[Kodirane UTF-8]

	Касандра Клеър
	Град от пепел



	На баща ми, който не е зъл. Е, може би само малко.




	„Познавам твоите улици, обичан град,
	познавам демоните и ангелите,
	накацали като птици в клоните на твоите дървета.
	Познавам те, река, все едно течеш през моето сърце.
	Аз съм твоята дъщеря воин.
	Тук има букви, произлизащи от теб,
	както фонтанът от вода роден е.
	Тук има езици, заимствани от твоя пример,
	и когато ги говорим, градът израства.“
	Елка Клоук, „Този горчив език“



	Пролог
	Дим и диаманти

	На главната улица се издигаше внушителна конструкция от стъкло и стомана и пронизваше небето като блестяща игла. Метрополът, най-скъпата административна сграда в центъра на Манхатън, имаше петдесет и седем етажа. На най-високия етаж, петдесет и седмия, беше разположен най-луксозния апартамент: пентхауса на метропола — истински шедьовър на елегантния дизайн в черно и бяло. Твърде нови, за да бъдат напрашени, мраморните подове отразяваха звездите, които се виждаха през огромните прозорци, издигащи се от пода до тавана. Стъклото беше абсолютно прозрачно и създаваше илюзия, сякаш между този, който гледа и гледката няма нищо, и причиняваше замайване дори на онези, които не се боят от високото. Долу, в ниското, се стелеше сребърната лента на Ийст Ривър, пристегната с блестящите гривни на мостовете, виждаха се просветващи корабчета, малки като светулки, които се отделяха от светещите брегове от двете страни на реката — Манхатън и Бруклин. При ясна нощ, светещата Статуя на свободата можеше да се види на юг, но тази нощ имаше мъгла и Островът на свободата беше скрит под белия воал. Колкото и впечатляваща да беше гледката, човекът, застанал до прозореца, сякаш не обръщаше особено внимание. Слабото му, аскетично лице бе намръщено, когато се извърна от прозореца и прекоси стаята, като токовете на ботушите му отекваха по мраморния под.
	— Още ли не си готов? — каза припряно той, като прокара ръка по бялата си като сняг коса. — Мотаем се вече почти цял час.
	Момчето, коленичило на пода, вдигна раздразнен поглед към него.
	— Това е мрамор. По-здрав е, отколкото предполагах. Трудно ще се нарисува пентаграма тук.
	— Стига с тази пентаграма. — Отблизо ясно се виждаше, че въпреки бялата коса, човекът далеч не беше стар. Суровото му лице беше строго, но не и набръчкано, а очите бяха ясни и спокойни.
	Момчето тежко преглътна, а ципестите му, черни крила, подаващи се от тесните му плешки (на гърба на доченото му яке имаше цепнатини, през които излизаха крилата) потрепнаха нервно.
	— Пентаграмата е важна част от всеки ритуал за призоваване на демони. Това ви е известно, сър. Без нея…
	— Не сме защитени. Знам това, млади Елиас. Но твърде много продължи. Познавам магьосници, които могат да призоват демон, да разговарят с него и да го върнат обратно в ада за същото време, което на теб ти отнема рисуването на половин петолъчка.
	Момчето не каза нищо, само натисна още веднъж мрамора, този път с подновено настървение. По челото му изби пот и той отметна назад косата си с ръка, чиито пръсти бяха свързани с тънки, подобни на паяжини ципи.
	— Готово — каза най-накрая той, като се облегна с въздишка на токовете си. — Направих го.
	— Добре — каза любезно мъжът. — Да започваме.
	— А пари…
	— Казах ти. Ще си получиш парите, след като говоря с Аграмон, не по-рано.
	Елиас се изправи на крака и свали якето си. Въпреки дупките, изрязани в него, то притискаше крилата му и го караше да се чувства некомфортно; вече освободени, те се разпериха и размахаха, като раздвижиха въздуха в непроветреното помещение. Крилата му бяха лъскаво черни, прорязани с нишки от всички цветове на дъгата. Мъжът отмести поглед от него, сякаш тези крила му бяха неприятни, но Елиас изглежда, не забеляза това. Той започна да обикаля около пентаграмата, която беше начертал, обикаляше я по посока, обратна на часовниковата стрелка и припяваше на езика на демоните, което звучеше като пукане на пламъци.
	Със звук, подобен на изпускане на въздух от гума, очертанията на пентаграмата внезапно избухнаха в пламъци. Дузината огромни прозорци отразиха горящата петолъчка в дузина образи.
	Нещо в пентаграмата се раздвижи, нещо безформено и черно. Припяването на Елиас стана по-забързано, той вдигна нагоре ципестите си ръце и започна да чертае тънки линии във въздуха. Там, откъдето минаваха пръстите му, изпращяваше синкав огън. Мъжът не владееше кой знае колко добре хтоничния език, с който си служеха магьосниците, но все пак успя да различи думите, които Елиас напевно повтаряше: _Аграмон, призовавам те. Призовавам те да излезеш от пространствата между световете._
	Мъжът пъхна ръка в джоба си. Пръстите му се докоснаха до нещо твърдо, студено и метално. Той се усмихна.
	Елиас спря да обикаля. Сега стоеше пред пентаграмата, гласът му се издигаше и спускаше в монотонното припяване, синкавият огън пращеше около него, подобно на низ от светкавици. Внезапно от вътрешността на пентаграмата нагоре се стрелна стълб от черен дим, който се виеше като спирала, като ту се разширяваше, ту се свиваше. В сянката се появиха две очи, подобни на скъпоценни камъни, уловени в паяжина.
	— _Кой прекрачи границите между световете и ме повика тук?_ — попита настойчиво Аграмон с глас, подобен на строшено стъкло. — _Кой ме призова?_
	Елиас спря да припява. Той стоеше неподвижно пред пентаграмата — неподвижно, ако не се броят крилата, които леко потрепваха във въздуха. Наоколо замириса на ръжда и изгоряло.
	— Аграмон — каза магьосникът. — Аз съм магьосникът Елиас. Аз съм този, който те призова.
	За миг настъпи тишина. После демонът се засмя, доколкото изобщо пушек можеше да го прави. Смехът му беше язвителен и остър.
	— _Глупав магьосник_ — изхриптя Аграмон. — _Глупаво момче._
	— Глупавият си ти, щом си позволяваш да ми държиш този тон — каза Елиас, но гласът му трепереше като крилете му. — Ще останеш заключен в тази пентаграма, Аграмон, додето не реша да те освободя.
	— _Нима?_ — Димът се издигна, наклонен напред, като се сгъстяваше и разсейваше. Една струйка от него придоби формата на човешка ръка и докосна ръба на горящата пентаграма, в която се намираше. След това димът се наклони и се простря отвъд очертанията на звездата, като връхлетя отгоре им подобно на вълна върху насип. Пламъците угасваха и притихваха, докато Елиас с викове отстъпваше назад. Сега той трескаво шепнеше на хтоничен език някакво заклинание за задържане и прогонване. Напразно. Черната димна лавина прииждаше неудържимо, и ето че започваше да добива нещо като очерания — безформено, огромно, отвратително същество, пламтящите му очи се уголемиха до размера на чинийка за чаена чаша, а светлината, която изпускаха, беше ужасяваща.
	Мъжът наблюдаваше с невъзмутим интерес как Елиас извика отново и хукна да бяга. Но така и не стигна до вратата. Аграмон се изправи пред него, тъмната му сянка връхлетя върху магьосника като вълна от врящ черен катран. За миг Елиас потрепери под тази яростна атака — и после притихна.
	Черната фигура се отдръпна, като остави магьосника да лежи потрошен на мраморния под.
	— Надявам се — каза мъжът, който бе извадил студения метален предмет от джоба си и разсеяно си играеше с него, — че не си му направил нещо, което да ми попречи да го използвам. Все пак ми трябва кръвта му.
	Аграмон се обърна, черен стълб със зловещи диамантени очи. Те се впиха в мъжа със скъпия костюм, неговото сухо, спокойно лице, черните знаци, покриващи кожата му и блестящия предмет в ръката му.
	— Платил си на този магьосник-дете, да ме призове? И не си му казал какво мога да правя?
	— Правилно се досети — каза мъжът.
	Аграмон изтърси неохотно една похвала.
	— _Умно._
	Мъжът пристъпи към демона.
	— Аз _съм_ много умен. А понастоящем съм и твой господар. У мен е Бокалът на смъртните. Ти ще ми се подчиняваш или ще си понесеш последствията.
	Известно време демонът мълчеше. После се плъзна към земята в комичен реверанс — доколкото изобщо е в състояние да коленичи същество, което няма истинско тяло.
	— _На вашите услуги, господарю…?_
	Изречението вежливо завърши с въпрос.
	Мъжът се усмихна.
	— Можеш да ме наричаш Валънтайн.


	Първа част
	Време в ада



	Мисля, че съм в ада, следователно съм там
	Атрюр Рембо



	1
	Стрелата на Валънтайн

	— Още ли си ядосан?
	Алек, който се беше облегнал на стената на асансьора, погледна към другия край на помещението, където стоеше Джейс.
	— Не съм ядосан.
	— Разбира се, че си. — Джейс погледна с укор заварения си брат, после изохка, сякаш болка прониза ръката му. Всяка част от него го болеше от ударите, които бе получил следобеда, когато падна от прогнилата стълба три етажа надолу върху купчина отпадъчен метал. Дори и пръстите му бяха натъртени. Алек, който наскоро бе захвърлил патериците, които използваше след битката с Абадон, не изглеждаше много по-добре от Джейс. Дрехите му бяха покрити с кал, а косата му висеше на тънки и сплъстени кичури. По бузата му имаше дълга драскотина.
	— Не съм — процеди през зъби Алек. — Ако не беше казал, че драконовите демони са измрели…
	— Казах, че повечето са измрели.
	Алек вдигна предупредително пръст.
	— _Повечето_ са измрели — каза той, а гласът му трепереше от гняв — но НЕ ВСИЧКИ.
	— Добре — каза Джейс. — Просто ще променя текста в учебника по демонология от „повечето са измрели“ на „не всички са измрели за Алек. Той предпочита неговите чудовища да са напълно измрели“. Така _доволен_ ли си?
	— Момчета, момчета — каза Изабел, която разглеждаше лицето си в огледалната стена на асансьора. — Не се карайте. — Тя се извърна и слънчево се усмихна. — Добре де, случаят беше малко по-тежък, отколкото очаквахме, но мисля, че беше забавно.
	Алек я погледна и поклати глава.
	— Как винаги успяваш да останеш чиста?
	Изабел сви философски рамене.
	— Аз съм си чиста по душа. Това отблъсква всякаква мръсотия.
	Джейс така силно се засмя, че тя се обърна към него и гневно го изгледа. Той тикна изцапаните си с кал пръсти пред нея. Ноктите му бяха черни отдолу.
	— Мръсен отвътре и отвън.
	Изабел понечи да отговори, но асансьорът изскърца и спря.
	— Крайно време е това нещо да бъде оправено — каза тя, като бутна вратата. Джейс я последва в коридора, нетърпелив да си вземе горещ душ и да се освободи от оръжията си. Бе убедил своите заварени брат и сестра да дойдат на лов с него, въпреки че и двамата не се чувстваха готови да тръгнат ей така, без Ходж, който винаги им даваше указания и напътствия. Джейс обаче искаше да отвлече вниманието си с някоя битка, да се поразвлече с убиване и да се разсее с раните си. И понеже знаеха, че при всички положения ще отиде, те тръгнаха с него, като минаха през мръсния, пуст тунел на метрото, докато не срещнаха драконовия демон и не го убиха. Както винаги, тримата бяха перфектен екип. Като семейство.
	Джейс разкопча якето си и го закачи на една от закачалките на стената. Алек седеше на ниската дървена пейка до него и събуваше калните си ботуши. Тананикаше нещо под носа си, за да се увери Джейс, че не е ядосан. Изабел свали фуркетите от дългата си, тъмна коса, която се разпиля по гърба й.
	— Огладнях — каза тя. — Щеше ми се мама да е тук и да ни сготви нещичко.
	— По-добре, че я няма — рече Джейс, като разкопчаваше колана с оръжията си. — Вече да се е размрънкала заради килима.
	— Прав си — каза един хладен глас и Джейс се извърна, с ръце още на колана, и видя Мерис Лайтууд, застанала на вратата със скръстени ръце. Бе облечена в стегнат черен пътен костюм, а косата й черна като на Изабел, беше сплетена на плитка, стигаща до средата на гърба й. Леденосините й очи се плъзнаха по тримата, подобно на контролни прожектори.
	— Мамо! — възкликна Изабел, след като се окопити и се спусна към майка си да я прегърне. Алек се изправи на крака и отиде при тях, като се опитваше да прикрие накуцването си.
	Джейс остана на мястото си. В очите на Мерис, когато погледът й се плъзна по него, имаше нещо, което го накара да замръзне на мястото си. Дали бе подразнена от това, което каза? Та той не за първи път се шегуваше с манията й по старите килими…
	— Къде е татко? — попита Изабел, като се отдръпна от майка си. — Ами Макс?
	Настъпи едва доловима пауза. После Мерис каза:
	— Макс е в стаята си. А баща ви, за жалост, още е в Аликанте. Има още малко работа там, която трябва да свърши.
	Алек, който по принцип по-добре от сестра си улавяше настроенията, каза подозрително:
	— Случило ли се е нещо?
	— Позволи ми да те попитам същото. — Гласът на майка му беше дрезгав. — Куцаш ли?
	Алек не умееше да лъже. Изабел услужливо се намеси:
	— Преследвахме драконов демон в тунела на метрото. Но нищо ни няма.
	— А сигурно и великият демон, с който сте се сражавали миналата седмица също нищо не ви е направил?
	Тук дори Изабел нямаше какво да каже. Тя погледна към Джейс, който предпочиташе да не го бе правила.
	— Това не беше планирано. — Джейс не можеше да се концентрира. Мерис още не го бе поздравила, не беше казала дори едно здравей, а продължаваше да го гледа със сините си, пронизващи очи. Усети свиване под лъжичката, което ставаше все по-неприятно. Тя никога не го бе гледала така преди, каквото и да беше провинението му. — Беше грешка…
	— Джейс! — Макс, най-малкият Лайтууд, се шмугна покрай Мерис и се втурна в помещението, без да обръща внимание на протегнатата ръка на майка си. — Вие се върнахте! Всички се върнахте. — Той се завъртя в кръг и се усмихна победоносно на Алек и Изабел. — Стори ми се, че чух асансьора и ето ме.
	— А на мен ми се стори, че ти казах да стоиш в стаята си — каза Мерис.
	— Забравил съм — отвърна Макс със сериозност, която разсмя дори Алек. Макс беше дребен за годините си — по ръст приличаше на около седемгодишен — но у него имаше някаква сериозност, която, съчетана с огромните очила, го правеше да изглежда по-възрастен. Алек посегна и разроши косата на брат си, но Макс продължаваше да гледа Джейс и очите му сияеха. Джейс усети как студената буца в стомаха му започва леко да се отпуска. Макс го почиташе като герой така, както не почиташе и собствения си по-голям брат, може би защото Джейс се отнасяше с повече търпение към Макс. — Чух, че сте се били с велик демон — каза той. — Бешели страшен?
	— Ами… демон като демон — измъкна се Джейс. — Как беше в Аликанте?
	— Беше невероятно. Видяхме страхотни неща. В Аликанте има огромен хералдически музей и ме заведоха на места, където правят оръжия. Показаха ми и нов начин за правене на серафимски ками, така че да са по-дълги и ще накарам Ходж да ми покаже…
	Джейс недоумяваше. Очите му неволно се стрелнаха към Мерис. Не можеше да повярва. Значи Макс не знаеше за Ходж? Значи не му е казала?
	Мерис улови погледа му и устните й се свиха в тънка като острие на нож линия.
	— Стига, Макс. — Тя хвана по-малкия си син за ръка.
	Той вдигна глава и смаяно я изгледа.
	— Но аз говоря с Джейс…
	— Виждам. — Тя леко го бутна към Изабел. — Изабел, Алек, заведете брат си в стаята му. Джейс, — когато произнесе името му, в гласа й се долови напрегнатост, сякаш невидима киселина разяждаше думите в устата й — Иди да се измиеш и ела при мен в библиотеката възможно най-бързо.
	— Нищо не разбирам — каза Алек, като местеше поглед от майка си към Джейс и обратно. — Какво става тук?
	Джейс усети как по гърба му избива студена пот.
	— Нещо за баща ми ли?
	Мерис трепна два пъти, сякаш думите „баща ми“ й подействаха като два последователни шамара.
	— Библиотеката — процеди през зъби тя. — Там ще говорим.
	Алек каза:
	— Каквото и да е станало във ваше отсъствие, не е по вина на Джейс. Всички сме отговорни. А Ходж каза…
	— По-късно ще поговорим и за Ходж. — Мерис погледна предупредително към Макс.
	— Но, мамо — възрази Изабел. — Ако ще наказваш Джейс, по-добре накажи всички ни. Така е справедливо. Каквото и да сме правили, правехме го всички.
	— Не — каза Мерис след дълга пауза, която се стори безкрайна на Джейс. — Не всички.


	— Правило номер едно на аниме филмите — каза Саймън. Седеше облегнат на купчина възглавници в края на леглото си, с пакетче чипс в едната ръка и дистанционното на телевизора в другата. Бе облечен с черна тениска, на която имаше надпис ЧАТЯ СИ С МАЙКА ТИ и джинси с дупки на колената. — _Никога не се бъзикай със сляп монах._
	— Знам — каза Клеъри, като си взе от чипса и го топна в каничката със сос, поставена на таблата между тях. — По някаква причина те винаги са по-добри в битките от монасите, които могат да виждат. — Тя се втренчи в екрана. — Да не би да танцуват един с друг?
	— Това не е танцуване. Опитват се да се избият взаимно. Този пич е смъртен враг на другия, не помниш ли? Той е убил баща му. Защо да танцуват?
	Клеъри отхапа парченце чипс и се загледа замислено в екрана, където се виеха нарисувани кълбета розови и жълти облаци между фигурите на двама крилати мъже, които пърхаха един покрай друг и размахваха блестящи копия. От време на време някой проговаряше, но тъй като субтитрите бяха на японски или китайски, не се разбираше много.
	— Този с шапката — каза тя. — Той ли е лошият?
	— Не, този е бащата. Той е господарят на магьосниците и силата му се крие в шапката. Лошият е онзи, с механичната ръка, който говори.
	Телефонът иззвъня. Саймън остави пакетчето чипс и понечи да стане и да вдигне. Клеъри сложи ръка на китката му.
	— Недей. Нека си звъни.
	— Ами ако е Люк? Може да се обажда от болницата.
	— Не е Люк — каза Клеъри, като звучеше по-уверено, отколкото в действителност се чувстваше. — Той би се обадил на мобилния ми, а не на твоя домашен телефон.
	Саймън я гледа известно време, после отново се отпусна във възглавниците.
	— Щом казваш. — Тя долови колебание в гласа му, но и неизречено уверение, че просто иска тя да е доволна. Не беше сигурна обаче, че точно „доволство“ е нещото, което изпитваше в момента, не и при положение че майка й е в болницата, прикачена към маркучи и пиукащи апарати, а Люк, приличащ на зомби, клюма на пластмасовия стол до леглото й. Не и докато през цялото време се тревожеше за Джейс и поне дузина пъти вдигаше телефона да се обади в института, но после го затваряше, преди да е набрала номера. Ако Джейс искаше да говори с нея, щеше да й се обади.
	Може би беше грешка, че го накара да види Джослин. Беше толкова уверена, че още щом майка й чуе гласа на сина си, на своето първо дете, ще се събуди. Но тя не се събуди. Джейс стоеше вдървено и непохватно до леглото й, лицето му беше като на рисуван ангел, с празни, равнодушни очи. Накрая Клеъри изгуби търпение и му се разкрещя, на свой ред той също й се разкрещя и си тръгна ядосан. Люк наблюдаваше безучастно тази сцена, с вял интерес, изписан на умореното му лице.
	— За първи път ви виждам да се държите като брат и сестра — отбеляза той.
	Клеъри не отговори нищо. Нямаше смисъл да му казва колко не й се искаше Джейс да й е брат. Не можеш да избягаш от собственото си ДНК, колкото и да ти се иска. Все едно дали то те прави щастлив или не. Но дори и да не успяваше да се чувства щастлива, помисли си тя, все пак тук, в дома на Саймън, в неговата стая, тя се чувстваше уютно, чувстваше се у дома. Тя го познаваше достатъчно дълго, за да си спомня леглото му с формата на пожарникарска кола и конструкторите Лего, струпани в ъгъла на стаята. Сега леглото му беше покрито с юрган на широки ивици, подарък от сестра му, а стените бяха облепени с плакати на групи като Рок Солид Панда и Степинг Рейзър. В ъгъла на стаята, където някога бяха конструкторите Лего, сега имаше барабани, а в другия ъгъл беше компютърът, на екрана на който бе замръзнала картина от World of Warcraft. Беше й почти толкова познато, колкото собствената й стая у дома — която вече не съществуваше, така че засега тук се чувстваше като у дома си.
	— Пак чибита — каза мрачно Саймън. Всички герои бяха превърнати в три сантиметрови умалени копия на самите себе си и се замеряха едни други с чинии и тигани. — Сменям канала — обяви Саймън, като взе дистанционното. — Писна ми от тези анимета. Не виждам никаква интрига, да не говорим за секс.
	— Разбира се, че няма секс — каза Клеъри, като си взе още чипс. — Аниме са забавление за цялото семейство.
	— Ако си склонна да се лишиш от забавлението за цялото семейство, можем да видим какво дават по порно каналите — предложи Саймън. — Какво предпочиташ — „Вещиците от Брестуик“ или „Когато свалям Диане“?
	— Дай ми го! — Клеъри грабна дистанционното, но Саймън, кискайки се, вече беше превключил на друг канал.
	Смехът му внезапно спря. Клеъри вдигна поглед с изненада и видя как той гледа втренчено екрана. Даваха стар черно-бял филм — _Дракула_. Беше го гледала преди, с майка си. На екрана се бе появил Бела Лугоши, слаб и блед, загърнат с познатия плащ с висока яка, показал вампирските си зъби.
	— _Никога не пия… вино_ — натърти той със своя силен унгарски акцент.
	— Харесват ми паяжините, направени от гума — каза Клеъри, като се опитваше да сниши гласа си. — Личи си, че са от гума.
	Но Саймън вече се бе изправил и бе хвърлил дистанционното на леглото.
	— Ей сега се връщам — промърмори той. Лицето му бе добило цвета на зимно небе, малко преди да завали. Клеъри нервно хапеше устните си, докато го гледаше как се отдалечава — за първи път, откакто майка й беше в болницата, й мина през ума, че може би и Саймън не беше съвсем щастлив.


	Докато бършеше косата си, Джейс погледна отражението си в огледалото и се намръщи шеговито. Лечебната руна беше изцерила най-лошите му наранявания, но не можеше да оправи сенките под очите или да заглади тънките линии в ъгълчетата на устата. Главата го болеше и той се чувстваше леко замаян. Знаеше си, че трябваше да хапне тази сутрин, но се беше събудил с усещането за гадене и задъхан от кошмари, така че не му беше до ядене, само искаше да се натовари физически и с изтощение и пот да пропъди сънищата си.
	Хвърли кърпата встрани и закопня за сладкия черен чай, който Ходж запарваше от цъфтящите нощем цветя в оранжерията. Чаят прогонваше глада и докарваше силен приток на енергия. След изчезването на Ходж, Джейс се бе опитвал да вари листата на растението във вода, за да види дали ефектът ще е същият, ала се получаваше някаква горчива, с вкус на пепел течност, която го караше да кашля и да плюе. Зашляпа бос от банята към стаята си, където си облече джинси и чиста тениска. Нервно отметна назад мократа си руса коса. Беше пораснала прекалено и му влизаше в очите — нещо, за което Мерис със сигурност щеше да го смъмри. Не би му го спестила. Може и да не беше биологичен син на семейство Лайтууд, но те се отнасяха с него като с такъв, откакто го бяха осиновили като десетгодишен, след смъртта на собствения му баща. Предполагаемата смърт, припомни си Джейс, и усещането за празнота отново се появи. През последните няколко дни той се чувстваше като изкормена тиква-фенер, сякаш някой бе извадил с вилица вътрешностите му и ги бе натрупал на купчина, докато усмивката неизменно си оставаше на лицето му. Често се питаше дали изобщо нещо, в което бе вярвал през живота си или дори самият той, бяха истински. Беше си мислил, че е сирак, а се оказа, че не е. Мислеше си, че е единствено дете на родителите си, а се оказа, че има сестра.
	_Клеъри._ Отново усети болка, още по-силна. Сподави я. Очите му се спряха на парченцето от счупеното огледало, което лежеше на скрина му и все още отразяваше зелените клони и лазурно синьото небе. Сега в Идрис бе започнало да се здрачава, небето беше тъмно като кобалт. Задавен от чувството за празнота, Джейс обу ботушите си и се спусна по стълбите към библиотеката.
	Докато слизаше надолу по каменните стъпала, той се питаше какво ли ще да е това, което Мерис иска да обсъди насаме с него. Беше му се видяла готова да го хока и дори да го шамароса. Той не помнеше кога за последно го беше удряла. Семейство Лайтууд не си падаха по телесните наказания — за разлика от Валънтайн, който измисляше какви ли не болезнени наказания, за да държи в подчинение. Кожата на Джейс, бидейки на ловец на сенки, винаги зарастваше и грозните белези се скриваха. Джейс помнеше как през дните и седмиците след смъртта на бащата си търсеше белези по тялото си, някакъв знак, който да е останал, нещо като физическо напомняне за баща му.
	Стигна до библиотеката и почука два пъти, преди да отвори вратата. Мерис беше там, седнала до огъня на стола, който някога бе принадлежал на Ходж. Светлината струеше от високите прозорци и Джейс забеляза сивите нишки в косата й. Държеше чаша червено вино, а на масата до нея имаше стъклена гарафа.
	— Мерис — каза Джейс.
	Тя леко се сепна и разля малко от виното.
	— Джейс. Не те чух да влизаш.
	Той не помръдна.
	— Помниш ли онази приспивна песен, която пееше на Алек и Изабел, когато бяха малки и се страхуваха от тъмното?
	Мерис го гледаше изненадана.
	— За какво говориш?
	— Чувах те през стените. Тогава стаята на Алек беше до моята.
	Тя не отвърна нищо.
	— Беше на френски — продължи Джейс. — Песента.
	— Чудя ти се как помниш такива работи. — Тя го погледна, сякаш я бе обвинил за нещо.
	— На мен никога не ми пееше.
	Настъпи едва доловима пауза. После Мерис каза:
	— Ами ти… ти не се страхуваше от тъмното.
	— Нима има десетгодишно дете, което да не се страхува от тъмното?
	Тя вдигна вежди.
	— Седни, Джонатан. Хайде.
	Той прекоси стаята бавно, за да я подразни, и се отпусна в люлеещия се стол до бюрото.
	— Предпочитам да не ме наричаш Джонатан.
	— Защо? Това е името ти — изгледа го подозрително. — Откога знаеш?
	— Какво да знам?
	— Не се прави на глупав. Много добре знаеш какво те питам. — Тя се заигра с чашата в ръцете си. — Иткога знаеш, че Валънтайн е твой баща?
	Джейс обмисли и отхвърли няколко отговора. Обикновено успяваше да накара Мерис да се засмее. Бе един от малцината на този свят, които можеха да я разсмеят.
	— Горе-долу откогато и ти.
	Мерис бавно поклати глава.
	— Не ти вярвам.
	Джейс се изпъна на мястото си. Ръцете му, които висяха от страничните облегалки на стола, се свиха в юмруци. Той видя лекото треперене на пръстите си и се запита дали преди някога са треперили. Не помнеше такова нещо. Ръцете му винаги бяха твърди, а пулсът му — равномерен.
	— _Не ми вярваш?_
	Той долови недоумението в собствения си глас и вътрешно се сви. Разбира се, че не му вярва. Стана му ясно още, откакто си бе дошла.
	— Стига, Джейс. Как може да не знаеш кой е собственият ти баща?
	— Той ми каза, че е Майкъл Уейланд. Ние живеехме в имението на Уейланд…
	— Звучи логично — каза Мерис. — А името ти? Кое е истинското ти име?
	— Ти знаеш истинското ми име.
	— Джонатан Кристофър. Знаех, че това е името на сина на Валънтайн. Знаех също, че и Майкъл има син на име Джонатан. Често срещано име сред ловците на сенки — никога не съм намирала нещо странно в това, че имената съвпадат, а колкото до второто име на момчето на Майкъл, никога не съм се интересувала какво е. Но сега не спирам да си задавам въпроси. Какво беше истинското второ име на сина на Майкъл Уейланд? Колко време Валънтайн е планирал това, което в последствие направи? Откога е знаел, че ще убие Майкъл Уейланд…? — тя млъкна и впи поглед в Джейс. — Знаеш ли, никога не си приличал на Майкъл. Но понякога децата не приличат на родителите си. Никога преди не съм се замисляла над това. Ала сега виждам Валънтайн в теб. Начинът, по който ме гледаш. С онази предизвикателност. Не те интересува какво казвам, нали?
	Ала него го интересуваше. Просто беше много добър в прикриването на чувствата си.
	— Има ли значение дали ме интересува?
	Тя остави чашата на масата до себе си. Чашата беше празна.
	— Отговаряш на въпроса ми с въпрос, за да ме объркаш, точно както правеше Валънтайн. Трябваше да се досетя.
	— Какво да се досетиш? Та аз съм си все същият от седем години насам. Нищо не се е променило у мен. Ако преди не съм ти напомнял за Валънтайн, не виждам как бих могъл да ти напомням сега.
	Погледът й се отмести от него, сякаш вече не издържаше да го гледа директно.
	— Когато понякога сме говорили за Майкъл, не може да не ти се е виждало странно, че имаме предвид баща ти. Нещата, които сме казвали за него, никога не биха могли да се кажат за Валънтайн.
	— Вие казвахте, че е бил добър човек. — У него започна да се надига гняв. — Добър ловец на сенки. Любящ баща. Мислех, че това отговаря на истината.
	— Ами снимките? Сигурно си виждал снимки на Майкъл Уейланд и си разбрал, че това не е човекът, когото си наричал свой баща. — Тя прехапа устни. — Как ще обясниш това, Джейс?
	— Всички снимки са били унищожени по време на въстанието. Нали и вие ми казахте това. Сега се питам дали Валънтайн не ги е унищожил, за да не може никой да разбере кой е бил в Кръга. Никога не съм имал снимка на баща си — каза Джейс и се запита дали звучи толкова обидено, колкото се чувстваше. Мерис сложи ръка на слепоочието си и започна да го масажира, сякаш я болеше глава.
	— Не мога да повярвам — каза тя, като че ли на себе си. — Абсурдно е.
	— Тогава не вярвай, но вярвай на мен — каза Джейс и усети как треперенето на ръцете му се усилва.
	Тя отпусна ръката си.
	— Да не мислиш, че не искам? — отвърна тя и за миг Джейс си спомни гласа на онази Мерис, която идваше в стаята му посред нощ, когато бе на десет години и гледаше със сухи очи тавана, мислейки за баща си, а тя сядаше до леглото му и оставаше докато той заспеше.
	— Наистина не знаех — отново обясни Джейс. — И когато той ме помоли да се върна с него в Идрис, казах, че няма да го направя. Все още съм тук. Нима това не значи нищо?
	Тя извърна поглед към гарафата, сякаш за да си налее още вино, но после, изглежда, се отказа от идеята.
	— Щеше ми се да е така — каза тя. — Но има толкова много причини баща ти да иска да останеш в института. Когато става дума за Валънтайн, не мога да си позволя да вярвам на някого, който е бил под негово влияние.
	— Самата ти си била под негово влияние — каза Джейс и веднага съжали при вида на израза, който за миг се появи на лицето й.
	— Но _аз_ се отрекох от него — каза Мерис. — А ти? Би ли могъл да го направиш? — Сините й очи бяха същите като на Алек, но Алек никога не го бе гледал по този начин. — Кажи ми, че го мразиш, Джейс. Кажи ми, че мразиш онзи човек и всичко, свързано с него.
	Измина миг, после още един, и Джейс, свел поглед, видя как ръцете му се свиват все повече и повече в юмруци, та чак кокалчетата побеляват.
	— Не мога да кажа това.
	Мерис изсумтя.
	— Защо?
	— А ти защо не ми вярваш? Живял съм с теб през почти половината от живота си. Не трябва ли по-добре да ме познаваш?
	— Звучиш толкова искрено, Джонатан. Още от малък успяваше да пренасочиш гнева ми за някоя твоя пакост към Изабел или Алек. Познавам само един човек, който може да говори така убедително искрено.
	Джейс усети бакърен вкус в устата си.
	— Имаш предвид баща ми.
	— В света на Валънтайн винаги е имало само два типа хора — каза тя. — Такива, които симпатизират на Кръга и такива, които са срещу него. Последните бяха врагове, а първите — оръжия от неговия арсенал. Виждах как се опитва да превърне всеки от приятелите си, дори и собствената си съпруга, в оръжие за своята кауза. И ти искаш да повярвам, че не би направил същото със собствения си син? — Тя поклати глава. — Познавам го по-добре от теб. — За първи път Мерис го погледна повече със съчувствие, отколкото с гняв. — Ти си стрела, изстреляна право в сърцето на Клейва, Джейс. Ти си стрелата на Валънтайн. Все едно дали го съзнаваш или не.

	* * *

	Клеъри затвори вратата на спалнята с работещия телевизор и отиде да потърси Саймън. Намери го в кухнята, наведен над мивката. Ръцете му стискаха плота.
	— Саймън? — Кухнята беше светла, боядисана в ярко жълто, стените бяха окичени с поставени в рамка рисунки с пастел и молив, които Саймън и Ребека бяха правили в началното училище. Можеше да се каже, че Ребека не бе лишена от талант, но драсканиците на Саймън, които би трябвало да изобразяват хора, приличаха на пътни знаци със снопчета коса.
	Не я погледна, макар че по трепването на мускулите на раменете му можеше да се съди, че я е чул. Тя отиде до мивката и леко сложи ръка на гърба му. През памучната тениска усети острите кокалчета на гръбнака му и с удивление забеляза колко много бе отслабнал. Досега не беше обърнала внимание на това, тъй като да гледа Саймън, бе все едно да гледа себе си в огледалото — когато виждаш някого всеки ден, не забелязваш малките промени във външния му вид.
	— Добре ли си?
	Той спря водата с рязко движение на китката.
	— Разбира се. Добре съм.
	Клеъри сложи пръст отстрани на брадичката му и обърна лицето му към себе си. Беше се изпотил, тъмната му коса, разпиляна по челото, бе залепнала, макар че от полуотворения прозорец на кухнята влизаше хлад.
	— Не изглеждаш добре. Заради филма ли?
	Той не отговори.
	— Съжалявам. Не биваше да се смея, просто…
	— Не помниш ли? — гласът му беше дрезгав.
	— Аз… — Клеъри помнеше. Връщайки се към онази нощ, тя виждаше неясен водовъртеж от суетене, кръв и пот, сенки, пробягващи по коридорите и губещи се в пространството. Спомняше си белите лица на вампирите, сякаш изрязани от хартия, на фона на мрака, спомняше си и как Джейс я бе понесъл на ръце, и как викаше неистово в ухото й.
	— Всъщност, не. Пълна мъгла ми е.
	Погледът му пробяга по нея и се отклони.
	— Не ти ли изглеждам различен? — попита той.
	Тя се ококори срещу него. Очите му бяха с цвят на черно кафе — не точно черни, но много наситено кафяви, без отсенки на сиво или светлокафяво. Дали й изглеждаше различен? Може би бе станал по-самоуверен в държанието си, откакто бе убил Абадон, великия демон. Но у него се долавяше и някаква боязън, сякаш очакваше или търсеше нещо. Държание, което бе забелязала и у Джейс. Може би беше просто усещането за тленност.
	— Все същият Саймън си си.
	Той присви очи, сякаш с облекчение и когато клепачите му се притвориха, тя видя колко изпъкваха скулите му. Отслабнал е, помисли си и тъкмо да го изрече на глас, той се наведе и я целуна.
	Беше така изненадана да усети устните му върху своите, че се вцепени и стисна края на плота на мивката, за да не изгуби равновесие. Не го отблъсна и взел това за насърчение, Саймън плъзна ръка зад главата й и я зацелува още по-страстно, като разтваряше устните й със своите. Устните му бяха меки, по-меки от тези на Джейс, а ръката му, която придържаше врата й, беше топла и нежна. Целувката му беше солена.
	Клеъри затвори очи и за миг се понесе шеметно в мрака и топлината, която усещаше да струи от пръстите му, заровени в косата й. От унеса й я извади грубото иззвъняване на телефона и тя се отдръпна рязко, сякаш той я бе отблъснал, макар че дори не бе помръднал. За миг се втренчиха един в друг, ужасно смутени, като двама души, които внезапно са пренесени на някакво чуждо място, където нищо не им е познато.
	Саймън първи се окопити и посегна към телефона, който висеше на стената до рафта с подправките.
	— Ало? — Гласът му прозвуча нормално, макар че гърдите му шеметно се вдигаха и спускаха. Той подаде слушалката на Клеъри. — За теб е.
	Клеъри пое телефона. Все още усещаше сърцето си в гърлото, като насекомо, което пърха с крила под кожата й. _Люк се обажда от болницата. Нещо се е случило с майка ми._
	Каза със задавен глас:
	— Люк? Ти ли си?
	— Не. Изабел е.
	— Изабел? — Клеъри вдигна поглед и видя, че Саймън я гледа, облегнат на мивката. Руменината по бузите му беше изчезнала. — Защо се… искам да кажа, какво има?
	Момичето отсреща изхлипа, сякаш беше плакало.
	— Джейс при теб ли е?
	Клеъри рязко отдръпна слушалката от себе си и втренчено я погледна, после отново я допря до ухото си.
	— Джейс ли? Не. Защо да е при мен?
	Изабел тежко въздъхна в слушалката.
	— Работата е там, че… е _изчезнал_.


	2
	Луната на ловеца

	Мая Робъртс се отнасяше с недоверие към красиви момчета и затова намрази Джейс Уейланд още в мига, в който го видя. Нейният по-голям брат, Даниел, беше наследил медната кожа на майка им и огромните й, тъмни очи и се беше превърнал в един от онези хора, които бяха способни да запалят крилата на пеперуда, за да я гледат как изгаря и умира, докато лети. Той бе измъчвал и нея, първо по лек и безобиден начин, като я щипеше на места, където не се появяват синини, или като слагаше в шампоана й обезцветител. Тя го издаваше на родителите си, но те не й вярваха. Както не би й повярвал и който и да е друг, ако е виждал Даниел. Хората се заблуждаваха от красотата му, като я бъркаха с невинност и кротост. Когато в девети клас й счупи ръката, тя избяга от къщи, но родителите й я върнаха обратно. В десети клас Даниел бе блъснат на улицата от кола и почина на място, а шофьорът бе избягал от местопроизшествието. Докато стоеше на гроба му до родителите си, Мая бе смазана от срам заради непреодолимото чувство на облекчение, което изпитваше. Господ сигурно щеше да я накаже задето се радва, че брат й е мъртъв, мислеше си тя.
	И още следващата година той я наказа. Мая срещна Джордан. Дълга тъмна коса, тесен ханш в изтъркани джинси, рокерски тениски и мигли като на момиче. Никога не бе допускала, че ще й обърне внимание — такива като него обикновено предпочитаха слаби, бледи момичета, с модерни очила — но на него сякаш му допадаха закръглените й форми. Между целувките й казваше, че е красива. През първите няколко месеца всичко беше като сън; през последните няколко месеца — като кошмар. Започна да се държи собственически с нея, да я контролира. Когато й се ядосаше, я обиждаше и я удряше по бузата с опакото на ръката си, като оставяше видими отпечатъци. Когато понечи да скъса с него, той така силно я бутна, че падна в предния двор на собствения й дом, после се затича към къщи и залости вратата.
	По-късно нарочно целуна пред него друго момче, само за да му покаже, че между тях вече всичко е свършило. Дори не си спомняше името на момчето. Това, което се беше запечатало в паметта й, бе как върви към къщи през нощта, дъждът се сипе по косата й на малки капчици, а калта пръска крачолите на джинсите й, понеже бе тръгнала по една пряка пътека през парка, близо до дома й. Спомняше си тъмната фигура, която бе изскочила иззад металната въртележка, огромното влажно вълче туловище, което я бе съборило в калта, свирепата болка, когато челюстите му се забиха в шията й. Тя крещеше и се бореше, усещаше в устата си собствената си гореща кръв, а мозъкът й пищеше: _Това е невъзможно. Невъзможно._ В Ню Джърси няма вълци, не и в нейния обикновен квартал от предградията, не и в двайсет и първи век.
	Виковете й разбудиха обитателите на близките къщи и прозорците светнаха един по един като клечки кибрит. Вълкът я пусна, по челюстите му имаше кървави дрипи и разкъсана плът.
	По-късно, с двайсет и четири шева, тя лежеше в розовата си стая, а майка й тревожно се суетеше край нея. Докторът от спешното отделение беше казал, че ухапването прилича на такова от голямо куче, но Мая знаеше каква е истината. Преди вълкът да избяга, тя беше чула похотлив, познат шепот в ухото си:
	— Сега си моя. Завинаги моя.
	Никога повече не видя Джордан — той и родителите му бяха опаковали нещата си и напуснали апартамента, а никой от приятелите му не знаеше къде е отишъл, или поне не си признаваха. Не беше истински изненадана, когато при следващото пълнолуние започнаха болките: раздиращи болки, които я караха да подскача на едно място, запращаха я на пода, огъваха гръбнака й, както фокусник огъва лъжица. Когато зъбите изскочиха от венците й и се посипаха по пода като натрошени бисквити, тя припадна. Или поне така си помисли. Събуди се на мили разстояние от вкъщи, гола и окървавена, а един белег на ръката й пулсираше с ритъма на сърцето. Същата нощ тя хвана влака за Манхатън. Решението за това не беше трудно. Това, че беше със смесена кръв, бе достатъчно лошо в консервативния квартал от предградията, в който живееше. Един господ знаеше как биха се отнесли с върколак.
	Не беше трудно да намери глутница и да се присъедини към нея. Само в Манхатън имаше няколко. В крайна сметка отиде в центъра на града, където една от тях се бе настанила в старото полицейско управление в Китайския квартал.
	Водачите на глутницата постоянно се сменяха. Най-напред беше Кито, после Вероника, след това Габриел, а сега пък Люк. На нея и Габриел й харесваше, но Люк беше още по-добър. Изглеждаше надежден, имаше благи сини очи и не беше кой знае колко красив, което й попречи да го отхвърли автоматично. Чувстваше се уютно с глутницата тук. Вълците спяха в полицейското управление, играеха на карти, а нощем, когато не беше пълнолуние, ядяха китайска храна, а когато пък беше, излизаха на лов в парка, а на следващия ден изпиваха каквото бе останало от наличностите на Луната на ловеца, един от най-добрите барове за върколаци в града. Тук се продаваше наливна бира и никой не следеше дали си навършил двайсет и една години. Като ликантроп порастваш някак си по-бързо и щом като веднъж са ти поникнали козина и вълчи зъби, значи имаш право да пиеш в Луната, без значение каква е възрастта ти, изчислена в мундански години.
	Тези дни тя съвсем бе забравила за семейството си, но когато русото момче с дълго черно палто влезе в бара, Мая настръхна. Той не приличаше на Даниел, никак даже — Даниел имаше тъмна коса, която се къдреше на тила му и медна кожа, а това момче беше бяло и златокосо. Но и двамата имаха едни и същи стройни тела, една и съща походка, наподобяваща походката на пантера, която търси плячка, както и една и съща увереност в собствената си привлекателност. Ръката й неволно се стегна около дръжката на чашата и тя взе да се самоуспокоява: _Той е мъртъв. Даниел е мъртъв._
	Приглушеният ропот, който премина през бара и последва момчето по петите, приличаше на пенеща се вълна, която се разбива в кърмата на лодка. Момчето се държеше така, сякаш това не му правеше впечатление. Той издърпа с обутия си в ботуш крак един от столовете до бара, седна на него и опря лакти на плота. В тишината, последвала ропота, Мая го чу как най-спокойно си поръчва бира. С изискано движение на китката той поднесе чашата до устните си и я изпи почти наведнъж. Течността беше със същия тъмнозлатист цвят като косата му. Когато постави обратно чашата на бара, Мая видя тънките извити черни знаци по китките и опакото на дланите му.
	Бат, момчето, което седеше до нея — преди излизаха заедно, но сега бяха само приятели, промърмори под нос нещо, което прозвуча като „нефилим“.
	Така значи. Момчето не е върколак. Значи е ловец на сенки, член на тайната полиция на техния свят. Те бдяха за спазването на Закона, закриляни от Завета, и не можеш просто да станеш един от тях: трябва да си роден такъв. Кръвта ги правеше такива, каквито са. За тях се носеха какви ли не слухове, повечето от които никак не ласкави: че са надменни, високомерни, жестоки; гледат отвисоко и презират долноземците. Малцина бяха тези, които ликантропите мразеха повече от ловците на сенки — може би само вампирите.
	Говореше се, че ловците на сенки убиват демони. Мая си спомни кога за първи път чу за съществуването на демоните и за това, което правят. Тези приказки й докарваха главоболие. Вампирите и върколаците бяха просто хора, заболели от нещо, което ги правеше такива, това й беше ясно, но да се очаква от нея да вярва в бръщолевиците за рая и ада, за демони и ангели, и то, при положение че още никой не бе успял да й каже със сигурност дали има Бог, или поне какво следва след смъртта? Не беше честно. Сега тя вярваше в демони — беше видяла достатъчно на какво са способни, за да може ей така да ги отрече, но й се искаше да не й се бе налагало да повярва в тях.
	— Обзалагам се — каза момчето, като се облакъти на бара, — че тук не предлагате Сребърен куршум*. Навява ви лоши асоциации, а? — Присвитите му очи блестяха, подобно на луната в нейната първа или втора четвърт.
	[* Сребърен куршум — Алкохолен коктейл от скоч, джин и лимон. — Бел.ред.]
	Барманът, Чудатия Пит, само погледна момчето и поклати погнусено глава. Ако не беше ловец на сенки, мислеше си Мая, Пит щеше да го изрита от Луната, но вместо това той само се премести в другия край на бара и се зае да бърше чашите.
	— Всъщност — рече Бат, който не обичаше да си премълчава — не го предлагаме, защото наистина е калпав коктейл.
	Момчето присви блестящите си очи към Бат и възхитително се усмихна. Малцина бяха тези, които биха се усмихнали така, когато Бат им хвърли сърдит поглед. Бат беше към два метра висок, с плътен белег, който обезобразяваше половината му лице, където кожата бе обгорена от сребърен прах. Той не нощуваше тук, за разлика от другите в глутницата, които живееха в полицейското управление и спяха в стари килии. Имаше си собствен апартамент и дори работеше. Беше идеалното гадже, докато не я замени за червенокоса вещица на име Ив, която живееше в Йонкърс и гадаеше на ръка в гаража си.
	— А ти какво пиеш? — попита момчето, като се наведе толкова ниско към Бат, че бе чак неприлично. — Продължаваш да се наливаш, за да се отървеш от махмурлука?
	— Ти май наистина се мислиш за забавен. — При тези думи останалите от глутницата нададоха ухо към тях, готови да се притекат на помощ на Бат, в случай че реши да ступа това досадно хлапе. — Така ли?
	— Бат — каза Мая. Запита се дали не е единственият член на глутницата в бара, който се съмняваше в способността на Бат да ступа момчето. И то не защото се съмняваше в Бат. Имаше нещо в очите на това момче. — Недей.
	Бат не й обърна внимание.
	— _Зададох ти въпрос._
	— Кой съм аз, че да отричам очевидното? — Очите на момчето се плъзнаха покрай Мая, сякаш тя бе невидима и отново се върнаха на Бат. — Не мисля, че гориш от желание да ми кажеш какво се е случило с лицето ти. Прилича на… — И тук той се наведе напред и каза нещо на Бат толкова тихо, че Мая не чу нищо. В следващия момент тя видя как Бат замахна към момчето с намерението да разбие челюстта му, ала момчето се бе отместило. То стоеше на около пет стъпки разстояние и избухна в смях, когато юмрукът на Бат се стовари върху чашата му, която отскочи от бара и се разби в отсрещната стена, пръскайки дъжд от строшени стъкла.
	Чудатия Пит излезе иззад бара и преди Мая да успее да мигне, сграбчи с голямата си ръка ризата на Бат.
	— Достатъчно — каза той. — Бат, защо не излезеш на въздух да поохладиш страстите.
	Бат се опита да се измъкне от хватката на Пит.
	— Да изляза? Ти чу ли…
	— Чух. — Гласът на Пит беше нисък. — Той е ловец на сенки. Не се занимавай с него.
	Бат изруга и се отскубна от бармана. Тръгна наперено към изхода, с гневно изпънати рамене. Вратата се затръшна след него.
	Момчето спря да се усмихва и погледна към Чудатия Пит с нещо като мрачно негодувание, сякаш барманът му бе отнел играчката, с която още му се играеше.
	— Това не беше необходимо — рече той. — Можех сам да се оправя.
	Пит изгледа ловеца на сенки.
	— Това е моят бар и се притеснявам за него, а не за теб — каза най-после той. — Ако не искаш неприятности, ловецо на сенки, може би трябва да си потърсиш друг бар.
	— Не съм казал, че не искам неприятности. — Момчето се облегна на стола си. — Пък и не съм си допил питието.
	Мая хвърли поглед през рамо, там където стената зад бара бе изпръскана с алкохол.
	— Според мен няма какво да се допива.
	Една секунда момчето гледаше безизразно, после в златистите му очи блеснаха весели искри. В този миг то толкова приличаше на Даниел, че Мая инстинктивно понечи да се дръпне назад.
	Пит плъзна по бара друга чаша с кехлибарена течност, преди момчето да успее да й отговори.
	— Ето — каза той. Очите му се плъзнаха към Мая. Стори й се, че вижда в тях предупреждение.
	— Пит… — започна тя, но не довърши. Вратата на бара се отвори със замах. На входа стоеше Бат. Мина известно време, докато Мая забележи, че предната част на ризата му и ръкавите бяха прогизнали с кръв.
	Тя се плъзна от стола си и хукна към него.
	— Бат! Ранен ли си?
	Лицето му бе посърнало, сребристият белег изпъкваше на бузата му като парче извита тел.
	— Нападение — каза той. — В уличката има труп. Убито дете. Кръв… навсякъде. — Той поклати глава и погледна към себе си. — Тази кръв не е моя. Аз съм добре.
	— Труп? Но кой…
	Отговорът на Бат бе задавен от вълнение. Всички наскачаха от местата си и се втурнаха към вратата. Пит излезе иззад бара и си запроправя път през навалицата. Само ловецът на сенки остана на мястото си със сведена над питието глава.
	През една пролука в тълпата около вратата Мая мерна сивата настилка на уличката, изпръскана с кръв. Беше още мокра и се просмукваше между фугите на паветата, подобно на ластари от червено растение.
	— Гърлото му е прерязано, така ли? — обърна се Пит към Бат, който отново бе възвърнал цвета на лицето си. — Но как…
	— В уличката имаше някой. Той се бе навел над него — каза Бат. Гласът му беше дрезгав. — Не беше човек, а по-скоро сянка. Избяга, когато ме видя. Момчето беше още живо. Береше душа. Наведох се над него, но… — Бат сви рамене. Това движение бе небрежно, но жилите на шията му изпъкнаха като дебели корени, увити около дънера на дърво. — Умря, без да каже нищо.
	— Вампири — рече една пълничка ликантропка, която стоеше до вратата. Май се казваше Амабел, помисли си Мая. — Децата на нощта. Няма кой друг да е.
	Бат погледна към нея, после се обърна и прекоси помещението, за да стигне до бара. Сграбчи ловеца на сенки за гърба на якето му — или поне посегна да го направи, но момчето вече се беше изправило на крака и плавно се обърна.
	— Какъв ти е проблемът, върколако?
	Ръката на Бат още стоеше протегната.
	— Ти да не си глух, нефилиме? — изръмжа той. — На алеята има убито момче. Един от нашите.
	— Имаш предвид ликантроп или друг долноземец? — Момчето леко повдигна вежди. — За мен всички сте еднакви.
	Чу се ниско ръмжене… идващо от Чудатия Пит, забеляза с изненада Мая. Беше се върнал на бара и бе заобиколен от останалите членове на глутницата, които бяха приковали поглед в ловеца на сенки.
	— Той беше само едно дете — каза Пит. — Казваше се Джоузеф.
	Името не говореше нищо на Мая, но тя видя как челюстта на Пит се стегна и усети присвиване в стомаха. Сега глутницата беше разярена и ако ловецът на сенки имаше поне малко разум, трябваше час по-скоро да се махне оттук. Но той очевидно нямаше такова намерение. Стоеше си най-спокойно и ги гледаше със златистите си очи и шеговита усмивка на лицето.
	— Значи момче ликантроп? — попита той.
	— Един от глутницата — отвърна Пит. — Беше само на петнайсет.
	— И какво по-точно очаквате да направя аз? — попита момчето.
	Пит гледаше невярващо.
	— Ти си нефилим. При случаи като този Клейвът ни дължи защита.
	Момчето се огледа, бавно и толкова самоуверено, че лицето на Пит пламна.
	— Тук не виждам нищо, от което трябва да бъдете защитени — каза то. — Като се изключи ужасното обзавеждане и вероятно мухълът. Но него спокойно можете да си го изчистите с препарат.
	— Има труп пред вратата на бара — рече Бат, като бавно изговаряше думите. — Да не мислиш…
	— Мисля, че е малко късно да му се помогне — отвърна момчето, — при положение че е вече мъртво.
	Пит продължаваше да гледа втренчено. Ушите му се бяха изострили и когато проговори, гласът му се губеше между растящите кучешки зъби.
	— Внимавай, нефилиме — предупреди той. — Много внимавай.
	Момчето го изгледа неразбиращо.
	— Да внимавам ли?
	— Значи няма да направиш нищо? — каза Бат. — Така ли?
	— Разбира се, че ще направя нещо, ще допия питието си — каза момчето, като погледна към полупразната си чаша, която още беше на бара. — С ваше позволение.
	— Значи такава е позицията на Клейва, седмица след подписването на Съглашението? — рече възмутено Пит. — За теб смъртта на долноземец нищо ли не означава?
	Момчето се усмихна и Мая усети тръпки по гърба си. Той поразително приличаше на Даниел, когато посягаше да изтръгне крилцата на калинка.
	— Как долноземците — отвърна той — очакват Клейвът да оправи неразбориите между тях? Или мислите, че можете да ни безпокоите само защото някакво глупаво хлапе е решило да разплиска кръвта си на улицата…
	И той си послужи с една дума, дума за върколаци, която те никога не употребяваха за себе си, цинична дума, която означаваше неприемлива връзка между вълци и човешки жени.
	Преди някой да успее да помръдне, Бат замахна към ловеца на сенки… но момчето беше изчезнало. Бат залитна, завъртя се и се заоглежда. Глутницата затаи дъх.
	Устата на Мая увисна. Ловецът на сенки се бе качил на бара и стоеше там с разтворени крака. Той наистина приличаше на ангел-отмъстител, готов да раздава божествена справедливост отгоре, както беше редно да правят ловците на сенки. После протегна ръка и посочи себе си с пръсти, многократно, като в играта _Ела и ме хвани_… и глутницата се втурна към него.
	Бат и Амабел се покатериха на бара. Момчето се завъртя толкова бързо, че отражението му в огледалото зад бара се размаза. Мая видя как замахна с крак към тях, а после двамата се строполиха на пода сред фонтан от счупени стъкла. Чу как момчето се изсмя, дори когато някой замахна към него и го повали. То потъна в навалицата с лекота, която издаваше, че го прави доброволно, а после Мая го изгуби от поглед, виждаше само мятащи се безразборно ръце и крака. Тя все още чуваше смеха му, дори и когато проблесна метал — острие на нож — и тогава шумно си пое въздух.
	— Престанете!
	Беше гласът на Люк, спокоен, равен, като биенето на сърцето. Колко странно, че винаги чуваш гласа на водача на глутницата си. Мая се обърна и го видя, застанал точно на входа на бара, облегнат с ръка на стената. Изглеждаше не само уморен, но и посърнал, сякаш нещо го разяждаше отвътре. Той продължи със спокоен глас:
	— Стига. Оставете момчето на мира.
	Глутницата се отдръпна от ловеца на сенки, като остави Бат, който продължаваше да стиска гърба на ризата на ловеца на сенки с едната ръка, а с другата държеше къса остра кама. Момчето се беше зачервило, но не приличаше на някой, който се нуждае от защита, усмихваше се ехидно и тази усмивка беше по-заплашителна от натрошеното стъкло, пръснато по пода.
	— Той не е момче — каза Бат. — Той е ловец на сенки.
	— Те са добре дошли тук — рече Люк с неутрален тон. — Те са наши съюзници.
	— Той каза, че е без значение — отвърна гневно Бат. — Смъртта на Джоузеф…
	— Знам — каза спокойно Люк. Очите му се приковаха в русото момче. — Само за да се сбиеш ли дойде тук, Джейс Уейланд?
	Момчето — Джейс — се усмихна, при което от цепнатата му устна потече тънка струйка кръв по брадичката му.
	— Люк.
	Бат, изненадан да чуе малкото име на водача им от устата на ловеца на сенки, пусна ризата на Джейс.
	— Не знаех…
	— Няма нищо за знаене — каза Люк, умората в очите личеше и в гласа му.
	Чудатия Пит басово изръмжа.
	— Той каза, че Клейвът не се интересува от смъртта на някакъв си ликантроп, дори и да е дете. А мина само седмица от подписването, Люк.
	— Джейс не говори от името на Клейва — каза Люк — и нищо не би могъл да направи, дори и да иска. Не е ли така?
	Той погледна Джейс, който беше пребледнял.
	— Ти как…
	— Знам какво се е случило — рече Люк. — С Мерис.
	Джейс се скова и за миг Мая видя през типичната за Даниел свирепост да прозира веселост, но тъмна и агонизираща веселост, която й напомняше повече за собствените й очи в огледалото, отколкото за тези на брат й.
	— Кой ти каза? Клеъри ли?
	— Не беше Клеъри. — Мая не беше чувала досега Люк да произнася това име, но в тона му се усещаше, че то е много специално за него, както и за ловеца на сенки. — Аз съм водач на глутница, Джейс. Чувам разни неща. А сега ела. Да идем в кабинета на Пит и да поговорим.
	Джейс се поколеба за момент, после сви рамене.
	— Добре — каза той, — но ми дължиш един скоч, който не можах да изпия.


	— Това беше последното ми предположение — каза Клеъри с отчаяна въздишка, докато сядаше на стълбите пред музея на изкуствата Метрополитън и гледаше с досада към Пето авеню.
	— Беше логично. — Саймън седна до нея, като протегна дългите си крака. — Искам да кажа, че той е човек, който обича оръжията и убиването, така че защо да не проверим при най-голямата колекция от оръжия в целия град? Пък и аз обичам да ходя в отделението „Оръжия и доспехи“. Дават ми идеи за военните операции.
	Тя го погледна изненадано.
	— Още ли играете с Ерик, Кърк и Мат?
	— Много ясно. Защо да не играем?
	— Мислех, че компютърните игри са загубили част от очарованието си, откакто ти… — _Откакто нашият истински живот започна да прилича на някоя от твоите виртуални военни операции. Изпълнен с добри и лоши герои, истински черни магии, както и магически предмети, които трябва да намериш, ако искаш да спечелиш играта._
	Само дето в игрите добрите винаги побеждават, унищожават лошите и се завръщат с трофея. В реалния живот те бяха изгубили трофея и на моменти Клеъри още се питаше дали те са от лошите или от добрите.
	Тя погледна към Саймън и я обля вълна на съжаление. Ако той загубеше играта, вината щеше да е нейна, точно както и всичко, което му се бе случило през изминалите седмици, беше по нейна вина. Спомни си пребледнялото му лице на мивката онази сутрин, точно преди да я целуне.
	— Саймън… — започна тя.
	— Точно сега играя свещеник, наполовина трол, който иска да отмъсти на орките, които са избили семейството му — каза въодушевено той. — Страхотно е.
	Тя се засмя и в същото време иззвъня мобилният й телефон. Извади го от джоба си и го отвори, беше Люк.
	— Не сме го открили — каза, преди той да смогне да поздрави.
	— Вие не, но аз да.
	Клеъри се изпъна на мястото си.
	— Шегуваш се. Той при теб ли е? Може ли да говоря с него? — Тя улови погледа на Саймън, който настойчиво я гледаше и сниши глас. — Наред ли е всичко?
	— Може да се каже.
	— Какво значи „може да се каже“?
	— Той се сби с глутница върколаци. Има тук-там някои рани и синини.
	Клеъри притвори очи. Защо, о, защо Джейс се е бил с глутница вълци? Какво го е прихванало? От друга страна, това беше Джейс. Би се изправил и срещу товарен камион, стига да си наумеше.
	— Мисля, че е по-добре да дойдеш — каза Люк. — Някой трябва да го вразуми, а аз не се справям много добре.
	— Къде сте? — попита Клеъри.
	Той й обясни. Барът се наричаше Луната на ловеца на улица Хестър. Тя се запита дали не беше скрит с магически прах. Затвори телефона и се обърна към Саймън, който я гледаше с вдигнати вежди.
	— Блудният син се е завърнал?
	— Така изглежда. — Тя се изправи и протегна омалелите си крака, пресмятайки наум колко време ще й отнеме отиването до Китайския квартал с влак и дали джобните, които Люк й беше дал, ще й стигнат за такси. Може би няма, реши тя, ако попаднат в задръстване, ще се забавят повече, отколкото ако вземат метрото.
	— … дойда с теб? — завърши Саймън, като се изправяше. Стоеше едно стъпало по-ниско от нея, което ги правеше почти еднакво високи. — Как мислиш?
	Тя отвори уста, но не знаеше какво да каже.
	— Ами-и-и…
	— Не чу и дума от това, което ти казах през последните две минути, нали? — обиди се той.
	— Така е — призна си. — Мислех си за Джейс. Имам чувството, че нещо с него не е наред. Извинявай.
	Саймън смръщи вежди.
	— Да не би сега да хукнеш да превързваш раните му?
	— Люк ме помоли да отида. Надявах се да дойдеш с мен.
	Саймън ритна горното стъпало с ботуша си.
	— Ще дойда, но… защо? Не може ли Люк да върне Джейс в института и без твоята помощ?
	— Вероятно може. Но мисли, че Джейс ще иска първо да говори с мен.
	— Нали имахме планове за довечера — рече Саймън. — Да се забавляваме. Да гледаме филм. Да вечеряме в центъра.
	Тя го погледна. В далечината се чуваше плискащата се вода на фонтана в музея. Спомни си за кухнята у тях, за влажните му ръце в косата й, но всичко й изглеждаше толкова далечно, макар и да можеше да си го представи — по начина, по който си спомняме снимка от дадено събитие без всъщност да си спомняме самото събитие.
	— Той ми е брат — рече. — Трябва да отида.
	Саймън имаше вид на човек, който не може да гледа от умора.
	— Тогава ще дойда с теб.


	Кабинетът на Чудатия Пит беше в дъното на тесен коридор, покрит с дървени стърготини. Тук-там стърготините бяха разпръснати от стъпки и изцапани с тъмна течност, която далеч не приличаше на бира. Цялото помещение миришеше на пушек и застояло, малко като на… мокро куче, призна си Клеъри, въпреки че никога не би го казала пред Люк.
	— Не е в много добро настроение — рече Люк, като спря пред затворената врата. — Заключих го в кабинета на Чудатия Пит, понеже за малко не изтреби половината ми глутница с голи ръце. Освен това не желае да говори с мен — Люк сви рамене. — В теб ми е надеждата. — Премести поглед от смутеното лице на Клеъри към това на Саймън. — Какво?
	— Не мога да повярвам, че е дошъл тук — рече Клеъри.
	— А аз не мога да повярвам, че познаваш някого на име Чудатия Пит — каза Саймън.
	— Познавам много хора. Не че Чудатия Пит е точно човек, но едва ли аз съм този, който има право да каже това. — Люк отвори широко вратата на кабинета. Стаята беше семпло обзаведена, без прозорци, по стените висяха шампионски спортни флагчета. Имаше отрупано с документи бюро, с малък телевизор върху него, а зад бюрото, на стол, чиято кожа бе така напукана, че приличаше на мрамор, прорязан с жилки, седеше Джейс.
	Когато вратата се отвори, Джейс хвана един жълт молив от бюрото и го хвърли. Той се превъртя във въздуха и се заби в стената точно до главата на Люк и започна да вибрира. Люк се ококори. Джейс се усмихна леко.
	— Съжалявам, не знаех, че си ти.
	Сърцето на Клеъри се сви. С дни не беше виждала Джейс и сега й се стори някак различен — не само заради окървавеното лице и раните, които очевидно бяха пресни, но и кожата на лицето му беше някак по-обтегната, а скулите — по-изпъкнали.
	Със замах на ръката Люк посочи Саймън и Клеъри.
	— Доведох едни хора да те видят.
	Джейс премести поглед върху тях. Очите му бяха така безизразни, сякаш нарисувани на лицето му.
	— За жалост — каза той — имах само един молив.
	— Джейс… — поде Люк.
	— Не искам да го виждам тук. — Джейс кимна с брадичка към Саймън.
	— Това не е честно. — Клеъри бе възмутена. Нима бе забравил, че Саймън спаси живота на Алек, а вероятно и живота на всички тях?
	— Изчезвай, мунди — каза Джейс, като сочеше вратата.
	Саймън вдигна ръка.
	— Добре. Ще почакам в коридора. — Той излезе, като се въздържа да затръшне вратата след себе си, макар според Клеъри да му се искаше да го направи.
	Тя отново се обърна към Джейс.
	— Трябва ли да бъдеш толкова… — започна, но спря, когато видя лицето му. То изглеждаше посърнало, някак странно уязвимо.
	— Нелюбезен? — довърши мисълта й той. — Такъв съм само когато осиновителката ми ме изхвърли от дома си с нареждането никога повече да не прекрачвам прага й. Иначе съм рядко добродушен по природа. Особено на осмия ден от седмицата.
	Люк изръмжа.
	— Мерис и Робърт Лайтууд не са сред любимците ми, но не мога да повярвам, че Мерис е направила това.
	Джейс се изненада.
	— Познаваш ли ги? Семейство Лайтууд?
	— Бяхме заедно в Кръга — каза Люк. — Изненадах се, когато чух, че са оглавили тукашния институт. Изглежда, след въстанието са се споразумели с Клейва да бъдат третирани по по-лек начин, докато Ходж… е, знаем какво се случи с него. — Той помълча за миг. — Мерис каза ли ти защо те изритва, ако мога така да се изразя?
	— Не вярва, че съм се мислил за син на Майкъл Уейланд Обвинява ме, че през цялото време съм бил в съюз с Валънтайн… един вид, за да му помогна да похити Бокала на смъртните.
	— Защо тогава би останал тук? — попита Клеъри. — Защо според нея не си избягал с него?
	— Тя не го каза, но предполагам си мисли, че съм останал тук като шпионин. Змия в пазвата им. Не употреби думата „пазва“, но то си е ясно.
	— Змия на Валънтайн? — смая се Люк.
	— Според нея Валънтайн си мисли, че като са привързани към мен, тя и Робърт ще повярват на всичко, което им кажа. Затова Мерис смята, че ще реши проблема, като спре да е привързана към мен.
	— Но това няма как да стане — поклати глава Люк. — Не можеш да спреш привързаността си ей така, като с кранче. Особено ако си родител.
	— Те не са ми истински родители.
	— Родителството е нещо много повече от кръвна връзка. Те са били твои родители цели седем години. Просто Мерис е наранена.
	— Наранена ли? — смая се Джейс. — Тя ли е наранена?
	— Не забравяй, че тя е обичала Валънтайн — каза Люк. — Както и всички ние. Той я нарани жестоко. Сега не иска да бъде наранена и от сина му. Тревожи се, че си ги лъгал. Че човекът, за когото те е мислила през всички тези години, е бил измама, уловка. Трябва да я разбереш.
	Изражението на Джейс беше смесица от упорство и изненада.
	— Мерис е зряла жена! На нея не й трябва аз да я разбирам.
	— О, хайде, Джейс — каза Клеъри. — Не можеш да очакваш всички да бъдат съвършени. Възрастните също грешат. Върни се в института и се разберете. Бъди мъж.
	— Не искам да бъда мъж — каза Джейс. — Искам да бъда измъчван от страхове тийнейджър, който не може да се изправи срещу собствените си вътрешни демони и вместо това си изкарва вербалната агресия върху другите.
	— Е — каза Люк, — в това отношение се справяш фантастично.
	— Джейс — бързо се намеси Клеъри, преди да са се скарали сериозно, — трябва да се върнеш в института. Помисли за Алек и Изи. Знаеш ли какво им е на тях?
	— Мерис ще измисли да ги залъже с нещо. Може да им каже, че съм избягал.
	— Няма да стане — каза Клеъри. — Изабел звучеше отчаяно по телефона.
	— Изабел винаги звучи отчаяно — рече Джейс, но, изглежда му стана приятно. Той се облегна на стола. Раните по челюстта и скулите изпъкваха на кожата му като безформени знаци. — Няма да се върна там, където не съм желан. Вече не съм на десет години. Мога сам да се грижа за себе си.
	Люк не изглеждаше никак убеден в това.
	— Къде ще отидеш? Как ще живееш?
	Очите на Джейс блестяха.
	— Аз съм на седемнайсет. На практика съм възрастен. Възрастните ловци на сенки имат право на…
	— Възрастните, да. Но ти не си. Не можеш да получаваш заплата от Клейва, защото си още малък и на практика семейство Лайтууд са задължени по закон да се грижат за теб. Ако те не го правят, на тяхно място ще бъде определен друг или…
	— Или какво? — Джейс скочи от стола. — Ще ме пратят в сиропиталището в Идрис? Ще ме дадат на непознато семейство? Мога да си намеря работа в света на мундитата за една година, да живея като един от тях…
	— Не, не можеш — рече Клеъри. — Аз знам, Джейс, била съм една от тях. Ти си още малък за каквато и да е работа, а освен това уменията, които имаш… е, професионалните убийци са по-възрастни от теб. И са престъпници.
	— Аз не съм убиец.
	— Ако живееш в света на мундитата, ще бъдеш считан за такъв — каза Люк.
	Джейс сви вироглаво устни и Клеъри разбра, че думите на Люк го уязвиха дълбоко.
	— Ти не разбираш — каза с внезапна покруса в гласа. — Не мога да се върна. Мерис иска да мразя Валънтайн. А аз не мога.
	Вдигна брадичка, стегна челюстта си, очите му се приковаха в Люк, сякаш очакваше възрастният мъж да му отговори с насмешка или дори погнуса. В крайна сметка, Люк имаше повече причини да мрази Валънтайн, от който и да е друг на света.
	— Знам — каза Люк. — Някога и аз го обичах.
	Джейс въздъхна, едва ли не с облекчение и Клеъри изведнъж си помисли: _Ето защо е дошъл тук, на това място. Не просто за да се сбие с някого, а да се срещне с Люк. Защото Люк щеше да го разбере. Не всичко, което правеше Джейс, беше откачено и гибелно. Просто така изглеждаше._
	— Не е нужно да лъжеш, че мразиш баща си — каза Люк. — Било то и за да докажеш нещо на Мерис. Тя би трябвало да те разбере.
	Клеъри се приближи до Джейс, опитвайки се да разчете мислите по лицето му. То беше като книга, написана на чужд език, който само бегло бе изучавала.
	— Тя наистина ли каза, че не иска да се връщаш? — попита Клеъри. — Или просто си си въобразил, че е казала това и си си тръгнал?
	— Тя каза, че може би ще е по-добре за известно време да ме няма — отвърна Джейс. — Не каза къде да отида.
	— Ти даде ли й възможност за това? — рече Люк. — Виж, Джейс. Няма никакъв проблем да останеш при мен толкова, колкото се налага. Искам да знаеш това.
	Стомахът на Клеъри се сви. Мисълта Джейс да живее тук, едва ли не завинаги, я изпълваше със смесица от възторг и ужас.
	— Благодаря — рече Джейс. Гласът му беше равен, но очите му се стрелнаха безпомощно към Клеъри и тя видя в тях същата зловеща смесица от емоции, които самата бе почувствала. _Люк_, помисли си тя, _понякога ми се иска да не бъдеш чак толкова великодушен. Или толкова сляп_.
	— Но — продължи Люк, — надявам се, в края на краищата, да се върнеш в института, най-малкото, за да говориш с Мерис и да разбереш какво всъщност става. Имам чувството, че нещо не се е доизказала. Може би има да ти казва повече, отколкото си искал да чуеш.
	Джейс откъсна погледа си от Клеъри.
	— Добре. — Гласът му беше дрезгав. — Но при едно условие. Не искам да ходя сам.
	— Ще дойда с теб — каза бързо Клеъри.
	— Знам — понижи глас Джейс. — Аз също искам да дойдеш. Но искам да дойде и Люк.
	Люк бе изумен.
	— Джейс… живея тук от петнайсет години и никога не съм ходил в института. Нито веднъж. Не мисля, че Мерис ще е очарована…
	— Моля те — каза Джейс и въпреки че гласът му беше равен и спокоен, Клеъри усети почти осезаемо гордостта, която беше сподавил, за да произнесе тези две думи.
	— Добре. — Люк кимна с онова характерно за водачите на глутница кимване, с което искат да покажат, че ще направят това, което трябва да бъде направено, независимо дали го искат или не. — Тогава ще дойда с теб.


	Саймън се беше облегнал на стената в коридора пред кабинета на Пит и се опитваше да не се самосъжалява.
	Денят бе започнал добре. Е, относително добре. Първо този отвратителен епизод с Дракула по телевизията, който му докара гадене и замайване и отпуши емоции, които дълго бе потискал и се мъчеше да забрави. После гаденето някак си изостри нервите му и усети, че целува Клеъри така, както бе мечтал от години. Хората казват, че нещата никога не стават така, както си си ги представял. Ала грешаха.
	И тя бе отвърнала на целувката му…
	Но ето че сега тя беше тук с Джейс и Саймън имаше чувството, че нещо се усуква в стомаха му, сякаш бе погълнал купа червеи. Беше гадно усещане, което често му се случваше да изпитва напоследък. Но невинаги бе така, дори и след като разбра какво изпитва към Клеъри. Той никога не я беше притискал, никога не й бе натрапвал чувствата си. Беше уверен, че някой ден тя ще се събуди от своите копнежи по анимационни принцове и кунгфу герои и ще види това, което бе изписано на лицата и на двамата: че са родени един за друг. И макар да не се интересуваше от Саймън, все пак тя не се бе интересувала и от никой друг.
	До появата да Джейс. Спомняше си как седеше на стълбите на верандата пред дома на Люк и наблюдаваше Клеъри, докато му обяснява кой е Джейс, с какво се занимава, докато самият Джейс изучаваше ноктите си и гледаше с превъзходство. Саймън изобщо не чуваше какво му говори тя. Беше твърде зает да наблюдава начина, по който тя гледаше русото момче с чудати татуировки и скулесто, красиво лице. Прекалено красиво, си беше помислил Саймън, ала Клеъри очевидно не бе забелязала това. Тя го гледаше така, сякаш той бе един от нейните анимационни герои, оживял в реалността. Никога преди не я беше виждал да гледа някого по този начин и винаги си бе мислил, че ако все пак погледне някого така, то този някой ще е той. Ала не беше той и това го нарани по-силно, отколкото си бе представял.
	Когато разбра, че Джейс е брат на Клеъри, се почувства като човек, когото водят на разстрел и който е помилван в последната минута. Изведнъж светът отново стана привлекателен.
	Сега обаче не беше сигурен в това.
	— Ехо. — Някой, не много висок на ръст, идеше по коридора, като внимателно стъпваше между кървавите петна. — Люк ли чакаш? Той вътре ли е?
	— Не точно. — Саймън се отмести от вратата. — Искам да кажа и да, и не. Той е вътре с един мой приятел.
	Лицето, което вървеше към него, спря и го погледна. Саймън видя, че това беше момиче, на около шестнайсет години, с гладка, светлокафява кожа. Златистокестенявата й коса бе сплетена в дузина малки плитчици, а лицето й бе почти с формата на сърце. Тялото й бе стегнато, закръглено, с широки бедра и тънка талия.
	— Онзи тип от бара ли? Ловецът на сенки?
	Саймън сви рамене.
	— Е, не ми е приятно да ти го казвам — рече тя, — но приятелят ти е задник.
	— Той не ми е приятел — каза Саймън. — И съм повече от склонен да се съглася с теб.
	— Ама ти не каза ли, че…
	— Чакам сестра му — отвърна Саймън. — Тя е най-добрата ми приятелка.
	— И сега тя е вътре с него? — Момичето посочи с палец към вратата. Пръстите й бяха окичени с пръстени, най-обикновени халки, изчукани от бронз и злато. Джинсите й бяха износени, но чисти, а когато обърна глава, видя белега, прорязващ шията й, точно над яката на тениската. — Е — каза тя с досада, — знам всичко за братята задници. Предполагам, че вината не е нейна.
	— Не е — каза Саймън. — Но може би е единственият човек, когото той ще послуша.
	— Не прилича на човек, който ще послуша когото и да било — отвърна момичето и улови косия му поглед. Лицето й се оживи. — Гледаш белега ми. Това е мястото, на което съм ухапана.
	— Ухапана ли? Да не искаш да кажеш, че си…
	— Върколак — рече момичето. — Като всички други тук. Без теб и задника. И сестрата на задника.
	— Но ти невинаги си била върколак. Искам да кажа, не си се родила такава.
	— Както и повечето от нас — каза момичето. — Това е разликата между нас и твоите приятели ловци на сенки.
	— Какво?
	Тя бегло се усмихна.
	— Някога сме били хора.
	Саймън не каза нищо. Миг след това момичето му протегна ръка.
	— Аз съм Мая.
	— Саймън. — Той разтърси ръката й. Беше суха и мека. Тя го погледна през златистокафявите си мигли, с цвят на препечена филийка с масло. — Откъде знаеш, че Джейс е задник? — попита той. — Или по-точно, как разбра това?
	Мая отдръпна ръката си.
	— Той изпотроши бара ни. Цапардоса приятеля ми Бат. Дори зашемети някои от глутницата.
	— Те добре ли са? — разтревожи се Саймън. Джейс не изглеждаше обезпокоен, но доколкото го познаваше, не би се поколебал в една и съща сутрин да убие няколко души и да отиде за вафли. — Видя ли ги лекар?
	— Магьосник — рече момичето. — Нашият вид не може да ползва услугите на лекарите на мундитата.
	— Вашият вид, тоест долноземците?
	Тя вдигна вежди.
	— Наясно си с терминологията, а?
	Саймън се сепна.
	— Как разбра, че не съм един от тях? Или от вас? Ловец на сенки или долноземец, или…
	Тя така поклати глава, че плитките й подскочиха.
	— Просто човешката същност ти личи — каза с лека горчивина.
	Напрежението в гласа й го накара да потрепери.
	— Мога да почукам на вратата — рече Саймън, внезапно усетил слабост. — Ако искаш да говориш с Люк.
	Тя сви рамене.
	— Само му кажи, че Магнус е тук и оглежда обстановката в уличката. — Сигурно е изглеждал изумен, защото тя добави: — Магнус Бейн. Той е магьосник.
	Знам, искаше да каже Саймън, но се въздържа. И без това разговорът им беше достатъчно откачен.
	— Добре.
	Мая понечи да си тръгне, но се спря насред коридора и опря ръка на касата на вратата.
	— Мислиш ли, че тя ще успее да го вразуми? — попита. — Сестра му?
	— Ако Джейс изобщо слуша някого, то това е тя.
	— Колко мило — рече Мая. — Толкова да обича сестра си.
	— Да — каза Саймън. — Прекрасно е.


	3
	Инквизиторката

	Когато Клеъри за първи път бе пристъпила в Института, той приличаше на порутена църква с пробит покрив, а вратата бе запечатана с жълта полицейска лента. Сега не й трябваше да се концентрира, за да проникне отвъд магията. Дори и от другата страна на улицата го виждаше точно такъв, какъвто си беше — готическа катедрала с кули, чиито върхове сякаш пронизваха тъмното небе като ножове.
	Люк мълчеше. По лицето му бе изписана вътрешната борба, която изпитваше. Когато изкачиха стълбите, Джейс по навик бръкна в ризата си, но когато извади ръка, тя беше празна. Той горчиво се засмя.
	— Забравих. Мерис ми взе ключа, преди да тръгна.
	— Друго не можеше и да се очаква. — Люк стоеше точно пред портата на института. Внимателно докосна символите, гравирани в дървото, току под перваза. — Тази порта е същата като онази, на заседателната зала в Идрис. Не мислех, че някога отново ще видя подобна.
	На Клеъри й беше съвестно да прекъсва носталгичните спомени на Люк, но трябваше да се действа.
	— Ако нямаме ключ…
	— Не ни трябва ключ. Един институт трябва винаги да бъде отворен за всеки нефилим, който няма лоши намерения спрямо обитателите му.
	— Ами ако техните намерения са лоши спрямо нас? — мърмори Джейс.
	Устните на Люк се разтеглиха в усмивка.
	— Мисля, че и в този случай важи същото.
	— Да, но Клейвът умее да се прикрива. — Гласът на Джейс звучеше глухо, долната му устна бе подута, а левият клепач — посинял.
	_Защо не излекува раните си?_, недоумяваше Клеъри.
	— И стилито ли ти взе?
	— Когато си тръгнах, оставих всичко — рече Джейс. — Не исках да взимам нищо от това, което са ми дали семейство Лайтууд.
	Люк го погледна малко обезпокоено.
	— Всеки ловец на сенки трябва да има стили.
	— Е, ще си намеря друго — каза Джейс и бутна с ръка вратата на института. — В името на Клейва — каза той — моля за достъп до това свещено място. В името на ангела Разиел моля за благословия на моята мисия срещу…
	Портата се отвори. Клеъри видя вътрешността на катедралата, сенчестия мрак, тук-там осветяван от свещи във високи железни свещници.
	— Я, гледай ти — рече Джейс. — Получих си ей така благословията, преди още да съм казал за какво я искам. Можеше да е за мисия против всички, които носят бяло през зимата.
	— Ангелът знае каква е мисията ти — каза Люк. — Не е нужно да я казваш на глас, Джонатан.
	За миг на Клеъри й се стори, че нещо пробягна по лицето на Джейс — нерешителност, изненада — а може би и облекчение? Ала той каза само:
	— Не ме наричай така. Това не е моето име.


	Прекосиха партера на катедралата, минаха покрай празните пейки, а от олтара се носеше светлина. Люк се огледа любопитно и дори се изненада, когато пристигна асансьорът, подобен на позлатена клетка, за да ги качи горе.
	— Това трябва да е хрумване на Мерис — каза той, когато влязоха в клетката. — Типично в неин стил.
	— Тук е, откакто се помня — каза Джейс, когато вратата се затвори зад тях. Изкачването беше кратко и никой не проговори. Клеъри нервно си играеше с пискюла на шала. Чувстваше се малко виновна, задето каза на Саймън да си върви и да изчака да му се обади по-късно. По ядно изправените му рамене, докато крачеше по улица Ченъл, тя разбра, че се бе почувствал безцеремонно отпратен. Но пък и не можеше да си представи да го доведе тук, него — един мунди, докато Люк се застъпва за Джейс пред Мерис Лайтууд. Това само щеше да усложни нещата.
	Асансьорът спря с издрънчаване, излязоха от него и видяха Чърч, който ги чакаше в коридора, с поовехтяла червена панделка на врата. Джейс се наведе и погали с опакото на дланта си главата на котката.
	— Къде е Мерис?
	Чърч издаде гърлен звук, нещо средно между мъркане и ръмжене, и тръгна надолу по коридора. Те го последваха — Джейс мълчеше, а Люк се оглеждаше с нескрито любопитство.
	— Никога не съм мислел, че ще видя това място отвътре.
	— Такова ли си го представяше? — попита Клеъри.
	— Бил съм в институтите в Лондон и Париж, този не е по-различен от тях. И все пак някак си…
	— _Какво_ някак си? — Джейс вървеше малко по-напред.
	— Тук е по-студено — рече Люк.
	Джейс нищо не каза. Бяха стигнали до библиотеката. Чърч седна, сякаш за да покаже, че няма намерение да отиде по-нататък. Въпреки дебелата дървена врата отвътре се долавяха гласове, но Джейс отвори, без да чука, и влезе.
	Клеъри чу как някой извика от изненада. За миг сърцето й се сви, когато си помисли, че може би е Ходж, когото бе свикнала да вижда тук и който бе живял в тази стая. Ходж, с дрезгавия глас, и Хюго, соколът, почти постоянен негов спътник — който по заповед на Ходж едва не издра очите й.
	Разбира се, не беше Ходж. Зад огромното бюро от масивен махагон, чийто плот се крепеше на гърбовете на два коленичили каменни ангела, седеше жена на средна възраст с черната като индиго коса на Изабел и тънкото, жилаво телосложение на Алек. Бе облечена в изискан черен костюм, съвсем изчистен, за сметка на многобройните разноцветни пръстени, които искряха по пръстите й.
	До нея стоеше още някой: строен тийнейджър, с крехко телосложение, с къдрава тъмна коса и медна кожа. Когато се обърна и погледна към тях, Клеъри едва не падна от изненада.
	— Рафаел?
	За миг момчето се обърка. После се усмихна, зъбите му бяха много бели и остри — което не беше чудно, предвид факта, че бе вампир.
	— Боже — каза той, като се обърна към Джейс. — Какво се е случило с теб, братко? Изглеждаш, сякаш глутница вълци са се опитвали да те разкъсат.
	— Това е дяволски точно предположение — рече Джейс — или вече си чул за станалото.
	Усмивката на Рафаел премина в гримаса.
	— До ушите ми достига какво ли не.
	Жената зад бюрото се изправи на крака.
	— Джейс — рече тя с изпълнен с безпокойство глас. — Случило ли се е нещо? Защо се връщаш толкова скоро? Мислех, че ще останеш при… — Погледът й се плъзна към Люк и Клеъри. — А тези кои са?
	— Сестрата на Джейс — каза Клеъри.
	Очите на Мерис се спряха върху нея.
	— Да, виждам. Приличаш на Валънтайн. — Тя отново се обърна към Джейс. — Довел си и сестра си? А също и този мунди? Точно в момента тук не е безопасно за никой от вас. Най-вече за мундана…
	Люк се усмихна леко и рече:
	— Но аз не съм мунди.
	Когато погледна към Люк, когото едва сега бе загледала истински, изражението на Мерис бавно премина от учудване в шок.
	— Лушън?
	— Здравей, Мерис — рече Люк. — Мина много време.
	Лицето на Мерис се вкамени и в този миг тя сякаш внезапно се състари, изглеждаше по-стара и от Люк. Бавно се отпусна на стола си.
	— Лушън — повтори, ръцете й бяха опрени на бюрото. — Лушън Греймарк.
	Рафаел, който наблюдаваше сцената с широко отворени очи, се обърна към Люк:
	— Ти си този, който уби Габриел.
	_Кой пък беше Габриел?_ Клеъри гледаше озадачено Люк. Той леко сви рамене.
	— Да, убих го, както и той е убил водача на глутницата преди него. За ликантропите това е в реда на нещата.
	При тези думи Мерис вдигна поглед.
	— Водач на глутница?
	— Ако ти си водачът на глутницата, трябва да си поговорим и с теб — каза Рафаел, като любезно наклони глава към Люк, но при все това с тревога в очите. — Макар и не точно сега, предполагам.
	— Ще пратя някой да го уреди — отвърна Люк. — Напоследък съм доста зает. Може и да не смогна.
	— Ще смогнеш — заключи Рафаел. После отново се обърна към Мерис. — Приключихме ли с нашата работа?
	Мерис заговори с усилие.
	— Щом казваш, че децата на нощта не са замесени в тези убийства, ще ти повярвам. Нямам друг избор, освен ако не излязат на светло други факти.
	Рафаел се намръщи.
	— На светло ли? — рече той. — Не обичам тази фраза. — После се обърна и Клеъри с учудване забеляза, че по контурите му може да вижда през него, сякаш беше снимка, обгоряла по края. Лявата му ръка беше прозрачна и през нея виждаше големия метален глобус, който Ходж винаги държеше на бюрото. После ахна от изненада, когато прозрачността му се плъзна нагоре по ръцете, след което обхвана гърдите и раменете му и в следващия миг той изчезна, подобно на изтрита от рисунка фигура. Мерис въздъхна с облекчение.
	Клеъри гледаше изумено.
	— Той мъртъв ли е?
	— Кой, Рафаел ли? — попита Джейс. — Вероятно не. Това беше само негова холограма. Той не може да влезе в института.
	— Защо?
	— Защото това е свещено място — рече Мерис. — А той е прокълнат.
	Студените й очи ни най-малко не омекнаха, когато се обърна към Люк.
	— Значи, оглавяваш глутница тук? — попита тя. — Май не съм много изненадана. Съвсем типично за теб.
	Люк не обърна внимание на язвителността в гласа й.
	— Да не би Рафаел да беше тук заради детето, което беше убито днес?
	— Не само то, а и един магьосник — рече Мерис. — Бил намерен мъртъв в центъра преди два дни.
	— Но защо Рафаел беше тук?
	— Магьосникът бил обезкървен — каза Мерис. — Вероятно този, който е убил върколачето, е бил прекъснат, преди да излочи кръвта му и подозрението естествено падна върху децата на нощта. Вампирът дойде, за да ме увери, че неговите хора нямат нищо общо с това.
	— И ти му повярва? — попита Джейс.
	— Не мисля, че точно сега е моментът да обсъждам нещата на Клейва с теб, Джейс… не и пред Лушън Греймарк.
	— Сега се казвам Люк. Люк Гароуей.
	Мерис поклати глава.
	— Едва те познах. Станал си истински мунди.
	— Нали това е целта.
	— Всички мислехме, че си мъртъв.
	— Надявахте се — тихо я поправи Люк. — Надявахте се да съм мъртъв.
	Мерис го погледна така, сякаш се бе задавила с кост.
	— Седнете тогава — каза най-накрая тя, като посочи столовете пред бюрото. — Сега — рече Мерис, когато те заеха местата си — предполагам, ще ми кажете защо сте тук.
	— Джейс иска да се изправи пред Клейва — обясни без предисловие Люк. — Аз ще гарантирам за него. Бях в Ренуик в нощта, когато Валънтайн разкри тайната си. Бих се с него и едва не се убихме взаимно. Гарантирам, че всичко, казано от Джейс относно случилото се, е истина.
	— Не мисля, че мога да се доверя на твоите думи — възрази Мерис.
	— Може да съм ликантроп — каза Люк, — но едновременно с това съм и ловец на сенки. Готов съм да се подложа на проверката с Меча, ако това ще помогне.
	_С меча ли?_ Това не звучеше никак добре. Клеъри погледна към Джейс. Беше необичайно тих, бе сплел пръсти в скута си, но от него лъхаше някакво напрежение, сякаш бе на косъм да избухне. Той улови погледа й и обяви:
	— Мечът. Втората реликва на смъртните. Използва се, за да се разбере дали даден ловец на сенки лъже.
	— Ти не си ловец на сенки — рече Мерис на Люк, сякаш Джейс не беше казал нищо. — Не си живял според закона на Клейва от много време.
	— Имаше време, когато и ти не живя според него — отвърна Люк. Бузите на Мерис силно поруменяха. — Предположих — продължи той, — че вече си преодоляла неспособността си да се доверяваш на някого, Мерис.
	— Някои неща не могат да бъдат забравени. — Гласът й прозвуча заплашително меко. — Въобразяваш си, че инсценирането на собствената му смърт е единственото нещо, за което Валънтайн ни е лъгал? Мислиш си, че чарът и честността вървят ръка за ръка? И аз мислех така. Но съм грешала. — Тя се изправи и се облегна на масата с тънките си ръце. — Той ни казваше, че ще даде живота си за Кръга и че очаква от нас да направим същото. И щяхме да го направим — всички ние, сигурна съм в това. Поне аз щях да го направя. — Погледът й се плъзна по Джейс и Клеъри, после се кръстоса с този на Люк. — Спомни си как ни говореше, че въстанието щяло да бъде нищо работа, дори не истинска битка, няколко невъоръжени пратеници срещу цялата мощ на Кръга. Бях така уверена в лесната ни победа, че когато тръгнахме към Аликанте, оставих Алек сам вкъщи в люлката. Помолих Джослин да наглежда детето ми, докато ме няма. Тя отказа. Сега _знам_ защо. Тя е знаела, ти също. И не ни предупредихте.
	— Опитах се да те предупредя за Валънтайн — каза Люк. — Ти не щеше и да чуеш.
	— Не говоря за Валънтайн. Имам предвид въстанието! Когато пристигнахме, бяхме петдесет срещу петстотин долноземци…
	— Вие щяхте да ги избиете невъоръжени, защото си мислехте, че са само петима — каза тихо Люк.
	Ръцете на Мерис се притиснаха още по-силно към бюрото.
	— Вместо това ние бяхме избити — каза тя. — Насред клането се огледахме за Валънтайн да ни поведе. Но него го нямаше. В това време Клейвът беше обградил залата за преговори. Помислихме, че Валънтайн е убит, бяхме готови да дадем собствения си живот в последен отчаян устрем. После се сетих за Алек, ако аз умра, какво ще стане с момченцето ми? — Гласът й пресекна. — Затова се оттеглих от битката и се предадох на Клейва.
	— Постъпила си правилно, Мерис — каза Люк.
	Тя се обърна към него, очите й блестяха.
	— Не се нуждая от одобрението ти, върколако. Ако не беше ти…
	— Не упреквайте него! — прекъсна я Клеъри, като се понадигна. — Ваша е вината, задето сляпо сте се доверили на Валънтайн…
	— Мислиш, че не знам това? — Гласът на Мерис бе прегракнал. — О, това казаха и от Клейва, когато ни разпитваха. Използваха Меча и разбираха кога лъжем, но не можеха да ни накарат да проговорим… нищо не беше в състояние да ни накара да проговорим, докато…
	— Докато какво? — обади се Люк. — Така и не разбрах. Винаги съм се питал какво са ви казали, за да ви накарат да се обърнете срещу него.
	— Просто истината — рече Мерис, като в гласа й се усети внезапна умора. — Че Валънтайн не е загинал в залата. Че е избягал… оставил ни е да умрем без него. Казаха ни, че е умрял по-късно, запалил се бил в дома си. Инквизиторската ни показа костите му, обгорения амулет, който винаги носеше. Което, разбира се, пак се оказа лъжа… — Гласът й заглъхна, после отново се оживи, думите й отекваха ясно: — Така или иначе, постепенно всичко излезе наяве. Най-накрая всички си признахме, че сме били в Кръга. Преди битката Валънтайн ме беше дръпнал встрани и ми бе казал, че от всички в Кръга най-много се доверява на мен, че съм най-близкият му съратник. Когато от Клейва започнаха да ни разпитват, разбрах, че същото е казал и на останалите.
	— И в ада няма ярост по-голяма от тази на отхвърлената жена — промърмори Джейс толкова тихо, че само Клеъри успя да го чуе.
	— Той излъга не само Клейва, но и нас. Възползва се от верността и привързаността ни. Точно както направи и когато те изпрати при нас — каза Мерис, като погледна Джейс право в очите. — А сега се завърна и Бокалът на смъртните е у него. Кроял е планове за това през всичките тези години, през цялото време. Не мога да си позволя да ти вярвам, Джейс. Съжалявам.
	Джейс нищо не каза. Лицето му беше безизразно, но докато Мерис говореше, то ставаше все по-бледо, незаздравелите му рани на челюстта и бузата му се откроиха още повече.
	— И сега какво? — каза Люк. — Какво очакваш да направи той? Къде предлагаш да отиде?
	Очите й за миг се спряха на Клеъри.
	— Защо не при сестра си? Семейството…
	— Изабел е сестра на Джейс — прекъсна я Клеъри. — Алек и Макс са негови братя. Какво ще им кажете на тях? Те ще ви намразят завинаги, ако изхвърлите Джейс от дома си.
	Мерис впи очи в нея.
	— Какво разбираш ти?
	— Познавам Алек и Изабел — отвърна Клеъри. За миг се сети за Валънтайн, но пропъди мисълта за него. — Семейството е повече от кръвта, която тече във вените. Валънтайн не ми е баща. Моят баща е Люк. Точно както Алек, Макс и Изабел са семейството на Джейс. Ако се опитате да го откъснете от семейството, ще оставите рана, която никога няма да зарасне.
	Люк я погледна с нещо като неизпитано досега уважение. Нещо проблесна в очите на Мерис… колебание?
	— Клеъри, стига — каза тихо Джейс. Гласът му беше съкрушен. Клеъри се обърна към Мерис.
	— Ами Мечът? — попита тя.
	За миг Мерис я погледна искрено озадачена.
	— Какъв меч?
	— Мечът на истината — рече Клеъри. — Онзи, с помощта на който може да се разбере дали един ловец на сенки лъже или не. Можете да го използвате, за да проверите Джейс.
	— Това е добра идея. — В гласа на Джейс имаше искрица оживление.
	— Клеъри, подбудите ти са добри, но не знаеш как се борави с този меч — каза Люк. — Единствената, която умее да го използва, е инквизиторката.
	Джейс се наведе напред.
	— Ами да се обадим на инквизиторката тогава. Аз ще се погрижа.
	— Не — каза Люк, но Мерис погледна към Джейс.
	— Инквизиторката — рече тя с досада — вече е на път…
	— Мерис. — Гласът на Люк секна. — Кажи ми, че не си я повикала за това!
	— Не съм! Да не мислиш, че Клейвът ще гледа отстрани тези безумия с бездушните воини, портали и показни убийства? След всичко, което направи Ходж? Благодарение на Валънтайн сега всички сме под наблюдение — завърши тя, гледайки пребледнялото и изплашено лице на Джейс. — Инквизиторката може да тикне Джейс в затвора. Може да го лиши от руните му. Мислех, че ще е по-добре…
	— Джейс да го няма, когато тя пристигне — каза Люк. — Значи затова си бързала да го отпратиш.
	— Каква е тази инквизиторка? — попита Клеъри. Думата и навяваше представи за испанската инквизиция, за мъчения и камшици. — С какво се занимава?
	— Държи под наблюдение ловците на сенки от името на Клейва — каза Люк. — Следи за това, нефилимите да не нарушават закона. След въстанието не изпуска от очи всички членове на Кръга.
	— Тя ли е проклела Ходж? — попита Джейс. — А теб изпрати тук?
	— Тя избра наказанието на Ходж и нашето изгнание. Мрази баща ти, а и нас никога не ни е обичала.
	— Няма да си тръгна — каза Джейс, все още пребледнял. — Какво ще стане, ако тя дойде и не ме намери тук? Ще си помисли, че се опитваш да ме скриеш. Ще ви накаже — теб, Алек, Изабел и Макс.
	Мерис нищо не каза.
	— Мерис, не ставай глупава — рече Люк. — Ще те порицае, задето си оставила Джейс да си тръгне. Ако той остане тук и позволи да бъде подложен на проверката с Меча, това би било знак, че е честен.
	— Да остави Джейс… сериозно ли говориш, Люк? — попита Клеъри. Вярно, че идеята да се използва Мечът беше нейна, но вече съжаляваше, че изобщо е повдигнала въпроса. — Тази жена ми изглежда ужасна.
	— Но ако Джейс си тръгне — отвърна Люк, — никога повече няма да може да се върне. Никога вече няма да бъде ловец на сенки. Все пак инквизиторката е дясната ръка на закона. Ако Джейс иска да бъде част от Клейва, ще трябва да говори с нея. Той притежава нещо, нещо, което липсваше на членовете на Кръга след въстанието.
	— И какво е то? — попита Мерис.
	Люк леко се усмихна.
	— За разлика от теб Джейс говори истината.
	Мерис с мъка си пое въздух, после се обърна към Джейс.
	— В крайна сметка, решението си е твое — каза тя. — Ако искаш да бъдеш проверен, остани тук и изчакай инквизиторката.
	— Ще остана — каза Джейс. В гласа му имаше твърдост, лишена от всякакъв гняв, което изненада Клеъри. Той гледаше покрай Мерис, в очите му трепкаше светлина като отразени пламъчета. В този миг Клеъри не можеше да не отбележи поразителната прилика с баща му.


	4
	Кукувица в гнездото

	— Портокалов сок, меласа, яйца — е, с изтекъл преди седмици срок на годност — и нещо, което прилича на маруля.
	— Маруля ли? — Клеъри надникна над рамото на Саймън в хладилника. — О, това е моцарела.
	Саймън потръпна и затвори с крак вратата на хладилника на Люк.
	— Дали да не си поръчаме пица?
	— Вече го направих — каза Люк, който влезе в кухнята с безжичен телефон в ръка. — Огромна вегетарианска пица и три коли. Обадих се и в болницата — добави той, като вдигна телефона. — Няма промяна в състоянието на Джослин.
	— О, — каза Клеъри и седна до дървената маса в кухнята на Люк. Обикновено Люк поддържаше изрядна чистота, ала в момента масата бе отрупана с неотворена поща и купища мръсни чинии. Зелената пътна чанта на Люк бе овесена на гърба на един стол. Знаеше, че трябва да помага с почистването, но напоследък просто нямаше сили. Кухнята на Люк беше малка и поомърляна, меко казано — той не беше много по готвенето, за което свидетелстваше фактът, че на поставката за подправки, която висеше над старомодната газова печка, нямаше подправки. Той я използваше, за да държи там кутии с кафе и чай.
	Саймън седна до нея, докато Люк събираше мръсните чинии от масата и ги слагаше в мивката.
	— Добре ли си? — попита с тих глас.
	— Добре съм. — Клеъри с мъка се усмихна. — Не съм очаквала мама да се събуди днес, Саймън. Имам чувството, че тя… очаква нещо.
	— Знаеш ли какво е то?
	— Не. Само предполагам, че нещо липсва. — Погледна Люк, но той бе погълнат от енергичното търкане на чиниите в мивката. — Или някой.
	Саймън й хвърли шеговит поглед и сви рамене.
	— Значи сцената в института е била покъртителна, така ли?
	Клеъри сви рамене.
	— Майката на Алек и Изабел е ужасна.
	— Как се казваше тя?
	— Мерис — отвърна Клеъри, като имитираше произношението на Люк.
	— Това е старо име сред ловците на сенки. — Люк бършеше ръцете си в кухненската кърпа.
	— И Джейс е решил да остане там и да се разбере с онази инквизиторка? Не е искал да си тръгне? — попита Саймън.
	— Няма друг избор, ако иска да живее като ловец на сенки — каза Люк. — А това, да бъде нефилим, означава много за него. Познавах и други ловци на сенки като него, още навремето в Идрис. Ако това му се отнеме…
	Чу се познатото иззвъняване на вратата. Люк хвърли кърпата върху кухненския плот.
	— Ей сега се връщам.
	Едва излязъл от кухнята, и Саймън рече:
	— Наистина ми е странно да гледам на Люк като на човек, който е бил ловец на сенки. По-странно и от това да мисля за него като за върколак.
	— Сериозно? Защо?
	Саймън сви рамене.
	— Бях чувал за върколаци и преди. Те са сравнително познати като вид. Да се превръщаш във вълк всеки месец, по` може да се приеме. Но тази история с ловците на сенки… приличат ми на сектанти.
	— Не приличат на сектанти.
	— Напротив, точно на такива приличат. Ловът на демони запълва целия им живот. И гледат останалите отвисоко. Наричат ни мундита. Сякаш те не са човешки същества. Не се сприятеляват с обикновени хора, не ходят на същите места, не разбират шегите ни, мислят се за нещо повече от нас. Саймън протегна длъгнестия си крак и приглади оръфаните ръбове на дупките на джинсите си. — Днес срещнах още един върколак.
	— Не ми казвай, че си се срещнал с Чудатия Пит в Луната на ловеца. — Тя усети някакво тревожно свиване в стомаха, но не можеше да каже с точност кое го бе причинило. Може би напрежението от неизвестното.
	— Не. Едно момиче — каза Саймън. — Колкото нас. Казва се Мая.
	— Мая ли? — Люк се беше върнал в кухнята, с квадратна бяла кутия от пица в ръце. Той я тупна на масата и Клеъри посегна да я отвори. Мирисът на изпечено тесто, доматен сос и кашкавал й напомни колко прегладняла беше. Откъсна си едно парче, без да дочака Люк да плъзне по масата чиния към нея. Той седна, като се усмихваше и клатеше глава.
	— Значи Мая е от твоята глутница, така ли? — попита Саймън, като си взе парче пица.
	Люк кимна.
	— Точно така. Тя е добро дете. Оставих я да наглежда книжарницата тук, докато бях в болницата. Съгласи се да й платя с книги.
	Саймън погледна Люк над пицата си.
	— С парите ли си закъсал?
	Люк сви рамене.
	— Парите никога не са били важни за мен, а глутницата сама се грижи да си ги изкарва.
	Клеъри рече:
	— Когато закъсвахме с парите, мама винаги казваше, че ще продаде някоя от вещите на баща ми. Но откакто се оказа, че човекът, когото мислех за свой баща, не е мой баща, се съмнявам това да са били вещите на Валънтайн…
	— Майка ти продаваше бижутата си едно по едно — каза Люк. — Валънтайн й беше подарил някои от семейните ценности, принадлежали на поколения Моргенстърн. Дори и най-малката дрънкулка би имала висока тръжна цена. — Той въздъхна. — Сега ги няма, вероятно Валънтайн ги е открил при потрошаването на стария ви апартамент.
	— Е, надявам се, че все пак е било някаква утеха да му разпродава нещата на парче — каза Саймън и си взе трето парче пица.
	Направо е смайващо, мислеше си Клеъри, как едно момче в тийнейджърска възраст е в състояние да яде толкова много, без да качи и грам или поне да му прилошее.
	— Сигурно ти е било странно да видиш Мерис след толкова много години — каза тя на Люк.
	— Чак странно, не. Мерис не се е променила много от времето, когато… всъщност сега повече от всякога прилича на себе си, ако разбираш какво имам предвид.
	Клеъри разбираше. Начинът, по който изглеждаше Мерис Лайтууд, напълно отговаряше на представата й за слабото, тъмнокосо момиче на снимката, която Ходж й бе дал, онова, с надменно притиснатата към гърдите брадичка.
	— Какво смяташ, че изпитва тя към теб? — попита. — Наистина ли мислиш, че са се надявали да си мъртъв?
	Люк се усмихна.
	— Може би не от омраза, не, но безспорно щеше да им е по-удобно и по-малко объркващо, ако бях мъртъв. Това, че съм не само жив, но и водач на глутница в центъра на града, едва ли е нещо, което са очаквали. Освен това тяхната работа е да пазят мира между долноземците… и ето, появявам се аз, имам стари сметки за уреждане с тях и куп причини да желая отмъщение. Притеснени са, защото съм непредсказуем.
	— Така ли е? — попита Саймън. Бяха приключили с пицата и без да поглежда, посегна към една от коричките на Клеъри. Знаеше, че тя не ги обича. — Искам да кажа, наистина ли си непредсказуем?
	— Няма такова нещо. Достатъчно зрял съм. Човек на средна възраст.
	— Като се изключи това, че веднъж месечно се превръщаш във вълк и тичаш наоколо, като от време на време разкъсваш нещо — каза Клеъри.
	— Можеше да бъде и по-лошо — рече Люк. — Мъжете на моята възраст обикновено си купуват скъпи спортни коли и се забавляват със супермодели.
	— Ти си само на трийсет и осем — отбеляза Саймън. — Това не е средна възраст.
	— Благодаря, Саймън, поласкан съм. — Люк отвори кутията за пица и като видя, че е празна, я затвори с въздишка. — Независимо че си изял цялата пица.
	— Взех си само пет парчета — запротестира Саймън, като се облегна на стола си и се залюля на двата му задни крака.
	— А ти колко парчета мислиш, че имаше пицата, глупчо такъв? — осведоми се Клеъри.
	— По-малко от пет парчета изобщо не се брои за ядене. Само си залъгваш апетита с тях. — Саймън погледна боязливо към Люк. — Сега да не вземеш да се превърнеш във вълк и да ме изядеш?
	— Едва ли ще те изям. — Люк пусна кутията от пицата в коша за боклук. — Изглеждаш ми жилав и трудносмилаем.
	— Но все пак кашер* — отбеляза бодро Саймън.
	[* Кошер или кашер на иврит буквално означава „подходящ“, „удобен“. Когато определен хранителен продукт е произведен под надзор на равин и отговаря на еврейските закони за храненето, той се счита за подходящ да се яде от евреи. — Бел.ред.]
	— Ако срещна някой еврейски ликантроп, ще го изпратя при теб. — Люк отново се наведе над мивката. — Но да отговоря на въпроса ти, Клеъри. Беше ми странно да видя Мерис Лайтууд, но не беше заради нея. А заради обстановката. Институтът твърде много ми напомня за заседателната зала в Идрис. Усещах силата на руните от Сивата книга навсякъде около себе си, след като петнайсет години съм се опитвал да ги забравя.
	— И успя ли? — попита Клеъри. — Успя ли да ги забравиш?
	— Има неща, които никога не се забравят. Руните от книгата са нещо повече от рисунки. Те стават част от теб. Част от кожата ти. Никога не можеш да престанеш да бъдеш ловец на сенки. Това е дар, който носиш с кръвта си и не можеш да се освободиш от него, както не можеш да промениш кръвната си група.
	— Питам се — рече Клеъри, — дали не е редно и аз да получа такива руни.
	Саймън изпусна коричката от пица, която гризеше.
	— Шегуваш се.
	— Не, не се шегувам. Защо ми е да се шегувам с такива неща? Защо да нямам знаци? Аз съм ловец на сенки. И трябва да имам защитата, която ми се полага.
	— Защита от какво? — настояваше Саймън, като се наведе напред и предните крака на стола му се удариха шумно в земята. — Всичко това с лова на демони вече ми идва в повече. Мислех, че се опитваш да живееш като нормален човек.
	Люк рече меко:
	— Не съм сигурен, че има такова нещо като нормален живот.
	Клеъри сведе поглед към ръката си, където преди време Джейс й беше начертал единствения знак. Той още се виждаше като бледа плетеница, повече като спомен, отколкото белег.
	— Ами, аз може и да искам да избягам от тази дивотия. Но ако тя ме преследва? Какво правим, ако нямам избор?
	— Или може би просто не искаш да се махнеш от дивотията — промърмори Саймън. — Или поне не, докато Джейс е още там.
	Люк се покашля.
	— Повечето нефилими преминават през различни етапи на обучение, преди да получат своите знаци. Не бих ти препоръчал да се сдобиеш с руни, преди да изкараш поне основното обучение. Но, разбира се, от теб зависи дали искаш да се занимаваш с това. Така или иначе, не можеш да минеш без едно нещо. Нещо, което притежава всеки ловец на сенки.
	— Противно, арогантно поведение? — рече Саймън.
	— Стили — каза Люк. — Всеки ловец на сенки трябва да има стили.
	— Ти имаш ли? — попита изненадана Клеъри.
	Люк излезе от кухнята, без да отговори. Не след дълго се върна, като носеше нещо, увито в черен плат. Постави предмета на масата и разви плата, от който се показа блестящ, подобен на палка инструмент, направен от блед, матов кристал. Стили.
	— Чудесно е — рече Клеъри.
	— Радвам се, че ти харесва, защото искам да ти го дам — каза Люк.
	— Да ми го дадеш? — погледна го смаяна. — Но нали е твое?
	Той поклати глава.
	— Беше на майка ти. Не искаше да го държи в апартамента си, за да не го откриеш случайно, и ми даде аз да го съхранявам.
	Клеъри взе стилито. Беше хладно на допир, макар че при употреба, тя знаеше това, ставаше горещо и искрящо. Беше странен предмет, не достатъчно дълъг, за да бъде оръжие, но не и достатъчно къс, за да може спокойно да се използва като средство за рисуване. Реши, че с времето ще свикне с размера му.
	— Може ли да го задържа?
	— Разбира се. Е, стар модел е, такива не се произвеждат от почти двайсет години. Вече ги правят с по-изчистен дизайн. Но затова пък действието му е изпитано.
	Саймън наблюдаваше как Клеъри вдигна стилито като диригент палката си и започна леко да чертае някакви плетеници във въздуха помежду им.
	— Това ми напомня за времето, когато моят дядо ми даде старите си стикове за голф.
	Клеъри се засмя и свали ръката си.
	— Да бе, само дето ти изобщо не ги ползваш.
	— Надявам се и ти никога да не използваш това — каза Саймън и бързо погледна встрани, преди тя да му отговори.


	_От знаците се издигаше пушек, който образуваше черна спирала и издаваше задушлив мирис, идващ от собствената му изгоряла кожа. Баща му стоеше над него със стилито, върхът му пръскаше огнена жар, също като върха на пирограф, забравен на огъня._
	— _Затвори очи, Джонатан — каза той. — Болката е такава, каквато ти й позволиш да бъде. — Но ръката на Джейс се изви, без да иска, сякаш самата му кожа се сгърчи в желанието си да отхвърли стилито. Чу пукване, когато се счупи една кост на ръката му, после още една…_
	Джейс отвори очи и се взря в тъмнината, гласът на баща му се беше стопил като дим, разнесен от вятъра. Усети болка и металически вкус по езика си. Беше прехапал устната си. Треперещ, той се изправи в седнало положение.
	Чу се отново изпукване и неволно сведе поглед към ръката си. Нищо й нямаше. Разбра, че звукът идваше някъде извън стаята. Някой колебливо чукаше на вратата.
	Той се изтърколи от леглото и потрепери, когато босите му крака се опряха в студения под. Облече се в просъница и с отвращение изгледа измачканата си риза. Сигурно още миришеше на вълк. И всичко го болеше.
	Почукването се повтори. Джейс прекоси стаята и отвори вратата. После примигна от изненада.
	— Алек?
	Алек, с ръце в джобовете на джинсите си, притеснено сви рамене.
	— Извинявай, че толкова рано. Мама ме изпрати да те повикам. Иска да отидеш при нея в библиотеката.
	— Колко е часът?
	— Пет сутринта.
	— А ти защо, по дяволите, си станал?
	— Просто не съм си лягал. — По вида му можеше да се съди, че казва истината. Под сините му очи личаха тъмни сенки.
	Джейс прокара ръка по разрошената си коса.
	— Добре. Почакай една секунда, докато си сменя ризата. — Той се отправи към гардероба и зарови сред рафтовете прилежно сгънати дрехи, докато намери тъмносиня тениска с дълги ръкави. Внимателно съблече ризата, с която беше в момента — на места по кожата му имаше засъхнала кръв.
	Алек извърна поглед.
	— Какво ти се е случило? — Гласът му беше странно задавен.
	— Сбих се с глутница вълци. — Джейс нахлузи синята тениска през глава. Така облечен, безшумно излезе след Алек в коридора. — Имаш нещо на шията си — забеляза той.
	Алек вдигна ръка към шията си.
	— Какво?
	— Прилича на белег от ухапано — рече Джейс. — Всъщност какво си правил цяла нощ навън?
	— Нищо. — Алек се изчерви като домат и все още с ръка на шията си, тръгна по коридора. Джейс го последва. — Излязох да се поразходя в парка. Опитвах се да прочистя главата си.
	— И налетя на вампир?
	— Какво? Не! Паднах.
	— На шията си? — Алек издаде звук, от който Джейс заключи, че е по-добре да не коментира повече. — Добре, както и да е. Защо ти беше нужно да си прочистваш главата?
	— Ти. Родителите ми — рече Алек. — След като си тръгна, майка ми дойде и ни обясни защо е ядосана. Разказа ни и за Ходж. Между другото, много ти благодаря, че не ми разказа.
	— Извинявай. — Джейс се изчерви на свой ред. — Някак си сърце не ми даде да го направя.
	— Във всеки случай не прави добро впечатление. — Алек най-после свали ръка от шията си и се обърна с укор към Джейс. — Изглежда така, сякаш криеш нещо. Нещо, свързано с Валънтайн.
	Джейс рязко се спря.
	— Мислиш, че съм излъгал? За това, че не знаех, че Валънтайн е мой баща?
	— Не! — Алек беше поразен, дали от въпроса или от страстта, с която Джейс го зададе. — Пък и не ме интересува кой е баща ти. За мен това е без значение. Ти си си все същият.
	— Но повдигна въпроса. — Думите прозвучаха студено, преди да успее да ги спре.
	— Казах го просто така — рече помирително Алек. — Понякога си малко… рязък. Просто помисли, преди да кажеш нещо, само за това те моля. Никой тук не ти мисли лошото, Джейс.
	— Е, благодаря ти за съвета — каза Джейс. — Знам пътя до библиотеката.
	— Джейс…
	Но той беше вече тръгнал, без да обръща внимание на безпокойството на Алек. Джейс не обичаше някой да се тревожи за него. Това го караше да се чувства така, сякаш наистина имаше повод за притеснение.
	Вратата на библиотеката беше открехната. Джейс влезе, без да чука. Това беше една от любимите му стаи в института — имаше някакъв уют в старомодната смесица от дърво и месинг, подвързаните с кожа и кадифе книги, наредени по стените, приличаха на стари приятели, които очакват неговото завръщане. Когато отвори вратата, го лъхна силна струя студен въздух. На мястото на огъня, който обикновено пламтеше в огромната камина през цялата есен и зима, сега имаше купчина пепел. Лампите бяха угасени. Единствената светлина се процеждаше през тесните сводести прозорци и люка, намиращ се на високия таван.
	Без да иска, Джейс се сети за Ходж. Ако той беше тук, огънят щеше да гори, газените лампи щяха да са запалени и щяха да хвърлят златиста светлина върху паркета. Самият Ходж щеше да седи във фотьойла до огъня, с Хюго, кацнал на рамото му, и разтворена книга…
	Ала в стария фотьойл на Ходж беше седнал някой. Някаква тънка и сива фигура се изправи и плавно извивайки се като змия, се обърна към него с хладна усмивка.
	Беше жена. Бе наметната със старомодна тъмносива пелерина, която падаше до върха на ботушите й. Под нея се виждаше стилен тъмносив костюм, с огромна яка, твърдите ръбове на която се впиваха в шията й. Косата й беше светлоруса, почти безцветна, силно опъната назад, а очите й бяха сиви и гледаха сурово. Те въздействаха на Джейс като допир с ледена вода, докато жената местеше поглед от мръсните му, окаляни джинси, към израненото му лице, после към очите му, където се закова.
	За миг нещо трепна в погледа й, подобно на искрица от пламък, скрит под лед. После изчезна.
	— Ти ли си онова момче?
	Преди Джейс да успее да отговори, се чу друг глас: беше Мерис, която сигурно бе влязла в библиотеката след него. Запита се как не я е чул да приближава, след което видя, че е събула обувките си с токчета и сега е с пантофи. Беше облечена в дълга роба от рисувана коприна, а устните й бяха свити.
	— Да, инквизиторке — рече тя. — Това е Джонатан Моргенстърн.
	Инквизиторката се плъзна към Джейс, подобно на извиващ се сив пушек. Спря пред него и протегна ръка — бяла, с дълги пръсти, напомняше му на паяк-албинос.
	— Погледни ме, момче — каза тя и внезапно дългите пръсти се озоваха под брадичката му и започнаха да повдигат главата му. Ръката беше изключително силна. — Ще ме наричаш инквизитор. Само така и по никакъв друг начин. — Кожата около очите й беше прорязана от тънки линии, подобни на пукнатини в боя. От крайчетата на устата й до брадичката се спускаха две тесни бразди. — Разбра ли?
	За Джейс инквизиторката винаги бе била някаква далечна, полутайнствена фигура. Нейната самоличност, дори и много от функциите й биваха пазени в дълбока тайна от Клейва. Винаги си я бе представял като нещо подобно на мълчаливите братя, с тяхната вътрешна сила и тайнственост. Изобщо не си я представяше така директна… и така враждебна. Очите й сякаш го пронизваха и искаха да отстранят от него обгръщащата го броня от решителност и насмешливост, като проникнат чак до костите му.
	— Казвам се Джейс — рече той. — А не _момче_. Джейс Уейланд.
	— Нямаш право да се наричаш Уейланд — каза тя. — Ти си Джонатан Моргенстърн. Твърдението, че се казваш Уейланд, те прави лъжец. Също като баща ти.
	— Всъщност — каза Джейс — предпочитам да ме мислят за неповторим и изключителен, единствения по рода си лъжец.
	— Ясно. — Лека усмивка разкриви бледите й устни. Тази усмивка не беше приятелска. — Не понасяш да те командват, също като баща ти. Като ангела, чието име носите. — Пръстите й стиснаха брадичката му с внезапна жестокост, ноктите й се впиха болезнено в нея. — Луцифер беше възнаграден за своето непокорство, когато Бог го изпрати в ада. — Дъхът й беше кисел като оцет. — Ако се опълчиш на моя авторитет, уверявам те, че ще завиждаш на леката му участ.
	Тя го пусна и отстъпи назад. Джейс усети леко кървене на местата, където се бяха впивали ноктите й. Ръцете му трепереха от гняв, но не понечи да избърше кръвта.
	— Имоджин… — започна Мерис, но после се поправи. — Инквизиторке Херондейл. Той се съгласи да се подложи на проверката с Меча, за да разберете дали казва истината.
	— За баща си ли? Да. Разбира се, че ще разбера. — Стегнатата яка на инквизитор Херондейл се впи в шията й, когато тя се обърна да погледне Мерис. — Мерис, знаеш, че Клейвът не е доволен от вас. Вие с Робърт сте ръководители на института. Имате късмет, че от години досието ви е относително чисто. Е, без да броим онези неприятности с демона наскоро, после обаче всичко се оправи. Няма оплаквания дори и от Идрис и затова Клейвът е така благосклонен. Но започнахме да се чудим дали наистина сте се отказали от клетвата си към Валънтайн. Ако е така, имайте предвид, че ви е заложил капан и вие се хванахте в него. Но сигурно и ти вече си наясно с това.
	— Това не е капан — намеси се Джейс. — Баща ми е знаел, че семейство Лайтууд ще се грижат за мен, само ако си мислят, че съм син на Майкъл Уейланд. Това е всичко.
	Инквизиторката го погледна така, сякаш бе говореща хлебарка.
	— Чувал ли си някога за кукувицата, Джонатан Моргенстърн?
	Джейс се запита дали работата на инквизитор — може би не съвсем приятна професия — не бе направила Имоджин Херондейл малко чалната.
	— За какво?
	— За кукувицата — рече тя. — Кукувиците са паразити. Снасят яйцата си в гнездата на другите птици. Когато яйцето се излюпи, малкото кукувиче избутва другите птички от гнездото. Горките родители се претрепват от работа, за да осигурят достатъчно храна за огромната кукувица, убила собствените им деца и заела тяхното място.
	— Огромна ли? — попита Джейс. — Да не намеквате, че съм дебел?
	— Беше метафора.
	— Аз не съм дебел.
	— А аз — рече Мерис — не се нуждая от съжалението ти, Имоджин. Не мога да повярвам, че Клейвът ще накаже мен или съпруга ми за това, че сме решили да приберем при себе си сина на мъртъв приятел. — Тя изпъна рамене. — Не е като да не сме им казали какво сме направили.
	— А аз никога не съм действал в ущърб на семейство Лайтууд по какъвто и да е начин — каза Джейс. — Работех здраво, учих усилено… баща ми може да е всякакъв, но е факт, че направи от мен истински ловец на сенки. Аз съм заслужил мястото си тук.
	— Хич не ми защитавай баща си — каза инквизиторката. — Познавам го. Той беше… _е_… най-низкият човек на света.
	— Низък ли? Кой го казва това? Какво изобщо значи „низък“?
	Безцветните мигли на инквизиторката докоснаха бузите й, когато присви очи и се втренчи изпитателно.
	— Ти си арогантен — каза най-после тя. — И не падаш по гръб. Баща ти ли те научи да се държиш така?
	— Не и спрямо него — отсече Джейс.
	— Но си същият като него. Валънтайн беше най-арогантният и неуважителен човек, когото някога съм срещала. Предполагам, че те е възпитал и ти да бъдеш такъв.
	— Да — каза Джейс, неспособен повече да се сдържа. — От малък са ме учили да бъда зъл гений. Да дърпам крилата на пеперудите, да сипвам отрова в подземната вода — тези неща ги учех в детската градина. Мисля, че всички трябва да сме щастливи, задето баща ми инсценира собствената си смърт и така не се стигна до онази част от обучението ми, която засяга изнасилването и грабежа, иначе тежко и горко на всички.
	Мерис изстена от ужас.
	— Джейс…
	Но инквизиторката я прекъсна.
	— И точно като баща си не умееш да се владееш. Семейство Лайтууд са те разглезили и са позволили на лошия ти нрав да се разгърне. Може и да приличаш на ангел, Джонатан Моргенстърн, но аз много добре те познавам.
	— Той е само едно момче — каза Мерис.
	_Нима го защитаваше?_ Джейс бързо я погледна, но тя отклони очи.
	— Някога и Валънтайн беше само едно момче. Все пак, преди да се поровим в русата ти глава, за да търсим истината, предлагам да поохладиш малко страстите си. И аз знам точно къде това може да стане най-добре.
	Джейс примигна.
	— В стаята ми ли ще ме изпратите?
	— Ще те изпратя в затвора в Града на тишината. След една нощ, прекарана там, смятам, че ще бъдеш по-склонен да разговаряш нормално.
	Мерис ахна.
	— Имоджин… не можеш!
	— Напротив, мога. — Очите й блестяха като бръсначи. — Имаш ли нещо да ми кажеш, Джонатан?
	Джейс гледаше втренчено и безмълвно. В Града на тишината имаше един куп нива, а той бе виждал само първите две, където се пазеше архивът и където заседаваха братята. Затворническите килии бяха на най-ниското ниво в града, под нивата на гробищния парк, където бяха погребани хиляди ловци на сенки. Килиите бяха предназначени за най-големите престъпници: вампири, станали измамници, магьосници, нарушили закона на Завета, ловци на сенки, пролели кръвта на собствените си събратя. Джейс не беше сторил нищо подобно. Как можа дори да й хрумне да го изпрати там?
	— Добре постъпваш, Джонатан. Виждам, че вече си усвоил най-добрия урок, на който може да те научи Градът на тишината. — Усмивката на инквизиторката й придаваше вид на ухилен череп. — А именно как да си държиш устата затворена.


	Клеъри тъкмо помагаше на Люк да разчисти остатъците от вечерята, когато на вратата отново се позвъни. Тя се стегна и стрелна с поглед Люк.
	— Очакваш ли някого?
	Той се намръщи и избърса ръцете си в кърпата за съдове.
	— Не. Стой тук. — Тя видя как той посегна да вземе нещо от рафта и после излезе от кухнята. Нещо, което блестеше.
	— Видя ли ножа? — Саймън подсвирна и стана от масата. — Неприятности ли очаква?
	— Мисля, че той не е спирал да очаква неприятности — каза Клеъри, — или поне в последно време. — Надникна иззад вратата на кухнята и видя как Люк отваря външната врата. Чу гласа му, но не разбра какво каза. Но при всички случаи не звучеше тревожно.
	Саймън сложи ръка на рамото й и я дръпна назад.
	— Дръпни се от вратата. Да не си полудяла? Ами ако там има демон?
	— Тогава на Люк сигурно ще му трябва помощ. — Погледна ръката му на рамото си и се усмихна дяволито. — Ти какво пазиш ли ме? Много мило.
	— Клеъри! — извика я Люк от антрето. — Ела. Искам да те запозная с някого.
	Клеъри потупа ръката на Саймън и я отстрани.
	— Ей сега се връщам.
	Люк се беше облегнал на касата на вратата със скръстени ръце. Ножът в ръката му магически беше изчезнал. На стълбите пред къщата стоеше момиче с къдрава кестенява коса, сплетена в множество тънки плитчици и с жълто-кафяво кадифено яке.
	— Това е Мая — каза Люк. — Тъкмо за нея ви говорех.
	Момичето погледна към Клеъри. На ярката светлина на верандата очите й имаха странен кехлибарено-зелен цвят.
	— Значи ти си Клеъри.
	Клеъри кимна.
	— В такъв случай онзи тип, момчето с русата коса, което вилня в Луната на ловеца, е твой брат?
	— Джейс — каза кратко Клеъри, на която не й се хареса натрапчивото любопитство на момичето.
	— Мая? — Беше Саймън, който се показа иззад Клеъри, с ръце, пъхнати в джобовете на джинсите му.
	— Да. Ти беше Саймън, нали? По принцип не помня имена, но твоето съм запомнила. — Момичето му се усмихна, поглеждайки покрай Клеъри.
	— Страхотно — каза Клеъри. — Сега вече всички се познаваме.
	Люк се покашля и се изпъна.
	— Исках да ви запозная, понеже през следващите няколко седмици Мая ще ме замества в книжарницата. Ако я видиш да влиза и излиза тук, не се безпокой. Тя си има ключ.
	— И ще следя нещо да не се навърта навън — обеща Мая. — Демони, вампири, каквото и да е.
	— Благодаря — каза Клеъри. — Сега се чувствам много по-спокойна.
	Мая примигна.
	— Иронизираш ли ме?
	— Всички сме малко изнервени — каза Саймън. — Що се отнася до мен, бих бил спокоен, ако някой наглежда гаджето ми, докато е сама вкъщи.
	Люк вдигна вежди, но нищо не каза. Клеъри рече:
	— Саймън е прав. Извинявай, че бях груба с теб.
	— Няма нищо. — Мая гледаше разбиращо. — Чух за майка ти. Съжалявам.
	— И аз — рече Клеъри, обърна се и отиде в кухнята. Седна до масата и закри лицето си с ръце. Малко по-късно дойде и Люк.
	— Извинявай — каза той. — Май не ти беше много до запознанства.
	Клеъри го погледна през сплетените си пръсти.
	— Къде е Саймън?
	— Говори с Мая — каза Люк и Клеъри наистина долови гласовете им, тихи като ромон, в другия край на къщата. — Помислих си, че в този момент ще е добре за теб да си имаш дружка.
	— Аз си имам Саймън.
	Люк бутна нагоре падналите на носа му очила.
	— Така ми се стори или той наистина каза гадже?
	Тя едва не прихна при вида на обърканото му изражение.
	— Май така каза.
	— Това нещо ново ли е, или е нещо, което би трябвало да знам, но съм пропуснал?
	— И аз не го бях чувала досега. — Тя свали ръце от лицето си и ги погледна. Сети се за руната, отвореното око, начертана върху опакото на дясната ръка на всеки ловец на сенки. — Нечие гадже — каза тя, — нечия сестра, нечия дъщеря. Никога преди не съм мислила, че ще бъда всичко това и още не съм наясно коя съм всъщност.
	— То кой ли е наясно по този въпрос — каза Люк и Клеъри чу как вратата в другия край на къщата се затваря и после стъпките на Саймън, идващ към кухнята. С него нахлу и студеният нощен въздух.
	— Имаш ли нещо против да остана тази нощ тук? — попита той. — Стана малко късно да се прибирам.
	— Знаеш, че винаги си добре дошъл. — Люк погледна часовника си. — Ще отида малко да подремна. Утре трябва да стана в пет, за да съм в шест в болницата.
	— Защо пък в шест? — попита Саймън, когато Люк излезе от кухнята.
	— Защото от тогава са разрешени свижданията в болницата — каза Клеъри. — Няма нужда да спиш на дивана. Освен ако не искаш, де.
	— Нямам нищо против да остана с теб и утре — каза той, като отметна нетърпеливо тъмната коса от очите си. — Никак даже.
	— Знам. Имах предвид, че не е нужно да спиш на дивана, ако не искаш.
	— Ами, къде другаде… — Гласът му секна, очите му се ококориха зад очилата. — О.
	— Леглото е двойно — каза тя. — В стаята за гости.
	Саймън извади ръцете си от джобовете. По бузите му се разля руменина. Джейс би се опитал да се държи на положение, на Саймън и през ум не му минаваше.
	— Сигурна ли си?
	— Сигурна съм.
	Той прекоси кухнята и отиде до нея, наведе се и я целуна леко и несръчно по устните. Тя се усмихна и се изправи.
	— Все ни върви на кухни — каза тя. — Никакви кухни повече. — Решително го хвана за ръката и го поведе към гостната, където тя спеше.


	5
	Греховете на бащите

	Мракът на затвора в Града на тишината беше много по-плътен, отколкото Джейс изобщо някога си бе представял. Той не можеше да види очертанията на собствената си ръка на милиметри пред очите си, камо ли да види пода или тавана на килията. Това, което знаеше за килията, беше от беглия поглед, с който я обгърна на светлината на факлата, когато го въведе един от мълчаливите братя, който бе отворил залостената врата и го бе бутнал вътре като отявлен престъпник.
	Всъщност може би точно за такъв го и мислеха.
	Знаеше, че килията е постлана с каменен под, че три от стените са изсечени в скалата, а четвъртата представлява решетка от разположени една до друга пръчки, направени от сплав от сребро и злато и дълбоко забити в камъка. Знаеше, че в решетката има врата. Но също така знаеше, че покрай източната стена минава дълъг метален лост, на който мълчаливите братя бяха заключили едната скоба от чифт сребърни белезници, като другата беше сложена на китката му. Можеше да прави няколко крачки из килията, дрънчейки като духа на Марли, но само толкова. Вече беше протрил дясната си китка с безсмисленото опъване на белезниците. Все пак беше левичар — светъл лъч в непрогледния мрак. Не че това беше от кой знае какво значение, но беше утешително да знаеш, че по-сръчната ти ръка е свободна.
	Започна отново да се разхожда по протежението на килията си, като ходом прокарваше пръсти по стените. Беше вбесяващо да не знае колко е часът. В Идрис баща му го учеше да познава времето по положението на слънцето, дължината на следобедните сенки, а нощем — по разположението на звездите в небето. Но тук нямаше звезди. И той започна да се пита дали изобщо някога ще види отново небето.
	Джейс се спря. Ама че въпроси си задаваше. Разбира се, че щеше да види отново небето. Клейвът нямаше да го убие. Наказването със смърт се отреждаше на убийците. При все това страхът не го напускаше, беше се загнездил в гръдния му кош, подобен на непозната, внезапно появила се болка, Джейс не беше предразположен към пристъпи на паника — според Алек малко здравословна страхливост в някои случаи не би му навредила. Но страхът никога не бе имал особено въздействие върху него.
	Спомни си думите на Мерис: „Ти никога не си се страхувал от тъмното.“
	Така е. Тази тревога, която изпитваше, беше напълно нехарактерна за него. Не беше достатъчно просто да е тъмно, за да изпита страх. Той отново въздъхна леко. Просто трябваше да изкара нощта. Една нощ. Какво толкова. Пристъпи още една крачка напред, оковите му мрачно издрънчаха.
	Някакъв звук разцепи въздуха и го накара да замръзне на мястото си. Беше висок, пронизителен вой, вик на неподправен и безпаметен ужас. Сякаш се издигаше все повече и подобно на звук от цигулка, ставаше все по-тънък и по-остър, докато накрая секна.
	Джейс изруга. Ушите му кънтяха и усети ужаса в устата си, като тръпчив вкус на метал. Кой би могъл да предположи, че страхът има вкус? Притисна гръб към стената на килията и притаи дъх.
	Звукът се появи отново, този път по-силен, а след него се чу още един писък и още един. Нещо изкънтя над него и Джейс неволно се наведе, но после се сети, че всъщност беше няколко нива под земята. Той чу още един тропот и в съзнанието му се оформи следната картина: портата на мавзолея е разбита, телата на мъртвите от векове ловци на сенки са пръснати навън, от тях не е останало нищо друго, освен скелети, крепящи се на изсъхнали сухожилия, разхвърляни из етажите на Града на тишината, с мършави, кокалести пръсти…
	Стига! Джейс прогони видението с въздишка на досада. Мъртвите не могат да се върнат. Пък и те бяха нефилими като него, негови убити братя и сестри. Нямаше защо да се бои от тях. А и защо изобщо да се страхува? Сви ръце в юмруци, ноктите се впиха в дланите му. Беше под достойнството му да изпитва страх. Щеше да го преодолее. Щеше да го смаже. Пое дълбоко въздух, дробовете му се изпълниха тъкмо когато прозвуча още един писък, този път много силен. Джейс изпусна шумно въздуха от гърдите си и в този миг нещо силно изтрополи много близо до него и внезапно пред очите му блесна цветът на ярко, огнено цвете.
	На светлината се показа брат Джеремая, с дясната си ръка държеше все още горяща факла, качулката му с цвят на пергамент се беше смъкнала и откриваше лице, с изписано на него гротескно изражение на страх. Зашитата му преди уста сега зееше отворена в безмълвен писък, кървавите нишки на скъсаните конци висяха от разкъсаните му устни. Кръв, черна на светлината на факлата, капеше по светлата му роба. Той направи няколко залитащи стъпки напред, протегна ръце… и тогава, докато Джейс гледаше с нямо недоумение, Джеремая залитна напред и се сгромоляса на пода. Джейс чу звук от строшаване на кости, когато тялото на архиваря се удари в пода и факлата се изплъзна от ръката му, като се търколи към плиткия каменен улей, издълбан в пода, точно пред залостената врата на килията.
	Джейс машинално коленичи и се протегна към факлата, доколкото му позволяваше веригата. Пръстите му почти я докосваха. Светлината бързо гаснеше, но в сумрака видя мъртвото лице на Джеремая, обърнато към него, кръвта още се стичаше от отворената му уста. Зъбите му бяха черни и криви.
	Джейс усети как нещо тежко притиска гърдите му. Мълчаливите братя никога не отварят устите си, никога не говорят, не се смеят, не пищят. Но именно писък беше звукът, който Джейс бе чул, сега беше сигурен в това — писъци на мъже, които не са крещели от половин век, гласът на ужаса много по-ясен и по-могъщ от древната руна на мълчанието. Но как стана така? И къде са другите братя?
	Джейс искаше да извика за помощ, но тежестта продължаваше да притиска гърдите му. Сякаш не му достигаше въздух. Посегна отново към факлата и усети как една от малките костици на китката му изпука. Болка прониза ръката му, но се скъси разстоянието, което го делеше от факлата. Успя да я вземе и се изправи. Когато пламъкът отново се разгоря, чу още един звук. Плътен, неприятен, звук от плъзгане. Космите на тила му се изправиха. Той вдигна факлата напред, треперещата му ръка чертаеше танцуващи светлини по стените и идеално осветяваше сенките.
	Нямаше нищо.
	Вместо да се успокои, той усети още по-силен страх. Започна да поема въздух на големи глътки, сякаш щеше да се гмурка под вода. За него нямаше по-лошо нещо от страха, защото му беше непознат. Какво се беше случило с него? Нима се беше превърнал в страхливец?
	Рязко опъна белезниците, като се надяваше предизвиканата от това болка да прочисти главата му. Не сполучи. Отново чу шум, пак онова грубо влачене, този път по-близо. Имаше и още един звук, следващ този от влаченето, беше тих, подобен на шепот. Джейс никога не беше чувал толкова зловещ звук. Почти загубил ума и дума от страх, той се притисна до стената, като издигна факлата с бясно треперещата си ръка.
	За миг, ясно като ден, видя цялото помещение: килията, залостената врата, голите каменни плочи отвъд нея и мъртвото тяло на Джеремая, свито на пода. Току зад Джеремая имаше врата, която бе леко открехната. На прага й имаше нещо. Нещо огромно, тъмно и безформено. Очи, подобни на искрящ лед, вкопани в дълбоки, тъмни гънки, гледаха Джейс с необяснима веселост. После съществото се хвърли напред. Огромен облак от непроницаема мъгла се издигна пред очите на Джейс, подобно на вълна, която се носи по повърхността на океана. Последното нещо, което видя, беше пламъкът на факлата, преминаващ в зелено, после в синьо, преди тъмнината да го погълне.


	Саймън целуваше приятно. Доставяше онова лежерно удоволствие, което изпитваш, когато се припичаш на слънце в хамака, с книжка и чаша лимонада. Можеш спокойно да му се отдадеш, без да се отегчиш, смутиш или разтревожиш от нещо, освен ако, разбира се, металната пружина на разтегателния диван не се впие в гърба ти.
	— Ох — възкликна Клеъри, като напразно се опитваше да се отмести от ръбестия метал.
	— Нараних ли те? — Саймън се отдръпна от нея и я изгледа притеснено. Или може би просто без очила очите му изглеждаха по-големи и по-тъмни.
	— Не, не е твоя вината… леглото. Истинско средство за изтезание.
	— Не съм забелязал — каза навъсено, когато тя взе една захвърлена на пода възглавница и я пъхна под тях.
	— Логично. — Тя се засмя. — Докъде бяхме стигнали?
	— Ами, лицето ми беше горе-долу там, където е сега, но твоето беше доста по-близо до моето. Ако не ме лъже паметта.
	— Колко романтично. — Тя го притегли надолу към себе си и той се опря на лактите си. Телата им бяха плътно едно до друго и тя усещаше биенето на сърцето му през неговата и своята тениска. Когато се наведе да я целуне, миглите му, обикновено скрити зад очилата, я погъделичкаха. Тя се разтърси от лек кикот. — Не ти ли е странно? — прошепна.
	— Не. Мисля, че когато си представяш нещо достатъчно често, в действителност то изглежда…
	— Разочароващо?
	— Не, не! — Саймън се отдръпна от нея и я изгледа укорително с късогледите си очи. — Дори не си го и помисляй. Точно обратното на разочароващо. То е…
	От гърдите й се изтръгна сподавено кикотене.
	— Добре, приемам, че не си искал да кажеш това.
	Той притвори очи, устните му се изкривиха в усмивка.
	— Тогава ще ти кажа нещо, което може да ти се стори смешно, но това, за което не мога да спра да мисля, е… — Тя му се усмихна дяволито.
	— Че искаш секс?
	— Стига. — Той взе ръцете й в своите, притисна ги към покривката на леглото и смутено я погледна. — Че те обичам.
	— Значи не искаш секс?
	Той пусна ръцете й.
	— Не съм казал това.
	Тя се засмя и опряла две ръце на гърдите му, леко го бутна от себе си.
	— Чакай да стана.
	Той изглеждаше разтревожен.
	— Нямах предвид, че искам само секс…
	— Не е заради това. Искам да се преоблека. Нищо няма да се получи, докато съм с обути чорапи.
	Гледаше я жално, докато вадеше пижамата си от гардероба, а после се отправи към банята. Преди да затвори вратата, тя се обърна към него.
	— Ей сега се връщам.
	Каквото и да бе отговорил, тя не го чу, защото вратата беше вече затворена. Изми зъбите си и остави водата да тече, докато се оглеждаше в огледалото, което приличаше на тези по лекарските кабинети. Косата й беше разрошена, а бузите й — поруменели. Това дали се брои за сияене, запита се тя. Нали влюбените сияят? Или може би това се отнасяше за бременните жени, не си спомняше точно, но беше сигурна, че трябва да изглежда малко по-различно. Все пак за първи път се целуваше толкова продължително… и беше хубаво, каза си тя, безопасно, приятно и удобно.
	Вярно, бе целувала и Джейс в нощта на рождения си ден, но тогава не беше безопасно, нито удобно, нито можеше да се нарече приятно. Онази целувка сякаш разтваряше фибрите на тялото й за някакъв неясен копнеж по нещо по-горещо, по-сладко и по-тръпчиво. Стига си мислила за Джейс, смъмри се тя, но когато се погледна в огледалото, видя премрежените си очи и разбра, че тялото й помни, дори и разумът да не иска.
	Пусна студената вода и наплиска лицето си, преди да посегне към пижамата. Хубава работа, установи тя, беше си взела долнището, но не и горнището. Саймън можеше и да се зарадва, но беше още твърде рано да се сложи край на спането с горнище. Върна се в спалнята само, за да открие, че Саймън е заспал в средата на леглото, гушнал възглавницата като човешко същество. Тя сподави смеха си.
	— Саймън… — прошепна, но в това време се чу острото двукратно пиукане на мобилния й телефон, което сигнализираше, че е получила съобщение. Телефонът се намираше на нощната масичка, Клеъри го вдигна и видя, че съобщението е от Изабел.
	Отвори телефона и трескаво зачете текста на съобщението. Прочете го два пъти, за да се увери, че не й се привижда. После се втурна към килера да вземе палтото си.


	— Джонатан.
	Гласът идваше от мрака: нисък, мрачен, до болка познат. Джейс примигна и отвори очи, но видя само тъмнина. Потрепери. Беше се свил на ледения каменен под. Сигурно беше припаднал. Ядоса се на собствената си слабост, на собствената си мекушавост.
	Завъртя се и опъна пулсиращата си в белезниците китка.
	— Има ли някой тук?
	— Не може да не си познал собствения си баща, Джонатан — чу се отново гласът и този път Джейс го позна: твърд, равен, почти беззвучен. Опита се да се изправи на крака, но ботушите му се подхлъзнаха на нещо мокро и залитна назад, като силно удари раменете си в каменната стена. Веригата издрънча като хор от стоманени камбани.
	— Ранен ли си? — Ярка светлина блесна и заслепи очите на Джейс. Той примигна, за да прогони влагата от очите си и видя Валънтайн, застанал от другата страна на решетката, до трупа на брат Джеремая. Магическият камък в ръката му пръскаше остра белезникава светлина из цялото помещение. Джейс видя следи от засъхнала кръв по стените… и скорошна кръв, малка локва от тази, която се стичаше от отворената уста на брат Джеремая. Усети как стомахът му се свива и си спомни за черната, безформена фигура, която бе видял, с нейните блестящи очи, подобни на скъпоценни камъни.
	— Онова същество — каза задавено той. — Къде е то? Какво беше?
	— Наистина си ранен. — Валънтайн се приближи до решетката. — Кой нареди да те заключат тук? Някой от Клейва ли? Семейство Лайтууд?
	— Инквизиторката. — Джейс огледа тялото си. Имаше доста кръв по крачолите и ризата му. Не можеше да каже дали е негова. От белезниците му леко се процеждаше кръв.
	Валънтайн го гледаше замислено през решетката. За първи път от години Джейс виждаше баща си, облечен в истинска бойна униформа — дебели кожени дрехи, в които се обличаха ловците на сенки, които позволяваха свобода на движенията и в същото време предпазваха кожата от всякакви видове демонска отрова. По ръцете и краката му имаше златно-сребърни гривни, всяка от които гравирана с релефни фигури и руни. През гърдите му минаваше широк ремък, а на него бе окачен меч, който блестеше над рамото му. Валънтайн клекна и изравни студените си черни очи с тези на Джейс, който с изненада откри, че в тях нямаше гняв.
	— Инквизиторката и Клейвът са едно и също нещо. Семейство Лайтууд не биваше да допускат това. Аз не бих позволил на никого да постъпва така с теб.
	Джейс притисна рамене до стената. Гледаше да е възможно по-далече от баща си, доколкото веригата му позволяваше.
	— Дошъл си тук да ме убиеш ли?
	— Да те _убия_? Защо ми е да те убивам?
	— А защо ти беше да убиваш Джеремая? Само не ми казвай, че както си минавал покрай него, той ей така, изведнъж се е гътнал. Знам, че ти си го направил.
	Известно време Валънтайн гледаше трупа на брат Джеремая.
	— Да, аз го убих, както и останалите мълчаливи братя. Принуден бях. Те притежаваха нещо, от което се нуждаех.
	— Какво? Чувство за приличие?
	— Това — каза Валънтайн и със светкавично движение изтегли меча от ножницата на рамото си. — Мелартак.
	Джейс потисна вика на изумление, който се надигна в гърлото му. Бе разбрал достатъчно: огромният, тежък и остър сребърен меч, чиято дръжка бе с формата на разперени крила, бе висял над Говорещите звезди в заседателната зала на мълчаливите братя.
	— Взел си Меча на мълчаливите братя?
	— Никога не е бил техен — рече Валънтайн. — Той принадлежи на всички нефилими. Това е острието, с което ангелът изпъдил Адам и Ева от градината. _И постави в източната част на градината Едем един херувим и огнен меч, който се върти във всички посоки_ — изрецитира той, наведен над острието.
	Джейс облиза сухите си устни.
	— Какво ще правиш с него?
	— Ще ти кажа — рече Валънтайн, — когато се уверя, че мога да ти вярвам, и когато усетя, че и ти ми вярваш.
	— Да ти вярвам? След като в Ренуик избяга през портала и след това го счупи, за да не мога да те последвам? И след като се опита да убиеш Клеъри?
	— Никога не бих наранил сестра ти — каза Валънтайн с гневна нотка в гласа. — Както не бих наранил и теб.
	— Всичко, което правиш, ме наранява! Семейство Лайтууд са тези, които ме спасиха!
	— Не аз съм този, който те заключи тук. Не аз съм този, който те заплаши и който се отнесе с недоверие към теб. Направиха го семейство Лайтууд и техните приятели от Клейва. — Валънтайн направи пауза. — Като те гледам така, толкова сдържан след всичко, което ти причиниха, наистина се гордея с теб.
	При тези думи Джейс вдигна изненадано поглед, толкова бързо, че усети вълна от замайване. Ръката му запулсира болезнено. Потисна болката и дишането му постепенно се укроти.
	— _Какво?_ — попита невярващо.
	— Сега виждам грешката, която допуснах в Ренуик — продължи Валънтайн. — Представях си те като малкото момче, което изоставих в Идрис, покорно на всяко мое желание. Вместо това намерих вироглав млад мъж, независим и смел, но при все това продължих да те третирам като дете. Нищо чудно, че се опълчи срещу мен.
	— Да съм се опълчил? Аз… — Гърлото на Джейс се сви и той не можа да произнесе думите, които напираха у него. Сърцето му започна да бие в ритъма на пулсирането на ръката му.
	Валънтайн се приведе напред.
	— Никога не съм имал възможност да ти разкажа за миналото си, да ти обясня защо е трябвало да направя това, което сторих.
	— Няма нищо за разказване. Ти си убил баба ми и дядо ми. Държеше майка ми затворена. Уби други ловци на сенки, за да постигнеш целите си. — Всяка дума от устата на Джейс имаше вкус на отрова.
	— Ти знаеш само половината от фактите, Джонатан. Излъгах те, когато беше дете, защото беше твърде малък, за да разбереш. Сега си достатъчно голям, за да чуеш истината.
	— Ами кажи ми я тогава.
	Валънтайн посегна през решетките на килията и постави ръката си върху тази на Джейс. Той почувства грубите му, мазолести пръсти по същия начин, по който ги бе чувствал, когато беше на десет години.
	— Искам да ти се доверя, Джонатан. Бих ли могъл?
	Джейс понечи да отговори, но не можа да отрони и дума.
	Усещаше около гърдите си някакъв железен обръч, който бавно го притискаше и постепенно спираше дъха му.
	— Надявам се… — прошепна той.
	Над тях се чу звук. Звукът приличаше на затръшване на метална врата, после Джейс чу стъпки и някакъв шепот, който отекваше в каменните стени на Града. Валънтайн се изправи, като закри магическата светлина с ръка, докато тя се стопи до слабо мъждукане, а той самият се очерта като бледа сянка.
	— По-бързи са, отколкото си мислех — промърмори и сведе поглед към Джейс през решетката.
	Джейс надникна през нея, но не можа да види нищо на бледото мъждукане на магическата светлина. Сети се за кълбящата се тъмна форма, която бе видял преди и която прегазваше всяка светлина пред себе си.
	— Какво става? Какво е това? — питаше той, като пропълзя на колене.
	— Трябва да тръгвам — рече Валънтайн. — Но още не сме приключили разговора си.
	Джейс пъхна ръка между решетките.
	— Освободи ме. Каквото и да е това, искам да мога да се бия с него.
	— Освобождаването ти сега не би било в твоя полза. — Валънтайн сключи плътно ръката си около камъка с магическата светлина. Тя примигна и помещението се потопи в мрак. Джейс се хвърли към решетката на килията, счупената му ръка изпука от негодувание и болка.
	— Не! — изкрещя той. — Татко, моля те.
	— Ако искаш да ме намериш — каза Валънтайн, — ще ме намериш.
	Миг по-късно се чуваше само звукът от отдалечаващите му се стъпки и от тежкото дишане на Джейс, който се свлече до решетката.


	В метрото Клеъри не бе способна да седи на едно място. Ходеше напред-назад из полупразния вагон, с окачени на врата слушалки на айпода си. Изабел не беше вдигнала телефона, когато Клеъри й позвъни, и сега я разяждаше някакво необяснимо безпокойство.
	Мислеше за Джейс, такъв, какъвто го бе видяла в Луната на ловеца, целия покрит с кръв. Както се беше озъбил в яда си, приличаше много повече на върколак, отколкото на ловец на сенки, призван да защитава хората и да се съобразява с долноземците.
	Клеъри изкачи стъпалата на спирката на метрото на 96-а улица и бавно се отправи към ъгъла, на който се издигаше институтът като огромна сива сянка. Долу, в подлеза, беше горещо и тя настръхна при допира на студения въздух с изпотения й врат, когато тръгна по напуканата бетонена пътека към входа на института. Посегна към огромния железен чук, висящ на вратата, но се поколеба. Тя беше ловец на сенки, нали така? Имаше право да бъде в института точно толкова, колкото и семейство Лайтууд. В изблик на решителност посегна към дръжката на вратата и се опита да си спомни думите, които изричаше Джейс.
	— В името на ангела, аз…
	Вратата се отвори към мрака, осветен от пламъците на дузина тънки свещи. Докато бързо прекосяваше редиците с пейки, свещите примигваха, сякаш й се смееха. Стигна асансьора и затвори с прищракване металната врата след себе си, след което с треперещ пръст натисна копчето. Помъчи се да се отпусне — питаше се дали се тревожи за Джейс, или се тревожи от срещата си с Джейс. Лицето й се гушеше във вдигнатата яка на палтото и изглеждаше много бяло и дребно, очите й бяха големи и зелени, а устните й — бледи и напукани. Никак не беше хубава, помисли си тъжно и побърза да прогони тази мисъл. Какво значение имаше как изглежда? За Джейс това не беше важно. Не можеше да бъде важно.
	Асансьорът спря и Клеъри бутна вратата. Чърч я чакаше във фоайето и я поздрави с недоволно измяукване.
	— Какво има, Чърч? — гласът й прозвуча странно високо в тихото помещение. Запита се дали изобщо имаше някой в института. Може би беше сама. При тази мисъл я побиха тръпки. — Има ли някой вкъщи?
	Синият персиец й обърна гръб и тръгна надолу по коридора. Минаха покрай музикалната стая и библиотеката, и двете бяха празни, след това Чърч зави зад следващия ъгъл и седна пред една затворена врата. Пристигнахме, дотук сме, сякаш казваше изражението му.
	Преди да успее да почука, вратата се отвори и на прага се показа Изабел, с боси стъпала, обута в джинси и лек виолетов пуловер. Когато видя Клеъри, се стъписа.
	— Стори ми се, че чух някой да идва по коридора, но не предполагах, че може да си ти — каза тя. — Какво правиш тук?
	Клеъри я погледна втренчено.
	— Нали ти ми изпрати съобщение. Каза, че инквизиторката е хвърлила Джейс в затвора.
	— Клеъри! — Изабел се огледа в коридора и прехапа устни. — Не мислех, че веднага ще долетиш тук.
	Клеъри беше потресена.
	— Изабел! Затвор!
	— Да, но… — Изабел въздъхна примирено, отстъпи назад и с жест подкани Клеъри да влезе в стаята й. — Е, така и така си тук. Я къш — каза тя, като махна с ръка на Чърч. — Върви да пазиш асансьора.
	Чърч я изгледа с пренебрежение, легна по корем и се приготви да спи.
	— Котки — измърмори Изабел и затръшна вратата.
	— Здрасти, Клеъри. — Алек седеше на неоправеното легло на Изабел, обутите му в ботуши крака висяха отстрани. — Какво правиш тук?
	Клеъри седна на табуретката пред тоалетката на Изабел, където цареше смайващ безпорядък.
	— Изабел ми писа. Каза ми какво се е случило с Джейс.
	Изабел и Алек си размениха многозначителни погледи.
	— О, стига, Алек — рече Изабел. — Мислех, че тя трябва да знае. Не предполагах, че ще се изстреля тук!
	Стомахът на Клеъри се сви.
	— Как няма да дойда! Той добре ли е? Защо, за Бога, тази инквизиторка го е хвърлила в затвора?
	— Това не е точно затвор. Той е в Града на тишината — каза Алек, като се изправи на леглото и придърпа в скута си една от възглавниците на Изабел. Започна неволно да си играе с мънистените пискюли, обшити по краищата й.
	— В Града на тишината? Защо?
	Алек се поколеба.
	— Под Града на тишината има килии. Там държат престъпниците, преди да бъдат депортирани в Идрис, където да се изправят пред Съвета. Такива, които са извършили истински престъпления. Убийци, вампири-изменници, ловци на сенки, които са нарушили споразумението. Ето на такова място е в момента Джейс.
	— Затворен заедно с убийци? — Клеъри гневно скочи на крака. — Какво ви става, бе, хора? Защо не сте разстроени?
	Алек и Изабел си размениха по още един поглед.
	— Само за една нощ е — каза Изабел. — А и долу няма никой с него. Ние помолихме за това.
	— Но защо? Какво е направил Джейс?
	— Държал се е предизвикателно с инквизиторката. Това е причината, доколкото ми е известно — каза Алек.
	Изабел седна на крайчеца на тоалетката си.
	— Това е недопустимо.
	— Значи инквизиторката е луда — каза Клеъри.
	— Всъщност не е — отвърна Алек. — Ако Джейс беше войник в армията на мундитата, мислиш ли, че щеше да си позволи да противоречи на командира си? Изключено.
	— Е, само по време на война. Но Джейс не е войник.
	— Напротив, ние всички сме войници. Джейс е като всички нас. Има си йерархия и в нея инквизиторката е почти на върха. Джейс е почти в дъното. Би трябвало да се отнася към нея с повече уважение.
	— Ако мислите, че той си е заслужил да бъде в затвора, тогава защо ме повикахте тук? Само за да се съглася с вас? Не виждам смисъл. Какво очаквате от мен?
	— Не сме казали, че трябва да е в затвора — сопна се Изабел. — Само че би трябвало да се сдържа пред по-висшестоящи членове на Клейва. Пък и — добави по-тихо тя — мислех, че можеш да помогнеш.
	— Да помогна? Как?
	— Както ти казах и преди — рече Алек, — на Джейс сякаш му доставя удоволствие да се излага на опасност. Трябва да се научи да се пази, а в случая това означава да се разбира с инквизиторката.
	— И ти мислиш, че аз ще съумея да го накарам да се пази повече? — попита Клеъри с нотка на недоверие в гласа.
	— Не съм убедена, че изобщо някой е в състояние да накара Джейс да направи каквото и да било — каза Изабел. — Но мисля, че можеш да му напомниш, че има за какво да живее.
	Алек сведе поглед към възглавницата в ръката си и с внезапна ярост дръпна пискюла. Мънистата се посипаха по леглото на Изабел като дъжд от преминаващ облак.
	Изабел се намръщи.
	— Алек, престани!
	Клеъри искаше да каже на Изабел, че те са семейството на Джейс, а не тя, че техните думи имат много повече тежест пред Джейс, отколкото нейните изобщо някога биха имали. Ала в съзнанието й изплува гласът на Джейс, който казваше, че никога досега не се е чувствал като част от нещо. И че именно тя го е накарала да усети чувството за принадлежност.
	— Може ли да отидем до Града на тишината и да го видим?
	— Ще му кажеш ли да бъде по-любезен с инквизиторката? — настояваше Алек.
	Клеъри помисли малко.
	— Първо искам да чуя той какво ще каже.
	Алек хвърли изтърбушената възглавница на леглото и намръщено се изправи. Преди да успее да каже нещо, на вратата се почука. Изабел стана от тоалетката и отиде да отвори.
	Беше едно дребно, тъмнокосо момче, с очи, наполовина скрити зад очила. Беше облечено с джинси и някакъв суичър и носеше книга в ръка.
	— Макс — каза Изабел с лека изненада, — мислех, че си заспал.
	— Бях в оръжейната — каза момчето, което всъщност беше най-малкият син на семейство Лайтууд. — Но от библиотеката се чуват някакви шумове. Мисля, че някой се опитва да се свърже с института. — Той погледна към Клеъри. — Коя е тя?
	— Това е Клеъри — каза Алек. — Тя е сестра на Джейс.
	Макс ококори очи.
	— Мислех, че Джейс няма нито братя, нито сестри.
	— Всички мислехме така — отвърна Алек, като взе пуловера, който бе оставил върху един от столовете, и го облече. Косата му щръкна около главата като лек тъмен ореол, наелектризирана от статичното електричество. Той нервно я приглади надолу. — Най-добре да отида в библиотеката.
	— И аз ще дойда — каза Изабел, като извади от чекмеджето златния си камшик, усукан в блестящо въже, и пъхна дръжката му в колана си. — Може нещо да се е случило.
	— Къде са родителите ви? — попита Клеъри.
	— Обадиха им се преди няколко часа. Някаква фея била убита в Сентръл парк. Инквизиторката отиде с тях — обясни Алек.
	— А не искахте ли и вие да отидете?
	— Не бяхме поканени. — Изабел прибра двете си тъмни плитки в кок и забоде в него две малки стъклени ками. — Ще наглеждаш Макс, нали? Ние ей сега се връщаме.
	— Но… — запротестира Клеъри.
	— Ей сега се връщаме. — Изабел изскочи в коридора, последвана от Алек. Когато вратата се затвори след тях, Клеъри седна на леглото и погледна притеснено Макс. Никога досега не й се беше случвало да й поверят някое дете — майка й не и позволяваше да работи като детегледачка, а и тя самата не знаеше какво се говори на деца и как трябва да бъдат забавлявани. В случая малко й помагаше приликата на това момченце със Саймън на същата възраст, с тези мършави ръце и крака и твърде големите за лицето му очила.
	На свой ред Макс също я гледаше изпитателно, не чак стеснително, но все пак внимателно и сдържано.
	— На колко си години? — попита най-после той.
	Клеъри се смути.
	— На колко ти изглеждам?
	— На четиринайсет.
	— На шестнайсет съм, но хората си мислят, че съм по-малка заради ниския ми ръст.
	Макс кимна.
	— И при мен е така — каза той. — На девет години съм, а пък ме мислят за седемгодишен.
	— На мен си ми изглеждаш на девет — каза Клеъри. — Какво е това, което държиш? Книга ли?
	Макс извади ръката иззад гърба си. В нея държеше някаква широка, плоска книга с меки корици, с размера на онези малки списания, които се продават в кварталните магазинчета. Тази беше с шарена корица, изписана с японски йероглифи с английските им обозначения. Клеъри се засмя.
	— Наруто — каза тя. — Не знаех, че харесваш манга. Откъде я взе?
	— От летището. Харесват ми картинките, но не мога да чета текста.
	— Дай на мен. — Тя отвори книжката, със страниците към него. — Чете се наопаки, от дясно на ляво, а не от ляво на дясно. И разлистваш страниците по посока на часовниковата стрелка. Знаеш ли какво означава това?
	— Разбира се — каза Макс. За миг Клеъри се притесни да не го е отегчила. Той обаче изглеждаше доволен и когато си взе книгата обратно, отгърна на последната страница. — Това е девети брой — каза той. — Мисля, че преди това трябва да прочета останалите осем.
	— Добра идея. Можеш да накараш някого да те заведе до Мидтаун Комикс или Забранената планета.
	— Забранената планета ли? — смая се Макс, но преди Клеъри да обясни, Изабел се втурна през вратата, останала почти без дъх.
	— Някой се е опитал да се свърже с института — каза тя, преди още Клеъри да е попитала. — Някой от мълчаливите братя. Нещо се е случило в Града от кости.
	— Какво може да е това нещо?
	— Не знам. Никога досега не съм чувала мълчаливите братя да молят за помощ. — Изабел беше направо отчаяна. Тя се обърна към брат си. — Макс, върви в стаята си и стой там, чу ли?
	Макс стисна зъби.
	— С Алек ще ходите ли някъде?
	— Да.
	— При мълчаливите братя ли?
	— Макс…
	— Искам и аз да дойда.
	Изабел поклати глава; дръжките на камите в косата й блестяха като огън. — Категорично не. Прекалено малък си.
	— И ти нямаш осемнайсет!
	Изабел се обърна към Клеъри и я изгледа със смесица от тревога и гняв.
	— Клеъри, би ли дошла за секунда.
	Клеъри стана учудена… а Изабел я сграбчи за ръката и я издърпа от стаята, като затръшна вратата след себе си. След малко Макс заблъска от другата страна по нея.
	— По дяволите — каза Изабел с ръка на дръжката на вратата, — би ли извадила стилито ми? В джоба ми е…
	Клеъри трескаво извади стилито, което Люк й беше дал същата вечер.
	— Използвай моето.
	С няколко леки движения Изабел начерта заключваща руна на вратата. Клеъри още чуваше протестите на Макс отвътре, докато Изабел отстъпи от вратата и й върна с гримаса стилито.
	— Не знаех, че и ти имаш.
	— Било е на майка ми — каза Клеъри, след което мислено се укори. Не е било, а _е_ на майка ми. То _е_ на майка ми.
	— Ехо — Изабел заблъска с юмрук по вратата. — Макс, ако огладнееш, в чекмеджето на нощното ми шкафче има десертни блокчета. Ще се върнем веднага, когато можем.
	Последва още един гневен вик зад вратата; Изабел сви рамене и бързо тръгна надолу по коридора, придружена от Клеъри.
	— Какво се казваше в съобщението? — попита отново Клеъри. — Просто, че има неприятности?
	— Че е имало нападение. Това е.
	Алек ги чакаше пред библиотеката. Бе сложил върху дрехите си черна кожена ризница, каквато си слагаха ловците на сенки. Ръцете му бяха защитени от специални ръкавици, а по китките и шията му се виеха знаци. На колана около кръста му блестяха серафимските ками, всяка от които наречена на някой ангел.
	— Готова ли си? — попита той сестра си. — Макс на сигурно място ли е?
	— Той е добре. — Тя вдигна ръка. — Сложи ми знак.
	Докато чертаеше плетениците на руните по опакото на дланите на Изабел и от вътрешната страна на китките й, Алек погледна към Клеъри.
	— Може би трябва да си вървиш — каза той. — Не е в твой интерес инквизиторката да те завари тук, когато се върне.
	— Искам да дойда с вас — рече Клеъри, думите изскочиха от устата й, преди да успее да ги спре.
	Изабел дръпна едната си ръка от Алек и започна да духа върху знака, сякаш там беше излято горещо кафе.
	— Звучиш като Макс.
	— Макс е на девет. Аз съм колкото вас.
	— Но ти нямаш никакъв опит — възрази Алек. — Само ще пречиш.
	— Не, няма. Някой от вас бил ли е досега в Града на тишината? — настояваше Клеъри. — Аз съм била. Знам как се стига дотам. Знам и пътя за връщане.
	Алек се сепна и прибра стилито си.
	— Не мисля…
	Изабел се намеси.
	— Всъщност тя е права. Мисля, че ако иска, може да дойде.
	Алек изглеждаше слисан.
	— Когато последния път видяхме демон, тя едва не се разтрепери и разкрещя. — Когато видя вкиснатия поглед на Клеъри, той я погледна извинително. — Съжалявам, но си беше така.
	— Мисля, че трябва да й се даде възможност да се учи — каза Изабел. — Знаеш какво казва Джейс. Ако ти не търсиш опасностите, опасностите ще намерят теб.
	— Не можете да ме заключите, както направихте с Макс — добави Клеъри, като се възползва от разколебаната решителност на Алек. — Не съм дете. И знам къде се намира Градът от кости. Мога да се оправя и без вас.
	Алек се извърна, като клатеше глава и мърмореше нещо за момичетата. Изабел протегна ръка към Клеъри.
	— Дай ми стилито си — каза тя. — Време е да получиш някои знаци.


	6
	Град от пепел

	В крайна сметка Изабел направи на Клеъри само два знака, по един на всяка ръка. Единият беше отвореното око, украсяващо ръката на всеки ловец на сенки. Другият приличаше на два пресичащи се полумесеца. Изабел каза, че това е руната на защитата. И двете руни пареха при допира на стилито до кожата, но болката утихна, когато Клеъри, Изабел и Алек се качиха на едно черно такси и се отправиха към центъра на града. Когато стигнаха до Второ авеню и стъпиха на тротоара, Клеъри усети ръцете си толкова леки, сякаш плуваше с надуваеми ръкавели в басейн.
	Тримата преминаха в мълчание арката от ковано желязо и влязоха в мраморното гробище. Последния път, когато Клеъри бе идвала в този малък парк, беше бързала след брат Джеремая. Сега за първи път забеляза имената, издълбани в стените: Янгблъд, Феърчайлд, Трашкрос, Найтвайн, Рейвънскар. До тях имаше руни. По традиция всяко семейство ловци на сенки си имаше свой символ: На Уейланд беше ковашки чук, на Лайтууд — факла, а на Валънтайн — звезда.
	В подножието на статуята на ангела в центъра на парка беше избуяла трева. Очите на ангела бяха затворени, тънките му ръце бяха сключени около столчето на каменна чаша, изобразяваща Бокала на смъртните. Каменното му лице беше спокойно, набраздено със засъхнали вадички мръсотия.
	Клеъри каза:
	— Последния път, когато бях тук, брат Джеремая изписа руна на статуята, за да отвори портите на Града.
	— Не искам да използвам руните на мълчаливите братя — каза Алек. Лицето му беше строго. — Те трябваше да са усетили присъствието ни, преди да сме стигнали до тях. Вече започвам да се безпокоя. — Той извади една кама от колана си и прокара острието й по голата си длан. От плитката рана бликна кръв. Сви юмрук над каменната чаша и остави кръвта да потече в нея. — Кръвта на нефилимите — каза той. — Трябва да подейства като ключ.
	Каменните клепачи на ангела се отвориха. За миг Клеъри си помисли, че очите му ще блеснат между каменните гънки, но те продължаваха да си бъдат от гранит. Секунда след това тревата в подножието на статуята започна да се разцепва. Крива черна линия, извиваща се като змия, се отдели от статуята и Клеъри бързо отскочи назад, когато в краката й се разтвори тъмна дупка.
	Тя се наведе над нея. Долу се виждаха стълби, които се губеха в тъмнината. Миналия път, когато беше тук, мракът се разсейваше от поставени на разстояние една от друга факли, които осветяваха стъпалата. Сега цареше пълен мрак.
	— Нещо не е наред — каза Клеъри. Изабел и Алек дори не помислиха да възразят. Клеъри извади от джоба си камъка с магическата светлина, който Джейс й беше дал, и го вдигна над главата си. От него бликна светлина, която се процеждаше през сключените й пръсти. — Хайде.
	Алек застана пред нея.
	— Аз ще вървя напред, а ти ще ме следваш. Изабел ще пази тила ни.
	Бавно заслизаха надолу, влажните ботуши на Клеъри се плъзгаха по изтърканите с времето стъпала. В подножието на стълбите имаше къс тунел, който водеше до огромна зала с мраморни бели арки с инкрустирани в тях полускъпоценни камъни. Редиците на мавзолеите тънеха в сенките, подобно на отровни гъби от вълшебна приказка. По-далечните от тях дори не се виждаха; магическата светлина не беше достатъчно силна, за да освети цялата зала.
	Алек погледна надолу към мрачните редици.
	— Никога не съм мислил, че ще вляза в Града на тишината — каза той. — Дори и когато умра.
	— На твое място не бих била толкова тъжна — каза Клеъри. — Брат Джеремая ми каза какво правят със своите мъртви. Изгарят ги и използват по-голямата част от пепелта, за да направят мрамора на Града. Кръвта и костите на убийците на демони са сами по себе си мощна защита срещу злото. Дори и в смъртта си, Клейвът служи на каузата.
	— Хммм — каза Изабел. — Така се показва уважение. Пък и вие, мундитата, също понякога изгаряте мъртвите си.
	_Това не го прави по-малко зловещо_, помисли си Клеъри. Мирисът на пепел и пушек тежко висеше във въздуха, което й беше познато от миналия път, когато беше идвала тук, но сега сред тези миризми се долавяше още нещо, по-тежката и по-плътна смрад на гниещи плодове.
	Изглежда, Алек също беше доловил миризмата, защото се намръщи и извади ангелската кама от колана с оръжията си.
	— _Арател_ — прошепна той и светлината на камата се сля с магическата на Клеъри, при което те съгледаха още едно стълбище и се спуснаха по него. Магическата светлина пулсираше в ръката на Клеъри като умираща звезда. Тя се запита дали тези камъни изобщо някога се изтощават, както става с батериите на джобно фенерче. Надяваше се, че не. Самата мисъл да се потопи в непрогледния мрак на това зловещо място я накара неволно да потрепери от ужас.
	Миризмата на гниещи плодове ставаше все по-силна, когато най-накрая стигнаха до подножието на стълбите и се озоваха в друг дълъг тунел. Той извеждаше към зала, обградена с остри, издялани кости — Клеъри много добре си спомняше тази зала. Инкрустираните сребърни звезди искряха по пода като скъпоценни камъни. В средата на залата имаше черна маса. По гладката й повърхност личеше локва тъмна течност, която се стичаше надолу и образуваше рекичка на пода.
	Преди, когато Клеъри беше застанала пред Съвета на мълчаливите братя, на стената зад масата бе висял сребърен меч. Сега мечът го нямаше, а на негово място стената бе опръскана с алена течност, образуваща огромно ветрило.
	— Това кръв ли е? — прошепна Изабел. Не звучеше изплашено, а по-скоро изненадано.
	— На такова ми прилича. — Алек огледа помещението. Сенките бяха плътни като боя и сякаш изпълнени с движение. Той стисна серафимската си кама.
	— Какво ли може да се е случило? — каза Изабел. — Мълчаливите братя… мислех, че те са неуязвими…
	Гласът й трепна, когато Клеъри се обърна и магическата светлина в ръката й образува странни сенки между остриетата. Едно от тях имаше по-особена форма. Тя се опита да усили магическата светлина, като я насочи право в тази посока.
	На едно от остриетата, като червей на кука, бе нанизано мъртвото тяло на един от мълчаливите братя. Ръцете, раздрани и окървавени, висяха точно над мраморния под. Вратът му изглеждаше счупен. Кръвта се бе събрала в локва под него, съсирена и черна на магическата светлина.
	Изабел ахна.
	— Алек. Виждаш ли…
	— Виждам. — Гласът на Алек беше мрачен. — Виждал съм и по-лоши неща. Тревожа се за Джейс.
	Изабел се приближи и докосна черната базалтова маса, плъзна пръсти по повърхността й.
	— Тази кръв е прясна. Когато и да се е случило това, не е било отдавна.
	Алек се приближи към набучения труп на брата. От локвата кръв тръгваха влажни отпечатъци по пода.
	— Стъпки — каза той. — Някой е минавал оттук. — Алек подкани с трепереща ръка момичетата да го последват. Те тръгнаха след него, като Изабел спря да избърше окървавените си ръце в меките си кожени наколенници.
	Пътеката от стъпки водеше към тесен тунел и потъваше в тъмнината. Когато Алек спря и започна да се оглежда, Клеъри мина нетърпеливо покрай него, а пламъкът на магическата светлина разстла сребристобяла пътека пред тях. В края на тунела видя една двойна порта, която бе открехната.
	Джейс.
	Тя някак си усети, че той е наблизо. Почти се затича, ботушите й шумно тракаха по твърдия под. Чу как Изабел извика след нея, а после заедно с Алек също се затичаха, като шумно тракаха с токове. Когато стигна края на коридора, Клеъри се промуши през вратата и се озова в широко каменно помещение, преградено с редица метални решетки, вкопани дълбоко в земята. Едва различи една свита фигура отвъд решетките. Точно пред тях беше проснато отпуснатото тяло на един от мълчаливите братя.
	Клеъри веднага разбра, че е мъртъв. Позна това по начина, по който лежеше, като кукла с изметнати крайници, опънати до счупване. Робата с цвят на пергамент беше наполовина смъкната от раменете му. Страховитото му лице, разкривено в див ужас, все още можеше да се разпознае. Това беше брат Джеремая.
	Тя се втурна покрай тялото към вратата на килията, която беше от плътно разположени една до друга пръчки с панта от едната страна. Не се виждаше ключалка или брава, които да може да отвори. Чу името си, извикано от намиращия се зад нея Алек, но не му обърна внимание: тя гледаше вратата. Разбира се, нямаше видим начин да я отвори, установи тя. Братята не се занимаваха с видимите, а по-скоро с невидимите неща. С магическата светлина в една ръка, тя грабна с другата стилито на майка си.
	От другата страна на решетката се чу шум. Нещо като приглушен стон или въздишка, не беше сигурна точно какво беше, но разбра откъде идва. Джейс. Клеъри започна да стърже по вратата на килията с върха на стилито си, като се опитваше да начертае върху твърдия метал руната на отворената врата, която се бе появила в главата й, черна и релефна. Там, където се докосваше стилито, златно-сребърните пръчки изпращяваха. Отвори се, молеше се тя на вратата, отвори се, отвори се, ОТВОРИ СЕ!
	Звук от разпарящ се плат прониза помещението. Клеъри чу как Изабел извика, когато вратата изскочи от пантите си навътре и се сгромоляса в килията като падащ подвижен мост. Клеъри чу още един звук на отделяне на метал от метал, мощно издрънчаване като шепа хвърлени камъни. Тя се шмугна в килията, като стъпваше върху вибриращата паднала врата.
	Магическата светлина изпълни малкото помещение, в което стана светло като ден. С крайчеца на очите си забеляза редицата белезници — всички от различен метал: злато, сребро, стомана и желязо, които започнаха да се изтръгват от стените и да падат с дрънчене на пода. Очите й бяха привлечени от отпуснатата фигура в ъгъла; видя светлата коса, протегнатата напред ръка, отключените белезници, изхвърлени малко встрани. Китката беше оголена и разкървавена, по кожата бяха останали грозни рани.
	Клеъри се свлече на колене, като остави стилито си встрани, и внимателно повдигна тялото. Беше Джейс. Бузите му също бяха изранени, а лицето му бе много бледо. Тя обаче видя трепващи движения под клепачите му. На шията му пулсираше една вена. Той беше жив.
	Заля я гореща вълна от облекчение и отпусна опънатите въжета на напрежението, което от доста време я стягаше. Магическата светлина падна на пода до нея, където продължи да си свети. Клеъри отметна косата на Джейс от челото му с нежност, която й беше чужда — никога не бе имала братя и сестри, дори и братовчеди. Никога не й се беше случвало да превързва рани или да целува наранени колене, или изобщо да се грижи за някого.
	Но беше нормално да изпитва към Джейс нежност като тази, помисли си тя, като неволно дръпна ръката си, още щом клепачите на Джейс трепнаха и той изстена. Беше неин брат, защо да не я е грижа какво му се е случило?
	Той отвори очи. Зениците му бяха огромни, разширени. Дали не си е ударил главата? Очите му се впериха в нея с удивен поглед.
	— Клеъри? Какво правиш тук?
	— Дойдох да те намеря — каза тя, защото това си беше самата истина.
	По лицето му премина спазъм.
	— Ти наистина ли си тук? Не съм… не съм мъртъв, нали?
	— Не — отвърна тя, като го погали по лицето. — Просто беше припаднал. Сигурно си си ударил и главата.
	Джейс сложи ръката си върху нейната, притисната до бузата му.
	— Струваше си — каза с толкова нисък глас, че тя дори не беше сигурна, че е казал нещо.
	— Какво става? — Беше Алек, който се промъкна под ниския вход, последван от Изабел. Клеъри рязко дръпна ръката си, после изруга тихо под носа си. Не беше направила нищо лошо.
	Джейс се изправи в седнало положение. Лицето му беше посърнало, ризата му бе изцапана с кръв. Алек го погледна загрижено.
	— Добре ли си? — попита той и коленичи. — Какво се е случило? Помниш ли нещо?
	Джейс вдигна здравата си ръка.
	— Уместен въпрос, Алек. Имам чувството, че главата ми се е разцепила.
	— Кой ти причини това? — попита Изабел едновременно объркано и уплашено.
	— Никой нищо не ми е причинявал. Опитвах се да се освободя от белезниците. — Джейс сведе поглед към китката си, сякаш беше смъкнал почти цялата си кожа, и въздъхна.
	— Дай да ти помогна — казаха едновременно Клеъри и Алек, като посегнаха към ръката му. Очите им се срещнаха и Клеъри първа отдръпна ръката си. Алек пое китката на Джейс и извади стилито си. С няколко ловки движения нарисува иратце — лечителната руна — точно под разкървавената кожа.
	— Благодаря — каза Джейс, като отдръпна ръката си. Наранената част от китката му вече беше започнала да се възстановява. — Брат Джеремая…
	— Мъртъв е — рече Клеъри.
	— Знам. — Без да се възползва от предложената му от Алек помощ, той се изправи, като се подпираше на стената. — Той бе убит.
	— Дали мълчаливите братя не са се избили помежду си — попита Изабел. — Не разбирам… не разбирам защо им е било да го правят…
	— Не са го направили те — каза Джейс. — Нещо ги е убило. Не знам какво. — Болезнен спазъм разкриви лицето му. — Главата ми…
	— Хайде да тръгваме вече — каза припряно Клеъри. — Преди това, което ги е убило…
	— Да се върне да убие и нас? — довърши Джейс. Той сведе поглед към кървавата си риза и наранена ръка. — Мисля, че вече си е отишло. Но по всяко време може да го накара да се върне.
	— Кой да го накара да се върне? — попита Алек, но Джейс не каза нищо. Цветът на лицето му се менеше от сиво до хартиено бяло. Когато започна да се свлича до стената, Алек го хвана. — Джейс…
	— Добре съм — запротестира той, но ръката му силно сграбчи ръкава на Алек. — Мога да стоя прав.
	— Струва ми се, че използваш стената, за да се подпираш на нея. По моите представи това не е „стоене прав“.
	— Това е стоене под наклон — отвърна Джейс. — Стоенето под наклон е на една крачка от стоенето прав.
	— Стига сте се препирали — рече Изабел, като ритна угасената факла от пътя си. — Трябва да се махнем оттук. Ако има някакво същество, то няма да се задоволи само с убийството на мълчаливите братя, а ще иска да убие и нас.
	— Изи е права. Да тръгваме. — Клеъри вдигна магическата светлина и се изправи. — Джейс… в състояние ли си да ходиш?
	— Той може да се облегне на мен. — Алек обви с ръка раменете на Джейс и той се облегна на него. — Хайде — рече нежно Алек. — Ще те превържем, когато излезем оттук.
	Те бавно се придвижиха към вратата на килията, където Джейс спря и се втренчи в тялото на брат Джеремая, свито на каменните плочи. Изабел коленичи и дръпна кафявата вълнена качулка на мълчаливия брат, за да закрие лицето му. Когато се изправи, лицата на всички бяха посърнали.
	— Никога не съм виждал някой от мълчаливите братя изплашен — каза Алек. — Не мислех, че изобщо са способни да изпитват страх.
	— Всеки изпитва страх. — Джейс все още беше много блед и макар че крепеше ранената си ръка до гърдите, Клеъри не мислеше, че болката му е физическа. Изглеждаше някак дистанциран, сякаш затворен в себе си и като че ли криеше нещо. Те се върнаха през тъмните коридори, от които бяха дошли и се заизкачваха по тесните стъпала, водещи до залата на говорещите звезди. Когато стигнаха там, Клеъри усети тежка миризма на кръв и изгорено, която й бе убягнала минавайки оттук на идване. Джейс, облегнат на Алек, се оглеждаше наоколо с някаква смесица от ужас и смущение на лицето. Клеъри видя как той се втренчи в отсрещната стена обилно напоена с кръв, и каза:
	— Джейс, не гледай! — После се почувства глупаво, та той бе ловец на демони, все пак, виждал е и по-лоши неща.
	Той поклати глава.
	— Тук нещо не ми харесва…
	— Тук всичко не ми харесва — каза Алек, като кимна към гората от сводове, която извеждаше от павилиона. — Това е най-краткият път за излизане оттук. Хайде.
	Млъкнаха и не проговориха, докато не излязоха от Града от кости. Струваше им се, че всяка сянка се движи, сякаш мракът бе изпълнен със същества, готови да скочат върху тях. Изабел промърмори нещо под нос. Макар Клеъри да не чу какво, се досети, че е на чужд език, на някакъв древен език — може би латински.
	Когато стигнаха до стъпалата, които извеждаха от града, Клеъри изпусна тиха въздишка на облекчение. Градът от кости може някога и да е бил красив, но сега беше ужасяващ. Когато достигнаха последната редица от стълби, светлина прониза очите й и я накара да извика от изненада. Статуята на ангела в горния край на стъпалата със своята брилянтна златна светлина осветяваше наоколо като ден. Тя хвърли поглед към останалите, и те изглеждаха не по-малко смаяни.
	— Няма как слънцето да е изгряло още… нали? — промълви Изабел. — Колко време бяхме долу?
	Алек погледна часовника си.
	— Не беше дълго.
	Джейс измърмори нещо, прекалено тихо, за да го чуе някой. Алек нададе ухо.
	— Какво каза?
	— Магическа светлина — каза Джейс, този път малко по-силно.
	Изабел бързо се изкачваше по стълбите, Клеъри я следваше, след тях вървеше Алек, който почти влачеше, почти носеше Джейс нагоре. Когато се изкачи горе, Изабел внезапно спря като закована. Клеъри я извика, но тя не помръдна. Миг по-късно Клеъри стоеше до нея и на свой ред също започна да се оглежда смаяно.
	Градината беше изпълнена с ловци на сенки — двайсет, може би трийсет, облечени в тъмни униформи, покрити със знаци, всеки от тях понесъл камък с магическа светлина.
	Най-отпред стоеше Мерис, с черното облекло на ловците на сенки и наметало със смъкната качулка. Зад нея се редяха дузина непознати мъже и жени, които Клеъри никога не беше виждала, но които носеха знаците на нефилимите по ръцете и лицата си. Един от тях, красив мъж с кожа, черна като абанос, се обърна и погледна втренчено Клеъри и Изабел, а после и Джейс и Алек, които се бяха изкачили по стълбите и примигваха на неочаквано ярката светлина.
	— В името на ангела — каза мъжът. — Мерис, някой вече е бил долу.
	Когато видя Изабел, Мерис зяпна и от устата й се отрони тиха въздишка. После затвори уста, устните й се присвиха в тънка бяла линия, сякаш изтеглена през лицето й с тебешир.
	— Виждам, Мелик — каза тя. — Това са моите деца.


	7
	Мечът на смъртните

	Из тълпата се разнесе ропот. Тези, които бяха с качулки, ги свалиха и Клеъри видя по израженията на Джейс, Алек и Изабел, че много от ловците на сенки в двора са им познати.
	— В името на ангела. — Невярващият поглед на Мерис премина от Алек към Джейс, стрелна се покрай Клеъри и отново се върна на дъщеря й. При думите на Мерис, Джейс се отдръпна от Алек и застана леко встрани от другите трима, с пъхнати в джобовете ръце, докато Изабел нервно си играеше със златния камшик. През това време Алек въртеше в ръце мобилния си телефон, макар че Клеъри не можеше да си представи с кого би могъл да говори. — Какво правите тук, Алек? Изабел? Обаждали са се от Града на тишината, нещо е станало…
	— Ние приехме обаждането — каза Алек. Погледът му тревожно обходи събралото се множество. Клеъри не можеше да го упреква за тревогата му. Това беше най-голямата група от възрастни ловци на сенки — и изобщо на ловци на сенки, която някога беше виждала. Тя започна да ги оглежда лице по лице и да си отбелязва разликите между тях — бяха от най-различна възраст и раса, и с най-различна външност, но при все това създаваха едно и също впечатление за огромна, вътрешна сила. Тя усещаше пронизващите им погледи, които я изучаваха и преценяваха. Една жена с мека вълниста сребърна коса се беше втренчила в нея така интензивно, че нямаше как да не й направи впечатление. Клеъри примигна и извърна поглед, а Алек продължи: — Вас ви нямаше в Института… и нямаше на кого да предадем, затова дойдохме сами.
	— Алек…
	— Всъщност, вече няма никакво значение — каза Алек. — Те са мъртви. Мълчаливите братя са мъртви. Били са убити.
	Този път от множеството не излезе нито звук. Вместо това то сякаш притихна по начина, по който притихва стадо лъвове, когато е съзряло газела.
	— _Мъртви?_ — повтори Мерис. — Какво имаш предвид като казваш мъртви?
	— Мисля, че е пределно ясно какво има предвид. — Една жена с дълго сиво наметало внезапно се появи до Мерис. В трепкащата светлина тя се стори на Клеъри като карикатура на Едуард Гори, с острите си черти, опънатата назад коса и очи, подобни на черни дупки, издълбани в лицето й. Държеше трепкаща магическа светлина, която пулсираше изпод най-кокалестите пръсти, които Клеъри изобщо беше виждала. — Всички ли са мъртви? — попита тя, обръщайки се към Алек. — Нито един жив ли не намерихте в Града?
	Алек поклати глава.
	— Не, доколкото успяхме да видим, инквизиторке.
	Аха, значи това беше инквизиторката, установи Клеъри. Изглеждаше й напълно способна да тикне тийнейджър в тъмница само защото й противоречи.
	— Доколкото сте успели да видите — повтори инквизиторката, очите й приличаха на твърди, блестящи мъниста. Тя се обърна към Мерис. — Може да има някой оцелял. Най-добре да изпратиш хората си в Града, за да проверят.
	Мерис стисна устни. От оскъдното, което бе научила за нея, Клеъри знаеше, че осиновителката на Джейс не обича да й се казва какво да прави.
	— Разбира се, инквизиторке.
	Обърна се към другите ловци на сенки, които не бяха толкова много, колкото първоначално се бе сторило на Клеъри.
	Бяха по-скоро двайсет, отколкото трийсет, просто шокът от тяхната поява им бе придал вид на внушителна тълпа.
	Мерис каза нещо на Мелик с поверителен тон. Той кимна и поведе ловците на сенки към входа на Града от кости. Когато заслизаха по стълбите един по един, отнасяйки със себе си магическата светлина, в двора притъмня. Последна в редицата беше жената със сребърната коса. Тя се спря насред стълбите, обърна се и погледна зад себе си — право към Клеъри. Очите й бяха пълни с неистов копнеж, сякаш отчаяно искаше да й каже нещо. Миг след това тя скри лицето си в качулката и потъна в сенките.
	Мерис първа наруши тишината.
	— Защо някой ще иска да убие мълчаливите братя? Те не са воини, не носят руни за битки…
	— Не бъди наивна, Мерис — каза инквизиторката. — Това не е случайно нападение. Мълчаливите братя може и да не са воини, но са пазители и много добре изпълняват задълженията си. Да не говорим колко е трудно да бъдат убити. Някой е искал нещо от Града от кости и за да го вземе, е трябвало да убие мълчаливите братя. Било е обмислено предварително.
	— Защо си толкова сигурна?
	— Защото ни пратиха за зелен хайвер в Сентръл парк. Това безсмислено търсене на убиеца на детето-фея.
	— Не бих нарекла това пращане за зелен хайвер. На детето-фея беше източена кръвта, както и на останалите. Тези убийства могат да причинят сериозни неприятности между децата на нощта и другите долноземци…
	— Глупости — каза презрително инквизиторката. — Искал е да ни изведе от Института, за да няма кой да отговори на зова за помощ на мълчаливите братя. Наистина хитро. Но той винаги си е бил хитър.
	— Той? — обади се Изабел, чието лице беше много бледо сред черните и коси. — Имате предвид…
	Последвалите думи на Джейс разтърсиха Клеъри така, сякаш през нея бе преминал ток.
	— Валънтайн — каза той. — Валънтайн взе Меча на смъртните. Затова се е наложило да избие мълчаливите братя.
	Тънка, неочаквана усмивка разкриви лицето на инквизиторката, сякаш Джейс бе казал нещо, от което беше изключително доволна.
	Алек бавно се обърна и се втренчи в Джейс.
	— Валънтайн? Но ти не ни каза, че е бил тук.
	— Никой не попита.
	— Не може той да е убил братята. Те са пръснати навсякъде. Никой не може сам да направи това.
	— Може някой демон да му е помогнал — каза инквизиторката. — Той и преди е използвал демони за целите си. Пък и под закрилата на Бокала той би могъл да призове някои ужасни същества. Много по-опасни от ненаситните — добави тя, като изкриви устни в презрителна гримаса. И макар че при тези думи не погледна Клеъри, те прозвучаха като вербална плесница. Крехката надежда, че инквизиторката не я е забелязала или познала, изчезна. — Или от смехотворните бездушни.
	— Не знам за такава помощ. — Джейс беше много блед, по скулите му бяха избили трескави петна, сякаш имаше температура. — Но беше Валънтайн. Видях го. Всъщност, когато слезе при килиите и ме заговори през решетките, Мечът беше у него. Беше като във филм на ужасите, само дето не си засукваше мустака.
	Клеъри го погледна разтревожено. _Говори прекалено бързо_, помисли си тя, _и сякаш едва се държи на краката си_.
	Но, изглежда, инквизиторката не забелязваше това.
	— Значи, твърдиш, че Валънтайн ти е казал всичко това? Казал ти е, че е убил мълчаливите братя, защото е искал да вземе Меча на ангела?
	— Какво друго ти каза? Каза ли ти къде отива? Какво смята да прави с двете реликви на смъртните? — трескаво заразпитва Мерис.
	Джейс поклати глава.
	Инквизиторката се приближи към него, наметката й се увиваше около нея като ленива змия. Нейните сиви очи и сива уста бяха свити в тесни хоризонтални линии.
	— Не ти вярвам.
	Джейс само я погледна.
	— Не съм го и очаквал.
	— Съмнявам се и Клейвът да ти повярва.
	Алек живо се намеси:
	— Джейс не е лъжец…
	— Поразмърдай си малко мозъка, Александър — каза инквизиторката, без да отделя очи от Джейс. — Остави за малко лоялността към приятеля си. Каква е логиката Валънтайн да се спре пред килията на сина си на бащинска раздумка относно Меча, а в същото време да не каже какво смята да прави с него, нито къде възнамерява да отиде?
	— _S’io credesse che mia risposta fosse_ — каза Джейс на език, който Клеъри не разбираше — _a persona che mai tornasse al mondo…_
	— Данте. — Инквизиторката изглеждаше студено развеселена. — _Ад._ Още не си в ада, Джонатан Моргенстърн, макар че ако се опиташ да излъжеш Клейва, ще ти се прииска да си там. — Тя се обърна към останалите. — На никого ли не му се вижда странно това, че Мечът изчезна в нощта, преди Джонатан Моргенстърн да бъде подложен на проверката с него, и че именно баща му е този, който го е откраднал?
	Джейс изглеждаше шокиран, устните му бавно се разтвориха от изненада — сякаш и през ум не му беше минало такова нещо.
	— Баща ми не е взел Меча заради мен. Той го взе за себе си. Съмнявам се, че изобщо е знаел за проверката.
	— И виж само колко удобно за теб. И за него. Сега вече ще е спокоен, че няма да издрънкаш тайните му.
	— Аха — каза Джейс, — явно се е страхувал да не кажа на някого, че заветната му мечта е била да стане балерина. — Инквизиторката не сваляше очи от него. — Не знам никакви тайни на баща ми — рече по-остро той. — Никога нищо не ми е казвал.
	Инквизиторката го гледаше с нещо като отегчение.
	— Ако баща ти не е взел Меча, за да те защити, то тогава защо го е взел?
	— Това е Реликва на смъртните — рече Клеъри. — В него се съдържа сила. Като Бокала. Валънтайн обича силата.
	— Бокалът си има специално предназначение — каза инквизиторката. — Той може да се използва за създаване на армия. Мечът се използва при разпити и съдебни процеси. Не виждам какъв интерес може да представлява за него.
	— Може да го е направил, за да обърка Клейва — предположи Мерис. — Да подкопае устоите ни. Да ни покаже, че няма нищо, което да можем да скрием от него, стига той да поиска да го узнае. — Това е изненадващо добро обяснение, помисли си Клеъри, но Мерис не звучеше много убедително. — Факт е, че…
	Но те така и не чуха какъв факт имаше предвид тя, защото в същия момент Джейс вдигна ръка, сякаш за да попита нещо, но изведнъж замлъкна и внезапно седна на тревата, сякаш краката му се бяха подкосили. Алек коленичи до него, но Джейс отказа помощта му.
	— Остави ме. Добре съм.
	— Не си добре. — Клеъри коленичи до Алек на тревата, Джейс я погледна с разширени и тъмни зеници, въпреки магическата светлина, която осветяваше нощта. Тя сведе поглед към китките му, където Алек бе начертал иратце. Знакът беше изчезнал, не беше останал дори тънък белег, който да показва, че е подействал. Погледът й се срещна с този на Алек и тя видя собствената си тревога, отразена в очите му. — Нещо става с него — каза тя. — Нещо сериозно.
	— Мисля, че му трябва лечителна руна. — Инквизиторката сякаш се дразнеше, че Джейс е намерил да се нарани в момент, когато се обсъждаха толкова важни неща. — Иратце или…
	— Опитахме с иратце — каза Алек. — Не подейства. Струва ми се, че тук има демонична намеса.
	— Нещо като демонична отрова? — Мерис помръдна, сякаш възнамеряваше да отиде при Джейс, но инквизиторката я задържа.
	— Той се преструва — рече тя. — А всъщност в този момент трябваше да е затворен в една от килиите на Града на тишината.
	При тези й думи Алек скочи на крака.
	— Как можахте да го кажете… _погледнете го_! — Той посочи към Джейс, който се беше строполил по гръб на тревата, очите му бяха затворени. — Той дори не може да стои изправен. Трябва му лекар, трябва му…
	— Мълчаливите братя са мъртви — каза инквизиторката. — Да не предлагаш да го пратим в болница на мунданите?
	— Не. — Гласът на Алек се стегна. — Реших, че може да отиде при Магнус.
	Изабел издаде някакъв звук, който беше нещо средно между кихане и кашляне. Тя се извърна, а инквизиторката изгледа безизразно Алек.
	— Магнус ли?
	— Той е магьосник — рече Алек. — По-точно, е висшият магьосник на Бруклин.
	— Говориш за Магнус Бейн, така ли? — попита Мерис. — Репутацията му е…
	— Той ме излекува, след като се сбих с великия демон — каза Алек. — Мълчаливите братя бяха безсилни, обаче Магнус…
	— Това е абсурдно — каза инквизиторката. — Просто искаш да помогнеш на Джонатан да избяга.
	— Той изобщо не е в състояние да избяга — рече Изабел. — Нима не виждате?
	— Магнус никога не би го допуснал — каза Алек, като бегло погледна сестра си. — Той няма интерес да си навлича неприятности с Клейва.
	— И как ще успее да го предотврати? — Гласът на инквизиторката бе пропит с ирония. — Джонатан е ловец на сенки, няма да е лесно да бъде държан под ключ.
	— Може би трябва него да попитаме — предложи Алек. Инквизиторката се усмихна с режещата си усмивка.
	— Непременно. Къде е той?
	Алек сведе поглед към телефона, който държеше, а после се обърна към тънката сива фигура пред себе си.
	— Тук е — рече той. И повиши глас. — Магнус! Магнус, излез.
	Дори инквизиторката вдигна вежди, когато Магнус влезе през портата. Висшият магьосник носеше черен кожен панталон, колан с катарама във формата на скъпоценно „М“ и кобалтово синя военна пруска куртка, изпод която се подаваше бяла дантелена риза. Целият бе покрит с блестящи помади. За миг развеселеният му поглед се спря върху лицето на Алек, а после отиде при проснатия на тревата Джейс.
	— Мъртъв ли е? — осведоми се той. — Прилича ми на мъртъв.
	— Не — тросна се Мерис. — Не е мъртъв.
	— Проверихте ли? Ако искате, мога да го изритам. — Магнус тръгна към Джейс.
	— Престани! — сряза го инквизиторката, която прозвуча на Клеъри като учителката й в трети клас, когато я караше да спре да драска по чина си с маркера. — Не е мъртъв, а ранен — добави тя, едва ли не обидено. — Нужни са ни твоите лечителски умения. Джонатан трябва да се оправи дотолкова, че да може да бъде подложен на разпит.
	— Добре, но това си има цена.
	— Аз плащам — каза Мерис.
	Инквизиторката дори не мигна.
	— Много добре. Но той не може да се върне в Института. Това, че Мечът е изчезнал, не означава, че разпитът няма да се състои така, както е планирано. А междувременно момчето трябва да се държи под наблюдение. Рискът да избяга никак не е малък.
	— Риск да избяга? — смая се Изабел. — Постъпвате така, сякаш той се е опитал да избяга от Града на тишината…
	— Е — рече инквизиторката. — Нали сега не е в килията си?
	— Не е честно! Не можете да очаквате от него да стои долу, заобиколен от мъртъвци!
	— Не е честно ли? Не било честно? Ти сериозно ли очакваш да повярвам, че с брат ти сте се вдигнали да дойдете в Града от кости заради аварийното обаждане, а не защото сте искали да освободите Джонатан от затвора, със затварянето му в който ясно обявихте, че не сте съгласни? И как очакваш да повярвам, че няма отново да се опитате да го освободите, ако му бъде разрешено да се върне в Института? Да не мислиш, че ще ме преметнеш толкова лесно, колкото правиш това с родителите си, Изабел Лайтууд?
	Изабел се изчерви. Понечи да отговори, ала Магнус я прекъсна:
	— Вижте, няма проблем — каза той. — При мен Джейс ще бъде на достатъчно сигурно място.
	Инквизиторката се обърна към Алек.
	— Твоят магьосник — каза тя — дава ли си сметка, че Джонатан е свидетел от изключителна важност за Клейва?
	— Той не е _мой_ магьосник. — Острите скули на Алек пламнаха в тъмночервено.
	— При мен и друг път е имало затворници на Клейва — рече Магнус. В тона му бе изчезнала шеговитата нотка. — Мисля, ще се съгласите, че в това отношение репутацията ми е безупречна. Моята магия е една от най-добрите.
	Дали Клеъри си въобразяваше, или наистина очите му се задържаха върху Мерис, когато каза това? Тя нямаше време да разсъждава по този въпрос; инквизиторката нададе остър вик, дали на изумление, дали от погнуса, и каза:
	— Е, добре. Когато е способен да говори, ми се обади, магьоснико. Имам още много въпроси към него.
	— Разбира се — каза Магнус, но Клеъри имаше чувството, че май вече не слушаше инквизиторката. Той мина елегантно по тревата и застана над Джейс. Беше колкото висок, толкова и слаб и когато Клеъри вдигна поглед, бе изумена колко много звезди успяваше да закрие с тялото си.
	— Той може ли да говори? — попита Магнус Клеъри, като посочи Джейс.
	Преди Клеъри да успее да отговори, Джейс отвори очи. Той вдигна замаян и блуждаещ поглед към магьосника.
	— Какво правиш тук?
	В отговор Магнус се усмихна на Джейс и зъбите му блеснаха като диаманти.
	— Здравей, съквартиранте — рече той.


	Втора част
	Дверите на ада



	Преди да ме има, нямаше нищо,
	бе сътворено вечното само
	и вечен да бъда ми бе обещано.
	О, вие, що до тук дошли сте клети,
	надежда всяка тука оставете.
	Данте, „Ад“



	8
	Дворецът на феите

	_Клеъри сънуваше, че отново е дете и върви по тясната плажна ивица покрай дървения кей на Кони Айлънд. Въздухът бе наситен с мирис на хотдог и пържен фъстък, чуваха се детски викове. В далечината се ширеше морето, а слънцето се разливаше по неговата синьо-сива повърхност._
	_Тя някак си се виждаше отстрани, беше облечена с огромна детска пижама. Крачолите на долнището й се влачеха по брега. Влажният пясък скърцаше под краката й, а косата й падаше тежко на тила. Нямаше облаци и небето беше синьо и чисто, но тя трепереше, докато се движеше покрай водата към някаква мержелееща се в далечината фигура._
	_Когато приближи, фигурата изведнъж стана ясна, сякаш Клеъри бе фокусирала лещите на камера. Това беше майка й, коленичила в руините на порутен пясъчен замък. Носеше онази бяла рокля, която Валънтайн й беше облякъл в Ренуик. В ръцете си държеше извит клон от плавей, станал сребрист от продължителното излагане на солта и вятъра._
	_— Дойде да ми помогнеш ли? — попита майка й, като повдигна глава. Косата на Джослин беше разпусната и се вееше свободно на вятъра, което я правеше да изглежда по-млада, отколкото беше в действителност. — Толкова неща трябва да бъдат свършени, а няма никакво време._
	_В гърлото на Клеъри бе заседнала буца._
	_— Мамо… липсваше ми, мамо._
	_Джослин се усмихна._
	_— И ти ми липсваше, миличка. Но нали знаеш, че не съм си отишла. Просто спя._
	_— Тогава как да те събудя? — проплака Клеъри, но майка й гледаше към морето с неспокойно изражение. Небето вече бе обагрено в оловносивия цвят на здрача, а черните облаци по него приличаха на тежки камъни._
	_— Ела — рече Джослин и когато Клеъри се приближи, тя каза: — Дай си ръката._
	_Клеъри протегна ръка. Джослин започна да движи плавея по кожата й. Допирът пареше като изгаряне със стили и оставяше същите дебели черни линии след себе си. Руната, която Джослин чертаеше, беше с непозната на Клеъри форма, но при все това й подейства някак успокояващо._
	_— Какво представлява това?_
	_— То ще те пази. — Майката на Клеъри я пусна._
	_— От какво?_
	_Джослин не отговори, само погледна към морето. Клеъри се обърна и видя, че океанът се е изтеглил навътре, разкривайки противни грамади боклук, купища водорасли и риба, мятаща се отчаяно в агония. Водата се бе събрала в огромна вълна, която се надигаше като планински склон, като лавина, готова да се изсипе. Виковете на децата от дървения кей се бяха превърнали в писъци. Клеъри се втренчи ужасена и видя, че стената на вълната беше прозрачна като мембрана и през нея можеше да се видят същества, които сякаш се движеха под повърхността на морето, огромни, тъмни, безформени същества, напиращи да изскочат от водата. Тя простря ръце…_
	И се събуди. Беше задъхана, сърцето й болезнено се блъскаше в ребрата. Тя бе в леглото си в стаята за гости на Люк и следобедната светлина се процеждаше през пердетата. Косата й бе залепнала по шията от пот и усещаше палеща болка в ръката си. Когато се надигна и включи нощната лампа, съзря, без да се изненадва, черния знак, който пресичаше по дължина ръката й от лакътя до китката.
	Когато влезе в кухнята, видя, че Люк й е оставил за закуска датско руло в омазнена картонена кутия. Беше й оставил и бележка, залепена на хладилника. _В болницата съм._
	На път към Саймън Клеъри похапваше от рулото. Той трябваше да я чака на спирката на ъгъла на Бедфорд в пет, но го нямаше. Тя изпита леко безпокойство, но после се сети да провери в студиото на ъгъла на Шеста. Най-вероятно беше там и преглеждаше новите CD-та. Така се и оказа. Беше облечен в кадифено яке с ръждив цвят и протрити ръкави и тениска с избродирано на нея лого, изобразяващо момче със слушалки, което танцува с пиле. Когато я видя, той се усмихна.
	— Според Ерик е добре да сменим името на групата с Mojo Pie — каза той вместо поздрав.
	— А какво е то в момента? Забравих.
	— Клизма с шампанско — отвърна Саймън, докато слагаше настрана едно CD на Yo La Tengo.
	— Сменете го — рече Клеъри. — Между другото, знам какво означава логото на тениската ти.
	— Не знаеш. — Той тръгна към касите да плати CD-то. — Ти си добро момиче.
	Навън вятърът беше студен и силен. Клеъри уви около брадичката си раирания шал.
	— Разтревожих се, когато не те видях на спирката.
	Саймън дръпна надолу плетената си шапка и потрепери, сякаш дневната светлина подразни очите му.
	— Извинявай. Сетих се, че ми трябва това CD, и си казах…
	— Спокойно. — Тя махна с ръка към него. — Не ми обръщай внимание. Тези дни се притеснявам от най-малкото нещо.
	— Е, след всичко, което преживя, никой не може да те упрекне — каза опрощаващо Саймън. — Още не мога да повярвам за случилото се в Града на тишината. Не мога да повярвам, че си била там.
	— Нито пък Люк. Той направо се шашна.
	— Нормално. — Те вървяха през Маккарън парк, тревата под краката им беше изсъхнала, всичко наоколо бе потопено в златиста светлина. Между дърветата сновяха кучета с отвързани каишки. _Целият ми живот се промени, а светът си е все същият_, помисли си Клеъри. — Говорила ли с Джейс оттогава? — попита Саймън, като се мъчеше да звучи равнодушно.
	— Не, но от време на време се чуваме с Изабел и Алек. Очевидно той е добре.
	— Да не те е помолил да го посетиш? Затова ли сме тръгнали натам сега?
	— Не е нужно да ме _моли_. — Клеъри се опита да прикрие раздразнението в гласа си, когато завиха по улицата, на която живееше Магнус. По нея се редяха ниски складове, приспособени за магазини и студия за артистични — и богати — наематели. По-голямата част от колите, паркирани покрай тесния тротоар, бяха скъпи.
	Когато приближиха къщата на Магнус, Клеъри съгледа една върлинеста фигура, която беше наведена и сега се изправяше. Алек. Той бе облечен в дълго черно палто, изработено от корав, леко лъскав плат, каквито обичаха да носят ловците на сенки. Ръцете и шията му бяха покрити с руни и от лекото трептене на въздуха около него ставаше ясно, че е използвал магически прах и реално е невидим.
	— Не знаех, че ще доведеш и мундана. — Сините му очи пробягаха тревожно по Саймън.
	— Ей това ви харесвам, хора — рече Саймън. — Винаги ме карате да се чувствам добре дошъл.
	— О, стига Алек — рече Клеъри. — Какво толкова? Да не би Саймън за първи път да идва тук?
	Алек въздъхна театрално, сви рамене и пое нагоре по стълбите. Той отвори вратата на апартамента на Магнус с тънък сребърен ключ, който после пъхна в предния джоб на якето си, сякаш за да го скрие от погледите на присъстващите.
	На дневна светлина апартаментът изглеждаше така, както може би изглежда нощен клуб в извънработно време: тъмен, мръсен и неочаквано малък. Стените бяха голи, на места напръскани с блестяща боя, а дъските, върху които миналата седмица бяха танцували феите, бяха деформирани и овехтели от старост.
	— Здравейте, здравейте. — Магнус пристъпи важно към тях. Той бе наметнат с дълга до земята зелена копринена пелерина, изпод която се виждаха сребриста мрежеста риза и черни джинси. На лявото му ухо блестеше червен скъпоценен камък. — Алек, скъпи. Клеъри. И момчето-плъх. — Той изгледа с високо вдигната вежда Саймън, на когото никак не му стана приятно. — На какво дължа това удоволствие?
	— Идваме да видим Джейс — каза Клеъри. — Той добре ли е?
	— Не знам — рече Магнус. — Обичайно ли е за него да лежи на пода, без да мърда?
	— Какво… — започна Алек, но бе прекъснат от смеха на Магнус. — Не е смешно.
	— Колко лесно се връзваш. Иначе да, приятелят ви е добре. Е, като се изключи това, че непрекъснато ми изхвърля нещата и се опитва да подрежда. Вече нищо не мога да си намеря. Голям досадник е.
	— Джейс просто обича реда — рече Клеъри, като се сети за подобната му на монашеска килия стая в Института.
	— Да, но не и аз. — Магнус гледаше Алек с ъгълчето на окото си, докато Алек се стараеше да не го гледа и се мръщеше. — Ако искате да видите Джейс, той е ей там. — Посочи вратата в другия край на стаята.
	Това „ей там“ се оказа средно голяма стая — учудващо уютна, с опушени стени, кадифени завеси, закриващи прозорците, фотьойли с надиплени покривки, нахвърляни като огромни цветни айсберги в морето от вълнист бежов килим. Яркорозовият диван бе застлан с чаршафи и одеяло. До него имаше пътна чанта, пълна догоре с дрехи. През тежките завеси не се прокрадваше никаква светлина. Единственото, което осветяваше помещението, беше трепкащият екран на телевизора, който пръскаше ярка светлина, независимо от факта, че самият телевизор не беше включен в контакта.
	— Какво гледаш? — попита Магнус.
	— Какво да _не_ обличам — чу се познат провлачен глас, идващ от отпуснатата фигура в един от фотьойлите. Фигурата се наведе напред и за миг Клеъри си помисли, че Джейс ще стане и ще ги поздрави. Вместо това той кимна към екрана. — Сиво-кафяви панталони с висока талия? Кой би носил това? — Той се обърна и погледна ядосано Магнус. — Имаш почти неограничена свръхестествена сила — рече той, — а я използваш единствено, за да гледаш повторения. Що за прахосничество.
	— Записвачка върши същата работа — отбеляза Саймън.
	— По моя начин ми излиза по-евтино. — Магнус плесна ръце и стаята мигом бе залята от светлина. Джейс се отпусна във фотьойла и вдигна ръка да закрие лицето си. — А можете ли да направите _това_ без магия?
	— Всъщност — рече Саймън — да. — Ако гледаше технически предавания, и ти щеше да знаеш как става.
	Клеъри усети как настроението в стаята се наелектризира.
	— Престанете — каза тя. Погледна към Джейс, който бе свалил ръката от очите си и примигваше недоволно на светлината. — Трябва да поговорим — рече тя. — Всички. За това, какво ще правим оттук насетне.
	— Аз ще гледам „Топ дизайнер“ — каза Джейс. — То следва по програма.
	— Не си познал — рече Магнус. Щракна с пръсти и телевизорът се изгаси, като от него се издигна лек дим и картината се скри. — Трябва да приключим с това.
	— Как така изведнъж стана съпричастен към разрешаването на проблемите ми?
	— Просто си искам апартамента обратно. Писна ми от твоето непрекъснато чистене. — Магнус по навик щракна още веднъж с пръсти. — Ставай.
	— Или ще бъдеш следващият, който ще се превърне в дим — каза със задоволство Саймън.
	— Не е нужно да разясняваш какво означава моето щракване с пръсти — рече Магнус. — Жестът си е достатъчно красноречив.
	— Добре. — Джейс се надигна от фотьойла. Беше бос, а лилаво-сините линии около китките му, които бяха разранени, още не бяха заздравели. Той изглеждаше уморен, но вече не от болка. — Щом искате кръгла маса, нека да е кръгла маса.
	— Харесвам кръглите маси — рече весело Магнус. — Много повече ми допадат от квадратните.
	Във всекидневната на Магнус се появи огромна кръгла маса, заобиколена от пет дървени стола с високи облегалки.
	— Удивително — каза Клеъри, като се плъзна на стола си. Той бе изненадващо удобен. — Как може да се направи такова нещо буквално от нищото?
	— Не е от нищото — каза Магнус. — Всичко идва отнякъде. Това например е от магазин за антикварни стоки на Пето авеню. А това — на масата изневиделица се появиха пет бели, полупрозрачни чаши, от чиито пластмасови капачета се подаваха изящни сламки — е от Dean & DeLuca на Бродуей.
	— Да не би да са откраднати? — Саймън кимна към чашата пред него. Повдигна капачето. — Охоо, мокачино. — Той погледна към Магнус. — Това нещо платено ли е?
	— Разбира се — рече Магнус, а Джейс и Алек се захилиха. — Правя така, че в касите им по магически начин да се появяват доларови банкноти.
	— Сериозно?
	— Не. — Магнус потупа по капачето на кафето си. — Но ако ще се почувстваш по-добре, просто си представи, че го правя. Е, каква е първа точка от дневния ред?
	Клеъри сключи ръце около своята чаша с кафе. Може и да е открадната, но беше факт, че е гореща и пълна с кофеин. Някой ден щеше да мине покрай Dean & DeLuca и да пусне един долар в кутията за бакшиши.
	— Нека най-напред си изясним положението — каза тя, като духаше пяната. — Джейс, ти нали беше казал, че случилото се в Града на тишината е дело на Валънтайн?
	Джейс гледаше втренчено кафето си.
	— Да.
	Алек сложи ръка върху ръката на Джейс.
	— Какво се случи? Ти видя ли го?
	— Бях в килията — рече Джейс с равен глас. — Чух писъците на мълчаливите братя. После Валънтайн слезе при мен… с някакво същество. Не разбрах какво беше то. Приличаше на дим, с блестящи очи. Нещо като демон, но никога преди не бях виждал такъв. Той дойде до решетката и ми каза…
	— Какво ти каза? — Алек плъзна ръката си към рамото на Джейс. Магнус се покашля. Поруменял, Алек свали ръката си, а Саймън се изхихика в неизпитото си кафе.
	— Мелартак — каза Джейс. — Той искаше Меча на смъртните и уби мълчаливите братя, за да го вземе.
	Магнус се намръщи.
	— Алек, когато миналата нощ мълчаливите братя се обадиха да поискат помощ, къде беше дивизията? Защо в Института нямаше никого?
	Алек се изненада от зададения му въпрос.
	— В онази нощ имаше убит долноземец в Сентръл парк. Беше убито дете-фея. Тялото е било обезкървено.
	— Обзалагам се, че според инквизиторката аз съм направил и това — каза Джейс. — Което би допълнило списъка на безчинствата ми.
	Магнус се изправи и отиде до прозореца. Дръпна завесите, като пропусна толкова светлина, колкото да се очертае ястребовият му профил.
	— Кръв — каза той по-скоро на себе си. — По-миналата нощ сънувах нещо. Видях един град, потънал в кръв, с кули, направени от кости, а кръвта се стичаше по улиците като вода.
	Саймън насочи поглед към Джейс.
	— Той все така ли прави, стои до прозореца и плещи за кръв?
	— Не — рече Джейс, — понякога го прави седнал на дивана.
	Алек им хвърли унищожителен поглед.
	— Магнус, какво има?
	— Кръвта — поде отново Магнус. — Не може да е случайно съвпадение. — Той сякаш бе погълнат от нещо на улицата. Залезът бързо очертаваше силуетите на града в далечината: небето бе прорязано от ивици сребристо и розово злато. — Тази седмица е имало няколко убийства на долноземци. Един магьосник, убит в пентхауса в близост до пристанището на Саут стрийт. Вратът и китките му били прерязани, а кръвта — оставена да изтече. А преди няколко дни е бил убит върколак пред Луната на ловеца. И неговото гърло било прерязано.
	— По всяка вероятност са вампири — каза Саймън, внезапно силно пребледнял.
	— Не мисля — рече Джейс. — Нали и Рафаел каза, че това не е работа на децата на нощта. Стори ми се искрен.
	— Да бе, нали много може да му се вярва — промърмори Саймън.
	— Мисля, че в случая е казал истината — рече Магнус, като отново дръпна завесите. Лицето му беше изострено, призрачно. Когато се върна на масата, Клеъри видя, че носи тежък том със зелена подвързия. Не беше го забелязала в ръцете му допреди няколко мига. — На всички местопрестъпления е имало силно демонично присъствие. Мисля, че друг е отговорен и за трите убийства. Не Рафаел и неговите хора, а Валънтайн.
	Клеъри премести поглед към Джейс. Устата му беше стисната, но той само попита:
	— Кое те кара да мислиш така?
	— Според инквизиторката убийството на детето-фея е било само за отвличане на вниманието — каза бързо тя. — За да може той да нападне Града на тишината, без да бъде обезпокояван от дивизията.
	— Има и по-лесни начини за отвличане на вниманието, без да се дразнят феите — рече Джейс. — Той не би убил някого от света на феите, ако не е имал причина.
	— Той е имал причина — каза Магнус. — Искал е нещо от детето-фея, както е искал и от магьосника, и от върколака, които е убил.
	— И какво е то? — попита Алек.
	— Тяхната кръв — рече Магнус и разтвори зелената книга. Фините пергаментови страници бяха изписани с букви, които горяха като огън. — Аха, ето. — Той вдигна поглед, като почука страницата с острия си нокът. Алек се наведе напред. — Ти не можеш да го прочетеш — предупреди го Магнус. — Написано е на демоничен език.
	— Но мога да позная рисунката. Това е Мелартак. Виждал съм го и преди по книгите. — Алек посочи към нарисувания сребърен меч, който бе познат и на Клеъри, точно неговата липса на стената в Града на тишината бе забелязала.
	— Ритуалът дяволското преобразяване — каза Магнус. — Точно това се опитва да направи Валънтайн.
	— Ритуалът на какво? — намръщи се Клеъри.
	— Всеки магически обект е част от двойка — обясни Магнус. — Мечът, който образува двойка с този, е серафимски — като онези ангелски ками, които използват ловците на сенки, само че хиляда пъти по-силен, понеже силата му е извлечена от самия ангел, а не просто от назоваването на ангелско име. Това, което иска да направи Валънтайн с другия от двойката мечове, е да го превърне в обект на демонична вместо на ангелска сила.
	— От закон на доброто към закон на злото! — рече доволно Саймън.
	— Той цитира „Тъмници и дракони“ — каза Клеъри. — Не му обръщайте внимание.
	— Като серафимски меч Мелартак е от нищожна полза за Валънтайн — каза Магнус. — Но като меч, чиято демонична сила е равна на ангелската сила, която преди е притежавал… е, би могъл да му послужи за доста неща. На първо място овладяване на демоните. И то не само ограничената защита, която дава Бокалът, а силата да призовава демони и да ги подчинява на волята си.
	— Армия от демони? — рече Алек.
	— Този човек си пада по армиите — отбеляза Саймън.
	— Сила дори да ги пренесе в Идрис, ако се наложи — завърши Магнус.
	— Не разбирам защо ще иска да ходи там — рече Саймън. — Нали там са всички ловци на сенки? Те не са ли достатъчни, за да унищожат демоните?
	— Демоните идват от други измерения — каза Джейс. — Ние не знаем колко са. Броят им може да е безкраен. Досега стражите са успявали да ги отблъснат, но ако всички се появят наведнъж…
	_Безкраен брой_, помисли си Клеъри. Тя си спомни за великия демон Абадон и се опита да си представи стотици такива като него. Или хиляди. Кожата й настръхна.
	— Нещо не ми се връзва — каза Алек. — Какво общо има този ритуал с мъртвите долноземци?
	— За да извършиш Ритуала на дяволското преобразяване, трябва четири пъти да нажежиш Меча до червено и после да го охладиш в кръвта на дете-долноземец. Веднъж в кръвта на дете на Лилит, веднъж в кръвта на дете на Луната, трети път — в кръвта на дете на нощта, и четвърти път — в тази на дете на фея — обясни Магнус.
	— О, Боже мой — каза Клеъри. — Значи още не е приключил с убийствата? Остава да бъде убито още едно дете?
	— Още две. С детето-върколак не се е получило. Бил е прекъснат, преди да е успял да източи кръвта, която му е била необходима. — Магнус затвори книгата, при което от страниците се вдигна прах. — Каквато и да е била целта на Валънтайн, той почти е завладял Меча. Предполагам, че вече владее част от силата му. Сигурно вече е започнал да призовава демони…
	— Имай предвид обаче, че ако е направил това, щеше да има сигнали за тревожно увеличаване на демоничната активност — каза Джейс. — А инквизиторката каза точно обратното — че всичко било спокойно.
	— Ами логично е — рече Магнус, — ако Валънтайн е повикал всички демони при себе си. Нищо чудно да е спокойно.
	Всички се спогледаха един друг. Преди някой да съумее да каже каквото и да е, остър звук проряза стаята и накара Клеъри да подскочи. Горещото кафе плисна върху китката й и тя извика от внезапната болка.
	— Това е майка ми — каза Алек и вдигна телефона си. — Ей сега се връщам. — Той отиде до прозореца, сведе глава и заговори приглушено.
	— Дай да видя — каза Саймън и взе ръката на Клеъри. На китката й там, където я бе опарила горещата течност, имаше болезнено червено петно.
	— Добре съм — каза тя. — Нищо ми няма.
	Саймън вдигна ръката й и целуна раната.
	— Сега ще ти мине.
	Клеъри ахна. Той никога досега не беше правил такова нещо. Но от друга страна, гаджетата правят такива неща, нали? Тя дръпна ръката си и погледна през масата. Видя, че Джейс ги наблюдава, златистите му очи блестяха.
	— Ти си ловец на сенки — рече той. — Знаеш как се постъпва с раните. — Той плъзна към нея по масата стилито си. — Използвай го.
	— Не — каза Клеъри и бутна стилито му обратно по масата.
	Джейс отпусна ръката си върху него.
	— Клеъри…
	— Тя каза, че не го иска — рече Саймън. — Ха-ха.
	— Ха-ха? — Джейс беше изумен. — Това ли можа да измислиш?
	Алек затвори телефона и се приближи към масата с озадачен поглед.
	— Какво става?
	— Сякаш сме попаднали в серия от „Живот в пустинята“ — отбеляза Магнус. — Всичко е толкова монотонно.
	Алек отметна кичур коса от очите си.
	— Казах на майка ми за Ритуала на дяволското преобразяване.
	— Нека отгатна — каза Джейс. — Тя не ти е повярвала. И разбира се, за всичко е обвинила мен.
	Алек се намръщи.
	— Не точно. Каза, че ще съобщи за всичко на дивизията, но че точно сега не се радва на безграничното доверие на инквизиторката. Имам чувството, че инквизиторката я е отстранила и е поела командването. Звучеше ми ядосана. — Телефонът в ръката му отново иззвъня. Той вдигна пръст. — Извинете. Изабел е. Секунда. — Той отиде до прозореца с телефона в ръка.
	Джейс погледна към Магнус.
	— Мисля, че си прав за върколака пред Луната на ловеца. Този, който намери тялото, каза, че на алеята имало още някой. Някой, който е избягал.
	Магнус кимна.
	— Струва ми се, че Валънтайн е бил прекъснат насред деянието си и не е успял да вземе необходимото му количество кръв. Сигурно отново ще се опита с друго дете-ликантроп.
	— Трябва да предупредя Люк — каза Клеъри, като леко се надигна от стола си.
	— Почакай. — Алек се беше върнал, с телефона в ръка и странен израз на лицето.
	— Какво искаше Изабел? — попита Джейс. Алек се поколеба.
	— Изабел каза, че кралицата иска да се срещне с нас.
	— Да бе — рече Магнус. — А Мадона иска да бъда поддържащ танцьор в предстоящото й световно турне.
	Алек се озадачи.
	— Коя е Мадона?
	— Коя е кралицата? — попита Клеъри.
	— Кралицата на феите — рече Магнус. — Е, поне на местна почва.
	Джейс хвана главата си с ръце.
	— Кажи на Изабел, че няма да стане.
	— Но тя мисли, че идеята е добра — възрази Алек.
	— Още една причина да откажем.
	Алек се намръщи.
	— Какво искаш да кажеш?
	— О, само казвам, че идеите на Изабел са умопомрачителни, а някои са направо откачени. Не помниш ли идеята й за по-бързо придвижване в града да минаваме през тунелите на метрото? Я кажи за гигантските плъхове…
	— По-добре недей — каза Саймън. — Всъщност изобщо не ми се говори за плъхове.
	— Случаят не е такъв — каза Алек. — Тя иска да отидем в двореца на феите.
	— Прав си, случаят определено е различен — каза Джейс. — Тази идея е по-лоша от всички останали.
	— Тя познава един рицар в двореца — каза Алек. — Той й казал, че кралицата на феите желае да се срещне с нас. Изабел е чула какво си говорим с майка ни… и си помислила, че ако можем да обясним на кралицата своите предположения относно Валънтайн и Меча, феите може да минат на наша страна и да ни помогнат срещу Валънтайн.
	— Опасно ли е да се ходи там? — попита Клеъри.
	— Разбра се, че е опасно — каза Джейс, сякаш отговаряйки на най-тъпия въпрос, който някога е чувал.
	Тя го стрелна с гневен поглед.
	— Не знам нищо за света на феите. Вампирите и върколаците са ми ясни. Има сума ти филми за тях. А феите са от приказките за малките деца. Когато бях на осем, съм се обличала като фея на Хелоуин. Мама ми направи шапка с формата на лютиче.
	— Спомням си. — Саймън се бе облегнал на стола с ръце, скръстени на гърдите. — Аз бях магьосник.
	— Предлагам да се върнем на въпроса, а? — рече Магнус.
	— Добре — каза Алек. — Според Изабел — и аз съм съгласен с това — няма да е добра идея да пренебрегнем феите. Ако те искат да говорим, какъв е проблемът да го направим? Освен това, ако феите са на наша страна, Клейвът ще бъде принуден да ни изслуша.
	Джейс се усмихна без капка веселост.
	— Феите не биха помогнали на хора.
	— Ловците на сенки не са хора — каза Клеъри. — Не съвсем.
	— За тях ние не сме по-добри — каза Джейс.
	— Не може да са по-лоши от вампирите — промърмори Саймън. — А с тях вие си се разбирате.
	Джейс погледна Саймън така, сякаш бе нещо, което е поникнало в боклука.
	— _Да се разбираме с тях?_ Сигурно имаш предвид, че останахме живи.
	— Ами…
	— Феите — продължи Джейс, сякаш Саймън не беше заговорил — са потомци на демони и ангели, наследили са красотата на ангелите и коварството на демоните. Вампирът може да те нападне, ако навлезеш в територията му, докато феята ще те подмами да танцуваш, докато краката ти не се изтъркат до кървави чуканчета, ще те примами на среднощно плуване и ще те завлече под водата, докато ти с писъци раздираш дробовете си, ще пръсне в очите ти вълшебен прах, а ти ще ги търкаш, докато ги извадиш…
	— Джейс! — прекъсна го Клеъри насред думата. — Млъкни. Стига.
	— Исках да кажа, че е лесно да надхитриш върколак или вампир — рече Джейс. — Те не са по-хитри, от който и да е друг. Ала феите живеят от стотици години й са коварни като змии. Не могат да лъжат, но умеят да изкопчат от теб истината. Те ще разберат какво най-силно желаеш на този свят и ще ти го предложат… набодено на отровното жило на опашката им и ти ще съжаляваш, че изобщо някога си го искал. — Той въздъхна. — Те не са създадени, за да помагат на хората. По-скоро вредят, като се правят, че помагат.
	— И ти мислиш, че сме толкова малоумни, за да не схванем разликата? — попита Саймън.
	— Мисля, че си достатъчно малоумен, за да се превърнеш в плъх.
	Саймън го погледна унищожително.
	— Пък и не виждам защо трябва да имаш мнение по въпроса какво да правим — каза той. — Така или иначе, не можеш да дойдеш с нас. Не можеш да отидеш никъде.
	Джейс се изправи, като ритна гневно стола.
	— Няма да вземеш Клеъри в двореца на феите без мен, нека ти е ясно!
	Клеъри зяпна срещу него. Той се бе зачервил от яд, зъбите му скърцаха, а вените по шията му се бяха издули. На всичкото отгоре избягваше да я гледа.
	— Аз мога да се погрижа за Клеъри — каза Алек и в гласа му се долавяше твърдост, дали защото се боеше, че Джейс се съмнява във възможностите му, или поради друга причина, Клеъри не можеше да определи.
	— Алек — каза Джейс, погледът му се кръстоса с този на приятеля му. — Не. Не можеш да се грижиш за нея.
	Алек преглътна.
	— Все пак ще отидем — каза той. Думите му прозвучаха като извинение. — Джейс, това е покана от двореца на феите, ще бъде глупаво да я отхвърлим. Пък и сигурно Изабел вече им е казала, че ще отидем.
	— Няма да го допусна в никакъв случай, Алек — каза свирепо Джейс. — Ако трябва, ще те вържа, но няма да те пусна.
	— Колкото и изкушаващо да звучи — каза Магнус, като навиваше дългите си копринени ръкави, — но има и друг начин.
	— Какъв начин? Това е заповед на Клейва. Не мога да не я спазя.
	— Аз пък мога. — Магнус се ухили. — Никога не се съмнявай в способността ми да заобикалям заповедите, ловецо на сенки, в това отношение съм ненадминат. Така например омагьосах договора с инквизиторката и сега, ако поискам, според него мога да те пусна за малко, за времето, в което друг нефилим е склонен да остане тук вместо теб.
	— Къде ще намерим друг… О! — рече покорно Алек. — Имаш предвид мен.
	Джейс вдигна вежди.
	— О, значи сега изведнъж вече не искаш да дойдеш в двореца на феите?
	Алек се изчерви.
	— Мисля, че е по-важно да отидеш ти, отколкото аз. Ти си син на Валънтайн и съм убеден, че кралицата желае да види именно теб. Освен това имаш чар.
	Джейс го погледна унищожително.
	— Може би не в този момент — поправи се Алек. — Но по принцип си симпатяга. А феите се впечатляват от чаровници.
	— Пък и ако останеш тук, ще ти пусна целия първи сезон на „Остров Гилигън“ на DVD — рече Магнус.
	— Кой не би се изкушил — каза Джейс. Той продължаваше да не поглежда към Клеъри.
	— Изабел ще те чака в парка край Езерото на костенурките — каза Алек. — Тя знае тайния вход за двореца на феите.
	— И още нещо — каза Магнус, като насочи украсения си с пръстен пръст към Джейс. — Опитай се да не се самоубиваш в двореца. Ако умреш, ще трябва да давам много обяснения.
	При тези му думи Джейс се усмихна. Това беше по-скоро гримаса, без капка веселост, с блясъка на извадена от ножницата кама.
	— Знаеш ли — каза той, — имам чувството, че това ще ти се наложи, независимо дали ще позволя да ме убият или не.


	Гъсти ластари от мъх и растителност обточваха като зелена дантела Езерото на костенурките. Повърхността на водата беше спокойна, раздвижвана тук-там от плаващи патици или накъдряна от сребристото трепване на рибешка опашка.
	Над водата се издигаше малка дървена беседка. В нея седеше Изабел и гледаше втренчено над езерото. Приличаше на принцеса от вълшебна приказка, която очаква от върха на кулата някой да дойде на кон и да я спаси.
	Е, Изабел не беше принцеса в класическия смисъл на думата. Със своя камшик, ботуши и с ножовете си, тя би нарязала на парчета всеки, който се опита да я затвори в кула, би направила мост от трупа му и би излязла безстрашно на свобода, развяла буйните си коси. Именно това беше трън в очите на Клеъри, колкото и да се опитваше да харесва Изабел.
	— Изи — каза Джейс, когато приближиха езерото и тя подскочи и се завъртя. Усмивката й беше ослепителна.
	— Джейс! — Тя полетя към него и силно го прегърна. Сигурно така правят сестрите, помисли си Клеъри. Не сковано и нескопосано, а весело и любящо. Докато гледаше как Джейс прегръща Изабел, тя се опита да придаде на лицето си щастливо и любящо изражение.
	— Добре ли си? — попита Саймън с известно безпокойство. — Гледаш някак странно.
	— Добре съм — каза съкрушено Клеъри.
	— Сигурна ли си? Изглеждаш някак… измъчена.
	— Сигурно съм яла нещо лошо.
	Изабел хукна напред, а Джейс — по петите й. Тя бе облечена в дълга черна рокля, с ботуши и със сако, по-дълго и от фрак, от меко зелено кадифе, с цвят на мъх.
	— Не мога да повярвам, че го направихте! — възкликна тя. — Как убедихте Магнус да пусне Джейс?
	— Смениха се с Алек — рече Клеъри. Изабел леко се притесни.
	— Не завинаги, нали?
	— Не — каза Джейс. — Само за няколко часа. Ако се върна, разбира се — добави замислено той. — В противен случай Алек ще си остане при него. Представи си го като даден под наем с възможност за покупка.
	Изабел погледна недоверчиво.
	— Мама и татко ще се разсърдят, ако разберат.
	— Какво, че си освободила потенциален престъпник, като в замяна си оставила собствения си брат при някакъв магьосник, който прилича на обратен Соник Таралежа и се облича като Чайлд Кетчър от Чити чити бенг бенг? — попита Саймън. — Не, не мисля.
	Джейс го погледна замислено.
	— Има ли някаква, дори незначителна причина ти да бъдеш тук? Не съм убеден, че ще можем да те вземем в двореца на феите. Те мразят мунданите.
	Саймън завъртя очи.
	— Не започвай с това отново.
	— С кое да не започва? — рече Клеъри.
	— Всеки път, когато не му изнася нещо, се скрива в дървената си къщичка, с надпис на входа „Забранено за мундани“. — Саймън посочи към Джейс. — Нека ви припомня, че когато миналия път не искахте да ме вземете, спасих живота на всички ви.
	— Е — каза Джейс. — Понякога…
	— В двореца на феите наистина е опасно — намеси се Изабел. — Дори и уменията ти с лъка няма да ти помогнат. Опасността е съвсем различна.
	— Мога да се грижа за себе си — каза Саймън. Изви се остър вятър. Той помете сухите листа по пясъка към краката им и накара Саймън да потрепери. Той пъхна ръце в топлите джобове на якето си.
	— Не е нужно да идваш — каза Клеъри.
	Той я погледна, твърдо и неотклонно. Тя си спомни момента, когато бяха у Люк, как я нарече гаджето ми без капка съмнение или колебание. Каквото и да говореха за Саймън, той бе човек, който знае какво иска.
	— Напротив — каза той. — Нужно е.
	Джейс си промърмори нещо под носа.
	— Щом е така, да вървим — каза той. — Но не очаквай да се съобразяваме с теб, мунди.
	— Погледни го от добрата му страна — рече Саймън. — Ако искат човешко жертвоприношение, винаги можеш да предложиш мен. Съмнявам се, че някой от вас би бил подходящ.
	Джейс се оживи.
	— Винаги е от полза да има доброволец, който пръв иска да бъде изправен до стената.
	— Хайде — каза Изабел. — Вратата всеки миг ще се отвори.
	Клеъри трескаво се огледа. Слънцето беше залязло и луната бе изгряла, рогът й отразяваше меката си белота в езерото. Тя не беше съвсем пълна, а засенчена в единия край и приличаше на примигнало око. Нощният вятър люлееше клоните на дърветата, като ги почукваше един в друг, при което се издаваше звук, подобен на кухи кости, удрящи се едни в други.
	— Къде отиваме? — попита Клеъри. — Къде е вратата?
	Изабел се усмихна загадъчно и прошепна:
	— Последвайте ме.
	Тя отиде до ръба на водата, ботушите й оставяха дълбоки следи в мократа кал. Клеъри тръгна след нея и се радваше, че носи джинси, а не пола като Изабел, която повдигаше сакото и роклята си високо над коленете и така разкриваше тънките си бели крака над ботушите. Кожата й беше покрита със знаци, подобни на езици черен огън.
	Саймън, който вървеше след Клеъри, се подхлъзна в калта и изруга. Джейс машинално посегна да му помогне, ала той отблъсна ръката му.
	— Не ми трябва помощта ти.
	— Престанете. — Изабел потопи обутия си в ботуш крак в плитката вода по края на езерото. — И двамата. По-точно, и тримата. Ако не бъдем единни в двореца на феите, ще загинем.
	— Но аз нищо… — започна Клеъри.
	— _Ти_ може и нищо да не правиш, но позволяваш на тези двамата да… — Изабел махна пренебрежително с ръка към момчетата.
	— Не мога да им казвам какво да правят!
	— Защо да не можеш? — възрази Изабел. — Слушай, Клеъри, ако не започнеш малко от малко да използваш присъщото на женската ти природа превъзходство, ще си имаш работа с мен. — Тя се обърна към езерото, а после отново се извърна. — И още нещо — добави строго — в името на ангела, _да не сте посмели_ да ядете или пиете нещо, докато сме под земята. Отнася се за всички. Ясно ли е?
	— Под земята ли? — попита тревожно Саймън. — Никой нищо не спомена за ходене под земята.
	Изабел вдигна нагоре ръце и навлезе в езерото. Зеленото й кадифено сако се завъртя около нея като лист на огромна водна лилия.
	— Хайде. Имаме време само докато луната се движи.
	Докато луната се _какво_? Клеъри навлезе в езерото, като клатеше глава. Водата беше плитка и чиста. На ярката светлина на луната тя видя черните очертания на малка рибка, която се стрелна покрай глезените й. Ставаше студено.
	Зад нея Джейс навлизаше във водата с елегантна походка, като леко размърдваше повърхността. Следваше го Саймън, който плискаше навсякъде и ругаеше. Изабел, достигнала средата на езерото, се спря, водата стигаше до ребрата й. Тя вдигна ръка към Клеъри.
	— Спри.
	Клеъри спря. Току пред нея луната отразяваше във водата блестящото си отражение, което приличаше на огромна сребърна чиния. Част от нея съзнаваше, че е свидетел на нещо необичайно. Луната би следвало да се движи към хоризонта, като все повече се смалява. Вместо това, тя стоеше точно над водата, сякаш закована на място.
	— Джейс, ти върви пръв — каза Изабел, като му махна. — Хайде.
	Той мина покрай Клеъри, миришеше на мокра кожа и обгоряло. Тя го видя как се обърна и се усмихна, а после пристъпи към отражението на луната… и изчезна.
	— Хей — каза нещастно Саймън. — Това беше доста странно.
	Клеъри хвърли поглед назад към него. Той се беше потопил само до бедрата, а вече трепереше и бе обгърнал тялото си с ръце. Тя му се усмихна и пристъпи колебливо, усещайки леден студ, когато навлезе в трепкащото сребърно отражение. За миг се олюля, сякаш загубила равновесие на най-високата стъпенка на висяща стълба… после падна по гръб и потъна в мрака, сякаш луната я беше погълнала.
	Удари се в твърда земя, стъпи здраво на нея и усети, че някой услужливо хваща ръката й. Беше Джейс.
	— Лесно беше, нали — каза той и я пусна.
	Беше цялата мокра, по гърба й се стичаха струйки студена вода, косата лепнеше по лицето й. Прогизналите й дрехи тежаха сякаш цял тон.
	Бяха се озовали в дълбок кален коридор, осветяван от фин, блестящ мъх. Плетеницата от висящи лиани образуваше завеса в края на коридора, а от тавана висяха дълги снопове ластари, приличащи на змии. Дървесни корени, сети се Клеъри. Те бяха под земята. А тук долу беше студено, достатъчно студено, та дъхът й да се превръща в ледена мъгла, когато издишваше.
	— Студено ли ти е? — Джейс също беше прогизнал. Там, където светлата му коса падаше по бузите и на челото, беше почти безцветна. Водата се стичаше по мокрите му джинси и якето, а бялата риза, която носеше, беше станала прозрачна. Тя видя през нея на рамото му тънките линии на постоянните му знаци и фините белези.
	Бързо извърна поглед. Капки вода се стичаха от миглите й и тя виждаше размазано като през сълзи.
	— Добре съм.
	— Не изглеждаш добре. — Той се приближи и Клеъри почувства как топлината му достига до ледената й кожа дори през дрехите им.
	С ъгълчето на окото си тя видя как някаква тъмна фигура профуча покрай тях и с глух звук тупна на земята. Беше Саймън, също мокър до кости. Той се изправи на колене и панически се огледа наоколо.
	— Очилата ми…
	— У мен са. — Обикновено Клеъри съхраняваше очилата на Саймън, докато той играеше футбол. Все имаше чувството, че ще паднат в краката му и той ще ги стъпче. — Ето ти ги.
	Той си ги сложи, като преди това избърса стъклата им.
	— Благодаря.
	Клеъри усети, че Джейс ги гледа, почувства погледа му като тежест върху раменете си. Запита се дали и Саймън го усещаше. Той се изправи намръщено, точно когато Изабел се приземяваше грациозно на краката си. По дългите й, разпилени коси се стичаше вода, от която натежаваше и кадифеното й сако, ала тя сякаш просто не забелязваше това.
	— Оооо, беше страхотно.
	— Не думай — каза Джейс. — За тази Коледа ще ти подаря речник.
	— Защо? — попита Изабел.
	— Ами за да провериш какво означава думата „страхотно“. Не съм сигурен, че знаеш значението й.
	Изабел издърпа дългата си тежка коса отпред и я изстиска, сякаш беше мокро пране.
	— Разваляш ми удоволствието.
	— Ако не си забелязала, удоволствието ти е вир-вода — Джейс се огледа наоколо. — И сега какво? Накъде ще вървим?
	— Никъде няма да вървим — каза Изабел. — Ще чакаме тук да дойдат да ни вземат.
	Това предложение се стори несериозно на Клеъри.
	— Те как ще разберат, че сме тук? Няма ли някакъв звънец или нещо такова?
	— В двореца знаят какво се случва в земите им. Пристигането ни няма да остане незабелязано.
	Саймън я погледна подозрително.
	— Между другото, откъде знаеш толкова много за феите и порядките в царството им?
	За всеобща изненада Изабел се изчерви. Миг по-късно завесата от ластари се разтвори и от нея се появи елф, който отметна назад дългата си коса. Клеъри бе виждала вече елфи на партито у Магнус и бе поразена от студената им красота, съчетана с известна дивост, която личеше у тях, дори когато танцуваха и пиеха. Този елф не беше по-различен: косата му падаше на синьо-черни кичури около изящното му, скулесто, красиво лице; очите му бяха зелени като лози или мъх, а на една от скулите му имаше отпечатък на листо, като рожден белег или татуировка. Бе облечен в сребристокафява броня, подобна на кората на дърветата през зимата, която при всяко движение проблясваше в многобройни цветове: черно като торф, зелено като мъх, сиво като пепел, синьо като небето.
	Изабел нададе вик и се хвърли в обятията му.
	— Мелиорн!
	— Аха — рече Саймън, тихо и не без изумление, — ето откъде знаела.
	Елфът — Мелиорн — сведе озадачено поглед към нея, след което леко я отстрани от себе си.
	— Не е време за емоции — рече той. — Кралицата на феите е поканила на аудиенция тримата нефилими сред вас. Идвате ли?
	Клеъри сложи покровителствено ръка на рамото на Саймън.
	— Ами нашият приятел?
	Мелиорн погледна невъзмутимо.
	— Мундани не се допускат в двореца.
	— Нямаше да е никак зле някой да ме беше предупредил — каза Саймън, без да се обръща конкретно към някого. — И сега какво, ще чакам тук отвън, докато пусна корени сред лозите?
	Мелиорн се замисли.
	— Това може да се окаже приятно занимание.
	— Саймън не е обикновен мундан. Може да му се има доверие — каза Джейс, с което успя да смае всички и най-вече самия Саймън. Клеъри разбра, че Саймън е учуден, съдейки по втренчения му поглед към Джейс и това, че не направи някоя хаплива забележка.
	— Той е участвал в много битки наравно с нас.
	— С което искаш да кажеш една битка — промърмори Саймън. — Или две, ако включваш в сметката и онази от времето, когато бях плъх.
	— Така или иначе, без Саймън няма да влезем в двореца на феите — каза Клеъри, като не сваляше ръка от рамото на Саймън. — Вашата кралица желае аудиенция с нас, нали? Идеята да дойдем тук не е наша.
	В зелените очи на Мелиорн проблесна жестоко злорадство.
	— Както искате — каза той. — Да не вземете после да кажете, че в двореца на феите не се зачитат желанията на гостите.
	Завъртя се на изящните си токове и ги поведе надолу по коридора, без да се спира и да поглежда дали го следват. Изабел побърза да се изравни с него, като остави Джейс, Клеъри и Саймън да вървят мълчаливо след тях.
	— _Имате ли разрешение_ да се срещате с феи и елфи — попита след известно време Клеъри. — Съгласни ли са вашите… съгласни ли са семейство Лайтууд, Изабел да се среща с онзи как-му-беше-името…
	— Мелиорн — вметна се Саймън.
	— Мелиорн?
	— Не съм убеден, че те се _срещат_ — рече Джейс, като вложи доста ирония в последните две думи. — Предполагам, че само си ходят на гости. Или в този случай, си слизат на гости.
	— Звучиш така, сякаш не го одобряваш. — Саймън отмести някакъв изпречил му се корен. Те се бяха придвижили от коридора със стените от земна пръст към друг, който бе обточен с гладки камъни, между които тук-там се провираха корени. Подът беше постлан с камъни от същия вид, не мрамор, но пак прорязан от жилки, които му придаваха вид на шлифовано бижу.
	— Не че не одобрявам — каза Джейс. — Феите и елфите са прочути със склонността си да се мотаят със случайни смъртни, а после да ги изоставят като непотребна вещ.
	Думите му предизвикаха тръпки по гърба на Клеъри. В този момент Изабел се изсмя и Клеъри разбра защо Джейс бе снишил гласа си — каменните стени отразяваха гласа на Изабел многократно като ехо, така че нейният смях сякаш отскачаше от стените.
	— Толкова си забавен! — засмя се тя и се препъна, когато токът на ботуша й се заклещи между два камъка, а Мелиорн я хвана и изправи, без да променя изражението си.
	— Не разбирам как вие, хората, можете да ходите с такива високи обувки.
	— За мен това е закон — каза Изабел със сияеща усмивка. — Минимум осемнайсет сантиметра.
	Мелиорн я изгледа с каменно изражение.
	— Говоря за _токчетата_ си — каза тя. — Беше шега. Нали се сещаш? Получи се игра на…
	— Хайде — прекъсна я елфът. — Кралицата не обича да чака. — Той тръгна надолу по коридора, без повече да удостои с поглед Изабел.
	— Забравих — промърмори Изабел, когато другите я настигнаха. — Елфите и феите нямат никакво чувство за хумор.
	— О, не бих казал това — рече Джейс. — В центъра има нощен клуб на феите, наречен Горещи криле. Не казвам, че съм ходил там — добави той.
	Саймън погледна Джейс, отвори уста, сякаш за да попита нещо, но после, изглежда, размисли и се отказа. Шумно затвори устата си, точно когато коридорът се отвори към широко помещение с под от пръст, покрай стените, на което се издигаха високи каменни колони, а между тях се спускаха лози и пъстри цветя. Между колоните висяха тънки шалове, обагрени в меко синьо, почти като небето. В помещението имаше много светлина, макар че Клеъри не виждаше никъде факли, а и се създаваше илюзията, че това е летен павилион, огрян от дневна светлина, въпреки че беше под земята, и изграден от пръст и камък.
	Първото впечатление на Клеъри беше, че излиза на открито; второто — че помещението е пълно с хора. Чуваше се странно приятна музика, пропита със сладко-кисели нотки, акустичен еквивалент на мед, смесен с лимонов сок, и на тази музика танцуваха в кръг феи, босите им крака едва докосваха пода. Косите им — сини, черни, кестеняви и алени, металически златисти и снежнобели, се стелеха като флагове.
	Сега разбра защо се наричаха феи — защото наистина бяха прекрасни със своите прелестни лица, с крилете си в лилаво, златисто и синьо — как да повярва на Джейс, че те й мислят лошото? Музиката, която в началото дразнеше слуха й, сега звучеше съвсем приятно. Тя усети порив да развее собствените си коси и да затанцува. Музиката я приканваше и тя започна да се чувства толкова лека, че краката й едва докосваха земята. Пристъпи напред…
	И някой я дръпна отзад за ръката. Джейс я гледаше гневно, златистите му очи блестяха като на котка.
	— Ако отидеш да танцуваш с тях — рече той с нисък глас — ще танцуваш, докато умреш.
	Клеъри запримига срещу него. Почувства се така, сякаш се събужда от сън, замаяна и полусънена.
	Тя каза с неуверен глас:
	— Каквооо?
	Джейс изръмжа нетърпеливо. Държеше стилито в ръката си, тя не беше забелязала кога го е извадил. Хвана китката й и с бързо движение начерта болезнен знак върху кожата от вътрешната страна на ръката й.
	— Погледни сега.
	Тя погледна отново… и се вцепени. Лицата, които й се бяха сторили прелестни, _все още_ бяха прелестни, само че зад тях се таеше нещо лукаво, почти свирепо. Момичето с розово-сините крила махна към тях и Клеъри видя, че пръстите й представляваха клонки с напъпили на тях листа, очите бяха съвършено черни, без ириси или пък зеници. Момчето, което танцуваше до нея, беше с отровно зелена кожа и извити рога, които излизаха от слепоочията му. Както си танцуваше, той се обърна, сакото му се разтвори и Клеъри видя, че под него имаше празен гръден кош. На ребрата му бяха завързани панделки, които се вееха и му придаваха празничен вид. Стомахът на Клеъри се преобърна.
	— Хайде. — Джейс я побутна и тя се запрепъва напред. Когато възвърна самообладанието си, тя панически се огледа за Саймън. Той вървеше напред и тя видя как Изабел здраво се беше вкопчила в него. Този път не й стана неприятно. Съмняваше се, че Саймън би бил способен да прекоси помещението без чужда помощ.
	Заобикаляйки дансинга, те се запромъкваха към другия край на помещението и минаха през една синя копринена завеса. Изпитаха облекчение, че са навън и вече в друг коридор, този път издълбан от лъскав кафяв материал, приличащ на повърхността на орехова черупка. Изабел пусна Саймън и той мигом спря да върви. Когато Клеъри се приближи до него, видя защо бе спрял — Изабел беше вързала шала си на очите му. Когато Клеъри отиде при него, той се мъчеше опипом да го развърже.
	— Дай на мен — каза тя и той покорно се остави на чевръстите й пръсти, после подаде шала на Изабел и кимна в знак на благодарност.
	Саймън отметна косата си назад, там, където шалът я бе притискал, беше мокра.
	— Имаше някаква музика — отбеляза той. — Малко кънтри, малко рокендрол.
	Мелиорн, който бе спрял, за да ги изчака, се намръщи.
	— Как ви се стори?
	— Е, на мен ми дойде малко в повече — каза Клеъри. — Това какво беше, някакъв тест ли? Или пък шега?
	Той сви рамене.
	— Обикновено смъртните лесно попадат под влиянието на нашия вълшебен прах, но не и нефилимите. Мислех, че имаш защита.
	— Тя има — каза Джейс, като кръстоса погледа си с уморените зелени очи на Мелиорн.
	Мелиорн само сви рамене и продължи да върви. Известно време Саймън крачеше мълчаливо до Клеъри, после попита:
	— Всъщност какво пропуснах? Танц на голи жени?
	Клеъри си спомни за момчето, чиито ребра бе видяла, и потръпна.
	— Нищо съществено.
	— Има начини хората да се присъединят към празненствата на феите — намеси се Изабел, която бе дочула разговора им. — Ако ти дадат знак, примерно листо или цвете, и ти го задържиш през цялата нощ, на сутринта ще си добре. Или ако придружиш фея… — Тя хвърли поглед към Мелиорн, ала той бе стигнал до един заслон от листа в стената и бе спрял пред него.
	— Това са покоите на кралицата — каза. — Тя пристигна от двореца си на север, за да види каква е тази работа с убитото дете и ако евентуално се стигне до война, то именно тя да я обяви.
	Отблизо Клеъри видя, че заслонът бе направен от тънки лози, посипани с кехлибарени точици. Елфът разтвори листната завеса и ги въведе в помещението отвъд. Джейс първи се промъкна, последван от Клеъри, която се изправи и се огледа с любопитство.
	Самата стая беше скромна, по стените от пръст висяха бледи пердета, а в стъклени буркани проблясваха блуждаещи огънчета. Една красива жена се беше излегнала на нисък диван, заобиколена от нещо като придворни — феи, облечени в най-разнообразни дрехи, от миниатюрни елфи до красиви момичета с дълги коси, приличащи на хора… ако не се брояха черните им, без зеници, очи.
	— Кралице моя — каза Мелиорн, като ниско се поклони, — доведох ви нефилимите.
	Кралицата се надигна до седнало положение. Имаше дълга алена коса, която леко се увиваше около нея, подобно на есенни листа. Очите й бяха ясносини като стъкло, а погледът й режеше като бръснач.
	— Трима от тях са нефилими — рече феята. — А другият е мундан.
	Мелиорн сякаш се притесни, но кралицата дори не го удостои с поглед. Очите й бяха приковани в ловците на сенки. Клеъри усети тежестта на този поглед, сякаш той физически я докосваше. Независимо че бе красива, у кралицата нямаше никакво изящество. Красотата й беше ярка и студена като сияйна звезда.
	— Приемете нашите извинения, милейди. — Джейс пристъпи напред и застана между кралицата и своите другари. Гласът му беше някак променен, имаше нещо в начина му на говорене, някаква предпазливост. — Мунданът е тук на наша отговорност. Задължени сме му. Затова го взехме с нас.
	Кралицата наклони любопитно главата си встрани. Цялото й внимание бе съсредоточено върху Джейс.
	— Задължени? — промърмори тя. — На мундан?
	— Той спаси живота ми — рече Джейс. Клеъри усети как до нея Саймън се вцепени от изненада, но се надяваше да не го е показал. Феите не могат да лъжат, беше казал Джейс, и Джейс също не лъжеше — Саймън _беше_ спасил живота му. Само че не затова го бяха взели със себе си. Клеъри започна да разбира какво целеше Джейс, извъртайки истината. — Моля ви, милейди. Надявахме се да разберете. Бяхме чули, че сте толкова добра, колкото и красива, и си рекохме… е — каза Джейс, — че вашата доброта няма равна на себе си.
	Кралицата се усмихна самодоволно и пристъпи напред, а блестящата коса хвърляше сянка на лицето й.
	— Ти си очарователен като баща си, Джонатан Моргенстърн — каза тя и посочи към възглавниците, нахвърляни по пода. — Ела, седни до мен. Нещо за хапване? За пийване? Отпусни се. По-добре се говори с влажни устни.
	За миг Джейс се стъписа. Изглеждаше разколебан. Мелиорн пристъпи към него и тихо му заговори.
	— Не е разумно да отказваш покана от кралицата на феите.
	Очите на Изабел го стрелнаха предупредително. После тя сви рамене.
	— Ами, какво толкова, няма да ни навреди да поседнем.
	Мелиорн ги поведе към купчина копринени възглавници близо до дивана на кралицата. Клеъри седна предпазливо, като очакваше едва ли не да се наниже на някакъв голям остър корен, който само чака да й се забоде отзад. Това може би щеше да развесели кралицата. Ала нищо такова не се случи. Възглавниците бяха много удобни, тя се облегна назад, заобиколена от останалите.
	Една фея със синкаво лице се приближи към тях, като носеше поднос с четири сребърни чаши. Всички си взеха по една чаша, пълна с някаква златиста течност. На повърхността плуваха розови листенца. Саймън остави чашата до себе си.
	— Не си ли жаден? — попита феята.
	— Когато последния път пих от вълшебна напитка, нещо не ми понесе — промърмори той.
	Клеъри едва го чу. Напитката ухаеше опияняващо, имаше наситен аромат, по-прекрасен и от този на розите. Извади листото от течността и го завъртя между палеца и показалеца си, при което още по-силно усети аромата му.
	Джейс я побутна за ръката.
	— Недей да пиеш нищо — каза той под носа си.
	— Ама…
	— Просто недей.
	Тогава и тя като Саймън остави чашата си на земята. Пръстите й се бяха боядисали в розово.
	— Е — каза кралицата. — Мелиорн ми каза, че сте знаели кой е убил нашето дете в парка миналата нощ. Макар че, честно казано, това и за мен не е тайна. Дете-фея с източена кръв? Да не би да сте дошли да ми кажете името на конкретния вампир? Добре е да знаете, че за нас всички вампири, нарушители на закона, са виновни и ще бъдат наказани по съответния начин. Независимо как изглеждаме, ние не сме придирчив народ.
	— Но моля ви — каза Изабел. — Не са били вампири.
	Джейс я стрелна с поглед.
	— Изабел иска да каже, че ние сме почти сигурни, че убиецът е някой друг. На мнение сме, че той се е опитал да хвърли подозрението върху вампирите, за да прикрие себе си.
	— Можеш ли да го докажеш?
	Джейс говореше спокойно, но раменете му, които се опираха до тези на Клеъри, бяха стегнати от напрежение.
	— Миналата нощ мълчаливите братя също бяха изклани, но на никого от тях не беше източена кръвта.
	— И това какво общо има с нашето дете? Убийството на нефилим може и да е трагедия за един нефилим, но за мен не означава нищо.
	Клеъри усети остро парване по лявата си ръка. Когато сведе поглед, видя дребната фигура на една фея, която сновеше между възглавниците. На пръста й се появи червена капчица кръв. Тя трепна и пъхна пръста в устата си. Капчицата беше сладка, но с леко кисел вкус.
	— Откраднат е и Мечът — каза Джейс. — Нали сте чували за Мелартак?
	— Мечът, който кара ловците на сенки да говорят истината — каза кралицата с мрачна веселост. — Феите не се нуждаят от такъв предмет.
	— Беше взет от Валънтайн Моргенстърн — каза Джейс. — Той уби мълчаливите братя, за да го открадне, и ние предполагаме, че е убил и детето-фея. Трябвала му е кръвта на дете-фея за Ритуала на дяволското преобразяване. За да стане той използваем за неговите цели.
	— И той няма да спре дотук — каза Изабел. — Трябва му още кръв.
	Извитите вежди на кралицата се вдигнаха още по-високо.
	— Още кръв от нашия народ?
	— Не — каза Джейс, като стрелна с поглед Изабел, който Клеъри някак си не можа да изтълкува. — Още кръв от долноземци. Трябва му кръв от върколак и вампир…
	Очите на кралицата грейнаха от облекчение.
	— Не мисля, че това ни интересува.
	— Той уби един от вашите — каза Изабел. — Не искате ли да си отмъстите?
	Погледът на кралицата я перна като крило на нощна пеперуда.
	— Не веднага — каза тя. — Ние сме търпелив народ, имаме цялото време на света. Валънтайн Моргенстърн е отколешен наш враг… но си имаме и по-стари врагове от него. Засега само ще изчакваме и ще следим.
	— Той събира около себе си демони — каза Джейс. — Създава армия…
	— Демони — рече небрежно кралицата, а придворните зад нея се разхихикаха. — Демоните са ваша грижа, нали ловецо на сенки? Нали затова се подчиняваме на законите на Клейва? Защото вие сте тези, които убивате демони?
	— Не съм тук от името на Клейва. Дойдохме тук по ваша молба, защото си помислихме, че ако знаете истината, ще ни помогнете.
	— Това ли си мислехте? — Кралицата се наведе на стола си, дългата й коса се диплеше като жива. — Виж какво, ловецо на сенки, сред нас има такива, които не одобряват управлението на Клейва. Вече ни е писнало да бъдем въвличани във войни, водени между вас.
	— Но тази война не е само наша — каза Джейс. — Валънтайн мрази долноземците повече и от демоните. Ако той ни надвие, вие ще сте следващият му прицел.
	Очите на кралицата го пронизаха.
	— И когато това се случи — рече Джейс, — тогава ще си спомните, че именно ловец на сенки се е опитал да ви предупреди какво ще стане.
	Настъпи тишина. Дори придворните мълчаха и гледаха господарката си. Най-накрая кралицата се отпусна на възглавниците и отпи от сребърната си чаша.
	— Предупреждаваш ме, че ме застрашава собственият ти родител — каза тя. — Мислех, че вие, смъртните, все пак изпитвате някакви синовни чувства, а на теб сякаш ти липсва лоялност към Валънтайн, твоя баща.
	Джейс нищо не каза. Изглежда, като никога не можеше да намери думи.
	Кралицата продължи:
	— Или може би тази твоя враждебност към него е чиста преструвка. Любовта прави хората от твоя вид лъжци.
	— Но ние не обичаме баща си — каза Клеъри, докато Джейс продължаваше да мълчи. — Ние го мразим.
	— Така ли? — Кралицата почти пронизваше с погледа си.
	— Знаете какви са семейните връзки, милейди — каза Джейс, когато възвърна способността си да говори. — Те се увиват плътно като лиани. И понякога, също като лиани, могат така да те стиснат, че чак да те задушат.
	Кралицата трепна с мигли.
	— И ти ще предадеш собствения си баща заради Клейва?
	— Да, милейди.
	Тя се засмя, смехът и беше бистър и студен като ледена висулка.
	— Кой да предположи — каза тя, — че малките експерименти на Валънтайн ще се обърнат срещу него?
	Клеъри погледна Джейс, но по изражението на лицето му видя, че той няма и бегла представа какво иска да каже кралицата. Изабел се намеси:
	— Експерименти?
	Кралицата дори не я удостои с поглед. Светещите й сини очи бяха приковани в Джейс.
	— Ние, в царството на феите, си имаме тайни — каза тя. — Свои и чужди. Когато се видиш отново с баща си, попитай го каква кръв тече във вените ти, Джонатан.
	— Нямам намерение да го питам каквото и да е, когато пак се видим — каза Джейс. — Но ако вие желаете, милейди, ще го направя.
	Устните на кралицата се изкривиха в усмивка.
	— Смятам, че си лъжец. Но какъв очарователен лъжец. Толкова очарователен, че ти обещавам: ако зададеш на баща си този въпрос, ще ти помогна с каквото е по силите ми срещу Валънтайн.
	Джейс се усмихна.
	— Вашето великодушие е забележително също като красотата ви, милейди. — Клеъри глухо изръмжа, но на кралицата, изглежда, й стана приятно. — Мисля, че приключихме — добави Джейс, като се надигна от възглавниците. Той бе оставил недокоснатото си питие до това на Изабел. След него се надигнаха и останалите. Изабел вече говореше с Мелиорн в ъгъла, до портата от лози. Елфът изглеждаше леко притеснен.
	— Един момент. — Кралицата се изправи. — Един от вас трябва да остане.
	Джейс, както бе тръгнал към вратата, се закова на място, после обърна лице към нея.
	— Какво искате да кажете?
	Тя простря ръка напред и посочи Клеъри.
	— Когато някой смъртен докосне с устни наша храна или напитка, остава при нас. Наясно си с това, ловецо на сенки.
	Клеъри бе смаяна.
	— Но аз нищо не съм пила! — Тя се обърна към Джейс. — Тя лъже.
	— Феите не лъжат — каза той, по лицето му се изписаха объркване и тревога. Обърна се назад към кралицата. — Боя се, че сте се объркали, милейди.
	— Погледни й пръстите и ми кажи, че не ги е облизала.
	На свой ред Саймън и Изабел се втренчиха в Клеъри, която сведе поглед към ръката си.
	— Това е кръв — каза тя. — Една фея боцна пръста ми… започна да кърви… — Клеъри си спомни сладникавия вкус на кръвта, смесена със сока на пръста й. И панически пристъпи към вратата от лози, но спря, сякаш усетила как невидими ръце я дърпат обратно в стаята. Обърна се посърнало към Джейс. — Вярно е.
	Лицето на Джейс пламна от гняв.
	— Трябваше да очаквам такъв номер — каза той на кралицата, вече без помен от досегашното угодничене. — Защо правите това? Какво искате от нас?
	Гласът на кралицата беше нежен като паяжина.
	— Обикновено любопитство — каза тя. — Не ми се случва много често да бъда така близо до млад ловец на сенки. И вие като нас водите началото си от рая; интересни сте ми.
	— Но за разлика от вас — каза Джейс — у нас няма нищо свързано с ада.
	— Вие сте смъртни, остарявате, умирате — каза презрително кралицата. — Това ако не е адът, то кажи ми кое е?
	— Ако само искате да изучите ловците на сенки, то аз няма да ви свърша много работа — намеси се Клеъри. Там, където феята я беше пробола, ръката я болеше и тя се мъчеше да сподави охкането си и да не се разплаче. — Аз не знам нищо за ловенето на демони. Изобщо не съм обучена. Аз не съм подходяща. — _Да ме тормозите_, добави тя наум.
	За първи път кралицата я погледна директно. Клеъри понечи да се отдръпне.
	— Всъщност, Клариса Моргенстърн, ти си съвсем подходяща. — Очите й блеснаха, когато усети смущението на Клеъри. — Благодарение на промените, които направи баща ти в теб, ти не си като другите ловци на сенки. Твоята дарба е различна.
	— Моята дарба ли? — Клеъри беше изумена.
	— Твоята дарба са думите, които не могат да бъдат изречени — каза й кралицата, — а брат ти има дарбата на самия ангел. Баща ти реши така, когато брат ти беше малък, а ти дори не беше родена.
	— Баща ми никога нищо не ми е давал — каза Клеъри. — Той не ми е дал дори име.
	Джейс изглеждаше толкова объркан, колкото и Клеъри се чувстваше.
	— Това, че феите не могат да лъжат — каза той, — не означава, че не могат да бъдат излъгани. Мисля, че вие сте станали жертва на трик или шега, милейди. Ние със сестра ми не сме нищо специално.
	— Колко лесно подценяваш чара си — каза кралицата през смях. — Все пак трябва да знаеш, че не си обикновено човешко момче, Джонатан… — Тя премести погледа си от Клеъри към Джейс, после към Изабел, която шумно затвори широко отворената си уста и отново се върна на Джейс. — Нима не знаеш? — промълви тя.
	— Знам, че няма да оставя сестра си във вашия дворец — каза Джейс. — Пък и след като няма какво да научите нито от мен, нито от нея, може би ще склоните да я пуснете? _Не се ли забавлявахте достатъчно?_, казаха очите му, въпреки че гласът му беше учтив и студен като вода.
	Кралицата се усмихна още по-широко и зловещо.
	— Какво ще кажеш да я освободиш с целувка?
	— Искате Джейс да ви _целуне_? — попита изумено Клеъри.
	Кралицата избухна в смях и нейната веселост мигом бе поета от царедворците. Този смях беше някаква странна и нечовешка смесица от крещене, цвърчене и кудкудякане, подобна на писъка на животни, изпитващи болка.
	— Независимо от чара му, тази целувка няма да освободи момичето — каза кралицата.
	Четиримата се спогледаха смаяно.
	— Аз мога да целуна Мелиорн — сви рамене Изабел.
	— Няма да стане. Не може да бъде някой от двореца ми.
	Мелиорн се дръпна от Изабел, която след като хвърли поглед към приятелите си, вдигна отбранително ръце.
	— Няма да целуна _никого_ от вас — каза категорично тя. — Нека да сме наясно.
	— Това едва ли е необходимо — каза Саймън. — Ако въпросът е в целувката…
	Той пристъпи към Клеъри, която се вцепени от изненада. А когато хвана лактите й, тя с мъка потисна желанието си да го отблъсне. Не че Саймън не я беше целувал и преди, но в случая ситуацията беше такава, че изключваше удобството, на което тя беше свикнала, когато се целуваше с него. От друга страна, това беше логичното решение, нали? Тя хвърли бърз поглед през рамо към Джейс и видя мрачната му физиономия.
	— Не — каза кралицата, а гласът й прозвъня като кристал. — И това не е целувката, която искам.
	Изабел завъртя очи.
	— О, в името на ангела. Вижте, ако няма друг начин да се измъкнем, добре, аз ще целуна Саймън. И преди съм го правила, не беше чак толкова зле.
	— Благодаря — рече Саймън. — Поласкан съм.
	— Уви — каза кралицата на феите. Изражението й беше ехидно, с примес на жестока наслада, а Клеъри се запита, след като това не е целувката, която искаше, то коя ли друга би предизвикала по-голям дискомфорт. — Боя се, че и тази няма да е достатъчна.
	— Вижте, няма да целуна този мундан — каза Джейс. — Предпочитам да остана тук завинаги и да изгния.
	— Завинаги? — каза Саймън. — Завинаги е страшно много време.
	Джейс повдигна вежди.
	— Знаех си — каза той. — Ти искаш да ме целунеш, нали?
	Саймън размаха възмутено ръце.
	— Естествено, че не. Но ако…
	— Май е вярно онова, което се казва — отбеляза Джейс, — че в окопите няма истински мъже.
	— Атеисти бе, глупак — каза ядосано Саймън. — В окопите няма атеисти.
	— Колкото и забавни да сте — каза студено кралицата, като се наведе напред, — целувката, която ще освободи момичето е тази, за която то мечтае с цялото си сърце. — Жестоката наслада, изписана на лицето й и проникнала в гласа й, бодеше Клеъри като игли. — Само това и нищо друго.
	Саймън изглеждаше така, сякаш го беше ударила. Клеъри понечи да отиде до него, но замръзна на мястото си, прекалено объркана, за да може да се движи.
	— Защо правите това? — попита още веднъж Джейс.
	— Аз пък си мислех, че ти правя услуга.
	Джейс се изчерви, но нищо не каза. Не посмя да погледне Клеъри.
	Саймън рече:
	— Това е нелепо. Та те са брат и сестра.
	Кралицата сви рамене и леко потрепери.
	— Невинаги желанието може да бъде потиснато от отвращението. Нито може да се даде като награда на този, който най-много го заслужава. Магията ще покаже дали думите ми са верни. Ако тя не копнее за неговата целувка, няма да бъде свободна.
	Саймън каза нещо сърдито, но Клеъри не го чу. Ушите й бучаха така, сякаш рояк раздразнени пчели се бяха сврели в главата й. Саймън яростно се завъртя и каза:
	— Не бива да го правиш, Клеъри, това е номер…
	— Не е номер — каза Джейс. — Изпитание е.
	— Виж, не знам за теб, Саймън — каза Изабел с режещ глас. — Но аз бих искала да изведа Клеъри оттук.
	— А би ли целунала Алек само защото така иска кралицата на феите? — рече Саймън.
	— Разбира се, че бих — каза с досада Изабел. — Ако алтернативата е да останеш завинаги в двореца на феите? Пък и какво толкова? Това е само една целувка.
	— Така е. — Беше Джейс. Клеъри видя с периферното си зрение как той се приближава към нея и слага ръка на рамото й, като обръща лицето й към себе си. — Това е само една целувка — рече той и макар гласът му да беше груб, ръцете му бяха невероятно нежни. Тя не се възпротиви и вдигна поглед към него. Очите му бяха много тъмни, може би защото тук долу, в двореца, беше сумрачно, а може би и по друга причина. Тя виждаше отражението си във всяка от разширените му зеници, своето малко изображение в неговите очи. Той каза:
	— Ако искаш, затвори очи и си мисли за Англия.
	— Никога не съм била в Англия — каза Клеъри, ала затвори клепачи. Усети влажната тежест на дрехите си, хладни и бодливи на допир, свежия сладникав въздух на пещерата, който беше още по-студен, и тежестта на ръцете на Джейс върху раменете си — единственото топло нещо тук. И той я целуна.
	Клеъри усети докосването на устните му, съвсем леко в началото, и автоматичното отваряне на своите под натиска на неговите. Почти против волята си тя се плъзна гъвкаво към него, простря ръце и ги уви около шията му, подобно на слънчоглед, извиващ се към слънцето. Той я привлече към себе си, зарови ръце в косата й и целувката му вече не беше нежна, а ставаше все по-страстна, за миг сякаш се възпламени барут. Клеъри чу нещо като стенание да преминава през двореца и да ги обгръща, някакъв шеметен звук, но не му обърна внимание, бе заглушена от шума на собствената си кръв, кипяща във вените й, имаше странното усещане за безтегловност.
	Ръцете на Джейс се плъзнаха от косата към гърба й. Усети силното притискане на дланите му върху плешките си — и после я отблъсна, като нежно се откопчваше от нея, отместваше ръцете й от врата си и отстъпваше назад. За миг Клеъри си помисли, че ще падне. Сякаш нещо жизненоважно се бе откъснало от нея, ръка или крак, и тя гледаше втренчено Джейс с нямо изумление — какво ли бе почувствал той, дали изобщо бе почувствал нещо? Нямаше да го понесе, ако той не бе изпитал нищо.
	Джейс отново я погледна и когато тя улови погледа му върху лицето си, видя същите очи, познати й от Ренуик, загледани в портала, отделящ го от неговия дом и пръснат на хиляди безвъзвратно натрошени парчета. Няколко секунди той издържа погледа й, после погледна встрани, мускулите на шията му се стегнаха. Ръцете му бяха свити в юмруци и висяха от двете му страни.
	— Сега доволна ли сте? — извика той, като обърна лице към кралицата и нейната свита отзад. — Забавлявахте ли се добре?
	Кралицата бе сложила ръка на устата си, като едва сдържаше усмивката си.
	— Определено се забавлявахме — каза тя. — Но в никакъв случай не колкото вас.
	— Предполагам — каза Джейс, — че чувствата на смъртните така ви забавляват, защото вие самите не изпитвате такива.
	При тези му думи усмивката изчезна от лицето й.
	— Успокой се, Джейс — каза Изабел. Тя се обърна към Клеъри. — Сега ще те пуснат ли? Свободна ли си вече?
	Клеъри отиде до вратата и никак не беше изненадана, че нямаше пречки на пътя си. Тя застана с ръка, заровена в лозите, и се обърна към Саймън. Той я гледаше така изумено, сякаш я виждаше за първи път.
	— Да тръгваме — каза тя. — Преди да е станало късно.
	— Вече е късно — рече той.
	Мелиорн ги изведе от двореца на феите и отново ги върна в парка, като през цялото време не отрони нито звук. Скованият му гръб издаваше неговото неодобрение. След като ги остави вън от езерото, той се обърна и без дори да си вземе довиждане с Изабел, изчезна във вълнистото отражение на луната.
	Изабел гледаше намръщено отдалечаването му.
	— Направо е съсипан от случилото се.
	Джейс издаде звук, подобен на сподавен смях и вдигна яката на мокрото си яке. Всички трепереха. Студената нощ миришеше на земя, растения и на характерната за големия град миризма. На Клеъри й се стори, че усеща мириса на метал във въздуха. Градът, опасвайки парка, блестеше с огнени светлини: ледено синьо, хладно зелено, горещо червено, а езерото спокойно заливаше своите кални брегове. Отражението на луната се беше преместило в другия му край и трептеше така, сякаш се страхуваше от тях.
	— Най-добре да се прибираме. — Изабел се загърна по-плътно с все още мокрото си сако. — Преди да сме умрели от студ.
	— Връщането в Бруклин ще ни отнеме цяла вечност — каза Клеъри. — Май ще трябва да вземем такси.
	— Или просто да отидем до Института — сви рамене Изабел. А на погледа на Джейс побърза да отговори: — Там няма никого… всички са в Града от кости да провеждат разследване. Само ще се отбием да си вземеш дрехи и да се подсушим. Освен това Институтът все още е твоят дом, Джейс.
	— Добре — каза Джейс за най-голяма изненада на Изабел. — Има нещо, което трябва да взема от стаята си.
	Клеъри се поколеба.
	— Не знам. Мисля, че ще е най-добре ние със Саймън да си вземем такси. — Може би ако останеха за малко сами, щеше да му обясни какво се беше случило долу, в двореца на феите, и че не е това, което си мисли.
	Джейс разглеждаше часовника си, за да види дали не се бе повредил от водата. Без да я поглежда, той повдигна вежди.
	— Това може да се окаже проблем — рече той, — предвид факта, че Саймън си тръгна.
	— Той _какво_? — Клеъри се завъртя и се втренчи. Саймън си беше отишъл, край езерото бяха останали само тримата. Клеъри хукна нагоре по хълма, като викаше името му. Мерна го в далечината как решително крачи по бетонираната пътека, която извеждаше от парка и водеше към булеварда. Тя извика още веднъж, ала той не се обърна.


	9
	И смъртта е безсилна

	Изабел беше казала истината. Институтът бе напълно безлюден. Е, почти напълно. Когато влязоха, Макс спеше на червения диван във фоайето. Очилата му бяха леко килнати и беше очевидно, че не бе имал намерение да заспива. На пода имаше отворена книга, която явно беше изпуснал, а обутите му в гуменки крака висяха от дивана по такъв начин, че никак не изглеждаше да му е удобно.
	Сърцето на Клеъри мигом се изпълни с умиление към него. Той й напомняше за Саймън, когато беше на девет или десет години, с тези очила, неловкото мигане и ушите.
	— Макс е като котка. Може да заспи, където свари. — Джейс се наведе и свали очилата от лицето на Макс, като ги постави на ниската инкрустирана масичка отстрани. Клеъри никога не беше виждала лицето му такова — тази покровителствена нежност я озадачаваше.
	— О, не му пипай нещата… ще ги изцапаш — каза сърдито Изабел, като откопчаваше мокрото си още сако. Роклята прилепваше към дългото й тяло, а водата потъмняваше дебелата кожа на колана около кръста й. Виждаше се само дръжката на навития й камшик, която проблясваше на колана й. Тя се намръщи. — Мисля, че се разболявам. Ще си взема горещ душ.
	Джейс я гледаше как се отдалечава надолу по коридора с нещо като неволно възхищение.
	— Понякога тя ми напомня за едно стихотворение.

	„Изабел, Изабел, тя не се тревожи.
	Изабел не плаче, нито е безпомощна…“

	— Някога идвало ли ти е да крещиш? — попита го Клеъри.
	— Случвало се е. — Джейс свали от раменете си мокрото яке и го закачи на гвоздея до това на Изабел. — Все пак тя е права за горещия душ. Май и аз ще си взема един.
	— Аз нямам с какво да се преоблека — каза Клеъри, на която внезапно й се прииска да остане сама. Пръстите я засърбяха да набере Саймън на мобилния, за да се увери, че е добре. — Ще ви изчакам тук.
	— Не ставай глупава. Ще ти дам една моя тениска. — Джинсите му бяха прогизнали и се бяха свлекли на бедрата, като разкриваха ивица бледа, татуирана кожа между колана и тениската.
	Клеъри извърна поглед.
	— Не мисля, че…
	— Хайде. — Гласът му беше уверен. — Пък и има нещо, което искам да ти покажа.
	Когато тръгна след Джейс надолу по коридора към стаята му, Клеъри скришом погледна екрана на телефона си. Нямаше пропуснати повиквания от Саймън. В гърдите й сякаш всичко се вледени. Допреди две седмици те двамата рядко се караха, а сега сякаш той непрекъснато й беше сърдит.
	Стаята на Джейс беше същата, каквато си я спомняше: светеща от чистота и гола като монашеска килия. В стаята нямаше нищо, което да говори за Джейс: никакви плакати по стените, никакви книги, поставени на нощната масичка. Дори покривката на леглото беше чисто бяла.
	Той отиде до дрешника и извади от едно чекмедже сгъната тениска с дълги ръкави. Подхвърли я към Клеъри.
	— Тази се посви от прането. Е, може би пак ще ти е голяма, но… — Той сви рамене. — Отивам да си взема душ. Ако има нещо, викай.
	Клеъри кимна и сложи тениската пред гърдите си, сякаш за да се прикрие с нея. Той се канеше да каже още нещо, но очевидно размисли, направи още една крачка и се скри в банята, като затвори рязко вратата след себе си.
	Клеъри седна на леглото, сложи тениската на скута си и извади телефона от джоба си. Набра номера на Саймън. След четвъртото позвъняване се включи гласова поща. „Здравей свърза се със Саймън. В момента не мога да говоря или те избягвам умишлено. Остави съобщение и…“
	— Какво правиш?
	Джейс стоеше на отворената врата на банята. Зад него се чуваше силната струя на душа, а банята беше пълна с пара. Беше гол до кръста и бос, мокрите му джинси се бяха свлекли ниско на бедрата, като разкриваха дълбоките вдлъбнатини над тях, сякаш там някой бе притиснал пръсти по кожата. Клеъри затвори телефона си и го метна на леглото.
	— Нищо. Гледам колко е часът.
	— До леглото има будилник — посочи Джейс. — Обаждаш се на мундито, нали?
	— Името му е Саймън. — Клеъри мачкаше на топка тениската на Джейс между дланите си. — И не е нужно непрекъснато да се заяждаш с него. Той ти е помагал неведнъж. — Джейс присви замислено очи. Стаята бързо се изпълни с пара, която все повече накъдряше косата му.
	— И сега се чувстваш виновна за това, че той избяга. Аз дори не бих му се обаждал. Сигурен съм, че нарочно не ти вдига.
	Клеъри дори не се постара да прикрие раздразнението в гласа си.
	— Сигурен си, защото и ти си като него, нали?
	— Сигурен съм, защото видях лицето му, преди да си тръгне — каза Джейс. — Ти не го видя. Ти изобщо не го гледаше. Но аз го гледах.
	Клеъри отмести все още мократа си коса от очите. Дрехите й предизвикваха сърбежи по кожата там, където я докосваха, и имаше чувството, че мирише на блато. Не можеше да прогони образа на Саймън от съзнанието си, начина, по който я гледаше в двореца на феите — сякаш я мразеше.
	— Ти си виновен — каза внезапно тя, задушавана от ярост. — Не трябваше да ме целуваш по този начин.
	Той се бе облегнал на рамката на вратата, но сега се изправи.
	— А как трябваше да те целуна? Хрумва ли ти някакъв друг начин?
	— Не. — Ръцете затрепериха в скута й. Те бяха студени, бели, сбръчкани от водата. Тя притисна пръстите си един в друг, за да спре треперенето им. — Дори не исках да те целувам.
	— Не мисля, че и двамата имахме някакъв избор.
	— Ето това не го разбирам! — избухна Клеъри. — Защо тя те накара да ме целунеш? Кралицата имам предвид. Защо ни принуди да направим… това? Що за удоволствие би могла да изпитва от такова нещо?
	— Нали чу какво каза кралицата. Мисли си, че ми е направила услуга.
	— Това не е вярно.
	— Вярно е. Колко пъти да ти казвам? Феите не лъжат.
	Клеъри се замисли върху това, което Джейс беше казал, когато бяха у Магнус. _Те разбират какво искаш най-много на този свят и ти го дават, поднасяйки ти го на върха на отровната си опашка, и те карат да съжаляваш, че изобщо някога си го поискал._
	— Тогава се е объркала.
	— Не се е объркала — каза горчиво Джейс. — Видяла е начина, по който те гледам, и този, по който ти ме гледаш, и как Саймън гледа теб, и си поигра с нас като с пионки.
	— Не съм те гледала — прошепна тя.
	— Какво?
	— Казах, _че не съм те гледала_. — Тя отпусна скованите си ръце в скута. Там, където пръстите се бяха притискали един в друг, имаше червени отпечатъци. — Дори не съм се и опитвала.
	Очите му се присвиха, само златното проблясваше през миглите му и тя си спомни за първия път, когато го беше видяла и го бе оприличила на лъв, златен и свиреп.
	— И _защо_?
	— А ти как мислиш? — Тя каза това толкова тихо, почти като шепот.
	— Тогава защо? — Гласът му трепна. — Защо е всичко това със Саймън, защо ме отблъскваш, защо не ме допускаш до себе си…
	— Защото е _невъзможно_ — каза тя, а думите й излязоха почти като стенание, макар че се опита да го овладее. — Знаеш това не по-зле от мен!
	— Защото си ми сестра — каза Джейс.
	Тя кимна безмълвно.
	— Може би — каза Джейс. — И затова реши, че твоят стар приятел Саймън е удобно отвличане на внимание?
	— Не е така — каза тя. — Аз обичам Саймън.
	— Както обичаш Люк — каза Джейс. — Както обичаш и майка си.
	— Не. — Гласът й беше студен и пронизваше като ледена висулка. — Недей да ми казваш какво изпитвам.
	Едно мускулче подскочи в ъгълчето на устата му.
	— Не ти вярвам.
	Клеъри се изправи. Понеже не можеше да го гледа в очите, тя се втренчи в тънкия белег във формата на звезда на дясното му рамо, спомен от стара рана. _Живот на белези и убийства_, беше казал някога Ходж. _Не бъди част от това._
	— Джейс — рече тя. — Защо ми причиняваш това?
	— Защото ме лъжеш. Лъжеш и себе си. — Очите на Джейс блестяха, а ръцете му, които беше пъхнал в джобовете си, бяха свити в юмруци.
	Нещо се пречупи у Клеъри и думите й заваляха една през друга.
	— _Какво искаш да ти кажа?_ Истината? Истината е, че обичам Саймън, както би трябвало да обичам теб, и ми се искаше той да беше мой брат, _а не ти_. Но не мога да променя това, нито пък ти! Или може би имаш някаква идея, щом като си толкова умен?
	Джейс си пое въздух и тя разбра, че той не бе очаквал да чуе от нея всичко, което току-що каза, дори след милиони години. Лицето му беше повече от красноречиво.
	Тя се помъчи да си върне самообладанието.
	— Джейс, съжалявам, не исках да кажа…
	— Не. Не съжалявай. Недей да съжаляваш. — Той пристъпи към нея, като се препъваше. Джейс, който никога в нищо не се бе препъвал, никога не беше стъпвал накриво. Той вдигна ръце и улови лицето й, тя усети топлината на пръстите му, проникваща дълбоко в кожата й. Знаеше, че трябва да се отдръпне, но стоеше вкаменена и втренчена в него. — Ти не разбираш — каза той. Гласът му трепна. — Никога не съм изпитвал това към някой друг. Не мислех, че изобщо съм способен на такива чувства. Мислех… така бях възпитан… баща ми…
	— Любовта унищожава — каза сковано тя. — Спомням си.
	— Мислех, че част от сърцето ми е счупено — каза той и имаше вид на човек, който е изненадан от собствените си думи и най-вече от това, че произнася думата сърце. — Завинаги. Но ти…
	— Джейс, недей. — Тя вдигна ръце и ги сложи върху неговите, където пръстите им се сплетоха. — Няма смисъл.
	— Не е вярно. — В гласа му имаше отчаяние. — Ако и двамата изпитваме едно и също…
	— Няма значение какво изпитваме. Нищо не можем да направим. — Тя чу собствения си глас като чужд: далечен, измъчен. — Къде бихме могли да сме заедно? Как ще живеем?
	— Може да си остане наша тайна.
	— Ще се разчуе. Пък и не искам да лъжа семейството си, а ти?
	Той отвърна горчиво:
	— Какво семейство? Лайтууд, така или иначе, ме мразят.
	— Не, не те мразят. А аз никога не бих казала на Люк. Пък и майка ми, какво ще й кажем, когато се събуди? Това, което искаме, ще отврати всички, на които държим…
	— _Да ги отврати ли?_ — Той махна ръцете си от лицето й, сякаш го беше отблъснала. После каза глухо. — Това, което изпитваме… което аз изпитвам… отвращава ли те?
	Тя си пое въздух, докато го гледаше в лицето.
	— Може би — прошепна тя. — Не знам.
	— Трябваше да започнеш с това.
	— Джейс…
	Но той се беше отдръпнал от нея, изразът на лицето му беше затворен и заключен като врата. Бе трудно да се повярва, че я бе гледал по друг начин преди това.
	— Съжалявам, че изобщо заговорих за това. — Гласът му беше твърд, неприветлив. — Повече няма да те целувам. Можеш да разчиташ на това.
	Сърцето на Клеъри тежко и безсилно се преобърна, докато гледаше как се отдалечава от нея, взима кърпа от дрешника и отново се отправя към банята.
	— Но… Джейс, какво правиш?
	— Довършвам си къпането. И ако ме забавиш още, така че да ми изтече всичката топла вода, наистина ще ме ядосаш. — Той влезе в банята и затвори вратата с ритник.
	Клеъри се свлече на леглото и се втренчи в тавана. Той беше пуст като лицето на Джейс, преди да й обърне гръб. Тя се обърна на една страна и видя, че е легнала върху синята му тениска. Дори тя миришеше на него, на сапун, на дим и бакърена кръв. Гушна я, както някога в детските си години гушкаше любимото си одеялце и затвори очи.
	_Сънува, че гледа към проблясваща вода, която се стелеше под нея като безкрайно огледало, в което се отразяваше нощното небе. И също като огледало, водната повърхност беше здрава и твърда и тя можеше да ходи по нея. Тя вървеше, вдишваше мириса на нощния въздух и мокрите листа, мириса на града, който блестеше в далечината като приказен замък, потънал в светлина… и там, откъдето минаваше, оставаха пукнатини и сребристите парчета се пръскаха като вода._
	_Небето започна да блести. То се осветяваше от огнени точици, приличащи на запалени факли, които се сипеха от небето като дъжд от гореща жарава, а тя трепереше, вдигнала нагоре ръце. Една от светлинките падна точно пред нея, профучаваща огнена стрела, но когато тупна на земята, се превърна в момче. Беше Джейс, целият искрящ със своите златни очи и златна коса, от гърба му излизаха бяло-златни криле, огромни и с толкова много пера, колкото нямаше никоя птица._
	_Той се усмихваше като котка и сочеше зад нея. Клеъри се обърна и видя едно тъмнокосо момче — това Саймън ли беше? То седеше там и от неговия гръб също излизаха крила с черни като нощ пера и на върха на всяко перо имаше кръв._
	Клеъри се събуди със стон, ръцете й бяха здраво вкопчени в тениската на Джейс. В стаята беше тъмно, единствената светлина беше тази, която идваше от тесния прозорец до леглото. Тя се изправи в седнало положение. Главата й бе натежала и усещаше болки в тила си. Огледа бавно стаята и подскочи, когато срещу нея блесна ярка светлина, подобна на котешки очи в мрака.
	Джейс бе седнал на фотьойла до леглото. Бе облечен с джинси и сив пуловер и изглеждаше почти сух. В ръката му имаше нещо, което блестеше като метал. Оръжие? Клеъри недоумяваше какво ли толкова го заплашва тук, в Института.
	— Наспа ли се добре?
	Тя кимна. Устата й беше пресъхнала.
	— Защо не ме събуди?
	— Мислех, че искаш да си починеш. Пък и спеше като мъртва. Дори лигите ти течаха — добави той. — На моята тениска.
	Клеъри светкавично посегна към устата си.
	— Съжалявам.
	— Не се случва често да видиш някого да се лигави — отбеляза той. — Особено така невъздържано. С широко отворена уста и всичко останало.
	— О, я млъквай. — Тя затърси опипом по покривката на леглото и след като намери телефона си, набра отново, макар да знаеше какъв ще е резултатът. _Не отговаря._
	— Три сутринта е — установи ужасено Клеъри. — Мислиш ли, че Саймън е добре?
	— Ами от него може всичко да се очаква — каза Джейс. — Макар че едва ли е направил нещо кой знае какво за толкова кратко време.
	Тя пъхна телефона в джоба на джинсите си.
	— Ще отида да се преоблека.
	Боядисаната в бяло баня на Джейс не беше по-голяма от тази на Изабел, макар че определено бе по-тясна. Докато затваряше вратата след себе си, Клеъри отбеляза, че стаите в Института не бяха кой знае колко различни една от друга, но осигуряваха на обитателите си лично пространство. Тя свали мократа си риза и я закачи на закачалката за кърпи, наплиска с вода лицето си и прокара гребен през силно накъдрената и коса.
	Тениската на Джейс й беше доста голяма, но материята беше мека и приятно докосваше кожата й. Тя нави ръкавите и се върна обратно в стаята, където намери Джейс непомръднал от мястото си и гледащ унило предмета в ръцете си. Тя се наведе откъм гърба на фотьойла.
	— Какво е това?
	Вместо да й отговори, той се обърна така, че тя да може да го види по-добре. Беше едно нащърбено парче от счупено стъкло, в което обаче, вместо да видиш отражението си виждаш картина, изобразяваща зелена трева, синьо небе и голите черни клони на дърветата.
	— Не знаех, че го пазиш — каза тя. — Парчето от Портала.
	— Заради това исках да дойда. За да си го взема. — В гласа му се преплитаха копнеж и омраза. — Надявах се да видя баща си в отражението. Да разбера какво прави.
	— Но нали той не е там? Мислех, че е някъде тук. В града.
	Джейс поклати глава.
	— Магнус го е търсил и не го е намерил тук.
	— Магнус го е търсил? Нямах представа. Как…
	— Магнус неслучайно е висш магьосник. Силата му се простира из целия град, че и отвъд него. Той знае какво се случва навсякъде в пространството.
	Клеъри изсумтя.
	— А усеща ли смущенията в силата?
	Джейс се завъртя във фотьойла и я изгледа намръщено.
	— Не се шегувам. Когато магьосникът беше убит, той реши да се заеме със случая. А когато отседнах при него, той поиска от мен някаква вещ на баща ми, за да го издири по-лесно. Дадох му пръстена на Моргенстърн. Каза, че ще ме уведоми, ако междувременно усети присъствието на Валънтайн в града, но още не е.
	— Може просто да се е домогвал до пръстена ти — каза Клеъри. — Очевидно е, че си пада по бижутата.
	— Да го задържи тогава. — Джейс стисна с ръка парчето от огледалото и изстена, Клеъри гледаше с тревога как кръвта блика около нащърбените ръбове, забити в кожата му. — За мен той няма никаква стойност.
	— Хей — каза тя и се наведе да вземе стъклото от ръката му. — По-спокойно. — Пусна парчето от Портала в джоба на якето му, което висеше окачено на стената. Ръбовете на стъклото бяха потъмнели от кръвта, а дланите на Джейс — прорязани от червени ивици. — Май вече е време да се връщаме при Магнус — каза тя колкото можеше по-нежно. — Алек е там от доста време и…
	— Не мисля, че би имал нещо против — рече Джейс, но все пак се изправи послушно и посегна към стилито си. Докато чертаеше лечителната руна върху опакото на кървящата си ръка, той каза:
	— Има нещо, което искам да те попитам.
	— И какво е то?
	— Когато ме изведе от килията в Града на тишината, как го направи? Как отключи вратата?
	— О, просто използвах най-обикновена руна за отключване и…
	Тя бе прекъсната от остър, настойчив звън, при което машинално посегна към джоба си, преди да установи, че звукът, който беше чула, е много по-силен и по-остър, отколкото този на телефона й. Тя се огледа притеснено.
	— Това е звънецът на Института — каза Джейс и сграбчи якето си. — Хайде.
	Почти бяха стигнали фоайето, когато Изабел изскочи от вратата на своята стая, облечена в памучен пеньоар, на челото й имаше розова копринена маска за сън, а тя самата изглеждаше смаяна.
	— Три сутринта е! — каза им тя с такъв тон, сякаш Джейс или Клеъри бяха виновни. — Кой може да звъни в три сутринта?
	— Може да е инквизиторката — предположи Клеъри и внезапно усети студ.
	— Тя може да влезе и без да звъни — каза Джейс. — Всеки ловец на сенки може. Институтът е затворен само за мундани и долноземци.
	Клеъри усети, че сърцето й се свива.
	— Саймън! — каза тя. — Сигурно е той!
	— О, мили Боже — прозя се Изабел, — възможно ли е да ни е събудил в този безумен час само за да засвидетелства любовта си или кой знае още какво? Не можеше ли просто _да се обади по телефона_? Мъжете мундани са такива загубеняци.
	Стигнаха до фоайето, което се оказа празно, Макс вероятно бе отишъл да си легне. Изабел храбро прекоси помещението и завъртя ключа на лампата, който бе на отсрещната стена. Някъде в катедралата се чуваше далечен тътен.
	— Ясно — каза Изабел. — Това е от асансьора.
	— Не мога да повярвам, че толкова му липсва достойнство и елементарното благоразумие просто да се напие и да се търколи в някоя канавка — каза Джейс. — Трябва да кажа, че съм малко разочарован от това момче.
	Клеъри почти не го чу. Надигащото се у нея чувство на страх накара кръвта й да се смрази. Спомни си съня: ангелите, леда, Саймън с кървящите крила. Потръпна.
	Изабел я погледна съчувствено.
	— Тук е студено — отбеляза тя. Пресегна се и взе от закачалката нещо, което приличаше на синьо кадифено палто. — Вземи това и го облечи.
	Клеъри облече палтото и плътно се загърна в него. Беше й дълго, но пък топлеше. Имаше и качулка, обточена с атлаз. Клеъри я свали и видя, че вратата на асансьора се отваря.
	Пред нея се разкри празната кабина, чиито огледални стени отразяваха собственото й бледо и изплашено лице.
	Без да се замисля, влезе в кабината.
	Изабел я изгледа объркано.
	— Какво правиш?
	— Саймън е долу — каза Клеъри. — Знам го.
	— Но…
	Изведнъж Джейс се озова до Клеъри, като задържа вратата да влезе и Изабел.
	— Хайде, Изи — каза той. Тя го последва с театрална въздишка.
	Докато тримата се спускаха мълчаливо, Клеъри се опита да улови погледа му — Изабел прибираше последния кичур от дългата си коса с една фиба, но Джейс не я поглеждаше. Той гледаше косо собственото си отражение в огледалото на асансьора, като мърмореше нещо под нос, както правеше винаги когато беше нервен. Клеъри си спомни лекото треперене на ръцете му, когато я беше придърпал към себе си в двореца на феите. Спомни си за лицето на Саймън… а после и как почти избяга от нея, губейки се в сенките на парка. Нещо я стягаше в гърдите и тя не можеше да си обясни защо.
	Вратите на асансьора се отвориха в главния кораб на катедралата, осветяван от танцуващите пламъци на свещите. Тя се стрелна покрай Джейс и изскочи от асансьора, като почти се затича по тясната алея между пейките. Препъна се във влачещите се краища на палтото и нетърпеливо го повдигна с ръка, отправяйки се към широката двойна порта. От вътрешната страна тя беше залостена с бронзови лостове, дебели колкото ръката на Клеъри. Когато посегна към най-високия лост, звънецът отново прониза църквата. Тя чу как Изабел шепне нещо на Джейс, после започна да дърпа лоста и усети ръката на Джейс върху своята, който й помагаше да натиснат по-силно тежката порта, така че да се отвори.
	Нощният въздух нахлу вътре, като угаси свещите в поставките им. Въздухът миришеше на град: на сол и изпарения, на прохладен бетон и боклук, а сред тези познати миризми се усещаше и мирис на бакър — типичен аромат на нова монета.
	Първото, което Клеъри си помисли, беше, че стълбите са празни. После примигна и видя Рафаел, стоящ там. Черните му къдрици се развяваха от нощния вятър, а бялата му риза беше откопчана и разкриваше белега на шията му. В ръцете си държеше някакво тяло. Това беше всичко, което Клеъри виждаше, докато се втренчваше обезумяло в _тялото_. То беше безжизнено, ръцете и краката се полюшваха като отпуснати въжета, главата беше изметната назад и разкриваше разкъсаното гърло. Тя усети как ръката на Джейс се сключва около нейната и я притиска като менгеме. Тогава погледна по-внимателно, разпозна кадифеното яке с протритите ръкави, както и синята тениска под него, която сега бе изцапана с кръв — и изпищя.
	Изпищя беззвучно. Клеъри усети, че коленете й омекват и щеше да се свлече на пода, ако Джейс не я беше прихванал.
	— Недей да гледаш — каза в ухото й той. — За Бога, недей да гледаш.
	Но тя не можеше да не гледа сплъстената от кръв кестенява коса на Саймън, разкъсаната му шия, дълбоките разрези по отпуснатите му китки. Черна завеса падна пред очите й и тя започна да се дави.
	Изабел грабна един от празните свещници до вратата и го насочи към Рафаел като огромен тризъбец.
	— _Какво си направил на Саймън?_ — За миг гласът й, студен и заповеднически, прозвуча точно като този на майка й.
	— _EI no es muerto_ — каза Рафаел с равен и безчувствен глас, като с изненадваща нежност постави Саймън на земята, току пред краката на Клеъри. Тя беше забравила колко силен може да е той — нали притежаваше свръхестествена вампирска сила, независимо от крехкия си външен вид.
	На светлината на свещите, която се процеждаше от коридора, Клеъри видя, че отпред тениската на Саймън бе прогизнала от кръв.
	— Ти нали каза… — започна тя.
	— Той не е мъртъв — рече Джейс, като я стисна още по-силно. — Не е мъртъв.
	С рязко движение тя се отскубна от него и се свлече на колене върху бетона. Не изпита никакво отвращение от допира с окървавената плът на Саймън, когато пъхна ръце под главата му и я сложи в скута си. Изпита детински ужас, както когато беше на пет годинки и счупи безценната настолна лампа на майка си. _Нищо_, казваше й някакъв далечен глас, _пак ще залепим парченцата._
	— Саймън — шепнеше тя, като докосваше лицето му. Очилата му ги нямаше. — Саймън, това съм аз.
	— Той не може да те чуе — каза Рафаел. — Мъртъв е.
	Клеъри рязко вдигна глава.
	— Но ти нали каза…
	— Казах, че още не е мъртъв — рече Рафаел. — Но след няколко минути… да кажем, десет… сърцето му ще се забави и ще спре. Той вече нито вижда, нито чува.
	Ръцете й неволно се стегнаха около него.
	— Трябва да го заведем в болницата… или да повикаме Магнус.
	— Те не могат да му помогнат — каза Рафаел. — Явно не разбираш.
	— Така е — каза Джейс, а гласът му беше мек като коприна, набодена с остри игли. — Не разбираме. И очакваме ти да ни обясниш. Защото в противен случай ще приема, че си чудовищен кръвопиец и ще ти изтръгна сърцето. Както без малко не направих, когато се видяхме за последно.
	Рафаел се усмихна горчиво.
	— Ти се закле да не ме нараняваш, ловецо на сенки. Забрави ли?
	— Аз обаче не съм се клела — каза Изабел, като размаха заплашително свещника. Рафаел не и обърна внимание. Той продължаваше да гледа Джейс.
	— Помня, че онази нощ проникнахте с взлом в „Дюмор“, за да търсите приятеля си. Затова го донесох тук — и той кимна към Саймън, — когато го намерих в хотела, вместо да го оставя на другите да го изсмучат до смърт. Вижте, той нахлу без разрешение, така че нашето си беше честна игра. Но аз го оставих жив, защото знаех, че държите на него. Не ми е никак до война с нефилими.
	— _Той е нахлул?_ — каза невярващо Клеъри. — Саймън никога не би направил нещо толкова глупаво и смахнато.
	— Но го направи — рече Рафаел с лека усмивка, — защото се боеше, че ще стане един от нас и искаше да знае дали нещата са обратими. Сигурно си спомняте как, когато беше плъх и вие дойдохте да го вземете от нас, той ме ухапа.
	— Беше много смело от негова страна — каза Джейс. — Впечатлен съм.
	— Щом казваш — рече Рафаел. — Само че, когато го направи, той пое в устата си малко от моята кръв. Наясно си как ние предаваме помежду си своята сила. Чрез кръвта.
	Чрез кръвта. Клеъри си спомни как Саймън рязко беше излязъл от стаята при вида на вампирския филм по телевизията, как се дразнеше от светлината в Маккарън парк.
	— Помислил е, че се превръща в един от вас — рече тя. — И е отишъл в хотела, за да провери дали наистина е така.
	— Да — каза Рафаел. — Жалко само, че ефектът от моята кръв с времето щеше да изчезне от само себе си. Но сега… — той кимна красноречиво към отпуснатото тяло на Саймън.
	— Сега какво? — рече Изабел с дрезгав глас. — Сега ще умре?
	— Ще възкръсне отново. Но вече като вампир.
	Свещникът се наклони напред, а очите на Изабел се разшириха от ужас.
	— _Какво?_
	Джейс хвана импровизираното оръжие, преди тя да го изпусне на пода. Когато се обърна към Рафаел, очите му бяха черни.
	— Лъжеш.
	— Почакай само и ще видиш — каза Рафаел. — Той ще умре, а после ще възкръсне като едно от децата на нощта. Всъщност затова дойдох. Сега Саймън е един от нас.
	Гласът му не издаваше нищо, нито скръб, нито радост, ала Клеъри не можеше да не се запита дали все пак той тайно не се радваше, че е направил такава изгодна и добра сделка.
	— Нищо ли не може да се направи? Няма ли начин това да не се случи? — настояваше Изабел, а в гласа й се прокрадваше нотка на паника. Клеъри неволно се замисли за това, колко е странно, че тези двамата, Джейс и Изабел, които не обичаха Саймън така, както тя го обичаше, говореха всичко това. А може би просто произнасяха думите вместо нея, понеже тя не бе способна да промълви нито една.
	— Можете да отрежете главата му и да я хвърлите в пещта, но се съмнявам, че ще го направите.
	— Не! — Ръцете на Клеъри се увиха още по-плътно около Саймън. — Само да сте посмели да го нараните.
	— На мен ми е все тая — каза Рафаел.
	— Не говорех на теб. — Без да вдига поглед, Клеъри рече: — Не си го и помисляй, Джейс. Дори не си го и помисляй.
	Настъпи тишина. Тя чу как Изабел гневно въздъхна, а Рафаел, разбира се, изобщо не дишаше. Джейс се поколеба за миг, после каза:
	— Клеъри, какво би искал Саймън? Това ли би искал за себе си той?
	Тя рязко вдигна глава. Джейс беше свел поглед към нея, все още със свещника в ръка, и пред очите и внезапно изплува картината как Джейс застава над Саймън и забива острите краища в гърдите му, а оттам плисва кръв като фонтан.
	— _Стойте далеч от нас!_ — внезапно извика тя, толкова силно, че видя как минувачите по булеварда пред катедралата се обръщат и поглеждат зад себе си, сякаш стреснати от звука.
	Джейс пребледня до корените на косата си, беше толкова блед, че големите му очи приличаха на златни дискове, нечовешки и крайно неестествени. Той каза:
	— Клеъри, нали не мислиш…
	Изведнъж Саймън въздъхна и се изви в ръцете й. Тя отново извика и се вкопчи в него, като го вдигна към себе си. Очите му бяха широки, невиждащи и уплашени. Той посегна нагоре. Клеъри не знаеше дали се опитва да докосне лицето й, или да я отблъсне, понеже не съзнава коя е.
	— Аз съм — каза тя, като нежно притисна ръката му до гърдите си и сплете пръстите си с неговите. — Саймън, това съм аз, Клеъри. — Ръцете й се плъзнаха по неговите. Когато сведе поглед, видя, че бяха мокри от кръв, идваща от ризата му, и от сълзите, които капеха от лицето й, без да ги забележи. — Саймън, обичам те — каза тя.
	Ръцете му се увиха около нейните. Той изпусна въздух — хъхрещ, дрезгав звук — и не вдиша отново.
	_Обичам те. Обичам те. Обичам те._ Последните думи към Саймън звучаха като ехо в ушите на Клеъри, докато той се отпускаше в прегръдката й. Изабел внезапно се озова до нея и й каза нещо в ухото, но Клеъри не я чу. Ушите й се изпълниха с шума на бушуваща вода, на прииждаща вълна.
	Тя гледаше как Изабел се мъчи нежно да отстрани ръцете й от Саймън и как не може. Клеъри беше смаяна. А уж нямаше усещането, че го държи толкова здраво.
	Изабел се предаде, изправи се и гневно се обърна към Рафаел. Започна да му крещи. Насред тирадата й Клеъри взе да долавя смисъла на чутото, подобно на радио, което най-накрая намира станция с обхват.
	— … и _сега_ какво следва да направим? — крещеше Изабел.
	— Да го погребем — рече Рафаел.
	Свещникът отново се олюля в ръката на Джейс.
	— Не е смешно.
	— Няма и как да бъде — каза безизразно вампирът. — Така биваме създадени. Изсмукваме кръвта, вливаме нова и погребваме. И едва когато сам успее да се освободи от гроба си той става вампир.
	Изабел изстена от отвращение.
	— Не мисля, че мога да го направя.
	— Някои наистина не могат — каза Рафаел. — Ако няма кой да му помогне да излезе от гроба си, той ще си остане под земята, хванат в капан като плъх.
	От гърлото на Клеъри се изтръгна някакъв звук. Ридание, граничещо с писък. Тя каза:
	— Няма да позволя да бъде заровен.
	— Тогава той ще си остане така — каза сурово Рафаел. — Мъртъв, ала не съвсем. Никога няма да се събуди.
	Всички бяха свели поглед към нея. Изабел и Джейс бяха притаили дъх и чакаха да каже решението си. Рафаел изглеждаше равнодушен, едва ли не отегчен.
	— Ти не влизаш в Института, защото не можеш, нали? — каза Клеъри. — Защото тук е свята земя, а ти си нечестив.
	— Това не е точно… — започна Джейс, но Рафаел го прекъсна с жест.
	— Нека ти кажа — рече вампирът — че нямаме много време, колкото по-дълго го държим тук, преди да го положим в земята, толкова по-трудно ще му бъде да намери пътя обратно.
	Клеъри сведе поглед към Саймън. Той наистина изглеждаше така, сякаш спи, ако не бяха огромните рани по кожата му.
	— Можем да го погребем — каза тя. — Но искам да бъде в еврейско гробище. И искам да бъда до него, когато се събуди.
	Очите на Рафаел блеснаха.
	— Това няма да бъде никак приятно.
	— Вече никога нищо няма да бъде приятно. — Тя стисна челюсти. — Да започваме. Имаме само четири часа до зазоряване.


	10
	Прекрасно, усамотено място

	Гробището се намираше в покрайнините на Куинс, където жилищните блокове бяха изместени от редици спретнати къщи във викториански стил, боядисани в кичозни цветове: розово, бяло и синьо. Улиците бяха широки и доста пусти, а булевардът, който водеше към гробището — тъмен, осветяван само от една улична лампа. Не им отне много време да разбият със стилитата си заключената порта, както и да намерят достатъчно скрито място, където Рафаел да започне да копае. Качиха се на върха на нисък хълм, изолиран от пътя долу чрез плътна стена от дървета. Клеъри, Джейс и Изабел бяха под прикритието на магическия прах, но нямаше начин да бъде скрит и Рафаел, както и тялото на Саймън, така че естественият параван на дърветата им беше добре дошъл.
	Склоновете на хълма, които не гледаха към пътя, бяха плътно покрити с надгробни плочи, много от които имаха на върха си звездата на Давид. Те светеха на лунната светлина, бели и гладки като мляко. В далечината имаше езеро, чиято повърхност се диплеше на блестящи вълни. Хубаво място, помисли си Клеъри. Идеално за това да дойдеш и да положиш цветя на нечий гроб, да поседнеш и да се замислиш за живота на човека, както и за мястото, което той е заемал в твоя. Но крайно неприятно за това да дойдеш през нощта, под прикритието на мрака, за да заровиш приятеля си в плитък, кален гроб, при това без ковчег или поне служба.
	— Той страдаше ли? — попита тя.
	Рафаел вдигна поглед от работата си и се облегна на дръжката на лопатата, също като гробаря от _Хамлет_.
	— Какво?
	— Саймън. Страдаше ли? Вампирите причиниха ли му болка?
	— Не. Кървавата смърт не е чак толкова лош начин да умреш — каза Рафаел с нежен и напевен глас. — Ухапването те зашеметява. Приятно е като унасяне в сън.
	Внезапно й се зави свят и за миг й се стори, че ще припадне.
	— Клеъри. — Гласът на Джейс я изтръгна от унеса й. — Ела не бива да виждаш това.
	Той протегна към нея ръка. Клеъри погледна покрай него и видя Изабел, застанала права с камшика в ръка. Те увиха тялото на Саймън в одеяло и го положиха на земята пред краката й, сякаш за да пази трупа. _Не трупа_, напомни си ожесточено тя. _Тялото._ Саймън.
	— Когато се събуди, искам да бъда тук.
	— Знам. Няма да се бавим. — Понеже не помръдна, Джейс хвана отпуснатата й ръка и я отведе от сечището, спускайки се надолу по хълма. Над първия ред гробове имаше големи каменни плочи. Той седна на една от тях и закопча ципа на якето си. Беше изненадващо студено. За първи път през този сезон от устата на Клеъри излизаше пара.
	Тя седна на плочата до Джейс и се загледа в езерото. Заслуша се в ритмичното _туп-туп_ от забиването на лопатата на Рафаел в пръстта и тупването на изринатата пръст върху земята.
	Рафаел не беше човек, работеше бързо. Не му беше нужно много време, за да изкопае гроба. Пък и Саймън не беше никак едър, освен това гробът не трябваше да е дълбок.
	Остра болка сви стомаха й. Наведе се напред с ръце, притиснати към корема.
	— Лошо ми е.
	— Знам. Затова те и доведох тук. Изглеждаше така, сякаш всеки миг ще повърнеш в краката на Рафаел.
	Тя леко изстена.
	— С което може би щеше да изтриеш самодоволната усмивка от лицето му — отбеляза замислено Джейс. — Как не се сетих по-рано.
	— Млъквай. — Болката поутихна. Тя килна глава назад и се загледа в луната, нащърбен диск от сребро, плуващ в блестящо море от звезди. — Аз съм виновна.
	— Не си виновна ти.
	— Правилно. _Ние_ сме виновни.
	Джейс се обърна към нея, по изопнатите му рамене личеше, че е ядосан.
	— Как стигна до този извод?
	За миг Клеъри го изгледа мълчаливо. Имаше нужда от подстригване. Косата му се къдреше като лоза, която е пораснала твърде много, на виещи се филизи, бяло-златиста на лунната светлина. Белезите по лицето и шията му сякаш бяха гравирани с металическо мастило. Хубав е, помисли си измъчено тя, хубав и при все това у него нямаше нищо, нито в изражението, нито в изпъкналите скули или формата на челюстта, нито в извивката на устните, което да напомня за роднинството му с нея или с майка й. Той не приличаше дори на Валънтайн.
	— Какво? — рече той. — Защо ме гледаш така?
	Искаше й се да се хвърли в обятията му и да се наплаче, но едновременно с това й идеше да го заудря с юмруци. Ала само промълви:
	— Ако не се беше случило онова в двореца на феите, сега Саймън още щеше да е жив.
	Джейс посегна надолу и започна яростно да скубе тревата от земята. По корените й оставаше пръст. Той я хвърли встрани.
	— Бяхме принудени да го направим. Не сме го направили за собствено удоволствие или за да го нараним. Освен това — каза той с нещо като усмивка — ти си ми сестра.
	— Не го казвай по този начин…
	— Кое, „сестра“ ли? — Той поклати глава. — Когато бях дете, установих, че когато повтаряш една дума достатъчно често, тя загубва значението си. Лежах буден и си повтарях наум „захар“, „огледало“, „камшик“, „мрак“. Сестра — каза нежно той. — Ти си моя сестра.
	— Няма значение колко пъти ще го кажеш. От това няма да стане по-малко вярно.
	— Както няма значение и това, че не ми даваш да го кажа. От това няма да стане по-малко вярно.
	— _Джейс!_ — Името му бе извикано от друг глас. Беше Алек, леко задъхан от тичането. В ръката си държеше черна найлонова торба. Зад него се извисяваше Магнус, невероятно висок и слаб, той блестеше в коженото си сако, което се развяваше от вятъра като крило на прилеп. Алек спря пред Джейс и свали торбата на земята. — Нося ти кръв — каза той. — Както ме помоли.
	Джейс отвори торбата, надникна в нея и сбърчи нос.
	— Може ли да попитам откъде я взе?
	— От месарницата в Грийнпоинт — рече Магнус, като застана до него. — Те напълно обезкървяват месото, за да е халал*. Това е животинска кръв.
	[* Халал е термин, обозначаващ всички позволени неща и дейности според исляма. В контекста означава храна, допустима за консумация според ислямския закон и практика. — Бел.ред.]
	— Кръв като кръв — каза Джейс и се изправи. Сведе поглед към Клеъри и се поколеба. — Когато Рафаел каза, че няма да е никак приятно, не лъжеше. Можеш да останеш тук. Ще изпратя Изабел да поседи с теб.
	Клеъри вдигна глава към него и го погледна. Лунната светлина хвърляше по лицето й сянка от клоните.
	— Виждал ли си някога възкръсване на вампир?
	— Не, но…
	— Тогава няма как да знаеш, нали? — Тя се изправи, а сакото на Изабел се свлече на тревата. — Искам да присъствам. _Трябва_ да присъствам.
	Тя виждаше само част от лицето му в сенките, но имаше чувството, че бе едва ли не… впечатлен.
	— Вече знам какво ще стане, ако ти кажа да не правиш нещо — рече той. — Ела.
	Рафаел тъкмо отъпкваше голям правоъгълник в пръстта, когато се върнаха на сечището, Джейс и Клеъри отпред, следвани от Магнус и Алек, които, изглежда, се караха за нещо.
	Тялото на Саймън го нямаше. Изабел седеше на земята, камшикът й се виеше около глезените като златен кръг. Тя трепереше.
	— Исусе, колко е студено — каза Клеъри и се загърна по-плътно в тежкото палто на Изабел. Все пак кадифето топлеше. Помъчи се да не обръща внимание на факта, че краищата му бяха изцапани с кръвта на Саймън. — Сякаш за една нощ настъпи зима.
	— Радвайте се, че не е зима — каза Рафаел, като опря лопатата на ствола на едно близко дърво. — Тогава замръзналата земя е като желязо. Понякога е невъзможно да се копае, а новаците, примирайки от глад под земята, трябва да чакат месеци, преди да възкръснат.
	— Така ли ги наричате? Новаци? — попита Клеъри. Думата не й се виждаше подходяща, прекалено дружелюбно й звучеше. Със същия успех можеха да ги наричат и зайци.
	— Да — каза Рафаел. — Така наричаме току-що или още неуспелите да се преобразят. — После хвърли поглед към Магнус и няколко секунди го гледаше смаяно, преди да възвърне нормалното изражение на лицето си. — Висшият магьосник — рече той. — Не очаквах да те видя тук.
	— Бях заинтригуван — рече Магнус и котешките му очи блеснаха. — Никога не съм виждал как възкръсва дете на нощта.
	Рафаел стрелна поглед към Джейс, който се бе облегнал на един ствол. — Впечатляващо знаменити познати имаш, ловецо на сенки.
	— Пак ли говориш за себе си? — попита Джейс, който заглаждаше разровената пръст с върха на ботуша си. — Някак нескромно е.
	— Предполагам, че говори за мен — каза Алек. Всички го погледнаха изненадано. Алек толкова рядко се шегуваше и сега се усмихна притеснено. — Съжалявам. От нерви е — рече той.
	— Успокой се — каза Магнус, като понечи да докосне рамото му. Но Алек бързо се отдръпна и протегнатата ръка на Магнус увисна.
	— Значи, какво ще правим сега? — попита настойчиво Клеъри, която зиморничаво бе обвила ръце около тялото си. Студът сякаш проникваше през всички й пори. Наистина беше твърде студено за късно лято.
	Рафаел забеляза жеста й и предпазливо се усмихна.
	— При възкръсване винаги е студено — каза той. — Новакът изсмуква топлината на всичко живо, което го заобикаля и така си доставя енергията, необходима му да възкръсне.
	Клеъри го стрелна възмутено с очи.
	— Ти нямаш вид, че ти е студено.
	— Аз не съм живо същество. — Рафаел отстъпи леко от ръба на гроба и направи знак на другите също да се абстрахират. Клеъри се насили да не мисли, че това е гроб, каквото всъщност си беше.
	— Направете място — каза той. — Саймън трудно ще излезе така както сте застанали всички върху него.
	Те бързо отстъпиха назад. Клеъри усети как Изабел я хваща за лакътя и се обърна. Момичето беше смъртно бледо.
	— Какво има?
	— Не знам… — каза Изабел. — Клеъри, може би трябваше просто да го оставим да…
	— Искаш да кажеш, да го оставим да умре. — Клеъри изтръгна ръката си от хватката на Изабел. — Разбира се, че ще си мислиш това. Смяташ, че всеки, който не е като теб, е по-добре да е мъртъв.
	Лицето на Изабел изразяваше самото нещастие.
	— Не е така…
	Някакъв звук разкъса сечището, звук, който Клеъри никога досега не беше чувала — нещо като тътен, идващ дълбоко изпод земята, сякаш изведнъж се чу пулсирането на света.
	_Какво става?_, помисли си Клеъри и в същия миг земята се огъна и размести под нея. Тя усети, че се свлича на колене. Гробът се разтърси като повърхността на развълнуван океан. Издигна се на гребени. Внезапно се пукна, буци пръст се разлетяха. Образува се малка могила от пръст, подобна на мравуняк, която се гънеше и издигаше нагоре. Насред могилата се подаде ръка, пръсти, които с нокти загребваха пръстта.
	— _Саймън!_ — Клеъри понечи да се втурне напред, но Рафаел я задържа.
	— Пусни ме! — Помъчи се да се освободи, но хватката на Рафаел беше като стоманена. — Не виждаш ли, че се нуждае от помощта ни?
	— Сам ще се оправи — каза Рафаел, без да отпуска хватката си. — Така е по-добре.
	— Така е по-добре за теб! Но не и за мен! — Тя се отскубна от него и се втурна към гроба точно когато се издигна нагоре, запращайки я обратно на земята. Една сгърчена фигура се мъчеше да излезе от набързо изкопания гроб, като яростно забиваше пръсти, приличащи на мръсни хищни нокти, в земята. Голите й ръце бяха набраздени с черна кръв и кал. После изпълзя и се претърколи на земята.
	— _Саймън_ — прошепна Клеъри. Защото това, разбира се, беше Саймън, _Саймън_, а не просто фигура. Залитайки, тя се изправи на крака и се спусна към него, маратонките й нагазиха дълбоко в разровената земя.
	— Клеъри! — извика Джейс. — Какво правиш?
	Тя се олюля, глезенът й се беше огънал, когато кракът й потъна в калта. Тя се свлече на колене до Саймън, който продължаваше да лежи неподвижно, сякаш наистина беше мъртъв. Косата му беше сплъстена и окаляна, очилата му ги нямаше, тениската му беше разкъсана и под нея се виждаше окървавената кожа.
	— Саймън… — каза тя и докосна рамото му.
	Тялото му се изопна под пръстите й, всеки мускул се сви, от което кожата му стана твърда като желязо.
	— … добре ли си? — довърши въпроса си тя.
	Той обърна глава и Клеъри видя очите му. Те бяха празни, безжизнени. С остър вик той се завъртя и се нахвърли върху нея, бърз като змия. Обърна я към себе си и я блъсна на земята.
	— Саймън! — извика Клеъри, но той сякаш не я чуваше. Лицето му беше разкривено, неузнаваемо, когато се нахвърли върху нея, разкриви устните си и тя видя как острите му кучешки зъби блестят на лунната светлина като бели заострени кости. Внезапно ужасена, зарита срещу него, но той я хвана за раменете и отново я запрати в калта. Ръцете му бяха окървавени, ноктите — изпочупени, ала бе невероятно силен, по-силен и от нейните мускули на ловец на сенки. Костите на раменете й болезнено изпукаха, когато се хвърли върху нея и я повали на земята…
	… И тогава бе вдигнат във въздуха и захвърлен, сякаш тежеше не повече от малко камъче. Дишайки тежко, Клеъри се изправи на крака и срещна намръщения поглед на Рафаел.
	— Нали ти казах да стоиш далеч от него — рече той и коленичи до Саймън, който се бе приземил малко по-встрани и сега лежеше сгърчен на земята.
	Клеъри въздъхна дълбоко и проплака:
	— Той не ме познава.
	— Познава те. Но това не го интересува. — Рафаел погледна през рамо към Джейс. — Гладен е. Изпитва нужда за кръв.
	Джейс, който бе застанал блед и вцепенен на ръба на гроба, пристъпи напред и подаде безмълвно торбата, сякаш беше подарък. Рафаел я взе и я разкъса. От нея изпопадаха цял куп найлонови пакетчета, пълни с червена течност. Мърморейки си нещо, той взе едно от тях и го разкъса с острите си нокти, разплисквайки кръвта по окаляната си бяла риза.
	Саймън, сякаш усетил близостта на кръв, се завъртя и изстена сърцераздирателно. Все още беше свит на топка; ръцете му с изпочупени нокти се впиваха в пръстта, а от очите му се виждаше само бялото. Рафаел му подаде пакетчето с кръв, като напръска с нея малко лицето на Саймън и така бялата му кожа поаленя.
	— Ето — каза почти нежно той. — Пийни си, новаче. Пийни си.
	И Саймън, който от десетгодишен беше вегетарианец, който пиеше само биомляко, на когото му прилошаваше при вида на спринцовки — същият този Саймън грабна пакетчето с кръв от тънката мургава ръка на Рафаел и го разкъса със зъбите си. Лакомо изпи кръвта на няколко глътки и хвърли пакетчето встрани, като отново заскимтя; Рафаел бе приготвил второ и го тикна в ръката му.
	— Недей да пиеш толкова бързо — каза предупредително той. — Ще ти стане лошо.
	Саймън, разбира се, не му обърна внимание. Бе зает да разкъсва второто пакетче, а после лакомо изгълта съдържанието му. От ъгълчетата на устата му потече кръв, стече се по шията и закапа по ръцете му на плътни червени капки. Очите му бяха затворени.
	Рафаел се обърна да погледне Клеъри. Тя усети върху себе си и втренчения поглед на Джейс, както и погледите на останалите, всички изпълнени с ужас и отвращение.
	— Следващия път ще се храни нормално — каза спокойно Рафаел — Няма да е така отблъскващо.
	_Отблъскващо._ Клеъри се извърна и залитайки, заотстъпва от сечището, докато Джейс зовеше името й. Без да му обръща внимание, тя се затича и стигна до дърветата. Вече почти беше слязла от хълма, когато остра болка я накара да се свлече на колене. Започна да повръща, докато не изкара всичко от стомаха си. После се изправи, отдалечи се още малко и отново се свлече на земята.
	Съзнаваше, че може би лежи над нечий гроб, но й беше все едно. Тя опря пламналото си лице о хладната земя и за първи път си помисли, че все пак не е кой знае колко лошо да си мъртъв.


	11
	Дим и стомана

	Интензивното отделение на болница „Бет Израел“ винаги бе напомняла на Клеъри за снимки от Антарктика: беше студено и неуютно, а всички цветове бяха или сиви, или бели, или бледосини.
	Стените в стаята на майка й бяха бели, тръбите, които се виеха около главата й и влизаха в пиукащите апарати около леглото й, бяха сиви, а одеялото, с което бе завита до гърдите — бледосиньо. Лицето й беше бяло. Единственото цветно нещо в стаята беше червената й коса, която блестеше върху снежната възглавница като ярко знаме на южния полюс, открояващо се като неприсъщо за пейзажа.
	Клеъри се питаше как ли смогва Люк да плаща за тази самостоятелна стая, откъде взима пари и как се сдобива с тях. Можеше да го попита, когато се върнеше от автомата за кафе в грозното кафене на третия етаж. Кафето от автомата долу имаше цвят на катран, пък и вкусът му беше такъв. Люк обаче, изглежда, бе пристрастен към него.
	Металните крака на стола до леглото издадоха стържещ звук по пода, когато Клеъри го дръпна и седна бавно, като приглади полата си. Винаги когато идваше да види майка си в болницата, се чувстваше нервна и гърлото й се стягаше, сякаш очакваше да се случи нещо ужасно. Може би защото винаги когато лицето на майка й беше така безизразно и безжизнено, обикновено тя избухваше в ярост.
	— Мамо — каза Клеъри. Посегна и взе лявата ръка на майка си в своята. На китката още личеше мястото на убождането, където Валънтайн бе закрепил края на една тръбичка. Кожата на ръката на майка й — винаги грапава и напукана, изцапана с боя и терпентин — беше суха като кората на дърво.
	Клеъри сключи пръсти около тези на Джослин и усети буца в гърлото си.
	— Мамо, аз…
	Покашля се.
	— Люк каза, че можеш да ме чуваш. Не знам дали наистина е така. Все едно, дойдох, защото имах нужда да си поговоря с теб, независимо че не можеш да ми отговаряш. Виж, работата е там, че…
	Тя преглътна отново и погледна към прозореца, към ивицата синьо небе, което се виждаше в края на тухлената сграда, чиято стена гледаше към болницата.
	— Става въпрос за Саймън. Случи се нещо с него. Нещо, за което нямам вина.
	Сега, когато не гледаше майка си в лицето, разказът й потече гладко, от началото до края: случайната среща с Джейс и другите ловци на сенки, търсенето на Бокала на смъртните, предателството на Ходж и битката в Ренуик, разкритието, че Валънтайн е неин баща, а също и на Джейс. Както и за последните събития — нощното проникване в Града от кости, кражбата на Меча, омразата на инквизиторката към Джейс, жената със сребристата коса. После разказа на майка си за двореца на феите, за поисканото от кралицата и за това какво се беше случило със Саймън по-късно. Докато говореше, усети как сълзи изгарят гърлото й, но пък й олекваше от споделянето с някого, с някого, който дори… може би… не я чуваше.
	— Това е в общи линии — каза Клеъри. — Всичко тотално се обърка. Спомням си как казваше, че когато човек открие в себе си неща, които иска да промени, значи пораства. Ако е така, значи съм пораснала. Само дето… само дето аз… — _Мислех, че ще си до мен, когато това се случи._
	Задавиха я сълзи, но в този миг някой зад нея се покашля. Клеъри се обърна и видя Люк, който стоеше на вратата с пластмасова чаша в ръка. На флуоресцентното болнично осветление се виждаше колко уморен е всъщност. Косата му беше посивяла, а синята му фланелка — смачкана.
	— Откога стоиш тук?
	— Отскоро — каза той. — Купих ти кафе. — Подаде й чашата, но тя направи жест, че не желае.
	— Не ми харесва това кафе. Има вкус на потни крака.
	Той се усмихна.
	— Откъде знаеш какъв е вкусът на потните крака?
	— Мога да си представя. — Тя се наведе напред, целуна студената буза на Джослин и стана. — Чао, мамо.
	Синият пикап на Люк бе паркиран в подземния гараж на болницата. Когато излязоха на магистралата, той проговори:
	— Чух те какво каза в болницата.
	— Така си и _помислих_. — В гласа й нямаше гняв. Не съществуваше такова нещо, което да може да каже на майка си, а да скрие от Люк.
	— Това, което се е случило със Саймън, не е по твоя вина.
	Тя чу думите, но те отскочиха от нея, сякаш бе заобиколена с невидима стена. Също като стената, която беше издигнал Ходж, когато я беше предал на Валънтайн, ала този път не можеше да чуе нищо през нея, нито да усети нещо. Бе като вцепенена, сякаш вградена в лед.
	— Чу ли ме, Клеъри?
	— Звучи добре, но, разбира се, вината си е моя. Всичко, което се случи със Саймън, е по моя вина.
	— Защото ти е бил сърдит, когато е отишъл в „Дюмор“ ли? Той не е проникнал в хотела, _защото_ ти е бил сърдит, Клеъри. И преди съм чувал за такива случаи. Казват им „новаци“, онези, които са наполовина превърнати. Той се е почувствал привлечен към хотела от порив, който не е могъл да овладее.
	— Защото е носел в себе си кръвта на Рафаел. Но и това не би се случило, ако не бях аз. Ако не го бях завела на партито…
	— Мислела си, че там ще е безопасно. Не си го подложила на опасност, на която да не си била подложена и ти. Не бива да се измъчваш заради това — каза Люк, докато завиваше по Бруклинския мост. Водата се стелеше под тях като сребристосиво платно. — Няма никакъв смисъл.
	Тя се свлече ниско на седалката и скри пръстите си в ръкавите на плетената си зелена жилетка. Краищата й бяха оръфани и преждата гъделичкаше бузата й.
	— Виж — продължи Люк. — Откакто го познавам, Саймън винаги е искал да бъде само на едно място и винаги отчаяно се е стремял да стигне там и там да остане.
	— И кое е това място?
	— Мястото, където си ти — каза Люк. — Спомняш ли си, когато падна от дървото във фермата, беше на десет години, и си счупи ръката? Спомняш ли си какво направи той, само и само да се качи с теб в линейката за болницата? Започна да рита и реве, докато не му позволиха.
	— Тогава ти се засмя — припомни си тя, — а мама те тупна по рамото.
	— Беше трудно да не се засмееш. Такава твърдост на десет години рядко се среща. Приличаше на питбул.
	— Само дето питбулите не носят очила и не са алергични към полени.
	— Такава лоялност не може да се купи с пари — каза Люк, вече по-сериозно.
	— Знам. И без да ми го казваш, се чувствам зле.
	— Клеъри, само ти казвам, че той винаги сам е взимал решенията си. Ти се обвиняваш, задето си _такава, каквато си_. Това не е по твоя вина и не можеш нищо да промениш. Ти му каза истината, а решението как да постъпи беше негово. Всеки сам прави своя избор. Никой няма право да ни го отнема. Дори и от любов.
	— Ами точно там е проблемът — каза Клеъри. — Когато обичаш някого, ти нямаш избор. — Тя се сети за начина, по който се бе свило сърцето й, когато Изабел й беше казала по телефона, че Джейс е изчезнал. Беше излетяла от къщи, без дори да се замисли или поколебае. — Любовта ти отнема възможността да избираш.
	— Но пък ти дава други важни неща. — Люк се качи на Флетбуш. Клеъри не отговори, само погледна равнодушно през прозореца. Мястото на изхода от моста не беше най-привлекателната част от Бруклин, от двете страни на булеварда се редяха грозни административни сгради и автосервизи.
	Обикновено й бяха неприятни, но точно сега присъствието им й действаше успокояващо.
	— _Всъщност_ чувала ли си се с…? — започна Люк, който очевидно бе решил да смени темата.
	— Саймън ли? Да, нали ти казах.
	— Не, имах предвид Джейс.
	— О! — Джейс няколко пъти й беше звънял на мобилния телефон и бе оставял съобщения. Тя не му вдигаше, нито пък му звънеше. Беше си забранила да говори с него заради случилото се със Саймън. Според нея това беше най-лошият начин да се самонакаже. — Не, не съм.
	Люк се постара да придаде неутрален тон на гласа си:
	— Сигурно ти се иска. Най-малкото, за да разбереш дали е добре. Вероятно не му е било никак лесно, предвид…
	Клеъри се размърда на седалката.
	— Мислех, че си се свързал с Магнус. Чух те като говореше с него за Валънтайн и онази история с Меча. Сигурна съм, че ако Джейс не е добре, той ще ти каже.
	— Магнус може да ме информира за физическото състояние на Джейс. Но относно душевното му състояние…
	— Забрави. Няма да се обаждам на Джейс. — Клеъри долови студенината в собствения си глас и почти се ужаси от себе си. — Точно сега трябва да съм със Саймън. Неговото душевно състояние също не е цветущо.
	Люк въздъхна.
	— Ако му е трудно да се адаптира към новото си състояние, тогава може би…
	— Разбира се, че му е трудно! — Тя хвърли на Люк обвинителен поглед, макар че той бе съсредоточен в шофирането и не й обърна внимание. — Точно ти би трябвало да разбираш какво е…
	— Един ден да се събудиш чудовище ли? — Люк не звучеше горчиво, а само уморено. — Права си, разбирам. И ако той пожелае да говори с мен, с удоволствие ще се отзова. Ще го преживее, независимо че сега си мисли, че няма да може.
	Клеъри се намръщи. Слънцето залязваше след тях и позлатяваше огледалото за обратно виждане. Тя присви очи от ярката светлина.
	— Не е същото — каза тя. — Все пак ти си знаел, че съществуват върколаци. Докато той, за да каже на някого, че е вампир, първо трябва да го убеди, че вампирите съществуват.
	Люк сякаш понечи да каже нещо, но промени намерението си и само заключи:
	— Сигурен съм, че ще се справи. — В момента се движеха по Уилямсбърг и почти бяха стигнали до Кент авеню, от двете им страни се издигаха складовите сгради. — И все пак. Имам нещо за него. В жабката е. Ей там…
	Клеъри отвори жабката и се намръщи. Извади оттам лъскава сгъната брошура като тези, които слагаха в прозрачните пластмасови поставки в чакалните на болниците.
	— _„Как да кажем на родителите си“_ — зачете тя на глас. — ЛЮК! Не ставай смешен. Саймън не е гей, а вампир.
	— Знам, но тази брошура е за това как да изложиш пред родителите си трудните за възприемане факти, свързани с теб, пред които те не биха желали да се изправят. Може да му помогне в подбора на правилните думи и изобщо да му даде някакви съвети…
	— Люк! — Тонът й беше толкова рязък, че той спря камиона със силно изсвистяване на спирачките.
	Бяха точно пред дома му, отляво проблясваха тъмните води на Ийст Ривър, небето бе прорязано от смог и сенки. На верандата на Люк се открои друга тъмна сянка. Люк присви очи. Беше й споменал, че като вълк зрението му е перфектно, но като човек беше късоглед.
	— Това да не е…?
	— Саймън, да. — Тя го позна още по силуета. — По-добре аз да говоря с него.
	— Разбира се. Аз, ааа, ще свърша някои работи. Трябва да купя някои неща.
	— Какви неща?
	Той й направи знак да тръгва.
	— Неща за ядене. Ще се върна след половин час. Все пак не стойте навън. Влезте вътре и се заключете.
	— Кога не съм го правила?
	Тя гледаше след пикапа, докато се отдалечи, после се обърна към къщата. Сърцето й биеше лудо. Беше говорила няколко пъти по телефона със Саймън, но не го беше виждала от онази ужасна тъмна утрин, в ранните часове на която го бяха донесли, изнемощял и окървавен, в дома на Люк, за да го измият, преди да го закарат у тях. Мислеше, че ще го закарат в Института, но това, разбира се, не беше възможно. Саймън никога повече нямаше да може да влезе в църква или синагога.
	Беше го гледала как върви по пътеката към входната врата на дома си, с приведени напред рамене, сякаш се движи срещу силен вятър. Когато лампите на верандата светнаха автоматично, той се бе дръпнал встрани и тя бе разбрала, че го е направил, защото си е помислил, че това е дневна светлина. Спомни си как бе плакала тихичко, свита на задната седалка на пикапа, а сълзите й капеха върху странния черен знак на ръката й от китката до лакътя. „Клеъри“, бе прошепнал Джейс и бе посегнал към ръката й, а тя я беше дръпнала по същия начин, по който Саймън се отдръпна от светлината. Нямаше вече да го докосва. Никога вече нямаше да го докосва. Това беше изкуплението й, възмездието й за това, което беше причинила на Саймън.
	Сега, докато изкачваше стълбите на верандата на Люк, устата й пресъхна, а гърлото й се сви от напора на сълзите. Каза си, че няма да плаче. Плачът само щеше да влоши нещата.
	Бе седнал на сянка в ъгъла на верандата и гледаше към нея. Тя виждаше как очите му блестят в мрака. Запита се дали и преди не бяха блестели така; не си спомняше.
	— Саймън?
	Той се изправи с плавно, грациозно движение, от което я побиха тръпки. Ако имаше нещо, което винаги бе липсвало на Саймън, то това беше грацията. Имаше нещо странно у него, нещо различно…
	— Извинявай, ако съм те стреснал. — Той говореше предпазливо, едва ли не официално, сякаш бяха непознати.
	— Всичко е наред, просто… Откога си тук?
	— Отскоро. Мога да излизам само след залез-слънце, забрави ли? Вчера случайно протегнах ръката си на около педя през прозореца и за малко да подпаля пръстите си. За щастие бързо зараснаха.
	Клеъри затърси ключовете си, отключи вратата и я отвори. От верандата в коридора се процеждаше бледа светлина.
	— Люк каза да влезем вътре.
	— Правилно, след залез-слънце лоши същества наизскачат от бърлогите си — каза Саймън и мина покрай нея.
	Всекидневната беше изпълнена с мека жълта светлина. Клеъри затвори вратата след себе си и дръпна резетата. Синьото сако на Изабел още висеше на закачалката до вратата. Мислеше да го носи на химическо чистене, за да се премахнат петната от кръв, но не стигна дотам. За миг се втренчи в него, опитвайки се да се вземе в ръце, преди да се обърне към Саймън.
	Той бе застанал насред стаята, с ръце, пъхнати небрежно в джобовете на якето си. Беше облечен с джинси и оръфана тениска с надпис „Аз обичам Ню Йорк“, която беше на баща му. Всичко по него беше познато на Клеъри, но при все това й изглеждаше чужд.
	— Очилата ти — каза най-накрая тя, като се сети какво й се бе видяло странно у него на верандата. — Не ги носиш.
	— Да си виждала вампир с очила?
	— Е, не съм, но…
	— Вече не ми трябват. Изглежда, като вампир вече имам перфектно зрение. — Той се настани на дивана, а Клеъри седна до него, но на известно разстояние. Отблизо по-добре се виждаше колко е бледа кожата му, през която прозираха сините му вени. Без очилата, очите му изглеждаха огромни и тъмни, а миглите — като черни мастилени линии. — Разбира се, още ги нося вкъщи, иначе майка ми ще откачи. Май ще трябва да й кажа, че вече съм с контактни лещи.
	— Рано или късно ще трябва всичко да й кажеш — рече Клеъри, като се опитваше да звучи по-твърдо, отколкото се чувстваше. — Не можеш до безкрайност да криеш от нея своето… своето състояние.
	— Да, трябва да го направя. — Той прокара ръка по тъмната си коса, устата му се изкриви. — Клеъри, какво да правя? Майка постоянно ми носи храна, която всеки път изхвърлям през прозореца… от два дни не съм излизал навън, но не знам още колко ще мога да се преструвам на болен от грип. Все някога ще ме заведе на лекар и тогава? Та аз нямам пулс. Той ще й каже, че съм _мъртъв_.
	— Или ще те обяви за уникален медицински случай — каза Клеъри.
	— Не е смешно.
	— Знам, просто се опитвах да…
	— Постоянно мисля за кръв — рече Саймън. — Сънувам я. Събуждам се с мисълта за нея. Още малко и ще пропиша противни сладникави стихове за нея.
	— А какво стана с онези торбички кръв, които Магнус ти даде? Да не са свършили?
	— Имам още. В минихладилника са. Но ми остават само три. — Гласът му изтъня от притеснение. — Какво ще стане, когато изпия и тях?
	— Няма страшно. Ще ти донесем още — каза Клеъри, като отново се насили да звучи уверено. Тя не се съмняваше, че любезният местен снабдител на Магнус ще бъде винаги насреща с агнешка кръв, но от всичко това й се гадеше. — Виж, Саймън, според Люк трябва да говориш с майка си. Не можеш вечно да криеш от нея.
	— Но все пак мога да опитам.
	— Помисли си за Люк — каза отчаяно тя. — Можеш да продължиш да живееш нормално.
	— А какво ще стане с нас? Ти би ли искала да имаш вампир за гадже? — Той се засмя горчиво. — Защото си представям какви романтични пикници ще си правим. Ти ще пиеш чиста пина колада, а аз — кръв от чиста девица.
	— Мисли за това като за недъг — убеждаваше го Клеъри. — Тепърва ти предстои да се научиш как да живееш с него. Много хора правят така.
	— Та аз дори не съм човек. Няма и да бъда.
	— За мен си — каза тя. — Пък и това да си човек не е нещо кой знае какво.
	— Поне Джейс няма да ми вика вече _мундан_. Какво държиш? — попита той, като видя брошурата, свита на руло в лявата й ръка.
	— О, това ли? — Тя я вдигна. — _Как да кажем на родителите си._
	Той се ококори.
	— Има ли нещо, което искаш да споделиш с мен?
	— Не става въпрос за мен. За теб е. — Тя му я подаде.
	— Не е нужно да казвам на майка ми каквото и да било — рече Саймън. — Тя и без това си мисли, че съм гей, понеже не се интересувам от спорт и още си нямам сериозна приятелка. Поне не такава, за която тя да знае.
	— Но трябва да й кажеш, че си вампир — отбеляза Клеъри. — Идеята на Люк беше, че можеш да използваш някои от предложените изрази в брошурата, като използваш думата „безсмъртен“ вместо…
	— Ясно, ясно. — Саймън разгърна брошурата. — Ето, ще репетирам с теб. — Той се покашля. — Мамо, има нещо, което трябва да ти кажа. Аз съм безсмъртен. Знам, че имаш известни предубеждения относно безсмъртните. Знам, че няма да ти е лесно да приемеш факта, че и аз съм безсмъртен. Но аз съм тук, за да ти кажа, че безсмъртните са хора като мен и теб. — Саймън направи пауза. — Добре де. Може би повече като мен, отколкото като теб.
	— САЙМЪН!
	— Добре, добре. — Той продължи. — Първото нещо, което трябва да разбереш, е, че аз съм си все същият човек, какъвто винаги съм бил. Това, че съм безсмъртен, не е най-важното нещо в мен. То е само една част от това, което съм. Второто нещо, което сигурно знаеш, е, че това не е въпрос на избор. Просто съм се родил такъв. — Саймън я погледна неодобрително над брошурата. — Извинявай, _преродил_ съм се такъв.
	Клеъри въздъхна.
	— Не се стараеш достатъчно.
	— Поне мога да я успокоя, че сте ме погребали в еврейско гробище — каза Саймън, като захвърли брошурата. — Мога да започна отдалече. Първо ще кажа на сестра си.
	— Ако искаш, ще дойда с теб. Може да успея да ги накарам да разберат.
	Той я погледна смаяно и тя видя как се пропуква бронята на хапливия му хумор и как под нея се показва страхът.
	— Ще го направиш ли?
	— Аз… — започна Клеъри, но беше прекъсната от внезапен трясък и звук от пръскащо се стъкло. Тя скочи на крака и се втурна към прозореца, Саймън застана до нея. Тя дръпна пердето встрани и се загледа навън.
	Пикапът на Люк се качи на моравата, двигателят му бръмчеше, по тротоара имаше тъмни следи от изгоряла гума. Единият от фаровете светеше, другият беше счупен, а на решетката отпред имаше някакво тъмно петно, както и нещо извито, бяло и неподвижно, легнало под предните гуми. Клеъри усети, че й се гади. Нима Люк бе прегазил някого? Но не, тя машинално изтри магическия прах пред очите си, сякаш почистваше изцапано стъкло. Това пред гумите на Люк не беше човек. Беше нещо гладко, бяло, приличащо на гъсеница, което се извиваше като червей, набоден с карфица върху дъска.
	Вратата откъм шофьорското място рязко се отвори и от нея изскочи Люк. Без да обръща внимание на съществото, превито под колелата, той забърза по моравата към верандата. Клеъри го проследи с поглед и видя в сенките пред стъпалата да лежи някаква фигура. Фигурата беше на човек — дребен, със светла, сплетена коса…
	— Виж, онова момиче-върколак. Мая — каза удивено Саймън. — Какво ли се е _случило_?
	— Не знам. — Клеъри взе стилито си от най-горния рафт на библиотеката. Слязоха по стълбите и забързаха към сенките, където Люк се бе навел, поставил ръце на раменете на Мая и като я повдигна нежно, внимателно я облегна отстрани на верандата. Отблизо Клеъри видя, че ризата й отпред бе разкъсана, а на рамото й имаше дълбока рана, от която бавно се процеждаше кръв.
	Саймън се вцепени. Клеъри, която за малко не се блъсна в него, извика от изненада и без да се усети, му хвърли гневен поглед. _Кръвта._ Той се страхуваше от нея, страхуваше се да гледа кръв.
	— Тя е добре — каза Люк, докато Мая въртеше глава и стенеше. Той леко я потупа по бузата и очите й се поотвориха. — Мая, Мая, чуваш ли ме?
	Тя примигна и кимна с глава, изглеждаше замаяна.
	— Люк? Какво се случи? — прошепна тя и трепна. — Рамото ми…
	— Хайде. По-добре да те пренеса вътре. — Той я вдигна на ръце и Клеъри си спомни как преди се беше учудвала колко изненадващо силен е той за човек, който работи в книжарница. Беше го отдавала на факта, че му се налага да носи тежки кашони. Сега вече знаеше причината. — Клеъри, Саймън, елате.
	Те отново влязоха вътре, където Люк положи Мая на прокъсания сив велурен диван. Изпрати Саймън да донесе одеяло, а Клеъри — до кухнята за мокра кърпа. Когато Клеъри се върна, видя Мая облегната на една възглавница, зачервена и трескава. Обясняваше припряно и нервно нещо на Люк:
	— Както си прекосявах моравата… подуших нещо. Нещо гнило, като боклук. Обърнах се и то връхлетя върху мен…
	— Какво беше то? — попита Клеъри, като подаваше кърпата на Люк.
	Мая се намръщи.
	— Не го видях. То ме притискаше отгоре и после… аз се опитах да го ритна, но то беше твърде пъргаво…
	— Аз го видях — каза с равен глас Люк. — Както си карах към къщи, видях как пресичаш моравата… и после как то тръгна след теб, вървеше по петите ти. Опитах се да извикам през прозореца, но ти не ме чу. После то скочи върху теб.
	— _Кое_ е тръгнало след нея? — попита Клеъри.
	— Беше демон древак — каза Люк с мрачен глас. — Те са слепи. Ориентират се по миризмата. Качих се с колата на моравата и го прегазих.
	Клеъри погледна през прозореца към пикапа. Съществото, което преди малко беше свито под гумите, беше изчезнало. Това не бе учудващо — нали когато умират, демоните се връщат в своето измерение.
	— Защо му е било да напада Мая? — Осени я светкавична мисъл и гласът й се сниши: — Допускаш ли, че може да е бил Валънтайн? Нали за заклинанието му трябва кръв от върколак? Миналия път му бяха попречили…
	— Не съм убеден — каза за нейна изненада Люк. — Демоните древак не са кръвопийци и определено не могат да причинят такова клане, каквото си видяла в Града на тишината. Те по-скоро са шпиони и куриери. Мая просто се е оказала на пътя му. — Той се наведе да види Мая, която тихо стенеше очите й бяха затворени. — Можеш ли да вдигнеш ръкава си, за да видя рамото ти?
	Момичето-върколак прехапа устни и кимна, после посегна и нави ръкава на пуловера си. Точно под рамото имаше продълговата рана. Кръвта се бе стекла по ръката й и отчасти бе засъхнала.
	Клеъри ахна, когато видя как грапавият червен разрез беше обрамчен с нещо като тънки игли, които зловещо се подаваха от кожата й.
	Мая се втренчи ужасена в ръката си.
	— Какви _са_ тези неща?
	— Демоните древак нямат зъби, в устите си имат отровни шипове — каза Люк. — Някои от тези шипове са останали в кожата ти.
	Мая започна да трака със зъби.
	— Отрова? Ще умра ли?
	— Не и ако действаме бързо — успокои я Люк. — Ще трябва да ги извадя, но да знаеш, че ще боли. Мислиш ли, че ще издържиш?
	Лицето на Мая се сгърчи в болезнена гримаса. Но се насили да кимне.
	— Само… ги махни от мен.
	— Какво да махне? — попита Саймън, влизайки в стаята с одеяло в ръце. Когато видя ръката на Мая, той изпусна одеялото и машинално отстъпи назад. — Какви са _тези неща?_
	— Гнусиш ли се от кръв, мундане? — каза Мая с лека, изкривена усмивка. После изстена: — Ох, боли…
	— Знам — рече Люк, като внимателно увиваше кърпата в долната част на ръката й. Извади от колана си тънък, остър нож. Мая погледна ножа и стисна очи.
	— Направи каквото е необходимо — каза тя с отмалял глас. — Но… не искам другите да гледат.
	— Разбрано. — Люк се обърна към Саймън и Клеъри. — Вие двамата вървете в кухнята — каза той. — Обадете се в Института. Обяснете им какво се е случило и им кажете да изпратят някого тук. Вариантът с братята отпада, така че нека пратят някой с медицински опит или магьосник. — Саймън и Клеъри го гледаха втренчено, вцепенени от вида на ножа и бавно полилавяващата ръка на Мая. — Вървете! — каза по-настоятелно той и този път те го послушаха.


	12
	Коварността на мечтите

	Саймън гледаше как Клеъри се обляга на хладилника и хапе устните си, както винаги, когато биваше разстроена. Той често забравяше колко дребна беше тя, колко крехка и деликатна, но в някои случаи — случаи, в които му се искаше да обвие ръце около нея — го възпираше опасението да не я нарани, особено сега, когато самият той не беше наясно със собствената си сила.
	Знаеше, че Джейс не страда от такива скрупули. С болка в стомаха Саймън беше гледал, без да може да отклони поглед как Джейс сграбчва Клеъри и я целува с такава сила, че Саймън се боеше някой от тях, или дори двамата, да не бъде смачкан. Джейс така я бе притискал, сякаш искаше да я побере в себе си, едва ли не двамата да се слеят в едно.
	Разбира се, Клеъри беше силна, по-силна отколкото Саймън предполагаше, че може да е. Тя беше ловец на сенки и като такава притежаваше всичко характерно за тях. Но какво от това, между тях продължаваше да има нещо крехко като пламък на свещ, чупливо като яйчена черупка — той бе наясно, че ако то се счупи, ако се строши или разстрои, и у него нещо ще се счупи, нещо, което никога не би зараснало отново.
	— Саймън. — Гласът й го върна отново в действителността. — Саймън, слушаш ли ме?
	— Какво? Да, слушам те. Разбира се. — Той се облегна на мивката, като се опита да придаде на погледа си съсредоточен вид. От крана капеше вода, което отново го разсея — всяка сребриста капка блестеше, подобна на сълза и толкова съвършена, точно преди да капне. Странно нещо е зрението на вампира, помисли си той. Правеха му впечатление най-обикновени неща — блясъкът на водата, тревите, поникнали в пукнатините на паважа, сиянието на маслото върху пътя — сякаш преди никога не го беше виждал.
	— Саймън! — вбеси се вече Клеъри. Той видя, че тя му подава нещо розово и металическо. Новия й мобилен телефон. — Казах ти, че искам да се обадиш на Джейс.
	Това отново го върна към действителността.
	— Аз да му се обадя? Та той ме мрази.
	— Не, не те мрази — каза тя, макар че погледът й показваше, че далеч не е убедена в това. — Така или иначе, аз няма да говоря с него. Е, ще го направиш ли?
	— Добре. — Той взе телефона и набра номера на Джейс. — Какво искаш да му кажа?
	— Само му кажи какво се е случило. Той знае какво да прави.
	Джейс вдигна на третото позвъняване, звучеше задъхано.
	— Клеъри — каза, при което Саймън се стресна, но после, разбира се, се досети, че на дисплея на Джейс се е появило името на Клеъри. — Клеъри, добре ли си?
	Саймън се поколеба. В гласа на Джейс имаше нотка, която не беше чувал никога досега, нотка на загриженост, лишена от всякаква ирония или заяждане. Така ли говори с Клеъри, когато са сами? Саймън я погледна; тя го гледаше с големите си зелени очи, като несъзнателно гризеше нокътя на показалеца на дясната си ръка.
	— Клеъри — каза отново Джейс. — Помислих си, че ме избягваш…
	Гняв разтърси Саймън. _Ти си й брат_, искаше му се да изкрещи в телефона, _това е. Тя не ти принадлежи. Нямаш право да звучиш така… така… сърцераздирателно_. Това беше думата. Макар и да не вярваше, че Джейс изобщо има сърце, което да се раздира.
	— Прав си — каза той накрая, гласът му беше хладен. — И продължава да те избягва. Саймън е.
	Настъпи толкова продължително мълчание, че Саймън вече се питаше дали Джейс не е затворил.
	— Ало?
	— Тук съм. — Гласът на Джейс беше ясен и хладен като есенни листа, всичката уязвимост в него беше изчезнала. — Ако ми се обаждаш само, за да си говориш с мен, мунди, явно си по-самотен, отколкото предполагах.
	— Повярвай ми, никога не бих ти се обадил, ако зависеше от мен. Правя го заради Клеъри.
	— Тя добре ли е? — Гласът на Джейс продължаваше да е ясен и хладен, но вече леко дрезгав, есенните листа бяха сковани в лъскав лед. — Ако й се е случило нещо…
	— Нищо не й се е случило. — Саймън се мъчеше да овладее гневните нотки в гласа си. По най-бързия начин той изложи пред Джейс събитията от изминалата нощ и случилото се с Мая. Джейс го изчака да свърши, после даде кратки и ясни инструкции. Саймън го слушаше замаян и усети, че кима с глава, преди да си даде сметка, че всъщност Джейс не го вижда. Тогава започна да обяснява, но скоро установи, че отсреща няма никого; Джейс беше затворил. Саймън на свой ред затвори безмълвно телефона и го подаде на Клеъри.
	— Той ще дойде тук.
	Клеъри се облегна на мивката.
	— Сега ли?
	— Сега. Магнус и Алек също ще дойдат с него.
	— Магнус ли? — смая се тя, но после каза: — О, естествено, сигурно Джейс още живее у Магнус. Мислех си, че е в Института, но, разбира се, няма как да е там. Аз…
	Прекъсна я остър вик, идващ откъм всекидневната. Тя се ококори. Саймън усети как космите по врата му настръхват като бодли.
	— Не се тревожи — каза той колкото можеше по-спокойно. — Люк не би наранил Мая.
	— Той я наранява. Но няма друг избор — отвърна Клеъри и поклати глава. — Както всичко, което се случва напоследък. Просто нямаме избор. — Мая извика още веднъж и Клеъри се вкопчи в ръба на плота, сякаш и нея я болеше. — _Мразя_ всичко това! — избухна тя. — Писна ми от всичко! Постоянно някой да е ранен, постоянно някой да е преследван, постоянно да се чудиш кой ще е следващият пострадал. Искам всичко да стане както си беше преди!
	— Но няма как. Никой от нас не може да върне нещата — рече Саймън. — Ти поне още можеш да излизаш на дневна светлина.
	Тя се обърна към него със зяпнала уста и големи, тъмни очи.
	— Саймън, не исках да кажа…
	— Знам, че не си искала. — Той се извърна от нея, като усещаше буца в гърлото си. — Ще отида да видя какво правят. — За миг й хрумна да го последва, но остави вратата на кухнята да се затвори между тях, без да я задържи.
	Всички лампи във всекидневната бяха светнати. Мая лежеше на дивана с посивяло лице, одеялото бе дръпнато до гърдите й. Тя притискаше някаква превръзка към дясната си ръка, тук-там превръзката се бе напоила с кръв. Очите й бяха затворени.
	— Къде е Люк? — попита Саймън, после трепна, учуден, че гласът му звучеше толкова грубо и настойчиво. Тя изглеждаше ужасно, очите й бяха дълбоко хлътнали сред сиви сенки, а устата й — изкривена от болка. Мая бавно отвори очи и го изгледа.
	— Саймън — рече немощно тя. — Люк излезе да премести колата от моравата. Притеснява се заради съседите.
	Саймън погледна през прозореца. Видя как светлината на фаровете се плъзна по къщата, докато Люк изкарваше колата на пътя.
	— Как си? — попита. — Той успя ли да извади онези неща от ръката ти?
	Тя кимна машинално.
	— Просто съм много уморена — прошепна, като едва отваряше устата си. — И… жадна.
	— Ще ти донеса вода. — На бюфета до кухненската маса в трапезарията имаше кана с вода и комплект чаши. Саймън напълни една чаша с хладката течност и я занесе на Мая. Ръцете му леко трепереха и разля малко от водата, докато й подаваше чашата. Мая протегна ръка и понечи да каже нещо, вероятно благодаря, когато пръстите им се докоснаха и тя се отдръпна така рязко, че чашата увисна във въздуха. После се удари в ръба на холната масичка, счупи се и водата се разля по лакирания дървен под.
	— Мая? Добре ли си?
	Тя се дръпна от него, раменете й се притиснаха към облегалката на дивана, устните й се дръпнаха назад и оголиха зъбите й. Очите й станаха светещо жълти. От гърлото й се изтръгна ръмжене, което приличаше на кучешки лай.
	— Мая? — повтори ужасено Саймън.
	— _Вампир_ — изсъска тя.
	Саймън усети как главата му натежава назад, сякаш го беше ударила.
	— Мая…
	— Мислех, че си _човек_. А ти си бил чудовище. Кръвопиец.
	— Аз съм човек… искам да кажа, бях човек. Промених се. Преди няколко дни. — Виеше му се свят, беше замаян и му се гадеше. — Също като теб…
	— Не смей дори да се сравняваш с мен! — Тя се изправи в седнало положение, тези ужасни жълти очи, които бяха впити в него, го съсипваха със своето отвращение. — Аз още съм човек, още съм жива… а ти си мъртвец, който се храни с кръв.
	— _Животинска_ кръв…
	— Само защото не можеш да пиеш човешка, иначе ловците на сенки жив ще те изгорят…
	— Мая — каза той, произнасяйки името й полугневно, полуизвинително. Пристъпи към нея, но тя с бързо движение замахна ръката си, от пръстите, на която внезапно бяха пораснали дълги хищнически нокти.
	Те се забиха в бузата му и това го накара да залитне назад и да залепи ръка на лицето си. От бузата му потече кръв, която се стичаше в устата му. Той усети соления й вкус и стомахът му закъркори.
	Мая се беше навела над страничната облегалка на дивана, коленете й се изпънаха, хищническите нокти на пръстите й оставяха дълбоки резки в сивата кадифена материя. От гърлото й излизаше ниско ръмжене, а ушите й пораснаха, дълги и присвити до главата. Когато оголи зъбите си, те се показаха остри и грапави — не тънки като игли, каквито бяха неговите, а силни, бели кучешки зъби. Тя пусна окървавената превръзка, с която бе увита ръката й, и той видя следите, където се бяха забивали шиповете, проблясването на кръвта, която бликаше, изтичаше…
	По острата болка в долната си устна разбра, че кучешките му зъби са се издължили. Част от него желаеше да се бори с нея, да я повали на земята и да остави по кожата й отпечатъци от своите зъби, да пие от горещата й кръв. Но с друга част от себе си усети, че му иде да пищи. Той отстъпи крачка назад, после още една, протегна ръце, сякаш за да се предпази от нея.
	Мая се приготви за скок, но точно в този миг вратата на кухнята се отвори и Клеъри се втурна в стаята. Скочи върху холната масичка, леко като котка. Вдигна ръка, в която проблесна нещо с ярка бяло-сребриста светлина. Саймън видя, че това е кама, елегантно извита като крило на птица; камата изсвистя покрай косата на Мая, на милиметри от лицето й, и се заби до дръжката в сивото кадифе. Мая се опита да се отдръпне и изстена, острието бе минало през ръкава й и се беше забило в дивана.
	Клеъри беше взела една от камите на Люк. Когато бе отворила вратата на кухнята и видяла какво става във всекидневната, тя се спусна към личните му оръжия, които той държеше в килера. Мая може и да беше изнемощяла и болна, но изглеждаше достатъчно откачена, за да убие, а Клеъри не се съмняваше в способностите й.
	— Какво, по дяволите, става с вас? — сякаш отдалече Клеъри дочу собствения си глас и студенината в него я учуди. — Върколаци, вампири… все сте долноземци.
	— Върколаците не нараняват хора, нито каквото и да е друго. Вампирите са убийци. Само преди ден някой уби едно момче пред Луната на ловеца…
	— Не е бил вампир. — Клеъри видя как Мая пребледнява от увереността в гласа й. — И ако не престанете взаимно да се обвинявате за всяко лошо нещо, което се случи на долноземец, нефилимите сериозно ще си поприказват с вас и ще вземат мерки. — Тя се обърна към Саймън. Жестоките драскотини на бузата му вече зарастваха и се превръщаха в сребристочервени линии. — Добре ли си?
	— Да — каза едва чуто той. Тя видя болката в очите му и за миг й се прииска да нарече Мая с куп обидни имена. — Добре съм.
	Клеъри отново се обърна към момичето-върколак.
	— Имаш късмет, че той не е фанатик като теб, иначе щях да уведомя Клейва и после цялата глутница да плаща за твоето поведение.
	С рязко дръпване тя извади ножа и освободи тениската на Мая. Момичето настръхна.
	— Ти не разбираш. Вампирите се превръщат в такива, защото са заразени с демонична енергия…
	— И ликантропите са заразени! — каза Клеъри. — Може и да не съм съвсем наясно, но това го знам.
	— Точно в това е проблемът. Демоничната енергия ни променя, прави ни различни… болни, ако щеш, а самите демони, които създават както вампирите, така и върколаците, принадлежат на различни видове. Идват от светове, които воюват помежду си. Те се мразят взаимно, така че на нас тази омраза ни е заложена в кръвта. Нищо не можем да направим. Затова и не съществуват приятелства между вампири и върколаци. — Тя погледна към Саймън. Очите и се разшириха от гняв и още нещо. — Скоро и ти ще започнеш да ме мразиш — каза тя. — Ще намразиш и Люк. Няма как да промениш това.
	— Да мразя _Люк_? — Саймън пребледня, но преди Клеъри да успее да го успокои, входната врата се отвори с трясък. Тя се огледа в очакване да види Люк, ала не беше той. Беше Джейс. Облечен целият в черно, от колана, опасващ тесните му бедра, стърчаха две серафимски ками. Зад него се появиха Алек и Магнус — Магнус с дълга надиплена пелерина, по която сякаш бяха посипани парченца натрошено стъкло.
	Златистите очи на Джейс с прецизността на лазери мигом се насочиха към Клеъри. Ако си бе въобразявала, че след всичко случило се той ще гледа виновно или дори засрамено, беше сбъркала. Единственото чувство, отразено в погледа му, беше гняв.
	— Какво си мислиш, че правиш? — попита той остро и с неприкрито раздразнение.
	Клеъри сведе поглед към себе си. Тя все още стоеше върху холната масичка с нож в ръка. Изкушаваше се да го скрие зад гърба си.
	— Имахме разправия. Оправихме се.
	— Сериозно? — Гласът на Джейс бе пропит от сарказъм. — Знаеш ли изобщо как се използва ножът, Клариса? Без да го забиеш в себе си или в някой невинен свидетел?
	— Никого не съм наранила — процеди през зъби Клеъри.
	— Тя проби дивана — каза глухо Мая, очите й бяха затворени. Бузите й още пламтяха от температурата и гнева, но останалата част от лицето й беше тревожно бледа. Саймън я погледна притеснено.
	— Мисля, че й става по-зле.
	Магнус се покашля. Когато Саймън не се помръдна, той каза с нотка на крайно раздразнение в гласа:
	— Бягай оттук, мунди. — Той свали пелерината си в движение, докато прекосяваше стаята до дивана, на който лежеше Мая. — Предполагам, че ти си пациентката ми, така ли е? — попита той, като сведе поглед към нея през втвърдените си блестящи мигли.
	Мая го погледна с блуждаещ поглед.
	— Аз съм Магнус Бейн — продължи той с успокояващ глас, като протегна окичените си с пръстени ръце. Между тях затанцуваха сини искри като светещи организми във вода. — Аз съм магьосникът, дошъл да те излекува. Те казаха ли ти, че ще дойда?
	— Знам кой си, но… — Мая изглеждаше замаяна. — Изглеждаш толкова… толкова… _блестящ_.
	Алек издаде звук, наподобяващ смях, който обаче премина в кашлица, когато тънките ръце на Магнус изтъкаха блестяща синя завеса около момичето-върколак. Джейс не се засмя.
	— Къде е Люк? — попита той.
	— Излезе — рече Саймън. — Отиде да премести пикапа от моравата.
	Джейс и Алек бързо си размениха погледи.
	— Много забавно — каза Джейс. Ала не звучеше да се забавлява. — Не го видях, докато се качвахме по стълбите.
	Тънък филиз от тревога се разгърна като листо в гърдите на Клеъри.
	— И пикапа ли не видяхте?
	— Аз го видях — каза Алек. — Беше на алеята. Фаровете бяха угасени.
	При тези думи дори Магнус, който бе зает с Мая, вдигна поглед. През магическата мрежа, която бе изтъкал около себе си и момичето-върколак, чертите му изглеждаха размазани и неясни, сякаш го виждаха през вода.
	— Това не ми харесва — каза той и гласът му прозвуча глухо и далечно. — Особено след нападението на древак демоните. Те бродят на глутници.
	Джейс вече посягаше към една от серафимските ками.
	— Ще отида да го потърся. Алек, ти остани тук да наглеждаш къщата.
	Клеъри скочи от масата.
	— Ще дойда с теб.
	— Не, няма да дойдеш. — Той се отправи към вратата, без да се обръща, за да види дали тя го следва.
	Клеъри се затича и се хвърли между него и входната врата.
	— Спри.
	За миг си помисли, че няма да спре, дори ако се наложи да мине през нея, но той спря едва на няколко педи от нея, толкова близо, че когато заговори, усещаше как дъхът му роши косата й.
	— Ако се наложи, ще те вържа, Клариса.
	— Престани да ме наричаш така.
	— Клеъри — каза тихо той и начинът, по който прозвуча името й в устата му, я накара да почувства тръпки по гърба си. Златото в очите му се бе втвърдило, станало металическо. За миг се запита какво ли би било, ако наистина се нахвърлеше върху нея, какво би било, ако я събореше и вържеше, сграбчил китките й. За него борбата беше като секса за другите хора. Мисълта за докосването му накара бузите й да пламнат.
	Тя заговори, като се опитваше да овладее вълнението в гласа си.
	— Той е мой чичо, а не твой…
	На лицето му се изписа безжалостна насмешка.
	— Твоите чичовци са и мои, скъпа сестричке — каза той, — а в случая става въпрос за човек, който не е кръвен роднина нито на теб, нито на мен.
	— Джейс…
	— Освен това нямам време да ти поставям знаци — каза той, като я погледна лениво, — а и този нож е единственото, което имаш. Не бих разчитал на него, ако ще се разправяме с демони.
	Тя заби ножа в стената до вратата и бе възнаградена с изненадата, изписана на лицето му.
	— А сега какво? Имаш две серафимски ками, дай едната на мен.
	— Не е за вярване… — обади се Саймън, пъхнал ръце в джобовете, с горящи като черни въглени очи, изпъкващи на бялото му лице. — Аз _ще_ отида.
	— Саймън, недей… — започна Клеъри.
	— Е, няма да стоя тук и да гледам как флиртувате, докато още сме в неведение какво се е случило с Люк. — Той й махна да се отдръпне от вратата.
	Джейс стисна устни.
	— Ще отидем всички. — За изненада на Клеъри той издърпа серафимската кама от колана си и й я подаде. — Вземи.
	— Как се казва? — попита тя, като се отдръпна от вратата.
	— Накир.


	Клеъри бе оставила якето си в кухнята и още щом излезе на тъмната веранда, студеният въздух, идващ откъм Ийст Ривър, я проряза през тънката риза.
	— Люк? — извика тя. — _Люк!_
	Пикапът беше паркиран на алеята, една от вратите зееше отворена. От осветлението в купето се процеждаше мъждива светлина. Джейс се намръщи.
	— Ключовете са на таблото. Двигателят е запален.
	Саймън излезе последен и затвори входната врата.
	— Как разбра?
	— Ами, чува се. — Джейс погледна присмехулно Саймън. — Ако се заслушаш, и ти ще го чуеш, кръвопиецо. — С няколко скока той слезе по стълбите, като остави вятърът да разнесе след него лекото му кикотене.
	— Като се замисля, май „мундан“ ми харесва повече от „кръвопиец“ — измърмори Саймън.
	— При Джейс не можеш да си избираш прякорите, с които те нарича. — Клеъри пъхна ръка в джоба си, пръстите й се сключиха около хладния, гладък камък. Тя вдигна високо магическата светлина, която заблестя между пръстите й като светлината на мъничко слънце. — Хайде.
	Джейс беше прав, пикапът _беше_ с включен двигател. Когато го доближиха, Клеъри усети мириса на изгорели газове и сърцето й се сви. Люк никога не би оставил вратата на колата отворена, а ключовете — на таблото, освен ако не се е случило нещо.
	Джейс обиколи пикапа, като се мръщеше.
	— Ела насам с магическата светлина. — Той коленичи в тревата и леко прокара пръсти по нея. От вътрешния си джоб извади един предмет, който бе познат на Клеъри: гладко парче метал, цялото гравирано с изящни руни. Сензор. Джейс го прокара по тревата и той веднага започна да издава серия от силни пиукащи звуци като повреден гайгеров брояч.
	— Сигнализира за демонична активност. Има отчетливи следи.
	— Да не би да са оставени от демона, който нападна Мая? — попита Саймън.
	— Нивата са твърде високи. Тази нощ тук трябва да е бил повече от един демон. — Джейс се изправи на крака със съсредоточено изражение на лицето. — Май ще е най-добре вие двамата да се приберете. Изпратете ми Алек. Той има опит с тези неща.
	— Джейс… — кипна отново Клеъри. Но внезапно млъкна и се втренчи. Нещо се беше стрелнало от другата страна на улицата и тичаше надолу по павираната настилка край Ийст Ривър.
	Имаше нещо в това движение — доколкото светлината го улавяше, беше твърде бързо и твърде _продълговато_, за да е човек…
	Клеъри протегна ръка и посочи:
	— Вижте! До водата!
	Джейс проследи погледа й и изсумтя. После се затича, а те хукнаха след него, като минаха по асфалта на улица Кент и избуялата трева покрай брега. Когато Клеъри се затича, магическата светлина затрепери в ръката й, като осветяваше само тук-там части от крайбрежната пътека: някой израснал бурен, някоя изпъкнала пукнатина в бетона, в която за малко да се спъне, тук — купчина боклук, там — счупено стъкло, и когато най-после вълнистата вода се откри пред погледите им, те видяха свитата фигура на някакъв мъж.
	Беше Люк. Клеъри го позна инстинктивно, въпреки че лицето му не се виждаше от двете тъмни, прегърбени фигури, надвесени над него. Той лежеше по гръб, толкова близо до водата, че в миг на паническа тревога тя се запита дали прегърбените същества не го задържаха под водата, с цел да го удавят.
	После те отстъпиха назад, като съскаха през идеално кръглите си, без устни, усти, и тя видя, че главата му бе положена на грапавата крайречна пътека. Лицето му беше отпуснато и сиво.
	— Раум демони — прошепна Джейс.
	Саймън се ококори.
	— Да не би да са същите като онзи, който нападна Мая…?
	— Не. Тези са много по-лоши. — Джейс махна на Саймън и Клеъри да минат зад него. — Вие двамата, стойте зад мен. — Той вдигна серафимската си кама. — _Израфил!_ — извика той и внезапно блесна ярка светлина, сякаш лумнали нагоре пламъци. Джейс пристъпи напред, като насочваше оръжието си към най-близкия от демоните. В светлината на серафимската кама демоните се откроиха с цялата си отвратителност: мъртвешки бяла, олющена кожа, черна дупка на мястото на устата, изпъкнали като на крастава жаба очи и ръце, които към края, там, където трябваше да са китките, преминаваха в пипала. Точно тези пипала протегна чудовището и с ужасяваща бързина ги размаха пред Джейс.
	Но Джейс беше по-бърз. Чу се противен звук от _срязване_, когато Израфил отсече китката на демона и пипалото хвръкна във въздуха. То се приземи току до краката на Клеъри все още мърдащо. Беше сиво-бяло, от него излизаха кървавочервени израстъци. Във всеки израстък имаше грозд от тънки, остри като игли зъби.
	Саймън се задави от отвращение, а Клеъри беше на път да се присъедини. Тя ритна пулсиращите пипала и те се претърколиха в калната трева. Когато вдигна поглед, видя, че Джейс се беше вкопчил в ранения демон и двамата се търкаляха по камъните към реката. Блясъкът на серафимската кама на Джейс хвърляше красиви полукръгове над водата, докато той се премяташе и извиваше, като се пазеше от останалите пипала на чудовището и особено от черната кръв, бликаща от отрязаната му китка. Клеъри се поколеба — да отиде при Люк или да се спусне да помогне на Джейс? — и както се колебаеше, чу как Саймън извика:
	— Клеъри, внимавай! — Тя се обърна и видя как другият демон се носи към нея.
	Нямаше време да извади серафимската кама от колана си, нито пък да си спомни и извика името й. Тя протегна ръце, а демонът връхлетя върху нея и я повали на земята. Тя се строполи с писък, като удари болезнено рамото си о неравната земя. Ловките пипала се впиха в кожата й. Едното се уви около ръката й и я стисна болезнено, другото я сграбчи за гърлото.
	Тя посегна панически към врата си и се опита да отскубне този подобен на въже, гъвкав крайник от гърлото си. Вече усещаше болка в дробовете си. Започна да рита и да се извива…
	И внезапно натискът изчезна, съществото го нямаше. Тя си пое малко въздух и се изправи на колене. Демонът се беше навел и я гледаше с черните си очи без зеници.
	Да не би да се готвеше да й се нахвърли отново? Тя сграбчи камата си и произнесе:
	— _Накир_ — и от пръстите й се разля сноп светлина. Никога преди не бе държала ангелска кама. Дръжката му трепереше и вибрираше в ръката й; имаше чувството, че е жива. — _НАКИР!_ — извика отново тя, като се изправи на крака, протегна камата, насочвайки я към раум демона.
	За нейна изненада демонът заотстъпва назад като размахваше пипалата си, сякаш едва ли не — което не беше възможно — се страхува от нея. Видя как Саймън тича към нея, хванал в ръце нещо дълго, подобно на стоманена тръба, зад него Джейс се изправяше на колене. Тя не виждаше демона, с когото той се беше борил, сигурно го бе убил. Другият демон пък стоеше с отворена уста и издаваше жални, плачливи звуци, подобни на бухане на огромен бухал. Внезапно той се обърна, като размахваше пипалата си, спусна се към брега и скочи в реката. Фонтан от черна вода плисна нагоре, след което демонът изчезна, изгуби се под повърхността на реката, без дори да остави след себе си водни мехури, които показваха мястото на потъването.
	Джейс застана до нея точно когато съществото изчезна. Той беше притеснен, задъхан, целият изпоцапан с черната кръв на демона.
	— Какво… се случи? — попита той, докато си поемаше въздух.
	— Не знам — недоумяваше Клеъри. — То идваше към мен… опитах се да го отблъсна, но то беше много пъргаво… и после просто _избяга_. Сякаш видя нещо, от което се уплаши.
	— Добре ли си? — Беше Саймън, който плавно спря пред нея, без да е задъхан — той никога повече няма да се задъхва, припомни си тя, стиснал тревожно тръбата в ръка.
	— Откъде взе това? — попита Джейс.
	— Изкъртих я от един уличен телефон. — Саймън сякаш се сепна, като си спомни. — Предполагам, че когато адреналинът ти се качи, можеш да направиш смайващи неща.
	— Или ако си прокълнат и притежаваш нечиста сила — каза Джейс.
	— О, престанете и двамата — скастри ги Клеъри, при което Саймън я погледна мъченически, а Джейс — дяволито. Тя мина покрай тях и продължи към брега на реката. — Нима забравихте Люк?
	Люк лежеше в безсъзнание, но дишаше. Беше блед също като Мая преди малко и единия му ръкав беше разкъсан на рамото. Когато отлепи плата от кожата му с цялата деликатност, на която бе способна, Клеъри видя на рамото му грозд от кръгли червени рани на мястото, където пипалата го бяха държали. От всяка от раните течеше смесица от кръв и черна течност. Тя си пое въздух.
	— Трябва да го занесем вкъщи.
	Когато Саймън и Джейс се появиха на стълбите на предната веранда, носейки Люк, отпуснат между тях, Магнус беше там и ги чакаше. След като бе приключил с Мая, той я беше пренесъл на леглото в стаята на Люк, така че сега диванът беше свободен и те положиха ранения на него, след което Магнус пристъпи към работа.
	— Ще се оправи ли? — попита настойчиво Клеъри, като се суетеше около дивана, докато Магнус призоваваше синкав огън, който проблесна между ръцете му.
	— Ще се оправи. Отровата на раум демоните е по-опасна от тази на древак, но не е нещо, с което да не мога да се справя. — Магнус й направи знак да се махне. — Ако, разбира се, се отдръпнеш и ме оставиш да работя на спокойствие.
	Клеъри седна неохотно във фотьойла. Джейс и Алек стояха до прозореца с наведени една до друга глави. Джейс жестикулираше нещо с ръце. Тя предположи, че обяснява на Алек какво се е случило с демоните. Саймън, който се чудеше какво да прави, стоеше облегнат на стената до вратата на кухнята. Изглеждаше замислен. Понеже не можеше да гледа посърналото сиво лице с хлътнали очи на Люк, Клеъри насочи погледа си към Саймън, като се опитваше да прецени кое у него си оставаше познато и кое й бе станало чуждо. Без очилата очите му изглеждаха двойно по-големи и много тъмни, по-скоро черни, отколкото кафяви. Кожата му беше бледа и гладка като бял мрамор, прорязана от по-тъмни вени на слепоочията и изпъкналите скули. Дори косата му изглеждаше по-тъмна от силния контраст с бялата кожа. Тя си спомни как докато гледаше множеството в хотела на Рафаел, се бе чудила защо няма грозни или непривлекателни вампири. Тогава си беше помислила, че навярно има някакво правило, според което физически непривлекателни хора не могат да стават вампири. Сега обаче се запита дали пък вампиризмът сам по себе си не ги променяше, изтривайки петната от кожата и подсилвайки цвета и блясъка на очите и косата. Вероятно това беше еволюционно преимущество на този вид. Сигурно хубостта помага на вампирите да примамят своята жертва.
	После забеляза, че и Саймън я гледа втренчено, с ококорени очи. Това я извади от унеса й и тя се изправи, като отново погледна към Магнус. Синята светлина беше изчезнала. Очите на Люк още бяха затворени, но ужасната сивота се беше оттеглила от лицето му и той дишаше дълбоко и равномерно.
	— Той е добре! — възкликна Клеъри, при което Алек, Джейс и Саймън се втурнаха да видят. Саймън пъхна ръка в тази на Клеъри и тя сплете пръстите си с неговите, щастлива от изпитаното облекчение.
	— Значи ще оживее, така ли? — попита Саймън, когато Магнус се отпусна на страничната облегалка на най-близкия фотьойл. Той изглеждаше изтощен, измъчен и посинял. — Сигурен ли сте?
	— Разбира се, че съм сигурен — каза Магнус. — Аз съм висшият магьосник на Бруклин; разбирам си от работата.
	Очите му се преместиха към Джейс, който тъкмо казваше полугласно нещо на Алек, така че другите да не чуят.
	— Което ми напомня — продължи Магнус с рязкост в гласа, на която Клеъри не допускаше, че е способен, — че не съм съвсем сигурен какво си мислите, че правите, като ме викате всеки път, когато на някой от вас му порасне нокът навътре и се налага да бъде изваден. Аз съм висш магьосник и ценя времето си. Има толкова много обикновени магьосници, които ще поискат много по-малко, за да свършат такава работа.
	Клеъри замига смаяно срещу него.
	— Искаш да кажеш, че трябва да _платим_ за това? Та Люк е наш приятел!
	Магнус извади от джоба си тънка синя цигара.
	— Но не и _мой_ — каза той. — Срещал съм го само няколко пъти, когато майка ти го взимаше със себе си на сеансите, които провеждах с теб за блокиране на паметта ти. — Той прокара ръка през върха на цигарата и тя светна с разноцветен пламък. — Мислите си, че ви помагам само заради доброто си сърце? Или просто съм единственият магьосник, когото познавате?
	Джейс изслуша тази кратка тирада с едва прикриван гняв, който искреше от кехлибарените му очи, правейки ги златисти.
	— Не — каза на свой ред той, — просто си единственият магьосник, който се среща с наш приятел.
	За миг всички го гледаха втренчено — Алек с нескрит ужас, Магнус със смесица от гняв и изненада, Клеъри и Саймън — с изумление. Алек пръв заговори, гласът му трепереше.
	— Защо казваш това?
	Джейс се обърка.
	— Кое?
	— Че се срещаме… че ние… не е вярно — каза Алек, гласът му се извиси и падна няколко октави, докато се мъчеше да си възвърне самообладанието.
	Джейс го погледна твърдо.
	— Не съм казал, че той се среща с теб — рече той, — но е забавно, че ти сам се сети какво имам предвид.
	— Ние не се срещаме — повтори Алек.
	— О, така ли? — попита Магнус. — Значи ти просто с всеки си така дружелюбен?
	— _Магнус._ — Алек панически се втренчи в магьосника. И Магнус, изглежда, разбра. Той скръсти ръце на гърдите си, облегна се безмълвно назад, после присви очи и загледа разиграващата се пред него сцена.
	Алек се обърна към Джейс.
	— Ти не… — започна той. — Искам да кажа, не е възможно да си мислиш…
	Джейс клатеше озадачено глава.
	— Това, което не разбирам, е защо през цялото време се мъчиш да скриеш отношенията си с Магнус от мен, сякаш ако ми кажеш, ще имам нещо против.
	Ако той си въобразяваше, че думите му звучат утешително, очевидно грешеше. Алек пребледня и нищо не каза. Джейс се обърна към Магнус.
	— Помогни ми да го убедя — каза той, — че наистина не ми пука.
	— О — каза тихо Магнус, — мисля, че той ти вярва.
	— Тогава не… — По лицето на Джейс се изписа обърканост, а по изражението на Магнус Клеъри разбра, че той силно се изкушава да отговори. Подтикната от внезапно съжаление към Алек, тя издърпа ръката си от тази на Саймън и каза:
	— Джейс, престани. Остави го на мира.
	— Кой да остави на мира? — обади се глас от дивана. Клеъри се завъртя и видя Люк да седи на дивана, малко напрегнат от болката, но като цяло с доста бодър вид.
	— Люк! — Тя се спусна към дивана с намерение да го прегърне, но видя как държи рамото си и се въздържа. — Помниш ли какво стана?
	— Не бих казал. — Люк прокара ръка по лицето си. — Последното, което си спомням, беше, че слязох от пикапа. Нещо ме блъсна в раменете и ме запрати встрани. Спомням си някаква адска болка… Така или иначе, изглежда, ми минава. Следващото, което си спомням, е, че петима души се карат. За какво беше тази врява, между другото?
	— За нищо — казаха едновременно Клеъри, Саймън, Алек, Магнус и Джейс, с изненадващо единодушие, което едва ли някога щеше да се повтори.
	Независимо че беше крайно изтощен, Люк вдигна вежди. Но единственото, което каза, беше:
	— Ясно.
	Понеже Мая още спеше в спалнята на Люк, той заяви, че ще се чувства много добре на дивана. Клеъри се опита да му предложи своето легло, но той отказа. Тя не настоя повече и се запъти към тесния коридор, за да вземе чаршафи и одеяла от дрешника. Тъкмо сваляше един юрган от горния рафт, когато усети, че някой е зад нея. Завъртя се и изпусна одеялото, което меко падна в краката й.
	Беше Джейс.
	— Извинявай, че те стреснах.
	— Няма проблем. — Тя се наведе да вземе одеялото.
	— Всъщност не съжалявам — рече той. — Това е най-силната емоция, която виждам у теб от няколко дни насам.
	— Та аз не съм те виждала от няколко дни насам.
	— И кой е виновен за това? Аз ти се обаждам. Ти не ми вдигаш телефона. А не мога просто ей така да дойда да те видя. Нали съм под арест, ако не си забравила.
	— Чак пък арест. — Тя се опита да придаде безгрижност на гласа си, докато се изправяше. — Нали Магнус ти прави компания. Както и „Островът на Гилигън“.
	_Тия от „Островът на Гилигън“ що не вземат да се гръмнат?_, помисли си Джейс.
	Клеъри въздъхна.
	— Не мислиш ли, че с Магнус е време да си вървите?
	Джейс сви устни и тя видя в очите му колко е наранен и как го заболя.
	— Нямаш търпение да се отървеш от мен, нали?
	— Не. — Тя притисна одеялото към себе си и без да смее да го погледне в очите, сведе поглед към ръцете му. Деликатните му пръсти бяха красиви и обсипани с белези. На десния му показалец още личеше тънката бяла чертичка, по-бледа кожа на мястото, където беше преди пръстенът на Моргенстърн. Копнежът да го докосне беше толкова силен, че й идеше да захвърли одеялото и да изкрещи. — Тоест не, не исках да кажа това. Не те мразя, Джейс.
	— И аз не те мразя.
	Тя вдигна облекчен поглед към него.
	— Радвам се да го чуя…
	— Искаше ми се да можех да те мразя — рече той. Гласът му беше спокоен, устата му — изкривена в колеблива усмивка, но от очите му струеше дълбока болка. — Искам да те мразя. Опитвам се да те мразя. Всичко щеше да е толкова лесно, ако те мразех. Понякога си мисля, че те мразя, но после те виждам и…
	Ръцете й се вцепениха върху одеялото.
	— И какво?
	— А ти какво си _мислиш_? — Джейс поклати глава. — Защо аз ти казвам точно как се чувствам, а ти никога не го правиш? Това е като да си удряш главата в стената, с тази разлика, че ако си удрях главата в стената, поне щях да мога да спра.
	Устните на Клеъри толкова силно затрепериха, че не можеше дори да проговори.
	— Да не мислиш, че на мен ми е лесно? — попита в отговор тя. — Да не мислиш…
	— Клеъри? — Беше Саймън, който бе излязъл в коридора с новата за него безшумна грация и който така я стресна, че отново изпусна одеялото. Тя извърна лице, но не достатъчно бързо, за да прикрие от него изражението си или издайническия блясък в очите си. — Разбирам — каза той след дълга пауза. — Извинете, че ви прекъснах. — Той се скри отново във всекидневната, като остави Клеъри да гледа втренчено след него през напиращите сълзи.
	— _По дяволите._ — Тя се обърна към Джейс. — Какво ти става? — каза тя с повече злоба, отколкото изпитваше. — Защо трябва всичко да разваляш? — Хвърли по него одеялото и се втурна след Саймън.
	Той беше вече пред външната врата. Тя изтича след него на верандата, като остави вратата да се затръшне след нея.
	— Саймън! Къде отиваш?
	Той се обърна почти машинално.
	— У дома. Стана късно, не искам изгревът на слънцето да ме завари тук.
	Понеже до изгрева на слънцето имаше още няколко часа, това извинение се стори слабо на Клеъри.
	— Знаеш, че тук си винаги добре дошъл и можеш да останеш да спиш през деня, ако искаш да избегнеш среща с майка ти. Можеш да спиш в моята стая…
	— Не мисля, че това е добра идея.
	— Защо? Не разбирам защо си тръгваш.
	Той й се усмихна. Усмивката му беше тъжна, сякаш загатваше и нещо друго.
	— Знаеш ли кое е най-лошото, което мога да си представя?
	Тя премигна срещу него.
	— Кое?
	— Да изгубя доверието си в човека, когото обичам повече от всичко на света.
	Тя го хвана за ръкава. Той не се отдръпна, но и не отвърна на докосването й.
	— Да не искаш да кажеш…
	— Да — рече той, досещайки се какво ще го попита тя. — Теб имах предвид.
	— Но ти _можеш_ да ми имаш доверие.
	— И аз така си мислех. Но имам чувството, че предпочиташ да скърбиш за някого, с когото може би никога няма да бъдеш, вместо да се опиташ да бъдеш с този, с когото имаш шанс.
	Нямаше смисъл да отрича.
	— Само ми дай време — каза тя. — Просто ми трябва време, за да приключа… да приключа с всичко.
	— Значи няма да ми кажеш, че греша, така ли? — рече той. На мъждивата светлина на верандата очите му изглеждаха много големи и тъмни. — Този път не, нали?
	— Този път не. Съжалявам.
	— Недей. — Той се извърна от нея и протегнатата й ръка и тръгна към стълбите на верандата. — В крайна сметка, това е истината.
	_Каквото и да струва тя._ Клеъри пъхна ръце в джобовете и се загледа в отдалечаващата се фигура, докато не я видя да се разтапя в мрака.
	Все пак се оказа, че Магнус и Джейс не бързаха да се приберат. Магнус искаше да поостане още няколко часа, за да се увери, че Мая и Люк се възстановяват според очакванията му. След като няколко минути поддържа измъчен разговор с отегчения Магнус, докато Джейс, седнал на пейката пред пианото на Люк, усърдно изучаваше партитурите, правейки се, че не я забелязва, Клеъри реши да си легне рано.
	Ала сънят не идваше. Чуваше през стената как Джейс тихо подрънква на пианото, но не това я държеше будна. Мислеше за Саймън, как се прибира вкъщи, където никога повече нямаше да се чувства като у дома си, за отчаянието в гласа на Джейс, когато каза _Искам да те мразя_, и за Магнус, който не каза истината на Джейс: че Алек не иска Джейс да знае за отношенията им, защото още е влюбен в него. Тя се замисли какво удовлетворение би донесло на Магнус, ако бе произнесъл на глас истината. Фактът, че не го направи и остави Алек да продължи да лъже и да се самозаблуждава, доказваше, че Магнус наистина го харесва. Може би все пак беше вярно казаното от кралицата на феите: любовта те прави лъжец.


	13
	Войнство непокорни ангели

	След като Джейс бе изсвирил първия дял от „Нощния Гаспар“ на Равел, стана от пианото, отиде в кухнята, вдигна телефона на Люк и проведе кратък разговор. След което се върна на пианото.
	Беше стигнал до половината на третия дял, когато видя някаква светлина да пробягва отпред, на моравата на Люк. Миг по-късно светлината угасна и гледката откъм предния прозорец се стопи в тъмнината. Джейс обаче беше вече на крака и посягаше към якето си. Той безшумно затвори зад себе си външната врата и се спусна по стълбите, като ги взимаше по две наведнъж. На моравата до пешеходната алея имаше мотор, който още бръмчеше. Видът му по странен начин напомняше за организъм: тръбите се виеха като жилести вени из цялото шаси, а единственият фар, който едва мъждукаше, приличаше на блестящо око. По странен начин моторът приличаше на жив, колкото и момчето, подпряло се на него и вперило любопитен поглед в Джейс. Момчето бе облечено в кафяво кожено яке, а къдравата му коса се виеше чак до яката и влизаше в присвитите му очи. То се хилеше, като показваше острите си зъби. Джейс съзнаваше, че нито момчето, нито моторът са _наистина_ живи; и двете неща се движеха с демонична енергия, която губеха след изтичането на нощта.
	— Рафаел — каза Джейс вместо поздрав.
	— Както виждаш — рече Рафаел, — донесох ти това, за което ме помоли.
	— Да, виждам.
	— Все пак ми е любопитно да разбера за какво ли ти е притрябвал демоничен мотор. От една страна, те не отговарят напълно на разпоредбите в Съглашението, а от друга — говори се, че ти вече си имаш един.
	— Така е, имам си — призна Джейс, като обикаляше край мотора и го проверяваше от всички страни. — Но той е на покрива на Института, а точно сега не мога да го взема.
	Рафаел леко се подсмихна.
	— Явно и двамата не сме добре дошли в Института.
	— Вие, кръвопийците, още ли сте в почетния списък?
	Рафаел се извърна настрани и се изплю на земята.
	— Считат ни за убийци — каза ядно той. — Приписват ни смъртта, на което и да е същество, било то фея или дори магьосник, макар и постоянно да ги уверявам, че ние не пием кръв от магьосници. Горчива ни е и има много странични ефекти за тези, които все пак я опитат.
	— Казал ли си това на Мерис?
	— Мерис. — Очите на Рафаел блестяха. — И да искам, не мога да говоря с нея. Сега всички решения се вземат от инквизиторката, всички въпроси и молби минават през нея. Лоша работа, приятелю, лоша работа.
	— На мен ли го казваш — рече Джейс. — И да сме наясно — не сме приятели. Съгласих се да не казвам на Клейва какво се случи със Саймън, защото ми трябваше помощта ти. Не защото си ми симпатичен.
	Рафаел се ухили, белите му зъби блеснаха в мрака.
	— Напротив, харесваш ме. — Той килна глава на една страна. — Странно — започна да разсъждава той, — мислех, че сега, когато си в немилост пред Клейва, ще си по-различен. Вече не си техният любим син. Предполагах, че онази твоя арогантност ще изчезне. Но ти никак не си се променил.
	— Мисля, че човек трябва да е последователен — каза Джейс. — Е, ще ми дадеш ли мотора, или не? До изгрев-слънце има само няколко часа.
	— Да разбирам ли, че няма да ми го върнеш дотогава? — Рафаел се отмести грациозно от мотора, при което Джейс видя да проблясва златната верижка около шията му.
	— Няма да ти го върна. — Джейс се метна на мотора. — Но ако се боиш от изгрева, можеш да спиш в мазето под къщата.
	— Ммм. — Рафаел се замисли. Той бе десетина сантиметра по-нисък от Джейс и макар че изглеждаше физически по-млад от него, очите му бяха много по-стари. — Значи забравяме за случая със Саймън, нали така, ловецо на сенки?
	Джейс запали мотора, като го насочи към реката.
	— Никога няма да забравя този случай, кръвопиецо, но май поставихме добро начало.
	Джейс не беше карал мотор, откакто се беше застудило и сега леденият вятър, който се извиваше над реката и го пронизваше през тънкото яке и дочените джинси с дузина ледени иглички, го изненада неприятно. Джейс потрепери и се зарадва, че поне си беше взел кожените ръкавици, в които да пъхне ръцете си.
	В тъмнината на нощта светът сякаш бе изгубил пъстротата си. Реката беше с цвят на стомана, небето — сиво като гълъб, хоризонтът — дебела черна линия, прокарана в далечината. По протежението на мостовете Уилямсбърг и Манхатън мигаха и блестяха светлини. Въздухът миришеше на сняг, макар че до зимата оставаха месеци.
	Последният път, когато летеше над реката, зад него беше Клеъри, ръцете й го обгръщаха, а малките й длани бяха вкопчени в плата на якето му. Тогава не му беше студено. Той наклони мотора рязко встрани; стори му се, че вижда собствената си сянка да плува във водата, някак необичайно изкривена. Когато се изправи, го видя: кораб с черни метални страни, без надписи по тях и почти неосветен, тънкият му остър нос пореше водата. Приличаше му на акула, мършава, бърза и ужасна.
	Той спря и внимателно се понесе надолу, безшумно, като листо, хвърлено по течението. Нямаше усещането, че пада, а по-скоро, че корабът се издига, за да го пресрещне, качен върху огромна шамандура. Колелата на мотора докоснаха палубата и той се плъзна по нея, докато плавно спря. Нямаше нужда да изключва двигателя, само провеси краката си встрани и ръмженето на мотора утихна до леко бръмчене, после премина в жужене и накрая млъкна, когато Джейс слезе. Той се обърна да го погледне и видя, че моторът се бе смалил, напомни му на нещастно кученце, на което са казали да стои мирно.
	Джейс му се усмихна дяволито.
	— Ще се върна — каза той. — Само да огледам тази лодка.
	Имаше доста за оглеждане. Той застана на широката палуба, водата му се падаше отляво. Всичко беше боядисано в черно: палубата, металният релинг*, който я опасваше; дори люковете в дългата тясна кабина бяха почернени. Корабът беше по-голям, отколкото предполагаше: може би колкото едно футболно игрище, ако не и повече. Никога досега не беше виждал такъв кораб. Прекалено голям, за да е яхта, прекалено малък, за да е военноморски плавателен съд, пък и никога не беше виждал кораб, боядисан изцяло в черно. Джейс се запита откъде ли може да го е взел баща му.
	[* Релинг — перила около палубата на кораба. — Бел.ред.]
	Той остави мотора и започна бавно да обикаля по палубата. Облаците се бяха разсеяли и звездите блестяха с чудна светлина. Виждаше как свети градът от двете му страни, сякаш бе застанал в празен коридор със стени от светлина. Ботушите му кухо отекваха по палубата. Внезапно му хрумна мисълта, че Валънтайн може изобщо да не е тук. Джейс рядко бе попадал на места, изглеждащи толкова безлюдно.
	За миг спря до кърмата и се загледа над реката, която се врязваше между Манхатън и Лонг Айлънд като белег. Водата се пенеше, образувайки сиви стълбове, преливащи в сребристо към върховете, а над нея духаше такъв силен и неизменен вятър, какъвто можеше да духа само над вода. Той протегна ръце и позволи на вятъра да съблече якето му и да го понесе като крила, косата му го шибаше през лицето и боцкаше очите му до сълзи.
	Навремето до вилата в Идрис имаше езеро. Баща му го учеше да плава по него, учеше го на езика на вятъра и на водата, на водните и въздушните течения. _Всички мъже знаят да плават_, беше казал той. Това беше един от редките случаи, когато бе употребил думите _всички мъже_ вместо _всички ловци на сенки_. Един вид кратко напомняне, че какъвто и да е Джейс, той все пак е част от човешката раса.
	Когато се извърна от кърмата с насълзени очи, Джейс видя в стената на кабината, между два почернени люка, една врата. Той бързо прекоси палубата и натисна дръжката, беше заключено. Извади стилито си, бързо изгравира в метала отваряща руна и вратата поддаде, пантите й изскърцаха и от тях се посипа червеникава ръжда. Джейс влезе и се озова на мъждиво осветено метално стълбище. Наоколо миришеше на ръжда и вехтории. Той пристъпи крачка напред и вратата се затвори зад него с отекващ металически трясък, и в следващия миг го обгърна тъмнина.
	Джейс изруга и затърси опипом в джоба си камъка с магическата светлина. Внезапно ръкавиците му се втвърдиха, пръстите му се вкочаниха от студ. Тук вътре беше по-студено, отколкото вън, на палубата. Въздухът беше леден. Той извади от джоба ръката си, която трепереше далеч не само от студ. Всяко косъмче по него беше настръхнало, всеки нерв — опънат до скъсване. Тук ставаше нещо.
	Вдигна камъка, който грейна и предизвика още по-голямо навлажняване на очите му. Като през мъгла той видя тънката фигура на момиче, което стоеше пред него със скръстени на гърдите ръце, червената й коса се открояваше на фона на черния метал около нея.
	Ръката му трепна и от магическата светлина се пръснаха искри, сякаш цяло войнство буболечки бе изригнало от тъмнината.
	— _Клеъри?_
	Тя го гледаше, лицето й беше бяло, устните й трепереха. В гърлото му заседнаха един след друг въпроси — какво правеше тя тук? Как се беше добрала до кораба? Обзе го панически ужас, по-силен от всеки страх, който бе изпитвал за самия себе си. Нещо се беше случило с Клеъри. Пристъпи крачка напред, точно когато тя свали ръце от гърдите си и ги протегна към него. Те бяха изцапани с кръв. Отпред бялата й рокля също беше цялата в кръв, подобно на ален лигавник.
	Тя залитна напред и Джейс я хвана с една ръка. Когато Клеъри се отпусна с цялата си тежест, той за малко не изтърва магическата светлина. Усещаше биенето на сърцето й, допира на меката й коса до бузата си, толкова познат. Ароматът й обаче беше различен. Ароматът, с който свързваше Клеъри, смесица от сапун с мирис на цветя и чист памук, го нямаше, усещаше единствено мирис на кръв и метал. Главата й се килна назад и подбели очи. Бясното биене на сърцето й намаляваше… спираше…
	— Не! — Той я разтърси така силно, че главата й се удари в ръката му. — Клеъри! Събуди се! — Отново я разтърси и този път миглите й трепнаха. Усети облекчение като внезапно избила студена пот и в следващия миг тя отвори очи, ала те вече не бяха зелени, бяха матови и блестящо бели, бели и слепи като фарове на тъмен път, бели като тревожния шум в собствените му мисли.
	_Тези очи са ми познати отпреди_, помисли си той и после мракът го погълна като вълна, носеща със себе си тишина.


	В мрака се образуваха пролуки, светещи точици светлина на тъмния черен фон. Джейс затвори очи, опита се да успокои дишането си. Усещаше бакърен вкус в устата си като от кръв, имаше чувството, че лежи върху студена метална повърхност и студът прониква през дрехите и пронизва кожата му. Започна да брои наум до сто в обратен ред, докато дишането му постепенно се успокои. После отново отвори очи. Все още беше тъмно, но мракът се беше разсеял, разкривайки познатото нощно небе, осеяно със звезди. Той бе на палубата на кораба, легнал по гръб в сянката на Бруклинския мост, който се издигаше срещу кърмата на кораба като сива планина от камък и метал. Джейс изстена, изправи се на лакти… и се вцепени, когато забеляза още една сянка, този път определено на човек, който идваше към него.
	— Получи тежък удар по главата — каза гласът, който го преследваше в кошмарите му. — Как си?
	Джейс се надигна и веднага съжали, когато усети, че стомахът му се преобръща. Ако беше хапнал нещо през последните десет часа, сигурен беше, че щеше да го повърне. А сега усети само кисел жлъчен вкус в устата си.
	— Чувствам се отвратително.
	Валънтайн се усмихна. Той седеше върху купчина празни сандъци, беше облечен в спретнат сив костюм и вратовръзка, както някога, когато седеше зад елегантното махагоново бюро във вилата на Уейланд в Идрис.
	— Следващият въпрос, който искам да ти задам, е: как ме намери?
	— Изтръгнах информацията от твоя раум демон — каза Джейс. — Ти беше този, който ме научи къде крият сърцата си. Заплаших го и той ми каза. Е, те не са много умни, но все пак този успя да ми каже, че идва от някакъв кораб в реката. Един поглед ми беше достатъчен. Видях сянката, която хвърля корабът ти над водата. Освен това демонът ми каза, че ти си го призовал, но това вече го знаех.
	— Ясно. — Валънтайн сякаш се мъчеше да сподави усмивката си. — Следващия път, преди да се изтърсиш тук, гледай поне да ме предупредиш. Така ще мога да ти спестя неприятната разправия с охраната ми.
	— Охрана? — Джейс се опря на студения метален релинг и пое дълбоко чистия, студен въздух. — Имаш предвид демони, така ли? Използваш Меча, за да ги призоваваш.
	— Няма да отрека това — каза Валънтайн. — Зверовете на Лушън разбиха моята армия от бездушни, а аз нямам нито време, нито желание да създавам нова. Сега у мен е Мечът на смъртните, така че те не ми трябват повече. Вече имам други сили на разположение.
	Джейс се сети за Клеъри, окървавена и умираща в ръцете му. Той прокара ръка по челото си. Там, където то се бе опирало о металния релинг, беше хладно.
	— Онова на стълбището — каза той. — Не беше Клеъри, нали?
	— Клеъри? — Валънтайн звучеше леко изненадано. — Нея ли видя?
	— Защо, какво странно има? — Джейс се мъчеше да придаде незаинтересованост и безгрижие на гласа си. Не че имаше проблем с пазенето на тайни — както свои, така и чужди, но чувствата му към Клеъри бяха нещо, което си бе казал, че ще може да понесе само ако не се вглежда в тях.
	Но това беше Валънтайн. Той разглеждаше всичко подробно, изучаваше го, преценяваше по какъв начин би могло да се превърне в нещо, което да му е от полза. В това отношение той напомняше на Джейс за кралицата на феите: хладен, опасен, пресметлив.
	— Това, на което си се натъкнал на стълбището — каза Валънтайн, — беше Аграмон, демонът на страха. Аграмон приема образа на това, от което най-много се боиш. Когато се нахрани с твоя страх, той те убива. Ти обаче още си жив. Повечето мъже — и жени — умират от този страх. Поздравления за издръжливостта ти.
	— Аграмон? — Джейс беше поразен. — Това е велик демон. Къде го намери?
	— Платих на един млад и тщеславен магьосник да го призове за мен. Той си мислеше, че ако демонът остане в очертанията на пентаграмата, ще може да го контролира. За негова зла участ се оказа, че най-големият му страх бе, че демонът, който е призовал, ще преодолее защитата на пентаграмата и ще го нападне. И наистина точно това се случи, когато Аграмон се яви.
	— Значи така е умрял — рече Джейс.
	— Кой как да е умрял?
	— Магьосникът — отвърна Джейс. — Той се казваше Елиас. Беше на шестнайсет. Но ти знаеш това, нали? Дяволското преобразяване…
	Валънтайн се засмя.
	— Я виж колко си бил досетлив?! В такъв случай сигурно се досещаш защо изпратих демоните в дома на Лушън?
	— Ти искаше Мая — каза Джейс. — Защото тя е дете-върколак. Трябва ти кръвта й.
	— Изпратих древак демоните, за да проверят какво става в дома на Лушън и после да ми докладват — каза Валънтайн. — Лушън уби един от тях, ала другият разказа за присъствието на млада ликантропка и…
	— Ти изпрати раум демоните да я вземат. — Джейс усети внезапна умора. — Защото Люк държи на нея, а ти искаш всячески да го нараниш. — Той направи пауза, а после каза с равен глас: — Което е безкрайно подло, дори и за теб.
	За миг в очите на Валънтайн проблесна гняв, после отметна глава назад и прихна.
	— Възхищавам се на упорството ти. В това отношение толкова приличаш на мен. — Той се изправи на крака и протегна ръка към Джейс. — Ела. Да се поразходим по палубата. Има нещо, което искам да ти покажа.
	Джейс искаше да отблъсне протегнатата му ръка, но предвид болката в главата си, не беше сигурен, че ще може сам да се изправи. Пък и може би нямаше да е добре да дразни баща си още отсега. Каквото и да казваше Валънтайн за неговото упорство, той никога не бе толерирал непослушанието.
	Ръката на Валънтайн беше хладна и суха, а хватката му — странно успокояваща. Когато Джейс се изправи, Валънтайн го пусна и извади едно стили от джоба си.
	— Нека излекувам раните — каза той, като посегна към сина си.
	Джейс се дръпна… след известно колебание, което не остана незабелязано от Валънтайн.
	— Не ми трябва помощта ти.
	Валънтайн прибра стилито си.
	— Както искаш. — Той тръгна напред, а Джейс постоя малко така, после тръгна след него, като подтичваше, за да го настигне. Прекрасно знаеше, че баща му никога няма да се обърне, за да види дали Джейс го следва, но че очаква от него да го направи и следователно ще започне да говори.
	Беше прав. Докато се изравняваше с баща си, Валънтайн вече бе започнал да говори. Бе сключил ръце на гърба си и се движеше с лека, безгрижна походка, необичайна за толкова едър и широкоплещест мъж. Вървеше леко приведен, сякаш се канеше да се гмурне в силния вятър.
	— … ако не ме лъже паметта — казваше Валънтайн, — чел си _„Изгубеният рай“_ на Милтън, нали?
	— Карал си ме да я чета поне десет или петнайсет пъти — каза Джейс. — По-добре да царуваш в ада, отколкото да слугуваш в рая и т.н., и т.н.
	— _Non serviam_ — каза Валънтайн. — „Няма да слугувам.“ Това изписал Луцифер на знамето си, когато повел своето войнство от непокорни ангели срещу продажната власт.
	— Каква е целта ти? Защо си на страната на дявола?
	— Говори се, че и самият Милтън е бил на страната на дявола. Неговият Сатана е много по-интересен образ, отколкото неговият Бог. — Те почти стигнаха до предната част на кораба. Валънтайн спря и се облегна на релинга.
	Джейс също се облегна до него. Бяха подминали мостовете на Ийст Ривър и сега излизаха в откритите води между Стейтън Айлънд и Манхатън. Светлините в търговския център блестяха като вълшебна светлина над водата. Небето беше като напудрено с диамантен прах, а реката бе скрила тайните си под плътна черна завивка, тук-там прокъсвана от сребристо проблясване, я на рибя опашка, я на опашка на… русалка. _Моят град_, опита се да си каже Джейс, но тези думи все го отвеждаха към мисълта за Аликанте и неговите кристални кули, а не към небостъргачите на Манхатън. След малко Валънтайн каза:
	— Защо си тук, Джонатан? След срещата ни в Града от кости се запитах дали омразата ти към мен не е станала непреодолима. Почти се бях отказал от теб.
	Гласът му беше равен, горе-долу какъвто си и беше, но в него имаше и нещо друго — не точно уязвимост, но все пак нещо като истинско любопитство, сякаш беше открил, че Джейс е способен да го изненада.
	Джейс погледна към реката.
	— Кралицата на феите искаше да те попитам нещо — рече той. — Каза ми да ти задавам въпроса каква кръв тече във вените ми.
	По лицето на Валънтайн премина изненада, сякаш някаква ръка бе изтрила от него всички други изражения.
	— Говорил си с кралицата?
	Джейс нищо не отвърна.
	— Типично за тях. Всичко, което казват, е двусмислено. Кажи й, ако пак те попита, че във вените ти тече кръвта на ангела.
	— Както и във вените на всеки ловец на сенки — каза разочаровано Джейс. Надяваше се на по-интересен отговор. — Нали няма да излъжеш кралицата на феите?
	Тонът на Валънтайн стана рязък.
	— Няма. А ти едва ли си дошъл тук само, за да ми зададеш този абсурден въпрос. Каква е истинската причина да си тук, Джонатан?
	— Трябваше да поговоря с някого. — Той не умееше да контролира така добре гласа си, както го правеше баща му. В неговия се долавяше болка, подобно на кървяща рана току под повърхността. — За семейство Лайтууд не съм нищо друго, освен източник на неприятности. Сигурно и Люк вече ме мрази. Инквизиторката би предпочела да съм мъртъв. Нараних Алек, а дори не разбрах точно с какво.
	— Ами сестра ти? — попита Валънтайн. — Ами Клариса?
	_Защо трябва всичко да разваляш?_
	— И тя не е очарована от мен. — Той се поколеба. — Спомням си какво ми каза в Града от кости. Че никога не си имал шанс да ми кажеш истината. Не ти вярвам — добави той. — Искам да си наясно с това. Но мисля, че трябва да ти дам шанс да ми кажеш _защо_.
	— Трябва да ме питаш за много повече от едно защо, Джонатан. — В гласа на баща му имаше нотка, която разтревожи Джейс, някакво прекалено смирение, което каляваше гордостта на Валънтайн, както огънят калява стоманата. — Има толкова много _защо_-та.
	— Защо уби мълчаливите братя? Защо открадна Меча? Какви са намеренията ти? Защо Бокалът на смъртните не ти е достатъчен? — Джейс се спря, преди да зададе и останалите въпроси, които напираха в него. _Защо ме изостави за втори път? Защо ми каза, че вече не съм твой син, а после пак се върна за мен?_
	— Знаеш какво искам. Клейвът е безнадеждно корумпиран и трябва да бъде унищожен, а после да се създаде наново. Идрис трябва да бъде освободен от влиянието на низшите раси и Земята да се опълчи срещу демоничните нашествия.
	— Между другото, като говорим за демонични нашествия… — Джейс се огледа наоколо, сякаш едва ли не очакваше да види черната сянка на Аграмон да се носи тежко към него. — Мислех, че мразиш демоните. А сега ги използваш като слуги. Ненаситните, древак демоните, Аграмон — те са твои _подчинени_. Охрана, иконом… знам ли, може би дори и личен готвач си имаш.
	Валънтайн барабанеше с пръсти по релинга.
	— Аз не съм приятел на демоните — каза той. — Аз съм нефилим, независимо че считам Съглашението за безполезно, а Закона — за нагласен. Не е нужно човек да харесва правителството си, за да е патриот, нали? Истинският патриот цени родината си повече, отколкото собственото си място в обществения ред. Аз бях поруган за своя избор, бях принуден да се крия, бях прокуден от Идрис. Ала аз съм — и винаги ще бъда — нефилим. Не мога да сменя кръвта във вените си, дори и да исках… а аз и не искам.
	Аз пък _искам_. Джейс си помисли за Клеъри. Той отново сведе поглед към тъмната вода, съзнавайки, че това не беше вярно. Да се откаже от лова, убиването, съзнаването на собствената си бързина и безпогрешни умения: това беше _невъзможно_. Той беше воин. Не можеше да бъде нищо друго.
	— Ти би ли искал? — попита Валънтайн. Джейс бързо извърна поглед, питайки се дали баща му е успял да разгадае лицето му. Години наред живяха само двамата. Той познаваше лицето на баща си по-добре от своето собствено. Валънтайн беше единственият човек, от когото му се струваше, че никога няма да може да скрие чувствата си. Или поне един от малцината. Понякога имаше усещането, че Клеъри гледа през него така, сякаш бе от стъкло.
	— Не — каза той. — Не бих искал.
	— Би останал завинаги ловец на сенки?
	— Аз съм такъв — рече Джейс, — какъвто ти си ме направил.
	— Добре. Това исках да чуя — каза Валънтайн. Облегна се на релинга и погледна към нощното небе. В сребристобялата му коса се прокрадваха сиви нишки. Джейс не ги беше забелязал досега. — Това е война — каза Валънтайн. — Въпросът е: на чия страна ще се биеш ти?
	— Мислех, че сме от един отбор. Мислех, че всички ние сме срещу демоните.
	— Де да беше така. Не разбираш ли, че ако бях убеден, че Клейвът взима присърце интересите на този свят, ако бях сигурен, че правят всичко, което е по силите им — в името на ангела, защо ще воювам с тях? Каква причина бих имал?
	_Власт_, помисли си Джейс, но замълча. Вече не знаеше какво да каже, още по-малко — на кое да вярва.
	— Ако Клейвът продължава в същия дух — каза Валънтайн, — демоните ще забележат слабостта му и ще го нападнат. Докато те са заети с ухажването на низшите раси, не са в състояние да се сражават. Демоните ще ги нападнат и всичко ще разрушат, нищо няма да остане след тях.
	_Низшите раси._ Тези думи прозвучаха неестествено познато на Джейс; напомняха му за детските години по начин, който далеч не беше неприятен. Когато мислеше за баща си и за Идрис, в съзнанието му изникваше все същият смътен спомен за палещо слънце, сипещо лъчите си над зелените морави пред тяхната вила, и за една едра, тъмна, широкоплещеста фигура, която се навеждаше над него, вдигаше го от тревата и го пренасяше вкъщи. Трябва да е бил много малък тогава, но никога нямаше да забрави това, както и начина, по който ухаеше тревата — зелена, ярка и току-що окосена, или как слънцето превръщаше косата на баща му в бял ореол, или усещането да бъдеш носен. Да бъдеш защитен.
	— Люк — каза с леко усилие Джейс. — Люк не е низш…
	— Лушън е друга работа. Той е бивш ловец на сенки. — Гласът на Валънтайн беше равен и категоричен. — Тук не става въпрос за конкретни долноземци, Джонатан. Говоря за оцеляването на всяко живо същество, появило се на този свят. Ангелът неслучайно е избрал нефилимите. Ние сме най-добрите в света и наше е призванието да го спасим. Ние най-много от всички на този свят приличаме на боговете и трябва да използваме тази си сила, за да запазим света от разруха, каквото и да ни струва това.
	Джейс се облегна на релинга. Беше студено тук, леденият вятър пронизваше дрехите му, а върховете на пръстите му се бяха вкочанили. Но в съзнанието му изникнаха картини, изобразяващи зелени хълмове и медните камъни на вилата на Уейланд.
	— В Стария завет се казва — рече той, — че Сатаната изкушил Адам и Ева да извършат грях, като им казал „Ще станете като боговете“. И затова били изхвърлени от градината.
	Настъпи пауза, след която Валънтайн се засмя, а после каза:
	— Виждам накъде биеш, Джонатан. Искаш да ме предпазиш от греха на гордостта.
	— Има най-различни видове грехове. — Джейс се изправи и обърна лице към баща си. — Не отговори на въпроса ми за демоните, татко. Как ще обясниш това, че ги призоваваш и се _съюзяваш_ с тях? Да се бият с Клейва ли възнамеряваш да ги пратиш?
	— Разбира се — каза Валънтайн, без да се колебае, без дори да се замисли дали не е по-добре да не издава плановете си на някого, който може да ги предаде на противниците му. Джейс бе поразен от тази увереност на баща си в успеха. — Клейвът не подлежи на убеждаване с доводи, необходима е сила. Опитах се да създам армия от Бездушни, с Бокала мога да създам армия от нови ловци на сенки, но това ще отнеме години. А аз не разполагам с години. Човешката раса не може да чака години. Докато с Меча мога да се обградя с армия от покорни демони. Мога да ги използвам като инструменти и те ще направят всичко, което поискам. Те нямат воля. А когато вече не ми трябват, ще им заповядам да се унищожат взаимно и те ще го сторят. — Гласът му беше безстрастен.
	Джейс така силно стискаше релинга, че чак пръстите започнаха да го болят.
	— Не можеш да изтребиш всички ловци на сенки, които ти се противопоставят. Това е убийство.
	— Няма и да го правя. Когато от Клейва _видят_ силата, изправена срещу тях, ще се предадат. Не са самоубийци. А и сред тях има такива, които ме подкрепят. — В гласа на Валънтайн нямаше арогантност, само спокойна увереност. — Ще се разбере кои са, когато му дойде времето.
	— Мисля, че подценяваш Клейва. — Джейс се опита да прозвучи спокойно. — Не мисля, че си наясно колко много те мразят.
	— Омразата е нищо, когато се постави на една везна с оцеляването. — Ръката на Валънтайн посегна към колана, където матово проблясваше дръжката на Меча. — Но не за това става въпрос. Казах ти, че има нещо, което искам да ти покажа. Ето го.
	Той извади Меча от ножницата и го подаде на Джейс. Джейс вече беше виждал Мелартак в Града от кости, закачен на стената в залата с говорещите звезди. Беше виждал и дръжката му, подаваща се иззад рамото на Валънтайн, но никога не го беше разглеждал отблизо. _Мечът на ангела._ Беше тъмен, от тежко сребро, с матов блясък. Светлината сякаш се движеше ту по него, ту през него, сякаш бе направен от вода. В дръжката му цъфтеше вълшебна роза от светлина.
	Джейс промълви с пресъхнала уста:
	— Колко е хубав.
	— Хайде, подръж го. — Валънтайн подаде Меча на сина си така, както винаги го беше учил — с дръжката напред. Мечът проблясваше черно на светлината на звездите. Джейс се поколеба.
	— Аз не…
	— Вземи го. — Валънтайн го тикна в ръката му.
	В мига, в който пръстите на Джейс се сключиха около дръжката, от нея изскочи светъл лъч и се спусна надолу по острието на Меча. Той бързо погледна баща си, но неговото лице беше непроницаемо.
	Някаква неясна болка прониза ръката и гърдите му. Не че мечът беше тежък, не беше. Сякаш нещо го теглеше надолу, искаше да го изхвърли от кораба, да го метне в зелената океанска вода, да го забие в чупливата земна кора. Джейс усещаше как в дробовете му не достига въздух. Той вдигна глава нагоре и се огледа…
	И видя, че небето се бе променило. То бе покрито с блестяща мрежа от златни жици, през която грееха звездите, ярки като забити в мрака гвоздеи. Джейс видя, сякаш отстрани, извивката на Земята отпред на хоризонта и за миг се вцепени, поразен от красотата на гледката. После сякаш нощното небе се разпука като стъкло и през парчетата се посипаха тъмни фигури, прииждащи като орди от разкъсания мрак, прегърбени, изкривени, кокалести и без лица, сгърчени в безмълвен писък, който изгаряше съзнанието му. Леден вятър го прониза, когато шесткраки коне прелетяха покрай него, като копитата им изпускаха кървави искри при допира си с палубата на кораба. Съществата, които ги яздеха, не можеха да се опишат. Те бяха без очи, размахваха ципести крила, крещяха и изпускаха отровно зелена слуз.
	Изпитвайки неудържимо желание да повърне, Джейс се наведе над релинга, все още държейки Меча в ръка. Под него водата кипеше от демони като отровна отвара. Той видя някакви покрити с бодли същества, които кокореха кървясалите си, воднисти очи, докато се потапяха във врящия бульон от хлъзгави черни пипала. Една русалка, хваната от десетокрак воден паяк, пищеше отчаяно, докато той забиваше зъбите си в нейната мятаща се опашка, а червените му очи блестяха като кървави мъниста.
	Мечът падна от ръката на Джейс и издрънча на палубата. Внезапно шумът и гледката изчезнаха и в нощта отново се възцари тишина. Той се надвеси над релинга и с недоумение се втренчи в морето. То беше пусто, само вятърът надипляше повърхността му.
	— Какво _беше_ това? — прошепна Джейс. Усещаше в гърлото си стържене, сякаш бе глътнал шкурка. С недоумение погледна баща си, който се бе навел да вдигне Меча от палубата, където Джейс го беше изпуснал. — Това ли са демоните, които вече си призовал?
	— Не. — Валънтайн пъхна Мелартак в ножницата му. — Това са демоните, които са привлечени от Меча от всички краища на света. Доведох моя кораб на това място, защото тук защитата е слаба. Това, което видя, е моята армия, която чака от другата страна на барикадата, чака да я призова да тръгне с мен. — Очите му бяха мрачни. — Все още ли си мислиш, че Клейвът няма да се предаде?
	Джейс затвори очи и каза:
	— Не всички… не и Лайтууд…
	— Ти можеш да ги убедиш. Ако останеш при мен, кълна се, не нищо няма да им се случи.
	Тъмнината зад клепките на Джейс се обагри в червено. Той си представи пепелищата от старата къща на Валънтайн, почернелите кости на бабата и дядото, които така и никога не видя. После видя други лица. На Алек. На Изабел. На Макс. На Клеъри.
	— Аз вече достатъчно ги нараних — прошепна той. — Нищо повече не бива да им се случва. Нищо.
	— Разбира се. Ясно. — И за своя най-голяма почуда Джейс установи, че Валънтайн _беше_ разбрал, по някакъв начин бе видял това, което никой друг не беше в състояние да прозре. — Въобразил си си, че всичко, което сполетя приятелите ти, семейството ти, е станало по твоя вина.
	— То _е_ по моя вина.
	— Прав си. По твоя вина е.
	При тези думи Джейс погледна вече с искрено недоумение. Изненада, породена в еднаква степен от ужаса и облекчението.
	— По моя ли?
	— Да. Разбира се, ти не си ги наранил умишлено. Ала ти си като мен. Ние отравяме и унищожаваме всичко, което обичаме. И за това си има причина.
	— Каква причина?
	Валънтайн погледна към небето.
	— Ние, ти и аз, сме създадени за по-висша цел. Развлеченията на този свят само ни разсейват. Ако допуснем да бъдем отклонени от пътя си, ще бъдем справедливо наказани.
	— И нашето наказание сполетява всички, които обичаме? Не е ли малко сурово и несправедливо спрямо тях.
	— Съдбата никога не е справедлива. Ти плуваш във води, чието течение е по-силно от теб, Джонатан. Ако му се опълчиш, ще завлечеш не само себе си, но и онези, които се опитват да ти помогнат. Плувай по него и ще бъдеш спасен.
	— Клеъри…
	— Ако минеш на моя страна, нищо няма да сполети сестра ти. Готов съм да отида и на края на света, за да я защитя. Ще я заведа в Идрис, където ще е в безопасност. Обещавам ти.
	— Алек. Изабел. Макс…
	— Децата на семейство Лайтууд също ще бъдат под моя закрила.
	Джейс тихо промълви:
	— Люк…
	Валънтайн се поколеба, после каза:
	— Всички твои приятели ще бъдат защитени. Защо не ми вярваш, Джонатан? Това е единственият начин да ги спасиш. Кълна се.
	Джейс не можеше да проговори. Вътре в него студът на есента се бореше със спомена за лятото.
	— Взе ли своето решение? — попита Валънтайн; Джейс не можеше да го види, но долови категоричността на въпроса. Долови дори нетърпението в него.
	Джейс отвори очи. Светлината на звездите прониза ирисите му с белотата си; за миг той не виждаше нищо друго. И рече:
	— Да, татко. Взех решението си.


	Трета част
	Ден на гнева



	„Ден на гнева, този ден на пожари,
	Сир и Сибил водят разговор важен.
	Целият свят в пепелища изгаря.“
	Ейбрахам Коулс



	14
	Безстрашие

	Когато Клеъри се събуди, светлината струеше през прозорците и някаква остра болка се обаждаше в лявата й буза. Тя се обърна и видя, че беше заспала върху скицника си, чийто ръб се беше врязал в лицето й. Пък и беше изпуснала писалката си върху завивката и сега върху нея се беше образувало черно мастилено петно. Тя изстена, изправи се като търкаше нещастно бузата си, и отиде да си вземе душ.
	В банята бе пълно с издайнически знаци за случилото се през изминалата нощ. В коша за боклук бяха изхвърлени окървавени парцали и цялата мивка беше изцапана със засъхнала кръв. Клеъри потръпна и се отправи към душ-кабината, хванала шише душ-гел с екстракт от грейпфрут, с който се надяваше да измие от себе си мъчителното чувство на безпокойство.
	След това, увита в един от хавлиените халати на Люк и с кърпа около влажната си коса, тя отвори вратата на банята и видя Магнус, застанал от другата страна. В едната си ръка държеше кърпа, а другата прокарваше през косата си. Трябва да е спал накриво, помисли си тя, защото от едната страна блестящите бодли изглеждаха сплескани.
	— Защо на вас, момичетата, къпането ви отнема толкова време? — попита раздразнено той. — Независимо дали сте смъртни, ловци на сенки или магьосници, всички сте едни и същи. Докато чакам тук, ще остарея.
	Клеъри му направи път да мине.
	— Всъщност на колко _си_ години? — полюбопитства тя.
	Магнус й намигна.
	— Живял съм по времето, когато Мъртво море беше само едно езеро.
	Клеъри завъртя очи.
	Магнус й направи отпъждащ жест с ръка.
	— А сега разкарай оттук малкия си задник. Спешно трябва да ползвам банята, косата ми е истинска _катастрофа._
	— Гледай да не изразходиш всичкия ми душ-гел, никак не е евтин — подвикна му Клеъри и се отправи към кухнята, където след кратко суетене намери кафе и филтри, и зареди кафе-машината. Познатото клокочене и миризмата на процеждащото се през филтъра кафе пропъдиха чувството й на безпокойство. Докато има кафе на този свят, нещата все някак ще се наредят, нали така?
	Върна се отново в спалнята, за да се облече. Десет минути по-късно, с джинси и пуловер на сини и зелени райета, вече беше във всекидневната и се опитваше да събуди Люк. Той изстена и се надигна леко, косата му беше разрошена, а лицето — още сънено.
	— Как си? — попита Клеъри, като му подаде една нащърбена чаша, пълна с горещо кафе.
	— Вече по-добре. — Люк погледна разкъсаната си риза, раздърпаните краища бяха изцапани с кръв. — Къде е Мая?
	— Спи в твоята стая, не помниш ли? Ти каза, че може да остане там. — Клеъри седна на страничната облегалка на дивана.
	Люк потърка очите си, под които се бяха образували дълбоки сенки.
	— Не помня много от изминалата нощ — призна той. — Само си спомням, че излязох до пикапа и оттам нататък — нищо.
	— Навън имаше още демони. Те, те нападнаха. Ние с Джейс им видяхме сметката.
	— Още древак демони?
	— Не. — Клеъри говореше с отвращение. — Джейс ги нарече раум демони.
	— Демони раум? — Люк се изпъна. — Това не е шега работа. Древак демоните са опасни, но раум демоните…
	— Всичко е наред — каза Клеъри. — Обезвредихме ги.
	— Вие ли ги обезвредихте? Или Джейс? Клеъри, не желая ти…
	— Не е каквото си мислиш. — Тя поклати глава. — Излязохме навън…
	— Магнус не беше ли тук? Защо не е отишъл с вас? — прекъсна я Люк, видимо разстроен.
	— Защото бях зает да лекувам Мая — каза Магнус, който влизаше във всекидневната и силно миришеше на грейпфрут. Косата му беше увита в кърпа, а той бе облечен в лъскав син анцуг със сребристи ленти отстрани. — Ама че признателност!
	— Аз съм признателен. — Люк изглеждаше, сякаш хем се ядосва, хем едва се удържа да не прихне. — Но ако се беше случило нещо с Клеъри…
	— Мая щеше да умре, ако бях отишъл с тях — каза Магнус, като се отпусна в един фотьойл. — Двамата с Джейс са се справили чудесно с демоните и сами, нали така? — Той се обърна към Клеъри.
	Тя се смути.
	— Виж, беше само…
	— Само какво? — Беше Мая, все още облечена с дрехите от изминалата нощ, с метната върху тениската й голяма фланела на Люк. Тя прекоси мълчаливо стаята и седна предпазливо на фотьойла. — На кафе ли ми мирише? — попита с надежда, като бърчеше носа си.
	Ама наистина, помисли си Клеъри, никак не беше честно една върколачка да е толкова стройна и хубава. По й прилягаше да е някоя едра и космата, дори и с косми, подаващи се от ушите. _Ей това_, добави наум Клеъри, _обяснява защо нямам приятелки и прекарвам цялото си време със Саймън. Трябва да се взема в ръце._ Тя се изправи на крака.
	— Искаш ли да ти донеса?
	— Разбира се. — Мая кимна. — С мляко и захар! — извика тя, докато Клеъри излизаше от стаята, но когато се върна от кухнята с чаша димящо кафе в ръка, момичето-върколак беше намръщено. — Не си спомням какво точно се случи през изминалата нощ — каза тя, — но беше нещо, свързано със Саймън, нещо, което ме разтревожи…
	— Ами ти се опита да го убиеш — рече Клеъри, като отново седна на страничната облегалка на дивана. — Сигурно заради това.
	Мая пребледня и заби поглед в кафето си.
	— Бях забравила. Сега той е вампир. — Тя вдигна поглед към Клеъри. — Не съм искала да го нараня. Аз просто бях…
	— Слушам те? — Клеъри повдигна вежди. — Просто беше какво?
	Лицето на Мая постепенно стана тъмночервено. Тя остави чашата си на близката масичка.
	— Искаш ли да си полегнеш? — предложи й Магнус. — Открих, че това помага, когато внезапно осъзнаеш ужаса на станалото.
	Изведнъж очите на Мая се напълниха със сълзи. Клеъри погледна ужасено Магнус, но видя, че той бе не по-малко притеснен — после погледна Люк.
	— _Направи нещо_ — изсъска му тя под носа си. Магнус може и да беше магьосник, който умее да лекува опасни рани само с блясъка на син огън, ала Люк беше ненадминат в справянето с ревящи тийнейджърки.
	Люк започна да изритва одеялото си, готвейки се да стане, но преди да се изправи на крака, външната врата се отвори рязко и влезе Джейс, последван от Алек, който носеше бяла кутия. Магнус веднага свали кърпата от главата си и я пусна зад фотьойла. Без гела и брилянтина косата му беше тъмна и права, стигаща почти до раменете.
	Както винаги, очите на Клеъри мигом се стрелнаха към Джейс. Не можеше да си наложи да не го прави, но пък и едва ли някой беше забелязал. Джейс изглеждаше нервен и напрегнат, но в същото време уморен, със сиви сенки около очите. Погледът му се плъзна безучастно по нея и се спря върху Мая, която продължаваше да плаче безмълвно и сякаш не ги беше чула да влизат.
	— Виждам, че всички сте в добро настроение — отбеляза той. — Явно духът е на нужното ниво, а?
	Мая избърса очите си.
	— По дяволите — промърмори тя. — Мразя да плача пред ловци на сенки.
	— Тогава върви да плачеш в другата стая — каза Джейс, в гласа му нямаше и капка топлота. — Определено нямаме нужда от цивренето ти, докато си говорим.
	— Джейс — започна предупредително Люк, но Мая беше вече станала и излизаше от стаята през вратата на кухнята.
	Клеъри се обърна към Джейс.
	— Докато си говорим? Та ние изобщо не си говорехме.
	— Но ще си говорим — каза Джейс, като се просна на пейката пред пианото и протегна дългите си крака. — Като за начало Магнус ще иска да ми се развика, нали Магнус?
	— Да — каза Магнус, докато откъсваше очи от Алек, достатъчно бавно, за да успее да се намръщи. — Къде, по дяволите, беше? Мисля, че с теб се бяхме разбрали да не излизаш.
	— А аз си мислех, че няма право на избор — каза Клеъри. — Не _трябва_ ли да бъде там, където си и ти? Сещаш се, заради магията.
	— По принцип, да — каза сърдито Магнус, — но снощи, след всичко, което направих, моята магия се… изчерпа.
	— Изчерпа?
	— Да. — Магнус изглеждаше по-ядосан от всякога. — Дори висшият магьосник на Бруклин няма неизчерпаеми ресурси. Аз съм най-обикновен човек. Е — поправи се той, — не чак толкова обикновен.
	— Но сигурно си знаел, че ресурсите ти са изчерпани — каза Люк, без да бъде нелюбезен, — нали?
	— Да, и накарах това копеле да се закълне, че няма да излиза оттук. — Магнус гледаше гневно Джейс. — Сега вече ми е ясно колко държат на думата си вашите прехвалени ловци на сенки.
	— Явно не знаеш как да ме накараш да се закълна наистина — каза невъзмутимо Джейс. — Ние признаваме само клетвата в ангела.
	— Така е — рече Алек. Това беше първото нещо, което каза, откакто бяха влезли в къщата.
	— Разбира се, че е така. — Джейс вдигна чашата с недокоснато кафе на Мая и отпи от него. Направи гримаса. — Със захар ли е?
	— И все пак, къде беше цяла нощ? — попита Магнус, вече раздразнено. — С Алек ли?
	— Не можах да заспя и излязох да се поразходя — отвърна Джейс. — Връщам се на сутринта и едва не се сблъсках с това тъжно копеле на верандата. — Той посочи Алек.
	Магнус се оживи.
	— Тук ли беше през цялата нощ? — попита той Алек.
	— Не — рече Алек. — Ходих си у нас и после пак се върнах. Не виждате ли, че съм се преоблякъл?
	Всички го погледнаха. Алек бе облечен с тъмен пуловер и джинси, точно както и предишния ден. Клеъри реши просто да му повярва.
	— Какво има в кутията? — попита тя.
	— А, да. — Алек погледна към кутията така, сякаш беше забравил за нея. — Ами, донати. — Той я отвори и я постави на холната масичка. — Иска ли някой?
	Оказа се, че всички искат. Джейс взе дори два. След като си изяде доната с пълнеж от ванилов крем и шоколадова глазура, Люк значително се ободри, доизрита одеялото си и седна облегнат на дивана.
	— Има едно нещо, което не разбирам — каза той.
	— Само едно? Значи в сравнение с нас си доста информиран — рече Джейс.
	— Когато не се прибрах, вие двамата сте излезли да ме търсите — каза Люк, поглеждайки ту Клеъри, ту Джейс.
	— Тримата — рече Клеъри. — Саймън също беше с нас.
	Люк имаше измъчен вид.
	— Добре. Тримата. Имало е два демона, а Клеъри каза, че не сте убили нито един от тях. Какво стана тогава?
	— Аз щях да убия моя, но той избяга — каза Джейс. — Пък и…
	— Но защо му е да го прави? — поинтересува се Алек. — Те са били двама, вие — трима… да не би да се е уплашил от численото ви превъзходство?
	— Без да се обиждате, но мисля, че единственият сред вас, който внушава респект, е Джейс — каза Магнус. — Един необучен ловец на сенки и един уплашен вампир…
	— Мисля, че аз бях причината — каза Клеъри. — Като че ли се уплаши от мен.
	Магнус примигна.
	— Аз не казах ли, че…
	— Не твърдя, че се е уплашил от мен, защото съм страшна — каза Клеъри. — Само уточнявам, че се уплаши. — Тя вдигна ръка и я обърна така, че да могат да видят знака от вътрешната страна на ръката й.
	Настъпи внезапна тишина. Джейс я гледаше вцепенен, после отмести поглед, Алек примигна, а Люк беше смаян.
	— Никога досега не съм виждал този знак — каза най-после той. — А някой от вас?
	— Не — рече Магнус. — Но не ми харесва.
	— Не знам какво е това или какво означава — каза Клеъри, като свали ръката си. — Но в Сивата книга го няма.
	— В Сивата книга има всички руни — каза категорично Джейс.
	— Не и тази — отвърна Клеъри. — Тази я сънувах.
	— Сънува я? — кипна Джейс, сякаш му беше нанесла лична обида. — Какви са тези игрички, Клеъри?
	— Никакви игрички не са. Не помниш ли как, когато бяхме в двореца на феите… — Джейс изглеждаше така, сякаш го беше ударила. Клеъри продължи, като бързаше, за да не му остави възможност да я прекъсне: — … кралицата на феите ни каза, че сме експерименти? Че Валънтайн е направил… нещо с нас, за да бъдем различни, специални? Кралицата каза, че моята дарба са думите, които не могат да бъдат изречени, а на теб ти е отредена дарбата на самия ангел.
	— Това е измишльотина.
	— Феите не лъжат, Джейс. Думи, които не могат да бъдат изречени… имала е предвид руни. Всяка има различно значение, но те трябва да бъдат нарисувани, а не изговорени на глас. — Тя продължи, без да обръща внимание на недоверчивия му поглед. — Помниш ли, когато ме попита как съм отключила килията ти в Града на тишината? Аз ти казах, че просто съм използвала най-обикновена отваряща руна…
	— Само това ли направи? — Алек беше смаян. — Аз влязох малко след теб, а ми се стори, че някой е изкъртил вратата от пантите.
	— При това, моята руна отключи не само вратата — каза Клеъри, — тя отключи и всичко в килията. Строши и оковите на Джейс. — Тя си пое въздух. — Мисля, че според кралицата аз мога да чертая много по-мощни руни от обичайните. А вероятно и да създавам нови.
	Джейс поклати глава.
	— Никой не може да създава нови руни…
	— Очевидно тя може, Джейс — каза замислено Алек. — Наистина досега никой от нас не е виждал знак като този на ръката й.
	— Алек е прав — рече Люк. — Клеъри, защо не отидеш да донесеш скицника си?
	Тя го погледна с известна изненада. Сиво-сините му очи бяха уморени, леко хлътнали, но у тях се долавяше същата твърдост, която имаха, когато беше на шест години и той я уверяваше, че ако се качи на катерушката на детската площадка, той ще стои отдолу, за да я хване, в случай че падне. И наистина винаги го правеше.
	— Добре — каза тя. — Ей сега се връщам.
	За да отиде до гостната, Клеъри трябваше да мине през кухнята, където намери Мая, седнала на един стол, придърпан до барплота, и гледаща унило.
	— Клеъри — каза тя, като скочи от стола. — Може ли за момент да поговоря с теб?
	— Само да отида до стаята си да взема нещо…
	— Виж, съжалявам за случилото се със Саймън. Не бях на себе си.
	— О, нима? А какво ще кажеш за твърдението ти, че на всички върколаци им е заложено да мразят вампирите?
	Мая въздъхна дълбоко.
	— Ами ние… е, предполагам, че не е нужно да задълбочаваме този въпрос.
	— Недей да обясняваш на мен, обясни го на Саймън.
	Мая отново се изчерви, бузите й станаха тъмночервени.
	— Не вярвам той да иска да говори с мен.
	— Може пък и да склони. Той не е злопаметен.
	Мая я изгледа по-внимателно.
	— Не че ми влиза в работата, но вие двамата гаджета ли сте?
	Клеъри усети, че _самата тя_ започва да се изчервява и беше благодарна на луничките си, които поне донякъде прикриваха това.
	— Защо искаш да знаеш?
	Мая сви рамене.
	— Когато за първи път го срещнах, той говореше за теб като за своя най-добра приятелка, но когато се видяхме за втори път, той те нарече свое гадже. Запитах се дали не е нещо временно.
	— Горе-долу. Ние сме най-вече приятели. Това е дълга история.
	— Ясно. — Руменината на Мая беше изчезнала и по лицето й отново се изписа самодоволната усмивка на закоравяло момиче. — Е, ти просто си щастливка. Макар че той сега е вампир. Но пък ти като ловец на сенки сигурно си се нагледала на какво ли не, _така че_ мога да се обзаложа, че това не те тревожи.
	— Тревожи ме — каза Клеъри по-остро, отколкото възнамеряваше. — Аз не съм Джейс.
	Усмивката й стана по-широка.
	— Никой не е като него. И имам чувството, че той го знае.
	— Какво трябва да значи това?
	— О, ти знаеш. Джейс ми напомня за едно бивше гадже. Някои момчета така те гледат, сякаш искат секс. Джейс те гледа така, сякаш вече сте правили секс, който е бил страхотен, но сега сте само приятели… макар ти самият очевидно да искаш повече. Такава ситуация влудява момичетата. Знаеш за какво говоря, нали?
	_Да_, помисли си Клеъри.
	— Не — рече тя.
	— Предполагам, че не разбираш, защото си му сестра. Но те уверявам, че е така.
	— Трябва да тръгвам. — Клеъри почти беше излязла от кухнята, когато се сети за нещо и се обърна. — Какво стана с него?
	Мая замига объркано.
	— Какво да е станало с кого?
	— С бившето ти гадже. Онова, за което ти напомнял Джейс.
	— А, той ли… — каза Мая. — Той беше този, който ме превърна във върколак.


	— Можем да започваме — каза Клеъри, като се върна във всекидневната със скицника в едната ръка и кутията с цветни моливи — в другата. Издърпа един стол от рядко използваната маса в трапезарията — Люк винаги се хранеше в кухнята или в кабинета си, така че масата беше зарита с листове хартия и стари бележки — и седна, като постави скицника пред себе си. Чувстваше се така, сякаш щяха да я изпитват в художествената гимназия. _Нарисувай тази ябълка._ — Какво искате да направя?
	— Ти как мислиш? — Джейс продължаваше да седи на пейката до пианото с приведени напред рамене. Имаше вид на човек, който цяла нощ не е спал. Алек се бе облегнал на пианото зад него, вероятно за да стои колкото се може по-далеч от Магнус.
	— Джейс, престани. — Люк седеше изпънат, но това, изглежда, му костваше доста усилия. — Нали каза, че можеш да чертаеш нови руни, Клеъри?
	— Казах, че предполагам.
	— Добре, бих искал да пробваш.
	— Сега ли?
	Люк леко се усмихна.
	— Да, освен ако не си го планирала за някой друг път.
	Клеъри отгърна скицника на празна страница и заби поглед в нея. Никога досега не бе забелязвала колко празен може да е един лист. Усети как всички в стаята притихнаха, всички гледаха нея: Магнус с обичайното си любопитство; Алек бе твърде погълнат от собствените си проблеми, за да се интересува толкова от нея; Люк — изпълнен с надежда; и Джейс — със студено, плашещо безразличие. Тя си спомни как й бе казал, че би предпочел да я мрази, и се запита дали този ден вече не беше настъпил.
	Тя захвърли молива си.
	— Не мога да го направя просто ей така. Без каквато и да е идея.
	— Каква идея? — рече Люк.
	— Ами че аз дори не знам кои руни вече съществуват. Трябва ми някакво значение, някаква дума, за да начертая съответната руна.
	— И за нас е доста трудно да си спомним всяка руна… — започна Алек, но за изненада на Клеъри Джейс го прекъсна.
	— Какво ще кажеш за безстрашие? — рече тихо той.
	— Безстрашие? — повтори като ехо тя.
	— Има руни за смелост — каза Джейс. — Но никога нищо не е могло да пропъди страха. И ако ти, както казваш, можеш да създаваш нови руни… — Той се огледа наоколо и видя изненадата, изписана по лицата на Алек и Люк. — Е, просто се сетих, че няма руна против страх, това е. Пък и изглежда безобидна.
	Клеъри погледна към Люк, който сви рамене.
	— Давай — каза той.
	Клеъри взе един тъмен сив молив от кутията и опря върха му върху листа. Мислеше за фигурите, линиите, кръговете; мислеше за знаците в Сивата книга, древни и перфектни, въплъщение на език, твърде съвършени за хората. В главата й се обади тих глас: _Коя си ти, за да мислиш, че можеш да говориш езика на рая?_
	Моливът се задвижи. На нея дори й се струваше, че не го движи тя, а той сам начерта по листа една самотна линия. Сърцето й сякаш подскочи. Мислеше за майка си, как седи замечтано пред своите платна и рисува собствената си представа за света с мастило и маслени бои. Мислеше си: _„Коя съм аз? Аз съм дъщерята на Джослин Фрей.“_ Моливът отново се задвижи и този път дъхът й спря; тя се усети, че произнася шепнешком думата: „Безстрашие, безстрашие.“ Моливът отново се изправи и сега вече го водеше повече тя, отколкото той нея. Когато приключи, остави молива и за миг се втренчи смаяно в нарисуваното.
	Сложната руна за безстрашие представляваше матрица от силно преплетени линии: плътна, аеродинамична руна, подобна на орел. Тя откъсна листа и го вдигна, за да могат и другите да го видят.
	— Ето — каза тя и бе възнаградена от слисаното изражение на Люк — е, значи все пак не й беше вярвал, както и от леко ококорените очи на Джейс.
	— Невероятно — каза Алек.
	Джейс се изправи на крака, прекоси стаята и взе листа от ръката й.
	— И това действа ли?
	Клеъри се запита дали той искрено се интересуваше, или просто продължаваше да се заяжда.
	— Какво имаш предвид?
	— Просто питам как можем да сме сигурни, че руната наистина функционира? Засега това е само рисунка. Не можеш да прогониш страха от парче хартия, понеже му липсва такъв. Трябва да я изпробваме на някого от нас, за да сме сигурни, че това е истинска руна.
	— Не мисля, че идеята ти е добра — каза Люк.
	— Идеята е страхотна. — Джейс пусна листа отново на масата и започна да съблича якето си. — Имам си и стили. Кой ще опита върху мен?
	— Ама че подбор на думи — промърмори. Магнус.
	Люк се изправи.
	— Не — рече той. — Джейс, за теб думата „страх“ не съществува. Не мисля, че можем да съдим за действието на руната по това дали сработва при теб.
	Алек издаде хлипащ звук, който прозвуча като смях. Джейс само леко и студено се усмихна.
	— Думата „страх“ е позната и на мен — каза той. — Просто съм си наложил да вярвам, че не притежавам недостатък, който да бъде наречен с нея.
	— Точно в това е проблемът — каза Люк.
	— Ами защо тогава не опитаме с теб? — рече Клеъри, но Люк поклати глава.
	— Не можеш да поставяш руни върху долноземци, Клеъри, няма да имат ефект. Демоничното заболяване, което причинява ликантропията, не позволява на знаците да действат.
	— Тогава…
	— Опитай на мен — каза неочаквано Алек. — Малко безстрашие няма да ми е излишно. — Той съблече якето си, хвърли го на стола до пианото, после прекоси стаята и застана пред Джейс. — Ето. Постави знака на ръката ми.
	Джейс погледна към Клеъри.
	— Или предпочиташ ти да го поставиш…?
	Тя поклати глава.
	— Не. Ти си по-добър в поставянето на знаци от мен.
	Джейс сви рамене.
	— Навий си ръкава, Алек.
	Алек послушно нави ръкава си. На горната част на ръката му вече имаше постоянен знак, някаква елегантна заврънтулка от линии, която се предполагаше, че му дава идеалния баланс. Всички се наведоха напред, дори и Магнус, докато Джейс внимателно очертаваше контурите на руната на безстрашието върху ръката на Алек, точно под вече съществуващия знак. Алек се намръщи, когато стилито започна да прогаря кожата му, очертавайки новия знак. Когато Джейс приключи, той пъхна обратно стилито в джоба си и заразглежда възхитено работата си.
	— Е, поне _изглежда_ красиво — отбеляза той. — Независимо дали действа или не…
	Алек докосна новия си знак с върха на пръстите си, после погледна останалите в стаята и установи, че всички го гледат втренчено.
	— Е? — рече Клеъри.
	— Какво, е? — Алек смъкна ръкава си, като скри знака.
	— Ами как се чувстваш? Някаква разлика?
	Алек се замисли.
	— Не бих казал.
	Джейс вдигна ръце.
	— Явно не става.
	— Не бързай — каза Люк. — Може би просто още не е активирана. Очевидно тук няма нищо, от което Алек да се бои.
	Магнус погледна към Алек и вдигна вежди.
	— Буу — каза той.
	Джейс се ухили.
	— Хайде, не може да нямаш някоя и друга фобия. Кое те плаши?
	Алек помисли малко.
	— Паяци — каза той.
	Клеъри се обърна към Люк.
	— Да се намира тук някъде паяк?
	Люк вече се дразнеше.
	— Откъде ще се вземат _паяци_ у мен? Приличам ли ви на човек, който ги колекционира?
	— Не се обиждай — рече Джейс, — но някак си оставяш такова впечатление.
	— Знаете ли — сопна се Алек, — може би експериментът беше глупав.
	— А от тъмното? — сви рамене Клеъри. — Можем да те заключим в мазето.
	— Аз съм ловец на демони — рече Алек, вече поизгубил търпение. — Клеъри, аз _не се страхувам от тъмното_.
	— Е, само предположих.
	— Но предположението ти е погрешно.
	Клеъри понечи да отговори, но я прекъсна звънецът на вратата. Тя погледна Люк и повдигна вежди.
	— Саймън?
	— Не е възможно. Посред бял ден е.
	— Да, вярно. — Отново беше забравила. — Искаш ли аз да отворя?
	— Не. — Той се изправи, като леко изсумтя от болка. — Добре съм. Сигурно е посетител, който се чуди защо книжарницата е затворена.
	Той прекоси стаята и отвори вратата. Раменете му се вцепениха от изненада. Клеъри чу рязък и гневен, познат женски глас, а миг по-късно Изабел и Мерис Лайтууд минаха покрай Люк и влязоха в стаята, последвани от сивата, заплашителна фигура на инквизиторката. Зад тях вървеше висок и широкоплещест мъж, с тъмна коса и мургава кожа, с гъста черна брада. Макар че бяха изминали много години, Клеъри го разпозна от старата снимка, която й бе показал Ходж: беше Робърт Лайтууд, бащата на Алек и Изабел.
	Магнус стреснато вдигна глава. Джейс ужасно пребледня, но не показа никаква друга емоция. А Алек… Алек премести втренчения си поглед от сестра си към майка си, после към баща си и накрая към Магнус, ясните му, светлосини очи потъмняха от твърда решителност. Той пристъпи крачка напред, като застана между родителите си и останалите в стаята.
	Мерис, при вида на най-големия си син в средата на всекидневната на Люк, бавно произнесе:
	— Алек, какво за _Бога_ правиш тук? Мисля, че се разбрахме относно…
	— Майко — прекъсна я Алек, при което гласът му беше твърд, неумолим, но без да бъде груб. — Татко. Има нещо, което трябва да ви кажа. — Той им се усмихна. — Срещам се с някого.
	Робърт Лайтууд изгледа сина си с известно раздразнение.
	— Алек — рече той, — не мисля, че моментът е подходящ.
	— Напротив. Важно е. Вижте, аз не просто се срещам с някого. — Думите сякаш се изливаха като порой от Алек, докато родителите му го гледаха объркано. Изабел и Магнус го зяпаха втренчено с почти едно и също изражение на изненада. — Срещам се с долноземец. По-точно, срещам се с един маг…
	Бърз като светкавица, Магнус махна с пръсти към Алек. Въздухът около Алек затрептя — очите му се завъртяха — и той тупна на пода като покосено дърво.
	— Алек! — Мерис закри устата си с ръка. Изабел, която стоеше най-близо до брат си, веднага клекна до него. Но Алек вече се беше размърдал, клепачите му трепнаха и се отвориха.
	— Ка… какво… защо съм на пода?
	— Добър въпрос. — Изабел гледаше намръщено към брат си. — Какво _беше_ това?
	— Какво беше кое? — Алек се надигна и седна, като се държеше за главата. По лицето му премина тревога. — Чакай… казах ли нещо? Искам да кажа, преди да припадна.
	Джейс изсумтя.
	— Нали се чудехме дали онова нещо, което нарисува Клеъри действа? — попита той. — Е, очевидно действа.
	Алек беше ужасен.
	— Какво казах?
	— Каза, че се срещаш с някого — рече баща му. — Макар да не ни обясни защо това е важно.
	— Няма значение — каза Алек. — Искам да кажа, с никого не се срещам. Освен това не е важно. По-точно, нямаше да е важно, ако се срещах с някого, но всъщност не се срещам с никого.
	Магнус го гледаше така, както се гледа пълен идиот.
	— Алек не е на себе си — каза той. — Страничен ефект от демоничната отрова. Много неприятно, но скоро ще се оправи.
	— Демонична отрова ли? — Гласът на Мерис се изтъни до фалцет. — Никой не е докладвал в Института за атака от демони. Какво става тук, Лушън? Това е домът ти, нали? Знаеш прекрасно, че ако е имало нападение на демони, трябва да докладваш за него…
	— Люк също беше нападнат — каза Клеъри. — Беше изпаднал в безсъзнание.
	— Колко удобно. Единият в безсъзнание, другият очевидно не на себе си — каза инквизиторката. Острият й като нож глас разряза стаята и накара всички да притихнат. — Прекрасно знаеш, долноземецо, че Джонатан Моргенстърн не е просто твой гост. Идеята беше той да е затворник под наблюдението на магьосник.
	— Вие пък прекрасно знаете, че си имам име — каза Магнус. — Не че това — добави той, като се сети, че е прекъснал инквизиторката — има някакво значение, разбира се. Всъщност забравете.
	— Знам името ти, Магнус Бейн — рече инквизиторката. — Това не е първият ти провал; няма да получиш повече шансове.
	— Какъв провал? — наежи се Магнус. — Че съм довел момчето тук? В договора, който подписах, никъде не се казва, че не мога да го взимам със себе си, когато ходя някъде.
	— Не това е провалът ти — каза инквизиторката. — А че си го пуснал снощи да се види с баща си, в това е провалът ти.
	Настъпи тягостна тишина. Алек бавно се изправи, очите му търсеха тези на Джейс, ала той не гледаше към него. Лицето му беше непроницаемо.
	— Това е смешно — рече Люк. Клеъри рядко го беше виждала толкова ядосан. — Джейс дори не знае къде е Валънтайн. Престанете да го тормозите.
	— Това ми е работата, долноземецо — каза инквизиторката. — Да тормозя някого. — Тя се обърна към Джейс. — А сега ми кажи истината, момче, и всичко ще бъде много по-лесно.
	Джейс вдигна брадичка.
	— Къде съм бил, си е моя работа.
	— Ако си невинен, защо просто не кажеш истината? Кажи ни къде беше снощи. Кажи ни за малката увеселителна лодка на Валънтайн.
	Клеъри го погледна втренчено. _Отидох да се поразходя_, беше казал той. Но това нищо не означаваше. Може би наистина бе излязъл да се поразходи. Но сърцето и стомахът й се свиха. _Знаеш ли кое е най-лошото, което може да се случи?_, беше казал Саймън. _Да изгубиш доверието си в човека, когото обичаш повече от всичко на света._
	След като Джейс не каза нищо, Робърт Лайтууд се обади със своя дълбок басов глас:
	— Имоджин? Да не искаш да кажеш, че Валънтайн…
	— … се намира на кораб насред Ийст Ривър? — каза инквизиторката. — Точно така.
	— Ето защо не съм могъл да го намеря — рече Магнус сякаш на себе си. — Цялата тази вода е прекъснала магията ми.
	— Какво е правил Валънтайн насред реката? — попита смаяно Люк.
	— Питай Джонатан — каза инквизиторката. — Наел си е мотор от предводителя на вампирския клан на града и е отлетял с него към кораба. Не е ли така, Джонатан?
	Джейс нищо не каза. Лицето му бе непроницаемо. На инквизиторката обаче сякаш не й достигаше напрежението в стаята, което лакомо поглъщаше.
	— Бръкни в джоба на якето си — каза тя. — Извади предмета, който взе миналата нощ от Института.
	Джейс бавно изпълни желанието й. Когато извади ръката от джоба си, Клеъри видя, че държи някакъв блестящ синьо-сив предмет. Огледалното парче от Портала.
	— Дай ми го. — Инквизиторката го дръпна от ръката му. Той се намръщи; ръбът на стъклото го беше порязал и от дланта му бликна кръв. Мерис тихо извика, но не помръдна. — Знам, че си се върнал в Института за това — каза инквизиторката, вече по-ведро. — Подозирах, че твоята сантименталност няма да ти позволи да го оставиш.
	— Какво е това? — попита изумено Робърт Лайтууд.
	— Парче от Портал под формата на огледало — отвърна инквизиторката. — Когато Порталът е бил строшен, се е запазила картина от последната дестинация. — Тя повъртя парчето стъкло в дългите си, подобни на паяк пръсти. — В случая, вилата на Уейланд.
	Джейс проследи с очи движението на огледалото. Това парченце се стори на Клеъри като отчупено късче синьо небе. Запита се дали в Идрис изобщо някога е валяло.
	С внезапно, злобно движение, което не съответстваше на спокойния й тон, инквизиторката захвърли огледалното парче на земята. То мигом се пръсна на миниатюрни парченца. Клеъри чу как Джейс шумно си пое въздух, без обаче да помръдне.
	Инквизиторката извади чифт сиви ръкавици и коленичи сред отломъците от огледалото, като ги хващаше едно по едно, докато накрая намери това, което търсеше — тънък лист хартия. Тя се изправи и го вдигна високо, за да могат всички в стаята да видят плътно изписаната с черно мастило руна.
	— Начертах върху тази хартия проследяваща руна и я пъхнах между огледалната повърхност и гърба на огледалото. После върнах парчето в стаята на момчето. Не се упреквай, задето не си я забелязал — каза тя на Джейс. — И по-стари и мъдри глави са били надхитрявани от Клейва.
	— Вие сте ме шпионирали — процеди Джейс, чийто глас трепереше от гняв. — Това ли прави Клейвът, нахлува в личното пространство на своите ловци на сенки…
	— Внимавай как разговаряш с мен. Не си единственият, който е нарушил Закона. — Леденият поглед на инквизиторката се плъзна из стаята към Изабел и Алек. — Направиха го и твоите приятели, като те изведоха от Града на тишината и те освободиха от домашния арест при магьосника.
	— Джейс не е наш приятел — рече Изабел. — Той е наш брат.
	— Подбирай приказките си, Изабел Лайтууд — каза инквизиторката. — Можеш да бъдеш сметната за съучастник.
	— Съучастник? — За най-голяма изненада на всички, проговорилият беше Робърт Лайтууд. — Момичето просто се опитва да предпази семейството ни от разруха. За Бога, Имоджин, та те са само деца…
	— Деца ли? — Инквизиторката насочи ледения си поглед към Робърт. — Колкото сте били деца и вие, когато Кръгът се опълчи на Клейва, нали? Колкото и синът ми е бил дете, когато… — не довърши тя и сякаш й струваше огромно усилие да си възвърне самообладанието.
	— Значи, всичко е заради Стивън — каза Люк с нотка на състрадание в гласа. — Имоджин…
	Инквизиторката изкриви лице.
	— Стивън няма нищо общо! Става въпрос за _Закона_!
	Тънките пръсти на Мерис трепнаха, когато притисна ръцете си една в друга.
	— Ами Джейс — каза тя. — Какво ще стане с него?
	— Утре ще се върне с мен в Идрис — каза инквизиторката. — Изгубихте правото си да разберете нещо повече от това.
	— Как така ще го заведете на онова място? — недоумяваше Клеъри. — Кога ще се върне отново?
	— Клеъри, _недей_ — рече Джейс. Той искаше да й попречи да говори, но тя продължи.
	— Проблемът тук не е Джейс! Проблемът е Валънтайн!
	— Стига, Клеъри! — изкрещя й Джейс. — За твое собствено добро, престани!
	Несъзнателно Клеъри се сви — никога преди не й беше крещял така, дори и когато го беше замъкнала в стаята на майка им в болницата. Тя видя израза на лицето му, когато бе забелязал уплахата й и й се прииска да може да върне времето назад.
	Преди да успее да каже още нещо, Люк сложи ръка на рамото й. Той заговори мрачно, както в нощта, когато й разказваше историята на живота си.
	— Ако момчето е отишло при баща си — каза той, — въпреки че знае какъв баща е Валънтайн, то е защото ние сме го разочаровали, а не защото той е разочаровал нас.
	— Спести ни сантименталностите, Лушън — каза инквизиторката. — Станал си мек като мундан.
	— Тя е права. — Алек седеше на ръба на дивана със скръстени ръце и стисната челюст — Джейс ни излъга. Няма прошка за това.
	Джейс зяпна от почуда. Той беше уверен в лоялността на Алек и Клеъри, не можеше да го вини за това.
	Дори Изабел се беше втренчила ужасено в брат си.
	— Алек, как можа да _кажеш_ това?
	— Законът си е закон, Изи — рече Алек, без да поглежда към сестра си. — Не може да бъде заобиколен.
	При тези думи Изабел проплака от ярост и смайване, втурна се към външната врата и я затръшна след себе си. Мерис понечи да тръгне след нея, но Робърт дръпна жена си и й прошепна нещо.
	Магнус се изправи на крака.
	— Е, мисля, че е време и аз да си ходя — каза той. Клеъри забеляза, че избягваше да поглежда към Алек. — Щеше ми се да кажа, че за мен бе удоволствие да се видя с всички вас, но истината е различна. Ако трябва да съм откровен, беше крайно неловко и се надявам мигът, в който отново ще се видя с някого от вас, да не настъпи скоро.
	Алек бе забил поглед в земята, докато Магнус се изниза от стаята.
	— Двама по-малко — каза Джейс с престорена веселост. — Кой е следващият?
	— Стига приказки — рече инквизиторката. — Дай ми ръцете си.
	Джейс протегна ръце, а инквизиторката извади от някакъв вътрешен джоб стили и започна да чертае знаци около китките му. Когато отмести ръцете си, китките на Джейс бяха вързани една за друга с нещо, което приличаше на гривна от горящи пламъци.
	Клеъри извика.
	— Какво правите? Ще го нараните…
	— Добре съм, сестричке. — Джейс говореше съвсем спокойно, но тя забеляза, че избягва погледа й. — Пламъците няма да ме изгорят, освен ако не се опитам да освободя ръцете си.
	— А колкото до теб — добави инквизиторката, обръщайки се към Клеъри за нейна най-голяма изненада, сякаш едва сега забеляза присъствието й. — За твой късмет си била отгледана от Джослин и си могла да избегнеш пагубното влияние на баща си. При все това ще те държа под око.
	Люк стисна още по-здраво рамото на Клеъри.
	— Това заплаха ли е?
	— Клейвът не отправя заплахи, Лушън Греймарк. Клейвът обещава и изпълнява обещанията си — каза инквизиторката почти развеселено. Тя беше единствената в стаята, която можеше да бъде описана по този начин. Всички останали, с изключение на Джейс, бяха като попарени. Той се беше озъбил свирепо, но Клеъри се съмняваше, че изобщо го съзнава. Приличаше на лъв в капан.
	— Хайде, Джонатан — каза инквизиторката. — Върви пред мен. Ако забележа, че се каниш да избягаш, ще забия камата си между раменете ти.
	Джейс трябваше да положи усилия, за да отвори вратата с вързаните си ръце. Клеъри стисна зъби, за да не изкрещи, и в следващия миг вратата се отвори, Джейс излезе, последван от инквизиторката.
	Семейство Лайтууд също се изнизаха в редица, като Алек продължаваше да гледа в земята. Вратата се затвори след тях и Клеъри и Люк останаха сами във всекидневната, онемели от изумление.


	15
	Зъбът на змията

	— Люк — започна Клеъри, когато вратата се затвори след семейство Лайтууд. — Какво ще правим…
	Люк бе стиснал главата си с ръце, сякаш за да не й позволи да се разцепи на две.
	— Кафе — заяви той. — Имам нужда от кафе.
	— Вече ти донесох една чаша.
	Той свали ръцете си и въздъхна.
	— Трябва ми още.
	Клеъри го последва в кухнята, където Люк си сипа още кафе, а после седна на кухненската маса и прокара объркано ръце през косата си.
	— Лоша работа — каза той. — Много лоша работа.
	— Мислиш ли? — На Клеъри изобщо не й беше до кафе в момента. Нервите й бяха опънати като струни. — Какво ще стане, ако го заведат в Идрис?
	— Ще бъде изправен на съд пред Клейва. Сигурно ще го обявят за виновен. После ще има наказание. Той е млад, така че най-вероятно ще му отнемат само руните, но едва ли ще му наложат проклятие.
	— Какво значи да ти отнемат руните?
	Люк избегна погледа й.
	— Ако му отнемат руните, той вече няма да е ловец на сенки и ще бъде изхвърлен от Клейва. Ще стане мундан.
	— Но това ще го убие. Наистина. Той ще предпочете да е мъртъв.
	— Мислиш ли, че не знам? — Люк бе допил кафето си и известно време мрачно гледаше чашата, след което я остави. — Но за Клейва това е без значение. След като не могат да се докопат до Валънтайн, ще се задоволят да накажат сина му.
	— Ами мен? Аз съм му дъщеря.
	— Да, но ти не си от техния свят. А Джейс е. Все пак бих ти предложил да се покриеш за известно време. Можем да отидем до фермата…
	— Не можем просто да оставим Джейс! — ужаси се Клеъри. — Никъде няма да ходя.
	— Добре, няма — вдигна помирително ръце Люк. — Казах, че бихме могли, а не че ще го направим. Въпросът е в това, какво възнамерява да предприеме Имоджин сега, когато знае къде е Валънтайн. Току-виж сме се оказали във война.
	— Не ме интересува дали тя иска да убие Валънтайн. Аз лично нямам нищо против. Единственото, което искам, е Джейс да се върне.
	— Това може би няма да е никак лесно — рече Люк, — предвид факта, че той наистина е извършил това, в което го обвиняват.
	Клеъри беше възмутена.
	— Какво, да не би да мислиш, че той е убил мълчаливите братя? Да не мислиш…
	— Не. Не мисля, че той е убил мълчаливите братя. Мисля, че е направил това, в което Имоджин го обвинява: отишъл е да се види с баща си.
	Клеъри си спомни нещо и рече:
	— Какво имаше предвид, като каза, че ние сме го разочаровали и не сме му оставили друг изход? Искаш да кажеш, че не го упрекваш?
	— И го упреквам, и не го упреквам. — Люк имаше уморен вид. — Било е глупаво от негова страна. На Валънтайн не може да се има доверие. Но след като семейство Лайтууд му обърнаха гръб, какво очакват от него? Та той е още дете, все още има нужда от родители. Ако те не го искат, нормално е да потърси някой, който го иска.
	— Надявах се — каза Клеъри, — надявах се той да се обърне към теб.
	По лицето на Люк се изписа неизразима тъга.
	— Аз също се надявах, Клеъри.


	Мая долавяше съвсем слабо шума от гласовете, идващи от кухнята. Караниците във всекидневната бяха преустановени. Време беше да си тръгне. Тя сгъна бележката, която бе надраскала набързо, и я остави на леглото на Люк, след което отиде до прозореца и двайсет минути се мъчеше да го отвори. Хладен въздух нахлу през него — беше един от онези дни на ранната есен, когато небето изглежда невероятно синьо и далечно, а във въздуха се носи лек мирис на пушек.
	Тя се покатери на перваза на прозореца и погледна надолу. Преди промяната си, не би имала смелост да скочи; сега обаче се поколеба само за миг, и то заради нараненото си рамо. После се приземи на четири крака върху напукания бетон в задния двор на Люк. Когато се изправи, хвърли още един поглед към къщата, но никой не отвори вратата, нито я повика да се върне.
	Потисна някакво неясно разочарование. Та те не й обърнаха никакво внимание, докато _беше_ в къщата, помисли си тя, докато се прехвърляше през високата телена ограда, която разделяше задния двор на Люк от алеята, как сега да забележат, че си тръгва? Даде си сметка, че при нея винаги е било така. Единственият, който се отнасяше с внимание към нея, беше Саймън.
	Мисълта за Саймън я накара да се намръщи, като междувременно тупна от другата страна на оградата и хукна по алеята към Кент авеню. Беше казала на Клеъри, че не си спомня какво се е случило предната нощ, но това не беше вярно. Спомняше си изражението на лицето му, когато се отдръпна от него, сякаш беше запечатано в съзнанието й. Най-странното бе, че в онзи момент той продължаваше да я гледа като човек, беше повече човек, от когото и да е друг сред тези, които познаваше.
	Мая прекоси улицата, за да избегне минаването пред къщата на Люк. Улицата беше почти пуста, бруклинчани още спяха своя късен неделен следобеден сън. Отправи се към метрото на Бедфорд авеню, като не спираше да мисли за Саймън. Стомахът я присвиваше всеки път, щом се сетеше за държанието й спрямо него. Той беше първият човек от години насам, на когото й се искаше да вярва, но който направи това невъзможно.
	_Щом като е невъзможно да му се вярва, тогава защо си тръгнала към дома му?_, чу тя шепот от дъното на съзнанието си, който винаги й звучеше като гласа на Даниел. _Млъквай_, сряза го тя. _Дори и да не можем да бъдем приятели, поне мога да му се извиня._ Някой се изсмя. Звукът отекна във високите стени на фабриката отляво. Внезапно сърцето й се сви от страх. Мая рязко се обърна, но улицата зад нея беше пуста. Само една възрастна жена разхождаше кучетата си покрай реката, но според Мая тя бе достатъчно далеч, за да може да я чуе, ако извика.
	За всеки случай ускори крачка. Можеше да ходи по-бързо от повечето хора, напомни си тя, да не говорим, че можеше и да ги надбяга. Дори и в сегашното си състояние, с ранената ръка, която я болеше така, сякаш някой я беше ударил с ковашки чук по рамото. Далеч не се страхуваше, че може да я нападне крадец или изнасилвач. Веднъж, на минаване през Сентръл парк, в нощта, когато за първи път дойде в града, двама тийнейджъри с ножове се бяха опитали да я нападнат и ако не се бе намесил Бат, като нищо щеше да ги убие и двамата.
	_Защо тогава бе така разтревожена?_
	Тя хвърли поглед зад себе си. Възрастната жена беше изчезнала; Кент авеню беше безлюдна. Пред нея се издигаше старата изоставена захарна фабрика „Домино“. Обзета от внезапно желание да се махне от тази улица, тя се спусна по граничната алея.
	Озова се в тясно пространство между две сгради, заринато с боклуци и захвърлени бутилки, сред които се стрелваха плъхове. Покривите над нея се докосваха и закриваха слънцето, карайки я да се чувства като в тунел. Стените бяха тухлени с малки, мръсни прозорци, много от които бяха разбити от вандали. През тях се виждаше празният под на фабриката и редици метални казани, пещи и цистерни. Въздухът ухаеше на прегоряла захар. Тя се облегна на една от стените и се опита да укроти ударите на сърцето си. И тъкмо бе започнала да се успокоява, когато някакъв невероятно познат глас й заговори от сенките:
	— Мая?
	Тя рязко се обърна. Той стоеше на входа на алеята, светлината зад него караше косата му да блести като ореол около красивото му лице. Тъмните му очи, засенчени от дългите мигли, я гледаха с любопитство. Бе облечен с джинси и тениска с къс ръкав въпреки студа. Все още изглеждаше на петнайсет.
	— _Даниел_ — прошепна тя.
	Той се приближи с безшумни стъпки към нея.
	— Мина много време, сестричке.
	Искаше й се да побегне, ала краката й бяха като заковани. Притисна се към стената, сякаш се мъчеше да изчезне в нея.
	— Но… ти си _мъртъв_.
	— А ти не плака на погребението ми, нали така, Мая? Нито сълза не проля за по-голямото си братче?
	— Ти беше звяр — прошепна тя. — Опита се да ме убиеш…
	— Явно не съм се постарал достатъчно. — В ръката му се появи нещо дълго и остро, нещо което блестеше като сребърен огън в полумрака. Мая не можеше да определи какво е, погледът й бе премрежен от ужас. Когато той тръгна към нея, тя се свлече на земята, краката й вече не бяха в състояние да я държат.
	Даниел коленичи до нея. Едва сега видя какво държеше той в ръцете си: отчупено нащърбено парче стъкло от един от счупените прозорци. Ужасът се надигна у нея и я заля като вълна, но не страхът от оръжието в ръката на брат й я смазваше, а празнотата в очите му. Гледаше в тях и през тях и виждаше само мрак.
	— Спомняш ли си — рече той, — когато ти казах, че ще ти отрежа езика, за да не позволя да ме издадеш на мама и татко?
	Парализирана от страх, тя само го гледаше втренчено.
	Вече усещаше как стъклото се врязва в кожата й, задушливия вкус на кръвта, която пълнеше устата й, и й се прииска да умре, да е мъртва, всичко бе за предпочитане пред този ужас и това безумие…
	— Стига, Аграмон. — Някакъв мъжки глас проряза мъглата в главата й. Не беше гласът на Даниел… беше мек, изтънчен, определено човешки. Напомняше и за някого… но за кого?
	— _Както наредите, господарю Валънтайн._ — Даниел въздъхна с известно разочарование… и после лицето му започна да се топи и да се разпада. След миг вече бе изчезнал, а заедно с него и парализиращото усещане, смазващият страх, който за малко не отне живота й. Тя въздъхна отчаяно.
	— Добре. Диша — чу се отново мъжкият глас, този път леко раздразнено. — Наистина, Аграмон. Още няколко секунди, и щеше да е мъртва.
	Мая вдигна поглед. Мъжът — Валънтайн — я гледаше отгоре, беше висок, целият в черно, дори и ръкавиците на ръцете му и ботушите с дебели подметки. Той вдигна брадичката й с върха на ботуша си. Когато заговори, гласът му беше хладен.
	— На колко си години?
	Лицето, което се беше втренчило в нея, бе тясно, с остри скули и някак безцветно, а косата беше толкова бяла, че приличаше на фото негатив. Отляво на шията му, точно над яката на сакото, имаше спираловидна руна.
	— Вие сте Валънтайн? — прошепна тя. — Но аз мислех, че вие…
	Ботушът се плъзна към ръката й, което предизвика остра болка там, където беше раната. Тя изохка.
	— Зададох ти въпрос — рече той. — На колко си години?
	— На колко съм години ли? — Болката в ръката й, примесена с острата воня, идваща от боклуците наоколо, накара стомахът й да се преобърне. — Що не вземеш да се разкараш…
	Между пръстите му пулсираше някаква светлина, той я насочи надолу, към лицето й, толкова бързо, че тя нямаше време да се отдръпне назад. Някаква пареща болка се стрелна по бузата й. Мая докосна с ръка лицето си и усети как между пръстите й блика кръв.
	— Е — рече Валънтайн със същия спокоен и любезен тон. — На колко си години?
	— Петнайсет. На петнайсет съм. — Тя по-скоро усети, отколкото видя усмивката му.
	— _Идеално._


	Когато се върнаха в Института, инквизиторката отдели Джейс от семейство Лайтууд и го изпрати горе в залата за фехтовка. Той видя образа си в дългите огледала, редящи се по стените, и се вцепени от почуда. Вярно, че от дни не се бе поглеждал, а изминалата нощ беше тежка. Очите му бяха обрамчени от черни сенки, ризата му беше изцапана със засъхнала кръв и тинеста кал от Ийст Ривър. Лицето му беше бледо и изпито.
	— Възхищаваш се на визията си? — Гласът на инквизиторката го изтръгна от унеса му. — Няма да си толкова хубав, когато Клейвът се разправи с теб.
	— Изглеждате впечатлена от външността ми. — Джейс се извърна от огледалото. — Да не би да правите всичко това, защото сте привлечена от мен?
	— Не говори глупости. — Инквизиторката извади четири дълги металически пръчки от сивата торба, която висеше на кръста й. Серафимски ками. — Ти можеш да ми бъдеш син.
	— Стивън. — Джейс си спомни казаното от Люк, когато бяха в дома му. — Така се казва той, нали?
	Инквизиторката рязко се обърна към него. Камите, които държеше, затрепериха в ръката й.
	— _Никога повече не произнасяй името му._
	За миг Джейс се зачуди дали няма да се опита да го убие. Нищо не каза, докато тя се опитваше да възвърне самообладанието си. Без да го поглежда, инквизиторката посочи с една от камите.
	— Застани ей там, в средата на залата, ако обичаш.
	Джейс се подчини. Макар че се стараеше да не гледа в огледалата, той виждаше отражението си — и това, на инквизиторката — с ъгълчето на окото си. Огледалата отразяваха безброй пъти инквизиторката, застанала заплашително срещу безбройните отражения на Джейс.
	Той сведе поглед към вързаните си ръце. Болката в китките и раменете му се усили, но не трепна, когато инквизиторката се втренчи в една от камите, наричайки я Джофиел и я заби в дървения полиран под до краката си. Той зачака, но нищо не се случи.
	— Буум? — предположи той. — Какво се очакваше да се случи?
	— Млъквай — каза рязко инквизиторката. — И стой там, където си.
	Джейс стоеше, гледаше с нарастващо любопитство как тя минава от другата му страна, наричайки втората кама Харахел и как забива и нея в пода. С третата кама — Сандалфон — вече разбра какво прави тя. Първата кама бе забита в пода точно на юг от него, следващата — на изток, а третата — на север. Тя бе обозначила точките на компаса. Джейс се напрягаше да разбере какво би могло да означава това, но нищо не му хрумна. Може би беше просто някакъв ритуал на Клейва, в значението на който не можеше да проникне. Когато тя посегна към последната кама, Тахариал, дланите му се изпотиха там, където се бяха протъркали една в друга.
	Инквизиторката се изправи, видимо доволна от себе си.
	— Ето.
	— Ето какво? — настоя да узнае Джейс, но тя вдигна ръка.
	— Не бързай, Джонатан. Липсва още една малка подробност. — Тя се приближи към южната кама и коленичи пред нея. С бързо движение извади едно стили и начерта тъмна руна на пода точно пред ножа. Когато се изправи на крака, из стаята се понесе висок пронизителен звън, нежният звук от удар на камбана. Светлината, излъчвана от четирите ангелски ками, бе така заслепяваща, че Джейс извърна лице и притвори очи. Когато миг след това се обърна, видя, че стои в клетка, чиито стени сякаш бяха изтъкани от снопове светлина. Те не стояха на едно място, а се движеха, подобно на завеси от светещ дъжд.
	Сега, зад блестящата стена, инквизиторката се виждаше като замъглена фигура. Когато Джейс й извика, дори гласът му звучеше треперливо и кухо, сякаш от нея го делеше вода.
	— Какво е това? Какво направихте?
	Тя се засмя.
	Джейс гневно пристъпи напред, после още по-напред, и още, рамото му се удари в блестящата стена. Сякаш се бе докоснал до електрическа ограда, шокът, който премина през него, беше като удар, който подкоси краката му. Той се строполи на пода, без да може да използва ръцете си, за да запази равновесие.
	Инквизиторката отново се засмя.
	— Ако се опитваш да минеш през стената, ще си докараш повече неприятности от просто един електрически удар. Клейвът нарича това специално наказание конфигурация Малачи. Тези стени не могат да бъдат разрушени, докато серафимските ками стоят там, където са забити. На твое място не бих се опитвала — добави тя, когато Джейс, коленичил, посегна към камата, която беше най-близо до него. — Ако докоснеш камите, ще умреш.
	— Но _вие_ можете да ги докосвате — каза той, без да може да скрие ненавистта в гласа си.
	— Мога, но няма.
	— Ами храна? _Вода?_
	— Всяко нещо с времето си, Джонатан.
	Той се изправи на крака. През замъглената стена видя как тя се обърна, сякаш за да си тръгне.
	— Ами ръцете ми… — Той сведе поглед към вързаните си китки. Горящият метал разяждаше кожата му като киселина. Около огнените белезници бликаше кръв.
	— Трябваше да помислиш за това, преди да решиш да се срещнеш с Валънтайн.
	— Така няма да започна да се страхувам повече от отмъщението на Съвета. Те не може да са по-лоши от вас.
	— О, не се притеснявай, няма да бъдеш предаден на Съвета — рече инквизиторката. В гласа й имаше спокойствие, което никак не се хареса на Джейс.
	— Какво имате предвид с това, че няма да бъда предаден на Съвета? Не казахте ли, че утре ще отпътувате с мен за Идрис?
	— Не. Решила съм да те върна на баща ти.
	Шокът, предизвикан от думите й, отново подкоси краката му.
	— _На баща ми?_
	— Да, на баща ти. Възнамерявам да те разменя срещу Реликвите на смъртните.
	Джейс я гледаше втренчено.
	— Сигурно се шегувате.
	— Ни най-малко. По-лесно е, отколкото да те изправим пред съда. Разбира се, ще бъдеш изхвърлен от Клейва — добави тя след кратък размисъл, — но мисля, че това няма да е изненада за теб.
	Джейс поклати глава.
	— Попаднали сте на грешния човек. Надявам се да го осъзнавате.
	По лицето й пробяга раздразнение.
	— Няма нужда да се правиш на невинен, Джонатан.
	— Нямах предвид себе си. Говорех за баща си.
	За първи път, откакто я беше срещнал, тя изглеждаше объркана.
	— Не разбирам какво искаш да кажеш.
	— Баща ми не би заменил Реликвите на смъртните за мен. — Думите бяха горчиви, но не и тонът на Джейс. Той беше делови. — По-скоро ще гледа как ме убивате пред очите му, отколкото да се лиши от Меча или Бокала.
	Инквизиторката поклати глава.
	— Нищо не разбираш — рече тя, а в гласа й се долови странна нотка на досада. — Типично за децата. Любовта, която родителят изпитва към детето си, няма равна на себе си. Никоя друга любов не е _така_ всепоглъщаща. Никой баща — дори и Валънтайн — не би пожертвал сина си заради парче метал, независимо колко е могъщо то.
	— Вие не познавате баща ми. Той би се изсмял в лицето ви и би ви дал пари, за да изпратите тялото ми обратно в Идрис.
	— Не бъди толкова…
	— Права сте — рече Джейс. — Като се замисля, току-виж ви накарал вие да платите превоза.
	— Както виждаш, ти наистина си син на баща си. Не е в твой интерес той да загуби Реликвите на смъртните… това би означавало да загуби могъществото си, което засяга и теб. Ясно е, че не искаш да живееш като син на изпаднал в немилост престъпник, така че не се опитвай да промениш решението ми. Няма да ме надхитриш.
	— Чуйте. — Сърцето на Джейс биеше лудо, ала той се опитваше да говори спокойно. Тя _трябваше_ да му повярва. — Знам, че ме мразите. Знам, че ме мислите за лъжец като баща ми. Но аз говоря истината. Баща ми твърдо вярва в това, което прави. Вие го мислите за зъл. Но той си мисли, че е _прав_. Той вярва, че върши Божие дело. И няма да се откаже от него заради мен. Ако сте ме проследили, когато се срещнах с него, трябва да сте чули какво каза той…
	— Аз само _видях_, че говориш с него — рече инквизиторката. — Ала нищо не чух.
	Джейс изруга под носа си.
	— Вижте, ще се закълна в каквото пожелаете, за да ви уверя, че не лъжа. Той използва Меча и Бокала, за да призовава демони и да ги командва. Докато вие си губите времето с мен, той създава своята армия. И когато настъпи моментът, в който ще разберете, че той не би се съгласил с размяната, вече няма да имате никакъв шанс…
	Инквизиторката се извърна, като изсумтя с отвращение.
	— Писна ми от лъжите ти.
	Джейс ахна невярващо, когато тя му обърна гръб и с решителна стъпка се отправи към вратата.
	— _Моля ви_, трябва да ми повярвате! — извика той.
	На вратата тя се спря и се обърна да го погледне. Джейс можеше да види само ъгловатите сенки на лицето й, острата брадичка и тъмните вдлъбнатини на слепоочията й. Сивите й дрехи се сливаха със сенките, така че всичко, което се виждаше от нея, беше един плуващ във въздуха череп.
	— Не мисли — каза тя, — че искам да бъдеш върнат на баща ти. Валънтайн Моргенстърн не заслужава такова благоволение.
	— А какво заслужава?
	— Да държи в ръцете си мъртвото тяло на своето дете. Да гледа мъртвия си син и да знае, че нищо не може да направи и че нито магия, нито заклинание, нито сделка с ада няма да могат да го върнат… — Тя направи пауза. — _Той трябва да изпита същото_ — прошепна и бутна вратата с ръка, а ноктите й одраскаха дървото. Вратата се затвори с тихо изщракване след нея, оставяйки Джейс с горящите му китки да гледа объркано след нея.


	Клеъри затвори телефона и се намръщи.
	— Не отговаря.
	— На кого се опитваш да се обадиш? — Люк вече пиеше пета чаша кафе и Клеъри бе започнала да се безпокои за него. Дали би могъл да се натрови от свръхдоза кофеин? Не че виждаше някакви явни признаци за такова нещо у него, но все пак, за всеки случай, тайничко изключи кафе-машината, докато се връщаше към масата. — На Саймън ли?
	— Не. Съвестно ми е да го будя през деня, макар той да твърди, че това не му пречи, стига да не се налага да излиза на дневна светлина.
	— На кого тогава?
	— Звънях на Изабел. Исках да разбера какво става с Джейс.
	— И не вдига ли?
	— Не. — Стомахът на Клеъри изкъркори. Тя отиде до хладилника и се върна с плодово мляко от праскови, което започна да яде, без да усеща вкуса му.
	— Мая. Няма да е зле да видим как е тя — каза и остави млякото. — Отивам да проверя.
	— Не, аз съм водач на глутницата. Тя ми има доверие. Мога да я успокоя, ако все още е разстроена — каза Люк. — Ей сега се връщам.
	— Не казвай това — рече умолително Клеъри. — Не обичам да чувам тези думи.
	Той й се усмихна криво и бавно излезе в коридора. След няколко минути се върна, изглеждаше силно разтревожен.
	— Изчезнала е.
	— Изчезнала? Как така изчезнала?
	— Мисля, че е избягала. Оставила е това. — Той хвърли на масата едно сгънато парче хартия. Клеъри го взе и намръщено прочете надрасканите редове:
	_Простете ми. Ще поправя нещата. Благодаря за всичко, което направихте за мен. Мая._
	— Ще поправи нещата? Какво означава това?
	Люк въздъхна.
	— Надявах се ти да можеш да ми кажеш.
	— Притеснен ли си?
	— Демоните раум са като ловджийски кучета — рече Люк. — Намират плячката си и я доставят на този, който ги е призовал. Възможно е онзи демон още да я търси.
	— О — рече Клеъри с отмалял глас. — Според мен е решила да отиде при Саймън.
	Люк бе озадачен.
	— Тя знае ли къде живее той?
	— Не знам — призна Клеъри. — На моменти ми изглеждат някак близки. Може пък и да знае. — Тя посегна към джоба за телефона си. — Ще му се обадя.
	— Не каза ли, че ти е съвестно да му се обаждаш през деня?
	— Да, но тази история взе да ме притеснява. — Тя затърси номера на Саймън. Той вдигна едва след третото позвъняване, гласът му беше уморен.
	— Ало?
	— Аз съм. — Тя се извърна от Люк, когато заговори, повече по навик, отколкото защото имаше нещо кой знае колко тайно да си кажат.
	— Нали знаеш, че за мен сега е нощ — каза с ръмжене Саймън. Тя го чу как се обръща в леглото си. — Което значи, че по това време спя.
	— Вкъщи ли си?
	— Естествено, къде другаде да съм? — Гласът му се проясни, вече осезаемо разсънен. — Какво има, Клеъри, случило ли се е нещо?
	— Мая избяга. Оставила е бележка, в която казва, че може да дойде у вас.
	Саймън звучеше озадачено.
	— Ами, няма я тук. Или поне още не се е появила.
	— Има ли някой друг, освен теб у вас?
	— Не, мама е на работа, а Ребека — на курс. Защо, наистина ли си мислиш, че Мая би се появила тук?
	— Просто ни се обади, ако тя…
	Саймън я прекъсна.
	— Клеъри — каза припряно Саймън. — Изчакай така за момент. Мисля, че някой се опитва да влезе вкъщи.


	Времето в затвора си течеше, докато Джейс с вял интерес наблюдаваше сипещия се около него сребрист дъжд. Пръстите му започнаха да се вкочанясват, което според него беше лош знак, но в момента това не го интересуваше. Питаше се дали семейство Лайтууд знаеха, че е горе, или щяха да се изненадат, ако влезеха в залата за фехтовка и го видеха окован. Но не, инквизиторката не беше глупава. Сигурно им е казала, че достъпът до залата е забранен, докато реши къде да премести затворника. Това би трябвало да го ядоса, дори да го изплаши, но сякаш отново не го беше грижа. Всичко вече изглеждаше нереално: и Клейвът, и Съглашението, и Законът, дори и баща му.
	Той долови някакви леки стъпки и разбра, че в залата има още някой. До този момент Джейс бе лежал по гръб и гледаше втренчено тавана, но сега се изправи в седнало положение и обходи с поглед стаята. Видя някаква тъмна фигура току зад трепкащата дъждовна завеса. _Сигурно е инквизиторката, върнала се е да ми се подиграе още малко._ Джейс се напрегна… после видя, не вярвайки на очите си, една тъмна коса и познато лице.
	Може би все пак имаше неща, за които още го беше грижа.
	— Алек?
	— Аз съм. — Алек коленичи от другата страна на трептящата стена. Джейс имаше чувството, сякаш гледа през кристална водна стена, която понякога се размътва от течения: можеше ясно да види Алек, но от време на време чертите му сякаш се размиваха, когато дъждовната завеса трепваше.
	Направо може да ти докара морска болест, помисли си Джейс.
	— В името на ангела, какво е това? — Алек посегна да докосне стената.
	— Недей. — Джейс посегна да го върне, но бързо отдръпна ръката си, преди да е докоснал стената. — Ще ти причини токов удар, може и да те убие, ако се опиташ да минеш през нея.
	Алек отдръпна ръката си, като леко подсвирна.
	— Бива си я инквизиторката.
	— Е, как иначе. Та аз съм опасен престъпник. Нима не си чул? — Джейс долови горчивина в собствения си глас, видя как Алек трепна и изпита злорадо удоволствие от това.
	— Всъщност тя не те нарече точно престъпник…
	— Не, аз съм просто едно лошо момче. Върша разни пакости. Тормозя котките. Правя неприлични жестове на монахините.
	— Не се шегувай. Работата е сериозна. — Очите на Алек бяха мрачни. — Защо, по дяволите, отиде да се видиш с Валънтайн? Сериозно те питам, какво си беше въобразил?
	На Джейс му хрумнаха един куп хапливи забележки, но нямаше желание да каже нито една. Беше твърде уморен.
	— Въобразих си, че ми е баща.
	Алек изглеждаше така, сякаш броеше наум до десет, за да си възвърне самообладанието.
	— Джейс…
	— Ами ако беше твоят баща? Какво би направил ти?
	— _Моят_ баща? Моят баща никога не би направил нещата, които Валънтайн…
	Джейс рязко вдигна глава.
	— Твоят баща _е правил онези неща_! Бил е в Кръга редом с моя баща! Както и майка ти! Нашите родители са от един дол дренки. Единствената разлика е, че твоите са били заловени и наказани, а моите — не са!
	Лицето на Алек се изопна. Но каза само:
	— _Единствената_ разлика?
	Джейс сведе поглед към ръцете си. Горящите гривни не биваше да стоят толкова дълго на ръцете му. По кожата отдолу се бяха образували кръвоизливи.
	— Само казвам — рече Алек, — че не разбирам как можеш да искаш да го видиш, и то не заради нещата, които е направил като цяло, а за това, което е причинил на _теб_.
	Джейс нищо не отвърна.
	— През всичките тези години — каза Алек. — Да те остави да си мислиш, че е мъртъв. Ти може и да не си спомняш какво е било, когато си бил на десет години, но аз си спомням. Не може човек, който те обича, да ти причини такова нещо.
	По ръцете на Джейс се плъзнаха тънки вадички кръв, подобно на червена разплетена прежда.
	— Валънтайн ми каза — рече спокойно той, — че ако го подкрепя срещу Клейва… той ме увери, че ако го направя, няма да нарани хората, на които държа. Нито теб, нито Изабел, нито Макс. Нито Клеъри. Нито родителите ти. Той каза…
	— Нямало да нарани никого? — повтори подигравателно Алек. — Имаш предвид, че той лично няма да нарани никого. Наистина много успокояващо.
	— Видях на какво е способен, Алек. Може да призове всякакви демонични сили. Ако събере демонична армия срещу Клейва, ще настъпи война. А при война хората биват наранявани. На война се умира. — Той въздъхна. — Ако имаш възможност да спасиш онези, които обичаш…
	— Но що за възможност е това? Нима може да се вярва на казаното от Валънтайн?
	— Щом се е заклел в ангела, значи ще го изпълни. Познавам го.
	— Ако го подкрепиш срещу Клейва.
	Джейс кимна.
	— Трябва да е бил бесен, когато си казал не — отбеляза Алек.
	Джейс откъсна поглед от кървящите си китки и погледна втренчено нагоре.
	— Какво?
	— Казах…
	— Чух какво каза. Как реши, че съм казал не?
	— Ами логично е. Или не си?
	Джейс бавно закима с глава.
	— Познавам те — рече Алек с подчертана твърдост и се изправи. — Казал си на инквизиторката за Валънтайн и неговите планове, нали? Но не е обърнала внимание на думите ти?
	— Не бих казал, че не прояви никакъв интерес. По-скоро, че не ми повярва. Има свой собствен план как да притисне Валънтайн. Само дето планът й не струва.
	Алек кимна.
	— После ще ми разкажеш подробно. Най-напред трябва да видим как да те измъкнем оттук.
	— _Какво?_ — От изумление на Джейс леко му се зави свят. — Мислех, че точно ти си привърженик на идеята да отида в затвора, директно, без обиколни маршрути. — „Законът си е закон, Изабел.“ За какво беше всичко това?
	Алек изглеждаше смаян.
	— Не може наистина да си си помислил, че говорех сериозно. Просто исках да спечеля доверието на инквизиторката, за да не ме държи под око през цялото време, както прави с Изи и Макс. Тя знае, че те са на твоя страна.
	— А ти? Ти на моя страна ли си? — Джейс долови суровостта на въпроса си и със смазващо нетърпение зачака отговора.
	— Аз съм с теб при всички положения — каза Алек. — Как може изобщо да ме питаш? Може и да уважавам Закона, но това, което ти причинява инквизиторката, няма нищо общо с него. Не знам какво точно става, но омразата, която тя изпитва към теб, е лична. И няма нищо общо с Клейва.
	— Аз я дразня — каза Джейс. — Не мога да не го правя. Гадните бюрократи направо ме изваждат от релси.
	Алек поклати глава.
	— Не е за това. Тук става дума за стара омраза. Усещам го.
	Джейс понечи да отговори, но в това време забиха камбаните на катедралата. Толкова близо до покрива, звукът се чуваше оглушително. Той погледна нагоре — почти очакваше да види Хюго да описва сред дървените греди бавни, плавни кръгове. Гарванът винаги бе обичал да се носи покрай гредите и извития каменен таван. Навремето Джейс си го обясняваше с това, че птицата просто обича да забива ноктите си в мекото дърво. Сега обаче установи, че гредите са били идеално място за шпиониране. Една идея, далечна и неясна, започна да се оформя дълбоко в съзнанието на Джейс. Но гласно той каза само:
	— Люк беше споменал, че инквизиторката имала син на име Стивън. Намекна и нещо такова, че се опитвала да отмъсти заради него. Когато я попитах за сина й, направо откачи. Допускам, че може да е свързано с омразата й към мен.
	Камбаните спряха да бият. Алек рече:
	— Възможно е. Може да попитам родителите ми, но се съмнявам да ми кажат.
	— Недей, не питай тях. Питай Люк.
	— Искаш да кажеш, да измина отново целия път до Бруклин? Виж, измъкването оттук е повече от невъзможно…
	— Ползвай телефона на Изабел. Пиши на Клеъри. Кажи й да попита Люк.
	— Добре. — Алек направи пауза. — Искаш ли да й предам нещо друго? На Клеъри, имам предвид, не на Изабел.
	— Не — каза Джейс. — Нямам какво да й кажа.


	— Саймън! — Клеъри стисна телефона и се обърна към Люк. — Той каза, че някой се опитва да проникне у тях.
	— Кажи му да излезе навън.
	— Не мога да изляза навън — каза притеснено Саймън. — Не и ако не искам жив да се опека.
	— Дневна светлина — подсказа тя на Люк, но видя, че и той се е досетил за проблема и сега търси нещо опипом по джобовете си. Ключовете за колата. Извади ги.
	— Кажи му, че идваме. Кажи му да се заключи в стаята си, докато пристигнем.
	— Чу ли? Барикадирай се в стаята си.
	— Чух. — Гласът на Саймън бе напрегнат. Клеъри дочу лек стържещ звук, после силно думкане.
	— Саймън!
	— Добре съм. Преместих някои неща до вратата.
	— Какви неща? — Тя беше вече на верандата и трепереше в тънката си жилетка. Зад нея Люк заключваше входната врата на къщата.
	— Едно бюро — каза с известно задоволство Саймън. — И леглото.
	— _Леглото?_ — Клеъри се качи в пикапа до Люк, като се мъчеше с една ръка да закопчее колана си, а Люк излезе на пътя и се спусна по Кент, след което се присегна и й помогна да се закопчее. — Как го вдигна това легло?
	— Забрави ли? Супер вампирска сила.
	— Попитай го какво е чул — каза Люк. Те се носеха шеметно улицата, което можеше да е прекрасно, ако Бруклинското крайбрежие беше по-добре поддържано. Клеъри изохкваше всеки път, когато налетяваха на дупка.
	— Какво чу? — попита тя и затаи дъх.
	— Чух как някой влиза с взлом през външната врата. Мисля, че някой я изби с крак. После Йосариан се стрелна в стаята ми и се пъхна под леглото. Така разбрах, че определено има някой вкъщи.
	— А сега?
	— Сега нищо не чувам.
	— Това е добре, нали? — обърна се Клеъри към Люк. — Той каза, че сега не чувал нищо. Сигурно са си отишли.
	— Възможно е — рече колебливо Люк. Сега бяха на магистралата и се движеха с бясна скорост към квартала на Саймън. — За всеки случай го дръж на телефона.
	— Какво правиш сега, Саймън?
	— Нищо. Пренесох всичко от стаята до вратата. Сега остана само да извадя Йосариан иззад парното.
	— Остави го там, където си е.
	— Ще ми е много трудно да обясня всичко това на мама — каза Саймън и телефонът прекъсна. Чу се щрак и толкова, на дисплея бе изписано „Край на разговора“.
	— Не. _Не!_ — Клеъри натисна бутона за повторно избиране, пръстите й трепереха. Саймън веднага вдигна. — Извинявай. Йосариан ме одраска и изпуснах телефона.
	Буцата в гърлото й се стопи.
	— Няма нищо, стига да си добре…
	Шум като от мощна вълна заглуши гласа на Саймън. Тя дръпна телефона от ухото си. На дисплея все още беше изписано, че има връзка с номера.
	— _Саймън!_ — изкрещя тя в телефона. — Саймън, чуваш ли ме?
	Звукът от трошене спря. Чу се нещо като издрънчаване и един висок нечовешки вой — Йосариан? Последва звук от падането на нещо тежко на земята.
	— Саймън? — прошепна тя.
	Чу се щракване, а после някакъв провлечен, развеселен глас заговори в ухото й.
	— Клариса — каза той. — Знаех си, че ти си на телефона.
	Тя стисна очи, стомахът й се преобърна, сякаш беше във влакче на ужасите, което току-що се е спуснало за първи път.
	— Валънтайн.
	— Искаш да кажеш „татко“ — рече той, като звучеше искрено ядосан. — Що за моден навик да се обръщате към родителите си на малки имена.
	— Начинът, по който ми се иска да те нарека, е много по-неприличен, отколкото обръщението по име — сопна му се тя. — Къде е Саймън?
	— Имаш предвид вампирчето ли? Съмнителна компания за момиче от добро семейство на ловци на сенки, не мислиш ли? За в бъдеще очаквам също да имам думата при подбора на приятелите ти.
	— _Какво си направил на Саймън?_
	— Нищо — каза раздразнено Валънтайн. — Засега.
	И затвори.


	Когато Алек се върна в залата за фехтовка, Джейс лежеше на пода и си представяше танцуващи момичета, стараейки се да не обръща внимание на болката в китките си. Не се получаваше обаче.
	— Какво правиш? — попита Алек, като коленичи толкова близо, колкото позволяваше трептящата стена на затвора. Джейс си каза, че Алек задаваше с добро чувство този въпрос и си припомни, че преди би го възприел по-скоро като нещо мило, отколкото дразнещо. Но не успя.
	— Мислех да полежа на пода и да се погърча от болка — изръмжа той. — Това ми помага.
	— Наистина? О… ти се майтапиш. Може пък това да е добър знак — каза Алек. — Ако искаш, можеш да седнеш. Ще се опитам да промуша нещо през стената.
	Джейс се изправи така внезапно, че му се зави свят.
	— Алек, недей…
	Но Алек вече му подаваше нещо с две ръце, сякаш деца си подхвърляха топка. Една червена сфера проби трептящата завеса и се търкулна към Джейс, като леко се удари в коляното му.
	— Ябълка. — Той я вдигна с известно усилие. — Колко подходящо.
	— Мислех, че може да си гладен.
	— Гладен съм. — Джейс отхапа от ябълката. Сокът потече по ръцете му и изпращя в сините пламъци, които приклещваха китките му. — Писа ли на Клеъри?
	— Не. Изабел не ме пуска в стаята си. Само замеряше вратата с разни неща и крещеше. Каза, че ако вляза, ще скочи от прозореца. Като нищо ще го направи.
	— Сигурно.
	— Имам чувството — каза Алек и се усмихна, — че никога няма да ми прости предателството спрямо теб.
	— Добро момиче — каза с признателност Джейс.
	— Но аз _не съм_ те предал, идиот такъв.
	— Важно е доброто желание.
	— Точно така, защото съм ти донесъл още нещо. Не знам дали ще проработи, но не е зле да опитаме. — Той плъзна през стената нещо малко и металическо. Беше някакъв сребърен диск, голям колкото монета от 25 цента. Джейс остави ябълката и посегна с любопитство към диска.
	— Какво е това?
	— Взех го от бюрото в библиотеката. Виждал съм родителите ми да го ползват за сваляне на белезници. Мисля, че действа един вид като отключваща руна. Може да опитаме…
	Той млъкна, когато Джейс допря диска до китките си, като го държеше несръчно с два пръста. В мига на допира до синия пламък оковите проблеснаха и изчезнаха.
	— Благодаря. — Джейс потърка китките си, всяка от които с ивица ожулена, кървяща кожа. Той започна да проверява дали може да движи пръстите си. — Не е пила, скрита в хляб, но определено спаси ръцете ми.
	Алек го гледаше. Вълните на дъждовната завеса визуално издължаваха лицето му и му придаваха разтревожен вид — или може би той наистина _беше_ разтревожен.
	— Знаеш ли, хрумна ми нещо, докато говорех с Изабел преди малко. Казах й, че не може да скочи от прозореца и по-добре да не опитва, защото може да се убие.
	Джейс кимна.
	— Добър съвет от големия батко.
	— Но когато се замислих дали това важи и в твоя случаи… искам да кажа, виждал съм те в ситуации, при които на практика летиш. Виждал съм те да падаш от третия етаж и да се приземяваш като котка, да скачаш от земята до покрива…
	— Така като си слушам отстрани постиженията, наистина ги намирам за забележителни, но не разбирам накъде биеш, Алек.
	— Искам да кажа, че този затвор има четири стени, а не пет.
	Джейс се втренчи в него.
	— Значи Ходж беше прав, като казваше, че геометрията ще ни влезе в употреба и в ежедневието. Точно така, Алек. Тази клетка има четири стени. И ако инквизиторката не беше сложила две от тях, то може би…
	— ДЖЕЙС — рече Алек, губейки търпение. — Имах предвид, че килията ти няма _таван_. Между теб и тавана няма нищо.
	Джейс погледна нагоре. Дървените греди изглеждаха недостижимо високо и се губеха в сенките.
	— Ти си луд.
	— Възможно е — каза Алек. — Но също така е възможно да съм наясно с това какво можеш. — Той сви рамене. — Поне можеш да опиташ.
	Джейс погледна към Алек, към откритото му, честно лице и спокойни сини очи. Той е _луд_, помисли си Джейс.
	Иначе беше вярно, в разгара на битките бе правел чудеса, ала не само той. Дължеше се на кръвта на ловците на сенки, на дългите години обучение… и все пак бе невъзможно да скочи на десет метра височина.
	_Как ще разбереш дали можеш нещо, ако никога не се опиташ да го направиш?_, обади се тих вътрешен глас.
	Гласът на Клеъри. Той се сети за нея и за нейните руни, за Града на тишината и за това как бе свалила оковите от ръцете му, за което се изискваше огромна сила. Двамата с Клеъри имаха една и съща кръв. Ако Клеъри е способна на такива неща, то защо да не е възможно…
	Джейс се изправи на крака, почти машинално, огледа се наоколо, като бавно се спря на всеки предмет в стаята. През завесата от сребрист огън, която го обграждаше, все така се виждаха огледалата от пода до тавана и купищата оръжия, висящи на стените, чиито остриета матово блестяха. Наведе се и вдигна недоизядената ябълка от пода, погледа я известно време замислено… после замахна с ръка и я хвърли с всичка сила към една от стените. Ябълката се удари в трепкащата сребриста стена и се пръсна в корона от леещ се син пламък.
	Джейс чу как Алек изплашено затаи дъх. Значи инквизиторката _не беше_ преувеличила. Ако удареше твърде силно някоя от стените на затвора, щеше да умре.
	Алек се изправи на крака, внезапно разтреперан.
	— Джейс, не съм сигурен, че…
	— Млъкни, Алек. И не ме гледай така. Това не ми помага.
	Каквото и да бе отвърнал Алек, Джейс не го чу. Той бавно се завъртя на място, а очите му се фокусираха върху дървените греди. Руните, които му осигуряваха отлично зрение на дълго разстояние, веднага се активираха и сякаш гредите се приближиха оптически. Той виждаше нащърбените им ръбове, техните извивки и чворове, черните петна, получени с времето. Ала те бяха здрави. Вече стотици години поддържаха покрива на Института. Щяха да издържат и един тийнейджър. Джейс раздвижи пръстите си, пое дълбоко, бавно и контролирано въздух, точно както го беше учил баща му. Мислено си представи картина, в която той скача, издига се нагоре, хваща се за една от гредите и леко и плавно се качва върху нея. Повтаряше си, че е лек като стрела, която свисти във въздуха, бързо и без да спира. Ще е лесно, каза си той. Лесно като детска игра.
	— Аз съм стрелата на Валънтайн — прошепна Джейс. — Все едно дали той знае това или не.
	И скочи.


	16
	Камък на сърцето

	Клеъри натисна отново копчето за бързо избиране, за да набере Саймън, но се включи гласова поща. Горещи сълзи затекоха по бузите й и тя хвърли телефона си на таблото.
	— По дяволите, по дяволите…
	— Почти стигнахме — каза Люк. Вече бяха излезли от магистралата, а тя дори не беше забелязала. Спряха пред дома на Саймън, еднофамилна дървена къща, боядисана отпред в яркочервено. Клеъри скочи от колата и се затича по пътеката, преди още Люк да е дръпнал ръчната спирачка. Затича се нагоре по стълбите, хвърли се към външната врата и отчаяно заблъска по нея.
	— Саймън! — крещеше тя. — _Саймън!_
	— Клеъри, престани. — Люк я настигна на верандата. — Съседите…
	— Майната им на съседите. — Тя затърси ключодържателя на колана си, намери правилния ключ и го пъхна в ключалката. Отвори вратата и се втурна в коридора, Люк я следваше по петите. Те завиха наляво към кухнята. Там всичко изглеждаше нормално, от безупречно чистия плот до магнитчетата по хладилника. Ето я и мивката, до която само преди няколко дни Саймън я беше целунал. Слънчевата светлина струеше през прозорците и изпълваше стаята с бледа жълта светлина. Светлина, която можеше да превърне Саймън в пепел.
	Стаята на Саймън беше последната в края на коридора. Вратата беше леко отворена, но през процепа Клеъри не можеше да види нищо друго освен мрак.
	Извади стилито от джоба си и здраво го стисна. Знаеше, че това не е оръжие, но й действаше успокояващо, когато бе в ръката й. Стаята беше тъмна, черните завеси бяха спуснати, единствената светлина идваше от дигиталния часовник на нощното шкафче. Люк се пресегна през нея да включи осветлението и в този момент от тъмното изскочи нещо — нещо, което изсъска, изфуча и изръмжа като демон — и се спусна към него.
	Клеъри извика, а Люк я хвана за раменете и грубо я бутна встрани. Тя се препъна и за малко да падне. Когато възвърна равновесието си, Клеъри се обърна и видя смаяния Люк да държи едно фучащо, гърчещо се коте, чиято козина стърчеше във всички посоки. Приличаше на топка памук с нокти.
	— Йосариан! — възкликна Клеъри.
	Люк пусна котката. Йосариан веднага се стрелна между краката му и се изгуби по коридора.
	— Глупаво коте — каза Клеъри.
	— Вината не е негова. Котките не ме обичат. — Люк посегна към ключа за лампата и го завъртя.
	Клеъри ахна. Стаята беше изцяло разтребена, всичко бе на мястото си, дори и килимът не стоеше накриво. И кувертюрата на леглото беше старателно опъната.
	— Това магически прах ли е?
	— Не мисля. По-скоро е само обикновена магия. — Люк отиде до средата на стаята и замислено се огледа. Когато се приближи до прозореца и дръпна една от завесите, Клеъри видя нещо да проблясва на килима в краката му.
	— Люк, чакай. — Отиде при него и се наведе да вземе предмета. Беше сребристият мобилен телефон на Саймън, очукан, с прекършена антена. С разтуптяно сърце тя отвори телефона. Независимо от пукнатината на дисплея, на него можеше да се види следното кратко съобщение: _Сега вече имам от всички._
	Клеъри се отпусна замаяна на леглото. Усети как Люк дръпна телефона от ръката й. Чу как си пое шумно въздух, докато четеше съобщението.
	— Какво значи това? „Сега вече имам от всички“? — попита Клеъри.
	Люк остави телефона на Саймън на бюрото и прокара ръка по лицето си.
	— Боя се, че сега в ръцете му е Саймън, а евентуално и Мая. Което значи, че има всичко, което му е нужно за Ритуала на дяволското преобразяване.
	Клеъри го погледна втренчено.
	— Искаш да кажеш, че не го е направил само за да ми — за да ни — направи мръсно?
	— По-скоро Валънтайн гледа на това като на бонус. Но не това е целта му. Основната цел е да се възползва от свойствата на Меча. И затова му трябва…
	— … кръв от деца долноземци. Но Мая и Саймън не са деца. Те са тийнейджъри.
	— Когато това заклинание е било измислено, заклинанието за превръщането на Меча в инструмент на злото, думата „тийнейджър“ не е била позната. Сред ловците на сенки е прието да се считаш за възрастен, когато навършиш осемнайсет години. Дотогава си дете. За целите на Валънтайн Мая и Саймън са деца. Той вече разполага с кръв от дете-фея, както и с кръв от дете-магьосник. Сега му трябват върколак и вампир.
	Клеъри се чувстваше така, сякаш някой я бе ударил и бе изкарал въздуха от дробовете й.
	— Защо не направихме нищо? Защо не помислихме за начин да ги предпазим?
	— Досега Валънтайн е гледал да се справи по най-лесния възможен начин. Никоя от жертвите му не е избирана по друг критерий, освен по степен на наличност и достъпност. Магьосникът е бил лесен за намиране; просто Валънтайн е трябвало да го повика под претекст, че иска да му призове демон. А за да намериш фея, е достатъчно да се поразходиш в парка, стига да знаеш къде да търсиш. А Луната на ловеца пък е идеалното място, към което да се насочиш, в случай че ти трябва върколак. Но да се изложи на такава опасност, само и само да ни уязви, без никаква друга причина…
	— Джейс — рече Клеъри.
	— Какво Джейс? Какво за него?
	— Мисля, че се опитва да си отмъсти на Джейс. Сигурно снощи на кораба Джейс е направил нещо, нещо, което наистина е ядосало Валънтайн. Дотолкова го е ядосало, че е изоставил първоначалния си план и е съставил нов.
	Люк се обърка.
	— Кое те кара да мислиш, че промяната в плановете на Валънтайн се дължи на нещо, свързано с брат ти?
	— Ами — каза Клеъри с мрачна убеденост — само Джейс е в състояние да ядоса някого до _такава_ степен.

	* * *

	— Изабел! — Алек почука на вратата на сестра си. — Изабел, отвори. Знам, че си вътре.
	Вратата се открехна. Алек надникна през процепа, но не видя никого.
	— Тя не желае да говори с теб — каза един добре познат глас.
	Алек сведе поглед и видя две сиви очи, които го гледаха иззад очилата.
	— Макс — каза той. — Хайде, братле, пусни ме да вляза.
	— И аз не искам да говоря с теб. — Макс понечи да затръшне вратата, но Алек, бърз като камшика на Изабел, я препречи с крак.
	— Не ме карай да минавам през теб, Макс.
	— Няма да успееш. — Макс натисна с всичка сила.
	— Добре, но мога да повикам мама и татко, а имам чувството, че Изабел не би искала това. Нали, Изи? — попита той, като повиши тон, така че сестра му да го чуе.
	— О, за Бога — кипна Изабел. — Добре, Макс. Пусни го.
	Макс се отдръпна и Алек мина покрай него, като остави вратата да се притвори зад гърба му. Изабел бе коленичила в амбразурата на прозореца до леглото, златният камшик се виеше около лявата й ръка. Носеше бойното си снаряжение, гангстерските си черни панталони и риза с телесен цвят, по които имаше сребристи, почти невидими руни. Ботушите й бяха вдигнати до коленете, а черната й коса се развяваше от полъха на течението от отворения прозорец. Тя го погледна и за миг той я оприличи на Хюго, черния гарван на Ходж.
	— Какво, за Бога, правиш? Опитваш се да се самоубиеш? — попита той, като се спусна към сестра си. Камшикът й изсвистя и се уви около глезените му. Алек се закова на място, съзнавайки, че само с едно движение на китката Изабел може да подкоси краката му и да го събори като чувал с картофи на твърдия дървен под.
	— Не смей да се приближаваш до мен, Александър Лайтууд — каза тя гневно. — В момента не съм склонна да проявя снизхождение към теб.
	— Изабел…
	— Как можа да се обърнеш срещу Джейс? След всичко, което той преживя? Нали се заклехте да се браните един друг…
	— Не и ако се наруши Законът — прекъсна я той.
	— _Законът!_ — кресна отвратена Изабел. — Има по-висш закон от този на Клейва, Алек. Законът на семейството. Джейс е част от нашето семейство.
	— Законът на семейството? Не съм чувал за него — каза заядливо Алек. Знаеше, че трябва да каже нещо в своя защита, но му беше трудно да се въздържи от дългогодишния си навик да коригира по-малките си брат и сестра, когато не бяха прави. — Да не би защото ти току-що си го измисли?
	Изабел мръдна китката си. Алек усети как краката му се подкосяват и започна да размахва ръце, за да омекоти падането. Той се приземи, завъртя се по гръб и погледна нагоре, към заплашително извисяващата се над него Изабел. До нея стоеше Макс.
	— Какво да правим с него, Максуел? — попита Изабел. — Да го оставим ли вързан тук, докато мама и татко го намерят?
	На Алек му писна. Извади една кама от ножницата на кръста си, изви се и разсече с нея камшика около глезените си. Електрическата жица се скъса с пукот и той скочи на крака, а Изабел дръпна ръката си и камшикът се върна при нея.
	Напрежението бе прекъснато от тих смях.
	— Добре, добре, достатъчно го измъчихте. Ето ме.
	Изабел се ококори.
	— Джейс!
	— Същият. — Джейс се промъкна в стаята на Изабел, като затвори вратата след себе си. — Няма нужда да се карате… — Той трепна, когато Макс се хвърли към него, проплаквайки името му. — Внимателно — каза, като нежно отстрани момчето. — В момента не съм в най-добрата си форма.
	— Виждам — рече Изабел, очите й пробягаха тревожно по него. Китките му бяха окървавени, русата му коса — залепнала от пот по врата и челото, а лицето и ръцете му бяха изцапани с кал и гной. — Инквизиторката нарани ли те?
	— Не си струва да се обсъжда. — Джейс и Алек се спогледаха. — Просто ме заключи горе в залата за фехтовка. Алек ми помогна да се измъкна.
	Камшикът в ръката на Изабел клюмна като цвете.
	— Алек, вярно ли е?
	— Да. — Алек най-демонстративно изтупа дрехите си от праха, който бе обрал от пода. И не можа да се въздържи да не изкоментира: — Както виждаш.
	— Трябваше да ми _кажеш_.
	— А ти трябваше да ми имаш поне малко доверие…
	— Стига. Няма време за препирни — каза Джейс. — Изабел, какви оръжия имаш тук? А нещо за превързване?
	— За превързване ли? — Изабел остави камшика и извади стилито си от едно чекмедже. — Мога да те излекувам с _иратце_…
	Джейс вдигна китките си.
	— _Иратцето_ е добро за натъртванията, но с това няма да се справи. Това са изгаряния от руни. — Изглеждаха още по-ужасяващо на ярката светлина в стаята на Изабел — кръговите белези бяха черни и на места се бяха пропукали, от тях се процеждаше кръв. Изабел пребледня и той отпусна ръцете си. — Трябват ми и някои оръжия, преди да…
	— Първо превръзките. После оръжията. — Тя сложи камшика на най-горния рафт на дрешника и помъкна Джейс към банята, носейки пълна кошница с мехлеми, марли и бинтове. Алек ги наблюдаваше през открехнатата врата — Джейс, облегнат на мивката, докато заварената му сестра промива китките му и ги увива с бял бинт. — Добре, а сега свали блузата си.
	— Знаех си, че си предвидила някакво забавление и за себе си. — Джейс съблече якето, а после с болезнена гримаса и тениската през главата си. Кожата му беше бледо златиста, под нея се виждаха твърди мускули. По тънките му ръце се виеха мастилени знаци. Един мунди би възприел белите петна, белези от стари руни, пръснати по кожата на Джейс, като нещо, което го загрозява, но не и Алек. Всички те имаха такива знаци. Бяха символ на чест, а не недостатъци.
	Джейс видя, че Алек наднича през открехнатата врата и каза:
	— Алек, би ли ми подал телефона?
	— Върху шкафа е — каза Изабел, без да вдигне поглед. Двамата с Джейс заговориха с нисък глас. Алек не ги чуваше, но се досети, че го правят, за да не тревожат Макс.
	Алек погледна към тях.
	— Няма го там.
	Изабел, която чертаеше _иратце_ върху опакото на дланта на Джейс, ядно изруга.
	— По дяволите. Оставих телефона си в кухнята. Гадост. Ако отида да го взема, има опасност да налетя на инквизиторката.
	— Аз ще го взема — предложи Макс. — На мен не ми обръща внимание, прекалено съм малък.
	— Сигурно е така — каза вяло Изабел. — За какво ви е телефонът, Алек?
	— Просто ни трябва — каза нетърпеливо Алек. — Изи…
	— Ако ще пращаш есемес на Магнус „Мисля, че си сладък“, ще те убия.
	— Кой е Магнус? — полюбопитства Макс.
	— Един магьосник — рече Алек.
	— При това много секси магьосник — каза Изабел на Макс, без да обръща внимание на бесния поглед на Алек.
	— Но магьосниците са лоши — недоумяваше Макс.
	— Именно — каза Изабел.
	— Не разбирам — рече Макс. — Но по-добре да отида за телефона. Ей сега се връщам.
	Той се плъзна през вратата и излезе, а Джейс отново си облече тениската и якето и се върна в стаята, където започна да търси оръжия сред камарата принадлежности на Изабел, които бяха пръснати по пода. Изабел се приближи до него, като клатеше глава.
	— И какъв е планът сега? Всички ли тръгваме? Инквизиторката ще побеснее, ако не те намери тук.
	— Но не и наполовина толкова, колкото когато Валънтайн откаже предложението й. — Джейс им изложи накратко плана на инквизиторката. — Единственият проблем е, че той не би приел.
	— _Единственият_ проблем? — кипна Изабел, като започна да заеква, което не й се беше случвало от шестгодишна. — Тя не може да го направи! Не може просто да те изтъргува и да те остави в ръцете на този психопат! Ти си член на Клейва! Ти си наш _брат_!
	— Инквизиторката е на друго мнение.
	— Не ме интересува мнението й. Тя е долна гаднярка и трябва да бъде спряна.
	— Ако разбере, че планът й сериозно куца, може би ще бъде склонна на преговори — отбеляза Джейс. — Но няма да съм тук, за да разбера. Махам се.
	— Няма да е лесно — каза Алек. — Инквизиторката е заключила всичко тук по-здраво и от пентаграма. Долу на стълбището има охрана. Вдигнала е на крак половината дивизия.
	— Има доста високо мнение за мен — каза Джейс, като отмести встрани няколко списания.
	— Може би има право. — Изабел го погледна замислено. — Ти наистина ли прескочи десетметрова конфигурация Малачи? Наистина ли го направи, Алек?
	— Наистина — потвърди Алек. — Никога не бях виждал подобно нещо.
	— Аз пък никога не съм виждал _такова_ нещо. — Джейс вдигна от пода една около 25-сантиметрова кама. Един от розовите сутиени на Изабел се бе нанизал на острието й. Изабел се намръщи и бързо го прибра.
	— Това сега не е важно. Как го направи?
	— Скочих. — Джейс извади изпод леглото два въртящи се диска с остри ръбове. Те бяха покрити със сива котешка козина. Той духна и космите се разлетяха във всички посоки.
	— _Чакрами._ Супер. Особено ако се натъкна на демони, алергични към котешки косми.
	Изабел го перна със сутиена си.
	— Не ми отговори на въпроса!
	— Защото не знам, Изи. — Джейс се изправи на крака. — Може би кралицата на феите беше права. Явно притежавам умения, за които не подозирам, защото още не съм ги изпробвал. Както и Клеъри.
	Изабел сбърчи чело.
	— И тя ли?
	Внезапно Алек се ококори.
	— Джейс… твоят вампирски мотор още ли е на покрива?
	— Май да. Само че е ден, така че не може да се използва.
	— Пък и — отбеляза Изабел — не можем всички да се качим на него.
	Джейс окачи _чакрамите_ на колана си до 25-сантиметровата кама. Сложи и няколко ангелски ками в джобовете на якето си.
	— Няма значение — каза той. — Вие няма да идвате с мен.
	Изабел запротестира.
	— Какво искаш да кажеш с това, че ние… — започна тя, но в същото време Макс се върна, задъхан и носещ одраскания й розов телефон. — Макс, ти си герой. — Тя грабна телефона от него и погледна към Джейс. — На темата ще се върнем след малко. Между другото, на кого ще звъним? На Клеъри ли?
	— Аз ще й се обадя… — започна Алек.
	— Не. — Изабел бутна ръката му. — Тя повече харесва мен. — Вече набираше и докато слагаше телефона на ухото си, му се изплези. — Клеъри? Изабел е. Аз… _Какво_? — Цветът изчезна от лицето й, сякаш някой го беше изтрил, и то стана сиво и зашеметено. — Как е възможно? Но защо…
	— Как е възможно кое? — Джейс беше на две крачки от нея. — Изабел, какво се е случило? Да не би Клеъри…
	Изабел отмести телефона от ухото си, кокалчетата й бяха побелели.
	— Валънтайн. Отвлякъл е Саймън и Мая. Ще ги използва, за да извърши ритуала си.
	С рязко движение Джейс се присегна и грабна телефона от ръката на Изабел. Залепи го на ухото си.
	— Карайте към Института — каза той. — Не влизайте вътре. Изчакайте ме. Ще изляза при вас. — Той затвори телефона и го подаде на Алек. — Обади се на Магнус — рече той. — Кажи му да ни чака на брега в Бруклин. Той да избере мястото, но да гледа да е пусто. Трябва ни помощта му, за да се доберем до кораба на Валънтайн.
	— Ние? — Изабел видимо се оживи.
	— Магнус, Люк и аз — поясни Джейс. — Вие двамата ще останете тук и ще се заемете с инквизиторката вместо мен. Ако Валънтайн не се съгласи на сделката, която тя предлага, вие ще трябва да я склоните да изпрати всички сили на дивизията срещу Валънтайн.
	— Не разбирам — каза Алек. — Първо, как смяташ да излезеш оттук?
	Джейс се усмихна дяволито.
	— Гледай — каза той и скочи върху перваза на прозореца на Изабел. Изабел извика, но Джейс вече се промъкваше през отворения прозорец. За миг той се спря, застанал на ръба… и после изчезна.
	Алек се втурна към прозореца и се втренчи ужасено навън, ала не успя да види нищо: само градината на Института долу, кафява и пуста, и тясната пътека, която водеше към външната врата. По Деветдесет и шеста улица нямаше пищящи пешеходци, нито отбили встрани коли, както би се очаквало при гледката на паднало тяло. Сякаш Джейс се беше стопил във въздуха.


	Събуди го шумът на вода. Беше настойчиво повтарящ се звук — звук от плискаща се в нещо масивно вода, отново и отново, сякаш лежеше на дъното на басейн, който се празнеше и пълнеше. Усещаше в устата си вкус на метал, а и навсякъде му миришеше на метал. Чувстваше някаква натрапчива болка в лявата си ръка. Саймън изстена и отвори очи.
	Той лежеше върху корав, неравен метален под, боядисан в грозно сиво-зелено. Стените бяха от същия зелен метал. Високо на стената имаше кръгъл прозорец, пропускащ само малко количество дневна светлина. Но това беше достатъчно, пръстите на ръката му, изложени отчасти на нея, се бяха зачервили и изприщили. Саймън изстена още веднъж, изтърколи се далеч от светлината и се изправи в седнало положение.
	И тогава установи, че не е сам в помещението. Въпреки гъстите сенки, той умееше да вижда доста добре в тъмното. Срещу него, с ръце завързани и оковани към голям парен тръбопровод, се беше свила Мая. Дрехите й бяха разкъсани, а на лявата й буза имаше огромна рана. Той виждаше как от едната й страна плитките бяха откъснати от скалпа й, косата й беше изцапана с кръв. В момента, в който го видя да сяда, Мая погледна към него и избухна в сълзи.
	— Помислих си — хълцаше тя между риданията — че си… мъртъв.
	— Аз съм мъртъв — рече Саймън. Разгледа изучаващо ръката си. Докато я гледаше, мехурите започнаха да спадат, болката изчезваше, а кожата възвръщаше нормалната си бледност.
	— Знам, но исках да кажа… наистина мъртъв. — Тя закри лице с вързаните си ръце. Саймън се опита да се приближи към нея, но нещо го накара да спре. Металният пръстен около глезена му беше свързан с метална верига, забита в пода. Явно Валънтайн не искаше да поема никакви рискове.
	— Не плачи — каза той и веднага съжали. Ситуацията не беше такава, че да няма основания за сълзи. — Добре съм.
	— Засега — рече Мая, като бършеше мокрото си лице с ръкава си. — Онзи човек, онзи, с бялата коса, той Валънтайн ли се казва?
	— Ти си го видяла? — попита Саймън. — Аз така и не разбрах какво стана. Просто външната врата се отвори с трясък и някаква масивна фигура връхлетя върху мен като товарен влак.
	— Значи това е Валънтайн? Онзи, за когото всички говорят. Онзи, който предизвика въстанието.
	— Той е баща на Джейс и Клеъри — каза Саймън. — Това е, което знам за него.
	— Имах чувството, че гласът му ми звучи познато. Някак си като гласа на Джейс. — Тя помръкна за миг. — Нищо чудно, че Джейс е такъв задник.
	Саймън бе на същото мнение.
	— Значи ти не… — Гласът на Мая трепна, после започна отново. — Виж, знам, че звучи откачено, но когато Валънтайн те нападна, ти не видя ли някой познат с него, някой, който вече е мъртъв? Като дух?
	Саймън поклати недоумяващо глава.
	— Не. Защо?
	Мая се поколеба.
	— Аз видях брат си. Духът на брат ми. Мисля, че Валънтайн е причината да получа халюцинации.
	— Е, с мен не е правил такова нещо. Тъкмо говорех по телефона с Клеъри. Помня, че го изпуснах, когато фигурата ме връхлетя… — Той сви рамене. — Това е.
	— С Клеъри? — пообнадежди се Мая. — В такъв случай сигурно ще се опитат да разберат къде сме. Може би ще ни потърсят.
	— Може би — каза Саймън. — Всъщност, къде се намираме?
	— На някакъв кораб. Бях в съзнание, когато ме качи на борда. Това е огромно черно метално нещо. На него няма никакви светлини и навсякъде бродят… _някакви същества_. Едно от тях скочи върху мен и тогава започнах да пищя. Хвана главата ми и я запрати в стената. Известно време бях в безсъзнание.
	— Същества? За какви същества говориш?
	— Демони — рече тя и потръпна. — Тук има демони от всякакъв вид. И големи, и малки, и летящи. Правят каквото им каже той.
	— Но Валънтайн е ловец на сенки. И от всичко, което съм чувал за него, знам, че той _мрази_ демоните.
	— Е, те очевидно не го знаят — каза Мая. — Това, което не разбирам, е за какво сме му ние. Знам, че мрази долноземците, но ми се струва, че полага твърде много усилия, само за да убие двама от тях. — Тя започна да трепери, челюстите й затракаха като на зъбатите играчки от магазините за един долар. — Сигурно иска нещо от ловците на сенки. Или от Люк.
	_Знам какво иска той_, помисли си Саймън, но нямаше смисъл да тревожи Мая; тя беше достатъчно разстроена. Свали якето си.
	— Ето — каза и го хвърли към нея.
	Тя го хвана и доколкото белезниците й позволяваха, го наметна несръчно на раменете си. После го възнагради с тъжна, но благодарна усмивка.
	— Благодаря. Но на теб няма ли да ти е студено?
	Саймън поклати глава. Изгореното на ръката му беше вече заздравяло.
	— Аз не усещам студ. Вече не.
	Тя отвори уста, после я затвори отново. В очите й се четеше колебание.
	— Съжалявам, задето те нападнах вчера. — Тя направи пауза, почти спря да диша. — Вампирите ме плашат до смърт — прошепна най-накрая тя. — Когато за първи път дойдох в града, се присъединих към една глутница, в която бяха и… Бат и още две момчета, Стийв и Грег. Веднъж отидохме в парка и видяхме под моста неколцина вампири да пият кръв от банки… сбихме се и аз ясно си спомням как единият от вампирите сграбчи Грег и го _разкъса_ на две… — Тя бе повишила глас и сега закри устата си с ръка. Цялата трепереше. — На две — прошепна тя. — Всичките му вътрешности изпопадаха. А после те започнаха да ядат.
	Саймън смътно усети как започва да му се гади. Той дори се зарадва, че разказът предизвика у него гадене, а не нещо друго. Глад например.
	— Аз не бих направил това — каза той. — Харесвам върколаците. Харесвам Люк…
	— Знам, че ги харесваш. — Устните й трепереха. — Просто когато се запознахме, изглеждаше толкова _човешки_. Напомняше ми за мен самата, каквато бях преди.
	— Мая — каза Саймън. — Ти още си човек.
	— Не, не съм.
	— От гледна точка на нещата, които наистина имат значение, ти все още си човек. Също като мен.
	Тя се опита да се усмихне. Той се съмняваше, че му вярва, ала не можеше да я упрекне за това. Самият той не знаеше дали си вярва.

	* * *

	Небето бе станало бронзово, натежало от облаци. На фона на неговата сивота Институтът се извисяваше огромен, като надвиснала планинска скала. Ъгловатият му сив покрив приличаше на неизлъскано сребро. На Клеъри й се стори, че мерна някакви закачулени фигури, които се движеха в сенките край външната врата, но не беше сигурна. Когато паркираха встрани от сградата и надникнаха през зацапаните стъкла на пикапа на Люк, беше трудно да определят какво точно виждат.
	— От колко време сме тук? — попита тя за четиридесети или петдесети път, вече не ги броеше.
	— Пет минути, откакто ме попита за последен път — рече Люк. Той се бе излегнал в седалката си, отпуснал назад глава, и изглеждаше напълно изтощен. Наболата брада по лицето му беше сребристосива, а под очите му имаше черни сенки. Всички тези нощи в болницата, нападението на демона, а сега и това, помисли си Клеъри, внезапно разтревожена. Вече разбираше защо двамата с майка й толкова дълго страняха от този живот. Искаше й се и тя да се скрие от него. — Искаш ли да влезем?
	— Не. Джейс каза да го чакаме отвън. — Тя отново се втренчи през прозореца. Сега вече беше сигурна, че вижда фигури на пътеката. Когато едната от тях се обърна, й се стори, че мерна сребриста коса…
	— Погледни. — Люк се беше надигнал и бързо сваляше стъклото.
	Клеъри погледна. Нищо по-различно не виждаше.
	— Имаш предвид хората на пътеката ли?
	— Не. Стражите си бяха тук и преди. Гледай на покрива — посочи той.
	Клеъри притисна лице в прозореца на камиона. Плочата на покрива на катедралата бе покрита с множество готически кули и спирали, скулптури на ангели и сводести амбразури. И тъкмо да каже, че не забелязва нищо особено, освен очукани водоливници, очите й доловиха някакво бързо движение. На покрива имаше някого. Някаква тънка, тъмна фигура, която леко се движеше между кулите, като скачаше ту на една, ту на друга, след което приклекна и се хвърли върху една невероятно скосена част на покрива — човек със светла коса, която на бронзовата светлина блестеше като месинг — _Джейс._
	Клеъри изскочи от камиона, преди още да осъзнае какво всъщност прави и хукна по улицата към църквата, Люк викаше след нея. Огромното здание се извисяваше на десетки метри височина, подобно на стръмна скала. Сега Джейс бе на ръба на покрива, гледаше надолу и Клеъри си помисли, _Не може да бъде, няма да го направи, Джейс не е толкова луд_… но в следващия момент той пристъпи напред, в черната бездна, толкова спокойно, сякаш слизаше от веранда. Докато го гледаше как се носи надолу като камък, Клеъри пищеше с всичка сила…
	Джейс се приземи леко на крака точно пред нея. Клеъри го гледаше с отворена уста, докато той се изправяше от клекналото си положение и й се усмихваше дяволито.
	— Ако се бях престорил, че падам безжизнен — каза той, — щеше ли да го сметнеш за тъпа шега?
	— Как… как го… как _направи това_? — прошепна тя, усещайки, че й прилошава. С крайчеца на очите си видя Люк, който бе слязъл от камиона и сега стоеше със сключени зад главата си ръце, гледайки втренчено покрай нея. Тя се завъртя и видя двама стражи, които бяха стояли на пост на портала, да тичат към тях. Единият беше Мелик, другият беше жената със сребристата коса.
	— По дяволите. — Джейс я грабна за ръка и я повлече след себе си. Затичаха се към пикапа и се вмъкнаха в него, а Люк запали двигателя и потегли още докато задната врата беше отворена. Джейс се присегна през Клеъри и я затвори. Камионът мина покрай двамата ловци на сенки и Клеъри видя, че Мелик държи нещо като нож в ръката си и се кани да го хвърли по една от гумите. Чу как Джейс изруга, докато търсеше някакво оръжие в якето си. Мелик замахна с ръка, камата просветна… но жената със сребристата коса се хвърли на гърба му и го възпря. Той се опита да се отскубне от нея — Клеъри се бе извила назад на седалката си със затаен дъх, но после пикапът зави зад ъгъла и се вля в движението по Йорк Авеню, като остави Института далеч зад себе си.


	Мая бе задрямала, облегната на тръбопровода, загърнала раменете си с якето на Саймън. Саймън гледаше светлината, която струеше от амбразурата и прекосяваше помещението и напразно се мъчеше да определи колко време е минало. Обикновено следеше колко е часът на телефона си, но сега той не бе у него — напразно затърси по джобовете си. Сигурно го беше изпуснал, когато Валънтайн бе нахлул в стаята му. Както и да е, сега си имаше по-големи грижи. Устата му беше суха като хартия, гърлото го болеше. Беше жаден изпитвайки онази странна мъчителна смесица от жажда и глад едновременно. Започна да му прилошава.
	Имаше нужда от кръв. Сети се за кръвта в хладилника до леглото си у дома и вените му пламнаха, сякаш под кожата му минаваха горещи сребърни жици.
	— Саймън? — Беше Мая, която уморено вдигна глава. По бузата й имаше бели отпечатъци на местата, където се беше притискала до грапавата тръба. Когато я погледна, белотата премина в розово и кръвта се върна на лицето й.
	_Кръв._ Той облиза устни със сухия си език.
	— Да?
	— Колко време спах?
	— Три часа. А може и четири да са. Сигурно е вече следобед.
	— О, благодаря, че си бдял над съня ми.
	Не го беше правил. И затова се почувства засрамен, като каза:
	— Разбира се. Няма проблем.
	— Саймън…
	— Да?
	— Надявам се, че си разбрал какво имах предвид, когато казах, че съжалявам, задето си тук, но всъщност радвам се, че си с мен.
	Той усети, че лицето му се разтяга в усмивка. Сухата му долна устна се разцепи и той усети кръв в устата си. Стомахът му закъркори.
	— Благодаря.
	Мая се наведе към него, якето се смъкна от раменете й. Очите й бяха светлосиви и меняха цвета си при движение.
	— Можеш ли да ме достигнеш? — попита тя, като протегна ръката си.
	Саймън посегна към нея. Веригата, която стягаше глезена му, дрънчеше, докато протягаше ръката си. Когато върховете на пръстите им се докоснаха, Мая се усмихна…
	— Колко трогателно.
	Саймън дръпна ръката си и се втренчи в тъмнината. Гласът идваше от сенките и беше хладен, изискан и някак необичаен за място като това. Мая отпусна ръката си и се обърна в посока към гласа, цветът на лицето й изчезна, когато видя мъжа на входа. Той бе дошъл толкова тихо, че никой от двамата не бе успял да го чуе. — Децата на Луната и Нощта най-после се сдобриха.
	— Валънтайн — прошепна Мая.
	Саймън нищо не каза. Не можеше да откъсне втренчения си поглед от мъжа. _Значи_ това бил бащата на Клеъри и Джейс. С тази сребристобяла коса и огнени черни очи, не приличаше на нито един от тях, макар че имаше нещо от Клеъри в характерните черти на лицето и формата на очите му, както и нещо от арогантната грациозност, присъща на Джейс, в движенията му. Беше едър мъж, широкоплещест, с набито телосложение, което нито едно от децата му не бе наследило. Той се бе промъкнал в зеленото метално помещение безшумен като котка, независимо че бе натоварен с толкова много оръжия, достатъчни за оборудването на цял взвод. През гърдите му минаваше дебел черен кожен ремък със сребърни токи, на който висеше сребърен меч с широка дръжка, подаваща се иззад гърба му. Друг дебел ремък опасваше талията му и в него бяха втъкнати комплект ножове, кинжали и тесни блестящи ками, приличащи на огромни игли.
	— Ставай — каза той на Саймън. — Застани с гръб към стената.
	Саймън повдигна брадичка. Видя, че Мая го гледа, пребледняла и изплашена, и усети прилив на сили да я защитава. Той щеше да попречи на Валънтайн да я нарани, ако ще и това да е последното нещо, което щеше да направи.
	— Значи вие сте бащата на Клеъри — рече той. — Не се обиждайте, но сега разбирам защо тя ви мрази.
	Лицето на Валънтайн беше безизразно, почти неподвижно. Той едва помръдна устни, когато каза:
	— И защо според теб?
	— Защото — рече Саймън — сте видимо изперкал.
	Сега Валънтайн се усмихна. При тази усмивка единственото, което се помръдна по лицето му, бяха устните, при това съвсем леко. После сви юмрук и го вдигна. За миг Саймън си помисли, че Валънтайн ще го удари и инстинктивно се отдръпна. Ала Валънтайн не го направи. Вместо това той разтвори пръсти и в средата на широката му длан се показа някаква блестяща купчинка прашец. Той се обърна към Мая, наведе глава и духна праха към нея в гротескна пародия на въздушна целувка. Прахът се понесе към момичето като рояк трепкащи пчели.
	Мая извика. Започна да стене и диво да се гърчи, мяташе се от една на друга страна, сякаш за да се отърси от праха, гласът й се издигна и премина в писък.
	— Какво й направихте? — попита Саймън, като скочи на крака. Той се хвърли към Валънтайн, но бе спрян от опънатата на крака му верига. — _Какво направихте?_
	Тънката усмивка на Валънтайн стана широка.
	— Сребърен прах — рече той. — Изгаря ликантропите.
	Мая бе спряла да се гърчи и се беше свила на пода като ембрион, като плачеше тихо. От ужасните червени рани по ръцете и китките й рукна кръв. Стомахът на Саймън отново изкъркори и той се облегна на стената, отвратен от себе си, отвратен от всичко.
	— Нещастник — рече той, докато Валънтайн небрежно изтърсваше остатъка от праха от пръстите си. — Тя е само едно момиче, нямаше да ви нарани, та тя е _окована_, за…
	Той се задави, гърлото му гореше.
	Валънтайн се засмя.
	— „За Бога“ — рече той. — Това ли щеше да кажеш?
	Саймън нищо не отвърна. Валънтайн посегна през рамото си и издърпа тежкия сребърен меч от ножницата му. Светлината се плъзна по острието като пречупен слънчев лъч, подобно на вода, стичаща се по стръмна сребърна стена. Саймън затвори очи и извърна лице встрани.
	— Острието на ангела ще те изгори, точно както Божието име те задави — каза Валънтайн, гласът му беше хладен и остър като кристал. — Разправят, че който умре от пробождане с него, ще се изправи директно пред портите на рая. Така погледнато, аз ти правя услуга. — Той сведе острието така, че върхът му да докосне шията на Саймън. Очите на Валънтайн бяха с цвета на черна вода и в тях нямаше нищо: нито гняв, нито съчувствие, нито дори омраза. Те бяха празни като зейнал гроб. — Някакви последни думи?
	Саймън знаеше какво се казва в такива случаи. _Sh’ma Yisrael, adonai elohanu, adonai echod._ Чуй, о, Израил, Боже наш, единствен наш Боже. Той понечи да каже тези думи, но палеща болка проряза гърлото му.
	— _Клеъри_ — вместо това прошепна той.
	По лицето на Валънтайн пробяга недоумение, сякаш произнасянето на името на дъщеря му от вампир му бе неприятно. С рязко движение на китката той вдигна меча по-нагоре и плавно го прокара през гърлото на Саймън.


	17
	На изток от рая

	— Как направи това? — настояваше да узнае Клеъри, докато пикапът летеше към центъра на града, а Люк се бе привел над волана.
	— Питаш как се качих на покрива ли? — Джейс се беше облегнал на седалката и беше притворил очи.
	Китките му бяха превързани с бинт, а на челото покрай косата му имаше петна от засъхнала кръв.
	— Най-напред се покатерих на прозореца на Изабел, а оттам нагоре по стената. Имаше доста декоративни водоливници, които ми служеха за опора. Между другото, искам да отбележа, че моторът ми вече не е там, където го оставих. Обзалагам се, че инквизиторката се шляе с него из Хобоукън.
	— _Имах предвид_ — рече Клеъри — как успя да скочиш от покрива на катедралата, без да се пребиеш?
	— Не знам. — Ръката му докосна нейната, когато понечи да разтърка очите си. — Как направи онази руна?
	— И аз не знам — прошепна тя. — Кралицата на феите беше права, нали? Валънтайн, той… от него имаме тези способности. — Тя погледна към Люк, който се канеше да завие наляво. — Нали?
	— Сега не е време да обсъждаме това — каза Люк. — Джейс, към някое конкретно място ли се движим, или просто бягаме от Института?
	— Валънтайн е завел Мая и Саймън на кораба, за да извърши ритуала. Вероятно няма да губи време и ще го направи при първа възможност. — Джейс дръпна силно единия от бинтовете на китката си. — Трябва да отида там и да го спра.
	— Не — отсече Люк.
	— Добре де, _ние_ трябва да отидем там и да го спрем.
	— Джейс, няма да ти позволя да отидеш пак на онзи кораб. Прекалено опасно е.
	— Нали преди малко видя на какво съм способен — каза Джейс, повишавайки тон, — няма от какво да се безпокоиш.
	— Тревожа се за теб.
	— Сега няма време за това. След като баща ми убие вашите приятели, той ще свика армия от демони, каквато дори не можете да си представите. И тогава никой няма да може да го спре.
	— Ами Клейвът…
	— Инквизиторката не желае да направи нищо по въпроса — каза Джейс. — Тя е ограничила достъпа на семейство Лайтууд до Клейва. И не пожела да потърси подкрепа, дори когато й казах какви са плановете на Валънтайн. Тя е обсебена от собствения си откачен план.
	— Какъв е този план? — попита Клеъри. Гласът на Джейс стана язвителен.
	— Иска да ме предложи на баща ми в замяна на Реликвите на смъртните. Казах й, че Валънтайн никога не би се съгласил на това, но тя не ми вярва. — Той се засмя, остро и отривисто. — Изабел и Алек ще й разкажат какво се е случило със Саймън и Мая. Въпреки това не съм голям оптимист. Тя не ми вярва за Валънтайн и няма да се впечатли от съдбата на двама долноземци дотолкова, че да промени скъпоценния си план.
	— Така или иначе, не можем да изчакаме реакцията й — каза Клеъри. — Трябва да отидем на кораба сега. Ако може да ни закараш до него…
	— Не искам да ви разочаровам, но за да стигнем до кораба, ни трябва поне лодка — каза Люк. — Дори и Джейс едва ли може да ходи по вода.
	В същия миг телефонът на Клеъри избръмча. Беше съобщение от Изабел. Клеъри се намръщи.
	— Някакъв адрес. Надолу по брега.
	Джейс погледна над рамото й.
	— Това е мястото, където трябва да се срещнем с Магнус. — Той прочете адреса на глас, при което Люк направи безумен обратен завой и се отправи на юг. — Магнус ще ни пренесе през водата — обясни Джейс. — Корабът е обграден от щит. Аз успях да се кача на него безпрепятствено, защото Валънтайн ме допусна. Този път обаче няма да е така. Трябва ни Магнус, за да се справи с щита.
	— Това не ми харесва. — Люк забарабани по волана. — Смятам, че трябва аз да отида, вие двамата ще останете с Магнус.
	Очите на Джейс блеснаха.
	— Не. Аз съм този, който трябва да отиде.
	— Защо? — попита Клеъри.
	— Защото Валънтайн използва демон на страха — обясни Джейс. — Само така е могъл да убие мълчаливите братя. Именно този демон е погубил магьосника, върколака в уличката пред Луната на ловеца, а вероятно е убил и детето — фея в парка. Ето защо беше онзи израз по лицата на братята. Онези ужасени изражения. Те буквално са били изплашени до смърт.
	— Ами кръвта…
	— Той ги е обезкървявал след това. А в уличката е бил прекъснат от един ликантроп. И затова не е имал достатъчно време да вземе кръвта, която му е била необходима. И с тази цел е отвлякъл Мая. — Джейс прокара ръка през косата си. — Никой не може да се изправи срещу демона на страха. Той влиза в главата ти и разстройва ума ти.
	— Аграмон — каза Люк. Бе притихнал и гледаше втренчено през предното стъкло. Лицето му бе сиво и изморено.
	— Да, именно него е призовал Валънтайн.
	— Това не е просто демон на страха. Това е _демонът на страха_. Как е могъл Валънтайн да подчини Аграмон на волята си? Дори един магьосник би се затруднил да държи в подчинение висш демон, при това _извън_ пентаграма… — Люк въздъхна. — Значи така е умряло детето-магьосник, така ли? Призовавайки Аграмон?
	Джейс кимна утвърдително и набързо обясни начина, по който Валънтайн е измамил Елиас.
	— Бокалът на смъртните — завърши той — му позволява да владее Аграмон. Очевидно той дава на притежателя му сила над демоните. Макар и не такава, каквато дава Мечът.
	— Сега пък още по-малко съм склонен да те пусна — рече Люк. — Това е висш демон, Джейс. За да се справят с него, трябва да се съберат всички ловци на сенки в града.
	— Знам, че е висш демон. Но неговото оръжие е страхът. Ако Клеъри ми нарисува руната на безстрашието, ще мога да се справя с него. Или поне ще опитам.
	— Не! — възрази Клеъри. — Не искам твоята безопасност да зависи от глупавата ми руна. Ами ако не проработи?
	— Нали я изпробвахме — каза Джейс, когато слязоха от моста и се отправиха обратно към Бруклин.
	Сега се носеха по тясната улица Вейн Брънт, между високите тухлени предприятия, чиито заковани прозорци и залостени врати не позволяваха да се види какво има в тях. В далечината между сградите се мержелееше брегът.
	— Ами ако този път не я нарисувам както трябва?
	Джейс обърна глава към нея и за миг погледите им се срещнаха. Слънцето се отразяваше в очите му и ги правеше златни.
	— Ще я начертаеш — каза той.
	— Сигурен ли си, че това е адресът? — попита Люк, като бавно спря пикапа. — Магнус го няма.
	Клеъри се огледа наоколо. Намираха се пред голяма фабрика, която сякаш бе разрушена от унищожителен пожар. Голите тухлени стени, чиято мазилка беше изпопадала на места, още си стояха, ала металните конструкции се бяха изметнали, разкривени и разядени от пожара. В далечината Клеъри видя търговския център на Манхатън и черната извивка на Губернаторския остров, издадена навътре в морето.
	— Ще дойде — каза тя. — Щом е казал на Алек, че ще дойде, значи ще дойде.
	Слязоха от пикапа. Макар че по цялата улица се редяха сгради като тази фабрика, беше твърде тихо, дори и за неделен ден. Наоколо нямаше минувачи и не се чуваше никаква глъч — потеглящи камиони, подвиквания на работници, която Клеъри свързваше с индустриалните зони.
	Вместо това цареше тишина, хладният бриз от реката довяваше писъка на чайките. Клеъри потрепери и сложи качулката на якето си, след което закопча ципа.
	Люк затвори вратата на камиона и на свой ред също закопча якето си. Мълчаливо предложи на Клеъри чифт дебели вълнени ръкавици. Тя си ги сложи и размърда пръсти. Бяха й толкова големи, че ръцете й заприличаха на лапи в тях. Тя се огледа наоколо.
	— Чакай… къде е Джейс?
	Люк й посочи. Джейс бе коленичил на брега, тъмна фигура, чиято светла коса беше единственото цветно петно на фона на синьо-сивото небе и кафявите води на реката.
	— Мислиш, че иска да се усамоти ли? — попита тя.
	— В настоящата ситуация усамотението е лукс, който никой от нас не може да си позволи. Ела. — Люк се спусна по пътеката, а Клеъри тръгна след него. Фабриката се издигаше на самия бряг, но до нея имаше широк участък, покрит с чакъл. Малките вълни се плискаха в обраслите с бурени камъни. Около една черна яма, в която някога бе горял огън, бяха поставени трупи в неравен квадрат. Навред бяха нахвърляни бутилки и ръждясали кутии. Джейс бе застанал до водата със съблечено яке. Клеъри видя как той хвърли нещо малко и бяло към водата, то цопна вътре и изчезна.
	— Какво правиш? — попита тя.
	Джейс се обърна към тях, вятърът рошеше русата му коса през лицето му.
	— Пращам съобщение.
	На Клеъри й се стори, че видя през рамото му как проблясва ластарче — като живо водорасло, как се появява от сивата речна вода, сграбчило нещо бяло. Миг по-късно то изчезна и тя загледа в недоумение.
	— На кого го пращаш?
	Джейс се намръщи.
	— На никого. — Той се извърна от водата и прекоси чакълестия бряг до мястото, където бе захвърлил якето си. Върху него имаше три дълги ками. Когато той се обърна, Клеъри видя острите метални дискове, втъкнати в колана му.
	Джейс прокара пръсти по камите — те бяха гладки и сиво-бели, в очакване да бъдат назовани.
	— Нямах възможност да отскоча до оръжейната, така че разполагаме само с тези оръжия. Няма да е зле да сме готови, преди да се появи Магнус. — Той вдигна първата кама. — _Абрейриъл._ — При произнасянето на името й, серафимската кама трепна и смени цвета си. Джейс я подаде на Люк.
	— Аз съм си оборудван — каза Люк, като отметна якето си и показа _кинжала_, закачен на колана му.
	Джейс подаде Абрейриъл на Клеъри и тя мълчаливо пое оръжието. Усети го топло в ръката си, сякаш в него пулсираше някакъв живот.
	— _Кемиъл_ — каза Джейс на другата кама, при което тя трепна и заблестя. — _Талентес_ — назова той третата.
	— А използвате ли името на Разиел? — попита Клеъри, когато Джейс пъхна камите в колана си, закопча якето си и се изправи.
	— Никога — каза Люк. — Не бива. — Той погледна към пътя зад Клеъри, търсейки Магнус с очи. Тя усети безпокойството му, но преди да каже нещо, телефонът й завибрира. Отвори го и го подаде безмълвно на Джейс. Той прочете съобщението и вдигна вежди.
	— Изглежда, инквизиторката е поставила ултиматум на Валънтайн до залез-слънце да реши дали иска повече мен или Реликвите на смъртните — рече той. — Двете с Мерис спорят от часове, така че бягството ми още не е разкрито.
	Той върна телефона на Клеъри. Пръстите им се докоснаха и Клеъри дръпна ръката си, независимо че дебелата вълнена ръкавица покриваше кожата й. Видя как някаква сянка премина през лицето му, но той нищо не каза. Вместо това се обърна към Люк, като най-неочаквано рече:
	— Синът на инквизиторката мъртъв ли е? Тя затова ли е такава?
	Люк въздъхна и пъхна ръце в джобовете на палтото си.
	— Как ти хрумна да питаш за това?
	— Ами, винаги реагира особено, когато някой спомене името му. Само тогава показва някакви човешки чувства.
	Люк въздъхна. Бе свалил очилата си и сега присвиваше очи срещу силния вятър, идващ от реката.
	— Инквизиторката е такава по много причини. Стивън е само една от тях.
	— Интересно — каза Джейс. — Няма вид на човек, който по принцип обича децата.
	— Спрямо чуждите е така — каза Люк. — Но с нейното нещата стоят иначе. Стивън беше златното й момче. Всъщност за всички беше такъв… всички, които го познаваха. Беше от онзи тип хора, които са добри във всичко: съвършен, без да бъде скучен, красив, без някой да го мрази. Е, може би го мразехме малко.
	— Съученик ли ти е бил? — попита Клеъри. — А на майка ми… и на Валънтайн? Оттам ли го познаваш?
	— Семейство Херондейл управляваха Института в Лондон, а Стивън ходеше в тамошното училище. Започнах да го виждам по-често, когато всички ние се дипломирахме и той се премести в Аликанте. По едно време наистина се виждахме много често. — Очите на Люк станаха хладни и синьо-сиви като реката. — След като той се ожени.
	— Значи и той е бил в Кръга? — попита Клеъри.
	— Тогава още не — рече Люк. — Влезе в Кръга след мен… е, след като с мен се случи това. На Валънтайн му беше нужен нов първи заместник и той покани Стивън. Имоджин, която беше безрезервно предана на Клейва, откачи. Опита се да накара Стивън да размисли, ала той бе непреклонен. Не желаеше да говори нито с нея, нито с баща си. Беше робски предан на Валънтайн. Следваше го навсякъде като сянка. — Люк направи пауза. — Проблемът бе, че Валънтайн не считаше съпругата на Стивън за достойна за човека, който е втори по значимост в Кръга. Тя имаше… неприемливи роднини. — Болката в гласа на Люк изненада Клеъри. Толкова ли го беше грижа за тези хора? — Валънтайн принуди Стивън да се разведе с Аматис и да се ожени повторно… новата му жена беше съвсем младо момиче, само на осемнайсет години и се казваше Селин. Тя също бе робски предана на Валънтайн, правеше всичко, което той й кажеше, без значение колко е безумно. После Стивън бе убит при едно нападение, предприето от Кръга върху сборище вампири. Когато Селин разбра това, се самоуби. По това време беше бременна в осмия месец. Бащата на Стивън получи инфаркт и също умря. И така, Имоджин загуби цялото си семейство. Те дори не можаха да погребат праха на снаха си и внучето си в Града от кости, защото Селин беше самоубийца. Тя бе погребана на един кръстопът извън Аликанте. Имоджин оцеля, но… се превърна в късче лед. Когато инквизиторът бе убит във въстанието, предложиха на Имоджин да заеме мястото му. Тя се завърна в Идрис от Лондон… ала никога, поне доколкото аз съм чул, не заговори повече за Стивън. Това обаче обяснява защо толкова много мрази Валънтайн.
	— Защото баща ми отравя всичко, до което се докосне, нали? — каза горчиво Джейс.
	— Защото баща ти, при всичките му грехове, още има син, а тя няма. И защото го упреква за смъртта на Стивън.
	— И е права — каза Джейс. — Вината е негова.
	— Не съвсем — рече Люк. — Той предложи на Стивън и Стивън се съгласи. Валънтайн може да е всякакъв, но никога никого не е изнудвал или принуждавал да се присъедини към Кръга. Той държеше хората да го следват по собствени убеждения. Отговорността за избора на Стивън си е изцяло негова.
	— Свободна воля — рече Клеъри.
	— Каква ти свобода — каза Джейс. — Валънтайн…
	— Ти предложи избор, нали? — рече Люк. — Когато ти отиде да се видиш с него, ти предложи да останеш. Да останеш и да минеш на негова страна.
	— Да. — Джейс гледаше над водата към Губернаторския остров. — Предложи ми избор. — Клеъри гледаше как реката се отразява в очите му. Те изглеждаха сиви, сякаш сивата вода бе измила цялото злато от тях.
	— И ти отказа — рече Люк.
	Джейс гледаше свирепо.
	— Искам вече да спрете да ми повтаряте това. Карате ме да се чувствам предсказуем.
	Люк се извърна, сякаш за да прикрие усмивката си и замръзна.
	— Някой идва.
	Наистина някой идваше, някой много висок, с черна коса, развяваща се от вятъра.
	— Магнус — каза Клеъри. — Но е някак… различен.
	Когато се приближи, тя забеляза, че косата му, обикновено щръкнала и блестяща като диско топка, сега висеше чиста над ушите му като черна коприна. Кожените панталони с всички цветове на дъгата бяха заменени с изчистен старомоден тъмен костюм и черен редингот с блестящи сребърни копчета. Котешките му очи блестяха в кехлибарено и зелено.
	— Май сте изненадани от вида ми — каза той.
	Джейс погледна часовника си.
	— Чудехме се дали изобщо ще дойдеш.
	— Щом съм казал, че ще дойда, значи ще дойда. Просто ми трябваше време, за да се приготвя. Това да не ти е някой фокус с шапка, ловецо на сенки. Тук става дума за сериозна магия. — Той се обърна към Люк. — Как е ръката?
	— Добре е, благодаря. — Люк бе винаги учтив.
	— Пикапът, паркиран до фабриката, е твой, нали? — посочи Магнус. — Доста е боен за обикновен книжар.
	— О, не знам — рече Люк. — С това товарене на тежки кашони с книги, катеренето по рафтовете, педантичното подреждане по азбучен ред…
	Магнус се засмя.
	— Би ли отключил пикапа? Всъщност и аз мога да го направя — той замърда пръсти, — но ще бъде невъзпитано.
	— Разбира се. — Люк сви рамене и те тръгнаха обратно към фабриката. Клеъри понечи да тръгне с тях, но Джейс я хвана за ръката.
	— Почакай. Искам да ти кажа нещо.
	Клеъри погледна към Магнус и Люк, които се отдалечаваха към камиона. Двамата представляваха странна двойка — високият магьосник с дълго черно сако и по-ниският набит мъж с джинси и фланелка, — ала и двамата бяха долноземци, бродещи между света на мунданите и свръхестествените светове.
	— Клеъри — каза Джейс. — Земята вика Клеъри. Къде си?
	Тя се обърна и го погледна. Сега слънцето потъваше във водата зад него, като оставяше лицето му в сянка и превръщаше косата му в ореол от злато.
	— Извинявай.
	— Няма нищо. — Той докосна нежно с опакото на дланта си лицето й. — Понякога така се отнасяш — рече той. — Иска ми се да бъда там, където са мислите ти.
	_Ами ти си там_, идеше й да каже. _Ти непрекъснато си в главата ми._ Вместо това каза:
	— Какво искаше да ми кажеш?
	Той отпусна ръката си.
	— Искам да ми сложиш руната на безстрашието. Преди да се върне Люк.
	— Защо, преди да се върне?
	— Защото може да не го одобри. Но това е единствената възможност да бъде надвит Аграмон. Люк не го… той го подценява, не може да си представи как изглежда той. Но аз знам.
	Тя погледна изпитателно лицето му.
	— И как изглежда?
	Очите му бяха непроницаеми.
	— Виждаш това, от което се страхуваш най-много на света.
	— Аз дори не знам какво е то.
	— Не ти и трябва. Повярвай ми. — Той сведе поглед. — Носиш ли си стилито?
	— Да, нося го. — Тя свали вълнената ръкавица от дясната си ръка и затърси стилито си. След като порови малко, го извади. — Къде искаш да е знакът?
	— Възможно най-близо до сърцето, за да е по-ефикасен. — Той обърна гърба си към ръката й, свали си якето и го хвърли на земята. Повдигна тениската си и оголи гърба си. — Добре би било да е на рамото отзад.
	Клеъри сложи ръка на рамото му, за да му попречи да мърда. Там кожата му беше по-бледозлатиста в сравнение с тази на ръцете и лицето и гладка на местата, където нямаше белези. Прокара върха на стилито по плешката му и усети как той трепна и мускулите му се стегнаха.
	— Не натискай чак толкова…
	— Извинявай. — Тя продължи по-спокойно, като остави руната да се влее от ума, през ръката й, към стилито. То оставяше след себе си черна линия, тънка и пепелява. — Ето. Готов си.
	Той се извърна и отново облече блузата си.
	— Благодаря. — Слънцето вече се скриваше зад хоризонта като обагряше небето в кръв и рози и превръщаше реката в златиста течност, която смекчаваше грозотата на заобикалящата ги градска пустош. — Ами ти?
	— Какво аз?
	Той пристъпи към нея.
	— Вдигни си ръкава да ти сложа знак.
	— О, ами добре. — Тя изпълни молбата му и протегна към него голата си ръка.
	Убождането със стилито по ръката й приличаше на леко докосване с върха на игла, която драска, без да боде. Тя гледаше прехласнато как се появяват черните линии. Знакът, който бе получила в съня си, още се виждаше и само леко беше избледнял по краищата.
	— _„И Господ му каза, затова който убие Каин, ще получи седемкратно отмъщение. И Господ сложи знак върху Каин, за да не го намерят и убият“._
	Клеъри се обърна и свали ръкава си. Магнус стоеше и ги гледаше, черното му сако сякаш плуваше около него на вятъра, идващ от реката. На устните му играеше лека усмивка.
	— Можеш да цитираш Библията? — попита Джейс, докато се навеждаше да си вземе якето.
	— Аз съм роден в дълбоко религиозно столетие, момчето ми — рече Магнус. — Винаги съм мислел, че първият поставен знак е бил този, върху Каин. Сигурно за да го предпази.
	— Но той едва ли е бил ангел — рече Клеъри. — Той не беше ли убил брат си?
	— А нима ние не се каним да убием баща си? — попита Джейс.
	— Не е същото — каза Клеъри, но нямаше възможност да се обоснове, защото в този момент пикапът на Люк се появи на брега, като пръскаше пясък изпод гумите си. Люк подаде глава от прозореца.
	— Готов — каза той на Магнус. — Да тръгваме. Качвайте се.
	— Още ли трябва да пътуваме, докато стигнем до лодката? — недоумяваше Клеъри. — Мислех…
	— Каква лодка? — изкиска се Магнус, докато се качваше в кабината до Люк. После махна с палец зад себе си. — Вие двамата, качвайте се отзад.
	Джейс скочи отзад в откритата каросерия и се наведе да помогне на Клеъри да се качи до него. Когато седна и се облегна на резервната гума, тя съгледа една черна пентаграма, вписана в кръг, начертан върху металния под на каросерията. Лъчите на пентаграмата бяха украсени с някакви сложни, завъртени символи. Те не приличаха съвсем на познатите й руни — усещането беше като да разбираш някого, който говори на някакъв чужд език, но много подобен на твоя.
	Люк се наведе от прозореца и извърна поглед към тях.
	— Знаете, че тази работа не ми харесва — каза той, като гласът му заглъхваше от вятъра. — Клеъри, ти ще останеш в пикапа с Магнус. Ние с Джейс ще се качим на кораба. Разбра ли?
	Клеъри кимна и се сви в ъгъла на каросерията. Джейс седеше до нея, опънал краката си.
	— Ще бъде интересно.
	— Кое… — започна Клеъри, но пикапът отново потегли, а хрущенето на чакъла под гумите заглуши думите й. Спуснаха се към плитката вода на брега на реката. Когато рязко навлязоха в реката, Клеъри се залепи за задния прозорец… _да не би Люк да е решил да ги удави?_ Тя се завъртя наоколо и видя, че кабината беше изпълнена със смайващи стълбове синя светлина, които се виеха и трептяха. Внезапно пикапът се заклати, сякаш беше минал през нещо огромно. Но после започнаха да се движат плавно напред, сякаш се пързаляха.
	Клеъри припълзя на колене и погледна през преградата на каросерията, вече напълно сигурна какво ще види. Те се движеха — не, носеха — по тъмната вода, гумите на камиона едва докосваха повърхността на реката, като образуваха леки вълни, от време на време осветявани от сините искри, пускани от Магнус. Изведнъж всичко бе утихнало, само моторът леко бръмчеше и тук-там се обаждаше някоя чайка. Клеъри погледна Джейс и видя, че той се усмихва.
	— Е, това вече _наистина_ ще впечатли Валънтайн.
	— Не знам — каза Клеъри. — Някои елитни групи разполагат с батаранги* и екипировка за катерене по стени. А ние какво имаме — воден камион.
	[* Батаранги — Метателно оръжие с формата на прилеп, използвано от комиксовия герой Батман.]
	— Ако не ти харесва, нефилимке — обади се Магнус от кабината, — защо не се опиташ да ходиш по водата?


	— Мисля, че трябва да влезем — каза Изабел с ухо, притиснато до вратата на библиотеката. Тя подкани Алек да се приближи. — Чуваш ли нещо?
	Алек се наведе до сестра си, като внимаваше да не изпусне телефона си. Магнус му беше казал да се обади, ако има новини или се случи нещо. Досега нямаше никаква промяна.
	— Не.
	— Именно. Те спряха да се карат. — Тъмните очи на Изабел блестяха. — Сега очакват Валънтайн.
	Алек се отдръпна от вратата, прекоси коридора и се спря до най-близкия прозорец. Небето навън беше с цвят на въглен, размесен с рубинен прах.
	— Слънцето залязва.
	Изабел посегна към дръжката на вратата.
	— Хайде.
	— Изабел, почакай…
	— Не искам тя да ни лъже какво е казал Валънтайн — рече Изабел. — Или какво се случва. Пък и искам да видя бащата на Джейс. Ти не искаш ли?
	Алек се върна отново при вратата на библиотеката.
	— Искам, но идеята не е добра, защото…
	Изабел натисна дръжката на вратата и тя се отвори широко. После му хвърли закачлив поглед през рамо и се промъкна вътре; Алек изруга под нос и я последва.
	Майка им и инквизиторката седяха от двете страни на огромното бюро и приличаха на боксьори, които се измерваха с поглед от двата ъгъла на ринга. Бузите на Мерис бяха яркочервени, косата й бе разпиляна около лицето. Изабел хвърли поглед към Алек, сякаш за да му каже: _Може би не биваше да влизаме. Мама изглежда бясна._ Но ако Мерис изглеждаше ядосана, то инквизиторката бе направо не на себе си. Когато вратата на библиотеката се отвори, тя се завъртя и грозно сви устни.
	— Какво правите вие двамата тук? — извика тя.
	— Имоджин — каза Мерис.
	— Мерис! — повиши глас инквизиторката. — Писна ми от теб и твоите непослушни деца…
	— _Имоджин_ — повтори Мерис. В гласа й имаше нещо, някаква настойчивост, която накара дори инквизиторката да се обърне и да погледне.
	Точно до големия месингов глобус въздухът бе затрептял като вода. Постепенно започна да се оформя някаква фигура, сякаш някой чертаеше с черна боя върху бяла канава, появи се силует на мъж с широки рамене. Картината трепереше твърде много, за да може Алек да види нещо друго, освен че мъжът е едър и има къса, бяла като сол коса.
	— Валънтайн. — Инквизиторката изглеждаше изненадана, както се стори на Алек, въпреки че трябва да го беше очаквала.
	Сега въздухът до глобуса затрептя още по-силно. Изабел ахна, когато мъжът излезе от трепкащия въздух, сякаш минаваше през водна завеса. Бащата на Джейс беше огромен мъж, висок над метър и осемдесет, с широки гърди и здрави, едри ръце, целите в мускули. Лицето му беше почти триъгълно, стесняващо се в твърда, остра брадичка. Би могъл да мине за красив, помисли си Алек, но това, което поразително го отличаваше от Джейс, бе липсата на бледозлатистата аура на сина му. Точно над лявото му рамо се виждаше дръжката на меч — Мечът на смъртните. И понеже нямаше нужда да се появява въоръжен, при положение че не присъства физически, явно го носеше, за да подразни инквизиторката. Ако тя изобщо можеше да бъде раздразнена повече.
	— Имоджин — рече Валънтайн, тъмните му очи оглеждаха инквизиторката с подигравателна веселост. _Същински Джейс_, помисли си Алек. — И Мерис, моята Мерис… мина много време.
	Мерис мъчително преглътна и каза с известно усилие:
	— Не съм твоята Мерис, Валънтайн.
	— А това трябва да са децата ти — продължи Валънтайн, сякаш тя не бе казала нищо. Очите му се спряха на Изабел и Алек. Лек спазъм премина през Алек, сякаш нещо бе опънало нервите му. Бащата на Джейс говореше съвсем прилично, дори учтиво, но имаше нещо в празния му и хищнически поглед, което накара Алек да мине пред сестра си и да препречи гледката на Валънтайн към нея. — Изцяло приличат на теб.
	— Не намесвай децата ми, Валънтайн — каза Мерис, като се мъчеше да овладее твърдостта на гласа си.
	— Е, това не е честно — отвърна Валънтайн, — като се има предвид, че ти намеси _моето_ дете. — Той се обърна към инквизиторката. — Получих съобщението ти. Това сигурно не е окончателното ти предложение?
	Тя не бе помръднала, сега замига бавно, като гущер.
	— Надявам се, че условията на предложението ми са пределно ясни.
	— Моят син в замяна на Реликвите на смъртните. За това става въпрос, нали? В противен случай ще го убиеш.
	— _Да го убие?_ — повтори Изабел. — МАМО!
	— Изабел — каза Мерис с твърд глас. — Замълчи.
	Инквизиторката хвърли на Изабел и Алек зъл поглед изпод присвитите си клепачи.
	— Правилно си разбрал условията, Моргенстърн.
	— В такъв случай отговорът ми е не.
	— _Не?_ — Инквизиторката изглеждаше така, сякаш тъкмо бе стъпила на твърда земя и тя се бе продънила под краката й. — Не се опитвай да ме подведеш, Валънтайн. Няма да се поколебая да изпълня заканата си.
	— О, не съм се и съмнявал, Имоджин. Ти винаги си била жена с ясни и непоклатими цели. Разпознавам тези качества у теб, защото и аз ги притежавам.
	— Не ме сравнявай със себе си. Аз зачитам Закона…
	— Дори и ако той ти повелява да убиеш непълнолетно момче само за да накажеш баща му? Това няма нищо общо със Закона, Имоджин, а с това, че ме мразиш и ме упрекваш за смъртта на сина си и сега се опитваш да ми отмъстиш. Но все едно. Няма да ти дам Реликвите на смъртните. Дори и заради Джонатан.
	Инквизиторката не откъсваше поглед от него.
	— Но той е твой син — рече тя. — Твое дете.
	— Децата правят свой собствен избор — каза Валънтайн. — Ти така и не разбра това. Аз предложих на Джонатан защита, ако той застане на моя страна. Той отказа и се върна при вас, а ти веднага реши да си отмъстиш на него, точно както го и предупредих. Ако има нещо в теб, Имоджин — завърши той, — това е твоята предсказуемост.
	Инквизиторката сякаш не забеляза обидата.
	— Клейвът ще поиска смъртта му, ако не ми дадеш Реликвите на смъртните — каза тя като човек, обзет от кошмар. — Аз няма да мога да ги спра.
	— Наясно съм с това — отвърна Валънтайн. — Но нищо не мога да направя. Дадох му шанс. Той не се възползва.
	— Копеле! — извика внезапно Изабел и понечи да хукне напред. Алек сграбчи ръката й и я бутна назад, държейки я здраво. — Той си е твърдоглав — изсъска тя, после повиши глас, като извика на Валънтайн: — Ти си…
	— _Изабел!_ — Алек закри с ръка устата на сестра си, а Валънтайн ги изгледа с развеселен поглед.
	— Ти… си му предложил… — Инквизиторката напомняше на Алек за робот, на който са махнали батериите. — И той те е отрязал? — Тя поклати глава. — Но той е твой агент… твое оръжие…
	— Това ли си мислиш? — попита Валънтайн съвсем искрено изненадан. — Аз не се интересувам от тайните на Клейва. Искам само той да бъде унищожен и за да постигна това, разполагам с далеч по-мощни оръжия от едно момче.
	— Но…
	— Ако искаш, вярвай, ако не, недей — каза Валънтайн, като сви рамене. — Ти си едно нищо, Имоджин Херондейл. Представляваш някакъв режим, чиято сила скоро ще залезе, чието управление е към своя край. Не можеш да ми предложиш нищо, което да ме заинтригува.
	— _Валънтайн!_ — Инквизиторката се спусна напред, сякаш за да го спре, да го хване, но ръцете й само минаха през него, като през вода. С израз на безкрайно отвращение той отстъпи назад и изчезна.


	Последните лъчи на залязващото слънце проблясваха на небето, водата бе приела цвета на желязо. Клеъри потрепери и се загърна по-плътно в якето си.
	— Студено ли ти е? — Джейс бе застанал в края на каросерията и гледаше надолу дирята, която колата оставяше след себе си: две бели линии от пяна, които прорязваха водата. Той отиде и седна до нея, с облегнат на прозореца на кабината гръб. Самият прозорец беше почти напълно замъглен от синкав дим.
	— На теб не ти ли е?
	— Не. — Той поклати глава, съблече якето си и и го подаде. Тя го облече и буквално потъна в него. То бе твърде голямо, но удобно и Клеъри се сгуши в него, наслаждавайки се на мекотата на кожата. — Ще останеш в пикапа, както ти каза Люк, нали?
	— Имам ли избор?
	— Всъщност не.
	Клеъри свали ръкавицата си и му подаде ръка. Джейс я пое и я стисна. Тя сведе поглед към преплетените им пръсти — нейните малки, а неговите дълги и тънки.
	— Ти ще намериш Саймън вместо мен — каза тя. — Знам, че ще го направиш.
	— Клеъри. — Тя виждаше водата наоколо, отразена в очите му. — Той може би… искам да кажа… може би…
	— Не. — В тона й нямаше капка колебание. — Той е добре. Трябва да е добре.
	Джейс въздъхна. Ирисите му се набраздиха от тъмна синя вода — като сълзи, помисли си Клеъри, но това не бяха сълзи, а само отражения.
	— Има нещо, което искам да те попитам — каза той. — Досега не се осмелявах. Но сега не се страхувам от нищо. — Той прокара ръка по бузата й, топлата му длан докосна студената й кожа и тя усети, че и нейният страх бе изчезнал, сякаш при допира му силата на руната на безстрашието се бе прехвърлила и върху нея. Клеъри вдигна брадичка, устните й се разтвориха в очакване — устните му леко докоснаха нейните, толкова леко, като допир на перце, намек за целувка, но изведнъж се отдръпна, очите му се разшириха невярващо. Тя видя в тях някаква черна стена, която се издигаше и скриваше златото: сянката на кораба.
	Джейс извика и се отдръпна от нея, след което се изправи на крака. Клеъри успя несръчно да се надигне, тежкото яке на Джейс й пречеше да пази равновесие. От прозорците на кабината хвърчаха сини искри и на тяхната светлина можеше да се види, че корпусът на кораба бе от черен метал, имаше тънка подвижна стълба, спусната от едната страна, а отгоре бе опасан с железен релинг. Някакви същества, приличащи на големи, безформени птици, бяха кацнали на релинга. Студът излизаше на вълни от кораба, подобно на мраз от айсберг. Когато Джейс извика към нея, дъхът му застина в бял облак, думите му се изгубиха във внезапно появилия се шум от мотора на големия кораб.
	Тя се намръщи срещу него.
	— Какво? Какво каза?
	Джейс я грабна, като прокара ръка под якето й, върховете на пръстите му докоснаха голата й кожа. Тя извика от изненада. Той извади от колана й серафимската кама, която й бе дал преди и я постави в ръката й.
	— Казах… — отвърна и я пусна — да извадиш Абрейриъл, защото те идват.
	— Кои идват?
	— Демоните — посочи той. В първия момент Клеъри нищо не видя. После съзря огромните, безформени птици, които бе видяла преди малко. Те скачаха от релинга една по една, падайки от кораба като камъни, после разтваряха криле и се стрелваха право към пикапа, който плаваше върху вълните. Когато се приближиха, Клеъри видя, че всъщност не бяха точно птици, а грозни летящи същества, подобни на птеродактили, с широки кожени криле и костеливи триъгълни глави. Устите им бяха пълни с неравни остри зъби, подредени в няколко реда, а ноктите им блестяха като насочени остриета.
	Джейс скочи върху покрива на кабината, в ръката му блесна Телантес. Когато първото от летящите същества ги приближи, той замахна с камата. Тя разсече черепа на демона така, както се разсича яйце. С пронизителен писък съществото падна встрани, като трепкаше спазматично с крила. Когато потъна, водата започна да ври.
	Вторият демон удари покрива на пикапа, ноктите му издълбаха дълги улеи в метала. После се хвърли към предното стъкло и то се напука, образувайки паяжина от пукнатини. Клеъри извика към Люк, но трети демон връхлетя върху нея, като се спусна подобно на стрела от стоманеното небе. Тя вдигна ръкава на якето на Джейс и показа защитната си руна. Демонът _изкрещя_ като онзи пред къщата на Люк, размаха криле назад в опит да се отдалечи, но вече се беше приближил твърде много и Клеъри можеше да го достигне. Докато забиваше Абрейриъл в гърдите му, тя видя, че той няма очи, а само вдлъбнатини от двете страни на черепа. При удара чудовището се пръсна, като остави след себе си тънка струйка дим.
	— Браво на теб — каза Джейс. Той бе скочил от кабината на камиона, за да се справи с още едно от пищящите същества и в ръката си държеше кама, която бе обляна с черна кръв.
	— Какви са тези същества? — попита задъхано Клеъри, докато замахваше с Абрейриъл в широка дъга и накрая я заби в гърдите на един летящ демон. Той изграчи и посегна към нея с крило. Така отблизо тя успя да види, че крилата завършват с остри като резачи гребени от кости. Демонът докопа ръкава на якето на Джейс и го разпори.
	— _Якето_ ми — каза гневно Джейс и прониза съществото така, че острието излезе от гърба му. То изписка и изчезна. — Обичах това яке.
	Клеъри го погледна втренчено, после се завъртя, защото долови звук от раздиране на метал. Двама от летящите демони бяха забили ноктите си в покрива на кабината и го бяха изтръгнали от рамката му. Въздухът бе изпълнен със звук от разкъсващ се метал. Люк беше застанал на капака и пробождаше съществата с _кинжала_ си. Едното падна отстрани на пикапа, като изчезна още преди да стигне водата. Другото същество се издигна с покрива на кабината в ноктите си, изграчи триумфално и полетя обратно към кораба.
	За миг небето се проясни. Клеъри се изправи и надникна в кабината. Магнус се беше снишил на седалката си, а лицето му беше сиво. Беше много тъмно и тя не можеше да види дали е ранен.
	— Магнус! — извика тя. — Ранен ли си?
	— Не. — Той се опита да се изправи на седалката, но отново се отпусна. — Малко съм… изтощен. Защитните щитове на кораба са силни. Изключително трудно е да се обезвредят и елиминират. — Гласът му отпадаше. — Но ако не го направя, всеки, който стъпи на кораба, с изключение на Валънтайн, ще умре.
	— Може би ще е по-добре да дойдеш с нас — каза Люк.
	— Не мога да се справя със защитите, ако съм на самия кораб. Трябва да ги обезвредя оттук. Това е начинът. — Магнус се усмихна страдалчески. — Пък и не ме бива в битките. Моите дарби са другаде.
	— Но ако имаме нужда… — започна Клеъри, все още надвесена над кабината.
	— _Клеъри!_ — извика Люк, но беше твърде късно. Никой от тях не беше забелязал летящия демон, свит неподвижно до пикапа. Сега той се хвърли напред, ноктите му се забиха в гърба на якето на Клеъри — виждаше се само някаква мъглява сянка от размахващи се криле и вонящи, остри зъби. С ужасяващ триумфален писък той литна нагоре, а Клеъри, увиснала в ноктите му, безпомощно се гърчеше във въздуха.
	— _Клеъри!_ — извика отново Люк, затича се до ръба на капака на пикапа и спря там, гледайки безнадеждно нагоре към чезнещата летяща фигура с нейния безпомощно увиснал товар.
	— Той няма да я убие — каза Джейс, като отиде при него на капака. — Ще я занесе на Валънтайн.
	В тона му имаше нещо, което смрази кръвта на Люк. Той се обърна и погледна момчето до себе си.
	— Но…
	Не довърши. Джейс вече беше скочил от камиона с рязко движение и се беше гмурнал в мътната вода. Той плуваше към кораба, като мощно изтласкваше водата назад.
	Люк се обърна към Магнус, чието бледо лице като бяло петно в тъмнината едва се виждаше през напуканото предно стъкло. Люк вдигна ръка и му се стори, че Магнус му кима в отговор.
	Той прибра _кинжала_ в ножницата и се гмурна във водата след Джейс.


	Алек пусна Изабел, като очакваше тя веднага да се развика, щом усети устата си свободна. Но не го направи. Стоеше до него и гледаше втренчено инквизиторката, която стоеше пред тях, леко олюлявайки се, със сиво-бяло тебеширено лице.
	— Имоджин — рече Мерис. В гласа й не се долавяше никакво чувство, нито дори гняв.
	Инквизиторката сякаш не я чу. Нейното изражение не се промени, когато се отпусна безжизнено в старото кресло на Ходж.
	— Божичко — каза, като гледаше втренчено бюрото. — Какво направих?
	Мерис погледна към Изабел.
	— Повикай баща си.
	Изабел, така уплашена, както Алек не я бе виждал никога досега, кимна и излезе от стаята.
	Мерис отиде при инквизиторката и сведе поглед към нея.
	— Какво направи ли, Имоджин? — рече тя. — Подари победата на Валънтайн. Това направи.
	— Не — задъхваше се инквизиторката.
	— Когато заключи Джейс, ти знаеше точно какво е планирал Валънтайн. Отказа да позволиш на Клейва да се включи, за да не се намеси в твоите планове. Ти просто искаше да накараш Валънтайн да страда така, както той те е накарал някога. Искаше да му покажеш, че разполагаш с властта да убиеш сина му, така, както той уби твоя. Искаше да го унижиш.
	— Да…
	— Но Валънтайн не може да бъде унижен — рече Мерис. — От самото начало можех да ти кажа това. Никога не си го държала в ръцете си. Той само се престори, че обмисля предложението ти, за да е абсолютно сигурен, че няма да имаме време да поискаме подкрепление от Идрис. А сега е твърде късно.
	Инквизиторката вдигна объркано поглед. Косата й се бе измъкнала от кока и висеше на кичури около лицето й. Изглеждаше по-човешки, отколкото някога я бе виждал Алек, но от това не ставаше по-приятна.
	Тръпки го полазиха от думите на майка му: твърде късно.
	— Не, Мерис — каза тя. — Още можем…
	— Още можем _какво_? — Гласът на Мерис се задавяше. — Да се обадим на Клейва? Не разполагаме нито с дните, нито с часовете, които ще са им необходими, за да дойдат тук. Ако ще се изправим срещу Валънтайн, а Господ ни е свидетел, че нямаме друг избор…
	— Ще трябва да го направим сега — прекъсна я един дълбок глас. Зад Алек бе застанал Робърт Лайтууд и гледаше намръщено.
	Алек се втренчи в баща си. От години не го беше виждал с бойно снаряжение, защото бе зает предимно с административни ангажименти, с управлението на дивизията и уреждане на отношения с долноземци. Като гледаше баща си в тежките, тъмни доспехи, с широката сабя, подаваща се иззад гърба му, Алек си спомни за времето, когато беше дете и баща му беше най-едрият, най-силният и ужасяващ мъж, когото можеше да си представи. И той още си беше ужасяващ. Алек не го беше виждал от онзи неловък момент в дома на Люк. Сега той се опита да улови погледа му, но Робърт гледаше Мерис.
	— Дивизията е готова — каза Робърт. — Лодките чакат на пристанището.
	Ръцете на инквизиторката зашариха около лицето й.
	— Това няма да помогне — каза тя. — Не сме достатъчно хора… в никакъв случай няма да можем…
	Робърт не й обърна внимание. Вместо това гледаше Мерис.
	— Трябва да тръгнем час по-скоро — каза той, а в тона му се долавяше уважение, което липсваше, когато се обръщаше към инквизиторката.
	— Но Клейвът… — започна инквизиторката. — Трябва да им кажем.
	Мерис бутна телефона върху бюрото към инквизиторката с жест, нетърпящ възражение.
	— Кажи им. Кажи им какво направи. Все пак това ти е работата.
	Инквизиторката нищо не каза, само гледаше втренчено телефона, с ръка на устата.
	Преди Алек да успее да изпита съжаление към нея, вратата се отвори и Изабел влезе, облечена в униформата на ловците на сенки, с дългия си златист камшик в едната ръка и с Нагина с дълга дървена дръжка — в другата. Тя се намръщи срещу брат си.
	— Иди да се приготвиш — каза тя. — Тръгваме след броени минути.
	Алек не се сдържа, ъгълчето на устата му се изви нагоре. Изабел винаги беше толкова _непоколебима_.
	— Това за мен ли е? — попита той, като посочи меча в ръката й.
	Изабел се дръпна от него.
	— Вземи си своя!
	_Някои неща никога не се променят._ Алек се отправи към вратата, но бе спрян от нечия ръка върху рамото си. Той вдигна изненадано поглед. Беше баща му, който гледаше към него и макар да не се усмихваше, по сбръчканото му и уморено лице се четеше гордост.
	— Ако ти трябва меч, Александър, моят _Гесрейм_ е в коридора. Ако искаш, вземи него.
	Алек преглътна и кимна, но преди да успее да благодари на баща си, чу зад себе си гласа на Изабел:
	— Заповядай, мамо — каза тя. Алек се обърна и видя как сестра му подава _Нагина_ на майка им, която го взе и го превъртя с ловко движение.
	— Благодаря, Изабел — рече Мерис и с движение, леко като на дъщеря си, сведе острието и го насочи право срещу сърцето на инквизиторката.
	Имоджин Херондейл вдигна поглед към Мерис с празните, безжизнени очи на древна статуя.
	— Ще ме убиеш ли, Мерис?
	Мерис процеди през зъби.
	— Грешиш — каза тя. — Сега се нуждаем от всеки ловец на сенки в града, в това число и от теб. Стани, Имоджин, и се приготви за битка. Отсега нататък аз ще се разпореждам тук. — Тя се усмихна ледено. — И първото нещо, което ще направиш, е да освободиш сина ми от конфигурацията Малачи.
	Тя бе великолепна, докато казваше всичко това, помисли си с гордост Алек, истински воин ловец на сенки, всяка част от нея трептеше от справедлив гняв.
	Не му се искаше да разваля момента, но те така или иначе щяха скоро да открият, че Джейс го няма. По-добре някой да им спести този шок.
	Той се покашля.
	— Всъщност има нещо, което мисля, че е добре да знаете…


	18
	Свикване с тъмнината

	Клеъри винаги бе мразела влакчетата на ужасите, мразеше усещането стомахът ти да се обръща и да слиза в петите, когато влакчето се спуска надолу. А да бъдеш грабнат от камиона и понесен във въздуха като мишка в ноктите на орел, беше десет пъти по-неприятно. Тя силно изпищя, когато краката й се отлепиха от каросерията на камиона и тялото й шеметно бе издигнато нагоре. Пищеше и се гърчеше… докато не погледна надолу и не видя колко високо се е издигнала над водата и разбра какво ще се случи, ако летящият демон я изпусне. И притихна. Погледнат от такава височина, пикапът приличаше на играчка, подмятана върху вълните.
	Градът се въртеше под нея, размазани стени от трепкаща светлина. Можеше дори да е приятно, ако не беше толкова изплашена. Демонът направи заход и се спусна надолу, и изведнъж вместо да се издигне, започна да пада.
	Клеъри си представи как съществото я пуска да падне от десетки метри височина и как ще потъне в леденостудените тъмни води и затвори очи. Но да падаш на сляпо в мрака беше още по-лошо. Тя отново отвори очи и видя черната палуба на кораба да се издига под нея като ръка, протегната, за да ги дръпне от небето. Тя изпищя още веднъж, когато се понесоха към палубата, а после минаха през тъмен квадратен отвор, изрязан на палубата. Ето че вече се намираха вътре в кораба.
	Летящото същество намали скоростта си. Вече летяха във вътрешността, покрай платформи с висок метален парапет. Клеъри хвърли поглед към тъмните машини; никоя от тях нямаше вид на работеща, навсякъде бяха разхвърляни чаркове и инструменти. И да беше имало преди електрическо осветление, то отдавна не работеше, макар че в целия кораб се просмукваше слаба светлина.
	С каквото и да се е движил този кораб преди, сега Валънтайн си служеше с друга енергия. Енергия, която изсмукваше всичката топлина от атмосферата. Леден въздух зашиба лицето й, когато демонът достигна дъното на кораба и се спуснаха по дългия, слабо осветен коридор. Съществото не се отнасяше особено деликатно с нея, когато зави зад един ъгъл, коляното й се блъсна в една тръба и болката се плъзна по целия й крак. Тя извика и чу съскащия му смях над себе си. После той я пусна и Клеъри падна. Докато се премяташе във въздуха, тя се опитваше да се обърне така, че да се приземи на ръце и крака. Почти се получи. С тъп удар падна на пода и замаяна се претърколи встрани.
	Клеъри лежеше в полумрака на твърдата метална повърхност. Най-вероятно това бе някакво складово помещение, защото стените бяха гладки и без врати. Високо над нея имаше някакъв квадратен отвор, през който едва се процеждаше светлината. Усещаше цялото си тяло натъртено.
	— Клеъри? — прошепна някакъв глас. Тя трепна и се обърна. До нея бе коленичила някаква сянка. Когато очите й свикнаха с мрака, видя дребна фигура, сплетена коса, тъмнокафяви очи. _Мая._
	— Клеъри, ти ли си?
	Клеъри се надигна и седна, без да обръща внимание на острата болка в гърба си.
	— Мая. Мая, о, Боже. — Тя гледаше втренчено момичето, после диво огледа помещението. Но освен тях двете нямаше никого. — Мая, къде е той? Къде е Саймън?
	Мая прехапа устни. Клеъри видя, че китките й бяха в кръв, а лицето и бе набраздено от засъхнали сълзи.
	— Клеъри, толкова съжалявам — каза тя със своя тих и дрезгав глас. — Саймън е мъртъв.


	Прогизнал и полуизмръзнал, Джейс се отпусна върху палубата на кораба, от косата и дрехите му се стичаше вода. Той вдигна поглед към облачното нощно небе и въздъхна. Никак не беше лесно да се изкачиш по разнебитената желязна стълба, която едва се крепеше на металния корпус на кораба, особено ако ти се плъзгат ръцете, а прогизналите ти дрехи те теглят надолу.
	Ако не беше руната на безстрашието, даде си сметка той, може би щеше да се разтревожи да не би някой от летящите демони да го грабне от стълбата, както голяма птица би грабнала буболечка от ластар.
	За щастие те, изглежда, се бяха върнали на кораба, след като бяха хванали Клеъри. Джейс не можеше да си представи какво би искал Валънтайн от нея, но и без това от доста време беше спрял да се опитва да проумее защо баща му прави едно или друго нещо.
	Над него се появи някаква глава, която се очертаваше на фона на небето. Беше Люк, който бе достигнал края на стълбата. Той с мъка се покатери през релинга и тупна до него. После сведе поглед към Джейс.
	— Добре ли си?
	— Добре съм. — Джейс се изправи на крака. Трепереше. На кораба беше студено, по-студено, отколкото във водата… а бе и без яке. Беше го дал на Клеъри.
	Джейс се огледа наоколо.
	— Тук някъде има врата, през която се влиза в кораба. Миналия път я намерих. Да се поразходим из палубата и да я потърсим.
	Люк тръгна напред.
	— Нека аз да вървя отпред — добави Джейс, като пристъпи пред него. Люк отстъпи с безкрайно озадачен поглед и като че ли се канеше да каже нещо, но после мина до Джейс, когато достигнаха извитата кърма — мястото, където Джейс бе стоял с Валънтайн предната нощ. Той долавяше кроткото плискане на водата в носа на кораба, там някъде долу.
	— Какво ти каза баща ти, когато се видяхте с него? — попита Люк. — Какво ти обеща?
	— Ами, нали се сещаш. Обичайното. Доживотно снабдяване с билети за голф. — Джейс говореше небрежно, но споменът го пронизваше по-дълбоко, отколкото студът. — Уверяваше ме, че нищо лошо няма да се случи на мен и на хората, на които държа, ако напусна Клейва и се върна с него в Идрис.
	— Смяташ ли… — Люк се поколеба. — Мислиш ли, че той ще нарани Клеъри, за да ти отмъсти?
	Стигнаха до кърмата и докато завиваха, Джейс погледна към блестящия стълб на Статуята на свободата в далечината.
	— Не. Мисля, че той я отвлече, за да ни накара да дойдем на кораба и за да разполага с коз. Това е всичко.
	— Не съм сигурен, че има нужда от козове. — Люк говореше тихо и междувременно изваждаше _кинжала_ си. Джейс се обърна да проследи погледа на Люк и за миг се втренчи, без да помръдне.
	Откъм западната страна на кораба имаше черна дупка с формата на квадрат, която бе изрязана в металната палуба и в този миг от нея се кълбеше тъмен облак от чудовища. Джейс си спомни как миналия път стоеше тук, с Меча на смъртните в ръка, с ужас оглеждайки се втренчено наоколо, когато небето и морето се бяха превърнали в кипяща маса от кошмарни същества. Но сега демоните не бяха в далечината, а точно пред него, камара от пронизително врещящи чудовища: белите като кости раум демони, които ги бяха нападнали пред дома на Люк; демони они със зелени тела, широки усти и рога; дебнещите черни демони къри, паякообразни демони с осем ръце, завършващи с щипки и отровни зъби, подаващи се от очните им торбички. Джейс не можеше да ги изброи. Той посегна към _Кемиъл_ и я измъкна от колана си, тя блесна в бяло и освети палубата. При вида й демоните изсъскаха, но никой от тях не отстъпи назад. Руната на безстрашието на плешката на Джейс започна да гори. Запита се колко ли демони би могъл да убие, преди тя да загуби действието си.
	— Спри! _Спри!_ — Ръката на Люк, сграбчила блузата на Джейс на гърба, го дърпаше назад. — Прекалено много са Джейс. По-добре да се върнем обратно към стълбата…
	— Няма как. — Джейс се отскубна от хватката на Люк и посочи. — Отрязали са ни пътя и от двете страни.
	Така беше. Една фаланга демони молох, с бълващи огън празни очи, бяха препречили пътя им за бягство.
	Люк яростно изруга.
	— Тогава скачай зад борда. Аз ще ги задържа.
	— Ти скачай — отвърна Джейс. — На мен тук си ми е добре.
	Люк отметна глава назад. Ушите му се изостриха и когато изръмжа на Джейс, устните му се дръпнаха назад и оголиха острите му като бръснач зъби.
	— Ти… — Той не довърши, защото един демон молох се нахвърли върху него с протегнати нокти. Джейс небрежно и с лекота го промуши и той с рев залитна към Люк. Люк го сграбчи с хищните си нокти и го метна през борда. — Ти носиш руната на безстрашието, нали? — каза Люк, като се обърна към Джейс с очи, които горяха като кехлибар.
	В далечината се чуваше плясък.
	— Не грешиш — призна Джейс.
	— Исусе — изфуча Люк. — Сам ли си я сложи?
	— Не. Клеъри ми я постави. — Серафимската кама на Джейс разпори въздуха с белия си огън, два древак демона паднаха. Още няколко дузини се носеха към тях, размахали ръце с остри като ножове нокти. — Много е добра в това.
	— _Тийнейджъри_ — каза Люк, сякаш това бе най-неприличната дума, за която се сети, и се нахвърли срещу прииждащата орда.


	— Мъртъв? — Клеъри гледаше Мая така, сякаш последната й говореше на непознат език. — Той не може да е умрял.
	Мая нищо не каза, само я гледаше със своите тъжни, тъмни очи.
	— Щях да разбера. — Клеъри изпъна рамене и притисна свитата си в юмрук ръка към гърдите си. — Щях да го усетя тук.
	— Някога и аз така си мислех — каза Мая. — Преди. Но не знаеш. Никога не знаеш.
	Залитайки, Клеъри се изправи на крака. Якето на Джейс се беше смъкнало от раменете й, на гърба беше почти разкъсано. Тя го съблече машинално и го пусна на пода. Беше съсипано от десетките следи, оставени от острите нокти. _Джейс ще се ядоса, че съм повредила якето му_, помисли си тя. _Ще трябва да му купя ново. Аз ще…_
	Изведнъж рязко си пое въздух. Чу силното думкане на собственото си сърце, но дори този звук й се стори някак чужд.
	— Какво… се случи с него?
	Мая още седеше коленичила на пода.
	— Валънтайн ни отвлече и двамата — каза тя. — Окова ни и ни остави в едно помещение. После дойде въоръжен… с меч, дълъг и светъл, сякаш блестеше. Хвърли сребърен прах върху мен и аз не можах да се боря с него, а той… той прободе гърлото на Саймън. — Гласът й се сниши до шепот. — Той преряза и китките му и източи кръвта в някакви съдове. Неколцина от онези демонични същества бяха дошли с него и му помогнаха. После той просто остави Саймън да лежи като играчка, която е счупил и _така_ развалена вече не му трябва. Аз пищях… но знаех, че е мъртъв. После един от демоните ме взе и ме донесе тук долу.
	Клеъри притисна до устата си опакото на ръката си, притискаше я все повече и повече, докато не усети соления вкус на кръв. Тръпчивият вкус на кръвта, изглежда, разсея мъглата в мозъка й.
	— Трябва да се махнем оттук.
	— Не че имам против, но е очевидно. — Мая се изправи, като се олюляваше. — Няма изход от това помещение. Дори и за ловец на сенки. Може би ако ти беше…
	— Ако бях какво? — попита припряно Клеъри, като оглеждаше квадратната им килия. — Джейс? Е, не съм. — Тя ритна стената, която отекна на кухо. Бръкна в джоба си и извади стилито. — Но затова пък имам други способности.
	Тя опря върха на стилито в стената и започна да рисува. Линиите сякаш се изливаха от нея, черни като въглени, горещи като гнева й. Плъзгаше стилито по стената, отново и отново и от неговия връх се изливаха линии, подобни на пламъци. Когато се отдръпна запъхтяна, видя, че Мая я гледа с недоумение.
	— Момиче, какво _направи_?
	Клеъри не знаеше какво точно. Стената изглеждаше сякаш беше изляла киселина върху нея. Металът около руната се бе изкривил и огънал като сладолед в слънчев ден. Тя отстъпи назад, гледайки в недоумение как една дупка с размерите на топка се отваря в стената. Отвъд нея Клеъри видя стоманени подпори и много корабни метални чаркове. Ръбовете на дупката продължаваха да съскат, макар че тя бе спряла да се уголемява. Мая пристъпи напред и бутна встрани ръката на Клеъри.
	— Чакай. — Клеъри внезапно се притесни. — Разтопеният метал… може да съдържа някакви токсични вещества.
	Мая изсумтя.
	— Аз съм от Ню Джърси. _Родена_ съм сред токсични вещества. — Тя отиде до дупката и надникна в нея. — От другата страна има тясна метална пътека. — Ще се опитам да се промуша. — Тя се обърна и с бавни колебливи движения пъхна първо краката си през дупката. Със съсредоточена физиономия запровира тялото си през отвора, но изведнъж застина.
	— Ох! Раменете ми се заклещиха. Ще ме бутнеш ли? — Тя протегна ръце.
	Клеъри я хвана за раменете и я бутна. Лицето на Мая побеля, после почервеня — и изведнъж се изстреля като коркова тапа от бутилка шампанско. Тя изписка и изчезна.
	Чу се тъп удар и Клеъри пъхна притеснено глава през дупката.
	— Добре ли си?
	Мая лежеше на тясната метална пътечка на около метър по-надолу. Бавно се претърколи и се опита да седне, но трепна от болка.
	— Глезенът ми… но ще се оправя — добави тя, като видя лицето на Клеъри. — Знаеш, че на нас върколаците бързо ни минава.
	— Знам. Добре, сега е мой ред. — Стилито на Клеъри неприятно пристискаше корема й, когато се наведе и се приготви да се провре през дупката след Мая. Да скочи върху пътеката, я плашеше, но не толкова, колкото представата да стои в някакъв склад в очакване на това, което щеше да й се случи. Тя се завъртя по корем и провря краката си в дупката…
	И нещо я сграбчи за гърба на блузата и я дръпна нагоре. Стилито падна от колана й и издрънча на пода. Тя ахна от внезапния шок и болка; деколтето се вряза в гърлото й и я задуши. Миг по-късно я пуснаха. Тя тупна на пода, коленете й се удариха в метала с глух звук. Гадеше й се, тя се търкулна по гръб и погледна нагоре, досещайки се какво ще види.
	Над нея стоеше изправен Валънтайн. В едната си ръка държеше серафимска кама, която блестеше с ослепително бяла светлина. Другата му ръка, с която бе хванал гърба на блузата й, беше свита в юмрук. Бялото му лице бе изкривено в подигравателна гримаса.
	— Същата си като майка си, Клариса — каза той. — Какви ги вършиш пък сега?
	Клеъри болезнено се изправи на крака. Устата й беше пълна със солена кръв от мястото, където беше разранена устната й. Когато погледна към Валънтайн, тлеещият гняв избуя като отровно цвете в гърдите й. Този човек, баща й, беше убил Саймън и го беше оставил мъртъв на пода като ненужен боклук. Мислеше си, че и преди е мразела хора; грешеше. _Това_ беше истинска омраза.
	— Върколачката — продължи намръщено Валънтайн, — къде е тя?
	Клеъри се наведе напред и изплю напълнилата устата й кръв върху обувките му. Той възкликна от отвращение и изненада и отстъпи назад, като вдигна камата в ръката си и за миг Клеъри видя неприкрития гняв в очите му и си помили, че наистина ще го направи, наистина ще я убие ей тук, както се беше сгърчила в краката му, за това, че бе изцапала обувките му.
	Но той бавно свали камата. Без да промълви и дума, той я прескочи и се втренчи през дупката, която тя бе направила в стената. Клеъри бавно се обърна, очите й зашариха по пода, докато го видя. Стилито на майка й. Тя посегна към него, затаила дъх…
	Но в този миг Валънтайн се обърна и я видя. С една крачка той прекоси помещението и изрита стилито така, че тя да не може да го достигне. То се завъртя по металния под и падна през дупката в стената. Притворила очи, Клеъри почувства загубата на стилито като повторна загуба на майка си.
	— Демоните ще открият долноземската ти приятелка — каза Валънтайн със своя студен, кротък глас, докато пъхаше серафимската кама в ножницата на кръста си. — Няма къде да избяга тук. Никой от вас няма да се измъкне. А сега ставай, Клариса.
	Клеъри бавно се изправи на крака. Цялото тяло я болеше от ударите, на които го беше подложила. Миг по-късно извика от изненада, когато Валънтайн я хвана за раменете и я обърна така, че да бъде с гръб към него. Той подсвирна; висок, пронизителен и неприятен звук. Въздухът над него се раздвижи и тя чу грозния плясък на кожени криле. С лек вик Клеъри се опита да му се изплъзне, но Валънтайн беше твърде силен. Крилата се увиха около тях и те бяха издигнати във въздуха, а Валънтайн я държеше в ръцете си така, сякаш наистина й беше баща.


	Джейс се учудваше, че двамата с Люк още са живи. Недоумяваше как така още не са намерили смъртта си. Палубата на кораба беше цялата в кръв. Той самият беше целият покрит със слуз и секрет от демоните, а очите му пареха от кръв и пот. В горната част на дясната му ръка зееше дълбока рана от порязване, но нямаше време да чертае по кожата си лечителна руна. Всеки път, когато вдигнеше ръката си, го пронизваше остра болка.
	Бяха успели да се вмъкнат в една ниша в металната стена на кораба и от този подслон се биеха с нападащите ги демони. Джейс вече беше използвал и двата си чакрама и сега му оставаха единствено последната серафимска кама и ножът, който беше взел от стаята на Изабел. Това не беше особено богат арсенал. Дори срещу неколцина демони не би се изправил така зле въоръжен, а сега имаше пред себе си цяла орда. Знаеше, че това би трябвало да го изплаши, но не чувстваше почти нищо — само отвращение от демоните, които не бяха част от този свят, и гняв към Валънтайн, който ги беше призовал тук. От друга страна, знаеше, че липсата на страх има и своите недостатъци. Той дори не се притесняваше от това колко много кръв е загубил от раната на ръката си.
	Един паякообразен демон се хвърли фучейки към Джейс, като избълва жълтеникава отрова. Той се отдръпна, но не достатъчно бързо, за да се предпази от няколко капки отрова, които напръскаха блузата му. Съскайки, отровата разяде плата и той усети как сякаш дузина нажежени игли прогарят кожата му.
	Паякообразният демон премлясна от задоволство и изпръска нова порция отрова. Джейс отново приклекна и отровата попадна върху един они демон, който идваше към него от другата му страна. Онито изпищя в агония и се обърна към паякообразния демон с извадени нокти. Двете чудовища се вкопчиха едно в друго и се затъркаляха по палубата.
	Избълваната отрова накара останалите демони да се отдръпнат и образува бариера между тях и ловеца на сенки. Джейс можеше да си отдъхне за момент и се обърна към Люк, който бе до него. Люк беше почти неузнаваем. Ушите му бяха дълги и остри, като на вълк; беше дръпнал устни назад и оголил зъби, а ръцете му с издадени напред остри като ножове нокти бяха почернели от демонска кръв.
	— Трябва да се доберем до релинга. — Гласът на Люк беше почти ръмжене. — Да се махнем от кораба. Не можем да убием всички. Може би Магнус…
	— Не мисля, че се справяме толкова зле. — Джейс завъртя серафимската си кама… което бе лоша идея. Ръката му беше мокра от кръвта и камата почти му се изплъзна. — Предвид обстоятелствата.
	Люк издаде някакъв звук, нещо средно между ръмжене и смях. После от небето падна нещо огромно и безформено и ги събори и двамата на земята.
	Джейс се удари в твърдия под, серафимската кама се изплъзна от ръката му, тупна на палубата, плъзна се по металната повърхност чак в другия край на кораба и се изгуби от погледа му. Джейс изруга и скочи на крака.
	Съществото, което ги събори беше они демон. Бе необичайно едър за вида си — да не говорим за необичайната находчивост да се досети да се качи на някое от високите съоръжения и да скочи върху тях. Сега той беше стъпил върху Люк и забиваше в него острите си бивни, които излизаха от челото му. Люк се защитаваше, доколкото му позволяваха собствените нокти, но въпреки това беше целият облян в кръв. Кинжалът му беше отскочил на трийсетина сантиметра от него върху палубата. Люк посегна към оръжието си, но они хвана единия му крак с подобната си на лопата ръка и го скърши като клон на коляното си. Джейс чу счупването на костта и после как Люк извика.
	Джейс се хвърли към _кинжала_, сграбчи го и скочи на крака, след което го метна с всичка сила в тила на они демона. Ударът беше толкова силен, че обезглави съществото, което се наклони напред, а от шията му бликна черна кръв. Миг по-късно то изчезна.
	_Кинжалът_ падна с тъп удар на палубата до Люк.
	Джейс се спусна към него и коленичи.
	— Крака ти…
	— Счупен е. — Люк се надигна и седна. Лицето му бе изкривено от болка.
	— Но бързо ще зарасне.
	Люк се огледа наоколо, лицето му се намръщи. Онито може и да беше умряло, но другите демони бяха последвали примера му. На тълпи се катереха по съоръженията. На мъждивата лунна светлина Джейс не можеше да определи колко са точно — може би бяха дузини? Или стотици? След определен брой вече нямаше значение.
	Люк сключи ръка около дръжката на _кинжала_ си.
	— За съжаление не достатъчно бързо.
	Джейс извади ножа на Изабел от колана си. Това беше последното му оръжие и внезапно му се видя отчайващо малко. Остро чувство го прониза — не страх, руната на безстрашието все още действаше, а тъга. Видя Алек и Изабел как стоят пред него, усмихват му се, а после видя Клеъри, която му махаше с ръце, сякаш го канеше да се прибере вкъщи.
	Той се изправи на крака точно когато демоните наскачаха отгоре на тълпи, рояк от сенки, които закриваха луната. Джейс се опита да прикрие Люк, но напразно, демоните бяха навсякъде. Един от тях се изправи в целия си ръст пред него. Беше скелет, висок над метър и осемдесет и се хилеше с изпочупените си зъби. Ленти от ярко осветени тибетски молитвени флагове висяха от гниещите му кости. Той стискаше _катана_ меч в костеливата си ръка, което беше необичайно — повечето демони не бяха въоръжени. Мечът, изписан с демонични руни, беше по-дълъг от ръката на Джейс, извит и смъртоносно остър.
	Джейс хвърли камата. Тя уцели скелета в костеливия гръден кош и се заби там. Демонът почти не забеляза това, просто продължи да се движи, безжалостен като смъртта. Въздухът около него вонеше на смърт и гробище. Той вдигна _катана_ в ноктестата си ръка…
	Сива сянка разряза мрака пред Джейс, сянка, която изпълни въртеливо, отмерено и смъртоносно движение. Насоченият надолу удар на _катана_ бе съпроводен от стържещ звук, когато два метала се срещнаха. Сенчестата фигура отби удара на катана и с бързина, която окото на Джейс едва смогна да проследи, замахна с другата си ръка. Демонът падна по гръб с разбит череп, смали се и накрая напълно изчезна. Наоколо се чуваха писъци на демони, виещи от болка и изненада. Докато се оглеждаше, Джейс видя, че дузини сенки — _човешки_ сенки — прескачаха релинга, скачаха на палубата и се втурваха към тълпите демони, които съскайки пълзяха, влачеха се и се опитваха да избягат от кораба. Тъмните фигури бяха въоръжени със светещи ками и носеха тъмните, тежки дрехи на…
	— _Ловци на сенки?_ — от изненада Джейс произнесе думите на глас.
	— Кой друг? — Една усмивка трепна в мрака.
	— Мелик? Ти ли си?
	Мелик наведе глава.
	— Извинявай за днес — каза той. — Просто изпълнявах заповеди.
	Джейс тъкмо искаше да каже на Мелик, че със спасяването на живота му току-що се е реабилитирал за опита си да попречи на Джейс да напусне Института, когато група раум демони се втурнаха към тях, размахвайки пипалата си във въздуха. Мелик се завъртя и с вик се нахвърли върху тях, серафимската му кама блестеше като звезда. Джейс понечи да го последва, когато някой го хвана за ръката и го бутна настрани. Беше ловец на сенки, целият в черно, със спусната над лицето качулка.
	— Ела с мен.
	Ръката настойчиво го дърпаше за ръкава.
	— Трябва да отида при Люк. Той е ранен. — Той рязко дръпна ръката си. — Пусни ме.
	— О, в името на ангела… — Фигурата го пусна и посегна да махне качулката си, разкривайки така едно тясно бяло лице и сиви очи, които блестяха като късчета диамант. — Ще направиш ли най-сетне това, което ти се казва, Джонатан?
	Беше инквизиторката.


	Въпреки главозамайващата скорост, с която летяха, Клеъри би сритала Валънтайн, ако можеше. Ала той я държеше в желязна прегръдка. Тя риташе с крака, но въпреки цялото й усилие, успяваше да улучи само въздуха.
	Когато демонът внезапно се наклони и зави, тя извика, а Валънтайн се засмя. После минаха през тесен метален тунел и се озоваха в едно по-голямо помещение. Вместо най-безцеремонно да ги пусне да паднат, летящият демон внимателно ги остави на пода. За най-голяма изненада на Клеъри, Валънтайн я пусна. Тя се отскубна от него, запрепъва се към средата на помещението, като объркано се оглеждаше. Намираха се в голямо хале, явно бившето машинно отделение. Изцапани с грес мотори се редяха покрай стените — явно бяха преместени там, за да се образува голямо свободно пространство в средата. Подът беше от дебел черен метал, осеян с мръсни тъмни петна.
	Насред празното пространство имаше четири корита, достатъчно големи, за да се изкъпе в тях куче. Вътрешността на първите две корита беше изцапана с тъмни ръждивокафяви петна. Третото беше пълно с тъмночервена течност, а четвъртото бе празно.
	Зад коритата имаше сандък. Върху него бе метната тъмна кърпа. Когато се приближи, тя видя, че върху кърпата бе поставен сребърен меч, който проблясваше с тъмно, почти черно сияние, подобно на мрачна нощ.
	Клеъри се завъртя и се втренчи във Валънтайн, който спокойно я наблюдаваше.
	— Как можа да го направиш? — попита тя. — Как можа да убиеш Саймън? Той беше само едно… той беше само едно момче, най-обикновен човек…
	— Той не беше човек — каза Валънтайн със своя кадифен глас. — Той се бе превърнал в чудовище. Ти просто не можеше да го видиш, Клариса, защото имаше образа на приятел.
	— Той не беше чудовище. — Тя леко се приближи до Меча. Той изглеждаше огромен, тежък. Запита се дали би могла да го вдигне, а дори и да успееше, щеше ли да има силите да го размаха? — Въпреки всичко той си оставаше Саймън.
	— Не си мисли, че не ти съчувствам — каза Валънтайн. Той стоеше неподвижно в светлината на един лъч, който падаше от люка на тавана. — Изпитах същото, когато Лушън бе ухапан.
	— Да, той ми разказа — сопна му се тя. — Дал си му кама и си му казал да се самоубие.
	— Това беше грешка — каза Валънтайн.
	— Поне си признаваш…
	— Трябваше лично да го убия. Това щеше да докаже, че е означавал нещо за мен.
	Клеъри поклати глава.
	— Но не е означавал. Теб никога не те е било грижа за някого. Дори и за майка ми. Дори и за Джейс. Били са за теб просто обекти, които си считал за своя собственост.
	— А нима любовта не е това, Клариса? Чувство за собственост? „Мой си е моят любим, а аз съм негова“, както се казва в „Песен на песните“.
	— Не. И не ми цитирай Библията. Не мисля, че я разбираш. — Тя се приближи още повече към сандъка и от това разстояние можеше да достигне дръжката му. Пръстите й бяха влажни от пот и тя скришом ги изтри в джинсите си. — Смисълът тук е, че не просто притежаваш някого, но че и ти също му се отдаваш. Съмнявам се, че ти някога си дал нещо на някого. Освен може би кошмари.
	— Да се отдадеш на някого? — Тънката му усмивка не трепна. — Както ти си се отдала на Джонатан?
	Ръката й, с която бе посегнала към Меча, се сви в юмрук. Тя я отдръпна и я притисна към гърдите си, като го гледаше невярващо.
	— _Какво?_
	— Мислиш, че не виждам как се гледате един друг? Как той произнася името ти? Дори да мислиш, че съм лишен от чувства, това не означава, че съм сляп за чувствата на другите. — Гласът на Валънтайн беше хладен, всяка дума се забиваше като ледена игла. — Предполагам, че вината е наша, моя и на майка ти, задето ви държахме толкова дълго разделени и вие не успяхте да развиете помежду си така характерната дистанция между брат и сестра.
	— Не знам за какво говориш. — Зъбите на Клеъри затракаха.
	— Мисля, че бях достатъчно ясен. — Той се бе преместил извън обсега на светлината. Лицето му попадаше в сянка. — Видях Джонатан след срещата му с демона на страха. Той му се явил в твоя образ. Това ми казва всичко, което ми е нужно да знам. Най-големият страх в живота на Джонатан е любовта, която изпитва към сестра си.


	— Не обичам да ми нареждат — каза Джейс. — Но ако ме помолите учтиво, може и да склоня.
	Инквизиторката го погледна така, сякаш искаше да завърти очи, но беше забравила как се прави това.
	— Трябва да говоря с теб.
	Джейс се втренчи в инквизиторката.
	— _Сега ли?_
	Тя сложи ръка на рамото му.
	— Сега.
	— Вие сте луда. — Джейс измери с поглед кораба. Приличаше на картина на ада на Бош. Мракът бе изпълнен с демони: мятащи се туловища, вой, крясъци, разкъсване с нокти и зъби. Нефилимите нападаха, оръжията им проблясваха в сенките. Но Джейс виждаше, че броят на ловците на сенки не е достатъчен. Изобщо не е достатъчен. — Няма начин… насред битка сме…
	Костеливата хватка на инквизиторката бе изненадващо здрава.
	— _Веднага._ — Тя го бутна и той отстъпи крачка назад, после още една, бе прекалено изненадан, за да се възпротиви, докато стигнаха до нишата в стената. Тя пусна Джейс и бръкна в диплите на тъмната си наметка, като извади две серафимски ками. Прошепна имената им и каза няколко думи, които Джейс не разбра, после ги заби в палубата, по една от двете му страни. Камите останаха да стърчат и от тях се издигна синьо-бяла завеса, която отдели Джейс и инквизиторката от останалата част на кораба.
	— Отново ли ще ме заключите? — попита Джейс, като гледаше с недоумение инквизиторката.
	— Това не е конфигурация Малачи. Ако искаш, по всяко време можеш да излезеш оттук. — Тя здраво стисна ръцете си една в друга. — Джонатан…
	— Искате да кажете Джейс. — Вече не можеше да вижда битката през стената от бяла светлина, но все още ясно чуваше шума, виковете и писъците на демоните. Когато обърна глава, съзря водата, върху която се виждаха множество блещукащи светлини, като диаманти, пръснати по повърхността на огледало. Около дузина лодки, лъскави тримарани, използвани за плаване по езерата в Идрис. Лодки на ловците на сенки. — Какво искате, инквизиторке? Защо дойдохте?
	— Ти беше прав — рече тя. — За Валънтайн. Че няма да се съгласи на размяната.
	— Казал ви е, че му е безразлично дали ще ме убиете. — Внезапно Джейс усети замайване.
	— Разбира се, в мига, в който той отказа, свиках дивизията и ги доведох тук. Аз… аз дължа на теб и семейството ти извинение.
	— Оценявам го — каза Джейс. Той мразеше извиненията. — А Алек и Изабел? Те тук ли са? Нали няма да бъдат наказани за това, че ми помогнаха?
	— Да, тук са, и не, няма да бъдат наказани. — Тя продължаваше да го гледа изпитателно. — Не мога да разбера Валънтайн — рече тя. — Що за баща би захвърлил живота на детето си, на единствения си син…
	— Да — каза Джейс. Главата го болеше и му се искаше тя да млъкне или някой демон да ги нападне. — Наистина, това е загадка.
	— Освен ако…
	Сега бе негов ред да се изненада.
	— Освен ако какво?
	Тя заби пръсти в рамото му.
	— Откога го имаш това?
	Джейс погледна надолу и видя, че отровата на паякообразния демон е образувала дупка в блузата му, като оголваше голяма част от лявото му рамо.
	— Кое, блузата ли? От зимната разпродажба на Мейси.
	— Белегът. Този белег тук, на рамото ти.
	— О, това ли? — Джей се учуди на настойчивия й поглед. — Не знам. Според баща ми, се е случило, когато съм бил много малък. Някакъв инцидент или нещо такова. Защо?
	Инквизиторката шумно си пое въздух:
	— Не може да бъде — прошепна тя. — Ти не може да си…
	— Не мога да съм _какво_?
	В гласа на инквизиторката се долавяше нотка на неувереност.
	— През всички тези години — каза тя, — докато ти си растял… наистина ли си вярвал, че си синът на Майкъл Уейлънд…?
	Внезапен гняв прониза Джейс, толкова по-болезнен поради разочарованието, което го съпровождаше.
	— В името на _ангела_ — изсъска той, — в разгара на битката ме домъкнахте тук само за да ми зададете отново този проклет въпрос? Първият път не ми повярвахте и сега продължавате да не ми вярвате! Явно никога няма да спечеля доверието ви, независимо от това, което се случи… въпреки че _всичко, което ви казах, се оказа истина_. — Той посочи с пръст към сцената от другата страна на светлинната стена. — Трябва да съм там и да се бия. Защо ме държите тук? За да може, след като всичко свърши, ако някой от нас изобщо остане жив, да отидете при Клейва и да им кажете, че не съм се борил на ваша страна срещу баща си? _Добре_ измислено.
	Лицето й бе станало смъртно бледо.
	— Джонатан, не това е причината, поради която…
	— _Името ми е Джейс!_ — извика той. Инквизиторката трепна, устата й бе полуотворена, сякаш се канеше да каже още нещо. Джейс не желаеше да слуша повече. Той мина покрай нея, като почти я избута встрани и ритна едната от серафимските ками, забити в палубата. Оръжието се търкулна и светлинната стена изчезна.
	Отвъд нея цареше хаос. Тъмни фигури сновяха напред-назад по палубата, демони се катереха по рухналите тела, а въздухът бе изпълнен с дим и писъци. Той се помъчи да разпознае някого в мелето. Къде беше Алек? Изабел?
	— Джейс! — Инквизиторката тичаше след него, лицето й се беше изопнало от страх. — Джейс, нямаш оръжие, вземи поне…
	Тя бе прекъсната от внезапната поява на един демон, който изскочи от тъмнината точно пред Джейс, също като айсберг, извисяващ се заплашително пред кораб. Той бе по-различен от съществата, които бе видял тази нощ; този имаше сбръчканото лице и ловките ръце на огромна маймуна, но в същото време и дългата, покрита с шипове опашка на скорпион. Очите му бяха кръгли и жълти.
	Той изсъска през счупените си, подобни на игли зъби и преди Джейс да успее да се отдръпне, демонът стрелна напред с бързината на нападаща кобра опашката си. Джейс видя острото като игла жило, носещо се към лицето му…
	И за втори път тази нощ една сянка застана между него и смъртта. С дълъг нож в ръка, инквизиторката се хвърли пред Джейс, за да го предпази, и скорпионското жило се заби в гърдите й. Тя извика, но остана изправена на крака. Демонът замахна отново с опашка, готвейки се за пореден удар… Но ножът на инквизиторката вече бе полетял от ръката й, целейки се право напред. Руните, гравирани по острието му, блеснаха, когато то прониза гърлото на демона. Със съскане, наподобяващо издишането на спукан балон, той започна да се свива в себе си, по опашката му премина спазъм, а после изчезна.
	Инквизиторката се свлече на палубата. Джейс коленичи до нея, сложи ръка на рамото й и я обърна по гръб. През сивата й блуза бликаше кръв. Лицето й беше неподвижно и жълто и за миг Джейс си помисли, че е мъртва.
	— Инквизиторке? — Той не можа да произнесе малкото й име, дори и сега.
	Клепачите й трепнаха. Имоджин отвори очи, в които животът вече си отиваше. С огромно усилие тя му кимна да се приближи. Той се наведе по-ниско над нея, достатъчно близо, за да чуе шепота й в ухото си и последното й издихание…
	— Какво? — попита объркано Джейс. — Какво означава това?
	Не последва отговор. Инквизиторката се бе отпуснала на палубата, очите й бяха широко отворени и втренчени, а устата й — извита в нещо като усмивка.
	Джейс седна на петите си вцепенен. Тя беше мъртва. Умря вместо него.
	Изведнъж някой го сграбчи за рамото и го изправи на крака. Джейс посегна към колана си, но разбра, че няма оръжие, и се завъртя… Погледът му срещна познати сини очи, които го гледаха невярващо.
	— Ти си жив — рече Алек. Три кратки думи, но пропити с толкова много чувство.
	По лицето му бе изписано облекчение, както и умора. Независимо от студения въздух, черната му коса беше полепнала по бузите и челото от пот. Дрехите и кожата му бяха изцапани с кръв и ръкавът на защитното му яке беше разпорен по дължина, сякаш нещо остро го беше раздрало. В дясната си ръка стискаше окървавена алебарда, а в другата — блузата на Джейс.
	— Така изглежда — съгласи се Джейс. — Но няма да е за дълго, ако не ми дадеш някакво оръжие.
	Алек се огледа набързо, пусна Джейс, измъкна една серафимска кама от колана си и му я подаде.
	— Ето — рече той. — Казва се Самандириъл.
	Джейс едва бе взел камата и някакъв средно голям древак демон се втурна към тях, като злобно съскаше. Джейс вдигна Самандириъл, но Алек вече се беше справил със съществото, като го бе промушил с алебардата.
	— Добро оръжие — каза Джейс, но Алек се бе загледал покрай него към свитата сива фигура на палубата.
	— Това инквизиторката ли е? Тя да не би…?
	— Мъртва е — каза Джейс. Алек стисна зъби.
	— Отървахме се. Какво се случи?
	Джейс понечи да отговори, но в този миг бе прекъснат от силен вик:
	— Алек! _Джейс!_
	Беше Изабел, която тичаше към тях през смрадта и дима. Тя бе облечена в плътно прилепнало тъмно яке, изцапано с жълтеникава кръв. Златни верижки висяха с магически руни около китките и глезените й, а камшикът й се виеше около нея като електрическа жица. Тя протегна ръце.
	— Джейс, мислехме…
	— Не. — Нещо накара Джейс да отстъпи назад, за да се предпази от допира й. — Целият съм покрит с кръв, Изабел. Недей.
	По лицето й пробяга нещо като обида.
	— Но ние всички те търсехме — мама и татко, те…
	— _Изабел!_ — извика Джейс, но беше твърде късно: Огромен паякообразен демон беше скочил върху нея откъм гърба й, като пръсна жълта отрова през зъбите си. Изабел извика, когато отровата я изгори, а камшикът й със светкавична скорост изплющя и разцепи демона на две. Двете половини тупнаха с глух удар на палубата и изчезнаха.
	Джейс се спусна към Изабел точно когато тя залитна напред. Камшикът се изплъзна от ръката й, докато той я подхващаше и несръчно я притисна към себе си. Не можеше да види колко отрова имаше по нея. По-голямата част беше по якето й, но няколко капки бяха попаднали и по шията и там кожата гореше и цвърчеше. Тя едва доловимо изохка — Изабел, която никога не показваше, че я боли.
	— Ще се погрижа за нея — каза Алек, който хвърли оръжието си и хукна да помогне на сестра си. Внимателно взе Изабел от ръцете на Джейс и нежно я положи на палубата. Коленичи до нея със стили в ръка и вдигна поглед към Джейс. — Дръж ги надалеч, докато я излекувам.
	Джейс не можеше да откъсне очи от Изабел. От шията й се стичаше кръв върху якето и мокреше косата й.
	— Трябва да я махнем от кораба — каза с пресипнал глас той. — Ако остане тук…
	— Ще умре ли? — Алек прокара колкото можеше по-внимателно върха на стилито по кожата на сестра си.
	— Всички ще умрем. Те са твърде много. Ще ни изтребят. Инквизиторката заслужаваше смъртта си заради това… всичко стана по нейна вина.
	— Един демон скорпион се опита да ме убие — рече Джейс, като се чудеше защо разказва това, защо защитава някого, когото мрази. — Инквизиторката застана между него и мен. Спаси живота ми.
	— Наистина ли? — В гласа на Алек се долавяше смайване. — Защо?
	— Предполагам е решила, че си е заслужавало да ме спаси.
	— Но тя винаги… — Алек не довърши, по лицето му се изписа тревога. — Джейс, зад теб… двама от тях…
	Джейс светкавично се обърна. Два демона се приближаваха към него: един ненаситен с тяло, подобно на алигатор и остри зъби, скорпионоподобната му опашка се извиваше над гърба му, и един древак, чиято мъртвешки бледа червясала плът блестеше на лунната светлина. Джейс чу как Алек диша тревожно зад него, после Самандириъл полетя от ръката му и образува сребърна диря във въздуха. Камата откъсна опашката на ненаситния, точно под увисналата торбичка с отрова в края на дългото му жило.
	Ненаситният изрева. Объркан, древак демонът се обърна… и торбичката с отрова го фрасна в лицето, пръсна се и се изля върху него. Той издаде един-единствен безпомощен вик и се строполи на земята с глава, разядена почти до костта. По палубата се разхвърчаха кръв и отрова, а древак се изпари. Ненаситният, с бликаща от опашката му кръв, се провлече няколко крачи напред, преди на свой ред и той да изчезне.
	Джейс се наведе и внимателно вдигна Самандириъл. Металната палуба продължаваше да цвърчи там, където беше паднала отровата на ненаситния, като образуваше по нея малки дупчици, подобно на тези в сиренето.
	— Джейс. — Алек се бе изправил на крака, като държеше бледата, но изправена Изабел за ръка. — Трябва да изведем Изабел оттук.
	— Добре — рече Джейс. — Ти я изведи. Аз ще се справя с това.
	— С кое? — попита объркано Алек.
	— С _това_ — каза Джейс и посочи. През дима и пламъците нещо се носеше към тях, нещо огромно, извито и плътно. Поне пет пъти по-голям от останалите демони на кораба, тялото му беше покрито с люспи, с много крайници, всеки от които завършваше с остри хищнически нокти. Краката му бяха като на слон, огромни и широки. Когато се приближи, Джейс видя, че главата му беше като на огромен комар с фасетъчни очи и висящ кървавочервен хобот.
	Алек шумно си пое въздух.
	— Какво, по дяволите, е това?
	Джейс помисли за момент.
	— Нещо голямо — каза накрая той. — Много голямо.
	— Джейс…
	Джейс се обърна и погледна Алек, а после и Изабел. Нещо в него му подсказваше, че може би ги вижда за последен път, но при все това не изпитваше страх за себе си. Искаше му се да им каже нещо, може би, че ги обича, че всеки от тях за него е по-ценен от хиляди реликви на смъртните и могъществото, което могат да дадат. Но думите не идваха.
	— Алек — чу той собствения си глас. — Тръгвай с Изабел към стълбата сега или всички ще умрем.
	Алек срещна погледа му и го задържа за миг. После кимна и бутна Изабел, която още се дърпаше, към релинга. Той й помогна да се качи на него и да се прехвърли от другата страна. Джейс с облекчение видя как тъмната й глава се скри, докато тя се спускаше по стълбата. _А сега и ти, Алек_, помисли си той. _Върви._
	Но Алек не тръгваше. Изабел, която вече не се виждаше, изпищя пронизително, когато брат й скочи от релинга обратно на палубата на кораба. Неговата алебарда все още лежеше на палубата, там, където я беше захвърлил. Той грабна оръжието си и тръгна към Джейс, за да посрещнат двамата приближаващия се демон.
	Но чудовището така и не стигна до Джейс. Демонът, който се носеше към него, внезапно се изви и връхлетя върху Алек, кървавият му хобот лакомо се мяташе напред-назад. Джейс се втурна да предпази Алек, но металната палуба, която бе разядена от отровата, се огъна под него. Кракът му пропадна и той се строполи върху палубата.
	Алек едва успя да извика името на Джейс и в следващия миг демонът се озова върху него. Той го прободе с алебардата, като заби острия й край дълбоко в плътта на демона. Съществото се изви, като издаде смайващо човешки писък, а от раната му бликна черна кръв. Алек отстъпи назад, като посягаше за следващото оръжие точно когато демонът го докопа с нокът и го повали на палубата. Секунда по-късно хоботът се уви около тялото му.
	Отнякъде се чуваха виковете на Изабел. Джейс отчаяно се мъчеше да измъкне крака си от палубата. Острите ръбове на метала разрязаха кожата му, когато най-сетне успя да се освободи.
	Джейс вдигна Самандириъл. От серафимската кама се разля светлина, ярка като падаща звезда. Демонът се дръпна назад, като издаде лек съскащ звук. За миг охлаби хватката си около Алек и Джейс си помисли, че може би ще го пусне. Той обаче внезапно отметна главата си назад, като хвърли Алек с невероятна сила. Алек се удари силно в станалата хлъзгава от кръвта палуба, плъзна се по нея, стигайки до мястото, където релингът бе откъртен… и падна зад борда на кораба с пресипнал вик.
	Изабел крещеше името на Алек, виковете й се забиваха като шипове в ушите на Джейс. Самандириъл продължаваше да блести в ръката му. Светлината освети демона, изправил се пред него. Но всичко, което виждаше Джейс, беше Алек, който падаше зад борда на кораба. Алек, който някъде там долу се давеше в тъмните води. Той сякаш усети соления вкус в собствената си уста, а може това да бе кръв. Демонът почти се беше извисил над него. Джейс вдигна в ръка Самандириъл и замахна — демонът изкрещя, високо, агонизиращо… И изведнъж се чу стържещ звук от чупещ се метал, палубата под Джейс поддаде и той пропадна в тъмнината.


	19
	Ден на гнева

	— Грешиш — каза Клеъри, но гласът й не беше убедителен. — Ти не знаеш нищо за мен или за Джейс. Просто се опитваш да…
	— Да, какво? Опитвам се да те разбера, Клариса. Да те накарам и ти да ме разбереш. — Освен леката развеселеност Клеъри не долавяше никакво чувство в гласа на Валънтайн.
	— Ти се подиграваш с нас. Смяташ, че можеш да ме използваш, за да нараниш Джейс и това те забавлява. Ти дори не си ядосан — добави тя. — Един истински баща би се ядосал.
	— Аз съм истински баща. Кръвта, която тече във вените ми, тече и в твоите.
	— Ти не си ми баща. Моят баща е Люк — каза Клеъри уморено и нервно. — Мисля, че изяснихме това.
	— Гледаш на Люк като на свой баща само заради връзката му с майка ти…
	— _Връзката_ им? — Клеъри се изсмя на глас. — Люк и майка ми са приятели.
	За миг й се стори, че по лицето му пробяга изненада. Но всичко, което той каза, бе:
	— Така ли? Сериозно ли мислиш, че Лушън би изтърпял този живот, изпълнен с мълчание, криене и бягство, това ревностно пазене на една тайна, която дори не разбира напълно, само в името _на едно приятелство_? За възрастта си знаеш твърде малко за хората, Клеъри, а за мъжете — още по-малко.
	— Говори за Люк каквото си искаш. За мен е без значение. Грешиш по отношение на него, също както и по отношение на Джейс. Приписваш непочтени мотиви на всяко тяхно действие, защото непочтените мотиви са единственото, от което разбираш.
	— А нима любовта към майка ти е такъв мотив? Непочтен? — попита Валънтайн. — Какво му е непочтеното на любовта, Клариса? Или може би дълбоко в себе си чувстваш, че твоят безценен Лушън не е нито истински човек, нито е способен на истински чувства така, както ние ги разбираме…
	— Люк е толкова човек, колкото съм и аз — озъби му се Клеъри. — А ти си само един фанатик.
	— О, не — рече Валънтайн. — Не съм това. — Той леко се приближи до нея и тя пристъпи към Меча, закривайки го от погледа му. — Смяташ ме за такъв, защото виждаш мен и това, което правя, през призмата на мунданското си разбиране за света. Хората-мундани се разграничават помежду си, а тези разлики изглеждат нелепи за всеки ловец на сенки. Расова принадлежност, религия, националност и още дузина незначителни критерии. Според мунданите тези показатели са логични, защото въпреки че не виждат, не разбират, не признават световете на демоните, дълбоко заровени в праисторическите им спомени, те знаят, че съществуват същества, които бродят по тази земя и те са различни. И че не принадлежат към този свят, а само сеят зло и разруха. Понеже демоничната заплаха е невидима, те приписват заплаха на други неща, които са им познати. Виждат своя неприятел в лицето на ближния си и така се раждат генерации, разяждани от омраза. — Валънтайн пристъпи още една крачка към Клеъри и тя инстинктивно отстъпи назад; сега беше притисната до сандъка. — Но аз не съм такъв — продължи той. — Аз виждам истината. Мунданите гледат през тъмно стъкло, докато ловците на сенки… ние гледаме нещата очи в очи. Познаваме истинската природа на злото и знаем, че макар и да броди сред нас, то не идва от _нас_. Не бива да допускаме това, което не принадлежи на нашия свят, да пусне корени тук и да расте като отровно цвете, което унищожава живота.
	Клеъри възнамеряваше да грабне Меча и да се нахвърли върху Валънтайн, но неговите думи я разтърсиха. Гласът му беше толкова нежен, толкова убедителен… Нали и тя беше против това на демоните да се позволи да останат на земята, да изпепелят всичко, както са изпепелили толкова други светове… Тя почти проумя казаното от него, но…
	— Люк не е демон — рече тя.
	— Струва ми се, Клариса — каза Валънтайн, — че твърде малко разбираш от демони и не можеш да ги разпознаеш. Срещнала си неколцина долноземци, които са ти се сторили симпатични, и сега гледаш на тях през призмата на благата, но елементарна логика. За теб демоните са някакви тайнствени същества, които изскачат от сенките, за да те нападнат. И наистина има такива същества. Но има и демони, които са лукави и прикрити, демони, които бродят сред хората неразпознаваеми и на вид безобидни. Виждал съм ги да правят такива ужасни неща, че техните по-нелицеприятни колеги в сравнение с тях са направо ангелчета. Някога в Лондон познавах един демон, който бе приел вида на много могъщ финансист. Той никога не беше сам, така че за мен беше изключително трудно да се добера до него и да го убия. Той караше слугите си да му носят животни и малки деца — невинни и беззащитни…
	— Стига. — Клеъри сложи ръце не ушите си. — Не искам да слушам.
	Но Валънтайн продължи монотонно, неумолимо. Думите му звучаха приглушено, но ясно доловими.
	— Той ги ядеше бавно, в продължение на много дни. Имаше си свои методи и начини как да ги запазва живи, въпреки подлагането им на най-жестоки мъчения. Само си представи едно дете, което се опитва да пълзи към теб, с наполовина разкъсано тяло…
	— _Стига!_ — Клеъри дръпна рязко ръцете от ушите си. — Достатъчно, _прекали_!
	— Демоните черпят жизнената си сила от смъртта, болката и яростта — рече Валънтайн. — Когато убивам, съм принуден да го направя. Ти си израснала сред фалшивата красота на един рай, обграден с крехки стъклени стени, дъще. Майка ти си създаде свят, в който искаше да живее и те е отгледала в него, ала така и не ти е казала, че това е илюзия. А демоните през цялото време са чакали със своите оръжия от кръв и ужас стъклата да се строшат и да те измъкнат от този съвършен, измислен свят.
	— Ти строши стените — прошепна Клеъри. — Ти ме въвлече във всичко това. Не някой друг, а ти.
	— Ами стъклото, на което се поряза? Болката, която изпита, кръвта? И за това ли ще ме държиш отговорен? Не аз бях този, който те тикна в този затвор.
	— Престани. Просто спри да говориш. — Главата на Клеъри бучеше. Искаше й се да му изкрещи: _Ти отвлече майка ми, ти направи това, вината е твоя!_ Вече разбираше какво бе имал предвид Люк, когато беше казал, че с Валънтайн не може да се спори. Някак си й бе отнел способността да му възразява, защото противното би означавало сякаш се застъпва за демоните, които разкъсват малки деца. Запита се как ли е издържал Джейс през всичките тези години да живее в сянката на този властен, безкомпромисен човек. Сега разбра откъде идваше арогантността на Джейс и неговата предпазливост в изразяването на чувствата му.
	Ръбът на сандъка зад нея се впиваше в краката й. Усещаше идващия от Меча студ, който караше косъмчетата по тила и гръбнака й да настръхнат.
	— Какво искаш от мен? — попита тя решително Валънтайн.
	— Кое те кара да мислиш, че искам нещо от теб?
	— Иначе изобщо нямаше да говориш с мен. Щеше да ме фраснеш по главата и сега да очакваш… сега да очакваш следващата стъпка, каквато и да е тя.
	— Следващата стъпка е — рече Валънтайн — твоите приятели ловци на сенки да те потърсят тук, а аз да им кажа, че ако искат да останеш жива, трябва да ми предадат момичето върколак. Все още ми трябва кръвта й.
	— Те никога няма да заменят Мая за мен!
	— Тук грешиш — каза Валънтайн. — Те знаят каква е стойността на дете ловец на сенки в сравнение с тази на дете долноземец. Ще направят размяната. Клейвът ще го изисква.
	— Клейвът ли? Имаш предвид… че това е част от Закона?
	— Напълно регламентирано — каза Валънтайн. — Разбираш ли сега? Ние не сме много различни, Клейвът и аз, или Джонатан и аз, или дори ти и аз, Клариса. Просто подходът ни е малко по-различен. — Той се усмихна и пристъпи напред, с което скъси разстоянието помежду им.
	С движение, по-бързо отколкото изобщо си бе представяла, че е способна да направи, Клеъри посегна зад себе си и сграбчи Меча. Беше толкова тежък, колкото и предполагаше, едва успяваше да запази равновесие. Тя протегна ръка, за да се задържи изправена, повдигна го и насочи острието му право към Валънтайн.


	Падането на Джейс внезапно спря, когато се удари в една твърда метална повърхност, толкова силно, че чак зъбите му изтракаха. Той се закашля, усети вкуса на кръв в устата си и мъчително се изправи на крака.
	Намираше се на една гола метална пътека, боядисана в матово зелено. Отвътре корабът беше кух, една голяма ехтяща метална камера с тъмни, огънати стени. Той вдигна поглед и видя високо горе, през една опушена дупка в корпуса, тънка ивица от звездното небе.
	Вътрешността на кораба беше прорязана от лабиринт от пътечки и стълби, които сякаш не водеха до никъде и се увиваха една в друга като червата на огромна змия. Беше леденостудено. Джейс виждаше как дъхът му се кълби на бели облаци, когато издиша. Светлината беше много слаба. Той се вгледа в сенките, после посегна към джоба си и извади от там камъка с магическата светлина. Разля се бяла светлина и прогони полумрака. Пътеката беше дълга, завършваща със стълба, която водеше до по-долно ниво. Джейс тръгна по нея и внезапно нещо блесна в краката му.
	Наведе се. Беше някакво стили. Той се огледа изпитателно наоколо, сякаш очакваше някой да изскочи от сенките. Как _по дяволите_ това стили се бе озовало тук? Той внимателно го вдигна. Всички стилита излъчваха нещо като аура, призрачен отпечатък на личността на своя притежател. Джейс болезнено трепна, когато разпозна притежателя на това стили. _Клеъри._
	Внезапно тишината бе нарушена от тих смях. Джейс се завъртя, като междувременно пъхаше стилито в колана си. В блясъка на магическата светлина той видя някаква тъмна фигура, застанала в края на пътеката. Лицето беше скрито в сянка.
	— Кой е там? — извика той.
	Отговор не последва, а само усещането, че някой му се надсмива. Ръката на Джейс машинално посегна към колана, но при падането си бе изпуснал серафимската кама. Беше невъоръжен.
	Но как го беше учил баща му да постъпва в такива ситуации? Използвано правилно, всяко нещо би могло да послужи за оръжие. Той бавно се приближи към фигурата, очите му обходиха заобикалящите го предмети — една подпора, на която можеше да се набере и да ритне противника; някакво подхвърлено парче метал, което можеше да хвърли срещу противника си и острието да се забие в него. Всички тези варианти минаха през главата му за част от секундата, през което време силуетът в другия край на пътеката се обърна, бялата му коса блесна на магическата светлина и Джейс го позна.
	Замръзна на място.
	— Татко? Ти ли си?


	Първото, което Алек изпита, беше вледеняващ студ. Второто — че не може да диша. Той се помъчи да си поеме въздух и тялото му се сгърчи. С усилие се надигна и седна, а от дробовете му излезе мръсна речна вода, от която отново му се догади.
	Най-после дишането му се възстанови, макар дробовете му да горяха като огън. Изстена и се огледа наоколо. Беше седнал върху нагъната метална платформа — не, намираше се върху каросерията на някакъв пикап, който плаваше насред реката. Косата и дрехите му бяха прогизнали от студената вода. А срещу него седеше Магнус Бейн и го гледаше с кехлибарените си котешки очи, които блестяха в тъмнината.
	Зъбите на Алек затракаха.
	— Какво… какво се _случи_?
	— Опита се да изпиеш Ийст Ривър — рече Магнус, а Алек сякаш чак сега забеляза, че и неговите дрехи бяха мокри, прилепнали към тялото му като черна втора кожа. — Аз те извадих.
	Алек усещаше главата си натежала. Попипа колана си за стилито, но него го нямаше. Опита се мислено да възстанови последните събития — кораба, битката с демоните; падащата Изабел и Джейс, който я подкрепи; кръв, навсякъде под краката, нападението на демоните…
	— Изабел! Тя слизаше надолу, когато аз паднах…
	— Тя е добре. Успя да се добере до една лодка. Видях я. — Магнус посегна към главата на Алек. — Но затова пък ти, изглежда, имаш мозъчно сътресение.
	— Трябва да се върна и да се бия. — Алек отблъсна ръката му. — Ти си магьосник. Не можеш ли, знам ли и аз, да ме пренесеш отново на кораба или нещо такова? А през това време да оправиш мозъчното ми сътресение?
	Магнус, чиято ръка увисна във въздуха, се облегна на стената на каросерията. На светлината на звездите очите му блестяха, зелени и златисти, твърди и плоски като бижута.
	— Извинявай — каза Алек, като се сети как може да е прозвучал. Но все пак за Магнус би трябвало да е очевидно, че връщането на кораба е най-важното нещо сега. — Знам, че не си длъжен да ни помагаш… че ни правиш услуга…
	— Престани. Не ти правя услуга, Алек. Правя това за теб, защото… е, ти защо мислиш, че го правя?
	Буца заседна в гърлото на Алек, която не му позволи да отговори. Винаги се получаваше така, когато беше с Магнус. Сърцето му се изпълваше с болка или жал и щом понечеше да каже нещо значително или истинско, това чувство се надигаше и не му позволяваше да говори.
	— Трябва да се върна на кораба — каза накрая той.
	Магнус бе твърде уморен и нямаше сили дори да се ядоса.
	— Бих ти помогнал — рече той. — Но не мога. Разбиването на защитата на кораба беше достатъчно трудно. Валънтайн използва много, много силна демонична магия. Но когато ти падна във водата, трябваше да направя бързо заклинание на пикапа, за да не потъне, когато загубя съзнание. А аз ще загубя съзнание, Алек. Въпрос на време е. — Той прокара ръка по очите си. — Не исках да се удавиш — каза той. — Магията ще трае достатъчно дълго, за да можеш да върнеш пикапа на сушата.
	— Аз… нямах представа. — Алек погледна Магнус, който беше на триста години, но времето сякаш не го беше докоснало и той все още изглеждаше на деветнайсет. Сега кожата около очите и устата му бе прорязана от дълбоки бръчки. Косата му беше провесена над челото, а отпуснатите му рамене не бяха обичайната му безгрижна стойка, а белег на истинска умора.
	Алек протегна ръце. Те бяха бледи на лунната светлина, набръчкани от водата и осеяни с дузина сребристи белези. Магнус сведе поглед към тях, а после отново погледна Алек и по лицето му се изписа объркване.
	— Вземи ръцете ми — каза Алек. — И силата ми. Толкова, колкото ти е необходимо, за да… за да се съхраниш.
	Магнус не помръдна.
	— Нали трябваше да се върнеш на кораба?
	— Трябва да се боря — каза Алек. — Но нали и ти правиш същото? Ти участваш в битката точно както и ловците на сенки на кораба… и знам, че можеш да вземеш от силата ми, чувал съм, че магьосниците могат това, и аз ти я предлагам. Вземи я. Твоя е.


	Валънтайн се усмихна. Беше облечен в черната униформа на ловците на сенки и носеше метални ръкавици, които приличаха на черупки на черни насекоми.
	— Сине.
	— Не ме наричай така — каза Джейс и усети, че ръцете му започват да треперят. — Къде е Клеъри?
	Валънтайн продължаваше да се усмихва.
	— Тя ме предизвика — каза той. — Трябваше да й дам урок.
	— _Какво си й направил?_
	— Нищо. — Валънтайн се приближи до Джейс, достатъчно близо, за да може да го докосне, ако решеше да протегне ръката си. Но не го направи. — Нищо, от което да не може да се възстанови.
	Джейс стисна ръката си в юмрук, за да не види баща му, че трепери.
	— Искам да я видя.
	— Сериозно? При всичко, което се случва там горе? — Валънтайн вдигна поглед, сякаш за да види през дупката на кораба клането на палубата. — Мислех, че искаш да се биеш редом с тези от твоите приятели ловци на сенки, които все още са останали живи. Жалко, че усилията им са напразни.
	— Няма как да знаеш това.
	— Знам го. За всеки един от тях мога да призова хиляда демони. И най-добрият нефилим не може да устои на тяхното числено превъзходство. Какъвто беше случаят с горката Имоджин — добави Валънтайн.
	— Откъде знаеш…
	— Аз виждам всичко, което се случва на моя кораб. — Валънтайн присви очи. — Знаеш, че тя умря по твоя вина, нали?
	Джейс шумно си пое въздух. Усети как сърцето му така силно бие, сякаш ще изскочи от гърдите му.
	— Ако не беше ти, никой от тях не би дошъл на кораба. Знаеш, че дойдоха да спасят теб. Ако беше само за двамата долноземци, не биха си направили труда.
	Джейс почти беше забравил.
	— Саймън и Мая…
	— О, те са мъртви. И двамата. — Гласът на Валънтайн звучеше небрежно, почти нежно. — Колко хора трябва да умрат, Джейс, за да видиш истината?
	Джейс имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Рамото му гореше от болка.
	— Вече водихме този разговор. Грешиш, татко. Може би си прав за демоните, може да си прав дори за Клейва, но това не е начинът…
	— Имах предвид кога ще проумееш, че си същият като мен?
	Независимо от студа Джейс започна да се поти.
	— _Какво?_
	— Ти и аз сме еднакви — каза Валънтайн. — Както ти казах и преди, ти си това, което съм направил от теб, а аз направих от теб свое копие. Ти имаш моята арогантност. Имаш моята смелост. И притежаваш онова качество, което кара другите да дадат живота си за теб, без дори да питат защо.
	Някакъв дълбок вътрешен глас се обади у Джейс. Нещо, което той сякаш знаеше или беше забравил… рамото му _гореше_.
	— Не _искам_ хората да дават живота си за мен.
	— Напротив. Искаш. Харесва ти мисълта, че Алек и Изабел са готови да умрат за теб. А също и сестра ти. Инквизиторката умря за теб, нали Джонатан? А ти стоеше там и го допусна…
	— Не!
	— Ти си същият като мен — не е никак чудно, нали? Та ние сме баща и син, защо да не си приличаме?
	— _Не!_ — Джейс протегна ръка и сграбчи извитата, стърчаща от стената метална подпора, която със силен пукот остана в ръката му. Нащърбените й краища бяха остри като бръснач. — _Аз не съм като теб!_ — извика той и заби подпората право в гърдите на баща си.
	Валънтайн отвори уста. Залитна назад, краят на подпората стърчеше от гърдите му. За момент съзнанието на Джейс беше завладяно от една-единствена мисъл. _Сбърках, наистина е той._ Но после Валънтайн като че ли се разпадна. Въздухът се изпълни с мирис на изгоряло, а тялото на Валънтайн се превърна в пепел, която студеният вятър отвя.
	Джейс сложи ръка на рамото си. Кожата, където бе прогорена руната на безстрашието, пареше на допир. Обзе го силно чувство на слабост.
	— _Аграмон_ — прошепна той и падна на колене върху пътеката.
	Джейс остана само няколко мига така коленичил на пода, докато пулсът му започна да се забавя, но те му се сториха цяла вечност. Когато най-после се изправи, краката му се бяха вкочанясали от студ. Върховете на пръстите му бяха посинели. Въздухът продължаваше да мирише на изгоряло, макар че от Аграмон нямаше и следа.
	Все още с металната подпора в ръка, Джейс се отправи към стълбата в края на пътеката. Усилието от спускането надолу с една ръка проясни главата му. Той скочи от последното стъпало и се озова на друга тясна пътека, която водеше покрай една широка метална камера. Тук имаше дузина други пътеки, които минаваха покрай стените и множество тръби и съоръжения. От тръбите се чуваха кънтящи звуци, като от време на време някоя от тях току просвирваше, сякаш през нея минаваше пара, въпреки че наоколо продължаваше да цари лют студ.
	_В що за място си се настанил, татко_, помисли си Джейс. Оскъдният промишлен интериор на кораба никак не се връзваше със стила на Валънтайн, който той познаваше. Валънтайн, който бе придирчив дори към кристала, от който беше направена гарафата му. Джейс се огледа наоколо. Вътрешността на кораба наподобяваше огромен лабиринт. Нямаше начин да разбере в коя посока трябва да върви. Той се обърна, за да се спусне по следващата стълба и тогава забеляза тъмночервено петно на металния под.
	_Кръв._ Джейс я потърка с върха на ботуша си. Още беше влажна, леко лепкаво. Прясна кръв. Пулсът му се ускори. Малко по-надолу по пътеката видя друго кърваво петно, а още по-нататък и още едно, като трошици, указващи пътя във вълшебна приказка.
	Джейс тръгна по следите на кръвта, ботушите му отекваха по металната пътека. Тези кървави следи бяха особени, нищо не показваше, че е имало бой, а по-скоро, че някой е бил влачен и кръвта му се е стичала по пътеката…
	Стигна до очукана и огъната черна метална врата, чиято боя бе напукана и металът отдолу проблясваше.
	На бравата имаше кървави отпечатъци от ръка. Джейс хвана по-здраво подпората и бутна вратата.
	Удари го вълна от още по-студен въздух и за момент трябваше да задържи дъха си. Помещението беше празно, ако не се броеше металната тръба, която минаваше покрай една от стените и едно нещо в ъгъла, което приличаше на скупчени чували. От амбразурата високо в стената влизаше слаба светлина. Когато Джейс внимателно пристъпи напред, светлината от амбразурата попадна върху купчината в ъгъла и той разбра, че това все пак не са торби с боклуци, а тяло.
	Сърцето на Джейс започна да хлопа като незатворена врата по време на буря. Металният под лепнеше от кръв. Докато прекосяваше помещението, ботушите му едва се отлепяха с грозен вакуумен звук. Той се наведе над свитата фигура в ъгъла. Някакво момче, с тъмна коса, с джинси и прогизнала от кръв синя тениска.
	Джейс хвана тялото за рамото и го дръпна. Като безволева марионетка то се остави да бъде обърнато, кафявите очи гледаха невиждащо нагоре. Джейс затаи дъх. Това беше Саймън. Беше бял като платно. В основата на гърлото му зееше грозна рана, двете му китки бяха разрязани.
	Джейс се свлече на колене, все още държейки Саймън за рамото. Обзе го отчаяние при мисълта за Клеъри, за болката, която щеше да изпита. Спомни си за начина, по който беше стискала ръката му, толкова сила имаше в тези малки пръсти. _Намери Саймън. Знам, че ще го намериш._
	И той го намери. Ала твърде късно.
	Когато Джейс беше на десет години, баща му му беше обяснил всички начини за убиване на вампири. Да ги пронижеш с кол или да отрежеш главите им и да ги запалиш. Да ги оставиш на слънце, докато се превърнат в пепел. Или да им изцедиш кръвта. За да живеят, на тях им трябва кръв, за тях това е гориво също като бензина за колите.
	Като гледаше разкъсаната рана на гърлото на Саймън, веднага можеше да каже кой метод бе избрал Валънтайн.
	Джейс посегна да затвори втренчените очи на Саймън. За да преодолее Клеъри смъртта му, то по-добре да не го вижда така. Той прокара ръка по яката на тениската на Саймън с намерение да я дръпне нагоре и да покрие раната.
	Изведнъж Саймън помръдна. Клепачите му трепнаха и се отвориха, очите му се прибелиха. После леко изстена, устните му се разтегнаха и от тях се подадоха вампирските зъби. Дъхът му издаде хриптящ звук в прерязаното му гърло.
	Джейс усети, че му се гади, ръката му стисна яката на Саймън. _Той не беше мъртъв._ Но, Боже, болката трябва да бе неописуема. Той не можеше да се излекува, не можеше да се възстанови, не и без…
	Не и без кръв. Джейс пусна тениската на Саймън и разкъса със зъби десния си ръкав. Като използва острието на нащърбената подпора, той направи дълбок разрез по дължината на китката си. По повърхността на кожата му бликна кръв. Той хвърли подпората; тя се удари със звън в металния под. Джейс усети във въздуха мириса на собствената си кръв, тръпчива и бакърена.
	Сведе поглед към Саймън, който не помръдваше. Сега вече кръвта течеше по ръката на Джейс и китката му гореше. Поднесе я над лицето на Саймън, като остави кръвта да се стича по пръстите му и да капе в устата на Саймън. Никаква реакция от негова страна. Саймън не помръдваше. Джейс се приближи още и коленичи над Саймън, дъхът му образуваше бели облаци в ледения въздух. Наведе се и притисна окървавената си китка до устата на Саймън.
	— Пий кръвта ми, идиот такъв — прошепна той. — _Пий._
	Известно време нищо не се случи. После очите на Саймън трепнаха изпод клепачите. Джейс усети остро убождане в китката си, нещо като разкъсване, силен натиск… и дясната ръка на Саймън се вдигна и стисна ръката на Джейс точно над лакътя. Саймън се надигна от пода, натискът върху китката на Джейс се увеличи, когато зъбите на Саймън се забиха по-дълбоко. Джейс усети силна болка в ръката си.
	— Добре — каза Джейс. — Добре, стига.
	Саймън отвори очи. Те вече не бяха бели, а с тъмнокафяви ириси, които се спряха върху Джейс. Цветът се беше върнал на бузите му, ярка руменина като при треска. Устните му бяха леко разтворени, белите зъби бяха изцапани с кръв.
	— Саймън? — рече Джейс.
	Саймън се изправи. С невероятна бързина той се нахвърли върху Джейс и го повали. Главата на Джейс се удари в металния под, ушите му забучаха, докато зъбите на Саймън се впиваха в гърлото му. Той се опита да се отскубне, но ръцете на вампира бяха като железни клещи, които го притискаха към земята, а пръстите му се впиваха в раменете му.
	Но Саймън не му причиняваше болка. Острата в началото болка постепенно започна да намалява до нещо като леко парене, много подобно на приятното понякога парене от стилито. Постепенно го обори дрямка, която се разнесе по вените му и той усети как мускулите му се отпускат. Ръцете, които преди миг се опитваха да отблъснат Саймън, сега го притиснаха към себе си. Той усети биенето на собственото си сърце, което постепенно се успокои и спадна до едва доловимо ехо. Обгърна го трепкащ мрак, красив и далечен. Джейс затвори очи…
	И остра болка прониза шията му. Той изстена и отвори очи. Саймън седеше над него и го гледаше ококорено, сложил ръка на устата си. Раните му бяха изчезнали, макар че по тениската му още имаше петна от прясна кръв.
	Джейс отново усети болката в рамото си, прорезната рана на китката и мястото, където шията му бе ухапана. Той вече не чуваше силното биене на сърцето си, но знаеше, че то тупти в гърдите му.
	Саймън махна ръка от устата си. Вампирските зъби ги нямаше.
	— Можех да те убия — каза той. Гласът му звучеше извинително.
	— А аз нямаше да те спра — отвърна Джейс.
	Саймън го гледаше втренчено и дълбоко от гърлото му се отрони стенание. Той се изтърколи от Джейс, свлече се на колене и обхвана лактите си. Джейс виждаше тъмните очертания на вените на Саймън през бледата кожа на шията му, които се разклоняваха в сини и лилави линии. Вени, пълни с кръв.
	_Моята кръв._ Джейс се надигна и седна, а после затърси стилито си. Рисуването на лечителната руна му беше толкова трудно, усещането бе като да влачиш оловна тръба по футболно игрище. Главата му бучеше. Когато приключи с иратцето, той опря глава на стената зад себе си, дишайки тежко. Болката отшумя, когато лечителната руна постепенно започна да действа. _Моя кръв във вените му._
	— Съжалявам — каза Саймън. — Толкова съжалявам.
	Иратце пламтеше с цялата си лечителна сила. Главата на Джейс започна да се прояснява и тупкането в гърдите му се забави. Той се изправи на крака внимателно, като очакваше да му се завие свят, но всъщност усещаше само лека слабост и умора. Саймън още седеше на колене и гледаше втренчено ръцете си. Джейс посегна и го сграбчи за тениската, изправяйки го на крака.
	— Недей да се извиняваш — каза той, като пусна Саймън. — Само се размърдай. Клеъри е в ръцете на Валънтайн и нямаме никакво време за губене.


	В мига, когато пръстите й се сключиха около дръжката на Мелартак, ръката на Клеъри се вледени от студ. Валънтайн гледаше с кротък интерес как тя изстена от болка и как пръстите й се вцепениха. Клеъри сграбчи отчаяно оръжието, ала то й се изплъзна и издрънча на земята в краката й.
	Почти не усети движението на Валънтайн. Миг по-късно той стоеше пред нея, стиснал Меча. Клеъри усещаше болка в ръката си. Тя погледна към нея и видя, че на дланта й се образува червен, парещ мехур.
	— Наистина ли си мислеше — каза Валънтайн, като в гласа му се долавяше нотка на отвращение, че ще допусна да се доближиш до оръжие, за което знам, че ще можеш да _използваш_? — Той поклати глава. — Не разбра и дума от това, което ти казах, нали? Явно от двете ми деца само едното се оказа способно да проумее истината.
	Клеъри стисна наранената си ръка в юмрук, като така предизвика болката.
	— Ако имаш предвид Джейс, той също те мрази.
	Валънтайн вдигна Меча и насочи острието му на нивото на ключицата на Клеъри.
	— Достатъчно — каза той, — нито дума повече.
	Върхът на Меча беше остър. Когато си пое въздух, той бодна гърлото й и тънка струйка кръв потече към гърдите й. Докосването на острието сякаш замрази кръвта във вените й, изпрати късчета лед към ръцете и краката й и вледени пръстите й.
	— Възпитанието ти е под всякаква критика — рече Валънтайн. — Майка ти винаги е била голям инат. Това беше едно от нещата, които в началото харесвах у нея. Мислех, че ще остане вярна на идеалите си.
	С някакъв неопределен страх Клеъри установи, че когато видя баща си в Ренуик за пръв път, той бе представил най-чаровната си страна, само за да спечели доверието на Джейс. Сега изобщо не полагаше никакви усилия и без това лустро от чар той изглеждаше… празен. Като куха статуя, чиито липсващи очи разкриват тъмнината отвътре.
	— Я ми кажи, Клариса… майка ти някога говорила ли ти е за мен?
	— Казваше ми, че баща ми е мъртъв. — _Не казвай нищо друго_, предупреди се тя сама, но в същото време беше сигурна, че той ще прочете дори неизречените думи в очите й. _И ми се иска да беше казала истината._
	— И никога не ти е казвала, че си различна? Особена?
	Клеъри преглътна и върхът на острието се заби малко по-дълбоко. Към гърдите й потече нова струйка кръв.
	— Никога не ми е казвала, че съм ловец на сенки.
	— И знаеш ли защо майка ти ме изостави? — попита Валънтайн, като погледна над протегнатия право в лицето й меч.
	Сълзи задавиха Клеъри.
	— Мислиш, че е било само заради _една_ причина?
	— Тя ме обвини — продължи той, сякаш Клеъри не беше казала нищо, — че съм превърнал първото й дете в чудовище. Изостави ме, за да не мога да направя същото и с второто. С теб. _Но вече беше късно._
	Студът по гърлото й, в крайниците й, беше толкова нетърпим, че тя без малко не започна да трепери. Сякаш Мечът я бе превърнал в лед.
	— Никога не би казала такова нещо — прошепна Клеъри. — Джейс не е чудовище. Нито пък аз.
	— Аз не говоря за…
	Люкът над главите им рязко се отвори и две сенки се спуснаха от дупката, приземявайки се точно зад Валънтайн. В първата, за голямо свое облекчение, Клеъри разпозна Джейс, който се спускаше като стрела, изстреляна от лък, уверена в своята цел. Той се приземи ловко и уверено.
	В едната си ръка държеше някаква окървавена стоманена подпора, с отчупен заострен край.
	Втората фигура се приземи до Джейс със същата лекота, макар и не така грациозно. Клеъри видя очертанията на слабо момче с тъмна коса и си помисли, че сигурно е Алек. Но веднага щом то се изправи, тя видя познатото лице и осъзна кой бе това.
	Тя забрави Меча, студа, болката в гърлото си, забрави всичко.
	— _Саймън!_
	Саймън погледна към нея от другия край на помещението. Очите им за миг се срещнаха и Клеъри се надяваше той да успее да разчете по лицето й невероятното облекчение, което я беше обзело. Сълзите, които с мъка бе удържала досега, потекоха по лицето й, дори не се и опита да ги избърше.
	Валънтайн завъртя глава и погледна зад себе си, за първи път Клеъри виждаше по лицето му израз на истинска изненада. Той се обърна с лице към Джейс и Саймън.
	В мига, когато острието на Меча се отмести от шията на Клеъри, леденият студ изчезна от нея, вземайки със себе си и цялата й сила. Тя се свлече на колене и неистово затрепери. Когато вдигна ръка да избърше сълзите от лицето си, видя, че върховете на пръстите й са посинели и скоро щяха да измръзнат.
	Джейс я погледна ужасен, а после се обърна към баща си.
	— Какво си й направил?
	— Нищо — каза Валънтайн, като си възвръщаше самообладанието. — Засега.
	За почуда на Клеъри Джейс пребледня, сякаш поразен от думите на баща си.
	— Аз съм този, който трябва да те попита какво си направил, Джонатан — рече Валънтайн и макар да говореше на Джейс, очите му бяха приковани върху Саймън. — Защо това нещо е още живо? Те могат да се възстановяват, но не и с толкова малко кръв в себе си.
	— Мен ли имате предвид? — попита Саймън. Клеъри го погледна изумено. Саймън звучеше _различно_. Не звучеше като дете, което се държи нахално, а като някой, който се чувства равен с Валънтайн Моргенстърн. Като някой, който _заслужава_ да му бъде равен. — О, вярно, вие ме оставихте мъртъв. Добре де, по-мъртъв от нормалното.
	— Млъкни. — Джейс хвърли гневен поглед към Саймън; очите му бяха много тъмни. — Остави на мен. — Той се обърна към баща си. — Дадох на Саймън да пие от кръвта ми. Иначе щеше да умре.
	Вече станалото съвсем сериозно лице на Валънтайн се вкамени още повече, сякаш костите всеки миг щяха да пробият кожата и да изскочат навън.
	— Ти _доброволно_ си дал на вампира да пие от кръвта ти?
	Джейс сякаш се поколеба за момент, погледна към Саймън, който се беше втренчил във Валънтайн с бясна ненавист. После каза спокойно:
	— Да.
	— Нямаш представа какво си направил, Джонатан — рече Валънтайн със страховит глас. — Нямаш представа.
	— Спасих един живот — отвърна Джейс. — Живот, който ти се помъчи да отнемеш.
	— Не човешки живот — каза Валънтайн. — Ти си възкресил едно чудовище, което ще убива, за да се храни. От неговия вид са винаги гладни…
	— Хрумна ми, че тъкмо в момента съм доста гладен — каза Саймън и се усмихна, за да покаже вампирските си зъби, които се бяха удължили. Те блестяха бели и остри на долната му устна. — Не бих отказал малко кръв. Разбира се, вашата кръв може и да ме задави, нищожество такова…
	Валънтайн се засмя.
	— Ще се радвам да видя как го правиш, привидение — каза той. — Ако Мечът на смъртните те разсече, жив ще изгориш.
	Клеъри видя как очите на Джейс се насочват към Меча, а после и към нея. В тях се четеше неизречен въпрос. Тя побърза да каже:
	— Мечът не е минал през ритуала. Още не. Той не е взел кръвта на Мая, така че не е завършил церемонията…
	Валънтайн се обърна към нея и тя го видя да се усмихва. В следващия момент Мечът сякаш проблесна в ръката му, а после нещо я удари — сякаш беше разтърсена от вълна, съборена, а после вдигната против волята й и хвърлена във въздуха. Тя се търкаляше безпомощно на пода, без да може да се спре, докато не се удари с всичка сила в една преградна стена. Болката й отне дъха и тя остана да лежи там.
	Саймън се спусна към нея. Валънтайн завъртя Меча и нагоре се издигнаха огнени пламъци, които го накараха да залитне назад с горещата вълна.
	Клеъри се опита да се изправи на лакти. Устата й беше пълна с кръв. Зави й се свят и тя се запита колко ли силно си е ударила главата и дали няма да припадне. Решително се концентрира върху мисълта да не загуби съзнание.
	Огънят бе изчезнал, но Саймън още лежеше замаян на пода. Валънтайн му хвърли кратък поглед, а после се обърна към Джейс.
	— Ако сега убиеш привидението — каза той, — ще можеш да поправиш грешката си.
	— Не — прошепна Джейс.
	— Само вземи оръжието в ръка и го забий в сърцето му. — Гласът на Валънтайн беше нежен. — Само едно движение. Нищо, което да не си правил и преди.
	Джейс отвърна на втренчения поглед на баща си.
	— Видях Аграмон — каза той. — Той ми се яви в твоя образ.
	— _Видял_ си Аграмон? — Мечът проблесна, когато Валънтайн пристъпи към сина си. — И още си жив?
	— Убих го.
	— Убил си демона на страха, а няма да убиеш някакъв вампир, дори и по мое нареждане?
	Джейс стоеше и гледаше Валънтайн с безизразно лице.
	— Той наистина е вампир — каза той. — Но името му е Саймън.
	Валънтайн застана пред Джейс с Меча в ръката си, който гореше с жестока черна светлина. За един ужасен миг Клеъри се запита дали Валънтайн възнамерява да прониже Джейс и дали Джейс ще му позволи.
	— Тогава ще приема — рече Валънтайн, — че не си променил мнението си. Това, което ми каза при последната ни среща, последната ти дума ли е, или съжаляваш, че не ми се подчини?
	Джейс бавно поклати глава. Едната му ръка все още стискаше подпората, но другата — дясната — беше на кръста му и измъкваше нещо от колана. И макар че очите му не се откъсваха от Валънтайн, Клеъри не беше сигурна, че движението му остана незабелязано. Все пак се надяваше да греши.
	— Да — каза Джейс, — съжалявам, че не ти се подчиних.
	_Не!_, помисли си Клеъри, а сърцето й премаля. Нима той се предаваше, нима мислеше, че това е единственият начин да ги спаси двамата със Саймън?
	Лицето на Валънтайн омекна.
	— Джонатан…
	— Въпреки че — рече Джейс — отново възнамерявам да не ти се подчиня. И то точно в този момент. — Със светкавична скорост ръката му помръдна и нещо се стрелна във въздуха към Клеъри. То падна близо до нея, като се удари със звън в метала и се търколи. Очите й се разшириха.
	Това беше стилито на майка й.
	Валънтайн започна да се смее.
	— _Стили?_ Джейс, това някаква шега ли е? Или може би ти най-после…
	Клеъри не чу по-нататък думите му. Тя се изправи и си пое шумно въздух, когато болката прониза главата й. Очите й се навлажниха, погледът й се премрежи. Протегна трепереща ръка към стилито и когато пръстите й го докоснаха, чу някакъв глас толкова ясно в главата си, сякаш майка й стоеше до нея. _Вземи стилито, Клеъри. Използвай го. Знаеш какво да правиш._
	Пръстите й спазматично се сключиха около него. Седна, без да обръща внимание на вълната от болка, която мина през главата й и се спусна към гръбнака. Тя беше ловец на сенки, а болката беше част от живота й. Смътно долови как Валънтайн извика името й, чу стъпките му, които се приближаваха, и тогава се хвърли към преградната стена, като заби стилито с такава сила, че когато върхът му докосна метала, й се стори, че чува пукота на нещо горящо.
	Трескаво започна да рисува. Както винаги когато го правеше, светът изчезна и остана да съществува само тя и стилито, и металът, по който рисуваше. Спомни си как бе застанала пред килията на Джейс и шепнеше: _Отвори се, отвори се, отвори се_, и знаеше, че влага цялата си сила, за да създаде руната, която бе счупила оковите му. Но съзнаваше, че силата, която бе вложила в онази руна, не беше и една десета, и една стотна от силата, която влагаше в _тази_. Ръцете й изгаряха и тя крещеше, докато притискаше стилито в металната стена, което оставяше черна линия, подобна на въглен, след себе си. _Отвори се._
	Цялото й безсилие, цялото й разочарование, целият й гняв минаваха през пръстите й, вливаха се в стилито, а оттам — в руната. _Отвори се._ Цялата й обич, цялото й облекчение да види Саймън жив, цялата и надежда, че още могат да се спасят. _Отвори се!_
	Ръката й, още държаща стилито, се отпусна в скута й. За миг настъпи пълна тишина и всички — Джейс, Валънтайн, дори Саймън — гледаха заедно с нея руната, която гореше на корабната преградна стена.
	Саймън пръв се съвзе от вцепенението, обръщайки се към Джейс.
	— Какво означава това?
	Но му отговори Валънтайн, без да откъсва поглед от стената. Имаше нещо в израза на лицето му — напълно различен от този, който очакваше Клеъри, израз, в който се преплитаха триумф и ужас, отчаяние и възхита.
	— Това означава — рече той — _„Mene mene tekel upharsin.“_
	Клеъри се изправи на крака.
	— Не означава това — прошепна тя. — Означава _„отвори се“_.
	Очите на Валънтайн срещнаха нейните.
	— Клеъри…
	Трясък на метал заглуши думите му. Стената, върху която бе рисувала Клеъри, стената, направена от дебела стомана, се разкриви и разтресе. Нитовете се пръснаха и в помещението рукна вода.
	Тя чу как Валънтайн я вика, но гласът му биваше заглушен от оглушителните шумове, съпътстващи пропукването на метала. Всеки гвоздей, всяка гайка, всеки нит, които поддържаха огромния кораб, започваха да се изтръгват от местата си.
	Клеъри понечи да се затича към Джейс и Саймън, но падна на колене, когато поредната струя вода се устреми през разширяващата се дупка в стената. Следващата вълна я събори, заля я ледена вода. Някъде се чуваше как Джейс вика името й, гласът му, силен и отчаян, превъзмогваше грохота на кораба. Тя успя да извика името му само веднъж, преди да бъде засмукана през дупката в стената и изхвърлена в реката.
	Безпомощно се завъртя и зарита в черната вода. Обзе я ужас, ужас от непрогледния мрак и дълбочината на реката. Милионите тонове вода около нея, които я притискаха, изкарваха въздуха от дробовете й. Не знаеше къде се намира или в коя посока плува. Вече не можеше да сдържа дъха си. Мръсната вода навлезе в дробовете й, гърдите й пламнаха от болка, зад клепачите й експлодираха звезди. В ушите й шумът от бучащата вода се замени с високо, сладко, странно пеене. _Мъртва съм_, с почуда си помисли тя. Чифт бледи ръце се протегнаха от черната вода и я издърпаха към себе си. Някаква дълга коса се надипли около нея. _Мамо_, помисли си Клеъри, но преди да успее да види ясно лицето на майка си, около нея се спусна мрак.
	Клеъри дойде в съзнание сред множество гласове, а в очите й блеснаха светлини. Бе положена по гръб върху нагънатата метална каросерия на пикапа на Люк. Отгоре се рееше сиво-черното небе. Тя долавяше мириса на речната вода около себе си, примесен с мирис на дим и кръв.
	Бели лица бяха надвесени над нея подобно на въздушни балони. Когато примигна, размазаните им очертания се избистриха.
	Люк. И Саймън. И двамата бяха свели поглед към нея с израз на безкрайна тревога. За миг й се стори, че косата на Люк беше побеляла. После, като примигна, разбра, че беше покрита с пепел. Черни сажди бяха полепнали по дрехите и кожата му, а дим изпълваше въздуха.
	Клеъри се закашля и усети в устата си вкуса на пепел.
	— Къде е Джейс?
	— Той… — Саймън погледна към Люк и Клеъри усети, че сърцето й се свива.
	— Той е добре, нали? — попита настойчиво тя. Надигна се и седна, при което остра болка я прониза в главата. — Къде е той? Къде е _той_?
	— Тук съм. — Джейс се появи в периферното й зрение, лицето му беше в сянка. Той коленичи до нея. — Съжалявам. Трябваше да съм тук, когато се събуди. Просто…
	Гласът му секна.
	— Просто какво? — Тя го гледаше втренчено. На светлината на звездите косата му беше много повече сребриста, отколкото златиста, очите му сякаш бяха безцветни. Кожата му беше изцапана с черни и сиви петна.
	— Той мислеше, че и ти си мъртва — каза Люк и внезапно се изправи. Гледаше втренчено към реката, гледаше нещо, което Клеъри не можеше да види. Черни стълбове дим се виеха към небето, което изглеждаше сякаш е обхванато в пламъци.
	— И аз? Кой друг е мъртъв…? — Тя спря, когато я сграбчи пронизваща болка. Джейс видя изражението й и бръкна в якето си, вадейки оттам стилито си.
	— Стой мирно, Клеъри. — Усети парене по ръката между лакътя и китката, а после главата й започна да се прояснява.
	Огледа се и видя, че седи на някаква мокра дъска, облегната на гърба на кабината на пикапа. Каросерията беше пълна с десетина сантиметра плискаща се вода, смесена със саждите, които падаха от небето като ситен черен дъждец.
	Погледна към мястото, където Джейс чертаеше лечителния знак от вътрешната страна на ръката й. Вече не изпитваше слабост, сякаш той вливаше сила във вените й.
	Преди да се отдръпне, Джейс прокара пръсти по линията на _иратце_. Ръката му беше студена и мокра, също като кожата й. Целият беше подгизнал, влажната му коса лъщеше, а мокрите дрехи бяха залепнали за тялото му.
	Клеъри усещаше тръпчив вкус в устата си, сякаш беше близала пепелник.
	— Какво се е случило? Пожар ли имаше?
	Джейс хвърли поглед към Люк, който гледаше втренчено към плътната сиво-черна река. Тук-там по водата плаваха лодки, но от кораба на Валънтайн нямаше и следа.
	— Да — каза той. — Корабът на Валънтайн изгоря и потъна. Не остана нищо от него.
	— Но къде са всички? — Клеъри премести погледа си върху Саймън, който единствен сред тях беше сух. И без това бледата му кожа имаше лек зеленикав оттенък, сякаш му беше лошо или имаше температура. — Къде са Изабел и Алек?
	— Те са в една от другите лодки на ловците на сенки. Добре са.
	— А Магнус? — Тя се обърна, за да погледне в кабината, но установи, че е празна.
	— Трябваше да се погрижи за някои от по-тежко ранените ловци на сенки — каза Люк.
	— Значи всички са добре? Алек, Изабел, Мая — те са добре, нали? — Клеъри сама долавяше колко писклив бе гласът й.
	— Изабел беше ранена — отвърна Люк. — Както и Робърт Лайтууд. На него ще му трябва доста време, за да се възстанови. Много от останалите ловци на сенки, включително Мелик и Имоджин, са мъртви. Това беше много тежка битка, Клеъри, и не завърши много добре за нас. Валънтайн изчезна. Както и Мечът. Дивизията понесе тежки загуби. Не знам…
	Той не продължи. Клеъри го гледаше втренчено. Имаше нещо в гласа му, което я плашеше.
	— Съжалявам — каза тя. — Вината беше моя. Ако аз не…
	— Ако не беше направила това, което направи, Валънтайн щеше да убие всички на кораба — каза пламенно Джейс. — Само ти успя да предотвратиш битката да се превърне в масово клане.
	Клеъри го гледаше втренчено.
	— Искаш да кажеш, това, което направих с руната ли?
	— Ти разби кораба на парчета — каза Люк. — Всеки болт, всеки нит, който държеше кораба цял, се разхвърча на всички посоки. Всичко се разпадна на съставните си части. Резервоарите с бензин също експлодираха. Мнозина от нас едва успяха да скочат във водата, преди всичко да избухне в пламъци. Това, което ти направи… никой досега не е виждал подобно нещо.
	— О — каза тихо Клеъри. — Някой… нараних ли някого?
	— Много демони се удавиха, когато корабът потъна — каза Джейс. — Но ловец на сенки не е наранен.
	— Защото могат да плуват ли?
	— Защото ги спасиха. Русалки ги извадиха от водата.
	Клеъри си спомни за ръцете във водата и за странното сладко пеене, което се носеше около нея. Значи все пак не е била майка й.
	— Имаш предвид водните феи ли?
	— Кралицата на феите удържа на думата си… по неин си начин — каза Джейс. — Все пак обеща безграничната си подкрепа.
	— Но тя как… — _Как е разбрала?_, щеше да попита Клеъри, ала се сети за мъдрите и лукави очи на кралицата, както и за хвърления от Джейс лист бяла хартия във водата на брега в Ред Хук и реши да не разпитва повече.
	— Лодките на ловците на сенки започват да се движат — каза Саймън, като гледаше към реката. — Предполагам, че са извадили всеки, когото са успели да намерят.
	— Хайде. — Люк изправи рамене. — Време е да тръгваме. — Той бавно се запъти към кабината на пикапа — накуцваше, но изглежда нямаше други наранявания.
	Люк се намести на седалката на шофьора и запали двигателя. Потеглиха, като се носеха по водата, пръските изпод колелата улавяха сивосребристата светлина на небето.
	— Колко странно — каза Саймън. — Някак си имам чувството, че пикапът всеки момент ще потъне.
	— Не мога да повярвам, че след всичко, което преживяхме, намираш _това_ за странно — каза Джейс, но в тона му нямаше злост, нито раздразнение. А само голяма, голяма умора.
	— Какво ще стане със семейство Лайтууд? — попита Клеъри. — След всичко, което се случи… Клейвът…
	Джейс сви рамене.
	— Неведоми са пътищата на Клейва. Не знам как ще процедират. Но доста ще се поинтересуват от теб. И от твоите способности.
	Саймън изсумтя. Първоначално Клеъри си помисли, че е нещо недоволен, но когато го погледна по-внимателно, видя, че той бе станал още по-зелен.
	— Какво има, Саймън?
	— Заради реката е — рече той. — Течащата вода не понася добре на вампирите. Тя е чиста, а… ние не сме.
	— Не мисля, че Ийст Ривър може да се нарече чиста — каза Клеъри, но все пак се присегна и нежно докосна ръката му. Той й се усмихна. — Ти не падна ли във водата, когато корабът се разби?
	— Не. Едно парче метал плаваше над водата и Джейс ми помогна да скоча на него. Не съм се докосвал до реката.
	Клеъри погледна през рамо Джейс. Сега го виждаше малко по-ясно; започна да се развиделява.
	— Благодаря — каза тя. — Мислиш ли…
	Той вдигна вежди.
	— Какво дали мисля?
	— Че Валънтайн се е удавил?
	— Никога не вярвай, че лошият е умрял, докато не си видял трупа му — каза Саймън. — Това води само до неприятности и нападение в гръб.
	— Имаш право — каза Джейс. — Подозирам, че не е мъртъв. Иначе щяхме да намерим Реликвите на смъртните.
	— Клейвът може ли да продължи без тях? Независимо дали Валънтайн е жив или не? — попита Клеъри.
	— Клейвът винаги продължава напред — рече Джейс. — Винаги знае как да се справи. — Той се обърна на изток към хоризонта. — Слънцето изгрява.
	Саймън се вцепени. За миг Клеъри се втренчи в него с изненада, а после изпадна в ужас. Тя се обърна да проследи погледа на Джейс. Той беше прав — хоризонтът на изток представляваше кървавочервено петно, разстилащо се около златен диск. Клеъри видя как първият слънчев лъч обагря водата наоколо в невероятни оттенъци на зелено, алено и златисто.
	— _Не!_ — прошепна тя.
	Джейс я погледна с изненада, а после и Саймън, който седеше неподвижно и гледаше втренчено изгрева, както мишка в капан гледа котка. Джейс скочи бързо на крака и се запъти към кабината на пикапа. Заговори нещо с тих глас. Клеъри видя как Люк се обърна и погледна към нея и Саймън, а после отново към Джейс. Поклати глава.
	Изведнъж пикапът започна да се движи по-бързо. Сигурно Люк бе натиснал газта. Клеъри се вкопчи в стената на каросерията, за да запази равновесие. Отпред Джейс крещеше на Люк да намери начин да ускори това проклето нещо, но Клеъри знаеше, че каквото и да правят, няма да изпреварят изгрева.
	— Трябва да има някакво решение — обърна се тя към Саймън. Не можеше да повярва, че за по-малко от пет минути бе преминала от крайно облекчение към краен ужас. — Трябва да те покрием, да речем, с дрехите си…
	Саймън продължаваше да се взира с пребледняло лице към кървавочервения хоризонт.
	— Няколко дрешки не са достатъчни — каза той. — Рафаел обясни… от слънчевата светлина трябва да се крием зад стени. Слънчевите лъчи преминават през плата.
	— Но все нещо трябва…
	— Клеъри. — Сега, на сивата светлина на зазоряването, тя можеше да го види ясно, очите му изпъкваха огромни и тъмни на бялото лице. Той протегна ръце към нея. — Ела.
	Тя се хвърли към него, като се опитваше всячески да го скрие с тялото си. Знаеше, че няма смисъл. Когато слънцето го докосне, той щеше да се превърне в пепел.
	Стояха мълчаливи, прегърнали се един друг. Клеъри усещаше повдигането и спускането на гърдите му — навик, помисли си тя, а не необходимост. Той можеше и да не диша, но все още можеше да умре.
	— Няма да допусна да умреш — рече тя.
	— Не мисля, че зависи от теб. — Тя усети, че той се усмихва. — Не вярвах, че някога отново ще видя слънцето — каза той. — Явно съм грешал.
	— Саймън…
	Джейс извика нещо. Клеъри вдигна поглед. По небето се разливаше розова светлина, като червена боя, разтворена в чиста вода. Саймън се стегна под нея.
	— Обичам те — каза той. — Никога не съм обичал друга, освен теб.
	Златни лъчи пронизаха розовото небе като златни жилки в скъпоценен мрамор. Водата наоколо заблестя на светлината и Саймън се вцепени. Главата му се отпусна назад, отворените му очи се напълниха със злато, сякаш в тях се бе надигнал разтопен метал. Черни линии прорязаха кожата му като резки по напукана статуя.
	— _Саймън!_ — извика Клеъри и се опита да го притисне още по-плътно до себе си, но изведнъж някой я дръпна назад. Беше Джейс, който я държеше за раменете. Помъчи се да се отскубне, но той я беше хванал много здраво; говореше нещо в ухото й, говореше ли, говореше, а тя едва след няколко мига започна да разбира какво й казва:
	— Клеъри, виж. _Погледни._
	— Не! — Тя закри лицето си с ръце. Усещаше върху дланите си вкуса на солената вода от пода на каросерията. Беше солена, като сълзи. — Не искам да гледам. Не искам да…
	— Клеъри. — Джейс хвана китките й и дръпна ръцете й от лицето. Светлината на изгрева прободе очите й. — _Погледни._
	И тогава тя погледна. И чу собствения си дъх да свири в дробовете й, когато ахна. Саймън се бе изправил в другия край на пикапа, облян от слънчева светлина, с отворена уста и недоумяващо разглеждащ себе си. Слънцето танцуваше по водата зад него, а краищата на косата му блестяха като злато. Той не беше изпепелен, а седеше спокойно, облян от слънчева светлина, и бледата кожа на лицето и ръцете му беше невредима.


	Нощта се спускаше над Института. През прозорците в стаята на Джейс проникваше червеникавата светлина на залеза, докато той гледаше втренчено скупчените принадлежности върху леглото си. Купчината беше малко по-малка, отколкото очакваше да бъде. Тук бе прекарал цели седем години от живота си и всичко, което бе останало, бе: полупълен сак с дрехи, малък вързоп книги и няколко оръжия.
	Известно време се колебаеше дали при отпътуването си тази нощ да вземе със себе си няколкото неща, които бе запазил от вилата в Идрис. Магнус му беше върнал сребърния пръстен на баща му, защото повече не му беше нужен, а и не му влияеше добре. Джейс го беше окачил на верижка около шията си. Накрая реши да вземе всичко: нямаше никакъв смисъл да оставя нещата си тук.
	Той вече бе стегнал чантата с дрехите си, когато някой почука на вратата. Отиде да отвори, като очакваше да са Алек или Изабел.
	Беше Мерис. Носеше строга черна рокля, а косата й беше силно опъната назад. Стори му се по-стара, отколкото я бе запомнил. Две дълбоки бръчки се спускаха от ъгълчетата на устата й към челюстта. Само очите й имаха все същия цвят.
	— Джейс — каза тя. — Може ли да вляза?
	— Можеш да правиш каквото си искаш — каза той, като се върна при леглото си. — Къщата си е твоя. — Той взе няколко тениски и ги напъха в сака си с излишна припряност.
	— Реално, къщата е на Клейва — рече Мерис. — Ние просто я пазим.
	Джейс добави няколко книги в сака.
	— Все едно.
	— Какво правиш? — Ако Джейс не я познаваше толкова добре, щеше да си помисли, че гласът й леко трепна.
	— Стягам си багажа — отвърна той. — Както по принцип правят хората, когато заминават.
	Мерис пребледня.
	— Не си тръгвай — отвърна тя. — Можеш да останеш, ако поискаш…
	— Не искам да оставам. Мястото ми не е тук.
	— Къде отиваш?
	— У Люк — каза той и видя как тя трепна. — Поне за известно време. После не знам. Може би ще отида в Идрис.
	— Там ли мислиш, че ти е мястото? — В гласа й се долавяше болезнена тъга.
	За миг Джейс спря да опакова багажа си и се втренчи в сака.
	— Не знам къде ми е мястото.
	— При семейството ти. — Мерис пристъпи колебливо напред. — С нас.
	— _Ти_ ме изхвърли. — Джейс усети суровостта в гласа си и се опита да я посмекчи. — Извинявай — каза той, като се обърна и я погледна. — За всичко, което се случи. Но ти не ме искаше преди и не мога да си представя, че сега е различно. Робърт ще боледува известно време; ще трябва да се грижиш за него. Аз само ще се пречкам.
	— Да се пречкаш? — Тя звучеше изумено. — Робърт иска да те _вижда_, Джейс…
	— Съмнявам се.
	— Ами Алек? Изабел, Макс… те имат нужда от теб. Ако на мен не ми вярваш, че искам да си тук — а аз не бих те упрекнала за това, трябва да знаеш, че те искат. Минахме през труден период, Джейс. Не им причинявай повече болка, отколкото и без това трябва да понесат.
	— Не е честно.
	— Ако ме мразиш, не мога да те упрекна. — Гласът й затрепери. Джейс се обърна и я погледна изненадано. — Но всичко, което направих — дори и това, че те изгоних, е било, за да те предпазя. И защото се страхувах.
	— Страхувала си се от мен?
	Тя кимна.
	— Е, това ме кара да се чувствам _много_ по-добре.
	Мерис въздъхна дълбоко.
	— Боях се, че ще разбиеш сърцето ми, както го направи Валънтайн — рече тя. — След него ти беше първото нещо, което обикнах, без да е моя кръв. Първото живо същество. А беше само едно дете…
	— Мислила си ме за друг.
	— Не. Винаги съм знаела кой си. Още от първия миг, когато те видях да слизаш от кораба, идващ от Идрис, когато беше на десет години… ти влезе в сърцето ми, точно както и собствените ми деца, когато ги родих. — Тя поклати глава. — Не можеш да разбереш. Никога не си бил родител. Никога не си обичал така, както се обичат свои деца. Нищо, което правят, не може да те ядоса.
	— Точно частта с ядосването май я усетих — каза Джейс след кратка пауза.
	— Не очаквам да ми простиш — рече Мерис. — Но ако останеш заради Изабел, Алек и Макс, ще ти бъда толкова благодарна…
	Това не биваше да го казва, бяха грешните думи.
	— Не ми трябва твоята благодарност — каза Джейс и отново се обърна към сака си. Нямаше какво повече да прибира в него. Той рязко дръпна ципа.
	— _Ala claire fontaine_ — каза Мерис — _m’en allent promener_.
	Той се обърна към нея.
	— Какво?
	— _Il y a longtemps que je t’aime. Jamais je ne t’oublierai_ — стара френска балада, която пеех на Алек и Изабел. Онази, за която ме попита.
	Сега в стаята се процеждаше много слаба светлина и в сумрака Мерис му изглеждаше почти същата, както когато той бе на десет, сякаш изобщо не се бе променила през изминалите седем години. Все така строга и загрижена, неспокойна… и изпълнена с надежда. Тя бе единствената майка, която някога е имал.
	— Не е вярно, че никога не съм ти я пяла — каза тя. — Просто ти никога не си ме слушал.
	Джейс нищо не каза. Само се присегна, отвори ципа на сака и изсипа съдържанието му върху леглото.


	Епилог

	— Клеъри! — Лицето на майката на Саймън грейна при вида на момичето, застанало пред вратата на дома й. — Не съм те виждала от цяла вечност. Бях започнала да се безпокоя, че двамата със Саймън сте се скарали.
	— О, не — отвърна Клеъри. — Просто нещо не бях добре, това е. — _Дори да имаш магическа лечителна руна, очевидно не си неуязвим._ Тя никак не се изненада, когато на сутринта след битката се събуди и откри, че има ужасно главоболие и температура. Помисли си, че се е простудила — а и как няма, след като цяла нощ бе мръзнала в мокрите си дрехи в открито море. Но според Магнус по-скоро напълно се е изтощила от създаването на руната, която бе разрушила кораба на Валънтайн.
	Майката на Саймън кимна съчувствено.
	— Обзалагам се, че е същият вирус, който бе покосил и Саймън по-миналата седмица. Той почти не ставаше от леглото.
	— Но сега е по-добре, нали? — рече Клеъри. Знаеше, че е така, но й се искаше пак да го чуе.
	— Той е добре. Мисля, че е в задната градина. Мини през онази врата там. — Тя се усмихна. — Много ще се радва да те види.
	Редицата червени тухлени къщи на улицата на Саймън се разделяха една от друга с кокетни бели огради от ковано желязо, във всяка от които имаше порта, водеща към малка градинка зад къщата. Небето беше яркосиньо, а въздухът — хладен, въпреки че беше слънчево. Клеъри можеше да усети във въздуха мириса на настъпващата по-рано зима.
	Затвори портата след себе си и тръгна да търси Саймън. Той наистина се оказа в градината, легнал на пластмасов шезлонг с отворен върху скута си комикс. Когато видя Клеъри, го остави встрани, надигна се и седна, усмихвайки се дяволито.
	— Здрасти, бейби.
	— _Бейби?_ — Тя седна до него на шезлонга. — Шегуваш се, нали?
	— Опитах се. Не се ли получи?
	— Не — каза категорично тя и се наведе да го целуне по устата. Когато се отдръпна, пръстите му бяха заровени в косата й, но очите му бяха замислени.
	— Радвам се, че намина — каза той.
	— И на мен ми е приятно. Щях да дойда и по-рано, но…
	— Беше болна. Знам. — Цяла седмица му беше пращала съобщения от дивана на Люк, където лежеше увита в одеяло и гледаше повторенията на _От местопрестъплението_. Беше толкова приятно да се потопиш в един свят, където всяка мистерия си има своето неоспоримо научно обяснение.
	— Сега съм по-добре. — Тя се огледа наоколо и потрепери, като се уви по-плътно в бялата си жилетка. — А ти защо лежиш навън в такова време? Не ти ли е студено?
	Саймън поклати глава.
	— Вече не мога да усещам студа. Пък и жегата. — Устата му се изви в усмивка — А и искам да прекарвам възможно най-дълго време на слънце. Още ми е сънливо през деня, но ще го преодолея.
	Тя докосна бузата му с опакото на ръката си. Кожата му беше затоплена от слънцето, но плътта отдолу беше студена.
	— Но всичко останало… още си е същото, така ли?
	— Питаш ме дали още съм вампир? Да. Така изглежда. Още ми се пие кръв, още нямам пулс. За в бъдеще трябва да избягвам лекарите, но вампирите, така или иначе, не боледуват… — Той сви рамене.
	— А говори ли с Рафаел? Той още ли няма обяснение защо можеш да излизаш на слънце?
	— Не. На него тази работа май никак не му харесва. — Саймън примигна сънено срещу нея, сякаш беше два сутринта, а не два следобед. — Мисля, че това разстройва представата му за начина, по който би следвало да бъдат нещата. Освен това му е много трудно да ме накара да скитам през нощта, защото твърдо съм решил да го правя през деня.
	— А би трябвало да бъде очарован.
	— Вампирите не обичат промените. Те са си традиционалисти. — Той й се усмихна и тя си помисли: _Той винаги ще изглежда както в този миг. Когато аз стана на петдесет или на шейсет години, той ще продължава да изглежда на шестнайсет._ Не беше никак добра перспектива.
	— Поне ще е добре за музикалната ми кариера. Ако може да се вярва на Ан Райе и романите й, от вампирите стават големи рок звезди.
	— Не съм сигурна, че на тази информация може да се разчита.
	Той се облегна на шезлонга.
	— То на кое ли може? Освен на теб, разбира се.
	— _На мен?_ Така ли гледаш на мен? — попита тя с шеговито възмущение. — Не е особено романтично.
	По лицето му премина сянка.
	— Клеъри…
	— Какво? Какво има? — Тя посегна към ръката му и я хвана. — С това изражение обикновено съобщаваш лошите новини.
	Той извърна поглед от нея.
	— Не знам дали тази новина е лоша или не.
	— Или е лоша, или не е, няма трети вариант — каза Клеъри. — Само ми кажи, че си добре.
	— Аз съм добре — каза той. — Но… не мисля, че трябва да се срещаме повече.
	Клеъри без малко не падна от шезлонга.
	— Не искаш повече да сме приятели?
	— Клеъри…
	— Заради демоните ли е? Или защото заради мен беше превърнат във вампир? — Гласът й се извисяваше все повече и повече. — Знам, че последните седмици бяха напълно откачени, но аз мога да те държа далеч от всичко това. Мога…
	Саймън се намръщи.
	— Започваш да звучиш като делфин, знаеш ли? Престани.
	Клеъри млъкна.
	— Искам да си останем приятели — каза той. — Относно _другото_, не съм съвсем сигурен.
	— Кое другото?
	Той започна да се изчервява. Клеъри не знаеше, че вампирите _могат_ да се изчервяват. Червените му страни ясно се открояваха на бялата кожа.
	— Онова, с гаджетата.
	Тя дълго мълча, докато търсеше подходящите думи. Най-накрая каза:
	— Поне не каза „онова, с целуването“. Боях се, че така ще го наречеш.
	Той сведе поглед към ръцете им, които, сплетени, бяха отпуснати на шезлонга между тях. Нейните пръсти бяха по-малки от неговите, но за първи път кожата й беше с един тон по-тъмна. Той прокара разсеяно палец по кокалчетата й и рече:
	— Нямаше да го нарека така.
	— Мислех, че точно това е желанието ти — рече тя. — Нали каза, че…
	Той я погледна през тъмните си мигли.
	— Че те обичам ли? Така е, обичам те. Но има още нещо.
	— Заради Мая ли е? — Зъбите й започнаха да тракат, но не само заради студа. — Защото харесваш нея?
	Саймън се поколеба.
	— Не. Искам да кажа, да, харесвам я, но не по начина, по който си представяш. Просто, когато съм край нея… знам какво е да имам около себе си някой като мен. И това е напълно различно, отколкото с теб.
	— Но ти не я обичаш…
	— Може би някога ще я обикна.
	— Може би и аз ще те обикна някой ден.
	— Ако това се случи — рече той, — ще ми кажеш, нали? Знаеш къде да ме намериш.
	Зъбите й затракаха по-силно.
	— Не искам да те загубя, Саймън. _Не мога._
	— Никога няма да ме загубиш. Аз не те напускам. Но предпочитам да запазим това, което имаме, защото тези чувства са истински и значими. Не искам да се опитваш да се преструваш за нещо, което не съществува. Когато съм с теб, искам да знам, че наистина си с мен, истинската Клеъри.
	Тя опря главата си до неговата и затвори очи. Още го чувстваше като Саймън, независимо от всичко, което се бе случило. Той още миришеше на себе си, на своя прах за пране.
	— Може би и аз не знам коя е истинската Клеъри.
	— Но аз знам.


	Когато Клеъри излезе от дома на Саймън и затвори вратата след себе си, чисто новият пикап на Люк стоеше със запален мотор до тротоара.
	— Ти ме докара. Не беше нужно и да ме взимаш — каза тя, докато се качваше в кабината до него. Верен на стила си, Люк бе заменил стария си, разнебитен пикап с нов, от абсолютно същия модел.
	— Извини ме за бащината загриженост — каза Люк, като й подаде картонена чаша с кафе. Тя отпи — без мляко и с много захар, точно както го обичаше. — Напоследък се усещам, че ставам нервен, когато не си в непосредственото ми полезрение.
	— Така ли? — Клеъри здраво стискаше чашата, за да не се разлее кафето, докато пикапът подскачаше по неравния път. — И колко дълго мислиш, че ще продължи това?
	Люк се замисли.
	— Няма да е за дълго. Пет, може би шест години.
	— Люк!
	— Ако искаш да съм по-конкретен, смятам да започна да те пускам по срещи, когато станеш на трийсет.
	— Всъщност не звучи никак зле. Докато не стана на трийсет, може и самата аз да не съм готова за такива неща.
	Люк я изгледа косо.
	— Нещо със Саймън…?
	Тя махна с ръката, с която не държеше кафето.
	— Не питай.
	— Ясно. — Вероятно наистина беше разбрал, помисли си Клеъри. — Вкъщи ли да те оставя?
	— В болницата ли отиваш? — предположи тя, съдейки по напрежението, което се долавяше зад шегите му. — Ще дойда с теб.
	В момента бяха на моста и Клеъри гледаше надолу към реката, като замислено отпиваше от кафето си. Тази гледка никога не й омръзваше, притиснатата река между отвесните стени на Манхатън и Бруклин, блеснала на слънцето като алуминиево фолио. Запита се защо ли никога не се бе помъчила да я нарисува. Помнеше, че веднъж беше питала майка си защо никога не я е използвала за модел, защо никога не нарисува дъщеря си. „Рисуването на нещо е опит да го уловиш и запечаташ завинаги“, беше казала Джослин, седнала на пода с четка в ръка, от която капеше синя боя върху джинсите й. „Ако наистина обичаш нещо, не се опитваш да го запечаташ в даден образ завинаги. Трябва да го оставиш да се променя.“
	_Но аз мразя промените._ Тя въздъхна дълбоко.
	— Люк, когато бяхме на кораба, Валънтайн ми каза нещо, нещо за…
	— Нищо, което започва с думите „Валънтайн каза“, не е довело до нещо добро — измърмори Люк.
	— Сигурно. Но беше свързано с теб и мама. Той каза, че си бил влюбен в нея.
	Мълчание. Бяха попаднали в задръстване на моста. Тя чуваше звука на преминаващ влак.
	— _Ти_ мислиш ли, че това е вярно? — попита най-накрая Люк.
	— Ами… — Клеъри усети увисналото напрежение във въздуха и се опита да подбере правилните думи. — Не знам. Искам да кажа, че той и преди го е споменавал, но все съм си мислела, че преувеличава и от злоба говори така. Но този път се замислих и… е, малко е необичайно, че ти винаги си бил край нас, бил си ми като баща, на практика живеехме заедно или поне през лятото сме заедно във фермата, а и нито ти, нито мама излизате на срещи с други хора. Така че си помислих, че може би…
	— Помислила си си, че какво?
	— Че може би през цялото време сте били заедно, но просто не сте искали да ми кажете. Сигурно сте си мислили, че съм твърде малка, за да го разбера. Може би сте се бояли, че ще започна да задавам въпроси за баща си. Но аз вече не съм малка. Можеш да ми кажеш. Да, точно това имам предвид: можеш да ми кажеш всичко.
	— Може би не всичко. — Отново настъпи тишина, докато пикапът пъплеше в задръстването. Люк премигна срещу слънцето, пръстите му забарабаниха по волана. Най-накрая той каза: — Права си. Обичам майка ти.
	— Това е страхотно — рече Клеъри, като се опита да прозвучи позитивно, въпреки неприятната представа, която предизвикваше у нея фактът, че хора на възрастта на майка й и Люк могат да бъдат влюбени.
	— Но — довърши той — тя не знае.
	— Не знае ли? — Клеъри направи невярващ широк жест с ръка. За щастие си беше изпила кафето. — Но защо? Ти не си ли й казал?
	— Честно казано, не — отвърна Люк, като натисна газта толкова рязко, че пикапът подскочи напред.
	— И защо?
	Люк въздъхна и почеса уморено брадичката си.
	— Защото — каза той — все не намирах подходящ момент.
	— Това е много неубедително извинение и ти го знаеш.
	Люк издаде някакъв звук, наподобяващ нещо средно между потиснат смях и раздразнено сумтене.
	— Вероятно, но е истината. Когато за първи път разбрах какво изпитвам към Джослин, бях на твоите години. Шестнайсет. И всички ние тъкмо бяхме срещнали Валънтайн. Не можех и да се сравнявам с него. Дори малко се радвах, че щом тя не ме иска, поне ще бъде с някого, който наистина я заслужава. — Гласът му стана рязък. — Когато разбрах, че съм се лъгал по отношение на него, беше вече твърде късно. След като избягахме заедно от Идрис, а тя беше бременна с теб, аз й предложих да се омъжи за мен, за да мога да се грижа за нея. Казах й, че независимо кой е бащата на детето, ще гледам на него като на свое собствено. Тя си помисли, че го правя от добро сърце. Не можах да я убедя, че постъпвам, изцяло изхождайки от желание да угодя на себе си. Тя ми каза, че не искала да ми бъде в тежест, че не би могла от никого да иска толкова много. Когато ме остави в Париж, аз се върнах в Идрис, но така и не намерих щастието си. Винаги ми липсваше тази част от мен, която беше свързана с Джослин. Все си я представях някъде по широкия свят, как се нуждае от моята помощ, как ме вика, а аз не мога да я чуя. Накрая тръгнах да я търся.
	— Помня, че тя се зарадва, когато я намери — каза колебливо Клеъри.
	— Зарадва се, но не съвсем. Радваше се да ме види, но в същото време виждаше в мое лице целия онзи свят, от който беше избягала и от който не желаеше да бъде част. Съгласи се да остана при нея, когато й обещах, че ще прекъсна всякакви контакти с глутницата си, с Клейва, с всичко, свързано с него. Предложих й да живея при вас двете, но Джослин прецени, че ще ми бъде трудно да крия трансформациите си от теб и аз се съгласих. Купих си книжарницата, смених си името и погребах завинаги Лушън Греймарк. А и той в много отношения и без това си беше мъртъв.
	— Ти наистина си направил много за мама. Отказал си се от целия си предишен живот?
	— Бих направил и повече — каза Люк делово. — Но тя беше категорична в нежеланието си да има каквото и да е общо с Клейва или света на долноземците, а аз, както и да се преструвах, не можех да променя факта, че продължавах да съм ликантроп. Аз бях живия спомен за целия този невидим свят. А тя бе твърдо убедена, че ти не бива да разбираш за него. Знаеш, че винаги съм бил против онези посещения при Магнус, изтриването на спомените ти или блокирането на Зрението ти, но тя искаше така и аз се примирявах, защото знаех, че ако се опитам да я спра, ще ме отпрати. Освен това никога не бих допуснал, наистина никога, тя да се омъжи за мен, аз да съм ти баща и да не ти кажа истината за себе си. С това щях да срутя всички чупливи стени, които тя така упорито беше издигнала между себе си и Невидимия свят. Не можех да й причиня това. И затова запазих мълчание.
	— Искаш да кажеш, че така и не си й казал какво чувстваш?
	— Майка ти не е глупава, Клеъри — рече Люк. Той говореше спокойно, но в гласа му се долавяше известно напрежение. — Сигурно е разбрала. Все пак и предложих да се _оженя_ за нея. Колкото и любезен да бе отказът й, в едно съм сигурен: тя знае какво изпитвам към нея, но не чувства същото към мен.
	Клеъри мълчеше.
	— Всичко е наред — каза Люк, като се опита да придаде безгрижност на гласа си. — Отдавна съм приел нещата.
	Нервите на Клеъри внезапно се опънаха и това според нея далеч не се дължеше на кофеина. Тя се замисли за собствения си живот.
	— Предложил си й да се ожениш за нея, но каза ли й, че го правиш, защото я обичаш? Аз не чух нищо такова.
	Люк мълчеше.
	— Мисля, че е трябвало да й кажеш истината. Възможно е да грешиш по отношение на чувствата й.
	— Не, не греша, Клеъри — каза категорично Люк и интонацията му прозвуча като _„Стига сме говорили за това“._
	— Спомням си, че веднъж я попитах защо не ходи на срещи — каза Клеъри, без да обръща внимание на предупредителния му тон. — Тя каза, че защото сърцето й вече принадлежи на друг. Тогава си помислих, че е имала предвид баща ми, но сега… сега не знам.
	Люк бе искрено изненадан.
	— Тя е _казала_ това? — Той се овладя и добави: — Сигурно е имала предвид Валънтайн.
	— Не, не вярвам. — Тя го погледна с ъгълчето на окото си. — Пък и не мислиш ли, че е ужасно? Толкова време да не кажеш какво наистина чувстваш?
	Този път тишината продължи, докато слязоха от моста и се спуснаха по улица Орчард, по която се редяха магазини и ресторанти с красиви табели, изписани с причудливи китайски знаци в златно и червено.
	— Така е, ужасно е — каза Люк. — Но пък си мислех, че това, което имам с теб и майка ти, е повече от нищо. Но ако не можеш да кажеш истината на хората, които обичаш, в един момент няма да можеш да я признаеш и пред самия себе си.
	Звук, подобен на течаща вода прозвуча в ушите на Клеъри. Тя сведе поглед и видя, че е смачкала празната чаша в неузнаваема топка.
	— Закарай ме до Института — каза тя. — Моля те.
	Люк я изгледа с изненада.
	— Нали искаше да дойдеш в болницата?
	— После ще се видим там — каза тя. — Първо трябва да свърша нещо.


	Приземният етаж на Института беше облян в светлина, прашинки танцуваха на слънчевите лъчи. Клеъри се затича по тясната пътека между пейките, хвърли се към асансьора и нетърпеливо натисна бутона.
	— Хайде, хайде — мърмореше тя. — Хай…
	Златната врата се отвори с изскърцване. В асансьора стоеше Джейс. Очите му се ококориха, когато я видя.
	— … де — довърши Клеъри и отпусна ръката си. — О, здравей!
	Той я гледаше втренчено.
	— Клеъри?
	— Подстригал си се — изстреля тя, без да се замисли.
	Така беше — дългите светлоруси кичури не му влизаха вече безразборно в очите, а бяха сръчно и изискано оформени. Това му придаваше по-приличен вид и дори го правеше малко по-възрастен. Облеклото му също беше спретнато — тъмносин пуловер и джинси. На шията му блестеше нещо сребърно, точно под яката на пуловера.
	Той вдигна ръка.
	— А, да. Мерис ме подстрига. — Вратата на асансьора започна бавно да се затваря; той я задържа. — Имаш да свършиш нещо в Института ли?
	Тя поклати глава.
	— Всъщност исках да говоря с теб.
	— О! — Той бе сякаш леко изненадан, но излезе от асансьора, като остави вратата да се затръшне след него. — Тъкмо се канех да отскоча до „При Таки“ и да взема нещо за хапване. На никого не му се готви…
	— Разбирам — отвърна Клеъри, после съжали, че е казала нещо. Желанието или нежеланието на семейство Лайтууд да готвят й беше абсолютно безразлично.
	— Можем там да поговорим — предложи Джейс. Той тръгна към вратата, после спря и се обърна да я погледне. Така застанал между два запалени свещника, чиято светлина разливаше бледо злато по цялата му коса и кожа, приличаше на нарисуван ангел. Сърцето и се сви. — Идваш ли, или не? — сопна й се той, което никак не звучеше по ангелски.
	— А, да, идвам. — Тя побърза да го настигне.
	Докато вървяха към „При Таки“, Клеъри се опита да не засяга теми, свързани с нея, Джейс или с нея и Джейс. Вместо това, тя питаше за Изабел, Макс и Алек.
	Джейс изглеждаше замислен. Започна да подухва хладен вятър. Небето беше безоблачно синьо, чудесен нюйоркски есенен ден.
	— Съжалявам. — Клеъри се ядоса на собствената си глупост. — Сигурно се чувстват ужасно. Умряха толкова техни познати.
	— При ловците на сенки нещата не стоят така — каза Джейс. — Ние сме воини. Свикнали сме със смъртта, за разлика от вас…
	Клеъри не успя да сподави въздишката си.
	— … _мунданите._ Това щеше да кажеш, нали?
	— Да — съгласи се той. — Понякога и на мен ми е трудно да определя каква си всъщност.
	Спряха пред „При Таки“, с порутения покрив и фасадата без прозорци. Ифритът, който пазеше пред вратата, ги погледна с подозрителни червени очи.
	— Аз съм си Клеъри — каза тя.
	Джейс сведе поглед към нея. Вятърът разрошваше косата по лицето й. Той протегна ръка и я отметна зад ухото й.
	— Знам.
	Вътре си намериха едно закътано сепаре и се настаниха в него. Ресторантът беше почти празен. Кели, сервитьорката, стоеше подпряна на бара и лениво потрепваше със синьо-белите си крилца. Някога бяха излизали с Джейс. В едно друго сепаре имаше двойка върколаци. Ядяха сурови агнешки крака и коментираха кой би спечелил евентуален двубой: Дъмбълдор от книгите за Хари Потър или Магнус Бейн.
	— Дъмбълдор определено ще спечели — каза единият върколак между две хапки. — Той може да прави заклинание за убиване.
	Другият ликантроп язвително отбеляза:
	— Но той не съществува наистина.
	— А откъде знаеш, че Магнус Бейн съществува — възрази язвително първият. — Ти да не би да си го срещал?
	— Толкова е откачено — каза Клеъри, като се сниши на мястото си. — Чуваш ли какво си говорят?
	— Не. Не е възпитано да се подслушва. — Джейс разглеждаше менюто и това даде възможност на Клеъри на свой ред тайничко да разгледа _него_. _Никога не те гледам_, беше му казала тя. И това беше вярно или поне никога не го гледаше по начина, по който й се искаше, с окото на художник. Винаги се разсейваше, привлечена от някой детайл: извивката на скулата, ъгъла, образуван от миглите му, формата на устните му.
	— Зяпаш ли ме — каза той, без да вдига поглед от менюто. — Защо го правиш? Има ли ми нещо?
	Идването на Кели до тяхната маса спести на Клеъри необходимостта да отговори. Клеъри забеляза, че за химикал й служеше една сребърна клонка. Изцяло сините й очи погледнаха с любопитство Клеъри.
	— Избрахте ли си?
	Въпросът свари Клеъри неподготвена и тя поръча напосоки няколко неща от менюто. Джейс си избра порция пържени сладки картофи и няколко ястия за вкъщи, които щеше да занесе на семейство Лайтууд. Кели се отправи към кухнята, оставяйки след себе си лек мирис на цветя.
	— Кажи на Алек и Изабел, че съжалявам за всичко, което се случи — каза Клеъри, когато Кели се беше отдалечила достатъчно и не можеше да ги чуе. — А на Макс кажи, че ще го заведа да гледаме заедно „Забранената планета“.
	— Само един мундан може да каже, че съжалява, когато иска да изрази съчувствието си — отбеляза Джейс. — Нищо не е станало по твоя вина, Клеъри. — В очите му внезапно заблестя омраза. — Вината е изцяло на Валънтайн.
	— Предполагам, че все още няма никаква…
	— Следа от него? Не. Може би се е скрил някъде и изчаква, докато успее да довърши преобразяването на Меча. А какво ще се случи тогава… — Джейс сви рамене.
	— Какво ще се случи?
	— Не знам. Той е откачен. Трудно може да се отгатне каква ще е следващата стъпка на един откачен. — Но той избягваше погледа й и Клеъри разбра какво си мислеше: _Война._ Това искаше Валънтайн. Война с ловците на сенки. И щеше да я получи. Въпросът беше само къде ще удари първо.
	— Все пак не мисля, че си дошла да говорим за това, нали?
	— Не. — Сега, когато моментът беше настъпил, Клеъри не знаеше как да започне. Тя улови отражението си в сребърния салфетник. Бяла жилетка, бяло лице, трескава руменина по бузите й. Изглеждаше така, сякаш имаше температура. А може и наистина да имаше. — През последните няколко дни исках да говоря с теб…
	— Не думай. — Гласът му стана непривично рязък. — Всеки път, когато ти се обаждах, Люк казваше, че си болна. Реших, че ме отбягваш. Отново.
	— Не е вярно. — Струваше й се, че ги делят огромни празни пространства, макар че сепарето не беше голямо и не бяха седнали далеч един от друг. — Исках да говоря с теб. През цялото време си мислех за теб.
	Той възкликна изумено и протегна към нея ръката си през масата. Тя я пое и усети как я облива вълна от облекчение.
	— И аз си мислех за теб.
	Ръката му, която беше уловила нейната, беше топла, успокояваща и й припомни как в Ренуик бе взела нежно от същата тази ръка кървавото парче огледало от портала — единственото, което му беше останало от предишния му живот, и как я бе прегърнал.
	— Наистина бях болна — каза тя. — Кълна ти се. Знаеш, че едва не умрях на онзи кораб.
	Той пусна ръката й, но продължаваше да я гледа, сякаш се опитваше да запомни лицето й.
	— Знам — рече той. — Всеки път, когато за малко не умираш, за малко не умирам и аз.
	Думите му накараха сърцето й да заблъска силно в гърдите й, сякаш бе отпила огромна глътка кафе.
	— Джейс. Дойдох да ти кажа, че…
	— Чакай. Нека първо аз да говоря. — Той вдигна нагоре ръце, сякаш за да възпре следващите й думи. — Преди да кажеш нещо, искам да ти се извиня.
	— Да ми се извиниш? За какво?
	— За това, че не слушах какво ми казваш. — Той прокара двете си ръце през косата и тя забеляза един малък белег, тънка сребриста линия отстрани на шията му, който преди го нямаше. — Ти ми казваше, че не мога да получа от теб това, което искам, а аз те притисках, без изобщо да те слушам. Просто исках теб и не ме интересуваше кой какво си мисли. Дори твоето мнение не ме интересуваше.
	Устата й внезапно пресъхна. Преди да успее да каже каквото и да е, Кели се върна с картофите на Джейс и един куп неща за нея самата. Клеъри се втренчи в поръчката си. Зелен млечен шейк, нещо, което приличаше на хамбургер със сурова пържола и порция щурци, потопени в шоколад. Не че имаше значение, стомахът й така се беше свил, че изобщо не й беше до ядене.
	— Джейс — каза тя, веднага след като сервитьорката се отдалечи. — Нищо не си объркал. Ти…
	— Не, почакай. Остави ме да довърша. — Той се втренчи в картофите така, сякаш очакваше от тях да научи тайните на вселената. — Клеъри, трябва да го кажа сега или… или никога няма да го кажа. — Думите му започнаха да се стичат като порой: — Мислех, че съм изгубил семейството си. И нямам предвид Валънтайн. Говоря за семейство Лайтууд. Мислех, че повече не ме искат. Мислех, че нищо не е останало от предишния ми свят, освен ти. Аз… аз бях полудял, не знаех какво да правя и си го изкарах на теб, за което съжалявам. Ти беше права.
	— Не, аз бях глупава. Бях жестока с теб…
	— И беше напълно права. — Той вдигна поглед към нея и тя внезапно и необяснимо защо си спомни как, когато беше на четири години, стоеше на плажа и плачеше, защото вятърът беше разрушил пясъчния замък, който бе направила. Тогава майка й каза, че може да си направи друг, ако иска, но тя не спираше да плаче, защото това, което си мислеше, че е вечно, се оказа преходно, направено от пясък и изчезващо при допира си с вятъра или водата. — Това, което каза ти, беше истина. Ние не живеем, нито обичаме във вакуум. Заобиколени сме с хора, които държат на нас и които биха били наранени, разстроени, ако решим да изживеем на воля чувствата си. Това би било егоистично, или иначе казано, все едно да бъдем като… да бъдем като Валънтайн.
	Той произнесе името на баща си с такава категоричност, че Клеъри го почувства като затръшване на врата в лицето й.
	— Отсега нататък ще бъда само твой брат — каза той, като я погледна, трепетно очаквайки да я види доволна. А на нея й идеше да изкрещи, че с това разбива сърцето й на късове и трябва веднага да престане. — Това искаше, нали?
	Тя дълго време не можеше да отговори и когато накрая възвърна гласа си, той й звучеше като ехо, идващо от много далеч.
	— Да — каза тихо тя и сякаш силно бучене на вълни заглуши думите й, а очите й се замъглиха от солен морски бриз. — Това исках.


	Клеъри вцепенено се изкачваше по широките стълби, които водеха до големите стъклени врати на болницата „Бет Израел“. Донякъде се радваше, че е точно тук, а не на друго място. Това, което най-много й се искаше в момента, беше да се хвърли в прегръдките на майка си и да плаче, без дори да се налага да й обяснява защо. И след като не можеше да направи това, то поне можеше да поседи до леглото на майка си и пак да си поплаче.
	В „При Таки“ се бе държала много добре, дори прегърна Джейс за довиждане. Успя да сдържи плача си чак до метрото и тогава се разплака без задръжки за всичко, което й се беше насъбрало — за Джейс и Саймън, за Люк и майка й и дори за Валънтайн. Тя плачеше толкова силно, че мъжът, който седеше до нея, безмълвно й подаде кърпичка, а тя му изкрещя: _Какво ме зяпаш, бе, идиот?_, защото в Ню Йорк това си е в реда на нещата. След това се почувства малко у по-добре.
	Когато стигна до края на стъпалата, забеляза, че пред стъкления вход стои жена. Беше облечена с дълга тъмна наметка върху костюм. Носеше дрехи, каквито рядко можеше да срещнеш по улиците на Манхатън. Наметката беше от тъмен кадифен плат с качулка, спусната ниско над лицето. Клеъри се огледа наоколо и установи, че никой от другите посетители на болницата като че ли не забелязва появата на тази жена. Явно беше прикрита под вълшебен прах.
	Клеъри се изкачи догоре и спря, като вдигна поглед към жената. Все още не можеше да види лицето й.
	— Вижте, ако сте дошли заради мен, просто ми кажете какво искате. Сега изобщо не съм в настроение за маскарад и секретност.
	Забеляза, че хората наоколо спират и се втренчват в лудото момиче, което явно си говореше само. Едва се удържа да не им се изплези.
	— Добре. — Гласът беше нежен, странно познат. Жената посегна и свали качулката си. По раменете като водопад се разпиля сребристата й коса. Това беше жената, която Клеъри бе видяла пред входа на Града на тишината, същата жена, която ги бе спасила от ножа на Мелик в Института. Отблизо Клеъри видя, че лицето й е доста ъгловато, твърде изсечено, за да бъде красиво, макар че очите й имаха топъл лешнико-кафяв цвят. — Казвам се Мадлен. Мадлен Белфльор.
	— И…? — попита Клеъри. — Какво искате от мен?
	Жената — Мадлен, се поколеба.
	— Познавах майка ти, Джослин — каза тя. — Бяхме приятелки в Идрис.
	— Извинявай, но не може да я видите — каза Клеъри. — Докато не се оправи, посещенията са разрешени само за членове на семейството.
	— Но тя няма да се оправи.
	Клеъри се почувства, сякаш жената я беше зашлевила по лицето.
	— _Какво?_
	— Съжалявам — каза Мадлен. — Не исках да те разстроя. Просто знам какво й е на Джослин. Няма мунданска болница, която може да й помогне. Това, което се случи с нея… тя си го причини сама, Клариса.
	— Не. Не разбирате. Валънтайн…
	— Тя си го причини, преди да попадне в ръцете на Валънтайн. За да не може той да изтръгне информация от нея. Беше го планирала много отдавна. Това беше тайна, тайна, която тя сподели само с един човек и му каза заклинанието, което може да я извади от това състояние. Този човек съм аз.
	— Искате да кажете…
	— Да — рече Мадлен. — Искам да кажа, че знам как може да бъде събудена майка ти.


	Cassandra Clare
	City of Ashes, 2008

	__Издание:__
	Касандра Клеър. Град от пепел
	Американска. Първо издание
	ИК „Ибис“, София, 2010
	ISBN: 978–954–9321–36–4

	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/27636
	Последна корекция: 6 май 2013 в 18:52