактивен самолет.
   Азазел ахна. В очите му, в които до този момент играеха червени пламъчета, сега лумна
   същински пожар; гласът му, когато проговори, пращеше:
   — Ааах. Вкусно.
   — А сега изпълни своята част от сделката — рязко каза Магнус.
   Демонът облиза устни.
   — Решението на проблема ви е следното. Пуснете ме в света и аз ще заловя сина на
   Валънтайн и ще го заведа в Ада жив. Вашият Джейс няма да загине, защото и синът на
   Валънтайн няма да умре, но тъй като няма да е в този свят, връзката между двамата
   постепенно ще изчезне. Така ще си върнете своя приятел.
   — А после? — бавно попита Магнус. — Ще те пуснем на свобода в света, а после ти сам ще
   се върнеш и ще позволиш отново да бъдеш окован?
   Азазел се разсмя.
   — Разбира се, че не, глупави магьоснико. Цената за услугата ми е моята свобода.
   — Свобода? — Алек не можеше да повярва на ушите си. — Принц на Ада, пуснат на воля в
   света? Вече ти дадохме спомените си…
   — Спомените бяха цената, която платихте, за да чуете плана ми. Свободата ми е цената за
   неговото изпълнение.
   — Това е измама и ти го знаеш — каза Магнус. — Искаш невъзможното.
   — Ти също — отвърна Азазел. — Според всички закони, приятелят ви е изгубен завинаги.
   „Когато някой мъж направи оброк Господу, или се закълне с клетва, та обвързва душата си,
   нека не наруши думата си.”* А според условията на магията на Лилит, душите им са
   обвързани и двамата са се съгласили на това.
   *Числа 30:2. — Бел. прев.
   — Джейс никога не би се съгласил… — започна Алек.
   — Изрекъл е думите — каза Азазел. — Дали по своя воля или по чужда принуда е без
   значение. Искате от мен да разкъсам връзка, която единствено Небето може да разкъса. Ала
   Небето няма да ви помогне и вие го знаете не по-зле от мен. Ето защо хората призовават
   демони, а не ангели, нали? Това е цената на моята намеса. Ако не сте готови да я платите,
   ще трябва да се примирите със загубата си.
   Лицето на Магнус бе пребеляло и изопнато.
   — Ще разговаряме помежду си и ще обсъдим дали предложението ти е приемливо. А докато
   това стане — аз те прокуждам. — Той махна с ръка и Азазел изчезна, оставяйки след себе си
   мирис на изгорено дърво.
   Четиримата души в стаята се спогледаха изумено.
   — Онова, което поиска — каза Алек най-сетне. — То… не е възможно, нали?
   — На теория всичко е възможно. — Магнус се взираше невиждащо пред себе си. — Но да
   освободим Велик демон в света… и то не какъв да е Велик демон, ами Принц на Ада,
   отстъпващ по могъщество единствено на Луцифер… разрухата, която може да посее…
   — А не е ли възможно Себастиан да посее също толкова страшна разруха? — попита Изабел.
   — Както каза Магнус — кисело подхвърли Саймън, — всичко е възможно.
   — В очите на Клейва едва ли би могло да има по-ужасно престъпление от това — каза
   Магнус. — Онзи, който пусне Азазел на свобода в нашия свят, ще се превърне в издирван
   престъпник.
   — Но ако така унищожим Себастиан… — започна Изабел.
   — Няма доказателство, че Себастиан крои нещо — напомни й Магнус. — Как може да сме
   сигурни, че не иска просто да си намери някоя селска къщичка в Идрис и да се засели там?
   — С Клеъри и Джейс? — невярващо попита Алек.
   Магнус сви рамене.
   — Кой знае какво иска от тях. Може би просто е самотен.
   — Едва ли е отвлякъл Джейс от покрива само защото си е търсел компания — отсече
   Изабел. — Той замисля нещо.
   И тримата погледнаха Саймън.
   — Клеъри се опитва да разбере какво. Обаче й трябва време. И не ми казвайте, че нямаме
   време — добави той. — Тя много добре го знае.
   Алек прокара пръсти през тъмната си коса.
   — Добре, само че току— що пропиляхме цял ден. Ден, с който не разполагаме. Никакви
   глупави идеи повече. — Гласът му бе нетипично рязък.
   — Алек. — Магнус сложи ръка върху рамото на приятеля си, който стоеше изпънат, забил
   сърдит поглед в пода. — Добре ли си?
   Алек вдигна очи.
   — Та кой казваш си ти?
   Магнус ахна тихичко и за първи път откакто Саймън го познаваше, придоби уплашено
   изражение. То трая само миг, но определено не беше плод на въображението.
   — Александър!
   — Да разбирам, че е твърде рано да си правя шеги с изгубените спомени, така ли? — каза
   Алек.
   — Ти как мислиш? — повиши глас Магнус, но преди да успее да каже още нещо, вратата се
   отвори и в стаята влязоха Мая и Джордан. Бузите им бяха порозовели от студа, а Мая (както
   Саймън забеляза с леко сепване) носеше коженото яке на Джордан.
   — Идваме право от участъка — възбудено каза тя. — Люк още не се е събудил, но по всичко
   изглежда, че ще се оправи… — Тя млъкна изведнъж, забелязала все още проблясващата
   пентаграма, облаците черен дим и обгорените места по пода. — Добре, какви сте ги
   вършили тук?

   С помощта на малко магически прах и умението на Джейс да се покатери върху извит мост,
   залюлявайки се само с една ръка, двамата с Клеъри успяха да се изплъзнат на италианската
   полиция, без да бъдат арестувани. Когато най-сетне спряха да бягат, те рухнаха до една
   сграда, заливайки се от смях и сплели ръце. За миг Клеъри изпита истинско, спиращо дъха
   щастие и трябваше да зарови глава в рамото на Джейс, напомняйки си, че това не беше той,
   преди смехът й да заглъхне.
   Джейс очевидно сметна внезапното й мълчание за признак, че е уморена. Улови я нежно за
   ръка и я поведе към уличката, откъдето бяха тръгнали, и тесния канал, където между два
   моста се издигаше безлична къща — същата, от която бяха излезли. По гърба на Клеъри
   пробяга тръпка.
   — Студено ли ти е? — Джейс я придърпа към себе си и я целуна; беше много по-висок от
   нея и трябваше или да се наведе, или да я повдигне. В този случай избра второто и Клеъри
   едва успя да потисне изуменото си ахване, когато я вдигна във въздуха и я пренесе през
   стената. След като я пусна да стъпи, той затвори с крак внезапно появилата се зад тях врата
   и тъкмо се канеше да си свали якето, когато отнякъде се разнесе сподавен смях.
   Клеъри се откъсна от Джейс в същия миг, в който около тях лумнаха светлини. Себастиан
   седеше на дивана, вдигнал крака върху масичката пред себе си. Русата му коса беше
   разрошена, очите му бяха лъскавочерни. Освен това не беше сам — от двете му страни
   имаше по едно момиче. Русокосо и оскъдно облечено в лъскава минипола и потниче с
   пайети, едното бе сложило ръка върху гърдите на Себастиан. Другото бе по-младо и имаше
   късо подстригана черна коса и някак по-деликатен вид; около главата си носеше лента от
   червено кадифе и бе облечено в черна дантелена рокля.
   Клеъри усети как нервите й се обтягат. Момичето беше вампир. Сигурна бе в това, макар и
   сама да не знаеше откъде — може би беше заради восъчнобелия блясък на кожата му или
   пък бездънността на очите му, или Клеъри просто бе започнала да усеща тези неща, както се
   очакваше от един ловец на сенки. Момичето разбра, че тя знае — в това Клеъри също бе
   сигурна. То й се усмихна широко, разкривайки малки, заострени зъби, след което се наведе и
   ги прокара по ключицата на Себастиан. Клепачите му потрепнаха, руси ресници се спуснаха
   върху тъмни очи. Той погледна Клеъри през тях, без да обръща внимание на Джейс.
   — Хареса ли ти малката ти среща?
   На Клеъри страшно й се искаше да му отговори нещо грубо, но вместо това само кимна.
   — В такъв случай искаш ли да се присъединиш към нас? — Той посочи себе си и двете
   момичета. — За по едно питие?
   Тъмнокосото момиче се изсмя и каза нещо на италиански с въпросителна интонация.
   — No — отговори Себастиан. — Lei е mia sorella.
   Момичето се облегна назад с разочарован вид. Устата на Клеъри беше пресъхнала. В този
   миг коравите пръсти на Джейс откриха нейните.
   — Няма да стане — заяви той. — Ние се качваме горе. Ще се видим утре сутрин.
   Себастиан вдигна ръка; пръстенът на Моргенстърн улови светлината и проблесна като
   сигнален огън.
   — Ci vediamo*
   *До скоро (ит.) — Бел. прев.
   Джейс изведе Клеъри от стаята и двамата изкачиха стъкленото стълбище. Едва когато се
   озоваха в коридора, Клеъри най-сетне успя да си поеме дъх. Този нов, различен Джейс беше
   едно. Ала Себастиан бе нещо съвсем друго. Усещане за заплаха се излъчваше от него като
   дим, виещ се над огън.
   — Какво каза? — попита тя. — На италиански?
   — Каза: „Не, тя ми е сестра” — обясни Джейс, но не й преведе въпроса на момичето.
   — Често ли го прави? — попита Клеъри. Бяха стигнали до стаята на Джейс и стояха на прага
   й. — Да води момичета?
   Джейс докосна лицето й.
   — Прави каквото си иска, а аз не му задавам въпроси. Ако му хрумне, може да доведе
   двуметров розов заек по бикини и това пак няма да ми влиза в работата. Но ако се опитваш
   да попиташ дали аз съм водил момичета тук, отговорът е „не”. Не искам друга, освен теб.
   Клеъри не го бе попитала това, но все пак кимна, сякаш думите му й бяха вдъхнали
   увереност.
   — Не искам да се връщам на долния етаж.
   — Тази вечер можеш да спиш в моята стая. — В мрака златните му очи сякаш грееха. — Или
   пък в голямата спалня. Знаеш, че никога не бих те помолил…
   — Искам да бъда с теб. — Поривистият й отговор учуди дори самата нея. Може би мисълта
   да пренощува в стаята, където някога бе спал Валънтайн, която се бе надявал отново да
   споделя с майка й, бе повече, отколкото й беше по силите да понесе. Или пък беше уморена
   и през целия си живот само веднъж бе спала в едно легло с Джейс; тогава се бяха докосвали
   единствено ръцете им, сякаш между тях лежеше гол меч.
   — Дай ми минутка да оправя стаята. Доста е разхвърляно.
   — Да, когато бях тук по-рано, май забелязах една прашинка на перваза. Най-добре веднага
   се залавяй за работа.
   Джейс подръпна кичур от косата й и го остави да се плъзне между пръстите му.
   — Не че се опитвам да навредя на собствените си интереси, но имаш ли нужда от нещо, с
   което да спиш? Пижама или…
   Клеъри се замисли за пълния с дрехи гардероб в голямата спалня. Щеше да й се наложи да
   свикне с идеята, така че най-добре да започнеше веднага.
   — Ще си взема нощница.
   Разбира се, каза си тя няколко секунди по-късно, застанала над отвореното чекмедже,
   нощниците, които мъжете купуват за жените в живота си, невинаги са такива, каквито тя би
   купила за себе си. Обикновено Клеъри спеше по потник и къси панталонки, ала всичко тук
   беше копринено, дантелено и миниатюрно, понякога — и трите наведнъж. Най-сетне си
   избра светлозелена копринена нощничка, която стигаше до средата на бедрата й. Спомни си
   лакираните в червено нокти на момичето на долния етаж, онова, което бе сложило ръка
   върху гърдите на Себастиан. Нейните собствени нокти бяха изгризани, а тези на краката й
   никога не бяха виждали нещо повече от мъничко безцветен лак. Неволно се запита какво ли
   би било да прилича малко повече на Изабел — толкова уверена в женската си сила, че да я
   използва като оръжие, вместо да я гледа озадачено, сякаш й бяха поднесли подарък за
   освещаване на нова къща, а тя нямаше представа къде да го сложи.
   Докосна златния пръстен за късмет и се върна в стаята на Джейс. Той седеше на леглото,
   само по черно долнище на пижама и четеше книга на светлината от нощната лампа. За миг
   Клеъри остана загледана в него. Виждаше изящната игра на мускулите под кожата му, когато
   отгръщаше страниците… както и знака на Лилит точно над сърцето му. Не приличаше на
   черната плетеница на останалите знаци по тялото му — този беше сребристо— червен, като
   живак, оросен с кръв. Изглеждаше не на място върху Джейс.
   Вратата се затвори с изщракване зад нея и Джейс вдигна поглед. Пред очите на Клеъри
   лицето му се промени. Тя може и да не бе във възторг от нощницата, но същото определено
   не важеше за него. От изражението му по кожата й пробяга тръпка.
   — Студено ли ти е? — Той отметна завивките и Клеъри пропълзя под тях, а Джейс хвърли
   книгата на нощното шкафче и също се пъхна под одеялото; двамата се обърнаха с лице един
   към друг.
   В лодката се бяха целували цели часове (или поне така им се бе сторило), но това беше
   различно. Тогава бяха на обществено място, под погледа на града и звездите. Ала ето че сега
   изведнъж бяха само те двамата под одеялото, толкова близо, че дъхът и топлината на телата
   им се смесваха. Нямаше кой да ги види или спре, нямаше и причина да спират. Когато
   Джейс се пресегна и сложи ръка на бузата й, Клеъри имаше чувството, че тътенът на кръвта
   в ушите й ще я оглуши.
   Очите им бяха така близо, че тя виждаше как в ирисите му злато се смесва с още по-тъмно
   злато, като опалова мозайка. Толкова дълго й бе студено, а сега имаше чувството, че
   едновременно гори и се стопява, сякаш се сливаше с него… а те почти не се докосваха.
   Откри, че очите й търсят местата, където той бе най-уязвим — слепоочията му, очите, пулса
   в основата на шията… копнееше да го целуне там, да усети ритъма на сърцето му с устните
   си.
   Дясната му ръка, покрита с белези, се плъзна по бузата й, по рамото, по тялото — една дълга
   милувка, която спря върху бедрото й. Клеъри разбра защо мъжете толкова харесват
   копринено бельо — нямаше никаква съпротива, беше като да прокараш ръка по стъкло.
   — Кажи ми какво искаш. — Шепотът му не можеше да скрие внезапно одрезгавелия му глас.
   — Просто да ме прегърнеш. Да ме държиш в прегръдките си, докато спя. Точно сега това е
   единственото, което искам.
   Пръстите му, които бяха започнали да описват бавни кръгове по бедрото й, застинаха.
   — И нищо повече?
   Всъщност, не това искаше Клеъри. Искаше да го целува, докато напълно изгуби представа за
   време и пространство, като в лодката… да го целува, докато забрави коя е и защо е тук.
   Искаше да се опие от него като наркотик.
   Ала това би било много лоша идея.
   Джейс я наблюдаваше неспокойно и тя си спомни първия път, когато го видя — беше й се
   сторил така смъртоносен и красив, като лъв.
   „Това е тест“ помисли си. „И то опасен тест”
   — Нищо повече.
   Гърдите му се повдигаха и спускаха и знакът на Лилит сякаш пулсираше точно над сърцето
   му. Ръката му върху бедрото й я стисна малко по-здраво. Клеъри чуваше собственото си
   дишане, плитко като море при отлив.
   Той я придърпа към себе си и я завъртя, така че сега двамата лежаха плътно притиснати,
   гърбът й — залепен за него. Клеъри с усилие преглътна ахването си. Кожата му бе гореща,
   сякаш бе трескав, ала ръцете, които я обгърнаха, й бяха така познати. Двамата си пасваха
   прекрасно, както винаги, главата й — под брадичката му, гръбнакът й — опрян в коравите
   мускули на гърдите и стомаха му, краката й — преплетени в неговите.
   — Добре тогава — прошепна Джейс и дъхът му, опарил тила й, я накара да настръхне. —
   Значи ще спим.
   И това беше всичко. Постепенно тялото на Клеъри се отпусна, туптенето на сърцето й се
   забави. Усещането на ръцете му около тялото й бе такова, каквото го помнеше — вдъхващо
   сигурност. Тя сложи длани върху неговите и като затвори очи, си представи че леглото им се
   откъсва от тази странна тъмница и се понася във въздуха или пък по вълните на океана, само
   тя и той.
   Прекара така цялата нощ: с глава под брадичката на Джейс, гърбът й — опрян в тялото му,
   краката им — преплетени. От седмици насам не бе спала по-добре.

   Саймън седеше на ръба на леглото в една от стаите за гости на Магнус и се взираше в
   спортния сак в скута си.
   Откъм дневната долитаха гласове. Магнус обясняваше на Мая и Джордан какво се бе
   разиграло през нощта, а Изи от време на време добавяше по някоя подробност. Джордан
   подхвърли как трябвало да си поръчат китайска храна, ако не искали да умрат от глад; Мая
   се засмя и отвърна, че стига да не било от „Нефритения вълк”, нямала нищо против.
   Думата „глад” отекна в ума на Саймън. Той също бе започнал да огладнява… достатъчно, за
   да го усеща, сякаш някой опъваше вените му. Беше различно от човешкия глад. Чувстваше се
   остърган отвътре, съвършено празен. Ако го удареха, помисли си, щеше издрънчи като
   камбана.
   — Саймън. — Вратата се отвори и Изабел прекрачи прага. Черната й коса бе пусната и й
   стигаше почти до кръста. — Добре ли си?
   — Да.
   Тя видя сака в скута му и раменете й се напрегнаха.
   — Тръгваш ли си?
   — Е, нямах намерение да остана завинаги. Искам да кажа миналата нощ беше… различно.
   Ти ме помоли…
   — Ясно. — Гласът й прозвуча неестествено ведро. — Е, поне ще можеш да се прибереш
   заедно с Джордан. Между другото, забеляза ли ги с Мая?
   — Какво да забележа?
   Изабел понижи глас:
   — Между тях определено се е случило нещо по време на малкото им пътуване. Държат се
   като двойка.
   — Радвам се за тях.
   — Не ревнуваш ли?
   — Да ревнувам? — повтори той объркано.
   — Е, нали ти и Мая… — Тя махна с ръка и го погледна през миглите си. — Нали бяхте…
   — О! Не, изобщо не ревнувам. Радвам се за Джордан. Това ще го направи истински щастлив.
   — И наистина го мислеше.
   — Добре. — Изабел вдигна глава и той видя, че бузите й са пламнали и то не само от студа.
   — Ще останеш ли тук и тази вечер, Саймън?
   — С теб?
   Тя кимна, без да го поглежда.
   — Алек ще се отбие в Института, за да си вземе още дрехи. Попита ме дали искам да отида с
   него, но аз… предпочитам да съм тук с теб. — Тя вирна брадичка и го погледна право в
   очите. — Не искам да спя сама. Ако остана тук, ще останеш ли с мен? — Личеше си колко й
   е неприятно да го моли.
   — Разбира се — отвърна Саймън толкова нехайно, колкото успя, като прогони мисълта за
   глада от главата си или поне се помъчи. Последният път, когато се бе опитал да потисне
   желанието да пие, в крайна сметка се бе наложило Джордан да го откъсне насила от
   полуприпадналата Морийн.
   Но тогава не се бе хранил от няколко дни. Сега беше различно. Знаеше докъде може да
   стигне. Сигурен бе в това.
   — Разбира се — повтори. — Би било страхотно.

   Камила се усмихна насмешливо на Алек от дивана.
   — Е, къде си този път според Магнус?
   Алек, който си бе направил импровизирана пейка, като бе сложил една дъска между две
   тухли, изпъна дългите си крака и погледна ботушите си.
   — В Института, за да си взема малко дрехи. Щях да отида в Харлем, но вместо това дойдох
   тук.
   Камила присви очи.
   — И защо?
   — Защото не мога да го направя. Не мога да убия Рафаел.
   Камила вдигна ръце.
   — И защо не? Да не би нещо да те свързва с него?
   — Та аз почти не го познавам. Но да го убия означава съвсем предумишлено да наруша
   законите на Завета. Не че и преди не съм ги нарушавал, но има разлика между това да ги
   нарушиш по основателна причина и да го сториш заради собствения си интерес.
   — Мили боже. — Камила започна да крачи напред— назад. — Опази ме от нефилими със
   съвест.
   — Съжалявам.
   Очите й се присвиха.
   — Съжаляваш? Ще те накарам да… — тя не довърши. — Александър — продължи след
   малко, вече по-спокойно. — Ами Магнус? Ако си останеш същият, ще го изгубиш.
   Алек я следеше с поглед, докато тя, вече овладяла се, се движеше с котешка стъпка, а по
   лицето й се четеше единствено заинтригувано съчувствие.
   — Къде е роден Магнус?
   Камила се изсмя.
   — Дори и това ли не знаеш? За бога! Батавия*, ако толкова много те интересува. — По
   лицето на Алек се изписа недоумение и тя изсумтя. — Индонезия. Разбира се, тогава се е
   наричала Холандски Източни Индии. Доколкото знам, майка му е била тамошна, а баща му
   — някакъв скучен колонизатор. Е, не истинският му баща. — Устните й се извиха в усмивка.
   *Старо име на град Джакарта. — Бел. прев.
   — Кой е истинският му баща?
   — На Магнус ли? Един демон, разбира се.
   — Знам, но кой демон?
   — Какво значение би могло да има това, Александър?
   — Имам чувството — упорито настоя Алек, — че баща му е изключително могъщ и
   високопоставен демон. Но Магнус не иска да говори за него.
   Камила въздъхна и тежко се отпусна на дивана.
   — Разбира се, че не иска. В една връзка все трябва да остане някаква мистерия, Алек
   Лайтууд. Непрочетената книга винаги е по-интересна от онази, която вече знаем наизуст.
   — Имаш предвид, че му казвам твърде много? — сопна се Алек при този съвет. Някъде
   дълбоко в тази красива и студена обвивка се криеше жената, с която той споделяше
   неповторимо изживяване — да обича и да бъде обичан от Магнус. Тя положително знаеше
   нещо, някаква тайна, ключ, който да му попречи да развали всичко.
   — Почти съм сигурна. Макар да си живял толкова малко, че се чудя дали има кой знае какво
   за казване. Обзалагам се, че вече не са ти останали никакви историйки.
   — Е, за мен пък е повече от ясно, че политиката ти да не споделяш абсолютно нищо, също
   не е дала особен резултат.
   — Само че аз не бях така решена да го задържа на всяка цена, както ти.
   — Е, ако бе искала да го задържиш — попита Алек, като знаеше, че идеята не е добра, но то
   беше по-силно от него, — какво би направила по друг начин?
   Камила въздъхна драматично.
   — Онова, което си твърде млад, за да разбереш, е, че всички крием по нещо. Крием неща от
   онези, които обичаме, защото искаме да се представим в най-добрата си светлина, но също
   така и защото очакваме, че ако любовта ни е истинска, те ще разберат, без да се налага да
   питат. В едно истинско партньорство, онова, което устоява на времето, съществува
   неизречено сродство на мислите и чувствата.
   — Н— но — заекна Алек. — Мислех, че той очаква от мен да бъда откровен. Искам да кажа,
   че ми е трудно да се разкрия дори пред хора, които съм познавал през целия си живот —
   като Изабел или Джейс…
   Камила изсумтя.
   — Това е друго. Когато намериш истинската любов, вече не се нуждаеш от други хора в
   живота си. Нищо чудно, че Магнус не смее да се открие пред теб, при положение че си
   толкова зависим от тях. Когато любовта между двама души е истинска, те би трябвало да
   задоволяват всяко желание и всяка нужда на другия… Слушаш ли ме, млади Александър?
   Защото съветите ми са ценни, а аз не ги давам често…

   Полупрозрачна утринна светлина изпълваше стаята. Клеъри се надигна в леглото и се
   загледа в спящия Джейс. Лежеше на една страна; в синкавия въздух косата му имаше светъл
   месингов цвят. Беше сложил буза върху ръката си, като малко дете. Върху рамото му се
   виждаше белегът с форма на звезда, виждаше се и рисунъкът на старите руни, покриващи
   ръцете, гърба и страните му.
   Клеъри се зачуди дали в очите на другите белезите му биха били така красиви, както в
   нейните, или тя ги виждаше по този начин само защото го обичаше, а те бяха част от него.
   Всеки от тях разказваше своя история. Някои дори му бяха спасили живота.
   Той промърмори нещо насън и се обърна по гръб. Ръката му, върху опакото, на която се
   открояваше черната руна с отвореното око, сега почиваше върху стомаха му, а над нея бе
   единствената руна, която Клеъри не намираше за красива — тази на Лилит, същата, която го
   бе обвързала със Себастиан.
   Тя сякаш туптеше — като рубинения медальон на Изабел… или като второ сърце.
   Безшумна като котка, Клеъри се изправи на колене в леглото и откачи камата на Херондейл
   от стената. Снимката, която тя придържаше, изпърха във въздуха и се преобърна, преди да се
   приземи по лице на пода.
   Клеъри преглътна и отново погледна към Джейс. Дори и в този миг, той бе така жив и като
   че ли грееше отвътре, сякаш в него гореше огън. Белегът върху гърдите му туптеше
   ритмично.
   Тя вдигна ножа.

   Клеъри се събуди рязко; сърцето й биеше до пръсване. Стаята препускаше около нея като
   въртележка; все още бе тъмно, Джейс я бе прегърнал с една ръка и тя усещаше топлия му дъх
   върху тила си и ритъма на сърцето му до гърба си. Затвори очи и се опита да преглътне
   горчивия вкус в устата си.
   Беше сън. Просто сън.
   Само че повече нямаше да успее да заспи. Надигна се предпазливо, отмести ръката на Джейс
   настрани и стана от леглото.
   Подът беше леденостуден и тя потрепери, когато босите й крака го докоснаха. Откри бравата
   в полумрака, натисна я и отвори вратата. И се вцепени.
   Въпреки че в коридора нямаше прозорци, висящите от тавана абажури хвърляха достатъчно
   светлина. Подът бе осеян с локви от нещо тъмно и лепкаво на вид, а върху една от
   варосаните стени съвсем ясно се виждаше кървав отпечатък от ръка. Кръв бе опръскала
   стената на различни интервали чак до стълбището, където имаше дълго, тъмно петно.
   Клеъри погледна към стаята на Себастиан. Вратата беше затворена и под нея не се
   процеждаше светлина, нито пък долиташе някакъв звук. Тя си спомни русокосото момиче с
   блузката, украсена с пайети, вдигнало очи към брат й. Отново погледна кървавия отпечатък.
   Беше като съобщение — вдигната ръка, която сякаш казваше „Спри”.
   И тогава вратата на Себастиан се отвори.
   Той пристъпи в коридора, облечен в черни дънки и дебела риза; сребристобялата му коса
   беше разрошена. Прозяваше се и при вида на Клеъри едва не подскочи, а по лицето му се
   изписа искрена изненада.
   — Защо си будна?
   Клеъри рязко си пое дъх. Въздухът имаше металически привкус.
   — Аз ли? Ами ти?
   — Тръгнал съм към долния етаж за кърпи. Трябва да почистя тази бъркотия — нехайно
   отвърна той. — Вампирите и техните игрички…
   — Не изглежда като да е резултат от игра — каза Клеъри. — Момичето… русокосото
   момиче, което беше с теб… какво стана с нея?
   — Малко се уплаши при вида на вампирските зъби. Понякога се случва. — Изражението й го
   накара да избухне в смях. — Е, накрая все пак се вразуми. Дори искаше още. Сега спи в
   леглото ми. Ако искаш да се увериш, че е жива…
   — Не… няма нужда. — Клеъри сведе очи. Щеше й се да не бе само по копринената
   нощница. Чувстваше се гола. — Ами ти?
   — Искаш да знаеш дали съм добре? — Всъщност, не го беше попитала това, но той
   изглеждаше доволен. Подръпна яката на ризата си и Клеъри видя две прободни рани над
   ключицата му. — Няма да ми се отрази зле едно иратце.
   Клеъри не каза нищо.
   — Да слезем на долния етаж. — Той й даде знак да го последва и пое по стъкленото
   стълбище както си беше бос. След моментно колебание Клеъри се подчини. Докато вървеше,
   Себастиан палеше всички лампи по пътя си, така че докато стигнат до кухнята, тя грееше с
   топла светлина. — Вино? — предложи Себастиан и отвори хладилника.
   Клеъри се настани на един от столовете край кухненския плот и приглади нощницата си.
   — Само вода.
   Наблюдаваше го как налива две чаши минерална вода — една за нея и една за себе си.
   Плавните му, сведени до минимум движения бяха като на Джослин, ала овладяността им
   несъмнено бе наследил от Валънтайн. Всъщност, те й напомняха на движенията на Джейс —
   като на грижливо подготвен танцьор.
   Той побутна чашата й към нея, като в същото време поднесе другата към устните си.
   — Навярно го знаеш — каза той, когато я пресуши и я постави обратно на плота, — но от
   забавленията с вампири страшно се ожаднява.
   — Защо да го знам? — Въпросът й прозвуча по-рязко, отколкото бе възнамерявала.
   Себастиан сви рамене.
   — Реших, че с дневния вампир може да сте поиграли на разни хапещи игри.
   — Двамата със Саймън никога не сме играли хапещи игри — ледено заяви тя. — Всъщност,
   изобщо не разбирам как някой доброволно би поискал да пият от кръвта му. А и мислех, че
   ненавиждаш и презираш долноземците.
   — Не. Не ме бъркай с Валънтайн.
   — Да — промърмори тя. — Защото е толкова трудно да ви сбърка човек.
   — Не е моя вината, че приличам на него, а ти — на нея. — При мисълта за Джослин устните
   му се извиха в гримаса на отвращение и Клеъри се намръщи. — Ето, виждаш ли. Вече ме
   гледаш по този начин.
   — По кой начин?
   — Сякаш се развличам, като подпалвам приюти за бездомни животни и си паля цигарите
   със сираци. — Той си сипа още една чаша вода. Когато извърна глава настрани, Клеъри
   забеляза, че раните от ухапване на шията му вече бяха започнали да заздравяват.
   — Ти уби дете — рязко каза тя. Даваше си сметка, че трябва да си държи устата затворена и
   да се преструва, че не смята Себастиан за чудовище. Ала ставаше дума за Макс. В мислите й
   той все още бе жив, като първия път, когато го видя — заспал на един диван в Института, с
   книга в скута и изкривени очила върху дребното личице. — За такова нещо няма прошка.
   Себастиан си пое рязко дъх.
   — Така значи. Свалихме картите, а, сестричке?
   — А ти какво мислеше? — Гласът й беше изтънял и уморен, ала Себастиан потръпна, сякаш
   му се беше сопнала.
   — Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че беше нещастен случай? — Той за втори път постави
   чашата си на плота. — Нямах намерение да го убивам. Само да го зашеметя, за да не
   проговори…
   Клеъри го накара да замълчи с поглед. Не можеше да скрие омразата в очите си: знаеше, че
   трябва, знаеше и че просто не е в състояние.
   — Наистина. Исках само да го зашеметя, както направих с Изабел. Не прецених правилно
   силата си.
   — Ами Себастиан Верлак? Истинският Себастиан? Нали уби и него?
   Себастиан се взираше в ръцете си, сякаш ги виждаше за пръв път: около дясната му китка
   имаше сребърна верижка, от която висеше метална пластинка, като гривна за
   идентифициране… и скриваше белега, където Изабел му бе отсякла ръката.
   — Не очаквах да се съпротивлява…
   Отвратена, Клеъри понечи да слезе от стола, ала Себастиан я сграбчи за китката и я
   придърпа към себе си. Топлината на кожата му върху нейната й напомни за Идрис и как
   допирът му я бе изгорил.
   — Джонатан Моргенстърн уби Макс. Но ако вече не съм същият човек? Не забелязваш ли, че
   дори не използвам същото име?
   — Пусни ме.
   — Вярваш, че Джейс е различен — тихо каза Себастиан. — Вярваш, че не е същият, че
   кръвта ми го е променила. Не е ли така?
   Клеъри кимна безмълвно.
   — Тогава защо ти е толкова трудно да повярваш, че може да е подействало и в обратната
   посока? Че неговата кръв ме е променила. Може би вече не съм онзи, който бях.
   — Ти наръга Люк. Някого, на когото държа. Когото обичам…
   — Той се канеше да ме направи на решето с пушката си — отвърна Себастиан. — Ти го
   обичаш, а аз дори не го познавам. Просто спасявах живота си и този на Джейс. Наистина ли
   не го разбираш?
   — Ами ако само казваш онова, което според теб ще ме накара да ти се доверя?
   — Мислиш ли, че онзи, който бях някога, би се вълнувал дали ми имаш доверие или не?
   — Ако иска нещо от мен — да.
   — Може би това, което искам, е сестра.
   При тези думи Клеъри неволно вдигна очи към него… не вярваше на ушите си.
   — Ти нямаш представа какво е семейство. Нито пък би знаел какво да правиш с една сестра,
   ако имаше такава.
   — Но аз имам сестра. — Гласът му беше нисък. По яката на ризата му, там, където платът се
   докосваше до кожата, тъмнееха петънца кръв. — Аз ти давам шанс — да видиш, че с Джейс
   се опитваме да направим нещо добро. Не можеш ли и ти да ми дадеш шанс?
   Мислите на Клеъри се върнаха към онзи Себастиан, когото помнеше от Идрис. Беше го
   чувала да звучи развеселено, дружелюбно, резервирано, иронично, настойчиво и ядосано.
   Ала никога не го бе чувала да звучи умолително.
   — Джейс ти има доверие — продължи той. — Но не и аз. Сигурен е, че го обичаш
   достатъчно, за да захвърлиш онова, което някога си ценила и в което си вярвала, за да бъдеш
   с него. Независимо от всичко.
   Клеъри усети как челюстта й се напряга.
   — И откъде знаеш, че не бих го направила?
   Себастиан се изсмя.
   — Защото си моя сестра.
   — Двамата изобщо не си приличаме — изсъска тя и видя как по лицето му бавно се разля
   усмивка. Преглътна останалата част от думите си, ала вече бе твърде късно.
   — Аз бих казал съвсем същото. Но хайде, Клеъри. Нали си тук. Не можеш да се върнеш. Така
   или иначе избра да свържеш съдбата си с Джейс. Отиди докрай. Бъди част от онова, което се
   случва. А после може да решиш какво мислиш за… мен.
   Без да вдига поглед от мраморния под, Клеъри кимна едва— едва.
   Себастиан се пресегна, за да отмахне кичура коса, паднал над очите й, и светлините в
   кухнята се отразиха в гривната му, онази, която Клеъри бе забелязала по-рано, с гравираните
   думи. Acheronta movebo.
   — Какво означава? — попита тя, полагайки смело ръка върху китката му.
   Себастиан погледна пръстите й, докосвайки сребърното украшение.
   — „Така правим с тираните”. Нося го, за да ми напомня за Клейва. Говори се, че това
   извикали римляните, които убили Цезар, преди да се е превърнал в диктатор.
   — Думи на предатели — каза Клеъри и отпусна ръка.
   Тъмните очи на Себастиан пламнаха.
   — Или на борци за свобода. Историята се пише от победителите, сестричке.
   — И ти възнамеряваш да напишеш тази глава, така ли?
   Той се усмихна широко, тъмните му очи горяха.
   — И още как.

   12
   Небесна материя

   Когато Алек се прибра в апартамента на Магнус, всички лампи бяха угасени, ала в дневната
   мъждукаше синкавобяло сияние. Отне му няколко секунди, докато осъзнае, че идва от
   пентаграмата.
   Свали си обувките до вратата и колкото се може по-тихо влезе в голямата спалня. В стаята
   беше тъмно, единствената светлина идваше от низ коледни лампички, увити около перваза.
   Магнус спеше по гръб, завивките бяха вдигнати до кръста му, а едната му ръка почиваше
   върху корема му без пъп.
   Алек бързо се съблече по боксерки и се пъхна в леглото, като се надяваше да не го събуди. За
   съжаление беше забравил да включи в сметките си Председателя Мяу, който се бе мушнал
   под одеялото. Лакътят му се стовари точно върху опашката на котарака, който изврещя с
   цяло гърло и изскочи от леглото. Магнус се изправи, примигвайки.
   — Какво става?
   — Нищо — отвърна Алек, проклинайки наум всички котки по света. — Не можах да заспя.
   — И реши да излезеш? — Магнус се обърна на една страна и сложи ръка на голото му рамо.
   — Кожата ти е студена и миришеш на нощ.
   — Отидох да се поразходя. — Алек беше благодарен, че в стаята е тъмно и Магнус не може
   да види лицето му. Знаеше, че изобщо не го бива в лъжите.
   — Къде?
   „В една връзка все трябва да остане някаква мистерия, Алек Лайтууд.”
   — Тук и там — отвърна той безгрижно. — Нали знаеш. Из разни загадъчни, тъмни места.
   — Загадъчни места?
   Алек кимна и Магнус се отпусна върху възглавниците.
   — Виждам, че си се поразходил из царството на лудите — промърмори той и затвори очи.
   — Донесе ли ми нещо?
   Алек се приведе и го целуна по устните.
   — Само това — каза меко и понечи да се отдръпне, ала Магнус, който бе започнал да се
   усмихва, вече го бе уловил за ръцете.
   — Е, след като така и така ме събуди, може поне да се погрижиш да си заслужава. — И той
   придърпа Алек върху себе си.

   Като се имаше предвид, че вече бяха прекарали една нощ заедно, Саймън не бе очаквал
   втората му нощ с Изабел да е толкова неловка. От друга страна, този път Изабел беше
   трезвена и будна… и очевидно очакваше нещо от него. Проблемът бе, че той не бе съвсем
   сигурен какво.
   Беше й дал да облече една негова риза и тактично бе погледнал на другата страна, докато тя
   се мушваше под одеялото и се отдръпваше до стената, оставяйки му колкото си иска
   свободно място.
   Самият той не си бе направил труда да се преоблече, само си свали обувките и чорапите и
   пропълзя до нея, както си беше по дънки и тениска. В продължение на миг— два останаха да
   лежат един до друг, а после Изабел се завъртя и се долепи до него, прегръщайки го малко
   непохватно. Коленете им се удариха. Един от ноктите на краката й го одраска по глезена.
   Саймън опита да се премести малко напред и челата им се чукнаха.
   — Ау! — възкликна Изабел възмутено. — Не би ли трябвало да си малко по-добър в това?
   Саймън бе искрено объркан.
   — Защо?
   — Всички тези нощи, които си прекарал в леглото на Клеъри, вплетени във вашите
   платонически прегръдки. — Беше притиснала глава, в рамото му, така че гласът й прозвуча
   приглушено. — Мислех, че…
   — Ние само спахме. — Саймън предпочете да не казва нищо за това колко съвършено си
   пасваха с Клеъри и как да спи в едно легло с нея бе толкова естествено, колкото и да диша, нито пък за това как уханието на косата й му напомняше за детство, слънчеви лъчи,
   изящество и простота. Имаше чувството, че това изобщо не би помогнало.
   — Знам. Но аз не съм го правила. Просто да спя. — Изабел звучеше раздразнено. — С
   никого. Обикновено не оставам през цялата нощ. Всъщност — никога не го правя.
   — Но нали каза, че искаш…
   — О, я млъквай — каза тя и го целуна. Това се получи мъничко по-успешно. И преди беше
   целувал Изабел. Обожаваше меките й устни и усещането, когато заровеше ръце в дългата й
   черна коса. Ала докато тя се притискаше в него, преплела голите си крака в неговите, той
   почувства топлината на тялото й, пулса на кръвта й… и подръпването на кучешките си зъби,
   които изведнъж се показаха.
   Саймън побърза да се отдръпне.
   — Сега какво има? Не искаш да ме целунеш?
   — Искам — опита се да отговори, ала кучешките зъби му пречеха. Очите на Изабел се
   разшириха.
   — О, гладен си. Кога за последно пи кръв?
   — Вчера — успя да каже той с усилие.
   Изабел се отпусна на възглавницата. Очите й бяха невероятно големи, черни и блестящи.
   — Може би е по-добре да се нахраниш. Нали знаеш какво става, когато не го сториш.
   — Не си нося кръв. Ще трябва да се върна в апартамента — отвърна Саймън; зъбите му вече
   бяха започнали да се прибират.
   Изабел го улови за ръката.
   — Не е нужно да пиеш студена животинска кръв. Нали аз съм тук.
   Шокът от думите й бе като взрив от енергия, пронизал тялото му и възпламенил нервните му
   окончания.
   — Не говориш сериозно.
   — Напротив. — Тя започна да разкопчава ризата си, оголвайки шията и ключицата си;
   фината плетеница на вените й прозираше под бледата й кожа. Ризата се разтвори. Синият й
   сутиен покриваше повече, отколкото доста бански костюми, но въпреки всичко Саймън
   усети, че устата му пресъхва. Рубиненият медальон проблясваше като окото на светофар под
   ключицата й. Изабел. Сякаш прочела мислите му, тя вдигна ръка и отметна косата си назад,
   оголвайки шията си.
   — Не искаш ли…
   Саймън я улови за китката.
   — Изабел, недей — настойчиво каза той. — Не съм в състояние да го контролирам. Може да
   те нараня, или дори да те убия.
   Очите й блестяха.
   — Няма да го направиш. Знаеш как да спреш. Нали го стори с Джейс.
   — Джейс не ме привлича.
   — Ама никак ли? — попита тя с надежда в гласа. — Дори съвсем мъничко? Защото това би
   било секси. Е, какво да се прави. Жалко. Виж сега, привличане или не, ти го ухапа, когато
   умираше от глад, и въпреки всичко успя да се спреш.
   — Но не го сторих с Морийн. Джордан трябваше да ме откъсне от нея.
   — Щеше да го направиш. — Изабел сложи пръст върху устните му, а после го прокара по
   гърлото и гърдите му, спирайки там, където някога туптеше сърцето му. — Имам ти доверие.
   — А може би не трябва.
   — Аз съм ловец на сенки. Мога да те отблъсна, ако се наложи.
   — Джейс не го стори.
   — Джейс е очарован от идеята за собствената си смърт — възрази Изабел. — А аз не съм.
   Тя обви крака около хълбоците му (беше забележително гъвкава) и се приплъзна напред,
   докато устните й откриха неговите. Саймън копнееше да я целуне толкова отчаяно, че тялото
   го болеше. Предпазливо отвори уста, докосна езика й със своя… и почувства остра болка.
   Езикът му се бе порязал в острия ръб на един от кучешките му зъби. Усетил вкуса на
   собствената си кръв, той се отдръпна рязко и извърна лице.
   — Изабел, не мога. — Той затвори очи. Изабел бе топла и мека в скута му, допирът й —
   мъчително съблазнителен. Кучешките зъби го боляха, струваше му се, че във вените му има
   бодлива тел.
   — Не искам да ме виждаш такъв.
   — Саймън. — Тя нежно обърна главата му към себе си. — Това е истинската ти същност…
   Макар и бавно, кучешките му зъби се бяха прибрали, но все още го боляха. Той зарови лице в
   ръцете си и каза между пръсти:
   — Не може наистина да го искаш. Не може да искаш мен. Собствената ми майка ме
   изхвърли от къщи. Ухапах Морийн… а тя беше още дете. Искам да кажа, виж ме само, виж
   какво представлявам, къде живея, какво правя. Аз съм нищо.
   Изабел го помилва по косата и той я погледна измежду пръстите си. От толкова близо
   забеляза, че очите й всъщност не бяха черни, а много тъмно кафяви, изпъстрени със златни
   точици. Сигурен бе, че вижда в тях съжаление. И сам не знаеше какво очаква да каже тя.
   Изабел използваше момчетата и ги захвърляше. Изабел бе красива, силна, съвършена и не се
   нуждаеше от нищо. Най-малкото от вампир, когото дори не го биваше особено като вампир.
   Чуваше дишането й и усещаше сладката й миризма — на кръв, тленност, гардении.
   — Не си нищо — каза тя. — Саймън, моля те. Позволи ми да видя лицето ти.
   Макар и неохотно, той свали ръце. Сега я виждаше по-ясно. Изглеждаше нежна и прекрасна
   на лунната светлина, бледата й кожа бе като сметана, косата й — като черен водопад.
   — Погледни. — Тя свали ръце от врата му и посочи белезите от зарасналите знаци, които
   белееха по сребристата й кожа — върху гърлото и ръцете, по извивките на гърдите. —
   Грозни са, нали?
   — Нищо у теб не е грозно, Изи — изумено възрази той.
   — Момичетата не би трябвало да са покрити с белези — най-спокойно каза тя. — Но теб не
   те притесняват.
   — Те са част от теб… Разбира се, че не ме притесняват.
   Изабел сложи пръст върху устните му.
   — А това, че си вампир, е част от теб. Миналата нощ не те помолих да дойдеш просто
   защото не можех да се сетя за никой друг. Искам да бъда с теб. Плаши ме до смърт, но е така.
   Очите й блестяха и преди да успее да се почуди за повече от миг дали в тях има сълзи,
   Саймън вече се бе привел към нея и я целуваше. Този път не беше неловко. Този път Изабел
   се притисна в него и изведнъж той се озова под нея, завъртайки я, така че тя да бъде отгоре
   му. Дългата й черна коса ги обгърна като завеса. Прокара ръце по гърба й, а тя зашепна
   нежни думи. Усещаше белезите й под връхчетата на пръстите си и искаше да й каже, че за
   него те са украшения, доказателство за храбростта й, което я правеше още по-красива. Ала
   това би означавало да спре да я целува, а той не искаше да го прави. Изабел стенеше и се
   движеше в прегръдките му; пръстите й бяха в косата му, докато те се преобръщаха, така че
   сега тя беше под него, ръцете му бяха пълни с мекотата и топлината й, устата му — с вкуса
   й, с уханието на кожата й, на сол, парфюм и… кръв.
   Саймън отново застина. Изабел, която сякаш грееше в мрака, го почувства и го улови за
   раменете.
   — Направи го — прошепна, а Саймън усети учестения ритъм на сърцето й до гърдите си. —
   Искам да го направиш.
   Той затвори очи и като притисна чело о нейното, опита да се успокои. Зъбите му отново се
   бяха издължили и опираха в долната му устна, настойчиво и болезнено.
   — Не.
   Дългите й съвършени крака се увиха около него, глезените й сякаш го приковаха към нея.
   — Искам да го направиш — повтори тя. Гърдите й се долепиха плътно до неговите, когато
   изви гръб и се повдигна, оголвайки гърлото си. Мирисът на кръвта й беше навсякъде,
   обливаше го като вълна, изпълваше стаята.
   — Не се ли боиш? — прошепна той.
   — Боя се. Но въпреки всичко искам да го направиш.
   — Изабел… не мога…
   И тогава я ухапа.
   Остри като бръснач, зъбите му потънаха във вената на шията й, както нож се забива в кората
   на ябълка. Кръв нахлу в устата му. Не приличаше на нищо, което бе изживявал досега. С
   Джейс беше полумъртъв, а с Морийн чувството за вина го бе смазало още докато пиеше от
   нея. Определено с никого от двамата не бе усетил, че им харесва.
   Ала Изабел изохка, очите й се отвориха, а тялото й подскочи. Мъркайки като котка, тя го
   милваше по косата, по гърба — леки, настойчиви движения, които сякаш казваха „Не
   спирай. Не спирай.” Топлина струеше от нея и се изливаше в него, възпламенявайки тялото
   му; Саймън никога не бе изпитвал — не бе си представял дори, че е възможно да изпита
   нещо подобно. Усещаше силния, равномерен ритъм на сърцето й, който пулсираше във
   вените й и преливаше в неговите, и в този миг сякаш отново бе жив, а сърцето му туптеше от
   екстаз…
   Саймън се отдръпна. И сам не бе сигурен как, ала се отдръпна и като се опъна по гръб, заби
   пръсти в твърдия матрак. По тялото му все още пробягваха тръпки, когато кучешките му зъби
   се прибраха. Около него сякаш блещукаха безброй светлинки, както винаги в първите мигове
   след като пиеше жива, човешка кръв.
   — Изи… — Боеше се да я погледне, боеше се, че сега, когато зъбите му вече не бяха върху
   шията й, в очите й ще види отвращение или ужас.
   — Какво?
   — Ти не ме спря. — В думите му имаше едновременно обвинение и надежда.
   — Не исках да те спирам. — Сега вече Саймън я погледна. Тя лежеше по гръб, а гърдите й се
   повдигаха учестено, сякаш беше тичала. От едната страна на гърлото й имаше две дупчици,
   от които към ключицата й се стичаха тънки струйки кръв. Тласкан от инстинкт, дошъл от
   дълбините на съществото му, Саймън се приведе и облиза кръвта от гърлото й, вкусвайки
   сол и самата нея. Изабел потрепери, пръстите й в косата му се раздвижиха.
   — Саймън… — Той се отдръпна. Изабел го гледаше с големите си тъмни очи, сериозна, със
   зачервени бузи. — Аз…
   — Какво? — В продължение на един безумен миг мислеше, че тя ще каже, че го обича, ала
   вместо това тя поклати глава, прозя се и като провря пръст в една от гайките на дънките му, се заигра с голата кожа на кръста му.
   Саймън бе чувал, че прозявката е признак на загуба на кръв. Обзе го ужас.
   — Добре ли си? Твърде много ли пих? Уморена ли…
   Изабел се примъкна по-близо до него.
   — Добре съм. Ти сам си заповяда да спреш. А аз съм ловец на сенки — възстановяваме
   изгубената кръв три пъти по-бързо, отколкото обикновените хора.
   — Ти… — Трудно му бе да го изрече на глас. — Хареса ли ти?
   — Да — отвърна тя дрезгаво. — Хареса ми.
   — Наистина ли?
   Тя се изкикоти.
   — Не си ли личеше?
   — Мислех, че може да се преструваш.
   Изабел се повдигна на лакът и го погледна с лъчистите си тъмни очи… как бе възможно очи
   да са едновременно тъмни и лъчисти?
   — Аз не се преструвам, Саймън. Нито пък лъжа или лицемернича.
   — Ти си истинска разбивачка на сърца, Изабел Лайтууд — каза Саймън толкова нехайно,
   колкото му бе възможно, докато кръвта й все още възпламеняваше тялото му. — Веднъж
   Джейс каза на Клеъри, че ще ме стъпчеш с високите си токчета.
   — Това беше тогава. Сега си различен. — Тя го погледна. — Вече не се боиш от мен.
   Саймън докосна лицето й.
   — А ти не се боиш от нищо.
   — Не съм сигурна. — Косата й падна напред. — Може би ти ще разбиеш моето сърце.
   Преди Саймън да успее да каже каквото и да било, тя го целуна и той се зачуди дали може да
   усети вкуса на собствената си кръв върху устните му.
   — А сега млъквай. Искам да спя — заяви Изабел и като се сви на кълбо, плътно притисната
   в него, затвори очи.
   Незнайно как, този път си паснаха съвършено. Нищо не му се стори неловко, нищо не го
   мушкаше, нито пък се удряше в крака му. Нищо не му напомняше за детство, слънчеви лъчи
   и нежност. Това бе непознато, горещо, вълнуващо, могъщо и… различно. Саймън лежеше
   буден, вперил поглед в тавана, и разсеяно милваше копринената коса на Изабел. Имаше
   чувството, че е бил вдигнат от торнадо и отнесен нейде много далеч, където всичко му бе
   напълно непознато. Най-сетне обърна глава към нея и я целуна много лекичко по челото;
   Изи се размърда и промърмори нещо, ала не отвори очи.

   Когато Клеъри се събуди, Джейс все още спеше, свит на една страна, а протегнатата му ръка
   едва— едва докосваше рамото й. Тя го целуна по бузата и стана от леглото. Канеше се да си
   вземе душ, ала любопитството й надделя. Много тихичко отиде до вратата и надзърна навън.
   Кръвта по стената я нямаше, мазилката бе съвършено бяла и за миг Клеъри се запита дали не
   бе сънувала — кръвта, разговора й със Себастиан в кухнята, всичко. Пристъпи в коридора и
   докосна стената там, където по-рано беше видяла кървавия отпечатък…
   — Добро утро.
   Тя се обърна рязко. Беше брат й. Беше излязъл безшумно от стаята си и сега стоеше насред
   коридора и я гледаше с крива усмивка. Като че ли току— що си бе взел душ; влажна, светлата
   му коса имаше цвят на сребро, почти металически оттенък.
   — През цялото време ли смяташ да носиш това? — попита той, плъзвайки очи по нощницата
   й.
   — Не, аз просто… — Не й се искаше да му обяснява, че е излязла в коридора само за да
   провери дали по стената все още има кръв. Той продължаваше да я гледа с развеселено
   изражение на превъзходство. Клеъри отстъпи назад.
   — Отивам да се облека.
   Той каза нещо след нея, но тя не спря да чуе какво. Хвърли се в стаята на Джейс и затвори
   вратата след себе си. Миг по-късно откъм коридора се разнесоха гласове — Себастиан и
   едно момиче разговаряха напевно на италиански. Момичето от предишната вечер. Онова,
   което според Себастиан спяло в стаята му. Едва сега Клеъри си даде сметка колко малко му
   бе повярвала тогава.
   Ала той не я бе излъгал. „Аз ти давам шанс”, беше казал. „Не можеш ли и ти да ми дадеш
   шанс?“
   Можеше ли? Та нали ставаше дума за Себастиан. Клеъри усърдно го премисляше, докато си
   вземаше душ и се обличаше. Дрехите, купувани за Джослин, бяха толкова различни от
   обикновения й стил, че й беше трудно да си избере нещо. Най-сетне откри чифт дизайнерски
   дънки и копринена риза на точки и с панделка на врата, чието класическо излъчване й
   допадна. Отгоре наметна собственото си кадифено яке и се върна в стаята на Джейс, ала
   него го нямаше и не беше трудно да се досети къде е отишъл. От долния етаж долитаха
   потракване на съдове, смях и мирис на храна.
   Клеъри се спусна по стъкленото стълбище, като вземаше по две стъпала наведнъж, но на
   последното спря и погледна към кухнята. Себастиан се бе облегнал на плота, а Джейс
   приготвяше в тиган нещо, което включваше лук и яйца. Босоног, с разчорлена коса и
   закопчана накриво риза — видът му бе достатъчен, за да накара сърцето й да се преобърне.
   Никога не го беше виждала такъв, току— що станал от сън, все още обгърнат от златната
   аура на съня. Усети пронизваща тъга, че всички тези първи моменти й се случват с един
   Джейс, който всъщност не беше нейният Джейс. Дори и той да изглеждаше щастлив, без
   сенки под очите и да се смееше, докато обръщаше яйцата в тигана и изсипваше омлета в
   една чиния. Себастиан му каза нещо и Джейс вдигна поглед към нея и се усмихна.
   — Бъркани или пържени?
   — Бъркани. Не знаех, че можеш да приготвяш яйца. — Клеъри се приближи до плота. През
   прозорците струеше слънчева светлина (макар в къщата да нямаше часовници, тя
   предположи, че трябва да е късно утро) и кухнята проблясваше със стъклото и хрома си.
   — Че кой не може да приготвя яйца? — зачуди се Джейс.
   Клеъри вдигна ръка… едновременно със Себастиан. Тя не можа да потисне едно мимолетно
   трепване от изненада и побърза да свали ръка, но не преди Себастиан да го забележи и да се
   ухили. Той непрекъснато се хилеше и на Клеъри й се прииска да изтрие усмивката от лицето
   му с един шамар.
   Извърна поглед от него и се залови да си приготви чиния с нещата на масата — хляб, прясно
   масло, сладко и бекон, от кръглите, по-жилави парченца. Освен това имаше сок, както и чай.
   Добре си похапват тук, помисли си. Макар че, ако съдеше по Саймън, момчетата на тази
   възраст бяха непрекъснато гладни. Погледна към прозореца… и едва не подскочи. Отвън
   вече не се виждаше канал, а далечен хълм, върху който се издигаше замък.
   — Къде сме?
   — Прага — отвърна Себастиан. — С Джейс имаме малко работа тук. — Той също погледна
   през прозореца. — Всъщност, много скоро ще трябва да излезем.
   Клеъри му се усмихна сладко.
   — Може ли да дойда с вас?
   Себастиан поклати глава.
   — Не.
   — И защо? — Клеъри скръсти ръце на гърдите си. — Да не е някакво излизане по мъжки, на
   което не мога да присъствам? Да не сте решили да си направите еднакви прически?
   Джейс й подаде чиния с бъркани яйца, ала гледаше към Себастиан.
   — Защо пък да не дойде? — попита той. — Искам да кажа, че точно тази задача… не е
   опасна.
   Очите на Себастиан бяха като в стихотворението на Фрост* — тъмни и дълбоки, те не
   издаваха нищо.
   *Робърт Фрост (1874— 1963) — американски поет. — Бел. прев.
   — Всичко би могло да стане опасно.
   — Е, ти решаваш — сви рамене Джейс и лапна една ягода, облизвайки сока й от пръстите
   си.
   Това, помисли си Клеъри, беше недвусмислена и категорична разлика между този Джейс и
   онзи, когото тя познаваше. Нейният Джейс притежаваше необуздано и всепоглъщащо
   любопитство за всичко. Той никога не би приел нечий чужд план само с едно свиване на
   рамене. Той бе като океана, непрестанно хвърлящ се към скалист бряг, докато този Джейс
   беше… спокойна река, проблясваща на слънцето.
   „Защото е щастлив?”
   Клеъри толкова силно стисна вилицата си, че кокалчетата й побеляха. Ненавиждаше това
   гласче в главата си. Също като кралицата на феите, то посяваше съмнения там, където не би
   трябвало да има такива, и задаваше въпроси, които нямаха отговор.
   — Отивам да си взема нещата. — След като грабна още един плод от чинията и го пъхна в
   устата си, Джейс изтича на горния етаж. Клеъри изви глава, за да го проследи с поглед.
   Стъклените стъпала бяха прозрачни и той сякаш летеше нагоре, а не се изкачваше по тях.
   — Не си ядеш яйцата. — Себастиан се беше приближил иззад кухненския плот (все така
   безшумно, по дяволите) и я гледаше, повдигнал вежди. Имаше едва доловим акцент —
   смесица от акцента на хората, които живееха в Идрис, и нещо по-британско. Клеъри се
   зачуди дали преди го беше крил или просто тя не бе забелязала.
   — Всъщност не обичам яйца — принудена бе да признае.
   — Но не искаше да кажеш на Джейс, понеже изглеждаше толкова доволен, че може да ти
   приготви закуска.
   Тъй като беше напълно прав, Клеъри не каза нищо.
   — Забавно, нали? — подхвърли Себастиан. — Лъжите, които добрите хора наговарят. Сега
   той навярно ще ти приготвя яйца всяка сутрин до края на живота ти, а ти ще се насилваш да
   ги ядеш, защото не си в състояние да му кажеш, че не ги харесваш.
   Клеъри си спомни кралицата на феите.
   — Любовта превръща всички ни в лъжци, нали?
   — Точно така. Бързо схващаш, а? — Той направи крачка към нея и тревожно вълнение опари
   нервите й. Беше си сложил същия одеколон, като този на Джейс. Клеъри разпозна смесицата
   от цитрус и черен пипер, ала върху Себастиан миризмата стоеше различно. Някак погрешно.
   — По това си приличаме — каза той и започна да си разкопчава ризата.
   Клеъри рязко се изправи.
   — Какво правиш?
   — Спокойно, сестричке. — Той разкопча и последното копче и ризата му се разтвори. По
   устните му пробяга ленива усмивка. — Нали ти си момичето с магическите руни?
   Клеъри кимна бавно.
   — Трябва ми руна за сила. И ако ти наистина си най-добрата, значи искам ти да ми я
   направиш. Нали няма да откажеш една руна на големия си брат? — Тъмните му очи я
   пронизваха. — Пък и нали искаш да ти дам шанс?
   — Както и аз на теб — отвърна тя. — Предлагам ти сделка. Ще ти дам руна за сила, ако ми
   позволиш да дойда с вас.
   Себастиан си свали ризата и я остави върху плота.
   — Съгласен.
   — Нямам стили.
   Не искаше да го гледа, но й беше трудно да не го прави. Той като че ли нарочно навлизаше в
   личното й пространство. Тялото му доста приличаше на това на Джейс — кораво, без грам
   излишна плът, където и да било, с мускули, които ясно се очертаваха под кожата. Имаше
   белези също като Джейс, но понеже бе толкова блед, те не личаха така, както тези върху
   златистата кожа на Джейс. Върху брат й те бяха като следи, оставени по бяла хартия от
   сребристо мастило.
   Той извади стилито от колана си и й го подаде.
   — Можеш да използваш моето.
   — Добре. Обърни се.
   Той се подчини. И Клеъри едва успя да сдържи ахването си. Голият му гръб беше прорязан
   от грапави белези, твърде равномерни, за да са плод на случайна злополука.
   Камшик.
   — Кой ти причини това?
   — Ти как мислиш? Баща ни. Използваше камшик, направен от демонски метал, та никое
   иратце да не може да заличи белезите. Целта им е да ми напомнят.
   — За какво?
   — За опасностите от подчинението.
   Клеъри докосна един от тях. Беше топъл, сякаш бе направен наскоро, и грапав, докато
   кожата около него беше мека.
   — Имаш предвид опасностите от неподчинението, нали?
   — Имам предвид точно каквото казах.
   — Болят ли?
   — Непрекъснато. — Той нетърпеливо погледна през рамо. — Е, какво чакаш?
   — Нищо.
   Клеъри опря върха на стилито в лопатката на рамото му, като се стараеше ръката й да е
   сигурна. Част от ума й работеше трескаво и й нашепваше колко лесно би било да го бележи с
   нещо, което да му навреди, да го разболее, да завърже вътрешностите му на възел… но какво
   ли щеше да стане с Джейс, ако го направеше? Отмятайки косата от лицето си, тя внимателно
   нарисува руната за сила там, където свършваше лопатката му… където, ако беше ангел, би
   имал криле.
   Когато свърши, той се обърна и си взе стилито, след което си облече ризата. Клеъри не
   очакваше да й благодари и той не го стори. Докато закопчаваше ризата си, изпъна рамене и
   се ухили.
   — Наистина си добра — каза, ала това бе всичко.
   Миг по-късно стълбите изтрополиха и Джейс се върна, нахлузвайки велурено яке. Беше си
   сложил колана с оръжията и носеше тъмни ръкавици без пръсти.
   Клеъри му се усмихна с топлота, каквато не изпитваше.
   — Себастиан каза, че мога да дойда с вас.
   Джейс повдигна вежди.
   — Еднакви прически за всички ни?
   — Надявам се, че не — заяви Себастиан. — Изглеждам отвратително с къдрици.
   Клеъри се погледна.
   — Трябва ли да си облека бойно облекло?
   — Не. Задачата не от онези, в които очакваме да се стигне до битка. Но е добре човек да е
   подготвен. Ще ти донеса нещо от оръжейната — каза Себастиан и изчезна на горния етаж.
   Клеъри се наруга наум, защото не я бе открила, докато претърсваше къщата. Вътре все
   трябваше да има нещо, което да й подскаже какво кроят…
   Джейс я докосна по бузата и тя подскочи. Почти бе забравила за присъствието му.
   — Сигурна ли си, че искаш да го направиш?
   — Напълно. Вече не ме свърта вътре. Освен това нали ти ме научи да се бия. Предполагам,
   че ще искаш да използвам знанията си.
   Устните му се извиха в дяволита усмивка; той отметна косата й назад и прошепна в ухото й
   нещо за това как трябвало да използва наученото от него. Отдръпна се, когато Себастиан се
   присъедини към тях, вече с яке. В ръката си държеше колан за оръжия, в който бяха втъкнати
   кинжал и серафимска кама. Посегна към Клеъри и като я придърпа по-близо до себе си, й
   сложи колана — опаса го два пъти и го намести ниско около хълбоците й. Клеъри беше
   твърде изненадана, за да го отблъсне, а и той го направи толкова бързо, че тя нямаше
   възможност да реагира. Когато свърши, Себастиан се обърна към стената, върху която се
   бяха появили очертанията на врата и блещукаха като вход, въвеждащ в сън.
   Тримата прекрачиха навън.

   Тихо почукване на вратата накара Мерис да вдигне глава. Беше облачен ден, сумрак струеше
   през прозорците на библиотеката и лампи със зелени абажури хвърляха малки езерца от
   светлина в кръглата стая. Не знаеше колко отдавна седи зад бюрото, което бе отрупано с
   празни чаши от кафе.
   Тя се изправи.
   — Влез.
   Вратата се отвори с меко изщракване, ала звук от стъпки не се чу. Миг по-късно в стаята се
   плъзна фигура, облечена в одежди с цвят на пергамент; вдигната качулка засенчваше лицето
   й.
   Повика ни, Мерис Лайтууд.
   Мерис изпъна рамене. Беше схваната и изморена.
   — Брат Закарая. Очаквах… Е, няма значение.
   Брат Енок? Той е по-старши от мен; но реших, че става дума за изчезването на осиновения
   ти син. Проявявам особен интерес към неговото благополучие.
   Мерис го изгледа заинтригувано. Повечето Мълчаливи братя не даваха обяснения, нито пък
   говореха за чувствата си, ако изобщо имаха такива. Приглаждайки разрошената си коса, тя
   пристъпи иззад бюрото.
   — Много добре. Искам да ти покажа нещо.
   Така и не бе успяла да свикне с братята и безшумния начин, по който се движеха, като че
   краката им не се докосваха до земята. Закарая сякаш се носеше във въздуха до нея, докато тя
   го водеше към картата на света, закачена на северната стена. Беше нефилимска карта, затова
   в средата на Европа се виждаха Идрис и магическата бариера, с която беше обграден,
   нарисувана в златно.
   Върху една полица до картата почиваха два предмета — парче стъкло, покрито със засъхнала
   кръв, и износена кожена гривна, украсена с руната за ангелска сила.
   — Това са…
   Гривната на Джейс Херондейл и кръвта на Джонатан Моргенстърн. Разбирам, че опитите да
   откриете следите им не са се увенчали с успех?
   — Не става въпрос за откриване на следи. — Мерис отново изпъна рамене. — Докато
   принадлежах към Кръга, Валънтайн използваше метод, с чиято помощ научаваше
   местоположението на всеки от нас. Стига да не се намирахме в някои защитени места, той
   знаеше къде сме във всеки един момент. Помислих си, че може да е сторил същото с Джейс,
   когато е бил дете. Никога нямаше проблеми с откриването му.
   За какъв метод става дума?
   — Знак. Не от Сивата книга. Всички го носехме. Почти го бях забравила; в крайна сметка,
   няма начин да се отървеш от него.
   Но ако Джейс го носи, няма ли да знае за това и да се погрижи да не бъде открит с негова
   помощ?
   Мерис поклати глава.
   — Може да е съвсем малък — незабележимо петънце, скрито под косата, като моя. И той
   няма да знае, че го има — Валънтайн не би му казал.
   Брат Закарая се поотдръпна, за да може по-добре да разгледа картата.
   И какъв е резултатът от опита ти?
   — Има го — отвърна Мерис, ала не звучеше нито тържествуващо, нито дори доволно. —
   Видях го на картата. Когато се появи някъде, на картата припламва мъничка светлинка;
   светлина обгръща и гривната му. Така знам, че е той, а не Джонатан Моргенстърн. Джонатан
   никога не се появява на картата.
   И къде е? Къде е Джейс?
   — Видях го — всеки път за броени секунди — в Лондон, Рим и Шанхай. Преди съвсем
   малко проблесна във Венеция, а после отново изчезна.
   Как се придвижва толкова бързо между градовете?
   — С помощта на портал? — Мерис сви рамене. — Не знам. Ала всеки път щом картата
   припламне, разбирам, че Джейс е жив… засега. И сякаш отново мога да дишам, поне за
   малко. — Тя решително стисна устни, сякаш за да спре думите, които напираха да се излеят
   — как Изабел и Алек й липсват, ала се бои да ги повика обратно в Института, където поне от
   Алек щеше да се очаква да се включи в преследването на брат му. Как продължаваше да
   мисли за Макс всеки ден, как й се струваше, че някой е изпразнил дробовете й от последната
   глътка въздух и как се хващаше за сърцето, боейки се, че умира. Не можеше да изгуби и
   Джейс.
   Разбирам те.
   Брат Закарая сплете ръце пред себе си. Това бяха ръцете на млад човек, не изкривени и
   възлести; с дълги, тънки пръсти. Мерис неведнъж се бе чудила как остаряват братята и колко
   дълго живеят, но това знаеха единствено членовете на ордена.
   Малко неща на този свят са по-могъщи от обичта на семейството. Не ми е ясно обаче защо
   реши да споделиш всичко това с мен.
   Мерис си пое накъсано дъх.
   — Знам, че би трябвало да го покажа на Клейва. Ала те научиха за връзката му с Джонатан и
   сега преследват и двамата. Открият ли Джейс, ще го убият. Но да го запазя в тайна
   несъмнено би било измяна. — Главата й клюмна. — Помислих си, че да го споделя с вас,
   Братята, е нещо, което мога да понеса. Решението дали да кажете на Клейва си е ваше. Аз…
   аз не съм в състояние да го взема.
   В продължение на един дълъг миг Закарая не каза нищо. После гласът му изпълни меко
   главата й:
   Картата показва, че синът ти все още е жив. Ако го споделиш с Клейва, не мисля, че това ще
   им помогне особено — ще разберат единствено, че той се придвижва невероятно бързо и не
   може да бъде проследен. Нещо, което вече знаят. Задръж картата, а аз засега няма да говоря
   за нея.
   Мерис го погледна изумено.
   — Но… ти си слуга на Клейва…
   Някога и аз бях ловец на сенки. Живеех като теб. И също като теб имаше хора, които обичах
   достатъчно, за да поставя добруването им над всичко… над всяка клетва и всеки дълг.
   — Имаше ли… — Мерис се поколеба. — Имаше ли деца?
   Не. Не и деца.
   — Съжалявам.
   Няма защо. И се опитай да не позволиш страхът за Джейс да те погълне. Той е Херондейл, а
   те знаят как да оцеляват…
   Нещо в Мерис се прекърши.
   — Не е Херондейл, а Лайтууд. Джейс Лайтууд. Той е мой син.
   Възцари се дълго мълчание. А после:
   Не се опитвах да кажа нещо друго.
   Брат Закарая отпусна ръце.
   Има нещо, което трябва да знаеш. Ако Джейс се появи на картата за повече от няколко
   секунди, ще трябва да кажеш на Клейва. Най-добре се подготви за тази възможност.
   — Не мисля, че съм в състояние. Те ще изпратят ловци след него. Ще му заложат капан. Той
   е само момче.
   Той никога не е бил само момче.
   Брат Закарая се обърна и излезе от стаята по същия плавен начин, сякаш се носеше във
   въздуха.
   Мерис не го проследи с поглед — тя отново се взираше в картата.

   Саймън?
   Облекчение се разтвори в гърдите му като цвете. Гласът на Клеъри, предпазлив, ала така
   познат, изпълни главата му.
   Погледна настрани. Изабел все още спеше. Изпод ъгълчетата на завесите се процеждаше
   дневна светлина.
   Буден ли си?
   Обърна се по гръб и се загледа в тавана.
   Естествено, че съм буден.
   Е, не бях сигурна. Вие сте, колко… шест, седем часа назад от мен. Тук е привечер.
   Италия?
   Сега сме в Прага. Красиво е. Има голяма река и страшно много сгради с кулички. Отдалеч
   малко прилича на Идрис. Но е студено. По-студено, отколкото у дома.
   Добре, достатъчно с бюлетина за времето. В безопасност ли си? Къде са Себастиан и
   Джейс?
   С мен са. Но аз се поотдалечих малко. Казах им, че искам да остана сама с гледката от
   моста.
   Значи аз съм гледката от моста?
   Клеъри се засмя или поне на Саймън му се стори, че смях изпълни главата му — тих, нервен
   смях.
   Не мога да се бавя много. Макар че те сякаш не подозират нищо. Джейс… за него съм
   сигурна. Себастиан е по-потаен и труден за разбиране. Не мисля, че ми има доверие. Вчера
   претърсих стаята му, но не открих нищо… имам предвид, нищо, което да ми подскаже какво
   планират. Снощи…
   Какво?
   Нищо.
   Странно бе как Клеъри можеше да е в главата му и въпреки това той да е в състояние да
   усети, че крие нещо от него.
   В стаята си Себастиан държи кутията, която някога беше на майка ми. С детските му неща.
   Не мога да разбера защо.
   Не си губи времето, мъчейки се да проумееш Себастиан,. Той не го заслужава.
   Опитвам се. Клеъри се засмя подразнено. Още ли си у Магнус?
   Аха. Преминахме към втория етап от нашия план.
   Така ли? А какъв беше първият?
   Първият включваше седене около масата, поръчване на пица и спорове.
   Какъв тогава е вторият? Седене около масата, пиене на кафе и спорове?
   Не съвсем. Саймън си пое дълбоко дъх. Призовахме демона Азазел.
   Азазел? Гласът й се извиси в главата му и Саймън едва не си запуши ушите. Значи за това
   бил онзи тъп въпрос за смърфовете! Кажи ми, че се шегуваш!
   Не се шегувам. То е дълга история. И той й разказа по възможно най-краткия начин какво се
   бе случило, като гледаше как Изабел диша и как светлината зад завесите става все по-силна.
   Мислехме, че може да ни намери оръжие, което да рани само Себастиан, но не и Джейс.
   Разбирам, но… да призовете демон? Клеъри не звучеше никак убедена. А и Азазел не е какъв
   да е демон. Аз съм при отбора на злото. Вие сте от отбора на доброто. Не го забравяй.
   Знаеш, че нищо не е толкова просто, Клеъри.
   Стори му се, че буквално почувства въздишката й, сякаш по кожата му полази хладен полъх и
   накара косъмчетата на тила му да настръхнат.
   Знам.

   Градове и реки, помисли си Клеъри, докато сваляше показалец от златния пръстен на
   дясната си ръка и обръщаше гръб на гледката от Карловия мост, за да се върне при Джейс и
   Себастиан. Те се намираха от другата страна на стария каменен мост и сочеха нещо, което тя
   не можеше да види. Вода с металически цвят се носеше безшумно под подпорите; осеяното с
   черни облаци небе над главата й имаше същия цвят.
   Присъедини се към Себастиан и Джейс, с подръпвана от вятъра коса, и тримата продължиха
   напред. Двете момчета разговаряха тихичко; ако поискаше, Клеъри сигурно би могла да се
   включи, ала нещо в тихото обаяние на града, с куличките, издигащи се в мъглата далеч
   напред, събуждаше у нея желание да остане безмълвна, да попива гледките наоколо и да се
   отдаде на мислите си.
   Мостът ги изведе на лъкатушеща калдъръмена уличка от двете страни, на която се издигаха
   туристически магазинчета, продаващи кървавочервени гранати и големи късове златист
   полски кехлибар, тежко бохемско стъкло и дървени играчки. Дори по това време пред
   нощните клубове стояха хора и предлагаха безплатни пропуски, с които посетителят можеше
   да си поръча питиета на по-ниска цена. Себастиан ги отпъждаше с нетърпеливо махане на
   ръка, като се сопваше раздразнено на чешки. Натискът на тълпата поотслабна, когато
   улицата ги отведе до средновековен площад. Въпреки студеното време мястото беше пълно с
   размотаващи се пешеходци и будки, в които се продаваха наденички и горещ, дъхав сайдер.
   Тримата спряха, за да хапнат; докато се хранеха, седнали около висока, неустойчива маса,
   внушителният астрономически часовник в средата на площада започна да отбелязва
   часовете. Старият механизъм се задвижи с потракване и танцуващи дървени фигурки се
   показаха от вратички от двете страни на часовника — дванайсетте апостола, както обясни
   Себастиан, докато фигурките се въртяха ли, въртяха.
   — Съществува легенда — каза той, привеждайки се напред, стиснал чашата с топъл сайдер с
   две ръце, — че след като часовникът бил завършен, кралят наредил да избодат очите на
   майстора, който го изработил, та никога вече да не сътвори нещо толкова красиво.
   Клеъри потрепери и се примъкна малко по-близо до Джейс. Откакто бяха оставили моста
   зад гърба си, той мълчеше, сякаш потънал в мисли. Минувачи (най-вече момичета)
   поспираха за миг, за да го погледнат — момчето, чиято коса сякаш грееше насред тъмните
   цветове на Староместкия площад.
   — Колко жестоко! — каза Клеъри.
   Себастиан прокара пръст по ръба на чашата си, а после го облиза.
   — Миналото е друга страна.
   — Чужда страна — поправи го Джейс.
   Себастиан го погледна лениво.
   — Какво?
   — „Миналото е чужда страна: там правят нещата по друг начин.”* — обясни Джейс. — Това
   е точният цитат.
   *Цитат от британския писател Л. П. Хартли. — Бел. прев.
   Себастиан сви рамене и побутна чашата си настрани. Ако я върнеш там, откъдето си си
   купил сайдера, получаваш едно евро, ала Клеъри подозираше, че Себастиан надали ще си
   даде труда да симулира гражданско съзнание за някакво си жалко евро.
   — Да вървим — каза той.
   Клеъри не бе допила своя сайдер, но въпреки това остави чашата си на масата и последва
   Себастиан, който ги поведе из същински лабиринт от тесни, криволичещи улички. Джейс го
   беше поправил, мислеше си тя. Вярно, ставаше дума за нещо дребно, но не се ли
   предполагаше, че заклинанието на Лилит ги е свързало по такъв начин, че Джейс да смята
   всичко, което Себастиан върши, за правилно? Възможно ли бе това да е знак, макар и съвсем
   мъничък, че магията, която ги обвързваше, започва да отслабва?
   Глупаво бе да се надява, знаеше го. Ала понякога надеждата е всичко, с което разполагаш.
   Улиците ставаха все по-тесни и по-тъмни. Облаците над тях напълно бяха закрили
   клонящото към заник слънце; тук— таме горяха старовремски газени фенери и осветяваха
   мъгливия сумрак. Отново вървяха по калдъръмени улици, а тротоарите се бяха стеснили
   толкова, че те бяха принудени да се движат един зад друг, сякаш прекосяваха въжен мост.
   Единствено минувачите, които ту се показваха, ту изчезваха в мъглата, вдъхваха на Клеъри
   увереност, че не е прекрачила някакъв портал във времето и не се е озовала в
   недействителен град, плод на нейното въображение.
   Най-сетне достигнаха каменен свод, извеждащ на неголям площад. Повечето магазини тук
   вече бяха тъмни, макар че един насреща им все още не бе угасил надписа си, който с големи
   златни букви казваше ANTIKVARIAT. На витрината имаше старовремски бутилчици с най-
   различни субстанции в тях и полуотлепени етикети, върху които пишеше на латински. За
   изненада на Клеъри Себастиан се насочи право натам. За какво ли им бяха притрябвали
   стари шишенца?
   В мига, в който прекрачиха прага, тя напълно забрави учудването си. Магазинът беше слабо
   осветен и миришеше на нафталин, но беше претъпкан до пръсване с невероятно
   разнообразие от непотребни (а и не само непотребни) вещи. Красиви небесни карти се
   бореха за място със солници и пиперници във формата на фигурките от астрономическия
   часовник. Имаше цели камари празни кутии от тютюн и пури, марки в стъклени шкафове,
   фотоапарати, изработени отдавна в Източна Германия и Русия, прекрасна купа от шлифован
   изумруденозелен кристал стоеше до купчина стари календари с петна от влага, а над главите
   им бе провесено старинно чешко знаме.
   Проправяйки си път между камарите, Себастиан се запъти към дъното на магазина и Клеъри
   изведнъж си даде сметка, че онова, което бе взела за манекен, всъщност бе възрастен мъж с
   лице, набръчкано като стар чаршаф. Кръстосал ръце, той бе облегнал гръб на тезгях, в чиято
   стъклена витрина бяха изложени купища антични бижута, лъскави мъниста, мънички
   чантички със закопчалки от скъпоценни камъни и цели редици копчета за ръкавели.
   Себастиан каза нещо на чешки и мъжът кимна, като хвърли подозрителен поглед на Джейс и
   Клеъри и ги посочи с брадичка. Очите му, забеляза Клеъри, имаха тъмночервен цвят. Тя се
   съсредоточи и започна да маха магическия прах, който го покриваше.
   Не беше лесно, защото той полепваше по него като мухоловка. В крайна сметка успя да го
   свали само толкова, колкото да види, откъслечно и за кратко, истинското същество,
   застанало пред нея. Високо и с човешка форма, то имаше сива кожа, рубиненочервени очи,
   уста, пълна с остри зъби, които стърчаха във всички посоки и дълги, змиевидни ръце, които
   завършваха с подобни на змиорка глави — тесни, зъбати и зли на вид.
   — Демон ветис — прошепна Джейс в ухото й. — Те са като дракони. Обичат да трупат
   лъскави неща. Боклуци, бижута — за тях няма разлика.
   Себастиан ги гледаше през рамо.
   — Това са брат ми и сестра ми — каза след малко. — Можеш да им имаш пълно доверие,
   Мирек.
   По тялото на Клеъри пробяга лека тръпка. Не й харесваше идеята да се преструва на сестра
   на Джейс, дори и пред един демон.
   — Това не ми се нрави — каза демонът. — Каза, че ще си имаме работа само с теб,
   Моргенстърн. И макар да знам, че Валънтайн имаше дъщеря — тук той наклони глава към
   Клеъри, — знам също така, че имаше само един син.
   — Осиновен е — нехайно обясни Себастиан и махна към Джейс.
   — Осиновен?
   — Ще установиш, мисля, че дефиницията на съвременното семейство се променя със
   забележителни темпове — подхвърли Джейс.
   Демонът Мирек не изглеждаше впечатлен.
   — Това не ми се нрави — повтори той.
   — Но това ще ти се понрави — каза Себастиан и извади от джоба си здраво завързана кесия.
   След като я развърза, той я обърна и изсипа съдържанието й върху тезгяха — отвътре
   изпаднаха бронзови монети, които се затъркаляха с дрънчене по стъклото. — Монети от
   очите на мъртъвци. Сто. Е, имаш ли онова, за което се бяхме разбрали?
   Зъбеста ръка изпъпли върху тезгяха и внимателно хвана една монета. Червените очи на
   демона пробягаха по купчинката.
   — Всичко добре, но това не е достатъчно, за да ти купи каквото търсиш. — Той махна с
   ръката си, гънеща се като змия, и над нея се появи нещо, което на Клеъри й заприлича на
   парче кварц, само дето беше по-лъскаво и по-сияйно, кристално ясно и красиво. Тя се сепна, осъзнала, че това е материалът, от който се изработваха серафимските ками.
   — Чист адамас — заяви Мирек. — Небесната материя. Безценен.
   Гняв припламна върху лицето на Себастиан като светкавица и за миг Клеъри видя свирепото
   момче, което се криеше отдолу… същото, което се бе смяло, докато Ходж издъхваше. После
   всичко отмина.
   — Но нали се споразумяхме за цената.
   — Споразумяхме се и да дойдеш сам — напомни Мирек. Очите му се върнаха на Клеъри и
   Джейс, който не бе помръднал, ала от когото се излъчваше контролираната неподвижност
   на котка, готова за скок. — Ще ти кажа как можеш да ми доплатиш. С къдрица от красивата
   коса на сестра ти.
   — Готово — съгласи се Клеъри и пристъпи напред. — Ако искаш кичур от косата ми…
   — Не! — Джейс й препречи пътя. — Той е черен магьосник, Клеъри. Нямаш представа какво
   може да направи с косата ти или с малко кръв.
   — Мирек… — бавно каза Себастиан, без да поглежда към Клеъри.
   И в този миг тя се запита — ако Себастиан бе готов да размени кичур от косата й срещу
   парчето адамас, кой щеше да му попречи? Джейс се бе възпротивил, ала той бе заставен с
   магия да прави всичко, което Себастиан поиска от него. Ако се стигнеше дотам, кое щеше да
   надделее? Магическата принуда или чувствата на Джейс към нея?
   — В никакъв случай — отсече Себастиан.
   Демонът примигна бавно, като гущер.
   — В никакъв случай?
   — Няма да докоснеш и косъм от главата на сестра ми — заяви Себастиан. — Нито ще се
   отметнеш от сключената сделка. Никой не може да мами сина на Валънтайн Моргенстърн.
   Цената, за която се споразумяхме, или…
   — Или какво? — озъби се насреща му Мирек. — Или ще съжалявам? Ти не си Валънтайн,
   малко момченце. Виж, той беше мъж, който будеше лоялност…
   — Не — каза Себастиан, изваждайки серафимска кама от колана си. — Аз не съм
   Валънтайн. Не възнамерявам да се пазаря с демони, както правеше той. Ако не мога да имам
   лоялността ти, ще те накарам да трепериш пред мен. Знай, че съм по-могъщ, отколкото баща
   ми е бил някога и ако се опиташ да ме измамиш, ще те убия и пак ще взема онова, за което
   съм дошъл. — Той вдигна оръжието в ръката си. — Дума* — прошепна и острието се
   стрелна напред, проблясвайки като огнен стълб.
   *Ангел от равинската литература. — Бел. прев.
   Демонът се сви и просъска няколко думи на скверно звучащ език. Джейс, който вече бе
   извадил камата си, подвикна на Клеъри, ала не беше достатъчно бързо. Нещо я ужили по
   рамото и я запрати напред. Тя се стовари по лице на пода, преобърна се бързо по гръб,
   вдигна очи и…
   Изпищя. Над нея бе надвиснала огромна змия… или поне нещо, което имаше качулата глава
   като на кобра, люспесто, насекомоподобно тяло, разчленено на отделни сегменти, и дузина
   шаващи крака, които завършваха с назъбени нокти. Клеъри трескаво посегна към колана си в
   същия миг, в който съществото вдигна глава, от чиито остри зъби капеше жълта отрова, и се
   стрелна напред.

   След като „разговаря” с Клеъри, Саймън отново заспа. Когато се събуди, в стаята беше
   светло, а Изабел бе приклекнала на ръба на леглото, облечена в дънки и износена тениска,
   която трябва да бе взела назаем от Алек. По ръкавите имаше дупки, а шевовете по ръба бяха
   започнали да се разшиват. Беше дръпнала яката от врата си и с помощта на стилито
   рисуваше руна под ключицата си.
   Саймън се повдигна на лакти.
   — Какво правиш?
   — Иратце. За това. — При тези думи тя прибра косата зад ухото си, откривайки раничките
   от ухапване, които той й бе оставил предишната нощ. Когато Изабел завърши руната, те
   начаса се изгладиха, оставяйки две едва забележими бели точици след себе си.
   — Ти… добре ли си? — едва успя да прошепне Саймън. Страхотно, няма що. Опитваше се да
   преглътне останалите въпроси, които напираха на езика му. Нараних ли те? Мислиш ли, че
   съм чудовище? Успях ли напълно да те отвратя?
   — Добре съм. Спах доста повече, отколкото обикновено, но предполагам, че това е хубаво.
   — При вида на изражението му, тя мушна стилито в колана си и като пропълзя по леглото с
   котешка грациозност, се надвеси над Саймън. Косата им ги обгърна, бяха толкова близо, че
   връхчетата на носовете им се докосваха. Тя го погледна, без да мига.
   — Защо си толкова луд?
   Саймън усети дъха й върху лицето си, мек като шепот.
   Искаше да я притегли към себе си и да я целуне — не да я ухапе, просто да я целуне… но в
   този миг входният звънец издрънча, а след секунда някой потропа — всъщност, заблъска по
   вратата им така, че тя се раздруса на пантите си.
   — Саймън, Изабел. — Беше Магнус. — Вижте, не ме е грижа дали спите или си правите
   неописуеми неща един на друг. Обличайте се и идвайте в дневната. Веднага.
   Саймън срещна погледа на Изабел, която имаше също толкова озадачен вид, колкото и той.
   — Какво става?
   — Просто елате — каза Магнус и се отдалечи шумно.
   Изабел се смъкна от Саймън (за голямо негово разочарование) и въздъхна.
   — За какво беше всичко това според теб?
   — Не знам — отвърна Саймън. — Спешно събиране на отбора на добрите, предполагам. —
   Беше му се сторило забавно, когато Клеъри го каза, ала Изабел само поклати глава и
   въздъхна.
   — Напоследък никак не съм сигурна, че изобщо съществува отбор на добрите — подхвърли
   тя.

   13
   Свещникът от кости

   Докато змийската глава се спускаше към жертвата си, нещо ярко се вряза в нея и едва не
   ослепи Клеъри. Блестящото острие на серафимска кама посече демона с един удар. Главата
   се сбръчка, ръсейки навсякъде отрова и кръв; Клеъри се претърколи настрани, ала част от
   зловредната течност опръска тялото й. Демонът изчезна още преди двете му половини да
   рухнат на пода. Клеъри прехапа устни, за да не извика от болка, и опита да се изправи на
   крака. Изведнъж пред очите й се появи ръка — протегната, за да й помогне да стане. Джейс,
   помисли си тя, но когато вдигна очи, видя брат си.
   — Хайде — подкани я Себастиан. — Има още от тях.
   Клеъри улови протегнатата му ръка и се остави да бъде издърпана на крака. Той също бе
   оплискан с демонска кръв — зеленикаво— черна течност, която изгаряше всичко, до което
   се допреше, оставяйки овъглени петна по дрехите му. Докато Клеъри се взираше в брат си,
   едно от змиеглавите създания (демон аспид, твърде късно осъзна тя, припомняйки си
   илюстрацията, видяна в някаква книга) се надигна зад него, разперило качулката си като
   кобра. Без да се замисли, Клеъри го сграбчи за рамото и с всичка сила го блъсна настрани.
   Той политна назад в мига, в който демонът замахна за удар, а Клеъри се изправи на крака,
   готова да го посрещне с камата, която вече бе извадила от колана си. Извърна се настрани,
   докато забиваше оръжието, за да избегне зъбите на създанието; съскането му се превърна в
   задавено хъхрене, когато Клеъри заби камата в плътта му и я дръпна надолу, изкормвайки го
   така, както някой би изкормил риба. Гореща струя пареща демонска кръв обля ръката й и тя
   изпищя, ала не я отдръпна, докато чудовището не издъхна.
   Обърна се рязко и видя, че Себастиан се бие с друг демон аспид до вратата на магазина,
   докато Джейс отбиваше атаките на още двама до шкаф, в който бяха изложени антични
   керамични съдове. Подът около него бе осеян с натрошени чирепи. Клеъри замахна и хвърли
   камата, точно както Джейс я беше учил. Оръжието изсвистя във въздуха и потъна в тялото на
   едно от създанията, което изпищя и олюлявайки се, политна назад. Джейс се обърна и й
   намигна, преди да обезглави другия си противник, използвайки двете си остриета като
   ножица. Тялото на демона се свлече на земята и изчезна, а Джейс, облян в черна кръв, се
   ухили широко.
   Клеъри почувства как вълна на въодушевление премина през нея като токов удар. И Джейс, и
   Изабел й бяха говорили за екстаза от битката, ала едва сега го изпита и тя. Чувстваше се
   всемогъща, кръвта сякаш пееше във вените й, а по гръбнака й струеше сила и се разливаше из
   цялото й тяло. Всичко около нея като че ли се движеше на бавни обороти. Видя как раненият
   демон се обърна и се втурна към нея на насекомовите си крака, оголил остри зъби. Клеъри
   отстъпи назад, откачи античното знаме от стената и го заби в зейналата паст на гнусното
   същество с такава сила, че дръжката се показа от обратната страна на черепа му. Аспидът
   изчезна, отнасяйки знамето със себе си.
   Клеъри се изсмя с глас. Себастиан, който току— що бе довършил още един демон, се обърна
   и очите му се разшириха.
   — Клеъри! Спри го! — изкрещя той; Клеъри се завъртя и видя, че Мирек трескаво се опитва
   да отвори вратата в дъното на магазина.
   Тя се втурна натам, издърпвайки камата от колана си.
   — Накир!* — извика и като скочи върху тезгяха, се хвърли отгоре му със засияло оръжие в
   ръка. Приземи се право върху демона и го повали на земята. Една от подобните му на
   змиорки ръце се стрелна към нея и тя я посече с мълниеносно движение, което отприщи
   нова струя черна кръв. Демонът я погледна с уплашени червени очи.
   *В исляма — един от двата ангела, които прибират душите на умрелите. — Бел. прев.
   — Спри — изхъхри той. — Ще ти дам каквото поискаш…
   — Аз имам всичко, което искам — прошепна Клеъри и заби серафимската кама дълбоко в
   гърдите му. С един последен глух вик, Мирек изчезна и Клеъри тупна на колене на пода.
   Миг по-късно две глави — едната златисто— , а другата сребристоруса — надникнаха над
   тезгяха и се взряха в нея. Джейс и Себастиан. Очите на Джейс сякаш щяха да изскочат, а
   Себастиан беше пребледнял.
   — В името на Ангела, Клеъри — задъхано каза той. — Адамасът…
   — А, онова, за което дойде? Ето го.
   Парчето адамас се бе търкулнало под тезгяха. Клеъри го вдигна във въздуха — искрящ къс
   сребро, изцапан там, където пръстите й го бяха докоснали.
   Себастиан изруга облекчено и го грабна. В същия миг Джейс се прехвърли през тезгяха с
   един скок и се приземи до Клеъри. Коленичи до нея и като я притегли към себе си, прокара
   ръце по тялото й. Очите му бяха потъмнели от тревога и Клеъри взе дланите му в своите.
   — Добре съм — увери го тя. Сърцето й биеше лудешки, кръвта все още пееше във вените й.
   Джейс понечи да каже нещо, ала Клеъри улови лицето му между ръцете си, при което
   ноктите й го одраскаха.
   — Чувствам се прекрасно.
   Погледна го — с раздърпани дрехи, потен и окървавен — и й се прииска да го целуне.
   Прииска й се да…
   — Добре, добре, вие двамата — обади се Себастиан. Клеъри се отдръпна от Джейс и вдигна
   очи към брат си, който ги гледаше широко ухилен. — Утре ще го използваме. — Той кимна
   към парчето адамас, което въртеше лениво между пръстите си. — Ала тази вечер, след като
   се приведем в малко по-приличен вид, ще празнуваме.

   Както си беше бос, Саймън отиде в дневната, следван от Изабел. Там ги посрещна
   изненадваща гледка. Кръгът и пентаграмата в средата на стаята грееха с ярка сребриста
   светлина, като живак. От центъра им се издигаше дим — висока червено— черна колона,
   увенчана с бяло. В цялата стая миришеше на изгоряло. Магнус и Алек стояха до кръга заедно
   с Джордан и Мая, които, ако се съдеше по палтата и шапките, които все още носеха, явно
   току— що бяха дошли.
   — Какво става? — попита Изабел и се протегна, прозявайки се. — Защо всички зяпате канал
   Пентаграма?
   — Почакай малко и сама ще видиш — мрачно отвърна Алек.
   Изабел сви рамене и се загледа заедно с останалите. Пред очите им белият дим се завихри,
   все по-бързо и по-бързо — същинско миниатюрно торнадо, което прелетя през
   пентаграмата, оставяйки след себе си следи от изгорено, които изписваха думите:
   „РЕШИХТЕ ЛИ ВЕЧЕ?”
   — Хм — каза Саймън. — Цяла сутрин ли го прави?
   Магнус вдигна ръце във въздуха. Носеше кожени панталони и риза, върху която имаше
   зигзагообразна металическа светкавица.
   — И цяла нощ.
   — И задава един и същи въпрос?
   — Не, всеки път е различно. Понякога ругае. Азазел явно е решил да се позабавлява.
   — Може ли да ни чуе? — Джордан наклони глава на една страна. — Хей, демоне!
   Огнените букви се пренаредиха.
   „ЗДРАВЕЙ, ВЪРКОЛАКО.”
   Джордан отстъпи назад и погледна Магнус.
   — Това… нормално ли е?
   Магнус изглеждаше дълбоко нещастен.
   — Най-категорично не е нормално. Никога не съм призовавал демон с могъществото на
   Азазел, но дори така… Изчел съм всичко по тази тема и никъде не откривам нещо подобно
   да се е случвало преди. Положението започва да излиза от контрол.
   — Азазел трябва да бъде отпратен — заяви Алек. — За постоянно. — Той поклати глава. —
   Джослин като че ли беше права. Призоваването на демони не може да доведе до нищо добро.
   — Почти съм сигурен, че и аз съм резултат от призоваване на демон — отбеляза Магнус. —
   Алек, правил съм го стотици пъти. Не виждам защо сега да е различно.
   — Азазел не може да излезе, нали? — попита Изабел. — От пентаграмата, имам предвид.
   — Не — увери я Магнус. — Но не би трябвало да е в състояние да прави и нищо от това,
   което прави в момента.
   Джордан се приведе напред, сложил длани върху коленете на сините си дънки.
   — Как е в ада, мой човек? — попита той. — Горещо ли е или студено? Чувал съм и двете.
   Отговор не последва.
   — Страхотно, Джордан — обади се Мая. — Мисля, че го подразни.
   Джордан докосна ръба на пентаграмата.
   — Може ли да предсказва бъдещето? Е, демоне, групата ни ще се прочуе ли?
   — Това е демон от Ада, не кристална топка, Джордан — сопна се Магнус. — И не се
   приближавай до очертанията на пентаграмата. Призовеш ли демон, той е прикован в
   границите на пентаграмата и не може да излезе, за да ти навреди. Ала прекрачиш ли тези
   граници, сам се поставяш в сферата на силата му…
   В този миг димният стълб започна да се сгъстява. Магнус вдигна глава, а Алек се изправи
   толкова рязко, че едва не събори стола си, докато димът постепенно придобиваше формата
   на Азазел. Пръв изникна костюмът му — сребристосив, на райета, с елегантни ръкавели, а
   после демонът сякаш го изпълни. Последното, което се появи, бяха огнените му очи. Той се
   огледа наоколо с неприкрито удоволствие.
   — Виждам, че цялата банда се е събрала. Е, взехте ли решение?
   — Да — отговори Магнус. — Мисля, че в крайна сметка няма да имаме нужда от услугите
   ти. Все пак, благодаря.
   Думите му бяха последвани от мълчание.
   — Сега можеш да си вървиш. — Магнус махна като за довиждане. — Чао.
   — Не смятам така — любезно възрази Азазел и като извади носна кърпичка, се зае да лъска
   ноктите си. — Възнамерявам да поостана. Тук ми харесва.
   Магнус въздъхна и каза нещо на Алек, който отиде до масата и му донесе една книга. Магнус
   я отвори и зачете на глас:
   — Върви си, проклети дух. Върни се в царството на дим и пламъци, на пепел и…
   — Това няма да ти свърши работа с мен — отегчено подхвърли демонът. — Опитай, ако
   искаш. Аз ще бъда тук.
   Магнус го погледна с пламнали от ярост очи.
   — Не можеш да ни принудиш да сключим сделка с теб.
   — Но мога да опитам. Не е като да имам нещо по-добре за пр…
   Азазел млъкна, когато една позната фигурка се втурна в стаята. Беше Председателят Мяу,
   плътно по петите на нещо, което приличаше на мишка. Пред ужасените погледи на всички в
   дневната, котаракът притича през очертанията на пентаграмата и Саймън, тласкан повече от
   инстинкта, отколкото от разума си, скочи в кръга след него и го сграбчи в ръцете си.
   — Саймън!
   И без да поглежда, разбра, че несъзнателният, изскочил от само себе си вик, е на Изабел.
   Обърна се и я видя как запушва устата си с ръка, гледайки го с широко отворени очи. Те
   всички го бяха зяпнали. Лицето на Изи беше побеляло от ужас и дори Магнус изглеждаше
   уплашен.
   „Призовеш ли демон; той е прикован в границите на пентаграмата и не може да излезе; за да
   ти навреди. Ала прекрачиш ли тези граници, сам се поставяш в сферата на силата му…”
   Саймън усети леко потупване по рамото. Докато се обръщаше, пусна Председателя Мяу,
   който изхвърча от пентаграмата и се мушна под един диван в другия край на стаята.
   Саймън вдигна очи. Внушителното лице на Азазел се бе надвесило над него. Толкова
   отблизо Саймън съвсем ясно видя, че кожата му е набраздена, като мрамор, осеян с
   пукнатини, видя и пламъците, дълбоко в хлътналите му очи. А когато Азазел се усмихна,
   забеляза, че на върха на всеки от зъбите му имаше желязна игла.
   Азазел изпусна дъха си и Саймън бе обгърнат от облак гореща сяра. Като през мъгла чуваше
   гласа на Магнус, който ту се издигаше, ту се понижаваше, чу и как Изабел изпищя нещо.
   Демонът го стисна над лактите, повдигна го от земята, така че сега краката му висяха във
   въздуха… и го хвърли.
   Или поне се опита. Вместо това го изпусна и Саймън се приземи приклекнал на пода. Азазел
   политна назад и сякаш се блъсна в невидима преграда. Разнесе се звук като от трошене на
   камък. Демонът се свлече на колене, а после болезнено се изправи. Вдигна очи и като
   изрева, оголи зъби и бавно пристъпи към Саймън… който, осъзнал със закъснение какво
   става, отметна косата от челото си с треперещи пръсти.
   Азазел се закова на място. Ръцете му, чиито нокти също като зъбите завършваха с остро
   желязо, се извиха към тялото му.
   — Скитнико — задъхано каза той. — Ти ли си?
   Саймън стоеше като вкаменен. Магнус шепнеше заклинанието си, ала всички други мълчаха.
   Саймън се боеше да погледне наоколо, боеше се да срещне очите на приятелите си. Клеъри и
   Джейс, помисли си той, знаеха на какво е способен знакът, виждали бяха изпепеляващия му
   огън. Но те бяха единствените. Нищо чудно, че всички бяха останали без думи.
   — Не. — Горящите очи на Азазел се присвиха. — Не, ти си твърде млад, а светът — твърде
   стар. Ала кой би се осмелил да бележи един вампир със знака на Небето? И защо?
   Саймън свали ръка.
   — Докосни ме още веднъж и ще разбереш.
   От гърдите на Азазел се откъсна тътнещ звук — смесица от смях и отвращение.
   — Как ли пък не. Ако сте се опитвали да подчините волята на Небето, не си струва да
   свържа съдбата си с вашата, дори ако това би могло да ми върне свободата. — Демонът ги
   огледа един по един. — Вие сте луди. Късмет, човешки чеда. Ще имате нужда от него.
   И той изчезна, обгърнат от пламъци, оставяйки след себе си черен дим и воня на сяра.

   — Не мърдай — каза Джейс и с херондейлската кама сряза ризата на Клеъри от яката до
   ръба. След това улови двете половини и внимателно ги свали от раменете й, така че сега тя
   седеше на ръба на умивалника само по дънки и тънък потник. Палтото и дънките й бяха
   поели по-голямата част от демонската кръв и отровата, ала фината копринена риза беше
   съсипана. Джейс я пусна в умивалника и тя изцвърча, когато потъна във водата, а той се зае
   да нарисува целителна руна върху рамото на Клеъри.
   Тя затвори очи и усети опарването на руната, а после по тялото й сякаш се разля вълна на
   облекчение и прогони болката. Беше като новокаин, ала без вцепенението.
   — Така по-добре ли е? — попита Джейс и Клеъри отвори очи.
   — Много по-добре. — Не беше съвършено, тъй като иратцето нямаше особен ефект върху
   изгаряния, причинени от демонска отрова, но пък ловците на сенки обикновено се
   възстановяваха бързо от тях. Дори и сега те само пареха леко и Клеъри, която все още бе
   екзалтирана от битката, почти не забелязваше. — Твой ред е.
   Джейс се ухили и й подаде стилито си. Бяха в задната част на антикварния магазин.
   Себастиан бе отишъл да заключи и да угаси светлините в предната част, за да не привлекат
   вниманието на мунданите. Беше въодушевен от мисълта за „празнуването” и когато ги
   остави, се двоумеше дали да се върнат в апартамента, за да се преоблекат, или направо да
   отидат на нощен клуб в Мала Страна*.
   *Историческа част на Прага. — Бел. прев.
   Ако имаше част от Клеъри, която усещаше нещо нередно в идеята да празнуват каквото и да
   било, тя бе заглушена от възторженото бучене на кръвта й. Беше направо изумително, че
   една битка рамо до рамо не с кого да е, а със Себастиан най-сетне бе отключила
   инстинктите й на ловец на сенки. Искаше й се да прелита над високи сгради с един скок, да
   се премята презглава, да се научи как да използва остриетата си като ножици, както бе
   направил Джейс. Вместо това взе стилито от ръката му и нареди:
   — Сваляй ризата.
   Той я съблече през главата и Клеъри опита да си придаде хладнокръвен вид. Дълга резка с
   лилаво— червени ръбове пресичаше едната му страна, а върху дясното рамо и по ключицата
   имаше изгаряния от кръвта на демона. Въпреки това си оставаше най-красивият човек,
   когото бе виждала някога. Бледозлатиста кожа, широки рамене, тесен кръст и таз и тази
   тънка ивица златисти косъмчета, който се спускаха от корема му към колана на дънките.
   Клеъри откъсна очи от него и най-усърдно се зае да изрисува върху кожата му руната за
   изцеление, навярно милионната, която Джейс получаваше.
   — Добре ли е така? — попита, когато свърши.
   — Аха. — Той се приведе към нея и тя долови уханието му — на кръв, въглени, пот и
   евтиния сапун, който бяха намерили в умивалника. — Хареса ми. А на теб? Да се бием
   заедно, имам предвид?
   — Беше… напрегнато. — Той се приближи още по-близо до нея и пъхна пръсти под колана
   на дънките й. Клеъри вдигна ръце и нежно ги положи на раменете му. Златният проблясък
   на елфическия пръстен привлече вниманието й и това я поотрезви.
   „Не се обърквай; не позволявай случващото се да те погълне. Това не е Джейс, не е Джейс,
   не е Джейс”
   Устните му докоснаха нейните.
   — Мисля, че беше невероятно. Ти беше невероятна.
   — Джейс — прошепна Клеъри и тогава на вратата се почука. Сепнат, Джейс я пусна. Тя
   политна назад и се удари в кранчето. От чешмата шурна вода и оплиска и двамата. Клеъри
   извика от изненада, а Джейс се разсмя и докато тя се обръщаше, за да спре кранчето, той
   отиде да отвори вратата.
   Беше Себастиан, естествено. Изглеждаше забележително чист, като се имаше предвид какво
   бяха преживели току— що. Беше сменил изцапаното си кожено яке със старовремски военен
   шинел, който, наметнат върху тениската му, му придаваше известен вехтошарски шик. В
   ръцете си държеше нещо черно и лъскаво.
   — Има ли причина, поради която току— що хвърли сестра ми в умивалника? — повдигна
   вежди той.
   — Опитвах се да й завъртя главата. — Джейс вдигна ризата си от пода и я нахлузи. Също
   като при Себастиан, връхните му дрехи бяха поели по-голямата част от щетите, макар че и
   ризата му бе скъсана отстрани, там, където демонът бе впил ноктите си.
   — Нося ти нещо, което да облечеш — каза Себастиан и подаде лъскавото черно нещо на
   Клеъри, която междувременно бе успяла да се измъкне от умивалника и сега стоеше на
   крака, ръсейки сапунена вода върху пода. — Доста ретро и ми се струва, че ще ти е по мярка.
   Слисана, Клеъри върна стилито на Джейс и пое предложената й дреха. Оказа се рокля (по-
   скоро комбинезон) — смолисточерна и поръбена с дантели. Обточените с мъниста
   презрамки можеха да се удължават и скъсяват, а материята бе разтеглива и Клеъри
   предположи, че Себастиан е прав — най-вероятно щеше да й стане. Част от нея се
   противеше на идеята да облече нещо, което Себастиан е избрал, но пък не вървеше да отиде
   на клуб в раздърпан потник и мокри дънки.
   — Благодаря — каза най-сетне. — А сега излезте оттук, за да се преоблека.
   Те се подчиниха, затваряйки вратата след себе си. Високите им момчешки гласове достигаха
   до нея и макар да не различаваше думите, Клеъри знаеше, че си разменят шеги. Свойски.
   Дружески. Беше наистина странно, помисли си Клеъри, докато сваляше дънките и потника и
   нахлузваше роклята през главата си. Джейс, който не се разкриваше пред почти никого, се
   шегуваше и смееше със Себастиан.
   Обърна се, за да се погледне в огледалото. От черното кожата й сякаш бе изгубила всякакъв
   цвят, очите й бяха големи и тъмни, косата й — още по-червена, а ръцете и краката й —
   дълги, слаби и бледи. Имаше сенки под очите, а ботушите, които бе обула под дънките,
   придаваха известна суровост на тоалета й. Не бе сигурна дали е точно хубава, но определено
   изглеждаше като някой, с когото е по-добре да не се закачаш.
   Зачуди се дали Изабел би одобрила.
   Отключи вратата на банята и прекрачи в потъналата в сумрак задна част на магазина, където
   бяха нахвърляни всички непотребни вещи, които не бяха изложени отпред. Кадифена завеса
   я делеше от основното помещение. Джейс и Себастиан бяха от другата й страна, потънали в
   разговор, макар че Клеъри все още не можеше да различи думите им. Тя дръпна завесата
   настрани и пристъпи в стаята.
   Лампите бяха запалени, но металният сенник беше пуснат, така че минувачите отвън не
   можеха да видят вътрешността на магазина. Себастиан преглеждаше вещите по рафтовете —
   дългите му внимателни ръце сваляха предмет след предмет, оглеждаше го набързо и го
   връщаше обратно на мястото му.
   Джейс първи забеляза Клеъри и искриците, припламнали в очите му, й припомниха първия
   път, когато я бе видял издокарана, облечена в дрехи на Изабел, за да отиде на партито у
   Магнус. Също както тогава, и сега погледът на Джейс бавно се плъзна по нея — от ботушите
   по краката, бедрата, кръста и гърдите й, докато се спря върху лицето й. Ленива усмивка изви
   устните му.
   — Бих могъл да отбележа, че това не е дреха, а бельо — заяви той. — Но не мисля, че би
   било в мой интерес.
   — Трябва ли да ти напомням — обади се Себастиан, — че това е сестра ми?
   — Повечето братя биха били във възторг, ако такъв изискан джентълмен като мен
   кавалерства на сестра им. — Джейс грабна едно военно яке от близкия рафт и го облече.
   — Кавалерства? — повтори Клеъри. — Още малко и ще се наречеш конте и нехранимайко.
   — А призори ще отиде на дуел — допълни Себастиан, докато се приближаваше към
   завесата. — Ей сега се връщам. Трябва да измия кръвта от косата си.
   — Ама че сме суетни — закачи го Джейс с широка усмивка, а после притегли Клеъри към
   себе си и понижи глас. — Помниш ли партито на Магнус? Ти се появи във фоайето с Изабел
   и Саймън насмалко да получи удар.
   — Странно. И аз си мислех за същото. — Тя отметна глава назад, за да го погледне. —
   Доколкото си спомням, тогава не каза нищо за това как изглеждам.
   Джейс плъзна пръсти под презрамките на роклята комбинезон и връхчетата им докоснаха
   кожата й.
   — Мислех, че не ме харесваш особено. И не смятах, че да изредя пред толкова много хора
   всички неща, които ми се искаше да направя с теб, би било най-подходящият начин да
   променя мнението ти за мен.
   — Мислел си, че не те харесвам? — Гласът й се издигна невярващо. — Джейс, кога се е
   случвало някое момиче да не те хареса?
   Той сви рамене.
   — Без съмнение лудниците по света са пълни със злощастни жени, останали слепи за моя
   чар.
   Един въпрос трептеше на върха на езика й; въпрос, който открай време искаше да зададе, но
   никога не го бе сторила. Пък и в крайна сметка наистина ли имаше значение какво бе
   правил, преди да я срещне? Златните очи на Джейс омекнаха едва забележимо, сякаш
   неизказаният въпрос се бе изписал на лицето й.
   — Никога не ме е било грижа какво мислят момичетата за мен. Не и преди теб.
   „Преди теб.” Когато Клеъри проговори, гласът й трепереше лекичко:
   — Джейс, чудех се…
   — Любовните ви прелюдии са отегчителни и дразнещи. — Себастиан се появи иззад
   кадифената завеса; сребристата му коса беше влажна и разрошена. — Готови ли сте?
   Клеъри се освободи от прегръдката на Джейс с пламнало лице; Джейс обаче изглеждаше
   напълно спокоен.
   — Ние сме тези, които те чакаха.
   — Е, виждам, че сте намерили начин да убиете времето. А сега да вървим. Казвам ви, това
   място адски ще ви хареса.

   *

   — Никога няма да си получа обратно депозита за щети, който оставих за този апартамент —
   мрачно подхвърли Магнус.
   Беше се настанил върху масата, между кутии от пица и чаши кафе, и гледаше как останалите
   от отбора на добрите полагат всички усилия да разчистят опустошението, оставено от
   появата на Азазел — димящите дупки, зеещи в стените, тъмната слуз, която се процеждаше
   от тръбите на тавана, пепелта и другите зърнести черни вещества, които се бяха набили в
   пода. Председателят Мяу се бе изтегнал в скута на Магнус и мъркаше. Самият Магнус не
   вземаше участие в почистването, защото именно заради него апартаментът му едва не беше
   унищожен; Саймън не вземаше участие в почистването, защото след случилото се в
   пентаграмата никой не знаеше точно как да се държи с него. Беше се опитал да говори с
   Изабел, ала тя бе размахала заплашително една четка в лицето му.
   — Имам идея — каза Саймън, който седеше до Магнус, подпрял лакти на коленете си. — Но
   няма да ви хареса.
   — Мисля, че ще се окажеш прав, Шъруин.
   — Саймън. Името ми е Саймън.
   — Все тая. — Магнус махна с изящната си ръка. — Каква е тази идея?
   — Нося знака на Каин. Което означава, че нищо не може да ме убие, нали така?
   — Ти можеш да се убиеш — подхвърли Магнус, не особено услужливо. — Доколкото знам,
   злополука с неодушевен предмет също може да те убие. Така че ако възнамеряваш да се учиш
   да танцуваш ламбада върху хлъзгава платформа над трап, пълен с ножове, не те съветвам да
   го правиш.
   — Дотук бях с плановете ми за тази събота.
   — Но иначе нищо друго не може да те убие — продължи Магнус. Той бе отместил очи от
   Саймън и сега гледаше Алек, който се бореше с една четка. — Защо?
   — Онова, което се случи с Азазел в пентаграмата, ме накара да се замисля. — Нали казахте,
   че е по-опасно да призовеш ангел, отколкото демон, защото ангелите могат да те поразят на
   място или пък да те изпепелят с небесен огън. Но ако аз го направя… — Гласът му заглъхна.
   — Е, ще бъда в безопасност, нали?
   Това определено привлече вниманието на Магнус.
   — Ти? Да призовеш ангел?
   — Би могъл да ми покажеш как. Знам, че не съм магьосник, но нали и Валънтайн го е
   сторил. След като той е успял, защо и аз да не се справя? Искам да кажа, нали има и хора,
   които могат да правят магии.
   — Не мога да ти гарантирам, че ще останеш жив — предупреди го Магнус, ала в гласа му се
   долавяше заинтригувана нотка. — Знакът е небесна защита, но дали те защитава и срещу
   самото Небе? Дори аз не знам отговора на този въпрос.
   — Не съм и очаквал да го знаеш. Но си съгласен, че от всички нас, аз вероятно имам най-
   голям шанс, нали?
   Магнус погледна към Мая, която тъкмо пръскаше Джордан с мръсна вода и се смееше,
   докато той се дърпаше с негодуващ вик. Мая отметна къдравата си коса назад, оставяйки
   тъмно петно върху челото си. Изглеждаше толкова млада.
   — Да — съгласи се неохотно Магнус. — Вероятно е така.
   — Кой е баща ти? — попита Саймън.
   Очите на Магнус отново се спряха върху Алек. Бяха златистозелени и също толкова
   непроницаеми, колкото и очите на котарака в скута му.
   — Това не е най-любимата ми тема, Смедли.
   — Саймън — поправи го Саймън. — Ако ще умирам за теб, можеш поне да запомниш името
   ми.
   — Няма да умираш за мен. Ако не беше Алек, щях…
   — Какво?
   — Присъни ми се сън. — Очите на Магнус бяха станали още по-далечни. — Видях град от
   кръв, с кули от кости, а кръвта се лееше като вода из улиците. Може би ще успееш да спасиш
   Джейс, дневни вампире, но не можеш да спасиш света. Приближава мрак. „Земя мрачна като
   самата тъмнина; земя на мрачна сянка и без никакъв ред, гдето виделото е като тъмнина.”*
   Ако не беше Алек, щях да се махна оттук.
   *Йов 10:22 — Бел. прев.
   — И къде щеше да отидеш?
   — Бих се скрил. Бих изчакал всичко да отмине. Аз не съм герой. — Магнус вдигна
   Председателя Мяу и го пусна на пода.
   — Обичаш Алек достатъчно, за да останеш — каза Саймън. — Това също е геройство.
   — Ти обичаше Клеъри достатъчно, за да съсипеш целия си живот заради нея. — В гласа на
   Магнус имаше нетипична за него горчивина. — И виж докъде те докара това. — Той повиши
   глас: — Хей, вие, я елате тук. На Шелдън му хрумна нещо.
   — Кой е Шелдън? — попита Изабел.

   Пражките улици бяха студени и тъмни и макар че Клеъри бе увила прогореното палто около
   себе си, мразовитият въздух като че ли заглушаваше песента на кръвта във вените й и
   уталожваше въодушевлението от битката. Купи си чаша греяно вино, за да се пребори със
   студа, и обви ръце около тялото си, докато тримата с Джейс и Себастиан се лутаха из
   същински лабиринт от все по-тесни и по-мрачни старовремски улички. Не се виждаха
   табели с имена, нито пък минувачи; единствената константа беше луната, която плуваше
   през гъстите облаци над тях. Най-сетне няколко каменни стъпала ги изведоха на мъничък
   площад. Едната му страна беше осветена от примигващ неонов знак, на който пишеше KOSTI
   LUSTR.Под примигващите букви имаше отворена врата, зейнала в стената като липсващ зъб.
   — Какво означава „Kosti Lustr”? — попита Клеъри.
   — „Свещник от кости”. Това е името на нощния клуб — обясни Себастиан и се отправи
   натам с ленива стъпка. Бледорусата му коса отразяваше сменящите се неонови цветове на
   табелата — яркочервено, студено синьо, металическо златно. — Идвате ли?
   Същинска стена от звук и светлина блъсна Клеъри още в мига, в който прекрачиха прага на
   заведението. То се оказа просторно, претъпкано помещение, което изглеждаше така, сякаш
   някога е било църква. Високо по стените все още имаше витражни прозорци. Снопове
   цветна светлина се движеха напред— назад и улавяха екзалтираните лица на танцуващата
   тълпа, осветявайки ги едно по едно — в яркорозово, неоновозелено, ослепително лилаво. На
   една от стените имаше кабинка за диджей и от тонколоните кънтеше транс. Музиката сякаш
   се вливаше в краката на Клеъри, плъзваше по вените й и караше самите й кости да вибрират.
   В помещението тегнеше горещината на плътно притиснати тела и мирисът на пот, бира и
   дим.
   Клеъри тъкмо се канеше да попита Джейс дали иска да танцуват, когато усети ръка на гърба
   си. Себастиан. Тялото й се напрегна, но тя не се отдръпна.
   — Да вървим — каза той в ухото й. — Няма да стоим тук с простолюдието.
   Ръката му бе като желязо, притиснало гръбнака й, и тя се остави да бъде изтласкана напред.
   Тълпата сякаш се разтваряше, за да ги пропусне — хората вдигаха очи към Себастиан и
   бързаха да ги свалят и да се отдръпнат от пътя му. Горещината се усилваше и докато стигнат
   другия край на стаята, Клеъри едва си поемаше дъх. Там имаше арка, която тя не бе
   забелязала досега. Изтъркани каменни стъпала водеха надолу и потъваха в мрак.
   Клеъри погледна нагоре, когато Себастиан свали ръка от гърба й. Обгърна ги сияние —
   Джейс бе извадил руническия си камък и й се усмихваше; на ярката фокусирана светлина
   лицето му сякаш бе изтъкано от ъгли и сенки.
   — Лесно е слизането — подхвърли той.
   Клеъри потрепери. Знаеше целият израз. „Лесно е слизането в Ада.”
   — Хайде. — Себастиан им даде знак с глава и пое надолу с лека, сигурна стъпка, без да се
   тревожи, че може да се подхлъзне на изгладените от времето камъни.
   Клеъри го последва малко по-бавно. Докато се спускаха надолу, въздухът стана по-хладен, а
   бумтежът на музиката отслабна. Сега тя чуваше дишането им и виждаше сенките им,
   разкривени и издължени, да танцуват по стените.
   Още преди да са стигнали до последното стъпало, Клеъри чу нова музика. Тя имаше още по-
   настойчив ритъм от тази на горния етаж — нахлу в ушите й, изпълни вените й и я замая.
   Почти й се виеше свят, когато остави и последното стъпало зад гърба си и се озова в огромна
   стая, която спря дъха й.
   Всичко бе от камък — стените бяха грапави и изронени, подът под краката им — гладък.
   Пред отсрещната стена се издигаше внушителна статуя на ангел с черни криле — главата му
   се губеше в сенките високо над тях, а от крилете му се сипеха яркочервени гранати, които
   приличаха на капки кръв. Експлозии от цвят и светлина изригваха като фойерверки из
   цялата стая и по нищо не приличаха на изкуствените лъчи на горния етаж — тези бяха
   красиви и искрящи, и всеки път щом избухнеха, обсипваха танцуващата тълпа с дъжд от
   блещукащи светлинки. Огромни мраморни фонтани пръскаха вода, по чиято повърхност
   плаваха листенца от черни рози. А над всичко това, закачен на дълго златно въже над
   претъпкания с танцуващи хора под, висеше масивен свещник, направен от кости.
   Беше толкова изкусно изработен, колкото и потресаващ. Основната му част беше направена
   от гръбначни стълбове, споени заедно; бедрени кости стърчаха като украса от ръцете на
   свещника, които се извиваха, за да приютят човешки черепи, във всеки от които имаше по
   една дебела свещ. Черен восък капеше от тях като демонска кръв и пръскаше танцуващата
   тълпа, която сякаш изобщо не забелязваше. Тълпа, която се поклащаше, въртеше и
   пляскаше… и в която нямаше нито един човек.
   — Върколаци и вампири — обясни Себастиан, отвръщайки на неизречения въпрос на
   Клеъри. — В Прага те са съюзници. Тук… разпускат.
   В стаята се усещаше топъл полъх, като вятър в пустинята; той повдигна сребристата коса на
   Себастиан и я запрати в очите му, скривайки изражението им.
   Клеъри се измъкна от палтото си и го притисна към гърдите си, почти като щит. Огледа се
   наоколо с разширени очи. Усещаше „нечовечността” на останалите в помещението —
   вампирите с мъртвешката им бледност и ленива грация, и върколаците — свирепи и бързи.
   — Ама те… няма ли да имат нещо против присъствието ни? Нали сме нефилими.
   — Познават ме — отвърна Себастиан. — И знаят, че сте с мен. — Той посегна и издърпа
   палтото от ръцете й. — Ще ида да го закача.
   — Себастиан…
   Ала той вече бе изчезнал в тълпата.
   Клеъри обърна очи към застаналия до нея Джейс. Той бе мушнал палци в колана си и се
   оглеждаше с нехаен интерес.
   — Вампирска гардеробна? — попита тя.
   — Защо не? — ухили се Джейс. — Забележи, че не предложи да занесе и моето палто.
   Казвам ти, кавалерството е мъртво. — При вида на въпросителното й изражение, той
   наклони глава на една страна. — Както и да е. Сигурно трябва да говори с някого.
   — Значи не сме тук само за развлечение?
   — Себастиан никога не прави каквото и да било само за развлечение. — Джейс улови
   ръцете й и я придърпа към себе си. — За разлика от мен.

   Саймън изобщо не се изненада, че никой не остана въодушевен от плана му. Надигна се
   истински хор на неодобрение, последван от гласове, които се мъчеха да го разубедят и
   задаваха въпроси на Магнус за безопасността на това начинание. Саймън облегна лакти на
   коленете си и зачака всичко да отмине.
   След известно време някой го докосна леко по ръката. Обърна се и за свое учудване видя, че
   Изабел му дава знак да я последва.
   Спряха в сенките до една от колоните, докато зад тях спорът продължаваше с пълна сила.
   Тъй като Изабел от самото начало бе от най-гласовитите противници на идеята му, Саймън
   се приготви да му се развикат. Тя обаче не се разкрещя, просто го гледаше, здраво стиснала
   устни.
   — Добре — каза Саймън най-сетне, неспособен да понася повече това мълчание. —
   Предполагам, че точно сега не си особено доволна от мен.
   — Предполагаш? Бих ти сритала задника, вампире, но не искам да си развалям скъпите нови
   ботуши.
   — Изабел…
   — Не съм ти гадже.
   — Добре — съгласи се Саймън, макар да не можа да потисне жегналото го разочарование.
   — Знам го.
   — Никога не съм ти се сърдила за времето, което прекарваш с Клеъри. Дори те насърчавах.
   Знам колко много държиш на нея. И колко много тя държи на теб. Но това… това е безумна
   опасност, на която искаш да се изложиш. Сигурен ли си?
   Погледът на Саймън обходи разхвърляната дневна на Магнус и групичката, спореща за
   съдбата му.
   — Не е само заради Клеъри.
   — Е, не е и заради майка ти, нали? За това, че те нарече чудовище? Не е нужно да доказваш
   каквото и да било, Саймън. Тя е тази, която има проблем, не ти.
   — Не, не е това. Джейс спаси живота ми. Длъжник съм му.
   Изабел изглеждаше изненадана.
   — Не възнамеряваш да го направиш само за да се издължиш на Джейс, нали? Защото мен ако
   питаш, вече всички сме квит.
   — Не, не съвсем. Виж, наясно сме какво е положението. Себастиан не може да се разхожда
   на свобода. Не е безопасно. Поне за това Клейвът е прав. Но ако той бъде убит, Джейс също
   ще умре. А ако Джейс умре, Клеъри…
   — Ще го преживее — рязко отсече Изабел. — Тя е корава и силна.
   — Но ще страда. Може би завинаги. Не искам да страда така. Не искам и ти да страдаш така.
   Изабел скръсти ръце на гърдите си.
   — Разбира се, че не. Но не мислиш ли, Саймън, че Клеъри ще страда и ако нещо се случи с
   теб?
   Саймън прехапа устни. Честно казано, дори не бе помислил за това. Не и по този начин.
   — Ами ти?
   — Какво за мен?
   — Ще страдаш ли, ако нещо ми се случи?
   Изабел продължи да го гледа, изправила гръб и вирнала брадичка. Ала очите й блестяха.
   — Да.
   — Но искаш да помогна на Джейс.
   — Да. Искам го.
   — Тогава ме остави да го направя — каза Саймън. — Не става въпрос единствено за Джейс,
   нито пък за теб и Клеъри, макар че и тримата сте съществена част от всичко това. Искам да
   го направя, защото вярвам, че наближава мрак. Вярвам на Магнус, когато го казва. Вярвам,
   че Рафаел наистина се бои от война. Вярвам, че виждаме само малка част от плана на
   Себастиан, но не смятам за съвпадение, че взе Джейс със себе си. Нито пък това, че двамата
   са свързани. Той знае, че се нуждае от Джейс, за да спечели войната. Знае какво
   представлява Джейс.
   Изабел не го отрече.
   — Ти си не по-малко храбър от Джейс.
   — Може би — отвърна Саймън. — Но не съм нефилим. Не мога да правя онова, на което той
   е способен. И не означавам толкова много за толкова много хора.
   — Изключителна съдба и изключително страдание — прошепна Изабел. — Саймън… ти
   означаваш много за мен.
   Той се пресегна и нежно сложи ръка на бузата й.
   — Ти си воин, Из. Това правиш, такава си се родила. Но ако не можеш да се биеш срещу
   Себастиан, защото да го нараниш, би означавало да нараниш и Джейс, не можеш да участваш
   във войната. А ако се наложи да убиеш Джейс, за да спечелиш войната, мисля, че това би
   погубило късче от душата ти. Е, аз не искам това да се случи, не и ако съм в състояние да
   сторя нещо, за да го променя.
   Изабел преглътна.
   — Не е честно. Че трябва да бъдеш ти…
   — Сам го пожелах. Джейс обаче няма избор. Ако умре, ще бъде заради нещо, с което няма
   нищо общо, не и в действителност.
   Изабел изпусна дъха си. След това свали ръце от гърдите си и го улови за лакътя.
   — Добре тогава. Да вървим.
   Тя го поведе обратно към другите и се прокашля. Те млъкнаха и ги зяпнаха, сякаш изобщо не
   бяха забелязали, че двамата са се отдалечили.
   — Достатъчно — заяви Изабел. — Саймън вече взе решение, решение, което зависи само от
   него. Ще призове Разиел. А ние ще му помогнем с всичко, с което можем.

   Танцуваха. Клеъри се опитваше да се изгуби в пулсиращата музика и бесния ритъм на кръвта
   във вените си, както правеше някога в „Пандемониум“ със Саймън. Разбира се, Саймън
   никак не го биваше в танците, докато Джейс беше превъзходен танцьор. Имаше логика,
   помисли си Клеъри. С воинския самоконтрол и прецизното изящество на движенията му,
   придобити в безброй тренировки, надали имаше много неща, които тялото му да не може да
   направи. Той отметна глава назад — косата му беше потъмняла от пот и лепнеше на
   слепоочията му; извивката на шията му проблесна под светлината на свещника от кости.
   Клеъри видя как го гледат останалите — одобрително, изпитателно, с хищнически глад. В
   нея се надигна собственически инстинкт, който самата тя не знаеше как да нарече, нито бе в
   състояние да овладее. Приближи се до Джейс, плъзгайки тяло по неговото, както бе виждала
   други момичета да правят, докато танцуват, но който никога не се бе осмелявала да опита.
   Винаги й се бе струвало, че косата й ще се закачи в катарамата на нечий колан или нещо
   такова, ала сега бе съвсем различно. Месеците на тренировки й се отплащаха не само в
   схватка, но и всеки път, когато трябваше да използва тялото си. Движенията й бяха плавни и
   овладени както никога преди. Притисна тялото си до това на Джейс.
   Той беше затворил очи и сега ги отвори, точно в същия миг, в който експлозия от пъстра
   светлина озари мрака над тях. Металически капчици се посипаха по тях, оплетоха се в
   косата на Джейс, заблещукаха като живак върху кожата му. Той докосна една сребърна
   капчица върху ключицата си с пръсти и ги показа на Клеъри. По устните му плъзна усмивка.
   — Помниш ли какво ти казах първия път, когато отидохме в “При Таки”? За храната на
   феите?
   — Помня, че ми каза как си претичал гол по „Медисън Авеню” с рога на главата. — Клеъри
   примигна няколко пъти, за да махне сребристите капчици от ресниците си.
   — Всъщност, така и не бе доказано, че съм бил аз. — Само Джейс можеше да говори, докато
   танцува, без да изглежда непохватен. — Е, това тук — при тези думи той посочи сребристата
   течност, която полепваше по кожата и косата му и сякаш го оцветяваше с металическа боя,
   — е същото. От него…
   — Се опияняваш?
   Джейс я погледна с потъмнели очи.
   — Може да се окаже забавно.
   Още едно от подобните на реещи се цветя избухна над главите им; този път пръските, които
   ги обсипаха, бяха сребристосини, като вода. Джейс близна една капчица от опакото на
   ръката си, без да сваля очи от Клеъри.
   Се опияняваш. Клеъри никога не бе опитвала наркотици, дори не пиеше. Освен ако не се
   броеше бутилката с „Калуа”*, която двамата със Саймън бяха задигнали от барчето с
   напитки на майка й и бяха изпили, когато бяха на тринайсет. Разбира се, след това здравата
   им беше прилошало, Саймън дори бе повърнал в един жив плет. Не си беше заслужавало, но
   Клеъри още си спомняше усещането от това да се чувстваш замаян и щастлив без причина и
   непрекъснато да те избива на смях.
   *Ликьор на основата на ром и с вкус на кафе. — Бел. прев.
   Когато Джейс свали ръка, устните му бяха изцапани със сребристата течност. Все още я
   гледаше със златните си очи, тъмни под дългите ресници.
   Щастлив без причина.
   Клеъри си спомни как се бяха чувствали двамата след Войната за реликвите, преди Лилит да
   започне да го обсебва. Тогава той беше като онзи Джейс от фотографията на стената —
   истински щастлив. И двамата бяха щастливи. Когато го погледнеше, не я обземаше
   мъчително съмнение, нито чувството, че под кожата й има безброй миниатюрни остриета,
   които подкопават близостта между тях.
   Повдигна се на пръсти и го целуна по устните, бавно и решително.
   Сладко— кисел вкус избухна в устата й, смесица от вино и бонбони. Още от сребристата
   течност се изсипа върху тях, докато тя се отдръпваше, облизвайки устни. Джейс дишаше
   тежко; посегна към нея, но тя се разсмя и се отдръпна.
   Изведнъж се почувства свободна и необуздана, и невероятно лека. Знаеше, че има нещо
   изключително важно, което се очакваше да прави, ала не можеше да си спомни какво, нито
   пък защо трябва да я е грижа. Лицата на танцуващите около нея вече не й се струваха лукави
   и леко плашещи, а мрачно красиви. Намираше се в просторна, кънтяща пещера, а сенките
   наоколо бяха обагрени в цветове, по-красиви и от най-прекрасния залез. Ангелската статуя,
   която се извисяваше над нея, й се струваше благосклонна, хиляди пъти повече, отколкото
   Разиел с неговата студена, бяла светлина, а от нея звънтеше висока, мелодична нота,
   кристалночиста и съвършена. Клеъри се въртеше все по-бързо и по-бързо, оставяйки зад себе
   си тъга, спомени и загуба, докато не се озова между две разтворени ръце, които се обвиха
   около нея изотзад и я уловиха здраво. Сведе поглед надолу и видя, че около кръста й са се
   сключили белязани длани с изящни, дълги пръсти и руна с отворено око. Джейс. Тя се
   разтопи в него, притвори очи и отпусна глава в извивката на рамото му. С гърба си усещаше
   биенето на сърцето му.
   Ничие друго сърце на света не биеше като това на Джейс.
   Клеъри отвори очи и се обърна, вдигнала ръце, за да го отблъсне.
   — Себастиан — прошепна тя. Брат й се ухили, изтъкан от сребърно и черно като пръстена
   на Моргенстърн.
   — Клариса. Трябва да ти кажа нещо.
   Не. Думата се появи и изчезна, разтопявайки се като захар във вода. Не помнеше защо се
   очаква да му откаже. Той беше неин брат; би трябвало да го обича. Нали той я бе довел на
   това красиво място. Може и да бе сторил някои лоши неща, но това беше много отдавна, а и
   тя не помнеше какви бяха те.
   — Чувам песента на ангелите — каза му тя.
   Себастиан се изкиска.
   — А, открила си, че сребристото вещество не е просто брокат. — Прокара показалец по
   скулата й; когато го отдръпна, пръстът му бе посребрял, сякаш бе избърсал цветна сълза. —
   Ела с мен, приятелко на ангелите. — Той й протегна ръка.
   — Ами Джейс? Изгубих го в тълпата…
   — Джейс ще ни намери. — Ръката на Себастиан се обви около нейната, учудващо топла и
   успокояваща и Клеъри се остави да бъде отведена до един от фонтаните в средата на стаята.
   Себастиан я сложи да седне на широкия мраморен ръб, след което се настани до нея. —
   Погледни водата и ми кажи какво виждаш.
   Клеъри се наведе над гладката тъмна повърхност на басейна. Видя отражението си — очите
   й бяха широко отворени и диви, а гримът около тях се беше размазал и приличаше на
   синини, косата й беше разрошена. Миг по-късно Себастиан също се приведе напред и тя
   видя лицето му до своето. Сребърната му коса, отразена във водата, й напомни за луна,
   оглеждаща се в река. Посегна да докосне яркото сияние и водата се разлюля; отраженията
   им се разкривиха, неразпознаваеми.
   — Е, какво видя? — попита Себастиан и в гласа му се долови настойчива нотка.
   Клеъри поклати глава — ама че глупаво се държеше!
   — Видях нас двамата — сгълча го тя. — Какво друго!
   Себастиан сложи ръка под брадичката й и обърна лицето й към себе си. Очите му бяха черни
   като непрогледна нощ, само един тънък ореол от сребро делеше зеницата от ириса. — Не
   виждаш ли? Двамата сме еднакви, аз и ти.
   — Еднакви? — Клеъри примига насреща му. В думите му имаше нещо страшно нередно,
   макар да не бе сигурна точно какво. — Не…
   — Ти си ми сестра. Във вените ни тече една и съща кръв.
   — Ти имаш демонска кръв. Кръвта на Лилит. — По някаква причина това й се стори смешно
   и тя се изкикоти. — Ти си изтъкан от мрак, мрак, мрак. А ние с Джейс сме светлина.
   — Ти криеш тъмно сърце, дъще на Валънтайн. Просто отказваш да го признаеш. А ако искаш
   Джейс, най-добре ще е да го приемеш. Защото сега той ми принадлежи.
   — А ти на кого принадлежиш тогава?
   Устните на Себастиан се разтвориха, ала звук не излезе. За първи път, помисли си Клеъри
   изненадано, той сякаш не знаеше какво да отговори. Странно — за нея самата думите й не
   бяха означавали кой знае какво, изрече ги, тласкана от случайно любопитство. Преди да
   успее да каже още нещо, над тях се разнесе глас:
   — Какво става тук? — Джейс местеше поглед между тях, а по лицето му не можеше да се
   прочете нищо. Още от блещукащото вещество беше полепнало по него — сребристи
   капчици, проблясващи в златната му коса. — Клеъри. — Звучеше подразнено и Клеъри
   побърза да се отдръпне от Себастиан и да скочи на крака.
   — Съжалявам — задъхано каза тя. — Изгубих се в тълпата.
   — Забелязах. В един момент танцувах с теб, а в следващия ти изчезна, а един изключително
   настойчив върколак се опитваше да разкопчее дънките ми.
   Себастиан се засмя.
   — Момче или момиче?
   — Не съм сигурен. И в двата случая не би му се отразило зле да се пообръсне. — Джейс
   улови ръката на Клеъри и обви пръсти около китката й. — Ще се прибираме ли? Или искаш
   да потанцуваме още малко?
   — Да потанцуваме. Може ли?
   — Вървете. — Себастиан се облегна назад, подпрял ръце на мраморния ръб на фонтана;
   усмивката му бе като острие на бръснач. — Нямам нищо против да погледам.
   Нещо пробяга в съзнанието на Клеъри — споменът за кървав отпечатък от ръка. Изчезна
   също толкова бързо, колкото се беше появил, и тя се намръщи. Нощта беше твърде красива,
   за да мисли за грозни неща. Погледна брат си за миг, преди да се остави Джейс да я поведе
   към края на тълпата, близо до сенките, където натискът на телата не беше толкова голям.
   Още едно кълбо от цветна светлина се пръсна над тях, докато вървяха; Клеъри вдигна глава и
   улови сладко— солените капчици върху езика си.
   В средата на стаята, под свещника от кости Джейс спря и я придърпа към себе си. Ръцете й
   се обвиха около него, сребърните капки се стичаха като сълзи по лицето й. Тениската на
   Джейс беше тънка и Клеъри усещаше къде бе изгорена кожата му отдолу. Пръстите й се
   плъзнаха под ръба на дрехата и ноктите й го одраскаха леко по ребрата. Сребърни пръски
   полепнаха по миглите му, когато той я погледна. Наведе се, за да прошепне в ухото й;
   дланите му се спуснаха по раменете и надолу по ръцете й. Вече не танцуваха;
   хипнотизиращата музика продължаваше да се носи из помещението, увличайки телата около
   тях в ритъма си, ала Клеъри почти не забелязваше. Момче и момиче минаха покрай тях и се
   изсмяха, подхвърляйки нещо подигравателно на чешки; Клеъри не го разбра, но подозираше,
   че смисълът е нещо от рода на „намерете си стая”.
   Джейс издаде нетърпелив звук и отново тръгна през тълпата, дърпайки я след себе си,
   докато не спряха в една потънала в сянка ниша.
   Покрай стените имаше десетки такива, овални и опасани от каменни пейки. Кадифена
   завеса осигуряваше някакво подобие на усамотение. Джейс я издърпа рязко и телата им се
   срещнаха с устрема на море, разбиващо се в брега. Устните им се сляха; Джейс я повдигна и
   я притисна до себе си, вплел пръсти в хлъзгавата материя на роклята й.
   Клеъри усещаше мекота и жар, ръце, които търсеха и откриваха, натиск и податливост.
   Дланите й бяха под тениската му ноктите й дращеха гърба му; изпълни я свирепа наслада,
   когато го чу да простенва. Джейс ухапа долната й устна и тя вкуси кръв, солена и гореща.
   Сякаш искаха да се разкъсат на парчета, помисли си Клеъри, да изпълзят в тялото на другия
   и да споделят ритъма на сърцата си, дори това да ги убиеше.
   В нишата беше тъмно, толкова тъмно, че Джейс бе само силует от сенки и злато. Притисна
   Клеъри към стената, а ръцете му се плъзнаха по тялото й, откриха ръба на роклята й и го
   вдигнаха около краката й.
   — Какво правиш? — прошепна тя. — Джейс?
   Той я погледна. Особената светлина в клуба превръщаше очите му в мозайка от пречупени
   цветове. По устните му играеше дръзка усмивка.
   — Можеш да ми кажеш да спра, когато поискаш. Ала няма да го сториш.

   Себастиан издърпа прашната кадифена завеса, която затваряше нишата, и се усмихна.
   По стената на малкото кръгло помещение минаваше пейка и там, облегнал лакти на една
   каменна маса, седеше мъж. Дългата му черна коса бе вързана, на едната му буза имаше белег
   или знак във формата на листо, а очите му бяха с цвета на зелена трева. Носеше бял костюм, а от джоба му се подаваше кърпичка с избродирано зелено листо.
   — Джонатан Моргенстърн — каза Мелиорн.
   Себастиан не го поправи. За елфите имената бяха много важни и те никога не биха го
   нарекли по друг начин, освен с името, дадено му от баща му.
   — Не бях сигурен, че ще се появиш в уреченото време, Мелиорн.
   — Позволи ми да ти напомня, че елфите не лъжат — отговори рицарят, след което се
   пресегна и издърпа завесата зад гърба на Себастиан. Пулсиращата музика отвън поутихна,
   макар все още да се чуваше. — Е, заповядай, седни. Вино?
   Себастиан се настани на пейката.
   — Не, благодаря. — Виното, също като елфическият алкохол, само би замъглило мислите
   му, а феите като че ли имаха по-голяма поносимост към него. — Признавам, че се
   изненадах, когато получих съобщението ти, че искаш да се срещнем тук.
   — Ти, повече от всеки друг, би трябвало да знаеш, че милейди проявява особен интерес към
   теб. Тя знае всяко твое движение. — Мелиорн отпи глътка вино. — Тази нощ в Прага имаше
   сериозен смут сред демоните. Кралицата беше обезпокоена.
   Себастиан разпери ръце.
   — Както виждаш, нищо ми няма.
   — Смут, който несъмнено ще привлече вниманието на нефилимите. Всъщност, ако не греша,
   неколцина от тях вече се навъртат тъдява?
   — Тъдява? — невинно повтори Себастиан.
   Мелиорн отпи още една глътка вино и го изгледа свирепо.
   — О, извинявай. Все забравям забавния начин, по който се изразявате. Искаш да кажеш, че в
   клуба има ловци на сенки, които ме търсят. Знам. Вече ги забелязах. Кралицата явно няма
   много високо мнение за мен, след като смята, че не мога да се справя с няколко нефилими
   без чужда помощ. — Себастиан извади една кама от колана си и я завъртя между пръстите
   си; острието улови малкото светлина в нишата и я отрази.
   — Ще й предам думите ти — измърмори Мелиорн. — Трябва да призная, че ми е трудно да
   разбера с какво толкова я привличаш. Ти вече бе претеглен на везните ми и бе намерен
   недостатъчен* но с милейди имаме различни вкусове.
   *Леко променен цитат от Книгата на Даниил от Стария Завет. — Бел. прев.
   — Претеглен на везните и намерен недостатъчен? — Развеселен, Себастиан се приведе
   напред. — Нека ти го обясня възможно най-простичко, елфически рицарю. Аз съм млад.
   Красив. И съм готов да срина света до основи, за да получа онова, което искам. — Камата му
   проследи една пукнатина върху каменната маса. — Също като мен, кралицата няма нищо
   против да играе игра на изчакване. Но ето какво искам да знам: когато дойде заникът на
   нефилимите, на чия страна ще застанат елфите — със или против мен?
   Лицето на Мелиорн беше безизразно.
   — Кралицата казва, че ще застане на твоя страна.
   Едното ъгълче на устните на Себастиан се изви.
   — Прекрасна новина.
   Мелиорн изсумтя.
   — Винаги съм вярвал, че човешката раса ще се погуби сама. Хилядолетия наред предричам,
   че ще се самоунищожите. Ала наистина не очаквах краят да настъпи по този начин.
   Себастиан завъртя лъскавата кама между пръстите си.
   — Никой никога не го очаква.

   — Джейс — прошепна Клеъри. — Джейс, някой може да влезе и да ни види.
   Ръцете му не спряха онова, което правеха.
   — Няма. — Той прокара пътечка от целувки по шията й, с което успешно разпръсна мислите
   й. Трудно й бе да остане в реалността, докато ръцете му бяха върху нея, докато мислите и
   спомените й бушуваха, сякаш повлечени от вихрушка, а пръстите й бяха впити в тениската
   му с такава сила, че сигурно всеки момент щяха да я скъсат.
   Каменната стена зад гърба й бе студена, ала Джейс я целуваше по рамото и смъкваше
   презрамката на роклята й. Беше й едновременно горещо и студено, цялата трепереше. Светът
   стана на безброй късчета, като ярки парченца стъкло в калейдоскоп. Щеше да се разпадне
   под ръцете му.
   — Джейс… — Тя се вкопчи в тениската му. Беше мокра, лепкава. Сведе поглед към ръцете
   си и за миг не осъзна какво вижда. Сребриста течност, смесена с нещо червено.
   Кръв.
   Клеъри вдигна очи. От тавана над тях, като ужасяваща пинята висеше човешко тяло.
   Глезените му бяха вързани с въже, от прерязаното му гърло капеше кръв.
   Клеъри изпищя, ала звук не се чу. Отблъсна Джейс и той политна назад. Имаше кръв в
   косата му, по тениската му, по голата й кожа. Клеъри вдигна презрамките на роклята си,
   отиде до завесата със залитане и я дръпна.
   Статуята на ангела вече не бе такава, каквато я помнеше. Черните криле се бяха превърнали
   в криле на прилеп; прекрасното доброжелателно лице бе изкривено в ехидна гримаса. На
   усукани въжета от тавана висяха трупове на мъже, жени, животни — посечени, облени в
   кръв, която се лееше по пода като дъжд. Кръв шуртеше и от фонтаните, а по повърхността на
   алената течност, която се събираше в басейните им, се носеха не цветя, а отрязани ръце.
   Гърчещата, деряща се тълпа на дансинга бе подгизнала от кръв. Пред очите на Клеъри се
   завъртя една двойка: мъжът — висок и бледен, стиснал в ръцете си безжизненото тяло на
   жена с прерязано гърло. Мъжът облиза устни и се наведе, за да отпие отново, но докато го
   правеше, погледна към Клеъри и по лицето му, окъпано в сребристи и алени пръски, се разля
   усмивка. Клеъри усети ръката на Джейс над лакътя си; той я дърпаше назад, ала тя се
   отскубна. Взираше се в стъклените аквариуми по стените, в които й се бе сторило, че вижда
   лъскави риби. Ала сега водата не бе ясна, а черна, мътна, подобна на тиня… и в нея плаваха
   удавени човешки тела, а косите им се разстилаха около тях като влакънца на светещи
   медузи. Отново видя Себастиан да се носи в стъкления си ковчег. В гърлото й се надигна
   писък, ала тя го преглътна, докато мракът и тишината я поглъщаха.

   14
   Като пепел

   Дойде бавно на себе си, обзета от същото замайване, което помнеше от първата си сутрин в
   Института, когато се бе събудила без никаква представа къде се намира. Цялото тяло я
   болеше, а главата й се пръскаше, сякаш някой я беше ударил с щанга. Лежеше на една страна, опряла буза в нещо кораво, около рамото й имаше някаква тежест. Сведе погледнадолу и
   видя тънка ръка, прегърнала я през гърдите, сякаш за да я защити. Познаваше знаците по нея, бледите белези, дори синята плетеница на вените. Тежестта в гърдите й отслабна и тя се
   надигна предпазливо, изплъзвайки се изпод ръката на Джейс.
   Бяха в неговата спалня. Позна я веднага по невероятната подреденост, грижливо оправеното
   легло с прилежно подпъхнати в ъглите чаршафи, което дори сега не беше разтурено. Джейс
   спеше, облегнат на таблата, облечен в дрехите, които носеше предишната вечер. Дори не си
   беше свалил обувките. Очевидно бе заспал, докато я държеше в прегръдките си, макар
   Клеъри да не помнеше нищо. Все още бе опръскан със странното сребристо вещество от
   клуба.
   Той се размърда лекичко, сякаш усетил, че Клеъри я няма, и обви свободната си ръка около
   себе си. Не изглеждаше ранен, помисли си Клеъри, просто изтощен, извитите му
   тъмнозлатисти ресници почиваха върху сенките под очите му. Така потънал в сън, й се
   струваше толкова уязвим, като малко момченце. Би могъл да бъде нейният Джейс.
   Ала не беше. Клеъри си припомни нощния клуб, ръцете му върху тялото й в мрака, труповете
   и кръвта. Стомахът й се разбунтува и тя захлупи устата си с ръка, потискайки порива да
   повърне. От спомена й прилошаваше, а отдолу се криеше натрапчивото усещане, че нещо й
   се губи.
   Нещо важно.
   — Клеъри.
   Тя се обърна. Очите на Джейс бяха полуотворени и той я наблюдаваше през миглите си;
   златните му ириси бяха помътнели от умора.
   — Защо си будна? Току— що е съмнало.
   Клеъри сграбчи бъркотията от одеяла и сви ръце в юмруци.
   — Тази нощ — каза задавено. — Труповете… кръвта…
   — За какво говориш?
   — Това видях.
   — Не и аз. — Джейс поклати глава. — Елфически наркотици. Нали знаеше…
   — Изглеждаше толкова истинско.
   — Съжалявам. — Той затвори очи. — Просто исках да се повеселя. Би трябвало да
   предизвикат усещане за щастие. Да те накарат да видиш красиви неща. Мислех, че ще се
   позабавляваме заедно.
   — Видях кръв. И трупове, плаващи в аквариуми…
   Джейс поклати глава и ресниците му се спуснаха надолу.
   — Нищо от това не е било истинско…
   — Дори онова, което се случи между нас… — Клеъри не довърши — очите му бяха
   затворени, гърдите му се повдигаха и спускаха равномерно. Беше заспал.
   Тя се изправи, без да го поглежда, и отиде в банята. Застана пред огледалото, докато
   вцепенение обхващаше тялото й. Беше покрита с петна от сребърното вещество и това й
   напомни за онзи път, когато една металическа химикалка беше протекла в раницата й,
   съсипвайки всичко в нея. Една от презрамките на сутиена й се беше скъсала, навярно когато
   Джейс я беше дръпнал предишната нощ. Около очите й имаше ивици размазана спирала, а
   кожата и косата й лепнеха от сребристия наркотик.
   Повдигаше й се, струваше й се, че всеки миг може да припадне. Свали тънката рокля и
   бельото си и ги изхвърли в кошчето за боклук, преди да се пъхне в топлата вода.
   Изми косата си няколко пъти, мъчейки се да махне засъхналата лепкава маса. Беше като да
   се опитва да отмие маслена боя. Мирисът на веществото също отказваше да си отиде, като
   вода от ваза с изгнили цветя — слаба, сладникава миризма на развалено върху кожата й,
   която никакви количества сапун не можеха да прогонят.
   След като най-сетне сметна, че е толкова чиста, колкото изобщо бе възможно, тя се изсуши и
   отиде в голямата спалня, за да се облече. Беше истинско облекчение отново да обуе дънки и
   ботуши и да си сложи памучен пуловер. Едва тогава, докато нахлузваше втория ботуш,
   натрапчивото усещане, че нещо не е наред, се завърна. Тя се вцепени.
   Пръстенът й. Златният пръстен, с чиято помощ разговаряше със Саймън.
   Нямаше го.
   Клеъри трескаво го затърси. Прерови кошчето за боклук, за да види дали не се е закачил в
   роклята й, а после се зае да претършува всеки сантиметър от стаята на Джейс, докато той
   продължаваше да спи най-спокойно. Претърси килима, чаршафите, погледна и в
   чекмеджетата на нощните шкафчета.
   Най-сетне приседна на леглото; сърцето й биеше до пръсване, стомахът й бе свит на топка.
   Пръстенът го нямаше. Беше го изгубила, незнайно къде, незнайно как. Опита да си
   припомни кога го беше видяла за последен път. Със сигурност беше проблеснал на пръста й,
   докато въртеше камата в схватката с демоните. Дали не беше паднал в антикварния магазин?
   Или пък в нощния клуб?
   Заби нокти в бедрата си, докато болката не я накара да изохка. „Съсредоточи се”, заповяда
   си. „Съсредоточи се.”
   Може би се беше изхлузил някъде другаде в апартамента. Нищо чудно Джейс да я беше
   качил на ръце по стълбите.
   Вероятността не беше много голяма, но и най-малката възможност трябваше да бъде
   проверена.
   Изправи се на крака и излезе в коридора колкото се може по-тихо. Пристъпи към стаята на
   Себастиан и се поколеба. Не можеше да си представи какво би търсил пръстенът й там, а да
   го събуди само би й попречило. Обърна се и вместо това пое надолу по стълбите, като
   стъпваше възможно най-леко, така че ботушите й да не вдигат шум.
   Умът й работеше трескаво. Ако не можеше да се свърже със Саймън, какво щеше да прави?
   Трябваше да му каже за антикварния магазин, за адамаса. Трябваше по-рано да се свърже с
   него. Искаше й се да удари стената с юмрук, но вместо това се застави да успокои мислите
   си и да разгледа всички възможности, които имаше. Себастиан и Джейс започваха да й имат
   доверие; ако успееше да се откъсне за мъничко от тях на някоя оживена улица, би могла да
   се обади на Саймън от уличен телефон. Или пък да се мушне в някое интернет кафе и да му
   изпрати имейл. Все пак знаеше за мунданската технология повече, отколкото тях двамата.
   Това, че пръстенът го нямаше, не означаваше, че всичко е изгубено.
   Нямаше да се предаде.
   Толкова бе погълната от мисли какво да прави, че в началото изобщо не забеляза Себастиан.
   За щастие, той беше с гръб към нея. Стоеше в дневната, с лице към стената.
   Вече стигнала до последното стъпало, Клеъри замръзна за миг, а после притича по пода и се
   долепи до ниската стена, която разделяше кухнята от по-голямата стая. Нямаше повод за
   паника, убеждаваше се тя. Нали живееше тук. Ако Себастиан я видеше, можеше да му каже,
   че е слязла за чаша вода.
   Но възможността да го наблюдава, без той да знае, бе твърде изкушаваща. Тя се извъртя
   лекичко и надникна иззад кухненския плот.
   Себастиан все още бе с гръб към нея. Беше си сменил дрехите от снощи. Войнишкото яке го
   нямаше — сега носеше дънки и риза, под която, забеляза Клеъри, когато той се обърна, бе
   препасал колана с оръжията си. Себастиан вдигна дясната си ръка и Клеъри видя, че държи
   стилито си… за миг нещо в начина, по който го бе уловил, й напомни за начина, по който
   майка й държеше четката за рисуване.
   Тя затвори очи. Беше като подръпването на плат, закачил се за кукичка — рязкото
   потръпване на сърцето й всеки път, щом разпознаеше у Себастиан нещо от майка си или от
   себе си. Нещо, което й напомняше, че колкото и отровена да бе кръвта му, тя бе същата,
   която течеше и в нейните вени.
   Отвори очи тъкмо навреме, за да види как пред Себастиан се появяват очертанията на врата.
   Той посегна към шала, който висеше на една закачалка на стената, и прекрачи в мрака
   навън.
   Клеъри имаше само един миг, за да реши. Да остане и да претърси стаите или да последва
   Себастиан и да види къде отива. Краката й взеха решение още преди умът й да успее да
   избере. Отдели се от стената и се хвърли през тъмния отвор на вратата секунди, преди тя да
   се затвори зад нея.

   Единствената светлина в стаята, където лежеше Люк, се процеждаше през закованите
   прозорци от уличните лампи навън. Джослин знаеше, че би могла да помоли за осветление,
   но предпочиташе сумрака — той криеше колко сериозни бяха раните му, бледността на
   лицето му, торбичките под очите му.
   Всъщност, в дрезгавината Люк ужасно приличаше на момчето, което Джослин познаваше в
   Идрис, още преди сформирането на Кръга. Спомни си го в училищния двор — възслаб, с
   кестенява коса, сини очи и неспокойни ръце. Той бе най-добрият приятел на Валънтайн и
   затова никой не го поглеждаше. Дори и тя, в противен случай не би останала така
   изумително сляпа за чувствата му към нея.
   Припомни си деня, в който се бе омъжила за Валънтайн и ярките лъчи на слънцето,
   нахлуващи през кристалния покрив на Залата на Съглашението. Тя беше на деветнайсет, а
   Валънтайн на двайсет — родителите й не бяха никак щастливи, че се омъжва толкова млада.
   Неодобрението им не означаваше нищо за нея — те просто не разбираха. Толкова бе
   сигурна, че за нея не може да има друг, освен Валънтайн.
   Люк им беше кум. Помнеше изражението му, докато тя вървеше по пътеката към олтара.
   Беше го погледнала за миг, преди да насочи цялото си внимание към Валънтайн, и си бе
   помислила, че сигурно не е добре — изглеждаше болен. А после, на Площада на Ангела,
   докато гостите се разхождаха насам— натам (повечето членове на Кръга бяха там — от
   наскоро оженилите се Мерис и Робърт Лайтууд до едва петнайсетгодишният Джеръми
   Понмерси), а тя стоеше с Валънтайн и Люк, някой бе подхвърлил старата шега, че ако
   младоженецът не се бил появил, Джослин трябвало да се омъжи за кума. Люк носеше
   вечерно облекло със златните руни за късмет в брака и изглеждаше наистина красив, но
   докато всички други се бяха разсмели, той бе пребледнял като платно. „Мисълта да се
   омъжи за мен трябва да му е ужасно противна“, казала си бе Джослин, докосвайки рамото
   му през смях.
   — Не се бой! — подхвърлила бе на шега. — Вярно, че се познаваме открай време, но ти
   обещавам, че никога няма да ти се наложи да се ожениш за мен.
   А после се беше появила Аматис, дърпайки след себе си смеещия се Стивън, и Джослин
   напълно бе забравила за Люк, начина, по който той я гледаше… и странния начин, по който
   Валънтайн бе погледнал него.
   Тя се обърна към Люк и подскочи в стола си. За първи път от няколко дни насам очите му
   бяха отворени и почиваха върху нея.
   — Люк!
   Той изглеждаше объркан.
   — Колко… колко време съм спал?
   Джослин жадуваше да се хвърли в прегръдките му, ала дебелите превръзки около гърдите му
   я възпряха. Вместо това взе ръката му в своята и я притисна до бузата си, преплитайки
   пръсти в неговите. Затвори очи и усети как под клепачите й се процеждат сълзи.
   — Около три дни.
   — Джослин — сега вече в гласа му прозвуча истинска тревога. — Защо сме в участъка? Къде
   е Клеъри? Наистина не си спомням…
   Джослин свали сплетените им ръце и като събра цялото спокойствие, на което беше
   способна, му разказа какво се бе случило — за Себастиан и Джейс, за демонския метал, с
   който беше ранен, и за помощта на Претор Лупус.
   — Клеъри — заяви Люк веднага щом тя свърши. — Трябва да я намерим.
   И като издърпа ръката си от нейната, опита да седне в леглото. Дори на слабата светлина в
   стаята, Джослин видя как потръпна от болка, а бледността му се засили.
   — Не е възможно. Люк, моля те, легни си. Не мислиш ли, че ако имаше начин да я открия,
   нямаше да го направя?
   Люк преметна крака през ръба на леглото и седна; миг по-късно изохка и се облегна на
   ръцете си. Изглеждаше ужасно.
   — Но опасността…
   — Вярваш ли, че не съм мислила за опасността? — Джослин положи ръце на раменете му и
   нежно го побутна върху възглавниците. — Саймън ми се обажда всяка вечер. Тя е добре.
   Наистина. А и ти не си в състояние да направиш каквото и да било. С нищо няма да й
   помогнеш като се убиеш. Моля те, Люк, имай ми доверие.
   — Джослин, не мога просто да си лежа тук.
   — Разбира се, че можеш — заяви тя и се изправи. — И точно това ще направиш, дори и ако
   трябва да седна отгоре ти, за да те принудя. Какво, за бога, ти става, Лушън? Полудя ли?
   Умирам от страх за Клеъри, умирах от страх и за теб. Моля те, не прави това… не ми го
   причинявай. Ако нещо се случи с теб…
   Люк я погледна изненадано. Върху белите превръзки около гърдите му вече имаше червено
   петно, там, където раната се бе отворила от движенията му.
   — Аз…
   — Какво?
   — Не съм свикнал да ме обичаш.
   В думите му имаше кротост, каквато Джослин не бе свикнала да свързва с него и тя го
   изгледа продължително, преди да каже:
   — Люк, моля те, легни си.
   Като компромис, той се облегна на възглавниците. Дишаше тежко и Джослин изтича до
   нощното шкафче, наля чаша вода и я тикна в ръката му.
   — Изпий я. Моля те.
   Люк пое чашата. Сините му очи я проследиха, докато тя отново се настаняваше в стола до
   леглото му, от който почти не бе мръднала толкова дълго, че направо бе за учудване, дето не
   се бе сраснала с него.
   — Знаеш ли за какво си мислех? — попита тя. — Точно преди да се събудиш?
   Люк отпи глътка вода.
   — Изглеждаше много далеч оттук.
   — Мислех си за деня, когато се омъжих за Валънтайн.
   Люк свали чашата.
   — Най-ужасният ден в живота ми.
   — По-ужасен и от деня, в който те ухапаха? — Джослин подви крака под тялото си.
   — Да.
   — Не знаех. Нямах представа какво изпитваш. Ще ми се да бях имала. Мисля, че всичко би
   било различно.
   Люк я погледна невярващо.
   — Как?
   — Нямаше да се омъжа за Валънтайн. Не и ако бях знаела.
   — Щеше…
   — Нямаше — остро отсече тя. — Бях твърде глупава, за да разбера какво изпитваш, но също
   така бях прекалено глупава, за да си дам сметка какво изпитвам самата аз. Винаги съм те
   обичала. Дори и да не го знаех. — Тя се приведе и го целуна лекичко, за да не му причини
   болка; след това долепи буза до неговата. — Обещай ми, че няма да се излагаш на опасност.
   Обещай ми.
   Люк зарови свободната си ръка в косата й.
   — Обещавам.
   Джослин се облегна назад, поуспокоена.
   — Ще ми се да можех да се върна във времето. Да оправя всичко. Да се омъжа за правилния
   мъж.
   — Ала тогава с теб нямаше да имаме Клеъри — напомни й той. Прекрасно бе да чуе как
   казва „с теб”, сякаш за него нямаше и капчица съмнение, че Клеъри му е дъщеря.
   — Ако беше с нас повече, докато тя растеше… — въздъхна Джослин. — Просто имам
   чувството, че направих всичко погрешно. Толкова бях обсебена от мисълта да я защитавам,
   че май прекалих. Тя се втурва с главата напред във всяка опасност, без дори да се замисли.
   Докато растяхме, ние виждахме приятелите ни да загиват в битка. Но не и Клеъри. Не че бих
   искала да отрасне по този начин, но понякога се безпокоя — тя като че ли изобщо не вярва,
   че може да умре.
   — Джослин — меко каза Люк. — Ти отгледа добър човек. С ценности и ясна представа за
   добро и зло. Човек, който се старае да постъпва правилно. Също като теб. Не можеш да
   възпиташ едно дете да вярва в обратното на това, което вършиш. Не смятам, че тя не вярва,
   че може да умре. Според мен и тя, също като теб, е убедена, че има неща, за които си струва
   да умреш.

   Клеъри се промъкваше зад Себастиан през лабиринт от тесни улички, като се държеше в
   сенките, хвърляни от сградите. Вече не бяха в Прага — това поне се виждаше веднага.
   Улиците бяха тъмни, небето над главата й имаше бледосиния цвят на съвсем ранно утро, а
   табелите на магазините, покрай които минаваха, бяха на френски. Също както и тези с
   имената на улиците: „RUE DE LA SEINE”, „RUE JACOB”, „RUE DE LABBAYE”.
   Докато вървяха из града, хора минаваха като призраци покрай нея. От време на време
   избучаваше по някоя кола, камиони спираха пред магазините, за да доставят стоки преди
   началото на работния ден. Във въздуха се носеше мирис на речна вода и боклук. Клеъри вече
   бе почти сигурна къде се намират, когато един завой и една тясна уличка ги изведоха на
   широк булевард и от мъгливия сумрак изникна пътен знак. Стрелки сочеха в най-различни
   посоки и показваха пътя към Бастилията, катедралата Нотр Дам и Латинския квартал.
   „Париж” помисли си Клеъри и се шмугна зад една кола, докато Себастиан пресичаше
   улицата. „В Париж сме.”
   Ама че ирония. Открай време си мечтаеше да посети Париж с някой, който го познава.
   Мечтаеше да се разходи из улиците му, да види реката, да нарисува сградите. Но никога не
   си бе представяла това — как се промъква след Себастиан по булевард „Сен Жермен”
   покрай яркожълт bureau de poste*, нагоре по авеню, където баровете бяха затворени, но в
   канавките беше пълно с бирени бутилки и угарки, надолу по тясна уличка, от двете страни,
   на която се издигаха къщи. Себастиан спря пред една от тях и Клеъри се закова на място,
   плътно долепена до стената.
   * Bureau de poste (фр.) — пощенски клон. — Бел. прев.
   Видя го да вдига ръка и да въвежда някакъв код в кутията до вратата; очите й следяха всяко
   движение на пръстите му. Чу се изщракване, вратата се отвори и той се шмугна вътре. В
   мига, в който тя се затвори, Клеъри се втурна след него и въведе същия код (Х235), след
   което зачака да чуе тихия звук, който означаваше, че е отключено. Когато той се разнесе,
   Клеъри не бе сигурна дали е облекчена или учудена. „Не би трябвало да е толкова лесно”
   Миг по-късно вече стоеше във вътрешен двор — квадратен и ограден от обикновени на вид
   сгради. Три стълбища се виждаха през отворени врати, ала от Себастиан нямаше и следа.
   Значи нямаше да бъде толкова лесно.
   Клеъри пристъпи напред, макар да си даваше сметка, че така излиза от прикритието на
   сенките. Небето изсветляваше с всяка изминала минута. Мисълта, че може да бъде
   забелязана, бе като студени пръсти по гърба й и тя побърза да се скрие в сянката на първото
   изпречило й се стълбище.
   То бе съвсем обикновено, с дървени стъпала, които водеха както нагоре, така и надолу; на
   стената висеше евтино огледало, в което Клеъри видя собственото си бледо лице. Във
   въздуха витаеше натрапчива миризма на разлагащи се боклуци и за миг тя се зачуди дали не
   е близо до мястото, където държаха боклукчийските кофи, преди нещо в уморения й мозък
   да прещрака — вонята означаваше демонско присъствие.
   Изтощените й мускули бяха започнали да треперят, ала тя сви ръце в юмруци. Болезнено
   ясно си даваше сметка, че е напълно невъоръжена. Пое дълбока глътка от зловонния въздух и
   заслиза по стълбите.
   Миризмата ставаше все по-силна, а мракът — все по-гъст, докато Клеъри се спускаше по
   стълбището, мечтаейки си за стили и руна за нощно зрение. Само че не можеше да направи
   нищо, затова продължи да следва извиващото се стълбище. Изведнъж изпита прилив на
   благодарност, че е тъмно — беше стъпила в нещо лепкаво. Стисна перилата и се опита да
   диша през устата. Сега мракът бе толкова непрогледен, че тя вървеше слепешком. Сърцето й
   думкаше така силно, че несъмнено оповестяваше присъствието й. Улиците на Париж и
   обикновеният свят й се струваха на светлинни години от това място, където бяха единствено
   тъмнината и тя, спускаща се все по-надолу и по-надолу.
   И тогава някъде в далечината припламна светлинка — малка точица, като връхчето на
   внезапно запалена кибритена клечка. Клеъри се долепи още по-плътно до парапета и почти
   приклекна, докато светлината постепенно се уголемяваше. Сега вече виждаше ръката си и
   очертанията на стъпалата пред себе си. Оставаха само няколко. Слезе по тях и се огледа
   наоколо.
   Всяка прилика с обикновена жилищна сграда бе изчезнала. Някъде в мрака зад нея
   дървените стъпала бяха отстъпили място на скала и сега тя се намираше в малка стая с
   каменни стени, осветена от факла, която хвърляше мъждукаща зеленикава светлина. Върху
   гладкия каменен под бяха вдълбани многобройни причудливи символи, които Клеъри
   внимателно заобиколи, докато прекосяваше стаята, за да стигне до единствения друг изход
   — извита арка, образувана от две внушителни декоративни секири, на чийто връх бе
   поставен човешки череп.
   Откъм коридора под арката се чуваха гласове. Бяха твърде далече, за да може Клеъри да
   различи каквито и да било думи, но несъмнено бяха гласове. Насам, сякаш казваха те.
   Последвай ни.
   Клеъри се загледа в черепа и празните очни ямки се взряха насмешливо в нея. Зачуди се къде
   ли се намира — дали Париж все още бе над нея или се бе озовала в съвършено различен свят,
   както ставаше, когато някой прекрачеше в Града на тишината. Помисли си за Джейс, когото
   бе оставила да спи сякаш в друг живот.
   Правеше го заради него, напомни си тя. За да си го върне. Мина под свода и инстинктивно се
   долепи до стената. Закрачи безшумно напред, докато гласовете постепенно се усилваха. В
   коридора не беше съвсем тъмно — на всеки няколко крачки факли хвърляха зеленикава
   светлина и излъчваха мирис на изгоряло.
   Неочаквано от лявата й страна зейна врата и гласовете долетяха много по-ясно.
   — …не е като баща си — тъкмо казваше един от тях, грапав като шкурка. — Валънтайн не
   искаше да има нищо общо с нас. А този обещава да ни даде света.
   Много бавно Клеъри надникна през ръба на вратата.
   Стаята беше гола, с гладки стени и без никакви мебели. В нея имаше група гущероподобни
   демони със зелено— кафява кожа и с по шест крака като пипала на октопод, които издаваха
   сух, дращещ звук, когато се движеха. В големите им издути глави имаше черни, многостенни
   очи.
   Клеъри преглътна надигналата се в гърлото й горчилка — напомняха й на Ненаситния, един
   от първите демони, които бе видяла в живота си. От гротескната комбинация между гущер,
   насекомо и извънземно й се повдигаше. Долепи се още по-плътно до стената и се заслуша.
   — Тоест, ако му вярвате.
   Трудно бе да се разбере кой точно говори. Докато се движеха, краката им непрекъснато се
   свиваха и разпускаха, от което издутите им тела ту се повдигаха нагоре, ту се смъкваха
   надолу. Гнусните създания като че ли нямаха усти, а само гроздове къси пипалца, които
   вибрираха, когато говореха.
   — Великата майка му имаше доверие. Той е неин син.
   Себастиан. Разбира се, че ставаше дума за Себастиан.
   — Но освен това е нефилим. Нашите най-големи врагове.
   — Те са толкова наши, колкото и негови врагове. Във вените му тече кръвта на Лилит.
   — Ала у онзи, когото нарича свой другар, тече кръвта на враговете ни. На ангелите.
   Думата бе изплюта с такава омраза, че Клеъри се почувства сякаш са й зашлевили шамар.
   — Синът на Лилит ни уверява, че го държи здраво под контрол и той наистина изглежда
   покорен.
   Последва сух, насекомоподобен смях.
   — Вие, младите, се тревожите прекалено. Богатствата на този свят са несметни, ала
   нефилимите твърде дълго го бранят от нас. Ние ще го опустошим и ще оставим след себе си
   единствено пепел. А момчето на ангелите ще оставим за накрая — то ще бъде последното от
   своята раса, което ще убием. Ще го изгорим на клада, докато от него останат единствено
   златни кости.
   Гняв се надигна в гърдите на Клеъри и тя рязко си пое дъх… едва доловим звук, ала все пак
   звук. Най-близкият демон рязко завъртя глава. За миг Клеъри се вцепени, уловена в погледа
   на черните му огледални очи.
   След това се обърна и хукна обратно към входа и стълбището, отвеждащо нагоре в мрака. Зад
   гърба й се надигна глъчка — съществата се разпищяха и с отвратителни пълзящи и дращещи
   звуци се втурнаха подире й. Хвърли поглед през рамо и си даде сметка, че няма да успее.
   Въпреки взетата преднина, демоните вече я настигаха.
   Запъхтяна, тя спря под арката в началото на коридора, завъртя се и като подскочи, се улови
   за нея. След това се залюля и с все сила стовари ботушите си в първия от демоните. Той
   политна назад с пронизителен писък. Все така висейки от арката, Клеъри сграбчи една от
   брадвите под черепа и дръпна.
   Здраво закрепена, тя не помръдна.
   Клеъри затвори очи, стисна още по-силно и с цялата сила, на която бе способна, дръпна.
   Брадвата изпращя оглушително и се откъсна сред дъжд от скални отломки и хоросан.
   Изгубила равновесие, Клеъри падна и се приземи приклекнала, вдигнала оръжието пред себе
   си. Беше тежко, но тя почти не забелязваше. Ето го отново, онова, което се бе случило в
   антикварния магазин. Времето, което сякаш течеше по-бавно, усилването на всички
   усещания. Чувстваше всеки полъх на въздуха върху кожата си, всяка неравност на пода под
   краката си. Стегна се, готова за битка, когато първият от демоните изпъпли изпод арката,
   надигнал глава като тарантула и размахал крака над нея. Под пипалата на лицето му имаше
   два дълги зъба, от които капеше отрова.
   Брадвата в ръката й се стрелна напред като от само себе си и потъна дълбоко в гърдите на
   създанието. В миг Клеъри си припомни съвета на Джейс да не залага на удар в гърдите, а на
   обезглавяване. Не всички демони имаха сърца. Ала в този случай късметът бе на нейна
   страна. Беше засегнала или сърцето, или някой друг жизненоважен орган. Съществото се
   замята с писъци; около раната забълбука кръв и то изчезна. Клеъри залитна назад, стиснала
   оръжието си, обляно в демонска кръв, черна и зловонна като катран.
   Когато следващото чудовище се спусна към нея, тя се наведе ниско и с един замах на
   брадвата отсече няколко от краката му. Виейки от болка, то рухна на една страна като
   строшен стол и следващият демон прегази тялото му, за да се добере до нея. Тя отново
   замахна и секирата потъна в лицето на демона, оплисквайки я с черна кръв. Клеъри се
   хвърли назад към стълбището — ако някой успееше да я заобиколи и да я нападне откъм
   гърба, с нея бе свършено.
   Освирепял, демонът, чието лице бе съсякла, атакува отново. Този път брадвата отряза
   единия му крак, но другият се обви около китката на Клеъри. Пареща агония се разля по
   ръката й; тя изпищя и опита да се отскубне, ала хватката на демона беше прекалено здрава.
   Струваше й се, че в кожата й се впиват безброй нажежени игли. Като продължаваше да
   пищи, тя стовари левия си юмрук в лицето му, там, където се бе забила брадвата й малко по-
   рано. Чудовището изсъска и охлаби хватката си едва забележимо; Клеъри се освободи в
   същия миг, в който то замахна…
   Искрящо острие проряза въздуха, дошло незнайно откъде, и потъна в черепа на демона. Пред
   смаяния поглед на Клеъри той изчезна и тя видя брат си — в ръката си държеше серафимска
   кама, демонска кръв бе оплискала бялата му риза. Стаята зад него беше празна, с
   изключение на едно от чудовищата, което потръпваше, докато от отсечените му крака
   шуртеше кръв като бензин от смачкана кола.
   Себастиан. Клеъри се взираше изумено в него. Наистина ли току— що бе спасил живота й?
   — Стой далеч от мен, Себастиан — изсъска тя.
   Той като че ли не я чу.
   — Ръката ти.
   Клеъри сведе поглед към дясната си китка, която още пулсираше болезнено. Там, където
   смукалцата на демона се бяха впили в кожата й, сега имаше дебела ивица от рани с формата
   на кафени чинийки, които бързо потъмняваха, придобивайки отвратителен синкавочерен
   цвят.
   Клеъри отново вдигна очи към брат си. Бялата му коса бе като ореол в мрака. Или пък се
   дължеше на факта, че зрението й бързо отслабваше. Светлината образуваше ореоли около
   зелената факла на стената и серафимската кама в ръката на Себастиан. Той говореше, ала
   думите му се сливаха неразбираемо, сякаш идваха изпод вода.
   — …смъртоносна отрова — казваше той. — Какво, по дяволите, мислеше, Клариса? —
   Гласът му ту заглъхваше, ту отново се усилваше. Клеъри се бореше да се съсредоточи. — …
   да се изправиш срещу шест демона дахак само с една декоративна брадва…
   — Отрова — повтори тя и за миг лицето му дойде на фокус; напрегнатите линии около
   устата и очите му бяха стряскащо подчертани. — Е, значи все пак не ми спаси живота, а?
   Ръката й се сгърчи и тя изпусна брадвата, която издрънча върху каменния под. Усети как
   пуловерът й се закачи за грапавата стена, докато бавно се свличаше надолу. Не искаше нищо
   друго, освен да легне на пода, но Себастиан нямаше намерение да я остави да си почине.
   Ръцете му се плъзнаха под нейните, вдигнаха я и ето че той я носеше, преметнал здравата й
   ръка около врата си. Клеъри искаше да се съпротивлява, ала не й бе останала никаква сила.
   Опари я остра болка в сгъвката на лакътя — докосването на стили. Безчувственост скова
   тялото й. Последното, което видя, преди да склопи клепачи, бе черепът върху арката. Готова
   бе да се закълне, че в празните очни ямки се таи смях.

   15
   Магдалена

   Болка и гадене я връхлитаха на все по-задушаващи талази, около себе си виждаше
   единствено размазани цветове. Знаеше, че брат й я носи на ръце — при всяка негова стъпка
   сякаш забиваха шиш за лед в главата й. Усещаше, че се е вкопчила в него и силата на ръцете
   му й вдъхваше сигурност… колко странно, че каквото и да било у Себастиан можеше да й
   вдъхва сигурност, странно бе и това, че той сякаш адски внимаваше да не я раздрусва, докато
   върви. Като от много далеч, Клеъри чуваше накъсаното си дишане, чуваше и как брат й
   повтаря името й.
   А после всичко потъна в тишина. За миг си помисли, че това е краят — че бе загинала в
   битка с демони, както повечето ловци на сенки. После обаче почувства ново парване от
   вътрешната страна на ръката си и по вените й сякаш се разля лед. Затвори очи от болка, ала
   студът на онова, което Себастиан бе направил, бе като да й плиснат чаша вода в лицето.
   Много бавно светът престана да се върти около нея, а болката и гаденето отслабнаха, докато
   не станаха просто леки вълнички в потока на кръвта й. Клеъри отново можеше да диша.
   Пое си рязко дъх и отвори очи.
   Синьо небе.
   Лежеше по гръб и се взираше в безкрайно синьо небе, по което тук— таме плаваха пухкави
   облачета, като небето, нарисувано на тавана в лечебницата на Института. Протегна
   скованите си от болка ръце. Около дясната китка все още носеше следите от своята гривна
   от рани, макар че те бързо избледняваха и вече бяха придобили светлорозов цвят. Върху
   лявата й ръка имаше иратце, което също избеляваше, в сгъвката на лакътя й бе нарисувана
   обезболяваща руна.
   Клеъри вдъхна голяма глътка есенен въздух, в който се долавяше ухание на листа. Виждаше
   върхове на дървета, чуваше шум на коли и…
   Себастиан. До ушите й достигна нисък смях и тя изведнъж осъзна, че не лежи просто така, а
   е облегната на брат си. Себастиан, който бе топъл, дишаше и поддържаше главата й с ръка.
   Останалата част от тялото й почиваше върху леко влажна дървена пейка.
   Клеъри се надигна рязко и Себастиан отново се засмя. Седеше в края на пейка с изящни
   железни облегалки за ръце; сгънатият шал беше в скута му, където допреди малко бе главата
   й, а свободната му ръка бе опъната върху гърба на пейката. Беше разкопчал бялата си риза, за
   да скрие петната демонска кръв. Отдолу носеше обикновена сива тениска, а сребърната
   гривна проблясваше около китката му. Черните му очи я гледаха развеселено, докато тя се
   отдръпваше в другия край на пейката.
   — Добре, че си толкова дребна. Ако беше по-висока, да те нося на ръце би било
   изключително неудобно.
   Клеъри трябваше да положи огромно усилие, за да говори спокойно:
   — Къде сме?
   — Jardin du Luxembourg. Люксембургската градина. Много приятен парк. Трябваше да те
   занеса някъде, където да можеш да легнеш, а насред улицата не ми се стори особено добра
   идея.
   — Да, има си дума за това да оставиш някой да умре на улицата. Непредумишлено убийство
   с превозно средство.
   — Това са пет думи и освен това смятам, че технически погледнато се нарича така
   единствено, ако ти си прегазил жертвата. — Себастиан потърка длани, сякаш искаше да се
   стопли. — Така или иначе, защо да те оставям да умреш на улицата, след като положих
   толкова усилия да ти спася живота?
   Клеъри преглътна и сведе поглед към ръката си. Раните й бяха избледнели още повече и ако
   не знаеше къде да ги търси, сигурно изобщо нямаше да ги забележи.
   — Защо го направи?
   — Кое?
   — Защо ми спаси живота?
   — Ти си ми сестра.
   Тя отново преглътна. На утринната светлина лицето му имаше малко повече цвят от
   обикновено. По врата му се виждаха следи от изгаряне, там, където го бе опръскала
   демонската кръв.
   — Никога досега не те е било грижа, че съм ти сестра.
   — Нима? — Черните му очи я обходиха с поглед. Клеъри си припомни как Джейс се бе
   появил в дома й, след като се бе била с Ненаситния демон и умираше от отровата му. Беше я
   излекувал точно както Себастиан, а след това я бе отнесъл на ръце, също като него. Може би
   двамата си приличаха повече, отколкото й се искаше да си признае и то още преди да бъдат
   свързани от магия. — Баща ни е мъртъв — продължи Себастиан. — Нямаме други роднини.
   Аз и ти — ние сме последните. Последните Моргенстърн. Ти си единствената, в чиито вени
   тече същата кръв, както и в моите. Някой като мен.
   — Знаеше, че вървя след теб — каза Клеъри.
   — Разбира се, че знаех.
   — И не ме спря.
   — Исках да видя какво ще направиш. Признавам, не очаквах да ме последваш и там долу. По-
   смела си, отколкото предполагах. — Той взе шала от скута си и го уви около врата си.
   Паркът започваше да се пълни с хора — туристи с карти на града, родители с деца на ръце,
   възрастни мъже, приседнали на пейки като тяхната, за да изпушат една лула. — Никога
   нямаше да спечелиш онази схватка.
   — А може би щях.
   Той се усмихна — бърза, коса усмивка, която сякаш не успя да потисне.
   — Може би.
   Клеъри разсеяно подритваше росната трева с ботушите си. Нямаше намерение да благодари
   на Себастиан. За каквото и да било.
   — Защо се съюзяваш с демони? — поиска да узнае тя. — Чух ги да говорят за теб. Знам
   какво правиш…
   — Не, не знаеш. — Усмивката си бе отишла, а тонът на превъзходство се бе върнал. —
   Първо, това не бяха демоните, с които си имах работа. Тези бяха телохранителите им. Ето
   защо бяха в различна стая, където мен ме нямаше. Демоните дахак не са особено умни, но за
   сметка на това са зли, корави и вечно нащрек. Та не е като да знаеха какво точно става.
   Просто повтаряха слухове, подочути от господарите им. Велики демони. Ето с кого имах
   среща.
   — И това би трябвало да ме успокои?
   Себастиан се приведе към нея през пейката.
   — Не се опитвам да те успокоя. Опитвам се да ти кажа истината.
   — Нищо чудно, че имаш вид, сякаш си получил алергична реакция — подхвърли Клеъри,
   макар че не беше точно така. Себастиан изглеждаше учудващо спокоен, макар че стиснатата
   му челюст и пулсиращата вена на слепоочието му да издаваха, че може и да се преструва. —
   Онези в подземието казаха, че си щял да дадеш света на демоните.
   — Е, това звучи ли ти като нещо, което бих сторил?
   Клеъри просто го изгледа.
   — Нали каза, че ще ми дадеш шанс? — каза той. — Не съм онзи, който бях, когато ме
   срещна в Аликанте. — Погледът му беше ясен. — Освен това, аз не съм единственият човек,
   когото познаваш, който някога е вярвал на Валънтайн. Той беше мой баща. Наш баща. Не е
   лесно да се усъмниш в нещата, в които си бил възпитан да вярваш.
   Клеъри скръсти ръце на гърдите си; въздухът беше свеж, ала студен — усещаше се
   пощипването на наближаващата зима.
   — Е, за това си прав.
   — Валънтайн грешеше. Напълно обсебен от неправдите, които смяташе, че е понесъл от
   Клейва, той мислеше единствено как да им докаже, че е прав. Искаше Ангелът да се надигне
   и да оповести, че Джонатан, ловецът на сенки, се е преродил в него, че той е техният водач и
   че единственият правилен начин е неговият.
   — Само че не стана точно така.
   — Знам какво стана. Лилит ми разказа. — Подхвърли го съвсем нехайно, сякаш разговорите
   с майката на всички магьосници бяха нещо, което може да се случи на всекиго. — Не се
   заблуждавай, че е било в резултат на някаква особена състрадателност от страна на Ангела,
   Клеъри. Ангелите са студени като ледени висулки. Разиел се разлюти, защото Валънтайн
   забрави мисията на всички ловци на сенки.
   — Която е?
   — Да убиват демони. Това е нашето предназначение. Не може да не си чула, че през
   последните години все повече и повече демони успяват да се промъкнат в нашия свят. И че
   нямаме никаква идея как да ги възпрем.
   Отзвук от думи отекна в съзнанието на Клеъри, нещо, което Джейс й бе казал първия път,
   когато посетиха Града на тишината, сякаш в един друг живот. „Бихме могли да се предпазим
   от тяхното нашествие, но още никой не е успял да разбере как да стане това. В
   действителност набезите на демоните стават все по-интензивни. Преди инвазията на
   демоните в нашия свят беше по-малка и можеше лесно да бъде овладяна. Но съм свидетел
   как броят на преодолелите стените между световете нараства все повече. Клейвът постоянно
   изпраща ловци на сенки, някои от които така и не се връщат.”
   — Задава се чудовищна война с демоните, а Клейвът е отчайващо неподготвен — продължи
   Себастиан. — Поне за това баща ми беше прав. Твърде закостенели са, за да се вслушат в
   предупреждения или да се променят. За разлика от Валънтайн, аз не жадувам за унищожение
   на всички долноземци, но се тревожа, че слепотата на Клейва ще обрече на гибел света,
   който ловците на сенки бранят.
   — И очакваш от мен да ти повярвам, че те е грижа дали този свят няма да бъде унищожен?
   — Е, аз все пак живея тук — отвърна Себастиан, доста по-меко, отколкото Клеъри очакваше.
   — А понякога извънредните ситуации изискват вземането на извънредни мерки. За да
   победиш врага, може да се наложи да го опознаеш и дори да сключиш примирие с него. Ако
   успея да накарам онези Велики демони да ми повярват, бих могъл да ги подлъжа тук, където
   и те, и техните последователи ще бъдат разгромени. Това би трябвало да обърне нещата.
   Демоните ще научат, че не е така лесно да сложат ръка на този свят.
   Клеъри поклати глава.
   — И как смяташ да го направиш? Само ти и Джейс? Не ме разбирай погрешно, вие сте
   страховити противници, но дори вие двамата…
   Себастиан се изправи.
   — Ти наистина ли вярваш, че не съм го домислил? — Погледна я отгоре, а есенният вятър
   развяваше бялата му коса около лицето му. — Ела с мен. Искам да ти покажа нещо.
   Клеъри се поколеба.
   — Джейс…
   — Все още спи. Повярвай ми, знам. — Той й протегна ръка. — Ела с мен, Клеъри. Ако не
   мога да те накарам да повярваш, че имам план, може би ще успея да ти го докажа.
   Тя се взря в него. Като дъжд от конфети в главата й се подгониха образи: магазинът в Прага, златният й пръстен, изпаднал нейде в мрака, Джейс, притиснал я до стената на нишата в
   нощния клуб, огромните аквариуми с плаващите в тях трупове. Себастиан със серафимска
   кама в ръка.
   „Да ти го докажа.”
   Тя пое ръката му и го остави да я издърпа на крака.

   Решено бе (макар и след дълги спорове), че за да осъществи призоваването на Разиел,
   отборът на добрите ще трябва да открие някое доста закътано местенце.
   — Не върви да призовем осемнайсетметров ангел насред Сентрал Парк — сухо отбеляза
   Магнус. — Хората може и да забележат, дори в Ню Йорк.
   — Разиел е висок осемнайсет метра? — попита Изабел. Беше се свлякла в едно кресло, което
   бе придърпала до масата. Под очите й имаше тъмни кръгове — също като Алек, Магнус и
   Саймън, тя беше изтощена. Бяха будни от часове, потънали в книгите на Магнус, някои от
   които бяха толкова стари, че страниците им бяха тънки като лукови люспи. И Изабел, и Алек
   владееха гръцки и латински, Алек се справяше с демонските езици по-добре от сестра си, но
   въпреки това имаше много текстове, които единствено Магнус можеше да разбере. След като
   си дадоха сметка, че биха били по-полезни другаде, Мая и Джордан си тръгнаха, за да отидат
   в изоставения участък и да видят как е Люк. Междувременно Саймън се бе опитал да
   помогне с каквото може — носеше им храна и кафе, както и още хартия и моливи,
   преписваше символи по инструкции на Магнус и дори нахрани Председателя Мяу, който му
   се отблагодари, като повърна топка косми на пода в кухнята.
   — Всъщност е малко повече от седемнайсет метра, но обича да преувеличава. — Умората
   определено правеше Магнус сприхав. Косата му стърчеше право нагоре, а по опакото на
   ръцете му имаше размазан брокат, там, където си беше търкал очите. — Той е ангел, Изабел.
   Нищо ли не си учила?
   Изабел изцъка раздразнено.
   — Валънтайн призова ангел в мазето си. Не виждам за какво ни е толкова място…
   — Защото Валънтайн е МНОГО ПО-СТРАХОТЕН ОТ МЕН — сопна се Магнус и захвърли
   химикалката си. — Виж…
   — Недей да крещиш на сестра ми. — Гласът на Алек беше тих, ала зад думите се таеше сила.
   Магнус го изгледа учудено, а той продължи: — Изабел, размерът на ангелите, когато се
   появяват на земята, зависи от могъществото им. Ангелът, когото Валънтайн призова, имаше
   по-нисък ранг от Разиел. А ако решиш да призовеш някой, който стои по-високо и от него,
   като Михаил или Габриел…
   — Не бих могъл да направя магия, която да ги задържи дори за миг — довърши Магнус
   унило. — Избрахме Разиел, отчасти защото се надяваме, че като създател на ловците на
   сенки, ще прояви особена съпричастност… или изобщо някаква съпричастност към
   положението ви. Но освен това има горе— долу подходящ ранг. Един по-малко могъщ ангел
   може и да не успее да ни помогне, ала някой с повече сила… е, ако нещо се обърка…
   — Аз може да не съм единственият, който ще умре — каза Саймън.
   Магнус изглеждаше наранен и Алек сведе очи към листата, разпилени по масата. Изабел
   сложи ръка върху тази на Саймън:
   — Не мога да повярвам, че си седим тук и говорим за призоваване на ангели. През целия си
   живот се кълнем в името на Ангела. Знаем, че силата ни идва от ангели. Ала мисълта да
   видя един от тях… просто не мога да си го представя. Когато се опитам, самата идея ми се
   струва невъобразима.
   Около масата се възцари тишина. В очите на Магнус бе легнала тъма, която накара Саймън
   да се зачуди дали пък той не бе виждал ангел. Може би трябваше да попита, но в този миг
   телефонът му избръмча и го избави от необходимостта да реши.
   — Само за секунда — измърмори и се изправи. Отвори телефона и се облегна на една от
   колоните. Беше съобщение (всъщност няколко) от Мая.
   ДОБРИ НОВИНИ! ЛЮК Е В СЪЗНАНИЕ И ГОВОРИ. ИЗГЛЕЖДА, ЧЕ ЩЕ СЕ ОПРАВИ.
   Вълна на облекчение се разля по тялото на Саймън. Най-сетне добри новини. Затвори
   телефона и посегна към пръстена на ръката си.
   Клеъри?
   Нищо.
   Опита се да преглътне тревогата си. Навярно спеше. Вдигна очи и видя, че тримата около
   масата се взират в него.
   — Кой беше? — попита Изабел.
   — Мая. Съобщи, че Люк е в съзнание и дори говори. Че ще се оправи. — Последва бъбрене
   на облекчени гласове, ала Саймън все още гледаше пръстена си. — Тя ми даде идея.
   При тези думи Изабел, която междувременно бе станала и идваше към него, се закова на
   място, а по лицето й се изписа притеснение. Е, не можеше да я вини, помисли си Саймън —
   напоследък идеите му си бяха чисто и просто самоубийствени.
   — Каква идея? — поиска да узнае тя.
   — Какво ни трябва, за да призовем Разиел? Колко място? — попита Саймън.
   Магнус спря да чете книгата, която държеше.
   — Поне една миля във всички посоки. Хубаво ще е, ако има вода. Като езерото Лин…
   — Фермата на Люк — заяви Саймън. — На около час— два на север оттук. Сега би трябвало
   да е затворена, но аз знам как да вляза. Там има и езеро. Не е толкова голямо, колкото Лин, но…
   Магнус затвори книгата.
   — Идеята не е лоша, Шеймъс.
   — Няколко часа? — Изабел погледна часовника. — Бихме могли да стигнем до…
   — О, не — прекъсна я Магнус и побутна книгата настрани. — Макар неизчерпаемият ти
   ентусиазъм да е впечатляващ, Изабел, в момента съм твърде изтощен, за да направя
   призоваващата магия както трябва. А вярвам всички ще се съгласите, че това не е нещо, с
   което човек би искал да рискува.
   — Кога тогава? — попита Алек.
   — Нуждаем се от поне няколко часа сън. Предлагам да тръгнем в ранния следобед. Шерлок
   — съжалявам, Саймън — обади се и виж дали ще можеш да вземеш назаем пикапа на
   Джордан. А сега… — Той отмести листовете пред себе си настрани — отивам да поспя.
   Изабел, Саймън, може пак да използвате стаята за гости, ако искате.
   — Различни стаи са за предпочитане — измърмори Алек.
   Изабел се обърна към Саймън, а в тъмните й очи се четеше въпрос; той обаче вече посягаше
   към телефона в джоба си.
   — Добре — каза. — До обяд ще се върна, но сега трябва да свърша нещо важно.

   На дневна светлина Париж се оказа град на тесни криволичещи улички, които извеждаха до
   широки булеварди, на топли, златни сгради с керемидени покриви и проблясваща река,
   която го прорязваше като белег от дуел. Себастиан, въпреки твърдението си, че ще докаже на
   Клеъри, че има план, не каза почти нищо, докато двамата се изкачваха по улица, от двете
   страни, на която се издигаха художествени галерии и магазини, в които се продаваха
   прашни, стари книги, на път към кея „Гран Огюстен” на реката.
   Откъм Сена подухваше хладен вятър и Клеъри потрепери. Себастиан свали шала си и й го
   подаде. Беше черно— бял вълнен меланж, все още топъл от това, че допреди миг бе увит
   около врата на Себастиан.
   — Не ставай глупава. Студено ти е. Сложи си го.
   Клеъри го омота около врата си.
   — Благодаря — инстинктивно каза тя и потръпна.
   Ето. Беше благодарила на Себастиан. Всеки миг очакваше мълния да прореже облаците и да
   я порази на място. Ала нищо такова не се случи.
   Себастиан й хвърли особен поглед.
   — Добре ли си? Изглеждаш така, сякаш се каниш да кихнеш.
   — Нищо ми няма.
   Шалът миришеше на цитрусов одеколон и на момче. Клеъри не бе сигурна на какво
   всъщност бе очаквала да мирише. Те отново тръгнаха, но този път Себастиан позабави
   крачка. Вървеше до нея и поспря, за да й обясни, че парижките квартали имат номера, че те
   отиват от шестия към петия, наричан Латинския квартал, и че моста, който виждат в
   далечината, е мостът „Сен Мишел”. Покрай тях минаваха доста млади хора, забеляза Клеъри.
   Момичета на нейните години или малко по-големи, невероятно стилни в тесните си
   панталони и зашеметяващо високи токчета, и с дълги коси, развявани от вятъра, долитащ
   откъм Сена. Немалко от тях позабавяха крачка, за да хвърлят на Себастиан одобрителни
   погледи, които той като че ли не забелязваше.
   Джейс, помисли си Клеъри, нямаше да ги пропусне. Себастиан наистина изглеждаше
   поразяващо с леденобялата си коса и черните очи. Още първия път, когато го бе видяла, си
   бе помислила, че е красив, а тогава косата му беше боядисана в цвят, който всъщност не му
   отиваше. Сега изглеждаше още по-добре. Бледността на косата му придаваше цвят на кожата
   му, привличаше погледа към руменината на високите му скули и изящната форма на лицето
   му. Миглите му бяха невероятно дълги, съвсем мъничко по-тъмни от косата му и извити,
   точно като на Джослин… толкова несправедливо. Защо тя не бе получила извитите мигли?
   И защо той нямаше нито една луничка?
   — Е — рязко проговори Клеъри, прекъсвайки го по средата на изречението. — Какви сме?
   Себастиан й хвърли кос поглед.
   — Какво означава това?
   — Нали каза, че сме последните Моргенстърн. Моргенстърн е немско име. Значи ли това, че
   сме от немски произход? Каква е историята? Защо не е останал никой, освен нас двамата?
   — Ама ти нищо ли не знаеш за семейството на Валънтайн? — Себастиан сякаш не вярваше
   на ушите си. Беше спрял до стената, която се издигаше покрай Сена. — Майка ти нищо ли не
   ти е разказвала?
   — Тя е и твоя майка. И не, не е. Валънтайн не е сред любимите й теми.
   — Имената на ловците на сенки са съчетание от две думи — бавно започна Себастиан. Той
   се покатери на стената и протегна ръка на Клеъри, която се поколеба само за миг, преди да я
   улови и да се остави да бъде издърпана до него. Под тях се полюшваха сиво— зеленикавите
   води на Сена, миниатюрни туристически корабчета минаваха с пухтене покрай тях, без да
   бързат за никъде. — Феър— чайлд, Лайт— ууд, Уайт— лоу. „Моргенстърн” означава
   „утринна звезда”. Името е немско, но семейството било швейцарско.
   — Било?
   — Валънтайн бил единствено дете — обясни Себастиан. — Баща му — нашият дядо — бил
   убит от долноземци, а прачичо ни загинал в битка, без да остави деца. Това — при тези думи
   той протегна ръка и докосна косата й — ти е от страната на Феърчайлд. Там има английска
   кръв. Аз приличам повече на швейцарската страна. На Валънтайн.
   — Знаеш ли нещо за бабите и дядовците ни? — попита Клеъри, запленена от разказа му
   против волята си.
   Себастиан отпусна ръка и слезе от стената, след което й подаде десницата си. Клеъри я
   улови и също скочи от стената, при което се блъсна в гърдите му, корави и топли под ризата.
   Едно минаващо наблизо момиче й хвърли развеселен, леко завистлив поглед и Клеъри
   побърза да се отдръпне. Прииска й се да извика след момичето, че Себастиан й е брат и че
   всъщност го мрази. Но не го стори.
   — Не знам нищо за баба ни и дядо ни по майчина линия — отвърна Себастиан. — Как бих
   могъл? — Крива усмивка изви устните му. — Ела. Искам да ти покажа едно място, което
   много обичам.
   Клеъри се поколеба.
   — Нали щеше да ми доказваш, че имаш план?
   — Всяко нещо с времето си. — Себастиан пое напред и Клеъри го последва. „Открий плана
   му. А дотогава бъди мила с него.”
   — Бащата на Валънтайн страшно приличал на него — каза Себастиан. — И той се уповавал
   единствено на силата. „Ние сме избрани от Бога бойци.” Ето в какво вярвал. Болката те
   прави по-силен. Загубата те прави могъщ. Когато умрял…
   — Валънтайн се променил — довърши Клеъри вместо него. — Люк ми каза.
   — Обичал баща си и едновременно го ненавиждал. Нещо, което сигурно разбираш, тъй като
   познаваш Джейс. Валънтайн ни възпита така, както самият той е бил възпитаван. Човек
   винаги се връща към онова, което познава.
   — Но Джейс… — каза Клеъри. — Валънтайн го е научил не само как да се бие. Научил го е
   да говори различни езици, да свири на пиано…
   — Било е влиянието на Джослин — Себастиан изрече името неохотно, сякаш го мразеше. —
   Според нея Валънтайн трябвало да може да разговаря за книги, изкуство, музика… а не само
   да знае как се убива. И той го предал на Джейс.
   От лявата им страна се издигна синя порта от ковано желязо. Себастиан се мушна през нея и
   даде знак на Клеъри да стори същото. За разлика от него, на нея не й се наложи да наведе
   глава и тя го последва, пъхнала ръце в джобовете си.
   — Ами ти?
   Себастиан вдигна ръце… ръцете на майка й — сръчни, с дълги пръсти, създадени, за да
   държат химикалка или четка за рисуване.
   — Аз овладях инструментите на войната и се научих да рисувам с кръв. Не съм като Джейс.
   Намираха се на тясна уличка, която минаваше между сгради, построени от същите златисти
   камъни, от които бяха издигнати много от зданията в Париж; медно— зеленикавите им
   покриви проблясваха на слънчевата светлина. От лявата страна имаше кафене — дървената
   му табела, полюшваща се на стълб от ковано желязо, бе единственият знак, че наблизо
   изобщо има някакви заведения.
   — Тук ми харесва — обясни Себастиан, проследявайки погледа й, — защото сякаш попадаш
   в отминало време. Няма шум от коли, няма неонови лампи. Тук е… спокойно.
   Клеъри се взря в него.
   „Лъже”, помисли си. „Себастиан не може да има такива мисли. Себастиан, който се опита
   да изпепели Аликанте, не може да иска „спокойствие”.
   После се замисли за мястото, където бе отраснал. Никога не го беше виждала, но Джейс й го
   беше описал. Малка къщурка в една долина край Аликанте. Нощите там трябва да са били
   тихи, а небето — пълно със звезди. Но дали това му липсваше? Способен ли бе на нещо
   такова? Може ли да имаш подобни чувства, когато дори не си човек?
   Не те ли измъчва, искаше й се да го попита. Да се намираш на мястото, където е отраснал и
   живял истинският Себастиан Верлак, докато не загинал от твоята ръка? Да вървиш из тези
   улички, носейки неговото име, като знаеш, че някъде леля му още скърби за него? И какво
   имаше предвид, когато каза, че не си очаквал той да се съпротивлява?
   Черните очи на Себастиан я гледаха изпитателно. Знаеше, че той притежава чувство за
   хумор — у него имаше саркастична жилка, която понякога доста наподобяваше тази на
   Джейс. Ала той не се усмихваше.
   — Да вървим. — Думите му я извадиха от унеса. — Това място предлага най-вкусния горещ
   шоколад в Париж.
   Клеъри не бе сигурна как ще разбере дали наистина е така, при положение че беше в Париж
   за първи път, но след като го опита, бе принудена да признае, че шоколадът е превъзходен.
   Приготвяха го на масата пред теб (която бе малка и дървена, също като старовремските
   столове с високи облегалки) в син керамичен съд, като използваха сметана, шоколад на прах
   и захар. Резултатът беше толкова гъста напитка, че лъжичката можеше да застане изправена
   в нея. Поръчаха си и кроасани и ги изядоха, като ги топяха в шоколада.
   — Нали знаеш, че ако искаш още един кроасан, ще ти донесат — подхвърли Себастиан,
   облягайки се назад в стола си. Бяха с десетилетия по-млади от останалите гости в
   заведението, забеляза Клеъри. — Нахвърли му се като вълк.
   — Гладна съм — сви рамене Клеъри. — Виж, ако искаш да говориш с мен, говори. Убеди ме.
   Себастиан се приведе напред, подпирайки лакти на масата и Клеъри си спомни как
   предишната нощ бе погледнала в очите му и бе забелязала сребърния ореол около ирисите
   им. — Мислех си за онова, което каза снощи.
   — Снощи халюцинирах. Не помня какво съм ти казала.
   — Попита ме на кого принадлежа.
   Клеъри, която тъкмо поднасяше чашата с шоколад към устата си, замръзна.
   — Така ли?
   — Да. — Очите му се взираха изпитателно в лицето й. — А аз нямам отговор.
   Клеъри остави чашата на масата, почувствала се изведнъж страшно неловко.
   — Не е нужно да принадлежиш на когото и да било — каза. — То е просто израз.
   — Е, нека аз те попитам нещо. Мислиш ли, че можеш да ми простиш? Искам да кажа,
   смяташ ли, че някой като мен заслужава прошка?
   — Не знам. — Клеъри улови ръба на масата. — Аз… имам предвид, че не знам много за
   опрощението от религиозна гледна точка, а само за обикновената прошка, която даваме на
   хората около нас. — Пое си дълбоко дъх, давайки си сметка, че е започнала да дърдори.
   Имаше нещо в настойчивостта, с която тъмните му очи бяха вперени в нея, сякаш
   действително очакваше тя да му даде отговор на въпроси, на които никой не можеше да
   отговори. — Знам, че трябва да направиш нещо, за да заслужиш прошка. Да се промениш.
   Изповядай се, покай се… и изкупи вината си.
   — Изкупи вината си — повтори Себастиан.
   — Поправи стореното или го изкупи по някакъв начин. — Клеъри сведе поглед към чашата
   си. Нищо не можеше да поправи или да изкупи нещата, които Себастиан бе извършил.
   — Ave atque vale — каза той и също сведе поглед към чашата си.
   Клеъри разпозна традиционните думи, които ловците на сенки изричаха над своите
   мъртъвци.
   — Защо го каза? Та аз не умирам.
   — Знаеш, че това е стихотворение, нали? От Катул. „Frater, ave atque vale.” „Здравей и
   сбогом, братко мой.” Той говори за тленна прах, за погребални ритуали и за скръбта по брат
   си. От малък знам стихотворението, но тогава не можех да го почувствам — нито мъката,
   нито загубата му, нито дори защо някой би се питал какво ли е да умреш, без да има кой да
   тъгува за теб. — Той я погледна пронизващо. — Как мислиш, какво ли би било, ако
   Валънтайн те бе отгледал заедно с мен? Дали щеше да ме обичаш?
   Клеъри изпита благодарност, че бе оставила чашата си на масата, защото в противен случай
   щеше да я изпусне. Себастиан не я гледаше пристеснено, нито с онази неловкост, която
   човек би очаквал да съпровожда подобен въпрос, а сякаш Клеъри бе непозната и любопитна
   форма на живот.
   — Ами — започна тя, — ти си ми брат. Бих те обичала. Бих била… принудена.
   Себастиан продължаваше да я съзерцава със същия неподвижен, сериозен поглед. Клеъри си
   помисли, че може би трябва да го попита дали ако бяха отраснали заедно и той би я обичал.
   Като сестра. Ала имаше чувството, че той няма никаква идея какво означава това.
   — Само че той не ме отгледа — каза вместо това. — Всъщност, аз го убих.
   Не беше сигурна защо го каза. Може би искаше да провери дали е възможно да го разстрои.
   В края на краищата, нали Джейс веднъж бе споменал, че Валънтайн е единственото, на
   което Себастиан някога бе държал.
   Ала той дори не трепна.
   — В действителност Ангелът бе този, който го уби. Макар и заради теб. — Пръстите му
   рисуваха невидими линии върху похабения плот на масата. — Знаеш ли, когато те срещнах
   за първи път, в Идрис, се надявах… мислех, че ще си като мен. И когато видях, че по нищо не
   приличаш на мен, те намразих. А после, когато се върнах и Джейс ми каза какво си
   направила, осъзнах, че съм грешил. Ти си като мен.
   — И миналата нощ каза същото. Но аз не съм…
   — Ти уби баща ни. — Гласът му беше мек. — И не те е грижа. Не си почувствала и зрънце
   разкаяние. През първите десет години от живота му Валънтайн пребиваше Джейс като куче
   и въпреки всичко Джейс все още усеща липсата му. Тъгува за него, макар между тях да няма
   кръвна връзка. Ала на теб той беше баща, а ти го уби, без да прекараш дори една безсънна
   нощ заради това.
   Клеъри го зяпна с отворена уста. Не беше честно. Изобщо не беше честно. Валънтайн не й
   беше баща, не и в истинския смисъл на думата, никога не я бе обичал, беше чудовище, което
   трябваше да умре. Беше го убила, защото нямаше друг избор.
   Неканени образи нахлуха в съзнанието й и тя видя как Валънтайн забива острието си в
   гърдите на Джейс, а след това го държи в ръцете си, докато той умира. Валънтайн бе пролял
   сълзи над сина, когото бе убил. Ала тя никога не бе заплакала за баща си. Дори не й бе
   хрумнало да го стори.
   — Прав съм, нали? — попита Себастиан. — Кажи ми, че греша. Кажи ми, че не си като мен.
   Клеъри се взираше в чашата с вече изстинал шоколад. Имаше чувството, че в главата й
   вилнее вихрушка, отнасяща незнайно къде мислите и думите й.
   — Нали уж Джейс бе този, който прилича на теб? — задавено каза най-сетне. — Смятах, че
   заради това искаш да сте заедно.
   — Нуждая се от Джейс — отвърна Себастиан. — Ала дълбоко в себе си той не е като мен.
   Ти си. — Той се изправи; очевидно в един момент трябва да беше платил сметката, но
   Клеъри не си спомняше. — Да вървим.
   Той й протегна ръка. Клеъри се изправи, без да я поеме и механично уви шала около врата
   си; шоколадът, който бе изпила, бе като киселина, клокочеща в стомаха й. Последва
   Себастиан на улицата, където той спря, вдигнал поглед към синьото небе над тях.
   — Не съм като Валънтайн — каза тя и застана до него. — Майка ни…
   — Твоята майка — прекъсна я той, — ме ненавиждаше. Все още ме ненавижда. Опита се да
   ме убие. Ако искаш да ме убедиш, че приличаш на майка си, добре. Джослин Феърчайлд е
   безмилостна. Винаги е била такава. Преструвала се е, че обича баща ни месеци, може би
   дори години наред, за да събере достатъчно информация, с която да го предаде. Тя е
   подклала Въстанието и е гледала как всички приятели на мъжа й биват избити без пощада.
   Откраднала е спомените ти. Нима си й простила? А когато избягала от Идрис, вярваш ли
   наистина, че изобщо е възнамерявала да ме вземе при себе си? Какво облекчение трябва да е
   изпитвала от мисълта, че съм мъртъв…
   — Не е вярно! — сопна се Клеъри. — Тя имаше кутия, в която държеше бебешките ти неща.
   Вадеше я и плачеше над нея. Всяка година на рождения ти ден. Знам, че сега кутията е в
   стаята ти.
   Тънките изящни устни на Себастиан се извиха. Той се извърна от нея и тръгна по улицата.
   — Себастиан! — извика Клеъри след него. — Себастиан, почакай.
   И сама не бе сигурна защо искаше той да се върне. Вярно, нямаше представа къде се намира,
   нито как да се прибере в апартамента, но не беше само това. Искаше да продължи да спори,
   да го опровергае, да докаже, че не е това, което той твърди. Повиши глас и изкрещя:
   — Джонатан Кристофър Моргенстърн!
   Той спря, обърна се бавно и я погледна над рамото си.
   Клеъри тръгна към него, а той я наблюдаваше как върви, наклонил глава на една страна и
   присвил черните си очи.
   — Обзалагам се, че дори не знаеш второто ми име — каза тя.
   — Адел. — Имаше някаква напевност в начина, по който го изрече; фамилиарност, която я
   накара да се почувства неловко. — Клариса Адел.
   Тя стигна до него.
   — Защо Адел? Никога не научих.
   — И аз не знам — отвърна той. — Но знам, че Валънтайн никога не е искал да се казваш
   Клариса Адел. Искал е да те кръсти Серафина, на майка си. Нашата баба. — Себастиан се
   завъртя и отново пое напред, но този път Клеъри вървеше до него. — Умряла, след като дядо
   ни бил убит… разрив на сърцето. Умряла от скръб, казваше Валънтайн винаги.
   Клеъри се замисли за Аматис, която никога не бе успяла да прежали загубата на първата си
   любов, Стивън; за бащата на Стивън, който умрял от мъка; за инквизиторката, чийто цял
   живот бе посветен на отмъщението. За майката на Джейс, прерязала вените си, когато
   мъжът й умрял.
   — Преди да срещна нефилимите, бих казала, че е невъзможно да се умре от скръб — каза тя.
   Себастиан се изсмя сухо.
   — Ние не се обвързваме като мунданите. Е, понякога се случва. Не всички са еднакви. Ала
   връзките между нас обикновено са дълбоки и неразривни. Ето защо не се погаждаме особено
   добре с онези, които не са като нас. Долноземци, мундани…
   — Майка ми се жени за долноземец — жегнато каза Клеъри. Бяха спрели пред квадратна
   каменна сграда с боядисани в синьо капаци на прозорците, в самия край на уличката.
   — Някога той беше нефилим — отвърна Себастиан. — А и виж баща ни. Майка ти го
   предаде и избяга от него, но въпреки това той прекара остатъка от живота си в очакване да я
   открие и убеди да се върне при него. Онзи гардероб, претъпкан с дрехи… — той поклати
   глава.
   — Но Валънтайн учел Джейс, че любовта е слабост и че тя ще го унищожи.
   — Сигурно и ти би мислила така, ако беше прекарала половината си живот, преследвайки
   някой, който те мрази и в червата, защото си неспособен да го забравиш? Ако знаеше, че
   онзи, когото най-много си обичала на този свят, ти е забил нож в гърба и го е завъртял в
   раната? — Себастиан се приведе към нея, толкова близо, че когато проговори, дъхът му
   раздвижи косата й. — Може би наистина приличаш повече на майка си, отколкото на баща
   ни. Но какво значение има това? В костите ти има безпощадност, а в сърцето ти — лед,
   Клариса. И не ми казвай, че не е така.
   Преди Клеъри да успее да му отговори, той се отдръпна и изкачи стъпалата на къщата със
   сини капаци. До вратата имаше редичка електрически звънци, а срещу всеки тях — табелка с
   написано на ръка име. Себастиан натисна бутона, до който пишеше „Магдалена”, и зачака.
   След известно време откъм домофона долетя накъсан глас.
   — Qui est Id?*
   *Кой е? (фр.) — Бел. прев.
   — C’est lefils et la pile de Valentine — каза Себастиан. — Nous avions rendez— vous.**
   **Синът и дъщерята на Валънтайн. Имахме уговорена среща, (фр.) — Бел. прев.
   Последва пауза, а след това домофонът избръмча. Себастиан дръпна входната врата и я
   задържа отворена, любезно оставяйки Клеъри да мине пред него. Стълбището беше дървено,
   изтъркано и гладко като корабна стена. Без да говорят, те се изкачиха с тежка стъпка на
   последния етаж, където вратата беше открехната. Себастиан влезе пръв, а Клеъри го
   последва.
   Озова се в просторна, проветрива и светла стая с бели стени и завеси. През един от
   прозорците можеше да види улица с ресторанти и бутици. По нея минаваха коли, ала шумът
   им не проникваше в апартамента. Подът беше от полирано дърво, мебелите (също дървени)
   бяха боядисани в бяло, а по меките дивани имаше пъстри възглавнички. Една част от
   апартамента беше оформена като студио. През прозореца на покрива струеше светлина и
   падаше върху дълга дървена маса. Имаше стативи, наметнати с покривки, така че не се
   виждаше какво има отдолу. От една закачалка на стената висеше изцапан с бои гащеризон.
   До масата стоеше жена. Клеъри би казала, че е на годините на майка й, ако нямаше няколко
   неща, които пречеха възрастта й да бъде точно определена. Жената носеше безформен черен
   гащеризон, който скриваше тялото й; виждаха се единствено белите й длани, лицето и шията
   й. Върху двете й бузи имаше по една плътна черна руна, започваща от окото и стигаща до
   устните. Клеъри не ги познаваше, но можеше да усети какво означават — сила, умение,
   майсторство. Жената имаше дълга, гъста, кестенява коса, която се разливаше на вълни по
   гърба й и й стигаше до кръста, а очите й, когато ги повдигна, имаха особен бледооранжев
   цвят, като затихващ пламък.
   Тя сключи ръце пред себе си и каза с неспокоен, напевен глас:
   — Ти dois etre Jonathan Morgenstern. Et elle, c’est ta soeur? Je pensais que..*
   *Ти трябва да си Джонатан Моргенстърн. А това сестра ти ли е? Мислех, че… (фр.) — Бел.
   прев.
   — Аз съм Джонатан Моргенстърн — рече Себастиан. — А това е сестра ми, да. Клариса.
   Моля те, говори английски пред нея. Тя не разбира.
   Жената се прокашля.
   — Позабравила съм английския. Отдавна не съм го използвала.
   — На мен ми се струва достатъчно добър. Клариса, това е сестра Магдалена. От ордена на
   Железните сестри.
   Клеъри бе толкова слисана, че не можа да се въздържи:
   — Но аз мислех, че Железните сестри никога не напускат крепостта си…
   — Така е — отвърна Себастиан. — Освен ако не са изпаднали в немилост, след като
   участието им във Въстанието е излязло наяве. Кой според теб въоръжи Кръга? — Той се
   усмихна невесело на Магдалена. — Железните сестри са създатели, не бойци. Ала
   Магдалена избягала от Крепостта, преди ролята й във въстанието да бъде разкрита.
   — Не бях виждала нефилим от петнайсет години насам, докато брат ти не се свърза с мен —
   каза Магдалена. Трудно бе да се каже към кого се обръща, докато говореше; особените й очи
   сякаш блуждаеха, но явно не беше сляпа. — Вярно ли е? Имате ли… материала?
   Себастиан бръкна в кесийката, втъкната в колана с оръжията му, и извади къс от нещо, което
   приличаше на кварц. Постави го на масата и един случаен лъч, влязъл през прозореца на
   тавана, падна върху него и го огря, сякаш отвътре. Дъхът на Клеъри спря. Това беше парчето
   адамас от антикварния магазин в Прага.
   Магдалена си пое въздух със съскане.
   — Чист адамас — каза Себастиан. — Никаква руна не го е докосвала.
   Желязната сестра заобиколи масата и положи ръце върху адамаса. Те, белязани с руни също
   като лицето й, трепереха.
   — Adamas pur — прошепна тя. — От години не съм докосвала свещения материал.
   — Той е на разположение на уменията ти — каза Себастиан. — Когато свършиш, ще ти се
   отплатя с още от него. Тоест, ако вярваш, че можеш да създадеш онова, за което те помолих.
   Магдалена изпъна рамене.
   — Не съм ли Желязна сестра? Не дадох ли обетите? Нима ръцете ми не оформят небесната
   материя? Мога да ти дам обещаното, сине на Валънтайн. Не се съмнявай и за миг.
   — Радвам се да го чуя. — В гласа на Себастиан имаше едва забележима доволна нотка. —
   Тогава ще се върна тази вечер. Знаеш как да ме повикаш, ако се наложи.
   Магдалена поклати глава. Цялото й внимание бе насочено към прозрачния къс адамас,
   пръстите й го милваха.
   — Да. Можете да си вървите.
   Себастиан кимна и направи крачка назад, ала Клеъри се поколеба. Щеше й се да сграбчи
   жената и да я попита какво е поискал Себастиан от нея, да я попита как е могла да наруши
   Закона на Съглашението, за да се съюзи с Валънтайн. Сякаш усетила двоумението й,
   Магдалена вдигна очи и по устните й пробяга тънка усмивка.
   — Вие двамата — каза тя и за миг Клеъри си помисли, че ще изрази учудване, задето ги
   вижда заедно, понеже била чувала, че се ненавиждат; че дъщерята на Джослин била ловец на
   сенки, докато синът на Валънтайн бил престъпник. Ала тя само поклати глава. — Mon Dieu,
   колко приличате на родителите си.

   16
   Братя и сестри

   Когато Клеъри и Себастиан се прибраха в апартамента, дневната беше празна, ала в
   умивалника имаше съдове, които не бяха там преди.
   — Нали каза, че Джейс още спи. — В гласа на Клеъри се промъкна обвинителна нотка.
   Себастиан сви рамене.
   — Така и беше, когато го казах. — В тона му се долавяше лека насмешка, но не и истинска
   недружелюбност. Бяха се върнали от дома на Магдалена в мълчание, ала то не беше
   неприятно мълчание. Клеъри бе оставила мислите си да се реят, само от време на време се
   сепваше, припомнила си, че върви не с кого да е, а със Себастиан. — Почти съм сигурен, че
   знам къде е.
   — В стаята си? — Клеъри тръгна към стълбите.
   — Не. — Себастиан я изпревари. — Ела, ще ти покажа.
   Той изкачи стълбите с бърза крачка и влезе в голямата спалня, плътно следван от Клеъри.
   Под объркания й поглед, почука по страничната стена на гардероба, който се плъзна
   настрани, разкривайки стълбище. Клеъри се приближи зад него и Себастиан я погледна през
   рамо, самодоволно усмихнат.
   — Шегуваш се. Тайно стълбище?
   — Не ми казвай, че това е най-странното, на което си станала свидетел днес.
   Той пое нагоре, вземайки по две стъпала и Клеъри, макар и на предела на силите си, го
   последва. Стълбите завиха и ги изведоха в просторна стая с под от полирано дърво и високи
   стени, по които висяха най-различни оръжия, досущ като в тренировъчната зала в Института
   — кинжали и чакрами, боздугани, саби и ками, арбалети и метални боксове, метателни
   звезди, секири и самурайски мечове.
   Върху пода имаше грижливо очертани тренировъчни кръгове, а в средата, с гръб към вратата,
   стоеше Джейс. Беше бос и гол до кръста, обут в черен анцуг и стиснал по един нож във всяка
   ръка. В съзнанието на Клеъри изникна образ — голият гръб на Себастиан, нашарен с белези
   от камшик. Гърбът на Джейс беше гладък, единствените следи върху златистата кожа,
   опъната върху мускулите отдолу, бяха оставени от ноктите й предишната вечер. Клеъри
   усети, че се изчервява, ала умът й все още бе зает с въпроса защо Валънтайн беше бичувал
   едното момче, но не и другото.
   — Джейс — повика го и той се обърна.
   Беше чист — сребърното вещество го нямаше, а златната му коса, овлажняла и прилепнала
   към главата му имаше почти бронзов цвят. По кожата му проблясваха капчици пот. Върху
   лицето му се изписа предпазливо изражение.
   — Къде беше?
   Себастиан отиде до стената и се зае да разглежда оръжията, прокарвайки голата си ръка по
   остриетата.
   — Реших, че на Клеъри ще й е приятно да види Париж.
   — Можехте да ми оставите бележка — каза Джейс. — Положението ни не е от най-
   безопасните, Джонатан. Бих предпочел да не се налага да се тревожа за Клеъри…
   — Аз тръгнах след него — намеси се Клеъри.
   Джейс се обърна към нея и за миг тя зърна в очите му образа на момчето, което й се бе
   разкрещяло в Идрис, задето проваляла грижливите му планове да осигури безопасността й.
   Ала този Джейс беше различен. Ръцете му не трепереха, докато я гледаше, а вената на врата
   му не туптеше гневно.
   — Какво си направила?
   — Тръгнах след него. Бях будна и исках да видя къде отива.
   Тя напъха ръце в джобовете си и го погледна предизвикателно. Очите му се плъзнаха по
   тялото й — от разрошената от вятъра коса до ботушите — и Клеъри усети как кръвта се
   качва в лицето й. По ключицата и по плочките на корема му блестяха капчици пот. Анцугът
   му беше навит на кръста, разкривайки буквата V, оформена от тазовите му кости. Клеъри си
   припомни усещането от ръцете му около себе си, от това тялото му да е притиснато толкова
   плътно до нейното, че тя да чувства всеки сантиметър от костите и мускулите му…
   Заля я толкова силна вълна на смущение, че й се зави свят. А най-неприятното бе, че Джейс
   като че ли изобщо не се чувстваше неловко и по нищо не личеше предишната нощ да му се бе
   отразила така, както на нея. Той изглеждаше единствено… подразнен. Подразнен, потен и
   секси.
   — Е, следващия път, когато решиш да се измъкнеш от магически защитения ни апартамент
   през врата, която не би трябвало да съществува, по-добре остави бележка.
   Клеъри повдигна вежди.
   — Това сарказъм ли беше?
   Джейс подхвърли един от ножовете във въздуха и отново го улови.
   — Може би.
   — Заведох Клеъри при Магдалена. — Себастиан бе свалил една метателна звезда от стената
   и я разглеждаше. — Занесохме й адамаса.
   Джейс, който междувременно бе подхвърлил другия нож във въздуха, не успя да го улови и
   той се заби в пода.
   — Наистина ли?
   — Да — каза Себастиан. — И освен това разказах на Клеъри какъв е планът. Че
   възнамеряваме да подлъжем Велики демони тук, за да ги унищожим.
   — Но не ми каза как смятате да го постигнете — уточни Клеъри. — Тази част ми я спести.
   — Реших, че ще е по-добре да го сторя в присъствието на Джейс. — Себастиан направи
   рязко движение с китката и звездата полетя към Джейс, който я отби с един замах на ножа.
   Тя издрънча на пода, а Себастиан подсвирна. — Бърз си.
   Клеъри гневно се нахвърли на брат си.
   — Можеше да пострада…
   — Всичко, което го наранява, наранява и мен — напомни й Себастиан. — Исках да ти
   покажа колко голямо е доверието ми в него. А сега ми се ще ти да повярваш в нас. —
   Черните му очи се впиха в нея. — Адамас. Онова, което занесох на Желязната сестра. Знаеш
   ли какво се прави от него?
   — Разбира се. Серафимски ками. Демоничните кули на Аликанте. Стилита…
   — И Бокалът на смъртните.
   Клеъри поклати глава.
   — Бокалът на смъртните е златен. Виждала съм го.
   — Позлатен адамас. Дръжката на Меча на смъртните също е изработена от адамас. Казват,
   че това е материалът, от който са построени райските чертози. И никак не е лесно да се
   сдобиеш с него. Единствено Железните сестри могат да го обработват и само те имат достъп
   до него.
   — И защо го даде на Магдалена?
   — За да ни направи втори Бокал — отвърна Джейс.
   — Втори Бокал на смъртните? — Клеъри местеше невярващ поглед между двамата. — Но
   това е невъзможно. Не може просто да направите още един Бокал на смъртните. Ако беше
   толкова лесно, Клейвът нямаше да изпадне в такава паника, когато истинският Бокал
   изчезна. Валънтайн нямаше да се нуждае толкова отчаяно от него…
   — Това е просто една чаша — каза Джейс. — Независимо как е изработена, тя ще си остане
   само това, докато Ангелът доброволно не пролее кръвта си в нея. Именно тя я прави каквото
   е.
   — И вие смятате, че ще убедите Разиел доброволно да напълни новия бокал с кръвта си? —
   Клеъри не можеше да скрие неверието в гласа си. — Успех.
   — Там е работата, Клеъри — обясни Себастиан. — Нали знаеш, че всичко има своята
   принадлежност? Ангелска или демонска? Демоните вярват, че искаме демонски еквивалент
   на Разиел. Някой могъщ демон, който да смеси кръвта си с нашата и да постави началото на
   нова раса ловци на сенки, които да не са обвързани от Закона, Завета или правилата на
   Клейва.
   — Казал си им, че искаш да създадеш… обратното на ловци на сенки?
   — Нещо такова — засмя се Себастиан и прокара пръсти през светлата си коса. — Джейс, ще
   ми помогнеш ли да обясня?
   — Валънтайн беше фанатик — започна Джейс. — Грешеше за много неща. Грешеше в
   намерението си да убие ловците на сенки. Грешеше за долноземците. Но беше прав за
   Клейва и Съвета. Всеки инквизитор, когото сме имали някога, е бил безчестен. Законите,
   вменени ни от Ангела, са произволни и нелепи, а наказанията, които предвиждат — още по-
   лоши. „Законът е суров, но е закон.” Колко пъти си го чувала? Колко пъти е трябвало да се
   крием и да избягваме Клейва и Законите му, докато сме се мъчели да ги спасим? Кой ме
   хвърли в затвора? Инквизиторката. Кой хвърли Саймън в затвора? Клейвът. Кой щеше да го
   остави да изгори?
   Сърцето на Клеъри бе започнало да бие лудешки. Да чува как познатият глас на Джейс
   изрича тези думи изпиваше всяка капчица сила от костите й. Беше прав и едновременно с
   това грешеше. Също като Валънтайн. А тя искаше да му повярва така, както никога не бе
   искала да повярва на Валънтайн.
   — Добре. Разбирам, че Клейвът е корумпиран. Но не виждам какво общо има това със
   сключването на сделки с демони.
   — Мисията ни е да унищожаваме демони — отговори й Себастиан. — Ала Клейвът е
   насочил цялата си енергия към други задачи. Магическите бариери и все повече демони
   проникват в нашия свят, а Клейвът продължава да си затваря очите. Отворихме врата далеч
   на север, на остров Врангел, и ще подмамим демоните през нея с обещанието за новия
   Бокал. Само че когато пролеят кръвта си в него, те ще бъдат унищожени. Вече сключих
   подобни сделки с няколко Велики демона. Когато с Джейс ги убием, Клейвът ще се убеди, че
   сме сила, с която трябва да се съобразяват. И тогава ще бъдат принудени да ни чуят.
   Клеъри го зяпна.
   — Не е толкова лесно да убиеш Велик демон.
   — Вече го направих по-рано днес — каза Себастиан. — Което, между другото, означава, че
   никой от нас няма да загази, задето се разправихме с онези телохранители. Аз убих
   господаря им.
   Клеъри местеше поглед между Джейс и Себастиан. Очите на Джейс бяха спокойни и
   заинтригувани, но погледът на Себастиан бе пронизващ, сякаш се опитваше да надзърне в
   главата й.
   — Е — бавно рече тя, — това са доста неща за преглъщане. И не ми харесва идеята да се
   излагате на подобна опасност. Но се радвам, че ми имахте достатъчно доверие, за да го
   споделите.
   — Нали ти казах — обърна се Джейс към Себастиан. — Казах ти, че ще разбере.
   — Никога не съм твърдял обратното. — Себастиан не сваляше очи от лицето на Клеъри.
   Тя преглътна мъчително.
   — Тази нощ не спах достатъчно. Нуждая се от почивка.
   — Колко жалко. А пък аз се канех да те питам дали не искаш да се качиш на Айфеловата
   кула. — Очите на Себастиан бяха тъмни, непроницаеми и Клеъри не бе сигурна дали се
   шегува. Преди да успее да отговори каквото и да било, Джейс пъхна ръка в нейната.
   — Ще дойда с теб. И аз не спах добре. — Той кимна на Себастиан. — Ще се видим на
   вечеря.
   Себастиан не отговори. Клеъри и Джейс почти бяха стигнали до стълбището, когато той я
   повика:
   — Клеъри…
   Тя се обърна, издърпвайки дланта си от тази на Джейс.
   — Какво?
   — Шалът ми. — Той протегна ръка.
   — О, добре!
   Клеъри направи няколко крачки към него, подръпвайки с нервни пръсти парчето плат,
   вързано около врата й. След като я погледа в продължение на една— две секунди, Себастиан
   издаде нетърпелив звук и бързо прекоси стаята с дългите си крака. Клеъри се скова, когато
   той сложи ръка на шията й, развърза възела само с няколко движения и свали шала от врата
   й. За миг й се стори, че той се забави мъничко, преди да го развие докрай, с пръсти,
   докосващи гърлото й…
   Припомни си как я бе целунал на хълма до изпепелените останки от имението на
   Феърчайлд, спомни си и обзелото я усещане, че пропада в мрачно, изоставено място,
   изгубена и ужасена. Трескаво отстъпи назад и докато се обръщаше, шалът се изхлузи от
   врата й.
   — Благодаря, че ми го зае — промърмори тя и се втурна след Джейс по стълбите. Не се
   обърна, но ако го бе сторила, щеше да види как брат й се взира след нея с шала в ръце и
   насмешливо изражение върху лицето.

   Докато стоеше сред мъртвите листа и гледаше нагоре по пътеката, Саймън за пореден път
   усети човешкия порив да си поеме дълбоко дъх. Беше в Сентрал Парк, близо до
   Шекспировата градина. Дърветата бяха изгубили и последните остатъци от есенния си
   блясък, зелените, червени и златни багри бяха отстъпили място на кафяво и черно. Повечето
   клони вече бяха оголели.
   Той отново докосна пръстена.
   Клеъри?
   И този път не последва отговор. Мускулите му бяха напрегнати като обтегнати жици. Твърде
   много време беше минало, откакто за последен път бе разговарял с нея с помощта на
   пръстена. Отново и отново си повтаряше, че сигурно е заспала, но нищо не бе в състояние да
   разплете възела от напрежение, на който се бяха вързали вътрешностите му. Пръстенът бе
   единственият начин да общува с нея, а ето че сега той му се струваше просто парче
   безжизнен метал.
   Саймън отпусна ръце покрай тялото си и пое по пътеката, покрай статуите и пейките,
   надписани със стихове от пиесите на Шекспир. Пътеката свърна рязко надясно и ето че тя
   изникна пред него. Седеше на една пейка, обърнала глава на другата страна, а тъмната й
   коса, сплетена на дълга плитка, се спускаше по гърба й. Беше съвсем неподвижна и чакаше.
   Чакаше него.
   Саймън изпъна рамене и се запъти към нея, макар да му се струваше, че краката му са от
   олово.
   Тя го чу и се обърна; и без това бледото й лице пребеля още повече, когато той се настани до
   нея.
   — Саймън — задъхано каза тя. — Не бях сигурна дали ще дойдеш.
   — Здравей, Ребека.
   Протегна му ръка и той я пое; мислено благодари, задето бе имал предвидливостта да си
   сложи ръкавица, така че ако я докосне, тя да не усети колко студена е кожата му. Не беше
   минало чак толкова време, откакто я бе видял за последен път (може би около четири
   месеца), ала ето че тя вече му се струваше като снимка на някого, когото бе познавал много
   отдавна, въпреки че всичко у нея му беше познато — тъмната коса, кафявите очи, които
   имаха същия цвят и форма като неговите, луничките по носа й. Носеше дънки, яркожълто
   яке и зелен шал с големи жълти памучни цветя. Клеъри наричаше начина й на обличане
   „хипи шик”; поне половината от дрехите й идваха от магазини за втора употреба, а другата
   половина си шиеше сама.
   Докато Саймън стискаше ръката й, сълзи изпълниха тъмните очи на сестра му.
   — Сай — каза Беки и го прегърна; той я остави да го направи, като я потупваше неловко по
   ръцете и гърба. Най-сетне тя се отдръпна и като избърса очите си, се намръщи.
   — Господи, лицето ти е толкова студено. Трябва да си сложиш шал. — Тя го погледна
   обвинително. — Както и да е, къде беше?
   — Нали ти казах. Живея при един приятел.
   Тя се изсмя рязко.
   — Я стига, Саймън! Да не мислиш, че това е достатъчно? Какво, по дяволите, става?
   — Бекс…
   — Обадих се вкъщи за Деня на благодарността — каза тя, зареяла поглед към дърветата пред
   тях. — Нали се сещаш, да питам кой влак да взема, такива работи. И знаеш ли какво ми каза
   мама? Да не си идвам и че нямало да има никакъв Ден на благодарността. Затова се обадих
   на теб. Ти обаче не вдигна. Позвъних на мама, за да питам къде си и тя ми затвори. Просто…
   ми затвори. Така че се прибрах у дома. И тогава видях цялото това религиозно безумие по
   вратата. Разкрещях се на мама и тя ми заяви, че си мъртъв. Мъртъв. Родният ми брат. Каза,
   че си умрял и че едно чудовище е заело мястото ти.
   — Ти какво направи?
   — Изнесох се оттам, сякаш ме гонеха — заяви Ребека. Саймън виждаше, че се опитва да
   изглежда силна, но в гласа й се долавяше тънка, уплашена нотка. — Повече от ясно бе, че
   мама е откачила.
   — О — каза Саймън. Отношенията между Ребека и майка му открай време бяха обтегнати.
   Ребека обичаше да я нарича „куку” или „чалнатата дама”, но за първи път Саймън имаше
   чувството, че наистина го мисли.
   — Дяволски си прав — „о!” — сопна се Ребека. — Не бях на себе си. Пращах ти съобщения
   през пет минути. Най-сетне получих онзи калпав отговор, че си бил при някакъв приятел. А
   после поиска да се срещнем тук. Какво, по дяволите, е това, Саймън? И откога е така?
   — Кое?
   — Ти как мислиш? Ами че мама напълно е полудяла, разбира се. — Тънките пръсти на
   Ребека си играеха с шала. — Трябва да направим нещо. Да говорим с някого. Лекари. Да
   започнем да й даваме лекарства или нещо такова. Не знаех как да постъпя. Не и без теб. Ти
   си ми брат.
   — Не мога — каза Саймън. — Тоест, не мога да ти помогна.
   Гласът й омекна.
   — Знам, че е кофти и че дори още не си завършил гимназия, но, Саймън, подобни решения
   трябва да вземаме заедно.
   — Исках да кажа, че не мога да ти помогна за това с лекарствата. Нито пък да я заведем на
   лекар. Защото мама е права. Аз съм чудовище.
   Ребека зяпна.
   — Тя да не ти е промила мозъка?
   — Не…
   Гласът й потрепери.
   — Знаеш ли, помислих си, че може да те е наранила… начина, по който говореше… но
   после си казах, не, никога не би го сторила, каквото и да става. Но ако някога го направи…
   ако някога те докосне и с пръст, Саймън, кълна се, че…
   Саймън не можеше да издържа повече. Свали ръкавицата си и протегна длан към сестра си.
   Сестра му, която го бе водила за ръка по плажа, когато бе твърде малък, за да влезе сам във
   водата. Която бе бърсала кръвта му, когато се върнеше от тренировка по футбол, и сълзите
   му, след като баща му умря, а майка им се превърна в зомби и само лежеше в стаята си и се
   взираше в тавана. Която му четеше на глас, докато той лежеше в леглото си с форма на
   състезателен автомобил, толкова малък, че все още носеше пижама с терлици. “Аз съм
   Лоракс. Аз говоря от името на дърветата.”* Която веднъж, опитвайки се да бъде домакиня,
   без да иска бе свила дрехите му в пералнята и те бяха придобили кукленски размери. Която
   му правеше обяд за училище, когато майка им нямаше време. Ребека. Последната връзка,
   която трябваше да пререже.
   *Цитат от книгата „Лоракс” от популярния в САЩ автор на детски книжки доктор Сюс. —
   Бел. прев.
   — Вземи ръката ми.
   Тя го направи и се намръщи.
   — Толкова си студен. Да не си боледувал?
   — Би могло да се каже. — Погледна я, мъчейки се да я накара да усети, че нещо у него не е
   наред, ала тя отвърна на погледа му с доверчиви кафяви очи. Саймън се опита да потисне
   жегналото го нетърпение. Вината не беше нейна. Тя не знаеше. — Измери пулса ми.
   — Не знам как се мери пулс, Саймън. Следвам история на изкуството.
   Той се пресегна и сложи пръстите й върху китката си.
   — Натисни тук. Усещаш ли нещо?
   За миг сестра му остана неподвижна, а вятърът си играеше с бретона й.
   — Не. Трябва ли?
   — Беки… — той дръпна ръката си подразнено. Не му оставаше нищо друго. Имаше само
   един начин. — Погледни ме — каза и когато Беки вдигна очи към лицето му, той накара
   кучешките си зъби да се издължат.
   Тя изпищя.
   Изпищя и падна от пейката върху пръстта и листата. Няколко минувачи ги изгледаха
   любопитно, но това все пак беше Ню Йорк — никои не се спря да ги зяпа, всички
   продължаваха по пътя си.
   Саймън се чувстваше отвратително. Точно това бе искал, ала колко различно бе да я види на
   земята, закрила устата си с ръка и така пребледняла, че луничките й изпъкваха като
   мастилени петна. Точно както бе станало и с майка му. Помнеше как беше казал на Клеъри,
   че не съществува по-ужасно чувство от това, да не можеш да имаш доверие на хората, които
   обичаш, но всъщност не беше прав. Много по-ужасно бе хората, които обичаш, да се боят от
   теб.
   — Ребека — започна, ала гласът му изневери. — Беки…
   Тя поклати глава, без да сваля ръка от устата си. Беше седнала в пръстта, а шалът й се
   въргаляше в листата зад нея. При други обстоятелства би било смешно.
   Саймън стана от пейката и коленичи до нея. Острите зъби ги нямаше, ала тя го гледаше така, сякаш все още бяха там. Много предпазливо той се пресегна и я докосна по рамото.
   — Бекс. Никога не бих те наранил. Нито пък мама. Просто исках да те видя за последен път,
   за да ти кажа, че си отивам и повече няма да ме видите. Ще ви оставя на мира. Може да си
   направите Ден на благодарността. Аз няма да дойда. Няма да поддържаме връзка. Няма да…
   — Саймън. — Ребека сграбчи ръката му и го придърпа към себе си, като риба на въдица. Той
   почти падна върху нея и тя го прегърна с все сила. За последен път го бе прегърнала така на
   погребението на баща им, когато той се бе разплакал по онзи начин, който изглежда сякаш
   сълзите никога няма да спрат. — Аз не искам никога вече да не те видя.
   — О — успя да каже Саймън и седна на земята, толкова слисан, че мозъкът му отказваше да
   работи. Ребека отново обви ръце около него и той се притисна в нея с всичка сила, въпреки
   че тя беше по-дребна от него. Беше го държала така, когато бяха деца, и досега знаеше как да
   го направи. — Помислих си, че ще искаш.
   — Защо?
   — Защото съм вампир. — Странно бе да го чуе изречено на глас по този начин.
   — Значи те съществуват?
   — Както и върколаци. И други, още по-невероятни неща. То просто… се случи. Искам да
   кажа, че бях нападнат. Не съм го искал, но това няма значение. Вече е станало.
   — Ти… — Ребека се поколеба и Саймън усети, че това е големият въпрос, онзи, който
   наистина имаше значение. — Хапеш ли хора?
   Той си спомни Изабел, ала побърза да прогони образа от съзнанието си. „Освен това ухапах
   едно тринайсетгодишно момиче. Както и едно момче. Не е толкова странно; колкото звучи.”
   Не. Имаше неща, които не влизаха в работата на сестра му.
   — Пия кръв от бутилки. Животинска кръв. Не наранявам хора.
   — Добре. — Тя си пое дълбоко дъх. — Добре.
   — Наистина ли е добре?
   — Да. Обичам те. — Сестра му го погали неловко по гърба. Саймън усети нещо влажно
   върху ръката си и погледна надолу. Тя плачеше. Една сълза бе капнала върху пръстите му.
   Последва я още една и той затвори ръка около нея. Трепереше, ала не защото му беше
   студено; въпреки това Беки свали шала си и го уви около двамата.
   — Ще се справим с това — каза тя. — Ти си малкият ми брат, глупчо такъв. Обичам те,
   каквото и да става.
   Двамата дълго седяха така, рамо до рамо, загледани в сенките между дърветата.

   В стаята на Джейс беше светло — лъчите на обедното слънце струяха през отворения
   прозорец. В мига, в който Клеъри прекрачи прага и токчетата на ботушите й изтракаха по
   дървения под, Джейс затвори вратата и я заключи. Разнесе се дрънчене, когато пусна
   ножовете си върху нощното шкафче. Клеъри понечи да се обърне и да го попита дали е
   добре, когато той я улови през кръста и я притегли себе си.
   Ботушите й я правеха по-висока, ала въпреки това Джейс трябваше да се наведе, за да я
   целуне. Ръцете му, все още около кръста й, я повдигнаха, притискайки я към гърдите му…
   миг по-късно устните му откриха нейните и прогониха всякакви мисли за височина и
   неудобство. Той имаше вкус на сол и огън. Клеъри се опита да пропъди всичко друго и да се
   остави на сетивата си… познатото ухание на кожата и потта му, хладината на влажната му
   коса върху бузата й, очертанията на раменете и гърба му под ръцете й, начина, по който
   телата им си пасваха.
   Джейс свали пуловера й и през тънката си тениска Клеъри усети топлината, която се
   излъчваше от него. Устните й разтвориха неговите и тя едва не се разпадна, когато ръката му
   се плъзна към най-горното копче на дънките й.
   Трябваше да повика на помощ целия си самоконтрол, за да улови китката му и да я задържи
   на място.
   — Джейс. Недей.
   Той се отдръпна — достатъчно, за да може тя да види лицето му. Очите му имаха стъклен,
   нефокусиран поглед. Сърцето му биеше лудешки до нейното.
   — Защо?
   Клеъри стисна клепачи.
   — Миналата нощ… ако не бяхме…, ако аз не бях припаднала… не знам какво щеше да се
   случи, а бяхме насред стая, пълна с хора. Наистина ли мислиш, че искам първият ми път с
   теб — или който и да било път с теб — да бъде пред тълпа непознати?
   — Вината не беше наша — каза той и нежно прокара пръсти през косата й. Белезите по
   дланта му лекичко одраскаха бузата й. — Нали ти казах, онова сребърно вещество беше
   елфически опиат. Бяхме под негово въздействие. Но сега и двамата сме напълно трезви…
   — А Себастиан е на горния етаж, освен това съм изтощена и… — “И това е ужасна, ужасна
   идея, за която и двамата ще съжаляваме.“ — И не съм в настроение — излъга тя.
   — Не си в настроение? — Гласът му беше пропит от неверие.
   — Съжалявам, ако никой не ти го е казвал досега, Джейс, но е така — не съм в настроение.
   — Тя настойчиво впери поглед в ръката му, която все още почиваше върху колана на дънките
   й. — И то само се засилва.
   Той повдигна вежди, но я пусна, без да каже нищо.
   — Джейс…
   — Отивам да си взема студен душ — каза и се отдръпна от нея. Лицето му беше безизразно,
   непроницаемо.
   Когато вратата на банята се затръшна зад него, Клеъри отиде до леглото (прилежно оправено
   и без следа от сребърното вещество по завивките) и седна, отпускайки глава в ръцете си.
   Това не беше първото им скарване — тя смяташе, че двамата спорят горе— долу толкова,
   колкото всяка нормална двойка, при това — обикновено добродушно и никога не се бяха
   ядосвали истински един на друг. Ала имаше нещо в студенината, която се таеше в очите на
   този Джейс, от което я побиваха тръпки, нещо далечно и недостижимо, от което ставаше все
   по-трудно да прогони въпроса, спотаен сред мислите й: Има ли нещо от истинския Джейс
   там вътре? Останало ли е нещо, което да бъде спасено?

   *

   Това е Закона на джунглата — по-стар от небесната твърд;
   с него Вълкът ще владее; без него — делът му е смърт.
   Подобно лиана Законът се вие и сплита така:
   Вълкът е в Глутница силен, тя пък е силна с вълка*

   *„Книга за джунглата”, превод Цветан Стоянов. — Бел. прев.

   Джордан се взираше невиждащо в стихотворението, окачено на стената в спалнята му. Беше
   старо копие, което бе открил в една книжарница за употребявани книги, сложна плетеница
   от листа обграждаше думите. Стихотворението беше от Ръдиард Киплинг и толкова добре
   обобщаваше правилата, според които живееха върколаците, Закона, който направляваше
   постъпките им, че Джордан се питаше дали самият Киплинг не е бил долноземец или поне
   не е знаел за Съглашението. Почувствал се бе едва ли не задължен да купи копието и да го
   окачи на стената си, макар никога да не си беше падал по поезия.
   От един час насам кръстосваше апартамента, като от време на време изваждаше телефона
   си, за да види дали няма съобщение от Мая, и час по час отваряше хладилника и се, взираше
   в него, за да провери дали не се е появило нещо годно за ядене. То, разбира се, не се
   появяваше, но той не искаше да излезе да купи нещо, за да не би Мая да си дойде, докато го
   няма. За сметка на това си взе душ, изчисти кухнята, опита се да погледа телевизия, но не
   успя и се зае да подреди DVD колекцията си по цветове.
   Просто не го свърташе на едно място. Понякога се чувстваше по същия начин преди
   пълнолуние, знаейки, че Промяната наближава и усещайки приливните вълни във вените си.
   Ала сега луната намаляваше и не заради Промяната му се искаше да изпълзи от собствената
   си кожа. Беше заради Мая. Беше, защото нея я нямаше — след почти два дена, през които
   бяха непрекъснато заедно, два дни, през които нито за миг не се бе отдалечавал на повече от
   няколко крачки от нея.
   Беше отишла без него в участъка, с обяснението, че сега не е най-подходящият момент да
   разстройва глутницата с появата на някой, който не е неин член. Нямало причина да идва с
   нея, беше му казала, тъй като единственото, което имала да стори, било да попита Люк дали
   възразява Саймън и Магнус да отидат във фермата на следващия ден; после щяла да се обади
   във фермата, в случай че някой от глутницата е там, и да ги предупреди да стоят надалеч.
   Права беше, даваше си сметка Джордан. Нямаше причина да отиде с нея, но в мига, в който
   тя тръгна, в него се загнезди безпокойство, което не му даваше мира. Дали бе излязла,
   защото й бе писнало да е с него? Дали не беше премислила и не бе стигнала до
   заключението, че е била права преди? И какво ставаше между тях? Гаджета ли бяха? „Може
   би трябваше да я попиташ, преди да преспите заедно, гений такъв”, каза си той и осъзна, че
   отново е застанал пред хладилника. Съдържанието му не се бе променило — бутилки с кръв,
   половинка кайма, която постепенно се размразяваше, и нахапана ябълка.
   Откъм вратата долетя звук от завъртане на ключ. Джордан отскочи от хладилника и се
   обърна, като в същото време се погледна. Беше бос, облечен в дънки и стара тениска.
   Защо не бе използвал времето, докато нея я нямаше, за да се приведе в малко по-добър вид
   — да се избръсне, да си сложи одеколон или нещо такова? Прокара трескаво ръце през
   косата си в същия миг, в който Мая влезе в дневната и остави резервните му ключове върху
   малката масичка. Беше се преоблякла и сега носеше бледорозов пуловер и дънки. Бузите й
   бяха поруменели от студа, устните й бяха червени, а очите — ясни. Толкова отчаяно му се
   прииска да я целуне, че чак го заболя.
   Вместо това преглътна с усилие.
   — Е… как мина?
   — Добре. Магнус може да използва фермата. Вече му пратих съобщение. — Тя се приближи
   и облегна лакти на кухненския плот. — Освен това предадох на Люк какво каза Рафаел за
   Морийн.
   Джордан беше озадачен.
   — Защо реши, че той трябва да знае?
   Мая сякаш се смали, като балон, на който внезапно бяха изпуснали въздуха.
   — Господи! Не ми казвай, че трябваше да го запазя в тайна.
   — Не… просто се чудех…
   — Е, ако из Манхатън наистина вилнее излязъл от контрол вампир, глутницата трябва да
   знае. Това е тяхната територия. Освен това исках да се посъветвам с него дали да кажем на
   Саймън или не.
   — Ами моят съвет? — Преструваше се на засегнат, ала всъщност една мъничка част от него
   наистина бе жегната. Вече го бяха обсъждали — дали Джордан трябва да каже на своя
   повереник, че Морийн е на свобода и убива, или това само още повече би увеличило товара,
   легнал на плещите му. Джордан смяташе, че е по-добре да не му казват (в крайна сметка,
   какво можеше да стори?), но Мая не беше толкова сигурна.
   Тя се покатери върху плота и се обърна към него. Седнала така, тя беше по-висока и
   искрящите й кафяви очи го гледаха отгоре.
   — Исках съвет от възрастен.
   Джордан сложи ръце върху краката й, които тя полюшваше разсеяно, и прокара пръсти по
   ръба на дънките й.
   — Аз съм на осемнайсет… не съм ли достатъчно голям за теб?
   Мая положи длани на раменете му и ги стисна лекичко, сякаш за да изпита мускулите му.
   — Е, определено не си малък…
   Джордан я смъкна от плота, улавяйки я около кръста, и я целуна. Огън лумна във вените му,
   когато тя отвърна на целувката му, а тялото й се притисна в неговото. Зарови пръсти в
   косата й, събаряйки плетената шапчица и освобождавайки къдриците й. Целуна я по шията,
   а тя издърпа тениската му през главата, прокарвайки длани по раменете, по гърба, по ръцете
   му, като в същото време мъркаше като котка. Джордан се почувства като балон, напълнен с
   хелий — опиянен от целувките й и неимоверно лек от облекчение. Значи все пак не се бе
   отказала от него.
   — Джорди, почакай.
   Почти никога не го наричаше така, освен ако не беше нещо сериозно. Сърцето му, което
   бездруго биеше лудешки, едва не изхвръкна от гърдите му.
   — Какво не е наред?
   — Просто… всеки път, когато се видим, се озоваваме в леглото… и знам, че аз го започнах,
   не те обвинявам или нещо такова… просто си мислех, че може би трябва да… поговорим.
   Джордан се взря в нея, в големите й тъмни очи, във вената, която туптеше забързано на
   шията й, в пламналото й лице. Макар и с усилие, гласът му беше равен:
   — Добре. За какво искаш да говорим?
   Тя го изгледа продължително, а след това поклати глава.
   — За нищо. — Сключи ръце на тила му и като го придърпа към себе си, го целуна страстно,
   притискайки се в него. — За абсолютно нищо.

   Клеъри не знаеше колко време бе минало, преди Джейс да излезе от банята, бършейки
   мократа си коса. Вдигна поглед от ръба на леглото, където все още седеше, и го видя да
   нахлузва синя памучна тениска върху гладката си златиста кожа, нашарена с бледи белези.
   Извърна очи, когато той прекоси стаята и се настани до нея, ухаещ силно на сапун.
   — Съжалявам — каза той.
   Изненадана, Клеъри отново го погледна. Беше се питала дали изобщо е в състояние да се
   разкайва в това си състояние. Изражението му беше сериозно, малко особено, но не и
   неискрено.
   — Леле — каза тя. — Този студен душ трябва да е бил нещо страшно.
   Едното ъгълче на устните му подскочи, но само след миг лицето му отново си възвърна
   сериозното изражение. Той сложи ръка под брадичката й.
   — Не трябваше да те притискам. Просто… едва преди десетина седмици би било немислимо
   дори да те прегърна.
   — Знам.
   Той улови лицето й в шепите си и го повдигна лекичко; дългите му пръсти бяха хладни върху
   бузите й. Докато я гледаше така, всичко у него й бе толкова познато: бледозлатистите ириси
   на очите му, белегът на бузата му, пълната долна устна, лекичко нащърбеният зъб,
   благодарение на който външният му вид не бе толкова съвършен, че да е дразнещо… и все
   пак усещането бе като да се завърне в къщата, в която бе отраснала — макар отвън всичко да
   си бе съвсем същото, тя знаеше, че вътре живее друго семейство.
   — Дори тогава не ме беше грижа — каза той. — Въпреки това те желаех. Винаги съм те
   желаел. Нищо нямаше значение за мен, освен ти. Винаги е било така.
   Клеъри преглътна. В стомаха й сякаш запърхаха пеперуди, както винаги, когато бе близо до
   Джейс, ала този път усещането бе примесено с истинска неловкост.
   — Но, Джейс, това не е вярно. Грижа те е за семейството ти. И… винаги съм мислела, че се
   гордееш с това, че си нефилим. Един от ангелите.
   — Да се гордея? — повтори той. — Да бъдеш наполовина ангел и наполовина човек,
   означава нито за миг да не забравяш собственото си несъвършенство. Не си ангел. Не си
   възлюбен от Небето. Разиел не го е грижа за нас. Не можем дори да отправяме молитвите си
   към него. Не се молим никому. Не се молим за нищо. Помниш ли, когато ти казах, че може
   би имам демонска кръв, защото това би обяснило чувствата ми към теб? Донякъде беше
   облекчение да си го мисля. Никога не съм бил ангел, ни най-малко. Е — добави той, —
   освен може би от низвергнатия вид.
   — Низвергнатите ангели са демони.
   — Не искам да бъда нефилим — каза Джейс. — Искам да бъда нещо друго. Да бъда по-
   силен, по-бърз, по-добър от човек. Но различен. Да не трябва да се подчинявам на Законите
   на ангел, който изобщо не го е грижа за нас. Да бъда свободен. — Той прокара пръсти през
   една къдрица от косата й. — Сега съм щастлив, Клеъри. Нима това няма значение?
   — Мислех, че и преди бяхме щастливи заедно — каза Клеъри.
   — Винаги съм бил щастлив с теб. Но никога не съм имал чувството, че го заслужавам.
   — Но вече не е така?
   — Сега това чувство го няма. Знам единствено, че те обичам и за първи път това ми стига.
   Клеъри затвори очи. Миг по-късно той отново я целуваше, този път — много по-нежно.
   Устните му проследяваха очертанията на нейните и тя имаше чувството, че е като глина под
   ръцете му. Усети как дишането му се учести и пулсът й начаса се ускори. Пръстите му се
   плъзнаха през косата й, по гърба й, към кръста й. Докосването му беше успокоително,
   ритъмът на сърцето й до нейното бе като позната музика… и ако тоналността й бе малко
   различна, Клеъри, затворила очи, не го усещаше. Кръвта им беше същата под кожата, както
   бе казала кралицата на феите; сърцето й забързваше, когато неговото забързаше, едва не бе
   спряло, когато неговото спря. Ако трябваше отново да го стори, помисли си тя, под
   безмилостния поглед на Разиел, щеше да постъпи по съвсем същия начин.
   Този път той се отдръпна, оставяйки пръстите си да се задържат миг по-дълго върху бузата
   й, върху устните й.
   — Искам това, което ти искаш — каза той. — Когато ти го поискаш.
   Клеъри усети как по гръбнака й пробяга тръпка. Думите бяха простички, ала в извивката на
   гласа му имаше опасна и изкусителна покана: Каквото искаш, когато го поискаш. Ръката му
   поглади косата й, спусна се по гърба й и отново се спря върху кръста й. Клеъри преглътна.
   Не бе сигурна колко много от себе си ще успее да потисне.
   — Почети ми — каза неочаквано.
   Джейс примига насреща й.
   — Какво?
   Тя гледаше покрай него към книгите на нощното му шкафче.
   — Не е лесно да преглътна всичко. Онова, което Себастиан каза, случилото се снощи,
   всичко. Имам нужда от сън, но съм твърде превъзбудена. Когато бях малка и не можех да
   заспя, мама ми четеше на глас, за да се отпусна.
   — И сега аз ти напомням на майка ти? Май трябва да си потърся по-мъжествен одеколон.
   — Не, просто… помислих си, че би било хубаво.
   Джейс се облегна на възглавниците и посегна към купчината книги до леглото.
   — Някакви специални предпочитания? — С драматичен жест той взе най-горната книга.
   Изглеждаше стара и беше подвързана с кожа, а заглавието бе отпечатано със златни букви.
   „Повест за два града”. — Дикенс винаги е обещаващ…
   — Тази съм я чела. За училище — сети се Клеъри и се намести на възглавниците до него. —
   Но не си спомням нищо, така че нямам нищо против отново да я чуя.
   — Чудесно. Казвали са ми, че имам прекрасен, напевен глас, когато чета. — Джейс отвори
   книгата на първата страница, където заглавието бе напечатано с натруфен шрифт. Срещу
   него имаше дълго посвещение; мастилото беше избледняло и едва се четеше, но Клеъри все
   пак успя да различи подписа: „Най-после с надежда, Уил Херондейл”.
   — Някой твой предшественик — предположи Клеъри и прокара пръст по страницата.
   — Да. Странно, че е попаднала у Валънтайн. Баща ми трябва да му я е дал. — Джейс отвори
   книгата наслуки и зачете:
   „След малко той разкри лицето си и твърдо заговори:
   — Не се страхувайте да ме изслушате. Не се стряскайте от нищо, което ще ви кажа. Аз съм
   като някой, който е умрял млад. Целият ми живот все едно, че не е съществувал.
   — Не, мистър Картън. Сигурна съм, че най-хубавата част от него все още предстои, сигурна
   съм, че можете да бъдете много, много по-достоен за себе си.”*
   *Превод Димитър Стефанов. — Бел. прев.
   — О, сега се сетих — каза Клеъри. — Любовен триъгълник. Тя избира скучния мъж.
   Джейс се засмя тихичко.
   — Скучен според теб. Кой знае на викторианските дами от какво им е ставало горещо под
   фустите.
   — Всъщност си прав.
   — За кое, за фустите ли?
   — Не. Наистина имаш прекрасен глас, когато четеш. — Клеъри зарови лице в рамото му.
   Това бяха миговете (повече дори от онези, в които той я целуваше), когато най-много я
   болеше… мигове, в които би могъл да бъде нейният Джейс. Стига само да не го поглеждаше.
   — Всичко това и железни плочки на корема — каза Джейс, докато отгръщаше страницата.
   — Какво друго можеш да искаш?

   17
   Прощаване

   Докато се разхождах покрай кея, в края на деня,
   чух една прекрасна девойка да казва:
   „Уви, няма с кого да си играя”
   Едно момче с китара я чу и веднага й се притече на помощ…

   — Докога ще слушаме този вой? — попита Изабел, потропвайки с обутия си в ботуш крак по
   таблото на пикапа.
   — На мен този вой ми харесва, ако не възразяваш, момичето ми, а понеже аз шофирам, аз
   избирам музиката — надменно каза Магнус.
   Наистина той шофираше. Саймън се бе учудил, че умее да кара кола, макар и да не бе
   сигурен защо. Магнус бе жив от толкова време, че все бе успял да вмести няколко седмици
   шофьорски курс. Въпреки че Саймън не можеше да не се запита каква ли дата на раждане бе
   посочил в книжката си.
   Изабел извъртя очи, навярно защото в купето на автомобила нямаше място да направи кой
   знае какво, не и както и четиримата се бяха натъпкали на дългата седалка. Саймън
   определено не бе очаквал тя да дойде. Не беше очаквал никой освен Магнус да дойде във
   фермата с него, но Алек бе настоял (за голямо неудоволствие на Магнус, който смяташе
   цялото начинание за „твърде опасно”), а после, тъкмо когато Магнус бе запалил двигателя,
   Изабел се бе втурнала по стълбите и задъхано бе обявила:
   — И аз идвам!
   И толкова. Никой не бе успял да я помръдне, нито да я разубеди. Тя не бе погледнала към
   Саймън, докато настояваше да ги придружи, нито пък бе обяснила защо иска да дойде, но го
   бе сторила и сега бе с тях. Носеше дънки и лилаво велурено яке, което трябва да бе задигнала
   от дрешника на Магнус. Около тънкия си ханш бе препасала колан с оръжия. Беше плътно
   притисната до Саймън, който на свой ред се бе залепил за вратата. Един кичур от косата й се
   бе освободил и го гъделичкаше по лицето.
   — Какво всъщност е това? — Алек се смръщи срещу CD— плейъра, от който се носеше
   музика, макар в него да нямаше диск. Магнус просто бе докоснал уредбата с пръст, от който
   бе проблеснала синя светлина, и тя бе засвирила. — Някаква елфическа група?
   Магнус не отговори, но музиката се усили.

   Тя се завтене към огледалото
   и оправи абаносовата си коса,
   купи си скъпа рокля и излезе навън.
   Срещна красиво момче и танцува,
   докато я заболяха краката.
   Но нямаше момче, което да не е гей.

   Изабел изсумтя.
   — Точно като в този пикап. Е, без да се брои Саймън.
   — Радвам се, че забеляза — каза Саймън.
   — Лично аз бих се нарекъл безгрижен бисексуалист — добави Магнус.
   — Моля те, никога не казвай това пред родителите ми — обади се Алек. — Особено пред
   баща ми.
   — Мислех, че родителите ти нямат проблем с… ами с това, че си гей. — Саймън се приведе
   през Изабел, за да погледне Алек, който (както често му се случваше) се бе намръщил и се
   опитваше да махне увисналата си тъмна коса от очите си. Ако не се броеше някоя и друга
   случайно подхвърлена реплика, Саймън почти не бе разговарял с Алек. Братът на Изабел не
   бе някой, когото можеш да опознаеш лесно, но Саймън трябваше да признае пред себе си, че
   собственото му съвсем наскорошно отчуждаване от майка му, го караше да очаква отговора
   на Алек с интерес, какъвто надали би проявил иначе.
   — Майка ми като че ли го е приела — отвърна Алек. — Но баща ми… не, не и в
   действителност. Веднъж ме попита какво според мен ме е направило гей.
   Саймън усети как Изабел се напрегна.
   — Какво те е направило гей? — Звучеше така, сякаш не може да повярва на ушите си. —
   Алек, това не си ми го казал.
   — Ти, надявам се, му отговори, че си бил ухапан от хомосексуален паяк — подхвърли
   Саймън.
   Магнус изсумтя; Изабел изглеждаше объркана.
   — Чел съм комиксите на Магнус — каза Алек. — Така че знам за какво говориш. — По
   устните му пробяга усмивчица. — Това би ли ми дало хомосексуалност, пропорционална на
   тази на паяка?
   — Само ако е бил страшно хомосексуален паяк — подхвърли Магнус и нададе крясък, когато
   Алек го удари с юмрук по ръката. — Ох! Добре де, забрави.
   — Както и да е — обади се Изабел, очевидно подразнена, че не е схванала шегата. — Татко
   така или иначе не е тръгнал да се връща от Идрис.
   Алек въздъхна.
   — Съжалявам, че трябваше да разбия мечтите ти за сплотено, щастливо семейство. Знам, че
   искаш татко да няма нищо против, че съм гей, но не е така.
   — Но ако не ми казваш, когато хората говорят такива неща или те нараняват, как мога да ти
   помогна? — Саймън буквално усещаше възбудата, вибрираща в тялото на Изабел. — Как
   мога да…
   — Из — уморено каза Алек. — Не става въпрос за едно голямо, гадно нещо, а за безброй
   малки, невидими неща. Когато двамата с Магнус пътуваме и аз му се обадя, татко никога не
   пита как е той. Когато се изправя, за да говоря на заседанията на Клейва, никой не ме слуша
   и не съм сигурен дали е защото съм толкова млад или поради друга причина. Виждал съм
   мама да си приказва с някоя приятелка за внуци и в мига, в който вляза в стаята, те млъкват.
   Веднъж Ирина Картрайт подхвърли как било срамота, че никой нямало да наследи сините
   ми очи. — Той сви рамене и погледна към Магнус, който свали за миг ръка от волана и я
   сложи върху неговата. — Не е като рана от нож, от която да ме предпазиш, а милион
   порязвания на хартия, всеки ден.
   — Алек — започна Изабел, но преди да успее да каже каквото и да било, пред тях изникна
   знакът за отбивка от пътя: дървена табела във форма на стрела, върху която с черни букви
   пишеше ФЕРМА „ТРИ СТРЕЛИ“. Саймън сякаш отново видя Люк, коленичил на пода в
   къщата, да изписва грижливо буквите с черна боя, докато Клеъри добавяше украса от цветя,
   сега избледняла от времето и почти невидима.
   — Завий наляво — каза той, размахвайки ръка така, че едва не удари Алек. — Магнус,
   пристигнахме.

   Бяха необходими няколко глави от Дикенс, преди изтощението най-сетне да надвие Клеъри
   и тя да заспи, облегната на рамото на Джейс. В просъница усети как той я отнесе на долния
   етаж и я сложи в спалнята, където се бе събудила първия ден. Беше дръпнал пердетата, а
   после бе излязъл, затваряйки вратата след себе си и потопявайки стаята в мрак. Клеъри бе
   потънала в сън, докато отвън в коридора, той викаше тихичко Себастиан.
   Отново сънува замръзналото езеро и Саймън, който я зовеше, както и град като Аликанте,
   само че в него демоничните кули бяха направени от човешки кости, а в каналите течеше
   кръв. Събуди се оплетена в чаршафите, косата й стърчеше във всички посоки, а светлината
   зад прозорците се бе превърнала в привечерен сумрак. За миг помисли, че гласовете, които
   долитаха откъм коридора, са част от съня й, ала когато те се усилиха, надигна глава и се
   заслуша, все още замаяна и наполовина уловена в мрежите на съня.
   — Здравей, малки братко. — Беше гласът на Себастиан проникнал под вратата й откъм
   дневната. — Готово ли е?
   Последва дълго мълчание, нарушено най-сетне от Джейс който звучеше странно сухо и
   безизразно.
   — Готово е.
   Себастиан рязко си пое дъх.
   — И тя… направи ли каквото поискахме? Изработи ли Бокала?
   — Да.
   — Покажи ми го.
   Шумолене. Тишина. А после Джейс каза:
   — Виж, вземи го, ако искаш.
   — Не. — Гласът на Себастиан прозвуча необикновено замислено. — Задръж го засега. В
   крайна сметка ти го донесе, нали така?
   — Но планът бе твой. — Нещо в тона на Джейс накара Клеъри да се наведе напред и да
   долепи ухо до стената, внезапно жадна да чуе още. — Направих го точно както искаше. А
   сега, ако нямаш нищо против…
   — Имам. — Ново шумолене. Клеъри си представи как Себастиан се изправя и поглежда
   Джейс от височината на двата сантиметра, които ги разделяха. — Нещо не е наред. Усещам
   го. Както знаеш, мога да доловя какво изпитваш.
   — Уморен съм. А и имаше доста кръв. Виж, искам просто да се изкъпя и да поспя. И… —
   Гласът на Джейс заглъхна.
   — И да видиш сестра ми.
   — Да, бих искал да я видя.
   — Тя спи. От доста отдавна.
   — Трябва ли да те моля за разрешение? — В гласа на Джейс се прокраднаха остри като
   бръснач нотки, които напомниха на Клеъри начина, по който някога бе говорил на
   Валънтайн. Начин, по който от много отдавна не го бе чувала да се обръща към Себастиан.
   — Не. — Себастиан й се стори изненадан, сякаш не го бе очаквал. — Ако искаш да нахлуеш
   в стаята и да съзерцаваш замечтано спящия й лик, давай. Никога няма да разбера защо…
   — Не — прекъсна го Джейс. — Ти никога няма да разбереш.
   Възцари се мълчание. Клеъри толкова ясно си представи как Себастиан се взира след Джейс
   с озадачено изражение, че й отне няколко секунди, докато осъзнае, че Джейс всеки момент
   ще влезе в стаята й. Едва успя да се хвърли в леглото и да затвори очи, преди вратата да се
   отвори, пропускайки лъч жълтеникавобяла светлина, която я заслепи за миг. Тя издаде звук,
   сякаш току— що се събужда (като се надяваше да е прозвучал достатъчно реалистично), и се
   преобърна, закривайки лицето си с ръка.
   — Какво…
   Вратата се затвори и стаята отново потъна в тъмнина. Клеъри виждаше само очертанията на
   тялото на Джейс, който бавно се приближаваше до леглото. Неволно си припомни една
   друга нощ, когато бе влязъл в стаята й, докато тя спеше. Той бе застанал до леглото й откъм
   главата, все още облечен в белите си траурни дрехи, а в погледа му, сведен към нея, нямаше
   и помен от сарказъм или сдържаност. „Цяла нощ скитах наоколо… не можех да заспя… и
   реших да дойда тук. При теб.“
   Сега бе само един силует — силует с ярка коса, която грееше на бледата светлина,
   процеждаща се изпод вратата.
   — Клеъри — прошепна той. Разнесе се меко тупване и Клеъри разбра, че е коленичил до
   леглото. Тя не помръдна, но цялото й тяло се напрегна. Гласът му бе все така тих: — Клеъри, аз съм. Аз съм.
   Клепачите й се повдигнаха и погледите им се срещнаха. Тя се взираше в Джейс с широко
   отворени очи. Коленичил до леглото й, така че лицата им бяха на едно ниво, той носеше
   дълго тъмно вълнено палто, закопчано чак до врата, където като изрисувана огърлица се
   виждаха черни знаци — безшумност, ловкост, точност. Очите му бяха наситено златни и
   широко отворени и сякаш надникнала през тях, Клеъри видя Джейс… своя Джейс. Онзи,
   който я бе взел на ръце, когато тя издъхваше от отровата на Ненаситния демон; онзи, който я
   бе гледал как държи Саймън в прегръдките си, докато слънцето изгрява над Ийст Ривър;
   онзи, който й бе разказал за малкото момче и сокола, който баща му убил. Онзи, когото
   обичаше.
   Сърцето й сякаш спря. Не бе в състояние дори да ахне.
   Очите му бяха настоятелни и преливащи от болка.
   — Моля те — прошепна той. — Повярвай ми.
   И тя му повярва. Двамата имаха една и съща кръв, обичаха по един и същи начин; това бе
   нейният Джейс, така както ръцете й бяха нейните ръце, а сърцето й — нейното сърце.
   — Но… как?
   — Клеъри, шшшт…
   Опита да се изправи в леглото, но той я улови за раменете и я задържа върху възглавниците.
   — Сега не можем да говорим. Трябва да вървя.
   Клеъри го сграбчи за ръкава и усети как той потръпна.
   — Не ме оставяй.
   Джейс сведе глава за миг, а когато отново я вдигна, очите му бяха сухи, но изражението им я
   накара да притихне.
   — Изчакай малко след като си тръгна. След това се измъкни и се качи в стаята ми.
   Себастиан не бива да знае, че сме заедно. Не и тази вечер. — Той се изправи на крака,
   погледът му беше умоляващ. — Не позволявай да те чуе.
   Клеъри се надигна.
   — Стилито. Остави ми стилито си.
   В очите му припламна съмнение, но Клеъри задържа погледа му и протегна ръка. След миг
   той бръкна в джоба си и извади проблясващия с мътна светлина инструмент. Докато го
   слагаше в дланта й, пръстите им се докоснаха и Клеъри потрепери — и най-мимолетният
   допир на този Джейс й действаше почти толкова силно, колкото всичкото целуване и
   страстно прегръщане в клуба предишната нощ. Знаеше, че той изпитва същото, защото рязко
   издърпа ръката си и тръгна заднишком към вратата, като дишаше накъсано и учестено.
   Натисна бравата, все така с лице към Клеъри, и излезе от стаята, без да откъсва очи от
   нейните до последния момент, когато вратата се затвори между тях с решително
   изщракване.
   Клеъри остана да седи в мрака, напълно поразена. Струваше й се, че кръвта се бе сгъстила
   във вените й и сърцето й трябваше да работи двойно по-мощно, за да се справи. „Джейс.
   Моят Джейс.”
   Стисна стилито в шепата си. Нещо в хладната му твърдост й помогна да се съсредоточи и
   изостри ума й. Погледна надолу. Носеше потниче и къси панталони; ръцете й бяха
   настръхнали, но не от студ. Допря върха на стилито до вътрешната страна на ръката си и
   бавно го плъзна надолу, оформяйки линиите на руната за безшумност върху бледата си кожа,
   под която прозираха сини вени.
   Когато свърши, открехна вратата едва— едва. Себастиан си бе отишъл, най-вероятно за да
   спи. Откъм телевизора долиташе тиха музика — нещо класическо, от онзи тип музика за
   пиано, която Джейс обичаше, и Клеъри се запита дали Себастиан харесваше музика или
   изобщо някакво изкуство. Това й се струваше толкова човешка черта.
   Въпреки тревогата за това къде е Себастиан, тя тръгна по коридора към кухнята, прекоси
   дневната, изтича безшумно по стъклените стълби и се втурна към стаята на Джейс. Отвори
   вратата и се шмугна вътре, а вратата хлопна зад гърба й.
   През широко отворените прозорци се виждаха покриви и сърпът на луната — съвършена
   парижка нощ. Магическата светлина на Джейс почиваше върху нощното шкафче и
   приглушената му енергия хвърляше допълнителна светлина в стаята. Достатъчно, за да може
   Клеъри да види Джейс, който стоеше между два дълги прозореца. Беше свалил черното
   палто и сега то лежеше на купчинка на пода. Клеъри начаса разбра защо не го бе махнал,
   когато бе влязъл в къщата и защо го бе закопчал чак до гърлото си. Защото отдолу носеше
   само дънки и сива риза, които бяха лепкави и подгизнали от кръв. Част от ризата му бе
   раздрана на ивици, сякаш някой я бе срязал с изключително остър нож. Левият ръкав беше
   навит и над лакътя му имаше бяла превръзка (явно току— що си я бе направил), чиито
   краища бързо почервеняваха. Беше си събул ботушите и сега стоеше бос на пода, който бе
   опръскан с капки кръв, като алени сълзи. Клеъри остави стилито на нощното шкафче и то
   изтрака.
   — Джейс — меко каза тя.
   Изведнъж й се стори истинска лудост, че между тях има толкова разстояние, че стои така
   далеч от него и че не се докосват. Тръгна към него, но той вдигна ръка, за да я спре.
   — Недей — каза дрезгаво. След това разкопча окървавената си риза и я остави да се свлече
   на земята.
   Клеъри зяпна. Руната на Лилит все още бе там, над сърцето му, ала вместо да има обичайния
   си проблясващ червено— сребрист цвят, тя бе обгорена, сякаш някой бе прокарал нагорещен
   ръжен по нея. Клеъри неволно сложи ръка на собствените си гърди; под разперените й
   пръсти сърцето й биеше яростно.
   — О!
   — Точно така — о! — глухо каза Джейс. — Няма да трае дълго, Клеъри. Да бъда себе си,
   имам предвид. Само докато не заздравее.
   — Аз… аз се чудех — заекна Клеъри. — Преди… докато спеше… мислех си дали да не
   изрежа руната, както сторихме, когато се борихме с Лилит. Но се боях, че Себастиан ще
   усети.
   — И той наистина щеше да усети. — Златните очи на Джейс бяха също толкова угрижени,
   колкото и гласът му. — Това не може да усети, защото е направено с пугио* — кама,
   потопена в ангелска кръв. Те са невероятно редки; никога досега не бях виждал такава на
   живо. — Той зарови пръсти в косата си. — Острието стана на прах, след като ме докосна, но
   все пак нанесе вредата, която трябваше.
   *Вид кама, използвана в Древен Рим. — Бел. прев.
   — Бил си се. Демон ли беше? Защо Себастиан не отиде с…
   — Клеъри. — Гласът на Джейс бе по-тих и от шепот. — Това… ще отнеме повече време, за
   да зарасне, отколкото обикновено порязване… но все някога ще стане. И тогава отново ще се
   превърна в него.
   — Колко време? Преди пак да станеш като преди?
   — Не знам. Нямам представа. Но исках… нуждаех се да бъда с теб, докато съм такъв, докато
   съм себе си… възможно най-дълго. — Той й протегна сковано ръка, сякаш не бе сигурен как
   ще го приеме тя. — Мислиш ли, че би могла…
   Клеъри вече тичаше към него. Обви ръце около врата му, а той я улови и я повдигна,
   заравяйки лице в шията й. Клеъри вдъхна уханието му като удавник — миришеше на кръв,
   пот, пепел и знаци.
   — Ти си — прошепна тя. — Наистина си ти.
   Джейс се отдръпна, за да я погледне и нежно прокара свободната си ръка по скулата й.
   Колко й бе липсвала тази негова нежност. Та нали тя бе едно от нещата, накарали я да се
   влюби в него — когато бе осъзнала, че това изстрадало, саркастично момче може да е така
   нежно с онези, които обича.
   — Липсваше ми. Толкова много ми липсваше.
   Джейс затвори очи, сякаш думите й му причиняваха болка. Клеъри сложи длан върху бузата
   му и той се сгуши в нея; косата му я погъделичка по кокалчетата и Клеъри осъзна, че лицето
   му е влажно.
   „Момчето никога повече не се разплаквало”
   — Вината не е твоя. — Целуна го по бузата със същата нежност, с която той я бе помилвал.
   Вкуси сол — кръв и сълзи. Джейс все още мълчеше, ала тя усещаше бесния ритъм на сърцето
   му до гърдите си. Целуна го по скулата, по линията на челюстта и най-сетне по устата, лек
   допир на устни до устни.
   Нямаше и помен от необуздаността на случилото се в нощния клуб. Тази целувка даряваше
   утеха, опитваше се да каже всичко, което нямаше време да бъде изречено с думи. Джейс й
   отвърна, първоначално колебливо, ала после все по-настойчиво; зарови ръка в косата й,
   оставяйки кичурите да се плъзнат между пръстите му. Целувката им постепенно стана по-
   дълбока, пламъкът между тях се усили, както ставаше винаги — като огън, започнал с едно
   драсване на кибритена клечка, само за да се превърне лека— полека в изпепеляващ пожар.
   Клеъри знаеше колко е силен и въпреки това се удиви, когато я отнесе на ръце до леглото и
   нежно я положи сред разпилените възглавници, а после се плъзна върху нея с едно плавно
   движение, което й напомни за какво бяха всички тези знаци по тялото му. Сила. Изящество.
   Лекота на допира. Тя вдиша дъха му, докато се целуваха; сега всяка целувка бе бавна,
   продължителна, изпитваща. Ръцете й се плъзнаха по него — по раменете, по мускулите на
   ръцете, по гърба му. Допирът на голата му кожа бе като гореща коприна под дланите й.
   Когато пръстите му откриха ръба на потничето й, тя вдигна ръце и изви гръб, жадуваща да
   премахне всичко, което ги разделяше. В мига, в който дрехата вече я нямаше, отново го
   привлече към себе си; сега целувките им бяха по-пламенни, сякаш всеки от тях се опитваше
   да достигне някакво скрито местенце у другия. Клеъри не би повярвала, че е възможно да
   бъдат още по-близо, ала някак си докато се целуваха, те се преплетоха един в друг като
   сложна нишка, всяка целувка — по-жадна и по-настойчива от предишната.
   Ръцете им, първоначално така трескави, постепенно започнаха да се движат по-бавно,
   изследвайки тялото на другия без да бързат. Клеъри заби пръсти в плещите му, когато той я
   целуна по шията, по ключицата, по знака с форма на звезда на рамото й. Тя пък лекичко
   докосна неговия белег с опакото на дланта си и целуна обгорения знак на Лилит. Усети как
   Джейс потрепери от желание и разбра, че е на самия ръб на онова място, от което нямаше
   връщане назад… и че не я е грижа. Сега вече знаеше какво е да го изгуби. Знаеше какви
   черни, пусти дни я очакват. И знаеше, че ако отново ще й го отнемат, иска да има поне това.
   Нещо, което да си спомня. На което да се опре. Мисълта, че поне веднъж са познали най-
   голямата близост, която може да съществува между двама души. Тя обви глезени около
   кръста му и той простена в устата й — мек, нисък, безпомощен звук. Пръстите му се впиха в
   хълбоците й.
   — Клеъри. — Той се отдръпна; целият трепереше. — Не мога… Ако не спрем сега, после ще
   е твърде късно.
   — Не го ли искаш? — Тя го погледна учудено. Лицето му бе пламнало, косата — разрошена
   и потъмняла там, където потта я бе слепила за челото и слепоочията му. Клеъри усещаше как
   сърцето прескача в гърдите му.
   — Искам го, но никога…
   — Не си? — Това вече наистина я изненада. — Никога не си го правил?
   Джейс си пое дълбоко дъх.
   — Правил съм го. — Очите му обходиха лицето й, сякаш очакваха да открият неодобрение,
   укор, дори отвращение. Клеъри отвърна спокойно на погледа му — точно това бе
   предполагала. — Но никога не е означавало нищо за мен. — Той я докосна по бузата с пръст,
   лек като перце. — Дори не знам как…
   Клеъри се засмя меко.
   — Мисля, че току— що стана ясно, че знаеш.
   — Нямах това предвид. — Улови ръката й и я поднесе към лицето си. — Желая те… повече,
   отколкото съм желал каквото и да било в живота си. Но… — Той преглътна мъчително. — В
   името на Ангела. После никога няма да си го простя.
   — Не ми казвай, че се опитваш да ме защитиш — яростно каза Клеъри. — Защото аз…
   — Не е това. Не се опитвам да бъда самопожертвувателен. Просто… ревнувам.
   — Ревнуваш? От кого?
   — От себе си. — Лицето му се разкриви. — Не мога да понеса мисълта той да бъде с теб.
   Той. Другият аз. Онзи, когото Себастиан контролира.
   Клеъри почувства, че лицето й пламва.
   — Снощи… в клуба…
   Джейс отпусна глава на рамото й. Мъничко объркана, тя го помилва по гърба и усети
   драскотините, които ноктите й бяха оставили по кожата му предишната вечер в клуба.
   Споменът я накара да се изчерви още по-силно. Както и мисълта, че стига да искаше, той
   можеше да се отърве от белезите с помощта на иратце. Но не го беше сторил.
   — Спомням си всичко от миналата нощ. — И това ме подлудява, защото бях аз, ала
   едновременно с това и не бях. Когато сме заедно, искам да бъдем истинската ти и
   истинският аз.
   — Не е ли така сега?
   — Така е. — Джейс повдигна глава и я целуна по устните. — Но докога? Всеки миг може
   отново да се превърна в него. Не искам да ти причиня това. Не искам да го причиня на нас.
   — Гласът му тегнеше от горчивина. — Дори не знам как ти издържаш… да бъдеш близо до
   това нещо, което изобщо не съм аз…
   — Дори да се превърнеш в него само след пет минути — отвърна Клеъри, — пак би си
   заслужавало отново да бъда с теб. Да не допуснем всичко да свърши на онзи покрив. Защото
   това си ти и дори онзи, в когото се превръщаш… у него има късчета от твоето истинско ти.
   То е като да те виждам през замъглено стъкло, но това не си ти. А и сега поне знам.
   — Какво имаш предвид? — Ръцете му стиснаха раменете й малко по-силно. — Какво имаш
   предвид с това, че сега поне знаеш?
   Клеъри си пое дълбоко дъх.
   — Джейс, когато за първи път бяхме заедно, ама наистина заедно, ти беше толкова щастлив
   през онзи първи месец. И всичко, което правехме, беше смешно и забавно, и невероятно. А
   после то сякаш започна да се отцежда от теб, цялото онова щастие. Не искаше да бъдеш с
   мен, нито дори да ме погледнеш…
   — Боях се, че ще те нараня. Мислех, че полудявам.
   — Не се усмихваше, не се смееше, не се шегуваше. Не че те обвинявам — Лилит се
   промъкваше в ума ти, контролираше те. Променяше те. Но не забравяй — знам колко
   глупаво звучи — че аз никога преди не бях имала гадже. Мислех си, че сигурно е нормално.
   Че навярно съм започнала да ти омръзвам.
   — Не би могла…
   — Не се опитвам да те накарам да разсееш съмненията ми или нещо такова — заяви тя. —
   Казвам ти как стоят нещата. Когато… когато някой те контролира, ти изглеждаш щастлив.
   Дойдох тук, защото исках да те спася. — Гласът й позатихна. — Но после започнах да се
   питам от какво всъщност те спасявам. Как бих могла да те върна в един живот, в който
   изглеждаше толкова нещастен.
   — Нещастен? — Той поклати глава. — Та аз бях щастлив. Толкова щастлив. Но не го виждах.
   — Очите му срещнаха нейните. — Обичам те. И ти ме правиш по-щастлив, отколкото съм
   вярвал, че бих могъл да бъда. И сега, когато знам какво е да бъдеш някой друг, да изгубиш
   себе си, искам да си върна някогашния живот. Да си върна семейството. Теб. Всичко. —
   Очите му потъмняха. — Искам си го обратно.
   Устата му се впи в нейната с почти нараняващ устрем, разтворените им устни — горещи и
   жадни; ръцете му я сграбчиха през кръста… а после и чаршафите от двете й страни, като
   едва не ги раздраха. Той се отдръпна, дишайки тежко.
   — Не бива…
   — Тогава престани да ме целуваш! — задъхано каза Клеъри. — Всъщност… — Тя се
   изплъзна от ръцете му и взе потничето си. — Ей сега се връщам.
   Втурна се покрай него и изтича в банята, заключвайки вратата зад себе си. Запали
   осветлението и се взря в огледалото. Очите й бяха широко отворени, косата й — разчорлена,
   а устните — леко подути от целувките на Джейс. Изчерви се и като навлече потничето,
   напръска лицето си със студена вода и върза косата си. След като се убеди, че вече не
   прилича на озлочестена девица от корицата на някой любовен роман, посегна към една от
   кърпите за ръце (нищо романтично в това), намокри я и я насапуниса.
   Когато се върна в стаята, Джейс седеше на ръба на леглото, по дънки и чиста риза, която не
   бе закопчал. Лунните лъчи огряваха разрошената му коса. Приличаше на статуя на ангел…
   само дето ангелите обикновено не бяха опръскани с кръв.
   Клеъри се приближи до него.
   — Добре. Сваляй ризата.
   Веждите му подскочиха.
   — Няма да ти се нахвърля — нетърпеливо каза тя. — Мога да устоя на гледката на голите ти
   гърди, без да ми прималее.
   — Сигурна ли си? — попита той, но покорно свали дрехата от гърба си. — Защото от
   гледката на голите ми гърди немалко жени са пострадали в блъсканицата да се докопат до
   мен.
   — Да, да… не е като в стаята да има някой друг, освен мен. Пък и искам само да изчистя
   кръвта, с която си изпоцапан.
   Джейс послушно се облегна назад. Кръвта бе попила в ризата, която носеше, и бе потекла по
   гърдите и коравия му корем, но когато плъзна внимателно пръсти по него, Клеъри усети, че
   повечето рани са повърхностни и благодарение на иратцето, което си бе нарисувал по-рано,
   вече бяха започнали да избледняват.
   Джейс обърна лице към нея и затвори очи, докато тя прокарваше влажната кърпа по кожата
   му, при което белият памук бързо порозовя. Клеъри избърса засъхналите вадички по врата
   му, изцеди кърпата, потопи я в чашата с вода на нощното шкафче и се зае с гърдите му.
   Отметнал глава назад, Джейс я съзерцаваше, докато парчето плат се плъзгаше по мускулите
   на раменете му, по плавната линия на ръцете му, по коравите му гърди, нашарени с бели
   линии и черното на постоянните знаци.
   — Клеъри.
   — Да?
   Шеговитите нотки си бяха отишли от гласа му.
   — Няма да си спомням нищо от това. Когато отново стана… както преди, под неговия
   контрол, няма да си спомням, че съм бил себе си. Няма да помня, че съм бил с теб, нито
   какво сме си говорили. Така че… кажи ми… те добре ли са? Семейството ми. Знаят ли…
   — Какво се е случило с теб? Донякъде. И не, не са добре. — Джейс затвори очи. — Бих
   могла да те излъжа — продължи Клеъри. — Но ти имаш право да знаеш. Те толкова те
   обичат и искат да се върнеш.
   — Не и такъв.
   Тя го докосна по рамото.
   — Ще ми кажеш ли какво стана? Откъде получи тези рани?
   Джейс си пое дълбоко дъх и тъмният знак на гърдите му изпъкна.
   — Убих някого.
   Шокът от думите му разтърси тялото й като откат на пистолет и тя изпусна окървавената
   кърпа. Наведе се да я вдигне, а когато се изправи, видя, че той се взира в нея. На лунната
   светлина линиите на лицето му бяха изящни, остри и тъжни.
   — Кого?
   — Познаваш я. — Думите излизаха с усилие, сякаш бяха от олово. — Жената, която си
   посетила заедно със Себастиан. Желязната сестра. Магдалена. — Той се извърна от нея и
   посегна да вземе нещо, омотано в завивките на леглото. Мускулите на ръцете и гърба се
   раздвижиха под кожата му, когато извади лъскавия предмет и се обърна към Клеъри.
   Беше прозрачен, лъскав предмет — съвършено копие на Бокала на смъртните, само дето
   вместо златен, този бе изваян от сребристобял адамас.
   — Себастиан ме изпрати… изпрати него… да го вземе — продължи Джейс. — И освен това
   ми нареди да я убия. Тя не го очакваше. Не очакваше никакво насилие, просто плащане и
   размяна. Вярваше, че сме на една и съща страна. Оставих я да ми даде Бокала, а след това
   извадих камата и… — Той си пое рязко въздух, сякаш споменът му причиняваше болка. — И
   я пронизах. Възнамерявах да я пробода в сърцето, но не бях достатъчно точен. Тя се олюля и
   посегна към работната си маса… върху нея имаше адамас на прах… и го запрати в лицето
   ми. Мисля, че възнамеряваше да ме ослепи. Извърнах глава и когато отново я погледнах, тя
   държеше малък щит. Мисля, че знам какво беше. Сиянието му ме заслепи и аз изкрещях,
   когато тя замахна към гърдите ми… почувствах изгаряща болка в знака, а после острият му
   връх се пръсна на късчета. — Той сведе поглед надолу и се изсмя невесело. — Най-
   смешното е, че ако бях в униформа, това нямаше да се случи. Не го сторих, защото реших, че
   не си струва. Не мислех, че тя е в състояние да ме нарани. Ала оръжието й изгори знака на
   Лилит и ето че изведнъж отново си бях аз, застанал над мъртвата жена с окървавена кама в
   едната ръка и Бокала в другата.
   — Не разбирам. Защо Себастиан ти е наредил да я убиеш? Нали е щяла да ти даде Бокала. На
   теб и на Себастиан. Тя каза…
   Джейс изпусна накъсано дъха си.
   — Помниш ли какво ни разказа Себастиан за онзи часовник в Староместкия площад? В
   Прага?
   — Как кралят наредил да ослепят очите на майстора, който го изработил, та никога вече да
   не сътвори нещо толкова красиво. Но не виждам…
   — Себастиан искаше Магдалена да умре, за да е сигурен, че никога няма да направи нещо
   такова — отвърна Джейс. — И че няма да каже никому.
   — Да каже какво? — Клеъри улови брадичката на Джейс и притегли лицето му към себе си,
   така че той да я погледне в очите. — Джейс, какво всъщност е замислил Себастиан? Онова,
   което ни разказа в тренировъчната зала, че искал да призове демони, за да ги унищожи…
   — Наистина иска да призове демони — мрачно каза Джейс. — И по-точно един демон.
   Лилит.
   — Но Лилит е мъртва. Саймън я унищожи.
   — Великите демони не умират. Не и в действителност. Те обитават пространството между
   световете, Великата пустота, нищото. Саймън разгроми силата й и я изпрати на безброй
   отломки обратно в нищото, от което бе дошла. Ала там те бавно ще се съединят. И тя ще се
   прероди. Това ще отнеме векове, но не и ако Себастиан й помогне.
   Ледени пръсти запълзяха в стомаха на Клеъри.
   — Да й помогне как?
   — Като отново я призове в този свят. Той иска да смеси своята кръв с нейната и да създаде
   армия от нефилими на мрака. Иска да стане новият Джонатан, ловеца на сенки, но този път
   на страната на демоните, а не на ангелите.
   — Армия от нефилими на мрака? Двамата с него сте опасни противници, но все пак не сте
   точно армия.
   — Има около четирийсет— петдесет нефилими, които или някога са били верни на
   Валънтайн, или ненавиждат настоящата насока на Клейва и са склонни да изслушат
   Себастиан. Вече се е свързал с тях и когато призове Лилит, те ще бъдат там. — Джейс си пое
   дълбоко дъх. — А след това? С могъществото на Лилит зад гърба му? Кой знае колко още ще
   се присъединят към каузата му? Той иска война. Убеден е, че ще я спечели и често казано,
   не съм сигурен, че не е прав. С всеки тъмен нефилим, който създаде, ще става по-силен.
   Добави към това и демоните, с които вече се е съюзил, и не знам дали Клейвът е в състояние
   да му се противопостави успешно.
   Клеъри отпусна ръка.
   — Себастиан изобщо не се е променил. Кръвта ти въобще не го е променила. Той си е
   съвсем същият. — Тя вдигна очи към Джейс. — Но ти. Ти също ме излъга.
   — Той те излъга.
   Мислите се гонеха в главата й.
   — Знам. Знам, че онзи Джейс не си ти…
   — Той мисли, че това е за твое добре и че в крайна сметка така ще бъдеш по-щастлива, но
   наистина те излъга. А аз никога не бих го сторил.
   — Щитът — каза Клеъри. — Ако той може да те нарани, без Себастиан да го почувства,
   дали би могъл да го убие, без ти да пострадаш?
   Джейс поклати глава.
   — Съмнявам се. Ако разполагах с такъв, сигурно бих опитал, но… не. Жизнената ни енергия
   е свързана. Нараняването е едно, но ако той умре… — Тонът му стана рязък. — Знаеш ли
   какъв е най-лесният начин веднъж завинаги да сложим край на всичко това? Като забиеш
   кама в сърцето ми. Учудвам се, че не си го сторила, докато спя.
   — Ти би ли могъл? Ако аз бях на твое място? — Гласът й потрепери. — Мислех, че има
   изход. Все още го вярвам. Дай ми стилито си и ще направя портал.
   — Не можеш да направиш портал тук вътре. Няма да подейства. Единственият начин да се
   излезе или влезе в апартамента е през стената на долния етаж, до кухнята. Това е и
   единственото място, откъдето апартаментът може да бъде преместен.
   — Можеш ли да ни преместиш в Града на тишината? Ако се върнем там, Мълчаливите братя
   може да измислят начин да ви разделят със Себастиан. Ще съобщим на Клейва какво
   планира, за да са подготвени…
   — Бих могъл да ни преместя до един от входовете. И ще го направя. Ще отида. Ще отидем
   заедно. Но понеже искам между нас да няма никакви неистини, Клеъри, трябва да знаеш, че
   те ще ме убият. След като им кажа какво зная, те ще ме убият.
   — Да те убият? Не, не биха…
   — Клеъри. — Гласът му беше нежен. — Като добър ловец на сенки, би трябвало сам да
   предложа да бъда убит, за да спра Себастиан. И като добър ловец на сенки ще го сторя.
   — Но вината не е твоя. — Гласът на Клеъри се извиси и тя си наложи да го понижи, за да не
   я чуе Себастиан на долния етаж. — С нищо не си бил в състояние да предотвратиш онова,
   което ти е било причинено. Ти си жертва. Не си ти, Джейс, а някой друг, някой, който носи
   лицето ти. Не трябва да бъдеш наказван…
   — Не става дума за наказание, а за практичност. Убиеш ли ме, Себастиан също ще умре. С
   нищо не е различно от това да се жертвам в битка. Да, можеш да ми обясняваш как не съм си
   го избрал аз, ала то се случи. И онова, което съм сега, много скоро ще се отиде. И, Клеъри, знам, че ще прозвучи невероятно, но аз си спомням… спомням си абсолютно всичко. Как се
   разхождахме във Венеция и онази нощ в клуба, и как спахме в това легло, и… не разбираш
   ли? Исках го. Това е всичко, което някога съм искал — да живея с теб по този начин, да бъда
   с теб. Какво да мисля, когато най-лошото нещо, случвало ми се някога, ми дава точно онова, което искам? Може би Джейс Лайтууд вижда колко погрешно и нередно е всичко това, но
   Джейс Уейланд, синът на Валънтайн… обожава този живот. — Той се взря в нея със
   златните си, широко отворени очи и Клеъри се спомни погледа на Разиел, в който сякаш се
   съдържаха цялата мъдрост и цялата скръб на света. — Ето защо трябва да отида. Преди
   ефектът да е отминал. Преди отново да се превърна в него.
   — Да отидеш къде?
   — В Града на тишината. Трябва да се предам… заедно с Бокала.

   Трета част

   Всичко се променя

   „Всичко се промени; промени се изцяло
   и роди ужасна красота”
   Уилям Бътлър Йейтс, „Великден, 1916”

   18
   Разиел

   Клеъри?
   Саймън седеше на стъпалата на задната веранда, загледан в пътеката, която прекосяваше
   ябълковата градина и отвеждаше до езерото. Изабел и Магнус стояха на нея — Магнус
   местеше очи между езерото и ниските планини, които ограждаха местността, и си водеше
   бележки в малка тетрадка с химикалка, чийто писец проблясваше в искрящо синьо— зелено.
   Алек стоеше встрани и съзерцаваше дърветата, покриващи хълмовете, които разделяха
   фермерската къща от пътя. Сякаш се опитваше да стои възможно най-далеч от Магнус, но
   така, че все пак да чува какво става. На Саймън му се струваше (а той първи би си признал, че изобщо не е наблюдателен за такива неща), че въпреки шегите в колата, напоследък
   между Магнус и Алек се бе промъкнала осезаема дистанция, която не можеше да обясни, но
   която определено съществуваше.
   Саймън държеше дясната си ръка с лявата, а пръстите му описваха кръгове около златния
   пръстен.
   Клеъри, моля те.
   Откакто бе получил съобщението на Мая за Люк, се опитваше да се свърже с нея на всеки
   час, без абсолютно никакъв резултат. Не бе получил и най-бегло подобие на отговор.
   Клеъри, аз съм във фермерската къща. Спомням си те тук, заедно с мен.
   Денят бе необичайно топъл за сезона, слаб ветрец шумолеше в последните листа по клоните.
   След като бе прекарал твърде дълго, чудейки се какви ли дрехи се очаква да носиш, когато
   ще се срещаш с ангели (да се появи с костюм му се стори прекалено, макар да разполагаше с
   един, останал му от партито по случай годежа на Джослин и Люк), се бе спрял на дънки и
   тениска и сега слънцето огряваше голите му ръце. Имаше толкова щастливи, слънчеви
   спомени, свързани с това място, с тази къща. Откакто се помнеше, двамата с Клеъри идваха
   тук заедно с Джослин почти всяко лято. Къпеха се в езерото; Саймън се сдобиваше с чудесен
   кафяв тен, докато Клеъри, със своята бяла кожа, изгаряше отново и отново, а ръцете и
   раменете й се покриваха с безброй нови лунички. Играеха бейзбол с ябълки в градината
   (което бе страшно забавно и цапащо) и скрабъл и покер в къщата, като Люк винаги
   побеждаваше.
   Клеъри, каня се да извърша нещо глупаво, опасно и навярно самоубийствено. Толкова ли е
   ужасно, че искам да поговоря с теб един последен път? Правя го, за да те спася, а дори не
   знам дали си жива, за да имаш нужда от помощта ми. Но ако си мъртва, бих го разбрал,
   нали? Бих го почувствал.
   — Добре, да вървим. — Магнус изникна в подножието на стъпалата. Хвърли поглед към
   пръстена в ръката на Саймън, но не каза нищо.
   Саймън се изправи, изтупа дънките си и пое по пътеката, криволичеща през градината.
   Езерото блещукаше пред тях като студена, синя монета. Когато го наближиха, Саймън видя
   от водата да стърчи старият кей, на който някога завързваха каяците си, преди голяма част
   от него да се откъсне и да отплава. Почти имаше чувството, че отново чува ленивото жужене
   на пчелите и усеща товара на лятото върху раменете си. Когато стигнаха до брега, се обърна
   и погледна към къщата с белите греди и зелени капаци на прозорците, и овехтелите
   ракитени мебели на старата закрита веранда.
   — Наистина ти е харесвало тук, а? — обади се Изабел, чиято черна коса се вееше като знаме
   на вятъра, повяващ откъм езерото.
   — Как разбра?
   — По изражението ти. Изглеждаше сякаш си припомняш нещо хубаво.
   — Наистина беше хубаво. — Саймън вдигна ръка, за да побутне очилата на носа, но после се
   сети, че вече не ги носи, и отново я свали. — Бях щастлив.
   Изабел се загледа в езерото. Една от малките златни халки, които носеше на ушите си, се бе
   оплела в кичур от косата й; Саймън жадуваше да се пресегне и да я освободи, да докосне
   бузата й с пръсти.
   — А сега не си?
   Той сви рамене. Погледна Магнус, който държеше нещо, приличащо на дълга, гъвкава
   пръчка и чертаеше с нея в мокрия пясък на брега. Беше отворил книгата със заклинания и
   четеше на глас, докато рисуваше. Алек го наблюдаваше с изражението на някой, който
   наблюдава непознат.
   — Боиш ли се? — попита Изабел и се приближи мъничко до него. Саймън усети топлината
   на ръката й до своята.
   — Не знам. Толкова голяма част от страха има физическо измерение — сърцето ти започва
   да бие яростно, облива те пот, пулсът ти се ускорява. Все неща, които вече не мога да
   изпитам.
   — Жалко — подхвърли Изабел, загледана във водата. — Запотените момчета могат да бъдат
   страшно секси.
   Саймън де поусмихна, което се оказа по-трудно, отколкото предполагаше. Може би
   наистина беше уплашен.
   — Достатъчно с остроумията и духовитите отговори, госпожичке.
   Устната на Изабел потрепери, сякаш се канеше да се усмихне, но после въздъхна.
   — Знаеш ли какво никога не ми беше минавало през ума, че бих искала? Мъж, който да ме
   кара да се смея.
   Саймън се обърна към нея и посегна към ръката й, без да го е грижа, че брат й ги гледа.
   — Изи…
   — Готово — заяви Магнус. — Свърших. Саймън, ела тук.
   Те се обърнаха. Магнус стоеше насред кръг, който грееше със слаба бяла светлина. Всъщност
   бяха два кръга — един по-голям и един по-малък вътре в него, а в разстоянието между тях
   бяха нарисувани най-различни символи. Те също проблясваха — стоманено синьо— бяло
   сияние, като това на езерото.
   Саймън чу как Изабел си пое дъх, но се отдалечи, без да я погледне. Така само щеше да
   направи всичко още по-трудно. Отиде до кръга, прекрачи очертанията му и застана в средата
   до Магнус. Оттам светът се виждаше сякаш го гледаше през вода — неясен и потрепващ.
   — Ето. — Магнус тикна книгата в ръцете му. Върху тънката хартия бяха надраскани
   неразбираеми руни, ала Магнус бе лепнал върху заклинанието лист, на който бе напечатано
   как точно се произнасят думите. — Просто прочети това — промърмори той. — Би трябвало
   да се получи.
   Притиснал книгата към гърдите си, Саймън свали златния пръстен, който го свързваше с
   Клеъри, и му го подаде.
   — Ако не се получи — каза, чудейки се откъде се бе взело необикновеното му спокойствие,
   — някой трябва да го вземе. Това е единствената ни връзка с Клеъри и онова, което тя знае.
   Магнус кимна и си сложи пръстена.
   — Е, Саймън, готов ли си?
   — Хей, запомнил си името ми.
   Магнус му хвърли непроницаем поглед със зелено— златните си очи и излезе от кръга.
   Начаса той също стана неясен и размазан. Алек застана от едната му страна, а Изабел от
   другата. Беше прегърнала лактите си и дори през мъглата, която ги делеше, Саймън виждаше
   колко е нещастна.
   Той се прокашля.
   — Май ще е по-добре да се махнете.
   Но те не помръднаха. Като че ли го чакаха да каже още нещо.
   — Благодаря ви, че дойдохте тук с мен — рече той най-сетне, след като дълго напряга
   мозъка си, за да измисли нещо съдържателно — те сякаш го очакваха. Само че той не беше
   от онези, които държат дълги речи за сбогуване или се прощават драматично. Първо
   погледна към Алек: — Ъъъ, Алек. Винаги си ми бил по-симпатичен от Джейс. — Обърна се
   към Магнус. — Магнус, ще ми се да имах смелостта да нося панталони като твоите.
   И най-накрая — Изи. Виждаше, че тя го гледа през мъглата, очите й — черни като обсидиан.
   — Изабел. — Прочете въпроса в очите й, ала като че ли нямаше какво да й каже пред Алек и
   Магнус, нищо, което да изрази какво изпитва. Отстъпи назад, към самия център на кръга, и
   наведе глава. — Ами, довиждане, предполагам.
   Стори му се, че те казаха нещо в отговор, но потрепващата мъгла между тях заглуши думите
   им. Видя как се обърнаха и поеха по пътеката през ябълковата градина обратно към къщата.
   Гледа ги, докато се превърнаха в черни точици. Докато вече не ги виждаше.
   Умът му отказваше да приеме, че така и не бе успял да говори с Клеъри още веднъж преди да
   умре — дори не помнеше последните думи, които си бяха разменили. И въпреки това ако
   затвореше очи, чуваше смеха й да се носи над ябълковата градина; спомняше си какъв бе
   светът, преди да пораснат и всичко да се промени. Навярно би било някак правилно да умре
   тук. Та нали някои от най-щастливите му спомени бяха от това място. Ако Ангелът го
   поразеше с огън, прахта му щеше да се разпръсне между ябълковите дръвчета и над езерото.
   Нещо в тази идея му се стори умиротворяващо.
   Мисълта му се насочи към Изабел. А после към семейството му — майка му, баща му и Беки.
   „Клеъри — помисли си накрая. — Където и да си, ти си най-добрата ми приятелка. Винаги
   ще бъдеш най-добрата ми приятелка.”
   След това вдигна книгата и зачете.

   — Не! — Клеъри се изправи рязко, изпускайки мократа кърпа. — Джейс, не можеш да го
   направиш. Те ще те убият.
   Той си взе чиста риза, облече я и започна да закопчава копчетата, без да поглежда към нея.
   — Първо ще се опитат да ме разделят от Себастиан. — Прозвуча така, сякаш и сам не си
   вярваше особено. — Ако не успеят, тогава ще ме убият.
   — Това не ми е достатъчно. — Клеъри посегна към него, но той се дръпна и си нахлузи
   ботушите. Когато отново се обърна към нея, лицето му беше придобило мрачно изражение.
   — Нямам избор, Клеъри. Така е правилно.
   — Това е истинска лудост. Тук си в безопасност. Не можеш да захвърлиш живота си…
   — Да спася себе си означава да извърша предателство. Все едно сам да сложа оръжие в
   ръцете на врага.
   — Какво значение има дали е предателство? Какво значение има Законът? Ти си този, който
   има значение. Заедно ще намерим изход…
   — Ние не можем да направим нищо. — Джейс взе стилито от нощното шкафче и го пъхна в
   джоба си, а после вдигна Бокала на смъртните. — Понеже аз няма да бъде себе си още много
   дълго. Обичам те, Клеъри. — Той повдигна лицето й нагоре и я целуна, бавно и
   продължително. — Направи го за мен.
   — За нищо на света. Няма да ти помогна да се убиеш.
   Ала той вече отиваше към вратата с широки крачки, придърпвайки я след себе си. Двамата
   тръгнаха по стълбите, като говореха шепнешком.
   — Това е истинска лудост — изсъска Клеъри. — Сам да се излагаш на опасност….
   Джейс раздразнено изпусна дъха си.
   — Сякаш ти никога не си го правила.
   — Да, и това те вбесява — изшептя тя, докато подтичваше след него по стълбите. — Забрави
   ли какво ми каза в Аликанте…
   Вече бяха в кухнята. Джейс остави Бокала върху плота и посегна да извади стилито си.
   — Нямах право да ти го казвам. Клеъри, такава е нашата съдба. Ние сме ловци на сенки.
   Това правим. Понякога се налага да поемаме и други рискове, различни от онези, на които
   се излагаме в битка.
   Клеъри поклати глава и го стисна за китките.
   — Няма да ти позволя.
   По лицето му пробяга сянка на болка.
   — Клариса….
   Тя си пое дълбоко дъх; сама не вярваше какво се кани да направи. Ала пред очите й изникна
   образът на моргата в Града на тишината и труповете на ловци на сенки, подредени върху
   мраморни маси… не можеше да понесе Джейс да се превърне в един от тях. Всичко, което
   бе сторила — да дойде тук, да понесе онова, което бе понесла — бе направила, за да спаси
   живота му, а не за себе си. Помисли си за Алек и Изабел, които й бяха помогнали; за Мерис, която го обичаше и почти без да осъзнава какво върши, изкрещя с пълно гърло:
   — Джонатан! Джонатан Кристофър Моргенстърн!
   Очите на Джейс се разшириха.
   — Клеъри… — започна той, но беше твърде късно. Тя го бе пуснала и отстъпваше назад.
   Себастиан сигурно вече идваше и Клеъри нямаше как да обясни на Джейс, че го прави не
   защото има доверие на брат си, а защото той бе единственото й оръжие, с което да го застави
   да остане.
   Нещо сякаш профуча във въздуха и Себастиан изникна до тях. Вместо да губи време да слиза
   по стълбите, той просто се прехвърли през парапета и се приземи между тях. Косата му беше
   разрошена от съня; носеше тъмна тениска и черни панталони и Клеъри разсеяно се зачуди
   дали спи с дрехите. Очите му се местеха между двамата, преценявайки ситуацията.
   — Любовна свада? — попита той. В ръката му нещо проблесна. Нож?
   Гласът на Клеъри трепереше.
   — Руната му е пострадала. Ето тук. — Тя сложи ръка над сърцето си. — Кани се да се върне.
   Да се предаде на Клейва…
   Себастиан мълниеносно изтръгна Бокала от ръката на Джейс и го трясна върху кухненския
   плот. Джейс, все още пребледнял от шок, го наблюдаваше безмълвно и дори не трепна,
   когато Себастиан се приближи на сантиметри от него и го сграбчи за предницата на ризата.
   Горните й копчета се разтвориха, оголвайки ключицата му и Себастиан прокара стилито си
   по нея, вдълбавайки иратце в кожата. Джейс прехапа устни; очите му бяха пълни с омраза,
   когато Себастиан го пусна и направи крачка назад, все още със стилито в ръка.
   — Честно, Джейс. Как изобщо ти хрумна, че ще ти се размине нещо такова? Направо съм
   зашеметен.
   Джейс сви юмруци, докато иратцето, черно като въглен, започна да потъва в кожата му.
   Думите му излизаха с усилие, сякаш се мъчеше да си поеме дъх:
   — Следващият път… когато искаш да бъдеш зашеметен… с удоволствие ще ти помогна.
   Може би с някоя тухла.
   Себастиан изцъка с език.
   — По-късно ще ми благодариш. Дори ти трябва да признаеш, че това твое желание да
   срещнеш смъртта си е малко прекалено.
   Клеъри очакваше Джейс отново да му се сопне, но той не го стори. Вместо това плъзна
   бавно поглед по лицето му. В този миг в стаята сякаш бяха само те двамата, а когато Джейс
   най-сетне проговори, думите му бяха ясни и студени:
   — Аз няма да си спомням нищо от това по-късно. Но не и ти. Ти ще го помниш. Онзи, който
   се държи като твой приятел… — Той направи крачка напред, стопявайки разстоянието
   между тях. — Онзи, който се държи, сякаш те харесва… той не съществува. Това съм аз.
   Истинският аз. И знай, че те ненавиждам. Винаги ще те ненавиждам. И няма магия, нито на
   този, нито на който и да било свят, която да промени това.
   За миг усмивката по лицето на Себастиан сякаш се разколеба, но не и Джейс. Той откъсна
   очи от Себастиан и погледна към Клеъри.
   — Ти трябва да знаеш истината… не ти я казах докрай.
   — Истината е нещо опасно — намеси се Себастиан, вдигнал стилито пред себе си като нож.
   — Внимавай какво ще кажеш.
   Лицето на Джейс се изкриви. Гърдите му се повдигаха и спускаха учестено. Очевидно бе, че
   изцелението на руната му причинява физическа болка.
   — Планът — продължи той. — Да призовем Лилит, да направим нов Бокал, да създадем
   армия на мрака… планът не беше на Себастиан. А мой.
   Клеъри се вцепени.
   — Какво?
   — Себастиан знаеше какво иска. Но аз измислих как да го направи. Нов Бокал на смъртните
   — аз му дадох идеята. — Той потръпна от болка; Клеъри можеше да си представи какво
   става под ризата му — кожата зарастваше и знакът на Лилит отново ставаше лъскав и цял. —
   Или по-точно — той го стори. Онова нещо, което прилича на мен, но не е. Той би сринал
   света до основи, ако Себастиан поиска, и би го сторил през смях. Ето какво спасяваш,
   Клеъри. Това. Не разбираш ли? Предпочитам да съм мъртъв…
   Изведнъж се задави и се преви надве. Мускулите на раменете му се напрегнаха, когато
   тялото му бе разтърсено от вълни на болка. Клеъри си спомни как го бе държала в Града на
   тишината, докато Братята ровеха в мозъка му за отговори… Когато Джейс се изправи, по
   лицето му бе изписано недоумяващо изражение.
   Очите му потърсиха първо Себастиан, а не нея и Клеъри усети как сърцето й се свива, макар
   да знаеше, че сама го бе пожелала.
   — Какво става? — попита Джейс.
   Себастиан се ухили широко.
   — Добре дошъл.
   Джейс примига и за миг придоби объркан вид, а после погледът му сякаш се насочи навътре,
   както правеше всеки път, щом Клеъри се опиташе да повдигне тема, с която той не бе в
   състояние да се справи — убийството на Макс, войната в Аликанте, болката, която
   причиняваше на семейството си.
   — Време ли е? — попита той.
   Себастиан демонстративно си погледна часовника.
   — Почти. Защо не тръгнеш пръв, а ние ще те последваме малко по-късно. Можеш да
   започнеш като подготвиш нещата.
   Джейс се огледа наоколо.
   — Бокалът… къде е?
   Себастиан го взе от кухненския плот.
   — Ето го. Малко си разсеян, а?
   Устата на Джейс се изви в ъгълчетата и той грабна чашата от ръцете му. Съвсем
   дружелюбно. Нямаше и помен от момчето, което преди по-малко от минута се изправи пред
   Себастиан и му заяви, че го ненавижда.
   — Добре. Ще се видим там. — Обърна се към Клеъри, която все още бе като вкаменена. — И
   с теб.
   Отстъпи назад и й намигна. В очите му имаше обич, но то беше без значение. Този, когото
   виждаше сега, не беше нейният Джейс, в това нямаше никакво съмнение, и тя го
   наблюдаваше като вцепенена, докато той прекосяваше стаята. Стилито му проблесна и в
   стената зейна врата; за миг Клеъри зърна късче небе и скалиста равнина, а после той
   прекрачи навън и всичко изчезна.
   Тя впи нокти в дланите си.
   „Онова нещо, което прилича на мен, но не е? Той би изгорил света до основи, ако Себастиан
   поиска, и би го сторил през смях. Ето какво спасяваш, Клеъри. Това. Не разбираш ли?
   Предпочитам да съм мъртъв.”
   Горещи сълзи напираха в гърлото й и тя с мъка успя да ги удържи, когато брат й се обърна
   към нея; черните му очи грееха.
   — Ти ме повика.
   — Искаше да се предаде на Клейва — прошепна Клеъри, без сама да е сигурна пред кого се
   защитава. Беше направила онова, което трябваше, използвала бе единственото оръжие, с
   което разполагаше, макар да го презираше отдън душа. — Те щяха да го убият.
   — Ти ме повика — повтори Себастиан и пристъпи към нея. Пресегна се и прибра един дълъг
   кичур коса зад ухото й. — Значи той ти каза? Какъв е планът? Целият?
   Клеъри потисна тръпка на отвращение.
   — Не съвсем. Не знам какво ще се случи тази вечер. Какво искаше да каже с това, че е
   време?
   Себастиан се приведе и я целуна по челото; целувката му я опари, сякаш я бяха жигосали
   между очите.
   — Ще разбереш. Заслужи си правото да присъстваш, Клариса. Ще видиш всичко от мястото
   си до мен, тази вечер, на Седмото свещено място. Двете деца на Валънтайн, заедно… най-
   сетне.

   Саймън не откъсваше очи от листа пред себе си, напипвайки думите, които Магнус му бе
   написал. В тях имаше ритъм, който бе като музика — лек, ясен и изящен. Спомни си как бе
   чел на глас откъса от Афтара по време на своята бар мицва*, макар че тогава, за разлика от
   сега, знаеше какво означават словата, които изрича.
   *Ритуал в юдаизма, при който при достигане на религиозно пълнолетие (тринайсет години
   за момчета), детето чете откъс от Афтара (текстове от религиозната книга Невиим). — Бел.
   прев.
   Докато продължаваше да чете, почувства как нещо го стяга, сякаш въздухът ставаше по-
   плътен и по-тежък и притискаше гърдите и раменете му. Ставаше и все по-топъл. Ако беше
   човек, горещината би била непоносима, но тъй като бе вампир, просто усещаше как тя пари
   кожата му и опърля миглите и ризата му. Все така без да откъсва очи от книгата пред себе
   си, той продължи да чете дори когато от челото му потече струйка кръв и тупна върху листа.
   И тогава най-сетне свърши. Изрекъл и последната дума, „Разиел” той вдигна глава. Усещаше,
   че по лицето му се стича кръв. Мъглата около него се бе прояснила и пред себе си видя
   водата на езерото, синя и блещукаща, спокойна като стъкло.
   В този миг тя изригна.
   Центърът на езерото придоби златист цвят, а после почерня. Водата се отдръпна оттам и се
   стече към краищата на езерото, издигайки се във въздуха, и ето че Саймън се взираше в
   обръч от вода, като непрекъснат кръг от водопади, които проблясваха и течаха едновременно
   нагоре и надолу. Ефектът беше необикновен и странно красив. Опръска го дъжд от капчици
   и охлади горящата му кожа. Той отметна глава назад в същия миг, в който небето почерня —
   цялата му синева си отиде, погълната от внезапен прилив на мрак и буреносни сиви облаци.
   Водата се изсипа обратно в езерото и от средата му, там, където сребърният й цвят бе най-
   наситен, се надигна фигура от злато.
   Устата на Саймън пресъхна. Беше виждал безброй картини на ангели, вярваше в тях, чул бе
   предупреждението на Магнус. И въпреки това изпита чувството, че са го пронизали с копие,
   когато пред очите му се разтвориха криле, които сякаш закриха небето. Бяха огромни, бели и
   златни, и сребърни, а във всяко от перата им гореше по едно златно око, които го гледаха с
   презрение. Крилата се надигнаха, разпръсквайки облаците, а после отново се сгънаха и един
   човек… или поне фигура, с очертанията на човек с шеметен ръст, се надигна.
   Зъбите на Саймън бяха започнали да тракат, макар и сам да не бе сигурен защо.
   Могъщество… не, нещо повече от могъщество, вълни от първичната енергия на Вселената
   струяха от Ангела, докато той се възправяше в целия си ръст. Първата (и доста странна)
   мисъл на Саймън бе, че някой сякаш бе взел Джейс и го бе увеличил до размерите на
   рекламно табло. Само дето Ангелът всъщност не приличаше на Джейс. Целият бе златен —
   от крилете до кожата и дори очите, които нямаха бяла част, а само лъскава, златна
   мембрана. Златна бе и косата му, която приличаше на изрязана от късчета метал, извити
   като ковано желязо. Не бе от този свят и изглеждаше страховит. Прекалено много от каквото
   и да било може да те унищожи, помисли си Саймън. Твърде много мрак може да те убие, ала
   твърде много светлина може да те ослепи.
   Кой смее да ме призовава?
   Гласът на Ангела изпълни съзнанието на Саймън, като звънтене на огромни камбани.
   „Труден въпрос” рече си Саймън. Ако беше Джейс, би могъл да отговори „един нефилим”, а
   ако бе Магнус, можеше да каже, че е едно от децата на Лилит и Велик магьосник. Клеъри и
   Ангела вече се бяха срещали, така че сигурно щяха да се поздравят като стари приятели. Ала
   той бе просто Саймън, без никакви титли към името и велики дела в миналото.
   — Саймън Люис — отвърна най-сетне, като остави книгата на земята и отново се изправи.
   — Дете на нощта и… твой слуга.
   Мой слуга? — Гласът на Разиел смразяваше с леденото си неодобрение. — Викаш ме като
   куче и смееш да се наречеш мой слуга? Би трябвало да бъдеш заличен от този свят, та участта
   ти да служи като предупреждение за онези, които биха се осмелили да ме призоват. Та това
   е забранено дори на моите нефилими. Защо да е различно за теб, дневни вампире?
   Всъщност Саймън не би трябвало да се изненадва, че Ангелът знае кой е и все пак това го
   порази, също както бе сторил и ръстът на Разиел. Някак си бе очаквал той да прилича малко
   повече на човек.
   — Аз…
   Или си помисли, че понеже във вените ти тече кръвта на един от моите потомци, ще проявя
   милост към теб? Ако е така, значи си рискувал и изгубил. Милостта на Небето е само за
   онези, които я заслужават. Не за онези, които нарушават Законите на Съглашението.
   Ангелът вдигна ръка и насочи пръст към гърдите му.
   Саймън се стегна. Този път не се опита да изрече думите на глас, само си ги помисли.
   Чуй, о, Израил! Господ, нашият Бог, е един Господ…*
   *Началото на дневната молитва, Шема Израил, в юдаизма. — Бел. прев.
   Какъв е този знак? — Гласът на Разиел прозвуча учудено. — На челото ти, дете.
   — Това е първият знак — заекна Саймън. — Знакът на Каин.
   Разиел бавно отпусна огромната си ръка.
   Щях да те убия, но знакът не ми позволява. Той би трябвало да бъде сложен между очите ти
   от ръката на Небето, ала знам, че не е така. Как е възможно?
   Очевидното объркване на Ангела вдъхна кураж на Саймън.
   — Едно от твоите деца, нефилимите — отвърна той. — Надарена с изключителна дарба. Тя
   го постави там, за да ме пази. — Той направи крачка към ръба на кръга. — Разиел, дойдох,
   за да измоля услуга в името на всички нефилими. Грози ги огромна опасност. Един от тях
   бе… бе привлечен на страната на мрака и сега застрашава всички останали. Те се нуждаят от
   помощта ти.
   Аз не се намесвам.
   — Но ти се намеси — възрази Саймън. — Когато Джейс умря, ти го върна от мъртвите. Не
   че не сме ти благодарни, но ако не го беше сторил, нищо от това, което става сега, нямаше да
   се случи. Би могло да се каже, че отговорността за това да оправиш стореното, се пада на
   теб.
   Може и да не съм в състояние да те убия, но няма никаква причина да изпълня искането ти.
   — Та аз дори не съм ти казал какво е то — рече Саймън.
   Оръжие. Нещо, което да раздели Джонатан Моргенстърн от Джонатан Херондейл. Искате да
   убиете единия и да опазите другия жив. Най-лесно от всичко би било да убиете и двамата,
   вашият Джонатан вече бе мъртъв и навярно смъртта все още копнее за него. Не ви ли е
   минавало през ума?
   — Не — заяви Саймън. — Знам, че не сме кой знае какво в сравнение с теб, но ние не
   убиваме приятелите си. Вместо това се опитваме да ги спасим. Ако Небето не искаше да е
   така, би трябвало да ни създаде без способността да обичаме. — Той отметна косата си
   назад, откривайки напълно знака на челото си. — Не, не си длъжен да ми помогнеш. Но ако
   не го направиш, нищо няма да ме спре да те призовавам отново и отново, след като вече
   знам, че не можеш да ме убиеш. Представи си го като непрекъснато да натискам входния ти
   звънец на Небето.
   Колкото и да беше невероятно, Разиел като че ли се засмя.
   Упорит си. Истински воин на своя народ, също като онзи, чието име носиш, Симон
   Макавей*. И както той дал всичко за своя брат Джонатан, така и ти си готов на всичко за
   своя Джонатан. Или не си?
   *Симон Макавей е един от петимата братя Макавей, които извоюват независимостта на
   Юдея от Рим; през 142 г. пр.н.е. става първият владетел от династията на Хасмонеите. —
   Бел. прев.
   — Не става въпрос само за него — отвърна Саймън, леко замаян. — Но да, ще ти дам
   каквото поискаш.
   И ако изпълня искането ти, ще се закълнеш ли никога повече да не ми досаждаш?
   — Не мисля, че това ще е проблем.
   Много добре. Ще ти кажа какво искам в замяна. Този богохулен знак на челото ти. Искам да
   ти бъде отнет, защото никога не ти се е полагало да го носиш.
   — Аз… ако ми вземеш знака, ще можеш да ме убиеш — каза Саймън. — Нали той е
   единственото, което стои между мен и небесния ти гняв?
   Ангелът се замисли за миг.
   Ще се закълна да не те наранявам. Независимо дали носиш знака или не.
   Саймън се подвоуми и лицето на Разиел придоби буреносно изражение.
   Няма по-свещен обет от този на един небесен ангел. Нима дръзваш да се съмняваш в мен,
   долноземецо?
   — Аз… — Саймън се поколеба в продължение на един мъчителен миг. Пред очите му се
   заредиха образи: Клеъри, изправила се на пръсти, докато притискаше върха на стилито в
   челото му; първият път, когато бе видял знака в действие и се бе почувствал като проводник
   на мълния, чиста енергия, преминала през него със смъртоносна сила. Беше проклятие,
   което го ужасяваше и го превръщаше в обект на желание и страх. Той го ненавиждаше, ала
   сега, когато бе изправен пред необходимостта да се откаже от него, разбра, че то го прави
   специален…
   Преглътна мъчително.
   — Добре. Да. Съгласен съм.
   Ангелът се усмихна и усмивката му беше ужасяваща, като да погледнеш право в слънцето.
   Тогава се заклевам да не те нараня, Саймън Макавей.
   — Люис — поправи го Саймън. — Фамилията ми е Люис.
   Но носиш кръвта и вярата на Макавеите. Казват, че Макавеите били белязани от Божията
   десница. При всички случаи си воин на Небето, дневни вампире, независимо дали ти харесва
   или не.
   Ангелът се раздвижи. Очите на Саймън се насълзиха, защото Разиел сякаш придърпа
   небесния свод към себе си като кърпа, във водовъртеж от черно, сребристо и облачно—
   бяло. Въздухът около него потрепери. Нещо проблесна над главата му, като искрица,
   отхвръкнала от желязо, и някакъв предмет тупна върху пясъка и камъните до Саймън с
   металическо дрънчене.
   Беше меч, при това съвсем обикновен наглед — очукан, стар меч от желязо, с почерняла
   дръжка. Ръбовете му бяха нащърбени, сякаш проядени от киселина, ала върхът му бе остър.
   Приличаше на нещо, намерено при археологически разкопки, което все още не бе почистено
   както трябва.
   Ангелът продължи:
   Веднъж, когато бе близо до Йерихон, Исус Навиев вдигна поглед и видя пред себе си мъж с
   гол меч в ръка. Исус се приближи и попита: „Ти един от нас ли си или си от нашите
   врагове?” Мъжът отговори: „Нито едното, нито другото, но като предводител на Божието
   войнство, ето ме тук.”
   Саймън погледна към невзрачния предмет в краката си.
   — И това е същият меч?
   Това е мечът на Архангел Михаил, който предвожда Небесните армии. Надарен е със силата
   на небесния огън. Пронижете врага си с него и той ще изгори злото от тялото му. Ако у врага
   ви има повече злина, отколкото добро, ако принадлежи повече на Пъкъла, отколкото на Рая,
   мечът ще изпепели и живота му. Със сигурност ще разкъса връзката му с приятеля ви… и не
   може да нарани и двамата едновременно.
   Саймън се наведе да вземе оръжието и сякаш го прониза електричество — то мина през
   дланта му, нагоре през ръката и стигна до неподвижното му сърце. Инстинктивно, той
   вдигна меча нависоко и облаците над главата му се разпръснаха за миг, пропускайки лъч
   светлина, който докосна мътното желязо и го накара да запее.
   Ангелът го погледна със студени очи.
   Името му не може да бъде изречено от жалкия ти човешки език. Наричай го просто Славния.
   — Аз… — заекна Саймън. — Благодаря.
   Не ми благодари. Щях да те убия, ала знакът ти, а сега даденият обет, не ми позволяват. Тъй
   като не си получил знака на Каин от Бог, както подобава, сега той ще бъде изтрит от челото
   ти, а защитата му — премахната. И ако някога отново ме призовеш, няма да ти помогна.
   Начаса лъчът светлина, прорязал облаците, стана по-ярък; уви се около меча като огнен
   камшик и обгърна Саймън в клетка от ослепителна светлина и жар. Мечът гореше; Саймън
   изкрещя и се строполи на земята, жестока болка разцепи главата му. Струваше му се, че
   някой е забил нагорещена до червено игла между очите му. Закри лице, зарови глава в
   ръцете си и остави болката да го залее. Това бе най-ужасяващата агония, която бе изпитвал
   от нощта, в която умря.
   Мъчението затихна постепенно, отцеждайки се от тялото му като отливна вълна. Той се
   претърколи по гръб и се загледа в небето, с глава, все още в плен на болката. Черните облаци
   бяха започнали да се отдръпват, разкривайки бързо нарастваща синя ивица. Ангелът го
   нямаше, а езерото се вълнуваше под усилващата се светлина, сякаш водата му кипеше.
   Саймън се надигна бавно, присвил очи срещу слънцето. Видя, че някой тича към него по
   пътеката от къщата. Някой с дълга черна коса и лилаво яке, което се развяваше като криле.
   Фигурата вече бе на брега на езерото и тичаше така, че зад ботушите й хвърчаха облачета
   пясък. Най-сетне стигна до него и се хвърли на земята, прегръщайки го здраво.
   — Саймън — прошепна Изабел и той усети силния, равномерен ритъм на сърцето й. —
   Помислих, че си мъртъв. Видях те да падаш и… реших, че си мъртъв.
   Саймън остана в прегръдките й, подпирайки се на ръце. Даде си сметка, че се е килнал на
   една страна, като пробит кораб, и опита да не се движи. Боеше се, че ако го стори, ще падне.
   — Аз съм мъртъв.
   — Знам — сопна се Изи. — Имах предвид по-мъртъв от обикновено.
   — Из. — Той вдигна лице към нейното. Беше коленичила над него, обвила крака около
   неговите и ръце — около врата му. Не изглеждаше никак удобно, затова Саймън се отпусна
   по гръб в студения пясък, придърпвайки я със себе си, и се взря в черните й очи. Те сякаш
   закриваха цялото небе.
   Изабел докосна челото му в почуда.
   — Знакът го няма.
   — Разиел ми го отне. В замяна на меча. — Той махна към оръжието. На предната веранда на
   къщата се виждаха две черни точици, които ги наблюдаваха. Алек и Магнус. — Това е мечът
   на Архангел Михаил. Нарича се Славния.
   — Саймън… — Изабел го целуна по бузата. — Ти успя. Срещна се с Ангела. Получи меча.
   Магнус и Алек се зададоха по пътеката между дръвчетата. Саймън затвори очи, напълно
   изтощен. Изабел се приведе над него и косата й докосна лицето му. Миришеше на сълзи.
   — Не се опитвай да говориш — прошепна тя. — Вече не си прокълнат. Не си прокълнат.
   Саймън преплете пръсти с нейните. Имаше чувството, че се носи по тъмна река и отвсякъде
   го обгръщат сенки. Единствено ръката на Изабел, като сигурна котва, го задържаше на
   земята.
   — Знам — отвърна той.

   19
   Обич и кръв

   Методично и грижливо, Клеъри претърсваше стаята на Джейс. Все още бе по потниче, макар
   да бе сменила долнището от пижама с чифт дънки; беше вързала косата си на небрежен кок,
   а ноктите й бяха покрити с прах. Беше погледнала под леглото, преровила бе всичките му
   чекмеджета и шкафчета, пропълзяла бе под гардероба и под бюрото и беше пребъркала
   джобовете на всичките му дрехи, опитвайки се да открие второ стили, но без никакъв успех.
   Беше обяснила на Себастиан, че е уморена и че иска да се качи на горния етаж и да полегне; той изглеждаше разсеян и само бе махнал в отговор. Лицето на Джейс изникваше пред нея,
   всеки път щом затвореше очи… начина, по който я бе погледнал, предаден, сякаш вече не
   знаеше коя е тя.
   Ала нямаше смисъл да мисли за това. Можеше да приседне на ръба на леглото, да отпусне
   глава в ръцете си и да зарони сълзи, мислейки си за онова, което бе сторила, но каква полза?
   Трябваше да продължи — дължеше го и на Джейс, и на себе си. Да търси. Само ако можеше
   да намери стили…
   Тъкмо повдигаше матрака, за да погледне под него, когато на вратата се почука. Тя го пусна
   на мястото му (но не и преди да забележи, че отдолу няма нищо), след това сви ръце в
   юмруци, пое си дълбоко дъх и отиде да отвори.
   На прага стоеше Себастиан. За първи път бе облечен в нещо различно от бяло и черно.
   Вярно, беше обул същия черен панталон и ботуши, но за сметка на това носеше алена кожена
   туника, прихваната отпред с редица метални закопчалки и покрита със сложни сребърни и
   златни руни. Около двете си китки имаше ковани сребърни гривни, а на пръста си бе
   надянал пръстена на Моргенстърн.
   Клеъри примига насреща му.
   — Червено?
   — Церемониално — отвърна той. — За ловците на сенки цветовете нямат същите значения
   като за хората. — Последната дума се отрони от устата му с истинско отвращение. — Нали
   знаеш старото детско стихче на нефилимите:

   Черно — когато излизаш на лов през нощта,
   бяло — настане ли време на смърт и тъга.
   Златно — за рокля в щастлив сватбен ден,
   а за магия — цветът е червен.

   — Ловците на сенки се женят в златно? — попита Клеъри. Не че я интересуваше особено, но
   се опитваше да запълни с тялото си празното пространство между вратата и рамката, та
   Себастиан да не може да види бъркотията, която бе оставила след себе си в обикновено
   подредената стая на Джейс.
   — Съжалявам, че ще трябва да съкруша мечтите ти как се омъжваш цялата в бяло — ухили се
   той. — И като заговорихме за това, донесох ти нещо, което да облечеш.
   Той извади ръка иззад гърба си и й подаде сгъната дреха. Клеъри я взе и я разгъна. Оказа се
   дълга права рокля, лееща се на изящни вълни, от алена материя с причудлив златист блясък,
   като връхче на пламък. Презрамките бяха златни.
   — Майка ни я носеше по време на церемониите на Кръга, преди да предаде баща ни —
   обясни Себастиан. — Облечи я. Искам да си с нея тази вечер.
   — Тази вечер?
   — Е, не върви да се появиш на церемонията с това, което носиш в момента. — Очите му
   обходиха тялото й — босите крака, прашните дънки и потничето, прилепнало по тялото й от
   пот. — Тази вечер външният ти вид… впечатлението, което ще направиш на новите ни
   следовници… е важно. Облечи я.
   В главата на Клеъри запрепускаха безброй мисли. „Церемонията тази вечер. Новите ни
   следовници.”
   — С колко време разполагам, за да… се приготвя?
   — Около час — отвърна Себастиан. — До полунощ трябва да сме на свещеното място.
   Останалите ще се съберат там. Не би било уместно да закъснеем.
   Един час. С разтуптяно сърце, Клеъри метна роклята върху леглото, където тя проблесна
   като метална броня. Когато се обърна, Себастиан все още беше на прага, а по устните му
   играеше полуусмивчица, сякаш възнамеряваше да стои там, докато тя се преоблича.
   Клеъри посегна да затвори вратата, но той улови китката й.
   — Тази вечер ще ме наричаш Джонатан. Джонатан Моргенстърн. Твоят брат.
   Тръпка пробяга по тялото й и тя сведе очи с надеждата да скрие омразата в тях.
   — Както кажеш.
   В мига, в който Себастиан си тръгна, Клеъри взе едно от кожените якета на Джейс и го
   облече; топлината и познатата миризма, които се излъчваха от него, й подействаха
   успокояващо. Нахлузи чифт обувки и тихичко се промъкна в коридора, като си мечтаеше за
   стили и руна за безшумност. Откъм долния етаж долиташе шум от течаща вода, както и
   фалшивото подсвиркване на Себастиан, ала въпреки това й се струваше, че стъпките й
   отекват като топовни гърмежи. Прилепена до стената, тя се прокрадна до спалнята на
   Себастиан и се мушна вътре.
   В стаята цареше сумрак — единствената светлина идваше от уличните лампи пред
   прозорците, чиито завеси бяха дръпнати. Както и първия път, когато бе влязла тук, и сега
   навсякъде цареше бъркотия. Започна от дрешника, който бе претъпкан със скъпи дрехи —
   копринени ризи, кожени якета, костюми на „Армани”, обувки на „Бруно Мали”. На пода в
   дрешника се търкаляше бяла риза, направена на топка и пропита от кръв… толкова стара, че
   вече бе засъхнала напълно. Клеъри я погледна за миг и затвори вратата.
   След това се зае с бюрото — издърпваше чекмеджета, ровеше из хартии. Надяваше се да
   открие нещо простичко, като разчертан лист от тетрадка, върху който да пише „ЗЛИЯТ МИ
   ПЛАН”, ала не извади такъв късмет. Вместо това откри десетки листове, върху които имаше
   сложни уравнения и алхимични чертежи, и дори един, на който със сбития почерк на
   Себастиан пишеше „Прекрасна моя”. Клеъри се зачуди за миг за кого ли би могло да се
   отнася това (никога не бе предполагала, че той е в състояние да изпитва романтични чувства
   към когото и да било), преди да се залови с нощното шкафче.
   Издърпа чекмеджето. Вътре имаше купчинка бележки, върху които проблясваше нещо. Нещо
   кръгло и метално.
   Нейният елфически пръстен.

   Докато се връщаха към Бруклин, Изабел бе обвила ръка около Саймън. Той бе изтощен,
   главата му пулсираше, болка прорязваше тялото му. Въпреки че Магнус му бе върнал
   пръстена още при езерото, така и не бе успял да се свърже с Клеъри. А най-лошото бе, че бе
   гладен. Харесваше му колко близо до него седеше Изабел и как бе сложила длан точно над
   сгъвката на лакътя му и рисуваше невидими линии по ръката му, като понякога плъзваше
   пръсти чак до китката. Ала миризмата й, на парфюм и кръв, караше стомахът му да ръмжи
   жадно.
   Започваше да се стъмва; залезът на късната есен, нетърпелив да прогони краткия ден, бе
   изпълнил купето с полумрак. Приглушените гласове на Алек и Магнус долитаха от сенките.
   Саймън усети как клепачите му натежават и видя Ангела, сякаш запечатал се от вътрешната
   им страна, като взрив от бяла светлина.
   Саймън! — Гласът на Клеъри избухна в главата му и начаса го разбуди. — Там ли си?
   Саймън ахна шумно.
   Клеъри? Толкова се тревожех…
   Себастиан ми беше взел пръстена. Саймън, не знам с колко време разполагам. Трябва да ти
   кажа. Те имат втори Бокал на смъртните. Възнамеряват да призоват Лилит и да създадат
   армия от тъмни ловци на сенки — надарени със същите способности като нефилимите, ала
   на страната на демоните.
   — Шегуваш се! — каза Саймън. Отне му един миг, преди да осъзнае, че го бе изрекъл на
   глас. Изабел се размърда до него, а Магнус го погледна любопитно.
   — Всичко наред ли е там, вампире?
   — Клеъри е — отвърна Саймън и останалите трима го зяпнаха с изумени лица. — Опитва се
   да говори с мен.
   Той запуши ушите си с ръце, отпусна се в седалката и опита да се съсредоточи върху думите
   й.
   Кога ще го направят?
   Тази вечер. Скоро. Не знам къде сме, но тук е около десет часът вечерта.
   Значи сте около пет часа преди нас. В Европа ли сте?
   Нямам представа. Себастиан спомена нещо, наречено Седмото свещено място. Не знам
   какво представлява, но открих негови бележки и очевидно е древна гробница. Прилича ми
   на нещо като портал, през който могат да бъдат призовавани демони.
   Клеъри, никога не съм чувал за нещо такова…
   Но Магнус или някой от останалите може и да е. Моля те, Саймън. Кажи им колкото се
   може по-скоро. Себастиан ще възкреси Лилит. Иска война, тотална война срещу ловците на
   сенки. Разполага с четирийсет-петдесет нефилими, готови да го последват. Те също ще бъдат
   там. Саймън, той иска да срине света до основи. Трябва да сторим всичко по силите си, за да
   го спрем.
   Ако положението е толкова опасно, трябва да се махнеш оттам.
   Опитвам се. Но може би вече е твърде късно. — Клеъри звучеше уморено.
   Саймън смътно усещаше, че всички в колата са го зяпнали с тревожни лица, ала не го беше
   грижа. Гласът на Клеъри в главата му бе като въже, опънато над страховита бездна, и ако той
   съумееше да сграбчи своя край, може би щеше да успее да я издърпа на сигурно място или
   поне да й попречи да пропадне безвъзвратно далеч от него.
   Клеъри, чуй ме. Твърде дълго е да ти обяснявам как точно, но се сдобихме с оръжие; което
   може да бъде използвано върху един от двамата, без да нарани и другия. Според… онзи,
   който ни го даде, с негова помощ бихме могли да ги разделим.
   Да ги разделим? Как?
   Той каза, че оръжието ще изгори цялото зло в онзи, върху когото го използваме. Така че ако
   това е Себастиан, ударът би трябвало да унищожи връзката между двамата, защото тя е нещо
   зло. — Главата на Саймън затуптя още по-неприятно и той можеше единствено да се надява,
   че звучи по-убедено, отколкото всъщност се чувстваше. — Не съм сигурен. Така или иначе,
   оръжието е наистина могъщо. Нарича се Славния.
   И искаш да го използваш върху Себастиан? За да разкъса връзката между тях, без да ги убие?
   Ами това е планът. Тоест, съществува известна възможност Себастиан да умре. Зависи от
   това дали у него е останало нещо добро. “Ако принадлежи повече на Пъкъла, отколкото на
   Рая”, мисля, че това бяха думите на Ангела…
   Ангела? — Тревогата на Клеъри беше осезаема. — Саймън, какво си…
   Тя млъкна внезапно и Саймън почувства как го връхлита същинска вихрушка от чувства —
   изненада, гняв, ужас. Болка. Той изкрещя и се изпъна на мястото си.
   Клеъри?
   Ала в главата му отекна единствено тишина.
   Клеъри! — извика още веднъж, а после добави на глас: — По дяволите. Отново изчезна.
   — Какво стана? — попита Изабел. — Тя добре ли е? Какво става?
   — Мисля, че имаме много по-малко време, отколкото предполагахме. — Саймън звучеше
   далеч по-спокойно, отколкото се чувстваше. — Магнус, спри колата. Трябва да говорим.

   — Е — каза Себастиан, изпълнил вратата, докато се взираше в Клеъри. — Може ли да се
   нарече дежавю, ако те попитам какво правиш в стаята ми, сестричке?
   Клеъри преглътна мъчително; гърлото й изведнъж пресъхна. Светлината в коридора зад него
   бе толкова ярка, че го превръщаше в силует и тя не можеше да види изражението му.
   — Търсех те — опита тя.
   — Седнала си на леглото ми. Да не мислеше, че съм отдолу?
   — Аз…
   Той пристъпи в стаята с ленива крачка, сякаш знаеше нещо, което тя не знае. Нещо, което
   никой друг не знаеше.
   — Е, защо съм ти? И защо не си се преоблякла за церемонията?
   — Роклята — каза Клеъри. — Тя… не ми става.
   — Разбира се, че ти става. — Себастиан приседна до нея и се обърна да я погледне, с гръб
   към таблата на леглото. — Всичко друго в онази стая ти е по мярка. Значи и роклята трябва
   да ти стане.
   — Това е шифон и коприна. Не се разтяга.
   — Ти си достатъчно дребна и слаба, за да не е нужно да се разтяга. — Улови дясната й китка
   и Клеъри сви пръсти в отчаян опит да скрие пръстена. — Виж, мога да я обхвана с една ръка.
   Кожата му бе гореща и допирът й сякаш изпрати иглички по цялото й тяло. Клеъри си
   спомни как в Идрис докосването му я бе изгорило като киселина.
   — Седмото свещено място — каза, без да го поглежда. — Там ли отиде Джейс?
   — Да. Изпратих го преди нас. Подготвя нещата за нашата поява. Ще се срещнем с него там.
   Сърцето й сякаш слезе в петите.
   — Значи няма да се върне?
   — Не и преди церемонията. — Ъгълчетата на устните му се извиха в усмивка. — Което е
   добре, защото би останал толкова разочарован, когато му кажех за това. — И той ловко
   сложи ръка върху шепата й, разтваряйки пръстите й. Златният пръстен лумна като сигнален
   огън. — Нима мислеше, че няма да разпозная елфическата изработка? Наистина ли повярва,
   не кралицата е толкова глупава, че да те изпрати да й ги донесеш, ако не беше сигурна, че ще
   ги задържиш за себе си. Тя искаше да го донесеш тук, за да го намеря. — И той го свали от
   пръста й с ехидна усмивка.
   — Говорил си с кралицата? Но как?
   — С помощта на този пръстен — измърка Себастиан и Клеъри си спомни сладкия глас на
   кралицата: „Джонатан Моргенстърн би могъл да бъде могъщ съюзник. Феите са древна раса;
   не вземаме прибързани решения; а изчакваме да видим накъде ще задуха вятърът.” —
   Наистина ли мислеше, че би те оставила да сложиш ръка на нещо, което ти позволява да
   приказваш с приятелчетата си, без тя да те чува? Откакто ти го отнех, съм разговарял с нея и
   тя е разговаряла с мен… била си истинска глупачка, за да й повярваш, малка сестричке. Тя
   обича да е на страната на победителите, кралицата на феите. А това е нашата страна,
   Клеъри. Нашата. — Гласът на Себастиан беше нисък и мек. — Забрави за тях, твоите
   приятели, ловците на сенки. Мястото ти е с нас. С мен. Кръвта ти жадува за власт, също като
   моята. Каквото и да е сторила майка ти, за да изкриви съвестта ти, ти знаеш коя си. — Той
   отново я улови за китката и я придърпа към себе си. — Джослин направи грешен избор —
   съюзи се с Клейва против собственото си семейство. Това е твоят шанс да поправиш
   грешката й.
   Клеъри опита да издърпа ръката си от неговата.
   — Пусни ме, Себастиан. Сериозно ти казвам.
   Пръстите му се плъзнаха нагоре и се обвиха над лакътя й.
   — Толкова си мъничка. Кой да предположи, че у теб се крие такава страст? Особено в
   леглото.
   Клеъри се отскубна от него и скочи на крака.
   — Какво каза току-що?
   Себастиан също се изправи, усмивчица извиваше крайчетата на устните му. Беше толкова
   по-висок от нея… колкото и Джейс. Приведе се към нея и заговори с нисък, дрезгав глас:
   — Всичко, което оставя белег върху Джейс, оставя белег и върху мен. Дори да са ноктите ти.
   — Той се ухили широко. — Осем успоредни драскотини по гърба ми, сестричке. Да не
   искаш да ми кажеш, че не са от теб?
   Тиха експлозия избухна в главата и, като бледи фойерверки от гняв. Погледна засмяното му
   лице и си помисли за Джейс, а после за Саймън и онова, което си бяха казали. Ако
   кралицата на феите наистина можеше да подслушва разговорите им, навярно вече знаеше за
   Славния. Ала не и Себастиан. И не биваше да научи.
   Клеъри грабна пръстена от ръката му и го хвърли на пода. Чу как брат й изкрещя, ала тя вече
   бе стоварила крак върху него, натрошавайки златото на прах.
   Себастиан я гледаше невярващо, докато тя вдигаше крак.
   — Ти…
   Клеъри замахна с дясната си ръка, по-силната, и заби юмрук в стомаха му.
   Себастиан бе по-висок, по-едър и по-силен от нея, ала елементът на изненада бе на нейна
   страна. Той се преви одве, борейки се за въздух, а Клеъри грабна стилито от колана с
   оръжията му. И се втурна да бяга.

   Магнус толкова рязко завъртя волана, че гумите изсвистяха. Изабел изпищя. Колата излезе от
   пътя и спря в сянката на горичка пооголели дървета.
   Миг по-късно вратите се отвориха и те всички се изсипаха навън. Слънцето залязваше и
   запалените фарове им придаваха някак фантастично сияние.
   — Добре, вампире. — Магнус тръсна глава толкова силно, че се разхвърчаха прашинки
   черен брокат. — Какво, по дяволите, става?
   Алек се облегна на колата, докато Саймън обясняваше, предавайки им разговора си с Клеъри
   толкова точно, колкото можеше, преди подробностите да са изхвърчали от главата му.
   — Спомена ли нещо за това как двамата с Джейс ще се измъкнат оттам? — попита Изабел,
   когато той свърши; на жълтеникавата светлина на фаровете лицето й бе още по-бледо.
   — Не. И Из… не мисля, че Джейс гори от желание да се измъкне. Той е точно там, където
   иска да бъде.
   Изабел скръсти ръце и сведе поглед към ботушите си; вятърът развяваше черната й коса
   около лицето.
   — Какво е това Седмо свещено място? — обади се Алек. — Чувал съм за седемте чудеса на
   света, но седем свещени места?
   — Те представляват по-голям интерес за магьосниците, отколкото за нефилимите — обясни
   Магнус. — Всяко от тях е място, където се срещат лей-линии* и образуват матрица… нещо
   като мрежа, която усилва ефекта от извършените в рамките й магии. Седмото свещено място
   е надгробен камък в Ирландия, в Пулнаброн; името означава „пещерата на скърбите”.
   Намира се в една особено мрачна, необитавана местност, наричана Бурен. Добро място за
   призоваване на демон, дори и да е от големите. — Той подръпна една от игличките на
   косата си. — Това е лошо. Много лошо.
   *Въображаеми прави, които могат да се прокарат между различни важни исторически
   местности. — Бел. прев.
   — Мислиш ли, че може да го направи? Да създаде… нефилими на мрака? — попита
   Саймън.
   — Всяко нещо има своята принадлежност, Саймън. При ловците на сенки тя е серафимска,
   но ако беше демонска, те биха били също толкова могъщи, колкото са сега. Само че биха
   посвещавали живота си на това да унищожат човечеството, вместо да го бранят.
   — Трябва да отидем там — заяви Изабел. — Трябва да им попречим.
   — Да му попречим, имаш предвид — поправи я Алек. — На него. Себастиан.
   — Сега Джейс е на негова страна. Трябва да го приемеш, Алек — каза Магнус. Бе започнало
   да ръми — лек, подобен на мъгла дъждец. На светлината на фаровете капчиците
   проблясваха, сякаш бяха златни. — Ирландия е пет часа преди нас. Разполагаме с час и
   половина, най-много — два, за да ги спрем.
   — Значи няма какво повече да чакаме. Да вървим. — В гласа на Изабел имаше панически
   нотки. — Ако искаме да му попречим…
   — Из, ние сме само четирима — напомни Алек. — Дори не знаем срещу колко многочислен
   противник ще трябва да се изправим…
   Саймън погледна към Магнус, който наблюдаваше спорещите Алек и Изабел със странно
   дистанцирано изражение.
   — Магнус, защо просто не отворихме портал, за да отидем във фермата? Нали прехвърли
   половината Идрис в долината Брослинд по този начин.
   — Исках да ти дам достатъчно време да размислиш — отвърна Магнус, без да сваля очи от
   гаджето си.
   — Но можем да отворим портал тук. Искам да кажа, ти можеш да го направиш.
   — Аха — отговори Магнус. — Но Алек е прав — нямаме представа срещу колко
   многочислен противник ще се изправим. Аз съм доста могъщ магьосник, но Джонатан
   Моргенстърн не е обикновен ловец на сенки… нито пък Джейс, като стана дума. А ако
   успеят да призоват Лилит… е, тя ще бъде много по-слаба от преди, но все пак ще е Лилит.
   — Но тя е мъртва — обади се Изабел. — Саймън я уби.
   — Великите демони не умират — обясни Магнус. — Саймън… я разпръсна между
   световете. Ще й отнеме дълго време, докато си възвърне физическото въплъщение и в
   продължение на години ще бъде слаба. Освен ако Себастиан не я призове. — Той прокара
   пръсти през влажната си щръкнала коса.
   — Нали разполагаме с меча — каза Изабел. — Можем да обезвредим Себастиан. Освен това
   имаме Магнус и Саймън…
   — Дори не сме сигурни, че мечът ще подейства — прекъсна я Алек. — Пък и каква полза от
   него, ако не можем да се доберем до Себастиан. А на всичкото отгоре Саймън вече не е
   Господин Несъкрушим — сега може да бъде убит също като нас.
   Те всички погледнаха към Саймън.
   — Трябва да опитаме — заяви той. — Вижте… вярно, че не знаем колко противници ще
   заварим там, но все още разполагаме с време — малко, но достатъчно (ако отворим портал),
   за да повикаме подкрепления.
   — Откъде по-точно? — поиска да узнае Изабел.
   — Ще отида при Мая и Джордан в апартамента. — Саймън трескаво прехвърляше
   възможностите през ума си. — Да видя дали Джордан няма да успее да получи помощ от
   Претор Лупус. Магнус, ти иди в участъка и виж кои членове на глутницата ще съумееш да
   привлечеш. Изабел и Алек?
   — Искаш да се разделим? — повиши глас Изабел. — Ами огнени съобщения или…
   — Никой няма да повярва на огнено съобщение за нещо такова — прекъсна я Магнус. — И
   освен това те са за ловците на сенки. Наистина ли искаш да предадеш тази информация на
   Клейва чрез огнено съобщение, вместо да отидеш в Института?
   — Добре. — Изабел отвори вратата на колата, но не влезе, а извади меча на Ангела. В
   привечерния сумрак той проблесна като тъмна мълния и фаровете осветиха думите,
   написани на острието: Quis ut Deus?*
   * Quis ut Deus? (лат.) — Кой е като Господ?; буквален превод на името Михаил. — Бел. прев.
   Дъждът бе започнал да прилепва черната коса на Изабел за тила й. Изглеждаше наистина
   впечатляващо, докато се връщаше при тях.
   — Значи оставяме колата тук. Ще се разделим, но ще се срещнем след час в Института.
   Тогава тръгваме, заедно с онези, които сме убедили да дойдат с нас. — Изгледа ги един по
   един, сякаш ги предизвикваше да й възразят. — Саймън, ти вземи това.
   И тя му протегна меча с дръжката напред.
   — Аз? — слиса се Саймън. — Но аз не… никога досега не съм използвал меч.
   — Ти го получи — заяви тя. — Ангелът го даде на теб, Саймън, и ти ще го носиш.

   Клеъри се втурна по коридора и изтрополя по стълбите, тичайки към мястото в стената,
   където според Джейс се намираше единственият изход и вход на апартамента.
   Не си правеше илюзии, че ще успее да избяга. Трябваха й само няколко секунди, за да
   направи онова, което трябваше да бъде направено. Чу как ботушите на Себастиан издрънчаха
   по стълбището зад нея и това й даде допълнителен тласък, така че едва не се удари в стената.
   Заби острието на стилито и трескаво зарисува руна — простичка като кръст и едновременно
   нова като току-що родено бебе…
   Себастиан я сграбчи за якето и я дръпна назад, при което стилито изхвърча от ръката й.
   Клеъри ахна, когато той я вдигна във въздуха и я блъсна в стената с такава сила, че й изкара
   въздуха. След това погледна знака, който бе нарисувала, и устните му се извиха в ехидна
   усмивка.
   — Руна за отваряне? — изсъска в ухото й. — И дори не си я довършила. Не че има значение.
   Наистина ли вярваш, че можеш да отидеш някъде, където да не те открия?
   Клеъри му отговори с епитет, за който в „Св. Ксавиер” без съмнение биха я изгонили от час.
   Когато Себастиан отвори уста, за да се разсмее, тя вдигна ръка и го зашлеви толкова
   яростно, че пръстите я заболяха. Хванат неподготвен, той поохлаби хватката си и Клеъри се
   отскубна, след което се преметна през масата и се втурна към спалнята на долния етаж,
   която поне се заключваше…
   Себастиан изникна сякаш от нищото и й препречи пътя, сграбчи я за реверите на якето и я
   завъртя. Краката й се подкосиха и Клеъри щеше да падне, ако той не я бе приковал към
   стената с тялото си.
   Ръцете му бяха от двете й страни, заключвайки я като в клетка, по устните му играеше
   сатанинска усмивка. Нямаше и помен от елегантното момче, с което се бе разхождала
   покрай Сена, бе пила топъл шоколад и го бе слушала да говори за принадлежност. Очите му
   бяха напълно черни, без зеници, като непрогледни тунели.
   — Какво има, сестричке? Изглеждаш разстроена.
   Клеъри с мъка си поемаше дъх.
   — Надрасках си… лака… докато зашлевях… гадната ти физиономия. Виждаш ли? — И тя
   му показа пръстите си… и по-точно — един от тях.
   — Страшно смешно — изпръхтя Себастиан. — Знаеш ли откъде бях сигурен, че ще ни
   предадеш? Че то ще се окаже по-силно от теб? Защото твърде много си приличаме.
   Той я притисна още по-силно към стената. Клеъри усещаше как гърдите му се надигат и
   спускат върху нейните. Очите й бяха на нивото на правата, изчистена линия на ключицата
   му. Тялото му бе като затвор около нейното и не й позволяваше да помръдне.
   — Изобщо не си приличаме. Пусни ме…
   — Приличаме си като две капки вода — изръмжа той в ухото й. — Ти проникна тук под
   фалшив претекст, за да ни шпионираш. Симулираше приятелство, преструваше се, че те е
   грижа…
   — Никога не съм се преструвала, че ме е грижа за Джейс.
   При тези думи в очите му припламна нещо, черна ревност, и Клеъри не бе сигурна кого
   всъщност ревнува. Себастиан доближи устни до бузата й, толкова, че тя усети движението
   им, когато заговори:
   — Ти ни използва. — Ръката му стисна нейната като менгеме и бавно я натисна надолу. —
   Дори не ми се мисли какво си направила, за да „убедиш” Джейс…
   Клеъри потръпна против волята си и Себастиан рязко си пое дъх.
   — Направила си го. Спала си с него. — Звучеше почти предадено.
   — Не ти влиза в работата.
   Той обърна лицето й към себе си с такава сила, че пръстите му се впиха в брадичката й.
   — Не можеш да направиш някой добър, като го вкараш в леглото си. Но пък какъв
   безсърдечен ход само! — Прекрасната му уста се изви в ледена усмивка. — Нали знаеш, че
   той не си спомня нищо? Поне хубаво ли беше? Защото с мен определено би било.
   Клеъри усети, че в гърлото й се надига жлъчка.
   — Ти си ми брат.
   — Тези думи не означават нищо, когато става въпрос за нас. Ние не сме хора. Техните
   закони не се отнасят до нас. Глупави правила за това кое ДНК може да се смеси с кое. Адски
   двулично, като се замислиш. Защото ние така или иначе сме един експеримент. Знаеш ли, че
   владетелите в Древен Египет се женели за сестрите и братята си. Клеопатра се омъжила за
   брат си. Така се запазва чистотата на рода.
   Клеъри го гледаше с ненавист.
   — Знаех, че не си с всичкия си. Но не си давах сметка колко абсолютна и грандиозна е
   лудостта ти.
   — Не виждам нищо лудо в това. С кого ни е мястото, ако не заедно?
   — С Джейс — отвърна тя. — Мястото ми е с Джейс.
   От устните на Себастиан се откъсна пренебрежителен звук.
   — Можеш да го имаш.
   — Мислех, че се нуждаеш от него.
   — Така е. Но не за онова, за което ти се нуждаеш от него. — Внезапно ръцете му се озоваха
   на кръста й. — Можем да си го поделим. Не ме е грижа какво правите. Стига да не забравяш,
   че ми принадлежиш.
   Клеъри вдигна ръце, за да го отблъсне.
   — Не ти принадлежа. Принадлежа на себе си.
   Онова, което видя в очите му, я накара да замръзне на място.
   — Отлично знаеш, че не е така. — И той впи устни в нейните.
   За миг Клеъри имаше чувството, че се е върнала в Идрис — стоеше пред имението на
   Феърчайлд, Себастиан я целуваше и тя сякаш пропадаше в мрак, в тунел, който нямаше край.
   Тогава си бе помислила, че нещо не е наред с нея. Че не може да целува друг, освен Джейс.
   Че е повредена.
   Ала сега знаеше, че не е така. Устата на Себастиан се движеше върху нейната, корава и
   студена като бръснач, порязал я в тъмното; повдигна се на пръсти и с всичка сила го ухапа
   по долната устна.
   Той изкрещя и се отдръпна от нея, сложил ръка върху устата си, а Клеъри усети вкуса на
   кръвта му, като горчива мед; тя се стичаше по брадичката му, докато той я гледаше
   невярващо.
   — Ти…
   Клеъри с все сила го изрита в стомаха, надявайки се, че все още го боли там, където го бе
   ударила по-рано. Той се преви надве и тя се втурна покрай него и нагоре по стълбите. Почти
   беше стигнала, когато той я сграбчи изотзад за якето, завъртя я така, сякаш държеше
   бейзболна бухалка и я блъсна в стената. Ударът бе силен и Клеъри се свлече на колене,
   останала без въздух.
   Себастиан тръгна към нея, мускулите на ръцете му бяха напрегнати, а черните му очи
   проблясваха като очите на акула. Всяваше ужас и Клеъри знаеше, че би трябвало да се бои,
   но вместо това изпитваше единствено хладна откъснатост от всичко. Времето сякаш започна
   да тече по-бавно. Тя си припомни битката в антикварния магазин в Прага, как се бе
   потопила в един свой свят, където всяко движение бе прецизно като часовникова стрелка.
   Себастиан посегна към нея и тя се оттласна от земята, изритвайки краката му.
   Той политна напред, а тя се претърколи настрани, за да го избегне, и скочи. Този път не си
   губи времето в напразни опити да бяга — вместо това сграбчи една порцеланова ваза от
   масата и докато Себастиан се изправяше на крака, я стовари върху главата му. Вазата се
   счупи, пръскайки вода и листа, а Себастиан се олюля и отстъпи назад с внезапно
   почервеняла от кръв сребристобяла коса.
   Той изръмжа и се нахвърли отгоре й. Усещането бе като да я блъсне топуз. Клеъри политна
   върху масата и я строши, озовавайки се на пода сред взрив от стъклени парчета и агония.
   Изпищя, когато Себастиан се приземи върху нея, притискайки тялото й към натрошените
   стъкла, изкривил устни в зла гримаса. Вдигна ръка и я зашлеви през лицето с опакото.
   Потеклата кръв я заслепи, вкусът й я задави, а солта опари очите й. Тя сви коляно и с все
   сила го заби в стомаха му, но резултатът бе като да изрита стена. Себастиан стисна ръцете й
   и ги долепи от двете страни на тялото й.
   — Клеъри, Клеъри, Клеъри. — Говореше накъсано — значи поне бе успяла да му изкара
   въздуха. Тънка струйка кръв се стичаше от раната на главата му и обагряше косата му в
   алено. — Не беше никак зле. В Идрис не те биваше особено в битките.
   — Махни се от мен…
   Брат й доближи лице до нейното. Езикът му се показа между устните. Клеъри опита да се
   отдръпне, ала не бе достатъчно бърза и той близна кръвта по лицето й, ухилвайки се широко.
   От усмивката устната му се разцепи и по брадичката му покапа кръв.
   — Попита ме на кого принадлежа — прошепна той. — Принадлежа на теб. Кръвта ти е и
   моя кръв, костите ти — и мои кости. Първият път, когато ме видя, ти се сторих познат,
   нали? Точно както и ти на мен.
   Клеъри го зяпна.
   — Ти си се побъркал.
   — Пише го и в Библията. Песен на песните. „Пленила си сърцето ми, сестро моя, невесто
   моя; пленила си сърцето ми с един поглед от очите си, с една огърлица на шията си.” —
   Пръстите му докоснаха шията й, пъхнаха се под верижката около нея, същата, на която
   някога висеше пръстенът на Моргенстърн, и Клеъри се запита дали не иска да я удуши. —
   „Аз спях, но сърцето ми беше будно; И ето, гласът на възлюбения ми, той хлопна и казва:
   Отвори ми сестро моя, възлюбена моя.” — Кръвта му капеше по лицето й. С огромно усилие
   Клеъри наложи на тялото си да не мърда, когато той свали ръка от гърлото й и я плъзна
   надолу към кръста й, пъхвайки пръсти под колана на дънките й. Кожата му бе топла,
   изгаряща; Клеъри чувстваше, че я желае.
   — Ти не ме обичаш — каза с изтънял глас, тъй като от тежестта му й бе трудно да диша.
   Спомни си думите на майка си, че всяко чувство, показано от Себастиан, е само преструвка.
   Мислите й бяха кристално ясни и тя безмълвно благодари на еуфорията от битката, задето й
   помагаше да се съсредоточи, макар от докосването на Себастиан да й се повдигаше.
   — А теб не те е грижа, че съм ти брат. Знам какво изпитваше към Джейс, дори когато
   вярваше, че си му сестра. Не можеш да ме излъжеш.
   — Джейс е по-добър от теб.
   — Никой не е по-добър от мен. — Той се ухили — бели зъби и алена кръв. — „Градина
   затворена е сестра ми… извор затворен, източник запечатан.”* Но вече не, нали? Джейс се
   погрижи за това. — Той се заигра с копчето на дънките й и Клеъри се възползва от
   разсейването му, за да си избере добро по размер триъгълно парче стъкло и да забие
   назъбения ръб в рамото му.
   *Песен на песните 4:9, 5:2 и 4:12. — Бел. прев.
   Стъклото се плъзна по пръстите й и ги сряза. Себастиан изкрещя и се дръпна назад, по-скоро
   от изненада, отколкото от болка — бойното облекло го предпазваше. Клеъри отново заби
   стъклото, още по-силно, този път — в бедрото му и когато той се надигна, за да се дръпне, го
   удари с лакът в гърлото. Брат й политна настрани, като се давеше, а Клеъри се претърколи и
   го притисна под себе си, издърпвайки окървавения стъклен отломък от крака му. Замахна
   към пулсиращата вена на врата му… и спря.
   Себастиан се смееше. Лежеше под нея и се смееше така, че тялото й вибрираше от смеха му.
   Кожата му бе изцапана с кръв — нейната кръв, която капеше отгоре му и неговата кръв там,
   където Клеъри го бе порязала; сребристобялата му коса също лепнеше от кръв. Той отпусна
   ръце на пода, разперени като криле — прекършен ангел, паднал от небето.
   — Убий ме, сестричке. Убий ме и Джейс също ще умре.
   Ръката на Клеъри, стиснала парчето стъкло, се спусна надолу.

   20
   Врата към мрака

   Клеъри изкрещя от чувство на безсилие, докато парчето стъкло се забиваше в дървения под
   на сантиметри от гърлото на Себастиан.
   Усети как той се разсмя под нея.
   — Не можеш да го направиш. Не можеш да ме убиеш.
   — Върви по дяволите — озъби се тя. — Не мога да убия Джейс.
   — Все същото. — Себастиан се изправи толкова бързо, че Клеъри едва успя да види
   движението му, и я зашлеви през лицето с такава сила, че тя се хързулна по покрития със
   стъклени отломки под. Спря чак когато се блъсна в стената, давейки се и кашляйки кръв.
   Зарови лице в ръката си; от металическия вкус и мирис на кръвта й, които тегнеха
   навсякъде, й се повдигаше. Миг по-късно Себастиан я стисна за якето и я издърпа на крака.
   Клеъри дори не опита да се съпротивлява. Какъв бе смисълът? Защо да се бориш с някого,
   който е готов да те убие и който е наясно, че ти не само не си готов да сториш същото, но
   дори не си в състояние да го раниш сериозно? Той винаги щеше да печели. Остана напълно
   неподвижна, докато брат й я оглеждаше.
   — Можеше да е и по-лошо. Изглежда, че якето те е предпазило от по-сериозни наранявания.
   По-сериозни наранявания? Клеъри имаше чувството, че някой е нарязал цялото й тяло с
   бръснач. Изгледа го свирепо през миглите си, когато той я вдигна на ръце. Бе също като в
   Париж, когато я бе отнесъл далеч от демоните дахак, ала докато тогава беше, ако не
   благодарна, то поне объркана, сега изпитваше единствено клокочеща ненавист. Тялото й бе
   напрегнато, докато той се изкачваше по стълбите с нея, а ботушите му тропаха върху
   стъклото. Клеъри се опитваше да забрави, че го докосва, че ръката му е под бедрата й, а
   пръстите му почиват собственически върху гърба й.
   „Ще го убия” помисли си. „Ще намеря начин и ще го убия.”
   Себастиан влезе в стаята на Джейс и я пусна на пода. Клеъри се олюля, но той я улови и й
   свали якето. Тениската, която носеше отдолу, бе станала на ивици, сякаш някой бе прокарал
   ренде през нея, и цялата бе подгизнала от кръв.
   Себастиан подсвирна.
   — Изглеждаш ужасно, сестричке. Най-добре върви в банята и се опитай да поизмиеш
   всичката тази кръв.
   — Не — заяви Клеъри. — Нека ме видят така. Нека видят какво е трябвало да направиш, за
   да ме принудиш да дойда с теб.
   Себастиан я сграбчи за брадичката и я накара да го погледне. Лицата им бяха на сантиметри.
   Искаше й се да затвори очи, но нямаше намерение да му достави това удоволствие; отвърна
   на погледа му и се взря в сребърните пръстени в черните му очи и кръвта по устната му,
   където го беше ухапала.
   — Ти ми принадлежиш — повтори той. — И ще бъдеш до мен, независимо какво трябва да
   сторя, за да те накарам.
   — Защо? — Гневът горчеше в устата й, като кръвта, която все още можеше да вкуси. — Защо
   те е грижа? Знам, че не можеш да убиеш Джейс, но това не важи за мен. Защо просто не го
   направиш?
   В продължение на един мимолетен миг очите му придобиха далечен, замъглен поглед, сякаш
   виждаше нещо невидимо за нея.
   — Този свят ще бъде погълнат от огньовете на Ада. Но аз ще преведа теб и Джейс през тях,
   стига само да правите каквото ви кажа. Това е милост, която няма да проявя към никой друг.
   Не виждаш ли колко глупаво е да я отхвърляш?
   — Джонатан, не виждаш ли колко немислимо е да очакваш да се бия рамо до рамо с теб,
   когато възнамеряваш да изпепелиш света?
   Погледът му отново се фокусира и той спря очи върху лицето й.
   — Но защо? — Въпросът прозвуча почти умолително. — Защо толкова държиш на този свят?
   Знаеш, че има и други. — Кръвта му бе така алена върху снежнобялата кожа. — Кажи ми, че
   ме обичаш. Кажи ми, че ме обичаш и ще се биеш заедно с мен.
   — Никога няма да те обикна. Грешеше, когато каза, че във вените си имаме една и съща
   кръв. В твоите тече отрова. Демонска отрова. — Тя буквално изплю последните думи.
   Себастиан само се усмихна; очите му грееха мрачно. Клеъри усети как нещо я опари по
   ръката и подскочи, преди да осъзнае, че е стили — той рисуваше иратце върху кожата.
   Ненавиждаше го дори когато болката бързо започна да отслабва. Гривната подрънкваше
   около китката му, докато той движеше умело ръка, довършвайки руната.
   — Знаех, че ме излъга — неочаквано каза Клеъри.
   — Изричам толкова много лъжи, сладурче. Коя точно имаш предвид?
   — За гривната ти. “Acheronta movebo”. Не значи „Така правим с тираните”. Онова е „sic
   simper tyrannis”. А това е от Вергилий. „Olectere si nequeo superos, Acheronta movebo„. “Ако не
   мога да склоня Небето, ще вдигна Ада.”
   — Латинският ти е по-добър, отколкото мислех.
   — Бързо се уча.
   — Но не достатъчно. — Той пусна брадичката й. — А сега върви в банята и се оправи —
   нареди и я побутна. След това взе церемониалната рокля на майка й от леглото и я тикна в
   ръцете й. — Времето напредва, а търпението ми се изчерпва. Ако до десет минути не си
   готова, ще вляза при теб. Повярвай ми, това никак няма да ти хареса.

   — Умирам от глад — каза Мая. — Имам чувството, че не съм яла от дни. — Тя отвори
   вратата на хладилника и надникна вътре. — Гадост!
   Джордан я придърпа към себе си и като обви ръце около нея, зарови лице в тила й.
   — Може да си поръчаме нещо. Пица. Тайландска храна, мексиканска… каквото поискаш.
   Стига да не струва повече от двайсет и пет долара.
   Мая се обърна в прегръдките му, като се смееше. Носеше една от неговите ризи, която бе
   голяма и на Джордан, а на нея й стигаше до коленете. Косата й бе вдигната и вързана на
   врата.
   — Ама че си прахосник! — подхвърли тя.
   — За теб — каквото поискаш. — Повдигна я през кръста и я сложи да седне на един от
   столовете до кухненския плот. — Може да си поръчаш тако. — Той я целуна. Устните му
   бяха сладки, с лек вкус на мента от пастата за зъби. Мая почувства електричеството, което
   преминаваше през нея всеки път, когато го докоснеше — онова, което започваше в основата
   на гръбнака й и плъзваше до всяко нервно окончание в тялото й.
   Изкиска се до устните му и обви ръце около врата му. Пронизителен звън секна песента на
   кръвта й и Джордан се обърна, сбърчил вежди.
   — Телефонът ми. — Като я държеше с една ръка, той затършува по плота зад себе си. Докато
   го намери, телефонът бе спрял да звъни, но той все пак го погледна и се намръщи. — Претор
   Лупус.
   Те никога не звъняха или поне го правеха изключително рядко. Само когато бе въпрос на
   живот и смърт. Мая въздъхна и се облегна назад.
   — Най-добре вдигни.
   Джордан кимна и поднесе слушалката към ухото си. Гласът му бе като тихо мърморене
   някъде в подсъзнанието й, докато тя скачаше от плота, за да отиде до хладилника, където
   бяха закачени менютата на различни ресторанти, които доставяха по домовете. Прегледа ги
   и когато откри едно от любимия й местен ресторант за тайландска храна, се обърна,
   стиснала го в ръка.
   Джордан стоеше насред дневната, пребелял като платно, телефонът — забравен в ръката му.
   От слушалката се носеше далечен металически глас, който викаше името му.
   Мая изпусна менюто и се втурна към него. Взе телефона от ръката му, затвори го и го
   постави върху плота.
   — Джордан? Какво е станало?
   — Съквартирантът ми… Ник… нали си спомняш? — Лешниковите му очи се взираха
   невярващо пред себе си. — Не го познаваш, но…
   — Видях негови снимки — каза Мая. — Станало ли е нещо?
   — Мъртъв е.
   — Как?
   — Разкъсано гърло, а цялата му кръв — източена. Мислят, че е открил онази, за която
   отговаряше, и тя го е убила.
   — Морийн? — Мая бе шокирана. — Но тя е още момиченце.
   — Сега е вампир. — Джордан си пое с усилие дъх. — Мая…
   Тя се взираше в него. Очите му бяха замъглени, косата — разрошена. Внезапно в гърдите й
   се надигна паника. Да се целува и прегръща с някого, дори да прави секс — беше едно. Но да
   утешава някой, който току-що е преживял тежка загуба, бе нещо съвсем различно. То
   означаваше отдаденост. Означаваше загриженост. Означаваше, да искаш да облекчиш
   болката му и в същото време да благодариш на Бога, че нещастието не е сполетяло него.
   — Джордан — меко каза тя и като се повдигна на пръсти, обви ръце около него. —
   Съжалявам.
   Сърцето му биеше силно до нейното.
   — Ник беше само на седемнайсет.
   — Той беше претор, също като теб — напомни му тя все така меко. — Знаел е, че е опасно.
   Ти си само на осемнайсет. — Джордан я прегърна още по-силно, но не каза нищо. —
   Джордан, обичам те. Обичам те и наистина съжалявам.
   Усети как той застина. Изричаше тези думи за първи път, откакто го бе сторила няколко
   седмици преди да бъде ухапана. Джордан сякаш не смееше да изпусне дъха си. Най-сетне го
   стори и то прозвуча като въздишка.
   — Мая — дрезгаво започна той. И тогава, колкото и да бе невероятно, преди Джордан да
   успее да каже още нещо, телефонът й иззвъня.
   — Не му обръщай внимание. Няма да вдигна.
   Джордан я пусна с омекнало лице, по което се четяха скръб и изумление.
   — Не. Може да е нещо важно. По-добре се обади.
   Мая въздъхна и отиде до кухненския плот. Телефонът бе спрял да звъни, но на екрана
   мигаше съобщение и тя усети, че стомахът и се свива.
   — Какво има? — попита Джордан, сякаш почувствал внезапната й напрегнатост. А може би
   наистина бе така.
   — Спешен случай. — Тя се обърна, стиснала телефона в ръка. — Призив за битка.
   Изпратено е до всички в глутницата. От Люк… и Магнус. Трябва да тръгнем още сега.

   Клеъри седеше на пода в банята на Джейс, с изпънати крака пред себе си и облегнала гръб
   на ваната. Беше отмила кръвта от лицето и тялото си, а след това бе изплакнала
   окървавената си коса в умивалника. Облякла бе церемониалната рокля на майка си, но я бе
   вдигнала до бедрата; допирът на пода до стъпалата и прасците й бе студен.
   Сведе очи към ръцете си. Би трябвало да изглеждат различно, помисли си тя. Ала те си бяха
   точно както преди — с тънки пръсти, късо изрязани нокти (не ти трябват дълги нокти, ако
   си художник) и лунички по кокалчетата. И лицето й си бе същото. Тя цялата изглеждаше
   съвсем същата, ала не беше така. Последните няколко дни я бяха променили по начин, който
   дори самата тя все още не осъзнаваше напълно.
   Изправи се и се погледна в огледалото. Беше толкова бледа между огнените цветове на
   роклята и на косата си. Синини украсяваха раменете и гърлото й.
   — Любуваш ли си се? — Не беше чула Себастиан да отваря вратата, ала ето че той бе там,
   облегнат на касата на вратата, с познатата ехидна усмивчица върху устните. Носеше нещо
   като униформа, каквато Клеъри не бе виждала преди — същият здрав материал, но ален,
   като току-що пролята кръв. Освен това бе добавил и аксесоар към тоалета си — арбалет.
   Държеше го небрежно с една ръка, макар че оръжието несъмнено бе тежко.
   — Изглеждаш прелестно, сестричке. Ще ми бъдеш достойна спътница.
   Клеъри преглътна отговора си, заедно с вкуса на кръв, който все още усещаше в устата си.
   Опита да се промуши между него и касата на вратата, но Себастиан я улови за ръката и
   прокара пръсти по голото й рамо.
   — Добре. Нямаш знак тук. Ненавиждам, когато жените съсипват кожата си с белези. Нека
   знаците ти си останат върху ръцете и краката.
   — Бих предпочела да не ме докосваш.
   Себастиан изсумтя и вдигна арбалета. В него бе запъната стрела, готова за изстрел.
   — Тръгвай. Аз идвам след теб.
   Клеъри трябваше да положи огромно усилие, за да не се отдръпне погнусено от него, но все
   пак се обърна и тръгна към вратата; струваше й се, че кожата й гори между раменете, там
   където смяташе, че сочи върхът на арбалета. Слязоха по този начин по стълбите, все така
   прекосиха кухнята и дневната. Изсумтявайки при вида на руната, която Клеъри бе
   надраскала на стената, Себастиан посегна покрай нея и под ръката му се появи врата. Тя се
   отвори от само себе си, разкривайки само мрак.
   Арбалетът побутна Клеъри в гърба.
   — Хайде.
   Тя си пое дълбоко дъх и прекрачи в сенките.

   Алек натисна с цяла длан копчето на малкия асансьор и се облегна тежко на стената.
   — С колко време разполагаме?
   Изабел погледна светещия екран на телефона си.
   — Около четирийсет минути.
   Асансьорът рязко се понесе нагоре, а Изабел хвърли скришом поглед на брат си. Стори й се
   уморен — под очите му имаше тъмни кръгове. Въпреки ръста и силата си, със своите сини
   очи и мека черна коса, която му стигаше почти до яката, Алек изглеждаше по-крехък,
   отколкото бе всъщност.
   — Добре съм — отговори той на неизречения й въпрос. — Ти си тази, която ще загази,
   задето не си се прибирала. Аз съм пълнолетен. Мога да правя каквото си искам.
   — Всяка вечер пращах съобщения на мама, за да й кажа, че съм с теб и Магнус — заяви
   Изабел, докато асансьорът спираше. — Не е като да не е знаела къде съм. И като стана дума
   за Магнус…
   Алек се пресегна покрай нея и отвори решетъчната врата на асансьора.
   — Какво?
   — Всичко наред ли е между вас? Искам да кажа, разбирате ли се?
   Алек я изгледа невярващо, докато излизаше в коридора.
   — Всичко е тръгнало по дяволите, с всяка секунда губим почва под краката си, а ти питаш за
   връзката ми с Магнус?
   — Винаги съм се чудила за този израз — замислено каза Изабел, подтичвайки след брат си
   по коридора. Алек имаше страшно дълги крака и макар тя да беше бърза, можеше да бъде
   страшно трудно да не изостава от него, ако той поиска. — Къде отива цялата тази изгубена
   почва?
   Алек, който бе парабатаи на Джейс достатъчно отдавна, за да се е научил да не обръща
   внимание на подобни отклонения от темата, заяви:
   — Всичко между нас е наред… предполагам.
   — О! Предполагаш, че е наред? Знам какво означава това, изречено от теб. Какво стана?
   Скарахте ли се?
   Алек потропваше по стената с пръсти, докато бързаха по коридора — сигурен знак, че се
   чувства неудобно.
   — Стига си се бъркала в личния ми живот, Из. Ами ти? Защо със Саймън не сте двойка?
   Очевидно го харесваш.
   — Аз не съм очевидна! — възмути се Изабел.
   — Всъщност си — каза Алек, сякаш сега, като се замислеше, и той го намираше за учудващо.
   — Непрекъснато го зяпаш влюбено. А и как се паникьоса във фермата, когато се появи
   Ангелът…
   — Мислех, че е мъртъв!
   — Какво, още по-мъртъв? — не особено мило каза Алек и сви рамене при вида на
   изражението й. — Е, ако го харесваш — добре. Просто не ми е ясно защо не излизате заедно.
   — Защото той не ме харесва.
   — Разбира се, че те харесва. Момчетата винаги те харесват.
   — Ще ме прощаваш, но мисля, че си пристрастен.
   — Изабел. — Гласът му стана нежен — точно онзи тон, който Изабел свързваше с брат си —
   смесица от обич и раздразнение. — Знаеш, че изглеждаш страхотно. Момчетата те
   преследват от… ами открай време. Защо Саймън да е различен?
   Изабел сви рамене.
   — Не знам. Но е. За мен топката е в неговата половина. Той знае какво изпитвам. Но не
   мисля, че се е засилил да направи нещо по въпроса.
   — Е, ако трябва да сме честни, не е като да няма нищо друго за правене.
   — Така е, но… той винаги е бил такъв. Клеъри…
   — Смяташ, че все още е влюбен в Клеъри?
   Изабел задъвка долната си устна.
   — Ами… не съвсем. Мисля, че тя е единственото, което му е останало от човешкия му живот
   и той не е в състояние да се откаже от нея. А докато това не стане, не съм сигурна дали ще
   има място и за мен.
   Почти бяха стигнали до библиотеката. Алек й хвърли кос поглед през миглите си.
   — Но ако са само приятели…
   — Алек. — Изабел вдигна ръка, за да го накара да замълчи. От библиотеката долитаха
   гласове. Първият от тях бе рязък и не можеше да бъде сбъркан. Майка им.
   — Какво искаш да кажеш с това, че е изчезнала?
   — Никой не я е виждал от два дни — отговори друг женски глас — мек и леко извинителен.
   — Живее сама, така че не бяхме сигурни, но си помислихме… понеже познаваш брат й…
   Без да се поколебае, Алек рязко бутна вратата. Изабел се шмугна покрай него и видя майка
   си да седи зад масивното махагоново писалище в средата на стаята. Пред нея стояха две
   познати фигури: Ейлийн Пенхалоу, облечена в униформа, а до нея — Хелън Блекторн с
   разрошена къдрава коса. И двете се обърнаха изненадано, когато вратата се отвори. Зад
   луничките си, Хелън беше пребледняла; тя също носеше униформа, от което изглеждаше още
   по-бледа.
   — Изабел. — Мерис се изправи. — Александър. Какво е станало?
   Ейлийн посегна да улови ръката на Хелън. И двете носеха сребърни халки. Тази на
   Пенхалоу, с планините, проблясваше около пръста на Хелън, докато преплетените тръни на
   фамилния пръстен на Блекторн украсяваше ръката на Ейлийн. Изабел повдигна вежди —
   размяната на семейни пръстени беше нещо сериозно.
   — Ако се натрапваме, можем да си отидем… — започна Ейлийн.
   — Не, останете. — Изабел пристъпи напред. — Може да имаме нужда от вас.
   Мерис се отпусна в стола си.
   — Е, децата ми решиха да ме удостоят с присъствието си. Къде бяхте?
   — Нали ти казах — отвърна Изабел. — У Магнус.
   — Защо? — поиска да узнае Мерис. — И не питам теб, Александър. Питам дъщеря си.
   — Защото Клейвът престана да търси Джейс — заяви Изабел. — Но не и ние.
   — А Магнус бе съгласен да ни помогне — добави Алек. — Последните нощи изобщо не спа,
   ровейки се в книги с магии, мъчейки се да открие къде може да е Джейс. Дори призова…
   — Не. — Мерис вдигна ръка, за да го накара да замълчи. — Не ми казвай. Не искам да знам.
   — Черният телефон на бюрото й иззвъня и всички се втренчиха в него. Обаждане по черния
   телефон означаваше обаждане от Идрис. Никой не посегна да вдигне слушалката и след
   малко звъненето спря. — Защо сте тук? — настоя Мерис, насочвайки вниманието си обратно
   към своите деца.
   — Опитвахме се да намерим Джейс… — отново започна Изабел.
   — Това е работа на Клейва — сопна се Мерис и Изабел забеляза, че изглежда уморена.
   Кожата под очите й бе опъната; около крайчетата на устните й имаше бръчици, сякаш бе
   постоянно смръщена. Толкова бе слаба, че костите на китките й изпъкваха. — Не ваша.
   Алек удари с длан по бюрото толкова силно, че чекмеджетата изтракаха.
   — Слушаш ли ни изобщо? Клейвът не можа да открие Джейс, но ние го сторихме.
   Намерихме и него, и Себастиан. А сега знаем какво планират и нямаме — той погледна
   часовника на стената — почти никакво време, за да им попречим. Ще ни помогнете ли или
   не?
   Черният телефон отново зазвъня. И този път Мерис дори не помисли да го вдигне. Тя
   гледаше Алек с пребледняло от изумление лице.
   — Какво сте направили?
   — Знаем къде е Джейс, мамо — намеси се Изабел. — Или поне къде ще бъде. И какво
   замисля. Знаем какъв е планът на Себастиан и той трябва да бъде спрян. А, да — освен това
   знаем и как да убием Себастиан, но не и Джейс…
   — Спри. — Мерис поклати глава. — Александър, обясни ми. Стегнато и без истерия, ако
   обичаш.
   Алек се впусна да разказва, пропускайки, както Изабел не можа да не забележи, най-добрите
   части, поради което и успя да предаде всичко наистина кратко и ясно. Колкото и съкратено
   да бе изложението му, в края и Ейлийн, и Хелън бяха зяпнали. Мерис стоеше като
   вкаменена, а по лицето й не трепваше нито мускулче.
   — Защо сте направили всичко това? — попита тя приглушено, когато Алек свърши.
   Той я погледна слисано.
   — Заради Джейс — отвърна Изабел. — За да си го върнем.
   — Давате ли си сметка, че като ме поставяте в това положение, не ми оставяте друг избор,
   освен да съобщя на Клейва? — Мерис сложи ръка върху черния телефон. — Ще ми се да не
   бяхте дошли.
   Устата на Изабел пресъхна.
   — Ама ти наистина ли ни се сърдиш, задето най-сетне ти казахме какво става?
   — Ако съобщя на Клейва, те ще изпратят всичките си отряди там. Джия няма да има друг
   избор, освен да им даде заповед да убият Джейс на място. Имате ли някаква представа колко
   ловци на сенки е успял да привлече на своя страна синът на Валънтайн?
   Алек поклати глава.
   — Може би четирийсет. Нещо такова.
   — Да кажем, че вземем със себе си двойно повече. Положително ще надделеем, но какъв
   шанс би имал Джейс? Почти сигурно е, че няма да оцелее. Те ще го убият просто, за да се
   презастраховат.
   — Значи не бива да им казваме — заяви Изабел. — Ще отидем само ние. Можем да го
   направим и без Клейва.
   Ала Мерис поклати глава.
   — Законът е категоричен — трябва да им кажем.
   — Не ме е грижа за Закона… — ядосано започна Изабел, но видя, че Ейлийн я гледа и
   млъкна.
   — Не се тревожи — успокои я Ейлийн. — Няма да кажа нищо на майка ми. Задължена съм
   ви. Особено на теб, Изабел. — Тя вирна брадичка и Изабел си припомни мрака под онзи
   мост в Идрис и как камшикът й се впива в демона, забил нокти в Ейлийн. — И освен това
   Себастиан уби братовчед ми. Истинския Себастиан Верлак. Имам си свои причини да го
   мразя.
   — Това е без значение — заяви Мерис, — ако не им кажем, ще нарушим Закона. Заплашват
   ни санкции или дори по-лошо.
   — По-лошо? — повтори Алек. — За какво говорим? Изгнание?
   — Не знам, Александър — отговори майка му. — Наказанието ни ще бъде определено от
   Джия Пенхалоу и онзи, който бъде избран за инквизитор.
   — Възможно е да е татко — промърмори Изи. — Може да прояви снизхождение.
   — Изабел, ако не уведомим Клейва за ситуацията, баща ти няма да има никакъв шанс да
   стане инквизитор. Никакъв — заяви Мерис.
   Изабел си пое дълбоко дъх.
   — Може ли да ни отнемат знаците? Може ли да… изгубим Института?
   — Изабел — каза Мерис. — Може да изгубим всичко.

   Клеъри примига няколко пъти, докато очите й привикнат с тъмнината. Намираше се на
   каменисто, брулено от вятъра плато, където нямаше абсолютно нищо, което да спре
   поривите на вихъра. Между огромните сиви скали растяха туфи трева; в далечината се
   издигаха мрачни карстови хълмове, желязночерни на фона на черното небе. Напред нещо
   проблясваше и докато вратата на апартамента се затваряше зад нея, Клеъри разпозна
   подскачащото бяло сияние на магическа светлина.
   Разнесе се тъп звук от експлозия. Клеъри се обърна и видя, че вратата бе изчезнала; на нейно
   място сега имаше обгорено парче пръст и трева, което още димеше. Себастиан се взираше в
   него напълно поразен.
   — Какво…
   Клеъри се разсмя. Мрачна радост се надигна в гърдите й при вида на изражението му.
   Никога не го бе виждала толкова шокиран — захвърлена бе всяка маска, разкривайки
   неподправения му ужас.
   Той вдигна арбалета, така че върхът му бе на сантиметри от гърдите й. Ако я простреляше
   толкова отблизо, стрелата щеше да мине право през сърцето й и да я убие на място.
   — Какво си направила?
   Клеъри го гледаше с мрачен триумф.
   — Руната, онази, която мислеше, че е недовършена руна за отваряне. Не беше нищо такова.
   Беше руна, каквато никога досега не си виждал. Защото аз я създадох.
   — Руна за какво?
   Клеъри си спомни как бе допряла стилито до стената, за да нарисува формата, явила й се в
   нощта, когато Джейс дойде при нея в къщата на Люк.
   — Руна, която да унищожи апартамента в мига, в който някой отвори вратата. Апартаментът
   го няма. Вече не можеш да го използваш. Никой не може.
   — Няма го? — Арбалетът се люлееше; устните на Себастиан потръпваха, погледът му бе
   обезумял. — Ти, кучко такава. Ти, малка…
   — Убий ме. Давай. А след това обясни на Джейс. Предизвиквам те.
   Себастиан я гледаше, гърдите му се повдигаха учестено, пръстите му потрепваха върху
   спусъка. Много бавно той свали ръка. Очите му бяха малки и освирепели.
   — Има по-лоши неща от смъртта. А аз ще ти ги причиня до едно, сестричке, след като пиеш
   от Бокала. И ще ти хареса.
   Клеъри го заплю и той я сръга жестоко в гърдите с върха на арбалета.
   — Обърни се — изръмжа Себастиан и тя се подчини, замаяна от ужас и от чувство на
   триумф, докато той я побутваше надолу по един каменист склон. Носеше тънки пантофки,
   през които усещаше всяко камъче и всяка пукнатина в скалите. Не след дълго наближиха
   магическата светлина и Клеъри най-сетне видя какво се разстила пред тях.
   Пред нея се издигаше невисок хълм, върху чийто връх имаше каменна гробница. Внушителна
   и древна, тя бе обърната на север и напомняше мъничко на Стоунхендж: върху два каменни
   блока, забити вертикално в земята, напречно бе поставен трети скален къс, което им
   придаваше вид на врата. Пред гробницата лежеше плосък камък, като своеобразна сцена,
   разпростряла се върху шиста и тревата. Около четирийсет нефилими, облечени в червено и
   стиснали факли с магическа светлина, бяха образували полукръг пред камъка, а в средата
   грееше бяло-синя пентаграма.
   Върху плоския камък стоеше Джейс, облечен в същата алена униформа като Себастиан.
   Двамата никога не си бяха приличали толкова.
   Дори от толкова далеч косата му сякаш сияеше. Той крачеше напред-назад върху камъка и
   когато се приближаха още малко, Клеъри го чу да казва:
   — …благодарност за вашата вярност, дори и през последните няколко трудни години,
   благодарни сме ви и за вярата ви в нашия баща, а сега и в неговите синове. Както и в дъщеря
   му.
   През събраните нефилими пробяга шепот. Себастиан побутна Клеъри напред; двамата
   излязоха от сенките и се качиха върху камъка зад Джейс. Той ги видя и им кимна, преди
   отново да се обърне към тълпата; по устните му играеше усмивка.
   — Вие сте тези, които ще бъдат спасени. Преди хиляда години Ангелът ни даде от своята
   кръв, за да ни направи специални, да ни превърне във воини. Ала това не бе достатъчно.
   Минаха хиляда години, а ние все още се спотайваме в сенките. Браним мунданите, които не
   обичаме, от сили, за които те дори не подозират, а един древен, закостенял закон ни пречи
   да им се разкрием като техни спасители. Гинем със стотици, без да получим благодарност,
   неоплакани от никого, освен от останалите като нас и неспособни да се обърнем за помощ
   към Ангела, който ни създаде. — Той се приближи още мъничко до ръба на каменния
   пиедестал; косата му приличаше на блед пламък. — Да. Не ме е страх да го изрека на глас.
   Ангелът, който ни сътвори, няма да ни помогне. Ние сме сами. По-сами дори от мунданите,
   защото те, както е казал един от великите им учени, са като малки деца, които си играят с
   камъчета на морския бряг, докато в същото време пред тях се е простира неизследван
   безбрежният океан на истината.* Ала ние знаем каква е истината. Ние сме спасителите на
   тази земя и ние трябва да я владеем.
   *Перифразиран цитат от Исак Нютон: „Гледам на себе си като на дете, което, играейки си
   на морския бряг е намерило няколко по-обли камъчета и по-шарени раковини, отколкото се
   е удало на другите, докато в същото време пред мен се е простирал неизследван безбрежният
   океан на истината.” — Бел. прев.
   Беше добър оратор, помисли си Клеъри с болка в сърцето; точно както и Валънтайн някога.
   Двамата със Себастиан стояха зад него, обърнати към полукръга от нефилими и тя усещаше
   погледите им.
   — Да. Да я владеем. — Джейс се усмихна — прелестна, очарователна усмивка, в която се
   долавяше мрак. — Разиел е жесток и безразличен към нашите страдания. Време е да се
   отвърнем от него. Да се обърнем към Лилит, Великата майка, която ще ни даде могъщество
   без наказание, водачество без Закон. Властта е наше рождено право. Време е да си я
   поискаме.
   Той погледна с усмивка настрани, когато Себастиан пристъпи напред.
   — А сега ще ви дам възможност да чуете останалото от Джонатан, чиято мечта е всичко това
   — каза той без дори моментно колебание и се отдръпна назад, така че Себастиан да заеме
   мястото му. Още една стъпка назад и ето че стоеше до Клеъри и посягаше, за да улови ръката
   й.
   — Хубава реч. — Себастиан бе започнал да говори, ала тя не му обърна внимание и се
   съсредоточи върху Джейс. — Много убедителна.
   — Мислиш ли? Исках да започна с „Приятели, римляни, злодейци…”*, но реших, че няма да
   разберат шегата.
   *Леко изменен цитат от шекспировата пиеса „Юлий Цезар”, където с думите „Приятели,
   римляни, съотечественици” Марк Антоний започва реч, която настройва тълпата против
   Брут и останалите заговорници, убили Цезар. — Бел. прев.
   — Смяташ, че са злодейци?
   Джейс сви рамене.
   — В очите на Клейва ще бъдат такива. — Той отмести очи от Себастиан и я погледна. —
   Изглеждаш прекрасно — каза, ала гласът му бе равнодушен. — Какво стана?
   Думите му хванаха Клеъри неподготвена.
   — Какво имаш предвид?
   Джейс разтвори якето си. Ръкавът и едната страна на бялата тениска, която носеше отдолу,
   бяха почервенели. Клеъри не пропусна да забележи, че се извърна настрани, така че тълпата
   да не види кръвта.
   — Усещам това, което и той. Или беше забравила? Трябваше да си нарисувам иратце, без
   никой да забележи. Имах чувството, че някой ме реже с бръснач.
   Клеъри срещна погледа му. Нима имаше смисъл да лъже? Нали вече нямаше връщане назад
   — нито буквално, нито преносно.
   — Двамата със Себастиан се сбихме.
   Очите на Джейс обходиха лицето й.
   — Е — каза най-сетне, затваряйки якето си. — Надявам се, че сте оправили нещата, какъвто
   и да е бил проблемът.
   — Джейс… — започна Клеъри, ала той вече бе насочил вниманието си обратно към
   Себастиан. На лунната светлина профилът му бе студен и ясен, като силует, изрязан от
   тъмна хартия. Пред тях Себастиан, който междувременно бе оставил арбалета до себе си,
   вдигна ръце.
   — С мен ли сте? — извика той.
   Шепот премина през събралите се ловци на сенки и Клеъри усети как я обзема напрежение.
   Един от нефилимите, по-възрастен мъж, отметна качулката си и се намръщи:
   — Баща ти ни обеща много неща, ала не изпълни нито едно от тях. Защо да ти вярваме?
   — Защото аз ще изпълня обещанията си сега. Тази вечер — отвърна Себастиан и извади от
   туниката си копието на Бокала. То проблясваше меко под лунните лъчи.
   Шепотът се усили и под неговото прикритие, Джейс каза:
   — Надявам се всичко да мине гладко. Имам чувството, че миналата нощ не съм мигнал.
   Гледаше към тълпата и пентаграмата, а по лицето му, изящно ъгловато на магическата
   светлина, се четеше силен интерес. Клеъри виждаше белега на бузата му, вдлъбнатинките на
   слепоочията му, прелестните очертания на устата му. “Няма да си спомням нищо от това.
   Когато отново стана… както преди, под неговия контрол, няма да си спомням, че съм бил
   себе си.” И наистина беше така. Бе забравил всичко, до последната подробност. И макар
   Клеъри да го знаеше, да бе видяла с очите си как забравя, болката на тази действителност бе
   жестока.
   Себастиан слезе от скалния блок и пристъпи към пентаграмата. Когато стигна до ръба й,
   каза напевно:
   - Abyssum invoco. Lilith invoco. Matermea, invoco*
   *Призовавам бездната. Призовавам Лилит. Майко моя, призовавам те. — Бел. прев.
   Извади тънка кама от колана си и като втъкна Бокала в сгъвката на ръката си, поряза
   вътрешната страна на дланта си. Кръв, черна на лунната светлина, избликна от раната. Той
   прибра ножа в колана си и поднесе ръката си над Бокала, без да спира напева си на
   латински.
   Сега или никога.
   — Джейс — прошепна Клеъри. — Знам, че това не си ти. Знам, че има част от теб, която не
   би могла да е съгласна с всичко това. Опитай да си спомниш кой си, Джейс Лайтууд.
   Той рязко обърна глава и я погледна изумено.
   — За какво говориш?
   — Моля те, опитай да си спомниш, Джейс. Обичам те. И ти ме обичаш.
   — Наистина те обичам, Клеъри. — В гласа му имаше едва доловима рязка нотка. — Но ти
   каза, че разбираш. Ето че настъпи мигът — кулминацията на всичко, за което положихме
   толкова усилия.
   Себастиан изсипа съдържанието на Бокала в центъра на пентаграмата.
   — Hie est enim calyx sanguinis met *
   *„Защото това е потирът с моята кръв” — част от текста, който се чете в някои църкви по
   време на церемонията по даване на причастие. — Бел. прев.
   — Не „ние” — прошепна Клеъри. — Аз не съм част от това. Нито пък ти…
   Джейс си пое рязко дъх. За миг Клеъри си помисли, че е заради думите й… че може би
   някак, незнайно как, бе успяла да пробие черупката му. Ала после проследи погледа му и
   видя, че в средата на пентаграмата се бе появило въртящо се огнено кълбо. Беше с размерите
   на бейзболна топка, но пред очите й бързо се разрасна, удължи се и постепенно прие
   очертанията на жена, изваяна от пламъци.
   — Лилит — звънко отекна гласът на Себастиан. — Както ти ме въздигна някога, сега аз
   призовавам теб. Както ти ми даде живот, така аз ти давам живот сега.
   Много бавно пламъците потъмняха и ето че тя застана пред всички — Лилит, отново с ръста
   на обикновен човек; беше гола, а черната й коса падаше като водопад по гърба и й стигаше
   до глезените. Тялото й бе пепелносиво, набраздено от черни линии като вулканична лава. Тя
   обърна към Себастиан очите си — малки, гърчещи се змийчета.
   — Детето ми — думите се отрониха като въздишка от устните й.
   Себастиан засия, сякаш самият той бе изтъкан от магическа светлина — бледа кожа, бледа
   коса и дрехи — черни под лунните лъчи.
   — Майко, призовах те, както ти поиска. Днес ще бъдеш майка не само на мен, но и на цяла
   една нова раса. — Той посочи ловците на сенки, които не помръдваха, навярно от
   изумление. Едно бе да знаеш, че ще бъде въздигнат Велик демон, съвсем друго — да го
   видиш от плът и кръв. — Бокалът — каза Себастиан и й го подаде, белият му ръб бе
   опръскан с кръв.
   Лилит се изсмя. Звукът бе като грамадни камъни, стържещи един в друг. Пое Бокала и така
   нехайно, както някой би махнал насекомо от листо, раздра кожата на пепелносивата си
   китка със зъби. Много бавно от раната започна да се процежда черна кръв и да капе в
   Бокала, който сякаш потъмня под допира й и ясната му прозрачност заприлича на тиня.
   — Нека този Пъклен бокал бъде за вас онова, което Бокалът на смъртните бе за ловците на
   сенки — едновременно талисман и средство за преобразуване, — изрече тя с обгорения си,
   брулен от вятъра глас. После коленичи и го поднесе на Себастиан.
   — Вземи кръвта ми и пий.
   Себастиан пое Бокала, който вече бе напълно черен и проблясваше като направен от
   хематит.
   — Колкото повече се увеличава армията ти, толкова по-голямо ще става и моето могъщество
   — изсъска Лилит. — Много скоро ще бъда достатъчно силна, за да се завърна наистина… и
   ние ще споделим пламъка на властта, синко мой.
   Себастиан наклони глава.
   — Обявяваме те за Смърт, майко, и твоето възкресение изповядваме.
   Лилит се разсмя и вдигна ръце. Пламъци обгърнаха тялото й и тя се извиси във въздуха,
   избухвайки в десетки въртящи се късчета светлина, които бързо угаснаха като жарта на
   изтляващ огън. Когато те изчезнаха напълно, Себастиан ритна линията на пентаграмата,
   разваляйки целостта й, и вдигна глава. По устните му играеше ужасяваща усмивка.
   — Картрайт, доведи първата.
   Тълпата се раздели и мъж в роба пристъпи напред, водейки препъваща се жена. Ръката й бе
   окована за неговата, дълга сплъстена коса закриваше лицето й. Клеъри се напрегна.
   — Джейс, какво е това? Какво става?
   — Нищо — отвърна той, загледан разсеяно напред. — Никой няма да бъде наранен.
   Единствено променен. Гледай.
   Картрайт, чието име Клеъри си спомняше смътно от времето, което бе прекарала в Идрис,
   сложи ръка върху главата на жената и я принуди да коленичи. След това се наведе и като я
   сграбчи за косата, грубо повдигна главата й. Тя погледна Себастиан, примигвайки ужасено и
   предизвикателно. Луната огря лицето й и Клеъри си пое рязко дъх.
   — Аматис.

   21
   Ад на земята

   Сестрата на Люк вдигна поглед и сините й очи, които така приличаха на тези на брат й, се
   спряха върху Клеъри. Изглеждаше замаяна и шокирана, изражението й бе някак
   нефокусирано, сякаш я бяха упоили. Опита да се изправи, но Картрайт отново я блъсна на
   земята. Себастиан пристъпи към тях с Бокала в ръка.
   Клеъри се хвърли напред, но Джейс я улови за ръката и я спря. Тя го изрита, но той вече я
   държеше в ръцете си, запушил устата й с длан. Себастиан говореше на Аматис с тих,
   хипнотизиращ глас. Тя поклати яростно глава, ала Картрайт я сграбчи за косата и дръпна
   главата й назад. Клеъри чу вика й — тънък звук, разнесъл се над вятъра.
   Клеъри си спомни нощта, в която бе лежала будна и гледайки как гърдите на Джейс се
   повдигат и спускат, си бе помислила колко лесно би било да сложи край на всичко това с
   един-единствен удар с ножа. Но тогава всичко това нямаше лице, глас, план. А сега, когато
   то носеше лицето на сестрата на Люк, сега, когато Клеъри знаеше плана, вече бе твърде
   късно.
   Себастиан сграбчи един кичур от тила на Аматис, тикна Бокала в устата й и изля
   съдържанието му в гърлото й. Аматис се закашля, давейки се, и по брадичката й се стече
   черна струйка.
   Себастиан дръпна Бокала, ала той вече бе свършил работата си. Аматис издаде ужасяващ
   звук и тялото й се изпъна. Очите й едва не изскочиха от орбитите си и изведнъж станаха
   черни като тези на Себастиан. Тя закри лицето си с ръце, от устните й се откъсна протяжен
   стон и пред изумения поглед на Клеъри руната върху опакото на дланта й започна да губи
   цвета си… все по-бледа и по-бледа, докато не изчезна напълно.
   Аматис отпусна ръце. Лицето й се изглади, очите й, възвърнали синия си цвят, се спряха
   върху Себастиан.
   — Пусни я — нареди той на Картрайт, срещайки погледа й. — Нека дойде при мен.
   Картрайт махна веригата, с която Аматис бе вързана за него, и отстъпи назад. По лицето му
   се четеше смесица от тревога и огромен интерес.
   В продължение на един миг Аматис остана неподвижна, само ръцете й се полюшваха край
   тялото. После се изправи и се приближи до Себастиан. Коленичи пред него и косата й
   докосна земята.
   — Господарю, как мога да ти служа?
   — Стани — нареди Себастиан и тя се надигна грациозно. Изведнъж като че ли бе започнала
   да се движи по нов начин. Всички ловци на сенки бяха ловки, ала сега у Аматис имаше едно
   изящество, което се стори на Клеъри странно плашещо. Докато тя стоеше пред Себастиан,
   Клеъри за първи път забеляза, че онова, което бе сметнала за дълга бяла рокля, всъщност бе
   нощница, сякаш я бяха изкарали от леглото. Ама че кошмар, да се събудиш в някаква
   безрадостна пустош, заобиколена от тези фигури с качулки.
   — Ела при мен — повика я Себастиан и Аматис направи крачка напред. Беше поне с една
   глава по-ниска от него и трябваше да протегне шия, когато той й зашепна нещо. Студена
   усмивка плъзна по устните й.
   Себастиан вдигна ръка.
   — Искаш ли да се биеш с Картрайт?
   Картрайт изпусна веригата, която държеше, и посегна към колана с оръжията под плаща си.
   Беше млад мъж, с русолява коса и широко лице с квадратна челюст.
   — Но аз…
   — Без съмнение е редно да направим демонстрация на силата й — заяви Себастиан. —
   Хайде, Картрайт, та тя е жена и то — по-възрастна от теб. Нима се боиш?
   Картрайт изглеждаше озадачен, но въпреки това изтегли дълга кама от колана си.
   — Джонатан…
   В очите на Себастиан припламна огън.
   — Бий се с него, Аматис.
   Устните й се извиха.
   — За мен ще е удоволствие — отвърна тя и скочи.
   Бързината й беше поразителна. Издигна се във въздуха и изрита камата от ръката на
   Картрайт, пред изумените очи на Клеъри, а после заби коляно в стомаха му. Картрайт се
   олюля, а тя му нанесе удар в главата с чело, след което се втурна зад него и с все сила го
   дръпна за робата, поваляйки го на земята. Нещо изпращя отвратително, когато той рухна в
   краката й, стенейки от болка.
   — А това е, задето ме извлече от леглото посред нощ — каза Аматис и избърса с опакото на
   ръката устната си, която кървеше лекичко. През тълпата премина вълна от приглушен смях.
   — Ето че сами се убедихте — заяви Себастиан. — Дори един ловец на сенки без особени
   умения — прощавай, Аматис — може да стане по-бърз и по-силен от своите събратя със
   серафимска принадлежност. — Той удари с юмрук по дланта си. — Могъщество. Истинско
   могъщество. Кой е готов за него?
   Настъпи моментно колебание, а после Картрайт се изправи на крака със залитане,
   притиснал ръка към корема си.
   — Аз — заяви и хвърли отровен поглед на Аматис, която само се усмихна.
   Себастиан вдигна Пъкления бокал.
   — Тогава ела при мен.
   Картрайт пристъпи напред, а останалите ловци на сенки развалиха полукръга, който
   описваха до този момент, и се втурнаха към мястото, където стоеше Себастиан, строявайки
   се в редица пред него. Аматис стоеше спокойно настрани, сплела ръце. Клеъри се взираше в
   нея, мъчейки се да привлече погледа й със силата на волята си. Това бе сестрата на Люк. Ако
   нещата се бяха развили по план, сега щеше да й е леля.
   Аматис. Клеъри се замисли за малката й къща на канала в Идрис, за това колко бе мила и
   колко много бе обичала бащата на Джейс. „Моля те, погледни ме. Покажи ми, че все още си
   ти.” Сякаш чула безмълвната й молитва, Аматис вдигна глава и я погледна право в очите.
   И се усмихна. Това не беше нито блага, нито успокояваща усмивка. Това бе мрачна, студена
   усмивка, пропита с тиха насмешка. Усмивката на някой, който би гледал как се давиш, без
   да си помръдне пръста да ти помогне. Не беше усмивката на Аматис. Така, както не беше и
   Аматис. Аматис си бе отишла.
   Джейс бе свалил ръка от устата на Клеъри, но тя вече нямаше желание да крещи. Никой тук
   нямаше да й помогне, а онзи, който я държеше в прегръдките си, пленявайки я с тялото си,
   не беше Джейс. Дреха, запазила очертанията на собственика си, макар да не бе носена с
   години, или вдлъбнатината, оставена от човека, спал на някоя възглавница години наред,
   дълго след като той вече бе мъртъв — ето в какво се бе превърнал Джейс. Празна черупка,
   която тя бе напълнила със своите желания, обич и мечти.
   И по този начин бе навредила ужасно на истинския Джейс. В опита си да го спаси, почти бе
   забравила кого спасява. Спомни си какво й бе казал през онези кратки мигове, когато бе
   себе си. „Не мога да понеса мисълта той да бъде с теб. Той. Другият аз.” Джейс знаеше, че
   това са двама различни души… че Джейс, чиято душа бе извадена, изобщо не беше Джейс.
   Беше опитал да се предаде на Клейва, а тя му бе попречила. Отказала бе да чуе какво
   наистина иска той. Беше направила избора вместо него, вярно, в момент на смут и паника,
   но все пак го бе сторила, без да си дава сметка, че нейният Джейс по-скоро би умрял,
   отколкото да бъде такъв и че тя всъщност не спасява живота му, а го обрича на
   съществуване, което истинското му „аз” би ненавиждало.
   Отпусна се безсилно в ръцете му и Джейс, сметнал го за знак, че е престанала да се
   съпротивлява, отпусна хватката си. Пред Себастиан вече стоеше последният ловец на сенки,
   протегнал нетърпеливо ръка към Пъкления бокал.
   — Клеъри… — започна Джейс, но Клеъри така и не разбра какво се кани да каже, защото в
   този миг се разнесе вик и последният ловец на сенки, който тъкмо посягаше към Бокала,
   политна назад. От гърлото му стърчеше стрела.
   Клеъри се обърна изумено и на върха на каменната гробница видя Алек — с униформа и лък.
   Той се ухили доволно и посегна към колчана на гърба си за нова стрела.
   А после зад него се появиха и останалите и се изсипаха на поляната. Глутница вълци, които
   тичаха, долепени до земята, а козината им блестеше на смесената светлина. Мая и Джордан
   трябва да бяха между тях, предположи Клеъри. Зад тях идваха познати ловци на сенки —
   Изабел и Мерис Лайтууд, Хелън Блекторн и Ейлийн Пенхалоу, както и Джослин, чиято
   червена коса се виждаше отдалеч. С тях бе и Саймън, над чието рамо стърчеше дръжката на
   сребърен меч, както и Магнус, от чиито ръце припукваха сини искри.
   Сърцето на Клеъри подскочи в гърдите й.
   — Тук съм! — извика тя. — Тук съм!

   — Виждаш ли я? — попита Джослин. — Там ли е?
   Саймън опита да се съсредоточи върху бушуващата тъмна маса пред тях. Вампирските му
   сетива се изостриха при натрапчивия мирис на кръв. Различни видове кръв, смесена заедно
   — на ловци на сенки и на демони, както и горчилката на себастиановата кръв.
   — Виждам я! Джейс я държи. Опитва се да я изтегли зад онази редица нефилими.
   — Ако предаността им към Джонатан е същата като тази на Кръга към Валънтайн, те ще
   образуват стена от тела, за да защитят него, Джейс и Клеъри. — Джослин сякаш бе изтъкана
   от ледена майчинска ярост, зелените й очи горяха. — Ще трябва да си пробием път през нея,
   за да се доберем до тях.
   — Онзи, до когото трябва да се доберем, е Себастиан — каза Изабел. — Саймън, ще ти
   проправим път. Ти намираш Себастиан и го пронизваш със Славния. След като той падне…
   — Останалите вероятно ще се разпръснат — довърши Магнус. — Или, в зависимост от това
   колко силно са свързани със Себастиан, е възможно да умрат или да паднат заедно с него.
   Можем поне да се надяваме. — Той изви глава назад. — Като стана дума за надежда, видяхте
   ли онзи изстрел с лъка? Това е моето гадже. — Усмихна се широко и размърда пръсти, от
   които изскочиха сини искри. Всъщност, той целият грееше. Само Магнус, помисли си
   Саймън примирено, би могъл да открие бойни доспехи с пайети.
   Изабел разви камшика си и той се стрелна пред нея като огнен език от злато.
   — Добре, Саймън. Готов ли си?
   Саймън изпъна рамене. Все още бяха на известно разстояние от редиците на враговете (не
   знаеше как другояче да мисли за тях), които бяха заели бойни позиции в червените си роби и
   униформи, стиснали оръжия в ръце. Някои от тях надаваха силни възгласи на учудване.
   Саймън не можа да сдържи усмивката си.
   — В името на Ангела, Саймън! — каза Изи. — На какво се усмихваш?
   — Серафимските им ками вече не действат. Опитват се да разберат защо. Себастиан току-що
   им викна да използват други оръжия.
   Откъм редицата на противника се откъсна нов вик, когато от гробницата долетя още една
   стрела и потъна в гърба на едър ловец на сенки, който рухна на земята. Редицата се олюля и
   се разтвори леко, като пукнатина, зейнала в стена. Съзрял своя шанс, Саймън се втурна
   напред и останалите го последваха.
   Беше като се гмурнеш в черен океан посред нощ; океан, пълен с акули и морски чудовища с
   хищни зъби, които се блъскаха един в друг. Това не бе първата битка, в която Саймън
   участваше, ала по време на Войната за реликвите той току-що бе белязан със знака на Каин.
   Вярно, че тогава знакът все още не бе започнал да действа напълно, но много от демоните се
   разбягваха само при вида му. Никога не би повярвал, че знакът може да му липсва, но ето че
   сега си мечтаеше за него, докато се мъчеше да си пробие път през плътните редици на
   ловците на сенки, които замахваха към него с острите си оръжия. Изабел бе от едната му
   страна, Магнус — от другата, за да го бранят… да бранят Славния. Камшикът на Изабел
   пееше силно и уверено, а ръцете на Магнус бълваха пламъци — червени, зелени, сини.
   Разноцветни огнени езици жилеха нефилимите на мрака и ги изгаряха на място. Други
   пищяха, докато вълците на Люк се прокрадваха между тях, хапеха ги и скачаха, за да впият
   зъби в гърлата им.
   Една кама изсвистя с учудваща бързина и се заби в тялото на Саймън. Той изкрещя, но не
   спря — знаеше, че раната ще се затвори само след миг. Продължи напред…
   И се вцепени, зърнал познато лице. Сестрата на Люк. Аматис. Тя спря очи върху него и
   Саймън видя, че го е познала. Какво правеше тук? Нима бе дошла да се бие заедно с тях?
   Но…
   Тя се нахвърли отгоре му, стиснала мрачно проблясваща кама. Беше бърза… но не чак
   толкова, че вампирските му рефлекси да не го спасят, ако не бе твърде изненадан, за да
   помръдне. Аматис беше сестрата на Люк, той я познаваше. Този миг на изумление можеше
   да му коства живота, ако Магнус не бе скочил пред него и не го бе блъснал назад. Сини
   пламъци изскочиха от ръцете на магьосника, но Аматис бе по-бърза и от него. Тя се наведе,
   за да избегне огнените езици, шмугна се под ръката му и Саймън улови отблясъка на лунна
   светлина, отразен от острието на ножа й. Очите на Магнус се разшириха от изумление,
   когато оръжието й с цвят на нощ се спусна надолу, разцепвайки ризницата му. Когато
   Аматис издърпа камата си миг по-късно, острието й бе лъскаво от кръв. Магнус се свлече на
   колене и Изабел изпищя; Саймън опита да се обърне към него, но натискът на тълпата го
   отнасяше надалеч. Той изкрещя името на Магнус, когато Аматис се наведе над падналия
   магьосник и вдигна камата си за втори път, този път — прицелена в сърцето му.

   — Пусни ме! — извика Клеъри, като се гърчеше и риташе с все сила, мъчейки се да се
   отскубне от ръцете на Джейс. Не виждаше почти нищо от бушуващата тълпа нефилими,
   които бяха застанали пред тях двамата и Себастиан, и закриваха семейството и приятелите
   й. Тримата бяха на няколко крачки зад бойната линия; Джейс я стискаше здраво, докато тя
   се съпротивляваше, а Себастиан наблюдаваше онова, което се разиграваше пред него. По
   лицето му се четеше черна ярост, а устните му се движеха. Клеъри не бе сигурна дали се
   моли, ругае или изрича думите на друго заклинание.
   — Пусни ме, ти…
   Себастиан се обърна; изражението му всяваше ужас — нещо средно между зла усмивка и
   ръмжене.
   — Накарай я да млъкне, Джейс.
   Все така без да пуска Клеъри, Джейс каза:
   — Наистина ли просто ще си стоим тук и ще ги оставим да ни защитават? — Той посочи с
   брадичка редиците на нефилимите.
   — Да — отвърна Себастиан. — С теб сме от прекалено голямо значение, за да рискуваме да
   пострадаме.
   Джейс поклати глава.
   — Това не ми харесва. Другите са твърде многобройни. — Той източи врат, за да погледне
   над тълпата. — Ами Лилит? Не може ли да я призовеш, за да ни помогне?
   — Какво, тук? — В гласа на Себастиан имаше презрение. — Не. Освен това сега тя е твърде
   слаба, за да ни помогне особено. Някога бе в състояние да покоси цяла армия, ала онази
   долноземна отрепка със знака на Каин разпръсна съществото й из бездната между световете.
   Да се появи и да ни даде от кръвта си е всичко, на което е способна в момента.
   — Страхливец — изплю се Клеъри. — Превърна всички тези хора в свои роби, а сега дори не
   се биеш, за да ги защитиш…
   Себастиан вдигна ръка, сякаш се канеше да я зашлеви с опакото на дланта си. На Клеъри й се
   искаше да го направи, тук, пред очите на Джейс, ала вместо това по устните на брат й
   пробяга ехидна усмивка и той свали ръка.
   — И ако Джейс те пусне, ти ще се хвърлиш в боя, така ли?
   — Разбира се…
   — На чия страна? — Себастиан направи една бърза крачка към нея и вдигна Пъкления
   бокал. Клеъри видя какво има вътре. Макар мнозина да бяха пили от нея, кръвта изобщо не
   бе намаляла. — Повдигни главата й, Джейс.
   — Не! — Клеъри удвои усилията си да се откопчи. Джейс сложи ръка под брадичката й, ала
   на Клеъри й се стори, че усеща лека нерешителност в допира му.
   — Себастиан — каза той. — Не…
   — Сега — заповяда Себастиан. — Не е нужно да оставаме тук. Ние сме тези, които имат
   значение, не това пушечно месо. Доказахме, че Пъкленият бокал действа. Ето кое е важното.
   — Той сграбчи Клеъри за предницата на роклята. — Но ще ни бъде много по-лесно да
   избягаме, без тази тук да пищи, рита и раздава юмруци през цялото време.
   — Можем да я накараме да пие по-късно…
   — Не — изръмжа Себастиан. — Задръж я неподвижно. — И той долепи Бокала до устните
   на Клеъри, мъчейки се да ги разтвори. Стиснала зъби, тя се съпротивляваше яростно. — Пий
   — свирепо изсъска Себастиан; толкова ниско, че Джейс надали можеше да го чуе. — Казах
   ти, че преди тази нощ да е отминала, ще правиш каквото поискам. Пий. — Черните му очи
   потъмняха още повече и той така натисна Бокала, че поряза долната й устна.
   Клеъри усети вкус на кръв, докато посягаше назад. Сграбчи Джейс за раменете, използвайки
   тялото му, за да се оттласне и да изрита с все сила. Чу как роклята й изпращя и се скъса
   отстрани, когато краката й се забиха в ребрата на Себастиан. Ударът му изкара въздуха и той
   залитна в същия миг, в който Клеъри отметна глава. Разнесе се силен пукот и черепът й се
   блъсна в лицето на Джейс. Той изкрещя и охлаби хватката си достатъчно, за да успее Клеъри
   да се отскубне. Без да поглежда назад, тя се хвърли в битката.

   Мая тичаше по каменистата земя, светлината на звездите прокарваше хладни пръсти през
   козината й, силните миризми на битката връхлитаха чувствителния й нос — кръв, пот и
   мирис на черна магия, наподобяващ вонята на изгорена гума.
   Глутницата се бе разпръснала из цялото поле, скачаше и убиваше със смъртоносни зъби и
   нокти. Мая се държеше близо до Джордан, не защото се нуждаеше от защитата му, а защото
   бе открила, че рамо до рамо се бият по-добре и по-ефективно. Досега бе участвала само в
   една схватка (тази в равнината Брослинд), която бе истински хаос от демони и долноземци.
   Тук, в Бурен, воюващите страни бяха далеч по-малобройни, но нефилимите на мрака бяха
   страховит противник, размахващи мечовете и камите си с ужасна, мълниеносна сила. Пред
   очите на Мая един слаб мъж бе отсякъл с късата си кама главата на вълк насред скока му и
   вълкът се бе сгромолясал на земята като обезглавено човешко тяло, окървавено и
   неразпознаваемо.
   Още докато Мая си го мислеше, пред тях с Джордан се извиси ловец на сенки с алени
   одежди и окървавен двуостър меч в ръце. Джордан изръмжа, ала Мая бе тази, която първа се
   нахвърли върху мъжа. Той отскочи настрани и замахна с оръжието си. Мая усети остро
   жегване в рамото и се строполи на четири лапи, раздирана от болка. Нещо издрънча и тя
   разбра, че е избила меча от десницата на мъжа. Изръмжа доволно и се обърна, но Джордан
   вече се бе хвърлил към гърлото на нефилима…
   …който го сграбчи за врата направо във въздуха, сякаш улавяше непослушно кутре.
   — Долноземска отрепка — изплю се ловецът на сенки и макар че Мая не за първи път
   чуваше подобна обида, нещо в ледената ненавист на тона му я накара да потрепери. — Би
   трябвало да бъдеш палто. Би трябвало да те нося на гърба си.
   Мая впи зъби в крака му. Медна кръв изпълни устата й; мъжът изкрещя и политна назад,
   замахвайки да я ритне. Ръката му около врата на Джордан се разхлаби и докато Мая го
   стискаше още по-здраво за крака, Джордан се приготви за нов скок. Този път яростният рев
   на нефилима секна изведнъж, когато ноктите на върколака раздраха гърлото му.

   Аматис замахна към сърцето на Магнус… тъкмо в мига, в който една стрела изсвистя във
   въздуха и се заби в рамото й, запращайки я настрани с такава сила, че тя описа почти пълен
   кръг, преди да падне по очи на каменистата земя. Писъците й бързо бяха заглушени от звъна
   на оръжие наоколо.
   Изабел коленичи до Магнус; Саймън вдигна очи и видя Алек върху каменната гробница,
   замръзнал с лъка в ръце. Най-вероятно бе твърде далеч, за да може да различи ясно Магнус.
   Изабел бе притиснала ръце върху гърдите на магьосника, ала той, който бе толкова
   динамичен и винаги преливаше от енергия, сега не помръдваше. Изабел вдигна очи и видя,
   че Саймън се взира в тях; ръцете й бяха поаленели от кръв, но тя тръсна яростно глава.
   — Не спирай! Намери Себастиан!
   Макар и с усилие, Саймън се обърна и отново се хвърли в битката. Редиците на облечените в
   червено ловци на сенки вече не бяха така плътни. Вълци пробягваха напред-назад между тях
   и ги подкарваха на различни страни. Джослин кръстосваше меч с ръмжащ мъж, от чиято
   ръка капеше кръв… и докато си проправяше път през пролуките между различните схватки,
   Саймън осъзна нещо странно — никой от нефилимите с алени одежди нямаше знаци.
   Кожата им бе съвършено чиста.
   Освен това, забеляза той (зървайки с крайчеца на окото си как един от враговете се нахвърля
   върху Ейлийн с размахан боздуган, само за да бъде изкормен от втурналата се отстрани
   Хелън), те бяха много по-бързи от всички нефилими, които бе срещал досега. Движеха се
   със скоростта на вампири, помисли си, когато един от тях разпори корема на скачащ вълк,
   който се сгромоляса на земята, сега — труп на набит мъж с къдрава руса коса. „Не е Мая или
   Джордан.” Заля го вълна на облекчение, последвано от чувство на вина; той продължи
   напред, задушаван от мириса на кръв, и за пореден път му се прииска все още да носеше
   знака на Каин. Ако не го бе изгубил, можеше да направи на пух и прах всички тези
   нефилими на мрака…
   Един от тях се изпречи пред него, стиснал сабя с широко острие. Саймън се наведе, но
   всъщност не беше необходимо. Мъжът още не бе замахнал както трябва, когато в гърлото му
   потъна стрела и той рухна на земята, давейки се в собствената си кръв. Саймън вдигна глава
   и видя Алек върху гробницата. Лицето му бе каменна маска и той опъваше тетивата с
   прецизността на машина — механично посягаше за нова стрела, поставяше я в тетивата и я
   пускаше да полети. Всяка от тях намираше целта си, ала Алек като че ли не забелязваше. В
   мига, в който стрелата се понесеше във въздуха, той вече се пресягаше за нова. Саймън чу
   как една от тях изсвистя покрай него и се заби в нечие тяло. Втурна се напред, към една
   поопразнена част от бойното поле…
   И се вцепени. Ето я. Клеъри. Дребна фигурка, която с голи ръце се придвижваше през
   тълпата, като риташе и блъскаше, за да си проправи път. Беше облечена в разкъсана червена
   рокля, косата й бе разрошена, а когато го забеляза, по лицето й пробяга невярващо
   изумление. Устните й оформиха името му.
   Зад нея идваше Джейс. Лицето му бе окървавено и когато се хвърли напред, тълпата се
   разтвори, за да му направи път. А зад него, в пролуката, останала след минаването му,
   Саймън зърна нещо да проблясва в червено и сребристо — позната фигура, която сега имаше
   сребристобялата коса на Валънтайн.
   Себастиан. Криещ се зад последната отбранителна линия на тъмните нефилими. При вида
   му Саймън се пресегна през рамо и издърпа Славния от ножницата. Миг по-късно
   раздвижване в тълпата запрати Клеъри към него. Очите й бяха почти напълно черни от
   прилива на адреналин, но радостта й, че го вижда, бе неприкрита. Облекчение се разля по
   тялото на Саймън и той осъзна, че се бе чудил дали тя все още си е тя, или бе променена,
   както Аматис.
   — Дай ми този меч! — Викът й бе почти заглушен от звънтенето на оръжие. Тя посегна да
   го вземе и в този миг вече не бе Клеъри, приятелката му от детството, а ловец на сенки,
   ангел на отмъщението. И мястото на меча бе в ръката й.
   Саймън й подаде Славния с дръжката напред.

   Битката бе като водовъртеж, помисли си Джослин, докато си проправяше път през гъстата
   тълпа, забивайки кинжала на Люк във всяко алено късче, което й се мернеше. Нещо
   изникваше пред теб, само за да се отдалечи толкова бързо, че единственото, за което си
   даваш сметка, бе чувството за неконтролируема опасност, борба да не се удавиш и да
   останеш жив.
   Очите й трескаво претърсваха гъмжилото от бойци, мъчейки се да открият дъщеря й, да
   зърнат червена коса… или дори Джейс, защото там, където бе той, щеше да бъде и Клеъри.
   Из цялото плато бяха разпилени големи каменни късове, като айсберги в неподвижно море.
   Джослин се покатери на един от тях, за да огледа по-добре бойното поле, но успя да види
   единствено притиснати едно в друго тела, проблясване на оръжия и тъмни, долепени до
   земята вълци, които тичаха между нефилимите.
   Обърна се, за да слезе от скалата…
   Само за да открие, че някой я чака долу. Тя се закова на място и зяпна.
   Мъжът носеше алени одежди, а върху бузата му имаше ярък белег, наследство от битка, за
   която тя не знаеше. Лицето му бе повехнало, вече не бе млад, ала нямаше съмнение, че е той.
   — Джеръми — бавно каза тя; гласът й едва се чуваше над шума от битката. — Джеръми
   Понмерси.
   Мъжът, който някога бе най-младият член на Кръга, я погледна с кървясали очи.
   — Джослин Моргенстърн, да се присъединиш към нас ли си дошла?
   — Да се присъединя към вас? Джеръми, не…
   — Някога беше част от Кръга. — Той направи крачка към нея. В десницата си държеше
   дълга кама с острие като бръснач. — Беше една от нас. А сега ни води синът ти.
   — Скъсах с вас, докато следвахте Валънтайн. Защо смяташ, че ще се върна сега, когато ви
   предвожда синът ми?
   — Ако не си с нас, си против нас, Джослин. — Изражението му загрубя. — Не можеш да се
   изправиш против собствения си син.
   — Джонатан — меко каза Джослин, — е най-голямото зло, извършено някога от Валънтайн.
   Никога не съм била до него в начинанията му. В крайна сметка, никога не застанах до
   Валънтайн. Така че какъв шанс имаш да ме убедиш сега?
   Джеръми поклати глава.
   — Погрешно ме разбра. Имах предвид, че си безсилна срещу него. Срещу нас. Също както и
   Клейвът. Те не са подготвени. Не и за това, на което сме способни. За това, на което сме
   готови. Кръв ще потече по улиците на всички градове. Светът ще бъде изпепелен. Всичко,
   което познавате, ще бъде унищожено. А ние ще се надигнем от пепелта на вашия разгром
   като триумфиращ феникс. Това е единственият ти шанс. Съмнявам се, че синът ти ще ти
   даде друг.
   — Джеръми — отвърна Джослин. — Ти бе съвсем млад, когато Валънтайн те привлече на
   своя страна. Все още можеш да спреш, дори да се върнеш обратно в Клейва. Те ще проявят
   снизхождение…
   — Никога не мога да се върна в Клейва — заяви той със сурово задоволство. — Нима не
   разбираш? Онези, които преминахме на страната на сина ти, вече не сме нефилими.
   „Вече не сме нефилими.” Джослин понечи да отговори, но преди да успее да каже каквото и
   да било, от устата на Джеръми бликна кръв. Той се свлече на земята и зад него, стиснала
   сабя в ръката си, Джослин видя Мерис.
   Двете жени се спогледаха за миг над тялото на Джеръми, а после Мерис се завъртя и се
   върна обратно в битката.

   В мига, в който пръстите на Клеъри се сключиха около дръжката, мечът изригна със златна
   светлина. Огън го обля от върха до основата, осветявайки думите, гравирани върху острието, Quis ut Deus?; дръжката засия, като че ли бе изпълнена със слънчеви лъчи. Клеъри едва не го
   изпусна, тъй като си помисли, че се е запалил, ала огънят бе заключен в самия меч и металът
   остана хладен под дланите й.
   Всичко след това сякаш се случи съвсем бавно. Тя се обърна, уловила окъпания в светлина
   меч, и трескаво обходи тълпата с поглед, търсейки Себастиан. Не го видя никъде, но знаеше, че е зад гъстата групичка ловци на сенки, през които си бе пробила път, за дасе добере
   дотук.
   Стисвайки още по-здраво меча, тя пое натам, но в този миг някой й препречи пътя.
   Джейс.
   — Клеъри. — Изглеждаше невъзможно, че изобщо е в състояние да го чуе; звуците около тях
   бяха оглушителни — писъци и ръмжене, звън на желязо. Ала морето от счепкани тела сякаш
   се раздели, като Червено море, оставяйки мястото около тях празно.
   Мечът гореше, хлъзгав в ръцете й.
   — Джейс, махни се от пътя ми.
   Чу как Саймън извика нещо зад нея; Джейс поклати глава. Златните му очи бяха безизразни,
   непроницаеми. Лицето му бе окървавено — беше го ударила с глава по скулата и сега кожата
   се бе подула и бе започнала да посинява.
   — Дай ми меча, Клеъри.
   — Не. — Тя поклати глава и направи крачка назад. Славния осветяваше мястото, където
   стояха, изпомачканата подгизнала от кръв трева около тях… освети и Джейс, който
   пристъпи към нея.
   — Джейс. Мога да те разделя от Себастиан. Мога да го убия, без да те нараня…
   Лицето му се разкриви. Очите му имаха същия цвят като огъня на меча, или може би просто
   отразяваха светлината му, Клеъри не бе сигурна, а когато го погледна, осъзна, че това няма
   значение. Виждаше Джейс и не-Джейс: спомените й за него, красивото момче, с което се бе
   запознала, безразсъдно както със себе си, така и с другите, но което постепенно се бе
   научило да го е грижа и да бъде грижовен. Припомни си нощта, която бяха прекарали заедно
   в Идрис, държейки се за ръце в тясното легло, и изцапаното с кръв момче, което я бе
   погледнало с печални очи в Париж и й бе признало, че е убиец.
   — Да го убиеш? — повтори Джейс-който-не-беше-Джейс. — Ти да не си полудяла?
   Клеъри си спомни онази нощ край езерото Лин, как Валънтайн бе забил меча си в него и как
   й се бе сторило, че собствената й кръв изтича заедно с тази на Джейс.
   Беше го гледала как умира, там, на брега в Идрис. А след това, когато го бе съживила, той бе
   пропълзял до нея и я бе погледнал с очи, които горяха като Меча на смъртните, като
   лъчистата кръв на някой ангел. „Беше тъмно” казал бе той.
   „Нямаше нищо освен сенки, аз също бях сянка и знаех, че съм мъртъв и че всичко е
   свършено, всичко. И после чух гласа ти”.
   Ала този спомен преля в друг, по-скорошен: Джейс, който се опълчва на Себастиан в
   дневната на апартамента им заявява, че предпочита да умре, отколкото да живее по този
   начин. Чуваше и какво казва сега, как настоява тя да му даде меча и че ако не го сторела, щял
   да й го вземе насила. Гласът му бе рязък, нетърпелив — глас, с който се говори на дете. И в
   този момент Клеъри си даде сметка, че както той не бе Джейс, така онази Клеъри, която
   обичаше, не бе тя, а някакъв спомен, неясен и разкривен: образа на някой покорен смирен,
   който не разбираше, че любов, дарена без свободна воля или искреност, изобщо не е любов.
   — Дай ми този меч. — Тонът му бе заповеднически, ръката — протегната, брадичката —
   вирната. — Дай ми го, Клеъри.
   — Искаш ли го?
   Тя вдигна Славния така, както Джейс я бе научил, балансирайки тежестта му, макар да не бе
   никак лек в ръката й. Пламъкът му стана още по-ярък, докато накрая сякаш подскочи нагоре
   и докосна звездите. Само на една дължина на меча от нея, в златните очи на Джейс се
   четеше изумление. Дори сега не вярваше, че тя е в състояние да го нарани наистина. Дори
   сега.
   Клеъри си пое дълбоко дъх.
   — Ето ти го.
   Тя видя как в очите му лумна огън, също като в онзи ден край езерото, а после заби меча в
   тялото му, също както бе сторил Валънтайн. Сега вече знаеше, че трябваше да стане така.
   Умрял бе по този начин, а тя го бе изтръгнала от смъртта. Ето че сега смъртта се бе
   завърнала.
   „Не можеш да измамиш смъртта. Рано или късно тя ще получи своето.”
   Славния потъна в гърдите на Джейс. Клеъри почувства как окървавената й ръка се плъзга по
   дръжката, когато острието мина между ребрата и хлътна в плътта му, докато юмрукът й не
   се удари в гърдите му и тя се вцепени. Джейс не бе помръднал и сега тя бе притисната до
   него, без да пуска Славния. От тялото на Джейс рукна кръв.
   Разнесе се писък — звук, изпълнен с ярост, болка и ужас, сякаш излязъл от гърлото на
   някого, когото разкъсваха. „Себастиан помисли си Клеъри. Себастиан, изкрещял, когато
   връзката му с Джейс бе разсечена”.
   Ала Джейс… Джейс не бе издал нито звук. Въпреки всичко лицето му бе спокойно и
   умиротворено, като на статуя. Погледна към Клеъри и очите му грейнаха, сякаш отвътре го
   изпълваше светлина.
   А после лумна в пламъци.

   Алек не си спомняше кога е слязъл от каменната гробница, нито как си бе проправил път
   през скалистото поле и нападалите тела — тъмни ловци на сенки, мъртви и ранени
   върколаци. Очите му търсеха един-единствен човек. Препъна се и едва не падна, а когато
   вдигна глава и плъзна поглед пред себе си, видя Изабел, коленичила до Магнус на
   каменистата земя.
   Имаше чувството, че в гърдите му не бе останала и глътка въздух. Никога не бе виждал
   Магнус толкова блед, така неподвижен. По кожените му доспехи имаше кръв, кръв бе
   напоила и земята под него. Но това бе невъзможно. Магнус бе живял толкова дълго. Той бе
   вечен. Неизменен. Нямаше свят, който въображението на Алек можеше да си представи, в
   който Магнус умираше преди него.
   — Алек. — Гласът на Изи достигна до него сякаш изпод вода. — Алек, той диша.
   Алек изпусна собствения си дъх с въздишка, която го разтърси. И протегна ръка към сестра
   си.
   — Кама.
   Тя му я подаде безмълвно. Никога не бе внимавала колкото него в часовете по първа помощ
   на бойното поле; винаги бе казвала, че руните ще свършат работа. Алек сряза предницата на
   кожената ризница, а после и тениската на Магнус, стиснал здраво зъби. Възможно бе
   доспехите да са единственото, което все още го държи цял.
   Много предпазливо разтвори двете части на дрехите, учуден от това колко сигурни бяха
   ръцете му. Имаше доста кръв и широка прободна рана отдясно под ребрата на Магнус. Но от
   ритмичното му дишане ставаше ясно, че дробът не е пронизан. Алек свали якето си, направи
   го на топка и го притисна към все още кървящата рана.
   Клепачите на Магнус се повдигнаха.
   — Ох! — немощно каза той. — Стига си се облягал върху мен.
   — Слава на Разиел! — благодарно въздъхна Алек. — Добре си. — Той подпъхна свободната
   си ръка под главата на Магнус и помилва с палец окървавената му буза. — Мислех…
   Вдигна очи към сестра си, преди да е казал нещо, от което да се почувства неловко, ала тя се
   бе отдалечила безмълвно.
   — Видях те да падаш — тихичко каза Алек и като се приведе, го целуна по устните съвсем
   леко, за да не му причини болка. — Помислих, че си мъртъв.
   Магнус се усмихна с усилие.
   — Какво, от тази драскотина? — Той сведе очи към бързо поаленяващото яке в ръката на
   Алек. — Добре де, дълбока драскотина. Като от някоя наистина голяма котка.
   — Бълнуваш ли?
   — Не. — Магнус сбърчи вежди. — Аматис се целеше в сърцето ми, но не улучи никой
   жизненоважен орган. Проблемът е, че загубата на кръв изцежда енергията ми и
   способността да се излекувам. — Той си пое дълбоко дъх и се закашля. — Подай ми ръка. —
   Вдигна ръка и Алек преплете пръстите им, дланта му — опряна до тази на Магнус. —
   Спомняш ли си битката на кораба на Валънтайн, когато се нуждаех от силата ти?
   — Трябва ли ти и сега? — попита Алек. — Защото веднага ще ти я дам.
   — Винаги ще се нуждая от силата ти, Алек — каза Магнус и затвори очи; сплетените им
   пръсти засияха, сякаш помежду си държаха светлината на звезда.

   Огън изригна от дръжката на ангелския меч и пробяга по острието. Пламъкът премина през
   ръката на Клеъри като електрически удар и я повали на земята. Жар се разля по вените на
   Клеъри и тя се сгърчи в агония, прегърнала тялото си, сякаш за да му попречи да се пръсне
   на безброй късчета.
   Джейс се свлече на колене. Мечът все още бе забит в гърдите му и белият пламък на
   острието изпълваше тялото му така, както оцветена вода изпълва кристална кана. Златен
   огън премина през него и кожата му сякаш стана прозрачна. Косата му придоби бронзов
   цвят, костите му бяха като сияеща прахан, прозираща под кожата. Самият меч също
   изгаряше, топеше се като капчици злато в пещ. Джейс бе отметнал глава назад, а тялото му
   бе извито като дъга, докато пожарът бушуваше в него. Клеъри опита да пропълзи до него
   през каменистата земя, ала горещината, която се излъчваше от тялото му, бе прекалено
   силна. Изпод пръстите на Джейс, който бе притиснал ръце към гърдите си, течеше река от
   златна кръв. Камъкът, върху който бе коленичил, бързо почерня, пропука се и стана на
   пепел. А после Славния лумна още по-ярко, като последния огнен език на догаряща клада,
   пръсна дъжд от искри и Джейс рухна по очи върху камъните.
   Клеъри опита да се изправи, но краката не я държаха. Все още имаше чувството, че във
   вените й тече огън, болка пробягваше по кожата й, сякаш я пробождаха с нажежени пръчки.
   Тя запълзя напред; пръстите й се окървавиха, роклята и се раздра, но най-сетне стигна до
   Джейс.
   Той лежеше настрани, положил глава върху едната си ръка, а другата бе разперена. Клеъри
   се свлече до него. Топлина се излъчваше от тялото му, сякаш бе догаряща жарава, ала Клеъри
   не я беше грижа. Униформата му бе разкъсана отзад, където бе излязъл мечът; в златната му
   коса имаше пепел от овъглените камъни и кръв.
   Съвсем бавно, понеже и най-малкото движение й причиняваше болка, сякаш бе остаряла с
   по една година за всяка секунда, през която Джейс бе горял, Клеъри го привлече към себе си, така че сега той лежеше по гръб върху окървавените, почернели скали. Погледна лицето му
   — напълно неподвижно, то бе изгубило златистия си цвят, но въпреки това бе красиво.
   Клеъри сложи ръка на гърдите му, където алената кръв изпъкваше върху тъмночервената
   униформа. Беше усетила стърженето, с което острието на меча бе минало покрай ребрата му.
   Видяла бе кръвта да се процежда между пръстите му — толкова много кръв, че бе оцветила
   скалите под него в черно и бе сплъстила косата му.
   И все пак… „Не и ако принадлежи повече на Рая, отколкото на Пъкъла.”
   — Джейс — прошепна тя. Навсякъде около тях се чуваше шум от тичащи крака.
   Разпръснатите останки от малката армия на Себастиан се бяха разбягали из полето,
   изпускайки оръжията си, докато се спасяваха. Клеъри не ги забелязваше.
   — Джейс.
   Той не помръдваше. Лицето му бе така неподвижно, така умиротворено под лунните лъчи.
   Ресниците му хвърляха тъмни, паякови сенки върху скулите му.
   — Моля те. — Гласът излизаше с мъка от гърлото й. Всяко вдишване и издишване изгаряше
   дробовете й. — Погледни ме.
   Затвори очи, а когато отново ги отвори, майка й бе коленичила до нея и я докосваше по
   рамото. Сълзи се стичаха по лицето на Джослин. Но това бе невъзможно… Защо плачеше
   майка й?
   — Клеъри — прошепна Джослин. — Пусни го. Той е мъртъв.
   В далечината Клеъри видя Алек, надвесен над Магнус.
   — Не. Мечът… той изгаря само онова, което е зло. Все още може да оживее.
   Майка й я помилва по гърба и прокара пръсти през мръсните й къдрици.
   — Клеъри, не…
   „Джейс”, яростно си помисли Клеъри и още по-здраво улови ръцете му. „Ти си по-силен от
   това. Ако наистина си ти, ще отвориш очи и ще ме погледнеш”
   Изведнъж Саймън също се появи и коленичи от другата страна на Джейс; лицето му бе
   изцапано с кръв и мръсотия. Протегна ръце към Клеъри. Тя вдигна глава, за да го изгледа
   свирепо — и него, и майка си — и видя, че Изабел бавно се приближава зад тях с разширени
   очи. Предната част на униформата й бе опръскана с кръв. Неспособна да срещне очите й,
   Клеъри се извърна, загледана в златистата коса на Джейс.
   — Себастиан — каза тя или поне се опита; гласът й повече приличаше на грак. — Трябва да
   го намерите. „И да ме оставите сама.”
   — Търсят го. — Майка й се приведе към нея с широко отворени, тревожни очи. — Клеъри,
   пусни го. Клеъри, миличка…
   — Остави я — чу Клеъри резкия глас на Изабел. Чу как майка й се възпротиви, ала всичко
   това й се струваше далечно, сякаш гледаше пиеса от последния ред в театъра. Нищо нямаше
   значение, освен Джейс. Джейс, изгарящ отвътре. Сълзи опариха клепачите й.
   — По дяволите, Джейс — каза дрезгаво. — Не си мъртъв.
   — Клеъри — нежно промълви Саймън. — Съществуваше опасността…
   Дръпни се от него. Това я молеше Саймън, ала тя не можеше. Нямаше да го направи.
   — Джейс. — Думата бе като мантра; така, както той я бе държал в „Ренуик” и бе повтарял
   името й, отново и отново. — Джейс Лайтууд…
   Изведнъж замръзна. Ето. Движение толкова незабележимо, че едва можеше да се нарече
   движение. Мимолетно потрепване на ресница. Приведе се напред, при което едва не изгуби
   равновесие, и притисна длан към разкъсания ален плат над гърдите му, сякаш можеше да
   изцели раната, която сама бе нанесла. Вместо това под пръстите си усети — толкова
   прекрасно, че за миг й се стори невъзможно, немислимо — ритъма на сърцето му.

   Епилог

   В началото Джейс не усещаше нищо. После се възцари мрак, а в мрака — изпепеляваща
   болка. Струваше му се, че е погълнал огън, който го давеше и изгаряше гърлото му. Отчаяно
   опита да си поеме дъх, който да охлади пламъците, и отвори очи.
   Видя тъмнина и сенки — слабо осветена стая, едновременно позната и непозната, с редици
   легла и прозорец, през който се процеждаше мътна, синкава светлина. Той беше в едно от
   леглата, завивки и одеяла — смъкнати надолу и омотани около тялото му като въжета.
   Гърдите го боляха, сякаш върху тях имаше огромна тежест; посегна, за да види каква е тя, ала
   напипа само дебела превръзка, поставена направо върху голата му кожа. Пое си нова глътка
   охлаждащ въздух.
   — Джейс. — Познаваше този глас така, както познаваше своя; ето че нечия ръка улови
   неговата и пръстите й се преплетоха с неговите. С рефлекс, роден от години на обич и
   близост, той ги стисна.
   — Алек. — Изуми се от звука на собствения си глас. Беше си съвсем същият. Струваше му се,
   че самият той бе обгорен, разтопен и сътворен наново като злато в пещ… но в каква форма?
   Възможно ли бе отново да е себе си? Вдигна поглед към тревожните сини очи на Алек и
   разбра къде се намира. Лечебницата на Института. У дома.
   — Съжалявам…
   Тънка, корава длан го помилва по бузата и друг познат глас каза:
   — Не се извинявай. Няма за какво.
   Джейс притвори очи. Тежестта върху гърдите му все още бе там — наполовина рана и
   наполовина вина.
   — Изи.
   Тя рязко си пое дъх.
   — Наистина си ти, нали?
   — Изабел — започна Алек, сякаш за да я предупреди да не го разстройва, ала Джейс докосна
   ръката й. Виждаше тъмните й очи, сияещи в утринния сумрак, и лицето й, върху което се
   четяха надежда и очакване. Това бе онази Изи, която единствено семейството й познаваше
   — изпълнена с обич и тревога.
   — Аз съм — увери я и се прокашля. — Ще те разбера, ако не ми повярваш, но се кълна в
   Ангела, че наистина съм си аз, Из.
   Алек не каза нищо, само още по-силно стисна ръката му.
   — Не е нужно да се кълнеш — каза и докосна руната за парабатаи до ключицата си. — Аз
   знам. Усещам го. Вече нямам чувството, че част от мен липсва.
   — Аз също го усещах. — Джейс си пое накъсано дъх. — Че нещо липсва. Усещах го дори със
   Себастиан, макар да не знаех какво е. Не знаех, че си ти, моят парабатаи. — Той погледна
   към Изи. — Както и ти. Моята сестра. И… — Внезапно изгаряща светлина опали клепачите
   му, раната на гърдите му затуптя болезнено и той видя нейното лице, осветено от огъня на
   меча. Особено парене плъзна по вените му, като бял огън. — Клеъри, кажете ми, че…
   — Тя е съвсем добре — побърза да каже Изабел, но в гласа й имаше още нещо — изненада,
   смущение.
   — Заклеваш ли се? Нали не го казваш само защото не искаш да ме разстройваш?
   — Тя те прониза — напомни му Изабел.
   Джейс се засмя с усилие и това му причини болка.
   — Тя ме спаси.
   — Така е — съгласи се Алек.
   — Кога мога да я видя? — Джейс се опита да не изглежда твърде нетърпелив.
   — Наистина си ти — Изабел прозвуча развеселено.
   — Мълчаливите братя идваха няколко пъти, за да проверят това — каза Алек и докосна
   превръзката около гърдите му. — Както и да видят дали си се събудил. Когато разберат, че
   си дошъл на себе си, вероятно ще искат да говорят с теб, преди да ти позволят да се видиш с
   Клеъри.
   — Колко време бях в безсъзнание?
   — Около два дни — отвърна Алек. — Откакто те върнахме от Бурен и се уверихме, че няма
   да умреш. Оказва се, че не е толкова лесно да излекуваш напълно рана, причинена от
   архангелски меч.
   — Да не искате да кажете, че ще ми остане белег?
   — Голям, грозен белег — увери го Изабел. — Точно върху гърдите.
   — Мамка му. А аз толкова разчитах на парите от онази фотосесия за мъжко бельо, която си
   бях уредил. — Говореше шеговито, ала си мислеше, че така е правилно — трябваше да му
   остане белег от онова, което се бе случило с него, както физически, така и умствено. Едва не
   бе изгубил душата си и белегът щеше да му напомня колко е крехка свободната воля и колко
   трудна — праведността.
   Щеше да му напомня и за по-мрачни неща — за онова, което предстоеше и което той не
   биваше да допусне да се случи. Силата му се завръщаше, усещаше го, и щеше да я впрегне до
   последната капка, за да попречи на Себастиан. От тази мисъл изведнъж му поолекна, сякаш
   някой бе отнел мъничко от тежестта, затиснала гърдите му. Завъртя леко глава на една
   страна, колкото да надникне в очите на Алек.
   — Никога не ми е минавало през ума, че двамата с теб ще се бием на противоположни
   страни — каза дрезгаво. — Нито за миг.
   — И никога повече няма да ти се наложи — твърдо заяви Алек.
   — Джейс — обади се Изабел. — Опитай да не се вълнуваш. Просто…
   Сега пък какво?
   — Още нещо ли не е наред?
   — Ами, мъничко сияеш — отвърна Изабел. — Така де, съвсем мъничко.
   — Сияя?
   Алек вдигна ръката, с която все още държеше неговата, и в сумрака Джейс видя че от лакътя
   му надолу към китката се спуска бледа светлина, която сякаш проследяваше линиите на
   вените му като карта.
   — Смятаме, че е остатъчен ефект от меча на архангела — обясни Алек. — Вероятно скоро
   ще отзвучи, но Мълчаливите братя са заинтригувани. Естествено.
   Джейс въздъхна и отпусна глава на възглавницата. Твърде бе изтощен, за да изпита особен
   интерес към новото си озарено състояние. — Означава ли това, че трябва да си вървите? За
   да доведете Братята?
   — Наредиха ни да ги повикаме веднага щом се събудиш — отговори Алек, като клатеше
   глава, още докато го изричаше. — Но няма да го сторим, ако не искаш.
   — Доста съм изморен — призна Джейс. — Ако можех да поспя още няколко часа…
   — Разбира се. Разбира се, че можеш. — Пръстите на Изабел отметнаха кичур коса от очите
   му. Гласът й бе твърд, непоколебим: свирепа като мечка, бранеща мечето си.
   Клепачите на Джейс започнаха да натежават.
   — И няма да ме оставите сам?
   — Няма — увери го Алек. — Никога няма да те оставим. Знаеш го.
   — Никога. — Изабел улови ръката му, тази, която Алек не държеше, и я стисна с всичка
   сила. — Всички Лайтууд — заедно — прошепна тя. Изведнъж Джейс усети нещо мокро
   върху ръката си и осъзна, че от очите й капят сълзи. Изабел плачеше… за него, защото го
   обичаше; дори след всичко случило се, тя още го обичаше.
   И двамата го обичаха.
   Джейс заспа така — с Изабел от едната си страна и Алек от другата, докато слънцето бавно
   се показваше над света.

   — Какво имаш предвид с това, че все още не мога да го видя? — настоя Клеъри. Седеше на
   ръба на дивана в дневната на Люк, увила кабела на телефона около пръстите си толкова
   здраво, че връхчетата им бяха побелели.
   — Минаха само три дни, през два от които той беше в безсъзнание — отвърна Изабел. Зад
   гласа й се чуваха гласове и Клеъри напрегна слух, за да различи чии са. Единият като че ли
   беше на Мерис, но дали говореше с Джейс? Или с Алек? — Мълчаливите братя все още го
   преглеждат. И все още казват — никакви посетители.
   — Мълчаливите братя? Защо не им го…
   — Не, благодаря. Едно е да си от типа силен и мълчалив мъж, ама тяхното си е чиста проба
   плашещо.
   — Изабел! — Клеъри се облегна на меките възглавници. Беше ясен есенен ден и през
   прозорците на дневната струеше слънчева светлина, но от това настроението на Клеъри
   изобщо не се оправяше. — Просто искам да се уверя, че е добре. Че не са му останали трайни
   увреждания, че не се е подул като балон…
   — Разбира се, че не се е подул като балон, не ставай смешна.
   — И откъде да знам, когато никой не ми казва нищо?
   — Той е добре — увери я Изабел, ала по тона й Клеъри усети, че крие нещо. — Алек спи в
   леглото до него, а през деня с мама се редуваме да стоим в лечебницата. Мълчаливите братя
   не го измъчват. Просто трябва да разберат какво знае. За Себастиан, за апартамента, всичко.
   — Въпреки това не мога да повярвам, че Джейс не би ме повикал, стига да можеше. Освен
   ако не иска да ме види.
   — Може и да е това. Все пак ти го намушка.
   — Изабел…
   — Ако щеш вярвай, но само се шегувах. В името на Ангела, Клеъри, не можеш ли да проявиш
   малко търпение? — въздъхна Изабел. — О, все тая. Забравих с кого говоря. Виж, Джейс каза
   (имай предвид, че всъщност не би трябвало да го повтарям), че е наложително да говори
   лично с теб. Ако само можеш да почакаш…
   — Та аз само това правя — прекъсна я Клеъри. — Чакам. — И наистина беше така. Беше
   прекарала последните две нощи, лежейки в стаята си у Люк, като очакваше новини за Джейс
   и за кой ли път прехвърляше през ума си и най-малката подробност от случилото се през
   последната седмица. Дивия лов; антикварния магазин в Прага; фонтаните, пълни с кръв;
   мрачните тунели на себастиановите очи; тялото на Джейс, долепено до нейното; Себастиан,
   притиснал Пъкления бокал до устните й, мъчейки се да ги разтвори; горчивата воня на
   демонската кръв. Славния, накарал ръката й да засияе и потънал в тялото на Джейс като
   огнена мълния; туптенето на сърцето му под пръстите й. Той дори не бе отворил очи, ала
   Клеъри бе изкрещяла, че е жив, че сърцето му бие и семейството му се бе втурнало към тях,
   дори Алек, подкрепящ необичайно бледия Магнус. — Единственото, което правя, е да
   премислям всичко отново и отново и това ме побърква.
   — Тук сме на едно мнение. Знаеш ли какво, Клеъри?
   — Какво?
   Последва пауза.
   — Не се нуждаеш от моето разрешение, за да дойдеш да се видиш с Джейс — каза Изабел. —
   Не се нуждаеш от ничие разрешение за каквото и да било. Ти си Клеъри Фрей. Хвърляш се с
   главата напред във всяка ситуация, без да имаш и най-малка представа как, по дяволите, ще
   се развият нещата, но в крайна сметка се оправяш, с помощта единствено на куража и
   лудостта си.
   — Но не и когато става дума за личния ми живот, Из.
   — Хм. Е, може би трябва да го направиш. — И тя затвори.
   Клеъри се взря в слушалката, от която долиташе далечно металическо пиукане, въздъхна и я
   върна на мястото й, след което се запъти към стаята си.
   Саймън се бе опънал на леглото, с крака върху възглавниците й, подпрял брадичка с ръце. На
   лаптопа му, отворен върху леглото, се виждаше спряна на пауза сцена от „Матрицата”. При
   нейната поява той вдигна глава.
   — Някакъв късмет?
   — Не съвсем. — Клеъри отиде до дрешника си. Вече се бе облякла подходящо, в случай че
   днес се срещне с Джейс — носеше дънки и мек, син пуловер, който знаеше, че той харесва.
   Сега си сложи кадифено яке и приседна до Саймън, за да си обуе ботушите.
   — Изабел не ми казва нищо. Мълчаливите братя не искат Джейс да има посетители, но не
   ме е грижа. Отивам.
   Саймън затвори капака на лаптопа и се обърна по гръб.
   — Браво на малката ми храбра обожателка, която не признава лични граници.
   — О, я млъквай. Искаш ли да дойдеш с мен? Да се видиш с Изабел?
   — Имам среща с Беки. В апартамента.
   — Хубаво. Поздрави я от мен. — Клеъри приключи с връзването на ботушите си и посегна
   да отмести косата на Саймън от челото му. — Първо трябваше да свикна със знака, а сега
   пък трябва да свикна да те виждам без него.
   Тъмнокафявите му очи обходиха лицето й.
   — Със или без него все съм си аз.
   — Саймън, помниш ли какво пишеше върху острието на меча? На Славния?
   — Quis ut Deus.
   — Това е на латински. Проверих го. Означава „Кой е като Господ?” Това е подвеждащ
   въпрос. Отговорът е „никой”. Никой не е като Господ. Не разбираш ли?
   Саймън я изгледа.
   — Кое да разбирам?
   — Ти го каза. Deus. Господ.
   Саймън отвори уста и пак я затвори.
   — Аз…
   — Знам, че Камила ти каза, че може да изрича Божието име, защото не вярва в Бог, но
   мисля, че всъщност зависи от това какво вярваш за себе си. Ако си убеден, че си прокълнат, значи наистина си. Но ако не го вярваш…
   Клеъри докосна ръката му; той стисна пръстите й за миг, а после ги пусна. Лицето му бе
   угрижено.
   — Трябва ми малко време, за да помисля над това.
   — Всичко, от което имаш нужда. Но знай, че съм насреща, ако искаш да поговориш с някого.
   — Както и аз, ако ти се нуждаеш да поговориш с някого. Каквото и да се случи между теб и
   Джейс в Института… знаеш, че винаги можеш да дойдеш у нас, ако искаш да споделиш
   нещо.
   — Как е Джордан?
   — Никак не е зле. Двамата с Мая определено са двойка. Все още са в онази неловка фаза,
   когато все имам чувството, че трябва да ги оставя насаме. — Той сбърчи нос. — А когато
   Мая я няма, Джордан непрекъснато се измъчва от несигурност, задето тя е излизала с цял
   куп момчета, докато той е прекарал последните три години във военна подготовка за Претор
   Лупус, преструвайки се, че е асексуален.
   — О, я стига. Съмнявам се това да има някакво значение за Мая.
   — Нали знаеш какви са мъжете. Егото ни е адски деликатно.
   — Не бих нарекла егото на Джейс деликатно.
   — Не, Джейс е нещо като артилерийския танк на мъжкото его — призна Саймън. Дясната
   му ръка почиваше върху стомаха и златният елфически пръстен проблясваше на пръста му.
   Откакто другият беше унищожен, той като че ли нямаше никакви магически умения, но
   Саймън продължаваше да го носи. Импулсивно, Клеъри се наведе и го целуна по челото.
   — Ти си най-добрият приятел, който човек може да има, знаеш го, нали?
   — Е, знаех го, но никога не вреди да ти го кажат отново.
   Клеъри се засмя и стана.
   — Защо не отидем заедно до метрото? Освен ако не предпочиташ да останеш тук с
   родителското тяло, вместо да разпускаш в готиния си ергенски апартамент в центъра.
   — Да, заедно с вехнещия ми от любов съквартирант и сестра ми. — Той се хързулна от
   леглото и я последва в дневната. — Значи няма просто да си отвориш портал?
   Клеъри сви рамене.
   — Не знам. Изглежда ми… прахосническо. — Тя прекоси коридора и след като почука на
   вратата, пъхна глава в голямата спалня. — Люк?
   — Влез.
   Тя влезе заедно със Саймън. Люк седеше в леглото. Превръзката около гърдите му се
   очертаваше под фланелената му риза. На леглото пред него имаше купчина списания.
   Саймън взе едно от тях.
   — „Зимна булка: как да заблестиш като ледена принцеса” — прочете на глас. — Не знам,
   човече, не съм съвсем сигурен, че тиара от снежинки е най-подходящият избор за теб.
   Люк се огледа наоколо и въздъхна.
   — Джослин реши, че малко сватбено планиране ще ни се отрази добре. Щели сме да се
   върнем към нормалния живот и разни такива неща. — Под сините му очи имаше тъмни
   сенки. Джослин бе тази, която му съобщи за Аматис, още преди да го преместят от участъка.
   Въпреки че Клеъри го бе посрещнала с прегръдки при завръщането му у дома, той не бе
   споменал сестра си нито веднъж; не го бе сторила и Клеъри. — Ако зависеше от мен, бих
   предпочел да отидем в Лас Вегас и да си направим петдесетдоларова сватба с пиратски
   мотиви и Елвис.
   — Аз мога да ви бъда шаферка, облечена като корабна слугиня — предложи Клеъри и
   погледна очаквателно към Саймън. — А ти…
   — О, не! Аз съм твърде готин за подобни неща.
   — Ти играеш на „Тъмници и дракони”. Ти си гийк — поправи го тя с обич.
   — Да си гийк е шик — заяви Саймън. — Дамите си падат по нас.
   Люк се прокашля.
   — Предполагам, че сте дошли, за да ми кажете нещо?
   — Тръгнала съм към Института, за да се видя с Джейс. Искаш ли да ти донеса нещо?
   Люк поклати глава.
   — Майка ти отиде до магазина, за да ни запаси с всичко необходимо. — Той се приведе
   напред, за да разроши косата й, и лицето му потръпна. Оправяше се, но бавно. — Приятно
   изкарване.
   Клеъри се замисли за онова, което най-вероятно я очакваше в Института — гневна Мерис,
   уморена Изабел, отсъстващ Алек, Джейс, който не иска да я види… и въздъхна:
   — Със сигурност.

   Тунелът на метрото миришеше на зимата, която най-сетне бе пристигнала в града — студен
   метал, влага, мокра пръст и едва доловим полъх на дим. Докато вървеше покрай релсите,
   Алек виждаше как дъхът му образува бели облачета пред лицето му; той напъха ръката си
   още по-дълбоко в джоба на синьото си военно яке. Магическата светлина, която държеше в
   другата си ръка, озаряваше тунела — зелени и кремави плочки, обезцветени от времето, и
   жици, които висяха като паяжини от стените. Това място много отдавна не бе виждало
   движещ се влак.
   Алек отново бе станал преди Магнус да се събуди. Напоследък Магнус спеше до късно —
   почиваше си след битката в Бурен. Беше изразходил доста енергия, за да се излекува, но все
   още не бе напълно възстановен. Магьосниците бяха безсмъртни, но не и неуязвими и
   „няколко сантиметра по-нагоре — и с мен щеше да е свършено”, отбелязал бе печално
   Магнус, докато разглеждаше прободната рана. „Щеше да спре сърцето ми.”
   Имаше няколко мига, всъщност — минути, в които Алек наистина бе повярвал, че Магнус е
   мъртъв. И то след цялото това време, в което се бе тревожил, че ще остарее и ще умре преди
   него. Каква горчива ирония! Точно каквото заслужаваше, задето дори за миг бе обмислял
   предложението на Камила.
   В далечината пред себе си видя светлина — станцията на Общинския съвет, огряна от лампи
   и лъчите, струящи през прозорците по тавана. Тъкмо се канеше да прибере руническия
   камък, когато зад него се разнесе познат глас.
   — Алек. Александър Гидеон Лайтууд.
   Алек усети как сърцето му се свива. Той се обърна бавно.
   — Магнус.
   Магнус пристъпи напред в кръга светлина, хвърляна от руническия камък. Изглеждаше
   нетипично сериозен, очите му бяха потъмнели. Косата му, с щръкналите си иглички, бе
   разрошена. Върху тениската си бе наметнал единствено сако и Алек се зачуди дали не му е
   студено.
   — Магнус — повтори той. — Мислех, че спиш.
   — Очевидно.
   Алек преглътна мъчително. Никога не бе виждал Магнус разгневен, не и наистина. Не и по
   този начин. Очите му бяха далечни, непроницаеми.
   — Проследи ли ме? — попита Алек.
   — Би могло да се каже. Не ми навреди и това, че знаех къде отиваш.
   С бързо движение Магнус извади сгънат лист от джоба си. На слабата светлина Алек видя,
   че е покрит с подреден, изящен почерк.
   — Знаеш ли, когато тя ми каза, че сте се срещали… когато ми каза за сделката, която е
   сключила с теб… не й повярвах. Не исках да й повярвам. Ала ето че си тук.
   — Камила ти е казала…
   Вдигнатата ръка на Магнус го накара да замълчи.
   — Недей — уморено каза той. — Разбира се, че ми каза. Предупредих те, че няма равна на
   себе си в манипулирането и машинациите, но ти не ме послуша. Кого смяташ, че би
   предпочела да има на своя страна — теб или мен? Ти си на осемнайсет години, Александър.
   Не си най-могъщият съюзник.
   — Вече й обясних — рече Алек. — Че няма да убия Рафаел. Дойдох и й заявих, че сделката
   се разваля, че няма да го направя…
   — Трябваше да дойдеш чак дотук, до тази изоставена метростанция, само за да й съобщиш
   това? — Магнус повдигна вежди. — Не мислиш ли, че тя би си извадила същото заключение,
   ако просто не се бе срещнал с нея?
   — Беше…
   — И дори ако си дошъл (макар да е било излишно) и си й съобщил, че сделката се отменя —
   продължи Магнус с ледено спокойствие, — защо си тук сега? Дружеска визита? Приятелско
   посещение? Обясни ми, Александър, ако съм пропуснал нещо.
   Алек преглътна. Без съмнение трябваше да има начин да му обясни. Че идва тук, при
   Камила, защото тя бе единствената, с която можеше да говори за Магнус. Единствената,
   която го познаваше така добре, както и той самият, не просто като великия магьосник на
   Бруклин, а като някой, който можеше да обича и да бъде обичан, който имаше човешки
   слабости и особености, и странни, необясними промени в настроението, с които Алек
   нямаше представа как да се справи без нечий съвет.
   — Магнус… — той направи крачка към приятеля си, но Магнус се отдръпна. Стойката му бе
   скована и недружелюбна. Гледаше Алек така, както би гледал някой непознат и то непознат,
   когото не харесва.
   — Толкова съжалявам — опита Алек. Гласът му прозвуча дрезгав и неравен дори в
   собствените му уши. — Никога не съм искал…
   — Знаеш ли, мислех си за това. То е част от причината да поискам Бялата книга.
   Безсмъртието може да бъде и товар. Замисляш се за дните, които се простират пред теб, след
   като си бил навсякъде, след като си видял всичко. Единственото, което не бях преживявал,
   бе да остарея заедно с някого… някого, когото обичам. Мина ми през ума, че навярно би
   могъл да бъдеш ти. Но това не ти дава правото да избереш продължителността на живота ми
   вместо мен.
   — Знам. — Сърцето на Алек заби учестено. — Знам и нямаше да го направя…
   — Няма да съм си вкъщи през целия ден. Ела и изнеси нещата си от апартамента. Остави
   ключа на масата в трапезарията. — Очите му обходиха лицето на Алек. — Всичко свърши.
   Не искам да те виждам повече, Алек. Нито пък приятелите ти. Изморих се да бъда техният
   личен магьосник.
   Ръцете на Алек бяха започнали да треперят толкова силно, че не можа да удържи
   магическата светлина. Тя угасна, а той коленичи и започна да търси из боклуците и пръстта.
   Най-сетне нещо пред очите му припламна и когато се изправи, видя Магнус стиснал
   руническия камък, който проблясваше в необикновен цвят.
   — Не би трябвало да свети така — автоматично каза той. — Не и ако не си ловец на сенки.
   Магнус му подаде камъка, чиято сърцевина грееше в тъмночервено, като разжарен въглен.
   — Заради баща ти ли е? — попита Алек.
   Без да отговори, Магнус тикна магическата светлина в шепата му. Когато ръцете им се
   докоснаха, лицето на Магнус се промени.
   — Замръзнал си.
   — Така ли?
   — Александър… — Магнус го притегли към себе си и руническият камък проблесна между
   тях, променяйки бързо цвета си. Алек никога досега не бе виждал рунически камък да прави
   нещо такова. Облегна глава на рамото на Магнус и се остави той да го прегърне. Сърцето на
   Магнус не биеше като сърцата на хората. Ритъмът му бе по-бавен, ала сигурен. Понякога
   Алек имаше чувството, че този ритъм е най-сигурното нещо в живота му.
   — Целуни ме — помоли.
   Магнус положи ръка на бузата му и нежно, почти разсеяно, прокара пръст по скулата му.
   Когато се наведе, за да го целуне, ухаеше на сандалово дърво. Алек стисна ръкава на сакото
   му и магическата светлина, притисната между телата им, лумна в розово, синьо и зелено.
   Това бе бавна целувка… и тъжна. Когато Магнус се отдръпна, Алек откри, че само той
   държи руническия камък, който сега излъчваше меко бяло сияние.
   — Aku cinta kamu* — нежно промълви Магнус.
   *Обичам те (индонезийски} — Бел. прев.
   — Какво означава това?
   Магнус се освободи от ръката му.
   — Означава, че те обичам. Не че това променя нещо.
   — Но ако ме обичаш…
   — Разбира се, че те обичам. Повече, отколкото вярвах. Ала между нас всичко е свършено.
   Това не променя стореното от теб.
   — Но то бе просто една грешка — прошепна Алек. — Една грешка…
   Магнус се изсмя остро.
   — Една грешка? Това е като да наречеш първото плаване на „Титаник” дребна злополука с
   лодка. Алек, ти се опита да съкратиш живота ми.
   — Но аз просто… тя ми го предложи, но аз го обмислих и видях, че не съм в състояние да го
   направя… не можех да ти го причиня.
   — И все пак трябваше да помислиш над това. Без дори да ми го споменеш. — Магнус
   поклати глава. — Нямаше ми доверие. Никога не си ми имал доверие.
   — Не е вярно, имам ти доверие. Аз ще… ще се опитам. Дай ми още една възможност…
   — Не — заяви Магнус. — И ако мога да те посъветвам нещо — стой далеч от Камила. Задава
   се война, Александър, а ти не искаш лоялността ти да бъде поставена под въпрос, нали?
   С тези думи магьосникът се обърна и си тръгна — с ръце в джобовете и бавна крачка, сякаш
   го болеше и то не само от раната в гърдите. Ала въпреки това си отиваше. Алек го гледа,
   докато той излезе от светлината, хвърляна от руническия камък и се изгуби от очите му.

   През лятото в Института беше хладно, ала сега, когато зимата най-сетне бе настъпила,
   помисли си Клеъри, вътре бе топло. Нефът грееше с редиците си многосвещници и
   витражните прозорци проблясваха меко. Клеъри остави входната врата да се затвори зад
   гърба й и се отправи към асансьора. Вървеше по пътеката между пейките, когато чу някой да
   се смее.
   Обърна се и видя Изабел да седи на една от тях, вдигнала крака върху облегалката на
   мястото пред себе си. Носеше ботуши, които й стигаха до средата на бедрото, впити дънки и
   червен пуловер, който оставяше раменете й голи. По кожата й се виждаше тъмен рисунък.
   Клеъри си спомни думите на Себастиан, че не харесвал жените да обезобразяват кожата си
   със знаци и това я накара да потрепери.
   — Не ме ли чу да те викам? — попита Изи. — Наистина можеш да бъдеш учудващо
   целеустремена.
   Клеъри спря и се облегна на една пейка.
   — Не се опитвах да те пренебрегна нарочно.
   Изабел свали крака от облегалката и се изправи. Ботушите й бяха на високи токчета, от
   което тя стърчеше много над Клеъри.
   — А, знам. Ето защо те нарекох „целеустремена”, а не „груба”.
   — Защо си тук? За да ми кажеш да си вървя ли? — Клеъри се зарадва, че гласът й не
   потрепери. Единственото, което искаше, бе да види Джейс, но след случилото се през
   последния месец, си даваше сметка, че важно бе само той да е жив и отново да бъде себе си.
   Всичко друго бе второстепенно.
   — Не — отвърна Изи и тръгна към асансьора, а Клеъри я последва. — Според мен това е
   нелепо. Та ти му спаси живота.
   Клеъри преглътна студената буца, напираща в гърлото й.
   — Нали каза, че имало неща, които не разбирам.
   — Така е. — Изабел натисна копчето на асансьора. — Джейс ще ти ги обясни. Слязох долу,
   защото сметнах, че има още няколко неща, които трябва да знаеш.
   Клеъри се заслуша да чуе познатото скърцане, дрънчене и простенване на стария асансьор с
   решетка.
   — Като например?
   — Татко се върна — каза Изабел, без да среща погледа й.
   — На посещение или за постоянно?
   — За постоянно. — Гласът на Изабел бе спокоен, но Клеъри помнеше колко наранена бе,
   когато откриха, че Робърт иска да стане инквизитор. — Казано направо, Ейлийн и Хелън ни
   спасиха от това да загазим сериозно заради случилото се в Ирландия. Когато дойдохме да ти
   помогнем, го сторихме, без да уведомим Клейва. Мама бе сигурна, че ако им съобщим, ще
   изпратят воини, които да убият Джейс. И просто не бе в състояние да го направи. Та нали
   ставаше дума за семейството ни!
   Асансьорът пристигна с потракване и дрънчене, преди Клеъри да успее да каже каквото и да
   било. Тя последва Изабел в него, потискайки странното желание да я прегърне. Съмняваше
   се, че на Изи би й харесало особено.
   — Та, Ейлийн каза на консула (който, в крайна сметка, е майка й), че не е имало време да се
   свържем с Клейва и че й били дадени изрични инструкции да позвъни на Джия, но нещо не
   било наред с телефона и не станало. С две думи — наприказвала куп лъжи, но това е нашата
   версия и ние стоим зад нея. Не мисля, че Джия й е повярвала, но то е без значение. Не е като
   Джия да изгаря от желание да накаже мама. Просто й трябва някаква история, за която да се
   залови, за да не е принудена да го стори. В края на краищата, нали не се провалихме.
   Отидохме, спасихме Джейс, убихме по-голямата част от тъмните нефилими и принудихме
   Себастиан да избяга.
   — Да избяга — повтори Клеъри. — Значи нямаме представа къде е? Мислех, че след като
   унищожих апартамента, ще можем да го проследим.
   — Опитахме — отвърна Изабел. — Където и да се намира, все още не можем да го открием с
   магия. А според Мълчаливите братя заклинанието на Лилит… Той е силен, Клеъри.
   Наистина силен. Трябва да предположим, че е там някъде с Пъкления бокал и планира
   следващия си ход. — Тя отвори решетката на асансьора и излезе навън. — Мислиш ли, че ще
   се върне за теб… или за Джейс?
   Клеъри се поколеба.
   — Не веднага — каза най-сетне. — За него ние сме последните парченца от пъзела. Ще иска
   първо да уреди всичко друго. Да си събере войска. Да е готов. Ние сме… нещо като
   наградата, която ще получи за победата си. Така че да не е сам.
   — Трябва да е наистина самотен — отбеляза Изабел. В гласа й нямаше съчувствие, тя просто
   отбелязваше един факт.
   Клеъри се замисли за брат си; за лицето, което се опитваше да забрави и което се явяваше в
   кошмарите й, както насън, така и когато беше будна. „Попита ме на кого принадлежа.”
   — Нямаш си идея колко.
   Бяха стигнали стълбите, отвеждащи в лечебницата, и Изабел спря с ръка върху гърлото.
   Клеъри виждаше очертанията на рубинената огърлица под пуловера й.
   — Клеъри…
   Неочаквано Клеъри се почувства неудобно. Зае се да оправя ръба на блузата си, за да не се
   налага да погледне Изи.
   — Какво е усещането? — рязко попита Изабел.
   — Кое усещане?
   — Да си влюбен. Как разбираш, че наистина си влюбен? И как можеш да разбереш дали
   някой е влюбен в теб?
   — Ъъъ…
   — Като например Саймън. Откъде знаеше, че е влюбен в теб?
   — Ами — отвърна Клеъри, — той ми го каза.
   — Той ми го каза… — повтори Изабел.
   Клеъри сви рамене.
   — И преди това изобщо не си имала представа?
   — Не, наистина нямах — отвърна Клеъри, припомняйки си онова време. — Изи… ако имаш
   чувства към Саймън, или искаш да знаеш дали той има чувства към теб… може би просто
   трябва да му кажеш.
   Изабел се заигра с някакво несъществуващо влакънце върху ръкава си.
   — Какво да му кажа?
   — Какво изпитваш към него.
   Изабел придоби войнствено изражение.
   — Не би трябвало да ми се налага.
   Клеъри поклати глава.
   — Господи! Колко само си приличате с Алек…
   Очите на Изабел се разшириха.
   — Не е вярно! Изобщо не си приличаме. Аз непрекъснато излизам с момчета, а преди
   Магнус той не бе излизал с никого. Той ревнува, а аз не…
   — Всички ревнуват понякога — отсече Клеъри. — Освен това и двамата сте такива стоици.
   Та това е любов, не битката при Термопилите. Не е нужно да гледате на всичко като на
   последна съпротива. Нито да задържате всичко в себе си.
   Изабел вдигна ръце.
   — Откога се превърна в такъв специалист?
   — Не съм специалист. Но познавам Саймън. Ако не му кажеш нещо, той ще реши, че е
   понеже не проявяваш никакъв интерес към него, и ще се откаже. Той се нуждае от теб, Из, а
   ти се нуждаеш от него. Но освен това има нужда да го чуе от теб.
   Изабел въздъхна и се обърна, за да поеме по стълбите. Клеъри я чу да си мърмори под носа:
   — Ти си виновна за всичко. Ако не му беше разбила сърцето…
   — Изабел!
   — Е, да не би да е лъжа.
   — Да, а ако не греша, когато бе превърнат в плъх, ти бе тази, която предложи да го оставим в
   това състояние. Завинаги.
   — Не е вярно.
   — И още как… — Клеъри така и не довърши. Бяха стигнали горния етаж, където и в двете
   посоки се простираше дълъг коридор. Пред двукрилата врата на лечебницата стоеше фигура,
   облечена в одежди с пергаментов цвят, със сплетени ръце и молитвено сведена глава.
   Изабел посочи Мълчаливия брат с пресилено движение.
   — Ето — заяви тя. — Успех с промъкването покрай него, за да видиш Джейс.
   И тя се отдалечи надолу по коридора, а токчетата й потракваха върху дървения под.
   Клеъри въздъхна безгласно и посегна към стилито в колана си. Съмняваше се, че съществува
   руна за магически прах, която да е в състояние да заблуди един Мълчалив брат, но може би
   ако успееше да се приближи достатъчно, за да нарисува руна за сън върху кожата му…
   Клеъри Фрей. Гласът в главата й бе развеселен и освен това — познат. Нямаше звук, но тя
   различи формата на мислите, така, както може да бъде разпознат нечий смях или нечие
   дишане.
   — Брат Закарая. — Примирено прибра стилито и се приближи до него; щеше й се Изабел да
   беше тук.
   Предполагам, че си дошла, за да видиш Джонатан — каза той, вдигайки глава от
   съзерцателната си поза. Лицето му си остана в сянка под качулката, макар Клеъри да
   различи очертанията на една ъгловата скула. — Въпреки нарежданията на Братството.
   — Моля те, наричай го Джейс. Иначе става прекалено объркващо.
   „Джонатан” е чудесно старо име, първото от имената на ловците на сенки. Родът Херондейл
   винаги е държал на имената в семейството…
   — Той не го е получил от тях — изтъкна Клеъри. — Макар да има кама, която е
   принадлежала на баща му. Върху острието пише „С. У. X.”
   Стивън Уилям Херондейл.
   Клеъри направи още една крачка към вратата и към Закарая.
   — Знаеш много за рода Херондейл. И от всички Братя у теб има най-много човещина.
   Повечето от тях никога не показват каквито и да било емоции. Те са като статуи. Но ти
   сякаш имаш чувства. Помниш живота си.
   Да бъдеш Мълчалив брат е живот, Клеъри Фрей. Но ако имаш предвид живота ми преди да
   се присъединя към Братството — да, спомням си го.
   Клеъри си пое дълбоко дъх.
   — Някога влюбвал ли си се? Преди Братството? Имало ли е някого, за когото би дал живота
   си.
   Последва дълго мълчание. А след това:
   Двама души. Има спомени, които времето не може да изтрие, Клариса. Попитай приятеля си
   Магнус Бейн, ако не ми вярваш. Вечността не кара загубата да потъне в забвение, просто я
   прави по-поносима.
   — Е, аз не разполагам с вечност — каза Клеъри със слабо гласче. — Моля те, пусни ме да
   видя Джейс.
   Брат Закарая не помръдна. Тя все още не можеше да различи лицето му, само намек за сенки
   и равнини под качулката на робата му. И ръцете му, сплетени пред него.
   — Моля те.

   Алек се покатери върху перона и пое към стълбите. Беше прогонил образа на Магнус,
   отдалечаващ се от него, с една-едничка мисъл.
   Щеше да убие Камила Белкор.
   Докато се изкачваше по стълбите, извади меча си. Светлината тук беше треперлива и мътна;
   той излезе на приземния етаж под Общинския парк, където прозорците по тавана
   пропускаха лъчите на зимното слънце. Прибра руническия камък в джоба си и вдигна
   оръжието си.
   — Амриел — прошепна и то засия, като мълния, изскочила от дланта му. Вдигна брадичка и
   погледът му обходи помещението. Диванът с висока облегалка си беше тук, ала Камила не
   седеше на него. Беше й изпратил съобщение, че ще дойде, но след начина, по който го бе
   предала, навярно не би трябвало да се учудва, че не бе останала да го изчака. Обзет от ярост, той прекоси стаята и изрита дивана, който рухна сред трясък на дърво и облак прах, когато
   единият му крак се счупи.
   Откъм ъгъла се разнесе звънък смях.
   Алек се обърна рязко и мечът проблесна в ръката му. Сенките в ъглите бяха гъсти и
   непрогледни; дори светлината на Амриел не бе в състояние да ги пробие.
   — Камила? — Гласът му бе опасно спокоен. — Камила Белкор? Излез оттам. Веднага.
   Последва нов кикот и от мрака пристъпи една фигура. Но не беше Камила.
   Беше момиче, което надали имаше повече от дванайсет-тринайсет години — слабичко,
   облечено в оръфани дънки и розова тениска, върху която имаше блестяща апликация на
   еднорог. През врата си бе преметнала дълъг розов шал, чиито краища бяха наквасени с кръв.
   Кръв покриваше и долната половина на лицето й, както и ръба на тениската й. Широко
   отворените й радостни очи се спряха върху Алек.
   — Познавам те — ахна тя и Алек зърна острите й като игли кучешки зъби. Вампир. — Алек
   Лайтууд. Ти си приятел на Саймън. Виждала съм те на концертите.
   Алек се взираше в нея. Беше ли я виждал преди? Може би… мярнато за миг лице в сенките
   на един бар, по време на представленията, на които Изабел го влачеше понякога. Не можеше
   да е сигурен. Но това не означаваше, че не знае коя е тя.
   — Морийн. Ти си саймъновата Морийн.
   Думите му очевидно й се понравиха.
   — Така е. Аз съм саймъновата Морийн. — Тя сведе очи към дланите си, на които сякаш бе
   надянала алени ръкавици — като че ги бе потопила в локва кръв. И то не човешка кръв,
   помисли си Алек, а тъмната, рубиненочервена кръв на вампирите. — Търсиш Камила —
   изчурулика Морийн. — Но тя вече не е тук. O, не. Отиде си.
   — Отишла си е? — повтори Алек. — Какво искаш да кажеш?
   Морийн се изкиска.
   — Нали знаеш какъв е законът на вампирите? Който убие главата на някой вампирски клан,
   става негов предводител. А Камила оглавяваше нюйоркския клан. O, да, така беше.
   — Значи… някой я е убил?
   Морийн избухна в щастлив смях.
   — Не просто някой, глупчо. А аз.

   Сводестият таван на лечебницата бе син, украсен в стил рококо с рисунки на бели облачета
   и херувими, зад които се разстилаха златни ленти. Покрай стените отляво и отдясно имаше
   редици метални легла, между които минаваше широка пътека. Ясните лъчи на зимното
   слънце струяха през два високи прозореца на тавана, но не можеха да стоплят студеното
   помещение.
   Джейс седеше в едно от леглата, облегнат на купчина възглавници, които бе задигнал от
   съседните легла. Носеше оръфани по ръбовете дънки и сива тениска, а на коленете си
   крепеше книга. Вдигна очи, когато Клеъри влезе в стаята, но не каза нищо, докато тя се
   приближаваше.
   Сърцето на Клеъри заби лудешки. Тишината бе тягостна, едва ли не потискаща; под погледа
   на Джейс тя отиде до леглото му и сложи ръка на металната табла в долната му част. Очите
   й изучаваха лицето на Джейс. Колко пъти се бе опитвала да го нарисува, да улови онова
   неизразимото, което го правеше Джейс, но пръстите й никога не бяха успели да пресъздадат
   върху листа това, което очите й виждаха. Ето че то се бе завърнало там, където го нямаше,
   докато Джейс бе под властта на Себастиан. Макар Клеъри да не бе сигурна как да го нарече
   — душа, дух — то отново надничаше през очите му.
   Тя още по-здраво стисна таблата.
   — Джейс…
   Той прибра кичур златна коса зад ухото си.
   — Може ли… Мълчаливите братя разрешиха ли ти да влезеш?
   — Не точно.
   Ъгълчето на устните му потръпна.
   — Значи си ги цапардосала с някоя греда и си проникнала с взлом? Клейвът не гледа с добро
   око на подобни неща, нали знаеш?
   — Леле. Ти май наистина вярваш, че съм способна на всичко? — Тя приседна на леглото до
   него, отчасти за да са на едно ниво и отчасти за да скрие факта, че коленете й треперят.
   — Опитът ме научи — каза Джейс и остави книгата настрани.
   Думите му и подействаха като плесница.
   — Не исках да те нараня. — Гласът й бе тих като шепот. — Съжалявам.
   Джейс се изпъна и преметна крака през ръба на леглото. Бяха близо един до друг, деляха
   едно легло, но въпреки това Клеъри усещаше, че се държи на разстояние. Виждаше тайните,
   които се спотайваха в светлите му очи, долавяше нерешителността му. Щеше й се да
   протегне ръка, ала остана неподвижна, стараейки се да говори спокойно:
   — Никога не съм искала да те нараня. И нямам предвид само в Ирландия. Имам предвид от
   мига, в който ти — твоето истинско „ти” — ми каза, какво искаш. Трябваше да те послушам,
   но мислех единствено за това как да те спася, как да те изведа оттам. Попречих ти да се
   предадеш на Клейва и заради това и двамата замалко да свършим като Себастиан. А когато
   направих онова със Славния… Алек и Изабел трябва да си ти споменали, че мечът бе
   предвиден за Себастиан. Но не можех да си пробия път през тълпата. Просто не можех. И
   тогава си спомних какво ми беше казал — че предпочиташ да умреш, вместо да живееш под
   неговия контрол. — Гласът й изневери за миг. — Истинският ти, имам предвид. Нямаше как
   да те попитам. Можех единствено да гадая. Трябва да знаеш, че бе ужасно да те нараня така.
   Мисълта, че може да загинеш и че моята ръка ти е нанесла смъртоносния удар. Самата аз не
   бих могла да продължа след това, но рискувах живота ти, защото мислех, че ти би искал така
   и че след като веднъж вече те бях предала, ти го дължа. Ала грешах… — Тя замълча, но
   Джейс не каза нищо. Стомахът й се преобърна, ужасяващо, болезнено подръпване. — Ами
   съжалявам, тогава. Никога няма да мога да изкупя стореното. Но исках да знаеш. Че
   съжалявам.
   Тя отново направи пауза и този път мълчанието се проточи между тях, все по-дълго и по-
   дълго, като нишка, опъната до скъсване.
   — Сега вече можеш да кажеш нещо — избъбри Клеъри накрая. — Всъщност, би било
   страхотно, ако го направиш.
   Джейс я гледаше изумено.
   — Нека видя дали съм разбрал правилно — рече той най-сетне. — Дошла си, за да ми се
   извиниш?
   Клеъри бе слисана.
   — Естествено.
   — Клеъри. Ти ми спаси живота.
   — Аз те намушках. С огромен меч. Ти беше обхванат от пламъци.
   Устните на Джейс потръпнаха почти незабележимо.
   — Добре, де. Признавам, че проблемите ни не са като на повечето двойки. — Той вдигна
   ръка, сякаш се канеше да докосне лицето й, но бързо я свали. — Аз те чувах, между другото.
   Докато ми повтаряше, че не съм мъртъв и ме молеше да отворя очи.
   Спогледаха се в тишината, навярно за секунди, но на Клеъри й се стори, че са минали часове.
   Толкова прекрасно бе отново да го види такъв, отново да види истинския Джейс, че почти
   забрави страха, че само след няколко минути всичко ще се обърка. Най-сетне той наруши
   мълчанието:
   — Защо, мислиш, се влюбих в теб?
   Това бе последното, което Клеъри очакваше да чуе.
   — Аз не… Не е честно да ми задаваш такъв въпрос.
   — На мен пък ми изглежда съвсем честно. Нима мислиш, че не те познавам, Клеъри?
   Момичето, което влезе в хотел, пълен с вампири, защото най-добрият й приятел бе там и се
   нуждаеше от помощ? Кой отвори портал и отиде в Идрис, защото не можеше да понесе
   мисълта да стои настрана?
   — Ти ми се накрещя за това…
   — Крещях на себе си — поправи я Джейс. — В някои отношения страшно си приличаме. И
   двамата сме безразсъдни. Не мислим, преди да действаме. Готови сме на всичко за онези,
   които обичаме. Никога не ми бе минавало през ум колко страшно трябва да е това за хората,
   които ме обичат, докато не го видях у теб и то ме ужаси. Как можех да те защитавам, ако ти
   не ми позволяваше? — Той се приведе напред. — Това, между другото, беше риторичен
   въпрос.
   — Радвам се. Защото нямам нужда да бъда защитавана.
   — Знаех, че ще го кажеш. Ала работата е там, че понякога имаш. Както и аз. Родени сме, за
   да се защитаваме един друг, но не от всичко. Не и от истината. Ето какво означава да обичаш
   някого, но да му дадеш свободата да бъде себе си.
   Клеъри сведе поглед към ръцете си. Толкова отчаяно копнееше да го докосне. Беше като да
   посетиш някого в затвора, да го видиш така ясно и отблизо, ала помежду ви да има дебело
   стъкло.
   — Влюбих се в теб, защото ти си един от най-безстрашните хора, които познавам. Как тогава
   да поискам от теб да престанеш да бъдеш такава, само защото те обичам? — Той прокара
   пръсти през косата си и тя щръкна; Клеъри жадуваше да протегне ръка и да я оправи. — Ти
   дойде при мен. Спаси ме, когато почти всички други се бяха предали, а малцината останали
   не знаеха какво да правят. Мислиш ли, че не знам какво си преживяла? — Очите му
   потъмняха. — Нима смяташ, че е възможно да ти се сърдя?
   — Тогава защо не поиска да ме видиш?
   — Защото… — Джейс изпусна дъха си. — Добре, справедлив въпрос. Но има нещо, което не
   знаеш. Мечът, който използва… онзи, който Саймън е получил от Разиел…
   — Славния. Мечът на Архангел Михаил. Беше унищожен.
   — Не, не беше. Просто се върна там, откъдето бе дошъл, когато небесният огън го погълна.
   — По устните на Джейс пробяга бегла усмивка. — В противен случай нашият Ангел щеше да
   се види в чудо какво да обяснява, когато Михаил открие, че приятелчето му Разиел е дал
   любимия му меч на група немарливи човеци. Но да не се отклонявам. Мечът… начинът, по
   който гореше… това не бе обикновен огън.
   — Досетих се. — На Клеъри й се искаше Джейс да протегне ръце и да я притегли към себе
   си. Ала той като че ли държеше между тях да има разстояние, така че тя си остана на
   мястото. Беше като болка, сковала тялото й — да е така близо да него, а да не може да го
   докосне.
   — Ще ми се да не беше облякла точно този пуловер — промълви Джейс.
   — Какво? — Клеъри погледна надолу. — Мислех, че го харесваш.
   — Така е. — Джейс поклати глава. — Все едно. Огънят… това беше небесен огън. Горящият
   храст, огън и жупел, огнената колона, превела синовете на Израил през пустинята. „Защото
   огън се накладе в гнева ми и ще пламне дори до най-дълбокия ад; ще пояде земята с
   произведенията й и ще изгори основите на планините.”* Ето какво изпепели онова, което
   Лилит ми причини. — Той повдигна тениската си и Клеъри си пое рязко дъх — върху
   гладката кожа над сърцето му вече нямаше знак, останал бе единствено блед белег там,
   където мечът го бе пронизал.
   *Второзаконие 32:22. — Бел. прев.
   Клеъри посегна да го докосне, но той се дръпна. Преди да успее да го скрие, по лицето й
   пробяга наранено изражение.
   — Клеъри. — Джейс смъкна тениската си надолу. — Този огън… той все още е вътре в мен.
   Клеъри го зяпна.
   — Какво искаш да кажеш?
   Той си пое дълбоко дъх и протегна ръце с дланите надолу. Тя ги погледна — тънки и така
   познати, с руната с отвореното око, избледняла от белите белези отгоре й. Те започнаха да
   треперят лекичко, а после, пред изумения поглед на Клеъри, станаха прозрачни. Както
   острието на Славния, когато бе обхванато от пламъци, така и кожата на Джейс сякаш се
   превърна в стъкло, заключило във вътрешността си злато, което се движеше, потъмняваше и
   гореше. Клеъри виждаше очертанията на скелета му под прозирната кожа — златни кости,
   свързани от огнени сухожилия.
   Чу го да си поема рязко дъх, а после той вдигна глава и срещна погледа й. Очите му бяха
   златни, както винаги, но сега Клеъри имаше чувството, че това злато е живо и пламти.
   Дишаше тежко, а бузите и ключицата му бяха оросени от капчици пот.
   — Прав си — съгласи се Клеъри. — Проблемите ни наистина не са като на повечето двойки.
   Джейс я зяпна невярващо. Бавно сви ръце в юмруци и огънят изчезна, оставяйки дланите му
   невредими както преди.
   — Само това ли имаш да кажеш? — попита, позадавяйки се, докато преглъщаше пристъп на
   смях.
   — Не. Имам да кажа още много. Какво става? Ръцете ти сега оръжия ли са? Да не си се
   превърнал в Човека-факла**? Какво, по…
   **Герой от комиксовата поредица (и създадените по нея филми) „Фантастичната четворка”.
   — Бел. прев.
   — Не знам какво е човек-факла, но… Добре, виж сега, Мълчаливите братя ми обясниха, че
   нося небесния огън в себе си. Във вените си. В душата си. Когато се събудих за първи път
   след битката, имах чувството, че вдишвам огън. Алек и Изабел мислеха, че е временна
   последица от меча, но когато то не отмина и те повикаха Мълчаливите братя, брат Закарая
   каза, че не знае докога ще продължи. А аз го изгорих — тъкмо докосваше ръката ми, когато
   го каза, и почувствах как през мен преминава прилив на енергия.
   — Лошо ли го изгори?
   — Не, съвсем малко. Но все пак…
   — Затова не искаш да ме докоснеш — досети се Клеъри на глас. — Боиш се да не ме
   изгориш.
   Джейс кимна.
   — Никой не е виждал такова нещо досега, Клеъри. Никога. Мечът не ме уби, но остави в мен
   това… това късче от нещо смъртоносно. Нещо толкова мощно, че навярно може да убие
   обикновен човек. И дори обикновен ловец на сенки. — Той си пое дълбоко дъх. —
   Мълчаливите братя се опитват да открият начин да го контролирам или да се освободя от
   него. Но както можеш да се досетиш, не съм основният им приоритет.
   — Това е Себастиан. Чул си, че унищожих апартамента. Знам, че си има и други начини да
   се придвижва, но…
   — Браво на момичето ми! Но той наистина има резервни планове. Други скривалища. Само
   че не знам къде са. Никога не ми е казвал. — Джейс се приведе към нея, толкова близо, че
   Клеъри можеше да види променящите се багри на очите му. — Откакто се събудих,
   Мълчаливите братя са с мен практически през цялото време. Трябваше наново да извършат
   ритуала — онзи, който се прави при раждането на всеки ловец на сенки, за да го защити. А
   после проникнаха в ума ми. Търсиха, мъчеха се да изкопчат и най-малкото късче
   информация за Себастиан, всичко, които бих могъл да знам, но да не си спомням. Но… —
   Джейс поклати раздразнено глава. — Там просто няма нищо. Знаех за плановете му
   единствено до церемонията в Ирландия. Но нямам представа какво възнамерява да прави
   сега. Къде може да нанесе удар. Знаят, че се е съюзил с демони, затова усилват магическите
   бариери, особено тези около Идрис. Но ми се струва, че можехме поне да извадим нещо
   полезно от цялата тази история… някое късче тайна информация, с която да съм се сдобил,
   а ето че не разполагаме дори с това.
   — Но ако ти наистина бе успял да научиш нещо, Себастиан просто щеше да промени
   плановете си — възрази Клеъри. — Знае, че те е изгубил. Двамата бяхте свързани. Чух го да
   крещи, когато те пронизах. — По тялото й пробяга тръпка. — Беше толкова ужасяващ,
   отчаян звук. Мисля, че по някакъв странен начин наистина е държал на теб. И макар цялото
   преживяване да беше ужасно, мисля, че двамата с теб получихме нещо, което може да се
   окаже полезно.
   — И то е?
   — Разбираме го. Искам да кажа, дотолкова, доколкото изобщо е възможно някой да го
   разбере. А това не е нещо, което Себастиан може да заличи като просто промени плановете
   си.
   Джейс кимна бавно.
   — Знаеш ли кой друг си мисля, че разбирам по-добре? Баща ми.
   — Валън… Не. — Клеъри сама се прекъсна, видяла изражението му. — Имаш предвид
   Стивън.
   — Преглеждах писмата му. Вещите в кутията, която Аматис ми даде. Знаеш ли, написал ми е
   писмо, което да ми прочетат след като умре. Зарича ме да стана по-добър човек от него.
   — Ти си. В онези мигове в апартамента, когато беше себе си, повече те бе грижа как да
   постъпиш правилно, отколкото да опазиш живота си.
   — Знам. — Джейс сведе поглед към белязаните си кокалчета. — Това е странното. Знам.
   Толкова дълго се съмнявах в себе си, но сега виждам разликата. Между мен и Себастиан.
   Между мен и Валънтайн. Дори разликата между тях двамата. Валънтайн искрено вярваше, че
   постъпва правилно и мразеше демоните. Ала при Себастиан е различно — онази, на която
   гледа като на своя майка, е една от тях. Той на драго сърце би предвождал раса от тъмни
   ловци на сенки, подчиняващи се на демони, докато обикновените хора биват избивани за
   тяхно удоволствие. Валънтайн до края вярваше, че е дълг на ловците на сенки да бранят
   хората, докато Себастиан ги смята за хлебарки. И няма намерение да защитава никого.
   Стреми се единствено към онова, което иска, в момента, в който го пожелае. А единственото
   истинско чувство, на което е способен, е раздразнение, когато му попречат да го получи.
   Клеъри се зачуди. Беше виждала как Себастиан гледа Джейс и дори самата нея, и знаеше, че
   у него има частица така отекващо самотна, както и най-черната бездна на нищото. Самотата
   го мотивираше не по-малко от жаждата за власт — самота и нуждата да бъде обичан, без
   обаче да си дава сметка, че любовта е нещо, което трябва да бъде заслужено. Ала на глас каза
   само:
   — Е, да се захващаме с това да му попречим тогава.
   По лицето на Джейс пробяга сянка на усмивка.
   — Знаеш, че искам да те помоля да стоиш настрана, нали? Битката ще бъде ожесточена. Не
   мисля, че дори Клейвът си дава сметка точно колко ожесточена.
   — Но няма да го направиш — каза Клеъри. — Защото това би било адски глупаво.
   — Имаш предвид защото ще се нуждаем от уменията ти с руните?
   — Е, това също, но и… Ами, не чу ли какво каза току-що? За това със защитаването?
   — Държа да знаеш, че тази реч я репетирах. Пред огледалото, преди да дойдеш.
   — И какво означава тя според теб?
   — Не знам — призна Джес. — Но знам, че изглеждам страхотно, докато я изричам.
   — Господи, бях забравила колко дразнещо може да бъде необсебеното ти „аз” —
   промърмори Клеъри. — Трябва ли да ти напомням, че току-що каза как трябвало да
   приемеш, че не можеш да ме предпазиш от всичко? Че единственият начин да се защитаваме
   един друг е като сме заедно. Като посрещаме нещата заедно. Като си имаме доверие. — Тя
   го погледна право в очите. — Не трябваше да те спирам да се предадеш на Клейва, като
   извиках Себастиан. Трябва да уважавам решенията ти. Така, както ти трябва да уважаваш
   моите. Защото ще бъдем заедно още дълго време и това е единственият начин да се получи.
   Ръката на Джейс върху одеялото се приближи мъничко към нея.
   — Времето, прекарано под контрола на Себастиан… — дрезгаво каза той. — Сега ми се
   струва като лош сън. Онова налудничаво място… гардеробите, пълни с дрехи за майка ти…
   — Значи си спомняш — почти прошепна Клеъри.
   Връхчетата на пръстите му докоснаха нейните и Клеъри едва не подскочи. И двамата затаиха
   дъх, докато той я докосваше; тя не помръдна и видя как раменете му постепенно се
   отпуснаха, а тревогата си отиде от лицето му.
   — Спомням си всичко. Лодката във Венеция. Клуба в Прага. Онази нощ в Париж, когато бях
   себе си.
   Клеъри усети как кръвта нахлу в главата й и лицето й пламна.
   — В някои отношения с теб преживяхме нещо, което никой друг не може да разбере —
   продължи той. — И то ме накара да осъзная, че винаги е по-добре, когато сме заедно. — Той
   вдигна глава. Беше блед, а в очите му гореше огън. — Ще убия Себастиан. Заради онова,
   което ми причини, заради онова, което причини на теб и заради онова, което стори на Макс.
   Ще го убия заради нещата, което е направил, както и заради тези, които тепърва ще извърши.
   Клейвът го иска мъртъв и ще го преследва. Но ми се ще моята ръка да бъде тази, която ще го
   посече.
   Клеъри се пресегна и сложи длан на бузата му. Джейс потрепери и притвори очи. Тя
   очакваше кожата му да е топла, но допирът й бе хладен под пръстите й.
   — Ами ако аз съм тази, която го убие?
   — Сърцето ми е твоето сърце — отвърна той. — А ръцете ми — твоите ръце.
   Очите му имаха цвят на мед и също като мед погледът им се разля бавно по тялото й, когато
   той плъзна очи по нея за първи път, откакто бе влязла в стаята — от разрошената й от вятъра
   коса до обутите в ботуши крака и пак нагоре.
   Когато очите им отново се срещнаха, устата на Клеъри бе пресъхнала.
   — Спомняш ли си — попита той, — когато се запознахме и аз ти казах, че съм деветдесет
   процента сигурен, че да ти сложа руна няма да те убие… а ти ме зашлеви през лицето и каза, че това било заради останалите десет процента.
   Клеъри кимна.
   — Винаги съм смятал, че ще загина от ръката на някой демон — продължи той. — Или
   отцепил се долноземец. В битка. Ала тогава си дадох сметка, че мога да умра и ако не те
   целуна и то — колкото се може по-скоро.
   Клеъри прокара език по пресъхналите си устни.
   — Е, ти го стори. Целуна ме, имам предвид.
   Джейс се пресегна и улови кичур от косата й между пръстите си. Беше достатъчно близо, та
   Клеъри да усети топлината на тялото му и да долови мириса на сапуна, на кожата и на
   косата му.
   — Но не беше достатъчно. — Той остави кичурът да се плъзне между пръстите му. — Дори
   да те целувам по цял ден, всеки ден до края на живота ми, пак няма да е достатъчно.
   Той наклони глава и Клеъри не можа да се въздържи и повдигна лице. Умът й бе пълен с
   образи от Париж, от това как се е вкопчила в него, сякаш го прегръща за последен път…
   както и замалко не бе станало. Вкусът му, допирът му, дишането му. Чуваше го и сега,
   неговото дишане. Ресниците му я погъделичкаха по бузата. Милиметри деляха устните им…
   а после вече не ги делеше нищо. Те се докоснаха, отначало — едва-едва, а после — по-
   настойчиво. Двамата се притиснаха един в друг…
   И Клеъри усети как между тях прехвърча искра — не болезнено, по-скоро като мимолетен
   импулс статично електричество. Джейс бързо се отдръпна; лицето му бе зачервено.
   — Май ще се наложи да поработим върху това.
   Мислите на Клеъри бушуваха.
   — Добре.
   Джейс се взираше пред себе си, все още задъхан.
   — Искам да ти дам нещо.
   — Досетих се — подхвърли Клеъри.
   При тези думи той рязко я погледна и се ухили, едва ли не неохотно.
   — Не това. — Бръкна под тениската си и извади верижката, на която висеше пръстенът на
   Моргенстърн. Свали я през главата си, приведе се напред и пусна украшението върху дланта
   на Клеъри, все още топло от допира до кожата му. — Алек го получи обратно от Магнус
   заради мен. Ще го носиш ли отново?
   Клеъри стисна пръстена в шепата си.
   — Винаги.
   Широката усмивка на Джейс омекна и Клеъри се престраши да положи глава на рамото му.
   Усети как той си пое рязко дъх, но не се отмести. В началото остана неподвижен, но
   постепенно напрежението се отцеди от тялото му и те се притиснаха един в друг. Не беше
   страстно и настойчиво, но затова пък бе приятно и ласкаво.
   Джейс се прокашля.
   — Предполагам си даваш сметка, че онова, което направихме… което почти направихме в
   Париж…
   — Да се качим на Айфеловата кула?
   Той прибра кичур коса зад ухото й.
   — Не ме оставяш да се отпусна нито за миг, а? Няма значение. Това е едно от нещата, които
   обичам у теб. Както и да е, другото, което почти направихме в Париж… Ами за известно
   време то ще е невъзможно. Освен ако не искаш това с „целувките ти ме възпламеняват” да
   придобие съвсем буквални измерения.
   — Никакви целувки?
   — Е, целувки — може би да. Но що се отнася до останалото…
   Клеъри нежно погали буза в неговата.
   — За мен няма проблем, стига и с теб да е така.
   — Разбира се, че има проблем. Аз съм тийнейджър. Мен ако питаш, това е най-ужасното
   нещо, което ми се е случвало, откакто открих защо на Магнус му е забранено да стъпва в
   Перу. — Погледът му се смекчи. — Но то не променя какво сме един за друг. Сякаш през
   целия ми живот късче от душата ми е липсвало… и то е вътре в теб, Клеъри. Знам, веднъж ти
   казах, че независимо дали Бог съществува или не, ние сме оставени на себе си. Но когато
   съм с теб, не е така.
   Клеъри затвори очи, за да не може той да види сълзите й… сълзи на щастие, за първи път от
   дълго време насам. Въпреки всичко, въпреки че ръцете на Джейс си останаха предпазливо
   сплетени в скута му, тя почувства как я залива вълна на облекчение, толкова мощна, че удави
   всичко друго. Тревогата за това къде ли се намира Себастиан, страхът от неизвестното
   бъдеще — всичко бе изтласкано на заден план. То нямаше значение. Двамата бяха заедно, а
   Джейс отново бе себе си. Клеъри усети как обърна глава и лекичко я целуна по косата.
   — Наистина ми се ще да не беше облякла точно този пуловер — промълви в ухото й.
   — Това е добро упражнение за теб — отвърна Клеъри; докато говореше, устните й докосваха
   кожата му. — Утре — мрежести чорапи.
   С тялото си тя почувства смях, топъл и познат.

   — Брат Енок! — Мерис се надигна зад бюрото. — Благодаря, че толкова бързо успя да се
   присъединиш към нас с брат Закарая.
   За Джейс ли става въпрос? Ако не знаеше колко е невероятно, Мерис би могла да се закълне,
   че в думите на брат Закарая звънна тревожна нотка. Днес няколко пъти бях при него.
   Състоянието му не се е променило.
   Енок се размърда в одеждите си.
   А аз преглеждам архивите и древните ръкописи, за да видя какво се казва там относно
   небесния огън. Те съдържат информация за това как може да бъде освободен, но трябва да
   проявите търпение. Когато научим нещо ново, ще се свържем с вас.
   — Не става дума за Джейс. — Мерис излезе иззад писалището и токчетата й изтракаха върху
   каменния под на библиотеката. — А за нещо съвсем друго.
   Тя погледна надолу. Върху пода имаше небрежно хвърлено килимче, там, където обикновено
   нямаше нищо. Освен това то не лежеше гладко разстлано, а бе метнато върху неравномерна
   изпъкналост, която закриваше очертанията на Бокала, Меча и Ангела. Мерис се наведе,
   улови го за крайчеца и дръпна.
   Мълчаливите братя не ахнаха, разбира се — нали бяха безмълвни. Ала в главата на Мерис
   избухна същинска какофония, психическият отзвук от изумлението и ужаса им. Брат Енок
   направи крачка назад, а брат Закарая закри лице с дългопръстата си ръка, сякаш за да
   пропъди гледката пред себе си от съсипаните си очи.
   — Нямаше го тази сутрин — обясни Мерис. — Но когато се върнах следобед, то ме
   очакваше.
   В първия миг си бе помислила, че някаква голяма птица е проникнала в библиотеката и е
   издъхнала на пода, навярно като си е счупила врата в един от високите прозорци. Но после
   се бе приближила и бе осъзнала какво вижда пред себе си. Не каза нищо за раздиращия
   пристъп на отчаяние, който бе преминал като стрела през тялото й, нито как бе отишла до
   прозореца със залитане и бе повърнала през него в мига, в който си бе дала сметка какво е
   видяла.
   Чифт бели криле… всъщност, не съвсем бели, а смесица от цветове, които блещукаха и се
   променяха пред погледа й — бледосребристо, прошарено с виолетово и тъмносиньо; всяко
   перо — поръбено в злато. А в основата им — отблъскваща топка от прерязани кости и
   сухожилия. Ангелски крила… отсечени от тялото на жив ангел. Ангелска кръв с цвят на
   течно злато, бе оплискала пода.
   Върху крилата имаше сгънат лист хартия, адресиран до нюйоркския Институт. След като
   напръска лицето си с вода, Мерис бе вдигнала писмото и го бе прочела. Беше кратко — само
   едно изречение, подписано с почерк, който й бе странно познат, тъй като в него се долавяше
   ехо от курсива на Валънтайн, от заврънкулките на неговите букви, оформени от силна,
   сигурна ръка. Ала името не бе това на Валънтайн. А на неговия син.
   Джонатан Кристофър Моргенстърн.
   Мерис подаде бележката на брат Закарая, който я пое от ръката й, отвори я и прочете, точно
   както бе направила и тя, една-единствена дума на старогръцки, изписана красиво върху
   листа.
   Erchomai,бе всичко, което писмото казваше.
   Идвам.

   БЕЛЕЖКИ

   Латинското заклинание, с което Магнус призовава Азазел, започващо с думите „Quod
   tumeraris: per Jehovam, Gehennam” е взето от „Трагичната история на доктор Фауст” от
   Кристофър Марлоу.
   Откъсите от баладата, която Магнус слуша в колата, са взети с разрешение от песента „Уви,
   няма с кого да си играя” на Елка Клоук.
   Тениската с надпис „ОЧЕВИДНО Е, ЧЕ ВЗЕХ НЯКОИ ЛОШИ РЕШЕНИЯ” е вдъхновена от
   комикса на приятеля ми Джеф Жак в www.questionablecontent.net. Тениската може да бъде
   закупена от www.topatoco.com. Идеята за „Magical Love Gentleman” също е негова.

   Касандра Клеър
   ГРАД НА ИЗГУБЕНИ ДУШИ

   Редактор
   Любка Йосифова

   Коректор
   Милена Моллова

   Технически редактор
   Симеон Айтов

   Американска. Първо издание
   Формат 60x90/16. Печ. коли 30,5

   Издателство ИБИС
   София, бул. „Искърско шосе” 19
   Книжна борса „Болид”, ет. 4, ст. 2
   e-mail: office@ibis-press.euтел. 981 68 31
   Предпечатна подготовка „Ибис”
   Печатница „Симолини”


Взято из Флибусты, http://flibusta.net/b/388227