[Kodirane UTF-8]

	Касандра Клеър
	Град от стъкло



	Път дълъг и труден е, който
	от ада към светлината води.
	Джон Милтън, „Изгубеният рай“


	Първа част
	Лумнали искри



	Но човек се ражда за печал,
	както искрите нагоре хвърчат.
	Йов 5:7




	1
	Порталът

	Лютият студ от предишната седмица си беше отишъл. Слънцето грееше ослепително, когато Клеъри прекосяваше прашния преден двор на Люк с вдигната качулка на якето си, за да попречи на вятъра да разпилява косата по лицето й. Колкото и да се беше затоплило, от Ийст Ривър духаше не на шега. Вятърът носеше лек мирис на химикали, примесен с бруклинските миризми на асфалт, бензин и прегоряла захар от запуснатата фабрика надолу по улицата. Саймън я чакаше на предната веранда, отпуснат в един изтърбушен фотьойл. Той бе сложил своето Нинтендо DS върху коленете си и движеше бързо писалката по дисплея.
	— Едно на нула за мен — каза той, докато тя изкачваше стъпалата. — Разбих ги на Марио Карт.
	Клеъри свали качулката си, като отметна разрошената коса от очите си и бръкна в джоба за ключовете.
	— Къде беше? Цяла сутрин се мъчих да се свържа с теб.
	Саймън се изправи и пъхна мигащия правоъгълник в калъфа му.
	— Бях у Ерик. Репетирахме с групата.
	Клеъри спря да върти ключа в ключалката — винаги заяждаше — и го изгледа учудено.
	— Репетирал си с _групата_? Искаш да кажеш, че още си…
	— В групата ли? Защо да не съм? — той се приближи до нея. — Дай на мен.
	Клеъри мълчеше, докато Саймън с премерен натиск ловко завъртя ключа и накара упоритото старо резе да се отвори.
	Ръката му докосна нейната. Кожата му беше хладна, температурата й беше колкото тази навън. Тя леко потрепери.
	Двамата бяха приключили с романтичната част от отношенията си още миналата седмица, но тя още се чувстваше неловко, когато се видеха.
	— Благодаря. — Тя прибра ключа, без да го поглежда.
	Във всекидневната беше горещо. Клеъри закачи якето си на закачалката в антрето и се упъти към спалнята за гости, следвана от Саймън. Когато влезе, се намръщи. Куфарът й бе разтворен на леглото като черупка на мида, дрехите и скицника й бяха разхвърляни край него.
	— Мислех, че ще ходиш до Идрис само за няколко дни — каза Саймън, като смаяно изгледа безпорядъка.
	— Така е, но не мога да преценя какво да си взема. Почти нямам рокли и поли и не знам какво ще стане, ако там не разрешават да се ходи с панталони.
	— Защо да не можеш да ходиш с панталони? Това е просто друга страна, а не друг век.
	— Да, но ловците на сенки се носят старомодно и Изабел винаги е с рокли… — Клеъри млъкна и въздъхна. — Говоря глупости. Просто си изкарвам тревогата за майка ми върху гардероба. Дай да говорим за друго. Как мина репетицията? Групата още ли си няма име?
	— Добре мина. — Саймън седна върху бюрото и провеси краката си отстрани. — Обмисляме ново мото. Нещо остроумно като „Ние сме виждали милиони лица и изпълняваме рок за осемдесет процента от тях.“
	— Каза ли на Ерик и на другите, че…
	— Че съм вампир ли? Не. Това не е нещо, което можеш да изтърсиш в случаен разговор.
	— Така е, но те са твои _приятели_. Ще разберат. Пък и може да решат, че това те прави бог на рока като онзи вампир Лестър.
	— Лестат — каза Саймън. — Сигурно имаш предвид Лестат. А той е измислен герой от роман. Пък не виждам и ти да си хукнала да разправяш на приятелите си, че си ловец на сенки.
	— Какви приятели? _Ти_ си ми приятел. — Тя се тръшна на леглото и погледна нагоре към Саймън. — А на теб ти казах, нали?
	— Защото нямаше избор. — Саймън я гледаше с наклонена настрани глава. Светлината на нощната лампа се отразяваше в очите му и ги правеше сребристи. — Ще ми липсваш.
	— И ти ще ми липсваш — каза Клеъри, макар че кожата й бе настръхнала от нервно напрежение, което й пречеше да се съсредоточи.
	_Ще заминавам за Идрис!_ — отекваше в ума й. _Ще видя родината на ловците на сенки, Града от стъкло. Ще спася майка си. И ще бъда с Джейс._
	Очите на Саймън блеснаха, сякаш беше дочул мислите й, ала гласът му беше спокоен.
	— Кажи ми още веднъж, защо трябва да ходиш в Идрис? Защо Мадлен и Люк да не могат да се погрижат за това без теб?
	— Майка ми е научила заклинанието, което я е докарало до това състояние от един магьосник — Рейгнър Фел. Мадлен казва, че трябва да го намерим, ако искаме да развалим магията. Нея обаче той не я познава. Познава майка ми и според Мадлен би ми се доверил, защото много съм приличала на нея. А Люк не може да ме придружи. Защото дори да дойде в Идрис, няма как да влезе в Аликанте без съгласието на Клейва, а те няма да му го дадат. Но не споменавай пред него за това, моля те. Той никак не е доволен, че няма да пътува с мен. Ако не познаваше Мадлен от преди, не мисля, че изобщо щеше да ме пусне с нея.
	— Но нали и семейство Лайтууд ще бъдат там. И Джейс. Те ще ти помагат. Искам да кажа, Джейс ти е обещал, че ще ти помогне, нали? Нали няма да те остави да се оправяш сама?
	— Разбира се, че ще ми помогне — каза Клеъри. — И разбира се, че няма да ме изостави. Той подкрепя решението ми.
	Но това беше лъжа, както тя много добре знаеше.


	След като бе говорила с Мадлен в болницата, Клеъри отиде право в Института. Джейс беше първият човек, на когото разказа тайната за майка си, още преди да я каже дори на Люк. А той стоеше и я гледаше втренчено, като ставаше все по-блед и по-блед, докато тя говореше и сякаш колкото повече му обясняваше как възнамерява да спаси майка си, толкова повече кръвта се оттегляше от лицето му.
	— Няма да отидеш — каза той веднага, след като тя приключи. — Ако трябва, ще те вържа и ще седна върху теб, докато не си избиеш от главата идеята да ходиш в Идрис.
	Клеъри почувства думите му като шамар. Мислеше, че той ще е _доволен_. Беше пробягала целия път от болницата до Института, за да му разкаже, а той стоеше в коридора и я гледаше смъртно разярен.
	— Но вие ще ходите.
	— Да, ние ще ходим. Ние _трябва_ да отидем. Клейвът свиква всички свои действащи членове, които имат право на глас, в Идрис за голямо заседание на съвета. Ще се гласува как да се постъпи по случая с Валънтайн и понеже ние сме последните, които са го видели…
	Клеъри не го слушаше.
	— Ами щом така и така ще ходите, защо и аз да не дойда с вас?
	Директността на въпроса й сякаш го раздразни още повече.
	— Защото там не е безопасно за теб.
	— О, а нима тук е безопасно? През изминалия месец животът ми вися на косъм поне дузина пъти и всеки път бях не другаде, а именно тук, в Ню Йорк.
	— Това е, защото Валънтайн се бе съсредоточил върху двете реликви на смъртните, които бяха тук — процеди през зъби Джейс. — Сега той ще фокусира вниманието си върху Идрис, всички знаем това…
	— Вече в нищо не можем да бъдем сигурни — каза Мерис Лайтууд. Тя бе стояла в сянката на коридора и не я бяха забелязали; сега пристъпи напред, в ярко осветеното антре. По лицето й личаха явни признаци на преумора. По време на битката миналата седмица съпругът й, Робърт Лайтууд, беше ранен от демони и оттогава се нуждаеше от грижи. Клеъри можеше да си представи каква умора означава това, — а и Клейвът желае да се срещне с Клариса. Знаеш това, Джейс.
	— Клейвът да си гледа работата.
	— Джейс — Мерис прозвуча съвсем родителски. — Мери си приказките.
	— Клейвът може да иска много неща — поправи се Джейс. — Но това не означава, че ще ги получи.
	Мерис го погледна така, сякаш знаеше точно какво има предвид, но не е съгласна с това.
	— Клейвът често има право, Джейс. Не е нелогично да искат да говорят с Клеъри, след всичко, което й се е случило. Това, което тя може да им каже…
	— Аз ще им кажа всичко, което ги интересува — каза Джейс. Мерис въздъхна и обърна сините си очи към Клеъри.
	— Правилно ли съм разбрала, че искаш да отидеш в Идрис?
	— Само за няколко дни. Няма да създавам неприятности — каза Клеъри, като на свой ред погледна настоятелно към Мерис, без да обръща внимание на нажежения гневен поглед на Джейс. — Кълна се.
	— Въпросът не е дали ще създаваш неприятности, а дали ще искаш да се срещнеш с Клейва, докато си там. Те ще пожелаят да говорят с теб. Ако откажеш се съмнявам, че ще ти разрешат да дойдеш с нас.
	— Не… — започна Джейс.
	— Ще се срещна с Клейва — прекъсна го Клеъри, макар от самата мисъл за това да я побиваха тръпки. Единственият представител на Клейва, когото познаваше, беше инквизиторката, от чийто престой тук никак не остана очарована.
	Мерис потърка слепоочията си с върха на пръстите си.
	— Значи е решено. — Но не прозвуча като да е решено. Тя звучеше напрегнато и несигурно като опъната до скъсване струна на цигулка. — Джейс, изпрати Клеъри и после ела при мен в библиотеката. Трябва да говоря с теб.
	Мерис отново се скри в сенките, без да каже и дума за сбогуване.
	Клеъри гледаше втренчено след нея с усещането, че току-що я бяха облели с ледена вода. Алек и Изабел изглежда много обичаха майка си и Мерис определено не беше лош човек, но не можеше да се нарече _сърдечна_.
	Джейс стисна устни.
	— Видя ли сега какво направи.
	— Трябва да отида в Идрис, независимо дали можеш да ме разбереш — каза Клеъри. — Трябва да го направя заради майка ми.
	— Мерис има твърде голямо доверие на Клейва — рече Джейс. — Мисли си, че са безгрешни, а аз не мога да я убедя в противното, защото… — той внезапно млъкна.
	— Защото ще звучиш като Валънтайн.
	Тя очакваше той да избухне, но единственото, което каза, бе:
	— Никой не е безгрешен. — Той протегна ръка и натисна с показалеца си бутона на асансьора. — Дори и Клейвът.
	Клеъри скръсти ръце на гърдите си.
	— Наистина ли това е причината, поради която не искаш да дойда? Това, че не е безопасно?
	По лицето му пробяга изненада.
	— Какво имаш предвид? Каква друга причина да има, че да не искам да дойдеш?
	Тя се поколеба.
	— Ами… — _Защото ти ми каза, че вече нямаш чувства към мен и сега ти е неловко, защото аз продължавам да имам към теб. И мога да се обзаложа, че знаеш това._
	— Защото не искам да влача навсякъде със себе си малката си сестричка? — в гласа му имаше язвителна нотка, донякъде подигравка, а се усещаше и нещо друго. Асансьорът изскърца и спря. Клеъри отвори вратата, влезе вътре и се обърна към Джейс.
	— Не отивам, защото и ти ще ходиш. Отивам, защото искам да помогна на майка си. На _нашата_ майка. Трябва да й помогна. Не разбираш ли? Ако не го направя, тя може да не се събуди. Поне малко трябва да те интересува.
	Джейс сложи ръце на раменете й, върховете на пръстите му докоснаха голата й кожа по ръба на яката, което предизвика у нея неясно и неконтролируемо потреперване. Клеъри неволно забеляза, че под очите му има сенки и бузите му бяха хлътнали. На фона на черния пуловер, с който бе облечен, осеяната му със знаци кожа се открояваше още повече, както и тъмните мигли. Той беше като черно-бяла скица с цветни акценти, като онези портрети, състоящи се от черни, бели и сиви тонове, с тук-там златни петна на очите му, например, за основен цвят…
	— Остави на мен. — Гласът му беше тих, припрян. — Аз мога да й помогна вместо теб. Само ми кажи къде да отида и кого да търся. Ще разбера това, което ти трябва.
	— Магьосникът казал на Мадлен, че само аз мога да отида. Той ще очаква дъщерята на Джослин, а не сина на Джослин.
	Джейс стисна раменете й.
	— Тогава й кажи, че има промяна в плановете. Аз ще отида, не ти. _Не ти._
	— Джейс…
	— Ще направя всичко, което е необходимо — каза той. — Всичко, което кажеш, ако обещаеш да останеш тук.
	— Не мога.
	Той я пусна, сякаш тя го беше отблъснала.
	— _Защо не можеш?_
	— Защото — рече тя, — тя е моя майка, Джейс.
	— Както и моя. — Гласът му беше студен. — Всъщност, защо Мадлен не каза за това и на двамата? Защо го каза само на теб?
	— Ти знаеш защо.
	— Защото — рече той и този път прозвуча още по-студено, — за нея ти си дъщерята на Джослин. А аз винаги ще си остана сина на Валънтайн.
	Той остави вратата на асансьора да се затръшне помежду им. За миг тя гледаше втренчено през нея — решетката на вратата разделяше лицето му на множество ромбоидни фигури, обрамчени в метал. Едно златисто око я гледаше през един от ромбовете и гневно проблясваше.
	— Джейс… — започна тя.
	Но асансьорът рязко потегли надолу, клатейки се и скърцайки, като я понесе към мрачната тишина на катедралата.


	— Земята вика Клеъри. — Саймън размаха ръка пред очите. — Тук ли си?
	— О, извинявай. — Тя се изправи в седнало положение, като разтърси глава, за да се освободи от спомена. Май тогава за последно се видяха с Джейс. Когато после се опитваше да му се обади, той не си вдигаше телефона, и тя трябваш да уговаря пътуването си със семейство Лайтууд, използвайки по принуда Алек за посредник, което беше крайно неловко. Горкият Алек бе притиснат между Джейс и майка си и все внимаваше да не сгафи. — Каза ли нещо?
	— Само това, че ми се струва, че Люк се прибира — каза Саймън и скочи от бюрото, точно когато вратата на спалнята се отвори. — Ето го и него.
	— Здравей, Саймън. — Люк звучеше спокойно, може би леко уморено. Беше облечен в износено дочено яке, фланела и вехт панталон от рипсено кадифе с крачоли, втъкнати в ботушите, които от своя страна вероятно са били нови преди десет години. Очилата му бяха вдигнати нагоре в кестенявата му коса, която, както забеляза Клеъри, се беше прошарила още повече. Той носеше правоъгълен пакет под мишница, вързан със зелена панделка. Подаде го на Клеъри. — Взех ти нещо за пътуването.
	— Нямаше нужда! — запротестира Клеъри. — Ти направи толкова много… — тя се сети за дрехите, които й беше купил, понеже всичко, което имаше, беше унищожено. Беше й дал нов телефон и нови принадлежности за рисуване, без изобщо да го е молила за това. Почти всичко, което притежаваше в момента, й бе подарено от Люк. _А дори не си съгласен да замина._ Това последното остана да виси неизречено между тях.
	— Знам. Но го видях и е се сетих за теб. — Той й подаде кутията.
	Беше увита в пластове луксозна хартия. Клеъри бръкна между тях, ръката й напипа нещо меко, подобно на котешка козина. Тя тихо възкликна. Беше тъмнозелено кадифено палто, старомодно, със златист копринен хастар, месингови копчета и голяма качулка. Тя го разгърна на скута си и нежно прокара ръце по мекия плат.
	— Това е в стила на Изабел — възкликна тя. — Прилича на пътна пелерина, с каквито ходят ловците на сенки.
	— Именно. Сега ще трябва да се обличаш предимно като тях — каза Люк. — Кога ще пристигнеш в Идрис?
	Тя вдигна поглед към него.
	— Искаш да изглеждам като една от тях?
	— Клеъри, ти си една от тях. — В усмивката му имаше тъга. — Пък и знаеш как третират пришълците. Трябва да се възползваш от всичко, което ти дава възможност да се впишеш в обстановката…
	Саймън издаде странен звук и Клеъри виновно го погледна — почти беше забравила за присъствието му. Той демонстративно гледаше часовника си.
	— Ще тръгвам.
	— Но ти едва сега дойде! — възрази Клеъри. — Мислех, че ще поизлезем, ще гледаме филм или нещо…
	— Имаш да стягаш багаж. — Саймън се усмихна, лъчезарно, като слънце след дъжд. Почти я заблуди, че всичко с него е наред. — Ще мина по-късно да се сбогуваме, преди да тръгнеш.
	— Е, хайде — настояваше Клеъри. — Остани…
	— Не мога. — Тонът му бе категоричен. — Имам среща с Мая.
	— О, страхотно — каза Клеъри. Мая е хубава, помисли си тя. Умна, симпатична. Освен това е върколак. Върколак, увлечен по Саймън. Но може би така е и редно да бъде. Вероятно неговата нова приятелка _трябва_ да е долноземец. В крайна сметка, сега самият той бе долноземец. Технически погледнато, той дори не биваше да се движи в компанията на ловец на сенки като Клеъри. — Тогава, по-добре тръгвай.
	— Да, и аз така мисля. — Тъмните очи на Саймън бяха непроницаеми.
	Това беше нещо ново — преди тя винаги разгадаваше какво се случва със Саймън. Запита се дали това не беше някакъв страничен ефект на вампирството му или имаше нещо друго. — Довиждане — каза той и се наведе да я целуне по бузата, като отметна косата й с ръка. После се спря и се отдръпна, сякаш нещо се колебаеше. Тя се намръщи изненадано и преди да успее да каже нещо, той беше излязъл през външната врата, като мина покрай Люк. Секунда по-късно чу как външната врата се затръшна.
	— Държи се толкова _странно_ — възкликна тя, като притисна кадифеното палто към себе си. — Мислиш ли, че е заради вампирството му?
	— Не съм убеден. — Люк сякаш леко се развесели. — Превръщането ти в долноземец не променя автоматично начина, по който си свикнал да чувстваш нещата, или хората. Дай му време. Та ти скъса с него.
	— Не аз скъсах с него, а той с мен.
	— Защото ти не си влюбена в него. За Саймън е доста мъчително и мисля, че се държи идеално. Мнозина тийнейджъри на негово място щяха да се цупят или да обикалят около прозореца ти с надут до дупка касетофон.
	— Никой в днешно време няма касетофон. Да не сме в осемдесетте. — Клеъри стана от леглото и облече палтото. Закопча го до шията, наслаждавайки се на мекия допир на кадифето. — Просто искам Саймън отново да се държи нормално. — Тя се погледна в огледалото и остана приятно изненадана.
	Червената й коса се открояваше на зеленото, което подчертаваше и цвета на очите й. Тя се обърна към Люк.
	— Как ме намираш?
	Той се беше облегнал на вратата с ръце в джобовете. Когато я погледна, по лицето му премина сянка.
	— Майка ти имаше абсолютно същото палто, когато беше на твоите години — каза само той.
	Клеъри стисна маншетите на палтото, заравяйки пръстите си в мекия му пух. При споменаването на майка й, съчетано с тъжния вид на Люк, и се доплака.
	— Ще отидем да я видим по-късно днес, нали? — попита тя. — Искам да се сбогувам с нея преди да тръгна, и да й разкажа… да й разкажа какво смятам да правя. Да й кажа, че ще се оправи.
	Люк кимна.
	— Ще отидем в болницата по-късно днес. И, Клеъри?
	— Какво? — Направо не й се искаше да го поглежда, но за свое облекчение, когато го направи, тъгата в очите му беше изчезнала.
	Той се усмихна.
	— „Нормалното“ не е чак толкова страхотно.


	Саймън погледна към листчето в ръката си, после към катедралата, очите му се присвиха срещу следобедното слънце. Институтът се извисяваше нагоре в синьото небе, облицован с гранит с изсечени в него островърхи прозорци и обиколен с висока каменна стена. Водоливникът* гледаше заплашително от своя корниз, сякаш се опитваше да го прогони от вратата. Сградата не изглеждаше така, както когато я беше видял за първи път, неприветлива и в руини, но магическият прах не действаше на долноземци. _Мястото ти не е тук._ Думите бяха груби, разяждащи като киселина. Саймън се питаше дали водоливникът му ги беше нашепнал или гласът материализираше собствените му мисли. _Това е църква, а ти си прокълнат._
	[* Водоливник — в готическата и викторианска архитектурата водоливниците са каменни скулптури, обикновено разположени по фасадите и покривите на сградите, с гротескни изображения на животни или фантастични същества.]
	— Млъквай — промърмори едва чуто той. — Пък и мен църквите не ме засягат. Аз съм евреин.
	В каменната стена беше изсечена филигрирана желязна врата. Саймън докосна с ръка резето, като очакваше едва ли не кожата му болезнено да изгори, но нищо не се случи. Изглежда, сама по себе си, вратата не беше свещена. Той я бутна да се отвори и беше вече преполовил напуканата каменна пътека, водеща до входната врата, когато чу наблизо гласове, някои от които му се сториха познати.
	Или може би не бяха толкова близо. Той почти бе забравил колко се бяха изострили слуха и зрението му, от както беше преобразен. Гласовете се чуваха така, сякаш бяха току зад рамото му, но когато тръгна по тясната пътека покрай Института, видя, че хората са доста по-нататък, чак в другия край на двора. Тук тревата растеше буйно и почти закриваше разклонените пътеки, които минаваха покрай това, което някога вероятно са били грижливо подредени розови храсти. Имаше дори каменна пейка, обрасла с бурени. Сигурно сградата е била наистина църква, преди ловците на сенки да се настанят тук.
	Най-напред видя Магнус, облегнат на покритата с мъх каменна стена. Магнус нямаше как да остане незабелязан — беше облечен с изрисувана бяла тениска върху кожени панталони с всички цветове на дъгата. Той се открояваше като тропическа орхидея сред облечените в черно ловци на сенки: Алек, който изглеждаше блед и неспокоен; Изабел, със своята дълга черна коса, сплетена в плитки, вързани със сребристи панделки, застанала до едно малко момче, което трябва да беше Макс, по-малкият им брат. До тях стоеше майка им, по-високо и по-костеливо копие на дъщеря си, със същата дълга черна коса. До нея имаше една жена, която Саймън не познаваше. Първоначално се стори възрастна на Саймън, понеже косата й беше почти бяла, но после тя се обърна да каже нещо на Мерис и той видя, че всъщност нямаше повече от трийсет пет — четиридесет години.
	Там беше и Джейс, застанал малко по-встрани, като че ли не беше част от групата. И той като другите ловци на сенки беше облечен изцяло в черно. Когато Саймън се обличаше целият в черно, изглеждаше така, сякаш отива на погребение, но на Джейс това облекло придаваше суров и заплашителен вид. И го правеше _по-рус_. Саймън почувства раменете си да се стягат и се запита дали нещо — времето или забравата някога ще заличи неприязънта му към Джейс. Той не искаше да изпитва към него това, но чувството беше там, сякаш камък притискаше небиещото му сърце.
	Запита се защо ли са се събрали всички, но тогава Джейс се обърна към него, сякаш доловил, че е тук, и Саймън видя, дори от това разстояние белега на шията му, точно над яката.
	Неприязънта в гърдите му намаля и се превърна в нещо друго. Джейс леко му кимна.
	— Ей сега се връщам — каза той на Мерис с тон, с какъвто Саймън никога не се обръщаше към майка си. Сякаш си говореха двама възрастни.
	Мерис изрази съгласието си с разсеяно движение на ръката.
	— Не разбирам защо толкова се бавим — каза тя на Магнус. — Това нормално ли е?
	— Това, което не е нормално, е отстъпката, която ви направих. — Магнус тупна с тока на ботуша си в стената. — Обикновено за такова нещо взимам два пъти по-скъпо.
	— Това е само _временен_ Портал. Просто трябва да ни отведе в Идрис. А после искам отново да го затвориш. Такова е споразумението ни. — После тя се обърна към жената до себе си: — А ти, Мадлен, ще останеш ли тук, за да се увериш, че го е направил.
	_Мадлен._ Значи това е приятелката на Джослин. Саймън нямаше време да я огледа добре, защото Джейс вече го беше хванал за ръката и го бе придърпал зад църквата, така че другите да не ги виждат. Тук отзад имаше още повече бурени и треволяци, пътеката се виеше сред шубраците. Джейс бутна Саймън зад един голям дъб и го пусна, като се огледа наоколо, за да се увери, че никой не ги е последвал.
	— Така. Вече можем да говорим.
	Тук наистина беше по-тихо, шумът от трафика, идващ от Йорк авеню, се притъпяваше от масивната сграда на Института.
	— Ти си този, който ме повика — отбеляза Саймън. — Когато тази сутрин се събудих, видях бележката ти, залепена на прозореца ми. Да си чувал, че нормалните хора използват за целта телефон?
	— Не и ако могат да го избегнат, вампире — каза Джейс. Той гледаше замислено Саймън, сякаш четеше книга. В изражението му се смесваха две противоположни чувства: лека насмешка и, както се стори на Саймън, разочарование. — Значи е вярно. Можеш да се показваш на дневна светлина. Дори на обедното слънце не изгаряш.
	— Да — рече Саймън. — Но ти знаеш това… нали беше там. — Не беше нужно да пояснява къде е това „там“. Позна по лицето на Джейс, че си бе спомнил за реката, за каросерията на пикапа, за изгрева на слънцето над реката и писъка на Клеъри. Спомняше си точно толкова добре, колкото и Саймън.
	— Мислех, че може да е било временно — каза Джейс, но не прозвуча така, сякаш го мисли.
	— Ако усетя, че избухвам в пламъци, ще те уведомя. — Саймън никога не се бе ядосвал толкова на Джейс. — Виж, нали не си ме повикал чак до тук, само за да ме гледаш така, сякаш съм рядка вкаменелост? Следващия път ще ти изпратя снимка.
	— А аз ще си я сложа в рамка и ще я поставя на нощното си шкафче — отвърна Джейс, но сякаш не му беше до сарказми. — Виж, повиках те за нещо конкретно. Колкото и да ми е неприятно, вампире, ние с теб имаме нещо общо.
	— Шантавата прическа? — предположи Саймън, но умът му беше другаде. Нещо в изражението на Джейс започваше да го тревожи.
	— Клеъри — каза Джейс.
	Саймън се изненада.
	— Клеъри?
	— Клеъри — повтори Джейс. — Познаваш я: ниска, червенокоса, голям инат.
	— Не виждам как Клеъри може да е общото между нас — рече Саймън, макар да беше очевидно как. Все пак, не му се говореше за това с Джейс точно сега, а и по принцип. Нямаше ли някакъв мъжки кодекс, който да забранява такива разговори… Разговори за _чувства_? Като че ли не.
	— И двамата ни е грижа за нея — каза Джейс, като го измери с поглед. — И за двама ни тя е важна. Нали така?
	— Питаш ме дали ме е _грижа_ за нея? — „да го е грижа“ не беше особено точен израз. Питаше се дали Джейс не се шегува с него, което би било крайно грозно, дори и за Джейс. Дали не го беше извикал, само за да му се присмее, че между него и Клеъри романтиката не сработи? Въпреки че Саймън все още се надяваше, поне малко, че нещата може да се променят, че Джейс и Клеъри ще започнат да се възприемат един друг по правилния начин, по начина, по който е _редно_ да се възприемат брат и сестра…
	Той срещна погледа на Джейс и усети как и най-слабата надежда за това угасва. Лицето на това момче нямаше изражението на брат, който се кани да говори за сестра си. Но пък му стана ясно и че Джейс не го беше повикал тук, за да се подиграва с чувствата му. Мъката, която видя Саймън, беше болезнено изписана и по собственото му лице, което се оглеждаше в очите на Джейс.
	— Не мисли, че ми е приятно да ти задавам тези въпроси — тросна се Джейс. — Трябва да знам какво би направил за Клеъри. Би ли излъгал заради нея?
	— За какво да лъжа? Всъщност какво става тук? — Саймън разбра какво го беше притеснило при вида на ловците на сенки в градината. — Чакай малко — каза той. — Вие _сега_ ли заминавате за Идрис? Клеъри беше останала с впечатлението, че тръгвате довечера.
	— Знам — каза Джейс. — И искам да кажеш на другите, че Клеъри те е изпратила да предадеш, че няма да дойде. Кажи им, че тя вече не желае да отиде в Идрис. — В гласа му имаше нещо тревожно. Нещо, което Саймън едва долавяше или може би просто му беше странно, че идва от Джейс и не можеше да повярва. Джейс го _умоляваше_. — На теб ще ти повярват. Те знаят колко… колко сте близки двамата.
	Саймън поклати глава.
	— Не ти вярвам. Искаш от мен да направя нещо уж за Клеъри, а всъщност просто искаш да го направя за теб. — Той се обърна да си върви. — Няма да стане.
	Джейс го хвана за ръката и го обърна към себе си.
	— Това е заради Клеъри. Опитвам се да я предпазя. Мислех, че ще си поне малко заинтересован да ми помогнеш.
	Саймън погледна многозначително ръката на Джейс, която беше стиснала неговата.
	— Как мога да я предпазя, след като не ми казваш от какво?
	Джейс не го пусна.
	— Поне вярваш ли ми, че това е важно?
	— Нямаш представа колко много иска тя да замине за Идрис — каза Саймън. — Ако ще й попреча това да се случи, то трябва да имам дяволски добра причина.
	Джейс издиша бавно, неохотно… и пусна ръката на Саймън.
	— Това, което направи Клеъри на кораба на Валънтайн — каза тихо той. — С руната на стената — отварящата руна — е, видя какво се случи.
	— Тя разруши кораба — рече Саймън. — Спаси живота на всички ни.
	— Говори по-тихо. — Джейс тревожно се огледа наоколо.
	— Да не искаш да кажеш, че никой друг не знае за това? — попита недоумяващо Саймън.
	— Аз знам. Ти знаеш. Люк знае, както и Магнус. Никой друг.
	— С останалите как си обясняват случилото се? Че корабът случайно се е разбил?
	— Казах им, че нещо се е объркало по време на Ритуала на дяволското преобразяване.
	— Излъгал си Клейва? — Саймън не можеше да прецени дали беше очарован или ужасен.
	— Да, излъгах Клейва. Изабел и Алек знаят за способността на Клеъри да създава руни, така че се съмнявам, че ще успея да укрия това от Клейва или новия инквизитор. Но ако разберат какво може да прави тя — да създава истински руни, които имат истинска разрушителна сила — те ще я вземат за боец, като оръжие. А тя не е подготвена. Не е създадена за такова нещо… — той млъкна, когато Саймън поклати глава. — Какво?
	— Ти си нефилим — каза бавно Саймън. — Не искаш ли най-доброто за Клейва? Дори и ако това означава Клеъри да бъде използвана…
	— Искаш да им я предам ли? Да я използват за щит срещу Валънтайн и армията, която е свикал?
	— Не — рече Саймън. — Не искам това. Но аз не съм един от вас. На мен не ми се налага да избирам между Клеъри и семейството си.
	Кръвта нахлу в лицето на Джейс и то стана тъмночервено.
	— Случаят не е такъв. Ако мислех, че това ще помогне на Клейва…, но няма да му помогне. Само ще я наранят…
	— Дори ако мислеше, че това ще помогне на Клейва, не би им я предал.
	— Какво се опитваш да кажеш, вампире?
	— Защото никой друг не може да я има, освен теб — рече Саймън.
	Лицето на Джейс изгуби цвета си.
	— Значи, няма да ми помогнеш — каза невярващо той. — Няма да помогнеш _на нея_?
	Саймън се поколеба и преди да отговори, някакъв шум разцепи тишината надвиснала над тях. Висок, пронизителен писък, потресаващо отчаян, още по-зловещ поради внезапното си прекъсване. Джейс се огледа наоколо.
	— Какво беше това?
	Самотният писък бе последван от още писъци и някакъв оглушителен трясък, който щеше да спука тъпанчетата на Саймън.
	— Нещо става… другите…
	Но Джейс вече тичаше по пътеката, като прескачаше изпречващите му се бурени. Саймън се поколеба за миг, после хукна след него. Беше забравил колко бързо може да тича сега. Тъкмо бе настигнал Джейс, когато завиха зад ъгъла на църквата и излязоха в градината.
	Завариха истински хаос. Градината бе покрита с белезникава мъгла, а във въздуха се усещаше тежък мирис — остра миризма на озон и нещо друго, нещо сладникаво и неприятно.
	Някакви фигури се щураха напред-назад — Саймън виждаше само части от тях, които ту се появяваха, ту изчезваха в мъглата. Той мерна Изабел, размахваща камшика си, а черната й коса, сплетена на плитки, се виеше около нея. Камшикът й бе като смъртоносен тризъбец от златисти мълнии, разрязващи сенките. Тя парираше придвижването на нещо плътно и огромно — демон, помисли си Саймън — ала още беше посред бял ден. Не беше възможно да е това. Когато се запрепъва напред, той видя, че съществото имаше човешки силует, но беше прегърбено и извито, някак си криво. То носеше в едната си ръка дебела дървена греда и почти на сляпо я размахваше към Изабел.
	Малко по-нататък, през една пролука в каменната стена, Саймън видя уличното движение по Йорк авеню, което вдигаше обичайната врява. Небето отвъд института беше ясно.
	— Бездушни — прошепна Джейс. Лицето му пламна, когато извади от колана си една от серафимските си ками. — Поне дузина са. — Той бутна грубо Саймън настрани. — Стой тук, разбра ли? Стой тук.
	За миг Саймън стоеше замръзнал, докато Джейс се запровира в мъглата. Светлината на камата в ръката му обагряше във въздуха край него в сребристо. Тъмни силуети се щураха напред-назад и на Саймън му се струваше, че гледа през замръзнало стъкло, отчаяно опитвайки се да разбере какво се случва от другата страна. Изабел беше изчезнала, но видя Алек, видя как ръката му се изцапа с кръв, когато прониза гърдите на бездушния, и как после се загледа в гърчещото се тяло на земята. Тогава зад Алек се изправи друг, но Джейс беше там, с по една кама във всяка ръка; скочи във въздуха, после се приземи с рязко движение — и главата на бездушния се търкулна от шията, откъдето бликна черна кръв. Стомахът на Саймън закъркори — кръвта миришеше тръпчиво и отровно.
	Той чу как ловците на сенки се викат един друг в мъглата, а бездушните не издаваха нито звук. Изведнъж мъглата се разпръсна и Саймън видя Магнус, застанал с широко отворени очи до стената на института. Ръцете му бяха вдигнати нагоре, между тях проблясваха сини искри, а в камъка на стената, до която се намираше той, зееше квадратна черна дупка. Тя не беше празна, а представляваше нещо като огледало с буен огън в стъклото му.
	— Порталът! — викаше той. — Минете през Портала!
	Всичко се случи някак едновременно. Мерис Лайтууд появи от мъглата, носейки в ръцете си момче, Макс. Тя се спря, за да извика нещо през рамо, а после се хвърли към Портала и _мина_ през него, изчезвайки в стената. Алек я последва, като дърпаше Изабел след себе си, нейният окървавен камшик се влачеше по земята. Когато той я бутна пред себе си през Портала, нещо изскочи иззад тях от мъглата — бездушен воин, размахал нож.
	Саймън излезе от вцепенението си. Той се втурна напред, като викаше името на Изабел, но се препъна и се пльосна, удряйки се толкова силно в земята, че чак дъхът му спря, доколкото изобщо имаше дъх. Той мъчително се надигна и седна, обръщайки се да види върху какво е връхлетял.
	Беше някакво тяло. Тяло на жена, с прерязано гърло, с широко отворени, сини мъртви очи. По пепелявата й коса имаше кръв. Мадлен.
	— Саймън, _размърдай се_! — извика Джейс.
	Саймън го видя да тича към него от мъглата, с окървавени серафимски ками в ръце. После погледна нагоре. Бездушният воин, който бе видял да преследва Изабел, се задаваше над него, а раненото му лице бе изкривено в грозна гримаса. Когато ножът се спусна към Саймън, той се отдръпна, но въпреки подобрените си рефлекси, не успя да реагира достатъчно бързо. Остра болка го прониза и всичко потъна в мрак.


	2
	Демоничните кули на Аликанте

	_Никоя магия на света не би успяла да осигури свободни места за паркиране по улиците на Ню Йорк_, помисли си Клеъри, когато с Люк за трети път обиколиха района. Никъде не се откриваше и най-малкото местенце, а на половината улица колите вече бяха паркирани в две редици.
	Най-накрая Люк спря пред един противопожарен кран и с въздишка изключи двигателя на пикапа.
	— Хайде, ти върви — рече той. — Кажи им, че си тук. Аз ще донеса куфара ти след малко.
	Клеъри кимна, но се поколеба, преди да посегне към дръжката на вратата. Стомахът й тревожно се сви, не за първи път и й се прииска Люк да дойде с нея.
	— Винаги съм мислела, че при първото ми пътуване през океана ще ми трябва поне паспорт — направи опит да се пошегува тя.
	Люк не се усмихна.
	— Знам, че ти е нервно. Но всичко ще бъде наред. Семейство Лайтууд ще се грижат добре за теб.
	_Каза ми го вече поне милион пъти_, помисли си Клеъри. Тя потупа Люк по рамото, преди да скочи от пикапа.
	— До скоро.
	Тръгна по напуканата каменна пътека и колкото повече приближаваше портата на църквата, толкова повече затихваше шумът от уличното движение. Този път й трябваше повече време, за да види отвъд вълшебния прах на Института, който стоеше като маскировъчен пласт, нанесен върху старата катедрала, сякаш запечатан с боя. Изстъргването му от съзнанието й беше трудно, дори болезнено. Най-накрая успя да го премахне и видя цялото великолепие на църквата под него. Високата дървена порта блестеше, сякаш бе току-що полирана.
	Във въздуха се усещаше странен мирис на озон и изгоряло. Тя се намръщи и постави ръка на бравата. _Аз съм Клеъри Моргенстърн, нефилим, и моля за достъп до Института…_
	Вратата се отвори. Клеъри пристъпи вътре. Огледа се наоколо, примигна и се опита да разбере кое й се струваше по-различно в интериора на катедралата.
	Направи й впечатление, че когато вратата се затвори зад нея, я обгърна мрак, разсейван само от мъждивата светлина, идваща от розетка високо над нея. Досега при всяко нейно посещение преддверието на Института бе осветено от дузини запалени свещи, поставени в пищни свещници и очертаващи пътеката между скамейките.
	Извади от джоба си своя камък с магическата светлина и го вдигна високо. От него заискри светлина, която се разля измежду пръстите й. Дори тъмните ъгли на катедралата се осветиха и тя тръгна към асансьора, намиращ се до празния олтар, и машинално натисна бутона за повикване.
	Нищо не се случи. След половин минута тя отново натисна бутона, после пак. Залепи ухо до вратата на асансьора и се заслуша. Нищо не се чуваше. Институтът бе потънал в мрак и тишина като механична кукла, чийто часовников механизъм се беше повредил.
	Сърцето на Клеъри заби лудо, тя хукна назад и отвори тежката порта. Застана на стълбите пред църквата и панически се огледа. Отгоре небето беше станало кобалтово, а въздухът миришеше още по-силно на изгоряло.
	_Да не би да е имало пожар тук? И ловците на сенки да са се евакуирали? Но мястото изглеждаше невредимо…_
	— Не беше пожар. — Гласът бе мек, кадифен и познат. В сенките се открои висок силует, косата на когото беше щръкнала като корона от грозни бодли. Той бе облечен в черен копринен костюм върху лъскава изумруденозелена риза, а по тънките му пръсти блестяха пръстени със скъпоценни камъни. Беше обут в елегантни ботуши, които също блестяха.
	— Магнус? — прошепна Клеъри.
	— Знам какво си мислиш — каза Магнус. — Но не беше пожар. Мирише на адска мъгла — нещо като омагьосан демоничен дим. Намалява действието на някои магии.
	— _Демонична_ мъгла? Значи е имало…
	— Нападение над Института. Да. Този следобед. Бездушни — може би няколко дузини.
	— Джейс — прошепна Клеъри. — Семейство Лайтууд…
	— Адската мъгла притъпи способността ми да се боря ефективно с бездушните. Както и тяхната. Трябваше да ги изпратя през Портала в Идрис.
	— И никой от тях не е ранен?
	— Мадлен — каза Магнус. — Мадлен е убита. Съжалявам, Клеъри.
	Клеъри се отпусна на стълбите. Тя не познаваше кой знае колко възрастната жена, но Мадлен бе единствената й връзка с майка й — с _истинската_ й майка, закоравялата жена-ловец на сенки, която беше непозната на Клеъри.
	— Клеъри? — Люк идваше по пътеката през сгъстяващия се мрак. Носеше в ръка куфара й. — Какво става?
	Докато Магнус обясняваше, Клеъри седеше, прегърнала коленете си. Като се изключи тъгата по Мадлен, тя изпитваше дълбоко облекчение. Джейс беше добре. Семейство Лайтууд бяха добре. Тя не спираше да си повтаря наум: _Джейс е добре._
	— Бездушни, значи — каза Люк. — И всички ли са унищожени?
	— Не всички. — Магнус поклати глава. — След като изпратих семейство Лайтууд през Портала, бездушните се разпръснаха. Очевидно аз не представлявам интерес за тях. Докато затворя Портала, и всички бяха изчезнали.
	Клеъри вдигна глава.
	— Затворил си Портала? Но… нали трябва да изпратиш и мен в Идрис? — попита тя. — Искам да кажа, и аз мога да мина през Портала и да се присъединя към семейство Лайтууд, нали?
	Люк и Магнус се спогледаха. Люк остави куфара на земята до краката си.
	— Магнус? — Клеъри повиши глас, който прозвуча пронизително дори в собствените й уши. — _Трябва_ да отида.
	— Порталът е затворен, Клеъри…
	— Тогава отвори друг!
	— Не е толкова просто — рече магьосникът. — Клейвът следи строго за всяко влизане в Аликанте. Столицата е свещено място за тях… тя е тяхната Ватикана, техният Забранен град. Долноземците не могат да влизат там без разрешение, както и мунданите.
	— Но аз съм ловец на сенки!
	— Само донякъде — каза Магнус. — Освен това, кулите ще попречат на директното телепортиране в града. За да отворя Портал, който да води в Аликанте, трябва да ги уведомя, за да те чакат от другата страна. Ако се опитам да те изпратя на своя глава, това би било директно нарушение на Закона, а аз не желая да рискувам дори и заради теб, сладкишче, колкото и да си ми симпатична.
	Клеъри отмести поглед от извинителното лице на Магнус и се вгледа в замисления Люк.
	— Но аз _трябва_ да отида в Идрис — рече тя. — Трябва да помогна на майка си. Трябва да има някакъв друг начин да стигна дотам, начин, при който не се използва Портал.
	— Най-близкото летище е в друга страна — каза Люк. — Ако успеем да преминем границата, като ударението пада върху „ако“. После имаме дълъг и опасен път през страна, чиято територия е населена с долноземци от всякакъв вид. Ще ни трябват дни, за да я прекосим.
	Очите на Клеъри залютяха. Няма _да плача_, каза си тя. _Няма._
	— Клеъри — рече нежно Люк. — Ще се свържем със семейство Лайтууд. Ще се уверим, че имат цялата информация, която им е нужна, за да намерят развалящото магията заклинание за Джослин. Те могат да се свържат с Фел…
	Но Клеъри се беше изправила на крака и клатеше глава.
	— Трябва _аз_ да отида — каза тя. — Фел е казал на Мадлен, че няма да разговаря с никого другиго.
	— Фел? Рейгнър Фел? — повтори Магнус. — Мога да се опитам да му пратя съобщение. Ще му кажа да очаква Джейс.
	Част от безпокойството, изписано по лицето на Люк, се стопи.
	— Чули това, Клеъри? С помощта на Магнус…
	Но Клеъри вече не искаше и да чуе за помощта на Магнус. Не искаше да чува нищо. Беше се настроила да спасява майка си, а се оказа, че не й остава нищо друго, освен да седи до леглото й, да държи безжизнената й ръка и да се надява, че някой някъде ще направи онова, което тя не може.
	Клеъри се запрепъва надолу по стълбите и се отдръпна от Люк, когато той посегна към нея.
	— Искам да остана сама за малко.
	— Клеъри… — Чу как Люк извика след нея, но дори не се обърна, както се беше затичала покрай катедралата. Видя, че следва каменната пътека, която преминаваше в чакъл и водеше към малката градина на изток от Института и към мириса на въглени и пепел, изпод който мирис се долавяше и още някаква тежка, остра миризма на демонична магия. В градината още имаше мъгла, по-точно накъсани следи от нея, подобно на облачета, оплели се в розовите храсти или между камъните. Тя видя местата, където бе разровена земята от преминалата битка. До каменна пейка имаше и едно тъмночервено петно, върху което не й се искаше да задържа дълго погледа си.
	Клеъри извърна глава. И застина. Там, на стената на катедралата, имаше съвършени знаци на вълшебна руна, които искряха като огън, преминаващ в синьо на фона на сивия камък. Те образуваха правоъгълен контур, подобен на процепите на полуотворена врата…
	Порталът.
	Вътре в нея нещо се надигна. Спомни си за други символи, онези, които светеха заплашително върху гладката метална обвивка на кораба.
	Спомни си пукота и вибрирането на металните плоскости, когато всички нитове изхвърчаха от гнездата си, докато корабът не се пръсна на парчета и черната вода на Ийст Ривър нахлу в него.
	_Това са само руни_, помисли си Клеъри. _Символи. Мога да ги рисувам. Ако майка ми е могла да скрие Бокала на смъртните в парче хартия, защо аз да не мога да създам Портал._
	Усети как краката й сами я понесоха към стената на катедралата, как ръката й бръкна в джоба и извади стилито. Опита се да спре треперенето на ръката си и докосна камъка с върха на стилито.
	Затвори клепачи и на фона на мрака зад тях започнаха да се изписват въображаеми светлинни линии. Линии, които я водеха през тунели, вихрушки, пътуване из далечни места. Те се свързваха в една руна така леко, както полетът на птица във въздуха. Клеъри не знаеше дали тази руна е съществувала преди, или сега я беше измислила, но важното бе, че я бе създала такава, сякаш я е имало още от сътворяването на света.
	_Портал._
	Започна да рисува, знаците се стичаха от върха на стилито във въгленовочерни линии. Камъкът запращя, като напълни носа й с тръпчивия мирис на изгоряло. Гореща синя светлина блесна срещу затворените й клепачи. Усети топлина по лицето си, сякаш бе застанала пред огън.
	С въздишка отпусна ръката си и отвори очи.
	Руната, която бе нарисувала, представляваше тъмно цвете, разцъфтяло на каменната стена. Когато го погледна, линиите му сякаш се смекчиха и измениха, като леко се спуснаха надолу, удължиха се и се размиха. За няколко мига формата на руната се промени. Сега се очертаха контурите на блестящ вход, около метър по-висок от Клеъри. Тя не можеше да откъсне очи от него. От входа се процеждаше същата тъмна светлина като през Портала зад завесата на Мадам Доротея. Тя посегна към него…
	И отскочи назад. За да използваш Портала, спомни си тя, трябва да си представиш мястото, където искаш да те отведе. Но тя никога не бе ходила в Идрис. Разбира се, бяха и разказвали. Място със зелени ливади, тъмни гори и буйни води, езера и планини, и Аликанте, градът на стъклените кули. Тя си представяше живо всичко това, ала представата не беше достатъчна, не и за магия. _Само ако…_
	Внезапно си пое дълбоко въздух. Но тя _беше_ виждала Идрис. Беше го видяла в съня си и знаеше, без да е наясно откъде, че този сън беше истински. Поне това, което й беше казал Джейс за Саймън. Че той не може да остане, защото „това място е за живите“. И малко след това Саймън беше умрял…
	Тя отново се зарови в спомена за съня си. За това, как танцуваше в една бална зала в Аликанте. Стените бяха златисти и бели, а високият таван блестеше, сякаш обсипан с диаманти. Имаше и фонтан с шампанско — огромна сребриста купа с русалка в средата, държаща стомна. Дърветата пред прозорците бяха окичени с цветни светлини, а Клеъри беше облечена в зелено кадифе, точно като в момента.
	Сякаш все още в съня си, тя посегна към Портала. Изпод пръстите й блесна ярка светлина, а вратата се отвори към осветеното място, намиращо се зад нея. Клеъри усети как пред очите й се завихря златист водовъртеж, който бавно започна да се оформя в разпознаваеми силуети — стори й се, че вижда контурите на планини, част от небе…
	— _Клеъри!_ — Беше Люк, който тичаше по пътеката с изписани на лицето си гняв и уплаха. Зад него с големи крачки се приближаваше Магнус, чиито котешки очи блестяха като метал на горещата светлина, идваща от Портала, в която се къпеше градината. — _Клеъри, недей!_ Защитите са опасни! Може да те убият!
	Но вече нямаше път назад. Златистата светлина зад Портала ставаше все по-ярка. Тя си спомни за златистите стени на залата от съня й, за златистата светлина, която се отразяваше в стъклата, които бяха навсякъде. Люк не беше прав, той не разбираше как работи нейната дарба… какво значение имаха някакви си защити, когато тя можеше да създаде своя действителност само с помощта на нарисувана руна?
	— Трябва да отида — извика тя и пристъпи напред с разперени пръсти. — Люк, съжалявам…
	Направи още една крачка… С няколко ловки скока Люк се озова до нея и хвана китката й точно в мига, когато Порталът сякаш щеше да избухне около тях. Някаква сила ги повдигна във въздуха подобно на торнадо, изкореняващо дърво. Клеъри хвърли последен поглед към колите и сградите на Манхатън, които шеметно се отдалечаваха и изчезваха. И докато Люк продължаваше да стиска китката й в желязна хватка, вихрушката я засмука и я запрати в центрофугата на златистия хаос.


	Саймън се събуди от шума на ритмично плискаща се вода. Той се надигна и внезапен ужас скова гърдите му — последния път, когато се събуди от шума на вълни, се беше оказал пленник на кораба на Валънтайн и затова тихото плискане, което долавяше, го върна към онзи ужасен момент, сякаш някой бе излял върху лицето му ледена вода.
	Но не, с бърз поглед установи, че се намира на съвсем друго място. Лежеше завит с меко одеяло в удобно дървено легло, в малка спретната стая, чиито стени бяха боядисани в бледосиньо. На прозорците бяха спуснати тъмни завеси, но слабата светлина по краищата им беше достатъчна за окото на вампир да вижда ясно. На пода беше постлан ярък килим, а на стената имаше гардероб с огледални врати.
	Имаше и фотьойл, издърпан до леглото. Саймън се изправи в седнало положение и когато отметна одеялото, му направиха впечатление две неща: първо, че беше облечен със същите джинси и тениска, с които беше, когато тръгна към Института, за да се срещне с Джейс; и второ, че във фотьойла дремеше някой, с подпряна на ръката глава и дълга черна коса, разпиляна като воал.
	— Изабел? — рече Саймън.
	Рязко, като човече на пружина при отварянето на кутия, тя повдигна глава, а очите й се ококориха.
	— Оооо! Ти се събуди! — Тя изправи гръб и отметна косата си назад. — Джейс много ще се зарадва. Бяхме почти сигурни, че си умрял.
	— Умрял? — повтори Саймън, като усети замайване и леко му прилоша. — От какво? — Той заоглежда стаята, като примигваше. — В Института ли съм? — попита и още докато задаваше въпроса, осъзна, че това е невъзможно. — Искам да кажа… къде сме?
	По лицето на Изабел премина тревога.
	— Ами… това означава ли, че не помниш какво се случи в градината? — Тя нервно подръпна ресните, които обрамчваха тапицерията на фотьойла. — Нападнаха ни бездушни. Бяха много и адската мъгла ни попречи да се бием с тях. Магнус отвори Портала и ние всички се втурнахме към него, а аз те видях, че идваш към нас. Ти се спъна в… в Мадлен. А точно зад теб имаше бездушен. Нямаше как да го видиш, но Джейс го видя. Опита да ти се притече на помощ, но беше твърде късно. Бездушният заби ножа си в теб. Ти кървеше… много. А Джейс уби бездушния, вдигна те и те пренесе през Портала — завърши тя, като говореше толкова бързо, че думите й се сливаха и Саймън едва смогваше да ги разбере. — И сега всички сме от другата страна, но нека ти кажа, че бяхме много изненадани, когато Джейс се появи с теб, целият изцапан с кръв. Съветът определено не беше очарован.
	Устата на Саймън беше пресъхнала.
	— Бездушният е _забил нож в мен_? — Изглеждаше невъзможно. Но нали и преди се беше излекувал, когато Валънтайн бе прерязал гърлото му. Това поне си го _спомняше_. Той поклати глава и започна да се разглежда. — Къде?
	— Ще ти покажа. — За най-голяма негова изненада, след миг Изабел се озова седнала до него на леглото, а хладните й ръце бяха върху тялото му. Тя вдигна тениската му и оголи една ивица от бледия му корем, прорязан от тънка червена линия. Приличаше на белег. — Ето — каза тя, като прокара пръсти по него. — Боли ли те?
	— Н-не. — Когато Саймън видя за първи път Изабел, тя му се стори толкова удивителна, така изпълнена с живот и енергия, че си бе помислил, че най-после е намерил момиче, което да изтрие образа на Клеъри, който сякаш бе запечатан от вътрешната страна на клепачите му. Но когато тя допусна той да се превърне в плъх на партито на Магнус Бейн, бе разбрал, че може би Изабел е твърде _блестяща_ за обикновено момче като него. — Не ме боли.
	— Но моите очи ме болят — каза шеговито един студен глас от вратата. Джейс. Бе влязъл толкова тихо, че дори Саймън не го беше чул. Докато затваряше вратата зад себе си, той се усмихна дяволито, а Изабел пусна тениската на Саймън. — Сваляш вампира, докато е още сънен и не може да се отбранява, така ли, Из? — попита той. — Почти съм сигурен, че това е нарушение на Съглашението.
	— Само му показвах къде е бил прободен — възрази Изабел, но се оттегли във фотьойла си с едва доловима въздишка. — Какво става долу? — попита тя. — Още ли не са се успокоили?
	Усмивката изчезна от лицето на Джейс.
	— Мерис отиде в Гард с Патрик — рече той. — Клейвът има заседание и Малачи реши, че ще е по-добре, ако тя обясни лично.
	Малачи. Патрик. Гард. Тези непознати имена и понятия се завъртяха в главата на Саймън.
	— Какво да обясни?
	Изабел и Джейс се спогледаха.
	— Нали _ти_ казах — рече най-накрая Джейс. — Да обясни защо сме взели вампир със себе си в Аликанте, което между впрочем е изрично нарушение на Закона.
	— В Аликанте? Ние сме в Аликанте? — Вълна от паника обля Саймън, после бързо се смени с болка, която премина през разреза на корема му. Той се преви и изстена.
	— Саймън! — Изабел протегна ръка, в очите й се четеше тревога. — Добре ли си?
	— Върви си, Изабел. — С ръце на стомаха си Саймън погледна към Джейс и умолително промълви: — Кажи й да си върви.
	Изабел се отдръпна с обидено изражение на лицето.
	— Добре. Отивам си. Не е нужно да ми се повтаря. — Тя скочи на крака и излезе от стаята, като затръшна вратата след себе си.
	Джейс се обърна към Саймън, кехлибарените му очи бяха безизразни.
	— Какво става? Мислех, че си по-добре.
	Саймън вдигна ръка, за да възпре другото момче. Усети на гърлото си металически вкус.
	— Не става въпрос за това — процеди той. — Не ме боли… просто съм… гладен. — Той усети, че бузите му пламват. — Загубил съм кръв, така че… трябва да си набавя нова.
	— Ясно — каза Джейс с тона на човек, на когото току-що са съобщили интересен, но незаслужаващ да бъде споменат, научен факт. Лекото безпокойство напусна лицето му и се замени с нещо, което се стори на Саймън като подигравка. Това докосна струната на гнева у него и ако не беше така изтощен от болката, щеше да скочи от леглото и да се нахвърли върху Джейс. Но понеже нямаше сили, успя само да изстене:
	— Разкарай се, Уейланд.
	— Уейланд ли каза? — Лицето на Джейс си остана развеселено, но ръцете му се вдигнаха към шията и започнаха да откопчават ципа на якето.
	— Не! — Саймън се тръшна отново на леглото. — Не ме интересува колко съм гладен. Няма да пия от кръвта ти… повече.
	Джейс присви устни.
	— Не ти и предлагам. — Той бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади оттам плоска бутилка. Тя бе наполовина пълна с водниста червеникавокафява течност. — Реших, че ще ти потрябва. Изстисках този сок от два-три килограма сурово месо в кухнята. Нищо по-добро не ми хрумна.
	Саймън пое бутилката, а ръцете му така трепереха, че Джейс трябваше да отвори капачката вместо него. Течността беше отвратителна — прекалено рядка и солена, за да е истинска кръв, а вкусът й беше така неприятен, че според Саймън месото сигурно беше престояло няколко дни.
	— Пфу — каза той след няколко глътки. — Мъртва кръв.
	Джейс повдигна вежди.
	— Не е ли всяка кръв мъртва?
	— Колкото по-отдавна е мъртво животното, чиято кръв пия, толкова по-отвратителен вкус има — обясни Саймън. — Прясната е по-добра.
	— Но ти никога не си пил прясна кръв. Нали?
	На свой ред Саймън също вдигна вежди.
	— Е, като се изключи моята, разбира се — каза Джейс. — А иначе, знам, че моята кръв е _фантастична_.
	Саймън остави празната бутилка на страничната облегалка на фотьойла до леглото.
	— Ти май сериозно си повреден — каза той. — В главата, имам предвид.
	В устата му още имаше вкус на развалена кръв, но болката беше изчезнала. Той се чувстваше по-добре, по-силен, сякаш кръвта беше лекарство, което действа мигновено, наркотик, който му е нужен, за да живее. Запита се дали това не беше пристрастяване, подобно на това към хероина.
	— Значи сме в Идрис?
	— Аликанте, за да бъдем точни — каза Джейс. — Столицата. Всъщност, _единственият_ град. — Той отиде до прозореца и дръпна завесите. — Семейство Пенхалоу не ни вярват, че слънцето не ти пречи, затова са сложили тези затъмняващи пердета. Но ела и погледни сам.
	Саймън стана от леглото и отиде при Джейс до прозореца. И изумено загледа навън.
	Преди няколко години майка му ги беше завела със сестра му на екскурзия в Тоскана — една седмица тежки, непознати макаронени ястия, безсолен хляб и майка му, бързаща по тесните, криволичещи улички и едва успяваща да не блъсне фиата им в някоя от красивите стари сгради, които уж бяха дошли да разгледат. Той си спомни как бяха спрели на баира точно срещу града, наречен Сан Джиминано — купища кафеникави сгради, тук-там осеяни с високи кули, чиито върхове се извисяваха така стремително нагоре, сякаш се мъчеха да стигнат небето. Ако това, което виждаше в момента, му напомняше за нещо, то беше именно онзи пейзаж. Но в същото време всичко му се струваше толкова чуждо и нямаше усещане да е виждал нещо подобно преди.
	Той погледна нагоре към един прозорец, който беше част от някаква средновисока къща. Ако вдигнеше поглед още по-нагоре, щеше да види каменни корнизи и небето зад тях. От другата страна на пътя имаше друга къща, не по-висока от първата, а между тях течеше тесен, тъмен канал, с изградени тук-там върху него мостове — значи ето откъде идваше шумът на вода, който бе чул преди малко. Къщата сякаш беше построена по склона на хълм, а под нея каменни сгради с меден цвят, скупчени покрай тесните улици, се спускаха до ръба на зелен кръг: гори, заобиколени от хълмове, които бяха много далеч. Оттук те приличаха на дълги зелени и кафяви ивици, прошарени с цветовете на есента. А зад хълмовете се издигаха планински зъбери, покрити със сняг.
	Но нищо от това не беше странно. Истински странното бе, че из целия град, сякаш случайно поникнали, се издигаха кули, увенчани с върхове от белезникаво сребрист отразяващ материал. Те сякаш пронизваха небето като блестящи кинжали и само след миг Саймън си спомни къде беше виждал този материал: при твърдите, подобни на кристал оръжия, които носеха ловците на сенки и които наричаха серафимски ками.
	— Това са демонични кули — каза Джейс в отговор на неизречения въпрос на Саймън. — Оттам се контролират защитите, които пазят града. Благодарение на тях никой демон не може да пристъпи в Аликанте.
	Полъхът от прозореца беше студен и чист, такъв въздух никога не можеш да дишаш в Ню Йорк. В него не се усещаше нищо, нито дъх на мръсотия, нито на пушек, нито на метал, нито на други хора. Беше просто въздух. Саймън вдиша дълбоко, без да му е нужно, но някои човешки навици трудно се преодоляват, после се обърна към Джейс:
	— Кажи ми, че по случайност ме доведе тук. Кажи ми, че това не е част от плана ти да попречиш на Клеъри да дойде с теб.
	Джейс не го погледна, но гърдите му рязко се повдигнаха и спуснаха с нещо като сподавена въздишка.
	— Напротив — каза той. — Аз създадох бандата бездушни воини, направих така, че да нападнат Института и да убият Мадлен, а за малко и останалите от нас, само за да попреча на Клеъри да напусне Ню Йорк. И виж ти, оказа се, че пъкленият ми план проработи.
	— Изглежда наистина проработи — каза тихо Саймън. — Нали?
	— Слушай, вампире — рече Джейс. — Планът беше да държа Клеъри далеч от Идрис. Твоето идване тук не влизаше в сметката. Пренесох те през Портала, защото, ако те бях оставил, окървавен и изнемощял, бездушните щяха да те убият.
	— Можеше да останеш заедно с мен…
	— Щяха да убият и двама ни. Дори не знам колко бяха, при цялата тази адска мъгла. Все пак дори и аз не мога да се преборя със стотици бездушни.
	— Обзалагам се, че никак не ти е лесно да го признаеш — рече Саймън.
	— Ти си задник — каза Джейс с равен глас — дори и за долноземец. Аз ти спасих живота, нарушавайки Закона. И смея да твърдя, че това не е за първи път. Дължиш ми поне малко благодарност.
	— _Благодарност?_ — Саймън усети как пръстите му се свиват и ноктите му се врязват в дланите. — Ако не ме беше извикал в Института, сега нямаше да съм тук. Не съм искал да ме водиш тук.
	— Напротив — каза Джейс, — нали каза, че би направил всичко за Клеъри? Това е всичко.
	Преди Саймън да отговори нещо заядливо, на вратата се почука.
	— Ехо? — обади се Изабел от другата страна. — Саймън, приключи ли с превземките? Трябва да говоря с Джейс.
	— Влизай, Изи. — Джейс не отклони очи от Саймън. В погледа му блестяха гневни искри и нещо като предизвикателство, което подбуждаше у Саймън желание да го удари с нещо тежко. Като например пикап.
	Изабел влезе в стаята с развята черна коса и усукани сребристи поли. Корсетът с цвят на слонова кост оставяше покритите й с мастилени руни ръце и рамене голи. Саймън си помисли, че за нея сигурно е голямо облекчение да може да показва знаците си на място, където това не се възприема като нещо необикновено.
	— Алек ще ходи в Гард — каза без предисловие Изабел. — Преди това иска да говори с теб за Саймън. Можеш ли да слезеш долу?
	— Разбира се. — Джейс се отправи към вратата, но забеляза, че Саймън върви след него, и гневно се обърна: — Ти ще стоиш тук.
	— Не — отвърна Саймън. — Ако ще говорите за мен, искам да присъствам.
	За миг сякаш леденото спокойствие на Джейс щеше да се пропука. Изчерви се и отвори уста, очите му заблестяха. Пак така бързо, с огромно усилие на волята, гневът му изчезна. Той скръцна със зъби и се усмихна.
	— Добре. Ела долу, вампире. Там ще е цялото щастливо семейство.


	Когато за първи път Клеъри бе минала през Портал, усещането беше, че лети, че се носи надолу в безтегловност. Този път сякаш бе попаднала в сърцето на торнадо. Грабнаха я виещи ветрове, откъснаха ръката й от тази на Люк и от устата й се изтръгна вик. Тя попадна в центъра на черно-златист водовъртеж.
	Изведнъж пред нея се издигна нещо плоско, твърдо и сребристо като повърхност на огледало. Тя се носеше към него с пълна скорост, изпищя и вдигна ръце да закрие лицето си. После проби повърхността и мина през нея, озовавайки се на място, сковано от лют студ и липса на въздух. Започна да потъва в плътен син мрак, като се опитваше да диша, ала в дробовете й не влизаше въздух, а само още по-вледеняващ студ…
	Изведнъж нещо я хвана за гърба на палтото и я вдигна нагоре. Тя започна да се мята, но беше твърде слаба, за да се откъсне от хватката. Издигнаха я нагоре и индиговата тъмнина започна да преминава в бледосиньо, а после в златисто и когато тя излезе на повърхността на водата — това беше вода, — тя успя да си поеме въздух. Или се опита. По-точно се задави и й прилоша, пред погледа й заиграха черни петна. После усети как я изтеглят бързо през водата, краката и ръцете й се оплитаха във водорасли. Клеъри се замята в хватката, която я държеше, и погледът й с ужас попадна върху нещо средно между вълк и човек, с уши като остриета и устни, оголили остри бели зъби. Опита се да извика, но от устата й изскочи само вода.
	Миг по-късно бе извадена от водата и просната на влажната твърда земя. Нечии ръце сграбчиха раменете й и я затиснаха с лицето надолу. После ръцете започнаха да натискат гърба й, докато гърдите й се свиха в спазъм и тя изкашля горчива струя вода.
	Тя още кашляше, когато ръцете я обърнаха по гръб. В следващия миг видя Люк — черна сянка на фона на високото небе, посипано с бели облаци. Нежността, която бе свикнала да вижда в изражението на лицето му, я нямаше; той вече не приличаше на вълк, но продължаваше да изглежда заплашителен. Изправи я в седнало положение и силно я разтърси, после отново и отново, докато тя изстена и немощно се помъчи да се освободи.
	— Люк! Престани! Причиняваш ми болка…
	Ръцете му пуснаха раменете й. После хвана брадичката й, повдигна я и очите му зашариха по лицето й.
	— Водата — рече той. — Изплю ли цялата вода?
	— Предполагам — прошепна Клеъри. Гласът й едва излезе от свитото й гърло.
	— Къде е стилито ти? — попита настойчиво той и понеже тя се поколеба, гласът му стана рязък. — Клеъри. Стилито ти. Намери го.
	Тя се освободи от хватката му и затърси в мокрите си джобове, сърцето й се сви, когато пръстите й не напипаха нищо друго, освен мокър плат. Тя обърна отчаяното си лице към Люк.
	— Предполагам, че е паднало в езерото. — Тя подсмръкна. — Стилито на майка ми…
	— Исусе, Клеъри! — Люк се изправи и тревожно сключи ръце на тила си. Той също бе прогизнал, от джинсите и тежкото трикотажно сако се стичаше вода на плътни ручеи. Очилата, които обикновено все се свличаха до средата на носа му, ги нямаше. Той сведе мрачен поглед към нея. — Добре ли си — каза той. Това не беше точно въпрос. — Искам да кажа, сега чувстваш ли се добре?
	Тя кимна.
	— Люк, какво има? Защо ти трябва стилито ми?
	Люк нищо не каза. Той се огледа наоколо, като че ли се надяваше отнякъде да дойде помощ. Клеъри проследи погледа му.
	Намираха се на широкия кален бряг на едно доста голямо езеро. Водата беше бледосиня, тук-там отразяваща слънцето. Запита се дали златистата светлина, която бе видяла през открехнатия Портал, не идваше оттук. Сега, когато беше вече извън езерото, не виждаше нищо злокобно в него. То бе обградено със зелени хълмове, изпъстрени с дървета, които тъкмо започваха да се обагрят в червеникавокафяво и златисто.
	Зад хълмовете се издигаха високи планини, чиито върхове бяха покрити със сняг.
	Клеъри потрепери.
	— Люк, когато бяхме във водата… ти не беше ли наполовина вълк? Стори ми се, че видях…
	— Като вълк плувам по-добре, отколкото като човек — отвърна лаконично Люк. — И съм по-силен. Трябваше да те измъкна от водата, а ти не ми помагаше особено.
	— Разбирам — каза тя. — Извинявай. Ти не… ти нямаше намерение да идваш с мен.
	— Ако не бях дошъл, сега щеше да си мъртва — отбеляза той. — Магнус ти обясни, Клеъри. Не можеш да използваш Портала, за да влезеш в Града от стъкло, освен ако някой не те очаква от другата страна.
	— Той каза, че това е в нарушение на Закона. Не каза, че ако се опитам да го направя, ще бъда отхвърлена.
	— Каза ти, че има защити около града, които пречат да се мине през Портала. Не е негова вината, че си решила да си поиграеш с магически сили, от които нямаш никаква представа. Това, че притежаваш способността да създаваш руни, не означава, че знаеш как да ги контролираш — отвърна той със строго изражение на лицето.
	— Съжалявам — рече Клеъри с отпаднал глас. — Просто… Къде се намираме сега?
	— На езерото Лин — отвърна Люк. — Мисля, че Порталът ни е пренесъл колкото се може по-близо до града и после ни е изхвърлил. Намираме се в покрайнините на Аликанте. — Той се огледа наоколо, като клатеше глава донякъде смаяно, донякъде уморено. — Ти успя, Клеъри. Ние сме в Идрис.
	— Идрис ли? — рече Клеъри и се втренчи вцепенено над езерото. То трептеше, синьо и спокойно. — Но… казваш, че сме в покрайнините на Аликанте. А аз никъде не виждам град.
	— Ние сме на километри от него — отбеляза Люк. — Виждаш ли онези хълмове в далечината? Трябва да ги прекосим градът е от другата страна. Ако бяхме с кола, можехме да стигнем за час, но пеша най-вероятно ще се придвижваме цял следобед. — Той вдигна поглед към небето. — По-добре да тръгваме.
	Клеъри се погледна ужасена. Перспективата да ходи цял ден в мокри дрехи никак не й се нравеше.
	— Няма ли друг начин да…?
	— Друг начин? — попита Люк и в гласа му прозвуча внезапна рязкост. — Да не би да имаш някакви идеи, Клеъри, в крайна сметка ти беше тази, която ни доведе тук? — Той посочи нататък от езерото. — Този път минава през планините. Проходими са само в разгара на лятото. По върховете им ще умрем от студ. — Той се обърна и посочи с пръст в друга посока. — Този път минава през цели километри гори. Простират се по целия път до границата. Необитаеми са, или поне не от човешки същества. Отвъд Аликанте има ферми и вили. Може да излезем от Идрис, но така или иначе, трябва да минем през града. При това град, длъжен съм да добавя, в който долноземци като мен едва ли са добре дошли.
	Клеъри го гледаше с отворена уста.
	— Люк, не знаех…
	— Разбира се, че не си знаела. Ти нищо не знаеш за Идрис. Никога не си се интересувала от Идрис. Просто беше сърдита, че те изоставиха, и реши да действаш напук… като малко дете, което тропа с крак. И ето ни тук. Загубени и измръзнали и… — Той спря, лицето му се изопна. — Хайде! Чака ни път.
	Клеъри последва Люк покрай езерото Лин в тягостно мълчание. Докато вървяха, слънцето изсуши косата и кожата й, но кадифеното манто тежеше като напоена с вода гъба. То висеше на нея като оловна завеса, докато подтичваше по камъните и калта, опитвайки се да не изостава от широките крачки на Люк. Опита се още няколко пъти да поведе разговор, но Люк упорито мълчеше. Никога досега не беше правила нещо чак толкова лошо, че извинението й да не смекчи гнева на Люк. Този път очевидно беше различно.
	Сякаш с всяка крачка скалите около езерото ставаха все по-стръмни и осеяни с тъмни петна като пръски от черна боя. Когато Клеъри погледна по-отблизо, разбра, че това са пещери. Някои изглеждаха много дълбоки и криволичеха в тъмнината, губейки се в нея. Веднага си представи прилепи и разни пълзящи гадини, които дебнеха в мрака, от което я полазиха тръпки.
	Най-после тясната пътека, минаваща през скалите, ги изведе на широк път, покрай който се редяха натрошени камъни. Езерото остана зад тях и приличаше на индиго на слънчевата светлина в късния следобед. Пътят пресичаше равно затревено поле, което се простираше до редящите се в далечината хълмове. Сърцето на Клеъри се сви — градът не се виждаше никъде.
	Люк гледаше втренчено към хълмовете с изписан на лицето му израз на силна тревога.
	— По-далеч сме, отколкото си мислех. Беше толкова отдавна, откакто за последно бях тук…
	— Може би, ако намерим по-голям път — предложи Клеъри, — бихме могли да се качим на автостоп или да хванем някакъв транспорт, или…
	— _Клеъри_, в Идрис няма коли. — При вида на стреснатото й изражение Люк се засмя не особено весело. — Защитите смущават всякакви машини. Повечето технологии не могат да се използват тук — мобилни телефони, компютри, такива неща. Самият Аликанте се осветява най-вече с магическа светлина.
	— О! — рече Клеъри с отмалял глас. — Е… колко още има до града?
	— Достатъчно. — Без да я погледне, Люк приглади назад късата си коса. — Има нещо, което трябва да ти кажа.
	Клеъри се напрегна. Допреди малко толкова й се искаше Люк да й каже нещо. Точно сега обаче не желаеше това.
	— Няма проблем…
	— Забеляза ли — прекъсна я Люк, — че на езерото Лин няма лодки, нито докове, нищо, което да подсказва, че по някакъв начин езерото се използва от живеещите в Идрис?
	— Просто реших, че защото е далече.
	— Не е далече. На няколко часа път пеша от Аликанте. Истината е, че езерото… — Люк млъкна и въздъхна. — Забелязала ли си фигурите по пода в библиотеката на Института в Ню Йорк?
	Клеъри запримига.
	— Да, но не можах да определя какво изобразяват.
	— Изобразяват ангел, излизащ от езеро, носейки бокал и меч. Това е често срещан мотив в украсите на нефилимите. Легендата разказва, че когато ангелът Разиел за пръв път се е явил на ловеца на сенки Джонатан, първият нефилим, и му дал Реликвите на смъртните, е излязъл от езерото Лин. От тогава езерото е…
	— Свещено? — предположи Клеъри.
	— Прокълнато — рече Люк. — Водата на езерото е нещо като отрова за ловците на сенки. На долноземците не им вреди… феите го наричат Огледало на сънищата и пият от водата му, защото, според поверието, тя им дава прозрение. Но за ловците на сенки пиенето от тази вода е много опасно. Причинява халюцинации, треска… може да доведе дори до лудост.
	Клеъри усети, че й става студено.
	— Значи затова ме накара да изплюя водата.
	Люк кимна.
	— Затова поисках да намериш и стилито си. Можем да елиминираме ефектите на водата с лечителна руна. Без него, ще трябва да се доберем до Аликанте колкото се може по-бързо. Съществуват лекарства, билки, които помагат, и аз познавам някого, за когото съм почти сигурен, че ги има.
	— Семейство Лайтууд ли?
	— Не семейство Лайтууд. — Гласът на Люк беше твърд. — Говоря за друг. За някого, когото познавам.
	— Кой е той?
	Той поклати глава.
	— Само се моля този човек да не се е преместил някъде другаде през последните петнайсет години.
	— Но ти не каза ли, че е в нарушение на Закона долноземци да влизат в Аликанте без разрешение.
	В отговор той се усмихна и това й напомни за онзи Люк, който я държеше да не падне от катерушката, когато бе дете, онзи Люк, който винаги я закриляше.
	— Някои закони са създадени, за да бъдат нарушавани.


	Домът на Пенхалоу напомняше на Саймън за Института — същото усещане, че си пренесен в друга епоха. Коридорите и стълбищата бяха тесни, направени от камък и тъмно дърво, а високите прозорци разкриваха гледка към града.
	Декорацията на интериора определено имаше азиатски уклон: на първия етаж се издигаше параван от кожи, а на первазите на прозорците бяха поставени високи лакирани вази, изрисувани с флорални мотиви. Имаше и множество копринени флагове по стените, на които бяха изобразени сцени от митологията на ловците на сенки, но отвсякъде лъхаше на Изток — наперени военачалници, размахали блестящи серафимски ками, а до тях многоцветни, подобни на дракони същества и демони с облещени очи.
	— Госпожа Пенхалоу — Джия — преди е ръководила Института в Пекин. Днес прекарва част от времето си тук, а останалата част в Забранения град — каза Изабел, когато Саймън спря и заразглежда един от флаговете. — Освен това, семейство Пенхалоу са стара фамилия. Заможна.
	— Очевидно е — промърмори Саймън, като вдигна поглед към полилеите, чиито кристални висулки приличаха на сълзи.
	Джейс, който беше на крачка след тях, изсумтя.
	— Не се мотайте. Не сме дошли на екскурзия тук.
	Саймън понечи да отговори нещо грубо, но реши да си замълчи. С няколко скока взе останалите стъпала, които водеха към голяма стая. Тук се забелязваше странна смесица от старо и ново: витражи с изглед към канала и тиха музика, но Саймън не можеше да види никъде уредбата, от която се носеше. Не се виждаше никъде и телевизор, нито стелажи с наредени по тях DVD-та или CD-та — задължителните реквизити, които Саймън бе свикнал да асоциира с модерните всекидневни. В замяна на това пък имаше множество дебело подплатени дивани, групирани около голяма камина, в която пращеше огън.
	До камината стоеше Алек, облечен в униформата на ловец на сенки, и слагаше на ръцете си чифт ръкавици. Когато Саймън влезе в стаята, той вдигна поглед и се намръщи, но нищо не каза.
	На диваните бяха седнали двама тийнейджъри, които Саймън не бе виждал досега, момче и момиче. Момичето сякаш беше наполовина азиатка, имаше изящни бадемови очи, лъскава тъмна коса, опъната назад, и закачливо изражение. Нежната й брадичка беше остра, като на коте. Не можеше да се нарече красавица, но определено впечатляваше.
	Но затова пък чернокосото момче до нея беше повече от хубаво. Вероятно имаше телосложението на Джейс, но дори и седнал, изглеждаше по-висок. Беше строен и мускулест, с бледо, изискано, неспокойно лице, с изпъкнали скули и тъмни очи. На Саймън му се стори някак странно познат, сякаш го беше виждал и преди.
	Момичето първо заговори.
	— Това ли е вампирът? — Тя измери с поглед Саймън от горе до долу. — Никога досега не съм била толкова близо до вампир… поне не до такъв, когото да не възнамерявам да убия. — Тя наклони глава встрани. — Доста сладък е за долноземец.
	— Не й обръщай внимание. Има лице на ангел, но всъщност маниерите й са като на демон Молох — каза момчето с усмивка и се изправи. После протегна ръка на Саймън. — Аз съм Себастиян. Себастиян Верлак. А това е братовчедка ми, Ейлийн Пенхалоу. Ейлийн…
	— Не се ръкувам с долноземци — рече Ейлийн, като се облегна на възглавниците на дивана. — Та те нямат душа. Вампири.
	Усмивката на Себастиян се стопи.
	— Ейлийн…
	— Така е. Затова не могат и да се оглеждат в огледало или да се показват на слънце.
	Саймън нарочно отстъпи назад, заставайки в участъка, който се огряваше от слънчевата светлина, идваща от прозореца. Той усети топлината на слънцето по гърба си, по косата си. На пода се очерта сянката му, дълга и тъмна, която почти достигна до краката на Джейс.
	Ейлийн рязко си пое дъх, но нищо не каза. В замяна на това проговори Себастиян, който внимателно разглеждаше Саймън с тъмните си очи.
	— Значи е вярно. Семейство Лайтууд казаха, но аз не повярвах, че…
	— Че казваме истината? — рече Джейс, който за първи път проговаряше, откакто бяха слезли долу. — Ние не бихме излъгали за такова нещо. Саймън е… уникален.
	— Целувала съм го веднъж — рече Изабел, без да се обръща конкретно към някого.
	Ейлийн повдигна вежди.
	— В Ню Йорк наистина ти позволяват да правиш каквото си искаш, нали? — рече тя, което прозвуча донякъде изумено, донякъде завистливо. — Последния път, когато те видях, Изи, ти дори не би помислила…
	— Последния път, когато всички се видяхме, Изи беше на осем — рече Алек. — Нещата сега са различни. И така, майка трябваше спешно да замине и се налага някой да отиде в Гард, за да й занесе документацията. Аз съм единственият, който е на осемнайсет, така че само аз _мога_ да присъствам на заседание на Клейва.
	— Знаем — рече Изабел, като се тръшна на дивана. — Вече ни го каза поне пет пъти.
	Алек, който си придаваше важност, не й обърна внимание.
	— Джейс, ти домъкна вампира тук, така че той е твоя грижа. Не му позволявай да излиза.
	_Вампирът_, помисли си Саймън. Като че ли Алек не знаеше името му. Не толкова отдавна на същия този Алек му бе спасил живота. А сега бе просто „вампирът“. Дори и за Алек, който имаше склонност да изпада в странни настроения, това поведение беше отвратително. Може би беше свързано с факта, че е в Идрис. Може би тук Алек изпитваше повече нужда да се изтъкне като ловец на сенки.
	— За _това_ ли ме накара да сляза тук? За да ми кажеш да не пускам вампира да излиза? Това си го знам и без да ми го казваш. — Джейс се отпусна на дивана до Ейлийн, на която изглежда й стана приятно. — По-добре отивай бързо в Гард и се връщай, че без твоите напътствия един Господ знае какви ще ги свършим.
	Алек изгледа Джейс снизходително.
	— Не се карайте. Ще се върна след половин час. — Той изчезна през един свод, който водеше към дълъг коридор. Някъде в далечината се чу затръшване на врата.
	— Не го дразни — рече Изабел, като погледна строго Джейс. — Наистина му повериха отговорността за нас.
	Саймън не можеше да не забележи колко близо е седнала Ейлийн до Джейс, раменете им се докосваха, макар че на дивана имаше достатъчно място.
	— Хрумвало ли ви е, че в предишния си живот Алек може да е бил старица с деветдесет котки, която крещи на съседските деца да не газят ливадата й? Защото на мен ми е хрумвало — рече той и Ейлийн се изкикоти. — Само защото е единственият, който може да отиде в Гард…
	— Какво е това Гард? — попита Саймън, на когото му беше писнало да не разбира за какво говорят всички.
	Джейс го погледна. Изражението му беше хладно, недружелюбно, а ръката му беше върху тази на Ейлийн, която, от своя страна, бе на бедрото й.
	— Седни — рече той, като махна с ръка към един фотьойл. — Или ще висиш в ъгъла като прилеп?
	_Страхотно. Сега пък прилеп._ Саймън се настани неудобно във фотьойла.
	— Гард е официалното място за заседания на Клейва — рече Себастиян, който явно се смили над Саймън. — Там се създава Законът и там е резиденцията на консула и инквизитора. Когато Клейвът заседава, само възрастни ловци на сенки имат право да присъстват в сградата.
	— Да заседава ли? — попита Саймън, като се сети какво бе казал Джейс преди малко, докато бяха горе. — Искаш да кажеш… нали не е заради _мен_?
	Себастиян се засмя.
	— Не. Заради Валънтайн и Реликвите на смъртните. Затова всички са тук. Да обсъдят какво ли ще предприеме Валънтайн оттук нататък.
	Джейс нищо не каза, но при споменаването на името на Валънтайн лицето му се изопна.
	— Ами, сега той би следвало да търси Огледалото — рече Саймън. — Нали това е третата Реликва на смъртните? То тук в Идрис ли е? Затова ли всички са тук?
	Настъпи кратко мълчание, след което Изабел отговори:
	— Работата е там, че никой не знае къде е Огледалото. Всъщност, никой не знае _какво_ представлява то.
	— Нали е огледало — каза Саймън. — Виждали сте — отразява и е от стъкло. Поне така предполагам.
	— Това, което иска да каже Изабел — рече любезно Себастиян, — е, че никой не знае нищо за Огледалото. За него се говори много в легендите на ловците на сенки, но никъде не се споменава нещо по-конкретно, като как изглежда, например, или най-важното, какво е действието му.
	— Знаем, че Валънтайн го иска — каза Изабел, — но това не ни помага особено, защото никой не знае къде е то. Може би Мълчаливите братя са имали някаква представа, но Валънтайн ги уби всички. Ще мине доста време, преди отново да се появят Мълчаливи братя.
	— _Всички?_ — изненада се Саймън. — Мислех, че е убил само тези в Ню Йорк.
	— Градът от кости не се намира в Ню Йорк — рече Изабел. — Той е нещо подобно на… спомняш ли си входа на двореца на феите в Сентръл парк? Това, че входът е там, не означава, че самият дворец е под парка. Същото е и с Града от кости. Към него има най-различни входове, но самият град… — Изабел млъкна, когато Ейлийн с бързо движение й направи знак да спре. Саймън премести поглед от лицето й към това на Джейс, а после и към това на Себастиян. По всички тях имаше едно и също предпазливо изражение, сякаш току-що бяха разбрали какво правят: издават на един долноземец тайни на нефилимите. На един вампир. Не точно враг, но определено някой, на когото не може да се има доверие.
	Ейлийн първа наруши тишината. Приковала чаровния си тъмен поглед в Саймън, тя попита:
	— Е… какво е да си вампир?
	— Ейлийн! — Изабел изглеждаше ужасена. — Не можеш ей така да питаш хората какво е да си вампир.
	— И защо да не може — рече Ейлийн. — Той не е вампир толкова отдавна, нали? Значи сигурно си спомня какво е да бъдеш човек. — Тя отново се обърна към Саймън. — Кръвта същия вкус ли има като преди? Или сега прилича на нещо друго, например портокалов сок или нещо такова? Защото според мен вкусът на кръв е…
	— Има вкус на пиле — каза Саймън, колкото да я накара да млъкне.
	— Сериозно? — изненада се тя.
	— Той се майтапи с теб, Ейлийн — каза Себастиян, — което си и заслужаваш. Още веднъж се извинявам заради братовчедка си, Саймън. Тези от нас, които са израснали извън Идрис, са склонни да фамилиарничат с долноземци.
	— А ти не си ли израснал също извън Идрис? — попита Изабел. — Мислех, че твоите родители…
	— Изабел — прекъсна я Джейс, но вече беше твърде късно; лицето на Себастиян помръкна.
	— Родителите ми са мъртви — рече той. — Сборище на демони близо до Калаис… Но всичко е наред, беше отдавна. — Той направи отбранителен жест в отговор на състраданието на Изабел. — Леля ми, сестрата на бащата на Ейлийн, ме прибра в Института в Париж.
	— Значи говориш френски? — въздъхна Изабел. — Така ми се иска да говоря чужд език. Но Ходж смяташе, че няма нужда да учим други езици, освен старогръцки и латински, а тях никой не ги говори.
	— Знам също руски и италиански. И малко румънски — каза Себастиян със свенлива усмивка. — Мога да те науча на някои фрази…
	— Румънски? Това е впечатляващо — каза Джейс. — Не са много хората, които го говорят.
	— Да не би и ти да го знаеш? — попита заинтригувано Себастиян.
	— Не бих казал — отвърна Джейс с такава обезоръжаваща усмивка, че Саймън разбра, че лъже. — Моят румънски се свежда до най-употребяваните фрази: „Тези змии отровни ли са?“ и „Но вие изглеждате твърде млад, за да сте полицай“.
	Себастиян не се усмихна. _Има нещо в изражението му_, помисли си Саймън. Беше някак меко — всичко у него беше кротко, — но Саймън имаше чувството, че под тази мекота се крие нещо, което някак си не се връзва с външното спокойствие.
	— Обичам да пътувам — каза той, отправил поглед към Джейс. — Но е приятно да се завръщаш, нали?
	Джейс спря да си играе с пръстите на Ейлийн.
	— Какво имаш предвид?
	— Никъде не е така спокойно като в Идрис, въпреки че ние, нефилимите, можем да направим от всяко кътче на света свой дом. Не си ли съгласен?
	— Защо питаш мен? — Погледът на Джейс беше леден.
	Себастиян сви рамене.
	— Ами, защото и ти като дете си живял тук, нали? И са минали години, преди отново да се върнеш. Или може би греша?
	— Не грешиш — каза припряно Изабел. — Джейс обича да се прави, че не разбира, че говорят за него, макар да знае, че точно за него говорят.
	— Разбира се, че го правят. — Макар Джейс да хвърли гневен поглед на Себастиян, последният изглеждаше невъзмутим. Саймън усети странна симпатия към тъмнокосия ловец на сенки. Рядко се намираха хора, които да не реагират на провокациите на Джейс.
	— Тези дни всички в Идрис говорят за това. За теб, за Реликвите на смъртните, за баща ти, сестра ти…
	— Нали и Клариса щеше да идва с теб? — попита Ейлийн. — Толкова исках да я видя. Какво стана?
	Макар че изражението на Джейс не се промени, той издърпа ръката си от тази на Ейлийн и я сви в юмрук.
	— Тя не искаше да напусне Ню Йорк. Майка й не е добре и е в болница.
	Той никога не казва _нашата_ майка, помисли си Саймън. Винаги казва _нейната_ майка.
	— Странно — каза Изабел. — Останах с впечатлението, че тя иска да дойде.
	— Така е — каза Саймън. — Всъщност…
	Джейс се изправи на крака, толкова бързо, че Саймън дори не видя движението му.
	— Като стана дума за това, сетих се, че имам нещо да обсъдя със Саймън. Лично е. — Той посочи с очи двойната врата в другия край на стаята, очите му блестяха заплашителни. — Хайде, вампире — каза той с глас, който не остави у Саймън съмнение, че евентуален отказ би довел до физическо насилие. — Трябва да поговорим.


	3
	Аматис

	Късно следобед езерото остана далеч зад Люк и Клеъри и те вървяха по една безкрайна пътека, минаваща сред висока трева. От време на време някое възвишение прерастваше във висок хълм, увенчан с черни скали. Клеъри се бе уморила от постоянното катерене нагоре и спускане надолу по хълмовете, които се редуваха един след друг. Ботушите й се плъзгаха по влажната трева, сякаш стъпваше по мазен мрамор. И когато най-сетне достигнаха тесен кален път, минаващ през някакво поле, ръцете й се бяха разкървавили и станали зелени от тревата.
	Люк крачеше пред нея с уверена стъпка. От време на време й посочваше някоя забележителност, обяснявайки с мрачен глас, сякаш бе най-отегченият екскурзовод на света.
	— Току-що преминахме равнината Брослинд — рече той, когато отново изкачиха едно възвишение и видяха преплетените тъмни дървета, които се разрастваха на запад, където слънцето висеше ниско на небето. — Това е гората. Навремето дърветата са покривали по-голямата част от низините в страната. Много от тях са били изсечени, за да се прокара път към града… и да се прогонят вълчите глутници и сборищата от вампири, които са се ширели тук. Брослиндската гора винаги е била скривалище на долноземците.
	Няколко километра вървяха смълчани по пътя, който се виеше покрай гората и после рязко завиваше. Дървета сякаш свършиха изведнъж и над тях се извиси скала. След като я заобиколиха, Клеъри изумено примигна — ако не я лъжеха очите, долу имаше _къщи_. Малки, бели редици от къщи спретнати като в селце от приказките.
	— Пристигнахме! — възкликна тя и хукна напред, но когато установи, че Люк не я следва, спря. Обърна се и го видя застанал насред прашния път и клатещ глава.
	— Не — каза той, като тръгна към нея. — Това не е Аликанте.
	— Тогава може би е някой по-малък град? Но ти каза, че няма никакви градове наблизо…
	— Това е гробище. Градът от кости на Аликанте. Или си мислеше, че Мълчаливият град в Ню Йорк е единственото ни гробище? — Люк звучеше тъжно. — Това е некрополът, мястото, където погребваме тези, които са починали в Идрис. Сама ще се увериш. Нашият път към Аликанте минава през него.
	Клеъри не беше стъпвала в гробище, откакто Саймън бе умрял, и докато минаваха покрай мавзолеите по тесните алеи, приличащи на бели ленти, споменът предизвика тръпки до мозъка на костите й. Явно някой се грижеше за това място. Мраморът блестеше като току-що излъскан, а тревата бе равно подрязана. Тук-там върху гробовете бяха положени букети бели цветя. В началото си помисли, че са лилии, но имаха някакъв непознат аромат, който я накара да се зачуди дали не е специфичен за Идрис.
	Всички гробници приличаха на малки къщички. Някои дори имаха метални или телени порти, а на входовете бяха издълбани имената на семейства ловци на сенки. КАРТРАЙТ, МЕРИУЕДЪР, ХАЙТАУЪР, БЛЕКУЕЛ, МИДУИНТЪР. Пред едно име тя се спря: ХЕРОНДЕЙЛ.
	Обърна се и погледна Люк.
	— Това е името на инквизиторката.
	— Това е гробницата на семейството й. Виж. — Той посочи белите букви, издълбани в сивия мрамор до вратата. Това бяха имена: МАРКУС ХЕРОНДЕЙЛ, СТИВЪН ХЕРОНДЕЙЛ. И двамата бяха умрели в една и съща година. Колкото и да мразеше инквизиторката, Клеъри усети чувство на състрадание, което не можеше да овладее. Да загубиш съпруга си и сина си в рамките на толкова кратко време… Под името на Стивън имаше някакви думи на латински: AVE ATQUE VALE.
	— Какво означава това? — попита Клеъри, като се обърна към Люк.
	— Означава „Здравей и сбогом“. От стихотворение на Катул. Някога нефилимите са го казвали на погребенията или когато някой загине в битка. Но хайде… по-добре да не мислим за това, Клеъри. — Люк докосна рамото й и леко я избута към изхода на гробището.
	_Може би е прав_, помисли си Клеъри. Може би е по-добре да не мисли точно сега за смъртта. Тя се опитваше да не гледа, докато излизаха от гробището. Почти бяха стигнали до желязната врата в другия му край, когато забеляза малък мавзолей, който се издигаше като бяла отровна гъба в сянката на разлистен дъб. Името над вратата я порази, сякаш беше светлинен надпис.
	ФЕЪРЧАЙЛД.
	— Клеъри… — Люк посегна към нея, но тя вече беше хукнала напред. Той въздъхна и я последва в сянката на дървото, където тя стоеше вцепенена и четеше имената на бабите и дядовците и прабабите и прадядовците, които не бе и подозирала, че има. АЛОИС ФЕЪРЧАЙЛД. АДЕЛ ФЕЪРЧАЙЛД, родена НАЙТШЕЙД. ГРЕНВИЛ ФЕЪРЧАЙЛД. А най-отдолу и имената: ДЖОСЛИН МОРГЕНСТЪРН, родена ФЕЪРЧАЙЛД.
	Вълна от студ заля Клеъри. При вида на името на майка си тя сякаш се пренесе в кошмарите, които понякога я спохождаха и в които погребват майка й, а на нея никой не й казва какво се е случило или как е умряла.
	— Но тя не е мъртва — рече, като вдигна поглед към Люк. — Тя не е…
	— Клейвът не е знаел — каза й нежно той.
	Клеъри изхлипа. Вече не чуваше гласа на Люк, нито го виждаше пред себе си. Пред нея се издигаше неравен склон, от който се подаваха надгробни камъни, подобно на излезли от плът кости. Изведнъж се озова пред черен надгробен камък, в който невъзмутимо бяха издълбани думите: КЛАРИСА МОРГЕНСТЪРН, 1991–2007. Под надписа имаше грубо скициран череп на дете със зеещи дупки на мястото на очите. Клеъри с писък отстъпи назад.
	Люк я хвана за раменете.
	— Клеъри, какво има? Какво ти е?
	Тя посочи.
	— Там… погледни…
	Но видението беше изчезнало. Пред нея се простираше тревата, зелена и равна, белите мавзолеи се редяха един след друг в правилни редици.
	Тя извърна поглед към него.
	— Видях собствения си надгробен камък — каза тя. — На него пишеше, че съм умряла… сега… тази година. — Тя потръпна.
	Люк се намръщи.
	— Това е от водата от езерото. Започваш да халюцинираш. Хайде… да не губим повече време.


	Джейс поведе Саймън нагоре по стълбите, а после по къс коридор, от двете страни, на който се редяха врати. Без да забавя крачка, той се насочи към една от тях и я отвори.
	— Тук — каза той намръщено, като избута Саймън през прага. Саймън видя нещо като библиотека: редици етажерки с книги, много дивани и фотьойли. — Не би трябвало някой да ни безпокои…
	Той млъкна, когато видя как някакъв силует нервно се изправя от един фотьойл. Беше малко момче с кестенява коса и очила. То имаше дребно, строго лице и стискаше в ръка някаква книга. Саймън познаваше достатъчно добре читателските предпочитания на Клеъри, така че още отдалеч позна томчето манга.
	Джейс се намръщи.
	— Извинявай, Макс. Стаята ни трябва. Имаме важен разговор.
	— Но Изи и Алек вече ме изритаха от всекидневната, защото и те били имали важен разговор — запротестира Макс. — Вече не знам къде да отида.
	Джейс сви рамене.
	— Какво ще кажеш за стаята си? — Той посочи с палец към вратата. — Време е да изпълниш дълга си към страната, хлапе. Изчезвай.
	С обидено изражение Макс мина покрай тях с притисната до гърдите си книжка. Саймън изпита съжаление към него — много е лошо да си достатъчно голям, че да искаш да знаеш какво става, но и достатъчно малък, за да те пъдят винаги. Когато мина покрай него, момчето го изгледа с обида и подозрителност. _Вампир, какво да очакваш от такъв_, казаха очите му.
	— Хайде. — Джейс бутна Саймън в стаята, след което затвори и заключи вратата зад тях. Така, със затворена врата, стаята беше толкова слабо осветена, че дори на Саймън му се струваше тъмно. Миришеше на прах. Джейс прекоси стаята и дръпна завесите докрай. Зад тях имаше прозорец с цветно стъкло, от който се разкриваше изглед към канала отвън. Водата се плискаше по къщата само на няколко стъпки под тях, под каменните парапети, с вдълбани в тях потъмнели с времето руни и звезди.
	Джейс се обърна навъсено към Саймън.
	— Какъв, за Бога, ти е проблемът, вампире?
	— _Моят_ проблем? Ти беше този, който ме домъкна тук за косата.
	— Защото за малко да им кажеш, че Клеъри не се е отказала да идва в Идрис. Знаеш ли какво щеше да стане? Щяха да се свържат с нея и да се погрижат да дойде. А вече ти казах защо това не бива да се случва.
	Саймън поклати глава.
	— Не те разбирам — каза той. — Понякога постъпваш така, сякаш те е грижа за Клеъри, а понякога се държиш така, че…
	Джейс го погледна втренчено. Из въздуха танцуваха прашинки, като образуваха трептяща завеса между двете момчета.
	— Как се държа?
	— Флиртуваш с Ейлийн — рече Саймън. — Това някак си не ми се връзва с твоята загриженост за Клеъри.
	— Това не е твоя работа — рече Джейс. — Пък и освен това, Клеъри ми е сестра. Знаеш много добре.
	— Забрави ли, че бях в двореца на феите? — отвърна Саймън. — Помня какво каза кралицата. _Целувката, която момичето най-силно желае, ще я освободи._
	— Знаех си, че го помниш. Изгаря мозъка ти, нали, вампире?
	Саймън издаде гърлен звук, без дори да подозира, че е способен на това.
	— О, не си познал. Няма да се боря за Клеъри с теб. Безумно е.
	— Тогава защо ми говориш всичко това?
	— Защото — рече Саймън, — ако искаш от мен да лъжа…, не Клеъри, а приятелите ти ловци на сенки… ако искаш да твърдя, че тя по своя воля не е дошла тук и ако искаш да се преструвам, че не знам за нейната сила и способности, ти на свой ред трябва да направиш нещо за мен.
	— Добре. Какво искаш?
	Саймън помълча за миг, като гледаше покрай Джейс редицата каменни къщи от отсрещната страна на канала. През назъбените им покриви той виждаше блестящите върхове на демоничните кули.
	— Искам да направиш всичко необходимо, за да убедиш Клеъри, че нямаш чувства към нея. И недей… недей да ми казваш, че си й брат, известно ми е. Престани да я залъгваш, при положение че знаеш, че за вас двамата няма бъдеще. И не ти казвам това, защото я искам за себе си. Казвам ти го, защото съм неин приятел и не желая да я нараняват.
	Известно време Джейс гледаше ръцете си, без да отговори. Това бяха тънки ръце, пръстите и ставите бяха покрити с белези. Опакото на дланите бе прорязано от тънките бели линии на стари руни. Това бяха ръце на войник, не на тийнейджър.
	— Аз вече го направих — каза той. — Казах й, че искам да й бъда само брат.
	— О! — Саймън очакваше Джейс да протестира, да спори, а не просто да се _предаде_. Този Джейс, който просто се предаде, му беше непознат… и Саймън едва ли не се срамуваше от молбата си. _Клеъри не ми е споменала за това_, му идеше да каже, но пък беше ли длъжна? Сега като се замисли, напоследък тя изглеждаше необичайно тиха и избягваше да говори за Джейс.
	— Е, предполагам, че е имало ефект. Има и друго.
	— О? — попита Джейс без кой знае какъв интерес. — И какво е то?
	— Какво каза Валънтайн, когато Клеъри нарисува руната на кораба? Звучеше ми на чужд език. Нещо като _meme…_?
	— _Mene, mene, tekel upharsin_ — каза Джейс с лека усмивка. — Не го ли разбра? Беше от Библията, вампире. Стария завет. Нали вие не го признавате?
	— Това, че съм евреин, не означава, че знам наизуст Стария завет.
	— Написано е на Стената. „Бог беляза кралството ти и го поведе към гибел; ти бе претеглен на везните и те показаха, че не си достоен.“ Лоша поличба — означава свършека на една империя.
	— Но какво общо има това с Валънтайн?
	— Не само с Валънтайн — рече Джейс. — А и с всички нас. Клейвът и Законът… Клеъри може да преобърне техните представи за истината. Нито един човек досега не е можел да създава нови руни, нито да чертае руни от вида на тези, които създава Клеъри. Само ангелите имат тази сила. И откакто Клеъри може да прави това… е, прилича на поличба. Нещата се променят. Законите се променят. Старите пътища никога вече няма да бъдат еталон. Точно както бунтът на ангелите е довел до края на света такъв, какъвто е бил — разполовил е небето и е създал ада — така това може да е краят на нефилимите такива, каквито са. Това е нашата война в небето, вампире, и само един може да е победител. Баща ми счита, че това ще бъде той.


	Макар че наоколо продължаваше да е студено, Клеъри завираше в мокрите си дрехи. По лицето й се стичаха вадички пот и се събираха в яката на палтото й, докато Люк, сложил ръка на рамото й, бързаше напред под смрачаващото се небе. Сега вече виждаха Аликанте. Градът бе разположен в плитка долина, разполовен от сребриста река, която се вливаше в единия му край и сякаш изчезваше, за да се появи отново в другия. По един стръмен хълм се виеше плетеница от тесни улички, измежду които се виждаха скупчени сгради, боядисани в меден цвят, с червени покриви. На върха на хълма се издигаше тъмна каменна постройка с колони с по една блестяща кула за всяка от посоките на света: общо четири. Сред сградите бяха пръснати и онези високи, тънки, подобни на стъкло кули, всяка от които блестяща като кварц. Те приличаха на стъклени игли, проболи небето. Отслабващата слънчева светлина изтръгваше матови дъги от повърхностите им, като припламване на клечка кибрит. Беше красиво и много необичайно.
	_Едва когато видиш Аликанте със стъклените му кули, ще разбереш какво е истински град._
	— Какво беше това? — попита Люк, който я чу. — Какво каза?
	Клеъри разбра, че бе изрекла мисълта си на глас. Засрамена, тя повтори думите си, а Люк я погледна с изненада.
	— Къде си чула това?
	— Ходж — рече Клеъри. — Ходж ми го каза.
	Люк я погледа внимателно.
	— Имаш треска — каза той. — Как се чувстваш?
	Клеъри усещаше болки във врата, цялото й тяло гореше, устата й беше пресъхнала.
	— Добре съм — каза тя. — Само да побързаме, става ли?
	— Става. — Люк посочи към онзи край на града, където свършваха сградите, и Клеъри видя свод, двете страни, на който се съединяваха в заострен връх. Един ловец на сенки в черни дрехи стоеше на пост в сянката на свода. — Ето я Северната порта. От там долноземците могат официално да влизат в града, ако имат нужните документи. Тук денонощно има стражи. Сега, ако идвахме тук по официален повод или имахме разрешение, щяхме да минем през нея.
	— Но около града няма никакви стени — отбеляза Клеъри. — Не се вижда нищо, освен една порта.
	— Защитите са невидими, но ги има. Контролират се от Демоничните кули. Правят го от хиляда години. Ще усетиш, когато минеш през тях. — Той погледна трескавото й лице и в очите му се прокрадна тревога. — Готова ли си?
	Тя кимна. Те се отдалечаваха от портата, насочвайки се към източната част на града, където сградите бяха още по-гъсто разположени. Люк й направи знак да мълчи и я поведе към тясна пролука между две къщи. Когато стигнаха, Клеъри затвори очи — едва ли не бе очаквала невидимата стена да я удари в лицето веднага щом стъпи на улиците в Аликанте. Но това не се случи. Просто усети внезапен натиск, сякаш беше в самолет, който се спуска надолу. Ушите й запищяха, после усещането изчезна и тя се озова на една уличка между сградите. И точно както всяка уличка в Ню Йорк — а явно и като която и да е по света — и тук миришеше на котешка урина.
	Клеъри надникна зад ъгъла на една от сградите. Една по-широка улица пресичаше хълма, а по нея се редяха магазинчета и къщички.
	— Тук няма никого — забеляза тя с известна изненада.
	В настъпващия сумрак Люк изглеждаше сив.
	— Сигурно в момента има важно съвещание в Гард. Това е единственото нещо, което може да омете хората от улиците.
	— Но това е добре, нали? Така няма кой да ни види.
	— И е хубаво, и е лошо. Улиците са почти пусти, което е добре. Но ако все пак се мерне някой, веднага ще ни забележи и ще се усъмни.
	— Ти не каза ли, че всички са в Гард?
	Люк леко се усмихна.
	— Не приемай нещата така буквално, Клеъри. Имах предвид възрастните ловци на сенки. Децата, тийнейджърите, някой освободен от задължението да присъства на събранието — всички те, не са там.
	Тийнейджъри. Клеъри се сети за Джейс и пулсът й се ускори като на състезателен кон, който при сигнал хуква от стартовата линия.
	Сякаш прочел мислите й, Люк се намръщи.
	— В момента с престоя си в Аликанте, без да съм се регистрирал на портата, нарушавам Закона. Ако някой ме разпознае, наистина ще загазим.
	Той вдигна гневен поглед към ивицата ръждиво небе, което се виждаше между покривите.
	— Трябва да се махнем от улицата.
	— Нали щяхме да отидем до дома на твоята приятелка?
	— Ще отидем. И тя не ми е точно приятелка.
	— Тогава каква…
	— Просто върви след мен. — Люк се запровира в пасажа между двете къщи, който беше толкова тесен, че ако протегнеше ръце, Клеъри можеше да докосне с пръсти стените от двете му страни. Тя го следваше, докато се спускаха по каменистата лъкатушеща улица, по която се редяха магазини. Самите сгради бяха нещо средно между готическа фантазия и детска вълшебна приказка. В каменните фасади бяха изсечени всякакви същества от митовете и легендите — навсякъде имаше глави на чудовища, крилати коне, нещо, подобно на къща с кокоши крака, русалки и разбира се, ангели. На всеки ъгъл се извисяваха водоливници. И навсякъде имаше руни: челно изписани на вратите, скрити в абстрактни декоративни извивки, висящи от метални вериги подобно на камбани, поклащани от вятъра. Руни за защита, за късмет, дори за успешен бизнес. Докато се взираше в тях, Клеъри усети, че й се завива свят.
	Вървяха мълчаливо, като се стараеха да не излизат от сенките. Каменистата улица беше пуста, вратите на магазините бяха затворени и залостени. Докато минаваха покрай витрините, Клеъри тайно хвърляше поглед към тях. Беше й странно да види на една витрина изложени шоколади в скъпи опаковки и веднага до нея друга с пищно подредени смъртоносни на вид оръжия — къси закривени саби, боздугани, сопи със стърчащи гвоздеи и комплект серафимски ками с най-различни размери.
	— Няма огнестрелни оръжия — каза тя. Собственият й глас й прозвуча като много далечен.
	Люк запримига към нея.
	— Какво?
	— Ловците на сенки — рече тя. — Те изглежда не използват огнестрелни оръжия.
	— Руните пречат на барута да се възпламени — каза той. — Никой не знае защо. Все пак, понякога нефилимите използват пушки за ликантропите. Не могат да ни убият с руни, а само със сребърни куршуми. — Гласът му беше мрачен. Изведнъж той вдигна глава. В сумрака беше лесно да се забележи как ушите му настръхват като вълчи. — Гласове — каза той. — Сигурно събранието в Гард е приключило.
	Той я хвана за ръката и я поведе встрани от главната улица. Излязоха на малък площад с кладенец в средата. Току пред тях над тесен канал се извиваше каменен мост. В сумрака водата в канала изглеждаше почти черна. Сега вече и Клеъри долавяше гласовете, идващи от близките улици, които ставаха все по-високи, сякаш ядосани. Клеъри усети още по-силно замайване, имаше чувството, че земята се клати под нея, заплашвайки да я събори. Облегна се на стената на една къща и се помъчи да си поеме въздух.
	— Клеъри — каза Люк. — Клеъри, добре ли си?
	Гласът му звучеше дрезгаво, странно. Тя го погледна и дъхът замря в гърлото й. Ушите му бяха пораснали, зъбите му бяха остри като бръсначи, очите му — огнено жълти…
	— Люк — прошепна тя. — Какво става с теб?
	— Клеъри. — Той посегна към нея, ръцете му бяха странно удължени, ноктите — остри и ръждиви на цвят. — Какво ти е?
	Тя извика и се отскубна от него. Не знаеше защо бе така ужасена. Беше виждала Люк променен и преди, и това не я притесняваше. Но ужасът беше нещо живо в нея, неконтролируемо. Люк я хвана за раменете, но тя се отдръпна от него, извърна поглед от жълтите му, животински очи, въпреки че той й говореше нежно, умоляваше я да се успокои със своя нормален, човешки глас.
	— Клеъри, моля те…
	— Пусни ме! Пусни ме!
	Но той не я пускаше.
	— Това е от водата… халюцинираш… Клеъри, опитай се да се овладееш. — Люк я задърпа към моста, като почти я влачеше. Тя усещаше как сълзи се стичат по лицето й и охлаждат пламналите й бузи. — Нищо от това не е наистина. Опитай се да издържиш, моля те — каза той, като и помогна да се качи на моста.
	Тя усети мириса на водата под себе си, зелена и застояла. _Разни същества_ се движеха под повърхността й. Когато се загледа, някакъв черен ластар се подаде от водата, шуплестият му връх бе покрит с остри като игли зъби. Тя се дръпна от водата, без да може да извика, само леко стенание се изтръгна от гърлото й.
	Коленете й омекнаха, Люк я хвана и тя се отпусна в ръцете му. Не беше я носил, откакто тя бе на пет или шест години.
	— Клеъри — каза той, остатъкът от думите му бе заглушен от невероятен шум, когато слязоха от моста. Спуснаха се покрай редица от високи, тънки къщи, които напомняха на Клеъри за къщите в Бруклин… или може би просто халюцинираше, припознавайки собствения си квартал? Въздухът наоколо сякаш трептеше, светлините на къщите светваха край тях като факли, а каналът излъчваше нечестив фосфоресциращ блясък. Клеъри имаше чувството, че всяка костица в тялото й се разпада.
	— Пристигнахме. — Люк посочи напред към силуета на една висока къща покрай канала. Той почука силно на вратата, която беше боядисана в ярко, почти крещящо червено и на нея имаше една-единствена златиста руна. Докато Клеъри се взираше в руната, тя ту изчезваше, ту се появяваше, като приемаше очертанията на противно ухилен череп. _Това не се случва наистина_, самоубеждаваше се пламенно тя, като сподавяше писъка си, хапейки юмрук, докато не усети кръв в устата си.
	Болката мигом избистри главата й. Вратата се отвори и на прага се появи някаква жена, облечена в черна рокля, с лице, изкривено от смесица от гняв и изненада. Косата й беше дълга, небрежно сплетена в две плитки, от които се бяха измъкнали множество сиво-кафяви кичури. Сините й очи изглеждаха познати. В ръцете й блестеше камък с магическа светлина.
	— Кой е? — попита настойчиво тя. — Какво искате?
	— Аматис. — Люк пристъпи с Клеъри на ръце в обсега на магическата светлина. — Аз съм.
	Жената пребледня и залитна, като протегна ръка, за да се подпре на вратата.
	— _Лушън?_ — Люк понечи да пристъпи напред, но жената — Аматис — му препречи пътя. Тя толкова силно заклати глава, че плитките й се разхвърчаха. — Как успя да дойдеш тук, Лушън? Как _посмя_ да дойдеш тук?
	— Нямах кой знае какъв избор. — Люк хвана по-здраво Клеъри. Тя сподави вика си. Цялото й тяло сякаш гореше, всяко нервно окончание я изгаряше от болка.
	— По-добре си върви — каза Аматис. — Ако си тръгнеш незабавно…
	— Не съм тук заради себе си. Тук съм заради това момиче. Тя умира. — Когато жената го погледна втренчено, той каза: — Аматис, моля те. Това е _дъщерята на Джослин_.
	Настъпи дълга тишина, през която Аматис стоеше на вратата неподвижно като статуя. Сякаш се беше вцепенила, дали от изненада, дали от ужас, Клеъри не можеше да разбере. Клеъри сви юмрук, дланта й лепнеше от кръв на местата, където се бяха впивали ноктите, но дори и болката не помагаше; светът се разпадаше на меки цветове, подобно на пъзел, пръснат по водна повърхност. Тя едва дочу гласа на Аматис, когато възрастната жена отстъпи навътре и рече:
	— Е, добре, Лушън. Можеш да я внесеш вътре.


	Когато Саймън и Джейс се върнаха във всекидневната, Ейлийн бе сервирала вечерята на ниската масичка между диваните. Имаше хляб и сирене, парчета торта, ябълки и дори бутилка вино, от което на Макс не се разрешаваше да опита. Той бе седнал в ъгъла с чиния торта и книга, отворена в скута му. Саймън искрено му съчувстваше. Той самият се чувстваше самотен сред тези смеещи се и разговарящи хора, вероятно точно както и Макс.
	Видя как Ейлийн докосва с пръсти китката на Джейс, когато посяга за парченце ябълка, и усети, че му стана някак криво. _Но нали точно това поиска от него_, каза си той, но някак си не можеше да се освободи от усещането, че това е предателство към Клеъри.
	Джейс срещна погледа му над главата на Ейлийн и се усмихна. Макар и да не беше вампир, той някак си умееше да се усмихва така, сякаш се зъбеше. Саймън извърна поглед и ядно заразглежда стаята. Забеляза, че музиката, която се чуваше преди малко, не идва от стереоуредба, а от сложен на вид механичен уред.
	Хрумна му да заговори Изабел, но тя приказваше със Себастиян, който вежливо бе навел глава към нея. Някога Джейс се бе присмял на увлечението на Саймън по Изабел, но Себастиян без съмнение можеше да се справи с нея. Ловците на сенки са обучени да се справят с всичко, нали? Макар че, като се сетеше за израза на лицето на Джейс, когато му бе казал, че смята да се държи с Клеъри като към сестра, се питаше дали това наистина беше така.
	— Свърши ни виното — заяви Изабел, като удари бутилката в масата. — Ще отида да донеса още. — Тя намигна на Себастиян и се скри в кухнята.
	— Изглеждаш ми някак мълчалив. — Беше Себастиян, който се бе навел над облегалката на Саймън с обезоръжаваща усмивка. За човек с толкова тъмна коса, помисли си Саймън, кожата на Себастиян е доста светла, сякаш не е излизал много на слънце. — Всичко наред ли е?
	Саймън сви рамене.
	— Нямам много възможности да се включа в разговора. Или се говори за политика, или за хора, за които не съм и чувал, или и за двете.
	Усмивката изчезна.
	— Ние, нефилимите, сме нещо като затворен кръг. Това е характерно за всички, които са изолирани от останалия свят.
	— Не мислиш ли, че сами се изолирате? Та вие презирате обикновените хора…
	— „Презираме“ е малко пресилено да се каже — рече Себастиян. — А ти наистина ли мислиш, че светът на хората иска да има нещо общо с нас? Всички ние им напомняме, че ако си мислят, че няма _истински_ вампири, истински демони или чудовища под леглото, значи се лъжат. — Той обърна глава, за да погледне Джейс, който, както установи Саймън, от няколко минути мълчаливо и втренчено ги наблюдаваше. — Не си ли съгласен?
	Джейс се усмихна.
	— _De ce crezi ca va ascultam conversatia?_
	Себастиян срещна погледа му с израз на приятна изненада.
	— _M-ai urmarit de cand ai ajuns aici_, — отвърна той. — _Nu-mi dau seama daca nu ma placi ori daca esti atat de banuitor cu toata lumea._ — Той се изправи на крака. — С удоволствие бих поупражнил още румънския си, но ако не възразяваш, ще отида да видя защо Изабел толкова се бави в кухнята. — Той изчезна през вратата, оставяйки Джейс с озадачено изражение да гледа втренчено след него.
	— Какво има? Да не би да не говори румънски? — попита Саймън.
	— Не — каза Джейс. Лека гневна бръчка се появи между веждите му. — Не, много добре го говори.
	Преди Саймън да успее да попита какво означава това, Алек влезе в стаята. Той бе намръщен, точно какъвто бе и когато тръгна. Погледът му веднага се спря върху Саймън и в сините му очи се четеше нещо като смущение.
	Джейс вдигна поглед.
	— Толкова скоро?
	— Да, но за кратко. — Алек посегна да си вземе парче ябълка от масата с ръка, която бе в ръкавица. — Върнах се само заради _него_ — рече той, като посочи с ябълката Саймън. — Викат го в Гард.
	Ейлийн се изненада.
	— Сериозно? — рече тя, но Джейс вече беше станал от дивана, като освободи ръката си от нейната.
	— За какво им е? — попита той със заплашително спокойствие. — Надявам се, че си се осведомил за намеренията им, преди да обещаеш да им го връчиш.
	— Естествено, че _попитах_ — тросна се Алек. — Не съм глупак.
	— О, хайде — каза Изабел. Тя се бе появила на вратата със Себастиян, който държеше бутилка. — Знаеш, че понякога мъничко изглупяваш. Съвсем _мъничко_ — повтори тя, когато Алек я изгледа с убийствен поглед.
	— Ще изпратят Саймън обратно в Ню Йорк — рече той. — През Портала.
	— Но той току-що _дойде_! — нацупи се Изабел. — Не е никак забавно.
	— Не се и очаква да е забавно, Изи. Идването на Саймън тук стана погрешка, така че според Клейва за него ще е най-добре да си отиде вкъщи.
	— Страхотно — рече Саймън. — Може дори да успея да се прибера, преди майка ми да е забелязала, че ме няма. Каква е часовата разлика между Аликанте и Манхатън?
	— Ти имаш _майка_? — Ейлийн изглеждаше смаяна.
	Саймън предпочете да не й обръща внимание.
	— Наистина — каза той, когато Алек и Джейс си размениха мрачни погледи. — Идеята е добра. Единственото, което искам, е да се махна от това място.
	— Ти ще го придружиш ли? — рече Джейс на Алек. — И да се погрижиш всичко да е наред?
	Те се гледаха един друг по начин, който бе познат на Саймън. По същия начин понякога той и Клеъри си разменяха заговорнически погледи, когато не искаха родителите им да узнаят какво са намислили.
	— Какво? — попита той, като местеше поглед от единия към другия. — Какво има?
	Те спряха да се гледат. Алек извърна поглед, а Джейс се обърна приветливо и усмихнато към Саймън.
	— Нищо — рече той. — Всичко е наред. Поздравления, вампире, отиваш си вкъщи.


	4
	Дневен вампир

	Нощта се беше спуснала над Аликанте, когато Саймън и Алек напуснаха дома на семейство Пенхалоу и се заизкачваха към Гард. Улиците на града бяха тесни и криволичещи и на лунната светлина приличаха на пълзящи нагоре бели каменни ленти. Въздухът беше студен, макар Саймън да го усещаше съвсем бегло.
	Алек вървеше мълчаливо, като крачеше напред, сякаш беше сам. В предишния си живот на Саймън щеше да му се наложи да подтичва след него и да се задъхва. Сега обаче откри, че може да го настигне само като леко ускори крачката си.
	— Сигурно е неприятно да те накарат да ме придружаваш — рече накрая, докато Алек мрачно се взираше напред.
	Алек сви рамене.
	— Аз съм на осемнайсет. Зрял човек съм и следва да бъда отговорен. Аз съм единственият, който може да влиза и излиза от Гард, докато Клейвът заседава, пък и консулът ме познава.
	— Какъв е този консул?
	— Това е един от най-високопоставените служители на Клейва. Той брои гласовете на Съвета, тълкува Закона за Клейва и съветва тях и инквизитора. Ако някой ръководител на Институт има проблем, който не знае как да реши, трябва да се обърне към консула.
	— Съветва инквизиторката ли? Мислех, че… Инквизиторката не е ли мъртва?
	Алек изсумтя.
	— Това е все едно да попиташ: „Президентът не е ли мъртъв?“ Да, инквизиторката е мъртва, сега има друг на нейно място. Инквизитор Олдъртри.
	Саймън погледна надолу по хълма към тъмната вода на каналите в подножието му. Градът бе останал зад тях и сега те вървяха по тесен път сред дърветата.
	— Трябва да ти кажа, че в миналото инквизиторите не са донесли нищо добро на моя народ. — Алек го погледна неразбиращо. — Няма значение. Просто се пошегувах с историята на мунданите. И без това не би те интересувало.
	— Ти не си мундан — отбеляза Алек. — Затова Ейлийн и Себастиян толкова искаха да те видят. Не че Себастиян ще си го признае. Той се държи така, сякаш е врял и кипял във всичко.
	— Той и Изабел… Има ли нещо между тях? — попита Саймън, без да се замисли.
	Алек избухна в смях.
	— Изабел и _Себастиян_? Едва ли. Себастиян е готин пич… А Изабел обича да излиза с неподходящи момчета, които не се харесват на родителите ни. Мундани, долноземци, всякакви отрепки…
	— Благодаря — рече Саймън. — Радвам се, че ме причисли към криминалните елементи.
	— Мисля, че го прави, за да привлече внимание — каза Алек. — Тя е единственото момиче в семейството, така че непрекъснато трябва да доказва колко е корава. Или поне тя така смята.
	— Или може би се опитва да отвлече вниманието от теб — рече Саймън разсеяно. — Знаеш какво имам предвид, родителите ти да не разберат, че си гей…
	Алек спря насред пътя така внезапно, че Саймън едва не се блъсна в него.
	— Те не знаят — рече той, — но очевидно всички _други_ знаят.
	— Освен Джейс — каза Саймън. — Той не знае, нали?
	Алек въздъхна дълбоко. Той пребледня, помисли си Саймън, или може би така му се струваше на лунната светлина, която отмиваше цвета от всяко нещо. Очите му гледаха мрачно в тъмнината.
	— Наистина не виждам какво ти влиза на теб в работата. Освен ако не се опитваш да ме заплашваш.
	— Да се опитвам да те _заплашвам_? — Саймън беше поразен. — Аз не…
	— Тогава защо? — попита Алек и в гласа му се долавяше някаква уязвимост, която смая Саймън. — Защо повдигна въпроса?
	— Защото — рече Саймън — имам чувството, че ме мразиш. Не че го приемам лично, но все пак ти спасих живота. А и ти сякаш мразиш целия свят. Освен това, с теб няма какво толкова да си кажем. Но пък забелязвам как гледаш Джейс и как аз гледам Клеъри, и започвам да си мисля, че… може би все пак имаме нещо общо. И може би това малко ще смекчи омразата ти към мен.
	— Значи няма да кажеш на Джейс? — попита Алек. — Имам предвид… ти си казал на Клеъри какво изпитваш и…
	— И идеята не беше никак добра — рече Саймън. — Сега не знам какво ще стане с нас оттук нататък. Може отново да си бъдем приятели, а може и да развалим отношенията си. И не от нея ще дойде, а от мен. Може би, ако си намеря друга…
	— Някоя друга — повтори Алек. Той отново тръгна много бързо, като гледаше втренчено пътя пред себе си.
	Саймън забърза след него.
	— Знаеш какво имам предвид. Аз, например, мисля, че Магнус Бейн наистина те харесва. И наистина е готин. Понякога дава страхотни купони. Макар да бях превърнат в плъх на един от тях.
	— Благодаря за съвета — каза дрезгаво Алек. — Но не мисля, че той ме харесва чак толкова много. Той почти не ми говореше, когато дойде да отвори Портала на Института.
	— Може би трябва да му се обадиш — предположи Саймън, като се опита да не мисли колко е абсурдно да дава съвети на ловец на демони как да сваля магьосник.
	— Не мога — каза Алек. — В Идрис няма телефони. Е, няма значение. — Гласът му беше рязък. — Пристигнахме. Това е Гард.
	Пред тях се издигна висока стена с огромна порта, по която бяха гравирани извити, ъгловати плетеници от руни и макар че Саймън не можеше да ги разчита като Клеъри, го порази сложността им и усещането за мощ, която струеше от тях. Портата се пазеше от две каменни статуи, по една от всяка страна, изобразяващи ангели с пламенни и красиви лица. Всеки от тях държеше извит меч в ръка, а в краката им лежеше по едно мъртво измислено същество — нещо средно между плъх, прилеп и гущер, с отвратителни остри зъби. Саймън се втренчи замислено в съществата. Демони, определи ги той, но всъщност спокойно можеха да бъдат наречени и вампири.
	Алек отвори портата и махна на Саймън да влезе. Той се подчини и замига объркано. Откакто се бе превърнал във вампир, нощното му зрение се бе изострило до лазерна яснота, но дузините факли, редящи се по пътеката до вратите на Гард, горяха с магическа светлина и силният бял блясък сякаш обезцветяваше всичко наоколо. Той сведе очи и тръгна след Алек по тясната каменна пътека, осветявана от отразената светлина, и не след дълго се озова пред някаква фигура, която бе застанала на пътеката и препречваше пътя му с вдигната ръка.
	— Е, това ли е вампирът? — Гласът, който каза това, беше толкова дълбок, та чак приличаше на ръмжене. Саймън вдигна поглед, светлината прониза очите му, сякаш с огън — може би щяха да се насълзят, ако все още можеше да отделя сълзи. _Магическа светлина_, помисли си той, _ангелска светлина, може да ме изгори. Трябваше да се досетя._
	Мъжът, който стоеше пред него, беше много висок, с жълтеникава кожа, опъната от изпъкналите му скули. Под късо подстригания бретон на черната му коса се виждаше високото му чело, носът му беше заострен и римски. Когато сведе поглед към Саймън, изражението му беше като на пътник в метрото, който е видял огромен плъх да снове напред-назад из релсите и тайно се надява влакът да мине през него и да го прегази.
	— Това е Саймън — рече Алек малко неуверено. — Саймън, това е консул Малачи Диодоне. Готов ли е Порталът, сър?
	— Да — рече Малачи. Гласът му беше груб и в него се усещаше лек акцент. — Всичко е готово. Ела, долноземецо. — Той кимна към Саймън. — Колкото по-бързо, толкова по-добре.
	Саймън понечи да тръгне към сановника, но Алек го спря, като сложи ръка на рамото му.
	— Един момент — каза той, обръщайки се към консула. — Той ще бъде върнат директно в Манхатън, нали? И от другата страна ще има някой, който да го посрещне?
	— Естествено — каза Малачи. — Магьосникът Магнус Бейн. Щом той е допуснал вампирът да се озове в Идрис, то негова е грижата да бъде върнат обратно.
	— Ако Магнус не беше пуснал Саймън през Портала, той щеше да умре — рече Алек с известна рязкост.
	— Възможно е — каза Малачи. — Така казаха родителите ти и Клейвът им повярва. С което всъщност не съм съгласен. Все пак, не може току-така да се водят долноземци в Града от стъкло.
	— Не беше току-така. — В гърдите на Саймън се надигна гняв. — Ние бяхме нападнати…
	Малачи извърна поглед към Саймън.
	— Ще говориш, когато ти дадат думата, долноземецо, не преди това.
	Ръката на Алек се стегна около рамото на Саймън. В изражението на лицето му имаше нещо… нещо средно между колебание и подозрение, сякаш не беше сигурен дали воденето на Саймън тук е добра идея.
	— Момент, консуле, _почакайте_! — Гласът, който долетя през двора, беше висок, малко задъхан и Саймън с изненада установи, че принадлежеше на някакъв дребен, топчест мъж, който шеметно се носеше по пътеката към тях. Той бе облечен в широка сива пелерина върху екипировката си на ловец на сенки, а плешивата му глава блестеше на магическата светлина. — Не е нужно да тревожим нашия гост.
	— Гост ли? — Малачи изглеждаше възмутен.
	Дребният човек застана пред Алек и Саймън и лъчезарно им се усмихна.
	— Толкова се радваме… наистина сме щастливи… че решихте да уважите молбата ни и да се върнете в Ню Йорк. Така всичко ще стане много по-лесно. — Той намигна на Саймън, който от своя страна се взираше объркано в него. Никога не бе допускал, че ще срещне ловец на сенки, който да се радва, че го вижда — та дори докато бе мундан, не беше възможно, а какво остава сега, когато беше вампир. — О, за малко да забравя! — Дребосъкът ядно се удари по челото. — Първо трябваше да ви се представя. Аз съм инквизиторът, новият инквизитор. Казвам се Олдъртри.
	Олдъртри протегна ръка на Саймън и той, съвсем объркан, я пое.
	— А ти? Ти си Саймън, нали?
	— Да — рече Саймън, като пусна ръката му веднага щом това бе възможно. Ръкостискането на Олдъртри беше неприятно влажно и лепкаво.
	— Не е нужно да ми благодарите за съдействието. Това, което най-много искам, е да си отида вкъщи.
	— Да, сигурен съм, сигурен съм! — Макар че гласът на Олдъртри беше приветлив, докато говореше, нещо пробяга по лицето му — някакъв израз, който Саймън не можеше да разгадае. Той изчезна в мига, когато Олдъртри се усмихна и с жест посочи напред към тясната пътека, която се виеше покрай Гард. — Оттук, Саймън.
	Саймън пристъпи напред и Алек понечи да го последва. Инквизиторът го хвана за ръката.
	— Ти направи достатъчно за нас, Александър. Благодаря за помощта ти.
	— Но Саймън… — започна Алек.
	— Всичко ще бъде наред — увери го инквизиторът. — Малачи, изпрати Александър, ако обичаш. И му дай камък с магическа светлина, за да се прибере, в случай че не си носи. Нощем пътят може да бъде опасен.
	И с още една пленителна усмивка той отведе Саймън, като остави Алек да гледа втренчено след тях.


	Сякаш светът около Клеъри гореше, когато Люк я пренесе през прага на къщата и тръгна по дълъг коридор, следвайки Аматис, която вървеше пред тях с магическата светлина. Изпаднала в делириум, Клеъри имаше чувството, сякаш коридорът ставаше все по-дълъг, като в някакъв кошмар. После светът се преобърна и тя изведнъж се озова върху студена повърхност, а някакви ръце приглаждаха одеяло върху нея. Сини очи я гледаха отгоре загрижено. — Изглежда много зле, Лушън — рече Аматис, а гласът й звучеше провлачено в ушите на Клеъри като от развалена плоча. — Какво е станало с нея?
	— Изпи половината езеро Лин. — Гласът на Люк затихваше и за миг погледът на Клеъри се проясни. Тя лежеше на студения, облицован с плочки под на някаква кухня и над главата й Люк ровеше в един шкаф. Кухнята беше с олющени жълти стени, като до една от тях имаше старомодна черна метална печка, зад чиято решетка пращяха пламъци и причиняваха болка на очите й.
	— Анасон, беладона, хелбор… — Люк се извърна от шкафа, хванал няколко стъкленици. — Можеш ли да направиш отвара от тези неща, Аматис? Аз ще я преместя по-близо до печката. Тя трепери.
	Клеъри се опита да каже нещо, да им обясни, че няма нужда да я затоплят повече, че изгаря, но от устата й излизаха само някакви неразгадаеми и за самата нея звуци. Тя се чу как изхленчи, когато Люк я повдигна, а после стана горещо и сякаш лявата й страна започна да се топи — дори не съзнаваше, че всъщност й е студено. Зъбите й силно тракаха и тя усети кръв в устата си. Всичко около нея затрепери подобно на вода, разклатена в стъклена чаша.
	— Езерото на сънищата? — попита недоверчиво Аматис. Клеъри не можеше ясно да я види, но изглежда бе застанала близо до печката с голяма дървена лъжица в ръка. — Какво е правила там? Джослин знае ли къде…
	И светът изчезна, или поне реалният свят, кухнята с жълтите стени и уютният огън зад решетката.
	Вместо тях тя видя водите на езерото Лин, с отразяващ се в тях огън, сякаш бяха парче лъскаво стъкло, по което се разхождаха ангели. Ангели с бели криле, които висяха окървавени и изпочупени от гърбовете им, и всеки от тях беше с лицето на Джейс. Имаше и други ангели, с криле като черни сенки, те докосваха огъня с ръце и се смееха…
	— Тя постоянно вика брат си. — Гласът на Аматис кънтеше, сякаш се спускаше от много високо. — Той е със семейство Лайтууд, нали? Отседнали са при Пенхалоу на улица „Принсуотър“. Бих могла…
	— Не — каза рязко Люк. — Не. По-добре Джейс да не знае за това.
	_Джейс ли викам? Защо ли го правя?_ — питаше се Клеъри, но мисълта й не се задържа дълго. Отново я обгърна мрак и тя пак започна да халюцинира. Този път сънуваше Алек и Изабел; и двамата изглеждаха така, сякаш бяха минали през кървава битка, лицата им бяха набраздени с мръсотия и сълзи. После те изчезнаха и в съня й се появи някакъв мъж без лице, с черни крила, които излизаха от гърба му като на прилеп. Когато той се усмихна, от устата му бликна кръв. Молейки се видението да изчезне, Клеъри стискаше очите си…
	Мина доста време, преди отново да долови гласовете над себе си.
	— Пийни това — каза Люк. — Клеъри, трябва да изпиеш това! — И после усети някакви ръце на гърба си и някаква течност, която изливаха в устата й от напоена кърпа. Течността имаше горчив и неприятен вкус, от който й се гадеше, но ръцете на гърба й бяха непреклонни. Тя преглътна въпреки болката в подутото си гърло. — Ето — каза Люк, — ето че се получава.
	Клеъри бавно отвори очи. До нея бяха коленичили Люк и Аматис, а техните приличащи си сини очи бяха изпълнени с тревога. Тя погледна зад тях и не видя нищо — нито ангели, нито дяволи с крила като на прилеп, само жълти стени и бледорозов чайник, който едва се крепеше на прозоречния перваз.
	— Ще умра ли? — прошепна тя.
	Люк се усмихна уморено.
	— Не. Трябва да мине още време, докато напълно се възстановиш, но вече си вън от опасност.
	— Добре. — Тя беше твърде изтощена, за да почувства каквото и да е, дори и облекчение. Имаше усещането, че всичките й кости са извадени и тялото й виси празно и отпуснато. Тя погледна сънливо нагоре през миглите си и каза без много-много да мисли: — Очите ти са същите.
	Люк я погледна неразбиращо.
	— Същите като на кого?
	— Като нейните — рече Клеъри, като премести сънения си поглед към Аматис, която изглеждаше смутена. — Същото синьо.
	По лицето на Люк премина лека усмивка.
	— Е, все пак не е изненадващо — каза той. — Досега нямах възможност да ви представя както си му е редът. Клеъри, това е Аматис Херондейл. Моята сестра.


	Инквизиторът мълчеше, докато се отдалечиха достатъчно, така че Алек и консулът да не могат да ги чуят. Саймън го следваше нагоре по тясната пътека, осветена от магическата светлина, като се опитваше да не поглежда към нея. Усещаше издигащите се около него стени на Гард като корпуса на кораб, който се издига от океана. От прозорците струяха светлини, които прорязваха небето със сребристите си сияния. Имаше и ниски прозорци, поставени на нивото на земята, но някои от тях бяха с решетки и вътре цареше мрак.
	Най-после стигнаха до сводеста дървена врата, която водеше към едно от крилата на сградата. Докато Олдъртри я отключваше, стомахът на Саймън се сви. Откакто беше станал вампир, бе забелязал, че хората излъчват около себе си миризма, която се променя с настроението им. Инквизиторът миришеше на нещо горчиво и силно като кафе, само че много по-неприятно. Саймън усети пробождаща болка в челюстта си, което беше знак, че вампирските му зъби се удължават, и той се отдръпна от инквизитора, докато минаваха през вратата.
	Отвъд нея коридорът беше дълъг и бял, почти като тунел, изсечен сякаш от бял камък. Инквизиторът бързаше напред, магическата светлина в ръката му ярко осветяваше стените. За толкова късокрак човек той се движеше забележително бързо и докато ходеше, обръщаше глава ту на едната, ту на другата страна, носът му се бърчеше, сякаш душеше въздуха. Когато минаха покрай огромна двойна врата, чиито крила бяха широко отворени, Саймън успя да хвърли поглед в залата. Тя приличаше на амфитеатър, в който се редяха една над друга редици столове, на всеки от които седеше ловец на сенки, облечен в черно. Ехото на гласовете отекваше в стените, много от тях звучаха ядосано и докато минаваше, Саймън долови откъслечни разговори, а думите се преплитаха така, сякаш всички говореха един през друг.
	— Но ние няма как да разберем какво иска Валънтайн. Той с никого не е обсъждал намеренията си…
	— Какво значение имат намеренията му? Той е изменник и лъжец. Наистина ли мислите, че в крайна сметка можем да го усмирим?
	— А знаете ли, че един патрул е намерил мъртвото тяло на върколашко дете в покрайнините на Брослинд? С източена кръв. Това показва, че Валънтайн е извършил ритуала тук, в Идрис.
	— Притежавайки две от Реликвите на смъртните, той е по-могъщ от който и да било нефилим. Нямаме избор…
	— Братовчед ми умря на кораба в Ню Йорк! Не бива да оставим Валънтайн да се измъкне след всичко, което ни причини! Трябва да има възмездие!
	Саймън се поколеба, искаше му се да чуе повече, но инквизиторът бръмчеше около него като дебела, раздразнена пчела.
	— Върви, върви — каза той, като посочи с магическата светлина пред себе си. — Нямаме много време за губене. Трябва да се върна на събранието, преди да е свършило.
	Саймън се остави с неохота инквизиторът да го побутва по коридора, думата „възмездие“ още ехтеше в ушите му. Споменът за онази нощ на кораба бе неприятен и тръпки го побиваха от него. Когато стигнаха до една врата, на която бе издълбана само една плътна черна руна, инквизиторът извади ключ и я отключи, като с широк жест прикани Саймън да мине през нея.
	Помещението отвъд беше голо, украсено само с един гоблен, на който бе изобразен ангел, излизащ от някакво езеро, държейки меч в една ръка и бокал — в друга. Гледката на Бокала и Меча на едно място за миг обърка Саймън. Объркването му трая до момента, в който чу щракването на ключалката и разбра, че инквизиторът бе заключил вратата отвътре.
	Саймън се огледа наоколо. В помещението нямаше никакви мебели, освен една пейка с ниска маса до нея. На масата бе оставена декоративна сребърна камбана.
	— Порталът… Той тук ли е? — попита колебливо той.
	— Саймън, Саймън. — Олдъртри потри ръце, сякаш в очакване на парти за рожден ден или някое подобно приятно събитие. — Наистина ли толкова бързаш да си тръгнеш? Бих искал преди това да ти задам няколко въпроса…
	— Добре. — Саймън смутено сви рамене. — Искам да кажа, питайте каквото ви интересува.
	— Колко си любезен само! Възхитително! — Олдъртри сияеше. — И така, от колко време точно си вампир?
	— От около две седмици.
	— И как се случи това? Нападнали са те на улицата или може би в леглото през нощта? Знаеш ли кой те е _превърнал_?
	— Ами… не точно.
	— Но, моето момче! — извика Олдъртри. — Как може да не знаеш такова нещо? — Погледът, който той хвърли на Саймън, беше открит и пълен с любопитство. Изглежда толкова безобиден, помисли си Саймън. Като някой дядо или симпатичен стар чичо. Вероятно само си бе въобразил, че долавя горчивата миризма.
	— Наистина не беше толкова просто — рече Саймън и започна да разказва за двете си ходения до хотел Дюмор, веднъж като плъх и втори път под натиска на самовнушението, което бе толкова силно, че сякаш някакви огромни клещи го бяха хванали и накарали да отиде точно където те искаха. — Виждате ли — завърши той, — в момента, в който пристъпих прага на хотела, бях нападнат. Нямаше как да разбера кой точно от тях ме е превърнал или дали не са били всички наведнъж.
	Инквизиторът се изкиска.
	— О, драги мой, драги мой. Това никак не е добре. Направо е разстройващо.
	— На същото мнение съм — съгласи се Саймън.
	— Това няма да се хареса на Клейва.
	— Какво? — Саймън съвсем се обърка. — Какво ги е грижа Клейва как съм станал вампир?
	— Ами, разбирам да си бил нападнат — обясни примирително Олдъртри. — Но ти сам си отишъл там и директно си се предал на вампирите, нали? Отстрани изглежда малко така сякаш си _искал_ да бъдеш един от тях.
	— Не съм искал да бъда един от тях! Не затова отидох в хотела!
	— Ясно, ясно — каза утешително Олдъртри. — Нека да поговорим за друго, съгласен ли си? — Без да дочака отговор, той продължи. — Как стана така, че вампирите те оставиха жив, така че да се превърнеш в дете на нощта, млади Саймън? Предвид факта, че си навлязъл на територията им, е трябвало да се очаква да се нахранят с теб, докато умреш, а после да изгорят тялото ти, за да ти попречат да се преобразиш.
	Саймън отвори уста да отговори, да каже на инквизитора как Рафаел го бе занесъл в Института, а после Клеъри, Джейс и Изабел го бяха занесли на гробището и как бдяха над него, докато той намери път за излизане от собствения си гроб. Ала се поколеба. Имаше само бегла представа за това, какво повелява Законът, но някак си се съмняваше, че за ловците на сенки е в реда на нещата да гледат как възкръсват вампири или да ги захранват с кръв.
	— Не знам — рече той. — Нямам представа защо решиха да ме превърнат, вместо да ме убият.
	— Но някой от тях трябва да ти е дал да пиеш от кръвта му, иначе не би станал… така де, това, което си в момента. Да не би да искаш да кажеш, че не знаеш кой е вампирският ти господар?
	_Моят вампирски господар?_ Саймън никога не бе мислил за това по този начин — той бе поел от кръвта на Рафаел съвсем случайно. И му беше трудно да възприема вампирчето като господар или нещо такова. Рафаел изглеждаше по-малък от Саймън.
	— Боя се, че е така.
	— О, драги. — Инквизиторът въздъхна. — Много неуместно.
	— Кое е неуместно?
	— Ами това, че ме лъжеш, момчето ми. — Олдъртри поклати глава. — А аз толкова разчитах на съдействието ти. Това е ужасно, просто ужасно. Ти твърдо нямаш _намерение_ да ми кажеш истината, така ли? Отказваш ми тази услуга?
	— Аз ви казвам истината!
	Инквизиторът клюмна като неполято цвете.
	— Срамота — каза и отново въздъхна. — Срамота. — Той прекоси помещението и почука отривисто на вратата, като все още клатеше глава.
	— Какво има? — В гласа на Саймън се прокрадваха тревога и объркване. — Какво става с Портала?
	— Порталът ли? — Олдъртри се изкиска. — Нали не си си въобразявал, че ще те пусна да си _тръгнеш_ просто ей така?
	Преди Саймън да успее да отговори, вратата рязко се отвори и в помещението нахлуха ловци на сенки, облечени в черни униформи, и го хванаха. Той се замята, когато някакви силни ръце се сключиха около неговите. Захлупиха главата му с качулка и така му отнеха възможността да вижда. Той риташе в тъмнината, кракът му се удари в нещо и чу как някой изруга.
	После грубо го дръпнаха назад, в ухото му изръмжа яден глас.
	— Направи го още веднъж, вампире, и ще излея светена вода в гърлото ти, а после ще гледам как умираш, докато повръщаш кръв.
	— Стига! — Тънкият, тревожен глас на инквизитора се издигна. — Не е нужно да се прибягва до заплахи! Аз само се опитвам да дам урок на нашия гост. — Вероятно бе пристъпил напред, защото Саймън отново усети странния горчив мирис, леко притъпен от качулката. — Саймън, Саймън — рече Олдъртри. — Толкова се радвах да се запозная с теб. Надявам се една нощ в килиите на Гард да даде желания ефект и на сутринта да бъдеш малко по-склонен да ни съдействаш. Аз все още съм оптимист относно бъдещите ни отношения, просто трябва да преодолеем тази малка спънка. — Ръката му се озова върху рамото на Саймън. — Заведи го долу, нефилиме.
	Саймън викаше с все сила, но качулката заглушаваше виковете му. Ловците на сенки го измъкнаха от помещението и го поведоха по нещо, което приличаше на безкраен лабиринт от коридори, които лъкатушеха и се извиваха. Накрая стигнаха до стълбище и усети как го бутат надолу, а краката му се плъзгаха по стъпалата. Нямаше представа къде се намират — само знаеше, че е на закрито, около тях се носеше тежък мирис на мокър камък и колкото по-надолу слизаха толкова по-влажен и по-студен ставаше въздухът.
	Най-после спряха. Чуваше се някакъв стържещ звук, сякаш желязо се триеше в камък. Бутнаха Саймън напред и той се приземи на четири крака върху твърдия под. Когато вратата се затръшна, се чу силно металическо изщракване, последвано от отдалечаващи се стъпки, които постепенно заглъхнаха. Ядосан, Саймън се изправи на крака, дръпна качулката от главата си и я хвърли на земята. Парещото, задушаващо чувство по лицето му изчезна и той задиша ускорено — задиша, без да му е нужно. Знаеше, че това е само рефлекс, но гърдите така го боляха, сякаш наистина бе останал без въздух.
	Намираше се в квадратно голо каменно помещение, само с един прозорец с решетка, вдълбан в стената над малко, изглеждащо твърдо, легло. През ниската врата Саймън можа да види малка баня с мивка и тоалетна. Западната стена на стаята също беше гола — дебели, вероятно железни, решетки се спускаха от тавана до пода, където бяха дълбоко вкопани. Вратата, изсечена в стената, също представляваше решетка с железни панти. Тя бе снабдена с месингова дръжка с издълбана в нея плътна черна руна. Всъщност по всички решетки бяха издълбани руни, дори по решетките на прозореца имаше тънки линии.
	Макар да знаеше, че вратата на килията е заключена, Саймън не се сдържа, прекоси помещението и хвана дръжката. Остра болка прониза ръката му. Той изстена и дръпна ръката си, като втренчено я заоглежда. Тънки струйки дим се издигаха от изгорената му длан; в кожата му бе прогорена някаква неясна рисунка. Малко приличаше на звездата на Давид, вписана в окръжност, с тънки руни, запълващи всички празни места около линиите.
	Болката беше като от докосване с нажежен метал. Саймън сви ръка, а на устните му замря стон.
	— Какво _е_ това? — прошепна той, като си мислеше, че никой не го чува.
	— Това е печатът на Соломон — рече някакъв глас. — Говори се, че в него се съдържа едно от истинските имена на Бог. То отблъсква демоните… както и твоя вид, като част от религията ти.
	Саймън се сепна, почти забравил за болката в ръката си.
	— Кой е тук? Кой каза това?
	Настъпи пауза, след което:
	— Аз съм в килията до твоята, дневни вампире — каза гласът. Беше мъжки, възрастен, леко дрезгав. — Пазачите бяха тук половин ден и обсъждаха как да те заключат. Така че не те съветвам да се опитваш да отвориш килията. По-добре пази силите си, поне докато разбереш какво иска Клейвът от теб.
	— Те не могат да ме държат тук — запротестира Саймън. — Аз не съм от този свят. Семейството ми ще забележи, че ме няма… учителите ми…
	— Те ще се погрижат за това. Има достатъчно магии — известни дори на начинаещ магьосник, — които ще създадат илюзията на родителите ти, че за отсъствието ти има напълно разумна причина. Екскурзия от училище. Гостуване у роднини. Може да се уреди. — В гласа нямаше заплаха, нито съжаление; само отчитане на голите факти. — Наистина ли си мислиш, че не са покривали долноземец и преди?
	— Кой си ти? — попита дрезгаво Саймън. — И ти ли си долноземец? Тук ли затварят такива като нас?
	Този път не последва отговор. Саймън повтори въпроса си, ала съседът му явно бе решил, че вече е казал каквото е имал да казва.
	На виковете на Саймън отговори тишината.
	Болката в ръката му отслабна. Саймън я погледна и видя, че кожата вече не изглеждаше обгоряла, но знакът на Печата се открояваше на дланта му, сякаш начертан с мастило. Той погледна отново към решетките на килията. Сега установи, че не всички руни бяха точно руни: Между тях бяха издълбани звезда на Давид и цитати от Петокнижието на еврейски. По всяка вероятност ги бяха гравирали скоро.
	_Пазачите бяха тук половин ден и обсъждаха как да те заключат_, беше казал гласът.
	Но това едва ли е било само защото е вампир; по-скоро за това, че е евреин. Бяха употребили половин ден, за да издълбаят Печата на Давид в дръжката на вратата, за да може тя да го опари, в случай че той я докосне. Отнело им е толкова много време, за да обърнат елементи от вярата му срещу самия него.
	По някаква причина това отне последния остатък от самообладанието на Саймън. Той се отпусна на леглото и зарови глава в ръцете си.


	Улица „Принсуотър“ беше тъмна, когато Алек се връщаше от Гард; прозорците на къщите бяха с пуснати капаци и завеси, само тук-там някоя улична лампа с магическа светлина осветяваше павирания път. Домът на семейство Пенхалоу беше най-осветеният в района — по прозорците горяха свещи, а предната врата беше леко открехната и изпращаше сноп жълта светлина към пътя.
	Джейс бе седнал на ниската каменна ограда, опасваща предната градина на семейство Пенхалоу, косата му блестеше под светлината на най-близката улична лампа. Когато Алек приближи, той вдигна поглед и леко потрепери. Алек забеляза, че бе облечен само с едно леко яке, а след залез-слънце ставаше студено. В мразовития въздух като деликатен парфюм се разнасяше мирисът на късни рози.
	Алек се отпусна на оградата до Джейс.
	— През цялото време ли стоеше тук да ме чакаш?
	— Кой казва, че те чакам?
	— Всичко мина добре, ако това те тревожи. Оставих Саймън с инквизитора.
	— _Оставил_ си го? Не си останал да се увериш, че всичко е наред?
	— Всичко мина добре — повтори Алек. — Инквизиторът каза, че лично ще го придружи и ще го изпрати…
	— Инквизиторът каза, инквизиторът каза — прекъсна го Джейс. — Последната инквизиторка, която имахме, доста превиши правата си… Ако не беше умряла, Клейвът щеше да я уволни, а вероятно и да я прокълне. Какво значение има какво е казал и този инквизитор?
	— Той изглеждаше свестен — рече Алек. — Дори готин. Отнасяше се учтиво със Саймън. Виж, Джейс… това е работа на Клейва. Ние не можем да контролираме всичко, което се случва. Но трябва да им се доверим, защото в противен случай ще настъпи хаос.
	— Но признай, че напоследък доста простотии направиха…
	— Възможно е — рече Алек, — но ако започнеш да си мислиш, че знаеш повече от Клейва и повече от Закона, то с какво си по-добър от инквизиторката? Или от Валънтайн?
	Джейс трепна. Изглеждаше така, сякаш Алек го беше ударил, че и по-лошо. Стомахът на Алек се сви.
	— Извинявай. — Той протегна ръка. — Не исках да кажа това…
	Внезапно сноп ярка жълта светлина освети градината. Алек вдигна поглед и видя Изабел в рамката на отворената входна врата, къпеща се в светлина. Тя беше само силует, но по стойката й с ръце на хълбоците той позна, че е ядосана.
	— Вие двамата, какво _правите_ там? — извика тя. — Всички се чудят къде сте.
	Алек се обърна към приятеля си.
	— Джейс…
	Но Джейс се изправи, без да обръща внимание на протегнатата ръка на Алек.
	— Надявам се да си прав за Клейва — каза само той.
	Алек гледаше как Джейс бавно тръгна към къщата. В мислите му неволно се промъкна гласът на Саймън. _Сега не знам какво ще стане с нас оттук нататък. Може отново да си бъдем приятели, а може и да развалим отношенията си. И не от нея ще дойде, а от мен._
	Входната врата се затвори, като остави Алек сам в полуосветената градина. Той затвори за миг очи, зад клепачите му се появи образ. Този път не образът на Джейс. Очите на това лице бяха зелени, с елипсовидни зеници. Котешки.
	Той отвори очи, бръкна в джоба си и извади от там химикал и лист хартия, скъсан от тетрадката със спираловиден гръб, която използваше за водене на протоколи. Написа няколко думи и после, със стилито си, начерта руна за огън в долната част на страницата. Стана по-бързо, отколкото бе очаквал. Остави хартията да гори и я пусна, а тя се понесе във въздуха като светулка. Скоро се превърна в пепел и се посипа като бял прах по розовите храсти.


	5
	Проблем с паметта

	Клеъри се събуди от сноп бледа следобедна светлина, която падаше директно върху лицето й и прозираше през клепачите й с розово сияние. Вече нямаше температура, а заедно с това бе изчезнало и усещането за стопени и потрошени кости. Надигна се, седна и се огледа наоколо с любопитство. Намираше се в някаква стая, която трябва да беше гостната на Аматис — беше малка, боядисана в бяло, леглото бе покрито с тъкано цветно одеяло. На кръглите прозорци висяха дръпнати встрани дантелени пердета, които пропускаха светлината на талази. Клеъри бавно се поизправи, като очакваше да й се завие свят. Нищо такова не се случи. Чувстваше се напълно здрава, дори отпочинала. Докато ставаше от леглото, се погледна надолу. Някой я бе облякъл в колосана бяла пижама, която сега беше поизмачкана и твърде голяма за нея; ръкавите висяха смешно над пръстите й.
	Тя отиде до един от кръглите прозорци и надникна през него. По склона на един хълм се издигаха скупчени къщи, изградени от камък с цвят на старо злато, чиито покриви изглеждаха покрити с бронз. Тази страна на къщата не гледаше към канала, а към тясна градина, обагрена от есента в кафяво и златисто. По стената на къщата пълзяха лиани; на тях бе останал последен розов цвят, който ронеше покафенелите си венчелистчета.
	Дръжката на вратата изтропа и Клеъри бързо пропълзя обратно в леглото, точно преди да влезе Аматис с поднос в ръце. Когато видя, че Клеъри е будна, тя повдигна вежди, ала нищо не каза.
	— Къде е Люк? — попита настойчиво Клеъри, като за по-голяма сигурност се уви плътно в одеялото.
	Аматис остави подноса на масата до леглото. На него имаше чаша с нещо горещо и няколко филии с масло.
	— Трябва да хапнеш нещо — каза тя. — Ще се почувстваш по-добре.
	— Аз съм си добре — рече Клеъри. — Къде е Люк?
	До масата имаше един стол с висока облегалка. Аматис седна на него, като сключи ръце в скута си и спокойно се загледа в Клеъри. На дневна светлина Клеъри можеше да види по-ясно лицето й — тя изглеждаше доста по-възрастна от майка й, макар че нямаше как разликата в годините им да е кой знае колко голяма. Кестенявата й коса беше прошарена, а очите й бяха подути и зачервени, сякаш беше плакала.
	— Няма го.
	— Няма го, като да е отскочил до магазина зад ъгъла да вземе стек диетична кола и кутия кроасани с крем, или го няма, като да е…
	— Той си тръгна тази сутрин при изгрев-слънце, след като цяла нощ бе седял до теб. Но не каза къде отива. — Гласът на Аматис беше дрезгав и ако Клеъри не беше толкова изтощена, щеше да забележи, че поразително прилича на гласа на Люк. — Докато живееше тук, искам да кажа, преди да напусне Идрис, след като… се преобрази… той оглави една вълча глутница, която обитаваше Брослиндската гора. Каза, че ще се върне при тях, но не каза защо и за колко време — само, че ще се върне до няколко дни.
	— И просто ме… остави тук? Трябва ли да стоя и да го чакам?
	— Ами, нямаше как да те вземе със себе си — каза Аматис. — От друга страна, няма да ти е лесно да се прибереш у дома. По начина, по който дойде, ти наруши Закона, а това няма да убегне на Клейва, нито пък ще те пуснат да си тръгнеш просто така.
	— Аз не искам да се прибирам у дома. — Клеъри се опитваше да запази самообладание. — Дойдох тук, за да… за да се срещна с някого. Трябва да направя нещо.
	— Люк ми разказа — рече Аматис. — Нека ти кажа едно: можеш да намериш Рейгнър Фел само ако той пожелае да бъде намерен.
	— Но…
	— Клариса! — Аматис я погледна настойчиво. — Всеки момент очакваме нападение от Валънтайн. Почти всички ловци на сенки в Идрис са дошли в града, зад защитите. Най-безопасно за теб е да останеш в Аликанте.
	Клеъри седеше вцепенена. Наистина, в думите на Аматис имаше логика, но й беше трудно да потисне порива си да извика, че не може да чака. Тя трябваше да намери Рейгнър Фел _сега_; трябваше да спаси майка си _сега_, трябваше да тръгне _сега_. Потисна тревогата си и се опита да говори небрежно.
	— Люк никога не ми е споменавал, че има сестра.
	— Нормално — рече Аматис. — Не е било нужно. Ние не бяхме… близки.
	— Люк ви представи като Херондейл — каза Клеъри. — А това е фамилията на инквизиторката. Нали?
	— Така е — отвърна Аматис и лицето й се изопна, сякаш думите й причиняваха болка. — Тя беше моя свекърва.
	Какво беше казал Люк на Клеъри за инквизиторката? Че е имала син, който се е оженил за жена с „неприемливи роднини“.
	— Били сте омъжена за Стивън Херондейл?
	Аматис се изненада.
	— Знаеш за него?
	— Да… Люк ми разказа… но бях останала с впечатлението, че съпругата му е мъртва. Мислех, че затова инквизиторката е била толкова… — Ужасна, й идеше да каже, но й се стори жестоко. — Сурова — рече накрая.
	Аматис посегна към чашата, която бе донесла; когато я повдигна, ръката й леко трепереше.
	— Да, мъртва е. Самоуби се. Говоря за Селин, втората жена на Стивън. Аз бях първата.
	— И сте се развели?
	— Нещо такова. — Аматис подаде чашата на Клеъри. — Виж изпий това. Трябва да сложиш нещо в стомаха си.
	Смутена, Клеъри пое чашата и отпи една глътка. Горещата течност беше гъста и солена — не беше чай, както си бе помислила първоначално, а супа.
	— Добре — каза тя. — И какво се случи?
	Аматис зарея поглед в далечината.
	— Ние със Стивън, като всички други, бяхме в Кръга. Когато Люк… когато се случи това, което сполетя Люк, на Валънтайн му трябваше нов помощник. Той избра Стивън. А когато избра Стивън, реши, че може би не е подходящо неговият най-близък приятел и съветник да има жена, чийто брат е…
	— Върколак.
	— Той употреби друга дума — каза горчиво Аматис. — Валънтайн убеди Стивън да анулира брака ни и да си намери жена, която според него му подхожда повече. Селин беше толкова млада… толкова покорна.
	— Било е ужасно.
	Аматис поклати глава и дрезгаво се засмя.
	— Беше отдавна. Предполагам, че Стивън се е отнасял добре с нея… той ми остави тази къща и се върна в имението Херондейл, където заживя с родителите си и със Селин. От тогава така и не го видях повече. Разбира се, напуснах Кръга. Почувствах, че не съм желана там. Единствената, която не спря да ме посещава, беше Джослин. Тя дори ми каза, че е ходила да се види с Люк… — Аматис отметна посивяващата си коса зад ушите. — Чух какво се е случило със Стивън по време на Въстанието, чак когато всичко беше минало. А Селин… мразех я, но ми стана мъчно за нея. Говореха, че си била прерязала вените… цялата била в кръв… — Тя си пое дълбоко въздух. — Видях Имоджин малко по-късно, на погребението на Стивън, когато полагаха тялото му в гробницата на Херондейл. Тя май дори не ме позна. Не след дълго я направиха инквизитор. От Клейва прецениха, че никой не би преследвал по-безмилостно от нея някогашните членове на Кръга… и бяха прави. Ако можеше да измие с кръвта им спомена за Стивън, щеше да го направи.
	Клеъри си спомни за студените очи на инквизиторката, за нейния строг, суров поглед и се опита да почувства жал към нея.
	— Имам чувството, че това я е побъркало — каза тя. — Наистина побъркало. Тя беше жестока към мен… но най-вече към Джейс. Сякаш желаеше смъртта му.
	— Възможно е — каза Аматис. — Ти приличаш на майка си, тя те е отгледала, но брат ти… — Тя наклони глава встрани. — Той толкова ли прилича на Валънтайн, колкото ти на Джослин?
	— Не — рече Клеъри. — Джейс прилича на себе си. — При мисълта за него я полазиха тръпки. — Той е тук, в Аликанте — изрече тя гласно мисълта си. — Ако можех да го видя…
	— Не — каза рязко Аматис. — Не бива да напускаш тази къща. Нито да се виждаш с някого. И най-вече с брат си.
	— Да не напускам тази къща? — ужаси се Клеъри. — Искате да кажете, че съм заключена тук? Като затворник?
	— Само за един-два дена — увещаваше я Аматис, — пък и не си добре. Трябва да се възстановиш. Водата от езерото едва не те уби.
	— Но Джейс…
	— … е със семейство Лайтууд. Не можеш да отидеш при тях. В мига, в който те видят, те ще съобщят на Клейва, че си тук. И тогава не само ти ще бъдеш в нарушение на Закона. А също и Люк.
	_Но семейство Лайтууд няма да ме издадат на Клейва. Те не биха го направили…_ Думите замряха на устните й. Нямаше начин да убеди Аматис, че тези Лайтууд, които тя познаваше отпреди петнайсет години, вече не съществуват, че Робърт и Мерис не са вече заслепени фанатици. Тази жена може и да беше сестра на Люк, но все още бе чужда на Клеъри. Тя бе почти чужда и на Люк. Той не я бе виждал от шестнайсет години — дори не беше сигурен, че е жива. Клеъри се облегна на възглавниците, симулирайки отпадналост.
	— Права сте — рече тя. — Не се чувствам добре. Мисля, че е по-добре да поспя.
	— Добра идея — Аматис се наведе и взе празната чаша от ръката й. — Ако искаш да се изкъпеш, банята е от другата страна на коридора. Долу, до леглото, съм оставила куфар с мои стари дрехи. Като те гледам, ми се струва, че носиш моя номер, когато бях на твоята възраст, така че може и да ти станат. За разлика от тази пижама — допълни тя и се усмихна, слаба усмивка, на която Клеъри не отговори. Тя бе твърде заета с потискане на порива си да удари с юмруци по матрака от нетърпение.
	В мига, в който Аматис затвори вратата зад себе си и слезе надолу по стълбите, Клеъри скочи от леглото и тръгна към банята, като се надяваше да избистри главата си под горещата вода. За нейно облекчение, при всичката си старомодност, ловците на сенки изглежда разчитаха на модерна водопроводна инсталация и топла и студена течаща вода. Имаше дори сапун с остър мирис на цитрусови плодове, с помощта на който можеше да се отмие от косата й неизчезващият мирис на езерото Лин. Когато излезе изпод душа, увита в две хавлии, се чувстваше много по-добре.
	В спалнята тя започна да тършува в куфара на Аматис. Дрехите бяха спретнато подредени между листове шумяща хартия. Много приличаха на ученически дрехи — пуловери от мериносова вълнена прежда с емблема, която приличаше на четири С-та с гръб едно към друго, зашита на горното джобче, плисирани поли и ризи с копчета и тесни маншети. Между пластовете тънка хартия беше сгъната и една бяла рокля — булчинска рокля, помисли си Клеъри, и внимателно я сложи встрани. Под нея имаше друга рокля, този път от сребриста коприна, с изящни презрамки, обсипани със скъпоценни камъни и феерични дипли. Клеъри не можеше да си представи Аматис облечена в нея, но… _Сигурно и майка ми е имала такова нещо, когато е ходела да танцува с Валънтайн_, мина й през ума и остави роклята обратно в куфара, усещайки меката и хладна материя между пръстите си.
	После пък намери униформа на ловец на сенки, пъхната най-отдолу. Клеъри измъкна тези дрехи и с любопитство ги разстла върху скута си. Когато за първи път видя Джейс и младите Лайтууд, те бяха облечени с бойната си униформа — плътно прилепнала горна част и долнище от твърд, тъмен плат. Сега отблизо тя видя, че платът не е еластичен, а е корав, тънката кожа беше многократно мачкана и гладена, докато стане гъвкава. Горнището приличаше на яке, закопчано с цип догоре, а панталонът бе снабден с колан от халки. Коланите на ловците на сенки бяха големи и твърди, създадени, за да висят оръжия на тях.
	Най-вероятно щеше да си избере някой пуловер и може би — пола. Сигурно тях е имала предвид Аматис. Но нещо я влечеше към бойната униформа; _винаги_ се бе чудила, винаги се беше питала какво ли е да…
	Няколко минути по-късно хавлиите бяха захвърлени на пода до леглото, а Клеъри с любопитство се оглеждаше в огледалото и беше доста изумена. Униформата и пасна идеално — беше тясна, но не прекалено тясна и плътно следваше извивките на краката и гърдите й. Всъщност изглеждаше така, сякаш _има_ извивки, което беше малко странно. Не можеше да я направи умопомрачителна — съмняваше се, че изобщо нещо е в състояние да го направи, — но поне изглеждаше по-висока, а на фона на черния плат косата й беше невероятно светла. _Всъщност приличам на майка си_, помисли си Клеъри и потрепери.
	И наистина беше така. Под кукленската външност на Джослин се криеше твърдост и издръжливост. Клеъри често се питаше кое от миналото на майка й я е направило такава, каквато е — строга и непреклонна, упорита и безстрашна. _Той толкова ли прилича на Валънтайн, колкото ти на Джослин?_ — бе попитала Аматис и на Клеъри й бе идело да отговори, че майка й е красива, а тя самата не е. Но онази Джослин, която Аматис познаваше, беше момичето, съзаклятничело срещу Валънтайн, момичето, което тайно обединяваше нефилими и долноземци, което от своя страна е довело до разбиването на Кръга и запазването на Съглашението. Онази Джослин никога не би се съгласила да си стои спокойно в тази къща и да чака всичко в света й да се разпадне.
	Без да се замисля, Клеъри прекоси стаята и бутна резето на вратата, за да заключи. После отиде до прозореца и го отвори. Към стената имаше прикрепена дървена решетка, като… _Като стълба_, каза си Клеъри. _Точно като стълба, а стъпалата са идеално запазени._
	Тя си пое дълбоко въздух и се покатери на перваза на прозореца.


	На следващата сутрин пазачите дойдоха за Саймън и грубо го събудиха от и без това неспокойния му сън, изпълнен със странни сънища. Този път не му сложиха качулка, докато го водеха обратно нагоре по стълбите, и той хвърли крадешком поглед през решетестата врата на килията до неговата. Ако се бе надявал, че ще види притежателя на дрезгавия глас, който го бе заговорил снощи, щеше да се разочарова. Единственото нещо, което се виждаше през решетките, беше нещо като купчина изхвърлени парцали.
	Пазачите поведоха Саймън по върволица сиви коридори, като от време на време го смушкваха, ако забележеха, че твърде дълго се заглежда в някаква посока. Най-после влязоха в една доста пищно облицована с тапети стая. По стените имаше портрети на различни мъже и жени, облечени като ловци на сенки, рамките им бяха украсени с преплетени руни. Под един от най-големите портрети имаше червен диван, на който се бе настанил инквизиторът, държейки нещо като сребърна чаша в ръка. Той я поднесе на Саймън.
	— Кръв? — предложи той. — Сигурно си гладен в момента.
	Той побутна чашата към Саймън и видът на червената течност в нея го удари по-силно, отколкото мирисът й. Вените му се обтегнаха като конци, опъвани от велик кукловод. Чувството беше неприятно, почти болезнено.
	— Тя… човешка ли е?
	Олдъртри се изкиска.
	— Момчето ми! Не ставай смешен. Това е кръв от елен. Съвсем прясна.
	Саймън нищо не каза. Долната му устна засмъдя там, където се бяха забили вампирските зъби, и той усети вкуса на собствената си кръв. От това му се догади.
	Лицето на Олдъртри се сбърчи като изсушена слива.
	— О, драги. — Той се обърна към пазачите. — А сега ни оставете, господа — каза той и те се обърнаха да си вървят. Само консулът се спря на вратата и погледна Саймън с неприкрито отвращение.
	— Не, благодаря — каза Саймън, а гласът му прозвуча приглушено заради удължените му зъби. — Не искам тази кръв.
	— Вампирските ти зъби говорят друго, Саймън — отвърна сърдечно Олдъртри. — Ето. Вземи я. — Той поднесе чашата и мирисът на кръв сякаш изпълни стаята като дъх на рози в градина.
	Резците на Саймън, вече съвсем излезли навън, се забиваха в устната му. Болката беше като от шамар. Той се придвижи напред, почти неволно, и сграбчи чашата от ръката на инквизитора. На три глътки я пресуши, после, разбирайки какво е направил, я остави на страничната облегалка на дивана. Ръката му трепереше. _Едно на нула за инквизитора_, помисли си той.
	— Надявам се нощта, прекарана в килията, да не е била толкова неприятна за теб? Все пак, това не е стая за мъчения, момчето ми, а по-скоро място за необезпокояван размисъл. Намирам, че размишлението е основен двигател на ума, не мислиш ли? На способността да се мисли. Надявам се, че си използвал възможността да поразмишляваш. Изглеждаш ми разсъдлив младеж. — Инквизиторът наклони глава встрани. — Лично аз донесох одеялото, да знаеш. Не исках да се простудиш.
	— Аз съм вампир — рече Саймън. — Ние не настиваме.
	— О! — Инквизиторът изглеждаше разочарован.
	— Но оценявам това със звездата на Давид и печата на Соломон — добави сухо Саймън. — Приятно е да разбереш, че някой се интересува от религията ти.
	— О, да, така е, така е! — засия Олдъртри. — Тези гравюри са великолепни, нали? Невероятно симпатични и разбира се, абсолютно надеждни. Представям си, че всеки опит да се докосне вратата на килията би довел до свличане на кожата от ръката! — Той се изкиска, видимо развеселен от представата. — Но да оставим това. Би ли се отдръпнал малко назад, драги? Това е само услуга, просто услуга… ако разбираш какво имам предвид.
	Саймън отстъпи крачка назад.
	Нищо не се случи, но очите на инквизитора се ококориха, подпухналата кожа около тях се опъна.
	— Ясно — въздъхна той.
	— Кое е ясно?
	— Виж къде стоиш, млади Саймън. Огледай се наоколо.
	Саймън се заоглежда — нищо в стаята не се бе променило и едва сега той осъзна какво бе имал предвид Олдъртри. Той стоеше в сноп слънчева светлина, идваща от прозореца, разположен високо над тях.
	Олдъртри почти се сгърчи от вълнение.
	— Стоиш изложен на пряка слънчева светлина и тя по никакъв начин не ти влияе. Направо не мога да повярвам… тоест, казаха ми за това, но никога досега не съм виждал такова нещо.
	Саймън нищо не каза. То нямаше и нищо за казване.
	— Естествено, въпросът ми към теб е — продължи Олдъртри — дали знаеш защо притежаваш тази особеност.
	— Може би, защото съм по-красив от другите вампири. — Саймън мигом съжали, че го каза. Олдъртри присви очи, а вената на слепоочието му набъбна като дебел червей. Очевидно не харесваше шеги, освен ако шегуващият се не беше той самият.
	— Много смешно, много смешно — каза той. — Може ли да те попитам следното: от мига, в който възкръсна от гроба ли стана дневен вампир?
	— Не — каза Саймън с тревога. — Не. Първоначално слънцето ме изгаряше. Дори ивица слънчева светлина бе в състояние да обгори кожата ми.
	— Ясно. — Олдъртри закима отривисто, сякаш искаше да каже, че именно това съвпада с представата му за нещата. — И кога за първи път забеляза, че можеш да стоиш на слънчева светлина, без да усещаш болка?
	— Беше в утрото след голямата битка на кораба на Валънтайн…
	— По време на която си бил пленник на Валънтайн, правилно ли съм осведомен? Той те е пленил и те е заключил на кораба с намерението да използва кръвта ти за извършването на ритуала на дяволското преобразяване.
	— Предполагам, че сте осведомен за всичко — каза Саймън. — Едва ли са ви нужни моите пояснения.
	— О, не, далеч не съм осведомен за всичко! — извика Олдъртри, като вдигна ръце. _Китките му са много слаби_, забеляза Саймън, толкова слаби, че чак не подхождат на пълните му ръце. — Има още толкова много неща да добавиш, мило момче! Наистина, не мога да не се запитам дали не се е случило нещо на кораба, нещо, което те е _променило_. Дали, ако помислиш малко, няма да се сетиш за още нещо?
	_Аз пих от кръвта на Джейс_, помисли си Саймън и за малко да го повтори на глас пред инквизитора само за да го ядоса… И тогава с изумление откри: _Аз пих от кръвта на Джейс._ Дали това не го беше променило? Възможно ли беше? А дори и да е било възможно, можеше ли да каже на инквизитора какво бе направил Джейс? Да защитава Клеъри, беше едно; да защитава Джейс — съвсем друго нещо. Той нищо не дължеше на Джейс.
	Но и това не беше съвсем вярно. Джейс му бе дал да пие кръв, с нея бе спасил живота му. Щеше ли друг ловец на сенки да направи това за един вампир? А дори и да го е направил само заради Клеъри, имаше ли значение? Той си спомни как беше казал: _Можех да те убия._ А Джейс бе отвърнал: _Аз пък щях да ти позволя._ Да не говорим за неприятностите, които би си навлякъл Джейс, ако Клейвът разбереше, че е спасил живота на Саймън и как.
	— Нищо не си спомням от случилото се на кораба — рече Саймън. — Предполагам, че Валънтайн ме е упоил някак си или и аз не знам.
	Лицето на Олдъртри помръкна.
	— Това е ужасна новина. Ужасна. Толкова съжалявам да я чуя.
	— И аз съжалявам — каза Саймън, макар че никак не съжаляваше.
	— И съвсем нищо ли не си спомняш? Нито една подробност?
	— Помня само, че изпаднах в безсъзнание, когато Валънтайн ме нападна, а после се събудих на… в пикапа на Люк, който се движеше към къщи. Нищо друго не си спомням.
	— О, драги, о, драги. — Олдъртри придърпа пелерината си. — Доколкото виждам, семейство Лайтууд са доста привързани към теб, но на другите членове на Клейва ще им бъде трудно да… проявят разбиране. Валънтайн те е пленил, ти си излязъл от това положение със странен прилив на нови сили, които не си имал преди, а сега пък си успял да се добереш и до сърцето на Идрис. Сам виждаш как изглежда това отстрани, нали?
	Ако сърцето на Саймън не бе загубило способността си да бие, сега щеше да изхвърчи от гърдите му.
	— Мислите, че съм агент на Валънтайн?
	Олдъртри доби шокиран вид.
	— Момчето ми, момчето ми… разбира се, че ти имам доверие. Вярвам ти безусловно! Но Клейвът, о, Клейвът, боя се, че те не са особено доверчиви. Толкова се надявахме, че ще можеш да ни помогнеш. Виж, не бива да ти казвам това, но усещам, че мога да ти се доверя, мило момче — Клейвът се намира в ужасна криза.
	— Клейвът? — смая се Саймън. — Но какво общо има това с…
	— Виж — продължи Олдъртри, — Клейвът е разцепен на две, царят междуособици, и то по време на война. Направиха се някои грешки от предишния инквизитор и от други, но по-добре да не те занимавам с това. Виждаш ли, авторитетът на Клейва, на консула, на инквизитора, е под въпрос. Валънтайн непрекъснато ни изненадва, сякаш предварително знае плановете ни. Съветът няма да се вслуша в думите ми, нито пък ще послуша Малачи, не и след всичко, което се случи в Ню Йорк.
	— Но нали вината е на инквизиторката…
	— Да, но Малачи беше този, който я назначи. Разбира се, не е могъл да предположи, че тя ще загуби разсъдъка си до там…
	— Но — рече Саймън, леко язвително — въпросът е как ще бъдат _представени_ нещата.
	Вената на челото на Олдъртри отново изпъкна.
	— Много си досетлив — каза той. — Разбира се, че си прав. Важно е да се запази приличие, особено в политиката. За да разполагаш с влияние над масите, трябва да имаш _приемлива версия_. — Той се наведе напред и впи поглед в Саймън. — Нека ти разкажа нашата версия. Тя изглежда така: някога семейство Лайтууд са били в Кръга. По някаква причина са се отказали и са били удостоени с милостта да напуснат Идрис, да заминат за Ню Йорк и да управляват тамошния Институт. Безупречното им досие им възвръща доверието на Клейва. Но те през цялото време са знаели, че Валънтайн е жив. През цялото време са били _негови_ верни служители. Укривали са сина му…
	— Но те не са знаели…
	— _Не ме прекъсвай_ — изръмжа инквизиторът и Саймън затвори уста. — Те са му помогнали да открие Реликвите на смъртните и да извърши ритуала на дяволското преобразяване. Когато инквизиторката е разбрала какво са извършили, те са се постарали да я убият по време на битката на кораба. И сега идват тук, в сърцето на Клейва, за да разберат какви са плановете ни и да ги съобщят на Валънтайн, както са правили и досега, за да може той да ни попречи и да подчини всички нефилими на волята си. А сега водят със себе си и теб — един вампир, който издържа на слънчева светлина, — за да ни отклонят от истинските си планове: да върнат предишното величие на Кръга и да съсипят Закона. — Инквизиторът се наведе напред, свинските му очички блестяха. — Какво ще кажете за тази версия, вампире?
	— Мисля, че е безумна — отвърна Саймън. — И дупките в нея са по-големи от тези на Кент авеню в Бруклин, които между другото не са запълвани от години. Не знам какво се надявате да постигнете с това…
	— _Да се надявам?_ — повтори като ехо Олдъртри. — Не се надявам, долноземецо. Усещам го със сърцето си. Знам, че призванието ми е да спася Клейва.
	— С лъжа? — попита Саймън.
	— С версия — рече Олдъртри. — Големите политици лансират истории, с които въодушевяват народа си.
	— Няма нищо въодушевяващо в това, да се обвини за всичко семейство Лайтууд…
	— Трябва да има жертви — каза Олдъртри. Лицето му блестеше от пот. — Ако Съветът на ловците на сенки има общ враг и причина да си възвърне вярата в Клейва, то всички отново ще бъдат единни. Какво значение има едно семейство в сравнение с това, което е заложено на карта? Всъщност съмнявам се, че нещо ще се случи на децата на семейство Лайтууд. Тях никой не би ги обвинил за нищо. Е, може би само най-голямото момче. Но останалите…
	— Не можете да направите това — рече Саймън. — Никой няма да повярва на тази история.
	— Хората вярват в това, в което искат да вярват — каза Олдъртри, — а Клейвът иска да има виновен. Мога да им го осигуря. Само че за целта си ми нужен ти.
	— Аз? Какво общо има това с мен?
	— Признай си. — Сега лицето на инквизитора поаленя от възбуда. — Признай си, че служиш на семейство Лайтууд и че всички сте в съюз с Валънтайн. Признание в замяна на моята снизходителност към теб. Аз ще те върна при близките ти. Имаш думата ми. Но ми трябва признанието ти, за да накарам Клейва да повярва.
	— Искате да потвърдя лъжата — рече Саймън. Той бе наясно, че само повтаря казаното от инквизитора, но умът му не го побираше, не можеше да събере мислите си. Лицата на семейство Лайтууд заиграха пред очите му — Алек, който не смееше да диша по пътя към Гард; тъмните очи на Изабел, вперени в него; Макс, наведен над книгата. И Джейс. Джейс беше един от тях, макар и в жилите му да не течеше тяхната кръв. Инквизиторът не каза името му, но Саймън знаеше, че Джейс ще бъде изкупителна жертва наред с останалите. И ако той страда, ще страда и Клеъри. Как стана така, помисли си Саймън, че се свърза с тези хора? С тези, за които той не е нищо повече от един долноземец, в най-добрия случай — получовек?
	Той вдигна поглед към очите на инквизитора. Бяха странно въгленовочерни. Да гледаш в тях, бе все едно да се взираш в мрака.
	— Не — каза Саймън. — Не, няма да го направя.
	— Кръвта, която ти дадох — каза Олдъртри, — е последната, която ще видиш, докато не ми дадеш друг отговор. — В гласа му нямаше никаква учтивост, дори и фалшива. — Ще се учудиш колко много можеш да ожаднееш.
	Саймън нищо не каза.
	— Ще прекараш още една нощ в подземията — рече инквизиторът, като се изправи на крака и повика пазачите. — Доста спокойно е долу, нали? Мисля, че спокойната атмосфера ще помогне за отстраняването на дребния проблем с паметта.


	Макар Клеъри да бе останала с впечатлението, че си спомня пътя, по който дойдоха с Люк предната нощ, се оказа, че това не е съвсем така. Най-логично й се стори да тръгне към центъра на града, но след като намери каменния двор със запустелия кладенец, не можеше да си спомни наляво ли се завиваше, или надясно. Тя зави наляво, което я отведе в лабиринт от улици, които отчайващо си приличаха и по която и да тръгнеше, все щеше да се обърка.
	Най-после тя съзря една широка улица, по която се редяха магазини. От двете й страни сновяха пешеходци, никой от които не й обръщаше внимание. Някои от тях също бяха облечени в бойни униформи, макар че повечето носеха дълги старомодни палта, подходящи за хладния ден. Вятърът беше силен и Клеъри с копнеж си спомни за зеленото палто, което все още висеше в спалнята на Аматис.
	Люк не бе излъгал, като каза, че ловците на сенки от цял свят са дошли тук за събранието. Клеъри се размина с една индийка във великолепно златисто сари, от една верига на кръста й висяха чифт извити ками. Някакъв висок, тъмнокож мъж с ъгловато лице на ацтек, гледаше оръжията в една витрина. Китките му бяха стегнати в гривни, направени от същия твърд, блестящ материал като този на демоничните кули. По-надолу по улицата някакъв мъж в бяла номадска роба разглеждаше нещо като карта на града.
	При вида му Клеъри доби смелост да спре една минувачка в тежко брокатено палто и да я попита как да стигне до улица „Принсуотър“. Ако изобщо имаше момент, когато жителите на града не биха се учудили, ако някой не знае пътя, то това бе сега. Инстинктът й не я излъга. Без да се замисля, жената набързо я упъти.
	— В края на канала Олдкасъл завивате надясно, минавате по каменния мост и излизате на „Принсуотър“. — Тя се усмихна на Клеъри. — При някого конкретно ли отивате?
	— Семейство Пенхалоу.
	— О, това е синята къща със златиста украса, с гръб към канала. Една такава голяма сграда. Няма как да я пропуснете.
	Но жената не се оказа съвсем права. Беше голяма сграда, но Клеъри едва не я подмина, преди да се усети и да се върне да я огледа още веднъж. Всъщност цветът е повече индиго, отколкото син, помисли си тя, но пък не всеки прави разлика между нюансите. Мнозина не могат да различат лимоненожълто от шафраненожълто. Сякаш двата цвята бяха сходни! И украсата на къщата не беше златиста, а бронзова. Хубав тъмен бронз, сякаш къщата бе построена преди много години, а може пък и наистина да беше. Всичко в този град беше толкова древно…
	_Стига_, каза си Клеъри. Винаги правеше така, когато беше напрегната — пускаше мислите си да се реят в разни посоки. Тя потърка ръце в панталона си; дланите й бяха потни и влажни. Усети грубия и сух плат по кожата си като змийска кожа.
	Изкачи се по стълбите и хвана тежкото мандало на вратата. То бе във формата на чифт ангелски криле, а когато почука с него, чу как звукът отеква като от огромна камбана. Миг по-късно вратата се отвори и на прага застана Изабел Лайтууд с разширени от смайване очи.
	— _Клеъри?_
	Клеъри леко се усмихна.
	— Здравей, Изабел.
	Изабел се облегна на касата на вратата с мрачно изражение.
	— _О, да му се не види._


	Когато се върна в килията си, Саймън се свлече на леглото, заслушан в отдалечаващите се стъпки на пазачите.
	Още една нощ. Още една нощ в затвора, докато инквизиторът го чака да си „спомни“. _Сам виждаш как изглежда това отстрани._ И в най-големите си страхове, и в най-лошите си кошмари, никога не му бе хрумвало, че някой може да си помисли, че действа в съюз с _Валънтайн_.
	Валънтайн люто мразеше долноземците. Валънтайн го бе пробол с меч и бе източил кръвта му, оставяйки го да умре. Макар че, разбира се, инквизиторът не знаеше това.
	От другата страна на стената на килията се чу шумолене.
	— Да ти кажа, чудех се дали ще се върнеш — каза дрезгавият глас, познат на Саймън от миналата нощ. — Да разбирам ли, че не си дал на инквизитора това, което иска от теб?
	— Нямам такова намерение — каза Саймън, приближавайки се до стената. Той прокара пръсти по камъка, сякаш търсеше пукнатина по него, нещо, през което да може да вижда, но нищо не откри. — Кой си ти?
	— Този Олдъртри е упорит човек — рече гласът така, сякаш Саймън не бе казал нищо. — Няма лесно да се предаде.
	Саймън се облегна на влажната стена.
	— В такъв случай предполагам, че известно време ще прекарам тук.
	— Предполагам, че нямаш желание да ми кажеш какво иска той от теб, нали?
	— Защо ти е да знаеш?
	Кикотът, който отговори на Саймън, прозвуча като стържене на метал в камък.
	— Прекарал съм в тази килия по-дълго от теб, дневни вампире, и както виждаш, няма много неща, които да запълват мислите ти. Всяко разнообразие е добре дошло.
	Саймън сплете ръце на корема си. Кръвта на елена бе изострила глада му, без изобщо да го засити. Тялото му продължаваше да изгаря от жажда.
	— Защо непрекъснато ме наричаш така? — попита той. — _Дневен вампир._
	— Чух пазачите да си говорят за теб. Вампир, който може да се показва на дневна светлина. Никой досега не е виждал такова нещо.
	— И ти вече си измислил подходяща дума за това.
	— Това е долноземска дума, не я е измислил Клейвът. Има си легенди за същества като теб. Изненадан съм, че не знаеш това.
	— Всъщност аз не съм долноземец от много отдавна — каза Саймън. — А ти изглежда знаеш доста за мен.
	— Пазачите са бъбриви — каза гласът. — А семейство Лайтууд, появяващи се през Портала с кървящ, умиращ вампир… това дава материал за доста клюки. Макар че, да ти кажа, не очаквах да те видя тук — не и преди да започнат да приготвят килията за теб. Изненадан съм, че семейство Лайтууд са го позволили.
	— И защо не? — каза горчиво Саймън. — Аз съм едно нищо. Аз съм долноземец.
	— За консула може би — каза гласът. — Но семейство Лайтууд…
	— Какво те?
	Настъпи кратка пауза.
	— Ловците на сенки, които живеят извън Идрис, по-точно тези, които управляват Институти, са склонни към повече толерантност. Докато от тукашния Клейв са доста по-консервативни.
	— Ами ти? — попита Саймън. — Ти долноземец ли си?
	— _Долноземец?_ — Саймън не беше сигурен, но му се стори, че в гласа на непознатия се прокрадна раздразнение, сякаш въпросът го засегна. — Казвам се Самюъл. Самюъл Блекбърн. Аз съм нефилим. Преди години бях в Кръга, с Валънтайн. Убивах долноземци по време на Въстанието. _Не_ съм един от тях.
	— О! — преглътна Саймън. Усети солен вкус в устата си. Членовете от Кръга на Валънтайн са били преследвани и заловени от Клейва, спомни си той. С изключение на такива като семейство Лайтууд, които са били помилвани, защото са успели да се споразумеят и са приели да живеят в изгнание.
	— От тогава ли си тук?
	— Не. След Въстанието избягах от Идрис, преди да бъда заловен. Бях навън години наред — _години_, — когато като последен глупак, мислейки, че са ме забравили, се завърнах. Разбира се, заловиха ме в мига, в който си дойдох. Клейвът си има начини за следене на враговете си. Заведоха ме пред инквизиторката и няколко дни ме разпитваха. Когато приключиха, ме хвърлиха тук. — Самюъл въздъхна. — Във Франция затвор като този се нарича _oubliette_. Което означава „забравено място“. Тук се изхвърля боклукът, за който не искаш повече да се сещаш, така че той да си изгние, без да те тревожи със зловонието си.
	— Добре де. Аз съм долноземец, което значи боклук. Ти обаче не си. Ти си нефилим.
	— Аз съм нефилим, който е бил съюзник на Валънтайн. Това ме прави не по-добър от теб. Дори по-лош. Аз съм ренегат.
	— Но има много други ловци на сенки, които също са били членове на Кръга — семействата Лайтууд и Пенхалоу…
	— Те всички се отрекоха. Обърнаха гръб на Валънтайн. Аз не постъпих така.
	— Не постъпи ли? Но защо?
	— Защото повече се страхувам от Валънтайн, отколкото от Клейва — каза Самюъл, — и ако имаш ум в главата, дневни вампире, и при теб би трябвало да е така.


	— Но ние си мислехме, че си в Ню Йорк! — възкликна Изабел. — Джейс каза, че си се отказала да идваш. Каза, че си искала да останеш с майка си!
	— Джейс е излъгал — каза безстрастно Клеъри. — _Той_ не искаше да идвам тук и затова ме излъга, че ще тръгнете по-късно, а вас пък е излъгал, че съм си променила решението. Помниш ли, когато ми каза, че никога не лъжел? Оказа се, че не е вярно.
	— Обикновено не го прави — рече Изабел, която пребледня. — Виж, ти да не би да дойде заради… искам да кажа, идването ти има ли нещо общо със Саймън?
	— Със _Саймън_? Не. Саймън, слава Богу, си е в Ню Йорк. Макар че сигурно ще е разстроен, че не сме си казали довиждане. — Равнодушното изражение на Изабел започна да изнервя Клеъри. — Хайде, Изабел. Пусни ме. Трябва да се видя с Джейс.
	— Значи… дойде тук ей така, на своя глава? Имаш ли разрешение от Клейва? Моля те, кажи ми, че имаш разрешение от Клейва.
	— Не точно…
	— Нарушила си _Закона_? — Изабел повиши глас, после внезапно млъкна и продължи почти шепнешком: — Ако Джейс разбере, ще откачи. Клеъри, трябва да си вървиш.
	— Няма. Мястото ми е тук — каза Клеъри, без дори да съзнава откъде се бе взела у нея тази упоритост. — Трябва да говоря с Джейс.
	— Моментът не е подходящ. — Изабел напрегнато се огледа, сякаш се надяваше да намери някого да й помогне да отпрати Клеъри. — Моля те, просто се върни в Ню Йорк, Моля те.
	— Мислех, че ме _харесваш_, Изи — Клеъри опита да й създаде чувство за вина.
	Изабел прехапа устни. Облечена бе в бяла рокля и косата й беше вдигната на кок, при което изглеждаше по-млада от обикновено. Зад нея Клеъри видя коридор с високи тавани, по стените на който висяха антично изглеждащи картини с маслени бои.
	— Аз те харесвам. Само че Джейс… О, Боже, как си се _облякла_? Откъде взе тази бойна униформа?
	Клеъри се погледна.
	— Това е дълга история.
	— _Не можеш_ да влезеш с това. Ако те види Джейс…
	— О, и какво, като ме види! Изабел, дойдох в Идрис, защото майка ми… _заради_ майка ми. Джейс може и да не ме иска тук, но не може да ме накара да си стоя вкъщи. Мястото ми е тук. Майка ми очаква да направя това заради нея. Ако беше за твоята майка, нямаше ли да го направиш и ти?
	— Разбира се, че щях — каза Изабел. — Но, Клеъри, Джейс има причини…
	— Тогава бих искала да ги чуя. — Клеъри се шмугна под ръката на Изабел и влезе в коридора на къщата.
	— Клеъри! — изскимтя Изабел и хукна след нея, но Клеъри вече беше преполовила коридора. С част от съзнанието си, което не бе заето със старанието й да се изплъзне на Изабел, тя забеляза, че къщата напомняше много на тази на Аматис, висока и тясна, но и доста просторна и още по-богато украсена. Коридорът извеждаше към една стая с високи прозорци, които гледаха към канала. По водата се носеха бели лодки, чиито платна се издуваха като глухарче, подхвърлено на вятъра. На дивана до един от прозорците седеше тъмнокосо момче, задълбочено в четене на книга.
	— Себастиян! — извика Изабел. — Не й позволявай да се качи горе!
	Момчето стреснато вдигна поглед… и миг по-късно беше пред Клеъри, препречвайки й пътя към стълбите нагоре. Клеъри се смая — никога досега не бе виждала някого, който да се движи толкова бързо, с изключение на Джейс. Момчето дори не се беше задъхало; всъщност усмихваше й се.
	— Значи това била прословутата Клеъри. — На лицето му грееше усмивка и Клеъри усети, че дъхът й спира. Години наред бе рисувала неин си комикс — приказка за царски син, застигнат от проклятие, според което всеки, който той обикне, ще умре. С много обич бе изваяла образа на своя тъмен, романтичен, призрачен принц, а сега ето го и него, застанал пред нея — същата бледа кожа, същата разрошена коса и очите, толкова тъмни, че чак зениците се сливаха с ирисите. Същите високи скули и дълбоки, засенчени очи, обрамчени с дълги мигли. Знаеше, че никога преди не бе виждала това момче, и все пак…
	Момчето сякаш се обърка.
	— Не мисля… срещали ли сме се преди?
	Клеъри безмълвно поклати глава.
	— Себастиян! — Косата на Изабел се бе изплъзнала от кока и падаше по раменете й, а погледът й мяташе гневни искри. — Не се занасяй с нея. Тя не бива да е тук. Клеъри, върви си.
	Клеъри с усилие откъсна поглед от Сабестиян и гневно изгледа Изабел.
	— Какво, да се върна в Ню Йорк? И как да стане това?
	— А как се озова _тук_? — осведоми се Себастиян. — Да се промъкнеш в Аликанте, си е цяло геройство.
	— Минах през един Портал — каза Клеъри.
	— Портал? — изненада се Изабел. — Но в Ню Йорк няма вече Портали. Валънтайн ги разтуши и двата…
	— Не ти дължа обяснения — каза Клеъри. — Не и преди ти да ми дадеш такива. Първо, къде е Джейс?
	— Няма го — отвърна Изабел почти едновременно със Себастиян, който от своя страна каза:
	— Той е горе.
	Изабел се обърна към него.
	— Себастиян! Млъквай!
	Себастиян изглеждаше смутен.
	— Но тя му е сестра. Той няма ли да иска да я види?
	Изабел отвори уста, но после пак я затвори. Клеъри видя как тя се зачуди дали е целесъобразно да обяснява сложната й връзка с Джейс на объркания Себастиян, или да остави неприятната изненада на Джейс. Най-накрая вдигна ръце в знак на примирение.
	— Добре, Клеъри — каза тя с необичайна за нея доза гняв в гласа. — Върви и прави каквото искаш, независимо от това, кой ще бъде наранен. Ти не се спираш пред нищо, нали?
	_Ох!_ Клеъри хвърли укорителен поглед на Изабел, после се обърна към Себастиян, който мълчаливо се отстрани от пътя й. Тя се стрелна покрай него и хукна нагоре по стълбите, без да обръща внимание на гласовете долу, където Изабел хокаше горкия Себастиян. Но Изабел си беше такава — ако имаше наоколо момче и трябваше да се лепне вина на някого, то тя не се поколебаваше.
	Стълбите извеждаха на площадка с еркерен прозорец, който откриваше изглед към града. В еркерната ниша седеше момче и четеше. Когато Клеъри изкачи стълбите, той вдигна поглед и замига от почуда.
	— Аз те познавам.
	— Здрасти, Макс. Аз съм Клеъри, сестрата на Джейс. Помниш ли ме?
	Макс грейна.
	— Ти ми показа как да чета _Наруто_ — рече той, като й подаде книгата си. — Виж, имам още една. Тази се казва…
	— Макс, сега не мога да говоря. Обещавам, че после ще разгледам книгата ти. Знаеш ли къде е Джейс?
	Макс помръкна.
	— В онази стая — каза той, като посочи последната врата надолу по коридора. — И аз исках да отида с него там, но той ми каза, че не било за деца. Всички ми казват така.
	— Съжалявам — рече Клеъри, но мислите й бяха другаде. Мислеше за предстоящия момент — какво ще каже на Джейс, когато го види, и какво би й казал той? Докато вървеше по коридора към вратата, разсъждаваше: _По-добре да бъдем приятели и да не се караме; ако се нахвърля с упреци срещу него, той ще заеме отбранителна позиция. Той трябва да разбере, че мястото ми е тук, точно както и неговото. Няма нужда да треперят над мен като над фин порцелан. И аз съм силна…_
	Тя отвори вратата. Помещението приличаше на библиотека, по стените бяха наредени книги. Беше ярко осветено, светлината струеше от един висок витражен прозорец. В средата на стаята стоеше Джейс. Той не беше сам, дори тъкмо обратното. С него имаше едно тъмнокосо момиче — момиче, което Клеъри не бе виждала досега, и двамата страстно се прегръщаха.


	6
	Лоша кръв

	Вълна от замайване връхлетя Клеъри, сякаш целият въздух бе изсмукан от стаята. Понечи да се върне, но се олюля и удари рамото си във вратата. Ударът произведе шум, който накара Джейс и момичето да се отдръпнат един от друг.
	Клеъри се вцепени. Двамата се втренчиха в нея. Тя забеляза, че момичето е с тъмна права коса, дълга до раменете, и изключително красиво. Горните копчета на ризата й бяха откопчани и показваха ивица от дантеления сутиен. Клеъри се почувства така, сякаш някой я бе ударил.
	Момичето вдигна ръце към блузата си и бързо закопча копчетата. Изглежда, й бе станало неприятно.
	— Извинявай, но коя си ти? — попита намръщено тя.
	Клеъри не отговори — тя гледаше Джейс, който на свой ред се беше втренчил в нея невярващо. Лицето му бе загубило цвета си, бяха останали само тъмните кръгове около очите. Той гледаше Клеъри така, както се гледа буре с барут.
	— Ейлийн. — Гласът на Джейс бе лишен от всякаква топлота и цвят. — Това е сестра ми, Клеъри.
	— О! О! — Лицето на Ейлийн се отпусна в леко смутена усмивка. — Извинявай! Ама че среща. Здравей, аз съм Ейлийн.
	Все още усмихваща се, тя подаде ръка на Клеъри. _Не мисля, че мога да я докосна_, помисли си Клеъри с омаломощаващо чувство на ужас. Тя погледна Джейс, който прочете чувството в очите й. С мрачно изражение той хвана Ейлийн за раменете и каза нещо на ухото й. Тя се изненада, сви рамене и без да пророни дума, тръгна към вратата.
	Клеъри остана сама с Джейс. Сама с човека, който продължаваше да я гледа така, сякаш бе най-лошият кошмар в живота му.
	— Джейс — рече тя и пристъпи към него.
	Той отстъпи назад, сякаш бе намазана с нещо отровно.
	— Какво, в името на ангела, правиш тук, Клеъри?
	Независимо от всичко, грубостта в тона му я нарани.
	— Можеше да се престориш, че се радваш да ме видиш. Поне малко.
	— Не се радвам да те видя — каза той. Цветът на лицето му постепенно започна да се възвръща, но сенките под очите продължаваха да изпъкват на кожата. Клеъри очакваше да каже още нещо, но той продължаваше само да я гледа с неприкрит ужас. Разсеяно забеляза, че бе облечен в черен пуловер, който висеше от китките му, сякаш бе отслабнал, и че ноктите на ръцете му бяха изгризани до кожичките. — Ни най-малко.
	— Това не си ти — каза тя. — Мразя да се държиш така…
	— О, мразиш, така ли? Ами тогава да престана, а? Както ти правиш всичко, за което _аз те помоля_.
	— Не беше честно да постъпваш така! — сопна му се тя, внезапно разгневена. — Да ме лъжеш по този начин. Нямаше право да…
	— _Имах пълното право!_ — извика той. Никога не бе предполагала, че ще й крещи така. — Имах пълното право, ти, глупаво, глупаво момиче. Аз съм ти брат и…
	— И какво? Аз съм твоя собственост? Не съм твоя собственост, независимо дали си ми брат, или не!
	Вратата зад Клеъри се отвори и Алек влетя в библиотеката, небрежно облечен в дълго тъмносиньо яке, черната му коса беше разрошена. Ботушите му бяха кални и по обикновено спокойното му лице бе изписано смущение.
	— В името на всички възможни измерения, какво става тук? — попита той, като местеше смаяния си поглед от Джейс към Клеъри. — Вие двамата, смятате да се избиете ли?
	— Не съвсем — отвърна Джейс. Клеъри видя как като с магическа пръчка от лицето му бяха изтрити и гневът, и тревогата, и той бе възвърнал леденото си спокойствие. — Клеъри тъкмо си тръгваше.
	— Добре — каза Алек, — защото трябва да говоря с теб Джейс.
	— В тази къща някой ще каже ли все пак: „Здрасти, радвам се да те видя отново?“ — попита настойчиво Клеъри, без да се обръща конкретно към някого.
	Беше много по-лесно да се създаде чувство на вина на Алек, отколкото на Изабел.
	— Радвам се, че те виждам, Клеъри — каза той, — като изключим, разбира се, факта, че не бива да си тук. Изабел ми каза, че си дошла на своя глава и аз съм впечатлен от…
	— Може ли да _не_ я поощряваш? — намеси се Джейс.
	— Но аз наистина, наистина трябва да говоря за нещо с Джейс. Ще ни оставиш ли за няколко минути?
	— И аз трябва да говоря с него — каза тя. — Относно майка ни…
	— Ако трябва да съм честен — рече Джейс, — не мисля, че имам желание да говоря с когото и да е от вас.
	— Напротив — каза Алек. — Всъщност и ти би искал да говорим за това.
	— Съмнявам се — рече Джейс. Той отново погледна Клеъри. — Не си дошла тук сама, нали? — попита бавно той, разбирайки сякаш, че положението е дори по-лошо, отколкото си го е представял. — Кой те придружи?
	Тя усети, че няма смисъл да лъже.
	— Люк — рече Клеъри. — Люк дойде с мен.
	Джейс пребледня.
	— Но Люк е долноземец. Знаеш ли какво предвижда Клейвът за нерегистрирани долноземци, които влизат в Града от стъкло, преминавайки защитите без разрешение? Не стига, че е влязъл в Идрис, ами и в Аликанте! И никой не е бил уведомен?
	— Не — каза Клеъри полушепнешком, — но знам какво кажеш…
	— Че ако с Люк не се върнете незабавно в Ню Йорк, ще ви издам?
	Джейс млъкна за миг, погледите им се кръстосаха. Отчаянието в очите му я потресе. А уж той заплашваше нея, а не обратното.
	— Джейс — каза Алек в настъпилата тишина, в гласа му се прокрадваше тревога. — Имаш ли представа къде бях целия ден?
	— Съдейки по новото ти палто — каза Джейс, без да поглежда приятеля си, — предполагам, че си ходил по магазините. Само не разбирам защо толкова държиш да бъда осведомен за това.
	— Не съм ходил по магазините — каза ядосано Алек. — Ходих…
	Вратата отново се отвори. Изабел влетя в стаята с развяваща се бяла рокля и затръшна вратата след себе си. Погледна Клеъри и поклати глава.
	— Казах ти, че ще побеснее — рече тя. — Казах ли ти?
	— Аха, „казах ли ти“ — рече Джейс. — Класика в жанра.
	Клеъри го изгледа с ужас.
	— Как можеш да се _шегуваш_? — прошепна тя. — Ти току-що заплаши Люк. Люк, който те харесва и ти вярва. Заплаши го, защото е _долноземец_. Какво ти става?
	Изабел погледна ужасено.
	— Люк е тук? О, Клеъри…
	— Той не е тук — отвърна Клеъри. — Тръгна си тази сутрин и не знам къде е отишъл. Но сега виждам защо е трябвало да си тръгне. — Тя едва се насили да погледне Джейс. — Добре, печелиш. Не трябваше да идваме. Не трябваше да правя онзи Портал…
	— _Направила си_ Портал? — изуми се Изабел. — Клеъри, само магьосник може да създаде Портал. А те далеч не са много. Единственият Портал тук, в Идрис, се намира в Гард.
	— Ето за това трябва да говоря с теб — изсъска Алек на Джейс, който според Клеъри изглеждаше още по-зле от преди: изглеждаше така, сякаш щеше да припадне. — Относно поръчката от миналата нощ, нещото, което доставих в Гард…
	— Алек, престани. _Стига_ — каза Джейс, прекъсвайки другото момче с внезапно отчаяние в гласа. Алек затвори уста и прехапал устни, се втренчи в Джейс. Но той сякаш не го виждаше; гледаше Клеъри с твърди като стъкло очи.
	Най-после Джейс проговори.
	— Права си — каза той със задавен глас, сякаш с усилие произнасяше думите. — Не биваше да идваш. Знам, че ти казах да не идваш, защото тук не е безопасно за теб, но това не беше вярно. Истината е, че не искам да си тук, защото си импулсивна и не мислиш, и всичко ще провалиш. Просто ти си такава. Не действаш внимателно, Клеъри.
	— Да… проваля… всичко? — Клеъри нямаше достатъчно въздух в дробовете си, за да издаде звук, по-силен от шепот.
	— О, _Джейс_ — рече тъжно Изабел, сякаш той беше нараненият. Той не я погледна. Беше приковал поглед в Клеъри.
	— Ти винаги действаш, без да мислиш — каза той. — Знаеш, че е така, Клеъри. Ако не беше ти, никога нямаше да отидем в Дюмор.
	— И Саймън щеше да _умре_! Това малка причина ли е? Може би беше прибързано, но…
	— _Може би?_ — повиши глас той.
	— Но не всяко решение, което съм взимала, е грешно! Ти каза… след това, което направих на кораба, ти _каза_, че съм спасила живота на всички…
	От лицето на Джейс се отдръпнаха последните остатъци от цвят. С внезапна и изненадваща бруталност той каза:
	— Млъквай, Клеъри, МЛЪКВАЙ…
	— На кораба ли? — Алек объркано замести поглед от единия към другия. — Какво се е случило на кораба? Джейс…
	— Казах го само, за да спреш да хленчиш! — извика Джейс, без да обръща внимание на Алек, без да обръща внимание на нищо друго, освен на Клеъри. Тя усети как силата на внезапния му гняв я заля като вълна, от която краката й се подкосиха. — Ти ни носиш нещастие, Клеъри! Ти си мунди, винаги си била такава и никога — ловец на сенки. Ти не умееш да мислиш като нас, да преценяваш кое е най-добро за всички… мислиш единствено за себе си! Но сега сме във война или поне ни предстои да бъдем и аз нямам време, нито желание да вървя по петите ти, за да се уверя, че по твоя вина няма да бъде убит никой от нас!
	Клеъри просто стоеше и го гледаше. Не знаеше какво да каже; той никога не бе й говорил по този начин. Тя дори не си бе представяла, че може да й говори така. Колкото и да го беше ядосвала преди, той никога не й беше говорил така, сякаш я мрази.
	— Върви си вкъщи, Клеъри — каза Джейс. Звучеше много уморено, сякаш усилието да й каже това, което действително чувства, го бе изтощило. — Върви си.
	Всичките й планове рухнаха — плахата й надежда да намери Фел, да спаси майка си, дори да открие Люк — нищо нямаше смисъл. Мълчаливо тръгна към вратата. Алек и Изабел я пуснаха да мине покрай тях. Никой от двамата не я погледна; вместо това гледаха встрани, израженията им бяха стъписани и смутени. Клеъри очакваше да се почувства унижена, толкова, колкото бе и ядосана, но нямаше такова нещо. Сякаш просто бе станала безчувствена.
	На вратата се обърна и погледна назад. Джейс гледаше втренчено след нея. Светлината, която идваше от прозореца зад него, оставяше лицето му в сянка; всичко, което се виждаше, бяха златистите слънчеви лъчи, осветяващи русата му коса и каращи я да блести като парченца счупено стъкло.
	— Когато за първи път ми каза, че Валънтайн е твой баща, не ти повярвах — рече тя. — Не само защото не исках да е истина, но и защото ти изобщо не приличаше на него. Никога не съм мислила, че може да си приличате. Но е така. Ти си като него.
	Тя излезе от стаята и затвори вратата след себе си.


	— Те ще ме уморят от глад — каза Саймън.
	Бе легнал на пода на килията си, камъкът студенееше на гърба му. От този ъгъл през прозореца се виждаше небето. През дните, последвали превръщането му във вампир, когато си мислеше, че никога повече няма да види дневна светлина, Саймън непрекъснато мислеше за слънцето и небето. За начина, по който се редуват цветовете на небето през деня: бледото небе сутрин, наситеното синьо на обяд и кобалтовата тъмнина по здрач. Той лежеше буден в тъмнината, а в мозъка му се редяха нюанси на синьото. Сега, легнал по гръб на пода на килия в подземията на Гард, той се питаше дали дневната светлина и всичките й нюанси не му бяха върнати само, за да прекара краткия, неприятен остатък от живота си в това тясно пространство и да вижда само тази ивица светлина през единичния прозорец с решетка в стената.
	— Чу ли какво казах? — повиши глас той. — Инквизиторът ще ме умори от глад. Като ме лишава от кръв.
	Чу се шумолене. Едва доловима въздишка. После Самюъл проговори.
	— Чух те. Само не разбирам какво очакваш да направя по въпроса. — Той направи пауза. — Съжалявам за теб, дневни вампире, ако това може да те успокои.
	— Всъщност, не — каза Саймън. — Инквизиторът иска от мен да лъжа. Иска да кажа, че семейство Лайтууд са съюзници на Валънтайн. После щял да ме изпрати у дома. — Той се обърна по корем, камъните се забиваха в кожата му. — Няма значение. Не знам защо ти казвам всичко това. Ти сигурно не разбираш за какво изобщо говоря.
	Самюъл издаде звук, приличащ на нещо средно между кикот и кашлица.
	— Всъщност, разбирам. Познавам семейство Лайтууд. Бяхме заедно в Кръга. Семейство Лайтууд, Уейланд, Пангборн, Пенхалоу. Все добри семейства от Аликанте.
	— И Ходж Старкуедър — каза Саймън, като се сети за наставника на децата на Лайтууд. — Той също, нали?
	— Да, и той. Но неговото семейство не беше толкова уважавано. Навремето Ходж показваше потенциал, но се боя, че така и не го осъществи. — Самюъл направи пауза. — Олдъртри винаги е мразел семейство Лайтууд. Е, в детските години, разбира се. Той не беше нито богат, нито умен, нито привлекателен и те не се отнасяха особено добре с него. Не мисля, че някога ще им го прости.
	— Богат? — попита Саймън. — Мислех, че всички ловци на сенки получават заплати от Клейва. Като… не знам, при комунизма или нещо такова.
	— На теория на всички ловци на сенки се плаща честно и еднакво — рече Самюъл. — Някои, заемащи високи длъжности в Клейва, и такива, с по-големи отговорности — ръководене на Институт, например — получават по-висока заплата. Има и такива, които живеят извън Идрис и са избрали да печелят пари в света на мунданите. Това не е забранено, ако се отделя от тях и за Клейва. Но… — Самюъл въздъхна — видя къщата на Пенхалоу, нали? Как ти се стори?
	Саймън се замисли.
	— Доста внушителна.
	— Това е една от най-хубавите къщи в Аликанте — рече Самюъл. — Те имат и друга къща, една вила в провинцията. Подобно на всички богати семейства. Виждаш ли, има и друг начин един нефилим да се сдобие с пари. Нарича се „плячка“. Нещо, отнето от убит демон или долноземец, става имущество на ловец на сенки. Така че, ако богат магьосник наруши Закона и бъде убит от нефилим…
	Саймън потрепери.
	— Значи, убиването на долноземци е печеливш бизнес?
	— Би могло да бъде — каза горчиво Самюъл, — ако много-много не подбираш кого да убиеш. Ето, виждаш защо се вдига толкова пушилка срещу Съглашението. То бърка в джоба на хората, карайки ги да внимават кого убиват. Може би затова се присъединих към Кръга. Моето семейство никога не е било богато, а да те гледат отвисоко само защото не си приел кървави пари…
	Той млъкна.
	— Но от Кръга също са убивали долноземци — каза Саймън.
	— Защото си мислехме, че това е наше призвание — отвърна Самюъл. — Не от алчност. Макар че сега не мога да си обясня как ми е хрумвало дори, че има разлика. — Звучеше уморено. — Заради Валънтайн. Имаше нещо в него. Умееше да те убеди във всичко. Помня как стоях до него с окървавени ръце, свел поглед към тялото на една мъртва жена, и мислех, че това, което правя, е правилно, само защото Валънтайн е казал така.
	— Мъртва долноземка ли?
	От другата страна на стената Самюъл задиша тежко. Накрая обясни:
	— Разбери, щях да направя всичко, за което той ме помоли. Всеки от нас би постъпил така. Семейство Лайтууд също. Инквизиторът знае това и се опитва да го използва. Но трябва да си наясно с едно: има голяма вероятност дори и ако предадеш семейство Лайтууд, той да те убие, за да ти попречи да се раздрънкаш след това. Зависи дали към момента мисълта да бъде снизходителен го кара да се чувства могъщ.
	— Няма значение — каза Саймън. — Нямам намерение да го правя. Няма да предам семейство Лайтууд.
	— Сериозно? — усъмни се Самюъл. — Имаш ли причина за това? Толкова ли те е грижа за семейство Лайтууд?
	— Всичко, което трябва да разкажа за тях, ще бъде лъжа.
	— Но може би той иска да чуе точно лъжа. Искаш да се прибереш у дома, нали?
	Саймън втренчено погледна стената, сякаш се надяваше през нея да види човека от другата й страна.
	— Ти би ли го направил? Би ли излъгал?
	Самюъл се закашля — хрипкава кашлица, която не свидетелстваше за добро здраве. Пък и тук, долу, беше влажно и студено, което не пречеше на Саймън, но беше доста противопоказно за обикновен човек.
	— Не чакай от _мен_ етични съвети — каза той. — Но да, аз вероятно бих излъгал. На първо място винаги слагам спасяването на собствената си кожа.
	— Сигурен съм, че не е така.
	— Напротив — рече Самюъл, — така е. Ето нещо, което ще разбереш, като пораснеш, Саймън, и то е, че когато хората ти кажат нещо неприятно за себе си, обикновено е истина.
	_Само че аз никога няма да порасна_, помисли си Саймън. На глас отвърна:
	— За първи път ме наричаш Саймън. Саймън, а не дневен вампир.
	— Май си прав.
	— Колкото до семейство Лайтууд — каза Саймън, — не че толкова ги харесвам. Искам да кажа, харесвам Изабел, донякъде Алек, а също и Джейс. Но всъщност го правя заради едно момиче. Джейс е неин брат.
	Когато Самюъл отговори, гласът му за пръв път звучеше искрено развеселен.
	— Нещата винаги опират до момиче.


	Когато Клеъри затвори вратата след себе си, Джейс се отпусна на стената, сякаш краката му се бяха подкосили. По посивялото му лице бе изписана смесица от ужас, шок и нещо подобно на… облекчение, сякаш току-що е избегната катастрофа.
	— Джейс — каза Алек, като пристъпи към приятеля си. — Наистина ли мислиш…
	Джейс прекъсна Алек и заговори с нисък глас:
	— Махнете се — рече той. — Просто и двамата се махнете.
	— Или какво? — попита предизвикателно Изабел. — Ще съсипеш още повече живота си? _За_ какво, по дяволите, беше всичко това?
	Джейс поклати глава.
	— За да я отпратя. Това е най-доброто за нея.
	— Ти направи много повече от това, да я отпратиш. _Съсипа_ я. Видя ли лицето й?
	— Налагаше се — каза Джейс. — Няма да разберете.
	— Вероятно е било за нейно добро — рече Изабел. — Надявам се, че и за твое.
	Джейс извърна лице.
	— Просто… искам да остана сам, Изабел. Моля те.
	Изабел погледна тревожно брат си. Джейс _никога_ не молеше. Алек сложи ръка на рамото й.
	— Не се тревожи, Джейс — каза той колкото можеше по-внимателно. — Сигурен съм, че тя ще се оправи.
	Джейс вдигна ръка и погледна Алек, без всъщност да го _вижда_ — сякаш се вглеждаше в нищото.
	— Не, няма да се оправи — рече той. — Но все пак това ми беше ясно. Като стана дума, за какво искаше да говориш с мен преди малко? Изглежда беше важно за теб.
	Алек свали ръката си от рамото на Изабел.
	— Не исках да ти го казвам пред Клеъри…
	Джейс най-накрая фокусира погледа си върху Алек.
	— _Какво_ толкова не можеш да ми кажеш пред Клеъри?
	Алек се поколеба. Той рядко бе виждал Джейс толкова разстроен и не можеше да си представи какво би станало, ако добавеше още неприятни изненади. Но нямаше как да премълчи това. Джейс трябваше да знае.
	— Вчера — каза тихо той, — когато заведох Саймън в Гард, Малачи ми каза, че Магнус Бейн ще го посрещне от другата страна на Портала, в Ню Йорк. Затова изпратих писмо по огъня на Магнус. Тази сутрин се чух с него. Той не се е виждал със Саймън в Ню Йорк. Всъщност той каза, че в Ню Йорк вече няма Портал, откакто Клеъри е минала през него.
	— Сигурно Малачи се е объркал — предположи Изабел, след един бърз поглед към пепелявото лице на Джейс. — Може би някой друг е посрещнал Саймън от другата страна. А и Магнус може да греши за активността на Портала…
	Алек поклати глава.
	— Тази сутрин ходих с майка ми в Гард. Щях сам да попитам Малачи за това, но когато го видях… не мога да кажа защо, но се скрих зад ъгъла. Нямах желание да се изправя пред него. После го чух да разговаря с един от пазачите. Каза да качат вампира горе, защото инквизиторът искал отново да говори с него.
	— Сигурен ли си, че е ставало въпрос за Саймън? — попита Изабел, но гласът й не беше убедителен. — Може би…
	— Присмиваха се за това, колко глупав бил този долноземец да вярва, че ще го изпратят в Ню Йорк ей така, без да го разпитат. Единият от тях каза, че по принцип не можел да повярва, че някой е имал наглостта да го вкара в Аликанте. А Малачи отвърна: „А вие какво очаквате от сина на Валънтайн?“
	— О — прошепна Изабел. — О, Боже. — Тя погледна към другия край на стаята. — Джейс…
	Ръцете на Джейс бяха притиснати до бедрата. Очите му изглеждаха хлътнали, сякаш някой ги беше натиснал в скулите. При други обстоятелства Алек би положил ръка на рамото му, но не и сега; нещо у Джейс го караше да се въздържа.
	— Ако не бях аз този, който го е пренесъл тук — каза тихо и равно Джейс, сякаш рецитираше нещо, — може би просто щяха да го пуснат да си върви. Може би щяха да повярват…
	— Не — каза Алек. — Не, Джейс, вината не е твоя. Ти спаси живота му.
	— Спасих го, за да може Клейвът да го измъчва — отвърна Джейс. — Страхотна услуга. Когато Клеъри разбере… — Той поклати отчаяно глава. — Тя ще си помисли, че нарочно съм го довел тук, за да го предам на Клейва, _знаейки_ предварително какво го очаква.
	— Няма да си помисли това. Нямаш причина да направиш такова нещо.
	— Сигурно — каза бавно той, — но след като се отнесох така с нея…
	— Никой не може да си помисли за теб това, Джейс — каза Изабел. — Не и ако те познава. Не и ако…
	Но Джейс не изчака да разбере какво още не би си помислил някой за него. Вместо това се обърна и отиде до витражния прозорец, който гледаше към канала. Постоя там за миг, светлината, идваща от прозореца, позлатяваше краищата на косата му. После направи едно движение, толкова бързо, че Алек нямаше време да реагира. Когато видя какво се случва и понечи да го предотврати, беше твърде късно.
	Чу се трясък — звук от счупване — и внезапен порой от строшени стъкла като дъжд от нащърбени звезди. Джейс сведе поглед към лявата си ръка, чийто кокалчета бързо поаленяваха, и спокойно започна да наблюдава как плътните червени капки кръв се събират и стичат на пода в краката му.
	Изабел премести втренчения си поглед от Джейс към дупката в стъклото, от празната среда на което струяха тънки лъчи във всички посоки, като паяжина от сребърни нишки.
	— О, Джейс — каза тя с толкова нежен глас, какъвто Алек никога не беше чувал от нея. — Как, за Бога, ще обясним това на семейство Пенхалоу?


	Клеъри излезе някак си от къщата. Не знаеше точно как, бе минала по най-различни стълбища и коридори, а после бе изтичала към входната врата и някак си се бе озовала на парадното стълбище на Пенхалоу, опитвайки се да реши дали да повърне в техните розови храсти, или не. Те ставаха идеално за целта и стомахът й болезнено се сви, ала фактът, че всичко, което беше яла, бе само малко супа я накара да се въздържи. Не мислеше, че в стомаха й има нещо за повръщане. Вместо това тя слезе по стълбите и се обърна наслуки към вратата на двора — тя не можеше да си спомни от коя посока бе дошла, нито как да се върне при Аматис, но май и нямаше значение. Нямаше особено желание да се върне и да обясни на Люк как трябва да напуснат Аликанте, защото в противен случай Джейс ще ги предаде на Клейва.
	Може пък Джейс да беше прав. Може би тя наистина действаше прибързано и необмислено. Вероятно никога не беше помислила как това се отразява на хората, които обича. Пред погледа й изплува лицето на Саймън, ярко като на снимка, а после и това на Люк…
	Тя спря и се облегна на стълба на един фенер. Квадратната стъклена форма приличаше на нещо като газена лампа, от тези, които бяха монтирани пред старинните сгради от червеникавокафяв камък в парк Слоуп. Някак си това изглеждаше успокоително.
	— Клеъри! — Беше тревожният глас на някакво момче. В първия момент Клеъри си помисли, че това е _Джейс_. И бързо се обърна.
	Не беше той. Пред нея стоеше Себастиян, тъмнокосото момче от всекидневната на Пенхалоу, леко задъхано, сякаш я беше гонило по улицата. В гърдите й се надигна същото чувство, което бе изпитала и когато го видя за първи път — припознаване, съчетано с нещо, което не можеше да определи. Не беше свързано с харесване или нехаресване — беше нещо като привличане, сякаш нещо я тласкаше към това непознато момче. Може би нещо в погледа му. Той беше красив, красив като Джейс, макар че у Джейс преобладаваше златистото, а това момче бе съчетание от бледност и сенки.
	Сега, на светлината на лампите, тя видя, че чертите му не съвпадаха така точно с тези на въображаемия й принц, каквото бе първоначалното й впечатление. Дори като цветове образите бяха различни. Може би само нещо във формата на лицето, начина, по който се държеше, тъмната загадъчност на очите му…
	— Добре ли си? — попита той. Гласът му беше нежен. — Изскочи от къщата като… — Гласът му трепна, когато внимателно я погледна. Тя продължаваше да държи стълба на фенера, сякаш имаше нужда да се опира на нещо. — Какво стана?
	— Скарах се с Джейс — каза тя, като се опитваше да придаде равнодушие на гласа си. — Знаеш как е.
	— Всъщност, не знам — отвърна той почти извинително. — Нямам сестри, нито пък братя.
	— Щастливец — каза тя и бе учудена от горчивината в собствения си глас.
	— Не го мислиш сериозно. — Той се приближи към нея и когато го направи, уличната лампа замига и ги заля с бяла магическа светлина. Себастиян вдигна поглед към светлината и се усмихна. — Това е знак.
	— Знак за какво?
	— Знак, че ще ми позволиш да те изпратя до вас.
	— Но аз нямам представа къде е това — отбеляза тя. — Изгубих пътя за обратно. Не помня как съм дошла.
	— Добре, при кого си отседнала?
	Тя се поколеба, преди да отговори.
	— Няма да кажа на никого — рече той. — Кълна се в ангела.
	Тя го погледна изумено. За един ловец на сенки това си беше силна клетва.
	— Добре — каза тя, преди да е размислила. — Отседнала съм при Аматис Херондейл.
	— Идеално. Знам точно къде живее. — Той предложи ръката си. — Тръгваме ли?
	Тя се насили да се усмихне.
	— Малко си досаден, знаеш ли.
	Той сви рамене.
	— Имам слабост към госпожици в беда.
	— Не бъди сексист.
	— Не бих казал, че съм. Бих предложил услугите си и на господа, изпаднали в затруднение. Еднакво приятно е — каза той и отново предложи ръката си. Този път тя я пое.


	Алек затвори вратата на малката мансарда след себе си и се обърна към Джейс. Обичайният цвят на очите му беше като този на езерото Лин, бледо, спокойно синьо, но при смяната на настроенията му този цвят се променяше. В момента те бяха с цвета на Ийст Ривър по време на буря. Изразът в тях също беше буреносен.
	— Седни — каза той на Джейс, като му посочи нисък стол до фронтонния прозорец. — Ще донеса бинт.
	Джейс седна. Стаята, която си деляха с Алек, се намираше на тавана на Пенхалоу и беше малка, с тесни легла, разположени до две срещуположни стени. Дрехите им висяха на ред закачалки на стената. Прозорецът пропускаше слаба светлина — вече се смрачаваше и небето през стъклото беше с цвят на индиго. Джейс наблюдаваше как Алек се навежда да измъкне изпод леглото една раница и как силно дърпа ципа й. Шумно потършува в съдържанието й, след което се изправи на крака с кутия в ръце. Джейс забеляза, че това бе кутия с медицински принадлежности, които използваха, когато руните не помагаха — антисептици, бинтове, скалпели и марли.
	— Няма ли да използваш лечителната руна? — попита Джейс повече от любопитство, отколкото от нещо друго.
	— Не. Ти можеш само… — Алек млъкна и хвърли кутията на леглото с едва доловимо проклятие. Той отиде до малката мивка на стената и изми ръцете си с такова настървение, че водата се разплиска навън. Джейс го наблюдаваше с небрежно любопитство. Ръката му започна да гори от тъпа и пареща болка.
	Алек взе отново кутията, бутна един стол срещу Джейс и се тръшна на него.
	— Дай ми ръката си.
	Джейс протегна ръка. Трябваше да признае, че изглеждаше доста зле. Всичките му четири кокалчета бяха нарязани като червени лъчи на звезди. По пръстите му имаше засъхнала кръв, която образуваше червено-кафява ръкавица.
	Алек се намръщи.
	— Ти си идиот.
	— Благодаря — рече Джейс. Наблюдаваше търпеливо как Алек, наведен над ръката му, с една пинсета внимателно отстранява забилите се в кожата му късчета стъкло. — И защо?
	— Какво защо?
	— Защо не използваш лечителна руна? Това не е нараняване от демон.
	— Защото така. — Алек взе синьото шише с антисептик. — Мисля, че няма да е зле да изпиташ малко болка. Да се полекуваш като мундан. Бавно и мъчително. Може пък да понаучиш нещо. — Той нанесе щипещата течност върху раните на Джейс. — Въпреки че се съмнявам.
	— Знаеш, че винаги мога и сам да си направя лечителна руна.
	Алек започна да увива с бинт ръката на Джейс.
	— Тогава ще кажа на Пенхалоу какво наистина се случи, вместо да ги оставя да си мислят, че е нещастен случай. — Той завърза бинта толкова стегнато, че Джейс се намръщи. — Знаеш ли, ако можех да предположа, че ще си причиниш това, никога не бих ти казал за Саймън.
	— Напротив, щеше да ми кажеш. — Джейс наклони глава встрани. — Не знаех, че нападението ми над витражния прозорец ще те разстрои чак толкова много.
	— Ами, просто… — Приключил с превързването, Алек сведе поглед към ръката на Джейс, ръка, която все още държеше между своите. Представляваше някакъв бял бинтован вързоп, изцапан с кръв на местата, където пръстите на Алек го бяха докосвали. — Защо си причиняваш това? Нямам предвид счупването на прозореца, а начина, по който говореше с Клеъри. Защо се самонаказваш? Не си виновен за чувствата си.
	Джейс попита равнодушно:
	— Какви чувства?
	— Виждам как я гледаш. — Алек беше зареял поглед в нищото. — А не можеш да я имаш. Може би никога досега не си изпитвал какво е да искаш нещо, което не можеш да имаш.
	Джейс впери поглед в него.
	— Като това между теб и Магнус Бейн?
	Алек рязко обърна глава.
	— Аз не… няма нищо…
	— Не съм глупав. Отишъл си при Магнус веднага след като си говорил с Малачи, преди да потърсиш мен или Изабел или когото и да било друг…
	— Защото той беше единственият, който можеше да отговори на въпроса ми, затова. Между нас няма нищо — каза Алек и после, след като видя изражението на Джейс, допълни с огромно усилие: — вече няма нищо. Между нас вече няма нищо. Разбра ли?
	— Надявам се, че не е заради мен — рече Джейс.
	Алек пребледня и се отдръпна назад, сякаш за да се предпази от удар.
	— Какво имаш предвид?
	— Знам какви чувства си мислиш, че изпитваш към мен — каза Джейс. — Но не е така. Ти просто ме харесваш, защото съм безопасен. С мен не рискуваш. Но можеш да се предпазиш от истинска връзка, като се оправдаваш с мен.
	Джейс съзнаваше, че е жесток, но малко го беше грижа за това. Да наранява хората, които обича, бе за него равносилно на това, да наранява себе си, когато бе в такова настроение.
	— Писна ми — каза дрезгаво Алек. — Първо Клеъри, после ръката ти, а сега и мен. По дяволите, Джейс.
	— Не ми ли вярваш? — попита Джейс. — Добре. Хайде тогава. Целуни ме.
	Алек се втренчи ужасено в него.
	— Знаех си. Независимо от привлекателността ми, ти реално не ме харесваш по този начин. И ако зарежеш Магнус, то това няма да е заради мен. А защото, когато кажеш на някого, че го обичаш, ставаш уязвим. Любовта ни прави лъжци — рече Джейс. — Кралицата на феите ми го каза. Така че не ме съди за начина, по който прикривам чувствата си. И ти го правиш. — Той стана. — И сега искам да го направиш отново.
	Лицето на Алек се изкриви от болка.
	— Какво имаш предвид?
	— Да излъжеш заради мен — каза Джейс, докато сваляше якето си от закачалката и го обличаше. — Слънцето залязва. Всеки момент ще се върнат от Гард. Искам да кажеш на другите, че не се чувствам добре и затова няма да сляза долу. Кажи им, че съм залитнал и паднал и така се е счупил прозорецът.
	Алек отметна глава назад и погледна право към Джейс.
	— Добре — рече той. — Ако ми кажеш къде наистина ще ходиш.
	— Отивам в Гард — каза Джейс. — Ще измъкна Саймън от затвора.


	Майката на Клеъри бе нарекла времето между здрача и падането на нощта „синия час“. Казваше, че тогава светлината е най-силна и най-необичайна и че това е най-доброто време за рисуване. Клеъри винаги се беше чудела какво е имала майка й предвид, но сега, докато вървеше през Аликанте в здрача, разбра.
	Синият час в Ню Йорк не беше истински _син_; беше твърде блед от уличните светлини и неоновите реклами. Джослин явно си е мислела за Идрис. Тук светлината падаше на синьо-виолетови ивици върху златистите каменни сгради на града, а лампите с магическа светлина хвърляха толкова ярки и бели светлини върху тротоара, че Клеъри имаше чувството, че ще усети топлината им, когато минава през тях. Искаше й се майка й да е с нея сега. Джослин можеше да й покаже места от Аликанте, които са й били близки, които са оставили следа в спомените й.
	_Но тя никога не ми е разказвала за това. По някаква причина тя ги е криела от мен. А сега може никога да не ги науча._ Остра болка — донякъде от гняв, донякъде от съжаление — сграбчи сърцето на Клеъри.
	— Много си мълчалива — каза Себастиян, докато минаваха по един мост над канала, в страните на каменната зидария на който бяха издълбани руни.
	— Тъкмо се чудех как ще се появя отново. Аз излязох през прозореца, но Аматис сигурно е забелязала вече, че ме няма.
	Себастиян се намръщи.
	— Защо се е налагало да се измъкваш? Нямаше ли да ти разрешат да се видиш с брат си?
	— Аз дори не бива да съм в Аликанте — каза Клеъри. — Трябваше да си стоя вкъщи и да гледам в безопасност отстрани.
	— Аха. Това обяснява много неща.
	— Така ли? — Тя му хвърли кос любопитен поглед. В тъмната му коса имаше сини нюанси.
	— Всички се изправяха на нокти, когато се споменеше името ти. Заключих, че между теб и брат ти стои някаква лоша кръв.
	— Лоша кръв ли? Е, доста странно казано.
	— Май не го харесваш много, а?
	— _Да харесвам_ Джейс? — През изминалите седмици тя толкова често бе мислила дали обича Джейс Уейланд и по какъв начин, че дори не се бе замисляла дали го харесва.
	— Извинявай. Той е от семейството. Това, дали го харесваш или не, не подлежи на съмнение.
	— Харесвам го — каза тя и сама се изненада от казаното. — Харесвам го, само че… понякога ме вбесява. Казва ми какво мога и какво не мога да правя…
	— Не изглежда да има ефект — отбеляза Себастиян.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Ами, че ти май си правиш каквото си искаш.
	— Възможно е. — Забележката, дошла от един почти непознат, я сепна. — Но ми се струва, че това го ядосва повече, отколкото смятам, че е нормално.
	— Ще му мине — каза нехайно Себастиян.
	Клеъри го погледна с изненада.
	— А _ти_ харесваш ли го?
	— Харесвам го. Но не мисля, че той харесва мен — рече унило Себастиян. — Всичко, което кажа, сякаш го дразни.
	Улицата ги изведе на широк площад с кобалтови павета, обграден с високи, тесни сгради. В средата му имаше бронзова статуя на ангел — ангелът, онзи, който бе дал кръвта си, за да създаде вида на нефилимите. В северния край на площада имаше масивна постройка от бял камък. Широки мраморни стълби се издигаха към аркада от колони, зад които имаше огромна двойна порта. Цялостният ефект от вечерната светлина бе зашеметяващ… и странно познат. Клеъри се запита дали не бе виждала картината на това място и преди. Вероятно нарисувана от майка й?
	— Това е Площадът на ангела — каза Себастиян, — а това е била Залата на ангела. За първи път Съглашението е било подписано тук, защото долноземците не се допускат в Гард. Сега се нарича Залата на Съглашението. Това е най-важното място за срещи и събрания — тук се провеждат тържества, сватби, балове, такива неща. Това е центърът на града. Говори се, че всички пътища водят към Залата.
	— Прилича малко на църква… но вие нямате църкви тук, нали?
	— Не са ни необходими — каза Себастиян. — Демоничните кули ни пазят. Друго не ни трябва. Ето защо ми харесва да идвам тук. Тук е някак си… спокойно.
	Клеъри го погледна с изненада.
	— Та ти не живееше ли тук?
	— Не. Живея в Париж. Просто съм на гости на Ейлийн, тя ми е братовчедка. Моята майка и нейният баща, вуйчо Патрик, бяха брат и сестра. Родителите на Ейлийн са ръководели Института в Пекин. Преди около десет години са се върнали в Аликанте.
	— Семейство Пенхалоу… и те ли са били в Кръга?
	По лицето на Себастиян премина смайване. Той мълчеше, когато се обърнаха и напуснаха площада, и тръгнаха към тъмния лабиринт от улици.
	— Защо ми зададе този въпрос? — попита най-накрая той.
	— Ами… защото семейство Лайтууд са били.
	Когато минаха под една улична лампа, Клеъри погледна косо Себастиян. В своето дълго тъмно палто и бяла риза под силната бяла светлина той приличаше на черно-бяла илюстрация на джентълмен от викториански албум. Тъмната му коса така се виеше по слепоочията, че й идеше да го нарисува с писец и мастило.
	— Трябва да знаеш — рече той, — че повече от половината от младите ловци на сенки в Идрис са били част от Кръга, както и мнозина, които не живеят в Идрис. Някога и вуйчо Патрик е бил, но е напуснал Кръга, след като е започнал разбира колко далеч е отишъл Валънтайн. Родителите на Ейлийн не са участвали във Въстанието — вуйчо ми е отишъл в Пекин, за да избяга от Валънтайн, и в тамошния Институт се е запознал с майката на Ейлийн. Когато семейство Лайтууд и другите членове на Кръга били изправени на съд за предателство към Клейва, семейство Пенхалоу гласували те да бъдат помилвани и изпратени в Ню Йорк, вместо да бъдат прокълнати. Ето защо Лайтууд ще са им вечно благодарни.
	— Ами твоите родители? — рече Клеъри. — И те ли са били в Кръга?
	— Всъщност, не. Майка ми е била по-малка от Патрик… Изпратил я в Париж, когато самият той заминал за Пекин. Там тя се запознала с баща ми.
	— Майка ти е _била_ по-малка от Патрик?
	— Мъртва е. Както и баща ми. Отгледа ме леля Елоди.
	— О — рече Клеъри, чувствайки се глупаво. — Съжалявам.
	— Аз не си ги спомням — каза Себастиян. — Наистина. Когато бях по-малък, исках да имам по-голяма сестра или брат, някой, който да ми каже какво означава това, да имаш родители. — Той я погледна замислено. — Може ли да те попитам нещо, Клеъри? Защо дойде в Идрис, въпреки че си знаела колко ще ядоса това брат ти?
	Преди да успее да му отговори, те излязоха от тясната алея, по която бяха вървели в познатия неосветен парк, в средата на който блестеше на лунната светлина запустелият кладенец.
	— Площад Кладенеца — каза Себастиян с ясно доловима нотка на разочарование в гласа. — Пристигнахме по-бързо, отколкото си мислех.
	Клеъри погледна над каменния мост. В далечината видя къщата на Аматис. Всички прозорци светеха. Тя въздъхна.
	— Вече мога сама да се прибера, благодаря.
	— Не искаш ли да те придружа до…
	— Не. Освен ако не искаш и ти да загазиш.
	— Мислиш, че _аз бих_ загазил? За това, че съм бил така любезен да те изпратя до вкъщи?
	— Никой не бива да знае, че съм в Аликанте — рече тя. — Предполага се, че е тайна. И не се сърди, но ти все пак си чужд.
	— Бих искал да не бъда — каза той. — Искам да те опозная по-добре. — Гледаше я със смесица от шеговитост и известна плахост, сякаш не беше сигурен как ще бъде възприето току-що казаното от него.
	— Себастиян — каза тя, усетила внезапен прилив на умора. — Радвам се, че искаш да ме опознаеш. Но аз нямам сили да опозная теб. Съжалявам.
	— Аз нямах предвид…
	Но тя вече се отдалечаваше от него към моста. Насред пътя се обърна и го погледна. Той изглеждаше странно унил в ивицата лунна светлина, тъмната му коса падаше върху лицето му.
	— Рейгнър Фел — каза тя.
	Той я погледна втренчено.
	— Какво?
	— Попита ме защо съм дошла тук, макар да знам, че не бива — рече Клеъри. — Майка ми е болна. Наистина е зле. Може да умре. Единственото, което ще й помогне, единственият човек, който може да й помогне, е магьосник на име Рейгнър Фел. Само че не знам къде да го намеря.
	— Клеъри…
	Тя отново се обърна към къщата.
	— Лека нощ, Себастиян.


	Изкачването по дървената решетка беше по-трудно, отколкото слизането по нея. Ботушите на Клеъри се пързулнаха на няколко пъти по влажната каменна стена и тя си отдъхна, когато най-после изпълзя през перваза на открехнатия прозорец и почти се строполи в спалнята.
	Но еуфорията й не трая дълго. Малко след като ботушите й тупнаха на пода, блесна ярка светлина, лека експлозия, която направи стаята светла като ден.
	Аматис бе седнала в края на леглото, с изправен гръб и камък с магическа светлина в ръка. Той блестеше толкова ярко, че нищо не омекотяваше твърдите черти на лицето й, нито извитите ъгълчета на устата. Няколко дълги мига тя се взираше безмълвно в Клеъри. След което каза:
	— В тези дрехи си същата като Джослин.
	Клеъри се изправи на краката си.
	— Аз… аз съжалявам — каза тя. — За това, което направих…
	Аматис сключи ръка около магическата светлина и така намали блясъка й. Клеъри примигна във внезапно настъпилия полумрак.
	— Свали тази униформа — рече Аматис — и ела при мен долу в кухнята. Не си и помисляй пак да се измъкнеш през прозореца — допълни тя — или следващия път ще намериш този дом заключен за теб.
	Клеъри преглътна трудно и кимна.
	Аматис се изправи и излезе, без да каже нито дума повече. Клеъри бързо свали униформата си и облече собствените си дрехи, които, вече сухи, висяха на таблата на леглото — джинсите й бяха малко вкоравени, но пък й бе приятно отново да облече познатата тениска. Тя приглади назад разпиляната си коса и се отправи надолу по стълбите.
	Последния път, когато видя приземния етаж на къщата на Аматис, тя не бе на себе си и халюцинираше. Спомняше си някакви дълги коридори, които се простираха в безкрайността, и един огромен старинен часовник, чието тиктакане звучеше като ударите на умиращо сърце. Сега тя се бе озовала в малка, уютна всекидневна, с прости дървени мебели и вехто килимче на пода. Малкият размер и ярките цветове й напомняха за тяхната всекидневна у дома в Бруклин. Прекоси я мълчаливо и влезе в кухнята, където огънят бумтеше в камината и стаята бе изпълнена с топла мека светлина. Аматис седеше на масата. Раменете й бяха увити в син шал; така косата й изглеждаше още по-сива.
	— Ето ме. — Клеъри се поколеба на вратата. Не можеше да определи дали Аматис е ядосана, или не.
	— Мисля, че няма нужда да питам къде си ходила — каза Аматис, без да вдига поглед от масата. — Ходила си да видиш Джонатан, нали? Трябваше да предположа. Може би, ако имах свои деца, щях да съм наясно кога едно дете ме лъже. А толкова се надявах, поне този път, да не разочаровам напълно брат си.
	— Да разочароваш Люк?
	— Знаеш ли какво се случи, когато той бе ухапан? — Аматис се втренчи право пред себе си. — Когато _брат ми_ беше ухапан от върколак… разбира се, беше въпрос на време това да се случи, защото Валънтайн винаги бе поемал необмислени рискове за себе си и последователите си, той дойде и ми каза какво е станало и как се страхува да не заболее от ликантропия. А аз отвърнах… казах му…
	— Аматис, не е нужно да ми разказваш…
	— Казах му да се маха от дома ми и да не се връща, докато не се увери, че не се е разболял. Изплаших се от него… не можех да го превъзмогна. — Гласът й потрепери. — Той _видя_ колко съм отвратена, само това бе изписано на лицето ми. Каза ми, че се страхува, че ако наистина е хванал тази болест, ако е станал вълче същество, тогава Валънтайн може да го накара да се самоубие, а аз му рекох… че _може би така ще е по-добре_.
	Клеъри леко изстена; не можа да се сдържи.
	Аматис бързо вдигна поглед към нея. На лицето й бе изписана самоненавист.
	— Люк винаги е бил толкова _добър_, независимо какво го караше да прави Валънтайн. Понякога си мисля, че двамата с Джослин са единствените наистина добри хора, които познавам, и не можех да си представя, че той ще се превърне в чудовище…
	— Но той не е такъв. Не е чудовище.
	— Нямаше как да _знам_. След като той се преобрази, след като си тръгна от тук, Джослин не спираше да ме уверява, че си е все същият отвътре, че все още е моят брат. Ако не беше тя, никога не бих се съгласила да го видя отново. Приютих го тук, когато дойде преди Въстанието — дадох му да се скрие в килера, — но му казах да не ми се доверява напълно, не и след като веднъж съм му обърнала гръб. Мисля, че той още ми няма доверие.
	— Той ти се е доверил достатъчно, след като дойде тук, когато бях болна — рече Клеъри. — Достатъчно, за да ме остави тук с теб…
	— Просто не е имал избор — отвърна Аматис. — А и виж колко добре се грижа за теб. Не можах да те опазя да не излизаш от къщи и един ден.
	Клеъри се сепна. Това беше по-лошо, отколкото, ако й се беше разкрещяла.
	— Вината не е твоя. Аз те _излъгах_ и се измъкнах. Нищо не можеше да направиш.
	— О, Клеъри — каза Аматис. — Нима не разбираш? _Винаги_ можеш да направиш нещо. Просто хората като мен винаги си измислят оправдания. Самовнушавах си, че нищо не мога да направя за Люк. Самовнушавах си и че нищо не мога да направя, когато Стивън ме напусна. Спрях да ходя дори на събранията на Клейва, защото си казах, че няма как да повлияя на решенията им дори когато категорично не ги одобрявам. Но ако все пак реша да предприема нещо… ами, пак не го върша както трябва. — Очите й блестяха, сурови и ярки на светлината на огъня. — Иди да си легнеш, Клеъри — завърши тя. — И отсега нататък можеш да идваш и да си тръгваш, когато си искаш. Няма да те спирам по какъвто и да е начин. Все пак, както ти казах, аз нищо не _мога_ да правя.
	— Аматис…
	— Недей. — Аматис поклати глава. — Просто иди да си легнеш. Моля те. — В гласа й имаше категоричност. Тя се извърна встрани, докато Клеъри си тръгне, и загледа втренчено стената, без да мигне.
	Клеъри се завъртя на токове и се затича нагоре по стълбите. В гостната затвори вратата след себе си и се тръшна на леглото. Искаше й се да заплаче, но сълзите не идваха. _Джейс ме мрази_, помисли си тя. _Аматис ме мрази. Така и не се сбогувах със Саймън. Майка ми умира. А Люк ме изостави. Сама съм. Никога не съм била така сама, и то единствено по моя вина._ Може би затова не можеше да се разплаче, даде си сметка тя, докато гледаше със сухи очи тавана. Защото какъв е смисълът да се реве, когато няма никой, който да те утеши? И което е по-лошо, когато дори сам не можеш да се утешиш?


	7
	И ангелите там не смеят да пристъпят

	Както си сънуваше кръв и слънчева светлина, Саймън внезапно бе събуден от някакъв глас, който го викаше по име.
	— _Саймън_ — изсъска гласът. — Саймън, _ставай_.
	Саймън се изправи — понякога сам се учудваше колко бързо може да се движи — и се завъртя в тъмнината на килията.
	— Самюъл? — прошепна той, като се взираше в сенките. — Самюъл, ти ли си?
	— Обърни се, Саймън. — Сега гласът, като че ли малко познат, прозвуча с нотка на раздразнителност. — Ела до прозореца. — Саймън веднага разбра кой е и погледна през решетестия прозорец, за да види Джейс, коленичил на тревата отвън, с камък магическа светлина в ръка. Той погледна към Саймън с уморена гримаса. — Какво, кошмар ли мислиш, че ти се е явил?
	— Може още да съм в него. — Ушите на Саймън бръмчаха. Ако имаше пулс, би си помислил, че кръвта се е разбушувала във вените му, но беше нещо друго, нещо не телесно, но много по-близко от кръвта.
	Магическата светлина хвърляше разбъркани плетеници от светлосенки по бледото лице на Джейс.
	— Значи, тук са те бутнали. Дори не предполагах, че още използват тези килии. — Той погледна косо. — Най-напред обърках прозорците. Малко постреснах другаря ти от съседната килия. Симпатичен тип, онзи с брадата и дрипите. Малко ми напомня за клошарите в Ню Йорк.
	И Саймън разбра откъде се беше взело бръмченето в ушите му. Ярост, заслепяваща ярост. С едно отдалечено кътче на съзнанието си той усещаше как устните му се изтеглят назад, върховете на зъбите му се забиват в долната устна.
	— Радвам се, че всичко това ти е забавно.
	— Какво, _не_ си ли доволен, че ме виждаш? — рече Джейс. — Да ти кажа, изненадан съм. Винаги са ми казвали, че присъствието ми озарява всяко място, на което се появя. Ако пък говорим за подземни килии, появата ми трябва да е двойно по-бляскава.
	— Знаел си какво ще стане, нали? Ти каза: „Те ще те изпратят в Ню Йорк“. Ами, хубаво. Само дето не са имали никакво намерение да го правят.
	— Не знаех. — Джейс срещна погледа на Саймън през решетките, гледаше го ясно и твърдо. — Знам, че не ми вярваш, но мислех, че ти казвам истината.
	— Ти или ме лъжеш, или си глупав…
	— Излиза, че съм глупав.
	— … или и двете — довърши Саймън. — Склонен съм да мисля, че и двете.
	— Нямам причина да те лъжа. Не и сега. — Погледът на Джейс си оставаше твърд. — И спри да ми се зъбиш насреща. Изнервям се.
	— Добре — каза Саймън. — Ако искаш да знаеш, така става, когато ми замирише на кръв.
	— Това е одеколонът ми. Скорошна рана. — Джейс вдигна лявата си ръка. Тя бе в ръкавица от бели бинтове, минаващи през кокалчетата, където кръвта се бе просмукала.
	Саймън се намръщи.
	— Мислех, че твоят вид не се наранява. Поне не така, че да личи след това.
	— Счупих прозореца с ръка — обясни Джейс — и Алек ме превърза като мундан, за да ми даде урок. Ето, не те лъжа. Сега убеди ли се?
	— Не — рече Саймън. — Сега си имам други грижи. Инквизиторът ми задава въпроси, на които не мога да отговоря. Той не спира да ме обвинява, че дължа способността си да стоя на дневна светлина на Валънтайн. Че съм негов _шпионин_.
	В очите на Джейс проблесна тревога.
	— Олдъртри ли каза това?
	— Олдъртри намекна, че целият Клейв мисли така.
	— Това е лошо. Ако решат, че си шпионин, никакво Съглашение няма да те спаси. Не и ако са убедени, че си нарушил Закона. — Джейс бързо се огледа наоколо и после отново се вгледа в Саймън. — По-добре да те измъкнем от тук.
	— Ами после? — Саймън направо не вярваше какво говори. Той толкова искаше да се измъкне от това място, а сега сякаш думите сами излизаха от устата му. — Къде мислиш да ме скриеш?
	— Тук, в Гард, има един Портал. Ако го намерим, мога да те изпратя по него у вас…
	— И всички ще разберат, че си ми помогнал. Джейс, Клейвът не следи само мен. Всъщност, съмнявам се, че изобщо ги е грижа за някакъв си долноземец, какъвто и да е той. Те се опитват да скалъпят нещо срещу семейството ти — за Лайтууд. Мъчат се да докажат, че са свързани по някакъв начин с Валънтайн, че всъщност никога не са напускали Кръга.
	Дори в тъмното можеше да се види руменината, заляла бузите на Джейс.
	— Но това е абсурдно. Те се биха с Валънтайн… на кораба… Робърт едва не умря…
	— Според инквизитора, те са пожертвали живота на другите нефилими, които са се борили на кораба, за да създадат илюзията, че са срещу Валънтайн. И тъй като те са загубили Меча на смъртните, това е единственото, което го интересува. Виж, ти се опита да предупредиш Клейва, но на тях не им пука. Сега инквизиторът си търси някого, върху когото да стовари вината за всичко. Ако успее да обяви семейството ти за изменници, то никой няма да седне да упреква Клейва за случващото се и инквизиторът ще може да прави каквото си иска, без някой да му пречи.
	Джейс скри лице в ръцете си, дългите му пръсти се заровиха безпомощно в косата.
	— Но аз не мога просто да те оставя тук. Ако Клеъри разбере…
	— Знам, че това ти е голямото притеснение. — Саймън дрезгаво се засмя. — Тогава не й казвай. Все пак тя е в Ню Йорк, слава Бо… — Той млъкна, без да може да произнесе думата. — Беше прав — рече вместо това. — Радвам се, че тя не е тук.
	Джейс вдигна глава от ръцете си.
	— Какво?
	— Клейвът е обезумял. Кой знае какво ще й направят, ако знаят какво може. Ти беше прав — повтори Саймън и тъй като Джейс не отговори нищо, допълни: — Сега е моментът да се насладиш на думите ми. Едва ли ще го чуеш пак.
	Джейс го гледаше втренчено, лицето му беше бледо и Саймън си спомни колко го потресе видът на Джейс на кораба, окървавен и умиращ на металния под. Най-накрая Джейс проговори.
	— Значи, искаш да кажеш, че ще останеш тук? В затвора? Докога?
	— Докато не измислим по-добър план — рече Саймън. — Но има още нещо.
	Джейс повдигна вежди.
	— И какво е то?
	— Кръв — каза Саймън. — Инквизиторът се опитва с глад да ме накара да говоря. Вече се чувствам доста слаб. До утре ще съм… е, не знам как ще бъда утре. Но не искам да се предам. И _няма_ да пия повече от твоята кръв, нито пък от нечия друга — допълни бързо той, преди Джейс да даде предложението си. — Само животинска кръв.
	— Аз мога да ти нося кръв — каза Джейс, а после попита: — Ти… каза ли на инквизитора, че съм ти дал да пиеш от моята кръв? Че съм те спасил?
	Саймън поклати глава.
	Очите на Джейс блеснаха от отразената светлина.
	— Защо?
	— Ами, за да не те въвличам в повече неприятности.
	— Виж какво, вампире — каза Джейс, — защитавай си семейство Лайтууд колкото си искаш. Но недей да щадиш мен.
	Саймън вдигна глава.
	— И защо не?
	— Защото — каза Джейс и за миг, докато гледаше надолу през решетките, Саймън имаше чувството, че той е навън, а Джейс вътре в килията, — защото не заслужавам.


	Клеъри се събуди от някакъв шум, подобен на барабанене на градушка по метален покрив. Тя се изправи в леглото си и се огледа объркано наоколо. Шумът отново се появи, остър шум от почукване, идващ от прозореца. Тя отметна неохотно одеялото си и отиде да провери.
	Когато отвори прозореца, в стаята нахлу студен въздух, който я прониза през пижамата като нож. Тя потрепери и се наведе над перваза.
	Долу в градината имаше някого и в първия миг, с разтуптяно сърце, тя различи силуета на момче, високо и стройно, с разчорлена коса. После той вдигна лице и тя забеляза, че косата му е тъмна, а не руса, и в следващия миг разбра, че противно на очакванията й това да е Джейс, долу стоеше Себастиян.
	Той държеше камъчета в шепата си. Когато я видя да се подава навън, той й се усмихна и посочи първо себе си, а после към дървената решетка. _Да се качи горе._
	Клеъри поклати глава и посочи към челната страна на къщата. _Да се видим пред входната врата._ Тя затвори прозореца и забърза надолу. Беше късна утрин и светлината, влизаща през прозорците, беше силна и златиста, всички лампи бяха изгасени и в къщата беше тихо. _Сигурно Аматис още спи_, помисли си Клеъри.
	Клеъри отиде до входната врата, отключи я и отвори. На предните стълби стоеше Себастиян и тя още веднъж почувства, че й е някак странно познат, само че този път чувството беше по-слабо. Леко му се усмихна.
	— Ти ли хвърляше камъчета по прозореца ми? — попита тя. — Мислех, че това го има само във филмите.
	Той се усмихна дяволито.
	— Хубава пижама. Да не те събудих?
	— Да кажем, че да.
	— Съжалявам — отвърна той, макар никак да не изглеждаше, че съжалява. — Но не търпи отлагане. Ако искаш, качи се горе и се преоблечи. Ще прекараме деня заедно.
	— Уау. Не си ли малко самонадеян? — каза тя, но пък момчета като Себастиян вероятно нямаше начин да бъдат други, освен самонадеяни. Тя поклати глава. — Съжалявам, но не мога. Не мога да излизам от къщи. Не и днес.
	Между очите му се появи лека бръчка на безпокойство.
	— Нали вчера излезе.
	— Знам, но това беше преди… — _Преди Аматис да ме накара да се почувствам по-ниска от тревата._ — Просто не мога. И моля те, не се опитвай да ме убеждаваш, става ли?
	— Добре — рече той. — Няма да те убеждавам. Но поне ми позволи да ти кажа това, за което съм дошъл. После, обещавам, че ако още искаш да ме отпратиш, ще си тръгна.
	— За какво става въпрос?
	Той вдигна лице и тя се запита как е възможно тези тъмни очи да блестят като златни.
	— Знам къде можеш да намериш Рейгнър Фел.
	Това накара Клеъри за няма и десет минути да изтича нагоре по стълбите, да се преоблече, да драсне кратка бележка на Аматис и да се върне при Себастиян, който я чакаше до канала. Когато я видя да тича към него, останала без дъх, с преметнато през ръка зелено палто, той се усмихна.
	— Ето ме — каза тя, докато спираше. — Ще тръгваме ли?
	Себастиян настоя да й помогне да си облече палтото.
	— Никога досега не са ми държали палтото — отбеляза Клеъри, като измъкваше косата си от яката. — Може би само келнерите. Да не би да си бил келнер?
	— Не, но съм отгледан от французойка — напомни й Себастиян. — А това си е голяма школовка.
	Клеъри се усмихна, макар да й беше притеснено. Себастиян умееше да я накара да се усмихва, установи тя с леко чувство на изненада. Дори го умееше _доста_ добре.
	— Къде отиваме? — попита внезапно тя. — Домът на Фел наблизо ли е?
	— Всъщност, той живее извън града — отвърна Себастиян, като се втренчи в моста пред себе си. Клеъри вървеше до него.
	— Много ли е пътят пеша до там?
	— За пеша е прекалено далече. Ще ни трябва транспорт.
	— Транспорт ли? Кой ще ни закара? — Тя спря нерешително. — Себастиян, трябва да бъдем внимателни. Не бива да казваме на никого какво правим… какво правя аз. Това е тайна.
	Себастиян я гледаше със замислените си тъмни очи.
	— Кълна се в ангела, че приятелят, когото ще помолим да ни изведе, няма да каже на никого нито дума.
	— Сигурен ли си?
	— Съвсем сигурен съм.
	_Рейгнър Фел_, мислеше си Клеъри, докато минаваха през оживените улици. _Ще видя Рейгнър Фел._ Нетърпението се редуваше с безпокойство — Мадлен беше описала магьосника като доста труден характер. Ами ако не я изслуша търпеливо, ако няма време? Ами ако не може да го накара да повярва, че е тази, която твърди, че е? Ако _дори_ не си спомня за майка й?
	Стряскаше се всеки път, когато се разминеше с някой рус мъж и момиче с дълга черна коса, вземайки ги за Джейс или Изабел. Само че Изабел може би нямаше да й обърне внимание, мрачно си помисли тя, а Джейс най-вероятно щеше да се върне в дома на Пенхалоу и да се гушка с новата си приятелка.
	— Боиш се да не те преследват ли? — попита Себастиян, когато свиха по една странична улица, която извеждаше от центъра на града, забелязвайки начина, по който тя се оглеждаше наоколо.
	— Все ми се струва, че виждам познати хора — съгласи се тя. — Я Джейс, я някой от семейство Лайтууд.
	— Мисля, че Джейс не е напускал дома на Пенхалоу, откакто са пристигнали тук. Прекарва повечето време в стаята си. А и вчера доста лошо си удари ръката…
	— Ударил си е ръката? Как? — Забравяйки да си гледа в краката, Клеъри се препъна в един камък. Пътят, по който вървяха, неусетно беше преминал от паваж в покрит с чакъл. — Ох.
	— Пристигнахме — обяви Себастиян, като спря пред висока дървена ограда. Наоколо нямаше никакви къщи. Сякаш внезапно бяха излезли от жилищния квартал и сега от едната им страна се издигаше оградата, а от другата — чакълест склон, който водеше към гора.
	В оградата имаше врата, но тя бе заключена с катинар. Себастиян извади от джоба си тежък стоманен ключ и отвори портата.
	— Ей сега се връщам с транспорта ни. — Той затръшна вратата зад себе си. Клеъри погледна летвите. През пролуките се виждаше нещо подобно на схлупена, порутена червена къщурка. Макар че не се забелязваше да има врата, нито пък истински прозорци…
	Портата се отвори и Себастиян се появи отново, ухилен до уши. В едната си ръка държеше поводи, а след него послушно крачеше огромен сиво-бял кон със знак на челото, подобен на звезда.
	— _Кон?_ Ти имаш кон? — Клеъри гледаше слисано. — Защо ти е кон?
	Себастиян потупа нежно коня по гърба.
	— Тук, в Аликанте, много семейства ловци на сенки имат коне, които държат в конюшни. Ако си забелязала, в Идрис няма коли. С тези защити наоколо им е трудно да се движат. — Той потупа светлата кожа на седлото на коня, на което имаше ръчно нарисувана емблема: воден дух, излизащ от езеро насред концентрични кръгове. Отдолу с тънък шрифт бе изписано името _Верлак_. — Качвай се.
	Клеъри се дръпна.
	— Никога досега не съм яздила кон.
	— _Аз_ ще яздя Уейфарър — успокои я Себастиян. — Ти само ще си седиш пред мен.
	Конят леко изпръхтя. Зъбите му са огромни, плахо си каза Клеъри; всеки от тях беше голям колкото дозатор за бонбони Пец. Представи си тези зъби, забити в крака й, и си спомни за всички момичета, които познаваше в основното училище, които искаха да си имат пони. Сега им се чудеше на ума.
	_Бъди смела_, каза си тя. _Майка ти би била такава._
	Тя си пое дълбоко въздух.
	— Добре. Да тръгваме.


	Решението на Клеъри да бъде смела трая до момента, в който Себастиян — след като й помогна да се качи на седлото — се метна върху коня зад нея и заби пети в хълбоците му. Уейфарър се понесе в галоп като куршум по чакълестия път, което изпрати множество трептения до мозъка на костите й. Тя се бе вкопчила в ръба на седлото, който стърчеше пред нея, ноктите й така се забиваха в кожата му, че чак оставяха следи.
	Пътят се стесняваше на излизане от града и сега от двете му страни се издигаха стени от гъсти зелени дървета, които закриваха всякаква гледка. Себастиян дръпна поводите и Уейфарър забави лудия си галоп, а сърцето на Клеъри постепенно се успокои. Когато уплахата й попремина, тя започна бавно да осъзнава, че Себастиян е зад нея. Той държеше поводите от двете й страни и ръцете му образуваха нещо като клетка около нея, която й създаваше усещане за сигурност, че няма да падне от коня. Тя внезапно усети присъствието му — не само силните му ръце, които я придържаха, но и гърдите му, на които се облягаше, както и аромата му, който, кой знае защо, й напомняше на черен пипер. Мирисът не беше лош, беше тръпчив и приятен, много различен от начина, по който миришеше Джейс — на сапун и слънце. Не че слънцето имаше мирис, но ако имаше…
	Тя скръцна със зъби. Беше до Себастиян, отиваше да се види с велик магьосник, а я занимаваха глупави мисли за това, как бил миришел Джейс. Тя се насили да се огледа наоколо. Зелените стени от дървета се бяха поразредили и сега вече се виждаха китни поляни от двете страни. Беше красиво по някакъв особен начин: зелен килим, прорязан тук-там от сив каменен път, или грамадата на черна скала, издигаща се насред тревата. Китки от нежни бели цветя, същите, които бе видяла на некропола с Люк, бяха пръснати по хълмовете така, сякаш ненадейно бе завалял сняг.
	— Как разбра къде живее Рейгнър Фел? — попита тя, докато Себастиян умело заобикаляше неравностите по пътя.
	— Попитах леля Елоди. Тя има цяла мрежа от информатори. Знае всичко, което се случва в Идрис, макар самата тя никога да не идва тук. Не обича да напуска Института.
	— А ти? Често ли идваш в Идрис?
	— Не бих казал. Когато си дойдох за последно, бях на около пет години. Оттогава не съм виждал вуйчо си и леля си затова се радвам, че съм тук. Самото място ми действа успокояващо. Пък и Идрис ми липсва, когато отсъствам. Няма друго такова място. Като че ли има нещо в самата земя. И ти ще започнеш да го усещаш и ще ти липсва, когато не си тук.
	— Знам, че на Джейс му липсваше — каза тя. — Но може би защото е живял години наред тук. Той е роден в Идрис.
	— В имението Уейланд — потвърди Себастиян. — Всъщност недалеч от мястото, където отиваме.
	— Ти май всичко знаеш.
	— Не _всичко_ — отвърна Себастиян със смях, който Клеъри усети по гърба си. — Да, Идрис омагьосва всекиго, дори и хора като Джейс, които имат причини да мразят това място.
	— Защо казваш това?
	— Ами, той е израснал с Валънтайн, нали? Това само по себе си е ужасно.
	— Не знам — въздъхна Клеъри. — Истината е, че той има смесени чувства. Понякога ми се струва, че Валънтайн е бил ужасен баща, но друг път си мисля, че малкото нежност и обич, които е показал, са всъщност всичката нежност и обич, които Джейс е познал през живота си. — Тя усети вълна от тъга, когато каза: — Мисля, че той е бил много привързан към Валънтайн, при това за дълго.
	— Не мога да повярвам, че Валънтайн е проявявал нежност и обич към Джейс. Валънтайн е звяр.
	— Е, така е, но все пак Джейс му е син. Освен това е бил само едно малко момче. Мисля, че Валънтайн го е обичал по свой начин…
	— Не. — Гласът на Себастиян беше остър. — Боя се, че не е възможно.
	Клеъри примигна объркано и почти се обърна да види лицето му, но после размисли. Всички ловци на сенки откачаха на тема Валънтайн — спомни си за инквизиторката и неволно потръпна — и тя не можеше да ги упрекне за това.
	— Може би си прав.
	— Пристигнахме — обяви внезапно Себастиян, толкова внезапно, че Клеъри се запита дали не го беше обидила с нещо, след което слезе от гърба на коня. Но когато вдигна поглед към нея, той се усмихваше. — Мина неусетно — каза той, докато връзваше поводите за един нисък клон на близкото дърво. — По-приятно, отколкото предполагах.
	Той й показа с жест, че трябва да слезе, и след миг на колебание Клеъри се спусна от коня в ръцете му. Залитна и той я подкрепи, краката й бяха станали нечувствителни от дългата езда.
	— Съжалявам — каза смутено тя. — Нямах намерение да се бутам в теб.
	— Не е нужно да се извиняваш за _това_. — Тя усети топлия му дъх на шията си и потрепери. Ръцете му се задържаха малко по-дълго на гърба й, преди да я пусне с неохота.
	От всичко това краката на Клеъри не ставаха по-стабилни.
	— Благодаря — каза тя, прекрасно съзнавайки, че се е изчервила, и от все сърце желаейки това да не личи толкова ясно на светлата й кожа. — Значи… това е мястото? — Тя се огледа наоколо. Намираха се в малка долина между ниски хълмове. Едно сечище бе обградено от много изсъхнали дървета. Техните извити клони бяха красиви като скулптури на фона на стоманеносиньото небе. Но отвъд тях…
	— Тук няма нищо — каза тя и се намръщи.
	— Клеъри. _Съсредоточи се._
	— Искаш да кажеш… магически прах? Но на мен обикновено не ми е необходимо…
	— Магическият прах в Идрис често е по-плътен, отколкото навсякъде другаде. Трябва да положиш повече усилия от обикновено. — Той сложи ръце на раменете й и внимателно я обърна. — Погледни сечището.
	Клеъри направи умственото упражнение, което й позволяваше да премахва магическия прах от дадено нещо. Тя си представи как натрива терпентин по канава и избърсва всички слоеве боя, за да разкрие истинската картина отдолу — а на нея бе изобразена малка каменна къща с остър фронтонен покрив, от комина излизаше дим на фини струйки. Виеща се пътека, обточена с камъни, водеше към входната врата. Когато се вгледа по-внимателно, Клеъри видя, че димът, излизащ от комина, спря да се вие нагоре и започна да се оформя като треперлив черен въпросителен знак.
	Себастиян се засмя.
	— Мисля, че това означава _„Кой е?“_
	Клеъри се загърна по-плътно в палтото си. Вятърът, който галеше тревата, не беше силен, но при все това тя усети, че костите й се вледеняват.
	— Прилича малко на вълшебна приказка.
	— Студено ли ти е? — Себастиян я обви с ръка. Внезапно димът, който се виеше от комина, престана да бъде въпросителен знак и придоби треперливата форма на изкривени сърца. Клеъри се отдръпна от Себастиян, като се почувства едновременно неловко и някак виновно, сякаш бе направила нещо нередно. Тя забърза по алеята пред къщата, последвана от Себастиян. Те бяха стигнали до средата й, когато вратата се отвори.
	Независимо че беше обсебена от мисълта да намери Рейгнър Фел още откакто Мадлен бе споменала името му, Клеъри нито веднъж не се бе замисляла как ли изглежда. Едър, брадат мъж, би казала тя сега, ако някой я попита. Човек, който прилича на викинг, с широки рамене.
	Но човекът, който излезе от вратата, беше висок и слаб, с къса, остра тъмна коса. Беше облечен в блуза от златиста мрежа и копринено долнище на пижама. Той погледна Клеъри с бегъл интерес, пушейки небрежно огромна лула. Видът му нямаше нищо общо с този на викинг, но затова пък й беше съвсем познат.
	Магнус Бейн.
	— Но… — Клеъри объркано погледа Себастиян, който бе не по-малко учуден от нея. Той се взираше в Магнус с леко отворена уста, лицето му беше озадачено. Най-после той запелтечи:
	— Ти ли си… Рейгнър Фел, магьосникът?
	Магнус извади лулата от устата си.
	— Ами, със сигурност не съм Рейгнър Фел, стриптийзьорът.
	— Аз… — Себастиян сякаш не можеше да намери думи. Клеъри не знаеше какво е очаквал, но Магнус определено бе изненада за него. — Надявахме се да ни помогнеш. Аз съм Себастиян Верлак, а това е Клариса Моргенстърн, майка и се казва Джослин Феърчайлд…
	— Не ме интересува коя е майка й — каза Магнус. — Не можете да идвате при мен без предупреждение. Елате по-късно. Следващата година през март ми е удобно.
	— Март? — Себастиян изглеждаше ужасен.
	— Прав си — каза Магнус. — Прекалено дъждовно е. Какво ще кажете за юни?
	Себастиян се изпъна.
	— Не мисля, че си даваш сметка колко е важно…
	— Себастиян, недей — каза възмутено Клеъри. — Той се подиграва с нас. Така или иначе, не може да ни помогне.
	Себастиян само се смути още повече.
	— Но аз не виждам защо да не може…
	— Добре, достатъчно — рече Магнус и щракна с пръсти. Себастиян замръзна на място, устата му продължаваше да е отворена, а ръката — застинала във въздуха.
	— _Себастиян!_ — Клеъри посегна да го докосне, но той беше скован като статуя. Само лекото повдигане и спускане на гърдите му показваше, че все още е _жив_. — Себастиян? — каза отново тя, но напразно. Разбра, че той нито може да я види, нито да я чуе. Обърна се към Магнус. — Не мога да повярвам, че направи това. Какво, _за Бога_, ти става? Да не би нещо в тази лула да е размекнало мозъка ти? Себастиян е от нашите.
	— За мен няма наши — ваши, скъпа Клеъри — каза Магнус, като размаха лулата. — Твоя е вината, че се наложи да го замразя за кратко. Още малко, и щеше да му кажеш, че не съм Рейгнър Фел.
	— Защото ти _не_ си Рейгнър Фел.
	Магнус изпусна струйка дим от устата си и я погледна замислено през мъглата.
	— Ела — каза той. — Искам да ти покажа нещо.
	Той отвори вратата на малката къща и с жест я покани да влезе. С последен невярващ поглед към Себастиян, Клеъри го последва.
	Къщичката не беше осветена. На слабата дневна светлина, която се процеждаше от прозорците, Клеъри видя, че се намират в голяма стая, пълна с тъмни сенки. Във въздуха се усещаше странен мирис на изгорял боклук. Тя се задави, а Магнус щракна още веднъж с пръсти, от които изригна ярка синя светлина.
	Клеъри ахна. В стаята цареше пълна бъркотия — мебели, насечени на трески, чекмеджета, отворени и с разпиляно съдържание. Страници, изтръгнати от книгите се носеха из въздуха като пепел. Дори прозорецът беше разбит.
	— Снощи получих писмо от Рейгнър Фел — каза Магнус, — в което ме молеше да се видим тук. Когато дойдох, заварих това. Всичко поломено и смрад на демони наоколо.
	— Демони? Но демоните не могат да дойдат в Идрис…
	— Не съм казал, че те са го направили. Само ти казвам какво заварих. — Магнус говореше с равен глас. — Цялата къща миришеше на нещо с демоничен произход. Рейгнър лежеше безжизнено на пода. Когато са си тръгнали, още е бил жив, но докато дойда, е издъхнал. — Той се обърна към нея. — Кой знае, че го търсиш?
	— Мадлен — прошепна Клеъри. — Но тя е мъртва. Себастиян, Джейс и Саймън. Семейство Лайтууд…
	— Ах — каза Магнус. — Ако семейство Лайтууд знаят, Клейвът сигурно е научил, а Валънтайн има шпиони там.
	— Трябваше да го пазя в тайна, а не да разпитвам всекиго за него — прошепна Клеъри ужасено. — Вината е моя. Трябваше да предупредя Фел…
	— Може ли да отбележа — рече Магнус, — че иначе не би могла да _намериш_ Фел, затова си питала хората за него. Виж, ти и Мадлен просто сте предположили, че Фел е този, който може да помогне на майка ти. А не някой, от когото Валънтайн би могъл да се интересува и по друга причина. Но има и нещо друго. Дори и Валънтайн да не знае как може да бъде събудена майка ти, явно се досеща, че това, което я е довело до състоянието й, е свързано с нещо, което той много иска да има. Една специална книга за магии.
	— Откъде знаеш това? — попита Клеъри.
	— Рейгнър Фел ми го каза.
	— Но…
	Магнус я прекъсна с жест.
	— Ние, магьосниците, си имаме начини да общуваме помежду си. Имаме си собствен език. — Той вдигна ръката, в която имаше син пламък. — _Логос._
	По стените се появиха огнени букви, всяка от които висока по петнайсетина сантиметра, сякаш гравирани в камъка с течно злато. Буквите затанцуваха по стените, образувайки думи, които Клеъри не можеше да прочете. Тя се обърна към Магнус.
	— Какво пише?
	— Рейгнър го е написал, когато е усетил, че умира. Казва на магьосника, който ще дойде след смъртта му, какво се е случило. — Когато Магнус се обърна, блясъкът на горящите букви бе осветил котешките му очи в златисто. — Бил е нападнат тук от хората на Валънтайн. Търсели са Бялата книга. Наред със Сивата книга, тази е сред най-прочутите свръхестествени произведения, написани някога. В тази книга има както рецепта за отровата на Джослин, така и рецепта за нейната противоотрова.
	Клеъри зяпна.
	— И тя е тук?
	— Не. Тя принадлежи на майка ти. Рейгнър само я е посъветвал къде да я скрие от Валънтайн.
	— Което означава, че…
	— Означава, че се намира в семейната вила на Уейланд. Семейство Уейланд живееха много близо до Джослин и Валънтайн, те бяха най-близките им съседи. Рейгнър е предложил на майка ти да скрие книгата в дома им, където Валънтайн никога не би я потърсил. В библиотеката, ако трябва да сме точни.
	— Но Валънтайн е живял в имението на Уейланд години наред след това — възрази Клеъри. — Би трябвало да я е намерил, нали?
	— Била е скрита в друга книга. Книга, към която Валънтайн никога не би посегнал. — Магнус ехидно се усмихна. — _Наръчник на домакинята._ Не може да се каже, че майка ти е била лишена от чувство за хумор.
	— А ти ходи ли в имението на Уейланд? Потърси ли книгата?
	Магнус поклати глава.
	— Клеъри, има заклинания върху имението. Те го защитават не само от Клейва, защитават го от всички. Особено от долноземци. Може би, ако имах време да се занимая по-подробно със защитите, щях да ги пробия, но…
	— И никой не може да проникне в имението? — Отчаяние сви гърдите й. — Невъзможно ли е?
	— Не съм казал на никой — рече Магнус. — Сещам се за един човек, който почти със сигурност може да проникне в имението.
	— Имаш предвид Валънтайн?
	— Имам предвид сина на Валънтайн — рече Магнус.
	Клеъри поклати глава.
	— Джейс няма да ми помогне, Магнус. Той не иска да ме вижда повече. Всъщност, съмнявам се, че изобщо ще се съгласи да говори с мен.
	Магнус замислено я погледна.
	— Мисля — каза той, — че не са много нещата, които Джейс не би направил за теб, ако го помолиш.
	Клеъри отвори уста и после отново я затвори. Стори й се, че Магнус винаги е знаел какво изпитва Алек към Джейс, както и Саймън към нея. Сигурно чувствата й към Джейс бяха изписани на лицето й дори сега, а Магнус отлично умееше да разчита чувствата на хората.
	Тя извърна поглед встрани.
	— Да кажем, че _успея_ да склоня Джейс да дойде в имението с мен и да вземе книгата — каза тя. — И какво от това? Нито знам кое е заклинанието, нито мога да направя противоотрова…
	Магнус изсумтя.
	— Допускаш ли, че ти дадох този съвет ей така, случайно? Когато вземеш Бялата книга, директно ми я донеси.
	— Книгата? _Ти_ я искаш?
	— Това е една от книгите с най-могъщите заклинания в света. Разбира се, че я искам. Пък и тя принадлежи на децата на Лилит, а не на тези на ангела Разиел. Това е магьосническа книга и трябва да бъде у магьосниците.
	— Но _на мен_ ми трябва, за да излекувам майка си…
	— На теб ти трябва една страница от нея, която можеш да задържиш. Останалото е за мен. И в замяна, когато ми донесеш книгата, аз ще ти направя противоотровата и ще я приложа на Джослин. Не можеш да отречеш, че сделката е добра, нали? — Той протегна ръка. — Стискаме ли си ръцете?
	След миг на колебание Клеъри се съгласи.
	— Дано не съжалявам за това.
	— Надявам се, че няма — каза Магнус, като тържествуващо се обърна към външната врата. Огнените букви на стената бяха изчезнали. — Съжалението е толкова безсмислено чувство, не мислиш ли?
	Слънцето навън й се стори доста ярко на фона на мрака в къщурката. Клеъри се спря и замига, докато погледът и се избистри: планините в далечината, доволно пасящият трева Уейфарър и Себастиян, неподвижен като статуя сред ливадата, с все още протегната ръка. Тя се обърна към Магнус.
	— Може ли вече да го размразиш?
	Магнус се развесели.
	— Изненадах се, когато тази сутрин получих писмото на Себастиян — каза той. — Казваше, че ти прави услуга, нищо повече. Откъде го познаваш?
	— Той е братовчед на едни приятели на семейство Лайтууд или нещо такова. Много е симпатичен, наистина.
	— Какво ти симпатичен. Направо е великолепен. — Магнус гледаше замечтано към него. — Можеш да го оставиш тук. Ще си закачам по него шапките и разни други неща.
	— Не. Не мога да ти го оставя.
	— Защо? Да не би да го _харесваш_? — Очите на Магнус блестяха. — Той, изглежда, те харесва. Видях как се домогва до теб, като катерица до лешник.
	— Защо не поговорим за _твоя_ интимен живот? — отряза го Клеъри. — Как вървят нещата между вас с Алек?
	— Алек отказва да признае, че имаме връзка, затова не мисля, че му дължа лоялност. Онзи ден той ми изпрати писмо с молба за услуга. Беше адресирано до „Магьосник Бейн“, като че ли съм някой напълно непознат. Мисля, че още си пада по Джейс, макар според мен _тази_ връзка да няма бъдеще. Вероятно този проблем ти е убягнал…
	— О, стига. — Клеъри погледна с досада Магнус. — Виж, ако не размразиш Себастиян, никога няма да си тръгна оттук и ти никога няма да получиш Бялата книга.
	— О, добре, добре. Но може ли да те помоля за нещо? Не му казвай за това, което ти разказах току-що, независимо дали е приятел на семейство Лайтууд, или не.
	Магнус нервно щракна с пръсти.
	Лицето на Себастиян се оживи, като видеофилм, който отново е пуснат, след като е бил на стопкадър.
	— … да ни помогнете — довърши той. — Проблемът съвсем не е маловажен. А е въпрос на живот и смърт.
	— Вие, нефилимите, си въобразявате, че всичките ви проблеми са въпрос на живот и смърт — каза Магнус. — А сега си вървете. Започна да ми писва от вас.
	— Но…
	— Тръгвайте — каза Магнус със заплашителна нотка в гласа. Между върховете на дългите му пръсти блеснаха сини искри и във въздуха внезапно се разнесе някакъв остър мирис като от изгоряло. Котешките очи на Магнус пламнаха. Макар да знаеше, че това е илюзорно, Клеъри неволно отстъпи назад.
	— Мисля, че трябва да тръгваме, Себастиян — рече тя.
	Себастиян присви очи.
	— Но, Клеъри…
	— Да _тръгваме_ — повтори настойчиво тя и като го сграбчи за ръката, почти го повлече към Уейфарър, Той я последва неохотно, като си мърмореше под носа. С въздишка на облекчение Клеъри погледна назад през рамо. Магнус стоеше до вратата на къщичката със скръстени на гърдите ръце. Той улови погледа й, усмихна се дяволито и й намигна.


	— Съжалявам, Клеъри. — Себастиян сложи ръка на рамото й, а другата на кръста й, за да й помогне да се качи на широкия гръб на Уейфарър. Тя превъзмогна лекия вътрешен глас, който я предупреждаваше да не се качва на коня, и се остави той да й помогне. Метна крак отгоре и се настани на седлото, като си каза, че седи на огромен подвижен диван, а не на живо същество, което може да я изхвърли всеки момент и после да я ритне.
	— Съжаляваш за какво? — попита тя, когато той се метна зад нея. Направо й беше неприятна лекотата, с която го направи — сякаш танцуваше, — но пък си беше приятна гледка. _Себастиян си знае работата_, помисли си тя, когато той протегна ръце иззад нея и хвана поводите. _Все пак е хубаво, че поне единият знае._
	— За Рейгнър Фел. Не очаквах от него така категорично да ти откаже. Макар че магьосниците са си особняци. Ти виждала ли си магьосник досега?
	— Виждала съм Магнус Бейн. — Тя неволно се извърна да погледне покрай Себастиян към къщурката, чезнеща в далечината зад тях. Димът се кълбеше от комина под формата на малки танцуващи фигури. Танцуващи Магнуси? Тя не можеше да определи от това разстояние. — Той е великият магьосник на Бруклин.
	— Прилича ли на Фел?
	— Поразително. Не се тревожи за Фел. Знаех си, че може да откаже да ни помогне.
	— Но аз ти обещах да ти помогна. — Себастиян звучеше истински разстроен. — Е, все пак има нещо друго, което мога да ти покажа, и така денят няма да е изцяло изгубен.
	— Какво е то? — Тя се обърна още веднъж назад и го погледна. Слънцето беше високо в небето зад него и връхчетата на тъмната му коса проблясваха в златно.
	Себастиян се ухили.
	— Ще видиш.


	Отдалечавайки се от Аликанте, от двете страни на пътя се виеха стени от зелени шубраци, които от време на време разкриваха невероятно красива гледка: леденосини езера, зелени долини, сиви планини, сребърни ленти на реките и вади сред цветни лехи. Клеъри се запита какво ли би било да живее на място като това. Неволно се почувства напрегната, почти незащитена, така, без удобството на високите сгради, които да я заобикалят.
	Разбира се, и тук имаше сгради. Над дърветата току изникваше покривът на някоя голяма каменна къща. Това бяха вили, както й бе обяснил Себастиян (викайки в ухото й): извънградски имения на семействата на заможни ловци на сенки. Те напомняха на Клеъри за големите стари жилищни постройки по река Хъдсън, северен Манхатън, където навремето богатите нюйоркчани са прекарвали летата си.
	Пътят под тях преминаваше от чакъл в пръст. Клеъри рязко бе изтръгната от унеса й, когато се изкачиха на върха на хълм и Себастиян опъна юздите на Уейфарър.
	— Ето това — каза той.
	Клеъри безмълвно се вторачи. „Това“ представляваше порутена грамада от овъглени, почернели камъни и само по контурите й можеше да се разпознае, че някога е била къща. Имаше някакъв комин, който все още се извисяваше към небето, и отломък от стена с изрязан в средата й прозорец без стъкла. Основите бяха обрасли с бурени, които се зеленееха сред чернилката.
	— Не разбирам — каза тя. — Къде се намираме?
	— Не се ли досещаш? — попита Себастиян. — Тук са живели майка ти и баща ти. На това място е роден брат ти. Това е вилата на семейство Феърчайлд.
	Не за първи път в ума на Клеъри отекна гласът на Ходж. _Валънтайн запали голям огън и изгори себе си, заедно с цялото си семейство, жена си и детето си. Превърна всичко в пепел. Камък върху камък не остана. Говори се, че мястото е прокълнато._
	Без да продума, тя се смъкна от гърба на коня. Чу как Себастиян я повика, но къде с подтичване, къде с приплъзване, тя се носеше надолу по хълма. Земята, където някога се бе издигала къщата, бе изравнена. В краката й почернелите камъни, които някога са представлявали алея, бяха напукани. Сред бурените видя стълбище, което бе прекъснато на няколко стъпки от земята.
	— Клеъри… — Себастиян я бе последвал сред бурените, но тя изобщо не го забелязваше. Само бавно се огледа наоколо. Изгорели, полумъртви дървета. Това, което може би някога е било сенчеста поляна, разстилаща се надолу по полегатия хълм. В далечината, точно над короните на дърветата, тя видя покрива на нещо, което вероятно е било съседна вила.
	Слънцето се отразяваше в счупения прозорец на една оцеляла стена, която още се държеше изправена. Тя се покачи на една обрасла с бурени грамада от почернели камъни и пристъпи към руините. Видя очертанията на стаи, на коридори — дори един обгорен шкаф, почти запазен, катурнат настрани с потрошен порцелан, парчетата от който се смесваха с черната земя.
	Някога това е била истинска къща, обитавана от живи, дишащи хора. Тук е живяла майка й, омъжила се е тук, родила е дете. А после Валънтайн е превърнал всичко в прах и пепел, като е оставил Джослин да си мисли, че синът й е мъртъв, и тя се е принудила да крие от дъщеря си истината за този свят… Чувство на остра тъга обзе Клеъри. На това място е бил погубен животът на не един човек. Тя прокара ръка по лицето си и почти се изненада, че е влажно. Беше плакала, без да го съзнава.
	— Клеъри, съжалявам. Помислих си, че би искала да видиш това. — Беше Себастиян, ботушите му скърцаха по чакъла и вдигаха малки облаци прах. Изглеждаше объркан.
	Тя се обърна към него.
	— О, разбира се, че бих искала. Благодаря.
	Изви се вятър. Разпиля кичури от тъмната му коса по лицето му. Той се усмихна печално.
	— Сигурно е тежко да си мислиш за това, което се е случило тук, за Валънтайн, за майка ти. Тя е била изумително смела.
	— Знам — каза Клеъри. — Била е. И продължава да бъде.
	Той леко докосна лицето й.
	— Ти също.
	— Себастиян, ти нищо не знаеш за мен.
	— Не е вярно. — Той посегна и с другата си ръка и хвана лицето й в шепите си. Докосването му беше нежно, почти въздушно. — Знам всичко за теб, Клеъри. За това, как си се борила с баща си за Бокала на смъртните, как си отишла в хотела, свърталище на вампирите, заради приятеля си. Изабел ми разказа някои неща, за други се носят слухове. И откакто за първи път… откакто за първи път чух името ти… исках да се запозная с теб. Знаех, че си нещо специално.
	Тя леко се засмя.
	— Надявам се да не си се разочаровал много.
	— Не — каза тихо той, като плъзна пръсти под брадичката й. — Ни най-малко. — Той повдигна лицето й към себе си. Тя бе твърде изненадана, за да реагира, дори когато той се наведе над нея и в последния момент тя разбра намеренията му. Инстинктивно затвори очи, когато устните му нежно докоснаха нейните, и тялото й премаля от допира им. Внезапно у нея се надигна копнеж да бъде сграбчена и целувана така, че да забрави всичко наоколо. Тя вдигна ръце, уви ги около врата му отчасти, за да се задържи да не падне, отчасти за да го притегли към себе си.
	Косата му гъделичкаше пръстите й — не беше така копринена като на Джейс, но беше приятна и мека, а _тя трябваше да престане да мисли за Джейс_. Откъсна се от мисълта за него, когато пръстите на Себастиян погалиха бузите и очертанията на челюстта й. Докосването му беше нежно въпреки мазолите на пръстите му. Разбира се, и Джейс имаше същите мазоли; вероятно ги имаха и всички ловци на сенки…
	Тя потисна мисълта за Джейс, или поне се опита, но без особен успех. Виждаше го дори и със затворени очи — виждаше острите скули и формата на лицето, което така и не успя да нарисува, независимо че образът му изгаряше мислите й; виждаше деликатните кости на ръцете му, изпъстрената с белези кожа на раменете му…
	Копнежът, който се бе надигнал у нея, бързо се сви като ластик, пуснат след опъване. Тя се вцепени дори когато устните на Себастиян се притиснаха в нейните и ръцете му се сключиха на тила й. Тя се вцепени от вледеняващото усещане за грешка. Нещо се беше объркало, нещо много повече от безнадеждността на копнежа й към някого, когото не може да има. Това беше нещо друго: внезапен пристъп на ужас, сякаш бе направила решителна стъпка напред, за да политне внезапно в черна бездна.
	Поемайки си шумно въздух, се отдръпна от Себастиян с такава сила, че залитна. Ако той не я бе задържал, със сигурност щеше да падне.
	— Клеъри. — Погледът му бе замъглен, бузите му бяха пламнали. — Клеъри, какво има?
	— Нищо. — Тя едва долови собствения си глас. — Нищо… просто, не бива… не съм готова за това…
	— Много ли избързвам? Можем да намалим темпото… — Посегна към нея и тя неволно се отдръпна. Той бе изумен. — Няма да те нараня, Клеъри.
	— Знам.
	— Случило ли се е нещо? — Той вдигна ръка и отметна косата й, тя потисна порива си да се отдръпне пак. — Да не би Джейс…
	— _Джейс?_ — Знаеше ли той, че е мислила за Джейс, да не би да си е личало? От друга страна… — Джейс е мой _брат_. Как се сети за него? Какво искаш да кажеш?
	— Просто си мислех… — Той поклати глава, по лицето му се редуваха болка и смущение. — Тогава може би някой друг те е наранил.
	Ръката му още беше на бузата й. Тя внимателно, но твърдо я отстрани.
	— Не. Няма такова нещо. Аз просто… — Тя се поколеба. — Не бива.
	— _Не бива?_ — Болката на лицето му изчезна и се замени с недоверие. — Клеъри, между нас се случи нещо. Знаеш, че е така. Още от първия миг, когато те видях…
	— Себастиян, _недей_…
	— Разбрах, че ти си тази, която цял живот съм чакал. Видях, че и ти почувства същото. Не ми казвай, че не е така.
	Но не това бе почувствала тя. Тя се чувстваше като човек, който е обикалял из непознат град и изведнъж се е натъкнал на собствената си червеникавокафява къща. Изненадващо, но не точно приятно откритие, нещо като: _Как е възможно това да е тук?_
	— Грешиш — каза тя.
	Гневът, който се надигна в очите му — внезапен, мрачен, неприкрит, — я изненада. Той хвана и стисна до болка китките й.
	— Не е вярно.
	Тя се помъчи да се отскубне.
	— Себастиян…
	— _Не е вярно._ — Очите му станаха толкова черни, ме чак се сляха със зениците. Лицето му приличаше на бяла маска, вцепенено и неподвижно.
	— Себастиян — каза тя колкото се може по-спокойно. — Причиняваш ми болка.
	Той я пусна. Гърдите му бурно се надигаха и спускаха.
	— Извинявай — каза той. — Извинявай. Помислих си…
	_Е, сгрешил си_, искаше да каже Клеъри, но се въздържа. Нямаше желание отново да види _онова_ негово лице.
	— Трябва да се връщаме — рече вместо това тя. — Скоро ще мръкне.
	Той кимна вдървено, сякаш не по-малко шокиран от избухването си. Обърна се и се запъти обратно към Уейфарър, който пасеше трева в дългата сянка на едно дърво. За миг Клеъри се поколеба, после го последва — ситуацията не предлагаше много възможности. Докато вървеше след него, тя тайничко погледна китките си — там, където я беше стискал, имаше червени отпечатъци от пръстите му, и което беше още по-странно, върховете на пръстите й бяха почернели, сякаш ги бе потопила в мастило.
	Себастиян мълчаливо й помогна да се качи на гърба на Уейфарър.
	— Извинявай, че обвиних Джейс — каза най-накрая той, когато я настани на седлото. — Той никога не би те наранил. Знам, че заради теб е ходил при онзи вампир в затвора на Гард…
	Сякаш всичко наоколо замръзна. Клеъри чуваше собственото си дишане, което свистеше в ушите й, виждаше ръцете си, замръзнали като ръце на статуя, отпуснати на лъка на седлото.
	— Вампир в затвора? — прошепна тя.
	Себастиян се обърна изненадано към нея.
	— Да — рече той. — Саймън, вампира, който доведоха със себе си от Ню Йорк. Мислех… искам да кажа, бях сигурен, че знаеш за това. Джейс не ти ли е казал?


	8
	Един от живите

	Саймън се събуди от слънцето, което осветяваше някакъв предмет, пъхнат между решетките на прозореца. Той се изправи на крака, премалял от глад, и видя, че това беше плоска метална бутилка с големината на термос. На гърлото й беше вързана свита на руло бележка. Саймън я дръпна, разгърна бележката и прочете:

	Саймън, това е телешка кръв, директно от месарницата. Надявам се да ти хареса. Джейс ми каза какво сте си говорили и искам да знаеш, че те намирам за много смел. Само не се отчайвай, ние ще намерим начин да те измъкнем.
	Х О Х О Х О Х О Х О Х О Х
	Изабел

	Саймън се усмихна на надрасканите Х-та и О-та, с които завършваше писмото. Стана му приятно, че помпозната привързаност на Изабел не беше пострадала от така стеклите се обстоятелства. Той развъртя капачката на бутилката и жадно отпи няколко глътки, преди едно остро бодване между плешките да го накара да се обърне.
	В средата на помещението невъзмутимо стоеше Рафаел. Ръцете му бяха сключени на гърба, а слабите му рамене бяха изпънати. Беше облечен в плътно прилепнала бяла блуза и черно яке. На шията му проблясваше златна верижка.
	Саймън едва не се задави с кръвта, която пиеше. Той преглътна, без да отмества втренчения си поглед.
	— Ти… ти не е възможно да си тук.
	Усмивката на Рафаел някак си създаваше впечатлението, че вампирските му зъби са се показали, без в действителност да е така.
	— Не се паникьосвай, дневни вампире.
	— Не се паникьосвам. — Това не беше съвсем вярно. Саймън имаше чувството, че е погълнал нещо остро. Не беше виждал Рафаел от нощта, в която се бе измъкнал, окървавен и посинен, от набързо изкопания гроб в Куинс. Още си спомняше как Рафаел му подхвърляше пликове с животинска кръв и как той ги разкъсваше със зъби, сякаш самият бе животно. Това не беше от най-приятните му спомени. Предпочиташе никога повече да не вижда вампирчето. — Сега е ден. Как е възможно да си тук?
	— Не съм. — Гласът на Рафаел беше мек като масло. — Аз съм проекция. Погледни. — Той протегна ръка, която мина през каменната стена до него. — Аз съм като дим. Нищо не мога да ти сторя. Естествено, и ти не можеш нищо да ми направиш.
	— Нямам намерение да ти сторя нещо. — Саймън сложи бутилката на леглото си. — Само искам да знам какво правиш тук.
	— Ти напусна Ню Йорк много внезапно, дневни вампире. Не знаеш ли, че от теб се очаква да информираш шефа на вампирите в района си, когато напускаш града?
	— Шефът на вампирите? Тоест, теб? Мислех, че шефът на вампирите е друг…
	— Камила още не се е върнала при нас — каза Рафаел, привидно спокойно. — Аз я замествам. Щеше да знаеш това, ако си беше направил труда да се запознаеш със законите на своя вид.
	— Всъщност, не съм възнамерявал да напускам Ню Йорк. И не се обиждай, но не гледам на вас като на същества от моя вид.
	— _Dios*!_ — Рафаел притвори очи, сякаш за да прикрие веселостта си. — Ти си непоправим.
	[* Боже! (исп.) — Бел.прев.]
	— Как успяваш да го кажеш?
	— А не е ли очевидно?
	— Имам предвид… — Гърлото на Саймън се сви. — Тази дума. Ти можеш да я казваш, а аз не мога… — _Не мога да кажа „Боже“,_ помисли си той.
	Рафаел вдигна клепачи, май му беше забавно.
	— Годините — каза той. — И опитът. Вярата или нейната липса… в един момент започват да се припокриват. С времето и ти ще се научиш, новобранецо.
	— Не ме _наричай_ така.
	— Но ти си си такъв. Ти си дете на нощта. Нали затова Валънтайн те плени и източи кръвта ти? Защо иначе да го прави с теб?
	— Явно си доста добре информиран — каза Саймън. — Може би ти ще ми кажеш.
	Рафаел присви очи.
	— Носят се слухове, че си пил от кръвта на ловец на сенки и че оттам си получил тази дарба, тази способност да се показваш навън през деня. Вярно ли е?
	Саймън настръхна.
	— Това е смешно. Ако от кръвта на ловците на сенки вампирите получаваха способност да излизат на дневна светлина, досега всеки щеше да знае за това. Кръвта на нефилим щеше много да се търси. И щеше _завинаги_ да се сложи край на мира между вампири и ловци на сенки. Така че по-добре, че не е вярно.
	По устните на Рафаел заигра лека усмивка.
	— В известен смисъл е така. Като говорим за търсена стока, даваш ли си сметка, дневни вампире, че сега ти самият си ценен? Няма долноземец на тази земя, който да не иска да те притежава.
	— Това включва ли и теб?
	— Разбира се, че включва и мен.
	— И какво ще стане, ако попадна в ръцете ти?
	Рафаел сви мършавите си рамене.
	— Може би аз самият не съм убеден, че способността да се броди навън през деня е чак такава благодат, за каквато я мислят другите вампири. Ние сме деца на нощта. Възможно е дори да ми се струваш не по-малко отвратителен, отколкото аз се струвам на хората.
	— Така ли ме възприемаш?
	— Може би. — Лицето на Рафаел беше безизразно. — Мисля, че ти си опасен за всички ни. Опасен за вида на вампирите, ако щеш. А ти няма вечно да стоиш в тази килия, дневни вампире. В един момент ще си тръгнеш оттук и отново ще се изправиш срещу света. Ще се изправиш срещу мен. Но мога да ти кажа едно. Заклевам се да не ти сторя нищо и да не се опитвам да те намеря, ако в замяна се закълнеш, че ще се покриеш, когато Олдъртри те пусне на свобода. Ако се закълнеш да отидеш толкова далече, че никой да не може да те намери, и никога да не се свързваш с хората, които те познават от живота ти като смъртен. Мисля, че това е справедливо предложение.
	Саймън вече клатеше глава.
	— Не мога да изоставя семейството си. Нито Клеъри.
	Рафаел изсумтя.
	— Те няма да са за дълго с теб. Сега ти си вампир.
	— Но аз не желая да бъда вампир — рече Саймън.
	— Погледни се, мрънкало такова — каза Рафаел. — Ти никога няма да се разболееш, няма да умреш и ще си останеш завинаги млад и силен. Никога няма да остарееш. За какво толкова се тръшкаш?
	_Вечно млад_, помисли си Саймън. Звучеше добре, но наистина ли някой би искал да бъде вечно на шестнайсет? Друго си е да застинеш на двайсет и пет, но на шестнайсет? Да не би да е хубаво да не се видиш пораснал, да не разбереш как ще изглежда лицето ти, тялото ти? Да не говорим, че така погледнато, никога няма да можеш да влезеш в бар и да си поръчаш питие. И така цяла вечност.
	— Освен това — добави Рафаел — на теб дори не ти се налага да се отказваш от слънцето.
	Саймън нямаше никакво желание отново да подхваща тази тема.
	— Чух другите да си говорят за теб в Дюмор — каза той. — Знам, че се измъкваш всяка неделя и отиваш да видиш семейството си. Обзалагам се, че те дори не знаят, че си вампир. Така че не ми казвай как трябвало да изоставя всички от досегашния си живот. Няма да го направя, нито пък смятам да те лъжа, че ще го направя.
	Очите на Рафаел блеснаха.
	— Няма значение какво си мисли семейството ми. Важното е какво мисля _аз_. Какво знам аз. Един истински вампир съзнава, че е мъртъв. Приел е смъртта си. А ти продължаваш да си въобразяваш, че си един от живите. Това е, което те прави опасен. Не можеш да приемеш, че вече не си жив.


	Здрачаваше се, когато Клеъри затвори вратата на дома на Аматис зад себе си и пусна резето. Един дълъг миг тя постоя с притворени очи, облегната на вратата в сенчестия коридор. Чувстваше умора във всичките си стави, а краката я боляха ужасно.
	— Клеъри? — Настойчивият глас на Аматис проряза тишината. — Ти ли си?
	Клеъри не се помръдна, отпусната в успокояващия мрак на затворените си очи. Толкова й се искаше да си бъде у дома, че почти усещаше металическия въздух на бруклинските улици. Виждаше майка си, седнала на своя стол до прозореца, прашната, бледожълта светлина, струяща от отворените прозорци на апартамента и осветяваща платната й, докато рисува. Усети копнежа по родния дом като остра болка в сърцето.
	— Клеъри. — Този път гласът се чу по-отблизо. Клеъри рязко отвори очи. Пред нея стоеше Аматис, с опъната назад посивяла коса и с ръце на кръста. — Брат ти е дошъл да те види. Чака те в кухнята.
	— _Джейс_ е тук? — Клеъри се мъчеше гневът и изненадата да не се изпишат по лицето й. Нямаше смисъл да показва яда си пред сестрата на Люк.
	Аматис я гледаше с любопитство.
	— Не трябваше ли да го пускам? Мислех, че искаш да го видиш.
	— Не, няма проблем — каза Клеъри, като постигането на равнодушен тон и бе не по-малко трудно. — Просто съм уморена.
	— Хм. — Аматис сякаш не й вярваше. — Е, ако имаш нужда от мен, аз съм горе. Трябва да подремна.
	Клеъри нямаше представа за какво би и потрябвала Аматис, ала кимна и се затътри по коридора към кухнята, която бе изпълнена с ярка светлина. На масата имаше купа с плодове — портокали, ябълки и круши — и един самун хляб, масло и сирене, а до тях — чиния, в която имаше нещо като… сладки? Нима Аматис наистина бе направила _сладки_?
	До масата седеше Джейс. Той се бе облегнал на лакти, с разбъркана златиста коса, с леко разтворена якичка на ризата. Тя видя дебелите линии на черните знаци, пресичащи ключицата му. С превързаната си ръка той държеше една курабийка. Значи, Себастиян не я беше излъгал; беше ранен. Не че я интересуваше.
	— Добре, че се върна — каза той. — Вече започнах да си мисля, че си паднала в канала.
	Клеъри само се взираше безмълвно в него. Питаше се дали той е в състояние да прочете гнева в очите й. Джейс се облегна на стола, като небрежно постави ръка върху облегалката. Ако не беше учестеният пулс в основата на шията му, тя беше готова да повярва, че е напълно спокоен.
	— Изглеждаш уморена — добави той. — Къде беше цял ден?
	— Излизахме със Себастиян.
	— _Себастиян?_ — Изражението му на пълно изумление за момент й достави удоволствие.
	— Снощи той ме изпрати до вкъщи — каза Клеъри, а в ума й отекнаха думите: _Отсега нататък ще бъда само твой брат, само твой брат_ и пулсираха с ритъма на разбито сърце. — Пък и той е единственият човек в града, който поне малко ме харесва. Така че, да, излизах със Себастиян.
	— Ясно. — Джейс върна курабийката си в чинията, лицето му беше бледо. — Клеъри, дойдох да ти се извиня. Не трябваше да ти наговарям всички онези неща.
	— Така е — каза Клеъри. — Не трябваше.
	— Всъщност, дойдох да те попитам дали не искаш да се върнеш в Ню Йорк.
	— Господи — рече Клеъри, — пак започваш…
	— Тук не си в безопасност.
	— Какво те тревожи? — попита равнодушно тя. — Че ще ме хвърлят в затвора като Саймън?
	Изражението на Джейс не се промени, но той се залюля на задните крака на стола си, сякаш тя го беше бутнала.
	— Саймън…?
	— Себастиян ми каза какво се е случило с него — продължи тя със същия равен глас. — Каза какво си направил. Как си го довел тук, а после си допуснал да го хвърлят в затвора. Да не се опитваш да ме накараш да те мразя?
	— И ти повярва на Себастиян? — попита Джейс. — Та ти едва го познаваш, Клеъри.
	Тя го гледаше втренчено.
	— _Не_ е ли вярно?
	Той срещна погледа й, но лицето му остана бледо, като това на Себастиян, когато го беше отблъснала.
	— Вярно е.
	Тя грабна чиния от масата и я запрати по него. Той се наведе, столът се изметна, чинията се удари в стената над мивката и порцеланът се пръсна на ситни парчета. Джейс скочи от стола, когато тя хвана друга чиния и я хвърли с още по-голямо ожесточение. Втората чиния отскочи от хладилника и падна на пода в краката на Джейс, където се разби на две равни части.
	— Как можа? Саймън ти вярваше. Къде е той сега? Какво ще правят с него?
	— Нищо — каза Джейс. — Той е добре. Снощи го видях…
	— Преди или след като дойдох при теб? Преди или след като се престори, че всичко е наред и че се чувстваш отлично?
	— И ти повярва, че се чувствам отлично? — Джейс се задави от нещо като смях. — Явно съм доста по-добър актьор, отколкото си мислех.
	На лицето му се появи крива усмивка. Тя бе достатъчна, за да накара Клеъри отново да кипне: как си _позволява_ той да се смее в такъв момент? Тя посегна към чинията с плодове, но внезапно това й се стори недостатъчно. Ритна препречилия й се стол и се нахвърли срещу него, съзнавайки, че това е последното нещо, което той би очаквал от нея.
	Нападението беше така внезапно, че той не успя да се защити. Тя го блъсна и той залитна назад, като силно се удари в ръба на кухненския плот. Когато Клеъри замахна към него той възкликна от изненада…
	Беше _забравила_ колко е бърз. Юмрукът й попадна не в лицето му, а в протегнатата му ръка. Той сключи пръсти около нейните, като буташе ръката й към нея. Изведнъж Клеъри забеляза колко близо са застанали един до друг. Тя се бе облегнала на него, като го притискаше към плота с лекото си тяло.
	— Пусни ми ръката.
	— Ами ако ме удариш? — Гласът му беше дрезгав и нежен, очите му блестяха.
	— А ти не мислиш ли, че го заслужаваш?
	Усети надигането и спускането на гърдите му, когато той невесело се засмя.
	— Мислиш ли, че аз съм планирал това? Наистина ли си го помисли?
	— Е, ти не харесваш Саймън, нали? Може би никога не си го и харесвал.
	Джейс издаде груб, невярващ звук и пусна ръката й. Когато Клеъри отстъпи назад, той вдигна дясната си ръка с дланта нагоре. Трябваше й време, за да разбере какво й показва: белега на китката си.
	— Това — каза той, гласът му беше напрегнат като струна — е мястото, където си прерязах китката, за да дам на твоя приятел вампира да пие от кръвта ми. Той едва не ме уби. А сега ти си мислиш, че съм го изоставил просто ей така?
	Тя гледаше втренчено белега на китката на Джейс — един от многото по цялото му тяло, белези с какви ли не форми и размери.
	— Себастиян ми каза, че си довел Саймън тук, а после Алек го е придружил до Гард. Предал го е на Клейва. Сигурно си знаел…
	— Доведох го тук _случайно_. Помолих го да дойде в Института, за да говоря с него. По-точно, за _теб_. Мислех, че той може да те убеди да се откажеш от идеята да идваш в Идрис. Ако това ще те утеши, той не даде и дума да се издума за това. Докато той беше там, ни нападнаха Бездушни. Аз _трябваше_ да го пренеса през Портала. В противен случай той щеше да умре там.
	— Но защо го предаде на Клейва? Трябваше да предположиш…
	— Причината да го изпратим там беше, че в Гард се намира единственият Портал в Идрис. Те ни казаха, че ще го изпратят обратно в Ню Йорк.
	— И ти им _повярва_? След всичко преживяно с инквизиторската?
	— Клеъри, инквизиторката беше ненормална. На теб това може и да ти е първият сблъсък с Клейва, но на мен не е… Клейвът, това сме _ние_. Нефилимите. Те се придържат към Закона.
	— Само дето не го правят.
	— Така е — съгласи се Джейс. — Не го правят. — Той звучеше много уморено. — И най-лошото от всичко е — добави той, — че се сещам за гръмките думи на Валънтайн по адрес на Клейва, колко бил корумпиран, как трябвало да се прочисти. И как, в името на ангела, да не се съглася с тях?
	Клеъри мълчеше, първо, защото не се сещаше какво да каже, и после, защото бе потресена, когато Джейс посегна към нея — сякаш без да съзнава какво прави — и я притегли към себе си. За своя изненада, тя не го отблъсна. През белия плат на ризата му се виждаха очертанията на знаците, черни и виещи се по цялата му кожа като огнени езици. Искаше й се да склони глава на гърдите му, искаше да усети ръцете му около себе си така, както копнееше за въздух, докато се давеше в езерото Лин.
	— Той може би е прав, че нещата трябва да се подредят — каза най-накрая тя. — Но не е прав за начина, по който предлага да стане това. Сам виждаш, че е така, нали?
	Той притвори очи. Клеъри видя, че под тях има полукръгове от тъмни сенки, свидетелство за безсънни нощи.
	— Не съм сигурен. С право се ядосваш, Клеъри. Не трябваше да се доверявам на Клейва. Толкова исках да вярвам, че инквизиторката е някакво недоразумение, че действа без одобрението им, че още има ловци на сенки, на които мога да вярвам.
	— Джейс — прошепна тя.
	Той отвори очи и сведе поглед към нея. Клеъри забеляза, че двамата стояха толкова близо един до друг, че телата им можеха да се докоснат. Дори коленете им се докосваха, а тя можеше да усети биенето на сърцето му. _Дръпни се от него_ каза си тя, но краката й отказваха да се подчинят.
	— Какво? — попита той, гласът му беше много тих.
	— Искам да видя Саймън — каза тя. — Можеш ли да ме заведеш да го видя?
	Той я пусна така внезапно, както я беше хванал.
	— Не. Ти дори не бива да си в Идрис. Не можеш да се размотаваш в Гард.
	— Но той ще си помисли, че всички са го изоставили. Ще си помисли…
	— Аз ходих да го видя — каза Джейс. — Щях да го измъкна от там. Щях да изтръгна решетките на прозореца със собствените си ръце. — Гласът му беше сух. — Но той не ми позволи.
	— Не ти е _позволил_? Пожелал е да остане в тъмницата?
	— Той каза, че инквизиторът дебне семейството ми, както и мен. Олдъртри иска да хвърли вината за случилото се в Ню Йорк върху Лайтууд. Той не може да задържи някого от нас и с мъчения да изтръгне истината — Клейвът би порицал това, — но се опитва да принуди Саймън да скалъпи някаква история за това, как всички ние служим на Валънтайн. Саймън каза, че ако му помогна да избяга, инквизиторът ще се досети, че съм аз, и семейство Лайтууд ще си изпати.
	— Това е много благородно от негова страна, но какъв е дългосрочният план? Не може завинаги да остане в тъмницата?
	Джейс сви рамене.
	— Още не сме го измислили съвсем.
	Клеъри изсумтя.
	— _Момчета_ — каза тя. — Добре, виж. Това, което ти трябва, е алиби. Трябва да направим така, че някъде някой да те види, както и семейство Лайтууд. После ще накараме Магнус да освободи Саймън от затвора и да го върне в Ню Йорк.
	— Не ми е приятно да ти го кажа, Клеъри, но няма начин Магнус да направи това. Независимо за колко сладък намира Алек, заради нас той няма да се опълчи директно срещу Клейва.
	— Би го направил — каза Клеъри, — заради Бялата книга.
	Джейс я погледна учуден.
	— Какво?
	Клеъри набързо му разказа за смъртта на Рейгнър Фел, за появата на Магнус на негово място и за книгата със заклинанията. Джейс я слушаше внимателно, докато свърши.
	— Демони ли? — попита той. — Фел е казал на Магнус, че е бил убит от демони?
	Клеъри се помъчи да си спомни.
	— Не… той каза, че мястото миришело на нещо с демоничен произход. И че Фел е бил убит от хора на Валънтайн… Това е всичко, което той каза.
	— Някои черни магии изпускат аура, подобна на демоничната — каза Джейс. — Ако Магнус не го е обяснил, то е може би, защото не счита за редно един магьосник да се занимава с тъмна магия, нарушавайки по този начин Закона. Но едва ли за първи път Валънтайн кара някое от децата на Лилит да призовава тъмни сили. Спомняш ли си магьосника, който бе убит от него в Ню Йорк?
	— Онзи, чиято кръв Валънтайн използваше за ритуала? Спомням си — съгласи се Клеъри. — Джейс, да не би Валънтайн да се домогва до книгата по същата причина, поради която се домогвам до нея и аз? Да събуди майка ми?
	— Възможно е. Или, както казва Магнус, може би Валънтайн иска да се сдобие със силата, която може да извлече от нея. Или иначе казано, по-добре е да я вземем преди него.
	— Мислиш ли, че може да е в имението на Уейланд?
	— Знам, че е там — за нейна изненада каза той. — Онази готварска книга… _Наръчник на домакинята_ или каквото там беше. Виждал съм я в библиотеката на имението. Единствената готварска книга там.
	Клеъри бе зашеметена. Просто не можеше да си представи, че е истина.
	— Джейс… ако ме заведеш до имението и вземем книгата, ще се прибера у дома със Саймън. Направи това за мен, и ще се върна в Ню Йорк, кълна се.
	— Магнус е бил прав, достъпът до имението е спрян със защити — каза бавно той. — Ще те заведа там, но никак не е близо. Пеша ще стигнем за около пет часа.
	Клеъри посегна и извади стилито на Джейс от ножницата, висяща на колана му. Тя го държеше между тях, където то блесна с лека бяла светлина, която не се отличаваше от тази на стъклените кули.
	— Кой казва, че ще ходим пеша?


	— Странни хора ти идват на свиждане, дневни вампире — рече Самюъл. — Първо, Джонатан Моргенстърн, а сега и шефът на вампирите в Ню Йорк. Впечатлен съм.
	_Джонатан Моргенстърн?_ За миг Саймън сякаш беше забравил, че това, разбира се, е Джейс. Той седеше на пода в средата на килията, като вяло въртеше празната бутилка в ръцете си.
	— Явно съм по-важен, отколкото предполагах.
	— А Изабел Лайтууд ти носи кръв — каза Самюъл. — Това си е направо рум сървис.
	Саймън вдигна глава.
	— Как разбра, че Изабел я е донесла? Не съм ти казвал…
	— Видях я през прозореца. Поразително прилича на майка си — каза Самюъл, — имам предвид на майка й, когато беше на нейната възраст. — Самюъл замълча за момент. — Знаеш, че това, с кръвта, не може да трае дълго — добави той. — Много скоро инквизиторът ще започне да се чуди защо още не си умрял от глад. И когато те види пращящ от здраве, ще измисли нещо друго и накрая пак ще те убие.
	Саймън гледаше в тавана. Руните, издълбани в камъка, се преливаха една в друга като камъчета на брега.
	— Мисля просто да се доверя на Джейс, че ще намерят начин да ме измъкнат оттук — рече той. В отговор Самюъл нищо не каза и той добави: — Ще го помоля да измъкнат и теб. Няма да те оставя тук.
	Самюъл се закашля, което щеше да прозвучи като смях, ако не идваше от гърлото му.
	— О, не мисля, че Джейс Моргенстърн ще иска да ме спаси — каза той. — Пък и да умреш тук долу от глад, е най-малкият ти проблем, дневни вампире. Много скоро Валънтайн ще нападне града и тогава вероятно ще избият всички ни.
	Саймън примигна.
	— Откъде си толкова сигурен?
	— Някога бяхме много близки. Знам плановете му. Целите му. Той иска да разруши стените на Аликанте и да нанесе удар на Клейва в сърцето на неговото могъщество.
	— Но нали демоните не могат да минат през защитите? Нали уж са непроницаеми?
	— Така казват. За да се преодолеят защитите, трябва да се пролее демонична кръв, но забележи, това трябва да стане само от вътрешната страна на Аликанте. Но тъй като демони не могат да минат през тях… ами, това си е парадокс, или поне така трябва да бъде. Валънтайн обаче твърди, че е намерил начин да заобиколи защитите, начин да мине през тях. И аз му вярвам. Той ще намери начин да преодолее защитите, ще влезе в града с армията си от демони и ще изтреби всички ни.
	Равнодушието в гласа на Самюъл предизвика тръпки по гърба на Саймън.
	— Звучиш напълно примирено. Няма ли да направиш нещо? Да предупредиш Клейва?
	— Аз ги предупредих. Когато ме разпитваха. Непрекъснато им повтарях, че Валънтайн възнамерява да разбие защитите, но те не ми обръщаха внимание. От Клейва си мислят, че щом защитите са издържали хиляда години, то те са вечни. Но нали и с Рим е било така, докато не дошли варварите. Рано или късно всичко си отива. — Той се разсмя. Горчив и яден смях. — Признавам, дневни вампире, че ми е любопитно да видя кой ще те убие първи — Валънтайн, другите долноземци или Клейвът.


	Някъде между _тук_ и _там_ ръката на Клеъри се отскубна от тази на Джейс. Когато ураганът я изхвърли и тя се удари в земята, беше сама, ударът беше твърд, тя се претърколи със стон и спря.
	Бавно се изправи в седнало положение и се огледа наоколо. Намираше се в средата на един персийски килим, постлан върху пода на голяма стая с каменни стени. Тук-там имаше по някоя мебел; белите чаршафи, метнати върху тях ги превръщаха в намръщени, тежкоподвижни духове.
	На огромните прозорци висяха кадифени завеси; кадифето беше посивяло от прах, а прашинките танцуваха на лунната светлина.
	— Клеъри? — Джейс се появи иззад един масивен, покрит с бял чаршаф предмет. Вероятно беше голямо пиано. — Добре ли си?
	— Добре съм. — Тя се опита да се изправи, като леко залиташе. Болеше я лакътят. — Като се изключи това, че Аматис може да ме убие, когато се върна. Предвид, че й изпотроших чиниите и отворих Портал в кухнята й.
	Той протегна ръка към нея.
	— Не че мнението ми има значение — каза той, докато й помагаше да се изправи, — но съм доста впечатлен.
	— Благодаря. — Клеъри се огледа наоколо. — Значи, тук си израснал, така ли? Малко прилича на вълшебна приказка.
	— Бих казал — на филм на ужасите — рече Джейс. — Боже, от години не съм виждал това място. Не предполагах, че е толкова…
	— Толкова студено? — Клеъри леко потрепери. Закопча палтото си, но студът не беше свързан само с околната температура. Къщата _излъчваше_ смразяващ студ сякаш никога не е била затопляна, сякаш в нея никога не бе имало светлина или смях.
	— Не — каза Джейс. — Тук винаги си е било студено. Щях да кажа _прашно_. — Той извади от джоба си камъка с магическа светлина, който запърха между пръстите му. Бялата светлина освети лицето му, като подчерта сенките под скулите, ямичките на слепоочията. — Това е кабинетът, а на нас ни трябва библиотеката. Ела.
	Той я изведе от стаята и двамата се спуснаха по дълъг коридор, по който се редяха дузини огледала, които взаимно се отразяваха. Клеъри не беше забелязала колко раздърпана изглежда: палтото й бе цялото прашно, косата й бе разрошена от вятъра. Опита се дискретно да я приглади и улови дяволитата усмивка на Джейс в другото огледало. По някаква причина, безспорно свързана с магия, използвана от ловците на сенки, която тя не се надяваше да разбере, неговата коса изглеждаше безупречна.
	По коридора се редяха врати, някои от които отворени. Клеъри хвърляше поглед към стаите, които изглеждаха също така прашни и необитаеми като кабинета, в който бяха току-що. Майкъл Уейланд не е имал роднини, беше казал Валънтайн, така че никой не е наследил това място след неговата „смърт“. Тя бе предположила, че затова Валънтайн е предпочел да живее тук, но очевидно случаят не беше такъв. Отвсякъде лъхаше на тъга и запуснатост. В Ренуик Валънтайн бе нарекъл това място „дом“, беше го показал на Джейс в огледалото портал, чуден спомен за зелени полета и каменисти възвишения, но според Клеъри това беше лъжа. Очевидно Валънтайн не бе живял тук с години — може би просто бе оставил да загние всичко тук или само от време на време е идвал, колкото да мине по мрачните коридори като дух.
	Стигнаха една врата в края на коридора, Джейс я отвори с рамо и се облегна на нея, за да направи път на Клеъри да мине първа. Тя си бе представяла библиотеката като тази в Института и наистина помещението не беше особено различно: същите стени с наредени по тях книги, същите стълби на колелца за достигане на високите рафтове. Само че таванът беше плосък гредоред, а не конусовиден и нямаше бюро. Зелени кадифени завеси, чиито дипли бяха посипани с бял прах, висяха на прозорците със зелени и сини стъкла. На лунната светлина те блестяха като цветна глазура. Зад стъклата всичко беше черно.
	— Това ли е библиотеката? — прошепна тя, макар да не знаеше защо шепне. В голямата празна къща беше толкова тихо.
	Джейс гледаше покрай нея, очите му бяха потъмнели от спомени.
	— Обикновено седях до онзи прозорец и четях това, което ми бе определил баща ми за деня. В различните дни на различни езици — френски в събота, английски в неделя… но сега не мога да си спомня кога се падаше латинският, понеделник ли беше, вторник ли…
	Пред очите на Клеъри внезапно изплува образът на Джейс като малко момче, с книга на коленете, седнал до еркерния прозорец, гледащ навън… какво? Имаше ли градини? Изглед към хоризонта? Или висока стена от храсти като стената около двореца на спящата красавица? Виждаше го как чете, светлината влиза през прозореца, хвърляйки сини и зелени квадрати върху русата му коса и малкото му лице, твърде сериозно за едно десетгодишно момче.
	— Не мога да си спомня — каза той отново, като се взираше в тъмнината.
	Тя докосна рамото му.
	— Няма значение, Джейс.
	— Наистина няма. — Той разтърси глава, сякаш събуден от сън, и тръгна из стаята, осветявайки пътя си с магическа светлина. Наведе се, вгледан в редиците книги, и се изправи с една от тях в ръка. — _Наръчник на домакинята_ — каза той. — Ето я.
	Тя бързо прекоси стаята и я дръпна от ръцете му. Беше най-обикновена книга със синя подвързия и прашна като всичко в къщата. Когато я отвори, от страниците се вдигна прах като нощни пеперуди.
	В средата на книгата зееше голяма квадратна дупка. В дупката, подобно на бижу в обков, имаше по-малко томче, подвързано с бяла кожа, със заглавие, отпечатано с позлатени латински букви. Клеъри разпозна думите „бяла“ и „книга“, но когато я взе и я отвори, за своя изненада откри, че страниците са ръкописно изписани с тънък шрифт на език, който тя не разбираше.
	— Гръцки — каза Джейс, който гледаше над рамото й. — По-точно, старогръцки.
	— Можеш ли да го разчетеш?
	— Не особено — призна си той. — Минаха много години. Но предполагам, че Магнус би могъл. — Той затвори книгата и я пъхна в джоба на зеленото й палто, преди да се обърне пак към рафтовете, прокарвайки пръст по гръбчетата на книгите.
	— Има ли такива, които би искал да вземеш? — попита внимателно тя. — Ако искаш…
	Джейс се засмя и отпусна ръката си.
	— Беше ми позволено да чета само определени неща — каза той. — На някои рафтове има книги, които не ми бе позволено дори да докосвам. — Той посочи един висок рафт с книги, подвързани с изкусна кафява кожа. — Когато бях на шест, четох една от тях, колкото да видя какво толкова пише там. Оказа се дневник на баща ми, който той е криел от мен. За мен. Записки за _„моя син Джонатан Кристофър“_. Когато разбра, че съм го чел, ме би с колана си. Всъщност, тогава за първи път разбрах, че имам второ малко име.
	Изведнъж Клеъри бе обзета от болезнена ненавист към баща си.
	— Е, сега Валънтайн го няма.
	— Клеъри… — започна Джейс с предупредителна нотка в гласа, но тя вече бе посегнала и вадеше една от книгите на забранения рафт, после я хвърли на земята. Чу се глух удар. — Клеъри!
	— О, хайде. — Тя отново посегна и хвърли друга книга, после още една. Вече на пода, от страниците им се вдигаше прах. — Опитай и ти.
	Джейс я погледна за миг, после с полуусмивка облиза ъгълчето на устата си. Посегна и прокара ръка по рафта, избутвайки останалата част от книгите, които падаха с трясък на земята. Той се засмя… и внезапно млъкна, като вдигна глава, подобно на котка, наострила уши, за да чуе далечен звук.
	— Чу ли това?
	_Какво да чуя?_ — щеше да попита Клеъри, но замълча. Чуваше се звук, който ставаше все по-силен — ревящ и стържещ звук, подобен на този на стартираща машина. Звукът сякаш идваше от вътрешността на стената. Тя неволно отстъпи назад точно преди камъните да се срутят пред тях с неописуем, грозен грохот. Зад камъните се отвори дупка — нещо като порта, грубо изсечена в стената.
	Зад портата имаше стълбище, което водеше в тъмнината.


	9
	Греховна кръв

	— Не си спомням тук да е _имало_ изба — каза Джейс, като се взираше покрай Клеъри в зеещата дупка в стената. Той вдигна магическата светлина и тя освети стълбата, водеща надолу към тунела. Стените бяха черни и хлъзгави, изградени от гладък тъмен камък, какъвто Клеъри не беше виждала досега. Стъпалата лъщяха така, сякаш бяха влажни. От дупката се носеше странна миризма: на влага, плесен, с особен металически привкус, от който кожата й настръхна.
	— Какво мислиш, че може да е това долу?
	— Не знам. — Джейс тръгна към стълбите, стъпи на най-горното стъпало, за да го проучи, после сви рамене, сякаш му беше станало ясно. Започна да слиза по стълбите, като стъпваше внимателно. Когато стигна до средата, се обърна и погледна нагоре към Клеъри. — Идваш ли? Ако искаш, можеш да ме изчакаш там горе.
	Тя се огледа из празната библиотека, после потрепери и забърза след него.
	Стълбите се виеха надолу във все по-тесни и по-тесни кръгове, сякаш си проправяха път в черупката на огромна раковина. Миризмата стана по-силна, когато стигнаха дъното и се озоваха в голямо квадратно помещение, по чиито каменни стени имаше следи от влага… и други, по-тъмни петна. Подът беше покрит със знаци: разбъркани пентаграми и руни, с тук-там пръснати бели камъни.
	Джейс пристъпи напред и нещо изхрущя под краката му. Двамата с Клеъри погледнаха едновременно надолу.
	— Кости — прошепна Клеъри. Подът не беше покрит с бели камъни, а с кости с всякаква форма и размери, пръснати наоколо. — Какво са _правили_ тук?
	В ръката на Джейс блесна магическа светлина, която зловещо освети помещението.
	— Експерименти — отвърна Джейс с дрезгав, пресипнал глас. — Кралицата на феите каза…
	— Какви са тези кости? — повиши глас Клеъри. — Животински ли са?
	— Не. — Джейс ритна една купчина с кости и те се разпиляха. — Не всички.
	Сърцето на Клеъри се сви.
	— Мисля, че трябва да се връщаме.
	Джейс обаче вдигна високо магическата светлина. Тя се разпалваше все по-ярко и по-ярко, осветявайки въздуха с ослепителна белота. Станаха видими и най-отдалечените ъгли на помещението. Три от тях бяха празни. Четвъртият бе закрит с някакво платно.
	Зад платното имаше нещо, някаква издатина…
	— Джейс — прошепна Клеъри. — Какво е онова там?
	Той не отговори. Внезапно в ръката му се появи серафимска кама. Клеъри не забеляза кога я беше извадил, но на магическата светлина камата приличаше на лед.
	— Джейс, _недей_ — каза Клеъри, но беше твърде късно — той се спусна напред и с върха на камата дръпна платното встрани, после го хвана с ръка и го отметна. То падна сред облак от прах.
	Джейс отстъпи назад и изпусна магическата светлина. Докато светлината падаше, Клеъри успя да хвърли поглед към лицето на Джейс: то беше като бяла маска на ужаса. Клеъри грабна магическата светлина, преди да е успяла да угасне, и я вдигна високо, нетърпелива да види какво толкова бе шокирало Джейс — хладнокръвния Джейс.
	Най-напред видя фигурата на мъж — мъж, увит в мръсна бяла дрипа, който лежеше на пода. На китките и глезените му имаше белезници, прикрепени с дебела метална верига за каменната стена. _Как е възможно да е жив?_ — помисли си ужасена Клеъри и усети, че гневът я задушава. Магическият камък затрептя в ръката й и светлината му затанцува по затворника, осветявайки отделни части от него. Тя видя измършавели ръце и крака, по които имаше следи от безбройни мъчения. Черепът бе обърнат към нея, на мястото на очите зееха черни празни дупки… после се чу сухо шумолене и тя видя, че това, което бе взела за бяла дрипа, всъщност бяха криле, бели криле, подаващи се иззад гърба му като два чисти бели полумесеца, единственото чисто нещо в цялото помещение.
	Тя дрезгаво изстена.
	— _Джейс._ Виждаш ли…
	— Виждам. — Гласът на Джейс, застанал до нея, звучеше като счупено стъкло.
	— Ти каза, че няма ангели… че никой не ги е виждал…
	Джейс прошепна нещо под носа си, нещо подобно на панически проклятия. Той се запрепъва напред, напред към свитото на пода същество — и се отдръпна, сякаш се бе ударил в невидима стена. Клеъри погледна надолу и видя, че ангелът лежеше в пентаграма, направена от свързани руни, издълбани дълбоко в пода; те блестяха с лека фосфоресцираща светлина.
	— Руните — прошепна тя. — Не можем да минем през тях…
	— Но сигурно има нещо… — каза Джейс с треперещ глас — нещо, което да можем да направим.
	Ангелът вдигна глава. Клеъри видя с подлудяваща, разтърсваща жал, че той има златисти къдрици като тези на Джейс, които матово проблясваха на светлината. Кичурите плътно прилепваха в кухините на черепа му, лицето му бе насечено от белези като красива картина, унищожена от вандали. Докато тя го гледаше втренчено, устата му се отвори и от гърлото му излезе звук — не думи, а пронизителна златиста музика, една-единствена нота, издигаща се все по-високо и по-високо и чиста като болезнен стон…
	Пред очите на Клеъри започнаха да се редят картини. Тя продължаваше да държи магическия камък, но той вече не светеше. Тя самата също беше изчезнала от това място и се бе пренесла на друго, където пред унесения й взор се редуваха картини от миналото — фрагменти, цветове, звуци.
	Беше се озовала в една винарска изба, празна и чиста, с една-единствена огромна руна, начертана върху каменния под. До нея стоеше някакъв мъж, който държеше в едната си ръка отворена книга, а в другата — горяща факла. Когато той вдигна глава, Клеъри видя, че това е Валънтайн: много по-млад, с красиво лице, без бръчки, тъмните му очи бяха чисти и сияйни. Когато той запя, руната лумна в пламъци, а когато пламъците утихнаха, сред пепелта лежеше сгърчена фигура: ангел с разперени и окървавени крила, като птица, паднала от небето…
	Сцената се промени. Валънтайн стоеше до един прозорец, а до него — млада жена с блестяща червена коса. Когато той уви ръце около нея, на ръката му просветна познат сребърен пръстен. С разтърсваща болка Клеъри позна майка си, само че като по-млада, с нежни и деликатни черти. Тя бе облечена с бяла нощница, под която личеше напреднала бременност.
	— Съглашението — казваше гневно Валънтайн — е не само най-откачената идея, която някога е хрумвала на Клейва, но и най-лошото нещо, което може да сполети нефилимите. Да се _съюзим_ с долноземците, да се свържем с тези същества…
	— Валънтайн — каза с усмивка Джослин, — стига с тази политика, _моля те_. — Тя вдигна ръце и ги уви около врата му, по лицето й бе изписана безмерна любов… по неговото също, но в него имаше и още нещо, нещо, което предизвика тръпки по гърба й…
	Валънтайн, коленичил в средата на кръг от дървета. Отгоре блестеше луната и осветяваше черната пентаграма, начертана в напуканата земя на сечището. Клоните на дърветата образуваха плътна мрежа отгоре й; там, където се пресичаха с пентаграмата, листата им бяха изсъхнали и почернели. В центъра на петолъчната звезда седеше жена с дълга, блестяща коса; силуетът й беше строен и красив, лицето й — скрито в сянка, ръцете — голи и бели. Лявата й ръка бе простряна напред и когато тя отвори пръсти, Клеъри видя, че дланта й бе пресечена от дълъг разрез, от който течеше тънка струйка кръв и пълнеше сребърна чаша, поставена на ръба на пентаграмата. На лунната светлина кръвта изглеждаше черна, а може и наистина да беше черна.
	— Детето, родено с тази кръв във вените си — каза тя с тих, прекрасен глас, — ще се сдобие със сила, превишаваща тази на най-висшите демони от бездната между световете. Той ще бъде по-могъщ от Асмодей, демона на гнева, по-силен от _властелините_ на бурите. Ако бъде правилно обучен, нищо няма да може да му се опре. Но нека те предупредя — добави тя, — това ще отнеме неговата човечност, както отровата отнема живота от кръвта.
	— Благодаря ти, господарко на Едом — рече Валънтайн и когато той посегна да вземе чашата с кръв, жената вдигна лице и Клеъри видя, че макар то да беше красиво, очите представляваха черни бездни, с излизащи от тях пипала, сякаш опипваха въздуха. Клеъри едва не изпищя…
	Нощта и гората изчезнаха. Джослин бе изправена с лице към някого, когото Клеъри не можеше да види. Тя вече не беше бременна, а блестящата й коса се спускаше около посърналото й, отчаяно лице.
	— Не мога да остана с него, Рейгнър — казваше тя. — Нито ден дори. Прочетох дневника му. Знаеш ли какво е направил с Джонатан? Не мислех, че Валънтайн е способен на такова нещо. — Раменете й се разтърсиха. — Използвал е демонична кръв… Джонатан вече не е дете. Не е дори човек; той е чудовище…
	Тя изчезна. Появи се Валънтайн, който обикаляше неспокойно около кръга от руни с блеснала серафимска кама в ръка.
	— Защо не _проговориш_? — мърмореше той. — Защо не ми _дадеш това, което искам_? — Той заби ножа си и ангелът се сгърчи, а от раната му рукна златиста течност, подобна на разливаща се слънчева светлина. — Щом не искаш да говориш — съскаше Валънтайн, — можеш поне да ми дадеш кръвта си. Тя ще е по-полезна за мен и моите, отколкото за теб.
	Картината изчезна и сега бяха в библиотеката на Уейланд. Слънцето проникваше през ромбоидните прозорци, които оцветяваха светлината в синьо и зелено. От другата стая се чуваха гласове: някой се смееше и разговаряше, имаше празненство. Джослин бе коленичила до библиотеката и се оглеждаше крадешком. Тя извади от джоба си една дебела книга и я пъхна между другите на рафта…
	И изчезна. Сега на сцената се показа една изба, същата изба, в която Клеъри знаеше, че стои в момента. В пода бе издълбана същата пентаграма, а в средата й лежеше ангелът. Валънтайн стоеше изправен до него, отново с горяща серафимска кама в ръка. Сега изглеждаше с години по-стар, вече не беше млад мъж.
	— Итуриел — каза той, — с теб сме стари приятели, нали? Можех да те погреба жив под онези руини, но не, аз те взех със себе си. През всичките тези години те държах затворен, с надеждата някой ден да ми кажеш това, което искам — което имам нужда — да знам. — Той се приближи и протегна камата, на чиято светлина руническата бариера заблещука. — Когато те призовах, исках да ми кажеш _защо_. Защо Разиел създаде нас, неговата раса ловци на сенки, без да ни даде силата, която имат долноземците — бързината на вълците, безсмъртието на феите, магията на магьосниците, дори издръжливостта на вампирите. Оставил ни е беззащитни пред обитателите на ада, въоръжени само с тези рисувани линии по кожата ни. Защо тяхното могъщество е по-голямо от нашето? Защо не можем да имаме и ние това, което имат те? Нима това е _справедливо_?
	В плен на звездата, ангелът седеше мълчалив като мраморна статуя, неподвижен, с отпуснати криле. Освен ужасна, мълчалива скръб, очите му не изразяваха нищо. Валънтайн изкриви уста ядосан.
	— Добре тогава. Мълчи си. Но моето време ще дойде. — Валънтайн вдигна камата. — У мен е Бокалът на смъртните, Итуриел, а скоро ще имам и Меча… но без Огледалото не мога да извърша призоваването. Трябва ми само да се сдобия с Огледалото. Кажи ми къде е то. Кажи ми къде е, Итуриел, и ще ти позволя да умреш.
	Сцената се пръсна на хиляди части и когато изчезна, Клеъри видя картини, които й бяха познати от собствените й кошмари — ангели, както с бели, така и с черни криле, гладки повърхности от огледална вода, злато и кръв… и Джейс, извърнат от нея, всеки път извърнат. Клеъри посегна към него и за първи път гласът на ангела проговори в главата й с разбираеми за нея думи.
	_Това не са първите картини, които съм ти показвал._
	Пред вътрешния й взор се появи една руна, която избухна като фойерверк — никога не беше виждала тази руна; беше силна, ясна и недвусмислена. Тя изчезна така, както се беше появила, и в този миг ангелът престана да пее. Клеъри отново дойде на себе си, като се олюляваше на краката си в мръсното и вонящо помещение. Ангелът мълчеше, вцепенен, с оклюмали криле, като статуя на страданието.
	Клеъри изхлипа.
	— _Итуриел._ — Тя протегна ръце към ангела, съзнавайки, че не може да мине през руната, сърцето я болеше. Години наред този ангел бе прекарал тук долу, мълчалив и сам в тъмнината, окован и гладен, но неспособен да умре…
	Джейс беше до нея. По разстроеното му лице тя позна, че и той е видял това, което бе показано на нея. Той сведе поглед към серафимската кама в ръката си, после отново погледна ангела. Неговото сляпо лице бе обърнато към тях в мълчалива молба.
	Джейс направи крачка напред, после още една. Очите му бяха приковани в ангела, което Клеъри си обясняваше с това, че между тях се води някакъв безсловесен диалог, разговор, който тя не можеше да долови. Очите на Джейс бяха големи като златни дискове, осветени с отразена светлина.
	— _Итуриел_ — прошепна той.
	Камата в ръката му блесна като факла. Блясъкът и беше ослепителен. Когато светлината освети слепите очи на ангела, той вдигна глава и протегна ръце. Оковите, които стягаха китките му, издрънчаха като дрезгава мелодия.
	Джейс се обърна към нея.
	— Клеъри — рече той. — Руните.
	_Руните._ Един миг тя го гледаше втренчено, недоумяваща, но той с очи й нареди да се приближи. Тя подаде на Джейс магическата светлина, извади стилито от джоба си и коленичи до нарисуваните руни. Те сякаш бяха издълбани в камъка с нещо остро.
	Клеъри погледна към Джейс. Изражението му я потресе, блясъкът в очите му, които бяха изпълнени с доверие в нея, с увереност в нейните способности.
	С върха на стилито си тя издълба няколко линии в пода, като превърна затварящата руна в освобождаваща, заключването в отключване. От линиите се надигнаха пламъци, сякаш бе минала с върха на кибритена клечка върху сяра.
	Когато приключи, тя се изправи на крака. Руните блещукаха пред нея. Внезапно Джейс се приближи и застана до нея. Камъкът с магическа светлина бе изчезнал, в ръката му блестеше само серафимската кама, наречена на името на ангела. Той я протегна и този път ръката му премина през бариерата от руни, сякаш никога нея е имало.
	Ангелът вдигна ръце и пое камата от него. После затвори невиждащите си очи и на Клеъри за миг й се стори, че се усмихва. Той обърна камата в ръцете си така, че да насочи острието й към гърдите си. Клеъри нададе лек стон и тръгна напред, но Джейс я хвана за ръката, хватката му беше желязна, и я дръпна назад — в този миг ангелът заби камата в тялото си.
	Ангелът изметна глава назад, ръцете му издърпаха дръжката, която стърчеше от мястото, където трябва да беше сърцето — ако изобщо ангелите имаха сърца; Клеъри не знаеше. От раната лумнаха пламъци и обхванаха цялата кама. Тялото на ангела трепна и се превърна в бял пламък, оковите на китките му се обагриха в червено, като желязо, дълго нагрявано на огън. Клеъри си спомни за средновековните картини на светци, които изчезваха в огъня на свещен екстаз. И тогава крилете на ангела се разпериха, широки и бели, преди на свой ред да пламнат и да се превърнат в трептяща огнена мрежа.
	Клеъри не можеше да гледа повече. Тя се обърна и зарови лице в рамото на Джейс. Той обви ръка около нея. Силна, здрава прегръдка.
	— Всичко е наред — каза той в косата й, — всичко е наред.
	Ала въздухът беше изпълнен с дим, а подът сякаш се клатеше под краката й. Джейс също залитна и тогава тя разбра, че всъщност не беше само шокът: земята се тресеше. Тя се отскубна от Джейс и се олюля; камъните под нея се движеха, от тавана се посипа ситен дъжд от пръст. Ангелът се беше превърнал в димен стълб; руните около него блестяха с ослепителна светлина. Клеъри ги гледаше втренчено, опитвайки се да ги разчете, а после погледна объркано към Джейс:
	— Имението… крепяло се е на Итуриел. Ако ангелът умре, имението…
	Не довърши изречението си. Джейс я беше сграбчил за ръката и тичаше нагоре по стълбите, като я влачеше след себе си. Стълбите също се надигаха и кривяха; Клеъри падна, като болезнено удари коляното си в стъпалата, но хватката на Джейс не отслабна. Тя продължи да тича, без да обръща внимание на болката в крака си, дробовете й се бяха изпълнили със задушаващ прах.
	Стигнаха до върха на стълбите и се втурнаха в библиотеката. Клеъри чу как зад тях остатъкът от стълбата се срути с глух трясък. Горе положението не беше много по-добро; стаята се тресеше, книгите падаха от рафтовете. Над купчината отломъци бе паднала една статуя. Джейс пусна ръката на Клеъри, грабна един стол и преди тя да успее да го попита какво възнамерява да прави, той го запрати в цветния прозорец.
	Столът излетя навън сред водопад от счупени стъкла. Джейс се обърна и протегна ръка към Клеъри. Зад него, през образувалата се рамка в счупеното стъкло, тя видя залятата от лунна светлина поляна, а нейде в далечината — върхове на подредени в редица дървета. _Май беше доста високо. Не мога да скоча от такова разстояние!_ — помисли си тя и започна да клати глава към Джейс, когато видя как очите му се разширяват от уплаха, а устата му изричаше безмълвно предупреждение. Един от тежките мраморни бюстове, подредени на един по-висок рафт, се плъзна надолу и падаше точно върху нея. Клеъри светкавично отскочи встрани и той падна на пода, като направи огромна дупка на сантиметри от мястото, където беше стояла.
	Секунда по-късно ръцете на Джейс се сключиха около нея и я вдигнаха. Тя беше твърде изненадана, за да се възпротиви, когато той я провря през счупения прозорец и най-безцеремонно я хвърли през него.
	Тя се приземи върху затревен склон точно под прозореца, и се затъркаля надолу, докато не се блъсна в една могила толкова силно, че остана без дъх. Надигна се и седна, след което заизтърсва тревата от косата си. Миг по-късно Джейс се озова до нея. Но за разлика от Клеъри, той се претърколи и застана на колене, загледан във възвишението към вилата.
	Клеъри се извърна да проследи погледа му, но той вече я бе сграбчил и я буташе към долината между двата хълма. По-късно тя откри синини на онези места по горната част на ръката си, където я бе държал, но в този момент тя само извика от изненада, когато той я бутна и претърколи, като я закриваше с тялото си, докато премине огромната експлозия. Звучеше така, сякаш земята се разцепваше на две, сякаш изригваше вулкан. Към небето се вдигна бял прах. Клеъри чуваше барабанене навсякъде около себе си. За миг тя объркано си помисли, че може да е заваляло — после видя, че това бяха чакъл, пръст и натрошено стъкло: остатъците от разрушеното имение се сипеха около тях като смъртоносна градушка.
	Джейс я притисна по-силно до земята, тялото му беше плътно върху нейното, биенето на сърцето му отекваше в ушите й наред с летящите наоколо руини на имението.
	Тътенът от избухването постепенно утихна, като пушек, разсеян във въздуха. Той бе заменен от паническо чуруликане на птици; Клеъри ги виждаше над раменете на Джейс как правят кръгове в тъмното небе.
	— Джейс — каза тихо тя. — Мисля, че изгубих стилито ти.
	Той леко се отдръпна, подпирайки се на лакти, и погледна надолу към нея. Дори в тъмното тя виждаше отражението си в очите му. Лицето му беше изцапано със сажди и пръст, яката на ризата му беше разкъсана.
	— Няма нищо. Важното е ти да си добре.
	— Добре съм. — Без да мисли, тя вдигна ръце и леко зарови пръсти в косата му. Усети, че той се напрегна, очите потъмняха. — В косата ти има трева — каза тя. Устата й беше пресъхнала, адреналинът шумеше във вените й. Всичко, което току-що се беше случило — ангелът, експлодиралото имение, — сякаш беше по-нереално от това, което съзря в очите на Джейс.
	— Не бива да ме докосваш — каза той.
	Ръката й замръзна там, където беше, дланта й остана на бузата му.
	— Защо?
	— Знаеш защо — каза той и се отдръпна от нея, като се претърколи по гръб. — Ти видя това, което видях и аз, нали? Миналото, ангела. Родителите ни.
	Направи й впечатление, че той за първи път ги нарече така. _Родителите ни._ Тя се обърна настрани, искаше да го докосне, но не беше сигурна, че е редно. Той гледаше с невиждащ поглед към небето.
	— Да, видях ги.
	— Значи знаеш какво съм. — Думите му преминаха в измъчен шепот. — Аз съм полудемон, Клеъри. _Полудемон._ Разбираш ли това? — Очите му я пронизваха като свредел. — Видя какво се е опитал да направи Валънтайн. Използвал е демонична кръв… използвал я е още преди да се родя. Аз съм наполовина чудовище. Наполовина съм това, което така силно се стремя да премахна, да унищожа.
	Клеъри потисна спомена си за това, което бе казал Валънтайн: _Тя ме изостави, защото превърнах първото й дете в чудовище._
	— Но магьосниците също са наполовина демони. Ето Магнус. Това не ги прави зли…
	— Не и ако си наполовина висш демон. Нали чу какво каза жената демон? Това ще отнеме неговата човечност, както отровата отнема живота от кръвта.
	Клеъри заговори на пресекулки.
	— Това не е вярно. Не може да бъде вярно. В това няма никакъв смисъл…
	— Напротив. — В изражението на Джейс се четеше смазващо отчаяние. Тя видя как сребърната верижка проблясва на голата му шия, как хвърля бял отблясък на светлината на звездите. — И то обяснява _всичко_.
	— Искаш да кажеш, обяснява защо си толкова добър ловец на сенки? Защо си толкова честен и безстрашен, сладък и всичко друго, което демоните _не са_?
	— Това обяснява — каза с равен глас той — защо изпитвам това, което изпитвам към теб.
	— Какво означава това?
	Той дълго мълча, като я гледаше през малкото разстояние, което ги делеше. Макар и да не я докосваше, Клеъри го усещаше, сякаш тялото му беше върху нейното.
	— Ти си ми сестра — отвърна най-накрая. — Моя сестра, моя кръв, част от семейството ми. Аз трябва да те закрилям… — той се засмя беззвучно и невесело… — да те защитавам от другите момчета, които искат да правят с теб същото, което искам и аз.
	Клеъри притаи дъх.
	— Ти каза, че занапред искаш да си само мой брат.
	— Излъгах. Демоните лъжат, Клеъри. Нали знаеш за раните, които можеш да получиш като ловец на сенки… ужилване с демонична отрова. Дори не разбираш какво става с теб, но отвътре убийствено бавно кървиш. Това е също като усещането да съм ти брат.
	— Ами Ейлийн…
	— Трябваше да _опитам_. И опитах. — Гласът му беше безжизнен. — Но Бог ми е свидетел, че не искам никоя друга, освен теб. Нито пък _искам_ да искам друга, освен теб. — Той протегна ръка, леко зарови пръсти в косата й, погали бузата й. — Сега поне знам защо.
	Гласът на Клеъри се превърна в шепот.
	— И аз не искам друг, освен теб.
	Тя усети как Джейс затаи дъх. Той бавно се обърна и се опря на лакти. Сега беше свел поглед към нея и изражението му беше променено — лицето му имаше излъчване, каквото тя никога не беше виждала — сляпа, почти убийствена светлина блестеше в очите му. Пръстите му се плъзнаха от бузата към устните й и очертаха контурите им.
	— Предполагам — каза той, — че ще ми кажеш да не правя това.
	Тя нищо не каза. Не искаше да му каже да спре. Беше й омръзнало да казва „не“ на Джейс… и да си забранява да изпитва това, което _искаше_ да изпита от цялото си сърце. Каквото и да й струваше.
	Той се наведе, устните му докоснаха бузата й, плъзнаха се лекичко по нея… и дори само това леко докосване изопна нервите й и предизвика тръпки по цялото й тяло.
	— Ако искаш да спра, кажи ми го сега — прошепна той. И когато тя не каза нищо, той докосна с устни слепоочието й. — Или сега. — Спусна се надолу по скулата й. — Или сега. — Устните му бяха върху нейните. — Или…
	Но тя се протегна и го привлече към себе си, а недоизречените думи заглъхнаха в устата й. Той я целуваше нежно, внимателно, но не нежност желаеше тя, не и сега, не и след всичкото това време, и тя сграбчи ризата му и силно го притисна към себе си. Той издаде лек, гърлен стон, после уви ръце около нея, притисна я към себе си и двамата се търколиха на тревата, сплели телата си, без да спират да се целуват. Камъчетата се забиваха в гърба на Клеъри, а раменете я боляха от падането от прозореца, но тя не обръщаше внимание. Единственото, което имаше значение, беше Джейс. Всичко, което усещаше, за което се надяваше, дишаше, желаеше и виждаше, беше Джейс. Нищо друго нямаше значение.
	Дори и през палтото тя усещаше топлината му, която проникваше през неговите и нейните дрехи. Тя свали якето му, после някак си той остана и без риза. Пръстите й изследваха тялото му, а устата му — нейната. Мека кожа над жилести мускули, с мрежа от тънки белези. Тя докосна звездовидния белег на рамото му — той беше гладък и равен, като че ли част от кожата му, а не изпъкнал като останалите. Разбира се, тези знаци бяха дефекти, но тя не ги възприемаше така; те бяха история, врязана в тялото му. Картата на един живот, изпълнен с безконечни войни.
	Той започна неумело да разкопчава копчетата на палтото й, ръцете му трепереха. Никога не бе предполагала, че ръцете на Джейс могат да бъдат така несръчни.
	— Дай на мен — каза тя и посегна към последното копче.
	Когато се надигна, нещо студено и металическо се заби в ключицата й и тя изстена от изненада.
	— Какво има? — вцепени се Джейс. — Да не те нараних?
	— Не ти. Беше това. — Тя докосна сребърната верижка на шията му. На нея висеше малко сребърно колелце. Беше я наранило, когато се беше навела напред. Сега го загледа по-внимателно.
	Пръстенът — обгорен метал с преплетени звезди, — този пръстен й беше познат. Пръстенът на Моргенстърн. Същият този пръстен, който бе блестял на ръката на Валънтайн в съня, който им бе показал ангелът. Беше негов, а той го бе дал на Джейс, както си му редът, от баща на син.
	— Извинявай — каза Джейс. Той прокара пръст по бузата й, в погледа му се четеше някакво странно напрежение. — Бях забравил, че нося това проклето нещо.
	Внезапно кръвта на Клеъри се смрази във вените й.
	— Джейс — каза тихо тя. — Джейс, недей.
	— Недей какво? Да не нося този пръстен?
	— Не, недей… недей да ме докосваш. Спри за малко.
	Лицето му се вкамени. В смутения му поглед се редяха един куп въпроси, но той не каза нищо, само отдръпна ръката си.
	— Джейс — каза отново тя. — Защо? Защо сега?
	Той зяпна от изненада. Тя видя на долната му устна, там, където я беше хапал, тъмна линия, а може би тя я беше отхапала.
	— Защо сега _какво_?
	— Ти каза, че между нас няма нищо. Че ако ние… ако ние си позволим да имаме чувствата, които изпитваме, ще нараним всички, на които държим.
	— Наистина така казах. И излъгах. — Погледът му омекна. — Наистина ли мислиш, че не те искам…
	— Не — рече тя. — Не, не съм глупава, знам, че ме искаш. Но когато каза, че сега най-после разбираш защо изпитваш това към мен, какво имаше предвид?
	Не че не знаеше, помисли си тя, но беше длъжна да попита, искаше да го чуе от него.
	Джейс хвана китките й и притегли ръцете й към лицето си, като сплете пръстите си с нейните.
	— Помниш ли какво ти казах в дома на Пенхалоу? — попита той. — Че никога не мислиш, преди да направиш нещо, и че затова разваляш всичко, до което се докоснеш?
	— Не, бях забравила. Благодаря, че ми напомни.
	Той сякаш не забеляза иронията в гласа й.
	— Нямах предвид теб, Клеъри. Говорех за себе си. За това, което съм аз. — Той бавно обърна лице и пръстите й се плъзнаха по бузата му. — Чак сега разбрах защо. Знам, че съм обзет от зла сила. И може би… може би затова се нуждая толкова силно от теб. Защото, ако Валънтайн ме е превърнал в чудовище, то значи теб е превърнал в нещо като ангел. А Луцифер обича Бог, нали? Или поне Милтън така твърди.
	Клеъри шумно си пое въздух.
	— Аз не съм ангел. А ти дори не знаеш как е употребил Валънтайн кръвта на Итуриел… може би я е искал за себе си…
	— Той каза, че кръвта е за „мен и моите“ — рече спокойно Джейс — Това обяснява умението ти да правиш тези неща, Клеъри. Кралицата на феите беше казала, че двамата с теб сме експерименти. Не само аз.
	— Аз _не_ съм ангел, Джейс — повтори тя. — Не връщам книгите в библиотеката. Свалям нелегално музика от интернет. Лъжа майка си. Аз съм _съвсем обикновена_.
	— Не и за мен. — Той я погледна. Лицето му бе наведено над нея на фона на звездите. Нямаше нищо от обичайната арогантност в изражението му — никога не беше го виждала толкова беззащитен, но дори и тази беззащитност бе примесена със себеомраза, загнездена дълбоко в него като рана. — Клеъри, аз…
	— Махни се от мен — каза Клеъри.
	— Какво? — Отчаянието в очите му се пръсна на хиляди парчета, подобно на огледалото Портал в Ренуик и в един момент изражението му беше крайно изненадано. Беше й трудно да го гледа и да продължава да казва не. Сега, докато го наблюдаваше — дори и да _не беше_ влюбена в него, онази част от нея, която беше дъщеря на майка й, която обичаше всяко хубаво нещо заради самата му красота, — може би щеше да го пожелае. Ала сега, точно защото _беше_ дъщеря на майка си, това бе невъзможно.
	— Чу ме — каза тя. — И ми пусни ръцете. — Тя ги отдръпна и ги стисна в юмруци, за да спрат да треперят.
	Той не помръдна. После сви устни и за миг тя отново видя в очите му онзи хищнически блясък, но сега примесен и с гняв.
	— Предполагам, няма смисъл да те питам _защо_?
	— Значи ти ме искаш само защото си зъл, а не човек. Просто ти трябва причина, с която да оправдаваш себеомразата си. Аз пък няма да ти позволя да ме използваш, за да си докажеш колко ниско си паднал.
	— Не съм казал това. Не съм казал, че те използвам.
	— Добре. Тогава ми кажи, че не си чудовище. Кажи ми, че у теб няма нищо сбъркано. И ми кажи, че ще ме искаш дори ако се окаже, че нямаш демонична кръв. — _Защото аз уж нямам демонична кръв. А все така те желая._
	Погледите им се кръстосаха, неговият бе изпълнен с дива ярост; за миг дори беше спрял да диша, а после се оттласна от нея, като ругаеше и се изправяше на крака. Грабна ризата си от тревата и я облече през глава, продължавайки да гледа мрачно. После дръпна ризата над джинсите си и се заоглежда за якето.
	Клеъри се изправи, като леко залиташе. Пронизващият вятър накара кожата на ръцете й да настръхне. Усещаше краката си като направени от полуразтопен восък. С вкочанени пръсти тя закопча палтото си догоре, мъчейки се да сподави напиращите сълзи. Сега плачът нямаше да помогне.
	Във въздуха още танцуваха прашинки и пепел, наоколо тревата беше покрита с отломъци: разбити парчета от мебели; трески от позлатено дърво; страници на книги, мрачно носени от вятъра; почти половината от стълбището, някак странно запазено. Клеъри се обърна към Джейс, който разритваше отломъците със свирепо задоволство.
	— Така — каза той, — сега наистина загазихме.
	Това пък най-малко очакваше да чуе от него. Тя премигна.
	— Какво?
	— Не помниш ли? Загуби стилито ми. Сега не можеш да създадеш Портал. — Той произнасяше думите с горчива наслада, сякаш ситуацията по някакъв начин му доставяше удоволствие. — Ще трябва да измислим друг начин да се върнем. Ще вървим пеша.
	Дори при нормални обстоятелства разходката не би била обещаваща. Свикнала със светлините на града, Клеъри не можеше да повярва колко тъмно е нощем в Идрис. Дебелите черни сенки, редящи се от двете страни на пътя, приличаха на едва видими същества, и въпреки магическата светлина на Джейс, тя можеше да вижда само на няколко стъпки пред тях. Липсваха й уличните светлини, фаровете на автомобилите, шумовете на големия град. Сега единственото, което чуваше, беше постоянното хрущене на ботушите си по чакъла и от време на време собственото си ахване от изненада, когато се препънеше в някой камък.
	След няколко часа краката я боляха, а устата й беше пресъхнала като пергамент. Въздухът доста беше захладнял и тя трепереше, пъхнала ръцете си дълбоко в джобовете. Но всичко щеше да е много по-поносимо, ако Джейс й говореше. Откакто бяха напуснали имението, той не й бе продумал нито дума, ако не се броят кратките команди, когато я упътваше накъде да завие или как да избегне някоя дупка на пътя. Тя дори се запита какво го е грижа дали ще падне в дупката, освен може би, че така щеше да го забави.
	По едно време небето на изток започна да светлее. Клеъри, която се препъваше полузаспала, вдигна изненадано глава.
	— Рано е за изгрев-слънце.
	Джейс я погледна снизходително.
	— Това е Аликанте. Има поне още три часа, докато изгрее слънцето. Това са светлините на града.
	Твърде облекчена, че са близо до дома, за да забележи иронията му, Клеъри ускори крачка. Свиха зад един ъгъл и се озоваха на широк черен път, врязан в склона на един хълм. Той се виеше по склона и изчезваше зад завоя в далечината. Макар градът все още да не се виждаше, ставаше все по-светло, небето бе обагрено в странен червеникав блясък.
	— Като че ли скоро ще пристигнем — каза Клеъри. — Има ли някакъв по-пряк път за слизане по хълма?
	Джейс се намръщи.
	— Нещо не е наред — каза внезапно той и бързо заслиза надолу, почти тичайки; изпод ботушите му хвърчеше пръст с цвят на охра под тази странна светлина. Клеъри се затича след него, без да обръща внимание на протестите на изранените си крака. Те завиха зад следващия ъгъл, при което Джейс спря така рязко, че Клеъри почти се блъсна в него. При други обстоятелства това можеше и да е смешно. Но не и сега.
	Червеникавата светлина стана още по-ярка, като хвърляше ален блясък в нощното небе и така осветяваше хълма, на който стояха, сякаш беше ден.
	Облаци дим се извиваха от долината като разгърнати пера на черен паун. Сред черния пушек се издигаха кулите на Аликанте, кристалните им корпуси пробиваха като огнени стрели задимения въздух. Въпреки гъстия дим Клеъри успя да забележи алените пламъци, лумнали из целия град, подобно на блестящи скъпоценни камъни върху тъмна дреха.
	Изглеждаше невероятно, но беше истина: те стояха на склона на хълма, който се издигаше над Аликанте, а под тях градът гореше.


	Втора част
	Звездите светят мрачно



	АНТОНИО: Защо не останете още при мен? Или нека поне ви придружа! СЕБАСТИЯН: Не, Антонио, благодаря ти. Над мене светят мрачни звезди и пагубността на моята съдба може да повлияе и на твоята. Моля те, остави ме да нося сам бедите си — ще бъде лоша отплата за твоята привързаност, ако стоваря някоя от тях върху теб.
	Уилям Шекспир, Дванайсета нощ



	10
	Огън и меч

	— Стана късно — каза Изабел, като нервно пусна дантеленото перде на високия прозорец на всекидневната. — Досега трябваше да се е върнал.
	— Бъди разумна, Изабел — отбеляза Алек с онзи покровителствен тон на по-голям брат, който трябваше да покаже, че за разлика от нея, Изабел, която е склонна към истерии, той, Алек, умее да запази спокойствие. Самата му стойка — беше се излегнал в един от масивните фотьойли до камината на Пенхалоу така, сякаш нищо на света не можеше да го смути — демонстрираше пълно отсъствие на тревога. — Напълно в стила на Джейс е, когато е разстроен, да излезе и да скита наоколо. Той каза, че отива да се поразходи. Ще се върне.
	Изабел въздъхна. Почти й се прииска родителите й да бяха тук, но те все още бяха в Гард. Каквото и да е обсъждал Клейвът, събранието на Съвета се проточи твърде много.
	— Но той познава Ню Йорк. Не познава Аликанте…
	— Със сигурност го познава по-добре от теб. — Ейлийн седеше на дивана и четеше книга с тъмночервена кожена подвързия. Тъмната й коса беше опъната назад и сплетена на рибена кост, очите й бяха приковани в разгърнатия на скута й том. Изабел, която не си падаше много по четенето, гледаше с известна завист на хората, които умееха да се съсредоточат в книга. Имаше много неща, за които можеше да завижда на Ейлийн — за това, че е дребничка и кокетна, а не амазонка, която на токчета е по-висока от почти всяко момче. Но пък съвсем наскоро Изабел установи, че не гледа на другите момичета само като на обект на завист, отхвърляне или антипатия. — Живял е тук до десетгодишната си възраст. Докато вие сте идвали само няколко пъти.
	Изабел вдигна ръка към гърлото си и се намръщи. Висулката на синджирчето около шията й внезапно започна силно да пулсира — обикновено пулсираше при наличие на демони, но те се намираха в Аликанте. Нямаше начин да има демони наблизо. Може висулката да се е повредила.
	— Във всеки случай, не мисля, че безцелно скита наоколо. Почти съм сигурна, че знам къде е отишъл — отвърна Изабел.
	Алек вдигна очи.
	— Мислиш, че е отишъл при Клеъри?
	— Тя още ли е тук? Не трябваше ли да се върне в Ню Йорк. — Ейлийн остави книгата да се затвори. — Всъщност, къде е отседнала сестрата на Джейс?
	Изабел сви рамене.
	— _Питай него_ — рече тя, като посочи с очи Себастиян.
	Себастиян се бе излегнал на дивана срещу Ейлийн. Той също държеше книга в ръка, от която изглеждаше напълно погълнат. Той вдигна очи, сякаш усетил погледа на Изабел върху себе си.
	— За мен ли говориш? — попита кротко той. _Всичко у Себастиян е кротко_, помисли си с досада Изабел. Първоначално тя бе впечатлена от вида му — тези високи изпъкнали скули и черни, загадъчни очи, — но неговата учтивост започваше да й лази по нервите. Не харесваше момчета, които си даваха вид, че никога нищо не може да ги ядоса. В света на Изабел гневът означаваше страст, а страстта — забавление.
	— Какво четеш? — попита тя малко по-остро, отколкото възнамеряваше. — Това някой от комиксите на Макс ли е?
	— Да — Себастиян сведе поглед към манга поредицата _Angel Sanctuary_, която бе сложил на страничната облегалка на дивана. — Картинките ми харесват.
	Изабел ядосано въздъхна. Уловил погледа й, Алек попита:
	— Себастиян, тази сутрин… Джейс знае ли къде си ходил?
	— Имаш предвид това, че съм излизал с Клеъри? — Себастиян изглеждаше развеселен. — Виж, това не е тайна. Ако бях видял Джейс, щях да му кажа.
	— Не разбирам какво го засяга него това. — Ейлийн остави книгата си настрани. — Да не би Себастиян да е направил нещо нередно? Какво лошо има в това, да иска да покаже на Клариса Идрис, преди тя да си замине? Джейс би трябвало да е доволен, че сестра му не скучае и не му досажда.
	— Той може да бъде много… покровителствен — рече Алек, след като леко въздъхна.
	Ейлийн се намръщи.
	— Това не е много хубаво. За нея би било по-добре да не бъде така свръхпокровителствана. Изражението й, когато влезе при нас в библиотеката, беше такова, сякаш никога не е виждала хора да се _целуват_. Пък и кой знае, може наистина да не е виждала.
	— Виждала е — каза Изабел, като се сети за начина, по който Джейс бе целунал Клеъри в двореца на феите. Не й беше приятно да си спомня за това. Изабел самата не обичаше да страда, още по-малко обичаше да гледа как другите страдат. — Не е това.
	— Тогава какво е? — Себастиян се изправи и отметна от очите си една тъмна къдрица. На Изабел й се стори, че мерна нещо, някаква червена линия, пресичаща дланта му като белег. — Да не би просто мен да ме мрази? Защото иначе не мога да си обясня…
	— Тази книга е моя. — Едно гласче прекъсна Себастиян. Беше Макс, застанал на вратата на всекидневната. Той бе облечен със сива пижама, а кестенявата му коса беше разрошена, сякаш току-що е станал от сън. Той гледаше ядосано мангата, поставена до Себастиян.
	— Коя, тази ли? — Себастиян му подаде комикса. — Ето, малкият.
	Макс прекоси стаята и си прибра книгата. Смръщи вежди към Себастиян.
	— Не ме наричай „малкият“.
	Себастиян се засмя и се изправи.
	— Ще донеса кафе — каза той и тръгна към кухнята, но спря на вратата и се обърна. — Някой да иска нещо друго?
	Всички вкупом отговориха, че не искат. Себастиян сви рамене и тръгна към кухнята, като остави вратата да се затръшне след него.
	— Макс — смъмри го Изабел. — Не се дръж невъзпитано.
	— Не обичам да ми се пипат нещата. — Макс притисна комикса до гърдите си.
	— Кога ще пораснеш, Макс? Той само ги разглеждаше. — Гласът на Изабел прозвуча по-ядосано, отколкото й се искаше; още беше бясна на Джейс и си го изкарваше на малкото си братче. — Трябва да си лягаш. Стана късно.
	— На хълма става нещо. Шумът оттам ме събуди. — Макс премигна, без очилата всичко му беше замъглено. — Изабел?…
	Въпросителната нотка в гласа му привлече вниманието й. Изабел се извърна от прозореца и го погледна.
	— Какво?
	— Качвали ли са се досега хора на демоничните кули? Просто ей така?
	Ейлийн вдигна поглед.
	— Да се качват на демоничните кули? — Тя се засмя. — Не, това никой не го е правил. Първо, защото е забранено и всъщност, за какво му е на човек да го прави?
	Ейлийн, помисли си Изабел, няма никакво въображение. Тя самата се сещаше за един куп причини някой да иска да се качи на демоничните кули, например, за да си изплюе дъвката върху някой случаен минувач.
	Макс се намръщи.
	— Но някой все пак се е качил. Видях с очите си…
	— Може само да си мислиш така, а всъщност да си сънувал — каза му Изабел.
	Макс изкриви лице. Предчувствайки настъпваща буря, Алек стана и го хвана за ръката.
	— Хайде, Макс — каза не без раздразнение той. — Връщай се в леглото си.
	— Май всички трябва да си лягаме — каза Ейлийн и стана. Тя отиде до прозореца при Изабел и решително дръпна завесите. — Вече е почти полунощ, кой знае кога ще се върнат от Съвета? Няма смисъл да стоим…
	Висулката на шията на Изабел пак започна да пулсира, вече по-силно — и после прозорецът, пред който стоеше Ейлийн, се разби с оглушителен трясък. Ейлийн изписка, когато някакви ръце се протегнаха през зейналата дупка — не точно ръце, видя шокирана Изабел, а огромни, люспести пипала, целите в кръв и черна течност. Те сграбчиха Ейлийн и я измъкнаха през разбития прозорец, преди тя да успее да изпищи втори път.
	Камшикът на Изабел лежеше на масата до камината. Тя се хвърли към него, като за малко да се блъсне в Себастиян, който идваше от кухнята.
	— Донеси оръжията — изкрещя тя, докато той се оглеждаше смаяно из стаята. — _Хайде!_ — извика отново и се спусна към прозореца.
	До камината Алек държеше Макс, а малкият се гърчеше и скимтеше, опитвайки се да се изтръгне от хватката на брат си. Алек го повлече към вратата. _Добре_, помисли си Изабел. _Изведи Макс оттук._
	През строшения прозорец нахлу студен въздух. Изабел повдигна полата си и ритна остатъците от счупеното стъкло, благодарна за дебелите подметки на ботушите си. Когато разчисти стъклата, тя провря глава и скочи през зеещата в рамката дупка, като с глух удар се приземи на пътеката пред входа.
	В първия момент пътеката й се видя пуста. Покрай канала нямаше улично осветление; светлината идваше главно от прозорците на близките къщи. Изабел тръгна предпазливо напред, сребристо-златистият й камшик се виеше до нея. Този камшик й служеше от толкова време — получи го като подарък от баща си за дванайсетия си рожден ден, — че вече го усещаше като част от тялото си, като неразделна част от дясната си ръка.
	Колкото повече се отдалечаваше от къщата и приближаваше моста Олдкасъл, който се издигаше над канала Принсуотър, толкова повече се сгъстяваха сенките около подпорите му. И тогава, както се стори на Изабел, нещо в сенките мръдна, нещо бяло и стрелкащо се.
	Изабел се затича, прескачайки ниския плет, ограждаш нечия градина, и се озова върху тясната павирана настилка на една пътечка, която минаваше под моста. Камшикът й заблестя с ярка сребърна светлина и сега, на светло, тя видя Ейлийн, отпусната безжизнено в края на канала. Някакъв огромен демон се беше проснал върху нея, като я притискаше с тежестта на дебелото си, гущеровидно тяло, а лицето му бе заровено във врата й…
	Но нямаше как да е демон. В Аликанте никога не бе имало демони. Никога. Докато Изабел гледаше недоумяващо, съществото вдигна глава и започна да души въздуха, сякаш усетило присъствието й. Тя видя, че то е сляпо, на челото, там, където трябваше да бъдат очите, минаваше, подобно на цип, дебела линия от начупени зъби. В долната половина на лицето си то имаше още една уста, от която излизаха зъби като бивни. Тясната му опашка проблясваше, докато я мяташе напред-назад, а когато Изабел се приближи, видя, че опашката завършваше с редица остри като бръсначи кости.
	Ейлийн трепна и изстена. Изабел изпита облекчение — беше почти сигурна, че Ейлийн е мъртва — ала чувството на облекчение трая кратко. Щом Ейлийн помръдна, Изабел видя, че блузата й отпред бе разкъсана. По гърдите й имаше следи от нокти, а съществото бе пъхнало другото си пипало в колана на джинсите й.
	На Изабел й причерня пред очите. Този демон не се опитваше да _убие_ Ейлийн — още не. Камшикът на Изабел оживя в ръката й подобно на огнения меч на ангела на отмъщението; тя се втурна напред, камшикът й се стовари върху гърба на демона.
	Демонът изкряска и се отдръпна от Ейлийн. Той се хвърли към Изабел, двете му усти зейнаха, ноктите му замахнаха към лицето й. Тя заотстъпва назад, като междувременно отново замахна с камшика си към него. Той изплющя по лицето на демона, по гърдите и краката му. По огромното му туловище се появиха хиляди прорезни ивици, от които закапа кръв и гной. Тогава от горната му паст се появи дълъг, раздвоен като на змия език, и се насочи право към лицето на Изабел. Тя видя, че в края му имаше жило, подобно на скорпионското. Отново замахна с ръката, която държеше камшика, и той се уви около езика на демона, стягайки го в сребристо-златисти пръстени. Демонът изрева и не спираше да реве, докато тя стягаше все по-плътно и по-плътно пръстените. Езикът на демона падна с влажно, противно пльосване върху паветата на пътеката.
	Изабел издърпа камшика си. Демонът се обърна и избяга с бързи, стрелкащи се движения, подобно на змия, а тя се спусна след него.
	Демонът беше вече преполовил пътеката, когато някаква тъмна фигура се изправи пред него. Нещо проблесна в тъмнината и демонът се сгромоляса на земята.
	Изабел мигом спря. Ейлийн стоеше над падналия демон с тънко острие в ръка — сигурно го бе носила на колана си. Руните върху камата блестяха като мигащи светлинки, когато тя заби острието, натискайки го все повече и повече в гърчещото се тяло на демона, докато съществото напълно спря да мърда и се разтвори във въздуха.
	Ейлийн вдигна поглед. Лицето й беше бледо. Копчетата на блузата й бяха скъсани и тънкият плат се беше разтворил, но тя не направи опит да се прикрие. От дълбоките драскотини на гърдите й се процеждаше кръв.
	Изабел тихо възкликна.
	— Ейлийн… добре ли си?
	Ейлийн пусна камата и тя издрънча на земята. Без да продума, тя се обърна и побягна, като се изгуби в мрака под моста.
	Смаяна, Изабел изруга и хукна след нея. Щеше й се тази нощ да бе облечена с нещо по-практично от кадифена рокля, но поне бе обула ботушите си. Съмняваше се, че щеше да настигне Ейлийн, ако беше с дамски обувки с токчета.
	От другата страна на пътеката имаше метални стълби, които водеха обратно към улица „Принсуотър“. Ейлийн се виждаше неясно на най-горното стъпало. Изабел подхвана тежките поли на роклята си и тракайки с ботуши, се заизкачва по стълбите. Когато стигна до горе, се огледа за Ейлийн.
	Взираше се така известно време, застанала в началото на широкия път, към който бе обърната къщата на Пенхалоу.
	Вече никъде не виждаше Ейлийн — момичето се бе изгубило сред множеството от хора. Но не само хора се тълпяха между къщите. На улицата имаше същества — демони — цели дузини, може би и повече, подобни на гущеровидното същество с хищните нокти, което Ейлийн бе убила под моста. Вече две-три тела бяха проснати на улицата, едното само на няколко крачки от Изабел — някакъв мъж, с изтръгнато половината съдържание на гръдния му кош. По сивата му коса Изабел позна, че е старец. _Разбира се, че е_, помисли си тя, мозъкът й едва-едва работеше, мислите й бяха блокирани от паниката. _Всички възрастни са в Гард. Долу в града са останали само децата, старците и болните…_
	Обагреният в червено въздух започна да мирише на изгоряло, нощта бе изпълнена с викове и писъци. Вратите на всички къщи бяха отворени — хората излизаха от тях, после замръзваха на местата си, когато виждаха изпълнената с чудовища улица.
	Това беше невъзможно, неестествено. Никога досега защитите на демоничните кули не са били преминавани дори от един-единствен демон. А сега бяха нахлули дузини от тях. Стотици. А може и повече, прииждащи по улиците като отровен прилив. Изабел имаше чувството, че се намира зад стъклена стена, през която може да вижда всичко, без да може да помръдне — да гледа, замръзнала, как един демон сграбчва едно бягащо момче и го вдига над земята, забивайки разкривените си зъби в рамото му.
	Момчето пищеше, но писъците му се губеха във врявата, която раздираше нощта. Шумът ставаше все по-силен и по-силен: виещите демони, хората, зовящи се по име, звуци от тичащи нозе и счупване на стъкло. Надолу по улицата някой викаше нещо, което тя едва успяваше да разбере — нещо за демоничните кули. Изабел погледна нагоре. Високите върхове на кулите си стояха на стража над града както винаги, но вместо да отразяват сребристата светлина на звездите или дори червеното сияние на горящия град, те бяха мъртвешки бели като кожата на труп. Тяхната светлина беше изчезнала. Тръпки я побиха. Не е чудно, че по улиците пъплеха чудовища — по някакъв неведом начин демоничните кули бяха изгубили магическата си сила. Защитите, които бяха закриляли Аликанте хиляди години, ги нямаше.


	Самюъл беше утихнал от няколко часа, но Саймън беше още буден и сънят бягаше от очите му. Докато се взираше в мрака, той дочу писък.
	Вдигна рязко глава. Тишина. Огледа се тревожно наоколо — да не би да му се беше причуло? Наостри уши, но дори при изострения си напоследък слух, не успя да долови нищо. Тъкмо пак легна, когато писъците отново се чуха, пронизвайки ушите му като игли. Като че ли идваха отнякъде извън Гард.
	Той се надигна, изправи се на леглото и погледна през прозореца навън. Видя простиращата се отпред зелена поляна, някъде в далечината блестяха светлините на града. Присви очи. Тези светлини не бяха съвсем наред, имаше нещо… не както трябва. Светлините не бяха толкова ярки, колкото си ги спомняше — и някакви точки се движеха напред-назад в тъмнината, сновяха по улиците подобно на огнени игли.
	Над кулите се издигаше белезникав облак, а въздухът бе изпълнен със зловоние от пушек.
	— Самюъл — Саймън усети тревогата в собствения си глас. — Нещо става.
	Той чуваше затръшващи се врати и забързани стъпки. Дрезгави викове разкъсваха нощната тишина. Саймън притисна лице към решетките и видя профучаващи чифтове ботуши, подритващи камъчета при бягането си. Ловците на сенки се зовяха един друг, докато панически напускаха Гард и слизаха надолу към града.
	— Защитите са паднали! Защитите са паднали!
	— Не можем да изоставим Гард!
	— Гард е без значение! Децата ни са там долу!
	Гласовете им постепенно заглъхваха. Саймън се отдръпна от прозореца и изстена.
	— Самюъл! Защитите…
	— Знам. Чух. — Гласът на Самюъл се чуваше ясно през стената. Той не звучеше изплашено, а по-скоро примирено, а може би и малко триумфиращо, че се е оказал прав. — Валънтайн ни е нападнал, докато Клейвът е заседавал. Умно.
	— Но Гард… той е укрепен… защо не останат тук?
	— Нали ги чу. Защото всичките им деца са в града. Децата… възрастните… не могат просто да ги изоставят.
	_Семейство Лайтууд._ Саймън се сети за Джейс, а после с ужасяваща яснота си представи малкото бледо лице на Изабел под венеца от тъмна коса, за нейната решителност по време на битка, за закачливите Х-та и О-та в бележката, която му беше написала.
	— Но ти нали им каза, каза на Клейва какво ще се случи. Защо не ти повярваха?
	— Защото защитите са тяхната религия. Да не вярват в силата на защитите, е все едно да спрат да вярват, че са специални, избрани, закриляни от ангела. Сега най-после ще повярват, че са си най-обикновени мундани.
	Саймън отново се обърна да погледне през прозореца, но пушекът се беше сгъстил, като изпълваше въздуха със сивкава белота. Вече не се чуваха викове отвън; крясъците се бяха изместили нейде в далечината и само леко се долавяха.
	— Мисля, че градът е подпален.
	— Не. — Гласът на Самюъл беше много тих. — Струва ми се, че Гард гори. Най-вероятно демоничен огън. Ако можеше, Валънтайн би унищожил Гард.
	— Но… — Саймън не можеше да намери правилните думи. — Но нали някой трябва да дойде и да ни пусне? Съветът или… или Олдъртри. Не могат просто да ни оставят да умрем тук.
	— Ти си долноземец — каза Самюъл. — А аз съм изменник. Наистина ли мислиш, че биха постъпили по друг начин с нас?


	— Изабел! _Изабел!_
	Алек бе сложил ръце на раменете й и я разтърсваше. Тя бавно вдигна глава; бялото лице на брат й се открояваше на фона на мрака зад него. Зад дясното му рамо се подаваше лък, същият лък, с който Саймън бе убил висшия демон Абадон. Тя не можеше да си спомни кога се бе появил Алек, поне не си спомняше да го е виждала на улицата; сякаш изведнъж се бе материализирал пред нея, като дух.
	— Алек. — Гласът й беше тих и треперещ. — Алек, престани. Добре съм.
	Тя се освободи от хватката му.
	— Не изглеждаш добре. — Алек вдигна поглед нагоре и изруга под носа си. — Трябва да се махнем от улицата. Къде е Ейлийн?
	Изабел примигна. Около тях не се виждаха демони. От другата страна на улицата някой седеше на стълбите пред входа на една къща и надаваше силни и пронизителни писъци. Тялото на стареца още лежеше на улицата и навсякъде наоколо се усещаше мирис на демони.
	— Ейлийн… един от демоните се опита… опита се да… — замлъкна и пое дълбоко въздух. Тя беше Изабел Лайтууд. Не изпадаше в истерия при никакви обстоятелства. — Убихме го, но после тя избяга. Опитах се да я настигна, но тя беше твърде бърза. — Изабел погледна към брат си. — В града има демони. Как е възможно?
	— Не знам. — Алек поклати глава. — Сигурно защитите са паднали. Когато излязох от къщи, навън имаше четирима или петима демони Они. Хванах единия да се крие в храстите. Другите избягаха, но може пак да се върнат. Ела. Да се прибираме вкъщи.
	Жената на стълбите продължаваше да ридае. Звукът ги последва, когато те забързаха към дома на Пенхалоу. По улицата нямаше демони, но се чуваха експлозии, писъци и отекващи стъпки, идващи от сенките на другите тъмни улици. Докато се качваха по стълбите към входа на дома на Пенхалоу, Изабел погледна назад, точно когато от тъмното между две къщи се подаде дълго пипало и се уви около ридаещата жена на стълбите. Риданието й премина в писъци. Изабел понечи да се върне назад, но Алек вече я беше сграбчил и я бутна пред себе си в къщата, после затвори и заключи вратата след тях. В къщата беше тъмно.
	— Изключих осветлението. Не исках повече да ги привличаме — обясни Алек, като бутна пред себе си Изабел във всекидневната.
	Макс седеше на пода до стълбите, обгърнал с ръце коленете си. Себастиян бе застанал до прозореца и на мястото на счупеното стъкло заковаваше дъски, които беше взел от камината.
	— Така — каза той, като се изправи и сложи чука на лавицата с книги. — На първо време става.
	Изабел се отпусна до Макс и разроши косата му.
	— Добре ли си?
	— Не. — Очите му бяха големи и изплашени. — Опитах се да погледна през прозореца, но Себастиян не ми даде.
	— Себастиян е бил прав — каза Алек. — На улицата имаше демони.
	— Още ли са там?
	— Не, но някои от тях все още са в града. Трябва да помислим какво ще правим отсега нататък.
	Себастиян се намръщи.
	— Къде е Ейлийн?
	— Избяга — обясни Изабел. — Аз съм виновна. Трябваше да…
	— Вината не е твоя. Ако не беше ти, тя щеше да умре. — Алек говореше с овладян глас. — Виж, нямаме време за самообвинения. Ще отида да потърся Ейлийн. Искам вие тримата да стоите тук. Изабел, наглеждай Макс. Себастиян, довърши укрепването на къщата.
	Изабел повиши възмутено тон:
	— Не искам да излизаш сам навън! Вземи ме със себе си.
	— Тук аз съм възрастният. Ще става така, както аз казвам. — Гласът на Алек беше спокоен. — Всеки момент родителите ни ще се върнат от Гард. По-добре е повечето от нас да са тук. Навън много лесно ще се разпилеем. Няма да рискувам, Изабел. — Погледът му се премести към Себастиян. — Разбра ли?
	Себастиян вече бе извадил стилито си.
	— Ще начертая защитни знаци из къщата.
	— Благодаря. — Алек беше вече почти до вратата, обърна се и погледна Изабел. За няколко секунди погледите им се преплетоха. После той излезе.
	— Изабел — беше Макс, гласчето му беше тихо, — китката ти кърви.
	Изабел погледна надолу. Не помнеше да си е наранявала китката, но Макс имаше право: кръвта беше изцапала маншета на бялото й яке. Тя се изправи на крака.
	— Ще отида да си взема стилито. Ей сега се връщам и ще ти помогна за руните, Себастиян.
	Той кимна.
	— Ще се възползвам от помощта ти. Не съм много добър в това.
	Изабел се качи по стълбите, питайки се в какво изобщо беше добър той. Усещаше костите си отмалели, имаше болезнена нужда от енергийна руна.
	Тя можеше да си начертае такава при необходимост, макар че Алек и Джейс се справяха много по-добре от нея с тези знаци.
	Вече в стаята си, тя потърси стилито сред вещите си, а също и още няколко оръжия. Когато пъхна серафимските ками в ботушите си, тя се сети за Алек и погледа, който си размениха на вратата. Не за първи път виждаше брат си да тръгва, съзнавайки, че може да не го види повече. Беше приела това, приемаше го като част от живота си, до момента, в който срещна Клеъри и Саймън и разбра, че за повечето хора това, разбира се, далеч не е така. Те не живееха редом със смъртта като своя постоянна спътница, която студено диша във врата им дори и в най-обикновените дни. Тя винаги бе презирала Мунданите по начина, по който го правят всички ловци на сенки — мислеше ги за изнежени, глупави, овчедушни. Сега се запита дали цялата тази омраза не произтичаше от факта, че завижда. Колко ли хубаво беше това, да не се притесняваш, че когато някой от твоето семейство излезе, може и никога повече да не се завърне.
	Беше преполовила стълбите надолу, със стили в ръка, когато усети, че нещо не е наред. Всекидневната беше празна. Макс и Себастиян ги нямаше. На дъската, закована от Себастиян на счупения прозорец, имаше една наполовина начертана руна. Нямаше го и чука, който бе използвал.
	Стомахът й се сви.
	— Макс! — извика тя, като се завъртя в кръг. — Себастиян! Къде сте?
	Себастиян се обади от кухнята.
	— Изабел… тук сме.
	Олекна й на сърцето.
	— Себастиян, не е смешно — каза тя, докато с бързи стъпки се отправяше към кухнята. — Мислех, че сте…
	Тя затръшна вратата след себе си. В кухнята беше тъмно, по-тъмно и от всекидневната. Тя затърси с очи Себастиян и Макс, но не видя нищо друго, освен сенки.
	— Себастиян? — Попита колебливо тя. — Себастиян, какво правиш тук? Къде е Макс?
	— Изабел. — Стори й се, че видя нещо да мърда, тъмна сянка на фона на други, по-светли. Гласът му беше тих, мил, почти сърдечен.
	Досега не беше забелязала колко е хубав гласът му.
	— Изабел, извинявай.
	— Себастиян, държиш се странно. Престани.
	— Съжалявам, че трябва да си ти — каза той. — Знаеш ли, от всички ви най-много харесвах теб.
	— Себастиян…
	— От всички ви — повтори той със същия нежен глас — мислех, че ти най-много приличаш на мен.
	Той стовари юмрука си върху нея, юмрука, в който стискаше чука.


	Алек тичаше из тъмните и горящи улици, като непрекъснато зовеше Ейлийн. Когато излезе от квартал Принсуотър и навлезе в сърцето на града, пулсът му се ускори. Улиците приличаха на оживели картини на Бош: изпълнени с гротескни и страховити същества и сцени на неочаквано, противно насилие. Паникьосани хора бутаха Алек встрани, без да го погледнат, и с писъци хукваха в неопределена посока. Въздухът миришеше на дим и демони. Някои къщи горяха; други бяха с избити прозорци. Паважът блестеше от счупени стъкла. Когато се приближи до една сграда, видя, че това, което беше взел за откъртена мазилка, всъщност беше огромно петно от прясна кръв. Той се завъртя на място, оглеждайки се във всички посоки, но не видя никакво обяснение за тази кръв. Въпреки това, той бързо се отдалечи от мястото.
	Алек единствен от децата на семейство Лайтууд си спомняше Аликанте. Той бе едва проходил, когато заминаха оттук, но още си спомняше блестящите кули, заснежените улици през зимата, новогодишните лампички по магазини и къщи, водата, плискаща се във фонтана с русалката в Залата на Съглашението. Сърцето му по странен начин го теглеше към Аликанте, таеше скрита надежда, че един ден ще се върнат в родното си място. Да види града си в това състояние, беше равносилно на това, да умрат всичките му надежди.
	Той се обърна към широкия булевард и видя по една от улиците, водещи към Залата на Съглашението, глутница Билайъл демони, които съскаха и виеха. Те влачеха нещо зад себе си — нещо, което се извиваше и гърчеше върху паважа. Той се спусна по улицата, но демоните вече бяха изчезнали. В основата на една колона имаше свита на кълбо, отпусната фигура, от която на земята се процеждаха струйки кръв. Когато Алек се наведе да обърне тялото, под ботушите му изхрущяха счупени, подобни на камъчета, стъкла. След един бегъл поглед към моравото, обезобразено лице, той потръпна и се извърна, благодарен, че човекът не беше сред хората, които познава.
	Някакъв шум го накара бързо да се изправи. Той усети вонята му, преди да го е видял: от другия край на улицата към него се плъзваше някаква прегърбена, огромна сянка. Висш демон? Алек не изчака да разбере. Той хукна по улицата към една от високите къщи, като скочи на перваза на разбития прозорец. Няколко минути по-късно се изкачи на покрива, ръцете го боляха, коленете му бяха одраскани. Той се изправи, изтърси мръсотията от ръцете си и погледна надолу към Аликанте.
	Разрушените демонични кули хвърляха своята матова, мъртвешка светлина върху гъмжащите улици на града, където _всякакви_ същества се влачеха, пълзяха и се промъкваха в сенките между сградите, подобно на хлебарки, пъплещи из тъмен апартамент. Във въздуха се носеха писъци и викове, крясъци и напразен зов на имена. Към тях се прибавяха и писъците на демоните, пронизителните им викове на наслада, които болезнено пронизваха човешкото ухо. Пушекът се издигаше над къщите от медени тухли като мъгла, която се кълбеше и около кулите на Залата на Съглашението. Алек погледна нагоре към Гард и видя как ловците на сенки се носят надолу по пътеката на хълма, осветявани от магическите светлини, които носеха със себе си. Клейвът слизаше да се сражава.
	Алек отиде до ръба на покрива. Тук сградите бяха много близо една до друга, стрехите им почти се докосваха. Беше лесно да скочиш от един покрив на друг, а после и на следващия. Той започна умело да подтичва по върховете на покривите, като прескачаше малкото разстояние между къщите. Добре, че студеният вятър духаше в лицето му, за да прогонва зловонието на демоните.
	Той продължи да се придвижва така няколко минути, след което забеляза две неща: първо, че тичаше към белите кули на Залата на Съглашението. И второ, по-нататък пред него на площада между две улички имаше нещо, което приличаше на дъжд от издигащи се искри — тъмносини искри с цвета на газено пламъче. Алек вече беше виждал такива сини искри. За миг, преди отново да се затича, той се втренчи в тях.
	Най-близкият до площада покрив беше стръмен. Алек се спусна от едната му страна, ботушите му закачаха керемидите. Стъпвайки несигурно по ръба, той погледна надолу.
	Площадът с кладенеца беше под него и гледката му бе частично закрита от голям метален прът, стърчащ насред фасадата на сградата, върху която стоеше той. На него бе окачена дървената табела на магазина, която се клатеше от вятъра. Площадът отдолу гъмжеше от Иблис демони — същества с човекоподобна форма, но съставени от кълбящ се черен пушек и чифт огнени жълти очи. Бяха се подредили в редица и се движеха бавно към една самотна фигура на мъж, облечен в широко сиво палто, принуждавайки го да отстъпва към стената.
	Алек просто стоеше и гледаше. Всичко в този мъж му бе познато — леката извивка на гърба, безредието на тъмната коса и начинът, по който измежду пръстите му излизаше синкав огън, подобно на стрелкащи се цианови светулки.
	_Магнус._ Магьосникът мяташе искри от син огън към Иблис демоните. Една искра се заби в гърдите на един настъпващ демон. Със звук, наподобяващ изливане на кофа вода върху пламъци, той потръпна и изчезна сред взрив от пепел. На негово място придойдоха други — демоните Иблис не бяха много умни — и Магнус ги замери с нова порция искри. Неколцина демони паднаха, но един, очевидно по-умен от останалите, заобиколи и го приближи в гръб, готов да го промуши…
	Алек не се и замисли. Вместо да скочи, той увисна на ръба на покрива и се пусна, хващайки металния прът, на който се залюля, за да олекоти падането. После го пусна и тупна леко на земята. Изумен, демонът се обърна, жълтите му очи блестяха като скъпоценни камъни. Алек имаше време само колкото да си помисли, че ако Джейс бе на негово място, щеше да каже нещо остроумно, преди да извади серафимската кама от колана си и да я запрати към демона. С грозен вик демонът се разтвори във въздуха, а от насилственото му напускане на това измерение лек дъжд от пепел се посипа по Алек.
	— _Алек?_ — Магнус го погледна втренчено. Той се бе справил с останалите демони Иблис и сега на опустелия площад бяха само те двамата. — Нима току-що… нима току-що спаси живота ми?
	Алек знаеше, че в такива случаи е прието да се казва нещо като: _Разбира се, нали съм ловец на сенки и на нас това ни е работата, или: Това ми е работата._
	Джейс би казал нещо такова. Джейс винаги знаеше кога какво да каже. Ала думите, които в крайна сметка излязоха от устата на Алек, бяха съвсем други — и звучаха троснато дори в собствените му уши.
	— Ти така и не ми се обади — рече той. — Звънях ти толкова пъти, а ти така и не вдигна.
	Магнус погледна към Алек, сякаш подозирайки, че си е изгубил ума.
	— Твоят град е нападнат — каза той. — Защитите са разбити, улиците гъмжат от демони, а ти ме питаш защо _не съм ти се бил обадил_?
	Алек стисна зъби.
	— Искам да знам защо не отговори на обажданията ми.
	Магнус вдигна ръце нагоре в жест на неприкрит гняв.
	Алек с удивление забеляза, че когато той направи това, от пръстите му излязоха няколко искри, подобно на светулки излизащи от буркан.
	— Ти си идиот.
	— _Затова_ ли не ми се обади? Защото съм идиот?
	— Не. — Магнус пристъпи към него. — Не ти се обадих, защото ми писна да ме търсиш само когато имаш нужда от мен. Писна ми да гледам как си влюбен в друг… човек, който никога няма да те обикне. Не и по начина, по който аз го правя.
	— Ти ме _обичаш_?
	— Глупав нефилиме — каза търпеливо Магнус. — Защо иначе щях да съм тук? Защо иначе щях да прекарам изминалите няколко седмици в кърпене на всичките ти малоумни приятели, когато биваха ранени? И да ви измъквам от всяка абсурдна ситуация, в която сами се забърквате? Без да броим помощта ми в битката с Валънтайн. И всичко това напълно безплатно!
	— Не бях се замислял за това — призна си Алек.
	— Разбира се, че няма да се замислиш. Ти никога не се замисляш. — В котешките очи на Магнус блестеше ярост. — Аз съм на седемстотин години, Александър. Знам кога нещо е обречено на провал. Ти дори не смееш да признаеш за нас на родителите си.
	Алек го гледаше втренчено.
	— Ти си на _седемстотин_ години?
	— Добре де — поправи се Магнус, — осемстотин. Но не изглеждам на толкова. Не това е важното сега. Важното е…
	Но Алек така и не разбра кое е важното, защото в този момент още дузина демони се изсипаха на площада. Той усети как челюстта му увисва.
	— По дяволите!
	Магнус проследи погледа му. Демоните почти ги бяха обградили в кръг, жълтите им очи горяха.
	— Защо променяш темата, Лайтууд?
	— Виж какво — Алек посегна към втората си серафимска кама, — ако оживеем, ти обещавам, че ще кажа на цялото си семейство.
	Магнус протегна ръце, разтвори пръсти, от всеки от които се издигнаха сини пламъци и озариха широката му усмивка.
	— Имаме сделка.


	11
	Цялото войнство на ада

	— Валънтайн — процеди Джейс. Лицето му бе пребледняло, докато гледаше втренчено надолу към града. През пластовете дим Клеъри едва виждаше тесните преплетени улици на града, по които тичаха фигури като малки черни мравки, пъплещи отчаяно и без посока. Но тя продължаваше да гледа, без да вижда нищо, нямаше нищо, освен плътни облаци черен пушек и зловоние на пламъци и дим.
	— Мислиш, че това е работа на Валънтайн? — Пушекът лютеше в гърлото на Клеъри. — Прилича ми на пожар. Може би просто нещо се е запалило…
	— Северната порта е отворена. — Джейс посочи към нещо, което Клеъри едва успя да различи от това разстояние и при този пушек. — Никога не я оставят отворена. И демоничните кули не светят. Вероятно защитите са паднали. — Той измъкна една серафимска кама от колана си и толкова силно я стисна, че чак кокалчетата му придобиха цвят на слонова кост. — Трябва да отида там.
	В гърлото на Клеъри заседна буца.
	— Саймън…
	— Те ще го евакуират от Гард. Не се тревожи, Клеъри. Може би той е по-добре от повечето там долу. Демоните няма да се занимават с него. Те не закачат долноземци.
	— Извинявай — прошепна Клеъри. — Семейство Лайтууд… Алек… Изабел…
	— _Джейхюъл_ — каза Джейс и ангелската кама пламна, ярка като дневна светлина, в превързаната му лява ръка. — Клеъри, искам да останеш тук. Ще се върна да те взема. — Гневът, изгарящ очите му, откакто бяха напуснали имението, се беше изпарил. Сега разсъждаваше трезво.
	Тя поклати глава.
	— Не. Искам да дойда с теб.
	— Клеъри… — Той млъкна и целият настръхна.
	Миг по-късно и Клеъри го чу… Тежък, ритмичен тропот — звук, подобен на пукота на огромен огън. Известно време Клеъри не успяваше да асимилира звука, да го раздроби, както се раздробява музика на съставните й ноти.
	— Това е…
	— _Върколаци._ — Джейс гледаше втренчено покрай нея. Тя проследи погледа му и ги видя, препускащи по хълма като прииждаща сянка, с тук-там просветващи огнени огромни очи. Глутница вълци… повече от глутница; трябва да бяха стотици, дори хиляди. Вероятно звукът, който беше взела за пукот от пожар, беше техният лай, носещ се дрезгаво в нощта.
	Стомахът на Клеъри се преобърна. Тя познаваше върколаците. Беше се била рамо до рамо с тях. Но това не бяха вълците на Люк, вълци, инструктирани да се грижат за нея и да не я нараняват. Тя си спомни за смъртоносната сила на глутницата на Люк, когато биваше отприщена, и внезапно я обзе страх.
	До нея Джейс бясно изруга. Нямаше време да вади друго оръжие и той я притисна към себе си, свободната му ръка се уви около нея, а с другата си ръка той вдигна _Джейхюъл_ високо над главите им. Светлината на камата беше ослепителна. Клеъри стисна зъби…
	А вълците се носеха към тях. Беше като помитаща вълна — внезапен оглушителен шум и завихрящ се ураган. Когато първите вълци от глутницата се втурнаха напред и се приготвиха за скок с горящи очи и зейнали челюсти, Джейс впи пръсти в рамото на Клеъри…
	Но вълците се понесоха от двете им страни, заобикаляйки мястото, на което стояха. Клеъри извъртя невярващо глава, когато два вълка — единият кафяв, с лъскав косъм, а другият огромен и стоманеносив — леко се приземиха на земята зад тях, после продължиха да бягат, без дори да погледнат назад. Навсякъде около тях имаше вълци, но нито един не ги докосваше. Те се носеха покрай тях като поток от сенки, козините им отразяваха лунната светлина и проблясваха в сребристо, което ги правеше да изглеждат почти като единна движеща се река, напираща към Джейс и Клеъри, но после разделяща се покрай тях като вода покрай камък. Ликантропите им обръщаха толкова внимание, колкото биха обърнали на статуи, просто минаваха покрай тях, челюстите им зееха, очите им бяха устремени към пътя пред тях.
	И после изчезнаха. Джейс се обърна и видя как последният от вълците мина покрай тях и продължи да бяга, за да настигне другите. Отново настъпи тишина, чуваха се само едва доловимите шумове от града в далечината.
	Джейс пусна Клеъри, после отпусна и _Джейхюъл_.
	— Добре ли си?
	— Какво беше това? — прошепна тя. — Онези върколаци… те просто ни заобиколиха…
	— Отиват в града. В Аликанте. — Той извади още една серафимска кама от колана си и й я подаде. — Ще ти трябва.
	— Значи няма да ме оставиш тук?
	— Няма смисъл. Никъде не е безопасно. Но… — Той се поколеба. — Ще внимаваш, нали?
	— Обещавам — каза Клеъри. — Какво ще правим сега?
	Джейс сведе поглед към Аликанте, който гореше под тях.
	— Сега ще тичаме.
	По принцип не беше лесно да вървиш редом с Джейс, но сега, когато той бягаше едва ли не с всичка сила, беше почти невъзможно. Клеъри имаше чувството, че той се опитва да забави крачка, за да може тя да го настига, но че това му струваше усилие.
	Пътят водеше към подножието на един хълм и завиваше покрай високи, гъсто разположени дървета, създаващи илюзията за тунел. Когато Клеъри излезе от другата страна, тя се озова пред Северната порта. През рамката Клеъри видя какофония от дим и издигащи се пламъци. Джейс стоеше на входа и я чакаше. В една ръка държеше Джейхюъл, а в другата — още една серафимска кама, но дори общата им светлина се губеше на фона на ослепителния блясък на горящия зад него град.
	— Стражите — каза задъхано тя, докато се изкачваше при него. — Защо ги няма?
	— Поне единият от тях се намира в онези дървета. — Джейс кимна с брадичка в посоката, откъдето бяха дошли. — На парчета. Не, не гледай. — Той сведе поглед. — Държиш неправилно серафимската кама. Хвани я ето така. — Той й показа. — Трябва да й измислиш име. Мисля, че Касиъл е добра идея.
	— _Касиъл_ — повтори Клеъри и камата пламна в светлина.
	Джейс я погледна делово.
	— Иска ми се да бях имал време да те обуча за ситуация като тази. По правило никой така неопитен като теб не би трябвало да може да използва серафимската кама. Това преди ме изненадваше, но сега, след като знаем какво е направил Валънтайн…
	На Клеъри никак не й се искаше да говорят за това, какво е направил Валънтайн.
	— Или може би просто си се боял, че ако ме обучиш, ще стана по-добра от теб — рече тя.
	По ъгълчетата на устата му трепна нещо като усмивка.
	— Каквото и да се случи, Клеъри — каза той, като я гледаше на светлината на Джейхюъл, — не се отделяй от мен. Разбра ли? — Той задържа погледа й, очите му настояваха за обещание.
	По някаква причина споменът за това, как я бе целувал на тревата в имението на Уейланд, изникна в съзнанието й. Сякаш бяха минали милиони години оттогава. Сякаш се беше случило на някой друг.
	— Няма да се отделям от теб.
	— Добре. — Той отмести поглед от нея. — Да вървим.
	Те бавно минаха през портата, един до друг. Когато влязоха в града, тя като че ли за първи път усети шума на битката — вълна от шум, състояща се от човешки писъци и нечовешки вой, шумовете на разбиващо се стъкло и пращене на огън. Тези шумове накараха кръвта да забучи в ушите й.
	Площадът отвъд портата беше пуст. Тук-там по паважа лежаха разкривени фигури. Клеъри се мъчеше да не гледа много-много към тях. Учуди се, че дори от разстояние, без да се приближаваш, можеш да познаеш, че някой е умрял. Мъртвите тела се различаваха от тези, които бяха в безсъзнание; имаш чувството, че нещо ги е напуснало, че някаква жизненоважна искра липсва.
	Джейс я подканяше да побързат с прекосяването на площада — според Клеъри, може би защото беше отворено, незащитено пространство — и се спуснаха по една от улиците излизащи от него. Тук разрушенията бяха повече. Витрините на магазините бяха разбити, а съдържанието им пръснато из цялата улица. И тук из въздуха се носеше някаква миризма — гранясала, тръпчива смрад на смет. Клеъри познаваше тази миризма. Това беше миризмата на демони.
	— Оттук — изсъска Джейс и тръгнаха един след друг по една по-тясна улица. На най-горния етаж на една от къщите, редящи се покрай улицата, гореше огън, макар че сградите и от двете й страни не изглеждаше да са засегнати. Това по странен начин напомни на Клеъри за едни снимки, които беше виждала на бомбардировките в Лондон, където от небето като дъжд се сипеха отломъци.
	Тя вдигна поглед и видя, че крепостта над града бе обвита във фуния от черен пушек.
	— Гард.
	— Казах ти, че ще ги евакуират… — Джейс млъкна, когато излязоха от тясната улица на друга, по-широка. Тук на паважа лежаха множество тела. Някои бяха малки. Деца. Джейс хукна напред, Клеъри го последва още по-объркана. Бяха три, забеляза тя, когато се приближиха — никое от тях, помисли си с облекчение и в същото време с чувство на вина, не беше на възрастта на Макс. До тях имаше труп на възрастен мъж, ръцете му още бяха разперени, сякаш бе защитавал децата със собственото си тяло.
	Изведнъж изражението на Джейс стана сурово.
	— Клеъри… обърни се. Бавно.
	Клеъри се обърна. Точно зад нея имаше счупена витрина на магазин. Явно преди е имало сладки там, подредени в пирамида, щедро покрити с глазура. Сега те бяха разпилени по земята сред счупени стъкла и локви кръв. Но не това бе предизвикало предупредителната нотка в гласа на Джейс.
	От прозореца изпълзяваше нещо — нещо безформено, огромно и лигаво. Нещо, снабдено с два реда зъби, разположени по цялото му продълговато тяло, омазано с глазура и оваляно в стъкълца, сякаш поръсено с блестяща захар.
	Демонът тупна от прозореца на паважа и започна да лази към тях. От лигавите движения на тялото му, сякаш лишено от кости, на Клеъри й се догади. Тя се отдръпна назад, като почти се блъсна в Джейс.
	— Това е Бегемот демон — каза той, като гледаше втренчено плъзгащото се към тях същество. — Те ядат всичко.
	— А ядат ли…?
	— Хора? Да — рече Джейс. — Мини зад мен.
	Тя направи няколко крачки назад и застана зад него, с очи, вперени в Бегемота. В него имаше нещо, което я отблъскваше дори повече от демоните, с които се беше сблъсквала досега. Този приличаше на сляп плужек със зъби и начинът, по който му _течаха лигите_… Но поне не се движеше бързо. За Джейс нямаше да е трудно да го убие.
	Сякаш прочел мислите й, Джейс се спусна напред и замахна с блестящата си серафимска кама. Тя потъна в гърба на Бегемота и се чу звук, подобен на презрял настъпен плод. Демонът сякаш се сгърчи, после се разтресе и внезапно се материализира на няколко метра от мястото, на което току-що се намираше.
	Джейс стисна Джейхюъл.
	— От това се страхувах — промърмори той. — Той е само наполовина материален. Труден е за убиване.
	— Тогава недей. — Клеъри го дръпна за ръкава. — Поне не се движи бързо. Да се махаме от тук.
	Джейс се остави с нежелание да бъде поведен от Клеъри. Те се обърнаха и хукнаха в посоката, от която бяха дошли…
	Ала демонът отново беше там, пред тях, завардил улицата. Сякаш беше пораснал и издаваше тих звук, нещо като жужене.
	— Не мисля, че иска да ни пусне — рече Джейс.
	— Джейс…
	Но той вече се беше нахвърлил върху съществото, забивайки Джейхюъл в дългата дъга с намерение да я обезглави, но съществото само трепна отново и отскочи, този път зад него. То се вдигна, показвайки набраздената си като на хлебарка долна част. Джейс се завъртя и заби Джейхюъл в средата на тялото на съществото. По камата плисна зелена течност, плътна като слуз.
	Джейс отстъпи назад като залиташе от отвращение. Бегемотът продължаваше да издава същия жужащ звук. От него бликна още течност, но той сякаш не изпитваше болка. Тръгна целенасочено напред.
	— Джейс! — извика Клеъри. — Камата ти…
	Той веднага сведе поглед към камата. Демоничната слуз на Бегемота бе изцапала Джейхюъл, замъглявайки блясъка й. Докато Джейс се взираше в нея, серафимската кама примигна и изгасна като огън, затрупан с пясък. Той изруга и хвърли оръжието, преди демоничната слуз да го докосне.
	Бегемотът отново зае позиция, готов да нападне. Джейс се олюля назад… и Клеъри се озова между него и демона, размахала серафимската си кама. Тя прониза съществото точно под редицата зъби, камата потъна в туловището му с влажен, грозен звук.
	Тя се отдръпна, дишайки тежко, когато демонът отново се сгърчи. Сякаш с всяко раняване съществото губеше сили при материализирането си. Ако продължаваха така да го раняват…
	С периферното си зрение Клеъри долови някакво движение. Сиво-кафява сянка, която бързо се приближаваше. Не бяха сами на улицата. Джейс се обърна и очите му се разшириха.
	— Клеъри! — извика той. — Зад теб!
	Клеъри се завъртя, _Касиъл_ блесна в ръката й точно когато вълкът се хвърли пред нея, оголи зъби в страховит рев и челюстите му широко се разтвориха.
	Джейс извика нещо; Клеъри не разбра какво, но видя дивия му поглед дори когато се хвърли встрани от пътя на вълка, който мина покрай нея с извадени нокти и извито тяло — и се спусна към противника си, Бегемота, събори го на земята и го нападна с острите си зъби.
	Демонът изкряска, или по-скоро се опита да изкрещи — висок пронизителен звук, сякаш излизаше въздух от спукан балон.
	Вълкът беше върху него, забил дълбоко зъби в демоничното слузесто тяло. Бегемотът трепна и направи отчаян опит да отскочи и да излекува раните си, но вълкът не му даде възможност — ноктите му се забиваха дълбоко в плътта на демона, а зъбите му разкъсваха подобната на пихтия плът, без да обръща внимание на бликащата зелена течност. Бегемотът се разтърси в последни отчаяни спазми, назъбените му челюсти тракаха, докато се бореше — и после изчезна, от него бяха останали само лепкави локви от зелена течност по паважа.
	Вълкът издаде някакъв звук — звук на задоволство — и се обърна към Джейс и Клеъри, очите му бяха станали сребристи на лунната светлина.
	Джейс извади от колана си друга кама и я вдигна високо, като описа огнена линия във въздуха между тях и върколака.
	Вълкът изръмжа, а козината на гърба му настръхна.
	Клеъри хвана ръката на Джейс.
	— Не… недей.
	— Това е _върколак_, Клеъри…
	— Той уби демона вместо нас! Той е на наша страна! — Тя се отскубна от Джейс, преди той да успее да я задържи, и бавно пристъпи към вълка, протегнала ръце с обърнати навън длани. Говореше с тих, спокоен глас:
	— Съжалявам. Ние съжаляваме. Знаем, че не искаш да ни нараниш. — Направи пауза, с все още протегнати ръце, когато вълкът я погледна с празен поглед. — Кой… кой си ти? — попита тя. После погледна през рамо към Джейс и се намръщи. — Може ли да махнеш това нещо?
	Джейс имаше вид на човек, който се кани да й каже по най-категоричен начин, че няма да _махне_ серафимската кама, която блестеше в случай на опасност, но преди да каже каквото и да е, вълкът тихо изръмжа и започна да се изправя. Краката му се удължиха, гръбнакът му се изправи, челюстта му се смали. Няколко секунди по-късно пред тях стоеше момиче — момиче, облечено в изцапана бяла роба, къдравата й коса бе опъната назад в многобройни плитчици, на шията й имаше белег.
	— „Кой си ти?“ — изимитира ядосано момичето. — Не мога да повярвам, че не ме познахте. Сякаш всички вълци са еднакви. _Хора._
	Клеъри въздъхна с облекчение.
	— Мая!
	— Същата. Спасих ви задниците, както обикновено. — Тя се ухили. Цялата беше изцапана с кръв и гной — на вълчата козина не личеше толкова, но на мургавата й кожа червените и черни петна неприятно се открояваха. Тя сложи ръка на корема си. — И между другото, ми се гади. Не мога да повярвам, че гризах този демон. Дано не съм алергична.
	— Но какво _правиш_ тук? — настояваше Клеъри. — Тоест, не че не се радвам да те видя, но…
	— Не знаете ли? — Мая замести озадачен поглед от Джейс към Клеъри. — Люк ни свика тук.
	— Люк? — Клеъри се втренчи в недоумение. — Люк е… тук?
	Мая кимна.
	— Той се свърза с глутницата и свика всички останали, за които се сети, след което ни каза да дойдем в Идрис. Ние прелетяхме над границата и ето ни тук. Някои от другите глутници бяха преминали през Портала в гората и там ни посрещнаха. Люк каза, че на нефилимите ще им трябва помощта ни… — Гласът й потрепери. — Не знаехте ли това?
	— Не — каза Джейс — и се съмнявам, че и Клейвът е знаел. Те не са склонни да приемат помощ от долноземци.
	Мая се изопна, е очите й блеснаха гневни искри.
	— Ако не бяхме ние, щяха да ви изколят всички. Когато пристигнахме, никой не защитаваше града…
	— Престани — Клеъри погледна гневно Джейс — Аз наистина, наистина съм ти много благодарна, че ни спаси Мая, както и Джейс, макар той да е склонен по-скоро да прониже очната си ябълка със серафимската кама, отколкото да си го признае. И не казвай, че очакваш това от него — добави бързо тя, като видя изражението на другото момиче, — защото той наистина е непоправим. А сега да отидем до дома на Пенхалоу, за да проверим как са Лайтууд, а после ще намерим Люк…
	— Лайтууд ли? Те не са ли в Залата на Съглашението? Там са се събрали всички. Поне Алек със сигурност го видях — каза Мая, — както и онзи магьосник, онзи, с щръкналата коса, Магнус.
	— Щом Алек е там, значи и другите трябва да са там. — При вида на облекчението, изписало се по лицето на Джейс, на Клеъри й идеше да сложи ръка на рамото му. Но не го направи. — Добре е, че са се събрали всички в залата; по-безопасно е. — Той пъхна блестящата серафимска кама в колана си. — Хайде, да вървим.


	Още като влезе, Клеъри позна обстановката в Залата на Съглашението. Това беше мястото, където бе сънувала, че танцува със Саймън, а после и с Джейс.
	_Това беше мястото, на което исках да отида, когато минавах през Портала_, помисли си тя, докато оглеждаше матовите бели стени и високия таван с вградения в него огромен прозорец, през който се виждаше нощното небе. Помещението, колкото и да беше голямо, й се стори някак си по-малко и по-невзрачно, отколкото в съня й. Фонтанът с русалката все така си стоеше в средата, но изглеждаше не толкова бляскав, а по стъпалата, които водеха до него, се тълпяха хора, мнозина, от които превързани. Мястото беше изпълнено с ловци на сенки, сновящи напред-назад, от време на време спиращи, за да се вгледат в лицата на останалите, с надеждата да разпознаят приятел или роднина. Подът беше целият изпоцапан с кал и кръв.
	Това, което порази Клеъри повече от всичко останало, беше тишината. Ако се беше случила катастрофа в света на хората, щеше да има викове, писъци, зов един към друг. Но в това помещение почти не се чуваше звук. Хората седяха мирно, някои подпрели глава с ръце, други — сновящи насам-натам. Децата се гушеха у родителите си, но никое от тях не плачеше.
	Докато си проправяше път в помещението с Джейс и Мая от двете й страни, Клеъри забеляза и нещо друго. Група от дрипави хора бе застанала в кръг около фонтана. Те стояха някак отделно от останалото множество и когато Мая им махна и им се усмихна, Клеъри разбра защо.
	— Моята глутница! — обясни Мая. Тя забърза към тях, като от време на време поглеждаше назад да види дали Клеъри я следва. — Сигурна съм, че Люк е някъде наоколо — извика и се скри в групата, която се затвори около нея. За миг Клеъри се запита какво ли би станало, ако бе последвала върколачката в кръга. Щеше ли да бъде добре дошла като приятелка на Люк, или като ловец на сенки щеше да им се стори подозрителна?
	— Недей — каза Джейс, сякаш прочел мислите й. — Не е добра…
	Но Клеъри така и нямаше да разбере какво не е добре, защото някой извика _„Джейс!“_ и Алек се появи задъхан от тълпата, през която си бе проправил път към тях. Тъмната му коса беше разрошена, по дрехите му имаше кръв, но очите му горяха с някаква смесица от облекчение и гняв. Той сграбчи Джейс за якето.
	— Какво _става_ с теб?
	Джейс изглеждаше обиден.
	— Какво да става с мен?
	Алек го разтърси не особено леко.
	— Ти каза, че излизаш да се _поразходиш_! Каква е тази разходка шест часа?
	— Ами, продължителна — сви рамене Джейс.
	— Иде ми да те убия — каза Алек, като отпусна хватката си от дрехата на Джейс. — Най-сериозно го обмислям.
	— Тогава защо вдигна цялата тази врява? — рече Джейс. Той се огледа наоколо. — Къде са всички? Изабел и…
	— Изабел и Макс останаха в дома на Пенхалоу със Себастиян — каза Алек. — Майка и татко са на път за там. А Ейлиин е тук с родителите си, но не й се говори много. До един от каналите преживя нещо неприятно с Резкор демон. Но Изи я спаси.
	— А Саймън? — попита тревожно Клеъри. — Виждал ли си Саймън? Той би трябвало да е слязъл заедно с другите от Гард.
	Алек поклати глава.
	— Не, не съм го виждал. Но не съм виждал и инквизитора, и консула. Той сигурно е с някой от тях. Може да са спрели някъде другаде или… — Той млъкна, когато помещението се изпълни с шепот.
	Клеъри видя как групата ликантропи се огледа, като група ловджийски кучета, душещи въздуха. Тя се обърна…
	… И видя Люк, уморен и целия изцапан с кръв, да минава през двойната порта на залата.
	Тя се затича към него. Забравила колко беше разстроена, когато той си бе отишъл, забравила колко й беше ядосан, че ги бе довела тук, забравила всичко, освен радостта си, че го вижда. В първия миг той сякаш се изненада, но после се усмихна, вдигна я и я залюля, както когато беше съвсем малка. Той миришеше на кръв, бархет и дим и за миг тя затвори очи, мислейки си за начина, по който Алек беше сграбчил Джейс, когато го видя в залата, защото така се постъпва с хора от семейството, когато си се тревожил за тях. Сграбчваш ги и ги повдигаш, като им казваш колко си им ядосан, защото, колкото и да са те ядосали, продължават да са близки на сърцето ти. А това, което беше казала на Валънтайн, беше вярно. Люк беше нейното семейство.
	Той я остави на земята и тя леко се олюля.
	— Внимателно — рече той. — Един Кроучър демон ме улучи по рамото при моста Мериуедър. — Той сложи ръце на раменете й и заразглежда лицето й. — Но ти си добре, нали?
	— Каква трогателна сцена — каза един студен глас.
	Клеъри се обърна, ръцете на Люк още бяха на рамото й.
	Зад нея стоеше висок мъж в синя пелерина, която се виеше около краката му, докато той пристъпваше към тях. Лицето му под качулката на пелерината беше като лице на изсечена статуя: високи скули с остри ъгловати черти и очи с тежки клепачи.
	— Лушън — рече той, без да поглежда към Клеъри. — Трябваше да се досетя, че ти си в дъното на тази… тази инвазия.
	— _Инвазия?_ — повтори като ехо Люк и в този миг неговата глутница от ликантропи се озова зад него. Те се бяха придвижили толкова бързо и тихо, сякаш се бяха появили от нищото. — Не ние нахлухме в града ви, Консуле. А Валънтайн. Ние просто се опитваме да помогнем.
	— Клейвът не се нуждае от помощ — тросна се консулът. — Не и от вашата. Със самото си влизане в Града от стъкло вие нарушавате Закона, независимо дали има защити, или не. Би трябвало да ти е известно.
	— Мисля, че е пределно ясно, че Клейвът се нуждае от помощ. Ако не бяхме дошли навреме, мнозина от вас щяха да са мъртви.
	Люк се огледа из залата; няколко групи ловци на сенки ги бяха наобиколили и се мъчеха да доловят какво става.
	Някои от тях посрещнаха погледа на Люк с вдигната глава; други бяха свели очи, сякаш засрамени. Но никой, помисли си Клеъри с внезапна изненада, не изглеждаше ядосан.
	— Направих го, за да докажа нещо, Малачи.
	Гласът на Малачи беше студен.
	— И какво има тук за доказване?
	— Че имате нужда от нас — каза Люк. — Имате нужда от помощта ни, за да разбиете Валънтайн. Не само от помощта на ликантропите, но и от тази на всички долноземци.
	— Какво могат да направят долноземците срещу Валънтайн? — попита надменно Малачи. — Лушън, ти поне знаеш за какво става въпрос. Някога и ти беше един от нас. Ние винаги сами сме устоявали на опасности и сме пазели света от злото. Сега ще посрещнем предизвикателството на Валънтайн със собствените си сили. Долноземците по-добре да не ни се пречкат. Ние сме нефилими, това е наша битка.
	— Това не е _точно_ така, не мислите ли? — каза един кадифен глас. Беше Магнус Бейн, облечен в дълга и блестяща пелерина, с многобройни халки по ушите, и гледаше с ирония консула. Клеъри нямаше представа откъде изведнъж се беше появил. — В миналото неведнъж сте ползвали помощта на магьосниците, за което и порядъчно сте им плащали.
	Малачи се намръщи.
	— Не помня Клейвът да те е канил в Града от стъкло, Магнус Бейн.
	— Така е — рече Магнус. — Просто защитите са свалени.
	— Наистина ли? — в гласа на консула се прокрадна ирония. — Не бях забелязал.
	Магнус изглеждаше шокиран.
	— Това е ужасно. Някой все трябва да ви е казал. — Той погледна към Люк. — Кажи му, че защитите ги няма.
	На Люк му прекипя.
	— Малачи, за Бога, долноземците са силни; ние сме много. Казах, че можем да помогнем.
	Консулът надигна глас.
	— А аз _ти_ казах, че нито се нуждаем, нито искаме помощта ви!
	— Магнус — Клеъри тихо се приближи до него и зашепна. Около Люк и консула се бе скупчило множество любопитни; беше почти сигурна, че никой няма да й обърне внимание. — Ела да поговорим, докато другите се разправят и не ни забелязват.
	Магнус й хвърли бърз въпросителен поглед, кимна и я дръпна встрани, разрязвайки тълпата като отварачка за консерва. Никой от насъбралите се ловци на сенки или върколаци не изглеждаше склонен да стои на пътя на високия над метър и осемдесет магьосник с котешки очи и предизвикателна усмивка. Той я поведе към един по-спокоен ъгъл.
	— Какво има?
	— Взех книгата. — Клеъри я извади от джоба на омърляното си палто, като остави кални отпечатъци по подвързията с цвят на слонова кост. — Бях в имението на Валънтайн. Както каза, беше в библиотеката. И… — Тя млъкна, като се сети за пленения ангел. — Няма значение. — Тя му подаде Бялата книга. — Ето. Вземи я.
	Магнус дръпна книгата от ръцете й с дългите си пръсти. Започна да разлиства страниците, очите му се разшириха.
	— Много по-добра е, отколкото бях чувал — отбеляза възхитено той. — Нямам търпение да започна да проучвам заклинанията.
	— Магнус! — Острият глас на Клеъри го върна към действителността. — Първо майка ми. Ти обеща.
	— И ще спазя обещанието си. — Магьосникът усърдно закима, но в очите му имаше нещо, което изпълни Клеъри с известно недоверие.
	— Има и още нещо — добави тя, като се сети за Саймън. — Преди да отпътуваш…
	— Клеъри! — каза някакъв задъхан глас до рамото й. Тя се обърна и с изненада видя до себе си Себастиян. Той беше облечен в униформа, която му седеше, сякаш се е родил с нея, помисли си тя. Докато всички други бяха изпоцапани с кръв и разчорлени, той изглеждаше безупречно — като се изключи двойната драскотина, която се спускаше по лявата му буза, сякаш някой го беше одрал с нокти. — Тревожех се за теб. На идване се отбих в дома на Аматис, но теб те нямаше там, а тя каза, че не те е виждала…
	— Ами, добре съм. — Клеъри премести поглед от Себастиян към Магнус, който държеше Бялата книга до гърдите си. Себастиян изгледа книгата, повдигайки вежди. — А ти? Лицето ти… — Тя посегна да докосне раната му. Драскотините бяха пресни и още кървяха.
	Себастиян сви рамене и внимателно отблъсна ръката й.
	— Нападна ме Ши демон близо до дома на Пенхалоу. Но съм добре. Какво става?
	— Нищо. Тъкмо си говорех с Ма… Рейгнър — поправи се бързо Клеъри, открила с внезапен ужас, че Себастиян всъщност няма представа кой е Магнус.
	— Марейгнър? — Себастиян изви вежди. — Добре тогава. — Той погледна с любопитство Бялата книга. Клеъри се молеше Магнус да я прибере… начинът, по който я държеше, показваше идеално златистия надпис. — Какво е това?
	За миг Магнус се изопна, котешките му очи се съсредоточиха.
	— Книга със заклинания — каза най-накрая той. — Нищо, което да представлява интерес за един ловец на сенки.
	— Всъщност, леля ми колекционира книги със заклинания. Може ли да я погледна? — Себастиян протегна ръка, но преди Магнус да успее да му откаже, Клеъри чу някой да я вика по име, а Джейс и Алек се приближаваха към тях, видимо недоволни да видят Себастиян.
	— Мисля, че ти казах да останеш с Макс и Изабел! — сопна му се Алек. — Сами ли ги остави?
	Себастиян бавно премести очи от Магнус към Алек.
	— Родителите ти се прибраха, точно както и предположи. — Гласът му беше студен. — Те ме изпратиха да ви кажа, че са добре, както и Изи и Макс. Ще дойдат след малко.
	— Ами — рече Джейс с наситен с ирония глас — благодаря за предаването на тези новини, _веднага_ след като дойде.
	— Не те видях, когато дойдох — рече Себастиян. — Видях Клеъри.
	— Защото търсеше нея.
	— Защото трябваше да говоря с нея. Насаме. — Той отново прикова поглед в Клеъри и настойчивостта в очите му я накара да замре. Искаше й се да му каже да не я гледа така в присъствието на Джейс, но това би прозвучало нелепо и абсурдно, пък и може би той наистина искаше да говори с нея за нещо важно. — Клеъри?
	Тя кимна.
	— Добре. Но само за малко — рече тя и видя как изражението на Джейс се промени: той не се намръщи, но лицето му се вкамени. — Ей сега се връщам — добави тя, но Джейс не я погледна. Той гледаше Себастиян.
	Себастиян я хвана за китката и я дръпна встрани от останалите, към най-гъстата част на тълпата. Тя хвърли поглед през рамо. Всички я гледаха, дори и Магнус. Тя видя как той поклати глава, много бавно.
	Тя се закова на място.
	— Себастиян. _Спри._ Какво има? Какво имаш да ми кажеш?
	Той обърна лице към нея, все още хванал китката й.
	— Исках да излезем навън — каза той. — Разговорът е поверителен…
	— Не. Искам да остана тук — каза тя и чу собствения си глас леко да трепери, сякаш не беше сигурна. Но тя беше сигурна. Измъкна китката си от хватката му и я разтри. — Какво става с теб?
	— Книгата — рече той, — която държеше онзи Фел, Бялата книга, знаеш ли откъде я има той?
	— _За това_ ли искаше да говориш с мен?
	— Това е изключително могъща книга със заклинания — обясни Себастиян. — И е такава, че… ами, много хора я търсят отдавна.
	Тя издиша задържания въздух.
	— Добре, Себастиян, виж — каза тя. — Това не е Рейгнър Фел. Това е Магнус Бейн.
	— _Това_ е Магнус Бейн? — Себастиян се завъртя и се загледа втренчено в магьосника, преди отново да се обърне към Клеъри с обвинителен поглед. — И ти си знаела през цялото време? Ти познаваш Магнус Бейн.
	— Да, и съжалявам. Но той не искаше да ти казвам. Пък и е единственият, който може да ми помогне да спася майка си. Може да го направи, защото му дадох Бялата книга. В нея има едно заклинание, което може да й помогне.
	Нещо проблесна в очите на Себастиян. Клеъри имаше същото усещане, както когато я беше целунал: някакво странно усещане за нередност, сякаш бе пристъпила напред с намерението да стъпи на твърда земя, но вместо това хлътваше в празно пространство. Той протегна ръка и сграбчи китката й.
	— Ти си дала книгата, Бялата книга, на магьосник? На някакъв долен долноземец?
	Клеъри се вцепени.
	— Не мога да повярвам, че се осмели да кажеш това. — Тя сведе поглед към мястото, където Себастиян бе стиснал китката й. — Магнус е мой приятел.
	Себастиян освободи хватката си, която за малко не счупи китката й.
	— Извинявай — каза той. — Не исках да кажа това. Просто… доколко познаваш Магнус Бейн?
	— Познавам го по-добре, отколкото познавам теб — каза студено Клеъри. Тя хвърли поглед назад, където бе оставила Магнус с Джейс и Алек… и бе неприятно изненадана:
	Магнус беше изчезнал. Джейс и Алек стояха един до друг и гледаха към нея и Себастиян. Можеше да усети силното неодобрение на Джейс, което лъхаше от него.
	Себастиян проследи погледа й, очите му потъмняха.
	— А достатъчно ли, за да знаеш къде е отишъл с твоята книга?
	— Книгата не е моя. Аз му я дадох — тросна се Клеъри, но усети как стомахът й се свива при спомена за сянката, която бе преминала в очите на Магнус. — Пък и не виждам какво ти влиза в работата. Виж, оценявам вчерашното ти предложение да ми помогнеш да открием Рейгнър Фел, но сега наистина ме плашиш. Връщам се при приятелите си.
	Тя понечи да се обърне, но той й препречи пътя.
	— Извинявай. Не исках да се получи така. Аз просто… има още нещо, което трябва да знаеш.
	— Ами, кажи ми го.
	— Нека да излезем навън. Ще ти кажа всичко. — Тонът му беше тревожен. — Клеъри, моля те.
	Тя поклати глава.
	— Трябва да остана тук. Трябва да изчакам Саймън. — Това беше донякъде истина, донякъде извинение. — Алек ми каза, че ще доведат затворниците тук…
	Себастиян клатеше глава.
	— Клеъри, никой ли не ти е казал? Изоставили са затворниците. Чух това от Малачи. Когато градът бил нападнат, те са евакуирали Гард, но не са извели затворниците. Малачи каза, че двамата и без това били в комбина с Валънтайн. Че нямало начин да ги изведат, без да рискуват твърде много.
	Главата на Клеъри сякаш беше пълна с мъгла; усещаше се замаяна и леко й се гадеше.
	— Това не може да е вярно.
	— Вярно е — каза Себастиян. — Кълна се. — Хватката му около китката на Клеъри се затегна отново и тя се олюля на краката си. — Мога да те заведа там. В Гард. Мога да ти помогна да го измъкнеш. Но трябва да ми обещаеш, че…
	— Нищо няма да ти обещава — каза Джейс. — Пусни я, Себастиян.
	Изненадан, Себастиян охлаби хватката си около китката на Клеъри. Тя се отскубна и като се обърна, видя Джейс и Алек, и двамата намръщени. Ръката на Джейс бе отпусната, върху дръжката на серафимската кама на кръста му.
	— Клеъри може да прави каквото си иска — каза Себастиян. Той не беше намръщен, но погледът му беше странен и втренчен, което не вещаеше нищо добро. — И точно сега тя иска да дойде с мен да спасим нейния приятел. Онзи приятел, когото ти тикна в затвора.
	Алек пребледня при тези думи, но Джейс само поклати глава.
	— Не те харесвам — каза замислено той. — Знам, че теб всички те харесват, Себастиян, но не и аз. Може би, защото така усилено се стремиш да се харесаш на хората. Аз може да съм само едно гадно копеле, но не те харесвам и не харесвам начина, по който беше хванал сестра ми. Ако тя иска да отиде в Гард и да търси Саймън, нямам нищо против. Но ще отиде с нас. Не с теб.
	Безизразното изражение на Себастиян не се промени.
	— Мисля, че тя трябва да си реши — каза той. — Нали?
	И двамата погледнаха към Клеъри. Тя погледна покрай тях към Люк, който все още се разправяше с Малачи.
	— Искам да тръгна с брат си — отвърна тя.
	Нещо проблесна в очите на Себастиян, но изчезна твърде бързо, за да може Клеъри да го определи, макар да усети тръпки по гърба си, сякаш я докосваше студена ръка.
	— Разбира се — каза той и се отдръпна.
	Алек първи се раздвижи и бутна Джейс пред себе си. Те почти бяха стигнали до портата, когато Клеъри усети, че китката я болеше — силно, сякаш се беше изгорила. Като погледна надолу, тя очакваше да види отпечатъци на местата, където я беше държал Себастиян, но там нямаше нищо. Само на маншета й имаше кръв, там, където се беше докосвал до лицето му.
	Тя се намръщи, дръпна маншета върху все още болящата я китка и побърза да настигне другите.


	12
	De profundis

	Ръцете на Саймън бяха почернели от кръв. Той се бе опитал да изтръгне решетката от прозореца и вратата на килията, но още при докосването им по дланите му се отпечатваха дълги обгорени кървящи ивици. След множество напразни опити той със стон се свлече на пода и гледаше вцепенено ръцете си, докато раните бързо завяхваха, наранената плът се затваряше, а почернялата кожа се свличаше като на бързо превъртане на видеолента.
	Отвъд стената на килията Самюъл се молеше. _Ако, когато злото ни връхлети като меч, присъда, мор или пък глад, ние застанем пред портите и в твоето присъствие и ти изплачем нашето страдание, тогава ти ще чуеш и ще ни помогнеш…_
	Саймън знаеше, че той не може да се моли. Беше опитвал преди, но името на Бог изгаряше устата му и засядаше в гърлото му. Недоумяваше защо може да мисли думите, но не може да ги произнася. И защо може да стои на слънце посред бял ден, но не може да каже една-единствена молитва.
	По коридора димът започна да се кълби като прииждащ дух. Саймън усети мириса на изгоряло и чу пукането на огъня, плъзнал навсякъде, но се чувстваше странно отнесен, откъснат от всичко. Ама че ирония — да се превърнеш във вампир, да получиш така наречения вечен живот и после да умреш, когато си на шестнайсет.
	— Саймън! — Гласът беше тих, но слухът му го долови сред пукота и бученето на приближаващите пламъци. Димът в коридора беше само предвестник на жегата, която вече беше налице и го притискаше като задушаваща стена. — Саймън!
	Гласът беше на Клеъри. Би го познал навсякъде. Питаше се дали сега мозъкът му не извиква някаква представа, напомняне за нещо, което е обичал в живота си и което да го придружи, докато трае процесът на смъртта.
	— Саймън, глупако! Тук съм! На прозореца!
	Саймън скочи на крака. Съмняваше се мозъкът му да е извикал това. През сгъстяващия се дим той видя нещо бяло да се движи пред решетката на прозореца. Когато се приближи, белите неща се оказаха ръце, хванали пръчките на решетката. Той се покачи на леглото и надвика шума на огъня.
	— Клеъри?
	— О, слава Богу. — Една от ръцете се протегна и го хвана за рамото. — Дойдохме да те измъкнем оттук.
	— Как? — настоя Саймън не без основание, но се чу звук от боричкане и ръцете на Клеъри изчезнаха, а след миг на тяхно място се появиха друг чифт ръце. Тези ръце бяха по-големи, безспорно мъжки, с изпъкнали кокалчета и изящни пръсти на пианист.
	— Дръпни се. — Гласът на Джейс беше спокоен, решителен, все едно си говореха на някое парти, а не през решетката на бързо опожаряващия се затвор. — Да не искаш да те бутна.
	Без да протестира, Саймън се подчини и се дръпна назад. Джейс стисна здраво решетката, кокалчетата му заплашително побеляха. Чу се оглушителен трясък и квадратната решетка се освободи от камъка, в който беше застопорена, и издрънча на пода до леглото. Дъжд от каменен прах се посипа като задушлив бял облак.
	В празния квадрат на прозореца се появи лицето на Джейс.
	— Саймън. ЕЛА. — Той протегна ръце надолу.
	Саймън пое ръцете на Джейс. Усети, че го теглят нагоре, после го поеха на ръба на прозореца, а той се провря през тесния квадрат като змия, провираща се през тунел. Миг по-късно лежеше на влажната трева и гледаше втренчено скупчените разтревожени лица над себе си. Джейс, Клеъри и Алек. Всички те бяха свели загрижен поглед към него.
	— Приличаш на изваден от боклука, вампире — рече Джейс. — Какво е станало с ръцете ти?
	Саймън се надигна и седна. Раните по ръцете му бяха завехнали, но на местата, където бе държал решетките на килията си, още бяха черни. Преди да успее да отговори, Клеъри го сграбчи във внезапна, буйна прегръдка.
	— Саймън — хлипаше тя. — Не мога да повярвам. Нямах дори представа, че си тук. До снощи си мислех, че си в Ню Йорк…
	— Ами — каза Саймън — и аз не знаех, че си тук. — Той погледна гневно Джейс над рамото й. — Всъщност, беше ми казано, че не си.
	— Никога не съм казвал това — отбеляза Джейс. — Само не те поправих, когато ти, сещаш се, когато изказа грешно предположение. Пък и току-що те спасих от това, жив да изгориш, така че нямаш право да се пенявиш толкова.
	Да изгори жив. Саймън се отдръпна от Клеъри и се огледа наоколо. Намираха се в квадратна градина, оградена от двете страни с крепостни стени, а от другите две — с избуяли дървета. Дърветата се разделяха на мястото, където една чакълеста пътека водеше надолу по хълма към града — тя бе обточена с факли с магическа светлина, но само някои от тях горяха, а светлината им беше бледа и блуждаеща. Той вдигна поглед към Гард. Оттук погледнато, трудно можеше да се каже, че има пожар — по небето се стелеше черен дим, а светлината в няколкото прозореца беше сякаш необикновено ярка, само че каменните стени скриваха тайнствения им източник.
	— Самюъл — рече той. — Трябва да измъкнем Самюъл.
	Клеъри изглеждаше объркана.
	— Кого?
	— Не бях сам долу. Самюъл — той беше в съседната килия.
	— Купчината вехтории, които видях през прозореца? — попита Джейс.
	— Да. Малко е странен, но е добро момче. Не можем да го оставим долу. — Саймън се олюля на краката си. — Самюъл? Самюъл!
	Никой не отговори. Саймън се спусна към ниския зарешетен прозорец, намиращ се до този, от който току-що бе изпълзял. През решетката той виждаше само кълбящ се дим.
	— Самюъл! Там ли си?
	Нещо помръдна в пушека, нещо прегърбено и мрачно. Гласът на Самюъл се издигна дрезгаво в дима.
	— Остави ме! Върви си!
	— Самюъл! Там долу ще умреш. — Саймън дръпна решетката. Нищо не стана.
	— Не! Остави ме! Искам да остана тук!
	Саймън се огледа отчаяно и видя Джейс до себе си.
	— Дръпни се — заповяда Джейс и когато Саймън се отдръпна, той замахна с обутия си в ботуш крак. Стовари го върху решетката, която шумно се изтръгна от стената и тупна в килията на Самюъл. Самюъл нададе дрезгав вик.
	— Самюъл! Добре ли си? — Пред очите на Саймън изникна образът на Самюъл с разбита от решетката глава.
	Гласът на Самюъл се издигна до писък.
	— МАХАЙ СЕ!
	Саймън изгледа косо Джейс.
	— Мисля, че той говори сериозно.
	Джейс поклати с досада русата си глава.
	— Трябваше ли непременно да се сприятеляваш с откачения си съкилийник? Не можеше ли просто да броиш тухлите по тавана или да опитомяваш плъхове като всеки нормален затворник? — Без да дочака отговор, Джейс легна на земята и се запровира през прозореца.
	— Джейс! — изпищя Клеъри и заедно с Алек хукнаха към него, но той вече беше минал през прозореца и скочил в килията. Клеъри хвърли бесен поглед на Саймън. — Как можа да му позволиш да го направи?
	— Е, не може да остави онзи пич долу да умре — каза неочаквано Алек, макар че и самият той изглеждаше малко обезпокоен. — Все пак, говорим за Джейс…
	Той млъкна, когато две ръце се подадоха през дима. Алек грабна едната, а Саймън другата и двамата задърпаха Самюъл като чувал с картофи от килията, след което го положиха на моравата. Миг по-късно Саймън и Клеъри държаха здраво ръцете на Джейс и го дърпаха, въпреки че той определено не беше така отпуснат и ядно изруга, когато случайно удариха главата му в перваза.
	Той ги разбута и издрапа остатъка от пътя до тревата сам, а после се отпусна по гръб.
	— Ох — каза той, като погледна втренчено в небето. — Мисля, че си разтегнах мускул. — Той се изправи в седнало положение и погледна към Самюъл. — Той добре ли е?
	Самюъл седеше свит на земята, със сплетени пред лицето ръце. Той безмълвно се поклащаше напред-назад.
	— Мисля, че му има нещо — каза Алек. Посегна да докосне рамото на Самюъл, но той се отдръпна, като почти се прекатури.
	— Остави ме — каза дрезгаво той. — Моля те. Остави ме, Алек.
	Алек се стъписа.
	— Какво каза?
	— Каза да го оставим — рече Саймън, но Алек не го и погледна, сякаш не беше чул пояснението му. Той гледаше Джейс, който, внезапно пребледнял, се изправяше на крака.
	— Самюъл — рече Алек. Тонът му беше учудващо груб. — Махни ръцете от лицето си.
	— Не. — Самюъл наведе брадичка, раменете му се разтърсиха. — Не, моля те. Не.
	— Алек! — намеси се Саймън. — Не виждаш ли, че не му е добре?
	Клеъри хвана Саймън за ръкава.
	— Саймън, нещо става.
	Очите й бяха приковани към Джейс — кога ли не са били? — докато той гледаше свитата фигура на Самюъл. Върховете на пръстите на Джейс бяха окървавени от катеренето по перваза на прозореца и там, където той отмяташе косата от очите си, оставяха кървави следи по бузата му. Той сякаш не забелязваше това. Очите му бяха присвити, устата образуваше равна, гневна линия.
	— Ловецо на сенки — рече той. Гласът му беше безпрекословен. — Покажи ни лицето си.
	Самюъл въздъхна, после свали ръце. Саймън никога преди не беше виждал лицето му и не се беше замислял, че може да изглежда стар или мършав. Лицето на Самюъл беше наполовина скрито от гъста рошава сива брада, очите — потънали в дълбоки сенки, бузите — прорязани от бръчки. И въпреки всичко, той беше — някак си — странно познат.
	Устните на Алек замърдаха, но от тях не излезе нито звук. Първи проговори Джейс.
	— _Ходж_ — рече той.


	— Ходж? — повтори объркано Саймън. — Но как е възможно? Ходж… и Самюъл, той не може да…
	— Е, очевидно това е Ходж — каза горчиво Алек. — Накарал те е да си мислиш, че е някой, който всъщност не е.
	— Но той каза… — започна Саймън. Клеъри го стисна за ръката и думите замряха на устните му. Изражението на Ходж беше красноречиво. Не виновно или ужасено, че е разкрит, но толкова тъжно, че беше трудно да го гледаш.
	— Джейс — каза много тихо Ходж. — Алек… толкова съжалявам.
	Джейс направи ловко движение, сякаш се готвеше за бой. Той стоеше пред Ходж с изваден нож, острието му бе насочено към шията на стария наставник. Отразената светлина на огъня се плъзна по камата.
	— Не ми трябва извинението ти. Искам да чуя основателна причина да не те убия в този момент, тук на място.
	— Джейс — Алек изглеждаше притеснен. — Джейс, почакай.
	Чу се внезапен пукот, когато част от покрива на Гард бе обхванат от оранжевите езици на огъня. Топлината караше въздуха да трепти и осветяваше нощта.
	Клеъри виждаше всяко стръкче трева по земята, всяка бръчка от слабото и мърляво лице на Ходж.
	— Не — каза Джейс. Безизразното му лице, когато сведе поглед към Ходж, напомни на Клеъри за едно друго, подобно на маска лице. Това на Валънтайн. — Знаел си какво е направил баща ми с мен, нали? Знаел си всичките му мръсни тайни.
	Алек местеше неразбиращ поглед от Джейс към стария си наставник.
	— За какво говорите? Какво става?
	Лицето на Ходж се сгърчи.
	— Джонатан…
	— Винаги си го знаел и никога не си ми казал. Толкова години в Института, а така и нищо не ми каза.
	Устата на Ходж увисна.
	— Аз… аз не бях сигурен — прошепна той. — Когато не си виждал някого от бебе… не бях сигурен кой си, още по-малко какво си.
	— Джейс? — Алек местеше поглед от най-добрия си приятел към своя наставник, сините му очи бяха ужасени, но нито един от двамата не обръщаше внимание на някого или на нещо друго. Ходж приличаше на човек, поставен в притискащо го менгеме, ръцете му болезнено потрепваха от двете му страни, очите му трескаво блуждаеха. Клеъри си спомни за спретнато облечения мъж в пълната с книги библиотека, който й бе предложил чай и приятелски съвети. Сякаш оттогава бяха минали хиляда години.
	— Не ти вярвам — каза Джейс. — Знаел си, че Валънтайн не е мъртъв. Той сигурно ти е казал…
	— Нищо не ми е казал — въздъхна Ходж. — Когато семейство Лайтууд ми съобщиха, че ще приютят сина на Майкъл Уейланд, аз нямах никакви сведения от Валънтайн, още от Въстанието насам. Мислех, че ме е забравил. Дори се молех да е мъртъв, но не знаех дали наистина е така. Ала в нощта, когато ти пристигна, Хюго ми донесе писмо от него. „Момчето е мой син.“ Това беше всичко, което той ми казваше. — Той хрипливо въздъхна. — Не знаех дали да му вярвам. Реших, че ще разбера… реших, че ще разбера, просто като те наблюдавам, но нямаше нищо, нищо, което да ми подскаже истината. Заключих, че това е просто номер от страна на Валънтайн, само че що за номер? Какво се опитваше да постигне с него? Ти нямаше представа, това ми бе пределно ясно, но относно целта на Валънтайн…
	— _Ти трябваше да ми кажеш какво съм_ — рече Джейс задъхано, сякаш думите излизаха с ченгел от устата му. — Тогава може би щях да съм в състояние да направя нещо. Евентуално да се самоубия.
	Ходж повдигна глава и погледна Джейс през опушената си, мръсна коса.
	— Не бях сигурен — повтори той, по-скоро на себе си, — а и докато се чудех… мислех си, че евентуално възпитанието може да се окаже от по-голямо значение, отколкото кръвта… че ти би могъл да бъдеш просветен…
	— Просветен в какъв смисъл? Да не бъда чудовище? — Гласът на Джейс потрепери, но ножът в ръката му не мръдна. — Би трябвало да си наясно, че е невъзможно. Но той те е превърнал в долен страхливец, нали? Само че ти не си бил безпомощно дете. Можел си да се опълчиш.
	Ходж сведе очи.
	— Опитах се да направя най-доброто за теб — каза той, но дори за Клеъри думите му звучаха фалшиво.
	— Докато Валънтайн се върне — рече Джейс. — И когато това стана, ти направи всичко, което той поиска от теб. Върна ме на него, сякаш съм куче, което си е негово, но което ти е оставил, за да се грижиш за няколко години…
	— И после ни напусна — рече Алек. — Изостави всички ни. Наистина ли мислеше, че ще се скриеш тук, в Аликанте?
	— Не съм дошъл тук, за да се крия — каза Ходж с безжизнен глас. — Дойдох тук, за да попреча на Валънтайн.
	— Нали не очакваш да ти повярваме. — Сега Алек отново звучеше ядосано. — Ти винаги си бил на страната на Валънтайн. Можеше просто да му обърнеш гръб…
	— Не бих могъл да го направя! — извика Ходж. — На родителите ви им беше даден шанс за нов живот… на мен такъв не ми е даван! Бях заточен в Института петнайсет години…
	— Институтът беше нашият дом! — рече Алек. — Толкова ли е лошо да живееш с нас… да бъдеш част от семейството ни?
	— Не става въпрос за вас. — Гласът на Ходж беше дрезгав. — Аз ви обичах, деца. Но вие си бяхте деца. А мястото, което не ти е позволено да напускаш, не може да ти бъде дом. Понякога минаваха седмици, без да разменя приказка с някой друг възрастен. Нямаше ловец на сенки, който да ми се довери. Дори и вашите родители не ме харесваха наистина; търпяха ме, защото нямаха избор. Аз не можех да се оженя. Не можех да имам собствени деца. Не можех да имам свой живот. А когато един ден вие, децата, пораснехте, щяхте да ме напуснете, така че нямаше да имам и вас. Живеех в страх, ако това изобщо може да се нарече живот.
	— Не можеш да предизвикаш съжалението ни — рече Джейс. — Не и след това, което направи. А и от какво, за Бога, си се страхувал, при положение че прекарваше цялото си време в библиотеката? От микроби? Та нали само ние излизахме и се биехме с демоните!
	— Той се е страхувал от Валънтайн — рече Саймън. — Недейте да го…
	Джейс му хвърли унищожителен поглед.
	— Млъквай, вампире. Не си пъхай носа, където не ти е работа.
	— Не точно от Валънтайн — каза Ходж, като погледна Саймън, може би за първи път, откакто го бяха измъкнали от килията. В този поглед имаше нещо, което изненада Клеъри — нещо, подобно на привързаност. — А от собствената ми слабост пред волята на Валънтайн. Знаех си, че някой ден той ще се върне. Знаех, че ще се опита да вземе властта и да ръководи Клейва. И знаех какво ще ми предложи. Освобождение от проклятието. Живот. Място в този свят. Щях отново да бъда ловец на сенки, в света на Валънтайн. В този свят това никога нямаше да бъде възможно. — В гласа му имаше истински копнеж, който звучеше болезнено. — И знаех, че когато ми предложи всичко това, нямаше да имам силата да му откажа.
	— И ето какъв живот живееш сега — заяде се Джейс. — Гниеш в килиите на Гард. Заслужаваше ли си да ни предадеш за такова нещо?
	— Знаеш отговора — Ходж звучеше изтощено. — Валънтайн ме освободи от проклятието. Той се бе заклел да го направи и го направи. Мислех, че ще ме въведе обратно в Кръга и в това, което е останало от него. Но не го направи. Дори той не ме искаше. Разбрах, че в неговия нов свят няма място за мен. И знаех, че съм предал всичко, което имах, за една лъжа. — Той сведе поглед към сключените си мърляви ръце. — Само едно нещо ми беше останало… една възможност да придам на живота си смисъл. След като научих, че Валънтайн е убил Мълчаливите братя и се е сдобил с Меча на смъртните, знаех, че ще започне да търси Огледалото на смъртните. Знаех, че му трябват и трите реликви. Знаех също и че Огледалото на смъртните е тук, в Идрис.
	— Почакай. — Алек вдигна ръка. — Огледалото на смъртните? Искаш да кажеш, че знаеш къде е? И у кого?
	— У никого — рече Ходж. — Никой не може да притежава Огледалото на смъртните. Нито нефилим, нито долноземец.
	— Ти наистина си превъртял там долу, нали? — каза Джейс, като кимна с брадичка към горящия прозорец на затвора.
	— Джейс! — Клеъри гледаше притеснено към Гард, чийто покрив бе увенчан с корона от червено-златисти пламъци. — Огънят се разраства. Трябва да се махаме оттук. Можем да говорим долу в града…
	— Петнайсет години бях заключен в Института — продължи Ходж, сякаш Клеъри не беше казала нищо. — Дори не можех да подам ръката си навън. Цялото време прекарвах в библиотеката, търсейки начини да се освободя от проклятието на Клейва, тегнещо върху мен. Научих, че само Реликвите на смъртните могат да го отменят. Четях книга след книга, разказващи истории из митологията за ангела, за това, как е излязъл от езерото, държейки реликвите на смъртните, и как ги е предал на Джонатан Ловеца на сенки, първия нефилим, както и за това, че те са три: Бокал, Меч и Огледало…
	— Знаем всичко това — прекъсна го нервно Джейс. — Ти си ни научил на него.
	— Мислите си, че знаете всичко, ала не е така. Докато четях най-различни варианти на историята и неизменно се връщах все на същата илюстрация, онази картина — всички сте я виждали — как ангелът излиза от езерото с Меча в едната ръка и с Бокала в другата, все не можех да разбера защо го няма нарисувано Огледалото. После разбрах. Огледалото е самото езеро. Самото езеро е Огледалото. Двете са едно и също.
	Джейс бавно отпусна ножа.
	— Езерото Лин?
	Клеъри си спомни за езерото, как я беше отразило като огледало и как при удара водата сякаш се разцепи на хиляди парчета.
	— Аз паднах в езерото, когато за първи път дойдох тук. Има нещо в него. Люк каза, че то има странни свойства и че феите го наричат Огледалото на сънищата.
	— Именно — потвърди нетърпеливо Ходж. — И аз установих, че Клейвът не знае това, че това сведение се е изгубило във времето. Дори Валънтайн не знаеше…
	Той бе прекъснат от оглушителен трясък, звук от срутване на кула в другия край на Гард. Той бе последван от лумване на фойерверки от червени и трепкащи искри.
	— Джейс — каза Алек, като вдигна тревожно глава. — Джейс, трябва да се махаме оттук. Ставай — каза той на Ходж, като го дръпна нагоре за ръката. — Трябва да кажеш на Клейва това, което току-що каза на нас.
	Ходж се изправи на крака, олюлявайки се. Какво ли е, помисли си Клеъри в пристъп на неочаквана жал, да изживееш живота си, срамувайки се не само то това, което си направил, но и от това, което правиш и което знаеш, че ще направиш отново? Ходж отдавна се беше предал в опитите си да живее по-добър или поне по-различен живот; всичко, което е искал, е да не се страхува, но всъщност през цялото време е живял в страх.
	— Хайде! — каза Алек, без да пуска ръката на Ходж, и го бутна напред. Но Джейс застана пред тях и им препречи пътя.
	— Ако Валънтайн се сдобие с Огледалото на смъртните, тогава какво ще стане? — попита той.
	— Джейс — каза Алек, все още хванал ръката на Ходж, — не сега…
	— Ако той каже това на Клейва, ние никога няма да го разберем от тях — рече Джейс. — За тях ние сме само деца. Но Ходж _ни го дължи_. — Той се обърна към стария си наставник: — Ти каза, че си разбрал, че трябва да попречиш на Валънтайн. Да му попречиш в какво? Каква сила ще получи той, ако се сдобие с Огледалото?
	Ходж поклати глава.
	— Аз не мога…
	— И недей да лъжеш. — Ножът блесна до бедрото на Джейс; ръката му още стискаше дръжката. — Защото за всяка лъжа мога да ти отрязвам по един пръст. Или два.
	Ходж се отдръпна, а в очите му се четеше истински страх. Алек изглеждаше изумен.
	— Джейс, недей. Това би го направил баща ти. Но ти не си такъв.
	— Алек — каза Джейс. Той не погледна към приятеля си, но тонът му беше като докосване с нежна ръка. — Ти изобщо не знаеш какво съм.
	Погледите на Алек и Клеъри се срещнаха. _Той не може да си обясни защо Джейс се държи така_, помисли си тя. _Той не знае._ Тя пристъпи напред.
	— Джейс, Алек е прав, трябва да заведем Ходж в залата и там той да разкаже на Клейва това, което току-що разказа на нас…
	— Ако той е възнамерявал да каже това на Клейва, вече да го е направил — тросна се Джейс, без да я погледне. — Фактът, че не го е направил, доказва, че е лъжец.
	— На Клейва не може да се вярва! — отчаяно запротестира Ходж. — В редиците му има шпиони — хора на Валънтайн, не мога да им кажа къде е Огледалото. Ако Валънтайн се сдобие с Огледалото, тогава той…
	Той така и не довърши изречението си. Нещо ярко сребристо блесна на лунната светлина. Алек извика. Очите на Ходж се разшириха и той залитна, като се вкопчи в гърдите си. Когато започна да се свлича назад, Клеъри видя причината: от гръдния му кош стърчеше дръжката на дълга кама, като края на стрела, стърчаща от мишената си.
	Алек скочи напред, пое стария си наставник при падането му и внимателно го положи на земята. Той вдигна безпомощно поглед, лицето му бе опръскано с кръвта на Ходж.
	— Джейс, защо…
	— Аз не… — Лицето на Джейс беше пребледняло и Клеъри видя, че той още стискаше ножа си. — Аз…
	Саймън се завъртя, а заедно с него и Клеъри, и се втренчи в тъмнината. Огънят осветяваше тревата с пъклен оранжев блясък, но между дърветата по склона на хълма беше черно като в рог — и от тази чернота нещо изплува, някакъв сенчест силует с позната тъмна, разрошена коса. Той тръгна към тях, огънят осветяваше лицето му и се отразяваше в черните му очи, създавайки илюзията, че горят.
	— _Себастиян?_ — рече невярващо Клеъри.
	Джейс премести объркано поглед от Ходж към Себастиян, който стоеше нерешително в края на градината. Джейс изглеждаше направо замаян.
	— Ти — попита той. — Ти ли… направи това?
	— Трябваше да го направя — каза Себастиян. — Иначе той щеше да те убие.
	— С _какво_? — Джейс повиши глас и прегракна. — Та той дори нямаше оръжие…
	— Джейс. — Алек успя да надвика Джейс. — Ела тук. Помогни ми за Ходж.
	— Иначе той щеше да те убие — повтори Себастиян. — Може да е имал…
	Но Джейс беше коленичил до Алек и прибираше ножа в колана си. Алек държеше в ръцете си Ходж, а ризата му беше изцапана от кръвта на наставника му.
	— Извади стилито от джоба ми — каза той на Джейс. — Опитай с _иратце_…
	Клеъри бе вцепенена от ужас, но после усети как Саймън трепна до нея. Тя се обърна и го погледна объркано — той беше бял като платно, ако не се брояха трескавите червени петна по бузите му. Тя видя как вените изпъкват под кожата му, подобно на китка нежни, разклонени корали.
	— Кръвта — прошепна той, без да я поглежда. — Трябва да се махна оттук.
	Клеъри посегна да го хване за ръкава, но той се дръпна назад и отскубна ръката си от хватката й.
	— Не, Клеъри, моля те. Пусни ме. Всичко е наред, ей сега се връщам. Аз само… — Тя гледаше втренчено след него, но той се беше отдалечил твърде бързо, за да го повика да се върне. Изгуби се в тъмнината между дърветата.
	— Ходж… — каза тревожно Алек. — Ходж, стой мирно…
	Ала наставникът му се мяташе и извиваше, опитвайки се да се отдръпне от него, от стилито в ръката на Джейс.
	— Не. — Лицето на Ходж бе с цвят на хоросан. Очите му се местеха от Джейс към Себастиян, който продължаваше да стои в сенките. — Джонатан…
	— Джейс — каза Джейс почти шепнешком. — Наричай ме Джейс.
	Очите на Ходж се спряха върху него. Клеъри не можеше да разгадае изражението им. Умолителни, но в тях имаше и нещо повече, някаква боязън или нещо подобно, нещо недоизречено. Той вдигна отбранително ръка.
	— Не ти — прошепна той и заедно с думите от устата му бликна кръв.
	По лицето на Джейс премина болка.
	— Алек, направи му ти _иратце_… той май не иска аз да го докосвам.
	Пръстите на Ходж се изкривиха и той сграбчи Джейс за ръкава. Чуваше се хриптенето на дъха му.
	— Ти никога… не си бил…
	И той издъхна. Клеъри видя как животът му го напусна. Не беше спокойно и внезапно, както е по филмите; гласът му премина в хъхрене, очите му се извиха нагоре, а тялото му се отпусна с ръка, извита под странен ъгъл.
	Алек внимателно затвори очите на Ходж.
	— _Vale_, Ходж Старкуедър.
	— Той не заслужава това. — Гласът на Себастиян беше рязък. — Той не беше ловец на сенки; той бе предател. Няма право на последни прощални думи.
	Алек рязко вдигна глава. Той положи Ходж на земята и се изправи на крака, сините му очи бяха ледени. По дрехите му имаше кръв.
	— Ти нищо не разбираш. Уби невъоръжен човек, нефилим. Ти си убиец.
	Себастиян изкриви устни.
	— Мислиш, че не знам кой беше това? — Той посочи към Ходж. — Старкуедър беше в Кръга. После предаде Клейва и беше прокълнат за това. Той трябваше да умре заради това, което е направил, но Клейвът прояви снизхождение — и за какво? Той отново предаде всички ни, когато продаде Бокала на смъртните на Валънтайн, само и само да бъде освободен от проклятието си — проклятие, което е заслужил. — Той направи пауза, дишайки тежко. — Може би не биваше да го правя, но и ти нямаш право да казваш, че не си го е заслужил.
	— Откъде знаеш толкова много за Ходж? — попита Клеъри. — И какво правиш тук? Мисля, че се разбрахме да останеш в залата.
	Себастиян се поколеба.
	— Вие доста се забавихте — каза накрая той. — И аз се притесних. Предположих, че може да имате нужда от помощ.
	— И ти реши да ни помогнеш, като _убиеш човека, с когото разговаряме_? — не се отказваше Клеъри. — Затова, че е имал съмнително минало? Кой… кой _прави_ така? Няма никакъв смисъл.
	— Той просто лъже — рече Джейс и погледна Себастиян — студен, решителен поглед. — И не го прави добре. Мислех, че си по-добър в това, Верлак.
	Себастиян спокойно посрещна погледа му.
	— Не знам за какво говориш, Моргенстърн.
	— Говори за това — каза Алек, като пристъпи напред, — че ако наистина си мислил това, с което току-що се оправда, няма да имаш нищо против да дойдеш с нас в Залата на Съглашението и да се обясниш пред Съвета. Ще го направиш ли?
	Себастиян с мъка се усмихна — тази усмивка преди бе очаровала Клеъри, но сега в нея имаше нещо нередно, подобно на картина, поставена малко накриво на стената.
	— Разбира се, че нямам нищо против. — Той бавно пристъпи към тях, почти небрежно, сякаш за нищо не се тревожеше. Сякаш не бе убил току-що човек. — Разбира се — каза той, — малко е странно, че толкова ви разстройва фактът, че съм убил човек, при положение че Джейс имаше намерение да реже пръстите му един по един.
	Алек сви устни.
	— Той нямаше да го направи.
	— Ти… — Джейс погледна Себастиян с отвращение. — Нямаш представа за какво говориш.
	— Или може би — рече Себастиян — наистина си ядосан за това, че целунах сестра ти. Защото тя ме пожела.
	— Не е вярно — каза Клеъри, но никой от тях не я погледна. — Имам предвид това, че съм те пожелала.
	— Знаеш, че тя има този малък навик… начинът, по който ахва, когато я целунеш, сякаш е изненадана? — Себастиян беше спрял точно пред Джейс и се усмихваше като ангел. — Толкова е мило, сигурно си забелязал.
	Джейс гледаше така, сякаш се кани да удари.
	— Сестра ми…
	— _Сестра ти_ — прекъсна го Себастиян. — Такава ти е, нали? Защото нещо не се държите като брат и сестра. Мислиш си, че хората не виждат как се гледате един друг? Мислиш, че чувствата ти остават скрити за някого? Въобразяваш си, че има човек, който да не намира това за отвратително и противоестествено? Защото е такова.
	— Достатъчно! — Изражението на Джейс беше убийствено.
	— Защо правиш това? — рече Клеъри. — Себастиян, защо казваш всичко това?
	— Защото най-после мога — каза Себастиян. — Нямаш представа какво ми беше да бъда заобиколен дни наред от повечето от вас и да се правя, че ви понасям. Гадеше ми се, като ви гледах. Ти — каза той на Джейс, — всяка секунда, през която не въздишаше по сестра си, се жалваше колко не те обичал баща ти. Добре де, може ли някой да го упрекне за това? А ти, глупава кучко — обърна се той към Клеъри, — да дадеш онази безценна книга на някакъв съмнителен магьосник! Няма ли поне една мозъчна клетка в малката ти глава? Ами ти… — Сега той насочи сарказма си към Алек. — Мисля, че всички сме наясно какво ти е сбъркано на теб. Такива като теб не би трябвало да ги търпят в Клейва. Отвратителен си.
	Алек пребледня, макар да изглеждаше по-скоро изумен. Клеъри не можеше да го упрекне — беше трудно да гледаш Себастиян, неговата ангелска усмивка и да си представиш, че казва такива неща.
	— _Преструвал_ си се, че ни понасяш? — повтори тя. — Но защо е трябвало да се преструваш, освен ако… освен ако не ни шпионираш — завърши тя, осъзнала истината в момента, в който я произнесе. — Освен ако не шпионираш за Валънтайн.
	Красивото лице на Себастиян се изкриви, стисна плътните си устни и присви издължените си, елегантни очи.
	— Ей, сетихте се най-после — каза той. — Кълна се, че има демонични измерения с малоумни демони, на които по-бързо би им просветнало.
	— Може и да не ни просветва бързо — каза Джейс, — но поне сме живи.
	Себастиян го погледна с ненавист.
	— Аз съм жив — отбеляза той.
	— Но не за дълго — рече Джейс. Лунната светлина се отрази в острието на ножа му, когато той се хвърли към Себастиян, движението му беше толкова бързо, че чак се размаза, по-бързо от всяко движение, което Клеъри някога беше виждала.
	Досега.
	Себастиян се дръпна встрани, като избегна удара и хвана ръката на Джейс, държаща ножа. Ножът издрънча на земята, а после Себастиян хвана Джейс за гърба на якето му. Вдигна го и го захвърли с невероятна сила. Джейс изхвърча във въздуха, удари се в стената на Гард със сила, способна да строши костите му, и се свлече на земята.
	— Джейс! — На Клеъри й причерня. Кипяща от ярост, тя се спусна към Себастиян, готова да го убие. Но той се дръпна встрани и я отстрани от себе си, махайки с ръка, сякаш пропъжда насекомо. Ударът попадна в слепоочието й и я повали по гръб на земята. Тя се претърколи и замига, мъчейки се да прогони черната мъгла и парещата болка от очите си.
	Алек свали лъка от гърба си и опъна стрела на тетивата. Ръцете му не трепнаха, докато се прицелваше в Себастиян.
	— Не мърдай от мястото си — каза той, — и сложи ръце зад гърба си.
	Себастиян се засмя.
	— Не би стрелял наистина — каза и се приближи към Алек с лека, безгрижна стъпка, сякаш се изкачваше по стълбите пред собствената си врата.
	Алек присви очи. С елегантно, плавно движение той дръпна стрелата назад и я пусна. Тя полетя към Себастиян…
	И не улучи. Себастиян се бе навел или мръднал, Клеъри не можеше да каже, и стрелата беше минала покрай него, забивайки се в ствола на едно дърво. Алек имаше време само да погледне изненадано, преди Себастиян да се нахвърли върху него и да изтръгне лъка от ръцете му. После го стисна и го счупи на две, а пукотът на дървото накара Клеъри да потрепери, сякаш чуваше трошене на кости. Тя се опита да се надигне, без да обръща внимание на тъпата болка в главата си. Джейс лежеше на няколко крачки от нея, абсолютно неподвижен. Искаше да се изправи, за да отиде при него, но краката й сякаш не я слушаха.
	Себастиян захвърли строшения на две лък и се приближи до Алек. В ръката на Алек вече блестеше извадена серафимска кама, но Себастиян я изби с лекота и го стисна за гушата, като почти го вдигна във въздуха.
	Той го стискаше безмилостно, брутално, хилейки се злорадо, докато Алек отчаяно се давеше и гърчеше.
	— Лайтууд — изсъска Себастиян. — Днес вече се погрижих за един от вас. Не предполагах, че ще имам такъв късмет да ликвидирам още един.
	Но в следващия момент трепна като кукла, чиито конци са скъсани. Освободен от желязната хватка, Алек се строполи на земята, хванал с ръце шията си.
	Клеъри чуваше хрипкавото му, неравномерно дишане, ала очите й бяха приковани в Себастиян. Една тъмна сянка се бе хвърлила на гърба му, впивайки се в него като пиявица. Той посегна към врата си, започна да се дави и да се върти на място, опитвайки се да докопа съществото, което се беше вкопчило в него. Докато се въртеше, луната освети нападателя му и Клеъри видя кой бе това.
	Беше Саймън. Ръцете му се бяха увили около врата на Себастиян, резците му блестяха като костени игли. За първи път Клеъри го видя в цялата му вампирска същност от нощта, когато бе възкръснал от гроба, а тя го бе гледала с ужас, неспособна да помръдне. Ръмжеше, устните му се изтеглиха назад, вампирските му зъби бяха излезли докрай, остри като ками. Той ги заби в ръката на Себастиян, като направи дълга кървяща рана в кожата.
	Себастиян изрева високо и се отпусна назад, падайки със силен удар на земята. Той се претърколи, Саймън бе почти отгоре му, двамата започнаха взаимно да се дерат, да се ръфат и разкъсват като бойни кучета на арена. Себастиян кървеше от множество рани, когато най-после, олюлявайки се, се изправи на крака и два пъти силно изрита Саймън в гърдите. Саймън се преви на две и уви ръце около тялото си.
	— Гаден малък кърлеж — изръмжа Себастиян, като замахна с крак, готов за нов удар.
	— Не бих го направил — каза един тих глас.
	Клеъри рязко вдигна глава, което предизвика нов пристъп на болка зад очите й. Джейс стоеше на няколко крачки от Себастиян. Лицето му беше окървавено, едното око подуто, почти затворено, но в уверената му ръка блестеше серафимска кама.
	— Никога не съм убивал човек с някоя от тези — каза Джейс. — Но за теб ще направя изключение.
	Лицето на Себастиян се изкриви. Той сведе поглед към Саймън, после вдигна глава и извика. Думите, които каза, бяха на език, който Клеъри не разбираше — и после се обърна със същата ужасяваща бързина, с която се бе движил, когато нападна Джейс, и изчезна в тъмнината.
	— Не! — изкрещя Клеъри. Тя се опита да се изправи на крака, но болката беше като стрела, която пронизваше мозъка й. Тя се сви на влажната трева. Миг по-късно Джейс се беше надвесил над нея, лицето му беше бледо и разтревожено. Тя вдигна поглед към него, очите й се замъглиха — трябва да се бяха замъглили, с друго не можеше да си обясни белотата около него, нещо като сияние…
	Тя чу гласа на Саймън, а после и на Алек, след което подадоха нещо на Джейс — стили. Ръката й пламна, но миг по-късно болката започна да изчезва, а главата й да се избистря. Тя примигна срещу трите лица, надвесени над нея.
	— Главата ми…
	— Получи сътресение — каза Джейс. — _Иратце_ ще помогне, но ще трябва да повикаме лекар от Клейва. Раната на главата може да се окаже опасна. — Той върна стилито на Алек. — Мислиш ли, че можеш да се изправиш?
	Тя кимна. Но сгреши. Болката отново я прониза, когато две ръце я подхванаха и й помогнаха да се задържи на крака. Саймън. Тя се опря на него с благодарност, като очакваше да възвърне равновесието си. Все й се струваше, че може да падне всеки момент.
	Джейс гледаше навъсено.
	— Не биваше така да нападаш Себастиян. Та ти дори нямаш оръжие. Какво си въобразяваше?
	— Това, което всички си въобразихме — защити я неочаквано Алек. — Все още не мога да повярвам, че той те хвърли във въздуха като топка. Джейс, никога не съм виждал някой да е по-добър от теб.
	— Аз… той ме изненада — каза с неохота Джейс. — Сигурно владее някакви специални техники. Не го очаквах.
	— О, така е. — Саймън докосна гръдния си кош и трепна. — Мисля, че ми строши няколко ребра. Всичко е наред — допълни той в отговор на разтревожения поглед на Клеъри. — Минаха ми. Но Себастиян определено е силен. Наистина е силен. — Той погледна Джейс. — Колко време мислиш, че е стоял тук, в сенките?
	Джейс беше мрачен. Той погледна сред дърветата в посоката, в която бе изчезнал Себастиян.
	— Е, Клейвът ще го залови… и вероятно ще го прокълне. Бих се радвал да получи същото проклятие, което тегнеше върху Ходж. Би било наистина справедливо.
	Саймън се обърна и се изплю в храстите. После избърса устата си с опакото на ръката и лицето му се изкриви в гримаса.
	— Кръвта му има отвратителен вкус… прилича на отрова.
	— Предполагам, че можем да допълним и това към списъка с качествата му — рече Джейс. — Чудя се какво ли още е намислил за тази нощ.
	— Трябва да се върнем в залата. — Лицето на Алек изглеждаше изтощено и Клеъри си спомни, че Себастиян беше казал нещо за другите Лайтууд… — Можеш ли да вървиш, Клеъри?
	Тя се отскубна от Саймън.
	— Мога да вървя. Ами Ходж? Не можем просто да го оставим.
	— Налага се — рече Алек. — Ще се върнем за него, ако успеем да преживеем нощта.
	Преди да напуснат градината, Джейс се спря, съблече якето си и го разстели върху безжизненото, обърнато нагоре лице на Ходж. Клеъри искаше да отиде при Джейс, да сложи ръка на рамото му, но нещо в поведението му я възпираше. Дори Алек не смееше да го доближи или да му предложи лечителна руна, независимо от факта, че Джейс накуцваше, докато се спускаше по хълма.
	Всички заслизаха по лъкатушещата пътека с извадени оръжия и в бойна готовност, небето бе обагрено в червената светлина на горящия зад тях Гард. Ала демони не се виждаха. Спокойствието и зловещата светлина караха главата на Клеъри да тупти; тя се чувстваше като в сън. Изтощението я стисна като менгеме. Самото местене на краката й представляваше такава трудност, сякаш отмества блокчета цимент. Тя чуваше на пътеката пред себе си Джейс и Алек да си говорят, гласовете им бяха леко приглушени, въпреки че вървеше близо до тях.
	Алек говореше тихо, почти умолително:
	— Джейс, относно това, което каза горе на Ходж. Не можеш да мислиш така. Това, че си син на Валънтайн, не означава, че си чудовище. Каквото и да е направил той, когато си бил дете, на каквото и да те е научил, трябва да разбереш, че не е станало по твоя вина…
	— Не искам да говоря за това, Алек. Нито сега, нито когато и да е. Не ме питай повече за тези неща. — Тонът на Джейс беше ядосан и Алек млъкна. Клеъри почти усети болката му. Ама че нощ, помисли си тя. Една нощ с толкова много болка за всички.
	Клеъри се опита да не мисли за Ходж, за умоляващия, измъчен вид на лицето му, преди да умре. Тя не харесваше Ходж, но той не заслужаваше Себастиян да постъпи така с него. Никой не заслужаваше това. Замисли се за Себастиян, за начина, по който той се движеше, като летящи искри. Досега не беше виждала някой друг да се движи така като Джейс. Тя искаше да разреши загадката — какво се беше случило със Себастиян? Как братовчедът на семейство Пенхалоу се бе превърнал в такова чудовище и как досега не бяха забелязали това? Тя си спомни как той бе пожелал уж да й помогне да спасят майка й, а всъщност просто е искал да се сдобие с Бялата книга, за да я даде на Валънтайн. Магнус не беше прав — не от семейство Лайтууд Валънтайн е разбрал за Рейгнър Фел. Разбрал е, защото тя беше казала на Себастиян. Как бе могла да бъде толкова глупава?
	Ужасена, тя едва забеляза как пътеката свърна по булеварда, който ги изведе към града. Улиците бяха пусти, къщите тъмни, много от уличните лампи с магическа светлина не светеха, стъклата им бяха посипани по паважа. Чуваха се гласове като ехо в далечината, а между сенките на сградите тук-там се виждаха факли, но…
	— Ужасно тихо е — каза Алек, като се огледа с изненада. — И…
	— Не мирише на демони. — Джейс се намръщи. — Странно. Хайде. Да отидем в залата.
	Макар че Клеъри беше подготвена за нападение, те не видяха нито един демон, докато вървяха по улиците. Поне не жив — въпреки че, докато пресичаха една тясна алея, тя видя група от трима или четирима ловци на сенки, събрани в кръг около нещо, което пърхаше и се извиваше на земята. Те го мушкаха с дълги заострени копия. Тя потръпна и извърна поглед.
	Залата на Съглашението бе осветена като клада, с изливаща се от врати и прозорци магическа светлина. Те забързаха нагоре по стълбите, като подхващаха Клеъри, когато тя се препънеше. На нея все повече й се виеше свят. Сякаш всичко наоколо трептеше и усещането бе, като да се намираш в голяма въртяща се топка. Над нея звездите приличаха на бели драскотини по небето.
	— Трябва да легнеш — каза Саймън и понеже тя не отговори, той извика: — Клеъри?
	С огромно усилие тя се опита да му се усмихне.
	— Добре съм.
	Джейс, застанал до входа на залата, се обърна и мълчаливо я погледна. На ярката магическа светлина кръвта по лицето му и подутото му око изглеждаха страховити, набраздени и черни.
	В залата се чуваше приглушен шум, нисък шепот на стотици гласове. На Клеъри й звучеше като биенето на някое огромно сърце. Светлината от сложените в поставки факли заедно с магическите светлини, носени навсякъде, заслепяваха очите й и разстройваха зрението й; виждаше само някакви неясни силуети и размазани цветове. Бяло, златисто, после нощното небе отгоре, преливащо от тъмно до бледосиньо. Колко ли беше часът?
	— Не ги виждам. — Алек, който търсеше разтревожено из помещението семейството си, звучеше сякаш от стотици километри разстояние или изпод дълбока вода. — Досега трябваше да са вече тук…
	Гласът му заглъхна, а на Клеъри още повече й се зави свят. Тя се подпря с ръка на близката колона. Някой прокара ръка по гърба й — Саймън. Той казваше нещо на Джейс, звучеше тревожно. Гласът му заглъхна сред дузините други, които се извисяваха и утихваха край нея като разбиваща се вълна.
	— Никога не съм виждал такова нещо. Демоните просто се обърнаха и си тръгнаха, просто изчезнаха.
	— Може би заради изгрева. Изплашили са се от изгрева, който скоро ще настъпи.
	— Не, не е само това.
	— Дори не искам да си представям, че могат да се върнат с настъпването на нощта или дори през следващата.
	— Това не го и споменавай дори, няма никаква логика. Защитите отново ще бъдат вдигнати.
	— А Валънтайн отново ще ги свали.
	— Може би сме си го заслужили. Може пък Валънтайн да е прав, може, като сме се съюзили с долноземците, да сме загубили благословията на ангела.
	— Замълчете! Имайте малко уважение. Броят мъртвите на Площада на ангела.
	— Там са — каза Алек. — Нашите са там, при мъртвите. Като че ли… — Гласът му трепна и той изчезна, като си проправяше път през тълпата.
	Клеъри премигна, като се опитваше да избистри погледа си. Всичко й изглеждаше като в мъгла…
	Тя чу как Джейс шумно си пое въздух, после, без да каже и дума, се запровира в тълпата след Алек. Клеъри се пусна от колоната с намерението да ги последва, но краката й се огънаха. Саймън я подхвана.
	— Трябва да полегнеш, Клеъри — каза той.
	— Не — прошепна тя. — Искам да видя какво става…
	Тя млъкна. Той се беше втренчил покрай нея, след Джейс, и изглеждаше поразен. Тя се вкопчи в колоната и се повдигна на пръсти, мъчейки се да погледне над множеството…
	Там бяха семейство Лайтууд: Мерис, прегърнала Изабел, която ридаеше, и Робърт Лайтууд, седнал на земята и държащ нещо в ръце… не, _някого_, и Клеъри си спомни как за първи път бе видяла Макс в Института, легнал отпуснат и заспал на дивана, с килнати настрани очила и просната на пода ръка. _Той може да заспива навсякъде_, беше казал Джейс и макар да изглеждаше заспал в скута на баща си, Клеъри знаеше, че не е.
	Алек беше коленичил, хванал едната ръка на Макс, но Джейс бе замръзнал на мястото си, стоеше неподвижен, сякаш бе загубил нещо, като че ли не знаеше къде е и какво става тук. На Клеъри горещо й се прииска да хукне към него и да го прегърне, но изражението по лицето на Саймън й казваше да не го прави, както и споменът за къщата в имението и ръцете на Джейс около нея. Тя беше последният човек на земята, който някога би могъл да му даде утеха.
	— Клеъри — каза Саймън, но тя се беше отскубнала от него, независимо от замайването и болката в главата си. Тя тичаше към вратата на залата и я отвори със замах, излезе на стълбите и застана там, вдишвайки студения въздух. В далечината хоризонтът беше пламнал в червен огън, звездите избледняваха, стопявайки се в изсветляващото небе. Нощта си бе отишла. Настъпваше изгревът.


	13
	Потънали в скръб

	Клеъри се събуди със стон. Беше сънувала окървавени ангели, чаршафите й се бяха увили около нея като стегната спирала. Беше тъмно и задушно в стаята за гости на Аматис и усещането бе, като да си заключен в кафез. Тя посегна и дръпна завесите встрани. Денят нахлу вътре. Тя се намръщи и отново ги спусна. Ловците на сенки изгаряха своите мъртви, а в западната част на града след демоничното нападение небето продължаваше да е покрито с дим.
	Гледката през прозореца накара Клеъри да се чувства зле, затова остави завесите спуснати. В мрака на помещението тя затвори очи, като се опитваше да си припомни съня. В него имаше ангели, а картината на руната, която й бе показал Итуриел, трепкаше все повече и повече в съзнанието й, подобно на мигащ сигнал ПРЕМИНИ. Руната беше проста, обикновена като стегнат възел, но колкото и да се мъчеше да я разчете, не успяваше, не можеше да разбере какво означава. Единственото, което схващаше, бе, че й се вижда някак непълна, сякаш този, който е създавал плетеницата, не я е завършил съвсем.
	_Това не са първите картини, които съм ти показвал_, беше казал Итуриел. Тя си спомни за другите си сънища: за Саймън с прогорените по ръцете му кръстове, Джейс с крилете, езерата с пропукан лед, които приличаха на огледални стъкла. И тези сънища ли й е пратил ангелът?
	Тя въздъхна и седна в леглото. Сънищата може и да бяха лоши, но и картините на реалността, които се редяха в главата й, не бяха по-хубави.
	Изабел, ридаеща на пода в Залата на Съглашението и скубеща така силно черната си коса, че Клеъри се бе разтревожила да не я оскубе съвсем. Мерис, крещяща на Джия Пенхалоу, че момчето, което е прибрала в дома си, е направило това, че ако техният братовчед е толкова приближен на Валънтайн, то какво остава за тях? Алек се опитваше да успокои майка си, като молеше Джейс да му помогне, ала Джейс просто не помръдваше, докато слънцето не се извиси над Аликанте и не проникна през тавана на залата.
	— Съмва се — бе казал Люк, който изглеждаше по-уморен, отколкото някога го беше виждала Клеъри. — Време е да приберем телата. — И той разпрати патрули да съберат мъртвите ловци на сенки и ликантропи, проснати по улиците, и да ги донесат на площада пред залата, на същия онзи площад, който Клеъри бе пресякла със Себастиян, когато бе отбелязала, че залата прилича на църква. Тогава това място й изглеждаше прекрасно, обточено с цветни кашпи и ярко боядисани магазини. А сега беше пълно с трупове.
	И този на Макс беше тук. При мисълта за момченцето, което така разпалено говореше за манга, стомахът й се сви. Беше му обещала да му донесе Забранената планета, но сега това вече никога нямаше да се случи. _Трябваше да му купя книжките_, мислеше си тя. _Каквито книжки си поиска._ Не че това щеше да има значение.
	_Не мисли за това._ Клеъри отметна чаршафа си и се изправи. Взе си душ, след което се облече с джинсите и пуловера, с които беше, когато пристигна от Ню Йорк. Преди да си облече пуловера, притисна лице в дрехата с надеждата да улови полъха на Бруклин или мириса на перилен препарат — нещо да й напомни за дома, — но той беше изпран и миришеше на лимонов сапун. Тя въздъхна отново и се отправи надолу по стълбите.
	Къщата беше пуста, като се изключи Саймън, който седеше на дивана във всекидневната. Отворените прозорци зад него пропускаха дневната светлина.
	Станал е като котка, помисли си Клеъри, все гледа да се настани така, че светлината да пада върху него. Независимо колко е силно слънцето, неговата кожа си оставаше с все същия цвят на слонова кост.
	Тя си взе една ябълка от купата на масата и се тръшна до него с подвит под себе си крак.
	— Успя ли да поспиш?
	— Малко. — Той я погледна. — По-скоро аз трябва да ти задам този въпрос. Ти си тази, която има сенки под очите. Още ли имаш кошмари?
	Тя сви рамене.
	— Все същото. Смърт, разруха, зли ангели.
	— Значи, нищо по-различно от реалността.
	— Да, но поне когато се събудя, изчезват. — Тя отхапа парче от ябълката си. — Нека отгатна. Люк и Аматис са в Залата на Съглашението и отново има събрание.
	— Да. Имам чувството, че срещите им са само колкото да се съберат и решат кога трябва да е следващата среща. — Саймън разсеяно се заигра с пискюлите по ръба на една от възглавниците. — Някакви новини от Магнус?
	— Не. — Клеъри се опитваше да не мисли за факта, че бяха минали три дни, откакто не бе виждала Магнус, а той дори не й беше изпратил съобщение. Или за факта, че всъщност нищо не му пречеше да вземе Бялата книга и да се запилее безследно нанякъде. Тя се запита как изобщо й е хрумнало да се довери на някого, който си слага толкова много очна линия.
	Леко докосна ръката на Саймън.
	— А ти? Ти как си? Добре ли се чувстваш тук?
	След края на битката й се искаше Саймън да се върне у дома, където щеше да е в безопасност. Но той категорично се бе възпротивил. По някаква причина му се искаше да остане. Тя се надяваше, че не го прави с намерението да се грижи за нея — дори за малко да му каже, че няма нужда от неговата защита, — но не го направи, защото част от нея не искаше той да си тръгне. И така, той остана, за което Клеъри се радваше, но се чувстваше и виновна.
	— Получи ли… сещаш се… това, което ти трябва?
	— Имаш предвид кръв? Да, Мая не спира да ми носи бутилки всеки ден. Но не ме питай откъде се снабдява с тях. — Първата сутрин на Саймън в дома на Аматис на входната врата се бе появил един ухилен ликантроп и му бе поднесъл живо коте.
	— Кръв — беше казал той със силен акцент. — За теб. Прясна! — Саймън бе благодарил на върколака, бе изчакал той да си тръгне, а после пусна котето, леко раздразнен.
	— Е, все от _някъде_ трябва да си набавяш кръв — беше казал развеселено Люк.
	— Аз имам домашен любимец котка — бе отвърнал Саймън. — Изключено е.
	— Ще кажа на Мая — обеща тогава Люк и оттогава кръвта му бе доставяна в дискретни стъклени бутилки за мляко. Клеъри нямаше представа как Мая се урежда с тях, но подобно на Саймън, не желаеше и да пита. Тя не беше виждала върколачката от нощта на битката — ликантропите бяха отседнали някъде в близката гора, като само Люк бе останал в града.
	— Какво има? — Саймън наклони глава назад, като я гледаше през притворените си клепачи. — Изглеждаш така, сякаш искаш да ме питаш нещо.
	Имаше няколко неща, за които Клеъри искаше да го попита, но реши да започне с най-безобидното.
	— Ходж — рече тя и се поколеба. — Когато беше в килията… наистина ли не знаеше кой е той?
	— Нямаше как да го _видя_. Само можех да го чувам през стената. Ние си говорехме… доста.
	— И хареса ли ти той? Искам да кажа, беше ли свестен?
	— Свестен? Не знам. Изстрадал, тъжен, интелигентен, на моменти състрадателен — да, хареса ми. Мисля, че в известен смисъл приличам на него, някак си…
	— Не _говори_ така! — Клеъри се изпъна на мястото си, като едва не изпусна ябълката. — Ти нямаш нищо общо с Ходж.
	— Не мислиш, че съм изстрадал и интелигентен?
	— Ходж беше зъл. Ти не си — отсече решително Клеъри. — Там е разликата.
	Саймън въздъхна.
	— Хората не се раждат добри или лоши. Може би у тях е заложена склонността към едното или другото, но начинът, по който се стича животът им, е с по-определящо значение. Както и хората от обкръжението им. Валънтайн е бил приятел на Ходж, а аз не мисля, че в живота на Ходж е имало друг, който да му повлияе и да направи от него по-добър човек. Ако аз имах такъв живот, не знам как бих се променил. Но при мен е различно. Аз имам семейството си. Имам и теб.
	Клеъри му се усмихна, но думите му прозвучаха болезнено в ушите й. _Хората не се раждат добри или лоши._ Тя от край време бе убедена в това, но как тогава да си обясни видяното в картините, които й бе показал ангелът, в които майка й наричаше собственото си дете чудовище. Искаше й се да сподели това със Саймън, да му разкаже за всичко, което й бе показал ангелът, но не можеше. Това би означавало да му каже какво са открили за Джейс, а нямаше да е редно. Тайната си беше негова, а не нейна. Саймън я беше попитал само веднъж какво е имал предвид Джейс при разговора си с Ходж и защо се е нарекъл чудовище, но тя само бе отговорила, че понякога е трудно да се разбере какво има предвид Джейс. Не беше сигурна, че Саймън е повярвал на това обяснение, но той не повдигна повече въпроса.
	Тя и сега успя да се сдържи да се разприказва, когато се чу силно почукване на вратата. Клеъри се намръщи и сложи огризката на ябълката си на масата.
	— Аз ще отворя.
	През отворената врата нахлу студен, свеж въздух. На стълбите отпред стоеше Ейлийн Пенхалоу, облечена в лилаво копринено яке, което почти беше в тон с кръговете под очите й.
	— Трябва да говоря с теб — каза без предисловие тя.
	Изненадана, Клеъри само кимна и задържа вратата отворена.
	— Добре. Влизай.
	— Благодаря. — Ейлийн мина безцеремонно покрай нея и влезе във всекидневната. Когато видя седналия на дивана Саймън, тя се вцепени и зяпна от учудване. — Това да не е…
	— Вампирът ли? — ухили се Саймън. Тънките, но нечовешки острите му резци се открояваха на долната му устна, когато се ухилваше така. Клеъри би предпочела да не го бе направил.
	Ейлийн се обърна към Клеъри.
	— Може ли да поговорим насаме?
	— Не — рече Клеъри и седна на дивана до Саймън. — Каквото и да имаш да ми кажеш, можеш да го кажеш и на двама ни.
	Ейлийн прехапа устни.
	— Добре. Виж, има нещо, което искам да кажа на Алек, Изабел и Джейс, но нямам представа къде да ги намеря точно сега.
	Клеъри въздъхна.
	— Използваха някои връзки и се нанесоха в една празна къща. Собствениците са се преместили в провинцията.
	Ейлийн кимна. След нападенията много хора напускаха Идрис. Повечето бяха останали — повече, отколкото Клеъри бе очаквала, — но мнозина опаковаха нещата си и заминаха, оставяйки къщите си празни.
	— Те са добре, ако това искаш да знаеш. Виж, и аз не съм ги виждала от битката насам. Мога да им пратя по Люк писмо, ако искаш…
	— Не знам. — Ейлийн дъвчеше долната си устна. — Родителите ми са съобщили на лелята на Себастиян в Париж какви ги е свършил. Тя наистина е разстроена.
	— Както и е нормално да бъде човек, чийто племенник се е превърнал в зъл гений — рече Саймън.
	Ейлийн му хвърли мрачен поглед.
	— Тя каза, че това съвсем не било типично за него, че сигурно е станала грешка. Всъщност, тя ми прати някои негови снимки. — Ейлийн бръкна в джоба си и извади няколко леко намачкани снимки, като ги подаде на Клеъри. — Погледни.
	Клеъри ги разгледа. На снимките се виждаше усмихнато тъмнокосо момче, красиво посвоему, с дяволита усмивка и малко големичък нос. Приличаше на онзи тип момчета, с които е забавно да се общува. И в същото време нямаше нищо общо със Себастиян.
	— _Това_ ли е братовчед ти?
	— Това е Себастиян Верлак. Което означава…
	— Че момчето, което беше тук и което се представи като Себастиян, е съвсем друг човек? — Клеъри прехвърляше снимките с нарастващо безпокойство.
	— Мислех… — Устните на Ейлийн отново трепнаха. — Мислех, че ако семейство Лайтууд разберат, че Себастиян — или което момче е там — не е всъщност нашият братовчед може би ще ми простят. Ще ни простят.
	— Убедена съм, че ще го направят. — Клеъри се опита да придаде максимална мекота на гласа си. — Но тази история не приключва с това. От Клейва ще трябва да разберат, че Себастиян не е просто някакво заблудено дете на ловец на сенки. Валънтайн преднамерено го е изпратил тук като шпионин.
	— Просто той беше така убедителен — рече Ейлийн. — Знаеше неща, които знае само семейството ми. Знаеше факти от детството ни…
	— Което навежда на мисълта — каза Саймън — какво е станало с истинския Себастиян. Твоят братовчед. Изглежда е напуснал Париж, тръгнал е към Идрис, но не е пристигнал. При това положение какво следва да се е случило с него?
	Клеъри отговори.
	— Отново Валънтайн. Сигурно е планирал всичко, като е знаел къде се кани да отиде Себастиян и как да го отклони от пътя му. И ако е постъпил така със Себастиян…
	— Тогава може да има и други — рече Ейлийн. — Трябва да кажеш на Клейва. Кажи на Лушън Греймарк. — Тя улови смаяния поглед на Клеъри. — Хората го слушат. Така казаха родителите ми.
	— А защо и ти не дойдеш в залата с нас — предложи Саймън. — Кажи им сама.
	Ейлийн поклати глава.
	— Не мога да погледна семейство Лайтууд. Особено Изабел. Тя ми спаси живота, а аз… аз просто избягах. Не можех да се спра. Просто бягах.
	— Не си била на себе си. Вината не е твоя.
	Ейлийн погледна нерешително.
	— А сега и брат й… — Тя млъкна, като отново прехапа устни. — Има и друго. Виж, има нещо, което искам да ти кажа, Клеъри.
	— Да ми кажеш? — Клеъри се обърка.
	— Да. — Ейлийн си пое дълбоко въздух. — Виж, това, което видя тогава, когато ни завари с Джейс, не беше нищо. Аз целувах него. Беше… опит. Не беше наистина.
	Клеъри усети, че видимо се изчервява. _Защо ми казва това?_
	— Виж, всичко е наред. Това си е работа на Джейс и не ме засяга.
	— Ами, ти изглеждаше толкова разстроена тогава. — Лека усмивка се плъзна по ъгълчетата на устата на Ейлийн. — И мисля, че знам защо.
	Клеъри се опитваше да преглътне киселия вкус в устата си.
	— Знаеш?
	— Ами, твоят брат не стои мирен. Това не е тайна за никого; среща се с много момичета. Тревожила си се, че ако се забърка с мен, може да си навлече неприятности. Все пак, семействата ни са… бяха… приятелски. Но бъди спокойна. Той не е мой тип.
	— Не помня да съм чувал досега някое момиче да го каже — рече Саймън. — Мислех, че Джейс се харесва на всички момичета.
	— И аз така си мислех — каза бавно Ейлийн — затова го и целунах. Това е моят начин да проверя дали едно момче е мой тип.
	_Тя е целунала Джейс_, мислеше си Клеъри. _Не той е целунал нея. А тя него._ Тя срещна погледа на Саймън над главата на Ейлийн. Саймън я гледаше шеговито.
	— Е, и как ти се стори?
	Ейлийн сви рамене.
	— Още не знам. Но, хей, поне за Джейс не бива да се тревожиш.
	_Де да можех да не се тревожа._
	— Аз винаги се тревожа за Джейс.


	В Залата на Съглашението имаше известна промяна от нощта на битката. Тъй като Гард бе унищожен, сега Съветът заседаваше тук, хората търсеха изчезналите членове на семействата си и научаваха последните новини. Фонтанът в средата беше пресъхнал, а от двете му страни се редяха пейки, обърнати към подиума в другия край на помещението. Докато някои нефилими бяха седнали на пейките и участваха в нещо като заседание на Съвета, то на пътеката между тях и под аркадите, които ограждаха голямото помещение, дузини ловци на сенки се разхождаха тревожно напред-назад. Залата вече не приличаше на място, където можеше и да се танцува. Усещаше се някаква специфична атмосфера, нещо средно между напрежение и очакване.
	Независимо от това, че Клейвът се бе събрал в средата, навсякъде се чуваха приглушени разговори. Клеъри долавяше откъслечни реплики, докато заедно със Саймън прекосяваха помещението: демоничните кули отново работят; защитите са възстановени, но по-слаби от преди; защитите са възстановени, но по-силни от преди; били видени демони по хълмовете южно от града; вилите са изоставени, много семейства са напуснали града, а някои — дори и Клейва.
	Консулът, намръщен като бодигард, бе застанал на издигнатия подиум, обграден с висящи карти на града, до нисичък, закръглен мъж, облечен в сиво. Пълничкият мъж придружаваше думите си с ядно жестикулиране, но сякаш никой не му обръщаше внимание.
	— О, по дяволите, това е инквизиторът — измърмори Саймън в ухото на Клеъри и посочи към мъжа. — Олдъртри.
	— Ето го и Люк — каза Клеъри, когато го откри в тълпата. Той стоеше до неработещия фонтан, унесен в разговор с някакъв мъж в тежка униформа и с превръзка на лявата половина на лицето си. Клеъри потърси с очи Аматис и най-накрая я видя, седнала мълчаливо в края на една пейка, колкото се може по-далече от другите ловци на сенки. При вида на Клеъри тя се сепна и понечи да се изправи на крака.
	Люк видя Клеъри, намръщи се и помоли тихо мъжа с превръзката да го извини. Той прекоси помещението, отправяйки се към Клеъри и Саймън, които стояха до една колона, и като се приближи, се намръщи още повече.
	— Какво правиш тук? Знаеш, че Клейвът не допуска деца на събранията си, а що се отнася до теб… — Той погледна гневно Саймън. — Може би не е много умно да показваш физиономията си пред инквизитора, дори сега да не може нищо да ти направи. — Устните му се разкривиха в усмивка. — Е, ако не иска да застраши бъдещо споразумение между Клейва и долноземците.
	— Правилно. — Саймън размаха пръсти към инквизитора, но Олдъртри предпочете да не му обърне внимание.
	— Саймън, престани. Дошли сме по работа. — Клеъри подаде снимките на Люк. — Това е Себастиян Верлак. Истинският Себастиян Верлак.
	Лицето на Люк помръкна. Той прегледа снимките, без да каже нищо, докато Клеъри му преразказваше чутото от Ейлийн.
	Междувременно на Саймън му стана досадно да се взира в Олдъртри, който упорито го игнорираше.
	— Толкова ли много прилича истинският Себастиян на мошеника? — попита накрая Люк.
	— Не съвсем — каза Клеъри. — Фалшивият Себастиян е по-висок. Предполагам, че може да е рус, защото определено си боядисва косата. Никой няма _толкова_ черна коса. — _И по пръстите ми остана боя, когато я докоснах_, помисли си тя, но не изрече гласно мисълта си. — Така или иначе, Ейлийн пожела да ти покажем тези снимки, както и на семейство Лайтууд. Според нея, ако те разберат, че той няма истинска роднинска връзка със семейство Пенхалоу, тогава…
	— Тя не е казала за това на родителите си, така ли? — посочи снимките Люк.
	— Мисля, че още не е — рече Клеъри. — Предполагам, че е дошла направо при мен. Помоли ме да кажа на теб. Каза, че сред хората думата ти се чува.
	— Може би само сред някои. — Люк погледна гневно назад към мъжа с превръзката на лицето. — Всъщност, тъкмо разговарях с Патрик Пенхалоу. Валънтайн му е бил добър приятел в миналото и е възможно да е продължил да следи семейството му през годините. Ти нали каза, че според Ходж тук навсякъде има шпиони на Валънтайн. — Той подаде обратно снимките на Клеъри. — За съжаление, днес семейство Лайтууд няма да участват в Съвета. Тази сутрин беше погребението на Макс. Предпочитат да прекарат деня на гробището.
	При вида на лицето на Клеъри той допълни:
	— Била е малка церемония, Клеъри. Само семейството.
	_Но аз съм от семейството на Джейс_, обади се един слаб недоволен глас в главата й. Но имаше и друг глас, по-силен, който я изненада с горчивината си. _Но той ти каза, че това, да бъде покрай теб, го кара бавно да умира. Наистина ли мислиш, че се нуждае от теб точно сега, на погребението на Макс?_
	— Тогава можеш да им кажеш довечера — рече Клеъри. — Искам да кажа… мисля, че това ще ги зарадва. Който и да е Себастиян, той реално не е роднина на техните приятели.
	— Повече ще се зарадват, ако разберем къде е — промърмори Люк. — Или кои са другите шпиони на Валънтайн тук. Сигурно има поне една дузина от тях, замесени в случая със свалянето на защитите. Това е могло да стане само от вътрешната част на града.
	— Ходж каза, че Валънтайн е намерил начин как да го направи — рече Саймън. — Той каза, че за свалянето на защитите била необходима демонична кръв, но че нямало начин да се вкарат демони в града. Валънтайн обаче бил измислил начин.
	— Някой е нарисувал руна с демонична кръв на върха на кулите — каза Люк с въздишка, — така че очевидно Ходж е бил прав. За жалост, Клейвът винаги се е предоверявал на своите защити. Но дори и най-трудната задача си има своето решение.
	— Това ми напомня за измамната сигурност, която си мислиш, че си си осигурил в компютърните игри — рече Саймън. — Тъкмо защитиш крепостта си със Заклинанието на абсолютната непобедимост, и се появи някой, който за нула време измисля как да я разруши.
	— Саймън — рече Клеъри. — Млъквай.
	— Той не е много далеч от истината — рече Люк. — Само дето не знаем как са внесли демонична кръв в града, без първо да са свалили защитите. — Той сви рамене. — В момента това е най-малкият ни проблем. Защитите отново са вдигнати, само че ние вече знаем, че не са толкова несломими. Валънтайн може да се върне всеки момент с още по-голяма армия и се съмнявам, че този път ще можем да се преборим с него. Няма толкова нефилими, а онези, които са тук, са тотално деморализирани.
	— Ами долноземците? — попита Клеъри. — Ти каза на консула, че Клейвът трябва да се бие заедно с долноземците.
	— Аз мога да го повтарям на Малачи и Олдъртри до посиняване, но това не означава, че те ще ме послушат — каза уморено Люк. — Единствената причина да ме търпят тук е заради това, че от Клейва ме искат за консултант. А те ме искат само защото моята глутница спаси живота на доста от тях. Това обаче не означава, че искат други долноземци в Идрис…
	Някой изпищя.
	Аматис стоеше неподвижна, с ръка на устата, втренчена в другия край на залата. На входа стоеше мъж, обрамчен от блясъка на слънчевата светлина, идваща отвън. Преди да пристъпи напред в залата, той представляваше само един силует, но после Клеъри видя лицето му.
	Валънтайн.
	По някаква причина първото нещо, което Клеъри забеляза, беше гладко избръснатото му лице. Това го правеше да изглежда по-млад, да прилича повече на ядосаното момче от спомените, които Итуриел й бе показал. Вместо бойното облекло той бе облякъл елегантен пепитен костюм с вратовръзка. Не беше въоръжен. Приличаше на най-обикновен минувач по улиците на Манхатън. Можеше да бъде баща на всекиго.
	Той не погледна към Клеъри, дори не показа, че е забелязал присъствието й. Докато минаваше по тясната пътека между пейките, очите му бяха приковани върху Люк.
	_Как е могъл да дойде тук ей така, без оръжие?_ — запита се Клеъри и миг по-късно си отговори. Инквизитор Олдъртри изръмжа като ранена мечка, отскубна се от Малачи, който се опита да го задържи, запрепъва се по стълбите на подиума и се хвърли към Валънтайн.
	Той мина през тялото на Валънтайн, както нож разрязва хартия. Валънтайн се обърна да погледне Олдъртри с невъзмутимо изражение, когато инквизиторът си преплете краката, блъсна се в една колона и загубил равновесие, се строполи на земята. Консулът се спусна да му помогне да се изправи — по лицето му бе изписано едва прикрито отвращение и Клеъри се питаше дали то бе адресирано към Валънтайн, или към Олдъртри заради глупашкото му изпълнение.
	Из помещението отново се понесе шепот сред множеството. Инквизиторът се спъваше и цвърчеше като плъх в капан, докато Малачи го държеше здраво за ръката, а Валънтайн продължи напред, без да ги удостои повече с вниманието си. Ловците на сенки, които се бяха събрали около пейките, се дръпнаха назад, подобно на вълните на Червено море, разделили се пред Мойсей, и освободиха пътя към средата на помещението. Клеъри потръпна, когато той се приближи към мястото, където стоеше тя заедно с Люк и Саймън. _Той е само проекция_, каза си тя. _Не е наистина тук. Не може нищо да ти направи._
	До нея Саймън потръпна. Клеъри го хвана за ръка точно когато Валънтайн се спря до стълбите на подиума и насочи поглед към нея. Погледът му небрежно се плъзна по нея, сякаш за да я измери, прескочи Саймън и се спря на Люк.
	— Лушън — рече той.
	Люк отвърна на погледа твърдо и неотклонно, без да каже нищо. Клеъри се сети, че това всъщност беше първият път, когато двамата са в едно помещение от Ренуик насам и че тогава Люк беше целият покрит с кръв и едва не умря в битката. Сега беше по-лесно да се забележат разликите и приликите между двамата мъже — Люк в овехтелите си джинси и фланелка и Валънтайн в луксозния си костюм; Люк, брадясал и с посивяла коса, и Валънтайн, приличащ повече на себе си като двайсет и пет годишен — само че по-студен, някак по-корав, сякаш с годините бавно се бе превърнал в камък.
	— Чух, че Клейвът те е поканил да присъстваш на Съвета — каза Валънтайн. — Типично за един Клейв, разяждан от корупция и склонност да се смесва с долнопробна измет. — Гласът му беше така спокоен, дори приветлив, че беше трудно да се долови отровата в думите му или че наистина мисли това, което говори. Погледът му отново се върна на Клеъри. — Клариса — рече той, — виждам, че отново си с вампира. Когато нещата се поуталожат, ще трябва да обсъдим избора ти на домашен любимец.
	От гърлото на Саймън се изтръгна ръмжене. Клеъри стисна ръката му — толкова силно, че ако беше преди, той щеше да извика от болка. Но сега очевидно не изпитваше такава.
	— Недей — прошепна тя. — Просто недей.
	Валънтайн вече бе отклонил вниманието си от тях. Той се изкачи по стълбите на подиума и обърна поглед към множеството.
	— Толкова много познати лица — забеляза той. — Патрик. Малачи. Аматис.
	Аматис стоеше вцепенена, в очите й гореше омраза.
	Инквизиторът продължаваше да се съпротивлява на Малачи, който го държеше здраво. Погледът на Валънтайн се плъзна развеселено по него.
	— Да не забравяме и теб, Олдъртри. Разбрах, че си косвено отговорен за смъртта на моя стар приятел Ходж Старкуедър. Колко жалко.
	Люк най-после проговори.
	— Значи признаваш — рече той. — Ти свали защитите. Ти изпрати демоните.
	— Така е — потвърди Валънтайн. — Мога да изпратя още. Предполагам, че Клейвът, дори Клейв, глупав като този, би трябвало да е очаквал това? Ти го очакваше, нали, Лушън?
	Очите на Люк бяха смайващо тъжни.
	— Очаквах го. Но все пак те познавам, Валънтайн. За сделка ли си дошъл, или да злорадстваш?
	— Нито за едното, нито за другото. — Валънтайн огледа мълчаливото множество. — Няма нужда да сключвам сделки — рече той и макар че го каза със спокоен тон, гласът му проехтя из залата. — Нито имам желание да злорадствам. Никак не ме радва да съм довел до смъртта на множество ловци на сенки; и бездруго сме останали съвсем малко, а светът отчаяно се нуждае от нас. Но това е желанието на Клейва, нали? Това е още едно от безсмислените му правила, правила, които използва, за да съсипе обикновените ловци на сенки. Направих това, което направих, защото нямах друг избор. Направих го, защото това бе единственият начин да накарам Клейва да ме чуе. Ловците на сенки не загинаха заради мен, а умряха, защото Клейвът не ми обръщаше внимание. — Той срещна погледа на Олдъртри през тълпата; лицето на инквизитора беше бяло и сгърчено. — Мнозина от вас някога бяха в моя Кръг — каза бавно Валънтайн. — Сега говоря на вас и на онези, които познават Кръга, но са били извън него. Спомняте ли си какво ви предрекох преди петнайсет години? Че ако не се противопоставим на Съглашението, градът Аликанте, нашата хубава столица, ще гъмжи от противни, лигави тълпи от нищожества, изродени раси, тъпчещи с краката си всичко, което ни е скъпо? И всичко се случи точно както го предрекох. Гард бе опожарен до основи, Порталът — разрушен, улиците ни — наводнени от чудовища, докато в същото време някаква отрепка получовек си позволява да иска да ни ръководи. Е, приятели, врагове и братя, питам ви в името на ангела — сега вече вярвате ли ми? — Гласът му се извиси до крясък. — ВЯРВАТЕ ЛИ МИ СЕГА?
	Погледът му обходи залата, сякаш наистина очакваше отговор. Такъв не последва, само море от втренчени лица.
	— Валънтайн — гласът на Люк, макар и тих, проряза тишината. — Не виждаш ли какво си направил? Съглашението, което толкова презираш, не прави долноземците равни на нефилимите. То не прави получовеците част от Съвета. Цялата стара ненавист далеч не е забравена. Просто трябваше да разчиташ на тази омраза, но ти не го направи, не можа да го направиш, и сега ни даваш единственото нещо, което все още може да ни обедини. — Очите му се впиха в тези на Валънтайн. — Общ враг.
	Бледото лице на Валънтайн пламна в руменина.
	— Аз не съм враг. Не и на нефилимите. Ти си такъв. Ти се опита да ги въвлечеш в безнадеждна битка. Да не мислиш, че демоните, които видяхте, са единствените, с които разполагам? Мога да призова много повече.
	— Ние също сме много повече — каза Люк. — Както нефилими, така и долноземци.
	— Долноземци — каза презрително Валънтайн. — Те ще се разбягат при първата по-сериозна опасност. Нефилимите са родени да бъдат воини, да защитават този свят, но светът мрази твоя вид. Неслучайно среброто ви гори, а дневната светлина унищожава Децата на нощта.
	— Мен не ме изгаря — каза Саймън с твърд и ясен глас, независимо от това, че Клеъри го стисна за ръката. — Ето ме, стоя на дневна светлина…
	Но Валънтайн само се изсмя.
	— Видях те как се давиш при споменаването на Божието име, вампире — каза той. — А относно това, че стоиш на дневна светлина… — Той млъкна и се ухили. — Може би, защото си неестествен. Странно същество. Но пак си оставаш чудовище.
	_Чудовище._ Клеъри си спомни как Валънтайн беше казал на кораба: _Майка ти ме обвини, че съм превърнал първото й дете в чудовище. Изостави ме, за да не мога да направя същото и с второто._
	_Джейс._ При мисълта за името му, усети остра болка. _След всичко, което е направил, Валънтайн стои тук и ни говори за чудовища…_
	— Единственото чудовище тук си ти! — каза въпреки решението си да мълчи. — Видях Итуриел — продължи тя, когато той се обърна и я погледна с изненада. — Знам всичко…
	— Съмнявам се — рече Валънтайн. — Ако знаеше, щеше да си държиш устата затворена. Ако не заради себе си, поне заради брат си.
	_Как смееш да ми говориш за Джейс!_ — искаше да изкрещи Клеъри, но вместо нея се чу друг глас, хладен, неочаквано познат, безстрашен и злъчен.
	— А какво ще кажеш за _моя_ брат? — Аматис се приближи до подножието на подиума и вдигна поглед към Валънтайн. Люк се втренчи смаяно в нея и с глава й даде знак да мълчи, но тя не му обърна внимание.
	Валънтайн се намръщи.
	— Какво за Лушън?
	Въпросът на Аматис, както се стори на Клеъри, го обърка. Или се дължеше на това, че тя бе пристъпила напред и го предизвикваше. Още преди години той я бе отписал като слаба, неспособна да се конфронтира. Валънтайн никак не обичаше изненадите.
	— Ти ми каза, че той вече не ми е брат — рече Аматис. — Раздели ни със Стивън. Съсипа семейството ми. Твърдиш, че не си враг на нефилимите, а всъщност ги изправяш един срещу друг, семейство срещу семейство, разбивайки живота на хората без всякакви угризения. Казваш, че мразиш Клейва, но ти си този, който го докара до това положение — жалък и параноичен. Ние си вярвахме един на друг, ние, нефилимите. Ти промени това. За което никога няма да ти простя. — Гласът й трепна. — А също и че ме накара да повярвам, че Лушън вече не е мой брат. Няма да ти го простя. Както няма да простя и на себе си, че те послушах.
	— Аматис… — Люк пристъпи напред, но сестра му го прекъсна, вдигайки ръка. В очите й блестяха сълзи, но гърбът й беше изправен, а гласът — твърд и непоколебим.
	— Някога ние всички бяхме готови да те послушаме, Валънтайн — каза тя. — И всички го правехме по собствена воля. Но край. Край. Беше дотук. Има ли някой, който да не е съгласен с мен?
	Клеъри завъртя глава и огледа събралите се ловци на сенки. Те й приличаха на груба скица с бели, неясни лица. Тя видя Патрик Пенхалоу, челюстта му беше стисната, и инквизитора, който трепереше като фиданка на силен вятър. И Малачи, чието мрачно, лъщящо лице беше странно непроницаемо.
	Никой не каза и дума.
	Ако Клеъри бе очаквала Валънтайн да се ядоса на това мълчание от страна на нефилимите, които се бе надявал да ръководи, щеше да се разочарова. Като се изключи трепването на челюстта, той бе останал невъзмутим. Сякаш бе очаквал този отговор. Сякаш го бе планирал.
	— Много добре — каза той. — Ако не се вслушате в гласа на разума, ще трябва да използвам сила. Вече ви показах, че мога да сваля защитите на града. Виждам, че отново сте ги изградили, но това няма никакво значение; много лесно мога отново да ги унищожа. Или ще приемете условията ми, или ще се изправите срещу всички демони, които съм в състояние да призова с Меча на смъртните. Ще им наредя да не проявяват милост към никого от вас, било то мъж, жена или дете. Решението е ваше.
	Из залата се понесе шепот; Люк гледаше невярващо.
	— Ти ще съсипеш _собствения_ си вид, Валънтайн, така ли?
	— Понякога се налага да пожертваш болните растения, за да спасиш цялата градина — каза Валънтайн. — Но ако всички са болни… — Той се обърна към ужасеното множество. — Решението е ваше — повтори той. — У мен е Бокалът на смъртните. Ако трябва, ще създам нов свят от ловци на сенки, моделирани и обучени от мен. Аз обаче ще ви дам още една възможност. Ако Клейвът ми повери силите на Съвета и приеме безпрекословно властта и управлението ми, аз няма да вдигам ръка срещу вас. Всички ловци на сенки ще ми се закълнат във вярност и ще скрепят клетвата си с пергаментна руна на лоялността си към мен. Това са моите условия.
	Настъпи тишина. Аматис бе сложила ръка на устата си; останалата част от множеството започна да се размазва пред очите на Клеъри. _Не могат да отстъпят пред условията му_, помисли си тя. _Не могат._ Но какъв избор имаха? Какъв избор имаше всеки един от тях? _Хванати са в капана на Валънтайн_, мислеше си мрачно тя, _точно както и ние с Джейс сме в капан, заложен ни от него. Всички сме свързани с него посредством кръвта си._
	След миг, който обаче се стори на Клеъри като цяла вечност, някакъв тънък гласец проряза тишината — високият, тънък гласец на инквизитора.
	— Власт и управление? — извика той. — Твое управление?
	— Олдъртри… — Консулът понечи да го спре, но инквизиторът беше твърде бърз. Той се отскубна от него и се спусна към подиума.
	Той изквича нещо, някакви объркани думи, сякаш си бе загубил ума, очите му се извъртяха така, че се виждаше само бялото. Той бутна Аматис встрани и се запрепъва нагоре по стълбите към подиума, където стоеше Валънтайн.
	— Аз съм инквизиторът, _инквизиторът_! — извика той. — Аз съм част от Клейва! _Съветът!_ Аз създавам правилата, не ти. Аз управлявам, не ти! Няма да ти позволя това, жалък парвеню, демоничен подлизурко…
	С почти отегчен поглед Валънтайн протегна ръка, сякаш с намерение да докосне инквизитора по рамото. Но Валънтайн не можеше да докосне никого — той беше само проекция — и тогава Клеъри ахна, като видя как ръката му мина през кожата на инквизитора, костите и плътта, изчезвайки в гръдния му кош. Мина секунда — само секунда, — през която сякаш цялата зала се беше втренчила в лявата ръка на Валънтайн, някак неестествено пъхната до китката в гръдния кош на Олдъртри. После Валънтайн внезапно и рязко мръдна китката си наляво — кръгово движение, сякаш завърташе ръждясала топка на брава на врата.
	Инквизиторът нададе писък и се строполи като камък.
	Валънтайн издърпа ръката си. Тя беше цялата в кръв, сякаш й бе надяната алена ръкавица, стигаща почти до лакътя на скъпия вълнен костюм. Той отпусна окървавената си ръка до тялото си и изгледа ужасеното множество, като накрая очите му се спряха на Люк. Той заговори бавно.
	— Давам ви да помислите над условията ми до утре в полунощ. Тогава ще доведа армията си в цялата й мощ на Брослиндското поле. Ако дотогава не получа отговор от Клейва, че се предава, ще вляза с армията си в Аликанте и този път няма да оставим нищо живо. Имате достатъчно време да обмислите условията ми. Използвайте го разумно.
	И с тези думи той изчезна.


	14
	В тъмната гора

	— Е, и какво сега — рече Джейс, все още без да поглежда Клеъри. Всъщност той не я беше поглеждал, откакто се бе появила със Саймън на стълбите пред входната врата на наетата от семейство Лайтууд къща. Вместо това той се бе облегнал на един от високите прозорци във всекидневната и гледаше втренчено към бързо смрачаващото се небе. — Човек отива на погребението на деветгодишния си брат и пропуска целия купон.
	— Джейс — рече Алек с някак уморен глас. — Престани.
	Алек се беше отпуснал в един от износените и изкорубени фотьойли, които бяха единственото място за сядане в стаята. Къщата по странен начин напомняше на странноприемница: стените бяха декорирани с флорални мотиви в избледнели пастелни тонове и всичко бе износено или опърпано. На една малка ъглова масичка до Алек имаше стъклена купа, пълна с шоколади. Премаляла от глад, Клеъри бе изяла няколко, но и се сториха трошливи и сухи. Питаше се що за хора са живели тук. Ами такива, които бягат, когато нещата станат напечени, помисли си язвително тя; заслужават да им се отнеме къщата.
	— С _какво_ да престана? — попита Джейс. Навън се бе стъмнило достатъчно, за да може Клеъри да вижда отражението на лицето му в стъклото на прозореца. Очите му изглеждаха черни. Беше облечен в траурни дрехи, каквито носеха ловците на сенки — тези дрехи не бяха черни, понеже черното бе цветът на бойните униформи. Цветът на смъртта беше бял, така че Джейс бе облечен в бяло яке с алени руни, втъкани в плата около яката и маншетите. За разлика от бойните руни, които имаха агресивно и защитно излъчване, тези говореха на по-нежен език за утеха и печал. Около китките му имаше ленти от кован метал с подобни руни. Алек беше облечен по същия начин, целият в бяло, със същите червено-златисти руни, изписани върху плата. Това правеше косата му да изглежда още по-черна.
	Затова пък Джейс прилича на ангел, помисли си Клеъри. Ангел на отмъщението.
	— Не си го изкарвай на Клеъри. Или на Саймън — рече Алек. — Макар — добави той с леко смръщени вежди — да не мисля, че си го изкарваш на Саймън.
	Клеъри почти очакваше Джейс да отговори нещо троснато, но той каза само:
	— Клеъри знае, че не й се сърдя.
	Саймън се облегна на лакти на дивана и завъртя очи, но каза само:
	— Това, което не разбирам, е как Валънтайн успя да убие инквизитора. Мислех, че проекциите не могат нищо да ти направят.
	— Не би трябвало да могат — каза Алек. — Те са просто илюзии. Само оцветен въздух, така да се каже.
	— Е, не и в този случай. Той просто бръкна в инквизитора и завъртя… — Клеъри потръпна. — Имаше толкова много кръв.
	— Което си е добре дошло за теб — каза Джейс на Саймън.
	Саймън не му обърна внимание.
	— Имало ли е някога инквизитор, който да не е умрял по жесток начин? — запита се той на глас. — Това е почти като при барабанистите на Спинъл Тап.
	Алек прокара ръка по лицето си.
	— Не мога да повярвам, че родителите ми още не знаят за това — каза той. — Не че горя от нетърпение да им кажа.
	— Къде са родителите ти? — попита Клеъри. — Мислех, че са горе.
	Алек поклати глава.
	— Още са на гробището. При гроба на Макс. Нас ни отпратиха. Искаха да останат за малко сами.
	— А Изабел? — попита Саймън. — Тя къде е?
	Насмешката, ако можеше изобщо така да се нарече, изчезна от лицето на Джейс.
	— Тя не иска да излезе от стаята си — рече той. — Мисли, че е виновна за случилото се с Макс. Дори не искаше да дойде на погребението.
	— Опитахте ли да говорите с нея?
	— Не — каза Джейс, — вместо това й удряхме шамари. Защо, мислиш, че няма да подейства ли?
	— Просто питах. — Тонът на Саймън беше мек.
	— Ще трябва да й кажем за историята със Себастиян, че това всъщност не е бил истинският Себастиян — рече Алек. — Може да се почувства по-добре. Тя си мисли, че е трябвало да забележи, че нещо с него не е наред, но ако той е бил шпионин… — Алек сви рамене. — _Никой_ не го заподозря. Дори и семейство Пенхалоу.
	— _Аз_ подозирах, че не е читав — отбеляза Джейс.
	— Да, но това е само защото… — Алек се сниши още повече във фотьойла си. Изглеждаше изтощен, кожата му беше бледосива на фона на ярко белите му дрехи. — Няма значение. И без това разбере ли за заплахата на Валънтайн, нищо вече няма да може да я ободри.
	— Но той дали наистина би го направил? — попита Клеъри. — Да изпрати армия от демони срещу нефилимите. Искам да кажа, той все пак е _ловец на сенки_, нали? Не може да причини такова зло на собствения си народ.
	— Той не се е поколебал да го причини на децата си — каза Джейс, улавяйки погледа й от другия край на стаята. Известно време те се гледаха. — Какво те кара да си мислиш, че го е грижа за народа му?
	Алек замести поглед от единия към другия, от което Клеъри заключи, че Джейс още не му бе казал за Итуриел. Той изглеждаше объркан и много тъжен.
	— Джейс…
	— Поне едно нещо има обяснение — каза Джейс, без да погледне към Алек. — Магнус се опита да използва руната на търсенето, поставяйки я върху някоя от вещите, които Себастиян е оставил в стаята си… по този начин бихме могли да го открием. Но Магнус каза, че не получава почти никакви сигнали, от никоя от вещите. Просто… нищо.
	— Това какво означава?
	— Ами че това са нещата на истинския Себастиян Верлак. Мнимият Себастиян вероятно ги е взел, когато го е отвлякъл. И Магнус не може да получи сигнали от тях, защото истинският Себастиян…
	— Вероятно е мъртъв — завърши Алек. — А онзи Себастиян, когото ние познаваме, е твърде хитър, за да остави след себе си нещо, по което да можем да го проследим. Все пак, не може да се проследи някой ей така, по нищо. Трябва да има предмет, свързан по някакъв начин с човека. Семейно бижу или стили, или гребен с косми по него, нещо такова.
	— Което е наистина лошо — рече Джейс, — защото, ако го проследим, може би той директно ще ни отведе при Валънтайн. Сигурен съм, че е офейкал право при своя шеф, за да му даде отчет. Вероятно отдавна му е изложил и откачената теория на Ходж, че езерото Лин е Огледалото на смъртните.
	— Може да не се окаже толкова откачена — каза Алек. — Във всеки случай на пътеките, които водят към езерото, Клейвът постави стражи и са издигнати защити, които да ги предупредят, ако някой използва Портал там.
	— Фантастично. Сигурен съм, че сега всички се чувстваме защитени. — Джейс се облегна на стената.
	— Това, което не разбирам — рече Саймън, — е защо Себастиян продължи да се мотае наоколо. След като е постъпил така с Изи и Макс, е знаел, че ще бъде заловен, нямало е начин да продължи да се преструва. Искам да кажа, че дори да си е мислел, че е убил Изи, вместо само да я зашемети, как е щял да обясни, че двамата са мъртви, а на него нищо му няма? Щял е да бъде разкрит. И защо висеше тук по време на битката? Защо дойде в Гард? Заради мен? Пределно ми е ясно, че по никакъв начин не го е било грижа дали съм жив, или мъртъв.
	— Сега пък не си справедлив спрямо него — рече Джейс. — Сигурен съм, че той би предпочел да си мъртъв.
	— Всъщност — каза Клеъри — мисля, че той е останал заради мен.
	Джейс я измери с поглед, от който сякаш струяха златни искри.
	— Заради теб? Надявал се е на още една страхотна среща, така ли?
	Клеъри усети, че се изчервява.
	— Не. Пък и онази среща не беше страхотна. Реално, то дори не беше среща. Не е там обаче работата. Когато той влезе в залата, се опитваше да ме изведе навън, за да сме поговорели. Явно е искал нещо от мен. Само дето не знам какво.
	— А може би просто е искал теб — каза Джейс. И при вида на изражението на Клеъри допълни: — Не в този смисъл. Имах предвид, че е искал да те предаде на Валънтайн.
	— Валънтайн не се интересува от мен — каза Клеъри. — Той винаги се е интересувал от теб.
	Нещо трепна дълбоко в очите на Джейс.
	— Сигурна ли си в това, което казваш? — Изражението му беше изключително неприветливо. — Съдейки по случилото се на кораба, мисля, че ти представляваш интерес за него. Което означава, че трябва да бъдеш внимателна. Много внимателна. Всъщност, никак няма да е лошо да прекараш следващите дни вкъщи. Да се заключиш в стаята си като Изабел.
	— Няма да го направя.
	— Разбира се, че няма да го направиш — каза Джейс, — защото целта на живота ти е да ме измъчваш, нали?
	— Не всичко _се върти около теб_, Джейс — кипна Клеъри.
	— Възможно е — каза Джейс, — но трябва да признаеш, че повечето неща все пак се въртят около мен.
	Клеъри сподави порива си да изкрещи.
	Саймън се покашля.
	— Като стана дума за Изабел — само бегло, разбира се, но все пак реших да го спомена, преди спорът ви да е излязъл от контрол — мисля, че няма да е зле да поговоря с нея.
	— Ти? — попита Алек, но после, почувствал се неудобно, побърза да допълни: — Исках да кажа… ние от собственото й семейство не успяхме да я убедим да излезе от стаята си. Защо си мислиш, че ти ще успееш?
	— Може би точно защото не съм от семейството й — каза Саймън. Той бе застанал с ръце в джобовете, с изпънати рамене. Когато Клеъри бе седнала близо до него, бе забелязала, че тънката бяла линия на врата му, дело на Валънтайн, още си личеше, както и белезите от разреза по китките му. Сблъсъкът му със света на ловците на сенки го беше променил, при това не само външно, промяната бе по-дълбока от превръщането му във вампир. Той стоеше изпънат, с вдигната глава и приемаше спокойно закачките на Джейс и Алек. Онзи Саймън, който се плашеше от тях или се свиваше в тяхно присъствие, го нямаше.
	Тя внезапно усети болка в сърцето си и потресена разбра каква бе причината. Той й _липсваше_ — липсваше й Саймън. Саймън такъв, какъвто беше преди.
	— Мисля, че трябва да опитам да накарам Изабел да говори с мен — рече Саймън. — Нищо не пречи.
	— Но вече почти се мръкна — каза Клеъри. — Обещахме на Люк и Аматис да се приберем преди залез-слънце.
	— Аз ще те изпратя до вас — каза Джейс. — Относно Саймън, мисля, че той ще се оправи в тъмното. Нали, Саймън?
	— Разбира се, че ще се оправи — каза възмутено Алек, като прояви малко пресилено усърдие в стремежа си да заличи пренебрежението, което бе проявил към Саймън преди това. — Та той е _вампир_, а… — млъкна за момент и после допълни: — Всъщност, сега разбрах, че се шегуваш. Не ми обръщайте внимание.
	Саймън се усмихна. Клеъри понечи да възрази… но се отказа. Донякъде и защото знаеше, че няма смисъл. Пък и изражението на Джейс, който гледаше покрай нея към Саймън, беше такова, че я накара да замълчи. Беше развеселено, забеляза Клеъри, изразяваше нещо средно между благодарност и — което беше най-изненадващо — известно уважение.


	Разстоянието между новата къща на семейство Лайтууд и тази на Аматис беше кратко; на Клеъри й се искаше да бе по-дълго. Не можеше да се отърси от чувството, че всеки миг, прекаран с Джейс, е посвоему ценен и ограничен и че се доближава до невидимия момент, след който ще бъдат разделени завинаги.
	Тя погледна косо към него. Той се беше втренчил право напред, почти така, сякаш тя не беше с него. Линията на профила му се виждаше остра и ъгловата на магическата светлина, която осветяваше улиците. Косата му се виеше покрай бузата, не смогвайки да закрие белия белег на едното му слепоочие, където е имало знак. Тя виждаше металната верижка, на която висеше пръстенът на Моргенстърн, да проблясва на шията му. Лявата ръка бе отпусната до тялото му; кокалчетата му бяха ожулени. Значи наистина се лекуваше като мундан, както Алек бе поискал от него.
	Тя потрепери. Джейс я погледна.
	— Студено ли ти е?
	— Просто се сетих за нещо — рече тя. — Изненадана съм, че Валънтайн нападна инквизитора, а не Люк. Инквизиторът е ловец на сенки, а Люк… Люк е долноземец. Освен това, Валънтайн го мрази.
	— Да, но в същото време го и уважава, независимо че е долноземец — каза Джейс и Клеъри се сети за погледа, който той бе отправил към Саймън преди малко, след което се опита да се отърси от тази мисъл. Не й беше приятно да намира прилики между Джейс и Валънтайн, дори в такива обикновени неща, като един поглед. — Люк се опитва да промени Клейва, да го накара да мисли по друг начин. Точно това прави и Валънтайн, макар неговите цели да са… добре де, макар да не са същите. Люк е реформатор. Той иска промяна. За Валънтайн инквизиторът символизира стария, тесногръд Клейв, който той мрази толкова дълбоко.
	— Пък и те някога са били приятели — каза Клеъри. — Люк и Валънтайн.
	— „Следите на това, което някога е било“ — каза Джейс и Клеъри беше сигурна, че цитира нещо, съдейки по леко присмехулния му тон. — За жалост, мразиш най-много този, когото някога си обичал. Имам чувството, че Валънтайн е приготвил нещо специално за Люк, когато завземе властта.
	— Но това няма да се случи — каза Клеъри и тъй като Джейс не реагира, тя повиши тон. — Той няма да спечели… не би могъл. Той не може наистина да иска война, не и едновременно срещу ловци на сенки и долноземци…
	— Какво те кара да мислиш, че ловците на сенки ще се съгласят да воюват рамо до рамо с долноземци? — попита Джейс, все още без да поглежда към нея. Те вървяха по улицата край канала и той бе извърнал поглед към водата, челюстта му беше стегната. — Само защото Люк казва така? Люк е един идеалист.
	— И защо това да е нещо лошо?
	— Не е лошо. Но аз не съм такъв — каза Джейс и Клеъри усети как сърцето й се вледенява от пустотата в гласа му. _Отчаяние, гняв, омраза. Това са демонични качества. Той се държи така, както си мисли_, че би следвало _да се държи_.
	Стигнаха къщата на Аматис; Клеъри се спря пред стълбите и се обърна към него.
	— Възможно е — каза тя. — Но не си и като него.
	Джейс се сепна при тези думи или може би просто тонът й беше по-твърд. Той се обърна и я погледна, сякаш за първи път, откакто бяха тръгнали от дома на семейство Лайтууд.
	— Клеъри… — започна той, но млъкна, като си пое въздух. — На ръкава ти има кръв. Да не си ранена?
	Джейс се приближи до нея и пое китката й в ръката си. Клеъри сведе поглед и за своя изненада видя, че той беше прав — на десния ръкав на палтото й имаше странно алено петно. Странното беше, че то бе все още яркочервено. Нали засъхналата кръв беше по-тъмна? Тя се намръщи.
	— Това не е моя кръв.
	Той си отдъхна с облекчение и леко охлаби хватката си.
	— Да не е на инквизитора?
	Тя поклати глава.
	— По-скоро ми се струва, че е на Себастиян.
	— Кръвта на _Себастиян_?
	— Да… когато онази нощ влезе в залата, помниш ли, лицето му беше окървавено. Мисля, че Изабел го е одрала, аз… докоснах лицето му и съм се изцапала с кръвта му. — Тя я разгледа по-отблизо. — Мислех, че Аматис е изпрала палтото, но май не е.
	Тя очакваше, че ще я пусне, но вместо това той задържа китката й, разучавайки кръвта, после я пусна с известно задоволство.
	— Благодаря.
	За миг тя го погледна втренчено, след което поклати глава.
	— Няма ли да ми кажеш за какво?
	— Няма начин.
	Тя дръпна ядосано ръката си.
	— Прибирам се. Ще се видим по-късно.
	Тя се обърна и се заизкачва по стълбите към входната врата на Аматис. Нямаше как да разбере, че в момента, в който се беше обърнала, усмивката изчезна от лицето на Джейс, нито че той остана в тъмнината дълго след като тя бе затворила вратата след себе си, като гледаше след нея и въртеше между пръстите си една малка нишка.


	— Изабел — каза Саймън. Той на няколко пъти бе почуквал на погрешната врата, и сега изкрещяването „Махай се!“ му подсказа, че тази, пред която бе застанал, е правилната. — Изабел, пусни ме да вляза.
	Чу се глух удар и вратата леко се разтресе, сякаш Изабел бе запратила нещо по нея. Вероятно някоя обувка.
	— Не искам да говоря с теб и Клеъри. Не желая да говоря с никого. Остави ме на мира, Саймън.
	— Клеъри не е тук — каза Саймън. — А аз няма да си тръгна, докато не говориш с мен.
	— Алек! — изкрещя Изабел. — Джейс! Изгонете го оттук!
	Саймън изчака. Отдолу не се чу никакъв звук. Алек или беше излязъл, или просто не се обаждаше.
	— Няма ги, Изабел. Само аз съм тук.
	Настъпи тишина. Най-накрая Изабел проговори отново. Този път гласът й се чуваше по-отблизо, сякаш бе застанала току до вратата.
	— Сам ли си?
	— Сам съм — каза Саймън.
	Вратата се отвори. Изабел се появи в черен комбинезон, дългата й коса бе разпиляна по раменете. Саймън никога не я беше виждал така: боса, несресана и без грим.
	— Можеш да влезеш.
	Той мина покрай нея и влезе в тъмната стая. На светлината, идваща откъм коридора, той видя безпорядъка в стаята, сякаш е минало торнадо — или поне майка му би се изразила така. Дрехите бяха скупчени на пода, а една брезентова чанта бе разтворена така, сякаш е експлодирала. Яркият сребристо-златист камшик на Изабел висеше от едната страна на табла на леглото, а от другата — един дантелен бял сутиен. Саймън извърна поглед. Завесите бяха спуснати, лампите — угасени.
	Изабел се тръшна в края на леглото си и го погледна с горчива насмешка.
	— Изчервяващ се вампир. Кой да предположи. — Тя повдигна брадичка. — Е, пуснах те да влезеш. Какво искаш?
	Независимо от гневния й поглед, на Саймън му се стори, че тя изглежда по-млада от обикновено, очите й бяха огромни и черни на посърналото й бяло лице. Той видя белите белези, които минаваха по светлата й кожа, по целите й голи ръце, гърба и ключиците, дори и по краката й. _Ако Клеъри остане ловец на сенки_, помисли си той, _някой ден ще изглежда така, цялата в белези_. Тази мисъл не го разстрои, както би го сторила преди. Имаше нещо в начина, по който Изабел носеше тези белези, сякаш се гордееше с тях.
	Тя държеше нещо в ръце, което непрестанно въртеше между пръстите си. Беше нещо дребно, което блещукаше с матова светлина. За миг той си помисли, че може да е някакво бижу.
	— Това, което се е случило с Макс, не е по твоя вина — каза Саймън.
	Тя не го погледна. Беше забила поглед в предмета в ръцете си.
	— Знаеш ли какво е това? — попита тя и го вдигна. Предметът приличаше на малко войниче, изработено от дърво. Ловец на сенки — играчка, досети се Саймън, облечен в черна униформа. Сребристият блясък, който бе забелязал, идваше от почти изтрития малък меч в ръката на войничето.
	— Това беше на Джейс — каза тя, без да дочака отговор. — Единствената му играчка, когато пристигна от Идрис. Не знам, може да е била част от по-голям комплект. Мисля, че сам си я е направил, но не знам подробности. Когато беше малък, обичаше да си я носи навсякъде, било в джоба, или иначе. И веднъж забелязах Макс да я разнася насам-натам. Тогава Джейс трябва да е бил на тринайсет. Просто я подарил на Макс, предполагам, че защото самият той се е почувствал твърде голям за нея. Та тя е била в ръцете на Макс, когато са го намерили. Сякаш я е хванал, за да се защити, когато Себастиян… когато той… — Тя млъкна. Виждаше се усилието, с което се удържаше да не заплаче. Стисна устни, когато започнаха неконтролируемо да треперят. — Аз трябваше да съм там, за да го защитя. За мен трябваше да се хване, за да се защити, а не за някаква тъпа малка дървена играчка. — Тя я хвърли на леглото, очите й блестяха.
	— Ти си била в безсъзнание — възрази Саймън. — Та ти също едва не си умряла, Изи. Не си могла да направиш нищо.
	Изабел поклати глава, разрешената й коса подскочи на раменете й. Тя погледна диво и ожесточено.
	— Какво знаеш ти за това? — попита настойчиво тя. — Знаеш ли, че Макс дойде при нас в нощта, когато умря, и ни каза, че е видял някой да се катери по демоничните кули, а аз му казах, че е сънувал, и го отпратих? А той е бил прав. Предполагам, че копелето Себастиян се е катерил по кулата, за да свали защитите. И той го уби, за да не може Макс да каже на другите какво е видял. Само ако го бях послушала, ако просто бях отделила секунда да го изслушам, това нямаше да се случи.
	— Как би могла да предположиш, че ще стане така? — рече Саймън. — А относно Себастиян… той не е истинският братовчед на семейство Пенхалоу. Измамил е всички ни.
	Изабел не изглеждаше изненадана.
	— Знам — каза тя. — Чух как го каза на Алек и Джейс Подслушвах ви от горния край на стълбите.
	— Подслушвала си?
	Тя сви рамене.
	— До частта, в която ти каза, че си щял да дойдеш да говориш с мен. Тогава се прибрах. Не ми се искаше да те виждам. — Тя го погледна косо. — Няма как да не ти го призная обаче: ти излезе упорит.
	— Виж, Изабел. — Саймън пристъпи напред. Той беше странно, внезапно объркан от факта, че тя не беше съвсем облечена, така че се въздържа да сложи ръка на рамото й или да направи някакъв друг успокоителен жест. — Когато почина баща ми, бях наясно, че не е по моя вина, но не преставах да мисля за всички неща, които съм можел да направя, да кажа, преди да умре.
	— Да, но това е по моя вина — каза Изабел. — Просто трябваше да го изслушам. А това, което ми остава сега, е да намеря копелето, което направи това, и да го убия.
	— Не съм сигурен, че това ще помогне…
	— Откъде знаеш? — настоя Изабел. — Да не би да си намерил виновника за смъртта на баща ти и да си го убил?
	— Баща ми получи сърдечен удар — каза Саймън. — Така че, не.
	— Тогава нямаш представа за какво говориш, разбра ли? — Изабел вдигна брадичка и го погледна открито. — Ела тук.
	— Какво?
	Тя посочи властно с показалеца си.
	— Ела _тук_, Саймън.
	Той машинално се приближи. Беше само на крачка от нея, когато тя го хвана за ризата и го притегли към себе си.
	Лицата им бяха само на десетина сантиметра разстояние; той виждаше засъхналите по кожата под очите й следи от сълзи.
	— Знаеш ли от какво имам нужда точно сега? — попита тя, като натъртваше на всяка дума.
	— Ами — рече Саймън. — Не?
	— Да се разсея — каза тя и леко го дръпна на леглото до себе си.
	Той падна по гръб върху една разпиляна купчина дрехи.
	— Изабел — възпротиви се леко Саймън, — наистина ли мислиш, че така ще се почувстваш по-добре?
	— Повярвай ми — каза Изабел, като прокара ръка по гърдите му, точно върху небиещото му сърце. — Аз вече се чувствам по-добре.


	Клеъри лежеше будна в леглото и гледаше втренчено към ивицата лунна светлина, която се простираше по тавана. От преживяното през деня нервите й бяха твърде изопнати, за да може да заспи, а това, че Саймън не се прибра нито преди, нито след вечеря, изобщо не й помагаше.
	Беше споделила тревогите си с Люк и той облече палтото си и отиде до семейство Лайтууд. Когато се върна, бе развеселен.
	— Саймън е добре, Клеъри — каза той. — Лягай си. — И после отново излезе заедно с Аматис за едно от безкрайните заседания в Залата на Съглашението. Тя се запита дали някой бе почистил кръвта на инквизитора.
	Понеже нямаше какво да прави, си легна, но сънят така и не идваше. Непрекъснато се връщаше към спомена как Валънтайн бърка в инквизитора и изважда сърцето му. Към начина, по който се обърна към нея и каза: _Ако знаеше, щеше да си държиш устата затворена. Ако не заради себе си, поне заради брат си._ На всичкото отгоре, тайните, които бе научила от Итуриел, лежаха като тежест на гърдите й. Сред всички тези тревоги беше и страхът, постоянен като пулса й, че майка й ще умре. Къде беше Магнус?
	Чу се шум зад завесите и внезапно в стаята нахлу лунна светлина. Клеъри рязко се изправи, посегна към серафимската кама, която държеше на нощната масичка до себе си.
	— Спокойно. — Една ръка докосна нейната — нежна, грапава, позната ръка. — Аз съм.
	Клеъри рязко си пое дъх и бутна ръката му.
	— Джейс — каза тя. — Какво правиш тук? Какво има?
	В първия миг той не отговори и тя се обърна да го погледне, като омота чаршафите около себе си. Чувстваше се неловко, направо паникьосана от факта, че е облечена само с долнище на пижама и тънко потниче, но когато видя изражението му, притеснението й изчезна.
	— Джейс? — прошепна. Той бе застанал до леглото й откъм главата, все още облечен в белите си траурни дрехи, а в погледа му, сведен към нея, нямаше и помен от сарказъм или сдържаност. Той беше много блед, а очите му блуждаеха и бяха почти черни от напрежение. — Добре ли си?
	— Не знам — каза той така, сякаш току-що се беше събудил от сън. — Нямах намерение да идвам тук. Цяла нощ скитах наоколо… не можех да заспя… и реших да дойда тук. При теб.
	Тя се изпъна още повече и пусна чаршафите да се свлекат около хълбоците й.
	— Защо не можеш да спиш? Случило ли се е нещо? — попита тя и изведнъж се почувства глупаво. Какво не беше се случило?
	Джейс обаче сякаш изобщо не чу въпроса й.
	— Трябваше да те видя — каза той, по-скоро на себе си. — Знам, че не е редно. Но _трябваше_.
	— Е, седни тогава — рече тя, като придърпа краката си, за да му направи място да седне в края на леглото. — Държиш се странно. Сигурен ли си, че нищо не се е случило?
	— Не съм казал, че нищо не се е случило. — Той седна на леглото и се обърна към нея. Беше достатъчно близо, че тя да може да се наведе към него и да го целуне…
	Сърцето й се сви.
	— Да няма лоши новини? Да не би нещо… някой…
	— Нито е лошо — каза Джейс, — нито е новина. Тъкмо обратното, не е ново. Това е нещо, което знам, а ти… вероятно и ти го знаеш. Бог е свидетел, че не съм се прикривал кой знае колко добре. — Очите му се плъзнаха по лицето й, бавно, сякаш се опитваше да го запомни. — Това, което се случи — каза той и се поколеба, — е, че аз осъзнах нещо.
	— Джейс — прошепна тя внезапно и без да съзнава защо, се притесни от това, което той се канеше да каже. — Джейс, не е нужно да…
	— Опитвах се да отида… на едно определено място — каза Джейс. — Но все нещо ме теглеше насам. Не можех да спра да вървя… не можех да спра да мисля за първия път, когато те видях, и за това, как така и не можах да те забравя. Исках, но не успях. Накарах Ходж да ме пусне да те намеря и да те доведа в Института. И после, в онова тъпо кафене, когато те видях да седиш на дивана със Саймън, още тогава се почувствах зле — аз трябваше да съм седнал с теб. Аз трябваше да те карам да се смееш. Не можех да се освободя от това чувство. Че трябва да съм аз. И колкото повече те опознавах, толкова по-силно го усещах… никога не съм чувствал подобно нещо. Винаги съм искал дадено момиче и след като съм го опознаел, вече съм загубвал интерес, но чувствата ми към теб ставаха все по-силни и по-силни до нощта, в която ти се появи в Ренуик и аз разбрах. Разбрах причината да се чувствам така, сякаш си част от мен, която съм загубил и която никога нямаше да разбера, че ми е отнета, докато не те видях отново. И тази причина беше, че ти си ми сестра, почувствах го като шега свише. Сякаш Бог се беше погаврил с мен, а дори не знам защо! Заради това, че си бях въобразил, че мога наистина да те имам, че заслужавам да бъда щастлив. Чудя се какво толкова съм направил, та да бъда наказан…
	— Ако ти си наказан — каза Клеъри, — тогава и аз съм наказана. Защото всичко, което чувстваш ти, го чувствам и аз, но ние не можем… ние трябва да спрем да се чувстваме по този начин, защото нямаме друг избор.
	Джейс сви ръце в юмруци.
	— За какво нямаме друг избор?
	— Просто не можем да бъдем заедно. Ако не го приемем, няма да можем да бъдем близо един до друг, дори в една и съща стая, а аз не бих понесла това. Предпочитам да те има в живота ми, макар и като мой брат, отколкото изобщо…
	— И аз какво, да гледам как се срещаш с момчета, как се влюбваш в друг, как се жениш…? — Гласът му звучеше напрегнато. — И докато те гледам, ще умирам бавно всеки ден.
	— Не. Защото ще ти бъде безразлично — каза тя, като, още докато го изричаше, се питаше дали може да понесе представата един ден да му е безразлично. Тя не беше помислила за толкова напред в бъдещето, колкото той, и когато се опита да си представи как го вижда да се влюбва в друга, да се жени за друга, не можа да види нищо друго, освен пуст черен тунел, който се простираше пред нея. — Моля те. Ако не говорим повече за това… ако просто се престорим…
	— Няма какво да се преструваме — каза Джейс с абсолютна категоричност. — Аз те обичам и ще те обичам, докато умра, а ако има и живот отвъд смъртта, ще те обичам и тогава.
	Дъхът й спря. Той го беше казал — думите не можеха да бъдат върнати. Тя се опита да отговори нещо, но не успя.
	— Знам, че си мислиш, че искам да бъда с теб просто за да… да докажа на себе си, че съм чудовище — каза той. — И може би наистина съм чудовище. Не мога да кажа със сигурност дали е така. Но знам едно: макар във вените ми да тече демонична кръв, има и човешка. И че не бих могъл да те обичам по този начин, ако не бях поне малко човек. Защото демоните _желаят_. Но не обичат. А аз…
	Тук той се изправи в изблик на непоносима тъга и тръгна към прозореца. Изглеждаше толкова объркан, колкото в Залата на Съглашението, застанал над тялото на Макс.
	— Джейс? — каза Клеъри разтревожена и след като той не отговори, тя се изправи на крака и отиде при него, като положи ръка на рамото му. Той продължаваше да се взира през прозореца; техните отражения в стъклото бяха почти прозрачни — призрачни силуети на едно високо момче и по-ниско момиче, чиято ръка тревожно бе хванала неговата. — Какво има?
	— Не биваше да ти говоря така — рече той, без да я поглежда. — Извинявай. Май доста прекалих. Изглеждаш толкова… шокирана. — Притеснението в гласа му беше като опъната струна.
	— Така е — каза тя. — През последните няколко дни се питах дали не ме мразиш. А когато тази нощ те видях, предположението ми сякаш се затвърди.
	— Да те мразя? — повтори той, като я гледаше объркано. После посегна и докосна лицето й, леко, само върховете на пръстите му докосваха кожата й. — Казах ти, че не мога да спя. Утре в полунощ или ще воюваме, или ще се озовем под робството на Валънтайн. Това може да е последната нощ в живота ни или поне последната нормална нощ. Последната нощ, в която ще спим, а на сутринта ще станем както обикновено. И мога да мисля само за едно: искам да я прекарам с теб.
	Сърцето й подскочи.
	— Джейс…
	— Нямах това предвид — каза той. — Няма да те докосна, не и ако не искаш. Знам, че не е редно — Боже, колко е нередно, — но просто искам да легна до теб и да се събудя до теб, поне веднъж в живота си. — Гласът му бе изпълнен с отчаяние. — Само тази нощ. На фона на всичко останало, какво значение има една нощ?
	_Защото само си помисли как бихме се чувствали на сутринта. Помисли си колко по-лошо би било да се преструваме пред другите, че между нас няма нищо, ако прекараме нощта заедно, дори и само да сме лежали един до друг. Това е като да поемеш малко дрога — само те кара да искаш още._
	Но тя разбра защо той й каза всичко това. Защото не беше вярно, не и за него. Нямаше нищо, което да направи ситуацията по-лоша, точно както и нищо не можеше да я направи по-добра. Това, което той чувстваше, беше категорично като доживотна присъда и можеше ли тя да каже, че при нея е различно? Но дори и тя да се надяваше, че е така, дори и да се надяваше, че някой ден ще успее с времето или по някаква друга причина, или просто в резултат на изхабяване, да се чувства иначе, нямаше значение. Нищо на света не искаше повече от това, да прекара тази нощ с Джейс.
	— Тогава спусни завесите, преди да си легнеш — каза тя. — Не мога да спя, когато в стаята е толкова светло.
	Той я погледна недоверчиво. Клеъри с изненада разбра, че не бе очаквал тя да каже да. Миг по-късно той я беше сграбчил и притиснал към себе си, лицето му бе заровено в разрошената й от лежането коса.
	— Клеъри…
	— Да си лягаме — каза нежно тя. — Стана късно. — Отдръпна се от него и се обърна към леглото, покатери се на него и уви чаршафите около кръста си. Така, като го гледаше, тя се изкушаваше да си представи, че нещата са различни, че са изминали много години и те са правили стотици пъти това, което правеха сега, и че всяка нощ им е принадлежала, а не само тази. Тя подпря брадичка на ръцете си и го загледа как дърпа завесите, как разкопчава ципа на якето си и го закача на гърба на един стол. Отдолу бе облечен с бледосива тениска и знаците, които се виеха по голите му ръце, изпъкнаха, когато свали колана си с оръжията и го остави на пода. Той събу ботушите си и пристъпи към леглото, след което много внимателно легна до Клеъри. Лежейки по гръб, той извъртя глава и я погледна. На слабата светлина, процеждаща се в стаята през пролуката между завесите, тя успяваше да види контурите на лицето и блясъка на очите му.
	— Лека нощ, Клеъри — каза той.
	Ръцете му бяха отпуснати от двете страни на тялото му. Той дишаше едва забележимо, а за себе си Клеъри не беше сигурна дали изобщо диша. Тя прокара ръка по чаршафа, колкото да се докоснат пръстите им — толкова леко, че ако беше друг, а не Джейс, нямаше и да усети докосването, но нервните окончания на върховете на пръстите й леко настръхнаха, сякаш ги бе доближила до пламък. Усети как той се напрегна до нея, а после се отпусна. Затворил бе очи и миглите му хвърляха леки сенки върху извивките на скулите му. Устата му беше извита в усмивка, сякаш усещаше, че тя го гледа. Клеъри се запита как ли би изглеждал на сутринта, с разрошена коса и сънни кръгове под очите. Независимо от всичко, тази мисъл я разтърсваше от щастие.
	Тя прокара пръсти по неговите.
	— Лека нощ — прошепна. Със сплетени ръце, подобно на деца във вълшебна приказка, тя усети, че заспива до него в тъмнината.


	15
	Светът се разпада

	Люк прекара по-голямата част от нощта в гледане на пътя на луната през прозрачния таван на Залата на Съглашението. Небесното тяло приличаше на сребърна монета, плъзгаща се по чистата повърхност на стъклена маса. Както всеки път непосредствено преди пълнолуние, той почувства изострянето на зрението и обонянието си, макар да беше в човешкия си облик. Сега например можеше да помирише потта от колебанието, подплатена с острата воня на страха. Усещаше безпокойството на вълчата си глутница чак от Брослиндската гора, долавяше как сноват сред дърветата в тъмнината и очакват новини от него.
	— Лушън! — Гласът на Аматис в ухото му беше тих, но пронизителен. — _Лушън!_
	Стреснат от унеса си, Люк съсредоточи уморените си очи върху картината пред себе си. Той бе заобиколен от малка група, онези, които искаха да чуят плана му. Бяха по-малко, отколкото се бе надявал. Мнозина той познаваше от предишния си живот в Идрис — семействата Пенхалоу, Лайтууд, Рейвънскар; имаше и такива, с които се беше срещнал сега, като Монтеверде, които ръководеха Института в Лисабон и говореха на някакъв смесен португало-английски, или Несрин Чаудхъри, ръководителката със сурово лице на Института в Мумбай. Нейното зелено сари беше извезано със сложно преплетени руни в толкова ярко сребристо, че Люк машинално присви очи, когато тя се приближи.
	— Наистина, Лушън — каза Мерис Лайтууд. Нейното малко бяло лице беше посърнало от умора и печал. Люк изобщо не беше очаквал тя или съпругът й да дойдат, те обаче веднага приеха, щом им спомена за събранието. Беше им благодарен, че все пак бяха тук, макар скръбта да правеше Мерис по-раздразнителна от обикновено. — Ти беше този, който ни повика, можеш поне малко да се съсредоточиш.
	— Той го прави. — Аматис седеше с подгънати крака като момиченце, но изражението й беше сурово. — Лушън не е виновен, че вече цял час се въртим в кръг.
	— И ще продължаваме да се въртим в кръг, докато не намерим решение — каза Патрик Пенхалоу с дрезгав глас.
	— С цялото ми уважение, Патрик — отвърна Несрин със своя силен акцент, — на този проблем не може да има решение. Можем обаче да съставим план, който да ни служи за ориентир.
	— План, който да не включва нито робство, нито… — започна Джия, жената на Патрик, но млъкна и прехапа устни. Тя беше хубава, изящна жена, която много приличаше на дъщеря си Ейлийн. Люк си спомняше как навремето Патрик пое управлението на Института в Пекин и се ожени за нея. Беше се получило малко скандално, понеже се предполагаше, че той ще се ожени за момичето, което родителите му бяха избрали за него в Идрис. Но Патрик не обичаше да му нареждат какво да прави, качество, за което сега Люк беше благодарен.
	— Нито съюз с долноземците? — рече Люк. — Боя се, че няма друг начин.
	— Не е проблемът в самите долноземци и ти го знаеш — каза Мерис. — Всичко опира до местата в Съвета. Клейвът никога няма да го допусне. Знаеш го. Това са четири места…
	— Не са четири — каза Люк. — По едно за царството на феите, децата на луната и децата на Лилит.
	— Феите, ликантропите и магьосниците — каза тихо сеньор Монтеверде, веждите му се извиха. — Ами вампирите?
	— Те още не са решили — уточни Люк. — А и аз нищо не съм им обещавал. Може би не държат да се включат в Съвета; никой от тях не е очарован от моя вид, нито пък си пада по срещи и правила. Но в случай че променят мнението си, винаги са добре дошли.
	— Малачи и хората му никога няма да се съгласят с това, а без тях нямаме достатъчно гласове в Съвета — измърмори Патрик. — Пък и без вампирите какви са шансовете ни изобщо?
	— Много добри — тросна се Аматис, която сякаш бе повярвала в плана на Люк повече и от самия него. — Има много долноземци, които ще се борят заедно с нас и които са наистина могъщи. Ами че само магьосниците…
	Сеньора Монтеверде тръсна глава и се обърна към съпруга си:
	— Този план е безумен. Няма да проработи. На долноземци не може да се вярва.
	— По време на Въстанието проработи — каза Люк.
	Португалката презрително изви устни.
	— Само защото Валънтайн е предвождал армия от тъпаци — каза тя. — Не от демони. Пък и как можем да сме сигурни, че бившите членове на Кръга няма да се върнат при него и да застанат на негова страна още щом ги призове?
	— Внимавай какво говориш, сеньора — изръмжа Робърт Лайтууд. Това беше първият път, когато той проговори от вече повече от час; през по-голямата част от вечерта той стоеше неподвижно, скован от мъка. Люк можеше да се закълне, че преди три дни бръчките по лицето му ги нямаше. Неговата скръб личеше по изопнатите му рамене и стиснатите юмруци; Люк не можеше да го упрекне за това. Той никога не бе харесвал особено Робърт, но беше мъчително да гледаш този едър мъж, сломен от мъка. — Ако мислите, че ще се присъединя към Валънтайн след смъртта на Макс… та той уби момчето ми…
	— Робърт — промълви Мерис. Тя сложи ръка на рамото му.
	— Ако не се присъединим към него — каза сеньор Монтеверде, — може _всички_ наши деца да умрат.
	— Ако мислиш така, то защо тогава си тук? — Аматис се изправи на крака. — Мислех, че сме се разбрали…
	_И аз така мислех._ Главата на Люк го болеше. Винаги така се получава с тях, помисли си той, две стъпки напред, една назад. Ако се вгледаха по-внимателно в себе си, щяха да разберат, че не са по-добри от долноземците, от които толкова се възмущаваха. Може би щеше да е по-добре, ако решаваха проблемите си в битка, както се постъпва в една глутница…
	Някакво движение при вратата на залата прикова погледа му. Беше за части от секундата и ако не беше почти пълнолуние, може би нямаше и да забележи фигурата, която се стрелна пред вратите. За миг се почуди дали пък не си въобразява. Случваше се, когато е много уморен, да си мисли, че вижда Джослин — в трепкането на някоя сянка, в играта на светлината по някоя стена.
	Но това не беше Джослин. Люк се изправи на крака.
	— Ще изляза за пет минути да глътна малко въздух. Ей сега се връщам. — Усещаше как го гледат, докато вървеше към външната врата — всички го гледаха, дори и Аматис. Сеньор Монтеверде прошепна нещо на съпругата си на португалски; Люк долови в потока от думи _„Lobo“_, което означаваше „вълк“. _Сигурно си мислят, че излизам, за да потичам в кръг и да повия към луната._
	Въздухът навън беше свеж и студен, а небето — стоманено тъмносиво. На изток изгревът обагряше небето в червено и хвърляше бледорозова светлина върху белите мраморни стълби, по които се слизаше от вратата на залата. Джейс го чакаше насред стълбите. Белите му траурни дрехи подействаха като плесница на Люк, който си спомни за цялата смърт, която току-що бяха преживели и която им предстоеше да преживеят отново.
	Люк се спря няколко стъпала над Джейс.
	— Какво правиш тук, Джонатан?
	Джейс нищо не каза, а Люк мислено се упрекна за недосетливостта — Джейс не обичаше да бъде наричан Джонатан и обикновено реагираше остро на това име. Този път обаче сякаш не това бе от значение за него. Изражението на лицето му, което вдигна към Люк, беше толкова решително, както на останалите възрастни в залата. Макар че на Джейс му оставаше още една година, докато според закона на Клейва стане пълнолетен, той вече беше преживял толкова лоши неща, колкото повечето възрастни изобщо можеха да си представят.
	— Родителите си ли търсиш?
	— Имаш предвид семейство Лайтууд? — Джейс поклати глава. — Не. Не с тях искам да говоря. Дойдох при теб.
	— Във връзка с Клеъри? — Люк слезе още няколко стъпала надолу, докато застана точно над Джейс. — Тя добре ли е?
	— Добре е. — Споменаването на Клеъри като че ли смути Джейс, което накара Люк да настръхне… но от друга страна Джейс никога не би казал, че Клеъри е добре, ако наистина не беше.
	— Тогава какво има?
	Джейс погледна покрай него към вратата на залата.
	— Как върви там? Някакъв напредък?
	— Не бих казал — рече Люк. — Колкото не им се иска да капитулират пред Валънтайн, още по-малко им се ще да приемат идеята за долноземци в Съвета. А без обещание за места в Съвета, моите хора няма да се бият.
	Очите на Джейс хвърляха искри.
	— Клейвът ще _ненавижда_ тази идея.
	— Не е нужно да са очаровани от нея. Просто трябва да разберат, че това е единствената алтернатива на самоубийството.
	— Те ще започнат да шикалкавят — предупреди го Джейс. — На твое място бих им поставил срок. Клейвът умее да работи със срокове.
	Люк не можа да се въздържи да не се усмихне.
	— Всички долноземци, които мога да призова, ще стигнат Северната порта по здрач. Ако дотогава Клейвът се съгласи да се бие заедно с тях, те ще влязат в града. Ако не, ще се върнат. Повече от това не мога да отлагам, и без това едва ли ще имаме достатъчно време да се доберем до Брослинд.
	Джейс подсвирна.
	— Грандиозен план. Надяваш се, че при вида на тези долноземци Клейвът ще се вдъхнови или ще се изплаши?
	— Може би по малко и от двете. Мнозина от членовете на Клейва са свързани с Институти като теб; те са свикнали да виждат долноземци. Моите безпокойства се отнасят за кореняците от Идрис. Може да се паникьосат при вида на долноземците пред портите си. От друга страна, не е зле да си спомнят колко са уязвими.
	Като по команда, погледът на Джейс се стрелна към руините на Гард, черен белег по склона на хълма над града.
	— Не мисля, че някой е забравил това. — Той погледна отново Люк, ясните му очи бяха много сериозни. — Трябва да ти кажа нещо и искам то да си остане между нас.
	Люк не можа да прикрие изненадата си.
	— Защо на мен? Защо не на семейство Лайтууд?
	— Защото ти си единственият отговорен тук. Знаеш го.
	Люк се поколеба. Нещо в бялото и уморено лице на Джейс породи у него съчувствие, въпреки собствената му умора — съчувствие и желание да покаже на това момче, измамено и предадено от възрастните в живота си, че не всички възрастни са като тях, че има и такива, на които може да разчита.
	— Добре.
	— И — каза Джейс — защото съм сигурен, че знаеш как да го поднесеш на Клеъри.
	— Какво да поднеса на Клеъри?
	— Обяснението за това, което ще направя. — Очите на Джейс се бяха разширили в светлината на изгряващото слънце; това го правеше да изглежда с години по-малък. — Ще проследя Себастиян, Люк. Знам как да го намеря и ще го следвам, докато не ме заведе при Валънтайн.
	Люк ахна от изненада.
	— _Знаеш как да го намериш?_
	— Магнус ми каза заклинанието за проследяване, когато бях отседнал в дома му в Бруклин. Тогава се опитвахме да намерим баща ми, използвайки пръстена му. Не се получи, но…
	— Ти не си магьосник. Не можеш да се справиш със заклинанието за проследяване.
	— Това е руна. Като онази, с която инквизиторката ме е наблюдавала, когато отидох на кораба да се видя с Валънтайн. Просто трябва да я приложа на Себастиян.
	— Но ние със семейство Пенхалоу опитахме. Той обаче не бе оставил нищо след себе си. Стаята му беше идеално изчистена може би именно по тази причина.
	— Аз намерих нещо — каза Джейс. — Нишка, напоена с кръвта му. Не е много, но е достатъчно. Пробвах го и действа.
	— Не можеш да хукнеш след Валънтайн на своя глава, Джейс. Аз няма да те пусна.
	— Не можеш да ме спреш. Освен ако не започнеш битка тук на стълбите. Но няма да спечелиш. И двамата знаем, че е така. — В гласа на Джейс се долавяше странна нотка, нещо средно между увереност и самоненавист.
	— Виж, колкото и да се мъчиш да се правиш на самотен герой…
	— Аз не съм герой — рече Джейс. Гласът му беше ясен и безизразен, сякаш изговаряше най-очевидни факти.
	— Помисли как ще го приемат семейство Лайтууд дори ако нищо не ти се случи. Помисли за Клеъри…
	— Мислиш, че не съм помислил за Клеъри? Мислиш, че не съм помислил за семейството си? Защо мислиш, че правя това?
	— А ти мислиш ли, че не помня какво е да си на седемнайсет? — отвърна Люк. — Да си въобразяваш, че имаш силата да спасиш света — и не само силата, но и задължението…
	— Погледни ме — каза Джейс. — Погледни ме и ми кажи, че аз съм най-обикновен седемнайсетгодишен тийнейджър.
	Люк въздъхна.
	— У теб няма нищо обикновено.
	— Сега ми кажи, че е невъзможно. Кажи ми, че намерението ми е обречено на провал. — И понеже Люк нищо не каза, Джейс продължи: — Люк, твоят план е чудесен, ако проработи. Да свикаш долноземците, да отблъснеш Валънтайн от портите на Аликанте. Това е по-добре, отколкото да легнеш и да се оставиш той да те тъпче. Той обаче това и очаква. Ти няма да го хванеш неподготвен. Но аз… аз ще го изненадам. Той едва ли би предположил, че някой следи Себастиян. Все пак това е една възможност, а ние трябва да се възползваме от всички възможности.
	— Може и така да е — каза Люк. — Но е твърде много да се очаква от някого. Дори и от теб.
	— Но не виждаш ли, това мога да бъда _единствено_ аз — каза Джейс с отчаяние в гласа. — Дори и Валънтайн да се усети, че го следя, би могъл да ме допусне достатъчно близо…
	— Достатъчно близо за какво?
	— Да го убия — рече Джейс. — За какво друго?
	Люк погледна към момчето, което стоеше на стълбите под него. Искаше му се по някакъв начин да проникне и да види Джослин в лицето на сина й по начина, по който я виждаше в лицето на Клеъри, но Джейс си беше неизменно себе си — сдържан, самотен и затворен.
	— Можеш ли да го направиш? — попита Люк. — Можеш ли да убиеш собствения си баща?
	— Да — каза Джейс, а гласът му прозвуча далечно като ехо. — Сега нали няма да вземеш да ми разправяш как не съм можел да го убия, понеже все пак бил мой баща и отцеубийството било непростимо престъпление?
	— Няма. Това, което се опитвам да ти кажа, е, че трябва да си сигурен, че ще успееш — каза Люк и за своя изненада откри, че част от него вече е приела, че Джейс ще направи точно това, което е казал, и че той ще му позволи. — Не можеш да направиш това, да скъсаш с всичко, с което си свързан тук, сам да преследваш Валънтайн до дупка и накрая да се провалиш.
	— О — каза Джейс, — ще успея. — Той извърна поглед от Люк, погледна надолу по стълбите към площада, който само до вчера сутринта бе изпълнен с трупове. — Баща ми ме е направил такъв, какъвто съм. И аз го мразя за това. Мога да го убия. Сам се е погрижил за това.
	Люк поклати глава.
	— Както и да те е възпитал, Джейс, ти си го преодолял. Той не те е покварил…
	— Така е — каза Джейс. — Но не му е било и нужно. — Той погледна към небето, набраздено със синьо и сиво; птиците започваха да пеят утринните си песни в дърветата, редящи се покрай площада. — По-добре да тръгвам.
	— Има ли нещо, което искаш да предам на семейство Лайтууд?
	— Не. Не, не им казвай нищо. Само ще те упрекнат, когато разберат, че си знаел за намерението ми и си ми разрешил. Оставил съм им бележка — добави той. — Те ще разберат.
	— Тогава защо…
	— Ти разказвам всичко това ли? Просто исках да знаеш. Искам да го имаш предвид, когато съставяш стратегията на битката. А именно това, че ме няма и че търся Валънтайн. Ако го намеря, ще ти изпратя известие. — Той се усмихна бегло. — Разчитай на мен като резервен план.
	Люк посегна и стисна ръката на момчето.
	— Ако баща ти не беше този, който е — каза той, — щеше да се гордее с теб.
	За миг Джейс като че ли се смая, после внезапно се изчерви и на свой ред пое ръката му.
	— Ако знаеше… — започна той и прехапа устната си. — Няма значение. Желая ти късмет, Лушън Греймарк. _Ave atque vale._
	— Да се надяваме, че това не е истинско сбогуване — каза Люк. Слънцето бързо се издигаше и когато Джейс вдигна глава, намръщен от внезапната интензивност на светлината, в лицето му имаше нещо, което стъписа Люк — нещо средно между уязвимост и упорита надменност. — Ти ми напомняш за някого — каза той, без да се замисли. — За някого, когото познавах преди години.
	— Знам — каза Джейс и горчиво изви устни. — Напомням ти за Валънтайн.
	— Не — каза Люк, а в гласа му се долавяше смайване; но когато Джейс се обърна с гръб, приликата се стопи и пропъди духовете на спомените. — Не… не за Валънтайн си мислех.


	Когато се събуди, още преди да отвори очи, Клеъри разбра, че Джейс си е тръгнал. Ръката й, все още простряна на леглото, беше празна; никакви пръсти не се докосваха до нейните. Тя бавно се надигна и седна, сърцето й се сви.
	Сигурно, преди да си тръгне, той бе дръпнал завесите, защото прозорците бяха отворени и на леглото падаха квадрати от ярка светлина. Запита се защо светлината не я беше събудила. Съдейки по положението на слънцето, трябва да беше следобед. Клеъри чувстваше главата си натежала и като в мъгла, а пред очите й бе размазано. Може би бе спала толкова дълго, защото от много време насам за първи път не бе сънувала кошмари и тялото й се чувстваше прекрасно от съня.
	Едва когато се изправи, видя бележката на нощното си шкафче. Тя я взе с усмивка на устните си — значи Джейс бе оставил бележка — и когато нещо тежко се плъзна и издрънча на пода в краката й. Тя изненадано отскочи назад, мислейки си, че е нещо живо.
	В краката и лежеше купчинка от блестящ метал. Тя разбра какво е още преди да се наведе и да го вдигне. Верижката и сребърният пръстен, който Джейс носеше на шията си. Семейният пръстен. Тя рядко го бе виждала без него. Обзе я внезапен страх.
	Тя отвори бележката и пробяга с поглед по първите редове: _„Независимо от всичко, не мога да понеса мисълта да загубя този пръстен завинаги, както не мога да понеса мисълта да загубя теб завинаги. И макар че нямам избор за второто, поне първото зависи от мен.“_
	Останалата част от писмото изглежда се състоеше от някаква неясна поредица от думи; тя трябваше да го препрочете няколко пъти, за да схване смисъла им. Когато най-после разбра, тя се втренчи в хартийката в ръцете си, които я мачкаха и трепереха. Сега разбираше защо Джейс й бе говорил всички тези неща и защо беше казал, че една нощ не е от значение. Така може да говори само някой, когото няма да видиш никога повече.
	Всичко стана като на сън, тя дори нямаше конкретен план, нито забеляза какво е облякла, просто тичаше надолу по стълбите, облечена в униформата на ловците на сенки, с писмото в една ръка и верижката с пръстена, набързо закопчана на врата.
	Всекидневната беше пуста, огънят в камината угасваше в сивата пепел, но от кухнята се долавяше шум и светлина: някой разговаряше и се усещаше ароматът на нещо вкусно. _Палачинки?_ — помисли си Клеъри с изненада. Нямаше представа, че Аматис може да ги приготвя.
	Оказа се права. Когато влезе в кухнята, очите й се разшириха от изненада — Изабел, свила лъскавата си черна коса в кок на тила, бе застанала пред печката, с престилка на кръста и метална лъжица в ръка. Саймън седеше на масата зад нея, с крака, вдигнати на един стол, и Аматис, която нямаше намерение да му казва да ги свали, се беше облегнала на плота и изглеждаше весела.
	Изабел махна с лъжицата към Клеъри.
	— Добро утро — каза тя. — Какво ще кажеш за закуска? Макар че то май вече стана време за обяд.
	Онемяла, Клеъри погледна към Аматис, която от своя страна сви рамене.
	— Те току-що се появиха и поискаха да направят закуска — каза тя — и понеже аз не съм особено добра в готвенето, се съгласих.
	Клеъри се сети за ужасната супа на Изабел в Института и потисна потръпването си.
	— Къде е Люк?
	— В Брослинд, с глутницата си — отвърна Аматис. — Всичко наред ли е, Клеъри? Изглеждаш малко…
	— Замаяна — каза Саймън вместо нея. — Всичко наред ли е?
	За миг Клеъри не знаеше какво да отговори. _Те току-що се появиха_, беше казала Аматис. Което значи, че Саймън бе прекарал _цялата_ нощ у Изабел. Тя го погледна втренчено. Не _изглеждаше_ променен.
	— Добре съм — каза тя. Сега не му беше времето да се тревожи за любовния живот на Саймън. — Трябва да говоря с Изабел.
	— Ами говори — каза Изабел, като бодна безформеното нещо на дъното на тигана, което Клеъри се боеше, че бе палачинката. — Слушам те.
	— _Насаме_ — рече Клеъри.
	Изабел се намръщи.
	— Не може ли да почака? Почти приключих…
	— Не — каза Клеъри, а в тона й имаше нещо, което накара поне Саймън да се изпъне на мястото си. — Не може.
	Саймън стана от стола.
	— Добре. Ще ви оставя сами — каза той. После се обърна към Аматис: — Ще ми покажеш ли онази снимка на Люк от детските му години, за която ми говореше?
	Аматис изгледа притеснено Клеъри, но излезе след Саймън от стаята.
	— Предполагам, че мога…
	Изабел поклати глава, когато вратата се затвори след тях. Нещо проблесна на тила й: блестящ, изящен нож бе забоден в кока на косата й и го прикрепяше. Дори в ролята на домакиня, тя продължаваше да си бъде ловец на сенки.
	— Виж — каза тя. — Ако е за Саймън…
	— Не е за Саймън. Отнася се за Джейс. — Тя подаде бележката на Изабел. — Прочети това.
	Изабел въздъхна и изключи печката, взе бележката и седна да я прочете. Клеъри взе една ябълка от панера на масата и седна, докато Изабел мълчаливо пробягваше по редовете от другия край на масата. Клеъри мълчаливо зачопли ябълката — всъщност, не можеше да си представи да я яде или да яде каквото и да е друго.
	Изабел откъсна поглед от бележката и изви вежди.
	— Изглежда малко… лично. Сигурна ли си, че аз трябва да я прочета?
	_Вероятно не._ Клеъри не си спомняше много добре какво точно пишеше в писмото; при други обстоятелства никога не би го показала на Изабел, но тревогата й за Джейс не оставяше място, за каквото и да е колебание.
	— Просто я прочети до края.
	Изабел отново погледна към бележката пред себе си. Когато приключи, тя сложи листчето на масата.
	— Предположих, че той ще направи нещо такова.
	— Виждаш какво имам предвид — каза Клеъри, думите с мъка излизаха от устата й, — но той не може да е тръгнал много отдавна, нито да е стигнал твърде далеч. Трябва да тръгнем след него и… — Тя млъкна, мозъкът й най-после обработи казаното от Изабел и тя прехапа устни. — Какво искаш да кажеш, че си предположила, че той ще направи нещо такова?
	— Просто предположих. — Изабел отметна една изскочила къдрица зад ухото си. — Още откакто изчезна Себастиян и всички заразправяха как трябвало да го намерят. Аз претърсих цялата му стая в дома на семейство Пенхалоу, за да открия нещо, по което можем да го проследим… но нямаше нищо. Предполагам, че ако Джейс е намерил нещо, което да му позволи да проследи Себастиян, той веднага би тръгнал след него. — Тя прехапа устни. — Само мога да се надявам да е взел и Алек със себе си. Алек няма да е очарован от постъпката му.
	— Значи мислиш, че и Алек би тръгнал след него? — попита Клеъри с подновена надежда.
	— Клеъри — Изабел прозвуча леко раздразнено. — Как мислиш, че можем да го последваме? Как мислиш, че изобщо ще разберем накъде е тръгнал?
	— Трябва да има някакъв начин…
	— Можем да опитаме да го проследим. Макар че Джейс е хитър. Той обаче ще е прикрил всякакви следи, също както Себастиян.
	Студен гняв се сви в гърдите на Клеъри.
	— Ти изобщо _искаш_ ли да го намерим? Изобщо интересува ли те това, че на практика е отишъл на някаква самоубийствена мисия? Той не може да се справи сам с Валънтайн.
	— Възможно е да си права — каза Изабел. — Но мисля, че Джейс си има своята причина за…
	— За какво? За това, да умре?
	— _Клеъри._ — Очите на Изабел блеснаха с внезапен гняв. — Да не мислиш, че всички ние сме защитени? Всички очакваме да умрем или да бъдем поробени. Наистина ли си мислиш, че Джейс ще си стои така и ще чака да се случи нещо ужасно? Наистина ли си мислиш…
	— Това, което мисля, е, че Джейс е твой брат, точно както беше и Макс — каза Клеъри — и теб би трябвало да те засяга какво ще се случи с _него_.
	Тя съжали в мига, в който изрече това. Лицето на Изабел стана бяло, сякаш думите на Клеъри бяха изтрили цвета от кожата й.
	— Макс — каза Изабел с едва сдържан гняв — беше _малко момче_, а не боец… той беше на _девет години_. Джейс е ловец на сенки, воин. Ако се бием с Валънтайн, мислиш ли, че Алек ще гледа отстрани? Мислиш ли, че всички ние не сме готови по всяко време да умрем, ако се наложи и ако каузата си струва? Валънтайн е баща на Джейс; може би Джейс има най-голям шанс да се добере до него и да направи това, което счита, че е нужно…
	— От своя страна Валънтайн може да счете за нужно да убие Джейс — каза Клеъри. — Не би го пощадил.
	— Знам.
	— Но какво значение има дали ще умре славно, или не? Няма ли да ти липсва при всички положения?
	— На мен той ще ми липсва _всеки ден_ — каза Изабел — до края на живота ми, който, обърни внимание, ако Джейс се провали, ще е не по-дълъг от една седмица. — Тя поклати глава. — Ти не разбираш, Клеъри. Не разбираш какво е да живееш постоянно във война, да израснеш сред битки и загуба на близки. Предполагам, че не си виновна за това. Просто така си възпитана…
	Клеъри вдигна ръце.
	— Разбирам много добре. Знам, че не ме харесваш, Изабел. Защото за теб аз съм мунди.
	— Мислиш, че това е причината… — Изабел млъкна, очите й заблестяха; не само от гняв, както с изненада забеляза Клеъри, но и от сълзи. — Боже, май нищо не си разбрала! Откога познаваш Джейс, от месец? Аз го познавам от седем години. И откакто го познавам, никога не съм го виждала влюбен, не съм го виждала дори да харесва някого. Разбира се, че е излизал с момичета. Момичетата винаги се влюбваха в него, но той нехаеше за това. Предполагам, че затова Алек си мислеше… — Изабел млъкна за момент и застана неподвижно.
	_Тя се опитва да не заплаче_, помисли си учудена Клеъри — същата тази Изабел, която _сякаш_ никога не бе плакала.
	— Той винаги ме е тревожил, както и майка ни… Искам да кажа, как така един тийнейджър няма да се влюби? Той сякаш винаги беше нащрек, що се отнася до други хора. Мислех си, че случилото се с баща му по някакъв начин го е травмирало трайно и той не можеше да се влюби, в когото и да е. Само ако знаех какво _наистина_ се е случило с баща му… Но и тогава щях да си мисля същото, нали? Искам да кажа, травмите обикновено идват оттам.
	А после видяхме теб и той сякаш се пробуди. Ти няма как да забележиш това, защото никога не си го виждала иначе. Но аз забелязах. Ходж забеляза. Алек забеляза… защо мислиш, че той те мразеше толкова? Всичко се случи, след като те видяхме още първия път. Ти си мислеше, че е странно това, че ни виждаш, и то така си беше, но за мен бе не по-малко странно, че Джейс също успя да те види. Той говореше за теб през цялото време, докато се връщахме в Института; той накара Ходж да го изпрати да те доведе; и след като веднъж те доведе, не желаеше повече да те пусне. Където и да се намираше ти, той все теб гледаше… Ревнуваше дори от Саймън. Не съм сигурна дали си даваше сметка за това, но определено ревнуваше. В това съм сигурна. Ревнуваше от мундан. А след това, което се случи със Саймън на партито, той пожела да дойде с теб в Дюмор, нарушавайки по този начин Закона на Клейва, и то само, за да спаси един мундан, когото дори не харесва. Направи го заради теб. Защото, ако нещо се беше случило със Саймън, ти щеше да страдаш. Ти беше първият човек извън семейството, чието щастие бе важно за него. Защото те _обичаше_.
	Клеъри се покашля.
	— Но това е било преди…
	— Преди да разбере, че си негова сестра. Знам. И аз не те упреквам за _това_. Не би могла да предположиш. И едва ли ти е било лесно да продължиш напред и да започнеш да се срещаш със Саймън веднага след това, сякаш изобщо не те е грижа. Помислих си, че веднъж щом Джейс разбере, че си му сестра, ще се откаже от мечтата си за теб, но той не го направи, не можеше. Не знам какво му е сторил Валънтайн, когато е бил дете. Не знам дали защото си е такъв, или защото са го направили такъв, но той не може да те прежали, Клеъри. Не може. Започнах да ненавиждам срещите си с теб. Не желаех и Джейс да се вижда с теб. То е като рана от демонична отрова — просто трябва да я оставиш сама да се излекува. Всеки път, когато махаш превръзките, раната се отваря отново. Всеки път, когато той те види, все едно се махат превръзките му.
	— Знам — прошепна Клеъри. — Какво мислиш, че ми е на мен?
	— Не знам. Не мога да кажа какво чувстваш ти. Ти не си ми сестра. Не те мразя, Клеъри. Дори те харесвам. Ако обстоятелствата бяха по-различни, бих искала Джейс да е с теб. Но се надявам да ме разбереш, когато ти казвам, че ако по някакво чудо всички ние преодолеем това, иска ми се семейството ми да се премести толкова далеч, че никога да не се видим повече с теб.
	Очите на Клеъри се изпълниха със сълзи. Беше странно това, как тя и Изабел седяха на масата и плачеха за Джейс уж по различни причини, които все пак бяха и еднакви.
	— Защо ми казваш всичко това?
	— Защото ме обвиняваш, че не съм искала да помогна на Джейс. А аз точно това искам. Защо мислиш, че толкова се разстроих, когато ти внезапно се появи на прага на дома на Пенхалоу? Държиш се така, сякаш не си част от всичко това, от нашия свят; стоиш на границата, а всъщност си част от него. При това съществена. Не може вечно да го играеш резерва, Клеъри, не и ако си дъщеря на Валънтайн. Не и когато Джейс прави това, което прави, отчасти и заради теб.
	— Заради мен?
	— Защо мислиш, че с такава готовност рискува живота си? Защо мислиш, че не го е грижа дали ще умре? — Думите на Изабел се забиваха като игли в ушите на Клеъри.
	_Знам защо_, помисли си тя. _Защото той си мисли, че е демон, мисли си, че не е истински човек. Но аз не мога да ти го кажа, не мога да ти кажа онова, което ще те накара да разбереш._
	— Той винаги си е мислил, че има нещо сбъркано у него, а сега, заради теб, си мисли, че е навеки прокълнат. Чух го, когато каза това на Алек. Защо да не рискува живота си, когато не му се живее повече? Защо човек да не рискува живота си, ако така и така няма да бъде щастлив, каквото и да прави?
	— Стига, Изабел. — Вратата се бе отворила почти безшумно и Саймън бе застанал на прага. Клеъри съвсем бе забравила колко се беше изострил слухът му. — Клеъри не е виновна.
	Цветът се върна на лицето на Изабел.
	— Не се намесвай, Саймън. Не си в течение на нещата.
	Саймън влезе в кухнята и затвори вратата след себе си.
	— Чух достатъчно от това, което си казахте — рече той небрежно. — Дори през стената. Ти каза, че не знаеш как се чувства Клеъри, защото не я познаваш достатъчно дълго. Е, аз пък я познавам. Ако си мислиш, че Джейс е единственият, който страда, грешиш.
	Настъпи тишина; свирепостта в изражението на Изабел постепенно се уталожи. На Клеъри и се стори, че чу някакъв далечен шум, сякаш някой чукаше на външната врата: вероятно Люк или Мая, носеща кръв за Саймън.
	— Той не си тръгна заради мен — каза Клеъри и сърцето й заблъска силно. _Мога ли да им кажа тайната на Джейс, сега, когато него го няма? Мога ли да им кажа истинската причина за неговото заминаване, истинската причина да не го е грижа, че може да умре?_ Думите почти машинално започнаха да се ронят от устата й. — Когато двамата с Джейс бяхме във вилата на Уейланд… когато отидохме да намерим Бялата книга…
	Тя млъкна, когато вратата на кухнята се отвори. Там стоеше Аматис със странно изражение на лицето. В първия миг на Клеъри й се стори изплашена и сърцето й замря. Но не уплаха бе изписана по лицето на Аматис, не точно. Тя изглеждаше така, както когато Клеъри и Люк се бяха появили внезапно пред вратата на дома й. Изглеждаше така, сякаш бе видяла привидение.
	— Клеъри — каза бавно тя. — Тук има някой, който иска да те види…
	Преди да успее да довърши, някой мина покрай нея и влезе в кухнята. Аматис отстъпи назад и Клеъри едва сега видя влезлия — стройна жена, облечена в черно. Най-напред на Клеъри й направи впечатление униформата на ловец на сенки и тя почти не разпозна жената, не и докато не съгледа лицето й и не почувства как стомахът й се преобръща, както когато Джейс бе излетял с мотора от ръба на покрива на Дюмор, на десет етажа височина.
	Това беше майка й.



	Трета част
	Пътят към рая



	О да, аз знам, че пътят към рая беше лесен.
	Зигфрид Сасун, „Неподходящият любовник“



	16
	Основи на вярата

	От нощта, в която се бе прибрала и бе установила, че майка й я няма, Клеъри не спираше да си представя как я вижда, жива и здрава. Тези представи бяха толкова чести, че приличаха на снимки, които са се изтъркали от многократното вадене и гледане.
	Сега тези представи изникнаха пред нея още докато се взираше невярващо в Джослин — представите, в които майка й, здрава и щастлива, прегръща Клеъри и й казва колко много й е липсвала, но вече всичко е наред.
	Майката от нейните представи много малко приличаше на жената, която сега стоеше пред нея. В спомените на Клеъри, Джослин бе нежна и артистична, малко бохемка с изцапан с бои комбинезон, червената й коса сплетена на плитка или прикрепена с молив на едър кок. Но тази Джослин беше непоколебима и остра като нож, косата й бе опъната назад, с нито един разпилян косъм; чернотата на униформата придаваше на лицето й блед и суров вид. Не такова изражение си бе представяла Клеъри: вместо радост, имаше нещо много подобно на ужас в начина, по който тя гледаше Клеъри с огромните си зелени очи.
	— Клеъри — каза с въздишка тя. — _Дрехите_ ти.
	Клеъри се погледна. Тя бе облякла черната униформа на ловец на сенки на Аматис, въпреки че майка й бе посветила целия си живот на това, да не допусне дъщеря й някога да облече такава униформа. Клеъри с мъка преглътна и се изправи, като стискаше ръба на масата с ръце. Тя виждаше как кокалчетата й побеляват, но някак си усещаше ръцете си отделени от тялото, сякаш принадлежаха на някой друг.
	Джослин пристъпи към нея и протегна ръце.
	— Клеъри…
	Но Клеъри заотстъпва назад, толкова бързо, че удари гърба си в плота. Прониза я болка, но тя почти не й обърна внимание; гледаше втренчено майка си. Саймън също я гледаше с леко отворена уста; Аматис също беше поразена.
	Изабел се изправи и застана между Клеъри и майка й. Ръката й се плъзна под престилката и Клеъри усети как тя хваща сребристо-златистия си камшик.
	— Какво става тук? — попита настойчиво Изабел. — Коя си ти?
	Строгият й глас леко потрепери, сякаш уловила изражението по лицето на Джослин, която се бе втренчила в нея с ръка на сърцето.
	— _Мерис_ — гласът на Джослин беше почти като шепот.
	Изабел се изуми.
	— Откъде знаеш името на майка ми?
	Лицето на Джослин започна да възвръща цветовете си.
	— Разбира се! Ти си дъщерята на Мерис. Просто… толкова приличаш на нея. — Тя бавно спусна ръката си. — Аз съм Джослин Фр… Феърчайлд. Майката на Клеъри.
	Изабел извади ръката изпод престилката си и погледна към Клеъри напълно объркана.
	— Но ти беше в болницата… в Ню Йорк…
	— Така е — каза Джослин с по-твърд глас. — Но благодарение на дъщеря ми вече съм добре. И искам да поговоря с нея насаме.
	— Аз обаче не съм сигурна, че тя иска същото — каза Аматис, протегна ръка и я сложи на рамото на Джослин. — Предполагам, че това е шокиращо за нея…
	Джослин се отскубна от Аматис и се приближи към Клеъри с протегнати напред ръце.
	— Клеъри…
	Най-после Клеъри успя да проговори. Гласът й беше студен, леден и толкова гневен, че сама се изненада от него.
	— Как дойде тук, Джослин?
	Майка й замръзна на мястото си, а по лицето й пробяга колебание.
	— Току-що минах през Портала с Магнус Бейн. Вчера той дойде при мен в болницата… донесе ми противоотровата. Разказа ми за всичко, което си направила за мен. Когато се събудих, не исках нищо друго, освен да те видя… — Гласът й трепна. — Клеъри, нещо не е наред ли?
	— Защо никога не си ми казала, че имам брат? — попита Клеъри. Не това бе очаквала да каже, дори не беше планирала да го произнесе. Но го направи.
	Джослин отпусна ръце.
	— Мислех, че е мъртъв. Предположих, че ако знаеш, само ще страдаш.
	— Нека ти кажа нещо, мамо — рече Клеъри. — Да знаеш, е по-добре, отколкото да не знаеш. Винаги.
	— Съжалявам… — започна Джослин.
	— _Съжаляваш?_ — извика Клеъри; сякаш нещо се бе разкъсало в нея и сега оттам излизаше на талази цялата й горчивина, цялата потискана ярост. — Няма ли да ми обясниш защо никога не ми каза, че съм ловец на сенки? Или това, че баща ми е жив? О, и за това, как си платила на Магнус да изтрива спомените ми?
	— Опитвах се да те защитя…
	— Е, тук не си се справила! — извика Клеъри. — Какво очакваше да се случи с мен след твоето изчезване? Ако не бяха Джейс и другите, щях да умра. Ти така и не ми показа как да се защитавам. Никога не си ми говорила за опасностите, които ме дебнат. Какво си въобразяваше? Че ако се сблъскам със злото, то няма да ме забележи? — Очите й горяха. — Знаела си, че Валънтайн не е мъртъв. Казала си на Люк, че според теб той е жив.
	— Точно затова трябваше да те скрия — каза Джослин. — Не можех да рискувам Валънтайн да разбере къде си. Не можех да му позволя да те доближи…
	— Защото е превърнал първото ти дете в чудовище ли? — рече Клеъри. — И ти не си искала да постъпи по същия начин с мен.
	Безмълвна от изумление, Джослин само стоеше неподвижно и я гледаше.
	— Да — каза най-после тя. — Да, но не само заради това, Клеъри…
	— Ти си изтрила спомените ми — продължи Клеъри. — Лишила си ме от тях. Лишила си ме от собствената ми същност.
	— Това не беше ти! — извика Джослин. — Никога не съм искала да бъдеш такава…
	— Няма значение какво си искала ти! — гневно каза Клеъри. — Важно е какво наистина _съм_! _Не си имала право_ да ме лишаваш от това!
	Джослин пребледня. Очите на Клеъри се напълниха със сълзи — беше й трудно да гледа майка си такава, толкова наранена, а ето че тя продължаваше да я наранява. Съзнаваше, че ако още веднъж отвори уста, от нея ще се изсипят още ужасни думи, още изпълнени с омраза гневни слова. Тя сложи ръка на устата си и се втурна в коридора, минавайки покрай майка си, покрай протегнатата ръка на Саймън. Всичко, което искаше в този момент, бе да се махне. Обезумяла, тя бутна входната врата и направо се изстреля на улицата. Някой извика след нея, но тя не се обърна. Вече беше хукнала да бяга.


	Джейс откри с известна изненада, че Себастиян бе оставил коня на Верлак в обора, вместо да го използва в нощта на бягството си. Вероятно се е боял, че е можело по някакъв начин Уейфарър да бъде проследен.
	Това даде възможност на Джейс да си достави удоволствието да възседне жребеца и с него да излезе от града. Наистина, ако Себастиян бе искал Уейфарър, нямало е да го остави — да не говорим, че реално Уейфарър изобщо не принадлежеше на Себастиян. Така или иначе, Джейс обичаше конете. Последния път, когато бе яздил, беше на десет, но той бързо прогони изникналите в тази връзка спомени.
	На двамата с Клеъри им бе отнело шест часа път пеша от имението на Уейланд до Аликанте. Ако бяха яздили почти в галоп, щяха да вземат същото разстояние за около два часа. Докато стигнаха билото, от което се виждаше къщата и градината, и той, и конят бяха плувнали в пот.
	Защитите, които отклоняваха пътя от имението и така го скриваха, бяха разрушени заедно с къщата. Това, което бе останало от някогашната елегантна вила, представляваше купчина камъни. Единствено градините, опожарени в краищата, все още напомняха за времето, когато бе живял тук като дете. Сега тук имаше розови храсти с опадали цветове, задушени от зелени бурени; каменна пейка, поставена до езерцето; и падината, където бе лежал с Клеъри в нощта, когато имението се срути. А между дърветата се виждаше синият блясък на близкото езеро.
	Заля го вълна от мъка. Той бръкна в джоба си и извади най-напред едно стили — беше го свил от стаята на Алек, преди да тръгне, понеже Клеъри бе загубила неговото, а Алек винаги можеше да се снабди с друго — а после и нишката, която бе откъснал от ръкава на палтото на Клеъри. Тя лежеше на дланта му, изцапана с червено-кафяво в единия си край. Той сви юмрук около нея, толкова силно, че костите му изпукаха, и начерта със стилито руна на опакото на ръката си. Лекото парване беше по-скоро познато, отколкото болезнено. Той гледаше как руната потъна в кожата му, подобно на камък, потъващ във водата, и затвори очи.
	Сега пред вътрешния му взор изникна една долина. Видя себе си да стои на едно било и да гледа околността, сякаш гледаше карта, която му показваше точно къде се намира. Спомни си как инквизиторката бе разбрала с точност местоположението на кораба на Валънтайн насред Ийст Ривър и установи: _Ето как го е направила._ Всеки детайл беше ясен — всяко стръкче трева, пръснатите кафеникави листа в краката му — ала звук не се чуваше. На сцената цареше зловеща тишина.
	Долината беше с формата на подкова, като единият й край беше по-тесен от другия. От широкия излизаше сребристо поточе вода — рекичка или ручей, — минаваше по средата й и се губеше в скалите откъм тесния й край. Покрай ручея се издигаше сива каменна къща, от квадратния комин, на която се кълбеше бял пушек. Това беше странна пасторална сцена, разстилаща се под синевата на небето. Докато наблюдаваше, някаква длъгнеста фигура се появи в картината. Себастиян. Сега, когато не се преструваше, арогантността му личеше в походката, в изправените рамене, в небрежната самодоволна усмивка на лицето му. Себастиян коленичи край ручея и потопи ръцете си в него, след което наплиска лицето и намокри косата си.
	Джейс отвори очи. Уейфарър под него кротко си пасеше трева. Джейс пъхна стилито и нишката обратно в джоба си и след като хвърли последен поглед към руините на къщата, в която бе израснал, той дръпна поводите и заби пети в хълбоците на коня.


	Клеъри лежеше в тревата близо до хълма на Гард и гледаше мрачно надолу към Аликанте. Трябваше да признае, че гледката оттук беше доста внушителна. Тя погледна над покривите на града с техните изящни гравюри и руни — нарисувани върху ветропоказателите, през върховете на Залата на Съглашението към нещо, което блещукаше в далечината като ръба на сребърна монета — езерото Лин? Черните руини на Гард се извисяваха зад нея, а демоничните кули сякаш бяха от кристал. На Клеъри й се стори, че вижда защитите, блещукащи като невидима мрежа, изтъкана около стените на града.
	Тя сведе поглед към ръцете си. В гнева си бе изтръгнала няколко снопчета трева и пръстите й бяха целите в кал и кръв, защото си бе счупила нокът. Когато яростта й попремина, я обзе чувство на празнота. До този момент не беше осъзнавала колко е ядосана на майка си, не и преди тя да пристъпи през прага, когато страхът на Клеъри за живота й отстъпи и тя разбра какво се криеше под него. Сега, когато се поуспокои, тя се запита дали част от нея не искаше да накаже майка й за това, което се е случило на Джейс. Ако той не беше лъган — ако и _двамата_ не бяха лъгани, — тогава може би откритието за това, което е направил Валънтайн с него, когато е бил само бебе, нямаше да го подтикне към постъпка, на която Клеъри не можеше да не гледа като на самоубийствена.
	— Може ли да се присъединя и аз?
	Тя подскочи от изненада и се завъртя встрани, поглеждайки нагоре. Саймън стоеше над нея с ръце в джобовете. Някой — вероятно Изабел — му беше дал тъмно яке от твърд черен плат, какъвто ловците на сенки използваха за униформите си. Вампир в униформа, помисли си Клеъри, като се запита дали това беше прецедент.
	— Проследил си ме — каза тя. — Голям ловец на сенки съм, няма що.
	Саймън сви рамене.
	— Е, за твое успокоение, умея да се движа тихо и елегантно като пантера.
	Клеъри неволно се усмихна. Тя се надигна и седна, като заизтърсва калта от ръцете си.
	— Ами, заповядай. Тук всеки може да се цупи на спокойствие.
	Сядайки до нея, Саймън огледа града и подсвирна.
	— Хубава гледка.
	— Наистина. — Клеъри косо го погледна. — Как ме намери?
	— Ами, отне ми няколко часа. — Той криво се усмихна. — После си спомних как навремето, в първи клас, когато се скарахме, ти се покатерваше на покрива ни и майка ми трябваше да те сваля оттам.
	— Е, и?
	— Познавам те — каза той. — Когато си разстроена, гледаш да се качиш на високо.
	Той й подаде нещо — нейното зелено палто, сгънато грижливо. Тя го взе и си го наметна — личеше му на горкото, че е активно носено. Дори имаше малка дупка на лакътя, достатъчно голяма обаче, за да си провреш пръста.
	— Благодаря ти, Саймън. — Тя обви ръце около коленете си и се втренчи в града. Слънцето се беше снишило на небето и кулите бяха започнали да блестят в червеникаворозово. — Майка ми ли те изпрати при мен?
	Саймън поклати глава.
	— Всъщност ме изпрати Люк. И ми каза да ти предам, че е добре да се върнеш преди залез. Случва се нещо грандиозно.
	— Какво по-точно?
	— Люк е поставил ултиматум на Клейва до залез-слънце да реши дали ще отпусне на долноземците места в Съвета. По здрач всички долноземци ще се съберат пред Северната порта. Ако от Клейва се съгласят, те ще влязат в Аликанте. Ако не…
	— Ще си отидат — довърши Клеъри. — А Клейвът ще се предаде на Валънтайн.
	— Точно така.
	— Те ще се съгласят — рече Клеъри. — _Трябва_ да се съгласят. — Тя обгърна коленете си още по-плътно. — Те никога не биха приели да ги управлява Валънтайн. Никой не би приел.
	— Радвам се да видя, че не си загубила идеализма си — каза Саймън и макар че тонът му звучеше небрежно, Клеъри долови под него някакъв друг глас. Този на Джейс, който казваше, че не е идеалист, и тя потрепери въпреки палтото си.
	— Саймън? — каза тя. — Имам един глупав въпрос.
	— Слушам.
	— Ти спа ли с Изабел?
	Саймън се задави. Клеъри бавно обърна поглед към него.
	— Добре ли си? — попита тя.
	— Предполагам — рече той, като с видимо усилие възвърна самообладанието си. — Ти сериозно ли?
	— Ами, нямаше те цяла нощ.
	Известно време Саймън мълчеше. Най-накрая каза:
	— Не съм сигурен, че това ти влиза в работата, но отговорът е не.
	— Добре — каза Клеъри и след известна пауза добави: — Предполагам, че не би се възползвал от нея, когато е толкова уязвима поради скръбта си.
	Саймън изсумтя.
	— Ако някога срещнеш мъж, който не би се възползвал от Изабел, обади ми се. С удоволствие бих му стиснал ръката. Или ще избягам далеч от него, знам ли.
	— Значи не излизаш с Изабел?
	— Клеъри — рече Саймън, — защо ме разпитваш за Изабел? Не искаш ли да говорим за майка ти? Или за Джейс? Изи ми каза, че той е заминал. Представям си как се чувстваш.
	— Не — каза Клеъри. — Не, не мисля, че можеш да си представиш.
	— Не си единствената, която някога се е чувствала изоставена. — В гласа на Саймън се долавяше известно раздразнение. — Тоест, искам да кажа… това, което имам предвид, е, че никога не съм те виждал толкова ядосана. При това на майка си. Мислех, че тя ти липсва.
	— Разбира се, че ми липсваше! — тросна се Клеъри, като си даде сметка как може да е изглеждало всичко случило се в кухнята. Особено на майка й. Тя пропъди тази мисъл. — Единственото, което ме интересуваше, бе да я намеря… да я спася от Валънтайн, после търсех начин да я излекувам… и през цялото време не спирах да мисля колко съм й бясна за това, че ме е лъгала през всички тези години. Че е скривала всичко това от мен, скривала е истината от мен. Така и не ми е позволила да разбера коя съм всъщност.
	— Но ти не й каза това, когато тя влезе в кухнята — рече спокойно Саймън. — Ти каза: „Защо никога не ми каза, че имам брат?“.
	— Знам. — Клеъри откъсна стръкче трева от калта и го завъртя между пръстите си. — Не спирам да си мисля, че ако знаех истината, нямаше да срещна Джейс по начина, по който го срещнах. Нямаше да се влюбя в него.
	Саймън помълча за миг.
	— Май не съм те чувал досега да го казваш.
	— Че го обичам ли? — Тя се засмя, но смехът й бе мрачен дори в собствените й уши. — В случая е безсмислено да се преструвам, че не съм влюбена. Може би, защото няма значение. Пък и надали ще го видя някога отново.
	— Той ще се върне.
	— Възможно е.
	— Той ще се върне — повтори Саймън. — За теб.
	— Не знам. — Клеъри поклати глава. Стана студено, откакто слънцето бе докоснало края на хоризонта. Тя присви очи и се втренчи пред себе си. — Саймън, виж!
	Той проследи погледа й. Отвъд защитите, пред Северната порта на града, се тълпяха стотици тъмни фигури, някои стояха на групи, други — сами: долноземците, които Люк бе свикал да защитават града, чакаха търпеливо Клейвът да им съобщи решението си. Тръпки полазиха по гърба на Клеъри. От мястото си на билото на хълма, загледана надолу по стръмния склон към града, тя беше свидетел на зараждащо се събитие, което щеше да промени хода на историята на целия свят на ловците на сенки.
	— Ето ги — каза Саймън като че на себе си. — Питам се, дали това означава, че от Клейва са взели решение?
	— Надявам се. — Стръкчето трева, което бе откъснала Клеъри, се беше изпомачкало в ръцете й и се бе превърнало в зелена пихтия; тя го хвърли настрани и откъсна друго.
	— Не знам какво ще правя, ако са решили да се предадат на Валънтайн. Може би ще направя Портал, който ще ни отведе далеч, където Валънтайн няма да успее да ни намери. Някой пустинен остров или… и аз не знам.
	— Добре де, имам един глупав въпрос — рече Саймън. — Ти можеш да създаваш нови руни, нали така? Защо просто не създадеш някаква, която да изтреби всички демони по света? Или да убие Валънтайн?
	— Не мога да направя такова нещо — каза Клеъри. — Мога да създавам само руни, които мога да си представя. В главата ми трябва да се оформи цялостна представа, също като картина. Когато се опитам да си представя нагледно „убий Валънтайн“ или „управлявай света“, нищо не се получава. Само някакъв неясен шум.
	— А откъде идват представите ти за руните? Как ги измисляш?
	— Не знам — каза Клеъри. — Всички руни, известни на ловците на сенки, ги има в Сивата книга. Затова могат да бъдат използвани само от нефилимите. Но има и други, по-стари руни и знаци. Магнус ми каза за тях. Като знака на Каин. Това е било защитен знак, но него го няма в Сивата книга, а е много, много стар. Ето защо, когато си представям тези руни, като руната на безстрашието, не мога да определя дали са нещо, което създавам тепърва, или са нещо, което си _спомням_ — руни, по-стари от тези на ловците на сенки. Стари колкото и самите ангели.
	Тя се сети за руната, която й бе показал Итуриел и която представляваше най-обикновен възел. От собствения й ум ли идваше тя, или от този на ангела? И винаги ли е съществувала, така както морето или небето? Тази мисъл я накара да потрепери.
	— Студено ли ти е? — попита Саймън.
	— Да… а на теб?
	— Аз вече не изпитвам студ. — Той я прегърна с една ръка и започна бавно да чертае кръгове по гърба й. Засмя се горчиво. — Това едва ли ще ти помогне, предвид, че тялото ми е лишено от всякаква топлина.
	— Няма — каза Клеъри. — Искам да кажа… да, ще ми помогне. Остани така. — Тя вдигна поглед към него. Той се беше втренчил надолу към Северната порта, заобиколена от тъмните силуети на долноземците, които чакаха търпеливо. Червената светлина на демоничните кули се отразяваше в очите му; той приличаше на някой, който е сниман със светкавица. Клеъри виждаше тънките сини вени, разклоняващи се под повърхността на кожата му, където беше най-тънка: на слепоочията, в основата на ключицата. Беше достатъчно запозната с особеностите на вампирите, за да знае, че това означава, че е минало доста време, откакто е ял за последен път.
	— Гладен ли си?
	Той сведе ядосан поглед към нея.
	— Боиш се, че ще те ухапя?
	— Знаеш, че кръвта ми е на твое разположение, когато поискаш.
	Тръпки, но не от студ, преминаха през него и той я притисна още по-плътно до себе си.
	— Никога не бих го направил — каза той. И добави по-тихо: — Между другото, аз вече пих от кръвта на Джейс… достатъчно съм се хранил от приятелите си.
	Клеъри си спомни за сребристия белег на шията на Джейс. Бавно, все още с образа на Джейс пред вътрешния си взор, тя попита:
	— Мислиш ли, че затова…?
	— Какво…?
	— Затова понасяш слънчевата светлина. Искам да кажа, преди не я понасяше, нали? Преди онази нощ на кораба?
	Той кимна неохотно.
	— Е, какво още се случи? Само пи от кръвта му ли?
	— Искаш да кажеш, от нефилимската му кръв? Не. Струва ми се, че не е в това причината. Ти и Джейс… нали не сте съвсем обикновени? Искам да кажа, не сте обикновени ловци на сенки. У вас има нещо особено. Както каза и кралицата на феите, вие сте експерименти. — Той се усмихна на изумения й поглед. — Не съм глупав. Мога да събера две и две. Ти с твоята способност да създаваш руни и Джейс, ами той… никой не може да е толкова досаден, ако за това не му помагат свръхестествени сили.
	— Наистина ли никак не го харесваш?
	— Не съм казал, че не харесвам Джейс — възрази Саймън. — По-точно, да, в началото може и да съм го мразел. Той изглеждаше толкова арогантен и самоуверен, а ти се държеше, сякаш е измислил топлата вода…
	— Не е така.
	— Позволи ми да довърша, Клеъри. — Саймън сякаш се задъхваше, доколкото изобщо може да се задъхва някой, който поначало не диша. Сякаш тичаше и едва говореше. — Знаех колко много го харесваш и си мислех, че той се възползва от теб, че за него ти си просто едно мунданско момиче, което се впечатлява от фокусите, които прави той като ловец на сенки. В началото си казах, че никога няма да му се вържеш, а дори и да го направиш, той скоро ще се отегчи от теб и ти ще се върнеш при мен. Не се гордея с тези си разсъждения, но когато човек е отчаян, вярва в какво ли не. И после, когато се оказа, че ти е брат, почувствах това като отмяна на смъртна присъда в последната минута… и бях щастлив. Радвах се дори, когато го виждах как страда, до онази нощ в двореца на феите, когато той те целуна. Тогава видях…
	— Какво видя? — попита нетърпеливо Клеъри.
	— Начинът, по който той те гледаше. Тогава разбрах. Никога не се е възползвал от теб. Той те обичаше и това го убиваше.
	— Затова ли отиде в Дюмор? — прошепна Клеъри. Все се канеше да го пита за това, но все не намираше кураж да повдигне въпроса.
	— Заради вас с Джейс? В интерес на истината, не. Още от онази нощ в хотела нещо ме теглеше натам. Сънувах го. Понякога се събуждах вече облечен и стоящ на улицата, с непреодолимото желание да се върна в хотела. Най-лошо беше през нощта, а също и когато минавах край хотела. Дори не допусках, че може да е нещо свръхестествено — мислех, че е нещо като посттравматичен стрес. Онази нощ бях така уморен и ядосан, а ние бяхме толкова близо до хотела, при това нощем… дори не помня точно какво се случи. Само си спомням, че излязох от парка и после… нищо.
	— Но ако не беше ми се разсърдил… ако не те бяхме разстроили…
	— Не мисля, че си можела да го предотвратиш — каза Саймън. — И не е като да не съм знаел. Не можеш дълго да игнорираш истината, накрая тя изскача наяве. Моята грешка е, че не ти казах какво се случва с мен, не ти казах за сънищата си. Но не съжалявам, че имахме връзка. Доволен съм, че опитахме. И те обичам, задето опита с мен, макар да не се получи.
	— Толкова исках да се получи — каза нежно Клеъри. — Не исках да те нараня.
	— Не съжалявам за нищо — каза Саймън. — Няма да спра да те обичам. За нищо на света. Знаеш ли какво ми каза Рафаел? Че не се държа като добър вампир, понеже вампирите приемат, че са мъртви. Аз обаче, докато помня какво значи да те обичам, винаги ще се чувствам като жив.
	— Саймън…
	— Погледни. — Той се откъсна от нея, тъмните му очи се разшириха. — Там долу.
	Слънцето представляваше червена сияеща ивица на хоризонта; когато тя погледна, то трепна и изчезна, търкулвайки се зад тъмния ръб на света. Демоничните кули на Аликанте внезапно пламнаха за нов живот. На тяхната светлина Клеъри видя тъмното множество, което неспокойно крачеше пред Северната порта.
	— Какво става? — прошепна тя. — Слънцето залезе, защо не отварят портите?
	Саймън стоеше неподвижен.
	— Клейвът — каза той. — Сигурно са отказали предложението на Люк.
	— Но те не могат да направят това! — извика остро Клеъри. — Това означава, че…
	— … ще се предадат на Валънтайн.
	— _Не могат_ да направят това! — отново извика възмутено Клеъри, но колкото и да се взираше, тя виждаше само как групи тъмни силуети край защитите се обръщат и се оттеглят от града, пъплейки като мравки от разровен мравуняк.
	На гаснещата светлина лицето на Саймън изглеждаше като восъчно.
	— Явно — каза той — те наистина много ни мразят. Наистина предпочитат Валънтайн.
	— Това не е омраза — каза Клеъри. — Просто наистина се страхуват. Дори Валънтайн се страхува от долноземците. — Тя го каза, без да се замисли, но още докато го изричаше, установи, че това е истина. — Страх и завист.
	Саймън запримига изненадано към нея.
	— Как така завист?
	Но Клеъри се бе пренесла мислено в съня, който й бе показал Итуриел, и гласът на Валънтайн отекна в ушите й. _Исках да попитам защо. Защо Разиел създаде нас, неговата раса ловци на сенки, без да ни даде силата, която имат долноземците — бързината на вълците, безсмъртието на феите, магията на магьосниците, дори издръжливостта на вампирите. Оставил ни е беззащитни пред обитателите на ада, въоръжени само с тези рисувани линии по кожата ни. Защо тяхното могъщество е по-голямо от нашето? Защо не можем да имаме и ние това, което имат те? Нима това е справедливо?_
	Устните й се разтвориха и тя се втренчи с невиждащ поглед надолу към града. Долови смътно, че Саймън бе произнесъл името й, но мислите й блуждаеха. Ангелът можеше да й покаже какво ли не, помисли си тя, но по някаква причина той бе избрал точно тези сцени, тези спомени. В мислите си тя видя как Валънтайн гневно крещи: _Да се съюзим с долноземците, да се свържем с тези същества!_
	И тогава видя руната. Онази, от видението й. Руната на простия възел.
	_Защо да не можем да имаме и ние това, което имат те?_
	— Обединение — каза гласно тя. — Това е руната на обединението. Тя свързва свои и чужди.
	— Какво? — Саймън вдигна объркан поглед към нея.
	Тя се изправи на крака, като изтупваше прахта от себе си.
	— Трябва да сляза долу. Те къде са?
	— Кои къде са? Клеъри…
	— От _Клейва_. Къде заседават? Къде е Люк?
	Саймън също се изправи на крака.
	— Залата на Съглашението. Клеъри…
	Но тя вече тичаше напред по виещата се пътека към града. Саймън изруга под носа си и хукна след нея.


	_Казват, че всички пътища водят към залата._ Думите на Себастиян пулсираха в главата й и тя тичаше надолу по тесните улици на Аликанте. Надяваше се това да е истина, защото в противен случай определено щеше да се загуби. Улиците се виеха причудливо и нямаха нищо общо с прекрасните, прави, пресичащи се под прав ъгъл улици на Манхатън. В Манхатън винаги знаеш къде се намираш. Всичко е ясно номерирано и обозначено. Това тук си беше цял лабиринт.
	Тя мина през тесен двор и се спусна надолу по канала, знаейки, че ако следва водата, все ще стигне до Площада на ангела. За нейна изненада обаче пътят я отведе до дома на Аматис и след като се стрелна покрай него, се спусна по една широка, извита, позната улица. От нея се излизаше на площада със статуята на ангела, в чийто край се издигаше бялата Зала на Съглашението. До сияещата в бяло статуя стоеше Саймън, който бе скръстил ръце и мрачно я наблюдаваше.
	— Можеше да ме почакаш — каза той.
	Тя се бе навела напред, с ръце на коленете и опитваща се да си поеме въздух.
	— Ти… не говориш сериозно… при положение че си дошъл преди мен.
	— Вампирска скорост — каза Саймън с известно задоволство. — Когато се приберем в Ню Йорк, може да се запиша за някой маратон.
	— Това би било… нечестно. — С последно дълбоко вдишване Клеъри се изправи и отметна от очите си запотената си коса. — Хайде, да влезем.
	Залата беше пълна с ловци на сенки, повече, отколкото бе виждала досега събрани на едно място, дори в нощта на нападението на Валънтайн. Гласовете им се издигаха в ропот, наподобяващ спускаща се лавина. Повечето спореха и крещяха на групи — подиумът беше пуст, картата на Идрис висеше захвърлена зад него.
	Тя потърси с очи Люк. Трябваше й време, докато го открие, облегнат на една колона, притворил очи. Видът му бе окаян — сякаш полумъртъв, с отпуснати рамене. Аматис бе застанала зад него и разтревожено го потупваше по рамото. Клеъри се огледа, но никъде в тълпата не съзря Джослин.
	За миг се поколеба. После се сети за Джейс, тръгнал да търси Валънтайн, сам, с ясното съзнание, че това може да коства живота му. Той знаеше, че е част от случващото се, част от историята, както и тя — винаги е била, дори когато не го е съзнавала. Адреналинът продължаваше да циркулира в тялото й, подобно на иглички, които бодяха сетивата й и правеха всичко да изглежда ясно. Дори твърде ясно. Тя стисна ръката на Саймън.
	— Пожелай ми късмет — каза тя, след което краката й почти сами я понесоха към стъпалата на подиума и миг по-късно тя стоеше на него с лице към тълпата. Не знаеше какво точно да очаква. Ахване от изненада? Море от лица, затаили в очакване дъх? Но множеството почти не й обърна внимание — само Люк вдигна поглед, сякаш усетил присъствието й, и замръзна с израз на тотално изумление на лицето си. Имаше и един човек, висок, кокалест мъж, който си проправяше към нея път през множеството, подобно на нос на плаващ кораб. Консул Малачи. Той с жест й даде знак да слезе от подиума, като в същото време клатеше глава и викаше нещо, което тя не можеше да чуе. Сега към нея започнаха да се обръщат и други ловци на сенки, а той продължаваше да си проправя път през тълпата.
	Е, сега Клеъри получи това, което искаше — всички погледи бяха насочени към нея. Тя чу как през тълпата се понесе шепот: _Ето я. Дъщерята на Валънтайн._
	— Прави сте — каза тя, като извиси глас колкото се можеше по-силно, — аз наистина съм дъщерята на Валънтайн. Допреди няколко седмици аз самата не знаех, че той ми е баща. Допреди няколко седмици не знаех, че той изобщо съществува. Знам, че на мнозина от вас не им се вярва, но няма значение. Вярвайте, в каквото си искате. Само не пренебрегвайте факта, че аз знам за Валънтайн неща, които вие не знаете, неща, които ще ви помогнат да спечелите битката с него… _ако просто ми позволите да ви кажа кои са те_.
	— Смехотворно. — Малачи бе застанал в подножието на подиума. — Та това е смехотворно. Някакво си момиченце тук…
	— Това е дъщерята на Джослин Феърчайлд — обади се Патрик Пенхалоу. Той бе успял да си проправи път през множеството и вдигна ръка. — Остави момичето да се доизкаже, Малачи.
	Из тълпата се понесе развълнуван шепот.
	— Ти — каза Клеъри на консула. — Ти и инквизиторът хвърлихте моя приятел Саймън в затвора…
	Малачи се подсмихна.
	— Твоя приятел вампира?
	— Той ми каза, че сте го разпитвали какво се е случило онази нощ на кораба на Валънтайн на Ийст Ривър. Били сте убедени, че Валънтайн е използвал нещо като черна магия. Е, не е така. Ако искаш да разбереш кое или кой разруши кораба, то отговорът е пред теб. Аз го направих.
	Недоверчивият смях на Малачи се пое и от някои други от тълпата. Люк я гледаше и клатеше глава, но тя уверено продължи.
	— Разруших кораба с руна — каза тя. — Беше толкова силна, че предизвика разпадането на кораба на парчета. Аз мога да създавам нови руни. Различни от посочените в Сивата книга. Руни, каквито никой не е виждал досега… толкова могъщи…
	— Достатъчно — отекна гласът на Малачи. — Това е смехотворно. Никой не може да създава нови руни. Това е абсолютно невъзможно. — Той се обърна към множеството. — Подобно на баща си, това момиче не е нищо друго, освен една лъжкиня.
	— Тя не лъже. — Гласът дойде от другия край на тълпата. Беше ясен, стегнат и делови. Тълпата се обърна и Клеъри видя кой бе проговорилият: беше Алек. От двете му страни бяха застанали Изабел и Магнус. С тях беше и Саймън, както и Мерис Лайтууд. Те стояха до входната врата, образувайки малка, решителна група. — Аз видях как създаде една руна. Дори я изпробва върху мен. И тя действаше.
	— Лъжеш — каза консулът, но в очите му вече се долавяше колебание. — За да защитиш приятелката си…
	— Е, Малачи — каза Мерис с режещ глас, — защо му е на сина ми да лъже за такова нещо, при положение че истината може много лесно да се провери? Дай на момичето едно стили и я накарай да създаде руна.
	Из залата се понесе шепот на одобрение. Патрик Пенхалоу пристъпи напред и подаде на Клеъри едно стили. Тя го пое с благодарност и се обърна към множеството.
	Устата й бе пресъхнала. Адреналинът й бе все така висок и това съвсем не й помагаше да се пребори със сценичната си треска. И какво трябваше да прави сега? Каква руна трябваше да измисли, за да убеди множеството в правотата на думите си? Какво би им _показало_ истината?
	Тогава тя погледна над тълпата и видя Саймън със семейство Лайтууд да гледа към нея през празното пространство, което ги разделяше. Беше по същия начин, по който Джейс я беше погледнал в имението. И тя си помисли, че има нещо, което свързва тези двете момчета, които тя толкова много обичаше, единственото общо помежду им: и двамата вярваха в нея дори когато тя самата не си вярваше.
	И докато гледаше Саймън и си мислеше за Джейс, тя наклони стилито и натисна острието му към вътрешната част на китката си, там, където биеше пулсът й. Докато рисуваше, тя затвори очи, уверена в себе си и в това, че стилито ще създаде руната, която й трябва. Тя чертаеше леко, едва-едва — щеше да й трябва само временно, — но без за миг да се поколебае. И когато свърши, тя вдигна глава и отвори очи.
	Първото, което видя, беше Малачи. Лицето му беше побеляло и той заотстъпва от нея, видимо ужасен, мълвейки думи на език, който тя не разбираше. И после тя видя зад него Люк, който я гледаше втренчено, с леко отворена уста. — Джослин? — каза Люк.
	Тя поклати глава към него, само едва-едва, и погледна към множеството. То представляваше размазано петно от лица, което ту се проясняваше, ту се замъгляваше повече, докато тя се взираше в него. Някои се усмихваха, други се оглеждаха наоколо с изненада или се обръщаха към стоящия до себе си. Имаше и такива, чиито лица изразяваха ужас или изумление, закрили устните си с ръце. Тя видя как Алек стрелна Магнус с невярващ поглед, а после и нея, и Саймън, който гледаше в недоумение, видя и Аматис, която се втурна към нея, минавайки покрай едрата фигура на Патрик Пенхалоу, и се изкачи до ръба на подиума.
	— Стивън! — каза тя, като вдигна поглед към Клеъри с нещо като сляпо изумление. — _Стивън!_
	— О — рече Клеъри. — О, Аматис, не. — И в следващия миг тя усети как магията на руната се смъква от нея подобно на тънко, невидимо покривало.
	Жадното лице на Аматис помръкна и тя се отдалечи от подиума, изражението й представляваше смесица от разочарование и почуда.
	Клеъри погледна към тълпата. Всички бяха смайващо тихи, с лица, обърнати към нея.
	— Знам какво видяхте всички току-що — рече тя. — И знам, че съзнавате, че този вид магия е нещо далеч по-голямо от всякакъв вълшебен прах или илюзия. А аз направих това с една руна, една-единствена руна, _руната, която създадох сама_. За тази способност има причина и знам, че може тя да не ви хареса, може и да не ми повярвате, но това е без значение. Важното в случая е, че ако ми позволите, аз мога да ви помогна в битката с Валънтайн.
	— Няма да има битка с Валънтайн — каза Малачи. Докато говореше, той избягваше да я гледа. — Клейвът взе решение. Ще приемем условията на Валънтайн и утре сутринта ще се предадем.
	— Не можете да направите това — каза тя с нотка на отчаяние в гласа. — Мислите, че всичко ще е наред, ако просто се предадете? Допускате, че Валънтайн ще ви позволи да си живеете както досега? Въобразявате си, че той ще се ограничи само с убиването на демони и долноземци? — Тя прекоси с поглед помещението. — Повечето от вас не са виждали Валънтайн от петнайсет години. Възможно е дори да сте забравили какъв е в действителност. Но аз знам. Чух го да разказва за намеренията си. Вие мислите, че за вас няма да е проблем да живеете под управлението му, но грешите. Той ще упражнява пълен контрол над вас, защото ще може да ви заплашва с пълно унищожение с помощта на Реликвите на смъртните. Разбира се, най-напред ще започне с долноземците. Но после ще се прехвърли и на Клейва. Ще убие първо членовете му, защото смята, че са слаби и корумпирани. После ще се заеме с тези, които имат роднински връзки с долноземци, като брат върколак, например… — очите й се насочиха към Аматис, — или имат непокорна дъщеря тийнейджърка, която се среща с елф — очите й се впиха в семейство Лайтууд, — и с всеки друг, който някога се е отнесъл приятелски с долноземец. А после ще се насочи към всеки, който е ползвал срещу заплащане услугите на магьосник. Колко от вас попадат в последната категория?
	— Това е абсурдно — каза дрезгаво Малачи. — Валънтайн няма интерес да унищожава нефилими.
	— Но според него този, който по някакъв начин е свързан с долноземец, не е достоен да бъде наречен нефилим — поясни Клеъри. — Вижте, вашата война не е срещу Валънтайн. Тя е срещу демоните. Призванието ви е да държите демоните далеч от този свят, това призвание идва от рая. А задача, спусната от там, не е нещо, с което можете да не се съобразите. Долноземците също мразят демоните. И те ги изтребват. Но ако Валънтайн спечели, той ще пропилее толкова много време, убивайки долноземци, както и свързаните с тях нефилими, че съвсем ще забрави за демоните. Което ще се случи и с вас, защото ще живеете в постоянен страх от Валънтайн. И така демоните ще залеят необезпокоявани света.
	— Знам каква е целта на всичко това — процеди Малачи през зъби. — Няма да водим с помощта на долноземци битка, която не е сигурно дали ще спечелим…
	— Но вие _можете_ да я спечелите — каза Клеъри. — Можете! — Гърлото й бе пресъхнало, главата я болеше, а лицата в тълпата отпред се размазаха в неясно петно, тук-там пронизано от точици мека бяла светлина. _Но ти не можеш да спреш сега. Трябва да продължиш. Трябва да опиташ._ — Баща ми мрази долноземците, защото им завижда — продължи тя, думите й се нижеха една след друга. — Завист и страх заради всички качества, които те имат, а той не. За него е непоносимо, че в някои отношения те са по-могъщи от нефилимите, и аз бих се обзаложила, че не е единствен. Не е трудно да се страхуваш от това, което ти самият не притежаваш. — Тя си пое дъх. — Но какво ще стане, ако _можете да ги споделите_? Какво ще стане, ако направя руна, която да обедини всички вас, всички ловци на сенки, с долноземците, които ще се бият на ваша страна, и така ще можете _да обедините силите си_ — ще можете да оздравявате бързо като вампирите, да сте издръжливи като върколаците или да сте бързи като елфите. А те в замяна ще получат вашия опит, вашите бойни умения. Вие можете да станете непобедими… ако просто ми позволите да ви сложа знак и ако се биете редом с долноземците. Защото, ако не се сражавате рамо до рамо с тях, руните няма да действат. — Тя направи пауза. — Моля ви — рече, но думите излязоха едва чуто от пресъхналото й гърло. — Моля ви, позволете ми да ви сложа знак.
	Думите й отекнаха в тишината наоколо. Светът се разми пред погледа й и тя разбра, че е произнесла втората половина от речта си втренчена в тавана на залата и че меките бели експлозии, които бе видяла, всъщност са звезди, изгряващи една по една на нощното небе. Наоколо се възцари продължителна тишина и отпуснатите от двете й страни ръце се свиха в юмруци. И после бавно, много бавно, тя погледна надолу и срещна очите на множеството, вперени в нея.


	17
	Историята на една жена — ловец на сенки

	Клеъри седеше на най-горното стъпало на Залата на Съглашението и гледаше към Площада на ангела. Луната вече беше изгряла и се виждаше над покривите на къщите. Демоничните кули отразяваха сребристобялата й светлина. Мракът умело прикриваше белезите и раните на града; под нощното небе сякаш беше напълно спокойно — стига да не поглеждаш към хълма на Гард и очертанията на порутената крепост.
	Оттатък площада патрулираха стражи, които ту се появяваха, ту изчезваха на магическата светлина на лампите. Те преднамерено не обръщаха внимание на присъствието на Клеъри.
	Няколко стъпала по-надолу Саймън сновеше напред-назад и стъпките му бяха смайващо безшумни. Той бе пъхнал ръце в джобовете и когато се обърна, за да се изкачи при нея, лунната светлина се отрази в бледата му кожа, сякаш в огледална повърхност.
	— Спри да ходиш напред-назад — каза му тя. — Само ме изнервяш допълнително.
	— Извинявай.
	— Имам чувството, че сме навън от цяла вечност. — Клеъри наостри уши, но не успя да чуе нищо повече от глух ропот на множество гласове, идващ от затворената двойна врата на залата. — Можеш ли да чуеш какво си говорят вътре?
	Саймън притвори очи; изглежда му беше трудно да се концентрира.
	— Малко — каза той след кратка пауза.
	— Иска ми се да съм там — рече Клеъри, като ритна ядосано с пети стъпалата. Люк я беше помолил да изчака пред вратата, докато от Клейва обсъдят положението. Той искаше да изпрати с нея и Аматис, но Саймън предложи себе си на нейно място, изтъквайки, че Аматис би била по-полезна на Клеъри, ако остане в залата. — Иска ми се и аз да участвам в събранието.
	— О — каза Саймън. — Едва ли.
	Тя знаеше защо Люк я бе помолил да изчака отвън. Можеше да си представи какво говореха за нея вътре. _Лъжкиня. Чудачка. Идиотка. Откачалка. Глупачка. Чудовище. Дъщеря на Валънтайн._ Може и да беше по-добре да остане извън залата, но притеснението от очакването на решението на Клейва беше направо болезнено.
	— Дали да не се изкача по някоя от тези — каза Саймън, поглеждайки към една от дебелите бели колони, които подпираха наклонения покрив на залата. Руните по тях представляваха навързани плетеници, но освен тях не се виждаше нищо, за което да се хване човек. — Да поизпусна парата, не за друго.
	— О, я стига — каза Клеъри. — Ти си вампир, а не Спайдърмен.
	В отговор Саймън само скочи леко в подножието на една от колоните. За миг той я огледа замислено, после я обви с ръце и започна да се катери. Клеъри гледаше с отворена уста как пръстите и стъпалата му намираха упора на невъзможни места в грапавия камък.
	— _Ти си_ Спайдърмен! — възкликна тя.
	Саймън погледна надолу от изминатия на половина път по колоната.
	— В такъв случай ти си Мери Джейн. Нейната коса също е червена — рече той. После погледна към града и се намръщи. — Надявах се оттук да видя Северната порта, но явно за целта трябва още да се катеря.
	Клеъри знаеше защо той иска да види портата. При долноземците бяха изпратени пратеници да ги помолят да изчакат, докато приключат разискванията в Клейва, и Клеъри можеше само да се надява, че те са приели. И ако са приели, то какво ли ставаше там сега? Клеъри си представи тълпа от чакащи, нетърпеливо крачещи…
	Двойната врата на залата изскърца и се отвори. През отвора се шмугна стройна фигура, затвори вратата и се обърна с лице към Клеъри. Тя беше още в сянка, но щом се придвижи напред, по-близо до магическата светлина, която осветяваше стълбите, Клеъри видя яркия пламък на червена, като своята, коса и разбра, че това е майка й.
	Джослин вдигна поглед, изглеждаше объркана.
	— О, здравей, Саймън. Приятно ми е, че… свикваш.
	Саймън пусна колоната и се приземи леко в подножието й. Изглеждаше леко смутен.
	— Здравейте, госпожо Фрей.
	— Не мисля, че сега се налага да ме наричаш така — каза майката на Клеъри. — Можеш просто да ми казваш Джослин. — Тя се поколеба. — Знаеш ли кое ми се вижда странно в цялата тази… ситуация? Радвам се да те видя до Клеъри. Не помня кога за последно сте се разделяли.
	Саймън изглеждаше силно смутен.
	— И аз се радвам да ви видя.
	— Благодаря, Саймън. — Джослин стрелна с поглед дъщеря си. — Виж, Клеъри, ще може ли да поговорим за малко? Насаме?
	Един безкраен миг Клеъри седеше неподвижно и гледаше втренчено майка си. Беше й трудно да не се чувства така, сякаш гледа непозната. Гърлото й се сви толкова много, че не можеше да проговори. Тя погледна към Саймън, който очакваше знак от нея дали да остане, или да се махне. Тя въздъхна.
	— Добре.
	Преди да потъне обратно в залата, Саймън вдигна окуражително палци. Клеъри се извърна и се втренчи надолу към площада, където стражите правеха своите обиколки, а Джослин, от своя страна, се приближи и седна до нея. Част от Клеъри копнееше да склони глава на рамото на майка и. Тя дори затвори очи и си представи, че всичко е наред. Друга част от нея знаеше, че няма смисъл; можеше да си стои със затворени очи колкото си иска.
	— Клеъри — каза най-накрая много тихо Джослин. — Толкова съжалявам.
	Клеъри се втренчи в ръцете си. Забеляза, че все още държи стилито на Патрик Пенхалоу. Надяваше се той да не си помисли, че се кани да му го открадне.
	— Никога не съм мислила, че ще видя отново това място — продължи Джослин. Клеъри хвърли кос поглед към майка си и я видя да гледа към града, към демоничните кули, които хвърляха бледата си магическа светлина върху хоризонта. — Понякога го сънувах. Винаги съм искала да го нарисувам, да нарисувам спомените си, но не можех да го направя. Мислех си, че ако видиш какво съм нарисувала, ще започнеш да задаваш въпроси, вероятно щеше да се запиташ как тези образи са се родили в главата ми. Толкова се страхувах да не разбереш откъде съм наистина. Коя съм всъщност.
	— И ето че разбрах.
	— И ето че разбра. — Джослин звучеше унило. — И имаш всички основания да ме мразиш.
	— Не те мразя, мамо — каза Клеъри. — Аз просто…
	— Изгуби доверие в мен — рече Джослин. — Не мога да те упрекна за това. Трябваше да ти кажа истината. — Тя докосна леко рамото на Клеъри и сякаш доби кураж, когато Клеъри не се отдръпна. — Мога да ти кажа, че съм го направила, за да те предпазя, но знам как би прозвучало това. Току-що бях там, в залата, гледах те…
	— Била си там? — смая се Клеъри. — Не те видях.
	— Бях в най-затънтения ъгъл на залата. Люк ми беше казал да не идвам на събранието, защото присъствието ми ще разстрои всички, и вероятно е бил прав, но аз толкова исках да бъда там. Промъкнах се след началото на заседанието и се скрих в сенките. Но бях там. И просто исках да ти кажа…
	— Че се държах като глупачка? — каза горчиво Клеъри. — Да, вече ми е известно.
	— Не. Исках да ти кажа, че се гордея с теб.
	Клеъри се обърна и погледна майка си.
	— Наистина ли?
	Джослин кимна.
	— Разбира се. Заради начина, по който се изправи пред Клейва. Начинът, по който им показа какво можеш. Накара ги да те погледнат и да видят човека, когото обичат най-много на света, нали?
	— Да — каза Клеъри. — Ти как разбра?
	— Защото ги чух да произнасят различни имена — каза тихо Джослин. — Но аз през цялото време виждах теб.
	— О! — Клеъри заби поглед в краката си. — Ами, аз още не съм сигурна, че те ми вярват за руните. Искам да кажа, надявам се, но…
	— Може ли да я видя? — попита Джослин.
	— Какво да видиш?
	— Руната. Руната, която създаде, за да обединиш ловците на сенки и долноземците. — Тя се поколеба. — Ако не можеш да ми я покажеш…
	— Не, няма проблем. — Клеъри начерта със стилито линиите на руната, която ангелът й бе показал, на едно от мраморните стъпала, водещи към Залата на Съглашението, и докато чертаеше, линиите пламваха в горещо злато. Беше силна руна, карта от преплетени линии, които образуваха стройно цяло. Едновременно проста и сложна. Сега вече Клеъри знаеше защо тази руна й бе изглеждала някак незавършена, когато я видя преди: трябваше й още една такава руна, за да може да функционира. Руна двойник. Партньор. — Обединение — каза тя, като отмести стилито. — Така ще нарека тази руна.
	— И аз така мисля.
	Джослин гледаше мълчаливо как руната припламна и изчезна, като остави леки черни очертания по камъка.
	— Когато бях млада — каза най-накрая тя, — толкова се мъчех да обединя ловците на сенки и долноземците, да запазя Съглашението. Тогава имах чувството, че преследвам непостижима мечта — нещо, което на повечето ловци на сенки им е трудно дори да си представят. А ето че сега ти направи тази мечта достижима, направи я реална. — Джослин премигна бързо няколко пъти, за да прогони напиращите сълзи. — Докато те гледах в залата, си дадох сметка за едно. Знаеш, че през всичките тези години се мъчех да те предпазя, като те държах далеч от всичко. Затова не исках и да ходиш в Пандемониум. Знаех, че този клуб се посещава и от долноземци, и от мундани… а това означава, че може да има и ловци на сенки. Предполагах, че има нещо в кръвта ти, което те тегли към това място, нещо, което си открила в света на сенките, дори и без Зрението си. Мислех си, че ще бъдеш защитена само ако скрия този свят от теб. И през ум не ми е минавало да се опитам да те защитя, помагайки ти да станеш силна и борбена. — Тя звучеше тъжно. — Но ти стана силна и без мен. Достатъчно силна, за да ти кажа истината, ако още искаш да я чуеш.
	— Не знам. — Клеъри си спомни за картините, които й бе показал ангелът, спомни си колко ужасни бяха те. — Знам, че ти се сърдех за това, че ме излъга. Но не съм сигурна, че искам да науча още ужасни неща.
	— Говорих с Люк. Според него трябва да ме изслушаш. Да чуеш цялата история. До най-малката подробност. Неща, които не съм казвала на никого, дори и на него. Не обещавам, че истината ще ти хареса. Но поне ще е истина.
	Законът е суров, но е закон. Тя беше длъжна да чуе истината заради Джейс, точно колкото и заради себе си. Клеъри стисна по-силно стилито, кокалчетата й побеляха.
	— Искам да знам всичко.
	— Всичко… — Джослин си пое дълбоко дъх. — Дори не знам откъде да започна.
	— Какво ще кажеш да започнеш от това, как си могла да се омъжиш за Валънтайн? Как си могла да се омъжиш за човек като него и да го направиш мой баща… та той е чудовище.
	— Не. Той е човек. Признавам, не добър човек. Но ако искаш да знаеш защо съм се омъжила за него… ами, защото го обичах.
	— Не би могла — рече Клеъри. — Никой не би могъл.
	— Бях на твоите години, когато се влюбих в него — рече Джослин. — За мен той беше идеален — възхитителен, умен, великолепен, забавен, чаровен. Знам, че ти звучи налудничаво. Ти познаваш само този, сегашния Валънтайн. Не можеш да си представиш какъв беше той навремето. Когато ходехме заедно на училище, всички го обичаха. Той сякаш разпръскваше светлина, сякаш във вселената имаше някаква специално и ярко осветена част, към която принадлежеше само той и ако имахме късмет, можеше да я сподели с нас, поне мъничко. Всички момичета бяха влюбени в него и аз си мислех, че нямам шанс. У мен нямаше нищо специално. Дори не бях особено популярна; Люк беше един от най-близките ми приятели и аз прекарвах по-голямата част от времето си с него. Но по някаква причина Валънтайн избра мен.
	_Гадост_, идеше й на Клеъри да каже. Но се въздържа. Дали защото в гласа на майка й имаше тъга, примесена с разкаяние. Или заради това, което бе казала за Валънтайн, че бил излъчвал светлина. Клеъри си бе помислила същото и за Джейс, но после се бе почувствала глупаво от тази мисъл. Но може би всички влюбени се чувстваха по този начин.
	— Добре — каза тя, — разбирам. Но тогава си била на шестнайсет. Това не означава, че веднага е трябвало да се омъжиш за него.
	— Когато се оженихме, аз бях на осемнайсет години. Той бе на деветнайсет — обясни Джослин спокойно.
	— О, Боже! — рече ужасено Клеъри. — Ти би ме убила, ако реша да се омъжа на осемнайсет.
	— Така е — съгласи се Джослин. — Но ловците на сенки се женят по-рано от мунданите. Техният — _нашият_ — живот е по-кратък; малцина от нас умират от естествена смърт. Затова и правим всичко в по-млада възраст. Но дори и при това положение бях твърде млада да се омъжвам. И все пак семейството ми се радваше за мен… дори Люк се радваше за мен. Всички бяха на мнение, че Валънтайн е чудесно момче. А и съгласи се, че по онова време той си беше само едно момче. Единственият човек, който тогава ми каза да не се омъжвам за него, беше Мадлен. С нея бяхме приятелки от училище, но когато й съобщих, че съм сгодена, тя ми каза, че Валънтайн е егоист и отвратителен човек и че зад чаровната му маска се крие ужасен мерзавец. Реших, че просто ми завижда.
	— Така ли се оказа?
	— Не — рече Джослин, — тя говореше истината. Аз просто не желаех да слушам. — Тя сведе поглед към ръцете си.
	— Но си съжалила — рече Клеъри. — След като си се омъжила за него, си съжалила, че си го направила, нали?
	— Клеъри — рече уморено Джослин. — Ние бяхме _щастливи_ заедно. Поне първите няколко години. Отидохме да живеем във вилата на родителите ми, където бях израснала; Валънтайн не желаеше да живеем в града и искаше останалите от Кръга също да напуснат Аликанте и да се държат настрани от Клейва. Семейство Уейланд живееха в имение само на един-два километра от нашето, имаше и други наблизо… семействата Лайтууд, Пенхалоу. Сякаш бяхме в центъра на света, с цялото това оживление около нас, с цялата тази страст и през цялото това време аз бях до Валънтайн. Той не допускаше да се почувствам пренебрегната или незначителна. Не, моята роля беше ключова в Кръга. Аз бях сред малцината, в чиито думи той се вслушваше. Все ми казваше, че без мен не би могъл да се справи с всичко това. Без мен щял да бъде едно нищо.
	— Казвал е това? — Клеъри не можеше да си представи Валънтайн да каже такова нещо, нещо, което да издава, че е… уязвим.
	— Да, но не беше вярно. Валънтайн не можеше да бъде нищо при никакви обстоятелства. Той бе роден да бъде лидер, да бъде в центъра на революцията. Към него непрекъснато се присъединяваха отцепници. Бяха привлечени от неговата страст и блясъка на идеите му. По онова време той дори не говореше кой знае колко за долноземците. По-скоро за реформи в Клейва, промяна на законите, които били остарели, допотопни и неподходящи. Валънтайн казваше, че трябва да има повече ловци на сенки, повече воини за борба с демоните, повече Институти… и че вместо да се тревожим как да скрием съществуването си, трябва да пазим Земята от демоните. Че трябва да ходим изправени и горди по света. Неговата визия бе примамлива: един свят, пълен с ловци на сенки, в който демоните бягат с писъци, а мунданите вярват в съществуването ни и са ни благодарни за това, което правим за тях. Бяхме млади; мислехме, че _благодарностите_ имат значение. Такива ни бяха разбиранията. — Джослин си пое дълбоко въздух, сякаш се канеше да се гмурне под водата. — Тогава забременях.
	Клеъри усети студени тръпки по тила си и внезапно — дори не знаеше защо — вече не беше сигурна, че иска да чуе истината от майка си, не искаше да чуе отново как Валънтайн бе превърнал Джейс в чудовище.
	— Мамо…
	Джослин поклати невиждащо глава.
	— Ти ме попита, защо никога не съм ти казала, че имаш брат. _Ето защо._ — Тя трескаво си пое дъх. — Бях толкова щастлива, когато разбрах, че очаквам дете. Валънтайн също, каза ми, че винаги е искал да стане баща. Да обучи сина си да бъде воин, както неговият баща е обучил него. „Ами ако е дъщеря?“ — питах аз, а той се усмихваше и казваше, че неговата дъщеря ще бъде също толкова добър боец, колкото би била, ако е момче, и че би се радвал и на дъщеря. Мислех, че всичко е просто перфектно.
	И тогава Люк бе ухапан от върколак. Знаеш, че всяко второ ухапване води до ликантропия. Аз бих казала, три от всеки четири. Рядко някой се измъква от тази болест и Люк не направи изключение. През следващото пълнолуние той се промени. На сутринта той се яви на стълбите пред вратата ни, целият в кръв, с разкъсани дрехи. Исках да му се притека на помощ, но Валънтайн ме задържа. „Джослин, рече той, бебето.“ Сякаш Люк щеше да се нахвърли върху мен и да изтръгне бебето от корема ми. Та това беше Люк, но Валънтайн ме избута встрани и помъкна Люк надолу по стълбите и после към гората. Когато след цяла вечност се върна, беше сам. Затичах се към него, но той ми каза, че Люк се е самоубил, отчаян от факта, че е ликантроп. Каза, че е… мъртъв.
	Клеъри забеляза, че мъката в гласа на Джослин е все така прясна и остра, въпреки че знаеше, че Люк не е мъртъв. И тя си спомни собственото си отчаяние, когато видя как донесоха Саймън мъртъв на стълбите на Института. Има чувства, които не можеш да забравиш никога.
	— Но той е дал на Люк нож — каза тихо Клеъри. — Казал му е да се самоубие. Накарал е съпругът на Аматис да се разведе с нея само защото брат й се е превърнал във върколак.
	— Тогава не знаех за това — рече Джослин. — Когато Люк умря, имах чувството, че съм на дъното на черна яма. Не излизах с месеци от спалнята си, през цялото време лежах и се хранех единствено заради бебето. Мунданите биха определили състоянието ми като депресия, но ловците на сенки не познават понятия от този род. Според Валънтайн аз просто карах тежка бременност. Казваше на всички, че съм болна. Но аз бях болна… не можех да спя. Постоянно ми се причуваха странни шумове, писъци в нощта. Валънтайн ми даваше приспивателни, но от тях получавах кошмари. Ужасяващи сънища, че Валънтайн ме държи под вода, забива нож в тялото ми или ми дава отрова. Сутрин бях като пребита и дремех по цял ден. Нямах представа какво става в света навън, не знаех, че той е принудил Стивън да се разведе с Аматис и да се ожени за Селин. Не бях на себе си. И после… — Джослин сплете ръце в скута си. Те трепереха. — И после се появи бебето.
	Тя млъкна и мълча толкова дълго, че Клеъри се запита дали изобщо ще продължи разказа си. Джослин се взираше невиждащо към демоничните кули, пръстите й нервно забарабаниха по коленете. Най-после тя рече:
	— Когато бебето се роди, майка ми беше до мен. Ти така и не си я виждала… твоята баба. Тя беше толкова мила жена. Мисля, че щеше да я харесаш. Тя ми подаде моя син и първото ми впечатление, още когато го гушнах, бе, че одеялцето, в което беше повит, е мекичко, а той — толкова мъничък и нежен, само с едно кичурче руса коса на темето. Докато не отвори очи.
	Гласът на Джослин беше равен, почти безстрастен, но Клеъри усети, че трепери, страхувайки се от това, което майка й щеше да каже. _Недей_, искаше да извика. _Не ми казвай._ Ала Джослин продължи, думите се изливаха от нея като смразяваща отрова.
	— Обзе ме ужас. Сякаш някой ме бе потопил в киселина… сякаш кожата ми изгаряше и се свличаше от костите и аз отчаяно се опитвах да не изпусна бебето и да не започна да пищя. Казват, че всяка майка инстинктивно разпознава собственото си дете. Предполагам, че и обратното е вярно. Всеки нерв в тялото ми крещеше, че това не е моето бебе, че това бе нещо ужасно и неестествено, нещо нечовешко като паразит. Как майка ми не виждаше това? Но тя ми се усмихваше, сякаш всичко беше наред.
	„Той се казва Джонатан“, каза някакъв глас откъм вратата. Вдигнах поглед и видях Валънтайн да наблюдава сцената пред себе си с изражение на радост. Бебето отново отвори очи, сякаш разпознало името си. Очите му бяха черни, черни като нощта, бездънни като тунели, издълбани в черепа му. И в тях нямаше нищо човешко.
	Настъпи дълго мълчание. Клеъри седеше неподвижно, втренчена в майка си и зяпнала от ужас. _Тя говори за Джейс_, помисли си тя. _За Джейс, когато е бил бебе. Как можеш да изпитваш такива чувства към едно бебе?_
	— Мамо — прошепна тя. — Сигурно… сигурно е било следствие от стреса. Може да си била болна…
	— Точно това ми каза и Валънтайн — рече безстрастно Джослин. — Че съм болна. Той самият обожаваше Джонатан. Не можеше да разбере какво ми има. И знаех, че е прав. Аз бях чудовище, майка, която не понася собственото си дете. Дори мислех да се самоубия. И може би наистина щях да го направя… и тогава получих известие по огъня от Рейгнър Фел. Той беше магьосник, който винаги е бил близък на семейството ми; все него викахме, когато ни трябваше заклинание за здраве или нещо подобно. Той бе разбрал, че Люк е станал водач на глутница върколаци в Брослиндската гора, на източната граница. Когато прочетох бележката, я изгорих. Знаех, че Валънтайн не бива да разбере. Но докато не отидох в свърталището на върколаците и не видях Люк, не можех да съм сигурна, че Валънтайн ме е излъгал, излъгал ме е за самоубийството на Люк. Именно тогава започнах наистина да го мразя.
	— Но Люк каза, че си знаела, че нещо с Валънтайн не е наред… че си знаела, че прави ужасни неща. Той каза, че си знаела още преди промяната му.
	Известно време Джослин не отговори.
	— Знаеш ли, Люк не трябваше да бъде ухапан. Просто нямаше как да се случи. Беше рутинна обиколка на гората, той бе излязъл с Валънтайн… наистина не е трябвало да се случи.
	— Мамо…
	— Според Люк съм му разказала, че се страхувам от Валънтайн, още преди да бъде променен. Била съм му казала, че чувам писъци през стените на вилата, че съм се съмнявала в нещо, от нещо съм се страхувала. И Люк, доверчивият Люк, попитал Валънтайн за това още на следващия ден. Същата нощ Валънтайн взе Люк със себе си да патрулират и той бе ухапан. Мисля… мисля, че Валънтайн е направил така, че да забравя какво съм видяла и кое ме е изплашило. Накарал ме е да вярвам, че това са били само лоши сънища. И мисля, че онази нощ той е направил така, че Люк да бъде ухапан. Мисля, че е искал да отстрани Люк, за да няма кой да ми напомня, че се страхувам от съпруга си. Но тогава не разбрах, по-точно не веднага. Когато с Люк се видяхме съвсем за кратко в деня, след като получих съобщението от Рейгнър Фел, толкова исках да му кажа за Джонатан, но не можех, не можех. Джонатан беше мой син. Още като видях Люк, само от това, че го видях, и се почувствах по-силна. Докато се прибирах вкъщи, си казвах, че ще се опитам да се науча да обичам Джонатан. Ще се накарам да го обичам.
	Същата нощ бях събудена от бебешки плач. Станах рязко и видях, че съм сама в спалнята. Валънтайн бе излязъл на някакво заседание на Кръга, така че нямаше с кого да споделя изумлението си. Виж, Джонатан никога не плачеше… не издаваше нито звук. Мълчанието бе едно от нещата, които най-много ме плашеха у него. Аз се втурнах по коридора към стаята му, но той си спеше най-спокойно. Само че аз чувах бебешки плач, бях сигурна в това. Хукнах надолу по стълбите, следвайки плача. Той сякаш идваше откъм празната винена изба, чиято врата бе заключена, защото не я използвахме. Аз обаче съм израснала в това имение, знаех къде баща ми държи ключовете…
	Докато говореше, Джослин не поглеждаше към Клеъри; сякаш бе потънала в разказа си, в спомените си.
	— Като малка никога не съм ти разказвала приказката за Синята брада, нали? В нея един мъж казал на жена си никога да не наднича зад заключената врата, тя обаче нарушила забраната му и видяла тленните останки на предишните съпруги на мъжа си, които той бил убил, подредени като пеперуди на витрина. Нямах представа какво ще намеря, когато отключа вратата. Ако някой ме попита дали отново бих го направила… дали още веднъж ще съм в състояние да се приближа до отворената врата, да използвам магическата светлина, която да ми показва пътя надолу по стълбите в мрака… Не знам, Клеъри. Просто не знам.
	Миришеше… о, долу миришеше на кръв, смърт и гнило. Валънтайн бе прокопал подземен тунел в това, което някога е било винена изба. Оказа се, че не детски плач съм чула. Там имаше килии, в които бяха затворени разни същества. Демонични създания, оковани в сребристо-златисти окови, сгърчени, безжизнени и скимтящи в килиите си, имаше и много, много повече… тела на долноземци, мъртви и умиращи. Имаше върколаци, с мускулатура, полуразядена от сребърен прах. Вампири с потопени в светена вода глави и свличаща се от костите им кожа. Феи, чиято кожа бе надупчена със студено желязо.
	Дори това не ми стигаше, за да гледам на него като на палач. Не съвсем. Той сякаш ги измъчваше с научна цел. До вратата на всяка клетка имаше тетрадка с усърдно водени бележки от експериментите: за колко време бе умряло всяко от съществата. Имаше един вампир, на когото той непрекъснато бе обгарял кожата, за да види дали има някакъв предел, отвъд който горкото същество няма да може да се регенерира. Беше ми трудно да чета записките му, без да ми призлее. Но някак си успях да не припадна или повърна.
	Имаше една страница, посветена на експериментите, които е направил върху себе си. Беше прочел някъде, че кръвта на демоните може да подейства като стимулатор на силата на ловците на сенки, с която те са родени. Бе опитал да инжектира от тази кръв на себе си, но без резултат. Нищо не се случило, освен че се почувствал зле. От това той бе заключил, че е твърде стар, за да му подейства тази кръв. За да има ефект, трябва да я влее на дете… за предпочитане още неродено.
	След тази страница, на която бяха записани собствените му резултати, имаше серия бележки, озаглавени по начин, който привлече вниманието ми. С моето име. _Джослин Моргенстърн._
	Помня как трепереха пръстите ми, докато разлиствах страниците, думите горяха в мозъка ми. „Джослин изпи сместа и тази нощ. По нея няма видими промени, но мен всъщност ме интересува нероденото дете… С редовно поемане на демонична кръв от тази, която й давам, детето може да добие изключителни способности… Миналата нощ чух как сърцето му биеше много по-силно, отколкото ако беше човешко, звучеше като мощна камбана, оповестяваща началото на ново поколение ловци на сенки, в чиито жили тече смесената кръв на ангелите и демоните, която поражда сили, надхвърлящи и най-смелите представи… Долноземците никога повече няма да бъдат най-силните на земята…“
	Имаше още, и още. Бясно прелиствах страниците, пръстите ми трепереха, умът ми трескаво се връщаше назад към спомените за отварите, които Валънтайн ми даваше да пия всяка нощ, към кошмарите, че някой ме пробожда, дави и трови. Но не аз бях отровената. А Джонатан. Джонатан, когото той бе превърнал в нещо като полудемон. И тогава, Клеъри… тогава разбрах истинската същност на Валънтайн.
	Клеъри изпусна въздуха, който не бе забелязала, че е задържала. Беше ужасно… толкова ужасно… много по-ужасно от това, което й бе показал Итуриел. Не можеше да определи за кого й беше повече жал, за майка й или за Джонатан. Джонатан — тя не можеше да мисли за него като за Джейс, не и като свързан с майка й, не и свързан с историята, която беше толкова жива в ума й — осъден да не бъде съвсем човек от баща, за когото е по-важно да умъртвява долноземци, отколкото да се грижи за собственото си семейство.
	— Но… ти не си го напуснала и тогава, нали? — попита Клеъри и гласът и прозвуча немощно в собствените й уши. — Останала си…
	— По две причини — рече Джослин. — Едната беше Въстанието. Това, което бях открила онази нощ в избата, ми подейства като шамар. Надмогнах страданието си и се насилих да видя какво се случва край мен. След като разбрах какво е намислил Валънтайн — масово клане на долноземци, — знаех какво не бива да допускам да се случи. Започнах да се срещам тайно с Люк. Не можех да му кажа какво е направил Валънтайн с мен и с нашето дете. Знаех, че той ще побеснее, че няма да се удържи и ще тръгне да преследва Валънтайн, за да го убие, а така щеше да рискува и собствения си живот. Не можех да допусна и някой друг да узнае какво е причинено на Джонатан. Независимо от всичко той си оставаше мое дете. Казах обаче на Люк за ужасите, които бях видяла в избата, за подозренията си, че Валънтайн не е с всичкия си и че лудостта му все повече се задълбочава. Двамата решихме да попречим на Въстанието. Трябваше да го направя, Клеъри. Беше нещо като изкупление, единствен начин да заплатя грешката си, че изобщо някога съм се включила в Кръга, че съм повярвала на Валънтайн. Че съм го обичала.
	— И той не разбра, така ли? Имам предвид, Валънтайн. Той не заподозря ли какво правите?
	Джослин поклати глава.
	— Когато хората те обичат, те ти вярват. Освен това, вкъщи се правех, че всичко е наред. Престорих се, че вече не изпитвам първоначалното си отвращение от вида на Джонатан. Носех го в дома на Мерис Лайтууд и го оставях да си играе с нейния син, Алек. Понякога при нас идваше и Селин Херондейл — по онова време тя беше бременна. „Съпругът ти е толкова мил, казваше ми тя. Толкова се грижи за нас със Стивън. Дава ми отвари и смеси за здравето на бебето; те са чудотворни.“
	— О — промълви Клеъри. — О, Боже.
	— Това си помислих и аз — каза намръщено Джослин. — Исках да й кажа да не се доверява на Валънтайн и да не приема нищо от него, но не можех. Нейният съпруг беше най-близкият приятел на Валънтайн и тя щеше незабавно да ме издаде на него. Така че си замълчах. И после…
	— Тя се е самоубила — допълни Клеъри, като си припомни историята. — Но… заради причиненото й от Валънтайн ли го е направила?
	Джослин поклати глава.
	— Честно казано, не мисля. Стивън бе убит при нападение над вампирско сборище и тя преряза вените си, щом научи новината. Беше бременна в осмия месец. Умря от загуба на кръв… — Тя направи пауза. — Ходж бе този, който намери тялото й. Валънтайн като че ли наистина се разстрои от смъртта им. Нямаше го почти целия следващ ден, а после се прибра с подути от сълзи очи и изтощен. А междувременно аз бях благодарна за неговата разстроеност. В крайна сметка, това означаваше, че той няма да забележи какво върша аз. С всеки изминал ден все повече се страхувах Валънтайн да не разбере за заговора и да не се опита да изтръгне насилствено истината от мен: кой е в нашия таен съюз? Каква част от плановете му съм издала? Питах се как ли ще издържа мъченията и дали ще успея да им устоя. Ужасявах се от мисълта, че няма да мога. Най-накрая взех решение да направя необходимите стъпки това да не се случи. Отидох при Фел със своите опасения и той ми направи една отвара…
	— Отварата от Бялата книга — досети се Клеъри. — Значи затова си я искала. А как попадна книгата в библиотеката на Уейланд?
	— Скрих я там една нощ по време на едно парти — каза Джослин с нещо като усмивка. — Не исках да казвам на Люк, знаех, че той няма да одобри идеята за тази отвара, а всички останали, които познавах, бяха в Кръга. Изпратих писмо на Рейгнър, но той бе напуснал Идрис, без да каже кога ще се върне. Каза, че винаги можем да се свържем с него чрез писмо — но кой щеше да му го изпрати? Тогава се сетих, че има един човек, на когото мога да кажа, човек, който мразеше Валънтайн достатъчно, че да не ме издаде на него. Изпратих писмо на Мадлен, като й обясних какво съм намислила и че единственият начин да бъда съживена, е да се намери Рейгнър Фел. Така и не получих отговор от нея, но бях сигурна, че е прочела писмото ми и го е разбрала. Само на това можех да разчитам.
	— Две причини — рече Клеъри. — Ти каза, че е имало две причини да останеш при него. Едната е Въстанието. А другата?
	Зелените очи на Джослин бяха уморени, но блестящи и големи.
	— Клеъри — каза тя, — не се ли досещаш? Втората причина е, че отново бях бременна. Бременна с теб.
	— О — рече Клеъри с отмалял глас. Спомни си как Люк бе казал: _Тя беше бременна с второто си дете и бе разбрала за това преди няколко седмици._
	— Но това не беше ли за теб още по-голям стимул да избягаш?
	— Беше — каза Джослин. — Но знаех, че не мога. Ако бях избягала от Валънтайн, той щеше да преобърне рая и ада, за да ме върне обратно. Щеше да ме преследва и до края на света, защото аз му принадлежах и той никога нямаше да ми позволи да го напусна. Ако се отнасяше само за мен, може би щях да поема риска, разчитайки на някакъв късмет, но не можех да му позволя да преследва теб. — Тя отметна косата си от умореното си лице. — Имаше само един-единствен начин да бъда сигурна, че това няма да се случи. Той трябваше да умре.
	Клеъри погледна майка си с изненада. Джослин все още изглеждаше уморена, но лицето й сияеше с огнена светлина.
	— Мислех, че ще го убият по време на Въстанието — каза тя. — Не можех да го убия сама. Някак си не можех да го направя. Но никога не съм мислила, че той ще преживее битката. И после, когато къщата изгоря, ми се искаше да вярвам, че той е мъртъв. Все си повтарях, че двамата с Джонатан са изгорели в пожара. Но знаех… — Гласът й замря. — Ето защо го направих. Мислех, че това е единственият начин да те защитя — като изтрия спомените ти и те превърна колкото се може повече в мундан. Да те скрия в света на мунданите. Сега разбирам, че е било глупаво, глупаво и неправилно. И съжалявам, Клеъри. Просто се надявам, че ще ми простиш… ако не сега, то поне в бъдеще.
	— Мамо. — Клеъри се покашля. Чувстваше се така, сякаш всеки момент ще се разплаче. — Всичко е наред. Просто… има едно нещо, което не разбирам. — Тя зарови пръсти в плата на палтото си. — Искам да кажа, вече знаех една част от това, което Валънтайн е причинил на Джейс… тоест, на Джонатан. Но ти описваш Джонатан така, сякаш той е чудовище. Но, мамо, Джейс не е такъв. Ни най-малко. Ако го познаваше… ако можеше само да го видиш…
	— Клеъри. — Джослин посегна и взе ръцете на Клеъри в своите. — Има още нещо, което трябва да ти кажа. Не става въпрос за нещо, което съм скрила от теб или за което съм те излъгала. Но има неща, които и аз не съм знаела, неща, които аз самата едва наскоро открих. И може би не е лесно да бъдат чути.
	_По-лошо от това, което вече ми разказа?_ — помисли си Клеъри. Тя прехапа устни и кимна.
	— Продължавай. Трябва да знам.
	— Когато мадам Доротея ми каза, че Валънтайн се е появил в града, знаех, че е дошъл за мен… за Бокала. Исках да избягам, но не смеех да ти кажа защо. Не те упреквам, задето избяга от мен в онази ужасна нощ, Клеъри. Радвах се, че не беше там, когато баща ти… когато Валънтайн и неговите демони нахлуха в апартамента ни. Имах време само колкото да погълна отварата… Чух ги как разбиваха вратата долу… — Гласът й потрепери и стана дрезгав. — Надявах се, че Валънтайн ще ме сметне за мъртва и ще ме остави, но той не го направи. Закара ме в Ренуик. Опитваше се как ли не да ме събуди, но все не успяваше. Беше някакво сънно състояние; долавях присъствието му, но не можех нито да мърдам, нито да общувам с него. Допускам, че той си е мислел, че не мога ида го чувам, нито пък разбирам. Ето защо, докато спях, той сядаше до леглото ми и ми говореше.
	— Говореше ти? За какво?
	— За нашето минало. За сватбата ни. Как ме е обичал, а как аз съм го предала. Как оттогава не е обичал никоя друга. Мисля, че беше искрен, доколкото изобщо е способен на такива чувства. Винаги съм била тази, на която е доверявал съмненията си, чувството си на вина и мисля, че откакто съм го напуснала, не е имало друга. Мисля, че той не можеше да се възпре да ми разказва, макар да знаеше, че не трябва. Мисля, че просто искаше да поговори с някого. Сигурно предполагаш, че мислите му са били заети основно с това, което е сторил на онези нещастни хора, превърнати от него в Бездушни, или за това, което се готвеше да стори на Клейва. Но не беше така. Това, за което искаше да говори, беше Джонатан.
	— Какво за него?
	Джослин сви устни.
	— Искаше да ми каже колко съжалява за това, което е направил с Джонатан, преди още да е бил роден, понеже бил разбрал, че това едва не ме е побъркало. Знаел колко близо съм била до самоубийството заради Джонатан… макар че той не е имал представа колко отчаяна бях, когато направих разкритията си за експериментите му. По някакъв начин се е сдобил с ангелска кръв. Това е почти легендарно вещество за ловците на сенки. Според поверието, ако пиеш от нея, ставаш неимоверно силен. Валънтайн я бил изпробвал върху себе си и открил, че от нея става не само неимоверно силен, но го изпълвала и някаква еуфория и усещане за щастие всеки път, когато я инжектирал в кръвта си. Ето защо той я изсушил на прах и я забъркал в храната ми, надявайки се да премахне така депресията ми.
	_Аз знам откъде се е сдобил с ангелска кръв_, помисли си Клеъри, сещайки се с болка за Итуриел.
	— Мислиш ли, че е подействала?
	— Сега се питам дали това не е била причината внезапно да се осъзная и да продължа напред, да помогна на Люк да попречи на Въстанието. Би било ирония на съдбата, ако случаят е такъв, предвид намеренията на Валънтайн. Но това, което той не е знаел, е, че по същото време аз бях бременна с теб. Така че, ако на мен ми е повлияло леко, то на теб — очевидно много повече. Мисля, че това е причината да можеш да създаваш руни.
	— А може би — рече Клеъри — по същата причина ти пък можеш да правиш неща, като да заключиш Бокала на смъртните в карта Таро. Валънтайн пък може да прави неща, като да свали проклятието на Ходж…
	— Години наред Валънтайн усилено експериментираше със себе си — каза Джослин. — Стигна дотам, че едно човешко същество, ловец на сенки, да може да се превърне в магьосник. Но нищо от това, което правеше със себе си, нямаше толкова впечатляващ ефект, колкото това, което направи с теб или с Джонатан, защото вие бяхте толкова малки. Не съм сигурна дали изобщо някой е правил това преди Валънтайн, поне не върху неродено дете.
	— Значи Джейс — Джонатан — и аз наистина сме експерименти.
	— Ти беше случаен експеримент. Но Джонатан, Валънтайн искаше да направи от него нещо като супервоин, по-силен, по-бърз и по-добър от останалите ловци на сенки. В Ренуик Валънтайн ми каза, че Джонатан наистина притежава всички тези качества. Но също и че е зъл, безчовечен и странно безчувствен. Джонатан бил привързан само към Валънтайн, но според мен Валънтайн бе осъзнал, че някак си, докато се е опитвал да създаде от детето воин на воините, е създал син, който никога не би могъл да го обича истински.
	Клеъри се сети за Джейс, за начина, по който той изглеждаше в Ренуик, за начина, по който стискаше парчето от счупения Портал, толкова силно, че чак по пръстите му бе потекла кръв.
	— Не — каза тя. — Не и пак не. Джейс не е такъв. Той обича Валънтайн. Не би трябвало, но го обича. И не е безчувствен. Той е пълната противоположност на всичко, което казваш.
	Джослин закърши ръце в скута си. Те целите бяха покрити с фини бели белези — фините белези на ловците на сенки, следи от изчезнали знаци. Но Клеъри никога преди не беше виждала белезите на майка си. Магията на Магнус я бе карала да ги забравя. Имаше един, от вътрешната страна на китката на майка й, който много наподобяваше формата на звезда…
	После майка й заговори, което прогони всички други мисли от главата на Клеъри.
	— Аз не говоря за Джейс.
	— Но… — рече Клеъри. Всичко сякаш се случваше много бавно, като на сън. _Да не би да сънувам_, помисли си тя. _Може би майка ми още не се е събудила и всичко това е само сън._ — Джейс е синът на Валънтайн. Искам да кажа, кой друг би могъл да бъде?
	Джослин погледна дъщеря си право в очите.
	— Нощта, в която умря Селин Херондейл, тя беше бременна в осмия месец. Валънтайн й бе давал отвари, прахове… опитвал е върху нея това, което е опитвал върху себе си с кръвта на Итуриел, надявайки се, че детето на Стивън ще стане толкова силно и могъщо, колкото е очаквал това от Джонатан, само че без лошите качества. Не е могъл да понесе мисълта, че експериментът му ще се провали, и затова с помощта на Ходж е извадил бебето от корема на Селин. Тя била умряла съвсем малко преди това…
	Клеъри се задави.
	— Това не е възможно.
	Джослин не обърна внимание на коментара на Клеъри.
	— Валънтайн извадил бебето и накарал Ходж да го занесе в дома си, в една долина недалеч от езерото Лин. Това е била причината за изчезването му онази нощ. До Въстанието Ходж се грижел за детето. След това Валънтайн се представил за Майкъл Уейланд, преместил детето в имението на Уейланд и го отгледал като сина на Майкъл Уейланд.
	— Значи Джейс — прошепна Клеъри. — Джейс _не_ е мой брат?
	Тя усети как майка й стиска ръката й със съчувствие.
	— Не, Клеъри. Не е.
	На Клеъри й притъмня. Усети как сърцето й заби с ясно доловими, отчетливи удари. _Майка ми съчувства_, бегло си помисли тя. _Според нея това е лоша новина._ Ръцете й трепереха.
	— Чии тогава са били онези кости в огъня? Люк каза, че костите били на дете…
	Джослин поклати глава.
	— Това са били костите на Майкъл Уейланд и на сина му. Валънтайн ги е убил и е изгорил телата им. Искал е да накара Клейва да повярва, че той самият и неговият син са мъртви.
	— В такъв случай Джонатан…
	— Е жив — рече Джослин с болка, изписана на лицето. — В Ренуик Валънтайн ми каза и друго. Той бил занесъл Джейс във вилата на Уейланд, а Джонатан — в къщата до езерото. Прекарвал времето си ту с единия, ту с другия, като пътувал от едната къща до другата, понякога оставял единия от тях или и двамата сами за дълго време. Излиза, че Джейс не е знаел за Джонатан, макар Джонатан вероятно да е знаел за Джейс. Те никога не са се срещали, въпреки че са живеели само на няколко километра един от друг.
	— Значи в жилите на Джейс не тече демонична кръв? И не е… прокълнат?
	— Прокълнат ли? — изненада се Джослин. — Не, у него няма демонична кръв. Клеъри, Валънтайн е правил експеримент с Джейс, преди още да се роди, със същата кръв, която е използвал за мен и за теб. _Ангелска_ кръв. Джейс не е прокълнат. Тъкмо обратното. Всички ловци на сенки имат у себе си от кръвта на ангела… у вас двамата има малко повече.
	Мислите на Клеъри се завъртяха. Тя се опита да си представи как Валънтайн отглежда двете деца едновременно, едното полудемон, а другото полуангел. Едното — рожба на сянката, а другото — на светлината. Като вероятно ги е обичал и двамата, доколкото изобщо Валънтайн е способен на това. Джейс не е знаел за Джонатан, но какво може да е знаело другото момче за него? За своята допълваща част, за своята противоположност? Дали го мразеше? Пожелавал ли е да се запознае с него? Или му е било все едно? И двамата са били толкова самотни. И единият от тях е неин брат — неин истински, кръвен брат.
	— Мислиш ли, че той е същият като преди? Имам предвид Джонатан? Мислиш ли, че може да е станал… по-добър?
	— Не мисля — каза предпазливо Джослин.
	— Но защо си толкова сигурна? — Клеъри се извърна към майка си внезапно разгневена. — Искам да кажа, той може да се е променил. Минали са толкова години. Може би…
	— Валънтайн ми разказа, че години наред е учил Джонатан как да се държи приятелски, дори чаровно с хората. Искал е да го направи свой шпионин, а няма как да бъдеш такъв, ако плашиш хората с обноските си. Джонатан дори се е научил да създава магически прах, който да кара хората да го харесват и да му имат доверие. — Джослин въздъхна. — Казвам ти това, за да не се чувстваш зле, че си се подвела. Клеъри, ти си виждала Джонатан. Само че той не ти е казал истинското си име, а се е представил за друг. Себастиян Верлак.
	Клеъри се втренчи в майка си. _Но той е братовчед на семейство Пенхалоу_, настояваше една част от нея, но разбира се, Себастиян не е бил този, за когото се е представял; всичко казано от него е било лъжа. Тя си спомни какво бе почувствала, когато го видя за първи път, сякаш бе разпознала някого, когото вече е виждала преди, някой, когото познава. Никога не беше изпитвала нещо подобно към Джейс.
	— Себастиян е мой брат?
	Изящното лице на Джослин бе изопнато, ръцете й се притискаха една в друга, дори върховете на пръстите й бяха побелели.
	— Днес дълго разговарях с Люк за всичко, което се е случило, откакто сте пристигнали в Аликанте. Той ми каза за демоничните кули и за подозрението си, че Себастиян е съборил защитите, макар да не знае как точно го е направил. Тогава разбрах кой всъщност е Себастиян.
	— Имаш предвид, познала си го по това, че е излъгал, че е Себастиян Верлак? И защото е шпионин на Валънтайн?
	— Да, заради тези две неща — рече Джослин, — по-точно, усъмних се чак след като Люк ми каза, че според теб Себастиян си е боядисал косата. Може и да греша, но момче, малко по-голямо от теб, с руса коса и тъмни очи, с неизвестни родители, безрезервно предан на Валънтайн… нямаше как да не си помисля, че това е Джонатан. А има и друго. Валънтайн все търсеше начини за сваляне на защитите, все твърдеше, че имало как това да се направи. Експериментите върху Джонатан с демоничната кръв — Валънтайн твърдеше, че това ще го направи по-силен, по-добър боец, но и много повече от това…
	Клеъри погледна втренчено.
	— Какво искаш да кажеш с това „много повече“?
	— Това беше неговият начин да свали защитите — рече Джослин. — Никой демон не може да премине защитите на Аликанте, но за да ги деактивираш, ти е нужна демонична кръв. Джонатан има демонична кръв; тя тече във вените му. А като ловец на сенки получава автоматично правото да влиза в града, когато си поиска, без значение за какво. Той е използвал собствената си кръв, за да свали защитите, в това съм убедена.
	Клеъри си спомни как Себастиян бе застанал сред тревата близо до руините на имението на Феърчайлд. Начинът, по който тъмната му коса падаше върху лицето му. Начинът, по който държеше китките й, ноктите му, забиващи се в кожата й. Начинът, по който й бе казал, че е невъзможно Валънтайн някога да е обичал Джейс. Тя си бе помислила, че го казва, защото мрази Валънтайн. Но сега разбираше, че не е така. Той просто… ревнуваше.
	Тя си спомни за принца от картините си, онзи, който толкова приличаше на Себастиян. Беше отдала това на съвпадение, на преплитане на представите, но сега се запита дали това нямаше връзка с общата им кръв, която я бе накарала да даде на злополучния герой от историята си лицето на своя брат. Тя се опита отново да си представи принца, но картината сякаш се разпадаше и стопяваше пред очите й, подобно на пепел, разпръсната от вятъра. Единственото, което виждаше, беше Себастиян и червената светлина на горящия град, отразена в очите му.
	— Джейс — каза тя. — Някой трябва да му каже. Да му каже истината. — Мислите й се блъскаха в безпорядък. Ако Джейс знаеше, ако знаеше, че няма демонична кръв, може би нямаше да тръгне след Валънтайн. Ако разбереше и че не е брат на Клеъри…
	— Но аз мислех — каза Джослин със смесица от съчувствие и недоумение, — че никой не знае къде е той…?
	Преди Клеъри да успее да отговори, двойната порта на залата се отвори, разливайки светлина върху колонадата и стълбите под нея. Отвътре се чу шум от високи гласове, когато Люк се показа на вратата. Той имаше уморен вид, но лицето му, за разлика от преди, беше ведро. Изглеждаше почти облекчен.
	Джослин се изправи на крака.
	— Люк. Какво става?
	Той направи няколко крачки към тях, после спря на половината разстояние до стълбите.
	— Джослин, извинявам се, че ви прекъсвам.
	— Няма нищо, Люк. — Въпреки замаяността си, Клеъри си помисли: _Защо се обръщат един към друг по този начин, по име?_ Сега между тях цареше някакво странно напрежение, което преди не съществуваше. — Случило ли се е нещо?
	Той поклати глава.
	— Не. Както никога, всичко е наред. — Той се усмихна на Клеъри и в усмивката му нямаше никакво напрежение. Изглеждаше доволен от нея, дори горд. — Ти успя, Клеъри — рече той. — Клейвът се съгласи да им поставиш знаци. Решиха да не се предават.


	18
	Здравей и сбогом

	Наяве долината беше по-хубава, отколкото във виденията на Джейс. Може би заради ярката лунна светлина, посребряваща реката, виеща се между зелените брегове. От двете страни на долината се издигаха бели брези и трепетлика, чиито листа трептяха на хладния бриз — тук, на билото, ставаше студено, понеже нищо не спираше вятъра.
	Безспорно това бе долината, където беше видял за последно Себастиян. Най-после го пипна. След като върза Уейфарър за едно дърво, Джейс извади окървавената нишка от джоба си и направи още веднъж ритуала за проследяване, ей така, за сигурност.
	Той затвори очи, очаквайки да види Себастиян, надяваше се той да е наблизо… може би още беше в долината… Но вместо това видя само мрак. Сърцето му заби по-силно.
	Той опита отново, като премести нишката в левия си юмрук и неумело изписа проследяваща руна на опакото му с дясната си, по-несръчна ръка. Този път, преди да затвори очи, той пое дълбоко въздух.
	Отново нищо. Само тъмнина. Той постоя така една минута, зъбите му скърцаха, вятърът го пронизваше през якето, като караше кожата му да настръхва. Най-накрая той отвори очи, проклинайки… после, в пристъп на гняв и отчаяние, разтвори юмрука си. Вятърът пое нишката и я отнесе толкова бързо, че дори и да беше забелязал веднага, нямаше как да свие юмрука си отново.
	Мислите му се объркаха. Проследяващата руна вече не действаше. Може би Себастиян бе разбрал, че го следят, и беше направил нещо, за да развали магията… само че какво можеш да направиш, за да спреш проследяването? Може би е намерил голям водоем. Водата разваля магии.
	Не че това помагаше особено на Джейс. Не можеше да обходи всички езера в страната, за да види дали Себастиян не се подвизава насред някое от тях. Та той беше толкова близо… толкова близо. Видя долината, видя Себастиян в нея. И онази къща, която едва се виждаше, заобиколена от дървета, на дъното на долината. Поне можеше да слезе долу и да обиколи къщата с надеждата да намери някаква следа от Себастиян или Валънтайн.
	Умърлушен, Джейс си начерта със стилито бойни знаци за бързи реакции: единият — за да се движи тихо, другият — за да се движи бързо, и още един — за да стъпва уверено. Когато приключи — усещайки познатото чувство на тръпчиво парене по кожата, — той пъхна стилито в джоба си, потупа шията на Уейфарър и се спусна в долината.
	Склоновете на долината бяха измамно стръмни и коварни с ронливите си сипеи. Джейс ту стъпваше внимателно, ту се плъзгаше по сипеите, придвижвайки се по-бързо, но и по-опасно. Докато стигна дъното на долината, ръцете му бяха окървавени от постоянното падане върху ронливия чакъл. Той ги изми в чистия, забързан поток, чиято вода беше леденостудена.
	Когато се изправи и се огледа, той установи, че сега вижда долината от ъгъл, различен от този, от който я бе наблюдавал при проследяването. Горичката с израсли накриво дървета, чиито клони се преплитаха, беше тук, наоколо се издигаха склоновете на долината, тук беше и малката къща. Сега прозорците бяха тъмни, а от комина не излизаше пушек. Джейс усети нещо средно между облекчение и разочарование. Това, че в къщата нямаше никого, щеше да го улесни в претърсването. Но от друга страна, защо нямаше никого?
	Когато се приближи, той се запита кое толкова в тази къща му бе изглеждало зловещо, докато я бе наблюдавал. Отблизо това беше най-обикновена фермерска къща, каквито имаше много в Идрис, построена от четвъртити бели и сиви камъни. Капаците на прозорците бяха боядисани в светлосиньо, но изглеждаха така, сякаш от години никой не ги е пребоядисвал, бяха избледнели и олющени от старост.
	Джейс се приближи до единия от прозорците, покатери се на перваза и погледна през замъгленото стъкло. Видя голяма, потънала в прах стая с етажерка за инструменти на едната стена. Тези инструменти не бяха предназначени за стопански труд — това бяха магьоснически инструменти: купища изцапани пергаменти; черни, восъчни свещи; големи медни купи със засъхнала тъмна течност, полепнала по краищата; най-различни ножове, някакви неща, някои тънки като шило, други — с широки четвъртити остриета. На пода бе начертана с тебешир пентаграма, чиито контури горяха, а на всеки от петте й върха имаше по една руна, различна от останалите. Стомахът на Джейс се присви — руните приличаха на онези, които бяха издълбани около Итуриел. Нима Валънтайн бе направил това — възможно ли бе това да са негови инструменти? Да не би това да беше неговото скривалище — скривалище, което Джейс нито бе виждал, нито знаеше за него?
	Джейс слезе от перваза, като тупна върху сухата трева — в същия миг някаква сянка прекоси лика на луната. Но тук няма птици, помисли си той и вдигна поглед нагоре тъкмо, за да види как един гарван кръжи над него. Той се вцепени, после бързо се шмугна в сянката на едно дърво и се втренчи през клоните му. Когато гарванът се стрелна надолу, Джейс разбра, че е отгатнал правилно. Този гарван бе не какъв да е — това беше Хюго, гарванът, който някога бе принадлежал на Ходж; Ходж го използваше като куриер, когато искаше да изпрати съобщение от Института. Още тогава Джейс бе разбрал, че Хюго първоначално е бил на баща му.
	Джейс се притисна по-плътно до дънера на дървото. Сърцето му отново започна да бие силно, този път от вълнение. Щом Хюго е тук, това означаваше само едно — че носи съобщение, при това този път не за Ходж. Вероятно за Валънтайн. Нямаше начин да не е за него. Ако Джейс успееше да го проследи…
	Хюго кацна на перваза и се втренчи през един от прозорците на къщата. Когато разбра, че в къщата няма никого, птицата с грозен вик се издигна във въздуха и се понесе към потока.
	Джейс излезе от сянката и тръгна след гарвана.


	— Технически погледнато — рече Саймън, — дори и да нямаш роднински връзки с Джейс, все пак си се целувала с брат си.
	— Саймън! — ужаси се Клеъри. — Млъквай. — Тя се завъртя на мястото си, за да види дали някой не е чул нещо, но за щастие, очевидно никой не ги слушаше. Тя бе седнала на един висок стол на подиума в Залата на Съглашението, а до нея беше Саймън. Майка й бе застанала на ръба на подиума и се бе навела, разговаряйки с Аматис.
	В залата бе настанал пълен хаос, когато пристигналите от Северната порта долноземци нахлуха вътре, минавайки през вратите и скупчвайки се до стените. Клеъри разпозна доста членове на глутницата на Люк, включително Мая, която й се усмихна дяволито от другия край на помещението. Имаше феи, бледи, студени и прекрасни като ледени висулки, както и магьосници с криле на прилеп и кози крака, а един от тях имаше дори еленови рога. Докато прекосяваха помещението, от върховете на пръстите им просветваше синкав огън. Ловците на сенки сновяха изнервено сред тях.
	Клеъри стискаше стилито си с две ръце и се оглеждаше неспокойно. Къде ли беше Люк? Беше се изгубил сред тълпата. Миг по-късно тя го видя да говори с Малачи, който нервно клатеше глава. Аматис стоеше наблизо и хвърляше гневни погледи на консула.
	— Саймън, не ме карай да съжалявам, че изобщо съм ти казала за това — рече Клеъри, гледайки го кръвнишки. Тя му беше предала в общи линии историята на Джослин, главно шепнейки, докато се мъчеше да си проправи път през множеството, за да стигне до подиума и да седне на стола си. Беше страхотно да си тук и да гледаш отгоре помещението, сякаш си кралица, която оглежда поданиците си. Само че една кралица едва ли е толкова притеснена. — Има и друго. Изобщо не го биваше в целуването.
	— А може това да е просто заради… сещаш се… заради факта, че той _ти е брат_. — Саймън изглежда се бе впечатлил от цялата тази история повече, отколкото Клеъри бе предполагала.
	— _Не_ казвай това, когато майка ми е наблизо, защото иначе ще те убия — рече тя и отново го изгледа кръвнишки. — Достатъчно ми се гади от това. Не го прави по-лошо.
	Джослин се извърна от ръба на подиума точно когато Клеъри изричаше последните думи — макар, за щастие, да чу само тях, а не целия разговор със Саймън — и потупа Клеъри по рамото.
	— Не се тревожи, милинка. Толкова силна беше досега. Трябва ли ти нещо? Одеяло, гореща вода…
	— Не ми е студено — каза търпеливо Клеъри, — не ми трябва и баня. Добре съм. Само искам Люк да се качи тук и да ми каже какво става.
	Джослин махна на Люк, за да привлече вниманието му, като му каза нещо само с мърдане на устни, което Клеъри не можа да разчете.
	— Мамо — сопна се тя, — _недей!_ — Но беше вече твърде късно. Люк вдигна поглед… при което същото направиха още неколцина ловци на сенки. Повечето от тях почти веднага отново наведоха очи, но Клеъри усети възхищението им. Стори й се, че майка й се явява тук нещо като легенда. Най-малкото, всички в помещението бяха чували за нея и си бяха съставили мнение, добро или лошо.
	Клеъри се запита как това не вълнуваше майка й. Тя никак не й _изглеждаше_ смутена — погледът й беше хладен, съсредоточен и заплашителен.
	Миг по-късно Люк дойде при тях на подиума, придружен от Аматис. Все още изглеждаше уморен, но едновременно с това оживен и дори леко развълнуван. Той каза:
	— Само още малко. Всички ще дойдат.
	— Да не би Малачи да създава проблеми? — попита Джослин, без да поглежда директно към Люк.
	Люк махна с пренебрежение.
	— Иска да изпрати писмо на Валънтайн, с което официално да откаже условията му. Аз пък съм на мнение, че не бива да сваляме картите си. Нека първо Валънтайн се появи в Брослиндската гора с армията си в очакване да се предадем. Според Малачи това нямало да е честно и когато му казах, че войната не е момчешка игра на крикет, той ме заплаши, че ако някой от долноземците прекрачи общоприетите граници, щял да излезе и да сложи край на цялата работа. Не разбирам какво си въобразява той, че долноземците не могат за пет минути да се държат нормално?
	— Май точно това си мисли — каза Аматис. — Това е Малачи. Сигурно се страхува да не започнете да се изяждате един ДРУГ.
	— Аматис — каза Люк. — Някой може да те чуе. — Той се обърна точно когато двама мъже изкачиха стълбите зад него: единият беше висок, строен елфски рицар с дълга черна коса, която падаше от двете страни на тясното му лице. Беше облечен с бяла бронирана туника: блед твърд метал, направен от тънки, скачени халки, подобно на рибешки люспи. Очите му бяха зелени като шума.
	Другият мъж беше Магнус Бейн, който със сериозно изражение на лицето застана до Люк. Беше облечен в дълго, тъмно палто, закопчано до шията, а черната му коса беше опъната назад.
	— Изглеждаш толкова _обикновено_ — рече Клеъри, докато се взираше в него.
	Магнус леко й се усмихна.
	— Чух, че си имала нова руна. Ще ни я покажеш ли? — каза само той.
	Клеъри погледна към Люк, който кимна.
	— О, да — отвърна тя. — Само ми трябва нещо за писане… лист хартия.
	— _Попитах_ те дали ти трябва нещо! — каза Джослин под носа си, което прозвуча съвсем като от устата на майката, която Клеъри си спомняше.
	— Аз имам лист — каза Саймън, като измъкна нещо от джоба на джинсите си. Подаде й го. Беше някаква смачкана брошура за представлението на групата му в едно заведение през юли. Тя сви рамене, приглади листа и вдигна взетото на заем стили. Когато докосна хартията с острието му, то леко проблесна и тя за миг се изплаши да не се запали брошура, та, но слабото пламъче угасна. Тя започна да чертае, като се абстрахира от всичко наоколо: от шума, идващ от тълпата, от усещането, че я гледат в ръцете.
	Руната се появи, както обикновено — плетеници от линии, които се вплитаха едни в други, после се разпростираха на листа, сякаш очакваха липсващия завършек. Тя забърса праха от листа и го вдигна с абсурдното усещане, че е в училище и показва нещо като презентация на класа.
	— Това е руната — рече тя. — Трябва още една руна, за да бъде напълно завършена, за да проработи. Партнираща… руна.
	— Един долноземец и един ловец на сенки. На всеки от двойката трябва да бъде начертан този знак — каза Люк. После начерта същата руна в долния край на листа, скъса хартията на две и подаде едната рисунка на Аматис.
	— Подавай нататък тази руна — каза той. — Покажи на нефилимите как действа.
	Аматис кимна и се изгуби надолу по стълбите, като се сля с тълпата. Елфът я гледаше и клатеше глава.
	— Винаги са ми казвали, че знаците на ангела се поставят само на нефилими — рече той с известно недоверие. — А останалите можем да полудеем, дори да умрем, ако ги носим.
	— Тази руна не е от знаците на ангела — каза Клеъри. — Нея я няма в Сивата книга. Гарантирам, че не е опасна.
	Елфът не изглеждаше убеден.
	Магнус въздъхна, запретна ръкава си и протегна ръка към Клеъри.
	— Давай.
	— Не мога — каза Клеъри. — Ловецът на сенки, който ти постави знака, ще бъде твой партньор, а аз няма да участвам битката.
	— Искрено се надявам — каза Магнус. Той погледна Люк и Джослин, които стояха един до друг. — Ами тогава — каза той — хайде, вие двамата. Покажете на елфа как работи руната. Джослин премигна от изненада.
	— Какво?
	— Предполагам — каза Магнус, — че вие ще бъдете партньори, понеже сте почти като женени.
	Лицето на Джослин поруменя и тя внимателно избягваше да гледа Люк.
	— Аз нямам стили…
	— Вземи моето — подаде й го Клеъри. — Хайде, покажи им.
	Джослин се обърна към Люк, който изглеждаше напълно слисан. Той протегна ръката си, преди тя да го помоли за това, и тя сръчно започна да чертае знака на дланта му. Докато чертаеше, неговата ръка трепереше и тя хвана китката му, за да я успокои. Докато работеше, Люк сведе поглед към нея, а Клеъри си спомни за разговора им, свързан с майка й и това, което той й беше казал за чувствата си към Джослин, и изпита болезнена тъга. Питаше се дали майка й подозира, че Люк я обича, а ако разбере, какво ли би казала.
	— Ето. — Джослин отмести стилито. — Готово.
	Люк вдигна ръката си, разпери дланта и показа на елфа извития черен знак в средата й.
	— Това достатъчно ли е, Мелиорн?
	— _Мелиорн?_ — рече Клеъри. — Вече сме се срещали, нали? Не бяхте ли гаджета с Изабел Лайтууд?
	Изражението на Мелиорн беше безизразно, но Клеъри забеляза, че сега той гледаше малко смутено. Люк поклати глава.
	— Клеъри, Мелиорн е елф от кралството на феите. Малко вероятно е той да…
	— Той _наистина_ ходеше с Изабел — каза Саймън, — но тя го разкара. Или поне на мен ми каза, че има такова намерение. Кофти е да те зарежат, а, приятел?
	Мелиорн го погледна.
	— Ти — каза той с отвращение, — _теб_ ли избраха да представляваш децата на нощта?
	Саймън поклати глава.
	— Не. Тук съм само заради нея. — Той посочи Клеъри.
	— Децата на нощта — рече Люк след известно колебание — няма да участват, Мелиорн. Съобщих това на господарката ти. Те избраха… да действат по свой начин.
	Изящните черти на Мелиорн посърнаха.
	— Така си и знаех — каза той. — Децата на нощта са мъдри и предпазливи. Винаги съм се отнасял с недоверие към планове, които предизвикват гнева им.
	— Нищо не съм казал за гняв — започна Люк със смесица от престорено спокойствие и леко раздразнение. Клеъри предположи, че някой, който не го познава толкова добре, като нищо може да се заблуди. Тя усети, че вниманието му се разсея: беше свел поглед към тълпата. Клеъри проследи погледа му и видя познат силует, който се открояваше сред множеството — Изабел, черната й коса се полюшваше при всяка крачка, камшикът й бе увит около китката като снопче златни гривни.
	Клеъри хвана Саймън за ръката.
	— Семейство _Лайтууд_. Току-що видях Изабел.
	Той погледна към тълпата и се намръщи.
	— Не знаех, че ги търсиш.
	— Моля те, иди и говори с нея вместо мен — прошепна тя, като се оглеждаше да не би някой да слушаше разговора им; никой не им обръщаше внимание. Люк махаше на някого в тълпата; междувременно Джослин казваше нещо на Мелиорн, който я гледаше някак си тревожно. — Аз трябва да остана тук, но… моля те, трябва да им кажеш на двамата с Алек това, което ми разказа майка ми. За Джейс и кой е той в действителност, и за Себастиян. Те трябва да знаят. Кажи им да дойдат при първа възможност, за да говоря с тях. Моля те, Саймън. — Клеъри се изплаши от припряността в собствения си глас.
	— Добре — рече Саймън, освободи ръката си от хватката и и я докосна утешително по бузата. — Ей сега се връщам.
	Той се спусна надолу по стълбите и изчезна в тълпата. Когато Клеъри се обърна, видя Магнус да я гледа с крива усмивка.
	— Става — каза той, очевидно отговаряйки на някакъв въпрос, зададен му от Люк. — Познавам Брослиндското поле. Ще направя Портал отвън на площада. Макар че с тези големи размери няма да се задържи много дълго. Затова всеки с поставен вече знак трябва бързо да мине през него.
	Когато Люк кимна и се обърна да каже нещо на Джослин, Клеъри се наведе напред и тихо рече:
	— Между другото, благодаря ти. За всичко, което направи за майка ми.
	Кривата усмивка на Магнус се разшири.
	— Мислеше, че няма да спазя моята част от уговорката, нали?
	— Имах такива притеснения — призна си Клеъри. — Особено след като се видяхме при къщата на Фел и ти дори не ми каза, че Джейс е пренесъл Саймън през Портала на идване в Аликанте. Досега нямах възможност да ти се развикам за това, но какво си си въобразявал? Че това не ме интересува?
	— Че твърде много те интересува — каза Магнус. — Че ще зарежеш всичко и ще хукнеш към Гард. А на мен ми трябваше да потърсиш Бялата книга.
	— Това е жестоко — каза ядно Клеъри. — И не си прав. Аз щях да…
	— Направиш това, което всеки би направил. Каквото бих направил и аз, ако се касаеше за някого, за когото ми пука. Не те упреквам, Клеъри, и го направих не защото мисля, че си слаба. Направих го, защото си човек, а аз знам какво е да си човек. Доста дълго съм живял.
	— Сякаш ти не постъпваш глупаво, когато са замесени чувства — каза Клеъри. — Всъщност, къде е Алек? Защо не използваш случая да го избереш за свой партньор?
	Магнус сякаш се сепна.
	— Знаеш, че не бих го доближил в присъствието на родителите му.
	Клеъри подпря с ръка брадичката си.
	— Понякога е трудно да се бориш за любовта си.
	— В този случай — каза Магнус — е така.


	Гарванът летеше към западната част на долината, правейки бавни, лениви кръгове над върховете на дърветата. Луната беше високо и Джейс нямаше нужда от магическа светлина, докато го следваше, провирайки се между дърветата.
	Западният склон на долината се издигаше високо, масивна стръмна стена от сива скала. Гарванът изглежда бе проследил извивките на потока, който се носеше на запад и накрая изчезваше в една тясна пролука в скалата. Джейс на няколко пъти едва не си изкълчи глезена върху мокрия камък и му идеше да изругае на глас, но Хюго можеше да го чуе. Вместо това, наведен в неудобна поза, трябваше да внимава да не си счупи крака.
	Когато стигна ръба на долината, ризата му беше прогизнала от пот. За миг си помисли, че е изгубил Хюго от погледа си, и сърцето му замря — после обаче видя черния силует, когато гарванът се стрелна надолу и изчезна в тъмната пролука в каменната стена на долината. Джейс хукна напред — беше цяло облекчение да тичаш, вместо да пълзиш. Когато наближи пролуката, той видя зад нея една по-голяма и по-тъмна дупка — пещера. Ровейки в джоба си за камъка с магическата светлина, Джейс тръгна след гарвана.
	През отвора в пещерата се просмукваше едва-едва мъждукаща светлина, а след още няколко крачки дори тя бе погълната от плътния мрак. Джейс извади магическата си светлина и тя заблестя между пръстите му.
	В началото си помисли, че отново е навън и че звездите над него блестят в цялото си великолепие. Никъде другаде звездите не блестяха така, както в Идрис, но не тяхното сияние виждаше Джейс. Магическата светлина пръскаше дузини искри към слюдата по скалата, която го заобикаляше, и стените оживяваха в диамантени отблясъци.
	На тяхната светлина той откри, че се намира в тесен проход, заобиколен от масивна скала, зад него беше входът на пещерата, а отпред — два разклоняващи се тунела. Джейс си спомни за приказките, които му разказваше баща му, за героите, които се изгубвали в лабиринти и използвали въжета, за да намерят пътя обратно. Той обаче нямаше въже. Внимателно се приближи до тунелите и притихна, като дълго се ослушваше. Чу капенето на вода, леко, някъде от много далеч; шума на потока, пляскане на криле и… гласове.
	Той се отдръпна. Гласовете идваха от тунела вляво, беше сигурен в това. Бързо прокара палец по магическия камък, за да заглуши светлината му, докато тя се превърна в слабо мъждукане, само колкото да осветява пътя му. После потъна в тъмнината.


	— Сериозно ли говориш, Саймън? Наистина ли е вярно? Това е невероятно! Просто страхотно! — Изабел посегна към ръката на брат си. — Алек, чу ли какво каза Саймън? Джейс не е син на Валънтайн. Никога не е бил.
	— А чий син _е_ тогава? — попита Алек, макар Саймън да имаше чувството, че е някак разсеян. Оглеждаше се, сякаш търсеше нещо из залата. Родителите му стояха малко по-встрани и ги гледаха изпод вежди; Саймън се бе опасявал, че ще трябва да говори и пред тях, но те учтиво го оставиха няколко минути насаме с Изабел и Алек.
	— Какво значение има! — Изабел вдигна въодушевено ръце, после се намръщи. — Всъщност, добър въпрос. Кой _се оказа_, че е баща му? Все пак, Майкъл Уейланд, нали?
	Саймън поклати глава.
	— Стивън Херондейл.
	— Значи е внук на инквизиторката — рече Алек. — Ето защо тя… — Той млъкна и се втренчи в далечината.
	— Ето защо _какво_? — попита нетърпеливо Изабел. — Алек, съсредоточи се. Или поне ни кажи какво търсиш.
	— Не какво — рече Алек. — А кого. Магнус. Исках да го помоля да ми бъде партньор в битката. Но нямам представа къде е. Виждал ли си го? — попита той, отправяйки въпроса си към Саймън.
	Саймън поклати глава.
	— Беше горе на подиума с Клеъри, но… — той проточи врат, за да погледне по-добре — сега го няма. Сигурно е някъде из навалицата.
	— Сериозно? Ще го помолиш да ти бъде партньор? — попита Изабел. — Тази работа с партньорите е като котильон*, без момента с убиването.
	[* Котильон — популярен салонен танц през XVIII в. — Бел.ред.]
	— Да, точно като котильон — каза Саймън.
	— А аз може ли да те поканя да ми бъдеш партньор, Саймън? — рече Изабел, като леко повдигна вежда.
	Алек се намръщи. Подобно на останалите ловци на сенки в залата, той бе напълно екипиран — изцяло в черно, с колани, на който бяха окачени най-различни оръжия. На гърба му бе преметнат лък; Саймън се зарадва, като видя, че си е намерил друг на мястото на унищожения от Себастиян.
	— Изабел, на теб не ти трябва партньор, защото няма да участваш в битката. Още си малка. Не си го и помисляй дори, защото аз ще те убия. — Той вирна глава. — Чакай… това там Магнус ли е?
	Изабел проследи погледа му и изсумтя.
	— Алек, това там е върколак. _Върколачка._ Всъщност, как й беше името? Май?
	— Мая — поправи я Саймън. Тя стоеше малко встрани, обута в кафяви кожени панталони и тясна черна тениска, на която пишеше: КОЕТО НЕ МОЖЕ ДА МЕ УБИЕ… ПО-ДОБРЕ ДА СИ ПЛЮЕ НА ПЕТИТЕ. Сплетената й коса бе опъната и вързана назад. Сякаш усетила погледите им, тя се обърна и им се усмихна. Саймън отвърна на усмивката й. Но когато Изабел се намръщи, Саймън мигом спря да се усмихва — кога успя животът му да стане толкова сложен?
	Лицето на Алек светна.
	— Ето го Магнус — рече той и без да поглежда назад, започна да се провира през тълпата към мястото, където бе застанал магьосникът. Дори от такова разстояние бе видима изненадата на Магнус, когато Алек стигна до него.
	— Колко са сладки — рече Изабел, докато ги гледаше, — по някакъв особен начин.
	— Защо особен?
	— Защото — обясни Изабел — Алек се опитва да накара Магнус да го приеме на сериозно, но така и не е казал още на родителите ни за него или за това, че изобщо си пада по… сещаш се…
	— Магьосници? — рече Саймън.
	— Много смешно. — Изабел го изгледа кръвнишки. — Знаеш какво имам предвид. Работата е там, че…
	— Някой ще ми обясни ли? — попита Мая, която стоеше достатъчно близо, за да чуе последните думи на Изабел. — Искам да кажа това, с партньорството, не го разбирам съвсем. Как всъщност ще сработи?
	— Ами ей така. — Саймън посочи към Алек и Магнус, които бяха застанали малко по-встрани от навалицата, отделени от всичко и всички. Алек чертаеше върху ръката на Магнус, лицето му бе съсредоточено, тъмната му коса падаше и закриваше очите му.
	— Значи, всички трябва да направим това? — попита Мая. — Искам да кажа, да си начертаем знаци.
	— Само ако ще се биеш — отвърна Изабел, като изгледа студено другото момиче. — Не изглежда да имаш осемнайсет.
	Мая се усмихна притеснено.
	— Аз не съм ловец на сенки. Ликантропите стават пълнолетни на шестнайсет.
	— Ами, тогава ще трябва да ти бъде начертана руна — каза Изабел. — От някой ловец на сенки. Така че по-добре си намери някого.
	— Но… — Мая, която все още гледаше към Алек и Магнус, млъкна и повдигна вежди. Саймън се обърна и проследи погледа й… и невярващо ококори очи.
	Алек бе увил ръце около Магнус и го целуваше направо по устата. Магнус, който бе видимо шокиран, не помръдваше. Отделни групички — както ловци на сенки, така и долноземци — гледаха втренчено и си шепнеха. Саймън погледна встрани и видя семейство Лайтууд — очите им бяха широко отворени и приковани в разиграващата се сцена. Мерис бе сложила ръка на устата си.
	Мая изглеждаше объркана.
	— Един момент — каза тя. — Всички ли трябва да правим това?


	Вече за шести път Клеъри огледа тълпата, като търсеше Саймън. Не можеше да го намери. Залата бе изпълнена с ловци на сенки и долноземци, множеството се изнасяше през отворената врата надолу по стълбите. Навсякъде проблясваха стилита, а долноземците и ловците на сенки се движеха по двойки и си поставяха знаци един на друг. Клеъри видя как Мерис Лайтууд протегна ръката си на една зеленокожа фея, която беше не по-бледа и по-царствена от самата нея. Патрик Пенхалоу важно си разменяше знаци с един магьосник, чиято коса пръскаше сини искри. През вратите на залата Клеъри съгледа на площада яркия блясък на Портала. Светлината на звездите, която проникваше през стъкления прозорец на тавана, потапяше всичко наоколо в някаква магия.
	— Невероятно, нали? — рече Люк. Той бе застанал на ръба на подиума и гледаше надолу към тълпата. — Ловци на сенки и долноземци, тълпящи се в едно помещение. Сътрудничат си. — Той звучеше възхитено. Мислите на Клеъри се въртяха само около желанието й Джейс да е тук и да може да види какво се случва. Не спираше да се безпокои за него, колкото и да беше опитен. Самата мисъл той да се изправи срещу Валънтайн, да рискува живота си, мислейки си, че е прокълнат… да умре, без дори да разбере истината…
	— Клеъри — рече Джослин с нотка на веселие в гласа, — чу ли какво ти казах?
	— Да — каза Клеъри, — _наистина_ е невероятно, знам.
	Джослин сложи ръка върху тази на Клеъри.
	— Не казах това. Ние с Люк ще се бием заедно. Знам, че си го очаквала. Ти ще останеш тук с Изабел и другите деца.
	— Аз не съм дете.
	— Знам, че не си, но си твърде млада, за да се биеш. А дори и да не беше, не си получила нужното обучение.
	— Не искам просто да си седя тук и да не правя нищо.
	— Нищо ли? — рече смаяно Джослин. — Клеъри, ако не беше ти, всичко това нямаше да се случи. Ако не беше ти, ние дори нямаше да имаме възможност да се бием. Толкова се гордея с теб. Само искам да ти кажа, че макар с Люк да заминаваме, ще се върнем. Всичко ще бъде наред.
	Клеъри вдигна поглед към майка си и се вгледа в зелените, подобни на нейните очи.
	— Мамо — каза тя. — Не ме лъжи.
	Джослин въздъхна дълбоко, изпъна рамене и отдръпна ръката си. Преди да успее да отвърне, нещо друго привлече погледа на Клеъри… едно познато лице сред тълпата. Слаба, тъмна фигура целеустремено си проправяше път към тях през препълнената зала с учудваща лекота — като че разрязваше тълпата, като пушек, минаващ през пролука в ограда.
	И когато приближи подиума, Клеъри разбра кой е. Това беше Рафаел, облечен със същата бяла риза и черен панталон, както първия път, когато го беше видяла. Беше забравила колко е дребен. Докато се изкачваше по стълбите, изглеждаше на не повече от четиринайсет, слабото му лице бе спокойно и ангелско, като на момче, припяващо в църковен хор на стълбите към олтара.
	— Рафаел. — Гласът на Люк беше смаян, с лека нотка на облекчение. — Не мислех, че ще дойдеш. Да не би децата на нощта да са размислили и да са склонили да се бият срещу Валънтайн? В Съвета има вакантно място за теб, ако все още искаш да го заемеш. — Той протегна ръка на Рафаел.
	Рафаел го изгледа изпитателно с чистите си и прекрасни очи.
	— Не мога да се ръкувам с теб, върколако. — Когато върху лицето на Люк се изписа засегнато изражение, Рафаел се усмихна, при което се показаха белите връхчета на вампирските му зъби. — Аз съм проекция — рече той, като вдигна ръка и всички видяха, че е прозрачна. — Нищо не мога да докосна.
	— Но… — Люк вдигна поглед към луната, процеждаща се през покрива. — Защо… — Той свали ръката си. — Е, радвам се, че си тук. Все едно как си решил да се появиш.
	Рафаел поклати глава. За миг очите му се спряха на Клеъри — поглед, който всъщност не й хареса, — после се обърна към Джослин и се усмихна по-широко.
	— Ти — рече той — си съпругата на Валънтайн. Другите от моя вид, които са участвали във Въстанието, са ми говорили за теб. Признавам, че никога не съм допускал, че мога да те видя лично.
	Джослин наведе глава.
	— Мнозина от децата на нощта се биха храбро тогава. Твоето присъствие тук означава ли, че отново ще се борим рамо до рамо?
	На Клеъри й се стори странно да слуша как майка й говори по този хладен и учтив начин, но явно това беше типично за Джослин. Толкова типично, колкото и това, да седи на земята в стария си гащеризон, хванала капещата четка в ръка.
	— Надявам се — каза Рафаел и погледът му отново мина по Клеъри, подобно на докосване със студена ръка. — Имаме само едно условие, една проста и малка молба. Ако бъде изпълнена, децата на нощта от много държави ще се радват да се сражават на ваша страна.
	— Мястото в Съвета — каза Люк. — Разбира се… само трябва да уредим формалностите, за по-малко от час документите ще бъдат…
	— Не — каза Рафаел, — не става въпрос за място в Съвета. Друго е.
	— Друго? — повтори машинално Люк. — Какво е то? Уверявам те, че ако е по силите ни…
	— О, определено е по силите ви. — Усмивката на Рафаел беше ослепителна. — Всъщност, това, за което говоря, в момента е в залата. — Той се обърна и махна към множеството. — Искаме да ни дадете момчето Саймън — каза той. — Дневният вампир.


	Тунелът беше дълъг и лъкатушещ, с често следващи един след друг завои, сякаш Джейс пълзеше в червата на огромно чудовище. Около него се носеше мирис на мокър камък и пепел, както и на още нещо, нещо влажно и странно, което, макар и бегло, напомняше на Джейс за миризмата в Града от кости.
	Накрая тунелът извеждаше в една кръгла камера. Огромни сталактити, с излъскана до блясък повърхност, висяха надолу от високия неравен каменен таван. Подът беше гладък, сякаш полиран, тук-там прошарен с тайнствени плетеници, инкрустирани в лъскавия камък. Покрай стените на камерата се редяха на групи грапави сталагмити. В средата се издигаше монолитен кварцов сталагмит, подобно на гигантски зъб, тук-там прошарен с червеникави плетеници. Когато се вгледа по-отблизо, Джейс видя, че стените на сталагмита са прозрачни, а червеникавите плетеници са всъщност нещо виещо се и мърдащо _вътре_, като стъклена епруветка, пълна с оцветен пушек.
	Отгоре се процеждаше светлина от една кръгла дупка в камъка, естествено прозорче в тавана. Явно тази камера е била направена, а не образувала се от само себе си — обърканите плетеници, минаващи по пода, я правеха да изглежда още по-голяма — но кой би издълбал такава огромна подземна камера и защо?
	Остро грачене се понесе из помещението и опъна нервите на Джейс. Той притича зад един огромен сталагмит, като угаси магическата си светлина точно в мига, когато от сенките в другия край на помещението се откроиха два силуета и тръгнаха към него, свели глави един към друг и увлечени в разговор. Още когато стигнаха до средата на помещението и влязоха в обсега на светлината, той ги позна.
	Себастиян.
	И Валънтайн.


	Като се надяваше да избегне навалицата, Саймън избра по-дълъг път на връщане към подиума, като се промъкваше зад редиците колони, редящи се покрай стените на залата. Докато вървеше, беше свел глава, потънал в мисли. Беше странно, че Алек, само една-две години по-голям от Изабел, щеше да участва във войната, а останалите щяха да гледат отстрани. А Изабел сякаш го приемаше спокойно. Без плач, без истерии. Сякаш го е очаквала. А може и наистина да е. Може би всички са го очаквали.
	Той се доближи до стълбите на подиума и когато погледна нагоре, с изненада видя, че Рафаел стои срещу Люк, изглеждайки, както обикновено, безизразен. Люк, от своя страна, сякаш се колебаеше — клатеше глава, бе вдигнал ръце за протест, а Джослин зад него гледаше свирепо. Саймън не можеше да види лицето на Клеъри — тя беше с гръб към него, — но я познаваше достатъчно добре, за да разбере, че е разтревожена, дори само от положението на раменете й.
	Понеже не искаше Рафаел да го види, Саймън се сниши зад една колона и се ослуша. Независимо от шума, идващ от тълпата, той бе в състояние да чуе възбудения глас на Люк.
	— И дума да не става — казваше Люк. — Не мога да повярвам, че изобщо искаш такова нещо.
	— А аз не мога да повярвам, че ще откажеш. — Гласът на Рафаел беше хладен и ясен, с онази пискливост, присъща на гласа на малко момче. — Искам толкова малко нещо.
	— Това не е _нещо_. — Клеъри звучеше ядосано. — Това е Саймън. Той е _човек_.
	— Той е вампир — каза Рафаел. — Ако случайно си забравила.
	— А ти не си ли вампир? — попита Джослин; гласът й смразяваше също като в случаите, когато Клеъри и Саймън имаха нещастието да направят нещо глупаво. — Би ли казал за _своя_ живот, че няма стойност?
	Саймън притисна гръб до колоната. Какво беше това?
	— Животът ми има огромна стойност — каза Рафаел, — бидейки, за разлика от вашия, вечен. Докато вие се тревожите относно края на вашия живот, моят няма да свърши. Но не в това е въпросът. Той е вампир, един от моите, и аз си го искам обратно.
	— Не можеш да си го получиш _обратно_ — тросна се Клеъри. — Ти изобщо никога не си го притежавал. Дори не си се интересувал от него, преди да разбереш, че може да излиза на дневна светлина…
	— Възможно е — каза Рафаел, — но не поради причината, за която си мислиш. — Той вирна глава, неговите големи и кротки очи бяха тъмни и подвижни като на птица. — Никой вампир не бива да има неговата способност — рече той, — точно както и никой ловец на сенки не бива да има способностите, които имаш ти и брат ти. Години наред нас са ни възприемали като сбъркани и неестествени. Но това… _това_ е неестествено.
	— Рафаел — каза предупредително Люк. — Нямам представа какво целиш с това. Но няма да ти позволим да нараниш Саймън.
	— Значи ще позволиш Валънтайн и неговата армия от демони да нарани всички тези хора? — Рафаел направи жест към тълпата, с който сякаш я помиташе. — Значи ще рискувате на своя глава техния живот, но няма да ми предадете Саймън? Той пък може да реши друго. — Рафаел свали ръката си. — Знаете, че в противен случай няма да се бием заедно с вас. Децата на нощта няма да се включат в битката.
	— Тогава не се включвайте — каза Люк. — Няма да си купувам сътрудничеството ви с един невинен живот. Аз не съм Валънтайн.
	Рафаел се обърна към Джослин.
	— А ти какво ще кажеш, госпожо ловец на сенки? Ще оставиш ли на някакъв върколак да решава какво е най-добре за твоите хора?
	Джослин гледаше Рафаел така, сякаш беше хлебарка, която е видяла да пъпли по чистия под на кухнята. Много бавно тя изрече:
	— Само да си посмял да докоснеш Саймън, вампире, ще те нарежа на малки парченца и ще нахраня котката си с теб. Ясно ли ти е?
	Рафаел присви устни.
	— Много добре — каза той. — Докато лежите, умирайки в Брослиндската гора, ще има да се питате дали си е струвало заради живота на един.
	И изчезна. Люк бързо се обърна към Клеъри, но Саймън вече не ги гледаше: беше свел поглед към ръцете си. Мислеше си, че ще затреперят, ала те си оставаха неподвижни, както и тялото му. Много бавно той ги сви в юмруци.


	Валънтайн изглеждаше както винаги — висок мъж, облечен в униформа на ловец на сенки, широките му, масивни рамене контрастираха по странен начин с ъгловатото му, изтънчено лице. На гърба му бе преметнат Мечът на смъртните заедно с една обемиста раница. Беше препасан с широк колан, с пъхнати в него множество оръжия: дебели ловджийски ками, тесни кортици и тънки ножове. Докато наблюдаваше Валънтайн иззад скалата, Джейс усети същото, което винаги бе усещал при мисълта за баща си — неизменната позната привързаност, макар и разядена от отчуждение, разочарование и недоверие.
	Беше странно да вижда баща си със Себастиян, който му изглеждаше… различен. Той също носеше униформа, а на кръста му бе пристегнат дълъг меч със сребърна дръжка, но не облеклото му порази толкова Джейс. А косата му — вече не представляваше шапка от тъмни къдрици, а руса, блестящо руса, подобна на бяло злато. Всъщност, тя му подхождаше повече, отколкото тъмната — така кожата му не изглеждаше толкова необичайно бледа. Сигурно си бе боядисал косата, за да прилича на истинския Себастиян Верлак, а сега това беше истинската. Вълна от горчива ненавист връхлетя Джейс, а единственото, което можеше да направи, бе да остане скрит зад камъка и да сподави порива си да хване Себастиян за гушата.
	Хюго отново изграчи, спусна се надолу и кацна върху рамото на Валънтайн. Джейс усети силна болка при вида на гарвана в позата, позната му от времето на Ходж. Хюго буквално живееше върху рамото на наставника и сега, когато го виждаше върху това на Валънтайн, му се струваше някак неестествено, дори нередно, независимо от всичко, което бе направил Ходж.
	Валънтайн вдигна ръка и погали лъскавите пера на птицата, като кимаше, сякаш двамата бяха потънали в дълбок разговор. Себастиян гледаше към тях, бледите му вежди бяха извити нагоре.
	— Някакви новини от Аликанте? — попита той, когато Хюго отново излетя от рамото на Валънтайн, като докосваше с крилете си лъскавите върхове на сталактитите.
	— Не и такива, каквито бих искал да чуя — рече Валънтайн. Гласът на баща му, хладен и невъзмутим както винаги, прониза Джейс като стрела. Ръцете му неволно затрепериха и той ги притисна до бедрата си, благодарен, че размерите на камъка го закриваха. — Едно обаче е сигурно. Клейвът ще обедини силите си с тези на долноземците на Лушън.
	Себастиян се намръщи.
	— Но Малачи каза…
	— Малачи се провали. — Челюстта на Валънтайн се стегна. За изненада на Джейс, Себастиян пристъпи напред и сложи ръка на рамото на Валънтайн. В това докосване имаше нещо… нещо съкровено и уверено… което накара стомахът на Джейс да се свие така, сякаш в него бе попаднало гнездо на червеи. Никой не бе докосвал Валънтайн по този начин. Дори той самият не бе докосвал баща си така.
	— Ядосан ли си? — попита Себастиян и в гласа му имаше същата гротескна и интимна близост.
	— Клейвът се оказа по-разяден, отколкото си мислех. Знаех, че семейство Лайтууд са безнадеждно корумпирани и че този тип корупция е заразен. Ето защо исках да ги държа далеч от Идрис. Но че и останалите ловци на сенки ще се поддадат така лесно на отровата, с която пълни мислите им Лушън, при положение че той дори не е вече нефилим… — С нарастващо изумление Джейс видя, че макар отвращението на Валънтайн да бе очевидно, той не се отдръпна от Себастиян, не махна ръката на момчето от рамото си. — Разочарован съм. Мислех, че ще се вразумят. Не исках да става така.
	Себастиян погледна развеселено.
	— Не съм съгласен с това — рече той. — Само си ги представи как се готвят за битка, жадуващи за слава, и накрая разберат, че всичко е било безсмислено. Че усилията им са безполезни. Помисли си за израза на лицата им. — Устата му се изкриви в усмивка.
	— Джонатан — Валънтайн въздъхна. — Това е неприятно задължение, което изобщо не ме радва.
	_Джонатан?_ Джейс се вкопчи в камъка, ръцете му внезапно омекнаха. Защо Валънтайн нарече Себастиян с _неговото_ име? Дали не по погрешка? Но Себастиян не се впечатли от това.
	— Не е ли за предпочитане да ми харесва това, което правя? — рече Себастиян. — На мен ми беше забавно в Аликанте. Противно на твоите уверения, семейство Лайтууд се оказаха много интересни, особено онази Изабел. С нея щяхме да се разбираме. А колкото до Клеъри…
	При споменаването на името на Клеъри от Себастиян, сърцето на Джейс болезнено се сви.
	— Изобщо не си я представях такава — продължи раздразнено Себастиян. — Тя изобщо не прилича на мен.
	— Никой на този свят не прилича на теб, Джонатан. А колкото до Клеъри, тя винаги е била копие на майка си.
	— Тя просто не си признава какво иска в действителност — рече Себастиян. — Засега. Но ще се вразуми.
	Валънтайн повдигна вежда.
	— Какво значи, ще се вразуми?
	Себастиян се ухили, което предизвика у Джейс сдържан с мъка гняв. Той силно захапа устната си и усети вкуса на кръв.
	— О, не се ли сещаш — рече Себастиян. — Ще мине на наша страна. Нямам търпение. Нали все пак успях да я заблудя? Това беше най-забавното нещо, което съм правил от години.
	— Не беше нужно да се забавляваш. От теб се очакваше само да разбереш какво търси тя. И когато го намери — забележи, без твоя помощ, — ти й позволи да го предаде на някакъв магьосник. А после не успя да я доведеш, въпреки че знаеш каква заплаха е тя за нас. Не бих казал, че се справи добре, Джонатан.
	— _Опитах се_ да я доведа. Но те не я изпускаха от поглед, а аз не можех ей така, пред всички, да я измъкна от Залата на Съглашението. — Себастиян сякаш се цупеше. — Освен това ти казах, че тя няма бегла представа как да използва силата на своите руни. Твърде наивна е, за да представлява някаква опасност…
	— Каквото и да са намислили от Клейва, тя е в дъното — каза Валънтайн. — Хюджин потвърди. Видял я е на подиума в Залата на Съглашението. Ако покаже на Клейва какво може…
	Джейс усети как го обхваща страх за Клеъри, примесен обаче с някакво странно чувство на гордост — разбира се, че тя е в дъното на нещата. Та това си беше неговата Клеъри.
	— Значи ще се бият — рече Себастиян. — Нали това искахме? Да оставим сега Клеъри. Важна е битката.
	— Мисля, че я подценяваш — каза спокойно Валънтайн.
	— Нали я видях — отвърна Себастиян. — Ако силата й беше толкова безгранична, колкото очевидно си мислиш, щеше да я използва, за да измъкне приятелчето си вампир от затвора… или да спаси шантавия Ходж от смъртта…
	— Не е нужно силата да бъде безгранична, за да е смъртоносна — каза Валънтайн. — А колкото до Ходж, струва ми се, че трябва да покажеш малко повече уважение към неговата смърт, още повече че ти си този, който го уби.
	— Но той щеше да им каже за ангела. Трябваше да го убия.
	— Не. Ти искаше да го убиеш. Винаги си искал. — Валънтайн извади от джоба си чифт тежки кожени ръкавици и бавно ги сложи на ръцете си. — Можело е да им каже. А е можело и да не им каже. Той се грижеше за Джейс в Института през всички тези години и сигурно се е питал кой ли е той. Ходж беше от малцината, които знаеха, че има и друго момче. Бях сигурен, че няма да ме издаде, беше твърде страхлив за такова нещо. — Той мрачно намести пръстите си в ръкавиците.
	_Има и друго момче? За какво говореше Валънтайн?_
	Себастиян смени темата за Ходж с махване на ръка.
	— Какво значение има какво си е мислил? Нали сега е мъртъв. — Черните му очи блестяха. — Сега на езерото ли отиваш?
	— Да. А ти разбра ли какво трябва да направиш? — Валънтайн кимна с брадичка към меча на кръста на Себастиян. — Използвай го. Не е Мечът на смъртните, но притежава достатъчно демонична сила за целта.
	— Не може ли да дойда с теб до езерото? — Гласът на Себастиян бе преминал в хленч. — Не можем ли да пуснем армията още сега?
	— Още не е станало полунощ. Казах, че ще ги изчакам до полунощ. Още има време да променят решението си.
	— Те няма да…
	— Дадох им думата си. Няма да се отметна. — Гласът на Валънтайн беше категоричен. — Ако в полунощ още не си получил вест от Малачи, отваряй портата. — Виждайки, че Себастиян се колебае, Валънтайн го изгледа нетърпеливо. — Искам ти да направиш това, Джонатан. Не мога да чакам тук до полунощ, ще ми отнеме час, докато стигна до езерото през тунелите, а нямам намерение да удължавам битката до безкрайност. Бъдещите поколения трябва да знаят колко бързо е загубил Клейвът и колко решителна е била победата ни.
	— Само че на мен не ми се иска да пропусна призоваването. Исках да присъствам, когато го правиш. — Погледът на Себастиян беше тъжен, но зад него имаше нещо преднамерено, нещо презрително и алчно, пресметливо и неестествено, някак… _студено_. Не че това тревожеше Валънтайн.
	За изненада на Джейс, Валънтайн докосна лицето на Себастиян, бърз, видимо интимен жест, след което се обърна и тръгна към другия край на пещерата, където сенките се сгъстяваха. Там той спря — бледа фигура на фона на мрака.
	— Джонатан — каза отново той и Джейс машинално вдигна поглед. — Някой ден ще видиш лицето на ангела. Така или иначе, когато си отида, ти ще наследиш Реликвите на смъртните. Може би не е далече денят, когато и ти ще призовеш Разиел.
	— Бих искал — каза Себастиян, без да помръдне, докато Валънтайн, с едно последно кимване, се изгуби в тъмнината. — Колко много бих искал — процеди, снишавайки глас. — И тогава ще се изплюя в лицето на копелето. — Себастиян се завъртя, на мъждивата светлина лицето му приличаше на бяла маска. — Вече можеш да излезеш, Джейс — каза той. — Знам, че си тук.
	Джейс замръзна… но само за миг. Тялото му се раздвижи и той скочи на крака, преди умът му да успее да го задържи. После хукна към входа на тунела, като мислеше само как да излезе навън и някак си да предупреди Люк.
	Но входът беше блокиран. Там бе застанал Себастиян, изразът на лицето му беше хладен и ехиден, беше разперил ръце встрани, като пръстите му почти достигаха стените на тунела.
	— Наистина ли си помисли, че си по-бърз от мен? — попита той.
	Плъзгайки се, Джейс спря. Сърцето му биеше неравномерно в гърдите, подобно на метроном, но гласът му не трепереше.
	— Предвид факта, че съм по-добър от теб във всяко друго отношение, си позволих да допусна и това.
	Себастиян само се усмихна.
	— Чувах как бие сърцето ти, докато ни наблюдаваше с Валънтайн — каза тихо той. — Разстрои ли се?
	— Това, че имаш връзка с баща ми ли? — Джейс сви рамене. — Ако трябва да съм честен, струваш ми се малко млад за него.
	— _Какво?_ — За първи път, откакто Джейс го познаваше, Себастиян му изглеждаше объркан. Джейс имаше възможност да се наслади на това само за миг, после Себастиян си възвърна самообладанието. Но в тъмния блясък на очите му се четеше, че няма да прости на Джейс това, че го е накарал да загуби самообладание. — Понякога направо ме учудваш — продължи Себастиян със същия кротък глас. — Сякаш в теб има нещо, да кажем, нещо отвъд тези твои жълти очи. Някакъв проблясък на разум, за разлика от безмозъчното ти приемно семейство. Но може и да е само поза. И ти си глупав като тях, независимо от десетте години добро възпитание.
	— Какво знаеш ти за моето възпитание?
	— Повече, отколкото можеш да си представиш. — Себастиян свали ръцете си. — Човекът, възпитавал теб, е възпитавал и мен. С тази разлика, че от мен не се е отегчил след първите десет години.
	— Какво искаш да кажеш? — Гласът на Джейс премина в шепот, а после, когато се втренчи в неподвижното, неусмихващо се лице, му се стори, че вижда другото момче за първи път — бялата коса, черните антрацитни очи, отсечените линии на лицето, сякаш издялано от камък — и пред вътрешния му взор се появи лицето на баща му, такова, каквото му го беше показал ангелът, младо и остро, будно и жадно, и _разбра_.
	— Ти — рече той. — Валънтайн е твой баща. Ти си ми _брат_.
	Но Себастиян вече не беше пред него; внезапно бе минал зад гърба му и ръцете му се сключиха около раменете на Джейс, сякаш се канеше да го прегърне, но вместо това го стисна силно.
	— Здравей и сбогом, братко — изръмжа той, след което ръцете му се стегнаха рязко и Джейс остана без дъх.


	Клеъри беше капнала от умора. Тъпа, пулсираща болка се бе загнездила в челото й след рисуването на руната на обединението. Усещането бе такова, сякаш някой риташе затворена врата.
	— Добре ли си? — Джослин сложи ръка на рамото на Клеъри — Не ми изглеждаш добре.
	Клеъри погледна надолу… и видя една паякообразна черна руна върху опакото на ръката на майка си, същата като тази върху дланта на Люк. Стомахът й се сви. Предстоеше й да преживее факта, че след няколко часа майка й наистина щеше да се _бие с армия от демони_… но успяваше да сподави тази мисъл всеки път, когато я споходеше.
	— Просто се чудя къде изчезна Саймън. — Клеъри се изправи. — Ще отида да го потърся.
	— Долу ли? — Джослин погледна тревожно към множеството. Клеъри забеляза, че то все повече намаляваше, защото онези, които вече си бяха поставили знаците, излизаха през входната врата на площада. Малачи стоеше на вратата, бронзовото му лице не трепваше, докато посочваше на долноземците и ловците на сенки къде да отидат.
	— Ще се оправя. — Клеъри мина покрай майка си и Люк и се отправи към стълбите на подиума. — Ей сега се връщам.
	Хората се обръщаха да я гледат, докато слизаше по стълбите, после се смеси с тълпата. Тя усещаше погледите върху себе си, усещаше _тежестта_ им. Затърси из множеството с надеждата да види някого от семейство Лайтууд или Саймън, но не видя нито едно познато лице — предвид ниския й ръст, самото взиране над навалицата беше трудно. Клеъри въздъхна и се отправи към западния край на залата, където тълпата беше по-рядка.
	Когато стигна до високите мраморни колони, една ръка се протегна и я дръпна встрани. Клеъри само успя да ахне от изненада и в следващия миг се озова в сянката на най-голямата колона, с опрян на мраморната стена гръб и сграбчена от Саймън.
	— Само _недей_ да викаш! Аз съм — рече той.
	— Естествено, че няма да викам. Не ставай смешен. — Клеъри се оглеждаше ту на едната, ту на другата страна, чудейки се какво става — между колоните виждаше само части от голямата зала. — Какво се правиш на Джеймс Бонд? Всъщност, търсех теб.
	— Знам. Чаках те да слезеш от подиума. Исках да говоря с теб, но без да ни слушат другите. — Той облиза устни. — Чух какво каза Рафаел. Какво поиска.
	— О, Саймън. — Клеъри отпусна рамене. — Виж, няма нищо. Люк го отпрати…
	— А може би не е трябвало — рече Саймън. — Може би е трябвало да даде на Рафаел това, което му е поискал.
	Тя премигна срещу него.
	— Искаш да кажеш, _теб_? Не ставай глупав. Няма начин…
	— Има начин. — Той стисна по-силно раменете й. — Искам да го направи. Искам Люк да каже на Рафаел, че е съгласен на сделката. Или аз самият ще му кажа.
	— Знам какво целиш — запротестира Клеъри. — Уважавам намерението ти и те поздравявам за него, но не бива да го правиш, Саймън, не бива. Това, което иска Рафаел, е ужасно и никой не би те упрекнал, ако не се пожертваш за война, която даже не е за твоя кауза…
	— Напротив — каза Саймън. — Рафаел е прав. Аз _съм_ вампир, а ти непрекъснато забравяш това. Или може би просто искаш да забравиш. Аз обаче съм долноземец, а ти — ловец на сенки, така че тази битка е и на двама ни.
	— Но ти не си като тях…
	— Аз съм един от тях. — Той говореше бавно, отчетливо, сякаш за да се увери, че тя разбира всяка дума от казаното. — И винаги ще бъда. Ако в тази битка се включат долноземци и ловци на сенки, без участието на хората на Рафаел, децата на нощта няма да имат свой представител в Съвета. Няма да бъдат част от света, който Люк се опитва да създаде, свят, в който ловци на сенки и долноземци си сътрудничат. Заедно са. Вампирите ще бъдат извън този свят. Те ще бъдат врагове на ловците на сенки. Аз ще _бъда_ твой враг.
	— Никога не бих могла да бъда твой враг.
	— Това би ме убило — каза кратко Саймън. — Но не мога просто да стоя и да се правя, че не съм част от това. И не искам разрешението ти. А да ми помогнеш. Ако не го направиш, ще помоля Мая да ме заведе до някое свърталище на вампири и сам ще се предам на Рафаел. Разбираш ли?
	Тя го гледаше втренчено. Той стискаше раменете й така силно, че тя усещаше как кръвта й пулсира под ръцете му. Прокара език по сухите си устни; в устата й горчеше.
	— Какво да направя, за да ти помогна? — прошепна тя.
	Клеъри вдигна недоверчиво поглед към него, докато той говореше. Още преди да е свършил, тя поклати глава, а косата й се мяташе напред-назад, като почти закриваше очите й.
	— Не — каза тя, — идеята ти е откачена, Саймън. Това не е подарък, това е _наказание_…
	— Може би не и за мен — отвърна Саймън и погледна към тълпата. Когато Клеъри проследи погледа му, видя как Мая стоеше там и ги наблюдаваше с нескрито любопитство. Безспорно чакаше Саймън. _Твърде бързо_, помисли си Клеъри. _Всичко се случва твърде бързо._
	— По-добре е от алтернативата, Клеъри. — Не…
	— Може пък и нищо да не ми стане. Искам да кажа, нали вече съм наказан? Повече не мога да влизам в църква, синагога, не мога да казвам… не мога да произнасям свети имена, не мога да остарея, вече съм вън от нормалния живот. С това едва ли нещо ще се промени.
	— Но може и да се промени.
	Той пусна раменете й, плъзна ръка покрай нея и извади от колана й стилито на Патрик Пенхалоу. Подаде й го.
	— Клеъри — каза той. — Направи го за мен. Моля те.
	Тя пое стилито с треперещи пръсти, вдигна го и докосна с края му кожата на Саймън, точно над очите му. _Първият знак_, беше казал Магнус. Изначалният. При мисълта за това, стилито започна да се движи като танцьор, който се раздвижва със започването на музиката. По челото му се появяваха една след друга черни линии, подобни на цвете, разлистващо се на забързан кадър във филм. Когато свърши, дясната й ръка я болеше и пареше, но когато се отдръпна и огледа творението си, разбра, че е нарисувала нещо съвършено, нещо странно и древно, сякаш от самото начало на историята. Руната блестеше като звезда над очите на Саймън и той прокара пръсти по челото си, учуден и объркан.
	— Усещам го — рече той. — Като изгаряне.
	— Не знам какво ще се случи — прошепна тя. — Не знам какъв е дългосрочният му ефект.
	С лека усмивка той вдигна ръка и докосна бузата й.
	— Надявам се да имаме възможност да разберем.


	19
	Спасение

	Мая мълчеше през по-голямата част от пътя към гората, свела глава и само от време на време поглеждаща на една или друга страна, бърчеща съсредоточено нос. Саймън се питаше дали не _души_ пътя и реши, че макар да е малко странно, току-виж този й талант се оказал полезен. Той забеляза и че не му се налага да подтичва, за да я настигне, независимо колко бързо ходеше тя. Даже когато стигнаха до спускащата се надолу отъпкана пътека, която водеше към гората, и Мая започна да тича — бързо, безшумно и приведена към земята, — за него не беше проблем да я следва. Можеше да се каже, че поне в това отношение е хубаво да си вампир.
	Пристигнаха доста бързо. Тук дърветата се бяха сгъстили и те тичаха сред тях по неравната, прорязана от коренища земя, покрита с нападала шума. Клоните отгоре образуваха рехава плетеница на фона на звездното небе. Излязоха от гората на едно сечище, осеяно с големи каменни блокове, които блестяха като бели зъби. Тук-там имаше събрани на купчини листа, сякаш някой ги бе смел с гигантско гребло.
	— Рафаел! — Мая бе свила ръце около устата си и извика достатъчно силно, за да стресне птиците, които запърхаха високо над дърветата. — Рафаел, покажи се!
	Тишина. После сенките се размърдаха; чу се леко шумолене, подобно на дъжд, сипещ се по покрив. Скупчените листа на земята се понесоха във въздуха като подхванати от малък циклон. Саймън чу как Мая се закашля; бе вдигнала ръце, сякаш за да пропъди листата от лицето и очите си.
	Вятърът изчезна така внезапно, както се беше появил. Само на няколко крачки от Саймън стоеше Рафаел. Той бе заобиколен от група вампири, бледи и неподвижни като дървета на лунна светлина. Израженията им бяха студени, почти враждебни. Той разпозна някои от тях от хотел Дюмор: дребничката Лили и русия Джейкъб с неговите тесни като цепки очи. Но много от тях виждаше за първи път.
	Рафаел пристъпи напред. Кожата му беше жълтеникава, очите — обрамчени от черни сенки, но когато видя Саймън, той се усмихна.
	— Дневни вампире — прошепна той. — Ти дойде.
	— Дойдох — рече Саймън. — Тук съм, така че… приключихме.
	— Далеч не сме приключили, дневни вампире. — Рафаел погледна към Мая. — А ти, ликантропке — каза той, — върни се при водача на глутницата си и му благодари за вразумяването. Кажи му, че децата на нощта ще се бият на тяхна страна при Брослиндското поле.
	Лицето на Мая бе напрегнато.
	— Люк не се е…
	Саймън бързо я прекъсна.
	— Всичко е наред. Мая. Върви.
	Очите й бяха лъскави и тъжни.
	— Саймън, помисли си — каза тя. — Не е нужно да го правиш.
	— Напротив, нужно е. — Гласът му беше категоричен. — Мая, много ти благодаря, задето ме доведе тук. Но сега си върви.
	— Саймън…
	Той понижи глас.
	— Ако не си тръгнеш, ще убият и двама ни и всичко ще се обезсмисли. Върви си. Моля те.
	Тя кимна и се извърна, след което постепенно се превърна от крехко човешко момиче, с подскачащи на раменете плитчици, в бърз и мълчалив вълк, снишен до земята и тичащ на четири крака. Тя излезе от сечището и изчезна в сенките.
	Саймън се обърна към вампирите… и едва не извика; Рафаел стоеше точно пред него, само на десетина сантиметра разстояние. Отблизо кожата му издаваше явни признаци на глад. Саймън се сети за нощта в Дюмор, за появяващите се от сенките лица, кискащи се и миришещи на кръв, и потрепери.
	Рафаел протегна ръце към Саймън и го хвана за раменете — хватката на тези измамливо слаби ръце беше желязна.
	— Обърни глава — каза той — и гледай към звездите; така ще стане по-лесно.
	— Значи, ще ме убиете — рече Саймън. За своя изненада, той не усещаше страх, дори не беше притеснен; полека-лека всичко му се избистри. Той виждаше ясно всяко листо по клоните над себе си, всяко дребно камъче на земята, всяка двойка очи, приковани в него.
	— Ти какво си мислеше? — каза Рафаел малко тъжно, както се стори на Саймън. — Не е нищо лично, уверявам те. Както и преди ти казах, бидейки такъв, ти представляваш опасност. Ако знаех в какво ще се превърнеш…
	— Никога нямаше да ми позволиш да възкръсна от гроба. Знам — каза Саймън.
	Рафаел срещна погледа му.
	— Всеки прави нужното, за да оцелее. В това отношение сме също като хората. — Острите му зъби изскочиха като изящни остриета от ножниците си. — Стой мирно, ще стане бързо — рече той и се наведе напред.
	— Почакай — каза Саймън и когато Рафаел намръщено се отдръпна назад, отново повтори, вече по-силно: — Почакай. Има нещо, което трябва да ти покажа.
	Рафаел тихо процеди:
	— За теб ще е по-добре да не ме бавиш, дневни вампире.
	— Не те бавя. Има нещо, което мисля, че непременно трябва да видиш. — Саймън вдигна ръка и отметна косата от челото си. Този жест му се стори малко глупав, дори театрален, но когато го направи, пред вътрешния му взор се яви отчаяното бяло лице на Клеъри, втренчения й поглед, стилито в ръката й и той си помисли: _Е, поне заради нея трябваше да опитам._
	Ефектът върху Рафаел беше едновременно смайващ и мигновен. Той рязко се дръпна назад, сякаш Саймън му беше показал разпятие, очите му се разшириха.
	— Дневни вампире — кресна той, — кой ти направи това?
	Саймън гледаше недоумяващо. Нямаше представа какво трябва да очаква, но със сигурност не беше това.
	— Клеъри — рече Рафаел, отговаряйки на собствения си въпрос, — разбира се. Само тя е в състояние да направи това — да сложи знак на вампир, а с такъв знак…
	— _Какъв_ знак? — попита Джейкъб, стройното русо момче, стоящо току зад Рафаел. Другите вампири също гледаха втренчено, с нещо средно между объркване и нарастващ страх. Саймън подозираше, че бяха ужасени от същото, което бе изплашило и Рафаел.
	— Този знак — рече Рафаел, без да откъсва поглед от Саймън — не е от Сивата книга. Много по-стар е. Един от древните, начертани от ръката на самия Създател. — Той сякаш понечи да докосне челото на Саймън, но не посмя; за миг ръката му трепна, после се отпусна встрани. — Чувал съм, че има такива знаци, но досега не ги бях виждал. А този…
	Саймън рече:
	— „Затова, който убие Каин, ще му бъде седемкратно отмъстено. И Господ сложи знак на Каин, за да не посмее някой да го убие.“ Можеш да се опиташ да ме убиеш, Рафаел. Но не те съветвам.
	— Знакът на Каин? — попита невярващо Джейкъб. — Този знак върху теб е на _Каин_?
	— Убий го — каза една червенокоса вампирка, която стоеше близо до Джейкъб. Тя говореше с подчертан акцент, Саймън предположи, че е рускиня, но не беше сигурен. — Просто го убий.
	По лицето на Рафаел бе изписана смесица от гняв и недоумение.
	— Няма да го убия — каза той. — Всяко нараняване ще се върне седемкратно на причинителя. Естеството на знака е такова. Разбира се, ако някой от вас желае да поеме този риск, моля да заповяда.
	Никой не проговори, нито помръдна.
	— Така си и мислех — каза Рафаел. Очите му се впиваха в Саймън. — Също като злата кралица от онази вълшебна приказка, Лушън Греймарк ми изпрати отровна ябълка. Очевидно се е надявал, че ще те нараня и после ще си поема наказанието, което ми се полага.
	— Не — каза бързо Саймън. — Не… Люк дори не знае за това. Неговите действия са честни. Уверявам те.
	— Доброволно си се съгласил? — За първи път Саймън забеляза, че Рафаел гледа на него иначе, освен с презрение. — Това не е обикновена предпазваща магия, дневни вампире. Знаеш ли какво е било наказанието на Каин? — Той говореше тихо, сякаш споделяше някаква тайна със Саймън. — _От днес навеки ти проклет бъди. Бъди изгнаник и окаян скитник ти._
	— Ами — рече Саймън — ще скитам, щом се налага. Ще направя каквото е нужно.
	— И всичко това — каза Рафаел, — всичко това заради едни нефилими.
	— Не само заради нефилимите — отвърна Саймън. — Правя го и заради теб. Дори и да не го искаш. — Той повиши глас, така че смълчаните наоколо вампири да го чуят. — Ти се боиш другите вампири да не разберат за случилото се с мен и да не си помислят, че кръвта от ловец на сенки ще позволи и на тях да се показват на дневна светлина. Ако мислят така обаче, грешат. Моята способност се дължи на нещо, направено от Валънтайн. На един експеримент. Това е причината, а не Джейс. И не може да се повтори. Не може да се случи отново.
	— Имам чувството, че той казва истината — рече Джейкъб за изненада на Саймън. — Имам един-двама познати от децата на нощта, които са опитвали кръвта на ловец на сенки. Никой от тях не е придобил способност да стои на дневна светлина.
	— Досега можеше и да отказваш да помогнеш на ловците на сенки — каза Саймън, като отново се обърна към Рафаел, — но сега, след като сега ме изпратиха при теб… — Той остави края на изречението си да увисне във въздуха, недовършено.
	— Не се опитвай да ме изнудваш, дневни вампире — каза Рафаел. — Когато децата на нощта се споразумеят за нещо, те го изпълняват, без оглед на междувременно възникналите обстоятелства. — Той леко се усмихна, острите му зъби проблеснаха в мрака. — Но имам още едно условие — каза той. — Искам от теб да ми докажеш, че имаш _честни намерения_. — Тонът, с който произнесе последните две думи, беше леденостуден.
	— И как да стане това? — попита Саймън.
	— Не само ние ще се бием на страната на Люк — каза Рафаел. — Но и ти.


	Джейс отвори очи в сребрист водовъртеж. Устата му беше пълна с горчива течност. Той се изкашля и за миг се запита дали не се дави… но ако беше така, нямаше да усеща твърда земя. Той седеше изпънат, с опрян на един сталагмит гръб, а ръцете му бяха вързани отзад. Отново се изкашля и усети солен вкус в устата си. Определено не се давеше, просто се задушаваше от кръв.
	— Събуди ли се, братле? — Себастиян беше коленичил пред него, в ръцете си държеше въже, а усмивката му беше остра като бръснач. — Добре. Вече се безпокоях, да не би да съм те убил малко по-рано.
	Джейс обърна глава встрани и изплю събралата се в устата му кръв на земята. Усещаше главата си, сякаш в черепа му бе натъпкан надут балон. Сребристият водовъртеж над главата му се забави и застина в ярка плетеница от звезди, които се виждаха през дупката в тавана на пещерата.
	— В точно определен момент ли трябва да ме убиеш? Наближава Коледа.
	Себастиян изгледа замислено Джейс.
	— Остроумен си. Няма как да си научил това от Валънтайн. Какво изобщо си научил от него? Струва ми се, че и да се биеш, не те е научил кой знае колко. — Той се наведе по-близо. — Знаеш ли какво ми подари той за деветия рожден ден? Един урок. Научи ме, че в гърба на човек има едно място, в което ако забиеш кама, можеш едновременно да прободеш сърцето му и да прекършиш гръбнака му. А на теб какво ти подари за деветия рожден ден, мое ангелско братче? Бисквитка?
	_Девети рожден ден?_ Джейс преглътна с усилие.
	— Я ми кажи къде _те_ криеше той, докато аз растях? Защото не помня да съм те виждал край имението.
	— Израснал съм в тази долина. — Себастиян кимна с брадичка към изхода на пещерата. — Като се замисля, и аз не съм те виждал наоколо. Макар да знаех за теб. Обзалагам се, че ти не си знаел за мен.
	Джейс поклати глава.
	— Явно Валънтайн не е горял от желание да се похвали с теб. Защо ли?
	Очите на Себастиян блеснаха. Сега приликата с Валънтайн стана още по-забележима: същата необичайна комбинация от сребристобяла коса и черни очи, същите изящни кости, които при друго, по-малко сурово лице, биха изглеждали изтънчени.
	— Аз знам всичко за теб — каза той. — Но ти не знаеш нищо за мен, нали? — Себастиян се изправи на крака. — Исках да останеш жив, за да видиш това, братле — каза той. — Така че гледай внимателно. — С движение, толкова бързо, че чак невидимо, той извади меча от ножницата на кръста си. Дръжката му беше сребърна като на Меча на смъртните, но тази блестеше с тъмна матова светлина. По повърхността на черното острие бяха гравирани плетеници от звезди. Когато Себастиян обърна острието, то заблестя на истинската звездна светлина и пламна като огън.
	Джейс притаи дъх. Зачуди се дали Себастиян щеше просто да го убие; но не, ако беше такова намерението му, той щеше вече да го е сторил, докато бе в безсъзнание. Джейс наблюдаваше как Себастиян тръгна към средата на камерата, хванал меча с лекота, който иначе изглеждаше доста тежък. Мислите му препускаха. Как стана така, че Валънтайн се оказа с още един син? Коя беше майка му? Някоя друга жена от Кръга? По-голям ли беше той, или по-малък от Джейс?
	Себастиян стигна до огромния, обагрен в червено сталагмит в средата на пещерата. Когато го доближи, той сякаш започна да пулсира, а димът в него — да се кълби по-бързо. Себастиян притвори очи и вдигна острието. Той каза нещо — някаква дума, която звучеше на някакъв груб демоничен език — и стовари меча, силно и бързо, образувайки елегантна дъга.
	Върхът на сталагмита падна. Вътрешността беше куха като епруветка, пълна с гъст черен и червен пушек, който се кълбеше нагоре като газ, излизащ от надупчен балон. Чуваше се шум — не толкова като звук, колкото като туптене. Джейс усети как тъпанчетата му писват. Изведнъж стана силно задушливо. Искаше му се да разкопчае яката на ризата си, но не можеше да движи ръцете си. Бяха здраво вързани зад гърба му.
	Себастиян беше наполовина скрит зад плътния стълб от червено и черно, който се извиваше и усукваше нагоре…
	— Гледай! — изрева той, лицето му гореше. Очите му блестяха, бялата коса се развяваше на извилия се вятър и Джейс се запита дали баща му е изглеждал така на младини: зловещ и при все това някак си пленителен. — Виж армията на Валънтайн!
	Гласът му се губеше в шума, който приличаше на прилив, разбиващ се в брега, на разцепването на гигантска вълна, носеща огромни развалини от цели градове, на атаката на велика и зла сила. Огромна колона от виеща се, бушуваща чернота, бликнала от отрязания сталагмит, се издигна във въздуха и се понесе напред, като се стрелна към зеещата дупка на тавана на пещерата. _Демони._ Те се издигнаха с крясъци, писъци и ръмжене, вряща маса от нокти, пипала и зъби и горящи очи. Джейс си спомни за момента, когато лежеше на палубата на кораба на Валънтайн и небето, земята и морето се бяха слели в кошмар; това беше по-лошо. Сега сякаш земята се беше разтворила и адът се беше надигнал от нея. Демоните разнасяха зловонието на хиляди гниещи тела. Джейс заогъва ръцете си една към друга, въртеше ги, докато въжетата не ги ожулиха и разкървавиха. Усети кисел вкус в устата си и се задави безпомощно в кръв и жлъч, докато последният от демоните не се издигна и не изчезна нагоре — черен порой на ужаса, който замери звездите.
	На Джейс му се стори, че е припаднал за една-две минути. Вероятно е имало период на безсъзнание, в който крясъците и писъците отгоре са затихнали, а той е бил в пространството между земята и небето, обладан от чувството, че е отделен някак си… на тихо.
	Но това състояние премина твърде бързо. Внезапно се озова отново в тялото си, китките му бяха извити, раменете опънати назад, а демоничното зловоние така плътно бе изпълнило въздуха, че той извърна глава и повърна безпомощно на земята. Чу как някой дрезгаво се изкикоти и вдигна поглед, като с мъка преглътна киселината в устата си. Себастиян се бе навел над него, краката му бяха разкрачени, очите му блестяха.
	— Всичко е наред, братле — каза той. — Няма ги вече.
	От очите на Джейс течаха сълзи, усещаше гърлото си раздразнено.
	— Той каза полунощ. Валънтайн каза да отвориш портата в полунощ. Не може да е вече полунощ — рече с дрезгав глас.
	— В ситуации като тази, предпочитам да моля за прошка, а не за разрешение. — Себастиян вдигна поглед към вече пустото небе. — Ще им отнеме пет минути да стигнат Брослиндското поле, тоест, малко преди татко да стигне до езерото. Искам да гледам как се лее кръвта на нефилимите. Искам да се гърчат и да умрат на земята. Заслужават да бъдат опозорени, преди да потънат в забвение.
	— Наистина ли си мислиш, че нефилимите имат толкова малък шанс срещу демоните? Не е като да не са готови…
	Себастиян го прекъсна, като махна с ръка.
	— Мислех, че си ни чул. Нима не разбираш какъв е планът? Нима не знаеш какво се кани да направи баща ми?
	Джейс нищо не каза.
	— Добре направи — рече Себастиян, — че ме заведе онази нощ при Ходж. Ако той не беше разкрил, че Огледалото е всъщност езерото Лин, не съм сигурен, че тази нощ щеше да е възможна. Защото, който притежава първите две Реликви на смъртните и стои пред Огледалото на смъртните, може да призове ангела Разиел, точно както е направил преди хиляда години ловецът на сенки Джонатан. А щом призовеш ангела, можеш да поискаш нещо от него. Да му поставиш задача. Да поискаш… услуга.
	— Услуга ли? — Джейс усети студени тръпки. — И Валънтайн ще поиска поражението на ловците на сенки при Брослинд?
	Себастиян се изправи.
	— Това би било безполезно — каза той. — Не. Той ще поиска всички ловци на сенки, които не са пили от Бокала на смъртните — тези, които не са негови последователи, — да бъдат лишени от своята сила. Да не бъдат повече нефилими. А при това положение, със знаците, които са си направили… — Той се усмихна. — Ще се превърнат в бездушни, лесна плячка за демоните, а онези долноземци, които не успеят да избягат, ще бъдат набързо унищожени.
	Ушите на Джейс кънтяха пронизително. Зави му се свят.
	— Дори Валънтайн — каза той, — дори Валънтайн не може да направи това…
	— Но моля те — каза Себастиян. — Наистина ли мислиш, че баща ми няма да изпълни замисъла си?
	— _Нашият_ баща — каза Джейс.
	Себастиян сведе поглед надолу. Косата му светеше като бял ореол; приличаше на лош ангел, който се кани да последва Луцифер извън рая.
	— Прощавай — каза той с известна веселост. — _Поиска ли_ нещо?
	— Не. Казах _нашия_ баща. Имах предвид Валънтайн. Не твоя баща. А нашия.
	За миг Себастиян остана безизразен; после устните му се разтеглиха в усмивка.
	— Малкото ми ангелско момче — каза той. — Колко си глупав… както винаги е твърдял баща ми.
	— Защо ме наричаш така? — попита настойчиво Джейс. — Какви са тези брътвежи за ангели…
	— Боже — каза Себастиян, — ама ти наистина ли нищо не знаеш? Има ли поне едно нещо, за което баща ми да не те е излъгал?
	Джейс поклати глава. Той подръпваше въжетата, стягащи китките му, но всеки път, когато опънеше по-силно, те сякаш се стягаха още повече. Усещаше пулса си във всеки пръст.
	— Откъде знаеш, че не е лъгал _теб_?
	— Ами, аз съм негова кръв. Същият съм като него. Когато той си отиде, аз ще поема управлението на Клейва вместо него.
	— На твое място не бих се гордял с такава прилика.
	— Аз не се и гордея. — Гласът на Себастиян беше безчувствен. — Нямам никакво желание да приличам на друг, освен на себе си. Не одобрявам това, че баща ми прави всичко възможно да спаси хората си, въпреки че те не искат — или ако питаш мен, не заслужават — да бъдат спасени. Ти кого би предпочел да имаш за син — момче, което се гордее с това, че си му баща, или такова, което се свива от срам и страх пред теб?
	— Аз не се страхувам от Валънтайн — каза Джейс.
	— А и не трябва — рече Себастиян. — Би трябвало да се страхуваш от мен.
	В гласа му имаше нещо, което накара Джейс да спре да се мъчи да се отскубне от въжетата и да вдигне поглед. Себастиян все още държеше лъскавия си черен меч. На Джейс му харесваше това тъмно, красиво нещо, въпреки че върхът бе насочен към ключицата му, малко под адамовата му ябълка.
	Джейс сви рамене и каза с равен глас:
	— И какво сега? Ще ме убиеш така, както съм вързан ли? Толкова ли се страхуваш да се биеш с мен?
	Нищо, дори и помен от чувство, не трепна по бледото лице на Себастиян.
	— Ти — каза той — не си заплаха за мен. Ти си дребно насекомо. Дразнител.
	— Тогава защо не ми развържеш ръцете?
	Напълно неподвижен, Себастиян се взираше в него. На Джейс му приличаше на статуя, статуя на древен мъртъв принц, умрял млад и в разцвета на силите си. И точно това бе разликата между Себастиян и Валънтайн; макар двамата да имаха едно и също студено мраморно изражение, от Себастиян се излъчваше някакво усещане за разруха — сякаш нещо го разяждаше отвътре.
	— Не съм глупак — каза Себастиян — и няма да се хвана на въдицата ти. Оставих те жив само, за да видиш демоните. Когато сега умреш и се преселиш при ангелските си предци, можеш да им кажеш, че вече нямат място в този свят. Те изоставиха Клейва и Клейвът вече не се нуждае от тях. Сега си имаме Валънтайн.
	— Убиваш ме, за да изпратиш чрез мен съобщение на _Бог_? — Джейс поклати глава, върхът на острието го одраска по шията. — По-откачен си, отколкото си мислех.
	Себастиян само се усмихна и заби острието малко по-дълбоко. Когато Джейс преглътна, усети пробождането в трахеята си.
	— Ако имаш молитва, братко, кажи я сега.
	— Нямам молитва — каза Джейс. — Но имам съобщение за баща ни. Ще му го предадеш ли?
	— Разбира се — каза равнодушно Себастиян, но в начина, по който го изрече, имаше нещо, някаква нотка на колебание, която потвърди подозрението на Джейс.
	— Лъжеш — каза той. — Няма да му предадеш съобщението, защото няма да му кажеш за стореното сега. Той не те е карал да ме убиваш и няма да се зарадва, когато разбере, че си го направил.
	— Глупости. Ти не си нищо за него.
	— Мислиш си, че никога няма да разбере какво се е случило с мен, ако ме убиеш тук и сега. Разбира се, можеш да му кажеш, че съм загинал в битка или просто той така би предположил… Но грешиш, ако си мислиш, че няма да научи. Валънтайн винаги научава всичко.
	— Не знаеш какво говориш — каза Себастиян, но лицето му се напрегна.
	Джейс продължаваше да говори, възползвайки се от преимуществото си.
	— Пък и не можеш да скриеш деянието си. Има свидетел.
	— _Свидетел?_ — Себастиян изглеждаше почти изненадан, което Джейс отчете като своя победа. — За какво говориш?
	— Гарванът — каза Джейс. — Той наблюдаваше от сенките. И ще каже всичко на Валънтайн.
	— Хюджин ли? — Себастиян рязко вдигна поглед и макар че не видя гарвана, когато погледна отново надолу към Джейс, на лицето му бе изписано колебание.
	— Ако Валънтайн разбере, че си ме убил, докато съм бил вързан и безпомощен, той ще се отврати от теб — каза Джейс, като усети, че използва дикцията на гласа на баща си, начина, по който Валънтайн говореше, когато искаше нещо: тихо и убедително. — Ще те нарече мерзавец. И никога няма да ти прости.
	Себастиян нищо не каза. Той се взираше надолу към Джейс, устните му бяха здраво стиснати, а зад очите му омразата кипеше като отрова.
	— Отвържи ме — каза кротко Джейс. — Отвържи ме и се бий с мен. Това е единственият начин.
	Здраво стиснатите устни на Себастиян потръпнаха и Джейс си помисли, че този път е отишъл твърде далеч. Себастиян вдигна меча над главата си и на лунната светлина се разляха хиляди сребристи отблясъци, сребристи като звездите, сребристи като цвета на косата му. Той се озъби… и мечът със свистене разцепи нощния въздух.


	Клеъри седеше на стълбите към подиума в Залата на Съглашението, държейки стилито в ръце. Никога не се бе чувствала толкова самотна. Залата беше необичайно и напълно празна. Когато всички бойци минаха през Портала, Клеъри напразно бе търсила Изабел, но не можа да я открие. Ейлийн бе предположила, че Изабел ще се върне в дома на семейство Пенхалоу, където тя и още неколцина тийнейджъри щяха да наглеждат поне дузина деца на възраст, под разрешената за участие в битки. Тя предложи на Клеъри да дойде с нея, но Клеъри беше отказала. Ако не можеше да намери Изабел, по-добре да си стои сама, отколкото с непознати. Или поне така си бе помислила. Но докато седеше тук, тишината и пустотата започнаха да й стават все по-тягостни. Стоеше неподвижна. Опитваше се да не мисли за Джейс, да не мисли за Саймън, да не мисли за майка си, нито за Люк, нито за Алек — и откри, че единственият начин да не мисли, беше да стои неподвижна и да се взира в една от мраморните плочи на пода, като брои пукнатините му.
	Бяха шест. _Една, две, три. Четири, пет, шест._ Дотук спираше да брои и после пак започваше отначало. _Една…_
	Небето над нея се взриви.
	Или поне звукът, който се чу, беше такъв. Клеъри отметна глава назад и се втренчи нагоре, през прозрачния покрив на залата. Само допреди миг небето беше тъмно; сега по него се кълбяха гъсти пламъци и чернота, прорязвани от грозна оранжева светлина. На фона на светлината се движеха същества — отвратителни същества, които не желаеше да вижда, същества, които за щастие се сливаха с тъмнината. Беглият поглед към тях бе достатъчно ужасен.
	Когато демоничното войнство премина по прозореца на покрива, той затрептя и се огъна, сякаш бе силно нагрят. Секунди по-късно се чу звук като от изстрел и на стъклото се появи огромна пукнатина, разрастваща се в безброй паякообразни цепнатини. Клеъри веднага се сниши и покри главата си с ръце, а стъклото се посипа около нея като сълзи.


	Почти бяха стигнали до бойното поле, когато чуха звук, който разцепи нощта. За миг гората остана смълчана и тъмна. После небето лумна в пъклен оранжев блясък. Саймън се препъна и едва не падна; подпря се на едно дърво и вдигна поглед, не вярвайки на очите си. Всички събрани около него вампири се взираха към небето, белите им лица, подобно на цъфтящи нощем цветя, отразяваха лунната светлина, докато по небето се редяха кошмар след кошмар.


	— Непрекъснато припадаш — каза Себастиян. — Адски досадно е.
	Джейс отвори очи. Болка прониза главата му. Вдигна ръка да докосне бузата си… и разбра, че вече не е вързан. Едно въже висеше на китката му. Той отдръпна ръката от лицето си — кръв, тъмна на лунната светлина.
	Огледа се втренчено наоколо. Вече не бяха в камерата: той лежеше върху меката трева в дъното на долината, недалеч от каменната къща. Съвсем ясно се долавяше шумът на водата от рекичката. Лунната светлина бе донякъде закрита от преплетените клони на дърветата, но при все това беше сравнително ярка.
	— Ставай — каза Себастиян. — Давам ти пет секунди, преди да съм те убил на място.
	Джейс бавно се изправи, като се стараеше да пази равновесие. Още беше леко замаян. Залитайки, той заби токовете на ботушите си в меката пръст, за да се закрепи.
	— Защо ме изведе тук?
	— По две причини — каза Себастиян. — Първо, беше ми приятно да те изритам. И второ, и за двама ни ще бъде лошо да изпръскаме пода на пещерата с кръв. Повярвай ми. А аз възнамерявам да разлея доста от твоята кръв.
	Джейс опипа колана си и сърцето му замря. Всичките му оръжия или бяха изпопадали, докато Себастиян го е влачил през тунелите, или, което беше по-възможно, самият Себастиян ги беше взел. Сега разполагаше само с един кинжал, който имаше късо острие — твърде късо, за да разчита на него срещу меч.
	— Не е кой знае какво оръжие, а? — Себастиян се ухили и зъбите му блеснаха в мрака под лунната светлина.
	— Не мога да се бия с това — каза Джейс, като се опитваше да звучи колкото се може по-натъртено и гневно.
	— Срамота. — Продължавайки да се хили, Себастиян се приближи до Джейс. Носеше меча си с лекота, театрално небрежно, като леко потупваше с върховете на пръстите си дръжката му. Ако имаше момент, който да му предостави добра възможност, то може би беше сега. Той отдръпна ръката си назад и с всичка сила цапардоса Себастиян в лицето.
	Под кокалчетата му изпращяха кости. Ударът събори Себастиян. Той падна по гръб в пръстта, а мечът изхвърча от ръката му. Джейс скочи напред и го хвана, а миг по-късно бе застанал над Себастиян с острието в ръка.
	Носът на Себастиян беше разкървавен, по лицето му се стичаше алена кръв. Той вдигна ръка и разтвори яката си, като оголи бледата си шия.
	— Ами, давай — каза той. — Убий ме.
	Джейс се поколеба. Не искаше да изпада в колебание, но беше факт: някакво натрапчиво отвращение към идеята да убиеш някого, който лежи срещу теб беззащитен на земята. Джейс си спомни урока на Валънтайн в Ренуик, когато предизвикваше сина си да го убие, а той не бе способен да направи това. Но Себастиян беше убиец. Беше убил Макс и Ходж.
	Той вдигна меча.
	Но изведнъж Себастиян скочи от земята, по-бързо, отколкото е възможно да бъде проследено с око. Сякаш литна във въздуха, превъртя се елегантно и грациозно се приземи на тревата, едва докосвайки земята с крака. После ритна ръката на Джейс. От удара мечът се изтръгна от хватката му. Себастиян го улови във въздуха, като се изсмя и го насочи с острието напред, към сърцето на Джейс. Джейс отскочи назад и острието разцепи въздуха точно пред него, като разпори ризата му. Болката беше тръпчива и Джейс усети как кръвта бликва от резката на гърдите му.
	Себастиян се изкикоти, тръгна към Джейс, който от своя страна заотстъпва назад, като междувременно търсеше опипом по колана си своето жалко оръжие. Той се огледа наоколо, отчаяно търсейки нещо друго, което да може да използва за оръжие — някакъв прът или нещо подобно. Наоколо нямаше нищо друго, освен трева, минаващата в близост река и дървета, сплели високо плътните си клони в зелена мрежа. Внезапно той си спомни за конфигурацията Малачи, в която инквизиторката го бе затворила. Не само Себастиян можеше да скача високо.
	Себастиян отново замахна с меча към него, но Джейс беше вече скочил — право нагоре. Най-ниският клон беше на около шест метра височина; той се хвана за него, залюля се и се озова отгоре му. Коленичил на клона, той видя как Себастиян се огледа объркано, а после вдигна поглед нагоре. Джейс хвърли кинжала, после чу вика на Себастиян. Останал без дъх, той се надигна…
	Себастиян внезапно се беше озовал на клона до него. Бледото му лице се беше изчервило от гняв, от ръката, с която държеше меча, течеше кръв. Явно бе изпуснал меча си в тревата, а това изравняваше силите им, помисли си Джейс, тъй като и собствения му кинжал го нямаше.
	С известно задоволство забеляза, че за пръв път Себастиян изглежда _ядосан_ — ядосан и изненадан, сякаш домашният му любимец, макар и питомен, го е ухапал.
	— Беше много забавно — каза Себастиян. — Но вече край. Той се хвърли към Джейс, обви ръце около кръста му и го бутна от клона. Двамата полетяха от шест метра височина, вкопчени един в друг, борейки се един с друг — и тежко тупнаха на земята, достатъчно тежко, за да се завъртят звездички пред очите на Джейс. Той сграбчи Себастиян за ранената ръка и заби пръстите си в нея; Себастиян изскимтя и удари с опакото на дланта си Джейс по лицето. Устата на Джейс се изпълни със солена кръв и той се закашля, докато двамата се въргаляха в пръстта и взаимно си нанасяха удари. Изведнъж усети леден студ; бяха се търколили надолу по полегатия склон към реката и сега бяха наполовина във водата. Себастиян шумно пое въздух и Джейс използва момента да го хване за гърлото и да го стисне с ръце. Себастиян се задави, хвана дясната китка на Джейс и я дръпна, достатъчно силно, за да изпукат костите. Джейс чу собствения си рев сякаш някъде отдалеч, а Себастиян използва преимуществото си, когато Джейс го пусна, падайки назад в мократа кал, и изви безмилостно счупената му китка.
	Полуколеничил върху гърдите на Джейс, с едното коляно забито в ребрата му, Себастиян сведе поглед към него и му се ухили. Очите му светеха в бяло и черно сред маската от кал и кръв. Нещо проблесна в дясната му ръка. Кинжалът на Джейс. Сигурно го беше вдигнал от земята. Острието му се насочи право към сърцето на Джейс.
	— И ето че стигнахме пак там, където бяхме преди пет минути — каза Себастиян. — Дадох ти възможност, Уейланд. Имаш ли последни думи?
	Джейс се взираше нагоре към него, от устата му течеше кръв, очите му пареха от потта и единственото, което усещаше, беше смъртна умора.
	Наистина ли щеше да умре така?
	— Уейланд? — каза той. — Знаеш, че това не е моето име.
	— То е точно толкова твое, колкото и Моргенстърн — каза Себастиян. Той се наведе напред като засили натиска си върху кинжала. Върхът му прободе кожата на Джейс и болката прониза цялото му тяло. Лицето на Себастиян беше само на десетина сантиметра от неговото, гласът му премина в шепот. — Ти _наистина_ ли си мислиш, че си син на Валънтайн? Наистина ли си мислиш, че едно хленчещо и чувствително създание като теб заслужава да бъде един Моргенстърн, да бъде _мой брат_? — Той отметна назад бялата си коса: тя беше прогизнала от потта и водата от реката. — Ти не си му истински син — каза той. — Баща ми е разпорил един труп, за да те извади и да те направи един от своите експерименти. Опитал се е да те отгледа като собствен син, но ти си твърде слаб, за да си му от полза. От теб не става боец. Ти си едно нищо. Безполезен си. Затова и те пробута на семейство Лайтууд, като се надяваше да те използва по-късно, като примамка. Или като стръв. _Той никога не те е обичал._
	Джейс примигна с пламналите си очи.
	— Значи ти…
	— Аз съм синът на Валънтайн. Джонатан Кристофър Моргенстърн. Ти никога не си имал право да носиш това име. Ти си сянка. Самозванец.
	Очите му бяха черни и лъскави, подобно на черупки на мъртви насекоми, и изведнъж Джейс чу гласа на майка си от видението — която се оказа, че не е негова майка, — който казваше: _Джонатан вече не е дете. Не е дори човек; той е чудовище._
	— Значи това си ти — каза задавено Джейс. — Този, с демоничната кръв. Не съм аз.
	— Именно. — Кинжалът се заби още по-дълбоко в плътта на Джейс. Себастиян продължаваше да се усмихва, но тази усмивка беше като на череп.
	— Ти си ангелчето. Какво ли не съм чувал за теб. За твоето прекрасно ангелско лице и изискани маниери, и нежни, нежни чувства. Дори една умряла птица не можеш да погледнеш, без да се разцивриш. Не е никак чудно, че Валънтайн се срамува от теб.
	— Напротив. — Джейс забрави за кръвта в устата си. Забрави за болката. — Ти си този, от когото той се срамува. Мислиш си, че не те взе със себе си на езерото, защото много му трябваш тук, за да отвориш портата в полунощ? Сякаш не знае, че не си в състояние да изчакаш. Той не те взе със себе си, защото го е срам да се представи пред ангела и да му покаже какво е сътворил. Да му покаже какво създание е направил. Да покаже теб. — Джейс гледаше нагоре към Себастиян — в очите му видя отразено собственото си грозно, триумфиращо съжаление. — Той знае, че в теб няма нищо човешко. Може да те обича, но те и мрази…
	— Млъкни! — Себастиян натисна кинжала и завъртя дръжката. Джейс се изви назад с рев и усети как агонията избухва зад клепачите му. _Умирам_, помисли си той. _Умирам. Това е смъртта._ Той се запита дали сърцето му вече е прободено.
	Не можеше да мърда, нито да диша. Сега разбираше какво е усещането да си пеперуда, забодена на дъска. Опита се да проговори, да каже едно име, но от устата му излезе само кръв.
	Ала Себастиян сякаш го прочете в очите му.
	— _Клеъри._ Почти бях забравил. Влюбен си в нея, нали? Срамът от твоите кръвосмесителни пориви за малко не те смаза. Колко жалко, че не си знаел, че всъщност тя не ти е сестра. Можеше да прекараш остатъка от живота си с нея, ако не беше толкова глупав. — Той се наведе, като заби още по-дълбоко ножа, докато краят му не опря до костта. После заговори в ухото на Джейс, тихо, почти шепнешком. — И тя те обича — каза той. — Мисли си за това, докато умираш.
	Тъмнината се разля пред очите на Джейс, подобно на боя, пръсната върху снимка и оставила петно върху изображението. Изведнъж болката изчезна. Той не усещаше нищо, дори тежестта на Себастиян върху себе си, сякаш бе безплътен. Лицето на Себастиян се белееше на фона на тъмнината, той бе вдигнал високо кинжала. Нещо ярко златисто блестеше около китката на Себастиян и се увиваше около нея като гривна. Но това нямаше как да е гривна, защото мърдаше. Смаян, Себастиян гледаше ръката си, докато кинжалът падаше от разтворените му пръсти и с глух звук се заби в пръстта.
	После самата ръка, отделена от китката, тупна на земята до кинжала.
	Джейс гледаше с нарастващо недоумение как ръката на Себастиян се претърколи и спря до чифт високи черни ботуши. Тези ботуши бяха обути на чифт изящни крака, които преминаваха в стройно тяло и женско лице, около което се спускаше водопад от черна коса. Джейс вдигна очи и видя Изабел — камшикът й бе прогизнал в кръв, очите й приковани в Себастиян, който се взираше в чуканчето на отрязаната си китка, зяпнал от почуда.
	Изабел се ухили злобно.
	— Това беше за Макс, копеле.
	— _Уличница_ — изсъска Себастиян… и скочи на крака, а през това време камшикът на Изабел отново изплющя върху него с невероятна скорост. Но той избегна удара и изчезна. Чу се шумолене — сигурно се бе скрил сред дърветата, помисли си Джейс, но щеше да му коства прекалено много сили да завърти глава и да погледне.
	— Джейс! — Изабел бе коленичила над него, в лявата й ръка блестеше стили. Очите й бяха пълни със сълзи. Джейс разбра, че явно изглежда твърде зле, щом Изабел го гледа така.
	— Изабел — опита се да каже той. Искаше да й каже да си върви, да бяга, че без значение колко е прекрасна, храбра и талантлива — а тя наистина беше всичко това, — Себастиян не би я пожалил. И че няма начин една дреболия, като отрязана ръка, да спре Себастиян. Но единственото, което излизаше от устата на Джейс, бе някакъв хъхрещ звук.
	— Не говори. — Той усети паренето от върха на стилито й върху гърдите си. — Ще се оправиш. — Изабел му се усмихваше боязливо. — Сигурно се питаш какво, за Бога, правя тук — рече тя. — Не знам дали знаеш — не знам какво ти е казал Себастиян, — но ти не си син на Валънтайн. — Иратцето почти беше завършено; Джейс вече усещаше как болката отшумява. Той кимна леко, опитвайки се да й каже: знам. — Но не тръгнах да те търся, след като избяга, защото изрично беше писал в бележката си да не го правим и аз щях да се съобразя. Само че как да те оставя да умреш, мислейки си, че имаш демонична кръв, и как да не ти кажа, че нищо с теб не е сбъркано… макар че, честно казано, как изобщо си бил толкова глупав, че да си го помислиш…
	Ръката на Изабел трепереше и тя трябваше да спре за момент, за да не развали руната.
	— Освен това, трябва да знаеш, че Клеъри не ти е сестра — каза тя, вече по-нежно. — Защото… защото ти си знаеш. И така, помолих Магнус да ми помогне да те проследя. Използвах онова дървено войниче, което беше дал на Макс. Не мисля, че при други обстоятелства Магнус би го направил, но сега той беше в някакво, да го наречем, необичайно добро настроение, а и аз му споменах, че това е по молба на Алек… макар това да не е точно истината, но ще мине време, докато разбере. И щом научих къде си, е, той вече беше направил Портала, а аз съм много добра в промъкването…
	Изабел изпищя. Джейс се опита да я хване, но тя беше изтръгната от него, вдигната и хвърлена встрани. Камшикът падна от ръката й. Тя се изправи на колене, но Себастиян вече беше пред нея. Очите му блестяха от гняв, а около мястото на откъснатата китка имаше овързан парцал. Изабел посегна към камшика си, но Себастиян беше по-бърз. Той се завъртя и силно я ритна. Ботушът му попадна в гръдния й кош. На Джейс му се стори, че чу как ребрата на Изабел изпукаха, после тя се свлече на земята, превита под странен ъгъл. Той я чу да вика — Изабел, която никога не викаше от болка, — когато Себастиян отново я ритна, после вдигна камшика й и го размаха заплашително в ръка.
	Джейс се търколи настрани. Почти завършената иратце беше помогнала, но болката в гърдите му все още беше силна и той се досети, че кашлянето на кръв би могло да означава, че е прободен белият му дроб. Не знаеше още колко му остава да живее. Вероятно минути. Той запълзя към кинжала, който Себастиян бе изпуснал, лежащ до ужасяващите останки от ръката му. Джейс се изправи на крака, залитайки. Навред миришеше на кръв. Той си спомни за виденията на Магнус, света, потънал в кръв, и отпуснатата му ръка се стегна около дръжката на кинжала.
	Той пристъпи крачка напред. После направи още една. Усещаше всяка своя стъпка, сякаш газеше в цимент. Изабел крещеше проклятия към Себастиян, който се смееше, докато я удряше с камшика. Нейните писъци теглеха Джейс напред като риба, хваната на кука, но докато се придвижваше, те ставаха все по-слаби. Светът се въртеше около него като карнавална въртележка.
	_Още една стъпка_, каза си Джейс. Още една. Себастиян беше с гръб към него; той се бе съсредоточил върху Изабел.
	Сигурно си бе помислил, че Джейс е вече мъртъв. И това по чудо още не беше така. _Още една стъпка_, повтори си той, но не можа да я направи, не можа да помръдне, не можа да се насили да направи още една стъпка напред. Пред очите му се спусна черна завеса — по-черна и от мрака на съня. Чернота, която щеше да изтрие всичко, което някога бе виждал и щеше да му донесе пълен покой. Мир. Внезапно се сети за Клеъри — Клеъри такава, каквато я видя последния път, заспала, с разпиляна по възглавницата коса и ръка под бузата. Тогава си беше помислил, че никога в живота си не е виждал нещо толкова спокойно, но разбира се, тя беше само заспала, така, както спи всеки друг човек. Не нейното спокойствие го беше впечатлило толкова, а неговото собствено. Спокойствието, което усещаше, когато бе с нея, не можеше да се сравнява с нищо друго в живота му.
	Болка разтърси гръбнака му и той с почуда установи, че някак си, без усилие на волята, краката му сами се бяха придвижили напред и бяха направили решаващата последна стъпка. Себастиян замахна, камшикът проблесна в ръката му; Изабел лежеше сгърчена на тревата и вече не пищеше… дори не помръдваше.
	— Малка уличнице — казваше Себастиян, — още тогава трябваше да ти смачкам фасона с чука…
	И Джейс вдигна ръка, с кинжала в нея, и заби острието в гърба на Себастиян.
	Себастиян залитна напред, камшикът падна от ръката му. Той бавно се обърна и погледна към Джейс, който с ужас си помисли, че може би Себастиян наистина не е човек, че все пак не може да бъде убит. Лицето на Себастиян беше бледо, омразата бе изчезнала от него, както и мрачният огън в очите му. Той вече не приличаше на Валънтайн. Изглеждаше… уплашен.
	Той отвори уста, сякаш за да каже нещо на Джейс, но коленете му вече се огъваха. Рухна на земята, търколи се надолу по склона и падна във водата. Преобърна се по гръб, очите му бяха втренчени невиждащо към небето; водата шуртеше около него, понесла ивици от кръвта му надолу по течението.
	_Научи ме, че в гърба на човек има едно място, в което ако забиеш кама, можеш едновременно да прободеш сърцето му и да прекършиш гръбнака му, беше казал Себастиян. Излиза, че в онази година сме получили един и същи подарък за рождения си ден, батко_, помисли си Джейс. _Нали?_
	— Джейс! — Изабел, чието лице беше окървавено, се опитваше да се изправи в седнало положение. — _Джейс!_
	Той се опита да се обърне към нея, опита се да каже нещо, но от устата му не излизаха думи. Отпусна се на колене. Нещо тежко притискаше раменете му и земята го зовеше: надолу, надолу, надолу. Той едва долови как Изабел го извика по име, после мракът го обгърна.


	Саймън имаше опит от безброй участия в битки, ако в числото на битките влизат игрите на „Тъмници и дракони“. Неговият приятел Ерик се увличаше от военна история и именно той обикновено бе инициаторът на онези игри, при които се играе с дузини фигурки, движещи се по права линия върху поле, нарисувано върху картон.
	Той си представяше битките именно така — или както ги даваха по филмите — хора, разделени на две групи, тръгнали едни към други, придвижващи се по равнина. Прави линии и напредване под строй.
	Нищо общо с това в момента.
	Това беше хаос, меле от викове и движения, а теренът не беше равен, а осеян с кал и кръв, образуващи плътна, хлъзгава каша. Саймън си бе представял, че децата на нощта ще ходят пеша до бойното поле и после някой ще ги поеме под командването си; представяше си, че най-напред ще гледа битката от разстояние и ще наблюдава как двете страни се сблъскват една с друга. Но нито някой ги посрещна, нито имаше открояващи се враждуващи страни. Битката просто избухна от мрака, сякаш ако, както си беше вървял по пуста улица, бе налетял на метеж насред Таймс скуеър — внезапно се появиха тълпи, които го заливаха като вълни, ръце, които го сграбчваха и го захвърляха встрани, а вампирите се разпръснаха, като се втурнаха в битката, без дори да погледнат назад.
	И демони, навсякъде демони, които издаваха такива звуци, каквито той никога не си беше представял — писъци, рев и грухтене, и което беше по-лошо, звуци от раздиране, порене и настървение. Саймън искаше да изключи вампирския си слух, но не можеше, а звуците пробиваха тъпанчетата му като с ножове.
	Той се препъваше в телата, овъргаляни в калта, обърна се да види дали не може да помогне с нещо и видя, че ловците на сенки в краката му бяха обезглавени. На фона на тъмната земя блестяха бели кости и въпреки че Саймън беше вампир, усети, че му се гади. _Аз може би съм единственият вампир в света, на когото му се повдига при вида на кръв_, помисли си той и в следващия момент нещо силно го удари отзад, той залитна и се претърколи надолу по калния склон на един ров.
	Саймън не беше единственият озовал се там. Той се претърколи по гръб точно когато демонът връхлетя отгоре му. Приличаше на изображението на Смъртта от средновековна картина — оживял скелет, окървавена секира, стисната с костелива ръка. Той се метна встрани, когато острието се стовари само на десетина сантиметра от лицето му. Скелетът издаде разочарован съскащ звук и отново вдигна секирата… когато беше ударен отстрани с тояга от чепато дърво. Скелетът се пръсна като пинята*, пълна с кости. Те се раздробиха на парчета със звук, подобен на тракане на кастанети, и изчезнаха в мрака.
	[* Пиня — традиционен мексикански многоцветен контейнер, направен от картон или глина, който се пълни с играчки, бонбони или други лакомства. — Бел.ред.]
	Един ловец на сенки стоеше над Саймън. Не го беше виждал преди. Висок мъж с брада и изпоцапан с кръв, който прокара мръсната си ръка по челото, като остави следа по него.
	— Добре ли си?
	Зашеметен, Саймън кимна и започна да се изправя, залитайки, на крака.
	— Благодаря.
	Непознатият се наведе и предложи ръка на Саймън да се изправи. Саймън я пое… и излетя от рова. Той се приземи на ръба му. Краката му се плъзгаха по мократа кал. Непознатият смутено му се усмихна.
	— Съжалявам. Силата на долноземците… моят партньор е върколак. Не съобразих. — Той се взря в лицето на Саймън. — Ти си вампир, нали?
	— Как разбра?
	Мъжът се ухили. Усмивката му беше уморена, но в нея нямаше нищо недружелюбно.
	— Вампирските ти зъби. Излизат по време на битка. Знам, защото… — Той млъкна. Саймън можеше сам да довърши неизреченото: _Знам, защото съм убивал купища вампири._ — Както и да е. Благодаря. За това, че се биете на наша страна.
	— Аз… — Саймън искаше да каже, че реално още не е започнал да се бие. Нито пък е допринесъл с нещо за битката. Но преди още да успее да отвори уста, нещо огромно, ноктесто и крилато се спусна от небето и заби нокти в гърба на ловеца на сенки.
	Мъжът дори не извика. Той отметна глава назад, сякаш за да погледне нагоре, чудейки се какво го беше сграбчило — а после изчезна, понесе се към пустото черно небе сред водовъртеж от зъби и крила. Тоягата му тупна на земята до краката на Саймън.
	Саймън не помръдна. Всичко, което се бе случило от падането му в рова насам, бе продължило по-малко от минута. Той се обърна вцепенено, взирайки се в остриетата, които се размахваха в тъмнината, в режещите нокти на демоните, в точките светлина, които сновяха насам-натам в мрака, подобно на светулки, пърхащи в храстите… и тогава разбра какво е това. Проблясващите светлини на серафимски ками.
	Той не можа да види нито някого от семейство Лайтууд, нито от Пенхалоу, нито Люк или който и да е познат. Той не беше ловец на сенки. А ето че онзи мъж му бе благодарил, благодарил за това, че участва в боя. Това, което бе казал на Клеъри, беше вярно — тази битка бе и негова, така че мястото му беше тук. Не човекът Саймън, който беше нежен и чувствителен и мразеше да гледа кръв, а вампирът Саймън, едно създание, което дори самият той не познаваше.
	_Истинските вампири знаят, че са мъртви_, беше казал Рафаел. Но Саймън не се чувстваше мъртъв. Напротив, дори никога не се беше чувствал по-жив. Изведнъж усети движение от едната си страна, когато друг демон се изправи пред него: този приличаше на гущер, с люспи и миши зъби. Той се хвърли върху Саймън с разперени черни нокти.
	Саймън се хвърли напред. Удари масивното бедро на съществото и го сграбчи, заби нокти в него, люспите падаха от железния му захват. Знакът на челото му затуптя, когато впи вампирските си зъби в шията на демона.
	Вкусът бе отвратителен.


	Когато стъклата спряха да падат, в тавана се бе образувала дупка, широка около метър, сякаш през нея беше минал метеор. През отвора навлезе студен въздух. Клеъри потрепери и се изправи на крака, като изтърсваше стъклата от дрехите си.
	Магическата светлина, която осветяваше залата, беше угаснала: сега вътре цареше мрак, изпълнен със сенки и прах. Слабата светлина, идваща от изчезващия Портал на площада и процеждаща се през отворената входна врата, едва се виждаше.
	Клеъри си помисли, че може би вече не е безопасно да стои тук. Трябваше да отиде в дома на семейство Пенхалоу при Ейлийн. Тя бе прекосила наполовина залата, когато по мраморния под се чуха стъпки. Сърцето й силно заби, тя се обърна и видя Малачи — издължена, осветена наполовина сянка — да се насочва към подиума. Но какво правеше той още тук? Не трябваше ли да бъде на бойното поле с останалите ловци на сенки?
	Когато той се приближи до подиума, тя забеляза нещо, което я накара да запуши с ръка устата си, за да не извика от изненада. На рамото на Малачи се беше сгушила някаква тъмна фигура. Птица. По-точно — гарван.
	Хюго.
	Клеъри се спотаи зад една колона, докато Малачи се изкачваше по стълбите на подиума. Имаше нещо безспорно гузно в начина, по който той се оглеждаше ту на една, ту на друга страна. Видимо успокоен, че не е наблюдаван, той измъкна от джоба си нещо малко и блестящо и го нахлузи на пръста си. Пръстен? Той го завъртя и Клеъри си спомни как в библиотеката на Института Ходж, вземайки пръстена от ръката на Джейс…
	Въздухът пред Малачи леко затрепери, подобно на мараня. От него заговори глас, познат глас, хладен и изтънчен, този път с лека нотка на досада.
	— Какво има, Малачи? Сега не съм в настроение да ме занимаваш с дреболии.
	— Господарю Валънтайн — каза Малачи. Обичайната му сприхавост бе заменена с мазна сервилност. — Преди малко Хюджин дойде при мен и ми донесе новини. Предположих, че вече се намирате при Огледалото и затова той ме е потърсил вместо вас. Реших, че може би ще искате да чуете това, което ще ви кажа.
	Валънтайн каза рязко:
	— Много добре. Какви новини?
	— Относно вашия син, господарю. _Другият_ ви син. Хюджин го е видял в долината с пещерата. Той може дори да ви е последвал през тунелите до езерото.
	Клеъри стисна колоната с побелели пръсти. Говореха за Джейс.
	Валънтайн изсумтя.
	— Той видял ли се е там с брат си?
	— Хюджин казва, че ги е оставил двамата да се бият.
	Клеъри усети как стомахът й се преобръща. Джейс да се бие със Себастиян? Тя си спомни как при Гард Себастиян бе вдигнал Джейс и го бе захвърлил като перце. Вълна от паника я заля, толкова силно, че за миг ушите й писнаха. Докато помещението възвръщаше контурите си пред очите й, тя пропусна какво бе казал в отговор Валънтайн на Малачи.
	— Това, което ме безпокои, са тези, които са достатъчно големи, за да им се слагат знаци, но не чак толкова големи, че да се бият — казваше сега Малачи. — Те не са гласували при решението на Съвета. Изглежда нечестно да бъдат наказани по същия начин, по който се наказват бойците.
	— Взел съм това предвид — рече Валънтайн с твърд глас. — Понеже знаците на тийнейджърите са по-слаби, ще им отнеме повече време да станат бездушни. Поне няколко дни. Затова мисля, че процесът може да бъде спрян.
	— Докато онези от нас, които са пили от Бокала на смъртните, ще останат абсолютно незасегнати?
	— Имам работа, Малачи — каза Валънтайн. — Казах ти, че ти си в безопасност. Аз самият за себе си също разчитам на това. Имай ми доверие.
	Малачи наведе глава.
	— Имам ви огромно доверие, господарю. Засвидетелствал съм ви го вече толкова години, като винаги съм ви служил.
	— И ще бъдеш възнаграден — каза Валънтайн.
	Малачи вдигна поглед.
	— Господарю…
	Но въздухът бе спрял да трепти. Валънтайн беше изчезнал. Малачи се намръщи, после слезе с маршова стъпка по стълбите на подиума и тръгна към външната врата. Клеъри притискаше гръб до колоната, отчаяно надявайки се, че той няма да я види. Сърцето й лудо туптеше. Какво беше всичко това? Какви бяха тези приказки за бездушните? Отговорът просветна в ума й, но беше твърде ужасен, за да е истина. Дори Валънтайн не би могъл…
	Изведнъж нещо подобно на черна вихрушка литна към лицето й. Тя едва успя да вдигне ръце, за да закрие очите си, когато нещото я перна по опакото на дланите. Разнесе се свирепо грачене и криле заудряха китките й.
	— Хюджин! Достатъчно! — Беше резкият глас на Малачи. — _Хюджин!_ — Чу се още едно грачене, последвано от тъп удар и после настъпи тишина. Клеъри свали ръцете си и видя гарвана да лежи безжизнено в краката на консула — зашеметен или мъртъв, тя не можеше да определи. Малачи изруга и изрита гарвана от пътя си, после тръгна към Клеъри. Той я хвана за окървавената китка и я дръпна да стане. — Глупаво момиче — каза той. — Откога стоиш тук и подслушваш?
	— Достатъчно дълго, за да разбера, че и ти си от Кръга — тросна се тя, като се мъчеше да освободи китката си, ала хватката му беше здрава. — Ти си на страната на Валънтайн.
	— _Страната е само една._ — Гласът му премина в съскане. — Членовете на Клейва са глупави, заблудени и покварени, щом се занимават с получовеци и чудовища. Аз просто искам да ги прочистя, да им върна старата слава. Това е цел, към която би трябвало да се стремят всички ловци на сенки, но не — те слушат глупаци и поклонници на демоните като теб и Лушън Греймарк. Ето и сега, изпратихте цвета на нефилимите да умре в тази абсурдна битка — безсмислена постъпка, която няма да доведе до нищо добро. Валънтайн вече е започнал ритуала си; скоро ангелът ще се появи и нефилимите ще станат бездушни. Само неколцина ще останат под закрилата на Валънтайн…
	— Това е убийство! Той убива ловци на сенки!
	— Не е убийство — рече консулът. Гласът му прокънтя във фанатична ярост. — Прочистване. Валънтайн ще направи нов свят от ловци на сенки, свят, в който няма да има слабости и корупция.
	— Слабостите и корупцията не са в _света_ — кипна Клеъри. — Те са в _хората_. И винаги ще бъде така. Затова светът има нужда и от добри хора, които да балансират. А вие се каните да ги убиете.
	За миг той я погледна с истинска изненада, сякаш учуден от силата на гласа й.
	— Добре казано от момиче, което изменя на собствения си баща. — Малачи я дръпна към себе си, като грубо опъна кървящата й китка. — Дали Валънтайн би имал нещо против, ако те науча на…
	Но Клеъри така и не разбра на какво искаше да я научи той. Между тях се изпречи тъмен силует — разперени криле и нокти.
	После гарванът посегна към Малачи с върха на нокътя си, като остави кървава резка по лицето му. С рев консулът пусна Клеъри и вдигна нагоре ръце, но Хюго отново се хвърли към него, като злобно го кълвеше с клюн и драскаше с нокти. Залитайки, Малачи заотстъпва назад, като размахваше отбранително ръце, докато не се удари силно в ръба на една пейка. Тя се преобърна с трясък и изгубил равновесие, той се просна върху нея с глух вик… и мигом притихна.
	Клеъри се спусна към мястото, където лежеше Малачи, свит върху мраморния под, около него вече се бе образувала локва кръв. Той беше налетял върху купчина стъкла, нападали от счупения таван, и едно дебело парче бе пробило гърлото му. Хюго продължаваше да кръжи във въздуха над тялото на Малачи. Той нададе триумфален крясък, когато Клеъри вдигна поглед към него — очевидно не беше простил на консула ритниците и грубото отношение. Клеъри си помисли с горчивина, че Малачи е трябвало да внимава, когато си има работа със съществата на Валънтайн. Птицата бе не по-малко отмъстителна от господаря си.
	Но сега нямаше повече време да мисли за Малачи. Алек беше казал, че около езерото има защити и че ако някой отвори Портал там, може да ги задейства. Валънтайн сигурно вече се беше добрал от Огледалото — нямаше време за губене. Тя бавно се извърна от гарвана и се втурна към външната врата на залата и блестящия Портал отвъд нея.


	20
	Поставено на везните

	Водата я удари в лицето като експлозия. Давейки се, Клеъри потъна надолу, в мразовитата тъмнина. Първата й мисъл беше, че действието на Портала е избледняло и вече не работи както трябва, и тя е попаднала във водовъртежа на черното междинно пространство, където вероятно щеше да се задуши и да умре. Точно както я бе предупредил Джейс, когато за пръв път бе минала през Портала.
	Второто, което си помисли, беше, че вече е мъртва.
	Всъщност, беше в безсъзнание само за няколко секунди, макар това да приличаше на края на всичко. Когато се свести, изпита шок, който приличаше на шока, предизвикан от разбиване в леден блок. Както беше в безсъзнание, изведнъж вече бе напълно будна. Лежеше по гръб на студената, влажна земя, гледаше втренчено небето, в което имаше толкова много звезди, сякаш някой бе хвърлил по тъмната му повърхност шепа с парченца сребро. Устата й беше пълна с ужасна на вкус течност; тя обърна глава встрани, закашля се, започна да плюе и да се бори за въздух, докато отново можеше да диша.
	Когато стомахът й спря да се свива, тя се търколи настрани. Китките й бяха вързани с тънка лента от огнена светлина, а краката си усещаше тежки и чужди, сякаш целите набодени с иглички. Зачуди се дали, без да иска, не си е притиснала някой нерв, или това бе страничен ефект от факта, че за малко не се удави. Тилът й гореше, сякаш я беше ужилила оса. Тя изпъшка и се задържа в седнало положение, краката й бяха проснати странно изтръпнали пред нея и тя се огледа наоколо.
	Намираше се на брега на езерото Лин, където водата отмиваше ситния пясък. Зад нея се издигаше черна скална стена, урвите, които тя си спомняше от времето, когато беше тук с Люк. Самият пясък беше тъмен и блестеше от сребристата слюда. Тук-там в него бяха забити факли с магическа светлина, която изпълваше въздуха със сребрист блясък и прокарваше блестящи пътеки по повърхността на водата.
	На брега на езерото, на няколко крачки от мястото, където седеше тя, имаше ниска маса, изградена от плоски камъни, наредени един върху друг. Виждаше се, че е направена набързо. Макар дупките между камъните да бяха запълнени с мокър пясък, на места по краищата камъните се бяха свлекли. Върху масата бе поставено нещо, което накара Клеъри да притаи дъх — Бокалът на смъртните, а върху него Мечът на смъртните, проблясващ подобно на черен огнен език под магическата светлина. Около този олтар имаше черни линии на руни, издълбани в пясъка. Тя се взря в тях, но те бяха разбъркани, безсмислени…
	Бързо движеща се сянка прекоси пясъка — дълга черна сянка на мъж, която трептеше и се размиваше на светлината на факлите. Когато Клеъри вдигна глава, той вече стоеше изправен над нея.
	Валънтайн.
	Шокът да го види беше толкова силен, че я направи безчувствена. Тя не изпитваше нищо, докато се взираше в баща си, чието лице се открояваше на тъмното небе като луната: бяло, сурово, с черни очи като кратери на метеор. През гърдите му бяха опънати множество кожени колани, на които откъм гърба висяха дузина или повече оръжия. Те стърчаха зад раменете му като бодли на таралеж. Той изглеждаше огромен, необичайно едър — страховита статуя на някой разгневен бог разрушител.
	— Клариса — каза той. — Поела си голям риск, като си се телепортирала тук. Имаш късмет, че те зърнах във водата и те извадих. Беше в безсъзнание; ако не бях аз, щеше да си се удавила. — Едно мускулче около устата му леко трепна. — На твое място не бих разчитал на алармените защити, които Клейвът е поставил край езерото. Свалих ги веднага щом пристигнах. Никой не знае, че си тук.
	_Не ти вярвам!_ Клеъри отвори уста, за да изкрещи това в лицето му. Но не можа да издаде и звук. Беше като един от онези кошмари, в които ти се иска да извикаш, но не се получава. От устата й излезе само глухо хриптене, задъхване като при човек с разрязан гръклян, който се опитва да изкрещи.
	Валънтайн поклати глава.
	— Не се мъчи да говориш. Сложих на тила ти руна на мълчанието, една от онези, които използваха мълчаливите братя. Има една оковаваща руна на китките ти и една, която блокира краката ти. Не се опитвай да ставаш — краката ти не могат да те носят, само ще си причиниш болка.
	Клеъри го гледаше гневно, като се опитваше да го прониже с поглед, да го разкъса от омраза. Но той не изглеждаше впечатлен.
	— Да знаеш, като нищо можеше да стане и по-лошо. Добре, че навреме те издърпах на брега, отровата на езерото вече бе започнала да действа. Между другото, аз те излекувах от нея. Не че очаквам благодарност. — Той леко се усмихна. — Ние с теб никога не сме разговаряли, нали? Не сме провеждали нормален разговор. Сигурно се питаш защо никога не съм проявявал бащин интерес към теб. Съжалявам, ако това те е наранило.
	Сега погледът й премина от омраза в недоверие. Как така ще си говорят, при положение че тя не може да говори? Тя се опита с всички сили да каже нещо, но от гърлото й излезе само лек стон.
	Валънтайн се върна отново към олтара и положи ръка върху Меча на смъртните. Мечът беше лъскав и черен и блестеше така, сякаш отразяваше светлината, идваща от въздуха наоколо.
	— Когато майка ти ме напусна, не знаех, че е бременна с теб — каза той. Клеъри забеляза, че й говореше така, както никога досега. Гласът му беше спокоен, дори сговорчив, но не това я порази в него. — Знаех, че нещо не е наред. Тя мислеше, че не съм забелязал страданията й. Взех малко кръв от Итуриел, изсуших я на прах и я сипах в храната й, мислейки си, че така ще разсея мъката й. Ако знаех, че е бременна, не бих го направил. Вече бях решил да не си правя експерименти с дете, което носи моята кръв.
	_Лъжеш_, искаше да му изкрещи Клеъри, но беше започнала да се съмнява. Той още й звучеше странно. Различно. Може би, защото казваше истината.
	— Години след като избяга от Идрис, аз не спирах да я търся. И не само защото у нея бе Бокалът на смъртните. А защото я обичах. Мислех си, че само като й го кажа, тя ще разбере. Това, което направих онази нощ в Аликанте, беше в пристъп на ярост, на желание да я уязвя, да разруша всичко, свързано със съвместния ни живот. Ала после… — Той поклати глава, като извърна поглед към езерото. — Когато най-после я издирих, чух слухове, че имала още едно дете, дъщеря. Реших, че е от Лушън. Той винаги я бе обичал, винаги бе искал да ми я отнеме. Помислих си, че най-после тя е станала негова. Че се е съгласила да има дете от гаден долноземец. — Гласът му звучеше напрегнато. — Когато я намерих в апартамента ви в Ню Йорк, тя беше почти в безсъзнание. Обвини ме, че съм превърнал първото й дете в чудовище и че ме е напуснала, за да не направя същото и с второто. И после изпадна в кома в ръцете ми. Търсех я през всички тези години, само за да получа от нея това. Тези няколко секунди, в които тя ме гледаше със смъртна омраза. В този момент осъзнах нещо.
	Той вдигна Мелартак. Клеъри си спомни колко тежък беше този меч и видя как мускулите на Валънтайн се изопнаха, твърди и изпъкнали, като въжета, виещи се под кожата.
	— Разбрах — каза той, — че причината тя да ме напусне, е да те защити. Тя мразеше Джонатан, но теб… щяла е да направи всичко, за да те защити. Да те защити от мен. Дори е заживяла сред мундани, което сигурно й е коствало много усилия. Било й е трудно да те отгледа не по нашите обичаи. Ти си половината от момичето, което би трябвало да бъдеш. Притежаваш таланта да създаваш руни, но заради възпитанието ти на мунди, той е пропилян.
	Той наклони меча. Сега върхът му висеше точно до лицето на Клеъри; тя го виждаше с ъгълчето на окото си да проблясва като сребриста нощна пеперуда.
	— Тогава разбрах, че заради теб Джослин никога няма да се върне при мен. Ти си единственото същество на света, което тя някога е обичала повече от мен. И заради което ме мрази. Затова не мога да понасям да те гледам.
	Клеъри извърна лице. Ако щеше да я убива, предпочиташе да не гледа.
	— Клариса — каза Валънтайн. — Погледни ме.
	_Няма._Тя се втренчи към езерото. Далече над водата видя мъждива червена светлина, подобна на загасващ огън в пепелта. Знаеше, че това са светлините на битката. Там бяха майка й и Люк. Добре поне, че те бяха заедно, макар тя да не беше с тях.
	_Няма да откъсвам очи от тази светлина_, помисли си тя. _Ще гледам към нея, независимо какво ми предстои. Това ще бъде последната ми гледка._
	— Клариса — повтори Валънтайн. — Ти много приличаш на нея, знаеш ли това? Същата си като Джослин.
	Тя усети силна болка на бузата си. Беше острието на Меча. Той бе натиснал върха му в кожата й, за да я принуди да обърне глава към него.
	— Сега ще призова ангела — каза той. — И искам да гледаш какво се случва.
	Клеъри почувства горчив вкус в устата си. _Знам защо си толкова обсебен от майка ми. Защото тя е единственото същество, над което си мислил, че имаш пълен контрол, а после се е оказало, че се е обърнала срещу теб и те е наранила. Мислел си, че я притежаваш, а се е оказало, че не е така. Ето защо искаш сега тя да е тук, за да стане свидетел на победата ти. По тази причина постъпваш така с мен._
	Мечът се заби по-дълбоко в бузата й. Валънтайн каза:
	— _Погледни ме, Клеъри._
	Тя го погледна. Не искаше, но болката беше прекалено голяма — против волята й главата й се обърна, кръвта закапа на големи, плътни капки от лицето й, които попиваха в пясъка. Когато вдигна глава и погледна баща си, непоносима болка я скова.
	Той гледаше надолу към острието на Мелартак, което бе изцапано с нейната кръв. Когато той отново я погледна, в очите му блестеше странна светлина.
	— Кръвта ми трябва, за да довърша ритуала — каза той. — Мислех да използвам своята, но когато те видях в езерото, разбрах, че това е начинът на Разиел да ми каже да използвам кръвта на дъщеря си. Затова и почистих кръвта ти от отровата на езерото. Сега си пречистена — пречистена и готова. Така че, Клариса, благодаря ти, задето ми предоставяш кръвта си.
	_Той наистина го вярва_, помисли си Клеъри, наистина е благодарен. Явно от дълго време насам бе загубил способността да прави разлика между принуда и сътрудничество, между страх и желание, между любов и изтезание. И тогава я порази мисълта — какъв бе смисълът да мразиш Валънтайн за това, че е чудовище, когато той дори не знае, че е такъв?
	— А сега — каза Валънтайн — трябва ми още нещичко.
	Клеъри си помисли: _Още нещичко?_ — точно когато Мечът се дръпна назад и звездната светлина се отрази върху него. Тогава на Клеъри й стана ясно: Разбира се. _Не само кръв иска той, но и смърт._Мечът бе напоен с достатъчно кръв; може би му беше харесало, също както и на самия Валънтайн. Очите й проследиха черния блясък, когато той се наклони към нея…
	И полетя. Изтръгнат от ръката на Валънтайн, той бе запратен в тъмнината. Очите на Валънтайн се разшириха; погледът му се стрелна надолу, като най-напред се прикова върху кървавата му ръка, която бе държала меча… после вдигна поглед и видя в същия момент като Клеъри какво бе изтръгнало Меча на смъртните от хватката му.
	Джейс, хванал меч в лявата си ръка, стоеше на върха на едно пясъчно възвишение, на около крачка от Валънтайн. По изражението му Клеъри се досети, че и той като нея не бе чул приближаването на Джейс.
	При вида му сърцето на Клеъри силно заби. Засъхналата кръв по лицето му бе хванала коричка, а на шията му се виждаше грозна червена рана. Очите му блестяха като огледала и на магическата светлина изглеждаха черни — черни като тези на Себастиян.
	— Клеъри — каза той, без да откъсва очи от баща си. — Клеъри, добре ли си?
	_Джейс!_ Тя се опита да произнесе името му, но нищо не можеше да преодолее преградата в гърлото й. Като че ли думите я задавяха.
	— Тя не може да ти отговори — каза Валънтайн. — Не може да говори.
	Очите на Джейс пламнаха гневно.
	— Какво си й направил? — Той насочи меча си към Валънтайн, който отстъпи крачка назад. Лицето на Валънтайн изразяваше предпазливост, но не и уплаха. Той сякаш обмисляше нещо, което никак не се хареса на Клеъри. Знаеше, че би трябвало да тържествува, ала не й беше до това — сега се чувстваше по-разтревожена, отколкото преди малко. Беше разбрала, че Валънтайн ще я убие — беше се примирила с това, — а ето че сега Джейс беше тук и страхът отново я обхвана, вече и за него. А той изглеждаше толкова… съсипан. Униформата му беше разпорена на ръкава и кожата под него бе осеяна с кръстосани кървави линии. Отпред ризата му беше разкъсана и над сърцето се виждаше изчезващо иратце, под което още си личеше незараснала червена рана. Дрехите му бяха целите в кал, сякаш се беше въргалял по земята. Но това, което най-много я изплаши, беше изражението му. То беше толкова… сурово.
	— Руна на мълчанието. Нищо няма да й стане от нея. — Очите на Валънтайн се приковаха в Джейс — стръвно, сякаш, както се стори на Клеъри, искаше да го изпие с поглед. — Имам чувството — каза Валънтайн, — че не си дошъл, за да се присъединиш към мен? За да бъдеш благословен от ангела заедно с мен?
	Изражението на Джейс не се промени. Очите му бяха приковани в осиновителя му и не изразяваха нищо — ни следа от вълнение, обич или спомен. Не изразяваха дори омраза.
	Единствено… презрение, помисли си Клеъри. Студено презрение.
	— Знам какво се каниш да направиш — каза Джейс — Знам защо призоваваш ангела. И няма да ти го позволя. Вече изпратих Изабел да предупреди армията…
	— Предупреждението няма да им помогне особено. Това не е опасност от онези, които могат да бъдат избегнати. — Погледът на Валънтайн се стрелна надолу към меча на Джейс. — Пусни го — рече той — и можем да поговорим… — После млъкна. — Този меч не е твой. Той принадлежи на фамилията Моргенстърн.
	Джейс се усмихна, мрачно и очарователно.
	— Беше на Джонатан. Сега той е мъртъв.
	Валънтайн погледна объркано.
	— Искаш да кажеш…
	— Взех го от земята, където го изпусна — каза безстрастнс Джейс, — след като го убих.
	Валънтайн изглеждаше втрещен.
	— _Ти_ си убил Джонатан? Как си могъл?
	— Иначе той щеше да убие мен — отвърна Джейс. — Нямах избор.
	— Нямах това предвид. — Валънтайн поклати глава, все още изглеждаше смаян, подобно на боксьор, когото са ударили твърде силно, малко преди да се срути на тепиха. — Аз отгледах Джонатан… лично аз го обучих. Нямаше по-добър боец от него.
	— Възможно е — каза Джейс — да е било така.
	— Но… — И гласът на Валънтайн замря. Клеъри за пръв път усети пукнатина в равната, невъзмутима фасада на този глас. — Но той ти беше брат.
	— Напротив. Никога не е бил. — Джейс пристъпи една крачка, като доближи острието с два-три сантиметра по-близо до сърцето на Валънтайн. — Какво се е случило с истинския ми баща? Изабел каза, че е убит при нападение, но така ли е наистина? Не си ли го убил ти, както и майка ми?
	Валънтайн продължаваше да гледа недоумяващо. Клеъри усети, че той се мъчи да възвърне самообладанието си. С мъката си ли се бореше? Или просто се страхуваше да умре.
	— Не съм убил майка ти. Тя се самоуби. Аз те извадих от вече мъртвото й тяло. Ако не бях го направил, и ти щеше да умреш заедно с нея.
	— Но _защо_? Защо си го направил? Не ти е бил нужен син, ти вече си _имал_ син! — Джейс приличаше на смъртник на лунната светлина, както се стори на Клеъри, на смъртник и на чужд, на някого, когото тя не познаваше. Ръката, насочила меча към шията на Валънтайн, не трепваше. — Кажи ми истината — рече Джейс — Престани да ме лъжеш, че сме една плът и кръв. Родителите може да лъжат децата си, но ти… ти не си ми баща. И искам да знам истината.
	— Не ми трябваше син, а воин — каза Валънтайн. — Надявах се Джонатан да стане този воин, но у него имаше твърде много от демоничната природа. Той беше твърде жесток, твърде импулсивен, без никакъв финес. Още докато беше пеленаче, започнах да се боя, че няма да му стигне търпението или съчувствието, за да ме последва, да оглави Клейва след смъртта ми. И реших да опитам с теб. С теб обаче имах обратния проблем. Ти беше твърде нежен. Твърде състрадателен. Чувстваше страданията на другите така, сякаш бяха твои. Ти не можеше да преживееш дори смъртта на домашните си любимци. Разбери ме, сине, аз те обичах заради тези ти качества. Но много от нещата, които обичах у теб, нямаше да ми свършат работа.
	— Значи си си мислел, че съм мек и безполезен — каза Джейс — Тогава предполагам, че за теб ще бъде изненада, ако твоят нежен и безполезен син ти пререже гърлото.
	— Вече сме изпробвали това — гласът на Валънтайн не трепна, но на Клеъри й се строи, че вижда вадички пот, стичащи се от слепоочията към основата на шията му. — Не можеш да го направиш. Не го направи в Ренуик, няма да го направиш и сега.
	— Грешиш. — Джейс говореше ясно и отчетливо. — Не минава ден оттогава, в който да не съжалявам, че не те убих. Брат ми Макс е мъртъв, защото аз не те убих в онзи ден. Дузини, може би и стотици, са мъртви, защото спрях ръката си. Знам плана ти. Знам, че искаш да унищожиш почти всички ловци на сенки в Идрис. И се питам, още колко трябва да умрат, преди да се реша да направя това, което трябваше да направя на острова Блекуел? Прав си — каза той. — Не искам да те убивам. _Но ще го направя._
	— Не го прави — каза Валънтайн. — Моля те. Не искам да…
	— Да умреш? Никой не иска да умре, татко. — Върхът на меча на Джейс се плъзна по-ниско, после още по-ниско, докато се спря върху сърцето на Валънтайн. Лицето на Джейс беше спокойно, като лицето на ангел, който изпълнява божествена присъда. — Имаш ли последни думи?
	— Джонатан…
	По ризата на Валънтайн, там, където беше острието, се появи кръв и пред вътрешния взор на Клеъри се появи Джейс в Ренуик, с трепереща ръка, нежелаещ да нарани баща си. И Валънтайн, който му се присмива. _Забий камата. Осем сантиметра… може би десет._ Това сега не беше същото. Ръката на Джейс беше стабилна. А Валънтайн изглеждаше уплашен.
	— _Последни думи_ — изсъска Джейс. — Кои са те?
	Валънтайн вдигна глава. Черните му очи, когато погледна момчето пред себе си, бяха бездънни.
	— Съжалявам — каза той. — Толкова съжалявам.
	Той протегна ръка, сякаш с намерение да докосне Джейс — ръката му бе обърната с дланта нагоре, пръстите бяха разперени — и в този миг нещо сребърно изсвистя и се стрелна покрай Клеъри в тъмнината, подобно на куршум от огнестрелно оръжие. Тя усети раздвижването на въздуха с бузата си, докато нещото минаваше, а после Валънтайн го хвана във въздуха, дълъг и сребрист огнен език, който проблесна в ръката му, когато той го улови.
	Това беше Мечът на смъртните. Той остави линия от черна светлина във въздуха, когато Валънтайн заби острието му в сърцето на Джейс.
	Очите на Джейс се разшириха. По лицето му премина недоумяващо объркване; той сведе поглед към себе си, където Мелартак гротескно стърчеше от гърдите му — гледката бе повече нереална, отколкото ужасна, като излязла от кошмар, в който няма никаква логика.
	После Валънтайн отдръпна ръката си, като измъкна меча от гърдите на Джейс по същия начин, по който би измъкнал кинжал от ножницата му. Сякаш досега крепен само от него, Джейс се отпусна на колене. Неговият меч се изплъзна от ръката му и тупна върху мократа земя. Той погледна надолу с недоумение, сякаш се чудеше защо го е държал или защо го е изпуснал. Отвори уста, като че ли да зададе въпрос, и кръвта шурна по брадичката му, като обагри и това, което беше останало от съдраната му риза.
	Всичко, което се случи оттук нататък, Клеъри виждаше като на забавен кадър, сякаш времето се беше разтеглило. Тя видя как Валънтайн се отпуска на земята и взима в скута си Джейс, сякаш той е още съвсем малък и лек. Как го притиска към себе си и го залюлява, заровил лице в рамото му, и на Клеъри й се стори, че в този миг той дори плачеше, но когато вдигна глава, очите му бяха сухи.
	— Сине — прошепна той. — Момчето ми.
	Ужасяващата забавеност на времето се увиваше около Клеъри като стягащо се въже — тя виждаше как Валънтайн вдига Джейс и отмята кървавата коса от челото му. Как го носи, докато момчето умира и светлината в очите му угасва, и после как нежно полага на земята тялото на осиновения си син и кръстосва ръцете му на гърдите, сякаш за да прикрие зейналата там кървава рана.
	— _Ave…_ — започна той, сякаш възнамеряваше да произнесе прощалното слово над Джейс, да се сбогува като ловец на сенки, но гласът му прегракна и той рязко се обърна и тръгна към олтара.
	Клеъри не можеше да помръдне. Едва дишаше. Чу биенето на собственото си сърце, чу хриптенето в пресъхналото си гърло. С ъгълчето на окото си видя как Валънтайн стои на брега на езерото, как кръвта капе от острието на Мелартак и пълни Бокала на смъртните. Той припяваше някакви думи, които тя не разбираше. Които не се и опитваше да разбере. Скоро всичко щеше да свърши и тя почти се радваше на това. Запита се дали ще й стигнат силите да се добере до мястото, където лежеше Джейс, да легне до него и да изчака всичко да приключи. Тя се взря в него, в безжизненото му тяло, положено на разровения кървав пясък. Очите му бяха затворени, лицето — спокойно; ако не беше дълбоката рана на гърдите му, тя би си помислила, че е заспал.
	Но той не беше. Той бе ловец на сенки; беше загинал в битка; заслужаваше последна благословия. Ave atque vale. Тя изрече думите само с мърдане на устни. Но изведнъж спря и притаи дъх. Какво трябваше да каже? Здравей и сбогом, Джейс Уейланд? Но това не беше неговото име. Всъщност той никога не е _имал собствено име_, помисли си с мъка тя, просто са му дали името на мъртво дете, защото така е било угодно на плановете на Валънтайн към онзи момент. А в едно име има толкова много сила…
	Тя рязко завъртя глава и се втренчи в олтара. Руните около него бяха започнали да горят. Това бяха призоваващи руни, назоваващи руни и свързващи руни. Те не се различаваха от тези, които държаха Итуриел затворен в избата под вилата на Уейланд. Противно на волята си, тя си спомни за начина, по който Джейс я погледна тогава, доверието в погледа му, вярата му в нея. Той винаги я бе възприемал като силна. Показваше й го с всяко свое действие, с всеки поглед и всяко докосване. Саймън също вярваше в нея, ала той я третираше по-скоро като нещо крехко, сякаш бе направена от фино стъкло. Докато Джейс се отнасяше с нея като с равна, сякаш бе убеден, че ще понесе всичко — за него тя беше толкова силна, колкото и самият той.
	Сега Валънтайн потапяше отново и отново кървавия си меч във водата на езерото, като редеше псалми ниско и забързано. Водата в езерото закипя, сякаш гигантска ръка прокарваше пръсти по повърхността й.
	Клеъри затвори очи. Докато си спомняше как Джейс я бе погледнал в нощта, когато тя освободи Итуриел, не можеше да спре да си представя как би я погледнал сега, ако я видеше как се опитва да легне на пясъка до него, за да умре. Той не би одобрил държанието й. Би й се ядосал за това, че се е предала. Би бил толкова… _разочарован_.
	Клеъри легна по корем на пясъка. Бавно запълзя, като си помагаше с коленете и вързаните си ръце. Блестящата лента около китките й гореше и пареше. От влаченето по земята ризата й се бе разкъсала и пясъкът жулеше оголения й корем. Но тя едва го усещаше. Беше трудна задача да се придвижваш по този начин — на гърба й, между плешките, изби пот. Когато най-после достигна кръга, образуван от руните, вече дишаше толкова тежко и шумно, та чак се ужаси, че Валънтайн може да я чуе.
	Но той дори не се обърна. Държеше в една ръка Бокала на смъртните, в другата — Меча. Тя видя как той вдигна дясната си ръка, каза няколко думи, които бяха сякаш на гръцки, и хвърли Бокала. Като падаща звезда той полетя към водата на езерото и с лек плисък изчезна под повърхността й.
	Кръгът от руни излъчваше лека топлина, подобно на полуугасен огън. Клеъри се изви, мъчейки се да вземе стилито си, което беше втъкнато в колана й. Остра болка прониза китките й, когато сключи пръсти около него; най-после го измъкна с глух стон на облекчение.
	Понеже не можеше да раздели китките си, тя хвана несръчно стилито с две ръце. Изправи се на лакти и се втренчи надолу към руните. Усещаше топлината им по лицето си; те бяха започнали да блещукат като магическа светлина. Валънтайн бе вдигнал Меча, готов да хвърли и него, като изговаряше последните думи от призоваващото заклинание. С последен напън Клеъри заби върха на стилито в пясъка и без да трие руните, които бе начертал Валънтайн, но като прокарваше собствените си плетеници върху тях, тя започна да изписва нова руна върху онази, която символизираше името му. Тази руна й се стори толкова малка, толкова незначителна — нищо общо с могъщата и силна обединяваща руна, нищо общо със знака на Каин.
	Но само за нея се сещаше. Изтощена, Клеъри се търколи встрани точно в мига, в който Валънтайн замахна и Мечът на смъртните полетя.
	Мелартак профуча като стрела, черна и сребриста мъгла, която безшумно се сля с черното и сребристо езеро. Там, където падна той, се издигна огромен фонтан: цвете от платинена вода. Фонтанът се издигаше все по-високо и по-високо, като гейзер от разтопено сребро. Чу се силен звук от трошене, звук от чупене на лед, разбиване на ледник… а после сякаш езерото експлодира: сребърни капки, сипещи се като градушка във всички посоки.
	И от тази градушка се появи ангелът. Клеъри не знаеше какъв точно очакваше да бъде той — нещо подобно на Итуриел, само че Итуриел беше съсипан от многото години пленничество и мъчения. Докато този ангел беше в разцвета на своята сила и слава. Когато се издигна от водата, очите й започнаха да парят, сякаш гледаше към слънцето.
	Валънтайн отпусна ръцете си встрани. Гледаше прехласнато нагоре като човек, който вижда как се сбъдва най-голямата му мечта.
	— _Разиел_ — каза задъхано той.
	Ангелът продължи да се издига, при което сякаш езерото спадаше, като в средата му се образуваше огромна мраморна колона. Най-напред от водата изплува главата му с развята коса, подобна на сребърни и златни нишки. После раменете, бели като камък, а след това и голото тяло… и Клеъри видя, че ангелът имаше начертани руни по цялото тяло, същите като на нефилимите, макар руните на Разиел да бяха златни и живи и се движеха по бялата му кожа като искри, прехвърчащи от огън. Ангелът беше някак едновременно огромен, и не по-голям от обикновен човек. Очите на Клеъри болезнено се опитваха да го обхванат целия. Докато той се издигаше, от гърба му излязоха криле и се разпериха широко над езерото, те също бяха златисти и с пера, като на всяко перо имаше по едно златисто втренчено око.
	Беше колкото красиво, толкова и зловещо. Клеъри искаше да извърне поглед, но не биваше. Трябваше да гледа. Трябваше да гледа и заради Джейс, защото той самият не можеше.
	_Той изглежда по същия начин като на онези картини_, помисли си тя. Ангелът, издигащ се от езерото, с Меча в едната ръка и Бокала в другата. И от двете реликви струи вода, но Разиел е сух, нито капка не блестеше по крилете му. Краката му, бели и боси, стъпваха по повърхността на езерото, като при движението си хвърляха малки пръски вода. Лицето му, красиво и нечовешко, беше сведено към Валънтайн.
	И тогава той проговори.
	Гласът му приличаше на плач, на вик и на музика едновременно. В него нямаше думи, но при все това всичко ясно се разбираше. Силата на дъха му едва не събори Валънтайн; той заби токовете на ботушите си в пясъка, главата му се изви назад, сякаш се движеше срещу вятър. Клеъри усети полъха от дъха на ангела да минава над нея: беше горещ като въздух, който излиза от пещ, и имаше екзотично ухание.
	_Минаха хиляда години, откакто за последно ме призоваха тук_, каза Разиел. _Тогава ме повика ловецът на сенки Джонатан и ме помоли да смеся кръвта си с кръвта на смъртните в Бокала и да създам раса от воини, които да прочистят земята от демоничния вид. Направих това, което той поиска от мен, и му казах да не очаква повече помощ от мен. Защо ме призова сега, нефилиме?_
	Валънтайн отвърна страстно:
	— Изминаха хиляда години, славен небесен господарю, но демоничният вид е още тук.
	_А мен какво ме засяга това? За един ангел хиляда години са не повече от интервала между две мигвания с очи._
	— Нефилимите, които ти създаде, бяха велика раса. Години наред те се биеха храбро, за да прочистят света от демоничната зараза. Но тяхната сила отслабна и в редиците им се промъкна корупция. Искам да ги върна към предишната им слава…
	_Слава ли?_ Ангелът прозвуча леко учуден, сякаш думата бе непозната за него. _Славата принадлежи само на Бог._
	Валънтайн не се поколеба.
	— Клейвът, такъв, какъвто е създаден от първия нефилим, вече не съществува. Той се съюзи с долноземците, демоноподобните нечовеци, които полазиха този свят като червеи трупа на плъх. Искам да прочистя този свят, да унищожа всички долноземци и всички демони…
	_Демоните не притежават душа. Но другите същества, за които говориш, като децата на луната, на нощта, на Лилит и феите, те имат душа. Струва ми се, че твоите критерии за това, кое е човешко и кое не, са по-строги от нашите._ Клеъри бе готова да се закълне, че гласът на ангела бе станал ироничен. _Да не би да предизвикваш небесата като онази Утринна звезда, чието име носиш, ловецо на сенки?_
	— Не искам да предизвиквам небесата, съвсем не, господарю Разиел. По-скоро да се съюзя с тях…
	_За предизвиканата от теб война? Ние сме ангелско войнство, ловецо на сенки. Не можем да участваме в твоите мундански битки._
	Когато Валънтайн отново проговори, той прозвуча почти обидено.
	— Господарю Разиел, предполагам, че не бихте допуснали да има ритуал, с който да ви призоваваме, ако считахте, че не е редно да бъдете призоваван. Ние, нефилимите, сме ваши деца. Имаме нужда от водачеството ви.
	_Водачество ли?_ Сега ангелът звучеше изненадан. _Едва ли си ме призовал за това. По-скоро изглежда, че целиш собствената си слава._
	— Слава ли? — повтори дрезгаво Валънтайн. — Аз дадох всичко за тази кауза. Жена си. Децата си. Не пожалих дори синовете си. Дадох всичко, каквото имах, за това… всичко.
	Ангелът трептеше във въздуха, свел поглед към Валънтайн, гледайки го със своите неземни, студени очи. Крилете му се движеха бавно, като облаци по небето. Най-после той рече:
	_Бог поиска от Авраам да пожертва сина си на олтар, подобен на този, за да провери кого обича повече Авраам — Исаак или Бог. Но от теб никой не е искал да жертваш сина си, Валънтайн._
	Валънтайн сведе поглед към олтара в краката си, изпръскан с кръвта на Джейс, после отново погледна ангела.
	— Ако трябва, ще ви принудя да ми съдействате — каза той. — Но признавам, че бих предпочел да е доброволно.
	_Когато ловецът на сенки Джонатан ме призова_, каза ангелът, _аз му дадох помощта си, защото видях, че мечтата му да освободи света от демоните е искрена. Той бленуваше за рай на земята. Но ти мечтаеш единствено за собствената си слава и не обичаш небесата. Доказателство за това е брат ми Итуриел._
	Валънтайн пребледня.
	— Но…
	_Мислиш ли, че нямаше да разбера?_ Ангелът се усмихна. Това беше най-ужасяващата усмивка, която Клеъри беше виждала. _Вярно е, че господарят на кръга, който ти начерта, може да ме застави да му изпълня едно желание. Само че не ти си господарят._
	Валънтайн го гледаше объркан.
	— Господарю Разиел… няма кой друг…
	_О, има_, каза ангелът. _Това е дъщеря ти._
	Валънтайн се завъртя. Клеъри, лежаща почти в несвяст на пясъка, сгърчила ръце от болка, го погледна непокорно. За миг очите им се срещнаха… и той я _погледна_, наистина я погледна, и тя си даде сметка, че баща й за пръв път я поглежда в лицето и я _вижда_. За пръв и единствен път.
	— Клариса — каза той. — Какво си направила?
	Клеъри протегна ръка и започна да пише с пръст по пясъка в краката си. Не руни чертаеше тя. Изписваше думи, думите, които той й беше казал, когато за пръв път бе видял какво може да прави, когато бе начертала руната, разбила кораба му.
	MENE MENE TEKEL UPHARSIN.
	Очите му се разшириха точно както се бяха разширили и очите на Джейс, преди да умре. Валънтайн пребеля като платно. Той бавно обърна лице към ангела, вдигна ръце в знак на молитва.
	— Господарю Разиел…
	Ангелът отвори уста и избълва. Или поне така се стори на Клеъри, че ангелът избълва искра от бял огън, подобна на горяща стрела. Стрелата полетя право напред мина над водата и се заби в гърдите на Валънтайн. Или може би „заби“ не беше точната дума — тя го _проби_, подобно на камък, минал през тънка хартия, като остави димяща дупка колкото юмрук. За миг Клеъри можеше да погледне _през_ гърдите на баща си — видя езерото и огненото сияние, идващо от ангела.
	Мигът отмина. Като отсечено дърво, Валънтайн се строполи на земята и остана да лежи неподвижно — устата му бе отворена в ням писък, невиждащите му очи — застинали завинаги в смайване от неочакваното предателство.
	_Това беше небесно правосъдие. Дано не си се изплашила много._
	Клеъри погледна нагоре. Ангелът трептеше над нея, като кула от бял пламък, закриваща небето. Ръцете му бяха празни; Бокалът и Мечът на смъртните лежаха на брега на езерото.
	_Можеш да поискаш да ти изпълня едно желание, Клариса Моргенстърн. Какво да бъде то?_
	Клеъри отвори уста. Но от нея не излезе звук.
	_А, да_, каза ангелът, и сега в гласа му имаше нежност. _Руната._ Многото очи по крилата му мигнаха. Нещо я докосна. Беше меко, по-меко от коприна или от какъвто и да е плат, по-тихо от шепот или от милване с перце. Такива си представяше облаците, ако бяха плат. Докосването бе придружено с някакъв лек мирис — приятен мирис, упойващ и сладък.
	Болката изчезна от китките й. Вече отвързани, ръцете й се отпуснаха отстрани на тялото й. Паренето на тила й също беше изчезнало, както и тежестта в краката. Тя плахо се изправи на колене. Нищо не желаеше повече от това, да издрапа през окървавения пясък към мястото, където лежеше Джейс, да се добере до него и да легне до него, да обвие ръце около тялото му, макар той да бе мъртъв. Но гласът на ангела я спря; тя си спомни къде се намира, погледна втренчено нагоре към блестящата златиста светлина.
	_Битката при Брослиндското поле приключва. Със смъртта на Моргенстърн изчезна и властта му над демоните. Много от тях избягаха; останалите скоро ще бъдат унищожени. Точно в този момент нефилимите се приближават към брега на езерото. Ако имаш молба, ловецо на сенки, кажи я сега._ Ангелът млъкна. _И имай предвид, че не съм всемогъщ. Подбери мъдро желанието си._
	Клеъри се поколеба… само за миг, но това беше най-дългият миг в живота й. Какво да поиска, трескаво се питаше тя, трябваше да е нещо… да няма болка или глад по света, или болести, или да настане световен мир. Но все пак тези неща едва ли са по силите на ангелите, иначе щяха вече да са ги направили. А и освен това се предполага, че хората сами би следвало да се борят за тези неща.
	Така или иначе, нямаше значение. Имаше само едно нещо, за което искаше да помоли, едно-единствено нещо.
	Тя вдигна очи към тези на ангела.
	— Джейс — рече тя.
	Лицето на ангела не трепна. Не можеше да разбере дали той възприема молбата й за добра или лоша, или дали — с внезапна тревога си помисли тя — изобщо ще я изпълни.
	_Затвори очи, Клариса Моргенстърн_, рече ангелът.
	Клеъри затвори очи. Не можеш да не се подчиниш на ангел, каквото и да означава това. Сърцето й лудо заби, тя се потопи в мрака зад клепачите си, напразно опитвайки се да не мисли за Джейс. Но лицето му постоянно изплуваше зад затворените й клепачи — не й се усмихваше, но я гледаше косо и тя виждаше белега на слепоочието му, ироничната извивка на устата му и сребристата резка на шията му, там, където го беше ухапал Саймън — всички белези и несъвършенства, които го правеха човека, когото обичаше повече от всичко на света. _Джейс._ Ярка светлина обагри видението й в алено и тя падна на пясъка по гръб, чудейки се дали е припаднала — или може би дори умряла, — но тя не искаше да умира, не сега, когато вижда толкова ясно лицето на Джейс пред себе си. Тя почти чуваше гласа му, дори сякаш произнасяше името й, така както й го шептеше в Ренуик.
	_Клеъри. Клеъри. Клеъри._
	— Клеъри — каза Джейс. — Отвори очи.
	Тя ги отвори.
	Лежеше на пясъка в разкъсаните си, мокри и окървавени дрехи. Всичко си беше същото. С тази разлика, че ангелът беше изчезнал, а заедно с него и ослепителната бяла светлина, която бе осветявала мрака като ден. Тя се втренчи нагоре към нощното небе. В тъмнината белите звезди светеха като огледала и надвесен над нея, със светлина в очите, по-ярка от тази на всички звезди, беше Джейс.
	Очите й жадно се впиха в него, във всяка част от него, от разрошената му коса до изцапаното с кръв, окаляно лице и очите, проблясващи над слоевете мръсотия; от синините, които се виждаха през разкъсаните ръкави, към зеещата, прогизнала в кръв риза, през която се показваше голата кожа — и там нямаше и следа, нито рана, която да показва къде го бе пронизал Мечът. Клеъри виждаше пулса на шията му и при вида на това едва не простря ръце към него, защото това означаваше, че сърцето му бие, което пък значеше, че…
	— Ти си жив — прошепна тя. — Наистина си жив.
	Тя плахо посегна да докосне лицето му.
	— Беше тъмно — каза тихо той. — Нямаше нищо, освен сенки, аз също бях сянка и знаех, че съм мъртъв и че всичко е свършено, всичко. И после чух гласа ти. Чух, че произнасяш името ми, и това ме съживи.
	— Не бях аз. — Гърлото на Клеъри беше свито. — Ангелът те съживи.
	— Защото ти го помоли. — Той мълчаливо прокара пръсти по контурите на лицето й, сякаш за да се увери, че е истинска. — Можеше да поискаш всичко друго на света, но ти поиска мен.
	Тя му се усмихна. Както беше мърляв, целият в кръв и кал, за нея той бе най-хубавото нещо, което изобщо някога беше виждала.
	— Но аз не искам нищо друго на света.
	При тези й думи ярката светлина в очите му пламна толкова силно, че тя едва гледаше към него. Спомни си за ангела и за това, как той гореше като хиляди факли, и че в жилите на Джейс тече неговата огнена кръв. Съзнаваше, че този огън сега минаваше през него, през очите му, като светлина през процепа на врата.
	_Обичам те_, искаше да каже Клеъри и: _Бих го направила отново. Винаги бих поискала теб._ Но не това бяха думите, които каза тя.
	— Ти не си мой брат — каза му тя, леко задъхано, нямаше търпение да произнесе тези думи колкото се можеше по-бързо. — Нали знаеш?
	Много бавно, през мръсотията и кръвта, Джейс се усмихна дяволито.
	— Да — рече той. — Знам.


	Епилог
	На небето сред звездите


	Обикнах те и тогава събрах мъжете от близо и далеч и изписах волята си на небето сред звездите.
	Т.Е.Лорънс



	Димът се издигаше в ленива спирала, чертаейки изящни черни линии по ясното небе. Джейс, седнал самотно на хълма с опрени на коленете си лакти, се взираше надолу към гробището и гледаше пушека, който се издигаше в небето. Ама че ирония: това бе всичко останало от баща му.
	От мястото, където седеше, се виждаше ковчегът, обвит в дим и пламъци, и малката група, застанала около него. Оттук той разпозна ярката коса на Джослин и застаналия до нея Люк, който бе положил ръка на гърба й. Джослин бе извърнала глава встрани, за да не гледа горящата клада.
	Ако искаше, Джейс можеше да се присъедини към тази група. Последните няколко дни той бе прекарал в болницата, откъдето го пуснаха едва тази сутрин, за малко, колкото да присъства на погребението на Валънтайн. Но още докато се приближаваше до кладата, пращящите дърва и белите кости, той разбра, че няма да може да продължи. Вместо това той се обърна и се заизкачва по хълма, отдалечавайки се от траурната процесия. Люк беше извикал след него, но Джейс не се обърна.
	Той седеше и ги наблюдаваше събрани около ковчега, гледаше как Патрик Пенхалоу, облечен в бялата си униформа, запалваше огъня. Вече за втори път тази седмица му се налагаше да присъства на кремация, но докато Макс беше покъртително мъничък, Валънтайн бе голям мъж — дори така, по гръб, с ръце кръстосани на гърдите, със серафимска кама в ръка. По обичая, очите му бяха превързани с бяла коприна. Добре се отнесоха с него, помисли си Джейс, независимо от всичко.
	Не бяха кремирали Себастиян. Група ловци на сенки се бяха върнали в долината, но не бяха успели да открият тялото му — казаха на Джейс, че било отнесено от реката, но той не беше убеден в това.
	Той търсеше с поглед Клеъри из множеството край ковчега, но нея я нямаше. Бяха изминали почти два дни, откакто се бяха видели за последно, и тя му липсваше почти физически. Не беше нейна вината, че не се бяха виждали. През онази нощ тя се страхуваше, че той няма да има сили да се върне през Портала в Аликанте, и се оказа права. Когато пристигнаха първите ловци на сенки, той изпадна в безсъзнание. Дойде на себе си на следващия ден в градската болница, където Магнус Бейн го гледаше втренчено със странно изражение — дали дълбоко съсредоточено, или просто любопитно, не можеше да се каже със сигурност. Магнус му каза, че макар ангелът да го е излекувал физически, духът и умът му са изтощени до степен, в която само продължително лежане би помогнало. При всички положения, сега се чувстваше по-добре. Точно навреме за погребението.
	Духна вятър и отвя дима от него. В далечината се виждаха светещите кули на Аликанте, прежната им слава се беше върнала. Той не беше много наясно защо всъщност седи тук и гледа как гори тялото на баща му или какво би казал, ако беше там долу сред опечалените и трябваше да произнесе последни думи към Валънтайн. _Ти никога не си ми бил истински баща_, можеше да каже той, или: _Ти беше единственият баща, когото съм познавал._ И двете изречения бяха еднакво верни, независимо колко противоречиви бяха.
	Когато на езерото бе отворил очи — разбрал по някакъв начин, че е бил мъртъв, но вече не е, — първата мисъл на Джейс беше за Клеъри, легнала на окървавения пясък малко по-встрани от него със затворени очи. Той се бе добрал до нея разтревожен, мислейки, че сигурно е ранена или дори мъртва… и когато тя отвори очи, всичко, за което изобщо можеше да мисли, бе, че е жива. Едва по-късно, когато дойдоха другите и му помогнаха да се изправи на крака и при вида на сцената ахваха от изумление, едва тогава той съгледа тялото на Валънтайн да лежи сгърчено на брега на езерото и знанието, че е мъртъв, бе като удар в корема. Джейс искаше той да умре — самият той искаше да го убие, но въпреки това гледката беше болезнена. Клеъри гледаше Джейс с тъжни очи и той разбра, че въпреки омразата й към Валънтайн — а тя имаше основания да го мрази, — съчувстваше на Джейс за загубата.
	Той притвори очи и в съзнанието му се заредиха картини: Валънтайн го вдига от тревата в широката си прегръдка, Валънтайн го закрепва на носа на лодка и му показва как да пази равновесие. И други, по-мрачни спомени: ръката на Валънтайн, изплющяваща върху лицето му, мъртвият сокол, ангелът, окован в избата на Уейланд.
	— Джейс.
	Той вдигна поглед. Над него стоеше Люк, силуетът му се очертаваше черен на фона на слънцето. Бе облечен с обичайните си джинси и фланела — за него нямаше погребално бяло облекло.
	— Церемонията свърши — каза Люк. — Беше кратка.
	— Мога да си представя. — Джейс зарови пръсти в земята до себе си, като се радваше на болката от ожулването. — Някой каза ли нещо?
	— Само обичайните думи. — Люк се отпусна на земята до Джейс, като леко се намръщи. Джейс не го беше попитал как е минала битката; всъщност, не искаше и да знае. Само знаеше, че бе приключила по-рано, отколкото изобщо някой бе очаквал — след смъртта на Валънтайн демоните, които бе призовал, бяха отлетели в нощта като мъгла, разпръсната от слънцето. Но това не означаваше, че няма мъртви. През изминалите дни тялото на Валънтайн не бе единственото в Аликанте, което кремираха.
	— А Клеъри не беше ли… искам да кажа, тя дали…
	— Дойде на погребението? Не. Не пожела. — Джейс усещаше косия поглед на Люк върху себе си. — Не си ли я виждал, откакто…
	— Не, от случилото се на езерото насам, не — каза Джейс. — За пръв път ме пускат от болницата, и аз трябваше да дойда.
	— Не беше _длъжен_ да идваш — каза Люк. — Можеше да не присъстваш.
	— Така исках — обясни Джейс. — Каквото и да говори това за мен.
	— Погребенията са за живите, Джейс, не за мъртвите. Валънтайн беше много повече твой баща, отколкото на Клеъри, макар да не си негова кръв. Ти си този, който трябва да се сбогува с него. Ти си този, на когото той ще липсва.
	— Не мисля, че ще допусна той да ми липсва.
	— Ти никога не си познавал Стивън Херондейл — каза Люк. — А когато отиде при Робърт Лайтууд, ти вече почти не беше дете. Валънтайн е бил бащата от детството ти. Той ще ти липсва.
	— Не мога да спра да мисля за Ходж — каза Джейс. — В Гард му зададох въпроса защо той никога не ми е казал кой съм. Тогава още си мислех, че съм наполовина демон, а той ми отвърна, че защото не е знаел. Мислех си, че ме лъже. Но сега ми се струва, че наистина го е мислел. Той е бил единственият, който изобщо е знаел, че бебето на Херондейл е оживяло. Когато съм се появил в Института, се е чудел кой точно от синовете на Валънтайн съм аз. Истинският или осиновеният. Бих могъл да бъда и единият, и другият. Както демонът, така и ангелът. И си мисля, че той така и не е разбрал това чак докато не видя Джонатан при Гард. И през всичките тези години се е опитвал да направи най-доброто за мен, преди Валънтайн отново да се появи. Това е изисквало силна вяра… не мислиш ли?
	— Да — каза Люк. — И аз така мисля.
	— Ходж каза, че се е надявал възпитанието да се окаже решаващо, независимо от кръвта. И аз не спирам да се питам… ако бях останал при Валънтайн, ако той не ме беше изпратил при семейство Лайтууд, дали щях да стана като Джонатан? Такъв ли щях да бъда сега?
	— Какво значение има? — попита Люк. — Ти неслучайно си такъв, какъвто си. И ако питаш мен, мисля, че Валънтайн те е изпратил при семейство Лайтууд, защото е знаел, че това е най-доброто за теб. Може да е имал и други причини. Но не можеш да пренебрегнеш факта, че те е изпратил при хора, за които е знаел, че ще те обичат и ще те отгледат с любов. Може би това е едно от малкото неща, които изобщо някога е направил за някого. — Той потупа Джейс по рамото, бащински жест, който почти накара Джейс да се усмихне. — На твое място не бих забравил това.


	Клеъри стоеше и гледаше през прозореца на Изабел — виждаше как димът се стеле по небето над Аликанте като петно, оставено от мръсна ръка върху прозорец. Тя знаеше, че днес кремират Валънтайн; изгарят баща й на гробището точно пред портата на града.
	— Нали разбра за тържеството довечера? — Клеъри се обърна да погледне Изабел, застанала зад нея и държаща в ръце две рокли — една синя и една стоманеносива. — Коя според теб да облека?
	Клеъри си спомни, че за Изабел дрехите бяха най-добрата терапия.
	— Синята.
	Изабел остави роклите на леглото.
	— А ти какво ще облечеш? Ще дойдеш, нали?
	Клеъри си спомни за сребристата рокля на дъното в сандъка на Аматис, за прекрасната й материя. Но Аматис едва ли щеше да й позволи да я облече.
	— Не знам — каза тя. — Сигурно ще съм с джинси и зеленото палто.
	— Много скучно — каза Изабел. Тя погледна към Ейлийн, която седеше на фотьойла до леглото и четеше. — Не ти ли се струва и на теб, че е скучно?
	— Мисля да оставим Клеъри сама да реши какво да облече — каза Ейлийн, без да вдига поглед от книгата. — Освен това, не е като да се гласи специално за някой.
	— Гласи се за Джейс — каза Изабел така, сякаш това обясняваше всичко. — Трябва да се постарае.
	Ейлийн вдигна поглед, примигна объркано, после се усмихна.
	— О, вярно. Съвсем забравих. Не ти ли е странно, че не ти е брат?
	— Не — каза категорично Клеъри. — По-скоро ми беше странно, когато си мислех, че ми е брат. Сега усещам, че… това е правилното положение. — Тя отново се загледа през прозореца. — Не че съм го виждала от момента, в който разбрах това. Не и след като се върнахме в Аликанте.
	— Това е странно — каза Ейлийн.
	— Не е странно — рече Изабел, като хвърли на Ейлийн предупредителен поглед, който тя сякаш не забеляза. — Той нали беше в болницата. Изписаха го чак днес.
	— И не е дошъл веднага да те види? — попита Ейлийн Клеъри.
	— Не е могъл — каза Клеъри. — Трябвало е да отиде на погребението на Валънтайн. Нямало е как да не присъства.
	— Може и да си права — каза бодро Ейлийн. — А може и вече да не се интересува от теб. Искам да кажа, сега, когато вече не е забранено. Някои хора се стремят само към неща, които не могат да имат.
	— При Джейс не е така — каза бързо Изабел. — Той не е от този тип хора.
	Ейлийн се изправи и хвърли книгата си на леглото.
	— Отивам да се преоблека. До довечера, нали? — И с тези думи тя излезе от стаята, като си тананикаше нещо.
	Изабел гледаше след нея и клатеше глава.
	— Мислиш ли, че не те харесва? — каза тя. — Тоест, че ревнува? Тя май си пада по Джейс.
	— Ха! — развесели се Клеъри. — Не, не си пада по Джейс. По-скоро си мисля, че е от онзи тип хора, които си приказват каквото им дойде на ума, без много да се замислят. Пък и кой знае, може и да е права.
	Изабел извади една фиба от косата си и тя се разпиля по раменете й. После прекоси стаята и отиде при Клеъри до прозореца. Небето покрай демоничните кули вече беше ясно; пушека го нямаше.
	— _Ти_ допускаш ли, че тя е права?
	— Не знам. Ще трябва да попитам Джейс. Предполагам, че довечера ще се видим на партито. Или на празнуването на победата, или както там се казва. — Тя вдигна поглед към Изабел. — Имаш ли представа какво точно ще представлява?
	— Ще има шествие — каза Изабел — и вероятно фойерверки. Музика, танци, игри, такива работи. Като голям народен празник по улиците на Ню Йорк. — Тя погледна през прозореца, лицето й беше тъжно. — На Макс много би му харесало.
	Клеъри посегна и погали Изабел по косата така, както би погалила собствената си сестра, ако имаше такава.
	— Знам, че би му харесало.


	Джейс почука два пъти на вратата на старата къща край канала, преди да чуе в отговор забързани стъпки; сърцето му подскочи и после замря, когато вратата се отвори и на прага застана Аматис Херондейл, която го погледна с изненада. Изглеждаше така, сякаш се готвеше за тържеството: беше облечена с дълга гълъбовосива рокля и бледи металически обеци хвърляха сребристи отблясъци в посивялата й коса.
	— Какво има?
	— Клеъри — започна той и млъкна, не знаейки какво точно да каже. Къде изчезна красноречието му? Никога не бе му изневерявало, дори и в най-тежките моменти, но сега се чувстваше така, сякаш са го разрязали и са измъкнали от него всички умни и подходящи думи. — Чудех се дали Клеъри е тук. Искаше ми се да поговоря с нея.
	Аматис поклати глава. Нейната безизразност изчезна, когато го погледна толкова настойчиво, че да го притесни.
	— Няма я. Мисля, че е у семейство Лайтууд.
	— О! — Той сам се изненада от разочарованието, което изпита. — Извинете за безпокойството.
	— Не си ме обезпокоил. Всъщност, радвам се, че се отби — каза оживено тя. — Има нещо, за което исках да поговорим. Заповядай в хола; ей сега ще дойда.
	Джейс влезе вътре, а тя изчезна надолу по коридора. Той се чудеше какво пък толкова има да си говорят с нея. Може би Клеъри бе решила, че не иска повече да има нищо общо с него, и бе избрала Аматис да му предаде бележката й.
	В този миг Аматис се върна. Не носеше нищо, което да прилича на бележка — за облекчение на Джейс, — но в замяна на това държеше в ръцете си една малка метална кутия. Беше изящен предмет, с гравирани рисунки на птици.
	— Джейс — рече Аматис. — Люк ми каза, че си синът на Стивън… че Стивън Херондейл е твой баща. Разказа ми какво се е случило.
	Джейс кимна, усещайки, че друго не му и остава да направи. Новините се разпространяваха бавно, което бе добре за него; дано по-скоро се върнеше в Ню Йорк, преди всички в Идрис да са разбрали и да започнат да го зяпат с любопитство.
	— Знаеш, че бях омъжена за Стивън преди майка ти — продължи Аматис, гърлото й се беше свило и тя с мъка произнасяше думите. Джейс я погледна — какво за майка му? Да не вземеше сега да го обвинява, че е предизвикал у нея спомени за една жена, която е умряла още преди той да се роди? — От всички останали живи може би аз най-добре познавам баща ти.
	— Да — каза Джейс, пожелавайки си да е някъде другаде. — Сигурен съм, че е така.
	— Съзнавам, че може би имаш смесени чувства към него — каза тя и за своя изненада той откри, че е права. — Никога не си го познавал и не той е бил човекът, който те е отгледал, но ти приличаш на него… освен очите, които си наследил от майка си. Може да е безумно от моя страна, че те занимавам с това. В действителност ти може би не се интересуваш от Стивън. Но той беше твой баща и ако те познаваше… — Тогава тя тикна кутията към него, което едва не го накара да отскочи назад. — Това са някои негови неща, които съм пазила години наред. Негови писма, снимки, родословно дърво. Неговият камък с магическа светлина. Вероятно сега не си задаваш въпроси, но някой ден може и да се запиташ за някои неща и когато това се случи… когато това се случи, ще откриеш отговорите тук. — Тя стоеше неподвижно, докато му подаваше кутията, сякаш в нея имаше безценно съкровище. Джейс посегна и безмълвно я пое; беше тежка и той усети хладината на метала по кожата си.
	— Благодаря — каза той. Само това му хрумна. Поколеба се, а после рече: — Има едно нещо. Нещо, което се чудех дали е така.
	— Какво е то?
	— Ако Стивън е мой баща, то тогава инквизиторката — Имоджин — е моя баба.
	— Тя беше… — Аматис направи пауза. — Много трудна жена. Но да, тя ти се пада баба.
	— Тя спаси живота ми — каза Джейс. — Имам предвид, че дълго време се държеше така, сякаш дълбоко ме мрази. После обаче видя това. — Той дръпна яката на ризата си и показа на Аматис белега с формата на звезда на рамото си. — И спаси живота ми. Но как ме е познала по този белег?
	Очите на Аматис се разшириха.
	— Не помниш как си получил този белег, нали?
	Джейс кимна.
	— Валънтайн ми каза, че съм се наранил, когато съм бил твърде малък, за да си спомням, но сега… не мисля, че мога да му вярвам.
	— Това не е белег. Това е рождено петно. Според старо семейно предание, на един от първите Херондейл, станали ловци на сенки, му се явил на сън един ангел. Ангелът го докоснал по рамото и когато той се събудил, видял, че има знак като този. Имали го и всички негови потомци. — Тя сви рамене. — Не знам дали тази история е вярна, но всички от рода Херондейл имат този знак. Баща ти имаше същия на това място. — Тя докосна горната част на дясната си ръка. — Според поверието, това означава, че си свързан с ангел. Че един вид си благословен. Сигурно Имоджин е видяла знака и по него е разбрала кой си.
	Джейс гледаше втренчено Аматис, но не нея виждаше той: спомняше си онази нощ на кораба; мократа черна палуба и инквизиторката, умираща в краката му.
	— Тя ми каза нещо — рече той. — Докато умираше, каза: „Баща ти би се гордял с теб“. Реших, че го казва със сарказъм. Мислех, че говори за Валънтайн…
	Аматис поклати глава.
	— Имала е предвид Стивън — каза тихо тя. — И е била права. Той щеше да се гордее с теб.


	Клеъри отвори входната врата на Аматис и влезе вътре, като размишляваше колко бързо се бе почувствала тук като у дома си. Вече не й се налагаше да се замисля за пътя към входната врата, нито за начина, по който дръжката леко заяждаше, когато се мъчеше да я отвори. Блясъкът на канала под слънцето й беше познат, както и гледката към Аликанте от прозореца. Тя почти си представяше, че живее тук, представяше си какво би било, ако се заселеше в Идрис. Запита се какво ли щеше да й липсва най-много. Китайската храна? Филмите? Комиксите?
	Вече се беше запътила към стълбите, когато чу гласа на майка си от всекидневната — рязък и леко напрегнат. Но какво толкова можеше да ядоса Джослин? Нали вече всичко си беше дошло на мястото? Без да се замисля, Клеъри се залепи за стената до вратата на всекидневната и се заслуша.
	— Искаш да кажеш, че оставаш? — питаше Джослин. — Искаш да кажеш, че изобщо няма да се върнеш в Ню Йорк?
	— Помолиха ме да остана в Аликанте и да представлявам върколаците в Съвета — каза Люк. — Казах, че довечера ще им дам отговор.
	— Не може ли някой друг да поеме този пост? Някой водач на глутница тук, в Идрис?
	— Аз съм единственият водач на глутница, който преди е бил ловец на сенки. Затова са се спрели на мен. — Той въздъхна. — Аз започнах всичко това, Джослин. Трябва да остана тук и да го доведа докрай.
	Настъпи кратка тишина.
	— Щом така усещаш нещата, разбира се, че трябва да останеш — каза накрая Джослин, но гласът й не прозвуча уверено.
	— Ще продам книжарницата. Ще си уредя нещата — каза дрезгаво Люк. — Няма да изчезна ей така.
	— Аз мога да се погрижа за това. След всичко, което си направил… — Джослин сякаш нямаше сили да поддържа ведрия си тон. Гласът й трепна и замлъкна, а мълчанието й продължи толкова дълго, че Клеъри вече се чудеше дали да не се покашля и да не влезе във всекидневната, за да разберат, че е тук.
	Миг по-късно се зарадва, че не го направи.
	— Виж — каза Люк, — отдавна исках да ти кажа това, но нямах смелостта. Знаех, че няма смисъл да ти казвам, като се има предвид какъв съм. Никога не си искала всичко това да бъде част от живота на Клеъри. Но сега тя вече знае, така че няма никакво значение. И вече мога да ти го кажа. Обичам те, Джослин. Обичам те от двайсет години. — Той направи пауза.
	Клеъри се напрегна да чуе отговора на майка си, но Джослин мълчеше. Най-после Люк отново проговори с натежал глас.
	— Ще се върна в Съвета и ще им кажа, че оставам. Не е нужно да говорим за това. Просто сега се чувствам по-добре, когато след толкова много години най-накрая го казах.
	Клеъри притисна гръб до стената, когато Люк с наведена глава излезе от всекидневната. Той мина покрай нея, без да я забележи, и рязко отвори входната врата. Остана там за миг, втренчил се невиждащо в отразената от водата на канала слънчева светлина. После излезе, като затръшна вратата след себе си.
	Клеъри остана на мястото си, с прилепен до стената гръб. Беше й ужасно мъчно за Люк, но й беше мъчно и за майка й. Явно Джослин никога не бе обичала Люк и едва ли някога щеше да го обикне. Приличаше малко на нейната история със Саймън, само че не виждаше начин нещата между майка й и Люк да се уредят. Не и ако той останеше тук, в Идрис. Очите й се напълниха със сълзи. Понечи да се обърне и да влезе във всекидневната, но тогава чу вратата на кухнята да се отваря, а после нечий друг глас. Този глас звучеше уморено и сякаш примирено. Аматис.
	— Съжалявам за това, което чух, но се радвам, че той остава — каза сестрата на Люк. — Не само защото ще е близо до мен, но и защото така ще може да те превъзмогне.
	Джослин опита да се защити:
	— Аматис…
	— Мина много време, Джослин — каза Аматис. — След като не го обичаш, пусни го да си тръгне.
	Джослин мълчеше. На Клеъри й се искаше да види изражението на майка си — тъжна ли беше? Или ядосана? Или примирена?
	Аматис леко въздъхна.
	— Освен ако… ти го обичаш?!
	— Аматис, не мога…
	— Обичаш го! Обичаш го! — Чу се остър звук, сякаш Аматис бе плеснала с ръце. — Знаех си, че го обичаш! Винаги съм го знаела!
	— Няма значение — каза уморено Джослин. — Няма да е честно спрямо Люк.
	— Не искам да чувам това. — Чу се някакво шумолене и последвалото протестиране на Джослин. Клеъри се питаше дали Аматис наистина бе прегърнала майка й. — Ако го обичаш, трябва веднага да го настигнеш и да му го кажеш. Още сега, преди да е отишъл в Съвета.
	— Но те искат той да стане член на Съвета! И той иска да…
	— Всичко, което иска Лушън — каза категорично Аматис, — си ти. Ти и Клеъри. Това е всичко, което някога е искал. А сега върви.
	Преди Клеъри да успее да помръдне, Джослин изхвърча в коридора. Тя тръгна към вратата… и видя Клеъри, притисната до стената. Спря и изненадано я погледна.
	— Клеъри! — Тя сякаш се опитваше да придаде безгрижност на гласа си, но напразно. — Не знаех, че си тук.
	Клеъри се отлепи от стената, хвана дръжката на вратата и широко я отвори. Ярка слънчева светлина нахлу в коридора. Джослин запримигва на острата светлина, очите й бяха приковани в дъщеря й.
	— Ако не настигнеш Люк — каза Клеъри, като натъртваше на всяка дума, — аз лично ще те убия.
	За миг Джослин се стъписа. После се усмихна.
	— Е — рече тя, — щом така поставяш нещата.
	Миг по-късно тя вече беше излязла и се носеше надолу по пътеката край канала към Залата на Съглашението. Клеъри затвори вратата и се облегна на нея.
	Аматис се подаде от всекидневната и се втурна покрай нея към прозореца, облегна се на перваза и тревожно се загледа през стъклото.
	— Мислиш ли, че ще успее да го настигне, преди да е стигнал залата?
	— Майка ми прекара половината си живот в това, да тича след мен — каза Клеъри. — Движи се доста бързо.
	Аматис погледна към нея и й се усмихна.
	— О, това ми напомня — каза тя. — Джейс се отби да говори с теб. Мисля, че се надява да те види на тържеството довечера.
	— Така ли? — каза замислено Клеъри. _Дали пък да не помоли. Който не рискува, не печели._ — Аматис — каза тя, а сестрата на Люк се извърна от прозореца и я загледа с любопитство.
	— Да?
	— Онази твоя сребриста рокля в сандъка — каза Клеъри. — Може ли да ми я заемеш?


	Улиците вече бяха започнали да се изпълват с хора, когато Клеъри прекосяваше града обратно към дома на семейство Лайтууд. Беше по здрач и лампите светваха с бледа светлина. Букети от познатите бели цветя висяха от кошници по стените и изпълваха въздуха с чуден аромат. На вратите на къщите, покрай които минаваше, горяха тъмнозлатисти огнени руни; тези руни описваха победата и веселието.
	По улиците бяха наизлезли ловци на сенки. Никой не носеше униформа, всички бяха облечени в най-различни премени — от модерни до старинни от всякакви исторически епохи. Нощта беше необикновено топла, така че малцина бяха облекли палта, затова пък имаше много жени, които бяха облечени, както се стори на Клеъри, с бални рокли, чиито обемисти поли се влачеха по улиците. Една дребна тъмна фигура прекоси пътя й, когато зави по улицата на семейство Лайтууд, и тя видя, че това беше Рафаел, хванал за ръка една висока тъмнокоса жена с червена коктейлна рокля. Той погледна през рамо и се усмихна на Клеъри — усмивка, която я накара да потрепери, и тя си помисли колко е вярно това, че понякога наистина има нещо чуждоземско у долноземците, нещо чуждоземско и плашещо. От друга страна пък, не всичко плашещо е задължително лошо.
	При все това, относно Рафаел тя имаше известни съмнения.
	Входната врата на дома на семейство Лайтууд беше отворена и част от семейството вече бяха излезли на тротоара. Тук бяха Мерис и Робърт Лайтууд, които разговаряха с още двама възрастни. Когато се обърнаха, Клеъри с известна изненада откри, че това са семейство Пенхалоу, родителите на Ейлийн. Мерис й се усмихна; тя бе облечена с елегантен тъмносин копринен костюм, косата й бе опъната назад, откривайки строгото лице, прихваната с дебела сребриста лента. Тя толкова приличаше на Изабел, че на Клеъри й се прииска да се пресегне и да сложи лъка на рамото й. Мерис все още изглеждаше толкова тъжна, независимо че се усмихваше, и Клеъри си помисли: _Тя си спомня за Макс, също като Изабел, и си мисли колко много би харесал той всичко това._
	— Клеъри! — Изабел се спусна по парадните стълби, тъмната й коса се развяваше зад нея. Не беше облякла нито единия от тоалетите, които бе показала на Клеъри, вместо това носеше искрящо златиста сатенена рокля, която обгръщаше тялото й като затворено венчелистче на цвете. Беше обута със сандали с метални остри токчета и Клеъри си спомни как веднъж Изабел беше казала колко много обича токчета, и й стана смешно. — Изглеждаш _фантастично_.
	— Благодаря. — Клеъри подръпна несъзнателно прозрачната материя на сребристата рокля. За пръв път беше така момичешки облечена. Раменете й бяха непокрити и тя непрекъснато усещаше допира на косата си по голата си кожа, като с мъка удържаше порива си да си наметне някоя жилетка или суитчър. — Ти също.
	Изабел се наведе и прошепна в ухото й:
	— Джейс го няма.
	Клеъри се отдръпна назад.
	— Тогава къде…?
	— Алек каза, че може да е на площада, където ще има фойерверки. Съжалявам… нямам представа какво става с него.
	Клеъри сви рамене, като се опитваше да прикрие разочарованието си.
	— Няма проблем.
	Алек и Ейлийн се появиха от къщата след Изабел. Ейлийн беше с яркочервена рокля, което правеше косата й поразително черна. Алек беше облечен както обикновено, с пуловер и тъмен панталон, макар че Клеъри трябваше да признае, че пуловерът беше поне без видими дупки. Когато се усмихна на Клеъри, тя с изненада откри, че той изглежда някак различен. По-ведър някак си, сякаш от раменете му се беше смъкнал товар.
	— Никога досега не съм присъствала на тържество с долноземци — каза Ейлийн, като тревожно погледна към улицата, където една фея, в чиято дълга коса бяха сплетени цветя — не, помисли си Клеъри, косата й беше от цветя, свързани изящно със зелени ластари — късаше от белите цветове, висящи от кошниците, поглеждаше ги замислено и ги хапваше.
	— Ще ти хареса — каза Изабел. — Те знаят как да се забавляват. — Тя махна за довиждане на родителите си и всички се отправиха към площада, а Клеъри продължаваше да се бори с желанието си да покрие горната половина на тялото си, като скръсти ръце на гърдите си. Роклята се увиваше около краката й, подобно на дим, надиплен от вятъра. Тя си спомни за дима, който се издигаше над Аликанте тази сутрин, и потрепери.
	— Здравейте! — извика Изабел и Клеъри вдигна поглед, за да види Саймън и Мая, които идваха към тях. Днес тя почти не беше виждала Саймън. Той бе отишъл до залата, за да види как тече подготовката за съвещанието, понеже, по неговите думи, му било любопитно кого ще изберат да представлява вампирите в Съвета. Клеъри не можеше да си представи Мая да облече нещо толкова момичешко като рокля, и тя наистина бе облечена с камуфлажен панталон с висящо дъно и черна тениска, на която пишеше ИЗБЕРИ СИ ОРЪЖИЕТО, и изобразени зарове под надписа. Клеъри знаеше, че такива тениски носят геймърите, и се запита дали Мая наистина е геймърка, или е облякла тениската, за да впечатли Саймън. Ако е второто, изборът й беше добър. — Към Площада на ангела ли отивате?
	Мая и Саймън потвърдиха и всички заедно се отправиха към залата. Саймън забави крачка, за да се изравни с Клеъри, и двамата вървяха един до друг в мълчание. Беше приятно отново да е до Саймън — той беше първият човек, когото тя искаше да види още щом се върна в Аликанте. Беше го прегърнала толкова силно, зарадвана, че е жив, че без да иска, бе докоснала знака на челото му.
	— Той ли те спаси? — бе попитала тя, копнеейки да чуе, че направеното от нея не е било напразно.
	— Той ме спаси — бе отвърнал кратко той.
	— Искам да можех да го махна — беше казала тя. — Не знам какво може да ти причини за в бъдеще.
	Той бе хванал китките й и леко ги бе отместил встрани.
	— Ще почакаме — бе казал той. — И ще видим.
	В последвалите дни тя го бе наблюдавала внимателно и установи, че знакът нямаше негативно влияние върху него. Саймън си беше Саймън — такъв, какъвто винаги е бил. Само дето разресваше косата си по малко по-различен начин, така че да покрие знака; ако тя самата не знаеше, че го има, никога не би се досетила.
	— Как мина срещата? — попита го сега Клеъри, като го огледа да види дали се е облякъл за тържеството. Не беше, но и тя не можеше да го упрекне за това — джинсите и тениската бяха единствените му дрехи. — Кого избраха?
	— _Не е_ Рафаел — каза Саймън с тон на задоволство. — Един друг вампир. С някакво префърцунено име. Найтшейд или нещо подобно.
	— Знаеш ли, че ми предложиха да нарисувам символа на новия Съвет — каза Клеъри. — Това е чест. Приех. Ще представлява руната на Съвета, обградена със символите на четирите вида долноземци. Луна за върколаците, за феите мисля да е четирилистна детелина. Книга със заклинания за магьосниците. Но нищо не ми хрумва за вампирите.
	— Какво ще кажеш за вампирски зъб? — Саймън сви рамене. — Или капеща кръв. — Той се озъби.
	— Благодаря ти — рече Клеъри. — Много ми помагаш, няма що.
	— Радвам се, че са ти предложили — каза Саймън, вече по-сериозно. — Ти заслужаваш тази чест. Наистина заслужаваш медал за това, което направи. Руната на обединението и всичко останало.
	Клеъри сви рамене.
	— Не знам. Искам да кажа, все пак битката продължи не повече от десет минути. Не знам как точно съм помогнала.
	— Аз участвах в битката, Клеъри — каза Саймън. — Може да е продължила не повече от десет минути, но това бяха най-ужасните десет минути в живота ми. И наистина не ми се говори за това. Само ще ти кажа, че дори и за тези десет минути щеше да има много повече мъртви, ако не беше ти. Освен това, битката е само една част от всичко. Ако ти не беше направила това, което направи, нямаше да има Нов Съвет. Щяхме да си останем ловци на сенки и долноземци, които взаимно се мразят, вместо ловци на сенки и долноземци, които заедно отиват на парти.
	Клеъри усети как някаква буца заседна в гърлото й и погледна право напред, като се опитваше с всички сили да не се разплаче.
	— Благодаря ти, Саймън. — Тя въздъхна толкова леко, че никой, освен Саймън не би могъл да го долови. Но той усети.
	— Какво има? — попита я той.
	— Просто се чудя какво ще правим, когато се приберем у дома — каза тя. — Искам да кажа, знам, че Магнус се е погрижил майка ти да не се тревожи, че си изчезнал, но… училището. Пропуснали сме толкова много. А аз дори не знам…
	— Ти няма да се върнеш — каза спокойно Саймън. — Мислиш, че не знам ли? Сега ти си ловец на сенки. Ще завършиш образованието си в Института.
	— Ами ти? Ти си вампир. Да не мислиш да се върнеш в училище?
	— Да — каза Саймън за нейна изненада. — Ще се върна. Искам да имам нормален живот, доколкото това е възможно. Искам да отида в гимназия, в колеж, искам всичко.
	Клеъри стисна ръката му.
	— Тогава ще го имаш. — Тя му се усмихна. — Разбира се, всички ще се шашнат, когато се появиш в училище.
	— Да се шашнат? Защо?
	— Защото сега си много по-готин, отколкото когато напусна. — Тя сви рамене. — Така е. Сигурно се дължи на това, че си вампир.
	Саймън изглеждаше объркан.
	— Сега съм по-готин?
	— Определено. Я виж онези двете. Те са луди по теб. — Тя посочи на няколко крачки пред тях, където Изабел и Мая вървяха една до друга с наведени една към друга глави.
	Саймън погледна към момичетата. Клеъри бе готова да се закълне, че се изчерви.
	— Мислиш ли? Понякога двете си шепнат нещо и ме _гледат втренчено_. Нямам представа за какво си говорят.
	— Разбира се, че нямаш представа — усмихна се дяволито Клеъри. — Горкият, две прекрасни момичета се домогват до любовта ти. Никак не ти е лесно.
	— Добре. Тогава ми кажи коя да избера.
	— Не може. Трябва сам да си избереш. — Тя отново понижи глас. — Виж, ти само реши с коя искаш да излизаш и аз _напълно_ ще ти съдействам. Съдействие е другото ми име.
	— _О, ето защо_ никога не си ми казвала второто си име. Знаех си, че е нещо срамно.
	Клеъри не му обърна внимание.
	— Но трябва да ми обещаеш нещо. Знам какви са момичетата. Знам колко им е неприятно, когато най-добрият приятел на гаджето им също е момиче. Просто ми обещай да не ме изключваш напълно от живота си. Че понякога ще можем пак да излизаме заедно.
	— Понякога? — Саймън поклати глава. — Клеъри, ти откачи.
	Сърцето й замря.
	— Искаш да кажеш…
	— _Искам да кажа_, че никога няма да се обвържа с момиче, което ще изисква от мен да не присъстваш в живота ми. Това изобщо не подлежи на коментар. Искаш ли да имаш част от този невероятен пич? — Той посочи с ръка себе си. — Е, ще получиш в добавка и моята най-добра приятелка. Никога няма да престанеш да бъдеш част от живота ми, Клеъри. Това е толкова абсурдно, колкото да си отрежа дясната ръка, за да я подаря на някого за Свети Валентин.
	— Лелее — каза Клеъри. — Наистина ли?
	Той се усмихна дяволито.
	— Наистина.


	Площадът на ангела бе почти неразпознаваем. В най-отдалечения му край блестеше Залата на Съглашението с бяла светлина, отчасти приглушена от дърветата, красиво аранжирани в центъра на площада. Клеъри подозираше, че това е магия. Но от друга страна, имайки предвид способността на Магнус да примъква мигновено мебели и чаши с кафе от другия край на Манхатън, като нищо и тези дървета можеше да са истински, взети от друго място и присадени тук. Дърветата бяха високи почти колкото демоничните кули, сребристите им стъбла — обвити с панделки, а в зелената шумоляща мрежа на клоните им проблясваха цветни светлини. Площадът ухаеше на белите цветя, на дим и зеленина. Навред бяха разположени маси и дълги пейки, край които се тълпяха ловци на сенки и долноземци, смееха се, пиеха и разговаряха. Но независимо от смеха, в празника се усещаше и някаква тъга — радостта беше примесена с печал.
	Магазините покрай площада бяха отворили широко вратите си и от тях струеше светлина по тротоара. Празнуващите минаваха покрай тях, понесли чинии с храна и високи чаши, пълни с вино и ярко оцветени течности. Саймън погледна един подскачащ покрай тях воден дух, който носеше чаша със синя течност, и повдигна вежда.
	— Това не е като партитата на Магнус — успокои го Изабел. — Предполага се, че всички питиета тук са безвредни.
	— _Предполага се_, че са безвредни? — обезпокои се Ейлийн.
	Алек гледаше към мини горичката, цветните светлини се отразяваха в сините ириси на очите му. Магнус стоеше в сянката на едно дърво и говореше с някакво момиче в бяла рокля с облак светлокестенява коса. Когато Магнус погледна към тях, тя се обърна и за миг очите й се срещнаха с тези на Клеъри през разстоянието, което ги делеше. На Клеъри момичето се стори странно познато, но не можеше да се сети откъде.
	Магнус се сбогува и тръгна към тях, а момичето, с което бе разговарял, се отдръпна в сенките на дърветата и изчезна.
	Той беше облечен като джентълмен от времето на кралица Виктория, с дълъг черен редингот върху лилаво копринено елече. От джоба на елечето му се подаваше носна кърпичка с избродирани на нея инициали М.Б.
	— Хубаво елече — каза Алек с усмивка.
	— Искаш ли да имаш същото? — поинтересува се Магнус. — Разбира се, може и в друг цвят.
	— Всъщност, не се интересувам много от мода — каза отбранително Алек.
	— Това е едно от нещата, заради които те обичам — отбеляза Магнус. — Разбира се, ако носиш дизайнерски костюми, пак ще те обичам. Какво ще кажеш? Долче? Армани?
	Алек измърмори нещо, на което Изабел се засмя, а Магнус използва възможността да се наведе към Клеъри и да прошепне в ухото й:
	— Стълбите към Залата на Съглашението. Върви.
	Тя искаше да го попита какво има предвид, но той вече се беше обърнал отново към Алек и останалите. Пък и на нея й се струваше, че се досеща.
	Преди да тръгне, тя стисна ръката на Саймън, той се обърна с усмивка към нея, а после отново се съсредоточи в разговора си с Мая.
	Тя прекоси площада, минавайки покрай магическата гора, като ту се скриваше, ту излизаше от сенките. Дърветата стигаха до подножието на стълбите на залата, а самите стълби бяха почти пусти. Ако не и напълно пусти. Тя погледна към вратите и успя да различи познатия тъмен силует, седнал в сянката на една колона. Сърцето й заби по-силно.
	Джейс.
	Тя прихвана полите си с ръце, за да се изкачи по стълбите, страхувайки се да не настъпи и скъса финия плат. Почти й се дощя да е с обикновени дрехи, когато стигна до Джейс, който седеше облегнат на колоната и гледаше втренчено към площада. Беше облечен като същински мундан — джинси, бяла риза и тъмно яке отгоре. И тя установи, че за пръв път, откакто го познава, той не носи оръжие.
	Изведнъж се почувства ужасно натруфена. Спря на известно разстояние от него, внезапно загубила ума и дума.
	Сякаш усетил присъствието й, Джейс вдигна поглед. Клеъри забеляза, че на коленете му имаше нещо, някаква сребърна кутия. Той изглеждаше уморен. Под очите му имаше сенки, а бледозлатистата му коса беше разрошена. Когато я видя, очите му се разшириха от изненада.
	— Клеъри?
	— Кой друг?
	Той не се усмихна.
	— Не приличаш на себе си.
	— Заради роклята е. — Тя смутено приглади с ръце материята. — Обикновено не нося такива… красоти.
	— Ти всякак си хубава — каза той и тя си спомни първия път, когато я бе нарекъл хубава, в оранжерията на Института.
	Не го беше казал под формата на комплимент, а сякаш просто регистрираше очевиден факт, като този, че косата й е червена и че обича да рисува.
	— Но така ми изглеждаш… недостъпна. Сякаш не мога да те докосна.
	Тогава тя се изкачи до горе и седна до него на широкото най-горно стъпало. Усети студения камък през тънката материя на роклята си. Протегна към него ръката си, която трепереше, макар едва забележимо.
	— Докосни ме — каза тя. — Ако искаш.
	Той пое ръката й и за миг я сложи на бузата си. После отново я върна на скута й. Клеъри леко потрепери, като си спомни думите на Ейлийн в спалнята на Изабел. _Може вече да не се интересува от теб, сега, когато не е забранено._ Той й каза, че тя изглежда недостъпна, но точно в неговите очи се четеше недостъпност, сякаш бе от някоя отдалечена галактика.
	— Какво има в тази кутия? — попита тя. Джейс продължаваше да стиска в ръка сребристия правоъгълник. Изглеждаше луксозен предмет, с изящно гравирани образи на птици.
	— Тази сутрин те търсих в дома на Аматис — каза той. — Но теб те нямаше. Затова пък си поговорихме с Аматис. Тя ми даде това. — Той посочи кутията. — Била е на баща ми.
	В първия момент го погледна неразбиращо. _Това нещо е принадлежало на Валънтайн?_ — помисли си тя, но после тръсна глава — _Не, не него има предвид той._
	— Ясно — каза тя. — Аматис е била омъжена за Стивън Херондейл.
	— Аз разгледах нещата вътре — каза той. — Докато четях писмата, дневника, си мислех, че правейки това, ще усетя някаква връзка с него. Ще открия нещо в тези листове, което да ми каже: _Да, това е баща ти._ Ала не почувствах нищо. Просто хартия. Някой си е записвал разни неща.
	— Джейс — каза нежно тя.
	— Има и още нещо — продължи той. — Вече нямам име, нали? Не съм Джонатан Кристофър — това се оказа името на друг. Но пък то е името, с което съм свикнал.
	— А кой измисли името Джейс? Ти ли?
	Джейс поклати глава.
	— Не. Валънтайн винаги ме е наричал Джонатан. Затова така ми викаха и всички останали, когато за пръв път дойдох в Института. Не съм и допускал, че се казвам Джонатан Кристофър, както знаеш, разбрах случайно. Разбрах името си от един дневник на баща ми, но той самият не ме е наричал така. И не моето развитие бе записвал. А тези, на Себ… на Джонатан. Така че, когато за първи път казах на Мерис, че второто ми име е Кристофър, тя се е объркала и е решила, че Кристофър е второто име на сина на Майкъл. Все пак, са били минали десет години. Но оттогава тя започна да ме нарича Джейс, сякаш искаше да ми даде ново име, измислено лично от нея за живота ми в Ню Йорк. И аз го харесвах. Докато името Джонатан никога не съм го харесвал. — Той повъртя кутията в ръцете си. — Чудя се дали Мерис е знаела, или се е досещала, но просто не е искала да се замисля. Тя ме обичаше… и не е искала да повярва.
	— Ето защо беше толкова разстроена, когато разбра, че ти си син на Валънтайн — каза Клеъри. — Защото и тя е подозирала нещо такова. Но обикновено умишлено си затваряме очите за такива неща, свързани с хората, които обичаме. И, Джейс, тя е била права по отношение на теб. Усетила е кой наистина си ти. Освен това си имаш име. Името ти е Джейс. То не ти е дадено от Валънтайн. А от Мерис. Единственото нещо, което прави името значимо, е, че ти го е дал някой, който те обича.
	— Джейс чий? — попита той. — Джейс Херондейл?
	— О, моля те — отвърна тя. — Ти си Джейс _Лайтууд_. Много добре знаеш.
	Той вдигна очи към нейните. Миглите му хвърляха плътна сянка върху златото им. Сега й се стори по-малко недостъпен, макар че може и да си въобразяваше.
	— Може би не си този, за когото си се мислел — продължи тя, като отчаяно се надяваше той да разбере какво има предвид. — Но никой не се променя изцяло за една нощ. Само по себе си откритието, че Стивън е твой биологичен баща, не може автоматично да те накара да го обикнеш. Пък и не е необходимо. Валънтайн не е твоят истински баща, но не защото не сте от една кръв. Той не ти е истински баща, защото не се е държал като такъв. Не се е интересувал от теб. Тези, за които си бил важен, винаги са били семейство Лайтууд. Те са твоето семейство. Точно както майка ми и Люк са моето. — Тя посегна да докосне рамото му, после отдръпна ръката си. — Извинявай — каза тя. — Стоя тук и ти надувам главата, а ти сигурно искаш да поостанеш сам.
	— Права си — каза той.
	Клеъри усети, че дъхът й замря.
	— Добре тогава. Тръгвам. — Тя стана, като забрави да повдигне роклята си и едва не я настъпи.
	— Клеъри! — Джейс остави кутията на земята и се изправи на крака. — Клеъри, почакай. Нямах това предвид. Нямах предвид, че искам да остана сам. Исках да кажа, че си права за Валънтайн… за семейство Лайтууд…
	Тя се обърна и го погледна. Той бе застанал наполовина скрит в сенките, ярките цветни светлини от партито долу хвърляха причудливи плетеници по кожата му. Тя си спомни първия път, когато го видя. Тогава й бе заприличал на лъв. Красив и кръвожаден. Сега й изглеждаше по съвсем друг начин. Твърдата защитна обвивка, която носеше като броня, беше изчезнала и на нейно място се бе появила уязвимост, видима и горда. Той дори не бе използвал стилито си, за да заличи раните по лицето си, по челюстта и шията, където кожата се виждаше над яката на ризата. Но дори така той й се виждаше прекрасен, защото сега приличаше на човек — на истински човек.
	— Знаеш ли — рече тя, — Ейлийн каза, че може би ще изгубиш интерес към мен. Сега, когато не е забранено. Вече можеш да бъдеш с мен, стига да искаш. — Тя леко потрепери под тънката си рокля и обхвана лактите си с ръце. — Вярно ли е? Вече не проявяваш ли… интерес?
	— _Интерес?_ Ти да не би да си… книга или вестник? Не, не проявявам _интерес_. Аз… — Той млъкна, като търсеше подходящата дума така, както се търси ключът на лампата в тъмното. — Помниш ли какво ти бях казал преди? За това, което чувствам, как възприемам факта, че си ми сестра като ирония свише? Ирония и за двамата?
	— Спомням си.
	— Никога не съм го вярвал — каза той. — Искам да кажа, вярвах, но по начин… който ме довеждаше до отчаяние, но никога не съм го чувствал като истина. Никога не съм те усещал като своя сестра. Защото чувствата ми към теб никога не са били такива, каквито подобава да бъдат към сестра. Но това не означава, че не съм те чувствал като част от себе си. Винаги съм чувствал това. — При вида на объркването по лицето й, той млъкна и въздъхна нетърпеливо. — Не се изразих правилно. Клеъри, мразех всяка една секунда от живота си, в която мислех, че си ми сестра. Мразех всеки миг, в който мислех, че чувствата ми към теб означават, че има нещо сбъркано в мен. Но…
	— Но _какво_? — Сърцето на Клеъри биеше толкова силно, че чак й причиняваше замайване.
	— Виждах как Валънтайн се наслаждава на това, което изпитвах към теб. На това, което ти изпитваше към мен. Той го използваше като оръжие срещу нас. И това ме караше да го мразя. Повече, отколкото за всичко друго, което ми е причинил, и именно то ме обърна срещу него и може би наклони везните на решението ми. Защото имаше моменти, когато не знаех дали искам да го последвам, или не. Беше труден избор… толкова труден, че не искам да си спомням. — Гърлото му се стегна.
	— Веднъж те бях попитала дали имам избор — припомни му Клеъри. — И ти каза: „Винаги имаме избор“. Ти избра да се опълчиш на Валънтайн. В крайна сметка това бе твоят избор, независимо колко ти е било трудно да го направиш. Важното е, че си го направил.
	— Знам — каза Джейс — Просто казвам, че изборът ми отчасти се дължи на теб. Откакто те познавам, всичко, което правя, е подчинено на мисълта за теб. Не мога да се откъсна от теб, Клеъри — нито със сърцето си, нито с кръвта си, нито в мислите или с друга част от себе си. Пък и не искам.
	— Не искаш? — прошепна тя.
	Той пристъпи към нея. Погледът му се впи в лицето й, сякаш без да може да се откъсне.
	— Винаги съм си мислел, че любовта те кара да оглупяваш. Че те прави слаб. Лош ловец на сенки. _Любовта те унищожава._ Вярвах в това.
	Клеъри прехапа устни, но и тя на свой ред не можеше да откъсне очи от него.
	— Бях свикнал да мисля, че добрият боец трябва да е безчувствен — каза той. — По отношение на всичко, дори и към себе си. Постоянно се подлагах на рискове. Предизвиквах демони. Мисля, че доста комплексирах Алек. Сигурно често се е питал що за воин е той с това негово желание да живее. — Джейс се усмихна криво. — И тогава срещнах теб. Ти беше мунди. Слаба. Не беше боец. Без никакви бойни умения. И тогава видях колко много обичаш майка си, колко обичаш Саймън и как си готова да отидеш и в ада, за да ги спасиш. Ти дори влезе в хотела на вампирите. Ловци на сенки с десетгодишен опит не биха го направили. Любовта не те правеше слаба, а по-силна от всички, които някога съм познавал. И тогава разбрах, че слабият съм аз.
	— _Не_ — стъписа се тя. — Не си.
	— Може би вече не съм. — Той направи още една крачка и сега беше достатъчно близо, за да я докосне. — Валънтайн не можеше да повярва, че съм убил Джонатан — каза той. — Не можеше да повярва, защото аз бях слабият, а Джонатан беше по-обученият от двамата. Логично би било той да убие мен. И той почти успя. Но аз мислех за теб… виждах те така ясно, сякаш стоеше пред мен, гледаше ме, и аз разбрах, че искам да живея, че го искам повече от всичко на света, пък било то, за да видя лицето ти още един, последен път.
	Тя понечи да помръдне, искаше да посегне и да го докосне, но не можеше. Ръцете й сякаш бяха замръзнали от двете й страни. Лицето му беше близо до нейното, толкова близо, че можеше да вижда отражението на зениците си в очите му.
	— И сега те гледам — каза той, — а ти ме питаш дали още те искам, сякаш мога да спра да те обичам. Сякаш ще се откажа от онова, което ме прави по-силен от всичко друго на света. Никога не съм се осмелявал да се разкрия пред някого, може би донякъде пред семейство Лайтууд, Изабел и Алек, но докато стане това, изминаха години. Но откакто те видях за първи път, бях напълно твой. И все още е така. Ако ме искаш.
	За по-малко от секунда тя остана неподвижна. После някак си се озова, хванала ризата му и придърпваща го към себе си. Ръцете му се сключиха около нея, той я повдигна така, че сандалите й почти паднаха от краката й, и после я целуна… или тя го целуна, не можеше да се каже точно, пък и нямаше значение. Усещането на устните му върху нейните беше магнетично; ръцете й се впиха в раменете му и тя силно го притегли към себе си. Усети през ризата му силното туптене на сърцето му и й премаля от щастие. Ничие друго сърце на света не биеше като това на Джейс.
	Най-после Джейс я пусна и тя шумно си пое въздух — беше забравила да диша. Той взе лицето й в ръце, прокара пръсти по извивките на скулите й. Светлината се отразяваше в очите му, ярка, каквато беше при езерото, само че сега се долавяха и весели искрици.
	— Ето — каза той. — Не беше толкова зле, нали? Независимо че вече не е забранено.
	— Било е и по-зле — каза тя, разтърсена от смях.
	— Знаеш ли — каза той, като се наведе и леко докосна устните й със своите, — щом толкова ти липсва _забраненото_, можеш да ми забраниш някои неща.
	— Какви, например?
	Тя усети усмивката му върху устните си.
	— Например това.


	След известно време те слязоха по стълбите и отидоха на площада, където множеството бе започнало да се събира, за да гледа фойерверките. Изабел и другите си бяха намерили маса близо до ъгъла на площада и бяха насядали около нея по пейки и столове. Когато стигнаха до тях, Клеъри понечи да отдръпне ръката си от тази на Джейс… но после се отказа. Можеха да се държат за ръце колкото си искат. В това нямаше нищо нередно. Тази мисъл почти я остави без дъх.
	— Ето ви и вас! — Изабел се приближи към тях с танцова стъпка и чаша с някаква цикламена течност, която поднесе на Клеъри. — Искаш ли да опиташ?
	Клеъри погледна недоверчиво питието.
	— Да не ме превърне в гризач?
	— Къде остана доверието? Мисля, че това е ягодов сок — каза Изабел. — Пък и е много приятен на вкус. Джейс? — Тя поднесе чашата към него.
	— Аз съм мъж, а мъжете не пият розови напитки — каза категорично той. — Размърдай се, жено, и ми донеси нещо кафяво.
	— Кафяво ли? — намръщи се Изабел.
	— Кафявото е мъжки цвят — каза Джейс и дръпна със свободната си ръка една немирна къдрица от косата на Изабел. — Всъщност, гледай… Алек е облечен в кафяво.
	Алек погледна печално към пуловера си.
	— Беше черен — каза той. — Но си промени цвета.
	— Можеш да го освежиш с лента, обшита с пайети — сви рамене Магнус, като подаде на приятеля си синьо, искрящо питие. — Просто ми хрумна.
	— Не го слушай, Алек. — Саймън седеше на ръба на една ниска стена, а до него беше Мая, която изглеждаше задълбочена в разговор с Ейлийн. — Ще заприличаш на Оливия Нютън-Джон в _Ксанаду_.
	— Има и по-лоши неща — отбеляза Магнус.
	Саймън се отлепи от стената и се приближи до Клеъри и Джейс. Известно време той ги гледаше замислено, с ръце, пъхнати в задните джобове на джинсите си. Най-накрая проговори.
	— Изглеждаш щастлива — каза той на Клеъри. После премести поглед към Джейс. — А ти имаш късмет, че тя изглежда щастлива.
	Джейс повдигна вежда.
	— Да не би това да е моментът, в който ще ми кажеш, че ако й причиня болка, ще ме убиеш?
	— Не — каза Саймън. — Ако причиниш болка на Клеъри, тя е в състояние сама да те убие. С оръжие по избор.
	Джейс изглеждаше доволен от тази идея.
	— Виж — каза Саймън. — Само исках да ти кажа, че за мен не е проблем това, че не ме харесваш. Стига Клеъри да е щастлива, аз нямам нищо против теб. — Той протегна ръка, а Джейс измъкна своята от тази на Клеъри и разтърси ръката на Саймън със смутено изражение.
	— Не е като да не те харесвам — каза той. — Всъщност, точно защото те харесвам, ще ти дам един съвет.
	— Съвет ли? — попита Саймън скептично.
	— Виждам, че жънеш успехи с вампирския си имидж — каза Джейс, като кимна с глава към Изабел и Мая. — И известност. Много момичета си падат по номера с „чувствителни безсмъртни“. Но на твое място бих зарязал това с бенда. Вампирските рок звезди са демоде, а и ти самият не си особено добър.
	Саймън въздъхна.
	— Май няма шанс да се върнем на етапа, когато не ме харесваше, нали?
	— Престанете и двамата — извика Клеъри. — Не може вечно да се държите като кръгли идиоти!
	— Технически погледнато — каза Саймън, — аз мога.
	Джейс издаде странен звук и миг по-късно Клеъри разбра, че той се опитва да сдържи смеха си, но без особен успех.
	— Ха, разсмях те най-накрая! — ухили се Саймън на Джейс.
	— Е — каза Клеъри. — И ако това не е началото на едно прекрасно приятелство… — Тя се огледа за Изабел, която сигурно също беше доволна по свои причини от развитието в отношенията между Саймън и Джейс.
	Вместо това обаче тя видя някого другиго.
	В самия край на магическата гора, където сенките се размиваха в светлината, стоеше стройна жена със зелена като листата на дърветата рокля, дългата й алена коса беше опъната назад със златна диадема.
	Кралицата на феите. Тя гледаше право към Клеъри и когато Клеъри на свой ред я погледна, тя вдигна изящната си ръка и й даде знак да се приближи.
	_Ела._
	Дали по свое собствено желание, или по някаква странна магия на феята, Клеъри не можеше да определи, но след като измърмори едно извинение, тя се отдели от групата и се отправи към края на гората, проправяйки си път през оживеното множество. Когато се приближи до кралицата, тя усети присъствието на скупчилите се феи, които бяха заобиколили своята господарка. Дори когато искаше да изглежда, сякаш се е появила сама, придворните й винаги бяха наблизо.
	Кралицата вдигна заповеднически ръка.
	— Достатъчно! — каза тя. — И нито крачка по-близо.
	Клеъри спря на няколко крачки от кралицата.
	— Милейди — каза тя, като си спомни за учтивия начин, по който Джейс се обръщаше към кралицата в двореца й. — Защо ме повикахте при себе си?
	— Искам да ми направиш една услуга — каза кралицата без предисловие. — И разбира се, аз в замяна ще ти върна жеста.
	— Искате услуга от _мен_? — учуди се Клеъри. — Но… вие дори не ме харесвате.
	Кралицата докосна устните си с дългия си бял пръст.
	— Феите, за разлика от хората, не отдават значение на неща като _харесване_. Любов, да, омраза също. Това са полезни чувства. Но _харесване_… — Тя сви изящно рамене. — Съветът още не е избрал кой от нашите редици да заеме вакантното място — каза тя. — Знам, че Лушън Греймарк ти е като баща. Той би се вслушал в съвета ти. Бих искала да го помолиш да изберат моя елфски рицар Мелиорн за този пост.
	Клеъри си спомни как в Залата на Съглашението Мелиорн беше казал, че иска да вземе участие в битката, ако се включат и децата на нощта.
	— Не мисля, че Люк го харесва особено.
	— Ето пак, пак говориш за _харесване_ — каза кралицата.
	— Когато се видяхме в двореца на феите — каза Клеъри, — вие казахте, че с Джейс сме брат и сестра. Но всъщност сте знаели, че не сме. Нали?
	Кралицата се усмихна.
	— В жилите ви тече една и съща кръв — каза тя. — Кръвта на ангела. Всички, които притежават ангелска кръв, са в известна степен брат и сестра.
	Клеъри потрепери.
	— Все пак можехте да ни кажете истината. Но не го направихте.
	— Аз ви казах истината така, както я разбирам. Всички ние казваме истината, пречупена през нашите разбирания, не е ли така? Някога запитвала ли си се дали няма някоя неистина в историята на майка ти, казана по някакви нейни съображения? Наистина ли си мислиш, че знаеш всяка подробност от миналото си?
	Клеъри се поколеба. Без да знае защо, в главата й внезапно прозвуча гласът на мадам Доротея. _Ще се влюбиш в неправилния човек_, беше предсказала гледачката на Джейс. Клеъри бе възприела думите й като намек за мнимата роднинска връзка, която уж ги свързваше с Джейс. Само че, явно имаше още празнини в спомените й — дори и сега, спомени за неща, събития, които още не бяха изплували в паметта й. Тайни, които не биваше да й бъдат разкривани. Тя бе приела тези тайни за изгубени и незначителни, но може би…
	Не. Тя усети как ръцете й се свиват в юмруци. Отровата на кралицата беше фина, но силна. Има ли наистина човек на този свят, който да знае всички тайни за себе си? И не е ли по-добре някои тайни да си останат неразкрити?
	Тя поклати глава.
	— Това, което направихте в двореца — рече тя, — може и да не сте излъгали. Но постъпихте жестоко. — Тя понечи да се обърне и да си тръгне. — А на мен ми писна от хорската жестокост.
	— Наистина ли ще се откажеш от услуга от кралицата на феите? — настоя кралицата. — Не всеки смъртен получава такава привилегия.
	— Не ми е нужна услуга от вас — каза Клеъри. — Имам всичко, което искам.
	Тя обърна гръб на кралицата и си тръгна.


	Когато се върна при групата, която беше оставила, тя откри, че към нея се бяха присъединили Робърт и Мерис Лайтууд, които — за нейна огромна изненада — се ръкуваха с Магнус Бейн, който бе свалил блестящата лента за глава и беше образец на благоприличието. Мерис бе обвила с ръка рамото на Алек. Другите й приятели бяха насядали покрай стената; Клеъри понечи да се присъедини към тях, когато усети как някой я потупва по рамото.
	— Клеъри! — Беше майка й, която й се усмихваше… и Люк до нея, хванати за ръка. Джослин не бе облякла празнични дрехи, а носеше джинси и широка риза, която поне не беше изцапана с боя. Но от начина, по който я гледаше Люк, не можеше да се заключи друго, освен, че е перфектна. — Радвам се, че най-после те намерихме.
	Клеъри се усмихна дяволито на Люк.
	— Е, значи _няма_ да се местиш в Идрис, така ли?
	— Естествено — каза той. Никога не го бе виждала толкова щастлив. — Тук правят ужасни пици.
	Джослин се засмя и се отдръпна, за да поговори с Аматис, която се любуваше на някакви стъклени топки, пълни с променящ цвета си дим. Клеъри погледна Люк.
	— _Наистина_ ли щеше да напуснеш Ню Йорк, или го каза само за да я накараш най-после да вземе решение?
	— Клеъри, шокиран съм, че изобщо ти хрумна такова нещо. — Той се усмихна дяволито, после внезапно стана сериозен. — Ти си съгласна, нали? Знам, че това е голяма промяна в живота ти… мислех да ви предложа с майка ти да се преместите при мен, понеже вашият апартамент сега е необитаем…
	Клеъри изсумтя.
	— Голяма промяна ли? Та моят живот вече напълно се промени. При това няколко пъти.
	Люк погледна към Джейс, който ги наблюдаваше от мястото си до стената. Джейс им кимна и устните му се извиха в усмивка.
	— Предполагам, че е така — каза Люк.
	— Промените са хубаво нещо — каза Клеъри.
	Люк вдигна ръка. Руната на обединението бе избледняла, както и останалите, но по кожата му все още личаха издайническите й линии — белег, който никога нямаше да изчезне напълно. Той погледна замислено знака.
	— Така е.
	— Клеъри! — извика Изабел от стената. — Фойерверки!
	Клеъри потупа леко Люк по рамото и отиде да се присъедини към приятелите си. Те бяха насядали в редица покрай стената: Джейс, Изабел, Саймън, Мая и Ейлийн. Тя застана до Джейс.
	— Не виждам никакви фойерверки — каза шеговито-намръщено на Изабел.
	— Имай търпение, скакалец — каза Мая. — Хубавите неща спохождат онези, които умеят да чакат.
	— Винаги съм си мислел, че хубавите неща идват при тези, които действат, а не чакат — каза Саймън. — Не е чудно, че животът ми е толкова объркан.
	— В твоя случай „объркан“ е много смекчено — рече Джейс, но беше очевидно, че е разсеян. Той се пресегна и привлече Клеъри към себе си, по-скоро машинално, като по навик. Тя се облегна на рамото му и вдигна поглед към небето. Нищо не светеше там, освен демоничните кули, които осветяваха мрака с мека сребристобяла светлина.
	— Къде беше? — попита той, толкова тихо, че само тя можа да чуе въпроса.
	— Кралицата на феите поиска услуга от мен — каза Клеъри. — И ми предложи услуга в замяна. — Джейс се напрегна. — Спокойно. Отказах й.
	— Не са много хората, които ще откажат услуга от кралицата на феите — каза Джейс.
	— Казах й, че не се нуждая от услугата й — рече Клеъри. — Казах й, че имам всичко, което искам.
	Джейс леко се засмя и плъзна ръка по ръката й нагоре към рамото; пръстите му неволно се заиграха с верижката около шията й и Клеъри сведе поглед към блестящия сребърен пръстен над роклята си. Тя носеше пръстена на Моргенстърн, откакто Джейс й го беше оставил, но понякога се чудеше защо. Наистина ли искаше да си спомня за Валънтайн? Но пък, от друга страна, беше ли редно да го забрави?
	Не можеш да изтриеш всичко, за което си спомняш с болка. Тя не можеше да забрави нито Макс, нито Мадлен, нито Ходж, инквизиторката или дори Себастиян. Всеки спомен беше ценен; дори лошият. Валънтайн бе искал да забрави: да забрави, че светът се променя, а заедно с него и ловците на сенки… да забрави, че долноземците имат душа, а всички души са важни за целостта на този свят. Той бе предпочел да мисли само за това, което отличава ловците на сенки от долноземците. Но това, което го погуби, бе именно общото между тях.
	— Клеъри — каза Джейс, като я изтръгна от унеса й. Той я обгърна по-плътно с ръце и тя вдигна глава. Множеството нададе радостни викове, когато се изстреля първата ракета. — Погледни.
	Тя погледна точно когато фойерверките се пръснаха в дъжд от искри… искри, които при падането си обагряха облаците, чертаейки линии от златен огън, сякаш ангели падаха от небето.


	Cassandra Clare
	City of Glass, 2009

	__Издание:__
	Касандра Клеър. Град от стъкло
	Американска. Първо издание
	ИК „Ибис“, София, 2010
	ISBN: 978–954–9321–44–9

	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/32393
	Последна корекция: 20 октомври 2014 в 09:05